Завист от Сандра Браун - Книги Онлайн от Napred.BG

Имаше едно нюйоркско момиче, което държеше на безупречния ред. Бижутата й бяха прибрани в кутия, а дантелите — отделени в специално чекмедже. На разходка излизаше в спортен костюм; тръгнеше ли на театър, не пропускаше да вземе съответната шапка. Следобед, докато се приготвяше да гостува на приятелка, с която държеше да се види, отлично знаеше в колко часа ще я завари сама, за да подхване разговор, както единствено тя умее, и да изтръгне желаните сведения от нея. После се отправяше към дома на друга приятелка, с която нямаше абсолютно никакво желание да се среща, и подбираше момента, когато домакинята отсъстваше. Никой не беше виждал момичето на улицата без шапка, нито в смесена компания или без ръкавици. Така че всяко невинно врабче, разперило крилца през първите пролетни дни на 1900-та, не би повярвало на очите си, ако мернеше дамата на място, на което нямаше абсолютно никаква работа.
Беше началото на март и макар довчера все още да имаше сняг, вечерта обещаваше топлият сезон скоро да настъпи. Сивото птиченце кацна на корниза в италиански стил на известна матрона от Пето Авеню и сърчицето му затрепка под белите пера на гърдите. Същата тази дама — наскоро омъжила се за наследника на едно от най-известните нюйоркски семейства — разкопчаваше корсета си в компанията на мъж, който изобщо не приличаше на съпруга й. Бузите й бяха поруменели от изпитото на вечеря шампанско, а понеже не беше свикнала да сваля дрехите си без помощта на прислужница, неудържимо се кискаше и искрено се забавляваше. Най-сетне партньорът й пристъпи към нея и започна бавно да развързва връзките.
Птичето вече беше отлетяло, понесло се с порива на вечерния вятър, високо над улицата. Извиси се над ярко осветените входове пред домовете на милионерите, над главите на кочияшите им, както обикновено търпеливо застанали до тротоара. Когато отново спусна крачета, се озова на оградата от ковано желязо пред един от новите елегантни блокове с апартаменти, предвидени за богатите. Светлината от улицата се отразяваше в прозорците, а фигурите вътре ясно се очертаваха.
Момичето бе от известно и достойно семейство, което живееше на чудесно място, и името й се свързваше с известен годеж. Жилищната сграда бе доста по на север, на малкия остров Манхатън, отколкото домът й, а мъжът, който я бе откъснал от семейното огнище, по нищо не приличаше на онзи, чийто годежен пръстен бе носила преди време. Само че черните като мъниста очи на врабчето вече се стрелкаха настрани и преди да види още нещо, птичката отлетя нанякъде.
Понесе се на югоизток, кръглата му пухкава глава се извиваше към картините, които очертаваха прозорците на мили хора. Видя наследница, чието новопридобито богатство не я възпираше да сваля чорапите си в компанията на напълно непознат на висшето общество мъж. Зърна и любимеца на нюйоркските богаташи, съвсем наскоро изненадал всички, като сложи край на ергенския живот. Сега той се взираше в отражението на града в река Хъдсън. Ето я и съпругата му, чийто пролетен гардероб все още не беше пристигнал от Париж, все още облечена в плътно кадифе за зимата, без партньор за танците в прекрасната зала.
Никой не можеше да обвини птичката, задето най-сетне кацна на прозореца на старомодния дом на достолепно семейство, което все още държеше на приличието. Нямаше обаче доказателство, че обитателите на «Грамърси Парк» 17 водят улегнал и спокоен живот. Всъщност тъкмо тази вечер Даяна Холанд вероятно беше единственото момиче от своята класа, което се намираше точно където трябва. Седеше в стаята си сама, лъскавите й немирни къдрици се бяха разстлали по раменете. Розовите й бузи бяха грижливо измити и тя се взираше в огледалото на богато резбованата тоалетка, пред която често се бе приготвяла за весели соарета.
Тази вечер в изражението й нямаше нищо весело. Обикновено искрящите й дълбоки кафяви очи вече бяха пресъхнали след горчивите сълзи, малката й кръгла уста бе изкривена от отчаяние. Госпожицата примигна към отражението си, но така и не успя да се насили да одобри образа си. Вече не одобряваше момичето, което я наблюдаваше, и знаеше, че макар да я бяха сполетели не една и две трагедии през краткия й живот, никога досега нещастието не я бе притискало с такава сила. Разкъсваше я болка заради онова, което беше сторила, и колкото по-дълго седеше сама, толкова по-силна ставаше болката. Накрая отпусна рамене и вдигна острата си брадичка. Мигна отново и по лицето й се изписа решителност. Погледът й, впит в огледалото, не трепваше, докато посягаше към позлатената ножица. Стисна дръжката и повече не се колеба. Вдигна ножицата и започна да реже. Косата й беше толкова буйна и гъста, че й трябваха няколко минути, за да я отреже цялата. Едва след като приключи, когато лъскавите кестеняви къдрици се търкаляха в краката й, отмести стола назад и се отдръпна от огледалото. Бяха останали тъмнокестеняви корени, щръкнали над ушите и по тила.
По-късно, когато бледите пръсти на зората докоснаха хоризонта, нашето врабче, настанило се на стрехата на семейство Холанд, зърна как най-младата обитателка на дома излезе. Беше се загърнала в старото си палто, за да се предпази от студа, а шапката й беше нахлупена ниско над ушите. Беше твърде късно или пък прекалено рано, нямаше минувачи, които да забележат как решително крачи, ала черните очи на врабчето я последваха, когато се отдалечи в новия ден.

— Прелестно момиче като вас, истинско олицетворение на очарованието, не бива да се крие в нощ, в която всички искат да се насладят на прекрасна фигура и очи, искрящи като брилянти, тъй като в тази нощ вие сте най-бляскавата звезда.
Даяна Холанд вдигна невинно поглед от канапето с извита облегалка в библиотеката и срещна очите на приятеля си, облегнал се на лъскавата махагонова врата, докато редеше двойно повече думи от необходимото. Казваше се Дейвис Барнард и макар да списваше клюкарската си колонка под псевдоним, бе единственият известен журналист, когото Даяна познаваше.
Тя погледна наляво, за да се увери, че клепките на придружителката й, леля Едит, са се спуснали ниско над скулите. Чертите на лелята разкриваха на племенницата как ще изглежда след време — малката кръгла уста, финият нос и тъмните очи, съвършено разположени под високо обло чело, бяха почти същите като нейните, макар да се бяха поизострили с възрастта. Едит въздъхна сънено и доволно и Даяна едва тогава насочи вниманието си към Барнард. Над раменете му, подчертани от черния фрак, проблясваха светлини, носеха се гласовете и музиката от бала на Бушар.
— Ласкаете ме — рече момичето, стана и многозначително намигна. Напоследък се държеше определено кокетно.
Дългата черна шифонена пола на роклята се провлече зад нея, когато приближи входа, и ветрилото затрепка скромно, за да скрие лицето й. Винаги правеше така, когато Барнард я придружаваше, защото двамата подробно обсъждаха всички и бе най-разумно да прикрие движението на устните си от онези, които умееха да четат по тях. Косата й беше прибрана на кок, а отстрани на челото, към ушите се спускаха къдрици. Черен кожен колан подчертаваше тънката й талия, а по средата на кръглото деколте се открояваше цвете от кремава дантела. Роклята й беше нова и бе платила за нея със собствени средства. Обърна се назад само веднъж, за да се убеди, че никой не е забелязал как се измъква от придружителката си, и тръгна по кремавия мрамор на мецанина.
— Наистина пищна — отбеляза Барнард, докато пресичаха лъскавия паркет в музикалната зала на Лиланд Бушар. Залата имаше изключителна акустика, макар рядко да я използваха по предназначение. Музикалните зали бяха за онези, които организираха музикални вечери, а Лиланд Бушар, построил къщата си още двайсетгодишен с парите, спечелени от инвестиции, бе известен като неспокоен дух. Стените бяха покрити със стенописи, а гигантската палма кенция, украсена с лампички, стигаше чак до високия седем и половина метра таван.
Тя огледа правоъгълната зала с високия сводест таван и срещна погледа на Айзак Филипс Бък, който бързо се извърна, сякаш я беше наблюдавал. Изглеждаше много едър и внушителен във всяко отношение, а нежната мекота на лицето не позволяваше на околните да определят възрастта му. Лакеят на Пенелопи Хейс — Даяна бе напълно сигурна, но нямаше никаква представа защо се интересува от нея. После погледът й попадна на старата приятелка на сестра й, Агнес Джоунс, облегнала се на ръката на изключително добре поддържан господин. Опитваше се да се кокори приятелски, все едно й беше трудно да си наложи да хареса разни неприятни хора, черта, която Барнард бе заклеймил като крайно нежелателна за светска дама и видна клюкарка.
— Всички са тук — продължи журналистът, докато наблюдаваха как Теди Кътинг пресича стаята с Джема Нюболд, червеникавите й къдрици бяха украсени с диамантена тиара.
За нея всички говореха, че била избраницата на госпожа Кътинг за съпруга на единствения й син. Преди време в обществото мислеха, че Теди ще се ожени за Елизабет Холанд, но беше отдавна, преди тя да се сгоди за най-добрия му приятел, а после тайно да се омъжи за голямата си любов. И тя, като майка си, остана вдовица и тази вечер двете дами си бяха у дома. Тъкмо затова сестра й присъстваше на почти всички светски събития, макар това да не бе причината Бък да я следи.
— Няма човек, който да не обича Лиланд — подчерта Даяна и си наложи да не мисли как я опипваха свинските очички на Бък.
— Как да не го обичаш! — Барнард спря да си вземе чаша шампанско от келнер с поднос. — Държа да призная обаче, че получавам адско главоболие, когато остана прекалено дълго в компанията му. Говори твърде бързо и се възторгва от абсолютно всичко. Аз пък не се впечатлявам от нищичко между часа на събуждането си и пет следобед.
Даяна се усмихна на тези думи, понеже помнеше какво означава пет часа за приятеля й; освен това бе сигурна, че пие кафе с уиски и по-рано от пет следобед.
— С каква безвкусна рокля се е наконтила Елинор Уетмор — отбеляза Даяна и се загледа в дамите с гримирани лица, облечени в шити по поръчка рокли.
Барнард спря и също я огледа.
— Предполагам, че сериозно се е заела да си търси съпруг, след като по-малката й сестра се сгоди за Реджиналд Нюболд. Сигурно много я боли, че е на двайсет и шест, все още мома, а на сватбата можеше да бъде почетна матрона. Струва ми се, че се нуждае от цялото внимание на света.
— От това ще излезе страхотна статия.
Барнард допи шампанското и остави чашата върху великолепно резбованата дървена полица над камината, пренесена от внушителна къща във Флоренция, както Барнард сам бе съобщил в колонката си «Игривият Галант».
— Защо не я напишеш?
Небрежно подхвърленото предложение изпълни Даяна с нервно очакване и тя се усмихна зад ветрилото.
— Добре — отвърна след кратко мълчание, за да не издаде огромното си желание.
— Не се опитвайте да скриете усмивката си от мен, госпожице Холанд. — Барнард леко се извърна настрани, докато говореше, и даде знак на преминаващия наблизо келнер за следващо питие. — Надявам се, казвам го съвсем егоистично, денят, в който осъзнаеш, че си създадена за по-добри неща, да настъпи възможно по-късно.
Бяха застанали пред огромните прозорци с класически пропорции, с изглед на север, към улицата, и Даяна пусна за момент ръката на приятеля си, за да погледне към натрупалия сняг, който отразяваше светлината от прозорците. Зад тях гласът на Лиланд Бушар превъзнасяше скорошната покупка на карета без коне «Ексли», изложена в антрето на първия етаж. Още с влизането гостите можеха с нескрито любопитство да оглеждат лъскавото модерно возило. Домакинът им беше висок, с необикновено широко чело и пшениченоруса коса, която винаги оставаше впечатление за доста дълга.
— За час изминава трийсет и осем километра и половина без всякакво усилие — обясняваше на господин Гор.
— Инвеститор е в компания «Ексли Мотър» — отбеляза тихо Барнард, така че да го чуе единствено протежето му.
Даяна бе наясно, че внимателно трябва да слуша какво й говори, но насочи поглед към улицата. Дантеленото цвете на роклята й се повдигаше с всяка глътка въздух и тя усети как неясно чувство нахлува в гърдите й. Престана да забелязва множеството гости, всеки от които ревниво пазеше тайните си да не излязат на бял свят, и забрави за дребните измамни клюки, които забавляваха читателите. Допреди малко бе изкусна участничка в игра, завладяла присъстващите, но сега усети непреодолим импулс да се скрие и да потисне известния си предизвикателен смях.
Навън, на улицата, Хенри Скунмейкър тъкмо слизаше от каретата си и палеше цигара, спрял край металната ограда, която опасваше внушителната къща на Лиланд Бушар. Миналият сезон той успя да спечели чувствата на Даяна, ала скоро след това ги стъпка. Между тях се беше случило много, но докато Даяна го наблюдаваше, подпрял лакът върху китката си, застанал замислен, си напомни, че вече не изпитва абсолютно никакви чувства към него. Когато съпругата на Хенри, Пенелопи — от семейство Хейс, сдобили се с богатство сравнително скоро — застана до него, вперила пронизващите си сини очи право напред, девойката си напомни, че Хенри бе решил да се ожени за нея няколко седмици след като отне девствеността на по-малката Холанд.
— Как само ми се иска да разбера какво става в спалнята им — подсмихна се Барнард.
— Всички млади двойки в града завиждат на семейство Скунмейкър — отвърна механично Даяна, сякаш повтаряше научен наизуст урок.
Барнард взе две чаши шампанско от таблата на преминаващ наблизо келнер и подаде едната на Даяна. Тя затвори очи и отпи дълга глътка, която така и не успя да успокои нервния й трепет. След няколко секунди Хенри Скунмейкър щеше да влезе.
Не биваше да я вижда.
Младата госпожица Холанд безупречно се опитваше да изпълнява ролята на сестра си на социалната сцена, като се представяше за достойна дъщеря на семейството и полагаше огромно старание да не позволи на Хенри дори да я зърне. Беше изгорила всичките му писма — пристигаха всеки ден след сватбата му с Пенелопи, състояла се на Нова година — без дори да ги отвори и да пропъди чувствата към него, които заплашваха да пламнат отново в мига, в който го видеше. Едно време си мислеше — не беше чак толкова отдавна — че им е писано да изживеят романс, достоен за книга. Сега обаче тя бе коренно различна — сърцето й беше разбито, от старата наивност нямаше и помен. Каквото и да кажеше Хенри, нямаше да върне старите чувства, още повече че се опитваше да се измъкне, като й праща безлични писма.
— Добре ли си? — попита Барнард и завъртя високата тясна чаша за столчето.
— Леко съм уморена — усмихна се измъчено Даяна и му подаде почти пълната си чаша. — Време е да си тръгвам, но обещавам до неделя най-късно да науча всичко необходимо за амбициите за женитба на Елинор Уетмор.
В гласа й прозвуча ентусиазъм. Протегна към приятеля си ръка, за да я целуне, и се запромъква през тълпата, като се стараеше палмата в средата на помещението да е между нея и входната врата така, че никой да не я вижда. Изглежда се беше позабавила, защото тъкмо когато пристъпи напред, семейство Скунмейкър се появиха на вратата. Даяна възкликна тихо и отстъпи назад да се скрие зад едрите зелени листа. Въпреки това виждаше добре. Пенелопи беше облечена в яркочервена рокля, която щеше да накара всеки да се замисли за кървищата, които се лееха в месарски магазин, ако не беше от фина материя.
Новата госпожа Скунмейкър помаха приятелски към по-възрастната госпожа Скунмейкър, мащехата на Хенри, едва на двайсет и шест, облечена в предизвикателна рокля. Аделейд Уетмор завладя вниманието на Хенри и съпругата му и ги разсея. Даяна се възползва от момента да си тръгне. Вдигна леко пола и забърза през множеството към библиотеката, за да събуди леля си и да вземе наметките им. Навън беше студено, намираха се на четирийсет пресечки от семейния дом, който вече бе в доста демодираната част на града. Даяна усети сковаващия студ, но реши, че е напълно изтръпнала. Едва успя да си наложи да не се обърне, за да хвърли последен поглед към партито.

Леката мелодия на пиано, която се носеше откъм ресторант «Шери» на Пето авеню и Четирийсет и пета улица, се чуваше чак в дамския салон и бе очевидно, че е заразила жените там. Те се бяха привели към огледалата с метални завъртулки, обгърнати в бял тюл, сякаш бяха леки облачета, случайно попаднали в розовата стая. Помещението беше просторно, но не чак толкова, че да побере всички красавици с румени бузи, облечени в коприна и дантели, привели се напред, за да потъмнят миглите си и да пръснат капчици парфюм на деколтетата. За вечеря им бе сервиран фазан с парникови аспержи и те усетиха как им се доспива, докато изчакваха кафето. Сега вече нямаха търпение да се впуснат в следващата част от вечерта, а най-ентусиазирана от всички беше Каролина Брод, облечена в бледозлатиста рокля, застанала в центъра на стаята, където щипеше бузите си, за да поруменеят.
Роклята й беше подарък от Кари Луис Лонгхорн, когото вестникарите често наричаха доайена на нюйоркските ергени. Тя подчертаваше издължената й тънка талия, скриваше широките й кокалести рамене с бухнала дантела, поръбена в златисто, докато грозно изпъкналите ключици не се виждаха под гердана от пет реда блестящи перли. Кестенявата й коса беше обсипана с по-ситни перли, а очите с цвят на горски лишеи изпъкваха под наскоро оформените вежди. Гордостта на лицето й, плътните пухкави устни, сякаш нажилени от пчели, бяха подчертани в лъскаво червено. Всяка една от жените край нея щеше да остане шокирана, ако научеше, че доскоро е била прислужница на дама, за каквато се опитваше да се представи, или че е отговаряла на простичкото име Лина Брод.
Лонгхорн отлично познаваше неприятните факти, които младата му приятелка се стараеше да забрави. Сега вече бе лесно да ги загърби, докато се отдръпваше от огледалото, за да се върне в ресторанта, а дантелената й фуста бе бухнала като пяна на надигаща се вълна. Походката й беше чудесна, коренно различна от крачките на момичето, което беше допреди няколко месеца, и напълно прилягаше на дамата, в която се беше превърнала — дама, която вечеряше в «Шери». Пристъпваше в сенките на балкона на втория етаж, откъдето чудесно виждаше какво става в просторния ресторант с колони, бели покривки и пищно аранжирани букети, където сновяха сервитьори и издокарани дебютантки.
Лонгхорн седеше на централна маса, където падаше най-силната светлина от полилея. Докато вечеряше сам, предпочиташе ъглови маси, но откакто го придружаваше Каролина, младата жена настояваше, че сега е моментът всички да я видят, и той се съгласи с желанието й през смях. Беше облякъл обичайното си винено кадифено сако и риза със старомодна яка, обърната надолу, ъгълчетата бяха захванати под брадата с голямо копче. Косата му, макар и гъста, беше посивяла, и въпреки че цял живот се беше наливал с алкохол, което личеше по подпухналия му нос, фините черти, превърнали го на младини в една от най-желаните партии, все още личаха. До рамото му бе застанал прислужникът Робърт — брадат мъж, който не се отделяше от него — готов да им помогне да се облекат. Каролина усети напиращото нетърпение, защото й бе известно какво означават наметките. Време беше да тръгват. Не че не харесваше финия костен порцелан или коктейлите с шампанско, или пък безупречното обслужване в любимия ресторант на покровителя си. Беше се насладила на многобройните ястия (може би похапна с прекалена охота, реши, когато забеляза, че Робърт я е зяпнал от наблюдателницата си) и на погледите на останалите клиенти, които напоследък, откакто се движеше в кръговете на богатите и известните, проявяваха огромен интерес към нея. Досега не бе спряла да мисли за продължението на вечерта, понеже Лонгхорн щеше да я заведе на парти в дома на Лиланд Бушар, успешно заел мястото на Уил Келър в мислите й.
Уил беше първата й любов, но го познаваше още от дете и увлечението вече й се струваше повърхностно и наивно. Още повече Уил беше мъртъв и макар това да бе ужасна, разтърсваща новина, човек трябваше да продължи да живее и да открива все нови и нови прекрасни неща. Нима съществуваше по-звучно и прекрасно име от Лиланд Бушар? Сякаш бе създадено за пари и чар и ги привличаше. Запознаха се на бал по Коледа и той не спря да я кани да танцуват. Ръцете му, отпуснати на кръста и китката й, не бяха нито на джентълмен, нито на развратник. Притискаше я до себе си, докато обсъждаха различни теми. Никога не се бе чувствала толкова красива и ефирна, нито преди, нито след онази вечер и често се връщаше към спомените, когато полагаше глава на възглавницата. Направи всичко по силите си да привлече вниманието му отново, но така и не успя да го види. По-точно мерна го веднъж от каретата на Лонгхорн, докато бързаше по улицата, и сърцето й затрепка при мисълта, че ще се обърне тъкмо в онзи момент, а после го зърна на бал, но се почувства твърде жалка и не посмя да отиде при него, а пък той дори не разбра, че тя е там. Тази вечер обаче беше домакинът, а тя изглеждаше великолепно и просто нямаше начин да не я покани на танц. Приятелката й Пенелопи обеща да я представи отново, в случай че не й обърне внимание, след което той щеше да я отведе на дансинга, а тя да открие пътя към сърцето му.
Отдадена на фантазията, Каролина пресече централния салон на «Шери», готова да се впусне напред и да се наслади на вечерта, която щеше да възвести ново начало. Щеше да последва Лонгхорн и да излезе, без да каже и дума, но я спря някакъв шепот. Извърна се едва забележимо, с безразлична полуусмивка, когато позна човека, който я беше докоснал, и приятните й мисли се разпиляха.
— Госпожице Брод!
Гласът прозвуча подигравателно, ала когато се обърна към него, забеляза, че по изражението му нямаше и следа от шеговитост.
— Я! — Тя плъзна поглед над масите, към Лонгхорн, който все още не бе забелязал, че се е дръпнала в сенките. — Здравей, Тристан.
Тристан Ригли беше висок, с фина светла коса и лешникови очи, също като цвета на залез, отразен в кална вода. Познанството им бе все още ново, но я бе наранил в много отношения, но пък й беше и помагал. Работеше като продавач в универсален магазин, ала беше и мошеник; беше и първият, и единствен мъж, който я бе целувал. Напоследък го избягваше, но дори това да го притесняваше, не го показа. Усмихваше се, на ръката му се облягаше жена с едър бюст, щедро наплескана с руж, от косата й стърчаха трийсетсантиметрови пера. Непознатата беше прекалено широко ухилена за изискания ресторант.
— Госпожа Порша Тилт — представи я, без да откъсва тежкия си поглед от Каролина. — Двамата със съпруга й току-що са се преместили от Запада. И Каролина е от Запада. Наследница е на медна мина и е…
— Не е нужно да занимаваш приятелката си с пълната ми биография — прекъсна го студено Каролина.
След малко всичко й беше ясно. Госпожа Тилт, която имаше повече пари, отколкото класа, беше повярвала на твърденията на Тристан, че ще й помогне да влезе в обществото, и така беше спечелил доверието й, и си беше осигурил безплатни обеди и вечери на изискани места. С течение на времето госпожа Тилт щеше да разбере — макар сега да й личеше колко е лековерна — че човек няма начин да попадне в обществото, докато е под ръка с продавач от «Лорд енд Тейлър» в един от най-хубавите ресторанти в Манхатън. Каролина обаче не беше такава глупачка и нямаше намерение да направи същата грешка.
— Довиждане — заяви тя с очарователна усмивка, но без да дава обяснение.
— Довиждане — отвърна весело госпожа Тилт, прекалено глупава, за да разбере, че са я отрязали. Пристъпи напред и затегли след себе си Тристан, който се обърна към Каролина с толкова настойчив поглед, че тя усети пълната му сила. Добре че госпожа Тилт се изкиска шумно и всички се обърнаха към нея, та Каролина успя да се върне на мястото си, без да предизвика коментар.
— Ето те и теб, мила — усмихна се доволно Лонгхорн, точно както дядо се усмихва на любимото си внуче, изяло всичките бонбони, нетърпеливо да получи още. Сетне усети тежестта на наметката на раменете си и пое през многобройните салони към изхода.
Наситенопурпурната нощ бе притихнала, уличните лампи хвърляха езера от жълта светлина. Беше студено, прекалено студено и кочияшите, скупчили се на тротоара, се бяха привели, неподвижни, над чашите с горещ сайдер. Конете бяха покрити с дебели одеяла, дъхът излизаше от ноздрите им на бели валма. Каролина се беше овладяла след срещата с Тристан и се обърна към Лонгхорн с неприкрита благодарност. Възрастният господин бе наясно каква е била, но нямаше представа за срамните й отношения с продавача, нито че на Тристан бе хрумнала идеята да се сближи със стария ерген, за да могат и двамата да се възползват от щедростта и добротата му. Той я мислеше за много по-простодушна, отколкото беше в действителност, а тя така и не намери подходящ момент да промени мнението му. И сега бе преизпълнена с доброта.
Откакто Тристан измисли плана, тя се беше привързала към стареца. Наслаждаваше се на острите му забележки, внимателно наблюдаваше самоувереността му, безразличието, с което се отнасяше към мнението на другите и се движеше в светските среди. Още повече той харесваше нейната непринуденост, както сам признаваше — която в действителност бе най-обикновено невежество и готовност да признае, че има още много да учи. Всъщност двамата се оказаха чудесна двойка и винаги прекарваха добре заедно.
— Каква прекрасна вечер — отбеляза тя със сладко гласче и прехапа долната си устна. Тежката й наметка, обточена с бяла кожа, обрамчваше лицето й, а надолу бе покрита със златиста бродерия.
Лонгхорн й се усмихна и очите му заискряха — или може би бе отражение от светлината в ресторанта. Появи се и Робърт, повел конете, впрегнати в каретата. Той отвори вратата и помогна на Каролина да се качи. Метна вълнено одеяло върху краката й и слезе обратно на улицата. Двамата с Лонгхорн размениха няколко думи, старият се качи и се настани до нея, а вратичката щракна зад него.
— Вечерта наистина беше прекрасна. — Конете поеха и Каролина усети как полита напред, когато долови нещо в гласа на Лонгхорн, от което й стана неприятно. — Чудесна. Страхувам се обаче, че сосът бе доста тежичък, а аз излизам прекалено често и двамата с теб се застояваме до късно, мила моя. Нали няма да имаш нищо против да се приберем рано? Ще пийнем по чаша «Мадейра» в моя апартамент…
Сърцето на Каролина подскочи и се сви. В момента й се стори, че къщата на Лиланд Бушар на Източна шейсет и трета — няколко пъти беше минавала оттам, като твърдеше, че иска да се порадва на забележителната архитектура — е единственото място в града, където имаше живот. Приятелката й Пенелопи Скунмейкър беше там и със сигурност младите мъже до един й се възхищаваха, макар новата госпожа да не откъсваше очи от страхотния си съпруг, лееше се шампанско, подхвърляха се остроумни забележки, носеше се смях.
Каролина усети да я обзема отчаяние, прииска й се да измисли нещо, ала не успя да промълви и дума. Кочияшът вече бе получил инструкции и ги откарваше към хотела, където й се струваше, че ще прекарват всяка вечер над чаша «Мадейра», притиснати от еднообразие и скука. Долната й устна потрепери от разочарование, но придружителят й, вече уморено затворил очи, така и не забеляза.

Госпожа Хенри Скунмейкър, по баща Пенелопи Хейс, беше постигнала много през осемнайсетте си години. Минаваше покрай изложения черен автомобил на Лиланд Бушар и реши, че и тя, като каретата без коне, е емблемата на бъдещето. Още от дете си повтаряше, че преди да навърши двайсет, ще носи на пръста си тежка, натруфена халка и ето че бе постигнала целта си две години преди крайния срок и бе успяла да влезе в едно от най-уважаваните семейства в Ню Йорк. Все още имаше такива, които си спомняха, че преди няколко десетилетия бащината й фамилия бе набързо променена от противната Хазмат. Сега обаче, докато се изкачваше по мраморните стълби към партито, което беше в разгара си, едва сдържаше нетърпението да влезе в залата под ръка с изключително красивия си съпруг.
Тава бе едно от най-големите удоволствия в живота й, защото Хенри беше висок, строен, с изваяни скули и привличаше погледите. Като дебютантка, Пенелопи свикна да я оглеждат, ала завистливите погледи, които я стрелнаха, когато пристъпи в музикалната зала на втория етаж, пълна с хора, които разчитаха на стари пари и добри връзки, бяха далеч по-красноречиви от обикновено. Тя се усмихваше високомерно, плътните й устни, извити насмешливо надясно, а роклята от яркочервена коприна привличаше завистливите погледи към изящната й фигура. Тъмната й коса, разделена на път по средата, беше прибрана в сложен кок и откриваше високото й обло чело.
Пенелопи плъзна поглед по стенописите, нарисувани от един от водещите европейски таланти, а сетне и към лъскавата полица над камината, пренесена на части от Флоренция. Знаеше не само това, а дори много повече за дома на Лиланд Бушар, защото искаше Хенри да построи дом за тях и бе събрала множество изрезки от вестници. Той обаче все още не й бе подсказал да има подобно намерение, но както и с всичко останало, което желаеше Пенелопи, бе просто въпрос на време да постигне своето, като вложеше незначителна част от умението си да убеждава.
Над бръмналите гласове и звънтенето на чашите Пенелопи чу да обявяват името й с наскоро придобитата фамилия.
— Госпожа Хенри Скунмейкър! — прозвуча красивото име и Пенелопи се обърна.
Шлейфът й се разстла по дъбовия паркет. Тя веднага забеляза, че се приближава Аделейд Уетмор, в рокля от оловносива плътна коприна. Очите й бяха влажни, все едно бе потънала в самосъжаление, но истината бе, че годежът й с Реджиналд Нюболд бе току-що обявен и имаше вид на прималяла от вълнението покрай поздравленията. Щеше да е красива, реши благородно Пенелопи, ако не беше непропорционалната й уста, която подчертаваше едрите й зъби.
— Самата Аделейд. — Пенелопи протегна облечената си в бяла ръкавица ръка така, че диамантената й гривна да се смъкне надолу и да улови светлината. — Честито.
— Благодаря — възкликна другото момиче. Стисна ръката на Пенелопи и се приведе леко напред, сякаш се канеше да направи реверанс. — Всички се вдъхновихме от твоята сватба — добави подмазвачески тя. — Истинска възхвала на любовта.
Пенелопи изрази благодарността си, като запърха с черните си клепки и от погледа на Аделейд се досети, че Хенри зяпа някъде настрани и не полага абсолютно никакво усилие да прояви интерес към онова, което вълнува познатите им. Пенелопи се усмихна за довиждане и двамата със съпруга й — от когото се разнасяше миризма не само на мускус, а и на коняк — влязоха в залата. На прага Хенри се препъна и се подпря на ръката й, а Пенелопи усети как самоувереността й започва да се стопява. Обзе я страх, че някой може да забележи колко е пиян и да си извади прибързани заключения.
Тя се плъзгаше сред множеството под високия куполообразен таван и се опита да не изпусне съпруга си. Не бе никак лесна задача, но и никога нищо не беше лесно. Кимна на някои от по-младите госпожи Вандербилт, докато се придвижваше към огромната палма в средата на залата и не смееше да погледне към мъжа, когото теглеше почти насила след себе си. Бе убедена, че е единствено и само неин, ала не успяваше да се отърси от чувството, че всеки момент може да й се изплъзне.
Всичко между тях започна миналото лято, когато най-добрата й приятелка Елизабет Холанд замина за чужбина. С Хенри си уговаряха любовни срещи в тайни кътчета на фамилните къщи. През есента обаче Елизабет се върна и незнайно как и защо стана годеница на Хенри. Явно бе по желание на родителите им. Пенелопи спаси и двамата от нещастен брак, като помогна на Елизабет да инсценира смъртта си. Усети как Хенри се килва на една страна и си помисли, че усилията й ще останат неоценени. Скоро след «смъртта» на Елизабет Хенри се насочи към малката сестра на «покойната» си годеница, Даяна. Обратът на събитията изобщо не беше лош, защото обещанието й да опази в тайна факта, че по-малката от сестрите Холанд спи с мъже като евтина курва, се оказа стимулът, който накара Хенри да се омъжи за нея. Най-съкровеното й желание беше да стане госпожа Скунмейкър, а и нито един от двамата не възнамеряваше да предизвиква скандал.
Пенелопи притежаваше темперамента на десет години по-възрастна дама от висшето общество и във всеки неин жест и движение се забелязваха целеустременост и амбиция. Дори след като влезе в ролята на госпожа Скунмейкър, остана неприятно изненадана, когато откри, че по никакъв начин не успява да контролира младия господин. Двамата кръжаха сред гостите, но щом сервитьор се озова близо до тях с поднос чаши с шампанско, едва удържа Хенри да не се хвърли, за да си вземе.
— Не си ли достатъчно пиян? — сряза го тя. Усмивката й не трепваше, а горната устна се отдръпна, колкото да разкрие съвършено белите зъби.
— Пих много — отвърна той без всякаква злоба, макар заради алкохола да заваляше думите, — но не достатъчно, та да ми се прииска да прекарам вечерта с теб, скъпа.
Пенелопи за миг затвори големите си очи и прикри чувствата, предизвикани от думите. После затрепка с почернените с аркансил мигли и завъртя синия си поглед първо надясно, сетне наляво. Никой не беше чул, реши тя, и поотпусна рамене, освен може би сервитьорът, който не би посмял да я погледне в очите. Когато заговори отново, думите се лееха без усилие и тя вече стискаше чаша шампанско в ръка.
— След като се държиш по този начин, и на мен ми се прииска да изпия една чаша.
И така, заредени с нови сили, двойката, на която завиждаше цял Манхатън, се запромъква през множеството гости. Членовете на клуба на автомобилиста гръмко обявяваха предстоящите състезания, а дамите, които държаха да са близо до тях, се усмихваха търпеливо и се преструваха на заинтересовани.
— А-ха, семейство Скунмейкър!
Пенелопи изви бялата си шия така, че домакинът да се наслади на усмивката й.
— Господин Бушар — измърка тя, когато той се наведе и притисна с устни бялата й ръкавица, висока до лакътя.
Топлотата в гласа й бе съвършено отработена и изключително убедителна; този глас бе запазен специално за мъже като Лиланд, наследник на банкерската империя Бушар, харесван от всички. Той бе от малцината нюйоркчани, родени, отгледани и възпитани в семейство от висшето общество, което незнайно как бе успяло да си създаде повече приятели, отколкото врагове, и бе добър приятел на брат й Грейсън. Когато бяха малки, двамата живееха в съседни стаи в «Сейнт Пол». Пенелопи, както винаги нащрек, забеляза, че Грейсън е застанал край прозореца, потънал в разговор със свекърва й, по-възрастната госпожа Скунмейкър, чиято рокля от полупрозрачен шифон съвсем не бе в състояние да отвлече вниманието на по-младата.
— Нали се забавлявате? — продължи искрено Лиланд и се здрависа с Хенри. Имаше големи светлосини очи под високо чело. Човек оставаше с впечатление, че приятното им прекарване е въпросът, който го интересува най-много, а доколкото Пенелопи можеше да прецени, бе точно така. — Видяхте ли автомобила долу?
— Как да го пропуснем — отвърна ентусиазирано, макар и завалено, Хенри.
Пенелопи го сръчка и се опита да замаже положението.
— Много е красив, Лиланд.
— Благодаря. — Лиланд обърна поглед настрани, гърдите му се надигнаха и за момент се озова някъде другаде. — Като говорим за красавици — продължи той и отново насочи вниманието си към Пенелопи, а гласът му прозвуча особено съчувствено, — кажи ми как е скъпата ти приятелка Елизабет? Как е възможно да й се случи нещо толкова ужасно? Всички се притесняваме за нея.
До момента Пенелопи безукорно се владееше и се усмихваше, изтърпя както противното държание на Хенри, така и любопитните погледи на младите дами, които очевидно си въобразяваха, че могат да съперничат по някакъв начин на бившата госпожица Хейс. Сега обаче стисна устни и се чу как шумно преглътна. Лиланд продължаваше да я наблюдава със същата загриженост. Хенри, облегнал се на ръката й, започваше да се клатушка и й тежеше. Надяваше се изражението й да не издаде несигурността, която въпросът събуди, понеже на всички бе известно, че Елизабет е най-близката й приятелка. Пенелопи почти не се беше виждала с нея след неочакваното й завръщане от предполагаемото мъчително похищение в някой западен щат, просто защото двете нямаше какво да си кажат.
— Много е добре. — Пенелопи започна да възвръща самообладанието си и докато обясняваше, реши, че се налага да отиде да види Елизабет, и то в най-скоро време, за да не приказват хората и да не чете догадки във вестниците. — Все още е рано да започне да излиза. Нали разбираш, след преживяната травма още й е трудно.
— Естествено. — Лиланд склони глава, сякаш се беше притеснил, че си е позволил да се поинтересува за момиче, било в неизвестност цели два месеца, може би дори преживяло нечувани мъки. Преди да предизвика ново неудобство, се обърна към приятелите си, които нетърпеливо го викаха, и се извини: — Забавлявайте се — рече и се шмугна сред гостите.
Пенелопи не погледна след домакина. Взираше се право пред себе си и си повтаряше какъв невероятен късмет има, че той не е клюкар и не търси издайнически знаци, че бракът и приятелките на госпожа Хенри Скунмейкър не са това, което изглеждат. За момент се замисли как да избегне подобна грешка и се обърна към Хенри.
Той бе извърнал тъмните си очи към високите прозорци и нощта и сега погледът му й се стори още по-стъклен отпреди. Лицето му се беше прояснило, когато се обърна към съпругата си и заговори с усилие:
— Обещай ми — срещна той погледа й, — че ако още някой спомене семейство Холанд, ще ме заведеш вкъщи.

Новият будоар на втория етаж в дома на семейство Скунмейкър, където доскоро беше подредена колекцията на Хенри с непрочетени първи издания, тънеше в мрак. След като се съблече, Пенелопи отпрати прислужницата си и нареди на момичето да угаси всички лампи, освен една. Изправи се и се погледна във високото трикрило огледало с лъскава рамка от черешово дърво и отпусна глава назад. През септември семейството й се беше преместило в нова къща на Пето Авеню, събитие, отразено в пресата като доказателство, че Хейс вече са заели подобаващо място в обществото, а ето че сега, след половин година, живееше на още по-хубав адрес, при по-стара и уважавана фамилия, в по-изискана част на булеварда.
Вдигна глава и пак я отпусна, докато преценяваше отражението си и си мислеше — както много пъти досега — че с Хенри изглеждаха съвършени. И двамата бяха високи, тъмнокоси, с дълги крайници и впечатляваща осанка. Понякога се питаше дали ако не си приличаха, ако Господ в безкрайната си мъдрост не ги беше създал такива, каквито са, щяха да се познаят, когато се срещнат. Не си беше сложила бельо — финото, ръчно бродирано във Франция бельо. Беше по чорапи, къса черна камизола и нищо друго. Чу как Хенри се надига в съседната стая, пъшка и си пожела да не е заспал и захъркал.
Не си беше сложила бельо, защото досега то не беше дало никакъв резултат. Облеченото в момента имаше специално значение както за нея, така и за него. Миналият юни беше отворила вратата в същия вид и тогава бе първият път, когато покани Хенри в «Уолдорф-Астория», където живееше със семейството си, докато строяха къщата им. Той си тръгна чак на следващата сутрин, а тя вече си представяше сватбата с него.
Угаси и последната лампа, заобиколи паравана с патладжанено синя дамаска и влезе в стаята си. Първоначално тя беше на Хенри, но младата съпруга изхвърли черните кожени кресла и ловните трофеи, когато се нанесе. Той се опита да негодува, че широките семпли маси бяха дадени на прислугата, понеже имали историческо значение. Сега стаята беше в бяло и златисто, в стил Рококо, а мебелите бяха с приятно заоблени ръбове. Балдахинът се стелеше като водопад от бял и златен брокат, а върху кувертюрата в цвят слонова кост се беше проснал Хенри, все още с шапка и обувки. Шапката му беше над очите, краката кръстосани в глезените.
— Хенри — повика го тихо Пенелопи и подпря ръка на ханша.
Той си пое дъх и се размърда, колкото да намести шапката на главата си. Тя се търкулна настрани и падна върху мекия бял килим.
— Хенри — повика го отново. — Хенри!
Ето, той се изправи и в очите му се появи изненада. Тъмната му коса, грижливо сресана и зализана, сега беше щръкнала. Подръпна бялата си вратовръзка и тя се развърза в ръцете му. Погледна съпругата си за момент и тя усети да я залива познатата топлина.
Пристъпи към него и високите й токчета потънаха в килима, а тя седна на леглото. Посегна към вратовръзката, след това я подръпна нежно. Вратовръзката се плъзна на пода при шапката и тя прокара пръсти от брадичката му, по врата, чак до първото копче на ризата. Тъкмо го беше разкопчала, когато той се отдръпна, стана от леглото и се олюля.
— Хенри?
— Лека нощ — отвърна съпругът и спря, за да вдигне шапката и вратовръзката.
После излезе в съседната стая, където понякога пиеше чай на черното кожено канапе с бродирани възглавници в двата края.
Пенелопи се тръшна на леглото и въздъхна тежко, притисната от болка, която не успяваше да овладее. Разочарованието й беше огромно, пулсът й препускаше и не можеше да прогони страховитите мисли за онова, което щеше да последва, ако се разчуеше как протича всяка нощ от брачния й живот.

В хола на «Грамърси Парк» 17 бумтеше огън и топлеше три поколения от семейство Холанд. Чуваше се пропукването на пламъците, тъй като обитателите на дома бяха неестествено притихнали. След като закусиха, се настаниха в три от поизносените фотьойли, подредени на пръв поглед безразборно, на различно разстояние от камината. Госпожа Холанд беше седнала най-близо до топлината, загърната в черната си крепонена рокля с висока яка и тесни маншети с копчета; по-голямата й дъщеря Елизабет беше близо до нея. В скута й лежеше отворена книга, но не я четеше. Сноудън Трап Кеърнс, съдружник на покойния господин Едуард Холанд, който наскоро влезе в ролята на техен спасител, се беше отпуснал от дясната й страна. Бащата на Елизабет ги наблюдаваше от портрета над камината със скептично изражение.
— Странно, че снощи не посетихте господин Бушар. — Госпожа Холанд не вдигна поглед, когато заговори, и бръчките около устата й станаха по-ясно изразени. В момента четеше сутрешните вестници съсредоточено, както обикновено. Даяна беше на бала — прибра се, след като Елизабет си беше легнала, и все още не беше слязла. Леля им Едит, която я придружи, също не беше в хола. — Щяхте да прекарате добре и да потанцувате. Сестра ти не може да представя семейството съвсем сама.
Елизабет бавно отклони поглед от пламъците и вдигна глава към майка си, която продължаваше да държи вестника. За разлика от оранжевите пламъци, тенът й изглеждаше почти синкав в ранното утро. Елизабет отвори уста, макар да нямаше намерение да каже и дума. Знаеше, че е причинила много мъка на възрастната дама, тъй като госпожа Холанд, по баща Луиза Ганзворт, бе изключително строг социален арбитър, преди семейството им да бъде сполетяно от трагедии. Бяха изгубили патриарха, останаха без пари, а скоро след това Елизабет последва повика на сърцето си — решението й не бе лесно, защото възпитанието й като дебютантка беше безупречно — и избяга с бившия прислужник на баща си. Когато затвореше очи, имаше чувството, че докосва чистата гола кожа на Уил.
— Семейство Хенри Скунмейкър са присъствали и ти можеше да затвориш устата на всички, които разправят, че се чувстваш засегната от брака, като покажеш, че се радваш да ги видиш заедно — продължи майка й.
Елизабет отпусна ръце в скута си, върху дебелата, кремава памучна рокля с вертикални сини райета. Роклята беше тясна в талията, полата и ръкавите — богато набрани. Примигна, понеже напоследък сълзите й рукваха сами, и макар да не каза нищо, й се прииска да намери сили да се подчини на майка си. Щеше да е толкова просто, а госпожата щеше да остане доволна. Само че единственото желание на Елизабет бе да си стои вкъщи, никога повече да не се показва навън и да не й се налага да се представя за весела и безгрижна красавица.
Уил загина по нейна вина, бе застрелян неочаквано — пронизан от няколко куршума, които произведоха най-кошмарния звук, който бе чувала досега — от хора, които си въобразяваха, че я защитават. Нямаше да си помръднат пръста за нея, ако не вярваха в илюзията, която тя така внимателно беше създала: съвършено, непорочно момиче от висшето общество, с безупречни маниери и прелестни рокли, което не би и помислило да напусне Ню Йорк по своя воля, за да последва един кочияш. Сломена, притихнала сведе поглед.
— Още е прекалено рано. Все пак събитията на Нова година…
Елизабет се обърна към Сноудън, изненадана, че се осмели да противоречи на госпожа Холанд. Но пък той бе човекът, който венча Уил и Елизабет няколко дни преди смъртта му, в стаята в края на коридора, където навремето се провеждаха партитата на семейство Холанд, когато все още организираха такива. Да останеш вдовица на осемнайсет… Елизабет не можеше да мисли по този начин, защото бе самосъжаление, а й предстояха други задачи.
Госпожа Холанд се приведе напред и хвърли вестника сред пламъците. Едва когато хартията се сгърчи, насочи обсидиановите си очи към Сноудън.
— Може би сте прав — заговори остро и продължи да гледа госта. Не можеше да си позволи да се отнесе към него с прочутата студенина, която насочваше към всеки, който се осмеляваше да й противоречи. Как да си позволи, след като — Елизабет знаеше много добре — Сноудън беше изключително щедър към тях, тъкмо когато откриха, че от наследеното им богатство не е останало нищо, а сметките се трупаха. — За съжаление, не е важно дали е готова. Става дума за обществото и онова, което ще кажат хората. И без това вече са започнали да говорят. За съжаление, истината не е на наша страна и трябва много да внимаваме как се представяме пред хората.
— Елизабет е още твърде чувствителна — отвърна, без да се замисли Сноудън. — Съжалявам, че го изтъквам, но е очевидно.
Младата жена погледна от майка си към Сноудън и едва тогава забеляза, че по семплите му черти се е изписала загриженост. Раздалечените му очи, разположени под гъсти вежди, в неопределен цвят между кафяво и зелено, се разшириха, когато я погледна. Беше облякъл колосана ленена риза и износен елек от кафява кожа. Често се обличаше така. Беше прав, разбира се. Почти нямаше апетит, откакто Уил загина, и не успяваше да задържи в стомаха си почти нищо. Беше отслабнала, нямаше никакво желание да се грижи за косата си, която напоследък приличаше на немита.
— Освен това — продължи той, — на семейството няма да се отразят добре приказките, когато хората започнат да обсъждат състоянието й или причините за него. Ако се страхувате, че в обществото ще заговорят, че между октомври и декември й се е случило нещо неморално, състоянието й в момента само ще потвърди подозренията им.
Усмивката на Елизабет не беше както едно време — в дните й като обсъждана от всички дебютантка, бе известна с излъчването си, с очарованието, с което посрещаше приятели и близки, нещо, за което в момента дори не можеше да мечтае. Независимо от това се опита да се усмихне. Той изтъкна същото, което и тя би казала, ако имаше сили да проговори. За миг уморено затвори очи и се пренесе в Калифорния. Слънцето галеше тялото й, отпуснато до Уил, и бе почти заслепена от светлината, която бе толкова ярка, че не можеше да си представи подобен ден в Ню Йорк, където слънцето залязваше в пет часа през зимата, а стените бяха опушени от маслените лампи. Отвори очи и пак се озова в прашната сумрачна стая с кожена ламперия, резбован таван и старинни мебели.
Острата брадичка на госпожа Холанд трепна към Елизабет. Тя прокара дългите си пръсти по челото и притисна слепоочията си с върховете им. Замисли се за момент и попита:
— А какво предлагате? Да остане у дома завинаги ли, също като затворничка в тази къща, сякаш е глухоняма, която няма да разбере и дума от онова, което се говори около нея ли? А какво да кажем на приятелите си, които навремето се радваха, че е жива, докато сега подозрително се питат защо я крием? — Тя замълча и отпусна ръка в скута си. — Ако може да се определи, че са ми останали приятели — добави мрачно.
Сноудън се изправи и заговори решително:
— Мисля, че знам как да постъпим. — Пристъпи към камината, светлината от пламъците се отрази по естествено русата му коса и той замахна с ръце. — Трябва да направим парти, тук, у дома, където Елизабет се чувства най-добре. — Замисли се. — Няма да има танци. Ще бъде нещо като обяд. Тихо, приятно събитие през деня. Ще поканим всички, които Елизабет познава. Приятелките й. Не много, но достатъчно, за да разкажат, че е добре и ще се върне в обществото веднага след края на зимата, когато се почувства отново готова. — Обърна се към Елизабет: — Дотогава със сигурност ще е значително по-добре.
Подобието на усмивка, което трепкаше по устните на Елизабет, се стопи. Погледна от Сноудън към майка си и забеляза, че госпожата вече обмисля плана му. Нямаше какво да каже, тъй като и Агнес Джоунс, и госпожиците Уетмор, и братовчедите й от семейства Холанд и Ганзворт щяха да бъдат поканени. Щяха да пристигнат облечени в последните творения на шивачките си и щяха скришом да оглеждат Елизабет, за да преценят дали нейните дрехи са по-хубави от техните. Призля й, когато си помисли, че ще е принудена да се преструва, че трябва да ги поздрави, да води изкуствени разговори. Щеше да се наложи да си сложи корсет и да облече официална рокля, сякаш събитието бе нещо важно.
Пън в камината, прогорял в средата, се разполови и разпръсна искри наоколо. Сноудън скочи, за да ги стъпче, а Елизабет скри лицето си в ръце, с пълното съзнание, че й остават повече от няколкото студени месеца до края на зимата, за да се оправи.

