Българска търсачка и начална страница

 

Част I: Дойдох, видях, победих
Октомврийския кон

 

Октомврийските иди били приети за край на военния сезон. В този ден на Марсово поле, непосредствено пред Сервиевите стени на Рим се провеждало състезание.
Организирала се надпревара с най-добрите бойни коне от изминалата година, впрегнати по два в колесници. Десният от победилата двойка бил обявяван за октомврийски жертвен кон и убиван с копие от _фламен Марциалис_, главния жрец на Марс, бога на войната. Сетне главата и гениталиите на октомврийския кон се отрязвали. Гениталиите се оставяли да кървят върху свещеното огнище на Регията, най-стария римски храм, след това ги давали на весталките, за да ги изгорят в свещения огън на Веста. Пепелта се смесвала с брашно и от него се приготвяли сладкиши, принасяни в дар на боговете в деня на основаването на Рим от първия му цар Ромул. Главата на октомврийския кон се украсявала и се хвърляла между два отбора обикновени граждани: едните — от района Субура, другите — от Сакра Виа. Всеки от отборите се стремял да отнеме главата от другия. Ако победителите били жителите на Субура, главата се окачвала на Турис Мамилия. Ако победели тези от Сакра Виа, закачвали я на фасадата на Регията.
Този ритуал бил толкова древен, че никой не помнел откъде води началото си. В него най-добрите коне на Рим се принасяли в жертва на двете сили, носещи разцвета на държавата — войната и земята. От тях идвали мощта, благоденствието и бойната му слава. Смъртта на октомврийския кон символизирала едновременно скръб по миналото и устременост към бъдещето.

 

1
Цезар в Египет
(Октомври 48 — юни 47 г.пр.Хр.)

 

— Знаех си, че съм прав. Било е земетресение — рече Цезар и остави свитъците на масата.
Калвин и Брут изненадано го изгледаха.
— Какво значение има това? — попита Калвин.
— Признаците за моята божественост, Гней! Въртящата се статуя на Виктория в онзи храм в Елиада, трясъкът като от далечни битки в Антиохия и Птоломеида, тътенът под храма на Афродита в Пергам, не помниш ли? Като съдя от опита си, боговете не се месят в делата на смъртните, поне не се наложи, за да победя Великия при Фарсал. Направих някои справки за божествените явления в Гърция, провинция Азия и Сирия. Всички те са се случили по едно и също време в един и същи ден. Било е леко земетресение. Погледнете дневниците на нашите жреци в Италия, всички пишат за тътен изпод земята и статуи, извършващи странни движения. А то било просто земетресение.
— Ти отнемаш илюзиите ни, Цезаре — усмихна се Калвин. — Тъкмо започвах да си мисля, че работя за истински бог. — Обърна се към Брут: — Не си ли разочарован и ти, Бруте?
Големите му, тъжни черни очи под тежките клепачи не проблеснаха развеселено; взряха се замислено в Калвин.
— Не съм разочарован, Гней Калвине, макар че не се бях замислял за природно обяснение. Приемах тези послания като чисто ласкателство.
Цезар присви очи:
— По-лошо е, ако са ласкателство.
Тримата мъже седяха в стаята, осигурена им от родоския етнарх за работно помещение. От прозореца се виждаше кипящото от живот пристанище, намиращо се на главния търговски път от Егейско море към Кипър, Киликия и Сирия. Дълбоките сини води между многобройните кораби и високите планини на Ликия представляваха красива гледка, но никой не й обръщаше внимание.
Цезар счупи печата на поредното писмо, прочете го набързо и изръмжа:
— От Кипър е. Младият Клавдий съобщава, че Помпей Велики заминал за Египет.
— Бях готов да се закълна, че ще се присъедини към братовчед си Хир в двора на партския цар. Какво ще търси в Египет? — недоумяваше Калвин.
— Вода и провизии. Движи се със скоростта на охлюв. Летните пасати ще задухат, преди да е отплавал от Александрия. Помпей явно е решил да се присъедини към останалите бегълци в провинция Африка — отвърна с известно разочарование Цезар.
— Значи, войната още не е свършила — въздъхна Брут.
— Готов съм да я прекратя веднага щом Великия и неговият „сенат“ дадат съгласието си да се кандидатирам за консул _ин абсенция_, скъпи ми Бруте!
— О, за това на хората на Катон ще е нужен твърде много здрав разум, какъвто не притежават — отбеляза Калвин, но Брут нищо не каза. — Докато Катон е жив, няма да получиш разрешение от Великия и неговия сенат.
— Това ми е пределно ясно.

 

Цезар беше преминал в провинция Азия през Хелеспонт преди три нундини. След това бе обиколил егейското крайбрежие, за да види резултатите от безчинствата на републиканците при трескавото им търсене на пари и кораби. Плутократите и публиканите, събиращи данъци, бяха лишили храмовете от най-ценните им богатства. Съкровищниците на банките бяха разбити и изпразнени. Управителят на Сирия Метел Сципион бе останал в Азия по пътя си към войските на Помпей в Тесалия и беше наложил незаконни данъци за всичко: прозорци, колони, врати, роби, безимотни, зърно, добитък, оръжия, обсадни оръдия и прехвърляния на имоти. Когато това се оказало недостатъчно, той наложил и събрал данъци за десет години напред, а ако някой се противопоставел, го екзекутирал.
Макар че вестите, достигащи в Рим, засягаха повече темата за божествения произход на Цезар, отколкото тези събития, сегашният поход на Великия мъж имаше за цел както установяването на фактите, така и финансовото облекчаване на ограбената провинция. Той разговаряше с градски управници и изтъкнати търговци, прогонваше публикани, отменяше всякакви данъци и такси за пет години напред, издаваше заповеди за връщане на намерените в противниковия лагер при Фарсал съкровища на храмовете, от които бяха иззети, и даваше обещания за конкретни мерки за подпомагане на мизерстващата провинция Азия веднага щом установи стабилна власт в Рим.
Точно затова, мислеше си Гней Домиций Калвин, докато го гледаше как чете документите, затрупали бюрото му в Родос, жителите на провинция Азия смятаха Цезар за бог. Последният управител на Азия, който бе имал представа от търговия, бе Сула, чиято изключително справедлива система за облагане бе отменена преди петнайсет години не от друг, а от самия Помпей Велики. „Може би — размишляваше Калвин — човек трябва да има много древен патрициански произход, за да си даде сметка за задълженията на Рим към провинциите му. Останалите не сме свързани толкова здраво с миналото, затова живеем в настоящето, без да се замисляме за бъдещето.“
Великият мъж изглеждаше много уморен. О, беше стегнат и бодър както винаги, но определено изглеждаше състарен. Тъй като никога не докосваше вино или изтънчени лакомства, той бе лишен от порока на чревоугодничеството. Нужни му бяха само няколко часа сън, за да се чувства бодър. За съжаление имаше твърде много за вършене, а не се доверяваше достатъчно на помощниците си, за да им прехвърли някои от задълженията си.
„Брут — мислеше мрачно Калвин, който ненавиждаше този човек — напълно оправдава това отношение. Може да е корифей на търговските дела, но цялата му енергия е насочена към частната му лихварска фирма и съдружниците му Матиний и Скапций. Би трябвало да я нарекат „Брут и Брут“! Всеки жител на провинция Азия, който се ползва с някакво обществено положение, дължи на Матиний и Скапций милиони. Царете Дейотар на Галатия и Ариобарзан на Кападокия също са затънали. Брут не престава да го изтъква, а Цезар мрази да му се натяква.“
— Десет процента лихва просто не е _човешко_ — мърмореше Брут. — Как можеш да поставяш такъв праг и да ощетяваш честните римски търговци?
— Римски търговци, които дават заеми при по-големи лихви, са безскрупулни използвачи — отговаряше Цезар. — Четирийсет и пет процента лихва, Бруте, е _престъпление_! Точно такава са поискали твоите храненици Матиний и Скапций от саламинийците в Кипър; после са ги оставили да мрат от глад, тъй като не били в състояние да се издължат! Ако искаме провинциите ни да допринасят за благосъстоянието на Рим, трябва да направим така, че и те да просперират.
— Лихварите не са виновни, хората, които искат заеми, доброволно се съгласяват на по-големи лихви — продължаваше да настоява Брут с обичайната си упоритост, която проявяваше винаги щом станеше дума за финансови дела. — Дългът си е дълг и трябва да се изплати според договорените условия. А ти искаш да изкараш това незаконно!
— Отдавна трябваше да е обявено за незаконно. Ти си известен със съкратените си съчинения, Бруте. Кой Друг е в състояние да събере целия Тукидид в две страници? Опитвал ли си да резюмираш дванайсетте плочки в една? Ако подкрепата ти за чичо ти Катон е подтикната от толкова голямо уважение към _мос майорум_ спомни си, че конституцията, записана на дванайсетте плочки, изрично забранява взимането на каквато и да било лихва при даване на заем.
— Те са писани преди шестстотин години — изтъкваше Брут.
— Ако заемоискателите са съгласни на грабителските ви условия, значи не са достатъчно надеждни, за да им се отпусне заем, знаеш го. Основната ти болка, Бруте, всъщност е, че забраних на римските лихвари да използват войската и ликторите за насилствено събиране на заемите.
Този разговор се повтаряше поне по веднъж на ден.
Брут създаваше доста ядове На Цезар, който го беше взел под крилото си след Фарсал заради привързаността си към майка му, Сервилия, и от чувство за вина за разтрогването на годежа на Брут с Юлия, за да я омъжи за Помпей — това бе разбило сърцето на Брут и той много добре го знаеше. Ала при помилването му при Фарсал Великия мъж нямаше ни най-малка представа какъв човек е Брут. Той познаваше един младеж отпреди дванайсет години. Нямаше представа, че онзи пъпчив момък, сега пъпчив трийсет и шест годишен мъж, бе страхливец на бойното поле, но лъв, щом трябваше да защитава богатството си. Никой не бе посмял да каже на Цезар онова, което знаеха всички — че Брут беше хвърлил меча си при Фарсал, без да го изцапа и с капка кръв, а след това се бе крил в блатата, за да се появи в Лариса и да моли за прошка заедно с първата група Помпееви „републиканци“. „Не — мислеше си Калвин, — този проклет Брут никак не ми се нрави и с удоволствие бих се отървал от него. Да се нарича „републиканец“, какво безочие! Това е просто едно гръмко име, с което той и съучастниците му оправдават гражданската война, към която тласнаха Рим.“
Брут се изправи:
— Цезаре, имам ангажимент.
— Ами, върви тогава — отвърна спокойно Великия мъж.
— Да не би да има среща с онзи долен червей Матиний, който ни следва дотук? — попита Калвин, след като Брут излезе.
— Страхувам се, че да. — Цезар присви лукаво сините си очи. — Бъди спокоен, Калвине! Скоро ще се отървем от Брут.
Калвин се усмихна:
— Какво смяташ да правиш с него?
— Да го оставя при управителя в Тарс, където е следващата ни и последна спирка. Не се сещам за по-тежко наказание за Брут от това да го оставя да работи за Сестий, който никога няма да му прости, че отне два от киликийските му легиони и ги изпрати на Помпей.

 

Цезар даде заповед за заминаване и събитията се развиха съвсем бързо. На следващия ден той отплава от Родос за Тарс с два легиона и около три хиляди и двеста ветерани, събрани от остатъците на най-старите му легиони, най-вече от Шести. Водеше и осемстотин германски конници с любимите им ремски коне и малък отряд уби, които се сражаваха с копия редом с германите.
Съсипан от своеволията на Метел Сципион, Тарс се справяше едва-едва под управлението на Квинт Марций Филип. Той беше малкият син на Цезаровия племенник и тъст на Катон, Луций Марций Филип, вечно неутрален в политиката и известен епикуреец. След като похвали младия Филип за добрата работа, Цезар върна Публий Сестий на курулното кресло като управител и назначи Брут за негов легат, а Филип за проквестор.
— Трийсет и седми и Трийсет и осми се нуждаят от почивка — рече той на Калвин. — Издигни лагер сред хълмовете над Киликийската порта за шест нундини, след това ми ги прати в Александрия с бойна флотилия. Ще ги изчакам там, сетне продължавам на запад, за да изхвърля републиканците от провинция Африка, преди да са се разположили твърде удобно.
Калвин беше висок, русокос мъж със сиви очи. Наближаваше петдесетте. Той не коментира заповедта, тъй като всяко решение на Цезар в крайна сметка се оказваше правилно. От присъединяването си към Великия мъж преди година той бе видял достатъчно, за да разбере, че ако човек има поне малко ум в главата и иска да благоденства, трябва да се държи здраво за този човек. Макар че беше консервативен политик и смяташе да подкрепи Помпей, той бе предпочел Цезар, защото сляпата омраза на Катон и Цицерон го отблъскваше. Затова в Брундизиум беше помолил Марк Антоний да бъде прехвърлен при Великия мъж. Антоний съзнаваше, че Цезар ще приветства горещо подкрепата на един бивш консул от ранга на Калвин, и затова склони веднага.
— В Тарс ли да остана, докато ме повикаш, Цезаре?
— Изборът е твой, Калвине. Ти си моят „див проконсул“, ако може да съществува такъв звяр. Като диктатор аз имам власт да давам империум, затова сега ще събера трийсетте ликтори за свидетели и ще издам закон, който ти дава неограничена власт във всички земи на изток от Гърция. Така ще разполагаш с по-големи правомощия от управителите в собствените им провинции и ще можеш да командваш всички войски в района.
— Да не би да имаш някакво предчувствие, Цезаре? — намръщи се той.
— Аз не гледам на предчувствията като на някакво вътрешно глождене или нещо подобно, ако това имаш предвид. Предпочитам да ги схващам като… ъ… породени от неуловими мисловни процеси, които не осъзнавам, но въпреки това протичат. Искам просто да те предупредя да държиш очите си отворени за летящи свине и да се ослушваш за пеещи прасета. Ако видиш или чуеш нещо подобно или също толкова необичайно, знай, че нещо не е наред и имаш пълната власт да се заемеш с него в мое отсъствие.
На следващия ден, предпоследния на септември, Гай Юлий Цезар отплава с попътен вятър по река Кинд към Нашето море и после на югозапад. Три хиляди и двестате му ветерани и осемстотинте германски конници бяха натъпкани в трийсет и пет товарни плавателни съда. Бойните си кораби той остави за поправка.

 

Две нундини по-късно, точно когато дивият проконсул Калвин, ползващ се с неограничена власт, смяташе да отпътува за Антиохия, за да види на какво е заприличала Сирия след управлението на Метел Сципион, в Тарс пристигна вестоносец с почти издъхнал от препускане кон.
— Цар Фарнак се прехвърли от Кимерия със стохилядна войска и нахлу в Понт при Амис — съобщи човекът, когато възвърна способността си да говори. — Амис гори, а царят заяви, че смята да си върне всички земи на баща си от Малка Армения до Хелеспонт.
Калвин, Сестий, Брут и Квинт Филип бяха потресени.
— Поредният Митридат Велики — измърмори мрачно Сестий.
— Съмнявам се — възрази Калвин, след като се отърси от изненадата. — Сестий, ние с теб потегляме начело на войската. Ще вземе Квинт Филип, а Марк Брут ще остане в Тарс да управлява. — Той се обърна към Брут с такова заплашително изражение, че другият мъж отстъпи. — Колкото до теб, Марк Бруте, слушай ме добре: никакво събиране на дългове в наше отсъствие, ясно ли е? Може да имаш пропреторски империум, но ако използваш услугите дори само на един ликтор, за да заставиш някого да връща заеми, кълна се, че ще те обеся за топките.
— Освен това — добави Сестий — в момента Киликия не разполага с опитна войска именно по твоя вина, затова основното ти задължение ще е събирането и обучението на войници, чуваш ли? — Обърна се към Калвин: — Ами Цезар?
— Той поиска да му изпратя Трийсет и седми и Трийсет и осми, но аз не смея, Сестий. А и не съм сигурен, че ще одобри, ако лишим Анатолия от всички опитни легиони. Затова ще му изпратя Трийсет и седми, а Трийсет и осми ще вземем на север. Ще тръгнем направо от Киликийската порта, след това ще отидем в Евзебия Мазака при цар Ариобарзан и ще го накараме да ни осигури още войници, независимо колко е обедняла Кападокия. Ще изпратя вестоносец при цар Дейотар в Галатия със заповед да събере всеки, който е способен да държи копие, след това да ни изпрати войската при река Халис под Евзебия Мазака. Двама пратеници ще тръгнат към Пергам и Никомедия. Квинте Филипе, намери писари, _бързо_!
Макар че вече бе взел твърдо решение, Калвин се тревожеше за Цезар. Великия мъж го беше предупредил за очакваната опасност от Анатолия, но сигурно подобни предчувствия го караха да иска и двата легиона в Александрия. Ако получи само единия, това може да провали плановете му за бързо настъпление към провинция Африка. Затова Калвин изпрати писмо в Пергам на друг от синовете на Митридат Велики, който не приличаше на Фарнак.
Този Митридат се беше съюзил с римляните по време на Помпеевата кампания за прочистване на Анатолия след трийсетгодишната война на Рим с баща му. Помпей го бе възнаградил с плодородните земи около Пергам, столицата на провинция Азия. Този Митридат не беше цар, но в границите на сатрапията си не се подчиняваше на римските закони. Така бе станал клиент на Помпей и по силата на тази връзка му беше помагал във войната срещу Цезар. След битката край Фарсал обаче той бе изпратил учтиво писмо до Великия мъж със смирена молба за прошка и за привилегията да бъде вече Цезаров клиент. Това развесели, но и очарова Цезар. Той отвърна в същия изтънчен стил и уведоми Митридат Пергамски, че вече му е простено и че има осигурено място сред клиентите на Великия мъж — но също и че трябва да е готов да служи на новия си покровител, когато се наложи.
Сега Калвин написа:

 

„Ето ти възможност да служиш на покровителя си, Митридате. Не се съмнявам, че и ти не по-малко от нас си разтревожен от нахлуването на твоя полубрат в Понт и жестокостите, извършени от него в Амис. Това е недостойно и обидно за човешкия род. Войната е необходимост и понякога е неизбежна, но всеки цивилизован пълководец е длъжен да не замесва мирни граждани във военните действия и да не допуска извършването на физическо насилие върху тях. Цивилните може да гладуват или да загубят домовете си — това е едно от последствията на войната, ала съвсем различно е да изнасилваш жени и момичета, докато умрат, да изтезаваш и да осакатяваш невинни мъже само за удоволствие. Фарнак е варварин.
Нашествието на Фарнак ме сварва с вързани ръце, приятелю Митридате, но току-що ми хрумна, че в твое лице имам изключително способен заместник по силата на съюза ти със сената и народа на Рим. Знам, че този договор ти забранява да събираш както войска, така и градска стража, но при сегашните обстоятелства се налага да заобиколим тази клауза. Аз съм упълномощен да го сторя на основание на неограничената си проконсулска власт, дадена ми от диктатора.
Ти сигурно не знаеш, че Цезар отплава за Египет с твърде малобройна войска. Помоли ме да му изпратя още два легиона и военна флотилия колкото се може по-скоро. Сега се оказва, че мога да му осигуря само един легион и флотилията.
С това писмо ти давам право да събереш войска и да я изпратиш на Цезар в Александрия. Нямам представа къде ще намериш войници, тъй като Анатолия е съсипана. Оставил съм обаче Марк Юний Брут в Тарс със заповеди да започне събиране и обучение на войска, така че ти би трябвало да се сдобиеш поне с един легион, когато пълководецът ти стигне Киликия. Съветвам те, освен това да потърсиш по-внимателно в Сирия, и по-точно в южния й край. Там има прекрасни мъже, едни от най-способните бойци на света. Опитай при евреите.“

 

 

 

Когато получи писмото на Калвин, Митридат Пергамски въздъхна с облекчение. Сега най-после имаше възможност да се докаже пред новия господар на света като лоялен клиент!
— Аз лично ще водя войската — рече той на жена си Вереника.
— Разумно ли е? Защо не синът ни Архелай?
— Архелай може да управлява тук. Винаги ме е блазнила мисълта, че може би съм наследил от бойните способности на великия си баща, затова искам да командвам войската лично. Освен това съм живял известно време сред римляните и съм усвоил малко от техните организационни умения. На баща ми, Великия, те липсваха и това беше големият му недостатък.

 

„О, какво блаженство!“ — това си помисли Цезар, щом задълженията по управлението на провинция Азия и Киликия паднаха от плещите му… и когато се измъкна от неизбежното си обкръжение от легати, чиновници, плутократи и местни етнарси. Единственият човек с по-високо обществено положение, когото бе взел при това пътуване към Александрия, беше един от най-способните му главни центуриони от Галската война — Публий Руфрий, когото бе повишил на преторски легат за заслугите му в битката край Фарсал. А мълчаливият Руфрий никога не би посмял да досажда на Великия мъж.
Решителните мъже обикновено са и мъдри мислители, но човек може да мисли и докато е на път, затова Цезар, който ненавиждаше безделието, използваше всеки миг. Когато пътуваше стотици, понякога и хиляди километри между провинциите си, той водеше поне един писар и диктуваше на злощастния човечец без почивка. Единствените моменти, когато не работеше, бяха тези, в които беше с жена или слушаше музика; той обожаваше музиката.
При това четиридневно плаване от Тарс за Александрия обаче той нямаше нито писар, нито музиканти, които да занимават мисълта му. Цезар беше много изморен. Осъзнаваше, че този път трябва да си _почине_ — да мисли за други неща, не за поредната война или за следващата неприятност.
В последните години му бе станало навик да мисли за себе си от трето лице — това беше израз за пълното му себеотрицание и ужасното нежелание да облекчи болката си. Да мисли от първо лице означаваше да приеме мъката с цялата й жестокост и неизбежност. Затова той мислеше за себе си като за „Цезар“, не като „аз“. Сякаш ставаше дума за някакъв чужд човек. Ако „азът“ го няма, няма болка.

 

Докато работеше, за да превърне Галия на дългокосите в нормална римска провинция, ставаше все по-ясно, че въпреки огромния си принос за Рим той няма да може да почива спокойно върху лаврите си. Онова, на което се радваше Помпей Велики, не беше позволено на Цезар заради група сенатори, наричащи себе си „добрите люде“. Те се бяха зарекли да се противопоставят за всичко на Цезар — да го разкъсат и да го стъпчат, да отменят всички предложени от него закони и да го прокудят завинаги. Начело с Бибул и устатия Катон, който стягаше редиците им винаги когато някой покажеше неувереност, те бяха превърнали живота на Великия мъж в една непрестанна борба за оцеляване.
Естествено, той много добре разбираше подтиците им; не можеше обаче да схване причината за безумния им инат. Цезар напразно се опитваше да си внуши, че ако бе забавил съвсем малко действията си, с които показваше пълната им некадърност, те може би нямаше да го мразят толкова ожесточено. Той обаче имаше силен характер и не търпеше глупците.
Бибул. С него се започна, с обсадата на Митилен от Лукул на остров Лесбос преди трийсет и три години. Бибул. Толкова дребен и толкова злобен, че Цезар го беше вдигнал върху един шкаф и го бе направил за посмешище пред всички.
Лукул. Той водеше обсадата на Митилен. Бе пуснал слуха, че Цезар измъкнал цяла флотилия от развратния стар цар на Витиния, като лично задоволил половия му нагон — слух, който добрите люде използваха години по-късно в кампанията си за злепоставяне на Великия мъж във Форума на Рим. Нищо, че други мъже ядяха изпражнения и изнасилваха дъщерите си — Цезар бил продал ануса си на цар Никомед за една флотилия. Тези обвинения отпаднаха поради липса на доказателства и благодарение на няколко разумни съвета от майка му. Тъкмо Лукул да измисли това — човек с толкова отвратителни пороци. Лукул, любовникът на Луций Корнелий Сула.
Сула, който като диктатор освободи Цезар от ужасната длъжност на жрец, наложена му на тринайсетгодишна възраст от Гай Марий — длъжност, която не му даваше право да докосва оръжие и да става свидетел на убийства по време на война.
Сула го освободи въпреки волята на мъртвия вече Марий, след това го изпрати с едно муле да помага на Лукул в Митилен. Деветнайсетгодишният Цезар не спечели симпатията на пълководеца си. Когато се стигна до битка, Лукул го остави незащитен под вражеските стрели. Цезар обаче излезе от това положение увенчан с _корона цивика_ — венец от дъбови клонки, давана като награда за изключително храбри постъпки по време на битка. Тя се присъждаше толкова рядко, че отличеният с нея я носеше до края на живота си при официални събития и всички присъстващи трябваше да стават и да го аплодират. Как само мразеше Бибул това аплодиране всеки път, когато Цезар влезеше в сената! Дъбовият венец даде на Цезар и правото да стане член на сената, макар че тогава той бе едва на двайсет години. Другите мъже трябваше да чакат до трийсетата си годишнина. Цезар обаче и без това беше сенатор — главният жрец на Юпитер автоматично получаваше тази привилегия, а той бе такъв до момента на освобождаването му от Сула. Това означаваше, че Цезар е бил сенатор по време на трийсет и осем от петдесет и двете години на живота си.
Амбицията му бе да спечели всеки държавен пост, когато достигне необходимата възраст, винаги с абсолютно мнозинство на гласовете — и без подкупи. Е, той и нямаше как да дава подкупи, защото добрите люде бяха готови да се нахвърлят върху му при най-малкия повод. Постигна амбицията си, както се полагаше за един мъж от Юлиите, преки потомци на Венера по линия на сина й Еней. Още повече, когато този мъж бе и потомък на Марс по линия на сина му Ромул, основателя на Рим. Марс и Венера — Арес и Афродита.
Макар че вече бяха минали шест нундини оттогава, Цезар все още си представяше ясно онази своя статуя, издигната на главния площад в Ефес, и надписа й: __ГАЙ ЮЛИЙ ЦЕЗАР, СИН НА ГАЙ, ПОНТИФЕКС МАКСИМУС, ИМПЕРАТОР, ДВА ПЪТИ КОНСУЛ, ПОТОМЪК НА АРЕС И АФРОДИТА, БОГОИЗБРАН И СПАСИТЕЛ НА ЧОВЕШКИЯ РОД.__ Разбира се, на площада на всеки град между Олисипон и Дамаск бе стояла статуя на Помпей Велики (всичките сринати след поражението му при Фарсал), но той не можеше да претендира за никакъв божествен произход, още по-малко, че е потомък на Арес и Афродита. О, под всяка статуя на римски завоевател пишеше неща като __БОГОИЗБРАН И СПАСИТЕЛ НА ЧОВЕШКИЯ РОД!__ За жителите на Изтока тези ласкателства бяха нещо напълно нормално. Важното тук бе _произходът_ на Цезар, произход, с какъвто Помпей, пиценският гал, никога нямаше да може да се похвали. Единственият му по-значим предшественик бе Пик, богът, превърнат в кълвач. А произходът на Цезар беше описан върху статуята му, изложена пред цял Ефес. Това вече имаше значение.
Цезар почти не си спомняше баща си; той все беше зает с изпълнението на една или друга заповед на Гай Марий. Беше издъхнал, докато се навеждал да си завърже обувката. Странен начин да умреш — като си връзваш обувките. Така на петнайсет години Цезар бе станал глава на семейството. Отгледала го беше майка му — Аврелия Кота, строга, критична, сериозна, сдържана, но винаги готова да даде разумен съвет. Откъм сенатори родът на Юлиите бе доста беден, те едва намираха пари да задоволят изискванията на цензорите. Зестрата на Аврелия беше многоетажна къща в Субура, един от най-бедните квартали на Рим, и семейството бе живяло там до избирането на Цезар за върховен жрец и преместването му в Домус Публика, малък дворец, собственост на държавата.
Как само се ядосваше Аврелия за невероятното му безгрижие, за равнодушието му към трупащите се дългове! И до какви страшни беди го беше докарала немотията! Сетне, след като завладя Галия на дългокосите, Цезар стана по-богат дори от Помпей Велики, а може би и от Брут. Нямаше по-богат римлянин от Брут, защото благодарение на родството си със Сервилий Цепион той беше станал наследник на златото от Толоза. Това го правеше много желана партия за Юлия, докато Помпей Велики не се влюби в нея. Цезар имаше по-голяма нужда от политическото влияние на Помпей, отколкото от парите на Брут.

 

"Юлия. Всичките ми любими жени са мъртви, две от тях, докато се опитваха да родят синове. Прекрасната малка Цинила, скъпата ми Юлия, и двете — едва на прага на зрелостта. Нито една от тях не ми е причинила дори най-малка тревога, освен със смъртта си. Каква несправедливост, каква несправедливост! Затварям очи и те идват: Цинила, жената на младостта ми; Юлия, единствената ми дъщеря. Другата Юлия, леля Юлия, съпругата на онова ужасно дърто чудовище Гай Марий. Нейният парфюм все още ме докарва до сълзи. Детството ми би било лишено от любов без нейните целувки и прегръдки. Майка ми, съвършеният политик, бе неспособна на такава нежност от страх, че любовта й може да ме развали. Тя ме смяташе за твърде горд, за твърде уверен в превъзходството си, страхуваше се, че ще бъда заслепен от властта.
Ала тях вече ги няма, моите любими жени. Сега съм сам.
Нищо чудно, че годините започват да ми тежат.“

 

 

 

Само боговете можеха да преценят кой е постигнал с по-голям труд успехите си, Цезар или Сула. Разликата вероятно бе нищожна. И на двамата се беше наложило да бранят своята _дигнитас_ — личния си принос за славата на народа си, честта и общественото си положение, навлизайки с войските си в Рим. И двамата бяха станали диктатори — единственият пост в държавата, стоящ над демократичните принципи и закона. Разликата беше в това как са се държали след провъзгласяването им за такива. Сула бе обявил много достойни люде извън закона с прословутите си проскрипции, беше напълнил празната хазна благодарение на убийствата на богати сенатори и търговци от конническото съсловие и конфискуването на имуществата им. Цезар беше снизходителен, прощаваше на враговете си и позволяваше на повечето от тях да запазят собствеността си.
Добрите люде го бяха заставили да влезе в Рим. Съзнателно, нарочно — дори със задоволство! — бяха хвърлили Рим в гражданска война, само и само да не отстъпят на Цезар онова, което бяха дали щедро на Помпей. И най-вече правото да се кандидатира за консул, без да се явява лично в града. Щом някой мъж, притежаващ империум, пресечеше свещената граница на Рим, той губеше тази си власт и можеше да бъде съден. Добрите люде бяха готови да обвинят Цезар в измяна в момента, в който се лиши от империума си на управител на провинция, за да постави кандидатурата си за второ, напълно законно консулство. Той бе помолил да му разрешат да се кандидатира _им абсенция_, задочно. Желанието му беше съвсем разумно, но добрите люде блокираха обсъжданията на това предложение, както и постигането на каквото и да било взаимно съгласие. Когато всички възможности се изчерпиха, той последва примера на Сула и вкара войските си в Рим. Ала не за да запази главата си; животът му никога не се беше намирал в опасност. Присъдата на съда, управляван от марионетки на добрите люде, щеше да е много по-жестока — изгнание за вечни времена от Рим.
_Измяна_ ли? Прокарването на закони за по-справедливо разпределяне на обществените земи на Рим? _Измяна?_ Прокарването на закони, забраняващи на римските управители да ограбват провинциите си? _Измяна?_ Разширяването на границите на Рим до естествената преграда по река Рейн и запазването по този начин на Италия и _Нашето море_ от германите? _Тези ли постъпки бяха държавна измяна?_ С тези закони и с тези действия ли бе предал страната си Цезар?
За добрите люде отговорът беше положителен. Защо? Как бе възможно? Защото според добрите люде тези закони и действия бяха обида към _мос майорум_ — обичаите и традициите на предците. Тези закони и действия променяха завинаги Рим. Какво значение имаше, че промените ще са в името на общото благо, на сигурността на Рим, на щастието и просперитета не само на римляните, а и на поданиците в провинциите? Тези закони и действия се разминаваха силно със старите порядки, с начина на управление, оказал се добър за един малък град на средата на пътищата на солта в Централна Италия преди шестстотин години. Защо добрите люде не искаха да видят, че старите порядки вече не са подходящи за единствената велика сила на запад от Ефрат? Рим бе завладял целия Запад, но въпреки това много от управниците му като че ли все още живееха в недоразвития град — държава.
За добрите люде промените бяха най-големият враг, а Цезар бе най-способният слуга на този враг. Както обичаше да крещи Катон от рострите на Форума, Цезар бе въплъщение на самото зло. И всичко това само защото беше достатъчно прозорлив, за да разбере, че без необходимите промени Рим ще загине, ще се свие в нищожните си смърдящи дрипи като прокажен просяк.
И така, Цезар, диктаторът, господарят на света, пътуваше на този кораб. Той, който никога не беше ламтял за повече, отколкото му се полагаше — да бъде законно избран за консул за втори път десет години след първото му консулство, както изискваше законът. След това второ консулство той искаше да си остане един застаряващ държавник, по-благоразумен и способен от онзи припрян, плашлив плъх Цицерон. От време на време щеше да приема някоя мисия от сената и да поведе някоя римска войска, както само Цезар умееше. Ала да срещне края си, докато управлява света? Това бе истинска трагедия, достойна за перото на Есхил или Софокъл.

 

По-голямата част от живота си Цезар бе прекарал в западния край на Родното море — в Испания, Галия. Мисиите му на изток се ограничаваха с провинция Азия и Киликия. Никога не беше стъпвал в Сирия или Египет, нито в суровите земи на Централна Анатолия.
Най-много се бе доближавал до Египет при пътуването си до Кипър година преди Катон да анексира острова. Тогава там царуваше Птолемей Кипъреца, по-малък брат на тогавашния владетел на Египет, Птолемей Авлет. В Кипър Цезар флиртува с дъщерята на Митридат Велики и се къпа в морската пяна, от която се бе родила неговата предшественица Венера, или Афродита. Голямата сестра на тази потомка на Митридат беше Клеопатра Трифена, първата жена на Птолемей Авлет и майка на сегашната царица Клеопатра.
Цезар се беше срещнал с Птолемей Авлет като главен консул преди единайсет години и сега мислите за египетския цар го караха да се усмихва тъжно. Авлет отчаяно се нуждаеше Рим да затвърди мястото му на трона и искаше да бъде обявен за приятел и съюзник на римския народ. Като първи консул тогава Цезар с удоволствие му оказа и двете услуги срещу шест хиляди златни таланта*. Хиляда от тези таланти отидоха при Помпей, други хиляда — при Марк Крас. Четири хиляди обаче останаха за Цезар и му помогнаха да направи онова, за което сенатът отказваше да отпусне каквито и да било средства — да събере и въоръжи достатъчно легиони, за да завладее Галия и да обуздае германите.
[* Талант — 1.) парична единица в древността, варираща по стойност в различните страни; 2.) мярка за тегло, равняваща се на 25 кг. — Б.пр.]
О, Марк Красе! Каква алчност изпитваше той към Египет! Смяташе го за най-богатата страна на света, затрупана със злато и скъпоценни камъни. Ненаситен за богатства, Крас бе неизчерпаем извор на знания за Египет. Той мечтаеше да анексира царството към Рим. Възпряха го само най-висшите представители на римската търговска класа, които прозряха, че от такова анексиране би се облагодетелствал само Крас. Сенатът можеше да се залъгва, че управлява Рим, но властта всъщност бе в ръцете на конниците от осемнайсетте центурии. Рим беше първата държава в света, подчиняваща се главно на икономически интереси.
Затова накрая Крас тръгна да търси златните си планини и хълмовете от скъпоценни камъни в Месопотамия и беше убит край Кари. Партският цар все още притежаваше седем римски орела, пленени в тази битка. Един ден Цезар щеше да влезе в Екбатана и да си ги върне. Това би довело до друга огромна промяна — ако погълне Партското царство, Рим щеше да управлява не само Запада, но и Изтока.

 

Далечната ослепително бяла кула го извади от дълбоките размисли и той впери поглед в нея. Това беше известният фар на Фарос, острова, заграждащ двете пристанища на Александрия. Кулата бе направена от три шестостенни части, всяка от които беше с по-малък диаметър от лежащата под нея. Фарът бе облицован с бял мрамор, издигаше се на сто стъпки над земята и беше едно от чудесата на света. На върха му гореше вечен огън, чиято светлина се отразяваше с помощта на сложна система от идеално изгладени мраморни плочи и се виждаше далеч навътре в морето от всички посоки, но денем почти не се забелязваше. Цезар бе чел всичко за това човешко творение, знаеше, че тези мраморни плочи пазят пламъците от вятъра, но пак гореше от желание да изкачи шестстотинте стъпала и да _види_ лично.
— Времето е подходящо за акостиране в Голямото пристанище — каза капитанът, гръцки моряк, пътувал неведнъж до Александрия. — Без проблем ще виждаме насочващите шамандури. Това са закотвени на дъното парчета корк, боядисани в червено от едната страна и в жълто от другата.
Цезар го знаеше много добре, но погледна съсредоточено капитана, сякаш чуваше това за пръв път.
— Има три канала: Стеганос, Посейдеос и Таврос, броени отдясно наляво, като идваш откъм морето. Стеганос е наречен на скалите Свински гръб, разположени на края на нос Лохиас, където са дворците; Посейдеос се казва така, защото е разположен точно срещу храма на Посейдон; а Таврос носи името на скалите на Бичия рог на края на остров Фарос. По време на буря (за щастие тук това е рядкост) влизането в пристанищата е невъзможно. Ние, чуждестранните капитани, избягваме Евностското пристанище, там е пълно с плитчини и наноси. Както виждаш — продължаваше да обяснява капитанът, като разпери ръка, — подводните скали навлизат навътре в морето. Фарът е огромно облекчение за чуждестранните кораби и казват, че издигането му е струвало осемстотин златни таланта.
Цезар караше легионерите си да гребат; така хората му се упражняваха добре, не скучаеха и нямаха време за кавги. Никой римски легионер не обичаше да се отделя от _тера фирма_, твърдата земя, и повечето предпочитаха изобщо да не поглеждат зад борда на кораба през цялото пътуване. Кой знае какво дебнеше в дълбините?
Капитанът реши да влязат през протока Посейдеос, тъй като този ден водите там бяха най-спокойни. Застанал сам на носа, Цезар оглеждаше града. Той блестеше в ярки цветове, със златни статуи и колесници върху ослепителнобелите сгради, растяха палми и други дървета; ала беше разочароващо равен, ако не се смята зелен коничен хълм с височина около сто стъпки и скалист полукръг, висок само колкото да побере трибуните на голям театър. Цезар знаеше, че в по-стари времена този театър е бил крепост — Акрон, което означаваше „скала“.
Кварталите наляво от театъра изглеждаха значително по-богати от останалата част на града; това бе вътрешният град, реши Цезар — огромен комплекс от дворци, издигнати върху високи постаменти с тесни стълбища, градини и палмови горички. От другата страна на театъра — цитадела започваха кейовете и складовете на пристанището, разположени в полукръг чак до Хептастадиона — дълъг вълнолом от бял мрамор, свързващ острова със сушата. Представляваше непрекъсната стена само с два високи свода по средата, позволяващи преминаването на малки кораби между двете пристанища: Голямото и Евностското. В Евност ли бяха корабите на Помпей? От тази страна на Хептастадиона нямаше и следа от тях.
Поради равнинността на терена бе невъзможно да се преценят размерите на Александрия, но Цезар знаеше, че ако се смятат кварталите извън стените на стария град, тя наброява три милиона жители и е най-големият град в света. Между Сервиевите стени в Рим живееха един милион души, Антиохия имаше повече, но никой не можеше да се мери с Александрия, основана едва преди триста години.
Внезапно на брега закипя трескава дейност, изневиделица се появиха четирийсетина кораба, пълни с въоръжени мъже. „О, браво! — помисли си Цезар. — От мир към война за петнайсет минути.“ Някои от корабите бяха масивни квинквереми с издадени напред бронзови носове, порещи водата, имаше квадриреми и триреми*, също с пригодени за морски битки носове, но около половината бяха по-малки, твърде ниски за плаване в открито море — корабчетата на бреговата стража, патрулиращи в седемте ръкава на река Нил, предположи Цезар. Докато се приближаваха към Александрия, не видяха нито едно от тях, но римската флотилия сигурно беше забелязана от зорък съгледвач. Това обаче все още не обясняваше бързата реакция при появата им.
[* Би-, три-, квадрии квинквереми — кораби съответно с два, три, четири и пет реда весла. — Б.пр.]
Хм! Голямо посрещане. Цезар накара тръбача на кораба да свири сбор, сетне нареди да се дадат сигнали с флагчета, указващи на другите капитани да чакат следващи заповеди. Поиска от прислужниците си да му донесат официалната _тога претекста_, сложи дъбовия венец върху оредяващата си златисторуса коса и обу кафявите си сенаторски обувки със сребърни катарами, атрибут на висш курулен магистрат. Застана на средата на кораба до перилата на борда и изчака бързото приближаване на една лодка, на чийто нос стоеше едър грубоват мъж.
— С какво право влизаш в Александрия, римлянино? — изкрещя той, без да се приближава твърде много.
— С правото на всеки мирен мореплавател, който иска да купи вода и провизии! — извика в отговор Цезар.
— На седем мили на запад от Евност има извор, там можеш да вземеш вода! Нямаме излишни провизии за продан, върви си по пътя, римлянино!
— Страхувам се, че не мога да го сторя, добри човече.
— Да не искаш да се биеш? Ние вече имаме числено превъзходство, а това е само една десета от хората, с които разполагаме!
— Водил съм предостатъчно битки, но ако настояваш, ще приема още една. Може да се перчите колкото си искате, но сега се сещам поне за петдесет начина да ви победя дори без бойни кораби. Аз съм Гай Юлий Цезар, диктаторът.
Грубият мъж прехапа устни:
— Добре, който и да си, можеш да слезеш на брега, но корабите ти ще останат тук, ясно?
— Имам нужда от ладия за двайсет и пет човека. И по-добре да дойде веднага, защото иначе ще си имаш сериозни главоболия, човече.
Грубият мъж даде някаква заповед на гребците си и лодката бързо се отдалечи.
Публий Руфрий се приближи до Цезар, изглеждаше много разтревожен.
— Флотата им явно е доста многобройна — рече, — но съгледвачите ни не могат да видят войници на брега. Има малоброен отряд младежи зад стените на дворцовия комплекс; предполагам, че това е царската гвардия. Какво възнамеряваш да правиш, Цезаре?
— Да сляза на брега с ликторите си с лодката, която ще ми осигурят.
— Нека да спусна нашите лодки и да ти изпратя войници.
— В никакъв случай. Твоята задача ще е да пазиш корабите ни… и да се грижиш някой некадърник като Тиберий Нерон да не си отсече крака с меча си.
Не след дълго се приближи голяма ладия с шестнайсет гребци. Цезар огледа облеклото на ликторите си, все още командвани от верния Фабий, докато заемаха местата си на лодката. Да, всички медни катарами на черните им кожени колани блестяха, всички червени туники бяха чисти, всяка алена кожена обувка бе изящно вързана. Те държаха фасциите си с повече нежност от котка, когато носи малките си. Кръстосаните червени ленти бяха точно в необходимото положение, брадвите, по една във всеки сноп от по трийсет боядисани в червено пръчки, блестяха заплашително. Доволен, Цезар скочи леко като момче в лодката и се настани на кърмата.
Ладията се насочи към кей близо до театъра, но извън стените на дворцовия комплекс. Там се беше сбрала тълпа цивилни, които размахваха юмруци и крещяха заплахи на гръцки с македонски акцент. Когато лодката бе завързана за един кол и двайсет и четиримата ликтори се подредиха в две колони, гражданите се поотдръпнаха, явно смутени от това спокойствие, от това чуждо за тях, но впечатляващо величие. Когато ликторите се строиха, Цезар се надигна важно, сетне бавно намести тогата си. Вдигна вежди и изгледа високомерно тълпата, все още крещяща заплахи.
— Кой е главният тук? — попита той.
Явно нямаше такъв.
— Хайде, Фабий, тръгвайте!
Ликторите навлязоха сред тълпата, Цезар вървеше между тях. „Явно заплахите са само на думи — помисли си, докато се усмихваше. — Слуховете са верни: александрийците не обичат римляни. Ала _къде_ е Помпей Велики?“
Портата към дворцовия комплекс бе великолепна, пилоните й бяха свързани с хоризонтален каменен блок; беше позлатена и боядисана в ярки цветове, украсена със странни стенописи и символи. Тук пътят им бе преграден от отряд от царската гвардия. Руфрий беше прав — те изглеждаха много красиви с гръцките си ризници от сребристи метални плочки, пришити върху ленен плат, с ярките си пурпурни туники, с високите си кафяви обувки, със сребристите шлемове с предпазители над носа и пурпурни гребени от конски косми. Освен това, прецени Цезар, изглеждаха по-подготвени да участват в улични сбивания, отколкото в битка. Като се имаше предвид историята на царската фамилия на Птолемеите, това вероятно беше вярно. В Александрия винаги имаше банди, готови да свалят един или друг монарх, независимо от пола му.
— Стой! — заповяда началникът на стражата с ръка върху дръжката на меча.
Цезар се приближи с ликторите си и послушно се спря.
— Бих искал да видя царя или царицата — рече.
— Не е възможно да видиш нито цар, нито царица, римлянино. Връщай се на кораба и се махай.
— Предай на техни величества, че аз съм Гай Юлий Цезар.
Началникът на стражата грубо се изсмя:
— Ха, ха, ха! Ако ти си Цезар, аз съм Таурт, богинята — хипопотам!
— Не споменавай имената на боговете си напразно.
Началникът на стражата примигна:
— Аз не съм кирлив египтянин, аз съм александриец! Моят бог е Серапис. Хайде, махай се!
— Аз _съм_ Цезар.
— Цезар е в Мала Азия, в Анатолия или някъде там.
— Цезар е в Александрия и моли много учтиво да бъде приет от царя или царицата.
— Ъ… не ти вярвам.
— Ъ… по-добре да ми повярваш, войниче, защото иначе целият гняв на Рим ще се излее върху Александрия и ти ще останеш без работа. Както и царят и царицата. Виж ликторите ми, глупако! Ако можеш да броиш, преброй ги! Двайсет и четири, нали? Кой римски курулен магистрат ходи с двайсет и четирима ликтори? Само един, диктаторът. Пусни ме сега и ме заведи в залата за аудиенции — завърши любезно Цезар.
Въпреки перченето си началникът на стражата се боеше. Ама че положение! Никой не знаеше по-добре от него, че в двореца нямаше кой да приеме великия гост — нито цар, нито царица, нито главен шамбелан. Никой, достоен да посрещне този римлянин, водещ наистина двайсет и четирима ликтори. Възможно ли бе да е Цезар? В никакъв случай! Какво ще прави Цезар в Александрия? Въпреки това пред него определено стоеше римлянин с двайсет и четирима ликтори, облечен с ослепително бял чаршаф с пурпурна ивица по края, с някаква шума на главата и пръчка от слонова кост, опряна на дясната му ръка между китката и лакътя. Без меч, без броня, без нито един войник наблизо.
Началникът на стражата дължеше поста си на македонското си потекло и богатството на баща си, но острият ум очевидно не вървеше с първите две. И все пак, и все пак… той облиза устни и рече с въздишка:
— Добре, римлянино, към залата за аудиенции, щом искаш. Само не знам какво ще правиш там, защото в двореца няма никого.
— Нима? — изненада се Цезар и отново тръгна заедно с ликторите си, като принуди началника на стражата да изпрати един от хората си напред, за да ги води. — Къде са всички?
— В Пелузиум.
— Ясно.
Макар че беше лято, денят бе прекрасен: духаше хладен ветрец и ухаеше на разцъфнали дървета. Алеята бе покрита със сив мрамор с кафяви жилки, изгладен до съвършенство — хлъзгав като лед, когато се намокри. Валеше ли изобщо в Александрия? Може би не.
— Прекрасен климат — отбеляза Цезар.
— Най-хубавият в целия свят — съгласи се началникът на стражата.
— Аз ли съм първият римлянин, когото виждаш в последно време?
— Първият, който се представя за по-висш от управител на провинция. Последните римляни, които видяхме тук, дойдоха миналата година с Гней Помпей, за да измъкне бойни кораби и жито от царицата. — Стражът се подсмихна при спомена за това. — Грубоват младеж. Не желаеше да приеме отрицателен отговор, макар че господарката му обясни, че народът гладува. О, как само го изигра! Прати му шейсет товарни кораба с фурми.
— Фурми?
— Да. Той си мислеше, че трюмовете са пълни с жито.
— Бедният млад Гней Помпей. Предполагам, че баща му никак не е бил доволен, макар че Лентул Крус сигурно се е зарадвал — епикурейците обожават сладките деликатеси.
Залата за аудиенции се намираше в отделна постройка заради внушителните размери. Имаше преддверия, подходящи за почивка на един-двама чужди посланици, но не и за живеене. Това бе същото място, където беше приет Гней Помпей: огромно голо помещение с полирани мраморни подове със сложни многоцветни шарки. Стените бяха украсени със същите ярки двуизмерни рисунки на хора и растения или покрити с позлатени плоскости. Имаше постамент от розов мрамор с два трона отгоре, единият — на най-горното стъпало, от резбована слонова кост и позлатен; вторият — едно стъпало по-долу, подобен, но по-малък. Освен тях не се виждаха други мебели.
Началникът на стражата остави Цезар и ликторите му сами и бързо излезе, вероятно да търси някого, който да ги приеме.
Цезар срещна погледа на Фабий и се усмихна:
— Каква ситуация само.
— И в по-лоши сме попадали, Цезаре.
— Не предизвиквай Фортуна, Фабий. Чудя се как е да седиш на трон.
Цезар се качи на подиума и внимателно седна във великолепното кресло сред странни украшения от злато и скъпоценни камъни. Око с удължен и оформен като триъгълна сълза край; глава на кобра; свещен скарабей; леопардови лапи; човешки крака; странен ключ; подобни на пръчки символи.
— Удобно ли е, Цезаре?
— Столът с облегалка не може да бъде удобен за човек в тога, точно затова ние седим на курулни кресла. — Цезар се отпусна и затвори очи. След малко рече: — Разполагайте се на пода; явно ще чакаме дълго.
Двама от по-младите ликтори въздъхнаха с облекчение, но Фабий възмутено поклати глава:
— В никакъв случай, Цезаре. Ще направим лошо впечатление, ако някой дойде неочаквано и ни види.
Тъй като нямаше воден часовник, времето се преценяваше трудно, но на младите ликтори им се стори, че са стояли с часове подредени в полукръг и с фасции, опрени внимателно на пода. Цезар продължи да дреме — той бе известен със способността си да спи навсякъде.
— Хей, слизай от трона! — прозвуча глас на млада жена.
Цезар отвори очи, но не помръдна.
— Казах, марш от трона!
— Коя си ти, че ми заповядваш? — попита той.
— Принцеса Арсиноя от рода на Птолемеите!
Това го накара да изправи гръб, макар че не стана. Той изпитателно изгледа момичето, застанало в подножието на подиума. Зад него стояха едно момче и двама мъже.
Около петнайсетгодишна, прецени я Цезар: наперено, едро момиче с буйна златисторуса коса, сини очи и лице, което не беше особено красиво въпреки съвършените си пропорции. Заради изражението й, реши Цезар — надменно, гневно, властно. Тя бе облечена в гръцки стил, но наметалото й беше от истински тирски пурпур, толкова тъмно, че изглеждаше почти черно, но при най-малкото движение проблясваше със синкави и червеникави оттенъци. На главата си носеше украсена със скъпоценни камъни диадема, на врата си имаше бляскава огърлица, на китките — многобройни гривни. Ушите й бяха неестествено издължени, вероятно под тежестта на масивните обици.
Момчето изглеждаше девет-десетгодишно и много приличаше на принцесата — лице, тен, фигура. То също бе облечено с тирски пурпур, туника и гръцко наметало.
Двамата мъже явно бяха прислужници, но изправеният с изражение на закрилник до момчето беше хилав, докато другият, застанал по-близо до Арсиноя, имаше вид на човек с характер. Бе висок и як, рус като децата, с интелигентна физиономия, умни очи и стиснати устни.
— Къде ще ме заведеш сега? — попита спокойно Цезар.
— Никъде, докато не паднеш на колене пред мен! В отсъствието на царя аз управлявам Александрия и сега ти заповядвам да слезеш и да коленичиш пред мен! — настоя Арсиноя и злобно погледна ликторите: — Всички, на колене!
— Нито Цезар, нито ликторите му се подчиняват на посредствени величия — рече спокойно Цезар. — В отсъствието на цар аз управлявам в Александрия по силата на завещанията на Птолемей Александър и твоя баща Авлет. — Той се наведе напред. — Сега, принцеске, да пристъпим към същественото… и не се дръж като дете, което си проси боя, защото мога да заповядам на някой от ликторите си да извади една пръчка от снопа си и да те вразуми. — Той премести поглед към стоящия безстрастно прислужник на Арсиноя: — Кой си ти?
— Ганимед, евнух, възпитател и пазач на принцесата.
— Така, Ганимеде, ти ми приличаш на разумен човек, затова ще разговарям с теб.
— Ще разговаряш с мен! — изкрещя Арсиноя и лицето й почервеня. — И слизай от трона! На колене!
— _Млък!_ — сряза я Цезар. — Ганимеде, искам аз и висшите ми служители да бъдем настанени по подобаващ начин в дворцовия комплекс, а на войниците ми, които засега ще останат на борда на корабите, да се осигурят достатъчно пресен хляб, зеленчуци, зехтин, вино, яйца и вода. И искам да разбера какво става тук, защото не е нормално един диктатор на Рим да бъде посрещан, в която и да е част на света с безсмислена враждебност и негостоприемство. Ясно ли е?
— Да, велики Цезарю.
— Добре! — Той се изправи и слезе от подиума. — За начало можеш да махнеш тези разглезени деца оттук.
— Не е възможно, Цезаре, ако искаш да остана тук.
— Защо?
— Долихос е пълноценен мъж. Той може да отведе принц Птолемей Филаделф, но принцеса Арсиноя не може да остава в компанията на мъж без придружител.
— Има ли още кастрирани като теб? — попита с лека усмивка Цезар; в Александрия се оказваше забавно.
— Разбира се.
— Върви тогава с децата, остави принцеса Арсиноя на някой друг евнух и тогава се върни.
Принцесата, временно стъписана от тона на Цезар, когато я накара да замълчи, бе готова отново да закрещи, но Ганимед я стисна силно за рамото и я отведе. Малкият Филаделф и неговият възпитател ги последваха.
— Каква ситуация! — повтори Цезар.
— Ръката ме сърбеше да извадя някоя пръчка — сподели Фабий.
— И моята — въздъхна Великия мъж. — От това, което се чува, семейството на Птолемеите е доста странно. Ганимед поне изглежда разумен, но за жалост няма знатен произход.
— Мислех, че евнусите са дебели и женствени.
— Вероятно онези, които са кастрирани като малки, са такива, но ако тестисите се отстранят след пубертета, това не е задължително.
Ганимед се върна бързо и с усмивка изрече:
— На твоите заповеди, велики Цезаре.
— Само „Цезаре“ е достатъчно, благодаря. Кажи сега, защо дворът е в Пелузиум?
Евнухът го изгледа изненадано:
— Заради войната.
— Каква война?
— Между царя и царицата, Цезаре, защото тази година цените на храните се вдигнаха поради оскъдната реколта. Александрия обвини царицата и въстана (царят е едва на тринайсет). — Лицето на Ганимед помръкна. — Както виждаш, тук нямаме мир. Царят е под влиянието на възпитателя му Теодот и главния шамбелан Потин. Те са мъже с амбиции. Виждат в царица Клеопатра пречка за осъществяването им.
— Да разбирам ли, че е избягала?
— Да, но на юг в Мемфис при египетските жреци. Царицата е и фараон.
— Не е ли всеки Птолемей фараон?
— Не, Цезаре, в никакъв случай. Авлет никога не е бил. Той отказваше да се съобразява с египетските жреци, които имат голямо влияние върху местното население покрай Нил. Царица Клеопатра пък прекара част от детството си в Мемфис при жреците. Когато се възкачи на трона, те я провъзгласиха за фараон. Цар и царица са александрийски титли, те не се зачитат по поречието на Нил, което е същинският Египет.
— Значи царица Клеопатра, която е също и фараон, е избягала в Мемфис при жреците. Защо не по море като баща си, когато го свалиха от трона?
— Когато един Птолемей бяга по море от Александрия, той трябва да тръгне без пукната пара. В Александрия няма големи богатства. Съкровищниците са в Мемфис и се пазят от жреците. Затова, ако царят не е и фараон, не получава никакви пари. Царица Клеопатра взе средства от Мемфис и отиде в Сирия, за да събере войска. Наскоро се върна и стъпи на египетска земя от северния край на планината Казиус край Пелузиум.
Цезар се намръщи:
— Планина край Пелузиум? Не мислех, че има подобно нещо преди Синай.
— Всъщност това е една голяма пясъчна дюна, Цезаре.
— Аха! Продължавай.
— Генерал Ахил се установи от южната страна на хълма с войските на царя. Неотдавна Потин и Теодот тръгнаха с младия цар и военната флота натам. Според последните новини сражение още не е започнало.
— Значи Египет, или по-скоро Александрия, е в гражданска война — рече Цезар и закрачи из залата. — Гней Помпей Велики да се е появявал наблизо?
— Доколкото знам, не, Цезаре. Със сигурност не е в Александрия. Вярно ли е, че си го сразил в Тесалия?
— О, да. Определено. Преди няколко дни е тръгнал от Кипър и реших, че се е насочил към Египет.
„Не — мислеше Цезар, докато наблюдаваше Ганимед, — този човек със сигурност не знае местонахождението на стария ми приятел и съперник. Тогава къде е Помпей? Дали не е използвал онзи извор близо до Евностското пристанище и не е продължил направо за Киренайка?“
Той спря да крачи.
— Много добре, явно ще трябва да търпя тези две разглезени деца и кавгите им. Затова ще изпратя двама вестоносци до Пелузиум, един до царя и един до царица Клеопатра. Ще наредя и на двамата монарси да ми се представят тук, в собствения им дворец. Ясно ли е?
Ганимед се смути:
— Не виждам някакви трудности за царя, но на царицата може би няма да й бъде възможно да дойде в Александрия. Само да се появи, тълпата ще я разкъса. — Той се озъби презрително. — Любимото занимание на александрийците е да разкъсват с голи ръце изпадналите си в немилост управници. На централния площад, който е много просторен. — Изкашля се. — Трябва да добавя, Цезаре, че за твое собствено добро ще е по-добре ти и висшите ти служители да не излизате от дворцовия комплекс. В момента властта е в ръцете на тълпата.
— Направи каквото можеш, Ганимеде. Сега, ако нямаш нищо против, бих искал да се оттегля в покоите си. Ти се погрижи войниците ми да получат достатъчно храна и вода. Разбира се, аз ще платя. Дори на завишените цени във време на недоимък.

 

— Така — рече Цезар на Руфрий, докато вечеряха в новото си жилище, — все още нямам никаква вест за бедния Помпей, но се боя за него. Ганимед наистина не знаеше, но аз му нямам доверие. Ако другият евнух, Потин, може да определя действията на младия Птолемей, защо и Ганимед да не контролира Арсиноя?
— Те без съмнение се отнасят с нас негостоприемно — отбеляза Руфрий и се огледа. — Настаниха ни в обора си. — Той се усмихна. — Държа Тиберий Нерон настрана от теб, Цезаре, но той е много недоволен, че трябва да живее в една стая с друг военен трибун. Да не споменавам, че искаше да вечеря с теб.
— Защо, в името на боговете, ще иска да вечеря с най-чуждия на епикурейството римски благородник? О, боговете да ме закрилят от тези непоносими аристократи!
„Сякаш той не е непоносим и аристократ — помисли си с усмивка Руфрий. — Само че непоносимото в него не е свързано с древния му род. Само за да не ме засегне, не иска да ми каже, че е взел този некадърник Нерон единствено защото е патриций от Клавдиите. Знатният произход води след себе си известни задължения.“

 

Римската пехота остана на корабите още два дни; градският тълкувател беше принуден да разреши на германските конници да слязат на брега и да се установят на лагер в подходящия за паша район между полуразрушените градски стени и Марейското езеро. Местните посрещнаха тези странни варвари с голямо страхопочитание — те бяха полуголи, татуирани и носеха дългите си коси сплетени в странна система от възли. Освен това не знаеха и дума гръцки.
Без да се съобразява с предупреждението на Ганимед да не излиза от дворцовия комплекс, Цезар обикаляше навсякъде, придружаван от ликторите си, безразличен към опасностите. В Александрия се криеха чудеса, достойни за вниманието му — фарът, Хептастадионът, водопроводът и канализацията, корабостроителниците, сградите, хората.
Градът се разполагаше върху тясна ивица от варовикова скала между морето и голямо езеро със сладка вода, годна за пиене дори в този горещ сезон. След като поразпита, той разбра, че Марейското езеро се подхранва чрез канали от най-западния ръкав на нилската делта, Канопския. Тъй като тук Нил излизаше от коритото си в разгара на лятото, а не в ранна пролет, езерото не пресъхваше като другите сладководни водоеми и тук не се развъждаха комари. Един канал осигуряваше място за преминаването на ладии и малки кораби в двете посоки и винаги гъмжеше от плавателни съдове.
Друг канал свързваше Марейското езеро с морето през града близо до Лунната порта. Той излизаше в западния край на пристанището, но водите му никога не се смесваха с морските, затова течението му беше постоянно и не се влияеше от приливите и отливите. В стените му бяха монтирани големи бронзови шлюзи, вдигани или спускани чрез система от лостове, задвижвани с волска тяга. Питейната вода за града се черпеше от канала и се разпределяше по леко наклонени тръби. Водопроводът на всеки квартал започваше с отделен шлюз. Други шлюзи в двата края на канала позволяваха източването му за почистване на тинята от дъното му.

 

Цезар изкачи зеления конусовиден хълм, наречен Панеум — изкуствено възвишение от камъни, уплътнени с пръст, покрито с китни градини. До върха му стигаше павиран спираловиден път, а по склоновете му се спускаха изкуствени поточета и водопади. От върха му се виждаше на километри разстояние, всичко тук бе толкова плоско.

 

Градът беше изграден по схемата на решетка и нямаше затънтени и криви сокаци. Всички улици бяха широки, но две се отличаваха с размерите си от всички видени досега от Цезар — между страничните им канавки имаше по сто крачки. Канопската улица преминаваше от Слънчевата порта в източния край на града до Лунната в западния. Дворцовата улица свързваше портата на дворцовия комплекс със старата градска стена на юг. Най-известната библиотека в света се намираше във вътрешния град, но другите важни обществени сгради се разполагаха на кръстовището на двете главни улици: агората, гимназията, съдът и Панеумът — Хълмът на Пан.
Отделните квартали в Рим се разграничаваха ясно един от друг поради разнообразния релеф и носеха имената на хълмовете или долините, които заемаха. Плоската Александрия беше произволно разделена на пет правилно разчертани района: Алфа, Бета, Гама, Делта и Епсилон. Дворцовият комплекс се разполагаше в район Бета. На изток от него стоеше не Гама, а Делта, кварталът, населен със стотици хиляди евреи, които в Епсилон съжителстваха с хиляди метици — чужденци с права за пребиваване, но без гражданство. Алфа беше търговският район около двете пристанища, а Гама, разположен на югозапад, бе известен още като Ракотис, по името на намиралото се там селище преди основаването на Александрия.
Повечето жители в границите на старите градски стени бяха средно заможни. Най-богатите, всичките с чисто македонско потекло, живееха извън стените, в красиви квартали сред големи градини на запад от Лунната порта. Богатите чужденци, като римските търговци, живееха извън градските стени на изток от Слънчевата порта. „Разслоение — мислеше си Цезар. — Накъдето погледна, разслоение.“
Социалното разделение беше пълно — Александрия не търпеше пришълци!
В този град с три милиона жители само триста хиляди имаха александрийско гражданство — те бяха наследници на първите македонски заселници и ревниво пазеха привилегиите си. Тълкувателят, най-висшият сановник в града, трябваше да е с чиста македонска кръв; такива бяха и хроникьорът, главният съдия, ковчежникът, началникът на нощната стража. Всъщност всички високи постове, както търговски, така и обществени, се заемаха от македонци. Следващите също се раздаваха според йерархията: мъже със смесен македонско — гръцки произход, гърци, след това евреи и метици и най-долу — тези със смесено гръкоегипетско потекло (те бяха кастата на прислужниците). Една от причините за това, както научи Цезар, се коренеше в разпределението на храната. Александрия не раздаваше безплатен хляб на бедните, както Рим бе правил винаги, а напоследък все по-често. Нищо чудно, че александрийците бяха толкова враждебно настроени и че тълпата беше такава страшна сила. „Хляб и зрелища“ е превъзходна политика. Ако бедният е нахранен и се забавлява, и през ум няма да му мине да се бунтува. Колко заблудени бяха тези източни управници!
Два факта обаче правеха най-голямо впечатление на Цезар. Първо, на местните египтяни бе забранено да живеят в Александрия. Другото беше още по-странно. Всеки македонски благородник можеше да скопи най-умния си и най-способен син и да го изпрати на служба в двореца, където момчето имаше възможност да се издигне до най-висшия държавен пост, главен шамбелан. Твой роднина да е в двореца, бе все едно да имаш ухо в покоите на царя и царицата. „Колкото и да презират египтяните — мислеше си Цезар, — александрийците са усвоили толкова много от техните обичаи, че това общество се е превърнало в най-странния хибрид между източна и западна култура в света.“

 

Без да обръща внимание на грубостите и заплашителните погледи, Цезар обикаляше защитните съоръжение на града и запомняше всяка подробност. Не знаеше кога могат да му послужат тези факти. Отбраната бе предвидена за морско нападение. Съвременна Александрия очевидно не беше изправена пред опасност от нахлуване по суша. Враговете без съмнение щяха да дойдат по море и с римски кораби.
В източния край на западното, Евностското пристанище се намираше Кивотът (Кутията) — силно укрепено вътрешно пристанище със стени, дебели като родоските, и преграден с дебели вериги вход. Беше обградено от корабни хангари и артилерийски съоръжения. По преценката на Цезар в хангарите имаше място за петдесет-шейсет големи бойни галери. А и тези хангари не бяха единствените — имаше много покрай цялото Евностско пристанище.
Всичко това правеше Александрия единствена в света, с неповторима красота и гениално устройство. Дори тя обаче не беше съвършена. И тук имаше немалко мизерия и престъпност, широките улици в бедните райони Гама и Делта бяха затрупани с боклуци и животински трупове, а встрани от двете главни улици обществените чешми и нужници не достигаха. И нямаше нито една баня.
Някои странности граничеха с пълна лудост. _Птици!_ Ибиси. Те бяха два вида, бели и черни, и бяха свещени. Да убиеш някой от тях бе немислимо. Ако някой чужденец го стореше поради незнание, биваше завличан незабавно на централния площад, агората, и разкъсан на парченца. Ибисите се възползваха безсрамно от неприкосновеността си.
По време на идването на Цезар те бяха в града, защото бягаха от дъждовния сезон в далечна Етиопия. Това означаваше, че можеха да летят отлично. Веднъж пристигнали в Александрия обаче, те не го правеха. Разхождаха се из тези прекрасни широки улици и задръстваха толкова плътно основните кръстовища, че приличаха на втори слой настилка. Обилните им полутечни екскременти покриваха всяка свободна повърхност и въпреки цялата си гордост на световен културен център Александрия явно не плащаше на никого да отмива тези изпражнения. Вероятно, когато птиците отлетят за Етиопия, градът провеждаше масово почистване, но дотогава… Движението бе крайно затруднено; на собствениците на каруци им се налагаше да наемат специални хора, които да вървят отпред и да отместват ибисите. В дворцовия комплекс цяла армия роби събираха внимателно птиците, затваряха ги в клетки, след което ги освобождаваха на улиците извън стените.
Единствената полза от тях бе, че поглъщаха ненаситно хлебарки, паяци, скорпиони, бръмбари и плужеци и изяждаха отпадъците, изхвърляни на улицата от рибари, месари и сладкари. Иначе, мислеше си Цезар с усмивка, докато ликторите му си пробиваха път сред ибисите, те бяха най-досадните от всички същества на света.

 

На третия ден самотна „ладия“ навлезе в Голямото пристанище и спря на Царския пристан, малък ограден район близо до нос Лохиас. Руфрий доложи за появата й и Цезар зае добро място, за да наблюдава акостирането на плавателния съд, без да привлича вниманието. Ладията представляваше огромен плаващ палат, целият в злато и пурпур. До мачтата се намираше кабина с размерите и външния вид на храм с крепящ се на колони портик.
На кея бяха свалени няколко носилки, всяка от тях — носена от шестима мъже, еднакви по височина и външност. Тази на царя беше позлатена, украсена със скъпоценни камъни, завеси от тирски пурпур и снопове от пухкави пурпурни пера на всеки ъгъл на покрития с фаянсови плочки покрив. Негово величество бе изнесен на ръце от храмоподобната кабина до носилката и положен вътре с изключително внимание. Той беше русо, нацупено, хубаво момче. След царя излезе висок мъж с кестеняви къдрави коси и правилни черти. Цезар реши, че това е Потин, главният шамбелан, защото дрехите му бяха в пурпур, наподобяващ тирския и този на царската гвардия, и носеше някаква странна златна огърлица. След него се появи хилав, женствен по-възрастен мъж с пурпурни дрехи, не толкова впечатляващи като тези на Потин. Начервените му устни и бузи привличаха вниманието. Това беше Теодот, възпитателят. Никога не е зле да огледаш противника, преди той да те види.
Цезар се върна в скромната си квартира и зачака да го повикат.
Чакането продължи доста. Когато отиде в залата за аудиенции с ликторите си, царят вече бе там, но седеше не на горния трон, а на по-долния. Беше облечен като македонските царе: с туника от тирски пурпур, наметало и пурпурна шапка с широка периферия с привързана с бяла лента диадема.
Срещата бе изключително тържествена и много кратка. Царят говореше сякаш наизуст, без да сваля поглед от Теодот, след което Цезар беше отпратен без възможност да говори по същество.
Потин го последва.
— Няколко думи насаме, велики Цезаре?
— Само „Цезаре“ е достатъчно. При теб или при мен?
— По-добре при мен. Трябва да ти се извиня за условията, при които са те настанили — продължи шамбеланът с угоднически глас. — Това е глупава обида. Онзи малоумник Ганимед трябваше да те настани в палата за гости.
— Ганимед — малоумник? Не мисля.
— Той се смята за нещо повече, отколкото е.
— Аха.
Потин имаше собствен дворец между многобройните сгради, разположен на самия нос Лохиас и с прекрасна гледка към Голямото пристанище, но не към открито море. Ако пожелаеше, главният шамбелан можеше да слезе от задния си вход до малко заливче и да си потопи краката във водата.
— Чудесно — рече Цезар, след като се настани на твърд стол без облегалка.
— Какво вино предпочиташ, самоско или хиоско?
— Никакво, благодаря?
— Изворна вода тогава? Билков чай?
— Не.
Потин се настани срещу госта и впери загадъчните си сиви очи в Цезар.
„Може да не е цар, но се държи като такъв. Лицето му вече носи белега на годините, но все още е красиво, а очите му са обезпокоителни. Има невероятно интелигентно изражение, по-хладно и от моето. Той напълно владее чувствата си и разбира от политика. Ако е необходимо, ще седи тук цял ден и ще ме чака да заговоря. Това ме устройва. Нямам нищо против да започна пръв, това е преимущество.“
— Какво те води в Александрия, Цезаре?
— Гней Помпей Велики. Търся го.
Потин примигна искрено изненадан:
— Търсиш лично победения си враг? Със сигурност легатите ти ще се справят и без теб.
— Така е, ала аз искам да засвидетелствам почит на съперника си, а това не може да бъде сторено от обикновен легат, Потине. С Помпей Велики сме приятели и колеги от двайсет и три години, а през известен период от това време той ми беше и зет. Това, че сме на различни страни в гражданската война, не може да промени отношенията ни.
Потин пребледня. Той вдигна безценната си чаша и отпи, сякаш устата му бе пресъхнала.
— Може да сте били приятели, но сега Помпей е твой враг.
— Враговете идват от чужди страни, главни шамбелане, не от собствения ни народ. Съперник е по-правилна дума, тя описва по-точно състоянието на нещата. Не, аз не преследвам Помпей Велики за отмъщение — продължи Цезар спокойно, въпреки че в сърцето му започваше да се образува ледена буца. — Моята политика се основава на милосърдието и снизходителността. Трябва да намеря Помпей Велики лично, за да му подам ръка в знак на истинско приятелство. Не искам да вляза в един сенат, съставен единствено от блюдолизци.
— Не разбирам — измънка Потин, бял като платно.
„Не — помисли си, — не мога да кажа на този човек какво сторихме край Пелузиум! Не сме разбрали нищо и извършихме най-ужасното. Съдбата на Помпей Велики трябва да остане в тайна. Теодот! Трябва да прекратя час по-скоро този разговор и да го спра.“
Ала беше твърде късно. Теодот влезе припряно като жена, следван от двама пременени роби, понесли голямо глинено гърне. Оставиха товара си на пода и застанаха вдървено.
Цялото внимание на Теодот бе насочено към Цезар, той не сваляше почтителния си поглед от него.
— Велики Гай Юлий Цезаре! — запелтечи. — О, каква чест! Аз съм Теодот, възпитателят на негово величество, и ти нося подарък, велики Цезаре. Всъщност, _два_ подаръка!
Цезар мълчеше и седеше съвършено изправен, подпрял на дясната си ръка жезъла от слонова кост, символизиращ империума му. С лявата започна да оправя гънките на тогата си. Бе стиснал толкова силно устни, че те почти не се виждаха, очите му приличаха на парченца лед.
Нищо неподозиращият Теодот пристъпи напред и протегна ръка. Цезар остави жезъла в скута си и пое предложения му пръстен. Пръстен с гравирана лъвска глава и наредени в полукръг над нея букви: __ГН ПОМП МАГН.__ Той не погледна подаръка, просто го стисна в юмрука си, докато кокалчетата на пръстите му побеляха.
Един от робите вдигна капака на гърнето, другият бръкна вътре, заопипва, сетне извади главата на Помпей, хванал я за русата му коса, потъмняла от содата; течността закапа шумно в съда.
Лицето изглеждаше изключително спокойно, клепачите закриваха онези будни сини очи, които бяха гледали сената така невинно, както би гледало някое разглезено дете. Чипият нос, тънките устни, трапчинката на брадичката, кръглото галско лице. Всичко се беше запазило съвършено, макар че осеяната с лунички кожа бе посивяла и загрубяла.
— Кой стори това? — обърна се Цезар към Потин.
— Ами, ние, кой друг! — извика самодоволно Теодот. — Както казах на Потин, мъртвите не хапят. Ние унищожихме врага ти, велики Цезаре. Всъщност унищожихме двама твои врагове! В деня след идването на този, ни посети и великият Лентул Крус, така че убихме и него. Ала решихме, че няма да се заинтересуваш много от _неговата_ глава.
Цезар стана, приближи се до вратата, отвори я и извика:
— Фабий! Корнелий!
Двамата ликтори влязоха веднага. Само изключителната дисциплина им позволи да запазят спокойно изражение при вида на Помпеевото лице и капещата от него сода.
— Кърпа! — нареди Цезар на Теодот и взе главата от роба, който я държеше. — _Донеси ми кърпа!_ Пурпурна!
Потин реагира пръв. Щракна с пръсти и се обърна към стъписания роб:
— Нали чу. Пурпурна кърпа. Веднага.
Когато най-сетне си даде сметка, че великият Цезар не е очарован, Теодот го зяпна удивено:
— Ама, Цезаре, ние те избавихме от врага ти! Мъртвите не хапят.
Цезар бързо заговори:
— Дръж си езика зад зъбите, нещастнико! Какво знаеш ти за Рим и римляните? Какви хора сте, щом вършите такива неща? — Погледна капещата глава: — О, Велики, а можеше съдбите ни да са разменени! — Обърна се към Потин: — Къде е трупът?
Най-лошото се беше случило; Потин реши да отрича.
— Нямам представа. Оставихме го на брега край Пелузиум.
— Намери го тогава, скопен нещастнико, или ще срина Александрия до основи! Нищо чудно, че това място е в такъв упадък, щом се управлява от хора като теб! Вие двамата не заслужавате да живеете, нито онова пурпурно парче! Внимавайте какво ще правите сега, защото дните ви са преброени.
— Трябва да ти напомня, Цезаре, че ти си наш гост и нямаш достатъчно войска, за да ни нападнеш.
— Не съм ви никакъв гост, аз съм вашият господар. В Рим весталките още пазят завещанието на последния законен египетски цар Птолемей Единайсети, а това на покойния Птолемей Дванайсети е у мен. Затова сега аз поемам управлението и ще реша как да постъпя в сегашното положение. И решението ми ще бъде закон. Преместете вещите ми в палата за гости и свалете войниците ми на брега. Искам да им се осигури добро място за лагер в рамките на градските стени. Наистина ли мислиш, че не мога да срина Александрия с хората, с които разполагам? Помисли отново!
Кърпата бе донесена. Беше тирски пурпур. Фабий я взе и я разпъна. Цезар целуна Помпей по челото, сетне постави главата в кърпата и я зави. Когато Фабий понечи да я вземе, той му връчи жезъла си от слонова кост.
— Не, аз ще го нося.
На вратата се обърна и нареди:
— Искам пред палата за гости да се издигне малка клада. Искам да има тамян и смирна. _И намерете тялото!_

 

Той плака с часове, прегърнал пурпурния вързоп, и никой не смееше да го прекъсне. Накрая Руфрий влезе с една лампа (беше се стъмнило), за да му каже, че всичко вече е преместено в палата за гости, и да го помоли да се присъедини към останалите. Наложи се да помогне на Цезар да се изправи, сякаш бе старец, и да го преведе през градините под светлината на маслените лампи в глобуси от александрийско стъкло.
— О, Руфрий! Какво нещастие!
— Така е, Цезаре. Все пак има една добра вест. От Пелузиум дойде човек, Филип, освободеният роб на Помпей Велики. Донесе пепелта на тялото, което е изгорил на брега, след като убийците са си отишли. Успял е да се придвижи дотук бързо, тъй като кесията на Помпей е била у него.
Така от Филип Цезар научи за случилото се при Пелузиум. Изгориха главата на Помпей и прибавиха пепелта към останалата, затвориха я в масивна златна урна с червени скъпоценни камъни и океански перли. Сетне Цезар качи Филип и злощастния му роб на търговски кораб, плаващ на запад, за да занесе праха на Помпей Велики у дома при вдовицата му. Пръстенът, също поверен на Филип, трябваше да бъде предаден на младия Гней Помпей, големия син на Великия.

 

След като изпълни всичко това, Цезар изпрати прислужник да наеме двайсет и шест коня и отиде да нагледа войските си. Завари ги в незавидно положение. Потин бе настанил три хиляди и двестате му легионери в Ракотис, на някаква пустееща земя, където бе пълно с котки (също свещени животни), които преследваха неизброими пълчища мишки и плъхове, и, разбира се, вече населена от ибиси. Местните жители, бедняци със смесено египетско — гръцко потекло, не харесваха нито присъствието на римския лагер в средата на квартала им, нито факта, че във време на глад се налагаше да хранят още три хиляди усти. Римляните си купуваха всичко, независимо от цената, но така храната още повече поскъпваше.
— Добре, ще построим временна стена и укрепления около този лагер, но нека изглежда като постоянен. Местните са озверели. Защо? Защото са гладни! С приходи от _дванайсет хиляди_ златни таланта на година управителите не дават пукната пара за изхранването им. Това място е красноречив пример за причините Рим да отхвърли царете си! — изсумтя Цезар. — Руфрий, постави часови на всеки няколко стъпки и кажи на войниците да добавят и печени ибиси към менюто си. Пикая на тези свещени птици!
„О, ядосан е! — помисли си мрачно Руфрий. — Как е възможно тези хора в двореца да убият Помпей Велики и да си помислят, че това ще хареса на Цезар? Той страда и малко му трябва, за да причини тук по-големи ужаси, отколкото в Укселодунум и Ценабум. И още по-лошото е, че хората ни не са били на брега и един ден, а вече изгарят от желание да избиват местните. Положението става сериозно, назрява катастрофа.“
Тъй като не беше негова работа да изказва тези мисли, той просто яздеше с великия мъж и го наблюдаваше как кипи от гняв. Онези глупци в двореца му бяха отнели възможността да прояви милосърдие, да върне Великия под крилото на Рим. Помпей щеше да приеме. Катон — никога. Великия обаче непременно щеше да приеме.
Посещението в лагера на конницата още повече разгневи Цезар. Убите не бяха настанени в бедняшки квартал и конете им имаха добра паша и езеро с хубава вода, но Цезар не можеше да ги използва за поддръжка на пехотата заради непроходимите блата, отделящи лагера им от западния край на града, където се разполагаше другата част на войската. Потин, Ганимед и тълкувателят бяха хитри.
„Защо — не спираше да се пита Руфрий — го дразнят? Всяко препятствие, което поставят на пътя му, го амбицира още повече; наистина ли си въобразяват, че са по-умни от Цезар? През всичките години в Галия той натрупа изключителен боен опит. Засега обаче дръж си езика зад зъбите, Руфрий, придружавай го и наблюдавай как се подготвя за битка, която може никога да не се наложи да води. Ако трябва обаче, ще бъде готов.“
Цезар освободи ликторите си и изпрати Руфрий в лагера на пехотата в Ракотис с точни заповеди, сетне бавно подкара коня си из улиците, за да даде възможност на ибисите да се измъкват изпод копитата му. Наблюдаваше внимателно. На пресечката на Канопската и Дворцовата улица излезе на агората, обширен площад, ограден от всички страни с аркади с червени стени и сини дорийски колони отпред. След това посети гимназията, също толкова голяма, с подобни аркади, но без баня, без пътека за надбягвания, без тепихи за спортни упражнения. Навсякъде караше коня си да коленичи пред погледите на хора и ибиси, сетне слизаше и оглеждаше таваните на покритите аркади и коридори. Влезе в съдилището и остана очарован от просторните помещения. Оттам отиде в храма на Посейдон, после в Серапеума в Ракотис, светилище на Серапис с един огромен храм и няколко по-малки сред просторни градини. После слезе на пристанището и разгледа търговските складове; посети емпориума, огромен търговски център; отдели му голямо внимание, както и на кейовете. Другите храмове и големите обществени сгради по Канопската улица също го заинтересуваха, най-вече с таваните си, които се поддържаха от масивни греди. Накрая се върна по Дворцовата улица до лагера на германите и даде заповед за издигане на укрепления.
— Изпращам ви две хиляди войници като допълнителна работна ръка за разграждането на старата градска стена — рече на легата си. — С камъните ще издигнете два зида, започващи от първите къщи на Дворцовата улица, раздалечаващи се един от друг под формата на ветрило и завършващи на брега на езерото. При Дворцовата улица широчината на заграждението ще е четиристотин стъпки, при езерото — четири хиляди. На запад ще достигнете блатата, а на изток стената ще пресече пътя към плавателния канал между езерото и Канопския ръкав на Нил. Западната стена направете трийсет стъпки висока, там блатото ще осигурява допълнителна защита. Източната да е двайсет стъпки с петнайсет стъпки дълбок ров от външната страна, зареден със _стимули_, и друг пред него, пълен с вода. Оставете пролука в източната стена, за да може да се минава към плавателния канал, но подгответе камъни да я запушите веднага щом ви заповядам. На всеки сто стъпки да има кули, ще ви изпратя и балисти да ги сложите върху тях от източната страна.
Легатът го изслуша с безизразно лице, сетне отиде при Арминий, вожда на убите. Германите нямаше да са от голяма полза при строежа, но тяхната задача щеше да е събирането на сено за конете. Освен това щяха да осигуряват материал за заякчените на пламък, заострени колове, наречени _стимули_, и да подготвят плетовете за брустверите — отлични плетачи бяха тези германи!
Цезар отново отиде в дворцовия комплекс и огледа двайсет стъпки високата му стена, простираща се между скалите над театъра и нос Лохиас. Никъде не се виждаше отбранителна кула; александрийците явно не разбираха истинското предназначение на защитните зидове, много повече усилия бяха хвърлили в украсата. Нищо чудно, че тълпата нахлуваше толкова често в царския дворец! Това тъй наречено укрепление нямаше да възпре дори джудже.
Време, време! Щеше да му отнеме време, а се налагаше да издига лъжливи стени и да се перчи, докато стане напълно готов. Освен укрепяването на лагера на конницата не биваше да се извършва никаква дейност, която да подскаже на противника, че се готви нещо друго. Потин и марионетките му в градската управа, като тълкувателя например, трябваше да останат с убеждението, че Цезар подготвя лагера си, за да избяга там, ако се наложи. Добре. Нека си мислят така.

 

На следващия ден той повика цар Птолемей, Потин, Теодот и Ганимед в двореца за гости. Настани ги на столове на земята, а самият той седна в курулното си кресло от слонова кост върху един подиум. Това никак не се хареса на младия цар, но Теодот успя да го успокои. „Този вече е започнал с половото обучение — помисли си Цезар. — Какво може да се очаква от момче с такъв съветник? Ако оцелее, няма да бъде по-способен управник от баща си.“
— Извиках ви да поговорим по темата, която споменах онзи ден — започна Цезар и постави един свитък на скута си. — А именно, кой ще заеме египетския трон в Александрия, който, както научавам, е съвсем различен от египетския трон на Нил. Очевидно вторият, царю, се заема от сестра ти, която в момента отсъства. За да властва над Египет на Нил, монархът трябва да бъде и фараон, каквато е царица Клеопатра. Защо, царю, твоята равностойна в управлението сестра в изгнание води армия от наемници срещу собствените си поданици?
Отговори Потин; всъщност Цезар не беше очаквал друго. Малкият цар правеше, каквото му кажеха, не притежаваше достатъчно ум да мисли.
— Защото поданиците й въстанаха срещу нея и я прогониха, Цезаре.
— Защо?
— Заради глада — обясни главният шамбелан. — Нил не излиза от коритото си вече две години. Миналата година нилометрите показаха най-ниските стойности, откакто жреците са започнали да отчитат нивото им преди три хиляди години. Нил се вдигна само с осем римски стъпки.
— Обясни.
— Има три вида разливи, Цезаре: разлив на смъртта, разлив на доволството и разлив на излишъка. За да излезе от коритото си и да залее долината, Нил трябва да се вдигне с осемнайсет римски стъпки. Всяка стойност под това е разлив на смъртта: по брега няма да се отложи плодородна тиня и нищо не може да бъде засадено. В Египет никога не вали. Ние съществуваме единствено благодарение на Нил. Стойности между осемнайсет и трийсет и две стъпки водят до разлив на доволството. Нил се вдига достатъчно, за да напои земята и да я обогати с тиня за изобилна реколта. Наводнения над трийсет и две стъпки заливат долината така, че отнасят цели села и водата не се оттича навреме за засяване.
Потин явно не за пръв път обясняваше цикъла на разливите на незапознат с това чужденец.
— Какво е нилометър? — поинтересува се Цезар.
— Устройството, с чиято помощ се отчита нивото на Нил. Представлява кладенец близо до брега, на чиято стена са маркирани различните нива на разлива. Има няколко нилометъра, но най-важният се намира на стотици километри на юг, край остров Елефантина при Първия праг. Там Нил започва да се вдига един месец преди да се вдигне в Мемфис, в началото на делтата. Така предварително научаваме какъв разлив да очакваме през годината. Новината се предава с вестоносец по реката.
— Разбирам. Във всеки случай, Потине, доходите на царя са огромни. Не купувате ли зърно, когато реколтата е слаба?
— Цезаре, със сигурност знаеш, че навсякъде около вашето Наше море, от Испания до Сирия, е суша. Ние купуваме, но цените са убийствени и, разбира се, парите трябва да се вземат от данъкоплатците.
— Нима? Колко логично — рече с престорена изненада Цезар; сетне вдигна свитъка. — Намерих това в палатката на Гней Помпей Велики край Фарсал. Това е завещанието на дванайсетия Птолемей, твоя баща — обърна се той към отегченото дете, което вече дремеше, — и в него ясно се казва, че Александрия и Египет трябва да се управляват съвместно от най-голямата му жива дъщеря, Клеопатра, и най-големия му син, Птолемей Евергет, като съпруг и съпруга.
При тези думи Потин скочи и властно протегна ръка:
— Дай да видя! Ако е истинско и законно завещание, би трябвало да се пази или тук, при хроникьора на Александрия, или при весталките в Рим.
Теодот бе застанал зад младия цар и го ощипа, за да го събуди. Ганимед седеше с безизразно лице.
„Ти — обърна се мислено към него Цезар — си най-способният от всички тук. Колко ли ти е неприятно, че трябва да се подчиняваш на Потин! И мога да се обзаложа, че предпочиташ да гледаш на трона _твоя_ малък Птолемей и принцеса Арсиноя. Всички мразят Клеопатра, но защо?“
— Не, главни шамбелане, не може да го видиш. В него Птолемей Дванайсети, известен още като Авлет, изрично казва, че завещанието не бива да стои нито в Александрия, нито в Рим поради… ъ… „проблеми в държавата“. Тъй като по време на написването на документа нашата гражданска война е била далечно бъдеще, Авлет вероятно е имал предвид събитията тук, в Александрия. — Цезар се изправи, лицето му бе сериозно. — Крайно време е нещата в Александрия да се сложат в ред и управниците й да станат по-щедри към бедните. Аз нямам намерение да си тръгна от този град, докато в него не се осигурят по-човешки условия за _всичките_ му жители, а не само за гражданите с македонско потекло. Няма да позволя под римска власт да съществуват такива помийни ями, нито в някоя страна да продължават да тлеят огнища на съпротива срещу Рим. Примирете се с факта, уважаеми, че диктаторът Цезар ще остане в Александрия и ще сложи нещата в ред; да излекува цирея, ако мога така да се изразя. Затова искрено се надявам, че ще изпратите вестоносец на царица Клеопатра, та до няколко дни да мога да видя и нея.
„И с това трябва добре да сте разбрали, че диктаторът Цезар не желае Александрия да се използва за база на републиканците. Те трябва да бъдат прогонени в провинция Африка, където ще ги смачкам.“
Той се изправи.
— Свободни сте.
Четиримата се оттеглиха с мрачни лица.

 

— Изпрати ли вестоносец на Клеопатра? — обърна се Ганимед към шамбелана, когато излязоха в розовата градина.
— Не един, а двама — отвърна с усмивка Потин, — но с много бавна ладия. Изпратих с бърза лодка и трети при Ахил, разбира се. Когато двамата бавни вестоносци излязат от делтата при Пелузийския ръкав, хората на Ахил ще ги чакат. Опасявам се — въздъхна той, — че Клеопатра няма да получи писмото на Цезар. Накрая той ще се откаже от нея, защото ще я сметне за твърде надменна, за да се подчини на Рим.
— Тя има шпиони в двореца — отбеляза Ганимед, загледан в Теодот и малкия цар, които бързаха пред тях. — Ще се опита да се срещне с Цезар, в неин интерес е.
— Това ми е добре известно, ала началникът на стражата Агатакъл и хората му оглеждат всяка педя от стената и всяка вълничка около нос Лохиас. Тя няма да успее да се промъкне. — Главният шамбелан замълча и се вгледа в лицето на другия евнух, не по-нисък и не по-грозен от него. — Да разбирам ли, Ганимеде, че предпочиташ Арсиноя да стане царица?
— Много хора предпочитат Арсиноя за царица. Например самата Арсиноя. И брат й, царят. Клеопатра е покварена от Египет, тя носи зараза.
— В такъв случай не ни остава друго, освен да работим за тази цел. Ти не можеш да имаш моя пост, но ако възпитаничката ти заеме трона, това няма да ти се отрази зле, нали?
— Не — усмихна се Ганимед. — Какво е намислил Цезар?
— Намислил ли?
— Той крои нещо, чувствам го. В лагера на конницата кипи усилена дейност и честно да си кажа, изненадвам се, че укрепва лагера на пехотата в Ракотис.
— Мен ме дразни повече арогантността му! — изсъска Потин. — Когато приключи с укрепването на лагера, няма да е останал камък върху камък от старата градска стена.
— Защо ми се струва, че всичко е само за заблуда? — подхвърли Ганимед.

 

На следващия ден Цезар извика Потин:
— Искам да поговорим за един стар приятел.
— Така ли?
— Може би помниш Гай Рабирий Постум.
Главният шамбелан се намръщи:
— Рабирий Постум… смътно.
— Дойде в Александрия след връщането на Авлет на престола. Задачата му бе да събере четирийсет милиона сестерции, които Авлет дължеше на група римски банкери, водени от Постум. Изглежда обаче, че ковчежникът и блестящите му македонски помощници са докарали финансите на града до плачевно състояние. Затова Авлет казал на приятеля ми Рабирий да си заслужи парите, като отново напълни царската и обществената съкровищница. Рабирий изпълнил задача, като работил ден и нощ облечен в македонски дрехи, които намира за грозни и неудобни. В края на годината александрийските финанси били организирани по блестящ начин. Когато обаче моят приятел си поискал четирийсетте милиона сестерции, Авлет и твоят предшественик наредили да го съблекат гол, както го е майка родила, и го натоварили на кораб за Рим. Казали му да се радва, че все още е жив. Рабирий пристигна в Рим без пукната пара. За един банкер, Потине, това е жестока съдба.
Сивите очи на Цезар пронизваха Потин, но шамбеланът не отмести поглед. Сърцето му обаче биеше лудо.
— За щастие — продължи спокойно римлянинът — аз помогнах на приятеля си Постум и го изправих на крака. Днес той заедно с двамата Балби и Гай Опий е един от най-изтъкнатите плутократи. Дългът обаче не се губи и една от причините да дойда в Александрия е свързана именно с него. Можеш да ме приемеш, главни шамбелане, като бирник на Рабирий Постум. Плащай четирийсетте милиона сестерции веднага. В международни валутни единици те се равняват на хиляда и шестстотин сребърни таланта. Би трябвало да поискам и лихва върху сумата на определената от мен стойност от десет процента, но няма да го направя. Главницата ми стига.
— Аз не съм упълномощен да плащам задълженията на покойния цар.
— Не, но сегашният цар е.
— Царят е непълнолетен.
— Точно затова се обръщам към теб, приятелю. Плащай.
— Трябва да представиш доказателства.
— Секретарят ми Фаберий с удоволствие ще ти ги даде.
— Това ли е всичко, Цезаре? — попита Потин и се изправи.
— За момента. — Той учтиво изпрати госта до вратата. — Някакви вести от Клеопатра?
— Никакви, Цезаре.

 

Теодот се срещна с Потин в главния дворец и въодушевено обяви:
— Новини от Ахил!
— Слава на Серапис! Какво казва?
— Че вестоносците са мъртви и Клеопатра все още е с войските си край Касиус. Ахил е сигурен, че тя дори не подозира за присъствието на Цезар в Александрия, макар че не може да се предвиди как ще реагира на следващите действия на Ахил. Той смята да прехвърли двайсет хиляди пехотинци и десет хиляди конници от Пелузиум тук. Задухаха пасатите, така че ще пристигнат след два дни. — Теодот весело се засмя. — О, какво не бих дал да видя лицето на Цезар, когато пристигне Ахил! Смята да използва и двете пристанища, но ще устрои лагер пред Лунната порта.
Теодот не се отличаваше с особена наблюдателност, затова изненадано изгледа мрачното лице на събеседника си:
— Не си ли доволен, Потине?
— Доволен съм, доволен съм, но не това ме тревожи! — тросна се шамбеланът. — Току-що бях при Цезар. Той иска да му изплатим от царската хазна дълга на Авлет към римския банкер Рабирий Постум. Какво кожодерство! Каква наглост! А не мога да искам от тълкувателя да плаща частните дългове на покойния цар!
— О, богове!
— Е — изсъска през зъби Потин, — ще дам парите на Цезар, но той ще прокълне деня, в който ми ги поиска!

 

— Имаме неприятности — рече Руфрий на Цезар на следващия ден, осмия след пристигането им в Александрия.
— Какви?
— Взе ли парите на Рабирий Постум?
— Да.
— Хората на Потин разгласяват наляво и надясно, че си ограбил царската съкровищница, претопил си всички златни кюлчета и си присвоил съдържанието на хамбарите за войската си.
Цезар избухна в смях:
— Циреят май скоро ще се пукне, Руфрий! Пратеникът ми се върна от лагера на царица Клеопатра. Не го изпратих по прехвалените канали през делтата, а с кон, който често е сменял. Разбира се, никакъв вестоносец от Потин не е пристигал там. Предполагам, че е убит. Царицата ми изпраща много любезно писмо, в което ме предупреждава, че Ахил и войската му се канят да се върнат в Александрия, където ще се установят на лагер около Лунната порта.
Руфрий го изгледа изпитателно:
— Ще започваме ли?
— Едва когато се преместя в главния дворец и се погрижа за царя. Ако Потин и Теодот могат да използват бедното момче като маша, значи и на мен ще ми се удаде. Нека обаче хората ми да са в пълна готовност. Когато настъпи моментът, ще има много работа за вършене, и то за твърде кратко време. — Цезар блажено се протегна: — О, колко е хубаво да имаш външен враг!

 

На десетия ден от престоя на Цезар в Александрия една малка лодка навлезе в Главното пристанище заедно с пристигащата флота на Ахил. Тя незабелязано си проправи път между тромавите кораби и накрая бе завързана за един кей в Царския пристан. Стражите там проследиха внимателно приближаването й и се увериха, че никой не плува тайно във водата около нея. В лодката имаше само двама мъже — египетски жреци — боси, с бръснати глави, облечени в бели ленени роби, стегнати под гърдите и достигащи до средата на прасците. И двамата бяха обикновени жреци без право да носят златни украшения.
— Къде отивате? — попита началникът на стражата.
Жрецът, който стоеше на носа, слезе и събра смирено ръце пред слабините си.
— Искаме да се видим с Цезар — отговори на развален гръцки.
— Защо?
— Носим му подарък от У-еб.
— Кой?
— Сем на Птах, Неб-нотру, уер-хереп-хем, Секер-хабау, Птах-мосе, Хаем-уесе — изрецитира напевно жрецът.
— Не разбирам тези глупости, жрецо, и започвам да губя търпение.
— Носим подарък на Цезар от У-еб, висшия жрец на Птах в Мемфис. Преди малко ти казах пълното му име.
— Какъв подарък?
— Ето.
Жрецът се върна на лодката и стражът го последва. На дъното лежеше навита тръстикова рогозка, вехтория в очите на един александриец от македонски произход. Рогозката беше с избелели цветове и прости шарки. На най-бедния пазар на Ракотис можеше да се намери по-добра. Сигурно беше пълна с паразити.
— _Това_ ли ще дадете на Цезар?
— Да, царски служителю.
Стражът извади меча си и побутна рогозката.
— Не бих я пипал на твое място — рече тихо жрецът.
— Защо?
Жрецът впери поглед в очите на стража, сетне направи някакво движение с главата и врата си и това накара войника да отстъпи ужасено. Изведнъж пред него сякаш стоеше не египетски жрец, а кобра.
— Ссссс! — изсъска жрецът и изплези език.
С един скок стражът се озова на кея, беше пребледнял като платно. Преглътна тежко и едва възвърна способността си да говори:
— Птах не обича ли Цезар?
— Птах създаде Серапис, както и всички други богове, но в неговите очи Юпитер Оптимус Максимус е заплаха за Египет.
Стражът се ухили; привидя му се тежка кесия злато от Потин.
— Носете подаръка на Цезар — рече — и нека Птах да постигне онова, което е решил. И внимавайте.
— Ще внимаваме, о, царски служителю.
Двамата жреци се наведоха, хванаха рогозката от двата края и я свалиха на брега.
— Накъде? — попита по-главният от двамата.
— Следвайте алеята през розовата градина, първия дворец вляво след малкия обелиск.
Двамата тръгнаха бързо. Явно рогозката не беше особено тежка.
„Добре — помисли си началникът на стражата, — сега остава само да чуя, че неканеният ни гост е умрял от ухапване на змия. Скоро ще си получа наградата.“

 

Трътлестият лакомник Гай Требаций Теста довлече намръщено телесата си. Нямаше нужда да убеждава Цезар, че би застанал на негова страна в гражданската война, въпреки че официално бе подчинен на Марк Тулий Цицерон. Защо бе избрал да дойде точно в Александрия, самият той не знаеше, освен че е търсил непознати лакомства. В Александрия обаче нямаше такива.
— Цезаре — рече той, — от Мемфис за теб пристигна доста странен предмет, подарък от върховния жрец на Птах. _Не е_ писмо!
— Колко интересно — каза Цезар и вдигна поглед от книжата си. — Предметът в добро състояние ли е? Да не го е пипал някой?
— Съмнявам се някога да е бил в добро състояние — отвърна неодобрително Требаций. — Проскубана стара рогозка. Дори не е _черга_.
— Нареди да ми я донесат в същото състояние, в което е пристигнала.
— Ще трябва да го направят ликторите ти, Цезаре. Робите от двореца само погледнаха приносителите и станаха по-бледи от северни германи.
— Просто някой да я донесе, Требаций.
Двама младши ликтори донесоха рогозката.
— Благодаря. Свободни сте — каза Цезар.
Манлий смутено се размърда:
— Цезаре, може ли да останем? Това… ъ… нещо бе донесено от най-странните хора, които някога сме виждали. В момента, в който я оставиха, побягнаха, сякаш ги преследваха фурии. Фабий и Корнелий искаха да я развият, но Гай Требаций забрани.
— Чудесно! Излизайте сега, Манлий. Вън, вън!
Когато остана сам, Цезар се усмихна, коленичи и надникна от единия край.
— Можеш ли да дишаш там? — попита.
Отвътре се чу глас. Цезар забеляза, че в двата края на рогозката са завити допълнителни ивици от тръстикови стебла, за да изглежда еднакво по цялата си дължина. Колко находчиво! Той издърпа подплънките и разопакова много внимателно подаръка на Птах.
Нищо чудно, че можеше да се скрие в рогозка. Тя бе само кожа и кости. Къде бяха едрите кокали на Митридатовия род? Цезар седна на един стол и я заоглежда. Тя нямаше и пет римски стъпки и надали тежеше повече от талант и половина.
Цезар нямаше навика да си представя как изглежда някой непознат, дори този непознат да беше изтъкната личност. Със сигурност обаче не беше очаквал това хилаво дребно създание, лишено от всякаква царственост! А и тя явно изобщо не се интересуваше от външния си вид, защото изскочи от рогозката като маймунка, без дори да провери дали в стаята има огледало, за да се пооправи. „О, харесва ми! — помисли си той. — Напомня ми за мама; има същото делово държание.“ Майка му обаче някога беше най-красивата жена в Рим, докато Клеопатра изобщо не можеше да се нарече хубава.
За гърди и ханш не можеше да се говори, тя бе равна от горе до долу, ръцете й приличаха на пръчки, вратът й бе дълъг и хилав, а главата й напомняше за тази на Цицерон — прекалено голяма за тялото.
Лицето й беше грозно, защото носът й бе твърде дълъг и закривен. За сметка на това останалите черти на лицето й бяха доста изящни: пълни устни, добре оформени скули, овално лице и добре очертана брадичка. Очите й бяха красиви, много големи, с черни мигли и вежди и с ириси с цвета на лъвска козина, златистожълти. „Къде съм виждал очи с подобен цвят? Сред потомците на Митридат Велики, разбира се! Е, тя е негова внучка, но освен с очите не напомня по нищо друго за дядо си. Техният род са едри, високи хора с германски носове и руси коси.“ Косата й беше светлокестенява и не особено гъста, разделена на път и вързана зад тила. Имаше прекрасна кожа, маслиненокафява и гладка. Клеопатра носеше диадема с бяла панделка и това бе единственият признак, че е царска особа. Бе облечена с проста рокля и не носеше никакви скъпоценности.
Тя също го оглеждаше внимателно и с нескрита изненада.
— Какво виждаш? — попита сериозно той.
— Голяма красота, Цезаре, макар че очаквах да си мургав.
— Има руси, кестеняви и тъмнокоси римляни, има също червенокоси и луничави.
— Оттам идват и прякорите ви: Албин, Флав, Руф, Нигер.
О, какъв прекрасен глас! Нисък и толкова мелодичен.
— Говориш ли латински? — попита изненадан той.
— Не, не съм имала възможност да го науча. Говоря осем езика, но всичките са източни: гръцки, староегипетски, народен египетски, еврейски, арамейски, арабски, мидийски и персийски. — Котешките й очи проблеснаха. — Може би ти ще ме научиш, а? Много бързо схващам.
— Няма да имам достатъчно време, дете, но ако искаш, ще ти изпратя учител от Рим. На колко си години?
— На двайсет и една. Седя на трона от четири.
— Изживяла си една пета от живота си. Заповядай, седни.
— Не, така няма да мога да те виждам добре. Много си висок.
— Да, като галите и германите. Мога да мина за един от тях, като Сула. Защо си толкова ниска? Братята и сестра ти са високи.
— От една страна, ниският ми ръст е наследствен. Майката на баща ми беше набатейска принцеса, но не чистокръвна арабка. Майка й е била партската принцеса Родогуна, още една връзка с Митридатите. Говори се, че партите били ниски. Майка ми обаче твърдеше, че причината е в някаква болест, която съм прекарала като дете. Затова винаги съм си представяла, че Хипопотам и Крокодил са всмукали височината ми с ноздрите си, както правят с реката.
Цезар се усмихна:
— Реката ли?
— Да, при разлива на смъртта. Нил не се покачва, когато Таурт, Хипопотама, Себек и Крокодила всмучат водата през ноздрите си.
— След като си фараон, защо са ти толкова сърдити? Нил не излиза от коритото си вече две години.
По лицето й се изписа несигурност; тя се обърна, направи няколко крачки, рязко се извърна към него и прехапа устни:
— Проблемът е изключително спешен, затова няма смисъл да те съблазнявам. Надявах се да си грозник, все пак си стар, и така да се поддаваш на изкушение от некрасиви жени като мен. Виждам обаче, че слуховете са верни, че можеш да плениш сърцето на една жена въпреки напредналата си възраст.
Той наклони глава и хладните му очи придобиха топло изражение, макар в тях да не личеше полово влечение. Те сякаш я изпиваха, докато умът му я преценяваше. Тя се беше измъкнала от доста трудни ситуации: убийството на Бибуловите синове, въстанието на Александрия и други. Въпреки това говореше като дете. Разбира се, че беше девствена. Нейният брат и съпруг очевидно не беше консумирал брака си с нея, а тя бе равна с боговете, не можеше да се съвкупява със смъртни. Винаги се движеше заобиколена от евнуси, не й бе позволено да бъде в компанията на некастрирани мъже. „Положението наистина явно е много спешно — помисли си Цезар. — Иначе нямаше да бъде сега с мен, един некастриран смъртен мъж.“
— Продължавай — подкани я той.
— Аз не изпълних задължението си като фараон.
— И кое е то?
— Да бъда плодовита. Да раждам деца. Първото наводнение след качването ми на престола бе на границата на доволството, защото Нил ми даваше възможност да докажа плодовитостта си. Сега, две години по-късно, аз все още съм ялова. Египет гладува. След пет дни жреците на Изида ще отчетат нивото на нилометъра при остров Елефантина. Времето за разлива идва, защото пасатите вече задухаха. Ако не зачена обаче, пролетните дъждове няма да паднат над Етиопия и Нил няма да излезе от коритото си.
— Пролетни дъждове, а не топящи се снегове, така ли? Знаеш ли със сигурност откъде черпи водите си Нил?
„Нека говори още, така ще имам време да осмисля онова, което казва. Напредналата ми възраст, а!“
— Хроникьори като Ератостен са пращали експедиции в търсене на източниците на Нил, но са намирали само притоци и самата река. Установили обаче, че през лятото в Етиопия падат обилни дъждове. Това е записано, Цезаре.
— Да, надявам се да имам свободно време, за да прочета някоя и друга книга в библиотеката, преди да си тръгна. Продължавай, фараоне.
Клеопатра вдигна рамене:
— Това е. Трябва да се съвкупя с бог, а брат ми не ме ще. Иска Теодот за удоволствие и Арсиноя за жена.
— Защо нея?
— Кръвта й е по-чиста от моята, тя е негова сестра от една майка. Тяхната е от Птолемеите, а моята от Митридатите.
— Все още не виждам отговор за проблема ти, не и преди това наводнение. Съчувствам ти, бедно момиче, но не знам с какво мога да ти помогна. Аз не съм бог.
Лицето й се озари.
— Напротив! — извика тя.
Цезар примигна:
— В Ефес има статуя, на която пише, но това е само… ласкателство. Вярно е, че съм потомък на двама богове, но имам само две капки божествена кръв, тя не изпълва цялото ми тяло.
— Ти си Богът от Запада.
— Бог от запада ли?
— Ти си Озирис, върнал се от Царството на мъртвите, за да дари Изида със син, Хор.
— И ти вярваш в това?
— Аз не _вярвам_, Цезаре, това е факт!
— Доколкото разбирам, искаш да се съвкупиш с мен, така ли?
— Да, да! Защо иначе ще съм тук? Бъди мой съпруг, дари ме със син! Нил ще излезе от коритото си.
Каква ситуация! Все пак беше забавна и интересна. Докъде бе стигнал Цезар, та семето му да причинява дъждове, наводнения и да дава живот на цели народи?
— Би било грубо да откажа — рече той, — но не си ли закъсняла? До отчитането на нилометъра има само пет дни, не мога да ти гарантирам, че ще забременееш. Дори да стане, ще го разбереш най-рано след пет-шест нундини.
— Амон Ра ще разбере, също както и аз, неговата дъщеря. Аз съм Нил, Цезаре! Аз съм живото олицетворение на реката. Аз съм Господ на земята и имам само една цел: да осигуря благоденствие на народа си и да продължа величието на Египет. Ако Нил остане под нивото на смъртта още една година, освен глад ще има чума и скакалци. Египет ще загине.
— В замяна искам услуга.
— Съвкупи се с мен и я имаш.
— Да говорим по същество! Искам пълното ти съдействие във всичко, което ще реша да направя на Александрия.
Тя го изгледа подозрително:
— Да направиш _на_ Александрия ли? Странен начин на изразяване, Цезаре.
— О, наблюдателна си! Започвам да вярвам, че ще имаме умен син.
— Казват, че никога не си имал син.
„Напротив, имам син — помисли си той. — Красиво момче някъде в Галия, което Литавик ми открадна, след като уби майка му. Нямам обаче представа какво се е случило с него и никога няма да разбера.“
— Така е — рече хладно. — За един римлянин обаче да имаш собствен син не е толкова важно. Законът ни разрешава да осиновим кое да е момче, някое от нашия род, племенник или братовчед. Приживе или по силата на завещание след смъртта ни. Ако с теб имаме син, фараоне, той няма да е римлянин, защото ти не си римлянка. Следователно той не може да наследи нито името, нито имуществото ми. Не се надявай да имаш син римлянин; нашите закони не го позволяват. Мога да се бракосъчетая по някакъв начин с теб, но това няма да е валидно според римските закони. Аз вече имам жена в Рим.
— Която няма дете, макар че сте съпрузи отдавна.
— Никога не се застоявам у дома. — Той се усмихна, отпусна се и я изгледа с вдигнати вежди. — Мисля, че е време да се заема с големия ти брат, скъпа моя. Довечера вече ще спим в главния дворец, тогава ще видим какво мога да направя по твоя въпрос. — Той стана, приближи се до вратата и се провикна: — Фаберий! Требаций!
Писарят и личният му легат влязоха и зяпнаха от удивление.
— Това е царица Клеопатра. След като вече е тук, можем да започваме. Веднага извикайте Руфрий и се приготвяйте.
След това излезе заедно с подчинените си, оставяйки Клеопатра сама. Тя се беше влюбила от пръв поглед, защото беше твърде влюбчива. Беше се примирила да преспи със старец, по-грозен от нея самата, а бе заварила човек, изглеждащ като бог, който я изпълни с радост, силни чувства и истинска любов. Тач'а бе хвърлила лотосовите листчета в чашата на Хатор и й беше казала, че тази и следващата нощи са най-плодовитите в цикъла й, че със сигурност ще зачене, ако намери Цезар и го сметне за достоен. Е, тя бе намерила една мечта, Бога от Запада. Висок и красив като самия Озирис; дори бръчките по лицето му бяха изящни, защото се говореше, че е страдал много, също като Озирис.
Устните й потрепериха и тя примигна, за да прогони неочакваните сълзи. Беше влюбена, но Цезар не я харесваше и тя се съмняваше, че някога ще я заобича. Не поради липсата на красота или чар; по-скоро защото между тях лежеше пропаст от разликата в годините, културите, опита им.

 

Преди мръкване вече бяха в големия дворец, огромна сграда с лабиринт от зали, коридори, стаи, вътрешни дворчета и басейни, достатъчно големи, за да се плува в тях.
През целия следобед градът и дворцовият комплекс кипяха от усилена дейност. Петстотин от легионерите на Цезар бяха заобиколили царската гвардия и я бяха изпратили в строящия се лагер на Ахил на запад от Лунната порта с искрените благопожелания на великия римлянин. След това петстотинте войници се заеха с укрепването на дворцовата стена с бойна платформа, истински бруствери и многобройни стражеви кули.
Случваха се и други неща. Руфрий се изнесе от лагера в Ракотис и изгони всички живеещи в големите здания от двете страни на Дворцовата улица, за да настани там войниците си. Докато прогонените хора тичаха с плач и вопли по улиците и се кълняха да отмъстят на римляните, стотици войници нахлуха в големите храмове, гимназията, съда и Серапеума в Ракотис. Под ужасените погледи на александрийците те откъртиха всички подпорни греди на таваните и ги изнесоха на улицата. След това се заеха със сградите покрай пристанището — кейовете, складовете, емпориума — и свалиха от тях всяко полезно парче дърво.
До здрач повечето обществени сгради в Александрия бяха разрушени, всички по-големи дървени греди бяха занесени на Дворцовата улица.

 

— Това е безобразие! _Безобразие!_ — изкрещя Потин, когато неканеният гост влезе заедно с една центурия войници, щаба си и самодоволната царица Клеопатра.
— Ти! — изпищя Арсиноя. — Какво правиш тук? Аз съм царица, Птолемей се разведе с теб!
Клеопатра се приближи до нея, ритна я силно по прасеца и одра жестоко лицето й с нокти.
— Аз съм царицата! Млъквай или ще заповядам да те убият!
— Кучка! Свиня! Крокодил! Чакал! Хипопотам! Паяк! Скорпион! Плъх! Змия! Въшка! — закрещя малкият Птолемей Филаделф. — Маймуна! Маймуна, маймуна, маймуна!
— Ти също млъквай, лигава малка жабо! — изсъска Клеопатра и му зашлеви няколко шамара, докато той запелтечи.
Стъписан от тази „мила“ семейна сцена, Цезар стоеше със скръстени ръце и наблюдаваше. Клеопатра можеше да е на двайсет и две, но в присъствието на сестра си и на малкия си брат се държеше като дете. Интересно, че нито Филаделф, нито Арсиноя оказаха някаква физическа съпротива; голямата сестра бързо ги постави на мястото им. Когато писъците му омръзнаха, той мълчаливо раздели тримата побойници.
— Ти, благородна принцесо, отивай при възпитателя си — заповяда на Арсиноя. — Време е малките момиченца да си лягат. Ти също, Филаделфе.
Потин още роптаеше, но Ганимед изведе Арсиноя с безизразно лице. „Този е много по-опасен от главния шамбелан — помисли си Цезар. — А Арсиноя е влюбена в него, нищо че е евнух.“
— Къде е цар Птолемей? — попита. — И Теодот?

 

Цар Птолемей и Теодот се намираха на централния площад, все още недокоснат от войниците на Цезар. Бяха в покоите на царя, когато един роб дотича да им съобщи, че римлянинът взема дворцовия комплекс под свой контрол и царица Клеопатра е с него. След броени мигове Теодот и момчето бяха облечени като за аудиенция. Птолемей носеше пурпурните дрехи и диадемата си. След това двамата влязоха в тайния тунел, прокопан от Авлет, в случай че тълпата нахлуе в двореца. Той минаваше под стените и излизаше при театъра, откъдето можеше да се слезе на пристанището или да се навлезе в града. Малкият цар и Теодот предпочетоха да отидат на агората.
На този огромен площад сега имаше стотина хиляди души, които се събираха още от сутринта, когато войниците на Цезар започнаха да разкъртват гредите. Александрийците инстинктивно се стичаха там винаги когато се зададеше някакво бедствие, затова, когато двамата бегълци от двореца се появиха, агората бе претъпкана с хора. Теодот накара момчето да изчака встрани, за да го подготви за кратката му реч. След мръкване възпитателят заведе нар Птолемей при статуята на библиотекаря Калимах и му помогна да се качи на постамента.
— Александрийци, врагът ни напада! — изкрещя царят с лице, озарено от червените пламъци на факлите. — Рим нахлу в града ни, целият дворцов комплекс е в ръцете на Цезар! Ала това не е всичко! — Той замълча, за да се увери, че казва точно това, което Теодот му бе наредил, сетне продължи: — Да, не е всичко! Сестра ми Клеопатра, предателката, се върна и се е съюзила с римляните! Именно тя доведе Цезар тук! Всичката ви храна изчезна в коремите на римляните, а Цезаровият член изпълва вагината на Клеопатра! Те изпразниха съкровищницата и избиха всички в двореца! Избиха всички жители на Дворцовата улица! Част от зърното ви е изсипано в пристанището, за да се похаби, и римските войници разрушават обществените ни сгради! Александрия е в руини, храмовете й са осквернени, жените и децата й — изнасилвани!
В мрака очите на детето блестяха като отражение на народната ярост; ярост, която се засилваше и скоро щеше да прерасне в действия. Това беше Александрия, единственият град в света, където тълпата съзнаваше напълно мощта си и се използваше не просто като груба физическа сила, а като политически инструмент. Тълпата бе свалила не един Птолемей; можеше да събори и един прост римлянин, да го разкъса на парчета.
— Аз, вашият цар, бях свален от трона си от един римски помияр и една продажна кучка, наречена Клеопатра!
Тълпата се раздвижи, някой го вдигна върху яките си рамене и облеченият в пурпур ездач сръга двукракия кон със скиптъра си от слонова кост.
Множеството се премести към портата на дворцовия комплекс, където бе посрещнато от Цезар, облечен в тогата си с пурпурна ивица по края, на главата с венеца от дъбови клонки и в дясната ръка с жезъла, символизиращ неограничената му власт. Дванайсетте ликтори стояха от двете му страни. До него бе и царица Клеопатра, все още с безличната си сива рокля.
Несвикнала с противник, който се изправя очи в очи срещу нея, тълпата спря.
— Какво правите тук? — попита Цезар.
— Дойдохме да ви изгоним и да ви убием! — изкрещя Птолемей.
— Царю Птолемей, не можеш да направиш и двете. Или трябва да ни изгониш, или да ни убиеш. Уверявам те обаче, че няма да се наложи нито едното, нито другото. — Цезар бързо разбра кои са водачите на тълпата и се обърна към тях: — Ако са ви казали, че моите войници са изпразнили хамбарите ви, съветвам ви да отидете там и да видите, че в тях няма нито един римлянин и са пълни догоре. Не е моя работа да определям цената на зърното и другите храни в Александрия, това е задължение на царя ви, тъй като царицата досега отсъстваше. Затова, ако плащате твърде много, обвинявайте цар Птолемей, не Цезар. Цезар си носи храна в Александрия и не е докоснал вашите — безочливо излъга той. С една ръка побутна Клеопатра напред, с другата посочи младия цар. — Слез от този човек, Твое величество, и застани, където е мястото на един суверен. С лице срещу поданиците си, не сред тях и оставен на тяхната милост. Както чух, гражданите на Александрия са в състояние да разкъсат царя си на парчета, а виновникът за сегашното им състояние си ти, не Рим. Ела при мен!
Тълпата бе разделила Теодот от царя и възпитателят вече не можеше да влияе на момчето. Птолемей се намръщи, в очите му пролича страх. Не беше особено умен, но можеше да се досети, че по някакъв начин този мъж го представя в много неблагоприятна светлина, че с ясния си глас с безупречен македонски акцент римлянинът ще обърне предните редици на тълпата срещу него.
— Искам да сляза! — заповяда царят.
След като стъпи на земята, той се приближи до Цезар и се обърна с лице към поданиците си.
— Точно така — похвали го Цезар; сетне изкрещя: — Вижте своите владетели! Донесъл съм завещанието на покойния цар, бащата на тези деца, и съм тук, за да изпълня желанието му: Египет и Александрия да бъдат управлявани от голямата му дъщеря, седмата Клеопатра, и големия му син, тринайсетия Птолемей! Думите му са ясни! Клеопатра и Птолемей Евергет са законните му наследници и трябва да управляват заедно като съпруг и съпруга.
— Убийте я! — изкрещя Теодот. — Арсиноя е царицата!
Дори това Цезар обърна в своя полза.
— Принцеса Арсиноя има друго задължение! — извика. — Като диктатор на Рим аз имам власт да върна Кипър на Египет и сега го правя! Знам какви трудности среща Александрия, след като Марк Катон анексира острова. Вие изгубихте добрата кедрова дървесина, медните мини, много евтина храна. Сенатът, наредил това анексиране, вече не съществува. _Моят_ сенат не одобрява тази несправедливост! Принцеса Арсиноя и принц Птолемей Филаделф ще управляват като сатрапи на Кипър. Клеопатра и Птолемей Евергет ще царуват в Александрия!
Тълпата бе спечелена, но Цезар не беше свършил.
— Трябва да добавя, народе александрийски, че Кипър се връща на Египет именно благодарение на царица Клеопатра. Защо мислите, че тя отсъстваше? Защото тя дойде при мен, за да преговаря за това връщане! И успя да ме убеди. — Той пристъпи леко напред и се усмихна. — Защо не приветствате царицата си?
Думите на Цезар се предаваха бързо към задните редици; както всеки добър оратор, когато говореше пред много хора, той използваше кратки и прости изречения. И така, доволни, хората започнаха да скандират оглушително.
— Всичко е много хубаво, Цезаре, но не можеш да отречеш, че войските ти събарят храмовете и обществените ни сгради! — изкрещя един от водачите на тълпата.
— Да, това е сериозна работа — отвърна Цезар, като разпери ръце. — Дори римляните трябва да се защитават, а пред Лунната порта сега чака войската на пълководеца Ахил, който ми е обявил война. Аз се готвя за отбрана. Ако искате разрушението да спре, вървете при Ахил и му кажете да разпусне войската си.
Тълпата се обърна като легион от добре тренирани войници и изчезна за минути, вероятно да се срещне с Ахил.
Теодот, треперещ като лист, погледна невръстния си цар със сълзи на очи, сетне коленичи, взе ръката му и я целуна.
— Много хитро, Цезаре — изсумтя Потин.
Цезар кимна на ликторите си и се обърна, за да се върне в двореца.
— Както ти казах и преди, Потине, аз съм достатъчно умен. Съветвам те да престанеш с подстрекателската си дейност сред жителите на града и да се заемеш с управлението на двореца и хазната. Ако те хвана да разпространяваш неверни слухове за мен или царицата, че накарам да те екзекутират по римския начин: с бичуване и обезглавяване. Ако чуя _два_ неверни слуха, ще умреш като роб, разпънат на кръст. _Три_ неверни слуха ще ти донесат разпъване с два счупени крака.
Е преддверието на двореца той освободи ликторите си, но постави ръка върху рамото на цар Птолемей:
— Край на разходките до агората, млади момко. Прибирай се сега в покоите си. Междувременно, поставил съм стража от двете страни на тайния тунел. — Сетне премести хладните си очи от момчето към Теодот: — Теодоте, забранявам ти да се виждаш с царя. До сутринта да те няма. И внимавай! Ако се опиташ да говориш отново с царя, ще последваш съдбата, която описах на Потин.
Бутна леко момчето и цар Птолемей се затича разплакал към покоите си. Цезар стисна ръката на Клеопатра:
— Време е да си лягаме, скъпа. Лека нощ на всички.
Тя се усмихна и сведе очи. Възмутеният Требаций; погледна към Фаберий. Цезар, и царицата? Ама тя изобщо не беше негов тип!

 

Изключително опитен с жените, Цезар не срещна трудности в изпълнението на едно много необичайно задължение: ритуалното съвкупяване на двама богове в името на една страна, на всичкото отгоре с девствена богиня. Нямаше никаква страст, нищо не разтуптяваше сърцето. Тя остана възхитена, когато той обръсна всичките косми по тялото й. Макар че Клеопатра сметна това за още едно доказателство за божествения му произход, то беше просто начин за предпазване от въшки — Цезар бе маниак на тема чистота. В това отношение тя отговаряше на изискванията му, пък и естествената й миризма беше приятна.
О, слабо бе удоволствието, което получи той от тази хилава, дребна девойка, чиито неопитност и нервност допълнително го караха да се чувства неловко! Гърдите й бяха плоски почти като на мъж и той се страхуваше да я притисне по-силно да не счупи ръцете й. Всъщност всичко това бе отвратително. Цезар не беше педофил и трябваше да полага огромни усилия да не мисли за недоразвитото й тяло, бързаше да свърши колкото се можеше по-бързо, макар и неколкократно. Ако тя трябваше да забременее, един път със сигурност не стигаше.
Клеопатра обаче се учеше много бързо и скоро започна да му харесва.
— Обичам те — бе последното, което прошепна тя миг преди да потъне в дълбок сън, свита до него.
„Цезар също има нужда от сън“ — рече си той и затвори очи.

 

На сутринта работата по Дворцовата улица и стената на двореца бяха приключили. Възседнал взет под наем кон (не беше взел бойния си жребец, което бе грешка), Цезар тръгна да огледа позициите си и да каже на легатите си в лагера на конницата да затворят пътя към плавателния канал, за да прекъснат достъпа на града към Нил.
Това, което правеше сега, всъщност бе вариант на стратегията му при Алезия, където заедно с шейсет хиляди войници бе устроил силно укрепен лагер, като едновременно държеше в обсада осемдесет хиляди противници в крепостта Алезия и се отбраняваше от двеста и петдесет хиляди гали, лагеруващи по околните възвишения. Този път укреплението му бе с форма на гира, не с пръстеновидна форма. Дворцовата улица представляваше дръжката на гирата, а дворцовият комплекс и лагерът край езерото — тежестите от двата й края. Гредите, събрани от целия град, бяха наредени между къщите като стена, а плоските покриви, по които Цезар бе наредил леката си артилерия, щяха да служат за бруствери. Големите му балисти бяха качени върху _купичките_ на високата двайсет стъпки стена от източната страна на лагера. Пановият хълм му служеше за наблюдателница. В подножието му беше издигната стена от огромни каменни блокове, изкъртени от гимназията и огромните зидове на пресечката на Канопската и Дворцовата улици. Сега неговите три хиляди и двеста ветерани можеха да се придвижват бързо по свободната от ибиси Дворцова улица. Птиците бяха предусетили какво предстои и бяха отлетели навреме от гнездото на римляните. „Добре — помисли си с усмивка Цезар. — Нека александрийците да се сражават, без да убиват свещените птици, ако могат! Ако бяха римляни, щяха да отидат в храма на Юпитер и да вземат от жреците временно разрешение за това срещу съответно жертвоприношение в името на бога. Съмнявам се обаче Серапис да разсъждава като Юпитер.“
На изток от Цезаровото укрепление се намираха районите Делта и Епсилон, населени само с евреи и метици.
На запад се разполагаше по-голямата част от града с гръцко и македонско население — оттам можеше да се очаква по-сериозна опасност. От върха на Пановия хълм Цезар виждаше как Ахил (о, богове, колко бавно действаше!) се опитва да подготви войските си. В Евностското пристанище и Кивота бойните кораби се вадеха от хангарите им и се пускаха на вода, за да заместят дошлите от Пелузиум, които бяха извадени на брега да съхнат. След един-два дни (адмиралът им беше също толкова муден като Ахил) галерите щяха да преминат под сводовете на Хептастадиона и да потопят плавателните съдове на Цезар.
Затова той изпрати две хиляди от хората си да събарят всички къщи зад първата редица от западната страна на Дворцовата улица и така създаде пространство с ширина четиристотин стъпки, покрито с отломки и внимателно скрити смъртоносни изненади като ями със заострени колове на дъното, вериги, които се издигаха сякаш от нищото, за да стегнат врата на невнимателния нападател, остри парчета александрийско стъкло. Други хиляда и двеста легионери нахлуха в търговската част на Голямото пристанище, превзеха всички кораби там, натовариха ги с фрагменти от колоните на съдилището, гимназията и агората и започнаха да ги потапят под сводовете на Хептастадиона. След два часа никакъв плавателен съд, от лодка до квинкверема, не можеше да премине от едното пристанище в другото. Ако александрийците искаха да нападнат римската флотилия, трябваше да го сторят по по-трудния начин — да заобиколят плитчините и наносите на Евностското пристанище, да заобиколят остров Фарос и да влязат в Голямото пристанище през някой от трите пролива. „Побързай с другите ми два легиона, Калвине! Имам нужда от собствени бойни кораби!“
След блокирането на сводовете войниците на Цезар се качиха на Хептастадиона и разрушиха акведукта, носещ вода за острова, след това откраднаха най-външните артилерийски устройства от Кивота. Срещнаха силна съпротива, но беше ясно, че на александрийците им липсва трезв разум и добър пълководец. Те се хвърляха срещу легионерите безразсъдно като белгийските гали, преди да разберат цената на войнишкия живот. Не представляваха особено опасен противник за римляните, които до един бяха ветерани от деветгодишната война в Галия на дългокосите и обожаваха да избиват такива омразни врагове като александрийците. Прекрасни катапулти и балисти бяха тези от Кивота! Цезар щеше да е доволен. Легионерите закараха артилерията на доковете, след това опожариха всички кораби, стоящи край кейовете на Евност. За целта използваха горящи дървени колове, които изстрелваха с пленените балисти. О, какъв плодотворен ден!

