Българска търсачка и начална страница

 

 

— Антониу Ребелу!
— Тук!…
— Номер двадесет и първи.
— Хайде отивай, късметлия, падна ти се нова — каза му Тобиаш с известна завист, докато гласът на капитана продължаваше с тегленето на жребия.
— Афонсу Ларика!
— Тук!…
— Номер тридесет и три.
И започна да скача от радост, да размахва ръце и крака, като че ли беше улучил най-голямата печалба от лотарията или пък щастливият номер щеше да препълни лодката му с риба.
— Франсишку Касойлу!
— Номер тринадесет!
— Номер тринадесет?!
— Щастлив номер.
И като че ли не вярваше на ушите си, та продължаваше да си повтаря с прегракнал глас така противния номер. Другите го гледаха с очи, които суеверието изпълваше с тъга.
Енгису, така го наричаха другарите му от групата, беше умислен през цялото пътуване; стряскаше се на сън и по цял ден стоеше с втренчени в зеленината на вълните очи, изтегнал се на слънце, подпрял леко глава на отпуснатите си ръце. Беше опитен рибар и най-добре от всички умееше да избере място за добър улов.
През своя моряшки живот той беше присъствувал на много нещастия и не малко от тях бяха свързани с този проклет номер тринадесет. И в това пътуване, което той прие повече, за да забрави случилото се, отколкото от необходимост, понеже с кръчмата на Торенра печелеше доста и не му се налагаше да търси други доходи, трябваше да се сблъска именно с този проклет номер тринадесет, та да се обърка още повече душата му.
Още от няколко месеца той си мислеше да не се качва вече на кораб, защото животът си течеше, а в касата полицата обещаваше добра печалба. Но после се появи момичето… а мъжът не е от камък. По дяволите, има сърце! Има очи! А когато узна за онази работа! Да, беше късно. Какво ли не ставаше по света. А той я мислеше за запазена и почтена тази мръсница! Страда много, колко много изстрада! И разярен, отказа да се ожени за нея, както й беше обещал. Даже го втресе, целият разяждан от ревност, и после направи всичко възможно, за да отплава. И тъкмо в часа на заминаването отново го обзе копнеж по момичето и твърдото решение да забрави, че му беше изменила много време, преди да го срещне; но това събуди старата ревност, която изгаряше гърдите му, мислейки за нейното безчестие. И с торба на гърба, гледайки кораба и земята, спомняйки си с тъга за всичките онези дни, останали далеч в миналото, той се запъти към лодката. Закален от потта на тежкия труд, от пронизващите северни ветрове, от толкова нощи на мъчително безсъние, остана там сломен духом и отдавнашната грешка на неговата Норбинда вече не му се струваше толкова обезпокояваща. Този ден морето беше леко развълнувано. С помрачени от печал очи, предричайки нещастно пътуване, той се изкачи неохотно по стъпалата, които го разделяха от гемията. Копнежът по момичето го притискаше като с железни клещи и целият път за него беше едно непрестанно въздишане по сушата, по нежните ръце на неговата Норбинда. А когато разгъваше платната там, на високото, гледаше хоризонта и виждаше върху вълните едно детско личице, лицето на неговия син… на сина на Норбинда, който сигурно вече беше се родил… После разтърсващият глас на капитан Томаш го връщаше към действителността и ръцете му ставаха по-сръчни. Триъгълните платна се спускаха, вятърът ги издуваше, гемията се разклащаше на всички страни и продължаваше да пори водата, оставяйки след себе си бяла пенеста бразда, която скоро изчезваше. И сега ли този проклет номер трябваше да измъчва душата му с лоши предчувствия?
— Не, няма да те видя отново… — и въздъхна.
Тегленето на жребий продължаваше. В този късен следобеден час гласът на капитана се губеше в шума на морето.
— Мануел Бентиш!
— Тук!…
— Номер седем.
Нощта падна, студът се усили, стана непоносим, та чак зъбите затракаха. Подготовката за тръгването рано призори беше привършила: разпределиха всичко, нарязаха стръвта, за да заредят въдиците, провериха лодките, греблата, всичко подред…

 

Маргарита отива на извора,
отива да си напълни стомната…

 

Пееше Тониу Ешпъдъу, който си изливаше мъката, а в това време бързите му ръце правеха последните възли и отново с неумели контури очертаваше сирената, която всяка година се появяваше на неговата лодка.

