Българска търсачка и начална страница

 

Първа глава

 

Красива, тъмнокоса жена с дълго до глезените, скъпо кожено палто и с пухкави наушници от същата кожа изпадна в истерия и затропа с крак пред рецепцията във фоайето на хотел «Метрополитен». Двете й деца дърпаха бясно изкуствената роза, отскубната от някоя прелестна преди това украса, а междувременно тя размахваше пръст с дълъг маникюр в лицето на Аманда Седжуик.
Аманда, една от многото администраторки, седеше на неудобната малка табуретка зад километричния гранитен плот на рецепцията и едва се сдържа да не скочи и да не захапе пръста на жената. Усмихна се служебно в стил «Метрополитен» и още веднъж погледна монитора.
— Съжалявам, госпожице Уилингтън, но вашата резервация е само за апартамент с една спалня, а в хотела няма други свободни стаи. Мога да разпоредя да внесат две детски креватчета за вашите…
Жената присви студените си сини очи.
— Детски креватчета ли спомена? Не може да бъде. Длъжна си да ми намериш апартамент, в какъвто отсядам винаги, и още две съседни стаи с две легла за моите деца. Незабавно. И не съм госпожица, а госпожа Уилингтън.
Аманда направи справка наум в «Наръчника на хотел Метрополитен», който й връчиха, когато започна работа в хотела преди осем месеца:

 

«Служителите на рецепцията в хотела се специализират главно в приемане на гостите. Политиката на хотел «Метрополитен» е, че гостите винаги имат право, дори когато на пръв поглед изглеждат изпаднали в заблуда или са особено капризни.»

 

На Аманда й се стори, че «особено капризни» е евфемизъм на отвратителни.
Е, след като нямаше подходящи съединени стаи в този огромен хотел на трийсет и два етажа, откъде да ги изкопае?
— Бих искала… — започна.
Госпожа Уилингтън се приближи още повече и свали наушниците си.
— Ти си служителка и никак не ме интересува какво би искала. Аз искам съединени стаи, веднага.
«Как се осмеляваш, надута примадона такава! — кресна Аманда… мислено, разбира се. — Искам това, искам онова! А пък аз искам утре моето момченце да се събуди здраво. Искам в този момент да съм си вкъщи с него, вместо да се разправям с теб. Искам толкова много неща…»
Не изрече нито една от тези думи. Не беше в стил «Метрополитен». Хотелът беше един от най-скъпите в Манхатън. И в качеството си на специалистка по приемане на гостите Аманда трябваше да направи госпожа Уилингтън щастлива.
Но тук се явяваше проблем: нямаше такива стаи — свързани и на всичкото отгоре свободни. Госпожа Уилингтън можеше да се настани в апартамента, а децата — в две стаи с две легла, но през коридора, или да се примири с резервацията. Хотелът беше подслонил участниците в три различни конференции през този уикенд. В културния център «Рокфелер», само през две-три улици оттук, светеше коледната елха — главната атракция в град, пълен с атракции… и този вторник всичко бе попълнено. «Метрополитен» беше препълнен с гости.
Точка по въпроса.
Аманда пусна още една служебна усмивка и обясни на госпожа Уилингтън, че пред нея има две възможности: апартамент или две двойни стаи, но не съседни.
Тази пара от ушите на госпожа Уилингтън ли излизаше? «Да, наистина ушите й димят» — помисли си Аманда. Гневът на госпожата тъкмо щеше да се излее върху главата й, но за неин късмет точно в този момент децата започнаха да се гонят около майка си и да дърпат палтото й.
Истерията на госпожа Уилингтън се удвои:
— Веднага престанете! — кресна на децата, които се изплезиха едно на друго, но се усмириха. Жената приглади пухкавата кожа и насочи вниманието си отново към Аманда, или по-скоро към звънеца до нея и започна да го блъска.
Аманда усети как страните й пламват. Побърканата персона удряше звънеца с ненужна сила. Хората пред рецепцията и онези, които се навъртаха в мраморното остъклено фоайе, замръзнаха и я зяпнаха. Дори децата на госпожа Уилингтън престанаха да се замерват с бонбончета и се ококориха към майка си, а би трябвало да са свикнали.
Аманда преброи до три — метод за справяне с крайно капризни гости, препоръчван от «Наръчника на Метрополитен».
— Госпожо Уилингтън, ако бихте…
Зън! Зън! Зън! Зън! Блъскаше звънеца с всички сили.
— Госпожо Уилингтън! Ах, как се радвам да ви видя отново!
О, боже, гласът на Ан Пилсби, управителката на рецепцията. Шефката на Аманда.
Погледна зад госпожата и видя Ан да изниква ненадейно до нея. Устните на Ан представляваха тънка линия с коралов цвят, когато хвърли унищожителен поглед към Аманда.
— Госпожо Уилингтън — изпадна във възторг Ан, приглаждайки прилепналото си сако от туид. — Надявам се, че нищо не помрачава този следобед и вие сте напълно удовлетворена.
— Не, не съм, дори никак — произнесе госпожа Уилингтън и продължи с гневна тирада за некадърността на Аманда, липсата й на инициатива, на радушно отношение и дипломатичност, особено когато се отнася за съпругата на Еф Уай Уилингтън.
Аманда нямаше представа кой е Еф Уай Уилингтън.
Колко жалко, че в представите на съпругата му, както стана ясно, тя няма своя идентичност.
— Отместете се, госпожице Седжуик — нареди грубо Ан и на практика всъщност я изтика от мястото й, за да седне пред компютъра.
След няколко минути Ан се усмихна.
— Ах, открих идеалния за вас вариант, госпожо Уилингтън. Госпожица Седжуик би трябвало да знае, че пазим винаги стаи за нашите най-скъпи гости. Апартамент за вас както обикновено и две съседни, съединени стаи с нормални легла за вашите прелестни деца. Колко са пораснали! — добави Ан, усмихвайки се на децата, които в момента играеха на самолети с изкуствената роза.
— Ох! — изхленчи една жена и се обърна, за да види какво я е уболо по гърба. Цветето падна в краката й. Погледна свирепо децата, които се кискаха и се криеха в полите на майка си. Жената се надяваше, че майката ще се извини.
Но напразно.
— Какви невъзпитани деца! — измърмори жената и се отдръпна с презрение.
Ан не обърна внимание на инцидента, тъй като очевидно засегнатата дама не беше от богатите, постоянни гости на «Метрополитен».
— Очаквам да бъда компенсирана, че ме принудихте да удрям звънеца толкова силно — каза госпожа Уилингтън. — Сега ме боли ръката.
«Божичко! — помисли си Аманда. — Шегува ли се?»
— Разбира се — отговори Ан със съчувствена усмивка. — Нежен масаж на ръката в нашия СПА център ще ви подейства чудесно.
Не, не се шегуваше. Нито пък Ан, която излъга за така наречените «запазени за скъпи гости стаи». Все пак направи някои бързи и хитри размествания на резервациите.
Удовлетворена, госпожа Уилингтън хвана децата си за ръце и се отправи към асансьора. Ан щракна с пръсти и едно пиколо се завтече да вземе багажа на госпожата.
Ан се обърна към Аманда и този път сияйната й усмивка беше заместена от сърдит поглед.
— Аманда, много съм разочарована от поведението ти към една от нашите най-…
Служебният телефон на Аманда зазвъня. Тъй като друг не можеше да отговори, тя реши, че не е уместно да прекъсва речта на своята началничка за метрополитенските похвати на работа.
— Е, хайде, вдигни го — тросна се шефката и поклати глава.
«Мразя тази работа! Мразя тази работа! Мразя тази работа!» — повтаряше мислено Аманда, докато взимаше телефона.
— Хотел «Метрополитен», рецепция — произнесе с метрополитенска интонация, което означаваше с пресилен ентусиазъм.
— Аманда, боже, добре че те хванах — прозвуча паникьосаният глас на Лети Монро. — Томи има много висока температура. Над трийсет и девет градуса е! Стана съвсем апатичен. Много се разтревожих, Аманда.
О, не! Лети, съседка на Аманда и детегледачка на единадесетмесечния й син, не беше склонна да преувеличава. Аманда стисна очи за секунда и се помъчи да овладее уплахата си.
— Лети, вземи такси и заведи Томи веднага в спешното отделение. Ще се срещнем там.
— Тръгвам — отговори Лети. — До скоро.
Аманда затвори телефона.
— Ан — обърна се тя към началничката си, — трябва да тръг…
Ан сложи ръце на кръста и я изгледа.
— Два пъти този месец ти се наложи да си тръгнеш по-рано. Бебетата се разболяват. Това им е работата, Аманда. Отгледала съм две…
«Бебетата се разболявали. Това им била работата…»
— Томи се роди преждевременно, Ан — прекъсна я Аманда през зъби, докато си прибираше нещата в чантата и проверяваше в портмонето дали има пари за такси. — Предразположен е към…
Ан сложи край на обяснението, като махна с ръка.
— Може би, ако го беше кърмила, детето ти нямаше да бъде толкова болнаво.
Аманда трепна, все едно я бяха ударили.
— За твое сведение не ти влиза в работата, дали съм кърмила…
— Не ме интересува личният ти живот, Аманда — вирна брадичка Ан в израз на презрение. — Ако напуснеш поста си, не ми остава друго, освен да те освободя завинаги от задълженията ти в хотел «Метрополитен». Твоите чести отсъствия пречат на работата, както е отбелязано изрично в «Наръчника за служители на хотел Метрополитен».
Не! Аманда не биваше да губи работата си. Ако нямаше работа, нямаше да има и здравна осигуровка. А честите възпаления на ушите на Томи с висока температура означаваха и чести посещения при педиатъра.
С оскъдните си спестявания не можеше да си позволи посещения в частен кабинет.
— Ан, моля те! — Престана да се възмущава и започна горещо да се моли. — Томи е много болен. Има трийсет и девет градуса и…
— И както изглежда, твоята детегледачка спокойно може да го заведе в болницата — прекъсна я Ан. — Ако тичам у дома всеки път, когато децата ми вдигат температура, нямаше да стигна до този пост.
— При Томи не става въпрос само за висока температура — продължи Аманда. — Много по-сериозно е…
Ан навря ръка в лицето на Аманда.
— Загубих десет минути от времето си и от времето на този хотел, за да се разправям с теб, Аманда. Не бях ли ясна — достатъчно. За трети път ме принуждаваш да те предупреждавам за твоите отсъствия. Събирай си нещата, предай табелката с името си, униформата и си вземи последната заплата. Ще предупредя в счетоводството. Уволнена си.
«За каква се мислиш, чудовище такова!» — помисли си замаяно Аманда.
Това не беше истина. Не можеше да е истина.
— Отсъствала съм само когато ми се е налагало да отида в болницата — каза. Откачи табелката с името си и я блъсна в ръката на жената.
— Ох! — извика Ан. — Убоде ме.
Телефонът на бюрото на Аманда зазвъня. Грабна го, като се молеше да не се обажда Лети с още по-лоши новини за Томи.
Не се обаждаше тя. Гост на хотела питаше нещо.
— За теб е — каза на Ан и бутна слушалката в ръцете й, преди да хукне през фоайето, надявайки се веднага да хване такси.
Едва след като усети навън декемврийския студ, осъзна, че е забравила палтото и шапката си.
Махаше като обезумяла към минаващите пред хотела таксита. «Моля те! Моля те! Моля те! — повтаряше тя мислено. — Защо си въобразявам, че днес ми върви» — въздъхна разочаровано, докато пред нея летяха едно след друго заети таксита. Да се намери такси насред Манхатън не беше лесно, при това в най-оживения час по време на празници. По улиците се тълпяха нюйоркчани и туристи, хукнали нанякъде.
Аманда потрепери, облечена само с тънката униформа. Ако скоро не намереше такси, щеше да загуби още време, тъй като щеше да бъде принудена да се върне, за да си вземе палтото, което беше в служебното помещение «за отдих» в сутерена на хотела.
«Нека да спре свободно такси» — замоли се тя отново с протегната ръка.
Да! Едно такси закова точно пред входа на хотела и точно пред Аманда. «Благодаря» — прошепна тя към смрачаващото се небе. Втурна се към таксито и хвана дръжката на вратата, готова да я отвори, щом слязат онези, дето се бавеха вътре.
«Побързайте, моля ви!» — подкани нервно наум потъналите в сладки приказки пътници на задната седалка. Мъжът държеше портфейл, а жената, обърната с лице на другата страна, притискаше към ухото си сребрист мобилен телефон.
Докато наблюдаваше как мъжът плаща и чака да му върнат рестото, реши, че ще направи още един опит да поговори утре с Ан, когато дойде да си вземе палтото. Може би госпожа Злобарка ще бъде в по-добро настроение. Или ще се намери мъничко коледно състрадание в сърцето й.
«О, хайде!» — увещаваше ги Аманда безмълвно. Най-после мъжът се накани да слезе и Аманда му отвори вратата. «Слизай, бързо, бързо!» — подканяше го тя. Той говореше по своя телефон, подавайки ръка на жената, която продължаваше да стиска мобилния телефон.
Най-накрая жената се показа. Аманда се вцепени. Беше сестра й.
В действителност полусестра. Оливия Седжуик.
Без изобщо да поглежда към Аманда, въпреки че се намираше до нея, Оливия спусна елегантно крак и стъпи на бордюра, като каза по телефона: «Това е положението.»
Както стоеше Аманда зяпнала от изненада до отворената врата, мъжът пъхна нещо в ръката й, после поведе Оливия и двамата влязоха в хотела.
Аманда разтвори дланта си, където имаше банкнота от пет долара.
«Е, нима това не е унизително?» — помисли си тя, сядайки в таксито и обяснявайки на шофьора посоката. Приятелят на Оливия явно я взе за прислуга в хотела заради униформата, от онези, които посрещат пристигащите гости.
Шофьорът включи брояча и потегли, а междувременно Аманда хвърли поглед през стъклото и зърна Оливия и мъжът да се поздравяват с някакви елегантно облечени хора, разположили се на едно канапе във фоайето. Гледаше как Оливия се усмихва, а след това се разсмя, докато подаваше ръка, после таксито се включи в потока от коли на платното и тя изгуби от поглед сестра си.
Виж ти! Оливия Седжуик от плът и кръв. Прониза я внезапна болка, усещайки завист и копнеж, което я учуди. Смяташе, че се е примирила със съвсем различния начин на живот на своите сестри още преди години, и това повече няма да я засегне.
«Кога за последен път я видях? — се питаше Аманда. — Ами другата ми сестра — Айви? Или нашият баща, носител на наградата «Баща непукист» — Уилям Седжуик.»
Бяха минали години, откакто за последен път говори с баща си, но знаеше с абсолютна точност кога се чу със сестрите си: преди единадесет месеца, в деня на раждането на Томи, в една снежна януарска сутрин.
Тъй като се роди преждевременно, само го зърна и го отнесоха в отделението за недоносени бебета. Измина доста време, преди да може да го види, и междувременно я обзе такъв копнеж за нейните близки и копнеж новороденият й син да си има семейство, че взе телефона в болничната стая и се обади на Оливия, но се включи телефонният секретар. Остави съобщение, че е станала леля, че бебето и тя са добре и се намират в болница «Линъкс Хил».
Същото съобщение остави и на другата си сестра Айви. След това се обади в офиса на баща си, понеже нямаше друг номер на Уилям Седжуик. Макар че беше едва осем часа сутринта, секретарката вдигна телефона. Уилям бил там, но имал съвещание и наредил да не го безпокоят по никакъв повод. На Аманда не й се искаше да омаловажи раждането на неговия внук с някакво безлично съобщение, но не беше сигурна дали Уилям ще й се обади, ако не бъде информиран за важността на събитието. Секретарката, чийто глас прозвуча много мило, честити сърдечно на Аманда и я увери, че баща й ще узнае голямата новина, щом се отворят вратите на съвещателната зала.
Сигурно е било някакво безкрайно дълго съвещание.

 

Втора глава

 

От самото начало на своята бременност Аманда знаеше, че родът на Томи ще бъде само по нейна линия; друга линия нямаше. Бащата на Томи не желаеше да има нищо общо нито с нея, нито с тяхното дете.
«Не мисли за него!» — казваше си Аманда. Но естествено мислеше. При това много често. Хубавото лице на Пол Суинуд, неговите топли кафяви очи, онази трапчинка на лявата му буза се явяваха във въображението й. И както обикновено трябваше да преглътне парещите сълзи, които придружаваха всяка мисъл за него.
Беше го обичала.
Познаваше го само от няколко месеца, но беше лудо влюбена в него.
— Не мога, Аманда — каза й той, когато му съобщи, че е бременна. — Съжалявам, но не това искам. Много съжалявам.
И толкова. Каза му, че е бременна, и след пет минути той напусна апартамента й. Повече никога не го видя. Направи опит да му се обади, докато беше бременна и когато Томи се роди. Телефонът беше изключен. А писмата й се връщаха с печат: «Да се върне на подателя». Аманда се смяташе за умна и прозорлива по отношение на хората. Беше вярвала, че Пол също я обича.
«Как не! В такъв случай защо те изостави на секундата, щом му каза? Защо смени телефонния си номер и апартамента?» А тя не желаеше да го търси във фирмата, в която работеше.
— Сигурно просто се е изплашил — предположи най-добрата й приятелка Джени. — Мухльо! Страхливец! Не ми пука, че сте ходили само няколко месеца. Е, и? Приличните хора не се покриват в подобен случай. Мухльо!
Месеци наред Джени бесня заради последствията, които Пол Суинуд остави след себе си. Най-накрая, точно преди да роди, Аманда й каза да престане. Пол го нямаше и това беше единственото неоспоримо последствие. Сега по-важно беше бъдещето на Аманда и на нейното бебе. Не си струваше да се обсъжда поведението на мъж, когото тя не беше познавала така добре, както си беше въобразявала.
И така, без баща, който да почерпи с пури в деня на раждането, Томас Седжуик дойде на бял свят. Бебето нямаше и баба, която да плете терлички, тъй като скъпата майка на Аманда беше починала преди няколко години. Понеже на практика Аманда нямаше семейство с този напълно отчужден баща и доведени сестри, които почти не познаваше, копнееше синът й да бъде обграден от семейство, каквото тя никога не беше имала.
Затова се обади на сестрите си, както и на баща си.
Получи един и същи отговор и от тримата.
Стандартни картички «Честито бебе», придружени с чекове: хиляда долара от Уилям Седжуик и по сто от Оливия и Айви. В допълнение към чековете баща й и сестрите й бяха пратили цветя и плюшени играчки — мечета от баща й и Оливия и много сладък жираф от Айви.
Томи харесваше и трите.
Нито една от сестрите не посети Аманда в болницата, нито пък пожела да види Томи. Обадиха се в деня, когато той се роди, поднесоха благопожеланията си, но не дойдоха в болницата под благовиден предлог. Оливия, която беше отговорна редакторка в национално женско списание, отивала на фотосесия с топмодели. А пък Айви, полицайка в Ню Джърси, работела на смени по дванадесет часа и в момента следяла заподозряно лице.
Що се отнася до многоуважаемия Уилям Седжуик, бащата на Аманда, той се задоволи да изпрати друг чек, този път за две хиляди долара, когато Аманда остави второ съобщение, че ще се радва да го види и да го запознае с неговия внук.
Аманда беше върнала първия чек, въпреки че й беше трудно да се откаже от хиляда долара. Сигурно бе приел жеста като намек, че хиляда долара не са достатъчни. Може би вторият чек, който също беше върнат, означаваше: «Моля те, остави ме на мира.»
Аманда не разбра защо постъпи така. Нямаше как да разбере.
Защото изобщо не познаваше баща си. Богаташът Уилям Седжуик, мъж, за когото майка й не се омъжила, баща, когото Аманда беше виждала няколко пъти през целия си живот, не се интересуваше нито от нея, нито от другите си дъщери, доколкото знаеше тя. Ако се беше проявил като истински баща, както си беше мечтала, може би нямаше да върне първия чек и щеше да отвори сметка на името на Томи. Но да приеме пари, които й се струваше, че са за изкупуване на вина, макар и Уилям Седжуик като че ли не изпитваше чувство на вина при никакви обстоятелства, за Аманда беше недопустимо.
Беше се надявала, че раждането на едно невинно дете ще смекчи сърцата на нейните сестри и те ще склонят да се сближат. Но и Оливия, и Айви се направиха на ударени.
Родени от различни майки, само една от които е била омъжена за Уилям, трите сестри Седжуик водеха съвсем различен начин на живот.
Майката на Аманда, секретарка на Уилям до момента, когато бременността и пламенните й любовни погледи не довели до преместването й в друга служба, също отказала неговите пари, за да си държи устата затворена. Отгледа дъщеря си сама в Куинс. Майката на Оливия, която претендирала, че е от хайлайфа, побесняла, когато забременяла, а пък Уилям не се оженил за нея, и го дала под съд за обезщетения. Оскубала го добре, като получила милиони за издръжка на детето, с които си осигурила спокоен живот. Майката на Айви често се хвалела, че само нейната дъщеря е законна, но и тя се развела, тъй като любовните похождения на Уилям я унижавали и се оказало, че да бъде негова съпруга е по-неудобно, отколкото престижно. И тя се справила отлично с финансовата страна на въпроса и отгледала Айви в разкош.
Уилям повече не се оженил. Блестящ бизнесмен, без никакво отношение към семейния живот, виждаше рядко своите три дъщери, с изключение на двуседмичните летни ваканции в неговото имение в Южен Мейн. Майките не се допускаха там и тъй като всяка една от тях имаше свои мотиви детето й да бъде канено всяка година, изпълняваха изискването.
Въпреки лошите й чувства към Уилям за майката на Аманда беше важно момичето да се сближи със сестрите си. А майката на Оливия искаше дъщеря й да свикне с богатия и изискан начин на живот на баща си. Майката на Айви искаше да бъде сигурна, че другите дъщери Седжуик, незаконородените, както ги наричаше, няма да получат повече, а за предпочитане и по-малко от Айви.
През летните ваканции Аманда придоби някакво впечатление за сестрите си, но, общо взето, трите момичета се отнасяха една към друга като към съперници.
И израснаха като непознати.
«Колко различно живеем» — мислеше си Аманда, докато таксито летеше към Куинс, където беше апартаментът й. Оливия беше също така бляскава, както работата си — красива, изискана, състоятелна по свои собствени заслуги. Айви, за ужас на своята майка, беше полицай в малко градче в Ню Джърси и също беше красива, но с друг тип красота от онази на Оливия. Беше практична и естествена, предпочиташе джинси и пуловери, за разлика от кашмирените тоалети на Оливия и лъскавия й фасон.
А пък Аманда едва свързваше двата края, но синът й Томи си заслужаваше душевната болка, която неговият баща й причини. Ако Аманда се отпуснеше да прави паралели между своето положение и любовната история на майка си с Уилям Седжуик преди толкова много години, щеше да се разстрои много.
Нежеланието на семейството й да види нея и нейното бебе също щеше да я натъжи, но тя беше така щастлива от майчинството, че престана да се чувства самотна.
«Имам си моя син. Имам си добри приятели. Имам покрив над главата си — говореше Аманда сама на себе си. — Е, ще имам покрив, ако успея да убедя Ан да не ме уволнява» — поправи се, докато таксито подскачаше и се тресеше по пътя си.

 

* * *

 

Томи щеше да се оправи. Приеха го в болницата за една нощ, за да го наблюдават, но се оказа, че не е нещо сериозно.
Аманда го наблюдаваше как спи в креватчето, което беше в нейната спалня. Томи се размърда и притисна мъничко юмруче към страната си. Сърцето й се сви.
— Обичам те, мое мило детенце — прошепна тя. — Много те обичам.
Подпрян до креватчето, стоеше жирафът от Айви, а до него беше мечето от Оливия. Гледката на плюшените животинчета я караха да се чувства щастлива, като че ли сестрите й бяха едва ли не в стаята. Като гледаше мечето и жирафа, вярваше, че нейните сестри се вълнуват за Томи, искат да бъдат близки с него, да бъдат негови лели.
Просто помежду им имаше твърде дълбока пропаст, за да преодолеят сестрите й годините на отчуждение, само защото се е родило дете. Но ако и едно дете не помогнеше, едно невинно бебе, още един Седжуик, какво друго оставаше?
Аманда се наведе над Томи и целуна челцето му, вече хладно. Още дишаше хрипливо, но поне кашлицата му не беше толкова ужасяваща, мислеше си Аманда, като наблюдаваше как се повдигат и спадат бебешките му гърдички.
Погледна часовника си. Беше почти осем и половина. Всеки петък Ан работеше до девет. Може би, ако се обадеше на началничката си сега и я помолеше — да, щеше да я моли горещо — да я върне на работа, Ан щеше да бъде по-благосклонна. Сезонът беше от най-оживените в хотела и вместо Ан да обучава някоя новопостъпила, ще приеме Аманда утре на работа.
Взе телефона и набра номера. Свързаха я с Ан.
— Хотел «Метрополитен», управител на рецепцията Ан Пилсби.
Аманда пое дълбоко дъх.
— Ан, обажда се Аманда Седжуик. Искам да ти се извиня за случилото се вчера. Зная колко е важно да можеш да разчиташ на служителите си и те уверявам, че ще направя всичко възможно да не отсъствам повече.
Каза й самата истина. Лети, нейната съседка, която се грижеше за Томи, се притесни ужасно, че са уволнили Аманда.
— Аз съм виновна — разтревожи се тя. — Трябваше да го заведа в болницата и да те оставя на мира. Резултатът щеше да бъде същият, независимо дали си там или те няма.
Но не беше съвсем така. Щом я видя, Томи престана да плаче и се сгуши в прегръдките й. Ако детето беше настинало и нямаше висока температура, Аманда щеше да остане на работа. Но над трийсет и девет градуса вече е опасна температура, тъй като предизвикваше дехидратация. Освен това Лети имаше две деца, които ходеха на училище. Не беше честно Лети да зарази своите деца.
Беше успокоила съседката си, че ще се помъчи да склони началничката си да я приеме отново на работа или ще си намери друга работа с по-гъвкаво работно време, за да си плаща наема и да бъде по-свободна. На всяка цена трябваше да разреши въпроса по единия или другия начин.
«Моля те, бъди по-отзивчива! — мислеше си Аманда. — Необходими са ми тези средства. Необходима ми е едноседмичната отпуска, за да се съвземам.»
— Съжалявам, Аманда — отговори Ан, — но вече назначих друга на твоето място. Моля те, освободи бюрото си до една седмица, в противен случай вещите ти ще бъдат изхвърлени. Можеш да вземеш последната си заплата, в която са включени платените отпуски и удръжки за отсъствията ти през тази година. В счетоводството ще ти обяснят как да поддържаш здравната си застраховка. Дочуване.
Аманда се заслуша за миг в прещракването и жуженето по линията, преди да затвори телефона. Впери поглед в тавана, мислено пресмятайки колко са удръжките за нейните отсъствия.
Все пак един ден платена отпуска щеше да покрие сметката за електричеството през този месец и да й останат пари за дребни коледни подаръци.
«Ще се справя — убеждаваше се тя. — Изобретателна съм. След като успях да се грижа за мама, докато умираше от рак, значи с всичко мога да се справя.»
Беше много мъчително. Но поне докато беше жива, имаше нежната й подкрепа. Боледува повече от две години и Аманда напусна университета само след три семестъра, за да се грижи за нея, като същевременно работеше на пълен работен ден. Никъде не се задържаше дълго, понеже постоянно се налагаше да се съобразява с лечението на майка си. Едно време искаше да стане медицинска сестра, но тогава не можеше да изпълни изискванията. После майка й се предаде и почина, а пък Аманда забременя. Остана съвсем сама в пълния смисъл на думата и не можеше дори да помисли за връщане в колеж, за да се подготви за каквато и да е професия.
Телефонът иззвъня и Аманда нетърпеливо го вдигна. Може би се обаждаше Ан, за да докаже, че не е толкова жестока.
— Аманда Седжуик? — попита непознат мъжки глас.
— Да, на телефона.
— Аз съм Джордж Харис. Адвокат съм в кантората «Харис, Пинкер и Суифт».
Да не би Ан да я съдеше? Защото е била недобросъвестна служителка ли?
— Ние представляваме вашия баща Уилям Седжуик — продължи мъжът. — Съжалявам, че ви безпокоя в такъв тъжен момент, но съм длъжен да ви уведомя, че отварянето на завещанието е определено за…
Аманда примигна.
— Извинете! — прекъсна го тя. — Отваряне на завещание ли?
«Какъв тъжен момент?»
— Завещанието на вашия баща — обясни господин Харис.
— Завещанието на моя баща! Нищо не разбирам — каза тя.
Настъпи мълчание.
— Госпожице Седжуик — продължи човекът, — много съжалявам. Бях останал с впечатление, че знаете, че Уилям… че вашият баща… почина.
Аманда стисна слушалката.
— Баща ми е починал!
— Да, за жалост — потвърди господин Харис. — Почина снощи. Преди няколко месеца му откриха рак в напреднал стадий… той не желаеше да се разгласява. Много съжалявам.
Аманда ахна и изпусна телефона. Седеше вцепенена, вперила безизразен поглед в скута си, където беше паднала слушалката.
— Госпожице Седжуик?
Взе телефона и го сложи до ухото си, но чуваше само тежките удари на сърцето си.
«Баща ми е мъртъв.»
«Баща ми го няма.»
«Бащата, когото така и не познавах, си е отишъл завинаги. Никога няма да разбера какъв е бил. Томи никога няма да разбере какъв е бил дядо му.»
От очите й бликнаха сълзи.
— Да — отговори тя на адвоката.
— Госпожице Седжуик, имате ли лист и химикалка? Трябва да си запишете нашия адрес, датата и часа на отваряне на завещанието.
Аманда взе от масичката бележника и химикалката и записа информацията, която адвокатът й съобщи. Той изказа съболезнованията си още веднъж и за втори път през изминалите петнадесет минути свободната телефонна линия забръмча.
Загледа се в адреса, който се намираше в Манхатън. Защо ли го записа?
Не можеше да присъства при отварянето на завещанието на баща й.

 

Трета глава

 

Итън Блек прибави една цепеница в огнището, огънят се разгоря наново и в това време като че ли се почука на вратата на неговата хижа, можеше да се закълне.
Едва ли.
Беснеещият зимен вятър сигурно беше прекършил някой клон и го беше запокитил към вратата или прозореца. Това беше третата му зима в Мейн и почти свикна с жестокия студ и ледения вятър. Там, където живееше някога, на трийсет и втория етаж в един манхатънски небостъргач с цяла остъклена стена, усещаше поклащането на сградата във ветровити дни, но вятърът никога не свистеше така свирепо както в Мейн.
Харесваше воя на виелицата.
Заслуша се в дращенето на клоните по вратата и пак се залови за работа. Поправяше тостера на семейство Мороу, който преди десет години сигурно е струвал десет долара. Най-близките му съседи, които живееха на два километра и половина от него, бяха семейство Мороу — овдовял баща и неговият тринадесетгодишен син Ник. Преди около шест месеца Итън попадна на хлапето на една от пътечките зад къщата. Беше се навело над един дънер и бърникаше с отвертка своя CD плейър. Ядосано почти до сълзи, то го беше запратило към едно дърво и Итън го беше взел от земята. Беше предложил на Ник да му покаже как да си го поправи и само за двайсет минути детето му разказа всичко: за баща си, който по същия начин му показвал разни неща допреди година, когато майка му починала, и че оттогава само седял във фотьойла си и гледал безкрайните повторения на сериала «Закон и ред».
Итън започна да поправя апаратчето върху онзи пън в гората, Ник гледаше нацупено отстрани известно време, докато най-накрая се приближи и започна да наблюдава и да пита, после помоли Итън да развали поправеното, за да се опита сам да го поправи.
На другия ден Ник се отби в хижата на път за училище, сияещ от щастие, че баща му излязъл от летаргията си силно заинтригуван от скрития талант на сина си. Станал от фотьойла, закарал Ник до магазин за резервни части и обзавел работилница в техния гараж. Ник не споменал, че всъщност Итън е поправил CD плейъра, и сега Итън трябваше да учи Ник да поправя разни уреди. Почти всяка седмица се появяваше с някой повреден предмет. Миналата седмица донесе електрическа самобръсначка. Беше показал на момчето как да я поправи, после я разглоби на части и го накара да я сглоби наново. Отне му цяла седмица всеки ден след училище, но Ник Мороу поправи самобръсначката.
Тази сутрин, като се връщаше от всекидневния си десеткилометров крос, завари Ник да го чака, седнал оклюмал на най-горното стъпало на верандата с никелиран тостер на коленете. Момчето обясни, че майка му го била купила преди няколко години и поръчала да гравират имената им на него, след като гледала епизод от «Всички обичат Реймънд». Сутринта, докато баща му приготвял закуската, уредът изведнъж престанал да работи и баща му избухнал в сълзи, излязъл от кухнята и след това не продумал нито дума.
— Аз не мога да го поправя — рече Ник с насълзени очи. — С часове се мъчих, но нищо не излезе.
— Остави на мен — успокои го Итън. — Ще бъде готов, когато се връщаш от училище. Навит ли си?
Мършавите рамене на Ник се отпуснаха с облекчение и той хукна към дома.
Горкото дете. Итън знаеше много добре какво е скръб.
Обърна тостера и тъкмо се накани да развие винтчетата, когато чукането се засили. Вдигна поглед и едва не подскочи. Млад, около трийсетгодишен мъж чукаше по прозореца и махаше на Итън като луд. Страните му бяха почти толкова червени колкото косата му.
«Да му се не види, какво става тук?» — зачуди се Итън и се втурна към вратата, за да спаси мъжа от измръзване. Беше почти невъзможно да се загуби някой случайно в този район. Щом е дошъл дотук, значи е било нарочно.
Когато Итън отвори вратата, човекът буквално влетя вътре.
— Човече, тук е адски студ! — избъбри новодошлият. — Ей, мога ли да се постопля до огъня? Даже носа не си чувствам.
Итън кимна и когато непознатият се залепи до камината, като се въртеше, за да се стопли, пред погледа му се изпречи грамаден джип, паркиран на разкаляната алея пред къщата.
Джипът беше с нюйоркски номер. А това означаваше, че човекът не е някой, с когото Итън искаше да се срещне.
— Ти ли си Итън Блек? — попита той, като триеше ръце.
— А ти кой си?
Мъжът посочи към куриерската си чанта, преметната през рамото му. Върху капака беше изписано името на неговата фирма.
— Адвокатска кантора «Харис, Пинкер и Суифт» — уточни той.
Преди три години куриерски доставки за съдебен процес или призовка бяха толкова естествено явление за Итън, колкото дишането. Но вече не бяха.
«Приятелю, каквото и да си донесъл, не искам да знам» — мислеше си той. Итън се интересуваше само да пробяга своите десет километра, да поправи безбройните повредени уреди от дома на Ник и да бъде оставен на мира. Последното нещо, за което би му дошло наум, беше посетител от Ню Йорк.
— Джордж Харис ме помоли да ти предам лично тази пратка — обясни куриерът и извади от чантата си най-обикновен плик. — Поръча ми да ти кажа, че се отнася за Уилям Седжуик.
Уилям Седжуик ли? Името въздейства моментално.
Итън кимна, взе плика и го остави на масата пред камината. После наля кафе в термос, добави захар и мляко, и го подаде на куриера, който му благодари изненадано. След това Итън извади една петдесетачка от портфейла си, тикна я в студените ръце на мъжа и му каза да си върви, преди да измръзне.
Итън се загледа през прозореца след джипа, който бавно измина дългата алея, преди да излезе на главния път. Когато колата изчезна от погледа му, се загледа в плика върху масата. Беше най-обикновен плик, с името и адреса на Итън, написани на ръка.
За какво ли ставаше въпрос? Бяха минали три години, откакто попадна на Уилям. А се бяха срещали само веднъж. Защо ли се е сетил за него?
Почуди се какво ли щеше да се случи, ако не беше срещнал Уилям Седжуик през онази съдбовна вечер преди три години.
«Много добре знаеш какво щеше да се случи» — напомни си той.
Хвърли друга цепеница в грамадното каменно огнище, свари си кафе, поправи тостера на Мороу, загледа се в снежната вихрушка навън, дори изми чиниите от закуска. Така си намираше причина да отлага отварянето на плика. Не желаеше да отваря този плик. Още не.
«Някой ден, Итън Блек — беше му казал Уилям Седжуик, — може да те потърся за услугата, която ми обеща…»
Този ден навярно беше дошъл. Все пак какво би поискал човек с богатството и властта на Уилям Седжуик от Итън? На Уилям му беше известно, че Итън е скъсал напълно със стария си начин на живот, знаеше, че е послушал съвета му и си е построил хижа тук. Итън му изпрати веднъж картичка от смесения магазин в града.
Любопитството на Итън надделя. Разряза плика и надникна вътре. Две писма и две снимки бяха цялото му съдържание. Едното писмо беше на адвокатска бланка, другото беше от Уилям Седжуик, написано на ръка с черно мастило.

 

«Драги Итън,
Някога ми спомена, че ако имам нужда от услуга, трябва да кажа само една дума. Ето, сега я казвам. Вярвам безрезервно, че ще изпълниш онова, което искам от теб, и това е голяма утеха за мен.
Ако четеш писмото, значи вече не съм между живите…»

 

— По дяволите — изруга Итън и поклати глава. Пъхна писмото в плика и го постави внимателно на масата.
Засега прочете достатъчно.

 

* * *

 

— Как така няма да присъстваш на отварянето на завещанието? — попита Джени Коулс, наливайки две чаши чай от чайника на масата.
— Ей така, няма да отида — повтори Аманда. Облегна се удобно на дивана в своята миниатюрна дневна и хвана с две ръце топлата чаша, вдъхвайки ободрителния аромат на силния ирландски чай.
Джени вдигна крака върху масичката и прибра дългата си кестенява коса назад.
— Аманда, хайде да обсъдим твоето положение, съгласна ли си? Първо, уволнена си от работа вчера. Второ, здравната ти осигуровка важи до края на месеца. Трето, след три седмици трябва да платиш наема си. Четвърто, памперсите не растат по дърветата. Да продължавам ли?
Джени беше най-добрата приятелка на Аманда още от гимназията, когато Джени се премести от Бруклин в Куинс. Двете бяха съвсем различни, но по някакви причини точно това ги сближи. Джени беше дружелюбна, имаше авантюристичен дух и се носеше по последния писък на модата. В момента беше с дълъг черен жакет от мохер, бяла атлазена блузка с презрамки, секси джинси със спусната талия, а черните й кожени ботуши стигаха до над коляното. Аманда носеше розова тениска с дълги ръкави, джинси и кецове, а на рамото й висеше кърпа, върху която бебето се оригваше и евентуално повръщаше. «Парцалите на мама», така ги наричаше Джени.
— Няма да мръдна от този диван, докато не те убедя, че няма нищо нередно да приемеш каквото ти е завещал твоят баща.
Аманда изпъшка.
— Не, Джени, не е редно. Как е възможно да взема пари изведнъж от човек, който пет пари не даваше, че съм негова дъщеря, докато беше жив? Това какво говори за мен?
— Говори, че не си малоумна — не отстъпваше Джени. — Говори, че имаш нужда от пари. Говори, че няма да се оставиш да загинеш от гордост. Говори, че докато не си намериш нова работа с необходимите осигуровки, което никак не е лесно в началото на празниците, си прецакана.
— Дори да си права — започна Аманда, — аз…
«Аз не искам парите му. Исках него. Исках да имам баща.»
— Виж какво, скъпа — прекъсна я Джени, — зная, че мечтата ти беше твоят баща да ти бъде истински баща. Но не се получи, а сега пък е съвсем невъзможно. Крайно време е да престанеш да летиш в облаците. Забрави и гледай в бъдещето. А бъдещето е мрачно без пари, които той може би ти е завещал.
Аманда скръсти ръце.
— Не искам парите му. След като не съм означавала нищо за него, ще се почувствам омърсена, ако се възползвам от тях.
— Ох, Аманда — ядоса се Джени, — честността не плаща наем.
Имаше право, нима Аманда не го знаеше? Но как да се примири? Какво би си помислила майка й? През целия си живот не взе и десет цента от Уилям Седжуик.
«Мамо! Как да постъпя?» — помисли си Аманда.
— Ами защо просто не отидеш, за да чуеш каква е била последната му воля — предложи приятелката й. — Отиваш и само слушаш. Може да не ти е оставил пари, а нежно писмо, в което да е написал колко много съжалява, че е бил гаден баща.
— Виж, така съм съгласна — оживи се Аманда. — Може би ми е оставил писмо или някакъв спомен, за да зная какъв е бил. Ще ми бъде приятно. И би било хубаво да се срещна с Оливия и Айви, да им изкажа съболезнования.
Аманда изведнъж се сети, че беше срещнала една от сестрите си абсолютно случайно в самия ден на смъртта на баща им. Нима беше само съвпадение? Като че ли намеса свише вчера беше предопределила да се пресекат пътищата им. Какво от това, че Оливия не я забеляза.
— Имаш право — каза Аманда на приятелката си и отпи от чая. — Непременно ще отида.
Джени се засмя и си взе парченце шоколадов кейк, който беше сервиран заедно с чая.
— Знаех си, че трябваше да те навия в края на краищата. Сладка работа, почти както този кейк.

 

* * *

 

Итън стоеше до прозореца на хижата, непрекъснато поглеждаше часовника си и се надяваше да зърне още отдалеч яркосиньото пухено яке на Ник Мороу. Къде се губеше това дете?
Беше четири часът, а го чакаха шест часа път до Ню Йорк. Тъй като приближаваше буря, трябваше веднага да тръгне.
Най-после през снежната завеса зърна синьо петно.
— Заминаваш ли? — попита Ник, посочвайки куфара на Итън, оставен до вратата.
— Да, за Ню Йорк — отговори Итън.
— Ами! Вярно ли? Страхотно! Умирам си да ида в Ню Йорк. Познаваш ли някого там?
— Едно време познавах.
— Смятах, че с нищо не се занимаваш — продължи момчето, сваляйки качулката и ръкавиците си. — С татко си мислим, че си или отегчен милионер, или ловец на глави, или даже избягал затворник.
Итън се разсмя.
— Нито едно от трите. Най-обикновен човек съм, на когото му харесва да живее простичко, нищо повече. Твоят тостер е готов. Стана като нов.
Ник, който обикновено не можеше да си намери място, замръзна. Погледна тостера на кухненската маса, после чинията с гофрети с шоколад до него и избухна в сълзи.
Когато момчето се насълзяваше, а това често се случваше, обикновено преглъщаше сълзите си. Тринадесетгодишният тийнейджър не искаше да бъде пипнат, че плаче. Но този път сълзите се стичаха по страните му и той дори не ги изтри.
— Ник! Какво има? — попита Итън, като сложи ръка на рамото му. — Тостерът е поправен. Гофретите са доказателството.
Ник подсмръкна.
— Ами не знам. Мислех си, че може би… Не знам — измърмори той и скри лицето си в ръце.
— Мислеше си, че може би какво? — попита мъжът.
— Мислех си, че може би, ако тостерът не работи, ще бъде по-хубаво.
Лицето му се сгърчи, той се смъкна на пода и седна, а сълзите му се лееха. Ридания разтърсваха слабичкото му тяло.
Итън взе кутия с кърпички и седна на пода до Ник.
— Ще бъде по-хубаво, защото ще започнеш малко по малко да забравяш. Не искам да кажа да забравяш, че майка ти я няма.
Ник се обърна изненадан към него.
— Да, бе! И аз точно това имам предвид. — От лешниковите му очи рукна нов поток от сълзи. — Ти откъде знаеш?
Итън облегна глава на стената и се загледа в тавана.
— Загубих скъп за мен човек и зная.
— Твоята майка ли?
— Моята жена — отвърна Итън. «И нероденото ми дете.»
— Кога? — продължи да пита Ник.
— Преди три години.
Момчето се замисли за малко.
— Хей, ами ти тогава се премести да живееш тук. Преди три години.
Итън кимна.
— Точно така. Има нещо в тази земя, цялата тази зеленина… е, когато не е покрита със сняг; дърветата и езерата, и пътечките, успокояват и помагат да преодолееш разни тъжни работи.
Ник прехапа долната си устна.
— А ти преодоля ли смъртта на съпругата си?
Итън си помисли за малката снимка на Катрин, която пазеше, и на която беше бременна в третия месец, като естествено по нищо не й личеше, освен по издайнически грейналото й лице и по радостта в усмивката й.
— Не, Ник. Не съм я преодолял. Но има начин да се помогне на човек да се помири с ужасна загуба.
— Какъв начин? — попита хлапакът.
— Например да се скита, да обикаля, да тича всеки ден, да разваля предмети и после пак да ги сглобява, да разговаря с онези, които обича.
Сякаш Итън беше разговарял с някого. Ник изпъшка обезсърчено.
— Не мога да говоря с татко. Всеки път щом спомена мама, той е готов да се разплаче.
— Знаеш ли какво, Ник? Струва ми се, че ако отнесеш на баща си този тостер и му опечеш от неговите любими гофрети, той може да приеме това като знак.
— Знак за какво? — попита Ник.
— Че някои неща могат да бъдат поправени.
Лицето на момчето светна.
— Мислиш ли?
— Ех, така мисля. С баща ти сте заедно. И въпреки че мама винаги ще ви липсва, можете да намерите начин да почитате паметта й. Да използвате тостера, който тя е обичала, е чудесен начин.
«Или да засадиш дърво в задния двор.» Катрин обичаше дърветата. Беше следвала градинарство.
— Да, наистина — съгласи се Ник и се изправи.
— Шоколадовите гофрети са за теб — напомни му Итън. Ник се усмихна, отхапа от едната, а другата пъхна в джоба си. — Виж, Ник, не съм сигурен кога ще се върна. Но ако ти потрябвам, ще ми се обадиш на мобилния телефон, нали?
Ник кимна.
— Струва ми се, че всичко ще ми е наред. И аз не знам, чувствам се някак различно. Странно.
Итън се усмихна.
— Всичко хубаво.
Загледа се как момчето тича към дома в снежната виелица с тостера под мишница.
Беше време и за Итън да се прибере вкъщи. Но по съвсем други причини.