 

Цезар се занимаваше с други неща. Изпрати вестоносци в районите Делта и Епсилон и извика трима еврейски старейшини и трима предводители на метиците. Прие ги в залата за аудиенции, където бе наредил удобни столове и хубава храна на странични масички; царицата заемаше трона си.
— Придай си царствен вид — посъветва я той. — Смени тази вехта рокля и сложи украшенията на Арсиноя, ако нямаш собствени. Постарай се де изглеждаш като велика царица, Клеопатра, това е много важна среща.
Когато тя се появи, Цезар остана изненадан. Пред нея вървяха неколцина египетски жреци, дрънкащи с кадилници и пеещи монотонно на някакъв непонятен език. Всичките, с изключение на един бяха обикновени жреци. Главният носеше златен нагръдник, покрит с голям брой амулети и златни огърлици; с дълъг емайлиран златен жезъл удряше силно по пода.
— Поклонете се пред Клеопатра, дъщеря на Амон Ра, въплъщение на Изида, владетелка на Горен и Долен Египет! — изрече той на добър гръцки.
Тя беше облечена като фараон, в изящна надиплена бяла ленена роба и елек от толкова фино ленено платно, че изглеждаше прозрачен, с красиви бродирани шарки и пришити стъклени мъниста. На главата си носеше невероятното творение, което Цезар вече бе виждал на фреските по стените, но едва сега започваше да го оценява. Яркочервената външна корона от емайл се издигаше нависоко и носеше релефни златни глави на кобра и орел. В нея стоеше още по-висока вътрешна конична корона от бял емайл с плосък, увенчан със златна лента връх. На врата си царицата носеше огърлица от злато, емайл и скъпоценни камъни с десет пръста широчина. Талията й бе стегната с емайлиран златен пояс широк шест пръста. На пръстите й блестяха десетки пръстени; на брадичката й със златни верижки около ушите беше закачена изкуствена брада със злато и емайл; покритите й със скъпоценни камъни златни сандали имаха много високи позлатени коркови подметки.
Лицето й бе гримирано изключително грижливо: устните — алени и блестящи; страните — червени; очите — изрисувани като окото, гравирано на трона, с тънки черни линии, продължаващи до ушите и завършващи с малки триъгълници, запълнени със зеленикавия грим, който покриваше и клепачите й до очертаните в черно вежди. Надолу черните линии завиваха над страните й. Ефектът от този грим бе удивително зловещ; създаваше впечатление, че това лице не е човешко.
Двете й камериерки македонки, Хармиан и Ира, също бяха облечени като египтянки. Тъй като сандалите на фараона бяха прекалено високи, те помогнаха на Клеопатра да се качи до трона. Тя седна, взе от помощничките си закривения жезъл и ритуалното ветрило и кръстоса тези два символа на божествения си произход пред гърдите си.
Цезар забеляза, че никой не е паднал на колене; ниският поклон изглеждаше достатъчен.
— Тук сме, за да говорим — изрече тя със силен глас. — Тук сме като фараон, виждате символите на божествения ни произход. Гай Юлий Цезаре, сине на Амон Ра, въплъщение на Озирис, понтифекс максимус, император, диктатор на сената и народа на Рим, продължавай.
„О, ето какво било! — помисли си той, докато напевният й глас звучеше в залата. — Александрия и македонските неща са й съвсем чужди. Тя е истинска египтянка. Щом сложи тези невероятни дрехи и украшения, започна да излъчва сила!“
— Покорен слуга на ваше величество, дъще на Амон Ра — рече той и посочи старейшините, които едва сега се изправяха. — Позволете ми да ви представя Симеон, Аврам и Исус от евреите и Кибир, Формион и Дарий от метиците.
— Добре дошли и сядайте — рече Клеопатра.
След това Цезар напълно забрави жената на трона. Реши по-късно да засегне основната тема, затова посочи едната масичка и се обърна към Симеон, главния старейшина на евреите:
— Знам, че месото трябва да е сготвено според религиозните изисквания и виното да е правено от юдеи. Всичко е приготвено според традициите на вярата ви, затова след разговора не се бойте да хапнете. — Обърна се към Дарий, _етнарха_ на метиците: — Храната на другата масичка е приготвена за вас.
— Благодаря за любезността, Цезаре — заговори Симеон, — но това гостоприемство не може да промени факта, че укрепеният ти коридор прекъсна достъпа ни до останалата част на града, нашия единствен източник на храна, дрехи и стоки за магазините ни. Видяхме, че си разрушил сградите от западната страна на Дворцовата улица, и се боим, че ще сториш същото и от източната.
— Не се тревожете, Симеоне — каза Цезар на еврейски, — само ме изслушайте.
Клеопатра го изгледа изненадано; Симеон подскочи.
— Говориш еврейски?
— Малко. Израсъл съм в много пъстър квартал на Рим, в Субура, където майка ми държеше жилищна сграда. Винаги сме имали наематели евреи, а като дете аз трябваше да уреждам всичко там. Затова зная няколко езика. Старейшината на къщата беше златар, Шимон. Знам за бога ви, обичаите, традициите, храната, песните ви и историята на вашия народ. — Той се обърна към Дарий: — Дори говоря пизидийски — добави на същия език, сетне продължи на гръцки: — Уви, не знам персийски, затова ще се наложи да говорим на гръцки.
В рамките на четвърт час той обясни положението, без да се извинява за нищо. Войната в Александрия бе неизбежна.
— Въпреки това — добави — предпочитам да се сражавам само от едната страна на укрепения коридор, от западната. Не ме предизвиквайте и ви обещавам, че войниците ми няма да ви докоснат. Сраженията няма да се прехвърлят на изток от Дворцовата улица и вие няма да страдате от липса на храна. Колкото до стоките за магазините и работилниците ви и прехраната на онези от вас, които работят от западната страна, по този въпрос не мога да ви помогна. Ще се погрижа обаче да получите обезщетение за трудностите, които ще преживеете, докато победя Ахил и подчиня Александрия. Не пречете на Цезар и той ще ви се отплати. Цезар винаги плаща дълговете си.
Стана от курулното си кресло и се приближи до трона.
— Предполагам, велики фараоне, че си съгласна да подкрепиш финансово всеки, който те поддържа.
— Така е.
— Би ли обезщетила тогава евреите и метиците за загубите, които ще претърпят?
— Да, стига да не ти пречат, Цезаре.
Симеон се приближи и се поклони ниско:
— Велика царице, ще те помолим само за едно нещо в замяна на подкрепата ни, говоря и от името на метиците.
— Казвай, Симеоне.
— Дай ни александрийско гражданство.
Последва дълго мълчание. Клеопатра седеше скрита зад странната си маска, очите й оставаха невидими под зелените клепачи, закривеният жезъл и вършилото пред гърдите й леко се повдигаха и отпускаха. Накрая блестящите й червени устни се разтвориха и тя изрече:
— Съгласна съм, Симеоне, Дарий. Давам александрийско гражданство на всички евреи и метици, които са живели в града повече от три години. Ще получите финансовото обезщетение за претърпените във войната загуби, както и награда за всеки от вас, който се сражава под командването на Цезар.
Симеон въздъхна облекчено; другите петима се спогледаха. Мечтата на цели поколения се сбъдваше!
— А аз — рече Цезар — ще им дам римско гражданство.
— Цената е твърде голяма, за да не се съгласим — отвърна радостно Симеон. — За да докажем верността си, ние ще охраняваме и брега между нос Лохиас и хиподрума. Той не е удобен за дебаркиране на голяма войска, но Ахил може да свали доста войници с малки лодки. Отвъд хиподрума започват блатата на делтата, които са във властта само на Господ. А Господ е най-добрият ни съюзник.
— Да пируваме тогава! — извика Цезар.
Клеопатра се изправи:
— Явно вече нямате нужда от фараон. Сармиан, Ира, помогнете ми.

 

— О, отървете ме от това! — закрещя Клеопатра веднага щом влезе в покоите си, и ядно смъкна сандалите.
Бързо се освободи от неудобната изкуствена брада и от тежката огърлица. Пръстените и гривните се затъркаляха по пода и ужасените прислужнички запълзяха трескаво да ги гонят, крещейки си една на друга, за да докажат, че нищо няма да бъде откраднато. Наложи се да седне, докато Хармиан и Ира се бореха с огромната двойна корона; емайлът беше нанесен върху дървена основа, не върху метал, но тя бе изработена според главата на Клеопатра и не можеше да падне сама. А как само тежеше…
Когато видя красивата египтянка, облечена като храмова музикантка, Клеопатра изкрещя радостно и се хвърли в прегръдките й.
— Тач'а! Тач'а! Майко, майко!
Докато Хармиан и Ира се мръщеха и подсмиваха, защото тя мачкаше осеяната си с мъниста дреха, Клеопатра прегърна и разцелува пламенно Тач'а.
Родната й майка бе много мила и добра, но винаги твърде заета, за да я дари с любов. Клеопатра, също жертва на ужасните порядки в александрийския палат, можеше да й го прости. Майка й се казваше Клеопатра Трифена и бе дъщеря на Митридат Велики. Беше се омъжила за Птолемей Авлет, незаконен син на десетия Птолемей с прякор Нахута. Имаше две дъщери, Вереника и Клеопатра, но никакви синове. Авлет имаше полусестра, все още дете, когато Митридат го принуди да се ожени за Клеопатра Трифена, но това се беше случило преди трийсет и три години и сестра му бе пораснала. До смъртта на Митридат Авлет се беше страхувал прекалено много от тъста си, за да се отърве от натрапената си съпруга. Не му оставаше друго, освен да чака.
Когато Вереника бе на дванайсет, а Клеопатра — на пет години, Помпей сложи край на царуването на Митридат Велики, който избяга в Кимерия и там бе убит от един от синовете си — Фарнак, който сега завладяваше Анатолия. Най-после освободен от бремето си, Авлет се разведе с Клеопатра Трифена и се ожени за сестра си. Ала дъщерята на Митридат беше прагматична и хитра; тя успя да запази живота си и остана в двореца с двете си дъщери, докато заместницата й роди на Авлет друго момиче, а най-накрая и двама синове.
Вереника беше достатъчно голяма, за да живее с възрастните, но Клеопатра трябваше да отиде в яслата, едно отвратително място. Сетне, когато Авлет започна да се отнася с тях по-лошо, майка й я изпрати в храма на Птах в Мемфис, където тя попадна в един свят, коренно различен от живота в Александрия. Озова се сред хладни варовикови постройки в древноегипетски стил и топли, нежни обятия. Защото Хаем, върховен жрец на Птах, и жена му Тач'а приеха Клеопатра като собствено дете. Те я научиха на древен и народен египетски, арамейски, еврейски и арабски, научиха я да пее и да свири на голямата арфа, научиха я на всичко за Египет около Нил, за могъщия пантеон на боговете, създадени от Птах.
Не само сексуалните перверзни и пиянските оргии правеха Авлет труден за понасяне. Той се беше качил на престола след смъртта на законния си полубрат, единайсетия Птолемей, който не беше оставил наследници — но за сметка на това със завещанието си оставяше Египет под управлението на Рим. Така Рим също се намеси в управлението. По време на консулството на Цезар Авлет бе платил шест хиляди златни таланта, за да осигури одобрението на Рим за царуването си, злато, откраднато от александрийците. Тъй като не беше фараон, Авлет нямаше достъп до пословичните съкровища на Мемфис. Проблемът беше в това, че доходите на александрийците принадлежаха на самите александрийци и те настояха царят да им се издължи. Времената бяха тежки, цените на храната се вдигаха, Рим постоянно оказваше натиск. Авлет реши да намали стойността на александрийските монети.
Народът веднага въстана, тълпата побесня. Тайният тунел позволи на Авлет да избяга по море, но без пукната пара в джоба. Това не вълнуваше особено александрийците и те го замениха с най-голямата му дъщеря Вереника и майка й Клеопатра Трифена. Нещата в двореца се обърнаха: сега втората жена и децата й отстъпиха водещата роля на две царици от Митридатите.
Малката Клеопатра се върна от Мемфис. Ужасен удар! Как само плака тя за Тач'а и Хаем, за идиличния живот на любов и учение край сините води на Нил! В двореца в Александрия тя се чувстваше още по-зле. Макар че вече беше на единайсет, Клеопатра отново попадна в яслата заедно с две хапещи, дращещи, щипещи дребни Птолемейчета. Арсиноя беше най-зла, постоянно й повтаряше, че не е достойна — че има твърде малко Птолемейска кръв и е внучка на един стар мошеник, който, въпреки че тероризирал цяла Анатолия в продължение на четирийсет години, пак умрял като просяк, победен от Рим.
Клеопатра Трифена почина година, след като се възкачи на трона, и Вереника реши да се омъжи. Рим обаче не беше съгласен. Крас и Помпей все още замисляха да анексират Египет със съдействието на управителите на Киликия и Сирия. Всеки път, когато Вереника решеше да си търси съпруг, Рим я изпреварваше и подплашваше кандидата. Накрая тя се обърна към роднините си от Митридатите и сред тях намери неподдаващия се на влияние Архелай. Без да се бои от Рим, той отиде в Александрия и се ожени за царица Вереника. Щастието им продължи само няколко дни. Сетне Авъл Габиний, управителят на Сирия, нахлу в Египет.
Птолемей Авлет не си беше губил времето напразно, бе отишъл при банкерите (сред тях и Рабирий Постум) и беше предложил на всеки управител на източна провинция, който го върне на власт, десет хиляди сребърни таланта. Габиний прие и тръгна на поход към Пелузиум заедно с Авлет. В похода на Габиний участваше и началникът на конницата му, двайсет и седем годишният римски благородник Марк Антоний.
Клеопатра обаче никога не се срещна с Антоний. Още щом Габиний прекоси египетската граница, Вереника изпрати малката си сестра отново при Хаем и Тач'а в Мемфис. Цар Архелай свика египетската войска с намерението да се сражава, но нито той, нито Вереника знаеха, че Александрия не одобрява брака на царицата с мъж от Митридатите. Александрийските войници в армията се разбунтуваха и убиха Архелай и това сложи край на египетската съпротива. Габиний влезе в Александрия и върна Птолемей Авлет на трона. Авлет уби собствената си дъщеря Вереника още преди римляните да напуснат града.
Клеопатра тъкмо бе навършила четиринайсет, Арсиноя беше на осем, едното от момчетата — на шест, а другото — едва на три. Нещата отново се обърнаха. Втората жена на Авлет и децата й отново заемаха водещо място в двореца. Хаем и Тач'а разбираха добре, че ако изпратят Клеопатра в двореца, тя ще бъде убита, затова я задържаха в Мемфис, докато баща й умря от пороците си. Александрийците не я искаха на трона, но върховният жрец на Птах заемаше пост, датиращ от три хиляди години, и знаеше какво да прави. А именно да я провъзгласи за фараон, преди тя да напусне Мемфис. Като фараон никой нямаше да посмее да я докосне, дори Потин и Теодот. Или Арсиноя. Защото фараонът държеше ключа за съкровищниците, бездънни запаси от злато, а също така беше бог в долината на Нил, която изхранваше Александрия.
Главният източник на доходи за трона не беше Александрия, а Египет по поречието. Там, където от хиляди години съществуваше държава, всичко принадлежеше на фараона — земята, нивите, добитъкът, пчелите, данъците и таксите. Фараонът се лишаваше само от част от продукцията от лен; жреците получаваха една трета от приходите, които осигуряваше това най-фино платно в света. Никъде, освен в Египет нишките не се тъчаха толкова внимателно, че тъканта да прилича на леко запотено стъкло; никъде, освен в Египет не се плетяха толкова нежни дантели и не се постигаха такива ярки багри; никъде, освен в Египет нямаше толкова бяло платно. Друг уникален и изключително доходен продукт беше хартията; папирусът растеше по цялата делта и също бе собственост на фараона.
Така приходът на фараона възлизаше на дванайсет хиляди златни таланта годишно и се разпределяше по равно за лично и за обществено ползване. От парите за обществено ползване фараонът плащаше на местните управители, бюрократите, гвардията си, речната и морската стража, войската, флотата, занаятчиите и земеделците си. Дори когато Нил не излезеше от коритото си, този обществен приход бе достатъчно голям за закупуването на зърно от други страни. Личните пари принадлежаха само на фараона и не можеха да бъдат докоснати за други цели, освен за задоволяване на нуждите и прищевките на владетеля. Този приход се попълваше от добива на злато, скъпоценни камъни, порфир, слонова кост, абанос, подправки и перли. Повечето кораби, които пътуваха до рога на Африка, също принадлежаха на Фараона.
Нищо чудно, че Птолемеите като Авлет, на които им бе отказано да получат титлата фараон, ламтяха за нея. Защото градът Александрия беше коренно различен от останалия Египет. Макар че царят и царицата получаваха голям дял от данъците, те не притежаваха нищо материално, било то кораби или стъкларски работилници, цехове или магазини. Нямаха и никакви права върху земята, на която се намираше градът. Александрия беше основана от Александър Велики, един грък от Македония. Тълкувателят, хроникьорът и ковчежникът събираха всички обществени приходи и ги използваха, за да устройват собствените си гнезда. Те разпределяха средствата по сложна йерархическа система, включваща и двореца.
Благородниците от асирийската, кушитската и персийската династии се бяха споразумели с първия Птолемей, пълководеца на Александър, жреците на Птах от Мемфис да му дават обществения дял от египетските приходи при условие една част от него да се изразходва за поречието на Нил. Ако царят бе в същото време и фараон, той можеше да взема и личното перо от доходите. Парите обаче не можеха да напускат хранилищата на храмовете в Мемфис, освен ако фараонът не отиде лично да си вземе колкото са му нужни. Затова, когато Клеопатра избяга от Александрия, тя не последва съдбата на баща си, отплавал от пристанището без пукната пара. Отиде в Мемфис и взе достатъчно средства, за да си наеме войска.

 

— О — рече Клеопатра, най-после освободена от украшенията си, — ще ме смачкат!
— Може да са тежки, дъще на Амон Ра, но благодарение на тях ти блесна в очите на Цезар — рече Хаем, като погали нежно косата й. — В гръцки дрехи не изглеждаш никак добре. Пурпурът не отива на един фараон. Когато нещата се уредят и ти затвърдиш властта си, ще се наложи да ходиш облечена като фараон дори в Александрия.
— Ако ме видят, александрийците ще ме разкъсат. Знаеш колко мразят Египет.
— Избавлението от властта на Рим е в ръцете на фараона, не на александрийците — рече малко остро Хаем. — Твоето най-важно задължение е да осигуриш независимостта на Египет без значение колко Птолемей са го завещали на Рим. Можеш да го постигнеш чрез Цезар и Александрия ще ти е благодарна. Какво е този град, ако не паразит, хранещ се за сметка на Египет и фараона?
— Може би всичко това ще се промени, Хаем — замислено изрече Клеопатра. — Знам, че току-що си пристигнал, но разходи се по Дворцовата улица и виж какво е направил Цезар. Той я превърна в развалини. Подозирам, че това е само началото. Александрийците са разорени и това ги разярява. Те ще се съпротивляват, докато имат сили, макар че няма начин да победят. Когато най-после се усмирят, нещата ще се променят завинаги. Чела съм коментариите на Цезар за Галската война; много са обективни, лишени от емоции. След като го срещнах обаче, ги разбирам по-добре. Той е щедър, но ако някой постоянно му се противопоставя, той се променя. Забравя милосърдие и разбиране и избива противника до крак. Александрийците не са били изправяни пред подобен противник. — Тя се втренчи замислено в жреца. — Когато го принудят, Цезар пречупва както тялото, така и духа на врага си.
Тач'а потрепери:
— Бедната Александрия!
Съпругът й запази мълчание, радостта му бе твърде голяма. Ако Александрия бъде победена, щеше да спечели само Египет; властта щеше да се върне в Мемфис. Годините, които Клеопатра бе прекарала в храма на Птах, се отплащаха. Разоряването на Александрия нямаше да трогне сърцето й.
— Някаква вест от остров Елефантина? — попита фараонът.
— Рано е, дъще на Амон Ра, но ние ще бъдем с теб, когато новината се получи, това е наше задължение. Знаем, че в момента не можеш да се преместиш в Мемфис.
— Така е — въздъхна тя. — О, как само ми липсвате: Птах, Мемфис и вие!
— Цезар е посетил леглото ти — рече Тач'а и прегърна любимото си момиче. — Ти си бременна, чувствам го.
— Да, нося сина му, сигурна съм.
Двамата жреци на Птах радостно се спогледаха.

 

 

 

„Да, аз нося момче, но Цезар не ме обича. Аз се влюбих в него в момента, в който го зърнах — толкова е висок, рус, божествен. Не съм очаквала, че ще прилича на Озирис. Стар и млад едновременно, баща и съпруг. Изпълнен със сила и величие. Аз обаче съм само един дълг за него, средство. Навремето е обичал. Когато не подозира, че го наблюдавам, болката си личи. Те са мъртви — жените, които е обичал. Знам, че дъщеря му е издъхнала по време на раждане. _Аз_ няма да умра така, никой владетел на Египет не умира, докато дава живот. Той се страхува за мен, подведен от външността ми, смята ме за слаба. Ала аз съм направена от закален метал. Ще доживея дълбока старост, както подхожда на дъщерята на Амон Ра. Синът на Цезар ще трябва да достигне зряла възраст, преди да може да управлява със съпругата вместо с майка си. Той също ще доживее дълбока старост, но няма да бъде единственото ми дете. След това трябва да родя дъщеря на Цезар, за да може синът ни да се ожени за собствената си сестра. После — още синове и дъщери, които да се женят едни с други, всичките плодовити.
Те ще основат нова династия, на Птолемеите Цезари. Синът ми ще строи храмове по цялото поречие на Нил, двамата ще бъдем фараони. Ще гадае по кръвта на жертвените бикове, ще отчита показанията на километъра при остров Елефантина. Египет дълго ще се радва на разливи на доволството. Докато управлява династията на Птолемеите Цезари, Египет няма да познава недостиг. Ала и още нещо, страната на Сагото и на Пчелата ще възвърне някогашната си мощ и някогашните си територии: Сирия, Киликия, Кос, Хнос, Кипър и Киренайка. В това дете се крие благоденствието на Египет, едно богатство от талант и ум.“

 

Затова след пет дни Клеопатра никак не се изненада, че Нил се е вдигнал на двайсет и осем стъпки — идеалното ниво за разлива на доволството, съвършено като детето, което тя носеше — сина на два бога, Озирис и Изида — Хор.

 

Бойните действия в Александрия започнаха през ноември, но се ограничиха само на запад от Дворцовата улица. Евреите и метиците се оказаха надеждни съюзници, изпратиха войници на Цезар и превърнаха железарските си магазинчета и ковачници в работилници за оръжия. Това бе сериозен проблем за александрийците от македонски и гръцки произход, защото навремето те бяха ограничили всички шумни и миризливи занаяти като обработването на метал в източната част на града, където и без това живееха всички майстори ковачи. Със стиснати зъби тълкувателят бе принуден да изхарчи част от обществените фондове за внос на оръжие от Сирия и за насърчаването на всеки жител на западната част с поне малко ковашки умения да започне да кове мечове и кинжали.
На няколко пъти Ахил се опита да щурмува римското укрепление, но без успех. Цезаровите войници отблъскваха нападенията с лекотата на опитни ветерани, подтиквани от силна омраза срещу врага.
Арсиноя и Ганимед избягаха от двореца в началото на ноември и когато пристигнаха в западната част на града, момичето сложи ризница, шлем и наколенници, размаха меч и произнесе пламенна реч. Така привлече вниманието на всички достатъчно дълго, за да позволи на Ганимед да се промъкне в лагера на войската и да убие Ахил. Бързо нагаждащият се тълкувател веднага провъзгласи Арсиноя за царица, а Ганимед за главнокомандващ. Умен ход, защото евнухът сякаш бе роден за този пост.
Новият пълководец отиде на моста на Канопската улица, заповяда воловете да бъдат впрегнати в механизмите за контролиране на шлюзовете и прекъсна притока на вода към районите Делта и Епсилон, макар че Бета и дворецът останаха водоснабдени. Дворцовата улица обаче не беше пожалена. След това с помощта на комбинация от механизми, задвижвани с човешка тяга, и добрия стар Архимедов винт, той започна да вкарва в тръбите солена вода от Кивота.
След като в продължение на два дни водата за евреите, метиците и римляните ставаше все по-лоша и по-лоша, те най-после разбраха какво става. Когато изпаднаха в паника, Цезар лично се зае да ги успокои — нареди да вдигнат настилката по средата на Дворцовата улица и да изкопаят дълбока дупка. Когато тя се напълни с прясна вода, кризата премина. Скоро на всяка улица на Делта и Епсилон се появиха подобни кладенци, сякаш градът бе завзет от цяла армия къртици. Цезар спечели народното възхищение и започнаха да го почитат като полубог.
— Основната скала тук е варовик — обясни той на Симеон и Кибир, — а той винаги пропуска прясната вода, защото е достатъчно мек, та подпочвените води да го пробият. Намираме се все пак близо до най-голямата река в света.
Докато чакаше да види как ще се отрази солената вода на Цезар, Ганимед съсредоточи вниманието си върху артилерията: засипваше Дворцовата улица с горящи главни с максималната скорост, която бе по силите на войниците, зареждащи катапултите и балистите. Цезар обаче имаше тайно оръжие и срещу това: войници, специално обучени да работят с малки артилерийски устройства, наречени скорпиони. Те изстрелваха къси, заострени дървени колове, изработвани по еталон, така че да бъдат еднакви по големина и форма и така да летят по еднакъв начин. Плоските покриви покрай Дворцовата улица бяха идеални платформи за скорпионите. Цезар ги подреди зад прикрития от дъски върху всички къщи от западната страна на улицата. Войниците, обслужващи балистите, бяха лесна мишена; един умел стрелец със скорпион можеше да поразява различен противник точно в гърдите при всеки изстрел. Ганимед се принуди да скрие хората си зад железни щитове, което влоши точността на стрелбата им.

 

Малко след средата на ноември пристигна дългоочакваната римска флотилия, но никой в Александрия не го разбра. Ветровете бяха толкова силни, че корабите бяха отнесени на мили на запад от града. Една лодка се промъкна в Голямото пристанище и се насочи към Дворцовия пристан, след като екипажът забеляза пурпурното знаме на Цезар върху покрива на главния дворец. Тя носеше послание от легата и едно писмо от Гней Домиций Калвин. Макар че първото алармираше за отчаяната нужда от прясна вода на флотилията, Цезар първо разгърна писмото на Калвин.

 

„Много съжалявам, че не стана възможно да ти изпратя Трийсет и осми легион, но последните събития в Понт налагат задържането му тук. Фарнак нападна Амис и аз заедно със Сестий и Трийсет и осми тръгвам да видя какво мога да направя. Положението е много тежко, Цезаре. Макар че засега съм чул само вести за ужасните разрушения, вестоносците съобщават, че Фарнак е тръгнал начело на сто хиляди войници, всичките скити — страшни противници, ако вярваме на записките на Помпей Велики.
Пращам ти цялата си бойна флота, тъй като не вярвам да ми потрябва срещу царя на Кимерия, който явно не е взел никакви кораби. Най-добри са десетте ми родоски триреми — бързи, маневрени и с бронзови носове. Командва ги един човек, когото познаваш добре — Ефранор, най-добрия адмирал на Гней Помпей. Другите десет кораба са понтски квинквереми, много големи и яки, но не особено бързи. Пращам ти и двайсет товарни кораба, преустроени като бойни — с усилени дървени носове и допълнителни гребла. Нямам представа защо, но имам предчувствие, че ще ти е нужна флота. Разбира се, след като ще настъпваш към провинция Африка, задължително ще се сблъскаш с Гней Помпей и корабите му. Последните новини гласят, че републиканците наистина се събират там и се готвят за нов удар. Всички сме потресени от вестта за стореното от египтяните на Помпей Велики.
Трийсет и седми легион е снабден с добра артилерия и допълнителни провизии, защото чух, че в Египет има глад. Натоварил съм четирийсет кораба с жито, нахут, зехтин, пушено месо и много хубав сушен фасул, подходящ за супа. Има и няколко бъчви солено свинско.
Възложих, освен това на Митридат Пергамски да събере поне един легион и да ти го изпрати — позовах се на условията в договора ни. Кога ще стигне Александрия, зависи само от боговете, но той е надежден съюзник и съм сигурен, че не си губи времето. Между другото, очаквай го по суша, не по море. Ако не те завари в Александрия, ще вземе кораби оттам и ще те последва в провинция Африка.
Следващото ми писмо ще бъде от Понт. Между другото, оставих Марк Брут да управлява Киликия — с изрични заповеди да се съсредоточи върху събирането и обучението на войски, а не върху събирането на дългове.“

 

— Смятам — рече Цезар на Руфрий, докато изгаряше писмото — да си поиграем с Ганимед. Ще натоварим всички празни бъчви, с които разполагаме, на корабите си и ще предприемем малка разходка по море на запад. Ще създадем колкото се може по-голяма суматоха, пък кой знае? Може Ганимед да си помисли, че номерът със солената вода е проработил и че напускам града с всичките си хора, освен конниците, които съм зарязал безотговорно на милостта на съдбата.

 

Отначало Ганимед си помисли точно това, но един отряд от конницата му се натъкна на група римски пехотинци край брега. Изключително сговорчиви се оказаха тези римляни, макар и доста наивни. Пленниците разказаха, че Цезар не е отплавал, а просто е изпратил корабите си за прясна вода от извора на запад. Твърде нетърпелив да съобщи вестта на Ганимед, командирът на конниците препусна към лагера, като остави легионерите да се върнат при Цезар.
— Забравихме да му кажем — рече младият центурион на Руфрий, — че там ще се срещнем с новата ни бойна флотилия. Никой не подозира за това.
— Ганимед се хвана! — възкликна Цезар, когато Руфрий му доложи вестта. — Нашият приятел евнухът ще изкара флотата си от Евностското пристанище, за да пресрещне трийсет и пет скромни транспортни кораба, натоварени с прясна вода. По-лесна мишена от мързеливите александрийски ибиси. Къде е Ефранор?

 

Ако беше започнала по-рано през деня, Александрийската война вероятно щеше да свърши още тогава. Ганимед бе приготвил четирийсетте си квадриреми и квинквереми в Евностското пристанище. Когато товарните кораби на Цезар се появиха на хоризонта, гребейки срещу вятъра (не особено трудна задача с празни плавателни съдове), александрийците излязоха, за да ги нападнат. Тогава десетте родоски, десетте понтски и двайсетте преустроени товарни кораба се показаха зад Цезаровата флотилия и настъпиха с пълна скорост. Тъй като до здрач оставаха само два часа и половина, победата не можеше да е пълна, но въпреки това Ганимед претърпя сериозни загуби: една пленена квадрирема, една потопена, още две извадени от строя, а моряците й бяха избити. Бойните кораби на Цезар останаха непокътнати.
Призори на следващия ден войниците, докарани с корабите, бяха прехвърлени в Голямото пристанище. Цезар бе успял да удържи позициите си пред превъзхождащ го противник до пристигането на тези подкрепления. Сега разполагаше с пет хиляди ветерани от бившата републиканска войска, хиляда несражаващи се и с военна флота, командвана от Ефранор. А също така със солидни количества първокачествена войнишка храна. Как бяха мизерствали само хората му! Особено мразеха олиото от сусам, тиквени семки и кротон.
— Ще завзема остров Фарос — обяви Цезар.
Удаде му се сравнително лесно. Ганимед не искаше да жертва добре обучените си войници за отбраната на острова. Макар че жителите на острова оказаха яростна съпротива на римляните, в крайна сметка се огънаха.
Ганимед съсредоточи усилията си върху възстановяването на флотата; беше убеден, че изходът от войната ще се реши от голяма победа в морето. Потин ежедневно му изпращаше информация от двореца, макар че нито Ганимед, нито Цезар го бяха уведомили за убийството на Ахил; Ганимед знаеше, че ако шамбеланът научи кой командва войската, писмата му ще престанат да идват.

 

В началото на декември Ганимед изгуби информатора си в двореца.
— Не мога да позволя дори намек за следващия ми ход да достигне до Ганимед, затова Потин трябва да умре — рече Цезар на Клеопатра. — Някакви възражения?
— Никакви.
— Добре, сметнах, че дори само от учтивост трябва да те попитам, мила моя. Все пак той е _твой_ главен шамбелан. Може да нямаш достатъчно евнуси.
— Имам предостатъчно, ще сложа на негово място Аполодор.
Този път времето беше от изключително значение. Цезар никога не спеше в двореца и не се хранеше с царицата. Всичките му сили бяха впрегнати във войната и никога несвършващата работа. Тя още не му беше казала за детето, растящо в утробата й. Щеше да има време, когато не е толкова зает. Искаше очите му да греят от радост, а не просто да проблясват.
— Нека аз да се погрижа за Потин — помоли Клеопатра.
— Стига да не го изтезаваш. Да бъде бърза смърт.
Лицето й посърна:
— Той заслужава да се мъчи.
— Според вашите обичаи определено. Докато аз командвам обаче, е достатъчно да получи нож между ребрата. Мога да го бичувам и да го обезглавя, но тази церемония ще отнеме много време.
Така Потин завърши с нож между ребрата. Клеопатра премълча само, че е показала ножа на шамбелана си два дни, преди да го използва. През това време Потин не престана да плаче, да стене и да моли за милост.

 

Морската битка се състоя в началото на декември. Цезар разположи корабите си малко преди плитчините на входа на Евностското пристанище; десетте родоски и десетте понтски съда бяха разделени от празно пространство от две хиляди стъпки, което да им позволява да маневрират. Двайсетте преустроени товарни кораба се разполагаха далеч зад тази пролука. Стратегията бе на Цезар, изпълнителят беше Ефранор, всичко бе изпипано до най-малки подробности. Капитанът на всеки от резервните кораби знаеше точно кой от предните плавателни съдове трябва да замести. Всеки легат и трибун знаеше добре задачите си. Дори легионерите знаеха кои точно корвуси трябва да използват за абордажа на вражеските кораби. Цезар посети лично всеки кораб, за да повдигне бойния дух на бойците и да систематизира онова, което трябваше да постигнат. Дългият опит го беше научил, че добре обучените и опитни войници често са склонни да вземат нещата в свои ръце и да обърнат битката в своя полза, ако знаят точно какви са целите на пълководеца. Затова той държеше редовите си легионери добре информирани.
Корвусите представляваха дървени мостчета с куки на единия край и бяха римско изобретение още от времето на войните срещу Картаген, морска сила, чиито адмирали били по-опитни от всеки римски капитан по онова време. Новите съоръжения обаче превърнали морските битки в сухоземни, а римляните нямаха равни на сушата. Корвусите се закачваха с помощта на куките за борда на вражеските кораби и позволяваха на римските войници да се прехвърлят на тях.
Ганимед подреди двайсет и двата си най-хубави военни кораба в права линия срещу пролуката между Цезаровите и двайсет и два зад тях. Зад тази втора линия имаше още много открити катерчета и биреми. Те нямаше да участват в прекия сблъсък, а на всеки от тях имаше по един малък катапулт за стрелба със запалителни стрели.
Най-голяма трудност в битката беше избягването на плитчините и подводните скали. За онзи, който настъпи пръв, опасността да бъде отрязан от морето и изтласкан към скалите, беше най-голяма. Докато Ганимед изчакваше, Ефранор безстрашно вкара корабите си в пристанището, избягвайки подводните препятствия. Водещите му кораби бяха обкръжени веднага, но родоските съдове се държаха прекрасно във водата. Независимо колко се стараеше с по-тромавите си галери, Ганимед не можеше да потопи или да превземе, дори да изкара от строя някой от родоските. Когато понтските кораби последваха родоските, за египтянина настъпи истинско бедствие. Сега флотата му бе в пълен хаос и оставена на Цезаровото милосърдие — качество, което Цезар не проявяваше по време на битка.
До здрач римляните бяха пленили една бирема и една квинкверема с екипажите и гребците им, бяха потопили три квинквереми и повредили тежко още много александрийски кораби, които се прибраха безславно в Кивота и оставиха Цезар господар на Евностското пристанище. Римляните не бяха претърпели никакви загуби.
Сега оставаха Хепта стадионът и Кивотът, силно укрепени и пазени от многобройна войска. Най-голяма трудност за Цезар представляваше Хептастадионът, който бе толкова тесен, че не можеше да побере повече от хиляда и двеста пехотинци, а толкова малко войници не бяха в състояние да превземат укрепленията на александрийците.
Както обикновено в трудни моменти Цезар грабна щита и меча и се покачи върху вълнолома, за да вдъхва кураж на войниците с аления си плащ. Някаква суматоха отзад създаде впечатление у легионерите, че са заобиколени, и те започнаха да отстъпват, оставяйки Цезар сам. Неговият катер оставаше във водата под него, затова той скочи вътре, понесе се покрай кея и закрещя на войниците си, че зад тях няма никакви александрийци. Все повече легионери обаче започнаха да скачат в малкия плавателен съд и така той бе заплашен от потъване. Накрая, след като реши, че днес няма да превземе Кивота, Цезар скочи от корабчето във водата с аленото си наметало между зъбите. Това послужи като сигнал и всички войници го последваха към безопасните кораби.
Така Кивотът и онази част от Хептастадиона, която се намираше откъм него, останаха в ръцете на Ганимед, но останалата част на вълнолома, остров Фарос, цялото Главно пристанище и Евностското извън Кивота бяха под контрола на Цезар.

 

Войната премина към нова фаза, вече на сушата. Ганимед явно бе стигнал до извода, че Цезар е всял достатъчно хаос в града, затова реши да разруши още къщи? Александрийците започнаха да събарят още няколко реда постройки успоредно на Дворцовата улица и с камъните от тях издигнаха четирийсет стъпки висока стена, достатъчно стабилна, за да издържи тежка артилерия. Сетне започнаха да обстрелват Дворцовата улица ден и нощ, което не се отрази на сградите по протежението й. Те представляваха идеално укритие за Цезаровите войски.
Когато този обстрел не помогна, александрийците издигнаха дървена обсадна кула с височина на десететажна сграда, монтираха й колела и я изкараха на Канопската улица, за да внесат допълнителен хаос, стреляйки с камъни и снопове копия. Цезар организира контраатака от върха на Пановия хълм със стрели, носещи запалена слама. Кулата избухна в пламъци, от нея западаха крещящи хора, сетне беше изтеглена към Ракотис и вече не се видя.
В развитие на войната настъпи застой.

 

След три месеца на постоянни градски сражения, без никоя от страните да постигне превес, Цезар се върна в двореца и остави способния Публий Руфрий да командва обсадата.
— Мразя да се сражавам в градове! — рече той гневно пред Клеопатра, облечен само с алената си туника, която носеше под ризницата. — Тук е точно като в Масилия, с тази разлика, че там оставих обсадата на легатите си, а аз продължих към Испания, за да се разправя с Афраний и Петрей. Тук съм затънал в блато, а колкото повече се бавя, толкова повече време давам на тъй наречените републиканци да събират войските си в Африка.
— Натам ли беше тръгнал?
— Да. Макар че се надявах да срещна Помпей Велики и да преговарям, което щеше да спести много скъпоценни римски животи. Заради вашата извратена система на евнуси и побъркани, които надзирават деца и градове — да не говорим за обществените финанси! Великия е мъртъв, а аз съм в _блато_!
— Изкъпи се — рече нежно тя. — Ще се почувстваш по-добре.
— В Рим се говори, че египетските царици се къпели в магарешко мляко. Как се е родил този мит? — попита той, след като се отпусна във ваната.
— Нямам представа — отвърна тя, докато разтриваше раменете му с изненадващо силните си пръсти. — Може би идва от Лукул, който е минал оттук, преди да отиде в Киренайка. Доколкото ми е известно, Птолемей Нахута му подарил смарагдова лупа. Не, не лупа. Смарагд, изсечен с профила на Лукул… или беше с профила на Нахута?
— Нито знам, нито ме интересува. Лукул бе прогонен несправедливо, макар че аз лично го ненавиждах.
Във водата тя не изглеждаше толкова слаба. Малките й кафяви гърди се показваха на повърхността и изглеждаха по-пълни, зърната им — по-големи и изпъкнали.
— Носиш дете — рече рязко той.
— Да, от три месеца. Заченах от теб в онази първа нощ.
Той се втренчи в леко изчервеното й лице и трескаво започна да обмисля значението на тази новина за плановете си. Дете! А той нямаше друго и не очакваше да има. Колко удивително, детето на Цезар щеше да седи на египетския трон. Щеше да е фараон. Той беше баща на цар или царица. За него нямаше никакво значение с какъв пол ще е бебето; римляните ценяха момичетата не по-малко от момчетата, защото с тяхна помощ се скрепваха политически съюзи.
— Радваш ли се? — разтревожи се тя.
— Добре ли си? — запита я той; погали нежно лицето й, вгледа се в тези лъвски очи, в които можеше да се удави.
— Чувствам се много добре.
Тя целуна ръката му. Цезар я прегърна.
— Радвам се.
— Птах каза, че ще е син.
— Защо Птах? Не е ли Амон Ра най-великият бог?
— _Амун_ Ра — поправи го тя. — Амон е на гръцки.
— Това, което харесвам у теб, е, че разговаряш съвсем нормално, докато те галя, и не стенеш като професионална куртизанка.
— Искаш да кажеш, че съм любителка, така ли?
— Не бъди вулгарна. Бременността те е разхубавила, това е по-характерно за жена, която носи момиче.

 

В края на януари александрийците изпратиха делегация при Цезар. Ганимед не влизаше в нея. Говорител бе главният съдия, когото евнухът явно бе сметнал, че може да жертва, ако случайно римлянинът реши да взима заложници. Никой от двамата обаче не подозираше, че Цезар е тежко болен; страдаше от постоянно засилващи се колики.
Аудиенцията се проведе в тронната зала, която Цезар все още не беше виждал. Тя засенчваше с великолепието си всяко друго помещение в двореца. Беше обзаведена с безценни мебели в египетски стил. Стените бяха от злато със скъпоценни камъни; подът — покрит със златни плочки; гредите на тавана бяха позлатени. Местните строители не бяха особено умели в изработката на гипсови орнаменти, затова нямаше натруфени корнизи или сложни барелефи по тавана — ала при толкова злато това на никого не правеше впечатление. Най-внушителни бяха няколкото масивни златни статуи в по-голям от естествен ръст, издигнати на пиедестали. Това бе пантеонът на египетските богове — едни изключително странни създания. Повечето имаха човешки тела и глави на животни: крокодил, чакал, лъвица, котка, хипопотам, сокол, ибис, шебек.
Аполодор бе облечен като египтянин; носеше дълга ленена роба с червени и жълти ивици, златна огърлица с фигурка на лешояд и _немее_ от златовезан плат, който представляваше груба кърпа, стегната на челото и вързана на тила, с две крила, стърчащи зад ушите. Дворът вече не спазваше македонските обичаи.
Този път Цезар не пое водещата роля в преговорите. Остави я на Клеопатра, облечена като фараон, което бе жестока обида за главния съдия и подчинените му.
— Не сме дошли да преговаряме с Египет, а с Цезар! — тросна се той и се обърна към пребледнелия римлянин.
— Аз управлявам тук, не Цезар и Александрия е част от Египет! — рече рязко Клеопатра. — Главни шамбелане, припомни на това нищожество коя съм аз и кой е той!
— Ти поруга македонското си наследство! — изкрещя главният съдия, докато Аполодор го принуждаваше да коленичи пред царицата. — Къде е Серапис в тази смехотворна менажерия? Ти не си царица на Александрия, ти си царица на зверовете!
Това определение за Клеопатра се стори забавно на Цезар, седнал на курулното си кресло по-ниско от нея, където иначе се беше намирал тронът на цар Птолемей. О, много ставаха ударите за честолюбието на този македонски бюрократ! Фараон вместо царица и римлянин на мястото на царя.
— Кажи какво искаш, Хермократе, сетне можеш да се махнеш от компанията на зверовете.
— Искам да знам къде е цар Птолемей.
— Защо?
— Очевидно той е нежелан тук! Арсиноя и Ганимед ни дойдоха до гуша — добави Хермократ, без да осъзнава, че дава на Цезар безценна информация за отношенията в главното командване на александрийците. — Тази война се проточи — продължи главният съдия. — Ако царят е при нас, може би ще успеем да се договорим за мир, преди градът да бъде унищожен напълно. Толкова много унищожени кораби, търговията съвсем е замряла…
— Можеш да преговаряш за мир с мен, Хермократе.
— Отказвам, царице зверска, предателке на Македония!
— Македония — рече Клеопатра — е място, което никой от нас не е виждал от поколения. Време е да престанете да се зовете македонци. Вие сте египтяни.
— Никога! — изсъска през зъби Хермократ. — Дай ни цар Птолемей, който помни кои са предците му.
— Доведи негово величество, Аполодоре.
Невръстният цар, облечен с македонски дрехи и с широка шапка и диадема на главата, влезе. Хермократ се хвърли в краката му, целуна протегнатата ръка на момчето и проплака:
— О, велики царю, велики царю, имаме нужда от теб!
След като шокът от разделянето с Теодот понамаля, младият Птолемей се върна в компанията на малкия си брат Филаделф, намери в това отдушник на детската си енергия и то започна да му харесва повече от общуването с Теодот. Смъртта на Помпей Велики бе подтикнала Теодот да започне преждевременни опити за съблазняване, които, от една страна, заинтригуваха младия цар, но, от друга, го отвращаваха. Макар че бе прекарал целия си живот с Теодот (верен слуга на баща му), за него възпитателят бе просто един противен старик. Някои от нещата, които му беше правил Теодот, бяха приятни, но далеч не всички, а в самия възпитател — с увиснала кожа, прогнили зъби и вонящ дъх — нямаше нищо хубаво. Пубертетът настъпваше, но младият Птолемей все още не се беше ориентирал сексуално и копнежите му се въртяха все още около колесници, войски и неговата роля като главнокомандващ. Затова, когато Цезар прогони Теодот, той намери в малкия Филаделф другар в игрите си на война и откри, че този живот му доставя най-голямо удоволствие. Оттогава не спираше да беснее из двореца, слушаше страхотни разкази за велики битки в Галия от легионерите, използвани за дворцова стража, и стана свидетел на една съвсем различна страна на Цезар. Така, макар че виждаше великия римлянин рядко, за него Цезар се превърна в герой, властелин на света, блестящ стратег, който правеше за смях александрийските му подчинени.
Затова сега той изгледа подозрително главния съдия:
— Имате нужда от мен? Къде, Хермократе?
— Ти си нашият цар. Имаме нужда да си сред нас.
— С вас ли? Къде?
— В нашата част на Александрия.
— Искаш да напусна двореца?
— Приготвили сме ти друг дворец, велики царю. Виждам, че Цезар заема мястото ти в този. Ние имаме нужда от теб, не от принцеса Арсиноя.
Момчето изсумтя насмешливо:
— Е, _това_ вече не ме изненадва! Арсиноя е надменна кучка.
— Именно — съгласи се Хермократ; обърна се към Клеопатра: — Може ли да вземем нашия цар?
Цезар избърса потта от челото си и отговори:
— Да, съдия.
При това Птолемей заплака:
— Не, не искам! Искам да остана с теб, Цезаре! Моля те, моля те!
— Ти си цар, Птолемее, и трябва да служиш на народа си. Трябва да отидеш с Хермокат.
— Не, не! Искам да остана с теб, Цезаре!
— Аполодоре, махни ги и двамата — нареди отегчено Клеопатра.
Разплаканият цар бе отведен.
— За какво беше всичко това? — попита намръщено Цезар.

 

Когато цар Птолемей се озова в новата си квартира в една непокътната красива сграда до Серапеума, той продължаваше да плаче неутешимо. Скръбта му се увеличи още повече след идването на Теодот, защото Клеопатра му беше изпратила и възпитателя. За удивление на Теодот ухажването му бе отблъснато, ала не възпитателят беше причина за яростта на Птолемей. Момчето копнееше да отмъсти на Цезар, който го беше предал.
На сутринта момчето се събуди с огромна скръб и жестокост в сърцето.
— Доведете ми Арсиноя и Ганимед — нареди той на тълкувателя.
Когато го видя, сестра му изкрещя от радост:
— О, Птолемей, ти дойде да се ожениш за мен!
Царят й обърна гръб.
— Изпратете тази продажна кучка на Цезар и сестра ми — нареди кратко и се обърна към Ганимед, който изглеждаше угрижен и уморен. — Убийте този _веднага_! Аз ще поема командването лично.
— Няма ли да преговаряме? — попита тълкувателят със свито сърце.
— Не. Искам главата на Цезар на златна тепсия.

 

И така войната продължи по-ожесточено от всякога, огромно бреме за Цезар, който страдаше от такива ужасни болки и пристъпи на повръщане, че не можеше да командва.
В началото на февруари пристигна друга флотилия: още бойни кораби, още храна и Двайсет и седми легион, съставен от бивши републикански войници, разпуснати в Гърция, но отегчени от цивилния живот.
— Изкарайте флотата — нареди Цезар на Руфрий и Тиберий Клавдий Нерон; беше увит в одеяла и цялото му тяло трепереше. — Нероне, като най-старши римски легат би трябвало ти да поемеш командването, но всъщност истинският командир ще е нашият родоски приятел Ефранор. Прави каквото ти нареди.
— Не е уместно един чужденец да взима решенията — възрази Нерон с гордо вдигната брадичка.
— Не ме интересува какво е уместно! — успя да изрече Цезар с тракащи зъби и бледо като на мъртвец лице. — За мен са важни резултатите, а ти, Нероне, не си годен да командваш дори борбата за главата на октомврийския жертвен кон! Затова ме чуй добре. Ще оставиш Ефранор да прави каквото реши и ще му съдействаш във всичко. Иначе ще те прогоня позорно.
— Нека аз да отида — помоли Руфрий, който надушваше неприятности.
— Не мога да се лиша от теб на Дворцовата улица. Ефранор ще се справи.

 

Ефранор наистина се справи, но цената на победата бе твърде висока. Застанал както винаги начело на флотилията си, родоският адмирал потапяше един след друг вражеските кораби. По едно време около него се събраха няколко александрийски съда и той даде знак на Нерон, че иска помощ. Нерон не му обърна внимание и Ефранор потъна с кораба си. И двете римски флотилии се върнаха непокътнати в Царския пристан. Нерон бе уверен, че Цезар никога няма да научи за случилото се, но някакво птиче от кораба му го подшушна на Великия мъж.
— Взимай си нещата и да те няма! — нареди Цезар. — Никога вече не искам да те виждам, надменен, превзет, безотговорен глупак!
Нерон се стъписа.
— Ама аз победих! — изкрещя.
— _Ти_ загуби. Ефранор победи. Сега се махай оттук!

 

В края на ноември Цезар бе написал писмо до Вация Изаурик в Рим, в което описваше как е останал в Александрия и какви са плановете му за идната година. За момента смяташе да остане диктатор; курулните избори просто трябваше да изчакат до завръщането му в Рим, когато и да бъде то. Междувременно като началник на конницата Марк Антоний трябваше да управлява, а държавата да крета без магистрати, по-висши от народни трибуни.
След това той не писа нищо повече до Рим с надеждата, че пословичният му късмет ще запази града от нещастия, докато се върне да оправи лично нещата. Антоний се беше проявявал добре в последно време, щеше да се справи. Ала защо само Цезар успяваше да осигури стабилност и икономическо благоденствие навсякъде, където отидеше? Другите хора не виждаха ли нищо извън собствения си интерес? Египет беше красноречив пример. Царството имаше нужда от твърда ръка, по-човечно и просветено управление, лишаване на тълпата от мощта й. Затова Цезар трябваше да остане достатъчно дълго, за да научи царицата какви са задълженията й, да се увери, че страната няма да служи никога за подклаждане на антиримски настроения, и да даде на александрийците да разберат, че прогонването на този или онзи Птолемей не е решение за проблемите им, зависещи от всемогъщите цикли на времето.

 

Болестта го съсипваше, той непрекъснато слабееше. В средата на февруари и въпреки възраженията му Клеопатра повика жреца и лекар Хапдефане от Мемфис да го лекува.
— Покритието на стомаха ти е силно възпалено — рече тази странна личност на лош гръцки. — Единственото лекарство е каша от ечемичено нишесте със специална смес от билки. Трябва да ядеш само това в продължение на месец, сетне ще видим.
— Стига да не включва черен дроб и сурови яйца с мляко, готов съм да ям всичко — отвърна треперещият Цезар, спомняйки си диетата на Луций Тукций, когато се възстановяваше от маларията, след като едва не умря от нея, докато се криеше от Сула.
Щом започна да спазва този еднообразен режим, състоянието му се подобри чувствително, той понапълня и възвърна силите си.

 

Когато получи писмо от Митридат Пергамски на първия ден на март, Цезар въздъхна с облекчение. След като болестта вече не замъгляваше ума му, той можеше спокойно да се съсредоточи върху написаното.

 

„И така, Цезаре, вече съм в Ерусалим с хиляда конници от Дейотар от Галатия и един легион средно подготвени войници от Марк Брут от Тарс. В Сирия не намерих ни един подходящ човек, но както изглежда, еврейският цар без царство Хиркан е силно привързан към Клеопатра, защото даде три хиляди първокласни пехотинци и ме изпрати на юг в компанията на един негов приближен, Антипатер, със сина му Ирод. Очакваме след две нундини да сме в Пелузиум, където, както ме увери Антипатер, той имал пълната власт да вземе войската на Клеопатра от подножието на Казиус — тя се състои от евреи и идумейци.
Ти със сигурност знаеш по-добре къде е най-вероятно войските ми да срещнат отпор. Ирод, много енергичен и умен младеж, ми каза, че Ахил изтеглил силите си от Пелузиум още преди месеци, за да воюва с теб в Александрия. С Антипатер и Ирод обаче се боим да навлезем в тресавищата на делтата без напътствия от теб. Затова ще изчакаме заповедите ти в Пелузиум.
От понтийския фронт новините не са добри. Гней Домиций Калвин и войските, които успя да събере срещу Фарнак край Никополис в Малка Армения, претърпяха тежко поражение. Калвин нямаше друг избор, освен да се оттегли на запад към Витиния. Ако Фарнак го беше последвал, Калвин щеше да е разгромен. Фарнак обаче предпочете да остане в Понт и Малка Армения и да сее смърт и разрушение. Жестокостите му са потресаващи. Чух, че възнамерявал да завладее Витиния — ако е така обаче, подготовката му е повърхностна и хаотична. Все същите са си тези Фарнаци, помня ги от дете.
В Антиохия дочух нов слух: че синът на Фарнак, Асандер, останал да управлява Кимерия, изчакал Фарнак да съсредоточи цялото си внимание към Понт, след което обявил себе си за цар, а баща си за прогонен. Така двамата с Калвин може да получите неочаквано облекчение, ако Фарнак реши първо да се върне в Кимерия, за да сложи неблагодарното си дете на мястото му.
Чакам с нетърпение отговора ти и съм твой верен слуга.“

 

Най-после спасение!
Цезар изгори писмото, сетне накара Требаций да напише ново от името на Митридат Пергамски. Съдържанието му бе такова, че да накара александрийците да напуснат града за бърза битка в делтата. Преди това обаче то трябваше да попадне в ръцете на Арсиноя в двореца по такъв начин, че тя да повярва, че шпионите й са го откраднали, преди Цезар да успее да го отвори, и той не знае за пристигането на подкрепленията. Лъжливото писмо бе запечатано с една монета, сечена в двора на Митридат, и по неведоми пътища стигна до принцесата. След час и писмото, и Арсиноя бяха изчезнали от двореца. Два дни по-късно цар Птолемей, войската му и александрийците с македонски произход отплаваха на изток към делтата. Така градът остана напълно незащитен.
Цезар все още не се чувстваше съвсем добре, макар че отказваше да го признае; когато го видя облечен с кожена ризница, готов за заминаване към Делтата, Клеопатра се разфуча:
— Не можеш ли да оставиш това на Руфрий?
— Вероятно, но ако искам да сломя всяка съпротива и да вразумя веднъж завинаги Александрия, трябва да отида лично — обясни той; усилията при обличането го караха да се поти.
— Вземи поне Хапдефане — помоли го тя.
Цезар обаче вече се беше стегнал за битка и кожата му възвръщаше до известна степен цвета си. Той се обърна към Клеопатра с характерното си изражение на човек, който винаги владее положението:
— Твърде много се тревожиш.
Целуна я и тя усети все още лошия дъх в устата му.

 

Две кохорти ранени войници останаха да пазят двореца. Цезар взе три хиляди и двеста човека от Шести, Трийсет и седми и Двайсет и седми легион с цялата конница и тръгна по маршрут, който Клеопатра обяви за твърде дълъг. Вместо да отиде до делтата по плавателния канал, той заобиколи Марейското езеро от юг и когато зави към Канопския ръкав на Нил, вече отникъде не можеха да го забележат.
Един бърз вестоносец бе потеглил към Пелузиум много преди войската на цар Птолемей, за да уведоми Митридат Пергамски, че половината от Цезаровите войски ще дойдат по източния бряг на Пелузийския ръкав, а самият той в никакъв случай да не навлиза в делтата. Щяха да притиснат Птолемей на твърда земя, при Апекса.
Така се наричаше върхът на делтата на Нил, която по форма наподобяваше гръцката буква „делта“. Тя бе по-широка от устието на която и да било друга река в света: с широчина сто и петдесет мили между Пелузийския и Канопския ръкав на брега на морето и дължина от над сто мили от морето до първите разклонения на Нил при Мемфис. Великата река се разделяше на безброй ръкави и ръкавчета и изливаше водите си в морето през седем свързани помежду си устия. Отначало всички водни пътища по делтата били естествени, но при Птолемеите главните ръкави били свързани с мрежа от хиляди канали, така че всяко парче твърда земя там да отстои на не повече от миля от водата. Защо бе толкова необходимо да се грижат за делтата, след като дългата повече от хиляда мили долина на Нил между остров Елефантина и Мемфис произвеждаше достатъчно за изхранването както на Египет, така и на Александрия? Защото в делтата растеше папирусът, тръстиката, от която се правеше хартия. Птолемеите държаха световен монопол върху този продукт и всички приходи от износа му отиваха в личната хазна на фараона. Хартията бе храмът на човешката мисъл и скоро човечеството щеше да е неспособно да съществува без нея.
Според природния цикъл това бе началото на зимата, макар че по римския календар се падаше краят на март. Летният разлив беше отминал, но Цезар нямаше желание да се лута с войската си през лабиринта от канали.
При многократните разговори със Симеон, Аврам и Исус през месеците на война в Александрия Цезар бе опознал египетските евреи далеч по-добре от Клеопатра. Преди той да й ги представи, тя явно изобщо не ги беше смятала за достойни за вниманието й. От друга страна, Цезар много уважаваше интелекта на евреите, познанията и стремежа им към независимост и вече замисляше как да ги превърне в ценни съюзници на Клеопатра след заминаването си. Кръгозорът й вероятно бе ограничен от възпитанието и положението й, но след известно обучение от нея щеше да излезе способен владетел. Доброволното й съгласие да даде на евреите и метиците статут на александрийски граждани го беше обнадеждило в това отношение. Добро начало.
На югоизток от делтата се разполагаше страната на Ониас, автономен анклав на евреи, потомци на върховния жрец Ониас и неговите последователи, които били прогонени от Юдея, защото отказали да паднат на колене пред царя на Сирия. От това само спечелили, както твърдял Ониас. Цар Птолемей VI Филометър дал на онианците голяма ивица земя в замяна на ежегодни попълнения от тях в египетската войска. Вестта за щедростта на Клеопатра бе стигнала и до земите на Ониас. Евреите се обявиха на нейна страна в гражданската война и това позволи на Митридат Пергамски да завладее Пелузиум без бой. Пелузиум беше населен с много евреи и имаше здрави връзки със земите на Ониас, които бяха извънредно важни за евреите в цял Египет, защото там се намираше Главният храм. Той беше малко копие на Соломоновия храм — до осем стъпки високата кула и изкуствените потоци, символизиращи долините на Кедрон и Геена.
Войската на малкия цар беше слязла на брега при Фатноския ръкав на Нил, който се събираше с Пелузийския малко над Леонтополис и земите на Ониас, простиращи се между Леонтополис и Хелиополис. Там, край Хелиополис, цар Птолемей се натъкна на Митридат Пергамски, укрепен в лагер в римски стил, и го нападна ожесточено. Невярващ на късмета си, Митридат веднага изкара хората си от лагера и проведе толкова успешна контраатака, че много войници на Птолемей загинаха, а останалите се разпръснаха. Все пак някой в Птолемеевата войска проявяваше здрав разум, защото скоро след преминаването на началната уплаха царската войска се оттегли на естествено защитени позиции между едно възвишение, Пелузийския ръкав и широк канал с много високи и стръмни брегове.
Скоро след разгрома на царя дойде Цезар, по-силно задъхан от ходенето, отколкото му се искаше да признае дори пред Руфрий. Той спря хората си и разгледа внимателно позициите на Птолемей. Основното препятствие за него бе каналът, докато за Митридат това беше хълмът.
— Намерихме място, където можем да атакуваме канала — каза му Арминий, вождът на убите. — На няколко други места хората и конете лесно могат да го преплуват.
Пехотинците бяха изпратени да изсекат всички по-високи дървета в района и те се заеха с ентусиазъм въпреки целодневния преход. След шест месеца война римляните мразеха александрийците. Всички до един се надяваха това да е решаващата битка, след която най-после да се махнат от Египет.
Птолемей изпрати пехота и лека конница, за да препречи пътя на Цезар, но римската пехота и германските конници се нахвърлиха върху тях като обезумели от ярост белгийски гали. Птолемеевите войници побягнаха, но пътят им бе пресечен; малко бяха онези, които успяха да се доберат невредими до укрепленията на невръстния цар близо до мястото на сражението.
Отначало Цезар смяташе да нападне веднага, но когато видя укреплението на Птолемей, промени решението си. Многобройните развалини на стари храмове наблизо бяха осигурили достатъчно камъни за укрепване на позициите. Той остави хората си да пренощуват. Бяха извършили продължителен поход, преди да прекосят канала — заслужаваха преди битката хубава вечеря и да се наспят добре. Това, което никой не узна, бе, че самият той се чувстваше изнемощял, че пред очите му укрепленията на Птолемей сякаш танцуваха като шамандури в бушуващо море.
На сутринта хапна питка с малко мед и дажбата си от ечемичена каша и се почувства доста по-добре.
Войниците на Птолемей — по-точно е да се наричат така, защото в тях в никакъв случай не се включваха всички александрийци — бяха укрепили един близък хълм и го бяха свързали с основното си възвишение чрез каменни бастиони. Цезар хвърли основните си сили към това хълмче с намерението да го превземе и оттам настъплението естествено да се прехвърли към главната крепост. Между Пелузийския ръкав на Нил и Птолемеевите редици имаше празно пространство, невъзможно за преминаване от коя да е от армиите заради кръстосания огън от стрели и копия. Митридат Пергамски, който настъпваше от другия край на възвишението, срещаше други трудности и не можеше да помогне. Макар че завзе хълмчето, Цезар не успяваше да прехвърли хората си под смъртоносния дъжд от стрели в главното укрепление и да сложи край на битката.
Застанал с коня си на върха на една височинка, той забеляза, че войниците на Птолемей са станали твърде самоуверени от тази малка победа и някои от тях са слезли от най-високата част на цитаделата си, за да стрелят по омразните римляни. Той извика главния центурион на шести легион, Децим Карфулен.
— Взимай пет кохорти, Карфулене, заобиколи долните позиции и завземи височините, които тези глупаци са освободили — нареди той, доволен, че храната и почивката са възвърнали способността му за бърза преценка.
Лесно бе да преценява, когато се чувстваше… „О, години! Нима това е началото на Цезаровия край? Нека да е бърз, а не постепенното креене на старостта!“
Завземането на височините от римляните доведе до обща паника в Птолемеевите редици. Час по-късно царската войска бе разбита. Много загинаха, но тези, които пазеха невръстния цар, успяха да се доберат до Пелузийския ръкав и корабите си.

 

Разбира се, задължително трябваше да приеме Малахай, върховния жрец в земите на Ониас, със съответната тържественост, да го запознае с греещия от щастие Митридат Пергамски, да поседи с двамата и да пийне сладко еврейско вино. Пред входа на палатката падна сянка и Цезар се извини и стана, изведнъж се почувства много изморен.
— Някакви вести от малкия Птолемей, Руфрий?
— Да, Цезаре. Качил се на една голяма лодка, но хаосът бил толкова голям, че плавателният съд се препълнил и потънал. Царят се удавил.
— Взехте ли тялото му?
— Да. — Руфрий се засмя като щастливо дете. — Хванахме и принцеса Арсиноя. Беше в цитаделата и предизвикваше Карфулен на дуел; можеш ли да си представиш! Размахваше меча си и крещеше като харпия.
— Каква прекрасна вест!
— Какво ще заповядаш, Цезаре?
Пълководецът кимна към палатката:
— Веднага щом се измъкна от официалностите тук, тръгвам за Александрия. Ще взема принцесата и трупа на царя с мен. Вие с Митридат почистете тук, след това ме последвайте с войската.

 

— Екзекутирайте я — нареди фараонът от трона, когато Цезар въведе разрошената Арсиноя, все още с ризница.
Аполодор се поклони:
— Веднага, дъще на Амон Ра.
— Ъ… страхувам се, че няма да стане — намеси се с плах тон Цезар.
Хилавата царица се наежи заплашително:
— Как така няма да стане?
— Арсиноя е моя пленничка, фараонке, не твоя. Затова, както повелява римската традиция, ще бъде изпратена в Рим, за да върви в триумфалното ми шествие.
— Докато сестра ми е жива, аз съм в смъртна опасност! Искам днес тя да умре!
— _Аз_ казвам, че не може.
— Ти си гост тук, Цезаре! Недей да заповядваш на египетската царица!
— Глупости! — тросна се ядосано той. — Аз те качих на трона и аз ще заповядвам на всеки, който седи на тази скъпа мебел, дори да съм само гост! Гледай си своите работи, фараонке, погреби брат си, започни да възстановяваш града, иди в Мемфис или Кирена, храни детето в утробата си. Освен това се омъжи за живия си брат. Не можеш да управляваш сама; не е допустимо нито по египетските, нито по александрийските традиции!
Той излезе. Тя свали високите си сандали и се втурна след него, забравила всякакво фараонско достойнство. Арсиноя истерично се разкиска; Аполодор погледна мрачно Хармиан и Ира.
— Добре, че не повиках тълкувателя, хроникьора, ковчежника, главния съдия и началника на нощната стража — каза главният шамбелан. — Мисля все пак, че фараонът и Цезар ще се договорят насаме. И не се смей, твое височество. Докато Цезар те качи на кораба си, ще лежиш в най-мрачната и най-задушна тъмница под Сема на хляб и вода. Римляните не екзекутират онези, които участват в триумфалното шествие на пълководеца, така че без съмнение Цезар ще те освободи след това, но внимавай, твое височество. Ако стъпиш на египетска земя, ще бъдеш убита. Сестра ти ще се погрижи за това.

 

— Как смееш! — крещеше Клеопатра. — Как смееш да унижаваш фараона пред двора?
— Фараонът трябва да мисли, преди да говори, скъпа — отвърна Цезар, вече поуспокоен. — Преди да обявяваш смъртни присъди, първо питай мен. Независимо дали ти харесва или не, вече четирийсет години Рим управлява Египет. Когато аз си тръгна, Рим ще остане. Смятам да оставя известен гарнизон от мои войници в Александрия. Ако искаш да продължиш да царуваш, бъди внимателна и хитра. Това, че съм ти любовник и баща на нероденото ти дете, не означава нищо за мен, ако интересите ти се разминават с тези на Рим.
— За Рим, следователно за Цезар — изсумтя тя.
— Точно така. Ела, седни и ме прегърни. Не е хубаво за едно бебе да слуша кавги. Той няма нищо против, когато се любим, но със сигурност страда много, когато се караме.
— Значи и ти смяташ, че е момче — рече тя поуспокоена, но все пак отказа да седне на коляното му.
— Хаем и Тач'а ме убедиха.
Едва изрекъл тези думи, цялото му тяло се сгърчи. Цезар погледна удивено скута си, сетне се свлече от стола, просна се по гръб и застина с извит гръбнак и изпънати крайници.
Клеопатра закрещя за помощ, скочи към него, като захвърли тежката двойна корона на пода. Лицето на Цезар бе придобило тъмноморав цвят, крайниците му се гърчеха. Все още крещейки, Клеопатра бе повалена на земята в опита си да му помогне.
Колкото внезапно беше започнал пристъпът, толкова рязко свърши.
Решили, че любовниците вече прибягват към насилие в спора си, Хармиан и Ира не посмяха да влязат, докато виковете на господарката им не ги убедиха, че се е случило нещо сериозно. Когато писъците на двете момичета се прибавиха към тези на Клеопатра, Аполодор, Хапдефане и трима жреци също притичаха. Завариха Цезар на пода. Дишаше на пресекулки, а лицето му бе съвсем бледо.
— Какво му има? — попита Клеопатра лечителя, след като той коленичи, за да помирише дъха на Цезар и да чуе сърцето му.
— Гърчове ли получи, фараоне?
— Да, да!
— Сладко вино! — изкрещя жрецът — лечител. — Сладко вино и гъвкава куха тръстика. Бързо!
Другите жреци се втурнаха да изпълнят заповедите. Хармиан и Ира хванаха виещата от ужас Клеопатра, убедиха я да свали няколко дрехи от фараонската си премяна и многобройните украшения. Аполодор крещеше, че ще падат глави, ако не се намери куха тръстика, а Цезар, безжизнен, дори не подозираше ужаса, обзел всеки от присъстващите, _че господарят на света може да издъхне в Египет_.
Един жрец притича от залата за мумифициране и донесе куха тръстика, използвана обикновено за вкарване на содов разтвор в черепната кухина. Хапдефане се увери, че тя не е употребявана. Взе я, продуха я, за да провери дали е куха, отвори устата на Цезар, пъхна тръстиката вътре, поглади гърлото му и внимателно набута пръчката, докато вкара една педя от нея. Сетне наля вътре сладко вино на тънка струйка, внимателно, за да не се образува въздушно мехурче. Не използва много течност, но цялата операция продължи сякаш цяла вечност. Накрая Хапдефане седна и зачака. Когато пациентът се размърда, жрецът издърпа тръстиката и повдигна Цезар.
— Хайде — рече, когато очите му се отвориха, — изпий това.
Не след дълго Цезар се съвзе достатъчно, за да стои прав без чужда помощ, да се разхожда и да гледа ужасените лица край себе си. Клеопатра го гледаше като възкръснал. Хармиан и Ира плачеха, Аполодор се беше отпуснал на едно кресло и се държеше за главата, неколцина жреци се суетяха отзад, и всичко това очевидно бе заради него.
— Какво стана? — попита той, след като седна до Клеопатра и установи, че наистина се чувства малко странно.
— Получи епилептичен припадък — обясни спокойно Хапдефане, — но ти нямаш епилепсия, Цезаре. Фактът, че сладкото вино те свести толкова бързо, говори, че през този месец на боледуване в тялото ти е настъпила някаква промяна. Кога за последен път си се хранил?
— Преди часове. — Прегърнал Клеопатра, Цезар погледна жреца с широка усмивка, сетне придоби гузно изражение. — Проблемът е, че когато съм зает, забравям за яденето.
— В бъдеще около теб трябва да има човек, който постоянно да ти напомня, че трябва да се храниш. Редовното хранене ще потиска болестта, но ако забравиш да се храниш, пий сладко вино.
— Не — намръщи се Цезар. — Никакво вино.
— Тогава мед и вода или плодов сок, нещо сладко. Нека някой роб винаги да има готово питие, дори по време на битка. И следи за предупредителните сигнали: гадене, световъртеж, слабост, главоболие, дори умора. Ако почувстваш нещо подобно, веднага пийни нещо сладко, Цезаре.
— Как успя да накараш припаднал човек да пие, Хапдефане?
Жрецът вдигна тръстиката. Цезар я взе и я разгледа.
— С това ли? Откъде беше сигурен, че не си ми я вкарал в дихателните пътища? Двата отвора са един до друг. Хранопроводът обикновено е затворен, за да не пречи на дишането.
— Не бях сигурен — отвърна простичко Хапдефане. — Молих се на Сехмет да не си в твърде тежко състояние и разтрих гърлото ти, за да те накарам да преглътнеш, когато почувстваш натиска на тръстиката. И успях.
— Знаеш всичко това, но не можеш да ми кажеш какво ми има, как е възможно?
— Болестите са мистерия, Цезаре, в повечето случаи са свръх възможностите ни. Медицината се основава единствено на наблюдения. За щастие аз научих много за теб, докато те лекувах от болките в корема. — Жрецът го изгледа лукаво. — Например, че смяташ храненето за загуба на време.
Клеопатра също се съвземаше; плачът й бе преминал в хълцане.
— Откъде знаеш толкова за човешкото тяло? — обърна се тя към Цезар.
— Аз съм войник. Ако обходиш достатъчно бойни полета, за да събираш ранените и да броиш мъртвите, ще видиш всичко. Също като този отличен лечител аз се уча от наблюдения.
Аполодор се изправи и избърса потта от челото си.
— Ще се погрижа да донесат вечеря — рече прегракнало. — О, слава на всички богове, че си добре, Цезаре!

 

Тази нощ той остана буден в огромното легло на Клеопатра, притиснат до топлото й тяло в хладината на така наречената александрийска зима и потънал в размисли.
От момента, в който бе стъпил на египетска земя, всичко се беше променило. Главата на Помпей; раздираният от интриги дворец; ширещата се корупция и упадъкът, възможни само на изток; нежеланата от него война, водена по улиците на този красив град; стремежът на един народ да унищожи нещо, изграждано с векове; собствената му роля в това унищожение… И едно делово предложение от страна на царицата, решена да спаси народа си по единствения начин, по който смяташе, че е възможно — като забременее от един бог. С увереността, че той, Цезар, е този бог. Странен. Чужд.
„Днес Цезар се уплаши. Цезар, който никога не боледува, се изправи пред неизбежните последствия от петдесет и двете му години. И не е само от годините. Той използва безжалостно всеки миг от живота си, подлага се на допълнително напрежение в моменти, когато всеки друг би спрял. Ала не и Цезар! Да спре, това никога не е било в негов стил. И никога няма да бъде. Сега обаче Цезар, който никога не боледува, трябва да признае пред себе си, че е болен от месеци. Че болестта, разтърсила тялото му, е оставила постоянни поражения. Някаква част от тази безотказна машина, наречена Цезар, е… как се изрази жрецът?… претърпяла промяна. Цезар трябва вече да се храни редовно, иначе ще получава нови припадъци и хората ще говорят, че той най-после се е огънал, че е отслабнал, че вече не е непобедим. Затова трябва да запази тайната си, сенатът и народът никога не бива да научат за болестта му. Защото кой друг ще извади Рим от блатото, ако Цезар се провали?“
Клеопатра въздъхна, промърмори нещо насън, изхълца — толкова много сълзи бе проляла, и все за Цезар!
„Тази жалка хилава млада жена ме обича — обича ме! За нея аз се превърнах в съпруг, баща, чичо, брат. Единствен роднина. Аз не я разбрах. Мислех, че я разбирам, но не. Фортуна е хвърлила съдбите на милиони хора върху крехките й плещи, не й е оставила друг избор, също както аз не оставих на Юлия. Тя е обявена за самодържец според традиции, по-стари от всички други, тя е най-богатата жена на света, тя притежава пълна власт върху живота на поданиците си. И въпреки това е още дете. За един римлянин е невъзможно да си представи какво е преживяла през първите двайсет и една години от живота си — убийства и кръвосмешение като най-обичайни неща. Катон и Цицерон твърдят, че Цезар иска да стане цар на Рим, ала никой от тях няма представа какво означава наистина да си цар. Самодържавието е толкова далечно от мен, колкото е това дете, носещо моя син в утробата си.“
— О — сепна се изведнъж той, — трябва да ставам! Трябва да пийна от сладкия сок, който Аполодор донесе толкова любезно: сок от пъпеши и грозде, расли в бараки със стени от ленен плат! Какъв упадък. Започвам да се обърквам, аз съм Цезар и „аз“ едновременно, не мога да разгранича двете.
Ала вместо да пие сок от пъпеши и грозде, расли в бараки със стени от ленен плат, той отпусна глава на възглавницата и погледна Клеопатра. Цареше полумрак, тъй като големите плоскости на външната стена бяха отместени настрани и пропускаха светлина от пълната луна. На нея кожата на младата жена изглеждаше като от светъл бронз. Прекрасна кожа. Той я докосна, погали я, прокара леко ръка по наедрелия й корем, все още не достатъчно издут, за да изглежда лъскав, както си спомняше този на Цинила, когато беше бременна с Юлия, а после с мъртвородения Гай.
„Изгорихме Цинила и Гай заедно; майка, леля Юлия и аз. Не Цезар. Аз.“
Малките й гърди се бяха налели, зърната й бяха със същия тъмен цвят като кожата на етиопските й роби. Може би в нея течеше такава кръв, не само Митридатова и Птолемеева.
„Прекрасно усещане, но тази жива плът има по-велика цел от това просто да ме задоволява. Аз съм част от нея, защото тя носи моето дете. О, ние създаваме деца твърде млади! Сега е времето да ги зачеваме, да обожаваме майките им. Много години и много мъка са нужни, за да разберем чудото на живота.“
Косата й беше разпиляна на възглавницата, не гъста и черна като на Сервилия, не река от огън, в която можеше да се увие, като на Рианон. Това бе косата на Клеопатра, също както тялото бе нейното, а не нечие друго.
„И тя ме обича по различен начин от всички останали. Тя ме връща в младостта.“
Златистите й очи бяха отворени, втренчени в него. В друг момент той би скрил лицето си веднага, би прогонил всички мисли за нея — никога не давай на жена меча на знанието, защото тя ще го използва, за да те скопи.
„Тя обаче е свикнала с евнуси, не цени този вид мъже. От мен очаква да съм неин съпруг, баща, чичо, брат. Аз притежавам равна на нейната власт, но имам и допълнителна мощ от мъжествеността си. Аз я покорих. Сега трябва да й покажа, че не възнамерявам да я подчиня. Никоя от моите жени не е била безгласна слугиня.“
— Обичам те — рече той и я прегърна — като моя съпруга, дъщеря, майка, леля.
Тя нямаше представа, че той има предвид конкретни жени, че не говори с отвлечените изразни средства на Птолемеите, но цялата й душа се изпълни с любов, облекчение и върховна радост.
Цезар я беше приел в живота си.
Цезар бе казал, че я обича.

 

На следващия ден той я качи на едно магаре и я изведе да огледат пораженията от шестмесечната война в Александрия. Сградите по много от улиците бяха сринати. Вместо къщи се издигаха изкуствени възвишения и стени с изоставени артилерийски съоръжения на върха, жени и деца ровеха боклуците бездомни и отчаяни, покрити с дрипи. На брега не беше останало почти нищо; огънят от опожарените от Цезар александрийски кораби се бе разпространил към складовете и останките от големия емпориум, хангарите и доковете.
— О, книгохранилището е опожарено! — възкликна Клеопатра, кършейки ръце. — Каталогът го няма, не можем да разберем какво е изгоряло!
Макар че я изгледа насмешливо, Цезар не каза нищо, с което да издаде изненадата си от реакциите й. Тя изобщо не се трогваше при вида на всички тези гладуващи жени и деца, а сега плачеше за някакви си книги.
— Библиотеката обаче не е засегната — отбеляза той.
— Да, но библиотекарите са толкова мудни, че книгите се получават по-бързо, отколкото могат да бъдат каталогизирани, затова през последните сто години са се трупали в отделно хранилище. А то е изгоряло!
— Колко книги има в библиотеката?
— Почти милион.
— Значи няма причини да се безпокоиш. Успокой се, скъпа! Броят на всички книги, написани някога, е далеч по-малък от милион, което означава, че онези в хранилището вероятно са били дубликати или наскоро създадени творби. Много от книгите в библиотеката сигурно са дубликати. Създадените наскоро се намират лесно, а ако имаш нужда от каталог, Митридат Пергамски разполага с библиотека с почти четвърт милион заглавия, повечето от които — съвременни. Можеш да попълниш библиотеката с липсващите творби, ако ги поискаш от Сосий или Атик от Рим. Те нямат собствени книги, но взимат на заем от Варон, Луций Пизон, от мен и други, които разполагат с големи колекции. Това ми напомня, че Рим няма обществена библиотека; трябва да взема мерки.
Продължиха обиколката. От всички обществени постройки Агората бе претърпяла най-малки поражения. Някои от колоните й бяха свалени за запушването на проходите под Хептастадиона, но стените й бяха непокътнати, а също и по-голямата част от покрива на аркадата. От гимназията обаче стърчаха само няколко зида, а съдилището бе напълно изчезнало. Красивият Панов хълм беше лишен от растителността си, потоците и водопадчетата му бяха пресъхнали, по дъното им имаше кристализирала сол, всяко равно място се заемаше от римска артилерия. Всички от храмовете бяха засегнати, но Цезар с радост забеляза, че статуите и стенописите им, макар и изцапани, все още стоят.
Серапеумът в Ракотис бе засегнат най-малко благодарение на голямата си отдалеченост от Дворцовата улица. От главния храм все пак липсваха три масивни греди и покривът се беше продънил.
— Серапис обаче е в отлично състояние — отбеляза Цезар, докато прескачаше купчините мазилка.
Статуята на бога седеше на осеяния си със скъпоценни камъни златен трон. Много приличаше на Зевс, с голяма брада и дълги коси, един триглав цербер лежеше в краката му, а главата му беше увенчана от огромна корона с формата на кошница.
— Много е добър — рече Цезар, докато го оглеждаше. — Не е като произведение на Фидий, Праксител или Мирон, но статуята е много добра. Кой я е правил?
— Бриакс — отвърна Клеопатра.
Тя огледа полуразрушения храм, спомни си просторната пропорционална постройка с високия многостъпален подиум, ярко оцветените и позлатени йонийски колони, изящните метали и постаменти. Само Серапис бе останал.
„Колко ли разрушени градове е видял Цезар, колко ли обгорели руини, колко хаос? Това разрушение сякаш не му прави никакво впечатление, макар че той и хората му са причина за голямата част от него. Жителите на града ограничаваха с частни къщи, коптори, колиби, маловажни неща.“
— Е — рече тя, когато той и ликторите му я изпроводиха до двореца, — ще трябва да измъкна всеки талант от съкровищниците, за да възстановя храмовете, гимназията, агората, съда, всички обществени сгради.
Той дръпна юздата на магарето й и животното спря.
— Това е много похвално — отбеляза Цезар, — но не започвай с орнаментите. Първото, за което трябва да похарчиш пари, е за осигуряване на храна на останалите живи в това бедствие. Второто е разчистването на развалините. Третото, което трябва да осигуриш, са нови къщи за обикновените хора, включително за бедните. Едва след като се погрижиш за жителите на Александрия, можеш да пръскаш пари за обществени сгради и храмове.
Тя понечи да възрази, но срещна погледа му. „О, създателю Птах! Той _наистина_ е бог — велик, страшен!“
— Мога със сигурност да твърдя — продължи той, — че повечето от загиналите в тази война са с македонски или македоно-гръцки произход. Може би сто хиляди. На грижите ти все още остават около три милиона души, загубили жилищата или работата си. Иска ми се да разбереш, че това е златна възможност да се издигнеш в очите на поданиците си. Рим не е бил разрушаван след превръщането му в световна сила и обикновените хора никога не са били пренебрегнати. Вие, Птолемеите и македонските ви управници сте властвали в много по-голям град, но сте мислили само за собствените си облаги, без да се грижите за народа. Това трябва да се промени, иначе тълпата ще се разгневи.
— Искаш да кажеш — рече объркано тя, — че ние, на върха, не сме се проявили като истински управници. Ти ни обвиняваш за безразличието ни към бедните и че никога не сме ги хранили за наша сметка, нито сме дарявали с гражданство всички, които живеят тук. Рим обаче също не е съвършен. Рим има цяла империя и може да глези най-низшите си жители, като експлоатира провинциите си. Египет няма провинции. Каквито е имал, Рим му ги е отнел. Колкото до теб, Цезаре, ти самият газиш до коленете в кръв, така че не е уместно да съдиш управниците на Египет.
Цезар дръпна отново юздите и магарето тръгна.
— През военната си кариера — рече спокойно той — аз съм оставил половин милион души без покрив. Четиристотин хиляди жени и деца са загинали заради мен. Убил съм повече от милион мъже на бойните полета. Рязал съм ръце. Продал съм милиони мъже, жени и деца в робство. Всичко това обаче съм го правил, след като съм подписвал договори, след като съм се опитвал да водя преговори, след като съм изпълнил всичките си обещания. А когато съм разрушавал, останалото след мен ще донесе на следващите поколения неизмеримо по-голямо благоденствие от страданията, които съм причинил. — Той продължи още по-уверено: — Мислиш ли, Клеопатра, че не си давам сметка за разрушенията, които съм причинил? Мислиш ли, че не страдам? Мислиш ли, че гледам на всички минали нещастия и на онези, които предстоят, без скръб? Без болка? Без съжаление? Ако е така, грешиш. Споменът за жестокостите не успокоява душата на стари години и аз искрено се надявам да не доживея до дълбока старост. Отново ти казвам, фараоне, управлявай поданиците си с любов и не забравяй, че само щастливата случайност да се родиш такава те прави по-различна от жените, които ровят из развалините на този град. Ти си мислиш, че Амон Ра те е сложил в тази кожа. Аз обаче _знам_, че това е просто една случайност.
Тя беше потресена; сложи ръка на устата си и впери поглед право между ушите на магарето, стараейки се да не заплаче.
„Значи той вярва, че няма да доживее дълбока старост, и се радва на това. Сега разбирам, че никога няма да го опозная истински. Той иска да ми каже, че всичко, което е вършил досега, го е направил съзнателно, с пълно разбиране за последствията, включително и за него. Никога няма да имам тази сила, тази далновидност, тази безскрупулност. Съмнявам се, че някой друг ги притежава.“

 

След девет дни Цезар свика съвещание в голямата стая, която използваше за кабинет. Присъстваха Клеопатра и Аполодор заедно с Хапдефане и Митридат Пергамски. От римляните дойдоха Публий Руфрий, Карфулен от Шести легион, Ламий от Четирийсети, Фабриций от Двайсет и седми, Макрин от Трийсет и седми, цезаровият ликтор Фабий, секретарят му Фаберий и личният му легат Гай Требаций Теста.
— В началото на април сме — обяви стегнато той. — Гай Домиций Калвин ме информира от провинция Азия, че Фарнак се е върнал в Кимерия, за да се оправи с блудния си син, който е решил да не се подчини на баща си без бой. Така в Анатолия положението ще остане спокойно поне още три-четири месеца. Освен това всички планински проходи между Понт и Малка Армения ще бъдат затрупани със сняг до средата на секстил — о, как мразя разминаването между календара и сезоните! В това отношение фараонът на Египет е прав. Вашият календар се основава на слънчевия цикъл, не на лунния. Смятам да обсъдя това с нашите астрономи.
Той си пое въздух и се върна на темата:
— Фарнак без съмнение ще се върне, затова ще го имам предвид, когато планирам следващите си действия. Калвин е зает със събирането и обучението на войска, а Дейотар иска на всяка цена да се реваншира, задето беше в клиентелата на Помпей. Колкото до Ариобарзан… — добави с усмивка — … Кападокия винаги ще си бъде Кападокия. Той няма да съдейства нито на нас, нито на Фарнак. Казал съм на Калвин да поиска няколко от републиканските легиони, които върнах в Италия с моите ветерани. Така, когато му дойде времето, ще е подготвен. Ако Фарнак загуби някои от най-добрите си войници във войната с Асандер в Кимерия, толкова по-добре.
Той се приведе напред и огледа съсредоточените лица на останалите.
— Тези, които останахме в Александрия през последните шест месеца, преживяхме изключително изнервяща война и войските са заслужили да починат през зимата. Затова възнамерявам да остана в Египет още два месеца, стига събитията да го позволят. С разрешението и съдействието на фараона ще устроя лагера край Мемфис, достатъчно далеч от Александрия, за да спестя на войниците си неприятните спомени. Там има забележителни паметници и ще дам на войниците достатъчно пари за харчене. Ще уредя и изпращането на излишните жени от Александрия в лагера. Толкова много потенциални съпрузи загинаха в битките, че през следващите години жените ще представляват голямо бреме за града. Има начин това да се избегне. Нямам намерение да ги използвам като проститутки, а да им намеря _съпрузи_. Двайсет и седми, Трийсет и седми и Четирийсети ще останат в Александрия достатъчно дълго, за да могат войниците да създадат семейства. Страхувам се, че легионерите от Шести няма да имат възможност да създадат постоянни връзки.
Фабриций, Ламий и Макрин се спогледаха. Не знаеха дали да се радват на тези новини или не. Децим Карфулен от Шести легион остана с безизразно лице.
— Много е важно Александрия да е спокойна — продължи Цезар. — С течение на времето все повече римски легиони ще остават на гарнизон, без да изпълняват бойни задачи. Това не означава, че трябва да бездействат. Всички си спомняме какво стана с войниците, които Авъл Габиний бе оставил в Александрия след връщането на Авлет. Те бяха започнали да се чувстват като местни жители и убиха синовете на Бибул, за да не се върнат на служба в Сирия. Царицата се справи добре в тази криза, но това не бива да се повтаря. Легионерите, които оставям в Египет, ще се държат като професионални войници, ще поддържат бойните си умения и ще останат в пълна готовност да настъпят към Рим, когато им заповядам. Останат ли обаче на чуждо място, далеч от домашното огнище, мъжете губят връзка с действителността, а след това и човешките си чувства. Аз няма да допусна да крадат жени от Мемфис, затова ще трябва да избират съпруги сред свободните александрийки и както казваше Гай Марий, да разпространяват римските обичаи, римските идеали и латинския език чрез децата си.
Той огледа главните центуриони на трите легиона. Цезар никога не си губеше времето с легати или военни трибуни, които се избираха според знатния си произход и не се задържаха много във войската. Центурионите бяха гръбнакът на армията, постоянните й командири.
— Фабриций, Макрин, Ламий, това са заповедите ми към вас. Останете в Александрия и я пазете добре.
Нямаше смисъл да се оплакват. Можеше да е и много по-зле, например трийсетдневни походи.
— Да, Цезаре — рече Фабриций от името на тримата.
— Публий Руфрий, ти също ще останеш тук. Давам ти правомощия на пропретор.
Това зарадва Руфрий. Той вече имаше жена в Александрия, бременна от него, и не искаше да я изоставя.
— Дециме Карфулене, Шести легион ще тръгне с мен за Анатолия. Съжалявам, че няма да се установиш за постоянно, но твоите момчета ме съпътстват през всичките тези години, откакто те взех от Помпей Велики, и аз те уважавам много, че му остана верен, след като се върна при него. На север ще попълня редиците ви с още ветерани. В отсъствието на Десети легион Шести ще е под мое лично командване.
Карфулен се усмихна широко, показвайки две дупки от липсващи зъби. Белегът, преминаващ през носа му, се набърчи. Действията му при превземането на Птолемеевото укрепление бяха спасили цял легион от кръстосания огън на противника, затова той получи _корона цивика_ при награждаването на войската. Също както Цезар той имаше вече право да влезе в сената по заслуги.
— Това е голяма чест за Шести, Цезаре. Ние сме твои до смърт.
— Колкото до вас — обърна се Цезар към главния си ликтор и секретаря си, — вие сте прикрепени постоянно към мен. Където отида, и вие идвате с мен. Теб обаче, Гай Требаций, не мога да те моля за повече услуги, които ще повлияят зле на благородническата ти кариера.
Требаций въздъхна; спомни си ужасните разходки в нечовешката влага на Портус Ициус, защото Цезар бе забранил на легатите и трибуните си да яздят; спомни си вкуса на менапската печена гъска; спомни си главоломното препускане за предаване на послания. О, Рим с носилките, стридите, изтънчените сирена и фалернското вино!
— Е, Цезаре, рано или късно пътят ти отново ще те доведе в Рим. Няма да бързам с решения за кариерата си, докато не дойде този ден — рече храбро той.
Очите на Цезар проблеснаха и той каза:
— Може би храната в Мемфис ще ти хареса повече. Много си отслабнал напоследък.
Сетне скръсти ръце в скута си и кимна:
— Римляните са свободни.
Те излязоха; навън заговориха един през друг още преди Фаберий да затвори вратата.
— Първо ти, добри ми приятелю Митридате — рече Цезар, след като се поотпусна. — Вие с Клеопатра сте син и внучка на Митридат Велики, което те прави неин чичо. Ако, да речем, съпругата и децата ти дойдат тук, склонен ли си да останеш в Александрия и да се грижиш за възстановяването на града? Клеопатра сподели, че има нужда от чужд архитект, а ти си знаменит с творенията си край морето под пергамския акропол. — На лицето му се появи лукаво изражение. — Много добре си спомням онова крайбрежие. Навремето разпънах там петстотин пирати, за най-голямо неудоволствие на управителя. Сега обаче там има красиви улици, аркади, градини, обществени постройки.
Митридат се намръщи. Той беше енергичен мъж, наближаващ петдесетте, син на наложница. Бе наследил чертите на баща си — едър, мускулест, висок, с руса коса и жълтеникави очи. Подстригваше косата си късо по римски маниер и се бръснеше, но дрехите му бяха по-скоро ориенталски — имаше слабост към златовезаните платове, плюшените бродерии и всички оттенъци на пурпурното, извличани от черупките на охлювите _мурекс_. Тази разточителност можеше да бъде простена на толкова лоялен клиент, първо на Помпей, после на Цезар.
— Честно казано, Цезаре, с удоволствие бих го сторил, но не може ли без мен? При опасността от Фарнак със сигурност ще съм по-необходим в страната си.
Цезар енергично поклати глава:
— Фарнак няма да стигне чак до провинция Азия, още по-малко до Пергам. Ще го спра в Понт. Доколкото разбирам от Калвин, синът ти се справя отлично с управлението в твое отсъствие, затова, моля те, почини си от държавните дела! Заради родството ти с Клеопатра александрийците ще те приемат по-лесно, а забелязвам, че си изградил и много силни връзки с евреите. Най-умелите майстори в Александрия са сред юдеите и метиците, а щом първите те приемат, ще те одобрят и вторите.
— Съгласен съм тогава, Цезаре.
— Добре. — След като решението му бе прието, господарят на света кимна на Митридат Пергамски в знак, че е свободен. — Благодаря.
— И аз ти благодаря — рече Клеопатра, щом чичо й си тръгна.
„Чичо! Удивително! По линия на майка си сигурно имам хиляди роднини! Фарнак също ми е чичо! А по линия на Родогун и Апама съм свързана с Камбиз и Дарий в Персия! И двамата са били някога фараони! В мен се събират цели династии. Каква кръв ще тече във вените на сина ми?“
Цезар заговори за Хапдефане, когото искаше да вземе като личен лекар.
— Бих желал бедният човек да остане с мен — рече на латински, който царицата вече говореше много добре, — но съм достатъчно дълго в Египет, за да знам, че малко хора тук са свободни. Всъщност само македонците. Доколкото мога да се досетя, съдбата му е в ръцете на Хаем, тъй като е жрец на съпругата на Птах, Сехмет, и явно живее в храмовия комплекс на Птах. Тъй като ти поне отчасти си господарка на Хаем, той ще направи, каквото пожелаеш. Имам нужда от Хапдефане, Клеопатра. Сега, след смъртта на Луций Тукций (той бе личен лекар на Сула, а след това мой), аз не се доверявам на римските лечители. Ако има съпруга и деца, с радост ще взема и тях.
Това поне можеше да стори за него!
— Хапдефане, Цезар иска да те вземе със себе си — рече тя на жреца на древноегипетски. — Птах ще е доволен, ако се съгласиш. Ние в Египет с радост ще приемаме вести за него, независимо къде по света се намирате. Отговори му лично и му разкажи за положението си. Той е загрижен за теб.
Жрецът запази непроницаемо изражение, насочи черните си, немигащи очи към Цезар.
— Божествени Цезаре — рече на лош гръцки, — очевидно е, че Птах иска да ти служа. Ще го направя по своя воля. Аз съм дал клетва за полово въздържание. — Очите му игриво проблеснаха. — Бих искал да включа в лечението ти и някои египетски методи, които гръцките лечители отричат: талисманите и заклинанията имат голяма сила.
— Точно така! — възкликна възбудено Цезар. — Като върховен жрец аз знам всички римски талисмани и заклинания; можем да обменяме опит. Съгласен съм, че в тях се крие голяма сила. — Лицето му стана сериозно. — Трябва обаче да си изясним един въпрос. Не съм никакъв „божествен“ Цезар; и никакво коленичене на пода пред мен! Навсякъде другаде по света аз съм обикновен човек и другите хора се обиждат, ако някой ме нарече бог.
— Както желаеш, Цезаре.
Всъщност този все още млад мъж с обръсната глава се зарадва много на внезапната промяна на съдбата си, защото изпитваше вродено любопитство към чужди земи. Гореше от нетърпение да види всевъзможни странни кътчета като придружител на боготворения от всички човек. Разстоянието не можеше да го раздели от Създателя Птах и неговата съпруга Сехмет, от сина им Нефертем. Той можеше да изпраща мислите си към Мемфис от всяко кътче на света. Затова, докато Цезар и Клеопатра разговаряха на твърде бърз гръцки, за да ги разбира, той се замисли върху нещата, които трябваше да вземе: цяла дузина внимателно увити гъвкави кухи тръстикови стъбла, щипци, трепани, ножове, троакари, игли…
— Ами градските управници? — попита Цезар.
— Досегашните са свалени — отвърна Аполодор. — Натоварих ги на един кораб за Македония. Когато отидох при тях с новата царска гвардия, заварих хроникьора да гори свитъците със закони и декрети, а ковчежника счетоводните документи. За щастие пристигнах точно навреме, за да ги спра. Градската съкровищница е под Серапеума заедно с канторите на висшите обществени служители. Останали са непокътнати.
— Нови хора ли? Как ги избра?
— Чрез жребий между по-изтъкнатите македонци, много, от които са загинали или избягали.
— _Жребий?_ Искаш да кажеш с теглене на номерирани топки?
— Да, Цезаре, жребий. Резултатите, разбира се, бяха подправени.
— Е, това е по-евтино от провеждането на избори, както е при нас. Какво става сега?
— Ще преустроим всичко — заяви решително Клеопатра. — Възнамерявам да отменя назначаването чрез жребий и да организирам избори. Ако единият милион нови граждани гласуват за определени кандидати, ще се погрижа думата им да се чува.
— Това, разбира се, зависи от кандидатите. Смяташ ли да дадеш право на всеки да се кандидатира?
Тя смутено сведе очи и отговори:
— Все още не съм обмислила всички подробности.
— Не смяташ ли, че гърците ще се почувстват пренебрегнати, ако само евреите и метиците получат гражданство? Защо не дадеш това право на всеки, включително на потомците на египтяни? Лиши ги, ако искаш, от изборни права, но им позволи някакви права на граждани.
По лицето й обаче Цезар разбра, че това е твърде далечна перспектива.
— Благодаря, Аполодоре, Хапдефане, можете да си вървите — рече той, като потисна въздишката си.

 

— Вече сме сами — рече Клеопатра; издърпа го от креслото и го накара да легне на кушетката до нея. — Добре ли се справям? Изразходвам парите си точно както ми каза. Бедните са нахранени и боклуците се извозват. Всеки строител в града е нает за издигането на жилищни сгради. Има пари за започване и на общественото строителство, защото ще използвам личния си фонд. — Големите й очи заблестяха. — Ти си прав. Това е начинът да спечелиш народната любов. Всеки ден излизам с Аполодор сред хората, за да ги утешавам. Това радва ли те? Започвам ли да управлявам по-добре?
— Да, но ти остава да учиш още много. Когато дадеш политически права на _всичките_ си поданици, ще си го постигнала. Имаш дарбата да управляваш, но не си достатъчно наблюдателна. Вземи например евреите. Те са сприхави, но и способни. Уважавай ги и бъди добра с тях. В трудни времена те ще те подкрепят най-силно.
— Да, да — измърмори тя, раздразнена от поучителния му тон. — Искам да поговорим за още нещо, любов моя.
Той закачливо присви очи:
— Нима?
— Да, наистина. Знам какво ще правим с теб през тези два месеца, Цезаре.
— Ако имам попътни ветрове, ще отплавам към Рим.
— Е, нямаш, затова ще отплаваме по Нил до Първия праг. — Тя потупа корема си. — Фараонката трябва да покаже на народа си, че е плодовита.
Той се намръщи:
— Съгласен съм, че фараонката трябва да го направи, но аз трябва да остана тук, за да съм винаги в течение на събитията.
— Не искам и да чуя за това! Не ме интересуват събитията! Двамата с теб ще се качим на ладията на Птолемей Филопатор и ще обиколим истинския Египет, Египет на Нил!
— Не обичам да ме принуждават, Клеопатра.
— Правя го заради здравето ти, глупчо! Хапдефане каза, че се нуждаеш от истинска почивка, а не от още работа. А каква по-добра почивка от едно пътешествие с кораб? Моля те, умолявам те, съгласи се! Цезаре, всяка жена се нуждае от романтични спомени с възлюбения си! Ние нямаме никакви романтични преживявания и докато ти мислиш за себе си като за Цезар диктатора, няма да имаме. Моля те! Моля те!

 

Птолемей Филопатор, четвъртият управник с това име, не бил от най-активните владетели на династията. Оставил на Египет в наследство само две забележителни неща: двата най-големи кораба, правени някога на света. Единият беше пригоден за морски плавания и имаше дължина 426 стъпки и широчина — 60. Имаше шест скамейки за гребците с по четирийсет мъже на всяка. Другият бе речна ладия, пригодена за по-плитки води и с две пейки за гребци с по десет човека на всяка; той бе дълъг 350 и широк 40 стъпки.
Речната ладия на Филопатор се пазеше в хангар край Мемфис, поддържана безупречно през сто и шейсетте години от построяването й (мокрена и смазвана, лъскана и постоянно поправяна), и се използваше за пътувания на фараоните по реката.
„Нилският Филопатор“, както го наричаше Клеопатра, имаше просторни стаи, бани, аркада с колони на палубата и две огромни зали: една за аудиенции и една за пиршества. Под палубата и над скамейките за гребците се намираха личните покои на фараона и помещенията за многобройните слуги. На борда се готвеше само в едно оградено помещение с пещи. Храната се приготвяше на брега, защото огромният плавателен съд се движеше със скоростта на пешеходец и по източния бряг на реката го съпътстваше цяла армия прислужници; западният оставаше царство на мъртвите и храмовете.
Стаите бяха украсени със злато, сребро, слонова кост, изящни инкрустации и мебели от най-скъпите видове дървен материал от целия свят, включително кедрово дърво от Атласките планини с най-прекрасните шарки, които бе виждал Цезар — немалко признание, като се има предвид, че колекционирането на кедрови мебели беше страст за богатите римляни. Върху пиедестали от хризелефантин (смес от злато и слонова кост) стояха статуи от Праксител, Мирон, дори Фидий; имаше картини от Зевксис и Парасий, от Павсий и Никий и гоблени с толкова богати сюжети, че с реалистичността на детайлите си съперничеха на картините. Навсякъде бяха постлани персийски килими, на прозорците висяха ленени завеси в съответстващите за всяка стая цветове.
„Най-накрая, стари ми приятелю Красе — помисли си Цезар, — вече вярвам на историите ти за несметните богатства на Египет. Колко жалко, че не можеш да видиш това! Това е кораб, достоен за боговете.“
Плаваха с издути платна от тирски пурпурен плат, защото в Египет вятърът винаги духаше от север. На връщане силното речно течение щеше да помага на гребците. Не че виждаше някой от тях; Цезар нямаше представа къде са, как се отнасят към тях. Гребците по целия свят бяха свободни, добре обучени мъже, ала Египет не се славеше с голяма свобода. Всяка вечер преди залез „Нилският Филопатор“ биваше завързван за някой царски кей, до който не се допускаше никакъв друг плавателен съд.
Цезар си мислеше, че ще се отегчава, но това не стана. По реката постоянно минаваха кораби и лодки, най-вече разноцветни платноходки, пренасящи хранителни продукти от пристанищата покрай Червено море: големи глинени гърнета с тикви, шафран, сусам и ленено масло, сандъци с фурми, добитък. Бързите корабчета на речната стража сновяха навсякъде и проверяваха всички.
При това плаване Цезар най-сетне разбра значението на разливите, защото бреговете на Нил бяха между седемнайсет и трийсет и две стъпки високи. Ако реката не се вдигнеше над нивото на най-ниския бряг, наводнението бе невъзможно; ако излезеше над по-високия бряг, водата преливаше извън равнината, отнасяше села и реколта и се застояваше твърде дълго.
Всичко бе обагрено в прекрасни цветове: небето и реката — ясносини; далечните скали, показващи началото на пустинята, светеха с различни нюанси от сламеножълто до яркочервено; растителността беше във всички оттенъци на зелено. По това време на годината, средата на зимата, водите на реката се бяха оттеглили напълно и посевите избуяваха. Цезар си беше мислил, че тук не растат никакви дървета, но сега с изненада виждаше цели горички — черници, трънки, дъбове, смокини и всякакви видове палми.
Някъде по средата на Горен Египет от Нил излизаше едно разклонение, вливащо се в Меридовото езеро на север и заграждащо ивицата Таше с достатъчно богата почва за две реколти от пшеница и ечемик годишно. Един от първите Птолемей беше прокопал голям канал от езерото до Нил, за да осигури постоянно течение в страничния ръкав. Всичко по протежение на Нилската долина се напояваше. Клеопатра обясни на Цезар, че дори когато реката не прелее, хората успяват да се изхранят благодарение на това. Александрия бе основната причина за недоимъка заради трите си милиона допълнителни гърла — повече от цялото население на долината.
Скалите и пустинното плато се наричаха Червената земя; долината с дълбоката й, тъмна, постоянно обогатявана почва — Черната земя.
На двата бряга имаше безброй храмове, всичките издигнати в един мащабен стил: масивни колони, стени, вътрешни дворове, пак колони покрай дълги ходници, водещи винаги в едно свещено помещение — малка стая, в която светлината се насочваше по такъв начин, че да създава тайнствена атмосфера. Там винаги стоеше статуята на някое звероподобно божество или на някой прочут фараон, обикновено на великия строител Рамзес Втори. Пред храмовете често се издигаха статуи на фараони и сфинксове с глави на овни, на лъвове и на хора. Стените им бяха изрисувани с образи на хора, растения, животни и пъстро боядисани; египтяните обичаха крещящите цветове.
— Повечето Птолемеи са участвали в строежа, поправката или завършването на някой наш храм — обясни Клеопатра, докато скитаха из удивителния Абидоски лабиринт. — Дори баща ми, Авлет, строеше усилено; толкова искаше да стане фараон! Когато персиецът Камбиз завладял Египет преди петстотин години, той обявил храмовете и пирамидите за светотатство и започнал да ги руши, някои е унищожил напълно. Затова за Птолемеите имало предостатъчно работа. Те са първите след истинските египетски управници, които милеят за страната. Аз съм положила основите на нов храм на Хатор, но искам и синът ни да се присъедини към мен като един от строителите му. Това ще е най-великият храм в египетската история.
— След като Птолемеите толкова се гърчеят, защо строят като древните египтяни? Вие дори използвате йероглифи вместо гръцката азбука.
— Вероятно защото повечето от нас са били фараони и със сигурност, защото жреците са здраво свързани с древността. От техните редици идват всички архитекти, скулптори и художници, понякога дори в Александрия. Чакай само да видиш храма на Изида във Фили! Там са включени някои неща от гръцкия стил, затова се слави като най-красивия храмов комплекс в Египет.

 

Реката гъмжеше от риба, включително оксиринхуси, огромни подводни чудовища, на които бе наречен цял град. Египтяните ядяха риба, както прясна, така и пушена, като основна храна. Костурите и шараните бяха в изобилие и за най-голямо удивление на Цезар във водата се гонеха дори делфини, избягвайки с лекота хищните крокодили.
Много животни бяха свещени, някои се почитаха само в един град, други — навсякъде. Гледката как някакви жреци пъхат насила в устата на един Сухис, огромен свещен крокодил, медени сладкиши, печено месо и сладко вино, накара Цезар да избухне в смях. Дългото трийсет стъпки животно беше толкова преяло, че отчаяно се опитваше да се измъкне от мъчителите си, но без успех; те държаха челюстите му отворени и пъхаха в гърлото му храна. Цезар видя и свещени бикове Бухис и Апис, майките им, храмовете им и стана свидетел на сладкия им живот. Свещените бикове, кравите, които са ги родили, ибисите и котките се мумифицираха след смъртта им и се погребваха в просторни подземия. Котките и ибисите изглеждаха жалки за несвикналото око на Цезар — стотици хиляди фигурки, натъпкани една до друга, сухи като пергамент, неподвижни, безжизнени, докато духовете им скитаха в Царството на мъртвите.
„Всъщност — мислеше си той, докато „Нилския Филопатор“ го водеше все по на юг — нищо чудно, че египтяните си представят боговете наполовина човеци, наполовина зверове. Нил е отделен свят и животните са неразделна част от живота на хората. Крокодилът, хипопотамът и чакалът са страховити зверове: крокодилът дебне във водата невнимателни рибари, кучета или деца; хипопотамът изпотъпква и изяжда посевите; чакалът се промъква в къщите и краде бебета и котки. Затова Себек, Таурт и Анубис са богове на злото. Котката Бастет и соколът Хор пък ядат плъхове и мишки; ибисът Тот унищожава вредните насекоми; кравата Хатор осигурява месо, мляко и работна сила; овенът Хнум опложда овцете, даващи месо, мляко, и вълна. За египтяните, ограничени в тази тясна долина и зависещи единствено от реката, е логично боговете да са наполовина животни, наполовина човеци. Тук разбират, че човекът също е животно. Амон Ра, слънцето, грее всеки ден от годината. За нас, римляните, луната символизира дъжда, родилния цикъл на жената, промяната, докато за тях тя е просто част от нощното небе, дало начало на земята. За нас боговете са силите, свързващи два различни свята. Те обаче не живеят в такъв свят.“
„Тук има само слънце, небе, река, хора и животни. Космологията им няма абстрактни понятия.“

 

Мястото, където Нил излизаше от безкрайния си червен каньон, за да потече през Египет, бе очарователно. В Нубия той не напоявал нищо, минавал между скални стени, така му каза Клеопатра.
— В Етиопия, където също тече спокойно, в Нил се вливат два притока — обясни тя. — Те събират летните дъждове и правят възможни разливите. Самият Нил тече покрай Мерое и страната на прогонените сембрити, които някога са управлявали Египет — толкова са дебели, че не могат да ходят. Основната река се подхранва от дъждове, които валят през цялата година някъде отвъд Мерое. Благодарение на това не пресъхва през зимата.
Видяха първия нилометър край остров Елефантина, сетне отидоха до Първия праг, където водата падаше и се пенеше със страшен рев. Продължиха на юг до Сиена, където през най-дългия ден на годината слънцето грееше право отгоре и се оглеждаше на дъното на кладенците.
— Да, чел съм Ератостен — каза Цезар. — Тук, в Сиена, слънцето престава да се движи на север и тръгва на юг. Ератостен го е нарекъл Тропик, защото означава точка на завъртане. Той е забележителен мъж. Доколкото си спомням, смята, че отново египтяните са създали геометрията и тригонометрията. Цели поколения деца като мен навремето се мъчат с учителите си и Евклид само защото разливът заличавал граничните камъни на Египет и всяка година египтяните трябвало да правят нови изчисления.
— Да, но не забравяй, че любопитните гърци са записали всичко на хартия! — засмя се добре запознатата с математиката Клеопатра.

 

Пътуването му помогна да опознае по-добре не само Египет, но и Клеопатра. Никъде по света нямаше монарх, ползващ се с такава голяма почит по традиция, а не по право или от страх. Хората се трупаха на брега и хвърляха цветя около кораба, кланяха се и падаха на колене, зовяха името й. Фараонът ги ощастливяваше с божественото си присъствие и разливът бе съвършен.
Когато беше в състояние, тя се качваше върху един пиедестал на палубата и поздравяваше тържествено поданиците си, застанала така, че наедрелият й корем да се вижда добре. Стоеше по този начин с бялата корона на Горен Египет на главата винаги когато минаваха през град. Корабът често се озоваваше обкръжен от лодки, понякога палубата му се покриваше с цветя. Макар че Клеопатра беше в напреднала бременност и вече не бе толкова бодра и жизнена, състоянието й нямаше значение. Най-важно бе да се покаже като достоен фараон.
Въпреки честите прекъсвания двамата постоянно разговаряха. Това доставяше по-голямо удоволствие на Цезар, отколкото на Клеопатра. Нежеланието му да обсъждат точно онези аспекти от живота му, които най-много я интересуваха, я дразнеше безумно. Тя искаше да знае всички подробности за връзката му със Сервилия (целият свят говореше за това!), за дългогодишния му брак с жена, с която почти не се беше виждал, за многото благородни дами, които бе съблазнил само за да се присмее на съпрузите им, негови политически противници. О, толкова много тайни! Тайни, за които той отказваше да говори, макар че не спираше да я поучава как се управлява или да й разказва вълнуващи истории за галските друиди, за езерните храмове в Толоза и натоварените със злато кораби, откраднати от Сервилий Цепион, за обичаите на десетки чужди народи. Стига темата да не го засягаше лично, Цезар говореше с удоволствие. Ако обаче тя се опиташе да нагази в дълбините на емоционалния му живот, той веднага млъкваше.

 

Съвсем разбираемо, Клеопатра остави посещението в храмовия комплекс на Птах за връщането им. Цезар бе видял пирамидите от кораба, ала сега пристигна на кон при Хаем. Клеопатра, вече твърде наедряла, отказа да го придружи.
— Камбиз от Персия се опитал да изтрие стенописите от външната каменна облицовка, но се отегчил и насочил вниманието си към вътрешността на храмовете — обясни Хаем. — Затова толкова много от тях са почти голи.
— Честно казано, не мога да си представя какво кара един човек, дори да изпитва огромна почит към бога си, да отделя толкова време и труд на една сграда, която никога няма да му послужи — призна Цезар.
Хаем се поусмихна:
— Е, не забравяй, че Хуфу и останалите фараони не са участвали лично в строежите. Може би от време на време са идвали да надзирават работниците, но нищо повече. Строителите са били много способни. В пирамидата на Хуфу има около два милиона големи камъка. Повечето работа се вършела по време на разлив. Камъните били пренасяни с кораби до началото на рампата на платото, не е било нужно да ги влачат през равнината. По време на активния земеделски сезон строителството буквално замирало. Сега външната облицовка е от полиран варовик, но някога върховете на пирамидите са били покрити със злато, за жалост ограбено от чужди нашественици. Гробниците били разбити по същото време и всички съкровища — откраднати.
— Къде тогава е съкровището на управляващия фараон?
— Искаш ли да го видиш?
— Много. — Цезар се поколеба, сетне добави: — Трябва да разбереш, Хаем, че не съм тук, за да грабя. Всичко, което притежава Египет, ще се предаде на сина ми или на дъщеря ми. — Той сви рамене. — Не мога да приема само мисълта, че след време синът ми ще се ожени за дъщеря ми. За римляните кръвосмешението е грях. Странно, но забелязвам, че войниците ми се тревожат повече от звероглавите богове на страната ти.
— Ти обаче разбираш защо боговете ни са „звероглави“. Виждам го в очите ти. — Хаем подкара магарето си. — Хайде сега към съкровищницата.
По-голямата час от огромния храмов комплекс на Птах беше строена от Рамзес Втори. От двете страни на дългата и широка улица към храмовете стояха прекрасни сфинксове с глави на овни, а от западната страна се издигаше огромна оцветена статуя на Рамзес.
Никой, осъзна Цезар, не би намерил входа към съкровищницата, ако не го знаеше предварително. Хаем го преведе през коридори до голяма зала с цветни статуи на Мемфиската троица, в истински ръст и призрачно осветени. В средата стоеше самият Птах, с бръсната глава и позлатен череп. Беше увит в бели платнени ленти от краката до врата. Само ръцете му се показваха. Държеше жезъл с голям бронзов анх (Т-образен предмет с примка на върха) и изкривен скиптър. От дясната му страна стоеше жена му Сехмет с изящно женско тяло, но с глава на лъвица, над която се виждаха дискът на Ра и изправена кобра. Отляво на Птах бе техният син Нефертем, пазител на Египет и господар на лотоса, мъж с висока синя лотосова корона и по едно бяло щраусово перо от всяка страна.
Хаем се пресегна към жезъла на Птах и свали анха. Подаде тежкия предмет на Цезар, сетне се обърна и тръгна по обратния път. Спря някъде по средата на коридора, коленичи и бутна с две ръце един камък с надпис на нивото на пода. Той се отмести достатъчно, за да може жрецът да го измъкне от стената. Сетне Хаем взе анха от Цезар и го пъхна в дупката.
— Досетили сме се за това преди много време — обясни той, докато въртеше анха за куката в горната му част. — Грабителите на гробници знаят всякакви хитрости, затова се чудехме как да ги измамим. Накрая се спряхме на прост механизъм с непредвидимо местоположение. Коридорите ни са истински лабиринт. Този не се различава по нищо от останалите. — Той изръмжа от усилие, думите му заглъхнаха. — Животът на Рамзес Велики е описан по всички стени, имената на многобройните му синове са изписани сред йероглифи и рисунки. А настилката… ами тя е като във всеки друг коридор.
Цезар дочу някакъв звук, обърна се и с изненада забеляза гранитна плоча в средата на коридора, издигната над околните.
— Помогни ми — рече Хаем, като остави анха в основата на стената.
Цезар коленичи, повдигна плочата и се взря в мрака отдолу. Настилката на пода бе така направена, че двамата с лекота махнаха още няколко по-малки плочи около първата. Накрая под тях зееше дупка, достатъчно голяма за провирането на доста едри предмети.
— Помогни ми — повтори Хаем, като този път хвана стърчащ бронзов кол, който бе поддържал централната плоча. Отви го и го извади. Сетне се пъхна в свободния вече отвор, измъкна две факли и обяви:
— Сега ще отидем да ги запалим на свещения огън, защото в съкровищницата няма източник на светлина.
— Има ли достатъчно въздух, за да горят? — поинтересува се Цезар, докато вървяха към свещената стая с огъня, където се намираше и статуя на седналия Рамзес.
— Да, докато плочите са махнати и ако не навлизаме много навътре. Ако искахме да вземем от съкровището, щях да извикам и други жреци и да ги накарам да вкарат допълнително въздух със специалното духало.
Със запалени факли двамата слязоха в утробата на земята под светилището на Птах. Едно стълбище водеше в малко преддверие към лабиринт от тунели с малки стаи покрай тях: стаи със златни слитъци, ковчежета със скъпоценни камъни и перли с всякакви цветове и форми; стаи с лечебни кори, подправки и благовония; стаи с лазерпициум и балсам; стаи със слонски бивни; стаи с порфир, алабастър, планински кристал, малахит, лазурит; стаи с абанос, кедрово дърво, електрум и златни монети. Ала никакви статуи, картини или нещо, което можеше да се нарече произведение на изкуството.
Умът на Цезар заработи трескаво. В съкровищницата имаше такова несметно богатство, че дори седемдесетте укрепени хранилища на Митридат Велики бледнееха пред нея.
„Явно Марк Крас беше прав: западният свят няма представа какви съкровища трупат източните владетели, защото ние не ги ценим заради самите тях. Само по себе си това богатство е безполезно, затова лежи тук. Ако беше мое, аз щях да претопя златото, да продам скъпоценните камъни и да използвам получените пари за създаването на по-сполучлива икономическа система. А Марк Крас щеше само да го гледа и да му се радва. Нищо чудно, че се налага да го пазят с такава хитрост.“
Качиха се отново в коридора, завиха бронзовия кол на мястото му и освободиха лостчето, което бе повдигнало централната плоча. Накрая отново подредиха настилката. Цезар огледа коридора; не можеше да различи входа за подземието, колкото и внимателно да се взираше. При потропване с крак върху плочите не се чуваше кънтене, защото плочите бяха твърде дебели.
— Ако се вгледа внимателно в надписа — рече Цезар, докато жрецът връщаше анха и скиптъра върху жезъла на Птах, — човек ще види, че е олющен.
— Утре вече няма да е — отвърна спокойно Хаем. — Ще бъде замазан, оцветен и обработен така, че да изглежда като другите наоколо.
Като много млад Цезар беше заловен от пирати. Те бяха толкова сигурни, че никой не може да открие тайното им заливче в Ликия, че го взеха със себе си. Той обаче запомни местоположението на свърталището им и се върна да ги залови, след като го освободиха срещу откуп. Същото бе и със съкровищницата. Той преброи надписите между залата на Птах и онзи, от който се отваряше подземието. За да открият съкровището, крадците трябваше да разрушат целия храм. Той обаче просто бе преброил надписите. Не че възнамеряваше да краде онова, което един ден щеше да принадлежи на сина му, но човек никога не знае.

 

В края на май се върнаха в Александрия. Там развалините бяха напълно разчистени и навсякъде се строеше. Митридат Пергамски се беше преместил в удобен дворец с жена си Вереника и дъщеря си Лаодика. Руфрий пък строеше гарнизона за войската на изток от града, близо до хиподрума — разумно бе избрал да настани войските си близо до еврейските квартали.
Цезар не спираше да съветва и да напомня:
— Не се скъпи, Клеопатра! Изразходвай достатъчно пари за изхранването на народа си и не карай бедните да плащат цената! Защо мислиш, че Рим няма проблеми с безимотните? Пускай ги безплатно на състезанията с колесници и измисли други такива забавления. Доведи гръцки театрални трупи да играят Аристофан, Менандър, все леки и весели пиеси. Обикновените хора не обичат трагедиите, защото такъв е животът им. Предпочитат да се смеят и да забравят за тревогите си поне за малко. Изгради повече обществени чешми и няколко бани. В Рим входът за баня струва четвърт сестерция; хората са доволни и чисти. Постави под контрол тези проклети птици през лятото! Наеми хора да мият улиците и направи сносни обществени нужници с течаща вода. Тъй като Александрия и Египет са затънали в бюрокрация, проведи преброяване на бедните и им раздавай по една крина жито на месец, както и порция ечемик, от който да си приготвят бира. Приходите трябва да се разпределят, а не да се пазят. Ако задържаш прекалено много пари, икономиката ще рухне. Ситуацията в Александрия е овладяна, но ти трябва да запазиш положението такова.
И така нататък, и така нататък. За законите, за институциите за обществен контрол, за реформата на египетските банки, собственост на фараона.
— Изразходвай повече пари за образование, насърчавай педагозите да организират училища на обществените места и пазарите, плащай им допълнително, за да допускат повече деца. Нуждаеш се от библиотекари, от писари; когато получиш нови книги, веднага ги изпращай в библиотеката! Чиновниците са мързеливци, затова ги дръж по-изкъсо; и не позволявай да заемат службите си доживотно.
Клеопатра слушаше внимателно, чувстваше се малко като кукла, която кима с глава, когато я разтърсиш. Вече в деветия месец, тя едва ходеше, не можеше да стои далеч от нощното гърне и едва издържаше ритането на Цезаровия син, докато самият Цезар изтезаваше съзнанието й. Тя бе готова да издържи всичко, освен мисълта, че скоро ще трябва да се раздели с него.

 

През юнските нони настъпи последната им нощ заедно. На сутринта Цезар, Шести легион и германската конница щяха да тръгнат към Сирия.
Тя даде всичко от себе си, за да му достави удоволствие. Разбираше, че той я обича по свой начин, че никоя жена не е в състояние да измести Рим от сърцето му, нито да му стане толкова скъпа като Десети или Шести легион. Те бяха неразривно свързани с него.
„Ала аз също съм готова да умра за него, да, готова съм! Той е бащата, когото не съм имала, любовта на сърцето ми, идеалният мъж. Кой друг на света може да се мери с него? Дори Александър Велики, завоевателят, незаинтересован от страданията на бедните. Вавилон не привлича Цезар. Той не би заменил Рим с Александрия. О, как ми се иска да можеше! Ако беше до мен, Египет щеше да управлява света, не Рим.“
Можеха да се целуват и да се прегръщат, но не и да се любят.
„На мъж като Цезар това не му липсва. Харесва ми да ме гали толкова нежно. След като си тръгне, само ще си представям докосването му. Синът му ще бъде като него.“
— След Азия в Рим ли отиваш? — попита тя.
— Да, но не за дълго. Предстои ми война в провинция Африка, за да се отърва завинаги от републиканците. О, де да беше жив Помпей! Нещата можеха да се развият съвсем различно.
Хрумна й странна мисъл:
— Не е вярно, Цезаре. Ако Помпей беше жив, ако се бяхте споразумели, нищо нямаше да се промени. Има толкова много други, които няма да превият коляно пред теб.
Той помълча, сетне се засмя:
— Права си, любов моя, напълно си права. Катон е главният подстрекател.
— Рано или късно ти ще се върнеш в Рим за постоянно.
— Може би. Преди това обаче трябва да победя партите и да върна орлите на Крас.
— Трябва да се видим отново! Трябва! Мислех си, че веднага щом приключиш войните срещу републиканците, ще се върнеш в Рим. Тогава мога да дойда при теб.
Той се надигна на лакът и я погледна.
— О, Клеопатра, ще се вразумиш ли някога? Първо, никой цар не може да отсъства от държавата си толкова дълго време. Затова не можеш да дойдеш в Рим. Освен това твое задължение е да управляваш.
— Ти си цар, но никога не си във владенията си.
— Аз не съм цар! Рим има консули, претори, цял куп магистрати. Диктаторът заема този пост само временно. В момента, когато изправя Рим на крака, аз ще се оттегля. Като Сула. Аз не мога да управлявам Рим. Ако можех, нямаше да съм тук сега. Също както ти не можеш да отсъстваш от твоя Египет.
— О, да не се караме в тази последна нощ! — възкликна тя и го стисна силно за ръката.
В същото време обаче си помисли: „Аз съм фараон, аз съм бог. Мога да правя каквото си поискам, нищо не ме задържа. Чичо Митридат и четири римски легиона са тук. Така че когато разчистиш републиканците и се установиш в Рим, аз ще дойда, Цезаре.“
Нямало да управлява Рим ли?
Как пък не!

 

2
Походът на десетте хиляди войници на Катон.
(Секстил (август) 48 — май 47 г.пр.Хр.)

 

Катон и Цицерон научиха за поражението на Помпей Велики при Фарсал от Лабиен. Той бе достигнал адриатическото крайбрежие на Македония след тридневно бясно препускане. Макар че беше сам и все още в скромните си бойни доспехи, стражите на лагера веднага познаха това тъмно, нехарактерно за римлянин лице. Всеки редови войник познаваше началника на Помпеевата конница и се боеше от него.
След като научи, че Катон е в главния щаб, Лабиен слезе от изтощеното си животно и закрачи по главната улица на лагера към аленото знаме, развято от силния вятър, с надеждата Катон да е сам. Изобщо не му беше до театралните сцени на Цицерон.
Ала нямаше късмет. Великият адвокат бе вътре и ясният му, цветист, надменен говор звучеше от палатката, сякаш разговаряше с изтъкнати юристи, а не с намусения, невпечатлителен Катон. Той, както забеляза Лабиен с влизането си, го слушаше с изражение, красноречиво подсказващо, че търпението му е на изчерпване.
Изненадани от внезапното му нахлуване, Катон и Цицерон подскочиха, отвориха усти да заговорят, но Лабиен им даде знак да мълчат.
— Разгроми ни за по-малко от час — рече военният мъж и веднага се приближи към масата с виното; отпи направо от каната, сетне се намръщи и потрепери. — Катоне, защо никога нямаш свястно вино?
Цицерон заскимтя, занарежда, започна да се вайка, от очите му рукнаха сълзи:
— О, потресен съм, ужасно! Какво правя тук? Защо изобщо дойдох на този ужасен, обречен поход? Да си бях останал в Италия, ако не в самия Рим. Там щеше да съм полезен, тук само преча!
И така нататък, и така нататък. Нищо не можеше да прекъсне пороя на думите му.
Катон запази мълчание с напрегнато лице. Невъзможното се беше случило: Цезар бе победил. Ала как? _Как!_ Как бе възможно престъпникът да докаже, че е невинен?
Реакциите им не изненадаха Лабиен; той ги познаваше твърде добре и не изпитваше симпатия към тях. За него Цицерон бе нищожество, затова той насочи вниманието си към Катон, най-ожесточения противник на Цезар. Катон очевидно никога не бе допускал, че неговите съюзници (републиканците, както се наричаха сами) ще бъдат разгромени от човека, нарушил всяка точка от неписаната римска конституция и извършил светотатството да навлезе с войска в собствената си страна. Сега Катон беше като жертвен бик, повален от ритуалния чук, без никаква представа какво му се е случило.
— Разгромил ни за по-малко от час, а? — рече накрая.
— Да. Макар че имахме огромно превъзходство, а той беше без никакви резерви и разполагаше само с хиляда конници. Никога не бях чувал такава важна битка да се реши за толкова кратко време. Искате да знаете името й? Фарсал.
„Това — зарече се Лабиен — е всичко, което ще научите за Фарсал от мен. Аз съм бил пълководец на Цезар от началото до края на кампанията му в Галия и бях сигурен, че ще го победя. Бях убеден, че без мен той не може да печели битки. Ала Фарсал ми даде да разбера, че при всички задачи, които ми е поставял, той го е правил със знанието, че един умел подчинен няма да го разочарова. Стратегията винаги е била негова. Той просто превръщаше Требоний, Децим Брут, Фабий и останалите в оръдия на волята си.“
„Някъде между Рубикон и Фарсал аз престанах да разбирам това. Затова поведох шестте си хиляди конници срещу хилядата Цезарови германи и бях убеден, че победата вече е моя. Това бе _моята_ битка, защото Помпей Велики беше твърде уморен, за да поеме командването на своя щаб и да занимава ума си с друго, освен със самосъжаление. Аз исках битка, неговите „кушетъчни“ пълководци искаха битка, а Помпей залагаше на фабианската тактика — да изтощи врага, да го отегчи, но не и да се бие. Е, той се оказа прав.“
„В колко съдбовни битки се е сражавал Цезар? Много често той наистина се сражаваше с меч и щит на предната линия. Сигурно са около петдесет. Няма нещо, което да не е видял, да не е направил. Онова, което аз постигам благодарение на страха — не, терора! — сред войниците си, той го прави, като печели любовта им; те са готови да умрат за него.“
Обхванат от ярост; той удари с все сила полупразната кана и я запрати в другия край на палатката.
— Всичкото ли хубаво вино е отишло в Тесалия? — попита. — Нищо ли не е останало на това проклето място?
Катон се окопити и изкрещя:
— Нито знам, нито ме интересува! Ако искаш да се наливаш с помия, Тите Лабиене, иди другаде! И… — добави, като се обърна към Цицерон, който все още плачеше — … вземи този лигльо със себе си!
Без да се интересува как ще бъдат приети думите му, Катон излезе и закрачи по виещата се алея към върха на хълма Петра.

 

„Не месеци, а броени дни. Осемнайсет дни. Да, осемнайсет дни изминаха, откакто Помпей Велики поведе огромната си войска на изток през Тесалия. Не пожела да ме вземе — нима си мисли, че не знам колко го дразнят критиките ми? Затова предпочете компанията на скъпия ми Марк Фавоний, а мен остави с ранените в Дирахиум.“
„Марк Фавоний, най-добрият ми приятел, къде е? Ако беше жив, щеше да се върне с Тит Лабиен.“
„_Лабиен!_ Кръвожадният варварин в римски дрехи, дивак, който изпитва удоволствие да изтезава римски войници само защото са предпочели да служат при Цезар, а не при Помпей. А Помпей, който с цялото си безочие се нарича „Магнус“ (велик), не посмя да се възпротиви, когато Лабиен измъчваше седемстотин пленени мъже от Цезаровия Девети легион. Хора, които познаваше още от Галия. Това е основната причина, точно затова изгубихме ключовата битка при Фарсал. Правата кауза се защитава от неподходящи хора.“
„Помпей Магнус, вече не е Велик, а обичаната ни република започна падението си. Нещата се обърнаха за по-малко от час.“
Гледката от хълма Петра бе прекрасна. Тъмното море под леката мараня и бледото слънце, зелените хълмове под върховете на Кандавия, тухлените къщи на малкия Дирахиум, свързан със сушата с дървен мост. Спокойствие. Красота. Дори безкрайните зловещи крепостни валове със стърчащи кули отвъд обгорената ничия земя се наместваха в пейзажа, сякаш винаги са били тук. Останки от една жестока обсада, продължила с месеци, докато една нощ Цезар бе изчезнал и Помпей си беше помислил, че е победил.
Катон стоеше на върха на Петра и гледаше на юг. Там се намираше остров Коркира, където чакаше огромната флота на Гней Помпей, със стотици кораби, хиляди моряци и гребци. Странно как синът на Помпей Велики бе показал талант да води морски битки.
Вятърът развяваше кожените ленти на поличката и ръкавите му, сивеещата му коса, притискаше дългата брада към гърдите му. От година и половина бе напуснал Италия и оттогава не беше се бръснал и подстригвал. Така Катон скърбеше за потъпканата _мос майорум_, за римските обичаи, каквито са били и трябваше да останат завинаги. Ала _мос майорум_ бе потъпквана от безброй политически демагози и войнолюбци, най-опасен, от които беше Гай Юлий Цезар.
„Как мразя този Цезар! Мразя го още преди да навърши достатъчно години, за да влезе в сената. Мразя изисканото му държание, красивото му лице, ораторското му майсторство, блестящия му талант на пълководец, презрението му към _мос майорум_, разрушителните му сили, безупречния му благороден произход. Как му се противопоставяхме само във Форума и сената, ние, добрите люде! Катул, Ахенобарб, Метел Сципион, Бибул и аз. Катул е мъртъв, Бибул е мъртъв, къде са Ахенобарб и онзи глупак Метел Сципион? Аз ли съм единственият останал от добрите люде?“

 

Когато дъждът заваля, Катон се върна в главната си квартира и завари там само Статил и Атенодор Кордилион. Компанията им му доставяше радост.
Статил и Атенодор Кордилион бяха домашните му философи от незапомнени времена. Той им осигуряваше подслон и плащаше за компанията им. Само стоик би издържал гостоприемството на Катон по-дълго от един-два дни, защото този правнук на безсмъртния Катон Цензора се гордееше с непретенциозния си вкус. Останалите хора го наричаха скъперник и това определение никак не го тревожеше. Той не се впечатляваше от критики или ласкателства. Въпреки всичко Катон бе по-пристрастен към виното, отколкото към стоицизма. Макар че с домашните си философи пиеха от най-евтиното и долнопробно, запасите му бяха неизчерпаеми. Той не плащаше никога повече от петдесет сестерции за роб, но за сметка на това купените от него мъже (той не допускаше жени в дома си) работеха повече, отколкото други, струващи петдесет пъти повече от тях.
Тъй като римляните, дори простолюдието, обичаха да живеят колкото се може по-охолно, странният аскетизъм на Катон го правеше достоен за възхищение — дори ценен — ексцентрик. Това заедно с невероятното му упорство и пълната му неподкупност го издигаха в очите на хората. Независимо колко тежка бе задачата му, Катон я изпълняваше съвестно и всеотдайно. Грубият му глас, блестящите му тиради и критики и твърдата решимост да съсипе Цезар бяха пословични. Никой не можеше да го уплаши, а още по-малко да излезе наглава с него.
Статил и Атенодор Кордилион дори не правеха опити да излязат наглава с него. Те бяха между малкото му истински приятели.
— Тит Лабиен да не се нанесе при нас? — попита Катон, след като се приближи до масичката и си наля чаша неразредено вино.
— Не — отвърна Статил с лека усмивка. — Отиде в бившето жилище на Лентул Крус и си поръча една амфора от най-хубавото фалернско вино, за да удави мъката си.
— Да ходи, където ще, само да не е тук — изсумтя Катон прав, докато един слуга сваляше доспехите му; сетне седна и въздъхна: — Предполагам, че вестта за поражението ни се е разпространила.
— Навсякъде — потвърди Атенодор Кордилион с насълзени очи. — О, Марк Катоне, как ще оцелеем в свят, управляван от тиранина Цезар?
— Това не е свършен факт. Докато съм жив, няма да го позволя. — Катон отпи голяма глътка и изпъна дългите си мускулести крака. — Предполагам, че сред оцелелите от Фарсал има много, които мислят така; например Тит Лабиен. Дори Цезар все още да е в милостивото си настроение, съмнявам се да го помилва. _Да помилва!_ Сякаш е цар. Всички възхваляват добротата му, пеят песни за милосърдието му! Пфу! Цезар е същият като Сула. Знатен произход от седемстотин години насам. Дори се има за по-благороден от Сула. Сула никога не е твърдял, че е потомък на Марс и Венера. Ако не бъде спрян, Цезар ще се обяви за цар на Рим. Произходът му го оправдава. Сега му се удава възможност. А и няма пороците, които попречиха на Сула да сложи диадемата на главата си.
— Тогава да се молим на боговете Фарсал да не е последната ни битка — каза Статил и допълни чашата на Катон от друга кана. — О, само да знаехме повече подробности за случилото се! Кой е оцелял и кой е загинал, кой е заловен и кой е избягал…
— Това има подозрително добър вкус — прекъсна го намръщен Катон.
— Помислих, че заради ужасните новини не е зле да последваме примера на Лабиен — обясни виновно Атенодор Кордилион.
— Чревоугодничеството не е оправдано независимо колко лоши са новините! — сопна се Катон.
— Не съм съгласен — прозвуча меден глас от входа.
— О, Марк Цицероне — посрещна го той с мрачно изражение.
Все още с насълзени очи, Цицерон се настани на един стол, откъдето да вижда лицето на Катон. Изтри своето с голяма чиста кърпичка — неотменен атрибут за този гений на ораторското изкуство — и пое една чаша от Статил.
„Знам — помисли си Катон, — че скръбта му е искрена, но въпреки това ме влудява. Един мъж трябва да се владее.“
— Какво успя да изкопчиш от Тит Лабиен? — изръмжа той толкова рязко, че Цицерон подскочи. — Къде са останалите? Кой е загинал при Фарсал?
— Само Ахенобарб — отвърна Цицерон.
„Ахенобарб! Моят братовчед, баджанак, неуморим поддръжник на добрите люде. Никога вече няма да видя това решително лице. Как се измъчваше заради плешивостта си, убеден, че именно заради голото му теме не искат да го изберат за жрец…“
Цицерон продължаваше да бърбори:
— Помпей Велики е избягал заедно с останалите. Според Лабиен това се случва при пълен разгром. Когато битката се води докрай, пълководците загиват на бойното поле. В този случай обаче войската ни се разцепила. Всичко било решено, когато Цезар разбил конницата на Лабиен с помощта на допълнителни кохорти пехотинци, въоръжени с дълги копия. Помпей избягал от бойното поле. Другите пълководци го последвали, а войниците хвърлили оръжията си и се предали или побягнали.
— А синът ти? — поинтересува се Катон повече по задължение.
— Доколкото разбрах, държал се е достойно и не е пострадал — не скри задоволството си Цицерон.
— А брат ти Квинт и неговият син?
Лицето на Цицерон се изкриви от гняв:
— Никой от двамата не се е сражавал при Фарсал. Квинт каза, че няма да се бие за Цезар, но че го уважава твърде много, за да се изправи срещу него. — Той вдигна рамене. — Това е най-лошото в гражданската война. Разделя семействата.
— Някакви новини от Марк Фавоний?
— Не.
Катон изръмжа, сякаш не му се обсъждаше повече тази тема.
— Какво ще правим? — попита жално Цицерон.
— По принцип, Марк Цицероне, ти трябва да вземеш решението. Ти си проконсулът тук. Аз съм бил претор, но не и консул. Следователно ти си по-висш от мен.
— Глупости! Помпей възложи командването на теб, не на мен! Ти живееш в квартирата на пълководеца.
— Правомощията ми бяха специфични и ограничени. Според закона всички важни решения се взимат от най-висшия магистрат.
— Е, аз категорично отказвам да взимам каквито и да било решения!
Катон спря поглед върху плахото лице на Цицерон; защо винаги проявяваше такова малодушие този човек?
— Добре — въздъхна, — ще взема решение, но само при условие, че ме подкрепиш, когато действията ми се обсъждат пред Римския сенат.
— Какъв сенат? Марионетките на Цезар в Рим или онези, които са се разбягали във всички посоки след Фарсал?
— Истинското републиканско правителство на Рим, което отново ще се обедини и ще се изправи срещу тиранина.
— Ти никога няма да се откажеш, нали?
— Докато съм жив.
— Нито пък аз, но не по твоя начин, Катоне. Аз не съм воин, нямам тази смелост. Смятам да се върна в Италия и да организирам обществена съпротива срещу Цезар.
Катон скочи със стиснати юмруци:
— Да не си посмял! Да се върнеш в Италия, е все едно да се подчиниш на Цезар!
— Успокой се, спокойно, извинявай! Но какво друго да правим?
— Ще се вдигнем оттук и ще отидем на Коркира, разбира се. Тук имаме кораби, но ако се бавим още, дирахийците ще ги изгорят. Когато се съберем с Гней Помпей, ще се поинтересуваме от другите и ще вземем окончателно решение.
— Осем хиляди ранени и всичките ни хранителни запаси и оборудване? Нямаме достатъчно кораби!
Катон го погледна насмешливо:
— Щом Гай Цезар може да натъпче дванайсет хиляди човека, пет хиляди цивилни и роби, всичките си мулета и каруци и цялата си екипировка и артилерия на по-малко от триста пробити кораба и да прекоси океана между Британия и Галия, няма причини ние да не съберем четири пъти по-малко на сто здрави плавателни съда и да ги прекараме на такова кратко разстояние през спокойни води.
— О! О, да, да! Напълно си прав, Катоне. — Цицерон се изправи и подаде чашата си на Статил с треперещи ръце. — Тогава да започвам да си стягам багажа. Кога отплаваме?
— Вдругиден.