Хълмовете бяха в наситения зелен цвят, който природата пази единствено за часовете след обилен дъжд, и конят под Хенри Скунмейкър пореше влажния въздух толкова бързо, че той усети как светът около него се размазва. Пред него беше Даяна Холанд — лъскавите й червеникавокестеняви къдрици се бяха разпилели и подскачаха по раменете й. Тя се извърна, за да се увери, че той я следва. Беше облечена в бяла рокля и му напомняше на гръцка статуя в музей «Метрополитън», а дребното й тяло подскачаше на гърба на огромното лъскаво животно. Пришпори своя кон, вече потен от усилието, искаше му се да полети напред по-бързо и тогава, когато вдигна лице, за да я погледне, усети груба тъкан до бузата си и си спомни, че се е отпуснал върху бродираните възглавници на канапето, на което спеше, откакто се ожени. Наставникът на Пенелопи по въпросите на вкуса, Айзак Филипс Бък, беше го докарал след круиз през Дарданелите.
— Хенри!
В първия момент напълно обърканият Хенри не можа да разграничи съня от реалността, макар да таеше надеждата, че сцената с обраслите в пищна зеленина хълмове, препускащите коне и най-младата представителка на семейство Холанд скоро ще се върнат отново при него. Зарови лице във възглавницата, за да се скрие от резкия глас на баща си, и пак усети бодливата тъкан на възглавницата под гладката си кожа. Докосването до вносната турска бродерия му се стори много по-остро от влажния въздух в провинцията, споменът за който избледняваше бързо и по никакъв начин не успяваше да го задържи.
— Хенри!
Хенри протегна дългото си тяло, за да седне, след което допусна първата грешка тази сутрин. Отвори очи и го прониза рязка болка, щом ярката утринна светлина докосна измъчените му ретини.
— Ох — изпъшка немощно.
— Да, боли, знам — отвърна баща му и седна на канапето до сина си.
Уилям Сакхаус Скунмейкър беше едър мъж, широкоплещ и закръглен, но дали тялото му или сарказмът в гласа му оказа влияние, не беше ясно. Тази сутрин беше облечен в тъмнокафяв костюм, който пролъсваше в пурпурно при докосване от светлината, а косата му беше наситеночерна, очевидно изкуствено постигнат цвят. Лицето му беше подпухнало, прорязано от спукани капиляри, въпреки това ставаше ясно от кого е наследил синът му костната структура. И сега, както винаги, на бащата му личеше, че е изключително богат.
— Какво правиш тук?
— Тук ли? — прозвуча глухо гласът на Хенри.
Усети се, но нямаше сили да говори по друг начин. За разлика от баща си все още беше строен, със силни, изваяни черти, сякаш пресъздадени върху мрамор, а вътрешностите му заплашваха всеки момент да запротестират шумно. Стаята, в която се намираха, бе непосредствено до спалнята му, крило на втория етаж, което бе почти изцяло за него. Докато беше дете, тук спеше гувернантката му, а когато миналата пролет напусна «Харвард», превърнаха стаята в нещо като кабинет — нали все повтаряше, макар и с половин уста, че ще поднови обучението си в «Кълъмбия», където приятелят му Теди Кътинг завършваше по онова време. Паркетът в стаята беше лъснат до блясък, на тавана с уверени мазки бе нарисуван щастлив пикник на тревата. За момент погледът му се отклони натам и бе завладян от детинската мисъл, че ако подскочи, ще се озове на пикника и ще успее да се скрие.
Баща му, изглежда, усети накъде се е устремила фантазията му.
— Престани с детинщините, Хенри — сряза го.
— Добре.
Хенри винаги говореше с пасивно примирение, а сега затвори и очи. Имаше чувството, че езикът му се е подул като на мъртва риба, изхвърлена на скалите. После се сети колко изпи снощи, за да издържи бала и да не забелязва нищо. Преди това или по-точно, преди да настъпи върховният момент на опиянение, си беше мислил за Даяна, която неведнъж се опитваше да види след сватбата, но така и не беше успял. Съумя единствено да я зърне бегло, защото тя си тръгваше тъкмо когато той влизаше в музикалната зала на Лиланд Бушар. Стори му се свежа, румена, като всяко шестнайсетгодишно момиче, но заредено с гордостта на отхвърлена от любимия си жена, намерила у себе си сили да вдигне глава и да преодолее унижението.
— Кажи какво правиш тук?
Хенри притисна ръце върху гърдите си. Не помнеше как точно се беше озовал на канапето, но утрини като тази, когато се опипваше, за да се увери, че всичко му е на място, вече се превръщаха в навик. Тази сутрин изглежда беше наред. Освен това все още беше облечен в смачкана бяла риза от италиански лен, същата, с която — поне така му се струваше — беше снощи, и черен официален панталон. Беше с черни чорапи, обувките му се търкаляха до бялата копринена жилетка, стъпкана на пода. Вратовръзката му я нямаше.
— Спя.
— Очевидно.
Хенри се изправи.
— Дълга вечер — отвърна той и му се стори, че без всякакво усилие би могъл да спи още сто години.
Наведе се, за да вдигне жилетката, и моментално съжали за направеното движение. Бързината, с която посегна, бе причината за режеща болка в главата. Изправи се още по-бързо и призова всичката си останала енергия, за да остане прав.
По-възрастният Скунмейкър се изправи, прокашля се и заговори по-меко:
— Хенри… — Погледна сина си и за момент мислите му се зареяха към далечното минало. Докато стояха в изискано обзаведената стая с ламперия, двамата бяха завладени от чувство на неловкост. — Борбата ми за кмет започва да дава добри резултати.
За момент Хенри се беше подвел, че ще успее да се спаси от гнева на баща си, но сега потръпна от страх. У. С. Скунмейкър беше от бизнесмените, които помитат всичко от пътя си и вече бе наследил няколко богатства, но наскоро реши, че иска да се сдобие със слава и почит, затова се устреми към света на политиката. Беше уверен, че трябва да стане кмет, и бе започнал да се страхува от безотговорността на сина си. Както никога досега, винаги когато бе възможно, се стараеше да го вкарва в правия път. Заради тази нова амбиция вече го беше заплашил, че ще го обезнаследи и положи огромни усилия, за да го превърне в женен мъж.
— Така ли? — Политическите амбиции на баща му бяха последното, което го интересуваше.
— Да. От партия «Семеен прогрес» се нуждаят от кандидат за кмет и по всичко изглежда, че вярваме в едни и същи ценности.
— И какви са въпросните ценности? — попита иронично Хенри.
Нямаше нито кураж, нито сили да изтъкне очевидната глупост на проекта, защото мнозина от гласуващите за партия «Семеен прогрес» бяха нещастните наематели на жилищата, собственост на компанията на Скунмейкър. В тях лукс като отопление и гореща вода не съществуваше.
— Говорим за науката и иновациите — отвърна задъхан от нетърпение баща му. — В прогреса на обществото и мисията на човечеството да подобри света. Да не забравяме и неповторимата радост да имаш собствено семейство и да живееш.
Хенри едва потисна смеха си и пристъпи към прозореца. Изглежда не успя да прикрие своето отношение към думите на баща си, защото усети как старият изсумтя зад него.
— Май се съмняваш в предаността ми към семейството. — Тонът на баща му се беше променил най-неочаквано и сега беше пълен с гняв. — Какво ли знаеш?
— Знам, че… — започна Хенри, но се поколеба. Дори не беше сигурен какво точно се опитваше да каже.
— Млъквай, Хенри! Няма никакво значение какво мислиш за мен или какво мисля аз за теб. Има значение какво хората от този голям град виждат у нас двамата. Дали ни приемат като семейство от похотливи, безгрижни личности, или като целеустремен бизнесмен, който трябва да изхранва съпруги и деца?
— Аз нямам деца — отвърна Хенри.
Поне това му се струваше невероятен късмет. Усети, че му прилошава, гаденето прииждаше на вълни, една от които плисна напред в мига, в който си помисли, че в едно отношение е все още свободен.
— Не — изсмя се грубо баща му. — Няма и да имаш, ако продължаваш да спиш на канапето. Разпитах прислугата и ми докладваха, че се будиш тук всяка сутрин. Възможно ли е да не си…
— Не!
Хенри погледна баща си и забеляза отвратителна смесица от веселие, ярост и недоверие по лицето му. Двамата останаха втренчени един в друг дълго, а по лицата им се изписаха неизречени монолози.
— Значи — продължи старият Скунмейкър, много по-миролюбиво, отколкото преди няколко секунди, — трябва да престанете да се държите като глупави деца. До изборите искам внуче. Имаш време до ноември 1901-ва, Хенри, което означава, че разполагаш с предостатъчно време. Няма да е зле, ако е момче. Здраво момченце, което да вдигна високо над тълпата. Какво ще кажеш?
— Татко, едва ли…
— Да не би да ви прекъсвам? — Двамата Скунмейкър се обърнаха към вратата на спалнята. Пенелопи беше застанала на прага, облечена в пола на волани и бяла шифонена блуза с висока, колосана яка. Черната й коса беше вдигната ниско над гладкото чело. Загрижеността по лицето й премина в угодническа усмивка и тя кимна. — Добро утро, господин Скунмейкър.
— Добро утро, Пенелопи.
— Много се извинявам, че ви прекъснах — продължи като мило момиченце, макар да не притежаваше подобни качества. — Току-що получих покана от семейство Холанд за тази неделя, за обед. Трябва да отидем заради милата Елизабет и да й покажем, че между нас няма и следа от лоши чувства. Тя, естествено, веднага ще разбере, че съюзът ни е самото съвършенство, че я обичаме, независимо от онова, което едва не се случи.
Хенри бе готов да я среже с едно категорично «не», както винаги, когато разговаряше със съпругата си, но в момента не беше сигурен дали е по-отвратен от начина, по който баща му и Пенелопи се усмихваха един на друг, или от мисълта да отиде в дома на семейство Холанд като женен мъж. Беше обяснил постъпката си с всички думи и изрази, които владееше, ала все още нямаше знак, че Даяна е получила писмата му. Независимо от това продължи да й пише, просто защото не знаеше какво друго да направи. Тъкмо затова сега наведе глава.
— С Теди сме планирали пътуване до Палм Бийч, за да се измъкнем от противния студ и да поналовим риба. Тръгваме във вторник, така че преди това няма да разполагам с почти никакво време за социални събития.
— Не знаех, че ще ходиш в Палм Бийч — отвърна остро Пенелопи.
— Взех решението импулсивно — отвърна нещастно съпругът. Усети, че Пенелопи го поглежда недоволно, но нямаше сили да срещне погледа й. — Така че имам много за вършене… — измърмори набързо.
— В такъв случай — продължи тя и отпусна ръка на ханша си, — аз ще наредя да ти съберат багажа, ще уредя и собственото си пътуване, за да съм спокойна, че всичко ще бъде наред, когато пристигнеш.
Хенри не беше сигурен какво е изражението му в момента, но Пенелопи не скри колко е доволна от малката си победа.
— Ще доведа и приятелка за компания — обяви, все едно говореше на себе си.
— Чудесно — обади се баща му и приключи разговора.
— Добре. — Хенри се насили да се усмихне и на двамата. Личеше, че баща му ще продължи да го притиска да направи цяла сюрия здрави бебета, но това за Хенри бе толкова неестествено и противно, че дори нямаше желание да се замисли. Беше наясно, че старият ще го подхване отново. Сега обаче нямаше да каже и дума, тъй като Пенелопи беше при тях, нагласена като истинска дама, като най-изисканото момиче от класата им. Значи имаше някаква полза от приличието, замисли се с горчивина Хенри, когато се шмугна покрай съпругата си и влезе в спалнята, за да поспи няколко часа.

— Познатият до болка седемнайсети номер — въздъхна Каролина Брод и в гласа й се прокрадна едва забележима носталгия, когато закритият файтон на Пенелопи Скунмейкър спря от южната страна на Грамърси Парк.
Сутринта получи бележката на Пенелопи, с която я канеше на обед в неделя у семейство Холанд. Първоначално изпадна в паника. Първият й спомен беше за семплите черни ленени рокли, които носеше и нямаха нищо общо с униформите с бели якички, в които се обличаха прислужниците в дома на семейство Хейс. Спомни си как бяха загрубели ръцете й от работата, която вършеше. После отвори гардероба и видя роклите и бижутата си, обувките и ръкавиците, елегантните къси жакети, които можеше да си купува, откакто стана специална приятелка на господин Лонгхорн. Замисли се за бедността, в която тънеше семейство Холанд — бяха успели да я опазят дълго, но накрая клюката се беше разнесла — и реши, че нейното време е настъпило: трябва да демонстрира успеха си пред жените от семейство Холанд.
— Интересно защо те канят — попита на висок глас и усети, че думите й може да прозвучат жестоко едва след като ги изрече.
Пенелопи с нищо не показа, че е обидена.
— А, те имат много по-голяма нужда от мен, отколкото аз от тях — отвърна направо тя, докато се оглеждаше в извитото огледало на пудриерата си. Покрай каретата прелитаха дърветата на парка, оголели, откакто Каролина ги беше видяла за последен път. — Вероятно госпожа Холанд вече е разбрала, че съм запозната с мръсната тайна на Елизабет, а и никой в обществото не би погледнал момиче, зарязало годеника си. Това съвсем не е мечтаната роля. Нямам търпение да разбера как ще реагират, когато те видят.
Каролина отпусна глава на вратата на файтона и примигна към къщата, в която бе живяла. Сега вече й се струваше малка, почти бедняшка със семплата кафява фасада. Намери металната решетка на верандата за натруфена, а пък прозорците, подредени в прави линии, гледаха унило към улицата. Животът, който беше водила тук, й изглеждаше далечен, също като ужасната история, която й разказаха навремето, като кошмара, от който внезапно се беше изтръгнала. За секунда си спомни Уил — добро, красиво момче — допуснал фаталната грешка да се влюби във високомерната Елизабет Холанд. Беше платил с живота си за тази грешка. Колко тъжно, помисли си Каролина и отблъсна тези мисли, докато кочияшът на Пенелопи отваряше вратата, за да им помогне да слязат от каретата.
Тя си пое жадно дъх и погледна Пенелопи, която със сигурност знаеше как да постъпи. Двете се хванаха под ръка — нещо, което новата й приятелка си позволяваше единствено пред хора. Как иначе? Бяха се разбрали да се представят за приятелки, след като издаде на Пенелопи тайната, че Даяна Холанд е вършила непристойни за една дама неща с Хенри Скунмейкър в собствената си стая, една късна декемврийска вечер, след като годежът му с Елизабет беше приключен, тъкмо преди годежа с Пенелопи. Докато се качваха по старите каменни стълби, дългата сива пола на Каролина, обточена с кожа, прошумоля до черната плисирана на Пенелопи.
Вратата се отвори и млада жена с прибрана назад медна коса ги посрещна. Лицето й беше широко, светло, също както на Каролина, само че кожата на Каролина изглеждаше по-тъмна заради пръснатите по носа и бузите й лунички, които не се бяха скрили дори в средата на февруари. Приветливата усмивка на момичето угасна и тя застина в тъмното тясно антре.
— Госпожа Хенри Скунмейкър и госпожица Каролина Брод. — Пенелопи показа как искат да бъдат представени, докато сваляше шапката си, украсена с малки косове. — Господин Скунмейкър се подготвя за пътуване и няма да дойде. Вместо него дойде госпожица Брод. Тя ми е много скъпа приятелка.
Каролина също свали шапката си — стилна, закачлива — и я подаде на прислужницата, като намигна. Отлично познаваше момичето, бе нейната сестра, Клер Брод, която обичаше да слуша разкази за красивите хора, да знае какво правят, но бе твърде добродушна и срамежлива, за да се присъедини към тях. Не че младата госпожица Брод — понякога я наричаха Бруд, откакто някой беше сбъркал името й в колонка за елита на Ню Йорк и част от хората го запомниха така. Сестрите се виждаха винаги когато беше възможно, макар на Каролина да й беше безкрайно трудно, след като вече си имаше нови приятели, но Клер й показваше само с едно потрепване на миглите, че ще се опита да се държи естествено.
Каролина влезе и веднага й направи впечатление колко бедно са обзаведени стаите и колко износени са мебелите. Стълбите в края на фоайето водеха направо към втория етаж без всякакви извивки, а картините по стените не бяха скъпи като онези, които бяха продали, за да получат бързо пари. Обърна поглед наляво, към по-малкия хол, който не се използваше често по времето, когато все още живееше в къщата, а сега бе пълен с кръгли маси, покрити с бяла дамаска, отрупани със сребърни чаши, пълни с клонки с червени плодчета. Едно време сигурно тя щеше да е изгладила покривките и аранжирала чашите, помисли си Каролина, когато чу познатия страховит глас. Сестрите Брод застинаха на място.
— Пенелопи — възкликна госпожа Холанд, когато влезе във фоайето от задната част на къщата.
Беше облечена в черно, а тъмната й, вече прошарена коса, не беше скрита под боне, както предишната година. Домакинята пристъпи към младите жени и спря. Усмивката й бе просто трепване в ъгълчетата на устата. Изчака достатъчно дълго, така че Пенелопи започна да се притеснява, после изрече простичко:
— Поздравявам те. А вие сте? — попита и обърна високо вирнатата си брадичка към момичето в сива рокля, обточена с кожа.
В първия момент Каролина усети, че не й достигат сили. Когато обаче срещна очите на госпожа Холанд, тъмни като горски езера, разбра, че изобщо не я е познала. Тези очи бяха безизразни, властни и Каролина се запита откъде е събирала смелост, за да ги среща преди, а секунда по-късно си спомни, че никога досега не се беше осмелявала. Бившата й работодателка дори не я беше поглеждала, макар да беше издавала хиляди заповеди, а сега я наблюдаваше с такова безразличие, че за миг Каролина се запита дали наистина е успяла да се спаси от ролята на прислужница в този дом.
— Това е госпожица Каролина Брод. — Пенелопи или не беше забелязала, или не се интересуваше от срещата между домакиня и бивша слугиня и вече надничаше към хола, за да разбере кой е поканен. Обясни бързо и небрежно: — Нова е в града, но вече има много приятели.
— За мен е истинско удоволствие да съм сред гостите ви — успя да изрече Каролина разочарована.
Едва след като моментът отмина, усети колко силно е било желанието й да бъде разпозната и да види трепването на госпожа Холанд, щом разбере колко далеч е стигнала.
Клер, очевидно вдървена от ужас, стрелна сестра си с предупредителен поглед и се отправи към гардероба под стълбите, пълен с наметките и палтата на гостите. Пенелопи бе застанала заедно с госпожа Холанд на махагоновия праг, отвъд който се бяха настанили все хора, които посвещаваха всяка минута на удоволствия и забавления.
— Както виждаш, успяхме да възстановим някои от старите картини и свалихме онези, чийто стил не беше подходящ… — обясняваше госпожа Холанд.
Зад нея се разнесе почти леденостудено течение и Каролина изчака, обхваната от неудобство. Усети го с всяка клетка на тялото си, както се случваше често, когато не знаеше къде да застане или какво трябва да свърши. Сестра й се беше скрила някъде и сигурно едничкото й желание в момента беше да е единствено дете, за да запази работата си. Връзката на Каролина с настоящето събитие беше влязла в хола и я бе оставила сама, жадна за внимание и одобрение. Тя направи крачка напред, но се поколеба. И ето, къщата вече не й изглеждаше толкова малка и грозна.
— Лина?
Името бе също като стара, неподходяща дреха, която драска кожата дори в момента, когато човек се опитва да я даде на друг. Името прозвуча просто, обикновено. Каролина много добре знаеше, че е нейното, че го беше чувала всеки божи ден в продължение на седемнайсет години. Само дето не изпитваше никакво удоволствие да го чува отново. Бузите й пламнаха с топлината, която бе усещала всеки път, когато чуеше този глас. Извърна очи — сега вече наситенозелени, на поруменялата кожа — и видя Елизабет, жива, ала съвсем не толкова красива и нежна, както преди.
— Здравей. — Макар да нямаше намерение да злорадства, в тази единствена дума прозвуча задоволство.
Последния път, когато видя Елизабет, заля с горещ чай бялата й пола, което предизвика уволнението й. Сега лицето на бившата й господарка беше изпито, а русата коса, която Каролина навремето решеше, й се стори безжизнена, опъната в стегнат, прост кок. Нищо не показваше, че изминалите месеци са смекчили отношението на Елизабет към момичето, което навремето връзваше корсетите й.
— Какво търсиш тук? — попита Елизабет и пристъпи напред.
В гласа и движенията й нямаше никаква енергия, но изобщо не означаваше, че не е враждебно настроена, което стана ясно от гневните й кафяви очи.
— И аз бих искала да ти задам същия въпрос. Мислех, че си се удавила — дръзко вирна брадичка Лина, защото вече знаеше как да подходи. Елегантното й сако, пристегнато на талията, с модерни буфан ръкави очевидно беше изработено от опитна шивачка и бе от скъп, екстравагантен плат. Приведе се към Елизабет и продължи тихо и многозначително: — Да не би това да е било просто начинът, по който да прикриеш намеренията си към момчето, което едно време работеше в конюшнята ви?
Елизабет трепна при тези думи и очите й се замъглиха, сякаш щеше всеки момента да заплаче.
— О, недей — усмихна се Каролина и задържа погледа на бившата си господарка. — Аз също го обичах едно време или може би си забравила, докато се самосъжаляваше?
— Той беше мой съпруг. — Гласът на Елизабет потрепна, когато изричаше думата, но стисна устни, все едно се опитваше да овладее чувствата си.
Момичето, което навремето щеше да бъде разкъсано от ревност и мъка при подобни думи, вече го нямаше. Щом Елизабет можеше да си позволи да изгуби контрол — нейна си работа. Каролина нямаше намерение да допусне подобна грешка. Вирна брадичка, изпъна гордо гръб и усети напрежението чак във върховете на пръстите си. Изви бавно едната си плътна вежда и помълча няколко секунди.
— Не бих искала тази новина да се разчуе.
Елизабет затвори очи.
— Не би казала…
— По всяка вероятност няма — разсмя се неприлично шумно Каролина, — но пък съм ужасно жадна и доколкото разбрах, съм поканена на обедно парти.
Кафявите очи под кафявите вежди на Елизабет се отвориха отново. Погледна Каролина, без да крие уязвимостта си, което бе забележително, понеже двете се познаваха още от деца и бяха приятелки.
— Разбира се — отвърна домакинята.
Беше гласът на слабостта, който се опитваше да се прикрие, но нито една от двете не се заблуди. Каролина вече не беше подчинена на Елизабет и отново разполагаше с клюка за нея.
— Заповядай, влез. Седни на моята маса, за да съм сигурна, че ще ти поднесат най-доброто от всичко.
Каролина долови напрежението в гласа на Елизабет и протегна ръка, след което изчака другото момиче да я поеме.
— Чудесно — отвърна и усети доволните удари на сърцето си, докато влизаха в хола.
Бе пълно с отбрани гости, лъскави сребърни подноси, отрупани с изискана ароматна храна, която навремето лично пренасяше от кухнята, докато сега можеше да си избере парчето, което пожелаеше.

Даяна Холанд слезе на обяда със закъснение, но напълно подготвена да изслуша подробностите около романтичните неволи и премеждия на Елинор Уетмор. Беше се разбрала с Клер и прислужницата я премести до Елинор, за да научи повече от момичето, но и за да е далече от Пенелопи. Беше облечена в памучна рокля на червени и бели кръгове, а деколтето се издигаше на два сантиметра над ключиците; къдриците й обрамчваха лицето и подчертаваха естествената й красота. Слезе на първия етаж небрежно, но остана шокирана, плътните й устни се отвориха, когато забеляза фигурата, застанала от другата страна на стъклената врата.
Без дори да помисли, прекоси фоайето и притисна длан на стъклото, все едно магнит я привлече натам. Затвори очи, понеже знаеше, че в тях се е появило изражение на копнеж, типично за момиченце. Отвори ги и те заблестяха по-решително. Хенри обаче не си тръгваше, затова домакинята му отвори.
— Какво търсиш тук? — говореше тихо и враждебно, наполовина прикрита зад вратата.
— Доколкото ми е известно, бях поканен — отвърна шеговито, по начина, с който си беше пробивал път навсякъде вече двайсет години.
Изглежда беше наясно, че идването му е грешка, защото затвори тъмните си очи и поклати красивата си глава. Тя остана изненадана колко красив й се стори в момента, докато го наблюдаваше съвсем отблизо. Беше изминало много време, откакто за последен път беше толкова близо до него.
— Предполагам дошъл си заради съпругата си — сопна се девойката и се насили да откъсне поглед от брадичката му. — Тук е.
— Не… — Хенри престана да клати глава. След миг вдигна поглед — предпазлив, преизпълнен с желание — към Даяна. — Не.
— Какво не?
Тя пусна бравата и открехна още няколко сантиметра. В парка цареше тишина, голите клони на дърветата жадно се бяха протегнали към бялото небе. Кочияшите бяха заболи носове във вестниците и се преструваха, че не обръщат никакво внимание на двамата млади на вратата.
— Не съм дошъл заради съпругата си. — Замълча и притисна челото си с пръсти, точно между веждите. — Дори нямах намерение да идвам. Но мисълта, че ще бъда в една стая с теб… Извинявай. Държа се като пълен загубеняк. Дори не очаквах, че ще мога да поговоря с теб от толкова близо. Сигурно всеки момент ще ми обърнеш гръб, а аз няма да успея да ти кажа… Господи.
Сърцето й, долен предател, бе започнало да препуска и Даяна се надяваше бързото надигане и отпускане на гърдите й да не личи прекалено под бюстието. Пределно ясно й беше, че трябва да направи онова, което Хенри очакваше от нея: да му обърне гръб. После той щеше да позвъни и Клер да го покани официално. Вместо това излезе и притвори вратата.
— Какво искаш да ми кажеш?
Хенри свали шапката си и я стисна в ръце.
— Както вече ти обясних в писмата си… — Замълча, сякаш не можеше да си поеме дъх. — Чете ли писмата ми?
Чувствата на Даяна бушуваха, въпреки това в момента я обзе непреодолимо раздразнение.
— Не — сопна се. Едва сега усети колко е студено. — Изгорих ги.
Хенри изпусна дълго сдържания дъх.
— Ооо!
Остана загледан в Даяна и макар тя да забеляза чувствата, изписали се по лицето му, не бе сигурна дали изпитва съчувствие заради онова, което й беше причинил, или самосъжаление заради онова, което бе изгубил той.
— Хенри — опитваше се да се държи твърдо, да покаже, че е нетърпелива, но усети, че желанието да бъде ухажвана се издава от гласа й, — ще се чудят къде съм.
Хенри погледна наляво към прозорците на хола и се отдръпна настрани, за да не го вижда никой от гостите. Тя забеляза как преглъща и брадичката му, обръсната от прислужника преди час или два, потръпна.
— Ще ми отделите ли минутка от времето си, госпожице Даяна?
Домакинята се обърна назад, все едно тълпа подслушвачи се бяха събрали, за да чуят разговора им, но фоайето беше пусто.
— Добре — съгласи се.
— Не обичам Пенелопи. Никога не съм я обичал. — За пръв път застана неподвижно. — Не съм искал дори и за миг да се женя за нея. Направих го единствено, за да те предпазя.
Даяна скръсти ръце. Усещаше студа по ушите си, но никога не бе виждала Хенри толкова искрен и фактът я стопли.
— Разбрала е за онази нощ… в стаята ти… и какво се е случило между нас. Заплаши ме, че ако не се оженя за нея, ще те издаде. Опитах се да ти обясня всичко… — Замълча, може би осъзна, че вече няма никакво значение. — По време на церемонията мислех единствено за теб, не съм спрял да мисля за теб оттогава. Исках единствено да защитя теб и доброто ти име.
Доброто име на Даяна й се стори напълно безсмислено. Тя стисна вратата и се запита дали случайно не иска да му благодари. Много неща се промениха за броени минути, но девойката не почувства никаква благодарност.
— В писмата си бях обяснил всичко и ти казвах колко съжалявам за онова, което се случи. — Хенри завъртя шапката в ръцете си и продължи да наблюдава Даяна по начин, от който й се прииска да се сгуши в ръцете му и да остане притисната до него завинаги. Изненада се от себе си, завладя я гняв, че все още изпитваше подобни чувства. — Не я обичам, Дай.
Тя затвори очи и смръщи чело.
— В такъв случай успешно заблуди цял Ню Йорк — рече неубедително момичето.
— Дори не спя с нея.
В този момент тя отвори очи и гъстите й мигли затрепкаха.
— Изобщо ли? — прошепна.
Хенри поклати глава, без да откъсва поглед от нея.
— Как бих могъл, след като желая теб?
Сякаш някой я тласна напред и вятърът я поде като на детска люлка. Тя разтвори устни и хиляди мисли се зароиха и напираха да бъдат изказани. Запита се дали Хенри няма да я целуне, бързо, така че никой да не забележи, ала моментът бе прекъснат.
— Даяна — прозвуча глас от фоайето.
Тя трепна от страх и преглътна с усилие, преди да се обърне към сестра си, застанала на вратата.
— О, Лиз, аз само… — Очите й се стрелнаха от мъжа в черно палто към уморената Елизабет. — Господин Скунмейкър е тук.
— Добре. — Бледото сърцевидно лице на Елизабет се показа на вратата. — Чакаме те. Покани го и поеми палтото му, за бога.
Погледна сериозно Хенри, обърна се и остави сестра си сама. Последва мълчание, преди Даяна най-сетне да попита:
— Ще влезеш ли?
— Не… — Хенри сви вежди. — Няма да издържа.
Тя кимна.
— Във вторник заминавам. С Теди отиваме на риболов. Ако са ме видели, кажи им, че съм отказал, за да си оправя багажа. — Той се поколеба, но след секунда нахлупи шапката. — Пенелопи се самопокани, разбира се, и има намерение да покани и Елизабет. Според мен е решила да докаже на хората, че двете продължават да са приятелки. — Хенри говореше прекалено много, което издаваше, че никак не му се тръгва. Слезе едно стъпало, погледна лъснатите си официални обувки и пак вдигна глава към Даяна. — Ти ще дойдеш ли?
— Къде?
— Във Флорида.
Тя погледна нервно през рамо.
— Но как да…
Тогава той се ухили и за момент студът се стопи. Тя се почувства лека, все едно бе способна на всичко — той всеки път я караше да се чувства по същия начин, само с близостта си.
— Достатъчно умна си и съм сигурен, че ще измислиш начин.
Повдигна леко шапката си, обърна се и тръгна с бърза крачка към каретата, която го чакаше. Тя приглади назад къдриците, разпилели се по лицето й, и се опита да се успокои, но самообладанието я беше напуснало. Най-сетне отиде при гостите, а температурата на тялото й беше съвсем различна.

Чиниите с недоядените пилешки пържоли бяха вдигнати от дясната страна на гостите на семейство Холанд и на тяхно място — Елизабет знаеше много добре, защото лично беше одобрила менюто — сервираха говежди филета с аспержи. Освен това беше аранжирала клонките в сребърните чаши и внимателно беше надписала имената на гостите на всяка картичка и беше помогнала на Клер да изглади старите покривки за маси. Парите, които Сноудън им беше дал — делът на баща им от начинанието в Клондайк, както той настояваше — им позволиха да наемат готвачка за случая. Елизабет облече роклята, която майка й избра — лъскава, тъмносиня с копченца, които подчертаваха тънката й шия и китки, но криеха тялото — и тя успя да посрещне гостите подобаващо — както се очакваше от най-голямата дъщеря на старо холандско семейство. Само че допусна фатална грешка. Едновремешното момиче, което хората си представяха, когато изричаха «Елизабет» или «Холанд», никога не би допуснало подобна грешка. Позволи си да покаже грозно чувство (гняв, примесен с известна тъга) пред гостите. Разкри твърде много пред една неблагодарница, която я ненавиждаше и знаеше за нея достатъчно, за да я стъпче. Елизабет се усмихна немощно на Лина с надеждата бившата прислужница да не се прояви като отмъстителна злобарка, каквато беше понякога, и я попита дали храната й харесва.
— А, да.
Лина се усмихна с безсрамно удоволствие на момичето, на което беше прислужвала още от дете. По устните й беше полепнала мазнина, не я беше попила със салфетката и капката лъщеше на следобедната светлина. В другия край на масата гостите бъбреха любезно и се наслаждаваха на гостоприемството на семейство Холанд, но без да споменат, че подобни събития се бяха превърнали в рядкост напоследък. По-малкият хол изглеждаше добре — навремето тук бяха закачени по-натруфените картини, но сега бяха свалени заедно с паяжините. Елизабет се беше омъжила в същата тази стая.
На масата на домакините Пенелопи се държеше така, сякаш посещаваше дома всяка седмица. Госпожа Холанд седеше срещу дъщеря си и изслушваше гостите си внимателно. Изглежда беше забравила, че лично беше избрала съпруга на Пенелопи за свой зет, а най-странното бе, че така и не позна госпожица Брод и не се сети, че й е била прислужница.
— Колко е хубаво човек да се наслади на домашно приготвена храна, след като месеци наред е разчитал единствено на хотелска — обясняваше Лина. Замълча за миг и се обърна дръзко към госпожа Холанд: — Живея в «Ню Недърланд».
— Не знаех. — Госпожа Холанд отпи глътка вода «Аполинарис» и преценяващо изгледа гостенката. Може би се запита защо в стая с трийсет и шест гости от висшето общество това момиче, дошло някъде от Запада, наследница на несметно богатство, седеше на масата й, но не се издаде. Поне не и открито. — Помня, когато го построиха. На всички ни се струваше изключително безвкусен. А ето сега красиви момичета като вас живеят там! Това показва колко малко сме знаели навремето.
— На мен животът в хотел ми се струва отвратителен — въздъхна Пенелопи.
Елизабет погледна старата си приятелка и примигна няколко пъти. Двете бяха изключително близки през онази година и половина, когато Пенелопи живееше в «Уолдорф» и дори след като Елизабет замина за сезона в Париж, получаваше писма с разкази за прекрасните неща, които беше видяла, докоснала и вкусила. Елизабет помнеше как приятелката й се превъзнасяше. Тъкмо през този период, бе осъзнала по-късно Елизабет, Пенелопи беше насочила амбициите си към Хенри Скунмейкър, която бе и една от причините да се опита да я премахне от пътя си.
— Обслужването е значително по-добро в собствения ти дом, където можеш да контролираш всичко — добави тя.
— Вече не отсядаш ли в хотели? — попита Лина. Гласът й прозвуча простодушно и Елизабет разбра, че задава въпроса от най-обикновено любопитство, за да знае как да постъпи в бъдеще. На бившата господарка й стана жал за нея, независимо от сцената одеве, защото госпожица Брод очевидно се стараеше да се представи като изискано момиче, от класа, ала беше попаднала под крилото на Пенелопи, чиито пари хората сочеха с пръст и шушукаха, че са натрупани твърде наскоро.
— Разбира се, когато пътувам, но само ако се налага — отвърна младата дама. Притисна плътните си устни и многозначително погледна новата си приятелка. — Когато например съм в Нюпорт, семейството ми наема вила за сезона, а пък когато ходя в Париж, оставам в апартамента ни на «Шан». Сега обаче очаквам с нетърпение да отседна в един определен хотел…
— Да не би да заминавате, госпожа Скунмейкър? — попита госпожа Холанд.
Дъщерята, която отлично познаваше настроенията й, долови пресилената любезност във въпроса, макар гостите на съседните маси да забелязаха единствено топла любезност.
— Да, двамата с Хенри заминаваме за Палм Бийч. — По устните й се разля горда усмивка, когато изрече «двамата с Хенри». — С Теди щели да ходят за риба, а аз копнея за малко топлина, а пък «Ройъл Поенсиана» си остава чудесно местенце. Добрата съпруга се грижи за пътуванията на половинката си винаги когато може.
При тези думи Елизабет остави чашата си с вода и стрелна с очи Даяна на близка маса, където се беше настанила с леля Едит и госпожиците Уетмор. Дори вниманието й да беше привлечено от споменаването на името на Хенри, не го показа, защото оживено продължи да разпитва Елинор Уетмор за любимия й. Елизабет беше убедена, че сестра й е преживяла нещо истинско с Хенри, а и вярваше, че чувствата му към нея са истински. Беше го видяла в очите му, докато се вглеждаше към него през оживената улица, на сутринта, когато мислеше, че напуска Ню Йорк завинаги. Той не беше зализан както обикновено и очевидно бе съкрушен, че Даяна си тръгва. Забеляза съвсем същото изражение по лицето му преди час, когато го мерна застанал на вратата, и се надяваше най-сетне да е споделил с Даяна поне малка част от написаното в писмата, които тя изгори.
— Никога не съм ходила във Флорида — призна Лина.
Естествено, че не си, помисли си Елизабет и се упрекна за жестокостта си.
Нещо неизказано премина по лицата на Лина и Пенелопи и тя предложи:
— На всяка цена трябва да дойдеш, Каролина. Ще имам нужда от компания, докато мъжете се забавляват. И ти трябва да дойдеш, Елизабет. — Пенелопи замълча и погледна Елизабет в сините напрегнати очи. При този поглед Елизабет се почувства доволна, че няма апетит, защото дори да беше хапнала нещо, едва ли щеше да успее да го задържи в стомаха си след подобна открита проява на фалш. — Нямахме възможност да се насладим на компанията си както едно време от… Откога? От октомври.
В първия момент Елизабет бе заслепена от омраза, но бързо я пропъди. Знаеше, че би могла да прости на Пенелопи за жестокостта, с която се беше отнесла към нея, тъй като бе преживяла нещо прекрасно — беше живяла с Уил месеци наред, без да се промъква тайно и без да я разкъсва чувството на вина, което помрачаваше любовта им в Ню Йорк. Ако Пенелопи бе отнела на Даяна единственото, за което тя копнееше, то тогава бе преследвала онова, за което тя самата бе копняла.
Устата на Елизабет пресъхна, докато наблюдаваше бившата си приятелка. В другия край на стаята дамите, по чиито яки блестяха перлени копчета, седяха по четири на маса, ахкаха за антики, за парижката мода и лова на Лонг Айлънд, докато на масата, разположена най-близо до камината, се беше възцарила тишина. Дамите не откъсваха погледи от Елизабет.
— Октомври — потвърди след минутка тя.
— Помисли си — продължи Пенелопи, без да се притесни ни най-малко и финият й лакът се отпусна на бялата покривка. — Ще плуваме в океана, ще се разхождаме по плажа и ще бъдем много далече от клюките и глупостта.
При мисълта за слънце и палми, за чадъри и бански стомахът на Елизабет се преобърна. Всички жени, които познаваше, и всички на масата бяха изпълнени с ентусиазъм. Ала мисълта да пропътуват цялата страна и да върши същото, както и тук, само че на място с по-ярка светлина, отколкото в Ню Йорк, й се стори противна. Преди да успее да изкаже мислите си, майка й се намеси:
— Колко си великодушна, Пенелопи. — Елизабет погледна към масата, отрупана с резени черен хляб, и малката масленица от китайски порцелан, и останалите прибори и посуда, извадени специално, за да се покажат пред гостите. Човек лесно можеше да долови строгост във всяко едва забележимо трепване на лицето на възрастната дама. — Разбира се, че на Елизабет ще й бъде безкрайно приятно.
Елизабет се ококори от почуда. Не можеше да отиде — повдигна й се само при мисълта. Малките обсидианови очи на майката не се откъсваха от дъщерята, бръчките й се врязаха, докато чакаше Елизабет да отговори подобаващо. Междувременно, усмивката на Пенелопи се беше превърнала в самодоволно подхилване. Елизабет изви леко глава, сякаш призоваваше сестра си на помощ.
Даяна бе на съседна маса, подпряла се на лакът на дървената ръкохватка на стол, когато усети безмълвния зов. Големите й нежни, кафяви очи примигнаха веднъж и Елизабет се обнадежди, че сестра й ще й помогне. В същия момент Даяна се провикна над гласовете на госпожиците Уетмор.
— Флорида ли чух? Ще си прекараме идеално!
Елизабет стрелна с поглед майка си и забеляза, че забележката на Даяна е предизвикала необичайна усмивка по лицето на възрастната дама.
— Толкова е далече — измърмори тя.
— Ще дойда с теб, щом те е страх от разстоянията — продължи весело Даяна и след малко Елизабет разбра какво става. — Аз съм по-здрава от теб и ще се грижа да се чувстваш удобно.
Пенелопи свали лакътя си от масата, сякаш беше объркана, и се зае да подрежда черните плисета в скута си. Вдигна глава към Елизабет, а по устните й трепкаше приветлива усмивка.
— Чудесно. Ще бъдем цяла компания.
Елизабет погледна от настойчивата си майка към фалшивото лице и осъзна, че инстинктът й да се пази от Пенелопи се дължи не само на старите прегрешения на госпожа Скунмейкър, а и на онова, което бе способна да извърши занапред. Новите амбиции на Пенелопи й се струваха безсмислени, но скоро започна да проумява, докато наблюдаваше насила усмихнатото лице, че да се крие е безсмислено, така няма да се опази и няма да е в безопасност.
— Сигурна ли си, че има място и за Даяна? — попита Елизабет и с крайчеца на окото си забеляза, че дишането на Даяна е учестено и тя внимателно следи какво става на масата край камината. По лицето й се беше изписала надежда. — Просто не съм се възстановила напълно и имам нужда от помощта на сестра си по време на дългия път.
— Разбира се! — възкликна Пенелопи. — Въпреки че — продължи по-високо, така че да я чуят всички, — аз те възприемам като сестра и ще ти правя компания. Но твоята сестра е и моя — обърна се към Даяна, — и както вече казах, колкото сме повече, толкова по-весело.
— Ще бъде чудесно за двете ми момичета — заяви с нетипично за нея уважение госпожа Холанд. — Благодаря ви, госпожо Скунмейкър.
— Колко забавно ще бъде — заяви съскайки Пенелопи.
Като по-млада дебютантка Елизабет умееше да лавира, като пуска незначителни лъжи, неизменно изречени любезно и с много уважение. По принцип не обичаше големите лъжи, не обичаше нищо от онова, което можеше да се нарече «прекалено». Когато погледна Пенелопи и изваяните й черти, които привличаха вниманието, злобно блесналите големи очи, Елизабет започна да разбира, че преструвките, при това непрекъснатите прекалени преструвки, са единственият начин да защити себе си и сестра си. Спомни си как Хенри и Даяна бяха застанали на стъпалата, как се гледаха объркани и натъжени като две кученца, цопнали в първата си локва, и все още не разбират какво ги е сполетяло, и откри, че има желание да излъже нагло. Изпъна гръб, пое си дълбоко въздух и срещна погледа на Пенелопи.
— Невероятно весело — отвърна Елизабет, след това се усмихна, както едно време на баловете, където обуваше пантофки на висок ток, а страните й поруменяваха от вълнение. Старата й приятелка също се усмихна широко. Двете останаха впили погледи една в друга в продължение на няколко секунди, след това Елизабет отпусна дългите си фини пръсти — недостатъчно добре поддържани, въпреки това елегантни — върху ръката на Пенелопи. — Нямам търпение.

— Струва ми се, че мина изключително добре — отбеляза Сноудън Кеърнс, застанал зад Даяна в по-често използвания от двата хола на семейство Холанд, докато последните гости изчакваха каретите си на тротоара.
Даяна, която не се интересуваше от социални събития, от успеха или провала им (величествено организиран бал не можеше да се сравнява с тайните откраднати моменти същата вечер), просто сви рамене. Нямаше представа дали е минало добре, макар да научи кого е набелязала Елинор Уетмор и е твърдо решена да се сгоди преди сватбата на по-малката Уетмор през юни. Даяна вече знаеше, че тръгва за Палм Бийч със сестра си, Пенелопи и, най-странното и болезненото, с Хенри, който все още я обичаше.
През дантелените завеси видя как госпожа Скунмейкър и госпожица Брод вървят към каретата на омъжената дама. Пенелопи се качи първа, спря, за да разпери пръсти по черната плисирана пола и да я повдигне. След като се наобядва, не смени ръкавиците си и диамантите на безименния ляв пръст блестяха на зимното слънце. Пред перспективата да види Пенелопи и Хенри заедно, сърцето й се сви, но мислите й не преставаха да се лутат към онова, което той така и не изрече. Копнееше да чуе и останалата част от обяснението му, за всички онези пъти през изминалите месеци, когато беше мислил за нея. Сети се за писмата, които беше изгорила, и се зачуди какви ли нежни обяснения са била написани в тях. Въпреки това със задоволство му съобщи, че написаните думи са изчезнали, макар да не спираше да си представя как ще я целуне, щом двамата останат сами.
Каролина се качи доста прибързано след Пенелопи. Очевидно все още не се беше научила как да спре и да позира като истинска дама, въпреки че изисканият й лъскав черен цилиндър по всяка вероятност струваше половината от годишната надница на прислужницата на семейство Холанд. Даяна бе изиграла ключова роля в създаването на Каролина Брод — дори продаде клюката, която я представи в обществото. Е, фамилията й да беше изписана погрешно, но не съжаляваше, че е станало така, дори изпитваше известно съжаление и ревност, че приятелката й от едно време се е сближила с Пенелопи. Това се бе отразило благотворно на социалното й положение, но от друга страна я превърна в по-неприятен човек, особено сега, след като Даяна започваше да си обяснява как Пенелопи е разбрала за прегрешението й, благодарение на което беше успяла да се омъжи за Хенри.
Докато стоеше край прозореца, Даяна се замисли и реши, че сегашното положение на Каролина и опитите й да се представи като изискана дама могат лесно да бъдат проследени до материала във вестника. По онова време единственият й мотив бяха парите. Сега беше усетила какво удоволствие доставя писането, как журналистът можеше с лекота да създаде нов човек, дори събитие, стига да умееше да пусне някоя незначителна и на пръв поглед незабележима инсинуация. Изобщо нямаше да се изненада, ако материалът й за Елинор Уетмор превърнеше желанията на нещастното момиче в истина и дори се поколеба дали няма възможност да си върне Хенри с няколко добре обмислени изречения. Вече си представяше колко щастлив ще бъде Барнард, когато научи за намерението й да замине и колко много клюки ще му изпрати.
— Да — потвърди госпожа Холанд, седнала пред камината да се стопли. — Отначало се притеснявах за теб, Елизабет, но към края започна да се държиш също както едно време.
Погледът на Даяна се стрелна към сестра й, застанала близо до високия прозорец с изглед към алеята. Косата й, станала отново пепеляворуса от декември насам — по време на престоя й в Калифорния беше изсветляла от слънцето, — беше събрана на нисък кок и в момента Даяна виждаше профила й частично. Ореолът над главата й изглеждаше светъл, макар и съвсем блед, ала тъмните сенки под скулите й бяха ясно изразени. Изглеждаше уморена и Даяна се почувства виновна, че я е притиснала прекалено много.
— Притеснявам се за плановете за пътуване на госпожица Елизабет — продължи Сноудън.
Кочияшът на Пенелопи перна конете с камшика и те поеха напред. Елизабет не отговори веднага, а наблюдаваше как каретата се отдалечава. Даяна тръгна към сестра си и я прегърна през кръста, сякаш готова да продължи да я убеждава за предстоящото пътуване.
— Всичко е наред, господин Кеърнс. — Елизабет се обърна с гръб към прозореца и се притисна в прегръдката на по-малката си сестра, която усети колко е отслабнала. — Ще ми се отрази добре да видя свят.
— Не е нужно да ходиш — насили се да каже Даяна, но съзнаваше как умолително гледа сестра си.
В момента й се прииска да остане насаме с Елизабет поне за малко, за да обсъдят истинските намерения на Хенри, високомерното държание на Пенелопи по време на обеда и тежката обида, че си беше позволила да дойде с Лина, както и да поговорят дали някой наистина я намираше за красива с тези едри натрапчиви черти.
— Няма да ми е чак толкова трудно, ако си с мен. — Елизабет говореше тихо, но решително, докато приглаждаше лъскавите къдрици на Даяна зад ухото й. — При това ще бъдем със стария ни приятел Хенри Скунмейкър, който не разполага с почти никакво време, откакто се ожени, а и това ще бъде шансът ни да докажем, че не таим лоши чувства заради някогашната ни връзка. Ако дойдеш с мен — продължи и многозначително погледна Даяна, — всичко ще бъде наред.
Даяна я притисна по-близо до себе си и се опита да даде част от силата си на Елизабет. Сърцето й биеше като полудяло, а копнежът да види лицето на Хенри отново заплашваше да я задуши от мига, в който сестра й произнесе името му. Надяваше са майка й да не забележи. Вече си представяше как ще го види на перона, как изражението му ще се промени едва доловимо, когато я зърне сред множеството. В тази фантазия успешно долавяше чувствата му, макар за кратки минути, а сетне безсънието, което я измъчваше нощем, щеше да си отиде завинаги.