 

Четвърта глава

 

Поне десет пъти Аманда взима телефона и го оставя, колебаейки се дали да се обади на сестрите си, за да си изкажат взаимно съболезнования за смъртта на баща им.
«Това е тъпо!» — повтаряше си тя всеки път, щом оставяше телефона. Как стигнаха дотук?
Най-накрая реши да изчака до отварянето на завещанието, когато ще може лично да поговори с Оливия и Айви. Пък и така би било по-сърдечно, отколкото по телефона, намери си оправдание тя.
— Ей, няма какво да умуваш — успокои я Джени, когато Аманда се появи с черен костюм, преметнат през ръката. — То си е така. — Гушна Томи. — Здрасти, сладкиш! Познай кой ще те гледа, докато мама я няма? Точно така! Леля Джени.
Аманда изпрати въздушна целувка на Джени и изчезна в спалнята с костюма, който тя й даде за случая. С гардероб, пълен с «парцалите на мама», нямаше голям избор.
Изпробва как ще й стои шарфът с леопардова окраска, но прецени, че е много претенциозен за нейния вкус, пък и крещящ за такъв повод. Сложи диамантените обици на майка си и обу единствения чифт елегантни черни обувки с висок ток, с които разполагаше.
— Идеално ще се представиш — уверяваше я Джени. — Само не забравяй, че каквото и да стане, си имаш Томи. Ясно? Като си мислиш за него, ще се съсредоточиш върху същественото.
Аманда се усмихна, стисна ръката на приятелката си, целуна Томи по челцето за последен път, преди да облече черното си палто и да излезе.
Тръгна към метрото, като се стараеше да не се замисля прекалено много, а на спирката си купи вестник, за да се разсейва. Когато влакът се зададе с трясък, се поколеба дали да не се обърне и да не се втурне по стълбите навън към дома си, но после вратата на вагона се отвори пред нея и тя не без усилие на волята се качи.
Разсеяно прелисти вестника. Прочете своя хороскоп, според който днес я очакват хубави новини, после прочете хороскопа и на Томи. В него също се обещаваха новини, но странни.
«Защо чета тези глупости? — възмути се, сгъна вестника и се загледа в тъмнината през прозореца. — Просто дишай и помни съвета на Джени: каквото и да стане, ти си имаш Томи.»
След четирийсет минути Аманда застана пред небостъргача, където се намираше кантората на «Харис, Пинкер и Суифт».
«Свършено е — помисли си тя, — и то в много отношения.»
Насочи се към асансьора, почака да дойде, после влезе и натисна копчето за деветнадесетия етаж, без да усети вълнение, докато вратата не се отвори и не излезе. В края на покрития с мокет коридор се виждаше двойна стъклена врата и грамадна златиста табела с името на фирмата.
Натисна богато украсената, проблясваща дръжка, влезе и изведнъж се почувства замаяна. Като че ли пристъпи граница, отвъд която след днешния ден животът й повече нямаше да бъде същият.
— Минете оттук — посочи секретарката вратата вляво от бюрото й.
В секундата, когато пристъпи в голямата зала, Аманда долови напрежението.
Оливия Седжуик седеше до дългата излъскана, дървена маса с изправен гръб, сякаш беше глътнала бастун, и се взираше в дебел кожен бележник. Беше с изискан черен костюм, а на меднорусата й коса, свита в елегантен кок, беше прикрепена къса черна воалетка. Майката на Оливия, висока и кльощава, около шейсетте, с маниери на царствена особа, седеше до дъщеря си и непрекъснато поглеждаше ту своя часовник, ту стенния. Изглеждаше разочарована, че влиза само Аманда.
Айви Седжуик се беше настанила срещу Оливия. С късата си кестенява коса с щръкнал бретон и топли, изразителни зелени очи, тя винаги изглеждаше сърдечна, което внуши на Аманда измамно доверие към най-малката сестра Седжуик. Айви беше тиха вода, точно както и Оливия. От едната й страна също седеше майка й и също беше висока, кльощава и с царствена осанка.
Уилям Седжуик несъмнено беше харесвал високи, кльощави жени с царствена осанка, тъй като и майката на Аманда отговаряше на това описание.
Какво ли не би дала Аманда и нейната майка да бъде до нея в тази зала.
От другата страна на Айви седеше хубав мъж на около трийсет години и държеше или по-скоро стискаше ръката й върху масата. Аманда никога не го беше виждала.
Ах! На безименния пръст на лявата й ръка блестеше пръстен с диамант. Мъжът сигурно й беше годеник.
«Дори не зная, че се е сгодила — помисли си тъжно Аманда. — Все едно сме непознати.»
Аманда се усмихна вътрешно при гледката на Айви и бъдещия й съпруг. Когато бяха в тийнейджърска възраст, неведнъж беше хващала Айви да плаче през двуседмичните им летни ваканции във вилата баща им. Един път тя се отпусна пред Аманда и й каза, че е грозна и никога няма да си има гадже, никога няма да я целуват и никога няма да се омъжи. Очевидно Оливия й била уредила среща с приятел на нейното гадже, но щом момчето зърнало Айви, веднага избягало под предлог, че е настинало. Поне така се извинило.
Оливия беше най-голямата от сестрите Седжуик, Айви — най-малката. На петнадесет години Оливия Седжуик буквално изучаваше списанията за мода и красота и се беше превърнала в истински експерт по облеклото, грима и маниерите и получаваше покани за срещи, повече отколкото бяха на брой летните вечери. А пък Айви прекара толкова много летни нощи, гледайки телевизия, предимно полицейски сериали, че разви бурен интерес към полицейската работа и криминалистиката. В резултат прекарваше времето си в местния полицейски участък и като доброволка работеше в приемната, вписвайки посещенията.
Аманда, средната сестра, която имаше тъмносини очи като Оливия и копринена кестенява коса като Айви, прекарваше летните седмици, наблюдавайки сестрите си и търсейки път за сближение. Отказа да се среща с едно момче само за да гледа с Айви «От местопрестъплението — Ню Йорк», като се надяваше, че общият интерес ще ги сприятели. Но не се получи. Чете до полуда «Вог» и какви ли не още модни списания, докато не научи наизуст имената на топмоделите, но и с Оливия не се получи.
После Оливия навърши осемнадесет години, престана да посещава вилата през лятото и традицията постепенно се изгуби. Сега като си спомняше, Аманда недоумяваше какъв е бил смисълът на тези летни срещи, след като Уилям Седжуик почти не се завърташе около тях през двете седмици, когато държеше да бъде заедно с дъщерите си.
За цялото време, което прекара във вилата в Мейн, Аманда успя да се сприятели само с жената, която ръководеше домакинството на Уилям — Клара.
В този момент, докато се настаняваше до Оливия, красивата блондинка й се усмихна превзето. Аманда също й се усмихна, после погледна към Айви, която също се усмихна печално. Все беше нещо. Съболезнования не се изрекоха, но поне имаше някакво чувство.
Аманда усещаше погледите на другите върху себе си — майките на двете й сестри я гледаха с пренебрежение. Както обикновено. Но всъщност те не гледаха така само Аманда; майката на Оливия хвърляше презрителни погледи към Айви, а майката на Айви поглеждаше със същото презрение Оливия. Винаги се повтаряше едно и също.
Майката на Аманда рядко се беше засичала с другите две сестри Седжуик, тъй като не смяташе, че е необходимо да бди над дъщеря си в присъствието на Уилям и на момичетата. Не желаеше дори отдалеч да вижда мъжа, който я беше наскърбил ужасно и я беше изоставил, но към дъщерите му се отнасяше мило, тъй като според нея те бяха невинни деца, жертви на опустошителен гняв.
В следващия миг майките на Оливия и Айви насочиха презрението си една към друга. Може би отварянето на вратата предотврати една кавга.
Влезе внушителен мъж, попреминал шейсетте, с дипломатическо куфарче в ръка, което положи на масата.
— Добро утро, дами, господине. Аз съм Джорж Харис, пълномощник по завещанието на Уилям Седжуик. Уилям беше мой стар приятел и същевременно клиент и аз най-искрено и дълбоко ви съчувствам за вашата загуба. — Почака минутка, после седна и отвори куфарчето. — Възнамерявам да ви обясня условията в завещанието на Уилям Седжуик и неговата последна воля, която е неоспорима.
— Ще видим тази работа — промърмори майката на Оливия.
Оливия я стрелна с поглед.
— Уилям е оставил на своите дъщери по един плик с изписана на него дата, на която трябва да бъде предаден и отворен — продължи адвокатът. — На отбелязаната дата всяка от дъщерите му трябва да се яви в кантората, за да й връчим полагащия й се плик, който се пази в нашия сейф.
— Оливия кога трябва да вземе своя? — попита майка й.
Адвокатът се покашля.
— Аманда Седжуик ще вземе своя плик на десети декември, Оливия Седжуик — на трийсети януари, Айви Седжуик на двайсети март…
Майката на Айви стана и го прекъсна безцеремонно:
— На двайсети е сватбата на Айви! Уилям е замислил нещо! Държа да ме уведомите какво става!
— Седнете, моля ви, госпожо Седжуик — заяви спокойно адвокатът, — или ще бъдете съпроводена извън сградата. Проявих добра воля, затова сте тук.
Майката на Айви му хвърли свиреп поглед, но седна. Годеникът на Айви я потупа по ръката.
— Аманда, скъпа — обърна се към нея майката на Оливия, — защо не отвориш твоя плик сега? Какво са няколко дни? Умираме от любопитство!
Адвокатът се изправи.
— Всяко нарушение на срока, посочен в завещанието, ще го анулира, както и всякакви претенции към имуществото на Уилям.
— Защо Аманда ще вземе първа своя плик? — пожела да узнае майката на Оливия. — Тя не е първородната.
— А ти защо не си гледаш работата? — сопна й се майката на Айви.
— Как се осмеляваш… — започна майката на Оливия.
— Ей сега ще ти кажа как се осмелявам — повиши тон майката на Айви. — След като Айви е единствената законна дъщеря на Уилям, само на нея се полага да наследи всичко!
— Мамо! — прекъсна я Айви, а страните й станаха тъмночервени. — Веднага престани!
— Мила, само се опитвам да защитя интересите ти. Планирала си много разточителна сватба след три месеца. Сигурна съм, че баща ти е възнамерявал да помогне, така че…
— Дълбоко се съмнявам — намеси се внезапно годеникът на Айви. — Ако е искал да помогне, защо отказа да се запознае с мен, нейния годеник? Смяташе, че не съм подходящ за Айви.
— О, Деклан — каза Айви. — Моят баща просто беше сноб. Според него само банкер, който инвестира в Нюйоркския университет и който играе голф, е подходящ за мен.
— И с какво се занимавате? — попита майката на Оливия.
— Следвам магистърска степен по бизнес администрация, при това най-случайно в Нюйоркския университет — отговори той. — В представите на Уилям трийсетгодишен мъж трябва да ври и кипи в бизнеса, а не да ходи на училище.
— Е, за мен образованието и професионалното усъвършенстване са най-важните неща — потупа майката на Айви ръката му. — Един ден ще преуспееш. Деклан е син на моя стара приятелка — добави. — Страшно се радвам, че той и моята дъщеря ще се оженят.
— Мисля си колко е приятно, че Уилям изобщо ни е оставил нещо — обади се Айви, — като се има предвид как не се интересуваше от нас.
— На твое място не бих се радвала още — намеси се язвително майката на Оливия. — Не знаеш какво има в твоя плик. Представи си, че са сметките за летните ваканции във вилата му в Мейн.
— Майко — изрече през зъби Оливия, — достатъчно!
— Наистина достатъчно — съгласи се майката на Айви и изгледа майката на Оливия.
Дъщерите им поклатиха глави и въздъхнаха едновременно.
Адвокатът се изправи.
— Довиждане, дами.
Двете майки скочиха.
— Моля? Само това ли беше?
— Това беше — отвърна господин Харис. — И пак подчертавам изрично, че всяко неспазване на условията в завещанието ще го анулира и въпросната личност ще бъде лишена от наследство. Приемете още веднъж най-искрените ми съболезнования.
С тези думи той затвори куфарчето си и излезе.
И тъй като не остана друго за казване или вършене, двете майки се изправиха, прегърнаха дъщерите си и си тръгнаха.
Аманда, Оливия и Айви останаха на местата си.
— Колко е странно, че наистина го няма — промълви Аманда, загледана в треперещите си ръце.
— И за мен е същото — каза Айви.
Оливия кимна.
Трите жени седяха мълчаливо, не особено приятелски настроени, но не и враждебни, докато секретарката не влезе и не ги помоли да си тръгнат, тъй като щяло да има заседание на партньорите.
— И без друго трябва да се върна в редакцията — рече Оливия.
— А аз в полицейското управление — погледна часовника си Айви. — Деклан, вземи такси, ако държиш да отидеш на лекциите в десет.
Той вдигна очи към стенния часовник и кимна.
— Всичко наред ли е?
Айви се усмихна и го успокои. Годеникът й я целуна и тръгна.
— Десет без петнадесет — уточни и Аманда. — Томи сигурно вече е готов за сутрешния си сън.
Сестрите й я погледнаха.
— На колко стана? — попита Оливия, докато отиваха към асансьора.
— Ще направи годинка другия месец — отговори тя.
— Хубаво бебе е — каза Айви.
— И определено има очите на Седжуик — добави Оливия, когато асансьорът дойде.
А докато се сбогуваха неловко на улицата и поемаха в различни посоки, Аманда осъзна, че сестрите й все пак са разгледали снимките, които им изпрати заедно с картичката за раждането.
Позасмя се. Може би сестрите й въпреки всичко се интересуваха от техния племенник.

 

* * *

 

Итън се беше спотаил в един вход срещу сградата, където се помещаваше кантората «Харис, Пинкер и Суифт», и четеше некролога на Уилям Седжуик в «Ню Йорк Таймс», докато чакаше сестрите Седжуик да се появят.

 

«… остави своите три дъщери: Айви Седжуик, която живее в Ню Джърси, Аманда Седжуик — в Куинс и Оливия Седжуик — в Манхатън.»

 

И изведнъж я видя, Аманда, която излизаше с още две жени, навярно сестрите й Айви и Оливия. Застанаха пред входа, после се отдръпнаха малко встрани, когато групичка чиновници излязоха да пушат. Айви, Аманда и Оливия си говореха нещо със сериозни изражения, даже мрачни.
Загледа се в Аманда, онази с дългата кестенява коса. Чувстваше се странно да я види от плът и кръв, след като два дни се беше взирал в снимката й. Когато прочете най-накрая цялото писмо на Уилям и погледна снимката на Аманда, не можа да откъсне очи от нея.
Беше много красива, но не беше сигурен дали само лицето й му въздейства толкова силно. Някои мъже биха я преценили като безлична. Не се гримираше, косата й беше като на девойче — дълга и без следа от гел, боя или лак. «Навярно заради очите й» — помисли си Итън. Бяха тъмносини, проницателни и умни.
Аманда Седжуик беше умна. Усещаше го.
Почти нищо не знаеше за нея. Имаше информация, че е самотна майка и не поддържа отношения с бащата на бебето. Знаеше, че живее в апартамент в грозна, занемарена жилищна сграда в Куинс и че работи в хотел, но в кой, нямаше представа.
Писмото на Уилям възбуди у него желание да научи нещо повече. Наистина указанията на адвоката бяха подробни, но всъщност уточняваха само дати, като например днешното отваряне на завещанието и десети, когато Аманда щеше да получи своя плик. И все пак нещо липсваше. Итън беше наясно какво точно се изисква от него, но нямаше представа защо.
Бръкна във вътрешния джоб на палтото си, извади плика с писмото от Уилям и пак погледна снимката на Аманда. Внимаваше да не измъкне и другата снимка, на бебето.
Косата й сега беше малко по-дълга. Носеше грозно черно палто и грозна плетена шапка, нахлупена до очите й. Потриваше измръзналите си ръце.
«Ех, Аманда, скоро ще можеш да си купиш ръкавици — помисли си той. — Освен ако не се издъниш.»
Жените се разделиха и тръгнаха в различни посоки, като Аманда се запъти към станцията на метрото. Поколеба се дали да не тръгне след нея, да провери горе-долу за какво става въпрос, но му беше дошло до гуша от този град, а беше едва десет сутринта.
Снощи, когато най-сетне се добра до Ню Йорк, силуетът на Манхатън го разтърси. Всеки мускул в тялото му се напрегна. Наложи се да отбие встрани на магистралата и да спре.
— Защо ме принуди да се върна тук, Уилям? — изкрещя той и крещя, докато не му остана въздух в дробовете. Срещу него блестяха хиляди прозорци, а фаровете на колите браздяха нощното небе. — Ти знаеш защо се махнах. Знаеш какво се случи тук.
Пое дълбоко дъх. «Как, мамка му, ще оцелея още един ден в този град, да не говорим за цял месец?» — питаше се той и вдигна яката си срещу острия вятър. Щом Аманда изчезна по стълбите към станцията на метрото, Итън пое в обратна посока със сведена глава, за да не го познае някой. Някога постоянно обикаляше из този район и мисълта да попадне на човек, когото познаваше… беше познавал едно време… бе непоносима.
Кредитните карти, телефоните, умислените физиономии, всичко го изкарваше извън релси.
«Нашите най-искрени съболезнования, Итън…» Отново и отново, и отново. А пък някои казваха: «Даже не знаех, че си женен, Итън, живееше само заради фирмата…»
Закова се на място на Шесто Авеню и се загледа в искрящо синьото декемврийско небе с желание да се отърси от мислите си, от спомените. Но после продължи към своя хотел, където можеше да се покрие докато дойдеше времето за връщане на услуга, която дължеше на Уилям. В хотела имаше интернет кафене, което означаваше, че може да пие силно кафе, а междувременно щеше да се порови, за да открие информация за тайнственото семейство Седжуик.

 

Пета глава

 

Аманда не можа да заспи. За кой ли път! Погледна часовника на нощното шкафче.
Петък, пет часът сутринта, десети декември.
Денят за получаване на плика.
Откакто излезе от адвокатската кантора, за нищо друго не беше способна да мисли. Какво ли имаше в този плик? Какъв ли беше? Подпечатан? От обикновена хартия? Дали имаше писмо в него? Или чек? Или нещо за спомен?
— Каквото и да е — беше й казала вчера Джени, когато се разхождаха с Томи в парка, — приеми го.
Аманда се отпусна по гръб и дръпна завивката до брадичката си. «Приеми го.»
Прекара целия си живот «приемайки го». Прие, че няма баща. Прие, че нейният син няма нито баща, нито дядо. Прие, че има сестри, от които бе напълно отчуждена.
«Когато не зависи от теб да промениш нещо — напомни си тя, — просто го приеми. Не можеш да командваш хората, а само себе си.»
И така, щом въпросът опреше до съдържанието на плика, не й хрумваше никаква идея какво я чака.
Не искаше да остане с пръст в устата само заради гордостта си или за да натрие нечий нос. Но не желаеше и да живее с парите на баща си, който всъщност не й беше никакъв баща. Уилям Седжуик и Пол Суинуд й доказаха, че само кръвна връзка не е достатъчна да направи от мъжа баща.
Любов. Внимание. Грижа. Единодушие. По този начин се изгражда едно семейство.
— Колко пари имаш в сметката си? — беше я попитала Джени вчера. — Колкото да си плащаш наема още два месеца и малко отгоре, нали? Ами след това?
— Ще си намеря работа — й бе отвърнала Аманда, тъй като не се осмели да признае пред приятелката си колко отчаяно е положението й. — Имам осеммесечен стаж на рецепцията на голям хотел. В Ню Йорк има безчет хотели. Все в някой ще ме вземат на работа, сигурна съм.
Цели два месеца се лута, докато се откри вакантно място в «Метрополитен».
— Ами да — иронично беше отбелязала Джени, — и аз съм сигурна, че бившата ти началничка ще ти даде блестяща препоръка.
Тук Джени я хвана натясно.
Аманда седна в леглото и се облегна на възглавниците.
— Мамо — промълви тя, загледана в тъмнеещото сутрешно небе, — как да постъпя?
Майка й щеше да й каже, че Томи е най-важното нещо и че ако се нуждае от парите, които нейният баща й е завещал, да ги приеме с благодарност и да си представи, че точно когато е в безизходица, някой бди над нея.
Щеше още да й каже, че нея не са й били необходими парите на Уилям само защото е имала малко в наследство от своите родители, които да й осигурят известна сигурност, в случай че остане без работа. Тези пари се стопиха по време на боледуването й. А с нейната застраховка «Живот» Аманда покри сметките за грижите по Томи, който се роди недоносен.
И все пак напусна работата си. Беше твърде възможно в плика да има нещо дребно, медальон например, или указания за надгробната плоча на Уилям.
«Няма нищо по-хубаво от малко сарказъм сутрин рано.»
Възможно беше в плика да има писмо. Дълго, написано на ръка писмо от нейния баща, с обяснения «защо». Обяснения, че я е обичал, че е обичал Оливия и Айви, че съжалява задето не е бил добър баща.
«Трябва само да си намеря работа» — успокояваше се Аманда, загледана как навън се зазорява. Каквато и да е работа, за да може да си плаща наема и сметките. А това не беше невъзможно.
«Каквото и да има в този плик, то не зависи от мен.»
«Моля, нека да бъде писмо — мислеше си тя, докато Томи се размърдваше в своето креватче. — Само толкова искам.»

 

* * *

 

— Оттук, госпожице Седжуик — поведе я секретарката на Джордж Харис.
Аманда я последва със скована походка в кабинет, на чиято врата имаше табела «Забранено за външни лица». Беше обзаведен само с полирано бюро и един стол.
— Господин Харис ще дойде веднага — каза секретарката, излезе и затвори вратата.
Младата жена обиколи стаята, после седна с вперени във вратата очи.
Погледна часовника си. Минаваше девет сутринта. Беше кръстосвала апартамента си замаяна, притеснена, изгриза си ноктите, докато Лети не почука на вратата, за да гледа Томи. Дойде времето да тръгне, а краката й не я слушаха.
— Всичко ще се нареди — беше я уверила Лети. — Не се чуди какво ще стане, успокой се, ще се справиш. Винаги си се справяла. Повтаряй си го, точно това не забравяй.
«Повтори си го сега» — помисли си Аманда, когато вратата се отвори и влезе господин Харис с дипломатическото куфарче в ръка.
Адвокатът поздрави сърдечно и постави куфарчето на бюрото пред Аманда. Извади връзка ключове от джоба си и го отвори, а Аманда затвори очи.
— Да не ви прилоша? — попита господин Харис.
— Не, само съм малко нервна.
Усмихна й се със съчувствие, после извади от куфарчето един най-обикновен бял пощенски плик.
— Заповядайте вашия плик — остави го той на бюрото пред нея. — Длъжна сте да го отворите до полунощ. Обясненията са предназначени лично за вас, но ако имате някакви въпроси, моля, не се колебайте да се обадите.
— Благодаря, господин Харис — погледна го тя с надежда, че ще каже още нещо, за да я насърчи. Но адвокатът затвори куфарчето, взе го и излезе.
Щом вратата се затвори, Аманда се загледа в плика пред себе си. Върху него беше напечатано с най-обикновен шрифт «Да се отвори от Аманда Седжуик на десети декември.»
Тя го взе. Беше лек като перце. В него освен лист хартия друго не би могло да има. Или чек.
Прехапа устни, обърна го, но на гърба нищо не пишеше. Искаше й се да го отвори, всичко вече да е свършило.
Накани се да пъхне палеца си и да го разкъса, но поклатя глава и прибра плика в чантичката си.
По-добре да го разпечата вкъщи. Кой знае какво имаше вътре! Чек за едно пени ли? Или за милион долари? А дали не беше писмо, в което нейният баща й обяснява защо не е пожелал да й бъде баща?
«Стига вече. Да си тръгвам — каза си. — Да се прибера, да освободя Лети и тогава да го отворя. Може би ще ми уреди живота веднъж завинаги.»

 

* * *

 

— Отвори ли го? — попита Джени.
Аманда се взираше в плика пред себе си върху кухненската маса и усукваше около пръстите си телефонния кабел. Откакто се върна вкъщи от адвокатската кантора, Джени й се обаждаше за втори път.
— Не още.
Джени извика:
— Аманда, как можеш да понасяш това напрежение? Убиваш ме!
«Ей така, понасям го» — помисли си тя. Беше го понасяла двайсет и осем години и сега беше последната й възможност да се помири с мъжа, който й бе дал живот.
— Нали знаеш, че неведението е благословено — отговори Аманда. — Имам чувството, че след като го отворя, целият ми свят ще се промени… или пък няма, което е почти толкова мъчително. — Седна на един стол и се загледа през прозореца. — Изплашена съм, Джен. Страхувам се от онова, което е в този тъп, тънък и лек плик.
— Зная — каза Джени. — Но ти отдавна си осъзнала страховете; си, Аманда. Каквото и да има вътре, ще го понесеш. Сигурна съм.
— Благодаря ти, Джени.
— Обади ми се, веднага щом го отвориш — нареди приятелката й.
«Което може и да не се случи» — помисли си Аманда.
«Длъжна си да отвориш плика до полунощ» — беше я предупредил адвокатът.
Жуженето на домофона сепна Аманда. Почуди се кой ли е, тъй като Джени беше на работа, а Лети живееше в същата сграда и нямаше нужда от домофон.
— Да! — обади се.
— Аманда, Оливия е.
Оливия ли?
Натисна копчето, за да отвори входната врата, после отключи и застана на прага, очаквайки Оливия да се изкачи до петия етаж.
Сигурно ще се изненада от неугледната жилищна сграда, в която живееше Аманда, както и от този западнал квартал, далеч от бляскавите светлини и разкоша на Манхатън.
— Няма асансьор — отбеляза Оливия, когато стигна площадката пред апартамента на сестра си. — Добре че тренирам всеки ден.
Аманда се усмихна.
— Така поддържам форма. — «И за мен е добре, понеже нямам нито време, нито пари за фитнес.» — Заповядай.
Оливия влезе, свали си шапката, ръкавиците и палтото. Аманда ги взе и ги закачи в коридора.
Гостенката се оглеждаше, очевидно изненадана, че Аманда живее толкова скромно.
— Няма да си кривя душата — каза Оливия, отмятайки един дълъг, рус кичур от лицето си. — Умирам от любопитство.
Сестра й се усмихна.
— Не съм отворила още плика.
— Не си ли любопитна? — попита Оливия.
— О, любопитна съм. Само че съм доста нервна.
Оливия кимна.
— Предполагам, че и аз ще бъда, когато дойде моят ред. Но има още една причина, за да те посетя. Видя ли случайно какво пише в този вестник?
Държеше «Ню Йорк днес», жълт всекидневник, пълен с клюки за богати нюйоркчани. Прелисти го, сгъна го на две и го подаде на Аманда.

 

«Носи се мълвата, че дъщерите на Уилям Седжуик, един от най-богатите бизнесмени в Ню Йорк и голям филантроп, са били поканени да присъстват на отварянето на неговото завещание само за да чуят загадъчни сведения относно тяхното наследство. Всяка една от тях ще получи по един плик на определена дата, като съдържанието на тези пликове не е известно на абсолютно никого. Колко вълнуващо! Днес Аманда Седжуик, на двайсет и осем, която живее в Куинс, трябва да получи своя плик. Да се надяваме, че нашият информатор ще успее да надникне вътре. Умираме от любопитство!»

 

Преди Аманда да се съвземе от смайването, звънецът зазвъня отново. Но този път Аманда предчувстваше точно кой идва.
И не сгреши.
Айви.
Като видя Оливия, Айви се разсмя.
— Добре де, предполагам, че всички горим от любопитство да разберем какво има в този плик.
Оливия се усмихна.
— Майка ми не ме остави на мира. Сигурно сто пъти попита разбрала ли съм вече нещо.
Айви се разсмя и свали ръкавиците си.
— Моята също… въпреки че едва ли ви интересува. Ах! — посочи тя вестника. — И аз прочетох този боклук. Партньорите в «Харис, Пинкер и Суифт» сигурно са вбесени и се мъчат да открият кой от техните стотици служители, от адвокатите до чиновниците, е шпионинът на «Ню Йорк днес». Знаменитите им клиенти никак няма да са благодарни, че поверителните им дела са публикувани в жълт всекидневник.
Оливия кимна.
— Обадих се на един от отговорните редактори и го помолих да престанат да пускат слухове за мен и моето семейство. Смятам, че това повече няма да се повтори.
— Чудесно — одобри Айви. — И колко нелепо и необмислено внушават, че не наследяваме нищо.
След като сестрите й се настаниха в дневната пред поднос с чай и кифлички с канела, които Лети беше купила сутринта, Аманда взе плика от кухненската маса.
Донесе го в дневната и седна на един фотьойл срещу тях.
— Ще се пръсна от притеснение — каза тя. — Предчувствам, че след като го отворя, връщане назад няма. Но от какво по-точно, дори не зная.
— Разбирам какво имаш предвид — съгласи се Оливия. — Избягвам да се замислям за нашия баща. Аз пък предчувствам, че съдържанието на тези пликове ще ни накара да се замислим.
— Струва ми се, че няма да е зле — добави Айви и взе своя чай. Парата се виеше над чашата. — Съгласна ли си?
Аманда се усмихна и сви рамене.
— Радвам се, че сте тук във всеки случай. Струва ми се, че сама нямаше да се осмеля да го разпечатам. А кой по-добре от вас двете би ме разбрал?
Оливия и Айви закимаха.
— Добре — реши се най-после Аманда. — Отварям го.
Разряза плика и извади само един лист, на който като че ли беше изреден списък с изисквания. Тя обърна листа. Списъкът продължаваше и на другата страна. Надзърна в плика дали не е пропуснала нещо. Не, друго нямаше.
— Какво пише? — попита Оливия.
— Ще го прочета на глас — отвърна Аманда и се изкашля. — «Аманда Седжуик, моята средна дъщеря, наследява дома ми, който се намира до Сентрал Парк, на Западна седемдесет и четвърта улица, ако изпълни всички условия, изредени в списъка.»
Оливия ахна.
— Къщата струва милиони!
— Майка ми ще полудее — обади се Айви. — Доколкото зная, Уилям притежава само три имота — тази къща, вилата в Мейн и малка хижа в Ню Джърси. Споменатата тук сграда е най-скъпа. Оливия е права — струва куп пари.
Аманда погледна сестрите си. Те не изглеждаха разстроени от новината, а по-скоро… любопитни.
— Продължавай по-нататък — подкани я Оливия.
— Както беше уведомена от моя адвокат Джордж Харис — продължи тя, — Аманда се задължава да следва абсолютно точно инструкциите, в противен случай наследството й ще бъде анулирано и отнето.
— Каквито и да са тези инструкции, кой ще разбере спазваш ли ги или не? — попита Айви.
Аманда продължи да чете:
— «Някой ще наблюдава постоянно Аманда, за да бъде сигурно, че ще изпълни всички условия в завещанието.»
Стресната, тя пусна писмото, сякаш беше умряла мишка. Листът политна и се приземи върху килима.
— Ще бъда наблюдавана ли? — повтори. — Постоянно!
Сестрите й се спогледаха.
— Прозвуча наистина странно — отбеляза Оливия.
— Да, наистина — съгласи се Айви. — Не ми харесва. Особено на мен като на ченге никак не ми харесва.
— Продължавай — подкани я Оливия. — Може би по-нататък е споменато кой ще изпълнява ролята на куче пазач.
Аманда пое дълбоко дъх, вдигна листа от земята и продължи да чете на глас:
— «На Аманда се разрешават две грешки. При третата наследството й ще бъде анулирано и отнето.»
— Грешки! — повтори Айви. — Какво, по дяволите…
— «Задължава се да се премести да живее в къщата следващата събота — четеше Аманда. — Разрешава й се да използва червената спалня за себе си и синята — за сина си. Забранява й се да влиза в бялата стая, освен ако не се омъжи.»
— Но това е лудост! — възмути се Оливия. — И каква е тази глупост за бялата стая?
Аманда въздъхна дълбоко.
— На мен цялото писание не ми харесва. Слушайте какво има още: «Аманда трябва да живее в тази къща най-малко един месец. Всеки ден през този месец се задължава да седи на кафявия кожен диван в големия салон по един час два пъти дневно».
Другите две жени се спогледаха.
— Била съм там само два пъти — каза Оливия, — но съм седяла на този диван. Точно срещу камината е, над която има портрет на нас трите заедно с него в Мейн.
— Спомням си, когато се снимахме за този портрет! — възкликна Айви. — През онова лято тъкмо станах на петнадесет. Точно тогава бях в пубертета и бях най-задръстена.
Аманда и Оливия се разсмяха.
— Винаги съм се учудвала защо държи този портрет в своята къща, при това в стая, която най-много се обитава — каза Оливия. — За какво му е бил портрет на дъщерите, от които изобщо не се интересуваше?
— Нима някой знае нещо за Уилям Седжуик? — отвърна Аманда, поклащайки глава.
Прегледа писмото по-нататък, но освен нелепи изисквания какво да не пипа и къде да не гледа, друго нямаше. Накрая имаше нотариална заверка, както и адресът на адвоката на Уилям. Остави документа, облегна се и взе чашата си с чай. Погледна към сестрите си, които бъбреха за ексцентричните прищевки на своя баща, като че ли това беше нещо най-обикновено — три сестри да пият чай и да разговарят.
Помежду им се установи близост. Ако не друго, това безумно послание и условията в завещанието ги сближиха. И в случая Аманда беше благодарна.
Изведнъж се чу плач от спалнята и Оливия и Айви се стреснаха.
— Дано не сме го събудили ние — притесни се Айви.
— Не — успокои я Аманда с усмивка. — Време му е да се буди.
Отиде веднага да вземе Томи, за да го запознае с неговите лели, преди да са си тръгнали с някое учтиво извинение.
— О! — възкликна Оливия и изразът й се разнежи, щом видя бебето. — Колко е красив!
— Просто е съвършен — загука Айви и го погали с пръст по бузката.
— Е, трябва да тръгвам — заяви Оливия и взе палтото си от закачалката. — Имам фатални срокове, пък и издателят ме праща другата седмица в Париж да отразявам модно ревю. Няма да бъда тук почти месец.
«А през този месец мен ще ме подложат на всекидневни изпитания в онази къща» — помисли си Аманда, изненадана от нейното безразличие. Е, това беше сближаването.
— Аз също имам намерение да замина за няколко седмици — усмихна се Айви. — С Деклан ще отидем при родителите му в Ирландия. Ще се запозная с неговите приятели и роднини, които няма да имат възможност да дойдат на сватбата. Много се вълнувам! — Но лицето й леко се помрачи. — Само ми се искаше баща ни да го беше харесал… одобрил — сподели тя. — По-рано поне се надявахме да променим мнението му, а сега…
— По-важно е как ти се чувстваш — обърна се към нея Аманда.
— Точно така — добави Оливия, слагайки си черна плетена шапка. — И запомни следното. Никой не беше достатъчно добър за Уилям. Даже собствените му дъщери.
— Доста грубо, но е самата истина — съгласи се Айви и облече палтото си.
Аманда кимна.
— Може би тези писма ще хвърлят известна светлина върху мистериозния Уилям Седжуик, бащата, когото почти не познавахме.
Сестрите й кимнаха. Нямаше какво друго да се каже по въпроса.
— Пожелавам ти късмет с преместването в дома на баща ни — усмихна се Айви на Аманда. — Не ми харесва тази история със следенето и може би е само хитрина, за да спазваш условията.
— И на мен така ми се струва — съгласи се Оливия.
— Мисълта ми е, че не може някой да те шпионира по всяко време в къщата.
— Вярно, така е — съгласи се Аманда, като се поуспокои малко за тази част от условията. — Както и да е, не съм сигурна, че ще се справя с тези ексцентрични изисквания. Не зная дори дали искам каменната къща на нашия баща. Нито веднъж не съм била в неговия дом. Не зная дали ще ми бъде удобно да живея там, след като него го няма. Във всички случаи ми се струва безсмислено.
— Може би се опитва да промени предубеждението — предположи Айви.
— От гроба — допълни Оливия.
Аманда сви рамене.
— Както и да е, трябва да обмисля цялата ситуация.
— Ако решиш да изпълниш изискванията, на твое място бих държала този списък винаги под ръка… Нали не искаш да забравиш в коя стая ти е разрешено да влизаш и в коя — не? — посъветва я Оливия.
— Представете си, че е инсталирана някаква система за наблюдение или скрити камери — завъртя очи Айви.
Аманда се усмихна. И после, след няколко комплимента за Томи сестрите й се сбогуваха и си отидоха.
След като ги изпрати, отиде до прозореца и се загледа навън. Един мъж беше застанал с ръце в джобовете под навеса на насрещния блок. Не го виждаше ясно заради спускащия се здрач, но като че ли се взираше нагоре към нейния прозорец.
Аманда ахна и се отдръпна. Наистина ли я следяха? Вече!
Хвърли още един поглед крадешком. Видя как Айви се качи в своята полицейска кола, паркирана точно пред входа на блока, а Оливия на задната седалка в черната лимузина, която я очакваше.
Мъжът на другия тротоар още стоеше там.
Аманда погледна по-внимателно, но лицето му беше скрито в сянката. Беше висок и добре сложен, но не можа да определи възрастта му. Носеше шапка и цветът на косата му не се виждаше.
«Защо си внушавам — каза си тя. — Няма да стана параноичка заради това безумно писмо.»

 

* * *

 

«Виж ти, виж ти» — зачуди се Итън, наблюдавайки шикозното котенце и ченгето да излизат от неугледния блок на Аманда. Приказваха си като стари дружки, като близки сестри.
Опита се да схване дали е само поза. Дали сестрите Седжуик не са изпълнени с негодуване заради отношението на баща им към тях? Бяха ли чакали скъпият татко да ритне камбаната, за да сложат ръце на неговите милиони?
Или може би скърбяха за смъртта на бащата, когото изобщо не познаваха? Мъж, който беше прекарал с тях толкова седмици, колкото можеха да се преброят на пръстите на едната ръка.
Итън се беше поровил в интернет. Отнесе се с известно подозрение към всичко, което намери там за Уилям Седжуик и неговото семейство. Първо, то не беше много. Второ, бяха главно клюки, с които пълнят жълтите вестници. Очевидно Уилям е предпочитал да си сменя гаджетата на няколко месеца пред какъвто и да е вид обвързване, включително и с децата си.
Итън не успя да свърже този образ с човека, когото срещна през една нощ преди три години, човек, чието отношение към живота, хората, семейството му беше спасило живота.
Погледна към прозореца на Аманда точно когато се дръпна пердето. Тя застана там в меката светлина на лампата. Лицето й не се виждаше; беше прекалено далеч, а и се смрачаваше, но видът й отново го порази.
«Няма дълго да живееш тук — помисли си той, като се запъти към своята кола, паркирана през няколко улици. — Много скоро ще замениш тази дупка с разкошната къща.»
Беше изненадан, че живее толкова бедно. Не че кварталът беше лош или опасен. Беше нормален, но не беше Манхатън. Нямаше и оживление или поне малко по-бохемска атмосфера, каквато си беше представял.
Като че ли знаеше какво да очаква от Аманда Седжуик. За нея нямаше почти никаква информация. Намери куп ненужни сведения за редакторката и за ченгето заради работата им, но Аманда Седжуик се споменаваше само във връзка с наследството.
«Не зная нищо за теб и не желая да зная — мислеше си той, хвърляйки поглед към тънкия силует на прозореца. — Искам само да допуснеш грешка в онази къща, за да се разкарам в най-скоро време от този кошмарен град, от спомените, от образите. Да се махна по дяволите от истината.»
Видя как Аманда се отдръпна рязко от прозореца. Сигурно беше забелязала, че стои тук и я наблюдава.
«Това е само началото, сладурче.»

 

Шеста глава

 

На следващия ден Аманда готвеше вечеря за себе си и Томи, настанен в неговото високо столче, когато се почука на вратата. Тя подскочи и едва не изпусна тавичката с пилето върху линолеума на пода.
Пъхна пилето във фурната, махна престилката си и се приближи на пръсти до вратата. Заслуша се за миг, после погледна през шпионката. Навън нямаше никого. Но това не означаваше, че не се крие някъде отстрани.
Погледна веригата и специалните заключалки. Нямаше начин да се влезе през вратата. В пространството между веригите, заключалките и решетките на аварийния прозорец тя беше в безопасност.
Надникна през прозореца на гостната. Един мъж стоеше в сенките в двора насреща. Като че ли гледаше нагоре… към прозореца на Аманда. Към Аманда. Извърна се към сина си, толкова щастлив в неговото столче. Това не беше живот, постоянно да бъде на тръни. Къщата й предлагаше възможност за ново начало и заради Томи щеше да го приеме.

 

* * *

 

Нямаше да й отнеме много време да събере вещите си. На Аманда й се искаше да се бави много, много дълго, тъй като се чувстваше безкрайно неподготвена да се мести в къщата на баща си. Но не й оставаше нищо друго, освен незабавно да отиде там. В писмото беше посочена дата и тя реши да спазва правилата, освен ако в даден момент не станеха неприемливи.
Джени и Лети й помагаха. Аманда прецени, че без работа няма да има възможност да задържи апартамента, затова в един и същи ден щеше да освободи жилището и да се премести. Лети опаковаше книгите от малката библиотека на Аманда, както и албумите. Разгърна първия албум на Томи с поне сто снимки от първата седмица на неговия живот.
— Кой е този готин тип? — попита Лети, показвайки й снимка «Полароид», пъхната между страниците на албума.
Пол Суинуд. Бащата на Томи.
Да подреди снимката в албума, й се струваше нередно, а, от друга страна, Томи един ден щеше да попита кой е бил баща му. Друга фотография на Пол нямаше.
— Бащата на Томи — отговори Джени вместо Аманда, когато стана ясно, че тя се притесни.
Лети прибра снимката в албума.
— Ах! Дано не съм те разстроила, мила. Не зная много за личния ти живот, но съм сигурна, че мъж в този апартамент не е влизал.
— Няма нищо, Лети — каза Аманда. — Споменът за Пол много отдавна вече не ме натъжава. — Как й се искаше да беше така и колко жестоко се самозалъгваше! — Изпари се в секундата, когато му казах, че съм бременна.
«И отнесе сърцето ми, надеждата, вярата…» Томи имаше лъскавата, гъста, руса коса на баща си, но иначе приличаше на Аманда и слава богу.
— Съжалявам, миличка — промълви Лети.
— Имам си Томи и само това е от значение. — Лети стисна ръката й. — Мисълта, че си само през една врата, ме успокояваше и това ще ми липсва — продължи Аманда. — Държа се с мен чудесно, като истинска приятелка. Не мога да си представя как бих се справила с Томи без теб. Не зная как да ти благодаря!
— Радвам се, че бяхме заедно, а пък сега ще ти идвам на гости във фамозната къща на баща ти до Сентрал Парк.
Аманда се усмихна.
— Надявам се да идваш, Лети. Особено след като странните инструкции на баща ми ще ме ограничават.
Джени уви последната стъклена чаша с вестник, подреди я в кашона, затвори го и написа върху капака адреса.
— На път си да промениш живота си, при това към много по-добро. Страшно се гордея, че склони да изпълниш изискванията в завещанието.
«Ще се въздържа от възгордяване поне месец» — помисли си Аманда и стомахът й се сви.

 

* * *

 

В сияйната, ранна съботна сутрин Аманда застана на Западна седемдесет и четвърта улица, с една ръка буташе количката на Томи, в другата държеше претъпкана торба. Шофьорът на таксито остави двата й куфара на тротоара, усмихна се и потегли, а тя впери поглед в изумително красивата къща, облицована с червеникавокафяв камък, която щеше да бъде нейният дом.
Ако не оплеска тъпите правила на Уилям.
Къщата се намираше между други, също толкова красиви сгради, улицата беше обградена от двете страни с дървета, а Сентрал Парк се виждаше буквално на един хвърлей.
— Колко е различно от стария ни дом — каза тя на Томи, приклекнала до него. Беше го опаковала в спален чувал и със синя вълнена шапка на главата с емблемата на «Янките», подарък от мъжа на Лети. Закръглените му бузки бяха порозовели от щипещия декемврийски студ. — Не е ли чудно хубава, Том? И ти ще си имаш стая, истинска детска стая.
Но без неговото креватче. Щеше да й бъде странно да живее без своите мебели. Когато вчера Аманда взе ключовете от Джордж Харис, адвокатът й обясни, че къщата е напълно обзаведена, включително и с детска стая, така че на Аманда и Томи ще им бъдат необходими само дрехите. Таксите за поддръжка на къщата били платени от кантората, както и за прислугата — чистачка и общ работник. Дори хладилникът и шкафовете били заредени с храна поне за седмица.
Аманда прибра на склад своите мебели, които никак не бяха много. Само веднъж да успееше да си поеме дъх, да помисли, да си направи план, ще започне да търси апартамент за себе си и Томи. Не вярваше, че къщата ще се превърне в неин дом. Сигурно имаше някаква уловка, скрита зад тъпите правила в писмото. Трябваше навреме да осигури нов апартамент, за да има право на избор.
— Знаеш, че мразя да натяквам — беше й казала Джени вчера, — но как си го представяш на практика? Как ще докажеш, че имаш доходи, за да плащаш наема?
«Уместен въпрос» — отбеляза си Аманда.
— Скъпа, приеми — не престана да настоява добрата й приятелка. — Прави, каквото трябва да правиш. А това означава да живееш под контрол само месец. Чудо голямо! След като стане твоя, ще я продадеш, ще си купиш по-скромно жилище и останалите пари ще вложиш за бъдещето на Томи.
Джени беше права и Аманда го знаеше. Има време за гордост и време за реализъм.
Точно в момента беше време за реализъм.
— Хайде, Томи, влизаме — прошепна тя, набирайки кураж.
Имаше три входа. Единият беше великолепен, с красива черна врата, до която водеха шест изящни стъпала; другата врата, две стъпала по-долу, беше червена, с орнаменти от ковано желязо. Имало и трети вход откъм градината отзад, за който я осведоми адвокатът. Аманда избра червената врата. Взе Томи на ръце, бутна портата и вкара количката с крак зад оградата. Трябваше да се върне за куфарите и с малко късмет дано да бяха още отвън.
Ключът, който получи от господин Харис, се превъртя плавно. Отвори вратата и прекрачи прага. Въздъхна дълбоко, затвори и пристъпи в обширно фоайе, чиито стени бяха в убито червено и украсени с прелестни акварели и литографии в ненатрапващи се размери.
— Подранила си.
Аманда подскочи. Жена на около петдесет, с проста сива рокля и престилка, стоеше срещу нея. Държеше гъба за почистване и кофа с препарати.
— Изплаши ме — отвърна й Аманда със стаен дъх.
— Подранила си — повтори жената. — Аз съм Клара Мот, икономката на господин Седжуик.
— Да, разбира се! — усмихна се Аманда. — Клара! Ето ме мен — Аманда Седжуик.
Спомняше си много добре Клара от летните ваканции във вилата в Мейн. Много години бяха минали, откакто я видя за последен път, и тя беше поостаряла, но най-драматичната промяна беше в поведението й.
— Помниш ме, нали? — попита Аманда.
Не получи отговор.
— Дъщерята на Уилям Седжуик — поясни Аманда, смутена от студенината на Клара.
— Знам коя си — заяви жената и кафявите й очи се спряха само за миг върху нея. — Бях задържана да продължа да чистя къщата два пъти седмично — сряда и събота.
Аманда почака да чуе още нещо от Клара, като например нещо за смъртта на баща й, но икономката не каза нищо.
— Сряда и събота — повтори Аманда, кимайки. — Това е моят син Томи — добави.
— Имам много работа — заяви Клара, хвърляйки поглед на бебето. Остави кофата на пода. — Не бих желала да използвам препарати с остра миризма, когато бебето е в стаята.
«Слушам, шефе — рече си Аманда. — Свободно!»
Може би Клара тъгуваше за господаря си, при когото беше работила много дълго. Или се тревожеше, че е останала без работа след смъртта на Уилям.
— Много си внимателна — постара се да бъде учтива Аманда. Знаеше старата поговорка, че блага дума и железни врати отваря, затова се надяваше нейната учтивост да предразположи Клара.
— Ето там е стълбището за горния етаж — посочи икономката към дъното на фоайето, по-голямо от дневната в бившия апартамент на Аманда. — Ще внеса куфарите.
— Благодаря.
Клара излезе и след минута се върна с двата куфара. За петдесетгодишна жена беше наистина яка. Остави куфарите до стълбището, после веднага се хвана на работа, като взе да бърше праха от старинна, красива масичка с много статуетки върху нея.
Беше почистила идеално. Подът от черни и бели мраморни плочи блестеше, а над него висеше поразителен полилей със стотици малки лампички, по които не се забелязваше и прашинка.
Имаше още три затворени врати. Аманда се огледа, за да се увери, че нищо не заплашва Томи, и го сложи на персийската пътека, която се спускаше по стълбите. Той веднага започна да пълзи и да гука. Тя извади от торбата говорещо мече и го сложи в ръчичките му, после разгъна писмото с инструкции от господин Харис.
В действителност от баща й.

 

«Къщата е на четири етажа. На първия, само няколко стъпала от нивото на улицата, има баня, две спални за гости, пералня, малък склад и вход към вътрешния двор. На основния жилищен етаж се намират кухнята, трапезарията, салонът и гардеробна с тоалетни принадлежности за гостите. На следващия етаж са спалнята с баня на господаря и още две спални с баня. На най-горния етаж се намират помещенията за прислугата, но те не се използват.
Аманда ще спи в червената спалня, а Томи — в синята детска стая до нейната. На Аманда се забранява да влиза в спалнята на господаря — бялата стая. Забранява й се да използва гардеробната на приземния етаж, дори само за да се огледа в огледалото. Забранява й се да отваря прозореца до кактуса в салона. Забранява й се да отваря шкафа над фурната…»

 

«Защо, по дяволите, не бива да отварям някакъв си кухненски шкаф?» — каза си тя. Тези правила й се струваха глупави.
Аманда почувства, че я гледат. Извърна се, но Клара лъскаше усилено краката на масичката.
«Ти ли си тайният агент?» — зачуди се тя. Не, как би могла да разбере дали Аманда спазва изискванията, ако идва само два пъти седмично.
Гушна Томи и тръгна по стълбите към горния етаж. Стигна задъхана последното стъпало.
Ахна, обгръщайки с поглед разкошно подредения салон. Върху скъпия паркет беше постлан персийски килим в бледосини и златисти тонове. Огромен кожен диван доминираше в единия край на гостната, а срещу него от двете страни на камината имаше два старинни светлосини стола, върху които бяха сложени възглавнички, за да бъдат удобни. А до дивана, в пълна дисхармония с обстановката, беше поставена детска кошарка, пълна с плюшени играчки. В еркера пред прозореца имаше малък роял. Живописни платна красяха стените, а в ъглите се виждаха различни скулптури. Имаше само едно растение в еркера — грамаден кактус до прозореца, до който Аманда не биваше да припарва.
«Най-обикновен прозорец» — помисли си тя, поглеждайки разкошните кадифени завеси.
А над камината висеше портрет на Уилям, Аманда и нейните сестри.
Тя притисна Томи още по-силно и вдъхна чистата, свежа миризма на неговата коса.
— Погледни, миличък, ето там е мама като момиче. Само на шестнадесет години. А това са лелите ти Оливия и Айви. А пък този мъж е твоят дядо.
Най-неочаквано очите й се насълзиха.
«Но ти няма да го познаваш. Аз също не го познавах.»
Портретът очевидно беше поръчан от Уилям да бъде нарисуван по снимка. Аманда си спомни онзи ден, наистина забележителен, защото Уилям го прекара с дъщерите си. Момичетата тъкмо сядаха да обядват, когато той дойде, отбеляза колко е хубаво времето и помоли Клара да ги снима. Оливия, която имаше претенциите на фотограф, ги подреди под едно люляково дърво и едва тогава даде знак на Клара да снима.
Нямаше допир. Нямаше прегръдки. Нито една от тях не се усмихваше, също и Уилям.
Погледна още веднъж картината, тръгна по бледожълтия коридор към задната част на къщата и се озова в слънчева кухня с бар плот за хранене, около който бяха подредени високи столчета, а на една кукичка висяха няколко лигавничета. В съседство с кухнята се намираше малка официална трапезария. Стените тъмнееха в червено, а във вградени шкафове се виждаха изящни порцеланови и кристални сервизи. На масата от полирано дърво имаше разкошен свещник. Аманда не знаеше дали ще й се услади храната тук, но трапезарията беше много красива.
Още по-нататък по коридора попадна в библиотека с рафтове от земята до високия четири метра таван. Книгите обхващаха всички възможни теми. Даже имаше четири реда книги за отглеждане на бебета и деца, както и още една кошарка до много удобен на пръв поглед фотьойл.
Томи кротуваше в прегръдките й и Аманда предприе обиколка и на следващия етаж. В коридора след стълбите се виждаха четири врати. Тя предположи, че бялата е за спалнята на господаря, в която й беше забранено да влиза. Сребърен ключ с орнаменти, висеше завързан с панделка за дръжката на вратата.
Имаше още червена врата, синя и бледожълта. Бледожълтата водеше в голяма светла баня с приготвени меки хавлии и разноцветни сапуни, наредени до умивалника. През червената врата се влизаше в спалнята на Аманда. Стените бяха в по-убито червено, отколкото вратата и пространството в нея бе заето главно от легло от тъмно дърво с балдахин. Тоалетната масичка беше старинна, с огромно овално огледало и комплект сребърни гребени и четки за коса, а непосредствено до него беше гардеробната, доста голяма при това.
На пода имаше великолепен кръгъл килим. Аманда сложи Томи в средата и детето задъвка щастливо гумената играчка, която тя му подаде.
За миг застина, загледана в сина си. Тази сутрин се събуди без кихавици, кашлица или хрема и страните му бяха прасковени, а не трескаво червени.
«Дотук добре» — помисли си Аманда и приседна в края на леглото, което през следващия месец щеше да бъде нейно.
С въздишка се отпусна на мекия матрак. Мечешко леговище. Ужасно удобно.
Малка снимка в позлатена рамка на нощното шкафче привлече погледа й. Взе я и ахна от изненада.
Беше снимка на майка й.
Притисна я до гърдите си, после се загледа в красивото лице на майка си. На снимката беше много млада, на двайсет и една-две. На Аманда й стана чудно винаги ли е стояла тук тази фотография, на това шкафче, в тази стая.
Не, това беше невъзможно. Уилям и майката на Аманда са били заедно преди двайсет и девет години за много кратко време. След нея той е имал връзки с много други жени. Даже не й се мислеше колко. Сигурно беше запазил снимката и беше поръчал на някого, най-вероятно на Клара, да я остави в стаята, която щеше да заеме Аманда, както и да извърши всичките нелепи цветни указания, да набави бебешките принадлежности.
Томи се разхленчи. Спеше му се.
— Време е да видим твоята стая, сладурче — каза му тя.
Погледна още веднъж снимката на майка си, върна я на мястото й и се отправи към следващата врата.
Онемя. Детската стая изглеждаше точно такава, за каквато си беше мечтала. Никога не беше имала пари за красиви вещи, които галят окото и възбуждат въображението, като например миниатюрни играещи маймунки, висящи от стените на дълги опашки, жълти етажерки със стари колички и влакчета. До едната стена бяха строени десетки плюшени животинчета, големи и малки, всичките нови, чисти и прелестни.
Тонът на стените беше син, а името на Томи беше изписано с големи букви над креватчето му. Имаше още маса за преобличане, малък гардероб и шкаф.
За човек, който не пожела да види своя внук, беше стигнал до крайност, за да обзаведе за Томи стаята мечта. Но от това се почувства още по-объркана и внезапно я обзе мрачно предчувствие. Какво бе замислил Уилям?
Аманда смени памперса на Томи, облече му пижамка и застана в очакване да се разхленчи от непознатото място. Но нищо подобно не се случи. Детето затвори очички, сложи ръчичка на страната си и моментално заспа.
Аманда се загледа в сина си, така блажено заспал в новото си креватче, и за пръв път се почувства спокойна. Може би се тревожеше напразно.
Не знаеше оттук нататък какво да прави. Можеше да си извади дрехите от куфарите, да обиколи стаите… или да покани Клара на чай и да я поразпита за баща си.
Излезе на пръсти от детската стая, като остави вратата открехната. Тръгна към долния етаж, изненадана от тишината. Да не би Клара да си беше тръгнала?
Не, бършеше прах от пианото.
— Клара, ще си направя чай. Мога ли да те отвлека за кратка почивка?
— На работа съм, госпожице Седжуик — отговори тя, наблягайки на «госпожица». — Не почивам, докато не свърша със задълженията си.
— О, да — съгласи се Аманда. — Откога работиш при баща ми?
Забеляза как жената видимо настръхна при думите «баща ми».
— Не обичам да се разтакавам — отговори икономката. — Ако седна да си приказвам, преди да се усетя, ще мине час.
Аманда кимна. Безупречната Клара щеше да бъде костелив орех. Пък и жената едва ли знаеше кой знае какво за Уилям. Не беше от онези икономки, които живееха постоянно в къщата, и никога не е била, освен през летните ваканции в Мейн, когато баща й предимно отсъстваше.
«Да бъде както искаш, Клара — помисли си тя. — Засега. Но в края на краищата ще те накарам да омекнеш.»
Аманда огледа непривичната обстановка. Томи спеше, нямаше с какво да се захване, а Клара чистеше. Не беше свикнала да разполага със свободно време. А как щеше да мине цял месец?