 

Коркира, която Катон помнеше от предишното си посещение, бе изчезнала. Той бе видял прекрасен остров, перла на Адриатика, хълмист и зелен, с вълшебни заливчета и прозрачна, блестяща вода.
Няколкото Помпееви адмирали начело с Гней Помпей бяха преобразили Коркира. Във всяко заливче бяха закотвени товарни или военни кораби, всяко селце се беше превърнало в укрепен град, изхранващ военните лагери наоколо, някога кристалните морски води бяха замърсени от човешки и животински екскременти и воняха по-лошо от калните блата на Пелузиум в Египет. При тази липса на всякаква хигиена Гней Помпей бе организирал главната си база на брега на протока между острова и сушата. Основната причина беше, че ако Цезар реши да прехвърля войски от Брундизиум, това бе най-удобното място за дебаркиране. Теченията в протока обаче не отмиваха отпадъците и те се трупаха там.
Катон като че не усещаше вонята, но Цицерон постоянно се оплакваше и отчаяно затискаше с кърпичка чувствителните си ноздри. Накрая се премести в изоставена вила на върха на един хълм, в чиято красива градина се разхождаше и береше плодове от дърветата. Това малко му помагаше да преодолее тъгата по дома: Цицерон извън Италия бе като дърво без корен.

 

Внезапната поява на малкия Цицеронов брат Квинт и сина му Квинт Младши само увеличи страданията му. Двамата отказваха да заемат страна в конфликта и обикаляха Гърция и Македония. Сетне, след поражението на Помпей Велики при Фарсал, бяха решили да посетят Цицерон в Дирахиум. Там заварили лагера изоставен и научили, че републиканците избягали на Коркира. Затова и те отидоха там.
— Сега трябва да разбереш защо отказах да се съюзя с този надут глупак Помпей Велики — изръмжа Квинт пред брат си. — Той не е достоен дори да целува краката на Цезар.
— Накъде отива светът — завайка се Цицерон, — когато държавните дела се решават на бойното поле? Не е възможно това да продължава. Рано или късно Цезар ще се върне в Рим и ще поеме управлението. Възнамерявам да съм там, за да му вгорча живота.
Квинт Младши изсумтя:
— Глупости, чичо Марк! Ако стъпиш на италийска земя, веднага ще бъдеш задържан.
— Точно тук, племеннико, грешиш — не скри презрението си Цицерон. — Получих писмо от Публий Долабела, който ме _моли_ да се върна в Италия! Уверява ме, че съм добре дошъл, че Цезар с радост ще приеме проконсули от моя ранг в сената. Той много ценял силната опозиция.
— Колко удобно да си стъпил и в двата лагера! — промърмори Квинт Старши. — Един от главните поддръжници на Цезар ти е зет! Чувам обаче, че Долабела не се проявява като достоен съпруг на Тулия.
— Още една причина да се прибера вкъщи.
— Ами аз, Марк? Защо ти, който открито се противопоставяш на Цезар, да имаш право да се върнеш в Рим, а ние със сина ми, въпреки че не сме били срещу него, трябва да искаме прошката му, защото всички си мислят, че сме се сражавали при Фарсал? А и откъде ще вземем пари?
Цицерон се изчерви, но въпреки това се постара да си придаде незаинтересован вид:
— Това си е твой проблем, Квинте.
— _Глупости!_ Ти ми дължиш милиони, Марк! Да не говорим с колко си задлъжнял на Цезар! Връщай веднага част от тях, защото, кълна се, готов съм да те разпоря още сега! — изкрещя Квинт.
Тъй като не носеше нито меч, нито нож, тази заплаха бе лишена от смисъл. Това обаче бе допълнителна причина за тревога за Цицерон, който се безпокоеше за бъдещето на дъщеря си Тулия и с мъка търпеше оскърбителното поведение на сприхавата си съпруга. Теренция притежаваше собствено състояние, което отказваше да сподели с него. Тя бе истински гений на финансовите хитрини, от тайното преместване на граничните камъни на именията си, до обявяването на най-плодородните си ниви за свещени места, като така се освобождаваше от данъци. Цицерон живееше достатъчно дълго с нея, за да приема тези неща за нормални. Не можеше да й прости само отношението към бедната Тулия, която имаше пълното право да се оплаква от съпруга си Публий Корнелий Долабела. Теренция обаче не се безпокоеше от това. Ако не знаеше, че жена му се интересува единствено от парите, Цицерон щеше да заподозре, че е тайно влюбена в Долабела. Да се съюзява с него срещу собствената си дъщеря! След загубата на детето си Тулия все боледуваше. О, горката!
Цицерон обаче не смееше да пише за това на Долабела. Той отчаяно се нуждаеше от зет си.

 

Към средата на септември (началото на лятото) адмиралът на Коркира свика малък съвет в главната си квартира.
Трийсет и две годишният Гней Помпей приличаше много на легендарния си баща, макар че косата му бе по-тъмноруса, очите му — по-скоро сиви, отколкото сини, а носът му бе римски, а не чип като на баща му. Лесно му се удаваше да командва. Поради наследените от баща си организационни способности той не срещаше трудности в управлението на дузина отделни флотилии. Освен това бе лишен от ужасната самомнителност и комплексите за малоценност на баща си. Майката на Гней Помпей, Муция Терция, произхождаше от знатно семейство с известни предци, затова тежките мисли за неясното му пиценско родословие, измъчвали толкова много Помпей Велики, не бяха минавали през главата на сина му.
Събраха се само осем души: Гней Помпей, Катон, тримата Цицерони, Тит Лабиен, Луций Афраний и Марк Петрей.
Афраний и Петрей бяха предвождали Помпеевите войски дълги години, бяха управлявали двете Испании от негово име, но преди година Цезар ги беше изгонил оттам. Въпреки белите си коси те бяха истински войници. Бяха пристигнали в Дирахиум непосредствено преди бягството в Коркира и с удоволствие последваха Лабиен, който също бе родом от Пиценум.
Донесоха новини, които много зарадваха Катон, но изобщо не се понравиха на Цицерон: съпротивата срещу Цезар се преместваше в римската провинция Африка, все още управлявана от привърженик на републиканците. Царят на съседна Нумидия, Юба, открито заставаше на републиканска страна, затова всички оцелели след Фарсал се опитваха да се доберат до Африка.
— Ами баща ти? — обърна се Цицерон към Гней Помпей.
О, какъв ужас, да отиде в Африка, когато толкова жадуваше да се прибере у дома!
— Изпратил съм писма до десетки различни градове по крайбрежието — отвърна тихо Гней Помпей, — но засега нямам никакви вести. Научих, че се отбил в Лесбос, за да се срещне с мащехата ми и младия Секст, ала писмото ми явно не е стигнало до него. От Корнелия Метела и Секст също нямам вести.
— Ти какво смяташ да правиш, Гней Помпее? — попита Лабиен, като оголи по навик жълтите си зъби.
„О, интересно — помисли си мълчаливият Катон, докато оглеждаше ту единия, ту другия. — Синът на Помпей мрази този дивак дори повече от мен.“
— Ще остана тук, докато задухат пасатите, поне още месец — отвърна Гней Помпей. — След това ще преместя флотилиите си в Сицилия, Мелита, Гаудос, Вулканските острови. Навсякъде, откъдето мога да попреча на Цезар да изхрани Италия и Рим. Ако Италия и Рим гладуват, тиранинът по-трудно ще наложи волята си в тях.
— Добре! — възкликна Лабиен и се отпусна доволно на стола. — Аз ще тръгна за Африка с Афраний и Петрей. Още утре.
Гней Помпей повдигна вежди:
— Мога да ти дам кораб, Лабиене, но защо бързаш толкова? Остани малко и вземи част от ранените войници на Катон. Аз имам достатъчно плавателни съдове.
— Не. — Той стана и кимна на Афраний и Петрей. — Първо ще мина през Китира и Крит, за да потърся бегълци от войската и да събера екипаж, макар че и войниците могат да гребат. Ти си пази силите за Сицилия.
Той бързо излезе, следван от Афраний и Петрей, като големи послушни стари кучета.
— Дотук с Лабиен — изсъска през зъби Цицерон. — Не бих казал, че ще ми липсва.
„Нито пък аз“ — помисли си Катон. Обърна се към Гней Помпей:
— Какво ще стане с осемте хиляди мъже, които докарах от Дирахиум? Поне хиляда от тях са в състояние да тръгнат за Африка още сега, но останалите трябва да се възстановят. Никой от тях не иска да се откаже от борбата, но не мога да ги оставя тук, ако тръгнеш.
— Е, както изглежда, нашият нов велик пълководец се интересува повече от Мала Азия, отколкото от Адриатика — изсумтя презрително Гней Помпей. — Целунал пръстта на Троя в знак на почит към праотеца си Еней, моля ви се! Освободил троянците от данъци! Търсил гроба на Хектор! — Той се усмихна неочаквано. — Не че ще има много време за почивка. — Вчера ми съобщиха, че цар Фарнак от Кимерия нахлул в Понт.
Квинт Цицерон се изсмя:
— Тръгнал е по пътя на баща си май. Цезар отишъл ли е да го озапти?
— Не, той е продължил на юг. Онзи продажен кучи син Калвин е тръгнал да се бие със сина на Митридат Велики. Тези източни царе! Като хидри са. Ти му отрязваш главата, а на нейно място порастват още две. Предполагам, че Фарнак е решил да стъпче цяла Анатолия.
— Това ще създаде достатъчно работа на Цезар в източния край на Нашето море — отбеляза със задоволство Катон. — Ще имаме предостатъчно време да съберем войски в Африка.
— Даваш ли си сметка, Катоне, че Лабиен се опитва да изпревари теб и баща ми и да поеме командването в Африка? — попита Гней Помпей. — Защо иначе ще бърза толкова да ходи там? — Той удари дланта си с юмрука на другата ръка. — О, да знаех само къде е баща ми! Познавам го, Катоне, знам в какво униние може да изпадне!
— Ще се появи отнякъде, не бой се. — Катон докосна успокоително ръката на адмирала; неочакван жест от негова страна. — Колкото до мен, аз нямам желание да командвам. — Той кимна рязко към Цицерон. — Този човек е с по-висок чин от мен, Гней Помпее. Марк Цицерон е бивш консул, затова в Африка ще се подчинявам на неговата воля.
Цицерон изръмжа гневно и скочи на крака:
— Не, не, не и не! Казах ти вече, няма да стане! Ходи, където щеш и прави каквото искаш, Катоне, назначи за командващ някой от компетентните си жабоци или шебеци, ако така предпочиташ, сложи онзи изрисуван смешник, който така те е обсебил, но не мен! Писна ми, отивам си у дома!
Катон скокна, изправи се с цял ръст и сведе поглед към Цицерон над внушителния си нос, сякаш гледаше някаква гадна твар.
— Според закона и принципите, за които се борим, Марк Тулий Цицероне, ти си първият и най-висш служител на Републиката! Какво искаш и какво ще правиш, са две коренно различни неща! Въпреки цялата ти гласовитост ти нито веднъж не си изпълнявал обществените си задължения както трябва! Особено когато се наложи да вземеш меч! Ти си кабинетен плъх и делата ти нямат нищо общо с помпозните ти думи!
— Как смееш! — разпени се Цицерон. — Как смееш, Марк Порций Катоне, ти, богохулствен, самодоволен песоглавецо! Точно ти ни докара до това положение, точно ти _принуди_ Помпей Велики да започне гражданска война! Когато аз лично му предадох разумното и справедливо предложение на Цезар за примирие, именно ти вдигна такава врява, че направо му изкара ума от уплаха! Ти крещя, рева и ви, докато Великия не се превърна в една безволева пихтия. Ти го накара да се унижава и да пълзи пред теб, по-жалък, отколкото Лукул е изглеждал пред Цезар! Не, Катоне, не Цезар е виновен за гражданската война, а ти!
Гней Помпей също бе скочил, пребледнял от ярост:
— Как така, Цицероне, ти, бездарно нищожество от най-затънтената дупка на Самниум? _Баща ми_ бил безволева пихтия, а? _Моят_ баща се бил унижавал и пълзял? Вземи си думите назад, да не ти разбия гнилите зъби със собствения си юмрук!
— Не, няма да си взема думите назад! — изрева вбесен Цицерон. — Аз бях там! Видях го с очите си! Твоят баща, Гней Помпее, е разглезено дете, което използваше мисълта за гражданска война с Цезар, за да се издигне в собствените си очи! Той не вярваше, че Цезар ще прекоси Рубикон само с един легион! Не вярваше, че съществуват толкова безразсъдно храбри мъже! Не вярваше в нищо друго, освен в мита за себе си! Мит, който започна, когато баща ти принуди Сула да го приеме като равен в командването си, и свърши при Фарсал! Боли ме ли го кажа, сине Помпеев, но когато стане дума за война или политика, баща ти не е достоен дори да целува обувките на Цезар!
Първоначалното стъписване на Гней Помпей премина и той се хвърли върху Цицерон с рев и протегнати ръце, готов да го удуши.
Никой от двамата Квинтовци не помръдна; бяха прекалено объркани, за да се интересуват какво ще стори Гней Помпей на семейния тартор. Тогава Катон се изправи пред смъртно обидения син на Помпей Велики и го хвана за китките. Борбата им бе кратка. Катон лесно изви ръцете на Гней Помпей и ги стисна зад гърба му.
— Стига! — изкрещя със святкащи очи. — Гней Помпее, връщай се при корабите си. А ти, Марк Цицероне, ако не желаеш да изпълняваш задълженията си към Републиката, бягай в Италия!
— Да, върви! — изкрещя Гней Помпей.
Той се отпусна на стола и се зае да разтрива китките си. Богове, кой би предположил, че Катон е толкова силен?
— Взимай си нещата и проклетите си роднини и никога вече да не видя лицата ви! Утре ще имате кораб, който да ви закара до Патра! Оттам можете да продължите за Италия или за Хадес! Вървете! Махайте се от очите ми!
С вдигната глава и зачервени бузи Цицерон събра диплите на голямата си тога, преметна я върху лявото си рамо и излезе, следван от племенника си. Брат му се задържа още миг на прага.
— Пикая и на двама ви — заяви с голямо достойнство.
Това се стори изключително смешно на Гней Помпей.
Той хвана главата си с две ръце и избухна в безумен смях.
— Не виждам нищо смешно — заяви Катон, докато отпиваше от виното; през последните няколко минути бе ожаднял страшно.
— Нищо чудно, Катоне — рече Гней Помпей, когато си възвърна дар слово. — Стоиците по принцип нямат чувство за хумор.
— Вярно е — съгласи се той, след като отпи глътка превъзходно самоско вино. — Все пак, Гней Помпее, ние не постигнахме съгласие нито за мен, нито за ранените.
— Колко от осемте хиляди ще са годни отново да държат оръжие?
— Поне седем хиляди. Можеш ли да ми осигуриш достатъчно кораби, за да прехвърля хиляда от най-способните в Африка след четири дена?
Гней Помпей се намръщи:
— Изчакай пасатите, Катоне, те ще те закарат право там. Сега ще трябва да плаваш срещу вятъра.
— Не, трябва да тръгна час по-скоро. Ще те помоля да изпратиш хората ми, преди да се преместиш. Твоята задача е много важна, но се различава от моята. Аз трябва да запазя храбрите воини, които баща ти ми повери. Защото те наистина са смелчаци. Иначе нямаше да са ранени.
— Както искаш — въздъхна Гней Помпей. — Има обаче едно затруднение с изпращането на останалите. Ще се нуждая от корабите след това. Ако пасатите закъснеят, не мога да гарантирам, че ще стигнат до провинция Африка. — Той вдигна рамене. — Всъщност ветровете могат да ви отведат навсякъде.
— Това е моя грижа — рече решително Катон, но не толкова уверено както обикновено.

 

След четири дни петдесет от корабите, използвани от Катон за плаването от Дирахиум, бяха натоварени и подготвени за отпътуване. Съдържаха хиляда и двеста войници, разделени в две кохорти, двеста и петдесет цивилни прислужници, седемстотин мулета, сто и двайсет каруци, едномесечни запаси от пшеница, нахут, пушено месо и зехтин, а също преносими мелнички, пещи, сечива, дрехи и оръжия — както и един подарък от Гней Помпей: хиляда сребърни таланта.
— Вземи ги, аз имам предостатъчно — рече бодро Гней Помпей. — Поздрави на Цезар! — Подаде на Катон няколко малки свитъка, всичките запечатани. — Това пристигна от Дирахиум за теб. Новини от дома.
С трепереща ръка Катон взе писмата и ги пъхна в ръкава на кожената си ризница.
— Няма ли да ги прочетеш сега?
— Не — отвърна рязко той. — После.

 

Макар че за изкарването на петдесетте кораба от неудобното пристанище бе необходим почти цял ден, Гней Помпей остана на малкия дървен кей, докато и последният от тях се изгуби зад хоризонта.
Сетне се обърна и се върна в главната си квартира. Сега животът му несъмнено щеше да се улесни, но без Катон той като че чувстваше някаква празнота. Какво страхопочитание бе изпитвал към този мъж като младеж! Колко бяха наблягали учителите му на разликата в стиловете на тримата най-велики оратори в сената: Цезар, Цицерон и Катон. Той беше израснал с тези имена, никога нямаше да ги забрави. Баща му никога не се бе научил да печели слушателите си с думи, нито да ги убеждава в правотата си. Сега и четиримата бяха разделени, но нишките на живота им щяха да продължават да се преплитат, докато Атропос не се смили над някого и не пререже неговата.
Луций Скрибоний Либон го чакаше. Гней Помпей въздъхна. Либон бе водил флотата след смъртта на Бибул, сетне му беше отстъпил великодушно командването. Имаше логика. Единствената причина тази издънка в рода на Скрибониите да се издигне толкова бе, че Гней Помпей се разведе с отегчителната Клавдия, за да се ожени за красивата му дъщеря. Постъпката му ужаси Помпей Велики. Той обаче имаше мания да взима само жени от най-знатни родове и настояваше и синовете му да следват този пример. Е, Секст бе все още млад за женитба, а Гней беше опитал да се съобрази с волята на баща си. Ала един ден видя седемнайсетгодишната Скрибония. Любовта, размишляваше големият син на Помпей Велики, изправен сега пред тъста си, можеше да провали и най-добрите планове.
Те вечеряха заедно, обсъдиха преместването в Сицилия и околностите, вероятния отпор, който можеха да срещнат в провинция Африка, и вероятното местонахождение на Помпей Велики.
— Днес дочух слухове, че заедно с Корнелия Метела и Секст са отплавали от Лесбос и се местят от остров на остров в Егейско море.
— В такъв случай — рече Скрибоний Либон, докато ставаше да си върви — мисля, че трябва пак да му пишеш.
След като гостът си тръгна, Гней Помпей седна на бюрото си, извади двоен лист фанска хартия, взе тръстикова писалка и я потопи в мастилницата.

 

„Все още сме живи и все още сме господари на морето. Моля те, любими татко, събери каквито кораби можеш и ела при мен или в Африка.“

 

 

 

Преди обаче краткият отговор на Помпей Велики да стигне до него, той научи за смъртта на баща си на тинестия бряг край Пелузиум по заповед на едно глупаво дете и неговите лакеи.
„Разбира се. Разбира се. Дивите ориенталци са го убили с надеждата, че ще угодят на Цезар. На никого нито за миг не е хрумнало, че Цезар иска на всяка цена да го помилва. О, татко? Така е по-добре! Така няма да си задължен на Цезар, защото ти е подарил живота.“
Когато се увери, че отново може да работи, без да издаде скръбта си пред подчинените си, Гней Помпей изпрати още шест хиляди и петстотин от ранените Катонови войници в Африка, след което принесе жертва за морските богове да направят така, че с Катон да се срещнат някъде по крайбрежието между делтата на Нил и провинция Африка. Сетне се зае с прехвърлянето си в Сицилия.
Малкото местни жители, несигурни дали да се радват, или да съжаляват за отпътуването на римляните, бавно се върнаха към обичайния си начин на живот. Коркира постепенно излекува белезите от присъствието на войските и се върна към блаженото си нехайство.

 

Катон реши да използва войниците и обслужващите ги цивилни като гребци. Ако не ги преуморява, това бе прекрасно упражнение за възстановяване. Духаше западен вятър, затова платната бяха безполезни, но времето беше тихо, а морето — спокойно. Въпреки безумната омраза към Цезар той бе изчел на един дъх онези стегнати, обективни записки за войната в Галия и чувствата не му пречеха да види многобройните практически поуки в тях. Най-важното беше, че Великия мъж се лишаваше наравно с войниците си — ходеше пеша с тях, гладуваше с тях, никога не странеше от компанията им при изтощителните походи и дългите обсади. Политически и идеологически Катон бе натрупал много ползи от тези записки и макар че презираше Цезар, си вадеше добър урок от написаното.
Като дете Катон бе срещал огромни трудности в учението. Не притежаваше интелекта на сестра си Сервилия, камо ли да се доближи до феноменалните способности на Цезар в това отношение. Катон напразно се опитваше да учи наизуст и добре, че беше любимият му брат Цепион, да го пази от жлъчните забележки на Сервилия. Оцеляването на Катон през това отвратително детство сред другите озлобени сирачета се дължеше изцяло на Цепион. Именно за него се говореше, че не е син на баща си, но той бе любимото дете на майка си Ливия Друза и бащата на Катон, за когото тя по-късно се беше омъжила. Високият ръст, червената коса и орловият нос бяха типични черти за рода на Порций Катон. Вероятно Цепион и Катон имаха един и същи баща, въпреки гордото патрицианско име, с което се зовеше Цепион, и огромното състояние, наследено от Сервилий Цепион. Това богатство възлизаше на петнайсет хиляди златни таланта, откраднати от Рим — пословичното злато на Толоза.
Понякога, когато виното не постигнеше ефекта си и нощните демони откажеха да се махнат, Катон си спомняше онази нощ, когато някой, нает от враговете на Друз, бе забил малък, но остър нож в слабините на чичо му и го беше въртял, докато нанесе непоправими поражения. От това се виждаше колко смъртоносна може да бъде комбинацията от политика и любов. Нестихващите писъци от болка, кървавата локва върху безценната мозайка на пода, братската прегръдка на Цепион, докато петте деца наблюдаваха ужасната бавна смърт на Друз — никога нямаше да забрави тази нощ.
След като възпитателят му най-после успя да го научи да чете, Катон намери призванието на живота си в творбите на прадядо си Катон Цензора — безжалостни морални правила, железни принципи и въздържание. Цепион бе проявявал търпимост към тези качества у малкия си брат, но не ги притежаваше. Катон, който не разбираше чувствата на другите, така и не можеше да си обясни защо Цепион не одобрява жизнената философия, непозволяваща на носителя й самоуспокоение за провалите.
Двамата останаха неразделни, дори служиха заедно във войската. Катон никога не си беше представял да живее без Цепион, без този защитник срещу Сервилия. Тя завиждаше за русата му коса, защото също бе потомка на Катон Цензора от злощастния му втори брак с дъщерята на един роб. Знаеше, разбира се, кой е истинският баща на Цепион, но изливаше цялата си злоба върху Катон.
„Цепион никога не се е интересувал чие дете е всъщност — размишляваше сега Катон, облегнат на парапета и загледан в безбройните трепкащи светлинки на флотата си. — Сервилия. Едно чудовище. По-нечиста от майка ни. Жените са отвратителни. Щом видят красив мъж със знатно потекло, веднага разтварят крака. Като първата ми жена Атилия, която разтвори крака за Цезар. Като Сервилия, която разтвори крака за Цезар и все още го прави. Като двете Домиции, жените на Бибул, които разтвориха крака за Цезар. Като половината жени в Рим, които разтварят крака за Цезар. _Цезар!_ Все този Цезар.“
Той се замисли за племенника си Брут. Единственият син на Сервилия. Безспорно баща му беше тогавашният й съпруг Марк Юний Брут, когото Помпей Велики екзекутира за измяна. Осиротелият Брут години наред беше ухажвал Цезаровата щерка Юлия, дори успя да се сгоди за нея. Това хареса на Сервилия! Ако синът й се беше оженил за дъщеря му, Цезар щеше да остане в къщата й и нямаше да й се налага да прикрива толкова отчаяно връзката си с него от втория си съпруг Силан. Силан също бе умрял преждевременно, но от отчаяние, не от меча на Помпей Велики.
„Сервилия винаги е казвала, че не мога да спечеля Брут на своя страна, ала аз успях. Успях! Какъв ужас изпита, когато научи, че от пет години майка му е любовница на Цезар. След това Цезар развали годежа му с Юлия, за да я омъжи за човек, който можеше да й бъде дядо — Помпей Велики, убиецът на баща му. Чисто политически ход, но благодарение на него Помпей остана свързан с Цезар до смъртта на Юлия. И горкият Брут — каква мека душа! — се отчужди от майка си и се сближи с мен. Правилна постъпка, за да накаже развратниците. Това е най-жестокото отмъщение, което можех да измисля за Сервилия — да й отнема сина.“
„Къде е Брут сега? Той не е особено убеден републиканец, винаги се е колебал между дълга си и непреодолимия си порок, парите. Той не е нито Крез, нито Мидас — римската кръв си личи. Търси повече лихви, хонорари и дългосрочни вложения, отколкото да трупа пари, ала въпреки това е прекалено алчен.“
Брут бе наследил богатството на Сервилий Цепион, натрупано благодарение на Толозкото злато. Катон изскърца със зъби, стисна парапета и кокалчетата му побеляха. Защото Цепион, обичаният Цепион бе мъртъв.
„Издъхна сам в провинция Африка, чакайки напразно да отида, за да държа ръката му, докато прекосява реката. Закъснях с един час. Ох, живот, живот! Моят се промени завинаги, след като погледнах безжизненото лице на Цепион и ревах, вих, беснях като полудял. Аз бях полудял. Все още съм луд. Болката! Тогава бях на трийсет и седем. Скоро ще стана на четирийсет и шест. И въпреки това си го спомням, като че беше вчера. Скръбта ми е толкова силна, колкото е била тогава.“
„Брут го наследи по силата на _мос майорум;_ той беше най-близкият роднина на Цепион по бащина линия. Син на Сервилия, негов племенник. Не завиждам на Брут дори за една сестерция, успокоявам се, че богатството на Цепион не можеше да отиде при по-пестелив човек от него. Иска ми се само Брут да беше повече мъж, а не такова мамино синче. Ала с тази майка какво друго мога да очаквам? Сервилия го направи такъв, какъвто й трябваше — послушен и плах. Колко странно, че Брут намери куража да скъса каишката си и да се присъедини към Помпей Велики в Македония. Лабиен каза, че се сражавал при Фарсал. Удивително. Може би далеч от онази харпия майка си се е променил. Може дори да покаже пъпчивото си лице в Африка. Ха! Няма да повярвам дори да го видя с очите си.“
Катон се прозина и легна на сламеника си между сгърчените неподвижно Статил и Атенодор Кордилион. И двамата удивително зле понасяха плаването.

 

Вятърът продължаваше да духа от запад, но се ориентира и малко от север, така че вече помагаше на корабите в плаването им към Африка. Със свито сърце обаче Катон забеляза, че отиват на изток от римската провинция. Вместо да се насочат първо към петата на италийския ботуш, после към пръстите му, а накрая към Сицилия, те преминаха покрай западното крайбрежие на полуостров Пелопонес, а оттам се прехвърлиха към Китира, красивия остров, където Лабиен възнамеряваше да търси бегълци от Фарсал. Без да издава тревогата си, Катон насочи флотилията към Крит, а на единайсетия ден заобиколи назъбените скали на Криометопон.
Гней Помпей не му беше осигурил боцман, но го бе събрал за един ден с шестимата най-опитни морски вълци, познаващи източната част на Нашето море като пръстите на ръката си. Благодарение на тях сега Катон разпознаваше различните ориентири, макар че нямаше никаква представа от корабоплаване.
Въпреки че не видяха други кораби, Катон не смееше да спира за прясна вода никъде в Гърция, затова на дванайсетия ден хвърли котва край критския остров Гавдос, за да напълнят всички празни бурета от един извор на брега. Гавдос бе последната твърда земя, преди да навлязат във водните простори на Либийско море. Либия. Там щяха да стигнат, в страната, където мажеха престъпниците с мед и ги хвърляха вързани върху някой мравуняк. Либия. Страната на номадите мармариди, мраморните хора — и ако се вярва на гръцките географи, на постоянно движещите се пясъци и безоблачното небе.
Край Гавдос той се качи на една лодка и обиколи всички кораби, като произнасяше кратка реч, с цел да ободри хората си и да им даде обяснения:
— Драги спътници, африканските брегове са все още далеч, но тук трябва да си вземем сбогом с Майката Земя, защото занапред пред погледа ни няма да се появяват други брегове и ще се носим по вълните само в компанията на риби и делфини. Ала не бойте се! Аз, Марк Порций Катон ще ви пазя, докато стигнем Африка. Нека корабите ни не се разделят, нека да гребем яко, но весело, с песен на уста и да се доверим на боговете си. Ние сме римляни, защитници на истинската Република. Ще оцелеем и ще вгорчим живота на Цезар. Кълна се в Сол Индигес, в Телус и Либер Патер!
Кратката му реч се посрещаше с усмивки и приветствени възгласи.
Сетне, макар че не беше жрец или авгур, Катон принесе в жертва една овца за морските лари, закрилници на всички моряци, и отправи молитва:
— О, вие, които се зовете морски лари или както иначе предпочитате да ви наричат, вие, богове или богини, молим ви да се застъпите за нас пред великия Нептун, чиито деца може да сте или да не сте, преди да продължим плаването си към Африка. Молим ви да свидетелствате пред всички богове, че ние с искрено смирение ви молим за закрила, да ни пазите от бури и подводни течения, да не разпръсквате корабите ни и да ни позволите да хвърлим котва на някое цивилизовано място. Съгласно договора ни, датиращ още от времето на Ромул, ние ви принасяме в жертва тази млада овца, пречистена според всички ритуали.

 

На тринайсетия ден флотилията вдигна котва и отплава към място, известно само на морските лари.
Статил бе преодолял морската си болест и правеше компания на Катон.
— Макар че искрено искам да го разбера, така и не мога да проумея римския начин за правене на жертвоприношения — сподели той, докато се наслаждаваше на гледката.
— В какво отношение, Статил е?
— В това с „договора“, Марк Катоне. Как е възможно един народ да сключи договор с боговете си?
— Ние, римляните винаги сме го правили. Макар че тъй като не съм жрец, нямам представа какъв е този договор с морските лари. Ахенобарб обаче ми е казвал, че с ларите и пенатите има договори още от Ромулово време. Свидетелства са запазени само за договорите на сената и народа на Рим с по-късните божества като Магна Матер и… — Катон се намръщи с отвращение, — _Изида._ Жреците знаят, това им е работата. Ала кой би избрал Марк Порций Катон за някоя от жреческите гилдии, след като не може да стане консул дори в добра година и при посредствени кандидати?
— Ти си все още млад — рече тихо Статил, който добре знаеше разочарованието на Катон от неуспешното му кандидатиране за консул преди четири години. — Щом възстановим законното правителство на Рим, ти ще бъдеш главен консул.
— Може би. Но най-напред да стигнем до Африка.

 

Флотилията продължи да се носи бавно на югоизток главно с помощта на греблата, макар че платната понякога се издуваха и помагаха малко. Ала тъй като отпуснатите платна затрудняваха гребането, те обикновено стояха прибрани.
За да не губи форма и да не бездейства, Катон понякога гребеше. Товарните кораби имаха по петнайсет единични скамейки от всяка страна. Бяха покрити и гребците седяха в трюма. Гребането се облекчаваше от това, че пейките се разполагаха встрани над водата. При бойните кораби греблата се задвижваха от по двама до петима души. Скамейките се намираха по-ниско и отворите отстрани бяха запечатани. Бойните галери обаче не бяха предназначени за дълги плавания и тежки товари; те стояха през повечето време в хангари и за тях се полагаха огромни грижи. Когато напусна Коркира, Гней Помпей остави на местните жители стотици корабни хангари — дърва за огрев.
Тъй като Катон вярваше, че доброволното полагане на тежък труд е една от характеристиките на добрия човек, той превиваше усилено гръб и даваше пример на останалите двайсет и девет мъже, които гребяха заедно с него. Слухът за участието на пълководеца се разпространи из другите кораби и хората работеха с по-голямо желание. На корабите имаше войници колкото за две смени, което налагаше постоянни дежурства от по четири часа.
Менюто беше еднообразно; хлябът заемаше основна част в него. Никой не искаше да рискува пожар и затова походните пещи не се палеха. Палеше се само една тухлена пещ и на нея се загряваше огромен казан с единственото готвено ястие: гъста грахова каша с парченца солено месо. Загрижен, че водата за пиене е недостатъчна, Катон бе заповядал към кашата да не се добавя сол и това допълнително убиваше апетита.
Поне времето позволяваше петдесетте кораба да се държат заедно и както постоянно се уверяваше Катон, придвижващ се с малката си лодка сред флотилията си, хиляда и петстотинте му човека бяха в отлично състояние на духа, доколкото го позволяваше неистовият им страх от тайнствени морски чудовища. Никой римски войник не се чувстваше добре в открито море. Делфините разведряваха настроението, но имаше и акули, а неизброимите рибни пасажи, подплашени от греблата, постоянно напомняха за липсата на риба в ежедневното меню.
Мулетата пиеха повече, отколкото бе изчислил Катон, слънцето печеше безмилостно и нивото на водата в буретата спадаше с ужасяваща скорост. Десет дни след потеглянето от Гавдос той вече се съмняваше, че ще доживее да види отново суша. Докато обикаляше с лодката около корабите, Катон все обещаваше, че мулетата ще отидат зад борда много преди питейната вода да свърши. Това никак не радваше хората му, защото за войниците мулетата бяха по-ценни от злато. Всяка центурия имаше по десет животни, носеща онова, което мъжете не можеха да сложат в двайсет и пет килограмовия си багаж, и по една каруца за най-тежките неща.
Когато задуха от северозапад, мъжете нададоха радостни възгласи и се втурнаха да развиват платната. В Италия този вятър носеше влага, но не и в Либийско море.
Скоростта се увеличи и греблата се движеха по-леко.

 

На четиринайсетата нощ Катон се събуди и седна рязко в леглото с разширени ноздри на големия си нос. Отдавна бе забелязал, че морето има специфичен мирис — сладникав, на водорасли и на риба. Сега обаче миришеше различно. На _земя_! Той надушваше земя!
Душейки като куче, той се приближи до парапета и се взря в невероятното индигово-черно небе. То не беше непрогледно. Макар че луната почти се бе скрила, безбройните звезди светеха и на места образуваха тънки ивици.
„Гърците твърдят, че планетите се въртят около глобуса ни по-близо отколкото звездите, които са отдалечени на невъобразими разстояния. Ние сме благословени, защото сме в дома на боговете. Ние сме в центъра на цялата вселена, всички небесни светила се въртят около нас. И в наша чест, и в чест на боговете те блестят нощем, за да ни напомнят, че светлината е живот.“
„Писмата ми! Не съм прочел още писмата! Утре ще стъпим на африканския бряг и аз ще трябва да поддържам бойния дух на хората си в страната на мраморните хора и движещите се пясъци. Трябва да прочета писмата веднага щом небето започне да просветлява, преди да ги обхване възбудата и аз да се заразя от нея. Дотогава ще греба.“

 

Писмото на Сервилия бе като чаша с концентрирана отрова. Катон засрича с мъка слетите думи, отказа се на седмата колона, смачка малкия свитък и го хвърли зад борда. „Стига толкова, омразна сестро!“
Имаше изпълнено с красиви фрази писмо от тъста му Луций Марций Филип, вечно неутрален в сената и прочут епикуреец. При управлението на консула Вация Изаурик и градския претор Гай Требоний в Рим било спокойно. Всъщност, оплакваше се в елегантна проза Филип, нямало нищо интересно, освен постоянните вести, че Помпей удържал голяма победа при Дирахиум и Цезар побягнал. Този свитък последва изпратения от Сервилия, затанцува във водовъртежите, образувани от греблата. „Толкова и за теб, Филипе. Ти се чувстваш безопасно и в двата лагера — племенник по съребрена линия на Цезар, тъст на Катон. Новините ти са стари, повдига ми се от тях.“
Основната причина да чете писмата беше онова от Марция, жена му.

 

„Когато Корнелия Метела наруши традициите и замина, за да се присъедини към Помпей Велики, аз изпитах отчаяна нужда да последвам примера й. Не го сторих заради Порция — защо трябва дъщеря ти, да е толкова ревностна защитничка на мос майорум като теб? Когато видя, че си стягам багажа, тя се нахвърли върху мен като харпия, сетне отиде при баща ми и го накара да ми забрани да заминавам. Е, нали познаваш баща ми? Готов е на всичко, само мир да има. Така Порция постигна своето и аз все още съм в Рим.
Марк, мили мой, любими, живея сам-самичка и крея, тъна в неведение и се разкъсвам от тревоги. Добре ли си? Мислиш ли за мен? Ще те видя ли някога отново?
Не е честно да съм прекарала повече време с Квинт Хортензий, отколкото с теб. Никога не сме обсъждали причините да ме осъдиш на такова изгнание, макар че те разбирам. Ти го направи, защото ме обичаше твърде много и смяташе любовта си за измяна на стоическите ти принципи, които са ти по-скъпи от всичко друго. Дори от жена ти. И когато старческата похот накара Хортензий да поиска ръката ми, ти се разведе с мен и ме даде — със съгласието на баща ми, разбира се. Знам, че не си взел нито сестерция от стареца, но баща ми получи десет милиона. Той живее нашироко.
Аз виждам в изгнанието ми при Хортензий свидетелство за дълбочината на чувствата ти към мен. Четири дълги, ужасни години! Четири години! Да, той бе прекалено стар и немощен, за да осъществи копнежите си спрямо мен, но можеш ли да си представиш какво ми беше да седя с часове до този старец, докато шепне нежно на любимия си шаран Парис? И да си мисля за теб, да копнея за теб, да страдам, че си ме отхвърлил?
Сетне, след смъртта му, ти ме взе отново и аз прекарах само няколко кратки месеца с теб, преди дългът ти да те изпрати далеч от Рим и Италия. Справедливо ли е това, Марк? Аз съм на двайсет и шест години, била съм омъжена за двама мъже, с единия два пъти, но все още съм бездетна. Като Порция и Калпурния.
Знам колко ще те ядосат укорите ми, затова спирам да се оплаквам. Ако беше друг, нямаше да те обичам така. Трите се събираме, за да оплакваме избягалите си далеч от нас мъже — Порция, Калпурния и аз. „Порция ли? — ще попиташ. Да страда за Бибул?“ Не, не за него. Порция страда за братовчед си Брут. Тя го обича, предполагам, точно както ти обичаш мен, защото носи твоята кръв. Тя кипи от страст, потиска чувствата си с това абсурдно изучаване на Зенон. Кой е този Зенон всъщност? Глупав стар кипърец, който се отказал от всички прекрасни дарове на боговете, от смеха до хубавата храна. Това са думи на едно епикурейско дете! Колкото до Калпурния, тя страда по Цезар. Женени са от единайсет години, а е прекарала само няколко месеца с него. Преди да замине за Галия, той е развратничел само с отвратителната ти сестра. Сетне — нищо. Вдовиците и съпругите винаги са онеправдани.
Някой ми каза, че не си се подстригвал и бръснал след заминаването си от Италия. Аз обаче не мога да си представя благородното ти римско лице с брада като на евреин.
Кажи ми, Марк, защо учат нас, жените, да четем и да пишем, като сме орисани все да седим у дома и да чакаме? Трябва да приключвам, вече не виждам буквите от сълзи. Моля те, пиши ми! Дай ми надежда.“

 

Слънцето се беше вдигнало високо; Катон четеше мъчително бавно. Свитъкът на Марция бе смачкан, сетне захвърлен в пенестите води. Достатъчно за съпругата.
Ръцете му трепереха.
„Какво глупаво, глупаво писмо! Да обичаш една жена с изпепеляващата жар на погребална клада не може да е правилно. Тя не разбира ли, че всичките й писма са еднакви? Не осъзнава ли, че никога няма да й пиша? Какво мога да й кажа? Какво?“

 

Ничий нос, освен неговия явно не надушваше миризмата на пръст; всички вършеха работата си като всеки друг ден. Дойде пладне. Катон пое една смяна на греблата, след това се върна на палубата и се взря в далечината. Когато слънцето се издигна право над тях, на хоризонта се появи тънка синкава ивица. Точно когато Катон я забеляза, морякът от наблюдателницата на мачтата се провикна:
— Земя! Земя!
Корабът му беше пръв, останалите се разполагаха клиновидно зад него. Нямаше време да слиза в малката лодка, затова Катон изпрати главния си центурион Луций Гратидий да инструктира капитаните на другите кораби да не го задминават и да внимават за плитчини и подводни скали. Водата изведнъж стана много плитка и прозрачна като най-доброто путеолско стъкло.
Доближиха брега неочаквано бързо, защото бе съвършено равен. Релефът беше необичаен за римляните, свикнали да плават край планински земи, видими от голямо разстояние. За облекчение на Катон имаше много зеленина; щом се виждаха растения, имаше надежда да срещнат и хора. От боцманите на Гней Помпей той знаеше, че по бреговата линия между Александрия и Киренайка има само едно селище: Паретониум, откъдето Александър Велики се насочил на юг към легендарния оазис на Амон, за да се поклони на главния египетски бог.
„Паретониум, трябва да намерим Паретониум! Ала на запад ли е оттук, или на изток?“
Катон бръкна в един чувал и успя да събере шепа нахут (много малко запаси им бяха останали). Хвърли зърната в морето и отправи молитва към боговете:
— О, богове, под каквото и име предпочитате да ви наричат, от какъвто и пол да сте и дори да нямате пол, направете така, че да взема правилното решение!
Лъхна го рязък порив на северозападния вятър, сякаш в отговор на молбата му. Той отиде при капитана, застанал на кормилото.
— Капитане, ще поемем на изток, по вятъра.
Само след четири мили на изток зоркият Катон забеляза две леки възвишения, ограждащи входа на залив, и една-две кирпичени къщи. Ако това беше Паретониум, градът сигурно бе навътре в залива. Входът беше препречен със скали, но имаше място за минаване. Корабът промени курс за извършване на маневрата.
Когато влязоха в пристанището, Катон затаи дъх — вътре вече чакаха три римски кораба! Прекалено малко бяха, за да са на Лабиен, тогава на кого принадлежаха?
Виждаше се градче от кирпичени постройки. Размерите обаче нямаха значение. Където живееха хора, със сигурност имаше питейна вода и можеха да се купят хранителни продукти. А и скоро щеше да разбере кой е собственикът на корабите, на чиито мачти се вееха благороднически знамена.
Той слезе на брега с малката си лодка, придружен от главния центурион Луций Гратидий. Цялото население на Паретониум, около шестстотин човека, се беше стекло на брега и наблюдаваше с възхита навлизащите в пристанището големи кораби. На Катон не му мина през ума, че може да не се разбере с паретонийците. Гръцки се говореше навсякъде, това бе световният език.
Първите думи, които чу обаче, бяха на латински. Двама души излязоха напред, млада жена и един юноша. Жената се хвърли на врата на Катон и избухна в сълзи, а младежът стисна ръката му, сякаш искаше да я счупи.
— Скъпа Корнелия Метела! И Секст Помпей! Означава ли това, че и Помпей Велики е тук?
При този въпрос от очите на Корнелия Метела отново рукнаха сълзи, Секст Помпей също се разплака. Всичко му се изясни — Помпей Велики бе мъртъв.
Докато пурпурната му тога попиваше сълзите на четвъртата Помпеева съпруга и той се опитваше да измъкне ръката си от хватката на Секст, към тях се приближи мъж с важен вид и гръцка туника, придружен от неколцина човека.
— Аз съм Марк Порций Катон.
— Аз съм Филопемен — отвърна гъркът.
По лицето му личеше, че името на Катон не говори абсолютно нищо на паретонийците.
Това наистина бе краят на света!

 

След вечеря в скромното жилище на Филопемен Катон научи ужасната вест за гибелта на Помпей Велики край Пелузиум. Как бившият центурион Септимий го подмамил в една лодка и как Корнелия Метела и Секст станали свидетели на смъртта му на брега. Най-лошото бе, че Септимий отсякъл главата на Помпей, прибрал я в едно гърне и оставил тялото в калта.
— Освободеният ни роб Филип и момчето, което беше негов роб, слязоха на брега с баща ми, но успяха да избягат — обясни Секст. — Не можахме да му помогнем с нищо; пелузийското пристанище бе пълно с египетски бойни кораби и няколко се насочиха към нас. Ако бяхме останали, щяха да ни заловят и вероятно да убият и нас. — Той вдигна рамене, устните му трепереха. — Знаех какво би предпочел баща ми, затова побягнахме.
Корнелия Метела не взимаше голямо участие в разговора. „Колко се е променила“ — помисли си Катон, който иначе рядко забелязваше такива неща. Тя бе сред най-изтъкнатите патрициански аристократки, дъщеря на благородния Метел Сципион. Отначало бе омъжена за колегата на най-големия Помпеев син в две консулства Марк Лициний Крас. След това Крас и съпругът й нахлуха в Партското царство и загинаха при Кари. Вдовицата Корнелия Метела се превърна в политическа пионка, защото Помпей също беше овдовял след смъртта на Цезаровата дъщеря Юлия. Добрите люде веднага започнаха да кроят планове да отделят Помпей от влиянието на Цезар. Единственият начин да го постигнат бе, като го оженят за Корнелия Метела. Изключително чувствителен по отношение на произхода си (пиценец, но с твърде много галска кръв), Помпей търсеше все жени от най-благородни родове. А къде по-благородна от Корнелия Метела? Тя беше наследница на Сципион Африкански и Емилий Павел. Бе идеална за целите на добрите люде! И замисълът се оказа сполучлив. Помпей с радост прие предложението и стана ако не един от добрите люде, то поне техен съюзник.
В Рим тя бе продължила да се държи както обикновено: горда, хладна, очевидно се смяташе за жертвеното животно на баща си. Женитбата за някой си Помпей от Пиценум несъмнено беше истинско падение, ако ще това да е първият мъж в Рим. Той просто нямаше потекло, затова Корнелия Метела отиде тайно при весталките, за да вземе от лекарството им, приготвено от развалена ръж, и да прекъсне бременността си.
Тук, в Паретониум обаче, тя бе различна, коренно променена. Нежна. Добра. Ранима. Най-накрая заговори, за да изложи пред Катон плановете на Помпей след поражението му край Фарсал:
— Бяхме тръгнали към Серика. На Гней му беше дотегнало от Рим, от живота в нашия край на света. Затова планирахме да влезем в Египет, да отидем до Червено море и да вземем кораб до Арабия. Оттам щяхме да се прехвърлим в Индия, а после в Серика. Съпругът ми смяташе, че серите ще приемат с готовност услугите на един велик римски пълководец.
— Сигурен съм в това — рече неубедено Катон.
Кой знае какво щяха да сторят серите на един римлянин? Със сигурност нямаше да го различат от някой гал, герман или грък. Земите им бяха толкова далеч и толкова тайнствени, че единственото, което Херодот пишеше за тях, бе, че правят плат от нишките на някакъв червей, наречен _бомбикс_. Латинското му име беше _вестис серика_. Понякога по сарматските търговски пътища през Партското царство до Рим стигаше някоя и друга дреха, но те бяха толкова скъпи, че единственият, който притежаваше такива, беше Лукул.
Колко ниско бе паднал Помпей, за да обмисля такъв вариант! Той наистина не ставаше за римлянин.
— Иска ми се вече да съм вкъщи! — въздъхна Корнелия Метела.
— Ами, прибирай се тогава! — тросна се Катон.
Той само си губеше времето, а хората му трябваше да изградят лагер.
Тя го изгледа потресено:
— Как мога да се прибера у дома, като Цезар владее света? Той ще проскрибира; имената ни ще са начело в списъка, а главите ни ще спечелят на някой долен роб свободата и скромно състояние, задето ни е предал. Дори да оцелеем, ще тънем в нищета.
— Глупости! Скъпа жено, в това отношение Цезар не е Сула. Той проявява милосърдие и това е много хитро. Не иска да си навлече омразата на търговците и благородниците. Възнамерява да ги накара да целуват краката му, задето е пощадил живота им и е разрешил да запазят богатствата си. Имотите на Великия без съмнение ще бъдат конфискувани, но Цезар няма да докосне твоето наследство. Съветвам те веднага щом ветровете го позволят, да отплаваш за дома. — Той се обърна строго към Секст Помпей: — Колкото до теб, млади момко, изборът ти е само един. Изпрати мащехата си до Брундизиум или Тарентум, а след това се присъедини към враговете на Цезар в провинция Африка.
Корнелия Метела тежко преглътна и рече:
— Няма нужда Секст да ме изпраща. Вярвам ти за милосърдието на Цезар, Марк Катоне. Ще се прибера сама.
Когато си тръгваше, Катон дръпна етнарха на Паретониум настрана:
— Осигури ни колкото можеш вода и храна, ще платим със сребро.
Филопемен го изгледа със смесени чувства на тревога и радост:
— Можем да ти осигурим колкото искаш вода, Марк Катоне, но нямаме много излишна храна. В Египет има глад, затова не успяхме да си осигурим достатъчно жито. Можем обаче да ти продадем овце и козе сирене. Докато сте тук, можеш да храниш войниците си със зелена салата от няколко вида див магданоз, но това не е достатъчно.
— Каквото и да ми дадеш, ще се радвам.

 

На заранта той остави Луций Гратидий и Секст Помпей с войската и отново потърси компанията на Филопемен. Колкото повече научи за Африка, толкова по-добре.
Паретониум бе изходен пункт за многобройните поклонници, тръгнали към оазиса на Амон, за да се срещнат с оракула, толкова прочут от тази страна на морето, колкото беше делфийският в Гърция. Амон се намираше на триста и двайсет километра южно сред безводната пустиня, осеяна с пясъчни дюни и самотни скали. Там скитаха мармаридите, прехвърляха се от оазис на оазис с камилите, козите и кожените си палатки.
Когато Катон попита за Александър Велики, Филопемен се намръщи:
— Никой не знае дали Александър е отишъл до храма на Амон, за да пита нещо оракула, или Ра, господарят на египетските богове, го е повикал, за да го погуби. — Лицето му придоби замислено изражение. — Всички Птолемеи след Сотер, царе на Египет или сатрапи на Киренайка, са предприемали това пътуване. Ние сме свързани с Египет чрез царете му и оазисите, но кръвта ни е финикийска, не е македонска или гръцка.
Докато Филопемен разправяше за камилите, които наемали за поклонниците, Катон се замисли за други неща.
„Не, не можем да останем тук дълго, но ако отплаваме при този северозападен вятър, ще бъдем отнесени в Александрия. След случилото се с Помпей Велики не мисля, че в Египет е безопасно за противниците на Цезар.“
— Докато духа Кор, е невъзможно — промърмори на глас.
Филопемен го погледна смутено:
— Кор ли?
— Аргест — поясни Катон, като спомена гръцкото име на западния вятър.
— О, Аргест! Скоро ще спре, Марк Катоне. След няколко дни ще задуха Апарктий.
„Апарктий, Аквилон — пасатите! Да, разбира се! Сега е средата на октомври, но би трябвало да е квинктил. Съзвездието Куче скоро ще изгрее!“
— В такъв случай — рече той с дълбока въздишка на облекчение — няма да злоупотребяваме с гостоприемството ти, Филопемене.
Не се налагаше. Пасатите задухаха сутринта на следващия ден, октомврийските иди. Катон побърза да изпрати Корнелия Метела с трите й кораба, помаха й с необичайна сърдечност — тя му остави двеста сребърни таланта от Помпеевото богатство. _Пет милиона_ сестерции!

 

Флотилията отплава на втория ден след началото на пасатите. Войниците бяха много щастливи. Повечето бяха около трийсетгодишни и служеха от много години, още от Испания. Бяха ветерани — много ценни мъже. Както повечето обикновени легионери, те не се интересуваха от различията между отделните политически фракции в Рим. Не знаеха също, че Катон е един обезумял фанатик. В техните очи той бе прекрасен човек — приятелски настроен, весел, съпричастен. Дори Фавоний не би използвал тези определения за скъпия си приятел. Войниците бяха приветствали Секст Помпей и теглиха жребий на чий кораб ще се качи. Катон не възнамеряваше да вземе най-малкия Помпеев син при себе си; Луций Гратидий и двамата философи му стигаха.
С Катоновия кораб начело флотилията напусна паретонийското пристанище с издути платна. Имаха достатъчно припаси за двайсет и пет дни — местните селяни бяха отгледали доста нахут и жито. С радост продадоха на Катон повечето от нахута. Уви, нямаше осолено месо! Тлъсти прасета се угояваха само в италийските дъбови гори. О, дано в Киренайка някой да отглеждаше свине! Осоленото свинско щеше да им дойде добре.
Пътуването на запад до Киренайка им отне само осем дни. Корабите плаваха достатъчно навътре в морето, на безопасно разстояние от плитчини и подводни скали. Киренайка представляваше издадена на север ивица земя, по-близо до Крит и Гърция, отколкото бреговете между нея и делтата на Нил.
Първата им спирка бе в Херсонес, седем къщи, оплетени с рибарски мрежи. Луций Гратидий слезе на брега и научи, че значително по-големият Дарнис е само на няколко километра. „Значително“ за рибарите се оказа с размерите на Паретониум. Имаше питейна вода, но никаква друга храна, освен риба. Това бе Източна Киренайка. Оставаха им още около две хиляди и четиристотин километра.
Киренайка била владение на Египет, докато последният й сатрап Птолемей Апион не я завещал на Рим. Отначало римляните не проявили интерес към тази нова територия и не изпратили нито един войник, камо ли управител. Киренайка станала живо доказателство, че без централизирана власт хората си живеят безгрижно, без да плащат данъци, и извършват всички нормални човешки дейности, но с по-голяма печалба за себе си. Това затънтено място се прославило като едно от райските кътчета на света. Тъй като се намираше встрани от основните пътища и нямаше нито злато и скъпоценни камъни, нито врагове, страната не привличала нежелани посетители. Преди трийсет години обаче тук дошъл великият Лукул и нещата се променили драстично. Започнало латинизиране, били наложени данъци и бил изпратен управител, общ за Киренайка и Крит. Тъй като управителят предпочиташе да живее в Крит, животът в Киренайка си течеше както винаги с тази разлика, че трябваше да плаща данъци на Рим. Това обаче се беше оказало съвсем поносимо, тъй като сушата обикновено пропускаше това забутано кътче. Като голям производител на зърно Киренайка изведнъж се бе превърнала в основен пазарен център. Със северните пасати от Остия, Путеоли и Неапол идваха празни кораби, изчакваха събирането на реколтата и вече натоварени, се връщаха в Италия с южните ветрове.

 

При пристигането на Катон Киренайка бе в разцвет благодарение на сушата, мъчеща земите от Сицилия до Гърция. Зимните дъждове бяха напоили обилно земята и житото бе наляло клас, почти бе готово за жътва. Предприемчиви римски търговци вече пристигаха с корабите си.
Катон завари пристанището на Дарнис препълнено. Принуди се да продължи към Аполония, пристанището, обслужващо Кирена, столицата на провинцията. Там щеше да намери място!
Наистина намери, но само защото Лабиен, Афраний и Петрей го бяха изпреварили със сто и петдесет кораба и бяха прогонили търговците. Тъй като силуетът на Катон на носа на водещия кораб не можеше да се сбърка с никой друг, Афраний, сега комендант на пристанището, го позна и пусна флотилията му.
— Каква бъркотия! — изръмжа Лабиен, докато въвеждаше Катон в къщата, взета от старейшината на града. Покани го в кабинета си. — Ето, налей си добро вино.
— Не, благодаря!
Лабиен изсумтя:
— Хайде, ти си най-големият пияница в Рим!
— Не и след Коркира — отвърна достойно Катон. — Дадох клетва пред Либер Патер, че няма да сложа в уста и капка вино, докато не закарам хората си в провинция Африка.
— Остани няколко дни и пак ще започнеш да се наливаш.
Лабиен си наля цяла чаша и я изпи на един дъх.
— Защо? — попита Катон, след като седна.
— Защото тук не сме добре дошли. Новините за поражението на Великия и смъртта му са се разпространили около Нашето море, сякаш птиците са ги пренесли. Сега киренците мислят само за Цезар. Убедени са, че бягаме, и се боят да не го разгневят, като помагат на враговете му. Затова Кирена залости портите си, а Аполония непрекъснато ни създава спънки. Положението се влоши, след като отпратихме търговските кораби.
Когато влязоха Афраний, Петрей и Секст Помпей, всичко това трябваше да бъде обяснено наново. Катон запази каменно изражение, потънал в мисли. „О, богове, върнах се сред варварите! Кратката ми почивка свърши.“
От една страна, той искаше да види Кирена и легендарния дворец на Птолемеите. Беше видял палата на Птолемей Кипъреца на остров Пафос и желаеше да разбере дали и управителите на Киренайка са живели в същия разкош. Преди двеста година Египет беше владял огромни територии, включително някои егейски острови, Сирия и Палестина. Тези земи обаче му бяха отнети преди сто години и Птолемеите бяха задържали само Кипър и Киренайка. Наскоро и те бяха преминали в ръцете на Рим.
„Много добре си спомням — замисли се Катон, който лично бе анексирал Кипър — колко зле посрещнаха там римската власт. Преходът от източно към западно управление никога не е лесен.“
В Крит Лабиен бе намерил хиляда галски конници и две хиляди пехотинци, беше ги събрал като овце с обичайната си безпардонност и бе конфискувал всеки кораб, годен за плаване. С двеста плавателни съда, натъпкани още с хиляда коне, две хиляди мулета и четири хиляди цивилни прислужници и роби, той беше потеглил от критската Аполония, за да стигне до киренската (из целия свят имаше градове, наречени на Аполон) само за три дни с попътните пасати.
— Положението става от лошо по-лошо — сподели Катон пред Статил и Атенодор Кордилион, когато тримата се установиха в една изоставена къща. (Катон не искаше да лиши никого от подслон и не се стремеше към разкош.)
— Разбирам — рече Статил, докато се суетеше около много по-стария Атенодор Кордилион, който напоследък слабееше и кашляше много. — Трябваше да се досетим, че Киренайка ще застане на страната на победителя.
— Прав си — съгласи се мрачно Катон и замислено задърпа брадата си. — Пасатите ще духат още четири нундини. Трябва да накарам Лабиен да потегли. Когато задуха южнякът, никога няма да се доберем до провинция Африка, а Лабиен е по-склонен да разруши Кирена, отколкото да продължи с войната.
— Ще го убедиш — успокои го Статил.

 

Катон успя да наложи волята си единствено благодарение на Фортуна, която явно бе на негова страна. На следващия ден дойде вест от Арсиноя, пристанище на стотина километра на запад. Гней Помпей беше удържал на думата си и бе изпратил шест хиляди и петстотин от ранените Катонови войници в Африка. Бяха акостирали край Арсиноя и местните ги бяха посрещнали много добре.
— Тръгваме за Арсиноя — сопна се Катон с най-грубия си тон.
— След една нундина — упорстваше Лабиен.
— Още _осем_ дни? Да не си луд? Прави каквото искаш, глупако, но утре аз взимам флотилията си и заминавам за Арсиноя!
Другият мъж яростно изръмжа, но Катон не беше Цицерон. Той бе подчинил Помпей Велики на волята си и изобщо не се боеше от този варварин. Тит Лабиен стоеше озъбен, със стиснати юмруци и святкащи очи пред него. Сетне бавно се успокои.
— Добре, утре тръгваме за Арсиноя — склони най-накрая.

 

Ала Фортуна скоро изостави Катон, защото в Арсиноя го чакаше писмо от Гней Помпей.

 

„Нещата в провинция Африка изглеждат много добре, Марк Катоне, ако продължавам с тази скорост, скоро всичките ми кораби ще са се установили по южния бряг на Сицилия и един или два на Вулкановите острови, откъдето ще пречат на притока на зърно от Сардиния. Всъщност нещата изглеждат толкова добре, че реших да поверя командването на тъста си Либон и да се прехвърля в Африка с голям брой войници, които намерих в Македония и ме помолиха да се включат в съпротивата срещу Цезар.
Затова, Марк Катоне, макар че не ми се иска да ти го кажа, моля да върнеш всичките ми кораби веднага. Имам огромна нужда от тях, защото здравите войници, които намерих, ще ни бъдат по-ценни от твоите ранени. Веднага щом стане възможно, ще ти изпратя достатъчно голяма флотилия, за да превози теб и хората ти до провинция Африка. Трябва да те предупредя обаче, че ще се наложи да навлезеш много навътре в морето. По-голямата част от крайбрежието между Киренайка и нашата провинция е негодна за плаване — няма карти и е пълно с подводни скали.
Желая ти всичко най-хубаво и ще се моля на боговете ти и изстрадалите ти хора да дойдете при нас живи и здрави.“

 

Никакви кораби, значи. А и как щяха да се върнат, преди да задуха южният вятър?
— Каквото ще да става, Тите Лабиене, но трябва да ти взема корабите и да ги изпратя на Гней Помпей.
— Няма да ги дам!
Катон се обърна към Афраний:
— Луций Афраний, като бивш консул ти си по-висш от нас. След теб идва Марк Петрей, после съм аз. Тите Лабиене, ти беше назначен за претор от Цезар, никога не си бил избиран от народа. Затова нямаш думата. Луций Афраний, какво ще решиш?
Афраний оставаше верен на Помпей и след смъртта му; Лабиен бе просто един сънародник от Пиценум и Помпеев клиент.
— Ако синът на Великия иска корабите ни, Марк Катоне, трябва да му ги изпратим.
— Значи, ще стоим в Арсиноя с девет хиляди пехотинци и хиляда конници. Като си толкова верен на _мос майорум_, Катоне, какво предлагаш да правим? — изръмжа гневно Лабиен.
Тъй като войниците мразеха твърде много Лабиен, за да го следват като Цезар, Катон се успокои. Най-лошото нямаше да се случи.
— Предлагам — отвърна спокойно той — да вървим.
Всички останаха като зашеметени; очите на Секст Помпей заблестяха.
— След като прочетох писмото на Гней Помпей — продължи Катон, — аз поразпитах сред местните. Ако няма какво друго да прави, римският войник може да върви. Разстоянието между Арсиноя и Хадруметум, първия голям град в провинция Африка, е по-малко от две хиляди и четиристотин километра, колкото е между Капуа и Отвъдна Испания. Доколкото мога да изчисля, войната в провинция Африка няма да започне преди май следващата година. Цезар е в Александрия и води война там, а кимерийският цар Фарнак безчинства в Мала Азия. Гней Калвин е тръгнал да го пресрещне с два легиона на Публий Сестий. Сигурен съм, Лабиене, че познаваш Цезар по-добре от всички нас. Наистина ли мислиш, че щом усмири Александрия, ще тръгне на запад?
— Не. Ще се притече на помощ на Калвин и ще гони Фарнак с ритници чак до Кимерия.
— Добре, тук сме на едно мнение. Затова, драги ми колеги, ще отида при войниците и ще поискам да гласуват за или против похода до Хадруметум.
— Няма нужда, Афраний ще реши — рече Лабиен и плю на пода.
— Никой не може да вземе това решение, освен онези, които ще го изпълняват! — изкрещя с разкривена уста Катон. — Наистина ли искаш да си навлечеш омразата на десет хиляди човека, Тите Лабиене? Наистина ли? Е, аз не искам! Римските войници са _граждани_! Те имат право на глас в изборите ни, независимо колко маловажен е той, ако са бедни. Много от тях обаче са имотни и Цезар го знаеше много добре, когато ги изпрати в Рим да гласуват за него и неговите кандидати. Тези хора са наши изпитани ветерани, натрупали състояние от дяловете си във военната плячка. Те имат не само военно, но и политическо значение! Освен това дават всяка сестерция от спестяванията си за финансиране на войната срещу Цезар, затова са също и наши кредитори. Поради тези причини ще се допитам до мнението им.
Петимата отидоха в големия лагер край Арсиноя. Войската се събра на главния площад и Катон обясни какво е положението.
— Размислете през нощта и ми дайте отговора си утре! — изкрещя той.
На заранта Луций Гратидий като представител на войската му съобщи решението:
— Ще вървим, Марк Катоне, но при едно условие.
— Какво?
— Ти да командваш лично. В битка сме готови да изпълняваме заповедите на пълководците, легатите, трибуните, но при поход през непозната страна без пътища и селища само един може да се справи. Ти.
Петимата благородници се втренчиха удивено в Гратидий, дори Катон. Никой не беше очаквал този отговор.
— Ако проконсулът Луций Афраний се съгласи според традицията на _мос майорум_, ще ви водя — отвърна Катон.
— Съгласен съм — рече глухо Афраний.
Думите на Катон, че Помпей Велики е длъжник на собствените си войници, бяха дошли като удар за него (а също и за Петрей). Той бе дал на Помпей цяло състояние на заем.

 

— Най-после — рече Секст на следващия ден. — Ти нанесе такъв удар на Лабиен, че той направо избяга. Надали ще го преживее!
— За какво говориш, Сексте?
— Цяла нощ товари конницата си на сто от своите кораби, сетне отплава за провинция Африка с парите и всичкото жито на Арсиноя. Афраний и Петрей също отидоха с него.
Катон толкова се зарадва, че не успя да скрие усмивката си.
— О, какво облекчение! Макар че се тревожа за брат ти. Така остава със сто кораба по-малко.
— Аз също се тревожа за него, Катоне, но не толкова, че да искам онези негодници да ни съпровождат! Нямаме нужда от тези хиляда коне; пият и ядат като лами. — Секст въздъхна. — Най-лошото е, че взе всичките пари!
— Не е взел всичките. Двестате таланта, които ми даде скъпата ти мащеха, все още са у мен. Просто забравих да спомена за тях пред Лабиен. Не се бой, Сексте, имаме достатъчно пари за всичко, от което се нуждаем.
— Няма жито — добави мрачно Секст. — Той изпразни всички хамбари на Арсиноя, а местните няма да ни продадат нито зрънце от новата реколта.
— Като се има предвид колко вода трябва да вземем, няма да имаме място за жито. Не, при този поход храната сама ще върви до нас. Овце, кози и волове.
— О, не! — възкликна Секст. — _Месо?_ Само _месо_?
— Само месо и каквито ядливи растения намерим по пътя. Подозирам защо Афраний и Петрей са предпочели опасностите на плаването. Усъмнили са се, че под командването на Катон ще им бъде разрешено да яздят, докато другите вървят.
— Да разбирам ли, че никой няма да язди?
— Никой. Съжаляваш ли вече, че не си тръгнал с Лабиен?
— Не! Забележи, че той не взе никакви римски войници. Конниците са гали, не са граждани.
— Добре — рече Катон и се изправи. — Време е да се подготвяме. Сега е началото на ноември. Подготовката ще отнеме два месеца. Това означава, че ще тръгнем към началото на януари.
— Началото на есента. Все още е твърде горещо.
— Казаха ми, че по крайбрежието е поносимо, а ние трябва да се придържаме към него, за да не се загубим безвъзвратно.
— Два месеца подготовка ми се вижда множко.
— Налага се. Първо, трябва да поръчам десет хиляди широкополи шапки. Представи си какъв би бил животът, ако Сула не беше въвел носенето на шапки! Ползата от тях по тези географски ширини е неоценима. Войниците трябва да се улеснят колкото се може повече. Затова ще вземем всички мулета, оставени от Лабиен. Мулето си намира храна навсякъде, където расте нещо, а местните ме увериха, че цялото крайбрежие е обрасло. Животните ще носят повечето багаж. Друга особеност на похода в тази непозната земя, Сексте, е това, че не се налага войниците да носят тежките доспехи и оръжия, нито да правим лагер всяка нощ. Районът е слабо населен и малкото местни жители няма да посмеят да нападнат колона от десет хиляди човека.
— Надявам се да си прав, защото не си представям Цезар да остави хората си невъоръжени.
— Цезар е военен, аз не съм. Водя се по интуицията си.

 

Десет таланта от подаръка на Корнелия Метела осигуриха хляб и добър зехтин за войниците през тези два месеца на подготовка. С малко по-голяма настойчивост се намери и сушено месо, а запасите от нахут още не бяха свършили. Хилядата мъже, дошли с него, бяха в отлична форма благодарение на едномесечното гребане на корабите, но пристигналите по-късно бяха все още слаби. Катон свика всичките си центуриони и заповяда всеки войник, който възнамерява да участва в похода, да се подложи на усилени тренировки. Който до януари не влезеше в необходимата физическа форма, щеше да бъде оставен в Арсиноя да се оправя сам.
Диойкетът на града, някой си Сократ, помагаше много. Беше истинска съкровищница на добри съвети. Добре образован и с богата фантазия, той даде воля на въображението си още щом научи намеренията на Катон.
— О, Марк Катоне, това е втори Анабазис — възкликна.
— Аз не съм Ксенофонт, Сократе, и десетте ми хиляди мъже са добри римски граждани, не гръцки наемници, изправени пред персийската войска — отвърна Катон.
Напоследък той се стараеше да не говори толкова рязко, за да не обижда събеседниците си. Надяваше се тонът му да не издава ужаса от сравнението с един друг десетхиляден поход отпреди почти четиристотин години.
— Освен това моят поход няма да остане в аналите на историята. Аз не изпитвам нужда като Ксенофонт да описвам предателства, защото такива няма. Затова моят поход не е забележителен с нищо.
— Все пак това е много спартанска постъпка.
— Това е една много разумна постъпка — възрази Катон.
Пред Сократ той сподели основната си тревога — че войниците му, свикнали на богато меню от хляб, зехтин, зеленчуци и плодове, няма да издържат на тази изключително месна диета.
— Сигурно си чул за лазерпициума — отвърна Сократ.
— Да, знам за него. — Брадясалото лице на Катон се изкриви от отвращение. — За подобни треви хора като тъста ми са готови да платят цяло състояние. Говори се, че подобрявал храносмилането след преяждане… — Той си пое въздух и възмутено добави: — … с _месо_! Преяждане с месо! Сократе, Сократе, трябва да си набавя лазерпициум, но как мога да си позволя достатъчно количество за десет хиляди мъже в продължение на месеци?
Сократ се смя до сълзи, сетне каза:
— Там, където отиваш, Марк Катоне, расте само силфиум, бодлив нисък храст, който мулетата, козите и воловете ти ще пасат лакомо. Именно от силфиума племето псили извлича лазерпициума. Те обитават западните райони на Киренайка и имат малък пристанищен град, Филенорум. Ако народите около Нашето море консумираха повече месо, псилите щяха да са много по-богати. Сега предприемчивите търговци, които спират във Филенорум, извличат голямата печалба.
— Има ли сред тях такива, които да говорят гръцки?
— О, да. Налага се, иначе няма да получат никакви пари за лазерпициума си.

 

На следващия ден Катон тръгна на кон за Филенорум в компанията на Секст Помпей.
— Връщай се и свърши някоя работа в лагера — смъмри го Катон.
— Ръмжи колкото си искаш, Марк Катоне, но аз съм достоен син на баща си и умирам от любопитство. Затова, когато научих от Сократ, че смяташ да купиш цели таланти лазерпициум от псилите, реших, че имаш нужда от по-добра компания от тази на Статил и Атенодор Кордилион.
— Атенодор е болен. Макар че забраних на всички да яздят по време на похода, страхувам се, че ще трябва да наруша това правило. Атенодор не може да ходи, а Статил трябва да се грижи за него.
Филенорум се намираше на триста и двайсет километра на юг, но районът беше достатъчно населен, за да намерят храна и подслон, а и Катон остана доволен от компанията на жизнерадостния и непринуден Секст. „При това кратко пътуване поне виждаме какво ни предстои — мислеше си той. — Въпреки че има достатъчно паша, това си е една пустиня.“
— Единственото благо на природата тук — обясни Назамон, главатарят на псилите — са подпочвените води. Благодарение на тях силфиумът расте добре. Треви не виреят, защото корените им не достигат достатъчно дълбоко. Ще се наложи да носите вода само когато прекосявате солниците и тресавищата между Харакс и Лептис Майор. Между Сабрата и Тапсос също има солена пустиня, но разстоянието е по-малко и поне донякъде има хубав римски път.
— Значи има населени места, така ли? — попита обнадеждено Катон.
— Оттук до Лептис Майор, на деветстотин и шейсет километра на запад, е само Харакс.
— Колко далече е Харакс?
— На около триста и двайсет километра, но по брега има кладенци и оазиси, а населението е от псилите.
— Дали е възможно да наема петдесетина псили да ме придружат до Тапсос? — поинтересува се неуверено Катон. — Така ще могат да ни превеждат, ако срещнем хора, които не знаят гръцки. Не искам местните племена да се опасяват, че ще завземем земите им.
— Скъпичко ще излезе.
— Два сребърни таланта?
— За толкова, Марк Катоне, можеш да наемеш цялото племе!
— Не, петдесет човека са ми достатъчно. И моля те, само мъже.
— Невъзможно! — възрази с усмивка Назамон. — Извличането на лазерпициум от силфиума е женска работа, а на вас ще ви се наложи да го правите. Не сте в състояние да носите цялото необходимо количество. Готов съм да ти отпусна десет мъже безплатно, за да пазят жените и да се грижат за пострадалите от змии и скорпиони.
Секст Помпей пребледня като платно, преглътна тежко и потрепери:
— _Змии? Скорпиони?_
— Срещат се много често — отвърна спокойно Назамон, сякаш ставаше дума за обикновени мухи. — Ухапванията се лекуват, като раната се разрязва дълбоко и отровата се изсмуква, но на думи изглежда по-лесно, отколкото е на практика. Затова ви съветвам да използвате услугите на моите хора. Те са обучени. Ако ухапването се лекува навреме, смъртните случи при мъжете са малко — само сред жените, децата, болните и старците има повече жертви.
„Навременно напомняне — помисли си Катон. — Ще се наложи да водя мулета без никакъв багаж, за да носят ухапаните. Благодаря ти, милостива Фортуно, че ме изпрати при тези псили!“
— Да не си посмял — сопна се той на Секст, докато се връщаха — да споменеш и една думичка за змии или скорпиони дори пред един-единствен войник! Ако го сториш, ще те изпратя окован на цар Птолемей.

 

Шапките бяха готови, Арсиноя и околностите — лишени от всичките им магарета. Катон научи от Сократ и Назамон, че мулетата пиели и ядели твърде много. По-дребните магарета бяха по-подходящи. За щастие никой селянин нямаше нищо против да размени магаретата си за мулета; животните бяха расови и добре гледани. Катон поиска четири хиляди магарета срещу своите три хиляди мулета. За каруците взе волове, но закупуването на овце се оказа невъзможно. В крайна сметка се наложи да вземе две хиляди говеда и хиляда кози.
„Това не е поход, това е преселение — мислеше си мрачно. — Как ли ми се присмива Лабиен, който сигурно вече си седи спокойно в Утика! Ала аз ще му покажа! Готов съм да заведа десетте си хиляди мъже в Африка дори с цената на живота си!“
Защото те наистина бяха десет хиляди — Катон водеше и цивилните си помощници. Никой римски пълководец не можеше да иска от войниците си да вървят, да строят, да се бият и през това време да се грижат _сами_ за себе си. Във всяка центурия имаше по сто човека, но само осемдесет от тях бяха бойци. Останалите двайсет бяха цивилни прислужници, които мелеха брашно, печаха хляб, разнасяха вода по време на поход, грижеха се за животните и каруцата на центурията, перяха и чистеха. Те не бяха роби, а римски граждани, обявени за негодни да се сражават — обикновено малограмотни селяци, които споделяха нищожна част от военната плячка и получаваха същите заплати и порции като войниците.
Докато арсинойските жени се трудеха над шапките, мъжете им бяха впрегнати в изработването на мехове. Глинените амфори с острите им дъна и форма, предназначена за заравяне в пясъка, бяха прекалено големи и тежки, за да се поберат на самарите на магаретата.
— Няма ли да вземем вино? — удиви се Секст.
— Не, нито капчица. Войниците ще пият вода, затова и ние ще се задоволим с нея. Атенодор ще трябва да издържи без любимото си подсилващо питие.

 

На втория ден на януари огромното преселение започна, приветствано от цялото население на Арсиноя. Представляваше хаотична тълпа от животни и мъже по туники и с големи сламени шапки. Катон се насочи първо на юг към Филенорум и псилите. Макар че слънцето все още грееше доста, темпото не беше твърде тежко за хората. Шестнайсет километра на ден, колкото бе максималната скорост на животните.
Макар че Марк Порций Катон никога не беше командвал войска и всички благородни патриции в Рим го смятаха за твърде упорит и своенравен, лишен от здрав разум, той се оказа идеалният пълководец за това преселение. Очите му шареха навсякъде и той забелязваше и поправяше грешки, които биха убягнали дори и на Цезар. На разсъмване на втория ден нареди на центурионите да се погрижат връзките на всеки войник да бъдат здраво вързани около глезените му. Движеха се по терен без твърда настилка, осеян с дупки, които много често не се виждаха. Един навехнат глезен или разтегнато сухожилие правеха пострадалия бреме за останалите. До края на първата нундина, когато още не бяха изминали и половината път до Филенорум, Катон вече бе измислил стройна система, при която всяка центурия се грижеше за определен брой магарета, говеда и кози. Това беше нейната собственост. Ако войниците се хранеха прекалено богато или пиеха твърде много, нямаха право да вземат запаси от други центурии.
Всяка вечер тълпата спираше, запасите от вода се попълваха от местните кладенци и войниците лягаха да спят върху непромокаемите си походни наметала. Хлябът и нахутът щяха да се изразходват през първия етап на похода, защото лазерпициумът щеше да влезе в менюто едва след Филенорум. Шестнайсет километра на ден. Добре, че първите триста и двайсет километра бяха по по-лек терен — те все още се учеха. След Филенорум щеше да стане по-тежко.
Когато по някакво чудо стигнаха града за осемнайсет вместо за предвидените двайсет дни, Катон даде на хората си тридневна почивка в удобен лагер до морския бряг.
Мъжете плуваха, ловяха риба, даваха ценните си сестерции за ласките на някоя псилска жена.
Всички легионери умееха да плуват, това влизаше в основната им подготовка. Никога не се знаеше кога някой пълководец като Цезар ще им нареди да преплуват езеро или широка река. Голи и безгрижни, мъжете лудуваха и похапваха риба.
Да се забавляват, мислеше си Катон и също плуваше.
— Виж ти! — възкликна Секст Помпей, гледайки голия Катон. — Не съм си давал сметка какво добро телосложение имаш!
— Така е — отвърна сериозно той, — защото си прекалено млад, за да помниш дните, когато не носех туника под тогата си в знак на протест срещу незачитането на традициите на предците ни.

 

Центурионите не се грижеха за животните или за делата на центурията, но имаха други задължения. Катон ги повика и даде нареждания за лазерпициума и наближаващото изцяло месно меню.
— Няма да слагате в устата непознати растения, ако придружителите ни от псилите не кажат, че са ядливи — изкрещя той. — Всеки от вас ще бъде снабден с лъжица и дажбата лазерпициум за центурията ви. Всяка вечер _лично_ ще се грижите всеки войник да получава по половин лъжица от него, след като си е изял месото. Ваше задължение е също така да придружавате псилските жени и двестате прислужници, които ще събират силфиума и ще го обработват. Както научих, растенията трябва да се счукат и да се сварят. След като сместа изстине, изплувалият като пяна лазерпициум се събира. Това означава, че имаме нужда от дърва в страна без гори. Ще събирате всяко клонче по пътя, изсушените останки от силфиума също ще се използват. Всеки мъж, който посегне на псилските жени, ще бъде лишен от гражданство, бичуван и обезглавен. Това го казвам съвсем сериозно.
Ако центурионите са си помислили, че е свършил, значи са се заблуждавали.
— Още нещо! — изрева Катон. — Всеки, независимо от ранга му, който позволи на някоя коза да изяде шапката му, ще върви гологлав. Това означава слънчев удар и сигурна смърт! Сега имам достатъчно резервни шапки, за да заменя изядените от козите, но те ще свършат. Така че нека всички внимават — без шапка няма оцеляване!
— Добре ги предупреди — рече Секст, докато придружаваше Катон към дома на Назамон. — Единственият проблем е, че козата, решила да изяде нечия шапка, е коварна като куртизанка, хвърлила око на някой въшлив от пари старик. Ти как пазиш своята шапка?
— Когато не е на главата ми, лежа върху нея. Какво, че ще се смачка? Всяка сутрин я оправям отново и я завързвам здраво на главата си с лентите, пришити й от някоя досетлива жена.
— Вестта вече се е разнесла — съобщи Назамон, когато ги посрещна със съжаление, че ще трябва да се лиши от това чудно зрелище. — До Харакс хората ми ще ви съдействат. — Той се изкашля деликатно. — Ъ… може ли един скромен съвет, Марк Катоне? Макар че козите ще са ви нужни, няма да успеете да стигнете до провинция Африка живи, ако им позволявате да се движат така свободно. Те ще изядат не само шапките, ами и дрехите ви. Козата яде всичко. Затова денем ги водете вързани, а нощем ги заграждайте.
— С какво да ги заграждаме? — изстена Катон, на когото вече му беше дошло до гуша от кози.
— Забелязах, че всеки легионер носи дълъг кол. Използвате ги за преодоляване на препятствия при похода. През нощта с тях могат да се правят ограждения за козите.
— Назамоне — възкликна Катон с най-лъчезарната усмивка, която Секст бе виждал на лицето му, — наистина не знам какво щяхме да правим без теб и псилите.

 

Красивите планини на Киренайка останаха назад. Десетте хиляди мъже навлязоха сред равната пустош, обрасла със силфиум. Охренокафявата земя между тези храстчета бе покрита с чакъл и камъни с размера на юмрук. Дългите прътове на войниците се оказаха незаменими.
Назамон беше прав — кладенци имаше често. Не бяха обаче твърде големи, затова осигуряването на вода на всичките десет хиляди мъже и седемте хиляди животни се оказа невъзможно — за тази цел бе нужна река с размерите на Тибър. Затова Катон нареди по една центурия и животните й да взимат вода от всеки кладенец или поток по пътя. Така огромното множество не се забавяше през деня, а когато спираха по залез, войниците хапваха месо, сварено в солена вода, събираха сухи клонки и лягаха.
Освен яркото небе и силфиумът техен постоянен спътник беше морето — безкрайна синя шир, изпъстрена с бяло, където имаше скали, и галещи брега леки вълни. При темпото, определено от животните, мъжете имаха възможност да се къпят по време на преходите. Ако не изминаваха повече от шестнайсет километра на ден, щяха да достигнат Хадруметум не по-рано от края на април. „Дотогава — размишляваше Катон — споровете за това кой ще командва войската, ще са свършили. Ще се наложи само да разделя десетте си хиляди човека на легиони и да си потърся по-мирна работа.“
Римляните не бяха свикнали да ядат говеждо и козе. В Рим кравите се използваха само за производството на кожи, лой и тор от костите им, а козите се отглеждаха заради млякото и сиренето.
Един млад вол даваше около двеста и петдесет килограма годно за ядене месо, защото войниците изяждаха всичко, освен кожата, костите и червата. Всеки човек изяждаше по половин килограм на ден — никой не можеше да понесе повече — така стадото намаляваше с по двайсет говеда дневно в продължение на шест дни. През два дни от деветдневната нундина положението беше дори по-лошо, защото тогава се ядеше козешко.
Отначало Катон се беше надявал козите да дават мляко, от което да могат да правят сирене, но още щом напуснаха Филенорум, козите майки отбиха яретата си и млякото им секна. Макар да не беше животновъд, той предположи, че причината се крие в твърде многото силфиум и липсата на слама и добра паша. Дългорогите говеда вървяха лениво, без да досаждат на хората, хълбочните им кости стърчаха като някакви закърнели криле, а празните им, сбръчкани вимета се поклащаха безполезни между краката им. Катон предположи, че биковете по принцип създават проблеми, защото всички мъжки животни бяха кастрирани. Независимо дали бяха котараци, песове, овни, козли или бикове, пълноценните мъжки животни винаги оставаха хилави заради постоянното им тичане в търсене на разгонени женски. Тяхната единствена цел бе разпространяването на семето им.
Някои от тези мисли той сподели пред Секст Помпей, който го слушаше в захлас, възхитен, че става свидетел на такава непозната за другите римляни страна на фанатика Марк Порций Катон. Нима това бе човекът, тласнал баща му към гражданска война? Нима това бе човекът, който като народен трибун се беше противопоставял на всеки законопроект, целящ подобряване на държавното устройство? Нима този човек бе принудил колегията на трибуните да остави онази мизерна колона в Порциевата базилика? Само защото Катон Цензорът я бил сложил там — така тя бе станала част от _мос майорум_ и не можеше по никакъв начин да се махне. О, и всички истории за неподкупния градски квестор Катон, за Катон пияницата, Катон, който беше продал любимата си жена! Сега същият този Катон изпадаше в задълбочени размишления за половия нагон на мъжкарите — като самият той бе добре надарен мъж.
— Колкото до мен — сподели приказливият Секст, — аз с нетърпение очаквам да се върна в цивилизацията. Цивилизацията означава _жени_. Вече изпитвам отчаяна нужда някоя да сподели леглото ми.
Катон го изгледа хладно със сивите си очи:
— Един истински мъж, Сексте Помпее, трябва да владее първичните си инстинкти. Аз издържах _четири години_ без жена — добави през зъби.
— Да, да! — побърза да отстъпи младежът.
„Четири години, а? Интересно предизвикателство!“
„Марция прекара четири години с Квинт Хортензий, преди да се върне пак при Катон. Дали я е обичал през това време? Дали е страдал?“

 

Харакс беше малко градче, разположено край прекрасен залив. Населението му бе смесено — псили и едно племе от вътрешността, наречено гараманти. Те си изкарваха прехраната с добиване на сюнгери и перли, хранеха се с риба, морски таралежи и зеленчуци, които се отглеждаха в поливани на ръка градинки от жените. Тези жени защитаваха оскъдната си реколта с писъци, мотики и грозни клетви. Катон веднага забрани кражбите на зеленчуци, сетне събра местните големци, за да договори закупуването на прясна храна. Разбира се, реколтата не стигаше за нищо, но сребърните му монети бързо убедиха жените да оберат всичко до най-малките филизи.
Римляните добре знаеха, че човек не може да издържи, ако не поема достатъчно плодове и зеленчуци. Засега Катон не беше забелязал някакви признаци на скорбут у хората си, които бяха добили навика да дъвчат силфиум, докато вървят. Веществата на това растение, освен лазерпициума явно имаха същия ефект като пресните зеленчуци. „Изминали сме едва шестстотин и четирийсет километра, но имам някакво предчувствие, че ще се справим“ — мислеше си Катон.
Останаха в Харакс един ден, за да си починат, след това десетте хиляди мъже навлязоха в една ужасна страна, плоска като тепсия, където им предстоеше изтощително ходене през солници и засолени тресавища със съвсем малко силфиумни храсталаци помежду им. В продължение на шестстотин и четирийсет километра нямаше нито кладенци, нито оазиси — четирийсет изгарящи дни и мразовити нощи в компанията на скорпиони и паяци. Никой в Киренайка не беше споменал за паяците, а те се оказаха истинска напаст. Италия, Гърция, Галия, Испания, Македония, Тракия, Мала Азия — тези части на света, обходени надлъж и нашир от римляните, нямаха особено едри представители от тези гадини. В резултат на това дори храбрите центуриони, калени в безброй битки, почти припадаха от страх при вида на някой по-голям паяк. А паяците във Фазания, както се наричаше този район, не бяха просто големи. Те бяха огромни, с тела колкото дланта на дете, с космати крака, които държаха заплашително присвити, когато си почиваха.
— О, Юпитере! — възкликна Секст, докато изтръскваше едно от тези същества от плаща си на сутринта. — Честно ти казвам, Марк Катоне, ако знаех за тези гадини, с удоволствие щях да изтърпя компанията на Тит Лабиен! Не вярвах на баща си, че се е върнал три дни преди да стигне Каспийско море заради паяците, но сега разбирам какво е било!
— Поне не са отровни — отвърна хладнокръвно Катон.
— Ухапването им е просто болезнено.
Дълбоко в себе си той изпитваше същия ужас и отвращение като всички останали, но гордостта не му позволяваше да се издава. Ако пълководецът запиши и побегне при срещата с един обикновен паяк, какво оставаше за войниците му? Само да имаше някакви дървета, за да се топлят през нощта! Кой би допуснал, че по тези земи, толкова горещи през деня, има такива студени нощи? Студът идваше внезапно, безмилостно. В един момент се обливаш в пот, след миг започваш да тракаш със зъби. Оскъдните запаси от изхвърлени по бреговете клони обаче се пазеха за готвене и за получаването на лазерпициум.
Псилите заслужиха всяка сестерция, която им плащаше. Независимо колко внимателно се проверяваше земята за отровни твари, скорпиони винаги изникваха отнякъде. Много мъже пострадаха от ужилванията им, но след като псилите обучиха фелдшерите на войската как да разрязват раните и да изсмукват отровата, на малцина се налагаше да яздят. Една псилска жена, дребна и слабичка, нямаше този късмет. Отровата на скорпиона я уби, но не бързо и милостиво.
Колкото повече трудности срещаха, толкова повече се развеселяваше Катон. Секст не разбираше как той успява да обхожда толкова голяма територия всеки ден. Катон посещаваше всяка групичка от хората си, за да поговори и да се посмее с тях, и не преставаше да им повтаря колко прекрасно се справят. Те се излъчваха гордо, усмихваха се, сякаш се чувстваха чудесно. И продължаваха да вървят. По шестнайсет километра на ден.
Меховете започнаха да се изпразват. На втория ден от този четирийсетдневен етап Катон въведе дажби за водата дори за животните. Ако някоя крава или коза паднеше, биваше заколвана на място и осигуряваше вечерята за част от мъжете. Магаретата изглеждаха неуморни, не спираха да вървят. Намаляването на товара от вода им се отразяваше добре. Въпреки това жаждата беше мъчителна. Околността непрестанно се огласяше от жално мучене, блеене и магарешки рев. Шестнайсет километра на ден.
От време на време в далечината се появяваха черни облаци, издигаха се, заплашително се приближаваха. На два пъти дори се видя сивата пелена на дъжда. Но той никога не ги достигаше.

 

За Катон това пътешествие бе истински празник. Многострадалната му стоическа душа приемаше леко скитането из тази пустош. Той прекосяваше едно море от болка, но болката пречистваше.
По обяд, когато нажеженият въздух образуваше трептяща мараня в далечината, понякога му се струваше, че вижда брат си Цепион да се приближава към него с огненочервена коса и озарено от любов лице. Веднъж му се привидя Марция, а друг път някаква мургава жена; непозната, но дълбоко в сърцето си той знаеше, че това е майка му, починала два месеца след раждането му. Имаше чертите на Сервилия, но бе изпълнена с доброта. Ливия Друза. Мама.
Последното му видение се яви на четирийсетия ден от Харакс, след като на сутринта Луций Гратидий му доложи, че в меховете не е останала дори капка вода. Пред него отново се изправи Цепион, но този път дойде толкова близо, че протегнатите му ръце почти докоснаха тези на Катон.
— Не се отчайвай, братко. Вода ще има.
Някой изкрещя. Видението изведнъж изчезна, прогонено от рева на десет хиляди гърла:
— ВОДА!

 

Само за един следобед пейзажът драстично се промени. Границата на тази промяна бе едно поточе, толкова наскоро появило се, че растенията по брега му едва бяха напъпили. Едва тогава Катон си даде сметка, че след осемдесет дни през пустинята есента вече се сменя със зима, че дъждовният сезон започва. Някой от далечните буреносни облаци беше излял живителната си влага върху място, позволяващо на водата да потече буйна и бистра към морето. Стадото бе намаляло на петдесетина говеда и стотина кози. Цепион го бе предупредил точно навреме.
Хора и животни се разпръснаха по бреговете на ручея в продължение на осем километра и се напиха до насита при строга забрана каквото и да било живо същество да уринира близо до потока. Катон разреши четиридневна почивка за напълване на меховете, плуване и риболов. През това време той трябваше да намери цивилизовано място и храна.
— Оставихме безплодната Фазания зад нас — рече Катон, докато двамата със Секст се излежаваха на пясъка след едно къпане.
„Страшно сме почернели — помисли си Секст, докато оглеждаше пясъчната ивица, изпълнена с голи мъже. — Дори Катон, въпреки че е толкова рус. Заприличали сме на сирийци.“
— Сега в кои земи навлизаме? — поинтересува се той.
— В Триполитана.
„Защо изглежда толкова тъжен? Човек би помислил, че се сбогуваме с полетата на Елизиум, не с Тартар. Не си ли дава сметка, че тази вода дойде ден преди хората ни да започнат да измират от жажда? Че храната ни също свършва? Или той лично е създал този поток със силата на волята си? Катон вече с нищо не може да ме изненада.“
— Триполитана — повтори Секст. — Страната на трите града. Не знам обаче между Вереника и Хадруметум да има друго селище.
— Гърците обичат да кръщават нещата с едни и същи имена. Помисли колко много градове носят имена като Вереника, Арсиноя, Аполония, Хераклея. Предполагам, че при населяването на района са били построени три селища, когато земята е била по-плодородна. Нарекли са я „Страната на трите града“. Лептис Майор, Еа и Сабрата, доколкото знам от Сократ и Назамон. Странно, нали? Единственият Лептис, за който бях чувал, е Лептис Минор в нашата провинция Африка.
Триполитана не беше рог на изобилието, но след онзи първи поток страната изглеждаше по-годна за обитаване. Земята бе все така обрасла със силфиум, но вече примесен с по-нежни растения, които псилите обявиха за ядливи. Сред равния пейзаж от време на време се издигаше по някое странно самотно дърво с чадъровидно разперени клони и редки жълтеникавозелени листа. Те напомняха на Катон за две дървета във вътрешния двор на чичо му Друз, за които се твърдеше, че били донесени от Сципион Африкански. Ако тези бяха същите, през пролетта и лятото клоните им сигурно се отрупваха с прекрасни червени или жълти цветове.
За Секст Помпей Катон изглеждаше отново в обичайното си настроение.
— Мисля — рече той, — че е крайно време да яхна някое магаре и да избързам напред. Да видим дали местните са готови да посрещнат десет хиляди мъже и малко стадо кози. Сигурен съм, че няма да се зарадват, ако прегазим нивите или прасковените им градини. Ще се опитам да купя храна. Трябва да попълним стадата си, освен това се надявам да намерим някакво зърно!
„Да яхне магаре — помисли си Секст, сподавяйки смеха си. — Ама че смешна гледка. С дългите си крака ще изглежда, че той носи животното, а не то него.“
На Секст можеше да му се струва смешен, но след четири часа Катон се върна с трима мъже, които го гледаха със страхопочитание. Явно най-после бяха стигнали цивилизовано място, щом местните знаеха за Марк Порций Катон.
— Вече имаме маршрут — обяви той на Секст, след като скочи от гърба на магарето с лекотата на човек, прекрачващ ниско стъпало. — Това са Аристодем, Фазан и Фокий. Те ще уредят посрещането ни в Лептис Майор. Градът е на трийсет и два километра, а вече успях да купя стадо тлъсти овце. Пак е месо, признавам, но поне е различно. Двамата с теб тръгваме веднага за Лептис, така че се приготвяй.
Минаха през село, наречено Мизурата, след това стигнаха двайсетхилядния Лептис Майор или Магна, населен предимно с гърци. Тазгодишната обилна реколта беше прибрана в хамбарите. Със сребърните си монети Катон купи жито за войската и достатъчно зехтин, за да има къде хората му да натопят хляба си.
— До Тапсос има само деветстотин и шейсет километра, после сто до Утика. Триста и двайсет километра между Сабрата и Тритоновото езеро, където започва нашата провинция, обаче са безводни — обясняваше Катон, докато разчупваше един пресен хляб. — Поне прекосихме Фазания, Сексте. Знам колко вода ще ни трябва за последния етап през пустинята. Ще натоварим част от магаретата с жито. Ще приготвим мелничките и фурните и ще печем хляб при всяко спиране, стига да има дърва за горене. Не е ли това едно прекрасно място? Най-после ще се наям с _хляб_.
„Заклетият стоик се тъпче с хляб — помисли си Секст. — Тук обаче съм съгласен с него. Триполитана наистина е прекрасна.“
Макар че сезонът на гроздето и прасковите беше минал, местните имаха сушени. Целина, лук, зеле и марули растяха навсякъде. Триполитанците носеха тесни вълнени панталони и затворени кожени обувки, за да се предпазват от змии, скорпиони и огромните паяци, известни като тетрагнати. Почти цялото население се занимаваше със земеделие — жито, маслини, овошки и лозя, — но в по-малко плодородните области се отглеждаха овце и крави. В Лептис имаше кантори и търговци, както и неизменните предприемчиви римски агенти, търсещи постоянно възможности да изкарат някоя лесна сестерция. Въпреки това градът имаше доста селски вид, не приличаше на голям делови център.
Навътре в сушата се простираше ниско плато като преддверие към безкрайната пустиня на юг, изток и запад. Там скитаха гарамантите с камилите и стадата си от овце и кози. Те живееха в палатки, осигуряващи им защита не от дъжда (защото тук никога не валеше), а от пясъците. Човек можеше да умре от задушаване, когато духаше силен вятър.
Десетте хиляди мъже се чувстваха вече доста по-уверени. Зад тях лежаха хиляда двеста и осемдесет километра и те тръгнаха от Лептис с приповдигнато настроение.

 

Триста и двайсет километра солници бяха прекосени само за деветнайсет дни. Макар че поради липса на дърва не можеше да се пече хляб, Катон успя да осигури достатъчно овце и говеда, за да подобри месното меню.
„Никакви кози повече! Не желая да виждам нито една до края на живота си.“
Мнението му се споделяше напълно от войската, особено от Луций Гратидий, който отговаряше за козите.
Тритоновото езеро представляваше неофициалната граница на римската провинция Африка. То се оказа голямо разочарование, защото водите му бяха силно солени. Тъй като морето непосредствено на изток от него бе населено с някакъв по-долнокачествен вид мурекс, на брега му се издигаше фабрика за пурпурна боя, обградена с купчини вонящи празни черупки. Пурпурната боя се извличаше от малка тръбичка в тялото на мурекса, затова от това производство оставаше много леш.
Въпреки това от езерото започваше поддържан римски път с добра настилка. Със смях и весели разговори десетте хиляди мъже отминаха вонящата фабрика, нетърпеливи да стъпят на него. Където имаше път, имаше римска власт.
Атенодор Кордилион издъхна малко преди Тапсос, толкова внезапно, че Катон не успя да стигне навреме за едно последно сбогом. Със сълзи на очи той нареди издигането на погребална клада, принесе жертва към Юпитер и остави една монета за лодкаря Харон, след това взе пръта си и отново тръгна пред войската.
„Толкова малко от старите ми приятели останаха. Катул, Бибул, Ахенобарб, а сега и милият Атенодор Кордилион. Колко още ми остава? Ако Цезар завладее света, предполагам, че няма да е много.“
Походът свърши в покрайнините на Утика, столицата на провинцията. Там изградиха голям лагер. На мястото на града на Ханибал, Хамилкар и Хасдрубал бе издигнат нов Картаген, но Сципион Емилиан се беше погрижил той никога да не достигне предишната си мощ. Затова Нови Картаген не можеше да се сравнява с Утика, която разполагаше със също толкова удобно пристанище.
Раздялата с десетте хиляди мъже бе тежка и те също скърбяха за загубата на обичания си пълководец. Шестнайсетте кохорти и допълнителните несражаващи се прислужници щяха да бъдат разпределени сред съществуващите легиони. Въпреки това благодарение на невероятния поход всеки участник в него щеше да се радва на възхищението и страхопочитанието на всички останали легионери.
Катон взе единствено Луций Гратидий, който трябваше да обучава цивилни. Последния ден, преди да влезе в управителския дворец на Утика и да се върне в света на политическите интриги, Катон написа писмо до Сократ, диойкета на Арсиноя.

 

„Скъпи ми Сократе, преди да тръгнем, аз избрах няколко човека с двоен разкрач равен точно на пет римски стъпки и ги накарах да броят крачките си през целия път от Арсиноя до Утика. След като пресметнах средното аритметично, изчислих, че сме изминали разстояние от две хиляди двеста четирийсет и пет километра. Като извадим трите дни почивка във Филенорум, два дни в Харакс и четири в Лептис Майор, общо точно една нундина, излиза, че сме вървели 116 дни. Ако си спомняш, напуснахме Арсиноя три дни преди януарските нони. Пристигнахме в Утика през майските нони. Мислех, че сме изминавали по шестнайсет километра на ден, но след като пресметнах всичко, излиза, че сме вървели по деветнайсет. Само шейсет и седем от хората ми и една псилска жена не оцеляха от похода.
Пиша ти това, за да знаеш, че пристигнахме благополучно, но и да ти кажа, че без теб и Назамон походът щеше да се провали. Навсякъде по пътя ни посрещаха гостоприемни и услужливи хора, но пак благодарение на вашето сътрудничество. Някой ден, когато републиката бъде възстановена, ще ви поканя в Рим като мои лични гости и ще ви представя с всички почести пред сената.“

 

Писмото стигна до Сократ за една година, година, през която се случиха много неща. Сократ го прочете през сълзи, сетне отпусна листа на скута си и поклати глава:
— О, Марк Катоне, ти наистина не си Ксенофонт! Четири месеца поход, а ми изпращаш само едно листче с няколко числа и сметки. Какъв римлянин си ти! Ако беше грък, щеше да водиш прилежни записки и да напишеш цяла книга. А ти си накарал само няколко човека да си броят крачките. Благодарностите ти са много ценни за мен и писмото ти ще се пази като свята реликва, дори само защото си отделил време да го напишеш, но с какво друго ще помнят идните поколения този героичен поход!

 

Римската провинция Африка не беше особено голяма, но за сметка на това бе изключително богата. След победата преди шейсет години на Гай Марий над нумидийския цар Югурта към територията й бяха прибавени някои нумидийски земи, но Рим предпочиташе царете клиенти. Затова на цар Хиемпсал бе разрешено да запази по-голямата част от страната си. Той беше управлявал четирийсет години, след което на престола го наследи най-големият му син Юба. Провинция Африка обаче притежаваше едно богатство, което налагаше оставането й под пряката власт на Рим — река Баграда и нейните притоци, позволяващи отглеждането на богати реколти от жито. По времето на Катон провинцията съперничеше на Сицилия като главна житница на републиката. Крупните собственици на пшеничени ниви бяха членове на сената и на осемнайсетте центурии на конническото съсловие. Имаше още една важна причина за прякото управление от страна на Рим — провинцията заемаше най-северните земи на африканското крайбрежие, точно на юг от Сицилия. Благодарение на това положение тя беше идеално начално място за инвазия към Италия. В по-древни времена точно това бе използвано от Картаген.
След пресичането на Рубикон от Цезар и установяването на контрол от негова страна върху Италия противниците му в сената бяха избягали заедно с войските на Помпей Велики. Тъй като не желаеше да опустошава родината си с още една гражданска война, Помпей бе предпочел да се бие с Цезар на чужда територия и избра за тази цел Гърция и Македония.
Не по-малко важно обаче бе да се сложи ръка на провинциите, осигуряващи основните зърнени запаси за Рим, особено върху Сицилия и Африка. Затова, преди да избяга, сенатът изпрати Катон като управител на острова, а Публий Атий Вар — в Африка. Цезар изпрати своя привърженик и бивш народен трибун, блестящия Гай Скрибоний Курион, да отнеме двете провинции от републиканците. Налагаше му се да храни не само Рим, но и Италия, които отдавна не произвеждаха достатъчно зърно за задоволяване на потребностите си. Сицилия падна доста лесно, защото Катон не беше пълководец, а просто един много смел воин. Атий Вар обаче нямаше намерение да отстъпва нито пред кушетъчен пълководец като Катон, нито пред оперен младок като Курион. Първо, той направи Африка непоносима за Катон и го принуди да се присъедини към Помпей в Македония. След това с помощта на цар Юба подмами прекалено самоуверения Курион в засада, където той загина, а войниците му бяха избити.
Така в крайна сметка Цезар запази властта си над една житна провинция, а другата остана при републиканците. Сицилия можеше да задоволи потребностите на Италия, но не и в лоши години — а напоследък имаше няколко заради сушата от северната страна на Средиземно море. Положението се утежняваше от републиканските флотилии в Тосканско море, готови да нападнат Цезаровите товарни кораби. Напрежението се засилваше след сломяването на републиканската съпротива на изток, когато Гней Помпей премести корабите си около морските пътища на зърното.
След Фарсал републиканците се бяха събрали в провинция Африка и добре знаеха, че Цезар ще ги последва там. Докато съпротивата им продължаваше, пълната власт на Цезар над света оставаше под въпрос. Очакваха го скоро. Преди тръгването на десетте хиляди от Киренайка бяха изчислили, че ще дойде около юни, защото преди да се заеме с тях, трябваше да се справи с цар Фарнак в Анатолия. Затова при пристигането си Катон с удивление завари републиканските войски в блажено бездействие.
Ако можеше да зърне двореца на управителя в Утика през онази година, покойният Гай Марий сигурно нямаше да види много разлики от положението преди шест десетилетия. Стените бяха замазани с гипс и боядисани в мътно-червено. Ако не се смята просторната зала за аудиенции, постройката представляваше лабиринт от тесни стаички, макар че имаше два хубави апартамента за гостуващи плутократи или важни сенатори. Сега те бяха толкова много, че дворецът едва ги побираше, а коридорите постоянно кънтяха от гневните им препирни.
Един млад и нахален войнишки трибун въведе Катон в кабинета на управителя, където зад орехово бюро, заобиколен от своите подчинени, седеше самият Публий Атий Вар.
— Чух, че си оцелял от забележителния си поход, Катоне — посрещна го той, без да стане да се ръкува, защото ненавиждаше Катон.
Кимна и подчинените му послушно напуснаха стаята.
— Не можех да си позволя да не оцелея! — изкрещя новодошлият, вбесен от самия вид на този дебелак. — Имаме нужда от войници.
— Да, така е.
Мъж с добро потекло (но не особено благородно), Вар се смяташе за клиент на Помпей Велики, но задълженията към покровителя му не бяха единственото, тласнало го да заеме страната на републиканците — той мразеше Цезар и се гордееше с това. Сега той се изкашля и изгледа госта си с презрение:
— Страхувам се, Катоне, че не мога да ти осигуря подслон. Всеки с ранг, по-нисък от народен трибун, спи в коридора; бившите претори като теб се свиват по табуретки.
— Аз и не очаквам да ми осигуриш жилище, Публий Варе. Възложил съм на един от хората си да свърши това.
Спомените за изискванията на Катон към жилището накараха Вар да потрепери. В Тесалоника той бе живял в тристайна кирпичена колиба с трима прислужници. Една стая за него, една за Статил и една за Атенодор Кордилион.
— Добре — изсумтя Вар. — Вино?
— Не! — сопна се Катон. — Заклех се да не близвам, докато Цезар е жив.
— Благородна саможертва.
Гостът запази мълчание. Косата и брадата му бяха разрошени и сплъстени, защото още не се беше къпал. О, за какво можеше да се говори с такъв човек?
— Научих, че през последните четири месеца сте яли само месо, Катоне.
— От време на време намирахме и хляб.
— О, така ли?
— Нали току-що ти казах.
— Чух също, че имало скорпиони и огромни паяци.
— Да.
— Много хора ли умряха от ухапванията им?
— Не.
— Възстановиха ли се войниците ти от раните си?
— Да.
— И… ъ… попаднахте ли в пясъчна буря?
— Не.
— Сигурно е било кошмарно, когато сте свършили водата.
— Не ни е свършвала.
— Нападнаха ли ви диваци?
— Не.
— Успяхте ли да пренесете цялото въоръжение на войниците?
— Да.
— Политиката сигурно ти е липсвала.
— В гражданската война няма никаква политика.
— Не ти ли липсваше благородната компания?
— Не.
Атий Вар се предаде:
— Добре, Катоне, радвам се да те видя и се надявам да си намериш подходящо жилище. Сега, след като вече си тук и войската ни е събрана, смятам да свикам военен съвет утре през втория час след съмване. — Той стана, за да изпрати госта до вратата. — Все още не сме решили кой ще е главнокомандващ.
Катон не можа да отговори, защото в този момент Вар забеляза Секст Помпей, увлечен в разговор със стражите.
— Сексте Помпее! Катон не ми спомена, че и ти си тук!
— Това не ме изненадва, Варе. Е, ето ме.
— И ти ли дойде пеш от Киренайка?
— В компанията на Марк Катон това бе като приятна разходка.
— Е, влизай, влизай! Да ти предложа вино?
— Няма да откажа.
Секст намигна на Катон и отмина под ръка с Вар.
Луций Гратидий чакаше на площадчето пред двореца, дъвчеше някаква сламка и зяпаше жените, перящи на близката чешма. Тъй като все още бе облечен само с туниката си, никой от войниците наоколо не си даваше сметка, че това е главният центурион на Помпеевия Първи легион.
— Намерих ти доста удобно жилище — рече той и се изпъна като струна, когато Катон излезе и примижа на яркото слънце. — Девет стаи и баня. С чистачка, готвач и двама слуги цената е петстотин сестерции месечно.
За богат римлянин това бе смешна сума, дори да беше пестелив като Катон.
— Чудесна сделка, Гратидий. Статил появи ли се?
— Не, но ще дойде — отвърна весело центурионът, докато го водеше по главната улица. — Просто искаше да се увери, че Атенодор Кордилион ще почива в мир. Доста самотна съдба за един философ бих казал — да те погребат далеч от други философи. Прав беше, че не позволи на Статил да носи праха до Утика. Кладата не беше добра и останаха твърде много кости.
— Не това имах предвид тогава — призна Катон.
Жилището се намираше на приземния етаж на седеметажна постройка точно срещу пристанището. През прозорците се виждаше цяла гора от мачти, плетеница от сребристосиви кейове и безкрайната синева на морето. Петстотин сестерции на месец наистина бе добра сделка, мислеше си Катон, докато двамата роби го търкаха усърдно в банята. Когато Статил се върна, не можа да сдържи усмивката си. Придружаваше го не друг, а Секст Помпей, който отказа предложената му храна, но се настани на един стол и даде кратка равносметка на Катон за неколкочасовия си разговор с Атий Вар.
— Сигурно ще се зарадваш на вестта, че Марк Фавоний е в безопасност — започна той. — Срещнал се с Цезар в Амфиполис и помолил за прошка. Той с радост му я дал. След Фарсал Фавоний сигурно не е с ума си, защото избухнал в сълзи и казал на Цезар, че единственото му желание е да се върне в имението си в Италия и да живее в мир.
„О, Фавоний, Фавоний! Е, предвиждах го. Докато аз стоях с войската в Дирахиум, на теб ти се е наложило да търпиш кавгите на Помпей с кушетъчните му пълководци и онзи варварин Лабиен. Ти ми разказваше всичко в писмата си, но вече не се изненадвам, че не съм получавал вести от теб след Фарсал. Сега научавам, че си изоставил републиканската кауза. Радвай се на спокойствието, скъпи ми Фавоний. Не те обвинявам. Не, не мога да те обвинявам.“
— Освен това — продължаваше Секст — информаторът ми (чието име ще запазя в тайна) ме осведоми, че положението в Утика е по-лошо и от Дирахиум и Тесалоника. Дори глупци като Луций Цезар Младши и Марк Октавий, които не са били дори народни трибуни, претендират за длъжности на легати във войската ни. Колкото до важните клечки… ох! Лабиен, Метел Сципион, Афраний и Вар — всеки от тях е убеден, че той е най-подходящ за командната палатка.
— Надявах се, че са се споразумели.
— Не, ще се решава утре.
— Ами брат ти Гней?
— Сигурно дреме с тъст си Либон някъде край бреговете на Сицилия. Предполагам, че няма да се появи, докато спорът за командването не се разреши.
— Така е най-разумно. А ти, Сексте?
— О, вкопчил съм се като пиявица в бащата на мащехата ми. Метел Сципион може да не е най-умният и талантлив човек, но съм сигурен, че баща ми би искал да му помагам.
— Да, вероятно. — Катон изпитателно изгледа младежа със сивите си очи. — Някакви вести за Цезар?
Секст се намръщи:
— Това е голямата мистерия, Катоне. Явно още е в Египет, макар и както изглежда, да не е в Александрия. Носят се разни слухове, но първите новини за Цезар се чули едва след като през декември в Рим се получило писмо от него, писано месец по-рано в Александрия.
— Не вярвам — заяви Катон. — Цезар е многословен в кореспонденцията си, а сега повече от всякога има нужда да бъде в центъра на вниманието. _Цезар_ да мълчи? _Цезар_ да не пише? Трябва да е умрял, за да стане. О, каква ирония на съдбата би било! Цезар да умре от невярна болест или от копието на някой селяк в дълбоката провинция на Египет! Бих се почувствал измамен.
— Със сигурност не е умрял. Носят се слухове, че предприел плаване нагоре по Нил със златен кораб, че стоял до колене в цветя редом с египетската царица. Свирели им с толкова лири, че вдигали шум колкото десет слона, танцували им момичета по ефирни воали и се къпели в магарешко мляко.
— Подиграваш ли ми се, Сексте Помпее?
— Да се подигравам на _теб_, Марк Катоне? Никога!
— Значи е хитрост. При това безделие в Утика обаче звучи правдоподобно. Тази надута фъшкия Вар нямаше да ми каже нищо, затова съм ти благодарен за новините. Не, мълчанието на Цезар сигурно е поредната му хитрост. Какво се чува за изтъкнатия ни проконсул и адвокат Марк Тулий Цицерон?
— Седи в Брундизиум, изправен пред поредната си дилема. Ватиний го посрещнал радушно в Италия, но скоро се появил Марк Антоний начело на Цезаровата войска и наредил на Цицерон да се маха. Цицерон му показал писмото на Долабела и Антоний се извинил. Ала нали го знаеш бедния малодушник — прекалено е страхлив, за да рискува да навлезе в Италия по-навътре от Брундизиум. Жена му отказва да има каквото и да било общо с него. — Секст се ухили. — Знаеш я. Толкова е грозна, че може да изплаши и харпия.
Катон го отрезви с хладния си поглед.
— Ами в Рим, какво става?
Секст изсвири с уста:
— Катоне, там е истински цирк! Управлението е поето от десетина трибуни, защото никой не е провел избори за едили, претори или консули. Долабела е станал народен трибун. Затънал е в заеми, затова се опитва да прокара закон за пълно опрощаване на всички дългове в Плебейското събрание. При всеки опит изтъкнатите привърженици на Цезар, Полион и Требелий налагат вето. Затова е последвал примера на Публий Клодий и е организирал улични банди, които тероризират и бедни, и богати. — Лицето на Секст се оживи. — Докато диктаторът Цезар е в Египет, държавен глава е началникът на конницата Марк Антоний. Той се държи безобразно — пиянства, развратничи, иска подкупи.
— Пфу! — Катон се изплю, очите му пламнаха. — Марк Антоний е алчна свиня, лешояд… О, това е прекрасна новина! Цезар най-после се изложи, като назначи този пияница за свой заместник. Началник на конницата! Конска фъшкия по-скоро!
— Не подценявай Марк Антоний, Катоне — възрази му Секст. — Той е намислил нещо. Цезаровите ветерани са на лагер около Капуа, но се вълнуват и говорят за поход към Рим, „за да потърсят правата си“. Мащехата ми (която между другото ти изпраща много поздрави) твърди, че Антоний работи сред войската за собствените си интереси.
— Собствени интереси ли? Не за тези на Цезар?
— Корнелия Метела ме осведоми, че Антоний имал големи амбиции, иска да заеме мястото на Цезар.
— Как е тя?
— Добре. След като получила праха на баща ми, изпратен от Цезар, издигнала красива мраморна гробница край вилата си на Албийските възвишения. Той срещнал освободения ни роб Филип, който изгорил трупа на баща ми край Пелузиум. Цезар наредил главата също да бъде изгорена. Прахът пристигнал със съболезнователно писмо (така се изразява Корнелия Метела), в което той й гарантира, че ще й позволи да запази имуществото и парите си. Така ще има документ пред Антоний, ако поиска да й ги конфискува.
— Сексте, това предизвиква у мен недоумение и тревога. Какво си е наумил Цезар? Трябва да разбера!

 

На втория час след съмване на другия ден в залата за аудиенции на управителя се събраха седемнайсет човека.
„О — помисли си със свито сърце Катон, — върнах се на старото бойно поле, но битките тук вече не ми доставят удоволствие. Може би не е правилно, че така ненавиждам всяка авторитарна власт, но това поне ме води към философското ми кредо. Знам много добре какво трябва да правя. Хората може да се присмиват на самоотрицанието ми, но прекаленият стремеж към власт е още по-лош. Ето ни сега тринайсет мъже с официални тоги, готови да се разкъсаме един друг заради една празна палатка, наречена „командна“. За една гола метафора! Колко пълководци наистина живеят в палатки? А дори да обитават такива, колко от тях споделят неволите на войниците си? Само Цезар. Колко ми е неприятно да призная тази истина!“
Четиримата присъстващи от неримски произход бяха нумидийци. Единият очевидно бе самият цар Юба, защото беше облечен от главата до петите с тирски пурпур и носеше диадема с бяла лента върху къдриците си. Той и други двама от хората му бяха около четирийсетгодишни. Четвъртият беше още юноша.
— Кои са тези… _лица_? — обърна се Катон към Вар с най-високия си и най-обиден тон.
— Марк Катоне, не говори толкова високо, моля те! Това е цар Юба от Нумидия, принц Мазиниса със сина си Арабион и принц Сабура — прошепна смутено Вар.
— Изгони ги, управителю! Веднага! Това е събрание на _римляни_!
Вар с усилие запази спокойствие:
— Нумидия е съюзник във войната срещу Цезар, Марк Катоне. Те имат право да присъстват.
— Може би имат право да присъстват на военния съвет, но не и да гледат как тринайсет римски благородници се правят на шутове, като спорят по въпроси, засягащи единствено Рим! — изрева Катон.
— Съветът още не е започнал, Катоне, но ти вече показа магарията си! — изсъска Вар.
— Повтарям, това съвещание засяга единствено Рим! Помоли любезно чужденците да излязат!
— Съжалявам, не мога да го направя.
— В такъв случай ще присъствам, но в знак на протест няма да изрека нито дума повече!
Под заплашителните погледи на четиримата нумидийци той се оттегли в дъното на залата зад Луций Юлий Цезар Младши, пъпчива издънка на Юлиевия род, чийто баща беше братовчед на Цезар, негова дясна ръка и горещ поддръжник. „Странно — помисли си Катон, втренчен в гърба на Луций, — какво е довело сина при републиканците.“
— Не се разбира с баща си — прошепна му Секст. — Няма да получи наследството, но поне няма да се чувства жалка сянка на баща си.
— Ти не трябва ли да седнеш някъде на по-предните редове?
— На моята крехка възраст? В никакъв случай!
— Долавям нотка на лекомислие в гласа ти, Сексте Помпее — рече Катон с нормалния си висок глас. — Това трябва да се поправи.
— Известно ми е, Марк Катоне. Точно затова прекарах толкова време с теб — отвърна той също толкова високо.
— Тишина там отзад! Откривам заседанието!
— Откриваш ли го? _Откриваш?_ Как така, Варе? Не виждам нито един жрец или авгур на това събрание! Откога римляните провеждат заседания, без да са принесли жертва към боговете и без да се интересуват от пророчествата за бъдещето? — изкрещя Катон. — Докъде стигна нашата република, щом мъже като Квинт Цецилий Метел Пий Сципион Назика стоят тук, без да се противопоставят на това беззаконие? Не мога да те принудя да изгониш чужденците, Варе, но _забранявам_ да продължаваш, без да сме отдали дължимото на Юпитер Оптимус Максимус и Квирин!
— Ако имаше търпение да изчакаш минутка, Катоне, щях да призова уважавания Метел Сципион да каже молитвите и да помоля уважавания Фауст Сула да изтълкува небесните знаци — измъкна се бързо Вар, но така успя да заблуди само нумидийците.
„О, имало ли е някога заседание така обречено на провал като това? — питаше се Секст Помпей, докато се наслаждаваше на незабравимия спектакъл как Катон се справя с десет римляни и четирима нумидийци. — Той наистина се промени много след Паретониум, но днес виждам как е изглеждал в сената в онези дни, когато се е нахвърлял със зъби и нокти върху всички, от Цезар до баща ми. Не можеш нито да го надвикаш, нито да не му обръщаш внимание.“
След като свещените ритуали бяха проведени обаче, Катон остана верен на думата си и запази мълчание.
Споровете за командната палатка се завъртяха около Лабиен, Афраний, Метел Сципион и самия управител Вар. Основните разногласия се дължаха на това, че незаемалият никога консулски пост Лабиен имаше най-голям боен опит, докато бившият управител на Сирия Метел Сципион имаше както законно право да командва, така и благороден произход. Афраний пък хем имаше военен опит, хем беше заемал консулската длъжност. Уви, и той като Лабиен нямаше изтъкнати предци, с които да се похвали. Неочакваният кандидат Атий Вар изтъкваше аргументите, че той е законен управител на провинцията, че военните действия ще се водят на негова територия и че от всички присъстващи той е с най-висок ранг.
За късмет гръцкият на разгорещените опоненти не позволяваше ругатните да се леят с такава лекота, както на родния им език. Затова спорът бързо премина на латински. Нумидийците вече не бяха в състояние да следят разговора и това никак не се хареса на цар Юба, хитър и предприемчив човек, който мразеше всички римляни. Шансовете му да разшири държавата си към Мавритания обаче бяха най-добри, ако се съюзи с републиканците, тъй като Цезар не го харесваше. Той никога нямаше да забрави деня, когато, ядосан от лъжите му в един римски съд, Цезар бе загубил самообладание и беше оскубал гъстата му царствена брада.
Нумидийците страдаха и защото Вар не беше осигурил никакви кресла и всички присъстващи трябваше да стоят прави, независимо колко дълго ще се проточат разискванията. Молбата му да получи стол, за да положи морното си тяло, бе отхвърлена. Очевидно римляните се чувстваха съвсем удобно и прави. „Въпреки че трябва да съдействам на тези хора — мислеше си Юба, — в същото време ще се наложи да подкопая властта им в тъй наречената провинция Африка. Колко богата ще бъде Нумидия, ако владее и земите около Баграда!“
След четири къси пролетни часа от по четирийсет и пет минути споровете продължаваха с пълна сила. Постигането на решение бе все така далеч, а атмосферата се нажежаваше с всяка изтекла капка на водния часовник.
Накрая Вар се наежи пред Лабиен и заяви:
— Няма за какво да спорим повече! Именно твоята тактика доведе до разгрома при Фарсал, затова плюя на твърдението ти, че си най-способният ни пълководец! Ако е истина, какви шансове имаме срещу Цезар? Време е в командната палатка да влезе нов човек — Атий Вар! Повтарям, това е моята провинция, поверена ми законно от Римския сенат, а управител на провинция е най-високата длъжност тук.
— Пълни глупости, Варе! — избухна Метел Сципион. — Аз съм управител на Сирия, докато не прекося свещената граница на Рим, а това няма да стане, докато Цезар не бъде победен. Освен това сенатът ми даде върховен империум! Твоята командна власт е само пропреторска! Ти си дребна риба, Варе.
— Може да нямам неограничени пълномощия, Сципионе, но поне посвещавам времето си на по-полезни занимания от блудстване с малки момченца!
Метел Сципион изрева и се нахвърли върху Вар. Лабиен и Афраний скръстиха ръце и останаха безучастни. Висок и як мъж с лице, описано от някого като муцуната на надменна камила, Метел Сципион се оказа доста по-сериозен противник, отколкото бе очаквал Атий Вар.
Катон изблъска Луций Цезар Младши, излезе в средата на залата и разтърва двамата мъже.
— До гуша ми дойде! СТИГА! Сципионе, дръпни се и мирувай. Варе, иди там и не мърдай. Лабиене, Афраний, дръжте се като мъже, не като начервени куртизанки, дебнещи клиенти пред Емилиевата базилика.
Той се извъртя, разрошен и вбесен. Обърна се към останалите:
— Добре. Това очевидно може да продължи цял ден и още един, и следващия месец, и с години напред, без да се стигне до никакво съгласие. Затова сега аз ще взема решението. Квинт Цецилий Метел Пий Сципион Назика, ти ще заемеш командната палатка. Полага ти се по две причини, и двете в съгласие с _мос майорум_. Първо, ти си проконсул с действащ _империум маюс_, който, както добре знаеш, Атий Варе, надминава всякакви други правомощия. Втората причина е, че носиш името Сципион. Оправдано или не, войниците вярват, че победа в Африка не е възможна без поне един Сципион в командната палатка. Глупаво е да предизвикваме Фортуна точно сега. Въпреки това, Метел Сципионе, ти не си по-добър пълководец от мен самия, затова _няма_ да се месиш на Тит Лабиен на бойното поле, ясно ли е? Длъжността ти е само представителна. Лабиен ще командва войските, а Афраний ще бъде негов заместник.
— Ами аз? — възнегодува задъхано Вар. — Къде се вписвам аз във великия ти план, Катоне?
— Където ти е мястото, Публий Атий Варе. Като управител на провинцията. Твое задължение е да осигуриш ред, спокойствие и добро управление на жителите й, да снабдяваш войските и да служиш като посредник между Рим и Нумидия. Ти очевидно си се сближил с Юба и поданиците му, затова направи нещо полезно в тази област.
— Нямаш право! — изкрещя Вар със стиснати юмруци. — Кой си ти, Катоне? Бивш претор, който не можа да осигури избирането си за консул, това си ти! Всъщност, ако гласът ти не звучеше като бойна тръба, ти нямаше да представляваш нищо!
— Не го оспорвам — отвърна спокойно Катон.
— Аз оспорвам правото ти да взимаш решения дори по-категорично от Вар! — озъби се Лабиен. — Омръзна ми да командвам войски, без официално да съм главнокомандващ.
— Пурпурът не отива на физиономията ти, Лабиене — намеси се Секст Помпей. — Хайде, благородни господа, Катон е прав. Някой трябва да вземе решението и независимо дали това ви харесва, Катон е най-подходящият човек, защото той не се стреми към командната палатка.
— Ако не искаш командната палатка, Катоне, какво искаш? — поинтересува се Вар.
— Да допринеса най-много за общата кауза. Искам работа, която да върша добре. Все пак, Варе, ще се наложи да ми намериш подходяща къща. Сегашната ми квартира се оказа твърде малка.
Секст се засмя весело:
— Браво, Катоне!
— Млъквай! — сряза го Луций Манлий Торкват, един от поддръжниците на Вар. — Затваряй си устата, млади Помпее! Кой си ти, че да славиш действията на внука на един роб?
— Не му отговаряй, Сексте — изръмжа Катон.
— Какво става? — попита Юба на гръцки. — Решихте ли вече?
— Да, царю — отвърна му на същия език Катон. — Само твоята задача още не е определена. Ти ще попълваш войската ни с бойци, но предлагам, докато Цезар се появи, да се върнеш и да си гледаш царството.
Юба замълча, докато Вар усилено шепнеше в ухото му, сетне заяви с достойнство:
— Съгласен съм с решенията ти, Марк Катоне, но не и с начина, по който ги взе. Няма обаче да се върна в царството си. Имам дворец в Картаген и ще отседна там.
— Ако щеш, царю, можеш да се изправиш и на главата си, но те предупреждавам, гледай си нумидийските дела и не се меси в римските. Ако нарушиш тази заповед, веднага ще те изритам.