 

Отива на извора и си идва самичка…

 

И песента продължаваше провлечена, губеше се в простора, смесваше се с плясъка на вълните, които миеха корпуса на закотвената гемия.
А Енгису до късно през нощта се въртеше върху дъсчения нар:
— Нищо… така ми се пада… от главата ми е. Откъде ми дойде на ум да пътувам отново, гръм да ме удари! — каза си той и разкаяние сви сърцето му. — По дяволите, момичето е било още младо и за миг си е изгубило ума. Но това сега няма значение, очи като нейните не могат да лъжат. Изкушения!…
И сън не го хващаше. Виждаше отново Норбинда разплакана, съкрушена, как кърши ръце от отчаяние и показва порасналия си корем.
— Искаш ли това невинно създание да остане без баща?
И споменът за тези думи пробождаше сърцето му. Чуваше ги като наяве, кънтяха в ушите му. Напразно тя се беше мъчила да му обясни, че е била измамена отдавна, че е станала жертва на невинността си и на жестокостта на сина на въглищаря. И смяташе, че всичко е забравено, защото бяха минали вече десет години. И ако виното не беше развързало езика на онзи мерзавец, защото иначе от срам той не би казал нищо, и досега той щеше да си живее щастлив, без да знае нищо, и тя също… горката Норбинда.
И суеверието, страхът, че ще умре, без да е удържал думата си, покриваха с капки пот челото му.
— Това проклето тринадесет ще ме довърши. Ах, Норбинда, няма да те видя вече… — шепнеше и се мяташе неспокойно насън.
— Благословен да бъде господ бог, Исус Христос. Шест часът сутринта е!…
— Хайде, Енгису. Хайде, дяволе! Я виж, вече е светло!… — каза Мазела, като разтърси одъра му. — Голяма грешка ще бъде да отидем днес за риба. Такава гъста мъгла има, че с нож да я режеш, и е плъзнала нататък, та отклонява рибния пасаж!…
А Енгису с втренчен поглед, без дума да продума, се обличаше бавно, едва-едва нанизваше връзките на челиците си, които стигаха до коленете му, запретнал брезентовата си рубашка.
— Е, какво, чудако! Идваш ли или не? — повтаряше приятелят му Шику, алгарвец.
— Хайде! Я виж, всички вече спуснаха лодките!… Днес отиваш без оня младок, дето за нищо не го бива, и онзи нахалник, който се беше залепил за него.
— Проклетият номер вече започна да ми носи нещастие…
— Никакъв номер! Тази мъгла се появи още при пътуването — каза Мазела, за да го окуражи, да повдигне духа му, който смяташе за несломим.
Навън беше много студено. Чуваше се глъч и врява; не липсваха псувни, злобни подигравки и наивни песнички.
— Наслука, Тониу!…
Някои се кръстеха набожно, а после тласкаха с все сила лодката навътре в гъстата мъгла, докато изчезнат в сивата непрозрачност. Бордовата камбана се чуваше все по-слабо и по-слабо. Далечният й звън се смесваше с шума на веслата и показваше, че има живот в това безбрежно море.
— Наслука, Енгису!… — викна Мазела, изчезвайки в сивотата, като махна приятелски с ръка.
Енгису дори не го чу, беше целият превит над веслата и отблъскваше нервно лодката, а мислите му летяха надалеч. Звънът на камбаната вече се долавяше едва-едва, донасян от време на време от един лек, но студен ветрец, който пронизваше до костите. А Енгису гребеше, гребеше без спиране, мъчейки се да забрави внезапната промяна, която го теглеше към неговата Норбинда. Наоколо нямаше жива душа. Все същата гъста мъгла се носеше над зеленикавата вода. Механично отпусна плувките и започна да гребе, за да хвърли въдиците. Тази мъгла го притискаше като олово. Рибата беше клъвнала, но той стоеше неподвижно, с поглед зареян в сивата необятност, с тъжна от угризения душа. А лодката се люшкаше бавно, влачена от вълните. От камбаната вече не идваше никакъв звън. Наоколо цареше тишина — величествена, неумолима, сломяваща силни и смели сърца.
— Край, реших. Веднага, щом се прибера, ще отида да видя Норбинда и детето…
Стресна се от собствения си глас. Извади въжето с въдиците, натежали от риба, която искаше да избяга, и продължи работата си, а очите му се смеела, виждаха как смутената Норбинда се хвърля в прегръдките му и сочи нежно детето: „Целуни сина си, Шику…“
А океанът като че ли споделяше неговата радост и му даваше риба, която беше дар божи.