 

Седма глава

 

След два часа Аманда беше разопаковала багажа си, разгледала къщата и препрочела смешните инструкции три пъти. Клара си тръгна преди няколко минути, все така неразговорлива.
Томи си играеше с една плюшена мишка в кошарката, а майка му стоеше до прозореца в салона, естествено не онзи с кактуса, и се взираше в ясния слънчев ден, мек и топъл за декември. Изпита желание да излезе и да обиколи новия си квартал. Въпреки че беше работила няколко години в Манхатън, никога не се беше разхождала. След работа тичаше към къщи, за да се грижи за майка си, а след това — за Томи. Винаги имаше да пазарува едно или друго, както и безкрайна домакинска работа.
И сега беше в нещо като ваканция. Много съмнителна ваканция. Според инструкциите беше длъжна да седи на кожения диван, никъде другаде, по един час от десет и половина сутринта и от три и половина следобед.
В момента беше десет и двайсет и пет.
Седна. И седя, и седя. Доста дълго изучава портрета на баща си с нейните сестри. Странно как една картина може да внуши усещане за истинско семейство. Уловен беше момент на близост, но този момент не бе характерен.
«Снимките подвеждат» — помисли си тя.
Трите момичета никак не си приличаха по онова време, макар и да се забелязваше нещо сходно в израженията им — жестът на Седжуик, наследен от Уилям, у когото също се виждаше.
Портретът леко я смути, затова се загледа как бавно тиктакаха стрелките на стенния часовник. Според нарежданията не биваше да прави нищо, докато седеше, включително и да чете. Все пак й беше разрешено да говори на Томи или да му чете, така че извади от чантата си любимата му книжка и започна да му чете приказката за говорещата крава.
Оставаха десет минути до края на часа, когато Томи се разплака истерично. Нищо не би го успокоило.
Защото искаше да бъде изваден от кошарката, но на Аманда не й беше разрешено да става.
«Толкова е нелепо — мислеше си тя. — Няма да спазвам тези тъпи, тиранични правила за сметка на Томи.»
«Някой ще наблюдава постоянно…»
Аманда скочи на крака. Гушна Томи, после отиде до прозореца, за да погледне има ли човек отвън, който да я наблюдава през прозрачните пердета на еркерния прозорец. Само като си го представи и настръхна.
Надникна навън, прикрита зад дебелите завеси встрани. По тротоара минаваха хора, пощальон на колело разнасяше вестници и писма. Наблюдаваха ли я в този миг?
«Колко противно! Няма да го правя цял месец — каза си Аманда. — Няма начин.»
«А после? — обади се друг глас. — Да започна с въпроса къде ще се денеш, като напуснеш тази къща.»
Имаше нужда да подиша свеж въздух, да помисли.
Удари единадесет и половина. Поне единият час мина.
Облече Томи с яке, сложи му шапка, приготви му храна и се отправи навън.
Олекна й, когато излезе от каменната къща.
Свежият въздух лъхна приятно лицето й. Подкара количката с бебето към ъгъла, почака на светофара да светне зелено, за да пресече към западния край на Сентрал Парк.
Тъкмо наближи входа на парка и Томи се разплака, затова седна на една празна пейка до сергия за хотдог, вместо да се блъска в тълпата. Тийнейджъри със скейтбордове, майки с колички, хора с кучета, тълпа от различни възрасти и националности влизаха и излизаха. И гълъби. Цели пълчища.
— Едно нарушение — изрече дълбок мъжки глас. — Още две и оставаш на улицата.
Аманда се извърна стреснато. До нея на пейката седеше много красив мъж с черна коса и черни очи. Изглеждаше на трийсет и две-три години.
Държеше лист за писмо, който на пръв поглед приличаше съвсем на нейния с инструкциите на Уилям.
— Параграф втори, точка втора — продължи мъжът, без да я поглежда. — «Аманда Седжуик е длъжна да седи на кожения диван в салона по един час два пъти дневно — в десет и половина и в три и половина.»
Аманда настръхна и се хвана за количката на Томи.
— Кой сте вие? — попита. — Откъде знаете името ми? Как разбрахте, че съм станала по-рано?
«Някой ще те наблюдава…»
— Работата ми е да зная — отговори той и прибра писмото във вътрешния джоб на коженото си яке.
— А вие какво… — извика, но само изплаши Томи и той се разплака.
Наведе се да го успокои, като разчиташе, че и самата тя ще си възвърне самообладанието. Когато се извърна, непознатият беше изчезнал.

 

* * *

 

Подухваше леден вятър в ранния следобед и Итън уви шала по-плътно около врата си, крачейки по авеню «Колумб». Мъчеше се да забрави бебето в количката.
И Аманда.
Защо трябваше да бъде толкова красива? Защо трябваше да се намеси и бебе? Защо самият той беше замесен в тази история?
«Не си длъжен» — натякна си той. Уилям беше поискал услуга от него. Нищо не му пречеше да откаже и още не беше късно да се разкара от тази забъркана работа, да се прибере вкъщи и да види какви поправки вълнуваха Ник Мороу.
«Ти имаш нужда от поправка» — промърмори на себе си.
Разбираше защо Уилям Седжуик го беше помолил за тази особена услуга. Уилям вече веднъж го беше сглобил наново и сега беше влязъл още веднъж в ролята на добрия самарянин, като връщаше Итън у дома при жена и бебе.
Но защо тази жена и това бебе? И защо, за бога, Итън? Защо Уилям е пожелал един отчаян и съсипан отшелник да се навърта около красивата му дъщеря и мъничкия му внук?
«Мамка му!» — изруга той и ускори крачка. Вървеше бързо без посока.
«Без посока.»
Някога подобна фраза за Итън беше пълна глупост. Едно време всяка секунда от неговия ден беше разпределена и всяка стъпка — целенасочена. Нямаше нито време за шляене, нито беше в негов интерес. Или пък да се отдаде на размисъл. Нямаше време за друго освен за бизнес.
Итън Блек, бивша корпоративна акула, един от най-безогледните бизнесмени в Ню Йорк, нямаше да стане мултимилионер, ако си беше губил времето.
Пред очите му беше бебето на Аманда с дебелото синьо якенце и нахлупена шапчица. Стисна очи, за да прогони образа.
Томас Седжуик, на единадесет месеца.
Седжуик. Аманда беше дала на детенцето си своето име. Сигурно за да изкопчи пари. В досието, което му връчиха адвокатите на Уилям, пишеше, че бащата на Томас Седжуик е извън цялата ситуация.
Извън цялата ситуация. Итън се питаше какъв ли баща щеше да бъде на своето дете. Много добре му беше известно. Щеше да се появява с най-груби ругатни. Рядко щеше да вижда детето си или да чува гукането му. Щяха да го показват само за да спазят приличието, когато на Итън му изнасяше. Както беше с Катрин.
Друг образ се изправи пред очите на Итън. Този път на жена, красива жена с дълги, меки, руси коси и умни сини очи, с фигура на зайче от «Плейбой» и солидно образование в девически колеж.
През седмицата преди да умре, Катрин беше обявила публично бременността си. «Господин и госпожа Итън Блек очакват своето първо дете…»
След смъртта на Катрин, щом зърнеше детенце и особено в прегръдките на майка му, се задушаваше. Все се питаше дали косата на детето му щеше да бъде права и черна като неговата, или като на жена му… на покойната му жена… чуплива и руса. Неговите тъмнокафяви очи ли щеше да наследи или нейните сини.
Мислеше си за своята неспособност да предпази любимите си същества и за битката й до последен дъх да запази семейството им.
Битката й до последен дъх. Итън никога нямаше да разбере как е изживяла Катрин последните си секунди и може би трябваше да бъде благодарен за това. Според медицинския доклад и данните от местопрестъплението Катрин е била застреляна от далечно разстояние, вероятно от снайперист. Не е знаела, че към нея лети куршум. Умряла е много бързо, ако не мигновено.
Бебешките терлички, които плетяла, били намерени в краката й. Светложълти, тъй като не знаеха дали бебето, което носеше, ще бъде момченце или момиченце. Беше рано да се установи, пък и Катрин не искаше да знае.
Може би и в този случай така беше най-добре.
Катрин беше бременна в третия месец, когато умря.
Нейната смърт и смъртта на нероденото детенце бяха по негова вина.
— Ти не си виновен! — беше му казал Уилям Седжуик. И полицаите казаха същото. Психиатърът потвърди. Но мнението на родителите на Катрин беше различно. Настояха да погребат Катрин до другите покойници от семейството в Пенсилвания, където беше израснала и където живееха роднините й. Итън не се възпротиви.
Достатъчно беше, че нейният живот и животът на нероденото й дете бяха отнети тук. Катрин нямаше да намери вечния покой в този град.
Той вдъхна жадно ледения въздух. Около него вървяха тълпи, стотици се изнизваха забързани, но той можеше да се усамоти в своята хижа в Мейн и беше много благодарен за това. Така стояха нещата с Ню Йорк. От осемте милиона души никой нямаше да забележи сълзите в очите на възрастен мъж.
Или убиец, който застрелва посред бял ден бременна жена, плетяща бебешки терлички.
Итън нямаше представа какво щеше да прави, ако Аманда беше влязла в парка. На никаква цена кракът му нямаше да стъпи там. А мисълта как постепенно се изгубва в тълпата, без да може да я наблюдава, щеше да го съсипе.
«Паркът е абсолютно безопасен — каза си той, — освен ако не става въпрос за съпругата на Итън Блек.»
Не биваше повече да се тревожи; от три години насам той не беше Итън Блек. Но се тревожеше.

 

Осма глава

 

Аманда остана без дъх, докато стигне ъгъла на Седемдесет и четвърта. Нямаше търпение да се прибере във временния си дом, да заключи вратите и да дръпне завесите.
«Работата ми е да наблюдавам…»
Господи, вече направи едно нарушение. Как успя да се обърка толкова много, след като беше в къщата само от няколко часа? Защо дойде толкова рано? Томи щеше да изтърпи още няколко минути.
Още две и напускаш…
«И къде по-точно?» — попита се тя, обхваната от паника. Повече грешки не биваше да допуска. Не и преди да е обмислила и предвидила всичко. В това число и да си намери работа.
— Аманда!
Тя се извърна стреснато, щом чу познатия глас. Беше Пол Суинуд. Бащата на Томи.
«Ах! Нима! Не може да бъде!»
Стоеше насред улицата и я зяпаше, както предположи, че и тя го гледа, поразена от изненада.
— Наистина си ти — възкликна той. — Боже мой, Аманда!
Спусна се към нея, а тя, вцепенена от шок, си помисли само едно нещо — че е по-хубав, отколкото го помнеше, ако това изобщо беше възможно.
Висок метър и осемдесет и пет, с широки рамене, с тъмноруса копринена коса, топли кафяви очи и трапчинка на лявата буза.
— Аманда, не мога да ти опиша колко се радвам да те видя — каза той.
Долови, че внимателно наблюдава реакцията й, дали го мрази до смърт, или ще склони да разговаря с него. После се обърна към Томи, който доволно дъвчеше гумената си играчка. Притисна ръка до сърцето си и ахна:
— Моят син! О, Аманда… това нашето дете ли е?
Тя кимна, задушавайки се, напълно изгубила дар слово.
Не беше виждала Пол от деня, когато му каза, че е бременна. Гневът се надигаше у нея, преплетен с едно друго чувство… чувство, за което не искаше да си признае.
— Не бях сигурен, дали си… — започна той. — Мисълта ми е… не зная… — Поклати глава и въздъхна дълбоко. — Не знаех какво искам тогава. Ох, съвсем се обърках.
Аманда продължаваше да стои като ударена от гръм. След онзи последен ден Пол не излизаше от ума й. Помнеше лицето му, начина, по който я прегръщаше, целуваше и правеше любов с нея, помнеше как говореше за мечтите си. А в тези мечти не фигурираха деца и семейство, но все пак го познаваше само от няколко месеци.
— Колко е красив! — каза Пол, вперил възхитен поглед в Томи. — Прилича изцяло на теб. — Въздъхна дълбоко. — Много съжалявам, Аманда. Наистина много. Кой знае колко трудно ти е било приз тези месеци.
Тя също пое дълбоко дъх. Думите му съживиха гнева й и я накараха да се опомни.
— Беше истинско изпитание — изрече спокойно, — но обожавам всеки миг от това изпитание.
Двойка с бебешка количка се опитваше да се размине с тях и Аманда се отмести. Загледа се след мъжа и жената. Той буташе количката, а тя го държеше под ръка.
Нейните мечти и действителността бяха в пълен контраст. Обърна се, за да провери дали мъжът от парка не я е проследил. Наблюдаваше ли я в момента? Западният край на Сентрал Парк беше много оживен. Непрекъснато влизаха и излизаха тълпи, хора чакаха по спирките. Може би се спотайваше някъде около входа и я наблюдаваше.
«В момента не съм в къщата, но не съм и длъжна — напомни си тя. — Значи не му влиза в работата да ме шпионира.»
Двама полицаи бавно вървяха покрай парка. В този квартал на всяка крачка имаше ченгета, успокояваше се тя. Срещата с бившия любим беше най-малкият й проблем, макар че доста се учудваше как е попаднал точно на тази улица.
— Как се казва? — попита Пол, пресягайки се, без да сваля ръкавицата си към косата на Томи, която толкова много приличаше на неговата.
Тя замръзна с внезапен пристъп на уплаха от жеста на Пол. Отдръпна леко количката и той се изправи.
— Томас. Томи. Така се казваше бащата на майка ми.
— Хубаво име.
За миг застинаха на този ъгъл и Аманда остана отново поразена от лъжата на мигновението. Ако в момента направеха снимка на майката, бебето и почти едногодишното детенце, кой би предположил, че бащата за пръв път вижда сина си? Кой би предположил, че сърцето на майката в същия този момент кърви, както в деня, когато той я изостави?
— Ще приемеш ли да те заведа на обяд? — попита Пол, а вятърът развяваше русата му косата. — Ще се радвам много просто да поседим, да поговорим, да ми разкажеш за себе си, за Томи. За толкова много неща искам да те разпитам.
Пол вдъхваше такова доверие, изражението му беше толкова нежно, че Аманда изпита желание да го докосне, да го хване за ръка.
«Ставаш смешна! — ядоса се на себе си. — Изостави ме на секундата, когато му казах, че съм бременна. Скри се и не отговаряше на обажданията ми, оттогава ни вест, ни кост от него.»
— Какво ли не бих дал да погледам това личице само час — продължи Пол, загледан в Томи с израз на възхита. — Моля те, Аманда. Зная, че жестоко те наскърбих. Отнесох се с теб като… — Погледна встрани, преди да каже: — Отдели ми само половин час, за да се порадвам на теб и Томи. Моля те.
Беше копняла за цял час обяснения. Един час, през който няма да бъде затворничка в тази проклета къща, няма да спазва правила и да бъде наблюдавана с презрение от един непознат.
Кимна в знак на съгласие и лицето на Пол се отпусна.

 

* * *

 

След като остави количката на Томи до малката кръгла маса в един прелестен италиански ресторант, седна и се загледа за миг в Пол. Изразът му беше многообещаващ, пламенен, развълнуван. Гледаше Томи с благоговение и почуда. Всяко помръдване на бебето предизвикваше усмивка на лицето му, всяко леко покашляне — тревога.
Сервитьорът донесе веднага менюто, вода с лед, панерче с топли багети и пак забърза нанякъде.
— Благодаря ти, че се съгласи да обядваме заедно — каза Пол. — Предполагам, че сигурно ме мразиш.
— Не те мразя, Пол. Не мога да мразя бащата на детето си.
Не й се вярваше, че седи срещу бащата на своя син, за да уточнят отношенията си, че ще обядват заедно в ресторант, сякаш обяд с Пол Суинуд е най-обикновеното нещо на света.
И не го мразеше. Беше баща на детето й. А заради Томи щеше да контролира гнева и мъката, нямаше да споменава сълзите и безсънните нощи, нито бременността, раждането и отглеждането на Томи без ничия помощ. Нищо повече не искаше.
Той й подаде панерчето с багетите.
— Обичаше много чеснови хлебчета, нали?
— Да, обичам. — Взе си тя едно и отхапа от вкусната багета.
Той остави още една в чинията й и сервира една и за себе си.
— Нямаш представа колко ми олекна, когато ми каза, че не ме мразиш и че съществува възможност за ново начало.
Ново начало ли? Да не изпитва омраза е едно нещо, а ново начало според всякакви критерии е съвсем друго.
— Ти ме нарани повече, отколкото бих могла да опиша с думи — отвърна му тя. — И лиши Томи от баща. Следващия месец ще стане на година.
— Ще ме оставиш ли да ти обясня защо постъпих по този начин? — попита той. — Зная, че няма извинение, което да оправдае поведението ми, но мога ли поне да се опитам да ти обясня?
Аманда погледна Томи, прехапа устни и кимна.
Сервитьорът донесе поръчката и ги прекъсна. Аманда не бързаше да чуе разказа на Пол. Какво ли би могъл да измисли? А тя искаше ли изобщо да го изслуша?
Пол въздъхна дълбоко.
— Знаеш, че съм скъсал всички връзки с баща ми, нали?
— Да, разбира се.
Много добре си спомняше кратките му бележки за неговия баща и за техните ужасни взаимоотношения. Веднъж, когато й разказваше за баща си, се разплака. Тогава за пръв път видя мъж да плаче. Сълзите бликнаха изведнъж, той се смути, преглътна ги, но явно беше дълбоко разстроен. Всъщност историята с баща му беше причина да се привърже към него толкова бързо. Много вечери обсъждаха въпроса дали е по-добре да имаш баща, с когото си във всекидневен конфликт и никога не постигаш разбирателство, или баща, с кого не си в конфликт, тъй като той просто не присъства в живота ти. Така и не стигнаха до решение.
— Онази вечер, когато ми каза, че си бременна — започна Пол, — сестрата на моя баща, леля Лесли, ми се обади да ми съобщи, че баща ми е починал. Цигарите си бяха казали думата. Рак на белите дробове.
— О, Пол, съжалявам.
— Той беше само на петдесет и две години — продължи Пол, мачкайки кърпата за хранене върху коленете си. Поклати глава и я отметна назад. Очите му се насълзиха и Аманда видя как се мъчи да не се разплаче. — Когато ми каза, че си бременна, не можех да мисля за друго освен за баща си, който дори на смъртното си легло не ми е простил, че не съм синът, достоен за него. И всичко само защото отказах да следвам право като него, като неговия баща и като бащата на неговия баща. Никога не ми прости, че наруших семейната традиция и станах първият работник Суинуд.
— Така и не успях да го разбера, особено като се има пред вид твоят успех. Създал си своя строителна компания!
— Строителството в представите на баща ми не е професия за образован човек. Какъв сноб! Смята ме за позорно леке, което притеснява майка си с мръсното си работническо облекло.
Аманда поклати глава.
— Защо хората са толкова нетолерантни към личните качества и способности?
— Цял живот съм живял с ужасното чувство, че представлявам едно разочарование за баща си, Аманда. От шест или седемгодишна възраст никога не бях достатъчно добър за него. И когато ми каза, че си бременна, отговорността, която се очаква от мен в подобен случай, ме смути. Ами ако и за собственото си дете се превърна в разочарование? Ако и за него не бъда достатъчно добър или какъвто се очаква от мен да бъда?
За миг тя се зачуди дали и нейният баща не се е чувствал по същия начин. Но подобни чувства не прилягаха на властен и самоуверен човек като Уилям Седжуик. А и у Пол някак си не изглеждаха на място. Беше се показал любящ, изпълнен със самочувствие и жизненост.
— И сега не съм съвсем наясно какво означава едно истинско семейство — продължи Пол. — Ох, виж ме само какви ги дрънкам, като някой ревльо: «Колко съм злочест, тате не ме обича.» Това не е извинение, че избягах от теб и нашето дете.
Аманда не знаеше какво да отговори. Тогава той сложи ръката си върху нейната. Тя я отдръпна.
— Прощавай — каза той. — Исках само…
«Да те докосна — довърши наум мисълта му, тъй като усети същото внезапно желание. — Не бъди глупава! Не бъди глупава! Не бъди глупава! Този мъж изостави теб и вашето дете.»
— Зная, че извинението ми не струва, но новината за смъртта на баща ми ме беше зашеметила, когато ми каза. И аз избягах, но не постъпих почтено. Не очаквам да ми простиш и все пак държа да знаеш, че страшно съжалявам. Ако има нещо, което мога да направя за теб, ще го направя веднага. Тази година моята фирма беше на добра печалба и успях да поспестя пари. Веднага ще ти напиша чек — засуети се той, изваждайки портфейла си.
— Пол, нямам нужда от твоите пари. Много съжалявам за баща ти.
«Разбирам как се чувстваш.»
— Не е лесно да се отглежда дете с чиновническа заплата — поклати глава той.
Чиновническа заплата! В момента й се стори като че ли не е било. Работеше на щанд за дамско облекло в голям магазин, когато Пол дойде да избира подарък за баба си, и така се запознаха.
— Не се тревожи, Пол — каза тя. — Представи си, че се намираме отново в изходна позиция.
Той я погледна с такава надежда, че тя съжали за думите си. Прозвучаха съвсем различно от онова, което искаше да каже. Щеше да мине много дълго време, преди да си помисли дали да прости на Пол Суинуд за начина, по който се отнесе с нея.
Все пак беше баща на детето й и заради Томи щеше да направи опит за ново начало, за да не расте детето без баща.
Сервираха обеда и докато се хранеха, почти не разговаряха. Беше мъчително да бъде с него, да стои съвсем близо до мъжа, който разби сърцето й. Едно време типични негови жестове я очароваха, като например трапчинката, която се появяваше на страната му, когато се усмихваше, или как прибираше назад лъскавата си коса. Но сега тези жестове само я натъжаваха. И я караха да се чувства още по-самотна, а някога беше жена, която беше готова веднага да се довери и веднага да обикне.
— Трябва да се прибирам — каза тя. — Благодаря за обеда.
— Сега в Манхатън ли живееш? — попита Пол.
Аманда кимна.
— Дай да караме по-кротко с въпросите. Нещо против? Всичко наведнъж не става.
Не беше готова за откровени разговори. Това, че вече знаеше името на нейния… техния… син, й се стори прекалено много. Въпреки че случайни срещи по улиците на Манхатън не бяха нещо необикновено, беше крайно подозрителна към неочакваната му поява точно когато съдбата й се промени. Знаеше ли за нейното наследство и не се ли домогваше до него?
— Да, имаш право, разбирам те — рече той. — Да ти дам ли моя телефонен номер? Аз също живея в Манхатън недалеч оттук. Ще ми се обадиш ли, когато решиш, че имаш желание да се срещнеш с мен отново? Копнея да бъда с Томи, да имам възможността да му бъда баща.
Тя кимна и прие визитната му картичка.
— Ще ти се обадя.
Толкова топло й се усмихна, че и тя отвърна на усмивката му.
После стана и бързо тръгна, бутайки количката с бебето, като се страхуваше да не би да се обърне да го погледне.

 

* * *

 

Щом се прибра в къщата и се почувства на сигурно място, Аманда се втурна към телефона, за да се обади на Джордж Харис.
— Съжалявам, госпожице Седжуик, но господин Харис има среща.
— Моля ви, предайте му, че е спешно — настояваше тя.
— Един момент — каза жената с тон, издаващ досада.
Аманда стисна очи и седна на един стол в салона.
«Моля те, обади се!» — повтаряше тя наум, стиснала телефонната слушалка.
— Аманда, всичко наред ли е? — попита адвокатът. Слава богу!
— Не, нищо не е наред — отговори тя. — Няма да застрашавам живота на моя син, господин Харис. Мъжът, на когото навярно е наредено да ме следи, се занимава главно с това да ме плаши. Днес отивах в парка на разходка и той ме заговори. Бях с Томи. Не искам…
— Аманда, успокой се — прекъсна я господин Харис. — Поеми дълбоко дъх.
«Ти се успокой, ако някакъв тип зяпа прозорците ти и те преследва.»
— Струва ми се, че не мога да понеса — продължи Аманда с разтреперан глас — някой постоянно да ме наблюдава, да следи всяка моя стъпка!
— Зависи изцяло от теб, Аманда — отвърна адвокатът. — Но ако не следваш изискванията в завещанието на баща си, няма да получиш своето наследство.
— Знаете ли кой е този човек? — попита Аманда. — Онзи, който ме следи.
— Съжалявам, Аманда, но не ми е разрешено да съобщавам тази информация. А сега трябва да се върна на заседанието.
«Какво си въобразявам и аз. Та той пет пари не дава за мен» — помисли си Аманда ядосано и затвори телефона.
Томи се разплака, тъй като му се доспа.
— О, Томи! — Отиде в детската стая и го гушна. — Няма нищо, миличкия ми. Мама е тук. Мама се мъчи да направи живота ти по-хубав.
Залюля го в прегръдките си, докато се успокои и затвори очички. След като заспа, го сложи в креватчето и погали нежната му бузка.
«Ето, имаме покрив над главите си — нареждаше тя сама на себе си. — Много хубав подслон, без да плащаме наем. Ако издържа само един месец, ще мога да живея спокойно до края на живота си. С Томи ще си имаме дом. Дори ще мога да се запиша в колеж за медицински сестри или да следвам медицина.»
Трябваше само да се стегне и да издържи двайсет и девет дни. Ако не се отклонява от правилата, повече няма да има неочаквани срещи с тайния наблюдател.
«Какво се глезиш, просто прави, каквото се изисква от теб — каза си тя и се отправи към дивана в салона за следобедния един час. — След това всичко ще се нареди.»

 

* * *

 

До вечерта Аманда игра с Томи, като постоянно се заглеждаше в него, за да търси прилика с Пол. Не откри нито една сходна черта в лицето му, нито в израза, освен косата.
Беше ли готова да даде втори шанс на Пол? А искаше ли? Не биваше да лишава детето си от баща, особено след като този баща се появи, изпълнен с желание да сподели живота им.
Щеше да започне оттук и ще види какво ще се получи.
Тъкмо се приготви да си легне, и се обади Джени. Никога не се беше радвала толкова много да чуе гласа на приятелката си. Разказа й за мъжа в парка и макар че и на Джени случката се стори странна, предположи, че човекът навярно е работил в отдела по охрана в компанията на Уилям Седжуик, и е бил нает за тази глупава задача. Сигурно и на него му харесва не повече, отколкото на Аманда.
Почувства се много по-добре и най-после се отпусна, за да размисли за срещата си с Пол. Унасяше се, когато долови някакъв шум.
Сепна се и се заслуша. Сигурно Томи се обръщаше насън и удряше пречките на креватчето. Пълна тишина.
Трябваше да свикне с къщата, помисли си тя. Със звуците й, с миризмите й. Апартаментът й беше прекалено шумен. Когато затопляше, радиаторът пукаше. Хладилникът жужеше. Градският шум нахлуваше през прозорците дори когато бяха затворени.
Прозорците сигурно бяха много скъпи и дебели, тъй като почти нищо не се чуваше, освен тиктакането на стенния часовник.
Ритмичното тиктакане я успокои и тя най-после заспа.

 

Девета глава

 

«Не мога да дишам — стресна се Аманда, като се мъчеше да махне възглавницата от лицето си. — Не мога да дишам…»
В първия момент й мина мисълта, че сънува кошмар. Но веднага осъзна, че се задушава. Обхвана я паника и тя с всички сили заблъска онова, което я беше захлупило. Като че ли беше възглавница. Все по-плътно и по-плътно прилепваща към лицето й.
Замята се бясно, но усилията й бяха абсолютно безплодни.
«Не мога да дишам. Не мога да дишам. Не мога да дишам. Не! Томи!»
Личицето на нейното малко момченце изплува пред очите й и Аманда още по-яростно взе да се бори.
Но силите я напускаха. Отпадаше. Отпадна съвсем.
«Помощ! — извика отчаяно наум, а ръцете й вече не я слушаха. — Помощ!» Нямаше смисъл.
Обзе я слабост, губеше съзнание…
И тогава също толкова внезапно възглавницата се махна от лицето й, и тя пое въздух, стенейки. Изправи се в леглото като стрела, като гълташе жадно въздух.
Но в този миг замръзна и се вкопчи в таблата на леглото.
Двама души, които почти не различаваше в тъмнината, се бяха вкопчили на пода само на крачка от нея. Преобръщаха се, ту единият надделяваше и замахваше да удари, ту другият. Видя лице с маска. Чу дълбок глас да ругае, после единият се стрелна към вратата, последван от другия.
Сърцето й биеше лудо. Аманда се втурна обезумяла към стаята на Томи. Синът й спеше кротко, като че ли нищо необичайно не се беше случило.
«Господи, благодаря ти!» — отправи тя гореща благодарност към небесата, грабна бебето в прегръдките си и трескаво затърси с поглед в мрака с какво да се въоръжи. Ето! Сграбчи тежкото преспапие от тоалетната масичка и се сви.
Стъклената топка със снежинки в нея не беше кой знае какво оръжие, но с друго не разполагаше.
— Аманда!
Аманда стисна очи за миг, притисна още по-силно Томи с една ръка, а с другата преспапието и още повече се сви.
— Аманда, виждам те до тоалетната масичка. Добре ли си? Бебето добре ли е?
«Откъде знаеш за моето бебе? — искаше да изкрещи. — Кой, да те вземат мътните, си ти? Махай се от дома ми!»
Но от страх беше изгубила гласа си.
Чу как мъжът опипва стената, за да намери ключа за осветлението. Приготви се да хвърли стъклената топка.
В стаята светна.
Тя зяпна от изненада. Видя пред себе си човека от парка с кървяща рана на лицето си.
— Не се приближавай, иначе ще… — заплаши тя. «Иначе какво? — помисли си изплашено. — Ще метна по теб това преспапие ли?»
— Аз не съм онзи, който току-що се опита да те удуши с възглавница — каза той.
Тя беше вперила очи в него и не смееше да ги отмести, за да не би да удари нея или Томи. Както и да го гледаше, беше много по-силен от нея, много по-висок и подвижен. Но щеше да се бори докрай за себе си и Томи.
— Какво, по дяволите, правиш в моята къща? — попита тя. — Как влезе?
— Нает съм от баща ти да следя дали спазваш неговите условия, докато живееш тук — обясни сухо той. — Такава беше последната му воля — да се погрижа за имота му. Имам ключ от къщата.
Тя разшири очи.
— Какво? Имаш ключ от моя дом!
Мъжът бръкна в джоба на черното си кожено яке и й показа сребърен ключ. В този момент дрехата му се разтвори и тя забеляза, че по шията и шала му се процежда кръв.
— Остави ключа на масичката и се разкарай оттук — изсъска тя.
— Няма начин — отвърна той. — Ключът върви заедно със задълженията ми. И си мисля, че ти едва ли искаш да си отида, преди да разбера кой се промъкна през прозореца, за да те убие.
«За да те убие…»
Краката й се подкосиха и тя се свлече на колене. Притискаше Томи до себе си, а той, слава богу, кротуваше.
Мъжът направи жест — може би, за да я нападне, възползвайки се от слабостта й, или да й помогне? Но щом видя, че бебето е добре, се отдръпна към вратата на стаята.
Аманда се залепи до стената, като изведнъж осъзна, че беше само с тънка бяла нощница. Поне беше дълга, но ръцете й бяха заети, за да я прибере на гърдите и да я придърпа по-надолу.
Мъжът въздъхна дълбоко, потръпвайки, и Аманда си припомни, че е ранен. Висок и мускулест, но пък ранен и може би това беше нейният шанс да се измъкне покрай него и да избяга навън, преди да успее да я хване. Едва ли щеше да успее.
Ако лъжеше за своята самоличност, Аманда щеше да загази жестоко. В очите му се четеше гняв, а не безпокойство. А това не беше добър знак.
Той прокара ръка през тъмнокестенявата си коса.
— Оглеждах за последен път, когато забелязах как някой се промъква дебнешком през задния двор към прозореца на коридора.
«Оглеждал!»
— Как мога да съм сигурна, че не се опита точно ти да ме удушиш? — попита тя.
— Ако бях аз — отговори той, а очите му проблясваха, — щеше да си мъртва.
«Няма що, страшно ме успокои!» — помисли си тя и се ядоса.
— За да се почувствам в сигурни ръце ли говориш така? — попита и се изправи на крака, но остана на мястото си. — И какво означава «оглеждам»? Има ли камери за наблюдение в къщата? Всяко мое движение ли наблюдаваш?
Той поклати глава.
— Има само две… — започна, но замлъкна и погледна бебето. — Не искаш ли да го оставиш в креватчето?
— Не, не искам.
— Има две камери — продължи той, без да се притеснява, — и те наблюдавам в малък екран на ръката ми, който е като ръчен часовник. Едната е в салона, така че мога да следя дали спазваш часовете за седене на дивана. Другата е разположена на вратата на бялата стая. Ако се отвори извън времето, когато идва чистачката, ще бъда предупреден от беззвучен сигнал.
— Кой си ти? — попита тя за втори път. — Каква е връзката ти с баща ми. При него ли си работил?
Мъжът поклати глава.
— Срещал съм се с него само веднъж. Дължах му услуга и той си я поиска.
— Каква услуга?
Хвърли й бегъл поглед.
— Не те засяга.
— Добре, но нямам ли право да зная кой ме шпионира? — ядоса се тя.
— Чудесно! Щом толкова настояваш, разбери следното: ще ти бъда много благодарен, ако прекараш определените дни тук с минимум произшествия. Ако не се лигавиш с изискванията към теб, ще си получиш незаслуженото богатство, а аз ще се върна към своя живот.
Аманда се вцепени.
— Незаслужено богатство ли? Какво искаш да кажеш?
— Ще се караме ли — попита той, — или ще се помъчим да открием кой се опита да те удуши с възглавница.
«Боже Господи! О, Господи! О, Господи!» — Аманда затвори очи за миг. Ръцете й се разтрепериха и тя намести по-удобно Томи, за да се успокои.
— Добре ли си? — попита той.
— Не, не съм — озъби му се тя. Томи заплака. — Изобщо не съм.

 

Десета глава

 

След като се обади в полицията, което донякъде успокои Аманда, че не той е евентуалният убиец, Итън й нареди да се барикадира с бебето в детската стая и да не отваря на никого освен на детективите. Никога не беше виждал жена да действа по-бързо. Спусна се като стрела към вратата и я затръшна. Итън чу как залости дръжката със стол.
След това той обиколи цялата къща, огледа внимателно всяка стая, всеки килер и долап, всяко кътче. Когато Итън пристигна в Ню Йорк, адвокат Харис му връчи ключове и план на къщата, като му препоръча добре да я опознае. Така и направи. В момента в къщата със сигурност нямаше никого. Нападателят се беше измъкнал по същия път, по който беше влязъл — през прозореца на коридора откъм задния двор.
Преди Итън да се върне на горния етаж, пристигнаха двама полицаи. Записаха показанията, свалиха пръстови отпечатъци и прибраха възглавницата като веществено доказателство.
— Може да е всеки — каза единият полицай, прибирайки бележника си. — Даже аз четох по вестниците за вас, госпожице Седжуик. «Наследница на мултимилионер се премести да живее в неговата къща.» Приятели, неприятели, непознати ще наострят уши. Ще видим какво ще открием.
— Едва ли съм наследница — каза Аманда.
Полицаят хвърли поглед на разкошния салон, на антиките и живописните платна, на рояла и поклати глава.
— Около вас ще се навъртат алчни психопати.
— Тази нощ всички много ме успокоихте — ядоса се тя и седна на кожения диван.
— Не искаме да ви подведем, госпожице Седжуик, и да се почувствате в безопасност — додаде полицаят, после той и колегата му си тръгнаха.
— Искаш ли кафе? — попита я Итън, изненадан сам от себе си. Не беше особено учтив човек. На всичкото отгоре се намираше в чужда къща. Но тя изглеждаше толкова изплашена и толкова съсипана.
Искаше му се да я види такава, каквато беше на снимката, която му дадоха. Самоуверена. Тайнствена. Интелигентна. С тази Аманда можеше да се разбере. Но ужасената, гневна жена срещу него беше съвсем друг случай.
Беше с излинял хавлиен халат, стегнат в талията с колан, под който се подаваше простата й бяла нощница. Изтощението й, както и тъничката й фигура го накараха да се почувства отговорен за нея. Тя въздъхна дълбоко и той не без усилие откъсна поглед от гърдите й, очертани под дрехите.
— Да седнем в кухнята и аз ще направя кафе — предложи той. Почувства се твърде странно в дневната; атмосферата беше много интимна и уютна.
Тя се съгласи и се надигна едва-едва, като загърна яката на халата. По-добре да беше загърнала полите му. Ставайки, те се разтвориха и се видя дълъг крак и малко от бедрото.
Тръгна след нея към кухнята, като се стараеше да гледа босите й крака вместо задничето й.
Тя придърпа един стол, отпусна се на него и закри лице с ръцете си.
— Като че ли не се случва с мен — промълви. — Не съм аз и не се случва с мен. Все едно гледам епизод от «Закон и ред», но става въпрос за моя живот.
— Не съм гледал «Закон и ред». Даже нямам телевизор.
Тя го погледна, но не каза нищо. Под сините й очи се бяха появили сенки. Часът беше три и половина през нощта.
Започна да отваря шкафовете, докато намери кафето, филтрите и чашите. Зареди кафе машината, после извади и кутия с бисквити.
Погледна я и видя, че беше бледа и апатична, а главата й леко се тресеше. Остави пред нея бисквитите.
— Може би имаш нужда от нещо сладко.
Тя се отпусна върху масата.
— Прилоша ли ти? — втурна се той към нея и коленичи.
Тя вдигна изплашено глава и скочи от стола.
— Извинявай, не исках да те стресна. Само проверявах да не си припаднала.
— Добре съм — каза тя и тежко въздъхна. — Добре съм. Ама че глупост! Даже никак не съм добре.
Той се изправи, отиде до кафе машината и напълни две чаши с димящо кафе. Подаде й едната.
— Пийни малко. Сметана и захар?
Тя кимна и той извади от хладилника млякото, намери и захарта и ги остави пред нея.
— Някой се опита да ме убие — промълви тя бавно, сякаш за да го проумее. — Някой се вмъкна в моя дом… в дома на баща ми… и се опита да ме удуши.
Завъртя недоумяващо глава и се накани да прибави още нещо, но се отказа и затвори очи. Отпи от кафето.
— Всяка врата, прозорец и вход бяха затворени и заключени — й каза Итън и се облегна на мивката.
— Онзи, който се опита да ме убие, е влязъл и ще влезе пак. — Взе чашата си, а ръката й трепереше. — Ти също имаш ключ! Кой знае още колко ключове е раздал баща ми! Няма начин да остана тук.
— Заложени са много пари — напомни й той.
Тя се извърна гневно и го погледна в очите.
— От гроба ли ще им се радвам?
Реши да приеме въпроса като риторичен.
— Как да съм сигурна, че не се опита ти да ме убиеш? — попита го тя.
— Вече ти казах как.
Тя го погледна свирепо.
— А пък аз ти казах, че този факт не ме успокоява.
И все пак, след като беше жива, очевидно му повярва.
— След като ме подозираш, защо не каза на полицаите? Защо остана съвсем сама с мен?
Тя избухна в плач и го изненада. Загледа се в нея.
— Съсипана съм — избърса гневно сълзите си тя. — Съвсем се обърках.
— Нямам никакви причини да те наранявам. Нает съм за трийсет дни, за да следя дали спазваш изискванията на баща си. Нищо повече.
Аманда мачкаше покривката на масата.
— Е, дано да имате и друга работа, защото аз няма да остана тук. Няма да рискувам живота на сина си за къща, която няма никаква стойност за мен.
Той я загледа внимателно. Къщата нямала никаква стойност за нея! Бащината й къща! Домът на покойния й баща!
Какво ли не би дал Итън, за да познава баща си! Неговата майка била ужасно млада и въпросният му баща офейкал, щом чул новината. С майка си повече никога не видяха този тип.
— Кракът ми до вчера не беше стъпвал в тази къща — продължи тя. — Ето колко близки бяхме с баща ми.
— Охо! — учуди се той и отпи от кафето. — Не зная подробности. Нищо не зная за теб и за връзката ти с твоя баща.
Тя вдигна вежда.
— Тогава защо ти? Защо е наел теб да ме шпионираш?
Итън сви рамене.
— Нямам представа.
— Нима! И как те убеди?
— Не ме е убеждавал — обясни той. — Срещнах се с него само веднъж преди три години. Разговаряхме пет-десет минути най-много. Това е всичко.
Тя го загледа втренчено.
— Срещнал си го веднъж. Само един път ли? И си говорил с него не повече от пет-десет минути!
Итън кимна.
— И преди това не си ли го познавал?
— Не.
— И въпреки всичко ти е поверил задачата да следиш всяко движение на дъщеря му цял месец!
— Не е ли очевидно? — отвърна Итън и си взе бисквитка. Беше много вкусна.
— Защо?
— Както вече ти казах, дължах му услуга и той си я поиска.
Тя изглеждаше вбесена.
— Каква услуга? Защо избягваш отговора?
— Защото няма значение. На него бях задължен и на него бях казал, че ако му потрябва каквото и да е, аз съм насреща. Три години не бях чувал нищо за него.
— До смъртта му ли? — попита тя.
Итън кимна.
— Получих писмо от него и от неговия адвокат, доставено от куриер. — Завъртя глава и забоде поглед в тавана, истински шедьовър на дърводелското изкуство. — Още не мога да свикна с мисълта, че е покойник. Изглеждаше толкова жизнерадостен. Силен. Имаше толкова живот у него.
— И само след една среща ли разбра всичко това? — попита тя. — За пет-десет минути ли?
Той кимна.
Тя чакаше да чуе подробности и когато той не продума повече, каза:
— Какво се случи през тези пет-десет минути? Какъв беше поводът за срещата?
— Не беше среща, каквато си я представяш — отвърна той. — И стига вече. Въпросите са неуместни и няма да говоря на тази тема. — Изправи се. — Още кафе?
Взря се в него, после кимна.
— Ако съм разбрала правилно, дължал си му услуга и той те е повикал. Да следиш всяко мое движение един месец.
— Не всяко движение — поправи я и напълни чашите с кафе. — Само тези, които засягат изискванията в завещанието.
— Значи в спалнята и банята няма камери — присви очи тя.
— Не — потвърди Итън. — От мен се иска да следя дали спазваш часовете на дивана и дали ходиш в бялата стая, както и още седем други правила.
— Какъв е смисълът на тези правила? — попита Аманда. — Защо не ми е разрешено да влизам в бялата стая? Какво му е специалното на прозореца до кактуса?
Той сви рамене.
— Нямам никаква представа.
— Предполагам, че е имал своите основания — продължи тя, клатейки недоумяващо глава. — И какво да правя аз, по дяволите? Седя тук и обсъждам неговите тъпи правила, след като нямам намерение да прекарам още една нощ в тази къща.
— Аманда, ако нарушиш правилата, рискуваш бъдещето си — припомни й той отново. — Рискуваш бъдещето на Томи.
Очите й се напълниха със сълзи.
— Успях да се справя с всеки проблем, който ми се стовари, а сега не разбирам какво се случва.
— Случва се това, че ще наследиш разкошна къща, която струва милиони — отбеляза той.
Тя се държеше, сякаш не е чула забележката му.
— На хотел не мога да отида, защото на практика нямам пукнат долар. Родителите ми са покойници, а сестрите ми, които почти не познавам, не са в Ню Йорк. И на приятелки не мога да разчитам… не и с бебе. Трябва да измисля нещо.
Итън пое дълбоко дъх.
— Аз ще ти кажа какво ще измислим — произнесе той като скоропоговорка, тъй като се страхуваше, че ще се откаже от идеята, а точно това всъщност му се искаше. — Ще бъда твой телохранител през нощта. При това положение няма да ти се налага да взимаш решение под влияние на стреса.
Тя го погледна изумено.
— Ще бъдеш мой телохранител! Та аз даже не те познавам. Не зная нищо за теб. Нима смяташ, че ще разреша на съвършено непознат човек да остава в къщата с мен и моето дете през нощта? Благодаря, но отказвам.
«Какво си въобразяваш, че аз го искам ли? — помисли си той, но се почувства сякаш крещи. — Въобразяваш си, че умирам от желание да стоя тук, а аз бих се измел на секундата, да не говорим за часовете до утрото.» В такъв случай защо предлагаше да й помогне?
«Защото баща й ми спаси живота. Длъжник съм му. И ако съм научил нещо през изминалите три години, то е, че трябва да държа на думата си.»
Седна и изрече колкото е възможно по-меко:
— Разбери, баща ти ми помогна веднъж и сега аз ще му върна жеста, като помогна на теб. Толкова по въпроса.
Тя се загледа в тавана.
— Не искаш да ми кажеш какво те свързва с баща ми и аз не зная какво да мисля. Тръгвам. Взимам си детето и все ще намеря къде да преспим, без да се страхувам. Мога да отида при приятелка поне за тази нощ.
— Твоя работа — отвърна той. — Щом искаш да ме улесниш, нямам нищо против.
— Да те улесня ли? Защо?
— Живея на стотици километри далеч и имам само едно желание — да бъда в дома си. Мразя този град. Но обещах на Уилям, че ще направя всичко за него, ако има нужда от моята помощ. Този момент дойде и ето ме тук. Така че ако желанието ти е да приключиш с тази игра, давай!
Очите й пламнаха гневно.
— Как не те е срам! Става въпрос за моя живот, а не за игра.
— Чудесно, тръгвай. А утре вечер къде ще отидеш? А вдругиден?
— Не зная — отговори тя и скри лице в ръцете си. — Ще го измисля. Винаги успявам.
— Аз вече го измислих. Отиваш в спалнята си на секундата и гледаш да се наспиш колкото можеш по-добре при тези обстоятелства.
Тя го загледа смръщено и на него му беше ясно, че го преценява.
— Ще ми покажеш ли писмото от баща ми? — попита тя.
Той кимна и бръкна във вътрешния джоб на коженото си яке, като че ли оцеляло от Втората световна война, и извади пощенския плик.
Остави пред нея писмо и две снимки. Аманда взе снимките.
— Страшно неприятно ми е… всичко.
— Представям си.
Аманда прочете краткото писмо и погледна към Итън.
— Само толкова ли? — попита тя.
— Само толкова.
Раменете й се отпуснаха.
— Не обяснява защо завещава «голямата част от своето имущество на дъщерите си» — дъщери, които не го интересуваха.
Итън поклати глава.
— Също така не обяснява защо иска от теб да бъдеш мой пазач.
— Не обяснява.
— Не го разбирам — каза тя. — Всъщност нищо не разбирам.
— Може би няма да проумеем намеренията му, но пък от нас зависи да се опитаме да открием кой нахлу в къщата тази нощ. — Тъкмо се приготви да извади бележника си и забеляза, че ръцете й треперят. — Това ще бъде първото нещо, което ще направим сутринта. Точно в момента на теб ти е необходима почивка.
— Съмнявам се, че ще мога да затворя очи дори за миг.
— Ще бъда до теб, в бялата стая — успокои я той. — Ако пожелаеш.
Тя се вгледа в него много внимателно.
— Моят баща те е избрал по някаква причина, за да следиш дали спазвам изискванията му. Ще приема, че след като ми е баща, няма да застраши живота ми.
— Но ти наистина не познаваш изобщо баща си, нали? — попита Итън.
Тя поклати глава.
— Не, не го познавам. — Въздъхна дълбоко. — Искам да пренеса креватчето на Томи в моята спалня. Ако не е разрешено, веднага се отказвам от всичко.
— Никъде в правилата не е написано, че не можеш да преместиш креватчето в твоята спалня — уточни Итън.
— Много добре.
— Да ти помогна ли да го преместиш? — попита той.
«Моля те, кажи не!» Тя кимна.
«Мамка му.» Аманда се чудеше защо баща й не беше обезопасил къщата с алармена система. Тогава присъствието на Итън и неговата работа като пазач щяха да бъдат безпредметни, но по някакви свои съображения баща й желаеше той да бъде постоянно около нея.