Пенелопи Скунмейкър все още не беше свалила виненочервеното си вълнено палто с черни ширити и висока твърда яка, когато се тръшна на едно от раираните канапета в стаята си в къщата на семейство Хейс на Пето Авеню 670. Качи се направо горе, защото нямаше да понесе да се види с родителите си, които бяха толкова тъпи и безполезни и й причиняваха единствено болка, понеже не бяха изисканото семейство със стари корени, каквото тя желаеше. Понякога се чувстваше като дете, сменено от феите, но все пак едно изключително фино дете.
Старата й стая, много подобна на сегашната, беше в бяло и златисто, само че по-голяма, замислена така, че да побере много, ама наистина много рокли. Погледна с горчивина купчината куфари с монограми на «Луи Вюитон», повлияни от японската култура, които си беше купила от магазин на Рю Скриб в Париж много преди да се омъжи. Бяха официалното й извинение този ден да се върне у дома. Истинската причина бе, че безразличието на Хенри към намерението й да замине с него за Флорида ставаше все по-неприкрито и започваше да се страхува, че слугите на семейство Скунмейкър ще започнат да злословят.
— Вече нямам желание да замина — заяви тя пред Айзак Филипс Бък, на когото доверяваше всичко, пристигнал няколко часа по-рано, за да се погрижи прислугата да събере дрехите за топло време, които все още не бяха прехвърлени в гардероба й в къщата на Скунмейкър.
Погледна я от леглото, където сгъваше дантелено бельо, едрото му шкембе бе опряно на обточената с плюшен ширит табла.
— Обаче трябва, заради мен, за да ми разкажеш с какво са били облечени останалите — настоя госпожа Уилям Скунмейкър, свекърва й, придружила я тази сутрин. Говореше сухо, а красивото й лице бе сгушено в бялата кожа на яката. Беше запалила цигара, докато пристъпваше от вратата към прозореца и изпусна дима, преди да уточни: — Уилям е голям гадняр и категорично отказа да ме пусне да замина. Не знам защо е решил, че ми е приятно да ходя по тъпите политически мероприятия, на които ме мъкне.
Изабел, оказала се съюзник на Пенелопи по време на кампанията й да се омъжи за Хенри, напоследък беше унила и с нея изобщо не бе забавно. Пенелопи не обърна никакво внимание на думите на по-възрастната госпожа Скунмейкър, стана и пристъпи към старото си легло с нахвърляните отгоре декоративни възглавници и спретнати купчинки аксесоари. Посегна към ален колан и прокара пръсти по дължината му, както беше застанала с гръб към Бък.
— Не заминавай — настоя Бък.
— Налага се, разбира се. — Дори не прикри нетърпението си, понеже Бък много добре знаеше, че да се откаже от пътуването е равносилно на отстъпление.
Той обикновено се представяше, като наблягаше на фамилното си име, сякаш държеше да подчертае, че принадлежи на небезизвестния клан Бък, които живееха като истински благородници в имението си край река Хъдсън. Истината обаче бе, че славата му се дължеше на изтънчения вкус и на увереността на определена нюйоркска дама, че господинът на всяка цена трябва да бъде ангажиран, когато предстои организирането на парти. Тъкмо затова стана близък първо на семейство Хейс, отначало на най-младата издънка на семейството. Следователно бе напълно наясно как се опитват да си създадат име и извоюват място в обществото и колко труд бяха положили да постигнат желаното.
— Във всички вестници пишат, че си била на обяда на Елизабет Холанд, че приятелството ви било непоклатимо, както винаги. — Бък сви рамене, сякаш това бе единствената й грижа.
— Елизабет изобщо не ме притеснява. — Тя се отпусна на леглото и придърпа гладката тъкан върху лицето си. — С Елизабет лесно ще се справя. Само че как ще изглежда отстрани, ако съпругът ми хукне нанякъде без мен, и то едва два месеца след сватбата. Какво ще кажат хората? Не мога да допусна да замине сам, напълно си наясно.
— Така е, не можеш. — Застаналата до прозореца Изабел запали нова цигара. — В никакъв случай не можеш да си го позволиш.
— Ти поне ще избягаш от противния сив град. — Очичките на Бък, полуприкрити от набъбнала плът, се извърнаха към фреските на тавана, а гласът му заглъхна драматично.
— Така е — неочаквано Пенелопи почувства, че й става горещо и бавно заразкопчава палтото. — Няма да е никак зле, а и малко слънце може да промени настроението на Хенри, но аз определено ще бъда в позицията на малцинство. Госпожица Брод е на моя страна, но тя има само външен вид, а този факт е добре известен на Елизабет. Сестрите Холанд ще използват всеки удобен случай да ме стъпчат. Теди също ще е там, но открай време си пада по Лиз…
Свали палтото, остави го на канапето и прекрачи на дебелия килим. Роклята й във вишневочервено се провлече отзад и Робър, бостънският териер, тупна на пода от отоманката, където се беше изтегнал, и се шмугна под креслото, когато я чу да приближава. Пенелопи не бе от момичетата, които плачеха често, но сега приливът на яд бе в състояние да накара сълзите й да рукнат. Представи си Елизабет и Даяна с нежните личица как я стрелкат с обвинителни погледи през целия път към Флорида.
Застана до прозореца, взе цигара от златната табакера, която Изабел беше оставила на перваза, и остави свекърва си да й обърне внимание и да ахка, и охка съчувствено.
— Много добре знаеш какво ти трябва. — И двете се обърнаха към Бък, който кръстосваше крака ту на едната, ту на другата страна.
Пенелопи запали цигара и изпусна дима. Обърна се отново към Пето Авеню, където се носеше неспирен поток от карети, и зачака да чуе останалата част от съвета на Бък. Хората долу оглеждаха колосалната сграда, която Хейс бяха построили с купищата си нови пари, завиждаха им и същевременно преливаха от омраза към тях. Къщата бе сцената, която баща й беше издигнал за съпругата и дъщеря си и макар Пенелопи да бе научила всичките си реплики и да носеше подходящите сценични костюми, все пак не стана звезда. Поне така се чувстваше в момента, докато стискаше златистата драперия и презираше всички, които не ръкопляскаха бурно на представянето й и не викаха «Браво!».
— Имаш нужда от съюзник.
— Съюзник ли? — Пенелопи веднага призна, че е прав, макар все още да не беше готова да приеме.
— Не можеш да се оставиш да те задушат.
— Не мога да поканя още хора. — Пенелопи погледна Изабел, сякаш очакваше потвърждение от нея — все пак съпругът й щеше да плати за пътуването.
Изабел сви рамене.
— Можеш, разбира се. Нали е парти. — Тя небрежно замахна с дясната си ръка и във въздуха се разнесе облак дим.
— Хората непрекъснато си позволяват да водят неканени гости — продължи Бък. — Както и да е, необходим ти е някой, който да ти помага така, та никой да не заподозре, че имаш задни мисли. Госпожица Брод може и да е с хубави дрешки, но все още не притежава усет към нещата и хитрост.
— Самата истина. — Пенелопи погледна блондинката, отпуснала рамене до нея. — Как само ми се иска да дойдеш, Изабел. Не е честно старият стиснат Скунмейкър да настоява да стоиш тук.
Изабел й се усмихна тъжно.
— Благодаря ти, че го каза — отвърна свекърва й с глас, който издаваше, че не вярва по-младата жена да разбере колко много страда.
Пенелопи сигурно щеше да се запита дали Бък не иска да дойде и дали няма да бъде съвършеният й съюзник, когато погледна надолу и съзря брат си да слиза от капрата на карета. Четирите коня блестяха от пот, сякаш бяха препускали. Грейсън подаде юздите на един слуга и пое по варовиковите стъпала към входната врата с уверената походка на аристократ. Сестрата често си повтаряше, че е по-умната и по-хитрата от двете деца на семейството, но открай време бе наясно, че той е като нея — двамата притежаваха еднакво силни амбиции и бяха напълно лишени от сантименталност — което доказваше, че са една кръв. Тя се гордееше с факта и докато го наблюдаваше как хлътва в къщата, й хрумна идеята.
В същия момент чу как свекърва й въздъхна замечтано и стрелна с поглед по-възрастната жена. По лицето на Изабел Скунмейкър се беше изписало захласнато изражение. Как бе възможно да се отдава чак толкова на увлеченията си, та да не събере сили да ги прикрие, запита се Пенелопи, още повече че вече бе омъжена. Друг път би намерила начин да намекне за тази слабост, но сега бе силно впечатлена, че Грейсън е успял да омае такава изтънчена и красива омъжена жена. Подобно умение бе невероятно полезно, но можеше да се окаже фатално, когато се насочеше към някое наивно момиче.
Обърна се отново към Бък и гласът й прозвуча весело:
— Ще поканя Грейсън. Той ми е брат, следователно трябва да ме обича.
— Недей! Не го кани — възкликна Изабел, стрелна с поглед Бък и заговори по-стегнато: — Този сезон дамите са повече от господата и няма с кого да се танцува на баловете. Би било жалко, ако ни отнемеш толкова умел в танците кавалер.
— Не се притеснявай, ще се справиш и без Грейсън. — Пенелопи дръпна от цигарата за последен път и бодна фаса в саксия. Отиде до гардероба, обладана от нова енергия и нетърпение и остави пътечка от изпуснат дим след себе си. — Вече знам как ще го използвам.

Вторникът се оказа сив, мрачен ден и господин Лонгхорн кашля през целия път до гарата, където Каролина трябваше да се срещне с останалите от групата, потеглила за Флорида. Щяха да пресекат Хъдсън, поне така й бяха обяснили, после ще отидат в Джърси Сити, откъдето ще се качат на луксозния вагон, собственост на семейството на Хенри Скунмейкър. Като прислужница беше подслушвала планове за подобни пътувания, ала никога досега не беше пътувала. По курорти и други приятни места винаги водеха покорната й многострадална сестра, а тя оставаше у дома да кърпи стари камизоли и чорапи.
Мислите какво ли ще бъде, когато избяга от града, за да отиде на някое екзотично място, за което ще пишат във вестниците, не й позволиха да заспи почти цялата нощ, а сега вече тръпнеше в очакване. Затова, едва след като поеха на юг, забеляза хриповете на стареца.
— Моята Каролина — рече той, след като най-сетне спряха на перона.
Лицето му, досега румено и свежо, днес изглеждаше изопнато, а и едва си поемаше дъх.
— Какво ще кажеш да размислиш и да останеш с мен в Ню Йорк? Знаеш, не обичам да те спирам, когато ти се прииска да полудуваш с останалите младежи, но тази сутрин се събудих обхванат от ужасно чувство. Компанията ти ще ми бъде изключително приятна, а и ми се иска повече от обикновено…
На Каролина й се стори, че някой оставя за малко най-великолепната шоколадова торта пред нея, след което я отнася, преди да успее дори да я опита. Мисълта, че няма да отиде във Флорида, че поредното парти ще премине без нея, помрачи целия й ден. Мисълта остави неприятен вкус в устата й.
— Но багажът ми е събран… — отвърна немощно.
Вече усещаше мириса на океана и чуваше стъпките по пристанището. Подобие на усмивка премина по лицето й, но така и не успя да я задържи, след като се вгледа в очите на Лонгхорн. Бяха побелели, нямаше я обичайната им проницателност. За миг припряното й желание да се озове във влака, да бъде сред богатите и красиви хора, които заминават от града, изчезна. Не помнеше някога някой с подобна настойчивост да я е молил да остане. Макар между нея и благодетеля й никога да не бяха припламвали романтични искри, усети как в гърдите й се разгаря топло чувство.
— Прислужницата ти ще ги разопакова.
Думите увиснаха във въздуха, докато тя си представяше новите рокли, които шивачката й, мадам Бристед, бе ушила за днес сутринта, след като й бе платено допълнително. Каролина си фантазираше как е облечена в тях, когато ходеше на вечери и балове във Флорида, може би дори във влака, за който разбра, че бил великолепно обзаведен. Прислужницата й, момиче, малко по-младо и значително по-компетентно от нея в същата роля, беше пристигнало по-рано с няколко куфара, в които бяха прибрани роклите, за да се погрижи всичко да бъде качено внимателно на ферибота. Беше облечена в черно палто, нахлупила черна шапка — Каролина я мерна сред тълпата, застанала малко настрани от блъсканицата. Бившата прислужница копнееше вече да е там, сред носачите и отпътуващите, във финото си палто, обточено със светла норка. Щеше да каже на момичето — Кати — да побърза и да се качи с останалите прислужници и скоро щяха да отпътуват.
— Точно така — съгласи се най-сетне Каролина. Стисна плътните си устни и изви тъмните си очи при мисълта за противната възможност.
— Довечера ще бъдем заедно, а ти можеш да поканиш когото пожелаеш — продължи Лонгхорн.
Очевидно усилието да говори бе прекалено голямо, защото пак се закашля и й обърна гръб, за да скрие как се задушава. Каролина не можеше да отрече, че й беше приятно на малкото тържество, което той организира снощи по случай заминаването й. Двете с Луси Кар, разведената, играха карти, говориха си за дрехи и се заливаха от смях, не че помнеше за какво. Беше забавно, но нямаше никакво желание за същото. Копнееше да види нови места, искаше всички читатели на клюкарските колонки в града да разберат, че се движи в изискана компания.
— Той добре ли е?
Каролина примигна и се опита да прогони самосъжалението. Погледна от Лонгхорн, който се беше превил и едва си поемаше дъх, към Робърт, застанал край прозореца на каретата. Черните му очи бяха пълни със загриженост и недоверие. Тъкмо се канеше да каже на Робърт, че господарят му не е никак добре и незабавно трябва да се върнат в хотела, да повикат Кати и да й дадат нови инструкции, когато погледът й се отклони над рамото на прислужника към кея, където беше застанал Лиланд Бушар. Пшениченорусата му коса беше пораснала и изпъкваше на околната сивота — денят беше толкова мрачен и мъглив, че другите плавателни съдове по Хъдсън не се виждаха — беше с шал на черно и бяло райе, пъхнат във вталеното му палто до коленете. Помогна на прислужника си да качи единствения куфар на високата дървена платформа и се изправи, горд като римска статуя. После се обърна към нея.
— Госпожице Брод!
Тя се изчерви, когато усети, че я наблюдават. Поруменя от удоволствие, че помни името й, наведе се напред през прозореца на каретата и нетърпеливо помаха над главата на Робърт.
— Здравейте!
— Нали сте със семейство Скунмейкър? — провикна се той.
— Да — потвърди тя и вече беше наясно как да постъпи. — Разбира се.
— И аз съм с тях. Грейсън Хейс ме покани. Ще се видим на ферибота!
Той свали шапката си и галантно се поклони, а сетне тълпата го погълна. Каролина наблюдаваше как хората запълват мястото, където той бе застанал допреди малко, и се обърна към спътника си.
Кашлицата беше утихнала, старият господин се изправи и обърна към нея, за да й се усмихне извинително. Понечи да каже нещо, но Каролина нямаше желание да й напомня причините, поради които иска тя да остане с него в Ню Йорк.
— Цял живот съм живяла на този малък остров — възкликна госпожицата обнадеждена. — Ще се върна, преди да усетите. Тогава вече ще се чувствате значително по-добре.
Усмивката на Лонгхорн беше неуверена.
— Права си, мила, не бива да изпускаш веселбата заради мен. Върви, но не ме забравяй. Чакам да се върнеш.
Каролина бе толкова доволна, задето получи благословията му, че се хвърли към него и го прегърна.
— Благодаря. Разбира се, че ще мисля за вас. Ще мисля, ще мисля, ще мисля.
— Bon voyag, мила.
Той задържа ръцете й малко по-дълго от обичайното, след което Каролина се отдръпна и подаде ръка на Робърт да й помогне да слезе. Опита се да каже на прислужника на Лонгхорн колко е важно да върне стареца у дома, за да не стои на студа, и реши, че му е казала. Само дето вниманието й вече бе насочено другаде. Беше се устремила напред, вдигнала пола, за да не се влачи по мръсната улица, докато се смесваше с тълпата пътници за ферибота. Единствената й мисъл беше, че Лиланд е някъде сред тях. Затова сърцето й препусна като подивяло.

Хенри знаеше, че не е в най-добрия си вид. Бе сигурен, че все още не е изтрезнял от снощи, но това не беше единствената причина да избягва контакт с останалите, докато отпътуваха от Ню Йорк. Така и не разбра как планът му за бягство към Флорида се превърна в събитие, организирано от противно начервената усмивка на съпругата му, но си даваше сметка, че трябва да продължи с преструвките и не бива да засрамва Пенелопи пред хората, ако не иска стряскащи последствия. Първоначалният му мотив да защити Даяна от ноктите на Пенелопи беше все още в сила, макар през изминалите месеци причините да бяха вече избледнели. Често му се случваше да се вглежда в огледалото и да примигва, за да се увери, че не се е променил, че все още владее собствения си живот, дори след всички неочаквани обрати.
Рядко му се случваше да погледне клюкарските рубрики, но откакто се влюби в Даяна Холанд, ги изчиташе особено внимателно, да не би да я споменат. Така разбра, че ще пътува с тях, сгушена в дебели дрехи, за да се предпази от студа. Над тях се бяха скупчили облаци и ставаха все по-гъсти и тъмни, докато пореха водата към Ню Джърси, където щяха да се прехвърлят на влака. Пътуването щеше да бъде значително по-поносимо, след като тя щеше да бъде до него, но същевременно се тревожеше: страхуваше се какво би направила Пенелопи, ако забележеше, че не откъсва поглед от момичето. Истината бе, че не съумяваше да се владее.
Пристигнаха в Ню Джърси, качиха се на «Ерис» и Хенри заложи на изпитана карта. Още преди влакът да тръгне, отиде във вагон — ресторанта, няколко вагона по-напред, и изпрати момче да повика Теди. Беше почти сигурен, че е трезвен — студът по време на пътуването с ферибота го беше пронизал до кости. Разкопча маншетите, свали сакото си и поръча бърбън. Евтините завеси бяха дръпнати, пианист поддържаше синкопиран ритъм на пианото. Беше пълно с войници, които пушеха и шляпаха с карти, но нито един от тях не вдигна поглед, когато влакът изсвири, за да възвести, че потегля и напуска гара «Пенсилвания». До крайната им цел оставаше поне още ден и половина.
— Не си губиш времето, а? — подхвърли Теди, когато влезе през вратата с матово стъкло и дръпна един от разклатените дървени столове.
Наблюдаваше стария си приятел, две години по-млад от него, със спокойните си сиви очи. Хенри не вдигна поглед от напитката, но се опита да се представи като домакин.
— Настаниха ли се всички?
— Май да. — Теди даде знак на бармана.
— Жалко, че пътуването ни се пренасели.
— Нищо, не възразявам срещу присъствието на дамите. Пътуването с ферибота беше гадно, а? Но всички стигнахме живи и здрави, те се настаниха — братът на жена ти, Бушар, госпожица Брод и госпожиците Холанд. Съпругата ти положи огромни усилия сърдечно да поздрави сестрите Холанд, а Елизабет демонстрира същия ентусиазъм.
И двамата посегнаха към напитките, за да отмине въздействието на думата съпруга. Теди винаги се удивяваше на онова, което Хенри вършеше, а пък Хенри, понеже не искаше да прекалява, не желаеше да обяснява причината, предизвикала брака му. Младите мъже седяха в приятно мълчание, бавно отпиваха и се стараеха да се представят също като останалите във вагон-ресторанта, с които нямаха абсолютно нищо общо.
— Скунмейкър, Кътинг!
Теди пръв вдигна глава, а Хенри проследи погледа му след кратко колебание. Братът на Пенелопи тъкмо влизаше, вече запалил цигара. Още от сватбата Хенри се смущаваше, щом се появеше Грейсън Хейс, макар да го беше виждал в игралните домове и в популярните заведения години наред, но тогава дори не се беше замислял за семейството му. Сега обаче Хенри забелязваше приликата със сестра му: гордият нос, също като насочена надолу стрела, пронизващите сини очи, бледото овално лице, подчертано от зализана тъмна коса. Тези черти му придаваха вид — вероятно подвеждаха, реши Хенри, макар да не можеш да пренебрегнеш впечатлението — на специален пратеник на сестрата.
— Семейството ти знае как да пътува със стил — отбеляза Грейсън, намигна и се подсмихна.
— Благодаря — отвърна Хенри.
Между брата и сестрата Хейс имаше една основна разлика: очите на Грейсън бяха твърде близо. Придаваха му глуповат вид, не че бе кой знае колко умен. Сред младите богати нюйоркчани се носеше клюката, че Грейсън бил заклет комарджия, при това без късмет или усет към хазарта. Ако Хенри се беше обзаложил какви ще бъдат следващите думи на Грейсън, щеше да изкара доста пари.
— Готов ли си за един покер? — Грейсън пусна цигарата си на пода и я настъпи с върха на обувката. Очите му блестяха като на маниак, раменете му потръпваха нетърпеливо.
Във всеки друг ден Хенри би се поколебал, а Теди би размислил, но в момента на младия Скунмейкър му беше дошло до гуша да постъпва както е редно.
— Дадено — отвърна той.
— Трябват ни още двама за прилична игра — отбеляза Грейсън и замахна с ръка, сякаш призоваваше на помощ двамата войници, които лениво пиеха бира на съседната маса.
За момент онези останаха загледани в мъжа с висока яка и широка вратовръзка, който дръпна стола изпод семплата дървена маса и се настани. Държеше се делово и беше насочил цялото си внимание към картите. Тогава приближиха и те, дръпнаха столовете и се настаниха.
— Заповядайте, господа — рече той, докато цепеше и започна да раздава.
Хенри огледа семплите униформи на войниците. И двамата бяха с вталени сини ленени сака с лъскави копчета отпред, износени, но чисти панталони, гети до коленете над изтърканите ботуши за път. Мъжът с дълги щръкнали мустаци със завити краища остави униформената си шапка на стола, гладко обръснатият му спътник стори същото. Хенри така и не определи на колко години са — гладко обръснатият може и да беше по-млад от него, но и двамата изглеждаха доста състарени.
— Вие, момчета, накъде? — попита ги, докато поглеждаше картите си.
— Тампа — отвърна мустакатият, сякаш мястото имаше специално значение, което безделниците едва ли щяха да разберат.
— С Пети пехотен полк, господине, заминаваме на юг, да държим кубинците изкъсо. — Приятелят му се усмихна и вдигна поглед от картите.
— Куба! — Хенри заложи. — Приятелят ти Бушар няма ли интереси в захарните плантации там?
— Има — потвърди Грейсън, без да откъсва поглед от масата, — но не играе комар — добави, сякаш това го изключваше от темата на разговора.
— Правим всичко по силите си да опазим островите и американските интереси, господине.
Теди махна с ръка в знак на благодарност.
— Някога убивали ли сте? — попита остро Грейсън.
Хенри беше сигурен, че мислите на шурея му бяха насочени към картите, но трепна при нетактичния въпрос. Почувства се неловко и разбра, че няма никакво желание да научи отговора.
— Пъркинс е участвал във войната срещу испанците — отвърна гладко избръснатият и посочи мустакатия си приятел. — Бил е ранен в атаката край хълма Сан Хуан.
Хенри и Теди погледнаха Пъркинс и решиха, че светлите му очи издават сдържаност, ала той обясни:
— Записах се в армията след клането на броненосеца «Мейн». Та кой американец, след като стане свидетел на подобно предателство, би останал безучастен?
Хенри веднага се сети за трима на същата маса, които не одобряваха подобни прояви, но закима така, сякаш бе чул светата истина.
— Брат ми беше на кораба. — Обръснатият поклати глава и огледа картата, която току-що беше получил. — Издъхнал е в мърлява болница в Хавана, а когато го върнаха, мама дори не можа да го види, защото кожата му беше изгоряла.
Последва дълго, потискащо мълчание, но после лицето на Пъркинс се поотпусна.
— Е — рече той накрая, — това ни кара да ставаме още по тъмно и ни помага да издържим далече от дома.
Сериозният тон, с който говореше за живота и смъртта, натежа. Раздадоха още карти и играчите подхвърлиха пари в средата на масата. Теди, който вече бе излязъл от играта, наблюдаваше напрегнато войниците, но Хенри не вдигаше поглед от ръката си. Усещаше с неудобство не само жилетката, ами и финия лен на ризата, загърнала добре защитената му кожа, елегантната кройка на панталона си, както и вагона наблизо, собственост на семейството му, и целия лукс, с който беше свикнал. Щом помисли за вагона, се сети кой седи там. Все още копнееше за Даяна, представяше си как носът й порозовява и как очите й блестят в студа.
Хенри се отказа, последван скоро от голобрадия. Останалите двама играчи разкриха ръцете си. Грейсън разбра, че губи, разочарован изтласка парите в центъра на масата към Пъркинс.
— Отново! — извика гневно и започна да събира картите, за да раздаде.
Хенри и Теди се съгласиха, но с много по-малко ентусиазъм. Единият беше притихнал, сериозен, а другият беше обсебен от мисълта за присъствието на младата дама, докато влакът ги отвеждаше на юг, по-близо до слънцето, където единственото му задължение беше да измисли как по-интересно да прекара времето си.

Пенелопи се отпусна на смарагдовозелената седалка в своя кът от вагона на семейство Скунмейкър и полата й в цвят слонова кост се разстла на лъскавия паркет. Вече бяха пропътували много километри и пристигнаха на това заспало място часове преди вечеря. Гостите й отпиваха от аперитивите си, а тя ги наблюдаваше, както бе частично скрита от плъзгащите се врати, които разделяха всеки кът. Ръцете й, обгърнати до китките в бухнал розов шифон, бяха скръстени, тъмните й вежди бяха извити, докато следеше какво става.
Госпожица Брод беше седнала наблизо, от другата страна на пътеката, все още в бежовия костюм за път, с който пристигна сутринта. Оглеждаше се, попиваше с поглед изисканата скъпа обстановка, папратите и цветята във вази, сякаш никога досега не беше виждала подобен лукс — определено не беше. Всеки път, щом някой мъж минеше по пътеката между седалките, тя обнадеждена вдигаше поглед, все едно беше Лиланд Бушар, а клепките й скриваха зелените очи винаги когато разбереше, че не е той. Очевидно беше увлечена по него. На Пенелопи й беше ясно от начина, по който разпитваше дали ще присъства на събитията, които посещаваха. Поне можеше да се въздържа, за да не изглежда чак толкова жалка.
Зад госпожица Брод, от същата страна на пътеката, се бяха настанили госпожиците Холанд. Бяха седнали една до друга, червеникавите оттенъци в косата на Даяна изпъкваха на зелената кадифена дамаска. По-голямата сестра беше затворила очи, отпуснала глава на рамото на по-малката, което за Пенелопи бе ненужна и дори прекалена проява на сестринска обич. Кестенявата сестра четеше книга. Беше прелестна — Пенелопи ясно го виждаше и това я прогаряше. Къдриците на момичето блестяха, чертите й бяха като изваяни. Пенелопи беше използвала клюката за неморалното й поведение, за да осигури собствения си брак, но бившата голяма любов на съпруга й притежаваше аура на чистота и на госпожата й се прииска да я удря, докато заличи тази чистота.
Междувременно нетърпението на Пенелопи растеше. Изпрати прислужник преди половин час и все още чакаше. Отпусна глава назад, на меката възглавница, и вдигна поглед към полегатите огледала на тавана. В тях се отразяваха плътни устни, аленочервени, черна коса, на която изпъкваше млечнобяло лице. Косата й беше прибрана в сложна прическа, с къдрици, плитки и буклички от двете страни на безупречното й високо чело. Разсъждаваше, че увлечението на Хенри няма да продължи толкова дълго и Даяна не й е конкуренция. Сега обаче й се налагаше да признае с огромно неудоволствие, че по-малката от сестрите Холанд все още имаше място в сърцето на Хенри, защото всеки път, когато беше край нея, целият се променяше.
Не че Пенелопи се чувстваше по-слаба или пък нещастна. В момента й беше удобно и приятно — политиката й беше да се чувства удобно, освен ако красотата не изискваше нещо друго — затова се наслаждаваше на гостите, които покани в луксозния вагон, за който всички знаеха, че е собственост на свекър й. Безразличието на Хенри я дразнеше, но съвсем не беше в състояние да помрачи радостта и гордостта, че всички й завиждат като негова съпруга или че се появява пред обществото с богатия наследник. Усещаше отсъствието на Изабел — новата й приятелка знаеше как да се наслаждава на красивите скъпи вещи, но все пак бе доволна, че е единствата госпожа Скунмейкър във влака.
— И какво желае любимата ми сестра?
Пенелопи се обърна към брат си, който пристигаше от задната част на влака. Наведе се, бързо я целуна по бузата и се настани на кадифената седалка срещу нея. По челото му бяха избили капчици пот, маншетите му бяха разкопчани. Реши, че моментът не е подходящ да изтъква, че е единствената му сестра, няма други и съответно е глупаво да твърди, че тя му била любимата.
— Имам задача за теб — отвърна най-сетне Пенелопи.
— Задача ли? — Грейсън изви устни на една страна, докато наблюдаваше по-малката от него сестра със сините си очи, същите като нейните.
— Да. — Пенелопи замълча и отново се вторачи в Даяна.
Момичето вдигна поглед от книгата и изразителните й кафяви очи се спряха за дълго на Пенелопи. Със сестра й бяха облечени за вечеря. Бледосинята рокля на Даяна беше с дълбоко дантелено деколте, а буфан ръкавите издаваха, че не е нова.
— Знам, че няма да имаш нищо против, след като ме изслушаш.
— Игричките ти открай време ме забавляват, Пени.
По-младата Хейс усети нов прилив на раздразнение, когато чу галеното име, останало от детството, и то след като беше чакала разглезения си брат достатъчно дълго.
— Моля те, не ме наричай така.
Той се ухили и светлината на полилея заблестя по белите му зъби. Провинцията около тях потъваше в мрак, сенките подчертаваха лицата им, мрачни, сериозни и съсредоточени.
— Моля да ме извините, госпожо Скунмейкър.
Тя му се усмихна широко.
— Благодаря, братле.
— Какво ли не бих направил за теб, скъпа сестричке.
— За мен е удоволствие да го чуя — продължи тя и сниши глас, — защото задачата ти изисква специални умения и такт.
— И каква по-точно е?
Пенелопи наведе глава наляво и плъзна дългите си пръсти по източения си врат.
— Моля те да се отнасяш с внимание и обич към малката госпожица Холанд.
Грейсън се поколеба и се обърна към пътеката. Пенелопи се намести, за да види онова, което и той виждаше. Този път Даяна не вдигна поглед, но се разположи така, че избледняващата светлина навън хвърляше закачливи сенки по прасковеното й деколте.
— Да се отнасям с внимание и обич ли? — попита Грейсън и пак се отпусна на седалката.
Пенелопи закачливо извърна очи към огледалото над главата си, подръпна къдриците си и се замисли над казаното.
— Да, но в никакъв случай прекалено внимателно и любвеобилно. Накарай я да започне да те харесва, после се отдръпни. Разбра ме, нали? Задръж вниманието й, но се погрижи да понамачкаш сърцето й. Толкова е млада, че може да си позволи някоя и друга изгубена битка на любовния фронт. — Сбърчи нос и намигна на брат си. Не беше сигурна дали ще я попита защо, а и нямаше желание да измисля аргументи, затова добави: — Ще бъде забавно. Предстои ни толкова дълго пътуване, че човек трябва да си намери забавление, а най-подходящи за целта са гостите по време на ваканция край морето.
Грейсън погледна сестрите Холанд и развеселен се обърна към своята. Прокара пръсти през гъстата си, зализана назад коса и сви рамене, сякаш му беше все едно.
— Защо не? Хубавица е.
— Знаех си, че задачата ще ти допадне! — засмя се Пенелопи, макар физическите качества на Даяна Холанд съвсем да не я впечатляваха.
В следващия момент съпругът й влезе във вагона и впи поглед право в момичето, неспособен да скрие, че е поразен от стрелите на Купидон. Дори Грейсън — който погледна от госпожа към господин Скунмейкър — да забеляза нещо, не спомена и дума. След това госпожа Скунмейкър се изправи, протегна скритите си в розов шифон ръце и ги отпусна на раменете на съпруга си, за да му попречи да зяпа настрани. Изминаха няколко секунди, преди черните очи на Хенри да срещнат нейните, но в тях нямаше и следа от интерес или топло чувство.

Влакът се поклащаше и трополеше на пътя към целта си, но Даяна вървеше напред решително, насочила се на север, докато железният звяр пухтеше на юг. Младата жена беше повдигнала бледосинята си пола, за да й е по-удобно да крачи по пътеката. Беше вирнала брадичка, лявата й ръка беше свободна. Косата й, внимателно прибрана от сестра й за вечеря, сега се беше измъкнала над ушите. Ако не беше толкова разсеяна и смутена, щеше да признае, че мигът, в който къдриците й заживееха свой живот, бе моментът, в който изглеждаше наистина прекрасна. Само че тъкмо сега мислите й препускаха неудържимо и бе завладяна от нещо — макар сама да не можеше да определи какво точно, — което я караше от време на време да си говори сама, затова се стараеше да се овладее, преди да започне да бъбри като някоя глупачка.
Нямаше конкретна цел. В момента бе в твърде вятърничаво и егоистично настроение, за да стои до сестра си. Вечерята изтощи Елизабет и тя си легна. Повечето от пътниците също спяха — в коридорите имаше мъждукаща светлина, навсякъде цареше неестествена тишина. Пенелопи и Каролина играеха карти, след вечеря мъжете се бяха потопили в традиционния за представителите на силния пол свят.
Тя също можеше да си легне, ала мислите не я оставяха на мира. Пътуванията я вълнуваха: натрапчивите, непознати миризми, движението, тръпката от очакването на пристигането и заминаването, виковете на кондукторите, мисълта, че старата позната обстановка много скоро ще се смени. Влакът също я очароваше — беше снабден с помещенията и необходимото за човешкото ежедневие, само че умалени, все едно се намираха във витрини за манекени, свързани помежду си в дълго колие.
Мислите й, както обикновено, се насочиха към Хенри и близостта им след месеците раздяла. На вечеря беше дошъл във фрак и не спря да я стрелка с погледи. Беше й казал, че я желае, единствено и само нея, а тези думи бяха предостатъчни, за да дадат криле на въображението й. Сега, всеки път, когато докоснеше съпругата си, забелязваше презрението му към нея; всеки път, когато обърнеше черните си очи към Даяна, усещаше горещите му устни на шията си. После сънят й бягаше. Беше като героинята на романа, който пишеше сама; героинята непрекъснато повтаряше, че била твърде силна за любов, въпреки това разказвачът не спираше да насочва вниманието към желанието й.
Затова тръгна нанякъде с бърза крачка, която щеше да е по-подходяща за излет в парка. Нямаше определена цел и беше разсеяна. Части от провинцията, която не беше виждала никога и във всеки друг случай би наблюдавала в захлас, сега профучаваха покрай прозорците, в които блестеше луната, но тя така и не спря, за да погледне навън. Единственото, което й даваше известно спокойствие, бе звученето на неговото име, последвано от бързото докосване на ръката му до нейната.
Тя се врътна към мъжа, чийто път беше пресякла. Намираха се в тесен коридор — тя се беше облегнала на стената, Хенри Скунмейкър беше застанал пред нея и кожата му блестеше на трепкащата светлина. Веднага забеляза, че леко подпухналите му очи не се откъсваха от нея: втренчи се в нейните, така както човек, прекосил пустинята, би гледал чаша вода.
— Дай, съжалявам — прошепна немощно той.
Тя огледа коридора, за да се увери, че никой не ги наблюдава. Хенри я беше притиснал в чупка край прозореца, където нямаше почти никаква светлина.
— Защо? — попита го напрегнато, докато се опитваше да говори небрежно и да измисли нещо забавно.
Вдъхна познатия му мирис на цигари, мускус и другите непознати мъжки аромати и се запита дали не е леко пиян. Зачуди се как е възможно да се налива чак толкова, след като тя бе опиянена от самото му присъствие. Младият Скунмейкър отмести поглед настрани, колкото да си поеме дъх, и извърна очи надясно, сетне наляво, преди отново да я погледне.
— Рискуваш, като идваш тук. Ако Пенелопи каже на някого какво сме правили, животът ти коренно ще се промени. За съжаление, аз се проявих като пълен егоист… — Даяна се разсея от широкото аристократично лице на Хенри, с издължените тесни очи, правия нос и устните, които копнееше да докосне дори сега; ето че загуби нишката на онова, което й казваше. — Затова трябва да се извиня.
— Не се извинявай.
— О, Дай — отвърна той с дрезгав глас.
Усети скоростта, с която подът, на който беше стъпила, преминаваше над земята, как пейзажът навън губеше очертанията си и се сливаше в обща картина. Усети, че не вижда добре. Трябваше да се измъкне. Част от нея искаше да остане и да слуша Хенри часове наред, ала друга част — която тръпнеше от възторг — знаеше, че всеки момент някой може да излезе в коридора и да види женен мъж, притиснал уязвимо момиче в тъмен ъгъл. Тогава никога нямаше да разбере какъв ще бъде краят на историята.
Влакът продължи да трополи по релсите, от движението на вагона Хенри залитна на една страна, много по-близо до Даяна. Наблюдаваше я напрегнато и за кратък момент тя беше сигурна, че в умовете и на двамата се върти една и съща мисъл.
Даяна разтвори устни. Сега вече той беше достатъчно близо до нея, за да усети забързания му пулс. Тя дишаше бързо, плитко и знаеше, че и той диша по същия начин, усещаше дъха му по лицето си. Той се поколеба няколко секунди, ала в следващия миг в края на вагона се отвори врата. Натрапчивите шумове прекъснаха мига. Даяна обърна глава към рамото му, а Хенри наведе брадичка. Трябваше да побързат. Той спусна ръка по нейната, докосна пръстите й, после се обърна и тръгна към отворената врата, изпънал гордо гръб. След миг го чу да разговоря с прислужник от влака.
Даяна се обърна наляво и забърза в обратната посока. Оставаше още много път, а беше наясно, че тази нощ няма да успее да заспи.

— О, Лиз, толкова се радвам, че сме само двете, далече от града. — Пенелопи крачеше припряно и протегна ръка към пръстите на старата си приятелка. Над рамото на домакинята Елизабет забеляза главите на останалите гости и не успя да скрие съмненията си, защото Пенелопи бързо продължи: — По-точно казано, събрали сме се само най-близки, което също не е зле.
Елизабет намери сили да не показва отвращението си от подобни фалшиви излияния и разтегна малката си кръгла уста в щедра усмивка. Вчера, след като влакът най-сетне пое след дълго сбогуване и след като прислужницата, наета да обслужва дамите във влака, стегна корсета й, а тя сама си сложи руж — навремето лицето й беше известно, защото бе сякаш създадено от алабастър — за да не изглежда така, все едно е надянала маската на смъртта, се беше почувствала леко уморена. Очакваше се, а и не се тревожеше, защото всеки път, щом усетеше тревога, просто затваряше очи и се пренасяше някъде с Уил. Тази сутрин се почувства по-добре, отколкото предполагаше, което не се дължеше на възторжените въздишки на Даяна в съня й. Беше доволна, че помогна на сестра си да дойде на пътуването, и мисълта й вдъхна сили.
— Пени, ти си прелестна и изключителна домакиня — отвърна Елизабет, докато притискаше някогашната си приятелка. Познаваше Пенелопи отдавна и отлично знаеше, че ненавижда краткото си име.
Двете бяха изключително красиви, което вероятно беше една от причините някогашната госпожица Хейс да се сприятели с нея. Дългите им вратове бяха подчертани от високи яки — фина, лъскава дантела за Пенелопи, тънка синя памучна материя за Елизабет, а талиите им — от силно вталените рокли. Едната беше брюнетка, а другата блондинка и цветът на всяка изпъкваше край другата. Тази сутрин Елизабет беше положила огромно старание да си направи косата и сега приличаше на рус облак над челото й. Обърна се и зърна неодобрителната въздишка на сестра си, после впрегна социалните си умения — или поне онова, което беше останало от тях — и ги насочи към присъстващите в частната трапезария на вагона, докато сервираха закуската в сребърни подноси.
— Толкова много си отслабнала от есента, че трябва бързо да ти помогнем да върнеш част от килограмите — продължи Пенелопи, докато влизаха.
Елизабет забеляза завоалирания садизъм на последното й изречение, но прецени, че е най-разумно да преглътне, докато се настаняваха при останалите, скупчили се точно до вратата.
Под готическия таван от гравирано орехово дърво бе поставена дълга маса; прозорците бяха високи и през тях струеше утринното слънце. Пенелопи повери грижата за Елизабет на Теди Кътинг, който я поведе към мястото й на дългата маса. Искрено се зарадва, когато зърна името му във вестника, заедно със своето в колонката, в която съобщаваха за известни личности, които заминаваха от града, и почувства облекчение, че и той е във вагон-ресторанта тази сутрин. Теди не играеше игрички като останалите си връстници. Той изтегли стола й назад и тя се постара да прикрие, че й се виеше свят, докато сядаше. Братът на Пенелопи, Грейсън, облечен в млечносиво сако, пое ръката на Даяна, а Хенри на Лина и заедно се отправиха към масата, като господата изтеглиха столовете на дамите. Всеки седеше до представител на противоположния пол.
Елизабет се усмихна — едва забележимо, но със стария чар — когато Теди посегна към салфетката върху сребърния й поднос, тръсна я, за да я отвори и я постла върху скута й.
— Благодаря ви, господин Кътинг — рече тя. — Не съм инвалид, нали знаете.
Теди я погледна, но само за момент, любезен, смълчан, в сивите му очи бе стаена тревога. Русата му коса беше зализана с по-малко помада от обикновено, въпреки това бе разделена на път от лявата страна. Не го беше виждала от миналия септември, когато посещаваше семейството й в неделите, отредени за гостувания.
— Знам — отвърна след малко той. — Просто ми се струвате толкова нежна след… премеждията и човек има желание да ви защити. — Той отпи глътка вода. — Аз открай време изпитвам това желание.
Елизабет усети руменината да пари бузите й както заради искреността в гласа му, така и заради познатите думи. Теди обаче беше стар приятел, истински джентълмен и си напомни, че за него е нормално да разговаря с нея с внимание, а също и да не влага скрит подтекст. Изглежда останалите не бяха забелязали. Той посегна към подноса с кроасани и й го подаде. Влакът продължаваше да пухти през непознатата провинция, а Хенри, седнал начело на масата, от дясната й страна, безмълвен, беше се вторачил в чашата сок, докато съпругата му на висок глас обясняваше за къщите в Нюпорт, за любимите си архитекти и други неща, които малцина можеха да си позволят.
— Според мен работата му е проява на желанието да възвеличи себе си — отвърна развълнувано Лиланд. Изразяваше мнението с цялото си тяло, убеден в онова, което говореше, както Елизабет добре помнеше още от времето, когато беше момче. Това бе една от характерните му черти, която го отличаваше от връстниците му. — Много ми допада ислямското влияние, което понякога вмъква. Намирам архитектурата им за пленителна с минаретата и михрабите*, арките и плочките, сложната калиграфия. Знаете ли, че използват калиграфия в украсата, защото образите са забранени? Точно така…
[* Михраб е ниша в стената на джамия, често украсена с две колони и арка, която показва посоката, в която са Кааба и Мека. — Бел.прев.]
Елизабет тайно се усмихна и реши, че Пенелопи сигурно е побесняла, задето е започнала разговор, в който няма да е главното действащо лице. Лиланд продължи да обяснява, сякаш изнасяше лекция. До него седеше Лина, облечена в кафяв костюм с шарка рибена кост, обточен с тъмнокафяво кадифе. Нямаше нито един тоалет, която да й стои добре. Често се случваше така с новите дрехи, а нейните все още не се бяха очупили по формата на тялото й, все едно се присмиваха на начина, по който се движеше в тях.
Това е грозно и нелюбезно, порица се Елизабет. Макар да бе преглътнала неудобството, че вече се движи в едни кръгове с бившата си прислужница, заради загубата на Уил й беше трудно да мрази всеки, който не бе създание на чистата омраза и злоба. А и онова, което Лина бе казала вкъщи, беше самата истина — тя също беше обичала Уил, следователно нямаше как да е чак толкова лоша. В известен смисъл можеше да се нарече красива, реши Елизабет. Очите й бяха с цвета на лишей, а с вдигнатата коса напомняше на Елизабет прислужницата й от детството, майката на Лина, която беше красива, мила и винаги запазваше спокойствие сред хаоса във фамилния дом.
Елизабет отчупи подходящото за една дама парче кифличка и лапна хапката с надеждата твърдата храна да я поуспокои. Усети погледа на Теди и се опита да му се усмихне. В същия момент влакът влезе в завой. Едва сега усети колко бързо се движат и се подпря на масата, за да запази равновесие. Изглежда завоят извади всичко останало от равновесие. Чашите задрънчаха в чинийките, купичките им пригласяха. Присъстващите спряха разговорите си, освен Лиланд, който винаги бе толкова неспокоен, че дори не забелязваше движението на влака. Ръкомахаше неистово и без да иска блъсна гарафа с вода. Тя се преобърна и се изля върху Лина. Елизабет се обърна към нея. За момент бившата прислужница изглеждаше така, сякаш беше изпуснала наниз перли и сега наблюдаваше как зрънцата се пръсват наоколо и се търкулват по твърдия мраморен под.
— Олеле! — извика Пенелопи и щракна с пръсти, за да повика слуга.
— Много, много се извинявам — запелтечи Лиланд, ужасен от стореното, докато попиваше полата на Лина.
— Ще изпия още една чаша сок — заяви Хенри, без да се интересува дали някой го слуша, или не.
— Ами… няма нищо. — Лина се изчерви при цялото това внимание и изглежда успя да преглътне факта, че костюмът й е съсипан.
Наблюдаваше Лиланд, докато той се опитваше да попие водата от скута й. Слуги, облечени в черно и бяло, донесоха нови салфетки и нова гарафа вода. Хенри получи желаната чаша сок. В другия край на масата Даяна се беше навела напред, за да си вземе кроасан от сребърния поднос и няколко черни къдрици потрепнаха край брадичката й, докато се отпускаше назад на стола.
— Госпожице Даяна — заговори я Грейсън. — Да ви подам ли маслото?
— Не, благодаря, кроасаните са възхитително маслени — сряза го Даяна.
Тази сутрин беше преизпълнена с необичайна енергия. Всяко от движенията й имаше своя цел, свой живот и тя откриваше наслада във всичко, което правеше.
— Смея да отбележа, че достойните за възхищение неща тук са много…
Братът на Пенелопи беше седнал в далечния край на масата и макар на Елизабет да й се искаше да го погледне, за да се увери, че не флиртува с малката й сестра, чувството за приличие не й позволи да се обърне. Мразеше похотливите намеци, а думите му прозвучаха като открит флирт, макар да бяха — по всяка вероятност — най-обикновена забележка, реши по-голямата Холанд и погледна към Хенри. Той все така бе вторачен в чашата сок. Всички се държаха изключително… странно.
— Госпожице Елизабет — заговори я отново Теди. Гласът му беше тих, въпреки че останалите бяха започнали да бъбрят високо. Протегна ръка и отпусна пръсти на китката й. — Как сте? Не изглеждате добре. Завоят беше много остър, сигурно има още…
От пръстите на Теди, отпуснати на бялата й кожа, се излъчваше толкова нежност и внимание, че за момент я обзе щастие, каквото не беше усещала от много отдавна. То я завладя за кратка секунда, изместено от неприятното преобръщане на стомаха й. С ужас и отвращение разбра, че си е позволила да изпита приятно усещане — нещо, което не заслужаваше до края на живота си — и то беше предизвикано от друг мъж, от мъж, който бе живял в сигурност и щастие през целия си живот и нямаше нищо общо с Уил. Точно тогава усети, че ще повърне.
Ръката й беше леденостудена, я тялото й гореше. Седналите на масата бяха погълнати от мислите си и разговора, който се водеше на висок глас. Тя затвори очи за миг и отправи молитва да успее да се добере до банята. Сетне отмести стола назад и излезе тичешком от частния вагон-ресторант.