След взетото решение силите му като че ли се увеличиха стократно — с такова усърдие дърпаше въдиците и подреждаше рибата на дъното на лодката. Бързо я натовари, сякаш мястото гъмжеше от треска. И се ослуша, та камбаната да му покаже къде да се върне. Заслуша се напрегнато. Но вятърът беше стихнал и до него не достигаше друг звук освен шумът на вълните. Безпокойството му растеше, челото му се набръчка още повече. Избра посока и наведен над веслата, загреба силно с поглед, който искаше да прониже тревожната сива непрогледност.
— Поне да се беше вдигнала тази проклета мъгла.
Гребеше и пот по-скоро от страх, отколкото от усилие започна да овлажнява челото му. Смело се бореше с отчаянието и натискаше силно веслата, насочил лодката нататък, накъдето му подсказваше инстинктът. Ако не беше мъглата, щеше да се ориентира по слънцето. Но нищо. Тя ставаше все по-гъста, с нож да я режеш. Спря за миг, като че ли да се ориентира и изпълнен с решителност, пое в друга посока. Стори му се, че чува друг плясък от весла и извика силно:
— Е-е-е-е! Е-е-е-е, друже! — и се заслуша неспокойно.
— Е-е-е-е! Е-е-е-е… Помощ!…
Но никакъв отговор; все същата ужасяваща тишина, все същото зеленикаво море, а над него мъглата, от която не можеше да се диша. Безпокойството му нарасна. Спомни си всички нещастия, на които беше присъствувал: Мануел Тиноку, когото никой никога вече не видя; и неговата лодка беше номер тринадесет. Алфреду Повейру, който се появи вкочанясал и вонящ, в лодка номер тринадесет, една нощ, когато беше на пост. Сардиня, който падна от гротмачтата и остана с парализирани крака, на когото при тегленето на жребия се беше паднал номер тринадесет. Почувствува се зле. Напрегна мускули и натисна с всички сили.
— Ах, загубен съм! — И застана прав в лодката, викайки, колкото му глас държи.
— Е-е-е-е! Е-е-е-е!… Помощ!… Помощ!…
А гласът му се губеше, заглушаван от гъстата стена на мъглата. Сълзите му течаха, но той продължаваше да гребе с уморени до болка ръце, които бавно губеха сили. А мъглата като че ли подхранваше отчаянието му. Лута се часове насам-натам безнадеждно, но бог не му подсказваше пътя.
— Това е наказание! Заслужил съм си го…
И хиляди пъти даде обет пред свети Пайо де Торейра. Обеща коленичил върху рибата да заведе там своята Норбинда и сина си, облечени в траур. И обнадежден, разцепи още веднъж въздуха с пронизителен вик, пълен с тъга и тревога. Но просторът не му отговори.
С падането на нощта стана още по-студено. Ръцете му вече не можеха да направят никакво усилие и гладът, жаждата и треската напукаха устните му.
— О, господи! Прости ми! — промълви той, гребейки напосоки, отмалял, с желание да спре. Драсна няколко клечки кибрит, от които заблудената лодка стана още по-мрачна. Влагата проникваше през дрехите му и тръпки го разтърсваха. Солта от водата се смесваше със солта от сълзите, които се стичаха — едри сълзи от угризение и отчаяние.
— Проклето тринадесет… нали си знаех…
И с ярост се хвана още веднъж с веслата. Но тялото вече не се подчиняваше, а ръцете му се израниха. Загубил всякаква надежда; той се свлече на дъното на лодката върху все още живата риба.
Закъснението му предизвика голямо безпокойства на гемията. Биеха все по-често камбаната и капитанът питаше разтревожен:
— Пелуду! Не ловихте ли заедно с Енгису?
— Не, сам бях, капитане! Тръгна на изток заедно с Мазела — и продължи, с точни движения, да подравнява купчините риба и да я премества в кошарите.
— Ами Мазела? — продължи капитанът.
— Казва, че бил тръгнал с лошо настроение.
— По дяволите!… По дяволите!…
Той сновеше с широки крачки от носа до юта, сред цялата тази човешка маса, миришеща на сол. Скора падна непрогледно-черна нощ. От време на време някой рибар оставяше вилата, идваше до борда и се провикваше, като че ли гласът му щеше да стигне по-далече от звъна на камбаната.
Дните минаваха. Гъстата мъгла се вдигна и грейна ярко слънце, което помогна да се напълнят трюмовете с риба. Работата продължаваше да бъде все така изтощителна. Споменът за Енгису, както и за много други, гаснеше постепенно, изместен от борбата, от треската за печалба.
Останаха само няколко реда в бордовия дневник:
Франсишку Жозе Касойлу — изчезнал на 17 юни 1939 година.