 

Единадесета глава

 

Аманда отвори вратата на детската стая и влезе заедно с Итън. В същия миг по челото му изби студена пот, зави му се свят и се подпря на масичката за преобличане.
«Стегни се, човече — каза си той. — Поеми дъх. Не се оглеждай. Не мисли. Избутай креватчето и се разкарай от тази стая.»
Но краката му бяха като вкопани в пода и той почувства внезапна парализа. В приглушената светлина се виждаха бледосините стени, името на Томи, изписано с големи букви, старинната нощна лампа във формата на детска въртележка, трите дървени влакчета на перваза в прозоречната ниша.
И креватчето. Не приличаше никак на онова в някогашния му дом. Катрин беше избрала бяло, люлеещо се. Дори си спомняше мъничките чаршафи — бледожълти с фигурки на животни — въпреки че само веднъж надникна в стаята, когато Катрин му я показа след обзавеждането.
Щом разбра, че е бременна, в същия ден започна да подготвя стаята на бебето. Постоянно купуваше книги за бъдещи майки, в които се обясняваше всеки етап от развитието на плода и какво става в тялото й седмица по седмица.
— Вече има колене! — съобщи тя сияеща, когато веднъж беше наминала през кантората му.
Итън едва-едва бе откъснал поглед от компютъра си. Как съжаляваше, че не е бил по-внимателен и как му се искаше да е бил различен човек.
— Спи много дълбоко — прошепна Аманда. — Няма да се събуди.
Итън беше готов да каже: «Катрин, той още не е роден», но се сепна и осъзна къде се намира.
Затвори очи и прогони образите.
И тогава чу нежната мелодия на Приспивна песен от Брамс, която се носеше от въртящата се играчка, окачена над креватчето.
В деня, преди Катрин да умре, беше донесъл вкъщи диск със същата приспивна песен. Тя се трогна, този обикновен жест я зарадва неимоверно. Прие благодарността й, без да й споменава, че неговата секретарка му го беше дала случайно.
Музиката беше прекрасна. След нейната смърт я слушаше отново и отново, и отново.
— Итън! Добре ли си? Ръцете ти треперят.
Той погледна към ръцете си, към безименния пръст без халка и се вкопчи в креватчето на Томи Седжуик.
«Няма нищо страшно — насърчаваше сам себе си. — Можеш, едно време нямаше невъзможни неща за теб. Можеш.»
С усилие на волята си представи Мейн, хижата, как цепи дърва. Представи си и Ники Мороу, който очакваше с нетърпение завръщането му. Щом образите от миналото се изгубиха, започна внимателно да бута креватчето през стаята.

 

* * *

 

След това искаше само да си тръгне. Аманда го помоли да провери прозорците и вратите и той обиколи всичките по няколко пъти.
Спря се в салона и се загледа в портрета на Уилям с неговите дъщери.
— Ще направя всичко по силите си, за да защитя Аманда и Томи — прошепна той към образа на Уилям Седжуик, абсолютно копие на живия Уилям. После застана до френския прозорец и се загледа в нощното небе. Сградите закриваха луната, както и повечето звезди. Виждаше очертанията на дърветата в Сентрал Парк.
Катрин беше убита в Сентрал Парк.
За това тъжно време и за трагичното събитие не искаше да мисли сега.
Стисна очи и се отдръпна от прозореца. Хвърли още един поглед към портрета на семейство Седжуик и се запъти към кухнята, за да разтреби, но Аманда го беше изпреварила. Чашите бяха измити, кафе машината блестеше. Кутията с бисквитите беше прибрана в шкафа. Погледна високото столче със седалка на бели и сини карета и с бяла табличка.
Някой им беше подарил съвсем същото, веднага щом Катрин съобщи за бременността си. Или пък всички бебешки столчета бяха едни и същи. Итън не знаеше. Не беше обръщал внимание.
Въздъхна и загаси лампите. После тръгна към спалнята. Аманда го чакаше на стълбищната площадка.
— Навсякъде е здраво заключено — увери я той.
Тя кимна и го погледна право в очите.
— Тогава ще си лягам.
— Ще се видим на сутринта — каза той с ръка върху дръжката на вратата за бялата стая, но не влезе веднага. — Аманда.
Тя се извърна.
— Да!
— Тази нощ си в безопасност. Синът ти също е в безопасност. Гарантирам ти.
Загледа се в него, а сините й очи не бяха толкова подозрителни.
— Благодаря — прошепна и изчезна в своята спалня. Затвори вратата и заключи.
Итън влезе в бялата стая — забранена територия за нея. «Защо» — недоумяваше той. Спалня като спалня, доста прилична на неговата в Мейн. Все пак беше господарската спалня и бе по-просторна, с отделна баня, която, също много странно, беше пълна с мъжки и дамски тоалетни принадлежности.
Грамадното легло с бели чаршафи и бяла завивка се натрапваше веднага. От двата края на таблата му имаше нощни лампи. Обикновена тоалетна масичка, също бяла, с огледало допълваше подредбата. Пред леглото имаше бяло килимче. Картини нямаше.
Всичко беше бяло, но не беше бялото на непорочността или красотата и със сигурност не беше булчинско. Беше аскетично. Непретенциозно.
Приближи се до прозорците и хвърли поглед навън. Гледаха към редицата кафявочервени къщи, а зад тях се очертаваха силуетите на стърчащите голи клони на дърветата в Сентрал Парк.
«Какво, по дяволите, става тук? — зачуди се той, като притисна уморените си очи. — За какъв дявол ме накара да се върна тук, Седжуик? Какви са тези безумни правила? И защо мен помоли? Аз ли точно трябваше…»
Аха! Просветна му изведнъж. Уилям Седжуик не само изтръгна насила Итън от неговото усамотение, но и буквално го принуди да заживее до мястото на престъплението, и за разкош бяха прибавени жена и дете.
Жена с нейното бебе.
«Добър психолог си, Уилям, но няма да се получи. Няма да се влюбя в Аманда, нито ще се захласна по нейното бебе. Не го направих за собствената си жена и за моето неродено дете.»
Мисълта го отрезви. Итън хвърли един последен поглед с бинокъл през прозореца. Две двойки отиваха към парка, мяркаха се редки минувачи. Спря кола. Запищя аларма на автомобил. Но никой не се мотаеше пред входа, нито забеляза дебнеща иззад дърветата сянка.
Отдръпна се от прозореца и напълно изтощен се просна на леглото.
Дори Седжуик да се опитва да «спасява живота му» отново с този измислен сценарий, как ще се отнесе Аманда в тази ситуация? Итън беше огорчен отшелник, който живееше в хижа с една стая в най-затънтения край на Мейн, където днес температурата е минус петнадесет градуса.
Какво е дало основание на Уилям Седжуик да предположи, че двамата с Аманда могат да се сближат?
О, да! Уилям Седжуик не беше идиот. Завещал е на дъщеря си собственост за милиони долари. Предвидил е, че алчността и безскрупулността ще изпълзят от бърлогата си, точно както отбеляза полицаят.
«Ще направя всичко възможно, за да защитя дъщеря ти, Уилям, и толкова» — каза си той и загледан в нощното небе, заспа.

 

Дванадесета глава

 

Аманда се събуди от чудното ухание на пържен бекон. Чу как се разбиваха яйца в купа, после изцвърчаване в маслото.
«Ама той и да готви ли може?» — помисли си тя, изплувайки от съня.
После я обзе паника, скочи от леглото и се завтече към креватчето на Томи. Отпусна се успокоена, щом видя спящото си бебе. Изглеждаше толкова кротко, толкова здраво!
— Спи ми, мило детенце — напевно прошепна тя и погледна старинния часовник на нощното шкафче. Минаваше седем.
Очите й се спряха на снимката на майка й.
— Благодаря ти, че бдиш над мен, мамо — промълви тя. — Преживяхме тази нощ.
Към четири часа се беше унесла най-после. Беше се мятала и въртяла в леглото, с поглед прикован в дръжката на вратата, убедена, че ще се размърда. Преди да се прибере в спалнята и да заключи, взе от кухнята един голям нож и го остави до главата си. Вдъхваше повече сигурност от преспапието, но въпреки това заспа трудно.
Огледа се в огледалото на тоалетната масичка. Беше бледа, а под очите си имаше сенки. Облече се набързо с джинси и кремав пуловер. Обу черни кожени ботуши. Сложи си изящното сребърно колие с перла, наследство от майка й. Винаги когато го носеше, се чувстваше закриляна, все едно майка й беше до нея.
Томи се размърда и бавно отвори огромните си сини очи, същите като нейните. Взе го от креватчето и го гушна.
— На мама голямото момче — целуна го тя по челото и помилва косицата му. Косата на Пол.
Сети се за него изведнъж, но не желаеше да мисли за този мъж. Дойде й в повече — Пол, който искаше да се съберат отново, смъртта на баща й, наследството, Итън… неканеният гост.
Предпочиташе израза «неканен гост» пред «психопат, който възнамерява да я удуши». Залъгваше се с мисълта, че взломът и посегателството върху живота й са случайност, извършени от крадец, забелязал, че през тази седмица къщата е необитаема, и решил да я ограби, но попаднал на нея.
«Богата наследница…»
Възможно ли беше човек, когото познава, да пожелае смъртта й заради една къща, питаше се тя и цялата настръхна. Но нямаше смисъл, освен ако не беше някоя от сестрите й, което беше пълен абсурд…
Томи започна да нервничи и Аманда се съсредоточи в настоящия момент, свързан с памперса на бебето и с непознатия в кухнята.

 

* * *

 

С Томи на ръце Аманда слезе в трапезарията, където Итън сервираше на масата бъркани яйца, бекон, препечени филийки от ръжен и пшеничен хляб и две чаши за кафе.
Макар че носеше същите дрехи — износени джинси и бяла риза, беше обръснат и видът му не бе така заплашителен, както вчера.
— Добро утро — поздрави той, без да я поглежда.
Подреди прибори за двама, седна и си сипа от яйцата и бекона.
— Добро утро — промърмори тя.
Итън си наля кафе.
— Добре че стана рано. Да се хващаме на работа. — Отвори бележник, приготви и химикалка. — Да започнем със списък…
— Не може ли да почакаме, докато настаня Томи в неговото столче? — попита тя.
Той млъкна, после кимна.
— Обича ли Томи бъркани яйца?
— Бъркани са идеални — отговори тя. — Благодаря за закуската.
Беше изненадана. Направо потресена. Никога досега мъж не й беше сервирал закуска. При никакви обстоятелства, да не говорим за тези.
— Моля.
— Ъъъ — сочеше с пръстче Томи чашата с кафе.
Аманда му се усмихна.
— Томи пие кафето с мляко и захар — обърна се тя към Итън.
— О! Не знаех, че бебетата пият кафе. Ще му налея…
Тя се засмя:
— Казах го на шега.
— О! — възкликна той отново.
Тя се усмихна.
— Нямаш деца, нали?
Той пребледня и помръкна. О, Боже! Гаф ли направи?
— Аз… — започна тя, но не знаеше как да продължи.
— Хайде, оправи детето и да се захващаме със списъка на заподозрените — нареди той.
«Слушам, сър!»
Аманда настани Томи на високото столче.
— Ще хапнеш ли бъркани яйца, Том?
Томи нададе радостен писък, пляскайки с ръчички. Изяде яйцата от чинията си и посегна към подноса за още.
— Страшен готвач си — каза тя и си сервира яйца. — Томи обикновено е злояд.
— Невинаги съм бил — отбеляза той. — Научих се, когато ми се наложи.
— И кога ти се наложи?
Той замръзна за миг.
— Виждаш ли някъде солта?
«Добре — помисли си тя. — Въпросът беше доста личен.»
— Не ти ли прозвуча като разговор между глухи? Единият пита: «Къде ми е шапката?», другият отговаря: «Чета вестник».
Той се усмихна за пръв път, откакто го познаваше, и цялото му лице се преобрази. Зяпна го и едва откъсна очи от него.
— Същото намекнах.
Ледът помежду им като че ли се пропука и тя очакваше, че ще я попита на колко месеца е Томи, как е цялото му име — обичайните въпроси за едно бебе. Но нищо подобно не последва.
— Какво толкова специално има в бялата стая? — попита тя. — Защо е забранено да влизам в нея?
Итън сви рамене.
— Нямам представа. Стая като стая.
— Значи правилата на баща ми са произволни — отбеляза тя разочаровано. — И какъв е смисълът?
— Наистина не ме интересува — отговори той. — Готова ли си?
Тя изпъшка тежко.
— Да.
— Снощи за пръв път ли ти се случи някой да те нападне?
Стомахът й стана на топка и тя кимна.
— Тогава е най-вероятно, даже по-скоро сигурно, че онзи, който се опита да те убие, иска на всяка цена да те отстрани, за да не наследиш тази къща.
— Не зная какво да мисля. Може би беше само случаен крадец.
Той я погледна бегло.
— В един прекрасен ден получаваш в наследство къща за милиони, преместваш се в нея и още същата вечер някой прави опит да те убие… Най-близко до ума е да предположим, че нападението е свързано с неочакваното наследство… и засега ще се ограничим дотук.
Тя отмести чинията си.
— Какво ще кажеш за тях? — посочи той с химикалката към портрета на сестрите Седжуик, който се виждаше от трапезарията.
— Какво намекваш?
— По логика едната от тях или двете ще наследят къщата, ако не я наследиш ти.
Аманда настръхна.
— Те са ми сестри!
— Но не сте близки — отбеляза той. — Снощи го каза.
— Но…
Итън я погледна.
— Ще потвърдиш ли, че ги познаваш добре?
— Не, но…
Той написа имената им.
— Значи ги включваме в списъка. Сигурен съм, че се бих с мъж снощи, но те може да са го наели.
Сълзи опариха очите на Аманда, но тя ги преглътна.
— При тъжни обстоятелства си върнах сестрите — изрече тя. — Тъй като баща ни почина, ние се събрахме на два пъти и разговаряхме като близки. — Стана и закрачи напред-назад. — Не, не твърдя, че познавам добре Оливия или Айви, но съм готова да се закълна, че нямат нищо общо в случая.
— И въпреки това ги слагам в списъка — заяви той. — Аманда, съжалявам, но те са най-явните заподозрени. Никой друг няма право на твоето наследство, ако те убие. Нека да останат в списъка, после ще ги задраскаме, когато се убедим напълно в тяхната невинност.
— Защо не оставим полицията да се занимава? — попита тя.
Той отпи от кафето и се облегна.
— Защото трябва да бъдем подготвени.
— Подготвени ли? За какво?
— За всичко, Аманда. Трябва да си наясно от кого да се пазиш, с кого да внимаваш. Сега никого в живота ти не можем да поставим извън подозрение.
Тя го погледна в очите.
— И теб ли?
Итън остави чашата си.
— Аманда, зная, че много ти се събра. Но ако не изпускаш от очи наградата, ще осигуриш своето бъдеще и нищо няма да те застрашава.
Беше прав. Абсолютно прав.
Престана да обикаля стаята и седна. След малко кимна одобрително.
— Трябва да разберем от Харис кой ще вземе твоя дял, ако ти отпаднеш от завещанието.
— Пожелавам ти късмет — отбеляза тя. — Харис не е особено словоохотлив, когато става въпрос за информация.
— И все пак ще го попитаме. Ще му подхвърлим, че животът ти зависи от отговора му.
Тя пребледня и затвори очи, после се изправи рязко.
— Забрави! Отказвам се! — Погледна към Томи. — Аз съм негова майка. Друг на този свят си няма. Нямам право да рискувам живота си заради една къща. Силна съм, имам качества и ще намеря изход. Отпиши ме, Итън. Кажи на Харис, че не съм спазила много от изискванията. Няма да остана тук. Няма да рискувам своя живот или живота на сина си.
— Аманда, наистина не ме познаваш и нямаш основание да ми вярваш. Но не се отказвай. Ще открием кой се опита да те убие. Не му разрешавай, който и да е, да спечели.
— Теб какво те засяга? — попита тя и седна пак.
— Вече ти казах…
— Да, каза ми. Дължиш услуга на баща ми. Но аз ти разрешавам да смяташ услугата за върната по-рано от предвиденото, което всъщност е твоето желание, както разбрах снощи. Да се разкараш от този омразен за теб град. Тогава защо ме караш да остана?
— Имам си причини.
— Този отговор взе да става досаден.
— В такъв случай престани да ми задаваш въпроси — отвърна той. — Нека да помислим кой ще спечели, ако бъдеш елиминирана от картината. Какво ще кажеш за бащата на Томи?
— Какво да кажа за него? — попита тя и веднага си представи лицето на Пол.
— Разкажи ми историята.
— Каква история.
Итън я погледна.
— Кой е той? Къде е?
— Изчезна от живота ни, щом му казах, че съм бременна — призна Аманда. — Ами до вчера следобед. Сблъсках се с него близо до парка, след като говорих с теб.
Случайна среща до парка! Виж ти! Хитър начин да се присламчи.
— Срещнала си го неочаквано за пръв път от повече от година и половина! Как ти се струва, съвпадението не е ли странно?
— Пол даже не знае за наследството. Не знае и че баща ми е починал.
— Нима? Във всеки нюйоркски вестник е публикуван некролог.
Спомни си статията в «Ню Йорк днес»: «Има три дъщери… единствени наследници на голямото му състояние…»
— Как се казва? — попита Итън.
Аманда се поколеба.
— Суинуд. Пол Суинуд. — Гледаше как записва името. — Но той беше толкова…
Млъкна, осъзнавайки колко глупаво прозвуча дори за нея. Пол Суинуд беше «толкова еди-какъв си», докато бяха гаджета. Това не му попречи да я изостави, за да отглежда тяхното дете съвсем сама.
— Като видя Томи, стана страшно нежен. Никога не бях го виждала с подобно изражение. Иска да бъде баща на Томи.
— А твоето чувство какво е?
— Бих приела заради Томи, но не мога да определя какво чувствам към него. Той наистина се отнесе гадно с мен.
Итън хвърли поглед към детето.
— Съжалявам. Отгледан съм от самотна майка. Беше й много трудно.
— Познаваш ли баща си?
Той поклати глава.
— Изчезнал, щом разбрал, че майка ми е бременна.
— Как е възможно един мъж да постъпи така? Не разбирам. Дори да се плаши… от отговорността например, как му дава сърце да си тръгне все едно нищо не се е случило!
— По този начин сигурно сам себе си лъже, че нищо не се е случило — каза Итън. — Аз пък не разбирам как живеят подобни хора, без да виждат децата си, след като знаят, че има някъде петгодишно дете, десетгодишно, дванадесетгодишно. Как изобщо забравят?
— А ти знаеш ли нещо за твоя баща? — попита Аманда.
— Били са с майка ми гаджета за кратко време. Не е имала хубаво семейство и според мен е копнеела за любов.
— Майка ти жива ли е?
— Загина при автомобилна катастрофа много отдавна.
Като че ли се отнесе за миг, а изражението му беше нежно, меко. После погледна към Томи, който тропаше с лъжичка по табличката на високото столче.
— Заради Томи се надявам баща му да е искрен. Но заради теб изпитвам дълбоко подозрение към момента на появата му.
Беше съгласна с него, но не успя да изрече нито една дума, нито пък някаква мисъл се завъртя в главата й. Насъбра й се прекалено много. Но най-чудното беше как бремето й се стовари на нечии чужди рамене. А тези рамене бяха силни и това я зарадва.
— Томи прилича изцяло на теб — каза Итън почти шепнешком.
— Много съм благодарна за това. Не съм принудена да гледам умаленото лице на мъжа, който разби сърцето ми.
Погледна я за миг и кимна.
— Много добре те разбирам. Майка ми все повтаряше, че много приличам на баща си.
Тя усети, че страните й пламват.
— О, аз… прощавай! Сложих сол в раната.
— Не се притеснявай, няма нищо — успокои я той, взимайки си парченце бекон. — Майка ми често ми казваше колко много е обичала моя баща, макар че са били заедно за кратко. Това, че е бил безотговорен мухльо, не помрачаваше спомените й за любовта, която е изпитвала, преди да разбере какъв негодник е.
Аманда го погледна и се усмихна.
— Заченат си с любов. Никога не съм гледала на моята история по този начин, а ми се иска да бях. И Томи е заченат с любов, даже да е била само от моя страна. Ако бях разсъждавала така, щеше да ми бъде много по-леко по време на бременността и през тези единадесет месеца. — Въздъхна дълбоко и се изненада колко по-добре се чувства. Сложи ръка върху ръката на Итън и той трепна, отдръпвайки се леко. — Благодаря ти.
Кимна, но не вдигна очи от бележника си.
— По-добре да се захващаме отново със списъка. Не бива да отхвърляме и вероятността…
Замлъкна и внимателно я загледа.
— Вероятност за какво?
— Уилям да е баща и на други деца, които не е признал — завърши мисълта си той.
Аманда усети как настръхва.
— Не мога да кажа нищо по въпроса.
— Затова говорим за вероятност, но сме длъжни да проверим. Може би някой се е вбесил, че е изключен от завещанието.
Тя сведе поглед.
— Мъча се да реша кое щеше да бъде по-лошо — да ме признае като негово дете и след това да забрави дълга си на баща или изобщо да не ме е признавал.
Почувства как страните й пламват отново и се наруга, че не мисли, преди да говори.
— Ами бих казал, че и в двата случая си прецакана.
Аманда се усмихна, после се разсмя.
Итън също й се усмихна и тя за втори път остана поразена колко е хубав. Черната му гъста коса беше малко по-дълга и тя потисна импулсивното си желание да махне от челото му паднал кичур. Тъмнокафявите му очи бяха живи, будни, изпитателни. Имаше правилен нос и малък белег на брадичката.
— Значи Уилям не си е падал по бащинството? — попита Итън. — От самото начало ли? И към сестрите ти ли се е държал така?
— Давал е издръжка на децата, която моята майка е отказала. А той канеше мен и моите сестри да прекарваме по две седмици през летните ваканции с него във вилата му в Мейн.
— И как беше? — попита той.
— Прекрасно и в същото време странно. Прекрасно, защото през тези две седмици имах баща. Както всички деца и аз имах баща. Ако го видех в коридора или на двора, можех да извикам «татко!» и той щеше да се обади. Нямаш представа какво означаваше това за мен — да нарека някого «татко». Да имам баща дори само за две седмици през лятото.
— Разбирам те напълно — каза Итън.
Тя пак се почувства като идиот. Защо не се научи да си затваря голямата уста? Защо непрекъснато дрънка врели-некипели колко е нещастна, след като той дори не знае кой е баща му.
— Съжалявам — рече. — Аз все…
— Говориш за своите чувства, Аманда — прекъсна я той. — При мен обстоятелствата са били съвсем различни. Не съм от хората, които се наскърбяват от чуждото щастие.
Тя го погледна и веднага сведе очи, без да може да отрони дума. В очите й напираха сълзи.
— Ти си много благороден човек — каза най-накрая.
Той се загледа в нея за няколко секунди.
— Благороден. — Поклати глава. — Как не.
— Но твоите близки сигурно мислят същото — добави тя. — И всеки ден се радват на благородството ти.
— Аз нямам близки — отвърна той и в същия миг нещо в израза на очите му се промени. Искриците в дълбоките му тъмнокафяви очи изчезнаха и се появи същата студенина, която я порази, когато се срещнаха до парка, когато я изненада в спалнята й и когато се срещнаха тази сутрин.
— Да не се разсейваме повече. Съществува и друга вероятност — някой да се е подразнил, че не скърбиш и по тази причина не заслужаваш наследството.
— Как може друг да знае какво чувствам! — възмути се Аманда. — Тъгувах много.
— За себе си. За това, че не си имала баща и няма да имаш. Не си си изплакала очите за Уилям Седжуик.
У нея се надигна гняв и тя се изправи.
— Как смееш! Нямаш представа от моите чувства и никой няма. Може би с изключение на сестрите ми, тъй като те навярно се чувстват по същия начин.
— Добре — спря я той. — Извинявай. Да предположим друг вариант, по-префинен. Някой се опитва да те изплаши, за да напуснеш къщата преди определеното време. Неканеният гост не е възнамерявал да те убие, а само да те сплаши.
— Не зная — замисли се Аманда. — Онази възглавница беше притисната достатъчно силно и достатъчно дълго и само след няколко секунди щях да съм мъртва, ако не се беше появил ти. — Отпусна се на стола. — Господи, Итън! Ти спаси живота ми. Спаси ме, а аз дори не ти благодарих.
Загледа го в очите, търсейки проблясък на сърдечност, но в тях имаше само студенина. Той не каза «Моля, няма защо» или «Няма проблем». Не каза нищо.
— Кои са настойници на Томи? — попита неочаквано.
— Той няма настойници — отговори Аманда.
Итън пое дълбоко дъх.
— Всъщност те питам, ако се случи с теб нещо, кой ще получи попечителство?
Тя се наежи.
— Моята най-добра приятелка Джени. Ако намекваш, че най-близката ми приятелка още от гимназията се опитва да ме убие, за да вземе попечителството над Томи и неговото голямо наследство след моята смърт, по-добре веднага да приключим с това глупаво упражнение.
— Аманда, не намеквам нищо подобно. Само зададох въпрос. Исках да разбера дали някоя от сестрите ти не е негова настойница.
— Не е — отговори тя рязко.
Скоро след като роди сина си, Аманда попита сестрите си дали биха желали да бъдат настойници на детето. И двете се извиниха със своята работа и начин на живот — Оливия с постоянните си пътувания, а Айви с опасната си професия. Щели да бъдат ужасни настойници, но и двете потвърдиха, че в краен случай биха се нагърбили. Тогава Аманда реши да не ги безпокои повече. Беше ясно, че не им е приятно, но за да е честна към тях, трябваше да признае, че в случая все едно някоя абсолютно непозната се обръща към тях с молба да отгледат детето й, ако нея я няма.
— Аманда!
Тя се стресна и осъзна, че Итън й задава поредния въпрос.
— Извинявай, какво ме питаш?
— Как си?
— Този любимият ти въпрос ли е?
Той се усмихна.
— Не.
— Добре съм. Страшно неприятна ми е цялата история, но съм добре и ще бъда добре.
Той я позагледа и направи жест, който тя прие като успокоителен.
— Какво представляват майките на твоите сестри? Потърсих в интернет сведения, но открих главно клюки от жълтите вестници. Разбрах, че само майката на Айви се е омъжвала за Уилям, а майката на Оливия го е осъдила за зашеметяваща сума за издръжка на детето.
— Не ги познавам добре — отговори Аманда. — Но и двете присъстваха на отварянето на завещанието и живо се интересуваха от наследството на дъщерите си. Веднага става ясно, че не се обичат, както и че не проливат сълзи за Уилям.
— Значи включваме майката на Айви Дейна Седжуик и на Оливия — Кендис Хърн — каза той и записа имената им.
— За бога, Итън, защо не прибавиш и годеника на Айви в целия хаос?
— Записвам само тези с вероятен мотив — възрази той. — А кой е този годеник?
Аманда скръсти ръце.
— Деклан някой си. Изглежда, Уилям не го е харесвал. Смятал, че не е достатъчно добър за Айви, тъй като още не работи.
— Запозна ли се с него?
— На отварянето на завещанието. До тогава даже не знаех, че се е сгодила — прибави тя тихо.
Итън й хвърли един поглед.
— Какво е впечатлението ти от него.
— Изглежда много влюбен в нея. И двамата изглеждат много влюбени. Майката на Айви се тревожеше, че «Уилям е намислил нещо», тъй като датата за получаване на нейното писмо съвпада с датата на сватбата.
Итън като че ли осмисляше сведенията.
— Представи си, че годеникът също е разтревожен. Може да се окаже, че ако Айви се омъжи, няма да получи нищо. Отстранявайки теб, къщата ще бъде поделена помежду Айви и Оливия.
— Прозвуча ми доста нелепо, Итън.
— Това са само хипотези. Длъжни сме да обмислим всички гледни точки. Възможно е сестрите ти да се ядосват, че ти наследяваш дома на баща ви, а майките им, че трябва да чакат за тяхното наследство, което в крайна сметка да се окаже не толкова значително. И като се вземе предвид, че Уилям притежава като недвижимо имущество още само вилата в Мейн и къщата в Ню Джърси, близко до ума е сестрите ти, техните майки и този Деклан да се почувстват застрашени.
Усети, че я полазиха тръпки и се разтрепери.
— Записа в твоя списък моите сестри, техните майки, годеника на Айви, бащата на моето дете.
Погледна я бегло, очаквайки да продължи. Очите й се насълзиха.
— Ужасявам се от мисълта, че който и да е от тях би ме наранил. С думи не мога да изразя колко искрено искам те да нямат нищо общо.
Аманда се загледа в Томи, който, слава богу, се беше заиграл, а сълзите се търкаляха по страните й. Почувства изведнъж ръката на Итън върху своята. Изненадано вдигна поглед към него и той я отдръпна.
«Недей — поиска й се да извика. — Моля те, сложи я пак. Ръката ти е топла и силна и ме утешава…»
«Не ставай глупава — нахока се тя. — Та ти не познаваш този човек. По-добре си опичай ума, вместо да се залъгваш с фалшиви надежди за спокойствие и сигурност.»
— Наистина не е честно да се фокусираме върху сестрите ми, техните майки или върху годеника на Айви и Пол Суинуд — предложи тя. — Навярно има непризнати наследници. Както сам отбеляза, във всички големи вестници има некролози за смъртта на баща ми. А икономката…
Итън я погледна учудено.
— Какво?
Тя изпъна гръб.
— Икономката! Клара Мот. Беше тук вчера, когато пристигнах. Има ключ! Как забравих за нея!
Той записа името й.
— Харис не спомена икономка. Сигурно е преценил, че не ми влиза в задълженията. Тя трябва да дойде доста преди часа за твоето всекидневно изтезание.
— Моето изтезание — повтори Аманда. — Съвсем точно определение. Имаш право… дойдох малко преди девет сутринта и тя беше тук, като почти привършваше с чистенето. Направи ми забележка, че идвам много рано. Тръгна си доста преди десет и половина.
— Какво впечатление ти направи?
Аманда се замисли за Клара и нейното студено държание.
— Беше доста нелюбезна. Необщителна. Отказа да си поговорим, дори не спомена смъртта на баща ми. Само бърса и търка. Останах леко изненадана, защото си мислех, че ме помни с добро чувство от летата в Мейн.
— Може би е ядосана, че не е спомената в завещанието — предположи Итън. — Може да е била влюбена в Уилям. Стотици «може би» има. Ще поговорим с нея. Всъщност тя е идеалният човек, с когото да започнем разследването на личния живот на Уилям и на жените около него.
— Има телефонни указатели за всеки квартал в чекмеджето под телефона — досети се. Аманда. — Можем да потърсим адреса й.
— Готово.
Итън взе указателя на Манхатън, Аманда — на Куинс. Но се оказа, че няма да се наложи да проверяват Бруклин или Бронкс.
Клара Мот живееше само през няколко улици.
— Скъп квартал за една чистачка — отбеляза Итън. Погледна яркожълтия часовник на стената. — Почти осем е. Да почакаме до девет и да се обадим на въпросната госпожица Мот. Междувременно ще обмислим въпросите.
На Аманда й олекна, че може да насочи подозренията към мрачната Клара Мот и да си представи нея като безскрупулна, алчна кучка и вероятна убийца, вместо своите сестрите или Пол.

 

Тринадесета глава

 

Точно в единадесет се чу звънецът.
— Много е точна — отбеляза Итън, поглеждайки високия стенен часовник в салона.
Предчувстваше, че Клара Мот ще бъде също толкова прецизна и в отговорите си. По телефона беше рязка. Итън й обясни, че е нает от правната кантора на Уилям, за да разследва нахлуване с взлом снощи. Каза й, че трябва да си припомни дали през месец декември не е забелязала нещо необичайно, както и да му покаже по-лесно достъпни места или тайни входове, след като познава добре къщата.
— Аз съм прикована тук за още трийсет минути и ти трябва да отвориш вратата — подкани го Аманда.
Той я погледна и остана поразен колко секси изглеждаше на разкошния диван.
Изведнъж си я представи излегната на възглавничките, пуловерът й леко вдигнат над корема, големите й гърди се издигат и спускат, с разпиляна дълга, копринена коса.
— Итън! — повика го тя.
Той се сепна, отърси се от крайно неуместната си фантазия, благодарен, че не е отишъл по-далеч. По никакъв начин нямаше да може да стигне до вратата, какво остава да води смислен и целенасочен разговор с Клара Мот.
— Съжалявам — избъбри той, когато звънецът зазвъня настойчиво втори път.
Тръгна към входната врата, като си отдъхна, че и друг човек, даже неприятна икономка, ще застане между него и Аманда. Твърде бързо се появи известна близост. Аманда умееше да го предразположи да говори, а през изминалите три години само хлапакът Ник Мороу беше нарушил мълчанието му. Не, трябваше да прибави още един човек към този кратък списък — Уилям Седжуик. Беше го предразположил да говори за чувствата си, докато не осъзна своето отчаяние. А преди срещата с Уилям не усещаше нищо, само празнота. Студ. Небитие. След срещата с Уилям Итън започна да чувства. Бентът беше отприщен и нямаше начин да го издигне отново. Единственото решение по онова време бе да заживее в усамотение далеч оттук, далеч от Ню Йорк.
Но ето, че се върна, спохождан от фантазии, че прави любов с жена, след като три години не беше имал сексуални желания. Отчаяната болка за Катрин, за тяхното неродено дете владееше мислите му, душата, тялото. Три години не беше правил любов.
«Стегни се, Блек — нахока той сам себе си. — Стегни се и отвори проклетата врата.»
Изкашля се, отключи и видя на прага жена, която напомняше стара мома с кисела физиономия.
— Тъкмо щях да си тръгна — изсумтя тя.
— Съжалявам — извини се Итън. Покани я да влезе и тя пристъпи във фоайето. — Благодаря ви, че дойдохте, госпожице Мот. Много съм ви задължен. Ще ми дадете ли палтото си?
— Няма да остана дълго — отказа да се съблече Клара.
Отведе жената в салона.
— Моля, седнете — покани я той. — Настанете се удобно. Ще пиете ли чай или кафе?
— Не, благодаря.
Тя седна на един от старинните столове срещу дивана.
Итън забеляза, че дори не погледна към Аманда. Той седна на другия старинен стол вместо на дивана, като се стараеше да създаде впечатление, че е на нейна страна, а не на страната на Аманда. Ако Клара беше виновната, ако имаше скрити подбуди срещу Аманда, възнамеряваше да й внуши, че той има неутрална позиция и е по-скоро неин съюзник.
— Преди да започнем — отвори той бележника си, — ще помоля госпожица Седжуик да ми припомни точно в колко часа я нападнаха. — Обърна се към Аманда, като същевременно не изпускаше от очи Клара. — Госпожице Седжуик, ще ми припомните ли точния час на инцидента?
Скришно наблюдаваше дали ще трепне нещо в изражението на Клара — страх, изненада, притеснение, но лицето й остана като на играч на покер.
— Инцидент ли? — повтори Аманда с много добре разиграно високомерие. — Съвсем неуместен израз, след като се опитаха да ме удушат с възглавница!
Той се преструваше, че е погълнат изцяло от бележките, които записва.
— Да, имате право. Колко беше часът?
— Малко след десет — отговори тя.
Той записа в бележника.
— Госпожо Мот…
— Госпожица — поправи го Клара.
— Госпожица — повтори Итън. — Госпожице Мот, разбрах, че имате ключ от къщата. Кой друг освен вас и госпожица Седжуик има ключове?
— Откъде да знам? — отвърна икономката.
— Възможно е, докато сте били тук, някой да е влязъл сам — обясни Итън. — Забелязали ли сте друг човек да си отключва?
— Не, само Уилям и госпожица Седжуик вчера.
— Госпожице Мот — започна Итън, — бихте ли казали, че Уилям е приемал често гости?
— Не ми плащат, за да обсъждам частния живот на моя работодател.
Итън кимна.
— Разбирам и оценявам вашето благоразумие, госпожице Мот. Не се интересувам от любопитство, а за да установя много или малко хора познават къщата.
Клара сви устни.
— Бих казала много. По принцип на всяко тримесечие даваше прием за служителите на неговата компания.
Итън отново изнесе представление със записването.
— Бих искал да констатирам дали Уилям не е дал случайно ключ на приятел или може би на някоя дама. Спомняте ли си дали Уилям е имал връзка с…
Бинго!
Клара се изчерви, макар и леко. Но много бързо се овладя.
— Работата ми е да се грижа за къщата, а не да се интересувам от личния му живот — отсече тя.
— Естествено — съгласи се Итън. — Много ми е неприятно, че съм принуден да ви задавам подобни въпроси. Полицаите се надяват да разнищят снощния инцидент и аз събирам всякаква информация, която може да помогне да разкрием кой се опита да убие госпожица Седжуик.
— Инцидентът стана изведнъж убийство — подхвърли съвсем като театрална реплика Аманда. — Ще ви бъда благодарна, ако престанете да употребявате думата «инцидент».
— Извинете, госпожице Седжуик — изрече той, без да я поглежда.
Насочи вниманието си към Клара, на която като че ли й беше приятно, че той пренебрегва Аманда — красива млада жена и богата наследница, дъщеря на нейния господар. Замлъкна, за да даде възможност на Клара да заговори Аманда, за да изрази уплаха, гняв или поне някакво притеснение от снощната случка. Но жената седеше мълчаливо, с изправен гръб. Не попита как е Аманда, как се чувства, пострадала ли е тя или синът й.
Всъщност жената едва погледна към кошарката, където Томи си играеше щастливо.
— Страхувам се, че нямам информация, която да ви помогне — отсече и погледна часовника си. — Трябва да тръгвам. Имам среща.
— Много ви благодаря, че дойдохте — стана Итън.
— Да, благодарим ви — обади се и Аманда.
Клара кимна превзето.
— Не ме изпращайте.
Щом вратата се захлопна, Итън каза:
— По дяволите! Как ми се иска да я проследя, но се страхувам да те оставя сама.
— И аз се страхувам да остана сама. Но имам само още две минути на дивана. Тръгвай! Мобилният телефон ми е под ръка. Ще ми се обадиш къде се намираш и аз ще те настигна.
— Не става. Клара няма да ни избяга само защото в момента не можем да я проследим. Не бих те оставил с Томи сама даже за две минути.
Аманда му хвърли един поглед и в изражението й нещо потрепна. «Тревожиш се за мен — говореше лицето й. — Благодаря ти.»
«Не свиквай — искаше да я предупреди той, — защото само след броени седмици ще бъда на стотици километри оттук.»
— Итън, мога ли да те помоля да смениш памперса на Томи? Започна да нервничи…
Той замръзна и погледна детето.
— Не — отговори толкова тихо, че не беше сигурен дали го е чула.
Тя се усмихна.
— О, хайде! Обзалагам се, че можеш да сменяш памперси. Сигурно имаш племенници или племеннички.
— Казах ти, че нямам близки, забрави ли?
Усмивката й изчезна.
— Много е лесно да смениш памперс.
Той я погледна смръщено, а в очите му се промъкна предишната студенина. Така завърши този спор.

 

* * *

 

Клара или беше вървяла бавно, или се беше заглеждала по витрините. Итън видя, че зави наляво от къщата към булевард «Колумб», така че излязоха на бегом със светкавично преоблечения Томи, който Аманда возеше в количката.
Следваха я известно време, после тя зави по Осемдесет и шеста улица и се изгуби в тълпата.
— По дяволите — изруга тихо Итън. — Изгубихме я. Може да се е качила на автобус, да е влязла в магазин или в някоя от жилищните сгради.
— Итън — обади се Аманда, хапейки устната си, — според теб възможно ли е да е била Клара? Тя ли се опита да ме убие снощи?
Той погледна Аманда, после тълпата, където икономката изчезна.
— Не зная, Аманда. Нападателят носеше маска, но съм съвсем сигурен, че беше мъж. Но може да е изпълнявал нейна поръчка. А тя изобщо не скри омразата си към теб.
— Но ако беше виновна, щеше да се престори на загрижена и изненадана.
— Може би е доста умна, за да постъпи по този начин. Знае какво очакваш и прави обратното — отбеляза Итън. — Ще я държим под око. Най-малкото знаем къде да я намерим всяка сряда и събота.
— Много настървено пази тайните на баща ми — отбеляза Аманда. — Навярно за нея съм разглезената дъщеря, която никога не се е интересувала от баща си, освен през онези летни дни.
— Или е била влюбена в Уилям. А може чистенето на къщата след смъртта му да й тежи и според нея да не е заплатено достатъчно добре.
— Ако се отърве от мен, не постига нищо. Няма да наследи къщата след мен. В такъв случай какъв е вероятният й мотив?
Итън сви рамене.
— Нейният мотив може би няма нищо общо с парите. Представи си, че я води гневът заради несподелената й любов към Уилям… кой знае. Може би иска да е сигурна, че няма да получиш наследството.
— Като ме убие — каза Аманда. — Страхотно!
— Или да те изплаши, за да те принуди да си тръгнеш — напомни й Итън.
— Как всичко това се превърна в мой живот! — възкликна тя.
— Зная какво имаш предвид. Един ден всичко върви постарому, а на другия за секунда се променя и ти не можеш да познаеш сам себе си.
— Да, точно така е. Точно така се чувствам.
— Да се възползваме, че Томи спи, и да посетим една личност, която може да хвърли светлина върху личния живот на Уилям.
— Коя личност? — попита Аманда.
— Неговата секретарка. Работила е при Уилям само през последните шест месеца, така че едва ли му е толкова лоялна. Сигурен съм, че ще има какво да научим от нея.
— Какво стана със Сали? — поинтересува се младата жена. — Спомням си колко мила беше по телефона при редките случаи, когато съм търсила баща ми. Тя уреждаше летните ни ваканции във вилата, изпращаше ми билетите за влака и всички други неща.
— Направих някои проучвания. Сали е работила за Уилям двайсет и една години. Загинала е миналата година при автомобилна катастрофа.
— Баща ми сигурно много се е разстроил, а аз нищо да не знам. — Поклати глава. — Да беше по-близък с мен! Томи толкова щеше да го радва, а той не пожела дори да го види.
— Твоят баща ми се струва доста труден за разбиране — изрече с много мило чувство Итън. — Може би неговата секретарка ще ни отвори очите… поне за изминалите шест месеца.
— Дано — развълнува се Аманда. — Наистина се надявам.

 

Четиринадесета глава

 

Итън остана във фоайето, а Аманда се насочи към асансьора. Вратата тъкмо се затваряше, но естествено на никого не му мина през ума да я задържи заради жена с бебе.
— Благодаря! — подвикна тя саркастично на някакъв бизнесмен, който се шмугна в кабината и се загледа как вратата се затваря под носа й.
Натисна копчето и зачака. Вратите се плъзнаха и се отвориха. Хората излязоха и Аманда бързо вкара количката вътре. Две жени я погледнаха сърдито, след като им се наложи да се посместят покрай количката.
Най-после спряха на десетия етаж. «Акционерно дружество «Седжуик» — ние градим» беше изписано с големи златни букви на двойна врата с богата украса. Аманда всъщност не знаеше с какво се е занимавал баща й и никога не е знаела. Веднъж той каза, че купува и продава предприятия, но тази област беше съвсем неизвестна за нея.
Пое дълбоко дъх и натисна дръжката. Много привлекателна служителка седеше зад гише от полирана секвоя. Щом чу коя е Аманда, веднага набра номера на Нора Кори.
— Нора, Аманда Седжуик е тук и иска да се срещне с теб. Дъщерята на господин Седжуик. — Заслуша се момент. — Да, разбрах. — Затвори телефона и се обърна към Аманда: — Веднага ще дойде.
Аманда седна на един кожен стол срещу нея.
— Приемете моите съболезнования — каза служителката.
Тя се усмихна.
— Благодаря.
След минута вътрешната врата се отвори и влезе много сладка червенокоса жена на около двайсет и пет-шест години.
— Вие ли сте Аманда Седжуик? — попита тя. — Аз съм Нора Кори.
Аманда стана.
— Радвам се да се запознаем.
Жената й подаде ръка.
— Много съжалявам за баща ви. Загубих моя преди няколко години и напълно ви разбирам.
Аманда й се усмихна и благодари.
— Госпожице Ко…
— Нора, моля те.
— Нора, надявам се, че ще…
— А кое е това спящо ангелче? — прекъсна я секретарката и клекна до количката на Томи. — Твоят син ли е?
Аманда кимна.
— Следващия месец ще направи годинка.
— Толкова е хубав! — възхищаваше се Нора. — Нямам търпение да си имам бебе. Но първо трябва да си намеря гадже, нали? — Разсмя се. — Здравей, сладурче — прошепна на Томи.
«Слава богу! — помисли си Аманда. — Предчувствам, че тази жена ще се окаже истинска находка.»
— Нора, зная, че без предупреждение е неудобно, но бих искала да те поканя на обяд днес. Толкова много въпроси имам и…
— Ще отидем ли «При Фишер»? — попита Нора, а зелените й очи светнаха. — Страхотен рибен ресторант съвсем наблизо.
— Защо не!
Секретарката се усмихна.
— Супер! Когато наближи месечният ми цикъл като сега, ставам неуправляема и умирам за риба и пържени картофки. Колкото по-мазни, толкова по-добре. Ще ме почакаш ли пет минути да си довърша писмото?
Приятно изненадана, Аманда се усмихна.
— Не бързай.
Нора също се усмихна и изчезна в своя кабинет. Върна се след по-малко от десет минути, а след петнадесет вече седяха на маса в ресторанта и разглеждаха менюто, в което фигурираха над десет най-разнородни блюда от риба и морски дарове. Томи спеше в количката до масата.
— О-ла-ла! — възкликна Нора. — Страхотна гледка!
Аманда вдигна поглед, точно когато Итън се приближаваше към масата до тяхната. Очите на секретарката веднага се залепиха върху него вместо върху менюто.
— Боже мой, колко е секси! — прошепна и направи знак с глава към Итън, преди той да се приближи. — Не ти ли прилича на онзи артист от Канал 4?
Аманда никога не гледаше Канал 4, но се досещаше за кого говори жената, а Итън доста приличаше на артист. Осъзнаваше, че е красив, но не го възприемаше по този начин. Сега, когато го видя през погледа на Нора на обществено място, можеше да прецени обективно, че наистина е секси.
— Боже мили! — продължи Нора. — Раздрънках се за мъже, а ти тъгуваш за баща си. Извинявай.
Аманда докосна ръката й.
— Не се притеснявай. Накара ме да се усмихна.
— Радвам се. Ето го и нашия сервитьор. — След като взеха поръчката и им сервираха газирани напитки, Нора каза: — Много харесвах баща ти. Работих при него само шест месеца, но наистина си падах по него.
— Нора, нашият разговор ще си остане само помежду ни. Не искам да ти причинявам неприятности в работата.
— О, аз не се тревожа. Вече имам нов шеф. Отначало не знаех дали ще ме уволнят, или ще ме преназначат на друга длъжност, но, изглежда, баща ти е оставил блестяща препоръка за мен и един от господата заместник-директори ме грабна. Тази седмица доразчиствам кабинета на баща ти и от понеделник започвам работа на ново място.
— Как се работеше с него? — попита Аманда.
Нора се наведе към нея.
— Не казвай на никого! Той беше най-готиният шеф, който съм имала през живота си. А притежаваше цялата компания! На всички други секретарки от моя етаж шефовете са убийци.
— Как се държеше, че е било лесно да се работи с него? — попита Аманда.
— Ами — сниши глас Нора — тези сведения трябва да запазиш в тайна. Той всъщност не си даваше зор, или поне откакто постъпих на работа преди шест месеца. На практика неговият заместник управляваше корпорацията. Баща ти по-скоро беше нещо като фигурант. Не се занимаваше с текущи въпроси.
— Тогава каква е била дневната му програма? Секретарката извади от грамадната си чанта служебен дневник и го разлисти.
— Ето ти разписание за един ден, който и да е:

 

Сутрин
9:00 Да се лъснат обувките.
9:30 Кафе с шефа на отдел «Печалби».
Обяд
12:00 Обяд с Мими. Да се поръчат дванадесет рози, които да я чакат на масата. Да се провери дали «дрънкулката» е в джоба на сакото.
3:00 Среща с…

 

— Може ли да се върнем на обяда? — прекъсна я Аманда. — Коя е Мими?
Нора се разсмя.
— Гаджето му. Мими Фартуел.
Аманда погледна крадешком към Итън и той едва забележимо кимна. Беше й казал да изкопчи колкото успее повече информация.
— Нора, ще те попитам нещо съвсем интимно: татко имаше ли много приятелки?
— Само две. Мими за през седмицата и още една за събота и неделя. Казва се Лара О'Хара. Помня името, защото се римува. Божичко! Току-що изтърсих, че баща ти си е имал две гаджета! Натъжих ли те? Все правя гафове!
— Не, Нора, не се притеснявай — усмихна се Аманда. — Чистосърдечна си, а аз, нали разбираш, съм любопитна. Обикновено секретарките на големите шефове трябва да бъдат много дискретни. Имала ли си неприятности заради своята искреност?
— Не — отговори тя. — Моят чичо е голяма клечка във фирмата и той ми намери тази работа. Според мен ме назначиха при господин Седжуик, защото той не беше много в час през последните месеци. Не че съм била посветена в някакъв заговор. Изпълнителните директори знаеха, че господин Седжуик е болен, и когато той поиска да подаде оставка, приеха.
Болен ли? Баща й е боледувал… от рак, а тя дори не е подозирала!
— Казаха ми, че е страдал от рак, но… — Аманда поклати глава.
— Вероятно не е искал да се знае.
Зави й се свят от новините. Мими. Още една жена. Рак. Оставка…
Добре че сервитьорът ги прекъсна, за да им поднесе обяда, въпреки че тя загуби апетит. Замълча, докато Нора поля обилно със сос тартар рибата и я опита. Тогава й зададе следващия въпрос:
— Нора, знаеш ли защо е подал оставка, и то точно преди шест месеца? Заради рака ли?
— О, толкова ли е вкусно или само на мен така ми се струва? — изрече Нора с пълна уста. — Знам, че от това се дебелее най-много, но не ми пука. Само веднъж в месеца си хапвам.
Аманда се усмихна.
— Вкусно е. И аз наистина се радвам, че прие да обядваш с мен.
Нора махна с ръка.
— На мен ми е приятно.
Аманда усещаше настойчивия поглед на Итън.
— Значи си дочула защо е подал оставка — попита още веднъж. — Само заради заболяването си ли?
Надяваше се да не изглежда странно, че не знае почти нищо за баща си.
Секретарката лапаше като невидяла пържени картофи.
— Не, доколкото ми е известно. Научих, но това е само клюка, че останал с разбито сърце след смъртта на Сали и аз си мисля, че се е предал, за да отиде при Сали.
— Сали! Неговата предишна секретарка ли?
— Според клюката от години били заедно. Предполагам, че си е затваряла очите за женските му истории, тъй като е трябвало да урежда всичките му срещи.
На Аманда й стана противно.
— В такъв случай е имала служебен дневник като твоя, изпълнен с назначени любовни срещи и обеди, със забележки да се доставят цветя и дрънкулки. Но това е ужасно!
Нора сви рамене.
— От онова, което чух, господин Седжуик и Сали са имали споразумение. Сали се е ползвала със специалния статут на негова любовница. Мисълта ми е, представяш ли си как се е фукала? А тя със сигурност се е възползвала от положението за своя изгода. Можела е да върти бизнес, без да се допитва до него, след като е била посветена в цялата работа.
— Да не би да твърдиш, че е имала пълна свобода на действие?
— Със сигурност не зная и всъщност доста се съмнявам. Не познавам Сали, но съм чувала, че била най-милата жена на света. Според мен го е обичала истински и е решила, че си струва да бъде една от многото. Но поне във фирмата е била номер едно. Също така се носи слух, че е спал с най-хубавите жени в нашата компания.
Аманда отмести недокоснатата си чиния.
— Сали била ли е омъжена? Има ли деца?
— Ммм, това няма ли да го ядеш? — попита Нора, посочвайки рибата на Аманда. — Ще ми се да опитам твоята.
Аманда се засмя:
— Вземи я.
Нора набоде едно парченце и го прехвърли в своята чиния:
— Сали не се е омъжвала. Струва ми се, че има син, тийнейджър… Хей, да не е от твоя баща? Ох, пак сгафих! Извинявай…
Аманда погледна крадешком Итън и той вдигна вежда с изражение, което намекваше: бинго!