— Госпожице Брод, много се извинявам за сутринта. Ще ви се реванширам, като ви повозя с автомобила си, когато пристигнем във Флорида. Какво ще кажете? Возил ли ви е някой в автомобил? Уверявам ви, че непохватността ми се проявява единствено в балните зали и на отрупани маси. Много добър шофьор съм. В автомобила…
Каролина се усмихна и закима с готовност. Беше й трудно да схване всичко, което Лиланд изприказва, защото говореше бързо, затова от време на време не беше сигурна дали да кима, или да клати глава. Той задаваше много въпроси, а тя искаше да отговори по начин, който ще й осигури повече време в неговата компания. Чувстваше се като замаяна в негово присъствие и не одобряваше особено поведението си. След закуска съблече подгизналия костюм и сложи елегантен от тъмносиня коприна с множество ширити и панделки. После младият господин не се отделяше от нея и я разведе из влака. На китките и около врата костюмът беше с набрана дантела и госпожицата замахваше невинно с ръце винаги когато казваше нещо, защото й беше приятно да се показва. Лиланд вече я води при инженера на влака, където изслушаха оценката на машиниста за състоянието на композицията. (Човекът ги увери, че ще пристигнат живи и здрави в Палм Бийч.) Сетне заведе Каролина най-отпред, откъдето се виждаше как релсите потъват сред голите дървета.
Денят беше мразовит, наоколо не се мяркаха никакви хора. Полата на Каролина шумолеше на вятъра, когато пристъпи след Лиланд навън — беше значително по-топло, отколкото в Ню Йорк, но все пак й се стори хладно. В купето зад тях имаше меки канапета, огромни географски карти и кадифени завеси, всичко тънеше в лукс, покривът беше куполообразен, поддържан от позлатени колони. Парапетът беше от лъскаво дърво.
— Харесва ми как гледката се стопява, когато си на влак. Представяте ли си как ще се почувстват прадядовците ни, които дори не са имали представа какво е влак и никога не са се наслаждавали на толкова удобно и безпроблемно пътуване? Имаме късмет, че живеем сега, точно в този момент, че можем да отпътуваме накъдето пожелаем…
Неочаквано той замълча и се взря сред дърветата. На Каролина й подейства почти като шок, когато съзря Лиланд неподвижен, дишането й стана накъсано, докато го наблюдаваше и признаваше, че е невероятно красив. Влакът се поклащаше, той протегна ръка и се подпря на позлатената колона. Тя примигна и продължи да го наблюдава. Беше едър, но слаб, сякаш целта на тялото му беше да крепи мощните рамене. До такъв внушителен мъж се чувстваше дребна и незначителна. Косата му беше по-дълга, отколкото се носеше, и покриваше ушите. Когато той се обърна, младата жена откри, че го е зяпнала и я завладя чувство на срам.
— Утре следобед ще бъдем във Флорида — обясни той с необичайно мек и премерен тон.
Каролина засрамено беше свела поглед към обувките си. Той едва ли щеше да прекарва толкова време с нея, ако не я намираше красива, но не й беше казал нищо мило, прецени тя, за да не се възползва от нея, или защото беше срамежлив, или пък поради друга причина. Сети се, че мястото й я очаква и ще се върне, без да е преживяла романтичен момент с Лиланд. Погледна сините му очи и реши, че от нея зависи да му покаже как се чувства.
Стисна чадърчето в дясната си ръка и направи крачка към Лиланд. Знаеше, че трябва да се усмихва, но вече бе нервна и забрави и най-основните неща. Единствената й мисъл в момента беше да се доближи до Лиланд, след което да се завърти и да застане между него и парапета. Може би тогава щеше да се опомни и да се усмихне. Той я наблюдаваше напрегнато и тя отстъпи кокетно, облегна се на парапета. Така и не се усмихна, защото вагонът се разтърси, тя изгуби равновесие и цялата й тежест се отпусна на перилата отзад.
Чу се ужасно хрущене. Вятърът свистеше покрай ушите й и за миг тя осъзна, че ще умре. Колелата пищяха по релсите. Каролина мерна заглавията във вестниците: «Новото попълнение в обществото намира ужасния си край южно от Мейсън-Диксън*» или пък «Неблагодарно парвеню зарязва благодетеля си, среща създателя ден по-късно». Знаеше, че тялото й, изпитало толкова малко неща за седемнайсет години, щеше да бъде смазано и изоставено от късметлиите, които се возеха в безопасност.
[* Линията Мейсън-Диксън е символична културна граница между Севера и Юга. — Бел.прев.]
Отвори очи и разбра, че животът й все още не е приключил.
Лиланд я стискаше за едната ръка, а с другата бе прегърнал позлатената колона. Наблюдаваше я напрегнато, а небето над тях и земята под тях профучаваха с главоломна скорост. Сърцето й блъскаше бясно и Лина се запита дали не се е качило в гърлото, но бе завладяна и от неестествено спокойствие. Лицето на Лиланд беше зачервено от усилие. Облаците зад него изглеждаха златисти на светлината на слънцето. Той я затегли с всички сили и госпожицата здраво стъпи на крака. Съгледа счупените перила и едва сега осъзна колко близо е била до опасността да стане на парчета.
— Благодаря — прошепна му.
— Добре ли сте?
Тя погледна Лиланд и забеляза, че е не по-малко потресен от нея.
— Да — кимна му. — Ще бъда след минута-две.
Страхът й все още не се беше стопил, но прецени какви възможности крие моментът. Не беше безогледна манипулаторка на социални ситуации — все още не беше станала — но веднага сграбчи възможността. Затвори очи, разтвори устни и се отпусна в ръцете му.
— О, Лиланд, ами ако не беше до мен… — продължи Каролина. Не се наложи да казва нищо повече: той вече я прегръщаше и дланите му притискаха коприната на гърба й.

Хенри обичаше хубавите хотели и беше известно, че докато е в Ню Йорк резервира стаи за компанията по за няколко дни, въпреки че клубовете, в които членуваха с баща му, с радост биха предоставили същата услуга. За съжаление «Ройъл Поенсиана», внушителната дървена сграда с бели корнизи, разположена между езерото Уърт и морето, не му достави почти никакво удоволствие, когато пристигнаха. Вече бе напълно трезвен и наблюдаваше как Пенелопи се разпорежда с гостите им. Сякаш целта й беше да ги държи непрекъснато в подчинение. Сега трезвен се запита дали поведението й познава някакви граници и дали усеща, когато прекалява.
— Готово, господин Скунмейкър — обърна се към него портиерът, който лично ги придружи до апартамента им. Хенри наблюдаваше множеството носачи, които подреждаха багажа, и бръкна в джоба да му даде бакшиш.
— Хотелът е огромен — продължи портиерът. — Коридорите са над шест километра и половина, на територия от почти трийсет акра. Много бихме искали да се чувствате като у дома си и да ви предоставим всички удобства. Не се колебайте да ме потърсите по всяко време, за абсолютно всичко. Не се колебайте…
Хенри погледна фината бяла мрежа над огромното легло от лъскав черен орех, поставено върху платформа, застлана с килим в далечния край на просторната стая, а портиерът не спираше да дърдори. По-възрастният господин Скунмейкър и господин Хенри Флаглър, който притежаваше не само хотела, но и по-голямата част от Палм Бийч, на младини бяха работили съвместно по сделки, свързани с железниците, затова Хенри предполагаше, че бърборенето ще продължи, докато и последният носач не получи възнаграждение. Беше чувал предостатъчно подобни речи в какви ли не хотели и често се беше забавлявал да задава чудати въпроси за историята на сградата или настояваше за вина от специални реколти, които нямаше как да се доставят в кратък срок. Сега тези закачки му се сториха нелепи.
— Банята към стаята — не млъкваше портиерът — е дълга пет метра, ваната е от италиански мрамор. Може би мадам ще пожелае да се изкъпе преди вечеря. Можех да я напълня…
— Не — прекъсна го остро Хенри. Замълча и докосна с показалец вътрешния край на окото си, където се беше загнездила невидима прашинка. — Няма нужда.
Усети, че е реагирал прекалено остро и забеляза как бързо примигва портиерът. Вълна от неприятно чувство заля стаята, претрупана с куфари, стегнати с колани, и обслужващият персонал сведе глави, а момчето с количката отстъпи към вратата и Пенелопи. Тя свали шапката си и студено погледна Хенри. Тъмната й коса не помръдваше, а двете части на червения костюм се срещаха на тънката й талия, където бе подпряла ръце.
— Да ви предупредя, че съпругата ми обича мръсните слухове — заяви подигравателно Хенри, — така че никога не си е падала кой знае колко по къпането.
Пенелопи му обърна гръб и следобедното слънце го огря, сетне заговори с глас, който съпругът й не беше чувал никога досега. Беше тих и особено нежен:
— Можете да ни оставите — заяви и подаде шапката си на прислужницата, без да я поглежда.
Жената пое шапката — малка, с пера и черна кадифена панделка, и излезе от стаята на плочките в коридора. Докато вървеше към вратата, погледна умолително Хенри или поне така му се стори. Персоналът се заизнизва към вратата и той пусна монети в ръцете на всеки. Портиерът му се усмихна на една страна и така потвърди, че си е позволил да прояви грубост към съпругата си пред персонала, след което кимна, излезе и затвори огромната бронзова врата след себе си.
Останаха сами и младият господин усети топлия бриз, който нахлуваше през френските прозорци откъм отворената тераса, където беше застанала Пенелопи. Тя изпъна гръб, без да се обръща към него, но той забеляза предизвикателната поза. Нямаше съмнение, че в момента обмисля как да го задържи завинаги далече от Даяна. Мисълта, че ще се опита да нарани Дай, накара кръвта му да кипне.
Хенри свали сакото си и небрежно го метна върху сатененото канапе. Решително тръгна към терасата, разкопча маншетите си и остави копчетата за ръкавелите върху декоративната масичка до вратата. Те издрънчаха на мраморния плот и шумът стресна младото семейство Скунмейкър.
— Хенри? — Пенелопи се обърна, за да прецени положението, и макар да имаше замислен вид, в тона й прозвуча неприкрита злоба.
— Какво?
Погледите им се срещнаха. И двамата бяха напрегнати, изпълнени с подозрения. Мебелите между тях, лъснати същия ден, блестяха на светлината. Хенри понечи да разкопчае ризата, с която беше пътувал от сутринта, и пръстите му се задвижиха неочаквано бързо. Гневът на Пенелопи беше осезаем, също както и истеричното трепкане на черните й мигли.
Най-сетне тя подпря ръка на ханша, после се отпусна.
— Отлично знаеш, че не е в интерес на никого от двама ни, ако прислугата се раздрънка.
Той въздъхна тежко и пристъпи към нея, сякаш се канеше да й противоречи. Не можеше да забрави ангелското търпение, с което Даяна чакаше целувката му в коридора на влака. И в момента ненавиждаше съпругата си, но нямаше как да си позволи да действа импулсивно, защото не неговата репутация бе заложена на карта.
— Предпочитам да не споменавам пред хората, че съпругът ми е обезчестил една от небезизвестните сестри Холанд, но ако се налага, ще го направя. — Всяка дума плющеше като камшик. — Ще бъде истинско нещастие, ако заради проявената от теб глупост информацията стане достояние на всички, и то благодарение на някоя прислужница. Да не би да си въобразяваш, че не съм забелязала колко си доволен, че бившата ти любовница пътува с нас?
Той се намръщи, но нямаше какво да каже след тези думи. Тя беше страховита, изпаднеше ли в подобно настроение, но, за съжаление, беше и права.
Пенелопи пристъпи към него и продължи:
— Забележа ли аз, значи и някой друг ще забележи, така че започни да се държиш като примирен съпруг, преди да се окажем в положение, в което ще ни се доплаче.
Той кимна и се обърна към простора, който се разкриваше от терасата. Даяна бе някъде там, косата й разпиляна от бриза сред палмите, и тази мисъл го изпълни с щастливо нетърпение и страх.

Всички от компанията на семейство Скунмейкър, както и Даяна, си легнаха рано и спаха дълбоко. Госпожицата дори не стана за закуска. Събуди се обзета от вълнение и нетърпение да разгледа новото място, да вдъхне соления морски въздух и реши да отиде на плажа. Сестра й се чувстваше твърде уморена от пътуването и отказа да я придружи. По-малката Холанд излезе на песъчливия бряг и откри, че няма нищо против да остане за малко сама, защото бе попаднала на съвършено място. Тюркоазните води се простираха от белия плаж до безкрайността, над рамото й се виждаше същият възхитителен цвят, на места прорязан от зелени палми. Сред горичките на такива места се таяха хищни създания и някои дами обичаха да ходят на лов за пуми.
В Ню Йорк всеки сантиметър земя беше променен от човека, а под земята се криеха свещени места и кости, забравени истории. Тук бе значително по-простичко, по-диво, ала това не възпираше хората да пренесат цивилизацията и на това място. Любителите на слънцето и водата бяха плъзнали по плажа, вдигнали шатри в различни цветове, с различна форма, сякаш не можеха да се откъснат от града и удобствата му. Даяна се усмихна криво при тази мисъл и забеляза и друга неопитомена красота. Сред къпещите се мерна Пенелопи Скунмейкър. Черната й сламена шапка криеше безупречното лице, докато тя подритваше вълните с обутите си в чорапи крака.
До нея беше застанал Хенри. Беше в черен бански, който покриваше силното му тяло и стигаше до средата на бедрата. Беше зареял поглед към морето. Брадичката му изглеждаше мека като на бебе, сякаш току-що се беше избръснал, а пък очите му, издължени, присвити, все едно открили нещо неочаквано, сега се бяха превърнали в цепки на яркото слънце. Двамата не се поглеждаха, дори не разговаряха, но личеше, че са от класа. Именно тогава Пенелопи я забеляза и по огромната й уста се разля усмивка.
— Хенри, трябва ми сянка — заяви тя, все едно мисълта й беше хрумнала току-що.
— Чадър ли искаш да ти наема?
Обърна се към нея и беше усмихнат изключително странно — нямаше и следа от обич, въпреки това усмивката трепкаше по устните му.
Досега Даяна си беше представяла, че остротата и сарказмът между съпрузите Скунмейкър цари във всеки момент от живота им, но ето че фантазията й рухна и остана озадачена от хармонията помежду им.
— Благодаря — почти прошепна Пенелопи.
Изглежда очакваше целувка и Даяна изпита облекчение, че не й се налага да стане свидетелка и на това. Той само кимна и забърза по дюната към навеса, където служители на хотела даваха под наем огромни чадъри, сгъваеми столове за новопристигналите, чиято кожа бе прекалено изнежена след месеците, прекарани в задушните бални зали. Тези хора — най-видните представители на висшата класа от Ню Йорк, Филаделфия и Вашингтон — се бяха пръснали по плажа на групички, дамите в черни чорапи (за да прикрият голата плът, когато океанът намокреше костюмите им) и памучни костюми в тъмни цветове, които обгръщаха женствените им форми.
Пенелопи беше с чорапи — Даяна забеляза как черната тъкан подчертава източените й прасци — и тоалет с волани на ръцете и около краката. Деколтето беше квадратно, дълбоко изрязано. Не погледна Даяна, вместо това огледа най-близките жени на пясъка и онези, които се плискаха сред вълните. Държеше се спокойно и самоуверено, сякаш беше най-красивата на плажа.
Край водата беше по-хладно и Даяна дълбоко вдъхна соления въздух и се постара да не си представя Пенелопи Хенри заедно. Тъкмо се опитваше да реши дали да отиде при тях, или тихо и незабелязано да се измъкне, когато чу, че някой я вика. Обърна се, заслони очи с ръка и забеляза, че Грейсън Хейс приближава.
— Опитваш се да ми избягаш, нали? — ухили й се, но Даяна, стресната от приликата със сестра му — твърде натрапчива на дневна светлина — просто онемя. — Щеше да ми бъде приятно да те придружа до плажа, но ето че вече сме заедно.
Досега не се беше замисляла за вниманието на Грейсън, започнало още във влака и станало по-натрапчиво след пристигането. Беше наясно с чара и красотата си, но неочаквано й се стори, че присъствието му тук е много удобно, още повече в момента, докато я оглеждаше преценяващо, облечен в същия черен бански като Хенри. Явно братът и сестрата Хейс бяха намислили нещо, досети се, но едва ли щеше да е в неин интерес. Така би постъпила героинята от някоя книга, а Даяна все още пишеше своята история; поне според нея, най-добрите героини умееха да поемат съдбата в свои ръце.
— Ето че сме заедно — потвърди тя и разтегна устни в бавна, съблазнителна усмивка.
Обърнаха се едновременно и видяха как Хенри бърза да се върне заедно с момченце на не повече от осем или девет години. Хенри мъкнеше долната част на големия чадър, пъхната в сгъвката на лакътя, а момчето беше нарамило горната част на бяло и червено райе. Стигнаха при Пенелопи и малкият веднага се зае да сглоби двете части, докато Хенри стоеше бездеен и го наблюдаваше. Пенелопи се усмихна загадъчно на Хенри и момчето, облечено дебело в дълъг панталон, бяла риза и жилетка.
— Благодаря ти, Хенри — рече Пенелопи, когато чадърът беше забоден в пясъка и бялата й кожа беше защитена от сянката. Тя се обърна към мястото, където бяха застанали Даяна и Грейсън, и им помаха. — Здравейте — провикна се, без да се преструва на изненадана. — Виж, брат ми и госпожица Холанд.
Хенри тъкмо даваше бакшиш на момчето, но рязко вдигна поглед, все едно го бяха хванали да надига фласка с уиски в църквата.
Даяна веднага усети какво не беше наред във външния й вид. Беше значително по-ниска от Пенелопи, косата й беше разрошена, банският й, с бели кантове по ръбовете и котви, бродирани на широката моряшка яка, изобщо не беше елегантен. Спомни си колко щастлива и доволна беше, когато Клер го преправи от стар бански, купен преди години, още по времето, когато баща й беше жив. Оттогава фигурата й се беше променила и тя си даваше сметка как отдалече личи, че преправеният бански е бил на малко момиче. Независимо от това, намери сили да помаха в отговор.
— Каква прекрасна идилия — отбеляза сухо Даяна, докато с Грейсън приближаваха. Не беше сигурна дали той долови в гласа й ентусиазъм или ирония, но думите прозвучаха глухо, също като ударите на сърцето й. Освен това тя нямаше никаква представа какво замисля Хенри, докато я наблюдаваше с особено изражение, но бе напълно сигурна, че сцената на тихо семейно щастие не е причината да дойде във Флорида. — Идилия за двама — добави и този път дори не прикри горчивината в гласа си.
— Сега вече ще стане идилия за четирима! — Пенелопи се подпря на дългите си бели ръце, широко усмихната към Даяна и брат си. Кожата под набраните черни ръкави прозираше прекалено много. Финото й женствено тяло, забеляза Даяна и усети как я бодва болка, се очертаваше под раирания черен бански.
— Само дето шезлонгите са два, а чадърът — един. — Даяна говореше на Пенелопи, но наблюдаваше обзетия от неудобство Хенри, който стоеше безучастно.
— А, да. Хенри ги нае за нас. Хенри знае колко бързо изгарям и не би го допуснал. — Пенелопи отметна глава назад и се разсмя, после притисна буза към рамото си. — Моят тен, Дай, е много по-тъмен. Ти нямаш нужда да се пазиш от слънцето.
— Всъщност съм особено чувствителна към всичко брутално в природата.
В друг случай малката Холанд не би си позволила да се сравни с бившата госпожица Хейс, но неочаквано й се прииска да има всичко, което притежаваше съперницата й. Обърна се към Грейсън. Вече се радваше, че е до нея.
— Господин Хейс, ще бъдете ли така любезен да наемете стол и чадър за мен? Искам същия, на червени и бели райета.
— Разбира се, госпожице Дай — отвърна фамилиарно той, отношение, което само допреди час щеше да я вбеси, но сега й се стори изключително полезно.
В момента, обзета от чувство на отчаяние и раздразнение заради отношението на Хенри Скунмейкър, щеше да приеме с готовност дори компанията на Пърсивал Кодингтън, противен ерген, чието огромно наследство го беше превърнало в изгодна партия и за двете неомъжени сестри Холанд — поне според майка им, — за когото се шушукаше, че също бил в хотела.
Ветрецът се усили и разпиля къдриците около сърцевидното й лице. За миг девойката се разсея и почувства нещо подобно на задоволство и спокойствие край океана, стъпила на мекия пясък. Погледът й се върна на Хенри Скунмейкър и забеляза как изрича нещо безмълвно. Както винаги беше красив, като златен бог, с хлътнали бузи и тесни патрициански устни. Тя сви недоумяващо вежди. Пенелопи веднага забеляза промяната в изражението й и се врътна назад, а той бе принуден да се усмихне и на двете открито.
Сякаш в отговор, Пенелопи прокара ръка по протегнатия си крак, разкопча жартиерите и започна да навива чорапа така, че кожата на бедрата й остана гола. Хенри имаше слабост към женските бедра и на Даяна й стана ясно, че Пенелопи го знае не по-зле от нея.
— Готово! — заяви Грейсън, когато се върна с чадъра и стола.
Даяна му се усмихна насила — не беше сигурна, че точно сега е в състояние да бъде по-мила и любезна с брата на съперницата си. Отпусна се грациозно на шезлонга, ала не се сдържа и още веднъж погледна млечнобялото, съвършено оформено бедро от лявата й страна.
Очевидно не беше единствената, която го забеляза, защото след няколко секунди чу високия глас на плажния блюстител на морала.
— Дами! — извика той и всички присвиха очи към слаб, висок, преждевременно състарен мъж, килнал назад шапката си. Отстрани изглеждаше все едно се обръща и към двете момичета, но Даяна забеляза, че погледът му е насочен към Пенелопи. — Правилата са създадени, за да се спазват!
— Какво? — прошепна Пенелопи, сякаш беше агънце, което, без да иска се е отделило от стадото. Дори под палещото слънце не успя да се изчерви.
— Всички чорапи трябва да стигат до банския костюм, без да се показва плът! — продължи грубо човекът, сякаш цитираше наизустен правилника на хотела.
Пенелопи ужасено погледна Хенри и последваха няколко секунди, в които на Даяна й се стори, че ще каже на съпругата си, че прилича на най-обикновена уличница, а сърцето му принадлежи на друга. Той обаче се приведе напред и пъхна в ръката на блюстителя сгъната банкнота.
— Това е съпругата ми — заяви и макар гласът му да не издаваше нищичко, Даяна не можеше да отрече, че никой не го беше принудил да изрече именно тези думи.
— Тогава й кажете да се покрие! — измърмори слабият и взе подкупа, предложен от Хенри.
На Даяна й стана ясно накъде води цялата тази работа и за да не изостане от съперницата си, се приведе напред и разкопча жартиера, нейният чорап също се свлече надолу и разкри част от по-закръгленото й и по-розово бедро. Блюстителят се ококори, едновременно развълнуван и ужасен, и пристъпи, сякаш се канеше да предупреди и нея, но Даяна вдигна поглед към Грейсън. Преди да бъде изречена и дума, непознатият получи нова банкнота и продължи по плажа.
— Изведнъж ожаднях. — Пенелопи се отпусна назад, скръсти ръце зад главата си и затвори очи. — Господин Скунмейкър, не продават ли лимонада?
— Струва ми се, че…
Пенелопи вдигна едната си ръка и я отпусна над китката на Хенри, за да го накара да замълчи.
— Би ли ми донесъл една чаша?
Даяна остана с отворена уста, когато забеляза колко бързо единственият мъж, когато беше обичала и физически и иначе, изпълни командата на съпругата си. Изчака минута и даде знак на Грейсън.
— Ето че и аз ожаднях.
След като двамата мъже се отдалечиха, Пенелопи извърна пронизващ поглед към съперницата си и го задържа на младото момиче толкова дълго, че Даяна я завладя чувство на неудобство. Прииска й се да си е у дома — не в хотела, а в Ню Йорк, и да се надвеси над някой от любимите си романи. Имаше чувството, че изминаха часове, преди мъжете да се върнат. И двете дами заотпиваха от лимонадата на гневни глътки, зареяли погледи към вълните, сред които се мяркаха черни бански.
— Хенри, готова съм да поплувам — заяви Пенелопи, след като изпи лимонадата.
Говореше небрежно, но погледна Даяна с неприкрита злоба. Всичко в позата й издаваше, че очаква младата Холанд да поиска същото, ала Даяна я разочарова, като се усмихна небрежно и се отпусна на шезлонга.
— Аз пък ще се понапека още малко.
Последва мълчание, изпълнено с виковете на онези, които се плискаха сред вълните. Дами, които обикновено не биха издали нищо по-драматично от неприязън към по-малко облечените от тях, сега стискаха въжето, прокарано сред водата, и пискаха, когато ги залееше някоя вълна. Пенелопи изпъна гръб, ала Даяна имаше предимство. Макар да се чувстваше нервна край госпожа Скунмейкър и да бе по-зле облечена от нея, лежеше на ракитовия шезлонг и изненада съперницата си, като не помръдна от мястото си.
— Елате, господин Скунмейкър — обърна се властно Пенелопи към съпруга си и закрачи към водата.
Допреди малко на Хенри изобщо не му се мокреше, но сега нямаше и следа от нежелание. Държанието му беше истинска загадка за Даяна. Какви бяха намеренията му? Защо я накара да пропътува цялата страна? Остана загледана как семейството предпазливо се плъзва сред вълните.
Тя се надигна на шезлонга и заговори като типичната дебютантка, чиято цел е да се омъжи.
— Изглеждат толкова щастливи — заяви възторжено.
— Те ли? — Грейсън, отпуснал се на шезлонга до нея, рязко се надигна и дръпна вестника, с който засенчваше лицето си.
— Не е ли така? — Даяна кокетно придърпа колене към гърдите си и ги прегърна.
Грейсън сви рамене. Беше очевидно, че досега не си е задавал подобен въпрос и все още е уморен от онова, което беше вършил снощи.
— Положително — отвърна и се намръщи. — Според мен тя се страхува от дърдоренето на слугите, а можете да сте сигурна, че нямаше да ме накара да я придружа на пътуването, ако беше сигурна в любовта му.
— Така ли?
Даяна най-сетне си спомни как да се усмихва. В небето се скупчваха облаци, но се движеха бързо и след няколко часа над тях щеше да остане единствено бездънна синева.

Към пет часа в Палм Бийч започна да се смрачава, но влажният въздух остана все така горещ. Гостите на «Ройъл Поенсиана» се бяха преоблекли за четвърти път и се събираха на Коконът Гроув, за да пият чай и да хапнат по парче торта, посипана с кокосови стърготини. По това време в хотела беше тихо. Двама се бяха облекли независимо един от друг, водени от една мисъл, докато се разхождаха под дърветата. Палмите над тях трептяха също като крила на праисторически птици, а чуруликането на канарчетата се носеше в тишината. Чуваше се и хрущенето на чакъла под краката им, докато вървяха бавно и спокойно.
— Радвам се, че се чувствате достатъчно добре, за да се поразходите — заяви най-сетне Теди Кътинг.
И той като придружителката си беше облечен в бял лен. Закопчаната му риза беше пъхната в панталона, единствените аксесоари бяха златните копчета за ръкавели. Елизабет беше облечена в бяла блуза и пола и също имаше нещо златно — кръстът на верижка на врата й.
— И аз се радвам — отвърна тя с известно притеснение.
Досега не се беше проявила като добра гостенка, а и се беше надявала да помогне на сестра си значително повече. Прилошаването във влака така и не отмина, когато пристигнаха, което я учуди, тъй като близостта с брега открай време й действаше успокояващо — поне в момента лекият бриз й влияеше благотворно.
— Не е никак весело с мен! — възкликна тя и се опита да се засмее. — От доста време не съм на себе си.
— Сигурно годината е била ужасна — отбеляза любезно Теди, точно както беше възпитан.
Наблюдаваше Елизабет със сериозен поглед и тя прозря, че той иска нещо повече, ала не знае как да го постигне. — Жалко, че не можахме да си поговорим както едно време. Не ти бях достатъчно добър приятел.
— О, Теди! — Елизабет изненада сама себе си, като се разсмя напълно естествено, звънливо. А и как иначе, след като последните събития бяха описани по такъв начин. — Годината наистина беше тежка, но ти, както винаги, се представи като съвършен джентълмен.
Теди поклати глава и погледна арката от зеленина над тях.
— Това не е донесло нищо добро на никого, не е ли така? Мълчаха през следващите няколко крачки. Елизабет се озадачи какво ли точно има предвид с тези думи.
— Докато беше сгодена за Хенри… — започна той, неспособен да довърши.
Личеше, че му е трудно, и докато Елизабет го наблюдаваше, не можеше да се начуди колко много прилича по външен вид на бившия й годеник, а колко различно впечатление създава. Теди също беше висок и строен, типичен представител на американската аристокрация. Хенри излъчваше някаква насмешливост, докато у Теди се долавяше спокойствие и достойнство. Спомни си колко добър приятел й беше навремето, макар да флиртуваше с нея и да подхвърляше забележки за красотата й, но умееше да задава и философски въпроси, над които бе започнал да се замисля, докато учеше в «Кълъмбия», и винаги се интересуваше от мнението й. Когато баща й почина, той я разхождаше с карета в парка, седеше търпеливо до нея и не очакваше да разговарят на всяка цена.
— Знаех, че съюзът ви няма да е сполучлив — призна най-сетне той. — Може и да съм направил нещо нередно.
— Какво си направил? — полюбопитства небрежно Елизабет. — Все пак аз бях тази, която прие предложението и знам, че не си сторил нищо нередно.
Теди беше сложил ръце зад гърба си и я погледна.
— Ти не го обичаше, нали?
— Вече не е тайна, че семейството ми е сполетяно от трудности. — Елизабет говореше предпазливо, подбираше всяка дума, преди да я изрече. — Онова, което сторих — онова, което бях готова да сторя — беше заради тях.
— Хенри ми е приятел, но се радвам, че не се омъжи за него. Много се страхувах, че в брака ти няма да има и следа от обич. Не казвам, че… изпитанието, на което беше подложена, е било нещо хубаво… Ако излезе нещо добро, то… — Гласът на Теди затихна и заговори по-бързо, сякаш най-неочаквано бе попаднал в разгара на непредсказуем разговор и нямаше представа накъде да поеме. Както обикновено бе официален, но тя долови тъгата му. — Нали не мислиш, че съм навлязъл в прекалено лична територия?
— Не, разбира се. Всъщност… — Елизабет бе обзета от необичайното желание да си признае всичко. Наясно бе, че навремето Теди беше влюбен в нея и вярваше в лъжите за «спасяването», които публикуваха във вестниците, но имаше чувството, че той ще прояви разбиране относно чувствата й към Уил и трудностите, които беше преживяла заради него. — Миналата есен, когато бях… отвлечена… Не беше точно… — Елизабет погледна Теди, за да се увери, че по лицето му има единствено обич и загриженост и замълча. Искаше й се да разголи душата си, да разкрие измамата, но възпитанието не й позволи. Ето че и тя стана по-официална. — Теди, иска ми се някой ден да ти разкажа всичко. Отчасти вината беше моя, знаех, че няма да издържа този брак без обич. — Тя се засмя и си припомни мазолестите ръце на Уил, загорялата му под калифорнийското слънце кожа и добави: — Още преди изпитанието знаех, че Хенри не е мъжът за мен. Той обаче се прояви като далеч по-деликатен от мен.
Тя спря. Теди направи още няколко крачки и се обърна към нея. Листата хвърляха сенки по лицата им, а слънчевите лъчи се отразяваха във водата и разпиляваха ослепителни отблясъци. Сивите му очи се ококориха, той направи крачка към нея, все едно възнамеряваше да я целуне. Още по-странно бе, че тя си представи нежния натиск на устните му, след което затвори очи с надеждата Уил да не ги наблюдава отгоре. Припомни си колко ревнив беше и трудностите, които изтърпя заради него, и засрамено се извърна настрани.
После се насили да заговори по-ведро и смени темата.
— Разкажи ми как е Хенри?
Теди изкара някакво подобие на смях или може би беше въздишка.
— Знам, че тя ти е приятелка, но просто не разбирам — отвърна и огледа изражението на Елизабет, за да се увери, че не я е обидил. — Имам чувството, че е продал душали в нощ, когато е пил прекалено много и сега дяволът се е вселил в тялото му. Според мен дори не обича Пенелопи. Тя го преследваше най-безсрамно, докато мислехме, че ти си… че те няма, а той изобщо не се интересуваше от нея. Дори смея да кажа, че го отвращаваше, но това противоречи на последвалите събития.
— Според мен тя е продала душата си за съответната цена — отвърна тихо Елизабет.
Мислеше си за разказа на Даяна как Пенелопи беше извоювала с изнудване пътя си до олтара и с тъга осъзна, че Хенри не беше признал истината дори пред най-добрия си приятел.
— Тя много ли искаше да се омъжи за него?
— О, да, още преди… — Елизабет замълча и се усмихна на Теди.
Почувства се неудобно, че клюкарства, макар Пенелопи да беше темата на разговора и тя самата беше измамница. Въпреки това й достави удоволствие да чуе, че според него Хенри не обичаше съпругата си. Мисълта, че сестра й и Хенри могат да изживеят истинската си любов, повдигна духа й.
Отново поеха по алеята, този път по-близо един до друг. Пристъпваха спокойно, все едно влезли в такт. Спогледаха се, но се почувстваха неловко и извърнаха погледи. Тя отново вдигна очи към него и шарената сянка остави петна по лицата им. Госпожица Холанд примигна, Теди отвърна на усмивката й, което бе напълно естествено, без конкретна причина или може би причината бе всичко, което ги заобикаляше. За пръв път от месеци й се стори, че животът й може да бъде дълъг, но не и помрачен от нещастие.
— Не се тревожи, Лиз — подхвърли той. — Повече няма да те карам да говориш по този или друг въпрос, който ти създава неприятни усещания.
После я привлече до себе си и тя усети задоволство, докато двамата вървяха под високите палми. Навярно, замисли се, кристалночистият въздух във Флорида й се отразява добре.

Вторият ден в Палм Бийч започна изключително добре за Пенелопи. Вдигна черната маска за очи на челото си и видя, че прислужницата е отворила френските прозорци и океанският бриз нахлу в апартамента. След вечеря снощи си изми косата и сега кичурите бяха провиснали като тъмен въпросителен знак по белите й рамене. Чаршафите в цвят шампанско галеха кожата й — бяха много по-фини, отколкото използваните в дома на семейство Скунмейкър, и си каза, че трябва да разбере откъде са. Най-важното беше, че съпругът й бе до нея и макар да спеше дълбоко и да прохъркваше тихо, това бе най-интимният им момент от сватбата насам. Поколеба се дали да го буди.
Затвори очи и се превъртя до него, но не прекалено близо. Искаше й се да останат така още малко. От него се излъчваше топлина и тя усети трепета на тялото му, въпреки че той беше добре завит. Ако направеше рязко движение, щеше да го стресне, а знаеше, че може да спи още дълго.
— Госпожо Скунмейкър?
Отвори едното си око и изгледа злобно влязлото момиче. Беше прислужницата й, в колосана униформа в черно и бяло, устата й беше извита в някакво подобие на усмивка, но изглеждаше притеснена. Пенелопи развърза маската и я метна на пода, момичето пристъпи на пръсти и се наведе да я вдигне. Едва тогава Пенелопи забеляза вестниците в ръцете й и си спомни, че й беше поръчала всяка сутрин да носи материалите, в които се споменава семейство Скунмейкър. Пенелопи беше наясно, че разстоянието е истинският двигател на любопитството и желанието и се надяваше отсъствието й от Ню Йорк да събуди завист към многобройните възможности, които се бяха открили пред нея.
— Остави ги — разпореди се Пенелопи и посочи масата в средата на просторната стая, отрупана с чаши сок, кафе и сладкиши. Момичето се подчини бързо, може би прекалено бързо и на младата жена й се стори, че гледа да се измъкне от стаята.
Пенелопи се надигна в леглото и се разсъни. Погледна гърба на Хенри за кратко и спусна крака на пода. Завърза халата и пристъпи към масата, отпи глътка кафе, пое си дълбоко дъх и се почувства щастлива за последен път тази сутрин. В следващата секунда мерна заглавието и всичките й противни качества надигнаха глави.
Прочете няколко реда, но спря в мига, в който разбра смисъла. Изфуча към огромното неоправено легло и хвърли вестника по главата на Хенри.
— Какво, по дяволите? — извика той стреснато и метна вестника настрани.
Пенелопи падна на колене, грабна възглавница и се прицели в Хенри. Той я хвана във въздуха и стисна съпругата си за китката.
— Какво, за бога, ти става? — попита и я притисна към леглото.
— Какво ти става на теб? — изсъска в отговор тя, след като се освободи и си пое няколко пъти дъх.
Хенри взе вестника и се отпусна на възглавниците. Прочете няколко реда и го остави върху кувертюрата, която го разделяше със съпругата му. Тайно прокара пръсти през косата си в опит да я приглади.
— Нямам абсолютно нищо общо с това — заяви най-сетне. Не посмя да я погледне в очите и това разпали гнева й.
— В какъв смисъл, Хенри? — бясна пристегна колана на халата. Продължаваше да трепери от гняв. Зарови лице във възглавницата, после разгневена се обърна към него, без да го изпуска от поглед. — Да не би да искаш да кажеш, че не си го написал лично? Или може би у никого не си създавал впечатлението, че това изобщо не е така? Не съм глупачка и много грешиш, ако си въобразяваш, че ще ти повярвам.
— Просто исках да кажа…
— Нищо не искаше да кажеш! — писна Пенелопи. — Дори след като ми обеща да се държиш добре, вчера на плажа те видях как се опитваш да говориш с нея. Как само я гледаш с жалкия си жаден поглед, идиот такъв, копеле мръсно!
Тя отново се надигна на колене и без дори да обмисли действията си, понеже кръвта й кипеше — започна да къса вестника на парченца. Те се разпиляха около тях и евтиното мастило се размаза по чаршафите, на които се бе наслаждавала допреди малко. Когато приключи, Хенри остана загледан в нея, втрещен.
— Защо аз да се правя на идиотка? Аз съм жертвата в тази история. Просто трябва — продължи, слезе от леглото и тръгна нервно към подноса на масата, да вземе чашата си с кафе — да пиша на вестника и да им съобщя моята версия. Ще им разкажа колко много обичам съпруга си, че съм му вярна, че му събирам багажа всеки път, когато пътува. Той обаче признава единствено Даяна Холанд, чиято девственост е отнел в една снежна вечер…
— Не го прави. — Хенри стана от легло и се насочи към нея, все още увит в чаршафа.
Пенелопи му обърна гръб и отпи глътка кафе.
— Да не би да имам друга възможност?
Вече беше сигурна, че е привлякла вниманието му и нямаше нужда да се обръща, за да се увери.
— Днес ще отидем отново на плажа — заяви най-сетне Хенри.
— Какъв смисъл има?
— Така ще докажем на всички, че писанията са измислица — продължи предпазливо. Направи още няколко крачки към нея и тя усети близостта му. — Може да вдъхновим репортера да пусне опровержение.
— Заслужаваше да я накъсам — отвърна разпалено Пенелопи.
Последва мълчание, след което Хенри потвърди.
— Точно така.
— Ще ме заведеш ли на плажа?
— Щом искаш.
— По-късно ще седнеш ли да вечеряш с мен и ще танцуваш ли с мен цялата вечер?
Хенри беше непосредствено зад нея и с нежелание отпусна ръка на рамото й.
— Да.
Пенелопи продължаваше да гледа настрани и той не съзря доволната й усмивка.
— А, да, още нещо, Хенри.
— Да.
Тя затвори очи и се наслади на ръката му още няколко минути. Пое си дълбоко въздух и май щеше да литне.
— Никога повече няма да ме правиш на глупачка, нали?
— Няма — обеща най-сетне той. — Никога.

Господин Лонгхорн й беше предлагал да я води на странни места, за да послушат нетипична музика, но тя все отказваше. В Ню Йорк й беше неприятно да пропусне дори най-незначителната възможност да покаже новите си вещи и да види завистливите погледи, насочени към нея. Докато сега, с Лиланд, нямаше нищо против, че около тях няма да има важни личности. Дори беше доволна, че са сами.
— Две яхнии със скариди и бамя — поръча Лиланд.
— Подлютени ли?
— Да. — Той погледна Каролина и тя усети, че за пореден път го зяпа като безмозъчна глупачка. Запита се дали причината не е от глад, дали не се държи така безумно, защото не успява да мисли. — Какво гледате? Знам, че носът ми е изгорял. Наясно съм, че е голям.
Тя забеляза болезнената червенина едва след като й обърна внимание и осъзна, че за разлика от нея, той е без шапка. Не се въздържа, протегна ръка и го докосна по бузата. Новият цвят можеше и да изглежда болезнен, но пък подчертаваше сините му очи.
— Съвършен нос — отвърна искрено госпожицата. Носът му беше широк, но красив, както всичко останало у него.
— Много сте мила! Мама вини прадедите ни французи за това чудовище.
В този момент жената с един липсващ зъб се върна и постави хляб на масата. Каролина посегна, без да мисли, отчупи огромен залък и го натъпка в устата си. Дъвчеше лакомо, когато големите й очи се върнаха към Лиланд и забеляза, че този път той я беше зяпнал. В следващия момент усети мокротата под мишниците си и разбра, че потта й е избила по кремавата копринена блуза. Преглътна с усилие и посегна към жакета, който като пълна глупачка беше метнала на облегалката на стола.
— Какво има? — Лиланд стисна китката й, преди тя да успее да посегне към жакета.
— Нищо, аз…
— Лицето ви може да разкаже стотици истории. Нещо не е наред. Отегчена сте, нали? Тук не ви харесва, нали?
— Не! Чудесно е. — Каролина се разсмя отново на думите, които напираха да излязат. — Просто се притеснявам, че изглеждам ужасно, мириша и да не говорим, че се тъпча като дивачка, защото съм прегладняла…
— Обичам жените с апетит! — Лиланд й се ухили, после приближи съвършения си нос към рамото й. — Освен това ми харесва как миришете.
Тя погледна Лиланд, а той отвърна на погледа й, сякаш бе напълно естествено двамата да се взират един в друг в забутана барака край черен път някъде във Флорида. Сигурно щяха да останат така безкрайно дълго, но им донесоха храната и те усетиха възхитителен аромат, от който очите на Каролина се насълзиха.
Изглежда й пролича, че се колебае, защото господинът попита:
— Не обичате ли пикантна храна?
Тя наведе глава над чинията и вдъхна.
Семейство Холанд, както всички стари холандски семейства, държаха на умереността във всичко и се мръщеха на натрапчивите вкусове. Често се питаше какво би било да опита храна, сервирана извън кръга на техните ограничения, ала сетне попадна под крилото на възрастен господин, чийто стомах не понасяше нищо прекалено, затова така и не разбра.
— На Запад не се ли яде пикантно? Мислех, че във фермата сте се хранили все с неща, от които ние, нюйоркчаните, бихме настръхнали.
Каролина извърна очи към гредите на тавана. Неочаквано разбра, че е прекалила със спомените от детството — как е яздила, как е спала на открито, как е влизала в мините. Беше се възползвала от разказите на Уил, понеже беше изчел всички книги за Запада. Беше се сетила, че подобни разкази ще очароват мъж като Лиланд, но дори не беше предположила, че ще запомни казаното от нея и ще продължи да задава въпроси. Освен това беше забравила, поне през последния час, че фермата е част от измисленото й минало.
— На Запад ли? — заекна. Пикантният аромат вече си казваше думата и носът й течеше.
— Да… Нямате представа как каубоите обичат люти чушки и «Табаско».
Каролина вдигна ръка, за да избърше влагата под носа си.
— Боже, да не би да изтървах нещо нередно?
Лиланд поднесе салфетката си под очите й и започна да попива потеклите сълзи, които тя откри, че не може да контролира. Знаеше, че трябва да мисли бързо и обяснението само й се изплъзна.
— Татко обичаше пикантната храна. Дори слагаше по нещичко на палачинките! Това беше семейната ни шега. Нито един от работниците или служителите му не искаше да вкуси подобно чудо. Просто ми домъчнява от спомена, а откакто той почина, нямам сили да хапна нищо друго, освен безвкусна, скучна храна.
— Миличката. Извинявайте, задето ви накарах да си припомните всичко това.
Тя поклати глава и се опита да спре сълзите, които, както трябваше да се предполага, вече се стичаха по лицето й.
— Всичко е наред. — Смела усмивка затрепка по устните й.
— Може пък сега да ви хареса. — Лиланд сви загрижено вежди. — Може споменът да се върне и да си припомните хубавите неща.
— Мога да пробвам — отвърна предпазливо Каролина.
Лиланд гребна яхния с лъжицата и я поднесе към устата на Каролина. Наблюдаваше я как оглежда, после лапва. Яхнията се оказа дори по-люта, отколкото беше предполагала. Беше удивително вкусна и подпали цялата й уста. След първата хапка вече усети колко гладна е била, преглътна и поиска още.
Лиланд остави лъжицата и посегна към ръката й. Беше правил подобни жестове в миналото, но единствено за да я защити, и този път нямаше никакво извинение. В докосването му усети нова сладост.
— Знаете ли, госпожице Брод… — започна той, притисна юмрук към устата си и се закашля засрамено. — Вие не приличате на останалите дами.
— Така ли? — прошепна тя. Каза го така, сякаш беше хубаво, но думите му я накараха да се почувства нервна.
— Ни най-малко. — Поклати глава и се усмихна, все едно беше попаднал на съкровище, в съществуване на което не можеше да повярва. — Чувствам се толкова добре с вас. Може би защото не сте от Ню Йорк и не се съобразявате особено с глупавите префърцунени неща, но знам, че когато съм до вас, съм по-щастлив от когато и да било.
Няколко лъча слънчева светлина нахлуха през прозореца и Каролина се усмихна широко, по луничавото й лице се разля усмивка.
— И аз така — отвърна задъхано тя и стисна ръката му по-силно. — Чувствам се по абсолютно същия начин.