 

Гневен и мрачен, с наранено честолюбие, Публий Атий Вар реши, че най-добрият начин да се оправи с Катон е, като го остави да прави каквото ще и избягва компанията му. Катон се премести в разкошна къща на главния площад близо до пристанището, но не на самия бряг. Собственикът на сградата, един търговец на зърно, се беше съюзил с Цезар и нямаше как да възрази, още повече, че отсъстваше от града. Къщата вървеше заедно с прислугата и един иконом, сполучливо наречен Прогнант, защото бе твърде висок и имаше издадена долна челюст и рунтави вежди. Катон си нае собствени слуги (за сметка на Вар), но прие услугите на агента на собственика, някой си Брут.
След това свика Тристате. Това бе сдружение на най-богатите търговци в Утика, все римляни.
— Онези от вас, които имат ковачници, ще престанат да правят котли, менци, брави и земеделски инструменти — нареди той. — Отсега нататък ще ковете само мечове, ножове, остриета за копия, шлемове и плочки за ризници. Всичко това ще бъде изкупувано от мен като пълномощник на управителя. Онези, които се занимават със строителство, ще се захванат с изграждането на нови складове и хамбари. Утика трябва да осигури снабдяването на войската ни във всяко отношение. Каменоделците, искам укрепления, способни да издържат обсада, по-тежка от тази на Картаген при Сципион Африкански. Собствениците на кораби ще се заемат с изкупуването на храни. Забранявам да се губи ценно време за търговия с парфюми, пурпур, платове, мебели и други подобни безполезни вещи. Всеки кораб с товар, който сметна за излишен, ще бъде отпращан. И последно, всички мъже между седемнайсет и трийсет години ще бъдат включени в градската стража, обучени и въоръжени. Моят центурион Луций Гратидий ще започне обучението утре призори. — Той огледа удивените им лица. — Някакви въпроси?
Тъй като нямаше въпроси, Катон ги освободи.
— Както с повечето хора, тук трябва твърда ръка — сподели той пред Секст Помпей (който беше решил да не се отделя от него, докато Цезар още го няма).
— Жалко, че продължаваш да твърдиш, че нямаш талант за пълководец — отбеляза тъжно Секст. — Баща ми винаги е казвал, че доброто командване е не толкова във воденето на сражения, колкото в добрата подготовка.
— Вярвай ми, Сексте, аз не ставам за пълководец! Това е дар от боговете, несправедливо даден на хора като Гай Марий и Цезар. Само с един поглед те са в състояние да видят слабите страни на противника, да преценят предимствата на терена и да определят къде има опасност да се провалят. Дай ми един способен легат и добър центурион и аз ще изпълнявам заповедите на главнокомандващия. Но да определя сам как да водя битката? Никога.
— Твоята самокритичност е безжалостна. — Секст се наведе към Катон и очите му заблестяха. — Кажи ми обаче, скъпи Катоне, аз имам ли талант за пълководец? В сърцето си знам, че имам, но след като слушах как тези глупаци спорят за умения, които очевидно нямат, дали не се лъжа?
— Не, Сексте, не се лъжеш. Слушай сърцето си.

 

В течение на две нундини Утика влезе в ново, военно ежедневие и това явно не притесняваше особено жителите й. На втората нундина обаче се появи Луций Гратидий. Изглеждаше доста разтревожен.
— Нещо става, Марк Катоне.
— Какво?
— Бойният дух не е такъв, какъвто би трябвало да бъде. Момчетата ми са мрачни и все повтарят, че тези усилия са напразни. Макар че не съм видял никакви признаци за това, те твърдят, че Утика тайно е на страната на Цезар и че тези настроения ще доведат до провала ни. Днес научих, че нумидийският ни приятел цар Юба е толкова убеден в истинността на този слух, че смятал да нападне града и да го изравни със земята. Мисля обаче, че именно Юба стои в основата на тези слухове.
— Аха! — възкликна Катон и се изправи. — Напълно съм съгласен с теб, Гратидий. Юба е този, който мъти водата, не някакви въображаеми привърженици на Цезар. Опитва се да принуди Метел Сципион да му отстъпи командването. Той иска да заповядва на римляните. Е, скоро ще му подрежа крилцата!
Разгневен, Катон незабавно замина за царския дворец в Картаген, където навремето се беше крил претендентът за нумидийския престол принц Гауда, докато Югурта се сражавал с Гай Марий. Палатът бе доста по-голям от онзи в Утика, забеляза Катон, докато слизаше от теглената от две мулета колесница с безупречно изгладена парадна тога. Предшестван от шестима ликтори с алени туники и брадви във фасциите като символ на империума му, той се приближи до входа на двореца, кимна на стражите и влезе, сякаш си беше у дома.
„Това винаги минава — помисли си. — Един поглед на ликторите с брадвите и дори вратите на Троя ще се отворят пред теб.“
Коридорите на двореца бяха просторни и пусти. Катон нареди на шестимата ликтори да останат в преддверието, сетне навлезе в отвращаващия го разкош на палата. Изобщо не се притесняваше да наруши спокойствието на царя — Юба бе пренебрегнал законите на Рим, той беше престъпник.
Първият, на когото се натъкна Катон, бе самият цар, изтегнал се на кушетка в красива стая с фонтан и големи прозорци, гледащи към слънчев вътрешен двор. По покрития с мозайка под пред Юба дефилираха двайсетина жени в оскъдно облекло.
— Това е отвратително! — изрева Катон.
Царят се стресна, потрепери, сетне скочи яростно срещу натрапника. Жените се разбягаха с писъци в търсене на нещо, за да покрият телата и лицата си.
— Махай се оттук, извратен мръсник! — изкрещя Юба.
— Не, ти ще се махнеш, нумидийски изроде! — извиси Катон гласа си, пред който виковете на царя звучаха като шепот. — Вън, вън, вън! Изчезвай от провинцията още днес, ясно ли е? Какво ме интересуват извратените ти отношения с тези жени, нещастни същества, лишени от всякаква свобода? Аз имам достойна и самостоятелна съпруга, начетена и способна да пази благоприличие и без евнуси и решетки! Плюя на твоите жени и на теб самия!
Катон подкрепи думите си, като се изплю.
— Стража! Стража! — закрещя Юба.
Стаята се изпълни с войници, последвани от тримата нумидийски принцове. Мазиниса, Сабура и младият Арабион застинаха на място при вида на Катон с десетина копия, насочени към гърдите и гърба му. Римлянинът не обърна никакво внимание на оръжията, не отстъпи нито крачка.
— Убий ме, Юба, и си загубен! Аз съм Марк Порций Катон, сенатор и пропретор в Утика! Нима си въобразяваш, че ще уплашиш мен, който съм се опълчвал пред мъже като Цезар и Помпей Велики? Виж това лице и запомни, че то принадлежи на човек, който не може да бъде отклонен от целта си, нито подкупен или сплашен! Колко плащаш на Вар, та търпи теб и твоята паплач в провинцията си? Добре, Вар да прави каквото ще, но изобщо не си помисляй да вадиш кесията си, за да подкупваш мен! До края на деня искам да си напуснал провинция Африка, иначе, кълна се във всички богове, ще събера за един час войската си и ще те разпъна на кръст като роб, каквато смърт заслужаваш!
Той разбута с презрение копията, извъртя се и излезе.

 

До вечерта цар Юба и свитата му бяха на път към Нумидия. Когато поискаха съвета му, Атий Вар потрепери и каза, че когато Катон е в такова настроение, най-разумното е да му се подчиниш.
Със заминаването на Юба войната на нерви в Утика приключи. Жителите на града славеха Катон като бог, макар че ако знаеше, той сигурно щеше да събере цялото население и да му изнесе тирада за светотатството.
Катон беше щастлив. Гражданският пост го задоволяваше, знаеше, че се справя отлично.
„Но къде е Цезар? — питаше се, докато наблюдаваше корабите в пристанището. — Кога ще се появи? Все още няма никакви новини от него, а кризата в Рим все повече се задълбочава. Това означава, че веднага след като се справи с Фарнак в Анатолия, ще се наложи да урежда нещата в столицата. Няма да го видим поне още няколко месеца. Докато стигне Африка, тук ще сме изпаднали в униние. Дали това не е хитрост? Никой не знае по-добре от него колко разногласия има в редиците ни. Така на мен ще се падне задачата да пазя тези дебеловрати глупци да не се хванат за гушите. А в това време трябва да потискам варварските наклонности на Лабиен и да отбивам хитрите ходове на цар Юба. Да не говорим за управителя, чиято най-голяма амбиция е да бъде главен шамбелан на един нумидиец.“
Обхванат от такива мрачни мисли, той неочаквано забеляза младеж, приближаващ се към него с неуверена усмивка. Катон присви очи и се взря в познатия силует. Накрая разпозна младежа и удивлението го удари като гръм от ясно небе. _Марк!_ Единственият му син.
— Какво правиш тук? — попита, без да обръща внимание на протегнатите ръце на момчето.
Лицето на младежа, толкова напомнящо неговото, но лишено от бръчките, придаващи му решителен вид, посърна.
— Реших, че е време да се присъединя към републиканските сили, татко.
— Достойна постъпка, Марк, но аз те познавам твърде добре. Какво точно те накара да вземеш това решение?
— Марк Антоний заплашва да конфискува имуществото ни.
— Ами жена ми? Оставил си я на милостта на Антоний?
— Именно Марция настоя да дойда.
— А сестра ти?
— Порция още живее в дома на Бибул.
— Моята сестра?
— Леля Порция е убедена, че Антоний ще конфискува имуществото на Ахенобарб, затова си купи малка къща на Авентина, просто за всеки случай. Ахенобарб е вложил зестрата й в много печеливши начинания; от трийсет години състоянието й само се е увеличавало. Изпраща ти много поздрави. Също Марция и Порция.
„Каква ирония, че по-способното и умно от децата ми е момиче — помисли си Катон. — Моята храбра Порция продължава да се бори. Какво казваше Марция в последното си писмо? Че Порция е влюбена в Брут. Е, аз се опитах да ги събера, но Сервилия се противопостави. _Нейният_ скъпоценен женствен син да се ожени за дъщерята на братовчед й Катон? Ха-ха! По-скоро ще го убие.“
— Марция те моли да й пишеш — добави младият Катон.
Баща му предпочете да не отговори.
— Хайде, сине, ела. Имам свободна стая за теб. Още ли си толкова добър в счетоводството?
— Да, татко, още.
С това загуби надеждата, че баща му може да му е простил недостатъците и провалите. Катон нямаше недостатъци, нямаше провали. Катон никога не се отклоняваше от пътя към целта си. Каква ужасна съдба да си син на човек без слабости.

 

3
Усмиряване на Мала Азия Юни
(Септември 47 г.пр.Хр.)

 

След смъртта на старата царица Александра в годината на раждането на Клеопатра нещата в Юдея бяха потръгнали добре. Тя бе вдовицата на страшния Александър Янейски и успяваше да управлява добре раздираната от размирици Сирия. Сред собствения й народ обаче усилията й не се ползваха с голяма популярност заради симпатиите й към фарисеите. Каквото и да направеше, то изглеждаше неприемливо за садукейците, разколните самаритянци, еретичните галилейци и неюдейското население на Десетградието. В Юдея цареше религиозен хаос.
Царица Александра имаше двама сина, Хиркан и Аристобул. След смъртта на съпруга си тя избра по-големия, Хиркан, за свой наследник, вероятно защото той винаги бе съгласен с нея. Веднага го направи върховен жрец, но умря, преди да успее да затвърди властта му. Още не беше погребана и малкият син си присвои както върховната свещеническа титла, така и короната.
Най-способният човек в юдейския царски двор обаче беше идумеец, Антипатер. Голям приятел на Хиркан, той имаше стара вражда с Аристобул и когато последният узурпира трона, двамата с по-големия от двамата братя успяха да избягат. Намериха подслон при цар Аретас в населената с араби Набатея, невероятно богата благодарение на търговията с Малабарското крайбрежие на Индия и остров Тапробан. Антипатер бе женен за племенницата на Аретас, Киприда. Заради пламенната си любов към нея той загуби всякакви шансове да се възкачи на юдейския престол, защото заради този брак четиримата му синове и дъщеря му не се смятаха за евреи.
Войната на Хиркан и Антипатер срещу Аристобул продължаваше с пълна сила, усложнена от внезапната поява на римляните в Сирия. Помпей Велики превърна страната в римска провинция след победата над Митридат Велики и съюзника му Тигран от Армения. Евреите въстанаха и разгневиха завоевателя. Помпей се принуди да предприеме поход до Ерусалим и да го превземе, вместо да зимува спокойно с войските си около Дамаск. Хиркан бе обявен за върховен жрец, но самата Юдея бе включена в новата римска провинция Сирия и беше лишена от независимостта си.
Аристобул и синовете му продължиха да създават размирици, улеснени от некадърните римски управители в Сирия. Накрая дойде Авъл Габиний, приятел и поддръжник на Цезар. Той призна върховенството на Хиркан над еврейските жреци и му даде да управлява пет области: Ерусалим, галилейската Сефора, Газара, Аматунт и Йерихон. Аристобул оспори това решение, Габиний проведе кратка и ефективна кампания и размирникът и единият му син отплаваха за втори път с кораб за Рим като пленници. Габиний продължи към Египет, за да върне Птолемей Авлет на трона с горещата поддръжка на Хиркан и Антипатер. Благодарение на тях Габиний не срещна трудности при прекосяването на египетската граница северно от Пелузиум и еврейското население не му се противопостави.
Марк Лициний Крас, колега на Цезар в управлението и следващ управител на Сирия, наследи мирна провинция дори в Юдея. За нещастие на евреите Крас не уважаваше местните религии и обичаи. Той влезе във Великия храм и отнесе всичко ценно, включително две хиляди златни таланта, пазени на това свещено място. Върховният жрец Хиркан го прокле в името на еврейския бог и скоро след това Крас загина край Кари. Ограбените съкровища обаче така и не бяха върнати.
Сетне начело на страната застана обикновеният квестор Гай Касий Лонгин, единственият оцелял римлянин с някакъв знатен произход след битката при Кари. Въпреки ниската си длъжност Касий спокойно пое юздите на управлението и тръгна на обиколка из провинцията, за да я подготви за евентуално партско нашествие. В Тир той се запозна с Антипатер, който се опита да му обясни сложните религиозни и междуетнически отношения в Южна Сирия и защо евреите винаги воюват — вътрешно между отделните верски учения и срещу всеки външен натрапник, опитал се да установи някакъв ред. Наскоро събраните два легиона на Касий влязоха в първата си битка срещу галилейската войска, тръгнала да свали Хиркан. Скоро след това партите наистина нападнаха и трийсетгодишният квестор Гай Касий бе единственият висш пълководец, който можеше да им се противопостави. Той се представи блестящо, разби нашественическите орди и прогони партския принц Пакор.
Затова, когато противникът на Цезар от добрите люде, Бибул, пристигна в Сирия, той намери мирна и уредена провинция. Как бе успял да се оправи простият квестор Касий? Как смееше един обикновен квестор да управлява провинция? Според разбиранията на добрите люде той би трябвало само да седи и да чака следващия управител, независимо какво се случва в провинцията, дори при опасността от вътрешни размирици и външна инвазия. Така размишляваха представителите на тази политическа фракция в Рим. Затова Бибул се отнесе с ледено безразличие към Касий и не му каза дори едно „благодаря“. Вместо това му нареди незабавно да напусне Сирия, но едва след като се покае, че се е намесил в дела, забранени за човек с неговия нисш ранг.

 

Защо тогава Касий избра страната на добрите люде в гражданската война? Със сигурност не заради шурея си Брут, макар че обожаваше майка му Сервилия. Тя обаче не вземаше страна в конфликта и имаше близки роднини и от двата лагера. Едната причина се криеше в несъзнателната омраза на Касий към Цезар. Те имаха доста общи черти: и двамата бяха поели висше командване в твърде ранна възраст без одобрението на по-висшите държавници — Цезар при Трал в провинция Азия, Касий в Сирия, — и двамата бяха храбри, предприемчиви, решителни мъже. Касий смяташе, че Цезар се е покрил с твърде много слава с удивителната си деветгодишна война в Галия — как щеше Касий да извърши подвиг, достоен да се мери с това? Това обаче не можеше да се сравнява с факта, че Цезар нахлу в Рим точно когато Касий влизаше в пълномощията си на народен трибун. Така младият мъж бе лишен от възможността да блесне с уменията си, докато заемаше тази най-противоречива и стара управленска длъжност. Още една причина за омразата му към Цезар: той беше биологичен баща на съпругата на Касий, третата дъщеря на Сервилия, Тертула. По закон тя бе дете на Силан и имаше голяма зестра от неговото богатство, но половината Рим (включително и Брут) знаеше чия дъщеря е всъщност. Цицерон дори имаше безочието да измисля хапливи шеги за това!
След като разграби няколко храма, за да подпомогне финансово републиканците, Касий бе изпратен в Сирия, за да събира кораби за Помпей. Плаването в бурни морета му доставяше много по-голямо удовлетворение от незначителното място в Помпеевото главно командване. Той откри, че има талант и за водене на морски битки, и разби Цезаровата флота край Сицилия. След това при Вибон в Тосканско море пресрещна Цезаровия адмирал Сулпиций Руф и щеше да го победи, ако Фортуна не се беше намесила! Един легион Цезарови ветерани стояха на брега и наблюдаваха битката. Скоро от бездарието на Сулпиций им дойде до гуша. Затова те събраха лодките на местните рибари, врязаха се между сражаващите се кораби и обърнаха хода на битката.
Касий реши да се оттегли на изток, за да се съвземе и да събере още кораби на мястото на потопените от Цезаровите ветерани. Скоро късметът му отново проработи. Той пресрещна десетина търговски кораба, натоварени с лъвове и леопарди за Рим. Каква печалба! Истинско състояние! Принуди търговците да го последват и слезе в гръцката Мегара за вода и храна. Градът бе ревностен поддръжник на републиканската кауза. Местните жители обещаха да пазят Касиевите зверове, докато той намери по-подходящо място за скриването им след победата на Помпей той смяташе да му ги продаде за игрите по случай триумфа му. След като клетките с хищниците бяха свалени на сушата, Касий закара празните вече товарни кораби на Гней Помпей.
Тогава научи за поражението при Фарсал. Потресен, той избяга в Аполония в Киренайка, където завари много бегълци, между които Катон, Лабиен, Афраний, Петрей. Никой обаче не обърна внимание на младия народен трибун, останал без служба заради гражданската война. Затова Касий отплава обиден, без да остави нито един от корабите си на републиканците в Африка. „Да правят каквото искат! Нямам намерение да участвам в никакво начинание с Катон и Лабиен! Или с безполезния дебелак Метел Сципион!“
Той се върна в Мегара за лъвовете и леопардите си, но установи, че са изчезнали. Междувременно минал Квинт Фуфий Кален и решил да ги вземе за Цезар. Мегарците отворили клетките и пуснали зверовете срещу хората на Кален. Хищниците обаче се нахвърлили върху самите мегарци! Фуфий Кален накарал хората си да изловят животните, върнал ги в клетките и ги закарал в Рим за игрите по случай победата на Цезар! Касий бе сломен.
В Мегара научи един интересен факт: че Брут се предал на Цезар след Фарсал, че получил прошка и сега бил в управителския дворец в Тарс, докато Цезар гонел Помпей, а Калвин и Сестий тръгнали към Малка Армения, за да спрат Фарнак.
Така, след като нямаше къде другаде да отиде, Гай Касий отплава за Тарс. Там смяташе да отстъпи флотилията си на Брут, негов шурей и връстник — деляха ги само четири месеца. Ако не можеше да остане в Тарс, поне щеше да научи от Брут кое е истина и кое — измислица.
След това щеше да решава какво да прави.

 

Брут му се зарадва много, прегърна го и го разцелува, след това го покани любезно в двореца и му даде удобен апартамент с няколко стаи.
— Настоявам да останеш в Тарс — рече, докато вечеряха — и да изчакаш Цезар.
— Той ще ме обяви извън закона.
— Не, не, не! Касий, уверявам те, че той залага на милосърдието! Твоят случай е същият като моя! Ти не си воювал срещу него, след като ти е простил веднъж, защото не те е виждал, за да те помилва първия път! С готовност ще ти даде прошка! След това ще ти помогне да израснеш в кариерата, колкото не си и сънувал.
— С тази подробност — уточни Касий, — че ще дължа бъдещето си на _неговото_ милосърдие, на _неговото_ благоразположение, на _неговото_ снизхождение. Какво право има Цезар да ми прощава всъщност? Той не е цар и аз не съм му поданик. И двамата сме равни пред закона.
Брут реши да бъде искрен:
— Цезар има правото на победител в гражданската война. Имали сме точно осем след Гай Гракх и на онези, които са били на страната на победителя, никога не им е било зле. А победените винаги са страдали. Сега обаче Цезар е готов да прости на противниците си. За пръв път в историята, Касий! Какво лошо има в това да приемеш милостта му? Ако думата не ти харесва, наречи го по друг начин. Забравяне на миналото например. Той няма да те накара да коленичиш пред него и да те тъпче като червей! С мен се държа изключително добре, изобщо не съм почувствал, че ме обвинява за нещо. Той изпитваше искрено удоволствие да направи това дребно нещо за мен. Така се държи, Касий, наистина! Сякаш заставането на страната на Помпей е било дреболия и всеки мъж, сметнал това за свой дълг, е имал право да го стори. Цезар има маниери и в никакъв случай не си придава важност, като унижава другите.
— Щом казваш…
— Е, макар че не съм от тези, които ще защитават Цезар, трябва да призная, че Помпей беше много по-голям варварин от него. С очите си съм свидетел какво ставаше в лагера му. Той позволяваше на Лабиен да прави каквото си поиска… о, какви безчинства! Ако Цезар беше в Италийска Галия, когато покойният ми баща се сражаваше на страната на Лепид, той никога нямаше да го убие по такъв начин, по какъвто го стори Помпей. Каквото и да си мислиш или да говориш за Цезар, той е истински римлянин.
— Е, аз също съм такъв! — тросна се Касий.
— А аз не съм ли?
— _Сигурен_ ли си, че ще ми прости?
— Напълно.
След това всеки разказа каквито новини знаеше, но те не бяха особено много; главно слухове. Цицерон се беше върнал в Италия, Гней Помпей бе отплавал за Сицилия, но от Сервилия, Порция, Филип или когото и да било другиго от Рим нямаше никаква вест.
Накрая Касий се успокои и остави Брут да разказвала положението в Тарс.
— Ти наистина можеш да помогнеш много тук, Касий. Наредено ми е да събирам и обучавам войски, но докато първото ми се удава доста добре, второто не го умея. Ти докара кораби на Цезар и той ще ти бъде благодарен, но можеш да се издигнеш още в очите му, като ми помогнеш в обучението на войници. Все пак тези легиони ще се бият не в гражданската война, а срещу Фарнак. Калвин се е оттеглил в Пергам, но Фарнак е прекалено зает с опустошаването на Понт, за да го преследва. Затова колкото повече войници съберем, толкова по-добре. Враговете са чужденци.

 

Това стана през януари. Когато Митридат Пергамски мина през Тарс в края на февруари на път към Александрия, Брут и Касий му осигуриха цял легион от сравнително добре обучени войници. Те все още не бяха чули за войната на Цезар в Египет, но знаеха за коварното убийство на Помпей Велики от хората на Птолемей. Бяха го научили от едно писмо от Сервилия, която им съобщаваше, че Цезар е изпратил пепелта на мъртвия си противник на Корнелия Метела. Тя бе толкова добре осведомена, че дори знаеше имената на главните виновници за убийството: Потин, Теодот и Ахил.
Двамата мъже продължиха да обучават цивилни киликийци за нуждите на римската войска и да чакат търпеливо Цезар в Тарс. Преди да се разтопят снеговете по анатолийските проходи, нямаше да се случи нищо, но с пролетта щеше да се появи и Цезар.
В началото на април настъпи оживление.
— Марк Бруте — доложи началникът на стражата, — на вратата задържахме един човек. Измършавял и дрипав. Твърди, че носи важни новини от Египет.
Брут се намръщи; в очите му се четеше неувереност.
— Как се казва?
— Теодот.
Слабият римлянин подскочи.
— Теодот ли?
— Така се представи.
— Доведи го… и остани, Амфионе.
Амфион въведе около шейсетгодишен мъж, наистина покрит с дрипи, но дрипи с остатъци от пурпурен цвят. Лицето му беше слабо, изражението — нагло. Брут веднага изпита отвращение от тази несвойствена за един римлянин женственост, от престорената усмивка, показваща развалени зъби.
— Теодот?
— Да, Марк Бруте.
— Същият Теодот, който е бил възпитател на египетския цар Птолемей?
— Да, Марк Бруте.
— Какво те води насам в такова окаяно състояние?
— Царят е разгромен и мъртъв, Марк Бруте. — Отвратителните зъби отново се оголиха. — Цезар лично го удави в реката след битката.
— _Цезар_ ли го удавил?
— Да, лично.
— Защо му е на Цезар да прави това с един победен цар?
— За да го отстрани от египетския трон. Той иска неговата курва Клеопатра да управлява страната.
— Защо идваш при мен с тези вести, Теодоте?
Сълзливите очи на египтянина се разшириха от изненада:
— Защото ти не храниш никаква любов към Цезар, Марк Бруте, всеки го знае. Аз ти предлагам помощта си за унищожаването му.
— Наистина ли видя как Цезар дави царя?
— Със собствените си очи.
— Защо тогава още си жив?
— Избягах.
— Нищожество като теб се е измъкнало на Цезар?
— Криех се в тръстиките.
— И със собствените си очи си видял как Цезар дави царя.
— Да, от скривалището си.
— Това пред очите на войската ли стана?
— Не, Марк Бруте, бяха сами.
— Кълнеш ли се, че наистина си Теодот възпитателят?
— В паметта на мъртвия ми цар.
Брут затвори очи, въздъхна, отвори ги и се обърна към началника на стражата:
— Амфионе, заведете този мъж на главния площад и го разпънете.
Теодот изстена:
— Марк Бруте, аз съм свободен човек, не роб! Дойдох тук с добро!
— Ще умреш като пират, Теодоте, защото го заслужаваш. Глупак! Ако лъжеш, подбирай по-добре лъжите си. А също и човека, пред когото ги казваш. — Той му обърна гръб. — Отведи го и изпълни присъдата веднага, Амфионе.

 

— Някакъв нещастник виси на кръст на главния площад — рече Касий, когато се събраха на вечеря. — Стражите казаха, че си им наредил да не му чупят краката.
— Да — отговори спокойно Брут и остави листа, който държеше.
— Това не е ли прекалено жестоко? Ако не им счупиш краката, осъдените се мъчат с дни. Не знаех, че си толкова безмилостен, Бруте. Заслужава ли един стар роб чак такива мъчения?
— Той не е роб — обясни Брут и му разказа случката.
Касий не остана доволен:
— Юпитере, какво ти става? Трябваше да го изпратиш начаса за Рим. Този човек е свидетел на убийство!
— Глупости — отговори Брут. — Мрази Цезар колкото си искаш, Касий, но многогодишният ми опит ми подсказва, че думите на Теодот са абсолютни лъжи. Цезар не се спира пред убийство, но в случая би било достатъчно да предаде невръстния цар в ръцете на сестра му. Той да удави едно малко момче в реката? Това е изключено! Удивлява ме, че Теодот си е помислил, че ще му повярвам. Че изобщо има римлянин, който да повярва на един от тримата виновници за смъртта на Помпей. Царят също носи част от тази вина. Не съм отмъстителен човек, Касий, но признавам, че с най-голямо удоволствие изпратих мръсника на тази мъчителна смърт.
— Свали го, Бруте.
— Не! Не ми противоречи, Касий, и не ми крещи! Аз съм управител на Сирия, не ти и твърдя, че Теодот лъже.
Когато писа на Сервилия обаче, Касий описа случката в Тарс по съвсем различен начин. Цезар бил удавил четиринайсетгодишно момче в реката, за да се хареса на Клеопатра. Не се страхуваше, че Брут ще й пише и своята версия, защото той никак не се разбираше с майка си. Затова Брут изобщо не й пишеше. Кореспондираше си най-много с Цицерон. Двама жалки малодушници.

 

На север от Пелузиум имаше само един път. Той минаваше по брега на морето през негостоприемни пусти земи чак до град Газа в Палестина. След това земята ставаше малко по-плодородна и там имаше селца. Беше прекалено рано за зърнената реколта, но Клеопатра ги снабди с камили от Арабия. Тези странни животни ревяха страховито, но не се нуждаеха от вода всеки ден като германските коне.
Цезар продължи без никакво забавяне до Птолемаида, сравнително голям град на север от един обширен залив. Там спря за два дни, за да се срещне с еврейските първенци, които бе повикал от Ерусалим със специално писмо. Антипатер, жена му Киприда и двамата му големи синове Фазаел и Ирод го чакаха.
— Хиркан няма ли го? — намръщи се Цезар.
— Върховният жрец не може да напуска Ерусалим дори за да се види с диктатора на Рим — обясни Антипатер. — Сигурен съм, че върховният жрец на Рим ще го разбере.
Светлите очи на Цезар проблеснаха.
— Разбира се. Как не се досетих!
„Интересно семейство“ — помисли си той. Клеопатра му бе разказала за тях, беше му обяснила, че Киприда винаги следва Антипатер, толкова привързани са един към друг. Антипатер и Фазаел бяха красиви мъже, мургави като Клеопатра, но нямаха такива огромни носове. Бяха с черни очи, черни коси и много високи. Фазаел се държеше като воин, докато баща му по-скоро имаше вид на енергичен обществен служител. Ирод идваше от друга клонка на родословното дърво; беше нисък, със склонност към затлъстяване и можеше да мине за близкия братовчед на Цезар и негов любим банкер Луций Корнелий Балб Старши от Гадес в Испания. Притежаваше финикийски черти — дебели устни, орлов нос, големи очи с дълги мигли. Тримата мъже бяха гладко избръснати и късо подстригани, което говореше, че не са евреи във всяко отношение. Цезар знаеше, че са идумейци, приели напълно юдейската вяра, но се чудеше с какво око гледат на тях коренните евреи в Ерусалим. Киприда беше набатейска арабка и приличаше на Ирод, но притежаваше особен чар, който липсваше на сина й. Закръглените й форми мамеха мъжа, а големите й очи бяха като две езера от нежност. Цезар предположи, че следва навсякъде Антипатер, за да е сигурна, че ще е само неин.
— Предай на Хиркан, че Рим го зачита като върховен жрец и че с пълно право може да се зове цар на Юдея — добави той.
— Юдея ли? Коя Юдея? Царството на Александър Янейски ли? Ще получим ли отново пристанище на Иопа? — попита Антипатер с нескрито вълнение.
— Боя се, че не. Границите ви са определени от Авъл Габиний: Ерусалим, Аматунт, Газара, Йерихон и Сефора.
— Пет района, не единна територия.
— Така е, но и петте района са богати, особено Йерихон.
— Имаме нужда от излаз на море.
— Имате го. Сирия е Римска провинция. Никой не може да ви попречи да използвате многобройните й пристанища. — Погледът на Цезар стана по-хладен. — На харизан кон зъбите не се гледат, скъпи ми Антипатер. Гарантирам, че никакви войски няма да навлизат на юдейска територия и страната ви ще бъде освободена от данъци. Като сметнем приходите от йерихонския балсам, това е добра сделка за Хиркан дори да се налага да плаща пристанищни такси.
— Да, така е — съгласи се Антипатер.
— Предай също така на Хиркан, че може да издигне наново стените на Ерусалим и да го укрепи още по-здраво.
— Цезаре! Това е много добра новина!
— Колкото до теб, Антипатер — продължи той и изражението му се смекчи, — дарявам римско гражданство на теб и потомците ти, освобождавам ви от всякакви лични данъци и те обявявам за пръв министър на Хиркан. Знам, че задълженията на един върховен жрец са тежки, затова той се нуждае от помощ.
— Каква щедрост, каква щедрост! — възкликна Антипатер.
— О, има и условия. С Хиркан ще пазите мира в Южна Сирия. Не искам никакви въстания, никакви претенденти за короната. Поддръжниците на Аристобул не ме интересуват. Те създадоха достатъчно главоболия на Рим. Не искам повече да се налага управителите на Сирия да се разкарват до Ерусалим, ясно ли е?
— Ясно, Цезаре.
Израженията и на двамата синове останаха непроницаеми, забеляза Цезар. Каквото и да си мислеха Фазаел и Ирод, то щеше да стане известно на баща им едва след като се разделят с Цезар.

 

Тир, Сидон, Библос и останалите финикийски градове не го посрещаха толкова възторжено като Юдея, също и Антиохия. Те бяха поддържали горещо Помпей и му бяха осигурили кораби и пари. Затова, обяви Цезар, всеки град трябваше да плати глоба на стойността на даденото на Помпей и допълнително да му отстъпи още толкова. За да е сигурен, че заповедите му ще се изпълняват, той остави младия си братовчед Секст Юлий Цезар в Антиохия като временен управител на Сирия. Младежът, внук на Цезаровия чичо, остана изключително поласкан и обеща да оправдае доверието.
Кипър обаче нямаше вече да се смята за част от Сирия. Цезар изпрати на острова квестор, това бе младият Секстилий Руф, но не за да го управлява.
— За момента Кипър няма да плаща никакви данъци на Рим. Цялата му продукция ще отива в Египет. Царица Клеопатра изпрати там свой управител, Серапион. Твоята задача, Руфе, е да следиш Серапион да се държи добре според законите на Рим, а не на Египет.
Отделянето на Кипър от Римската империя никак не хареса на Тиберий Клавдий Нерон, когото Цезар завари сърдит в Антиохия.
— Означава ли това, че си решил да върнеш Кипър на Египет? — попита той удивено.
— И така да е, Нероне, какво ти влиза в работата? — тросна се Цезар. — Мълчи.
— Глупак! — скара се след това Секстилий Руф на Нерон. — Той не лишава Рим от нищо! Просто дава възможност на царица Клеопатра да добива достатъчно дървен материал и мед за възстановяването на Александрия и флотата си и зърно за гладуващия й народ. Ако _тя_ си мисли, че Кипър отново е неин, нека се заблуждава. Цезар е на друго мнение.

 

И така в началото на квинктил той потегли за Тарс след едномесечен поход през Сирия — за подчиняването на страната бе нужно време.
Благодарение на Хапдефане Цезар се чувстваше добре. Беше възстановил теглото си и вече не чувстваше прилошаване или гадене. Научи се да пие редовно соковете и отварите на лечителя.
Хапдефане сияеше. Яздеше едно магаре на име Пасер и носеше мистериозните си вързопи в кошове на гърбовете на други три, наречени Пенут, Хейна и Сут. Цезар мислеше, че ще продължи да бръсне главата си и да носи снежнобели дрехи, но жрецът — лечител реши друго. Така щял да бие прекалено много на очи. Хаем му беше разрешил да се облича като грък и да се подстригва като римлянин. Когато спираха да пренощуват в някой град, египтянинът излизаше да разглежда пазарите за подправки и билки или водеше задълбочен разговор с някой окаян старец с огърлица от миши черепи или гердан от кучешки опашки.
Цезар имаше неколцина освободени роби за прислуга. Той обръщаше особено внимание на хигиената на облеклото. Всеки ден слагаше нови стелки в обувките си и караше един човек редовно да скубе космите по тялото му, които вече почти не растяха. Тъй като харесваха Хапдефане, слугите с готовност тичаха за пресни плодове, белеха ги и ги изстискваха веднага щом им заповядаше. На Цезар му хрумна, че всъщност обичат него, а сега лечителят беше олицетворение на доброто му здраве. Затова научиха египтянина на латински, помогнаха му да усъвършенства гръцкия си и дори се радваха на смешните му магарета.
От Антиохия камилите бяха изпратени на пазара в Дамаск. Цезар съзнаваше, че за възстановяването на Рим ще са нужни много пари. Всяка сестерция беше от полза, включително получените от продажбата на първокачествени камили на пустинните племена.
По-богат източник на доходи беше Тир, главният център за производство на пурпурна боя, и той поемаше най-тежките удари, щом станеше дума за репарации. Малко преди града отряд конници настигна римската колона и връчи на Цезар подаръци от Хиркан, Антипатер и Киприда. Във всяка кутия имаше по една корона — не фини изделия, а масивни златни предмети, които човек надали можеше да носи, без да го заболи главата. Бяха оформени като маслинови венци, ала изпратените по-късно от царя на партите наподобяваха източната тиара, огромни златни творения с формата на пресечен конус. Цезар се пошегува, че дори слон би се затруднил да ги носи. След това короните направо започнаха да валят, от почти всеки владетел дори на най-незначителните сатрапи покрай Ефрат. Сампсицерам изпрати една във формата на лента, украсена с прекрасни океански перли; управителят на Селевкия на Тигър — огромно произведение от смарагди, инкрустирани в злато. „Ако продължава така — мислеше си весело Цезар, — ще си възстановя всички загуби от войната.“
И така, когато Шести легион, германската конница и Цезар стигнаха Тарс, с тях имаше дванайсет мулета, натоварени с корони.

 

Тарс преживяваше разцвет въпреки отсъствието на управителя Сестий и квестора Квинт Филип. Когато видя големия лагер в равнината Киднос, Цезар остана изненадан от уменията на Брут да разполага военните съоръжения. Всичко му се изясни, когато влезе в управителския дворец и се озова лице в лице с Гай Касий Лонгин.
— Знам, че няма нужда от намесата ми, Цезаре, но бих искал да се застъпя за Гай Касий — каза Брут с характерния само за него поглед на виновно куче. — Той докара хубави кораби и помогна много в обучението на войските. Разбира от военни дела доста повече от мен.
„О, Бруте, с твоето философстване, с пъпките ти, с нещастния ти поглед и алчността ти“ — помисли си с въздишка Цезар.
Не си спомняше да е виждал Гай Касий преди, но познаваше по-големия му брат доста добре от военната кампания срещу Афраний и Петрей в Близка Испания. Сега Квинт управляваше Отвъдна Испания. Това не означаваше, че не се е срещал с Гай; просто при последното си посещение в Рим не бе имал време да се огледа и сигурно затова не беше забелязал младия мъж. Все пак си спомняше колко доволна бе Сервилия от брака на младежа с Тертула. „Богове, този човек е съпруг на дъщеря ми! Надявам се да я е възпитал; Юлия твърдеше, че Сервилия я била разглезила.“
Е, сега Гай Касий бе зрял мъж на трийсет и шест години, с богат военен опит, с правилни черти, които някои жени биха нарекли красиви, с насмешливо извити устни, властна брадичка и коса, която би докарала всеки берберин до лудост — гъста, почти неподатлива на префасониране, освен ако не се подстриже много късо. Светла, със същия цвят като кожата и очите му.
Той гледаше Цезар право в очите, без да мигне, в погледа му се четеше леко презрение.
„Охо! — помисли си Цезар. — Касий не обича да моли за милост. Ако му дам повод, ще ме заплюе и ще откаже благосклонността ми, ще избяга от стаята и ще предпочете да забие меча в сърцето си, вместо да се унижава. Разбирам защо го харесва Сервилия. Той е точно това, което тя очакваше от бедния Брут.“
— Веднага познах, че лагерът е организиран от човек, който си разбира от работата — обяви с усмивка Цезар и разпери ръце. — Гай Касий, разбира се! Как може да ти се отблагодари Рим, че отблъсна партите от Сирия след смъртта на бедния Марк Крас? Искрено се надявам да са те посрещнали добре, да се чувстваш удобно.
И така никой от двамата не спомена нито дума за прошка. На Гай Касий не му остана друго, освен да стисне протегнатата толкова непринудено десница, да се усмихне и да приеме скромно хвалбите за стореното от него в Сирия преди няколко години. С ръкостискането си този прекалено красив, прекалено очарователен патриций бе успял едновременно да му даде прошка и да го приветства горещо.

 

— Изпратих известие на Калвин да събере войски в Икониум и да ни посрещне — рече Цезар на вечеря. — Бруте, Касий, вие идвате с мен. Брут ще бъде мой личен легат, но Касий ще получи собствен легион. Квинт Филип ще се върне като управител в Тарс. В момента, в който се появи, тръгваме за Икониум. Марк Антоний е изпратил два легиона бивши републикански войници на Калвин и той твърди, че е готов да се срещне отново с Фарнак. — Той се усмихна. — Този път събитията ще се развият различно. Цезар вече е тук.
— Тази самоувереност е невероятна! — изръмжа по-късно Касий пред Брут. — Не изпитва ли някога поне капка съмнение в себе си?
Брут примигна, спомни си как Цезар бе дошъл в дома на майка му, облечен с пурпурните и алените дрехи на върховен жрец, за да обяви съвсем спокойно, че дава Юлия на Помпей Велики. „Тогава аз припаднах. Не толкова от покруса (богове, как я обичах!), а при мисълта за гнева на майка ми. Цезар стори непростимото. Отхвърли един Сервилий Цепион заради един пиценски селянин. О, как беснееше тя! И, разбира се, обвини мен, не Цезар. Още ме побиват тръпки при спомена.“
— Не, нищо не може да накърни самоувереността на Цезар — рече той на глас. — Тя му е вродена.
— В такъв случай може би разрешението е нож в сърцето — изсъска през зъби Касий.
Брут бе толкова пъпчив, че не можеше да се бръсне, задоволяваше се да стриже черната си брада колкото се можеше по-късо. При думите на приятеля му всяко косъмче от нея настръхна.
— Касий, дори не си го и помисляй — прошепна ужасено.
— Защо не? Не е ли дълг на всеки достоен човек да убие тиранина?
— Той не е тиранин! Сула беше тиранин!
— Кажи ми тогава какъв е — изсумтя Касий.
Взря се в пребледнялото лице на Брут. Сигурно фурните караха Сервилия да се отнася със сина си като с нищожество! Той потрепери, сетне добави:
— Само не припадай, Бруте. Забрави, че съм го казал.
— Обещай ми, че няма да го направиш! _Обещай!_
Касий не отговори. Прибра се и закрачи из стаята си, докато не се успокои.

 

До тръгването от Тарс Цезар бе събрал малка група покаяли се републиканци. Всички те получиха прошка, без да се унижават и без споменаване на самата дума. В Антиохия към него се присъедини младият Квинт Цицерон, в Тарс дойде баща му. Те двамата бяха най-важни за Цезар. Никой от тях не проявяваше желание да се включи в кампанията срещу Фарнак.
— Трябва да се връщам в Италия — рече с въздишка Квинт Старши. — Глупавият ми брат все още е в Брундизиум; не смее да навлезе по-навътре в страната, но се страхува да се върне и в Гърция. — Той се намръщи. — Проблемът, Цезаре, е в това, че ти си прекалено умел във военното изкуство. Нямаше начин да вдигна оръжие срещу теб, независимо какво говореше Марк. — Вдигна рамене. — В Патра преди заминаването му за Брундизиум се скарахме жестоко. Знаеш ли, че Катон искаше да го направи главнокомандващ на републиканските сили?
Цезар се засмя:
— Това не ме изненадва. Катон е истинска загадка за мен. Притежава неизчерпаеми способности да убеждава, но самият той е крайно неуверен в себе си. И отказва да поема каквато и да било отговорност за действията си. Именно той подтикна Великия към война, но когато Помпей го обвини за това, има наглостта да заяви, че който е започнал всичко, трябва да го завърши. Имаше предвид нас, военните! Катон е убеден, че политиците нямат никаква вина за войната. Това означава, че изобщо не разбира как действа властта.
— Ние сме такива, каквито ни направят родителите ни. Ти как се измъкна от калта, Цезаре?
— Майка ми беше достатъчно силна, за да ми се противопоставя, без да ме смачка. Беше една на милиони, предполагам.
Така Квинт Цицерон се сбогува с него и Цезар потегли начело на значителна войска от два киликийски легиона, Шести и верните германи, които бяха напуснали мъгливите си гори толкова отдавна, че вече не помнеха почти нищо от предишния си начин на живот.
Планините на Анатолия бяха високи и можеха да бъдат преминати само през няколко прохода. Киликийският бе един от тях — тесен, стръмен път през вековни борови гори. От всяка пропаст се спускаха водопади от топящите се снегове и през нощта все още бе твърде студено. Цезар разрешаваше такива дребни проблеми като студуването на войската му и голямата надморска височина, като караше легионите да вървят. Така, когато спираха за пренощуване, хората му бяха твърде изтощени, за да чувстват студ. Изграждаха напълно укрепени лагери, защото той нямаше представа къде е Фарнак. В единственото си писмо до него Калвин съобщаваше само, че царят на Кимерия се е върнал.
След поредния проход войската излезе на голямо плато, стоящо като чиния по средата на анатолийските простори. В този сезон хълмистата местност бе обрасла със свежа трева — идеално пасище за конете. А конете тук бяха многобройни. Това бе Ликаония, не Галатия.
Икониум беше голям град на важен търговски кръстопът. Намираше се между Таврическите планини на юг и Галатия и Западен Понт на север. Един път водеше към Кападокия, а оттам към Ефрат; един към Киликийския проход, Тарс и Сирия; един към провинция Азия и Егейско море; един през Анкира и Галатия към Евксинско море и един към Витиния, Хелеспонт, а оттам за Рим по Игнациевия път. Търговията се извършваше с кервани от камили, коне и мулета, охранявани от тежковъоръжени мъже срещу разбойници от дивите планински племена. Имаше римски, гръцки, киликийски, арабски, арменски, мидийски, персийски и сирийски търговци. На изток се превозваха скъпи боядисани вълнени платове, мебели, дървен материал, вино, зехтин, бои, обковани с желязо галски колела, железни слитъци, мраморни статуи и путеолско стъкло; на запад отиваха килими, гоблени, калай, бронзови слитъци, сушени кайсии, лазурит, малахит, четки от камилски косми, кожи и астраган.
Иконийците ненавиждаха войските, но през квинктил се наложи да изтърпят присъствието на доста войници: Цезар дойде от Тарс с три легиона и германската си конница, Калвин — от Пергам с четири легиона. Необичайният брой коне бяха на цар Дейотар, дошъл от Галатия с две хиляди конници. На Калвин се падна задачата да осигури храна за войската — само галатите си носеха.
Калвин имаше много новини:
— Когато Фарнак се върнал в Кимерия, Асандер предприел тактика на изчакването. Независимо къде го нападнел баща му, той все бил подготвен. Накрая Фарнак се отказал, натоварил войската си на корабите и отплавал през Евксинско море за злощастния Амис, за да го опустоши за втори път. Акостирал край Зела. За този район на Понт не знам почти нищо, освен че е близо до Амасия, където в скалите са погребани всички понтски царе. Доколкото разбрах, страната е доста по-приветлива от Малка Армения, която не ни посрещна много гостоприемно през декември миналата година.
Наведен над една карта върху пергамски пергамент, Цезар проследи маршрута с пръст.
— Зела, Зела, Зела… Да, сещам се. — Той се намръщи. — О, какво не бих дал за някой хубав римски път! Те ще са първата задача на следващия управител на Понт. Страхувам се, Калвине, че ще се наложи да заобиколим езерото Тата, да прекосим Халис и да навлезем в планините. Ще имаме нужда от добри водачи, затова предполагам, че ще се наложи да простим на Дейотар за галатските пари и мъже, изпратени толкова щедро на републиканците.
Калвин се усмихна:
— О, той е уплашен до смърт, има фригийско наметало и го носи в ръка. След победата на Помпей над Митридат е разширил владенията си във всички посоки, включително за сметка на бедния стар Ариобарзан. След смъртта на Ариобарзан и възкачването на онзи… Филоромей на престола Кападокия почти не разполага с плодородни земи.
— Това може да се поправи с опрощаване на дълговете на Кападокия към Брут… О, Брут ли казах? Матиний, разбира се.
— Страхувам се, че няма да стане. Дейотар също е затънал до уши в дългове към Матиний. Великия е искал пари, много пари, а откъде другаде могат да се вземат?
— От някой римски лихвар, разбира се — въздъхна отчаяно Цезар. — Кога ще им дойде умът в главите? Залагат всичко за допълнителни земи с надеждата, че ще открият златна мина.
— Дочух, че ти самият си затрупан от злато, или поне от златни корони.
— Така е. Изчислих, че ако се претопят, ще дадат около сто златни таланта, да не говорим за скъпоценните камъни по някои от тях. Истински смарагди, Калвине! Смарагди с големината на детски юмрук. Иска ми се да ми бяха дали просто злато на кюлчета. Тези корони са истински произведения на изкуството, но освен хората, които ми ги пращат, кой друг ще иска да си купи златна корона? Нямам друг избор, освен да ги претопя. Жалко. Надявам се да продам смарагдите на Богуд, Бокх или който друг наследи трона на Нумидия след поражението на Юба. Виж, за перлите лесно ще намеря купувач и в Рим.
— Надявам се корабът да не потъне.
— Кораб ли? Какъв кораб?
— Този, с който ще ги изпратиш в Съкровищницата.
Цезар вдигна вежди; очите му проблеснаха.
— Скъпи ми, Калвине, не съм толкова глупав. От това, което чувам за Рим, дори корабът да не потъне, короните изобщо няма да стигнат до Съкровищницата. Не, ще ги нося със себе си.
— Умно решение — одобри Калвин.
Двамата продължиха да обсъждат новините от Рим, получени в Пергам.

 

Дейотар наистина имаше фригийско наметало, но от тирски пурпурен плат с втъкана златна нишка. И наистина го носеше в ръка, когато Цезар го прие. Поради известна злоба Цезар бе решил да направи аудиенцията пред повече хора. Присъстваше не само Гней Домиций Калвин, а и неколцина легати, включително Брут и Касий. „Да видим сега как ще запазиш самообладание, Бруте! Сега Цезар ще се срещне с един от основните ти длъжници.“
Дейотар бе вече на възраст, но все още бе жизнен. Както поданиците си той беше гал; предците им дошли в Гърция преди двеста и петдесет години. Повечето племена, участвали в това преселение, били отблъснати и се върнали в Галия, но това на Дейотар продължило на изток и накрая се заселило в един район на Централна Анатолия, който с богатата си паша се оказал рай за един конен народ. Освен това дотогава в Анатолия липсвали опитни ездачи. Когато Митридат Велики започнал завоеванията си, той решил да унищожи галатите. Поканил първенците им на пир и заповядал да ги избият. Това станало по времето на Гай Марий, преди шейсет години. Дейотар се спасил, защото не бил достатъчно голям, за да участва в пира с баща си, но когато навършил пълнолетие, Митридат намерил в негово лице един ожесточен противник. Той се съюзил първо със Сула, после с Лукул и накрая с Помпей, все срещу Митридат и Тигран. Накрая мечтите му се сбъднали — Помпей му отстъпил голяма територия и убедил сената (с поддръжката на Цезар) да му разреши да се нарече цар и Галатия да бъде обявена за зависимо от Рим царство.
На Дейотар нито за момент не му беше хрумнало, че някой е в състояние да победи Помпей Велики. Никой не бе оказал по-гореща подкрепа на Помпей от него. А ето го сега, изправен пред един непознат, Гай Юлий Цезар диктатора, с наметало в ръка и разтуптяно от страх сърце. Мъжът пред него бе висок за римлянин, рус и синеок като гал, но чертите на лицето му определено бяха римски. Трудно бе да си представи по-различен човек от Помпей Велики, макар че той също беше рус. Може би Помпей бе допаднал на Дейотар още при първата им среща, защото той наистина приличаше на гал.
„Ако бях срещнал този човек по-рано, много щях да се замисля дали да поддържам толкова самоотвержено Помпей. Цезар е точно такъв, какъвто го описват, с царствена осанка, с пронизващ поглед. О, Дан! О, Дагда! _Очите му са като на Сула!“_
— Цезаре, моля те, бъди милостив — започна той. — Със сигурност знаеш, че бях клиент на Помпей; най-лоялният и най-послушният му клиент! Ако съм му помагал, то е било само заради тези си задължения; нищо лично няма в тази помощ! Всъщност търсенето на пари за финансиране на кампанията му ме разори. Затънал съм в дългове към… — хвърли плах поглед към Брут — … някои фирми. _Дълбоко_ съм затънал!
— Кои фирми? — попита Цезар.
Дейотар примигна и смутено се размърда. Сетне преглътна тежко и отвърна:
— Не мога да обявя имената им.
Цезар погледна към Брут. „А! Моят приятел Брут е много загрижен! А също и Касий. Дали и той няма дял във фирмата на Матиний и Скапций? Колко интересно.“
— Защо? — попита хладно.
— Има такава клауза в договора, Цезаре.
— Бих искал да видя този договор.
— Оставих го в Анкира.
— Я виж. Да не би случайно името на Матиний да фигурира в него? Ами това на Скапций?
— Не си спомням — прошепна отчаяно Дейотар.
— Е, хайде, Цезаре! — намеси се остро Касий. — Остави бедния човек на мира! Стига сте играли на котка и мишка. Той е прав. На кого дължи пари, си е негова работа. Това, че си диктатор, не ти дава право да се месиш в неща, които не засягат управлението на Рим! За Рим е важно само това, че е задлъжнял.
Ако тези думи бяха изречени от Тиберий Клавдий Нерон, Цезар незабавно щеше да му нареди да се маха, да бяга в Рим и да не му се мярка повече пред очите. Това обаче бе Гай Касий, който не се боеше да изказва открито мнението си.
Брут се изкашля и заговори:
— Цезаре, ако е възможно, бих искал да се застъпя за цар Дейотар, с когото се познаваме от идването му в Рим. Да не забравяме, че той се противопостави на Митридат и беше незаменим съюзник на Рим. Има ли значение на чия страна е бил в гражданската война? Аз също подкрепих Помпей Велики, но ти ми прости. Гай Касий избра Помпей и също му беше простено. Каква е разликата? Без съмнение Рим в лицето на диктатора се нуждае от всеки, който може да помогне срещу Фарнак. Царят е дошъл да ни предложи услугите си, води две хиляди конници, от които се нуждаем.
— Значи, ти се застъпваш за цар Дейотар и предлагаш да не го наказвам, така ли, Бруте?
„Очите му горят; той усеща как паричките му се стопяват.“
— Да — потвърди Брут.
„Котка и мишка. Не, Касий, котка и три мишки!“
Цезар се наведе напред от курулното си кресло и прикова поглед в Дейотар:
— Аз уважавам молбата ти, царю. Похвално е, когато един клиент помага на покровителя си. Проблемът е в това, че само Помпей имаше клиенти, а Цезар — не. Затова се наложи да финансирам кампанията си от Римската съкровищница. Този заем трябва да се върне с десет процента лихва, единственият законен дивидент в този край на света. Това би трябвало значително да облекчи състоянието ти, царю. Възможно е да ти позволя да запазиш по-голямата част от владенията си, но ще взема окончателно решение едва след победата над Фарнак. Цезар е принуден да събира всяка сестерция за попълване на римската хазна. Затова делът на Галатия ще бъде увеличен колкото лихвите, които си плащал на тези неизвестни лихвари. Радвай се, царю, и чакай решението ми в Никомедия след поражението на Фарнак. — Цезар стана. — Сега си свободен и благодаря за конницата.

 

Беше се получило писмо от Клеопатра и то бе една от причините Цезар да проведе срещата с Дейотар толкова бързо. Беше пристигнало с един керван, натоварен с пет хиляди златни таланта.

 

„Мили мой, прекрасен, всесилен, божествени Цезаре, господарю на Нил, владетелю на разливите, сине на Амон Ра, превъплъщение на Озирис, любим на фараона — липсваш ми!
Ала това е нищо, скъпи Цезаре, в сравнение с новината, че на петия ден на последния месец, перет, аз дарих живот на твоя син. Той е под знака на Хнум, овена, и според хороскопа, който ти настоя да поискам от някой римски астролог, го очаква бъдеще на фараон. Излишен разход беше това! Астрологът бръщолевеше нещо за някаква криза на осемнайсетгодишна възраст, но звездите не му позволявали да види точно каква. О, мили Цезаре, какъв красавец е! Истинско въплъщение на Хор. Роди се, преди да му дойде времето. Едно мъничко сбръчкано бебе, но прилича на татко си! Косата му е руса, а Тач'а твърди, че очите му ще станат сини.
Имам мляко! Не е ли прекрасно? Жената фараон винаги трябва да храни детето си сама, такава е традицията. Малките ми гърди дават мляко. Характерът му е мек, но има силна воля и кълна се, че когато за пръв път отвори очи, ми се усмихна. Много е дълъг, повече от две римски стъпки. Скротумът му е голям, а също и членът му. Хаем го обряза според египетската традиция. Раждането мина леко. Почувствах болките, клекнах над едно чисто ленено платно и той излезе!
Името му е Птолемей XV Цезар, но го наричаме Цезарион.
В Египет всичко върви добре, дори в Александрия. Руфрий и войниците му живеят удобно в лагера си и жените, които им даде, ги приемат добре. Възстановяването на града продължава. Започнах строежа на храм на Хатор в Дендера с гербови надписи на Клеопатра VII и Птолемей XV Цезар. Ще издигна един и във Фили.
О, мили Цезаре, как ми липсваш! Ако беше тук, щеше да ме отмениш в управлението — неприятно ми е да се отделям от Цезарион дори за секунда, за да се разправям със заядливи собственици на кораби или алчни земевладелци! Моят съпруг Филаделф все повече заприличва на мъртвия ни брат, за когото не изпитвам никаква жалост. Щом Цезарион порасне достатъчно, ще се отърва от Филаделф и ще възкача сина ни на трона. Между другото, надявам се, че няма опасност Арсиноя да избяга от Рим. Тя е готова да ме свали от трона при първа възможност.
А ето и най-добрата от всички новини. Говорих с чичо Митридат и той обеща да ме замести в управлението, когато се установиш в Рим и аз ти дойда на гости. Да, знам, че фараонът не може да напуска страната си, но за това има важна причина — аз трябва да имам още деца от теб веднага след като се върнеш от Изтока и страната на партите. Цезарион трябва да има сестра, за която да се ожени. Дотогава Нил е в опасност, защото следващото ни дете може пак да е момче! Трябва да имаме достатъчно, за да има и от двата пола. Затова, независимо дали ти харесва или не, аз ще дойда в Рим веднага щом победиш републиканците в Африка. Получих писмо от Амоний, моя агент в Рим. Той твърди, че ще се наложи да се задържиш там доста дълго, докато затвърдиш властта си. Разреших му да ми построи дворец там, но трябва ти да ми осигуриш земя. Според Амоний за един неримски гражданин е много трудно да се сдобие с първокачествен парцел, затова с твоето съдействие ще стане по-бързо. Нека да е на Капитолия, близо до храма на Юпитер. Поисках от Амоний да избере най-добрата гледка.
Изпращам ти пет хиляди златни таланта и поздрави от сина ни. Моля те, моля те, пиши ми! Липсваш ми, липсваш ми! Особено ръцете ти. Всеки ден се моля за теб на Амон Ра и Монту, бога на войната. Обичам те, Цезаре.“

 

„Син, очевидно здрав. За възрастен мъж, който вече трябва да има внуци, аз съм много щастлив. Тя обаче е дала на момчето гръцко име, Цезарион. Може би така е по-добре. Той не е римлянин, никога не може да бъде римлянин. Той ще бъде най-богатият мъж в света, могъщ владетел. Но, о, колко незряла е майка му! Такова наивно писмо, толкова суетно и тщеславно. Да й осигуря земя за дворец близо до храма на Юпитер — какво светотатство, ако беше възможно. Тя е толкова решена да дойде в Рим, че нищо не може да я разколебае. Ще го стори на своя глава.“
„Не бъди толкова жесток с нея, Цезаре. Никой не може да надскочи възможностите на ума си, а нейната кръв не е чиста, колкото и добро да е сърцето й. Престъпленията, които извършва, са й вродени, грешките й се дължат не на надменност, а на непросветеност. Страхувам се, че тя никога няма да бъде дарена с далновидност, затова трябва да се погрижа за сина ни.“
„За едно обаче Цезар е твърдо решен — Цезарион няма да има никаква сестра, за да се ожени за нея. Цезар няма да я оплоди отново. Това е свършен факт, Клеопатра.“
Цезар седна да й пише, като постоянно се разсейваше от шумовете, проникващи в стаята — звън на оръжия, конско цвилене, викове и ругатни, обидните крясъци на Карфулен към някой тромав войник.

 

„Какви прекрасни новини, скъпа ми Клеопатра. Син, точно както бе предсказано. Ще посмее ли Амон Ра да разочарова дъщеря си? Наистина аз много се радвам за теб и за Египет.
Златото е добре дошло. Рим е затънал в дългове. Гражданската война не носи плячка и от нея няма печалба. Твоята помощ в името на сина ни няма да отиде напразно.
Тъй като настояваш да дойдеш в Рим, аз няма да ти се противопоставя, само те предупреждавам, че няма да завариш това, което очакваш. Ще уредя парче земя на Яникулума, близо до собственото си имение. Кажи на Амоний да се обърне към банкера Гай Маций.
Е, не ме бива много в писането на любовни писма. Просто искам да ти кажа, че те обичам и искрено се радвам за теб и сина ни. Ще ти пиша отново от Витиния. Пази се и се грижи за момчето ни.“

 

Това беше. Цезар нави листа, покапа разтопен восък в края му и го запечата с пръстена си — подарен му от Клеопатра. Това бе хитър отговор на отказа му да обсъжда любовните си връзки с нея. Върху аметиста на пръстена бяха гравирани сфинкс с лъвско тяло и човешка глава и ЦЕЗАР с огледални букви вместо обичайното съкращение на пълното му име. Той обожаваше украшението. Когато реши кой от племенниците или братовчедите си ще осинови, щеше да завещае пръстена на него заедно с името. Богове, какви бездарници! _Луций Пинарий_ ли? Дори Квинт Педий, най-способният от племенниците му, не се отличаваше с особени качества. Сред братовчедите му изпъкваха онзи младеж в Антиохия, Секст Юлий Цезар, Децим Юний Брут и Марк Антоний, за когото всички в Рим смятаха, че ще го наследи. Кой, кой, кой? Защото Птолемей XV Цезар не можеше.
На излизане той даде писмото на Гай Фаберий.
— Изпрати го на царица Клеопатра в Александрия — нареди кратко.
Фаберий изгаряше от любопитство да научи дали детето се е родило, но един поглед на Цезар му беше достатъчен да не посмее да попита. Пълководецът беше в настроение за битки, не за обсъждане на новородени бебета, дори да ставаше дума за собственото му.

 

Езерото Тата беше огромно, плитко и ужасно солено. Може би, размишляваше Цезар, докато го оглеждаше, бе остатък от някое древно вътрешно море, защото в крехките скали на брега бяха включени вкаменели мидени черупки. Въпреки пустинната местност наоколо то беше прекрасно; пенливата му повърхност блестеше в зелено, жълто, оранжево. Цветовете се преливаха и пустият пейзаж наоколо се оживяваше от багрите.
Цезар идваше за пръв път в Централна Анатолия и я намираше тайнствена и красива. Халис, пълноводната червена река, закривена като жезъла на авгур, протичаше през тясна долина между високи червени скали, издигащи се като крепостните стени на някой град. В други участъци от течението си, обясни Дейотар, реката протичала през широка плодородна равнина. Наложи се отново да навлязат сред планини, високи и все още заснежени, но галатските водачи знаеха всички проходи. Войската се виеше през тях под формата на традиционна римска колона с дължина тринайсет километра. Конниците яздеха отстрани на крачещите с песен войници.
„О, най-после истинска война! Срещу чужд враг; чакат ни истински битки в непознати красиви земи.“
Скоро обаче пристигна първата корона от цар Фарнак. Приличаше повече на арменска, отколкото на персийска тиара: островърха, не пресечена, инкрустирана с малки кръгли рубини, в които имаше украшения във формата на звезди.
— О, да можеше само някой да я купи като произведение на изкуството! — възкликна Цезар. — Сърцето ме боли при мисълта, че трябва да я претопя.
— Налага се — отвърна бързо Калвин. — Все пак за тези малки рубини ще получиш добра цена при някой бижутер в Портус Маргаритария. Никога не съм виждал звезди в скъпоценен камък. Златото почти не се вижда, толкова са много. Като сладкиш, целият покрит с орехи.
— Мислиш ли, че нашият приятел Фарнак е започнал да се притеснява?
— О, да. Степента на притеснението му ще проличи по броя на изпратените корони.

 

През следващата нундина на всеки три дни се получаваше по една, все със същата форма и украса. На Цезар му оставаха само пет дни до лагера на кимерийците.
С четвъртата корона дойде и личен пратеник на Фарнак.
— Един скромен подарък от царя на царете, Цезаре.
— Цар на царете ли? Така ли се нарича вече Фарнак? — удиви се Цезар. — Предай на господаря си, че тази титла носи нещастие на онзи, който я носи. Последният цар на царете беше Тигран, а виж какво го сполетя при срещата с Гней Помпей Велики. Аз обаче победих Помпей, така че какво ще кажеш за мен, посланико?
— Ти си велик завоевател.
Защо тези римляни никога не приличаха на велики завоеватели? Нямаха златни носилки, нямаха хареми с жени и наложници, нямаха почетна стража, нито блестящи доспехи. Цезар носеше обикновена желязна ризница с червена лента, закрепена на гърдите. Ако не беше тя, щеше да изглежда като обикновен войник.
— Върни се при царя си, посланико, и му кажи, че е време да се прибира вкъщи — продължи Цезар с делови тон. — Преди да си тръгне обаче, искам достатъчно злато на слитъци, за да покрие щетите, които нанесе на Понт и Малка Армения. Хиляда таланта за Амис и три хиляди за останалата територия. Това злато ще се използва само за покриване на щетите, не е предназначено за римската съкровищница.
Той се обърна към Дейотар и добави:
— Цар Фарнак обаче беше клиент на Помпей Велики и не изпълни задълженията си към него. Затова му налагам глоба от две хиляди златни таланта. Те вече ще отидат в Рим.
Дейотар почервеня, задави се, но нищо не каза. Този Цезар нямаше срам. Наказваше Галатия, че е изпълнила задълженията към покровителя си, а Кимерия — за това, че не ги е зачела!
— Ако не получа отговор от царя ти още днес, посланико, ще продължа похода си по тази красива долина.
— В Кимерия няма и една десета от това злато — отбеляза Калвин, като с мъка сдържаше смеха си заради възмущението на Дейотар.
— Ще се изненадаш, Гней. Не забравяй, че Кимерия беше част от владенията на стария цар, а той имаше планини от злато. И не всичкото се е пазило в онези седемдесет крепости в Малка Армения, които Помпей изпразни до последната сестерция.
— _Чу ли_ го? — изсъска Дейотар пред Брут. — _Чу ли го!_ Един зависим цар не може да му угоди по никакъв начин, независимо какво ще направи! О, не мога да повярвам, че е възможно да съществува такава наглост!
— По-спокойно, по-спокойно. Това е начин да събере пари за покриване на разходите си по войната. Той изпразни римската хазна и сега трябва отново да я напълни. — Брут изгледа строго царя на Галатия. — А ти, Дейотаре, трябва да се разплатиш с мен. Надявам се, че си ме разбрал добре.
— А аз се надявам, Марк Бруте, ти да си разбрал, че когато Цезар каже десет процента лихва, никой не може да взима повече! — тросна се Дейотар. — Аз ще ти се издължа (ако запазя царството си), но няма да ти дам нито сестерция повече. Да не би да искаш книжата на Матиний да попаднат при Цезар? А и как ще ме принудиш да ти върна парите, като не можеш да командваш войска? Светът се променя, Марк Бруте, и човекът, който го управлява, никак не обича лихварите дори сред собствените си сънародници. Десет процента лихва — ако си запазя царството. А запазването на царството ми зависи от това с какви медени гласове ти и Касий ще пеете за мен в Никомедия, след като победим Фарнак!

 

Зела накара Цезар да занемее. Представляваше високо скалисто възвишение сред обширна равнина, зелена като смарагдите на короната. От всички страни се издигаха заснежени върхове, а синята лента на река Скилакс пресичаше цялото поле.
Кимерийският лагер се намираше в основата на възвишението, а на върха му Фарнак бе разположил командните палатки и харема си. Още преди да изпрати третата си корона, той бе видял добре римската колона, проточваща се през северния проход. След предаването на четвъртата посланикът му съобщи условията на Цезар, но Фарнак не им обърна внимание, защото се мислеше за непобедим. Той спокойно изчака римлянинът да устрои силно укрепен лагер съвсем близо до неговите войски.
На разсъмване Фарнак нападна стремително. Също както баща си Тигран той не можеше да повярва, че една малка войска, независимо колко добре е организирана, е в състояние да устои на атаката на стохилядна армия. Справи се по-добре от Помпей при Фарсал — войниците му издържаха четири часа, преди да се разбягат. Също както белгийските гали в първите години на войната с тях скитите се биеха до смърт. Смятаха отстъплението или оцеляването след поражение за позор.
— Ако Помпей се е сражавал с такъв противник в Анатолия, — сподели Цезар пред Калвин, Панза, Винициан и Касий, — той не заслужава прозвището „велик“. Не е голямо геройство да ги победиш.
— Предполагам, че галите са били значително по-опасни противници — изсъска през зъби Касий.
— Прочети коментарите ми — усмихна се Цезар. — За храброст не говорим. Галите имаха две качества, които липсват на сегашните ни противници. Първо, учеха се от собствените си грешки. И второ, притежават патриотизъм. Доста време ми беше нужно, за да го използвам в тяхна полза и в полза на Рим. Ти обаче се справи добре, Касий. Води легиона си като истински пълководец. Имам доста работа за теб през близките години, когато ще те изпратя да се разправиш с партите и да върнеш на Рим бойните му орли. Дотогава вече ще си бил консул, така че ще те направя един от главните си легати. Доколкото разбирам, обичаш да водиш битки както на сушата, така и по море.
Това би трябвало да поласкае Касий, но само го ядоса. „Той говори, сякаш всичко се дължи на неговата дарба. С какво мога да допринеса аз, безгласната му пионка?“
Пълководецът обиколи бойното поле, даде заповеди за изкопаването на масови гробове за скитите — мъртвите бяха твърде много, за да бъдат изгорени дори в Зела да имаше гори.
Самият Фарнак беше избягал заедно със съкровищата си. Жените му бяха намерени в харема убити. Когато научи това, Цезар изпита съжаление.
Той раздаде плячката на командирите и войниците си и отказа да вземе своя дял. Короните му бяха достатъчно. След разпределянето на плячката обикновените войници се оказаха с по десет хиляди сестерции по-богати, а легатите като Брут и Касий получиха по сто таланта. Толкова много злато бе оставено в кимерийския лагер. Кой знае какво бе отнесъл Фарнак? Никой обаче не получи парите на ръка. Всичко се записваше от специално избрани войнишки представители. Плячката трябваше да бъде показана на триумфалното шествие на пълководеца, преди да бъде раздадена.

 

След два дни войската тръгна за Пергам, където бе посрещната с ликуване и цветя. Фарнак вече не заплашваше провинция Азия. Макар че оттогава бяха минали четирийсет години, никой не беше забравил стотиците хиляди избити от Митридат Велики.
— Веднага щом се прибера в Рим, ще изпратя в провинцията способен управител — обеща Цезар на Архелай, сина на Митридат Пергамски. — Той ще знае кое е най-добро за възстановяването на страната. Край на събирането на данъци от публикани. След изтичането на петгодишния срок на освобождаване от налози всяка област ще събира таксите си отделно и ще плаща направо на Рим. Не затова обаче те повиках.
Цезар се наведе напред и опря ръце на бюрото си.
— Ще пиша на баща ти в Александрия, но Пергам трябва да научи съдбата си още сега. Възнамерявам да преместя седалището на управителя в Ефес — Пергам е твърде на север. Затова Пергам ще бъде обявен за царство, управлявано от баща ти. Държавата няма да е толкова голяма като завещаната някога на Рим от Атал, но ще е по-голяма от сегашната. Ще дам на Пергам земи от Западна Галатия. Имам чувството, че провинциите на Рим развиват все по-голяма бюрокрация, която постоянно скубе обикновените граждани. Затова винаги когато попадна на хора, способни да управляват зависима държава, аз създавам такова царство. Вие ще плащате данъци на Рим, но самият Рим няма да се занимава със събирането им. — Цезар прочисти гърлото си и продължи: — Има обаче едно условие: Пергам трябва да подкрепя Рим на всяка цена и да отстоява на всички външни врагове. Да останете не само клиенти на Цезар, а и на наследниците на Цезар. Да управлявате мъдро и да увеличавате благосъстоянието на _всичките_ си поданици, не само на висшата класа.
— Баща ми винаги е бил мъдър човек, Цезаре — отвърна младежът, удивен от този невероятен подарък, — но най-мъдрата постъпка в живота му бе да те подкрепи. Благодарността ни не може да се изрази с думи.
— Не искам благодарности, а нещо много по-ценно. Вярност.

 

След това потегли на север към Витиния, страна, заемаща южните брегове на Пропонтида, голямо водно пространство, служещо като преддверие към огромното Евксинско море и свързано с него чрез тесния проток Босфор, на който се намираше древният гръцки град Византион. От другата страна Пропонтида се свързваше с Егейско море чрез протока Хелеспонт и така водите от големите сарматски и скитски реки се вливаха в Средиземно море.
Никомедия се разполагаше на един спокоен залив на Пропонтида, в чиято равна повърхност се оглеждаха околните хълмове и гори. Това бе едно от любимите места на Цезар, защото му навяваше топли спомени за един престарял цар с къдрава перука и силен грим, обслужван от цяла армия женствени роби. Не, те не бяха имали любовни отношения — третият цар Никомед и Цезар! Свързваше ги нещо повече — силно приятелство. А също дебелата стара царица Орадалтида, чието куче Сула я бе ухапало отзад в деня на идването на двайсетгодишния Цезар. Единствената им дъщеря Ниса беше отвлечена от Митридат Велики и държана като заложница в продължение на години. Лукул я бе освободил, когато тя вече беше петдесетгодишна, и я беше върнал на майка й. По онова дреме старият цар вече бе мъртъв. Когато Рим направи Витиния провинция, Цезар измами управителя Юнк, като прехвърли всички пари на Орадалтида в една банка във Византион и я настани в богато имение на брега на Евксинско море. Там Орадалтида и Ниса живееха дните си щастливо, ловяха риба с въдици от брега и разхождаха новото си куче на име Лукул.
Сега, разбира се, всички те бяха мъртви. В добре познатия му дворец живееше управителят. Най-големите ценности бяха отнесени още от Юнк, но позлатата и червеният мрамор стояха. Именно Юнк, размишляваше сега Цезар, го бе подтикнал да се опитва да прекрати своеволията и ограбването от страна на управителите на провинции. Е, пръв всъщност беше Вер, но той не беше управител. Вер бе съвсем различен от всички останали злосторници, както доказа Цицерон.
Управителите натрупваха цели състояния за сметка на провинциите си, продаваха граждански права, продаваха данъчни облекчения, конфискуваха имущества, определяха цените на зърното, присвояваха си всяко произведение на изкуството, до което се докопат, взимаха подкупи от публиканите и даваха под наем ликторите, а дори и войските си на римски лихвари, които събираха вземанията си.
Юнк бе натрупал доста голямо състояние във Витиния, но явно някой бог му се беше разсърдил, защото той и нечестно събраното му богатство потънаха в морето на път за дома.
„О, Цезаре, остарял си! Това беше отдавна и многобройните спомени, затворени между тези стени, са като лемури — същества от отвъдния свят, които биват пускани на земята само през две нощи на годината. Твърде много неща се случиха за твърде кратко време. Стореното от Сула още не е преодоляно и Цезар е последната му жертва. Никой мъж, нахлул в собствената си страна, не може да бъде щастлив. Всичко, което прави Цезар, е с някаква цел, Цезар вече не вярва във вълшебства. Защото вълшебства няма. Хората ги развалят с пороците, стремежите, недосетливостта, глупостта и алчността си. Един Катон или Бибул е в състояние да провали всяко добро управление. А един Цезар може да се умори от безкрайните опити отново да сложи нещата в ред. Онзи Цезар, който провеждаше словесни двубои с грозния стар цар е съвсем различен от сегашния — хладен, циничен и грохнал. Този човек няма мечти. Той просто иска да преживее поредния ден, без името му да бъде опетнено. Този мъж се приближава все повече към момента, когато животът ще му омръзне. Как е възможно един човек да сложи ред в Рим? Особено ако е минал петдесет и пет?“
Въпреки всичко животът трябваше да се живее. Сега Витиния се управляваше от един от най-обещаващите съмишленици на Цезар, Гай Вибий Панза. Цезар реши, че Понт трябва да се ръководи от друг, затова назначи един друг обещаващ човек, Марк Целий Винициан. Той трябваше да се справи с щетите, нанесени от Фарнак.

 

Когато даде последните си нареждания, Цезар затвори вратата на кабинета си и се зае с писане на писма: до Клеопатра и Митридат Пергамски в Александрия, до Публий Сервилий Вация Изаурик в Рим, до Марк Антоний, началника на конницата, и най-накрая до стария си приятел Гай Маций. Двамата бяха на една възраст. Бащата на Маций бе наел другия приземен апартамент в къщата на Аврелия в Субура и така двете момчета бяха израснали заедно в прекрасната градина на Мациевия баща. Маций Младши бе наследил градинарския талант на баща си и в свободното си време се грижеше за имението на Цезар от другата страна на Тибър. Той бе измислил оформянето на храсти чрез подкастряне и използваше всяка възможност да превръща чемшири и кучешко грозде в птици и животни.
Цезар изля душата си в това писмо, защото нямаше какво да крие от получателя му.

 

„Вени, види, вици.
Дойдох, видях, победих. Мисля да направя тези думи мой девиз, защото ми се случва постоянно, а и изразът е достатъчно кратък. Поне при последното идване, виждане и побеждаване се изправих срещу един чужденец.
На изток всичко е сложено в ред. Каква бъркотия само! По вина на алчни управители и чужди царе Киликия, провинция Азия, Витиния и Понт изнемогват. За Сирия не ми е толкова жал. Аз просто следвам стъпките на предишния диктатор Сула и предприемам неговите мерки, които се оказаха много сполучливи. Тъй като ти не се занимаваш със събиране на данъци, реформите в Мала Азия няма да те засегнат, но когато стигна Рим, от публиканите и другите спекуланти ще хвърчи перушина — добре им подрязах крилцата. Дали ме е грижа? Ни най-малко. Проблемът на Сула беше, че той не разбираше нищо от политика. Оттегли се от диктаторската длъжност, без да се увери, че новата му конституция не може да бъде отменена. Повярвай ми. Цезар няма да стори тази грешка.
Последното, което искам, е сенатът да се напълни с мои пионки, но се боя, че точно това ще стане. Може би си мислиш, че ще е по-разумно, ако сенатът ми е подчинен напълно, но не е така, Маций, не е. Докато има силна политическа конкуренция, най-амбициозните сред съмишлениците ми могат да бъдат контролирани. Ала когато в управлението има само мои привърженици, какво ще спре някой по-млад, по-пробивен от мен мъж да ме отстрани и да заеме диктаторското кресло? Властта трябва да има опозиция! Управлението няма нужда само от добрите люде, които се противопоставят на всичко заради самото противопоставяне. Тяхната опозиция не беше градивна, не се основаваше на разумни решения. Забележи, че говоря в минало време. Добрите люде са минало, съдбата им ще се реши в провинция Африка. Надявах се да срещна полезна опозиция, но се страхувам, че гражданската война я унищожи. Аз съм в безизходица.
От Тарс ме съпровождат Марк Юний Брут и Гай Касий. Простих и на двамата и те сега работят неуморно… за собственото си благо. Не, не за Рим и със сигурност не за Цезар. Дали няма да организират градивната сенатска опозиция? Не, боя се, че не. Те не се интересуват от страната си, а само от собствената си кариера. Все пак компанията им ме забавлява и научих немалко за лихварството.
Току-що завърших промените в някои зависими царства в Анатолия, най-вече в Галатия и Кападокия. Дейотар се нуждаеше от добър урок и аз му го дадох. Първоначално смятах да свия Галатия в един малък район около Анкира, но… о, о, о! Брут ревна като лъв и скочи да защитава Дейотар, който му дължи милиони. Как съм смеел да лиша този прекрасен човек от три четвърти от територията му и да превърна един постоянен източник на приходи в несъбираеми дългове? Брут категорично отказа да приеме решението ми. Какво красноречие, каква риторика! Наистина, Маций, ако Цицерон чуе Брут в разгара на такъв спор, ще си оскубе косата от завист. Касий също може да го засрами, дължа да добавя. Те не са просто шуреи, те са приятели от детинство.
Накрая оставих на Дейотар доста повече, отколкото възнамерявах в началото, но Западна Галатия отиде в новосъздаденото Пергамско царство, а Малка Армения придадох към Кападокия. Брут може да няма много желания, но тези, които има, ги преследва с дива страст. Най-важно за него е запазването на състоянието му.
Мотивите му са ясни като анатолийска изворна вода, но Касий е доста по-потаен. Той е надменен, самонадеян и ужасно амбициозен. Никога няма да му простя за циничния му отчет, който изпрати в Рим след смъртта на Крас край Кари, в който изтъкваше собствените си качества, а представяше покойния си пълководец като най-обикновен скъперник. Признавам, че парите бяха слабост на Крас, но той наистина беше велик мъж.
Касий е недоволен, че създадох тези зависими царства, без да се допитам до сената, без да се съобразя с друго мнение. В това отношение да си диктатор е истинско блаженство — така се печели много време за неща, които съм сигурен, че съм уредил по най-изгодния за Рим начин. На Касий обаче това никак не му се нрави. Или, ако се изразя по друг начин, Касий ще е доволен, само ако той е диктатор.
Имам син. Царицата на Египет ми дари момче миналия юни. Той, разбира се, не е римлянин, но ще управлява Египет, затова не се оплаквам. Колкото до майката, ще имаш възможността да я видиш лично. Тя настоява да дойде в Рим, след като републиканците (какво погрешно определение!) бъдат окончателно разбити. Агентът й, някой си Амоний, ще дойде с молба да й осигуриш парцел до градините ми на Яникулума за строеж на дворец, в който да отсяда, като дойде в Рим. Когато уредиш всичко, регистрирай го на мое име, макар че парите ще осигури тя.
Нямам намерение да се развеждам с Калпурния заради Клеопатра. Това би било неоправдано. Дъщерята на Пизон е образцова съпруга. Може да се задържам малко в Рим, но имам информатори. Калпурния е най-достойната жена за един Цезар. Тя е извън всяко подозрение. Прекрасно момиче.
Може би звучи жестоко, иронично, но аз съм променен до неузнаваемост, Маций. Един човек не бива да се издига толкова, че да няма достоен съперник, а се страхувам, че точно това се случи с мен. Хората, които можеха да се конкурират с мен по богатство, са мъртви. Публий Клодий. Гай Курион. Марк Крас. Помпей Велики. Чувствам се като фара на Александрия — няма сграда, която да достига дори до половината на височината му. Ако имах възможност, нещата нямаше да се развият така.
Когато прекосих Рубикон и настъпих към Рим, нещо в мен се прекърши. Не биваше да ме предизвикват. Наистина ли си въобразяваха, че няма да нахлуя в Рим? Аз съм Цезар, моята дигнитас ми е по-скъпа от живота. Цезар да бъде обвинен в мнимо предателство и прогонен? Немислимо. Ако трябва да го направя отново, ще го сторя. И въпреки това нещо в мен се прекърши. Никога няма да постигна онова, което исках — да бъда консул за втори път, върховен жрец, старейшина на сената, който има право да се изказва непосредствено след консулите, пълководец, който няма равен.
Сега за Ефес и Египет аз съм бог, а за Рим — диктатор и владетел на света. Това обаче не е по мое желание. Ти ме познаваш добре и знаеш какво искам да кажа. Малко хора ме разбират така. Тълкуват подбудите ми в светлината на собствените си амбиции.
Бях потресен да науча за смъртта на Авъл Габиний в Салона. Един добър човек, прогонен несправедливо. Старият Птолемей Авлет сигурно никога не е имал десет хиляди таланта да му плати. Съмнявам се Габиний да е получил повече от две хиляди за услугата. Ако Лентул се беше вдигнал навреме от Киликия и го бе изпреварил за сключването на този договор, щяха ли да го съдят? Разбира се, че не! Той беше от добрите люде, а Габиний гласуваше за Цезар. Точно това трябва да спре, Маций — избирателното прилагане на законите.
А, ето една тема, която Касий отказа да коментира. Когато му казах, че брат му Квинт ограбил Отвъдна Испания, натоварил плячката си на кораб и отплавал за Рим преди пристигането на управителя Гай Требоний, той не каза нито думичка. Продължи да мълчи, когато му съобщих, че корабът бил така препълнен, че потънал в устието на река Ибер и Квинт Касий се удавил. Не съм сигурен дали мълчанието му се дължи на това, че Квинт беше от моите хора, или на това, че създаваше лошо име на Касиите.
Очаквайте ме в Рим към края на септември.“

 

 

 

Непосредствено след битката при Зела Цезар бе написал писмо до Асандер в Кимерия. В него повтаряше казаното пред посланика: че Кимерия дължи на Понт четири хиляди златни таланта, а на римската хазна — още две хиляди. Уведоми също Асандер, че баща му е избягал в Синоп и очевидно е на път за дома.
Точно преди тръгването му от Никомедия той получи отговора на Асандер. В него той благодареше за напомнянето и с радост уведомяваше диктатора, че Фарнак е бил заловен и екзекутиран. Сега Асандер управляваше Кимерия и с радост щял да влезе в клиентелата на Цезар. Като доказателство за добрата му воля с писмото идваха две хиляди таланта; четири хиляди били изпратени на новия управител на Понт Винициан.
Така, когато Цезар отплава от Хелеспонт, корабът му бе натоварен със седем хиляди златни таланта и голям брой корони.
Първата му спирка бе остров Самос, където потърси един от по-умерените си противници, великия патриций и бивш консул Сервий Сулпиций Руф, който го приветства и искрено се разкая за деянията си:
— Ние се отнесохме несправедливо към теб, Цезаре, и аз съжалявам за това. Наистина, не съм предполагал, че ще се стигне до това.
— Вината не е твоя. Надявам се сега да се върнеш в Рим и да заемеш мястото си в сената. Не искам да ми се подмазваш, а да преглеждаш законите ми и да им даваш безпристрастната си оценка.
На Самос Цезар се раздели с Брут, на когото бе обещал да го направи жрец. Тъй като Сервий Сулпиций имаше голям авторитет в жреческите среди, Брут пожела да остане и да бъде обучен в тази област. Цезар съжаляваше само, че и Касий не остана.
След Самос спряха на Лесбос, където бе избягал един доста по-упорит негов противник, бившият консул Марк Клавдий Марцел. Той категорично отхвърли предложенията му.
Следващата спирка беше Атина, която подкрепяше горещо Помпей. Това не остана безнаказано. Цезар наложи на града голяма глоба, сетне отиде до Коринт на провлака между континента и полуостров Пелопонес. Гай Мумий го беше ограбил преди десетилетия и градът още не се беше възстановил. Цезар надничаше в пустите къщи, качи се в голямата крепост на Акрокоринт. Касий, на когото бе заповядал да го придружи, не можеше да разбере защо го прави.
— През този провлак трябва да има канал — рече Великият мъж, застанал на високите скали над морето. — Ако има канал, няма да се налага корабите да заобикалят нос Тенарум, изложени на бурите. Ще са в състояние да минават направо от Патра в Егейско море.
— Невъзможно! — изсумтя Касий. — Ще се наложи да се копае на дълбочина двеста и повече стъпки в монолитна скала.
— Нищо не е невъзможно. Колкото до стария град, той направо плаче за нови заселници. Гай Марий искаше да изпрати тук ветерани от войската си.
— И не успя — отсече Касий. Ритна един камък. — Възнамерявам да остана в Атина.
— Боя се, че няма да стане. Ще дойдеш с мен в Рим.
— Защо? — попита Касий и настръхна.
— Защото, приятелю, ти не си почитател на Цезар, а Атина също не е. Смятам за най-разумно да ви държа на разстояние. Не, не се сърди, изслушай ме.
Касий вече се беше обърнал да си върви, но се спря, тъй като си помисли: „Внимавай, Касий. Все пак той управлява.“
— Реших да помогна на теб и на Брут да се издигнете не от някаква симпатия, а защото и двамата трябва да станете претори и консули, когато ви дойде времето. — Цезар се вгледа изпитателно в очите на Касий. — Престани да ме мразиш и се благодари на боговете, че съм милостив човек. Ако бях Сула, сега нямаше да си жив, Касий. Насочи пагубната си енергия към градивни начинания и работи за благото на Рим. Аз не съм важен, ти не си важен, важен е Рим.
— Закълни се в главата на новородения си син, че нямаш амбиции да станеш цар на Рим.
— Кълна се. Цар на Рим ли? По-скоро ще се присъединя към онези луди отшелници, които живеят в пещери по брега на Асфалтовото езеро. Сега погледни на нещата непредубедено, Касий. Тук е _възможно_ да се прокопае канал.

 

 

 

Част II: Разчистване на сметки

 

4
Началникът на конницата
(Септември — декември 47 г.пр.Хр.)

 

Шести легион и германската конница бяха изпратени от Пергам в Ефес, където щяха да оформят ядрото на бъдещата войска на провинция Азия. Затова, когато Цезар стъпи на италийска земя, с него бяха само Децим Карфулен и една центурия войници. Придружаваха го още Авъл Хирций, Гай Касий, помощникът му Гай Требаций и няколко други легати и трибуни, нетърпеливи да продължат политическата си кариера. Карфулен и центурията му имаха задача да охраняват златото.
Ветровете ги бяха отвели чак до Тарентум! Ако бяха акостирали, както бе предвидено, в Брундизиум, Цезар щеше да се срещне с Марк Цицерон, без да се отклонява от пътя си. Сега се налагаше да изпрати останалите към Рим по Апиевия път, а той да потегли за Брундизиум с бърза двуколка.
Късметът му отново проработи. Мулетата не бяха извървели голямо разстояние, когато срещу тях се зададе носилка. Цезар извика радостно. Това сигурно беше Цицерон! Кой друг би се придвижвал с носилка в тази жега? Двуколката ги настигна с тропот, Цезар скочи на земята, преди още да е спряла. Приближи се до носилката, където Цицерон седеше над сгъваема масичка. Знаменитият адвокат зяпна от удивление, изграчи от уплаха, сетне се измъкна навън.
— Цезаре!
— Ела да се поразходим.
Двамата стари противници се отдалечиха достатъчно спътниците им да не могат да ги чуват. Сетне Цезар спря и се обърна към адвоката. Какви ужасни промени! Не толкова във външността на Цицерон, макар че той бе отслабнал. Промените бяха в духа и това личеше в умните му, леко сълзливи кафяви очи. Ето още един, който искаше да бъде почитан като велик консул, да е титуляр на сената, може би цензор, да изказва мнението си в началото на разискванията. За него също бе късно. Твърде много вода беше изтекла.
— Как върви? — попита Цезар със свито гърло.
— Зле. Стоях в Брундизиум цяла година, Теренция не иска да ми праща пари, Долабела изостави Тулия и бедното момиче така се е скарало с майка си, че избяга при мен. Здравето му е разклатено и (сам не мога да си го обясня!) още обича Долабела.
— Върни се в Рим, Марк. Много искам да заемеш отново мястото си в сената. Нуждая се от истинска опозиция.
— О, не мога! Ще кажат, че съм се предал — отвърна Цицерон.
Главата на Цезар забуча. Той стисна устни, но успя да се овладее.
— Е, да не го обсъждаме сега. Просто си събери вещите и заведи Тулия, където климатът е по-здравословен. Отседни в някоя от красивите си вили в Кампания. Попиши. Размисли. Сдобри се с Теренция.
— С Теренция ли? Едно просто сдобряване няма да свърши работа. Можеш ли да повярваш, че заплаши да раздаде всичките си пари на чужди хора, а има син и дъщеря.
— За бездомните кучета и котки или за някой храм? — поинтересува се сериозно събеседникът му.
Цицерон избухна:
— Ако го направи, значи няма сърце! Доколкото разбрах, избрала е хора, ъ… „славещи мъдростта на Земята“. Пфу!
— О, не. Да не е приела култа към Изида?
— Теренция да се самобичува? Никога!
Поговориха още, все на такива общи теми. Цезар му предаде новините за двамата Квинтовци и остана доста изненадан, че никой от тях не се е върнал още в Италия. Цицерон му разказа, че Атик и жена му Пилия били добре, че дъщеря им растяла невероятно бързо. Сетне преминаха на темата за Рим, но Цицерон отказваше да обсъжда проблеми, за които беше убеден, че се дължат единствено на Цезар.
— Какво друго, освен дълговете мъчи Долабела? — поинтересува се Цезар.
— Откъде да знам? Известно ми е само, че дружи със сина на Езоп и той му влияе изключително зле.
— Синът на един бездарен актьор? Долабела се движи в доста неподходяща компания.
— Езоп — Заяви с достойнство Цицерон — ми е добър приятел. Компанията на Долабела не е неподходяща.
Цезар се отказа да го убеждава, върна се при колесницата си и потегли към Рим.

 

Братовчед му и негов скъп приятел Луций Юлий Цезар го посрещна във вилата на Филип край Мизенум, недалеч от Рим. Седем години по-младият Луций приличаше много на Цезар, но очите му бяха по-добродушни и по-бледосини.
— Знаеш ли, че цяла година Долабела се опитва да прокара закон за пълно опрощаване на всички дългове и че двама удивително способни народни трибуни му се противопоставят енергично? — попита Луций, когато се настаниха удобно.
— Още в Египет го научих. Азиний Полион и Луций Требелий са от моите хора.
— Много способни мъже! И всеки ден рискуват живота си, като налагат вето на проектозакона на Долабела в Плебейското събрание. Долабела си мислеше, че ще ги сплаши, като организира улични банди по примера на Публий Клодий. Полион и Требелий не се впечатляват; продължават да налагат вето.
— А твоят племенник и мой братовчед, Марк Антоний, началникът на конницата?
— Антоний е пропаднал човек, Гай. Мързелив, лаком, невъзпитан, разточителен, пияница.
— Това ми е известно, Луций. Имайки предвид доброто му поведение по време на войната срещу Великия, си бях помислил, че с преодолял пороците си.
— Той никога няма да преодолее пороците си! — сопна се Луций. — В отговор на безчинствата на римските банди Антоний напусна града, за да… как точно се изказа? — „Да нагледа как вървят нещата в Италия“. Представите му за наглеждане се състоят в носилки, пълни с наложници, каруци, пълни с вино, колесница, теглена от четири лъвици, тълпа джуджета, акробати, илюзионисти и танцьорки и оркестър с тракийски панфлейти и тъпани. Той се смята за съвременния Дионис!
— Какъв глупак! Аз го предупредих.
— Не личи да си е взел поука. В края на март научихме, че тъй като легионите почивали край Капуа, той решил да отиде с цирка си там. Предполагам, че сега, шест месеца по-късно, още е в града. Едва бе напуснал Рим, и Долабела започна с безчинствата си. Полион и Требелий изпратиха Публий Сула и дебелия Валерий Месала при теб. Не са ли дошли?
— Не. Продължавай, Луций.
— Става все по-лошо. Преди две нундини сенатът прие сенатус консултум ултимум и нареди на Антоний да се заеме с положението в Рим. Той не бързаше да се отзове, но когато се появи, стори нещо невъобразимо. Преди четири дни дойде с Десети легион и заповяда на войниците да нападнат тълпата. Гай, те извадиха мечовете си и се нахвърлиха върху мъже, въоръжени единствено със сопи! Осемстотин души бяха избити. Долабела веднага прибра хората си, но Антоний не се спря. Изпрати отряди войници да му доведат няколко души, които нарече „водачи на бандите“. Откъде е научил, че са точно те, нямам представа. Бяха около петдесет души, включително двайсетина римски граждани. Той бичува и обезглави онези, които нямаха граждански права, а гражданите хвърли от Тарпейската скала. След това се върна в Капуа с Десети.
Лицето на Цезар бе пребледняло, той стискаше с все сила юмруци.
— Не съм чул нищо за това — призна.
— Сигурен съм, че не си, макар че вестта се разнесе из цялата страна. Ала кой ще каже на диктатора Цезар, ако не аз?
— Къде е Долабела?
— Все още е в Рим, но кротува.
— А Антоний?
— Още е в Капуа. Казва, че сред легионите имало настроения за бунт.
— А управлението, освен Полион и Требелий?
— Такова не съществува. Няма те твърде дълго, Гай, и направи в Рим прекалено малко, преди да тръгнеш. _Осемнайсет_ месеца! Докато Вация Изаурик беше консул, нещата вървяха доста добре, но в Рим вече година няма консули и претори! Нито Вация, нито Лепид имат някакви пълномощия. Проблемите започнаха от момента, когато Антоний дойде с легионите от Македония. Двамата с Долабела — какви неразделни приятели бяха в миналото! — явно са решили така да съсипят Рим, че дори и ти да не си в състояние да го възстановиш. И ако не успееш, Гай, ще се бият до смърт, за да определят кой ще е следващият диктатор.
— Това ли целят?
Луций Цезар стана и закрачи из стаята с мрачно изражение. Внезапно се извъртя към Цезар и попита:
— Защо се бави толкова много, братовчеде? Това беше неразумно! Да се оставиш в прегръдките на някаква източна принцеса, да плаваш по реки, да съсредоточиш вниманието си в неправилния край на Нашето море. Гай, от смъртта на Помпей измина една година. _Къде се губи досега?_ Твоето място е в Рим!
Никой друг нямаше да посмее да му го каже, съзнаваше Цезар. Без съмнение Вация, Лепид, Филип, Полион, Требелий и останалите в Рим бяха оставили тази мисия на единствения човек, пред когото Цезар не можеше да избухне. На многогодишния му приятел и съмишленик Луций Юлий Цезар, бивш консул, главен гадател, най-верен негов легат по време на Галската война. Затова той изслуша братовчед си смирено, сетне вдигна ръце, сякаш да се защити:
— Дори аз не мога да бъде на две места едновременно. Разбира се, че знаех колко работа имам в Рим и че преди всичко трябва да сложа в ред него. Ала бях изправен пред две алтернативи, Луций, и все още смятам, че избрах правилната. Можех да оставя източния край на Нашето море да се превърне в гнездо на оси, с републикански въстаници, безчинстващи варварски царе и пълна анархия и да остана тук, за да сложа в ред града. Реших да отида на изток, защото смятах, че Рим ще оцелее, докато намеря време да се заема с него. Сега виждам основната си грешка — доверих се прекалено много на Марк Антоний. Най-лошото, Луций, е в това, че той е толкова способен! Какво е сторила Юлия Антония на тези три деца с капризите и фантазиите си, с непрокопсаните си съпрузи и неспособността си да създаде порядъчно римско семейство? Както сам се изрази, Марк е пропаднал човек. Гай е пълен идиот, а Луций е толкова коварен, че лявата му ръка не знае какво прави дясната.
Двамата мъже се спогледаха и присвиха очи. Роднини! Бич за всеки порядъчен човек.
— Е, вече съм тук, Луций. Това няма да се повтори. А и не съм закъснял твърде много. Ако Антоний и Долабела си мислят, че някой от тях ще грабне диктаторството след смъртта ми, Цезар няма намерение да ги улеснява, като умре.
— Разбирам съображенията ти за Изтока — призна с по-мек тон Луций, — но не оставяй Антоний да те омае с приказките си. Ти имаш слабост към него, но този път той отиде твърде далеч. — Намръщи се. — В легионите става нещо странно и имам предчувствие, че племенникът ми е в дъното на всичко. Той не позволява на никого другиго да припари до тях.
— Имат ли причини за недоволство? Цицерон ми намекна, че не са получавали заплатите си.
— Предполагам, че Антоний им е платил, защото взе сребро от хазната, за да сече монети. Може би се отегчават. Те са ветерани от Галската война. Има и от испанските войски на Помпей Велики. Бездействието явно не им се нрави.
— След като се оправя тук, ще имат достатъчно работа в провинция Африка — рече Цезар и се изправи. — Веднага тръгваме за Рим, Луций. Искам на зазоряване да съм във Форума.
— Още нещо, Цезаре. Антоний се настани в двореца на Помпей Велики в Карина.
Той застина на място.
— Кой му е разрешил?
— Сам си разреши, нали е началник на конницата. Каза, че старата му къща била прекалено малка за поста му.
— Виж го ти — изсумтя Цезар и отново тръгна. — На колко години е сега?
— На трийсет и шест.
— Достатъчно е възрастен, за да му е дошъл умът в главата.

 

„Всеки път, когато Цезар се върне, Рим изглежда все по-мизерно. Дали защото той вижда все повече други градове, проектирани от способни гръцки архитекти, които не се боят да рушат в името на прогреса? Докато ние, римляните, почитаме древността и предците си и не можем дори да си помислим за събаряне на някоя обществена сграда, дори отдавна вече да не служи за нищо. Въпреки огромните си размери Рим не е блестящо творение на архитектурата. Сърцето му е разположено в едно дълбоко дере, което по всяка логика би трябвало да завършва в Церолийските блата, но тъй като скалистото било на Велия се простира между Есквилинския хълм и Палатина, то образува собствено езеро. Ако Голямата клоака не се оттичаше непосредствено под него, там със сигурност щеше да има езеро. Навсякъде сградите са олющени, храмовете на Капитолия са невзрачни, дори Юпитеровият. Колкото до този на Юнона, преди колко години е била последната му реконструкция? Изпаренията от монетния двор в подземието му тровят целия град. Нищо не се планира, всеки строи, където му падне. Въпреки това Цезар се опитва да подобри положението, като сам финансира строителни проекти! Истината е, че Рим е изтощен от толкова години гражданска война. Така не може да продължава, това трябва да се спре.“
Цезар не намери успокоение в обществените постройки, започнати от него преди седем години: Юлиевия форум до Римския, Юлиевата базилика на мястото на старите Опимиева и Семпрониева базилики, новата сенатска курия, канторите на сената до нея.
Не, той виждаше само разпадащите се фасади, падналите статуи, напуканите олтари, осквернените светилища. Руминината смокиня бе с надраскана кора, клоните на други две свещени дървета бяха изпочупени, а Курциевото езерце бе замърсено с кръв. Върху Капитолия вратите на Суловия Табуларий зееха разбити.
— Направил ли е някакъв опит да сложи тази бъркотия в ред? — попита Цезар.
— Не — отвърна Луций.
— Очевидно и никой друг не си е мръднал пръста.
— Обикновените хора се боят прекалено много да идват тук, а сенатът не желае труповете да бъдат откарани, преди близките на убитите да си ги поискат. Това е още един признак на безвластието, Гай. Кой ще се заеме с разчистването, като няма нито градски претор, нито едили?
Цезар се обърна към главния си секретар, застанал до тях с позеленяло лице и притиснал кърпичка до носа си:
— Фаберий, иди на пристанището и предложи хиляда сестерции на всеки, който е готов да извози разлагащите се трупове. До смрачаване тук да не е останало нито едно тяло. Всичките да се хвърлят във варовите ями на Есквилинското поле. Макар да са били изклани неоправдано, това са бивши метежници и негодници. Ако близките им още не са дошли да си ги вземат, толкова по-зле за тях.
Фаберий, който с нетърпение търсеше повод да се махне, побърза да се отдалечи.
— Копоний, намери надзирателя на обществените роби и му кажи, че искам до утре Форумът да е измит и излъскан — нареди Цезар на друг секретар. — Това е най-лошото светотатство; напълно безсмислено.
Мина между храма на Конкорд и ниския стар Сенакулум и се наведе да разгледа отломките пред вратите на Табулария.
— Варвари! — изсъска. — Виж това! Един от най-старите ни изсечени в камък закони е натрошен на парченца. Ще се наложи да се сглобяват отново като мозайка. Тежко му на Антоний! Къде е?
— Тъкмо се задава един, който може би ще даде отговор на този въпрос — рече Луций и кимна към приближаващия се набит мъж с пурпурна ивица на тогата си.
— Вация! — възкликна Цезар и вдигна десницата си.
Публий Сервилий Вация Изаурик произхождаше от благороден плебейски род и беше син на най-верния сподвижник на Сула. Баща му се бе замогнал по време на предишния диктатор и продължаваше да трупа състояние и след отменянето на Суловата конституция. Той все още беше жив и обитаваше една луксозна вила. Причините Вация да подкрепи Цезар оставаха мистерия за онези, които съдеха за постъпките на хората според политическата ориентация на предните им — Сервиите Вации бяха изключително консервативни като самия Сула. Този представител на рода обаче правеше изключение. Харесваше Цезар и бе достатъчно умен, за да разбере, че той не е нито демагог, нито политически авантюрист.
Той стисна ръката на диктатора и сърдечно я разтърси:
— Слава на боговете, че се върна!
— Ела да се разходиш с нас. Къде са Полион и Требелий?
— Идват. Не те очаквахме толкова рано.
— А Марк Антоний?
— В Капуа е, но изпрати известие, че тръгва насам.
Тримата спряха пред масивните бронзови порти на храма на Сатурн, където се намираше съкровищницата. След дълго хлопане едното крило на вратата се отвори и през пролуката се показа разтревоженото лице на Марк Куспий, главния ковчежник.
— Каква чест, да ме посрещнеш лично, Куспий.
— Цезаре! — Вратата се отвори широко. — Влизай, влизай!
— Не разбирам защо изглеждаш толкова уплашен, Куспий — каза Цезар, докато крачеха по един мрачен коридор към канторите. — Хазната е празна като черво след клизма. — Той надникна в една стаичка и се намръщи. — Дори запасите от лазерпициум са изчезнали. На кого му е притрябвало това очистително?
Куспий отговори без увъртания:
— Марк Антоний, Цезаре. Той е началник на конницата и каза, че трябвало да плати на войските.
— За _цяла_ война аз взех само трийсет милиона сестерции и десет хиляди таланта на сребърни слитъци. Оставих двайсет хиляди сребърни и петнайсет хиляди златни таланта. Предостатъчно за заплатите на двеста легиона войници. Направих си някои сметки за средствата, които би трябвало да има в хазната. Не съм очаквал да я заваря изпразнена.
— Златото още е тук, Цезаре. Преместих го от другата страна. През консулството на Публий Сервилий Вация бяха взети хиляда сребърни таланта на монети.
— Да, сякох монети — потвърди Вация, — но в обращение бяха пуснати само четири милиона сестерции. Останалото количество върнах тук.
— Просто споменах някои факти!
— Никой не те обвинява, Куспий. Докато диктаторът е в Италия обаче, никой няма право да вземе и една сестерция в негово отсъствие. Ясно ли е?
— Да, Цезаре, пределно ясно!
— Вдругиден очаквай седем хиляди златни таланта и много златни корони. Златото е за Съкровищницата. Короните ще останат до триумфа ми за победите в Азия. Сега ти пожелавам приятен ден.
Куспий затвори вратата след тях и се облегна на нея с тежка въздишка.
— Какво е намислил Антоний? — попита Вация двамата Цезари.
— Скоро възнамерявам да научи — отвърна диктаторът.

 

Публий Корнелий Долабела произхождаше от стара патрицианска фамилия, изпаднала в несъстоятелност. Както един друг Корнелий, Сула, Долабела водеше доста авантюристичен живот. Беше участвал в компанията на Клодий, група твърде разюздани млади мъже, скандализирали целия град с поведението си. Преди седем години обаче Милон пресрещна Клодий на Апиевия път и го уби.
Някои от съмишлениците на Клодий бяха започнали обещаващи политически кариери. Гай Скрибоний Курион например се беше проявил като блестящ народен трибун, защитник на Цезар, но бе загинал в битка в разцвета на силите си. Децим Юний Брут Албин, известен просто като Децим Брут, се беше издигнал от главатар на Клодиевите улични банди до пълководец на Цезар и сега управляваше Галия. Марк Антоний, който се беше проявил толкова блестящо във военното дело, сега бе втори мъж в Рим, началник на конницата.
За разлика от тях Долабела не беше направил нищо забележително. Той като че все не се дореждаше до важните постове, макар че подкрепяше Цезар от момента на преминаването му през Рубикон.
В много отношения двамата с Марк Антоний много си приличаха — бяха едри мъжаги, грубияни, егоисти, бъбривци. Долабела бе по-скромният от двамата. И двамата непрекъснато бяха без пари, и двамата се бяха оженили за пари: Антоний — за дъщерята на един богат земевладелец, а Долабела — за Фабия, бивша главна весталка. Богатият земевладелец бе умрял по време на една епидемия, а Фабия беше запазила твърде дълго девствеността си, за да достави удоволствие на съпруга си, но и двамата мъже се бяха сдобили със солидно състояние от първите си бракове. След това Антоний се ожени за Антония, негова първа братовчедка и дъщеря на отвратителния Антоний Хибрида. Също като баща си тя бе известна със склонността си да измъчва робите, но Антоний бързо я накара да се откаже от това. Долабела избра втората си жена по любов — прекрасната дъщеря на Цицерон, Тулия. Ала какъв провал се беше оказало това!
Докато Антоний бе старши легат на Цезар и командваше дебаркирането в Брундизиум, а сетне участваше в битките в Македония и Гърция, Долабела пое една флотилия в Адриатика и претърпя такова поражение, че Цезар дори не помисли да му повери друга задача. За да бъдем честни към Долабела, трябва да кажем, че флотилията му се състоеше от отчайващо тромави плавателни съдове, докато тези на републиканците бяха либурнийски, най-добрите бойни кораби в света. Ала Цезар взимаше ли го предвид? Не. Затова, докато Антоний постоянно градеше кариера, Долабела тънеше в забрава.
Положението му стана отчайващо. Състоянието на Фабия отдавна бе похарчено, а Цицерон отпускаше зестрата на дъщеря си капка по капка. Тъй като живееше по същия разточителен начин като Антоний (макар и малко по-скромно), Долабела затъна в дългове. Лихварите започнаха да го преследват толкова настойчиво и безжалостно, че той не смееше да се покаже в Рим.
Сетне, приблизително по времето, когато Цезар се загуби в Египет, той си даде сметка, че решението на проблемите му винаги е стояло пред очите му. По примера на Публий Клодий той можеше да се кандидатира за народен трибун. Също като Клодий Долабела беше патриций и затова нямаше право да заема този най-популярен държавен пост. Клодий обаче реши проблема, като убеди един плебей да го осинови. Долабела намери една дама на име Ливия и я склони да стори същото. Сега като чист плебей той можеше да се кандидатира.
Той не се интересуваше от политическата слава; възнамеряваше да прокара закон за опрощаване на всички дългове. При настъпилата криза на управлението това не изглеждаше толкова трудна задача. Под бремето на гражданската война Рим бе пълен с хора, затънали в дългове, които отчаяно търсеха начин да се измъкнат от това трудно положение. Долабела обеща, че ще приеме закон за отменяне на дълговете, и бе избран с най-много гласове.
Не беше предвидил обаче, че други двама народни трибуни, Гай Азиний Полион и Луций Требелий, ще налагат вето на законопроекта му при всяко внасяне.
Долабела отново се обърна към опита на Клодий и организира улични банди. На Римския форум цареше насилие и то би трябвало да накара Полион и Требелий да се оттеглят. Обаче не стана така. Те останаха на Форума и продължиха да налагат вето след вето. Не можеше да има никакво отменяне на задълженията.
Настъпи март, а безизходицата в Плебейското събрание продължаваше. Досега Долабела бе държал бандите под контрол, но очевидно имаше нужда от по-жестоко насилие. Долабела познаваше добре Марк Антоний и знаеше, че и той е затънал в доста дългове. В негов интерес бе да се приеме такъв закон.
— Проблемът, скъпи ми Антоний, е, че не мога да оставя момчетата си да се развихрят, докато началникът на конницата на нашия диктатор е наоколо — обясни Долабела, докато пресушаваха една делва вино.
Антоний сведе русата си глава, оригна се гръмко и се ухили:
— Всъщност, Долабела, легионите в Капуа недоволстват, затова се налага да отида лично. — Той се намръщи и докосна върха на носа си с горната си устна. — Ако се окаже, че положението е сериозно, може би ще се наложи да остана там… хъм… докато установя пълен ред.
И така всичко бе уредено. Антоний замина за Капуа, за да изпълнява задълженията си, а Долабела предизвика хаос на Форума. Требелий и Полион бяха физически малтретирани от бандите; ала също като други достойни народни трибуни преди това останаха непоклатими. Всеки път, когато Долабела се опиташе да прокара законопроекта си, те бяха там, с насинени очи и превръзки, но посрещани с ликуване. Посетителите на Форума обожаваха храбрите мъже, а уличните бандити не следяха дебатите на Форума.
За съжаление Долабела не можеше да позволи на биячите си да убият — или дори да пребият до смърт — Полион и Требелий. Те бяха хора на Цезар, а той щеше да се върне и нямаше да приеме отменянето на всички дългове. Полион се ползваше с голямата симпатия на диктатора. Той го бе подкрепил при прекосяването на Рубикон и пишеше историята на изминалите двайсет години.
Освен това Долабела не беше очаквал такава решителна стъпка от страна на сената, който напоследък дори не можеше да събере кворум. Затова напълно бе изключил върховния управляващ орган от сметките си. И изведнъж, какво направи Вация Изаурик? Свика сената и го принуди да приеме _сенатус консултум ултимум_! Обяви извънредно положение. Не друг, а именно Марк Антоний трябваше да спре насилието на Форума. След шест месеца чакане на пълното опрощаване на дълговете на Антоний му беше дошло до гуша. Без дори да предупреди Долабела, той изкара Десети легион на Форума и пусна войниците си срещу метежниците — и невинните посетители на заседанията, оказали се там. Кого точно е екзекутирал Антоний, Долабела нямаше представа. Предполагаше, че (типично за него) просто е хванал първите петдесет човека, които е срещнал по уличките на Велабрума. Долабела винаги бе знаел, че Антоний е престъпник и че няма да се спре дори пред убийство на хора от собствената си класа.
А сега Цезар отново бе в Рим. И Публий Корнелий Долабела бе извикан в Домус Публика при диктатора.

 

Благодарение на длъжността си на _понтифекс максимум_ върховен жрец, Цезар живееше в онази обществена сграда в Рим, която най-много можеше да се оприличи на дворец. Преустройвана първо от Ахенобарб Понтифекс Максимус, сетне от Цезар, тя представляваше огромно здание в самия център на Форума и имаше странна симетрия. В едното крило живееха весталките, а в другото — върховният жрец. Едно от основните задължения на най-висшия религиозен пост в Рим бе да надзирава весталките, които не водеха затворен начин на живот, но чиято девственост олицетворяваше общественото благосъстояние на Рим — и по-скоро късмета на неговите управници. Момичетата започваха службата си на шест-седемгодишна възраст и изпълняваха тези задължения около трийсет години. След това бяха свободни да започнат нормален живот и дори да се омъжат, ако искат. Както Фабия. Религиозните им задължения не бяха твърде тежки, но те съхраняваха също така завещанията на всички римски граждани, които по времето на Цезар наброяваха повече от три милиона ръкописа, всичките прилежно номерирани, регистрирани и разделени по райони. Защото дори най-бедният римлянин имаше право да напише завещание и да го остави при весталките, независимо в кой край на света живееше. Веднъж попаднал при тях, този документ ставаше неприкосновен и се пазеше ревностно до смъртта на този, който го е написал, за да бъде предаден в ръцете на изпълнителя на завещанието.
И така, когато Долабела се яви в Домус Публика, той не отиде в крилото на весталките, нито пред богато украсения главен вход, до който Цезар бе издигнал нов храм, а пред частните покои на върховния жрец.
Всички стари прислужници, работили в къщата на Аврелия в Субура, бях& мъртви, включително Бургунд и жена му Кардикса, но синовете и снахите им все още се грижеха за имотите на Цезар. Третият от синовете, Гай Юлий Трог, излезе да посрещне Долабела. Той се поклони леко и така сведе глава до височината на госта. Макар че беше висок мъж, Долабела се чувстваше джудже пред този човек.
Цезар беше в кабинета си, облечен с пищните дрехи на върховен жрец — това веднага направи впечатление на Долабела, макар че причината му остана неясна. Туниката и тогата на Цезар бяха в ярки пурпурни и алени ивици. В тази стая, ярко осветена от един прозорец и безброй лампи, цветовете на облеклото му изпъкваха допълнително на фона на гипсовите корнизи и леката позлата на тавана.
— Сядай — нареди кратко Цезар, като остави свитъка, който четеше, и впи в Долабела пронизителния си, почти нечовешки поглед. — С какво ще се оправдаеш, Публий Корнелий Долабела?
— Нещата излязоха от контрол — призна гостът.
— Организирал си банди, които да тероризират града.
— Не, не! — възрази енергично той с широко отворени сини очи и невинен поглед. — Наистина, Цезаре, бандите не са организирани от мен! Аз просто призовавах за пълно опрощаване на всички задължения и открих, че Рим така е затънал в дългове, че хората са отчаяни. Законопроектът ми просто отприщи лавината на недоволството.
— Ако не беше предлагал този безотговорен закон, Публий Долабела, нямаше да има сняг за лавина. Толкова ли си затънал в дългове?
— Да.
— Значи действията ти са непростимо егоистични.
— Предполагам.
— Не ти ли хрумна, Публий Долабела, че двамата ти колеги, които се противопоставят на законопроекта ти, никога няма да го пуснат да мине?
— Да. Да, разбира се.
— Тогава какво ти подсказа трибунският ти дълг?
Долабела примигна учудено:
— Трибунски дълг ли?
— Виждам, че патрицианският произход ти пречи да разбереш проблемите на плебеите, Публий Долабела. Ти обаче все пак имаш някакъв политически опит. Би трябвало да знаеш дълга си, щом Гай Полион и Луций Требелий отказват да приемат законопроекта ти.
— Ъ… не.
Цезар продължаваше да изгаря Долабела с немигащи очи.
— Упоритостта е добродетел, достойна за възхищение, Публий Долабела, но нищо повече. Когато двама твои колеги налагат вето над законопроекта ти при всяко внасяне за обсъждане в продължение на три месеца, изводът е ясен. Трябва да оттеглиш предложението си. А ти продължаваш да упорстваш вече _десет_ месеца! Не ме гледай виновно. Независимо дали си отговорен за организирането на улични банди по примера на Клодий, ти си се възползвал от тях. Стигнал си дотам, че да предизвикаш насилие срещу двама мъже, които са неприкосновени според древните договори между плебеи и патриции. Марк Антоний е хвърлил двайсет римски граждани от Тарпейската скала, но никой от тях не носи и една стотна от твоята вина, Публий Долабела. Би трябвало да заповядам същото да бъде сторено с теб. Би трябвало още Марк Антоний да го е направил, тъй като много добре е знаел кой стои в основата на размириците. Вие с началника на конницата ми сте приятели поне от двайсет години.
Последва тишина; Долабела седеше със стиснати зъби, усети как по челото му се стича пот. Молеше се тя да не закапе в очите му, за да не се налага да я избърше.
— Като _понтифекс Максимус_, Публий Корнелий Долабела, мое задължение е да те уведомя, че осиновяването ти от плебеи е незаконно. То трябваше да стане с мое съгласие и според Клодиевия закон. Затова веднага ще се откажеш от трибунството и ще се оттеглиш от политиката, докато съдилището по банкрутите се събере и се занимае с положението ти. Има си законни механизми за такива случаи и тъй като съдът ще се състои от римски граждани от твоя ранг, ще се измъкнеш с по-лека присъда, отколкото заслужаваш. А сега си върви.
— Това ли е всичко? — попита удивено Долабела.
Цезар вече четеше свитъка.
— Това е всичко, Публий Долабела. За толкова ли глупав ме мислиш, че да ти приписвам несъществуваща вина? В тази игра ти си само пионка.
Нацупена, но все пак облекчена, простата пионка стана.
— Още нещо — рече Цезар, без да вдига очи от свитъка.
— Да, Цезаре?
— Забранявам ти всякакви срещи с Марк Антоний. Аз имам осведомители, Долабела, затова те съветвам да изпълняваш стриктно нарежданията ми.

 

След два дни началникът на конницата се появи в Рим. Влезе през Капенската порта начело на отряд германски конници с парадния си кон, едър бял жребец, напомнящ много този на Помпей Велики. Сбруята на животното му обаче не беше от леопардова, а от боядисана в алено кожа. На раменете му със златна верижка бе закачено наметало с алена подплата в същия цвят като туниката му. Ризницата му беше златна, оформена така, че да подчертава огромния му гръден кош, и гравирана със сцена от битката на Херкулес с Немейския лъв (родът на Антониите водеше началото си от Херкулес). Алените кожени ивици на ръкавите и поличката бяха украсена със златни плочки. Златният му шлем с боядисани в яркочервено щраусови пера (струваха по десет таланта, защото бяха изключителна рядкост в Рим) стоеше от едната страна на седлото му от леопардова кожа, защото Антоний искаше множеството да вижда лицето му, за да не остане никакво съмнение кой е този божествен мъж. За по-голяма ефектност беше осигурил алени сбруи за черните коне на германите си, а самите ездачи бе облякъл със сребро и лъвски кожи. Лъвските глави бяха преметнати върху шлемовете, лапите бяха завързани пред гърдите на мъжете.
Всяка жена, съзряла го от тълпата, докато преминаваше през Капенския пазар, сигурно се чудеше за външния му вид: беше ли красив или грозен? Мненията обикновено се разделяха по равно, защото тялото му бе изящно изваяно за сметка на отблъскващото му лице. Косата на Антоний беше много гъста, къдрава и руса, лицето му — подпухнало и кръгло. Вратът му бе толкова къс и дебел, че изглеждаше продължение на главата. Очите му бяха ясносини, малки, хлътнали и твърде сближени. Носът и брадичката сякаш се стремяха да се допрат над дебелите му устни. Жените, удостоени с ласките му, твърдяха, че все едно са се целували с костенурка. Никой обаче не можеше да отрече, че той се откроява в тълпата.
Въображението му бе изключително развито (както при много хора), но за разлика от останалите простосмъртни Антоний реализираше фантазиите си. Той се смяташе за Херкулес, за новия Дионис, за равен на легендарния източен владетел Сампсицерам и се стараеше да подражава и на тримата.
Въпреки че мислите му бяха заети предимно с разгулни удоволствия, той не беше нито глупав като брат си Гай, нито пълен грубиян. Бе доста хитър, умееше да се измъква от всякакви трудни ситуации и твърде добре използваше мъжествения си вид, за да печели благоразположението на другите мъже, особено на втория си братовчед Цезар. Освен това бе добър оратор като повечето членове от рода си — о, не можеше да се мери с Цицерон или с Цезар, но определено беше по-красноречив от повечето сенатори. Не му липсваше кураж и запазваше разсъдъка си дори в ожесточена битка. Това, което му липсваше, беше морал за способността да зачита човешкия живот, но въпреки това бе изключително щедър. Антоний беше като бик; набереше ли инерция, нищо не можеше да го спре. От живота искаше две неща: да бъде първият мъж в Рим и да притежава разкошни дворци, където да има до насита жени, храна, вино и развлечения.
След връщането си в Италия преди почти една година начело на Цезаровите легиони, той се беше отдал единствено на тези две цели. Като началник на конницата бе най-могъщият човек в Рим в отсъствието на диктатора и използваше властта си по начини, които много добре знаеше, че Цезар не одобрява. Освен това живееше като източен владетел и харчеше много повече пари, отколкото притежаваше. Не го беше грижа за нещо, което някой по-предпазлив човек би разбрал от самото начало — че ще дойде ден да отговаря за своеволията си. Антоний не мислеше за този ден. Ала сега това време бе настъпило.
Реши за най-разумно да остави приятелите си във вилата на Помпей в Херкулана. Нямаше нужда да дразни допълнително братовчеда Гай. Хора като Луций Гелий Попликола, Квинт Помпей Руф Младши и Луций Варий Котила не бяха от любимата компания на Цезар.
Щом влезе в Рим, той не отиде веднага в Домус Публика, нито дори в огромното Помпеево имение в Карина, а в дома на Курион на Палатина. Остави германите в двора до Хортензиевата къща и поиска да види Фулвия.
Тя беше внучка на Гай Семпроний Гракх по линия на майка си Семпрония, омъжена за Марк Фулвий Бамбалион, доста сполучлив брак, като се има предвид, че Фулвиите бяха сред най-ревностните поддръжници на Гай Гракх. Семпрония беше получила значително състояние от баба си, въпреки че според Вокониевия закон жените нямаха право на най-големия дял от наследството. Бабата на Семпрония обаче, Корнелия, майката на братята Гракхи, имаше достатъчно влияние, за да накара сената да отмени този закон. След смъртта на Фулвий и Семпрония друг сенатски указ разреши на Фулвия да наследи и двамата си родители. Тя беше най-богатата жена в Рим. И продължи да не зачита традициите. Избра сама мъжа си — Публий Клодий, един размирен патриций, командвал дълги години уличните банди в Рим. Защо бе избрала точно него? Защото се възхищаваше на демагогския стил на дядо си, а в Клодий виждаше точно такъв човек. И изборът й се оказа съвсем уместен. Тя не си стоеше у дома като повечето римлянки. Дори в напреднала бременност човек можеше да я види на Форума да крещи окуражително за Клодий, да го целува безсрамно, да се държи като уличница. У дома участваше дейно в срещите с компанията на съпруга си и познаваше добре Долабела, Попликола, Антоний… и Курион.
След убийството на Клодий тя бе сломена, но старият й приятел Атик я посъветва да живее заради децата си и с времето раната й позарасна. Три години след овдовяването си тя се омъжи за Курион, друг блестящ демагог. От него роди красиво червенокосо дете, но щастливото им съжителство бе жестоко прекъснато след смъртта на Курион.
Сега тя бе на трийсет и седем и имаше пет деца, четири от Клодий и едно от Курион, но изглеждаше на не повече от двайсет и пет.
Антоний нямаше време да я разгледа по-добре, защото още от прага тя се хвърли с радостни викове на врата му с такава сила, че отскочи от ризницата и падна на земята със смях.
— Марк, Марк, Марк! О, дай да те видя! Не си остарял дори с един ден.
— Ти също.
Да, и беше все така привлекателна. Съблазнителни едри гърди, стегнати като на осемнайсетгодишно момиче (тя не криеше прелестите си); по прекрасното й лице нямаше нито една бръчка. А каква коса! Все така гъста и без един бял косъм. Каква красота! И беше толкова богата.
— Омъжи се за мен — рече той. — Обичам те.
— И аз те обичам, Антоний, но е твърде рано. — Очите й се напълниха със сълзи. — Изчакай една година.
— Три години между съпрузите както обикновено, а?
— Да, така излиза. Ала не ме прави вдовица за трети път, Марк, моля те! Ти постоянно си търсиш белята и точно затова те обичам, но искам все пак да изживея старините си с някого, когото познавам от младостта си, а кой друг остана, освен теб?
Той й помогна да се изправи, но бе твърде разумен и не избърза да я прегръща.
— Децим Брут — отвърна. — Попликола.
— О, Попликола! Той е паразит. Ако се оженим, не искам да го виждам.
— За Децим няма ли да кажеш нещо?
— Той е прекрасен човек, но… о, не знам. Толкова е мрачен. И е прекалено хладен с мен. Майка му Семпрония Тудитани го съсипа. Тя е смукала повече членове дори от професионалните куртизанки. Радвам се, че най-после умря след тази непоносима диета. Предполагам, че и Децим е бил доволен. Не ми е писал дори един ред от Галия.
— Като заговорихме за куртизанки, научих, че и майката на Попликола е умряла.
Фулвия се нацупи:
— Миналия месец. Наложи се да държа ръката й, докато издъхне… пфу!
Излязоха във вътрешната градина, защото денят бе топъл. Тя седна до езерцето и потопи пръсти във водата. Антоний седна на една каменна пейка и я загледа. „В името на Херкулес, каква красота! Следващата година…“
— Вече не си голям любимец на Цезар — рече неочаквано тя.
Антоний изсумтя презрително:
— Кой, старият братовчед Гай ли? Ще го омая за секунди. Аз съм му любимец.
— Не бъди толкова сигурен, Марк. Добре си спомням как манипулираше бедния Клодий! Когато Цезар идваше в Рим, той все играеше по свирката му във всичко, което правеше, от анексията на Кипър до странните закони за религиозните колегии. — Тя въздъхна. — Клодий започна да действа самостоятелно едва след заминаването на Цезар за Галия. Той го контролираше. Ще опита да контролира и теб.
— Роднини сме — каза спокойно Антоний. — Може да ми се накара, но нищо повече.
— Ще се моля на Херкулес да е така.

 

От дома на Фулвия той отиде в двореца на Помпей при втората си жена Антония Хибрида. О, тя не беше чак толкова лоша, но имаше типичните Антониеви черти, бедната. Това, което отиваше добре на лицето на мъж, уви, не изглеждаше добре за жена. Бързо му бе омръзнала, макар че не толкова скоро, колкото той изхарчи значителното й състояние. Тя му роди дъщеря, Антония, сега на пет години, но от смесването на кръвта на двамата братовчеди не излезе нищо добро. Малката Антония бе не само бавноразвиваща се, но грозна и безобразно дебела. За да се омъжи, щеше да й е нужна огромна зестра, или трябваше да намери някой източен плутократ, който да дава мило и драго, за да се сроди с фамилията на Антониите.
— Загазил си — посрещна го Антония Хибрида.
— Ще се измъкна сух, мила.
— Не и този път, Марк. Цезар е бесен.
— Глупости! — намръщи се той и размаха юмрук.
Тя присви очи, сви се и проплака:
— Не, моля те! Нищо не съм направила, нищо!
— О, я стига си ревала, нищо няма да ти се случи!
— Цезар ти изпрати послание — рече тя, след като се съвзе.
— Какво?
— Иска да се явиш незабавно в Домус Публика. С тога, не с ризница.
— Началникът на конницата винаги ходи с ризница.
— Просто ти предавам.
Антония Хибрида огледа мъжа си. Можеше да не го види с месеци, дори да живееха в една къща. В първите години на брака им я биеше често, но не беше успял да прекърши духа й, просто я бе отучил от навика да изтезава робите си.
— Марк — рече, — искам още едно дете.
— Каквото щеш прави, но нямам намерение да ти правя друго дете. Стига ни едно идиотче.
— Може да е пострадала при раждането, не в утробата ми.
Той се приближи до голямото сребърно огледало, в което някога Помпей Велики се беше надявал да зърне духа на мъртвата Юлия, и се огледа. Да, впечатляващо! _Тога_ ли? Никой не знаеше по-добре от Марк Антоний, че мъжете с неговата физика не изглеждат добре с тоги. Тогите бяха за такива като Цезар — човек трябваше не само да е висок, но и строен, за да му стои. Трябваше да се признае, че Цезар изглеждаше добре и с ризница. Просто имаше царствена осанка. „Той е диктаторът на семейството. Нали точно така го наричахме, когато бяхме деца. Командваше дори чичо Луций. А сега командва Рим. Истински диктатор.“
— Не ме чакай за вечеря — рече той и излезе.

 

— С тази смешна премяна приличаш на войника самохвалец на Плавт — отбеляза Цезар, без да си направи труда да става от бюрото.
— Заради войниците го правя. Те обичат командирите им да изглеждат добре.
— Също като теб те имат извратен вкус, Антоний. Нали казах да дойдеш с тога. Бронята не е подходящо облекло от тази страна на помериума.
— Като началник на конницата имам право да нося доспехи в границите на града.
— Като началник на конницата ще изпълняваш каквото ти каже диктаторът.
— Добре, да седна ли, или да стоя прав?
— Седни.
— Седнах. Сега какво?
— Мисля, че е време да дадеш обяснения за случилото се на Форума.
— Кое по-точно?
— Не бъди нагъл, Антоний.
— Просто искам да спреш да ми триеш сол.
— Значи знаеш за какво съм те извикал. Както сам се изрази, за да ти натрия сол на главата.
— А не е ли за това?
— Може би тези думи не са съвсем точни, Антоний. Мислех си по-скоро за кастриране.
— Не е честно! Какво съм направил, та си ми толкова ядосан? Твоят глашатай Вация поиска извънредно положение и сенатът ме задължи да се справя с насилието. Е, аз го направих! Доколкото виждам, добре съм си свършил работата. Оттогава никой не е гъкнал.
— Вкарал си професионални войници на Римския форум и си им заповядал да избиват хора, въоръжени само с тояги. Това е чисто клане! Избил си римски граждани на централния ни площад! Дори Сула не си е позволявал такова безчинство! Нима гражданската война ти дава право да вадиш меч в центъра на Рим? Във Форум Романум, Антоний! Ти намокри с римска кръв камъните, по които е стъпвал Ромул! Окървави форума на Ромул, на Курций, на Хораций Коклес, на Фабий Максимус Верукозус Конкатор, на Апий Клавдий Цек, на Сципион Африкански, на Сципион Емилиян и хиляди други благородни римляни, които са били по-достойни от теб! Това е светотатство!
Цезар говореше бавно, отмерено, с леден тон. Антоний скочи на крака, стисна юмруци:
— О, мразя този сарказъм! Не ми изнасяй речи, Цезаре! Просто кажи какво искаш и да се свършва! След това да се връщам на работа, а именно да потискам недоволството на легионите ти! Защото те не са спокойни! Те са много, много недоволни!
Той крещеше. Малката му хитрост трябваше да помогне. Нека старецът се разтревожи малко за легионите си.
Ала не успя.
— Сядай веднага, глупако! Затваряй мръсната си уста да не ти отрежа топките още сега! И не си мисли, че не мога! За голям воин ли се мислиш, Антоний? В сравнение с мен ти си едно недоносче! Да яздиш красив кон, натруфен като палячо! Ти никога не си излизал на предната линия, никога! Мога да ти отнема меча и да те насека на пържоли!
Той беше побеснял. Антоний си пое дълбоко дъх и се отдръпна. О, защо бе забравил в каква ярост можеше да изпадне Цезар?
— Как смееш да се държиш толкова нагло с мен? Как смееш да забравиш къде точно ти е мястото? Ти, Антоний, имаш всичко благодарение на мен! Аз те създадох и сега мога да те погубя! Ако не беше роднинството ни, щях да сложа на твое място някой много по-способен и умен човек!
Твърде много ли съм искал, като те карах да се държиш порядъчно? Явно! Ти си не само глупак, но и убиец и поведението ти прави работата ми в Рим неизмеримо по-трудна. Кръвта от убийствата ти изцапа и мен! От момента, в който прекосих Рубикон, аз възприех политика на милосърдие към всички римски граждани. Ала какво ще кажат те за това _клане_? Не, Цезар не може да се довери на началника на конницата си, той не може да се държи като цивилизован, образован, достоен римлянин! Какво мислиш, че ще каже Катон за това клане, ако научи? Ами Цицерон? Ти зачеркна всичките ми милосърдни дела!
Антоний вдигна смирено ръце:
— Спокойно, спокойно! Това беше грешка! Съжалявам!
— Късно е за разкаяние, Антоний. Имаше поне сто начина да се справиш с насилието във Форума, без да счупиш главите на повече от един-двама души. Защо не въоръжи войниците си с щитове и сопи, както стори Гай Марий, когато трябваше да се разправя с много по-голяма тълпа на Сатурнин? Не ти ли хрумна, че със заповедта си ти си обременил с чувство за вина и войниците си? Как ще обясня това пред тях, да не говорим за цивилното население? Никога няма да забравя или да ти простя за това деяние. Нещо повече, то ми подсказва, че си склонен да използваш властта си по начини, опасни не само за държавата, но и за мен.
— Сваляш ли ме от поста ми? — попита Антоний и започна да се надига от стола. — Това ли беше всичко?
— Не, не те свалям и не съм свършил. Върни задника си отново на стола. — Какво стана със среброто от хазната?
— О, _това_ ли било?
— Да, това.
— Взех го, за да платя на войската, но още не съм изсякъл монети.
— Значи, среброто е в храма на Юнона, така ли?
— Ами… не.
— Къде е?
— Вкъщи. Сметнах, че така е по-сигурно.
— В _твоята_ къща ли? Имаш предвид къщата на Помпей Велики.
— Ами, да, предполагам.
— Кой ти каза, че можеш да се преместиш там?
— Имах нужда от по-голям дом, а този на Великия беше свободен.
— Разбирам защо си го избрал. Вкусът ти е толкова вулгарен като този на Великия. Сега, ако обичаш, Антоний, пренеси се в собствената си къща. Веднага щом имам време, къщата на Помпей ще бъде продадена на търг, както и останалата част от имуществото му. Собствеността на онези, които не получат прошка, след като се справя с метежниците в провинция Африка, ще бъде конфискувана в полза на държавата, макар че някои имоти могат да се изземат по-рано. Нищо обаче няма да облагодетелства мен или хората ми. Ако хвана някого да използва поста си, за да ощети държавата, няма да е нужно красноречието на Цицерон, за да бъде осъден. Внимавай много. Върни среброто в съкровищницата, където му е мястото. Сега си свободен.
Цезар изчака Антоний да се отдалечи до вратата и добави:
— Между другото, колко пари трябва да получават войниците ми?
Антоний го изгледа глуповато:
— Не знам, Цезаре.
— Не знаеш, а си взел среброто. _Всичкото_ сребро. Искам да кажеш на войнишките счетоводители да ми представят документите си лично. Когато се връщаше в Италия, ти бях наредил да се разплатиш с войската веднага щом се установи на лагер. От завръщането си никакви ли пари не са получили?
— Не знам — повтори Антоний и избяга.