 

* * *

 

Итън остави на масата няколко банкноти, като междувременно не изпускаше от поглед двете жени, застанали до входната врата на ресторанта. Чу как Аманда благодари на Нора, после й подаде ръка, но Нора я прегърна. Секретарката спомена, че трябва да се отбие в някоя аптека, а Аманда измисли, че си е забравила ръкавиците на масата, затова си казаха «довиждане» и Нора си тръгна. Аманда почака Итън и излязоха заедно.
— Ще вземем автобус до къщата — посочи той към близката автобусна спирка. — Ще обсъдим онова, което научихме.
Аманда се съгласи и застанаха на спирката. Тя се наведе, за да разхлаби ремъците на Томи и той отвори очи. Разплака се, Аманда го помилва по челото и го взе на ръце, а Итън сгъна количката.
— Безброй пъти съм се качвала на автобус сама — в едната ръка Томи, в другата количката. Толкова е хубаво да има кой да ти помогне.
— Сигурно е трудно да си самотна майка. Всичко лежи на твой гръб.
Аманда кимна.
— Трудно е. Трудно е да бъдеш родител даже когато и двамата са налице. Но поне разбрах, че ме бива. Понякога ми се струва, че мога да се справя с всичко. — Замълча. — И аз съм една… Сякаш снощи се справих.
Автобусът пристигна, те се качиха и седнаха на задните седалки.
— Справи се изключително добре, Аманда. Ти си много силна жена.
— От време на време ми се иска да не бях — каза тя много тихо. — Зная, че една феминистка не би говорила по този начин, но понякога просто ми се иска да се отпусна.
— Случаят няма нищо общо с феминизма, а с очевидна необходимост. Нали си човешко същество?
Тя му се усмихна вяло и се загледа през прозореца. Итън почувства, че някой внимателно го наблюдава, озърна се и видя ококорените сини очички на Томи Седжуик. Бебето се засмя и грабна показалеца на Итън.
— Виж го ти малкия юнак — каза и сърцето му се сви.
— Здраво стиска, нали? — разсмя се Аманда. — Случва се доста да се боря, за да си измъкна пръста.
Итън усети изведнъж, че не му достига въздух.
— Итън, какво ти е? — попита тя. — Пребледня. — Махна ръчичката на Томи от пръста му. — Кръвообращението ли ти спря Томи? — пошегува се.
Итън се засмя и поклати глава, но в действителност бебето постигна точно същото, ако не в буквален смисъл, то в символичен.

 

Петнадесета глава

 

Аманда буташе количката на Томи по Седемдесет и четвърта улица към къщата, а Итън вървеше до нея.
— Насъбра ни се доста за проверяване — отбеляза той.
— Даже не знам откъде да започнем, ако изобщо искам да започвам. Не ми се ще да се ровя в миналото на баща ми, в любовните му истории, които не са една и две. Ами ако имам природени братя и сестри?
— Ще ти бъде трудно, Аманда, но не заради пикантни клюки се интересуваме от личния му живот. Търсим кой се опита да ти навреди, за да не се случва повече.
— Да, имаш право. Но трябва постоянно да си го повтарям.
— Значи не се отказваш? — попита той.
— Толкова съм смаяна от всичко, което ми каза Нора, че изобщо не се сещам за къщата и тъпите правила. Но в никакъв случай не мога да остана там сама.
— Няма да оставаш сама — погледна я втренчено той. — Струва ми се, че вече ти доказах, че можеш да ми вярваш.
Искаше да му вярва, чувстваше необходимост да му вярва, но как да повярва на когото и да е?
«Вярвай само на себе си — нашепваше й вътрешният глас. — И на него можеш да се довериш, но само на него. От ден на ден печели все повече доверие. Интуицията ти говори същото. По някакви причини… които нямат нищо общо с теб, е готов да те изведе до благополучен край.»
— Аманда!
Тя се извърна стреснато и видя Джени и Лети, които идваха към нея и махаха с ръце, засияли от радост.
— Каква приятна изненада! — извика Аманда. Двете жени ги настигнаха и тя се наведе към Томи. — Томи, виж кой е тук — леля Джени и леля Лети! — Детето се засмя и посегна към пискюлите, които висяха от ципа на Джени. Приятелките й хвърлиха погледи към Итън, после се спогледаха многозначително и се усмихнаха на Аманда.
— Това е Итън Блек. Нает е от баща ми… Итън, запознай се с Джени, моята приятелка от гимназията, и с Лети, моя съседка преди. Лети много ми помагаше, когато ходех на работа.
Итън им се усмихна.
— Много ми е приятно.
Двете приятелки се подсмихваха и едва сдържаха любопитството си, а Аманда се изчерви от смущение.
— Идвахме преди малко, но теб те нямаше — каза Джени. — Отбих се при Лети, за да я взема и да те изненадаме.
— И ме изненадахте.
— Отвън къщата е великолепна — отбеляза Джени. — Нямам търпение да я разгледам и отвътре, но ще стане друг път. — Погледна часовника си. — Трябва да се връщам на работа. Много искахме да зърнем теб и нашето малко ангелче.
— Радвам се, че дойдохте — каза Аманда и прегърна приятелките си. — Толкова ми липсвате.
— Е, как е? Свикна ли? — попита Джени.
Аманда хвърли поглед към Итън.
— Ами да, свикнах.
Не й се искаше да плаши най-добрата си приятелка, след като Джени с нищо не можеше да й помогне.
— Скъпа — обърна се към нея Лети, — ако имаш някаква работа, ще взема Томи за няколко часа, за да си я свършиш, без да се притесняваш.
— Лети, толкова е мило от твоя страна — зарадва се Аманда. Щом Лети ще гледа бебето, с Итън щяха да отидат при въпросната Мими или при сина на Сали.
— Ще ми помогнеш много.
Лети се засмя.
— Чудесно. Ще го заведа до Музея на децата, а там има страхотна детска площадка точно за неговата възраст.
Джени прегърна Аманда.
— Обади ми се. Радвам се, че се запознахме, Итън — добави тя и намигна на Аманда, с което съвсем я смути.
Итън й се усмихна.
— Аз също.
След като Джени си тръгна, Аманда започна да обяснява на Лети режима на Томи и тя се усмихна.
— Не се притеснявай. Ще ти го върна, да кажем, в шест, съгласна ли си?
— Идеално — съгласи се Аманда. — Много ти благодаря, Лети. Ще имам възможност да свърша някои важни неща.
— Довиждане.
Прегърнаха се и се разделиха. Томи си играеше с играчката, която му донесе Джени.
— Виждам, че можеш да бъдеш съвсем спокойна — каза Итън, докато наблюдаваха отдалечаващата се Лети.
Аманда кимна.
— Живеехме врата до врата и тя се грижеше за Томи, докато бях на работа. Наистина съм спокойна, когато й оставям детето.
Освен Джени тя беше другият човек, на когото се доверяваше напълно.
— Хайде да се приберем и да си направим план — предложи Итън.
Аманда се съгласи и докато се изкачваха по стълбите към входа, се почувства странно. Не смешно, а странно. Като че ли нещо не беше наред.
«Заради Томи е» — сепна се тя. Освен когато е била на работа, не го беше оставяла с бавачката.
— Аманда! — повика я Итън.
Тя примигна и осъзна, че се взира към отдалечаващата се фигура на Лети. Детето беше във възможно най-добрите ръце.
— Всичко е наред — успокои го тя и в момента наистина се чувстваше добре.

 

* * *

 

Решиха да започнат с Мими, приятелката на Уилям за през седмицата. Намериха адреса и телефонния й номер и когато Аманда й се представи по телефона, тя я покани настойчиво, преди Аманда да успее да каже нещо.
— Бих дошла аз, скъпа, но Пашмайна не понася пътуването — изрече загадъчно жената, преди да обясни на Аманда къде живее.
Когато пристигнаха, останаха изненадани от скромната сграда, в която дори нямаше портиер. Аманда очакваше луксозен небостъргач, но Мими живееше в пететажен блок, притиснат от малки магазинчета. И все пак едностайният апартамент изглеждаше елегантен. Стените бяха златистожълти, обзавеждането скъпо — от канапетата и разкошните ориенталски килими до огромния букет слънчогледи, поставен във ваза върху пианото. А самата Мими — много хубава жена на около четирийсет — носеше богато надиплена дреха от черна коприна с щраусови пера покрай врата.
— Толкова съм щастлива най-после да се запозная с една от дъщерите на Уилям — изрече тя, а очите й се насълзиха. — Радвам се да се запозная и с вас — добави тя към Итън. — Женени ли сте?
Аманда усети, че страните й пламват.
— Не, Итън ми е приятел.
— Много е важно човек да си има приятели — отбеляза Мими. — Ах, колко съм невъзпитана! Запознайте се с Пашмайна — прибави тя и целуна по главата миниатюрното бяло кученце, което беше гушнала. — Тя не обича такситата.
Мими го настани на червена кадифена възглавничка и кученцето веднага сложи глава на лапичките си и затвори очи.
Домакинята им предложи чай и сладкиш. Когато седнаха и чаят бе сервиран, Мими зарони сълзи.
— Бях лудо влюбена в Уилям — каза тя. — Възнамерявахме да се оженим.
— Не знаех — отвърна Аманда. — Съжалявам.
— Той беше много затворен човек. Стига толкова — добави тя с претенциозен жест, — вече съм готова.
Аманда погледна Итън.
— Готова ли? — попита тя.
Мими сбърчи нос.
— Ох! Простете! Известна съм с прекомерната си откровеност. Това мое качество Уилям обичаше най-много.
«Не разбирам за каква откровеност говори» — помисли си Аманда. Прецени, че ако изчака, жената сама ще си признае.
Мими се приведе към тях.
— Надявам се, че сумата не е неприлична — прошепна тя. — Постоянно казвах на Уилям, че парите му не ме интересуват, но той винаги е бил много щедър към мен.
— Намеквате за неприлична сума — намеси се Итън, — оставена за вас в завещанието на Уилям ли?
— Ужасно голяма ли е? — попита Мими. — Защото на мен ми е достатъчен само малък спомен от него.
— Мими — каза Аманда, — нямаме представа дали Уилям ви е споменал в завещанието си.
— Дали ме е споменал! — смени тона тя. — Вие не знаете ли?
Аманда поклати глава.
— Нищо не знаем.
— Тогава защо дойдохте? — попита тя.
— Разбрах, че с баща ми сте били… близки. Надявам се да ми разкажете за него. Не съм живяла с него и искам да науча какъв човек е бил. Зная, че може да ви се стори странно.
Жената я погледна отвисоко.
— Да, странно е.
— Не съм дошли да ви съдя и ви моля и вие да не ме съдите.
— Ще правя, каквото ми харесва — озъби се Мими. — Ваша грешка е, ако не сте били близки с баща си. Вие ли получихте къщата до Сентрал Парк?
Аманда погледна към Итън. Мими преструваше ли се, че не знае коя е?
— Да.
— Завещанието, доколкото засягаше дъщерите му, беше прочетено преди повече от седмица — изсъска жената. — Очаквах адвокатът да ме повика, за да присъствам и да чуя какво ми е завещано, но той не се обади. Когато ме потърсихте, бях сигурна, че ще дойдете да ми връчите моя чек.
— Съжалявам, че трябва да ви разочаровам — каза Аманда. — Възможно е да не е оповестено цялото завещание на Уилям. Познавал е много хора…
— Прочетох във вестника, че трите му дъщери са единствените му наследници — съобщи Мими. — Но аз все пак очаквам да ме повикат да получа каквото ми е оставил. Мисълта ми е, че не очаквам съобщение във вестника.
— Защо? — попита Итън. — Нали вие сте били неговата интимна приятелка?
«Итън, какви ги приказваш — помисли си Аманда. — Ще разгневиш тази жена и тя ще ни изрита.» Мими се наежи.
— Уилям не обичаше да излага на показ личния си живот. Не парадираше с нашата връзка.
— И на никого ли не е съобщил, че сте сгодени.
Мими вирна брадичка.
— Не, беше му приятно да си имаме наша тайна.
Аманда се съмняваше, че е имало годеж, освен в мечтите на тази жена.
— Мими — продължи Итън, — според мен имаш право. След като е минала една седмица от отварянето на завещанието и не са те повикали, значи нищо не ти е завещано.
Мими се изправи така рязко, че Пашмайна подскочи от възглавничката.
— Този долен мръсник! Знаех си, че няма да ме потърсят. Защо ще оставя на вас, егоистични момичета, дори цент? Нито една не беше до него! А аз бях. Бях в проклетото му легло!
— Беше ми мъчно, но той ме отблъскваше, тъй като да бъде баща, на него не му допадаше.
— Зная. През изминалите две години много исках да забременея, докато часовникът ми още тиктака, но той твърдеше, че си е направил вазектомия, за да няма повече деца. Не му вярвах и пробвах разни номера, но не минаха.
Вазектомия. Аманда се направи, че не е чула. Също така се постара да не си представя номерата на Мими. Пробивала е презервативите ли?
— Обзалагам се, че е оставил нещо на онази с киселата физиономия — промърмори Мими, сновейки насам-натам. — Не се лъжа, нали?
— Коя е с киселата физиономия? — попита Итън.
— Онази подла чистачка, Карол ли се казваше?
— Клара — поправи я Аманда.
— Както и да е. Не й е чиста работата, казвам ви. Гледали ли сте онзи епизод от «Секса и града», в който Саманта остана при любовника си и когато той отиде на работа, се появи чистачката и побесня от ревност. Изхвърли Саманта от леглото и я нарече уличница. Клара е същата. Завари ме веднъж да спя в леглото на Уилям и блъска вратите, докато не ме събуди. После влезе в спалнята и започна да чисти с прахосмукачката, а аз не бях станала. Избърса праха от нощното шкафче право в лицето ми. А пък аз съм алергична към прах. Дърта кучка!
— Мими — попита Аманда, — имате ли ключ от къщата?
Жената поклати глава.
— Помолих го неведнъж да ми даде, но Уилям каза, че не ми трябва, тъй като вратата му била отворена винаги за мен. Да, но сега е затворена — разфуча се тя.
— Мими, обичахте ли баща ми?
— Той беше с трийсет години по-стар от мен и даже в повечето случаи не му ставаше.
Итън се изправи. Беше ядосан.
— Мими, намираме се в дома ви, но ще ви бъда благодарен, ако не забравяте, че разговаряте с дъщерята на Уилям.
Мими изсумтя.
— Нямаше да разбера, че има дъщеря, да не говорим за три, ако не бях научила най-случайно. Веднъж му позвъних в работата и секретарката ми каза, че излязъл да купува мече за новородения си внук. Внук! Аз даже не знаех, че има дъщеря! Ето колко близки бяхме.
Сърцето на Аманда се сви. «Отишъл да купува мече за внука си…»
Значи Уилям сам е избрал играчката. И мечето, което пристигна по пощата няколко дни след раждането на Томи, е било наистина от Уилям! Не е изпратил секретарката си да го купи. Обичал я е.
— Мими, благодаря ви, че ни отделихте време — изправи се тя. — Моите съболезнования.
— Не е необходимо да бъдеш саркастична, госпожичке — сопна се Мими.
Итън я погледна учудено.
— Да тръгваме, Аманда.
Щом вратата се захлопна зад тях, Аманда чу как Мими хвърля предмети.
— Как да не полудея, Паши? Надути глупаци! Този мръсник не ми е оставил нито едно проклето нещо. Две години да чукам този дядка за нищо!
— Да се махаме оттук — подкани я Итън. — Като че ли някой ме заля с помия.
Аманда въздъхна дълбоко и тръгна след него по стълбището.

 

Шестнадесета глава

 

Отбиха се в хотела на Итън, за да си вземе раницата и багажа, който никак не беше много, въпреки че е предвиждал да остане в Ню Йорк цял месец.
— Пътувам с малко багаж — обясни той на Аманда. — Пък и какво ми трябва? Едни джинси, за всеки случай едни по-хубави панталони, няколко ризи и самобръсначка.
Тя се усмихна и седна на стола до бюрото.
На идване към хотела беше решила да го чака във фоайето, но после мисълта да остане сама, въпреки служителите, портиерите и гостите, сновящи насам-натам, я притесни. От опит знаеше, че един посетител е почти невидим за персонала, освен ако не се разбеснее или не хукне гол.
И така, придружи Итън до неговата стая. А тя беше много малка, заета в по-голямата си част от огромно легло.
— След като разполагаме с цял час до твоята среща с дивана, ще си взема набързо душ, ако това не те смущава.
Усети червенината да пълзи по страните й.
— Не, никак — отговори тя.
Итън се усмихна и изчезна в банята.
Тя излъга. Отговорът на неговия въпрос беше: «Да». Да, смущаваше се, при това изненадващо много. Представи си го внезапно гол и примигна, за да го прогони. Но той се беше закотвил в ума й. Итън Блек стоеше пред нея висок и мускулест, влажен и ухаещ, полугол, загърнат само с оскъдна хотелска кърпа.
«Какви са тези мисли, по дяволите?» — смая се тя от себе си и се плесна по челото. Но образът не помръдваше.
Стана и обиколи стаята, пак седна, после стана отново. Господи, какво й ставаше? Наистина от дълго време не беше правила любов, но какво от това.
Не беше поглеждала мъж, откакто забременя и откакто Пол Суинуд изчезна.
Образът на Итън Блек застана отново пред нея — препасан с тънка кърпа, тялото му хлъзгаво, косата му влажна. Кърпата пада, той остава гол и двамата едновременно се навеждат, грабват по един край и започват да теглят — всеки към себе си. Но той печели, защото е много по-силен, много по-едър, и дърпа, дърпа, докато тя не се залепва до него — гърдите й до неговите, слабините й — до възбудения му пенис. Разкопчава панталоните й и ги смъква, с един пръст маха бикините и…
— Аманда!
Тя се стресна и примигна, вдигна поглед и ето го, стоеше пред нея полугол.
— Аз… аз… бях се замислила нещо.
Дали забеляза, че се изпоти? Дали чу сърцето й да бие като лудо?
Може би не, но гърдите й забеляза. Впери очи в тях, после в полуразтворените й устни. Тя се погледна и видя открояващите се твърди и вирнати зърна.
— Щях да те попитам, имаш ли нещо против да се покажа само по кърпа — каза той. — Забравих да си взема чисти дрехи.
— Нямам нищо против.
Той излезе от банята и кърпата се разхлаби и падна.
Тя скочи и се наведе, той също и двамата я задърпаха едновременно, но Аманда не влагаше особено старание.
За няколко секунди я свали на леглото и още по-бързо я разсъблече.
— Представях си тази сцена от първия миг, в който те видях — промълви той, а ръцете му галеха неспирно гърдите й. После започна да ги целува и тя изстена от удоволствие, изви се към него, а той обгърна ханша й и я притисна към себе си.
И точно както в картината на своето въображение свали с един пръст бельото й. Покри с целувки цялото й тяло — корема, бедрата, после между тях. Тя се извиваше, стенеше и го прегръщаше. Целуваха се и се милваха с луда невъздържаност, докато не им остана дъх. Тя не можеше да се отдръпне и когато той остави малко пространство помежду им, извика. Не преставаше да я гали, а пенисът му пулсираше от безумно желание. Смътно усети изпънатите му ръце от двете си страни. Беше се надвесил над нея. Целуна я пламенно, с гърдите си подразни зърната й, а превъзбуденият му член беше на сантиметри от нея. Аманда си помисли замаяно, че няма опасност да забременее, понеже взимаше лекарства за регулиране на цикъла.
— О, Итън — прошепна тя в ухото му и зарови ръце в косата му, после ги спусна по гърба му и го прие в себе си със стон.
— Прекрасно е — каза той, преди да я преобърне върху себе си. Той впи устни в гърдите й и я залюля напред-назад, докато тя не обезумя.
След нейната кулминация обгърна ханша й, залюля го диво, докато не застена и после притихна.
Тя се отпусна върху гърдите му, после се претърколи до него по гръб.
Все още задъхан, той се надигна и я погледна, а очите му тъмнееха от желание. Отмести косата от лицето й.
— Толкова си хубава!
— И ти си хубав — успя да изрече тя.
Стояха така — изпънати един до друг, без да говорят, всеки заслушан в дишането на другия.
— Трябва да тръгваме — промълви Аманда. — Три и петнадесет е.
— Какво не бих дал да останем тук само още два часа!
— И аз, но ще се пренесем и онова, което можем да правим тук, ще го правим и в къщата.
Той се ухили.
— Вярно.

 

* * *

 

Върнаха се точно навреме. Итън се настани удобно срещу Аманда, извади бележника си и започна да пише.
— Отбелязваш срещата с Мими ли? — попита тя.
«Не, пиша любовни стихове за теб. Не, пиша ти любовно писмо. Не, пиша ти колко дълбоки са чувствата помежду ни, за моята и твоята страст в хотелската стая и колко силно желая да те отведа отново там, че връзката ни няма да бъде обречена, и въпреки че почти не се познаваме, се любихме умопомрачително…»
Защо Аманда предчувстваше, че няма да чуе това?
Той кимна.
— Всъщност ще ми се да забравя всяка дума, излязла от нейната уста.
О, Господи! Нима с лекота оставяше зад гърба си факта, че се любиха, и се захващаше с работа?
Тя си знаеше, че има много да учи за мъжете, но някои неща не зависеха от пола, като например да се преструваш, че нищо не се е случило. А може би това са мъжки номера.
Или Итънови номера.
— Итън, аз… — замълча, тъй като нямаше представа какво да каже, нито пък осъзнаваше чувствата си.
«Тогава да се правим, че сме забравили. Ясно е, че той точно това иска. Аз също ще забравя.»
Аманда отвори кутийка с газирано питие, което Итън й донесе от хладилника.
— Тази жена е невероятна. Как е възможно баща ми да е бил близък с толкова безсърдечно същество?
— Не е знаел — отвърна той и вдигна крака върху малката масичка. — Мими е изиграла добре ролята си и двамата са вярвали, че получават каквото търсят.
— А какво са търсели?
— Баща ти е получил хубава, млада жена — обясни Итън, — а Мими — богат възрастен мъж и още по-богати фантазии за парите, които ще й остави един ден.
Аманда се смути.
— Не мога да си представя връзка с мъж само заради парите му.
— Парите със сигурност могат да объркат хората. Едно време и аз изпитвах вина, че всемогъщият долар ме мотивира.
Тя го погледна изненадана.
— Итън Блек спомена ли наистина нещо с личен характер?
— Да, така излиза — отвърна той и отвори кутийка с газирана напитка и за себе си.
— Кажи ми още.
— Рядко говоря по въпроса. Докато си прикована към дивана, да употребим времето по-приятно.
— Да говориш за себе си не е ли приятно? — попита тя.
— Не.
Край на разговора, както личеше от израза му и от факта, че се съсредоточи изцяло в бележките си.
— Итън, как си? — попита Аманда. «Виждам нежеланието ти, но аз не мога да се правя, че нищо не се е случило.»
— Всичко е наред — отвърна той. — Само искам да хвана този психар, който се опитва да те убие.
«Е, тогава защо не си тръгнеш — помисли си тя. — Защо не си гледаш живота.»
Но имаше на разположение още няколко седмици с него. Не можеше да си представи, че след като ще живеят цял месец заедно, времето няма да бъде достатъчно, за да разчупи твърдата му черупка.

 

* * *

 

«Какви ги върша? — помисли си Итън, когато Аманда изтича към вратата, за да посрещне Лети и Томи. — Защо не мога да се въздържа още от първия миг, когато я видях?»
Помаха на Лети, която минаваше с Аманда през кухнята. Аманда й показваше къщата.
«Не биваше да правя любов с нея — упрекна се той. — Тя е уязвима и не беше редно да се възползвам. И сега тя ще си въобразява…»
Ще си въобразява, но какво? Нямаше представа какво очаква или какви желания има. Може би е изпитала необходимост подобна на неговата. В онази хотелска стая той я пожела и трябваше да я има. Може би е почувствала същото — сексуално задоволяване без задръжки.
И все пак една жена чувстваше ли такава необходимост? Итън знаеше, че тя щеше да очаква нещо по-различно от него и че той нямаше да бъде в състояние да й го даде. «Ще се получи много неловко — помисли си той. — Просто забрави. Хващай се на работа, за да преживеем този месец, без да се случи нищо лошо на нея или на Томи.»

 

Седемнадесета глава

 

На следващата сутрин Аманда започна да се чуди дали не си е въобразила. С Итън наистина ли преживяха онази разтърсваща близост? Сън ли беше? Лежеше в просъница и първите слънчеви лъчи нахлуваха през прозореца. Беше седем часът и Томи още спеше.
След като доведе детето вкъщи снощи, Лети остана около час. После Аманда опече пилешки гърди, направи картофено пюре, което Томи обожаваше, задуши аспержи и покани Итън на вечеря. Вечеряха в пълно мълчание. Той промърмори, че бил «изцеден», и изчезна в бялата стая, затваряйки вратата.
«Не съм сънувала, че правя любов с Итън. Чувствам отпечатъка на неговите устни върху моите, на неговите…»
Прокара пръсти по устните си, завладяна от спомена, от усещането и затвори очи, но съвсем внезапно изпита ужасна самота. «Защо правя постоянно едни и същи грешки с мъжете? Защо се отдавам на мъже, които не ме искат? Защо лежа тук, потънала в самосъжаление, въпреки че си обещах никога повече да не се самосъжалявам.»
Седна, отметна завивката и пое дълбоко дъх. Щом Итън Блек иска да забрави случилото се в хотелската стая, така да бъде. Тя не можеше да забрави, но щеше да скрие спомена в паметта си и да продължи напред.
«Подлъжеш ли се веднъж, нека да се засрами онзи, който лъже. Подлъжеш ли се два пъти, сама си си виновна.»
Нямаше да му даде втори шанс.

 

* * *

 

Итън не изглеждаше заинтересуван да получи втори шанс. Следващият ден мина монотонно. Закусваха и обядваха, обаждаха се на разни хора, но не откриха никого. Аманда потърси Лара О'Хара — любовницата на баща й за неделните дни, но не я намери, а нямаше и телефонен секретар, за да остави съобщение.
Итън беше принуден да се съгласи с нея, че сестрите й нямат нищо общо със случая. Прецени, че ако е замесена някоя от тях, щеше да се навърта наоколо, за да пази интересите си, а те бяха в чужбина.
Олекна й неимоверно. Дълбоко в себе си знаеше, че сестрите й не биха сторили зло, но когато го чу най-накрая от устата на Итън, тежестта в гърдите й, за която дори не си даваше сметка на какво се дължи, изчезна.
Според него най-разумно би било да се заемат с майките на Оливия и Айви, с икономката, с двете приятелки на Уилям и със сина на неговата бивша секретарка, чието име беше Кевин Фенуел, както разбраха от некролога на Сали.
«Дали не ми е брат?» — запита се тя. Колко чудно, да има и брат! Томи щеше да си има вуйчо. Но сега не беше време да се занимава с тези мисли.
Все пак мисълта я занимаваше. А според Итън Блек личност, свързана с нея, явно или хипотетично, се опита да я удуши с нейната възглавница.
Итън предложи също Аманда да покани Пол Суинуд на гости, за да преценят поведението му, особено към Итън. Той предполагаше, че ако Пол е техният заподозрян, няма да бъде очарован от присъствието на Итън и ще го приеме като заплаха. Но Аманда го помоли да не прибързват; в списъка фигурираха и други хора, а Пол вървеше в комплект с емоционална обремененост, с която още не беше наясно.
Очакваше Итън да я попита дали продължава да има чувства към него, но нищо подобно не се случи. Съгласи се веднага с молбата й и толкова. Попита я дали всичко е наред, обърна се и изчезна в бялата стая, без да погледне назад.
Може би следобедът в хотелската стая е бил плод на нейната фантазия.
Но на следващия ден сутринта, неочаквано слънчев и топъл за сезона, нямаше повече «може би». Итън се държеше, като че ли нищо необичайно не се бе случило помежду им. Появи се със своя лаптоп и вездесъщия бележник, наля си кафе и забоде нос в компютъра. Аманда се занимаваше със закуската на Томи, а после започна да строи с него куличка от кубчета. Мъчеше се да забрави присъствието на Итън, но това беше невъзможно. Мъжкото му излъчване изпълваше пространството, където и да се намираше.
Точно в осем часа на вратата се позвъни.
— Очакваш ли някого? — попита Итън.
Аманда сви рамене.
— Не. — Ах, как забрави! — Сигурно е Клара — прошепна тя. — Идва да чисти всяка сряда и събота.
— Чудесно — каза той. — Нашата заподозряна ни идва на крака. Улеснява ни.
— Сигурно ще се изненада, като те завари тук отново — отбеляза Аманда. — Ужасно рано е за среща по работа.
— Не е зле да я накараме да се чуди какви са отношенията ни. Ще приспим бдителността й. Ако тя е виновницата и реши, че си ме съблазнила, може да се изнерви, че има кой да те пази и да търси извършителя на покушението. Възможно е да се опита да ме привлече на нейна страна, за да ме настрои срещу теб.
— Не съм те съблазнявала — разсърди се тя и се изчерви.
Той забави отговори си само за миг.
— Става въпрос, че Клара вероятно така ще си помисли.
Аманда тръгна към входната врата. Отвори и видя на прага Клара, облечена със старомодното си сиво палто.
— Добро утро, Клара. Денят е хубав, нали?
Жената кимна и влезе. Закачи палтото си на закачалката.
— Благодаря ти, че звъниш, вместо сама да си отключиш, след като живея тук — продължи Аманда.
Итън слезе във фоайето с вестник под мишница и кифличка в ръка.
— Къде са другите кифли, Манди? — попита той, после се обърна към Клара: — О, госпожо Мот! Не чух звънеца. Радвам се да ви видя.
Клара се намръщи едва забележимо, но Аманда забеляза: беше изненадана. Икономката кимна на Итън.
— Започвам веднага да чистя — промърмори и тръгна към стълбището.
На вратата отново се позвъни. Преди Аманда да се обърне, Клара вече отваряше вратата.
— Клара, каква изненада! — чу се познат женски глас.
— Клара — възкликна друг глас, — изглеждаш много добре.
Аманда се вкамени. Във фоайето застанаха майките на нейните сестри. Странното беше, че са заедно, а още по-странното, че изобщо са дошли.
Естествено и двете познаваха Клара от летата, когато й довеждаха дъщерите си на железопътната гара, за да ги придружи до Мейн за годишната ваканция. Момичетата се настаняваха в едно и също купе, но никога не сядаха близо една до друга. На Аманда веднъж й се наложи да седи, притисната неудобно до Клара във влака от Ню Йорк до Бостън, но от Бостън до Портланд винаги имаше свободни места.
— Аманда! Колко е хубаво, че вече си тук — изпадна във възторг майката на Оливия.
— Изглежда, че се чувстваш удобно — добави майката на Айви. — Като че ли си родена в този дом.
Младата жена не беше сигурна това комплимент ли е или подигравка.
— Да ви предложа нещо за пиене?
— Ще пия чай с удоволствие — отвърна майката на Оливия.
— Да, с удоволствие — добави майката на Айви.
Двете жени седнаха на дивана и Аманда се възползва да ги огледа. Можеха да минат за сестри, ако не се взираш в тях отблизо. Имаха една и съща конструкция на тялото — високи и кльощави, с царствен жест, очевидно предпочитаният от Уилям тип. И двете имаха гладки, късо подстригани коси. Все пак майката на Оливия беше с бретон и беше блондинка, а на Айви — много светла брюнетка. Бяха облечени почти еднакво — изискани костюми с панталони в убити тонове, а златните им бижута бяха много скъпи.
— Какво сладко бебе — ахна майката на Айви, като едва-едва погледна пълзящия из гостната Томи. — Не е ли дребничък за възрастта си?
— На колко стана? — попита майката на Оливия с абсурдно лигава гримаса към детето.
— Ще направи годинка идния месец — отговори Аманда и го вдигна от пода. Гушна го, целуна го по челото и го остави в кошарката. — И не е дребничък, дори е малко по-висок и по-тежък от другите бебета на неговата възраст.
— Ах — възкликна Кендис Хърн. — Какво ли разбирам аз от бебета? Толкова отдавна моята прекрасна дъщеря беше в пелени! Една годинка! Боже мой! И какъв разкошен подарък ще получи за рождения си ден — цяла къща. Доколкото разбрах, живели сте в много по-непривлекателно жилище.
— Ще приготвя чая — съобщи Аманда.
Тъкмо се запъти към кухнята и влезе Итън със същия вестник под мишница и със същата половин кифла в ръка.
— Наистина ли не искаш другата половина… — Замълча. — О, не знаех, че имаш гости.
— Кендис Хърн, Дейна Седжуик — представи ги тя, — Итън Блек. Нает е от кантората на Уилям в качеството си на нещо като надзорник по време на престоя ми в къщата.
Двете се спогледаха, едва сдържайки любопитството си.
— Надзорник ли? — попита майката на Айви. — И какво по-точно надзиравате?
— Следя дали се изпълняват изискванията в завещанието на Уилям.
Дейна се усмихна.
— Значи сте пазач. Аманда е разказала на Оливия всичко за правилата, които трябва да спазва, както и че някой ще я наблюдава дали изпълнява всичко точно. Били са заедно, когато е отворила писмото на Уилям. Господи… да не би да ти навлякох неприятности?
— Трябва да ви разочаровам — обясни Итън, — но разгласяването на съдържанието на писмото не нарушава изискванията на Уилям.
— О! — промълви майката на Айви.
— Да разбирам ли, че Оливия и Айви са ви казали всичко за писмото? — попита Аманда, появявайки се от кухнята. Надяваше се контекстът да не е толкова клюкарски, колкото майката на Айви внушаваше.
— Боже Господи, трябваше с ченгел да измъквам всяка дума от устата на Айви — каза госпожа Седжуик. — Сякаш я молех да издаде някаква нейна тайна, така се държеше. Моята Айви е малко вманиачена на тема дискретност. От работата й е, нали разбирате?
— Когато Дейна сподели с мен какви са правилата — обади се майката на Оливия, — не повярвах. Защо ако седи на дивана или да не влиза в еди-коя си спалня, ще получи цяло състояние? Това е абсурдно!
— Вие познавате баща ми много по-добре от мен — отвърна Аманда. — Това характерно ли е за него — да измисля странни правила? На изпитание ли ме подлага?
— Никой не познаваше Уилям Седжуик — отговори майката на Айви. — Повярвай ми! Бях омъжена за него цяла година.
— Смятам, че го познавам доста добре — каза майката на Оливия.
— Беше му интимна приятелка само три месеци — сряза я другата жена.
— Навярно нашите отношения са били по-дълбоки от вашите — не й остана длъжна Кендис.
— Мога ли да ви попитам защо дойдохте? — прекъсна ги Аманда. Дърдоренето им й дойде до гуша.
— За да видим как се справяш, разбира се — отвърна майката на Оливия, сякаш тяхната загриженост е нещо съвсем естествено.
— Доста съм изненадана — рече Аманда. — Никога досега не сте ме посещавали.
— Мила моя, много си откровена. Не зная как си пораснала, но си спомням колко плаха беше. Очевидно си развила неподозирани качества.
— Благодаря — отвърна тя, без да се засяга.
Майката на Оливия пиеше чая си.
— За да отговоря на твоя въпрос, Аманда, ще ти напомня, че нашите дъщери имат един и същи баща. С Дейна се познаваме от години.
Приятелки ли бяха по този повод? Аманда беше останала с впечатлението, че са непримирими врагове. Какво ставаше тук?
— А вие двамата изглеждате прекалено близки — кимна към Итън майката на Айви. — Адвокатът на Уилям знае ли, че сте се сприятелили?
— Какво намеквате? — попита Аманда.
— Намекваме, че може би условията в завещанието на Уилям са нарушени — обясни майката на Оливия. — Ако спиш с пазача си, защо той да не се прави на ударен, когато нарушаваш правилата?
— Това е само предположение — каза Итън.
— За мен не е само предположение — тросна се майката на Айви.
— Трябва да сложа Томи да спи — излъга Аманда. — Благодаря ви, че се отбихте.
— Нали разбирате, че сме загрижени и се налага да се обърнем към адвоката на Уилям — съобщи майката на Айви, — за да защитим интересите на нашите дъщери.
— Разбира се — отвърна Аманда, — постъпете, както намерите за добре.
И двете хвърлиха по един смразяващ поглед на Аманда и си тръгнаха така внезапно, както бяха дошли.
— Очарователни жени — отбеляза Итън, когато тя се върна в гостната. — Дъщерите на майките си ли приличат?
Аманда поклати глава.
— Никак. Оливия и Айви са възпитани и мили. Не ги познавам добре, признавам, но не са злобни.
Той взе бележника си.
— Бих искал да посетим неделното гадже на Уилям тази сутрин и после…
Целият й живот беше едно «и после». Преди да се усети, се разплака. Случката й дойде в повече. Стоеше насред гостната, а сълзите се стичаха по лицето й. Томи, слава богу, си играеше абсолютно безгрижен към факта, че Итън се беше втренчил в нея.
Приближи се бавно и посегна към нея. Преди разумът й да се намеси и да побегне, се отпусна и му разреши да я прегърне. Принудата да покаже искрица съчувствие като че ли беше по-малкото наказание, отколкото неудобното положение на утешител.
— Почувствах се ужасно — изтри сълзите си тя. — Съжалявам, че се превърнах в истеричка.
— Едва ли си истеричка, Аманда. Всъщност ти си една от най-силните жени, които познавам.
— Нима познаваш и други? Не останах с такова впечатление — неволно изрече тя. Ядоса се. Защо го каза? Какво я накара да отговори на един комплимент с язвителни думи. — Извинявай, Итън.
Той повдигна брадичката й с пръст.
— Няма за какво да се извиняваш. Имаш право на тази забележка. Ти все пак си една от най-силните жени, които познавам. Онова, което преживяваш в момента, сигурно е много мъчително.
— Да, но поне за малко вчера следобед забравих.
Взря се право в очите й, после отмести поглед.
— Аманда, съжалявам, че се държах все едно нищо не се е случило. Зная, че изглежда точно така.
Тя кимна.
— Точно така изглежда.
— Но не мога да…
— Какво не можеш, Итън? Кажи ми, моля те.
— Достатъчно ти се насъбра, Аманда. Не искам и аз да те наранявам.
Сърцето й се сви.
— И защо си толкова сигурен, че ще ме нараниш?
— Зная, че така ще се получи. При мен винаги така се получава.
— Неясни намеци като този не обясняват нищо, Итън.
— На всички, които съм обичал, съм донесъл само болка. Така че сега не се сближавам с никого.
Тя го погледна.
— Бих казала, че имахме твърде близки взаимоотношения.
Той се отдръпна и пъхна ръце в джобовете си.
— Беше само секс, Аманда.
Все едно й удари шамар.
— Толкова си студен.
— В десет и половина трябва да си на дивана. След това…
Някой се покашля и Итън замръзна, а Аманда рязко се извърна. Клара Мот стоеше горе на стълбището, което водеше към гостната.
— Не се чувствам добре. Имате ли нещо против да довърша другия път?
Аманда беше онемяла. Как забравиха, че тя е в къщата! Посещението на майките на Оливия и Айви така ги изуми, после Аманда се разрида най-неочаквано и последва ужасният разговор. И през ум не им мина, че не са сами.
Итън се съвзе по-бързо от Аманда.
— Разбира се, отивай си.
Жената погледна Аманда.
— Да, нямам нищо против. Съжалявам за неразположението ти, но ако имаш нужда от нещо, кажи.
Клара кимна, слезе, извади палтото си от гардеробната в коридора и си тръгна.
— Чу всичко, дали ще ни навреди? — обърна се Аманда към Итън. — Тя ли е човекът, който ме нападна и дали не й дадохме някакво предимство?
Той поклати глава.
— Сигурен съм, че Клара е свикнала да чува много по-интимни разговори. Пък и вероятно подозира, че сме любовници, така че нищо от онова, което си казахме, не я е изненадало. Само трябва да сме търпеливи и да наблюдаваме дали е замесена в нападението.
— Дали е замесена? Какво имаш предвид? — Размаха ръка. — Няма значение. Разбрах. Трябва да чакаме, за да видим дали ще ме отрови, нали?
— Аманда, нищо лошо няма да ти се случи, докато съм тук — каза той. — Обещах ти да не откъсвам очи от теб… да бъда нащрек с всичките си сетива всяка секунда.
Но той вече я пренебрегна. Затвори очи, извърна се, взе Томи и тръгна към спалнята. А там, насаме с милото си дете, щеше да си напомни, че е била уравновесена, преди да срещне Итън Блек и след него пак ще бъде.
Тъжна, но уравновесена.

 

Осемнадесета глава

 

По обяд спящият Томи, опакован с топли дрехи в количката, Аманда и Итън тръгнаха на среща с Лара О'Хара. Тя не ги покани в дома си, затова си определиха среща в едно близко барче. Аманда се надяваше, че поне една от приятелките на баща й е изпитвала истински чувства към него, но първоначалното й впечатление беше същото като от Мими Фартуел.
— Аманда!
Тя се обърна, като чу познатия глас. Пол Суинуд бързаше към нея. Хвърли поглед към Итън, който изведнъж се напрегна.
— Здравей, Пол — поздрави го тя.
— Аманда, толкова се радвам, че пак те срещам съвсем случайно. Очаквах да ми се обадиш, но… — Поколеба се, поглеждайки към Итън. — Аз съм Пол Суинуд, бащата на Томи.
— Итън Блек.
Не се ръкуваха.
Пол приклекна до количката на бебето и помилва спящия си син.
— Хей, колко е пораснало момчето — прошепна той. — Приготвил съм ти нещо — страхотна говореща маймунка. Като се видим другия път, ще ти я дам.
Аманда се усмихна.
— Сигурно много ще я хареса.
Пол погледна към Итън.
— Да не ви задържам. Виждам, че сте се запътили нанякъде.
Тя почувства лек натиск по гърба си и разбра, че Итън й прави безмълвен намек. Настояваше да покани Пол по-късно, за да наблюдава, да разследва.
«Как се осмеляваш! — едва не извика тя. — Става въпрос за моя живот! Това е бащата на сина ми!»
Томи трябваше да познава баща си без нелепите подозрения на Итън, че се опитва да я убие, за да… за да какво? Какво би спечелил Пол, ако я убиеше? Попечителство над Томи нямаше да получи, а може би съществуваше подобна вероятност. Аманда осъзна, че няма представа какви са законовите положения в случая. В завещанието си беше посочила Джени като настойник на детето си, ако умре, но това беше, преди Пол да се появи отново. Сигурно ако бащата на детето поискаше попечителство, щеше да спечели без затруднения. И по този начин щеше да придобие и права над активите, завещани от майката.
«О, Господи! О, Господи! О, Господи!»
— Пол, каня те на вечеря с мен, Итън и Томи, ако си свободен довечера. — При споменаването на Итън Пол се намръщи, но се овладя навреме. — Баща ми почина наскоро и ми завеща своята къща, а пък Итън е нает от адвокатската кантора да следи дали клаузите в завещанието се изпълняват стриктно.
— О, така ли? — Погледна той към Итън, после се обърна към Аманда: — Моите съболезнования за баща ти. Не знаех. В колко часа да дойда?
— Какво ще кажеш за седем? — предложи тя. — Слагам Томи да спи в седем и половина, така че ще имаш на разположение половин час да си поиграеш с него, преди да вечеряме.
— Чудесно — съгласи се Пол. — Благодаря за поканата, Аманда. Ще се видим в седем. Радвам се, че се запознахме, Итън — кимна и продължи по пътя си.
— Интересно, не попита за адреса, как ти се струва? — прошепна Итън.
Сърцето й се сви. Все пак за втори път го срещаше «съвсем случайно».
— Пол — извика тя след него, — забравих да ти кажа адреса!
Той се обърна.
— Знам го — посочи той към къщата, пред която беше застанал в момента. — Видях те на стълбището и предположих, че живееш в нея.
— Да, същата е — потвърди тя и престана да се притеснява. — До седем.
Той се усмихна и изчезна зад ъгъла.
— Видял ни е да излизаме — каза Аманда, когато тръгнаха. — Затова не ми е поискал адреса.
— Или е хитър и си пази гърба — предположи Итън.
Тя въздъхна дълбоко.