— И за специалните ни гости, семейство Хенри Скунмейкър, наистина великолепна двойка!
Тълпата — дами и господа, облечени във фракове и дантели, добре зализаните им коси лъщяха под многобройните електрически светлини по тавана, който над дансинга в хотела приличаше на пергола — се разшумя, заръкопляска, но Даяна Холанд нямаше сили да слуша повече. Хенри се опита да срещне погледа й на вечеря, но не беше сигурна дори в това. Днес го видя на плажа, мерна го и по време на чая, когато играеше карти в градината, и непрекъснато беше с Пенелопи. Даяна се нацупи, бодна я обида, че Хенри я пренебрегва, откакто пристигнаха във Флорида, въпреки това се стараеше по всяко време да му е пред очите. Та нали той настоя да пътува, а тя не бе от хората, които забравяха бързо.
Даяна включи дори Грейсън в плановете си — той не я оставяше нито за секунда — за да накара Хенри да ревнува. Не бе споменала и дума на Грейсън за намеренията си, но беше достатъчно, че той флиртуваше с нея и тя с него, позволяваше му да й дава хапки торта следобеда, направи му комплименти за уменията му в крокета. Тогава Хенри я стрелна няколко пъти с поглед, но беше преди доста часове, които започваха да й се струват като години. Сега беше сама. Сестра й и Теди бяха потънали в задълбочен разговор, дори Грейсън я беше изоставил след десерта, преди началото на танците.
През скупчените широки рамене в черно Даяна виждаше двойката, която в момента беше каймакът в обществото на Палм Бийч. И двамата бяха високи, стройни, с гъсти коси и макар да не успяваше да разчете израженията им, по нищо не личеше, че материалът, който беше пуснала във вестника, ги беше разтревожил. Може и да не го бяха видели, а навярно никога нямаше да го прочетат. Почувства се нервна, изтощена, разкъсвана от съмнения, затова натъпка ръка в джоба на прасковената си копринена рокля и смачка телеграмата на Барнард. Незабелязано се измъкна на поляната пред хотела и съсипа пантофките на висок ток в мократа трева.
Тази сутрин, докато четеше колонката си в «Импириъл», имаше чувството, че е заложила на печеливша карта, ала сега изпитваше разочарованието на комарджия след провал. Пое напред по ливадата и скоро затича. Роклята — избрана изключително внимателно, за да разкрие силните й изваяни ключици — сега очертаваше краката й, докато тичаше напред. Беше накарала сестра си, която днес се оказа в неочаквано ведро настроение, да й направи сложна прическа, но кичурите започваха да се измъкват, а панделките изпопадаха зад нея.
От Хенри ли бягаше? Беше истинска загадка за нея и всеки път, когато се опиташе да го разгадае, болката й се усилваше. Постараеше ли се да се откаже от него, той я преследваше в мислите й, и то все по-упорито. Беше достатъчно основателна причина да бяга и ако не беше толкова импулсивно момиче, сигурно щеше да си даде сметка, че през последните дни не за пръв път е така неспокойна. Вече беше изминала доста разстояние, успя да изгуби обувките си и усещаше пясъка между пръстите на краката си, когато стигна до водата.
Луната оставяше сребърна пътека в мрака, накъдряше вълните, които за момент й се сториха толкова примамливи, та й се струваше, че лесно може да поеме напред. В следващия момент в краката й се разби вълна, намокри роклята и я изпръска чак до ушите. Морето не беше нито студено, нито бурно, но тя така се стресна, че избухна в сълзи. Когато вълната се отдръпна, младата жена започна да губи равновесие и за момент се уплаши, че ще се удави. След това усети как я прегръщат познати ръце и я изтеглят на сухия пясък.
— О — изхлипа и прокара ръка по лицето си, за да приглади коса.
Сълзите още блестяха по бузите й, долната част на роклята беше подгизнала, не че имаше значение, ако Хенри я видеше да плаче. Той беше застанал до нея в черно сако и бяла риза. Наблюдаваше я с искрена загриженост.
— Какво искаш?
— Да остана с теб. Само за минутка.
Гърдите на Даяна се надигаха. Копринената й пола и памучната фуста бяха залепнали за бедрата й. Най-сетне Хенри беше пред нея, на безлюден плаж, късно вечерта, но всичко случило се през деня се издигаше като бариера помежду им. Луната беше ярка и тя го виждаше добре.
— За минутка ли? Накара ме да измина целия този път заради една минутка?
Хенри стисна зъби и извърна поглед. Незнайно как беше останал сух и на нея й стана неприятно, задето изглежда толкова добре.
— Няма как иначе. Пенелопи се е разбесняла и ако разбере, че в момента съм с теб, ако научи, че съм ти казал защо сме се оженили, ако усети колко отчаяно ми се иска да те целуна…
Той пристъпи напред, прихвана главата й с ръка и притисна устните й със своите. Преди малко това щеше да й се стори неразумно, но сега Даяна затвори очи и отвърна на целувките му жадно, сякаш щяха да й дадат кислорода, който не й достигаше. Другата му ръка се плъзна на талията й и въпреки че роклята й беше мокра, той притисна цялото си тяло към нейното и съсипа и своя костюм.
— О — въздъхна тя, този път тихо, щом той се отдръпна.
Устните му все още бяха отворени, а луната се отразяваше в очите му.
Тя също отвори уста. Очакваше с нетърпение следващата целувка, също както цвете, зажадняло за дъжд. Само че секундите минаваха, вълнението им се смеси със соления морски въздух, а целувка така и не последва.
Хенри отстъпи.
— Ще забележат, че ни няма.
— Какво? — В гласа й прозвуча гняв, но разочарованието беше по-силно.
— Сестра ти, Пенелопи — и двете ще се чудят къде сме.
Над рамото на Хенри трепкаха светлините на хотела, палмите се очертаваха на пурпурното небе. Виждаха се дълги облаци, които скоро щяха да скрият луната.
— Значи смяташ да се виждаш с мен за по няколко минути. В задни стаички и коридорите на влака. На това ли се надяваше, когато ми каза да дойда във Флорида?
Хенри поклати глава, но тя осъзна, че онова, което каза, беше истина. Опита да се стегне.
— Въобразявал си си, че ще ти стана любовница.
— Не-е…
— Лека нощ.
Даяна призова цялото си достойнство, макар да изглеждаше ужасно, и тръгна обратно. Роклята й беше подгизнала, по чорапите беше полепнал пясък, а сърцето й нямаше да издържи нищо повече. Искаше й се да погледне назад, но знаеше, че ако го стори, ще му прости всички грехове.
— Даяна! — извика той. Гласът му беше пълен с мъка, но после долови единствено плискането на вълните. — Даяна, имам нужда от теб…
От начина, по който гласът му трепна, докато произнасяше името й, тя усети, че й казва истината. Въпреки това затвори очи и продължи към хотела, където светлините блестяха и се чуваше музика.
— Даяна — продължи той със същия отчаян глас. — Даяна, ще я напусна.
При тези думи тя спря и погледна назад. По обикновено гладко избръснатото изразително лице на Хенри сега се беше изписало нещо подобно на животинско нетърпение.
— Наистина ли? — прошепна Даяна.
— Не мога без теб.
— Не можеш ли? — Младата Холанд съзнаваше, че за пореден път рискува да я направят на глупачка, въпреки това надеждата избуя в сърцето й.
Хенри направи няколко крачки и я погледна по-уверено. Приглади къдриците й, докосна с пръсти очите й и притисна с палци долната й устна.
— Ела, трябва да се преоблечеш — рече той и я прегърна през раменете.
Продължиха към огромния осветен хотел. Наближиха и се разделиха, за да се прибере Даяна в стаята си, а младият съпруг да продължи да играе ролята си. Образът му не я напускаше дори след като си тръгна. Както всички други негови обещания, новото й се струваше безценно.

— Добре ли си?
Елизабет бавно отвори очи и балната зала в «Поенсиана» изплува. Тя съзря телата, които се поклащаха по паркета, бялата плетеница по тавана, музиката, която звучеше иззад паравана. Едва сега усети, че е отпуснала глава на рамото на Теди, докато са танцували, но излъга, когато отговори.
— Да, добре съм.
— Нали ще ми кажеш, ако се налага да седнеш? — Досега не беше забелязвала бръчките по челото на приятеля си, които се появяваха всеки път, щом беше притеснен. Обикновено кожата му беше безупречно мека и се зачуди кога ли са се появили бръчките.
Както и останалите дами в залата, Елизабет беше облечена в подходящи за вечерно време цветове — роклята й в цвят слонова кост беше с бледорозова бродерия. През часовете след вечеря обаче беше изгубила представа за останалите. Знаеше, че е заобиколена от хора, сред които се чувстваше комфортно — все хора, с които майка й искаше да се движи, и беше доволна, че се чувства защитена, в безопасност. Вратът й, източен като на лебед, беше украсен с накитите, които майка й беше приготвила, светлата й коса беше вдигната. Хладният вечерен бриз нахлуваше през отворените прозорци и за момент по-голямата Холанд се почувства чудесно.
— Изглеждам уморена, нали? — Малките й пълни устни се разтвориха и тя затвори очи.
— Не — усмихна се Теди и я завъртя към средата на залата. — Прекрасна си.
Тя се усмихна и кимна.
— Да знаеш само колко приятно ми беше да прекарам последните дни с теб — продължи той.
— И на мен.
— Чудесни часове прекарах с теб. Страхувах се, че никога повече няма да ги усетя…
С крайчеца на окото си Елизабет забеляза Хенри да пресича ливадата. Приближи до госпожа Скунмейкър, чиято коса беше подредена на лъскави къдрици с пера, а шифонената рокля на точки беше с шпиц деколте. Пенелопи сведе поглед, после го изгледа и се ококори. Елизабет добре познаваше погледа — беше виждала старата си приятелка ядосана на слугини и членове на семейството си, дори веднъж на самата нея.
Семейство Скунмейкър прекосиха залата; нямаше как да разбере какво си казват, но по време на краткия им разговор Хенри премести ръката на Пенелопи в черна сатенена ръкавица до лакътя от рамото си и излезе от залата. Елизабет не можа да си обясни защо видяното я изпълни със страх и вдигна поглед към Теди, за да го попита какво мисли за сцената.
— Елизабет? — започна той, преди тя да зададе въпроса си.
Кимна му, за да продължи, но той въздъхна и извърна очи. Потанцуваха още малко, преди младият Кътинг да събере сили да заговори отново.
— Исках единствено да ти кажа, че когато ти предложих брак преди много години, имах чувството…
— Последния път беше преди по-малко от две. — По устните й затрепка усмивка, въпреки че споменът беше тъжен.
Беше се случило в Нюпорт, където остана цял месец и се поболя от любов по Уил. Той успяваше да й изпраща писма — в момента нямаше представа как са останали неразкрити — изпълнени със страх, че любимата му ще изгуби интерес към него, докато отсъства. Младата жена сведе очи.
— Точно така, няма две години. Тогава беше на гости на семейство Хейс.
Елизабет не намираше сили да отвори очи, но по задъхания му глас усети колко е нервен и изпълнен с решителност.
— Както и да е, исках да кажа, че бях искрен и предложението ми е все още в сила — никога досега не беше говорил толкова неуверено. — Все още…
— О, Теди — успя да промълви Елизабет. Страхуваше се, че ако не го спре, ще се разплаче на дансинга и няма да успее да овладее чувствата, които таеше. Вероятно кавалерът й погрешно разбра тъгата й, защото продължи:
— Мислиш ли, че можеш да ме обикнеш? Може би достатъчно, за да се омъжиш за мен? Не е нужно да е точно сега, може би след време.
Елизабет спря на дансинга. Замисли се за Уил и сватбения им ден, облечен в кафявия костюм, който беше купил специално за случая, и инстинктивно поклати глава. Беше в същия костюм, когато тълпата ги раздели, същият костюм беше подгизнал от кръвта му, когато го застреляха на перона на «Гранд Сентрал».
— Може би след време, Теди — отвърна тя, макар мисълта за бели цветя, булчински букет и кумове, изправили се в редица, да я изпълваше с отвращение.
Тя срещна сивите му очи, които я наблюдаваха с обич и внимание. Още онова лято знаеше, а тогава беше толкова наивна, че ако не беше познавала мъж като Уил, Теди положително щеше да й осигури щастлив живот.
— След време — повтори тя. Гласът й прозвуча механично, но просто искаше да потвърди казаното. След време за нея нямаше да има нищо по-хубаво от подобни думи. Насили се да се усмихне, но бе наясно, че няма смисъл, защото цветът се беше отдръпнал от устните й. — Ако не беше онова, което преживях през есента и преди… — започна тя, за да даде някакво обяснение. Сетне замълча и усети, че моментът не е никак подходящ. — Сега се чувствам доста уморена. Би ли ме извинил?
Усети тежестта и на роклята, и на накитите, и на ръкавиците, и на дантелите, дори на фибите, захванали косата й. Не беше сигурна, че ще ги издържи, докато се прибере в стаята си. Нямаше и сили да остане сред множеството, облечена в разкошните дрехи. Не погледна Теди, когато се разделиха, и нямаше представа дали той разбра какво се опитваше да му каже.

В събота вечер в «Ройъл Поенсиана» с отворените френски прозорци, през които нахлуваше хлад, на дансинга бяха много жени, млади и красиви. Каролина имаше чувството, че е най-прекрасната. Кестенявата й коса беше разделена на път, а кичурите от двете страни бяха бухнали над челото и къдриците й се спускаха по врата, хлабаво прихванати от панделка. Беше с двоен наниз перли и накити, които подчертаваха зеленото в очите й, а ръцете й бяха обгърнати от старинна дантела. Наясно бе, че кожата на високото й чело блестеше на отблясъците от пъстрите светлини, а докато е на юг, луничките й придават аристократичен вид. Единственият неприятен елемент беше партньорът й, Пърсивал Кодингтън, по чийто дъх усещаше пилешкото фрикасе, което беше вечерял.
— Истинско удоволствие е да се танцува с вас — отбеляза Пърсивал.
Каролина знаеше какво е да се чувстваш некомфортно в този свят и разбираше какво означава избилата по челото на кавалера й пот. Нещастникът беше нервен и на нея й стана малко мъчно за него. Въпреки това осъзнаваше, че губи минути от обещаващия си нов живот, от новоразцъфналата си прелест, и то заради него. Широките му като пещери ноздри бяха на нивото на очите й, а потните му длани се бяха отпуснали твърде фамилиарно, докато двамата танцуваха под звуците на оркестър «Бейли», който свиреше зад параван с нарисувани създания от подводния свят. Стотици гости се бяха скупчили покрай стените на залата, а дансингът беше пълен с млади двойки. В розовите сенки се криеха значително по-умни, по-богати и по-добре облечени хора, сред които щъкаха сервитьори, а тя танцуваше със средно богат никаквец, който все още не се беше научил да диша със затворена уста.
След малко сигурно щеше да се замисли над иронията как допреди няколко месеца шансът да привлече вниманието на Пърсивал Кодингтън щеше да й се стори невероятен късмет. Сега обаче всичко беше коренно различно. Нямаше никакво време за сантименталност. Гърлото й се стегна, защото колкото и невъзпитано да въртеше глава настрани, Лиланд не се мяркаше наоколо.
Денят й с него беше дълъг, почти съвършен. Постъпи глупаво, когато настоя да се върне в хотела навреме, за да се изкъпе, да се гримира и да си направи косата, след което да й остане час, през който да закопчае ситните перлени копченца на бялата рокля. Той добродушно се съгласи и отиде да играе голф с Грейсън Хейс. През цялото време се притесняваше, че той няма да се появи навреме, за да я придружи на вечеря. Одеве, докато се оглеждаше за него, стана плячка на господин Кодингтън, който започна да обсъжда кастовата система на островитяните от Фиджи, докато поглъщаха последните три ястия. Забеляза Лиланд. Дойде със закъснение, а Каролина бе обзета от страх, че заради предпочитанието си да прекара няколко часа с прислужницата, господинът беше изгубил интерес към нея, затова беше избрал голфа (игра, за която тя не знаеше абсолютно нищо).
— Така и не разбрах какво му харесват на дъртия Кари Лонгхорн — заяви злобно господин Кодингтън, което не убягна на Каролина и тя изгуби търпение.
— Не смятам, че сте в положение… — започна, но бе спасена от следобедния си кавалер, извисил се над рамото на партньора й. Беше се ухилил, широката му уста разполовяваше красивото лице, а сините му очи блестяха на приглушената светлина. Каролина спря да танцува, а Пърсивал задържа ръката й по-дълго, отколкото беше прилично. — Господин Бушар.
— Госпожице Брод — кимна и се завъртя на пета. — Господин Кодингтън, позволете да ви прекъсна.
Ноздрите на Пърсивал се разшириха и за момент изглеждаше така, сякаш ще негодува открито. После отстъпи и Каролина усети стегнатата ръка на Лиланд и се отдръпна с него в танцуващата тълпа.
— Трябва да ви се извиня отново — рече той, макар Каролина да не го слушаше. Безупречно белите му зъби блестяха, широките му рамене я заслоняваха, той наистина я очароваше. — Ако бях забелязал, че този досадник ви задушава — простете за думата, — щях да ви спася много отдавна.
Неочаквано музиката зазвуча по-силно, по-възторжено, все едно собствените й чувства бяха пресъздадени от духови и струнни инструменти. Не й се искаше да откъсва очи от Лиланд, но си напомни как се държеше Елизабет, сякаш не се нуждаеше от нищо от ухажорите си и не проявяваше кой знае какъв интерес към тях. Обърна се така, че да огледа профила й, и бе завладяна от радост, че се намира тук.
Забеляза лейди Дагмол-Листър да танцува с младия си партньор, забеляза и известния архитект Уебстър Йънгам да танцува, притиснал буза към една от по-младите госпожици Астър. Бяха облечени в най-красивите си тоалети, все едно цял живот бяха участвали във вълшебна пиеса, в която всеки момент бяха на прицел под прожекторите. По-рано всички шушукаха, че госпожа Скунмейкър танцувала със съпруга си, който не изглеждал особено щастлив. Вече ги нямаше, но забеляза Даяна Холанд, облечена в различна рокля от онази, с която беше на вечеря; Грейсън Хейс също не се мяркаше.
Каролина остана разочарована, че Елизабет Холанд вече си легна и остави Теди Кътинг без партньорка, защото това означаваше, че няма да види как бившата й прислужница влиза в света на избраните, все едно е принцеса. За момент Каролина злобно се запита дали някогашната й господарка не е открила някого от персонала, с когото да се позабавлява. Не че бе от значение. Имаше предостатъчно свидетели на великолепието на Каролина и все някой щеше да съобщи на вестникарите за нея. Всички тук й бяха приятели или нещо подобно — държаха се мило с нея и я канеха на чудесните си излети. Тя съзнаваше, че има тежест и стойност сред членовете на висшето общество и нито завистта им, нито противните им игрички щяха да й отнеме постигнатото.
— Госпожица Каролина Брод?
Когато скромният човечец с папийонка изрече името й, Лиланд спря да танцува. Тя усети, че вече не е в прегръдката на мъжа, който цял следобед й даваше надежда, че ще получи предложение за брак, и веднага намрази непознатия, който търпеливо чакаше на крачка от тях, за да й съобщи нещо.
— Да?
— Имате телеграма.
— Дайте я на прислужницата ми — сопна се, сякаш беше свикнала да получава среднощни телеграми.
Обърна се пак към Лиланд. Той я чакаше, застанал до фината решетка в далечния край на дансинга, която не позволяваше на гостите да виждат какво става в недрата на кухнята. По решетката се катереше истинска лоза — Каролина я разгледа по-рано същата вечер.
— Вече бях при нея. — Мъжът замълча и й се стори ужасно, че той се поколеба, преди да изрече следващите си думи. — Тя ми каза незабавно да ви потърся. Помещението за кореспонденция, от което сигурно ще се възползвате, за да се запознаете със съдържанието на телеграмата, се намира на първия етаж, точно до…
Хиляди груби думи напираха, ала не изрече нито една. Съзнаваше как разочарованието, че я откъсват от центъра на събитията, й личи, което бе изключително унижение, въпреки това погледна Лиланд и се насили да се усмихне смело.
— Сигурна съм, че не е нищо важно — изрече госпожица Брод.
— Надявам се. — Той бе толкова мил, че тя едва намери сили да се откъсне от него. — Да ви придружа ли?
Каквато и да беше новината, някакъв инстинкт й подсказа, че Лиланд не бива да я чува. Тя поклати глава и се обърна към мъжа с папийонката, който я отведе от дансинга, където се бяха събрали всички видни личности на висшето общество, където животът и веселието щяха да продължат без нея. Щом влезе в главното фоайе на хотела, госпожицата сведе поглед към сложната плетеница от шарки на килима и усети колко силно я стягат пантофките със златни полумесеци на пръстите.
Помещението за кореспонденция се оказа обзаведено в лъскави дъбови мебели и какви ли не дреболии със златни орнаменти. Беше добре осветено и Каролина се почувства тромава до грижливо облечения мъж. Той й подаде телеграмата и за момент на нея й се прииска времето да се върне назад, това да не се случва. Прииска й се да се върне в балната зала и да продължи да танцува с Лиланд завинаги. Само че не можеше да направи нищо, което да отбие удара.

Музиката на оркестъра продължаваше да звучи в малкото казино до балната зала и макар обстановката да създаваше ведро настроение — в бяло и зелено — мъжете в тъмни костюми, скупчили се около масите, й придаваха съвсем различно усещане. Те имаха нещо общо: бяха се натанцували. А пък за Хенри, който се наведе, за да перне полепналия по панталоните му пясък, танците бяха последната причина да иска да се измъкне.
— Братко!
Хенри изви вежди и се извърна. Грейсън Хейс беше седнал на масата за карти и по някое време през последния час или два беше развързал вратовръзката си, а сакото му го нямаше. Днес следобед Хенри изпитваше изгаряща омраза към Грейсън, понеже не спираше да флиртува с Даяна — Даяна на Хенри — а тя изглежда благосклонно приемаше вниманието му. Сега обаче го харесваше повече — далече от жени, вниманието му насочено към играта, вместо към нечия изваяна фигура. Хенри даде знак на преминаващ сервитьор да му донесе напитка и придърпа стол.
— Ще ми заемеш ли двайсетачка? — попита Грейсън.
Хенри не успя да скрие доволната усмивка, затрепкала по устните му. Изчака няколко секунди, преди да кимне.
— Сложи я на сметката на моята стая — рече той и изчака да донесат нови чипове.
По очите на Грейсън личеше, че е уморен, но изпънатите му рамене издаваха, че все още му е рано за лягане. Хенри кръстоса крака и запали цигара.
— Къде е Пени? — попита след малко Грейсън.
— Не знам.
Хенри я беше оставил на дансинга, обладан от образа на Даяна, полумокра, раменете й блестяха на лунната светлина, копринените ръкави на роклята й, прилепнали към ръцете, които го бяха прегръщали с огромно удоволствие. Обикновено Хенри демонстрираше пълно безразличие — сигурно и сега изглеждаше така, докато въздишаше умислено. Истината бе, че във вените му гореше огън.
— Сигурно в момента се усмихва и се извинява за отсъствието ти, но по-късно ще ти откъсне главата — подхвърли Грейсън. — Леле, мой човек, пийни си сега. Не ми се иска утре сутрин да съм на твое място.
Донесоха питието и Хенри отпи голяма глътка.
— Да не мислиш, че ми пука? — измърмори той. За негова изненада Грейсън се разсмя.
— А пък беше такова сладко момиченце навремето.
— Просто исках да кажа…
— Не се тревожи, Скунмейкър. Да не би да си въобразяваш, че не съм наясно как сестра ми понякога обича да командва хората все едно са кукли на конци? — Ръката свърши, а очите на Грейсън не бяха изгубили животинския блясък. — Ще ми заемеш ли още двайсет?
Хенри замахна с цигара към човека, който раздаваше картите, и допи напитката си. Опита се да види сервитьора сред другите мъже в черно и бяло, за да си поръча още едно. Сервитьорът вече го беше забелязал и бързаше към него, а след като отпи нова глътка скоч, се почувства достатъчно смел, за да започне да разпитва.
— Виждам, че Даяна Холанд много ти допада.
Грейсън беше разсеян от картите и Хенри и очевидно изпита ужасно неудобство, защото отговор не последва. Най-сетне шуреят му го погледна с блеснали очи.
— Тя е въплъщение на женственост и красота — отвърна и посегна за цигара от кутията, която Хенри беше оставил на ръба на масата, след което я стисна между едрите си предни зъби. — Тя е съвършената жена.
В същия момент Хенри си представи какъв хаос ще настъпи, ако замахнеше и цапардосаше шурея си по челюстта.
Грейсън продължи:
— По всичко личи, че майка й я е възпитавала изключително строго. У нея има затворена врата, която нито един мъж не е в състояние да отвори. Млада е, наивна е, била е по-закриляна дори от сестра си. Не можах да я целуна дори по бузата.
Раменете на Хенри се отпуснаха и възторжен от наученото, пресуши чашата. Вдигна пръст, за да го забележи сервитьорът, и показа, че иска питиета за себе си и за приятеля си. Знаеше, че не бива да прекъсва разговора точно в момента, но Даяна беше непрестанно в мислите му.
— Тя наистина е прелестна… — продължи той, сякаш говореше на себе си.
— И още как! — Грейсън вдигна поглед към вентилаторите на тавана и се усмихна. — Тази розова кожа. Тези гъсти мигли.
Хенри затвори очи и си представи сладката прелест, с която тя се взираше в него, докато бяха на плажа. Почувства се горд, че го обича.
— А как грациозно пристъпва.
— Казвам ти, Скунмейкър, тя просто не съзнава какво съкровище е. Това му е най-хубавото. Тя е като диво създание, което няма представа колко скъпо струва кожухчето му. — Грейсън замълча, колкото да заложи, сетне продължи философски: — Онзи, който спечели сърцето й, ще извади страхотен късмет.
Донесоха им нови напитки и цветовете в стаята станаха по-ярки, но и по-размазани за Хенри. Грейсън пак насочи вниманието си към картите, поиска още пари назаем, ала последните му думи за Даяна се бяха загнездили в съзнанието на Хенри и започваха да пускат корени. Той запали нова цигара и се замисли над обещанието, което й беше дал и възнамеряваше да спази.

Мебелите в най-хубавия апартамент в «Ройъл Поенсиана» никога досега не му се бяха стрували толкова опасни. Всичко му изглеждаше размазано пред погледа, предметите бяха твърде ниски, макар луната да хвърляше отблясъци по покрития с плочки под. Хенри проследи с поглед лунната пътека до отворените френски прозорци. Сребристата следа спираше при богато набрана пола от бял шифон, обсипана с черни точици, пристегната на талията, а на бюста и в раменете пищно набрана и стегната от черни панделки. Съпругата му все още беше с дългите черни ръкавици, макар да се бяха смъкнали на лактите. Беше се облегнала на резбованата дървена балюстрада.
Небето преминаваше от пурпурно в тъмносиньо, а над Пенелопи се виждаха върховете на палмите, също като несресани глави на гиганти. Луната надничаше иззад облаците, въпреки това блестеше в косата й и се отразяваше в гривните. В този момент той изпита омраза не само защото му беше струвала толкова много, не само заради лицемерието, суетата и тъпата алчност, която въплъщаваше, ами и защото се беше върнал при нея, дори сега, след като цялото му същество копнееше да е някъде другаде. Огледа гърба й — тя очевидно нямаше намерение да се обърне към него — и си представи как й казва, че я напуска. Само че езикът му все едно се беше вързал на сложен моряшки възел.
Застаналата на терасата Пенелопи не помръдваше, освен че наклони глава към рамото си — стори му се, че няма друг жест, който да изразява повече злоба и самообладание. Отвори уста на два пъти, ала гневът му набъбна и попречи на думите да излязат.
Краката му сами го понесоха напред, разумът му беше изместен от алкохолното опиянение. Вече виждаше колко лесно може да се получи. Без да изрече и дума, можеше да избегне съдебните препирни и мнението на обществото. Съпругата му се беше облегнала небрежно четири етажа над земята, при това се беше привела напред и се опитваше подробно да огледа лейди Дагмол-Листър с отрупаната с накити коса или може би папагал, докато подскачаше от клон на клан — лесно можеше да изгуби равновесие, да се прекатури и да умре.
Вратът й щеше да се прекърши в една безболезнена секунда, после съпругът й можеше да се ожени за момичето, което обичаше с цялото си сърце. Момичето, което се намираше в някоя от стотиците стаи и вярваше на обещанието му… Хенри прекоси стаята с бърза крачка, свали сакото и го пусна на плочките, ала нещо го възпря тъкмо когато беше на прага на терасата. Топлият въздух навън го спря също като плътна влажна завеса и Пенелопи се обърна към него. Долната й устна затрепери, а очите й сякаш се бяха затворили от мъка. Тя го наблюдаваше, той наблюдаваше нея и тогава осъзна, че опасността е отминала. Тя бе заподозряла намерението му, беше го видяла в очите на съпруга си и ужасът й беше неподправен.
Хенри се подпря на касата, олюля се леко задъхан, шокиран, че бе способен да извърши подобно нещо. Скъпата тъкан на дрехата й очертаваше стройното й тяло и дори в мрака личеше, че пред него е застанала жена, видяла твърде много.
След известно време тя заговори:
— Не те виня, че искаш да ме убиеш.
Главата й се олюля, натежала, все едно вратът й поддържаше презрял плод. Няколко кичура тъмна коса се спускаха по врата й, измъкнали се от прическата към огърлицата с диаманти и оникс, които си беше купила като годежен подарък. Жените долу бяха облечени във вечерни тоалети, развеселени от напитките, изричаха на висок глас сладките лъжи, предназначени за ухажорите, готови да им свалят звездите. Раменете й се отпуснаха, тя го погледна умолително, сякаш предпочиташе той да довърши започнатото.
— Пенелопи… — насили се да изрече името й — никога не бих могъл…
— О, Хенри — въздъхна тя. — Никой не те вини.
Допреди малко той щеше да се съгласи с нея, но сега беше изкачил висок връх и се спускаше в непозната долина.
— Щеше да… Извинявай.
Тя изглежда не го чу. Протегна ръка към балюстрадата и се облегна така, все едно се опитваше да долови долитащата отдалече музика на оркестъра. Мястото, на което беше застанала, изглеждаше опасно и за момент той се уплаши, че съпругата му може да реши сама да скочи. Прецени, че беше достатъчно близо, за да я спре, но направи неуверена стъпка към нея, усети, че подът се люлее под краката му и накрая не се случи нищо драматично. Тя се изправи и погледна Хенри с очите, видели толкова много, сетне неуверено си пое дъх и се насили да се усмихне смело веднъж или два пъти, ала така и не успя.
— Добре — отвърна тихо тя.
Влезе грациозно в стаята и остави Хенри сам на терасата. Той затвори очи и усети как омеква. Кръвта му продължаваше да кипи, но неочаквано осъзна, че е безкрайно пиян, а случката много скоро ще бъде забравена.
Последва Пенелопи, макар да пристъпваше бавно и неуверено, готов да изрече какви ли не извинения. Тя се беше отпуснала на леглото, седеше с гръб към него, приведена напред. Той направи крачка напред, седна до нея и тъй като тя не показа, че го е забелязала, той отпусна ръка, макар и с неудобство на гърба й. Едва тогава разбра, че плаче, тялото й потръпваше от безмълвно стичащите се сълзи. В момента единственото му желание беше да я погледне в лицето.
— Не плачи — изрече съпругът.
Открай време се чувстваше неловко, когато някой плаче, и още от дете беше готов да обещае всичко, стига човекът да спре да реве. В същия момент тя се обърна към него и той забеляза сълзите, полепнали по долните й мигли.
Не можеше да гледа сломената Пенелопи и за да не позволи на обвиненията да излязат на бял свят, притисна устните си — все още лъхаше на алкохол — към нейните. Останаха неподвижни дълго, след това тя пое долната му устна между зъбите си. Той усети как се замайва от нахлулите чувства и усещания. Притисна я към себе си, както едно време, когато бяха любовници. Пръстите му докоснаха лицето и раменете й, плъзнаха се по гърба й и се заеха да разкопчават корсета.
Беше наблюдавал на няколко пъти как се свалят корсети, но никога не се беше заемал сам. Кукичките и панделките представляваха сложна плетеница и макар че беше пиян — или може би тъкмо затова — действаше с огромно внимание. Когато най-сетне пластовете дрехи се озоваха на пода, тя му се усмихна тайнствено. Срамежлива ли беше или просто благодарна, все качества, които досега не беше виждал. Стаята беше пълна със звезди и за момент Хенри се запита дали не е бил отнесен надалече от хотела, незнайно къде в нощта. Напомни си, че трябва да й се усмихне, размърда ъгълчето на устата си на една страна, докато отмяташе кичур коса от лицето си, и я побутна на чаршафите.

Вълните продължаваха да се разбиват от другата страна на езерото Уърт в Западен Палм Бийч — градът, който Хенри Флаглър беше построил специално за помощния персонал, сега потънал в мрак. Затова пък в «Ройъл Поенсиана» светлината продължаваше да струи от дансинга по безупречно поддържаните морави. Някои гости на хотела вечеряха за втори път, други се заливаха от смях или танцуваха в значително по-голяма близост от приетата в Ню Йорк, Филаделфия или Вашингтон, при това с партньори, които в обикновеното си ежедневие не биха погледнали. Ритъмът на музиката беше станал по-бърз, някои от съпрузите се бяха измъкнали, за да поиграят на карти в близкото казино. Тогава съпругите им започнаха да пъчат гърди пред сервитьорите и поръчаха нови бутилки вино. Бледолилавите пръсти на зората обагриха хоризонта, когато Даяна Холанд се огледа, за да се увери, че мъжът, пленил сърцето й, не се мярка наоколо.
— Госпожа Скунмейкър тръгна ли си? — попита тя красивия сервитьор с плътни устни, с когото танцува последните няколко пъти.
Беше в твърде добро настроение, за да не танцува, тъй като бе видяла какво предстои в живота на нейния Хенри и бъдещето се очертаваше прекрасно.
— Има ли значение? — Сервитьорът я стисна за ръката и я завъртя така, че тя се обърна към него.
Момичето се засмя глухо, но усмивката й се стопи. Може би той не разбираше от толкова фини обноски, защото изви едната си вежда и продължи да я наблюдава, все едно беше богиня, спуснала се от небесата на облак, за да го дари лично с радост и веселие.
— Май си тръгна преди малко, сама, стори ми се кисела… — обясни момчето, притаи дъх и нагло й намигна.
Даяна веднага разбра какви са намеренията му и се отдръпна секунда, преди да получи нежеланата целувка. Прозя се и пусна ръката му.
— Изведнъж се почувствах безкрайно уморена — излъга тя.
Повечето от останалите танцуващи вече се отдръпваха в сенките и единствено неколцина развилнели се гости, които продължаваха да размахват ръце и крака, бяха на дансинга. Беше малко нередно, шепнеше тихо гласче в ума й, да е сама с непознати, без придружителка по това време на денонощието, въпреки това беше горда, че смее да се бунтува, но се запита дали не трябва да е по-предпазлива. Беше облечена в нова рокля, кожата й блестеше, сърцето й преливаше и нямаше никакво желание да си ляга.
— Не си тръгвай. — Когато я помоли, тя не можа да отрече, че беше прекарало весело и се радваше, че той остана с нея през последните няколко часа. Само че усмивките, които му отправяше, бяха за друг, затова го погледна унило и се измъкна.
Представи си го как остава сам в продължение на няколко минути и се чуди в какво е сбъркал. Единствената му грешка бе нещо, което нямаше как да промени: не беше Хенри. Почувства се странно изпълнена с енергия, припомни си как беше танцувала и какво беше видяла. С настъпването на утрото щеше да пусне телеграма на Барнард и да му разкаже как лейди Дагмол-Листър беше прекарала цялата вечер с мъж, наполовина на нейната възраст, когото никой не познаваше, но пък танцуваше божествено, и как Хенри Скунмейкър беше зарязал съпругата си след вечеря.
Точно така стана, помисли си Даяна, докато вървеше по дървената веранда на хотела, по това време празна, за да излезе на моравата, влажна от росата. Беше оставила втория си чифт пантофки на дансинга и усети капчиците роса. Някъде в огромния хотел Хенри сигурно обмисляше как да анулира брака си и сигурно вече се беше пренесъл в някоя стаичка. Навярно съдбата й беше отредила да види въпросната стаичка през някой от идващите часове…
Междувременно светлината в небето ставаше все по-ярка и скоро щеше да е време да се изкъпе и преоблече за поредния ден на бездействие. Въздухът беше натежал, нямаше вятър и наоколо ухаеше така, както никъде другаде. С всяка стъпка усещаше все по-силната увереност, че оттук насетне животът й ще бъде различен. Всички подробности от пейзажа й се струваха сюрреалистични, нови, все едно беше преминала на ново ниво на съществуване. Дълго се разхожда под палмите, съвсем сама, едва когато слънцето се издигна над хоризонта и златистите му лъчи се заиграха по вълните тръгна обратно към хотела.
По това време следващата смяна от персонала се беше отправила на работа от помещенията, скрити от смокинови дървета. Бяха облечени в бели ризи и черни панталони, извръщаха предизвикателно погледи от Даяна, когато тя се опитваше да им се усмихне. Имаше нещо нередно толкова много чернокожи да обслужват малкото на брой бели и макар момичето да беше наясно, че вече няма робство, положението тук й се стори лошо. А това беше грандхотел. Беше чувала, че на други места гостите се разхождат в малки карети, теглени от чернокожи, а клиентите били настанени отпред, за да се наслаждават на гледката. Мисълта я отврати.
Даяна бе така погълната от разсъжденията си, че дори не забеляза къде отива и се озова пред огромната лимоненожълта сграда с белите кули и кантове в охра, с отворени капаци и просторни тераси. Сградата беше наистина красива. После вдигна глава нагоре. Високо над нея, на терасата излезе гол до кръста мъж и погледна напред. Даяна примигна — гърдите му излъчваха почти златист блясък, а косата му приличаше на черно кадифе. Мъжът беше на четвъртия етаж и едва след няколко секунди тя осъзна, че е Хенри.
Моят Хенри, помисли си, докато пристъпваше напред по тревата. Погледът му искреше и Даяна реши, че в момента мисли за нея. Усети как въздухът нахлува в дробовете й, сетне вдигна ръка да му помаха, напълно забравила за камериерките, носачите и кухненския персонал, които се стичаха към работните си места. После бързо отпусна ръка, защото всичките й надежди угаснаха в миг.
До Хенри бе застанала Пенелопи. Даяна затвори очи и си наложи да не плаче. Отвори ги, Пенелопи все още беше там, застанала зад съпруга си, отпуснала ръце на раменете му по противно фамилиарен начин. Беше загърната в халат, а копринената й кестенява коса се стелеше по раменете. От години Даяна не беше виждала Пенелопи без някоя от сложните й прически и в момента другото момиче й се стори колкото красиво, толкова и противно. Двамата на терасата бяха далеч по-изтънчени и обиграни, отколкото тя щеше да бъде, но едно й стана ясно, въпреки приказките на Хенри, пред нея бе женена двойка, която се радваше на интимност. Около «Ройъл Поенсиана» цареше тишина, а Даяна Холанд имаше чувството, че е разкъсана.
Нямаше смисъл да плаче, след като сама беше позволила толкова дълго да я правят на глупачка. Та нали й бе известно какво представлява Хенри още от самото начало и бе истинско чудо, че беше повярвала на небивалиците му как в брака му с Пенелопи нямало любов и всичко с нея щяло да бъде различно. На плажа я беше залъгвал, защото целеше да му стане любовница. Ако тя бе добро момиче и си бе легнала, никога нямаше да разбере какво става. Сега вече бе наясно, беше я направил на кръгла глупачка.
Даяна се втурна напред и служителите в «Поенсиана» сигурно зяпнаха удивени момичето, което тичаше с вечерна рокля по изгрев с надеждата да открие затънтено местенце, в което да се скрие, преди да рухне окончателно.

Ранната утринна светлина нахлуваше през френските прозорци на най-прекрасния апартамент в «Ройъл Поенсиана», където Пенелопи се облегна на малка планина възглавници в цвят шампанско и се почувства като чисто нов човек. Протегна дългите си ръце над главата и кръстоса фините си глезени. Кой да предположи, че пътят към сърцето на Хенри минавал през инстинкта му да убива? Сега вече знаеше и имаше намерение да манипулира чувството му за вина, докогато и колкото можеше. Той не я плашеше, поне от доста отдавна, вече бе наясно, че го е пипнала. Вече не я интересуваше дали другите гости ще ги виждат заедно. Нека сестрите Холанд, госпожица Брод и останалите префинени хора се чудят къде са изчезнали семейство Скунмейкър — щеше да й достави небивало удоволствие.
— Хенри? — провикна се тя.
Отговор не последва, единствено бризът изду пердетата от ирландска дантела. Тя стана, загърна се в халат, извади и последните фиби от косата си, останали от снощи, и ги метна на нощното шкафче от лъскаво орехово дърво. Движенията й бяха небрежни, пълни с ново задоволство, защото за една вечер месеците, посветени на планиране, манипулации и лавиране, на липса на какъвто и да било отклик от негова страна, всичко най-сетне си дойде на мястото. Вече бяха истински съпрузи.
— Хенри — повика го пак и излезе на терасата.
Той беше застанал с гръб към нея и за момент тя се наслади на силуета му, на широките рамене, очертани на фона на палмите, грижливо поддържаните морави и океана, който блестеше под лъчите на изгряващото слънце. Беше рано, реши тя, а от чудесния ден предстояха много часове. Тръгна напред, протегна ръка и я отпусна на рамото на Хенри.
— Какво ще правим днес?
Не се изненада от следващото му движение. Той стисна китките й, първо едната, след нея и другата и отдръпна пръстите й от раменете си, ала го направи съвсем бавно и много нежно. След малко се обърна и изражението му издаде, че е бил на стотици километри.
— Това беше грешка — заяви той и пусна китките й.
Пенелопи се опита отново да се престори на уязвима, с надеждата да постигне снощния ефект. Удоволствието, което изпитваше досега, започна да се стопява, но не достатъчно бързо, та да си придаде вид на нещастна.
— Да не би да искаш да кажеш…
— От край до край беше грешка. — Той стисна тънките си устни, сякаш задушаваше съчувствието, избликнало в гърдите му.
— Но, Хенри…
— И снощи, и сватбата.
— Помисли колко много се забавлявахме снощи. Остани при мен и ще се позабавляваме още!
Хенри тъжно поклати глава.
— Много добре знаеш защо се ожених за теб, идеята беше твоя и ти ме принуди. Сега е малко късно да се изненадваш, че не желая да имам нищо общо с теб.
Той извърна поглед настрани и тя усети колко му е било трудно да изрече тези думи.
— Трябва да помисля. — Погледна към розовеещото небе. — Много се извинявам, но повече не мога да остана с теб.
Съпругът й се обърна и влезе вътре, а Пенелопи усети как яростта и страхът се надигат като гигантска вълна, която заплашва да удави всички. Хенри спря и се обърна назад. Черните му очи я огледаха и той заговори, без да крие болката си:
— Много се извинявам.
Любезното, възпитано държание на нейния съпруг й се стори дори по-болезнено от шамар. Пенелопи притисна ръка към гърдите, но той вече й беше обърнал гръб и се отдалечаваше бързо. След миг тя го последва. Гордостта й бе възпламенена, но мислите й бяха съвсем трезви и разумни. Ако успееше да спечели малко време, да понаучи нещо ценно, най-лошото щеше да отмине.
— Какво смяташ да правиш?
— Отивам в стаята на Теди и ще се преоблека там. После излизам да ловя риба, защото затова дойдох. — Хенри дръпна дрехите, с които беше облечен снощи. Наметна се със смачканата риза и обу обувките. За Пенелопи бе повече от очевидно, че не желае да я погледне в очите, и се запита дали не се страхува, че може да забележи нещо в тях. — После, когато се върнем в Ню Йорк, ще намеря начин да те напусна. Все още не знам как, но повече не желая да имам нищо общо с това нелепо подобие на брак.
— Ами малката ти Дай? — пристъпи към него Пенелопи. Гласът й беше изтънял и станал по-силен. Знаеше, че звучи така, сякаш квака, но не успя да се спре, защото всичко, към което се беше стремила, се изплъзваше между пръстите й.
— Какво? — Сега вече срещна погледа й и тя забеляза умората, тъгата и новата зрелост.
— Ако я обичаш чак толкова много, би трябвало да те е страх, че всички ще разберат коя е била малката ти пачавра. — Сега вече не подбираше думите и устата й се разкриви. — За мен ще бъде огромно удоволствие да разкажа на всички, Хенри.
Черното сако на съпруга й падна на земята, но очите му не трепваха.
— Много се съмнявам — отвърна той. Първоначално гласът му звучеше неуверено, ала когато заговори отново, се излъчваше сила и гняв. — Едва ли когато на главата ти се стовари унижението, че си била изхвърлена от къщата на семейство Скунмейкър, ще искаш да добавиш към същото това унижение, като признаеш пред всички, че съпругът ти никога не те е обичал и през цялото време е мислил за друга.
Хенри замълча и притисна юмрук към устата си — докато говореше по устата му се появи малко слюнка.
Очите на Пенелопи бяха ясни, сини, както обикновено. Казаното от него беше истина. Беше трепнала и знаеше, че той е видял.
— Нали не искаш да провериш на какво съм способна, Хенри?
Отговор не последва, а на нея й се стори, че следващата минута продължава чак до безкрайността. Накрая приключи, когато той се наведе да вдигне сакото — този път успешно. Погледна я за последно, обърна й гръб и тръгна към вратата. Тя направи една неуверена стъпка напред, но той вече беше до вратата.
Когато излезе и я остави сама в широкия халат, тя разбра, че грижливо градените й планове за тях двамата са рухнали. Прииска й се да счупи нещо, но проблемът беше, че нито една вещ в тази огромна, пищно обзаведена стая, не беше нейна. Преди да се подчини на гневните си импулси, си напомни, че е родена, за да побеждава, че човек не печели нещо, ако се поддава на гневни изблици извън дома си, защото така плъзваха какви ли не нежелателни слухове. Как само й се искаше да съсипе нещо, след като в живота й бе съсипано толкова много.

Момичето, което я гледаше от огледалото, беше бледо, подпухнало, но Елизабет се опита да поеме няколко глътки въздух и да възвърне част от приятните чувства, завладели я вчера. Щеше да й бъде особено приятно да открие Теди и да отиде с него на закуска, но след като снощи почти й направи предложение, бе наясно, че е най-разумно да стои далече от него. Топлият въздух й се отразяваше добре, както и промяната на обстановката. Цялата обаче потръпваше от нерви, в гърлото й се беше надигнала горчилка и макар много да й се искаше да се овладее, преди да излезе от банята, някаква част от нея й нашепваше, че заслужава да се чувства зле, усещаше пак да й се гади. Остана в помещението с бели плочки, прибра няколко руси кичура и затвори очи. Когато ги отвори, се оказаха същите тъжни очи на сърцевидното й лице и си каза, че няма да намери сили да излезе в поредния слънчев ден.
Тръгна към стаята и веднага усети враждебното присъствие.
Пенелопи вдигна поглед от ниското канапе със странични облегалки от лъскаво тъмно дърво и я изгледа строго. След миг червените й устни се разтеглиха в усмивка. Тя сякаш запълваше стаята, която семейство Скунмейкър бяха резервирали и платили, значително по-малка от техния апартамент. Това й беше станало ясно от подробното описание, което Пенелопи направи. Там й беше мястото, помисли си Елизабет, не в теснотията на втория етаж, където бяха настанени сестрите Холанд.
— Добро утро, скъпа Лиз — започна ведро Пенелопи.
Елизабет премести поглед към Даяна, която се беше върнала от партито, след като тя беше заспала, и сега се беше сгушила под белите чаршафи на едното от двете двойни легла с тапицирани табли. Беше се въртяла неспокойно, но все още нямаше намерение да става. Мрежата против комари беше спусната наполовина, а лавандуловата й рокля, преди часове захвърлена на пода, сега висеше в гардероба. Елизабет я прибра, след като повърна за пръв път сутринта, а сетне оправи леглото си.
— Добро утро. — Тя затвори очи в опит да потисне гаденето. — Как спа?
— Доста добре. Какво ще правиш днес? Искаш ли да пояздиш с мен? — След бързите въпроси Пенелопи направи гримаса и въздъхна толкова тежко, все едно се канеше да разбива стомана. — Това място ме отегчи до смърт — заяви с омраза.
— Вече? — Елизабет изчакваше с надеждата приятелката й да се разсее и да каже истината.
— Всичко тук е твърде просто, няма какво да се прави. Все едно съм животно в клетка, което се съобразява с определени часове и непрекъснато е на показ. Всички ме наблюдават, непрекъснато ме зяпат. Изобщо не трябваше да тръгваме от Ню Йорк. Докато съм тук обаче, можем да поспортуваме.
— Не знам…
— Стига, Лиз. Ти си най-старата ми приятелка — Пенелопи се приведе напред и подпря лакти на бухналата си пола. — Най-добрата ми приятелка. Забавлявай ме, моля те.
Елизабет погледна Пенелопи, белите й шифонени ръкави, бледорозовата копринена пола и черния колан, който подчертаваше талията й. Косата й беше подредена като корона. Какви ли неприятности криеше перфектният външен вид, запита се Елизабет, преди да кимне в знак на съгласие. Чувстваше се твърде слаба, за да се противопостави на домакинята.
— Господи! — възкликна Пенелопи, когато се изправи и плесна с ръце. — Нали нямаш намерение да се покажеш в този вид?
— Не, аз…
Елизабет се подпря на стената, за да не падне. Слабото й тяло се преви отново. Притисна ръка към семплото си бюстие и затвори очи. Тъкмо се канеше да предупреди Пенелопи, че има нужда от още няколко минути, когато усети, че няма да отнеме толкова време. Олюля се и забърза към банята с омекнали крака. Коляното й се отпусна на пода и тя се подпря на стената, когато й се догади. В стомаха нямаше почти нищо, въпреки това повърна.
— Добре ли си?
Елизабет се обърна към слабата фигура на Пенелопи, очертана на вратата.
— Господи — възкликна Пенелопи.
Елизабет притисна ръка към устата си и се опита да върне по някакъв начин достойнството си.
— Да, дай ми минутка. Просто… пътуването не ми се отрази никак добре. Докато се движехме, непрекъснато ми прилошаваше, а сега…
Тя замълча и остана на пода. Щеше да стане с готовност, ако можеше, но краката й отказваха да я слушат. Старата й приятелка протегна ръка да й помогне. Жестът беше напълно нетипичен и Елизабет не знаеше дали да се възползва. Когато най-сетне се изправи, Пенелопи отстъпи назад и скръсти ръце пред гърдите си. Огледа другото момиче без злоба и студенина, просто в очите й нямаше състрадание.
— Не е от пътуването — заяви най-сетне тя.
— А от какво? — попита Елизабет и намери сили да си върне усмивката.
Вече се чувстваше малко по-добре и разтвори устни в опит да се усмихне по-широко. Двете бяха съвсем близо една до друга и тя съзнаваше, че госпожа Скунмейкър вече е забелязала и най-дребната подробност от външния й вид.
— Е — отвърна небрежно Пенелопи, — ти, разбира се, можеш да го наричаш, както пожелаеш. Ако питаш мен обаче — а би трябвало — бих определила, че чакаш бебе.
Лек ветрец нахлу през малкия прозорец и погъделичка врата на Елизабет. Страхът впи пръсти в нея и завладя цялото й тяло.
— Невъзможно — прошепна дрезгаво тя.
Една от съвършените вежди на Пенелопи се изви. Тя задържа погледа на Елизабет, сви рамене и излезе от банята.
— Може би ездата не е най-разумният начин да прекараш времето си точно сега. Какво ще кажеш да поиграем крокет?
Даяна се размърда под одеялото, отметна къдриците от лицето си и ужасена погледна посетителката. Елизабет вече беше твърдо решена да покаже на Пенелопи, че всичко е нормално, че греши, затова се усмихна ведро на сестра си.
— С госпожа Скунмейкър отиваме да поиграем крокет — обяви тя, сякаш бе най-естественото нещо на света. Взе чаша вода от подноса до вратата и я изпи.
Вратата вече беше отворена и тя чу, че разнасят закуската.
— Така ли? — отвърна Даяна, преди да се сгуши отново под завивката. Ако Елизабет не се чувстваше толкова зле, щеше да забележи колко бледа и нещастна изглежда сестра й. — Моля те, пази се.
— Разбира се.
Елизабет високомерно се усмихна и си помисли: Точно това смятам да направя. Усети, че вече се владее и с всяка изминала секунда се чувства по-добре. Щеше да й е необходима цялата й сила, за да увери Пенелопи, че греши.