 

— Защо не го свали от поста му веднага, Гай? — попита на вечеря чичото на Антоний.
— С удоволствие щях да го направя. Само че, Луций, това не е толкова лесно, колкото изглежда.
Луций Цезар го изгледа изпитателно:
— Защо?
— Аз наистина допуснах голяма грешка, като приех Антоний, но още по-голяма грешка ще е, ако го сваля по такъв начин — обясни той, докато дъвчеше стрък целина. — Помисли. Антоний управлява Италия и командва легионите вече почти дванайсет месеца. През повечето време е бил с тях, особено през март. Аз не съм се срещал с тях, а той е бил достатъчно далновиден, за да не допуска никой друг представител на управлението до лагера им. През това време не им е плащано, значи им дължа заплати за две години. Антоний се прави, че не знае нищо, но въпреки това е изтеглил осемнайсет хиляди сребърни таланта от хазната и ги е скрил в Помпеевата къща. Очевидно е имал намерение да сече монети, но не го е направил.
— Изгарям от любопитство, Цезаре, продължавай.
— Сега нямам сметало, но мога да изчисля наум. Петнайсет легиона по пет хиляди мъже означава седемдесет и пет милиона сестерции на година. Това са три хиляди сребърни таланта. Прибавяме още триста за несражаващите се прислужници и умножаваме по две за двете години. Това прави шест хиляди и шестстотин сребърни таланта. Доста по-малко от осемнайсетте хиляди, които е изтеглил Антоний.
— Сигурно живее доста нашироко — въздъхна Луций. — Знам, че не плаща наем за имотите на Великия, но тази бляскава броня сигурно струва цяло състояние. Да не говорим за облеклото на шейсетте германи. А харчи още за вино, жени, прислуга. Мисля, че племенникът ми е затънал в дългове и е сметнал за най-добре да изпразни хазната, преди да се върнеш.
— Трябваше да я изпразни преди месец.
— Мислиш ли, че нарочно държи легионите без заплата, за да хвърли вината върху теб?
— Без съмнение. Ако беше последователен като Децим Брут или амбициозен като Гай Касий, щяхме да сме загазили доста повече. Нашият Антоний се цели нависоко, но не е добър стрелец.
— Кога смяташ да нанесеш удара си, Гай?
— Ще разбера, защото легионите ще ми подскажат правилния момент.
Изведнъж го преряза болка. Той пусна целината и се хвана за гърдите.
— Гай! Добре ли си?
„Как да обясня на приятеля си, че болката не е в тялото ми? О, легионите ми! Юпитере, само не легионите ми! Преди две години не би ми хрумнало такова нещо, но аз се поучих от бунта на Девети. Сега нямам доверие на никого от тях, дори на Десети. _Цезар_ им няма доверие.“
— Леко неразположение на стомаха, Луций.
— Добре, когато ти мине, обясни нататък.
— До края на тази година ми се отваря доста работа. Първо ще се занимая с Рим, после с легионите. Ще изсека шест хиляди таланта на монети, но още няма да плащам на никого. Ако отида утре в Капуа, може да оправя нещата, но мисля, че положението е по-сериозно и не бива да се появявам лично. — Цезар вдигна отново стръка целина и продължи да дъвче. — Антоний е като корабокрушенец, който плува в дълбоки води и погледът му е насочен към един спасителен остров. Не знае още какво го чака там, но се опитва да го достигне с всички сили. Може би се надява, че ще умра; всичко се случва. А може би очаква да се хвърля към провинция Африка с цялата си войска и да го оставя да си разиграва коня. Той вярва във Фортуна, уповава се на късмета. Преди да действам, искам да разбера какво е правил и говорил на хората ми. Като го накарах да върне среброто, аз му нанесох голям удар. Сега той ще се стреми още по-отчаяно към спасителния бряг. Аз обаче ще го чакам там. Наистина, Луций, иска ми се да поплува още два-три месеца. Трябва да уредя нещата в Рим, преди да се заема с него и легионите.
— Той действа като изменник, Цезаре.
Цезар се пресегна и го потупа по ръката:
— Бъди спокоен, в рода няма да има осъдени за измяна. Аз ще отрежа пътя за спасение на общия ни роднина, но не и главата му. — Той се засмя. — Нито една от двете. Все пак долната определя до голяма степен действията му.

 

Когато Сула се завърнал от Изтока, лишен от пословичната си красота, той бил обявен за диктатор на Рим.
В продължение на няколко нундини като че бездействал, но няколко по-наблюдателни люде забелязали един прегърбен старец, скитащ из целия град от Квириналската до Капенската порта, от Фламиниевия цирк до Агера, по криви сокаци и главни улици, за да провери какво е най-нужно на Рим — лично той, диктаторът, да види как най-бързо може да го възстанови след двайсет години на пагубни войни.
Сега Цезар беше диктатор, доста по-млад и хубав мъж, но той също скиташе от Квириналската до Капенската порта, от Фламиниевия цирк до Агера, по криви сокаци и главни улици, за да провери какво е най-нужно на Рим — лично той, диктаторът, да види как най-бързо може да го възстанови след петдесет години на пагубни войни.
И двамата диктатори бяха израснали в най-бедните квартали на Рим, бяха видели нищета, престъпления, пороци, саморазправи, безропотното приемане на съдбата, характерно за римлянина. Ала докато Сула бе копнял да се оттегли на спокойствие, Цезар знаеше, че ще работи, докато престане да диша. Неговото успокоение бе в работата, защото намираше силата си в духовното — плътското не го изкушаваше, както бе изкушавало Сула.
Нямаше нужда от анонимността на предшественика си. Цезар се разхождаше открито и с удоволствие спираше да побъбри с всекиго, от грохналите старци, поддържащи обществените тоалетни, до яките мъжаги, събиращи такса от магазинчетата и занаятчиите, за да ги охраняват от банди. Разговаряше с освободени роби, с уличници, с евреи, с римски граждани от четвъртата и петата класи, с безимотни, с учители, с продавачи на сладкиши, с хлебари, месари, знахари и астролози, със собственици на сгради и с наематели, с майстори на восъчни статуетки, скулптори, художници, лекари и търговци. В Рим имаше и много жени, които работеха — като грънчари, дърводелци, лекари; само представителките на висшата класа нямаха право да упражняват обикновени професии.
Самият той все още държеше многоетажната къща на Аврелия, управлявана сега от най-големия син на Бургунд, Гай Юлий Арверн. Той бе наполовина герман, наполовина гал (роден като свободен човек) и беше обучен лично от Цезаровата майка, по-способна в сделките дори от Крас и Брут. Цезар разговаряше често с Арверн.
Ето това бе смисълът, мислеше си той след всеки разговор с иконома си. Двама варвари, бивши роби — Бургунд и Кардикса — бяха дали живот на седем истински римски граждани! О, те може би бяха малко по-облагодетелствани, защото робовладелците обикновено слагаха бившите си роби в селските триби, където гласовете им бяха по-ценни, но въпреки всичко те си оставаха римляни.
А щом това действаше, защо да не е възможно и обратното? Да вземеш напълно безимотни римляни и да ги заселиш в някой друг край на света. Така латинският щеше да измести гръцкия като световен език. Старият Гай Марий бе опитал, но така беше нарушил _мос майорум_. Е, след шейсет години нещата се бяха променили. Марий бе загубил здравия си разум, беше се превърнал в кръвожаден касапин. За разлика от него Цезар размишляваше все по-трезво, а беше и диктатор — никой не можеше да му се противопостави, най-малкото добрите люде, които вече не бяха в политиката.

 

Първо и най-важно бе решението на проблема с дълговете. Въпросът трябваше да се уреди, преди да започне да посещава стари приятели и преди да се яви в сената. Четири дни след влизането си в Рим Цезар свика Народното събрание, в което имаха право да участват както плебеи, така и патриции. Събранията се бяха свиквали в амфитеатъра на Комициите, но сега на негово място стоеше новата сграда на сената, построена от Цезар. Затова той организира заседанието в храма на Кастор и Полукс.
Макар че гласът му бе дълбок, когато произнасяше речи, Цезар говореше по-пискливо; така го чуваха по-далече. Луций Цезар, застанал пред голямата тълпа заедно с останалите Цезарови поддръжници, се удиви за пореден път на способността му да грабва вниманието на слушателите си. Това винаги му се беше удавало, а с годините ставаше още по-добър. „Отива му да управлява — мислеше си Луций. — Той съзнава мощта си, но не се опиянява от нея.“
— Никакво отменяне на дългове няма да има — обяви с нетърпящ възражения глас диктаторът. — Как е възможно Цезар да отмени дълговете — попита и вдигна ръце. — Нали аз съм най-големият длъжник на Рим! Да, взех от хазната много пари! Всичко трябва да се върне, граждани, и то с определената от мен лихва. Десет процента. Няма да търпя никакви възражения! Помислете! Ако не върна парите, които съм взел, откъде ще се вземат средства за зърно? За възстановяване на Форума? За заплати на войската? За строежи на пътища, мостове, акведукти? За обществените служители? За издигане на нови хамбари? За игри? За нов резервоар на Есквилинския хълм?
Хората мълчаха и слушаха. Не бяха разочаровани или ядосани, както биха били при други встъпителни думи.
— Отменете дълговете и Цезар няма да плати онова, което дължи на Рим! Той с удоволствие ще подпише такъв закон, няма да пролее и една сълза за празната съкровищница. Неговият дълг ще бъде опростен с този на всички останали и Цезар няма да плаща. Е, така не може да стане, нали? Това е смешно! Затова, граждани, тъй като Цезар е честен човек и вярва, че дълговете трябва да се връщат, отменяне на задълженията няма да има.
„О, много хитро!“ — помисли си развеселен Луций.
Ораторът продължи. Трябваше да има известно облекчение все пак. Той разбираше какви трудни времена са настанали. Собствениците на жилища в Рим трябваше да намалят наемите с по две хиляди сестерции на година, онези в Италия — с шестстотин. Скоро щеше да обяви и с какъв процент ще бъдат намалени дълговете, така че и двете страни да спечелят. Гражданите трябваше да потърпят още малко, защото за да има справедливо намаляване на задълженията, бе необходимо време за точни изчисления.
След това той обяви нова финансова политика, която също нямаше да влезе в сила веднага — о, тази бюрокрация! Държавата щеше да вземе заеми от частни лица, други градове в Италия и целия римски свят. На зависимите царе щеше да бъде предложено да станат кредитори на Рим. Върху тези суми щеше да се плаща пак фиксираната десетпроцентова лихва. Обществените начинания нямаше да се финансират от покачване на данъците. Нямаше да се въвеждат нови мита, такси за освобождаване на роби, данъци върху доходите от управление на провинции и дела от военната плячка. Нямаше да има данъци върху общия доход, числеността на семействата, имотите. Откъде щяха да дойдат парите ли? Държавата щеше да ги вземе назаем, не да въвежда нови налози. И най-бедният гражданин можеше да стане кредитор на Рим! За кого беше ползата ли? За Рим! Най-великата нация в света щеше да живее богато, без да се страхува от фалит!
Онези благородни жени и мъже обаче, които обичаха да се возят в носилки, да се обличат в пурпур и да се кичат с перли, щяха да пострадат, защото все пак имаше един данък, който Цезар смяташе да въведе! Данък върху тирския пурпур, данък върху скъпите пиршества, данък върху лазерпициума, който облекчаваше неразположението след преяждане!
В заключение, завърши весело той, в Рим имаше доста имоти, принадлежащи на хора, прогонени от града и лишени от гражданство заради престъпления срещу държавата. Тяхната собственост щеше да се продаде на търг и приходите да влязат в хазната, напълнена сега с пет хиляди златни таланта от египетската царица Клеопатра и две хиляди таланта от кимерийския цар Асандер.
— Няма да обявявам проскрипции! — извика диктаторът. — Никой няма да се облагодетелства за сметка на онези, които с делата си се отказват от правото да се наричат римски граждани! Нямам намерение да освобождавам роби за клевети срещу господарите им! Вече знам всичко, което ми е необходимо. Търговците от конническото съсловие на Рим са главната причина за благосъстоянието на града, точно от тях искам помощ, за да излекуваме ужасните му рани. — Той вдигна високо ръце. — Да живеят сенатът и народът на Рим! Да живее Рим!
Хубава реч, с прости и ясни думи, лишена от риторическа натруфеност. Той успя — слушателите му си тръгнаха убедени, че Рим е в ръцете на човек, който наистина смята да помогне на града, без да пролива повече кръв. Все пак Цезар не е бил в Рим по време на кръвопролитието във Форума — иначе то нямаше да се случи. Между многото изречени неща той се извини за клането и обеща виновните да бъдат наказани.

 

— Той винаги се измъква — изсъска Гай Касий пред тъща си.
— Скъпи ми Касий, по хитрост всички римски благородници, взети заедно, не могат да стъпят и на малкия му пръст — отвърна Сервилия. — Дори само това да си разбрал от времето, прекарано с него, пак си спечелил. Колко пари успя да измъкнеш?
Той примигна:
— Около двеста таланта.
— Да не си пипал зестрата на Тертула?
— Не, разбира се, че не! Нейните нари са си само нейни — обиди се той.
— Много съпрузи не мислят така за жените ми.
— Аз мисля!
— Добре, ще й кажа бързо да ги изтегли.
— Какво си намислила, Сервилия?
— Не може да не си се досетил. Цезар смята да обяви на търг някои от най-луксозните имоти в Италия — къщи в Рим, вили в провинцията и на морето, чифлици, вероятно някой и друг рибарник. Възнамерявам да купувам и те съветвам да направиш същото. Макар да вярвам, че Цезар наистина не възнамерява да облагодетелства себе си или някого от поддръжниците си, разпродажбата ще се проведе точно както по времето на Сула — могат да се купят само толкова имоти, за колкото има пари. Най-добрите имоти ще се продадат най-напред и приблизително за реалната им стойност. След това цените ще паднат и накрая ще се продава почти на безценица. Тогава ще купувам аз.
Касий скочи на крака, лицето му почервеня от гняв.
— Сервилия, как се осмеляваш да говориш така? Нима мислиш, че ще се възползвам от нещастието на хора, с които съм работил, в чиито идеали съм вярвал? О, богове! По-скоро ще умра, отколкото да го направя!
— Глупости. Я сядай! Моралът без съмнение е нещо прекрасно, но трябва да признаем факта, _че някой_ все пак ще се облагодетелства. Ако това ще те успокои, купи парче от земята на Катон и си мисли, че си по-добър стопанин от Цезаровите или Антониевите блюдолизци. По-добре ли е прекрасните имения на Катон в Лукания да бъдат купени от Котила, Фонтей или Попликола?
— Това е цинично.
— Просто е разумно.
Икономът й влезе и се поклони:
— Господарке, Цезар иска да те види.
— Доведи го, Епафродите.
Касий се изправи отново:
— Добре, тръгвам си.
Преди тя да успее да каже нещо, той се измъкна през вратата към кухнята.
— Скъпи, Цезаре! — рече Сервилия и вдигна лице, за да целуне следващия си гост.
Той я поздрави сдържано и седна срещу нея.
Тя бе по-възрастна от него, вече беше на шейсет, и годините най-после започваха да й личат. Красотата бе както в лицето, така и в сърцето й, размишляваше той, а второто никога нямаше да се промени. Сега обаче два бели кичура й придаваха леко злобен вид. Стариците и вещиците имаха такива коси, но нейната злонравност не намаляваше красотата й. Талията й се беше разширила, а гърдите й — увиснали под тежестта на годините, но лицето и шията й все още бяха изящни, без бръчки или увиснала кожа. Брадичката й беше остра, устата — малка, с пълни устни и тайнствена извивка, носът й бе твърде малък за римските разбирания за красота. Никой обаче не обръщаше внимание на този дребен недостатък, защото големите й очи с дълги мигли, тъмни като безлунна нощ, гледаха със суров и умен поглед. Кожата й беше бяла, ръцете й — фини и грациозни; с изящни пръсти и добре оформени нокти.
— Как си? — поинтересува се той.
— Ще съм по-щастлива, когато се върне Брут.
— Като познавам Брут, предполагам, че си прекарва чудесно в Самос със Сервий Сулпиций. Обещах му да го направя жрец и сега има възможност да се учи от един признат авторитет.
— Какъв глупак! _Ти_ си признат авторитет, Цезаре. Ала, разбира се, той не може да учи от теб.
— А защо му е нужно? Нали аз разбих сърцето му, като му отнех Юлия.
— Синът ми е бездарен страхливец — изсъска злобно Сервилия. — Дори да вържеш метла на гърба му, няма да го накараш да стои изправен. — Тя прехапа долната си устна и извърна очи от госта. — Не вярвам пъпките му да са изчезнали.
— Не, не са.
— Като съдя от тона ти, и той не е станал по-умен.
— Подценяваш го. Брут е злопаметен като котка, алчен като невестулка и хитър като лисица.
Тя вдигна насмешливо ръце:
— О, хайде да не говорим за него! Как беше в Египет?
— Много интересно.
— А царицата?
— По красота, Сервилия, не може да се мери с теб. Всъщност е хилава, ниска и грозна. — Той се усмихна загадъчно. — Но въпреки това е прекрасна. Гласът й е като музика, очите й са като на лъвица, невероятно начетена е и е по-умна от повечето жени. Говори осем езика… е, вече девет, защото я научих на латински.
— Какво съвършенство!
— Може би скоро ще се убедиш сама. Когато свърша в провинция Африка, ще дойде в Рим. Имаме син.
— Да, чух, че най-после си успял да направиш и момче. Твой наследник ли ще бъде?
— Не говори глупости, Сервилия. Казва се Птолемей Цезар и ще бъде фараон на Египет. Велико бъдеще за един неримлянин, не мислиш ли?
— Така е. Добре, кой тогава ще те наследи? Да не се надяваш Калпурния да ти роди син?
— Съмнявам се, че е възможно.
— Баща й се ожени наскоро.
— Нима? Още не съм говорил с Пизон.
— Марк Антоний ли ще те наследи?
— За момента никой няма да ме наследява. Още не съм си направил завещанието. — Очите му проблеснаха. — Как е Понтий Аквила?
— Все още ми е любовник.
— Прекрасно. — Той стана и целуна ръката й. — Не се отчайвай от Брут. Все още има с какво да те изненада.
„И така, ето нещо ново за един стар познайник. Пизон се бил оженил. Калпурния не ми спомена нищо. Приятно ми е да се любя с нея, но нямам намерение да й правя дете. Колко още ми остава? Не е достатъчно, за да стана баща, ако Катбад е прав.“

 

След разговорите с плутократи, банкери, Марк Куспий, счетоводителите на легионите, едрите земевладелци и много други, нощите му бяха посветени на безброй книжа и изчисления със сметалото му от слонова кост. Какво време можеше да има за социални контакти? Сега, след като Марк Антоний върна среброто, съкровищницата бе доста пълна, но Цезар знаеше, че има още много работа. А една от предстоящите му задачи щеше да струва много пари: налагаше се да намери достатъчно средства за хиляди югера първокачествена земя, земя, върху която да настани трийсет легиона ветерани. Дните, през които за тази цел се използваше собствеността на размирни италиански градове, бяха отминали. Тази земя щеше да му струва скъпо, защото легионерите бяха от Италия или Италийска Галия и очакваха да им бъде дадена земя там, не в чужбина.
Гай Марий, който пръв бе допуснал във войската безимотни римляни, беше мечтал да ги засели в провинциите, където да разпространяват римските обичаи и латинския език. Дори бе започнал да го прави на големия остров Церцина край Африка. Бащата на Цезар беше негов главен агент там и прекарваше повечето си време на Церцина. Всичко обаче се бе провалило след ожесточената съпротива на сената. Затова, освен ако обстоятелствата не се променяха, Цезар трябваше да осигури имоти в Италия и Италийска Галия — най-скъпата земя в целия свят.

 

В края на октомври той все пак успя да организира скромно пиршество в триоинума на Домус Публика, красива столова, в която лесно се побираха шест кушетки. От едната си страна помещението се отваряше към широка колонада и вътрешния двор и тъй като денят бе топъл и слънчев, Цезар нареди да отворят вратите. Вътре сред прекрасните стенописи имаше сцена от битката при Регилското езеро, когато Кастор и Полукс се сражавали за Рим. Именно тук Помпей Велики се запозна с Юлия и се влюби в нея. Какъв триумф бе това. Как се беше зарадвала майка му.
Сред поканените бяха Гай Маций и жена му Присцила; Луций Калпурний Пизон с новата си съпруга Рутилия; Публий Ватиний с обожаваната си половинка, бившата жена на Цезар, Помпея Сула. Вдовецът Луций Цезар дойде сам, защото синът му бе с Метел Сципион в провинция Африка — един републиканец в рода на Цезарите. Вация Изаурик доведе жена си Юния, най-голямата дъщеря на Сервилия, а Луций Марций Филип дойде с малка армия: втората му съпруга и племенничка на Цезар, Ация, с дъщеря си от Гай Октавий, Октавия Минор, и сина си Гай Октавий; дъщерята на Филип от предишния брак, Марция, съпруга на Катон, но голяма приятелка на Цезаровата жена Калпурния и синът му, вечно стоящият вкъщи Луций. Липсваха Марк Антоний и Марк Емилий Лепид (които също бяха поканени).
Менюто бе избрано внимателно, защото Филип беше известен епикуреец, докато Гай Маций предпочиташе по-скромна трапеза. Първото ястие се състоеше от скариди, стриди и раци от рибарниците в Бая, някои — залети с изтънчени сосове, други — сурови, трети — печени. С тях бяха сервирани салати от маруля, краставици и целина, подправени с най-хубавия зехтин и отлежал оцет. Следваха пушена змиорка, бяла риба с рибен сос, пикантни яйца, пресен хляб с хрупкава коричка и ароматен зехтин за топене. Второто ястие съдържаше различни печени меса, от свинско бутче с препечена кожичка до различни птици и прасенце сукалче, печено с овче мляко. Имаше вкусни свински наденички, сварени в разреден мед, агнешко задушено с ароматен лук и риган и агне, печено в глинена пещ. Третото ястие се състоеше от медени сладкиши, сладки със стафиди и ароматизирано вино. Сладки омлети, пресни плодове, включително ягоди чак от Алба Фуценция и праскови от градините на Цезар в Кампания, твърди и меки сирена, ошав и купички с различни ядки. Вината бяха от най-доброто фалернско грозде, червени и бели, а водата бе донесена от извора на Ютурна.
За Цезар храната нямаше значение. Той щеше да се задоволи с хляб и зехтин, малко целина и хубава супа с малко месо.
— Не мога по друг начин, аз съм войник — обясни той и се засмя; изведнъж сякаш се подмлади.
— Все още ли пиеш оцет и топла вода сутрин? — попита Пизон.
— Ако няма лимони, да.
— Какво ще пиеш сега?
— Плодов сок. Това е новата ми диета. От Египет съм си довел личен лекар, един жрец, той ми я определи. Вече започва да ми харесва.
— Фалернското ще ти хареса повече — намеси се Филип, докато отпиваше глътка вино.
— Не, така и не се научих да пия вино.
Кушетките на мъжете бяха наредени в П-образна форма, като предназначеният за домакина _лектус медиус_ стоеше в средата. Претрупаните маси бяха на височината на кушетките, за да могат гостите да се пресягат без усилие към отбраните блюда. За всичко, което бе прекалено лепкаво или течно, за да се яде с пръсти, имаше купички и лъжици, а ястията се сервираха нарязани на хапки. Ако някой гост искаше да си изплакне ръцете, бе достатъчно да се обърне и някой роб с малък леген и кърпа веднага го обслужваше. Тогите бяха прекалено неудобни за тази поза и бяха свалени, също и обувките, а мъжете бяха измили краката си, преди да се облакътят на кушетките си.
Срещу кушетките бяха наредени по-скромните кресла за жените. Напоследък се смяташе за твърде голям лукс, ако и жените седят, но в Домус Публика се спазваха старите традиции. Единственото ново на тази вечеря бе, че Цезар позволи на гостите си сами да изберат къде да седнат, с две изключения — той нареди на братовчед си Луций да заеме почетното място _локус консулариус_ в десния край на неговата кушетка, а племенника си, младия Гай Октавий, накара да се настани между двамата. Тази рядка чест, оказана на един обикновен младеж, бе посрещната с вдигнати вежди от по-възрастните, но…
Изненадващото решение да отреди такова почетно място на младия Гай Октавий му бе хрумнало в момента, в който видя очите на момчето, застанало скромно зад втория си баща, докато Филип, поласкан от поканата, поздравяваше домакина. „А! — помисли си Цезар. — Ето нещо ново!“ Той, разбира се, помнеше добре Октавий. Преди две години и половина бяха разговаряли при посещението му във вилата на Филип край Мизенум.
На колко ли години беше сега? Вероятно на шестнайсет, макар че все още носеше детска тога с пурпурна ивица и детски медальон на врата. Да, със сигурност беше на шестнайсет, защото Октавий Старши бе разгласил нашир и надлъж за раждането му по време на Цицероновото консулство, точно когато започнаха да се появяват подозрения срещу Катилина. Това беше в края на септември, когато сенатът очакваше новини за въстанието в Етрурия. Добре! Майка му и вторият му баща бяха решили да отпразнуват пълнолетието му на деня на Ювента през декември, когато повечето римски момчета получаваха своята _тога вирилис_, чисто бялата дреха на пълноправни римски граждани. Някои богати родители организираха специално празненство за встъпването в зрелост на синовете си на самия ден на раждането им. Младият Гай Октавий обаче нямаше да се радва на такова благоволение. Добре! Значи не беше разглезен.
Момчето бе изключително красиво, дори женствено. Буйната му, чуплива, руса коса беше дълга, за да скрива единствения му недостатък — ушите му. Макар че не бяха особено големи, те стърчаха като дръжки на кана. Тази мярка бе взета от досетливата му майка; момчето не изглеждаше толкова суетно, за да обръща внимание на външността си. Кожата му бе нежна и леко мургава, устата и брадичката — стегнати, носът беше дълъг и прав, скулите — високи, лицето — овално, а под тъмните вежди блестяха забележителни очи. Раздалечени и много големи, те бяха светлосиви, необичайни, но не като тези на Сула и Цезар, защото погледът им не беше нито хладен, нито пронизващ. По-скоро бяха способни да стоплят човек. „И въпреки това, помисли си Цезар, докато ги гледаше изпитателно, — те не издават нищо. _Предпазливи_ очи. Кой го отбеляза в Мизенум? Или аз сам им дадох такова определение?“
Октавий нямаше да стане много висок. Беше строен, но с мускулести прасци.
„Добре! Родителите му явно са го карали да ходи много. Гърдите му обаче са тесни. А кожата под тези красиви очи е синкава. Къде съм виждал такова нещо преди? Да, виждал съм, но това беше преди много време. Хапдефане. Трябва да попитам Хапдефане.“
„О, и тази коса! Плешивостта е тежка съдба за човек, чието име, „Цезар“, означава „космат“. Той няма да оплешивее, метнал се е на баща си. Много добри приятели бяхме с баща му. Запознахме се при обсадата на Митилин и заедно с Филип се надсмивахме над онази въшка Бибул. Как само се радвах, че Октавий се ожени за племенничката ми. Той също произхождаше от стар и богат римски род. Октавий обаче умря и Филип зае мястото му в живота на Ация. Интересно как се разви животът на Лукуловите младши военни трибуни. Кой би предположил, че от Филип ще излезе такова нещо?“
— Какво си намислил, Цезаре? — прошепна Луций в ухото му, след като той сложи момчето между двамата.
Домакинът не отговори. Беше прекалено зает да се увери, че Ация се е настанила удобно на креслото пред него и че Калпурния няма да допусне грешката да седне заедно с Марция твърде близо до Луций Пизон, който бърчеше рунтавите си черни вежди, че трябвало да споделя вечерята си не с друг, а с жената на Катон! След няколко размествания Марция и Калпурния заеха местата си до Ация и оставиха Пизон да мърда вежди пред не толкова уязвимите жертви Маций Присцила, онази красива глупачка Помпея Сула и своята Рутилия. Момичето, на не повече от осемнайсет, имаше типичната за рода си сламеноруса коса и изпъстрена с лунички кожа. Зъбите й бяха големи. Коремът й бе наедрял. Пизон може би най-сетне щеше да се сдобие със син.
— Кога смяташ да тръгнеш за Африка? — попита Ватиний.
— Веднага щом събера достатъчно кораби.
— Мен ли ще вземеш за легат?
— Не, Ватиний — отвърна Цезар, като се обърна към рибните блюда и разчупи едно хлебче. — Ти ще останеш в Рим като консул.
Разговорът замря. Всички наблюдаваха Цезар и Публий Ватиний, който се беше изправил и стоеше занемял от изненада.
Той беше клиент на Цезар; дребен човек с немощни крака и голяма буца на челото, заради която не го бяха избрали за авгур. Умът му и веселият му нрав го правеха любимец на всеки, който го опознаеше. Въпреки физическите си недъзи Ватиний се беше оказал не само добър политик, а и способен военен. Изпратени да сменят Габиний при обсадата на Салона в Илирия, той и легатът му Квинт Корнифиций не само че превзеха града, но и разгромиха въстаналите илири, без да им дадат възможност да се съюзят с Буребистас и племената по долината на Данубиус и да се превърнат в по-голям проблем за Рим, отколкото беше Фарнак за Цезар.
— Няма да е голямо консулство, Ватиний — продължи Цезар, — защото ще е само до края на годината. При нормални обстоятелства нямаше да се занимавам с консули преди Нова година, но сега спешно се налага тази длъжност да се заеме от някого.
— Цезаре, готов съм да бъда консул и само две нундини, да не говорим за два месеца — промълви Ватиний. — Ще провеждаш ли избори, или просто ще ме назначиш мен и…
— Квинт Фуфий Кален — обяви Цезар. — О, да, ще проведа избори. Не искам да обезпокоявам някои сенатори, но все още се надявам, че ще спечеля.
— В стила на Сула ли ще са изборите, или ще позволиш и на други да се кандидатират? — попита намръщено Пизон.
— Не ме е грижа, дори половината Рим да се кандидатира, Пизоне. Аз ще… обявя своите предпочитания и ще оставя решението на центуриите.
Никой не коментира това. При сегашното състояние на Рим — след великолепната реч за дълговете — конниците от осемнайсетте висши центурии щяха да изберат и маймуна, ако Цезар я посочи.
— Защо е необходимо да се избират консули до края на годината, след като и ти ще си тук, Цезаре? — поинтересува се Вация Изаурик.
Домакинът рязко смени темата:
— Гай Маций, ще те помоля за една услуга.
— Каквото поискаш, Гай — отвърна Маций, скромен човек без политически амбиции (приходите благодарение на старото приятелство с Цезар му бяха предостатъчни).
— Знам, че агентът на царица Клеопатра Амоний е говорил с теб и ти си му уредил едно парче земя близо до имението ми под Яникулума. Би ли се погрижил за градините? Сигурен съм, че царицата с радост ще дари двореца си на Рим.
Маций не се съмняваше в това. Собствеността бе на името на Цезар, както се бяха договорили:
— С удоволствие, Цезаре.
— Царицата колкото Фулвия ли е красива? — поинтересува се Помпея Сула със самочувствието, че самата тя е по-красива от Фулвия.
— Не — отвърна Цезар с тон, който даваше да се разбере, че не желае повече да го обсъжда. Обърна се към Филип: — Малкият ти син е много способен.
— Радвам се, че си доволен, Цезаре.
— Възнамерявам през следващите година-две Киликия да се управлява като част от провинция Азия. Ако нямаш нищо против, той да остане още известно време на Изток, Филипе, смятам да го оставя в Тарс като заместник-управител с пропреторски империум.
— Чудесно! — възкликна Филип.
Цезар погледна големия му син, вече преминал трийсетте. Бе много красив и талантлив почти колкото Квинт, но въпреки това не търсеше възможности да се издигне в кариерата, макар че не беше страстен епикуреец като баща си. В този момент Цезар осъзна причината и това го потресе. През цялото време Луций гледаше влюбено Ация. Страстта му обаче оставаше незабелязана, защото очевидно от другата страна нямаше такива чувства. Ация седеше спокойно, усмихваше се от време на време на съпруга си като жена, напълно удовлетворена от брака си. „Хм. Подмолни течения в дома на Филип.“ От Ация Цезар премести погледа си към Октавий, който досега не беше продумал нито веднъж. Не от стеснителност, а по-скоро защото съзнаваше, че е твърде млад, за да се обажда. Той наблюдаваше брат си с пълно разбиране, но също така с неприязън и неодобрение.
— Кой ще управлява провинция Азия и Киликия? — поинтересува се Пизон.
„Той толкова иска тази длъжност — помисли си Цезар — и в много отношения е достоен за нея, но…“
— Вация, съгласен ли си да отидеш ти?
Вация Изаурик се изненада, сетне въодушевено отвърна:
— За мен ще е чест, Цезаре.
— Добре, назначавам те тогава. — Цезар погледна мрачния Пизон. — Пизоне, имам работа за теб, но в Рим. Все още се занимавам със законите за облекчаване на дълговете, но няма да успея да стигна до окончателно решение преди заминаването си за провинция Африка. Тъй като ти имаш голям законодателен опит, бих искал да се допитам до теб по някои въпроси, а после да оставя нещата в твои ръце. — Замълча, сетне продължи: — Една от най-големите несправедливости в Рим е заплащането за извършени услуги. Защо трябва хората да се принуждават да управляват провинции, за да спечелят пари? Това води до големи нарушения и аз смятам да им сложа край. Защо да не може човек да получава заплата на управител на провинция и за работа от подобна важност, но извършена в Рим? За завършването на законите, които подготвям, предлагам да ти изплатя възнаграждение като за управител с проконсулска власт.
Това затвори устата на Пизон.
— Това му затвори устата — промърмори младият Октавий.

 

Когато третото ястие бе отнесено и на масите останаха само гарафи с вино и кани с вода, жените се оттеглиха в просторните покои на Калпурния на горния етаж, за да побъбрят.
Сега Цезар насочи вниманието си към най-мълчаливия от гостите си:
— Промени ли решението си по отношение на бъдещата си политическа кариера, Октавий?
— Да не издавам мислите и намеренията си, това ли имаш предвид, Цезаре?
— Да.
— Не, все още мисля, че това подхожда най-много на характера ми.
— Тогава каза, че езикът на Цицерон изпреварва мисълта му. Бил си прав. Когато стъпих в Италия, го срещнах на Апиевия път край Тарентум и той не пропусна да ми го припомни.
Октавий отговори направо:
— Говори се, чичо Гай, че когато си бил на десет години, си бил болногледач на Гай Марий, докато се възстановявал от сърдечен удар. И си слушал всичко, което е говорел. Научил си всичко за воденето на войни от него.
— Така е. Мисля обаче, че съм похабил таланта си във военното дело, макар че не знам как. Може би съм го слушал твърде внимателно и той е развил в мен качества, които не съм предполагал, че притежавам.
— Завиждал ти е — отсече Октавий.
— Много си наблюдателен. Да, той ми завиждаше. Дните му очевидно свършваха, а моите едва започваха. Старите хора се озлобяват, когато усетят края си.
— Ала въпреки че дните му са изтичали, той пак се е върнал в политиката. Явно е завиждал повече на Сула.
— Сула се беше доказал достатъчно, а Марий се погрижи да ме отстрани от пътя си изключително хитро.
— Като те е обявил за _фламен Диалис_ и те е оженил за дъщеричката на Цина. Така си станал главен жрец на Юпитер и не си имал право да докосваш оръжие или да ставаш свидетел на убийства.
— Точно така. — Цезар се усмихна на племенника си. — Само че аз се измъкнах от жреческите одежди — с мълчаливото одобрение на Сула. Той никак не ме харесваше, но макар че Марий бе мъртъв, все още го мразеше до безумие. Затова ме освободи, за да му направи напук.
— Ти не си направил опит да се освободиш от брака си. Когато Сула ти е наредил, си отказал да се разведеш с Цинила.
— Тя беше добра жена, а те са рядкост.
— Трябва да го запомня.
— Имаш ли много приятели, Октавий?
— Не. Обучават ме частни учители и не дружа с много момчета.
— Сигурно срещаш някакви, когато ходиш на задължителните за всяко момче тренировки по бойно изкуство на Марсово поле.
Мургавото лице на момчето почервеня, то прехапа устни.
— Аз не ходя много често на Марсово поле.
— Нима баща ти е забранил?
— Не, не! Той е много добър с мен. Аз просто… просто не ходя толкова често на Марсово поле, че да си създам приятели.
„Още един Брут може би? — запита се с удивление Цезар. — Нима това прекрасно момче бяга от военните си задължения? По време на предишния ни разговор край Мизенум той каза, че нямал военен талант. Възможно ли е така да оправдава страха си? Ала той изобщо не прилича на Брут. Мога да се закълна.“
— Справяш ли се добре в учението? — попита той, за да измести неудобната тема; щеше да се занимае с това друг път.
— В математиката, историята и географията съм доста добър, мисля — отвърна Октавий, като се поуспокои. — Гръцкият обаче ми създава много трудности, никога няма да започна да мисля на него. Налага се да мисля на латински и после да превеждам.
— Интересно. Може би по-късно, след като поживееш шест месеца в Атина, ще започнеш да мислиш на гръцки — отбеляза Цезар, на когото и през ум не му беше минавало, че е възможно това да не се удава на някого; той веднага започваше да мисли на езика, на който говореше.
— Може би — рече равнодушно Октавий.
Цезар се настани по-удобно на кушетката си. Не му убягваше, че Луций ги подслушва.
— Кажи ми, Октавий, как искаш да се издигнеш?
— Искам да стана консул, избран с мнозинството от гласовете на всяка центурия поотделно.
— Диктатор?
— Не, определено не.
Гласът на момчето не прозвуча критично.
— Защо си толкова твърд?
— Откакто те принудиха да прекосиш Рубикон, чичо Гай, аз наблюдавам внимателно. Макар че не знам защо точно, мисля, че диктатор е последното, което си искал да бъдеш.
— Предпочитам всеки друг държавен пост, стига да не ме прокудят във вечно изгнание и да не опетнят името ми.
— Ще се моля на Юпитер никога да не ми се налага да избирам такава алтернатива.
— Ако се наложи, ще рискуваш ли?
— О, да. Дълбоко в сърцето си аз съм един Цезар.
— Гай Юлий Цезар?
— Не, просто един от Юлиите Цезари.
— Кои са твоите герои?
— Ти — отвърна простичко Октавий. — Само ти. — Той слезе от кушетката. — Извинявай, чичо Гай, чичо Луций, обещах на майка си да се прибера рано.
Двамата мъже го изпратиха с погледи, без да привличат вниманието на останалите.
— Виж ти, виж ти — изръмжа Луций.
— Какво мислиш за него, Луций?
— Че е на хиляда години.
— Плюс-минус един-два века. Съгласен съм. Харесваш ли го?
— За теб е ясно, но аз? Да — с някои забележки.
— Обясни по-точно.
— Той не е от Юлиите Цезари, дори да се мисли за такъв. О, благородният патрициански произход си личи, но усещам и нещо, нямащо много общо с патрицианското тесто. Не мога да определя стила му, макар че определено има такъв. Възможно е Рим да не е виждал подобен начин на мислене досега.
— Искаш да кажеш, че ще стигне далеч.
Сините очи на Луций проблеснаха:
— Аз не съм глупак, Цезаре. На твое място бих го взел за адютант още щом навърши седемнайсет.
— Така си помислих още когато го видях за пръв път край Мизенум преди няколко години.
— Също бих се погрижил за още нещо.
— Какво?
— Да не се пристрасти прекалено към момчетата.
Сините очи на Цезар също проблеснаха:
— И аз не съм глупак, Луций.

 

Бунтът, назряващ сред легионите в Капуа, хвърли първата си мълния в деня след пиршеството у Цезар в самия край на октомври. Той получи писмо от Марк Антоний.

 

„Цезаре, има проблеми. Големи, големи проблеми. Най-старите ветерани са бесни, не мога да се справя с тях — или по-скоро с представителите им. Десети и Дванайсети са най-твърдоглави. Изненадваш ли се? Е, аз се изненадах.
Страстите се нажежиха, когато наредих на Седми, Осми, Девети, Десети, Единайсети, Дванайсети, Тринайсети и Четиринайсети да се стягат и да тръгват за Неапол и Путеоли. Всичките им представители се явиха в къщата ми в Херкулана (живея в Помпеевата вила там), за да ми кажат, че няма да ходят никъде, ако не получат официална дата за разпускането си, дължимите си парцели, дела си от плячката и възнаграждението си за последната извънредна военна кампания — така я наричат, „извънредна военна кампания“. Не обикновена военна служба. Искат си парите.
Искаха да те видят лично, така че не останаха особено доволни, когато им казах, че си прекалено зает в Рим, за да се разкарваш до Кампания. Чух, че Десети и Дванайсети побеснели и започнали да ограбват селата около Абела, където са се установили на лагер.
Цезаре, не мога да ги удържам повече. Съветвам те да дойдеш лично. Ако наистина не можеш, изпрати някой важен римлянин. Някого, на когото да имаш доверие.“

 

„Ето, случи се, но твърде рано. О, Антоний, кога ще се научиш на търпение? Толкова се пазеше до този момент, но вече пристъпи към действия, разкриващи цялото ти коварство. Единственият умен ход да действаш толкова рано, а не да чакаш, е продиктуван от нетърпението ти. Не, аз наистина не мога да напусна Рим, както добре знаеш, но не по причините, по които си мислиш ти. Не смея да напусна Рим преди изборите, това е истинската причина. Досещаш ли се защо? Не мисля, въпреки че действаш сега. Ти си прекалено недосетлив.“
„Използвай тактиката на отлагането, Цезаре. Изчакай изборите, независимо кого ще се наложи да жертваш.“
Той изпрати един от най-верните си и способни пълководци — Публий Корнелий Сула, племенник на диктатора Сула.
— Защо не Лепид? — попита Публий Сула.
— Има прекалено много вземане-даване с ветераните от Десети и Дванайсети. Предпочитам да изпратя човек, когото познават от Фарсал. Обясни им, че ще им осигуря земя, но преди това трябва да приема законите за облекчаване на дълговете.
— Да взема ли пари, Цезаре?
— Не. Имам причини да реша така. Когато циреят е узрял, балсамът само ще ускори спукването му. Налага се да се справяш както можеш.

 

Публий Сула се върна след четири дни, издран и насинен.
— Прогониха ме с камъни! — изръмжа. — О, Цезаре, стъпчи лицата им в праха!
— Ще стъпча лицата на онези, които ги подстрекават — рече мрачно той. — Войниците бездействат и предполагам, че през повечето време са пияни. Това означава, че са доста задлъжнели на местните кръчмари и че центурионите и трибуните им са още по-пияни. С бездействието си Антоний е подклаждал напрежението с месеци. Кой друг ще осигури толкова много вино на кредит?
Публий Сула изведнъж го изгледа с разбиране, но замълча.
След него Цезар извика Гай Салустий Крисп, един блестящ оратор.
— Вземи двама сенатори, Салустий, и се опитай да вразумиш тези глупаци. Щом приключат изборите, ще ги посетя лично. Просто се опитай да закрепиш положението.

 

Центуриатното събрание най-после бе свикано на Марсово поле, за да гласува за двама консули и осем претори. Никой не се изненада, когато Квинт Фуфий Кален бе избран за главен, а Публий Ватиний за втори консул. Всички кандидати за претори, препоръчани от Цезар, също бяха избрани.
Сега можеше да се заеме с легионите си и с Марк Антоний.
След два дни малко след зазоряване Марк Антоний влезе в Рим с германските си конници и една носилка, носена от две мулета. Вътре лежеше тежко раненият Салустий.
Антоний бе доста неспокоен. Сега, когато съдбовният момент бе настъпил, той се чудеше как точно да се държи пред Цезар. Това е проблемът, когато си изправен пред човек, който те е тупал като дете и оттогава продължава да те побеждава, макар и не с физическа сила. Трудно щеше да се възползва от положението.
Затова реши да бъде агресивен. Остави Попликола и Котила навън с конницата, влезе в Домус Публика и нахлу в кабинета на Цезар.
— Тръгнаха към Рим — обяви още с влизането си.
Цезар остави чашата с оцет и топла вода на бюрото си.
— Кой?
— Десети и Дванайсети.
— Не сядай, Антоний. Това е военен разговор. Изправи се пред командира си и докладвай. Защо два от най-старите ми легиона са тръгнали към Рим?
Златната верижка, придържаща наметалото от леопардова кожа, изведнъж започна да щипе кожата му. Антоний подпъхна пурпурното си шалче отдолу, за да попие студената пот.
— Бунтуват се, Цезаре.
— Какво стана със Салустий и неговите спътници?
— Опитаха, Цезаре, но…
Гласът на Цезар стана леден:
— Имало е случаи, Антоний, когато не си срещал трудности да намираш думите си. За твое добро е, ако този път е така. Кажи сега какво стана, ако обичаш.
Това „ако обичаш“ бе най-лошото. „Внимавай, съсредоточи се!“
— Гай Салустий събра Десети и Дванайсети. Те дойдоха, но бяха в лошо настроение. Той заговори, че всички щели да си получат парите преди заминаването за Африка и че земите им скоро щели да бъдат осигурени, но Гай Авиен се намеси…
— Гай Авиен ли? Един назначен без избори войнишки трибун от Пиценум? За този ли Авиен става дума?
— Да, той е един от представителите на Десети.
— И какво каза Авиен?
— Каза на Салустий, че на войниците от двата легиона им е писнало, че не искат повече да воюват. Настоявали веднага да бъдат освободени от служба и да получат земята си. Салустий изкрещя, че щели да получат допълнително по четири хиляди, ако се качат на корабите…
— Грешка — прекъсна го намръщено Цезар. — Продължавай.
Антоний продължи малко по-уверено:
— Някои от най-непокорните закрещяха в подкрепа на Авиен и започнаха да хвърлят камъни. Едри камъни. Изсипа се истински дъжд. Успях да спася Салустий, но другите двама са мъртви.
Цезар се отдръпна потресен:
— Двама от моите сенатори — мъртви? Кои?
— Не знам — отвърна Антоний и отново започна да се поти. — Тъй де, не съм присъствал на заседания на сената от връщането си. Бях прекалено зает като началник на конницата.
— Като си спасил Салустий, той защо не е тук?
— О, не може да ходи, Цезаре. Върнахме го в Рим с носилка. Има тежка рана на главата, но не е парализиран. Лекарите обещават, че ще се оправи.
— Антоний, защо допусна да се стигне дотук? Чувствам, че трябва да ти дам възможност да се оправдаеш.
Очите на Антоний се разшириха.
— Не е по моя вина, Цезаре! Ветераните се върнаха в Италия толкова недоволни, че нищо не можеше да ги успокои. Смъртно са ти обидени, че взе в Анатолия само бивши републикански легиони, а и не са доволни, че на тях даваш земи и ги освобождаваш.
— А, това било значи. Какво мислиш, че ще правят Десети и Дванайсети, когато стигнат Рим?
Той побърза да отговори:
— Точно затова съм тук, Цезаре. Те са жадни за кръв. Мисля, че е най-разумно да се махнеш от града, за твое добро е.
Красивото лице на Цезар изглеждаше като издялано от камък.
— Знаеш много добре, че няма да се махна от Рим в подобна ситуация, Антоний. Мен ли искат да убият?
— Ще го сторят, ако те намерят.
— Сигурен ли си? Да не преувеличаваш?
— Не, кълна се!
Цезар изпразни чашата си и се изправи.
— Върви си вкъщи, Антоний, и се преоблечи. С тога. Ще свикам сената в храма на Юпитер на Велията след час. Бъди там. — Отиде при вратата и извика: — Фаберий. — Сетне се обърна отново към Антоний: — Защо още си тук? В храма на Юпитер след час.

 

„Не беше чак толкова зле“ — размишляваше Антоний, след като излезе на Сакра Вия.
— Е? — попита нетърпеливо Гелий Попликола.
— Свиква сената след час, но нямам представа какво е намислил.
— Как го прие? — поинтересува се Луций Варий Котила.
— Тъй като винаги изслушва лошите новини с изражение като на Тарпейската скала, нямам представа. Хайде, да отиваме в старата ми къща и да се опитаме да намерим някаква тога. Той иска да присъствам на заседанието.
Лицата им посърнаха. Нито Попликола, нито Котила бяха сенатори, макар че и двамата бяха минали необходимата възраст. Не ги приемаха поради други причини. Попликола се бе опитал веднъж да убие баща си Цензора, а Котила беше син на човек, осъден на изгнание от собствения си съд. Когато Антоний се върна в Италия, и двамата решиха да се издигнат в кариерата покрай него и само чакаха Цезар да се махне.
— Ще напусне ли Рим? — попита Котила.
— Той да напусне? Никога! Бъди спокоен, Котила. Сега легионите са мои; до два дни старецът ще е мъртъв. Готови са да го разкъсат с голи ръце. Това ще предизвика безредици в Рим и аз като началник на конницата ще заема мястото на диктатора. — Антоний спря изведнъж, удивен. — Знаете ли, не проумявам как не се е сетил, че ще се стигне дотук!
— Нямаше как да знае какво става, докато не се върна в Италия — отбеляза намръщено Попликола. — Едно нещо ме притеснява…
— Какво — попита тревожно Котила.
— Той има повече животи от котка.
Антоний бе в прекрасно настроение. Колкото повече се замисляше за срещата с Цезар, толкова повече се убеждаваше, че е спечелил.
— Дори на котките рано или късно им свършват животите — рече снизходително. — На петдесет и три животът му вече е минал.
— О, с какво удоволствие ще проскрибирам този стар дебел плужек Филип! — изръмжа Попликола.
Антоний се престори на възмутен:
— Луций, той ти е наполовина брат.
— Той се отрече от майка ни. Заслужава да умре.

 

Присъстващите в храма на Юпитер не бяха много. Цезар реши, че трябва да увеличи състава на сената. Когато влезе с двайсет и четиримата си ликтори, той напразно търсеше Цицерон, който беше в Рим и знаеше за извънредното заседание. Не, той не можеше да присъства в сената на Цезар! Това щеше да означава, че се е предал.
Курулното кресло на диктатора бе поставено между курулните кресла на консулите върху импровизиран подиум. След опожаряването на Хостилиевата курия с трупа на Клодий най-висшият управителен орган на Рим се събираше на различни места. Това трябваше да бъде храм, но повечето бяха твърде малки за целта, макар че този на Юпитер бе достатъчно голям за шейсетте присъстващи.
Тогата с пурпурна ивица на Марк Антоний беше измачкана и цялата в петна. Цезар си помисли, че този човек не може да командва дори собствените си роби.
Още при влизането му Антоний скочи на крака.
— Къде седи началникът на конницата?
— Говориш като Помпей Велики, когато го избраха за пръв път за консул. Накарай някого да ти го запише. От шест години си в сената.
— Да, но почти не съм присъствал на заседания, освен когато бях народен трибун, а това продължи само три нундини.
— Сложи креслото си на предния ред, Антоний, за да ме виждаш и аз да мога да те виждам.
— Защо, в името на боговете, си си направил труда да избираш консули?
— Скоро ще разбереш.
Бяха казани молитви, направиха се предричания за бъдещето. Цезар изчака всички да заемат местата си.
— Преди два дни консулите Квинт Фуфий Кален и Публий Ватиний встъпиха в длъжност — започна той. — Рим най-после има истински магистрати, двамата консули и осем претори. Съдилищата ще започнат работа, комициите вече ще се събират по установения ред. — Тонът му беше спокоен и делови. — Събрах ви тук, за да ви информирам, че два разбунтували се легиона, Десети и Дванайсети, в този момент настъпват към Рим и са (както се изказа началникът на конницата ми) жадни за кръв.
Никой не помръдваше, никой не продумваше, макар че напрежението се усещаше.
— Жадни за кръв. За _моята_ кръв очевидно. Предвид тези събития аз искам Рим вече да не зависи толкова много от мен. Ако диктаторът бъде убит от собствените му войски, в страната може да се възцари хаос. Обичаният ни Рим отново ще се напълни с бивши гладиатори и друга паплач. Търговията ще западне. Обществените дейности могат да спрат, особено онези, които се финансират от мен. Игрите няма да се състоят. Юпитер може да изрази недоволството си, като изпрати гръм, за да разруши храма си. Юнона може да излее гнева си върху неродените деца. Съкровищницата — да се изпразни за една нощ. Тибър може да прелее и да върне помията по улиците ни. Защото убийството на диктатора е истински катаклизъм. Ка-та-кли-зъм.
Всички слушаха с отворени усти.
— Убийството на един обикновен гражданин обаче не е голям проблем — продължи той. — Затова, уважаеми сенатори на Рим, сега аз се отказвам от върховния си империум на диктатор. Рим има двама законно избрани консули, които се заклеха според религиозните ритуали и никой жрец или гадател не оспори процедурата. С огромна радост аз поверявам Рим на тях.
Той се обърна към ликторите си, застанали до затворените врати, и се поклони:
— Фабий, Корнелий, всички останали, благодаря ви най-искрено за грижите, които положихте за мен като диктатор. Уверявам ви, че ако пак бъда избран за някой обществен пост, отново ще потърся услугите ви. — Той се приближи до тях и връчи на Фабий една торба, в която нещо подрънкваше. — Ето малък подарък, Фабий, който да си разпределите. Сега можете да се връщате в Колегията на ликторите.
Фабий кимна с безизразно лице и отвори вратата. Двайсет и четиримата ликтори излязоха един по един.
Тишината бе толкова дълбока, че пърхането на някаква птица на тавана накара всички да подскочат.
— На път за насам — рече Цезар — аз внесох куриатен закон, потвърждаващ отказването ми от диктаторските правомощия.
Антоний слушаше и не вярваше на ушите си; не разбираше точно какво прави Цезар, да не говорим за причините. За момент дори си помисли, че това е шега.
— Как така се отказваш от диктаторските правомощия? — попита. — Не можеш да го направиш, когато два разбунтувани легиона настъпват към Рим! Ние имаме нужда от теб!
— Не, Марк Антоний, нямате никаква нужда от мен. Рим има действащи консули и претори. Сега те са отговорни за добруването на града.
— Глупости! Това е извънредна ситуация!
Нито Кален, нито Ватиний бяха проговорили. Те се спогледаха и се разбраха без думи да продължават да мълчат. Това не беше обикновено предаване на властта. И двамата познаваха Цезар твърде добре. Всичко бе свързано по някакъв начин с Марк Антоний. Всички много добре знаеха, че през последните месеци Антоний си играе с легионите. Затова трябваше да оставят Цезар да изиграе хода си докрай. Луций Цезар, Филип и Пизон също бяха стигнали до този извод.
— Разбира се — обърна се Цезар към целия сенат, — аз не очаквам консулите да ми вършат черната работа. Ще се срещна с двата разбунтували се легиона на Марсово поле и ще разбера защо са решили да унищожат не само мен, а и себе си. Там обаче ще отида като обикновен гражданин. Като равен с тях. — Повиши глас: — Нека това не се отразява на управлението!
— Не можеш да се оттеглиш! — промълви Антоний.
— Вече се оттеглих, куриатният закон е картотекиран, това е свършен факт.
Вдървен, задъхан, Антоний се хвърли към него и заекна:
— Ти си луд! Луд! В този случай отговорът е ясен. В отсъствието на диктатор като началник на конницата аз се обявявам за диктатор!
— Не можеш да се обявяваш за нищо, Антоний — намеси се Луций Цезар, без да става от креслото си. — Диктаторът се оттегли. В момента, в който се случи това, началникът на конницата автоматично губи властта си. Ти също си обикновен гражданин.
— Не! Не, не, не! — закрещя Антоний със стиснати юмруци. — Като началник на конницата и в отсъствие на здравия разум на диктатора сега аз съм диктатор!
— Сядай, Антоний — сряза го Фуфий Кален. — Стига глупости. Не си никакъв началник на конница, а обикновен гражданин.
Какво се беше случило? Къде бе изчезнало всичко? На ръба на лудостта Антоний най-после погледна Цезар в очите и видя презрение и насмешка.
— Прибирай се, Антоний — прошепна Цезар, хвана го за ръката и го изпрати до вратата.
Когато излязоха, пусна ръката му, сякаш бе държал нещо гадно.
— Мислеше си, че си ме изиграл, а, братовчеде? Нямаш достатъчно ум за това. Сега вече знам, че не може да ти се има никакво доверие, че наистина си негодник. Политическото ни сътрудничество приключи, а роднинството ни вече не означава нищо за мен. Това е просто една досадна подробност. Изчезвай, Антоний, и не ми се мяркай пред очите! Ти си обикновен гражданин и такъв ще си останеш.
Антоний се обърна, избухна в смях и се престори, че отново е възвърнал присъствие на духа.
— Един ден пак ще дойдеш при мен, братовчеде Гай!
— Ако го направя, Антоний, ще те използвам, но винаги със съзнанието, че не мога да ти имам доверие. Затова не се надувай. В главата ти няма ум колкото за един свински мозък.

 

Един-единствен ликтор, облечен с чисто бяла тога и без брадва във фасциите си, заведе Десети и Дванайсети легион на Марсово поле извън стените на Рим. Наложи се да заобиколят целия град, защото идваха от юг, а Марсово поле беше на запад.
Цезар ги посрещна на знаменития си боен кон с копита, набраздени като пръсти, и с обичайната си стоманена броня и аления си плащ на главнокомандващ. На главата си носеше дъбовия си венец, за да им напомни, че е награден за особена храброст на бойното поле. Самият му вид накара коленете им да се подкосят. Те бяха изтрезнели по дългия път от Кампания, защото кръчмите по Виа Латина бяха залостили вратите си, а и името Марк Антоний не беше достатъчно, за да им осигури вино на кредит в тази част на страната. Слухът, че Цезар вече не е диктатор и Антоний няма никакви правомощия, бе стигнал до тях малко преди да видят Рим. И някак си с разстоянието недоволството им отслабваше, спомниха си, че Цезар е техен приятел и другар. Затова, когато го видяха, единственото, за което можеха да си помислят, бе, че го обичаха. Винаги го бяха обичали и винаги щяха да го обичат.
— Какво правите тук, граждани? — попита хладно той.
Сред редовете на войската премина шепот, думите му се предадоха и до най-задните. Граждани? Цезар ги наричаше просто граждани, не момчета! Той винаги ги беше наричал свои момчета! Защото бяха негови войници!
— Вие не сте войници — извика презрително той. — Дори Фарнак би се поколебал, преди да ви нарече така! Вие сте пияници и недостойни, жалки глупаци! Вие се разбунтувахте! Ограбвахте! Палихте! Разрушавахте! Замеряхте с камъни трима сенатори, двама, от които са мъртви! Ако устата ми не беше пресъхнала като пясък, щях да ви заплюя! Да ви заплюя до един!
Те застенаха, някои заплакаха.
— Не! — изкрещя един от първите редици. — Това беше грешка! Недоразбиране! Цезаре, прости ни!
— По-добре да ви простя, отколкото да си спомням бунта ви! По-добре да бяхте мъртви, отколкото да стоите тук и да ми напомняте за неподчинението си!
Той обяви, че е трябвало да се занимае с проблемите в Рим, че им се е доверил, че ще го чакат, защото си е мислел, че го познават добре.
— Ние те обичаме! — извика някой — И ти ни обичаш!
— Любов ли? Любов? Цезар не може да обича бунтовници! Вие сте професионални войници на сената и народа на Рим, техни слуги, тяхна единствена защита срещу враговете! А току-що доказахте, че не сте такива! Вие сте боклук! Не сте достойни да чистите улиците от помията! Вие се разбунтувахте и много добре знаете какво означава това! Така се отказахте от дела си от плячката, който ще бъде разпределен след триумфа ми, отказахте се от земята след освобождаването си от служба, отказахте се от допълнителните възнаграждения! Вие сте долна паплач, граждани!
Те плачеха, умоляваха го, кълняха се. Не, само да не остават обикновени граждани! Само не това! Те принадлежаха на Ромул и Марс, не можеха да се разделят с военната си слава!
Срещата продължи няколко часа пред очите на половината жители на Рим, покачени върху Сервиевите стени и покривите на Капитолия. Сенатът заедно с консулите стояха на известно разстояние от обикновения сенатор, изправен пред бунтовниците.
— О, чудесен е! — въздъхна Ватиний. — Как успя да се заблуди Антоний, че може да накара Цезаровите войници да свалят дори един косъм от главата му?
Кален се усмихна:
— Мисля, че Антоний е бил сигурен, че ще замести Цезар в сърцата им. — Обърна се към Полион: — Знаеш как се държеше той в Галия, Полионе. Все се хвалеше, че ще наследи Цезаровите легиони, когато старецът се оттегли. От година им осигуряваше вино, оставяше ги да го хвалят, като си мислеше, че това е равносилно на почит. Забрави, че тези мъже доброволно са газили през дълбок пет стъпки сняг с дни, само за да угодят на Цезар. Да не говорим, че те никога не са разочаровали пълководеца си на бойното поле, независимо колко ожесточена е била битката.
Полион вдигна рамене:
— Антоний си мислеше, че часът му е дошъл, но Цезар го изигра. Чудех се защо той толкова бърза с изборите и защо не посещава Кампания, за да успокои хората си. Искал е да се справи веднъж завинаги с Антоний и е знаел точно докъде може да стигне. Жал ми е за Цезар. Това е достойна за съжаление случка, независимо как ще я погледнеш. Надявам се все пак да си е извадил поука от нея.
— Каква поука? — попита Ватиний.
— Че дори Цезар не може да оставя ветераните си да бездействат твърде дълго. О, да, Антоний ги е разбунил, но не е бил сам. Във войската винаги има недоволни и бунтари. Бездействието им дава възможност да се проявят.

 

— Никога няма да им простя! — рече Цезар на братовчед си Луций.
Луций потрепери.
— Нали им прости.
— Постъпих предпазливо в името на Рим, кълна се обаче, Луций, че всеки войник от Десети и Дванайсети легиони ще си плати за непокорството. Първо беше Девети, сега още два. Десети! Аз ги взех от Помптин при Генава и оттогава винаги са били моите момчета! Сега имам нужда от тях, но действията им ми подсказаха какво трябва да сторя. Ще внедря един-двама доверени агенти в редиците им. Там има нещо гнило — хора, които си мислят, че войниците на Рим могат да командват държавата.
— Сега поне всичко свърши.
— О, не. Лошото тепърва предстои. Може да съм подрязал ноктите на Антоний, но в тревата все още дебнат змии.
— Като заговорихме за Антоний, чух, че намерил пари да си плати дълговете. Поне някои от дълговете си. Възнамерявал да наддава за двореца на Помпей в Карина.
Цезар сви вежди:
— Разкажи ми по-подробно.
— За начало ограбил имотите на Помпей. Например масивния златен грозд, който Великия получи от Аристобул, се появи онзи ден на пазара за скъпоценности. Беше продаден за цяло състояние още преди Курций да го изложи. А Антоний има и друг източник на доходи, Фулвия.
— О, богове! — възкликна възмутено Цезар. — След Клодий и Курион какво вижда в този грубиян Антоний?
— Трети демагог. Фулвия обожава мъжете, които създават неприятности, а в това отношение той е съвсем по вкуса й. Говори се, че щяла да се омъжи за него.
— Развел ли се е с Антония Хибрида?
— Не, но ще го стори.
— Антония Хибрида има ли собствени пари?
— Хибрида успя да скрие по-голямата част от златото, което намери в гробниците на Кефаления, така прави второто си изгнание по-поносимо. Антоний изхарчи двестаталантовата зестра на дъщеря му, но съм сигурен, че той е готов да й даде още двеста, ако го върнеш от изгнание. Знам, че е отвратителен човек, и си спомням процеса ти срещу него, но това е добър начин да осигурим дъщеря му. Тя няма да си намери друг съпруг. А и онова дете е толкова нещастно.
— Ще извикам Хибрида веднага щом се върна от Африка. Нещо повече, тогава ще извикам и прогонените от Сула.
— Вер връща ли се?
— Никога! Никога, никога, никога!

 

Наказаните легиони получиха заплатите си и бяха изпратени до Неапол и Путеоли. Преместиха се на временен лагер около Лилибеум в Западна Сицилия, а по-късно щяха да бъдат закарани в провинция Африка.
Никой, най-малкото един от двамата консули, не се поинтересува как така един обикновен сенатор действа като главнокомандващ на силите, предназначени за сломяване съпротивата на републиканците. Всичко щеше да се изясни по-късно. Винаги ставаше така. В края на ноември Цезар организира изборите за следващата година и благородно отстъпи пред молбите да се кандидатира. Когато го попитаха кого предпочита за втори консул, той посочи стария си приятел и колега Марк Емилий Лепид.
— Надявам се да разбираш задачата си, Лепиде — рече, след като двамата обявиха кандидатурите си пред ликуващата тълпа.
— О, мисля, че да — отвърна доволно той, без да обръща внимание на Цезаровата прямота. От Нова година го очакваше блестящо консулство.
— Кажи каква е.
— Да поддържам реда в Рим и Италия, докато те няма, да продължа законодателната ти програма, да не преча на конниците и търговията, да продължавам да привличам нови членове на сената според твоите критерии и да наблюдавам внимателно Марк Антоний. Също да следя приятелчетата му, от Попликола до най-новия, Луций Тилий Цимбер.
— Ти си прекрасен човек, Лепиде!
— Искаш ли отново да бъдеш диктатор, Цезаре?
— Предпочитам да не се стига дотам, но май ще се наложи. Ако се получи така, готов ли си да станеш началник на конницата?
— Разбира се. По-добре аз, отколкото някой друг. Никога не съм изпитвал особено желание да се сближавам с войската.

 

Брут се върна в началото на декември, след като Цезар замина за Кампания. Майка му мрачно го изгледа.
— Не си се променил към по-добро — заключи накрая.
— Напротив — отвърна той, без да сяда. — През последните две години научих много неща.
— Чух, че си хвърлил меча си край Фарсал и си избягал.
— Ако бях продължил да го държа, щях да застраша здравето си. Всички в Рим знаят за това?
— Драги ми, Бруте, да не би да ми се караш? Кого имаш предвид под „всички в Рим“?
— Ами, всички в Рим.
— Или по-точно Порция?
— Тя е твоя племенничка, мамо? Защо я мразиш толкова?
— Защото също като баща си е потомка на робиня.
— И на тускулски селянин, забрави да добавиш.
— Чух, че ще ставаш жрец.
— О, Цезар те е посетил, нали? Да не би да възобновихте старата си връзка?
— Не бъди циничен, Бруте!
Значи Цезар не беше възобновил връзката си с нея, помисли си той, след като се измъкна. От хола на майка си отиде при жена си. Тя бе дъщеря на Апий Клавдий Пулхер и се беше омъжила за него преди седем години, малко след смъртта на Юлия, но оттогава не бе преживяла много радостни мигове. Брут беше успял да консумира брака си, но без това да му достави удоволствие — за бедната Клавдия то бе дори по-лошо от липсата на любов. А и не беше посещавал леглото й достатъчно често, за да я дари с деца, за каквито тя копнееше. Тя бе красива и имаше много приятелки, затова прекарваше колкото можеше повече време извън тази мрачна къща. Когато бе принудена да стои в нея, се усамотяваше в своята стая със стана си. За щастие не изпитваше никакво желание да управлява домакинството, макар че като съпруга на главата на семейството това беше нейно задължение. Сервилия си оставаше пълновластна господарка на дома.
Брут целуна набързо Клавдия по бузата, усмихна се вяло и отиде да търси двамата си домашни философи, Стратон Епирски и Волумний. Най-после две приятелски лица! Бяха с него от Киликия, но той ги беше изпратил в Рим, след като се присъедини към силите на Помпей. На чичо му Катон сигурно му харесваше да мъкне домашните си философи на война, но не беше омесен от такова тесто; нито Волумний и Стратон Епирски. Брут бе академик, не стоик.
— Консулът Кален иска да те види — рече Волумний.
— За какво ли?

 

— Сядай, Марк Бруте! — рече Кален с радостно изражение. — Вече се тревожех дали ще се върнеш навреме.
— Навреме за какво, Квинте Калене?
— За да поемеш новите си задължения, разбира се.
— Нови задължения ли?
— Точно така. Цезар те цени много — е, това ти е известно — и ми заръча да ти кажа, че не вижда никой по-подходящ за тази работа.
— Работа ли?
— Много работа! Макар че ти още не си бил претор, Цезар ти дава проконсулски империум и те назначава за управител на Италийска Галия.
Брут зина:
— Проконсулски империум? На _мен_?
— Да, на теб — отвърна Кален, който, изглежда, нямаше нищо против този важен пост да бъде поверен на един бивш републиканец. — Провинцията е спокойна, затова няма да се налага да водиш военни действия. Всъщност в момента там няма нито един легион.
Главният консул скръсти ръце върху бюрото си и продължи с поверителен тон:
— Слушай сега. Догодина в Италия и Италийска Галия ще има голямо преброяване на населението, но то ще се проведе на коренно различен принцип от досегашните. Преброяването отпреди две години вече не задоволява целите на Цезар, затова се налага да се проведе ново.
Кален взе един калъф за свитъци от алена кожа, запечатан с пурпурен восък, и го подаде през бюрото на Брут, който погледна любопитно печата. Сфинкс с думата ЦЕЗАР над него.
Той установи, че калъфът е доста по-тежък от обичайното. Сигурно съдържаше много плътно натъпкани свитъци.
— Какво е това? — попита той.
— Заповеди за теб, продиктувани лично от Цезар. Възнамеряваше да ти ги връчи лично, но ти не се появи навреме.
Кален стана, заобиколи бюрото и разтърси сърдечно ръката на Брут.
— Кажи ми на коя дата възнамеряваш да поемеш задълженията си, за да уредя куриатния закон по правомощията ти. Това е блага работа, Марк Бруте, и аз съм съгласен с Цезар, че ти си най-подходящ за нея.
Брут излезе замаян, придружаващият го роб носеше калъфа, сякаш беше злато. Отначало той спря на тясната улица и се огледа няколко пъти, сякаш да се увери, че наоколо няма никого. Изведнъж присви рамене.
— Занеси калъфа вкъщи, Филас, и веднага го заключи в хранилището ми — нареди на роба; закашля се неспокойно. — Ако господарката Сервилия го види, може да ти го поиска. Затова предпочитам да не го вижда, ясно ли е?
Филас се поклони с безизразно лице:
— Разчитай на мен, господарю. Ще го занеса направо в хранилището ти, без никой да ме забележи.
Двамата се разделиха. Филас се върна в къщата на Брут, а той отиде в тази на Бибул.
Там завари пълен хаос. Както повечето по-хубави имоти на Палатина, задният вход на дома бе откъм една тясна уличка. Гостите влизаха първо в малка стая, където стоеше портиерът, кухните бяха от едната страна и банята и нужникът — от другата. Право напред бе голямата вътрешна градина (перистил), оградена от три страни с колонади. Под тях се намираха вратите за различните стаи. В дъното бяха входът за столовата и кабинетът на домакина, а зад тях — просторната приемна, или атриум, с тераса, която гледаше към Форум Романум.
Градината бе пълна със сандъци и опаковани статуи, пред кухнята бяха натрупани овързани с канап гърнета и тенджери, колонадите бяха задръстени от легла, кушетки, столове, пиедестали, всякакви маси и шкафове. На една купчина бе натрупано спално бельо, на друга — дрехи.
Брут зина от удивление, веднага разбра какво става: макар и мъртъв, Марк Калпурний Бибул бе обявен извън закона и имуществото му се конфискуваше. Единственият му жив син, Луций, оставаше безимотен, също и вдовицата му. Те трябваше да напуснат къщата и тя да бъде обявена на търг.
— В името на Кастор! — прозвуча познат глас, силен и плътен като на мъж.
И ето я Порция, облечена в обичайната си дреха от груб плат, наподобяваща военна палатка, с разрошена яркочервена коса.
— Връщай всичко вътре! — извика Брут и се приближи бързо към нея.
В следващия момент бе вдигнат от земята и притиснат толкова силно, че въздухът му излезе. Усети познатата миризма на мастило, хартия, стара вълна и кожа от калъфи за свитъци. Порция, Порция, Порция!
Нямаше представа как се случи, защото посрещането не се различаваше от всички останали преди това — тя от години го вдигаше от земята и му изкарваше въздуха с прегръдките си. Ала сега устните му, допрени до страната й, внезапно затърсиха нейните и след като ги намериха, се впиха в тях. Обля го гореща вълна от чувства, той освободи ръцете си от нейните и ги сключи зад гърба й. За пръв път целуваше с такава страст. И тя не се противеше, той усети сълзите и сладкия й дъх, непокварен от вино и луксозни храни. Останаха така сякаш цяла вечност и тя не направи никакъв опит да го отблъсне. Възбудата бе твърде голяма, копнежът — твърде отдавнашен, любовта й — непреодолима.
— Обичам те! — прошепна той, когато бе в състояние да говори; и зарови пръсти в прекрасната й коса.
— О, Бруте, винаги съм те обичала! Винаги, винаги!
Намериха два свободни стола под колонадата и се отпуснаха в тях хванати за ръце, втренчени един в друг с насълзени очи, усмихнати. Две деца, открили магията на любовта.
— Най-после се върнах — рече той с треперещи устни.
— Сигурно сънувам — прошепна тя и се наведе да го целуне.
Десетина души станаха свидетели на тази страстна среща, но всичките бяха прислужници, с изключение на Бибуловия син, който смигна на иконома и се измъкна незабелязано.
— Връщай всичко вътре — повтори Брут след известно време.
— Не мога. Имаме предупреждение.
— Аз ще купя къщата, затова връщай всичко.
Прекрасните й сиви очи станаха сериозни. Изведнъж пред него сякаш стоеше Катон.
— Не, баща ми няма да го одобри.
— Напротив, мила, ще го одобри. Хайде, Порция, познаваш Катон! Той ще види в това победа за републиканците. Ще го сметне за правилно решение. Наше свещено задължение е да се грижим за роднините си. Нима Катон ще позволи дъщеря му да остане на улицата? Проклет да е Цезар. Луций Бибул е прекалено млад, за да участва в републиканската кауза.
— Баща му бе един от великите републиканци.
Тя се обърна настрани. В профил приличаше съвсем на Катон — огромен, закривен нос, който за Брут бе израз на благородство; устата й му се струваше много красива.
— Да, виждам логиката — добави тя и пак се обърна към него. — Ала в наддаването ще участват и други. Какво ще стане, ако някой друг купи къщата?
Брут се изсмя:
— Порция! Кой ще даде повече пари от Марк Юний Брут? А и тя не е чак толкова привлекателна като тези на Помпей Велики или Метел Сципион например. Голямото наддаване ще е за по-луксозните имоти. Аз няма да участвам лично в търга, ще използвам посредник, за да не плъзнат слухове. Ще откупя и именията на баща ти в Лукания. Нищо повече. Искам нещо негово да остане твое завинаги.
Сълзите й отново потекоха.
— Говориш, сякаш вече е мъртъв, Бруте.
— Много хора ще получат прошка, Порция, но и двамата знаем, че Цезар никога няма да прости на водачите, които отидоха в провинция Африка. Той обаче няма да живее вечно. По-стар е от Катон и един ден баща ти ще се върне у дома.
— Ти защо поиска прошка? — попита рязко тя.
Лицето му помръкна:
— Защото аз не съм Катон, мило момиче. Иска ми се да бях! О, как ми се иска! Ако обаче ме обичаш истински, ти ще ме приемеш такъв какъвто съм. Както казва майка ми, аз съм страхливец. Аз… не мога да обясня какво ми става, когато попадна в битка или се изправя пред човек като Цезар. Тогава просто умирам от страх.
— Баща ми ще каже, че не е правилно да те обичам, защото си се предал пред Цезар.
— Да, така ще каже — съгласи се Брут с усмивка. — Това означава ли, че не можем да бъдем заедно?
Тя го прегърна горещо:
— Аз съм жена, а жените са слаби, така твърди баща ми. Няма да одобри, но аз не мога да живея без теб!
— Значи ще ме чакаш, така ли?
— Да чакам?
— Цезар ми даде проконсулски империум. Отивам да управлявам Италийска Галия.
Тя отпусна ръце, отдръпна се и изсъска:
— Цезар! Цезар командва всички, дори майка ти!
Той сви рамене:
— Знам го от първата ми среща с него като дете. Когато се върна от квесторството си в Далечна Испания. Стоеше сред всички онези жени като бог. Толкова беше великолепен! Толкова… _царствен_. Майка ми бе ранена в сърцето… той я покори! Потъпка гордостта й. Една патриция Сервилия Цепиона. Тя обаче жертва гордостта си за него. След смъртта на втория ми баща Силан тя си мислеше, че Цезар ще се ожени за нея. Той отказа с обяснението, че няма да му е вярна. „Ще бъда твоя, само твоя!“ — плачеше тя. Нямало значение с кого щяла да изневерява, каза той. Тя просто била невярна съпруга.
— Откъде знаеш това? — попита удивена Порция.
— Тя се втурна вкъщи, крещейки като обезумяла. Всички разбраха — отвърна спокойно Брут и потрепери. — Това обаче е Цезар. Само един Катон може да му се противопостави, а аз не съм Катон, мила моя. — Очите му се наляха със сълзи, той хвана ръцете й. — Прости ми слабостта, Порция! Имам проконсулски империум, а още не съм бил дори претор! Италийска Галия! Как мога да му откажа? Нямам тази сила.
— Да, разбирам те. Отивай да управляваш провинцията си, Бруте. Аз ще те чакам.
— Имаш ли нещо против, ако не споменаваме за нас пред майка ми?
Тя избухна в характерния си дрезгав смях, но не особено весело.
— Не, скъпи Бруте, нямам нищо против. Тя ме ужасява дори повече отколкото ужасява теб. Нека не будим чудовището, преди да се е наложило. Остани с Клавдия, докато му дойде времето.
— Имаш ли вести от Катон? — попита той.
— Не, нито думичка. Марция също няма писмо от него и страда невероятно. Сега, разбира се, се налага да се върне при баща си. Филип се опита да се застъпи за нея, но Цезар е непреклонен. Цялото имущество на баща ми трябва да бъде отнето, а тя му отстъпи зестрата си за възстановяването на Порциевата базилика след пожара на Клодий. Филип не е доволен. Тя толкова плаче, Бруте!
— Ами твоята зестра?
— Тя също отиде за възстановяването на Порциевата базилика.
— Тогава ще ти оставя известна сума при Бибуловите банкери.
— Катон няма да одобри.
— Щом е взел зестрата ти, мила моя, Катон няма право на мнение. Ела. — Брут я накара да стане. — Искам да те целуна пак, но не пред толкова хора. — На вратата на кабинета й той я погледна сериозно. — Ние сме първи братовчеди, Порция. Може би не бива да имаме деца.
— Братовчеди сме само наполовина. Баща ми и майка ти не са пълни брат и сестра.

 

Когато собствеността на републиканците бе обявена на търг, много скрити пари излязоха наяве. С посредничеството на Скапций Брут не срещна трудности със закупуването на Бибуловата къща, голямата му вила в Кайена, имението му в Етрурия и лозята и чифлиците му в Кампания. Най-добрият начин да осигури Порция и младия Луций бе, като купи всички имоти на Бибул. С именията на Катон в Лукания обаче нямаше късмет.
Цезаровият агент Гай Юлий Арверн купи всички имоти на Катон на много по-висока цена, отколкото струваха. Скапций не посмя да продължава с наддаването, когато цените станаха твърде високи. Причините Цезар да постъпи така бяха две — удовлетворението да сложи ръка върху всички имоти на Катон и за да осигури на трима свои бивши центуриони достатъчно имущество, за да влязат в сената. Децим Карфулен и други двама бяха заслужили _корона цивика_ и той възнамеряваше да уважи закона на Сула, като вкара всички носители на това отличие в сената.
— Странното е, но мисля, че баща ми ще го одобри — рече Порция на Брут, когато той отиде при нея, за да си вземе довиждане.
— Сигурен съм, че Цезар не е търсил одобрението на Катон.
— Тогава не преценява правилно баща ми.
— Като имаме предвид омразата им един към друг, никой от двамата не може да прецени реакцията на другия.
Къщата на Помпей в Карина бе дадена на Марк Антоний, но когато той каза, че ще отложи плащането, докато финансовата обстановка се стабилизира, председателят на търга го извика настрани:
— Страхувам се, Марк Антоний, че трябва да платиш цялата сума веднага. Заповеди на Цезар.
— Ама така ще остана без пукната сестерция! — възмути се той.
— Давай цялата сума сега или се отказвай от имота и плащай глоба.
Антоний плати, ругаейки.
Сервилия, нова собственичка наедно имение на Лентул Крус и на няколко доходни лозя във Фалернска Кампания, се справяше доста по-добре.
— Имаме инструкции да ти направим отстъпка една трета от цената — рече председателят на търга, когато тя се яви в кабинката за плащане.
Тя не си бе направила труда да наема посредник, по-интересно беше да участва лично в наддаването, особено като се имаше предвид, че е жена и не би трябвало да участва в такива търгове.
— Инструкции от кого? — поинтересува се тя.
— От Цезар, уважаема. Каза, че ще разбереш.
Повечето римляни разбраха, включително и Цицерон, който едва не падна от смях.
— О, браво, Цезаре! — възкликна той пред Атик (също участвал успешно в търга), който го навести, за да му съобщи новината. — Една трета от цената! Една трета! Трябва да признаеш, че този човек е духовит.
Смешното, разбира се, бе в това, че третата дъщеря на Сервилия, Тертула, беше от Цезар.
Шегата на Цезар никак не развесели Сервилия, но отстъпката бе твърде голяма, за да откаже. Десет милиона сестерции си бяха десет милиона.
Гай Касий, който бе останал с празни ръце от търга, също не се забавляваше.
— Как смее да осмива така жена ми! — изръмжа. — Сега името на Тертула е в устата на всички!
Родството на съпругата му с Цезар не беше единственото, което дразнеше Касий. Докато Брут, който имаше абсолютно същото положение в йерархичната стълбица, управляваше Италийска Галия като проконсул, той, Гай Касий, гниеше като обикновен легат с пропреторска власт в провинция Азия. Макар че Вация, управителят, му беше баджанак, той не бе сред любимите хора на Касий.

 

5
Трагедията на победителя
(Януари — квинктил (юли) 46 г.пр.Хр.)

 

Публий Ситий бе римски конник от град Нуцерия в Кампания, богат и образован човек. Сред приятелите си имаше такива влиятелни мъже като Сула и Цицерон. Няколко несполучливи инвестиции в годините след консулството на Помпей Велики и Марк Крас го бяха подтикнали да се присъедини към кликата на Катилина срещу законното правителство на Рим. Основната причина за това бе обещаното от Катилина пълно отменяне на всички дългове. Неочаквано финансовите затруднения на Ситий станаха твърде сериозни, за да чака в Италия, докато Катилина поеме властта. Той бе принуден да избяга в Отвъдна Испания в началото на консулството на Цицерон и Хибрида. Това обаче не се оказа достатъчно далеч от Рим, затова той скоро се премести в Тинги, столицата на Западна Мавритания.
Тези напрегнати събития извадиха на показ качества, които Публий Ситий никога не бе подозирал, че притежава. Опитният търговец и спекулант се превърна в сладкодумен и способен наемник, който се зае с преустройството на войската на цар Бокх и дори със създаването на малка флотилия. Въпреки че владенията му бяха по-далеч от Нумидия, отколкото тези на брат му Богуд от Източна Мавритания, Бокх живееше в постоянен ужас от завоевателските наклонности на нумидийския цар Юба. Той бе решен да се превърне в следващия Масиниса и тъй като от изток земите му граничеха с римската провинция Африка, единствената възможност за разширение беше на запад.
След като подсили войската на Бокх, Ситий се зае с тази на Богуд. Печалбата си струваше труда: пари, собствена къща в Тинги, цял харем прекрасни наложници и никакви досадни търговски дела. Животът на уважаван военачалник определено бе за предпочитане пред лавирането между различните политически лагери в Италия!
Когато след прекосяването на Рубикон от Цезар нумидийският цар Юба се обяви за републиканците, Бокх и Богуд нямаха друг избор, освен да подкрепят Цезар. Публий Ситий вдигна мавританската войска в пълна бойна готовност и зачака развоя на събитията. За негово голямо облекчение Цезар победи при Фарсал, но скоро последва голяма тревога — оцелелите републиканци решиха да съсредоточат силите си в провинция Африка. Твърде близо до новия му дом!
Затова Ситий нае няколко шпиони в Утика и Хадруметум и зачака Цезар да нападне.

 

Кампанията на Цезар обаче започна с няколко неуспеха. Той и войската му бяха принудени да дебаркират в Лептис Майор, тъй като всички пристанища на север бяха силно укрепени от републиканците. Понеже в Лептис Майор нямаше подходящо пристанище, корабите трябваше да се приближат максимално до брега, та войниците да могат да скочат на плиткото. Цезар, разбира се, скочи пръв. Тук обаче прословутият му късмет го изостави: той се препъна и се просна по очи в стигащата до коленете вода. Ужасно предзнаменование! Хиляди гърла издадоха ужасен стон, през войската премина тревожен шепот.
Цезар бързо се изправи, вдигна ръце над главата си със стиснати юмруци, целите в пясък.
— Африка, държа те! — изкрещя той, превръщайки лошата поличба в благоприятна.
Той не забравяше и старото поверие, че Рим не може да победи в Африка, ако няма на своя страна някой Сципион. Метел Сципион бе в командването на републиканците, но Цезар беше обявил за свой заместник (чисто формално) Сципион Салвитон, презряна издънка от рода на Корнелиите Сципиони, когото бе измъкнал от един римски бордей. Това бе пълна глупост, съзнаваше Цезар: Гай Марий беше завладял Африка без никакъв Сципион в редиците си, макар че Сула бе от рода на Корнелиите.
Нищо обаче не можеше да се сравнява с тревогата от продължаващото недоволство сред легионите му. Към Девети и Десети в Сицилия се присъедини и Четиринайсети. Тогава той успя да потуши бунтарските настроения, но със стъпването им в Африка вълненията се възобновиха. Цезар строи размирните легиони, бичува неколцина и изля по-голямата част от гнева си върху петимата главни виновници за това положение, включително войнишкия трибун Гай Авиен. Те бяха натоварени с всичките си вещи на кораб за Италия, порицани, уволнени, лишени от всякакви права да получат земя и дял от плячката.
— Ако бях Марк Крас, щях да избия половината от вас! — изкрещя Цезар пред събраните мъже. — Вие не заслужавате милост! Аз обаче не мога да убивам мъже, които са се сражавали толкова храбро за мен!
Естествено, новината за размириците сред Цезаровите легиони достигна до ушите на републиканците. Лабиен ликуваше.
— Каква катастрофа! — сподели Цезар пред Калвин. — От осемте ми легиона три са съставени от неопитни новобранци, а на три от останалите пет не може да се има доверие.
— Ще се сражават за теб с целия си плам, както всеки друг път — увери го спокойно Калвин. — Ти имаш такова влияние над тях, за каквото глупаци като Марк Крас никога не са мечтали. Да, знам, че ти беше приятел, но пълководец, който избива собствените си войници, е глупак.
— Той бе твърде слаб.
— Добре, че и ти имаш слабости, Гай. Това е хубаво за всички. Великодушието ти няма да остане неоценено. — Калвин го потупа по ръката. — Няма да има повече бунтове. Можеш спокойно да обучаваш новобранците си.
Цезар се вслуша в този съвет и установи, че късметът отново е на негова страна. При една тренировка на трите си легиона той случайно се натъкна на Тит Лабиен и значителна републиканска войска. Успя да се измъкне благодарение на типичната си решителност. Лабиен престана да се перчи.

 

Вестите за тези събития достигаха до Публий Ситий. Той и двамата мавритански царе започнаха да се тревожат, че Цезар, разполагащ с много малко сили, ще претърпи поражение.
Какво, чудеше се Ситий, можеше да стори Мавритания, за да помогне? Нищо в провинция Африка, защото мавританската войска бе същата като нумидийската: състоеше се само от лека конница и се сражаваше с копия от разстояние, не в ръкопашен бой. А и корабите бяха твърде малко за транспортирането на войниците на хиляда мили по море. Затова Публий Ситий реши, че е най-добре да нападнат Нумидия от запад и да принудят цар Юба да защитава владенията си. Така републиканците щяха да се лишат от конницата и основния си източник на провизии.
В момента, в който чу, че наглият Ситий е нахлул в земите му, Юба изпадна в паника и трескаво се изтегли на запад.
„Не знам колко време можем да задържим Юба — писа Ситий до Цезар, — но се надяваме, че така ще те облекчим поне за малко.“

 

Цезар не пропусна да се възползва от облекчението. Той изпрати Гай Салустий Крисп с един легион на големия остров Церцина, където републиканците пазеха големи запаси от зърно. Макар че бе време за жътва, той нямаше достъп до африканското жито, защото латифундиите около река Баграда лежаха на запад от фронта на републиканците. Територията на Цезар около Лептис Майор бе най-бедна от цялата провинция, а земите на юг от Тапсос бяха още по-неплодородни.
— Републиканците забравиха едно нещо — сподели Цезар пред Салустий, вече възстановил се от пребиването с камъни в Абела. — Че Гай Марий насели Церцина със свои ветерани. Баща ми имаше най-голяма заслуга за това, така че церцинците много уважават името Цезар. Давам тази задача на теб, Салустий, защото твоето сладкодумие може да накара и птиците да слязат от небесата. Просто напомни на внуците и правнуците на Мариевите ветерани, че Цезар е племенник на Марий и че сега е моментът да му се отблагодарят. Използвай красноречието си и няма да се наложи да се биеш. Искам церцинците доброволно да ни предадат зърнените запаси на Метел Сципион. Така ще имаме храна за цялото ни пребиваване в Африка.
След като Салустий потегли на краткото си пътуване за Церцина, Цезар укрепи позициите си и започна да праща съчувствени писма до зърнените плутократи около Баграда и Катада, към които Метел Сципион се отнасяше неоправдано агресивно. След като взимаше безплатно зърното, което му бе необходимо, по непонятни причини Метел Сципион предприемаше политика на изгорената земя, като опустошаваше засетите за следващата реколта ниви.
— Изглежда — сподели Цезар пред Квинт Педий, — сякаш Метел Сципион е убеден в поражението на републиканците.
— Който и да победи, ще загуби — заяви мъдро Педий, който произлизаше от земеделски род. — Да се надяваме, че тази война ще свърши навреме, за да се засее втори път. Зимните дъждове тепърва предстоят, а пепелта е добра тор.
— Да се надяваме, че Салустий ще успее — отвърна Цезар.
Салустий и легионът му се върнаха след две нундини.
Той се разтапяше от удоволствие. Церцинците се бяха обявили на страната на Цезар и се съгласиха да пазят основната част от зърното на острова, да го защитават от републиканската флота и да изпращат на Цезар необходимите количества жито винаги когато пожелае.
— Прекрасно! — възкликна той. — Сега ни остава само да принудим противника да влезе в битка и да свършваме тази неприятна работа.
По-лесно бе да се каже, отколкото да се направи. В отсъствието на цар Юба нито Метел Сципион, нито Лабиен искаха да влизат в сериозни сражения с толкова непредвидим противник като Цезар, дори при положение, че ветераните му недоволстваха.
Цезар писа на Публий Ситий да оттегли войската си.
На практика чакането беше по-дълго, отколкото показваше календарът, защото по заръка на Цезар колегията на жреците вмъкна един допълнителен месец след февруари: двайсет и два дни. Този малък месец, наречен мерцедон, изглеждаше безкраен. Войската на републиканците стоеше около Хадруметум, а легионите на Цезар — край Лептис Майор. Бездействаха цели два месеца, докато Публий Ситий най-сетне получи писмото към края на март и се оттегли.
Юба побърза да се върне в провинция Африка.

 

Въпреки това Цезар с мъка принуди републиканците да влязат в сражение — толкова се бояха те от него. Нападаха, после бързаха да отстъпят, нападаха и пак отстъпваха. Много добре, нека бъде така! Цезар реши да нападне Тапсос откъм сушата. Градът не беше много далеч от Лептис Майор и вече се намираше под масивна морска блокада. Лабиен обаче го бе укрепил добре и той все още се държеше.
Следван от цялата републиканска войска, включително конницата на Юба, той настъпи към Тапсос в началото на април.
Типичните черти на блатистото, неприветливо крайбрежие дадоха на Цезар дългоочакваната възможност: равна, песъчлива ивица земя с широчина около два километра и дължина от няколко километра. От едната страна се намираше морето, от другата — солена лагуна. Силно развълнуван, но без да показва чувствата си, Цезар изведе войската си на това открито място.
Надяваше се Лабиен да не се досети защо е подредил хората си в _агмеи квадратум_ вместо в обичайната колона от по осем човека в редица. При този строй войниците вървяха в няколко колони — така широчината се увеличаваше за сметка на дължината. Очакваше Лабиен да си помисли, че поради постоянната опасност от войската на републиканците Цезар просто иска да събере легионите си и да ги изтегли колкото се може по-бързо от незащитената ивица земя. Всъщност Цезар възнамеряваше да атакува.
В момента, в който противникът излезе на тясната песъчлива ивица, Лабиен се хвърли в атака. Основната част от пехотата начело с Афраний и Юба препречи пътя за отстъпление на Цезар, а Лабиен и Метел Сципион с конницата и бързо движещите се ветерани заобиколиха лагуната, за да го пресрещнат от другата страна.
Бойните тръби на Цезар зазвучаха. Войската му се раздели на две. Гней Домиций Калвин поведе едната половина назад и нападна Афраний и Юба, докато другата половин начело с Цезар и Квинт Педий продължи напред срещу Лабиен и Метел Сципион. Ветераните на Цезар бяха разположени в началото и края на строя, неопитните легионери вървяха в средата. При разделянето им опитните войници останаха в предните краища на двата отряда.
Битката при Тапсос бе триумф за Цезар. Милосърдието му не остана невъзнаградено. Всички ветерани, особено онези от Десети легион, се сражаваха ожесточено, може би по-добре от кой да е друг път в дългогодишната им кариера. В края на сражението на бойното поле останаха десет хиляди мъртви републикански войници и на организираната съпротива в Африка бе сложен край. Най-голямо разочарование за Цезар след Тапсос бе липсата на високопоставени пленници: Метел Сципион, Лабиен, Афраний, Петрей, Секст Помпей, управителят Атий Вар, Фауст Сула и Луций Манлий Торкват успяха да избягат. Също и цар Юба.
— Много се боя, че ще се преместят другаде — сподели Калвин. — В Испания например.
— В такъв случай ще отида в Испания — отвърна мрачно Цезар. — Републиканската кауза трябва да _умре_, Калвине, иначе Рим ще се върне отново към разбиранията на добрите люде.
— Тогава просто трябва да отстраниш Катон.
— Не да го отстраня, ако имаш предвид убийство. Аз не искам никой от тях да умре, най-малкото Катон. Останалите могат да осъзнаят грешките си, но не и Катон. Защо ли?
— Защото мозъкът му е увреден.
— И въпреки това той трябва да остане жив и да влезе в сената. Катон ми е нужен като експонат.
— Той няма да се съгласи.
— Просто няма да го осъзнава — обясни Цезар. — Смятам да напиша правилник за дебатите в сената и комициите: например да забраня обструкциите. Ще въведа лимит за времето на изказванията. И ще забраня обвиненията по отношения на членове на сената, освен ако няма ясни доказателства.
— Значи, напред към Утика, така ли?
— Напред към Утика.

 

Новините за поражението при Тапсос дойдоха в Утика с вестоносец от Метел Сципион, но само няколко часа след него започнаха да прииждат и бегълците от сражението, никой, от които не беше с по-висок ранг от младши военен трибун.
„С Луций Торкват и Секст Помпей ще потеглим за Хадруметум с флотата на Гней Помпей — гласеше кратката бележка на Метел Сципион. — Нямам представа къде ще отидем, но със сигурност няма да е в Утика, Марк Катоне, освен ако изрично не ни наредиш. Ако успееш да събереш достатъчно мъже, за да се противопоставиш на Цезар, ще се сражаваме с теб.“
— Ама нали войниците на Цезар се бунтували — измърмори мрачно Катон пред сина си. — _Сигурен_ бях, че ще го победим!
Младият Катон не отговори. Какво можеше да каже?
След като писа на Метел Сципион да не спира в Утика, баща му се оттегли в стаята си. На следващата сутрин заедно с Луций Гратидий отиде да види бегълците от Тапсос, които се бяха събрали в един изоставен лагер в покрайнините на Утика.
— Имаме достатъчно хора, за да се изправим срещу Цезар — каза той на най-старшия от тях, един млад легат на име Марк Епий. — В града разполагам с пет хиляди способни, тренирани млади мъже, готови да се присъединят към вас. Ще ви осигуря и оръжие.
Епий поклати глава:
— Не, Марк Катоне, стига ни толкова. — Той потрепери, вдигна ръка и направи жеста за защита от Окото на злото. — Цезар е непобедим, вече сме сигурни в това. Заловихме един от центурионите на Десети, Тит, и Метел Сципион го разпита лично. Тит потвърди, че Девети, Десети и Четиринайсети са се бунтували два пъти от потеглянето им от Италия. Въпреки това Цезар ги включи в битката и те се биха като лъвове за него.
— Какво стана с центуриона Тит?
— Беше екзекутиран.
„Точно затова — помисли си Катон — не биваше да поставям Метел Сципион в командната палатка. Нито Лабиен. Цезар би простил на пленения центурион. Както би направил всеки нормален човек.“
— Добре. Предлагам всички да отидете на пристанището на Утика и да се качите на корабите, които чакат там — рече бодро Катон. — Те принадлежат на Гней Помпей, който, както научавам, възнамерява да отплава на запад към Балеарските острови и Испания. Сигурен съм, че няма да настоява да ви вземе със себе си, затова, ако искате да се приберете в Италия, кажете му.
Двамата с Луций Гратидий се върнаха в Утика.
Паниката от предния ден бе попреминала, макар че деловата атмосфера от управлението на Катон още не се беше възстановила. Най-изтъкнатите граждани стояха на главния площад и чакаха нарежданията му. Те, както и всички жители на града, обичаха много Катон заради справедливостта и готовността му да изслуша проблемите на всеки.
— Не — рече той с твърде мек за него глас. — Не мога вече да решавам вместо вас. Вие сами трябва да вземете решение, дали да се съпротивлявате на Цезар, или да поискате прошка. Ако се интересувате от мнението ми, мисля, че трябва да поискате прошка. Иначе градът ще бъде обсаден и ще сподели съдбата на Картаген, Нуманция, Аварикум, Алезия. При обсадите дори Цезар е по-способен от Сципион Емилиан. Съпротивата ще доведе до разрушението на този красив, невероятно богат град и до смъртта на много от достойните му жители. Цезар ще ви наложи голяма глоба, но вие сте достатъчно богати, за да я платите. Поискайте прошка.
— Ако освободим робите си и ги въоръжим, Марк Катоне, може да издържим блокадата — обади се един от гражданите.
— Това не е нито морално, нито законно — отвърна строго Катон. — Никой управник не може да заповяда на някого да освободи робите си против волята му.
— Ами ако освобождаването е доброволно? — попита друг.
— Тогава бих го приел. Съветвам ви обаче да не се съпротивлявате. Обсъдете го, след това ме уведомете.
Двамата с Гратидий се отдалечиха към каменната пейка до една чешма и младият Катон се присъедини към тях.
— Ще се съпротивляват ли, татко?
— Надявам се, че няма.
— Надявам се, че да — отговори плачливо Гратидий. — Ако се предадат, аз няма да имам какво да правя. Мисълта да коленича пред Цезар ми е противна.
Катон мълчеше и не сваляше очи от спорещите граждани.
Решението се взе бързо: Утика щеше да моли за милост.
— Повярвайте ми — рече Катон, — това е най-правилното. Въпреки че съм най-ожесточеният противник на Цезар, трябва да призная, че той е щедър човек и използва всяка възможност да прояви милосърдие. Никой от вас няма да бъде малтретиран или лишен от имота си.
Някои от големците решиха да избягат. Катон обеща да им осигури транспорт с републиканските кораби.
— Това беше — въздъхна той, след като се оттегли със сина си и Гратидий в трапезарията.
Статил влезе; изглеждаше разтревожен.
— Налей ми вино — нареди Катон на иконома Прогнант.
Останалите застинаха и обърнаха удивени погледи към домакина, който вдигна керамичната си чаша.
— Аз изпълних задачата си, защо да се сдържам още? — попита той; отпи и се задави. — Невероятно! — възкликна. — Загубил съм вкус към виното.
— Марк Катоне, имам лоши новини — рече Статил.
Като по сигнал слугите внесоха храната: пресен хляб, зехтин, печени птици, салати и сирена, късно грозде.
— Цяла сутрин си навън, Статиле — рече Катон, докато захапваше една кълка. — Колко е вкусно! И какви са тези тревожни новини?
— Конниците на Юба грабят из околността.
— Не съм очаквал друго. Хапни сега, Статиле.

 

На следващия ден дойдоха вести, че Цезар настъпвал бързо, а Юба се оттеглил към Нумидия. Катон се показа на прозореца, за да погледа пратениците на града, излезли да преговарят с победителя. Сетне обърна очи към пристанището, където войниците трескаво се товареха на корабите.
— Довечера — обяви той — ще се съберем на хубава гощавка. Само тримата, предполагам. Гратидий е добър човек, но не вярвам да е голям почитател на философията.
Той изрече тези думи толкова весело, че синът му и Статил се спогледаха озадачено: наистина ли се радваше толкова, че е изпълнил задачата си? И какво смяташе да прави занапред? Да се предаде на Цезар? Не, това бе немислимо. Въпреки това той не им беше наредил да събират малкото си дрехи и книги, не правеше никакви опити да си запази място на някой кораб.
В къщата имаше хубава баня. Катон нареди да му напълнят ваната и остана в нея дълго време. Когато излезе, трапезарията вече бе подредена за пиршеството и другите двама участници във вечерята вече лежаха на местата си: младият Катон на кушетката отдясно, Статил — отляво. Средната кушетка бе запазена за Катон. При влизането му другите двама зяпнаха от удивление. Дългата му коса и брадата ги нямаше. Той носеше сенаторската си туника с широка пурпурна ивица на дясното рамо.
Изглеждаше подмладен, макар че косата му вече бе съвършено бяла. Дългото въздържание беше възвърнало стария блясък на очите му, бръчките му бяха изчезнали.
— О, толкова съм гладен! — възкликна той, докато се наместваше на кушетката си. — Прогнанте, храна!
Мрачното настроение бързо се разсея. Веселостта на Катон бе заразителна. Когато Прогнант донесе от най-хубавото местно вино, той неохотно го опита и го обяви за добро; сетне само от време на време надигаше чашата.
След като на масата останаха само виното, два вида хубави сирена и малко грозде и всички слуги, освен Прогнант излязоха, Катон се облегна небрежно на лакът и въздъхна доволно.
— Атенодор Кордилион ще ми липсва — рече, — но ти, Марк, можеш да го замениш. Какво определя Зенон като реално?
„О, върнах се в училище“ — помисли си младият Катон и отговори, без да се замисля:
— Материалните неща. Онова, което можеш да пипнеш.
— Моята кушетка реална ли е?
— Да, разбира се.
— А Бог?
— Да, разбира се.
— А смята ли Зенон, че Душата е реална?
— Да, разбира се.
— Кое от всички реални неща се е появило първо?
— Огънят.
— А след него?
— Въздухът, после водата, после земята.
— Какво трябва да стане с въздуха, водата и земята?
— Трябва да се превърнат отново на огън в края на кръговрата си.
— Душата огън ли е?
— Според Зенон е, но Панетий не е бил на това мнение.
— Къде другаде намираме размисли за Душата, освен при Зенон и Панетий?
Младият мъж се затрудни, погледна за помощ Статил, който наблюдаваше Катон с нарастваща тревога.
— При Сократ чрез Платон — отвърна философът с треперещ глас. — Въпреки големите му разминавания със Зенон Сократ бил съвършен стоик. Той изобщо не се интересувал от материалното си благополучие, от топлината или от студа, от страстите на плътта.
— Тези размисли във „Федър“ ли са или във „Федон“?
Статил си пое дълбоко въздух и отговори:
— Във „Федон“. Та Платон описва думите на Сократ към приятелите си точно преди да изпие чашата с отрова.
Катон се изсмя и разпери ръце:
— Всички добри люде са свободни, всички лоши са роби; да погледнем „Парадоксите“!
Тримата се впуснаха в една от любимите дискусии на Катон и темата за Душата сякаш бе забравена. Статил трябваше да приеме епикурейската гледна точка, младият Катон — перипатетичната, а самият Катон, винаги верен на себе си, отстояваше стоическата. Репликите следваха една подир друга сред весел смях; убежденията на различните философски школи бяха толкова известни, че отговорите идваха почти машинално.
Чу се далечен тътен и Статил стана, за да погледне през прозореца на запад към планините.
— Наближава страшна буря — обяви. — Страшна.
Сетне отново се изтегна на кушетката и продължи да застъпва епикурейската теза за свободата и робството.
Виното оказваше влиянието си върху Катон, макар че той не забелязваше. Изведнъж захвърли чашата си през южния прозорец и изрева:
— Не, не, не! Свободният човек, който приема да робува по _какъвто_ и да е начин, е злодей, това е! Няма значение какъв вид робство избира: разврат, чревоугодие, пиянство, педантизъм, алчност! Който робува на нещо, каквото и да е то, е лош човек! Слуга на _Злото_! Душата ще напусне тялото му толкова омерзена, толкова окаляна, че ще потъва, потъва, потъва чак до Тартар и ще остане там завинаги! Само Душата на добрия човек може да се издигне в ефира и да достигне владенията на Бог! Не на боговете! На Бог! А добрият човек никога не робува на нищо! На нищо! Нищо!
При тази пламенна реч Статил бе скочил на крака и се беше отдръпнал при младия Катон.
— Ако имаш възможност — прошепна, — промъкни се в спалнята и открадни меча му.
Младият мъж подскочи и се обърна ужасен към Статил:
— За това ли било всичко?
— Разбира се! Той е решил да се самоубие.
Катон седеше разтреперан, втренчен в другите двама. Внезапно се изправи и изтича в кабинета си; скоро се чу как рови между книжата си и хвърля свитъци на земята.
— „Федон“, „Федон“, „Федон“! — занарежда през смях.
Младият Катон втрещено съзерцаваше Статил. Философът го побутна:
— Хайде, Марк! Прибери меча му сега!
Младежът изтича в просторните покои на баща си и взе оръжието, закачено на една кука на стената. Когато се върна в трапезарията, пред очите му попадна Прогнант, стоящ с кана вино в ръка.
— Вземи това и го скрий! — извика младият Катон, като му подаде меча. — Бързо! Бързо!
Прогнант излезе тъкмо навреме. След миг Катон се върна в стаята със свитък в ръка. Хвърли го върху средната кушетка и се обърна към атриума.
— Стъмва се вече — установи. — Трябва да кажа новата парола на стражите при градските порти.
Сетне бързо излезе, като подвикваше на слугите да му донесат непромокаемото наметало — щеше да вали.
Бурята приближаваше. Трапезарията се озаряваше от синкавите отблясъци на мълниите, защото още никой не беше запалил лампи. Прогнант се върна с една свещ.
— Скри ли добре меча? — попита го младият Катон.
— Да. Господарят няма да го намери, бъди спокоен.
— О, Статиле, _не може_ да го направи! Не бива да му позволим!
— Няма да му позволим. Скрий и своя меч.
Катон се върна след известно време, хвърли мокрото си наметало в един ъгъл и вдигна „Федон“ от кушетката. Сетне отиде при Статил, прегърна го и го разцелува.
После дойде ред на сина му. Колко чуждо бе усещането на бащината ръка около кръста му, на тези сухи устни върху лицето му. Той си спомни как се беше намъкнал в грубата рокля на Порция, когато баща им ги извика в кабинета, за да ги уведоми за развода с майка им заради прелюбодейството й с Цезар и че никога вече няма да я видят. Дори само за миг. Дори за да се сбогуват с нея. Малкият Катон бе плакал горчиво за майка си и баща му каза да не се разнежва излишно. Не си струвало да се унижава заради такава дреболия. Толкова много спомени имаше от такива жестоки моменти, когато баща му налагаше собствените си безмилостни етични норми на всички около него. И въпреки това, въпреки това колко се гордееше той, че е син на великия Катон! Затова сега се разнежи и заплака:
— Моля те, татко, недей!
— Какво? — изненада се той. — Да не чета „Федон“ ли?
— Няма значение — отвърна младият мъж. — Няма значение.

 

Душата, Душата, за която гърците смятаха, че е от женски пол. Колко логично му се струваше сега, заслушан в рева на бурята, че природата пригласяше на разбушувалите се сили в… „Сърцето? Ума? Тялото? Дори за това нямаме отговор, така че какво остава за Душата? За чистотата или омерзението й? За безсмъртието й? Трябва да имам доказателство, че съществува, неоспоримо доказателство!“
Той седна в едно кресло в осветената от няколко лампи стая и разгърна свитъка. Зачете бавно на гръцки — на Катон винаги му се беше удавало по-лесно да разчленява думите в гръцките текстове, отколкото в латинските. Защо, нямаше представа. Съсредоточи се върху въпросите на Сократ към Симий (Сократ учеше с въпросите си).

 

„Вярваме ли в смъртта?“
„Да“ — отвърнал Симий.
„Смъртта е отделяне на Душата от тялото. Смъртта е крайният резултат на това разделяне.“

 

„Да, да, да, така ще да е! Аз съм нещо повече от едно просто тяло. В мен се съдържа белият огън на Душата и когато тялото умре, Душата ми ще е свободна. Сократе, Сократе, осветли ме! Дай ми сила и увереност в онова, което смятам да извърша!“

 

„За да извлечем полза от знанията си, трябва да се разделим с телата си… Душата е създадена по подобие на Бог и е безсмъртна. Тя е мъдра, неделима и неизменна. Душата е вечна. А тялото е създадено по образа на човека. То е смъртно. То е глупаво, непостоянно и тленно. Можеш ли да отречеш това?“
„Не.“
„Значи, ако това, което казвам, е вярно, тялото трябва да изгние, а Душата не може.“

 

„Да, да, Сократ е прав! Тя е безсмъртна! Тя _няма_ да се разпадне, когато тялото ми умре!“
Облекчен, Катон пусна свитъка в скута си и се загледа към стената, потърси с очи меча си. Отначало помисли, че липсата на оръжието е следствие от влиянието на виното, сетне разумът му, така изпълнен с илюзорни образи, осъзна истината: мечът го нямаше. Той остави свитъка на масичката, стана, приближи се до медния гонг в стаята и го удари с увитото в мек плат чукче. Усилен от гръмотевиците, звънът отекна в прорязвания от мълнии мрак.
Влезе един слуга.
— Къде е Прогнант? — попита Катон.
— Бурята, господарю, бурята. Децата плачат.
— Мечът ми го няма. Веднага ми намери меча.
Робът се поклони и излезе. След известно време Катон отново удари гонга.
— Мечът ми го няма. Веднага ми го намери.
Този път слугата го изгледа уплашено, поклони се и побърза да се оттегли.
Катон вдигна „Федон“ и продължи да чете, но думите вече не достигаха съзнанието му. Той стана и удари гонга за трети път.
— Да, господарю?
— Всички слуги да се съберат в атриума. Включително Прогнант.
Той излезе при тях и се обърна гневно към иконома:
— Къде ми е мечът, Прогнанте?
— Господарю, къде ли не го търсихме, но го няма.
Катон прекоси стаята толкова бързо, че почти никой не забеляза кога се е озовал в другия й край. Юмрукът му се стовари върху масивната долна челюст на иконома. Той падна зашеметен, но никой от другите слуги не понечи да му помогне. Те стояха разтреперани и плахо гледаха господаря си.
Младият Катон и Статил нахълтаха в стаята.
— Татко, моля тя, моля те — проплака младият мъж и прегърна баща си.
Той го отблъсна, сякаш вонеше:
— Нима съм луд, Марк, та ми отнемаш оръжието, с което мога да се защитя от Цезар? За глупак ли ме смяташ, че си посмял да скриеш меча ми? Аз не възнамерявам да го използвам, за да отнема собствения си живот, ако това си си помислил. Това мога да го направя лесно. Мога да се обеся или да си разбия главата в стената. Аз имам право да нося меч! _Донеси ми меча!_
Синът му избяга. Четирима слуги вдигнаха безжизнения Прогнант и го изнесоха. Само двама от най-нисшите роби станаха.
— Донесете ми меча — нареди им Катон.
Скоро се чу дрънчене. Дъждът бе намалял и сега отвън се чуваше само лек ромон; бурята се разразяваше над морето. Едно малко дете довлече меча. Държеше го с две ръце за дръжката и острието стържеше по пода зад него. Катон се наведе и вдигна оръжието. Увери се, че острието все още реже като бръснач.
— Аз отново съм достоен мъж — обяви той и се върна в стаята си.
Сега можеше отново да прочете „Федон“ и да вникне в смисъла му. „Помогни ми, Сократе! Покажи, че страхът ми е безпочвен!“

 

„Онези, които обичат знанието, усещат, че Душата им е просто прикачена към тялото, сякаш с лепило или карфици. Онези, които мразят знанието, не си дават сметка, че всяко удоволствие и всяка болка са като пирони, приковаващи Душата за тялото им. Така тя се подчинява на тялото и вярва, че всички нейни истини произлизат от него… Има ли противоположност на живота?“
„Да.“
„Кое?“
„Смъртта.“
„И как наричаме нещата, които нямат смърт?“
„Безсмъртни.“
„Душата има ли смърт?“
„Не.“
„Значи Душата е безсмъртна, така ли?“
„Да.“
„Душата не може да изчезне, когато тялото умре, защото тя не признава смъртта като част от себе си.“

 

„Това е. Върховната истина.“
Катон сви „Федон“, целуна го, сетне легна и потъна в дълъг безпаметен сън, докато бурята бавно заглъхваше над морето.
Среднощ се събуди от силна болка и изтръпване в дясната ръка. Той я погледна удивено, сетне удари гонга.
— Извикайте ми лекаря Клеант — нареди, — също и Бутас.
Агентът му дойде подозрително бързо. Катон го изгледа насмешливо и си даде сметка, че вече половината Утика знае, че префектът й си е търсил меча.
— Буте, иди на пристанището и се увери, че хората, чакащи да се натоварят на корабите, са добре.
Бутас излезе. Навън спря и прошепна на Статил:
— Не е възможно да мисли за самоубийство. Прекалено е загрижен за настоящето. Въобразяваш си.
Така прислугата се успокои, а Статил, който тъкмо мислеше да потърси помощ от Гратидий, промени решението си. Катон нямаше да е доволен, ако философът му прати центуриона да го моли да не се самоубива.
Лекарят Клеант дойде. Катон вдигна дясната си ръка:
— Счупих я. Превържи я, за да мога да си служа с нея.
Докато Клеант се занимаваше с тази невъзможна задача, Бутас се върна от пристанището, за да съобщи, че бурята е предизвикала хаос сред корасите и че бегълците са напълно объркани.
— О, горките! — възкликна Катон. — Виж ги пак на сутринта, Буте, и ела да ми кажеш какво става.
Клеант се изкашля плахо:
— Направих каквото е по силите ми, господарю, но може ли да остана в къщата още известно време? Научих, че икономът ти Прогнант още е в безсъзнание.
— О, той ли! Челюстта му е като камък. На тази проклетия съм си счупил ръката. Добре, погрижи се за него, щом трябва.

 

Сутринта Бутас му докладва, че положението на пристанището се е нормализирало. След като агентът си тръгна, Катон отново легна.
— Затвори вратата, Буте.
Веднага щом вратата се затвори, той взе меча, подпрян до този момент на леглото, и се опита да го забие по традиционния начин: с острието нагоре отляво в гърдите. Счупената ръка обаче не се подчиняваше дори когато махна шината. Накрая Катон просто прободе корема си и завъртя меча си така, че да нанесе максимални поражения на вътрешностите. Докато ръмжеше и кълцаше плътта си, твърдо решен да освободи чистата си и неосквернена Душа, продажното тяло изведнъж се изплъзна от контрола на волята му и се сгърчи силно. Катон падна от леглото, като бутна сметалото си върху гонга. Разнесе се силен, тържествен звън.
Слугите се стекоха от всички посоки начело със сина му, за да заварят Катон в локва кръв, с разпилени наоколо вътрешности. Сивите му очи бяха широко отворени, невиждащи.
Младият мъж закрещя истерично, но Статил, прекалено потресен, за да заплаче, забеляза, че очите на Катон потрепват.
— Жив е! Още е жив! Клеанте, жив е!
Лекарят вече бе коленичил до Катон. Вдигна очи към Статил и изрева:
— Помогни ми, глупако!
С общи усилия двамата събраха вътрешностите на Катон и ги вкараха отново в корема му. С тежки ругатни Клеант натъпка и разтръска кървавата маса, докато я понареди, и успя да затвори раната. Сетне взе кривата си игла и чист ленен конец и здраво заши страховития процеп с дузина шева.
— Организмът му е силен, може и да оцелее — заяви лекарят, докато оглеждаше резултата от усилията си. — Зависи колко кръв е изгубил. Трябва да е благодарен на Асклепий, че е в безсъзнание.

 

Катон се свести в ужасна агония. Зави пронизително от болка. Отвори очи и забеляза събраните около него: синът му — с отвратително, омазано със сълзи и сополи лице; Статил — хленчещ тихо; Клеант — тъкмо вдигаше ръце от един леген с вода; много роби, едно плачещо бебе, пищящи жени.
— Ще оцелееш, Марк Катоне! — възкликна триумфално Клеант. — Ние те спасихме!
Зрението на Катон се проясни. Той сведе очи към кървавата ленена кърпа върху корема си. Отмести плата с лявата си ръка, като очакваше да види вътрешностите си, но с удивление установи, че коремът му е закърпен с равен шев.
— Душата ми! — изкрещя той, потрепери и събра всички сили за тази последна битка в живота си.
С две ръце разкъса шевовете и задърпа блестящите си бледи черва.
Никой не направи опит да го спре. Застинали от ужас, синът, приятелят и лекарят му гледаха как се саморазкъсва, отваряйки и затваряйки безмълвно уста. Изведнъж през тялото му премина нов спазъм. Сивите му очи, все още отворени, загубиха блясъка си, ирисите му се скриха под разширяващите се черни зеници; накрая се появи лека златиста лъскавина — патината на смъртта. Душата на Катон отлетя.

 

Изгориха го на следващия ден на огромна клада с тамян, смирна, нард, канела и йерихонски балсам; тялото му бе увито в тирски пурпур и златовезано платно.
Самият той сигурно би заклеймил тази практика — Марк Порций Катон бе враг на всяко разточителство.
Бе сторил каквото можеше в този кратък период на подготовка за смъртта: беше оставил писма за бедния си сломен син, за Статил и за Цезар, парични подаръци за Луций Гратидий и все още безжизнения Прогнант, но нито дума за Марция, съпругата си.

 

Когато Цезар влезе в Утика с разстлано върху любимия му кафяв кон алено наметало, прахът на Катон вече бе събран, но самата клада още стоеше, черна, ароматна купчина сред смълчаните жители на града.
— Какво е това? — попита Цезар със свито сърце.
— Кладата на Марк Порций Катон Утикийски! — извика пискливо Статил.
Очите на Цезар бяха нечовешки. С каменно изражение той слезе от коня си и наметалото му се разстла изящно зад него. Видът му бе величествен, като на истински завоевател.
— Домът му? — попита той Статил.
Философът се обърна и го поведе.
— Синът му тук ли е? — поинтересува се Цезар, след като влезе, следван от Калвин.
— Да, Цезаре, но е твърде разстроен от смъртта на баща си.
— Самоубил се е, разбира се. Разкажи ми как стана?
— Какво има да разказвам? — вдигна рамене Статил. — Познаваш го, Цезаре. Нямаше да се подчини на никой тиранин, дори на най-милосърдния. — Той бръкна под туниката си и извади един свитък. — Това е за теб.
Цезар го взе, погледна печата. Сетне разгърна свитъка.

 

„Отказвам да дължа живота си на един тиранин, който се надсмива над Закона, като дава прошка на хората, сякаш Законът му осигурява правото да бъде техен господар. Законът не дава такова право.“

 

Калвин изгаряше от желание да прочете бележката и почти се беше примирил с мисълта, че няма да му се удаде възможност. Цезар смачка свитъка и го хвърли. Сетне погледна пръстите си, сякаш бяха на друг човек, пое си дълбоко въздух и процеди през зъби:
— Мразя те заради смъртта ти, Катоне, също както ти ме мразеше заради живота си.
Младият Катон се появи в помещението, подкрепян от двама слуги.
— Не можа ли да убедиш баща си да изчака поне да ме види, да поговори с мен?
— Ти го познаваш много по-добре от мен, Цезаре — рече младият мъж. — Той умря, както живя, много мъчително.
— Какво смяташ да правиш сега, след като баща ти е мъртъв? Знаеш, че цялата му собственост е конфискувана.
— Ще те помоля за прошка и ще намеря начин да преживея някак си. Аз не съм като баща си.
— Прощавам ти, също както щях да простя и на него.
— Мога ли да помоля за една услуга, Цезаре?
— Да, разбира се.
— За Статил. Може ли да се върне в Италия с мен? Баща ми му остави пари да отиде при Марк Брут, който ще го приюти.
— Марк Брут е в Италийска Галия. Статил може да отиде при него.
Така свърши всичко. Цезар се обърна и излезе. След като взе бележката, Калвин го последва. Един безценен документ.
Навън Цезар изведнъж се развесели, сякаш никога не е бил в мрачно настроение. Обърна се към Калвин:
— Е, не можех да очаквам друго от Катон. Той бе най-лошият ми враг, би направил всичко, за да ми попречи.
— Абсолютен фанатик, Цезаре. Още от раждането си, предполагам. Никога не е разбирал разликата между реалния живот и философията.
Цезар се засмя:
— Разликата ли? Не, драги ми Калвине, не разликата. Катон никога не е разбирал _живота_. Философията му помагаше да си обясни нещо, което така и не можеше да проумее. Тя му беше като учебник за това как да се държи. Бе избрал да стане стоик и затова все се стремеше към пречистване и самоотрицание.
— Бедната Марция! Какъв жесток удар.
— Жестокият удар за нея бе в това, че обичаше Катон, който отричаше любовта.

 

От висшето командване на републиканците до Испания стигнаха само Тит Лабиен, двамата Помпей и управителят Атий Вар.
Публий Ситий отново работеше усилено за царете Бокх и Богуд в Мавритания. В момента, в който научи за победата на Цезар при Тапсос, изпрати вярната си флота по море, а лично той нахлу в Нумидия по суша.
Метел Сципион и Луций Манлий Торкват се движеха с група кораби покрай африканското крайбрежие. Гней и Секст Помпей предпочетоха да плават в открито море и се насочиха направо към Балеарските острови. Лабиен пътуваше с тях, защото не се доверяваше на преценката на Метел Сципион, а най-вече защото не можеше да го понася.
Флотата на Публий Ситий срещна плаващите покрай брега кораби и ги нападна с такова настървение, че бягството бе невъзможно. Също като Катон Метел Сципион и Торкват предпочетоха самоубийството пред милостта на Цезар.
Нестройната нумидийска войска не беше достоен противник за нападащия Ситий. Той прегази лековъоръжените конници на Юба и продължи безпрепятствено по пътя си.
Марк Петрей и цар Юба бяха стигнали до столицата на Нумидия, Цирта, но завариха портите й залостени. Жителите на града се бояха твърде много от отмъщението на Цезар и не желаеха да ги пуснат вътре. Двамата мъже се подслониха в една вила на Юба недалеч от Цирта. Спогодиха се да потърсят смъртта си в дуел като най-достоен завършек на премеждията им. По-младият и силен Юба надделя и Петрей загуби живота си в дуела. Когато обаче се опита да причини собствената си смърт, царят на Нумидия установи, че ръцете му са твърде къси за целта. Наложи се един роб да му държи меча, докато той се набучи на него.
Най-трагичен бе завършекът на сина на Луций Цезар, който бе пленен и настанен в една вила край Утика, докато Цезар намери време да се заеме с него. Обслужваха го личните слуги на Цезар. Във вилата се пазеха и няколко клетки с диви зверове, намерени сред имуществото на Метел Сципион. Цезар възнамеряваше да ги използва в памет на мъртвата си дъщеря Юлия, защото сенатът бе отказал да организира заупокойни игри при погребението й. Отново заради Катон и Ахенобарб.
Може би вечното съмнение, съпътстващо този единствен член на рода на Юлиите Цезари, заел страната на републиканците, го разяждаше отвътре или той просто не беше с всичкия си. Независимо от причината Луций Цезар скоро събра около себе си група републикански легионери. Заедно с тях установи контрол върху вилата и изтезава и уби Цезаровите слуги. След като нямаше вече хора за жертви, той измъчва и уби животните. Легионерите напуснаха вилата, но Луций Цезар остана. Трибунът, изпратен да го види, го завари да обикаля из стаите, изцапан с кръв и бръщолевещ нечленоразделно. Също като Аякс след падането на Троя той явно мислеше, че животните са най-свирепите му врагове.
Цезар реши, че трябва да го изправи на съд с надеждата, че там ще обявят сина на чичо му за абсолютно невменяем. Докато чакаше процеса, Луций Цезар бе оставен под стража във вилата.
Справедливостта обаче възтържествува по-рано. Войниците, изпратени да оковат Луций Цезар Младши и да го заведат за делото в Утика, намериха затворника убит… но не от собствената му ръка. Кой бе извършил това деяние, остана пълна мистерия, но никой от Цезаровите подчинени дори за миг не си помисли, че диктаторът може да има пръст в тази работа. За Цезар се носеха много слухове, но не и в този случай. След като проведе погребението като върховен жрец, той изпрати праха на Луциевия син в Рим, но само с толкова обяснения, колкото смяташе, че бащата може да понесе.

 

Утика също получи прошка, но Цезар напомни на най-знатните граждани, че преди тринайсет години при първото си консулство той бе прокарал специален закон, облагодетелстващ града.
— Определям ви глоба от двеста милиона сестерции, които трябва да бъдат изплащани на шестмесечни вноски в продължение на три години. И не на мен, граждани на Утика. А пряко на римската хазна.
Огромна глоба! Осем хиляди сребърни таланта. Тъй като Утика не можеше да отрече, че е помагала на републиканците и е славила, обожавала и подслонила Катон, най-върлия враг на Цезар, най-знатните приеха смирено съдбата си. Какво можеха да направят, особено при положение, че парите трябваше да се платят директно на римската съкровищница? Този тиранин не смяташе да се обогатява.
Републиканците, собственици на латифундии по долините на Баграда и Катада, също пострадаха. Цезар веднага обяви имотите им на търг — по този начин всички производители на жито в провинция Африка щяха да бъдат негови клиенти. Смяташе тези действия за жизненоважни за благоденствието на Рим: кой знае какво можеше да донесе бъдещето?
След провинция Африка той се зае с Нумидия. Там разпродаде имуществото на цар Юба, след което напълно заличи царството от картата на света. Източните му територии, най-плодородните, бяха включени в провинция Африка под името Нова Африка. На Публий Ситий бе дадено парче хубава земя в западната част на Нова Африка като лично владение — при условие, че ще поддържа Цезар и неговите наследници. Богуд и Бокх получиха западните територии на Нумидия, но определянето на границата помежду им бе оставено на тях.

 

През последния ден на май той отпътува от Африка за Сардиния, като остави Гай Салустий Крисп за управител на римските провинции.
Пътуването отне двайсет и седем дни. Морето беше бурно, корабът му течеше, а ветровете го отнасяха ту прекалено на запад, ту прекалено на изток. Цезар не страдаше от морска болест, но тъй като плавателният съд се клатеше твърде много, не можеше нито да чете, нито да пише, нито дори да събере мислите си.
След като стъпи на сардинска земя, той повиши десятъка на поддържащия републиканците остров на една осма и наложи на град Сулцис специална глоба от десет милиона сестерции.
На втория ден на квинктил вече бе готов да отплава за Остия или Путеоли, в зависимост от това къде ще го отвеят ветровете. Пред бурите, които го връхлетяха обаче, съпътствалите го на отиване към Сардиния изглеждаха като нежен зефир. Цезар огледа пристанището на Карал и най-сетне се вслуша в молбите на капитана да изчакат на котва. Бурята продължи три нундини без прекъсване, но на твърда земя диктаторът поне можеше да чете и да пише и да навакса с огромната си кореспонденция.