 

* * *

 

Лара О'Хара беше поредната висока и кльощава хубавица. Освен това беше омъжена.
— Защо се стряскате? — Подаде им тя малка сватбена снимка отпреди десетина години, която носеше в портмонето си. — Любовните забежки освежават брака.
Итън мълчеше. Погледна снимката на Лара — значително по-млада, с булчинска рокля. Беше запечатан мигът, когато пъха парче торта в устата на младоженеца — як мъж, горе-долу на нейната възраст.
— Не мога да се нагледам на сина ти, много е сладък — каза Лара, изсипвайки две пакетчета захар в чая си. — Одрал ти е кожата — обърна се към Итън, — като изключим русата коса. Особено очите и изражението, а брадичката определено е твоята.
Той едва не се задави с кафето.
— Аз не съм неговият баща.
Жената се изчерви.
— О! И все пак прилича на теб.
— Лара — обърна се притеснено към нея Аманда, — надявам се да не те скандализирам с някои по-интимни въпроси за моя баща. Не бяхме близки и много ми се иска да го опозная по-добре сега, макар него вече да го няма. Разбираш ли ме?
— О, напълно — отговори тя. — И на баща ти много му се искаше същото.
— Моля?
— Да се сближи с теб и със сестрите ти. Уилям… баща ти… постоянно говореше за вас, неговите дъщери.
Аманда погледна към Итън, а изразът й се беше смекчил.
— Нима? Наистина ли? И какво говореше?
— Ами най-много съжаляваше, че не е бил до вас, докато сте расли — отговори Лара. — Все клатеше глава и повтаряше, че бил егоист, даже по-лош и от егоист, защото не искал да се променя и не можел да понесе всичките отговорности и задължения на един родител. Аз пък му повтарях, че наградата си заслужава, въпреки шарките, хленченето, недоспиването, разочарованията и всичко останало, но той казваше, че държи на своите предпочитания… на корпорацията, удоволствието от хубавата храна, радостта от приятелствата, гаджетата.
Аманда като че ли се разочарова.
— Прозвуча ми твърде егоистично. Та той е бил баща, за бога!
Итън докосна нежно ръката й и тя го погледна. Беше засегната, но как да я прегърне и да я успокои, след като обичаше други. Очевидно имаше добри приятели и дете, което я обожаваше.
Какво означаваше един мъж, който беше правил любов с нея и после се беше направил, че нищо не се е случило.
Егоист…
Итън отпи от кафето и отново насочи вниманието си към Лара. Тя беше така деликатна и добросърдечна, както им се видя в първия момент. Съмняваше се дълбоко, че таи у себе си злина. И да мамеше съпруга си, изглежда, парите на Уилям не я вълнуваха. Запознали са се някъде, харесали са се и са започнали да се срещат през седмицата, тъй като мъжът й често отсъствал по работа.
— Лара, ще ми разрешиш ли да те попитам — започна Аманда — дали баща ми ти е оставил нещо в завещанието си.
— Не, нищичко. Когато ми каза, че има нова любов, му отвърнах мен да не ме брои — добави тя. — Първо, аз съм богата. Второ, интересуваше ме той. Нещо за спомен или пачка банкноти няма да запълнят моята загуба. Истински обичах баща ти.
Аманда замълча, сякаш обмисляше казаното.
— Мога ли да те попитам защо? Не влагам скрит смисъл. Най-искрено искам да знам. Защо го обичаше?
Лара отпи от чая и взе парченце сладкиш.
— Заради неговата честност. Точно заради това. Моят съпруг е лъжец. Гледа ме в очите и ме лъже с такава лекота, че даже ми се струва, че си вярва. А Уилям никога не лъжеше. Казваше всичко направо. Ако отмени среща, тъй като му се налага да пътува по работа, зная, че е точно така.
— Как? — попита Аманда. — Как си разбирала, че не те лъже?
— Защото ми казваше разни неща, които не исках да чувам. Още в началото ми се обаждаше например, за да отмени наша среща, понеже се запознал с друга жена и щял да излезе с нея. Друг път пък поиска да си почине от мен, понеже съм го била ядосала на последната ни среща.
Итън вдигна вежда.
— Не ми прозвуча много мило, Лара.
— Да, но беше честно. Уилям беше също блестящ, забавен, весел, умееше да слуша и умееше да поправя всичко в къщата, за разлика от моя съпруг, който и една крушка не може да смени.
«Умееше да поправя всичко в къщата…» Лицето на Ник Мороу се появи пред очите на Итън. Какво ли правеше момчето? Дали тостерът беше помогнал на баща му да се съвземе.
Томи започна да нервничи и даже кифличката на Аманда не го заинтересува. Искаше да си тръгват, установи Итън. А доколкото виждаше, майка му също.
— Лара, много ти благодарим, че се съгласи да се срещнеш с нас. Ние ще тръгваме.
Аманда изглеждаше разсеяна. Сепна се и погледна Лара.
— Да, Лара, благодаря ти. Научих много, макар и да не чух точно онова, което очаквах.
След минута Лара се сбогува, а те застанаха пред барчето, за да решат накъде да тръгнат.
— Е, с чиста съвест ще я зачеркна от списъка.
Аманда стоеше замислена.
— Чувствам се странно — все очаквам някой да каже, че баща ми е бил прекрасен човек и всеки път се разстройвам, когато чувам неприятни неща. Но вече зная, че не е бил прекрасен човек. Дал е живот на три деца и после се е престорил, че не съществуваме.
— Аманда, логично е да се раздвояваш и да изпитваш противоречиви чувства. Той би трябвало да е твоят герой. В природата ти е заложено да го обичаш и твое рождено право е той да те обича. Семейните връзки са много сложни понякога.
Тя вдигна поглед към него и той усети, че думите му са попаднали на място… по изключение.

 

Деветнадесета глава

 

На път за вкъщи Аманда каза, че трябва да се отбият в супермаркета, за да напазарува за вечерята.
Вечерята с Пол Суинуд, бащата на нейното дете.
И въпреки че супермаркетът беше последното място, където би му хрумнало да влезе, не би оставил Аманда сама. Не и след като още не знаеха кой я бе нападнал. Знаеха толкова, колкото и в нощта, когато се случи. Би предпочел да използват времето по-целесъобразно, но тя обеща, че няма да се бави повече от половин час.
Половин час в супермаркет! До този момент Итън не беше прекарвал повече от десет минути в магазин за хранителни стоки, и то в Мейн, за да се запаси, когато се очакваха снежни виелици.
Както и да е, съзнаваше ясно, че половин час, прекаран в относително безгрижни занимания, ще го разтовари и след пет минути се озоваха в огромния магазин. И естествено Аманда го помоли да бута количката на Томи, докато тя пазаруваше. Никак не му се искаше, но нямаше как да се измъкне. Пък и се оказа не чак толкова непоносимо; бебето не беше с лице към него, не чуваше гукането му и смешните думички, които се опитваше да изрича.
Нямаше да се пита дали неговият син щеше да се смее така и дали щеше да обича банани.
«Ще се казва Итън Блек младши, ако е момче беше съобщила Катрин, — и Алиша Блек, на името на майка ти, ако е момиче.»
Обхвана го такава тъга, толкова дълбока и умопомрачителна, че се изплаши да не рухне точно до щанда за яйца. Съвсем същото беше състоянието му веднага след убийството на Катрин. Всяка минута от всеки ден усещаше огромна празнота, все едно се намираше всред плаващи пясъци, които го поглъщаха все повече и повече до пълно отчаяние. Изпитваше вина, гняв, тъга и най-вече болка, каквато не знаеше, че съществува. До онзи момент тъжните моменти, които беше преживял, му се струваха като каприз.
Разминаваше се с жени с колички и кошници за пазаруване и всичките се усмихваха на бебето и после на него. През целия си живот не беше получавал толкова усмивки, както за петте минути в супермаркета.
«Това ли било? — помисли си той. — Да имаш семейство с обичайното всекидневие и да пазаруваш като всички хора!»
Но преди три години нямаше да бъде като всички хора и си го знаеше. Кракът му нямаше да стъпи в супермаркет, нямаше да влезе дори за пет минути. Нямаше да кара бебешка количка по улиците, в парка или на каквито и да е други места. Щеше да бъде в кантората или в кабинета си както обикновено.
— Готово! — съобщи Аманда весело. — Видя ли, справих се само за двайсет минути. Имам още десет минути, за да се отбием за пай в сладкарницата на булевард «Колумб». Положително няма да имам време да го направя сама.

 

* * *

 

Половин час по-късно Аманда се впусна да готви с увлечение и от кухнята се понесоха много вкусни миризми. Итън нямаше представа какво готви, но обонянието му подсказваше, че е някакво фино блюдо от пилешко. Надникна в кухнята и я свари да чете рецепта, отмахвайки кичур коса, който падаше в очите й.
Очевидно влагаше голямо усърдие в приготвянето на вечеря за мъжа, който беше изоставил нея и детето й. Позагледа я за миг, но се отдръпна, когато го порази странно чувство и почти го смаза. Харесваше му да наблюдава Аманда в кухнята. Итън не се впечатляваше лесно, но му беше много приятно да я вижда заета с нещо очевидно любимо, което нямаше нищо общо с логическите догадки кой се опита да й отнеме дъха завинаги.
Всъщност това не беше цялата истина. Да, харесваше му да я гледа в кухнята. Но поразителното и странното беше, че най-вече му харесваше излъчването на домашен уют. За него беше нещо ново и изумително. Катрин беше завършила курс по кулинария и приготвяше на бърза ръка чудни ястия, без да чете рецепти. Но Аманда с изцапаната кухненска престилка, с прибраната и закрепена с молив коса, съсредоточена в заниманието си, го развълнува.
«Мамка му!» — изруга и се запъти към банята, за да се изкъпе набързо. Трябваше да си наложи да не й обръща внимание, да не й разрешава да му въздейства. Очевидно трябваше да престане да я гледа изобщо.
Но когато се приготви и тръгна по стълбите към гостната, тя изхвърча покрай него, за да се изкъпе и преоблече, и когато я зърна следващия път, стоеше на върха на стълбището, държеше Томи, а часът беше точно седем.
Зяпна я и за миг остана като ударен от гръм. Беше поразително красива.
Явно нямаше да устои да я гледа.
Беше с рокля. Най-обикновена рокля — нищо ефектно, но дъхът му секна. Беше от онези, наречени «прегърни ме», бледосива, а тънката вълнена материя така подчертаваше фигурата й, че всяко сетиво в тялото му се пробуди. Не можеше да откъсне очи от гърдите й, тези едри кадифени гърди, от които всеки милиметър беше погалил. Ами как падаше роклята по ханша й, по краката й…
Гримът й също беше деликатен, осъзна той. Беше почти незабележим, но очите й бяха по-светли, устните — по-червени и по-лъскави, страните й — по-розови…
Изглеждаше точно както когато я люби. Щом слезе, усети парфюма й — лек и свеж аромат на мускус.
Вечеря, грим, рокля, парфюм… за Пол Суинуд.
Още ли беше влюбена в този тип? Пол беше красавец, веднага привличаше погледа. Беше висок и стегнат. Обличаше се елегантно. И беше баща на Томи. Заради положението, в което се намираше Аманда и заради чувствата й към нейния баща, Итън разбираше колко е важно за нея Томи да има баща.
На вратата се позвъни и те се спогледаха.
— Ще ти бъда задължена, ако не се държиш с него като със заподозрян — помоли го Аманда и приглади косата си.
— Нима съм се държал с някого като със заподозрян — възрази Итън.
Тя нищо не каза и отиде да отвори вратата.
— Аманда, нямам думи — дочу Итън гласа на Пол. — Изглеждаш поразително!
— Аз пък останах с впечатлението, че си онемял — промърмори Итън.
— Боже мой — възкликна Пол, щом влезе във фоайето. Подаде й букет цветя. — Ама че къща.
— Още не ми се вярва, че живея тук — каза Аманда и взе палтото му. — Привиквам малко по малко.
Итън наблюдаваше как Пол се оглежда и спира поглед на скъпите произведения на изкуството, на живописните платна, на килимите, на скулптурите. После очите му попаднаха върху Итън и лицето му се преобрази… ожесточи се, беше точният израз.
— Съжалявам, забравих твоето име — обърна се гостът към Итън.
Итън влезе в гостната.
— Итън Блек.
— Струва ми се, че вече ти споменах. Итън Блек е нает от адвокатската кантора на баща ми, за да контролира временно влизането ми във владение на имота според завещанието — обясни Аманда.
— Значи вървиш в комплект с къщата! — отбеляза шеговито Пол и се усмихна.
Итън наблюдаваше дали ще се изнерви или притесни, но нищо подобно не забеляза.
— Точно така.
— Ами в такъв случай романтичната вечер за двама, каквато си представях, се проваля — намигна той на Аманда. — Трима в случая вече са цяла тълпа — добави към Итън.
— Четирима — поправи го той.
— Моля? — учуди се Пол.
— Забрави Томи — обясни Итън.
Пол като че ли се смути за миг, но веднага си върна самообладанието.
— Къде е моето голямо момче? А, ето те — посегна да вземе детето от кошарката. — Може ли? — попита Аманда.
Тя кимна, Пол вдигна Томи и го гушна.
— Как я караш, детенце? Ех, ясно ми е. Страхотно, защото имаш страхотна майка. Точно така. С майка ти ще поправим недоразумението.
«Как не! И на това му казва недоразумение! Две години почти не му били достатъчни, за да поправи недоразумението» — помисли си Итън.
— Какво ще пиете? — попита Аманда.
— Уиски с лед, моля — пожела Пол. — А ти, Итън?
— Не, благодаря — отвърна той.
— Едно питие няма да те убие — отбеляза Пол.
Итън не му обърна внимание.
— В такъв случай ви оставям да се радвате на новата си среща.
— Има толкова много неща за вечеря — обади се Аманда, — заповядай при нас.
— Благодаря, но ми се насъбра страшно много работа — отговори той, после се обърна и се заизкачва по стълбите. Застана за миг на площадката, преди да влезе в своята спалня, където смяташе да наблюдава вечерните събития на малкия екран, закопчан като часовник на ръката му. Подготви се за представление, което беше сигурен, че ще продължи два много неприятни часа.

 

* * *

 

— Лека нощ, мъниче — шушнеше Пол, докато слагаше в креватчето заспиващото дете.
Томи погледна право в Пол, после затвори очички, сложи юмруче върху страната си и се обърна по корем, а дупенцето му щръкна нагоре.
— Няма ли да се сърди? — попита учудено Пол. — Представях си, че бебетата се разплакват с всичка сила, когато ги слагат да спят.
— И Томи плаче — усмихна се Аманда. — Но понякога е кротък и уморен и заспива веднага. Пък и ти го сложи точно както обича.
Пол се усмихна, искрена усмивка, която намекваше: «Безкрайно съм щастлив» и която едно време размекваше Аманда.
— Благодаря ти, Аманда, че ми разреши да споделя тази радост. За мен означава много. — Погали нежно Томи. — Толкова много ми липсваше — промълви тихичко. Поклати глава и заби поглед в пода. — Какъв мухльо съм бил!
— Хей — докосна Аманда ръката му. — Имаме сегашния момент, нали? Нека всичко да става полека.
Пол се усмихна и хвърли поглед на спалнята.
— Защо няма детска стая в толкова голяма къща?
— Има, точно до моята, но предпочитам Томи да е до мен.
Когато излизаха, тя се чудеше да спомене ли за нападението, за да прецени реакцията му, както би постъпил Итън, и да наблюдава няма ли да се издаде по някакъв начин. Но пък каква полза щеше да има Пол, ако я убиеше? Нямаше смисъл.
«Да сложи ръка на парите, които предполага, че ти е завещал баща ти. Да сложи ръка на къщата, която Томи ще наследи след твоята смърт. Ако умреш, Томи е твой наследник. А ти притежаваш къща за милиони…»
Какъв ужас! Чуваше гласа на Итън много ясно, сякаш шепнеше право в ухото й.
Беше започнала да проумява начина му на мислене, той разсъждаваше бързо и логично. Ха! Последното беше направо смешка. Нямаше представа защо Итън Блек беше бърз и логичен.
— Аманда!
Тя се сепна и осъзна, че Пол я пита нещо.
— Извинявай, какво ме попита?
Той се усмихна.
— Какво си се замислила? Като че ли си на стотици километри оттук.
«Всъщност умът ми е само на няколко крачки…»
— Помислих си, че е време да вечеряме, преди задушеното да стане на въглен — отговори тя.
— Не бих имал нищо против да поостанем още малко в стаята — промълви тихо той и я погали по лицето, после прокара пръсти по устните й.
Точно както едно време милувката му и гласът му я възбудиха. Когато ходеха, стигаше само да я погледне по определен начин и като омагьосана започваше да се съблича много бавно, както на него му харесваше. Той сядаше на стол, а тя заставаше пред него и започваше бавно да разкопчава блузата си, после още по-бавно я разтваряше, за да се види сутиенът. Той харесваше дантелено бельо с панделки, от онези секси боклуци, но само тях можеше да си позволи. В този момент той се заглеждаше захласнато, разтваряше леко устни, устата му пресъхваше и се облизваше, докато очакваше да види какво има под сутиена. Любимият му сутиен — подарък от него — беше от пурпурна прозрачна дантела с пайети в средата на чашките. В момента, когато очите му поглъщаха сутиена, тя знаеше какво следва — акт, който първия път я обърка. Дърпаше ципа на панталоните си, пъхаше ръка в цепката, докато гледаше и очакваше. Тя смъкваше бавно полата си — за техните срещи обличаше винаги пола — и се показваха прашките в същия цвят като сутиена. Няколко секунди я гледаше вторачено, като не преставаше да работи с ръката си, преди да събуе панталона си. Тогава я дръпваше върху себе си, отместваше оскъдната дантела между краката й и хлътваше в нея. Започваше да я тръска нагоре и надолу, напред и назад, докато изпаднеше в оргазъм.
— Мислиш за същото като мен, нали? — прошепна той и вдигна брадичката й с пръст. — Виждам го в очите ти, Манди. — Опипа с поглед гърдите й, тялото й и после пак отдолу нагоре. И когато посегна към гърдата й, без да откъсва очи от нейните, тя му разреши да я докосне за секунда, преди да се отдръпне и да поклати глава.
— Не, Пол — промълви тя. — Не мога. Не зная дали точно това искам.
— Разбирам те. Трудно ми е да се въздържа да не те погаля. Но друга волност няма да си позволя, обещавам ти. Оставям на теб да направиш следващата стъпка, ако пожелаеш.
Тя въздъхна дълбоко и кимна.
— Да вечеряме, преди пилето да е станало на подметка.
Хвърли последен поглед на спящия си син и после двамата с Пол излязоха от стаята.
След няколко минути седяха един срещу друг на масата в трапезарията.
— Охо, всичко изглежда много вкусно — похвали я Пол. — Ти беше страхотна готвачка. Липсваше ми твоята домашна кухня.
Тя се усмихна.
— Ако само можех да накарам Томи да яде нещо друго освен бъркани яйца, хляб с масло и банани!
Той се разсмя.
— Знаеш ли, на тази маса нещо липсва. — Бръкна в джоба си, извади кибрит и запали двете свещи. — Ето. Стана съвършено.
Романтиката дойде малко в повече на Аманда, но си напомни, че това са само две свещи. «Носят такъв смисъл, какъвто вложиш в тях» — каза си тя.
Пол си сложи салата.
— Аманда, любопитен съм. На шега казах, че този Итън върви в комплект с къщата, но да не би наистина да живее тук?
— Не — отговори тя, — но докато някои клаузи от завещанието не бъдат изпълнени, ще остане тук.
— О! Значи затова е тук сега. Трябва да призная, че когато влязох и го заварих при теб, доста се озадачих. Не разбирах гадже ли ти е или нещо друго. Страшно ми олекна, че е само «нещо друго».
«Нещо друго.» Отговаряше идеално.
— На горния етаж ли спи? — попита Пол. — Спалнята му е точно до твоята. — Остави вилицата си и поклати глава. — Няма значение, все едно не съм го казвал. Нямам право да се държа собственически към теб или да ревнувам. Извинявай.
Тя се усмихна.
— Моля.
«Не е той човекът, който ме нападна. Не е възможно.»
«Никой не е извън подозрение» — чу гласа на Итън.
Докато Пол говореше за Томи и колко се зарадвал, че го сложил да спи, Аманда се помъчи да изхвърли Итън Блек от ума си. Свършиха с вечерята, Пол разтреби масата и сложи приборите и съдовете в съдомиялната машина. Тогава Аманда осъзна, че половин час не е мислила за Итън Блек.
Е, поне беше някакво начало.
След десерта се преместиха да изпият кафето в гостната. Тя остави подноса с чашите, захарта и млякото и седна на дивана, а Пол — до нея, но не прекалено близо, и все пак достатъчно, за да се смущава.
— Аманда, нямам думи да изразя колко много означаваше тази вечер за мен — каза той. — Винаги съм си мислил, че няма да мога да бъда баща, тъй като представлявах едно огромно разочарование за своя баща. Смятах, че ще се объркам какво да правя. И тази вечер наистина ми помогна да разбера какво е необходимо да правя… трябва само да почувствам…
Аманда взе чашата си и отпи от кафето, въпреки че никак не й се пиеше. Но имаше нужда от буфер помежду им, дори този буфер да беше малка порцеланова чаша.
Усмихна му се, най-вече защото не й идваше наум какво да отговори. Да, необходимо беше да почувства, но също така беше необходимо и да се държи като почтен и отговорен зрял човек. Необходимо бе да бъде родител. Но като че ли времето за подобен разговор не беше още назряло и щеше да постъпи по-благоразумно, ако остави Пол да постъпи според своите склонности. Всичко ще стане лека-полека, както сама отбеляза. Всъщност никак не копнееше той да се намеси в живота й, даже не знаеше дали иска да бъде баща на Томи.
Каква глупачка, даже не знаеше какво иска!
Погледна часовника си.
— Стана късно. Томи е много ранобуден и ако не си легна около десет, на другия ден ще ходя като зомби.
Той се усмихна.
— Да, разбира се. — Стана, Аманда също. — Благодаря ти много за прекрасната вечеря, Аманда, и за възможността да бъда с теб и Томи отново. Аз… — Замълча и се просълзи. Преглътна сълзите си и бързо се овладя. — Все едно бяхме семейство тази вечер. Не бях подозирал колко е хубаво.
Тя му подаде ръка и той я стисна.
— Радвам се, Пол.
Погледна я в очите.
— Да се надявам ли, че ще ви видя и двамата скоро?
Тя кимна.
— Ще ти се обадя. Трябва ми известно време да преосмисля всичко.
— Да, наистина. — Той тръгна към входната врата. Взе палтото си и го облече, уви шал около врата си и отвори вратата, но се спря и се наведе към нея.
— А целувка за лека нощ?
Тя си подаде лицето, но така сковано, че целувката вместо на страната, попадна върху устните й. Той леко се отдръпна, погледна я в очите и я целуна повторно. Аманда не разтвори устни, нито го целуна в отговор, но се остави да бъде целуната, да бъде прегърната, гърдите й да се притиснат към грубата тъкан на палтото. Усети възбудения му член как се притиска до бедрото й. Пол така помръдна, че почувства ерекцията точно между краката си.
Дъхът й секна и се отдръпна.
— По-добре да тръгвам — промълви той, а в кафявите му очи се таеше желание да я има. — Господи, Аманда, какво правиш с мен!
И с тези думи се обърна и изчезна в мрака.

 

Двадесета глава

 

Итън с огромно усилие се удържа да не се спусне по стълбите и да не заудря Пол Суинуд, докато не се превърне в безжизнена маса.
Наблюдава цялата им вечер на малкото екранче; виждаха се диванът, трапезарията и фоайето и когато Пол целуна Аманда, скръцна със зъби.
А щом се качиха в спалнята, за да сложат Томи да спи, наистина беше готов да погне Пол.
Превъртя лентата и насила гледа още веднъж как Пол целува Аманда. Но не можеше да си обясни защо се изтезава още веднъж — защото беше отвратително ревнив или защото трябваше да си напомни, че той няма да я обича, че трябва да се държи на разстояние, за да не се повтаря случаят в хотела.
Ако този мъж не беше хладнокръвен убиец в овча кожа, тогава навярно заслужаваше втори шанс. Детето щеше да събере своите родители. Аманда щеше да си върне Пол, когото явно беше обичала някога.
Но докато Итън не се увереше, че Пол Суинуд не е среднощният убиец, щеше да го наблюдава много внимателно. Освен това щеше да направи всичко възможно да стои на разстояние от Аманда.
След като Аманда си легна, излезе от своята спалня за последна обиколка на къщата. После застана пред вратата на нейната стая и се запита кого ли сънува.

 

* * *

 

— Курва.
Аманда долови шепота в ухото си секунда преди възглавницата да бъде притисната с все сила върху лицето й.
«Нее!» — крещеше тя, но звук не излизаше. И отново нямаше представа кой я притиска. Не виждаше, не чуваше, не можеше да диша.
Не можеше да извика помощ.
«Томи! — изкрещя мислено. — Итън! Помощ!»
Извиваше се срещу силните ръце, които здраво я притискаха, и тогава с последния проблясък на съзнание успя да освободи едната си ръка и я размаха ожесточено.
Нещо падна на пода. Да, да! Беше съборила часовника с алармата.
«Итън, помощ! Моля те, не чу ли! Моля те!»
— Аманда! — извика той. — Какво става?
«Ела, моля те, ела!»
Ръцете се махнаха от нея и Аманда се изправи като стрела в леглото и хвана нараненото си гърло. Жадно поглъщаше въздух. В същия миг, когато Итън връхлетя в стаята, някой го блъсна и хукна по стълбите към входната врата.
Итън го последва, а Аманда скочи и се спусна към детското креватче. Томи отново беше невредим, гърдите му се повдигаха и спадаха ритмично.
Малко по малко идваше на себе си и осъзна колко лесно онзи, който я нападна, можеше да грабне Томи и да избяга.
Да му се не види, как се беше промъкнал в къщата? И защо?
«Курва…»
О, Боже! И я беше нарекъл курва. Защо? Итън се върна тичешком.
— Как си?
Аманда се свлече на пода пред креватчето на бебето.
— Толкова съм изплашена, Итън! Първия път — добре, да приемем, че е случаен взлом. Но начинът на действие е същият. Някой иска да ме убие.
Той коленичи до нея и протегна ръце. Тя се остави да я вземе и да я отнесе на леглото. Итън я сложи да легне много нежно.
— С Томи не можем да останем повече в тази стая.
— Ще се разположа до вратата — предложи той. — Ще заключим и ще я барикадираме.
Тя затвори очи.
— Добре.
Итън заключи, подпря под бравата един стол и седна до Аманда.
— Кажи ми всичко, което си спомняш. Абсолютно всичко. Всяка миризма, всеки дъх. Ръст, тегло — всичко, което си спомняш.
Аманда седна, подпря се на таблата на леглото и избухна в сълзи.
— Кой се опитва да ме убие? Кой ме мрази толкова много?
— Аманда — зауспокоява я нежно Итън, — може да ти прозвучи странно, но вероятно случаят няма нищо общо с омраза или с теб, а е проява на най-голяма алчност.
— Да се обадим в полицията — предложи Аманда. — Искам полицейска защита.
Итън й подаде телефона. Тя набра 911.
— Някой току-що се опита да ме удуши — съобщи на оператора. — За втори път се случва да се промъкне в къщата ми, за да ме убие.
Успокоиха я, че полицаите са на път. Докато чакаха, Итън я попита пак какво си спомня.
— Прошепна «курва» в ухото ми. Точно преди да започне да ме души, чух да шепне в ухото ми.
— Курва — повтори той. — Гласът мъжки ли беше или женски?
— Не зная — извика тя. — Беше шепот.
— Да ти е направило впечатление някакъв акцент? Яростно ли беше изречено или само като констатация?
Тя поклати глава.
— Не зная. Бях заспала… човекът беше… висок… но не колкото теб.
— Да, и на мен така ми се видя. Но не мога да преценя дали беше тежък, дали е бил мъж или жена.
Аманда подпря главата си назад и се загледа в тавана.
— Как е влязъл? Клара има ключ. Да не е била тя? Ако е нахлул през някой прозорец, нямаше ли да ни събуди шумът от счупено стъкло или нещо подобно?
— Аманда, нека да видим какво ще установят полицаите. А междувременно се помъчи да се успокоиш.
— Кой би могъл да бъде, Итън? — попита тя, вглеждайки се в него.
— Не зная — отговори той. — Но отсега нататък ще спя на пода в тази стая. Ако някой иска да стигне до теб, ще трябва първо мен да убие. И повярвай ми, няма да има такъв шанс.
— Дано всичко свърши. Искам да напусна тази къща и да обмисля живота си занапред.
На входа се позвъни и те слязоха, за да отворят на полицаите. Те огледаха отново и посипаха с прах, за да снемат отпечатъци.
— Някой си е отворил с шперц или е имал ключ — установи единият полицай.
— Ще ни се обадите ли, ако откриете нещо? — попита Итън.
Увериха ги, че ще се обадят, и си тръгнаха. Итън наля по чаша кафе за двамата.
— Пол се навърташе днес наоколо — припомни й той. — Каза, че ни видял да излизаме. Може би, когато се разделихме, се е върнал и се е заел с ключалката.
— И други хора биха могли да бъдат — възрази Аманда.
— По същия начин ли щяха да влязат?
— Клара би влязла през вратата.
— Клара има ключ.
— Но също така е достатъчно умна, за да инсценира взлом — продължи Итън. — Доколкото знаем, само тя има ключ от къщата.
— Значи Пол и Клара — заключи Аманда и хвана с треперещи ръце чашата с кафе. — Главно върху тях пада съмнението.
— И върху майките на твоите сестри — допълни Итън. — Влагат малко повече настървение.
— Ами синът на бившата секретарка на баща ми? — обърна му внимание тя. — Ами ако има и други наследници, както сам предположи?
— Увърташ, защото не ти се иска негодникът да е Пол.
— Точно така. Не горя от желание бащата на моето дете да е онзи, който се опитва да ме убие.
— Бих добавил също, защото още си влюбена в него — продължи Итън.
Тя се обърна рязко и го погледна в очите.
— Не знаеш какво чувствам.
— Видях достатъчно, за да добия известна представа — отвърна остро той. — Включително и онази целувка за лека нощ.
Страните й пламнаха.
— Колко жалко, че не видя какво стана преди вечерята — заяви дръзко тя. — Пипна гърдите ми и гледката щеше да напълни очите ти.
Итън я зяпна.
— Спа ли с него?
— Щеше да чуеш, Итън.
— Ти не си толкова шумна, Аманда.
Тя му удари плесница и ахна, потресена от себе си.
— Ще си лягам — запъти се тя към стълбището, прегърнала спящия Томи. — Можеш да легнеш в коридора и да заключиш вратата, ако желаеш, но очите ми да не те виждат.
Вбесена, тя се прибра в спалнята и затвори вратата. След като сложи Томи в креватчето, се свлече на пода и се разплака.
След двете покушения върху живота й Аманда се утешаваше, че полицаите от нейния район ще наблюдават по-внимателно дома й. А Итън щеше да монтира допълнителни ключалки. Но й се искаше най-вече да инсталират алармена система и недоумяваше защо в къщата няма. Но докато не придобиеше право на собственост, не се разрешаваха никакви промени, даже като предпазна мярка за нея и Томи. Много се ядоса на Итън, но поне беше до нея, твърдо решен да ги защити, ако не го прогони.

 

Двадесет и първа глава

 

Не знаеше дали Итън е спал пред вратата й. Когато Аманда се появи на сутринта в шест и половина, той пиеше вече кафе в гостната. Като се държеше като че ли го няма, остави Томи, който се опитваше да се изправя на крака, и отиде в кухнята, за да си налее кафе. През следващите два часа и половина не си казаха нито дума. Дори не се и погледнаха. Итън работеше с компютъра си, а Аманда приготви закуската на детето и после игра с него.
Точно в девет звънна телефонът. Аманда веднага се обади с надеждата, че звънят от полицията с новини. Но беше Джордж Харис, адвокатът на баща й.
— Госпожице Седжуик, Итън Блек при вас ли е?
— Да. Един момент, моля. — Подаде му слушалката. — Джордж Харис те търси.
Той вдигна вежда и натисна копче, за да се чува разговорът.
— Итън Блек.
— Итън, Джордж Харис се обажда. Когато тази сутрин дойдох в кантората, заварих телефонният секретар задръстен с гневни съобщения от майките на Оливия и Айви Седжуик. Твърдят, че условията на завещанието са нарушени заради връзката ти с госпожица Седжуик. Има ли подобно нещо?
Аманда се взря ядосано в телефона. Как не ги беше срам!
— Няма нищо подобно — отговори рязко Итън.
— Даваш ли ми дума? — попита адвокатът.
— Има ли стойност моята дума за теб?
— Нищо повече не ми е необходимо — каза Харис. — Уилям е оставил ясни указания да се отнесем с пълно доверие към теб за всичко, което засяга Аманда Седжуик. Ако твърдиш, че условията на завещанието не са нарушени, и ти следиш дали тя изпълнява последната воля на Уилям, на мен това ми е достатъчно.
Аманда погледна Итън. Защо нейният баща му е вярвал? Какво е усетил у него, след като са се срещнали само веднъж, при това за броени минути.
— Имаш думата ми, че условията в завещанието не са нарушени.
— Много добре — каза адвокатът. — Благодаря.
— И без друго щях да те потърся — продължи Итън, — тъй като някой на два пъти проникна в къщата и се опита да убие Аманда. Полицаите работят по случая, но засега нищо не са открили. Необходими са ми сведения, ако имаш причини да подозираш конкретен човек.
— Как е госпожица Седжуик? — попита той.
— Добре е, но е много изплашена. При тези обстоятелства за нея е непоносимо да остане тук.
«Непоносимо е точната дума» — помисли си Аманда.
— Може би точно това е намерението на нападателя — предположи адвокатът, — да я изплаши, за да се оттегли.
— Не знаем, но е много по-сериозно, отколкото изглежда на пръв поглед.
— Ако можех, бих помогнал — каза Харис.
Итън се намръщи.
— А дали някой друг се е интересувал от наследството? Би ли ми дал списък с имена?
— Съжалявам, но не съм упълномощен да обсъждам този въпрос.
— Ако полицаите поискат такъв списък, ще им дадеш ли?
— Да — отговори адвокатът. — Трябва да затварям. Предай, моля те, моите поздрави на госпожица Седжуик.
Итън затвори телефона, а Аманда поклати глава.
— След като умра, сигурно ще ти даде списък.
— От полицията положително са изискали подобен списък. Ще се обадя на инспектора, който е натоварен със случая, и ще го помоля да го прегледам. Поне ще можем да допълним нашия. Аманда, ако се чувстваш добре, бих искал днес да наминем при сина на Сали. Потърсих информация за него, но до този момент нищо не намерих.
— Когато кажеш — съгласи се тя. — Искам час по-скоро да приключим с тази история. Искам заточението ми тук да свърши, за да реша какво да правя, вместо обстоятелствата да ме принуждават да взимам решения.
— Отлично те разбирам.
Тя го погледна и забеляза сенките под очите му, измачканите дрехи и разрошената коса. Беше много изморен, виждаше се. И не се съмняваше, че е спал на пода пред вратата й.
— Може би Нора от офиса на Седжуик има адреса на Кевин Фенуел — предположи Аманда.
— Възможно е, ако Сали го е оставила. — Итън я погледна. — Наистина ли си готова да отидем? Зная, че искаш да хванем този човек, но ако имаш нужда от почивка или просто да се отпуснеш, ще те разбера. Един ден не е кой знае каква загуба.
Аманда поклати глава. После набра номера на Нора. Тя беше както винаги пълна с ентусиазъм и веднага провери в картотеката с визитки, която беше всъщност на Сали.
— Съжалявам, но тук няма Кевин, но можеш да се обадиш на Лорна Фенуел и да попиташ за него. Жената сигурно е роднина на Сали.
— Лорна Фенуел — повтори Аманда и записа номера. — Много ти благодаря, Нора.
Още преди да затвори, Итън беше проверил в интернет адреса на Лорна Фенуел. Живееше в Ист Сайд, точно в противоположния край на града.
— Ще отидем да поогледаме, след като свърши часът ти на дивана — каза Итън. — Ще поразпитаме портиера и съседите дали не са виждали Кевин и Сали каква й се пада. Ако той е нашият човек, не ми се ще открито да го предупредим с интереса си. Вече сме сигурни, че не става въпрос за случаен взлом и този психопат е побеснял, че още дишаш.
— Страхотно — промърмори Аманда.
Той я хвана за ръката.
— Извинявай! Не исках да прозвучи така, но съм страшно изморен.
— Виждам. Аз също.
След това отново потънаха в мълчание. Малко по-благосклонно, но все пак напрегнато.

 

* * *

 

В десет и половина Аманда се настани на дивана с чаша чай, доволна, че ще избегне компанията на Итън. Ненавиждаше това всекидневно задължение. Единственото й занимание беше да оглежда всеки детайл в гостната, която й беше противна въпреки изяществото си. Загледа се в портрета над камината, който обикновено избягваше да гледа.
Баща й беше висок, внушителен и загадъчен. На портрета беше с двайсет години по-млад и изглеждаше поне с двайсет години по-млад, отколкото последния път, когато го зърна случайно на улицата преди две години. Той не я видя. Беше в компанията на няколко души, очевидно делови партньори, а тя се взираше в него през улицата, докато смеейки се не влязоха в един ресторант.
Никога не го беше виждала да се смее или дори да се усмихва по този начин, някак безгрижно.
След това погледът й се плъзна към Оливия, страхотно красивата блондинка. Тя също изглеждаше загадъчна и сдържана, но излъчваше и топлота. Аманда се замисли дали и баща й не беше сърдечен. Може би…
Какви мисли й минаваха само! Защо продължаваше да търси доброта у човек, когото даже любовниците му смятаха за егоист?
«Защото бащата си е баща» — напомни си тя. И както беше казал Итън, поначало беше дадено да го обича.
Аманда погледна Томи, който играеше в кошарката. «Твоят баща иска да те обича — каза му мислено тя. — И аз трябва да му дам тази възможност.» Не биваше да го отблъсква, независимо от обърканите си чувства към него и от ревността на Итън.
Той ревнуваше ли? А имаше ли основания да подозира Пол? Аманда нямаше представа. Но със сигурност не желаеше да насърчава неговите опити за интимност. Щеше да мине много време, преди да пробуди старите чувства, ако това изобщо беше възможно.
Като че ли вече нищо не знаеше.
Погледна Айви, сладката естествена Айви с блестящи зелени очи. «Дано твоят Деклан да е добър човек» — пожела Аманда мислено на сестра си. Нека поне една от това семейство да знае какво прави.

 

* * *

 

— Да минем за Ист Сайд през Сентрал Парк — предложи Аманда, когато излязоха. Томи спеше сладко в количката. — Денят е толкова хубав и ми се иска да се порадвам на простора и дърветата.
— А на мен не ми се иска — заяви Итън, вдигайки ципа на черното си кожено яке.
Тя го погледна.
— Защо?
— Не искам — повтори той. — Не можеш ли да се съгласиш поне веднъж, без да търсиш обяснение, просто да приемеш нещо.
Тя трепна, сякаш й беше ударил шамар.
— Така ли трябва да постъпвам? Да се съгласявам, без да питам. Да приема най-смирено, че някой иска да ме убие, че баща ми — един егоистичен тип — се е обърнал на сто и осемдесет градуса и ми е завещал къща за милиони, но ми е забранено да влизам в еди-коя си стая и да отварям еди-кой си прозорец. А да приема ли, че Пол, който ме напусна на секундата, когато му казах, че съм бременна, сега копнее да бъдем много щастливо семейство? Трябва ли да приема просто така, че правихме любов, а ти се преструваш все едно не се е случило? А трябва ли да приема, че хората могат да се възползват от мен за своя изгода?
Той се загледа за миг в нея.
— Добре, нека да започнем със следния въпрос: по какъв начин баща ти се е възползвал от теб?
— Изкупва греха си — отговори Аманда. — Затова ми е оставил къщата. От чувство за вина, не от любов.
— А аз как съм се възползвал от теб?
— Нима очакваш обяснения?
— Да, очаквам.
— Пожела да правим любов в твоята хотелска стая и правихме. След това забрави за случая. Край на историята.
Итън въздъхна тежко.
— Нямах намерение да те нараня, Аманда. Наистина нямах.
— Но ме нарани.
Изведнъж се сви в себе си, връхлетян от усещането, че всичко пак се повтаря. Беше разговор със съпругата му, покойната Катрин: «Нямах намерение да те нараня, Катрин.»
И нейният отговор: «Но ме нарани.»
Итън затвори очи за миг и остави необичайно топлият декемврийски вятър да облъхне лицето му.
Погледна в дъното на улицата извисяващите се оголени клони на дърветата в Сентрал Парк. Никога нямаше да стъпи отново там.
— Да вземем такси или автобус — предложи.
— Не можеш да ми нареждаш какво да правя, Итън.
— Нямаме представа кой се опитва да те убие, Аманда, но е възможно да ни дебне точно в този момент.
Тя го погледна намръщено.
— Знаеш ли какво? Няма да живея в постоянен страх от една или друга възможност. — Подкара количката към парка. — Нямам намерение да стърча на улицата и да споря с теб.
— Няма да дойда с теб в парка.
Почувства как му се повдига и се изпотява.
— Никой не те кани — сопна се тя. — С Томи сами ще пресечем оттам.
Той сграбчи китката й.
— Няма да минаваш през парка.
— Остави ме на мира! Как се осмеляваш да ми нареждаш какво да правя и какво да не правя.
Отдръпна ядосано ръката си и се запъти към парка.
«Спри! — искаше му се да изкрещи с всички сили. — Моля те, спри!»
— Жена ми беше убита в Сентрал Парк преди три години — извика и стисна очи, за да не рукнат горещите му сълзи.
Тя се извърна рязко, на лицето й не беше останала капчица кръв.
— Беше бременна с нашето дете — добави той едва чуто. Рухна на най-долното стъпало и зарови лице в ръцете си.
— Итън, аз…
— Не говори! — прекъсна я той. — Не казвай нищо, нито дума.
Тя му подаде ръка и след кратко колебание той я взе.
— Да се прибираме.
Итън кимна, стана и я последва. След като влязоха, Аманда се качи на втория етаж в спалнята си и сложи Томи да спи в креватчето.
— Разкажи ми, моля те! — промълви тя нежно. — Няма да говоря, само ще слушам.
Той се облегна на дивана и се загледа в тавана.
— Още от дете смятах, че трябва да бъда пръв във всичко. Пръв в училище и в спорта, да бъда капитан на футболния отбор. Смятах, че всяко момиче трябва да се влюбва в мен. Исках всяко момче да ми бъде приятел. И така ставаше. И в гимназията, и в университета, и когато влязох в света на бизнеса, трябваше да бъда най-добрият — победителят.
Погледна към Аманда. Тя не сваляше очи от него. Искаше му се да скочи, да отиде да си вземе колата и да се отправи към Мейн, без да се обръща назад. Не искаше да говори за тази история, да мисли за нея, да я преживява. А точно това щеше да се случи, ако я разкажеше на Аманда. Ще си спомни и най-малките подробности и ще затъне отново.
Ако тя издадеше и звук, даже само изразът й да се променеше, щеше да стане и да си тръгне. Щеше да се разкара по дяволите оттук.
Тя само трепна едва забележимо.
Итън вдигна поглед към портрета на Уилям, заобиколен от трите си дъщери — децата, които не беше искал и за които не го е било грижа.
— Ако някой ден баща ми се появеше, копнеех да види какво е загубил. Че би могъл да се гордее с това дете — суперзвезда, но късно се е сетил, загубил е проклетият негодник. Завърших с магистърска степен по бизнес администрация в Уортън, специалност, в която нямаше да имам равен на себе си. Бях безмилостен във всяко отношение, но умеех да убеждавам хората, че съм изключителна личност, и те ми вярваха, повярвах го и аз, и така винаги имах антураж. Проправих си път към върховете на бизнеса доста бързо. Поглъщах компания след компания. Моята се наричаше «Блек», като името ми, без никакви украшения. А в индустриалните среди беше известна като «Черно и синьо», заради ударите, които нанасях. Корпоративните бизнесмени трябва да бъдат безмилостни, но аз бях и бездушен. — Изправи се и затвори очи. «Изпусни се, кажи нещо, за да си тръгна и никога повече да не се върна» — опитваше се да внуши на Аманда. Но тя седеше безмълвна. Итън се извърна и я погледна.
— Без душа! Досещаш ли се какво означава?
— Да, но аз трудно бих те възприела като човек без душа, защото откакто те срещнах, ти си неотлъчно до мен и Томи, за да ни пазиш и да се грижиш за нас.
— Да се грижа за теб ли? — възкликна той. — На това, че се любихме в хотел и после се направих, че нищо не се е случило, грижа ли му викаш?
— Итън, аз не съм идиот — отвърна тя. — Външното ти безразличие няма нищо общо с чувствата ти към мен, а към самия теб.
— Говориш като психиатъра, при когото отидох, когато умря Катрин. Слушах го точно две минути, преди да си тръгна и никога повече да не го потърся.
— Но три години по-късно се справяш страхотно, Итън.
Погледна я предизвикателно, тя също.
— След като не ти пука за мен, защо не ме изпускаш от поглед след първото нападение? — попита тя. — Ако ме бяха убили, задължението ти щеше да отпадне.
— Длъжник съм на баща ти — каза рязко той.
— Защо? — попита тя. — Кажи ми защо?
Погледна портрета на Уилям и седна до нея на дивана.
— Завъртях бизнес с едни… да кажем опасни хора. Опитах се да ги измамя на бърза ръка, както постъпвах обикновено, но всичко обличах в законна форма и така си пазех гърба, и се измъквах от всяка сделка още по-богат. Сдобивах се с поредната компания и оставях опонентите си абсолютно безсилни да се изправят на крака. Но тези хора не насочиха отмъщението си към мен и не ме подведоха под съдебна отговорност, както обикновено постъпваха засегнатите. Наеха снайперист и застреляха бременната ми жена, която плетяла бебешки терлички на една пейка в Сентрал Парк. Полицаите ми казаха, че била убита на място.
Аманда ахна и той видя как пребледня.
— Мислех се за непобедим, но разбрах, че съм се лъгал.
— О, Итън! Толкова ми е мъчно за жена ти и за бебето.
— Дори не осъзнавах, че я обичам, преди да умре — прошепна той толкова тихо, че сам не знаеше казва ли го или си го мисли. Въздъхна дълбоко, а сълзите се стичаха по страните му. — Когато ми съобщи, че е бременна, даже не се зарадвах. Помислих си, че бебето ще ми пречи, ще ме разсейва. Открих, че не е било така едва когато я убиха.
Споменът го разтърси. От полицията го откриха трудно и вече щяха да я откарват в моргата, докато пристигне.
Веднага разбра кои са отговорни, но следователите не откриха доказателства, за да ги задържат. Анулира сделката, за да предпази семейството на Катрин. Когато документите бяха подписани, се позвъни по телефона. «Истинско удоволствие беше да се работи с теб» — чу гласа на шефа на групата.
Нареди на своите адвокати да платят шестмесечно обезщетение на всички служители в компанията и след това да разпродадат всичките му акции. Толкова много пари имаше, че даже след като загуби огромна част от тях, му останаха в личната сметка няколко милиона.
— Три-четири дни след като убиха Катрин — продължи Итън, — отидох на Ист Ривър, любимото й място за разходки. Отиваше там, радваше се на кучетата, които тичаха и играеха, на припичащите се хора и се заглеждаше към отсрещния бряг, където бе живяла, преди да се запознаем. Погледнах луната, на която Катрин всяка вечер се любуваше, и казах: «Прости ми, Катрин! Прости ми! Обичах и теб, и нашето бебе и съжалявам, че те погубих.» После прехвърлих крак през перилата и тъкмо щях да преметна и другия, когато една ръка ме хвана.
Аманда възкликна:
— Бил е баща ми! Моят татко ли ти е спасил живота?
Итън кимна.
— Стисна ме за ръката и каза: «Мили Боже, ти си Итън Блек!». Обърнах се да го погледна и разбрах, че пред мен стои внушаващият респект Уилям Седжуик, също така известен като един от най-амбициозните бизнесмени в Америка. Не го познавах лично, пътищата ни не се бяха пресичали, но бяхме чували един за друг. Каза ми, че е прочел във вестниците за убийството, и ме попита дали искам да се самоубия, защото обвинявам себе си. Потвърдих и той ме помоли преди това да се разходя с него за последен път. Съгласих се. След разходката, вместо да се хвърля от моста, се върнах вкъщи и си събрах багажа. На следващия ден тръгнах за Мейн, където си построих къща.
Аманда го гледаше с отворена уста.
— Какво ти каза баща ми?
— Че ако се самоубия, само ще опозоря Катрин. И още, че самоубийството е лесен начин за измъкване, а той се съмнявал, че до този момент съм избирал леките пътища в живота и сега не му било времето да започвам. Каза, че й го дължа — да живея всеки ден без нея, да помня какъв съм бил и какво съм причинил. Че това ще бъде истинското ми наказание.
— Господи! — прошепна Аманда. — Спасил те е, като те е накарал да се чувстваш още по-виновен.
Итън поклати глава.
— Редно беше да се чувствам виновен. Каза ми да осъзная отговорността си и да понеса последствията, вместо да бягам. Един от най-ефикасните начини да опознаеш себе си и чувствата си, бил да се оттеглиш от света и да заживееш в усамотение, където нямало нищо друго освен небе и земя. Да си построиш хижа близо до езеро, море, река и да живееш там, докато дойде времето.
— Да дойде времето ли? За какво?
Итън вдигна рамене.
— Не зная. Три години не бях се отдалечавал на повече от двайсет километра от хижата. Докато не дойде писмото. Докато не срещнах теб.
— Защо избра Мейн? — попита Аманда.
— Той предложи Мейн. Щял съм да открия там всичко, което ми било необходимо. Прав беше. Там, където живея, има само земя, небе, гора и езера. Къщите са нарядко и са отдалечени една от друга. Най-близкият ми съсед е на три километра от мен.
— Трудно ми е да си представя как баща ми говори за чувства, отговорност и благородство.
Итън хвърли поглед към портрета.
— И все пак думите и чувствата дойдоха от душата му. Знаеш ли, може би е налудничаво, но една от вероятните причини да не се е срещал с теб и сестрите ти е, че не се е чувствал достоен за вас. Доста мислих по въпроса. През целия си живот работих до умопомрачение, за да покажа на баща си колко съм велик, ако го видя някога, и после да му тегля една, и да го изхвърля като парцал. Това е отвратително, Аманда. Поражда се от огорчение, тъга, от чувства, които изопачават нормалното отношение към живота.
— Струва ми се, че разбирам какво имаш предвид.
Погледна я и се пресегна да прибере кичур от копринената й коса зад ухото, после погали страната й.
— Толкова си хубава и нежна! Не само кожата ти, а и сърцето ти е нежно. Не таиш у себе си капчица злоба.
— Надявам се, че е така.
Итън кимна.
— Точно така е.
Аманда сложи ръка на страната му и тежестта в гърдите й изчезна. Той я притегли до себе си и я целуна, неспособен да се сдържа повече.
Ако тя не беше издала тихичко стенание, Итън сигурно щеше да се отдръпне, да стане и да избяга. Но тя отвърна на целувката му, той усети гърдите й как се притискат до неговите и повече не му хрумна да бяга.
Пъхна ръце под пуловера й и го съблече. Трескаво разкопча сутиена й и зацелува гърдите й, подразни възбудените й зърна. Тя се изви към него и той смъкна панталоните й, галейки нежните бедра, после плъзна ръце нагоре по тялото й, обсипвайки го с ласки. Аманда се задъхваше, притискаше се към него и той като обезумял си съблече ризата и разкопча колана и джинсите си.
След секунди и двамата бяха напълно голи, наслаждавайки се на телата си. Той се отпусна върху нея, без да престава да я гали.
— Искам те в мен — прошепна тя.
Този път беше подготвен и с едно бързо движение си надяна кондом. В следващия миг беше в нея. Тя впи ръце в гърба му, после ги плъзна към главата му и зарови пръсти в косата, извивайки се и притискайки се към него. После изстена дълбоко, тръпнеща в конвулсиите на оргазма. Обхванал гърдите й и впил устни в нейните, зачести тласъците, докато не експлодира и не рухна върху нея, дишайки тежко.
— Не мога да се въздържам, когато съм до теб — промълви в ухото й, а тя се усмихна и затвори очи.
Той също затвори очи, притихнал до нея, и за първи път от много време не мислеше, а само чувстваше, чувстваше Аманда до себе си и това беше прекрасно, неописуемо прекрасно.
— Итън, радвам се, че ми разказа за миналото си — каза Аманда, милвайки рамото му. — Означава много за мен, особено след като зная колко ти е трудно да говориш за всичко това.
— Тогава може ли само да лежим, без да говорим, както в началото?
Тя се усмихна.
— Страхотен образ си, Итън Блек.
Той също се усмихна и отново затвори очи. Чу се звънецът на входната врата и той се надигна сепнато.
— Кой ли е?
Аманда се облече набързо.
— Никого не очаквам.
Той също се облече и приглади косата си.
— Трябва да видим кой звъни.
Но когато тя отвори вратата, съжали за предложението си.
Пол стоеше на прага с букет червени лалета.
— Реших да се отбия и да ти донеса цветя — подаде й той букета.
— Благодаря ти, Пол. Много са хубави — изрече Аманда, но както отбеляза Итън, не го покани да влезе.
Очевидно и Пол забеляза, че не е желан гост.
— Надявах се да поиграя с Томи.
— Той спи — отвърна тя. — И ще поспи час-два поне. Мини друг път.
Пол погледна над рамото на Аманда и срещна погледа на Итън. После забеляза разрошената коса на Аманда, порозовелите й страни и не му трябваше много, за да се досети.
Отмести поглед от Итън към Аманда.
— Веднага ми кажи какво става тук и какво е моето положение. Вие двамата любовници ли сте?
Тя се изчерви още повече.
— Пол, в момента нямам настроение за такъв разговор.
— Спиш ли с него? — попита той.
— На този въпрос няма да ти отговоря. Пол, появи се отново само преди седмица.
— Ще ми отделиш ли няколко минути насаме?
Аманда се съгласи доста колебливо.
— Ще си взема палтото и ще поговорим отвън. Итън, ще наглеждаш ли Томи?
Той кимна.
— Да, но не се отдалечавай — предупреди я.
«Не отивай по-далеч от последното стъпало, преди да сме изключили Пол от списъка» — направи й знак с очи.
— Ще бъда пред вратата — успокои го Аманда.
Вратата се захлопна и сърцето на Итън се сви. Не можеше да определи дали Пол го отблъскваше, защото го възприемаше като съперник или защото по логика наистина беше най-вероятният заподозрян.
«Пълно мълчание година и половина и когато става известно, че Аманда наследява къща за милиони, се появява.»
Итън изпъшка. Кой знае!
«Ако е влюбена в Пол, нямаше току-що да ми се отдаде — мислеше си той. — Една жена, ако е влюбена в един мъж, няма да прави любов с друг.»
Освен ако е объркана. Итън не си беше давал сметка, че обича Катрин, и много пъти беше на крачка от изневяра. Не й изневери, но флиртуваше, без да се замисля.
Надникна през прозореца. Стояха пред съседната къща. Пол имаше вид на човек, който ще се разплаче. Беше забол поглед в земята, после погледна Аманда с очи на бито куче. Какво му говореше — че не го иска и че обича Итън ли?
А това откъде му хрумна? Сам не знаеше какво чувства към Аманда!
«Какво ти става, човече, да не би да се чувстваш застрашен от Пол. Той е баща на детето на Аманда. А тя иска синът й да има баща. И е права.»
Онова неприятно усещане го споходи отново. Затвори очи, за да го прогони, но почти веднага ги отвори, тъй като се страхуваше да изпусне от поглед Аманда дори за миг.
Най-после вратата се отвори и тя влезе. Страните й не бяха порозовели както преди малко, косата й беше леко разрошена от вятъра. Вече не приличаше на жената, която беше правила любов с него.
Изглеждаше тъжна и смутена.
Томи се разплака и тя мина покрай Итън, за да се качи в спалнята.
— Ще се опитам да го успокоя. Още не му е време да се събужда.
— Аманда, как си? — попита Итън.
— Добре съм, всъщност… не зная.
— Ще ми кажеш ли за какво говорихте?
— Не. Ще ти кажа, разбира се, но… Пол много ме смущава. Както и да е, едва ли можеше да избере по-неподходящ момент да се появи.
— По принцип или сега.
— И в двата случая. По принцип, защото появяването му го превръща в заподозрян, а това ме измъчва. И също така сега, защото ние току-що преживяхме нещо невероятно… ти сподели с мен нещо невероятно и бяхме прекъснати, вместо да се радваме на тези моменти.
— Целият ден е пред нас — каза той нежно. Красивото й лице светна. Кимна и се завтече при Томи.