Гледката от «Ню Недърланд» беше сива и потискаща. Каролина си спомни колко вечери беше гледала към парка с гъстите дървета и си беше представяла, че е задният двор на благодетеля й, следователно почти неин. Затваряше очи и вярваше, че ако попадне там, дърветата ще я поемат като в пухено легло. Истината обаче беше гола, също като клоните на дърветата, и леденостудена като сивото небе. Нищичко не й принадлежеше, а дали господин Лонгхорн бе имал нещо, сега вече не бе от значение. Него го нямаше и повече не можеше да й помогне. Обърна се замислена.
— Госпожице… Брод. — Името й беше произнесено скептично, сякаш анархист изричаше «вила в Нюпорт», когато говореше за огромните къщи с по шейсет стаи и изглед към брега на Роуд Айлънд.
Каролина примигна с ожесточение. Господин Джеймс имаше дебели бакенбарди, облечен беше в сако с широки черни ревери, а тялото му приличаше на круша. Маниерът му спокойно можеше да смути някой генерал и тя бе притеснена.
— Да.
— По повод бижутата.
Над едрите му рамене забеляза, че последните опечалени си тръгват. Робърт се изправи — колкото тъжно, толкова и предпазливо — и застана край масата, отрупана със студени резени месо и туршия, която стоеше почти недокосната през последните няколко часа. Гостите бяха малко, повечето жени, които навремето са се надявали да спечелят короната на госпожа Лонгхорн, и това единствено усили болката на Каролина. Той я беше помолил толкова жално да остане до него, а тя го беше изоставила да умре съвсем сам.
— Накитите, госпожице Брод.
Каролина примигна, за да пропъди сълзите, и се опита да си придаде вид на наранена и ощетена. Наистина се чувстваше наранена и ощетена, но сега бе наложително да се представи на силно опечалена.
— Какви бижута?
Господин Джеймс размаха купчинка касови бележки.
— Изглежда Лонгхорн е купувал много бижута през последните шест месеца — облещи се заплашително. — Засега трябва да бъдат предадени в ръцете на изпълнителя на завещанието.
— Господин Лонгхорн е купувал много бижута през живота си — сопна се Каролина. Усети как паниката й напира, въпреки това гласът й се запази уверен. — Не можете да ме държите отговорна за всичките, а онези, които ми е купил, бяха подаръци.
— Били са ви заети — отвърна строго господин Джеймс. Размаха бележките. В другия край на стаята бледосинята следобедна светлина си играеше по ширитите и ресните на старинните мебели и подчертаваше златните нишки на тапицерията. — Сега са наше притежание.
— Много интересно как смятате да ги използвате, след като той ми ги подари. — Каролина така и не успя да заличи наглото си изражение. Гневът се беше върнал, както винаги, когато знаеше, че нещо й е отнето несправедливо и не можеше да направи абсолютно нищо, за да се защити. Това отношение не й се отразяваше добре нито като дете, нито по времето, когато работеше като прислужница, нямаше да е от полза и сега, но не успяваше да се контролира. — Да не би да имате намерение да завлечете в съда всяка жена, към която Лонгхорн е проявявал бащински интерес?
— Съмнявам се, че искате да се изправите пред съда, скъпа. — Устните на господин Джеймс бяха плътни, влажни и макар гневът й да беше заслепяващо силен, тя извърна поглед. — В момента хората ми проверяват стаята ви и опаковат нещата ви. Ще приберат съответните вещи, от които никой няма нужда, в чанти. Ще се погрижим за накитите — прислужницата ви ни каза къде да ги намерим.
Беше облечена в черна пола, богато набрана под коленете, и единственият й отклик, който можеше да остане незабелязан в момента, беше да тропне с крак — два пъти — по лакирания паркет. Гостите се бяха разотишли, а хората на господин Джеймс шетаха наоколо и прибираха всичко, което можеше да бъде незабавно отнесено. Много скоро всички партита, целият живот на господин Лонгхорн, живял тук, щеше да бъде заличен. Стана й ясно, че подсъзнателно се беше страхувала по време на пътуването. Играта беше приключила. Сега вече й просветна защо господин Джеймс толкова настояваше да дойде на гробищата. Така персоналът му можеше да прерови вещите й, докато тя наблюдаваше как спускат ковчега на господин Лонгхорн в земята.
— Той не би искал да стане така — заяви тихо тя. Беше истина, макар да знаеше много добре, че няма никакво значение за адвоката на покойника.
— Ако искате, можете да присъствате на отварянето на завещанието. Може да ви е оставил някаква компенсация. Ако питате мен — а на мен ми се плаща добре за подобни съвети — вече сте получили предостатъчно.

Каролина напусна «Ню Недърланд» с много по-малко вещи, отколкото когато пристигна. Имаше отчаяна нужда от компания. Не можеше да се обърне нито към Пенелопи, нито към Лиланд, и то не само защото и двамата бяха във Флорида. Първата й беше обещала да й помага, но изобщо не беше приятелка, пред която да покажеш слабостите си. Той пък нямаше представа колко зависима е била от Лонгхорн и не желаеше да разкрива факта. Известно му беше, разбира се, че старецът се грижеше за нея, но беше му обяснила, че Лонгхорн и баща й са били големи приятели и разчиташе на наследствените си пари, за да живее. Докато си тръгваше от хотела и наблюдаваше как товарят двата очукани куфара в разнебитена карета, си каза, че в Ню Йорк никой не знае нейната истина.
Даде на кочияша адрес далече от центъра и не погледна нито веднъж през прозореца, докато минаваха по оживените улици, които я отвеждаха към стария й безрадостен живот. Небето се беше снишило, лицата на хората не й доставяха никаква радост, дръзки реклами се опитваха да убедят нюйоркчани, че животът им ще стане различен, ако си купят евтин продукт за коса, който тя знаеше, че е далеч под нивото й. Никой не отвори, когато натисна звънеца на далечната улица, където бе идвала един-единствен път, затова плати малко повече на кочияша от мизерната сума, която се стопяваше неочаквано бързо, за да остане да чака с нея. Отпусна се на твърдата седалка и нахлупи дамския цилиндър така, че да засенчва лицето й.
Взеха много от роклите й и повечето бижута, макар някои от нещата да й прилягаха толкова съвършено, че господин Джеймс не й ги отне. Все още имаше гордост, име, повтаряше си, приведена напред, а ето че се оказа в почти пълна безизходица. Чакаше на калдъръмената улица. Усещаше, че кочияшът губи търпение, и се запита дали не е време да потегли, когато на прозореца се появи лице.
— Госпожица Каролина Брод! — изрече той, сякаш се радваше, че я вижда.
Тя грейна. Не можеше да чака — истинските дами винаги изчакваха да им отворят вратата. Пръстите й натиснаха дръжката и тя скочи на улицата.
— Тристан! — извика и го прегърна през врата.
— На какво дължа тази чест? — попита той, докато се отдръпваше, за да я погледне.
— Тристан, случи се нещо ужасно…
След като вече беше с човек, който я наблюдаваше с възхищение и й даваше разумни съвети, можеше да се държи по-естествено. Беше студено — Тристан беше увил на врата си дебел кафяв шал, но тя усети, че й става топло. Искаше да сподели с него и тъгата, и тревогите, и преживените унижения, и му беше благодарна дори за дребните неща, като това, че знаеше името й.
— Ще се качите ли за чаша чай? — прекъсна я той, след като тя се разбъбри.
Каролина сведе засрамено зелените си очи.
— Имам няколко чанти… — промълви по-предпазливо от преди.
Последния път, когато беше останала без дом, се беше почувствала глупава и нещастна. Остана изумена, че този път успява да преобрази проблема така, че да се представи като очарователна госпожица, все едно бе нежна и префинена като розова пъпка, която се налива с цвят и потрепва на поривите на вятъра.
Тялото на Тристан беше стройно, силно, движеше се самоуверено. Достави й удоволствие, че даде инструкции на кочияша да му помогне с багажа и ги поведе по тесни дървени стълби към малкия апартамент. Помещението й се стори по-спретнато и приветливо този път, а когато усети топлината от радиатора, разбра, че навън наистина е доста студено.
Тристан даде бакшиш на кочияша, усмихна се многозначително на Каролина и пое палтото й. Имаше намерение да спомене, че се е запознала с Лиланд Бушар и се е влюбила в него. Така и не сподели, докато той слагаше вода да се стопли и й наля глътка бренди. Сетне бе късно, а и най-естественото нещо, когато той се обърна и огледа черната копринена рокля, бе да се наведе напред и да зарови пръсти в немирните му руси къдрици, и да притисне устни към неговите.

Водата беше чудесна, но Даяна се чувстваше потисната и влезе, без да поглежда назад. Жените, с шапки и чорапи, стискаха въжето, което навлизаше дълбоко в морето и дори не я забелязаха, докато пропискваха всеки път, когато някоя вълна ги изненадаше. За Даяна изненади нямаше — океанът се надигаше непрекъснато и я тласкаше ту навътре, ту навън. Почувства се по-спокойна, малко по-спокойна от непрекъснатото люлеене на водата, макар в момента да изпитваше непреодолимо желание за утеха, което нито една природна стихия не можеше да й осигури. Бяха изминали три дни, откакто видя Хенри на балкона със съпругата му. Оттогава си мълчеше, държеше се настрани, изхвърляше неговите бележки сред вълните. Първия път, когато го загуби, защото господинчото реши да се ожени, беше ужасно. Сега обаче, когато откри, че е способен на нагли лъжи, бе различен удар, който я остави безмълвна. У нея беше стаена ярост, защото беше опознала любовта на Хенри, и въпреки това се върна в прегръдките му, за да страда още.
Отпусна се по гръб, изтласка се с ръце и крака и виковете от брега станаха по-глухи. Шатрите на плажа и чадърите останаха в далечината, а хотелът с изискания ресторант, килимите и игрите на ливадата отпред, велосипедите й се сториха още по-далечни. Грейсън седеше на плажа и чакаше до ракитовия стол, но също не беше в настроение за развлечения. Следваше я неотлъчно, но част от несериозното му отношение беше изчезнало и изглежда нямаше какво да й каже. Всеки път, когато се обърнеше към него, срещаше големите му очи, изпълнени с копнеж. Междувременно Хенри изглежда беше убеден, че отношенията им са добри и тя играеше започната от него игра. Даяна режисираше цели сцени в представите си — как се изправя пред Хенри, какви остроумни и наред с това съкрушителни обиди му отправя. Не спираше да се пита дали някога ще й се отдаде случай да му каже намисленото. Вероятно щеше да продължи да праща бележките безкрайно дълго и дори няма да забележи, че чувствата й към него са помръкнали, а единствената разлика, след като се върнеха в Ню Йорк щеше да бъде, че там ще ги хвърля в камината.
В момента обаче бе започнала да се наслаждава на океана и да вярва на вълните. Докато размишляваше, една вълна я поде и сграбчи в прегръдката си. Наложи се да плува усилено, за да изскочи на повърхността и едва тогава се отърси от водата и усети яркото слънце в очите си. Зарита, за да задържи глава над водата и да приглади назад косата си. След това примигна, за да види светлината отново, и забеляза главата на Хенри наблизо. Наблюдаваше я напрегнато и острите му рамене се показаха над повърхността.
— Добре ли си? — попита и заплува към нея. В загрижеността му прозвуча весела нотка и тя усети как той се гордее, че я открива тук. — Добро местенце си намерила.
— Добре съм. — Погледна го смръщено и се опита да се отдалечи.
— Даяна, мисля, че разбрах нещо… Какво има?
— Питаш какво ми е ли?
— Да… — доплува до нея. — Струваш ми се…
За момент всичко й се стори твърде трудно, за да го изрази с думи, но усети, че приижда нова вълна, и това я спаси от мълчание или избухване. Гмурна се, задържа дъха си и когато изскочи, се огледа за Хенри. Беше готова да излезе от водата веднага след като му каже как стоят нещата.
Завъртя се и замъгления й поглед попадна на мястото, където Хенри изплува.
— Видях те.
— Видяла си ме, когато идвах да те намеря ли? — попита той и погледна над рамото й, сякаш се страхуваше някой да не ги види.
Ръцете и краката на Даяна я държаха над водата и тя дишаше на пресекулки.
— Видях ви двамата с Пенелопи на терасата на апартамента и съм наясно, че всички приказки, които изприказва, че между вас нямало любов и си щял да я напуснеш, са лъжа, както и всичко останало, което ми разправяш.
Изминаха няколко секунди, докато Хенри разбере какво чу. После извика:
— Не! — Доплува по-близо до нея и протегна ръка към нейната, но тя го отблъсна. Пръстите му докоснаха кожата й и тя усети отчаянието му. — Просто не си разбрала онова, което си видяла. Вече ти казах, ще я напусна…
— Между нас няма нищо, Хенри. — Думите й бяха хрумнали в часа, след като разбра, че той я мами, и дори ги изрече пред огледалото поне сто пъти оттогава. Нямаше представа как ще реагира, когато най-сетне ги произнесе, и остана облекчена, задето се носи във водата. — Двамата с теб приключихме — добави, сякаш това бе краят.
В следващия миг върху тях се стовари нова вълна и я изтласка към брега. Този път тя не се бори. Остави се да бъде повлечена. Когато усети дъното под краката си, пое към плажа. Отначало вървеше несигурно, но продължи напред, без да се обръща.

Беше часът, в който жените отиват в стаите си, за да се преоблекат за вечеря, а небето се превръща от бледосиньо в пъстро, както по време на фойерверки. На широката веранда на хотела бащи, съпрузи и братя пиеха следобедни коктейли, отпуснати в удобни ратанови столове в избеляло оранжево и пурпурно. На коленете им бяха сгънати вестници, някои бяха получили телеграми на сребърни подноси. Пушеха пури, разговаряха за голф и лов, къде са ходили през деня и значително по-тихо за състоянието на пазарите. В далечния край, облегнат на белия дървен парапет така, че да не го виждат всички, Хенри се опитваше да се напие максимално бързо, съвсем сам.
В живота му вече нямаше радост. Дните във Флорида минаваха, всеки същият, както предишния. Пред хората се държеше официално със съпругата си, иначе я избягваше. Наблюдаваше как Даяна се смее с Грейсън Хейс, а след закуска отиде с него на плаж. Вече беше наясно, че тя няма надежди за него, и изпита пълната тежест на многобройните си идиотски прояви. След нощта, прекарана с Пенелопи, знаеше, че е постъпил като глупак, но допреди няколко часа беше сигурен, че Даяна не е разбрала. Освен това видя изражението на Пенелопи, когато я предизвика — вече не можеше да съсипе Даяна, както беше заплашвала. Собствената й репутация беше значително по-ценна. Само че вече нямаше как да се възползва от това. За него беше напълно безсмислено, както всяко друго безсмислено нещо в целия безсмислен свят.
Беше приемал за даденост и изискаността, и вкуса си, и способността си да избира когато и каквото пожелае. Сега с ужас разбра, че вместо да получи онова, на което държеше, се беше подхлъзнал и съсипваше всичко по пътя си. Тази сутрин, преди Даяна да му каже колко много са се променили нещата, той нямаше нищо против да я вижда в компанията на Грейсън. Допусна грешката да прочете клюкарската колонка над рамото на един господин и най-кошмарните му страхове бяха потвърдени.
— Хенри!
Дори начинът, по който името му звънеше, го подразни. Все пак вдигна поглед над чашата си с коктейл джулеп и забеляза да приближава Теди. Приятелят му вече беше облечен във вечерно сако и за разлика от Хенри вратовръзката му беше на място. Хенри беше в риза от италиански лен, на която беше забравил да сложи копчетата за ръкавели, а последните две копчета не бяха закопчани. Отпи глътка и се намръщи, макар в момента това да беше единственият човек, когато можеше да издържи до себе си.
— Хенри — повтори Теди, пресече верандата и застана до колоната, където се беше облегнал приятелят му. — Къде се криеш?
Хенри откъсна черните си очи от Коконът Гроув, където няколко жени се бяха пременили след чая и се разхождаха с влюбените в тях мъже. Въртяха небрежно чадърчетата си и той усети, че гледката му е противна.
— Не се крия… просто нямам повече сили за партита.
— Разбирам те — отвърна Теди.
— Едва ли — сопна се мрачно Хенри.
Съзнаваше, че се държи противно, но Теди отдавна беше свикнал с тъпото му поведение и сега бе твърде късно да се променя. Още повече приятелят му го търпеше.
Приближи сервитьор и Теди посочи напитката на Хенри.
— Още две, ако обичате.
— Направо поръчай четири, защото този се бави цяла вечност — измърмори Хенри, въпреки че сервитьорът вече се беше отдалечил. Замахна мързеливо с ръка, сякаш нищо нямаше смисъл и изискваше прекалено голямо усилие.
— Писна ми и ми се струва, че причините ми не са много по-различни от твоите.
Хенри погледна косо приятеля си и за пръв път забеляза бръчките по челото му.
— Я! — успя да изрече. Беше сигурен, че причините на Теди съвсем не са толкова мъчителни, колкото неговите.
— Да — натърти Теди, зарея поглед към морето и за момент оранжевата светлина на залеза се отрази в сивите му очи. Изглеждаха избелели и състарени. — Май ще се откажа за известно време.
Хенри, който се отнасяше към живота си така, сякаш беше кладенец, на чието дъно се беше озовал, се подразни.
— Ще се откажеш ли? — отвърна иронично.
Лесно му беше на Теди, реши младият Скунмейкър, след като беше завършил колеж и не се беше обвързал в брак.
— Ще се справиш и без мен — отвърна Теди с мрачна усмивка.
— Сериозно ли говориш?
— Напълно.
Сервитьорът донесе питиетата, двамата се обърнаха към парапета на верандата и за момент останаха загледани замислени в далечината. Слънчевите лъчи блестяха по зализаните им коси. Хенри стисна зъби, докато очакваше отговора на приятеля си.
— Заминавам на война.
— Война ли? — Хенри бе твърде поразен и дори не отпи.
— Да, постъпвам в армията. — Хенри продължи да го наблюдава ококорено, в пълно недоумение, и Теди добави: — Нали бях кадет в гимназията.
Младият Скунмейкър извърна поглед. Бяха учили в една гимназия, но не помнеше приятелят му да е бил кадет.
— Къде…
— Надявам се да стана офицер и да ме изпратят на Филипините. Вече писах на познати на татко във Форт Хамилтън и се надявам да ме вземат веднага след като се върнем в Ню Йорк. Не мога да чакам чак до утре… Заминавам довечера, след вечеря.
На Хенри всичко това му се стори безкрайно далечно и го погледна ужасен. Само като се замисли, настръхна целия. Сети се за няколко отговора като: «Боже господи» или «Браво», но всъщност заяви:
— Може да умреш.
Теди се подпря с лакти на парапета и се приведе напред.
— Разбира се, че е възможно да умра. — Стисна чашата и се усмихна. — Само че не мога да остана тук безкрайно дълго, да оглеждам новите момичета в новите им рокли и да започвам да се наливам с алкохол от четири следобед до четири сутрин. Не, така човек си пропилява живота. Не искам да се крия от опасностите — не е мъжка постъпка. Поне така си мисля. Да погледна трудностите в лицето и да поема напред — така се прави.
Хенри забеляза, че Теди не каза, че той си пропилява живота, а че човек си пропилявал живота. Не се обиди. Беше впечатлен от думите, а и слушаше с половин ухо.
— Говорих с прекрасното създание, за което беше сгоден, Елизабет Холанд, и усетих, че тя иска да се проявя като по-задълбочен. Толкова е фина, крехка, а откакто се върна от онова изпитание, вече не търпи лудории и безобразия. Как е възможно тя да осъзнае стойността на живота, а ние да не можем?
Теди замълча и потри лицето си с ръка. Хенри може би щеше да се запита дали приятелят му не страда от несподелена любов, но той смени темата.
— Както и да е, страната ни е млада. Искам да проявя отговорност, да работя в неин интерес, за да се прослави. Ако аз не го направя, Хенри, кой ще го стори? Добър водач съм, наясно съм как да обяснявам мотивите за постъпките на хората.
Двамата се облегнаха на лакти и отново се загледаха напред. Беше топло, клоните на палмите едва потрепваха, все едно въздишаха. Хенри мислеше за по-младата от сестрите Холанд: как за няколко секунди се беше превърнала от необуздано момиченце в разсъдлива жена, и то не, без да изгуби звездите в очите си; какъв му се струваше животът, докато си въобразяваше, че е негова. Каква загуба!
Тогава Теди отпусна глава и продължи с по-различен глас:
— Може би, когато се върна, ще съм заслужил живота, който искам.
Жените, облечени в тафтени рокли, се връщаха към хотела, също като пасаж пъстри риби, и се отправяха към стълбите. На верандата се чуха поздрави и тракането на високи токчета по дървения под. Беше време за вечеря и никой не можеше да се крие. Първо Теди, а след него и Хенри се оттласнаха от парапета и допиха питиетата си. Хенри тупна приятеля си по рамото, когато се смесиха с останалите.
— Ще ми липсваш — заяви той. — Гледай да не те убият.
— И ти ще ми липсваш — отвърна небрежно Теди. — Внимавай и теб да не убият.
Хенри се засмя добродушно и си каза, че няма защо да се притеснява. Сам беше съсипал отношенията си с Даяна, но вече виждаше начин да ги оправи. Теди беше прав. Животът представляваше малък прозорец и нямаше смисъл да обърква всичко, след като бе толкова трудно да се спре. Щом се върнеха в Ню Йорк, и за него, и за Теди щяха да настъпят трудни времена и той щеше много да внимава да не го убие жена му, да не се самоубие сам или някой друг да не посегне на живота му. Все пак имаше за какво да живее, ако не това, поне можеше да мечтае.
Тя се качваше по стълбите, прихванала под ръка Грейсън Хейс, облечена в рокля в екрю, с широкопола шапка и макар да не го погледна, младият Скунмейкър усети как отмаляват коленете му. Беше прелестна. Вече нямаше нищо против, че е с Грейсън, и знаеше, че трябва да понесе последствията от онова, което й беше причинил. Животът предстоеше и ако се налагаше, щеше да го използва целия, за да си я върне. Вече нямаше смисъл да й обещава каквото и да било, оставаше му единствено да действа.

На връщане към Ню Йорк гостите от компанията на семейство Скунмейкър — онези, които бяха останали — се качиха в същия изискан частен вагон. Пенелопи бе неподвижна на седалката, не се интересуваше от нищо и не поглеждаше настрани, докато влакът трополеше с клатушкане по релсите. Светлината влизаше през прозорците на пъстроцветни ивици, ала лицето й си оставаше леденостудено, очите й бяха впити в мокета или пък се обръщаше към съпруга й, седнал срещу нея. Беше облечен в кремава риза, подарък от нея, и черен панталон. Беше кръстосал крака. Четеше томче поезия — нямаше представа, че чете подобни неща — и нито веднъж не погледна към нея. Когато се налагаше да й каже нещо, насочваше поглед към коленете й. Тя все още не се беше отърсила от ужасното задушаващо чувство, което я притискаше от мига, в който съпругът й я отблъсна, докато бяха в хотелския апартамент, а сега й беше трудно да се насили да направи каквото и да било. След сблъсъка той се държеше любезно, а тя се съмняваше, че наистина ще я напусне, но въпреки това не изпитваше задоволство, нямаше впечатлението, че е победила.
Дори обличането сутринта не й достави никаква радост и сега си плащаше, задето се беше отпуснала. Моравата рокля беше с великолепна кройка, но изобщо не подчертаваше най-доброто у нея. Не, не страдаше, чувстваше се толкова празна, но дори това не бе в състояние да я разстрои. Беше апатична, обгърната от моравия плат, когато вдигна поглед към съседните седалки, където сестрите Холанд удобно се бяха разположили една до друга.
Даяна дремеше на рамото на сестра си, лицето й нежно, поруменяло, като на херувимче. Съвсем младо херувимче, помисли си Пенелопи. Изключително дразнещо и досадно херувимче. Не виждаше добре Елизабет, която се беше загледала през прозореца, все едно обмисляше свършека на света. За пръв път Пенелопи се замисли дали Лиз наистина не носи детето на мъртвия коняр. В хотела подхвърли възможността само от желание да каже нещо неприятно и болезнено. Сега обаче Елизабет бе толкова строга и стегната, че Пенелопи се усъмни дали наистина не е познала.
Другата сестра изглеждаше напълно безгрижна. Беше извърнала лице към светлината, тъмните й коси бяха паднали над розовата кожа. Доколкото Пенелопи можеше да прецени, Грейсън бе успял единствено да я отегчи. Той беше изчезнал за пореден път, беше се заврял във вагон-ресторанта, сигурно на бара, където прекарваше доста време. Досега това й се струваше нормално, но сестрата си спомни признанието му, че във Флорида бил изгубил огромни суми — част от парите бяха заем от Хенри — и това било едва началото на натрупването на дългове.
Даяна обаче не изглеждаше нито нещастна, нито отвратена от вниманието му. Тя, разбира се, е евтина уличница, помисли си Пенелопи. Колко жалко, както Хенри изтъкна в хотелската им стая, че вече нямаше начин да разкрие факта пред обществото. Младата госпожа Скунмейкър се задушаваше от яд, но изви вежда, защото неочаквано й хрумна, че все пак може да използва информацията. Не беше нужно всички да разбират, че момичето е курва — беше достатъчно да го каже пред един. Отпусна бледото си овално лице на острото си рамо, за да я приспи клатушкането на влака.

Нима Ню Йорк бе толкова студен и преди?
Пенелопи не беше сигурна дали заради краткия период на слънце сега не й се струваше по-студено, тъмно и мрачно, или открай време беше така. Едва издържа безразличието и мълчанието на Хенри във влака и вечерта, щом се върнаха, се престори, че толкова много е липсвала на родителите си, та отиде на вечеря у тях сама. Майка й, както обикновено, беше поканила «забавни» хора и цяла вечер ги заливаше с малоумните си въпроси. Пенелопи бавно затвори големите си пъстро гримирани клепки и си позволи да почувства трагедията, че е облечена в толкова съвършена рокля — черна дантела върху кремав сатен, която подчертаваше тънката й талия, — докато е заобиколена от идиоти, които нямаше да я забележат. В средата на дългата маса трепкаха свещи. Брат й отмести назад стола си и се извини на останалите. Тя се усмихна едва-едва и го последва в стаята за пушене.
— Да знаеш, че ме провали — заяви му и седна на малкото сърцевидно канапе до кожения фотьойл, на който се беше настанил Грейсън.
Той беше качил глезена си на коляното на другия крак и тъкмо беше запалил цигара. Премести поглед към Пенелопи, сетне се обърна настрани. Тя забеляза пурпурните петна под очите му и разбра, че е уморен. В позата му обаче имаше и още нещо — тревога.
— Защо, Пени? — попита след кратко мълчание брат й.
— Говоря за Даяна Холанд, разбира се. — Тя протегна ръка и взе цигара от сребърната табакера, която брат й беше оставил на страничната ръкохватка на стола. Наблюдаваше я тревожно, докато се навеждаше да я запали. — Нали трябваше да си поиграеш с нея на котка и мишка?
— Съжалявам, ако не ти е било забавно.
Пенелопи яко дръпна от цигарата. Тъкмо тогава икономът Ратмил влезе, за да подкладе огъня в камината. Доля коняк на Грейсън, а когато излезе, по-малкото от децата на семейство Хейс продължи:
— Изобщо не ми беше забавно! Не се постара достатъчно.
— Звучи опасно, щом го заявяваш ти.
— Нямам никаква представа какви ги говориш.
От огъня полетяха искри и осветиха сумрачната стая, отразиха се по ламперията и й придадоха средновековен вид. В пушалнята нямаше прозорци, защото се намираше в средата на къщата и за пръв път през живота си Пенелопи беше доволна, че не е пред хорските очи. Изпусна дима и отпусна изящната си ръка отстрани на канапето, като остави изгоряло петно на златистата тапицерия.
— Както и да е — продължи, щом й се изясни, че Грейсън няма да даде никакво обяснение. — Искам да подгониш мишлето отново.
— О, Пени, не ти ли омръзна?
Пенелопи му отправи ленива усмивка. Беше се вманиачила от идеята, хрумнала й във влака. Сега вече имаше към какво да насочи амбициите и машинациите си, които бяха пред провал в края на пътуването до Флорида. Така щеше да се почувства както обикновено, а той щеше да разбере, че дори когато е най-слаба, тя е ненаситна и не се спира пред нищо.
— Дори не си я целунал — обвини го сестрата.
— Опитах — отвърна разпалено братът и запали нова цигара от старата.
— Да не би да си изгубил очарованието си пред противоположния пол? — усмихна се тъжно тя.
Големите сини очи на Грейсън блеснаха към нея, докато хвърляше старата цигара в камината.
— Няма начин.
Пенелопи потисна кикота си, когато усети накъде вървят нещата, и стисна пухкавите си устни.
— Защо тогава се отказваш? Да се позабавляваме с нея.
— Не знам. — Той сви рамене с неудобство. — Тя е прелестна, но е твърде млада, а и аз си имам други задължения.
Пенелопи се поколеба дали да не признае всичко, но после реши, че методът й на убеждение ще даде достатъчно задоволителен ефект.
— Изобщо не постъпваш като по-голям брат, Грейсън — изгука мило. — Ако ми помогнеш сега, ще ти се отплатя подобаващо.
Грейсън замахна с ръка и продължи да зяпа огъня. Пенелопи се изправи, за да бъде сигурна, че следващите й думи ще постигнат желания ефект.
— Ще платя дълговете ти от комар, ако продължиш играта.
Лявото ъгълче на устата се изви нагоре, когато забеляза изражението на брат си. Той я стрелна с поглед и големите му очи се задържаха на нея, докато тя пристъпваше към камината. Отпусна лакът на лявата си китка и елегантно вдигна цигарата към устните си.
— Ти откъде знаеш… — Замълча. — Както и да е, откъде ще вземеш парите?
— Забрави ли, че съм омъжена? Знаеш каква издръжка ми дава татко, а господин Скунмейкър ми отпуска двойно повече на месец. Поръчвам дрехите си на сметката на госпожа Скунмейкър, така че съм спестила доста.
Грейсън зяпна, когато осъзна каква възможност му се предоставя. Преглътна с усилие и попита:
— Какво искаш да направя?
Сега вече Пенелопи се усмихна широко и хвърли цигарата в огъня.
— Притисни мишлето в ъгъла, Грейсън, но този път по-силно, нали? Накарай я да те обикне така, че после да не може да си намери място и да съжалява за теб цял живот.
Той отпусна крака на пода и подпря лакти на коленете.
— Известно ми е, че вече си накарал много жени да се чувстват по този начин.
Тя усети, че той ще се съгласи, затова си позволи да заговори покровителствено.
— Няма да са необходими особени усилия.
Пенелопи се върна при канапето, взе кристалната чаша на брат си от масичката и отпи. Той сигурно беше напълно отчаян и не обърна никакво внимание на инсинуациите й, докато я наблюдаваше.
— Кога ще имаш парите?
Пенелопи широко отвори сините си очи.
— Ами… веднага след като премахнеш ореола на невинност на малката Дай. — Намигна му. — И още нещо, Грейсън, не е нужно да си дискретен. Така ще бъде значително по-весело за всички — включително и за Хенри — щом разберат, че е компрометирана.

— Ще заложите ли вместо нас, госпожице Даяна?
Чу името си, изречено на висок глас в подозрителния игрален дом — над неспирния шум от заровете по масите, шумоленето на картите и изблиците смях — и най-младата от рода Холанд усети как по гърба й пролази студена тръпка. После си напомни, че очите на всички бяха насочени към купите и спатиите, към колелото в червено и черно и дори някой да бе проявил любопитство към нея, тя беше с маска на очите, от която се спускаха ресни от мъниста. Грейсън й я подаде, когато я срещна на входа на дома на семейство Хейс, секунди преди да й помогне да се качат в каретата. Прегърна я внимателно, докато й помагаше на металната стъпенка, и не се отказа от физическата близост дори след като пристигнаха в игралната зала някъде на Западна двайсет и трета. Първоначално се притесни, но забеляза, че — макар канапета и столове да бяха в червено кадифе, а полилеите да висяха като гигантски пъстроцветни медузи — помещението беше значително по-различно от залите, в които беше влизала досега. Никой не беше възмутен, че се е настанила в скута на Грейсън Хейс, нито че ръката му непрекъснато пълзеше по коляното й.
— Не знам как — изгука малката Холанд като някоя куртизанка от френските романи, които криеше под леглото.
Наблюдаваше как рулетката се върти и вече беше наясно как се играе. Беше й приятно да усеща едрите му ръце, докато шепнеше на ухото й какво да прави. Сумрачното помещение се отразяваше във високите огледала, разположени едни срещу други така, че мъжете в черни костюми се отразяваха, а също и малкото жени като нея, покрили косите си с шалове, за да се прикрият.
Не пътуваха дълго до мястото, на което я заведе Грейсън, въпреки че беше далече от «Грамърси» и «Пето». На Даяна й беше приятно, че се е отдалечила от Хенри. Той все още беше наблизо, непрекъснато нахлуваше в мислите й, но там беше и Грейсън, който, макар да бе доста различен от любимия й, поне беше в същата категория. И двамата се обличаха безупречно, носеха табакери, имаха нечестни намерения, но пък всеки момент, прекаран с Грейсън, заличаваше спомена за Хенри и тя се наслаждаваше на въртящата се рулетка, на бръмченето на вентилаторите на тавана и на гъстия дим от пури. Нямаше нито минало, нито бъдеще, разчиташе единствено на мъжа, на чиято едра гръд се беше облегнала.
Сервитьор в пурпурна жилетка спря до тях, за да долее чашата й с шампанско. Тя не беше свикнала да й доливат нито толкова често, нито пък да пие толкова много. Грейсън отново зашепна в ухото й, ала тя не чу нито какво й каза, нито се притесни от факта. Заложи.
— Сигурна ли си? — Долови страха в гласа му и потръпна, докато оставяше чиповете.
Кимна и намигна на крупието, който подкани останалите мъже, скупчили се около масата, да направят залозите си. След това завъртя рулетката и топчето се стрелна в обратната посока. Тя затвори очи и си представи как се носи над земята, без да е свързана с абсолютно нищо на света. Къщата на «Грамърси» я нямаше, парите бяха просто за игри, позволени дори за деца. Налагаше се да се върне в тъжната къща, да се затвори в тъжната си стая, но моментът все още не беше настъпил. Отвори очи и мерна, че топчето си е намерило гнездо в едно от отделенията. Примигна и след секунда забеляза, че отделението отговаря на номера, на който беше заложила единствения им останал чип. Всички около тях заръкопляскаха и потупваха Грейсън по рамото. Тя усети ръцете му да я притискат по-силно, а едната плъзна по корема й, след което той докосна с бузи скулата й.
— Не мога да повярвам — промълви младият Хейс. — Ти си моето късметче.
Необходими й бяха няколко минути, докато повярва, че е истина, и най-сетне си пое дъх. Може би от газираното сладко шампанско, или защото беше попаднала в ново и напълно непознато кралство, сред чиито люде се чувстваше толкова добре, се усети като късметлийка, доволна от себе си.
Отметна глава назад и се разсмя, а след това вдигна малките си бели ръце във въздуха, изпълнена с безмерна радост.

Елизабет спря пред вратата, преди да почука. Надяваше се слабите й рамене да престанат да треперят. Стоеше вече няколко минути и не се бе успокоила. Канеше се да прекрачи в дневната, където жените от семейство Холанд сами вършеха значителна част от ежедневните домакински задължения. Майка й обичаше да бродира тук, докато се отдава на притесненията и тревогите си. Днес, след вечеря, седна в хола, убедена, че най-голямото споходило я нещастие бе завръщането на дъщерите й от Флорида, без нито една да е получила предложение за брак. Елизабет сви юмрук, готова да почука, налагаше се да признае пред майка си, че има още нещо, за което да се тревожи. Най-разумно беше да си признае, преди околните да забележат.
— Влез — прозвуча острият глас на госпожа Холанд.
Елизабет отвори вратата. Беше избрала стара рокля от набран кафяв муселин, с висока талия и буфан ръкави. Примираше от страх. На някои места роклята й беше широка, а на други й беше отесняла. Сливаше се с тъмната ламперия на стената така, че нежното й бледо сърцевидно лице сякаш се носеше във въздуха, когато се наведе, за да затвори вратата. Макар да бе почти невидима, сърцето й беше натежало от необратимите неща, които беше извършила. Намерението й беше да донесе единствено добро на семейството си, но ето сега се канеше да им съобщи, че отново ще им причини страдание.
— Какво има?
Изражението в черните очи на госпожа Холанд се промени, щом видя дъщеря си. Вирна брадичка и усети гърлото й да се стяга, защото изглежда усети, че предстои нещо голямо. В камината до нея гореше огън и пламъците се отразяваха в бдителните й очи. Остави куката за плетене, кълбото прежда и погледна дъщеря си, преди да й махне да приближи.
Елизабет прекоси стаята и се отпусна до майка си. Възрастната жена я наблюдаваше строго, както винаги, около устата й се бяха врязали тънки бръчки, но всъщност гледаше дъщеря си невъзмутимо.
— Казвай — подкани я тя.
Елизабет й разказа. Направи признанието си на един дъх, хлипаше и от време на време спираше, за да си поеме дъх.
— Преди Уил… преди да умре, ние бяхме… като едно, като мъж и жена… — Замълча и отпусна чело на коляното на майка си. Миглите й бяха мокри и не искаше майка й да я види. — Сега ми се струва… сигурна съм… — пое си дълбоко въздух — знам, че съм… чакам бебе.
Най-сетне вдигна глава, за да види реакцията на майка си, но по-възрастната жена се беше овладяла. Дори да беше шокирана или наранена от последното засега прегрешение на някога съвършената си дъщеря, не го показа. Беше преживяла толкова разочарования през живота си и не намери за необходимо да утеши по-голямото си дете.
— Колко неприятно — заяви официално. — Не съм кой знае колко изненадана. Обвинявам Уил не по-малко от теб. — Пое си дълбоко въздух и премести куките и плетката от скута си на пода. — Обещах ти да те принуждавам да се съгласяваш на нов годеж с нелюбим човек, Елизабет, но се страхувам, че тази новина променя всичко. Наясно си, че ще бъдем съсипани, ако някой научи, нали?
Елизабет кимна нещастно и русите й кичури заподскачаха.
— Налага се да се омъжиш, а ако не успееш, трябва да се погрижим за проблема по друг начин. Известно ми е едно място, на което извършват подобни услуги. — Сега бе ред на госпожа Холанд да потръпне, но се овладя толкова бързо, та на Елизабет й се стори, че си е въобразила. Зарадва се, когато забеляза, че не е, понеже това доказваше как се чувства майка й, след като бе направила подобно предложение. Все пак съзнаваше, че се налага. — Ще поговоря с приятели, поне с онези, които са ми останали, за да разуча дали няма подходящ кандидат за теб. Може да успеем да уредим всичко бързо и тихо. Страхувам се обаче, че ще се наложи да прибегнем към другия начин, за което искрено съжалявам, дете мое. — Тя отпусна малката си ръка на главата на дъщеря си и въздъхна. — Сега върви. Почини си. Утре сутринта ще сторим необходимото.
Елизабет кимна и се почувства точно като детето, което растеше в нея. Не намери сили да погледне пак майка си, вместо това тържествено се надигна и се отправи към вратата. Спомни си всичко онова, което искаше да каже — колко съжалява, че я е разочаровала, какво е искала да стане, как всичко се е объркало, но откри, че няма сили да се обяснява. Излезе в зле осветения коридор и се заизкачва стъпало по стъпало към стаята си на втория етаж, където огънят в камината не беше запален, но поне можеше да остане сама с тайната си.
Отпусна се на махагоновата табла на леглото, върху бялата кувертюра и положи ръка върху лицето си. Зачака дишането й да се успокои, но така и не се получи. Спомни си как се беше чувствала с Уил… защото той винаги знаеше кое е правилно. Съдбата й беше отнела нещо безценно. Сега, след като остана сама, дори да имаше правилен начин, по който да постъпи, не го виждаше. Преди месец веднага щеше да измисли изход. Семейството й се нуждаеше от нея и тя бе решила да направи необходимото, за да им помогне. Дори позволи на Даяна да хукне след Хенри Скунмейкър, а това единствено предизвика неприятности и оттогава сестра й беше разсеяна. Откакто се върнаха, почти не беше проговорила на по-малката си сестра, защото беше обсебена от страховете си и не се поинтересува какво й е на Даяна. Също толкова лошо бе, че така и не оправда надеждите на майка си.
Прокара длан по челото си и погледна с безразличие към прозореца. Снегът беше спрял през нощта и сега в небето се бе очертал полумесецът. Запита се дали Уил я вижда и отново се почувства виновна не само за семейството си, ами и за щастливите дни, които прекара във Флорида. Споменът я накара да се намръщи и се запита дали не е наказанието й, дали сегашното изпитание не идва, защото за момент си беше позволила да се наслади на живота, който бе нейно рождено право, изтънчен живот на любезности и тайни погледи.
Най-сетне дишането й се успокои. Тя мигна в мрака, пронизан от белите лунни лъчи. Отново се замисли за Теди и за кратко се зачуди дали наистина е в чак такава безизходица.