 

Успя да събере мислите си едва след като отпътува за Остия. Вятърът духаше от югозапад, тъй че корабът щеше да стигне лесно устието на Тибър.
„Войната ще продължи, освен ако Гай Требоний в Отвъдна Испания не успее да залови Лабиен и двамата Помпей, преди да организират нова съпротива. По-способен мъж от Требоний не мога да намеря, но жалко, че провинцията му е толкова размирна след грабителското управление на Гай Касий. Това означава неприятности, Цезаре. Ти не можеш да свършиш всичко, а на всеки Гай Требоний в света се пада по един Гай Касий. На всеки Калвин — по един Антоний.“
„Испания е в ръцете на боговете. За момента няма смисъл да се безпокоиш за нея. Приеми просто, че досега всичко върви според желанията на Цезар, Африка затвърждава Фарсал в очите на света. Толкова много жертви! Толкова много талант и умения, похабени на бойните полета.“
„Ами „Федон“? Не беше лесно да изкопчиш цялата история от Статил, но лекият намек, че Цезар може би няма да изпълни обещанието си да го изпрати при Брут, развърза езика му и той издаде всички подробности по самоубийството на Катон. О, какво неизмеримо удоволствие да научиш, че калената, непоклатима стоманена персона на Катон е била толкова напукана отвътре. В последния си час той се е страхувал да умре. Първо е трябвало да почерпи уверения от „Федон“, че ще живее вечно. Колко забавно. Този труд е написан на най-красивия, поетичен гръцки, но авторът му говори въображаеми неща и нито той, нито Сократ, великият философ, се отличават с особена логика на мисленето. „Федон“, „Федър“ и останалите са пълни със софизми, понякога очевидно неверни, и постигат все същата стара престъпна цел: достигат до заключения, които най-добре устройват автора им, не до върховната истина. Колкото до стоицизма, това е най-тесногръдата философия, защото кое друго мисловно течение е в състояние да роди толкова много фанатизъм?“
„Тук обаче изпъква един факт: Катон не можеше да стори нищо, ако не е сигурен, че след това ще се радва на вечен живот. Затова е потърсил потвърждение във „Федон“. Цезар може да бъде доволен, защото той не копнее за задгробен живот. Какво друго може да е смъртта, освен вечен сън? Единственото безсмъртие, с което може да бъде дарен човек, е да живее в спомените на идните поколения за вечни времена. Цезар със сигурност ще сподели тази съдба, но той ще вземе всички мерки това да не се случи с Катон. Без Катон нямаше да има гражданска война. За това никога няма да му простя. За това Цезар никога няма да му прости.“
„О, със смъртта на Катон животът на Цезар става още по-самотен. Бибул, Ахенобарб, Лентул Крус, Афраний, Петрей, Помпей Велики, Курион. Рим се превърна в град на вдовици и Цезар вече няма истински противници. Как ще се справи Цезар без опозиция, която да го предизвиква? Ала не опозиция от страна на легионите му.“
„Легионите на Цезар. Девети, Десети, Дванайсети, Четиринайсети, с покрити със слава знамена, с достатъчен дял от плячката, за да осигури на редовите им войници място в третата класа на центуриите, а на центурионите им — във втората. И въпреки това те се разбунтуваха. Защо? Защото бездействаха, нямаха добри пълководци и станаха жертва на злосторници като Авиен. Защото някои хора сред тях им внушиха, че са в състояние да управляват командирите си. Те няма да получат прошка за неподчинението си — и още по-важно, деянието им не ще бъде забравено. Никой войник от непокорните легиони няма да стъпи повече на италийска земя или да получи пълния си дял след триумфите на Цезар.“
„След триумфите на Цезар. Цезар чака вече четиринайсет години триумфа си. Този, който му се полагаше, когато се върна като претор от Отвъдна Испания, му беше отнет от сената. Той го принуди да прекоси помериума, за да се кандидатира за консул, и така Цезар загуби командната си власт и правото си на триумф. Тази година обаче той ще има триумф, толкова бляскав, че триумфите на Сула и Помпей Велики ще изглеждат скромни, сиви. Тази година. Да, тази година. Ще има достатъчно време, защото тази година Цезар най-после ще сложи календара в ред, ще съчетае сезоните и месеците в рамките на 265-дневната година, като на всеки четири ще се вмъква по един допълнителен ден за компенсация на разминаването. Дори само това да стори за Рим, името на Цезар ще живее дълго след смъртта му.“
„Само така може да се постигне безсмъртие. О, Катоне, с твоя копнеж за безсмъртие на душата, с твоя страх от смъртта! Какво страшно има в смъртта?“

 

Корабът се заклати, извъртя се. Вятърът се смени, усили се, преориентира се от югоизток. Цезар почти усети миризмата на Египет, на Нил — сладникавия аромат на влажния чернозем около реката, на непознати цветя в чуждестранни градини, уханието на кожата на Клеопатра.
„Клеопатра. Да, тя наистина липсва на Цезар, макар той да си мислеше, че няма да изпита това чувство. Как ли изглежда малкият? Тя пише, че бил като Цезар, но той ще го прецени по-непредубедено. Син от Цезар, но не син римлянин. Кой ще бъде неговият син в Рим, мъжът, когото ще осинови по силата на римските закони? Каквото и да стане с Цезар, вече е крайно време той да направи завещанието си. Ала как е възможно да избереш между едно неизпитано, непознато шестнайсетгодишно момче и един мъж на трийсет и седем?“
„Моли се на боговете да ти дадат време за това решение.“
„Сенатът гласува диктаторски правомощия на Цезар за десет години, право на цензорство за три и право да обявява предпочитанията си за кандидатите при изборите за магистрати. Това бе добра вест преди потеглянето за Африка.“
„Един глас нашепва: „Къде отиваш, Гай Юлий Цезаре? И защо вече не виждаш смисъла в това? Дали защото си постигнал всичко, което искаше, макар и не по начина и със средствата, за които си копнял? Няма смисъл да съжаляваш за онова, което си сторил и не можеш да промениш. Не, то не може да се промени дори с милион златни корони, обсипани с рубини и смарагди и цял океан от перли.““
„Ала без противници победата не е сладка. Как може да блесне Цезар, ако е сам?“
„Трагедията на победителя е, че остава сам след битката.“

 

6
Време на изпитания, неблагодарни задачи
(Секстил (август) — краят на декември 46 г.пр.Хр.)

 

Домус Публика беше подобряван постоянно. Приземният етаж бе изграден от вулканични туфи и имаше правоъгълни прозорци. След това Ахенобарб Жреца беше пристроил втори етаж от тухли и със сводести прозорци. Цезар бе добавил храмов фронтон над главния вход и беше придал на постройката по-еднороден вид, като облицова фасадата й с мрамор. Обзавеждането вътре се отличаваше с изтънчена красота, защото Цезар, върховен жрец вече от седемнайсет години, не търпеше никаква немарливост.
След завръщането му от Сардиния дойде време за приеми и той натовари Калпурния с организирането на празненствата в името на Бона Деа през ноември. Нека Рим да научи, че Цезар, диктаторът се е върнал.
Личните му покои се намираха на долния етаж. Спалня, кабинет и две помещения за главния му секретар Гай Фаберий, в които навремето бе живяла майка му. Сега Фаберий го посрещна с малко престорена радост и отбягваше да го погледне в очите.
— Толкова ли си обиден, че не те взех в Африка? Мислех, че искаш да си починеш от пътуванията, Фаберий.
Секретарят се сепна, поклати глава:
— Не, Цезаре, разбира се, че не съм обиден! В твое отсъствие успях да свърша много работа и да се погрижа за семейството си.
— Как са те?
— Много се радват, че се преместихме на Авентина. Орбийският хълм затъна много.
— Орбийският хълм, затънал. Добра игра на думи — развесели се Цезар и с това сложи край на разговора.
Реши обаче да разучи внимателно какво тревожи най-стария от секретарите му.
Когато влезе в покоите на жена си, той съжали, защото Калпурния имаше гости: вдовицата на Катон, Марция, и дъщеря му Порция. Защо жените все завързваха такива странни приятелства? Твърде късно бе да се оттегли. По-добре да приеме предизвикателството. Калпурния се беше разхубавила още. На осемнайсет тя бе едно хубавичко момиче, скромно и тихо, и той много добре знаеше, че по време на отсъствието му поведението й е било безупречно. Сега наближаваше трийсетте, беше стройна, доста по-самоуверена и носеше косата си в нова, изящна прическа. При влизането му тя не издаде никакво смущение. Стана, приближи се и леко го целуна.
— Добре дошъл, Цезаре.
— Това онази котка, която ти подарих, ли е? — попита той, като посочи червеникавата космата топка на една кушетка.
— Да, това е Феликс. Стар е, но е в добро здраве.
Цезар пое ръката на Марция и се усмихна приятелски на Порция:
— Дами, това е тъжна среща. Бих дал всичко, ако можеше да бъде по-весела.
— Знам — отвърна Марция и примигна, за да пропъди сълзите си. — Той… добре ли се справяше преди…
— Много добре и Утика го обичаше. Толкова, че жителите на града му дадоха нов прякор: Утикийски. Той беше много храбър мъж — каза Цезар, без да сяда.
— Разбира се, че беше храбър! Той бе Катон! — изграчи Порция със същия висок, груб глас като този на баща й.
Колко много приличаше на него! Жалко, че тя бе момичето, а младият Марк — момчето. Макар че на негово място тя никога нямаше да моли за прошка — щеше да предпочете да умре или да избяга в Испания.
— С Филип ли живееш? — попита той Марция.
— Засега да — отвърна тя с въздишка. — Той иска пак да се омъжа, но аз нямам желание.
— Ако не искаш, не го прави. Аз ще говоря с него.
— О, да, направи го задължително! — изръмжа Порция. — Ти си цар на Рим, той ще ти се подчини!
— Не, не съм цар на Рим и не искам да бъда — отвърна тихо Цезар. — Исках само да помогна, Порция. А ти как се справяш?
— След като Марк Брут изкупи всички имоти на Бибул, живея в старата си къща с най-малкия син на покойния ми съпруг.
— Много се радвам, че Брут е проявил такава щедрост. — Той видя още няколко котки и ги използва за повод да се оттегли: — Голяма щастливка си, Калпурния. От тези животни очите ми се насълзяват и кожата започва да ме сърби. Довиждане, дами.
И се измъкна.

 

Фаберий бе оставил важните писма на бюрото му. Един от свитъците беше от май, с печата на Вация Изаурик. Цезар се намръщи. Новините сигурно бяха лоши.

 

„Сирия е без управител, Цезаре. Твоят млад братовчед Секст Юлий Цезар е мъртъв.
Когато минаваше през Антиохия миналата година, не се ли срещна случайно с Квинт Цецилий Бас? Ако не, ще ти обясня накратко кой е той. Римски конник от Осемнайсетте центурии, който служеше при Помпей Велики в кампанията му на изток, след това се установи в Тир и се захвана с търговия на пурпурна боя. Говори перфектно мидийски и персийски и сега се хвали наляво и надясно, че е голям приятел с царя на партите. Изключително заможен е и не всичкото му богатство идва от тирския пурпур.
Глобите, които ти наложи на Антиохия и градовете по финикийското крайбрежие, засегнаха тежко Бас. Той отиде в Антиохия и потърси някои стари приятели сред военните трибуни на сирийския легион, с които бе служил при Помпей Велики. Управителят Секст Цезар беше уведомен, че ти си загинал в Африка и че легионът му се бунтува. Той свика войниците си, за да ги успокои, но те го убиха и издигнаха Бас за свой пълководец.
Бас се самопровъзгласи за управител на Сирия и всички твои клиенти и поддръжници от провинцията избягаха в Киликия. Тъй като случайно бях в Тарс на гости при Квинт Филип, аз успях да реагирам бързо. Изпратих писмо на Марк Лепид в Рим с молба да изпрати час по-скоро нов управител на Сирия. Той ме уведоми, че е натоварил с тази задача Квинт Корнифиций. Корнифиций и Ватиний миналата година проведоха сполучлива кампания в Илирия.
Бас обаче се справя добре. Тръгна към Антиохия, но тя затвори портите си и отказа да го пусне. Затова нашият търговец на пурпурна боя продължи към Апамея. Благодарение на многобройни услуги от страна на Бас градът го подкрепи. Той се установи в Апамея и я обяви за столица на Сирия.
Този човек направи много бели, Цезаре, и определено има поддръжката на партите. Сключи съюз с новия цар на арабите скенити, някой си Алхавдоний — който случайно е бил заедно с Абгар, когато арабите подмамиха Марк Крас в партската клопка при Кари. Алхавдоний и Бас събират усилено войски в Сирия. Подозирам, че партите ще нападнат и войската на Бас ще ги подкрепи в похода им срещу Рим в Киликия и провинция Азия.
Ние с Квинт Филип също готвим войска. Предупредихме и всички царе клиенти.
Южна Сирия е спокойна. Нашият приятел Антипатер държи евреите настрана от Бас. Поискал е войска, въоръжение и храна от царица Клеопатра, в случай че партите нападнат. Възстановяването на крепостните стени на Ерусалим може да се окаже дори по-важно, отколкото си си представял.
Покрай Ефрат постоянно има нападения от малки партски отряди, но територията на скенитите не е пострадала досега. Сигурно си мислел, че Изтокът се е усмирил, но аз се съмнявам, че Рим ще е в състояние някога да твърди подобно нещо, за който и да е край на управлявания от него свят. Винаги ще има някой, който да се стреми към отцепване.“

 

Горкият Секст Цезар, внукът на чичо му Секст. Този клон на рода му — най-старият — нямаше нито частичка от пословичния Цезаров късмет. Юлиите Цезари използваха три първи мъжки имена. Ако някой мъж от рода имаше трима синове, първият се кръщаваше Секст, вторият — Гай, а последният — Луций. Бащата на Цезар бе втори син и само бракът на голямата му сестра за приказно богатия Гай Марий му беше осигурил достатъчно пари, за да остане в сената, и да се изкачи в _курсус хонорум_, йерархическата стълбица на римските магистрати. Малката сестра на баща му се омъжи за Сула и така Цезар можеше да каже, че и Марий, и Сула са негови чичовци. Много полезно родство!
Големият брат на баща му Секст бе умрял рано от белодробна инфекция по време на тежката зимна кампания през гражданската война в Италия. _Бели дробове!_ Изведнъж Цезар се досети къде е виждал телосложение като на младия Гай Октавий. При чичо Секст! Той изглеждаше по същия начин: същият малък гръден кош, същите тесни рамене. Още не беше имал възможност да попита Хапдефане, а сега можеше да даде на жреца лечител повече информация. Чичо му Секст бе страдал от хрипове и ходеше веднъж годишно на Огненото поле край Путеоли, за да диша серните пари, изпускани от земните недра сред потоци от лава и пламъци. Цезар си спомняше думите на баща си, че хриповете се появявали от време на време при някой представител на рода, че били семейна черта. Семейна черта, наследена от младия Гай Октавий? _Затова_ ли младежът не посещаваше редовно тренировките на Марсово поле?
Цезар повика Хапдефане.
— Трог настани ли те удобно, Хапдефане?
— Да, Цезаре. Даде ми красива стая с изглед към големия перистил. Имам достатъчно място за лекарствата и инструментите си. Трог ми намери и едно момче за чирак. Къщата и Форумът ми харесват. _Стари_ са.
— Разкажи ми за хриповете.
— А! — Очите на жреца се разшириха. — Имаш предвид звука, който издават болните?
— Да.
— При издишване, не при вдишване?
Цезар изхриптя.
— При издишване, определено.
— Да, знам ги. Когато въздухът е застоял и сух и през сезона няма цъфтящи треви, болният е сравнително добре, освен ако някоя мъчителна емоция не влоши състоянието му. Когато обаче въздухът е пълен с полен или прах или ако е прекалено влажен, болният диша трудно. Ако не се премести при по-благоприятни условия, той започва да хрипти, да кашля, да се дави, лицето му посинява, а понякога може и да умре.
— Чичо ми Секст беше болен и умря, но от възпаление на белия дроб, причинено от силен студ. Сега си спомням, че семейният ни лекар го нарече диспнея.
— Не, това не е диспнея. Диспнеята е постоянна неспособност да си поемеш въздух, не еднократна — отсече Хапдефане.
— Може ли тази еднократна неспособност да си поемеш въздух да се предава в семейството?
— О, да. Гърците я наричат астма.
— Как се лекува тя, Хапдефане?
— Със сигурност не по начина, по който я лекуват гърците, Цезаре! Те предписват кръвопускане, разхлабителни, промивки с топла вода, отвара от медовина и исоп, таблетки от галбан и терпентинова смола. Последните две може би помагат малко, признавам, но нашата медицина учи, че астматиците са много по-чувствителни от другите хора, че приемат присърце неща, които не правят впечатление на останалите. Ние лекуваме пристъпите на болестта със серни пари, но се стремим да премахнем подбуждащите фактори. Съветваме болните да се пазят от прах, треви или слама, от животински косми, полен и силни морски изпарения.
— Неизлечимо ли е?
— В някои случаи, Цезаре, но невинаги. Децата понякога се излекуват напълно, когато пораснат. Хармоничният домашен живот и общото спокойствие помагат.
— Благодаря ти, Хапдефане.
Така Цезар получи отговор на една от основните си тревоги по отношение на младия Гай Октавий, макар че това не улесняваше избора му. Момчето не биваше да стои близо до коне и мулета — да, това важеше и за чичо му Секст! Военното обучение бе почти невъзможно, но то бе задължително за всеки мъж, който се стреми някога да стане консул. Една точка в полза на Брут! Неговото семейство бе толкова влиятелно, с толкова благородни предци, а богатството му — толкова голямо, че никой в сената нямаше да си позволи нетактичността да спомене липсата му на военни умения. Октавий нямаше велики предци и носеше името на баща си. Юлианската кръв не даваше никакъв престиж. Горкият младеж! Пътят му към консулството щеше да е извънредно тежък, ако не и непреодолим. Разбира се, ако живее достатъчно дълго.
Цезар стана и закрачи из стаята; беше много разочарован. Гай Октавий надали щеше да доживее необходимата възраст, за да го наследи. Да се върне на Марк Антоний — не, и дума да не става!

 

Луций Марций Филип бе организирал богато угощение в просторната си къща на Палатина „в чест на завръщането ти“, както гласеше поканата.
Недоволни от загубата на време, но със съзнанието, че семейните им задължения повеляват да отидат, Цезар и Калпурния се явиха на уреченото място в деветия час на деня и установиха, че са единствените гости. Трапезарията на Филип побираше шест кушетки и той обикновено канеше достатъчно гости, за да запълнят всичките, ала не и днес. Тук имаше нещо подозрително. Цезар съблече тогата си, увери се, че тънкият кичур коса покрива голото му теме, и прие легена с вода, предложен му от един слуга, за да си измие краката. Настаниха го, разбира се, на _локус консуларис_, почетното място на кушетката до Филип, и младия Гай Октавий в другия край. Филип се излегна между тях. Големият му син не присъстваше — това ли бе причината Цезар да почувства, че нещо не е наред? Дали Филип не го канеше, за да му съобщи, че се разрежда с жена си за прелюбодейство със сина му? Не, не, разбира се, че не! Такива новини не се съобщават на тържествено пиршество в присъствието на самата жена. Марция също я нямаше. На трите стола срещу единствената заета кушетка седнаха само Калпурния, Ация и дъщеря й Октавия.
Калпурния бе прекрасна в лазурносиньото си облекло, което отиваше на очите й. Носеше нови ръкави, отделени от дрехата на раменете й и закрепени на ръцете й с копчета със скъпоценни камъни. Ация бе избрала лавандуловосиньо, което подхождаше на русата й коса, а младото момиче носеше бледорозово. Много приличаше на брат си! Същата гъста руса коса, същото овално лице, същите високи скули и чип нос. Само очите й бяха различни — съвсем бледосини.
Цезар се усмихна на Октавия, тя също, като показа безупречните си зъби; на едната й буза се появи трапчинка. Очите им се срещнаха и Цезар затаи удивено дъх. Леля Юлия! Сякаш милата му леля го гледаше през очите на момичето, за да сгрее душата му. „Тя е същинска леля Юлия. Трябва да й дам шишенце от нейния парфюм. Това момиче ще грабва сърцето на всеки млад мъж, който я зърне; тя е безценна перла. — Цезар обърна поглед към брат й и видя безкрайна обич в очите му. — Той обожава голямата си сестра.“
Храната бе типична за Филип и включваше любимото му ястие — гладка жълтеникава каша от яйца и мед, замразена в котле, поставено в друг котел, пълен със сняг и морска сол. Снегът се носеше с бързи коне от Фисцелските планини, най-високите в Италия. Двамата младежи загребваха топящия се сладък крем; Филип и Калпурния похапваха с охота. Цезар и Ация отказаха.
— След яйцата и сметаната, чичо Гай, аз просто не смея да ям и от това — рече тя със смях. — Ето, вземи си още ягоди.
— За Филип няма сезони — изръмжа Цезар.
Любопитството му нарастваше все повече и повече. Той се облегна на възглавницата си и насмешливо изгледа домакина:
— Каква е причината за тази покана, Луций.
— Както пишеше в бележката ми, за да отпразнуваме завръщането ти в Рим. А… има обаче и още една причина — призна с меден гласец Филип.
Цезар се подготви за новината:
— Тъй като племенникът ми встъпи в пълнолетие преди осем месеца, не може да е свързано с него. Значи е заради племенничката ми. Сгодена ли е?
— Да.
— Къде е щастливият годеник?
— В Етрурия?
— Мога ли да попитам за името му?
— Гай Клавдий Марцел Малкия.
— Малкия?
— Е, не е възможно да е Големия! Той още е в изгнание.
— Не знаех, че някой е простил на Малкия.
— Тъй като не е сторил нищо незаконно, той остана в Италия. За какво трябва да му се прощава? — попита предизвикателно Филип.
— Защото беше първи консул, когато прекосих Рубикон, и не направи никакъв опит да убеди Помпей Велики и добрите люде да се споразумеят с мен.
— Хайде, Цезаре, знаеш, че беше болен! Лентул Крус управляваше сам, макар че като втори консул не държеше фасциите през януари. Още щом встъпи в длъжност, Марцел Малкия се разболя и боледува няколко месеца. Тъй като нито един лекар не намери причината за болестта му, аз винаги съм подозирал, че го е използвал като повод да избегне спречкванията с войнствения си брат и братовчед си.
— С една дума, страхливец.
— Не, _не_ страхливец! О, понякога се хващаш за всяка дума, Цезаре! Марцел Малкия просто бе предпазлив човек и достатъчно далновиден, за да разбере, че ти си непобедим. Да избягваш споровете с по-твърдоглавите си роднини, не е грях. — Филип се намръщи. — Роднините могат да бъдат ужасно досадни. Виж мен, да имам майка като Пала и полубрат, който се опита да убие собствения си баща! Да не споменавам _моя_ баща, който все се мяташе от една крайност друга. Именно те са причината да приема епикурейството и да запазя пълен политически неутралитет през целия си живот. Виж и себе си в случая с Марк Антоний! — Филип стисна юмруци, но бързо се овладя и продължи: — След Фарсал Марцел Малкия бързо оздравя и откакто ти замина за Африка, посещава редовно сената. Дори Антоний не се възпротиви срещу присъствието му, а Лепид го приветства.
Лицето на Цезар остана непроницаемо, погледът му не се смекчи.
— Октавия доволна ли е? — попита, като погледна момичето.
Спомни си как леля му Юлия се беше омъжила за Гай Марий в името на фамилията, макар че го бе обичала. Каква болка й беше причинил Марий!
Октавия потрепери:
— Да, доволна съм, чичо Гай.
— Ти ли поиска този брак?
— Аз нямам право на претенции — отвърна тя и пребледня.
— Виждала ли си този четирийсет и пет годишен мъж?
— Да, чичо Гай.
— И с нетърпение очакваш деня, в който ще се ожените?
— Да, чичо Гай.
— Имаш ли предпочитания към някой друг?
— Не, чичо Гай — прошепна тя.
— Истината ли ми казваш?
Момичето вдигна разширените си от ужас очи; беше станало бяло като платно.
— Да, чичо Гай.
— Ами, тогава… — Той остави купичката с ягодите на масата. — Моите поздравления, Октавия. Като върховен жрец обаче няма да позволя религиозно обвързване. Сватбата ще бъде обикновена и ти ще запазиш пълно право върху зестрата си.
Пребледняла като дъщеря си, Ация се изправи.
— Калпурния, ела да ти покажа сватбения подарък на Октавия.
Трите жени се оттеглиха бързо, с наведени глави.
Цезар спокойно се обърна към Филип:
— Това е много странен брак, приятелю. Ти омъжваш племенничката на Цезар за един от най-върлите му врагове. Какво ти дава право да го сториш.
— Всичко — отвърна той със святкащи очи. — Аз съм глава на семейството, а не ти. Когато Марцел Малкия дойде при мен, прецених, че неговото предложение е най-изгодно.
— Може да се спори дали си глава на семейството. По закон нейната съдба е по-скоро в ръцете на брат й, след като вече е пълнолетен. Ти допита ли се до него?
— Да — изсъска през зъби Филип.
— И какъв беше отговорът ти, Октавий?
Младежът слезе от кушетката и се премести на стола срещу Цезар, откъдето можеше да го гледа в очите.
— Обмислих внимателно предложението, чичо Гай, и посъветвах баща си да го приеме.
— Какви бяха доводите ти, Октавий?
Дишането на младежа стана по-шумно, но той очевидно нямаше намерение да се отрече от думите си, въпреки че емоционалното напрежение, както бе казал Хапдефане, усилваше хриповете му.
— Първо, Марцел Малкия получи всички имоти на брат си Марк и първия си братовчед Гай Големия. Купи ги на търг. Когато обявяваше имотите за конфискуване, чичо, ти не спомена тези на Малкия, затова с баща ми решихме, че той е подходящ кандидат. Така, финансовото му състояние е първата причина за решението ми. Второ, Клавдиите Марцели са голям и благороден плебейски род, дал много поколения консули; имат и здрави връзки с Лентуловия клон на Корнелиите. Децата на Октавия от Марцел Малкия ще имат голямо социално и политическо влияние. Трето, не смятам поведението на този човек, както и на брат му за неетично или незаконно, макар че, признавам, Марк беше сред най-ожесточените ти противници. Двамата с Малкия застанаха на страната на републиканците, защото смятаха каузата им за справедлива, а именно ти, чичо Гай, никога не си наказвал някого за такова нещо. Ако кандидатът беше Гай Марцел Големия, решението ми щеше да бъде различно, защото той излъга сената и Помпей Велики. Това е непростимо. Четвърто, наблюдавах Октавия много внимателно по време на срещата им и говорих с нея след това. Макар ти да не го харесваш, чичо, Октавия го намира много привлекателен. Не е болнав, начетен е, културен, почтен и лудо влюбен в сестра ми. Пето, бъдещето му в Рим зависи главно от твоето благоволение. Бракът с Октавия затвърждава позициите му. Това ме навежда на шестата причина да реша, че това е идеалният съпруг за нея. Съмнявам се, че ще изневери на Октавия, което за мен е най-отблъскващото в един брак.
Октавий сви тесните си рамене:
— Това са причините за решението ми.
Цезар избухна в смях:
— Браво, младежо! Дори Цезар не би се изказал толкова спокойно. Явно на следващото заседание на сената трябва да удостоя Гай Клавдий Марцел Малкия с особени почести, задето е достатъчно хитър да се прави на болен, достатъчно предприемчив да изкупи всички имоти на брат си и братовчед си и достатъчно предвидлив да скрепи връзките си с диктатора на Рим чрез брак с племенницата му. — Той се наведе напред. — Кажи ми, Октавий, ако положението се промени и се появи по-изгодно предложение за сестра ти, ще разтрогнеш ли годежа?
— Разбира се, Цезаре. Аз много обичам сестра си, но жените трябва да разберат, че основната им задача е да работят за напредъка ни в кариерата и за благополучието на рода ни, като сключват подходящи бракове. Октавия не е била лишена от нищо, от скъпи дрехи до образование, достойно за Цицерон. Тя добре знае, че цената на тези блага е послушанието.
Хриповете заглъхнаха. Октавий бе успял да се овладее сравнително лесно.
— Разкажи някоя клюка — обърна се Цезар към Филип, който се отпусна с облекчение.
— Чух, че Цицерон бил във вилата си в Тускулум и пишел нов гениален труд — отвърна той напрегнато.
Вечерята не беше минала особено гладко и той сигурно вече чувстваше нужда от лазерпициум.
— Долових особена нотка в гласа ти. Каква е темата?
— Възхвала на Катон.
— О, разбирам. Предполагам, че все още отказва да заеме мястото си в сената.
— Да, макар че Атик все опитва да му влее малко здрав разум.
— Това е непосилна задача! — възкликна Цезар. — Какво друго?
— Бедният Варон е побеснял. Като началник на конницата Антоний използва властта си, за да отнеме някои от най-перспективните му имоти. Това му осигурява добри доходи сега, след като вече не е твой заместник. Лихварите вече го преследват заради заемите, с които купи онзи безвкусен паметник, Помпеевия дворец в Карина.
— Благодаря за тази информация. Ще взема мерки — измърмори мрачно Цезар.
— И още нещо, което мисля, че трябва да знаеш, Цезаре, макар че сигурно е лош удар за теб.
— Удряй, Филипе.
— Твоят секретар Гай Фаберий.
— Знаех си, че има нещо. Какво е направил?
— Продава римско гражданство на чужденци.
„О, Фаберий, Фаберий! След всичките тези години! Явно никой друг, освен Цезар няма търпение да чака дела си от плячката. Триумфът ми предстои съвсем скоро, а с дела си Фаберий щеше да влезе в конническото съсловие. Сега няма да получи нищо.“
— Много такива сделки ли е сключил?
— Достатъчно, за да си купи дворец на Авентина.
— Той спомена за някаква къща.
— Не бих нарекъл бившето имение на Афраний просто „къща“.
— Нито пък аз.
Цезар се изтегна отново на кушетката и изчака един слуга да му сложи обувките и да ги закопчае. Сетне нареди:
— Октавий, ела да ме изпратиш до вкъщи. Калпурния може да остане да побъбри с жените; ще й изпратя носилка. Филипе, благодаря ти за угощението… и за информацията. Ще ми бъде полезна.
След като неудобният гост си тръгна, Филип нахлузи черните си обувки и се вмъкна в стаята на жена си, където Калпурния и Октавия разглеждаха купища нови дрехи пред погледа на Ация.
— Успокои ли го? — прошепна Ация, след като се приближи до него.
— Октавий го усмири. Твоят син е забележителен, скъпа моя.
— О, какво облекчение! Октавия наистина иска да се омъжи за този човек.
— Мисля, че Цезар ще направи Октавий свой наследник.
На лицето й се изписа ужас:
— Касторе, не!

 

Тъй като луксозният дом на Филип се намираше на Палатина от страната на Големия цирк и гледаше повече на север, отколкото на запад, Цезар и спътникът му, и двамата с тоги, се качиха в горната част на Форума, сетне завиха покрай търговския квартал и слязоха по склона на Свещения хълм до Домус Публика. Цезар спря.
— Кажи на Трог да изпрати носилка на Калпурния — заръча на Октавий. — Искам да огледам новите си постройки.
След малко Октавий се върна. Двамата продължиха разходката си в спускащия се сумрак. Слънцето беше ниско, обагряше сводестите прозорци на Табулария в сребристо и леко променяше цвета на храмовете върху Капитолия над него. Макар че този на Юпитер беше на най-високото възвишение Аркса, а този на Юнона изпъкваше на най-ниското, почти всяка педя от хълма бе заета от храм на някой бог. По-старите бяха малки и сивкави, новите блестяха в ярки цветове и злато. Само лекото понижение между двете възвишения — Азилума, нямаше постройки, а бе засадено със стройни кипариси и тополи и няколко африкански дървета с чадъровидни корони.

 

Юлиевата базилика беше напълно завършена. Цезар я огледа със задоволство. Това ново двуетажно съдилище имаше фасада от цветен мрамор, коринтски колони и сводове, под които стояха статуи на предците му от Еней и Ромул до Квинт Марций, строителят на акведукта, Гай Марий, Сула и Катул Цезар. Тук бяха и майка му, първата му жена, Цинила, и двете Юлии, леля му и дъщеря му. Ето кое бе най-хубавото в това да си владетел на света. Можеше да издига статуи, на когото си поиска, включително на жени.
— Толкова е красива, че често идвам да я гледам — сподели Октавий. — Вече никой няма да отлага заседанията на съда заради лошо време.
Цезар продължи към новата Хостилиева курия, седалището на сената. Тя бе издигната на мястото на амфитеатъра на комициите. Цезар беше построил нова, много по-висока ростра по цялото протежение на Форума, украсена със статуи и колони, поддържащи носовете _(ростри)_ на пленените вражески кораби. Носеха се слухове, че с тези промени се нарушава _мос майорум_ традицията на предците, но той не им обръщаше внимание. Време беше Рим да придобие по-величествен вид от градове като Атина и Александрия. Новата Порциева базилика на Катон оставаше в основата на Банкерския хълм, защото макар и доста малка, тя бе твърде красива, за да бъде оставена.
Зад Порциевата базилика и Хостилиевата курия се намираше Юлиевият форум, огромно съоръжение, което трябваше да съживи търговията в подножието на Банкерския хълм. За целта се налагаше не само голямо заравняване на терена, а и изместване на Сервиевите стени. Новият форум представляваше обширен площад, постлан с мрамор и ограден от всички страни с красиви коринтски колони от тъмночервен мрамор и с позлатени аканти и капители. В средата се плискаше великолепен фонтан, украсен със статуи на нимфи, а единствената постройка, храмът на Венера Гентрикс, се издигаше в дъното му върху висок пиедестал. Тук бяха използвани същият червен мрамор и същите коринтски колони, а в основата на самия храм стоеше златна _бига_ — статуя на Виктория в колесница, теглена от два крилати коня. Слънцето почти се беше скрило зад хоризонта и последните му лъчи се отразяваха от златната статуя.
Цезар извади ключ и отвори вратата на _целата_ — единственото помещение в храма с покрив на шестоъгълни шарки и с орнаменти във формата на розови цветове. Картините, закачени на стените, накараха Октавий да затаи дъх.
— „Медея“ с Тимомах от Византион — обясни Цезар. — Платих му осемдесет таланта, но цената й е многократно по-висока.
„Със сигурност!“ — помисли си впечатленият Октавий. Удивително реалистичната творба показваше Медея, хвърляща кървави парчета от телата на братята си в морето, за да забави баща си и да спечели време за бягството си с Язон.
— „Афродита, издигаща се от морската пяна“ и „Александър Велики“ са от несравнимия Апелес; истински гений. — Цезар се усмихна. — Мисля обаче да запазя в тайна цената, която платих. Осемдесет таланта не стигат и за една от мидените черупки на картината.
— Да, но сега те са в Рим — отвърна пламенно Октавий. — Дори само това оправдава цената. Тези шедьоври са в Рим, не в Атина или Пергам.
Статуята на Венера Гентрикс — Венера Предшественичката — стоеше в дъното на помещението, изваяна толкова реалистично, че богинята сякаш всеки момент щеше да слезе от златния си пиедестал. Също като Венера Победителката върху Помпеевия театър тя имаше лицето на Юлия.
— Аркесил я рисува — каза Цезар и се обърна рязко.
— Почти не си я спомням.
— Жалко. Юлия беше… — Гласът му затрепери — … безценна перла.
— Кой направи твоите статуи? — поинтересува се Октавий.
От двете страни на Венера имаше статуи на Цезар в пълно бойно снаряжение и в тога.
— Някакъв скулптор на Бибул. Банкерите ми поръчаха моя статуя на кон, която ще бъде сложена край фонтана. Поисках до нея да се издигне статуя само на коня ми. Той е почти толкова известен като Александровия Буцефал.
— Какво ще има тук? — попита Октавий и посочи един празен плинт от абанос, инкрустиран със скъпоценни камъни и странни орнаменти от емайл.
— Статуя на Клеопатра и сина й. Тя пожела да я дари лично и ако се вярва на думите й, ще е от масивно злато. Не исках да я оставям отвън, защото предприемчивите граждани може да започнат да я човъркат — отвърна със смях Цезар.
— Кога ще дойде тя?
— Не знам. Всички пътувания, дори последното, са в ръцете на боговете.
— Един ден и аз ще построя форум — заяви Октавий.
— Форум Октавиум. Добра амбиция.

 

Октавий остави Цезар при вратата на дома му и се заизкачва задъхан по стръмната улица към дома на Филип. Нощта се спускаше, стана студено.
Пърхащите врабчета се изпокриха и във въздуха величествено се понесоха едри сови. Зад Виминала, порозовял от последните лъчи, се издигаше голям облак.
„Той ми изглежда променен. Уморен е, макар и не физически. Сякаш си дава сметка, че никой няма да е благодарен за усилията му. Знае, че жалките създания, които пълзят в краката му, ще го презират заради гениалността му, заради способността му да стори онова, което те никога няма да могат да направят. „Всички пътувания, дори последното…“ — защо този израз?“
Малко след древната, покрита с лишеи Мугониева порта склонът ставаше още по-стръмен. Октавий спря и опря гръб на едната колона, помисли си, че другата прилича на дебнещ лемур, измъкнал се от подземното царство. Изправи се, направи още няколко крачки, спря срещу улицата, водеща към Волските глави, със сигурност най-лошият квартал на Палатина.
„Аз съм роден на тази улица. Бащата на баща ми, този прословут скъперник, още беше жив и баща ми не бе получил наследството си. Сетне, преди да успеем да се преместим, той умря и майка избра Филип. Повърхностен човек, който се интересува само от плътските удоволствия.“
„Цезар _презира_ плътските удоволствия. Не заради философските си убеждения като Катон, а просто защото ги смята за несъществени. За него светът е пълен с неща, които трябва да се сложат в ред, неща, които само той може да оправи. Той вечно си задава въпроси, взима, разглежда, чуди се, опипва, накрая разглобява всеки предмет на съставните му части и отново го сглобява, но в по-добър вид.“
„Как е възможно именно той сред всички изтъкнати благородници да не е заслепен от знатния си произход и да вижда толкова надалеч? Цезар не принадлежи към никоя класа. Не познавам друг човек, който така добре да разбира нещата. С цялото си сърце искам да бъда втори Цезар, но нямам неговия ум. Аз не съм велик гений. Не мога да пиша пиеси и стихове, да произнасям бляскави речи, да проектирам мостове или обсадни платформи, да измислям нови закони, да свиря, да командвам в победоносни битки, да се сражавам на предната линия с обикновените войници, да препускам като вятъра, да диктувам на четирима писари наведнъж и да правя всички други неща, на които се говори, че е способен.“
„Здравето ми е разклатено и може да се влоши, но аз съм способен да планирам, да чувствам кое е най-правилното решение, имам бърз ум и се уча как да използвам малкото си дарби. Ако между нас има нещо общо, то е решимостта да не се предаваме. А може би в крайна сметка това е най-важното.“
„Един ден по някакъв начин аз ще стана велик като Цезар.“
Той отново се заизкачва по склона на Палатина и постепенно се сля с мрака. Бездомните котки, преследващи мишки или любовни партньори, притичваха между сенките, а някакво старо куче без едно ухо тъкмо вдигаше крак, за да свърши малката си нужда върху Мугониевата порта. Над главите им пърхаха прилепи.

 

Гай Фаберий, който бе работил за Цезар в продължение на двайсет години, беше изгонен позорно. Цезар свика заседание на Народното събрание, за да унищожи публично плочките, върху които бяха изписани имената на неправомерно получилите гражданство чужденци.
— Нека тези имена да се помнят и никой от тях да не бъде допуснат до римско гражданство! — обяви той пред тълпата. — Гай Фаберий върна парите, които е получил за това нарушение, и обеща да ги дари на храма на Квирин, бога на всички истински римски граждани. Освен това той ще бъде лишен от дела си от военната плячка.
Цезар извади един свитък, слезе от новата си, по-висока ростра и се качи отново, придружен от дребничкия Марк Теренций Варон.
— Марк Антоний, ела тук! — провикна се.
Антоний, който предчувстваше какво ще се случи, се качи при него и застана намръщен срещу дребния мъж. Цезар обяви пред тълпата, че Варон е бил добър приятел на Помпей Велики, но никога не е участвал в заговора на републиканците. Сабинският благородник и голям учен получи всичките си имоти плюс един милион сестерции за морални щети от Антоний. След това Антоний трябваше да се извини публично.
— Няма значение — каза Фулвия, когато той я посети непосредствено след срещата. — Ожени се за мен и ще можеш да ползваш цялото ми богатство, мили мой Антоний. Ти вече си разведен, нищо не ти пречи. Ожени се за мен!
— Не обичам да завися от жена! — тросна се Антоний.
— Глупости! Я виж предишните си две жени.
— Те ми бяха натрапени, ти не си. Цезар обаче най-после определи датите за триумфалните си шествия, така че ще получа дела си от Галската война след по-малко от месец. Тогава ще се оженим.
Лицето му се разкриви от омраза.
— Първо за Галия, после за Египет с цар Птолемей и принцеса Арсиноя, след това за Мала Азия и цар Фарнак и накрая за Африка и цар Юба. Сякаш Цезар изобщо не е чувал за републиканците! Каква подигравка! Иде ми да го убия! Той ме обяви за началник на конницата и така ме лиши от право на плячка от Египет, Азия и Африка. Трябваше да стоя в Италия, вместо да воювам с него! И получавам ли някаква благодарност? Не! Той плюе върху мен!
В стаята влезе една разтревожена бавачка:
— Господарке, господарке, малкият Курион падна и си удари главата!
Фулвия извика уплашено, вдигна ръце и изскочи от стаята.
— О, това дете! Ще ме подлуди!
Трима мъже станаха свидетели на тази доста неромантична среща: Попликола, Котила и Луций Тилий Цимбер.
Цимбер беше влязъл в сената като квестор в годината преди Цезар да прекоси Рубикон и бе заел неговата страна. За разлика от Антоний той имаше право на дял от плячката от Мала Азия и Африка, но това бе нищо в сравнение с дела на Антоний от Галия. Той имаше скъпи пороци: от няколко години дружеше с Попликола и Котила, а с Антоний — от завръщането му в Италия след Фарсал. До този момент Цимбер не си беше давал сметка за дълбоката омраза на Антоний към братовчед му. Той наистина имаше вид, сякаш бе готов да убие Цезар.
— Ти не спомена ли, че си щял да станеш наследник на Цезар, Антоний? — попита Попликола.
— Повтарям го от години, защо?
— Мисля, че Попликола иска да обърне разговора в друга насока — намеси се Котила. — Ти си наследник на Цезар, нали?
— Би трябвало — отвърна той. — Кой друг?
— Значи, щом толкова не искаш да зависиш финансово от Фулвия, имаш и друг източник на пари, не е ли така? В сравнение с Цезар Фулвия е просякиня.
Антоний насочи кървясалите си очи към Котила:
— За това, което си мисля, ли намекваш?
— И двамата намекваме за това — каза Попликола. — Ако искаш да се отървеш завинаги от дълговете си, трябва да убиеш Цезар.
— Богове, блестяща идея! — възкликна Антоний и вдигна възбудено юмруци. — И лесно ще стане.
— Кой от нас искаш да го направи? — оживи се Цимбер.
— Ще го сторя лично. Знам навиците му. Той работи до осмия час на нощта. След това си ляга за четири часа и спи като пън. Мога да прескоча в перистила му, да го убия и да се измъкна незабелязано в десетия час на нощта. А после, ако има разследване, четиримата сме пили цяла нощ в кръчмата на стария Мурций на Виа Нова.
— Кога ще го направиш?
— О, още тази нощ. Докато не съм се разубедил.
— Той ти е близък роднина — отбеляза Попликола.
Антоний избухна в смях:
— Ти ли ще ме поучаваш бе, Луций! Та ти се опита да убиеш баща си!
Четиримата мъже гръмко се засмяха. Когато се върна, Фулвия завари Антоний в отлично настроение.

 

След полунощ Антоний, Попликола, Котила и Цимбер нахълтаха в кръчмата на Мурций и заеха една маса в дъното с обяснението, че искат да са близо до прозореца, в случай че на някого му се доповръща. Когато камбаната на нощната стража на Форума обяви десетия час на нощта, Антоний се измъкна през прозореца. Цимбер, Котила и Попликола останаха скупчени край масата, крещейки, сякаш той е все още част от компанията.
Не очакваха да се бави много, тъй като Виа Нова се намираше нависоко. Достатъчно бе да изтича до Бижутерските стълби и да слезе по тях до Бисерната порта и Домус Публика.
Той се върна много по-бързо от очакваното. Изглеждаше бесен.
— Не мога да повярвам! — изсъска задъхано. — Когато стигнах стената на перистила, върху нея седяха слуги с факли!
— Това новост ли е? — поинтересува се Цимбер.
— Не знам? — изръмжа Антоний. — За пръв път се опитвам да се промъкна у тях.

 

След два дни Цезар свика сената на първото заседание след завръщането му. Събраха се в Помпеевата курия на Марсово поле, зад двора със стоте колони и масивния театър. Макар че се наложи да походят доста, сенаторите си отдъхнаха с облекчение. Помпеевата курия бе построена специално за нуждите на сената и можеше да побере всички, настанени според ранга им. Намираше се извън помериума и по времето, когато Хостилиевата курия все още съществуваше, се използваше за обсъждане на военни и други въпроси, неподходящи за заседанията в границите на града.
Цезар вече се беше настанил на подиума върху курулното си кресло със сгъваема масичка пред себе си. Върху нея бяха натрупани документи, които трябваше да намери време да прочете, восъчни плочки и стоманено острие, използвано за писане върху восък. Продължи да се занимава с книжата си, докато сенаторите влизаха в залата и слугите поставяха креслата им на подходящите за ранга им редове. На най-горния седяха педариите, сенатори, имащи право да гласуват, но не и да се изказват. По средата се настаняваха нисшите магистрати, а именно бивши едили и народни трибуни. Най-отпред и най-долу сядаха бившите претори и консули.
Цезар вдигна глава и се огледа едва след като Фабий, главният ликтор, го потупа леко по рамото. Положението на задните редове не беше никак лошо. Досега той бе провъзгласил за сенатори двеста нови мъже, включително тримата центуриони, удостоени с _корона цивика_. Повечето бяха потомци на фамилии от осемнайсетте висши центурии, но някои идваха от заможни италийски семейства или като Гай Хелвий Цина — от Италийска Галия. Тези „неподходящи“ назначения не спечелиха одобрението на представителите на стари благороднически родове, които смятаха сената запазен само за тях. Освен че възнамерявал да се обяви за цар на Рим, за Цезар се носеха и слухове, че искал да напълни сената с предрешени гали и редови легионери. След завръщането му от провинция Африка различни граждани не преставаха да го питат кога щял да „възстанови републиката“ — въпрос, на който той не отговаряше. Цицерон заклеймяваше особено гръмогласно промените в сената, най-вече защото самият той не беше римлянин. Колкото повече такива като него пълнеха върховния форум на властта, толкова по-малко внимание щеше да получава той.
На предните редове седяха неколцина души, които Цезар копнееше да види: двамата Мании Емилий Лепиди, баща и син; Луций Волкаций Тул Старши; Калвин; Луций Пизон; Филип; двама представители на рода на Апий Клавдий Пулхер. А също и някои, с които нямаше голямо желание да се среща: Марк Антоний и годеника на Октавия, Гай Клавдий Марцел Малкия. Ала не и Цицерон. Цезар стисна зъби. Без съмнение той бе твърде зает с възхваляването на Катон.
Подиумът беше почти пълен: той и Лепид, двамата консули и шестима от преторите, включително ревностният му поддръжник Авъл Хирций и синът на Волкаций Тул. Тъпакът Гай Антоний седеше на трибунската скамейка редом с останалите, също толкова безлични народни трибуни.
„Предостатъчно“ — помисли си Цезар, след като преброи кворума. Изправи се и покри глава с част от тогата си, за да каже молитвите, изчака Луций Цезар да разтълкува знаците на звездите и започна по същество.
— Първо, някои тъжни вести, уважаеми сенатори — рече с обичайния си дълбок глас; акустиката в Помпеевата курия бе отлична. — Научих, че последният от Лициниите Краси, Марк, най-малкият син на великия консул, е починал. Той ще ни липсва.
Цезар продължи, сякаш следващата новина не беше нищо особено, и така свари сенаторите неподготвени:
— Налага се да спра вниманието ви върху още един неприятен въпрос. А именно, че Марк Антоний се опита да ме убие. Опитал се е да проникне в дома ми в час, когато е известно, че спя, а къщата е празна. Бил е с неподходящо за официално посещение облекло: туника и нож. Искал е да се прехвърли през стената на двора към личните ми покои.
Антоний се вцепени. Откъде знаеше Цезар? Никой не го беше видял, никой!
— Споменавам го без намерение да се задълбавам в този проблем. Просто привличам вниманието ви върху това, за да ви уведомя, че не съм толкова уязвим, колкото изглежда. Затова онези, които не одобряват диктатурата или методите ми, да размислят добре, преди да решат да отърват Рим от тиранина Цезар. Животът ми беше достатъчно дълъг и пълноценен, но не съм се уморил толкова от него, че да позволя да бъде прекъснат чрез убийство. Отстранете ме и мога да ви гарантирам, че Рим ще страда от много по-сериозни бедствия от диктатурата на Цезар. Сегашното положение прилича много на ситуацията, при която Луций Корнелий Сула стана диктатор. Нужна е силна ръка и Рим я има. Веднага щом затвърдя законите си и се уверя, че Рим ще оцелее и ще продължава да се развива, аз ще се откажа от диктатурата. Няма да го сторя обаче, докато не завърша делото си, а за това ще са нужни години. Тъй че внимавайте и стига сте плакали за отминалата слава на републиката.
Гласът му изгърмя и накара слушателите му да подскочат.
— _Каква слава_, питам ви, _каква слава_? Няма никаква слава! Само шепа упорити фанатици, защитаващи ожесточено привилегиите си. Привилегията да стават управители на провинции и да ги ограбват. Привилегията да изпращат свои подчинени по света и да грабят. Привилегията едни закони да важат за едни, но не и за други. Привилегията да назначават малоумници на високи постове само защото носят гръмки имена. Привилегията да създават закони, които облагодетелстват само тях. Привилегията да пазят традициите на предците ни във вид, подходящ за малък град — държава, но не и за световна империя.
Те седяха пребледнели. За някои от последния път, когато бяха слушали Цезар да излага радикалните си идеи с този гръмък глас, бе минало много време. Други го чуваха за пръв път.
— Ако смятате, че всички блага на Рим трябва да останат само за осемнайсетте центурии, към които принадлежите, уважаеми сенатори, ще се наложи да ви разочаровам. Възнамерявам да преустроя нашето общество така, че благата да се разпределят по-равномерно. Ще създам закони, окуражаващи развитието на третата и четвъртата класа, а на безимотните ще дам възможност да се издигат в по-висшите класи. Освен това ще създам нова система за разпределение на зърното, така че тези, които могат да си позволят да купуват жито, да не могат да го получават безплатно. Понастоящем триста хиляди души получават безплатно зърно. За една нощ този брой ще се намали наполовина. Ще направя също така невъзможно човек да освобождава роби, за да се възползва от безплатното раздаване на жито. Как ще го постигна ли? Като проведа нов вид преброяване през ноември. Преброителите ми ще ходят от врата на врата в Рим, Италия и всички провинции. Те ще събират планини от данни за жилищата, наемите, хигиената, доходите, числеността, грамотността, престъпността и броя на децата и робите във всяко семейство. Ще питат, освен това безимотните, дали не искат да емигрират и да основат колонии. Тъй като Рим има излишък от военни кораби, ще ги използвам за тази цел.
— Да, Цезаре — обади се Пизон, — но беден или богат, всеки римски гражданин има право на безплатно зърно. Предупреждавам те, че ще се противопоставя на всеки опит за отнемане на това право!
— Противопоставяй се колкото искаш, Луций Пизоне. Законът ще бъде приет. Няма да търпя възражения! Затова не те съветвам да се противопоставяш; това ще навреди на кариерата ти. Тази мярка е справедлива. Защо е нужно Рим да харчи държавни пари за хора като теб, които могат сами да си осигуряват хляба?
Последва гневен шепот, лицата пред него станаха мрачни. Седящите на задните редове обаче, макар и разтревожени, не го гледаха с омраза. Те дължаха сегашното си положение на Цезар и щяха да гласуват за неговите закони.
— Ще приема много закони за земеделието — продължи той, — но няма повод за тревога. Всяко късче земя, което купя в Италия и Италийска Галия за освободените ми от служба легионери, ще бъде заплатено в пълната му стойност, но повечето ми закони за земеделието ще бъдат свързани със земите в зависимите територии: Испания, Галия, Гърция, Епир, Илирия, Македония, Витиния, Понт, Нова Африка, земите на Публий Ситий и Мавритания. Докато безимотните ни граждани и някои от легионерите се заселват в тези колонии, аз ще дам право на пълно римско гражданство на изтъкнати управници, лекари, учители, занаятчии и търговци. Ако са жители на Рим, те ще бъдат включени в някоя от четирите градски триби, ако живеят в Италия — в някоя от селските.
— Смяташ ли да предприемеш мерки за съдилищата, Цезаре? — попита преторът Волкаций Тул в опит да успокои духовете.
— О, да. _Трибуните аерарии_ ще бъдат заличени от списъка на съдиите — заяви диктаторът. — Сенатът ще бъде увеличен на хиляда членове и заедно с конниците от осемнайсетте центурии ще осигури достатъчно съдии. Броят на преторите ще бъде увеличен на четиринайсет, за да се ускори разглеждането на делата в по-натоварените съдилища. След приемане на новото ми законодателство почти няма да има дела за изнудване и мародерство, защото управителите на провинции няма да имат никаква възможност да грабят от поданиците си. Изборите ще се регулират по-добре и нуждата от съдилищата за подкуп също ще отпадне. За сметка на това на обикновените съдилища за убийства, кражби, насилие, злоупотреби и банкрут ще бъде обърнато повече внимание. Възнамерявам да увелича наказанието за убийство, но в съгласие с _мос майорум_. Лишаването от живот и лишаването от свобода, две наказания, чужди на римската традиция и култура, няма да бъдат въведени. Ще увелича срока на прогонване от страната и ще направя невъзможно за човек, осъден на изгнание, да вземе и сестерция от имуществото си.
— Към идеалната република на Платон ли се стремиш, Цезаре? — изсумтя Пизон, който явно се чувстваше най-засегнат.
— В никакъв случай. Стремя се само към добре работеща римска република. Да вземем насилието например. Склонните към организиране на улични банди ще срещнат повече трудности, защото смятам да прекратя действията на всякакви братства и сдружения, освен безвредните за държавата — еврейските синагоги, търговските и професионалните гилдии — и погребалните дружества, разбира се. Уличните братства и другите подобни места, където се събират размирници, ще престанат да съществуват. Когато се налага да плащат за виното си, хората пият по-малко.
— Дочух — обади се Филип, който бе крупен земевладелец, — че възнамеряваш да раздробиш латифундиите.
— Благодаря, че ми напомни, Луций Филипе — усмихна се широко Цезар. — Не, латифундиите няма да бъдат раздробявани, освен ако държавата не ги купи за оттеглилите се от военна служба войници. В бъдеще обаче никой собственик на крупно земеделско имение няма да има право да го обработва само с роби. Една трета от работниците му ще трябва да са свободни граждани от околността. Това ще подпомогне безработните селяни и местните търговци.
— Това е смешно! — провикна се Филип и мургавото му лице почервеня. — Твоите закони ще съсипят _всичко_! Скоро ще трябва да молим за разрешение и когато пърдим! Ти, Цезаре, си решил да лишиш Рим от първа класа! Откъде ти хрумнаха такива глупости? Да помогнем на бедните селяни, как не! Свободният човек има права и едно от тях е да управлява имотите и търговията си както намери за добре! Защо трябва да давам _надници_ на една трета от работниците си, като мога да си купя евтини роби и изобщо да не им плащам?
— Всеки плаща за робите си, Филипе. Не си ли даваш сметка, че първо трябва да ги купиш? После им строиш колиби, за да има къде да живеят, храниш ги и използваш два пъти повече хора за надзиратели на тези нежелаещи да работят люде. Ако можеш да смяташ, скоро ще осъзнаеш, че използването на свободни работници е много по-евтино. Те си спят у дома и се хранят от собствените си градини, защото имат жени и деца, за които трябва да се грижат.
— Глупости! — изръмжа Филип и се отпусна на креслото си.
— Какво, няма ли закони за ненужното разточителство? — попита Пизон.
— О, цели томове — отвърна с готовност Цезар. — Охолството ще се заплаща скъпо и макар че няма да забраня издигането на големи гробници, онзи, който си поръча такава, ще трябва да плати на римската хазна същата сума, която е дал на строителите.
Той погледна Лепид, който не беше промълвил и думичка, и вдигна вежди:
— Втори консуле, имам да кажа още едно нещо и можеш да разпускаш заседанието. Няма да има обсъждания.
Обърна се отново към сената и разказа, че възнамерявал завинаги да хармонизира календара със сезоните. Затова тази година щеше да има 455 дни. Мерцедон бе изтекъл, но след декември щеше да бъде добавен още един допълнителен месец, интеркаларис, с 67 дни. Новата година щеше да започне точно когато би трябвало, в края на първата третина на зимата.
— Нямам думи да се изкажа за теб, Цезаре — заяви целият разтреперан Пизон, докато излизаше. — Ти си… _изрод_!

 

Антоний срещаше изпитателните погледи на останалите сенатори с невинно изражение. Когато най-сетне се добра до Цезар, попита:
— Как можа да изтърсиш тази измислица, без да ми дадеш възможност да се оправдая, Цезаре? — Наведе се заплашително над другия мъж. — Първо ме унижаваш публично, а после ме обвиняваш в опит за убийство пред целия сенат! Това не е вярно — попитай тримата мъже, с които бях в кръчмата на Мурций!
Цезар погледна към Луций Тулий Цимбер, който слизаше от най-горния ред, следван от роб, носещ креслото му. Какъв интересен мъж. Винаги предоставяше интересна информация.
— Върви си, Антоний. Вече казах, че не смятам да се задълбочавам в това. Сметнах го обаче за добър повод да уведомя сената, че не съм толкова лесна жертва. Май пак си затънал в дългове, а?
— Смятам да се оженя за Фулвия веднага щом получа дела си от Галската война — заяви Антоний. — Защо ми е да те убивам?
— Един въпрос, Антоний. Откъде знаеш през коя нощ е направен опитът за убийство, ако не си го замислил ти? Аз не споменах датата. Разбира се, че си ти! В пристъп на ярост след извинението ти пред Варон. Хайде, махай се.
— Вече губя всякаква надежда за Антоний — отбеляза Луций Цезар, който се приближи до него.
На вратата Цезар се обърна и огледа залата с прекрасната мраморна облицовка и недобре съчетаните цветове — типично за създателя й! Над задната платформа за курулните магистрати се издигаше статуята на самия Помпей Велики с бяла мраморна тога с пурпурна ивица, с лице, ръце и прасци, боядисани в цвят досущ като този на кожата му, до бледите му дребни лунички. Златистата му коса бе изработена съвършено, а сините очи сякаш проблясваха.
— Много добро копие — каза Луций, като проследи погледа на братовчед си. — Надявам се, че нямаш намерение да имитираш Великия и да сложиш своя статуя над курулните магистрати в новата си курия.
— Като се замисля, Луций, идеята не е толкова лоша. Ако пак се наложи да отсъствам за десет години, тя постоянно ще напомня на сенаторите, че ще се върна.
Излязоха, минаха под колонадата и тръгнаха по улицата към града.
— Исках да те попитам нещо, Луций. Как се справяше младият Гай Октавий, когато служеше като градски префект?
— Не го ли попита лично, Гай?
— Той не го спомена, а признавам, че и аз не се сетих.
— Няма от какво да се боиш, той се държа много добре. Въпреки че беше само градски префект, изпълняваше и задълженията на градски претор. Скромно, но уверено. Разреши един-два спора като опитен управник. Подходи много хладнокръвно, задаваше изключително разумни въпроси и взе най-правилните решения. Да, справи се отлично.
— Знаеше ли, че страда от астма?
— Наистина ли?! Не, не знаех.
— Това ме поставя пред голяма дилема, не мислиш ли?
— Да, така е.
— Мисля обаче, че той ще е избраникът, Луций.
— Има време. — Луций постави ръка на рамото му и го стисна успокоително. — Не забравяй Цезаровия късмет, Гай.
Каквото и да решиш, той ще те съпътства.

 

Клеопатра пристигна в Рим в края на първата нундина на септември. От Остия беше ескортирана в закрита носилка от огромна процесия прислужници, включително отряд царски гвардейци в малко старомодните им тежки брони, но възседнали снежнобели коне с пурпурни сбруи. Синът й, малко неразположен, пътуваше с бавачките си във втора носилка, а цар Птолемей XIV, тринайсетгодишният й съпруг — в трета. И трите носилки бяха закрити със златовезани завеси, инкрустираните в дървените им части скъпоценни камъни блестяха на яркото слънце на този прекрасен летен ден. Щраусовите пера на ъглите на облицованите с фаянс покриви се поклащаха величествено. Всяка носилка се крепеше от по осем мускулести мъже с катраненочерна кожа, златотъкани полички и златни яки. Аполодор се движеше седнал в открита носилка начело на колоната, с дълъг златен жезъл в дясната ръка, с официалната си златна корона, с покрити с пръстени ръце и ритуалната си златна верига на врата. Няколкостотинте им придружители, до най-нисшия роб, носеха скъпи облекла. Египетската царица бе решила да смае Рим.
Тръгнаха на разсъмване, придружени от по-голямата част от населението на Остия, а когато пристанищният град остана далеч зад гърба им, с процесията тръгваха и други жители от околните селища. Минувачите по Остийския път явно смятаха за по-забавно да се присъединят към царския ескорт, вместо да вършат ежедневните си занимания. Ликторът Корнелий, изпратен като техен водач, ги посрещна пред Сервиевите стени и пое задълженията си с дълбоко страхопочитание — о, как само щеше да разправя за това в колегията на ликторите! Наближаваше обяд и Аполодор с облекчение впери поглед към високите укрепления. Корнелий обаче ги поведе отстрани на крепостната стена, покрай Авентина до пристанището на Рим, където спряха. Главният шамбелан се намръщи. Защо не влизаха в града? Защо нейно величество трябваше да чака в това мизерно, смърдящо предградие?
— Тук ще се прехвърлим с кораб през реката — обяви Корнелий.
— Кораб? Градът е отдясно!
— О, няма да влизаме в града — отвърна спокойно ликторът. — Дворецът на царицата е от другата страна на Тибър, в подножието на Яникулума. Тук е най-лесно да преминем реката, защото има кейове и от двете страни.
— Защо дворецът не е в града?
— О, това е невъзможно. Градът е забранена територия за всеки действащ монарх, защото пресичането на помериума означава загуба на всякаква командна власт.
— „Помериум“ ли?
— Това е свещената граница на Рим. В нея само диктаторът има командна власт.
Всички жители на пристанището вече се бяха събрали, а също и конярите, касапите и пастирите от Кампус Ланатариус. Корнелий съжали, че не е взел други ликтори, за да държи тълпата настрани — какъв цирк! Точно така гледаше римското простолюдие на това шествие — като на чуден, неочакван спектакъл в един обикновен работен ден. За късмет на египтяните край кея се наредиха няколко големи баржи. Носилките бяха натоварени бързо на първата, а прислужниците се качиха на останалите. Последни останаха царските гвардейци, на които се наложи доста да успокояват конете си.
Аполодор се навъси още по-мрачно, когато процесията навлезе в тесните улички на Транстиберия. Наложи се царската гвардия да обгради плътно носилките, за да попречи на мръсните, дрипави скитници да изчоплят скъпоценните камъни от дървото с ножовете си. Дори жените носеха ножове. Никак не му хареса и това, че дворецът на царицата нямаше стени, които да спрат тълпата!
— Ще се откажат и ще се приберат по домовете си — обясни спокойно Корнелий, докато ги въвеждаше в имението.
Аполодор събра гвардейците си при входа и им нареди да останат на стража, докато транстиберийците се разотидат. Що за дворец беше това — без стени, които да защитават богоизбраните от утайката на обществото? Що за посрещане бе това, след като царицата беше съпроводена само от един ликтор, и то без фасции? Къде беше Цезар?
Имуществото на царицата бе пренесено достатъчно рано, за да може, щом слезе от носилката си, да вижда само изисканото си обзавеждане — от картините и гоблените по стените, до килимите, креслата, масите, кушетките, статуите и огромната си колекция от бюстове на всички Птолемеи и техните съпруги, — създаващо царствен уют.
Тя не беше в добро настроение. При пътуването, разбира се, бе поглеждала неведнъж между завесите към непознатия пейзаж от ниски хълмове, беше видяла високите Сервиеви стени, червените покриви по възвишенията зад тях, високите, стройни кипариси, широколистните дървета и чадъровидните борове. Какъв шок бе преживяла, когато заобиколиха града и навлязоха в пристанището, покрито с останки от изпочупени грънци и гниещи боклуци. Къде беше почетната гвардия, която трябваше да изпрати Цезар? Защо ги прекарваха през този смърдящ канал в още по-мизерните квартали на другия бряг и защо ги забутаха на това забравено от боговете място? И защо в крайна сметка Цезар не отговори на нито една от многобройните бележки, които му бе изпратила след пристигането си в Остия, освен на първата? А в това писмо той просто я уведомяваше, че може да отиде в двореца си, когато пожелае!
Корнелий се поклони. Познаваше я от Александрия, но знаеше достатъчно добре нравите на източните владетели, за да си даде сметка, че тя не го помни.
— Натоварен съм да ви предам поздравите на Цезар, ваше величество — рече ликторът. — Той ще ви посети веднага щом намери време.
— Щял да ме посети веднага щом намерел време — повтори тя думите му. — Да ме „посети“! Е, когато ме „посети“, ще съжали, че е дошъл!
— Успокой се и се дръж прилично, Клеопатра — сряза я Хармиан.
Двете с Ира бяха отгледани от малки с царицата и не се бояха от нея; бяха свикнали с всички прищевки на характера й.
— Тук е много хубаво — намеси се Ира и се огледа. — Големият басейн в средата на залата ми харесва. И колко остроумно да го украсят със статуи на делфини и тритони. — Тя неодобрително погледна към небето. — Е, можеха да сложат покрив…
Клеопатра овладя гнева си.
— Къде е Цезарион?
— Заведоха го направо в стаята му, но не се тревожи, оправя се.
Царицата се поколеба за момент, прехапала устни, сетне вдигна рамене:
— Намираме се в чужда планинска земя със странни дървета. Може би и обичаите им са не по-малко странни. Тъй като Цезар явно само ще намине по някое време, няма смисъл да стоя с всичките си накити. Къде са детската стая и покоите ми?
След като се преоблече с удобна гръцка роба и се увери, че Цезарион наистина се оправя, тя тръгна на обиколка из двореца с Хармиан и Ира. Малък, но приемлив, така го определиха. Цезар й беше дал за иконом един от освободените си роби, Гай Юлий Гнифон, който щеше да се грижи за закупуването на храна и вещи за домакинството.
— Защо няма мрежи на прозорците и около леглата? — попита Клеопатра.
Гнифон я изгледа озадачено:
— Съжалявам, не разбирам.
— Тук няма ли комари? Ами нощни пеперуди, бръмбари?
— Има предостатъчно, ваше величество.
— Тогава трябва да им се попречи да влизат. Хармиан, донесохме ли достатъчно ленено платно?
— Да.
— Погрижи се да бъде сложено. Най-напред около креватчето на Цезарион.
Религиозните ритуали също не бяха пренебрегнати. Клеопатра бе донесла статуи на избрани богове от боядисано дърво, а не от масивно злато, всеки с характерните си атрибути: Амон Ра, Птах, Сехмет, Хор, Нефертем, Озирис, Изида, Анубис, Бастет, Таурт, Себек и Хатор. Водеше един висш жрец, Пуемре, и шестима обикновени.
Агентът й, Амоний, я бе посетил няколко пъти в Остия и се беше погрижил към двореца да има и една стая с измазани с гипс стени. Тя щеше да изпълнява функциите на храм, след като жреците изрисуват по стените йероглифите на молитвите, заклинанията и имената на Клеопатра, Цезарион и Филаделф.
Силно потисната, царицата коленичи пред Амон Ра. Официалната молитва на староегипетски изрече на глас, ала след това остана на колене, притиснала чело и длани върху студения мраморен под, и продължи да се моли мълчаливо.
„Господарю на Слънцето, носителю на светлина и живот, закриляй ни на това противно място, където дойдохме за твоя прослава. Ние сме далеч от дома и водите на Нил и сме тук само за да затвърдим вярата си в теб и всички богове, малки и големи, на реката и на небето. Дойдохме на Запад, в Царството на мъртвите, за да заченем отново, защото Озирис не може да дойде при нас в Египет. Нил излиза всяка година от коритото си, но за да поддържаме разливите, трябва да имаме още едно дете. Помогни ни да издържим изгнанието си сред тези неверници, пази царствената ни особа, дай сила на мускулите и сърцето ни и плодовитост на утробата ни. Нека нашият син Птолемей Цезар да познае божествения си баща и ни дай дъщеря от него, за да може синът ни да се ожени за нея и кръвта ни да остане чиста. Нил трябва да се разлива. Фараонът трябва да зачене отново, много пъти.“

 

Когато Клеопатра тръгна от Александрия с флотилията си от десет военни и шейсет транспортни кораба, възбудата й се беше предала на всичките й спътници. Тя не се боеше за Египет в нейно отсъствие. Публий Руфрий го охраняваше с четирите си легиона, а чичо й Митридат Пергамски ръководеше двора.
Когато се спуснаха на вода в Паретониум обаче, въодушевлението й се изпари — кой би предположил, че пътуването по море е толкова досадно? Край Паретониум флотилията набра скорост, защото задуха източен вятър, който ги отнесе на запад до Утика, много спокоен град след войната с Цезар. Там на помощ им се притече южният вятър и той ги закара направо на западното крайбрежие на Италия. Флотилията пристигна в Остия само за двайсет и пет дни.
В Остия царицата изчака на флагманския си кораб, докато цялото й имущество бъде разтоварено и се получи вест, че дворецът й е готов да я посрещне. Оттам тя засипваше Цезар с писма и по цял ден седеше край парапета на борда с надеждата да го зърне. В кратката му бележка се казваше само, че тъкмо изработвал аграрен закон и нямал време да я види. О, защо всичките му писма винаги бяха така лишени от чувства, без нито една дума на обич? Той й пишеше, сякаш тя бе поредният обикновен монарх, дошъл да го моли за нещо; досадна среща, за която щеше да намери време, когато се освободи. Ала тя не беше нито обикновена, нито идваше да го моли за нещо! Тя бе фараон, негова съпруга, майка на сина му, дъщеря на Амон Ра!
Цезарион се беше разболял, докато чакаха в смрадливото, тинесто пристанище. Интересуваше ли се Цезар от това? Не, изобщо не го беше грижа. Дори не бе отговорил на писмото, в което тя го уведомяваше за болестта на сина му.
По здрач тя се съгласи да хапне от храната, донесена й от Хармиан и Ира — но едва след като всяко ястие бе опитано. Птолемеите не даваха просто по малко от храната и напитките на някой роб. Даваха храната и напитките на _детето_ на някой роб, който обича рожбите си. Чудесна предпазна мярка. Все пак сестра й Арсиноя бе тук, в Рим, и макар че не беше действащ монарх, без съмнение живееше в границите на града. У дома на някаква благородничка на име Цецилия, както докладва Амоний. Без да се лишава от нищо.
Тук климатът бе различен и не й харесваше. След мръкване стягаше студ, какъвто не си беше представяла, макар че бе началото на лятото. Тази студена каменна гробница допълнително увеличаваше вонята, идваща от така наречената „река“. Такава влага. Толкова неуютно. И Цезар не идваше.
Тя си легна едва в полунощ и дълго време се мята в леглото, преди да заспи след първи петли. Един цял ден на сушата, а Цезар още го нямаше. Щеше ли изобщо да дойде?

 

Събуди я някакво предчувствие, не звук, светъл лъч или полъх. Когато човек усети, че не е сам, учеше я Хаем, той се буди. От онези години в Мемфис тя винаги се събуждаше, когато в стаята й влезеше някой. Точно така стана и сега и тя направи, както я учеше Хаем: „Отвори съвсем леко очи и остани неподвижна; изчакай да разпознаеш натрапника и след това реагирай по подходящия начин.“
Цезар седеше до леглото й, но не гледаше нея, а бе вперил разсеяно поглед в една точка. В стаята имаше достатъчно светлина, за да различи добре силуета му. Сърцето й заби трескаво, обзеха я силни чувства и ужасна мъка.
„Той не е същият. Ужасно е остарял и изглежда толкова уморен. Все още е красив, но нещо се е загубило. Очите му винаги са били бледи, но сега са загубили блясъка си, студени са.“
Тя изведнъж забрави гнева и раздразнението си. Усмихна се леко и се престори, че едва сега се събужда и го забелязва. Вдигна ръце да го приеме.
„Не аз съм тази, която се нуждае от помощ“ — помисли си.
Той премести поглед към нея. Усмихна се топло и стана, като се измъкна невъобразимо ловко от надиплената си тога. Сетне я прегърна, вкопчи се в нея като удавник. Допряха устни, първо плахо, сетне ги впиха страстно.
„Не, Калпурния, той не е същият с теб. Ако беше, нямаше да се нуждае от мен; а той отчаяно се нуждае от мен. Чувствам го и ще му дам всичко, което търси.“
— Закръглила си се, дребосъче — прошепна той, докато обсипваше с целувки врата, нежните й ръце, гърдите й.
— Ти си отслабнал, старче — отвърна тя и изви гръб.
Замисли се за заветната си цел при това пътуване и откри чувствата си пред него. Прегърна го нежно, но страстно.
— Обичам те.
— Аз също — отговори искрено той.
В правенето на любов с такава велика владетелка имаше някаква божествена магия, която не бе изпитвал досега, но Цезар си оставаше Цезар. Той никога не се отдаваше напълно на страстта, макар че се любиха дълго време. Не и сестра за Цезарион, никога сестра за Цезарион. Да я дари с дъщеря, бе престъпление пред Юпитер, към Рим.
Тя не разбра за пропуска му да изпълни докрай задълженията си — бе твърде доволна от себе си, твърде потънала в мислите си, твърде развълнувана от това събиране с него след почти седемнайсет месеца раздяла.
— Плувнала си в любовни сокове, време е за баня — рече той, за да затвърди илюзията й.
Имаше късмет, че тя сама изпускаше достатъчно течност. По-добре да не знае за пропуска му.
— Трябва да хапнеш, Цезаре — каза тя след банята, — но преди това нека ти покажа сина ни.
Цезарион бе оздравял напълно и отново се беше превърнал в жизнерадостно дете. Той протегна ръчички към майка си и тя го вдигна, за да го покаже гордо на баща му.
„Предполагам — помисли си Цезар, — че навремето и аз съм изглеждал така. Дори аз виждам, че прилича на мен. Погледът му е уверен като на Аврелия, това изражение не е мое. Хубаво дете, здраво и добре гледано, но не дебело. Да, това е един истински Цезар. Не е склонен към затлъстяване като Птолемеите. Единственото, което е взел от майка си, са очите, макар и не цвета им. По-малко хлътнали са от моите и по-тъмносини.“
Той се усмихна и изрече на латински:
— Кажи „здравей“ на татко, Цезарионе.
Детето се ококори радостно и се обърна към майка си.
— Това ли тата? — попита на лош латински.
— Да, най-после татко ти е при теб.
Момченцето протегна ръце към него. Цезар го пое, прегърна го, целуна го и погали гъстата му руса коса. Цезарион се сгуши в него, сякаш е познавал този странник цял живот. Когато Клеопатра се опита да го вземе, мъничето отказа да се върне при майка си. „Той изпитва нужда от силен баща“ — помисли си Цезар.
Забрави за всякаква храна. Седна и сложи момчето в скута си. Установи, че Цезарион говори гръцки доста по-добре от латинския, с правилни изречения. На петнайсет месеца той вече приличаше на възрастен мъж.
— Какъв искаш да станеш, когато пораснеш? — попита Цезар.
— Голям пълководец като теб, татко.
— Не фараон?
— О, пфу, фараон! Аз трябва да бъда фараон и ще стана, _преди_ да порасна — отвърна детето, очевидно не особено възхитено от съдбата си на велик владетел. — Искам да стана пълководец.
— Срещу кого ще се биеш?
— Срещу враговете на Рим и Египет.
— Всичките му играчки са свързани с военното изкуство — въздъхна Клеопатра. — На единайсет месеца хвърли куклите и поиска меч.
— Тогава можеше ли вече да говори?
— О, да, с пълни изречения.
Когато бавачката дойде, за да отведе детето на закуска, въпреки очакванията на Цезар за сълзи и протести момчето прие неизбежното съвсем спокойно.
— Той няма моята гордост и темперамент — отбеляза, след като излязоха и се насочиха към трапезарията. — По-добродушен е.
— Той е Бог на земята — отвърна простичко тя. След като се настани на кушетката до Цезар, добави: — Разкажи сега кое те уморява толкова.
— Хората — отговори вяло той. — Рим не търпи диктатори, затова постоянно срещам съпротива.
— Да, но ти винаги си твърдял, че имаш нужда от опозиция. Ето, пийни плодов нектар.
— Има два вида опозиция. Аз исках атмосфера на интелигентно обсъждане в сената и комициите, не постоянни искания „да възстановя републиката“. Сякаш тя е някаква загубена мечта като Платоновата Утопия. Утопия! — Той изсумтя презрително. — Това означава „Никъде“! Когато питам какво им има на законите ми, хората се оплакват, че били твърде дълги и сложни и не можели да се четат. Когато поискам по-добри предложения, ми се жалват, че не съм им оставил възможност да измислят нищо по-умно. Когато ги помоля за съдействие, изтъкват, че така или иначе ще ги принудя да ми съдействат. Признават, че много от промените, които правя, са добри, после се извъртат и твърдят, че самото въвеждане на промени е неправилна стъпка. Така противопоставянето им е напълно лишено от логика. Като бръщолевенето на Катон.
— Идвай да говориш с мен тогава — побърза да предложи тя. — Донеси ми законите си и аз ще ги прочета. Разкажи ми за плановете си и аз ще ти предложа градивна критика. Изложи ми идеите си и аз ще изкажа задълбоченото си мнение. Ако имаш нужда от друг разум, мили мой, аз размишлявам като диктатор с диадема. Позволи ми да ти помогна, моля те.
Той хвана ръката й и я целуна. Очите му заблестяха.
— Ще го сторя, Клеопатра — рече и се усмихна. — Ти си станала много хубава, любов моя. Не красотата на Афродита, не, а красотата на майчинството и зрелостта те прави изключително привлекателна жена. Твоите очи на лъвица много ми липсваха.

 

Две нундини по-късно Цицерон писа на Марк Юний Брут:

 

„Както си седиш сред инсубрите, скъпи ми Бруте, ще изпуснеш триумфите на Великия мъж. Късметлия. Първият, онзи за Галия, трябва да се състои утре, но аз отказах да присъствам. Затова няма причина да отлагам изпращането на това послание, изпълнено с новини за любовни авантюри и женитби.
Царицата на Египет дойде. Цезар я настани в подобаващ дворец в подножието на Яникулума с прекрасна гледка към Татко Тибър, Капитолия и Палатина. Никой от нас нямаше честта да види бляскавото й шествие по Остийския път, но се говори, че свитата й била цялата в злато, от носилките до облеклото.
Тя доведе и предполагаемия син на Цезар, още невръстно дете, и тринайсетгодишния си съпруг, цар Птолемей някой си — тъпо, пъпчиво хлапе, което се бои от сестра си и негова жена. Отвратително кръвосмешение! Това е традиция за тях. Ако си спомняш, такова бе мнението ми и за Публий Клодий и неговите сестри.
Има роби, евнуси, бавачки, наставници, съветници, писари, чиновници, счетоводители, лекари, знахари, вещици, жреци, висши жреци, дребни благородници, двеста царски гвардейци, някой и друг философ, включително великия Филострат и още по-великия Сосиген, музиканти, танцьорки, артисти, фокусници, готвачи, миячи, перачки, шивачки и всякакви други слуги. Естествено, тя носи всичките си любими мебели, чаршафи, дрехи, накити, ковчежета, инструменти и апарати за странните им там религиозни ритуали, платове, ветрила и пера, дюшеци, възглавници, килими и завеси, паравани, балсами, подправки, парфюми, смоли, благовония и кадилници. Да не забравяме книгите, огледалата, астрономическите уреди и личния й халдейски гадател.
Говори се, че свитата и надвишава хиляда души, тъй че, разбира се, не се побира в палата. Цезар им е издигнал цяло село в покрайнините на Транстиберия и жителите на квартала са побеснели. Между тях и египтяните се води истинска война, толкова ожесточена, че Цезар се принуди да издаде заповед, че всеки, който вдигне нож, за да отреже носа или ушите на някой омразен чужденец, ще потегли начаса за новооснованите му колонии.
Аз се срещнах с тази жена — невероятно нагла и надменна. С официалното позволение на Цезар тя организира прием за нас, римските селяци. Изпрати няколко накипрени ладии да ни вземат от Емилиевия мост, сетне ни пренесоха в носилки до двореца. Прие ни в огромния атриум и ни покани да разгледаме двореца. Тя е жалко джудже — достига до пъпа ми, а аз не съм висок мъж. Носът й е като човка на орел, а очите и са невероятни. Великият мъж, който е хлътнал по нея, ги нарича „очи на лъвица“. Неудобно ми бе да го гледам как се умилква около нея — прилича на хлапе в компанията на първата си курва.
С Манлий Лепид се поразходихме и намерихме храма. Скъпи ми Бруте, останахме смаяни! Там има не по-малко от дузина статуи на онези неща — с човешки тела, но с глави на зверове: сокол, чакал, крокодил, лъвица, крава и тям подобни. Най-голямото грозилище е с тяло на жена, с огромен търбух, провиснали гърди и хипопотамска глава — отвратително! По едно време се появи висшият жрец (владееше перфектно гръцки) и ни предложи да разкаже кой какъв е (по-точно кое какво е) в този странен и отблъскващ пантеон. Главата му беше обръсната и носеше бяла роба с яка от злато и скъпоценни камъни, която сигурно струва колкото цяла къща.
Царицата бе облечена в злато от главата до петите — с нейните скъпоценности можеш да купиш целия Рим. Сетне Цезар се появи от някаква вътрешна стаичка с детето на ръце. Никаква скромност в това хлапе! Усмихваше ни се, сякаш беше самият Цезар. О, да, това бе царски прием и аз започвам да подозирам, че Клеопатра иска да убеди Цезар да направи сина им цар на Рим. Скъпи ми Бруте, лелеяната ни република се превръща във все по-непостижима мечта, а това ново законодателство ще доведе до лишаването на първата класа от всичките й права.
Между другото, Марк Антоний се ожени за Фулвия — ето това е жена, която наистина не мога да понасям! Да ти кажа също, че Цезар заявил в сената, че Антоний направил опит да го убие. Колкото и да ненавиждам Цезар и всичко, което прави, радостен съм, че Антоний не е успял. Ако той беше диктатор, положението щеше да е много по-лошо.
Още по-интересен е бракът между Цезаровата племенница Октавия и Гай Клавдий Марцел Малкия. Да, правилно си прочел! Докато брат му и братовчед му са в изгнание, той се справя завидно добре — типично за Марцел Малкия, бих добавил. От този съюз има едно изключително забавно последствие, което ме изкушава да изневеря на принципите си и да отида в сената. Случило се на заседанието, когато Цезар поставил на обсъждане аграрните си закони. Докато сенаторите се разотивали след това, Марцел Малкия помолил Цезар да прости на брат му Марк, който все още е на Лесбос. Когато той отказал няколко пъти… няма да повярваш… Марцел Малкия паднал на колене! А онзи отвратителен човек Луций Пизон започнал да му приглася, макар че той останал прав. Говори се, че Цезар бил отвратен и ужасен до дъното на душата си. Заотстъпвал, докато се блъснал в статуята на Помпей Велики, крещейки на Марцел Малкия да не става за смях. В резултат на това Марк Марцел получи прошка. Марцел Малкия разправя наляво и надясно, че възнамерявал да върне на брат си всичко, което е притежавал. Няма да успее да стори същото за братовчед си Гай Марцел, който, както научавам, бил повален от някаква невярна болест. Брат му Марк щял да се върне в Рим, след като мине през Атина.
Както знаеш, аз не изпитвам особена симпатия към Клавдиите Марцели. Какво ги накара да се откажат от патрицианските си титли и да се присъединят към плебса, ще остане завинаги в тайна, но самият факт, че го сториха, говори красноречиво за тях, не мислиш ли?
Ще ти пиша отново, когато имам повече новини.“

 

 

 

След като Цезар й обясни омразата на римляните към всякакви монарси и религиозния смисъл на пресичането на помериума, възмущението на египетската царица, че не може да влезе в града, се поуталожи. Всяка страна имаше някакви ограничения, а в Рим те бяха свързани с привързаността към републиката, с пълното отхвърляне на всякаква еднолична власт. Именно то раждаше такива невъобразими фанатици като Марк Порций Катон Утикийски, чието ужасяващо самоубийство все още вълнуваше Рим.
За Клеопатра абсолютната власт бе нещо съвсем естествено, но след като не й беше позволено да влезе в града, тя щеше да се примири. Когато заплака, че няма да може да види триумфа на Цезар, той я успокои, че един приятел на банкера му Опий, някой си Секст Перквитиен, бил предложил да я настани на терасата си. Къщата му се намирала от задната страна на Капитолия и гледала към Марсово поле. Така Клеопатра щеше да има възможност да види началото на шествието и да го проследи до влизането му в града през Триумфалната порта в другия край на Капитолия — специална врата, която се отваряше само при провеждането на триумфални шествия.
В този първи триумф дефилираха легионерите ветерани от галската кампания, което означаваше само пет хиляди души. Твърде малко участници в Галската война бяха все още под бойните знамена, защото Рим нямаше практика да поддържа голяма постоянна войска. Макар че най-старите войници от тази кампания бяха едва на трийсет и една години, умората и раните бяха взели своята дан.
Когато легионите се строяваха, войниците от Десети с удивление установиха, че не те ще имат водещото място. Тази чест бе дадена на Шести. След три бунта Десети легион беше загубил благоразположението на Цезар и щеше да мине последен.
Петте хиляди воини идваха от първоначалните единайсет легиона на Цезар, номерирани от Пети (на чучулигите) до Петнайсети. Те бяха облечени с чисто нови туники, носеха нови украшения от конски косми на шлемовете си и накичени с лаври пръти в ръце — истински оръжия не бяха разрешени. Знаменосците имаха сребърни брони, а аквилиферите, които носеха сребърните бойни орли на всеки легион — с лъвски кожи върху сребърните си доспехи. Никакви компенсации за недоволния Десети, който реши да си отмъсти по странен начин.
В този триумф можеха да вземат участие и действащите консули, тъй като триумфаторът имаше империум, надминаващ командната власт на всички останали. Затова Лепид и останалите курулни магистрати бяха заели местата си пред храма на Кастор във Форума. Останалите членове на сената водеха парада. Повечето от тях бяха новоназначени от Цезар и броят им надвишаваше петстотин — ала, уви, твърде малко от тях носеха тоги с пурпурни ивици.
Зад сената вървеше _тубилустрата_ — стотина мъже, надуващи златни тромпети, пленени по-рано от Ахенобарб при кампанията му срещу аверните. Военните трофеи се караха в каручки, а върху големи подвижни кръгли платформи актьори пресъздаваха сцени от по-важните сражения. Цезаровите банкери, върху чиито плещи беше паднало организирането на тези представления, почти бяха полудели в трескаво търсене на достатъчно артисти, които да приличат на Цезар, защото неговият персонаж присъстваше в повечето сцени, а цял Рим го познаваше.
Всички важни моменти от войната можеха да се видят на тези платформи: модел на обсадата на Аварикум; дъбов венетски кораб с кожени платна и вериги; Цезар в Алезия, препускащ към мястото на пробива в отбраната; Версенжеторикс, седнал с кръстосани крака, докато се предава на Цезар; модел на платото на Алезия; тълпи от гали с коси, сплъстени в гротескни форми с помощта на глина, с пъстри дрехи и размахани посребрени дървени мечове; цял ескадрон ремски конници в ярки облекла; знаменитата обсада на лагера на Квинт Цицерон и Шести легион от цялото племе на нервните; модел на една бритска крепост; бритска бойна колесница с колар, копиехвъргач и два малки коня и още двайсетина подобни момента. Всяка платформа се теглеше от волове, накичени с цветя.
Между тях дефилираха танцьорки с огненочервени роби, джуджета с дрехи на многобройни цветни кръпки, наречени _центункули_, музиканти с всякакви инструменти, огнегълтачи, фокусници и изроди. Не се виждаха златни корони или венци, тъй като галите не бяха дарили нито една на Цезар, но каруците с плячката блестяха от злато. Цезар бе пленил съкровищата на кимврите и тевтоните, а също и на галските друиди в Карнутум.
Следваха жертвените животни: два снежнобели вола, които щяха да бъдат принесени в дар на Юпитер Оптимус Максимус, когато триумфаторът стигне храма му на Капитолия. Дотам имаше пет километра, защото процесията се изви по улиците между Велабрума и Форум Боариум, сетне през Големия цирк, по Триумфалната улица и накрая през Римския форум до подножието на Капитолия.
Тук осъдените да умрат военнопленници щяха да бъдат заведени в Тулианума, за да бъдат удушени; артистите и останалите участници в представленията щяха да се разпръснат; златото щеше да бъде прибрано в Съкровищницата, а легионите да завият по Викус Югариус и да се върнат на Марсово поле през Велабрума, където да пируват и да чакат дела си от плячката. Само сенатът, жреците, жертвените животни и триумфаторът щяха да продължат нагоре по Капитолия до храма на Юпитер, придружени от специални музиканти, свирещи на _тибицени_ — флейти, направени от костите на убити врагове.
Двата бели вола бяха обсипани с гирлянди от цветя; рогата и копитата им бяха позлатени. Водеха ги жрецът колач, _култарият_, и неговите чираци, които трябваше да извършат жертвоприношението според церемонията.
След тях се движеха колегията на жреците и колегията на авгурите с тоги на алени и пурпурни ивици. Всеки гадател носеше _литуус_, характерен кръгъл жезъл. Следваха ги по-малките свещенически колегии с характерните си одежди. Жрецът на Марс изглеждаше доста странно с тежкото си кръгло наметало, дървените си обувки и острия си шлем от слонова кост. В триумфа на Цезар нямаше жрец на Квирин, защото Луций Цезар участваше като върховен гадател, а не в тази си роля. Нямаше и жрец на Юпитер, защото такъв бе самият Цезар, отдавна освободен от тези си задължения.
Следващата част от процесията бе най-интересна за тълпата, защото се състоеше от пленниците. Всеки беше облечен с най-бляскавите си дрехи, окичен със скъпоценности и злато, в пълно здраве и в разцвета на силите си. В римските триумфи не се показваха дрипави или малтретирани пленници. За тази цел, докато чакаха триумфа на победителя си, те живееха в дома на някой богат римлянин. Римската република не държеше затворници.
Най-отпред вървеше цар Версенжеторикс. Само той, Кот и Луктерий трябваше да умрат. Веркасивелаун, Епоредорикс, Битургон и всички останали по-маловажни военнопленници щяха да се върнат живи и здрави в родината си. Преди много години Версенжеторикс се беше усъмнил в пророчеството, че ще се наложи да чака шест години след пленяването си, докато срещне смъртта; сега му вярваше. Заради гражданската война и други спънки Цезар бе успял да организира галския си триумф с шест години закъснение.
Сенатът бе приел специална привилегия за Цезар: пред него дефилираха седемдесет и двама, а не обичайните за диктатор двайсет и четирима ликтори. Специално подбрани танцьорки и певици се движеха между тях и възпяваха триумфатора.
И така, докато дойде време за Цезар, процесията бе вървяла вече два часа. Той се движеше с четириколесна триумфална колесница, много древно возило, напомнящо повече церемониалната каляска на арменския цар, отколкото обикновена бойна колесница. Теглеха я четири сиви коня с бели гриви и опашки, избрани от Цезар. Самият той носеше всички триумфални атрибути. В тях влизаха туника с избродирани палмови листа и златовезана тога. На главата си имаше лавров венец, в дясната си ръка държеше лаврова клонка, а в лявата — особен закривен скиптър от слонова кост със златен орел на върха. Колесничарят му носеше пурпурна туника, а в задницата на возилото стоеше мъж с подобна дреха, който държеше над главата на Цезар позлатен венец от дъбови клонки. От време на време той повтаряше предупреждението към всички триумфатори:
— _Respice post te, hominem te memento!_ („Погледни назад, помни, че си смъртен.“)
Макар че Помпей Велики бе твърде суетен, за да се придържа към старата традиция, Цезар я следваше. Беше боядисал лицето и ръцете си с яркочервен киновар, подобно на теракотените лице и ръце на Юпитеровата статуя в храма.
Точно зад триумфалната колесница вървеше бойният кон на Цезар — с копита, набраздени като човешки пръсти (първият от тези коне му бе подарен от самия Сула), — покрит с аленото наметало на пълководеца. За Цезар триумфът би бил немислим без този кон — символ на пословичния му късмет.
След бойния му кон вървяха хора, които смятаха, че с кампанията си Цезар ги е освободил от робство. Всички носеха конични шапки, символизиращи свободния човек.
Зад тях следваха легатите от Галската война в бойно снаряжение и възседнали конете си.
И накрая крачеха петте хиляди мъже от единайсетте легиона и крещяха:
— _Io triumphe!_
По-късно щяха да запеят и една особена песен.
Когато Цезар се качи в триумфалната си колесница, едното предно колело се откачи и той политна напред. Мъжът в задницата на возилото падна, а конете се разцвилиха и се изправиха на задните си крака.
През тълпата премина тревожен възглас.
— Какво има? Защо са толкова уплашени хората? — обърна се Клеопатра към Секст Перквитиен, който бе пребледнял като тебешир.
— Това е лоша поличба! — прошепна той и вдигна ръка, за да направи магическия знак срещу Окото на злото.
Клеопатра последва примера му.
Забавянето беше кратко. Колелото бе сменено като по магия. Цезар се изправи, раздвижи устни. Макар че Клеопатра не го чуваше, той явно казваше някакво заклинание.
Главният авгур, Луций Цезар, притича.
— Не, не — усмихна се Цезар. — Ще неутрализирам тази поличба, като изкача стъпалата към храма на Юпитер Оптимус Максимус на колене.
— В името на Полукс, Гай, не можеш! Те са петдесет!
— Мога и ще го направя. — Той посочи един съд, закрепен от вътрешната страна на колесницата. — Имам и магическа отвара.
Триумфалната колесница скоро потегли и войниците закрачиха на известно разстояние зад първите сенатори.
На Форум Боариум триумфаторът трябваше да спре и да отдаде почит на статуята на Херкулес, винаги гола, с изключение на триумфалния ден, когато и тя бе облечена с празнични одежди.
В Големия цирк бяха натъпкани сто и петдесет хиляди души. Ревът и ликуването им, когато Цезар влезе, достигнаха и до ушите на Клеопатрините слуги в двореца й. Щом обаче колесницата обиколи половината цирк, за да излезе пак от капенския изход, и всички легионери влязоха след нея, възгласите на тълпата позаглъхнаха. И така, когато Десети запя новата си маршова песен, всички утихнаха, за да я чуят.

 

Пред вас стои един търговец
на проститутки най-отбрани
и на жените пълководец
в леглото си и по дивани.
А задника си във Витиния
продаде той без притеснение,
на адмирала си флотилия
осигури без затруднение.
Преваля май петдесетачка,
тоз храбър мъж непобедим,
врага си той без жалост мачка
и цар е горд на целий Рим.

 

Цезар извика Фабий и Корнелий, които вървяха зад останалите ликтори.
— Идете да кажете на Десети, че ако не престанат да пеят, ще ги лиша от плячката и от полагащата им се земя!
Посланието бе предадено и песента секна, но ликторите вече обсъждаха кой от куплетите е нанесъл най-голяма обида на Цезар. Фабий и Корнелий залагаха на този за задника, но други смятаха, че е фразата за „царя на Рим“. Със сигурност не мръсните думи в песента го дразнеха; това беше стандартна практика.

 

Церемонията свърши по мръкване. Разпределението на плячката щеше да почака до сутринта. Марсово поле се беше превърнало във военен лагер, защото всички ветерани бяха дошли да гледат триумфа. Всеки трябваше да вземе дела си от плячката лично, освен ако (както бе в случая) някои ветерани не живееха в Италийска Галия. Те се бяха събрали на групи и бяха излъчили представители, което без съмнение облекчаваше войнишките счетоводители.
Редовите войници получиха по двайсет хиляди сестерции (повече от редовната заплата за двайсетгодишна служба), младшите центуриони взимаха над четирийсет хиляди, а старшите — до сто и двайсет хиляди. Досега историята не помнеше такива огромни възнаграждения дори при Помпей Велики, след като бе завзел Изтока и удвоил съдържанието на Хазната. Въпреки това богатство всички войници си тръгнаха ядосани. Защо ли? Защото Цезар бе отделил известен процент за най-бедните жители на Рим, всеки от които получи по четиристотин сестерции, осемнайсет литра зехтин и петнайсет модия жито. Какво бяха сторили тези голтаци, за да заслужат такова внимание? Въпреки че тълпата ликуваше, ветераните никак не бяха доволни.
Във войската се зароди общото мнение, че Цезар е намисли нещо. Но какво? Все пак нищо не пречеше на безимотните свободни граждани да се записват във войската. Така че защо Цезар правеше подаръци на онези, които не го бяха сторили?

 

Триумфите за Египет, Мала Азия и Африка последваха бързо един след друг. Никой от тях не беше толкова зрелищен като този за Галия, но въпреки това и трите надминаваха обичайните стандарти. На триумфа за Азия имаше платформа, изобразявала Цезар при Зела, заобиколен от всичките си корони. Над нея се развяваше красив плакат с безсмъртните думи: _VEDI, VIDI, VICI._ Триумфът за Африка дойде последен и спечели най-малко одобрение сред елита на Рим, защото гневът бе заслепил Цезар и той използва платформите, за да осмее водачите на републиканците. Метел Сципион се забавляваше с порнография, Лабиен изтезаваше римски войници, а Катон се наливаше с вино.
Триумфите не бяха краят на забавленията за тълпата през тази година. Цезар организира и великолепни заупокойни игри за дъщеря си Юлия, спечелила любовта на всички обикновени жители на Рим. Тя бе израсла сред тях в Субура и никога не се беше възгордяла от знатния си произход. Точно затова я бяха изгорили на Форум Романум, а гробницата й бе издигната на Марсово поле — нечуван прецедент.
В каменния театър на Помпей и на временни дървени сцени се играеха известни пиеси. Комедиите на Плавт, Ений и Теренций бяха особено популярни, но простичките ателански пантомими се харесваха най-много на тълпата. Това бе вид фарс с нелепи, дебели герои, който се играеше без маски. Всеки вкус трябваше да бъде задоволен, затова на една малка сцена се представяха дълбоко философски драми от Софокъл, Есхил и Еврипид.
Цезар положи началото на съревнование за нови пиеси и предложи голяма награда за най-способните драматурзи.
— Защо не опиташ да пишеш и драма, освен исторически обзори, драги ми Салустий? — каза той на стария си приятел.
Салустий бе отзован от провинция Азия, след като я ограби безскрупулно. Случаят бе потулен и Цезар лично плати обезщетения на потърпевшите търговци и едри земевладелци. Въпреки това той продължаваше да харесва Салустий.
— Не, аз не съм драматург — отвърна другият мъж и поклати глава, отвратен от самата мисъл за това. — В момента съм зает с писането на много подробен обзор за заговора на Катилина.
Цезар примигна удивено:
— В името на боговете, Салустий! В такъв случай сигурно възвеличаваш Цицерон до небесата.
— Нищо подобно — отвърна развеселено безскрупулният грабител на провинции. — Хвърлям цялата вина върху Цицерон. Той раздуха кризата, за да се самоизтъкне.
— Когато го публикуваш, ще разбуниш духовете в Рим.
— Да го _публикувам_ ли? О, не, не смея да публикувам такова нещо, Цезаре. Поне не преди смъртта на Цицерон. Надявам се, че няма да се наложи да чакам двайсет години.
— Нищо чудно, че Милон те преби за осмиването на скъпата му Фауста. Ти си непоправим — засмя се Цезар.
Театърът не беше единственото развлечение в памет на Юлия. В Римския и Юлиевия форум Цезар организира гладиаторски боеве, схватки с диви зверове, двубои между осъдени на смърт военнопленници и демонстрации на последната мода в бойното изкуство — дуели с дълги и тънки мечове, безполезни в истинско сражение.
След всичко това даде пир на повече от двайсет и две хиляди маси. Сред деликатесите бяха шест хиляди сладководни змиорки от приятеля му Луций Хир, който отказа да му вземе пари за тях. Виното се лееше като вода, масите се огъваха под тежестта на блюдата, а остатъците бяха достатъчно, та най-бедните да се запасят с храна за доста време.

 

Цицерон писа на Брут:

 

„Знам, че вече ти разказах за отвратителното осмиване на републиканските герои в Африка, но ядът ми за това още не е отминал. Как може човек с такъв отличен вкус за игри и представления да се подиграе по такъв начин с толкова достойни римляни?
Както и да е, не за това ти пиша. Най-после се разведох с тази вещица Теренция — трийсет години страдание! Сега съм свободен шейсетгодишен ерген и чувството е доста странно. Досега получих предложения от две вдовици: от сестрата на Помпей Велики и от дъщеря му. Знаеше ли за неочакваната смърт на Публий Сула? Това много разстрои Великия мъж, който много го обичаше, макар че причината винаги ми е убягвала. Никой, чийто баща е бил осиновен от Секст Перквитиен Стари и е израснал в онази къща не може да бъде достоен мъж. И така, неговата Помпея е вдовица. Аз обаче предпочитам другата Помпея — главно защото е с трийсет години по-млада. Освен това тя изглежда по-делова жена и не страда твърде много за Фауст Сула. Вероятно защото Великия мъж й разреши да запази цялото си имущество, а то е огромно. Аз няма да взема бедна жена, скъпи ми Бруте, но след Теренция никога не ще се оженя за някоя, която има пълен контрол върху зестрата си. Затова вероятно никоя от Помпеите не е добър избор. Ние римляните позволяваме на жените си твърде много самостоятелност.
В рода на Тулиите Цицерони последва и друг развод. Моята мила Тулия най-после разтрогна брака си с този ненаситен глиган Долабела. Поисках зестрата да ми бъде върната — имам право на това, когато жената е потърпевшата страна. За моя изненада Долабела се съгласи! Мисля, че е решил отново да си спечели благоразположението на Цезар, затова обеща да плати. Цезар винаги съчувства на онеправданите жени, виж загрижеността му към Антония Хибрида. Ала какво става след това! Тулия ме уведомява, че има дете от Долабела! О, какво им става на тези жени? И не ми стига това, ами тя изобщо не се интересува от бебето и има наглостта да обвинява мен за развода си! Аз съм я бил подтикнал към това. Не издържам повече.
Без съмнение Гай Касий ти е писал за завръщането си от провинция Азия. Предполагам, че двамата с Вация Изаурик нямат нищо общо, освен че са женени за твоите сестри. Е, Вация е верен на Цезар и нищо не може да го измести от поста му. Касий ми разказа, че той е много стриктен управител. Въвел е такава данъчна политика в провинцията си (тя е освободена от данъци за още няколко години), че между Аман и Пропонт е невъзможно, който и да е римски предприемач да спечели дори една сестерция. Питам те, Бруте, за какво са му на Рим провинции? Според мен Цезар си мисли, че Рим е длъжен да плаща на провинциите си, а не обратното!
Гай Требоний също се върна в Рим, прогонен от Лабиен и двамата Помпей от Отвъдна Испания. Той едва се справяше след управлението на Гай Касий — същински Гай Вер, говорят злите езици. Тримата републиканци били посрещнати с радост от местното население и сега успешно събират войски. Гней Помпей се установил на Балеарските острови, а сега щял да тръгне за Кордуба като нов римски управител. Лабиен е главнокомандващ.
Чудя се какво смята да прави Цезар.“

 

 

 

— Очаквам Цезар да тръгне за Испания веднага щом приключи със законодателните си мерки — сподели Калпурния пред Марция и Порция.
Очите на Порция заблестяха, сърцето й се изпълни с надежда.
— Този път ще е различно! — възкликна тя и удари едната си длан с юмрук. — С всеки изминал ден легионите на Цезар се отпускат все повече и повече, а от времето на Квинт Серторий Испания ражда войници не по-лоши от италийските. Ще видите, Испания ще бъде краят на Цезар. _Моля_ се да е така!
— Стига, Порция — смъмри я Марция и погледна гузно Калпурния. — Не забравяй в чия компания сме.
— О, какво от това? — тросна се тя и стисна ръката на домакинята. — Какво я интересува бедната Калпурния? Цезар прекарва цялото си време от другата страна на Тибър с _онази_ жена!
„Много си права — помисли си Калпурния. — Той спи в Домус Публика само когато на сутринта ще има заседание на сената. През останалото време е с _нея_. Ревнувам, а това чувство ми е противно. Мразя и нея, но все още обичам Цезар.“
— Предполагам — рече тя, когато овладя гнева си, — че царицата е много веща в държавните дела и че много малка част от времето му с нея е посветено на любовни ласки. Според думите му те най-често обсъждат законите и политическите дела.
— Искаш да кажеш, че има наглостта да споменава името й пред собствената си съпруга? — не повярва Порция.
— Да, често. Точно затова не се тревожа много от тази връзка. Цезар не е променил отношението си към мен. Аз съм неговата съпруга, а тя в най-добрия случай — обикновена любовница. Иска ми се все пак да видя онова момченце.
— Баща ми казва, че е хубаво дете — отбеляза Марция, сетне се намръщи. — Интересно, че синът на Ация, Октавий, ненавижда царицата и отказва да повярва, че момченцето е от Цезар. Баща ми твърди, че страшно приличало на него и без съмнение е негово. Октавий я нарича Царицата на зверовете заради боговете им, които имали животински глави.
— Октавий я ревнува — предположи Порция.
Очите на Калпурния се разшириха от недоумение.
— Да ревнува ли? Но защо?
— Не знам, но моят Луций го познава от тренировките на Марсово поле и казва, че не криел неприязънта си към нея.
— Не знаех, че Октавий и Луций Бибул са приятели — призна Марция.
— И двамата са на седемнайсет, а Луций е един от малкото, които не се подиграват на Октавий, когато отиде да се упражнява.
— Защо ще му се подиграват? — поинтересува се Калпурния.
— Защото хрипти. Баща ми… — Порция се оживи при споменаването на Катон — … би казал, че Октавий не бива да бъде наказван за тази прищявка на боговете. Луций е на същото мнение.
— Бедното момче, нямах представа.
— Аз знаех, защото живея в същата къща — обади се мрачно Марция. — Понякога Ация изпада в истинско отчаяние.
— Въпреки това не мога да си обясня защо трябва да ревнува от царица Клеопатра.
— Защото тя открадна Цезар — обясни Марция. — Цезар отделяше много време на Октавий, преди тя да пристигне в Рим. Сега сякаш е забравил за съществуването на момчето.
— Баща ми заклеймяваше ревността — заяви гордо Порция. — Казваше, че тя унищожава вътрешния мир.
— Не бих казала, че някоя от трите ни е много ревнива, но въпреки това нито една от нас не се радва на голям вътрешен покой — отбеляза Марция.
Калпурния вдигна едно котенце и го целуна по главицата.
— Имам чувството — рече, допряла буза до мекото му коремче, — че и Клеопатра не е в мир със себе си.

 

Прозорливо предположение. Когато научи, че Цезар смята да тръгне за Испания, за да потуши републиканската съпротива, Клеопатра бе изпълнена от царствено възмущение.
— Ама аз не мога да живея в Рим без теб! — възкликна. — Не можеш да ме оставиш сама!
— Щях да те посъветвам да се върнеш в Египет, но през есента и зимата морето е опасно — отвърна Цезар, сдържайки раздразнението си. — Потърпи, мила моя. Кампанията няма да се проточи много.
— Чух, че републиканците имали тринайсет легиона.
— Предполагам.
— А ти освободи всичките си ветерани, освен два легиона.
— Пети и Десети. Рабирий Постум обаче, който отново работи като мой _префектум фабрум_, събира войска в Италийска Галия и много от установилите се там ветерани са отегчени от селския живот и отново се записват на служба. Ще има осем легиона, предостатъчно, за да победя Лабиен.
Цезар се наведе и я целуна весело. Сетне смени темата:
— Погледна ли данните от преброяването?
— Да, изключително ценни са — отвърна разпалено тя. — Когато се върна в Египет, ще извърша такова преброяване. Най-много ти се възхищавам, че си успял да подготвиш хиляди преброители.
— О, хората много обичат да се месят в личните дела на другите. По-важно е да ги обучиш как да се справят с онези, които не обичат някой да им се бърка в живота.
— Твоят гений ме удивлява, Цезаре. Вършиш всичко толкова ефикасно, толкова бързо. Никой не може да се мери с теб.
— Продължавай да ме обсипваш с хвалебствия и главата ми няма да може да минава през вратата ти — пошегува се той, сетне се намръщи. — Ти поне си искрена! Знаеш ли какво сложиха глупаците върху онази проклета златна _квадрига_ на портика на Юпитеровия храм?
Клеопатра знаеше. Макар че го одобряваше, тя познаваше достатъчно Цезар, за да разбере какво го дразни толкова. Сенатът и знатните конници бяха поръчали златна скулптура на Цезар в теглена от четири коня каляска върху земното кълбо — поредния паметник, издигнат против волята му.
— Тези почести ме изправят пред сложна дилема — беше й рекъл той преди известно време. — Ако откажа, ще ме обявят за груб и неблагодарен, ако ги приема, ме заклеймяват като сластолюбив и надменен. Изрично им казах, че не одобрявам това ужасно съоръжение, но въпреки това те го издигнаха.
Бе видял „това ужасно съоръжение“ едва при откриването му тази сутрин. Скулпторът, Аркесил, се беше справил добре; четирите му коня бяха превъзходни. Приятно изненадан, Цезар обиколил творбата, докато не забелязал една плочка, закрепена на предницата на колесницата. На нея били изписани на гръцки абсолютно същите думи като на статуята му в Ефес: БОГОИЗБРАН и така нататък.
— Свалете тази гадост! — изревал той.
Никой не се подчинил.
Един от сенаторите носел нож на колана си. Цезар му го взел и с него свалил златната плочка.
— Никога не пишете такива глупости за мен! — изсъскал, захвърлил плочката и се отдалечил.
Затова сега Клеопатра отвърна спокойно:
— Да, знам. И съжалявам, че те е обидило.
— Не искам да бъда цар на Рим и не искам да бъда бог! — изръмжа той.
— Ти _си_ Бог — отговори простичко тя.
— Не, не съм! Аз съм смъртен и ще споделя съдбата на всички смъртни люде, Клеопатра! Аз… ще… умра! Чуваш ли? Ще умра! Боговете не умират. Ако стана бог след смъртта си, положението ще е различно. Ще заспя вечен сън и няма да подозирам, че съм бог. Докато съм смъртен обаче, не мога да съм бог. А и защо ми е да бъда цар на Рим? Като диктатор мога да правя всичко, което си поискам.

 

— Той е като бик, дразнен от тълпа лоши деца, застанали на сигурно място зад решетката на арената — заяви доволно Сервилия пред Гай Касий. — О, толкова се забавлявам! Също и Понтий Аквила.
— Как е твоят предан любовник? — поинтересува се любезно Касий.
— Работи за мен срещу Цезар, но много изкусно. Цезар, разбира се, никак не го харесва, но справедливостта е една от неговите слабости. И тъй като се справя добре, Понтий напредва в кариерата. Въпреки че е бивш републиканец… и любовник на Сервилия.
— Ти си такава кучка…
— Винаги съм била. Налагаше се, за да оцелея в дома на чичо Друз. Нали знаеш, че той ме затвори в покоите ми и не ми позволяваше да излизам, докато не се омъжих за бащата на Брут?
— Не, не знаех. Защо?
— Защото го шпионирах за баща си, който бе негов враг.
— На колко години си била?
— Девет, десет, единайсет.
— Защо си живяла с брата на майка си, а не с баща си? — изненада се Касий.
— Майка ми извърши прелюбодеяние с бащата на Катон. — При този спомен лицето й се изкриви от злоба. — Затова баща ми реши да се откаже от всичките си деца.
— Логично. Ала въпреки това ти си шпионирала за него.
— Той беше благороден патриций от Сервилиите Цепиони — отвърна тя, сякаш това обясняваше всичко.
Тъй като я познаваше, Касий предположи, че наистина го обяснява.
— Какво стана с Вация в провинция Африка? — поинтересува се тя.
— Не позволи да събера своите и Брутовите дългове.
— О, разбирам.
— Как е Брут?
Тя вдигна черните си вежди, лицето й остана безизразно.
— Откъде да знам? Той не ми пише повече отколкото на теб. С Цицерон обаче редовно си кореспондират. Е, защо не. И двамата са бездарни страхливци.
Касий се усмихна:
— На идване видях Цицерон в Тускулум. Преспах у тях една нощ. Много е зает с писането на хвалебствена книга за Катон. Май идеята не ти допада много, а? Постоянно бръщолеви за войната в Испания. За моя изненада той е на страната на Цезар. Когато го попитах защо, отговори, че синовете на Помпей щели да управляват Рим много по-зле от него.
— А ти какво отговори на това, скъпи ми Касий?
— Че също като него залагам на познатия ни вече милостив господар. Помпеите са пиценско семе, а досега не съм срещал пиценец, на когото жестокостта да не е вродено качество. Съблечи един пиценец и ще получиш варварин.
— Точно затова пиценците стават такива прекрасни народни трибуни. Те обожават да нанасят удари в гръб, а най-голямо удоволствие им доставя, когато провалят някого. Пфу! — Сервилия се изплю. — Цезар поне е истински римлянин.
— Толкова истински, че трябва да стане цар на Рим.
— Също като Сула — съгласи се тя. — Той обаче (пак също като Сула!) не иска да бъде цар.
— Ако мислиш така, защо разпространяваш слухове, че се стреми към диадемата?
— Така е по-забавно. Освен това и в мен явно има нещо пиценско. Обожавам да всявам хаос.
— Срещна ли се с нейно величество? — попита Касий, чувствайки как се възбужда.
О, толкова хубаво бе да си отново у дома! Тертула можеше да носи наполовина Цезарова кръв, но другата половина бе наследила от Сервилия. И двете я правеха прекрасна, съблазнителна жена.
— Скъпи мой, двете с нейно величество сме първи приятелки — отвърна Сервилия. — Какви глупачки са повечето римлянки! Можеш ли да си представиш, че повечето благородни дами са обявили царицата на Египет за долна проба жена? Глупава постъпка, не смяташ ли?
— Ти защо не смяташ, че е под достойнството ти да общуваш с нея?
— По-интересно е да поддържам добри отношения с нея. Щом Цезар замине за Испания, смятам да я въведа в тукашното общество.
Касий се намръщи:
— Сигурен съм, че подбудите ти не са от най-почтените, майко, но каквито и да са, по никакъв начин не мога да ги отгатна. Ти знаеш толкова малко за нея. Може да се окаже по-голяма усойница дори от теб.
Сервилия вдигна ръце над главата си и се протегна.
— О, жестоко се заблуждаваш, Касий. Аз знам много за Клеопатра. Малката й сестра е вече почти две години в Рим — Цезар я показа на египетския си триумф. Беше настанена у старата Цецилия, а тъй като с нея сме близки приятелки, аз добре опознах принцеса Арсиноя. С часове сме обсъждали Клеопатра.
— От този триумф минаха почти три месеца. Къде е сега Арсиноя? — Касий се огледа. — Изненадвам се, че не живее у вас.
— Ако имаше дори най-малка възможност, щеше да е тук. За жалост още в деня на триумфа Цезар я натовари на кораб за Ефес. Чух, че там станала послушница в храма на Артемида. Ако избяга, за главата й ще има голяма награда. Очевидно е обещал на Клеопатра, че ще подреже крилцата на сестра й. Жалко! Срещата на двете сестри би била изключително интересна.
Той потрепери.
— Понякога съм невъобразимо радостен, че съм ти любимец, Сервилия.
Тя смени темата:
— Наистина ли предпочиташ Цезар за свой господар, Касий?
Лицето му помръкна.
— Предпочитам да нямам господар. Да слугуваш на някого, е обида към Квирин.

 

7
Корабът се пропуква
(Интеркаларис 46 — септември 45 г.пр.Хр.)

 

Племенникът на Цезар Квинт Педий и Квинт Фабий Максим тръгнаха с четири „нови“ легиона от Плаценция през ноември и стигнаха Отвъдна Испания един месец по-късно. Беше разгарът на лятото, много горещо. За тяхна радост провинцията не бе попаднала напълно под властта на тримата републикански пълководци, така че те успяха да изградят добър лагер покрай горното течение на река Бетис и да закупят достатъчно провизии от местното население. Цезар бе заповядал да го чакат и да използват времето за запасяване с храна, въпреки че не очакваше войната да продължи дълго. По-добре да се презапасиш, отколкото да съжаляваш, че не си го направил, беше неговият девиз в такива случаи.
В началото на шейсет и седем дневния интеркаларис, следващ декември, това благоприятно положение се промени. Лабиен се появи начело на два легиона опитни войници и четири легиона местни новобранци и обсади лагера. В открита битка Цезаровите легати Педий и Фабий Максим щяха да се справят добре, но при обсада Лабиен имаше възможност да използва численото си превъзходство. Презапасяването определено се оказа полезно — обсадени или не, Цезаровите войски все още имаха достатъчно храна. Тъй като не бяха сигурни във водата от реката, преминаваща през лагера им, четирите обградени легиона изкопаха дълбоки кладенци и зачакаха Цезар.
По това време Цезар тъкмо потегляше от Плаценция с Пети, Десети и още два новосформирани легиона. Разстоянието по Домициевия път до Кордуба бе хиляда и шестстотин километра и походът до там протече в типичния Цезаров стил: той продължи двайсет и седем дни от по шейсет и един километра на ден и бе улеснен, тъй като не се налагаше да се изгражда лагер всяка вечер. Галските земи покрай Домициевия път бяха толкова мирни, че дори Цезар не виждаше нужда от стени, бруствери и ровове. Това се промени, когато преминаха прохода между Ламиниум в Близка Испания и Оретум в Отвъдна, но тогава им оставаха само двеста и четирийсет километра.
В момента, в който се появи Цезар, Лабиен изчезна.

 

Секст Помпей командваше силно укрепената Кордуба, а големият му брат Гней бе взел основната част от войската, за да обсади град Улия, обявил се категорично против републиканците. Когато обаче получи известието на Лабиен, че Цезар вече настъпва към Кордуба, Гней Помпей вдигна обсадата и се върна в столицата на провинцията. Точно навреме!
— Ние имаме тринайсет легиона, а Цезар — осем — рече Гней Помпей на Лабиен, Атий Вар и Секст Помпей. — Предлагам да го нападнем сега и да го сразим веднъж завинаги!
— Да! — изкрещя Секст.
— Да — подкрепи ги малко по-вяло Атий Вар.
— В никакъв случай — възпротиви се Лабиен.
— Защо? — поинтересува се Гней Помпей. — Нека да свършим с това, _моля ви_!
— В момента Цезар има достатъчно храна, но зимата наближава, а според местните тази години ще е особено тежка — обясни спокойно Лабиен. — Да използваме зимата. Да притиснем Цезар, да го принудим да изразходва всичките си припаси.
— Имаме превес от пет легиона — отбеляза неубедено Гней.
— Четири от тринайсетте ни са с ветерани, другите пет са почти толкова подготвени и само четири са с новобранци. Не е зле. Чух сам да го казваш, Лабиене.
— Това, което не знаеш обаче, Гней Помпее, е, че Цезар има _осем хиляди_ галски конници. Дойдоха няколко дни след него, но вече са тук. Годината беше суха и пашата не е много добра. Ако в планините падне сняг, Цезар няма да може да ги използва. Знаеш какви са галите… — Лабиен замълча, изръмжа. — Не, разбира се, че не ги знаеш. Е, аз ги познавам добре. Наблюдавал съм ги осем години. Защо мислиш, че Цезар предпочита германите? Когато скъпоценните им коне започнат да гладуват, галите се прибират у дома. Затова ще го оставим на мира до пролетта. Щом конете му започнат да гладуват, той може спокойно да се сбогува с конницата си.
Двамата Помпей останаха горчиво разочаровани, но продължиха традицията на баща си. Помпей Велики никога не влизаше в сражение, ако нямаше голямо числено превъзходство над противника. Осем хиляди конници означаваше превес в полза на Цезар.
Гней Помпей въздъхна и удари гневно по масата:
— Добре, Лабиене, разбирам логиката ти. Ще изчакаме зимата, като се стремим да не допуснем Цезар до добри пасища.

 

— Лабиен е започнал да се поучава от грешките си — отбеляза Цезар пред легатите си.
Сега сред тях бяха и Долабела, Калвин, Месала Руф, Полион и адмиралът му Гай Дидий. Присъствието на Тиберий Клавдий Нерон също бе неизбежно, макар че той фигурираше само като име. Цезар се нуждаеше от всички благородни патриции, които успее да привлече, за да оправдае действията си.
— Ще срещнем трудности с намирането на храна за конете — продължи той. — Те винаги създават твърде много главоболия, но срещу Лабиен ще са ни необходими. Испанската му конница е отлична и сигурно наброява няколко хиляди. Възможно е да получи и още.
— Какво смяташ да правиш, Цезаре? — поинтересува се Квинт Педий.
— За момента ще чакаме тук, около Бетис. Имам някои идеи за зимата. Първо, ще убедим Лабиен, че тактиката му работи. — Цезар се обърна към Квинт Фабий Максим: — Квинте, искам да намериш надеждни мъже сред центурионите ми и да им възложиш да следят настроенията сред войниците. Досега не съм чул да има недоволни, но дните, когато се доверявах сляпо на легионите си, са минало. Повечето мъже, събрани от Ветидий в Плаценция, са ветерани и съм сигурен, че ги е проверил внимателно за размирници, но въпреки това не е зле да се ослушваме.
Настъпи неловко мълчание. Колко ужасно бе да разберат, че Цезар, войнишкият пълководец, вече разсъждава по този начин! И все пак той имаше право. Винаги съществуваше опасност от бунтове. Войниците се бяха научили, че могат да диктуват на пълководеца си. Нещата във войската бяха започнали да се променят откакто Гай Марий даде право на безимотните да служат и бунтовете бяха просто един симптом на тази промяна. Цезар щеше да намери разрешение.

 

В началото на януари календарът вече бе в пълно съответствие със сезоните. Цезар осъществи една от идеите си, като обсади Атегуа, град на един ден пеша южно от Кордуба, на бреговете на река Салсум. Точно в леговището на звяра. В Атегуа имаше големи запаси от храна, но още по-важно бе, че там се пазеха запасите от сено за конницата на Лабиен.
Времето бе свирепо, походът на Цезар протече в пълна тайна. Докато Гней Помпей научи и подготви войските си, Атегуа беше обсадена по подобие на Алезия: с два реда укрепления — един вътрешен към града и един външен срещу подкрепленията от Кордуба. Осемте легиона на Цезар отбраняваха обсадния пръстен, а галската му конница извършваше постоянни набези върху силите на Гней Помпей. Тит Лабиен, който пристигна със закъснение, огледа мрачно укрепленията на Цезар.
— Не можеш да помогнеш на Атегуа, нито да разкъсаш пръстена, Гней — рече той. — Така само губиш хора. Изтегли се в Кордуба. Атегуа е загубена.
Когато градът падна въпреки героичната му съпротива, републиканците получиха силен удар, и то в няколко отношения. Сега Цезар не само че имаше достатъчно храна за конете си, а и тези на Лабиен бяха заплашени от глад. Освен това местните започваха да губят вяра. Броят на дезертьорите сред испанските новобранци нарасна значително.

 

Радостта на Цезар бе помрачена от едно писмо на Сервилия и една книга:

 

„Реших, че съдържанието на това, което ти пращам, ще ти причини силна възбуда, Цезаре. Все пак ти си единственият човек, освен мен, чиято омраза към Катон надвишава дори планината Арарат. Този „шедьовър“ е сътворен от онзи недодялан селяк Цицерон и е издаден, естествено, от Атик. Когато ми се предостави възможност да срещна този двуличник, който успява да поддържа добри отношения както с теб, така и с враговете ти, аз така го насолих, че ще ме помни цял живот.
„Ти си не само двуличник, а и паразит, Атик! — рекох му. — Пълен бездарник, който извлича големи печалби, без да има талант. Е, радвам се, че Цезар основа една от най-големите си колонии за безимотните на Рим в твоя латифундии в Епир. Това ще те научи как се извлича печалба от обществена земя! Дано да изгниеш още приживе и дано голтаците на Цезар съсипят бившето ти имение!“
Не можех да намеря по-сполучлив начин да го уязвя. Очевидно с Цицерон са си мислели, че са успели да те накарат да основеш колонията си някъде по-далеч от стадата и кожарските фабрики на Атик в Бутротум. Цезаре, не оставяй Атик да те придума да промениш мястото на колонията си! Земята не е негова, той не плаща наем за нея и не заслужава нищо от това, което получава благодарение на теб и бедните! Да издаде тези противни хвалебствия за най-отвратителния човек, когото познавам! Бясна съм! Когато прочетеш Цицероновия „Катон“, и ти ще побеснееш. Разбира се, този идиот, синът ми, смята, че книгата е шедьовър. Той бил написал скромен памфлет във възхвала на Катон, но го скъсал, щом прочел творението на Цицерон.
Брут каза, че ще се върне в Рим веднага щом Вибий Панза отиде да управлява Италийска Галия вместо него. Не разбирам, Цезаре, къде ги намираш тези бездарници? Панза все пак е достатъчно богат, за да се ожени за щерката на Фуфий Кален, така че, предполагам, ще се издигне. В момента в Рим има доста от твоите бивши легати от Галия, от претора Децим Брут до бившия управител Гай Требоний.
Знам, че Клеопатра ти пише поне по четири пъти на ден, но реших, че ще се радваш да чуеш и някоя по-обективна гледна точка. Тя преживява някак си, но е изключително нещастна без теб. Как си посмял да я излъжеш, че очакваш кратка кампания? Доколкото мога да преценя, Рим няма да види очите ти поне година. И защо, в името на боговете, си я настанил в този мраморен мавзолей? Бедното създание постоянно трепери от студ! Зимата е сурова и дойде рано: Тибър замръзна, в Рим вече вали сняг. Доколкото разбирам, зимата в Александрия е като късна пролет в Италия. Момчето се справя много по-добре и страшно се забавлява със снега.
Сега една клюка. Фулвия е бременна от Антоний и грее от радост. Представи си! Вероятно е момче — за третия в колекцията и от недодялани селяндури! Клодий, Курион, а сега и Антоний.
Цицерон… О, не мога да не мисля за този човек! Онзи ден се ожени за седемнайсетгодишната си повереничка Публилия. Отвратително.
Прочети „Катон“. Между другото, Цицерон много искаше да го посвети на Брут, но той отказа тази „върховна“ чест. Защо ли? Защото знаеше, че ако приеме, ще го убия.“

 

 

 

Той прочете „Катон“ и наистина се вбеси поне колкото Сервилия. Според Цицерон Катон бил най-благородният римлянин, живял някога на земята, най-верният и най-безкористен служител на потъпканата Република, враг на всички тирани като Цезар, постоянен защитник на _мос майорум_, герой дори в смъртта си, съвършен съпруг и баща, бляскав оратор, загърбил всяко телесно удоволствие, съвършен стоик и така нататък, и така нататък. Може би ако Цицерон бе спрял дотук, Цезар би могъл да приеме „Катон“. Ала той не спираше. През цялото време върховните добродетели на Марк Порций Катон се съпоставяха с невъобразимите пороци на диктатора Цезар.
Разтреперан от гняв, Цезар остана неподвижно в креслото си, прехапал до кръв устни.
„Значи така смяташ, а, Цицероне? Добре, ти постигна своето. Цезар никога вече няма да те моли за нищо. Ти никога няма да влезеш в Цезаровия сенат, дори да молиш на колене. Колкото до теб, Атик, издателю на това скверно излияние на човешката злоба, Цезар ще послуша съвета на Сервилия. Безимотните колонисти ще _наводнят_ Бутротум!“
По време на похода си към Отвъдна Испания Цезар бе съчинил една поема — _„Итер“_ („Път“). Като я препрочете, той установи, че е по-хубава, отколкото му се беше сторила в началото. Най-доброто, което бе писал от години. Достатъчно добро, за да бъде издадено. Разбира се, бе възнамерявал да я изпрати на Атик, чиято малка войска от писари вършеше прекрасна работа. Сега обаче „Път“ щеше да отпътува при братята Сосий. Атик нямаше да получи вече нито ред от него. За да отмъщаваш, не беше нужно да си цар на Рим. Достатъчно беше да си диктатор на Рим.
Гневът му не отмина, а се превърна в хладна решителност. Цезар започна да пише опровержение на Цицероновия „Катон“, в което всяка точка щеше да бъде разгледана. Изяществото на изказа щеше да накара Цицерон да осъзнае пълното си бездарие. „Катон“ не можеше да бъде отминат с лека ръка. Всеки, който го прочете, щеше да сметне Цезар за по-лош дори от най-извратения гръцки тиранин. Тази книга бе пълен боклук и _трябваше_ да бъде опровергана!

 

Обикновено Цезар се стремеше към битка, за да сложи бърз край на войната. В Испания обаче бързаха републиканците. Цезар бе твърде зает със своя „Антикатон“, за да мисли за битки.
Секст Помпей с удоволствие прочете „Катон“, но остана малко разочарован, че не се споменаваше нищо за похода през пустинята — последните радостни моменти в живота му. Провинция Африка бе отвратителна, но Испания беше още по-лоша. Той ненавиждаше Тит Лабиен, а Атий Вар смяташе за безличен човек. Само бедният Гней заслужаваше да се бори за него, но той бе загубил доста от стария си плам.
— От мен няма никаква полза на сушата, Сексте, това е горчивата истина — рече му мрачно Гней преди една среща с Лабиен и Атий Вар.
Беше първият ден на март. Снеговете около Кордуба се топяха и испанското слънце отново напичаше.
— И аз се чувствам по-сигурен по море — призна Секст. — Какво ще стане сега?
— О, ще предизвикаме Цезар на битка колкото се може по-скоро. — Гней спря, стисна силно китката на брат си. — Сексте, обещай ми нещо.
— Каквото кажеш.
— Ако падна в бой или срещна края си по някакъв друг начин, ожени се за Скрибония.
Тръпки побиха Секст. Той издърпа ръка от пръстите на брат си.
— Не, бате! — изкрещя като глезено малко дете. — Това е смешно! Нищо няма да ти се случи!
— Имам предчувствие.
— Преди битка всеки си мисли най-лошото!
— Съгласен съм, че може да си въобразявам, но си представи, че се случи? Не искам скъпата ми Скрибония да остане на улицата. Тя няма пари и никаква роднинска връзка с Цезар.
В сините очи на брат си Секст видя същата отчаяна убеденост, която бе наблюдавал в очите на баща си, когато Помпей Велики говореше за бягство в далечна Серика.
— За теб, Сексте, нямам никакви лоши предчувствия — продължи Гней. — Независимо дали ще победим, или ще изгубим, ти ще оцелееш. Моля те, вземи Скрибония със себе си! Дари баща ни с внуци чрез нея, защото аз не успях да го сторя. Кажи, че ще го направиш! _Обещай!_
За да не позволи на брат си да види сълзите му, Секст го прегърна.
— Обещавам.
— Добре. Хайде сега да видим какво има да ни каже Лабиен.

 

Всички се съгласиха, че войската трябва да напусне околностите на Кордуба и да се премести на юг, за да примами Цезар далеч от лагерите и източниците му на провизии. Най-големият удар за Гней Помпей дойде, когато Лабиен отказа да поеме главното командване.
— Аз нямам късмета на Цезар — рече той. — Две битки ми бяха нужни, за да го осъзная, но сега го разбирам добре. Всеки път, когато поема командването, губим. Затова сега е твой ред, Гней Помпее. Аз ще командвам конницата и ще изпълнявам заповедите ти.
Големият син на Помпей Велики се втренчи с ужас в побелелия Лабиен. Щом този опитен воин можеше да изрече такова нещо, какво оставаше за него? Е, Гней Помпей знаеше главната причина. Лабиен можеше да обвинява Цезаровия късмет, но най-важното всъщност бяха Цезаровите способности.
Това предположение бе потвърдено на петия ден на март, когато дълго отлаганата битка се състоя в покрайнините на град Сорикария. Гней Помпей установи, че няма таланта и интуицията на баща си в сухоземните битки. Пехотата му претърпя тежки загуби, но въпреки това сражението не се оказа решаващо. Гней Помпей се оттегли и увереността му намаля допълнително, когато научи, че испанските му трибуни и войници се измъкват. Тъй като не знаеше кое е най-правилно в случая, той задържа дезертьорите за една нощ, но на следващата сутрин ги освободи. Ако хората не искат да се бият, защо да ги задържа?
— Прекалено малко от нас са верни на каузата — сподели той със Секст Помпей. — На света няма човек, който да може да победи Цезар, а аз съм уморен. — Той подаде на брат си един малък свитък. — Това се получи призори от Цезар. Още не съм го показал на Лабиен и Атий Вар, но ще се наложи да го сторя.

 

„До Гней Помпей, Тит Лабиен, легатите и войниците от републиканските сили: милостта на Цезар свърши. Нека с това писмо да бъдете известени. Няма да има повече прошка дори за хората, които никога преди не са я получавали. Испанските новобранци ще бъдат смятани за еднакво виновни и ще си получат заслуженото, както и всички градове, които поддържат републиканците. Всеки мъж на боеспособна възраст, заловен, в който и да е град, ще бъде екзекутиран без съд.“

 

— Цезар е ужасно разгневен! — прошепна Секст. — О, Гней, чувствам се, сякаш съм стъпил в гнездо на оси! Защо е толкова ядосан? Защо?
— Нямам представа — отвърна Гней и отиде да покаже бележката на Лабиен.
Лабиен знаеше. С мокро от пот чело той вдигна ледения си поглед към двамата Помпей:
— Търпението му се е изчерпало. За последен път това стана при Укселодунум, където нареди да отсекат ръцете на четири хиляди гали, а после ги изпрати да просят по пътищата на цялата страна.
— О, богове, защо? — попита потресен Секст.
— За да покаже на Галия, че ако продължава да се съпротивлява, няма да има милост. Според него осем години стигаха. Ти си достатъчно възрастен, за да познаваш гнева на Цезар, Гней. Когато търпението му се изчерпи, той става звяр.
— Какво да сторя? — попита Гней.
— Прочети това на войската преди битката. — Лабиен вдигна рамене. — Утре ще изберем място за сражение. Ще се бием до смърт и ако не друго, ще дадем на Цезар най-ожесточения отпор в цялата му кариера.