 

Двадесет и втора глава

 

Итън се държа, както беше обещал. През целия следобед не разтвори бележника си, не разследва, нито разсъждава кой би имал изгода от смъртта й. Аманда прекара своя час на дивана, а той седя срещу нея с лаптопа пред себе си. Почти не разговаряха. Но този път мълчанието им носеше спокойствие. След като часът изтече, тя се залови с домакинска работа, която, слава богу, вършеше механично.
Чувстваше необходимост от пространство да размисли, да диша свободно. А тя всъщност не можеше да събере мислите си. Случиха се толкова много неща и беше объркана. Пол. Итън. Къщата. Разследването. Баща й. Нейните сестри…
Телефонът зазвъня и прекъсна мислите й. Обаждаше се Оливия от Париж.
— Аманда, много съжалявам за поведението на майка ми. Току-що ми се обади страшно ядосана заради адвоката, който отказвал да направи постъпки срещу връзката ти с човека, който те наблюдава.
Страните на Аманда пламнаха. В първия момент щеше да отрече, че има любовна връзка, но не искаше да лъже сестра си.
— Оливия, уверявам те, че от гледна точка на завещанието няма никакви нарушения. Изпълнявам предписанията от начало докрай, а Итън следи дали съм коректна.
— От гледна точка на завещанието ли? — възкликна с шеговит тон Оливия. — Значи ли това, че майка ми е права? С Итън влюбени ли сте? Не ми обръщай внимание! — разсмя се Оливия. — Не е моя работа. Ако сте влюбени, надявам се да си прекарате страхотно. Според майка ми той бил истински красавец.
Аманда се засмя.
— Как е в Париж?
— Париж е разкошен, но аз съм много заета, за да му се радвам. Тъкмо се връщам от една официална вечеря и съм капнала от умора. Още веднъж те моля да извиниш майка ми. Тя няма лоши намерения… Но е много любопитна и бди над мен като орлица.
Аманда се усмихна.
— Не се притеснявай. Приятно прекарване и ще те чакам да се върнеш благополучно.
Сбогуваха се и Аманда затвори телефона. Усети се, че продължава да се усмихва. Нейната сестра й се обади. Разговаряха, даже си поклюкарстваха като истински сестри.
Конкретният случай нямаше значение, по-важното беше, че имаше възможност да бъде близка със своите сестри.
Няма значение какво се бе случило… Всъщност какво се случи? Аманда нямаше представа. Влюби се в Итън и същевременно Пол я привличаше по друг начин.
Отпусна се на леглото, изненадана колко ясно се оформи мисълта. От доста време се разкъсваше, безсилна да осъзнае чувствата си. Ето, че изведнъж й просветна. Обичаше Итън Блек. А любовта й към Пол, някога толкова силна, толкова хипнотична, се беше трансформирала в нещо друго. Не беше сигурна как да определи това ново чувство.
Загледа се през прозореца в сивия ден и си даде сметка. Пол я привличаше, тъй като беше баща на детето й и за нея беше много важно детето й да расте с баща, но вече не беше влюбена в Пол, а в Итън, при това много.
И по този начин докъде щеше да стигне? Сгреши много в преценката си за Пол и сега правеше същата грешка с Итън. Допусна го прекалено близо до себе си. Наистина се отпусна и разказа за миналото си, но не за да сподели с Аманда, а за да избегне отиването в парка. Прави любов с нея, защото тя го привличаше сексуално и защото тя го пожела, а не защото беше влюбен в нея.
Щеше да изпълни обещанието си към баща й и щеше да си замине.
Забеляза, че наричаше услуга онова, което беше направил баща й за него, а той му беше спасил живота. Беше му казал да почита покойната си жена, като живее всеки ден с мисълта за нейната смърт, да чувства отсъствието й и да помни какво е причинил. Итън не осъзнаваше още, че баща й му беше спасил живота, тъй като не беше узрял за този факт. Не осъзнаваше и че е станал друг човек — любящ и грижовен.
Тя виждаше любовта у него. Усещаше я, когато се любеха, когато я поглеждаше и когато се тревожеше за нея, независимо от твърденията му.
Аманда въздъхна дълбоко и погледна Томи, който спеше като ангелче.
— Много те обичам, Том — прошепна тя и го погали по нежната бузка. — Ще постъпя както е добре за теб. Баща ти иска да бъдем семейство. Иска да му дам втори шанс. Това ми каза пред вратата. Длъжна съм да ти осигуря онова, за което съм копняла цял живот, но моят баща не ми го предложи, за разлика от твоя. Нямам право да те лишавам.
«Нямам право, въпреки че не го обичам и съм влюбена в друг.»
Друг, който ще изчезне на мига, щом си свърши работата. Ще замине на стотици километри далеч и никога няма да се върне.

 

* * *

 

Стана късно, за да проверяват жилището на Фануел, пък и на Итън не му се занимаваше с разследване.
Беше истинска лудост. Ако Аманда избереше Пол, той си тръгваше. Щеше да се върне вкъщи, там, където освен небе, земя и вода нямаше нищо друго. Ако избереше него, трябваше да й даде онова, което й бе необходимо.
Как ще бъде баща на Томи? Даже не можеше да погледне бебето, без да му се свие сърцето, без да си спомня какво беше загубил и от какво се беше отказал заради своя егоизъм.
«Не мога нищо да ти дам — помисли си Итън. — Но Пол може. Той ще те обича, а Томи ще си има баща. Ще бъдете семейство.»
От кухнята се разнесе миризма на пържен лук и Итън усети колко е гладен. Аманда приготвяше вечеря, а Томи си играеше в кошарката. Итън се разположи на масата в трапезарията с лаптопа. Търсеше сведения за Уилям Седжуик и по-специално за други претенденти за бащинство.
Изведнъж от партерния етаж долетя шум от счупване на стъкло, последван от прещракване. Итън скочи светкавично, грабна бейзболната бухалка, която държеше под ръка, и се спусна към стълбището. Аманда се показа от кухнята с лъжица в ръка. Беше изплашена.
— Вземи Томи и излезте пред главния вход.
Тя се паникьоса, изпусна лъжицата, но се овладя, взе детето и излезе безшумно.
Итън се притаи на стълбищната площадка, притиснат до стената. «Хайде, покажи се, негоднико! Този път няма да се измъкнеш.»
Неканеният гост се заизкачва по стълбите на пръсти и когато се приближи до Итън, той го сграбчи и го притисна до стената. Човекът в първия момент се стресна и замръзна, но после започна да се мята, да рита и да дращи. Но Итън беше по-силен и не го изпусна.
Дръпна маската му и се взря в пребледнялото лице на тийнейджър.
Момчето нямаше повече от шестнадесет години. Беше висок колкото Ник Мороу и също толкова мършав. Носът му беше покрит с лунички.
— Кой си ти, да те вземат мътните? — изсъска през зъби Итън.
— Щях да те попитам същото — извика момчето. — Пусни ме! — Извиваше се и риташе, но Итън лесно го усмири.
— Не аз се вмъкнах тайно тук — отбеляза той.
— Човек не се вмъква тайно в собствената си къща — разкрещя се хлапакът.
Погледна към прозореца на гостната и видя Аманда, която се беше залепила към стъклото с Томи на ръце.
— Зная със сигурност, хлапе, че не живееш тук.
— А би трябвало. Тази къща се полага на мен — развика се момчето.
Итън го претърси, за да се увери, че не носи оръжие. Беше само един тийнейджър, побеснял по неизвестна причина. Направи знак на Аманда да влезе, като държеше хлапака да не избяга.
Тя влезе бързо, зяпнала от изненада.
— Ти! — вторачи се момчето в нея. — Видях те във вестника! На теб се падна къщата, а по право трябваше да е на мен!
Аманда погледна Итън, после хлапака и остави Томи в кошарката.
— И защо така смяташ? — попита тя. — Кой си ти?
— Уилям Седжуик е мой баща — отговори то. — А тази къща трябваше да се даде на мен!
Разплака се изведнъж неудържимо, сълзите се стичаха по луничавото му лице. Рухна на пода, разтърсван от ридания, сякаш смазан от скръб.
Аманда и Итън се спогледаха, после пак насочиха внимание към момчето.
— Как се казваш? — попита тя кротко.
— Кевин — чу се между хълцанията.
Кевин Фануел, досети се Итън, синът на Сали!
— Кевин, доколкото зная, Уилям Седжуик има само три деца — дъщери.
— Той само тях е признал — изфуча момчето. — Мама почина миналата година и аз все очаквах, че Уилям Седжуик ще дойде да ме вземе и да ме признае за свой син, но той не дойде. — Отново избухна в сълзи. — После чух, че е починал.
Итън и Аманда се спогледаха. И двамата не знаеха какво да кажат. Тя коленичи до него.
— Кевин, ела да отидем в кухнята. Ще ти приготвя нещо да пийнеш. Обичаш ли какао?
Хълцайки, той тръгна след Аманда. Седна и захлупи лице върху масата.
— Кевин, защо предполагаш, че Уилям Седжуик е твой баща? — попита тя, като му приготви чаша какао.
— Аз не предполагам, аз знам — сопна се момчето.
— Защо си толкова сигурен? — поинтересува се Итън.
— Защото онзи, който се смята за мой баща, е измамник — отговори Кевин. — Ето защо. Няма начин този негодник да ми е баща. Майка ми е имала тайна любовна връзка със своя шеф и затова не си е признавала, че той е истинският ми баща.
— Кевин, а кой се смята за твой баща? — попита Итън.
— Един абсолютен негодник на име Скот Кътър — отвърна момчето. — Майка ми не е била омъжена за него. Веднъж годишно се появява, за да ме види, ако му е удобно, както сам казва. Какъв кучи син! Живее в Калифорния с жена си и децата си и не му пука жив ли съм или умрял.
— Кевин, при кого живееш? — попита го мило Аманда.
— При леля ми, сестрата на мама.
— Тя добра ли е?
Той кимна и очите му се напълниха със сълзи.
— Тя е много добра, но аз постоянно й повтарям, че не съм син на този баща, а на Уилям Седжуик. Леля ми все ме убеждава, че греша. Но аз си знам — той е мой баща. Веднъж дойдох да му го кажа, а той отрече.
— Мило дете, може би това е истината — изрече Аманда с мек тон. — Когато на човек не му харесва положението, в което се намира, търси изход и си въобразява разни неща. И на мен ми се струва, че Уилям Седжуик не е твой баща.
— Не е вярно! Той ми е баща, сигурен съм! Богат и важен човек беше, щеше да ме води на разни места по света и щяхме да имаме ложа на стадиона на «Янките».
Аманда седна до Кевин.
— Кевин, знаеш ли какво? Уилям Седжуик може и да беше богат и важен човек, но не беше много добър баща. Не се интересуваше изобщо от мен и от сестрите ми. Богатството не прави човек добър.
Момчето я зяпна.
— Говориш така само защото не искаш да делиш него или тази къща с друг. Ще си наема адвокат още днес. Къщата е и моя.
Аманда докосна ръката му.
— Кевин, нищо подобно не казвам. Моят баща никога не пожела да има нещо общо с мен. Виждах го веднъж в годината през лятната ваканция, когато прекарвахме по две седмици във вилата му, но и тогава той не се задържаше около нас.
Итън забеляза, че хлапето я разчувства. Преди Аманда да се размекне съвсем, трябваше да уточни едно нещо.
— Кевин, вмъквал ли си се и преди тук? — попита той.
— Да, но ключалката е сменена и трябваше да счупя прозореца.
— Имал си ключ ли? — изуми се Аманда.
— Майка ми имаше. Откраднах нейния и си направих дубликат.
«Онзи, който нападна Аманда първия път, нямаше ключ» — помисли си Итън.
— Колко пъти си се вмъквал тайно?
— Само веднъж, веднага след като чух леля ми да говори с някого по телефона, че Уилям Седжуик е починал.
— Защо? — попита Итън.
— Спах в спалнята. Затова. После дойде онази стара жена да чисти и аз се изнизах.
— След това опитвал ли си се пак да влизаш с взлом? — попита Итън.
— Не съм влизал с взлом — озъби се Кевин. — Имам ключ. Имах, преди да бъде сменена ключалката.
— Кевин, нападал ли си Аманда?
— Коя е Аманда?
— Аз съм Аманда.
Момчето я погледна.
— О, не, не те познавам, виждал съм само снимката ти във вестника.
— Снощи къде беше? — попита Итън.
— Леля ме изпрати при баба ми. Тя е много стара. Живее в Кънектикът.
Трябваше на всяка цена да говори с лелята на Кевин. Но се налагаше първо да се смени счупеното стъкло. Докато Аманда приготвяше на Кевин нещо за хапване, Итън взе телефонния указател и намери фирма да поправи прозореца.
След това Аманда сложи Томи да спи. Кевин си дояде сандвича и очите му взеха да се затварят. Настани го да спи на дивана и се обади на леля му. На жената й олекна, като чу къде се намира племенникът й. Бил изчезнал и тя се разтревожила. Щяла да дойде веднага да го прибере.
Докато чакаха, Итън осъзна, че всеки един от странната компания, събрана под този покрив, страда заради липсата на баща. Бащата на Итън никога не бе пожелал да го види. На Аманда едва бе признал раждането й. А на Кевин имаше семейство на другия край на страната.
Само бащата на Томи беше налице с най-добри намерения. А дали намеренията му бяха свързани с бащинството, или искаше само Аманда, а с нея вървеше неизбежно и детето?
«Не можеш да я имаш — мислеше си той гневно. — Нямаш право.»
Наистина не можеше да бъде негова и това нямаше нищо общо с появата на Пол Суинуд, а със самия Итън.
Все пак някои хора заслужаваха втори шанс. А независимо дали Пол заслужаваше или не, Итън трябваше да отложи решението си. Защо си въобразяваше, че има право на втори шанс с прекрасна жена и невинно детенце?

 

Двадесет и трета глава

 

След час и половина Кевин тръгна с леля си, която се оказа възпитана и сърдечна жена. Разговаряха откровено за чувствата на Кевин и като че ли разговорът се отрази благотворно на момчето. Според него за пръв път бил изслушан с внимание. До този момент никой не се бил отнасял сериозно към неговите тревоги. И ето че сега цялата компания го изслуша най-внимателно, без да пренебрегва убеждението му, че Уилям Седжуик е негов баща.
— Според Аманда Уилям Седжуик бил гаден баща — каза момчето на леля си. — Не го искам, ако наистина не е бил добър баща.
— В живота се случва просто да приемеш онова, което имаш, и да се стремиш с всички сили да не се проваляш — обясни му Итън. — Аз не познавах баща си, никога не го бях виждал и това ме озлоби. Този факт направляваше живота ми и загубих много. Вместо да се радвам каква прекрасна майка имам, аз постоянно мислех какъв негодник е баща ми.
— И моята майка беше страхотна — каза Кевин, а лицето му придоби нежно изражение. — Беше най-добрата на света.
— Ами мисли за нея, а не за отсъстващия баща — го посъветва Итън за своя изненада. Беше почувствал погледа на Аманда и я погледна на свой ред. — Почитай паметта й, помни каква чудесна майка си имал. Не бива да забравяш за нейната всеотдайност и обич само защото я няма. Хората са склонни да постъпват така, нали? Забравят доброто и се оставят злото да ги тормози.
— Ами да — съгласи се момчето със светнало лице.
— А от онова, което чух от теб за леля ти, и след като се запознах с нея — продължи Итън, — разбирам, че тя много те обича и се радва, че си при нея.
Хлапакът вдигна поглед към леля си, която се беше разплакала.
— Не исках да те натъжавам. Извинявай. Винаги си била много мила към мен.
— Обичам те, Кевин — каза му тя и разтвори ръце да го прегърне.
Той се притисна поривисто към нея, все още разплакан.
— Да се прибираме у дома, Кев — поведе го тя. — Ще ти направя любимия кейк.
— Шоколадов, нали?
Сбогуваха се, входната врата се захлопна и настъпи тишина. Итън се разположи на дивана и поклати глава.
— Предчувствам, че детето се спаси. Ако неговата леля беше студена жена, кой знае гневът и разочарованието на Кевин къде щяха да го отведат.
— Държа се превъзходно с него. Изненада ме лекотата, с която му обясняваше, за да разбере важните въпроси.
— Напоследък натрупах богат опит — каза Итън и луничавото лице на Ники изникна пред очите му. Разказа на Аманда за него. — Дарил съм много пари за благотворителност на организации, които подпомагат деца и тийнейджъри. Понякога ми минава през ума да завърша психология или социални науки и после да се занимавам с деца в пубертета. Ще работя на благотворителни начала, за да може всеки да се възползва. А самият университетски курс изисква години. Но това са само намерения.
Аманда се усмихна.
— Годините ще се изнижат, независимо дали ще постъпиш отново в университета или не. Така че защо да не осъществиш мечтата си?
Итън я погледна сепнато.
— Мечти! Ах! Наистина думата е мечта. Всъщност тази мисъл постоянно ми се върти в главата, но не съм си давал сметка.
— Нищо не ти пречи да я осъществиш, Итън.
— Не вярвам, че вече съм способен да върша каквото и да било — продължи той, чувствайки отново познатата празнота. — Не се увличам емоционално и бързо се отдръпвам. Не ми се струва добро начало за един наставник.
— Всъщност, Итън, е точно така. Наставниците не бива да се привързват емоционално, тъй като в противен случай няма да бъдат пълноценни. И също така, ако от време на време не се отдръпват, няма да могат да си вършат работата всеки ден. Това оттегляне според мен е жизненоважно. А ти току-що доказа с начина, по който се отнесе с Кевин, че притежаваш необходимите качества.
— Не зная — каза Итън. — Само разговарях с него.
Аманда се усмихна.
— Разговорът е началото.
Томи се разплака и тя се качи в спалнята при него, а Итън остана сам. Успокои се, когато дойдоха да сменят счупеното стъкло. Никак не му се искаше да остава насаме с мислите си.

 

* * *

 

— Итън! Итън, ела бързо! — извика Аманда.
Той се втурна към спалнята на Аманда. Държеше Томи и се взираше в термометъра.
— Изгаря от температура и е съвсем апатичен! Трябва веднага да го заведа в спешно отделение — каза изпадналата в паника Аманда. — Откакто сме тук, за пръв път се случва.
След минути бяха вече в такси на път за най-близката болница, за която Аманда се беше осведомила, преди да се премести в къщата, и знаеше как да упъти шофьора.
Итън погледна Томи. Беше блед и очите му се затваряха.
— Случвало ли се е и преди?
— Често страда от тежки възпаления на ушите и е предразположен към бронхит — отговори Аманда. — Два пъти го хоспитализираха заради дехидратация.
Итън се почувства като в небрано лозе. Нямаше представа как се постъпва в подобни случаи и как да успокои Аманда.
Таксито спря пред входа на спешното отделение. Бързо влязоха вътре и Итън научи с изненада, че се налага да почакат, преди да прегледат детето. Аманда попълни документите, потвърди здравната си осигуровка, която важеше до края на месеца.
— О, боже, толкова е горещ и апатичен! — разплака се тя и пипна челото на Томи. — Помогнете ни, моля ви — помоли чиновника от регистратурата.
Поеха Томи и Аманда го последва. Итън остана да чака, сновейки напред-назад, докато не го помолиха да престане. В един ъгъл гърмеше телевизор, който би изхвърлил на мига, тъй като му пречеше да мисли.
«Нека Томи да не е сериозно болен» — молеше се той. Сърцето му се сви, по челото му изби пот. Почувства се замаян и се отпусна на един стол.
«Не се очаква здрава, жизнена, бременна жена да умре. Нека Томи да се оправи…»
Затвори очи и скри лицето си с ръце. Безсилието го влудяваше, но как да помогне! Нямаше да го допуснат в кабинета, за да разбере как е детето или да успокои Аманда. Сестрата му каза, че няма да се бавят и го посъветва да почака търпеливо.
Почувства нужда от хладната зимна свежест. Излезе навън и вдъхна жадно влажния декемврийски въздух. Вдигна очи към небето с чувството, че мракът се сгъстява и градът го задушава.
«Ти си виновен. Катрин умря, нашето внуче умря заради теб, заради твоя егоизъм, алчен негоднико…»
Последния път, когато Итън се озова в болница, бащата на Катрин му изкрещя тези думи, после му каза да се маха, тъй като присъствието му не е желано. Беше си тръгнал и беше оставил родителите на Катрин, които много се бяха радвали, че ще си имат внуче, да се сбогуват с нея.
Но в онази болница беше разбрал също, че я бе обичал безумно и с нетърпение бе очаквал тяхното бебе.
Но беше твърде късно.

 

Двадесет и четвърта глава

 

— Ще се оправи — говореше лекарят на Аманда. — Понякога бебетата вдигат висока температура без видима причина и после температурата спада.
— При него често се случва — поклати глава тя, — а е толкова мъничък.
Лекарят предписа безобидни лекарства и я успокои, че може да прибере Томи вкъщи. Тя тръгна към чакалнята; искаше да види лицето на Итън. Само да го зърне и щеше да се почувства по-добре.
Но той не беше там.
Нима си беше тръгнал? Сама ли я беше оставил?
Отпусна се на един стол, а Томи висеше в ръцете й като парцалена кукла. Сложи го в количката и взе мобилния си телефон, за да се обади на Пол. Той живееше съвсем наблизо до болницата. Слава богу, беше вкъщи.
— Идвам веднага — каза той.
Почувства огромно облекчение. За пръв път някой щеше да бъде до нея в подобен момент. Бащата на Томи щеше да дойде.

 

* * *

 

Итън пое още веднъж дълбоко дъх и тъкмо щеше да влезе, когато чу някой да вика името му.
Вдигна поглед и видя Пол Суинуд да бърза към него.
— Томи е по-добре.
Итън нямаше дори представа.
— Аманда ли ти се обади?
Пол кимна.
— Може вече да прибере детето вкъщи.
На Итън му олекна неимоверно.
— Ще ги отведа веднага без произшествия.
— Тя ми се обади — обясни Пол. — Виж, приятелю, зная, че си вършиш работата, но става въпрос за моя син, нали разбираш? Искам да бъда с него и да покажа на Аманда, че когато има нужда, аз съм насреща. Вече съм друг човек. Няма ли да ни оставиш поне за малко насаме? Моля те!
Итън го погледна. Пол изглеждаше толкова искрен и разтревожен, че той веднага би си тръгнал, за да му даде възможност да прекара известно време със семейството си.
«Неговото семейство…»
Стомахът на Итън се сви на топка.
— Ще тръгна отделно, а вкъщи няма да се мяркам. Ще й предадеш ли, че нямам нищо против да прекарате известно време заедно?
Пол кимна.
— Благодаря! Много съм ти признателен.
Протегна ръка и след кратко колебание Итън я стисна. Пол влезе, а Итън се приближи до остъклената врата и се загледа към приемната. Аманда и Пол се прегърнаха и Итън успя да забележи колко се успокои тя. Наблюдаваше как Пол й държи палтото и как прибира кичур коса зад ухото й. После изтри сълзите от лицето й и двамата се прегърнаха отново. Пол подкара количката, а тя го хвана под ръка и излязоха. Итън се отдръпна, за да не го види Аманда. Загледа се как Пол спря такси, настани майката и детето и сам се качи в колата.
Итън почувства болезнена празнота, когато таксито се отдели от тротоара. Много бързо се качи в друго такси и поръча на шофьора да следва тяхното, като обеща бакшиш, ако не го изгубят. Тревогата му се уталожи, когато видя таксито да спира пред къщата. Пол помогна на Аманда да слезе и извади количката от багажника. Тръгнаха към входа.
Итън влезе от страничния вход. На екранчето на ръката си видя Аманда да се качва към спалнята с Томи на ръце. Пол беше в кухнята и правеше кафе.
Аманда се появи след няколко минути и седна на масата. Той й подаде чаша кафе. Тя като че ли плачеше, но Итън не беше сигурен. После Пол взе чашата от ръцете й и я поведе към салона, където седнаха на дивана. Сега Итън ги виждаше ясно на мъничкия екран.
Не говореха. Тя плачеше с глава върху гърдите на Пол, а той я беше прегърнал.
На Итън му се искаше да закрещи, да сграбчи Пол и да го изхвърли от къщата, за да не я докосва. Но искаше и Аманда да бъде щастлива, а в момента тя изглежда имаше точно каквото й бе необходимо.
— Страшно се изморих, Пол — чу гласа на Аманда. — Ще се опитам да поспя. Нищо друго не съм в състояние да правя.
— Разбира се, скъпа — съгласи се той. — Искаш ли да дойда с теб? Ще спя на пода, за да съм до теб.
— Това означава много за мен, Пол — отговори тя, — но трябва да остана сама с Томи, да помисля. Утре ще ти се обадя.
Той я целуна по косите.
— Обещаваш ли?
— Обещавам.
— Добре. — Стана. — Ако имаш нужда от нещо, каквото и да било, обади ми се. Разбра ли? Обещай ми!
— Ще ти се обадя — каза тя. — Обещавам. — Съпроводи го до входната врата и сега почти излязоха от обсега на камерата. — Много ти благодаря, Пол, че дойде в болницата и че после ми помогна да се приберем. Не зная какво щях да правя без теб.
— Не ми благодари, ами се опитай да поспиш добре тази нощ.
Целуна я по страната и излезе. Итън видя как Аманда заключи вратата и тръгна по стълбището. Когато се изкачи до площадката, избухна в сълзи и скри лицето си с ръце.
Едва се сдържа да не изтича при нея, но интуицията му подсказваше да я остави на спокойствие, да не я притеснява, поне веднъж да не се показва като егоистичен негодник, поне веднъж да бъде рицар, след като нейният вече го няма.
Отиде бързо до предната врата и надникна през прозореца към улицата. Видя Пол да се качва в такси. След като колата потегли, Итън провери прозорците и вратите и се качи на втория етаж. Застана пред спалнята на Аманда, изгарящ от желание да почука, да влезе и да я успокои, но се прибра в бялата стая и затвори тихо вратата.

 

* * *

 

На следващата сутрин, когато Аманда слезе в кухнята, Итън вече беше станал както обикновено и работеше на компютъра. Тя не му каза нищо.
— Как е Томи? — попита той.
— Нима те интересува? — подхвърли тя.
— Разбира се, че ме интересува!
— Ако човек се интересува, не бяга от приемната на спешното отделение, докато друг умира от притеснение в някой кабинет — сряза го тя. — Когато излязох от кабинета, теб те нямаше отвън. Никога не се бях чувствала толкова… — «Изоставена», довърши тя мислено. — И като се вземе предвид фактът, че моят баща ме е изоставил, че бащата на моето дете ме изостави, щом разбра, че съм бременна, снощи ми беше по-тъжно от всякога. — «Тъжно ми беше, защото съм влюбена в теб.»
— Аманда, излязох пред вратата на чист въздух — обясни Итън — и се сблъсках с Пол. Той ме помоли да ви оставя тримата сами. Останах с убеждението, че това е твоето желание, и се съгласих. Помолих го да ти предаде, че ще ви последвам с друго такси.
— Аз пък бях останала с убеждението, че не му вярваш — продължи Аманда. — Нали е в списъка на заподозрените? Учудвам се, че не се вмъкна в таксито при нас. И не мисля, че къде си се намирал в онзи момент е било най-важното за Пол. Очевидно неговият син беше на първо място.
— Аманда, наистина не искам да се караме. Зная, че си разтревожена и напрегната…
— Моите чувства не те засягат — прекъсна го тя. — А между другото, ако Пол искаше да ме удуши с възглавница, снощи имаше пълна възможност. Струва ми се, че можем да го зачеркнем от списъка. Държа се превъзходно.
— Остава в списъка. Но се радвам, че твоето семейство се събра. Зная, че това те прави много щастлива.
«Обичам теб, глупчо!» — искаше да му каже.
— Днес ще дойде Джени, за да ми помогне — съобщи Аманда. — Ще ти бъда благодарна, ако ни оставиш на спокойствие.
— Няма проблем.
— Не очаквам и да има. В даден момент ти сякаш се изпаряваш.
— Аманда, смятах, че ти оставям свобода на действие. Не съм имал намерение да изчезна ей така.
— Да, но изчезна — държеше тя на своето, осъзнавайки, че всеки миг ще се разплаче.
«Няма да плача пред него — помисли си тя. — Тревожа се за сина си, изтощена съм емоционално и искам само едно — да прекарам една хубава сутрин с най-добрата си приятелка.»
Преглътна сълзите, изправи рамене и се отправи към спалнята си.

 

* * *

 

— Господи, Аманда! — прошепна Джени. — Защо не ми каза? Как си могла да го преживееш сама!
Аманда сложи пръст на устните си. Не искаше в никакъв случай Итън да чуе разговора им. Седяха с Джени в салона — тя на дивана за задължителния час, а Джени на стол срещу нея.
— Имаш ли някаква представа кой се опитва да… Боже мой, Аманда, даже не мога да го изрека!
Аманда поклати глава.
— Итън направи списък на вероятните заподозрени, но можем само да гадаем.
— Сигурно си се изплашила безумно — каза Джени.
— Страшно беше, но Итън е постоянно до мен, е, с изключение на снощи и…
— Аманда — прошепна приятелката й, — доколко познаваш Итън? Напълно сигурна ли си, че можеш да му се довериш? Ами ако Итън е човекът, който те е нападнал?
Аманда трепна.
— А какъв е мотивът му? Той няма мотив.
— Да не би да е намислил нещо? — умуваше Джени. — Може би те сваля, за да сложи ръка на парите ти. Или те подлага на ужасни изпитания и най-накрая ще каже на адвоката, че не си изпълнила изискванията в завещанието.
Аманда поклати глава.
— Няма причини да постъпва така.
— Нима? Твърдиш, че дължал услуга на баща ти. Може би той си мисли, че ще направи услуга на баща ти, като те лиши от къщата. Може би се дразни от отчуждението между теб и баща ти и според него не е честно да получиш каквото и да било от него. Кой да ти каже! Само питам дали си абсолютно сигурна в него.
Аманда въздъхна дълбоко.
— Абсолютно сигурна съм, че мога да вярвам на Итън от тази гледна точка. Зная, че когато става въпрос за мъже, мнението ми не е особено правилно, но опознах Итън. Прозрях сърцето му, колкото и той да се смята за недостъпен. Честен е докрай… и добър.
Джени стисна ръката й.
— Съгласих се. Това исках да чуя. Значи е подходящ за теб.
Аманда въздъхна.
— Моите желания нямат значение, Джен. Щом свършат трийсетте дни, Итън на секундата ще замине на стотици километри в някаква усамотена хижа. Мястото ми е до Пол, Джени. Той е баща на Томи.
— А обичаш ли то?
Аманда сви рамене.
— Баща е на Томи.
— Това ми е известно. Питам дали го обичаш.
Аманда вдигна поглед към портрета на семейство Седжуик. Онова, за което беше мечтала цял живот, беше изобразено на картината: семейство. Но на нея й бе известно, че портретът лъжеше.
— Сигурно вече не зная какво е любов — каза. — След всичко, което преживях, навярно не мога да преценя ясно какво чувствам и какво е добро за мен. Даже разлика не правя.
— Аманда, познавам те отдавна. Виждала съм те във всякакви ситуации. Ако в този момент сама не си вярваш, тогава повярвай на мен. А пък аз ти казвам: знаеш какво чувстваш и това е най-важното.
Томи се разплака. Джени хукна по стълбите към спалнята и Аманда дочу как приятелката й го успокоява.
Итън не беше способен на подобно нещо, помисли си тъжно Аманда. Той едва понасяше да гледа Томи. Страдаше много, напомняше му какво е изгубил.
А Томи заслужаваше повече от това.

 

* * *

 

Въпреки че можеше да чуе целия разговор, Итън не се възползва. Само наблюдаваше някой да не се промъква покрай прозорците или по стълбището. Не приемаше нищо на доверие. Любопитен беше какво разказва Аманда на Джени. Нима й споделяше колко обича Пол след всичко преживяно и че след снощните събития не се съмнява кой е нейният мъж?
Длъжен беше да я освободи. Не беше честно спрямо нея да я задържа, тъй като, макар и да беше тук, възнамеряваше да си замине.
«Длъжен съм да я освободя.»

 

* * *

 

Джени тъкмо си тръгваше и на вратата цъфна Пол с букет цветя и плюшен динозавър за Томи. Едва вкараха играчката вътре. Двете жени се разсмяха, когато Пол го смачка, за да мине през вратата.
— О, Пол, Томи много ще го хареса! — възкликна Аманда. — Пол, нали си спомняш Джени?
— Разбира се — потвърди той и подаде ръка на Джени. — Радвам се да те видя.
— Аз също — отвърна малко хладно тя.
— Благодаря ти, че си дошла да вдъхнеш кураж на моето момиче — каза Пол и целуна Аманда по страната. — Струпаха й се доста изпитания.
Джени се усмихна на приятелката си при думите «моето момиче».
— Е, хайде, скъпа, тръгвам. След двайсет минути трябва да съм на работа. — Облече палтото си и я прегърна. — Оставям Томи на теб. — Обърна се към Пол: — А на теб ти оставям Аманда. И да внимаваш да не се преуморява!
Той се усмихна.
— Готово! С най-голямо удоволствие! — Затвори вратата след Джени. — Мога ли да видя Томи? Спи ли? Как е? Има ли нужда от нещо? Мога веднага да изтичам до някоя аптека…
Аманда се засмя и го хвана за ръката.
— Добре е. Да, спи. Събужда се често, но заспива почти веднага пак. Лекарствата помогнаха и оздравява.
— Ще му го дадеш ли? — посочи той динозавъра. — А ще му кажеш ли, че е от татко му?
Аманда се усмихна.
— Бъди абсолютно сигурен.
Истината трябваше да бъде казана, тя нямаше право повече да отлага. За пръв път Пол носеше подарък за Томи и при това толкова хубав.
Пол помилва Аманда по страната.
— А ти как си? Добре ли си? Мога да отида на работа по-късно или да си взема свободен ден, ако съм ти необходим. Само ми кажи.
— Добре съм — каза тя и отвори вратата. — Работата те чака! Да те няма! О, и не ти благодарих за снощи. Наистина беше до мен, когато бях изплашена до смърт. Радвам се, че се отби тази сутрин. Томи ще се влюби в динозавъра.
Прегърна я още веднъж и я целуна нежно по носа.
— За мен беше удоволствие. Ще ти се обадя по-късно.
Както го гледаше как се отдалечава към булевард «Колумб», осъзна, че се чувства добре. Не беше объркана. Не се измъчваше. Не обичаше Пол, но едно време беше влюбена в него и може би с течение на времето ще успее да възроди някогашната си любов заради Томи. А Пол се държеше наистина превъзходно и я улесняваше в това отношение.

 

* * *

 

Аманда сгъваше прането, когато телефонът звънна. Обаждаше се Джордж Харис, адвокатът на баща й.
— Аманда, добре че те открих — каза той. — Случиха се разни неща, за които трябва да те осведомя. Потърсих сестрите ти, но както ми съобщиха, те са в чужбина.
— Да, в чужбина са — потвърди тя. — Оливия е на снимки в Париж до следващата седмица, а пък Айви е в Ирландия с годеника си.
— Извинявам се, че ще натоваря теб. Появи се една жена, която твърди, че Уилям Седжуик е баща на детето й. Иска пари, в противен случай ще се обърне към медиите.
— Към медиите ли? — повтори тя. — Като например клюкарските вестници ли?
— Не само в тях, а и в уважаваните всекидневници — потвърди адвокатът. — Предложих на жената да й уредя тест за бащинство, но тя иска твърдо петдесет хиляди долара, в противен случай ще разкаже за любовната си афера с Уилям Седжуик и ще приложи снимки на тяхното «дете на любовта» за доказателство.
— А дали ще пожелае да разговаря с мен, как мислите? — попита Аманда.
Всъщност клюките във вестниците не я засягаха, но искаше да се види с въпросната жена, за да прецени доколко твърдението й отговаря на истината и каква е била връзката й с Уилям Седжуик.
Беше лудост, но всеки нов заподозрян отместваше съмненията от Пол, за което тя копнееше от все сърце.
— Казва се Тара Бърч. Имам телефонния й номер — каза господин Харис.
Аманда го записа.
— Благодаря ви, господин Харис.
— Имам още една новина, Аманда. Клара Мот, икономката, е направила опит за самоубийство снощи. Сестра й я е открила и както изглежда, са я спасили в последния момент.
Тя ахна.
— Това е ужасно! В коя болница е?
Отбеляза си името на болницата и след като затвори, се замисли, неспособна да възприеме факта.
Горката Клара! Защо се беше опитала да отнеме живота си?
Изтича да разкаже на Итън. Той също се изуми.
— Ще повикам Лети. Може би ще има време да остане при Томи, за да отидем при Клара. А вероятно ще успеем да се срещнем и с Тара Бърч — предложи Аманда. — Лети и преди е гледала Томи, когато е бил болен. Знае какво да прави и го обича. Ще я помоля да дойде, след като изтече моят час на дивана.
Итън се съгласи, а Лети много се зарадва на поканата. След като пристигна, Аманда я инструктира да не пуска никого в къщата при никакви обстоятелства и после двамата с Итън тръгнаха.

 

Двадесет и пета глава

 

Клара лежеше в стая 722. Аманда открехна вратата и надникна. До леглото седеше жена на около шейсет и държеше ръката на Клара. Аманда почука тихичко и жената стана.
— Аз съм Аманда Седжуик — прошепна тя. — Клара е била икономка на моя баща, а сега…
Жената кимна.
— Ах, да. Сега вие живеете в къщата в Уест Сайд.
— Мога ли да говоря със Сара? — попита Аманда. — Всъщност не зная какво да й кажа, но бих искала да знае, че се тревожа за нея.
Жената хвърли поглед към сестра си.
— Не мисля, че ще се почувства по-добре.
Направи жест на Аманда да се отдръпне, после сама излезе в коридора и затвори вратата. Погледна Итън, който стоеше отвън.
— Разказа ми за вас двамата. Заговорничели сте и сте правили секс, докато тя чистела.
Страните на Аманда пламнаха.
— Как се осмелявате…
— Знаете ли, че Клара беше лудо влюбена в Уилям? — попита жената. — Сигурна съм, че не знаете. Познавам сестра си. Не показва чувствата си. Остана при него повече от двайсет години. Грижи се за домакинството му до неговата смърт, въпреки неговите безбройни любовни истории. Представяте ли си колко жени е заварвала да спят в леглото му? Всекидневно разкъсваше сърцето й, но тя не можеше да живее без него, така че стоеше и понасяше всичко.
— Боже мой! — възкликна Аманда. — Отдала му е живота си!
Жената кимна мрачно.
— Как ли не й говорех, но думите ми не стигаха до съзнанието й.
— Все пак имали ли са любовна връзка? — попита Аманда.
— Преди няколко години той се опитал да я свали, но бил пиян и се обърнал към нея с името на жената, с която се срещаше през седмицата, и тя побързала да си тръгне, за да не стане за смях. Сигурно е копнеела за интимна близост с Уилям повече от всичко, но имаше достойнство.
Аманда поклати глава.
— Защо е посегнала на себе си? — попита загрижено.
— Попитах я и смятам, че я разбрах. Не беше съвсем в съзнание от успокоителните и от стреса, но ми каза нещо в смисъл, че винаги когато се намирала в къщата, чувствала, че Уилям й принадлежи. Отивала там, отключвала със своя ключ, подреждала всичко като негова съпруга и когато той починал, продължила да поддържа дома и да усеща присъствието на Уилям. Поглеждала портрета му и той изпълвал стаята, изпълвал сърцето й.
— И тогава аз се преместих да живея там — добави Аманда тихо.
— А тя престанала изведнъж да усеща присъствието на Уилям. Него вече го нямало.
— Но аз съм дъщеря на Уилям. Не е ли открила нещо от него у мен? Защо си е мълчала? Щях да й помогна, но тя освен «да» и «не» друго не говореше.
— Бяхте отчуждени с Уилям и според сестра ми нямахте нищо общо с него.
— Предполагам как се е чувствала — промълви тъжно Аманда. — Можехме да поговорим, само тя да не беше толкова затворена.
— Е, вече няма значение. Освен това Клара няма да се върне там. Ще трябва да си потърсите нова икономка. Вече съобщих на господин Харис, адвоката на баща ви.
— Предайте й, че ако пожелае да разговаряме, ако има нужда от каквото и да било, ако иска някоя от вещите на баща ми, която й е скъпа, нека да ми се обади.
— Ще й предам.
Тъкмо си тръгваха, вратата на стаята се отвори и Клара застана на прага — бледа и съсипана, едва се държеше на краката си. Аманда се вкопчи инстинктивно в ръката на Итън и той я притисна до себе си.
— Клара, не бива да ставаш — скара й се нежно сестра й.
— Искам нещо — каза Клара. — Нещо, което гледам от двайсет и две години.
Аманда се втренчи в нея.
— Какво е то — попита младата жена.
— Искам портрета. Онзи, който виси в салона. Искам този портрет.
Аманда я гледаше слисано.
— Въпреки че на него сме изобразени и аз, и моите сестри!
— Той ви обичаше — отговори Клара. — Не умееше да показва обичта си, не разбираше даже своите чувства, но вас ви обичаше. Зная го и винаги съм го знаела, но не подозирах, че ти го обичаш.
Аманда не схвана смисъла на онова, което говореше Клара, тъй като според сестра й отчаяната й постъпка е била подбудена от усещането за празнота и от убеждението, че дъщеря му не го е обичала.
Клара се обърна към Аманда и даде обяснението, за което я молеше безмълвно.
— Нямаше да дойдеш, ако не го обичаше.