Каролина знаеше, че й е писано отново да се срещне с Лиланд, макар да й беше трудно да си представи как точно ще се случи. Мислите й за мъжа, за когото бе убедена, че ще й предложи във Флорида, бяха тайна и не се налагаше да обяснява на никого. Постара се да не мисли прекалено много за обстоятелствата, за които допреди седмица дори не беше предполагала. Пак беше облечена в семпла черна рокля, но поне тази имаше висока твърда яка и някакво подобие на бродерия на гърдите. В продължение на няколко дни живя на запуснато място далече от центъра. Сега вече си имаше собствена стая — близо до слугинските помещения в дома на друга дама. Новото положение на Каролина обаче не й позволяваше да се чувства като дама.
— Госпожице Брод?
— Да? — Каролина примигна невинно и усети, че лицето й придоби угодническо изражение, също като на крава, познато й от годините, когато беше работила като прислужница. Гласът й изтъня по детски, не като на жена, която все още не беше научила как да поиска онова, което желаеше. — Какво има, госпожо Тилт?
— Госпожице Брод, не е нужно да се плашите! — Порша Тилт вече бе леко пияна и това изобщо не се отразяваше добре на многоцветно гримираното й лице. Усмихваше се благосклонно на Каролина, но единствено защото се чувстваше по-могъща и влиятелна от нея. Беше очевидно, че на тази издънка на Запада, с която Каролина се запозна в «Шери», й беше приятно да е в компанията на личност, за която бяха писали във вестниците. — Исках единствено да ви кажа, че сте добре дошли да поиграете бридж с гостите, стига да искате. Ако решите да залагате, трябва да изтеглите заем срещу заплатата си, но може да се окажете добър играч и да спечелите.
Каролина примигна с големите си зелени очи. Кимна недоумяващо и погледна към стаята. Около старинните френски масички за карти се бяха настанили хората, сред които доскоро се движеше. Бяха облекли най-хубавите си дрехи, за да видят какво представлява новодошлата госпожа Тилт, обзети от същото любопитство, с което навремето оглеждаха богатата наследница Брод. Разпозна пронизителния смях на госпожа Кар, трябваше да се сети, че е гост в дома на семейство Тилт, защото лично написа поканата й. Госпожа Кар никога не отказваше покана и тъкмо затова госпожица Брод — като новата секретарка на госпожа Тилт — препоръча да я поканят. Жена, която тъкмо навлиза в обществото, трябва да се възползва от всички възможни приятели — поне така я посъветва, макар сама да прекрати връзките си с разведената, докато се издигаше. Каролина бе пронизана от болка при даването на подобни съвети, но нямаше никакъв друг избор.
— Не, благодаря ви — отвърна тихо. — Нека не е тази вечер.
Госпожа Тилт сви рамене, безразличието й към страданието на Каролина бе подчертано от многобройни червени сатенени панделки, кацнали по дантелените ръкави. Жълтеникави къдрици се спускаха по обикновеното й лице и отразяваха светлината от полилея. Секретарката на госпожа Тилт изпълняваше длъжността от три дни и вече мразеше задълженията си. По-точно ги презираше и се страхуваше, че другите ще научат за падението й и тъкмо затова — макар предложението да вземе назаем от незаработената си надница да й се стори унизително — предпочете да не играе бридж тази вечер. Лонгхорн я беше научил и тя се оказа хитър и предвидлив играч, но мисълта да стане свидетелка на съжалението на Луси Кар бе прекалено болезнена, затова остана отвън, а госпожа Тилт влезе в стаята и зае мястото си до Тристан. Той стрелна Каролина с поглед и тя побърза да се отдръпне в антрето, където щеше да е невидима и можеше от време на време да наднича в стаята за карти на втория етаж в дома на семейство Тилт.
Тристан предложи Каролина да заеме мястото на секретарка и подхвърли идеята на госпожа Тилт. Дамата мина покрай продавача, лепна на бузата му целувка и се отправи към стол с висока облегалка, покрит с нов, тревистозелен жакард. Направи го, за да маркира територията си, отбеляза Каролина, не че имаше нещо против, макар да бе позволила на Тристан да я целуне два пъти. Сега виждаше, че той е като илюзионист, който пленява жените с един замах. Навремето и тя беше попаднала в капана му, но повече нямаше власт над нея. Прие целувките му, защото се чувстваше самотна, поне така се самозалъгваше, но нямаше причина Лиланд да разбира за тях.
Полилеите — значително по-малки, отколкото в дома на Лиланд — обливаха видните гости с трепкаща светлина, а във въздуха се носеше мирис на цигари. Каролина затвори очи и си спомни как я бяха оглеждали с възхищение в подобни стаи, които миришеха по същия начин. Сега обаче се криеше в коридора на къщата — построена твърде на запад, прекалено далече от центъра, за да е на важна светска личност — и кожата й под твърдата яка пламтеше от яд. Домакинята дори не се беше замислила, преди да доведе любовника си от долно потекло в дома на съпруга си милионер. Ако си беше у дома, във фермата в Невада, едва ли щеше да допусне подобно нещо.
Покрай нея мина сервитьор и влезе в стаята за карти, понесъл гарафа бяло вино. Тя се протегна и го докосна по ръката.
— Уебстър Йънгам предпочита червено. — Одеве забеляза, че некадърникът наля бяло на великия архитект и знаеше, че той няма да приеме нова покана, ако не му се обърне съответното внимание. Беше много претенциозен господин и имаше защо или поне така твърдеше госпожа Кар. Сервитьорът кимна и се оттегли. След малко донесе червено вино.
— Наливайте от дясната страна — добави Каролина, преди мъжът да прекоси стаята.
Беше проява на инстинкт и усети как я залива гняв и към нея самата, и към Тристан, и към Порша Тилт, задето беше поставена в положение на робиня, която изпълнява чуждите желания. Въздъхна с горчивина и обърна гръб на дразнещата сцена. Госпожа Тилт нямаше да има повече нужда от нея и можеше да се скрие в стаята си. Обзелото я самосъжаление беше силно, непреодолимо; дори някоя птичка да й прошепнеше, че животът й тук е далеч по-уреден, отколкото на улицата, щеше да я застреля.
Тръгна по дъбовия паркет, без дори да се старае да стъпва леко на пантофките с високи токчета. Беше прекалено известна, за да се старае да пази тишина заради когото и да било, да се крие или да следи действията на некомпетентните сервитьори, на които някой беше дал нескопосани инструкции. Изричаше всичко това на глас, когато чу някой да произнася името й с вече познатото й уважение.
— Госпожице Брод — повика я Лиланд Бушар.
— О! — Каролина спря и се притесни.
Спомни си, че прическата й е съвсем семпла, косата — разделена на път по средата, прибрана на кок, а роклята бе избрана от работодателката й, която реши, че е по-подходяща от роклите, които Лонгхорн й беше поръчвал. Направи реверанс и се опита да го поздрави.
Изглежда му се стори странна — много добре знаеше, че изглежда поразена, но Лиланд сякаш не забеляза. Той беше грейнал, а ако тя не беше толкова нещастна, че късметът й е обърнал гръб, вероятно щеше да забележи, че той се радва да я види.
— Не сме се виждали от Флорида. Да не би да се криете от мен?
— Не четете ли вестници? — прошепна унило Каролина.
Лиланд се изсмя.
— Никога.
— О! — кимна Каролина. Естествено, каза си, и в момента усети, че го харесва дори повече отпреди. — Просто нямах желание да излизам — излъга.
— Виждам. Струвате ми се бледа, малко уморена. Да не би да сте болна? Трябва да си починете. Тялото има нужда от почивка. Вие, дамите, полагате твърде много усилия. — Широкото мъжествено лице омекна, очевидно завладяно от тревога. — Пътуването беше дълго — добави мило той. В гласа му прозвуча нотка, която тя беше готова да чува отново и отново, за да й се наслади.
— Да — отвърна Лина, макар да не й се беше сторило никак дълго. — А вие защо сте тук? — продължи, макар да бе наясно, че въпросът й не е никак любезен. Лично бе съставила списъка с гостите на Порша Тилт и никога не би поканила човек като него в този дом.
— С Йънгам имаме малко работа и той ме повика — сви рамене Лиланд и приглади назад пшениченорусата си коса. Тя забеляза колко е красив и я прониза болка. — Не че при други обстоятелства бих дошъл. Не се интересувам от карти, но много скоро заминавам надалече и не разполагам с достатъчно време.
Каролина вдигна тъжните си очи към Лиланд.
— Къде заминавате?
— Първо за Лондон, после за Париж. Ще бъда на Световното изложение през април на демонстрациите на автомобили, ще има и състезания, а вие знаете, че не бих могъл да пропусна подобно събитие. — Усмихна й се широко, а Каролина затвори очи. — Сигурна ли сте, че сте добре?
— Да, просто…
— Госпожице Брод!
Двамата, които се разбираха толкова добре във Флорида, вдигнаха очи към госпожа Тилт, която излезе от стаята за карти. Олюля се към тях, но гласът й беше пределно ясен. Каролина разбра веднага какво означава — високопоставената жена нареждаше на подчинената си — и бе сигурна, че Лиланд също е разбрал.
— Госпожо Тилт — отвърна Каролина и изпъна гръб. Стисна устни и скулите й се очертаха. Дори без да се старае, у нея се забелязваше високомерие и тогава чу стария си, вече познат глас: — Благодаря ви за приятната вечер, но, за съжаление, не се чувствам достатъчно добре и вече не съм в настроение за игра на карти. Господин Бушар бе така любезен и ми предложи да повика кочияш и да ме откара до нас.
Госпожа Тилт зяпна, остана закована на мястото си, не каза и дума, когато Каролина направи реверанс, стисна ръката на Лиланд и заслиза по стълбите. Спряха в антрето, където Каролина посочи палтото от видра на госпожа Кар, и излезе от къщата.
Мълчаливо чакаха за файтон. Каролина все пак се опита да каже нещо, с което да е сигурна, че отново ще види Лиланд, само че нямаше постоянен адрес, освен онзи, който току-що напусна, нямаше никакви социални ангажименти, където да се надява, че ще се видят. Последва напрегнато мълчание, докато файтонът най-сетне приближи и Лиланд й помогна да се качи.
— Заминавам в петък и, за съжаление, няма да имам никакво време да ви видя. Нали ще ми съобщите, че се чувствате по-добре?
Каролина закима.
— Пратете ми телеграма — рече той. Стисна ръката й и я задържа в своята.
— Добре — обеща и с нежелание пусна пръстите му. — Сбогом, господин Бушар.
Чу се плющене на камшик и конете поеха в нощта. Каролина затвори очи и се опита да си представи, че все още е с Лиланд, а не загърната в откраднато палто и във файтон, който нямаше къде да я откара.

— Желаете ли питие, господине?
— Не.
Хенри мина покрай прислужника, вперил поглед право напред, докато влизаше в хола на втория етаж, където мащехата му обикновено канеше гости. Мебелите в стил Луи XIV, лъснати сутринта между закуската и обеда, бяха подредени с небрежна елегантност върху наситено пурпурния персийски килим. Мъжете и жените, които отговаряха на представата на по-възрастната госпожа Скунмейкър за «подходящи хора», разговаряха високопарно за глупости. Бяха се настанили на диваните и креслата, докато отпиваха от фини порцеланови чашки. Светлината на късния следобед струеше през дантелените пердета и на човек му се струваше, че върволицата карети на улицата се движи бързо.
Хенри беше току-що избръснат и кожата му още потръпваше. Съжали, че отказа напитка, защото въпросният прислужник беше внимателен и години наред му доливаше чашата, въпреки недоволството на бащата, затова се почувства като предател. Опитваше се да мисли на трезва глава. Цяла седмица полагаше усилия и очакваше завръщането на стария Скунмейкър от Олбъни. Беше обмислил аргументите си и беше готов да изложи прямо и обосновано намерението си да напусне Пенелопи, а след това щеше да остави стария да прави каквото желае. Щеше да има още напитки — надяваше се с Даяна, в неизвестното бъдеще.
Огледа присъстващите, но така и не видя баща си и най-сетне насочи поглед към синеоката брюнетка с източен врат, настанила се на канапе, тапицирано в черно кадифе, облечена в смарагдовозелена сатенена рокля, бузите й бяха поруменели от комплиментите, които толкова много обичаше да получава, когато идваха гости. И двете жени погледнаха Хенри, разсмяха се, а Изабел извърна поглед.
Пенелопи продължи да наблюдава Хенри, докато минаваше между масичките и мраморните статуи, които изпълваха стаята. Подмина Аделейд Уетмор и Лидия Вриуолд, потънали в разговор, и художник, който очевидно чакаше да се освободи място до госпожа Скунмейкър. Щом Хенри се приближи, Пенелопи насочи ведрата си самоуверена усмивка към него.
— Много ли ти липсвах? — попита достатъчно високо, за да я чуят клюкарките.
Бюстието на роклята й беше богато бродирано и младата госпожа изглеждаше така, сякаш беше облякла броня. Платът беше пищно набран, но роклята изглеждаше недовършена. Изкусно ушитият сатен беше твърд и Хенри се запита, не за пръв път, дали кръвта й е черна или червена. Отговорът вече не го интересуваше.
— Не — заяви той.
Пенелопи затрепка с дългите си мигли. Стисна широките си устни и си придаде изражение на обидена. Дори да се почувства неловко, се стараеше никой да не забележи.
— Търсех татко. Той тук ли е, Изабел?
Изабел не откъсваше очи от Брадли, но много добре беше чула краткия разговор между доведения й син и снаха й.
— Не — отвърна най-сетне тя. — Отиде в клуба, но ще дойде на вечерята у семейство Хейс. Там ще можеш да поговориш с него. Кажи, Хенри, никога ли не се включваш, когато сме поканили такива чудесни гости?
Светлината вън бавно гаснеше и цветовете, които жените бяха избрали през деня, сега изглеждаха твърде натрапчиви. Той беше наясно, че Изабел вече обмисля каква рокля да облече, макар, както обикновено, да не й се искаше да се раздели с онези, които й бяха правили компания през деня. Вярно бе, че колекционираше мебели — с известно безразличие, — но истинската й страст беше да колекционира хора.
— Не ми е до светски сбирки — отвърна остро Хенри. — Има нещо, което трябва да обсъдя със стария — важно е и няма да ни е никак весело, след като приключим.
Кимна за довиждане и понечи да излезе. Беше край вратата, когато усети, че съпругата му го е последвала. Всички присъстващи се обърнаха, за да я видят по-добре, и когато Хенри усети какво става, спря и се постара да се държи нормално.
— За какво искаш да разговаряш с баща си? — тихо попита тя.
Хенри плъзна поглед по високите свещници от алабастър и ангелите, гравирани по дървените части, по извърналите се към тях гости, които се стараеха да се престорят, че не ги подслушват, опитваше се да задържи поглед на каквото и да било, само не и на нея.
— Предпочитам да не…
— Ако става въпрос за мен, надявам се да проявиш достатъчно смелост, за да ми го кажеш в очите.
Хенри прокара ръце по черното сако и въздъхна. Очите на Пенелопи заблестяха гордо.
— Точно така — отвърна тя и проточи врат, за да приближи глава към него. Говореше мило, но той долови предизвикателна нотка в гласа й.
Гостите на семейство Скунмейкър бяха подновили разговорите си и се опитваха да създадат впечатление, че не проявяват интерес към новобрачната двойка, застанала край махагоновата врата. Веднъж вече й беше казал. Сега обаче не знаеше откъде да намери сили и да изрече същото. Сега му се струваше по-жалка от когато и да било.
— Да не би да става въпрос за глупостите, които ми наговори във Флорида? — Изсмя се, все едно беше чула страхотна шега. Изглежда нещо в изражението му потвърди опасенията й, защото продължи: — Какво ще кажат хората, Хенри? Не е редно, неестествено е. — Покри устата си с ръка, облечена в ръкавица, и се засмя отново, този път по-тихо: — Да ти споделя ли какво мисля? Според мен не ти стиска да кажеш на баща си.
Хенри си пое накъсано дъх. Дързостта й прогони съжалението му. Издържа на погледа й и заяви бавно и особено спокойно:
— Ще му кажа довечера.
Едва тогава усмивката на Пенелопи се стопи, но съумя да я задържи за кратко и острите й скули се очертаха.
— Няма да го направиш — изсъска младата съпруга и пристъпи напред, все едно се опитваше да го принуди да промени намеренията си.
— Напротив — съобщи намеренията си и му се стори, че въпросът е предрешен, дори предположи, че трябва да се организира парад по Пето авеню в чест на проявената от него смелост. — Ще му кажа.
Имаше още редица неща, които беше готов да изрече: че тя си го заслужаваше, че открай време е студена и злобна, че никога не се е интересувал особено от нея, но усети, че най-разумното в момента беше да премълчи. Нямаше нужда да удължава войната, след като стратегията му за прекратяване на битките беше съвършено ясна.
Кимна й любезно, обърна се на пета и излезе от стаята, а кръвта пулсираше във вените му и мислите му пееха доволно.

По това време в града цареше тишина и човек би си помислил, че наоколо не става нищо. Тя обаче знаеше истината: скоро времето за чай приключва и дамите в Ню Йорк са започнали да обсъждат какво да облекат за вечеря. Замисляха остроумни забележки и хитри отговори. Тя самата беше поела на мисия и се налагаше да мисли трезво, въпреки това я обзе приятно чувство, докато пътуваше по Мадисън авеню.
Каза на кочияша да не я чака и подаде картичката си, когато й отвориха.
— Тук ли е господин Кътинг? — попита и макар да имаше намерение да се усмихне, естествено, лъчезарно, както винаги досега, се почувства неловко. — Господин Теди Кътинг.
Не успя да разгадае изражението на иконома на семейство Кътинг, понеже брадата го скриваше успешно, но първоначалното мълчание я накара да се поколебае дали не бе сгрешила, като изрече името на приятеля си с такова удоволствие. Бе наясно, че за техните кръгове подобно държание не е прилично.
— Ще проверя, госпожице — заяви най-сетне икономът и я поведе към хола.
Под мраморната плоча на камината бумтеше огън, а в саксиите отстрани беше избуяла папрат. Стените бяха с раирани тапети, навсякъде по полиците имаше кристални предмети, а на кремавите лежанки се бяха настанили госпожа Кътинг и две от дъщерите й, Алис и Джулия. Сториха й се необичайно мрачни — първото, което забеляза. Второто бе, че имаше твърде малко хора в толкова богат и голям дом.
— Госпожица Елизабет Холанд — представи я икономът и когато трите жени вдигнаха очи, гостенката забеляза, че и майката, и дъщерите са плакали.
Малките устни на Елизабет се разтвориха, но не успя да изрече и дума. Икономът излезе и тя пристъпи в топлата стая.
— О, Елизабет — изплака Алис. Прекоси бързо стаята и прегърна старата приятелка на брат си през врата. Също като майка си и сестра си беше в черна рокля, с малко американско флагче, закачено на гърдите. — Да знаеш само какво се случи! Само да знаеш…
— Какво се е случило? — Елизабет усети как надеждите й започват да рухват. За момент се запита дали не е донесла някое проклятие, дали и Теди не е сполетян от същото, което беше поразило Уил. — Защо си толкова тъжна?
Алис я затегли към канапетата, а Джулия й наля чай и Елизабет пое любезно чашката. Докато чакаше да й съобщят лошата новина, която предусещаше, че ще чуе, имаше чувството, че поизстиналата течност прогаря гърлото й.
— Става въпрос за Теди, разбира се. — Алис седна до гостенката и отпусна ръце на коленете й. Сивите й очи бяха същите като на брат й, както и широкото, дълго като на кон лице. — Него вече го няма.
Елизабет стисна за секунда очи.
— Какво искаш да кажеш? — попита, след като ги отвори.
Чашката изтрака на чинийката и тя я задържа с другата, за да спре да трепери.
— Замина на война — обади се седналата до майка им Джулия и погледна Елизабет така, все едно вината беше изцяло нейна. Доколкото знаеше, беше точно така. — Каза, че във влака се запознал с едни войници, които му показали какво означава да си истински американец, че дори Елизабет Холанд е изтърпяла повече трудности и се е преборила, за да се върне у дома…
Елизабет остави чашката и притисна ръка към корема си. Припомни си времето, което беше прекарала с Теди във Флорида и й се стори, че вълните го завличат навътре в морето. Какво му беше казала, за да го прокуди? Не успя да си спомни и й се прииска да му каже, че ако беше останал в Ню Йорк, щеше да се превърне в нейния герой. Защо не беше останала на дансинга с него онази вечер, тогава той щеше да й предложи.
— Толкова скоро? — попита най-сетне Елизабет, сякаш бе шокирана единствено от времето, което приятелят й беше избрал, а не от факта, че е решил да замине.
— Да. — Гласът на госпожа Кътинг прозвуча остро и тя притисна кърпичката към лицето си. Косата й беше посивяла, а тялото й бе разтърсено от ридания. Тя бе жена, чиято единствена радост в живота са децата й, а единствената й болка — тяхното нещастие. — Записа се и вече го изпратиха в Сан Франциско! Оттам заминава за Филипините.
Елизабет се зачуди къде ли се намираше старият й приятел сега, защото и тя беше пътувала по същата линия. Но това не означаваше, че ще го догони.
Трите дами от семейство Кътинг закимаха и започнаха да обсъждат най-големите си страхове и кошмари, молеха се за спасението му и се питаха какво ще правят, ако нещо му се случеше. Елизабет сви вежди, ахкаше и охкаше с тях, обзета от мрачното им настроение. Сутринта имаше план, следобедът беше обзета от оптимизъм, а когато дойде часът за чай, разбра, че се е проявила като глупачка, колко празни и безпочвени са били намеренията й.

Пенелопи се върна от юг и настоя майка й да организира вечеря за свекъра и свекървата й. Беше убедена, че може да направи нещо да подобри положението си. Откакто се прибраха, почти нищо не вървеше в нейна полза и направо не й се вярваше, че е посветила толкова усилия да се направи красива и да обърне нещата.
Дори сега, докато седеше пред огромните огледала в будоара, където се събираха жените, когато организираха балове, и се опитваше да се представи достойно в ролята на дъщеря на домакините, откри, че не може да си обясни защо всичко се беше обърнало против нея. Огледа слабите си рамене, безупречното си чело и почти прозрачната си кожа. Изключителната й бледорозова шифонена рокля беше с дълбоко деколте, а талията бе великолепно подчертана.
— Хенри скоро ще престане да се държи по този начин и ще започне да ти обръща внимание — заяви Изабел, седнала до нея в рокля с цвят слонова кост, гарнирана с бежова дантела.
Все едно беше прочела мислите на Пенелопи. Думите й я поуспокоиха, но тонът й изобщо не издаде, че казва истината.
— Не съм притеснена — отвърна Пенелопи и се облегна назад.
Погледна се в огледалото и си пожела белият й врат да стане още по-източен. Отдавна беше свикнала да изрича тъкмо обратното на онова, което мислеше, но тази вечер се чувстваше напрегната. Не вярваше, че Хенри ще събере смелост да говори с баща си за намерението да напусне съпругата си, но в начина, по който се държа днес следобед в дневната на Изабел, имаше решителност.
Тръпнеше цялата и се питаше какво ли ще направи довечера, а нямаше никаква идея как да му попречи.
Грейсън застана на вратата и Изабел стана, изпълнена с надежда, а по-младата жена се намръщи, защото мислеше, че Изабел би трябвало вече да е преодоляла увлечението си по него. Макар навремето да й беше обръщал специално внимание, сега младият господин Хейс не се интересуваше от нея. Беше ясно, че е дошъл да поговори със сестра си.
Пенелопи забеляза Бък в коридора, облечен в бяла риза. Не си обясни защо присъствието му й се стори нетърпимо. Навярно, защото този път, когато й беше особено трудно, не направи нищо, за да я измъкне от положението, или съзнаваше колко много иска от този свят, а той нямаше да й помогне да го постигне. Изабел почака Грейсън да й обърне внимание, а когато разбра, че няма да се получи, подаде ръка на Бък, за да я придружи на вечерята.
Грейсън стана сериозен и подаде ръка на сестра си.
— Тази вечер си прелестна — отбеляза той, когато излязоха на черно-белите плочи в коридора.
Бък и Изабел бяха достатъчно далече и нямаше да чуят разговора на брата и сестрата. Пенелопи забеляза колко е сериозен и се запита дали не е настъпил моментът да накаже Даяна. Щеше да действа пред Хенри, преди всичко да е изгубено.
— Благодаря.
Пенелопи вървеше спокойно, облегната на ръката на брат си. Изабел сигурно копнееше да се обърне към тях, но чувството за приличие и гордост я спираха.
— Трябва да ти върна парите.
Усмивката на Пенелопи се стопи.
— Парите ли?
— Да.
— Не ти ли трябват?
— Не.
В гласа му прозвуча нова нотка, говореше почти искрено и на Пенелопи държанието му й се стори колкото необяснимо, толкова и дразнещо.
— Защо така, скъпи братко?
Бяха пред вратата на хола за към трапезарията със столовете в бургундско червено и златните вази, пълни със сухи цветя. Вътре се бяха настанили членовете на нейното семейство и семейството на Хенри, художникът Лиспънард Брадли и други, които все още допиваха аперитивите си. Господата се движеха бавно, готови да придружат дамите в трапезарията. Всичко се стори напълно ненужно на Пенелопи, но в момента младата госпожа Скунмейкър забеляза още нещо.
— Тя какво търси тук?
Даяна Холанд със сигурност не я беше чула, въпреки това се обърна от мястото си пред камината, където седеше с леля си Едит, и погледна право към Пенелопи. Не се усмихваше, а в очите й беше притаено предизвикателство. Беше облечена в бледозелена рокля, също като пъпеш, и Пенелопи си спомни, че неведнъж я беше виждала в нея.
— Аз я поканих — отвърна Грейсън.
— Господи, защо?
— Защото ти поиска да… — Замълча и погледна девойката замечтано. — И защото ми се струва, че се влюбвам в нея.
Пенелопи видя изражението му, влагата в очите му и разбра колко е глупав. Какво намираха на това недорасло създание с чорлава коса и излъчване на невинност и защо всички мъже се увличаха по нея и се стигаше до такъв трагичен край?
Нямаше как повече да стоят на прага и усети как брат й я подръпва. Ако майка й не си просеше комплименти за огромната къща или баща й не дрънкаше нещо над напитката си, или пък старият Скунмейкър не оглеждаше преценяващо предметите в стаята, Пенелопи би изтъкнала пред Грейсън, че е напълно отчаяна и щяха да сключат нова сделка. Само че отвътре се носеше жуженето на гостите, докато се поздравяваха, и тя с огромно нежелание прецени, че се налага да се усмихне като възпитана дъщеря и съпруга, затова влезе. Никога досега не беше мразила повече думата любов.
Ето че старият Скунмейкър, който пристигна току-що, казваше нещо мило на Даяна, а пък Хенри, спрял до госпожа Хейс, се обърна и ги зазяпа. Съпругата му веднага прозря, че е дошъл единствено за да изпълни намеренията си, както й заяви днес следобед, и изчакваше подходящ момент да остане насаме с баща си. Беше се извърнал, за да вижда разговарящите по-добре и светлината си играеше по гладко избръснатото му лице. Този път черните му очи не бяха безизразни. Гледаше я така, че на Пенелопи й се прищя да изпищи и да го замери с нещо. Как само й се искаше да прекоси стаята и да измъкне скромните панделки от косата на Даяна. Можеше да съобщи на присъстващите, че семейство Холанд, макар и обеднели, правят отчаяни опити да съхранят достойнството си по старомоден начин, въпреки това сестрите си оставаха две най-обикновени мръсници — едната се беше отказала от всичко заради съпруга на друга, докато по-голямата очевидно беше заченала копеле. Тъкмо когато приливът на ярост започна да я задушава, откри съвършеното решение.
Грейсън се движеше като обсебен сред веселите гости, но Пенелопи бързо застана до него и го последва до мястото, където бяха съсредоточени всички погледи. Последва го чак до Даяна.
— Госпожице Даяна, толкова се радвам, че успяхте да дойдете — приветства я той.
— Много се радвам, че ме поканихте — отвърна гостенката.
Пенелопи забеляза тона й и разбра, че двамата си имат свои шеги, но точно тогава Даяна обърна острата си брадичка и отправи на съперницата си дръзка усмивка, с която, ако бяха насаме, щеше да си изпроси шамар. Само че идеята на Пенелопи беше добра. Вече нямаше нужда от насилие, вместо това се усмихна на малката мръсница и зачака Ратмил, икономът, да излезе от трапезарията, за да обяви, че вечерята е сервирана.
— Позволете да ви придружа — предложи Грейсън на госпожица Холанд.
Тя се усмихна и двамата тръгнаха заедно. Грейсън беше в черен фрак, а Даяна в рокля на волани. Те обърнаха гръб на дамата, с която беше влязъл в хола.
Пенелопи се огледа като си придаде вид на безпомощна, защото отлично знаеше, че останалите вече са се разделили по двойки. В този момент срещна погледа на стария Скунмейкър. Той беше едър мъж с лице подпухнала версия на физиономията на Хенри, макар черните очи и стегнатата челюст да бяха все още непокътнати. Той й подаде ръка и двамата поеха след Грейсън и Даяна. Зад тях бяха Хенри с Изабел и останалите.
— Колко са красиви заедно — прошепна небрежно Пенелопи и кимна с брадичка към брат си, предателя, и малката уличница.
— Така е — отвърна Уилям Скунмейкър, който обикновено не се колебаеше да намери недостатъци.
— Съгласете се, че във вечер като тази не е никак трудно да си представим двойката пред олтара.
Скунмейкър изсумтя, но нито се съгласи, нито отрече.
— Не се притеснявай, татко — продължи тя с по-нежен и женствен глас, значително по-висок. Никога не го беше наричала «татко», но сега й се стори, че ще бъде добро попадение. — Не съм от жените, които след сватбата мислят единствено кого да сватосат. Не че не ми е забавно! Просто не съм толкова запалена, колкото останалите дами. Истината е, че през лятото и есента няма да имам възможност много да се показвам сред обществото, а след това ще има ново попълнение в семейството.
Пенелопи подбра думите си внимателно, точно на място, когато знаеше, че човекът, който трябва, ще я чуе. Лицето на стария Скунмейкър грейна, все едно му беше съобщила, че е открила акции на «Стандард Ойл» в сейфа, а отговорът му бе изключително красноречив и разбра, че ще последват тостове. Как само й се искаше да види изражението на Хенри в този момент, но най-важното беше да се контролира и да се държи като ангел с бащата на съпруга си.
Гениалният замисъл й хрумна току-що и много скоро всички щяха да научат за щастието, което очакваше новобрачните. Какво удоволствие беше да погледне няколко пъти настрани, тъкмо когато по-малката от сестрите Холанд трепна, а по лицето й се изписа удивление. Приличаше на прегладнял заек, прогонен от дупката си от някоя лисица. Заболя я, реши Пенелопи, повече от всичко, което Грейсън можеше да направи.

Мракът бързо се спусна над Манхатън и онези, които можеха да си го позволят, се скупчиха пред камините. Пред входовете се сгушиха бездомни деца, които едва ли щяха да преживеят до сутринта. Каролина не беше като тези нещастници по много причини. Беше облечена в кожено палто, взето назаем от разведената Луси Кар, и докато ситнеше по непознатите тъмни улици, бе наясно, че й е предопределена съдба, която нямаше да е чак толкова неблагосклонна.
Госпожа Порша Тилт изобщо не беше на същото мнение. Дамата от Запада си беше представяла доста по-скромно бъдеще за Каролина, в което щеше да стои в сянката на красивите и богатите или на онези със стари, прославени имена. Сподели мнението си с бившата си секретарка разпалено и красноречиво, както никога досега, късно предишната вечер, когато Каролина се върна, след като се вози часове наред в каретата без всякаква посока. Добре че хората от персонала на семейство Тилт бяха нещастни и главната икономка се погрижи уволнената да има къде да преспи същата нощ. На сутринта обаче не можеха да направят нищо повече за нея и госпожица Брод взе малкия си куфар и тръгна към града.
Слънцето беше високо в небето, а споменът за Лиланд и добротата в сините му очи още я топлеше. Самоуважението на Каролина се беше върнало, затова не обмисли сериозно възможността пак да се подслони при Тристан, макар да бе напълно реална. Целувките им й се струваха евтини, а начините, по които й беше помагал, ужасни. Беше проява на слабост, каза си, нещо, което беше сторила, за да оцелее, но повече нямаше да мисли по въпроса. Междувременно разполагаше с всичко, което щеше да й осигури бъдеще — беше висока, стойката й беше хубава, имаше вкус, който не беше вроден, а един от многобройните подаръци от Лонгхорн. Имаше нужда единствено от работа, на която да остане незабелязана, дори съвсем за малко, после щеше да намери начин да се превърне отново в себе си. Досега беше успявала — защо тази работа да е по-различна от другите дупки, от които се беше измъкнала със зъби и нокти?
Имаше няколко места, на които се замисли да отиде и да помоли за работа, но Каролина Брод беше станала известна и славата щеше да й попречи. На първо място беше чайната за дами, където си представяше, че работи в канцелария отзад и наглежда уредбата на заведението, кара се на сервитьорките, че не изглеждат достатъчно представителни. Съгледа през прозорците униформените момичетата, които подтичваха като уплашено стадо, и при мисълта, че собственикът ще я накара да облече подобна премяна в черно и бяло, сърцето й се сви. По-късно, докато минаваше покрай новооткрит хотел, се запита дали няма да я наемат да бърше праха в стаите на богатите посетители, докато тях ги няма. Знаеше обаче, че задълженията й ще включват много повече от бърсането на прах, че ако има късмет и получи подобна работа, ще бъде най-обикновена камериерка. В гърлото й се надигна горчилка при мисълта за противната дума.
Едва сега, след като небето притъмня и тя изглежда беше единствената жена по улиците, започна да се пита дали чайната в хотела нямаше да е подходящо място за нея. Само за един ден и една нощ. Може би имаха нар, където да преспи или поне да остави куфарчето си. Може Лиланд да се появеше най-случайно на сутринта, гладко избръснат, с прясно колосана яка и когато видеше любимата си изпаднала в толкова тежко състояние, щеше да направи необходимото. Може би дори щеше да я изнесе на ръце, също като принцесата от някоя приказка. Каролина прехапа плътната си долна устна при мисълта, отвори очи и съзря калдъръмената улица, локвите, които й се сториха зловещи в сумрака, и приятните фантазии отлетяха, прогонени от надигащото се отчаяние.
Мислеше с тъга за Лонгхорн, който я беше защитавал така галантно и беше придал светлина на вечерите й. Светът беше наситен с трудности и брадичката й потрепери, когато си помисли колко той щеше да се ядоса, ако знаеше, че е сам-сама навън. Но ето че беше на улицата и единственото, което можеше да направи, беше да продължи да върви. Пое по тротоара, но настъпи нещо меко. Последва писък, първо от плъха, а след него писна и тя, когато отскочи и забеляза как дребното телце пропълзя покрай другия й крак и хукна към канавката.
— О! — възкликна Лина и потръпна.
Беше облечена в дебело палто, но усети студът да я пронизва до кости. Забърза и следващия път, в който видя от прозорец да се процежда светлина, притисна нос към стъклото.
Вътре млади жени се бяха привели над маси, отрупани с красиви платове. Прокарваха пръсти по шевовете и създаваха рокли и поли, малки жакети на шевните машини. Бяха окъпани в модерна електрическа светлина и Каролина, както седеше навън на студа, помисли, че вътре сигурно е приятно. Между масите пристъпваше пълна жена с червеникава коса, започнала да посивява, прибрана на ветрилообразен кок над главата. Наведе се да провери как се справят младите жени и от време на време разпаряше шевовете им. Каролина вдигна глава да прочете надписа над вратата. «Мадам Фицджералд. Шивачка.» Пое си дълбоко дъх и отвори вратата.
Вътре се оказа значително по-топло, отколкото очакваше, и въздухът беше наситен със ситни прашинки от платовете. Машините жужаха, чуваше се сцепването на платове, а момичета не промълвяваха и дума. Каролина затвори вратата и по-възрастната жена се обърна към нея. Лицето й беше широко, безизразно като на мъж и макар в първия момент да реши, че ще я посрещне сърдечно, скоро стана ясно, че жената няма да обели и дума.
— Може ли да разговарям с госпожа Фицджералд?
Няколко от момичетата вдигнаха погледи, за да разберат какво става, но ръцете им продължаваха да се движат, а краката им да натискат педалите.
— Аз съм — отвърна жената.
— Ами аз… — Каролина усети как се изчерви. — Здравейте.
По-възрастната жена въздъхна с досада и подпря ръка на ханша.
— Минавах покрай работилницата ви, стори ми се толкова приятно, че си помислих… питах се… надявам се…
— Какво? — губеше търпение жената. Гласът й прозвуча грубо.
— Дали нямате някаква работа за мен.
Изрисуваните червени вежди на жената се извиха.
— Опааа и защо да ти давам работа?
Мускулите по лицето на Каролина се отпуснаха от изненада. Смяташе, че трудното ще е да поиска работа, а че ще има спънки да я получи, не влизаше в сметката.
— Това е предприятие, нали? — попита немощно госпожицата.
— Точно така — сопна се мадам Фицджералд. Внимателно огледа скъпото кожено палто на Каролина. — Не е приют за надути дамички, отхапали повече, отколкото могат да преглътнат. Всъщност, ти, с какво се занимаваш? Да не би да красиш витрини?
— Не, аз… аз… умея да шия — неуверено пристъпи напред, но се загърна в палтото в желание да покаже и старото си аз. — Палтото ми е подарък от приятелка, но то не означава нищо. Дълги години бях прислужница на една дама… — след тези думи гърлото на Каролина пресъхна, но се насили да уточни — от семейство Холанд.
— Нима? — Раздразнението на госпожа Фицджералд понамаля след забавното разкритие.
— Да. — Каролина се остави на унижението. — Ами… — започна жената, заобиколи една от масите и пристъпи към вратата — да видим какво можеш.
— Добре. — Каролина се постара да се усмихне ентусиазирано и остави куфара на пода. Пристъпи напред, но изражението по лицето на госпожа Фицджералд я спря.
— Свали това палто.
Каролина неволно притисна ръце към гърдите си. Първата й мисъл беше да се врътне и да избяга навън. Сетне бавно и с неудоволствие, все още с натежало сърце, свали палтото и го остави на закачалката до вратата. После приглади полата си и се стегна за онова, което предстоеше. Мадам Фицджералд замахна към редиците момичета на масите. В очите им гореше както завист, така и враждебност към бившата прислужница с кожено палто, което струваше колкото надниците на една шивачка за цяла година. Сега, след като вече беше от другата страна на прозореца, Каролина забеляза сенките под очите им, грубите им пръсти, но все още искаше да е една от тях. Поне тази вечер.
Седна на мястото, което госпожа Фицджералд посочи, и пое глътка горещ, сух въздух. Собственичката донесе пола от материя в цвят слонова кост и я пусна в скута на Каролина. Имаше нещо противно в материята, защото се оказа много по-некачествена от онези, които беше носила и докосвала, а докато я стискаше в шепа усети как от нея се посипва прах.
— Подгъни я.
— Какво? — Мислите на Каролина я бяха пренесли за момент на място, където се носеха златисти рокли с бродирани подгъви, същите рокли, които Лонгхорн поръчваше специално за нея. С такава рокля беше облечена в «Шери» вечерта, когато беше гледала отвисоко Порша Тилт.
— Подгъвай — разпореди се мадам Фицджералд и незнайно как успя да се усмихне, като изви надолу ъгълчетата на устата си. — Проверка на възможностите ти, сладуранке.
Каролина кимна. Свали ръкавиците, нави ръкави, прочисти гърлото си и посегна към полата. Стисна я, прокара пръсти по недовършения ръб. Полата беше отпускана, също като роклите, които сестра й Клер й даваше. Тя беше твърде висока и дрехите й омаляваха бързо, имаше нужда от повече дължина, от повече плат, повече от всичко. Каролина вдигна поглед към собственичката, сякаш искаше да се убеди какво точно се очаква от нея и че използването на една от машините не е достатъчно удачно, затова посегна към игла и вдяна.
След няколко предпазливи бода мадам Фицджералд се отдалечи. Надникна към работата на останалите момичета, но не изпускаше от поглед и Каролина, която работеше с ниско наведена глава, докато правеше бод след бод. От тази работа усети как гърдите й се стягат, защото й предстоеше да работи много за никакви пари. Сама не разбра защо се сети за Уил — горкият Уил, който беше страдал толкова много, който така и не беше стъпвал в «Шери», не беше ходил и на опера, нито пък беше обличал дрехи, ушити специално по мярка. Замисли се за него, за несправедливия живот, за собствения си живот и за всички глупави събития, които я бяха довели дотук, и продължи да прави бод след бод, макар с всяка изминала минута да се чувстваше все по-изтръпнала.
Чу се звън и Каролина вдигна поглед. Вратата се беше отворила отново. Влезе мъж, вдигнатите ревери на палтото му криеха лицето, но не и светлокестенявата коса, която беше доста пораснала. Тя усети как дробовете й се пълнят с въздух, как ръцете й се разтреперват при мисълта, че може да е Лиланд. Това беше той. Беше дошъл за нея — беше я открил, макар да бе доста невероятно. Тя се усмихна и луничавата й кожа се разтегна над скулите. След това мадам Фицджералд издаде щастлив гърлен звук и забърза да му поеме палтото. Свали го и тогава младият мъж се обърна да огледа стаята. Беше висок, красив, косата му беше същата като на Лиланд, но беше друг.
Собственичката целуна мъжа по бузата и стана ясно, че са от едно семейство — приличаше на нея и сигурно й беше или племенник, или син. Преди Каролина да успее да преглътне разочарованието си, усети болка.
— Ох! — възкликна високо.
Няколко от другите момичета се обърнаха към нея, последвани от мадам Фицджералд. Каролина сведе поглед и забеляза, че беше забола иглата в палеца си, точно под нокътя. В първия момент усети единствено болка, но после потече кръв, плъзна се по кожата и покапа по недовършената пола.
— Тъпо момиче! — Мадам Фицджералд отиде при нея и дръпна дрехата от Каролина, която не откъсваше очи от наранения си пръст. По-възрастната жена я стисна за ръката и грубо я дръпна от мястото, в което се беше забола. — Виж какво направи — рече вече поомекнала.
Полата беше изпръскана с кръв и макар Каролина да искаше да изтъкне, че полата не струва, знаеше, че подобни аргументи няма да бъдат приети добре от присъстващите. Изправи се гордо и си сложи ръкавиците — първо едната, после и другата. Втората попи кръвта. След това мина покрай уплашените момичета, сложи си палтото, погледна за последен път собственичката и младия мъж до нея. Те я наблюдаваха с презрение. Когато Каролина усети, че повече не може да ги търпи, излезе в нощта.
Представи си заглавията в пресата — «Каролина Брод върви по неосветена улица» — макар вече да не бе достойна да я споменават. Имаше чувството, че е напълно изтръпнала, не усеща нищо. Не чувстваше пръстите на ръцете си, скоро забрави за пръстите на краката си. По-късно, когато се облегна на една врата и се сгуши в палтото си, отпусна глава на рамото, все едно всичко това се случваше на друго момиче — например на Лина Бруд — а Каролина наблюдаваше отдалече.

Далече на север на Пето авеню, почти до парка, беше започнало да вали. Отначало, ръмеше, подухваше, но скоро се заизлива истински порой. Даяна се вслушваше в плющенето на дъжда. В дома на семейство Хейс отвориха нова бутилка шампанско, макар почти всички да бяха вече пияни. Хенри Скунмейкър със сигурност беше пиян — лежеше проснат на едно канапе, а съпругата му се усмихваше до него — също и баща му, който беше положил началото на вакханалията. Той танцува с Едит Холанд, която също пийна повечко и напомни на онези с дълга памет за момичето, което беше навремето, за епизод от седемдесетте, когато някои членове на обществото повярваха за пръв път, че може би ще бъде сключен съюз между семейства Холанд и Скунмейкър. Междувременно втората му съпруга, Изабел, разговаряше тихо с Абелард Гор, чиято съпруга беше на друго място тази вечер, а Пруди Скунмейкър не спираше да приказва — на това парти изглежда говори повече отколкото през целия си живот — с художника Лиспънард Брадли, който непрекъснато поглеждаше към Изабел. Племенницата на Едит Даяна се беше настанила на канапе в ъгъла, стиснала чаша шампанско и когато сервитьорът дойде да й долее, тя протегна ръка.
Всички бяха пияни, но каквото и да правеше, Даяна не успяваше да е като тях. Искаше й се да усети нещо различно от прогарящата болка, която Хенри й беше причинил, но шампанското не помагаше. Сякаш беше пленена от учен, който провеждаше велик експеримент с болката. Той беше дал на Хенри нож и му беше казал да го забие дълбоко, а сега се беше скрил зад огледалата и наблюдаваше чувствата, изписали се по лицето на Даяна. От време на време пробваше и нещо ново. Когато научи огромната лъжа, че Хенри спи с жена си и много скоро ще бъдат щастливо тричленно семейство, болката заплаши да я разкъса. Докато вдигаше чашата към устата си, Даяна си каза, че бе подозирала именно това, но все пак отново нагази в непознати води.
— В галерията има хубави картини, нали? — обърна се тя към седналия до нея Грейсън Хейс, за когото много добре знаеше, че е инструктиран от сестра си да се държи мило и внимателно с нея, затова го използваше да накара Хенри да ревнува, а след това и да забрави, макар засега и без резултат. Горкият Грейсън беше пионка в две изгубени игри. Не попита за галерията нито обзета от желание да флиртува, нито пък скришом. Попита направо, заяви желанието си да бъде изведена от стаята за пушене, в която всички бяха поруменели от радост.
— Да — отвърна с готовност домакинът, надигна се и й подаде ръка.
Та отпусна длан в неговата и той я поведе навън. Партито така се беше развихрило, че никой не забеляза отсъствието им, докато те вървяха по коридорите на къщата, в която можеха да се поберат десет къщи като на семейство Холанд. Ако Даяна си беше мислила, че като излезе от стаята, в която Хенри и съпругата му празнуваха радостта си, ще се поуспокои, определено беше сбъркала. Цялата трепереше, откакто беше научила, че животът на младото семейство Скунмейкър е бил щастлив от самото начало, а тя да си беше въобразявала, че Хенри й принадлежи. Той се беше възползвал от нея, поне такова беше намерението му. Опита да си внуши, че има късмет, задето откри толкова рано, но бе прекалено шокирана.
— Картините в тази галерия наистина са прекрасни.
Бяха влезли в сумрачна стая и Грейсън вдигна свещта, която беше взел, макар Даяна да нямаше никакво желание да разглежда платната.
— Госпожице Даяна, радвам се, че сме сами. Искаше ми се да ви кажа колко много мисля за вас през последната седмица.
Тя се обърна към Грейсън и откри, че той е не само красив, но и откровен, искрен. Каква изненада.
— Наистина ли проявяваш интерес към мен или това е поредната машинация на сестра ти? — попита го направо с тих глас.
— Интересът ми — а думата съвсем не е подходяща за онова, което изпитвам — е огромен. Моля ви, не настоявайте да ви разказвам как започна всичко, но ми повярвайте, че вече няма значение. — Грейсън протегна ръка и прибра къдрица зад ухото й, а очите му бяха пълни с обожание, каквото тя не бе виждала никога досега. Разбра, че говори истината или поне, че е решил да я накара да повярва. Но дали правеше разлика между истина и лъжа?
— Защо? — След начина, по който Хенри се беше държал с нея, не беше сигурна, че мъжете могат да обичат истински жените, въпреки това й се искаше да повярва. Желаеше да й казват приятни неща и да постигне нещо хубаво.
— Ами — засмя се Грейсън тихо, — защото си красива, любопитна, защото обичаш да ходиш на различни места, да усетиш живота. Защото, докато съм с теб, се чувствам свободен от тъпите условности, които владеят скучното ми съществувание.
— Така ли?
Даяна се облегна на стената. Запита се дали Хенри някога е изпитвал същото към нея — вероятно в началото, преди да разбере колко лесно може да я манипулира. Ето, отново мислеше за Хенри, нахлу в мислите й за пореден път, заби ножа в нея и тя изпъшка, без да го съзнава.
Грейсън внимателно отпусна ръка на талията й.
— Мислиш ли, че тези чувства ще продължат? — попита след кратко мълчание тя.
Той си пое дълбоко въздух.
— Не мога да си представя, че някога няма да ги изпитвам.
Тя отвори очи, но не срещна неговите, преди да духне свещта. После протегна ръка към него, отпусна длани на ризата му и го притегли към себе си. Медният свещник падна на пода. Тя долови дишането му до врата си и реши, че й харесва. Никога не си беше представяла, че ще докосва друг мъж, освен Хенри, но откри, че близостта с друго тяло намалява болката от нанесените от Хенри рани. Отвори устни и ги вдигна към Грейсън.
— Никога досега не бях изпитвал подобни чувства към жена — призна Грейсън, когато се отдръпна от нея. — Искам да съм винаги с теб и…
Даяна кимаше, но не желаеше да слуша повече. Искаше той да я целува отново, докато целувките му заличат останалите чувства. Отпусна глава на тапетите, за да я целуне по врата. Отначало той се поколеба, сетне приближи устни и след малко отново завладя нейните с леки въздушни целувки. Тя го прегърна през врата и разпери пръсти под косата. Почти беше забравила колко е часът, че в съседната стая има хора, когато Грейсън задъхан заговори:
— Дали няма да забележат, че ни няма?
Даяна си пое дъх:
— Не още.
Грейсън примигна. Може би се опитваше да определи дали тя достатъчно добре познава собствените си желания. В тъмното господинът приличаше на Хенри — е, поне малко.
— Госпожице Дай — заговори той мило, — не искам да ви прелъстявам…
Замълча, когато Даяна го погледна. Мислеше си за начина, по който Хенри я поглеждаше от другия край на някоя стая и разпалваше в нея желанието да прокара пръсти по кожата му. При този спомен цялата отмаля. Е, ето че сега, докато виковете от партито на семейство Скунмейкър долитаха глухо от съседното крило, докато дъждът се лееше по стрехите, а сънят бягаше от нея, тя имаше чувството, че само едно-единствено нещо е в състояние да я спре да мисли за онова, което Хенри й беше причинил. Тя вдигна пръст и го притисна към устните на Грейсън, за да го накара да замълчи.
— Моля те — прошепна Даяна.
Той я повдигна и тя се облегна на дъбовата ламперия. Бледозелената й пола и белият кринолин ги обгърнаха като вълна, която се разбива в кея, и тя усети как цялата се разтваря за него. Той се наведе и притисна устни към раменете й, а тя откри, че е много приятно. Ръцете му бяха под нея, държаха я и това също й хареса. После се притисна в него, знаеше, че ще му се отдаде напълно, за да я отведе в бездната на забвението.
Беше изгубила представа за времето, когато се обърна, за да може той да целува врата й. Тогава съзря фигурата на вратата. Хенри ли беше или просто той й се привиждаше навсякъде? Силуетът изчезна и тя проумя, че никога повече няма да изпита нещо толкова чисто и сладко, колкото с Хенри.