 

Избраха мястото край град Мунда, на пътя от Астиги за крайбрежието при Калпе, Херкулесовия стълб и испанската страна на протока. Ниският планински проход даваше чудесно предимство на републиканците. Цезар, който веднага прие битката, трябваше да се сражава, изкачвайки се. Планът му бе да държи позициите си с пехотата, а през това време конницата му да заобиколи противника в гръб. Нелека задача при този терен, а и врагът съзнаваше, че след тази битка няма да има помилване.
Двете войски се сблъскаха малко след зазоряване и започнаха кърваво, примитивно клане. При Мунда нямаше място за блестящи или новаторски тактики. Това бе може би най-простата му битка. И той за малко да изгуби, защото републиканците не отстъпваха нито педя от позициите си и не му позволяваха да използва конницата. При Мунда трябваше да се бие при изкачване и имаше четири легиона по-малко от противника. Войниците на Гней Помпей бяха приели посланието на Цезар съвсем сериозно и се сражаваха отчаяно.
След осем часа изходът от битката още не беше решен. Възседнал бойния си кон върху едно възвишение, Цезар видя как редиците му започват да поддават. В този момент той скочи на земята, грабна щита, извади меча си и се хвърли напред, към онази част на фронта, където Десети едва отстояваше позициите си.
— Хайде, непокорни курви, това са просто деца! — изкрещя, сеейки смърт около себе си. — Ако не можете да се справите по-добре, това ще е последният ден за вас и за мен, защото аз ще загина редом с вас!
Войниците му се съвзеха, стегнаха редиците си и продължиха да се бият още по-ожесточено.
Така малко преди залез изходът още не беше ясен. Квинт Педий стоеше на наблюдателния хълм. С набитото си око той забеляза възможност за намеса на конницата и даде заповед за настъпление. Младият трибун Салвидиен Руф поведе атаката срещу десния фланг на Гней Помпей. Галите, подсилени с хиляда германи, пробиха отбраната на Лабиеновата конница и удариха Гней Помпей в гръб.
Нощта завари бойното поле осеяно с трийсет хиляди трупа на републикански войници и техните испански съюзници. От Десети легион на Цезар почти нямаше оцелели. Те най-после бяха изкупили вината за бунтовете си. Тит Лабиен и Публий Атий Вар паднаха в боя. Двамата Помпей се измъкнаха.

 

Гней избяга в Хиспалис и потърси подслон там, но Цезений Лентон, един младши легат на Цезар, го последва, уби го, отсече главата му и я окачи на главния площад на града. Гай Дидий, който прочистваше района, я видя, прибра я и я изпрати на Цезар с пълното съзнание, че той никак няма да одобри това варварство. Цезений Лентон бързо щеше да загуби благоразположението на пълководеца си.

 

Полумъртъв от умора, Секст се добра до един избягал кон и без да се замисля, се насочи към Кордуба, където бе останала Скрибония. След дълго криене по обиколни пътища той стигна града на втората нощ след битката при Мунда.
Шумът от малък военен отряд по пътя го накара да се скрие в една горичка, откъдето наблюдаваше осветените от луната мъже. Там, набучена на копие, видя главата на брат си, с обърнати към небето очи и разкривена от болка уста.
Предчувствието на Гней се беше оказало вярно.
„Първо баща ми, а сега брат ми. И двамата обезглавени. И аз ли трябва да споделя тази съдба? Ако е така, кълна се в Сол Индигес, Телус и Либер Патер, че ще надживея Цезар и ще бъда безжалостен враг на наследника му. Защото съзнавам, че Републиката никога няма да се върне. Баща ми с право мислеше да бяга в Серика, но за това е твърде късно. Аз ще остана в света на Нашето море — в самото море. Корабите на Гней все още са на Балеарските острови. Пик, покровителю на пиценците, пази флотилията му за мен!“
Пред вратите на Кордуба той срещна Гней Помпей Филип, същия освободен роб, който бе изгорил трупа на баща му на брега на Пелузиум. Той бе напуснал службата при Корнелия Метела, за да отиде с двамата й синове в Испания. С фенер в ръка той обикаляше улиците, твърде стар, за да привлече вниманието.
— Филипе! — прошепна Секст.
Прислужникът се опря на рамото му и заплака:
— Господарю, убиха брат ти!
— Знам. Видях го. Филипе, обещах на Гней да се грижа за Скрибония. Плениха ли я?
— Не, господарю. Аз я скрих.
— Можеш ли да я изведеш при мен? С малко храна. Ще се опитам да намеря втори кон.
— Под стените има тунел, господарю. Ще ти я доведа до час.
Филип се обърна и изчезна в мрака.
Докато чакаше, Секст потърси кон. Като повечето градове Кордуба нямаше достатъчно обори в рамките на градските стени и той знаеше точно къде се държат кордубските коне. Когато Филип се върна със Скрибония и личната й прислужница, Секст беше готов.
Бедното красиво момиче бе покрусено. Притисна се силно към него.
— Не, Скрибония, няма време за това! И не мога да взема прислужницата ти. Ще избягаме само двамата. Избърши очи. Намерих ти спокоен стар кон, трябва само да го яхнеш. Ела и бъди храбра заради Гней.
Филип му бе донесъл испански дрехи и беше дал на Скрибония нещо, което да не бие на очи. Двамата опитаха да я качат на коня, но тя отказа. О, не, твърде неприлично било да яха каквото и да било! _Жени!_ Затова Секст й намери магаре, за което изгуби още време. Накрая си взе сбогом с Филип, хвана поводите на магарето и потегли. За сметка на красотата й съпругата на Гней бе твърде глупава.
Криеха се денем, а нощем пътуваха по обиколни пътища. Достигнаха крайбрежието над Нови Картаген и се насочиха към Близка Испания, старото владение на Помпей. Филип бе дал на Секст предостатъчно пари, така че когато свършеха храната, лесно си набавяха нови припаси от самотни къщи. Продължиха на север, като заобиколиха отдалеч войските на Цезар. Веднъж пресекли река Ибер, Секст въздъхна с облекчение. Сега вече знаеше накъде да върви. Към лацетаните, при които баща му години наред бе държал конете си. Там двамата със Скрибония щяха да са на сигурно място, докато Цезар й слугите му се изтеглят от Испания. Сетне щеше да отиде На Майор, Големия балеарски остров. Щеше да поеме командването на Гнеевата флотилия и да се ожени за Скрибония.

 

— Мунда най-после сложи край на републиканската съпротива — рече Цезар на Калвин, докато яздеха към Кордуба. — Лабиен е мъртъв. Все пак битката си струваше. Не съм мечтал за по-добра. Бих се рамо до рамо с хората си, ще запомня този момент. — Той се протегна и присви болезнено очи. — Признавам обаче, че годините ми тежат. Вече съм на петдесет и четири. — Гласът му стана по-хладен: — Мунда разреши и проблема ми с Десети. Малкото оцелели няма да проявяват много претенции за мястото, където ще ги настаня.
— Къде мислиш да е то? — поинтересува се Калвин.
— Около Нарбон.
— Новините от Мунда ще достигнат Рим към края на март — отбеляза Калвин със задоволство. — Когато се върнеш, противниците ти вече ще са приели неизбежното. Сенатът вероятно ще гласува да останеш диктатор доживотно.
— Да гласуват каквото си искат — отвърна Цезар. — По същото време догодина вече ще съм в Сирия.
— _Сирия?_
— Бас е окупирал Апамея, Корнифиций държи Антиохия, а Антистий Вет е на път да поеме управлението. Пълна бъркотия. Трябва да я оправя и решението е ясно. Партите се канят да нахлуят в провинциите ни. Затова ще се наложи ние да ги ударим първи. Възнамерявам да повторя похода на Александър Велики, като завзема всички земи от Армения до Бактрия и Согдиана, от Гедрозия и Кармания до Месопотамия и да всея малко страх у индийците — обяви спокойно Цезар. — Партите много често нахлуват в територии на запад от Ефрат. Ще се наложи ние да стъпим на изток от тази река.
— О, богове, ти планираш поне с пет години напред! — удиви се Калвин. — Смееш ли да оставиш Рим без надзор толкова дълго? Виж какво стана, когато отиде в Египет, а тогава те нямаше само няколко месеца, не години. Цезаре, не можеш да очакваш Рим да се справя сам, докато си губиш времето със завоевания!
— Аз не си губя времето! — процеди през зъби Цезар. — Изненадвам се, Калвине, как още не си разбрал, че гражданската война ни струваше много пари. Пари, които Рим не притежава! Пари, които трябва да намеря от царството на партите!

 

Влязоха в Кордуба без бой. Градът отвори доброволно вратите си с молба за частичка от пословичното Цезарово милосърдие. Не получи никакво. Той събра всички мъже на боеспособна възраст и ги екзекутира. Сетне наложи на града глоба, колкото тази на Утика.

 

В деня, когато трябваше да замине за Испания като адютант на Цезар, Гай Октавий бе повален от остро белодробно възпаление. Едва към средата на февруари успя да се възстанови достатъчно, за да напусне Рим въпреки силните протести на майка си. За пръв път от повече от сто години календарът следваше съвършено точно естествения ход на сезоните. Затова тръгването през февруари означаваше заснежени планински проходи и мразовити ветрове.
— Няма да се върнеш жив! — плачеше отчаяно Ация.
— Напротив, мамо, ще се върна. Как мога да пострадам в една добре закрита каруца със затоплени тухли и цял куп одеяла?
Въпреки протестите й младежът потегли. Скоро откри, че пътуването по това време на годината (стига да стои на топло), не изостря астмата му, както вече наричаше болестта си. Цезар му изпрати Хапдефане и лечителят му даде полезни съвети. Пътищата бяха заснежени и затова във въздуха не се вдигаха нито прах, нито животински косми, а при по-ниските температури времето бе по-сухо. Когато каруцата му стигна до навети с преспи участъци, той грабна лопатата, за да помага в разчистването на пътя. Това бе прекрасно упражнение. Дихателни затруднения изпита само при преминаването през устието на река Родан, но това трая само стотина мили. В Пиренеите се отби да разгледа военните трофеи на Помпей Велики, избелели от слънцето и обрулени от ветровете, сетне се спусна в Близка Испания и в земите на лацетаните го посрещна пролетта. Дори тогава не срещна трудности с дишането — времето бе доста влажно и тихо.
В Кастулон научи, че край Мунда се е провела решителна битка и че Цезар е в Кордуба, затова се отправи нататък.
Пристигна на двайсет и третия ден на март и завари града в кръв и дим от десетки погребални клади. За щастие дворецът на управителя бе разположен на висок хълм и оставаше над тези следи от масовите екзекуции. Октавий с изненада установи, че е в състояние да остане равнодушен пред подобна гледка. Поне в това отношение се отличаваше от повечето мъже и той беше доволен.
В двореца го посрещна млад мъж с военна униформа, чиято задача вероятно бе да приема и разпределя посетителите. Часовите отвън забелязаха сравнително богатия вид на Октавиевата свита и го пуснаха, но този младеж явно не гледаше толкова леко на задълженията си.
— Да? — изръмжа той и погледна новодошлия изпод рунтавите си вежди.
Октавий остана мълчаливо втренчен в него. Ето един истински войник! Точно такъв, какъвто винаги бе мечтал да бъде. Легионерът се изправи в целия си ръст, надминаващ този на Цезар; раменете му бяха като канари, а вратът му — здрав като на бик. Това обаче бе нищо в сравнение с лицето му — хубаво, но въпреки това мъжествено. Гъста руса коса, тъмни рунтави вежди, строги хлътнали очи, изящен нос, стегнати устни и брадичка. Голите му ръце бяха мускулести, дланите му — широки, с добре оформени пръсти, говорещи, че е в състояние да извършва както тежка физическа работа, така и по-фини дейности.
— Да? — повтори той малко по-меко и на лицето му се изписа леко развеселено изражение.
„Също като Александър — помисли си легионерът за непознатия (не беше свикнал да използва определението „красив“ за мъже), — но много деликатен и изтънчен.“
— Имам една молба — рече новодошлият учтиво, но с достойнство. — Трябва да се явя при Гай Юлий Цезар. Аз съм новият му адютант.
— Кой велик аристократ те изпраща? — попита войникът. — Чака те тежка служба, младежо.
Октавий се усмихна скромно:
— О, той вече ме познава. Сам ме повика.
— О, _роднина_! Как се казваш?
— Гай Октавий.
— Не ми говори нищо.
— А ти кой си? — попита на свой ред Октавий.
— Марк Виспаний Агрипа. Адютантът на Квинт Педий.
— Виспаний ли? — намръщи се Октавий. — Странна фамилия. Откъде си?
— От самнитска Апулия, но името ми е месапско. Обикновено ме наричат Агрипа.
— „Роден с краката напред“. Не изглежда да си куц.
— Краката ми са в отлично състояние. Твоето прозвище какво е?
— Нямам такова. Наричат ме просто Октавий.
— На горния етаж, третата врата по коридора вляво.
— Ще пазиш ли нещата ми, докато дойда да си ги взема?
Прислугата тъкмо внасяше „нещата“ му. Агрипа изгледа новия адютант с насмешка. Той имаше достатъчно „неща“, за да бъде старши легат. Какъв се падаше на Цезар? Сигурно някакъв далечен братовчед. Изглеждаше приятен момък, макар че явно имаше доста високо мнение за себе си. От него със сигурност нямаше да стане войник! Агрипа се сети за една история за Гай Марий. За някакъв далечен братовчед, който бил убит от един войник, задето му направил предложение за хомосексуален контакт. Вместо да екзекутира легионера, Марий го наградил! Не че този младеж правеше подобни опити…
Гай Октавий… Лациум очевидно. В сената имаше много Октавии дори сред консулите. Агрипа вдигна рамене и отново се наведе над списъка на екзекутираните.

 

— Влез — отговори Цезар, след като Октавий почука.
Пълководецът го посрещна с каменно лице, но щом го видя, изражението му се смекчи. Той остави перодръжката и се изправи.
— Мили ми племеннико, ти си преживял цялото пътуване. Радвам се да те видя.
— Аз също се радвам, Цезаре. И много съжалявам, че изпуснах битката.
— Няма за какво да съжаляваш. Тя не се отличаваше с добра тактика и аз загубих много хора. Изглеждаш добре, но ще накарам Хапдефане да те прегледа, за да се увери, че си здрав. Имаше ли много сняг по проходите?
— В Монс Генава да, но в Пиренеите беше чисто. — Октавий седна. — Много мрачен изглеждаше, когато влязох, чичо.
— Четели Цицероновия „Катон“?
— Тези презрени лъжи? Да, развличах се с тях, докато бях на легло в Рим. Надявам се, че готвиш достоен отговор.
— Точно това правех, когато почука — отвърна с въздишка Цезар. — Някои, като Калвин и Месала Руф, смятат, че не бива да отговарям. Мислят, че всичко, което напиша, ще се сметне за оправдание.
— Вероятно са прави, но въпреки това трябва да отговориш. Да замълчиш е все едно да признаеш, че всичко е истина. Онези, които сметнат написаното от теб за оправдания, така или иначе няма да ти повярват. Цицерон те обвинява, че си унищожил завинаги демократичната система — правото на всеки римлянин да живее без чужда намеса, — и за смъртта на Катон. Когато имам достатъчно пари, смятам да изкупя всички копия на „Катон“ и да ги изгоря.
— Интересно решение! Мога и аз да го направя.
— Не, хората ще се досетят кой стои зад това. Нека го направя аз и след известно време. Когато духовете се успокоят. Как смяташ да съставиш отговора си?
— Започвам с някои остри забележки по отношение на Цицерон. Сетне подлагам характера на Катон на анализ, по-унищожителен и от онзи, който Гай Касий направи на Марк Крас. От алчността и пиянството до домашните философи и отвратителното му отношение към съпругите му. Всичко ще бъде описано. Сигурен съм, че Сервилия ще ми разкаже и някои по-малко известни подробности около живота на Катон — добави лукаво той.

 

Така започна доста необичайната военна служба на Гай Октавий. Той се надяваше, че ще има възможност да затвърди познанството си с удивителния Марк Виспаний Агрипа, но на следващия ден установи, че Цезар има съвсем други планове за адютанта си.
Когато Фортуна изпратеше Цезар на някое място, той отказваше да го напусне, докато не сложи нещата в ред. В Отвъдна Испания, отдавна присъединена към провинциите на Рим, работата му се състоеше предимно в създаването на римски колонии. Войниците от всичките му легиони, освен Пети и Десети щяха да получат земя, отнета от испански собственици, взели страната на републиканците. В Урсон щеше да се създаде колония за безимотни римски жители, носеща гръмкото име _Колония генетива Юлия урбанорум_, но останалите нови заселници щяха да са войници ветерани. Имаше една колония край Хиспалис, една край Фиденция, две край Укуби и три около Нови Картаген. Още четири бяха основани в земите на лузитаните. Жителите на всяка колония щяха да се ползват с пълни римски граждански права, а в управлението им можеха да участват и освободени роби.
Работата на Октавий се състоеше в това да придружава Цезар в носещата се в галоп колесница от една колония към друга. Пълководецът следеше за правилното разпределение на земята, за правилното извършване на различните дейности, издаваше купища колониални закони, правилници и актове и лично избираше първите участници в управлението. Октавий си даваше сметка, че това е едно изпитание за него: Цезар следеше не само как се справя със задачите, а и дали здравето му ще издържи.
— Надявам се, че ти помагам, чичо — рече младежът, докато се връщаха от Хиспалис.
— При това много — отговори с нескрито задоволство Цезар. — Ти не само че изпипваш нещата в най-големи подробности, но получаваш удоволствие от задачи, които на повечето хора биха се сторили досадни. Ако беше флегматик, щях да те нарека идеален бюрократ, ала ти кипиш от енергия. След десет години ще си в състояние да управляваш Рим вместо мен, докато аз се занимавам с неща, които ми се удават по-добре. Нямам нищо против да кова най-необходимите за града закони, но не издържам да стоя твърде дълго на едно място, дори това да е Рим. Сърцето ми е в този град, но не и краката ми.
Двамата вече се държаха доста свободно, сякаш нямаха възрастова разлика от повече от трийсет години. Очите на Октавий грейнаха весело и той се засмя:
— Знам, Цезаре. Краката ти трябва постоянно да вървят. Можеш ли да поотложиш кампанията срещу партите, докато натрупам достатъчно опит, та наистина да имаш някаква полза от мен? Рим няма да се подчини на един обикновен младеж, но се съмнявам, че онези, които оставиш да управляват, ще изпълняват безпрекословно волята ти.
— Марк Антоний — измърмори Цезар.
— Именно. Или Долабела. Калвин може би, но той не е достатъчно амбициозен, че да приеме такъв пост. А Хирций, Панза, Полион и останалите просто нямат достатъчно изтъкнати предци, че да усмирят Антоний и Долабела. Толкова ли скоро трябва да тръгваш за Ефрат?
— Само две страни в света са в състояние да извадят Рим от сегашното финансово затруднение, племеннико: Египет и Партското царство. По обясними причини не мога да пипна Египет. Така че остават партите.
Октавий се облегна назад. Не искаше Цезар да види лицето му, за да не отгатне мислите му.
— Разбирам защо трябва да е Партското царство. Все пак богатството на Египет не може да се сравнява с тяхното.
При това изявление Цезар избухна в смях, докато от очите му потекоха сълзи.
— Ако беше зърнал онова, което съм видял аз, Октавий, нямаше дори да си помислиш такова нещо.
— Какво си видял?
— Съкровищниците — отвърна Цезар все още през смях.
За момента това бе достатъчно. Бързай бавно.

 

— Странна работа имаш — каза Агрипа на Октавий по-късно същия ден. — По-скоро като секретар, отколкото като кадет.
— Всекиму своето — отвърна Октавий, тъй като не искаше много да обсъжда тази тема. — Аз нямам талант във военното изкуство, но за сметка на това имам усет към управлението. Работата при Цезар е чудесно обучение. Той ми разказва за всичко, което прави, и аз… ами, аз го слушам много внимателно.
— Не ми каза, че ти е чичо.
— За да сме точни, не е. Чичо на майка ми е.
— Квинт Педий твърди, че си му най-големият любимец.
— Значи Квинт Педий е недискретен.
— Той май ти се пада първи братовчед или нещо подобно. Понякога си говори сам — отвърна Агрипа, опитвайки се да прикрие собствената си недискретност. — Ще се задържиш ли повече време?
— Да, две нощи.
— Ела тогава да се повеселиш с нас утре. Нямаме много пари и храната не е нещо особено, но си добре дошъл.
Това „нас“ се оказаха Агрипа и един военен трибун на име Квинт Салвидиен Руф, червенокос пиценец на около двайсет и пет.
Салвидиен изгледа любопитно Октавий.
— Всички говорят за теб — отбеляза той, като избута няколко военни атрибута, за да му направи място.
— За мен? Защо? — поинтересува се Октавий и седна, действие, което напоследък извършваше твърде рядко.
— Ами, първо, ти си любимецът на Цезар. Освен това нашият началник Педий те определя като деликатен. Твърди, че не можеш да яздиш и да служиш като останалите мъже.
Един прислужник донесе храната, включваща жилава варена птица, каша от нахут и сушено месо, хляб, зехтин и чиния превъзходни испански маслини.
— Нямаш голям апетит — отбеляза Салвидиен, докато се тъпчеше.
— Нали съм „деликатен“ — тросна се леко Октавий.
Агрипа се усмихна и наля вино на момчето. Гостът опита, сетне остави чашата. Усмивката на Агрипа стана по-широка.
— Не ти ли харесва нашето вино?
— Изобщо не обичам вино. Цезар също.
— Ти много приличаш на него.
Лицето на Октавий грейна.
— Наистина ли? Наистина ли приличам на него?
— Да. Лицето ти напомня за неговото, което не може да се каже за Квинт Педий. И имаш леко царствен вид.
— Аз съм възпитан на друго място — обясни Октавий. — Бащата на Педий е бил кампанийски конник, затова той е отрасъл там. Докато аз съм отгледан в Рим. Баща ми почина преди няколко години. Луций Марций Филип ми е втори баща.
При споменаването на това добре познато име другите двама го изгледаха.
— Той е епикуреец — отбеляза Салвидиен, явно по-запознат с клюките от младия Агрипа. — И бивш консул. Нищо чудно, че носиш багаж като за старши легат.
Октавий се смути:
— О, това е заради майка ми. Убедена е, че ще умра без нейните грижи. Аз всъщност изобщо не се нуждая от тези неща. Филип може да е епикуреец, но аз не съм.
Той огледа разхвърляната и мръсна стая.
— Завиждам ви — призна с въздишка. — Няма нищо забавно в това да си деликатен.

 

— Забавлява ли се? — попита Цезар, след като адютантът му се върна.
Съзнаваше, че момчето няма много възможности да общува с младежи на неговата възраст.
— Да, но така осъзнах колко съм привилегирован.
— В какво отношение, Октавий?
— Ами, имам предостатъчно пари и се ползвам с твоето благоразположение. Агрипа и Салвидиен нямат нито пари, нито нечие благоразположение, но въпреки това според мен те са двама много способни мъже.
— Ако са, ще се издигнат, бъди сигурен. Дали да ги взема в кампанията срещу партите?
— Задължително. Но в твоя щаб, Цезаре. С мен, защото няма да съм достатъчно възрастен, за да управлявам Рим в твое отсъствие.
— Наистина ли искаш да дойдеш? Там има ужасен прахоляк.
— Искам да се уча от теб, затова ще опитам.
— Познавам Салвидиен. Той поведе кавалерията при атаката край Мунда и спечели девет златни фалера. Типичен пиценец, предполагам, изключително храбър, блестящ военачалник, способен да планира. За Агрипа обаче не се сещам. Кажи му да се яви, когато заминаваме утре сутринта, Октавий — нареди Цезар, любопитен да види с кого се е сприятелил племенникът му.
Срещата с Агрипа го осветли. Самият Цезар го смяташе за най-впечатляващия млад мъж, когото бе виждал някога. Ако беше по-грозен, той вероятно щеше да прилича на Квинт Серторий, ала Агрипа притежаваше истинска мъжка красота. Ако беше посещавал училище заедно със синовете на конниците, той без съмнение би израсъл до главен префект. Личеше си, че е от онези мъже, които винаги дават най-доброто от себе си: безкрайно надежден, безстрашен, як и много интелигентен. Юначага. Жалко, че не беше получил по-добро образование. Произходът му също бе доста посредствен. И двете щяха да забавят израстването му в Рим. Още една причина, поради която Цезар възнамеряваше да промени римското общество, за да даде възможност за напредък на наистина способните мъже, какъвто обещаваше да е седемнайсетгодишният Агрипа. Защото той нямаше нито таланта на Цицерон, нито безскрупулността на Гай Марий — двама чужденци, които бяха успели да се вмъкнат в римския елит. Агрипа се нуждаеше от покровител и Цезар щеше да го подкрепи. Племенникът му явно умееше да избира приятелите си. Това го успокояваше.
Докато Агрипа стоеше мирно и отговаряше на любезните, но изпитателни въпроси на Цезар, Октавий наблюдаваше другия младеж с възхищение. Ала не със същото възхищение, с което гледаше Цезар.
Понякога в колесницата с тях пътуваше и някой писар, но този път Цезар реши да остане сам с Октавий. Време бе за един дълго отлаган разговор.
— Ти много харесваш Марк Агрипа — започна Цезар.
— Повече от всеки друг, когото познавам — дойде мигновено отговорът.
„Когато изстискваш цирей, забивай дълбоко и безмилостно скалпела.“
— Ти си много красиво момче, Октавий.
Изненаданият младеж не прие това изявление като комплимент.
— Надявам се това да се промени, Цезаре — прошепна смутено той.
— Не виждам предпоставки да стане, защото не си достатъчно здрав, за да се упражняваш, нито достатъчно як, за да развиеш телосложението на Агрипа… или дори моето. Затова винаги ще си останеш такъв, какъвто си сега: красив и доста хилав мъж.
Октавий почервеня.
— Онова, което си мисля ли, намекваш, Цезаре? Че изглеждам женствен.
— Да — отсече той.
— Затова ли мъже като Луций Цезар и Гней Калвин ме гледат по такъв начин?
— Точно така. Изпитваш ли нежни чувства към представителите на собствения ти пол, Октавий?
Лицето на младежа бе придобило пурпурночервен цвят.
— Не съм забелязал, Цезаре. Признавам, че може да изглеждам влюбен в Марк Агрипа, но аз… аз… аз просто му се възхищавам.
— Ако не изпитваш нежни чувства, съветвам те да престанеш да го гледаш влюбено. Постарай се никога да не започнеш да изпитваш такива чувства. Нищо не може да забави общественото ти издигане повече от това. Казвам ти го като препатил.
— Заради обвинението по отношение на цар Никомед от Витиния ли?
— Именно. Несправедливо обвинение, но за съжаление нито командирът ми, Лукул, нито Марк Бибул пожелаха да повярват, че не е вярно. Те с голямо удоволствие го използваха като политически инструмент и позорът ме преследва чак до триумфа ми.
— Песента на Десети.
— Да — процеди през зъби Цезар. — Те си платиха.
— Как се противопостави на това обвинение?
— Майка ми бе изключителна жена. Посъветва ме да надвикам политическите си противници. Колкото повече шум вдигна, толкова по-добре. И никога да не пускам слухове по отношение на никого от колегите си. Никога да не давам дори най-малък повод да се сметне, че в обвинението може да има и зрънце истина. И да не се задържам нито ден в Атина — добави Цезар, гледайки право напред.
— Спомням си я много добре — каза Октавий с усмивка. — Плашеше ме до смърт.
— И мен също от време на време! — Цезар стисна ръката му. — Предавам ти съвета си, макар че с теб е твърде различно. Ти не привличаш жените както аз на твоята възраст. Аз ги карах да ме желаят, пленявах сърцата им, като в същото време им давах да разберат, че съм необуздан и коравосърдечен. Това ти не можеш да постигнеш, тъй като не си достатъчно високомерен и самонадеян. За съжаление излъчваш известна женственост. Отдавам го на болестта ти, която е накарала майка ти да те глези. Заради нея не можеш да посещаваш редовно бойните тренировки и затова връстниците ти не те познават добре. Винаги се намират хора като братовчед ти Марк Антоний, които смятат, че всеки истински мъж трябва да може да вдига наковални и да прави по едно копеле всяка години. Точно затова той можеше да си позволи да целуне приятеля си Курион на обществено място. Никой не си представя Антоний и Курион като любовници.
— А те бяха ли такива? — полюбопитства Октавий.
— Не. Просто обичаха да скандализират обществото. Ако ти обаче сториш такова нещо, реакцията ще е съвсем различна и Антоний ще е първият, който ще те обвини.
Цезар си пое въздух и продължи:
— Тъй като се съмнявам да имаш достатъчно самочувствие и физическо излъчване, за да омайваш жените, съветвам те да предприемеш друга тактика. Трябва да се ожениш млад и да си създадеш репутация на предан съпруг. Някой може да те нарече мухльо, но това ще проработи, Октавий. Най-лошото, което ще могат да кажат за теб, е, че си скучен човек и живееш под чехъл. Затова избери жена, която ще ти осигури домашен уют, но в същото време да създава впечатлението, че у дома командва тя. — Той се изсмя. — Това не е заповед, така че не е задължително да го изпълниш, но не забравяй съвета ми. Ти никак не си глупав и съм забелязал, че умееш да постигаш своето. Разбираш ли какво искам да ти кажа?
— О, да — отвърна Октавий. — Да.
Цезар пусна ръцете му и продължи:
— Затова престани да гледаш Марк Агрипа с възхищение. Аз разбирам от какво е породено то, но други не са толкова наблюдателни. Поддържай приятелството си, но стой малко настрана. Съветвам те да запазиш другарството си с него, защото той е твой връстник и един ден ще се нуждаеш от поддръжници. Той има обещаващо бъдеще и ако един ден дължи израстването си на теб, ще ти бъде верен до смърт, защото той е точно такъв човек. Казвам да се държиш настрана, за да не си въобрази, че е твой любимец или равен. Нека бъде за теб като Ахат за Еней. В крайна сметка ти си потомък на Венера и Марс, докато той няма знатен произход. Всеки мъж трябва да се стреми към велики дела и аз ще променя Рим така, че всички да имат възможност за това. Някои от нас обаче сме дарени и със знатен произход и той слага допълнителна тежест на плещите ни. Ние трябва да докажем, че сме достойни последователи на предците си.
Колесницата напредваше бързо. Скоро щяха да пресекат Бетис и да продължат по дългия път за река Тагус. Октавий се взираше през прозореца. Облиза устни, преглътна, обърна се към Цезар и го погледна право в очите:
— Много добре разбирам всичко, което ми каза, Цезаре, и съм ти безкрайно благодарен. Съветът ти е изключително полезен и смятам да го следвам неотклонно.
— В такъв случай, млади момко, чака те обещаващо бъдеще. — Очите му проблеснаха. — Забелязвам, освен това, че при цялото ни препускане из Отвъдна Испания не си получил нито един пристъп на астма.
— Хапдефане ме прегледа — отвърна младежът, който сега беше доста по-уверен в себе си. — Когато съм с теб, Цезаре, аз се чувствам в безопасност. Твоето одобрение и закрила ме обгръщат като одеяло и премахват всяка тревога.
— Дори когато говоря за отблъскващи неща?
— Колкото повече те опознавам, Цезаре, толкова повече те приемам като баща. Моят умря, преди да порасна достатъчно, за да обсъждам с него такива теми, вълнуващи всеки мъж. А Луций Филип… Луций Филип…
— Луций Филип се отказа от задълженията на баща още по време на раждането ти — прекъсна го Цезар, изключително доволен от развоя на разговора, от който така се бе опасявал. — Аз също бях лишен от бащин съвет, но получих по-добри наставления от майка си. Ация е _истинска_ майка. Моята ми беше и баща. Затова, ако мога да ти помогна с мъжки съвет, ще го сторя с удоволствие.
„Не е справедливо — помисли си Гай Октавий, — че опознах Цезар толкова късно. Ако се бях събрал с него още като дете, може би изобщо нямаше да се разболея от астма. Любовта ми към него е безкрайна, готов съм да сторя всичко за него. Скоро ще свършим работата си в Испания и той ще се върне в Рим. При онази ужасна грозница и чудовищните й богове. Заради нея и детето й той няма да докосне богатствата на Египет. Колко са хитри жените. Тя зароби господаря на света, за да осигури съществуването на царството си. Ще запази съкровищата му за сина си, който не е римлянин.“
— Разкажи ми за съкровищниците, Цезаре — рече той и насочи големите си, невинни сиви очи към своя идол.
Облекчен от тази смяна на темата, Цезар заразказва. За това не можеше да говори пред никой друг римлянин, само пред това момче, което го приемаше като баща.

 

За Цицерон през тази първа година със съответствие на календара и сезоните бедите и разочарованията следваха едно след друго.
В началото на януари Тулия роди преждевременно хилаво и болнаво бебе. Малкият Публий Корнелий получи прякор от страна на баба си — Лентул. Предложението бе на Цицерон. Тъй като беше отишъл в Испания да помага на Цезар, Долабела нямаше възможност да претендира синът му да носи неговото име. Добро отмъщение за негодника, който се беше измъкнал, без да върне зестрата на Тулия.
Тя линееше, не се интересуваше от детето, отказваше да се храни и не вършеше нищо. В средата на февруари почина от любов по Долабела. На Цицерон това нещастие донесе още по-голяма скръб заради безразличието на бившата му жена и претенциите на настоящата, Публилия, която така и не можеше да разбере защо съпругът й плаче, скърби и не й обръща внимание. Освен това Публилия бе твърде разочарована от брака с този известен мъж, както не спираше да повтаря на майка си и малкия си брат при всяка тяхна среща. Скърбящият Цицерон вече толкова се страхуваше от посещенията на роднините си, че търсеше повод да се скрие от тях.
Последваха многобройни съболезнователни писма, между които едно от Брут, написано точно преди да тръгне за Рим от Италийска Галия. Цицерон го отвори трескаво, сигурен, че този мъж, толкова близък до него както по философски, така и по политически убеждения, е намерил най-подходящите думи, за да го разтуши. Вместо това намери хладно, безстрастно, банално описание на „изключително голямата, тежка и неизлечима скръб“ на другия мъж. Ударът бе още по-голям, когато в писмото от Цезар той намери онези изтънчени утешителни слова, които беше очаквал от Брут. О, защо най-неподходящият човек бе способен да напише толкова прочувствено писмо?
Най-неподходящият, най-неподходящият, най-неподходящият! Тази гледна точка бе потвърдена от едно писмо на Лепид, който като най-стар патриций в сената бе и негов председател, _принцепс сенатус_. Той питаше защо Цицерон не посещава заседанията и го информираше, че според новото законодателство на Цезар по този начин рискува да загуби мястото си. От самото основаване на Републиката членовете на сената запазваха правото си да участват в него, без да се появят дори на едно заседание. Сега нещата стояха другояче. Сенаторите трябваше да изпълняват ролята на съдии, когато им се каже, и да присъстват на заседанията. Ако Цицерон бе възпрепятстван да изпълнява задълженията си поради болест, трима други сенатори трябваше да свидетелстват за това.
Болест беше единствената уважителна причина за отсъствие от заседанията, ако сенаторът се намираше в Италия. На всичкото отгоре, за да напусне страната, сенаторът трябваше да подава молба до сената! Навсякъде, където погледнат, членовете на тази най-древна и свята институция на властта срещаха спънки и ограничения. О, това бе _нетърпимо_. Заслепен от скръб и гняв, Цицерон се принуди да търси трима сенатори, които да свидетелстват пред Лепид, че Марк Тулий Цицерон не е в състояние да изпълнява задълженията си поради тежко и продължително заболяване.
За капак на всички обиди Цицерон откри, че величествената гробница в памет на Тулия, изградена от известния архитект Клуатий, ще му струва не десет, а двайсет таланта. Скандалните закони на Цезар повеляваха в държавната хазна да бъде внесена сума на същата стойност, на която е издигната гробницата. За това адвокатът лесно намери странична вратичка. Достатъчно бе да нарече гробницата на Тулия светилище и нямаше да се налага да плаща. Така тя имаше не прост гроб, а истински храм. Все пак от трийсетте години съвместен живот с Теренция имаше някаква полза — тя знаеше начини за укриване на данъци, за които Цезар дори не беше сънувал.
Разбира се, имаше и какво да намали скръбта му, най-вече доброто приемане на „Катон“. В едно писмо Авъл Хирций, управляващ Нарбонска Галия, го уведоми, че Цезар възнамерявал да напише „Антикатон“. „О, Цезаре, да, задължително го напиши! Това ще срине авторитета ти така, както не си и сънувал.“

 

Новини от Отвъдна Испания все не идваха. Толкова се бавеха, че Хирций, който му беше писал на осемнайсетия ден на април, още не знаеше за залавянето и обезглавяването на Гней Помпей. Вестта за Мунда обаче бе стигнала Рим. Републиканската съпротива бе напълно сломена и вече нищо не можеше да спре издаването на закони, накърняващи правата на първата класа. Дори Атик, който по принцип не се боеше от Цезар, започваше да се тревожи. Макар че още полагаше усилия за отклоняване на новите заселници от Бутротум, хората на Цезар отказваха да му съдействат.
— Трябва да изчакаме завръщането на Цезар — каза му Цицерон. — Едно е сигурно, безимотните граждани на Рим не могат да се прехвърлят през морето за една нощ. Докато Цезар не се прибере, никой няма да замине. Искам да ти кажа още нещо, Тите. Ще се разведа с Публилия. Не мога да издържа нея и роднините й нито ден повече.
Тит Помпоний Атик погледна със съчувствие приятеля си. Той беше изтъкнат аристократ от Цецилиевия род и би могъл да има блестяща кариера, да се издигне дори до консул, но заветната му любов бе търговията, а сенаторите нямаха право да влагат парите си в друго, освен в недвижима собственост. Освен това той обожаваше малки момченца и макар че не го афишираше, си беше спечелил прозвището Атик заради привързаността си към Атина, град, където на подобни сексуални предпочитания не се гледаше с лошо око. Това бе неговият втори роден дом и той оставяше развратните си занимания само за посещенията си там. С четири години по-възрастен от Цицерон, той се беше оженил късно за една братовчедка, Цецилия Пилия, и имаше от нея една-единствена наследница, обожаваната от него Цецилия Атика. Поддържаше с Цицерон силни приятелски връзки, защото сестра му Помпония бе омъжена за Квинт Цицерон. Този брак бе също твърде нестабилен. В крайна сметка, размишляваше той, никой от двамата Цицерони не беше случил на съпруга. Те бяха принудени да се оженят за пари. Не бяха предвидили обаче, че богатите жени обичат да контролират сами парите си и законът не ги задължава да делят имуществото със съпрузите си. Жалко, че и двете жени обичаха много своите Цицерони. Просто не знаеха как да изразят любовта си. Освен това бяха изключително стиснати и никак не одобряваха склонността на мъжете си да харчат.
— Мисля, че е разумно да се разведеш с Публилия — рече Атик.
— Публилия се държа толкова грубо с Тулия по време на боледуването й.
Атик въздъхна:
— Е, Марк, предполагам, че е много трудно да имаш доведена дъщеря с десет години по-възрастна от теб. Да не говорим колко е трудно да си омъжена за изтъкнат мъж, по-стар от дядо ти.

 

Невръстният Публий Корнелий Лентул умря в началото на юни едва на шестия месец от мъчителния си живот. Роден на границата между седмия и осмия месец от бременността, той притежаваше достатъчно сила за оцеляване, но дойките намираха това хилаво, червено човече отблъскващо и не му дадоха дори частица от любовта, която би могла да дари майка му, ако не беше обичала единствено баща му. Затова той се отказа от борбата за живот също толкова тихо като Тулия и така се избави от страданията си. Цицерон смеси праха му с този на майка му и реши да ги погребе в едно светилище, стига да намери подходящо място за този паметник.
Странно, но смъртта на детето му помогна да превъзмогне загубата на Тулия. Той започна да се възстановява и този процес се ускори, след като в ръцете му попадна копие на Цезаровия „Антикатон“. Книгата още не беше издадена, но това без съмнение щеше да стане с помощта на братята Сосий. Цицерон намери тези писания злобни, бездарни и направо гадни. _Откъде_ бе научил Цезар такива подробности? В тях влизаха скандални разкрития за несподелената любов на Катон към Метел-Сципионовата съпруга, Емилия Лепида; бездарни стихчета, писани, след като тя го отхвърлила; извадки от обвиненията му (които никога не бяха стигнали до съда) срещу нея за неспазване на клетвата й за вярност; красноречиви цитати на думите на Катон, когато казал на двете си деца, че никога повече няма да видят майка си. Дори най-интимните тайни на Катон бяха изложени на показ! Тъй като именно с Цезар бе прелюбодействала първата съпруга на Катон, това обсъждане на любовните забежки на великия стоик бе напълно неуместно! Все пак човекът беше _мъртъв_!

 

„О, каква проза! Защо — питаше се Цицерон — не съм способен да напиша нещо дори наполовина толкова добро като това? Поемата на Цезар „Път“ също се възхвалява като шедьовър от Варон до Луций Пизон, този известен литературен ценител. Не е справедливо един човек да е толкова надарен. Затова съм доволен, че омразата му към Катон го накара да покаже най-доброто от себе си.“
Така Цицерон установи, че не му остава друго, освен да подкрепи Цезар. Доста неудобна позиция, но справедливостта го изискваше.
Марк Клавдий Марцел, на когото Цезар бе простил, след като брат му Гай Марцел Малкия беше коленичил пред него, бе отишъл от Лесбос в Атина, за да бъде убит в Пирея. Някои известни противници на Цезар започнаха да тръбят, че диктаторът платил за убийството на Марк Марцел. Въпреки цялата си омраза към него Цицерон не можеше да търпи подобна клевета. С голяма неохота той обяви публично, че не е възможно диктаторът да има пръст в това престъпление. Цезар убиваше авторитети, за което свидетелстваше „Антикатон“, но не и в гръб по тъмните улички. Изявлението на Цицерон спомогна много за прекратяването на слуховете.
Най-после новината за обезглавяването на Гней Помпей стигна до Рим, а също и за последиците от това. Убиецът Цезений Лентон се бе ползвал с голяма популярност сред хората на Цезар. Ала веднага след като отвратеният Гай Дидий беше изпратил главата при Цезар, той бе лишен от дела си от плячката и върнат в Рим. Гневните думи на пълководеца още кънтяха в ушите му. За такъв варварин не можеше да има никакво израстване в кариерата. Скоро Цезений Лентон щеше да изхвърчи и от сената, само Цезар да намери време за цензорските си задължения.
„Ето какъв си бил, Цезаре — размишляваше Цицерон. — От една страна, безупречно цивилизован, от друга — предател на всички изконни римски добродетели. Ала ти никога не би платил за убийството на някого. Никога!“ Така разбра част от философията на Цезар. Той никога нямаше да осъзнае, че именно неговата ярост бе принудила Цезар да му се противопостави толкова ожесточено. Ако не го беше оклеветил в книгата си, и Цезар нямаше да оклевети Катон в своята. На всяко действие има противодействие.

 

„Къде са отишли парите?“ — блъскаше си главата Марк Антоний. Макар че неговият дял от плячката от Галската война възлизаше на хиляда сребърни таланта, когато реши да се разплаща на кредиторите си, той установи, че дължи два пъти повече. Дълговете му надвишаваха седемдесет милиона сестерции и дори Фулвия нямаше достатъчно пари, за да ги покрие, тъй като бе отделила триста милиона преди сватбата им. Проблемът беше в това, че след търговете на конфискуваните от Цезар имоти цената на първокачествената недвижима собственост беше спаднала и така единственият й източник на приходи се беше стопил. Третият й съпруг й струваше твърде скъпо.
Богатството на Фулвия идваше още от прапрабаба й Корнелия, майката на братята Гракхи. Нейната внучка, майката на Фулвия, не беше сметнала за нужно да променя положението. Така многобройните имоти на Фулвия бяха блокирани в съвместни дружества или се управляваха от други хора. Затова продажбата не ставаше никак лесно, проточваше се дълго и срещаше ожесточената съпротива на банкера Гай Опий, който много добре знаеше къде потъват парите.

 

— Проблемът е, че не отидох в Галия достатъчно рано — сподели мрачно Антоний пред Децим Брут и Гай Требоний.
Тримата се бяха срещнали на стълбището на весталките и сега седяха в кръчмата на Мурций в най-горната част на Виа Нова.
— Точно така. Дойде едва след въстанието на Версенжеторикс — съгласи се Требоний, който бе участвал от нахлуването на Цезар в Галия и беше получил десет хиляди таланта. — Дори тогава закъсня, доколкото си спомням — добави с усмивка.
— О, лесно ви е на вас! — изръмжа Антоний. — Бяхте главни легати на Цезар, а аз — прост квестор. Когато се стигне до разпределяне на пари, все се оказвам твърде млад.
— В случая възрастта нямаше голямо знаеше — отбеляза Децим Брут и вдигна вежди.
Антоний се намръщи:
— Какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа, че нашата възраст вече не ни позволява да бъдем избирани за консули. Моето преторство тази година се превърна в същия фарс като Требониевото преди три лета. Диктаторът трябва да ни _разреши_ да станем консули. Избират не избирателите, а Цезар. На мен ми е обещал да стана консул след две години, но виж Требоний. Той трябваше да е миналата година, но още не е заел поста си. Хора като Вация Изаурик и Лепид имат повече политическо влияние и се ползват с предимство — обясни разпалено Децим Брут.
— Не знаех, че се чувствате толкова засегнати.
— Всички уважаващи себе си мъже се чувстват засегнати, Антоний. Признавам на Цезар всички качества: уменията, бляскавия ум, трудолюбието. Да, този човек е истински гений! _Ти_ обаче сигурно знаеш как се чувства един мъж, когато е пренебрегнат въпреки знатния му произход. Ти си наполовина Антоний и наполовина Юлий. Аз съм наполовина Юний Брут и наполовина Семпроний Тудитан. И двамата имаме знатно потекло и трябва да се _борим_ за мястото си на върха. Да се показваме в бели тоги пред избирателите, да се усмихваме и да им сваляме звездите. Вместо това чакаме Цезар, царя на Рим. Ако получаваме нещо, то е благодарение на неговото благоразположение, не е плод на собствените ни усилия. Мразя това! _Мразя_ го!
— Личи си — изсумтя Антоний.
Требоний седеше и слушаше мълчаливо. Чудеше се дали Антоний и Децим Брут си дават сметка какво всъщност говорят. За него нямаше никакво значение какво право на кариера получава един мъж от предците си, защото неговите не бяха нищо особено. Той зависеше изцяло от Цезар, нямаше да се издигне и на една десета от сегашното си положение без бившия си пълководец. Именно той бе използвал услугите му като народен трибун и му беше осигурил това място с цената на голям подкуп. Именно Цезар бе забелязал дарбата му на военачалник. Именно Цезар му се беше доверил дотолкова, че да му повери самостоятелното командване на военни части по време на Галската война. Именно Цезар го бе направил претор и управител на Отвъдна Испания.
„Аз, Гай Требоний, съм човек на Цезар. Дължа цялото си състояние и обществено положение на него. Ако Цезар не ме беше забелязал, аз щях да съм никой. Именно затова омразата ми към него е толкова голяма, защото при всяка своя стъпка знам, че ако тя е грешна, Цезар ще ме стъпче. Изтъкнатите аристократи като тия двамата имат право на някое и друго своеволие, но нищожествата като мен не могат да грешат. Аз не оправдах очакванията на Цезар в Отвъдна Испания. Той мисли, че не съм направил достатъчно, за да изгоня Лабиен и двамата Помпей. Затова, когато се срещнахме в Рим, трябваше да се хвърля в краката му и да моля за милост. Сякаш бях някоя от жените му. Той избра да е милостив, каза, че няма за какво да ми прощава, но аз го познавам. Той няма да ми се довери повече. Не ще ме направи пълноценен консул, аз ще бъда само фигурант.“
— Наистина ли се опита да убиеш Цезар, Антоний? — попита той.
Антоний примигна и се обърна към Требоний.
— Ами… всъщност, да.
— Какво те подтикна към това? — поинтересува се Требоний.
Антоний се ухили:
— Парите, какво друго? Бях с Попликола, Котила и Цимбер. Някой от тях… не помня кой точно, ми напомни, че аз съм наследникът на Цезар. Затова ми се стори добра идея да си взема парите веднага. Не направих нищо. Слугите на стареца патрулираха из целия Домус Публика. — Той изръмжа. — Искам да знам само кой ме е издал, защото някой със сигурност го е направил. В сената Цезар каза, че са ме забелязали, но аз съм убеден, че не са. Залагам на Попликола.
— Цезар е най-близкият ти роднина, Антоний — отбеляза Децим Брут.
— Знам! Изобщо не ме беше грижа. Фулвия обаче ми изкопчи цялата история, след като Цезар разгласи случая в сената, и ме принуди да й обещая, че никога повече няма да вдигна ръка срещу него. Накара ме да се закълна в предшественика си Херкулес — добави намусено той.
— Цезар е и мой роднина — рече замислено Децим Брут, — но аз не съм давал никакви клетви.
Лицето на Гай Требоний с големи тъжни очи винаги изглеждаше мрачно. Той погледна към Антоний:
— Въпросът е дали си склонен да подражаваш на Попликола и ще доложиш ли на Цезар, ако чуеш, че срещу него се подготвя заговор?
Настъпи неловко мълчание. Антоний и Децим Брут се втренчиха удивено в Требоний.
— Аз не съм доносник — обиди се Антоний, — дори когато става дума за заговори.
— Знам. Просто исках да се уверя.
Децим удари силно по масата с юмрук:
— Така няма да стигнем доникъде. Затова предлагам да сменим темата.
— На какво? — попита Требоний.
— В момента никой от нас не се радва на благоразположението на Цезар. Той ме направи претор тази година, но аз нямам почти никаква работа. Защо не ме взе в Отвъдна Испания? Щях да се справя много по-добре от Квинт Педий! Цезар обаче не е доволен от мен. Вместо да ме похвали за потушаването на въстанието на беловаците, той ме упрекна, че съм бил прекалено суров с тях. — Лицето му, толкова бледо, че изглеждаше странно безлично, се разкриви. — Независимо дали ни харесва или не, ние сме в пълна зависимост от Великия мъж, а на мен вече ми писна. Искам това консулство, дори да е само благодарение на неговата добра воля. Ти, Требоний, също заслужаваш да бъдеш консул. А ти, Антоний, ще трябва доста да се подмазваш, ако искаш да растеш в кариерата.
— Какъв е изводът? — попита нетърпеливо Антоний.
— Изводът е, че не бива повече да се свиваме в Рим като страхливци — отговори с обичайния си спокоен глас Децим Брут. — Трябва да го пресрещнем по пътя му към дома. Колкото по-скоро, толкова по-добре. Стигне ли Рим, ще го наобиколят толкова много подлизурковци, че гласовете ни никога не ще стигнат до ушите му. Той ни познава от години, знае много добре, че сме способни военачалници. Обществена тайна е, че възнамерява да нападне Партското царство. Е, трябва да сме доста убедителни, ако искаме да бъдем старши легати във войската му. След Азия, Африка и Испания той има на разположение десетки опитни пълководци, от Калвин до Фабий Максим. В известно отношение ние сме минали величия, приятели мои. От войната в Галия минаха години. Затова трябва да побързаме и да му напомним, че сме по-способни от Калвин и Фабий Максим.
Другите двамата го слушаха с интерес.
— Аз получих доста от Галия — продължи Децим Брут, — но партите ще ме направят богат като Помпей Велики. Също като теб, Антоний, аз имам доста скъпи удоволствия. И тъй като да убиеш роднина е израз на лош вкус, ще се наложи да си осигурим приходи с одобрението на Цезар. Не знам какви са вашите планове, но аз тръгвам още утре да го пресрещна.
— Идвам с теб — заяви Антоний.
— И аз — присъедини се Требоний и се облегна доволно на стола си.
Темата беше интересна и реакцията на двамата Цезарови роднини не го остави разочарован. Точно кога е решил, че Цезар трябва да умре, Требоний не знаеше, защото идеята се беше зародила съвсем несъзнателно в главата му въпреки всичките му благородни намерения. Бе породена от омраза — омразата на един човек, който няма нищо, към друг, който има всичко.

 

Когато най-после се върна от Италийска Галия, Брут беше в доста странно настроение, поне за майка му. Въпреки че много беше харесал работата, дадена му от Цезар, той бе твърде разсеян и сякаш не чуваше постоянното й натякване, не се засягаше от хапливите й забележки.
Най-забележителна бе промяната, настъпила с кожата му. Беше се изчистила пълно от всякакви пъпки, той вече можеше да се бръсне гладко и само леките белези напомняха за заболяването, което го бе мъчило в продължение на двайсет и пет години. Следващата година двамата с Гай Касий щяха да навършат четирийсет и трябваше да се кандидатират за претори. Подарък, който дължаха изцяло на Цезар.
Цезар! Цезар, който сега бе неоспоримият господар на света, както любовникът на Сервилия Луций Понтий Аквила не пропускаше да й повтаря поне веднъж при всяка тяхна среща. В момента Аквила беше народен трибун и приемаше твърде тежко пълната си безполезност. Той бе неспособен да използва правото си на вето срещу нито един от законопроектите на диктатора и при всяка възможност, даваше израз на омразата си към Цезар.
Колкото до Гай Касий, той обикаляше Рим и бездействаше. Прекарваше времето си главно с хора като Цицерон и Филип. За изненада на повечето римляни той отхвърли стоицизма и прие епикурейството. Брут бе толкова покрусен от това, че започна да го избягва. А това не беше никак лесно, тъй като и двамата постоянно киснеха у Цицерон!
Затова Сервилия прекарваше по-голямата част от времето си в разговори с царица Клеопатра, отчаяна и самотна в мраморната си гробница. Царицата, разбира се, много добре знаеше, че Сервилия е била любовница на Цезар, но това не се отразяваше на приятелството им. Тя по-скоро го смяташе за нещо, което ги свързва, и Сервилия я разбираше.
— Мислиш ли, че ще се върне някога? — попита веднъж Клеопатра.
— В това отношение съм съгласна с Цицерон. Налага се — заяви твърдо по-възрастната жена. — Ако наистина смята да воюва с партите, преди това трябва да свърши доста неща в Рим.
— О, Цицерон! — възкликна с отвращение Клеопатра. — Не съм срещала по-надут човек.
— И той не те харесва.
— Мама — изкрещя Цезарион и нахълта, възседнал едно дървено конче. — Филомена не ми дава да изляза!
— Ако Филомена не дава, синко, значи не може.
— Не мога да повярвам колко прилича на Цезар — призна със свито гърло Сервилия.
„О, защо не му родих син аз? Моят син щеше да е римлянин, знатен патриций.“
Момченцето излезе в галоп, приело безропотно волята на майка си.
— На външен вид, да — отвърна с усмивка Клеопатра. — Ала представяш ли си Цезар толкова послушен, дори на неговата възраст?
— Честно казано, не. Защо да не излиза? Денят е прекрасен, а слънцето ще му се отрази добре.
Лицето на царицата помръкна.
— Ето още една причина да искам баща му да се завърне час по-скоро. Местните жители успяват да се промъкнат покрай стражата ми и скитат из имението. Имат ножове и режат носовете и ушите на всеки чужденец. Някои деца на възрастта на Цезарион, както и няколко слугини вече пострадаха.
— Мила ми Клеопатра, за какво имаш стражи? Пусни момчето да играе под погледите на няколко войници, не го затваряй вътре!
— Той ще иска да си играе с тях.
— Защо не? — изненада се Сервилия.
— Може да играе само с равни.
Сервилия се нацупи:
— Моят произход, Клеопатра, е много по-благороден от твоя, но дори аз не виждам смисъл в това. Той скоро ще се научи да разграничава благородниците от слугите, но междувременно може да си играе на въздух и слънце и да се упражнява.
— Аз имам друго решение — обяви упорито Клеопатра.
— Горя от нетърпение да го чуя.
— Ще наредя имението ми да бъде оградено с висок зид.
— Това няма да спре бандитите.
— Напротив. Ще сложа стражи на всяка педя.
Сервилия завъртя очи и се отказа. Неколкомесечното общуване с Клеопатра й беше разкрило колко различни са източните жени от римлянките. Царицата на Египет можеше да управлява милиони поданици, но бе лишена от здрав разум. Още първата им среща я беше убедила в един доста успокоителен факт — каквото и да изпитваше към нея Цезар, не бе любов. Вероятно, размишляваше Сервилия, той намираше за интересно да бъде баща на един източен владетел. Цезар бе вкарал в леглото си няколко царици, но те винаги бяха омъжени за друг. Тази обаче беше само негова. О, тя имаше с какво да го привлече. Въпреки че бе лишена от здрав разум, Клеопатра разбираше от закони и управление. Ала колкото повече я опознаваше Сервилия, толкова по-малко се опасяваше от нея.

 

Брут посещаваше една доста по-различна жена. Главната причина за връщането му в Рим бе Порция, която го посрещна радушно, но не му предложи устните си, нито го стисна в една от мечешките си прегръдки, при които го вдигаше от пода. Причината беше не липсата на любов или някакво скрито недоволство, а един мъж — Статил.
Макар че отначало възнамеряваше да отиде при Брут в Плаценция, философът не стигна по-далеч от Рим. Там той се яви в дома на Порция и помоли младия Луций Бибул да го приеме. Тъй като Луций никога не се интересуваше от мнението на мащехата си, Порция скоро се озова в подобие на Катоновата къща от детството й — постоянно в сянката на вечно пияния философ, който не спираше да убеждава Луций да последва примера му. О, не беше справедливо! Защо не бе положила повече усилия да изпрати Луций при Гней Помпей в Испания? Той беше достатъчно голям за адютант, но смъртта на Катон го бе покрусила толкова, че на нея сърце не й даде да настоява. Когато Статил се появи, вече съжаляваше.
Затова, макар че изпиваше с поглед Брут, тя сдържа чувствата си.
— Мили Бруте, кожата ти се е изчистила — отбеляза и погали гладката му, избръсната буза.
— Мисля, че е благодарение на теб — усмихна се той.
— Майка ти сигурно е доволна.
Той изсумтя:
— Тя ли? Прекалено е заета да сплетничи с онази отвратителна чужденка отвъд Тибър.
— С Клеопатра ли? Нея ли имаш предвид?
— Същата. Сервилия направо се е пренесла у тях.
— За нея най-малко съм си представяла, че ще иска да се сприятели с Клеопатра.
— Аз също. Ала очевидно сме се лъгали. О, не се съмнявам, че е замислила някоя гадост, но още нямам представа каква. Просто твърди, че компанията на Клеопатра я развличала.
Така първата им среща не стигна по-далеч от размяната на любовни погледи. А също и следващите. Понякога ги наблюдаваше само Статил. Понякога и Статил, и Луций.
През юни Брут успя да се усамоти с Порция и да й зададе мъчителния въпрос:
— Порция, ще се омъжиш ли за мен?
Тя грейна, сякаш обхваната от пламъци, и изкрещя:
— Да, да, да!

 

Брут се прибра и веднага накара Клавдия да си приготвя багажа. Толкова бързаше да се разведе с нея, че дори не се помъчи да използва някое правдоподобно обяснение, като бездетието например. Просто я извика, връчи й искането за развод и я изпрати с една носилка на големия й брат, който нададе кански рев и веднага отиде да се разправя с безсърдечния съпруг.
— Не можеш да го направиш! — изкрещя Апий Клавдий още в приемната, твърде ядосан, за да чака домакинът да го покани в някое по-усамотено място.
Щом чу врявата, Сервилия веднага се появи. Брут се изправи не само пред гнева на зет си, а и пред още по-разлютената си майка.
— Не можеш да го направиш! — повтори тя.
Дали заради здравото си вече лице, или заради любовта си към Порция Брут прояви нехарактерна за него смелост. Каквато и да беше причината, той се изправи пред двамата с решително изражение и заяви:
— Аз вече го направих. Край. Не харесвам тази жена и никога не съм я харесвал.
— Тогава й върни зестрата! — изрева Апий Клавдий Пулхер.
Той вдигна вежди:
— Каква зестра? Твоят покоен баща не ми е дал и една сестерция. Махай се!
Обърна се и изчезна в кабинета си.
— Девет години брак! — чуваше се гласът на Апий Клавдий отвън. — Девет години! Ще го съдя!
След час Сервилия затропа на вратата на кабинета по начин, подсказващ на Брут, че е готова да удря вечно. По-добре да се разберат за всичко… е, поне за някои неща. Новините за плановете му с Порция можеха да почакат. Той отвори решително вратата и се отдръпна.
— Глупак! — изсъска Сервилия със святкащи очи. — И защо го направи? Не можеш да се разведеш безпричинно с толкова мила и красива жена като Клавдия!
— Не ме е грижа дори целият Рим да я обича. Аз не я харесвам.
— Така няма да си спечелиш никакви приятели.
— Аз и не очаквам да си спечеля, нито го желая.
— Това ще изправи целия Рим срещу теб! Бруте, тя е жена с най-благородно потекло от рода на Клавдиите! И лишена от зестра! Поне й уреди някаква финансова независимост — рече майка му малко по-спокойно. Изведнъж присви очи: — Какво си намислил?
— Да въведа ред в тази къща.
— Остави й някакви пари.
— Нито сестерция.
Сервилия изскърца със зъби, звук, който в миналото го бе карал да трепери като лист. Сега Брут дори не мигна.
— Двеста таланта — настоя тя.
— Нито сестерция, мамо.
— Гнусен червей! Да не искаш целият Рим да те заклейми?
— Махай се — отпрати я спокойно червеят.
За да накара злите езици да замълчат, Сервилия изпрати двеста таланта на Клавдия. Лентул Спинтер младши се беше развел с жена си при подобни скандални обстоятелства, но възмущението от постъпката му бледнееше пред реакциите след коравосърдечното прогонване на бедната, безупречна, добросърдечна съпруга на Брут. И макар че всички го заклеймяваха, той не даваше пукната пара.
Осъзнала, че е изгубила влияние върху сина си, Сервилия се оттегли и зачака. Той _беше_ намислил нещо и времето щеше да покаже какво. Кожата му се бе излекувала напълно, а с нея явно и духът му. Ако обаче си въобразяваше, че майка му не държи скрити козове, много се лъжеше.
О, какво ставаше с живота й? Разочарованията следваха едно след друго.

 

Когато синът й напусна Рим на следващия ден и се оттегли във вилата си в Тускулум, Сервилия предположи, че е заради нея, ала грешеше. Той изобщо не се интересуваше от майка си. Докато пътуваше с удобната си колесница, умът му бе зает с много по-приятни мисли: новата му съпруга Порция бе до него.
Ожениха се при върховния авгур и главен жрец на Квирин с единствен свидетел един освободен роб на Луций Цезар. Като се съдеше по спокойното му отношение, Луций Цезар сигурно всеки ден участваше в сключването на неочаквани бракове. Той привърза ръцете им с ритуалния червен ремък, каза им, че вече са съпруг и съпруга и им пожела всичко хубаво на вратата. В Рим нямаше нито един човек, с когото би искал да сподели тази вълнуваща новина, но още щом изпрати младоженците, Луций Цезар се зае да пише на братовчед си Гай.
Поради близостта си с големия град Тускулум не беше застроен с онези масивни вили на богати римляни, които можеха да се видят и в градчета като Мизенум, Бая или Херкулана. Тук те бяха по-скромни, стари и с малки имения около тях. От двете страни на Брутовата вила бяха тази на Ливий Друз Нерон и доскорошен имот на Катон, сега притежание на един заслужил бивш центурион и новоизлюпен сенатор. Отпред минаваше Виа Тускулана, а отзад се намираше вилата на Цицерон. Присъствието на последния бе доста досадно, тъй като великият адвокат имаше навик да се появява веднага щом разбереше, че Брут си е вкъщи. С Порция обаче пристигнаха твърде късно и Брут бе спокоен, че Цицерон няма да дойде по това време, дори да знае, че са там.
Слугите бяха приготвили обилна вечеря, но никой от двамата нямаше апетит. Скоро приключиха със сватбеното угощение. Брут показа къщата на новата си жена, сетне, изпълнен със страх, я заведе при брачното им ложе. От разговорите им след сватбата й с Бибул знаеше, че мнението й за плътските удоволствия не е особено високо, а съзнаваше, че и самият той не е особено способен в леглото.
Плътта никога не бе оказвала върху Брут влудяващото си влияние, каквото очевидно изпитваха останалите мъже. Той винаги се беше стремял към интелектуални развлечения. В голяма степен за това бе виновен Катон, който смяташе, че един мъж трябва да е девствен, когато се събере с първата си съпруга. Така изискваха старите римски обичаи, а също и Катоновата интерпретация на стоицизма. От друга страна, вина имаше и Сервилия, чието презрение към неговата липса на мъжественост, го бе лишило от увереност във всички начинания в живота му. А след това се беше влюбил в дъщерята на Цезар, толкова пламенно и толкова продължително. Отношенията му с девет години по-младата Юлия не бяха стигнали по-далеч от размяната на приятелски целувки. Когато тя стана на седемнайсет, Цезар я омъжи за Помпей Велики. Ужасен удар за Брут, чието страдание се усилваше от постоянното натякване на Сервилия, че Юлия била лудо влюбена в застарелия си съпруг и че намирала Брут за досаден и грозен.
Въпреки дългия си брак с Бибул Порция се оказа доста по-добре подготвена за първата брачна нощ от Брут, тъй като преди нея Бибул бе имал две жени, и двете Домиции Ахенобарби, и двете съблазнени от Цезар. Осемнайсетгодишна, тя бе дадена на Бибул от баща си, за да стане съпруга на един отчаян от живота мъж, гонещ петдесетте и баща вече на двама синове от първата и на един от втората Домиция. Макар че остана особено поласкан да получи единствената дъщеря на Катон, Бибул установи, че тя не е съвсем по вкуса му. От една страна, бе с една глава по-висока от него, от друга, Порция някак си не се вписваше в разбиранията на повечето мъже за женска красота.
Бибул изпълняваше съпружеските си задължения доста вяло, не се стремеше да й достави удоволствие. Все пак бе доволен, че съпругата му е именно дъщерята на Катон — нея Цезар дори нямаше да си помисли да съблазнява. Само боговете знаеха какво би се случило, ако Бибул се беше върнал жив и здрав от Сирия. Двамата му големи сина бяха убити в Александрия и му оставаше само Луций. Ако се беше върнал, може би щеше да поиска деца от Порция. Разбира се, това не стана. Цезар бе прекосил Рубикон, докато Бибул се бавеше в Ефес, и кракът на този изтъкнат републиканец никога вече не стъпи в Рим. Порция овдовя, без да изпита всички удоволствия от брака си.
Сега двамата лежаха един до друг в кревата, занемели от страх и страшно влюбени, но без никаква представа как да дадат израз на тази любов. Навън все още бе светло, тъй като беше разгарът на лятото. Накрая Брут извъртя глава и погали гъстата й червена коса. Надяваше се поне това негово желание да не й се стори отблъскващо.
— Мога ли да разпусна косите ти?
Сивите й очи се разшириха.
— Щом искаш. Само да не загубиш шнолите, защото забравих да взема други.
Брут и без това не би загубил нито една шнола, такава бе природата му. Той ги махна една по една и ги остави на купчинка върху нощната масичка; това занимание му достави огромно удоволствие. Тази коса наистина приличаше на живо същество, толкова буйна, неподстригвана нито веднъж. Той прокара пръсти през нея и я разпиля като огнен водопад в леглото.
— О, красива е! — прошепна.
Никой никога не бе наричал нещо в нея красиво. Порция потрепери от удоволствие. Сетне той задърпа отвратителната й груба рокля, свали колана, разкопча я и се опита да измъкне ръцете й от ръкавите. Тя му помогна, но после осъзна, че гърдите й са се разголили, и побърза да ги скрие с дрехата.
— Моля те, позволи ми да погледна. Моля те!
Това бе нещо ново. Защо някой ще иска да я гледа? Все пак, когато той хвана ръцете й и ги отмести, тя стисна зъби и с насочен право напред поглед се подчини.
Брут се втренчи в нея като омагьосан. Не си беше представял, че безформените й рокли са крили тези толкова прекрасни, малки, стегнати гърди с такива изящни розови дребни зърна.
— О, красиви са! — прошепна той и целуна едната.
Тя потрепери, топлина се разля по цялото й тяло.
— Изправи се, нека те видя цялата — нареди той с глас, който не бе подозирал, че владее: силен, дълбок, гърлен.
Удивена от него и от себе си, тя се подчини. Роклята й се свлече и тя остана единствено по грубото си ленено бельо. Той смъкна и него, но с такова страхопочитание, че тя не сметна за нужно да прикрива тази част от тялото си, от която Бибул никога не се беше интересувал. Е, и двете му Домиции бяха червенокоси.
— Ти имаш _огън_ навсякъде! — възкликна възхитен Брут.
Сетне се пресегна и я притисна до себе си, допря лице до корема й и започна да я целува, да я гали по гърба и хълбоците. Тя се отпусна отново в леглото и той трескаво свали туниката си; сега бе неин ред да помага. Двамата затаиха дъх от възбуда, впиха жадно устни. Той я облада нежно и Порция за пръв път изпита такова прекрасно усещане.
— Обичам те — рече той все още възбуден.
— И аз винаги съм те обичала. Винаги!
— Искаш ли пак?
— Да, да! Нека това никога не свършва!

 

Тъй като не можеше да излива гнева си върху Брут, след заминаването на сина си за Тускулум Сервилия отиде при Клеопатра. Там завари Луций Цезар, истинско удоволствие — той бе един от най-интелигентните мъже в Рим. Тримата се заеха да обсъждат „Катон“ и „Антикатон“. Всичките бяха на страната на Цезар, въпреки че Сервилия и Луций Цезар не бяха толкова убедени в художествената стойност на неговата книга.
— Особено що се отнася до съдържанието — рече Сервилия. — То му спечели по-широк кръг читатели.
— Луций Пизон каза, че не се интересува какво е съдържанието. Изразните средства били превъзходни, най-доброто, което Цезар е писал някога — отбеляза Клеопатра.
— Да, но Пизон би прочел книга и за някоя буболечка, ако е написана добре — възрази Луций Цезар. Той погледна Сервилия с вдигнати вежди. — Ти ли даде на Цезар подробностите, които не бяха известни на никого другиго?
— Естествено, макар че нямам таланта на Цезар да се захващам за такива неща като стиховете на Катон например. Просто му изпратих някои. Имам цели чекмеджета.
— Злословенето за мъртвите е обида към боговете — отбеляза Луций.
Двете жени го изгледаха изненадани.
— Не виждам логиката — призна Клеопатра. — Ако човек е бил отвратителен приживе, защо трябва боговете да задължават останалите хора да говорят само хубави неща за него след смъртта му? Уверявам те, че след смъртта на баща ми аз принесох богати дарове на боговете. Със сигурност не съм си променила мнението за него, нито пък за по-големия си брат. И след смъртта на Арсиноя нямам никакво намерение да говоря хубави неща за нея.
— Съгласна съм — подкрепи я Сервилия. — Двуличието е противно.
Луций Цезар вдигна ръце:
— Дами, дами! Аз просто казвам какво смятат повечето жители на Рим!
— Включително моят глупав син — изръмжа Сервилия. — Всъщност той си позволи да напише „Антиантикатон“ или както там се нарича опровержението на опровержението.
— Напълно го разбирам. Все пак той е много привързан към Катон.
— Вече не — поправи го мрачно Сервилия. — Катон е мъртъв.
— Не мислиш ли, че бракът му с Порция го свързва с Катон и след смъртта му? — попита невинно Луций.
Как бе възможно една толкова просторна и светла стая така внезапно да потъне в мрак, сякаш имаше затъмнение? Защото стаята наистина потъна в мрак и от внезапно застиналата Сервилия сякаш заизлизаха искри.
Клеопатра и Луций Цезар останаха неподвижни за момент, сетне царицата се приближи до приятелката си.
— Сервилия! Сервилия! Какво има? — попита тя и я хвана за ръката.
Другата жена се дръпна като опарена.
— Брак с Порция ли?
— Не може да не знаеш — заекна Луций.
Мракът бе непрогледен.
— Не знам! Ти откъде знаеш?
— Ожених ги тази сутрин.
Сервилия скочи и излезе тичешком, като крещеше на слугите си да й донесат по-бързо носилката.
— Сигурен бях, че знае! — оправда се Луций пред Клеопатра.
Царицата въздъхна:
— Не съм особено състрадателна, Луций, но сега ми е жал за Брут и Порция.

 

Когато Сервилия се върна у дома, вече беше късно да тръгва към Тускулум. Един неин поглед бе достатъчен, за да накара слугите да треперят.
— Донеси ми брадва, Епафродите — нареди тя на иконома си, към когото никога не се обръщаше с цялото му име, освен когато предстояха големи неприятности.
От прислугата само Епафродит помнеше разпъването на бавачката, която бе изпуснала малкия Брут. Той побърза да изпълни заповедта.
Сервилия влезе в кабинета на Брут и започна да сече наред: бюро, столове, кушетки. Трошеше гарафите с вода и вино, разбиваше александрийските стъклени чаши на парченца. Разкъса всеки свитък от кутията за писма, събори всички книги от етажерките на земята. Сетне взе лампата, изсипа маслото й върху купчината и я запали. Епафродит надуши дима и подгони уплашените слуги да носят кофи с пясък от кухнята и вода от фонтана в перистила и басейнчето в атриума, молейки се на боговете господарката да излезе от стаята, преди огънят да се разгори толкова, че да не може да бъде изгасен. В момента, в който тя изскочи от кабинета, той се зае за работа, по-уплашен от пожара, отколкото от разгневената богиня на разрушението.
Сервилия спря да си почине едва след пълния погром на Брутовата спалня и строшаването на любимите му статуи. Гневът й обаче не беше намалял и тя съжали, че няма вече какво да руши. А! Бронзовият бюст на сина й от Стронгилион! Неговата гордост и радост! В атриума! Тя отиде незабавно там и грабна произведението, което бе толкова тежко, че само яростта й даде сили да го вдигне. Замъкна бюста в хола си, седна на една маса и се втренчи в него. Как да унищожи този масивен бронзов предмет без пещ?
— Дите! — изрева накрая.
Епафродит се появи на мига.
— Да, господарке?
— Виждаш ли това?
— Да, господарке.
— Веднага го занеси на реката и го хвърли в най-дълбокото.
— Ама това е _Стронгилион_! — изпелтечи той.
— Не ме интересува, дори да беше Фидий или Праксител! Изпълнявай! — Черните й очи го пронизваха. — Изпълнявай заповедите ми, Епафродите. Хермиона!
Личната й прислужница се появи веднага.
— Иди с Епафродит на реката и се увери, че ще хвърли това… това _нещо_ вътре. Иначе ви чака разпъване.
Двамата стари прислужници с мъка повдигнаха бюста и се измъкнаха, олюлявайки се.
— Какво е станало? — прошепна Хермиона. — Не съм я виждала в такова състояние от деня, когато Цезар й каза, че няма да се ожени за нея.
— Не знам какво е станало, само знам, че ще ни разпъне, ако не се подчиним — отвърна Епафродит, докато предаваше бюста на един по-млад и як роб. — Към Тибър, Формионе. Бързо!

 

На зазоряване пред къщата чакаше колесница. Сервилия се качи сама, все още с дрехите от предната нощ.
— В галоп до Тускулум — нареди на кочияша.
— Господарке, не може! Ще ти се потрошат кокалите от друсане!
— Слушай какво, нещастнико — процеди през зъби тя. — Когато кажа галоп, значи галоп. Не ме интересува колко често ще сменяш мулетата. Когато кажа галоп, искам галоп!

 

Брут и Порция бяха станали непростимо късно и когато Сервилия пристигна на прага им, едва закусваха.
— Нищожество! Лигав червей! — изсъска тя.
Сетне се приближи до Порция и я удари с юмрук в слепоочието. Тя се свлече зашеметена и свекърва й започна да я рита навсякъде, като отделяше особено внимание на слабините и гърдите.
Брут се принуди да повика двама млади роби, за да я обуздае.
— Как посмя да сториш това, неблагодарнико? — изкрещя Сервилия на сина си, като се гърчеше, риташе и се опитваше да хапе.
Порция успя да се изправи без чужда помощ, хвърли се върху Сервилия, стисна я за косата с една ръка, а с другата започна да й удря шамари.
— Не ме наричай така, противно патрицианско чудовище! — закрещя на свой ред по-младата жена. — И не смей да ме докосваш! Нито Брут! Аз съм дъщеря на Катон и с нищо не ти отстъпвам! Докосни ме отново и ще те накарам да съжаляваш, че си се родила! Отивай да лижеш краката на чуждестранната си царица и ни остави на мира!
До края на тази кратка реч други трима слуги успяха да отдалечат Порция на безопасно разстояние. Насинени и разрошени, двете жени се гледаха с омраза.
— Курва! — изръмжа Сервилия.
Брут застана между тях.
— Мамо, Порция, тук аз съм господарят и искам да ми се подчините! Мамо, ти нямаш никакво право да определяш за коя ще се оженя. Както виждаш, аз избрах сам. Ще се държиш учтиво с жена ми и ще я посрещаш добре в къщата, ако не искаш да те изгоня. Говоря сериозно! Всеки мъж е длъжен да осигури подслон на майка си, но ако не се държиш добре към жена ми, кълна се, ще те изхвърля. Порция, извинявам се за държанието на майка си и мога само да те моля да й простиш. — Той отстъпи встрани. — Ясно ли е всичко?
Сервилия се отскубна от мъжете, които я държаха, и заоправя косата си.
— Май си се сдобил с гръбнак, а, Бруте? — изсъска подигравателно.
— Както виждаш, да — отвърна сдържано той.
— Как успя да го подмамиш, харпийо — обърна се тя към Порция.
— Ти си харпията тук, Сервилийо — рече Порция и се притисна до мъжа си. — Ние с Брут сме родени един за друг.
Двамата се изправиха храбро пред Сервилия.
— Мислиш си, че си овладял положението, а, Бруте? Да, ама не си — изсъска тя. — Ако си мислиш, че ще се държа любезно с потомката на една келтиберийска робиня и на един мръсен, дърт тускулски селянин, много се лъжеш! Изгони ме и ще те покрия с толкова кал, че с кариерата ти ще е свършено: Брут страхливецът, който бягаше от военните тренировки и хвърли меча си при Фарсал! Брут лихварят, който оставя старци да умират от глад! Брут, който се разведе с безупречната си жена след девет години брак, без да й даде и една сестерция за компенсация! Цезар още ме слуша и още имам влияние в сената! Колкото до теб, долно нищожество, ти не си достойна дори да лижеш краката на сина ми!
— А ти не си достойна да лижеш екскрементите на Катон, злобна развратнице! — изкрещя Порция.
— Привет, привет, привет! — чу се глас от отворената врата.
Цицерон влезе напето, хвърляйки развеселени погледи ту на един, ту на друг актьор в тази превъзходна трагикомедия.
Брут запази самообладание, усмихна се широко, промъкна се между жена си и майка си и стисна горещо ръката на Цицерон.
— Скъпи ми Цицероне, какво удоволствие. Много се радвам да те видя, защото се нуждая от съвета ти по два въпроса. Започнах едно резюме върху доста странната „Римска история“ на Фаний, а Стратон Епирски твърди, че било безсмислено…
Гласът му заглъхна, когато двамата влязоха в кабинета и той затвори вратата.
— Ти няма да доживееш дълбока старост, Порция! — заплаши Сервилия.
— Не се страхувам от теб! — не остана длъжна другата жена. — Говориш само празни приказки!
— Не говоря празни приказки! Аз оцелях в дома на Ливий Друз без ничия помощ, но твоят баща не можеше да се похвали със същото. Не се отделяше от брат ни Цепион. Майка ми беше курва, Порция, така че не ме поучавай! Аз поне мърсувах с мъж, който има достатъчно знатен произход, за да бъде цар на Рим, докато никой не може да каже такова нещо за онзи стар непрокопсаник, Катон. По-добре не си прави големи планове за щастливо семейство, скъпа. Изродите, които ще заченеш от Брут, няма да доживеят достатъчно, за да проходят.
— Заплашвай, заплашвай! Думите ти са лишени от всякакво съдържание, Сервилия!

 

— Всъщност не за Фаний искам да говорим — рече Брут, когато гласовете на жените заглъхнаха зад дебелата врата.
— Не съм си и помислил такова нещо — отвърна Цицерон и наостри уши. — О, между другото, поздравления за новия ти брак.
— Новините се разпространяват бързо.
— Такава новина се движи по-бързо и от светкавица, Бруте. Чух я тази сутрин от Долабела.
— Долабела ли? Той не е ли с Цезар?
— Беше, но след като получи онова, което искаше, се върна, за да умилостиви кредиторите си.
— Какво искаше?
— Консулство и хубава провинция. Цезар му обеща, че ще бъде консул догодина, а след това ще замине за Сирия — отвърна с въздишка Цицерон. — Колкото и да се опитвам, все не мога да намразя Долабела. Въпреки че още отказва да ми върне зестрата на Тулия. Твърди, че смъртта й обезсилвала споразумението, и се боя, че е прав.
— Никой римлянин не може да обещава на някого, че ще стане консул — отбеляза мрачно Брут.
— Напълно съм съгласен. Какво искаше да обсъдим?
— Една тема, която съм засягал и преди. Това, че мисля да пресрещна Цезар по пътя му към Рим.
— О, Бруте, недей! — възкликна Цицерон. — По пътя вече има върволица от хора, които са тръгнали да се срещнат с него, преди да стигне Рим. Не се унижавай, като се включиш в стадото.
— Налага се. Касий също ще отиде. Ала какво да му кажа, Цицероне? Как да разбера намеренията му?
Цицерон запази непроницаемо изражение.
— Няма смисъл да питаш мен, драги ми Бруте. Аз не ще се включа в тази жалка тълпа. Ще остана тук.
— Възнамерявам да разговарям с него не само за себе си, а и за теб — обясни Брут. — Да му дам да разбере, че сме обсъждали нещата и ти си на моето мнение.
— Не, не, не! — изкрещя възмутено Цицерон. — В никакъв случай! Името ми няма да ти донесе никаква полза, особено след написването на „Катон“. Ако книгата го е ядосала толкова, че да напише „Антикатон“, аз със сигурност съм _персона нон грата_ при цар Цезар. — Очите му проблеснаха. — Започнах да го наричам „цар Цезар“. Е, той се държи като монарх, не мислиш ли? Цар Гай Цезар, как само звучи!
— Съжалявам, че мислиш така, Цицероне, но аз така или иначе ще се срещна с Цезар в Плаценция.
— Е, прави, както намериш за добре. — Той се изправи. — Време е да се прибирам. Напоследък гостите прииждат един след друг. Не се сещам за някого, който още да не ме е посетил. — Оттегли се към вратата и с облекчение установи, че от другата страна не се чува нищо. — Разказах ли ти какво странно писмо получих преди известно време? От някакъв младеж, който твърди, че е внук на Гай Марий. Моли ме за помощ, представи си. Отговорих му, че с такива роднини като Цезар моята помощ надали ще му е нужна. — Цицерон продължи, все още с лице към затворената врата: — Синът ми, както, разбира се, знаеш, е в Атина. Искал да си купи каляска. Каляска, моля ти се! За какво са ни тези крака, скъпи ми Бруте, ако не да ги използваме за придвижване от едно място на друго? Особено на неговата възраст. — Той се подсмихна. — Писах му да иска пари от майка си. Ще ги получи на куково лято!
Цицерон едва си тръгна и на вратата се появи Сервилия.
— Връщам се в Рим — заяви кратко тя.
— Чудесна идея, мамо. Надявам се, когато заведа Порция в новия й дом, да си се успокоила. Говорех сериозно. Ако продължаваш да се държиш толкова обидно, ще те изхвърля.
— Не смятам да променя държанието си и ти няма да ме изхвърлиш. Само опитай и ще установиш колко власт имам все още върху финансовото ти състояние. Единственият мъж, който си е позволявал да ме унижава, е Цезар, а ти, нещастнико, не можеш да стъпиш и на малкия му пръст.
Със свит стомах той отиде при Порция, доволен, че двамата най-нежелани посетители за деня вече са си отишли. Майка му и финансовото му състояние? Но как? Чрез кого? Чрез банкера му Флавий Хемицил? Не. Чрез Матиний? Не. Чрез Скапций? Той винаги бе поддържал връзки с нея.
Жена му седеше в градината и наблюдаваше зреещите праскови на едно дърво. Когато го чу, тя се обърна, лицето й се озари от радост. Тя протегна ръце.
„О, Порция, толкова те обичам. Моята огнена жена.“

 

— Какво мислиш за това? — попита Сервилия.
— Със сигурност разбирам причините да се противопоставяш, но в много отношения Брут и Порция си подхождат — отвърна Касий. — Да, знам, че ти е противно да признаеш, че има прилики, но това не означава, че те не съществуват. Те са много жалка двойка, заблудени, скучни. Това е истинската причина да се откажа от стоицизма. Просто не съм толкова тесногръд.
Сервилия вдигна възхитен поглед към любимия си родственик. Той бе толкова мъжествен, толкова силен, толкова решителен. Какво щастие, че имаше такъв човек в рода! Вация Изаурик, женен за Юния Голямата, и Лепид, съпруг на Юния Малката, бяха сковани, педантични аристократи и сякаш никога нямаше да се примирят с прелюбодейството на тъща им с Цезар. За сметка на това Касий, който бе много по-пряко засегнат поради брака си с Тертула, не се влияеше от този факт.
— Тертула ми каза, че смяташ да се срещнеш с Цезар — рече тя.
— Да, така е. С Брут, надявам се, ако Порция не го накара да промени решението си. — Касий се усмихна. — Не вярвам да одобри умилкването на съпруга си около Цезар.
— О, той ще тръгне, без да й казва. Но защо всъщност е необходимо?
— Заради Мунда — отвърна просто Касий. — Такова облекчение почувствах, когато Цезар победи. Винаги съм мразел некоронования цар на Рим, но той поне реши нещата веднъж завинаги. Републиканската кауза вече е мъртва и не може да бъде същата. Тъй като получих прошката му и оттогава не съм извършил нито един грешен ход, възнамерявам да си поискам заслуженото. Искам следващата година да стана претор, Брут — също. Ала докато Великия мъж стигне Рим, всички служби ще са раздадени. — Погледна насмешливо Сервилия, двамата нямаха тайни. — Като… ъ… неофициален зет на Цезар, мисля, че заслужавам добър пост. Всъщност смятам, че заслужавам Сирия повече от Долабела. Не си ли съгласна?
— Напълно. Одобрявам решението ти.

 

Докато Цезар и Октавий, увлечени в безкрайни разговори, прекосят Близка Испания, за да стигнат морето и да продължат през Пиренеите, в пристанището Нарбон кипеше оживление, непознато от управлението на Луций Цезар по време на Галската война. Този привлекателен град при устието на река Атакс бе известен с морските си деликатеси и най-вече с най-вкусната риба на света. Това изключително плоско създание се ровеше толкова дълбоко в тинята, че се налагаше да го изкопават; оттам идваше и името му: тинеста барбуна.
Шейсетината римски сенатори, които пристигнаха на пристанището в края на юни обаче, със сигурност не бяха дошли само за да опитат вкусната риба. Цезар скоро щеше да дойде и тези влиятелни люде очевидно искаха да се срещнат с него. Изборът им бе паднал на Нарбон, защото по пътя за Рим нямаше друг град, който да осигури достатъчно комфорт на такъв голям брой изтъкнати мъже. Сенатори като Децим Брут, Гай Требоний, Марк Антоний и Луций Минуций Базил, бяха добре известни от времето на Галската война. Тези четиримата пристигнаха първи и веднага се настаниха в имението на Луций Цезар, което той още държеше с надеждата някой ден да се оттегли на това прекрасно място. Останалите се настаниха в по-сносните странноприемници или потърсиха подслон при богати нарбонски търговци. В Нарбон бяха много, защото градът бе главно пристанище на плодородните земи чак до Толоза, прекрасен островен град на река Гарумна.
Наскоро градът допълнително се беше издигнал, защото Цезар основа нова римска провинция, Нарбонска Галия, простираща се от река Родан до Пиренеите и от Средиземно море до Атлантика, където Дураниус и Гарумна се събираха при галската крепост Бурдигала. Така в нея се включваха земите на волките тектосаги и аквитаните. Като столица Нарбон имаше красив нов дворец и Цезар щеше да отседне в него. Първият управител на провинцията, храбрият и начетен Цезаров легат Авъл Хирций, вече се беше настанил там.

 

Марк Антоний преспа в къщата на Луций Цезар само една нощ, защото после Хирций го покани в двореца на управителя. Гай Требоний, Децим Брут и Базил останаха сами в имението. Това устройваше Требоний, който бе започнал да подпитва различни хора как биха приели преждевременната смърт на Цезар.
Започна с Децим Юний Брут Албин, като отново засегна темата отпреди няколко седмици в кръчмата на Мурций.
— Единственият ни шанс да бъдем избрани, Дециме, е, ако Цезар престане да управлява Рим — говореше му той, докато се разхождаха през оживеното пристанище.
— Това ми е ясно, Требоний.
— Щом е така, как мислиш, че можем да прекратим управлението на Цезар?
— Има само един начин. Да го убием.
— Преди време — продължи мрачно Требоний, като наблюдаваше един пристигащ кораб — Цезар осъди чичото на Антоний, Хибрида, за зверствата, извършени от него в Гърция. Покрай този случай се вдигна доста шум заради връзката на Цезар с Антониите, но Великия мъж… тогава не беше още велик… каза, че това не нарушавало неписаните закони за лоялността към семейството, защото връзката била съребрена.
— Спомням си случая. Хибрида поиска закрила от народните трибуни и прекрати преследването, но Цезар го бе представил в такава мрачна светлина, че пак се наложи да избяга в изгнание. _Моята_ връзка с Юлиите е кръвна, но много далечна. Чрез Пупилия, която е майка на Катул, Цезаровия баща.
— Достатъчно далечна, за да се присъединиш към групата мъже, решили да убият Цезар?
— О, да — отвърна Децим Брут; той сбърчи нос от миризмата на риба и водорасли. — Все пак, Требоний, защо ти е цяла група?
— Защото нямам никакво желание да жертвам живота и кариерата си за тази кауза. Искам да събера достатъчно влиятелни мъже за извършването на това патриотично дело, така че сенатът да не посмее да накаже никого.
— Значи не смяташ да го извършиш тук, в Нарбон?
— Тук имам намерение само да опипам почвата, да слушам и да наблюдавам внимателно. Поставих въпроса пред теб сега, защото е по-добре, ако двама души слушат и наблюдават.
— Питай Базил. Така ще сме трима.
— Мислих за него. Смяташ ли, че ще се включи?
— Без да се замисля — отвърна Децим; на лицето му се изписа отвращение, но не заради миризмата. — Той е истински Хибрида, обича да изтезава робите си. Разбрах, че слухът за заниманията му стигнал до ушите на Цезар, така че може да забрави за напредък в кариерата.
Требоний се намръщи:
— С такава компания няма да си спечелим голяма популярност.
— Много малко знаят за това. В сената той все още е важна клечка.
Това бе напълно вярно. Луций Минуций Базил бе крупен земевладелец в Пиценум и твърдеше, че може да проследи потеклото си чак до времето на Цинцинат, макар че не го подкрепяше с никакви доказателства. След като откри, че голите твърдения са достатъчни за ушите на първата класа, той бе стигнал още по-далеч. Тази година беше назначен за претор и се надяваше скоро да получи и консулски пост, но слухът за тайния му порок стигна до Цезар. Когато получи краткото писмо, известяващо го за края на политическата му кариера, той се превърна от най-големия почитател в най-големия враг на диктатора. След четири години служба като легат на Цезар в Галия това бе тежък удар за него. Беше дошъл в Нарбон да моли за преразглеждане, но не се надяваше на голям успех.
Когато Требоний и Децим Брут го попитаха, той с готовност се съгласи да се присъедини към така наречения от Децим клуб „Убийте Цезар“.
Трима. Кой още?
Луций Стай Мурк бе дошъл уверено в Нарбон, защото знаеше, че се ползва с доброто мнение на Цезар. Имаше талант да командва флотилии и се беше доказал. Той обаче поддържаше Цезар поради една доста прозаична причина — знаеше, че Цезар ще победи, и искаше да е на печелившата страна. Иначе дълбоко ненавиждаше Великия мъж и предусещаше, че чувствата им са взаимни. Така благоразположението на диктатора изобщо не беше сигурно, особено сега, когато предстояха много битки. Той бе минал през преторския пост и искаше да стане консул, но си правеше простата сметка, че при двама консули на година и толкова много мъже, ползващи се с доверието на Цезар, шансовете му са малки.
Базил го предложи, но тримата решиха да не разговарят със Стай Мурк в Нарбон. Тук щяха само да си набележат кого да привлекат, не да говорят с избраниците.
В списъка влязоха още доста от пристигналите в Нарбон, но повечето бяха прости педарии, сенатори без право на глас. Между тях бяха Децим Турулий, братята Цецилий Метел и Цецилий Буциолан, братята Публий и Гай Сервилий Каска. Също разгневеният Цезений Лентон, убиецът на Гней Помпей.

 

На третия ден на квинктил Цезар най-после влезе в Нарбон, придружен от оцелелите от Десети легион и леко увеличилия се по численост Пети.
Самият Цезар, както забеляза Марк Антоний, изглеждаше в блестящо здраве.
— Скъпи ми Антоний — рече сърдечно Цезар, като го целуна по бузата, — радвам се да те видя. И Авъл Хирций, разбира се.
Антоний не чу останалото, защото в този момент от колесницата слезе едно слабо момче. Младият Гай Октавий? Да, същият! Ала колко бе променен! Антоний никога не бе обръщал особено внимание на втория си братовчед. Хубавият младеж обаче очевидно се справяше отлично като адютант на Цезар.
Цезар се обърна с усмивка към Октавий и му направи знак да се приближи.
— Както виждаш, почти цялата фамилия се събра. Само Марк Антоний ни липсваше. — Той сложи ръка на рамото на Октавий и го прегърна. — Влизай вътре, Гай, и виж какво са ми приготвили.
Октавий се усмихна смутено на Антоний и побърза да изпълни нареждането. Квинт Педий се приближаваше. Антоний трябваше да действа бързо.
— Дойдох да ти се извиня, Цезаре, и да те помоля за прошка.
— Приемам извинението, Антоний, имаш прошката ми.
В следващия момент всички се насъбраха, от Квинт Педий до младия Луций Пинарий, друг племенник на Цезар и адютант на братовчед му Педий. Още Квинт Фабий Максим, Калвин, Месала Руф и Полион.
— По-добре да се изнасям — рече Антоний на Хирций. — Мога да остана в двореца на чичо Луций.
— Няма нужда — намеси се весело Цезар. — Ще набутаме Агрипа, Пинарий и Октавий заедно в някой килер.
— Агрипа ли? — попита Антоний.
— Онзи там — посочи Цезар. — Виждал ли си по-надежден млад воин, Антоний?
— Квинт Серторий, но с човешко лице — отвърна, без да се замисля, той.
— Точно това си помислих и аз. Той е адютант на Педий, но когато тръгна на изток, ще го взема с мен. Заедно с един от военните трибуни на Педий, Салвидиен Руф. Той водеше конницата при Мунда и се справи отлично.
— Радвам се да чуя, че Рим има такива способни мъже.
— Не Рим, Антоний. _Италия!_ Мисли по-мащабно!
— Преброих шейсет и двама сенатори, дошли да ти се поклонят и да търсят някакви огризки — рече Антоний, когато влязоха заедно в двореца. — Повечето дължат положението си на теб, обикновени педарии, но Требоний и Децим Брут също са тук, както и Базил и Стай Мурк. — Той спря и погледна изпитателно Цезар; сетне неочаквано смени темата: — Изглеждаш доста привързан към този скакалец Октавий.
— Не се заблуждавай от външния вид, Антоний. Октавий не е за подценяване. По политически нюх не можеш да му стъпиш и на малкия пръст. През цялото време след Мунда ме съпровожда и не си спомням да съм се наслаждавал толкова на компанията на друг младеж. Болнав е и никога няма да стане воин, но притежава мъдростта на опитен владетел. Жалко, че носи името Октавий.
Антоний подскочи като ужилен:
— Да не смяташ да го промениш на Юлий Цезар, като го осиновиш?
— Уви, не. Нали ти казах, твърде болнав е. Няма да доживее дълбока старост.
Октавий отново се появи.
— На горния етаж, вратата в края на коридора отдясно, Цезаре — обяви момчето. — Ако нямаш нужда от мен сега, бих искал да отида с Агрипа и Пинарий. Може ли да остана с тях?
— Точно това мислех. Забавлявай се в Нарбон и не си навличай неприятности. Свободен си.
Момчето погледна Цезар с благоговение, сетне кимна и се оттегли.
— Задникът ти е като слънце за него — изсумтя Антоний.
— Много е приятно поне някой да има такова мнение за мен, Антоний, особено ако е член на фамилията.
— Стига, бе! Педий не смее да се изпърди, ако не му кажеш.
— А ти как пърдиш, братовчеде?
— Ако си добър с мен, Цезаре, и аз ще съм добър с теб.
— Аз приех извинението ти, но не забравяй, че си на изпитателен срок. Изплати ли всичките си дългове?
— Не — призна мрачно Антоний, — но платих достатъчно на лихварите, за да им затворя устите. С парите на Фулвия ще получат още. Освен това разчитам на плячката от партите, за да се разплатя окончателно.
Бяха стигнали покоите на Цезар, където Хапдефане режеше някакви плодове. Антоний изгледа египетския лечител с отвращение.
— Имам други планове за теб — рече диктаторът, докато отхапваше от една праскова.
Антоний спря внезапно и се втренчи гневно в Цезар:
— О, не, не и този път. Не очаквай да кисна в Рим още пет години! Искам да участвам в истинска война и да получа подобаващ дял от плячката!
— Ще участваш, Антоний, но не под мое командване — отвърна спокойно той. — Следващата година ще бъдеш консул, а след това ще отидеш в Македония с шест легиона. Ватиний ще остане в Илирия и двамата ще настъпите заедно към земите около Данубиус и Дакия. Не желая цар Буребистас да заплашва границите на Рим в мое отсъствие. Двамата с Ватиний ще окупирате земите от Сав и Дра в чак до Евксинско море. И делът от плячката ти ще е като на пълководец, не на легат.
— Да, ама няма да е плячка от партите — изръмжа Антоний.
— Ако съдим по кампаниите на предишните управители на Македония, Антоний, предвиждам да излезеш от тази война богат като Крез. Данубийските племена имат много злато.
— Ще се наложи да деля с Ватиний.
— Партската плячка ще делиш с двайсетина души от твоя ранг. Забравяш, че като пълководец имаш право на всички приходи от продажбата на роби. Знаеш ли колко получих аз от галските роби? Трийсет _хиляди_ таланта! — Цезар го изгледа подигравателно. — Ти, Антоний, си крещящ пример за римски благородник, който не е внимавал в училище и никога не е владял добре аритметиката. Освен това си твърде алчен.

 

Цезар остана в Нарбон две нундини, за да сложи ред в провинцията Нарбонска Галия и да осигури големи, плодородни парчета земя на малкото оцелели от Десети легион. Пети щеше да го придружи на изток до долината на река Родан и хората му да се установят там. Тези неповторими легионери бяха истински дар за Галия, където щяха да смесят кръвта си с тази на два прекрасни народа на воини.
— Той винаги се е държал като цар — сподели Требоний с Децим Брут, докато двамата наблюдаваха Цезар сред раболепничещите сенатори. — Ала напоследък това се забелязва все повече и повече. Цар Цезар! Ако убедим всички влиятелни римляни, че възнамерява да се коронова за цар на Рим, ще се измъкнем безнаказано, Дециме. Рим никога не наказва убийците на царете си.
— За тази цел се нуждаем от някой по-близък до него — отбеляза замислено Децим. — Някой като Антоний, за когото чувам, че се готвел за консул през идната година. Знам, че той няма да се съгласи да извърши убийството, но съм убеден, че не ще го осъди. Може би именно той ще ни помогне да представим деянието си в добра светлина.
— Може би — съгласи се с усмивка Требоний. — Дали да не го попитам?

 

Тъй като Антоний полагаше огромни усилия да остане трезвен и да се хареса на Цезар, разговорът с него насаме бе почти невъзможен. През последната им вечер в Нарбон обаче Требоний успя да го убеди да го придружи, за да огледат един особено красив кон.
— Това животно е високо колкото теб, Антоний, и заслужава всяка сестерция, която собственикът иска за него. Знам, че си затънал в дългове, но един консул се нуждае от добър представителен кон, а твоето добиче вече е престаряло. Не забравяй, че разходите за представителния кон се поемат от хазната.
Антоний се хвана на въдицата. Животното наистина го впечатли — високо и яко, с удивителни светли и тъмносиви петна. Сделката бе сключена и двамата с Требоний тръгнаха към града.
— Сега ще ти кажа някои неща — започна Требоний. — Не се налага да ми отговаряш. Моля те само да ме изслушаш. Няма нужда да ми обясняваш, че поставям живота си в твои ръце, като засягам тази тема. Въпреки това, независимо дали ще се съгласиш с мен или не, аз съм сигурен, че няма да ме издадеш на Цезар. Знаеш, разбира се, каква е темата. Убийството на Цезар. Аз събрах вече няколко души, които са убедени, че той _трябва_ да умре, ако искаме Рим отново да бъде свободен. Не искаме да бързаме обаче, защото в очите на първата класа трябва да се представим като борци за свобода, патриоти, вършещи голяма услуга на обществото.
Той замълча, докато се разминат с двама сенатори, сетне продължи:
— Клетвата, която си дал на Фулвия, не може да бъде нарушена, затова не те каня да се присъединиш към клуба „Убийте Цезар“. Децим измисли това име, за да звучи малко като шега — тук и стените имат уши. Ще те помоля да ни помогнеш по начин, който няма да засегне клетвата ти. А именно да направиш така, че да излезе, сякаш Цезар се кани да си сложи царската диадема. За това вече се носят слухове, но общото мнение е, че са измислени от най-заклетите му врагове. Затова хора като Флавий Хемицил, Атик и другите истински плутократи не се впечатляват много от тях. Както казва Децим, някой много приближен на Цезар трябва да направи така, че тази възможност да изглежда като свършен факт.
Срещу тях се зададоха още двама сенатори. До ушите им достигнаха разгорещените думи на Требоний за новия представителен кон на Антоний.
— Носи се слух, че следващата година ще бъдеш консул — продължи той по темата — и че когато Цезар тръгне на поход срещу партите, ти ще останеш в Рим до края на мандата си, а след това ще заминеш за Дакия с Ватиний. Не ме питай откъде знам, просто си имам източници. Разбирам, че сигурно не си толкова доволен, колкото мисли Цезар, и знам защо. При тази кампания няма да се натрупа голяма плячка. В Дакия няма германско съкровище като това в Атватука, нито религиозен център на друидизма със златни идоли. Ще се наложи да принудиш варварите да ти издадат местата на гробниците си, а ти не си Лабиен, нали? Колкото до продажбата на роби, кой ще ти ги купи? Най-големият пазар за тях е при партите, а те няма да се завтекат да купуват, докато Цезар ги е хванал за врата. Със смъртта на Цезар обаче всичко това се променя, нали?
Антоний спря, наведе се да завърже обувката си. Пръстите му трепереха. Да, думите на Требоний бяха попаднали в целта.
— Като консул ще имаш идеална възможност за някои дребни неща, от които ще излезе, че Цезар се стреми към царския трон. Говори се, че било замислено да се сложи негова статуя в храма на Квирин, но какво ще се получи, ако сенатът гласува да построи храм на диктатора на Квириновия хълм като израз на преклонение пред прословутото му милосърдие? Това си е чисто обожествяване. Ако ти си главен жрец на Квирин, хората ще го приемат съвсем сериозно.
Требоний спря, за да си поеме дъх, сетне продължи:
— В това отношение имам много идеи и съм сигурен, че ти сам можеш да измислиш още доста. Двамата с теб трябва да направим така, че хората да си помислят, че Цезар не възнамерява никога да се откаже от властта, че се стреми да бъде като бог на земята. Първата му крачка ще бъде да стане цар. Разбираш ли, никой от членовете на клуба „Убийте Цезар“ не иска да бъде съден за държавна измяна. Ние искаме да станем _герои_. За тази цел обаче сред първата класа трябва да се създаде определено настроение, защото единствено тези хора имат някакво значение. Всички по-нисши класи смятат Цезар за бог и цар, това им харесва и те го обожават. Той им дава работа, възможности, просперитет. Интересуват ли се кой ги управлява и как? Не, изобщо не ги е грижа. Дори втората класа. Затова се налага да обърнем цялата първа класа срещу цар Цезар.
Вече наближаваха къщата на Луций Цезар.
— Не казвай нищо, Антоний. Твоят отговор ще дойде с действията ти.
Требоний кимна и се усмихна, сякаш си бяха бъбрили за съвсем несъществени неща, и се прибра. Марк Антоний продължи към двореца на управителя. Той също се усмихваше.

 

При заминаването си на следващата сутрин Цезар покани Антоний в своята колесница. Гай Октавий и Децим Брут седнаха в друга.
— Ние сме далечни роднини, Октавий — рече Децим Брут, като се настани на седалката с въздишка.
Престоят му в Нарбон бе много напрегнат и тревогата му нямаше да премине, докато не се увери, че Антоний няма да се разприказва.
— Така е — отвърна бодро Октавий.
Така двамата прекараха тридневното пътуване до Арелата в непринудени разговори. Там Цезар остана една нундина, за да организира настаняването на войниците от Пети легион. Когато потеглиха отново по Домициевия път към прохода на Монс Генава, Октавий се върна в колесницата на Цезар, а Марк Антоний се присъедини към Децим Брут. Не, не се беше разприказвал. Какво облекчение!
— В немилост ли си вече, Антоний? — попита Децим.
Той се ухили:
— Не, в много добри отношения съм с Великия мъж. Проблемът е, че съм твърде едър и той няма как да смести писаря си. Онзи женчо не заема много място. Има нещо странно в него, а?
— О, да, но не в смисъла, в който го мислиш. Гай Октавий е много опасен.
— Шегуваш се! Страхът, че ще се разприказвам, е замъглил мозъка ти, Дециме.
— Тук грешиш. Помниш ли историята за забележката на Сула, когато Аврелия се застъпила за живота на Цезар? Тогава той е бил приблизително на годините на Октавий сега. „Добре, така да бъде! Ще го пожаля! Но те предупреждавам! В този младеж аз виждам няколко Мариевци.“
— Ти определено си се побъркал — изсумтя Антоний и побърза да смени темата: — Следващата ни спирка е Куларон.
— Какво ще става там?
— Среща с воконтите. Великия мъж им връща всички земи в знак на почит към стария Гней Помпей Трог.
— Едно трябва да призная на Цезар. Той никога не забравя, когато някой му е направил услуга. Трог ни помага през цялото време, докато бяхме в Галия, а воконтите си спечелиха статут на съюзници и приятели на Рим. След като Трог се присъедини към нас, те престанаха с набезите си върху войските ни. И не се присъединиха към Версенжеторикс.
— Тръгвам напред към Тавразия — обяви Антоний.
— Защо така?
— Фулвия ще ражда и искам да съм с нея.
Децим Брут избухна в смях:
— Антоний! Ти си мъж под чехъл! Колко деца имаш вече?
— Само едно законно и то е идиотче. Всички деца на Фадия умряха заедно с нея в онази епидемия, не забравяй. Не че беше голяма загуба. С Фулвия е друго. Синът ни ще бъде пряк потомък на Гай Гракх.
— Ами ако е момиче?
— Фулвия твърди, че е момче, а тя би трябвало да познава.
— Две момчета и две момичета от Клодий, едно момче от Курион… прав си, би трябвало да познава.

 

При Плаценция Домициевият път се спускаше в долината на река Падус. Градът бе столица на Италийска Галия, управлявана от Гай Вибий Панза, един от най-лоялните Цезарови клиенти. Беше наследил поста си от Брут, затова когато Брут и Касий влязоха в Плаценция, той ги посрещна радушно.
— Скъпи Бруте, свършил си прекрасна работа — рече разгорещено Панза. — Аз на практика нямам нищо за вършене, освен да следвам указанията ти. С Цезар ли си дошъл да се срещнеш?
— Всъщност да. Това означава, че скоро тук ще има цяла тълпа — отвърна Брут, малко изненадан от толкова хвалебствия. С Гай Касий ще отседнем в странноприемницата на Тигелий.
— В никакъв случай! Не, не, и дума да не става! Получих писмо от Цезар, в което ме уведомява, че с него идват само Квинт Педий, Калвин и трима адютанти. Децим Брут, Гай Требоний и останалите му спътници продължават към Рим.
— Благодаря за поканата, Панза — намеси се рязко Касий.
Скоро получиха апартамент от четири стаи. Когато останаха насаме, Касий изръмжа:
— Да се надяваме, че няма да се наложи да чакаме много. Този Панза е _нетърпимо_ досаден.
— Ъхъ — отвърна разсеяно Брут.
Мислите му бяха заети единствено с Порция, която му липсваше. Освен това изпитваше силно чувство за вина, задето не й бе казал къде отива.

 

Не се наложи да чакат много. Цезар пристигна на следващия ден, точно за вечеря. Поведението му бе може би твърде покровителствено за вкуса на Касий, но той очевидно искрено се радваше да ги види.
На вечеря присъстваха седмина: Цезар, Калвин, Квинт Педий, Панза, Брут, Касий и Гай Октавий. По традиция съпругата на Панза, Фуфия Калена, не го беше придружила в провинцията му, затова на масата нямаше жени, които да се месят в разговора.
— Къде е Квинт Фабий Максим? — поинтересува се Панза.
— Тръгна напред с Антоний — отвърна Цезар. — Той се справи много добре в Испания, така че ще има заслужен триумф. Също и Квинт Педий.
Касий стисна зъби, но нищо не каза. Идеята за триумфални шествия за победи, удържани срещу римляни, никак не му харесваше. Цезар със сигурност не можеше да нарече кампанията си потушаване на испанско въстание! Много малка част от населението на отвъдната провинция бе участвала, а близката изобщо не си беше помръднала пръста.
— Ти ще триумфираш ли? — попита Панза.
— Естествено — отвърна със злобна усмивка Цезар.
„Той изобщо не се старае да скрие факта, че противниците му бяха само римляни — помисли си Касий. — С тази жалка победа всичко ще излезе наяве! Чудя се дали е запазил главата на Гней Помпей, за да я показва на парада?“
Настъпи мълчание и всички се съсредоточиха върху храната. Касий не беше единственият, който се чувстваше неудобно от факта, че противниците на Цезар са били само римляни.
— Пишеш ли нещо сега, Бруте? — попита Цезар.
Изкаран рязко от мислите си за Порция, той вдигна кафявите си очи към него.
— Ами, да — отвърна. — Всъщност пиша цели три труда.
— Три?
— Да, обичам да върша по няколко неща наведнъж. За късмет ръкописите ми бяха в Тускулум, така че оцеляха от пожара.
— Пожар ли?
Брут почервеня като рак, прехапа устни:
— Ами… да. В кабинета ми в Рим избухна пожар. Всичките ми книги и документи изгоряха.
— В името на Полукс! И къщата ли изгоря?
— Не, тя е невредима. Нашият иконом се намесил навреме.
— Епафродит. Да, истинско съкровище, помня го. Казваш, че _всичките_ ти книги и документи изгорели. Как така, като те обикновено са разпръснати по етажерки край всичките стени на стаята, да не говорим за масите и бюрото? — почуди се Цезар, дъвчейки орехови ядки.
— Ами, така — отвърна още по-смутено Брут.
Цезар вероятно вече се досещаше какво е станало, реши Касий. Брут обаче бе недостойна жертва за такъв голям хищник, затова темата беше сменена.
— Разкажи за ръкописите в Тускулум — подкани го Цезар.
— Ами, едното са размишления за добродетелта, другото е за търпеливото смирение, а третото — за дълга — обясни Брут, като се посъвзе от смущението.
— Какво пишеш за добродетелта, Бруте?
— О, добродетелта сама по себе си е достатъчна, за да осигури щастие. Ако човек е наистина добродетелен, нито бедността, нито болестите, нито изгнанието могат да помрачат щастието му.
— Разказвай! Ти ме изненадваш. Тези стоически аргументи вероятно ще се харесат много на Порция. Между другото, моите искрени поздравления за женитбата ти.
— О, благодаря. Благодаря.
— Търпеливо смирение. Това добродетел ли е? — попита Цезар, сетне сам си отговори: — Не, в никакъв случай!
Калвин се засмя:
— Типичен отговор за Цезар.
— Достоен отговор за всеки мъж — чу се глас от другия край на кушетката. — Търпението е истинска добродетел, а смирението е достойно за възхищение само при жените — заяви Октавий.
Касий премести поглед от смутения Брут към младежа. На върха на езика му бе да каже, че едно толкова женствено същество не би трябвало да съди какво е достойно за един мъж, но се сдържа. Това, което го спря, бе изражението на Цезар. „О, богове, нашият владетел е _горд_ от това хилаво пале! Нещо повече, той уважава мнението му!“
Блюдата бяха изнесени, на масата останаха само вода и вино. Каква странна вечеря, заредена със скрито напрежение. Касий не можеше да определи откъде идва тази тревога. Отначало смяташе, че от Цезар, но постепенно започна да се убеждава, че виновникът е Гай Октавий. Той бе в изключително добри отношения с чичо си. Това беше очевидно. Когато заговореше, всички го слушаха, сякаш бе старши легат, не обикновен адютант. И не само Цезар — Калвин и Педий също гледаха младежа в устата. Въпреки това Касий не можеше да определи Октавий като нахален, груб, самоизтъкващ се или самонадеян. През повечето време той седеше мълчаливо и слушаше по-възрастните. Само понякога вмяташе подобни внезапни, невероятно прозорливи, остроумни забележки. Изричаше ги тихо, но уверено. „Умник си ти, Гай Октавий“ — рече си Касий.
— Сега по същество — обяви Цезар, толкова неочаквано, че той се стресна.
— По същество ли? — изненада се Панза.
— Да, но не по управлението на провинцията, Панза, така че се успокой. Марк Бруте, Гай Касий, трябва да определя преторите за следващата година. Бруте, предлагам ти да станеш градски претор. Касий, за теб е постът на _претор перегринус_. Приемате ли?
— Да, с удоволствие! — грейна Брут.
— Приемам — отвърна не толкова въодушевено Касий.
— Смятам, че на теб ти подхожда повече да бъдеш градски претор, Бруте, а на Касий ще му се удаде повече да работи в провинцията. Със склонността си да изпипваш подробностите, ти ще издаваш винаги добре обмислени разпореждания и ще се придържаш към тях — рече Цезар на Брут. Сетне се обърна към Касий: — Колкото до теб, Касий, ти имаш голям опит с поданиците ни без граждански права. Свикнал си да пътуваш бързо и на големи разстояния и имаш способността да мислиш в движение. Затова ставаш извънградски претор.
„А! — помисли си Касий, като се отпусна на кушетката. — Все пак си струваше разкарването. Значи, Долабела още се надява да управлява Сирия, а?“
Брут кипеше от възбуда. „Градски претор! Най-високият пост! О, Порция ще разбере, сигурен съм!“
„Приличат на котки сред море от сметана“ — помисли си Октавий.

 

След Плаценция Цезар пътуваше сам. Дори Гай Октавий бе изпратен да се прибира отделно. Така с групичката колесници, които се понесоха по Емилий-Скавровия път към крайбрежието, а после по Аврелиевия в Етрурия, освен него пътуваха само писарите, прислугата и Хапдефане.
Секстил бе в разгара си. Това означаваше, че до заминаването му за Сирия и началото на _истинска_ война имаше седем месеца. Още много оставаше да се свърши в Рим и в Италия, както и безброй приготовления за петгодишна военна кампания с петнайсет легиона пехота и десет хиляди германски, галски и галатски конници. Гай Рабирий Постум изпълняваше ролята на _префектум фабрум_, а надеждният стар воин Публий Вентидий усилено събираше и обучаваше войници. В тази кампания нямаше да има неопитни момчета. Освободените от войската легионери вече се отегчаваха от спокойния живот и отново се записваха. Вентидий щеше да се погрижи най-способните ветерани да се съберат в шест ударни легиона, а по-малко опитните да се разпределят в останалите девет. Артилерия — по сто установки за всеки легион, без да се смятат леките оръжия. Оръжейници и опитни несражаващи се помощници…
При пътуването времето течеше бързо. Той не спираше да диктува на един или друг писар, ту по военни въпроси, ту за нещата, които трябваше да урежда в Рим или Италия, ту за най-належащите строежи и съоръжения, от канала през Коринтския провлак до новото пристанище на Остия. Пресушаване на Помптинското блато, строеж на нов акведукт за Рим, отклоняване на Тибър, та Марсово и Ватиканското поле да се озоват на единия бряг на реката. В Италия нямаше Цезаров път, затова през най-непристъпната част на Апенините, между Рим и Фирмум Пиценум, трябваше да се прокара нова пътна артерия…
Трябваше да накара проклетите чиновници да се размърдат, та легионерите му, установили се в Италия, да не чакат с години за земята си. Бе подготвил закон, защитаващ ги от алчни съпруги, измамници и алчни земевладелци, като забраняваше продажбата на земите им за период от двайсет години. Една реплика на Брут в Плаценция го бе възмутила до дъното на душата му. Той познаваше толкова малко човешката природа („търпеливо смирение“, моля ви се!), та смяташе, че целта на тази двайсетгодишна забрана за продажба е да се попречи на ветераните да прахосват парите си за вино и леки жени. Такова мнение имаше той за по-долните класи на обществото. Брут, който не бе изпитал нито бедност, нито болест, нито изгнание, твърдеше, че те са неспособни да отнемат щастието на човек! Всички членове на висшето общество трябваше да израснат в бедност като Цезар. Той не беше преживял мизерията на Сула, но все пак бе станал свидетел на страданията на бедните, на разбитите им надежди…
Удивително как едногодишното управление на Италийска Галия бе излекувало пъпките на Брут. Властта го бе избавила от телесния му недъг… и го беше освободила веднъж завинаги от властта на Сервилия. До такава степен, че още с връщането си се беше развел с Клавдия, за да се ожени за Катоновата дъщеря. Цезар много добре си представяше как е започнал пожарът в кабинета му…
Време беше Италийска Галия да стане част от Италия и вече да не се управлява като провинция. Всеки неин жител имаше пълни граждански права, така че защо да се поддържа тази изкуствена граница? Защо да се изпраща управител, вместо Рим да я управлява пряко? Сицилианците също трябваше да получат пълно гражданство, макар че за това щеше да срещне съпротивата дори на собствените си съмишленици. Жителите на острова носеха твърде много гръцка кръв, но не важеше ли това и за населението в Южна Италия? Тези хора бяха по-дребни и по-мургави…
Не беше уместно Александрия да има библиотека с почти милион книги, а Рим да няма изобщо такава институция. Варон! Марк Теренций Варон бе най-подходящ за тази работа — да събере по няколко копия на всички издадени книги под един покрив…

 

Един проблем той не сподели с писарите си чрез диктуването. Той го измъчваше от момента, в който си даде сметка, че ако иска светът около Нашето море да запази западната цивилизация, Партското царство трябва да бъде унищожено. Убеждението, че само един човек е в състояние да разруши тази могъща империя, бе родено не от някаква надменност, а от трезвата преценка за волята, способностите и таланта си.
Ако Цезар не покори партите, те щяха да останат постоянна заплаха за западния свят. Малко политически мъже притежаваха достатъчно далновидност, но при него тя бе изключително добре развита. Той предвиждаше развитието на цивилизацията с векове напред и се интересуваше много повече от бъдещето, отколкото от миналото. Партите бяха войнолюбиви, далекородствени племена, обединени от цар и централизирана власт. В това много приличаха на Рим, макар че Рим нямаше цар. Ако обаче се роди идея, която да обедини всички народи на тази огромна империя, всички други цивилизации щяха да бъдат покорени. Само Цезар бе в състояние да предотврати това, защото никой друг не можеше да го предвиди.
Проблемът бе в това, че Рим не представляваше единно цяло, затова събитията, които можеха да се случат в негово отсъствие, го тревожеха сериозно. Той беше решил, че има само един начин да предотврати разпадането на всичко, създадено от него — като създаде стройна система за контрол, която да не позволи на друг мъж да стори онова, което бе направил той. Сула беше опитал да утвърди нова конституция, но тя се бе провалила след петнайсет години, защото не представляваше нещо ново, а само опит за връщане на старото.
Решението на Цезар бе много по-сложно. Сега управлението беше в доста по-добро състояние, отколкото в началото на първото му диктаторство. Законите работеха, и то добре, дори някои представители на първата класа да не ги одобряваха. Търговията се беше съживила и вече никой не искаше пълно отменяне на дълговете. Финансовите му закони бяха облагодетелствали както заемодателите, така и длъжниците. Съдилищата работеха добре за пръв път от десетилетия, съдии се намираха лесно, незаслужените привилегии намаляваха, събранията започваха да разбират ролята си в управлението на Рим, а сенатът все по-трудно се поддаваше на прищевките на малки групи негови членове като добрите люде.
Проблемът не идваше от никоя група. Ако Цезар бе сгрешил някъде, то беше в това, че вършеше всичко еднолично. Автократично. Сега и други мъже вярваха, че са способни да сторят същото. Със задържането си като диктатор Цезар бе създал особени настроения сред елита на държавата и много добре го съзнаваше. Не беше измислил никакво решение на проблема, освен да остане диктатор до края на живота си с надеждата, че до смъртта му Рим ще е способен да продължи напред. Ала напред към какво? Това вече не знаеше. Не му оставаше друго, освен да убеждава всички в ползата от промените и да се довери на последователите си, че ще запазят стореното от него.
Това обаче не решаваше проблема с предстоящото му петгодишно отсъствие. Отначало бе решил, че е най-добре да вземе Антоний със себе си. Той винаги злоупотребяваше с властта. Стремеше се да постигне контрол върху войската, за да стане, ако не диктатор, то поне пръв мъж на Рим. Затова, ако го вземе, Цезар рискуваше да се сблъска с масови войнишки бунтове. Имаше опасност кампанията му да повтори печалния опит на Лукул и Клодий в Източна Анатолия. Не, Антоний трябваше да остане. Затова се налагаше да му даде консулството, а после проконсулска командна власт и да го изпрати възможно най-далеч от Италия начело на собствена войска.
Само че как щеше да контролира Антоний като консул? Първо, като остане диктатор. Така войските в Италия щяха да останат под върховното командване на началника на конницата. А на този пост в никакъв случай не биваше да застава Антоний. Лепид бе добър избор, но той искаше да управлява провинция. Затова се спря на Калвин. Второ, Антоний трябваше да бъде втори консул. До заминаването на изток Цезар можеше да бъде старши консул. След това мястото му трябваше да се заеме от човек, който не обича Антоний — човек, който с удоволствие да озапти братовчед му. Най-подходящият за тази цел беше един — Публий Корнелий Долабела.
Освен това в Италия и Италийска Галия нямаше да остане нито един легион от опитни ветерани. Онези, които не вземе със себе си, Цезар щеше да изпрати за охрана на провинциите, да ограничи военната дейност от близката страна на Алпите до набирането и обучението на войска. Секст Помпей беше още в Испания и Карин щеше да се заеме с него, но синът на Помпей Велики нямаше да се даде лесно. Сам той не представляваше особена заплаха, но въпреки това Цезар смяташе да изпрати силни управители в Испания и Галия. Мъже, на които можеше да се довери и които не харесваха Марк Антоний.

 

Времето летеше толкова бързо, че когато пристигна във вилата си в Ланувиум, той още не беше взел окончателно решение по всички въпроси. Защото му оставаше да свърши още нещо и не смееше да го отлага повече — изготвянето на завещание. Точно затова не отиде направо в Рим, а спря край големия град. Имаше нужда от усамотение.
Цезарите винаги бяха притежавали имоти в Лациум, но тази вила беше купил от Фулвия, след като бе започнала да продава собствеността си, за да плаща дълговете на Антоний. Беше наследила имота от Публий Клодий, истински архитектурен шедьовър, останал недовършен заради убийството на собственика, извършено след посещение именно на този строителен обект. Цезар обаче го бе довършил. Вилата се намираше на възвишенията над Алба край Апиевия път, издигната над високи отвесни скали. От терасата се разкриваше великолепна гледка към Латинската равнина и спокойните води на Тосканско море. При всяко от честите изригвания на прах и дим от Етна и другите вулкани оттам се наблюдаваха прекрасни залези. Варон, който бе специалист по природните явления, твърдеше, че под Италия се зараждал сериозен катаклизъм, защото дейността на Огнените полета около Неапол и Путеоли се активизирала.

 

Кой, кой, кой? Кой да бъде наследник на Цезар?
Странно, но беше отхвърлил Антоний още в момента, в който го видя в двора на управителския дворец в Нарбон. Макар че физически Антоний пращеше от здраве и сили, на светлината на залязващото слънце Цезар видя ясни признаци за вътрешен упадък и душевно разложение. Твърде много разгулни удоволствия, но и твърде много тревоги за дълговете, твърде много болни амбиции и твърде малко здрав разум.
Квинт Педий — колкото и способен да беше, винаги щеше да си остане един кампанийски конник. Синовете му бяха същите селяци, никога нямаше да изглеждат или да се държат като Юлии, макар че майка им бе патриция. Младият Луций Пинарий също не ставаше. Пинариите, благороден патрициански род, отдавна бяха в упадък. Сестрата на Цезар, Юлия Голямата, се беше омъжила за дядото на Пинарий, който умря скоро след това. Тъй като му бе омръзнало да дава сестрите си на слаби мъже, Цезар я омъжи за бащата на Квинт Педий, на което тя отначало се възпротиви, ала после бързо осъзна преимуществото да си любимка на богат мъж. По-малката му сестра не получи право да избира сама съпруга си. Като глава на семейството Цезар омъжи Юлия Малката за един много богат латински конник от Африка, Марк Аций Балб. От него тя имаше син и дъщеря — същата тази Ация, която първо бе омъжена за Гай Октавий от Велитра, а сега живееше с благородния Филип. Братът на Ация беше умрял без наследник.

 

Накрая реши да избира между Децим Юний Брут Албин и Гай Октавий.
Децим Брут бе от най-способните му последователи и досега нямаше нито една грешна стъпка. Беше се проявил като отличен главнокомандващ в Галия както по суша, така и по море, а сега бе изтъкнат претор в съдилищата за убийство. Единственото, за което можеше да го обвини Цезар, беше безжалостното му отношение към въстаналите беловаци по време на управлението му в Галия. Той обаче бе приел оправданието на Децим, че от всички галски племена само беловаците били запазили силата си след войната и мислели, че могат да се качат на главата на всеки управител, който не притежава решителността на Цезар.
Децим скоро щеше да получи консулството. Той обаче също нямаше да дойде с него на изток, но по съвсем различна причина от отхвърлянето на Антоний. Децим Брут му беше необходим да държи под око Италия и Рим. На него Цезар имаше пълно доверие. След консулството си Децим щеше да стане управител на Италийска Галия, най-стратегическата провинция за наблюдение на Италия и Рим.
Гай Октавий щеше да навърши осемнайсет към края на септември и Цезар безкрайно обичаше момчето. Ала той бе твърде млад и твърде болен. Един продължителен разговор с Хапдефане не беше разсеял тревогите му по отношение на Октавиевата астма, както се бе надявал след пълната липса на симптоми по време на пътуването им из Испания. Причината, изтъкна лечителят, била в това, че Октавий се чувствал сигурно в компанията на Цезар. Докато бил заедно с чичо си, младежът щял да се чувства добре, включително при похода на изток.
Цезаровият наследник обаче щеше да получи наследството си след смъртта му. Той щеше да бъде лишен от присъствието на Цезар. А смъртта, мислеше Великия мъж, не беше далеч, ако можеше да се вярва на главния друид Катбад. Той бе предрекъл на Цезар, че няма да доживее дълбока старост, че ще се прости с живота в разцвета на силите си. Цезар беше на петдесет и пет и от активния му живот оставаха може би още десетина години…

 

Той затвори очи и си представи лицата им.
Децим Брут, толкова рус, че изглеждаше безличен. Ала когато се вгледаше внимателно в него, човек виждаше решителност и интелигентност в очите му. Срещу него говореше само похотливостта на майка му. Да, Семпрониите Тудитани бяха развратници, а Цезар бе слушал истории и за самия Децим Брут.
Нежното лице на Гай Октавий. Леко женствено, твърде деликатно, с дълга коса, прикриваща щръкналите му уши. В очите му обаче личеше голям ум, устата и брадичката му бяха на човек с безкрайна вътрешна сила. Срещу него говореше само астмата.
„Цезаре, Цезаре, решавай най-после!“
Какво бе казал Луций? Нещо за Цезаровия късмет, който вървеше с името му, че просто трябвало да се довери на него.
— Нека хвърлим заровете! — рече той за втори път в живота си. Първият бе точно преди пресичането на Рубикон.
Той придърпа листа към себе си, потопи перото в мастилницата и започна да пише.

 

8
Падането на един титан
(Октомври 45 — март 44 г.пр.Хр.)

 

След като се върна в Домус Публика, Цезар посети Клеопатра, която го посрещна въодушевено.
— Бедно мое момиче, аз не се отнасям добре с теб — рече той след една страстна нощ, недопринасяща с нищо за зачеването на сестра или брат на Цезарион.
По лицето й се изписа недоумение.
— Толкова ли съм се оплаквала в писмата си? — попита тревожно. — Стараех се да не те притеснявам.
— Ти никога не си ме притеснявала — успокои я той и целуна ръката й. — Имам други източници. Ти си спечелила една голяма приятелка.
— Сервилия — отгатна веднага тя.
— Да, Сервилия.
— Не се ли сърдиш, че сме приятелки?
— Защо да се сърдя? — Той се усмихна. — Всъщност ми беше ясно от самото начало, че ще се сприятелиш с нея.
— По-скоро тя се сприятели с мен.
— Както и да е. Тази жена е опасен враг дори за една царица. Изглежда обаче, че ти наистина си й допаднала и чуждестранните царици явно са й много по-интересни от съперничките й в Рим.
— Като царица Евноя от Мавритания ли? — попита разсеяно тя.
Той избухна в смях:
— Обожавам клюките! Как, в името на боговете, бих могъл да я вкарам в леглото си? Когато бях в Испания, дори не стигнах до Гадес, камо ли да прекося протока, за да посетя Богуд.
— Всъщност за това и сама се досетих. — Тя се намръщи и докосна ръката му. — Цезаре, опитвам да осмисля и нещо друго.
— Какво?
— Ти си много тайнствен човек и това се отнася за всичко, което правиш. Никога не разбирам кога свършваш твоята… _партация_. Успях да зачена Цезарион, затова знам, че сигурно достигаш до този момент. Бих искала обаче да усетя кога.
— Така, мила моя, ще се чувстваш много по-уверена.
— О, ти с твоето недоверие! — възкликна тя.
Този разговор можеше да премине в спор, но Цезарион спаси положението, като нахълта с широко разперени ръце.
— Тати!
Цезар го вдигна и го подхвърли във въздуха, сетне го целуна и го прегърна силно.
— Той расте като бурен, щастлива майко.
— Нали? Не виждам в него ни една моя черта и съм благодарна на Изида за това.
— Аз те харесвам такава, каквато си, фараонке, и те обичам въпреки цялата си тайнственост.
Тя въздъхна и изостави спорната тема.
— Кога смяташ да тръгнеш срещу партите? — попита.
— Тате, мога ли да дойда като твой адютант?
— Не сега, синко. Твоята задача ще е да закриляш майка си. — Цезар потърка момченцето по гърба и погледна Клеопатра. — Смятам да тръгна през мартенските иди на следващата година. И ти мислеше да тръгваш за Александрия тогава.
— В Александрия ще съм по-близо до теб.
— Така е.
— Ще остана тук, докато заминеш, Цезаре. Така ще сме заедно цели шест месеца. Аз вече свикнах и си създадох неколцина приятели, освен скъпата Сервилия. Имам такива планове! Искам Филострат да ни изнася лекции и наех любимия ти певец Марк Тигелий Хермоген. Кажи, че ще се забавляваме!
— С удоволствие.
Все още с Цезарион в ръце, той излезе под колонадата и се загледа в красивата градина, създадена от Гай Маций.
— Радвам се, че не издигна онзи зид, който замисляше, любов моя. Така щеше да разбиеш сърцето на Маций.
— Странна работа — отбеляза с недоумение тя. — Местните жители създаваха неприятности толкова дълго време, че бях твърдо решена да издигна стената. Сетне изведнъж изчезнаха. Толкова се боях за сина ни! Сервилия спомена ли ти, защото, кълна се, аз не съм ти писала?
— Да, каза ми. Няма от какво повече да се тревожиш. — Той се усмихна злобно. — Изпратих ги във владенията на Атик около Бутротум. Там могат да режат носовете и ушите на добитъка му.
Тъй като харесваше Атик, Клеопатра изгледа възмутено Цезар:
— О, справедливо ли е това?
— Напълно. Двамата с Цицерон вече идваха да ме молят да променя плановете си. Тъй като още преди няколко месеца разпоредих изпращането на транстиберийците, те трябва вече да са пристигнали.
— Какво каза на Атик?
— Че емигрантите само си мислят, че ще останат в Бутротум, но че скоро ще ги преместя — отвърна Цезар, като рошеше косата на Цезарион.
— Истина ли е?
— Ще останат в Бутротум. Следващия месец ще изпратя още две хиляди. Атик никак няма да се зарадва.
— Толкова ли те засегна публикуването на „Катон“?
— Дори повече, отколкото изглежда — отговори мрачно Цезар.