 

* * *

 

— Ах! — въздъхна Аманда, когато излязоха от болницата. — Ужасно се разстроих.
Подухваше студен вятър и Итън вдигна ципа на коженото си яке.
— Щях да я попитам тя ли се опита да те убие, но наистина не беше удобно.
— Вече съвсем не зная какво да мисля за нея. Като че ли се помъчи да промени отношението си към мен, но е толкова студена. Как мислиш, тя ли ме е нападнала?
Той сви рамене.
— Изглеждаше много отчаяна, за да преценя, но историята й е много тъжна.
— Нищо не разбирам — каза Аманда и уви по-плътно шала около врата си. — Тя е втората жена, която го е обичала, въпреки че той е бил неспособен да отвърне на любовта им.
— Понякога любовта, в която се вкопчват хората, засяга главно тях, а не предполагаемия обект на чувствата им. Ясно ли се изразих? — усмихна се Итън. — Имам предвид, че не бива да се притесняваме толкова за такива като Клара, които се влюбват в недостъпни хора. Може би точно заради това си избират такъв любим… По никакъв начин не биха изложили на опасност себе си. Няма начин да те наранят, ако човекът, в когото си влюбена, не те забелязва изобщо. Живееш в своя свят от фантазии. Прозвуча ли ти смислено?
— Мисля, че разбирам какво искаш да кажеш. Избягваш страданието, след като на практика не споделяш любовта си. Страдаш наистина, но от несподелена любов, а то е различно.
— И е доста сложно. Но пък може да обясни поведението на баща ти и неговите връзки… или липсата им… с неговите деца. След като не е баща в истинския смисъл на думата, няма да страда заради вас, няма да се разочарова. Няма да бъде пренебрегван или използван.
— Но защо? — попита тя. — Защо човек избира да живее като… — Замлъкна изведнъж и го загледа.
— Не ти ли напомня и за друг като него? — попита той мрачно.
— Ти не си като баща ми, Итън. До мен си и не си се отделял от мен. Рискува живота си заради мен.
«Но животът и любовта ми се разминават…»
— Да се обадим на Тара Бърч — предложи той, като насочи разговора в съвсем друга насока.
— Да смятам ли, че приключихме с тази тема? — попита тя.
— Да — отговори, като се чудеше как Аманда успява да сведе всеки разговор до него, до тях двамата. Предизвикваше у него колебания, докато той искаше всичко да му е ясно.
— Итън! — ахна тя, загледана през витрината на ресторанта, където бяха застанали. Побутна го леко встрани и пак хвърли поглед назад. — Абсолютно сигурна съм, че майките на Оливия и Айви седят на маса точно до витрината!
Той извади от джоба си малък бинокъл и погледна през него.
— Да, наистина са те. Приличат на неразделни дружки.
— Как се сприятелиха така изведнъж! — учуди се Аманда. — Навярно театърът, който разиграха при отваряне на завещанието, е бил само за да ме заблудят, че се мразят, а в действителност са се съюзили, за да ме премахнат от пътя си. Може би бленуват дъщерите им да получат по-голям дял от наследството.
— Започна да мислиш като мен — намигна й.
— Страхотно, превърна ме в циничка.
Той поклати глава.
— Не, в реалистка. Аманда, само твърдя, че всичко е възможно. А когато става въпрос за живот и смърт, не приемай нищо на доверие.
— Също така е възможно да се понасят колкото куче и котка, но да са намерили общи интереси след четенето на завещанието. Ако майка ми беше жива, сигурно и нея щяха да поканят да участва в интригите им. Кой знае?
— Вероятно са обединили силите си, за да защитят дъщерите си. Навярно в техните очи ти си огромна заплаха, защото първа ще получиш наследството, а нямаш зла майка, която да лае и да те пази.
Аманда изпъшка.
— Да се махаме оттук. Замая ми се главата, а още не съм се обадила на Тара Бърч.
Извадиха късмет и Тара си беше вкъщи. Итън спря веднага такси.
— Само искам да имаш самочувствие. Справяш се чудесно, макар че никак не е лесно.
Таксито тръгна и се насочи към Гремърси Парк в центъра на Манхатън, където живееше Тара Бърч. Тя се беше изненадала, че се обажда именно Аманда. Очаквала да се свърже с нея чрез адвоката. Но прие да се срещнат и да разговарят.
Въпросното дете било тригодишно.
— Значи може да е леля на Томи. Тригодишна леля! — клатеше глава Аманда.
Таксито спря пред висока тухлена сграда. Аманда я огледа; изпитваше яд и гняв.
— Странни неща се случват — заключи Итън, плащайки на шофьора. — А Тара Бърч може да поднесе неприятни изненади.
Застанаха пред жилищната сграда, която изглеждаше занемарена. Итън натисна звънеца и вратата се отключи. Влязоха и решиха да не взимат асансьор до втория етаж. По стълбището се носеше миризма на готвено — на лук, пиле, пържоли. Стигнаха пред апартамента и Аманда почука.
Очарователно малко момиченце отвори вратата.
— Аз съм Луси — съобщи то.
Аманда коленичи до него и се усмихна.
— Здрасти, Луси. Аз съм Аманда, а този чичко е Итън. Дойдохме да говорим с майка ти.
Една жена дръпна вратата и я отвори широко. Итън отбеляза бързо всяка подробност от външността на Луси. Косата й беше черна, даже гарвановочерна, кожата — мургава, очите бяха също черни, огромни и кръгли. А пък самата Тара Бърч беше най-светлорусата жена, която беше виждал. Косата й беше толкова сламеноруса, че прозираше розовият й скалп. Миглите й бяха почти белезникави и даже туш за мигли нямаше да им помогне особено. А очите й се синееха така светли, че изглеждаха като избелели.
Без да е велик учен, той се запита как е възможно тази жена да твърди, че от нейните гени и от гените на Уилям, в каквато и да е комбинация, ще се пръкне такова дете.
— Тара, аз съм Аманда Седжуик, а това е Итън Блек. Нает е от адвокатската кантора на баща ми в качеството си на изпълнител на завещанието.
— Съжалявам, че се стигна дотук — започна Тара, — но когато адвокатът ми съобщи, че Уилям не е оставил нищо на Луси, страшно се ядосах. Тя е негово дете — прошепна най-накрая. — Не пожела да я признае, но е длъжен да й осигури издръжка.
— Тара — попита Аманда, — сто процента ли си сигурна, че Уилям Седжуик е бащата на Луси?
Жената кимна.
— Името му не фигурира на кръщелното свидетелство, разбира се, но зная с кого съм спала и кога.
Итън познаваше вече Аманда доста добре и знаеше, че последната забележка няма да й повлияе. В началото, когато се запозна с нея и започнаха да разследват заедно, щеше да повярва на подобно твърдение, но не и сега. Беше станала по-твърда или се стараеше да бъде.
— Моля те да ме извиниш, ако греша — започна Аманда, — но като виждам какъв е тенът ти, цветът на косите и очите, и като зная какъв беше баща ми, не ми се вярва Уилям Седжуик да е баща на Луси.
— Лъжкиня ли ме наричаш? — попита Тара.
— Не — отвърна Аманда. — Само казвам, че според физическите белези е невъзможно ти и баща ми да сте създали това дете.
— Да не би да твърдиш, че не съм му майка? — скръсти ръце пред гърдите си Тара. — Защото имам кръщелно свидетелство, което потвърждава, че аз съм й майка. Мога да докажа, че съм раждала петнадесет часа в адски мъки и само защото не прилича на баща си, не означава… ох, мамка му! — ядоса се тя. — Мамка му!
— Да си тръгваме — каза Итън и стана.
— Нищо не ми пречи да се обадя в някой вестник — обади се Тара и също стана. — Нищо не ми пречи да пусна клюка и да очерня доброто му име.
Аманда я погледна в очите.
— Мога ли да ти задам един деликатен въпрос?
Жената явно се чувстваше неловко.
— Питай. Не съм длъжна да ти отговарям.
— Била ли си гадже на Уилям Седжуик?
— Работех във фирмата, която снабдяваше с цветя и растения сградата на акционерното дружество «Седжуик». Аз отговарях за неговия етаж. Веднъж поливах фикуса в кабинета му и той влезе. Попита ме зная ли кой е. Отговорих: «Ами да, тази компания е ваша.» А той ме попита дали искам да спя с мъжа, който притежава цялата компания. В първия миг се стъписах… та той беше повече от трийсет години по-стар от мен, но пък изглеждаше много добре и беше толкова могъщ, така че го направихме в служебната спалня.
— Служебна спалня ли? — повдигна вежда Аманда.
— Предполагам, че е работил до късно и понякога му се е налагало да остава да спи там. Или е водил жени там. Беше като килер, но леглото беше голямо и имаше душ-кабина. Всеки две седмици, когато ми се падаше да поливам цветята, правех любов с него в тази спалня. И всеки път ми подаряваше по нещо… нещо скъпо. Например тежка златна гривна, диамантени обици и се оказа, че са истински.
— Значи се разгневи, че не фигурираш в завещанието му — попита Итън.
— Бях изненадана — отговори тя. — Мислех, че заемам по-специално място. Разбирам, че ще ви прозвучи като изтъркано клише, но той ми внушаваше чувството, че аз съм неговата радост. А той вероятно е прекарал през тази тайна спалня всичко живо с пола от неговата компания.
— Съжалявам, че те е наскърбил — каза Аманда. — Но въпреки че не ти е завещал нищо, имаш здраво дете, имаш твоята младост и цял живот пред себе си. Можеш да направиш каквото си поискаш. Научих, че само това е важно.
— Говориш така само защото фамилното ти име е Седжуик и си позволяваш да казваш каквото ти хрумне, защото си адски богата.
В стаята влезе Луси с кукла и четка за коси в ръце.
— Мамо, косата на куклата се е разрошила. Ще ми помогнеш ли да й направим прическа?
— Разбира се, пиленцето ми — отвърна Тара. — Запознахте се, нали? — обърна се тя към Аманда и Итън.
Аманда се усмихна на момиченцето и с Итън излязоха и се втурнаха на бегом по стълбището.
— Не искам да се запознавам повече с никой близък на баща ми — отбеляза тя. — До гуша ми дойде. Научих повече, отколкото ми се иска, за скъпия ми стар баща.
Той я прегърна през раменете.
— Да се прибираме.
Тя го погледна и кимна.

 

Двадесет и шеста глава

 

— Нямате представа колко се радвам, че се върнахте — посрещна ги Лети.
Томи спеше кротко в кошарката, а тя изглеждаше изнервена.
— Лети, какво има? — попита Аманда, а сърцето й се разтуптя лудо. — Томи добре ли е?
— Добре е. Вдигна лека температура, но пи мляко и хапна банан.
— Лети, какво се е случило? — настоя Аманда и прегърна приятелката си през раменете.
— Мисля, че някой се вмъкна в къщата — отговори тя. — Чувах някакъв стържещ шум от долния етаж. Изплаших се и не отидох да проверя, а се заключих в твоята спалня с Томи. Не съм сигурна дали ми се е сторило, или вятърът блъскаше клони в прозорците, затова не ти се обадих.
— Сигурно е бил вятърът — успокои я Аманда. — Съжалявам, че си се изплашила толкова много.
— Нали знаеш, като не познаваш една къща, все ти се причуват разни шумове. Така съм свикнала с моя апартамент. Навярно вдигнах врява за нищо.
Аманда прегърна Лети.
— Да ти направя ли чай?
Тя се усмихна.
— Не, благодаря, мила. Ще тръгвам. Трябва да пазарувам. Тази вечер ще играем бридж с моето каре.
Итън държа на Лети палтото.
— Хайде да вървим, Лети. Ще ти хвана такси.
Въпреки протестите й настоя и излезе с нея, като направи знак на Аманда да заключи. Забави се само няколко минути и почука.
— Аз съм.
Аманда отвори и ето го, застанал на прага, запълнил рамката на вратата, нейният великолепен Итън с черни очи и красиви устни и тя си пожела само едно — да бъде в прегръдките му.
— Не биваше да оставям Лети сама с Томи, след като знам, че някой дебне наоколо. Ами ако беше влязъл? Можеше да убие Лети, а Томи щеше да бъде убит или отвлечен. Къде ми беше умът?
— Ами аз? — добави той. — Извадихме късмет, голям късмет. — Запрати бележника си в стената. — По дяволите! Кой е този човек?
Аманда въздъхна дълбоко.
— Итън, какво ще стане, ако не открием кой е, докато изтече месецът?
— Никога няма да те изоставя в опасност. Никога!
— Съжалявам, Итън. Зная, че искаш да си отидеш вкъщи. Виждам колко ти е трудно в този град. И зная, че всичко това е заради мен.
Той се извърна, за да не забележи Аманда изражението му. Дори и сам да не си признаваше, беше влюбен и тя веднага щеше да се досети.
— Така ми се иска майката на Оливия и майката на Айви да нямат нищо общо със случая. Няма да го понеса заради сестрите си. Същото се отнася и за Пол. Ще страдам много заради Томи. Клара ли е? Или някоя от така наречените приятелки на баща ми? А дали не е някой, когото дори не подозираме?
— Ще ми се да знаех, Аманда. Не за да си отида, а защото искам да съм сигурен, че нищо лошо няма да те сполети и когато заспивам всяка вечер, да знам, че си безопасност.
«Искам да си лягам всяка вечер с теб.»
— О, Итън — приближи се тя към него.
Звънецът на входа зазвъня, преди да го прегърне, каквото беше намерението й. На вратата стоеше Пол.
— Позвъних по телефона, но никой не ми отговори. Изплаших се да не би да сте отишли с Томи пак в болницата. Той добре ли е?
— Сега спи — каза Аманда, — но оздравява.
Пол погледна над рамото й и когато видя Итън, тя усети как целият се напрегна.
— Постоянно виси тук — прошепна Пол. — Струва ми се, че никога няма да имам възможност да остана насаме с теб. Вече сме различни и трябва да се опознаем.
Аманда се усмихна, но стомахът й се сви на топка.
— Да, Пол, но такива са условията в завещанието.
— Не се чувствай длъжна да ми обясняваш. Извинявай. Синът ни е болен, а аз съм се разхленчил! Колко егоистично от моя страна! — Сниши гласа си: — Но мисля само за теб… за теб, мен и Томи като едно семейство.
В очите му проблеснаха сълзи и той извърна поглед, както се стори на Аманда, от притеснение. «О, Пол, защо се получи толкова объркано?»
— Да пием кафе, какво ще кажеш? — предложи му тя, докосвайки ръката му.
Той грейна в усмивка.
— С удоволствие.
Когато тя се обърна, Итън беше изчезнал. Зърна само как се затваря вратата към бялата стая. Но не съвсем, беше оставена малка пролука. Итън не вярваше на никого.
Почувства ръцете на Пол на раменете си. Той стоеше зад нея и леко масажираше уморените й мускули.
— Аз ще приготвя кафето, а ти се отпусни в гостната и си почини.
Отпускане. Почивка. Готово.
Седна на старинния стол. Избягваше място, където той можеше да се настани близо до нея. Щеше да започне да й пуска ръце и оттам нататък не беше ясно какво можеше да се случи.
След няколко минути се появи в гостната.
— Кафето се вари. Ето ти бисквити, ако ти се хапва нещо сладко.
Аманда се загледа безизразно в една точка.
— Изглеждаш изморена — каза Пол. — Как ми се иска да изтрия тревогата от очите ти!
— Добре съм. Благодаря ти. Наистина съм ти признателна за всичко.
— Кафето сигурно е готово. Аз ще го донеса. Пиеш го с лъжичка захар и малко мляко, нали?
Тя се усмихна и кимна.
— Благодаря.
Изпиха го мълчаливо. Пол нито веднъж не посегна към нея. Предложи й втора чаша кафе, но тя отказа и той взе чашите, отнесе ги в кухнята, изми ги и ги постави на мястото им.
— Ще те оставя да си починеш. Да мина ли утре да видя Томи?
Аманда се усмихна.
— Искаш ли да обядваме заедно? — предложи тя. — Томи се събужда от сутрешния сън около един.
— Много добре — отговори Пол. — Значи имаме среща.
«Имаме среща.»
Затвори вратата и погледна към спалнята на Итън с надеждата той да се появи, за да довършат разговора си.
Но стаята остана затворена.

 

* * *

 

За да не мисли за Аманда и Пол, Итън се захвана с настървение да търси в интернет сведения за Уилям Седжуик. Беше седнал на бюрото с лаптоп пред себе си и се загледа през прозореца в притъмняващото небе. По някои прозорци насреща светеше коледна украса, а през един се виждаше коледна елха със звезда на върха.
Дръпна белите пердета и се съсредоточи отново в компютъра. Написа: «Уилям Седжуик и деца».
Прегледа набързо началните сведения, в които нямаше нищо, което да не знаеше. След това прегледа статиите от големите вестници и отново нищо не откри.
— Да му се не види — промърмори и нервно започна да отваря и затваря чекмеджето на бюрото. И тогава забеляза, че вътре има лист хартия, сгънат на две. Отгоре беше написано «Карън Андерсън».
Аманда дотича и почука.
— Итън! Какво става? Какъв е този шум?
— Няма нищо — извика той. — Блъснах чекмеджето. — Взе листа и излезе. Аманда го чакаше отвън. — Намерих го вътре — подаде й той листа.
Тя го разгъна.
— Това е почеркът на баща ми.

 

«Скъпа Карън — зачете тя, — съжалявам, че не направих никакъв опит да компенсирам постъпката си. Съзнавам, че те наскърбих. Съзнавам, че не биваше да те изкушавам. Но ти си толкова хубава, а аз — толкова слаб. Зная, че ти се иска да вярваш, че бебето, което носиш, е мое. Но то не е. Много съжалявам. Разбирам, че за теб щеше да бъде щастлив завършек на една приказка, ако те бях помолил да се омъжиш за мен. Ала това е невъзможно. Не съм баща на твоето дете. Не мога да бъда. Моля те, прости ми. Ти си нежно цвете, но трябва да те оставя.
С най-искрени чувства, Уилям»

 

— Стой тук — каза Итън. — Ще проверя нещо.
Върна се в бялата стая и написа: «Карън Андерсън и дете» в търсачката. Излязоха стотици вписвания. Тогава Итън добави името Седжуик и се показа сведението, което търсеше.

 

«3 май 1984… Андерсън, Карън, на трийсет години, живееща в Бруклин, почина в четвъртък неочаквано в дома си. Прислужничка от домакинството на нюйоркския предприемач Седжуик, Андерсън остави едномесечната си дъщеря Уайла…»

 

Итън грабна лаптопа и излезе.
— Прочети този некролог — посочи той на Аманда написаното.
Както го четеше, кръвта се отдръпна от лицето й.
— Прилича ми на самоубийство. Смяташ ли, че е заради писмото, което й е оставил? Бебето й е било само на месец. О, Итън!
Той написа «Уайла Андерсен». Стомахът му се преобърна. Уайла Андерсън живееше зад ъгъла, на Бродуей, между Седемдесет и четвърта и Седемдесет и пета улица.
— Може би е съвпадение — предположи Итън. — А може би цял живот е чакала някаква промяна. Представи си, че откакто се помни, е слушала как майка й се е самоубила заради работодателя си, който е неин баща, а не се е оженил за майка й, не е признал детето им. Навярно Уайла е очаквала да бъде спомената в завещанието или се е надявала тази къща да стане нейна, точно както Кевин.
— Каква ужасна история! — каза Аманда. — Отвращавам се! Защо баща ми е бил толкова жесток към хората, с които е бил близък? Как не го е било срам!
Итън я прегърна през раменете.
— Не се отчайвай! Виж колко много научихме. Утре ще пообиколим там, където живее Уайла, ще поразпитаме, а междувременно ще оставим Томи при Лети или при Джени.
Тя пое дълбоко дъх и поклати глава.
— Не можем да чакаме, Итън. Тръгвай веднага, преди да се е стъмнило съвсем. На мен нищо няма да ми се случи. Прозорците и вратите са заключени. Ще държа мобилния телефон под ръка. При най-малкия подозрителен шум ще се обадя на 911.
— Не, няма де те оставя сама тук.
— Тръгвай, Итън. Ще ме спасиш, като ме оставиш.
Той я погледна в очите. Беше сериозна и твърда.
— Ако нещо ти се случи, Аманда…
— Имам телефон — прекъсна го тя. — Имам и твоята бейзболна бухалка. Имам двойни заключалки. Никой няма да се промъкне тук.
— Никога не бих си простил, ако се случи нещо с теб.
— Итън, тя живее на две крачки. Набързо ще поразпиташ и ще поогледаш, и след не повече от час ще се върнеш.
— Изпрати ме. Искам да видя как заключваш.
Тя го хвана за ръката.
— Да вървим.
Пред вратата я погледна, после я прегърна нежно и я целуна. Погледна я още веднъж и излезе в спускащия се мрак.

 

* * *

 

Беше необичайно топло за декември и Итън посегна да разкопчае дебелото си кожено яке.
— Ципът заяжда — промърмори той и най-накрая успя да го дръпне. Тъкмо събличаше якето, когато някой го блъсна и го сграбчи отзад, като че ли го беше дебнал между паркираните коли. Почувства удар по главата, притъмня му и се свлече на земята.
— Вземи парите ми — едва успя да изпелтечи, плюейки кръв. — В портфейла ми има много. Само ме остави.
— Никъде няма да ходиш, тъпо копеле — чу глас, който познаваше много добре.
Нещо тежко се стовари върху главата му. От челото му рукна кръв, замрежи погледа му и се смеси с онази, която бликаше от устата му.
Опита се да проговори, но не успя. «Стани! — насилваше се той, докато съзнанието му постепенно се замъгляваше. — Стани…»
Едва държеше очите си отворени. Виждаше само онова, непосредствено пред очите си, а то беше локва кръв.
Почувства изведнъж, че го влачат грубо, и после загуби съзнание.

 

Двадесет и седма глава

 

Щом заключи и се извърна, Аманда усети разликата. Колко беше необичайно да бъде сама в къщата без Итън! Изведнъж й се стори твърде голяма, твърде притихнала.
Върна се в гостната и застана до прозореца, загледана навън. Искаше само едно: Итън да се върне.
Извърна поглед към портрета на своя баща — женкар и използвач, когото така много бе искала да обича. Щеше да го подари на Клара. Нямаше място в дома на Аманда. След като Клара беше решила да обича мъж, който освен че й беше разбил сърцето, друго не бе направил, нека така да бъде. А той беше разбил не само нейното сърце, а и на всички свои близки. Ако щеше да й помогне да живее, тогава имаше смисъл.
— Исках да те обичам — заговори на образа на баща си. — Цял живот копнеех и ти да ме обичаш. Но разбрах, че това е било невъзможно. Не бих могла да спечеля сърцето ти. Поне направих всичко по силите си.
Почувства се много потисната и отиде в кухнята да кипне вода за чай. Остави мобилния телефон на плота, след като провери дали е зареден и дали работи. Сложи чайника с вода на печката и реши да направи кейк, за да мине времето по-бързо.
Потърси миксер. Веднага го намери, както и най-различни продукти за сладкиши. Подреди всичко на плота и в това време чайникът запищя. Веднага изключи котлона, изплашена да не се е събудил Томи.
Втурна се по стълбите, влезе в спалнята и надникна в креватчето.
Томи не беше там.
За миг си помисли, че се е прехвърлил през пречките, както беше чувала, че правят бебетата. Но Томи никога не се беше опитвал да се катери.
«О, Господи! О, Господи! О, Господи!»
— Томи — изкрещя. Изтича в коридора, после до стълбището, да не би някак си бебето да се е измъкнало и претърколило. Но никъде не се виждаше.
Къщата беше тиха, много тиха.
Аманда попипа задния си джоб, за да извади телефона. По дяволите! Беше го оставила на кухненския плот. Спусна се към телефона на нощната й масичка. Нямаше сигнал.
Слезе на бегом в кухнята. Апаратът й не беше там.
Сърцето й биеше до пръсване, когато влетя в гостната. Може би го беше оставила на пианото, когато гледаше портрета. Натисна ключа за осветлението, но като че ли крушките изгоряха.
— Това ли търсиш? — попита в тъмнината един познат глас.
Пол?
Лампата до прозореца светна. Той седеше на фотьойла до нея, а Томи спеше в ръцете му. На малка масичка до Пол имаше чаша с питие, както изглежда, уиски, и пистолет.
— Пол! — прошепна тя и краката й се разтрепериха. — Изненада ме. — «Дръж се спокойно — каза си. — Дръж се естествено.» — Как влезе?
— Откраднах ключовете от чантата ти, докато правех кафе, след като се върнахме от болницата. Не си ли забелязала, че липсват тези за към двора? Освен това съм предприемач и знам как да влизам през заключени врати и прозорци.
«Не!» — мислено се наруга за недоглеждането. Никога не използваше тази врата. Но с Итън бяха влизали и излизали оттам. Как можа да допусне такава небрежност!
— Аманда, наистина ми е неприятно, че трябва да умреш — изрече той спокойно. — Много си хубава, за да се превърнеш в безжизнен труп. Но ако си жива, няма да взема попечителство над Томи.
Тя остана с отворена уста. «Той е луд — каза си. — Болен е. Подлъжи го, играй по свирката му, кажи му каквото иска да чуе.»
— Пол, за какво ти е попечителство? Ще го отгледаме заедно.
Той изсумтя.
— Заедно ли? С кого? Аз, ти и този кретен Итън ли?
— Итън! — повтори учудено Аманда. — Какво ни засяга той?
— Чукаш се с него. Ето какво ни засяга. Видях как се целувате пред вратата, курва такава!
— Глупости! — усмихна се тя насила. — Да, чукам се с него. И какво от това? Само го използвам, плащам му, за да потвърди пред адвокатите на баща ми, че съм изпълнила всички изисквания, за да наследя безусловно къщата.
— Какво искаш да кажеш? — попита Пол.
Аманда му обясни какви са условията в завещанието.
— Защо не си ми казала досега? — попита той. — Само спомена, че е нает от адвокатската кантора на баща ти, за да узакони завещанието.
— Точно така. Пол, той е винаги наоколо — слуша, дебне. Трябва да премервам всяка своя дума.
Той я загледа внимателно.
— Сигурно. Не ми дойде наум, че те наблюдава дали ще скачаш като маймуна през обръчи. Нещастник!
Аманда кимна.
— Щом веднъж се произнесе, че съм изпълнила всичко точно, повече нямам намерение да го виждам. Отвратителен ми е.
— И на мен.
— Помислил си, че го харесвам ли? — разсмя се тя. — Боже, Пол! Как ти хрумна, че след като бях лудо влюбена в теб, мога да си падна по този тип?
— Обичаш ли ме още?
— Много.
— Тогава се съблечи заради мен както едно време. Покажи ми колко ме обичаш.
Тя едва не повърна. «Мисли, Аманда, мисли.»
— Пол — престори се на засрамена, — не пред нашето дете. — Захили се глуповато. — Ще се разсъблека само за теб.
Той прехапа долната си устна.
— Сложи Томи в креватчето, после започни да се разсъбличаш още по стълбите. Първо си свали ризата.
— Зная — прошепна тя. — Спомням се какво ти харесва.
Приближи се с бавни стъпки до него, а сърцето й биеше така силно, че той сигурно чуваше ударите.
— Хайде, Томи — промълви, — мама ще те сложи да спиш в твоето креватче, за да си поиграем с татко.
Пол се подхили и впи похотливо очи в гърдите й. Тя се наведе да вземе детето и той хвана яката й и я привлече. Целуна я страстно.
Тя отвърна на целувката и се отдръпна внимателно.
— Нека да не събуждаме детето — прошепна. — Искам да се разсъблека и да се любя с теб без притеснения.
Той се захили.
— Добре, побързай.
Но преди тя да вземе Томи, Пол грубо я привлече отново и впи устни в нейните. Тя се накани да тръгне и тогава той обгърна тила й и пъхна езика си дълбоко в устата й, като същевременно сграбчи с другата ръка гърдите й.
— Никакво ходене в спалнята. Разсъбличай се веднага. Само го остави в кошарката. Веднага. И после ще те…
Аманда го прекъсна, като сложи пръст на устните му.
— Томи спи много леко. Нека да го сложа в креватчето му и да затворя вратата на спалнята, за да не се събуди. Не искам нищо да ме разсейва, докато ти се отдавам.
Той впи отново похотлив поглед в гърдите й.
— Добре, но побързай.
Тя взе Томи, прегърна го и изпита огромно облекчение, щом откъсна сина си от ръцете на този перверзен негодник, после се обърна бавно, молейки се да не я застреля. Изтича по стълбите, влезе в спалнята и заключи вратата.
— Манди, чакам — провикна се Пол, а от гласа му тя потрепери от отвращение.
— Идвам, скъпи — отвърна тя с пресекващ глас. — Само да сменя памперса на Томи.
Какво да направи? Дали да не отвори прозореца и да се разкрещи за помощ? Щеше ли Пол да разбие вратата, преди да дойдат полицаи? По всяка вероятност — да.
Трябваше да го обмисли.
Чу стъпки по стълбите.
«Не! Не! Господи, моля те, не!»
Дръжката на вратата се размърда.
— Аманда, вратата е заключена.
Той почука, после още веднъж — по-силно.
Томи се разплака. Аманда го взе на ръце.
— Аманда, отвори вратата.
— Пол, изплаших се от пистолета, който видях до теб. За какво ти е пистолет, скъпи?
— А с какво друго да пръсна главата ти?
— Защо искаш да ме убиеш?
— За да взема попечителство над детето — отвърна той. — След това ще взема къщата и ще я продам за милиони. Може би ще спечеля и някой друг милион, като продам Томи на богато семейство, което не може да има деца.
Аманда изпъшка и затвори очи. Пол блъскаше по вратата.
— Отвори, Аманда, или ще я разбия. И тогава наистина ще се ядосам.
— Пол, Итън ще се върне всеки момент. Да избягаме, преди да се е появил. Спомням си, че мечтаеше да отидеш в Мексико.
Той се разсмя.
— Повече никога няма да видиш Итън. Никога!
Тя се вцепени.
— Какво имаш предвид?
— Ще отиде зад решетките, обвинен в твоето убийство. Ще ти го обясня по-ясно. Този побъркан тип е загубил преди време семейството си, а сега е убил жената, която е трябвало да пази, след като съвсем е откачил. По пистолета има само негови отпечатъци. Смазах го от бой и после направих необходимото.
Аманда едва не запищя.
— Къде е Итън?
— Оставих го полужив зад кофите за боклук след ъгъла — обясни Пол. — Когато Итън се свести след няколко часа, ще изприпка тук, ще намери трупа ти, ще се обади в полицията и ченгетата ще открият, че по пистолета има само негови отпечатъци. Ще го арестуват. Замисълът е наистина блестящ.
Краката й се подкосиха. Смъкна се на пода.
— Пол, ами ако нещо се обърка? Ами ако арестуват теб вместо Итън? Никога няма да се съберем. Да избягаме — аз, ти и Томи. Ще отидем веднага на летището, преди Итън да дойде в съзнание и да повика полицаите.
— Ти за какъв ме вземаш — за слабоумен ли, курво? — извика той. — Психологически етюди ли разиграваш с мен? Аз не те искам и никога не съм те искал. Само в началото. Смятах те за страстна и нямах нищо против да те чукам. Но ти взе, че забременя. — Заблъска по вратата. — После прочетох във вестниците, че баща ти хвърлил топа и си наследила тази къща. Излъгах те, че те срещнах случайно, а ти се хвана на въдицата като тъпа кучка, каквато си всъщност. Както се хвана и за сърцераздирателните истории за баща ми, за работата. Ти наистина ли вярваше, че работя по строежите като общ работник? Занасяш ли ме?
Аманда отстъпваше все по-назад, без да има накъде да отиде.
Пол блъскаше вратата.
— Пусни ме да вляза, иначе ще я разбия и тогава наистина ще съжаляваш.
Томи плачеше и тя се опита да го успокои, но той пищеше все по-истерично.
— Накарай го да престане! — изкрещя Пол. — Не мога да го понасям.
«Щом възнамерява да продаде Томи, няма да го нарани — казваше се Аманда. — Така че престани за един момент да се тревожиш за него и помисли трезво. Мисли! Мисли! Мисли!»
— Ей сега ще направя тази врата на трески — монотонно повтаряше Пол. — И този път няма да те удуша насън с възглавница, скъпа. Ще те гръмна в главата. А гаджето ти го няма, за да те спаси.
Сърцето й биеше лудо. Сложи Томи в креватчето, а детето се хвана за пречките, изправи се и пищейки, протягаше ръчички към нея.
— Съжалявам, милото ми — прошепна Аманда. — Мама трябва да те спаси.
Огледа се обезумяла за някакъв предмет, с който да се защити.
Погледът й попадна на стола пред бюрото, който беше съвсем обикновен дървен стол с възглавничка. Махна възглавничката, сграбчи го с краката напред и застана пред креватчето на бебето. Вратите в старата къща, слава богу, бяха солидни, но така или иначе Пол щеше да влезе и тя все пак имаше в ръцете си нещо, с което да се защити. Щеше да се помъчи да го халоса по главата с краката на стола. Беше доста тежък, за да го развърти, но с друго не разполагаше.
Чу Пол как пъхти и после избухва в смях.
— Вече съм много сърдит, скъпа. Идвам.

 

Двадесет и осма глава

 

Главата на Итън пулсираше от болка, а от бученето в ушите се чувстваше още по-дезориентиран. «Къде съм, по дяволите?» — зачуди се той и направи опит да се изправи, но силна болка в гърдите и главата го повали отново.
Не, имаше и нещо друго, което го приковаваше към земята. Не успя да отвори и двете си очи. Едното беше подпухнало и слепнало от съсирена кръв, но с другото виждаше. Едната страна на тялото му беше затисната от голяма метална кофа за боклук. Размърда се, доколкото можа, за да я изтърколи от себе си, но беше пълна и тежка. Стегна се и с всички сили я блъсна. Кофата се разклати и се изхлузи до него.
Надигна се отново, но не успя да се изправи. «Стани, човече! Трябва да станеш. Ставай!» Гърчейки се от болка, седна и бръкна в джоба за мобилния си телефон. Не го напипа.
Аманда!
Окото му не се отваряше и едва сега осъзна, че целият е в засъхнала кръв. Якето му също сигурно беше окървавено, но в тъмното не се виждаше. Изведнъж Итън си спомни удара по главата и едва не се просна по очи отново, но се подпря на кофата за боклук и в случая, добре че беше пълна и остана неподвижна.
«Изправих се. Дотук добре.» Сгърчваше се от болка в ребрата при всяко движение. Къде се намираше? Огледа се, за да се ориентира. Беше до съседната на Аманда къща, в заграждението за боклука. Трябваше да извърви само няколко метра. «Върви, върви, върви! — говореше си той. — Не обръщай внимание на болката!»
По дяволите, кой го удари? Отначало не се досети, но после си спомни гласа: Пол Суинуд.
Целият пламна от ужас и гняв и се затътри към къщата с неподозирана бързина. На улицата нямаше жива душа. Спря пред входната врата и чу силни удари. Като че ли някой блъскаше врата.
Аманда!
От вътрешната страна тя заключи с предпазните резета и нямаше начин да влезе оттук. Заобиколи откъм задния вход, отключи и се вмъкна тихо като котка. Чу писъците на Томи и виковете на Аманда: «Престани! Моля те!», а Пол се кикотеше и блъскаше.
— Още един удар и тази врата ще стане на трески, сладурче — каза Пол. В гласа му прозвуча смъртна заплаха. Итън разпозна тона от скорошната си среща със смъртта.
Заизкачва стълбите колкото можеше по-бързо и пътьом взе бейзболната бухалка от гостната. Щеше да му бъде по-полезна от нож. «Хайде, Блек, ето ти план. Отвлечи вниманието му. Накарай го да хукне след теб. Така ще прикриеш Аманда, за да избяга с Томи. А след това всичко ще зависи от оръжието, което има той. Ако е нож, имаш шанс. Ако е пистолет, мъртъв си.»

 

* * *

 

Вратата на спалнята се отвори с трясък и Аманда изкрещя неистово. Хвърли се към него и го уцели право в лицето с единия крак на стола. Той политна назад с рев. Итън влетя в стаята с готова за удар бухалка.
Пол се гърчеше на земята, притиснал с ръка окото си. Погледна към Итън с убийствено изражение.
— Вземи Томи и бягай! — извика Итън. — Бързо!
Беше на крачка от Пол с вдигната бухалка. Аманда грабна детето и побягна, но Пол хвана крака й и се вкопчи в него. Тя притисна Томи до себе си, като се молеше да не падне.
Итън удари Пол с бухалката.
— Пусни я, негоднико!
Пол пищеше и ругаеше, ръцете му отмаляха и Аманда успя да се отскубне. Изтича по стълбите и с треперещи ръце едва успя да отключи. Излезе навън и задъхвайки се, затича до съседната къща. Заблъска по вратата, като викаше да се обадят в полицията. Но в къщата нямаше никого.
Зърна няколко силуета по прозорците на другите къщи.
— Помощ! — закрещя.
Свлече се на колене, прегърнала здраво бебето си. Студеният въздух като че ли успокои Томи и той престана да плаче.
Най-накрая от ъгъла се появи жена, която говореше по мобилния си телефон. Аманда скочи на крака и се спусна към нея.
— Моля ви, обадете се в полицията. Кажете, че в къщата на Западна седемдесет и четвърта и Сентрал Парк нахлу нападател с пистолет. Нападателят е рус. Моля ви, веднага!
Жената се изплаши до смърт. Прекрати разговора си, набра 911 и повтори думите на Аманда.
Тя се върна пред къщата и се прикри зад една паркирана кола. Събра се тълпа и един мъж я попита обадила ли се е в полицията. Тя кимна и той я наметна с палтото си. Една жена пък й подаде пуловера си да увие Томи. Аманда измънка «благодаря» и загърна детето.
Напрягаше се да чуе какво става вътре. Долитаха звуци от счупени стъкла, крясъци, удари.
Най-после полицейските сирени заглушиха всеки друг звук.
«Боже, дано Итън не пострада!» — молеше се тя.
Две патрулни коли заковаха през входа и докато полицаите отиваха към входната врата, се чуха два изстрела и след миг още един. Те извадиха оръжието си и се втурнаха.
Аманда стоеше вцепенена, заобиколена от хората.
Дойде линейка и парамедиците внесоха вътре носилка. След няколко минути излязоха с труп, покрит с платно.
«Кой е? — питаше се тя обезумяла. — Кой е?» Не можа да го понесе. Краката й се подкосиха и тя се свлече на земята, пазейки инстинктивно Томи.
— Аманда.
Щом чу гласа му, трепна и се изправи. Итън стоеше на верандата целият в кръв и рани, но беше жив.

 

* * *

 

След като прекараха три часа в полицейския участък, Аманда и Итън бяха освободени. Казаха им поне една седмица да не живеят в къщата, тъй като беше място на престъплението.
— Кракът ми повече няма да стъпи там — заяви Аманда.
Той се съгласи:
— Имаш право.
Джордж Харис, който беше призован да потвърди самоличността на Итън и да обясни подробностите в завещанието, които бяха дали на Пол мотив за престъплението, помоли случаят да не се разгласява.
— Случаят е истинска главоблъсканица. Нито една дума от завещанието на Уилям не предвижда напускане на къщата с полицейска заповед.
— А не може ли тя да довърши своите трийсет дни, след като криминалистите си свършат работата? — предложи детективът.
— Остатъкът от тези дни не ме интересува — каза Аманда. — Повече няма да вляза в тази къща.
— Но, Аманда — заувещава я адвокатът, — ако не стигнем до решение, страхувам се, че ще бъдеш лишена от наследство.
— За мен няма проблем.
— Аманда, съзнаваш ли от какво се отказваш? — попита Харис.
— Да, от лоши спомени.
— Давам ти няколко дни да размислиш, Аманда — продължи той. — След като полицаите освободят къщата и ти ще можеш да се върнеш, ще говорим пак. Още веднъж много съжалявам за тази трагедия. Не това е предвиждал баща ти за теб.
— Не — съгласи се Аманда, — сигурна съм, че не е.
«Но мисля, че се досещам какво е искал — хрумна й изведнъж. — Да ме събере с Итън.»
Погледна към него. Седеше на твърд стол, сгърчен от болка. Прегледаха го и потвърдиха, че общото му състояние позволява да бъде разпитан, но очевидно беше наранен зле. Веднага щяха да отидат в най-близката болница.
По-далеч от това не можеше да предвижда.

 

* * *

 

Настаниха се в хотел в центъра на града — далеч от къщата, далеч от Сентрал Парк, от Ист Ривър, където Итън беше срещнал Уилям Седжуик, и далеч от всяко място, което им навяваше спомени.
Стаята беше малка и уютна, с грамадно легло, много възглавници и меки завивки. Имаше още детско креватче и кафе машина.
Но точно в момента се нуждаеха от сън, от сън в прегръдките си.
Това и направиха — прегърнаха се и заспаха.

 

Двадесет и девета глава

 

— Да разбирам ли, че къщата се връща в общото имущество на Уилям? — попита майката на Оливия.
— Мамо! — изсъска Оливия и страните й пламнаха.
— Как си позволяваш!
— Не говори на майка си с такъв тон! — сряза я майката на Айви. — Въпросът е логичен.
— Майко! — възмути се Айви, зачервена от неудобство.
Аманда поклати глава и се усмихна на сестрите си. Те също й се усмихнаха. Аманда, сестрите й и техните майки се бяха събрали в заседателната зала, където се срещнаха преди няколко седмици. Този път, за да чуят, че Аманда е загубила правата си върху наследството. Беше минала седмица от онази кошмарна нощ, когато Пол беше убит от куршум, изстрелян от него и рикоширал право в сърцето му.
— Аманда — обърна се към нея Оливия, — убедена ли си, че трябва така да постъпиш? Преживя толкова много.
— Можем да отложим срещата със седмица-две — присъедини се Айви. — Вече няма причини да се отказваш. Ти и това мило малко момченце заслужавате една хубава почивка.
— Не ставай глупава — обади се майката на Айви.
— Разбира се, че сега ще се проведе срещата. Трябва да разберем какво ще се случи с къщата, след като Аманда не влиза в сметката.
— Мамо — предупреди я Айви, — моля те.
— Не се притеснявай — успокои я Аманда. — И аз искам да приключа, за да продължа живота си на чисто.
Влезе Джордж Харис.
— Добро утро, дами. Минавам направо на въпроса. — Отвори куфарчето си и извади няколко листа. — Това е допълнение към завещанието на Уилям Седжуик, което влиза в сила при неизпълнение на вече известните условия.
Дейна и Кендис застинаха в очакване. Аманда не ги беше виждала толкова възбудени. Айви и Оливия се срамуваха от поведението на своите майки.
Джордж Харис се изкашля.

 

«В случай, че Аманда се отклони от изпълнение на изискванията повече от посоченото в завещанието, искам да се приложи следващото допълнение. Ако Аманда загуби правото си на наследство, завещавам къщата безусловно на Итън Блек. Ако някой оспори последната ми воля, наследството му ще бъде анулирано и иззето.»

 

Дейна и Кендис останаха като гръмнати. Така се смаяха, че загубиха дар слово. Оливия и Айви се разсмяха.
— Бих казала, че татко добре го е измислил — намигна Оливия на Аманда.
Айви добави:
— Като че ли е предчувствал, че може да се появи някой побъркан от алчност. И ако Аманда загуби по някакви причини, къщата пак ще отиде при нея чрез човека, който сам е избрал за нея. От онова, което чух за Итън, не се съмнявам, че веднага ще ти я прехвърли.
Аманда въздъхна дълбоко. Нямаше намерение да споделя със сестрите си, че не иска къщата и че кракът й повече няма да стъпи там. На тях им предстоеше подобно изпитание и не желаеше да помрачава очакванията им. Никой от обкръжението на баща й не се опита да я премахне; човек от нейното минало посегна на живота й.
Но както и да е, вилата в Мейн беше скромна, както и къщата в Ню Джърси. Наследяването им нямаше да предизвика психоза. Нито една от двете не струваше много. Вероятно баща им беше предвидил нещо друго за Оливия и Айви.
— Но това е ужасно — възвърна способността си да говори майката на Оливия. — И какво се получи? Семейството се лишава от къща за милиони за сметка на един непознат! Джордж, как да оспоря завещанието?
— Според приложението, ако някоя от наследничките или член от семейството й заведе дело за оспорване на завещанието, наследството на съответното лице се анулира автоматично.
— Този негод… — изруга майката на Айви, но навреме се усети и млъкна.
— Довиждане, дами — сбогува се адвокатът.
— Господин Харис, кажете ми — попита Аманда — какъв беше смисълът на правилата? Какво щеше да се случи, ако например бях влязла в бялата стая?
Той вдигна рамене.
— Предполагам, че никога няма да разберем. Няма никакви указания в документите на баща ти.
— Значи са били произволно избрани — продължи да разсъждава тя. — Нищо не разбирам. Защо беше необходимо да подложи Итън на подобно изпитание… — Млъкна и се облегна. Най-накрая прозря намерението му. Баща й я беше манипулирал. Беше манипулирал и Итън. Беше манипулирал буквално и двамата. По някакви свои съображения беше пожелал да ги събере.
«Избрал си ми подходящия мъж, татко. За съжаление резултатите няма да са онези, на които си се надявал, но изборът ти е превъзходен. Влюбих се безумно, дълбоко и истински. Как го постигна, след като изобщо не ме познаваш?»
Итън си заминаваше днес. Съгласи се да си тръгне след днешната среща. Пък и преди няколко дни не беше в състояние да шофира толкова дълго. Но днес щеше да се качи на колата си и да замине далеч от нея, от Томи, от спомените си.
Адвокатът се усмихна на Аманда. Очевидно и той мислеше същото — че баща й е влязъл в ролята на сватовник. Кимна за довиждане на дамите и излезе.
— Е, значи ръцете са ни вързани — обърна се майката на Айви към майката на Оливия.
— Освен ако не решиш да ме лишиш от онова, което ми е оставил баща ми — каза й Айви. — Нали не искаш да бъда изключена от завещанието?
— Разбира се, не, скъпа! — възкликна майка й. — Ще видим какво ще получиш на сватбата си, мила.
Айви се усмихна и намигна тайничко на Аманда.
— Аз тръгвам. Имам среща с Деклан. Ще си избираме брачни халки.
— Всичко хубаво — прегърна я Аманда.
И Оливия прегърна Айви, като се извини, че също има работа.
— За мен е истински кошмар, когато имам среща с издателя и главния редактор. Нещо се мъти в редакцията и изобщо не ми се ходи там.
Майка й се подсмихна.
— Дамските списания са убийствени. Нямам представа как се оправяте с куп капризни и заядливи жени.
Трите сестри се разсмяха.
— Какво толкова смешно казах? — попита Кендис Хърн.
Аманда, Оливия и Айви се спогледаха и отново избухнаха в смях.
— Да пием кафе в кафенето на партера — предложи Оливия. — Списанието може да почака.
Айви прехапа устна.
— Добре, но набързо. Все пак Деклан ще трябва да ме чака цял живот, нали?
— Мъжете не обичат да бъдат принуждавани да чакат, Айви Седжуик! — заплаши я майка й, докато си слагаше червило на устните.
Айви се засмя и трите сестри Седжуик завъртяха глави снизходително, и се облякоха. Айви и Оливия се сбогуваха с намръщените си майки с по една целувка. Аманда остана изненадана както никога през живота си, когато сестрите й застанаха от двете й страни, хващайки я под ръка.
— Готови ли сме? — попита тя.
— Готови сме — отвърнаха й в един глас.

 

* * *

 

Когато Аманда се върна в хотела, Итън още спеше. Гръдният му кош беше бинтован и щеше да остане така поне още седмица. По главата си имаше шевове. Раната от удара вече заздравяваше.
Спаси нейния живот и живота на сина й. И без значение какво щеше да стане, даже да си тръгнеше начаса, щеше да му бъде благодарна цял живот.
Аманда се надяваше да се събуди при нейното връщане. Искаше да му съобщи новината за наследството му, след това да уредят изпращането на портрета на Клара и после да отиде в Куинс да прибере Томи, който беше при Лети. Радваше се, че ще види стария си квартал. Нямаше намерение да се връща там, пък и още не знаеше къде ще отиде, но беше сигурна, че ще се оправи. Ще си намери работа, дори ако е необходимо да обиколи хотелите в целия град. Или пък ще постъпи в училището за медицински сестри, като изтегли заем, който после щеше да изплаща цял живот.
Оказа се, че Уайла Андерсън учи точно в същото училище. Аманда й се обади, представи й се и я покани да се срещнат. Уайла веднага се съгласи. Както стана ясно, майка й претендирала, че имала любовни отношения с всички — от президента до Брат Пит. Понеже никой не се съмнявал, че е спала с Уилям Седжуик, известен женкар, той бил принуден да докаже по съдебен ред, че е имал връзка с нея, след като си е направил вазектомия. Приложен бил и тест за бащинство, който напълно снел от него отговорността. Била отгледана в семейството на своята леля след смъртта на майка си. Израсла с убеждението, че майка й е била влюбена, когато умряла, и това й давало утеха. Аманда й даде писъмцето на Уилям, което Итън намери в бялата стая, и Уайла се просълзи. Очевидно никой не е повярвал на Карън, че е била прелъстена от Уилям.
И тогава Аманда осъзна, че вероятно баща й се е чувствал ужасно виновен за самоубийството на Карън, поради което следващата жена, прелъстена на бялото ложе, била удостоена с предложение за брак.
Аманда се връщаше от срещата с Уайла с олекнало сърце. Беше се страхувала да чуе още една история за разбити сърца и надежди, но Уайла беше намерила баланс за себе си в любовта на своята майка към Уилям. В замяна Аманда затвори тази страница от своя живот с щастлив край.
Повече нямаше да се рови в живота на баща си, повече нямаше да се пита защо не я е обичал. Прие, че е бил такъв, какъвто е бил, и че сам е плащал скъпо за особеностите на характера си.
Трябваше да отгледа сина си. Един ден щеше да му каже, че баща му е умрял, когато е бил бебе, че не са били женени, но че го е обичала много.
Итън се протегна и отвори очи, своите хубави черни очи.
— Как мина срещата?
— След като не спазих условията в завещанието, познай кой наследява къщата?
— Твоите сестри.
Тя поклати глава.
— Ти.
— Моля?! — подскочи той. — Аз ли?
— Това положение не може да бъде оспорвано. В противен случай моите сестри ще бъдат лишени от тяхното наследство.
— И какво да правя с каменна къща в Ню Йорк? — почуди се той. — Какво си е въобразявал Уилям? Аз просто ще ти я припиша. Можеш да я продадеш. Ще бъдеш осигурена за цял живот.
— Аз вече съм осигурена — възрази тя. — Винаги ще си намеря работа и място за живеене. Не искам тази къща. Много добре ти е известно.
— Ами аз какво да правя с нея? Не искам да се покажа като неблагодарник, но нямам нужда от къща и пари. Имам предостатъчно.
— Досещам се как би могъл да постъпиш — усмихна се тя.
Слушаше я внимателно, без да я прекъсва. Когато свърши да говори, разтвори ръце и тя го прегърна нежно, за да не го заболи.

 

* * *

 

Итън подписа в кантората на Харис документите, с които даряваше къщата на Детския консултативен център в Ню Йорк. Организацията се грижеше на доброволни начала за деца и тийнейджъри. Имаше седалище в центъра на града, а сега щеше да разполага с още едно в по-отдалечен квартал.
Итън беше застанал насред салона в къщата, почти неузнаваем без портрета на патриарха и неговите дъщери, който сега висеше на стената в дневната на Клара Мот. Сякаш къщата се беше отърсила от миналото и очакваше бъдещето.
— Разбрах защо ме доведе тук, Уилям — произнесе Итън в празната стая. — Не само за да ме срещнеш с Аманда или да ме накараш да се изправя пред миналото си, след като три години го осмислях. Сигурно си прозрял нещо у мен, както и у Аманда, и си разбрал, че сме родени един за друг. Въпреки че не си бил близък с дъщеря си, си я познавал много добре. Не зная как си го постигнал, но е факт. Защото я обичам с цялото си сърце. Обичам и Томи. Обичам го като свое дете. И ако Аманда пожелае, ще я отведа там, където има само земя, небе, водна шир и гори, където ще е щастлива с мен цял живот.
Обърна се… и видя Аманда, прегърнала Томи.
— И ти ще бъдеш щастлив с мен — отвърна тя с усмивка, но с насълзени очи. — И аз те обичам.
— Ела с мен, Аманда. Ще живеем в горска хижа, докато построим къщата на мечтите ни малко по-близо до цивилизацията. Ела с мен, иначе няма да мога да тръгна.
— Нямам нищо против известно време да живея далеч от градския шум — усмихна се Аманда. — Ще се порадвам на водата, въздуха и гората. Освен това съм в настроение за едно дълго, много дълго пътуване.
Той я целуна.
— Какво ще кажеш, Томи? — попита и го взе на ръце. Притисна го до гърдите си и целуна главичката му. — Предчувствам, че Мейн ще ти хареса. Ще те науча да ловиш риба.
Аманда се усмихна през сълзи:
— Да вървим, иначе ще се разплача.
Излязоха от къщата и тръгнаха по Седемдесет и четвърта улица, Итън носеше Томи. Аманда го хвана под ръка и цялото семейство пое към своя дом.