— Истинска радост е, когато семейството нараства — заяви старият Скунмейкър и отпусна едрото си тяло на един стол. Беше му омръзнало да вдига тостове за сина, снахата и бъдещия член на семейството. Това беше добре дошло за Пенелопи, която не успяваше — поне така смяташе Хенри — да се изчерви, щом баща му споменеше състоянието й. Беше добре дошло и за Хенри, понеже не беше в настроение. Преситеният баща на Пенелопи седеше начело на масата, забол поглед в десертното вино. В другия край на масата майка й се кикотеше и намигаше на всеки, който погледнеше към нея. Останалите гости бяха порядъчно развеселени, подвикваха, че искат още шампанско, и всеки път вдигаха нови наздравици и даваха израз на вълнението си.
— Беше прекрасно — заяви Ричмънд Хейс с половин уста, докато сервитьорите излизаха от трапезарията с дъбова ламперия, за да изнесат чиниите от последното ястие.
Гостите замълчаха и погледнаха към господаря на дома, защото знаеха, че следва още нещо. Хенри се запита дали и те са уморени като него. Само че всички обичат партитата, особено когато веселбата е във вихъра си и очите им са заблестели.
— Господин Хейс — заговори госпожа Хейс, — не трябва ли да поканим гостите в стаята за пушене за по още едно питие?
Мъжете и жените около дългата маса зашепнаха одобрително, след което Ричмънд Хейс се съгласи, макар и с не особено желание. Хенри не намираше сили да погледне седналата срещу него Даяна, частично скрита от розовите бегонии. Всички отместиха столовете назад и станаха. Господата подадоха ръце на дамите, на които кавалерстваха.
— Хенри, седни до съпругата си — разпореди се старият Скунмейкър, след като се преместиха.
Пенелопи се обърна към него от мястото си с очи огромни и доверчиви, като на сърна. Не е за вярване как умееше да се преструва: в бледорозовата копринена рокля с безупречна кройка наистина приличаше на млада майка, заинтересувана единствено от децата си. Хенри обаче не вярваше, че тя е такъв човек. Не бе възможно, след като го бе използвала през цялото време. Заобиколи и седна от другата й страна, но така и не я погледна.
Изминаха часове. Първоначално Хенри отказваше шампанското. Беше трезвен цяла седмица и все още бе сигурен, че трябва да е силен, готов да прояви смелост. Сетне се запита дали е възможно Пенелопи да казва истината и при мисълта му се прииска да изпие колкото може повече алкохол. Започна да поръчва чаша след чаша. Останалите гости заговориха достатъчно високо и завалено и тогава той се обърна към съпругата си:
— Просто не е възможно — говореше тихо, поразтегляше думите, но насочи черните си очи към нея и зачака отговора й с надежда.
— Какво искате да кажете, господин Скунмейкър?
Хенри се огледа. Жените оправяха полите си, за да се възползват максимално от светлината на полилеите, а сервитьорите разнасяха пълни декантери. Искаше му се да грабне един и да се скрие в някой тъмен ъгъл. Над камината имаше огромно огледало в позлатена рамка, наведено леко напред, за да отразява стаята сякаш отвисоко. В далечния ъгъл Хенри забеляза собственото си отражение в черен фрак, седнал до съпругата си, облечена в безупречната си изискана рокля. За момент видя онова, което виждаха всички — съвършена двойка, и двамата високи, тъмнокоси, стройни, твърде влюбени, за да се надвикват с останалите. Мразеше се, задето спря поглед на образите им.
— Случи се само веднъж, преди седмица или две… вече не помня. — Хенри въздъхна и се обърна. — Не вярвам.
— Добре. — Пенелопи сви белите си рамене.
— Не си. — За пръв път ужасът на Хенри тази вечер понамаля.
Тя извърна очи и отвори устни.
— Не съм напълно сигурна. — Погледна го. — Много е възможно обаче.
Хенри въздъхна дълбоко и поклати облекчено глава. Нямаше никакво бебе, нямаше никакво семейство. Значи можеше да я напусне. Така щеше да отнеме повече време, а разговорът с баща му щеше да е крайно неприятен. Независимо от всичко щеше да направи онова, което беше намислил.
— Не бъди жесток, Хенри.
Тя беше сгърчила лице, сякаш съпругът й не знаеше какво прави. Той усети как страхът започва да се връща.
— Казах ти какво е положението — отвърна предпазливо той.
— Сега вече всичко е различно!
— Не ставай глупава, Пени, нали сама призна…
Пенелопи сведе поглед към облечените си в ръкавици ръце с рубинени гривни на китките и започна да ги стиска.
— Внимавай кого наричаш глупава — изсъска тихо. — Дори не си се запитал какво ще си помислят хората, ако напуснеш бременната си съпруга. Сега вече всичко е различно, разбери го.
— Тази лъжа няма да напусне стаята, скъпа. — Хенри затвори очи и потри чело. — Ами какво ще правиш след девет месеца, когато се окаже, че няма бебе?
Пенелопи се премести по-близо до него и сведе тъжно очи, все едно онова, което се канеше да каже, вече се беше случило.
— Няма ли така да стане по-зле — прошепна тя, — ако напуснеш съпругата си, защото не може да износи първия ти син докрай?
Хенри преглътна с усилие. Огледа се, сякаш стените, мебелите и дори гостите са направени от желязо. След няколко секунди разбра, че всички са в нещо като затвор. Те го наблюдаваха, усмихваха се и не знаеха колко е променен. Радваха се, докато наблюдаваха семейството на Хенри Скунмейкър и мислеха, че си споделят нещо тайно. Пенелопи изглежда усети погледите, защото се наведе напред, така че тялото й почти се притисна в неговото.
— А и защо да ме оставяш? — прошепна на ухото му. — Какво си мислиш, че прави твоята малка Дай през цялото време?
Облегна се на страничната ръкохватка и се изкиска така, че той усети погледите на останалите в стаята. Беше задимено и му стана трудно да диша. Всички говореха на висок глас и вече не чуваше разговорите им. Хенри се обърна, огледа се да зърне Даяна, но така и не я видя. На придружителката й личеше, че е пияна, докато танцуваше с баща му. Диванът, на който я беше видял за последно, сега беше празен.
Над дивана беше закачена картина на мъж, застанал мирно, във военна униформа, яхнал кон, изправен на задните си крака. Копитата на коня бяха във въздуха, очите му бяха пълни със страх и огън; ездачът беше вирнал гордо и спокойно глава над битката около него. На Хенри му се прииска да е ездачът, но знаеше, че сега играе друга роля. Обърна се към Пенелопи и тя намигна многозначително.
— Да не би да се чудиш къде отиде слънцето? — подсмихна му се и скромно отпусна ръка в скута си. — По-точно къде са те. И аз се чудя, още повече че брат ми спомена някои доста интересни неща преди вечерята. Призна ми, че я обича.
— Престани!
На Хенри му се прииска да изкрещи — и на съпругата си, и на всички в стаята. Не го направи. Спомни си какво му беше казал Грейсън в казиното, когато говореха за Даяна, и колко сив и отчаян беше. Може би си въобразяваше, че я обича, а Даяна в момента сигурно беше в такова състояние, че щеше да му повярва.
— Извинявай — рече Хенри.
Почувства се изтръпнал, докато се движеше бавно по коридорите в дома на семейство Хейс. Едно време познаваше къщата по причини, които не желаеше да си спомня. Сърцето му биеше, а краката му се движеха сами. Единствената му мисъл беше да открие Даяна. Най-сетне я намери, но разбра, че е закъснял.
Облегна се на рамката на сумрачната стая и за няколко секунди стана свидетел на ужасна гледка — тялото на Даяна беше преплетено с това на Грейсън. Щеше да изкрещи, ако му беше останал дъх. Та нали той ги събра, той ги тласна един към друг и връщане нямаше. Защо да крещи, след като това нямаше да нарани никого, освен него самия. Единственото, което му оставаше, беше да се махне, с пълното съзнание, че всичките му намерения и планове са мъртви.

Елизабет отиде късно вечерта, както каза майка й. Беше запомнила адреса — зад площад «Уошингтън», градска къща, също както останалите, въпреки че прозорците й светеха по-ярко. Дъждът беше спрял, а тя беше вдигнала качулката на наметката си, за да скрие лицето си, и внимаваше да не я забележи някой. Затова чака дълго в сенките, а когато се увери, че никой не наднича през прозорците и не се разхожда, бързо се качи по стълбите. Носеше последните пари, които Сноудън беше дал на семейството й от златотърсаческите подвизи на баща й. Спомни си последните думи на майка си, преди да излезе от къщи.
— Не мислех, че ще паднеш дотам — беше казала госпожа Холанд, преди да се качи да си легне.
Едит беше придружила Даяна, така че нямаше кой да изпрати Елизабет в студената нощ. Казаха й да вземе файтон, но не искаше нито един човек да знае какво се кани да направи.
Чувстваше се напълно изтощена от нервното напрежение, но все пак намери сили да вдигне ръка към чукчето на вратата. Затвори очи, поколеба се, но най-сетне посегна. После всичко се случи бързо. Въведоха я в хол на втория етаж, където блестяха старинни лампи, тапицерията беше в меки цветове, имаше проснати животински кожи. Богато облечената жена, която я покани, се скри зад японски параван, който препречваше фоайето. Холът не беше по-различен от други, в които беше влизала, само по-елегантен, помисли си, докато чакаше.
Дочу женски гласове, отначало тихи, които се понесоха от съседни стаи. Елизабет стисна ръце, отпусна ги и пак ги стисна. Колко необичайно, че се озова тук — та нали всички й се възхищаваха за начина на обличане и маниерите, а по-късно, нощите, за които бе готова на всичко, за да преживее отново, тя прекарваше с любимия си. Не знаеше какво да мисли, как да приеме превратностите на съдбата или как да се държи в стаята, в която се намираше, с нетипичната елегантност и изкуствената атмосфера на обикновен дом. Вече дори не можеше да каже коя е.
Едно време тя беше момиче, което живееше за семейството си, което имаше представа за редно и красиво. Беше се провалила, но поне откри по-красив идеал, който да преследва. После красотата й беше отнета с един изстрел. Без Уил всяка стъпка беше предпазлива. Дори контурите на собственото й тяло й се струваха размазани, неопределени и може би това беше благословия, защото каквото и да й се случеше, нямаше никакво желание да го изпита. Усети мъката да я притиска, затвори очи и зачака чувството да отмине. Беше смръщила чело и се молеше Уил да е в рая, да гледа към нея и да й помогне да не се разплаче.
Какво ли щеше да си помисли за тази стая с красиво рамкираните картини на жени със сериозни лица и дрехи? Колко ли момичета, питаше се тя, бяха седели тук преди нея и се бяха чувствали спокойни, че се намират в обстановка, която напомня домовете им, докато са чакали всичко да приключи, за да тръгнат отново по балове, да получават предложения за брак и да се представят пред обществото както обикновено: добри, непорочни момичета, за които още от раждането им се е знаело, че ще се омъжат за достойни членове на висшето общество и ще им бъде организирана церемония, в която ще бъдат представени като девици. Всички бяха лицемерки, до една, осъзна Елизабет. Момичетата в белите им рокли и мъжете, които ги издигаха на пиедестали, въпреки това се притискаха в тях, докато танцуваха. В това число включваше и майка си, която й бе казала, че не била предполагала, че ще падне дотам, но нямаше нищо против да се принизи дотам да омъжи дъщеря си за пари.
Единственият човек, когото Елизабет познаваше и не се беше държал като лицемер, беше Уил. Усети в гърлото й да се надига твърда буца и притисна ръка към корема си. Наистина невероятно бе колко мъки трябваше да понесе заради любовта си, че наказанието й е толкова болезнено, така унизително, толкова крайно.
— Мила моя — заговори жената, появила се иззад паравана.
Светлината беше приглушена, но Елизабет отвори очи изведнъж и пред погледа й се появиха петна. Под очите й бяха избили капки пот. Жената беше облечена в черно кадифе, имаше налети гърди, кръгло лице и се усмихна на посетителката така, както човек се усмихва, когато очаква пари. Може би, замисли се Елизабет за пръв път, никой не я насилваше да страда. Може би това беше просто поредният трагичен обрат на съдбата.
Неочаквано й хрумна, че детето, което растеше в нея, е последният дар от Уил и не бива да се срамува от него. Той беше неин съпруг, напомни си.
— Ще си тръгвам — заяви и се изправи. Беше уморена, въпреки това не й се спеше, но нямаше сили за нищо, също както след цяла нощ на някой бал.
— Но, мила, състоянието ти…
Елизабет отстъпи към вратата.
— Моля да ме извините. — Гласът й беше станал висок и ясен. — Допуснах грешка.

— Госпожице Брод, какво ви се е случило?
Каролина, или Лина, или която и да беше сега, след като цялото й достойнство беше потъпкано, влезе във фоайето на «Ню Недърланд», където навремето се отнасяха към нея с почит и уважение. Палтото й се влачеше по лъскавата мозайка и макар да бе решена да не издаде, че е съсипана, щом усети познатия аромат на парфюм и кафе, щом видя господин Кълън, скромният служител, който често й подаваше ключа за стаята, усети как очите й се пълнят със сълзи и преди дори да започне да обяснява, се разплака като дете.
— Недейте, госпожице Брод — зашепна господин Кълън, докато сваляше подгизналото й от дъжда палто. — Наваля ли ви? — продължи той със съмнение, докато оглеждаше палтото, което беше прекарало цялата нощ на сантиметри от дъжда и определено миришеше на улица.
Даде знак на един от прислужниците да прибере дрехата и да се погрижи за нея, после отпусна ръка на рамото на Каролина.
— Ще го изпратим за чистене и ще направим всичко възможно. Но вие сте замръзнали, мила моя. Да ви облечем в нещо топло, да ви намерим топли дрехи.
Каролина скри лицето си в ръце и закима, макар все още да плачеше.
— Постарайте се да се овладеете, мила моя — не спираше да я съветва Кълън и я въведе в една канцелария. — Тук сте за завещанието на господин Лонгхорн, нали? Старият господин сигурно ви е оставил нещичко…
Каролина притисна ръка под носа си, за да избърше сополите, и се опита да повярва на думите му. Истината беше, че вече не се надяваше на нищо и беше дошла в хотела единствено защото се събуди пред нечия входна врата и нямаше къде другаде да отиде. По изражението на Кълън забеляза, че се опитва да й помогне да се почувства по-добре, а това беше рядко срещана добрина. Впрегна цялата си воля да не се разплаче отново. Служителят повика една от камериерките и я помоли да намери на Каролина рокля. Едва когато госпожицата беше в приличен вид, той я придружи до апартамента, където двамата с Лонгхорн бяха прекарали много вечери и старият й покровител й разказваше за младостта си и какво да очаква тя от своята.
Господин Джеймс, адвокатът, седеше на широка маса и погледна Каролина така, че тя се почувства нежелана. Добре че Кълън беше до нея и я покани на един от столовете, внесени специално за случая. След като се увери, че е настанена добре, служителят си тръгна. Имаше още няколко жени, които плачеха и хлипаха, за да ги видят всички. Луси Кар беше сред тях, но така и не погледна Каролина в очите.
— Добре дошли, дами и господа… — започна господин Джеймс, а после се изкашля по особено противен начин в шепата си.
Последваха въвеждащи думи, които бившата фаворитка на Лонгхорн едва намери търпение да изслуша. Старият господин беше наредил документът да бъде изготвен, когато е предусещал края си, а тя не беше до него, беше го изоставила. Все още се измъчваше от егоистичното си решение и подозираше, че мисълта за това няма да я остави още дълго. Повечето от красивите вещи в стаята бяха увити, забеляза тя, и помещението беше напълно обезличено.
— На втората ми братовчедка, госпожа Уилям Бар — продължи да чете господин Джеймс, а въпросната дама изпъна гръб, — оставям сребърните си плата и хиляда долара.
Госпожа Уилям Бар започна да благославя щедростта на Лонгхорн, но не успя да скрие разочарованието си.
Последва серия от дарения, на които хората откликваха с умерен ентусиазъм. Каролина не очакваше нищо от стареца — двамата се познаваха от няколко месеца, а в най-важния момент го беше изоставила — въпреки това си помисли, че пет хиляди долара щяха да са значително по-полезни на нея, отколкото за «Общество на младите момичета, останали сираци след пожари» — любимата благотворителна организация на бившия й благодетел. И аз съм сираче, помисли си, докато си бършеше сълзите.
После чу думите, от които разбра, че идва краят, и понечи да си тръгне.
— Останалата част от притежанията ми — продължи с неудоволствие господин Джеймс, — включително имоти, акции, предприятия и пари, оставям на скъпата си приятелка, която ми донесе много радост през последния етап от живота ми, госпожица Каролина Брод.
Всички в стаята ахнаха и се обърнаха към момичето, което изглежда се канеше да си тръгне. За момент на Каролина й се стори, че ще я порицаят за лошо поведение или някое прегрешение срещу добрия вкус и възпитание и плъзна поглед по жените, събрали се около адвоката. Съзря Луси Кар да й се усмихва и разбра, че късметът й се е обърнал. Застина на място. Бяха й необходими няколко часа, преди най-сетне да проумее, че животът й е коренно променен. Вече се чувстваше в безопасност, макар пронизвана от злобните и завистливи погледи на жените, дошли с тайни надежди, скупчили се около нея, за да й пожелаят всичко най-хубаво. Значи Лонгхорн беше забелязал потенциала й и с безкрайната си щедрост се беше погрижил Лина да продължи напред.

След няколко часа, облечена в рокля от гардероба, който й беше върнат, Каролина застана пред вратата на невзрачна къща в западната част на града и нареди кочияшът да я чака на улицата. Дъждът най-сетне беше спрял и времето беше омекнало. Въпреки това тя се загърна в палтото — старото си дългокосместо палто, което Лонгхорн й беше купил в началото на приятелството им, — докато вървеше към входната врата.
Икономката отвори вратата и в първия момент не обели и дума.
— Не се тревожи — успокои я с широка усмивка Каролина. — Не съм дошла да си искам парите. Няма и да ги поискам.
По-възрастната жена нервно извърна очи към коридора и изтри потните си длани в роклята.
— Госпожа Тилт никак няма да се зарадва, че си дошла.
— Пет пари не давам! — изсмя се Каролина. — А и не съм дошла заради нея. Господин Ригли тук ли е?
— Да, но…
— Добре. — Каролина профуча покрай жената, пое по коридора, а дългата й лавандулова пола се разстла зад нея и отрази светлината от полилея. — Къде са?
Икономката сведе очи.
— В хола на първия етаж.
— А, да.
Каролина влезе в стаята, без дори да свали коженото палто, лицето й грейна победоносно. Отлично знаеше колко й отива това изражение и застана на прага така, че госпожа Тилт и приятелят й Тристан да я огледат добре и да забележат, че сияе. В момента подозренията й относно собственото й величие изглежда се потвърдиха и тя не се поколеба да използва един от номерата на изисканите дами по цял свят, който до тази вечер така и не бе успяла да приложи. Беше уцелила подходящия миг да се появи.
— Казах ти да не се връщаш тук — изсъска най-сетне госпожа Тилт и макар да се опитваше да се държи студено, напрежението стопи част от леда в гласа й.
Тристан седеше до нея на червен стол и очевидно се почувства неловко за пръв път, откакто се бяха запознали и станали приятели. Тя забеляза, че той вече е облечен в черно сако и жилетка, а светлата му коса е грижливо сресана.
— Така ли? Тъй като нямам абсолютно никакво желание да се връщам в тази къща, веднага ще направя както пожелахте. — Каролина предизвикателно се облегна на касата на вратата. — Тристан — продължи с приглушен глас и повече не погледна госпожа Порша Тилт, — ела с мен.
Столът на Тристан изстърга по пода, докато се наместваше, но младежът не понечи да стане.
— С госпожа Тилт щяхме да вечеряме в «Уолдорф». Тъкмо пиехме по един коктейл, а след това…
— Глупости. Ще вечеряш с мен, в «Шери». Слушай — Каролина замълча, за да се усмихне по типичния за нея начин, — наследих огромно богатство, много по-голямо от това, което твоята госпожа Тилт може да си представи, и искам да празнувам.
Тристан повече не се колеба. Застана до Каролина, без да погледне западнячката, и двамата излязоха. Дори не се сбогуваха. Каролина не устоя и се обърна за последен път, а изражението на наранена гордост и възмущение по лицето на бившата й работодателка бе такова, че наследницата на състоянието на Лонгхорн с удоволствие би платила, за да го види. Е, този път беше безплатно.
— Утре всичко ще излезе във вестниците! — провикна се тя през рамо.
Тристан й помогна да се качи във файтона и докато двамата се поклащаха сред трафика, госпожицата осъзна, че няма какво да каже. Историята беше грандиозна и не знаеше откъде да започне, а единственото й желание беше да има с кого да празнува тази вечер. Старият й приятел, продавачът от «Лорд енд Тейлър», щеше да й свърши работа — той и без това за друго не ставаше, както бе проумяла през последните месеци, въпреки че много й помогна, за да успее да сложи госпожа Тилт на мястото й. Хиляди пъти би предпочела Лиланд, разбира се, но този следобед прочете във вестника, че бил на кораб в Атлантическия океан, на километри от брега, а тя нямаше желание да чака няколко месеца, преди да подхване отново романса им. Сега дъждът беше прочистил въздуха, тя беше облечена като кралица, а пък придружителят й — който и да беше — бе забележително красив.
Още беше ранна вечер, а животът предстоеше.

Огънят изпращя и кафявите очи на Елизабет се насочиха към майка й. Нито една от двете не трепна, докато се наблюдаваха в продължение на дълга минута. Следобедът облаците се бяха разнесли, но сега пак беше започнало да вали, а Даяна продължаваше да спи в стаята си, въпреки че беше почти вечер. Едит приличаше на смъртник и не разказа почти нищо за партито у семейство Хейс предишната вечер. Вече нямаше за какво да говорят и по-голямата госпожица Холанд не можеше да направи нищо, освен да се топли край огъня и да търпи укорителните погледи на майка си. Чувстваше се малко нервна, несигурна в бъдещето, но сега вече трябваше да защитава нещо по-велико от себе си, затова не бе чак толкова уплашена.
— Госпожо Холанд — рече Клер, когато надникна. Сенките играеха по млечнобялото й лице.
Едит изпъшка и покри очи.
— За бога, имай предвид, че ме боли глава и пази тишина — изсъска тя, въпреки че Клер говореше съвсем тихо.
— Много се извинявам — прошепна Клер. Госпожа Холанд не откъсна поглед от пламъците в камината и прислужницата погледна Елизабет, която кимна. — Дошъл е гост.
— Кой? В момента не сме в състояние да приемаме гости — отвърна остро госпожа Холанд. Едит изпъшка, но не каза и дума за главоболието си.
— Господин Кеърнс е тук.
— А! — Изражението на госпожа Холанд се промени. — Покани го.
Елизабет изпъна гръб, когато той влезе в стаята. Беше така погълната от собствените си проблеми, че дори не беше забелязала, че си е заминал, когато се върна от Флорида, и сега натрапчивите му черти и светлорусата му коса й се сториха почти непознати. Почувства се неловко, защото той беше сторил толкова много за семейството й. Опита се да се усмихне широко.
— Госпожо Холанд, госпожице Холанд, госпожице Елизабет — кимна той.
— Колко се радвам, че се върнахте в града — приветства го госпожа Холанд и се надигна от стола си. Сякаш тревогите отлетяха и Елизабет се зарадва, че е дошъл. Беше забелязала, че партньорът на баща й се появяваше винаги когато семейството й имаше най-голяма нужда от помощ, затова го почувства близък. — Не бях сигурна, че сте се върнали.
— Върнах се. Имам намерение да остана известно време. Знам колко гостоприемно е семейството ви и не искам да ви притеснявам, докато се настаня. Наех апартамент в «Доувър» до парка — не е приятно както тук, разбира се, но за мъж като мен жилището е подходящо. — Погледна Елизабет, а тя се обърна към майка си, която на свой ред погледна Сноудън. — Получих телеграмата ви — добави той към майка й, без да откъсва очи от нея.
— Радвам се, че се върнахте в Ню Йорк, господин Кеърнс — обади се мило Елизабет.
Изправи се и докосна корема си, като се надяваше никой да не забележи. Разчиташе той да не е обърнал внимание, но нямаше късмет. Погледът му обходи тялото й, после гостът пристъпи към нея и се отпусна на коляно.
Елизабет стрелна с поглед майка си, но тя гледаше настрани.
— Елизабет, надявам се няма да ме сметнеш за прекалено нахален, ако кажа, че съм запознат със състоянието ти и мога да ти помогна. Знам колко много обичаше Уил — нали лично ви венчах. На всяка цена трябва да родиш детето му. Само че нито детето, нито покойният господин Келър биха одобрили, ако го родиш, без да си омъжена. Знам, че не ме обичаш, поне не и така, както една съпруга обича съпруга си, и не очаквам да опиташ. — Той се понамести и я погледна предпазливо, сякаш думите можеха да я наранят. — Искам да се установя тук, в града, да имам дом. Ако се оженим, можем да създадем нещо като семейство — аз ще ти предложа закрила от грубостта на света, а ти ще превърнеш града в щастливо място за мен…
Той замълча и Елизабет затвори очи. За момент стаята утихна, чуваше се единствено пращенето на пламъците, а дъждът навън плющеше по тротоара. Той заговори отново:
— Ще се омъжиш ли за мен?
Майка й я беше възпитала като подходящо за женитба момиче, затова бе виждала и други мъже да падат на колене пред нея. Бе невероятен обрат, че този мъж — напълно приемлив, но съвсем не от онези, които една дебютантка би си пожелала — щеше да й стане съпруг след всички други възможности досега. Елизабет знаеше, че госпожа Холанд би предпочела Теди Кътинг, макар не толкова, колкото Елизабет. Теди обаче го нямаше.
Постепенно осъзна същността в думите на Сноудън, какво означават за нея, каква жертва прави, понеже така се лишаваше от шанса да открие любовта, при това единствено за да защити нея и нероденото дете на Уил. Тя протегна ръка към него.
— О, да — прошепна Елизабет, — благодаря.
Отвори отново очи и той се изправи, все още стиснал едната й ръка, и се наведе да я целуне леко по бузата.
— Ще ти осигуря хубав дом, Елизабет.
Не успя да се насили да се усмихне, но поне кимна. Тогава майка й се приближи и постави ръка върху техните.
— Господин Кеърнс — рече тя, а тъмните й очи трепкаха неспокойно, докато го наблюдаваше, — грижите се добре за детето ми. То е всичко, заради което живея.
После го прегърна. Едит беше станала от мястото си и се беше приближила и макар все още да й личеше, че я боли глава, се опита да се усмихне. Прегърна младата двойка и зашепна поздравления.
— Напомням ви, че добре познавах господин Холанд — заговори господин Кеърнс. — Знам, че той би искал да се отнасям към теб с почит и уважение.
Елизабет пак кимна. Светът беше невероятен — подлага те на изпитания, но ако внимаваш и не се отклоняваш, ако се стараеш да постъпваш правилно, винаги ти предлага разрешение на проблемите. Тя си мислеше, че разрешението е в една посока, но вече нямаше значение, тъй като пътят натам все още не беше прокаран. Нямаше и да бъде прокаран. Сегашната възможност щеше да се осъществи, което беше чудесно. Тя щеше да стане майка, помисли си радостно.
— Ще се съгласите, че трябва да действаме бързо, за да не се появят подозрения. Да, трябва да действаме час по-скоро… — изрече Сноудън към госпожа Холанд или може би към леля Едит.
Елизабет не обръщаше внимание, защото мислеше за Уил, колко беше честен и почтен, мислеше за готовността му да работи денонощно, за всичко, което беше направил за нея, и как най-сетне и тя щеше да направи нещо за него.

Върнаха се от църквата и най-голямото желание на Даяна беше да се качи в стаята си. Церемонията беше кратка, сериозна. Единствените гости бяха членовете на малкото им семейство и неколцина от обичайните придружители на Сноудън. Преподобният Нийдълхаус от време на време поглеждаше към сестрата на булката, сякаш от нея лъхаше неприятна миризма. След венчавката булката и младоженецът отидоха в новата си къща, а семейство Холанд се върнаха у дома на Грамърси Парк. Даяна отново се почувства самотна без сестра си в тъжния дом. Понечи да се качи, но преди да успее да се измъкне, за да се отдаде на мъката си, майка й й препречи пътя.
— Дай, сестра ти е изключителна късметлийка.
Даяна погледна майка си, все още облечена в черно, както през последната година. Тоалетът на най-младата от семейство Холанд — тъмносиня вълнена рокля със семпла кройка — бе не по-малко мрачен, но щеше да й е трудно да определи коя от двете е по-печална.
— Знам — отвърна след малко.
Когато сестра й разкри тайната, която криеше от седмици, сякаш сърцето й се преобърна и се почувства потисната заради стореното с Грейсън в една от галериите на семейство Хейс. Беше извършила нещо, последиците от което можеха да бъдат ужасни и нежелани.
— Ако е истина онова, което прочетох във вестниците, че Грейсън Хейс проявява специален интерес към теб, би било чудесно — заяви майка й и Даяна разбра, че е разочарована от брака на по-голямата й дъщеря. Елизабет щеше да роди детето си, но бракът й нямаше да е блестящ, както се беше надявала госпожа Холанд. — Невинаги съм одобрявала семейство Хейс, както добре ти е известно, а вероятно ще се появят и други кандидати, които бих предпочела за теб. Само дето богатството им е огромно и макар да не ми е приятно да го призная, те са бъдещето.
Даяна не можеше да каже нищо, ако искаше да скрие истината, а това бе определено невъзможно. Затова се намръщи, кимна и се заизкачва нагоре, а изтърканите стълби проскърцваха на всяка стъпка. Личеше, че къщата е стара. В момента най-младият член на семейството се чувстваше поне сто години по-стара, отколкото при завръщането си от Флорида, затова се отпусна на леглото си с уморена въздишка. Какво ли друго й предстоеше да изтърпи, запита се, за да запълни страниците на живота си? Томчето вече беше пълно.
Физическият акт, който я свърза с Грейсън, не бе с нищо по-особен от онова, което сподели с Хенри преди месеци, ала този път й се стори различно. След Хенри имаше чувството, че над нея блести прасковенорозов ореол, а сега не си намираше място от съжаление. Всеки път, когато затвореше очи, за да преживее отново разгорещените минути с Грейсън, споменът я прогаряше. Измъчваше я образът на Хенри, който се появяваше във всичките й спомени и вече нямаше никакво значение дали си е въобразила, или той наистина е станал свидетел на прегрешението й. Беше действала тласкана от любов и това беше най-важното за нея.
Каквото и да казваше майка й, бе наясно, че никога няма да се омъжи за Грейсън. Беше й казал, че я обича и сигурно не я лъжеше. Тя обаче не можеше да му отвърне със същото и това означаваше, че е постъпила безобразно. Току-що беше видяла как сестра й се венча за мъж, когото не обича. Елизабет не даваше израз на чувствата си, но Даяна осъзна колко й е трудно да се омъжи отново, толкова скоро след смъртта на Уил, когото беше обичала искрено и споменът за него бе все още жив.
Даяна притисна колене към гърдите си и се сви на топка върху леглото. Тъкмо в тази стая, с бледорозовите стени, бялата меча кожа, старото кресло със златиста тапицерия, Хенри беше дошъл при нея за пръв път. Бяха се отпуснали заедно върху килима пред малката камина. Какво ли не беше готова да даде, за да се върне назад във времето, преди да открие, че Хенри е лъжец, преди да допусне ужасните грешки. Чувстваше се изтощена от всичко, което бе направила, ала не можа да заплаче. Вече нямаше как да промени нищо, защото стореното се беше превърнало в част от нея.
Беше получила онова, което искаше, макар и не така, както си го беше представяла. Желаеше да се почувства различна и сега наистина се чувстваше различно, но и много по-зле. Беше по-стара, беше изгубила невинността си, и ако вярваше, че Грейсън ще й помогне да спре да мисли за Хенри, беше допуснала огромна грешка. Хенри се беше загнездил в мислите й и за пръв път онова, което й беше причинил, не й се струваше толкова ужасно, защото му беше отвърнала със същото, но вече проумя, че наградата не си струва.

Сградата «Доувър» беше кремава, построена в края на парка, в средата на седемдесетте години и апартаментите в нея бяха с холове, библиотеки и помещения за прислугата. Имаше асансьори и шахти към пералното от всеки етаж. Постройката беше забележително модерна. Апартаментът на семейство Кеърнс заемаше целия четвърти етаж и се стори твърде странен на новата господарка. Мебелите не бяха използвани нито от нея, нито от друг и изглежда беше обзаведен с практичен усет, без да се влага артистичен вкус. Всичко изглеждаше скъпо, същевременно се създаваше впечатлението, че няма достатъчно предмети.
— Колко е красиво тук — заяви Елизабет с влизането.
Сноудън й се усмихна и протегна ръка да поеме наметката й. Един от хората му запали камината и съпругът й посочи да седне до огъня. Навън продължаваше да вали. Сега, след като беше ясно кой ще гледа детето й, вниманието се насочи към Елизабет, за да бъде тя здрава и да не се движи прекалено много. Отидоха в църквата заедно, като семейство, после, за да са сигурни, че не ги следят нечии наблюдателни очи, за да се уверят, че зад този брак не се крие нещо, Елизабет и Сноудън се прибраха сами.
— Никой не е предполагал, че представител на семейство Холанд ще живее толкова на север. — Това бе заобиколният начин на майка й да покаже недоволството си.
Елизабет не помнеше някога да се е чувствала по-изморена. Подобно изтощение идва, след като си се успокоил след силна тревога. Чувстваше се изтощена, затова не се замисли над думите на майка си и след малко се подчини на жеста на Сноудън, отиде до тапицираното с муселин канапе «Ийстлейк» с резбована облегалка, и седна. Беше меко, приятно, но не беше сигурна дали може да се облегне. Утре щеше да се погрижи апартаментът да заприлича повече на дом и щеше да е все така чак докато се роди детето. Точно сега не биваше да се тревожи.
Сноудън бе все още на прага, облечен в тъмнокафявия си костюм, който същия ден беше купил от универсален магазин «Лорд енд Тейлър». Семплата рокля на Елизабет в цвят слонова кост също беше оттам. Имаше висока яка и набрани чак до китките ръкави, беше готова, не беше шита специално за нея. Тази мисъл я притесни и докато младоженците изричаха клетвите си осъзна, че втората й сватба прилича твърде много на първата, когато се венча за Уил, а костюмът, който Уил беше облякъл, приличаше твърде много на избрания от Сноудън.
— За какво мислиш, мила моя? — попита съпругът й.
— Ами… — въздъхна Елизабет. Пое си въздух и се насили да се усмихне. — Просто… — Може би се дължеше на умората, но Елизабет усети, че всеки момент ще се разплаче. Така щеше да се представи като истинска неблагодарница след всичко, което Сноудън беше направил за нея, затова се намръщи и се опита да преглътне сълзите.
— Хайде — подкани я нежно Сноудън. — Сподели с мен. Каквото и да ми кажеш, няма да се уплаша.
Тя затвори очи.
— Мислех си, че до тази вечер бях госпожа Келър — прошепна тя.
Сноудън пристъпи напред и седна до нея на канапето. Тя го погледна с неудоволствие, но след като забеляза, че изражението му е все така мило, въздъхна и замахна с ръка, сякаш да подскаже, че всичко е просто проява на смешна сантименталност, макар съвсем да не отговаряше на истинските й чувства.
— Разбира се — усмихна й се Сноудън. — Наясно съм, че в сърцето си винаги ще останеш госпожа Келър.
— Много си внимателен — отвърна засрамено Елизабет.
На вратата застана прислужница и Сноудън й даде знак да влезе. Тя се изправи до масичката пред двойката и им наля по чаша червено вино. Сноудън изчака жената в черно-бяла униформа да излезе и вдигна чаша. Елизабет примигна и също вдигна своята. Чукнаха се, тя отпи любезно, макар да нямаше никакво желание за алкохол.
— За семейството ни — произнесе Сноудън, преди да отпие.
Елизабет се усмихна, стисна столчето на чашата и я остави на масата. В момента се сети за нещо.
— Сега вече мога да заявя, че съм законно омъжена за втори път — изрече го почти както го мислеше и без да се интересува как ще прозвучи на Сноудън. Погледна новия си съпруг и забеляза нещо странно в очите му. — Нали така?
Последва потискащо мълчание и накрая Елизабет разбра, че следващото, което чу, е лъжа:
— Да. — Сноудън се поколеба след първата дума, но след секунда пак заговори спокойно и самоуверено: — Разбира се, но тъй като документите за първия ти брак са в Бостън и понеже има и други Елизабет Холанд и Уил Келър, сигурен съм, че няма защо да се притесняваш.
После се усмихна, протегна ръце към нейните, отпуснати в скута й, и ги стисна. Искаше й се да му каже, че не се притеснява чак толкова, защото беше успяла да почете паметта на Уил. Моментът й се стори странен и не можа да се отърси от обхваналата я тревога. Сетне обаче затвори очи и реши, че сега, след като вече е омъжена за друг, тайно ще пази и цени спомена за Уил, а между хората винаги има моменти, които не е необходимо да бъдат обяснявани.
— Уморена ли си, мила моя? — попита Сноудън.
— Да, много — отвърна тя.
— Ела, ще те заведа до леглото. — Сноудън стана, без да пуска ръката й.
Елизабет се облещи от изумление. В първия момент помисли, че някой е допуснал ужасна грешка, затова вдигна другата си ръка и я притисна към гърлото.
— Мислех, че…
— Говорех за твоето легло, мила. Моето е в другия край на коридора.
— О! — Елизабет му се усмихна с облекчение, когато се изправи да застане до него.
Почувства се малко глупаво, задето се опита да повдигне въпрос, който очевидно вече беше изяснен, затова протегна отново ръце към него и заговори с топлота:
— Благодаря, господин Кеърнс.
— Няма защо.
След тези думи я поведе по коридора с нов паркет и високо закачени картини и спря пред вратата към стаята, в която щеше да завърши денят й, за да я целуне леко по челото. Тя почти усети как главата й се отпуска на възглавницата и сънят идва. Тогава щеше да сънува Уил и детето им и поне за няколко часа щяха да са заедно.
— Лека нощ — пожела му тя и отпусна ръка на бравата.
— Лека нощ — отвърна Кеърнс и се обърна. — Лека нощ, госпожо Кеърнс.

Тази сутрин Пенелопи чувстваше къщата на семейство Скунмейкър като роден дом, докато минаваше по коридорите, по-надменна и важна дори от коронованите особи в Европа. Държеше фина чашка от костен порцелан, а с другата беше повдигнала полата си. Днес й предстояха много задачи. Трябваше да избере подходящ подарък за бившата годеница на съпруга си, а въпросът бе какво да подари на момиче в подобно състояние. Летният гардероб на Пенелопи все още не беше напълно готов, а през следващите седмици предстояха толкова събития, някои дори се застъпваха, та се налагаше доста да мисли. Зад всяка врата се криеше различен избор, но младата госпожа се усещаше ефирна и дори готова за лудории, следователно бе сигурна, че ще вземе правилното решение. Този ден кипеше от енергия.
— Хенри — провикна се, щом влезе в техния апартамент.
Леглото беше оправено, докато й бяха правили косата, след което изяде един кроасан, и сега стаята й се стори безупречна, великолепна, в бяло и златисто. Усмихна се, защото всичко си беше на мястото. Хенри, както можеше да очаква, го нямаше. И снощи си легна сама; беше сигурна, че е останал до късно да пие, както и предишния ден, и сега спеше на канапето в съседната стая. На тръгване от приема преди три вечери тя беше единствената гостенка, която мислеше разумно, затова единствена забеляза и разбра какво е станало, когато Хенри се върна, а след малко се появиха Даяна и Грейсън със смачкани и неугледни дрехи. Можеше да си представи какво е видял Хенри, не че имаше желание. Бе въпрос на време той да осъзнае каква е ситуацията и да му дойде умът в главата.
Доволна отпи глътка кафе, докато обмисляше каква ще бъде наградата след планирането и обмислянето на всичко, което се случваше. Ето че най-сетне нещата се подредиха, каза си с усмивка. Разбира се, глезотиите и вниманието, с което я обсипваше персоналът в дома на Скунмейкър, се дължеше на нежелано недоразумение, което рано или късно трябваше да бъде изяснено. След като на Хенри му бе известно, че Даяна завинаги е опозорена, щеше да се опомни и положението й съвсем скоро щеше да се промени, въпреки че нямаше абсолютно никакво желание да ражда внуци на стария Скунмейкър. Не и веднага. Предстоеше първият й сезон като омъжена светска дама. Трябваше да покаже новите си тоалети, да отиде на толкова много приеми и не желаеше да стане дебела и трудноподвижна. Все още не бе сигурна как да изиграе тази ръка. Поне при раздаването беше получила подходящи карти. Предишната Пенелопи се беше върнала в играта.
Усмихна се при мисълта, че скоро Елизабет няма да може да се забавлява. Прибързаната й сватба потвърждаваше онова, което «приятелката» й беше заподозряла във Флорида: Елизабет чака дете, при това по-рано, отколкото останалите предполагаха.
— Хенри? — провикна се отново.
Остави чашката върху гравираната масичка до леглото и мина покрай куфарите, които бяха пристигнали сутринта с параход — не беше напълно неподготвена за новия сезон — и влезе в съседната стая.
Отстъпи пред мрака вътре и след няколко секунди разбра, че завесите не са дръпнати.
— Хенри — подвикна отново и пристъпи да ги вдигне.
В стаята нахлу светлина, освети канапето с бродирани турски възглавници и други, по-меки, кожени, идиличния стенопис на тавана. Хенри трябваше да бъде тук и тя се завъртя, за да се увери дали всичко е наред. Прокара ръка по възглавниците, сякаш по този начин щеше да разбере къде се е запилял по това време на деня. Беше твърде късно, за да се весели, и прекалено рано, за да е излязъл някъде.
— Кажи, Пенелопи.
Тя се обърна и прибра ръце зад гърба си, все едно криеше нещо. Съпругът й беше влязъл през спалнята и беше застанал на прага, загледан в нея.
— Аз просто… — Младата жена така и не успя да довърши изречението. Остана толкова слисана от облеклото на Хенри, напълно нетипично за него. — Това пък откъде го взе?
— Това ли?
Той погледна шитото по поръчка тъмносиньо сако с медни копчета и светлосин панталон, пристегнати на краката му с кожени гети. Щом го видя в униформа, сърцето й диво заблъска. Погледна го в очите и пристъпи към него. В ръка стискаше двувърха шапка и изглеждаше великолепен, макар погледът му да бе студен и отблъскващ, както обикновено.
— От Американската държавна армия, на която вече принадлежа.
За момент идеята се стори невероятно романтична на Пенелопи и тя се замисли за всичко, което би поискал от нея мъж, който заминава на мисия. Усмихна се замечтано и подпря ръка на ханша. После забеляза позата на Хенри и разбра, че не се е облякъл така, за да се позабавлява. Отпусна ръка, стана сериозна и направи нова крачка към него, този път по-бърза.
— Днес заминавам.
В гърдите й нахлу страх.
— Къде заминаваш?
— Не знам. — Прочисти гърлото си. — Теди го разпределиха във Филипините. Не съм сигурен къде ще ме изпратят.
Едва сега започваше да осъзнава, че на всяка цена трябва да направи нещо, за да предотврати заминаването му, всъщност неговото бягство от града.
— Нали нямаш намерение да зарежеш Ню Йорк?
— Имам намерение да служа на родината си, Пенелопи. — Той въздъхна и погледна настрани. За момент в очите й проблесна страх, но бързо изчезна. — Утре новината ще излезе във вестниците, но прецених, че е най-добре да ти съобщя лично. На всички причиних достатъчно неприятности. Господ ми е свидетел, че не желая да наранявам никого повече.
Тялото й тръпнеше, мислите й препускаха към онова, което щеше да излезе в утрешните вестници, към онова, което щеше да си помисли за нея бащата на Хенри, към чувството на отчаяние, което щеше да се загнезди ниско в стомаха й, след като той замине. Съпругът й отстъпи назад в голямата стая. Младата госпожа не можеше да понесе мисълта, че заминава, и се хвърли напред, за да падне в краката на съпруга си. Предпочиташе да остане тук, да се карат и заяждат непрекъснато, да е до нея в града, да й говори грубо, вместо да го изгуби, след като замине за някоя чужда страна. Коленете й бяха на пода — усети твърдия дървен паркет дори през полата — и протегна ръце към краката на Хенри. Ръцете й, скрити в китайска коприна в наситеночервено, накичени с няколко златни гривни, го стиснаха. Той продължаваше да отстъпва назад и я повлече след себе си.
Тя го погледна и се изненада, че очите й са пълни със сълзи.
— Ами бебето? — извика тя. Знаеше, че се държи глупаво, но така и не се сети за нищо друго.
Хенри се наведе, пъхна ръце под мишниците й и я изправи на крака.
— Няма никакво бебе — заяви той, когато тя застана пред него.
— Но…
— Пожелавам ти всичко най-добро, мила — продължи Хенри по начин, който накара Пенелопи да се почувства така, все едно бе натъпкана в кутия и бутната в някой килер.
Усети как секундите се изнизват и осъзна, че разполага с много малко време, за да измисли начин как да го накара да се върне.
— Но, Хенри…
Той задържа черните си очи на нея още секунда, после нахлупи шапката. Беше на няколко крачки от вратата, когато Пенелопи се втурна към леглото и повдигна леко полата си, без да се интересува дали няма да я скъса. Отпусна се с ридание върху кувертюрата.
— Хенри, Хенри, Хенри, не заминавай! — Сълзите й се лееха, тялото й се тресеше при мисълта за ужасната съдба да бъде оставена съвсем сама в дома на Хенри. — Аз съм едно нищо без теб!
Беше истина, осъзна го, след като изрече думите. Сви юмруци и заудря кувертюрата със златна бродерия, ала минутите минаваха и нищо не се променяше. Вдигна поглед, а Хенри го нямаше. Отдавна беше излязъл.
Тя подсмръкна, издуха носа си в ръкава, без да я е грижа, че ще развали дрехата. Утре щеше да си поръча нова. Надигна се на лакти и се опита да избърше мокрите си скули с длани. Най-сетне се поуспокои и дишането й стана нормално.
— О, Хенри — въздъхна тихо.
Дъждът навън, който не спираше вече втори ден, започваше да отслабва и тя знаеше, че ако стане и си оправи лицето, ще може да прецени положението си отново, с повече яснота. Вече беше късно да го спре, защото беше заминал. Затова пък имаше утре, другиден и завинаги. Стана и повика прислужницата си.

Даяна прочете писмото три пъти, притисна опакото на ръката си към устата и се застави да не заплаче. Мигаше бързо, но така и не се получи. Разплака се пред огъня, сетне се премести на леглото, за да продължи. Плачеше заради всичко, което беше направила като отмъщение, заради глупавите недоразумения между нея и единствения мъж, когото беше обичала, и най-вече заради разстоянието, което ги разделяше. То се беше превърнало в бездънна бездна и сега вече нямаше как да прокара мост между двамата. Най-лошото бе, че предателствата им бяха причинени от липса на доверие, а не от подли намерения.
Отиде до прозореца и погледна към трепкащите светлини и бледите звезди. Колко ли грешки се допускаха, питаше се. Колко ли сърца бяха разбити от небрежност и заради изпуснати нерви? Колко ли грешки, допуснати преди десетилетия, се криеха зад тези прозорци? Поплака още малко и усети, че сълзите й най-сетне са пресъхнали и е напълно изтощена. Много добре знаеше, че няма никакъв смисъл да продължава да плаче.
Застана пред тоалетката — беше прекрасна, от тъмно дърво, богато гравирана с цветя и ангели. В нея се бе оглеждала много нощи, докато все още бе изпълнена с момичешки мечти. Забеляза, че изглежда по-стара. Кожата под очите й се стори сбръчкана, а чертите й бяха по-изострени. Независимо от всичко, бе наясно, че все още е съвсем млада, че след няколко истински целувки и след като се наспи добре, щеше да върне свежия си вид.
Подпря лакти на масата и отпусна чело в длани. Зарови пръсти в косата и я стисна в юмруци.
— Горката аз, горката аз — прошепна на себе си и бързо започна да вади фибите от косата си.
Най-сетне изтегли и последната, а гъстите кестеняви къдрици се разпиляха като горски пожар в пустошта, и разбра, че сънят може да почака, но трябваше на всяка цена да получи истинските целувки. Посегна към ножиците. Стисна позлатената дръжка и се запита дали не е напълно полудяла. В очите й гореше огънят, който бе напълно потушен през последните седмици, и бе наясно, че онова, което смяташе да направи, е най-разумното.
Започна да реже. Докато замахваше бавно и решително, къдриците й западаха около нея. Посипаха се в краката й, въпреки това не откъсваше очи от огледалото пред себе си, докато косата й остана къса като на момче. Имаше толкова меко и женствено лице, всеки би разбрал, че е момиче, но решителността й бе непоклатима и нищо не беше в състояние да я спре. Щеше да последва Хенри, макар да беше постъпил в армията и от тук нататък да му предстоеше да живее и да се държи като мъж. В чертите си забеляза нещо ново и много различно отпреди — може би това бе необходимото за довършване на илюзията.
Беше късно, когато за последно се огледа в старата тоалетка. Почувства се поне трийсет килограма по-лека и щом се изправи, реши, че ще вземе само най-необходимото. Извади малък куфар и пъхна писмото на Хенри вътре. После угаси лампите и заслиза по стълбите.
Даяна беше нахлупила мъжки цилиндър с инициалите Х. У. С., бродирани на подплатата, и облякла старо френско военно палто. Остана загледана в къщата дълго, преди най-сетне да поеме към реката. Дъждът беше спрял, въздухът беше чист, хладен. Тя се чувстваше жива, точно както би трябвало, когато предстоеше ново начало.

Българска търсачка и начална страница

Ана Годбърсън
Завист

Как се появи търсачката Napred.bg и защо да ни ползвате вместо Google?

Българска търсачка и начална страница

Ана Годбърсън Завист

Как се появи търсачката Napred.bg и защо да ни ползвате вместо Google?

Ана Годбърсън
Завист