 

Испанският триумф се състоя на петия ден на октомври. Представителите на първата класа го осъдиха, останалите римляни го харесаха неимоверно много. Цезар не направи никакъв опит да скрие, че победените врагове са римски граждани, макар че не стигна до такива крайности като показването на Гней Помпеевата глава. Когато минаваше покрай новата си ростра в долната част на Форума, всички магистрати, седящи там, се изправиха на крака, за да поздравят триумфатора — освен Луций Понтий Аквила, който най-сетне намери начин да се изяви като народен трибун. Презрителният жест на Аквила много разгневи Цезар; а също и пиршеството, организирано пред храма на Юпитер.
Смрадливо и мизерно. Той направи друг пир на първия подходящ ден за своя сметка, но Аквила не беше поканен. Цезар даде ясно да се разбере, че любовникът на Сервилия не бива да се надява на по-нататъшно израстване в кариерата.
Гай Требоний незабавно посети Аквила и спечели още един член на клуба „Убийте Цезар“… ала го застави да се закълне, че няма да спомене и думичка пред Сервилия.
— За глупак ли ме мислиш, Требоний? — вдигна вежди Аквила. — Тя е страхотна в леглото, но все още обича Цезар.
Към заговорниците се присъединиха още доста мъже: Децим Турулий, към когото Цезар веднага изпита неприязън; братята Цецилий Метел и Цецилий Буциолан; братята Публий и Гай Сервилий Каска от плебейския клон на Сервилиите; Цезений Лентон, убиецът на Гней Помпей; и най-изненадващо, Луций Тилий Цимбер, тазгодишният претор, а също и неколцината други претори — Луций Минуций Базил, Децим Брут и Луций Стай Марк.
През октомври към заговорниците се присъедини още един член: Квинт Лигарий, когото Цезар толкова мразеше, че му бе забранил да се връща от Африка, въпреки че той със сълзи на очи го моли за прошка. Застъпничеството на много влиятелни приятели принуди диктатора да промени решението си и да го повика, но Лиганий си даваше сметка, че той също не може да се надява на израстване в обществената кариера.
Да, групата на бъдещите убийци постоянно растеше, но сред тях все още нямаше нито един мъж с истинско влияние, който да се ползва с пълното уважение на първата класа. Требоний нямаше друг избор, освен да чака. А и Марк Антоний не бързаше да нагласи нещата така, сякаш Цезар се стреми към монархия и обожествяване. Той отделяше твърде много време на сина си от Фулвия, Марк Антоний Младши, когото тези безумци наричаха Антил.

 

В деня след триумфа Цезар отстъпи от консулския пост, но без да се лишава от диктаторската си власт. За консули до края на годината (по-малко от три месеца) бяха назначени Квинт Фабий Максим и Гай Требоний. За целта не бяха нужни избори, само нареждане на сената.
Той обяви избора си за управители през следващата година: Требоний щеше да смени Вация Изаурик в провинция Азия; Децим Брут трябваше да отиде в Италийска Галия; друг заговорник, Стай Мурк, щеше да заеме мястото на Антистий Ветий в Сирия; а Тилий Цимбер — да управлява Витиния и Понт. От западните провинции Отвъдна Испания щеше да се управлява от Полион, Близка Испания и Нарбонска Галия — от Лепид, а Галия — от Луций Мунаций Планк.
— Все още обаче не мога да се откажа от диктаторството — обяви Цезар пред сената. — Затова трябва да сменя сегашния си началник на конницата Марк Емилий Лепид, който догодина ще управлява провинция. Назначавам Гней Домиций Калвин.
Антоний, който слушаше кротко и очакваше да чуе собственото си име (все пак напоследък се държеше съвсем прилично!), подскочи, сякаш го бяха облели със студена вода. Калвин! Той бе доста по-труден за сплашване и манипулиране от Лепид и не криеше неприязънта си към Антоний. Проклет да е Цезар! Нямаше ли най-после нещата да потръгнат по-лесно?
Явно не. Цезар обяви избора си за консули за следващата година. До заминаването си на изток той щеше да изпълнява ролята на първи консул с Марк Антоний като втори консул. След тръгването му главен консул ставаше Публий Корнелий Долабела.
— О, не, не може така! — изрева Антоний и скочи на крака. — Да се подчинявам на _Долабела_! По-скоро да умра!
— Да видим резултата от изборите, Антоний — отвърна спокойно Цезар. — Ако избирателите те предпочетат пред Долабела, добре. Иначе ще се наложи да се примириш.
Долабела, красив мъж, също толкова висок и почти толкова едър колкото Антоний, седеше спокойно със скръстени ръце и се усмихваше снизходително. Много добре знаеше, че злодеянията му в Рим са много по-трудни за доказване от убийството на осемстотин римляни по заповед на Антоний.
— Ще плащаш за делата си, Антоний — измърмори самодоволно той и си засвирука.
— Няма да стане! — процеди през зъби Антоний.
Касий слушаше внимателно. Той би подкрепил всеки, само не и Антоний. Цезар имаше поне частица здрав разум! Долабела беше продажен и понякога действаше като глупак, но през последната година му бе дошъл малко ум в главата и нямаше да се води по свирката на Антоний, това бе сигурно. Може би Рим щеше да оцелее. Освен това Касий бе получил известие, че е приет в колегията на авгурите.
Брут слушаше с все по-голяма надежда. Както сподели по-късно пред Цицерон, разпределението на постовете го завеждаше на мисълта, че в крайна сметка Цезар възнамерява да възстанови републиката.
— Понякога, Бруте, говориш пълни глупости! — тросна се Цицерон. — Цезар те направи градски претор и ти изведнъж започна да го смяташ за прекрасен човек. Е, той не е такъв. Той е зараза!

 

След това събиране на сената Цезар бе засипан от почести. Много от тях бяха затвърдени със сенатски укази. Статуята на Цезар, която щеше да стои в храма на Квирин, трябваше да носи плочка с надпис __НА НЕПОБЕДИМИЯ БОГ.__ Тук, обяви Антоний на едно заседание на сената в отсъствие на диктатора, се имал предвид самият Квирин, не Цезар. На същото заседание бе взето решение на всички държавни шествия да се появява статуя на Цезар от слонова кост върху златна колесница. Друга негова статуя щеше да се издигне редом с тези на царете и на основателя на републиката Луций Юний Брут. Бяха отпуснати средства и за Цезаровия дворец на Квиринала.
В хода на военната подготовка Цезар нямаше много време да присъства на заседанията на сената, а в началото на декември се наложи да замине за Кампания за уреждане на някои проблеми със земята за ветераните. Антоний и Требоний не пропуснаха да използват отсъствието му, макар че бяха достатъчно хитри да оставят друг да направи предложението им. Занапред месец квинктил щеше да се нарича Юлий. Освен това се създаваше трийсет и шеста триба на римските граждани, носеща името _трибус Юлия_. Създаваше се трета колегия на жреците на Луперк, наречена _луперци Юлии_, с префект Марк Антоний. В чест на Цезаровото милосърдие щеше да се издигне храм и Марк Антоний да стане главен жрец на новосъздадения култ към Милосърдието на Цезар. Статуя от слонова кост на Цезар в златно курулно кресло и със златен венец, украсен със скъпоценни камъни, щеше да дефилира наравно с останалите статуи на парада на боговете. Всички тези укази щяха да бъдат гравирани върху сребърни плочки, за да напомнят как Цезар бе напълнил държавната хазна до пръсване.
— Възразявам! — изкрещя Касий, когато Требоний, сега консул — носител на фасциите, подложи предложението на гласуване. — Пак повтарям, не съм съгласен! Цезар не е бог, а вие се отнасяте с него като с такъв! Затова ли изчакахте да отиде в Кампания? Защото иначе щеше да сметне, че е длъжен да се възпротиви? На мен точно така ми изглежда! Откажи се от това предложение, консуле! Това е светотатство!
— Ако си против, Гай Касий, застани от лявата страна на курулния подиум — отвърна Требоний.
Разгневен, Касий отиде отляво, страната, за която имаше по-голяма вероятност да загуби — поради лоша поличба. В този ден се оказа точно така. От лявата страна застанаха само шепа хора, между тях Касий, Брут, Луций Цезар, Луций Пизон, Калвин и Филип. Почти всички останали обаче, начело с Антоний, се отделиха вдясно.
— Май не си струва да оставам претор, ако ще трябва да търпя това обожествяване — сподели Касий пред Брут, Порция и Тертула на вечеря.
— И аз така мисля! — изграчи в подкрепа Порция.
— Изчакай реакцията на Цезар, моля те! — намеси се Брут. — Не вярвам да одобри тези почести, още по-малко да ги е искал. Мисля, че ще е възмутен.
— Това е позор за него — рече Тертула, която едновременно се гордееше, че е дъщеря на Цезар, и страдаше, че нито веднъж не я е удостоил с внимание.
— Разбира се, че се предлагат по негово желание! — възкликна Порция и хвърли гневен поглед на Брут.
— Не, любов моя, грешиш — настоя той. — Предлагат ги хора, които се стремят да измъкнат някаква изгода от него и си мислят, че това ще му хареса. Две неща обаче са пределно ясни. Първо, в дъното на всичко това стои Марк Антоний и второ, авторите на тези предложения нарочно изчакаха Цезар да отиде в Кампания, за да не присъства.
Докато новината за сенатското решение стигне до ушите на Цезар, мина доста време поради една проста причина: той имаше толкова много работа, че не обръщаше внимание на записките от заседанията на сената. Клеопатра се дразнеше много, тъй като той четеше дори при посещенията си при нея и почти не се хранеше.
— Захващаш се с твърде много неща! — възропта веднъж тя. — Хапдефане ми каза, че забравяш да пиеш новия си сироп, защото не бил от плодов сок. Цезаре, дори да не ти харесва, _трябва_ да го пиеш! Нали не искаш да получиш припадък на публично място?
— Ще се справя — отвърна той, без да вдига очи от свитъка, който четеше.
Тя дръпна хартията от ръцете му и поднесе чаша течност пред носа му.
— Пий!
Господарят на света се подчини безропотно, но сетне пак взе листа. Вдигна очи само когато Марк Тигелий Хермоген започна една песен, която бе композирал по думите на Сафо, като си акомпанираше с лира.
— Музиката е единственото, което може да отвлече вниманието му — прошепна Клеопатра на Луций Цезар.
Той стисна ръката й:
— Поне нещо го отвлича.

 

Почестите продължаваха да се сипят. Малкият брат на Марк Антоний, Луций, стана народен трибун на десетия ден на декември. Той предложи пред плебейското събрание на Цезар да се даде право да препоръчва половината от кандидатите за всеки избор на магистрати, освен този за консули и право да назначава всички магистрати, докато воюва на изток. Предложението влезе в сила още на първо четене, което бе противоконституционно, но Требоний го узакони.
— За Цезар нищо не е противоконституционно — заяви той.
Само някои мъже като Цицерон, който научи за това по-късно, намериха това изявление малко странно за такъв ревностен поддръжник на Цезар.
В средата на декември Цезар обяви консулите за последващата година: Авъл Хирций и Гай Вибий Панза; както и за по-последващата: Децим Юний Брут и Луций Мунаций Планк. Никой от тях не беше поддръжник на Антоний.
Сетне сенатът назначи Цезар за диктатор за четвърти път, макар че третият мандат още не беше изтекъл.
Народният трибун Луций Касий очевидно не познаваше много добре закона: той даде предложение пред плебейското събрание да се даде право на Цезар да обявява нови патриции. Крещящо беззаконие, тъй като патрициатът нямаше нищо общо с плебса. Цезар обяви един-единствен нов патриций, племенника си Гай Октавий, който усилено се готвеше да го придружи. Можеше вече да е патриций, но си оставаше адютант, не пропусна да му напомни Филип. Октавий не обърна особено внимание на този упрек. Отделяше много повече усилия, за да убеди майка си да не го товари с толкова багаж, който го правеше да изглежда мамино синче в очите на другарите си.

 

Новите консули и претори влязоха в правомощията си на първия ден на януари. Нощното бдение за небесни знамения не донесе нищо съществено, жертвените бели бикове бяха заклани според ритуала, а пирът в чест на Юпитер бе добър. Младшият консул се правеше, че не забелязва Долабела, който пък се усмихваше скришом, чакайки заминаването на Цезар, когато щеше да има повече правомощия от Антоний.
Едно от задълженията на първия консул в деня на Новата година бе да определи датата за Латинския фестивал, празник в чест на Юпитер Лациарис върху Албийските възвишения. Обикновено той се провеждаше през март, точно преди началото на активния военен сезон, но Цезар искаше да присъства лично и го насрочи за ноните на януари.
Юлиите бяха наследствени жреци на Алба Лонга, град, по-древен дори от Рим. Когато някой Юлий беше първи консул, той имаше право да се облече като цар на Алба Лонга и така да участва в Латинския фестивал. Разбира се, Алба Лонга нямаше цар още откакто Рим я бе изравнил завинаги със земята. Градът обаче бил основан от Юл, син на Еней, и Юлиите, негови преки потомци, оставаха царе и главни жреци на Алба.
Когато получи царските одежди на Алба Лонга, Цезар отвори тежката кедрова ракла и установи, че са в идеално състояние. За последен път бяха носени преди петнайсет години по време на първото му консулство. Тъй като бе висок мъж, той се беше принудил да си поръча нови яркочервени ботуши. Сега те изглеждаха малко свити. Той реши да ги пробва. Когато се поразходи из стаята, установи, че болката в прасците, която го мъчеше от известно време, като по чудо е изчезнала. Отиде да го обсъди с Хапдефане.
— Защо не се бях сетил за това? — възкликна лечителят.
— За какво?
— Цезаре, ти имаш разширени вени, а обикновените римски обувки са твърде ниски, за да им осигурят добра опора. Тези ботуши се стягат с връзки малко под коляното. Затова болката е преминала. Трябва да носиш високи ботуши.
— В името на Полукс! — засмя се Цезар. — Веднага ще повикам обущаря си, но тъй като съм върховен жрец на Алба Лонга, не виждам причина да не мога да нося тези, докато получа нов чифт в обичайния кафяв цвят. Браво, Хапдефане!
Този ден трябваше да председателства съдилището за финансови жалби.
Когато зае мястото си на новата Юлиева ростра, пред него се появи тържествена делегация, състояща се от втория консул Марк Антоний, бившия младши консул Требоний, бившите претори Луций Тилий Цимбер и Децим Брут и двайсетина отбрани педарии. Шестима от по-младите мъже носеха по една блестяща сребърна плочка с размерите на лист хартия. Раздразнен от прекъсването, Цезар понечи да ги отпрати, но Антоний го изпревари, като коленичи почтително.
— Цезаре — започна той, — носим ти още три свидетелства на почитта на верния ти сенат, документирани със златни букви върху тези сребърни листи.
От тълпата се чуха удивени възгласи.
Децим Турулий пристъпи напред и му представи плочката, документираща въвеждането на новия месец юлий.
Цецилий Метел му представи новата Юлиева триба.
Цецилий Буциолан му представи Юлиевите луперци.
Марк Рубрий Руга представи култа към Цезаровото милосърдие.
Касий Пармски му представи решението за златното курулно кресло и венеца.
Петроний разказа за статуята от слонова кост на шествието на боговете.
През цялото време пред погледите на увеличаващата се тълпа Цезар седеше занемял, зинал от удивление. Накрая, когато и шестте плочки бяха представени и изтъкнатите мъже се събраха около него с грейнали от гордост погледи, той успя да затвори уста. Колкото и да искаше, не можеше да се изправи, сякаш го бе налегнала внезапна слабост.
— Не мога да приема това — рече накрая. — С такава чест не може да се удостоява един обикновен простосмъртен. Отнесете ги, претопете ги и върнете среброто в Съкровищницата, където му е мястото.
Членовете на делегацията настръхнаха възмутени.
— Ти ни обиждаш! — извика Турулий.
Цезар не му обърна внимание. Погледна Антоний, който изглеждаше не по-малко възмутен от всички останали.
— Марк Антоний, не биваше да го правиш. Като главен консул свиквам сената след час в Хостилиевата курия.
Той кимна на роба, грижещ се за сиропа му, взе каната и я пресуши.

 

Хостилиевата курия бе доста по-скромна от Помпеевата на Марсово поле, но както изтъкваше Цицерон (със съжаление, че няма да може да седи повече там), бе обзаведена с превъзходен вкус. Имаше обикновени бели мраморни скамейки и курулен подиум, варосани стени, украсени със съвсем малко орнаменти, и под от черни и бели мраморни плочи. Покривът бе като при старата сграда, с голи кедрови греди, между които се виждаха керемидите. По всичко приличаше на старата Хостилиева курия, затова никой не възразяваше срещу това име.
При такова спешно свикване залата не беше пълна, но след като влезе след двайсет и четиримата си ликтори, Цезар преброи хората и установи, че има кворум. Тъй като в този ден заседаваха съдилищата, присъстваха всички претори, неколцина квестори, освен този червей Турулий, около двеста педарии, Долабела, Калвин, Лепид, Луций Цезар, Торкват, Пизон. Очевидно слухът за отказа му от шестте сребърни плочки се беше разпространил, защото с влизането му шумът се увеличи неимоверно.
„Остарявам — помисли си той. — Дори не мога да се ядосам както трябва. Просто съм уморен.“
Цезар остави новоизбрания жрец Брут да прочете молитвите и новоизбрания гадател Касий да разтълкува небесните знаци. Сетне излезе напред с дъбовия си венец на курулния подиум под ръкоплясканията на сенаторите. Изчака още трима бивши центуриони, носители на _корона цивика_, да бъдат аплодирани и заговори:
— Уважаеми младши консуле, бивши консули, претори, едили, народни трибуни и сенатори. Свиках ви да ви уведомя, че почестите, с които ме засипвате, трябва да спрат начаса. Уместно е диктаторът на Рим да получи _някои_ почести, но само такива, каквито са подходящи за един човек. _Човек!_ Обикновен син на човешкия род, не цар или бог. Днес вие дойдохте при мен с почести в пълен разрез с _мос майорум_, които намирам за отблъскващи. Нашите закони се записват върху бронз, не върху сребро. Златото и среброто са скъпи метали и имат по-добро приложение. Наредих плочките да бъдат претопени и да се върнат в Съкровищницата.
Той замълча и срещна погледа на Луций Цезар. Луций леко наклони глава към Антоний, който стоеше на подиума зад него. Цезар също кимна леко в знак, че е разбрал.
— Уважаеми сенатори, предупреждавам ви, че тези смешни ласкателства трябва да спрат. Не съм ги искал, не ги желая и няма да ги приема. Това е моята заповед и всички трябва да се подчинят. През този сенат няма да мине нито един указ, целящ короноването ми за цар на Рим! Тази титла е била отхвърлена със създаването на републиката и аз също я отхвърлям. _Аз нямам нужда да бъда цар на Рим!_ Аз съм законният диктатор на Рим и това ми стига.
Квинт Лигарий се изправи, посочи към краката му и изкрещя:
— Ако не искаш да бъдеш цар на Рим, защо носиш тези алени ботуши?
Цезар стисна устни и се изчерви. Да признае, че има разширени вени? Никога!
— Като жрец на Юпитер Лациарис аз имам право да нося тези ботуши. Не си прави грешни изводи, Лигарий! Доволен ли си? А сега си сядай на мястото.
Лигарий се подчини намръщено.
— Това имам да ви кажа по отношение на почестите — продължи Цезар. — За да докажа обаче, че съм обикновен римлянин и нямам никакво желание да бъда нещо повече, веднага освобождавам двайсет и четиримата си ликтори. Царете имат лична стража, която при републиканските магистрати се олицетворява от ликторите. Затова, когато съм в границите на Рим, аз ще се движа без тяхната охрана. — Обърна се към Фабий, седнал заедно с колегите си на най-ниското стъпало на курулния подиум. — Връщайте се в колегията на ликторите, Фабий. Ще те уведомя, когато имам нужда от вас.
Ужасен, Фабий вдигна ръка да възрази, но после я отпусна. Ликторите се изправиха и мълчаливо напуснаха залата.
— Освобождаването на ликторите е съвсем законно — добави Цезар. — Не фасциите или техните носители символизират властта на курулния магистрат. Неговите правомощия са описани в куриатния закон. Тъй като днес всички имаме работа, вече можете да се разотивате. Аз нямам никакво желание да управлявам Рим като цар. На Цезар не му е нужно да е цар. Достатъчно е да е просто Цезар.

 

Не всички народни трибуни бяха поддръжници на Цезар. Един от тях, Гай Сервилий Каска, вече се беше присъединил към заговорниците. Други двама, Луций Цезеций Флав и Гай Епидий Марул, се проучваха от основателите на клуба. Требоний и Децим Брут обаче бяха решили да не канят Флав и Марул, колкото и да мразеха Цезар. Те бяха празнодумци и никой от двамата нямаше голямо влияние сред първата класа.
В деня, след като Цезар обяви пред сената какво мисли за коронясването си като цар на Рим, Флав и Марул случайно се срещнаха пред новата ростра, която, тъй като бе построена с лични средства на Цезар, имаше негов бюст на висок пиедестал. Въпреки студеното време обичайните посетители на Форума се мотаеха наоколо с надеждата да заварят някое интересно дело в Юлиевата базилика (какво удобство, че беше покрита!) или някой оратор с желание да изложи идеите си пред обществеността. С други думи, обичаен януарски ден.
Изведнъж Флав и Марул закрещяха и около тях бързо се събра голяма тълпа.
— Гледайте! Гледайте! — викаше Марул.
— Позор! Престъпление! — подкрепяше го Флав.
Двамата сочеха доста реалистичния бюст на Цезар. Някой бе завързал бяла лента на челото му.
— Той иска да бъде цар на Рим! — крещеше Марул.
— Диадема! Диадема! — викаше Флав.
След доста дълго перчене насред Форума двамата народни трибуни скъсаха лентата и я стъпкаха.

 

На следващия ден, ноните, на Албийските възвишения се проведе Латинският фестивал, председателстван от Цезар с древните одежди на албийските царе и жреци.
Празненството протече кратко, за да могат участниците да дойдат от Рим сутринта и да се върнат вечерта. Възседнал бойния си кон, Цезар поведе шествието на магистратите към града. В отсъствието на консули и претори младият Гай Октавий отново изпълняваше задълженията на градски префект. За обикновените римляни този празник бе интересно събитие. Живеещите близо до Алба Лонга отидоха да гледат на място, а останалите любопитни се задоволиха да наблюдават завръщащите се магистрати от двете страни на Апиевия път. При преминаването на Цезар от тълпата се чуха възгласи:
— _Аве, рекс! Аве, рекс! Привет царю!_
Той вдигна глава и се засмя:
— Не, не си научил добре името ми! Аз се казвам Цезар, не Рекс!
Марул и Флав препуснаха от задните редици на процесията към мястото на Цезар. Накараха конете си да се изправят на задни крака и закрещяха, сочейки към тълпата.
— Ликтори, отстранете онзи, който нарече Цезар цар! — извика неколкократно Марул.
Когато Антониевите ликтори понечиха да изпълнят заповедта, Цезар вдигна ръка и ги спря.
— Стойте — заповяда кратко. — Маруле, Флав, връщайте се на местата си.
— Той те нарече цар! Ако не сториш нещо, Цезаре, значи _искаш_ да бъдеш цар! — продължи да крещи Марул.
Шествието беше спряло, конете цвилеха тревожно, ликторите и магистратите наблюдаваха сцената с интерес.
— Хванете този човек и го изправете на съд! — изкрещя Флав.
— Цезар _иска_ да бъде цар! — не млъкваше Марул.
— Антоний, накарай ликторите си да върнат тези двамата, където им е мястото! — тросна се почервенелият от гняв Цезар.
Антоний не помръдваше.
— Подчинявай се, Антоний, или ще напуснеш сената!
— Чухте ли? Чухте ли? Цезар вече е цар! Командва консулите като слуги! — закрещя Марул, докато ликторите водеха коня му към задните редици.
— Рекс! Рекс! Рекс! Цезар Рекс! — пригласяше Флав.
— Свикай сената утре по разсъмване — нареди Цезар на Антоний, преди да се разделят при Домус Публика.

 

При това заседание гневът му бе достигнал крайната си точка.
Приветствията за носителите на венец за храброст бяха прекъснати безцеремонно.
— Луций Цезеций Флав, Гай Епидий Марул, излезте! — заповяда Цезар. — Слезте тук, в средата на залата, _веднага_!
Двамата народни трибуни станаха от трибунската скамейка и се изправиха с надменно вдигнати брадички пред диктатора.
— До гуша ми дойде от тези обвинения! Разбирате ли? До гуша ми дойде! Повече няма да търпя! Флаве, Маруле, вие позорите поста си!
— Рекс! Рекс! Рекс! Рекс! — занареждаха те.
— Мълчете, безумци!
Как го правеше, никой нямаше представа. Просто когато Цезар придобиеше определено изражение и изревеше по характерен начин, всички млъкваха. Той не беше цар. Той бе като самото възмездие. Изведнъж всички сенатори в залата си спомниха какво може да прави един диктатор, без да се налага да бъде цар. Да бичува. Да обезглавява.
— На какво е заприличал народният трибунат, след като двама като вас се държат като разглезени деца? — попита Цезар. — Ако някой върже бяла лента на бюста ми, свалете я! Това ще спечели одобрението ми! Ала не като крещите до боговете и съберете цяла тълпа зяпачи! Това е недопустимо за един римски магистрат! А ако някой в тълпата подхвърли шега, оставете го на мира! Шеговитият отговор ще го направи да звучи смешно! Вчера вие сторихте недопустимото! Превърнахте едно невинно подвикване от тълпата в истински цирк! За какво смятахте да го съдите? За държавна измяна? Безбожие? Убийство? Кражба? Измама? Подкуп? Изнудване? Насилие? Подстрекателство към насилие? Банкрут? Магьосничество? Светотатство? Доколкото знам, това са престъпленията, преследвани по римското законодателство! Не е престъпление да правиш провокативни забележки! Не е престъпление да злословиш по чужд адрес! Не е престъпление да угодничиш! Ако беше така, Марк Цицерон щеше да е вече в изгнание, задето между всичко друго нарече Луций Пизон „бездънна яма на алчността“! А заедно с него и всеки член на този сенат, който някога е наричал колегите си „мършояди“ или „развратници“! Как смеете да обявявате една обикновена случка за престъпление? Как смеете да ме злепоставяте, като правите от мухата слон? Аз ще сложа край на това! Чувате ли ме? _Чувате ли?_ Ако някой дори намекне — камо ли да каже направо, — че се стремя да стана цар на Рим, да внимава! _Рекс_ е една дума! Тя съществува в латинския език, но няма никакво значение в нашата действителност! _Рекс_ ли? Дори да исках да управлявам вечно, защо да си правя труда да се зова _рекс_? Защо не просто Цезар? „Цезар“ също е дума! Със същата лекота тя може да означава „цар“, както и думата _„рекс“_! Като диктатор аз мога да лиша всеки от вас от гражданството и собствеността му! Мога да ви бичувам и обезглавявам! За това не се налага да бъда _„Рекс“_! И повярвайте ми, уважаеми сенатори, вие ме изкушавате да го направя! _Изкушавате ме!_ Това е. Свободни сте. Вървете си!
Тишината беше пълна. Гай Хелвий Цина стана от трибунската скамейка и излезе така, че да вижда едновременно Цезар и двамата си треперещи колеги.
— Уважаеми сенатори, като председател на колегията на народните тибуни предлагам Луций Цезеций Флав и Гай Епидий Марул да бъдат лишени от трибунския си пост веднага — обяви той. — Освен това предлагам да бъдат изключени и от сената.
В залата настана глъчка, сенаторите размахаха юмруци:
— Вън! Вън!
— Не можеш да го направиш! — изкрещя Луций Цезеций Флав Старши, като скочи на крака. — Синът ми не заслужава такова наказание!
— Ако беше достатъчно разумен, Цезеций, щеше да лишиш сина си от наследство заради глупостта му! — изсъска Цезар. — Сега се махайте, всички! Вън! Вън! Не искам да виждам лицата ви, докато не започнете да се държите като достойни римляни!
Хелвий Цина незабавно свика плебейското събрание и разпореди изключването на Флав и Марул от колегията на народните трибуни и от сената. Сетне проведе бързи избори и Луций Децидий Сакса и Публий Хостилий Сазерна заеха местата на изгонените.
— Надявам се, че осъзнаваш, Цина, че днес беше най-лесно — напомни му Цезар. — Утре ще се наложи да отстояваш позицията си пред комициите. Все пак оценявам жеста. Ела да пийнеш вино у дома и да ми разкажеш за новите си стихове.

 

Кампанията за обявяване на Цезар за цар на Рим внезапно секна, сякаш никога не я е имало. Думите на диктатора, че няма причина _„рекс“_ и „Цезар“ да не означават едно и също, се разпространиха бързо. Както сподели Цицерон пред Атик (те все още безрезултатно се опитваха да отклонят емигрантите от Бутротум), проблемът бе, че хората забравяли какъв всъщност е Цезар, докато не го видят разгневен.
Може би като следствие от това паметно заседание на февруарските календи сенатът гласува пожизнено диктаторство за Гай Юлий Цезар. При гласуването никой не събра куража да застане от лявата страна на курулния подиум.
Указът бе приет единодушно.

 

В клуба „Убийте Цезар“ вече влизаха двайсет и един души: Гай Требоний, Децим Брут, Стай Мурк, Тилий Цимбер, Минуций Базил, Децим Турулий, Квинт Лигарий, Атистий Лабеон, братята Сервилий Каска, братята Цецилии, Попилий Лигурийски, Петроний, Понтий Аквила, Рубрий Руга, Отацилий Назон, Цезений Лентон, Касий Пармски, Спурий Мелий и Сервий Сулпиций Галба. Освен омразата си към Цезар Спурий Мелий имаше още една странна, макар и логична причина да желае смъртта на диктатора. Преди четиристотин години един от предците му, носещ същото име, бе опитал да стане цар на Рим. Убийството на Цезар беше сбъдване на една отколешна мечта на фамилията, която оттогава не бе в особен разцвет. Присъединяването на Галба беше зарадвало неимоверно много останалите заговорници. Той бе патриций и бивш претор и имаше огромно влияние. В началото на Цезаровата война в Галия Галба беше водил една кампания в Алпите, но се бе провалил толкова позорно, че Цезар бързо се лиши от услугите му. Освен това той беше сред мъжете, на които Цезар бе сложил рога.
Шестима от заговорниците имаха известно влияние, но за съжаление останалите, както Требоний сподели пред Децим Брут, бяха жалка сбирщина от неуспели нещастници и бивши величия.
— Поне умеят да си държат езика зад зъбите — призна той. — Досега не съм чул нито намек за съществуването на заговор.
— Нито пък аз — съгласи се Децим Брут. — Да можехме само да привлечем още двама с влиянието на Галба. Когато броят ни достигне двайсет и трима, борбата ще стане по-ожесточена от тази за главата на жертвения жребец през октомври.
— Цялата работа много прилича на ритуала с жертвения кон — отбеляза замислено Требоний. — Като се замислиш, то е същото. Ние възнамеряваме да убием най-добрия боен кон на Рим.
— Съгласен съм. Цезар е недостижим. Ако имаше друг изход, нямаше да се налага да го убиваме. Въпреки всички големи претенции на Антоний… пфу! Требоний, трябва да убием и него.
— Не съм съгласен. Ако искаме да се измъкнем чисти и да извлечем някаква полза, трябва да се представим като големи патриоти! Ако убием дори един от свитата на Цезар, ще ни обявят за метежници и изменници.
— Ще остане Долабела. С него можеш да се разбереш. Антоний е звяр.
Икономът на Децим Брут почука.
— Господарю, Гай Касий иска да те види.
Требоний и Децим се спогледаха.
— Покани го да влезе, Бокхе.
Касий влезе колебливо, което не беше никак характерно за него.
— Да не би да преча? — попита, сякаш бе надушил нещо.
— Не, не — увери го Децим Брут и придърпа трети стол до техните два. — Вино? Нещо за разхлаждане?
Касий седна вдървено и събра ръце.
— Благодаря, нищо не ми се пие.
Настъпи неловко мълчание. Накрая Касий го наруши:
— Какво мислите за нашия диктатор?
— Че сами си сложихме юлара — отвърна Требоний.
— Никога вече няма да сме свободни — добави Децим Брут.
— Изказвате собствените ми мисли. И тези на Марк Брут, макар че той не смята, че положението може да се промени.
— А ти смяташ ли, Касий? — попита Требоний.
— Ако зависеше от мен, щях да го убия. — Той вдигна поглед към Требоний и онова, което видя в очите му, го накара да затаи дъх. — Да, щях да махна веднъж завинаги този воденичен камък от шиите ни.
— Да го убиеш сега? — направи се на озадачен Децим Брут.
— Не знам… не знам… не знам — заекна Касий. — Тази идея е нова за мен, разберете. Преди единодушното гласуване за доживотното му диктаторство някак си се примирявах с мисълта, че ще трябва да го търпя известно време. Той обаче е _непоклатим_! Ще е в състояние да посещава заседанията на сената и когато стане на деветдесет. Здрав е като бик.
Гласът му ставаше по-уверен. Двамата други мъже сякаш чуваха собствените си мисли. Той разбра, че е сред приятели, и се поотпусна.
— Сам ли съм в това отношение? — поинтересува се той.
— Ни най-малко — отвърна Требоний. — Всъщност ние сме цял клуб.
— Клуб ли?
— Клубът „Убийте Цезар“. Нарича се така, защото когато го създавахме, искахме името му да звучи като шега, в случай че ни разкрият. Да го представим като сдружение на хора, които не харесват диктатора и искат да го убият политически. Вече сме двайсет и един. Искаш ли да се присъединиш?
Касий обмисли въпроса със същата бързина, с която бе взел решението да изостави Марк Крас край река Билехас и да препусне към Сирия.
— Вътре съм — заяви той. — Сега бих пийнал малко вино.
Двамата основатели на заговора заразказваха за целите на клуба и защо са решили да убият октомврийския кон. Касий ги изслуша мълчаливо, докато не чу имената на останалите членове.
— Жалка сган — заяви.
— Прав си — съгласи се Децим, — но ни носят едно предимство. Много са. Достатъчно сме за политическа партия. За пример, добрите люде никога не са имали толкова привърженици. Поне са сенатори и са твърде много, за да ни обявят за заговорници. Само това определение не искаме да ни лепват.
— Твоето участие е предимството, от което отчаяно се нуждаехме, Касий — поде Требоний. — Защото ти имаш голямо политическо влияние. Ала дори един Касий и един Сулпиций Галба не са достатъчни, за да придадат на деянието ни облика на… на героична постъпка, какъвто трябва да има. Така де, ние премахваме един тиранин, не сме обикновени убийци! Такъв трябва да бъде обликът ни, когато извършим делото си. Ще излезем на рострата и ще заявим открито пред цял Рим, че сме премахнали тиранията от обичаната ни родина, че не смятаме да се извиняваме на никого и никой не би трябвало да търси възмездие. Мъжете, които спасяват родината си от тиранин, трябва да бъдат обсипани с почести. Рим е съборил не един потисник и хората, които са спомогнали за това, винаги са се ползвали с уважението на народа. Брут, който свали последния цар и екзекутира синовете му, когато се опитаха да върнат монархията! Сервилий Ахала, който уби Спурий Мелий, когато се опита да се провъзгласи за цар на Рим…
— Брут! — възкликна Касий. — _Брут!_ Сега, след смъртта на Катон, трябва да привлечем и Брут! Той е пряк потомък на _онзи_ Брут, а чрез майка си е наследник и на Сервилий Ахала! Ако го убедим да се присъедини към нас, успехът ни е в кърпа вързан. На никого и през ум няма да му мине да ни съди.
Децим Брут се наежи, очите му засвяткаха.
— Аз също съм пряк потомък на _онзи_ Брут. Мислиш ли, че не се бяхме сетили?
— Така е, но ти не си потомък на Сервилий Ахала — отбеляза Требоний. — Марк Брут те надминава в това отношение, Дециме. Няма защо да се гневиш. Той е най-богатият мъж в Рим и има огромно влияние… Касий, трябва да го привлечем! С двама Брутовци няма начин да не успеем!
— Добре, разбирам — съгласи се Децим и гневът му понамаля. — Само че как ще го привлечем, Касий? Признавам, че не го познавам много добре, но дълбоко се съмнявам, че ще се съгласи да участва в заговор за убийство. Толкова е плах, толкова кротък, толкова _флегматичен_.
— Прав си, всичко това е вярно за него — мрачно измърмори Касий. — Майка му го командва… — Той изведнъж замълча, лицето му просветна. — Ала това беше, преди да се ожени за Порция. О, каква врява се вдигна! Без съмнение след сватбата си с Порция Брут е много по-решителен отпреди. И действията на доживотния диктатор го ужасяват. Ще се опитам да го убедя, че като потомък на Луций Брут и Сервилий Ахала е негово морално задължение да освободи Рим от тиранина.
— Безопасно ли е да се разкрием пред него? — попита разтревожено Децим. — Може да отиде направо при Цезар.
Касий го изгледа удивено:
— Брут ли? Никога! Дори да не се присъедини към нас, готов съм да заложа живота си, че няма да продума.
— Така наистина ще го заложиш — отбеляза Децим Брут. — Наистина ще го заложиш.

 

Когато доживотният диктатор събра центуриите на Марсово поле, за да „изберат“ Публий Корнелий Долабела за първи консул в отсъствието на Цезар, гласуването протече бързо и гладко. Нямаше причина да не стане така, защото имаше само един кандидат. Все пак гласовете трябваше да се преброят, поне тези от първата класа и толкова от втората, колкото да се осигури мнозинство. Центуриите се доминираха от първата класа, затова в „избори“ като днешния никой представител на третата и четвъртата не си правеше труда да идва.
И Цезар, и Антоний присъстваха, първият като наблюдаващ магистрат, вторият в ролята си на авгур. На младшия консул му бе нужно необичайно дълго време да завърши гаданията си. Първата овца беше отхвърлена като нечиста, втората имала твърде малко зъби. Едва третата задоволи изискванията му. Процедурата по оглеждането на черния дроб на жертвата бе записана ясно и пресъздадена на триизмерен бронзов модел. В римските гадания нямаше нищо мистично, затова не се налагаше авгурите да извършват някакви тайнствени ритуали.
Нетърпелив както винаги, Цезар нареди гласуването да започва, докато Антоний се суетеше и човъркаше из вътрешностите.
— Какво има? — попита диктаторът, когато се приближи до гадателя.
— Черният дроб. Изглежда ужасно.
Цезар погледна, обърна дроба с метална пръчка, преброи дяловете и провери формата им.
— Съвършен е, Антоний. Като върховен жрец и авгур обявявам, че предзнаменованието е добро.
Антоний вдигна рамене и се отдалечи. Чираците от гадателската колегия започнаха да разчистват. С усмивка Цезар отново се зае да наблюдава гласоподаването.
— Не се мръщи Антоний — рече. — За малко да успееш.
Когато около половината гласове от необходимите деветдесет и седем центурии бяха регистрирани, Антоний внезапно скокна, изкрещя и изтича от едната страна на наблюдателната куличка, откъдето се виждаха дълги редици облечени в бяло мъже, пускащи гласа си в урните.
— Огнено кълбо! Предзнаменованието е неблагоприятно! — изкрещя той с пълно гърло. — Като официален авгур при тези избори заповядвам на центуриите да се разотиват!
Ходът му беше блестящ. Цезар се оказа неподготвен и не успя да разпита кой друг е забелязал зловещия метеор. Гласоподавателите, които биха предпочели да бъдат, където и да било другаде, само не тук, бързо започнаха да се разотиват.
Долабела притича с почервеняло от гняв лице.
— Мръсник! — изрева в лицето на самодоволно ухиления Антоний.
— Твърде много си позволяваш, Антоний — изсъска Цезар.
— Видях огнено кълбо — настоя той. — Отляво, ниско над хоризонта.
— Предполагам, че това е начинът ти да ми кажеш, че няма смисъл да провеждам втори избори, така ли?
— Цезаре, просто ти казвам какво видях.
— Ти си пълен глупак! — заяви Цезар и заслиза по стълбите на куличката. — Знам и други начини.
— Няма къде да избягаш, мръсник! — изрева Долабела.
— Ликтори, задръжте го — нареди Антоний и последва Цезар.
Цицерон се приближи надуто, очите му блестяха.
— Това беше глупаво, Марк Антоний — заяви той. — Незаконно. Трябваше да гледаш небето като консул, не като авгур. На гадателя трябва официално да му се възложи да наблюдава небето, на консула няма нужда.
— Благодаря, че каза на Антоний как да провали и следващите избори, Цицероне! — изръмжа Цезар. — Трябва да ти напомня, че Публий Клодий постанови, че и на консулите трябва да се даде официално разрешение да наблюдават небето. Преди да поучаваш, прочети законите, които са приети, докато си бил в изгнание.
Цицерон подсмръкна и се отдалечи намусен.
— Съмнявам се — рече Цезар на Антоний, — че ще имаш куража да попречиш на назначаването на Долабела.
— Не, не бих го направил. Само че като назначен консул не може да бъде по-старши от мен.
— Антоний, Антоний, със законите си също толкова зле, колкото с аритметиката! Разбира се, че може, защото ще заеме мястото на първия консул. Защо мислиш, че си дадох труда да назначавам консул за няколко часа през миналия декември след смъртта на Фабий Максим, който бе _първи_ консул? Закон не е само онова, което е написано на плочките, а и всеки неоспорен прецедент. И аз поставих такъв прецедент само преди месец. Никой не се възпротиви, дори ти. Може да си мислиш, че си ме изиграл, но трябва да знаеш, че винаги съм една крачка напред.
Цезар му се усмихна и се присъедини към Луций Цезар, който гледаше намръщено Антоний.
— Какво можем да направим с племенника ми? — попита отчаяно Луций.
— Докато ме няма ли? Дръж го под око, Луций. Той всъщност е с вързани ръце. След днешния случай не вярвам омразата на Долабела към него да намалее. Калвин е началник на конницата, а Съкровищницата е изцяло в ръцете на Балб Старши и Опий. Да, Антоний е с вързани ръце.

 

Антоний се прибра с пълното съзнание за абсолютната си безпомощност. Не беше справедливо! Хитрата стара лисица владееше всички политически и юридически номера, дори някои бе измислил сам. Скоро щеше да принуди сенаторите да се закълнат в живота си, че ще спазват всичките му закони и укази, докато го няма. Ритуалът сигурно щеше да се извърши под открито небе в храма на Семон и като върховен жрец старчето сигурно много добре знаеше изтърканите номера, като да държиш камък, за да обезсилиш клетвата. Цезар не се лъжеше от _нищо_.
Требоний. Трябваше да говори с Требоний. Не с Децим Брут. Само с Требоний. Лично.
Срещнаха се, след като сенатът назначи Долабела за първи консул в отсъствие на Цезар. Назначен, но старши.
— Конят ми дойде от Испания. Искаш ли да дойдеш на ампус Ланатариус да го видиш? — попита непринудено Антоний.
— Разбира се — прие Требоний.
— Кога?
— Защо не още сега?
— Къде е Децим Брут?
— Прави компания на Гай Касий.
— Странна дружба.
— Напоследък не е.
Продължиха в мълчание, докато не излязоха през Капенската врата, откъдето се насочиха към района с оборите и паниците на Рим.
Беше студено, духаше суров вятър. От вътрешната страна на Сервиевите стени не го усещаха, но навън зъбите им затракаха.
— Наблизо има хубава кръчма — обяви Антоний. — Милосърдие може да почака. Имам нужда от хубаво вино и буен огън.
— Милосърдие ли?
— Така се казва новият ми представителен кон. Все пак аз съм главен жрец на култа към Цезаровото милосърдие.
— О, как само се разлюти, когато му показахме плочките!
— Не ми напомняй. При първата ни среща след това така ми нарита задника, че не можех да седя цяла нундина.
Неколцината посетители на кръчмата погледнаха новодошлите и зинаха от изненада. Никога в историята на заведението през вратата му не бяха влизали мъже с пурпурни ивици на тогите! Съдържателят дойде да ги посрещне и ги настани на най-хубавата си маса. Изгони от там трима търгови, но те бяха твърде впечатлени, за да се възпротивят. Сетне кръчмарят дотича с амфора от най-доброто си вино и им остави чинийки с мариновани лукчета и сочни маслини.
— Тук ще сме в безопасност — обяви Требоний на гръцки. Съмнявам се някой да говори друг език, освен латински. — Отпи предпазливо от чашата си, вдигна удивено поглед и махна одобрително на собственика. — Какво си намислил, Антоний?
— Вашият малък заговор. Времето тече. Как върви?
— Ами, не толкова добре. Вече сме двайсет и двама, но ни липсват изтъкнати мъже, което ме тревожи. Няма смисъл да извършваме това дело, ако не можем да излезем като герои. Ние сме борци против тиранията, не убийци — произнесе Требоний любимото си изречение. — Гай Касий обаче също се присъедини към нас и ще се опита да убеди и Марк Брут да стане нашата представителна личност.
— В името на Полукс! Той е най-успешният избор.
— Не съм оптимист, че Касий ще успее.
— Какво ще кажеш за някои допълнителни гаранции, в случай че не намерите подходящо представително лице? — попита Антоний, докато белеше една лукова глава.
— Гаранции ли?
— Не забравяй, че аз ще бъда консул… и изобщо не си мисли, че Долабела ще създава проблеми, защото няма да го допусна. Ако нашият човек е мъртъв, той ще пълзи пред мен. Предлагам да загладя нещата за вас пред сената и народа на Рим. Брат ми Гай е претор, а другият, Луций — народен трибун. Мога да ви гарантирам, че никой от участниците няма да бъде съден и никой няма да бъде лишен от магистратура, провинции, имоти или титли. Не забравяй, че аз съм наследникът на Цезар. Аз ще командвам войската, която ме обича много повече от Лепид, Калвин или Долабела. Никой в сената или събранията не ще дръзне да ми се противопостави.
Лицето му придоби каменно изражение.
— Аз изобщо не съм такъв глупак, за какъвто ме смята Цезар, Требоний. Ако убиете него, защо не убиете и мен? И чичо Луций, и Калвин, и Педий? Моят живот също е заплашен. Затова ще сключа сделка с теб… само с теб! Планът е твой и ще се осъществи единствено благодарение на теб. Нека разговорът ни си остане между нас. Ти ще вземеш мерки да остана невредим и аз ще се погрижа никой от вас да не пострада.
Требоний се замисли. Предложението бе твърде привлекателно. Антоний беше мързеливец, не работохолик като Цезар. Щеше да остави държавата на самотек, стига да може да се нарича Първи мъж на Рим… и да разполага с невероятното богатство на Цезар.
— Дадено — отвърна Гай Требоний. — Остава между нас, Антоний. На другите не им е нужно да знаят.
— Това важи ли и за Децим? Помня го от времето на Клодий. Той не е толкова уравновесен, колкото може би изглежда.
— Няма да казвам на Децим, имаш думата ми.

 

В началото на февруари Цезар получи новини, които го принудиха да ускори подготовката за война. Антистий Вет, изпратен да замести Корнифиций, обсадил Бас в Апамея, като си мислел, че бързо ще се разправи с него. Бас обаче бил укрепил сирийската си „столица“ твърде добре и обсадата се проточила. Нещо по-лошо, Бас извикал партския цар Ород на помощ и той не се забавил. Партската войска начело с принц Пакор завзела Сирия. Антистий Вет се оказал обсаден в Антиохия.
Тъй като сега никой не можеше да оспорва партската заплаха или необходимостта от защита на Сирия, Цезар изтегли от Съкровищницата доста повече средства, отколкото възнамеряваше първоначално, и изпрати военната каса в Брундизиум, където да го чака. За по-сигурно средствата бяха заключени в хранилищата на банкера Гай Опий. Цезар издаде заповед за събиране на всички легиони в Македония. Пехотата трябваше да бъде прехвърлена с кораби от Брундизиум, а конницата — от Анкона, най-близкото пристанище до Равена, където бе на лагер. На легатите и щаба му беше наредено незабавно да се прехвърлят в Македония и той уведоми сената, че смята да се откаже от консулството през мартенските иди.
Гай Октавий получи кратка бележка от Публий Вентидий да се яви в Брундизиум, откъдето трябваше да отплава в края на февруари заедно с Агрипа и Салвидиен Руф. Заповедта дойде съвсем навреме, защото майка му не спираше да плаче и да нарежда, че никога повече нямало да види любимия си син. Благодарение на постоянните й натяквания Филип бе необичайно избухлив. Октавий остави две трети от приготвения от нея багаж и нае три колесници и две каруци с намерението да потегли веднага по Латинския път. Към свободата! Към приключенията! Към Цезар!
Самият диктатор го посети за кратко вечерта преди отпътуването.
— Очаквам да продължиш учението си, Октавий, тъй като съдбата ти явно не ще бъде свързана с военния живот — рече Великия мъж, който изглеждаше уморен и необичайно неспокоен.
— Ще ги продължа, Цезаре. Взимам Марк Епидий и Арий Александрийски, които ще ми помогнат да затвърдя уменията си по реторика и познанията си по право. Аполодор Пергамски пък продължава с усилията си да ме научи на гръцки. — Младежът се намуси. — Имам напредък, но е трудно. Все още не мога да мисля на този език.
— Аполодор е стар човек — намръщи се Цезар.
— Да, но ме увери, че е в достатъчно добра форма, за да предприеме това пътуване.
— Взимай го тогава. И започни да обучаваш Марк Агрипа. Този младеж трябва да изгради не само военна, но и блестяща политическа кариера. Филип уреди ли ти квартира в Брундизиум? Странноприемниците ще са препълнени.
— Да, ще остана у приятеля му Авъл Плавтий.
Цезар се засмя, лицето му изведнъж се оживи.
— Колко удобно! Можеш да държиш под око и военната каса, Октавий.
— Военната каса ли?
— За поддържането на войска са нужни милиони сестерции — обясни му той. — Разумният пълководец взима всички необходими средства със себе си. Ако се наложи да ги иска по-късно от Рим, сенатът може да създаде много затруднения. Затова военната каса с няколко милиона сестерции чака в хранилището на Опий, което е непосредствено до дома на Авъл Плавтий.
— Ще държа под око военната каса, Цезаре, обещавам.
След кратко ръкостискане и бърза целувка Цезар си тръгна. Октавий остана известно време на празния вход. Изпитваше някаква мъка, но не можеше да определи причината.

 

„Още една малка закачка с царя на Рим“ — помисли си Марк Антоний в деня преди Луперкалия. Тази година щяха да участват три групи жреци, като тази на Юлийските луперци щеше да бъде предвождана от самия Антоний.
Луперкалия бе един от най-старите и обичани празници в Рим. В древните му ритуали имаше много сексуалност и по-пуритански настроените представители на първата класа не обичаха да гледат.
В скалите на Палатина имаше малка пещера с извор, наречен Луперкал. Там под стар дъб (макар че по онова време било смокинова фиданка) свещената вълчица кърмила изоставените Ромул и Рем. Ромул беше основал първото селище на Палатина и бе екзекутирал брат си за измяна със странното обяснение „прескачане на стените“. Една от кръглите сламени колиби на Ромул още се пазеше на хълма, а римският народ още почиташе Луперкала и се молеше на духа закрилник на Рим, Гениус Лоци. Събитията се бяха случили преди шестстотин години, но споменът за тях не умираше и това се чувстваше най-добре в Луперкалия.
Жреците от трите колегии на луперците се събираха при пещерата чисто голи и там убиваха козли и едно мъжко куче. Тримата префекти, на Юлиевите, Фабиевите и Квинктилиевите луперци, наблюдаваха как подчинените им режат гърлата на животните и бършат кървавите ножове в челата си, като се кикотеха необуздано и налудничаво. Никой друг не можеше да се кикоти толкова необуздано и налудничаво като Марк Антоний, примигващ, за да пропъди кръвта от очите си, докато другите жреци я чистеха с вълна, натопена мляко. Козлите и кучето бяха одрани; сетне луперците раздраха кървавите им кожи на ленти и ги завързаха около бедрата си, като оставиха единия край достатъчно дълъг, за да могат да го въртят.
Малцина бяха щастливците сред многохилядното множество, които успяха да видят тази част от церемонията между къщите и от близките покриви. Палатина бе твърде плътно застроен. След като се облякоха, луперците дариха малки солени печива, наречени _мола салса_, на духовете пазители на римския народ. Соленките бяха приготвени от весталките от първите класове на последната латинска реколта и всъщност те бяха истинското жертвоприношение. Козлите и кучето само осигуряваха ритуалното облекло на жреците. Сетне трийсетината яки мъже се излегнаха на земята и започнаха да „пируват“. Всъщност менюто бе доста скромно, защото веднага след това луперците трябваше да пробягат три километра.
Водени от Антоний, те се спуснаха по Каковото стълбище от Луперкала и се врязаха в тълпата, въртейки бясно дългите краища на кожите си. Множеството им освободи път и те продължиха тичешком нагоре през Палатина, през широката Виа Триумфалис, надолу към Церолийските блата, сетне отново нагоре до Велията в най-горната част на Форума, надолу покрай рострите на Сакра Виа, докато не стигнаха до първия римски храм, малката стара Регия. Тичането им беше затруднено допълнително от това, че проходът сред тълпата бе широк само колкото да се промъкне един човек и хората постоянно се бутаха напред, за да получат удар от кървавите кожи.
Смяташе се, че който получи такъв удар, ще бъде дарен с плодовитост, затова много мъже и жени, отчаяни от бездетието си, молеха останалите да им отстъпят място в предните редици, за да получат поне по един удар от кървавите бичове на луперците. За Антоний този ритуал бе напълно оправдан. Семпрония, майката на Фулвия и дъщеря на Гай Гракх, беше навършила трийсет и девет години, без да зачене. Отчаяна, тя бе отишла на Луперкалия и беше получила удар с кожа. Девет месеца по-късно се бе родила Фулвия, единственото й дете. Затова Антоний размахваше въодушевено бича си и не пестеше ударите въпреки допълнителните усилия, които му струваше това. Превиваше се от смях, спираше от време на време да пийне вода, подадена му от някоя добра душа, и се забавляваше.
Той предостави на тълпата и нещо повече от обикновени удари. Веднага щом се появеше, хората изпадаха в екстаз и надаваха лудешки възгласи, защото единствен сред луперците, той не беше направил никакъв опит да прикрие гениталиите си с козята кожа. Най-страховитият пенис и най-големите тестиси на Рим се клатеха под погледите на всички; едно незабравимо зрелище. На всички им харесваше! „О, о, о, удряй! _Удряй!“_
Луперците наближаваха финала си, изсипаха се в ниската част на Форума, все още предвождани от Антоний. Отпред, седнал на курулното си кресло, ги посрещна Цезар Диктатора. Като по чудо не беше забил поглед в някой скучен документ, а се смееше и разменяше шеги с хората наоколо. При вида на Антоний той направи някаква забележка (най-вероятно по отношение на гениталиите на главния луперк) и гражданите около него буквално изпопадаха от смях. Остроумен мръсник бе този Цезар, нямаше спор. „Добре, Цезаре, поеми сега този удар!“
Когато стигна основата на рострите, Антоний протегна лявата си ръка и взе нещо от тълпата. Изведнъж изтича по стълбите и се изправи зад Цезар. Върза една бяла лента на главата му, която вече носеше дъбовия венец за храброст. Цезар реагира мълниеносно. Свали лентата за миг, без да размести дъбовия венец. Изправи се, вдигна бялата ивица плат и изкрещя гръмко:
— Юпитер Оптимус Максимус е единственият цар на Рим!
Тълпата нададе оглушителен радостен рев, но той вдигна ръце за тишина.
— Гражданино — обърна се към един младеж в бяла тога под него, — занеси това в храма на Юпитер и го остави в краката на статуята на великия бог като подарък от Цезар.
Тълпата отново нададе радостни викове, а младежът, очевидно поласкан от честта, бързо се изкачи на рострата, за да вземе диадемата. Цезар му се усмихна, каза му тихо няколко думи. Замаян, „гражданинът“ слезе и се запъти към храма на Капитолия.
— Тичането още не е свършило, Антоний — обърна се диктаторът към застаналия зад него мъж, задъхан и с леко възбуден член, събиращ погледите на всички жени наоколо. — Нали не искаш да стигнеш последен на Регията? След като се изкъпеш и се облечеш, те чака още една работа. Свикай сената утре по изгрев в Хостилиевата курия.

 

Сенаторите се събраха, разтреперани от страх, защото Цезар бе в обичайното си настроение.
— Нека бъде гравирано върху бронзова плочка — заговори сдържано той, — че в деня на Луперкалия през годината на консулството на Гай Юлий Цезар и Марк Антоний консулът Марк Антоний е предложил на Цезар диадема и че Цезар я отказал под бурните аплодисменти на тълпата.
— Браво, Цезаре! — рече му Антоний, когато сенатът се зае с други дела. — Сега целият Рим стана свидетел как отказа диадемата. Признай, че ти направих голяма услуга.
— Нека това да е последната ти подобна услуга, Антоний. Иначе _една_ от главите ти ще се раздели с тялото. Още не съм решил коя от двете използваш за мислене.

 

Двайсет и две не беше голямо число, но събирането на двайсет и двамата членове на клуба „Убийте Цезар“ под един покрив се оказа доста трудно. Никой от членовете (те не мислеха за себе си като за заговорници) нямаше толкова голяма трапезария, за да събере всичките, а времето бе твърде студено за срещи на открито. Поради страха и гузната съвест те избягваха да се срещат, освен на заседанията на сената.
Ако Гай Требоний не беше изтъкнат народен трибун, клубът сигурно щеше да се разпадне заради липсата на подходящо място за събиране. За щастие Требоний се занимаваше със систематизиране на архивите на плебса, които се пазеха в храма на Церера на Авентинския хълм. Там, в един от най-красивите храмове на Рим, клубът можеше да се събира незабелязано след мръкване, стига това да не става много често, та някоя любопитна жена да се заинтересува от среднощните занимания на съпруга или зетя си.
Както повечето храмове, въпреки красивите фасади и колонадите, този на Церера нямаше ни един прозорец и се затваряше с тежки бронзови порти. Така навън не излизаше никаква светлина и нищо не издаваше, когато вътре има някой. Основното помещение бе огромно и по средата му се издигаше голяма статуя на богинята, с ръце, пълни със зрели класове, и пъстра дреха, обсипана с цветя. Златистата й коса беше увенчана с цветен венец, а в краката й бяха струпани препълнени с плодове кошници. Най-впечатляващата украса на храма обаче бе грамаден стенопис, изобразяващ Плутон, отнасящ Прозерпина, за да я затвори в Хадес и да задоволи половия си нагон с нея, докато облятата в сълзи и разрошена Церера скиташе из застинал зимен пейзаж в напразно търсене на обичаната си дъщеря.
Заговорниците се събраха на втората нощ след официалното отхвърляне на диадемата от Цезар. Бяха нервни и раздразнителни, някои дори бяха готови да изпаднат в паника. Като наблюдаваше лицата им, Требоний се почуди как ще съумее да ги задържи.
Касий заговори:
— Цезар заминава след по-малко от месец, а досега нищо не показва, че някой от вас приема задачата присърце. Стига празни приказки! Време е да действаме!
— А _ти_ стигна ли донякъде с Марк Брут? — попита жлъчно Стай Мурк. — Залогът е твърде голям, Касий! Аз би трябвало да съм вече в Сирия и нашият господар ме гледа укорително, защото съм още в Рим. Същото важи и за приятеля ми Цимбер.
Касий не беше постигнал никакъв напредък. Освен със страстта си към Порция и с постоянната война между новата му съпруга и Сервилия Брут не се занимаваше почти с нищо друго. Дори финансовите му дела бяха в застой.
— Дайте ми още една нундина — рече Касий. — Ако дотогава не успея, смятайте, че няма да го привлечем. Не това обаче ме тревожи. Убийството на Цезар не е достатъчно. Ще се наложи да се отървем и от Антоний и Долабела. Също и от Калвин.
— Така ще ни обявят за изменници и ще ни изгонят от Рим без нито една сестерция в джоба — намеси се спокойно Требоний. — Разбира се, ако си запазим главите. Не е възможно да водим война, защото в Италийска Галия няма легиони, които Децим да използва. Цялата войска е струпана около Капуа и Брундизиум в очакване да се прехвърли в Македония. Това не е заговор за сваляне на римското правителство. Целта ни е избавянето на родината от един тиранин. Само ако се ограничим с Цезар, ще можем да твърдим, че постъпваме правилно и в съгласие с _мос майорум_. Ако убием консулите, ще ни обявят за изменници.
Марк Рубрий Руга беше мижитурка от фамилия, дала един управител на Македония, имал лошия късмет да управлява с младия Катон. Той бе лишен от всякакъв морал и принципи.
— Защо да си даваме целия този труд? — попита. — Защо не издебнем тайно Цезар и не го убием тихомълком?
Настъпи неловко мълчание, което бе прекъснато от Требоний:
— Ние сме достойни мъже, Марк Рубрий, затова. Кое е достойното в едно обикновено убийство? Да го извършим и да се скрием? Не! Никога!
Одобрителните възгласи на всички останали членове на клуба накараха Рубрий да се свие засрамено в най-отдалечения ъгъл на стаята.
— Мисля, че Касий е прав — рече Децим Брут, като хвърли презрителен поглед на Рубрий Руга. — Антоний и Долабела няма да ни оставят на мира. Прекалено са свързани с Цезар, за да си затворят очите.
— О, стига, Дециме. Как можеш да кажеш такова нещо за Антоний? Той се нахвърля върху Цезар при всяка възможност — възрази Требоний.
— Той преследва собствени цели, Гай, не нашите. Не забравяй, че даде клетва на Фулвия в името на предшественика си Херкулес, че няма да докосне Цезар дори с пръст — възрази Децим. — Това го прави особено опасен. Ако убием Цезар и оставим Антоний, той ще се запита дали и неговият ред не е дошъл.
— Децим е прав — заяви Касий.
Требоний въздъхна:
— Хайде, разотивайте се. Ще се срещнем пак тук след една нундина, с надеждата Касий да ни доведе и Марк Брут. Мислете над това, не за кървавата баня, която ще изпразни всички курулни кресла и ще тласне Рим към хаоса.
Тъй като ключът бе у него, Требоний остана последен. „Тази кауза е обречена — помисли си. — Обречена. Те са страхливи като зайци, подскачат при най-малкия шум, не отронват дори една окуражителна дума, нямат мнение, което да си заслужава да се чуе. Овце. Цимбер, Аквила, Галба, Базил. Стадо овце. Как е възможно двайсет и две овце да убият един лъв като Цезар?“

 

На следващата сутрин Касий отиде у Брут. Влезе в кабинета му, залости вратата и се изправи пред изненадания домакин.
— Сядай, приятелю — рече.
Брут седна.
— Какво има, Гай? Изглеждаш странно.
— Напълно обяснимо, като се има предвид състоянието на Рим! Бруте, не ти ли е хрумвало, че Цезар вече е цар на Рим?
Брут отпусна рамене, сведе поглед към ръцете си и въздъхна:
— Хрумвало ми е, разбира се, че ми е хрумвало. Той беше прав, че _„рекс“_ е само една дума.
— И какво смяташ да предприемеш?
— Да предприема ли?
— Да, да предприемеш! Бруте, в името на великите ти предци, събуди се! В този момент Рим изпитва въпиеща нужда от човек като първия Брут и Сервилий Ахала! Защо си толкова сляп и не разбираш дълга си?
Брут го изгледа объркано:
— Дълг ли?
— Дълг, дълг, _дълг_! Твой дълг е да убиеш Цезар.
Брут зина ужасен:
— Дългът ми бил да убия Цезар? _Цезар?_
— Не можеш ли да измислиш друго, освен да обръщаш изреченията ми във въпроси? Ако Цезар не умре, Рим никога вече не ще бъде република. Той вече е цар, вече установи монархия! Ако бъде оставен, ще си избере наследник и ще му предаде диктатурата. Затова малка група мъже, в това число и аз, сме решили да се отървем от тиранията му.
— Касий, не!
— Да! Също другият Брут, Децим. Гай Требоний. Цимбер. Стай Мурк. Галба. Понтий Аквила. Двайсет и двама сме, Бруте! Трябва да станем двайсет и трима.
— О, Юпитере! Не мога, Касий! Не мога!
— Разбира се, че можеш! — изгърмя друг глас. Порция влезе през вратата откъм колонадата, лицето и очите й блестяха. — Касий, това е единственото правилно решение! И Брут ще стане двайсет и третият.
Двамата мъже се втренчиха удивено в нея. Касий започваше да се тревожи. Защо не се бе сетил за колонадата?
— Порция, закълни се в паметта на баща си, че няма да продумаш пред никого за това! — извика той.
— Кълна се! Аз не съм толкова глупава, Касий, и знам колко е опасно. О, това е най-правилното решение! Да убием царя и да върнем обичаната република на Катон! И кой е най-подходящ за това дело, ако не моят любим Брут? — Тя закрачи напред-назад, разтреперана от възбуда. — Да, това е справедливото възмездие! О, най-после мога да отмъстя за баща си и да върна републиката!
Брут се опомни:
— Порция, знаеш, че Катон никога не би одобрил такова нещо! Убийство? Катон да се замеси в убийство? Това не е справедливо възмездие! През всичките години на противопоставяне срещу Цезар Катон нито за миг не се е замислял за убийство! Това… това ще хвърли петно върху честта му, ще го изтрие от паметта на народа!
— Грешиш, грешиш, грешиш! — изкрещя тя заплашително и се надвеси над него. — Горчиво се лъжеш, Бруте! Баща ми щеше да одобри! Когато Катон беше жив, Цезар бе само заплаха за републиката, не неин палач! Сега обаче той я унищожи! Катон щеше да е на същото мнение като мен и Касий, както всички достойни люде!
Брут запуши уши и избяга от стаята.
— Не се тревожи, аз ще го принудя да приеме — рече Порция на Касий. — Той ще изпълни дълга си. — Тя стисна устни и присви очи. — Знам точно как да го постигна. Брут винаги премисля всичко. Трябва да го накарам да вземе решението веднага, да не му давам време за мислене. Ще сторя така, че да изпита по-голям ужас от бездействието си, отколкото от убийството. Ха-ха!
С тези думи тя възбудено излезе от стаята.
— Същински Катон — промълви удивено Касий.

 

— Какво, в името на боговете, става? — попита на следващия ден Сервилия. — Гледай! Отвратително!
Дървеният бюст на стария Брут бе покрит с надписи: __БРУТЕ, ЗАЩО МЕ ЗАБРАВИ? АЗ СЪБОРИХ ПОСЛЕДНИЯ ЦАР НА РИМ!__
С перодръжка в ръка Брут се появи от кабинета си, готов да помири за пореден път съпругата си и майка си. Първата обаче я нямаше, а втората кипеше от гняв. О, Юпитере!
— Боя! _Боя!_ — възкликна ядосано Сервилия. — Ще ни трябва цяла кофа терпентин, за да го заличим, и пурпурната боя също ще се смъкне! Кой го е сторил? И какво означава това „защо ме забрави“? Дите! Дите!
Това обаче бе само началото. Когато отиде в съдилището на градския претор, съпроводен от тълпа клиенти, Брут завари стените на сградата покрити с подобни надписи: __БРУТЕ, ЗАЩО СПИШ? БРУТЕ, ЗАЩО ПРЕДАВАШ РИМ? БРУТЕ, КАКВО ТРЯБВА ДА НАПРАВИШ? БРУТЕ, КЪДЕ ТИ Е ДОСТОЙНСТВОТО? БРУТЕ, СЪБУДИ СЕ!__
Върху статуята на стария Брут, поставена редом с тези на римските царе, бе изписано: __ЗАЩО МЕ ЗАБРАВИ? АЗ СЪБОРИХ ПОСЛЕДНИЯ ЦАР НА РИМ!__, а тази на Сервилий Ахала носеше думите: __БРУТЕ, НЕ МЕ ЛИ ПОМНИШ? АЗ УБИХ МЕЛИЙ, КОГАТО ПОИСКА ДА СТАНЕ ЦАР!__
На главния пазар терпентинът свърши. Брут се принуди да разпрати слугите си из целия Рим, за да търсят още. Цената му изведнъж се покачи.
Той изпадна в паника, главно защото бе сигурен, че Цезар, който забелязваше всичко, щеше да се поинтересува за причината за тези надписи. За ужасения Брут изводът беше само един: някой го придумваше да убие диктатора.
На разсъмване на следващия ден, когато Епафродит въведе клиентите му, надписите отново стояха на избелелия и похабен бюст на стария Брут. На всичкото отгоре върху неговия се мъдреха думите: __СЪБОРИ ГО, БРУТЕ!__ Върху бюста на Сервилий Ахала пък пищеше: __АЗ УБИХ МЕЛИЙ! НИМА СЪМ ЕДИНСТВЕНИЯТ ПАТРИОТ В ТОЗИ ДОМ?__ В атриума бе изписано с изящни букви: __НАРИЧАШ СЕБЕ СИ БРУТ? ДОКАТО НЕ ИЗПЪЛНИШ ДЪЛГА СИ, НЕ ЗАСЛУЖАВАШ ТОВА ГЕРОИЧНО ИМЕ!__
Сервилия беснееше, Порция се превиваше от смях, клиентите се свиваха плахо в единия край на приемната, а Брут се чувстваше така, сякаш някой страховит лемур е избягал от подземния свят, за да го преследва, докато полудее.
Да не споменаваме постоянното натякване на Порция. През нощта вместо до прекрасното й тяло той се озова до гръмогласно кречетало, което не спираше да нарежда.
— Не, отказвам! — крещеше той. — Няма да извърша убийство!
Накрая тя буквално го завлече в салона, настани го на едно кресло и измъкна малък нож. Брут си помисли, че възнамерява да го използва срещу него, и се отдръпна уплашено, но тя вдигна роклята си и заби острието в бялата си плът. От раната шурна кръв.
— Виждаш ли? Виждаш ли? Теб може да те е страх, Бруте, но мен не!
— Добре, добре, добре! — промълви пребледнял той. — Добре, Порция, печелиш! Ще го направя. Ще изпълня дълга си.
Тя припадна.

 

И така клубът „Убийте Цезар“ си спечели така необходимия си най-влиятелен член, Марк Юний Брут Сервилий Цепион. Той бе твърде уплашен, за да откаже, защото съзнаваше, че колкото повече надписи се появяват, толкова повече слухове ще плъзнат.
— Аз не съм нито сляпа, нито глуха, Бруте — рече Сервилия, след като лекарят се погрижи за Порция. — Не съм и глупава. Всичко това е свързано със заговор за убийството на Цезар, нали? Главният виновник се нуждае от авторитета ти, за да оправдае делото си. Искам да знам всички подробности. Говори, Бруте, или си мъртъв.
— Не знам за никакъв заговор, мамо — отвърна той, като дори успя да издържи погледа й, без да сведе очи. — Някой се опитва да разруши репутацията ми и да ме дискредитира в очите на Цезар. Някой зъл и безумен човек. Подозирам Матиний.
— Матиний ли? Твоя съдружник?
— Присвоявал си е пари. Уволних го преди няколко дни, но съм забравил да кажа на Епафродит да не го допуска повече вкъщи. — Той се усмихна глуповато: — Голяма бъркотия.
— Виждам. Продължавай.
— Сега Епафродит знае и мисля, че няма да има повече надписи.
Брут ставаше все по-уверен. Матиний наистина бе присвоявал незаконно средства и беше уволнен; щастливо съвпадение.
— Нещо повече — добави той. — Смятам да се видя с Цезар и да му обясня всичко. Наех бивши гладиатори да пазят денонощно съдилището и статуите. Това ще сложи край на Матиниевата кампания за дискредитирането ми пред Цезар.
— Има логика — измърмори бавно Сервилия.
— Това е самата истина. Така де… наистина ли смяташ, че съм способен да убия Цезар?
Тя вдигна глава и избухна в смях:
— Наистина! Плъх като теб? Страхлив като заек? Един червей? Безгръбначно под чехъла на това чудовище жена ти? Тя със сигурност е способна на убийство, но ти… По-скоро прасетата да полетят.
— Точно така е, мамо.
— Добре, стига ме зяпа глупаво! Тичай при Цезар, преди да те е изправил на съд за измяна.

 

Брут се подчини… е, не я ли слушаше винаги? В крайна сметка това бе най-добрата алтернатива.
— Така е станало, Цезаре — каза той на диктатора в кабинета му в Домус Публика. — Извинявай за тревогите, които сигурно ти е причинило това.
— Този случай ме заинтригува, Бруте, но не ме е разтревожил. За какво да се страхувам от смъртта? Малко са нещата, които не съм постигнал, и се надявам, че ще живея достатъчно дълго, за да завладея и Партското царство. Ако не го направя, рано или късно някой друг западен владетел ще го стори. Признавам, че не съжалявам, че ще напусна Рим. — Цезар се усмихна. — Не е много характерно за човек, който се стреми да става цар, а? О, Бруте, кой уважаващ себе си мъж ще иска да царува над тази егоистична, размирна, недостойна пасмина? Със сигурност не аз!
Очите на Брут изведнъж се насълзиха, той примигна и сведе очи:
— Това е добър въпрос, Цезаре. Аз също не бих искал да ставам цар. Проблемът е, че тези надписи породиха слухове за някакъв заговор срещу теб. Назначи отново ликторите си, моля те.
— Няма да го направя — отвърна Цезар, докато изпращаше посетителя си. — Ако го сторя, ще се заговори, че ме е страх, а такова нещо не мога да позволя. Най-лошото е, че Калпурния е чула слуховете и се страхува. Също и Клеопатра. — Той се засмя. — Жени! Ако ги оставиш, ще те държат под похлупак.
— Съвършено вярно — съгласи се Брут.

 

— Вярно ли е това, което говори Сервилия? — посрещна го гневно Порция.
— Не мога да ти кажа, докато не науча какво е то.
— Че си ходил при Цезар.
— След появата на подозрителни надписи на някои обществени места, Порция, не ми оставаше друго. Няма защо да се нахвърляш така върху мен, защото Фортуна гледа благосклонно на каузата ти. Хвърлих цялата вина върху Матиний. Ако това може да убеди мама, със сигурност ще убеди и нашия владетел. — Той хвана Порция за ръцете и ги стисна. — Мило момиче, трябва да се научиш на сдържаност! Ако не се владееш, начинанието ни ще се провали. Пристъпите на истерия и самонараняванията трябва да спрат, ясно ли е? Ако наистина ме обичаш, закриляй ме, не ме излагай на опасности. Сега, след срещата с Цезар, трябва да се видя с Касий, който сигурно се тревожи не по-малко от мен. Да не споменавам за останалите. Благодарение на теб за тайната ни мисия се говори навсякъде.
— Трябваше да го направя, за да те принудя.
— И успя. Ти си твърде непостоянна. Да не си забравила, че майка ми също живее тук? Тя беше любовница на Цезар и още го обича страстно. — Лицето му се изкриви. — Моля те, повярвай ми, скъпа моя, аз не изпитвам никаква привързаност към този човек. Всичките ми страдания се дължат на него. Ако бях Касий, убийството щеше да е най-лесното нещо на света. Ала да говориш за убийство и да го извършиш са две коренно различни неща. През целия си живот не съм отнемал живота на същество по-голямо от паяк. Да убия Цезар? — Той потрепери. — Все едно да нагазя доброволно в Огнените полета. От една страна, това е правилна постъпка, разбирам го, но, от друга… О, Порция, не мога да приема мисълта, че убийството му ще бъде за благото на Рим и ще върне републиката. Интуицията ми подсказва, че така нещата само ще се влошат. Защото убийството е намеса във волята на боговете. Всяко убийство е предизвикателство към боговете.
Тя чу част от думите му, но само това, което искаше да чуе.
— Мили Бруте, упреците ти към мен са справедливи. Аз съм непостоянна, настроенията ми се сменят бързо. Занапред ще внимавам, обещавам. Убийството на този _човек_ обаче е най-правилната постъпка в цялата история на Рим!

 

На мартенските календи Цезар свика сената. Възнамеряваше това да е последното заседание преди отстъпването му от консулския пост на идите. Легионите продължаваха да се прехвърлят усилено през Адриатика. В Македония те се разполагаха на лагери между Дирахиум и Аполония, където бе и щабът на Цезар. Двата града се намираха съответно на северния и южния край на Игнациевия път, продължаващ на изток през Тракия към Хелеспонт. Това разстояние от хиляда и триста километра трябваше да бъде преодоляно за около месец.
На заседанието на календите Цезар изложи намеренията си за кампанията на Публий Ватиний и Марк Антоний срещу цар Буребистас в Дакия, необходима, защото Цезар възнамеряваше да основе римски колонии навсякъде около Евксинско море. В края на годината Публий Долабела трябваше да замине за Сирия като управител и оттам да снабдява войската на Цезар. Сенаторите, доста малко на това заседание, търпеливо изслушаха тези вече известни решения.
— На идите ще се съберем извън помериума, защото ще обсъждаме военни въпроси. В Помпеевата курия, не в храма на Белона. Храмът на Белона е твърде малък. На това заседание ще обявя и управителите за следващата година.

 

Същата нощ клубът „Убийте Цезар“ се събра в храма на Церера. Касий доведе Марк Брут. Останалите членове, включително Требоний, не вярваха на очите си.
— Не може да бъде! — възкликна Публий Каска. Като всички останали и той бе твърде разтревожен от слуховете за заговор против Цезар. — Издаде ли ни на Цезар, Бруте?
— Да, издаде ли ни? — попита брат му Гай Каска.
— Обсъждахме злоупотребите на един мой колега — отвърна спокойно той, докато се настаняваше до Касий под картината на Плутон.
Бе преодолял страха си, беше се примирил с онова, което щеше да се случи, макар че не получаваше никаква утеха, като наблюдаваше тези лица. Луций Минуций Базил! Коя справедлива кауза се нуждаеше от такъв боклук? Негодник, който твърдеше, че е потомък на Цинцинат Минуций, и измъчваше робите си! Цезений Лентон, вече убиец на един велик човек! И Аквила, любовникът на майка му, който бе по-млад от собствения й син! О, каква „отбрана“ компания!
— Тишина, тишина! — нареди Требоний, който също беше напрегнат. — Марк Бруте, добре дошъл.
Той излезе в средата на залата, застана под статуята на Церера и заоглежда двайсет и двете лица, разкривени и зловещи на бледата светлина на лампите.
— Днес трябва да вземем решение — продължи той. — До мартенските иди остават четиринайсет дни. Макар че Цезар твърди, че ще остане още три дни в Рим, ние не можем да разчитаме на това. Ако получи спешно послание от Брундизиум, може да замине неочаквано. До идите обаче е принуден да остане в Рим.
Требоний закрачи из помещението. Той беше обикновен, с нищо незабележителен мъж, слаб, среден на ръст, сив и безличен. И въпреки това, както съзнаваха всички присъстващи, беше изключително способен. Ако не беше направил нищо по време на консулството си, то бе, защото Цезар не му даде възможност да се прояви. Беше определен за управител на провинция Азия, цивилна служба, но твърде трудна поради тежкото финансово положение на провинцията. Бе надарен с необичаен интелект, прагматизъм, способност да улучва винаги най-правилния момент за действие и да надушва неприятности, притежаваше големи тактически умения. Затова те го слушаха внимателно и гласът му им вдъхваше доверие.
— Заради Марк Брут ще очертая набързо взетите вече решения, а именно за мястото, където трябва да извършим делото си. Липсата на ликтори около Цезар ни улеснява много, но той е обграден от безброй клиенти при всяко свое излизане из града. Това намалява възможностите ни за избор на място до дългата улица между двореца на Клеопатра и Виа Аврелия, защото когато ходи при нея, той взима само двама-трима писари. След изпращането на повечето жители на Транстиберия зад граница районът е обезлюден. Затова ще направим засадата там. Датата още не е определена.
— Засада ли? — изненада се Брут. — Не може да се устрои _засада_ на Цезар. Така никой няма да разбере кой е извършителят!
— Това е единственият начин — отвърна спокойно Требоний. — За да докажем, че ние сме го извършили, ще занесем главата му на Форума. Там ще успокоим страстите с няколко убедителни речи, ще свикаме сената и ще поискаме да ни изкаже благодарности, задето сме избавили Рим от един тиранин. Ще закараме и Цицерон. Ако трябва и със сила. Той със сигурност ще ни подкрепи.
— Това е възмутително! — възкликна Брут. — Отвратително! Противно! _Главата на Цезар!_ И защо още не сте привлекли Цицерон?
— Защото Цицерон е малодушен човек и не може да си държи устата затворена! — сопна се Децим Брут. — Ще го използваме впоследствие, не предварително или по време на убийството. Ти как смяташе да убиеш Цезар, Бруте? На обществено място ли?
— Да, на обществено място — отвърна без колебание той.
През събраните заговорници премина шепот на удивление.
— Тълпата ще ни разкъса на място — промълви ужасено Галба.
— Ние отстраняваме един тиранин, не сме обикновени убийци — възрази Брут. — _Трябва_ да бъде сторено на публично място, пред очите на всички. Ако се крием, ще ни обявят за заговорници. Вие ме убедихте, че така повтарям делото на стария Брут и Ахала, освободителите. Подбудите ни са чисти, целите ни са благородни. Ние избавяме Рим от един тираничен деспот, делото ни е храбро. Не разбирате ли? — Той вдигна ръце като за молитва. — _Никой_ няма да ни се възхити, ако го сторим тайно, с коварство!
— О, разбирам много добре! — изсумтя Базил. — Пресрещаме Цезар, да кажем, на Сакра Виа сред хилядите му клиенти, разпръсваме тълпата и казваме: „Аве, Цезаре, ние сме достойни мъже и смятаме да те убием. Сега, стой мирно, свали тогата от лявото си рамо и наведи глава да ти прережем гърлото.“ Това са пълни глупости! В какъв свят живееш бе, Бруте? Сред облаците на Олимп ли? В идеалната република на Платон?
— Не, но не измъчвам робите си с нажежени железа и клещи, Базиле! — изръмжа Брут, изненадан от собствения си гняв.
Може Порция да го бе подтикнала към това, но той не смяташе да мълчи пред хора като Базил дори в името на паметта на хиляда Катоновци! Макар привлечен не по собствена воля, той установи, че _има_ значение как ще извърши убийството.
Брутовите думи оказаха неочаквано влияние върху Касий. Той престана да мисли за собственото си оцеляване, а изпита страстно желание дори да загине, за да помогне на приятеля си. Брут имаше право. Какъв по-добър начин да се отърват от Цезар от убийство пред очите на тълпата? Можеше всичките да се простят с живота си, но римският народ завинаги щеше да сложи статуите им наравно с тези на боговете. Имаше и по-лошо от това.
— Мълчете, безумци! — извика той. — Той е прав! Трябва да го сторим пред всички! Като съдя от опита си, тайните заговори се провалят по-лесно! Да го сторим на главната улица, не в някой тъмен сокак. Разбира се, че няма да излезем пред Цезар и да обявим намеренията си, Базиле, но ножът ще свърши работата сред тълпата не по-зле откъдето и да било другаде. Нещо повече, така ще имаме възможност да убием и тримата едновременно. Цезар има навика да се движи винаги с младшия си консул от едната страна и назначения си първи консул от другата. — Той удари с юмрук по дланта си. — Ще се отървем от Антоний и Долабела едновременно с Цезар.
— Не! — изкрещя Брут. — Не, не! Ние сме борци срещу тиранията, не касапи! Не искам да чуя за убийство на Антоний и Долабела! Ако случайно са около него, нека гледат. Ще убием царя и само царя! И още тогава ще разтръбим, че избавяме Рим от тиранина! Сетне ще хвърлим ножовете и ще се възкачим на рострите, ще говорим гордо, без срам, тържествено! Нашите най-добри оратори ще накарат планините да се движат, горгоните да плачат, имаме такива хора сред нас. Ще се наречем освободители на Рим и ще си сложим шапки на свободата, за да наблегнем на това.
„О, защо изобщо си помислих, че Марк Брут ще ни е от полза?“ — запита се Требоний, докато слушаше със свито сърце тези глупости. Срещна погледа на Децим Брут, който извъртя отчаяно очи. Планът им бе разбит на пух и прах, заплашен от пълен провал. Да извършат убийството тайно и после да признаят с подкрепата на Антоний, бе едно. Сега Брут предлагаше истинско самоубийство. Антоний щеше да се _принуди_ да ги убие! Требоний трескаво затърси частичка от плана, която можеше да спаси.
— Чакай! Чакай! Сетих се! — извика той толкова силно, че всички млъкнаха. — Може да се направи на публично място и въпреки това да стане безопасно. На мартенските иди, в Помпеевата курия. Това достатъчно видно място ли е за теб, Бруте?
— Сенатската курия е най-подходяща за такова дело — възкликна той с изпотено чело. — Нямах предвид да го извършим насред тълпата на Форума, ала трябва да има достатъчно видни свидетели, мъже, които да се закълнат, че намеренията ни са били искрени и достойни. Заседанието на сената отговаря на всичките ми изисквания, Требоний.
— Това решава въпроса за времето и мястото — рече с облекчение Требоний. — Цезар винаги влиза направо, никога не спира да говори с когото и да било. Обикновено прекарва времето преди заседанието, като се занимава с книжата си. Ала никога не нарушава правилника на сената, като води писари, а сега няма и ликтори. Влезе ли в курията, той е абсолютно беззащитен. Напълно съм съгласен с теб, Бруте. Ще убием само Цезар. Затова ще се наложи да задържим останалите курулни магистрати навън, докато свършим, защото и те имат ликтори. Ликторите действат, без да мислят. Само някой да вдигне ръка срещу Цезар, веднага ще скочат да го защитят. Ще ни провалят. Затова е важно да задържим курулните магистрати навън.
Лицата на останалите започнаха да просветват. Новият план на Требоний веднага щеше да ги изкара на бял свят. Никой не харесваше идеята да извършат убийството и едва след това да си признават, носейки такъв зловещ трофей като Цезаровата глава. Някои вече се питаха дали всички ще са достатъчно смели, за да го сторят.
— Трябва да нанесем удара си внезапно — продължи Требоний. — В залата със сигурност ще има педарии, но ние ще се струпаме около Цезар и повечето от тях твърде късно ще осъзнаят какво става. Така ще имаме възможност веднага да започнем с речите си, шапките и така нататък. Отначало всички ще са парализирани от изненада. Докато Антоний си поеме дъх, Децим (мисля, че той е най-добрият ни оратор) вече ще се е развихрил. Ако не друго, Антоний е практичен човек. Ще се озове пред свършен факт. Той е братовчед на Цезар и останалите сенатори ще гледат неговата реакция, не тази на Долабела. Всеки знае, че Цезар и Антоний не се разбират. Сигурен съм, че Антоний ще е готов да ни изслуша и няма да действа прибързано.
„О, Требоний, Требоний! Какво е това, което знаеш, а не е известно на нас? — запита се Децим Брут. — Договорил си се с Антоний, нали? Колко си хитър! И колко хитро е постъпил Антоний! Той получава каквото иска, без да вдигне дори пръст срещу братовчед си Гай.“
— Продължавам да настоявам да убием и Антоний — заяви упорито Касий.
— Не — намеси се Децим. — Не е разумно. Требоний е прав. Ако се наречем освободители, Антоний има много причини да ни оправдае. Най-малкото, защото ще поведе лично войната срещу партите.
— Не означава ли това, че просто ще заеме мястото на Цезар? — попита мрачно Касий.
— Това е война, а Антоний обича да воюва. Ала да заеме мястото на Цезар… Никога няма да стане, той е твърде мързелив. Единствените спорове ще са между него и Долабела, който е първи консул — намеси се Стай Мурк. — Предлагам обаче някой веднага да отиде за Цицерон. Той не би стъпил в сената, ако Цезар е там, но с удоволствие ще прекрачи през трупа му.
— Има един по-сериозен проблем — рече Децим. — А именно как да задържим Антоний, Долабела и останалите курулни магистрати извън курията. Един от нас трябва да остане в градината на Помпей. Трябва да е в добри отношения с Антоний и да го заговори. Ако Антоний остане навън, никой от другите, включително Долабела, няма да влезе. — Той си пое дълбоко дъх. — Предлагам този човек да е Гай Требоний.
Требоний скочи. Децим Брут побърза да се приближи до него и го хвана за ръката.
— Онези, които сме участвали в Галската война, знаем, че не се боиш да използваш нож, така че никой не ще те нарече страхливец, Гай — заговори успокоително. — Мисля, че ти трябва да останеш навън, дори това да те лишава от възможността да нанесеш удара на освобождението.
Требоний стисна ръката му:
— Съгласен съм, стига всички да гласуват за мен и ти, Дециме, да нанесеш удари за мен. Двайсет и трима души, двайсет и три удара. Така никой няма да разбере от чий нож е умрял Цезар.
— С удоволствие ще го направя — обеща с блеснали очи Децим.
Гласуваха. Требоний бе избран единодушно да остане в двора и да задържи Марк Антоний.
— Нужно ли е да се срещаме отново преди идите? — попита Цецилий Буциолан.
— Не — отвърна с широка усмивка Требоний. — Само настоявам да се съберем в градината един час след съмване. Няма нужда да се държим настрана един от друг, защото скоро всички ще разберат защо сме се събрали. Ще обсъдим подробностите. Цезар няма да се появи много рано. Не забравяйте, че са идите, което означава, че като главен жрец на Юпитер той трябва да преведе жертвената овца по Сакра Виа и да я заколи ритуално на Аркс. Ще има и други занимания, свързани със скорошното му заминаване… ако остане жив.
Всички се засмяха, освен Касий и Брут.
— Предвиждам да имаме няколко часа за обсъждане преди появата на Цезар — продължи Требоний. — Дециме, няма да е зле да се появиш в Домус Публика на разсъмване и да го придружиш на церемонията в чест на Юпитер и където другаде отиде. Щом тръгне за Марсово поле, ще ни изпратиш предупреждение. Не се спотайвай. Кажи му направо, че тъй като е закъснял, не е зле да се известят сенаторите, че е на път.
— С червените ботуши — подсмихна се Квинт Лигарий.
На излизане всички се ръкуваха тържествено, сетне потънаха в мрака.

 

— Гай, иска ми се да извикаш отново ликторите си — рече Луций Цезар на братовчед си при една случайна среща пред Съкровищницата. — И не се прави, че не ме забелязваш с тези диктовки! Твоята пристрастеност към работата става смешна.
— С удоволствие бих си починал за час-два, Луций, но е невъзможно — оправда се той, но даде знак на писаря си да изостане зад тях. — Предстои ми да подпиша сто петдесет и три акта за прехвърляне на земя, още толкова са документите за задграничните колонии и благодарение на липсата на стройно законодателство се налага да се занимавам лично с всеки от тях. Като цензор имам безброй държавни договори за подготвяне, всеки ден получавам по трийсет-четирийсет жалби от граждани, всичките със сериозни оплаквания, и това е само върхът на цялата планина от работа, която ме чака. Моите сенатори и магистрати са или твърде мудни, или твърде незаинтересовани в държавните дела, а досега не успях да изградя добър бюрократичен апарат, който да поеме функциите ми, след като престана да бъда диктатор.
— Аз съм готов да ти помогна, но ти никога не си ме помолил за това — отбеляза малко обидено Луций.
Цезар се усмихна и стисна ръката му.
— Ти си уважаван и вече не особено млад държавен мъж, а и онова, което свърши за мен в Галия, е достатъчна причина, за да ти спестя тази досадна бумащина. Не, крайно време е педариите да получат малко по-съществени задачи от това да седят мълчаливо на задните редове по време на редките заседания на сената и да чакат да изпадне някое скандално криминално дело, което облагодетелства само тях, но не и Рим.
Луций се поуспокои и продължи да крачи до Цезар покрай храма на Ютурна, а после до скромното светилище на Веста сред тълпата от клиенти, които бяха сериозно затруднение за диктатора. Луций Цезар обаче приемаше компанията им с радост, след като Цезар отказа услугите на ликторите.
Макар че амбулантните търговци, освен продавачите на леки закуски бяха прогонени от Форума, в плочките със законите на Рим нямаше никаква забрана човек да се настани на главния римски площад и да се занимава с тайнствени ритуали. Римляните бяха извънредно суеверни и обожаваха всякакви астролози, ясновидци и източни гадатели. Срещу една сребърна монета човек можеше да научи какво му предстои на следващия ден, защо се е провалила някоя сделка или каква съдба очаква новородения му син.
Старият Спурина се радваше на най-голяма популярност сред тези пророци. Обикновено седеше близо до обществения вход на жилището на весталките в Домус Публика, откъдето минаваше всеки римлянин, решил да остави завещанието си на съхранение при тези девствени жрици. Мястото бе идеално за гадател, правещ предсказания по делови въпроси, защото хората, размишляващи за смъртта и със завещания в ръце, бяха по-склонни да спират, да дават на стареца по някой денарий и да се поинтересуват още колко им остава да живеят. Външният му вид вдъхваше доверие в пророческата му дарба, защото той бе хилав, мръсен, дрипав и грозен.
Когато двамата Цезари го подминаха, без да го забелязват (той бе част от пейзажа от десетилетия), Спурина се изправи и изкрещя:
— Цезаре!
Двамата спряха и се обърнаха.
— Кой Цезар? — попита с усмивка Луций.
— Има само един Цезар, върховни авгуре! Името му означава мъжа, който управлява Рим — изхриптя Спурина; тъмните му ириси, оградени с бели ореоли, свидетелстваха за близка смърт. — „Цезар“ означава „цар“!
— О, стига толкова — въздъхна Цезар. — Кой ти плати да говориш така, Спурина? Марк Антоний ли?
— Не това исках да ти кажа, Цезаре, и никой не ми е плащал.
— Добре тогава. Какво искаш да ми кажеш.
— Пази се на мартенските иди!
Цезар бръкна в кесията си, извади една златна монета и му я подхвърли.
— Какво ще стане на мартенските иди, старче?
— Животът ти ще е в опасност!
— Благодаря за предупреждението — каза той и отмина.
— Предсказанията му обикновено са изненадващо верни — рече Луций и потрепери. — Цезаре, моля те, извикай ликторите си!
— И целият Рим да научи, че вярвам в слухове и предсказания на изкуфели старци? Да призная, че ме е страх? Никога.

 

Хванат в собствения си капан, Цицерон нямаше друг избор, освен да наблюдава събитията отстрани. За да участва лично, бе достатъчно да отиде в курията, да накара роба си да разпъне курулното му кресло и да заеме мястото си сред останалите проконсули на долната скамейка. Гордостта, инатът и омразата му към Цезар обаче не му позволяваха да го стори. Още повече, че след публикуването на „Катон“ чувстваше открито неприязънта на диктатора. Атик също бе в немилост. Независимо от усилията им заселниците от най-бедните римски квартали продължаваха да се тълпят в колонията край Бутротум.
За пръв път слухът за заговора срещу Цезар стигна до ушите му чрез Долабела.
— Кой? Кога? — попита възбудено адвокатът.
— Това е само слух, никой нищо не знае. Не успях да науча нищо определено. Знам, че не можеш да го понасяш, но аз дължа всичко на Цезар, затова ще си отварям очите и ушите на четири. Ако нещо се случи с него, с мен е свършено. Антоний ще се развихри с пълна сила.
— Не се ли чуват имена, поне _едно_ име? — попита Цицерон.
— Не.
— Ще навестя Брут — рече адвокатът и побърза да се отърве от бившия си зет.
Едва изчакал да получи чаша разредено вино в кабинета на приятеля си, той попита:
— Да си чувал някакви слухове за заговор срещу Цезар?
— О, това ли! — възкликна малко възмутено Брут.
— Значи има нещо, а?
— Не, нищо няма, точно това ме дразни. Доколкото знам, цялата работа започна, когато онзи безумец Матиний осея целия Рим с надписи, призоваващи ме да убия Цезар.
— О, надписите! Не съм ги виждал, но чух за тях. _Това_ ли било? Разочарован съм.
— Нима?
— Доживотен диктатор. Надявах се в Рим да има достатъчно решителни мъже, за да ни избавят от това зло.
Брут го изгледа с лека насмешка:
— Защо _ти_ не ни избавиш от това зло?
— Аз ли? — изненада се Цицерон и притисна ужасено ръце до гърдите си. — Скъпи ми Бруте, не е в мой стил. Аз убивам с перо и думи.
— Като страниш от сената, перото и думите ти не могат да убият никого, Цицероне, това е проблемът. Вече няма кой да забие ножа на словото в Цезар. Ти беше единствената ни надежда.
— Да вляза в сената, докато _този човек_ е диктатор? По-скоро ще умра! — заяви пискливо той.
Настъпи кратко мълчание, но Брут скоро го наруши:
— По идите в Рим ли си?
— Определено. — Цицерон тактично се прокашля. — Порция добре ли е?
— Не много.
— В такъв случай предполагам, че майка ти е добре.
— О, тя е здрава, но в момента не е тук. Тертула е бременна и мама реши, че провинцията ще й се отрази добре. Отидоха в Тускулум.

 

Цицерон си тръгна, убеден, че го заблуждават, макар че причината му убягваше.
На Форума се натъкна на Марк Антоний и Гай Требоний, увлечени в разговор. За момент си помисли, че ще се направят, че не го забелязват, но Требоний му се усмихна:
— Цицероне, каква радостна среща! Надявам се, че ще се задържиш известно време в Рим.
Антоний просто измърмори нещо неразбираемо, потупа Требоний по гърба и се отдалечи към Карина.
— Ненавиждам този човек! — възкликна Цицерон.
— О, той повече лае, отколкото хапе — успокои го Требоний. — Проблемът му е в размера. Трудно е да мислиш за себе си като за обикновен човек, когато си толкова… надарен.
Известният с пуританските си разбирания Цицерон се изчерви:
— Отвратително! Колко противно!
— Луперкалия ли имаш предвид?
— Разбира се, че него! Да се _показва_ така!
Требоний вдигна рамене:
— Антониеви му работи.
— И да предложи на Цезар диадема!
— Струва ми се, че са се наговорили за това. Така даде повод на Цезар да увековечи отказа си на бронзова плочка, която, както научих, ще бъде закачена на новата ростра. С текст на латински и гръцки.
Цицерон забеляза Атик, който излизаше от Аргилетума, взе си довиждане с Требоний и се забърза към стария си приятел.
„Готово — помисли си Требоний, радостен, че се е отървал от този любопитен бърборко, Цицерон. — Антоний вече знае времето и мястото.“

 

На тринайсетия ден на март Цезар най-сетне намери време за Клеопатра, която го посрещна с прегръдки, целувки и ласкави думи. Въпреки умората проклетият предател между краката му поиска своето. Затова те побързаха да се оттеглят в покоите на Клеопатра и се любиха почти до вечерта. След това Цезарион трябваше да поиграе с баща си, който все повече и повече го заобичваше. Галският му син от Рианон, изчезнал безследно, също приличаше много на баща си, но той си го спомняше като доста ограничено дете, неспособно да назове никой от петдесетината мъже в модела си на Троянския кон. Цезар беше поръчал друга подобна играчка за Цезарион и с радост установи, че момченцето е запомнило имената на всички мъже само след един урок. Това говореше добре за бъдещето му.
— Само едно ме тревожи — сподели Клеопатра след вечеря.
— Какво, любов моя?
— Все още не съм забременяла.
— Е, не успях да те посещавам толкова често, колкото се надявах, и явно не съм от мъжете, които оплождат жените с едно сваляне на тогата.
— С Цезарион забременях от първия път.
— Случайност.
— Сигурно е така, защото Тач'а не е с мен. Тя може да предсказва по чашка с цветни листа и да изчислява най-подходящите дни за правене на любов.
— Принеси някакъв дар на Юнона Соспита. Храмът й е извън свещената граница.
— Принесох дарове на Изида и Хатор, но предполагам, че те не обичат да се отдалечават толкова много от Нил.
— Няма значение, скоро ще си у дома.
Тя се изтегна на кушетката и го погледна с големите си златисти очи. Да, той бе ужасно уморен и понякога забравяше сиропа си. Веднъж беше припаднал на улицата, но за щастие Хапдефане се бе оказал наблизо и се бе намесил навреме. След като се свестил, Цезар отдал припадъка на умора и това като че задоволило околните. След това поне бе станал по-предпазлив, а и лечителят стоеше винаги нащрек.
— Толкова си красива — каза той и я погали по корема.
Бедното момиче, лишено от заветната си мечта, защото този римлянин, върховен жрец, не можеше да я дари със семето си. Тя измърка, протегна се, сведе дългите си клепки и докосна ръката му.
— Аз, с този голям нос и това хилаво тяло? Дори на шейсет Сервилия е по-красива.
— Сервилия е зла жена, имай го предвид. Навремето я смятах за красива, но не това ме привличаше в нея. Тя е умна, интересна и загадъчна.
— С мен се държи приятелски.
— Защото преследва някакви цели, повярвай ми.
Клеопатра вдигна рамене:
— Какво значение имат целите? Аз не съм римлянка и тя не може да ми стори нищо. Иначе си прав. Умна и интересна е. Благодарение на нея не умрях от скука, докато беше в Испания. Покрай нея се запознах и с няколко римлянки. Тази Клодия! — Тя се засмя. — Истински скелет, но е изключително забавна. И Хортензия, също много интелигентна жена.
— Нямах представа. След смъртта на Цепион преди двайсетина години тя отхвърля всеки ухажор. Изненадан съм, че се е сдушила с Клодия.
— Сигурно си прав. Хортензия предпочита да има любовници. Може би двете с Клодия седят и си избират между голите млади плувци в Тригария.
— Ето нещо характерно за Клавдиите, те никога не са държали на доброто си име. Още ли те посещават Клодия и Хортензия?
— Често идват. Всъщност по-често от теб.
— Това упрек ли беше?
— Не, разбирам те, но това не ми помага да понасям по-леко отсъствието ти. Макар че след завръщането ти ме посещават и повече римски мъже. Луций Пизон и Филип например.
— А Цицерон?
— С Цицерон не се разбираме много — намуси се Клеопатра. — Чудя се дали не можеш да ме запознаеш с още от известните римски мъже. Като Марк Антоний например. Изгарям от любопитство да го видя, но той не се отзовава на поканите ми.
— С такава съпруга като Фулвия просто не смее да приеме — обясни с усмивка Цезар. — Тя е много властна жена.
— Ами да не й казва, че е идвал. — След кратка пауза тя добави с надежда: — Няма ли да те видя преди идите? Надявах се да дойдеш и утре.
— Тази нощ ще преспя в леглото ти, мила, но на сутринта трябва да се връщам в града. Имам твърде много работа.
— Ами утре вечер? — настоя тя.
— Не мога. Лепид дава вечеря, която не смея да пропусна. Ще се наложи да работя и тогава, но поне ще имам възможността да се срещна насаме с няколко души. Няма да е учтиво Марк Брут и Касий да научат бъдещите си провинции на заседанието на сената.
— Още двама известни мъже, с които не съм се запознала.
— Фараонке, ти си на двайсет и пет, достатъчно голяма, за да разбереш защо много от известните римски мъже и жени не желаят да се срещат с теб. Наричат те Царицата на зверовете и те обвиняват, че заради теб искам да стана цар на Рим. Смятат, че имаш пагубно влияние върху мен.
— Какви глупаци! — възмути се тя. — Никой на света не може да упражни каквото и да било влияние върху теб.

 

Марк Емилий Лепид се справяше много добре след обявяването на Цезар за диктатор. Той бе най-младият от тримата братя Лепиди, които заедно с бащата на Брут бяха въстанали срещу Сула. Носеше огромно рождено петно на лицето си — признак за късмет. Със сигурност имаше късмет да е твърде млад по време на въстанието на баща си. Най-големият брат бе загинал още тогава, а средният беше прекарал много години в изгнание. Родът му бе патрициански и изключително благороден, но след смъртта на Лепид Стари от сърдечен удар надали щеше да заеме отново мястото си сред най-изтъкнатите римски фамилии. Сетне Цезар с помощта на подкупи беше осигурил избирането на средния брат Паул за консул с надеждата, че той ще му помогне да се кандидатира за същия пост, без да прекосява помериума. За съжаление Паул се оказа твърде ленив и не заслужи огромната сума, похарчена за него. Курион, купен за много по-малко, помогна неизмеримо повече на Цезар.
Никой от Цезаровите планове за избягване на съдебно преследване обаче не проработи. Прекосяването на Рубикон се оказа единствената му алтернатива. И Марк Лепид, най-малкият от тримата братя, веднага видя своя шанс. Без да се замисля, той се съюзи с Цезар. Иначе беше добродушен и наивен, търсеше винаги най-лесния начин да си свърши работата и, общо взето, бе известен като несериозен човек. За Цезар обаче притежаваше две големи достойнства: беше цезарианец до мозъка на костите си и имаше достатъчно благородно потекло, за да внесе престиж сред поддръжниците на диктатора.
Първата му жена бе Корнелия Долабела, която нямаше зестра, но умря рано при раждане. Следващата му съпруга му донесе петстотин таланта. Тя беше средната дъщеря на Сервилия от втория й съпруг Сулан. Той се ожени за Юнила няколко години преди прекосяването на Рубикон от Цезар и през това време парите й позволяваха на Лепид да живее достатъчно охолно. През гражданската война тъща му с радост прие присъединяването му към Цезар заедно с Вация Изаурик, тъй като Брут и Тертула бяха в лагера на Помпей. За Сервилия нямаше значение кой ще победи — тя не можеше да загуби.
Лепид беше най-малко обичаният й зет, най-вече защото потеклото му бе толкова благородно, че той никога не си даваше труда да я ласкае. Него обаче никак не го беше грижа за мнението на тъща му. Нито пък Юнила, която много го обичаше. Имаха двама сина и една дъщеря, всичките все още деца.
Лепид се беше обогатил доста покрай Цезар и си бе купил голяма къща на Палатина точно срещу Форума. В трапезарията му се побираха шест кушетки. Готвачите му не отстъпваха на тези на Клеопатра, а избата му бе истинска съкровищница.
Съзнавайки, че Цезар може да замине веднага след заседанието на сената, Лепид бе побързал да организира вечеря в негова чест през вечерта точно преди идите. Беше поканил също Антоний, Долабела, Брут, Касий, Децим Брут, Требоний, Луций Пизон, Луций Цезар, Калвин и Филип. Много искаше да покани и Цицерон, но той отказа „поради разклатеното му здраве“.
За негова изненада Цезар пристигна пръв.
— Скъпи ми Цезаре, очаквах да дойдеш последен и да си тръгнеш пръв — призна домакинът, след като го посрещна в огромния атриум.
— Тази вечер не ще пропусна да покажа лудостта си, началнико на конницата ми — успокои го диктаторът и посочи свитата си, включваща и египетския му лечител. — Ще се проявя непростимо грубо, като работя по време на цялата вечеря. Дойдох по-рано, за да ме настаниш сам на най-отдалечената кушетка. Сложи на почетното място, когото искаш. На мен ми дай кушетка, където ще мога да чета, пиша и диктувам, без да смущавам останалите гости.
Лепид прие тази новина спокойно:
— Както пожелаеш, Цезаре. Ще накарам да внесат пета кушетка и ще те оставя сам да избереш мястото си.
— Колко ще бъдем?
— Дванайсет заедно с теб и мен.
— Полуксе! Така на една от кушетките ще седнат само двама души.
— Не се тревожи, Цезаре. Ще сложа Антоний на почетното място до мен. Той е такъв великан, че дори ще се наложи да се свивам.
— Това място ми харесва — рече Цезар, когато слугите донесоха пета кушетка и я сложиха малко встрани от тази на домакина, която се намираше по средата на останалите, подредени П-образно. — Има достатъчно място за документите ми, а отзад може да се сложи стол за писаря. Ще диктувам само на един човек, останалите могат да чакат навън.
— Ще се погрижа да има удобни кресла и достатъчно храна — заяви Лепид и излезе да даде нареждания на иконома си.
— Бедният Лепид! — възкликна Луций Цезар. — Най-добре да ни сложи с Калвин и Филип срещу този невъзможно груб гост. Никой от нас не е толкова скромен, че да го остави на мира. Пък и кой знае? Може да го прилъжем и да проговори.
Когато донесоха първото блюдо, Марк Антоний и Лепид седяха сами на средната кушетка. Долабела, Луций Пизон и Требоний се настаниха непосредствено отдясно, а Филип, Луций Цезар и Калвин точно зад тях. Отляво седнаха Брут, Касий и Децим Брут, а зад тях — Цезар.
Разбира се, поведението на диктатора не изненада никого. Разговорът течеше непринудено, улеснен от прекрасното фалернско бяло вино, съпътстващо рибата, превъзходното хиоско червено, което вървеше с печеното месо, и сладникавото, леко газирано бяло вино от Алба Фуценция, служещо за добавка към десертите и сирената.
Филип изпадна във възторг от новия десерт, измислен от Лепидовите готвачи — желирана сметана с мед, ранни ягоди, яйчен жълтък и белтъци на сняг. Сместа бе оформена като паун и с украса от бита сметана, оцветена в розово, зелено, синьо, жълто и лилаво със сок от цветни листенца.
— Когато ям това — призна известният епикуреец, — моята амброзия от Фисцелус ми се струва блудкава. Това _е съвършено_! Божествено! Цезаре, опитай!
Цезар вдигна поглед, опита една лъжичка и на лицето му се изписа изненада.
— Прав си, Филипе, истинска амброзия. Параграф десет: забранява се продажба, даване на заем, подаряване или друго използване на безплатното зърно под страх от наказание — петдесет нундини принудителен труд на варовите ями в некропола. — Той си взе още една лъжичка от десерта. — Много добре! Моят лечител ще го одобри. Параграф единайсет: при смърт на ползвател на безплатно зърно то трябва да се върне на плебейските едили заедно с доказателство за смъртта…
— Мислех — прекъсна го Децим Брут, — че законодателството за безплатното зърно вече е прието, Цезаре.
— Да, така е, но като го препрочетох, установих някои пропуски. Добрите закони, Дециме, нямат вратички за заобикаляне.
— Харесва ми наказанието — отбеляза Долабела. — Копаенето на вар от смрадливите масови гробове ще спре всеки нарушител.
— Е, трудно е да се измисли достатъчно ефективно средство за възпиране, когато хората нямат никакви пари и имоти за конфискуване. Ползвателите на безплатно зърно са най-бедните граждани на Рим — обясни Цезар.
— Би ли вдигнал глава от документите, за да отговориш на някои въпроси? — подкани го Долабела. — Забелязах, че за всеки легион в партската кампания си предвидил по сто метателни установки. Знам, че си голям любител на артилерията, Цезаре, но това не е ли твърде много?
— Заради катафрактите са.
— Катафракти ли? — Намръщи се Долабела.
— Партската конница — обясни Касий, който я беше виждал лично край река Билехас. — Облечени са с железни брони от глава до пети. Яздят огромни бронирани коне.
— Да, спомням си доклада ти до сената, Касий, където казваш, че не могат да препускат в пълен галоп. Хрумна ми, че ще понесат тежки загуби от артилерията в ранните етапи на битката — рече замислено Цезар. — Възможно е също така да обстрелваме камилските кервани, които носят резервни стрели за леката партска конница. Ако греша, ще върна част от артилерията, но не вярвам да се наложи.
— Нито пък аз — призна Касий.
Антоний, който мразеше всички вечери, на които присъстват само мъже, наблюдаваше разсеяно тримата гости на кушетката вляво — Брут, Касий и Децим Брут, — а също и Цезар. „Утре, скъпи ми братовчеде, утре! Утре ще бъдеш убит от същите тези трима мъже и онзи неоценим гений срещу тях, Требоний. Той дава всичко от себе си и ще успее. Виждал ли си някога толкова жално изражение като това на Брут? Защо се е захванал, като толкова се страхува? Готов съм да се обзаложа, че няма да посмее да те прободе!“
— Като заговорихме за варови ями, некрополи и смърт — обади се Антоний, — кой е най-добрият начин да умреш?
Брут подскочи, пребледня и бързо остави лъжицата си.
— В битка — отвърна веднага Касий.
— В съня си — каза Лепид, мислейки за баща си, изтлял бавно от мъка по жена си, с която бе принуден да се разведе.
— От старост — рече с усмивка Долабела.
— С хубав вкус в устата — вметна Филип и облиза с блажено изражение лъжицата си.
— Заобиколен от децата си — въздъхна Луций Цезар, чийто син го бе разочаровал жестоко; нямаше по-тежка съдба от това да надживееш децата си.
— С чувство, че си отмъстен — измърмори Требоний и хвърли мрачен поглед на Антоний; дали този празноглавец не смяташе да ги издаде?
— Докато четеш ново стихотворение, по-добро от тези на Катул — рече Луций Пизон. — Мисля, че един ден Хелвий Цина ще напише такова.
Цезар вдигна вежди:
— Няма значение, стига да е внезапно.
Калвин се сгърчи болезнено, хвана се за гърдите и изстена:
— Лошо ми е! Боли! Боли!
Цезар веднага извика Хапдефане от преддверието. Гостите се скупчиха около Калвин.
— Сърдечен спазъм — обяви лечителят. — Не мисля обаче, че ще умре. Трябва да го отнесат у дома и да се лекува.
Цезар се погрижи Калвин да бъде сложен на носилка.
— Пак ни докара лоша поличба! — сопна се диктаторът на Антоний.
„По-лоша, отколкото можеш да си представиш“ — помисли си братовчед му.

 

Брут и Касий се прибраха мълчаливо.
— Утре ще се съберем половин час след съмване пред Каковите стълби — каза Касий, когато спряха пред дома му. — Така ще имаме достатъчно време до Марсово поле. Ще те чакам там.
— Не — рече Брут, — не ме чакай. Предпочитам да отида сам. Ликторите ми са достатъчни.
Касий се намръщи и се вгледа в бледото му лице.
— Надявам се, че не си се отказал.
— Разбира се, че не. — Той си пое дълбоко дъх. — Просто бедната Порция е в такова състояние… тя знае…
Касий изскърца със зъби:
— Тази жена е заплаха за каузата! — Удари с юмрук по вратата. — Само не се отказвай, разбра ли?
Брут продължи до къщата си, влезе и запристъпя към спалнята с надежда Порция да е заспала.
Тя беше будна. При появата му скочи и се вкопчи отчаяно в него.
— Какво става, какво става? — зашепна трескаво. — Подранил си. Да не ви разкриха?
— Шшш, шшш! — Той затвори вратата. — Не, не са ни разкрили. Калвин получи пристъп, затова си тръгнахме. — Смъкна тогата и туниката и разкопча обувките си. — Порция, заспивай.
— Не мога да спя.
— Пийни малко сироп от мак.
— От него получавам запек.
— Иначе ми действаш по обратния начин. Моля те, легни и се _престори_, че спиш! Имам нужда от спокойствие.
Тя въздъхна, но се подчини. Брут усети, че вътрешностите му се бунтуват, сложи туниката и пантофите си.
— Какво става, какво става?
— Нищо, само ме боли стомахът.
Той взе лампата и отиде в нужника. Остана там, докато се увери, че е изпразнил напълно червата си. Сетне, разтреперан, остана под колонадата, докато студът не го принуди да се върне в спалнята. По пътя си мина покрай вратите на Стратон Епирски, Волумний и Статил. Последната бе открехната и през процепа се виждаше бледа светлина. Той почука леко и в следващия момент Статил отвори и буквално го издърпа в стаята.
Очакваше след сватбата им Порция да покани Статил да живее у тях. Тя обаче не го бе направила. Освен това настоя да раздели Луций Катон от философа. На Брут му беше приятно домашният философ на Катон да живее у тях. Най-вече сега.
— Мога ли да се настаня на кушетката ти? — попита Брут с тракащи зъби.
— Разбира се.
— Страх ме е да отида при Порция.
— Лошо, лошо.
— Изпаднала е в истерия.
— Лошо, лошо. Легни. Ще извадя одеяла.
Никой от тримата философи не знаеше за заговора срещу Цезар, макар всички да усещаха, че нещо не е наред. Бяха стигнали до извода, че Порция полудява. Е, кой можеше да обвинява Катоновата дъщеря, толкова чувствителна, при тези словесни атаки от страна на Сервилия? Статил обаче бе станал свидетел на израстването на Порция. Когато осъзна, че е влюбена в Брут, той се опита да осуети това сближаване. От една страна, изпитваше ревност, но най-вече се страхуваше, че със своенравието си тя ще съсипе Брут. Не се беше досетил за реакцията на Сервилия, макар тя да бе логична — как само мразеше Катон тази жена! И ето сега бедният Брут беше при него, твърде уплашен, за да отиде при съпругата си. Затова Статил се засуети, настани го на кушетката и седна до него.
Брут заспа неспокоен сън, стенеше, мяташе се, а когато сънят му за убийството на Цезар достигна кървавата си кулминация, се събуди. Статил бе задрямал на стола до него, но когато Брут скочи на крака, той се сепна.
— Опитай се пак да заспиш — предложи дребничкият философ.
— Не, сенатът има заседание и вече чувам петли. До съмване сигурно остава не повече от час. — Брут се изправи. — Благодаря ти, Статиле, много ми помогна. — Той въздъхна и взе лампата си. — По-добре да видя как е Порция. — На вратата спря и се изсмя странно. — Слава на боговете, че майка ми се връща от Тускулум чак следобед.
Порция също бе успяла да заспи. Лежеше по гръб с изпънати ръце, по лицето й се виждаха следи от сълзи. Ваната му бе готова. Брут се отпусна в топлата вода и остана така известно време. Когато се почувства по-добре, облече чиста туника, сложи си курулните обувки и отиде в кабинета си да почете Платон.
Порция нахлу в стаята с разрошена коса и с развлечена рокля.
— Бруте, Бруте! Бруте, днес е денят!
— Мила моя, ти не си добре — рече той и се изправи. — Връщай се в леглото, а аз ще извикам Атилий Стилон.
— Не ми трябва лекар! Нищо ми няма!
Без да осъзнава, че всеки неин жест и изражението й противоречат на твърдението й, тя закрачи нервно из стаята, бръкна разсеяно в няколко празни кутии за писма, взе перодръжка, седна на един стол и започна да пронизва невидим нападател с оръжието си.
— На ти, чудовище! Ето, убиецо на републиката!
— Дите! Дите! — провикна се Брут.
Икономът се появи веднага.
— Дите, намери прислужничките на господарката Порция и ги изпрати веднага тук. Тя не е добре, затова повикай и Атий Стилон.
— Много съм си добре! На ти! Умри, Цезаре! Умри!
Епафродит я изгледа ужасено и се оттегли. Върна се подозрително бързо с четири прислужнички.
— Ела, господарке — подкани я Силвия, която служеше на Порция от детството й. — Ела си легни, докато дойде Атилий.
Наложи се двама яки роби да я обуздаят.
— Заключи я в стаята й, Дите — нареди Брут, — но изнеси всички остри предмети. Боя се, че губи разсъдъка си.
— Много лошо — рече Епафродит, разтревожен повече за господаря си, отколкото за Порция. — Нека ти донеса нещо за хапване.
— Съмна ли се вече?
— Да, господарю, тъкмо просветлява. Слънцето още не е изгряло.
— Донеси ми тогава малко хляб, мед и билков чай. Имам стомашни смущения.
Когато Брут, облечен със сенаторската си тога и с речта си в ръка, излизаше, Атилий Стилон, един от известните римски медици, вече бе пристигнал.
— Моля те, Стилоне, дай на жена ми някакво успокоително — заръча Брут и се присъедини към шестимата си ликтори, които чакаха отвън.
Слънчевите лъчи тъкмо огряваха позлатените статуи върху храма на Магна Матер. Брут заслиза бързо по Каковите стълби, излезе на Форум Боариум и се насочи към Флументанската порта, водеща към Зеленчуковия пазар, където търговците вече бяха подредили сергиите си за ранобудните клиенти. Това бе най-краткият път от Палатина за огромния театър на Помпей Велики на Марсово поле — не повече от четвърт час.
Брут стъпваше предпазливо, защото дългият кинжал на кръста му можеше да прониже бедрото му — той никога не беше слагал нож под тогата си. Съзнаваше, че каквото е писано, ще се случи, но бъдещето продължаваше да му се струва някакво нереално пророчество. Докато си проправяше път между сергиите със зеле, репи, лук и целина, Брут с изненада установи, че е разкаляно. Нима бе валяло? Какви мъже бяха тези ликтори! Вървяха, без да обръщат внимание на нищо.
— Ужасна буря! — говореше някакъв градинар на една клиентка, която си избираше репички.
— Струваше ми се, че е дошъл краят на света — съгласи се тя.
Буря ли? Нима е имало буря? Той не беше чул дори далечен грохот, не бе видял дори най-слаб отблясък от мълния. Нима бурята в сърцето му беше толкова силна, че да заглуши природната стихия?
След Фламиниевия цирк огромният мраморен комплекс на Помпей изпъкваше над зеленината на Марсово поле, полукръглият театър се виждаше от западната му страна. Непосредствено до него, на изток, се намираше прекрасният правоъгълен перистил, обграден от всички страни с колонада, съдържаща точно сто боядисани в синьо колони с позлатени коринтски капители. По стените бяха изрисувани различни митологични сцени. От едната страна на градината се намираше входът към сцената на театъра, от другата се влизаше в курията, построена от Помпей специално за заседанията на сената.
Брут влезе под колонадата от южния й край, спря и се огледа в полумрака за останалите освободители. Той отчаяно се държеше за тази дума — не убийци, а освободители. Освободителите! Ето! Бяха се събрали на едно слънчево място до богато украсения фонтан. Касий му махна и се отдели от останалите, за да го посрещне.
— Как е Порция? — попита.
— Никак не е добре. Повиках Атилий Стилон.
— Добре. Ела да чуеш плана на Гай Требоний. Само теб чакахме.

 

Цезар беше чул бурята, първата за този сезон, и бе излязъл в градината си, за да се наслади на фантастичните рисунки на мълниите сред облаците, на оглушителните гръмотевици. Когато заваля проливен дъжд, той се върна в спалнята, легна и за четири часа потъна в дълбок, безпаметен сън. Два часа преди разсъмване отново бе буден и готов да посрещне писарите от сутрешната смяна. На зазоряване Трог му донесе обичайното топло питие — в този сезон беше приготвено от лимонов сок, не от оцет, и по настояване на Хапдефане бе подсладено с мед.
Чувстваше се добре, доволен, че най-после ще се махне от Рим.
Калпурния дойде след закуска. Под очите й имаше тъмни сенки от умора. Той стана и я целуна, сетне се вгледа загрижено в лицето й.
— Скъпа моя, какво ти е? Бурята ли те уплаши?
— Не, Цезаре, сънят ми — отвърна тя и стисна ръката му.
— Кошмар?
Тя потрепери:
— Ужасен! Група мъже те бяха наобиколили и забиваха ножове в тялото ти.
— Полуксе! — възкликна той; как да успокои тази разтревожена жена? — Това е само сън, Калпурния.
— Изглеждаше толкова _истински_! — проплака тя. — В сената, но не в Хостилиевата курия. В Помпеевата, защото се случи близо до статуята му. Моля те, Цезаре, не ходи на това заседание!
Той се освободи от прегръдките й и я хвана за ръцете.
— Трябва да отида, мила моя. Днес ще отстъпя от поста си на консул и ще сложа край на официалните си задължения в Рим.
— Недей! Моля те! Толкова беше _истинско_!
— В такъв случай ти благодаря за предупреждението и обещавам да внимавам да не ме наръгат с нож в Помпеевата курия.
Трог донесе трабеята му. Вече с туниката си на алени и пурпурни ивици и високите си червени ботуши, Цезар изчака икономът да го загърне с голямата тържествена дреха и да я закрепи на лявото му рамо.
„Колко е прекрасен — помисли си Калпурния. — Аленото и пурпурът му отиват повече от бялото.“
— Какво занимание имаш като върховен жрец? — попита тя. — Не можеш ли да използваш тези си задължения като извинение?
— Не, не мога — отвърна той малко раздразнено. — Сега са идите, жертвоприношението е кратко.
И така, Цезар излезе и се присъедини към процесията, очакваща го на Сакра Виа. Провери набързо жертвената овца и закрачи към Форума.
След час отново бе вкъщи, за да се преоблече. Завари приемната си пълна с клиенти, с някои от които трябваше да разговаря, преди да тръгне за сената. Децим Брут беше в кабинета му и разговаряше с Калпурния.
— Надявам се — рече Цезар, след като се появи със сенаторската си тога, — че си успял да убедиш жена ми, че точно днес няма опасност да бъда убит.
— Опитвам се, но не съм сигурен, че съм успял — отвърна той, облегнат небрежно с кръстосани крака на малахитовото бюро на Цезар.
— Трябва да изслушам петдесетина клиенти, но това няма да ми отнеме много време. Работата ми с никого не е поверителна, затова можеш да останеш. Какво те води тук в този ранен час?
— Реших, че може би ще посетиш Калвин на път към сената, и дойдох, защото и аз искам да го видя. Ако се появя сам, вероятно ще ме отпратят, но в твоята компания това няма да стане.
— Умно — подсмихна се Цезар. Сетне се обърна към Калпурния и вдигна вежди: — Благодаря ти, скъпа, но сега имам малко работа.
— Дециме, пази го! — заръча тя от вратата.
Той се усмихна широко, толкова успокоително!
— Не се тревожи, Калпурния. Ще се погрижа за него.

 

След два часа двамата излязоха от Домус Публика и се насочиха към стълбището на весталките на Палатина, следвани от цяла тълпа клиенти. Когато завиха покрай храма на Веста, подминаха стария Спурина, клекнал до хранилището на завещанията.
— Цезаре! Внимавай на мартенските иди! — извика той.
— Мартенските иди са днес, Спурина, и както виждаш, аз съм в отлично здраве — подхвърли с усмивка Цезар.
— Мартенските иди са днес наистина, но още не са минали.
— Изкуфял дъртак — измърмори Децим.
— Може да е всякакъв, Дециме, но не е изкуфял — поправи го Цезар.
В основата на стълбите тълпата ги заобиколи от всички страни. Някаква ръка подаде бележка на Цезар. Децим избърза и взе листчето, пъхна го в гънките на тогата си.
— Да продължаваме — рече. — По-късно ще ти я дам.
На вратата на Гней Домиций Калвин никой не направи опит да ги отпрати. Калвин лежеше на кушетка в кабинета си.
— Твоят египетски лечител е истински чудотворец, Цезаре — рече той, когато влязоха. — Дециме, каква приятна изненада!
— Изглеждаш много по-добре от снощи — отбеляза Цезар.
— Да, наистина се чувствам по-добре.
— Исках да се уверя лично, приятелю, но няма да се задържаме. Луций и Пизон казаха, че ще пропуснат заседанието, за да ти направят компания, но ако те изморяват, не се колебай да ги отпратиш. Какво ти беше?
— Сърдечен спазъм. Хапдефане ми даде отвара от напръстник и състоянието ми се подобри почти веднага. Каза, че сърцето ми било много чувствително. Явно около него се е събрала някаква течност.
— Надявам се да се възстановиш навреме, за да поемеш задълженията си като началник на конницата. Лепид заминава за Нарбонска Галия, така че и той няма да е на заседанието. Нито пък Филип. Вчера бил преял. Той и неговите амброзии! Боя се, че предните редове ще са доста празни. — Цезар се наведе и за изненада на Калвин го целуна по бузата. — Пази се.
Двамата с Децим Брут излязоха.
Калвин се намръщи, сетне задряма.

 

Докато вървяха между локвите около Фламиниевия цирк, Децим спря.
— Цезаре, мога ли да изпратя някого да предупреди, че идваме?
— Разбира се.
Един от Децимовите слуги избърза напред.
Когато влязоха под колонадата, в градината вече се бяха събрали около четиристотин сенатори; някои четяха, други диктуваха на писарите си, трети дремеха изтегнати на тревата, четвърти разговаряха и се смееха.
Марк Антоний се приближи и стисна ръката на Цезар.
— _Аве_, Цезаре. Почти се бяхме отказали да те чакаме, но вестоносецът на Децим дотича тъкмо навреме.
Цезар пусна ръката на Антоний, изгледа го хладно и отбеляза, че никой не може да държи сметка на диктатора за закъсненията му. Заизкачва се по стъпалата на курията, следван от двама слуги, единият с курулното му кресло и сгъваема масичка, другият с няколко восъчни плочки и торба със свитъци. Разпънаха креслото и масичката пред курулния подиум и се оттеглиха. Цезар наизвади свитъците и започна да ги подрежда върху масичката, сетне положи восъчните плочки и един метален писец от лявата си страна, в случай че реши да си води някакви бележки.
— Вече се захвана за работа — рече Децим Брут на останалите в основата на стълбището. — Вътре има четирийсетина педарии, но никой не е твърде близо до подиума. Требоний, време е да действаме.
Требоний веднага се отдалечи при Антоний, който бе решил, че най-добрият начин да държи Долабела настрана е, като се опита да разговаря културно с него. Ликторите им, по дванайсет за всеки, стояха на известно разстояние с отпуснати на земята фасции (които за този месец се падаха на Долабела). Макар и извън града, заседанието се провеждаше до свещената граница, затова ликторите бяха с тоги и във фасциите нямаше брадви.
През нощта на Требоний му беше хрумнало едно подобрение на плана и той го въведе още при появата на Децим Брут и шестимата му ликтори. А именно, че е редно в знак на солидарност с Цезар, който се беше отказал от ликторите си, всички претори и едили да освободят своите на влизане в курията. Никой не възрази и телохранителите с радост побързаха да се върнат в колегията си, разположена зад кръчмата на Орбиевия хълм.
— Остани малко с мен — обърна се Требоний към Антоний. — Искам да обсъдим нещо.
Долабела беше забелязал трима сенатори, които играеха на зарове, кимна на ликторите си, че имат още време, и се приближи да наблюдава играта. Днес се чувстваше в особено добро настроение.
Докато Требоний и Антоний разговаряха разпалено в основата на стълбището, Децим въведе останалите освободители в залата. Ако някой от другите сенатори ги бе погледнал в този момент, сигурно щеше да се почуди защо са толкова сериозни лицата им и защо пристъпят така крадешком. Никой обаче не им обърна внимание.
Останал последен, Брут почувства, че някой го дърпа за тогата. Обърна се и видя един уплашен роб.
— Да, какво има? — попита, доволен, че има повод да се забави.
— Господарю, господарката Порция! — изпелтечи задъхано робът.
— Какво й има?
— Мъртва е!
Той не повярва:
— Глупости.
— Господарю, мъртва е, кълна се!
— Разкажи какво се случи — нареди спокойно Брут.
— Ами, беше ужасно; тичаше като полудяла, крещеше, че Цезар бил убит.
— Атилий Стилон не й ли даде лекарство?
— Даде й, господарю, но се ядоса и си тръгна, тъй като тя отказваше да изпие лекарството.
— И после?
— Тя падна мъртва на място. Епафродит не успя да долови нито един признак на живот, нищо! Мъртва е! Мъртва! Върни се у дома, моля те, господарю!
— Кажи на Епафродит, че ще се върна при първа възможност — рече Брут и сложи крак на първото стъпало. — Не е мъртва, сигурен съм. Познавам я. Само е припаднала.
И продължи по стълбите, оставяйки роба с отворена уста в двора.
Залата, достатъчно голяма, за да побере шестстотин човека, изглеждаше празна, въпреки че някои педарии вече бяха заели местата си; образовани мъже, които използваха времето, за да четат. Никой не беше сложил курулното си кресло близо до подиума, защото там нямаше много светлина, но четящите се бяха разпределили равномерно от двете страни. „Много добре — помисли си Децим, въвеждайки стадото си; хвърли бърз поглед на Брут. — Този май вече умира от страх.“
Цезар седеше свел глава над един свитък. Изведнъж се размърда, но не за да погледне групичката, която влизаше в залата. Взе най-горната плочка, хвана писеца и започна да пише нещо върху восъка.
На десетина стъпки от подиума групичката спря смутено. Не изглеждаше нормално Цезар да не забележи убийците си. Децим вдигна очи към статуята на Помпей високо в нишата на голямата платформа, която можеше да побере двайсетина души с курулни кресла. Непохватно опипа кинжала си, измъкна го от ножницата, но не го показа от тогата си. Почувства, че и другите правят същото. С крайчеца на окото си забеляза Брут да влиза — все пак бе намерил кураж.
Луций Тилий Цимбер се приближи до местата за ликторите отстрани на подиума, без да крие ножа си.
— Чакай, нетърпелив глупако, чакай! — извика раздразнено Цезар, без да вдига глава от плочата и без да престава да пише.
Цимбер стисна гневно устни, хвърли яростен поглед на останалите освободители, направи още две крачки и дръпна силно тогата от лявото рамо на Цезар. Гай Сервилий Каска обаче го изпревари и замахна към гърлото на диктатора. Ножът му се плъзна по ключицата на жертвата и нанесе само повърхностна рана. Цезар скочи мълниеносно, инстинктивно замахна с металния писец. Заби го в ръката на Гай Каска, но останалите вече го бяха наобиколили с ножовете си.
Той се съпротивляваше ожесточено, но не издаваше нито звук. Масичката се прекатури, свитъците се разпиляха, креслото от слонова кост също се преобърна, опръскано с кръв. Някои от сенаторите на горните редове забелязаха сцената и надаваха ужасени викове, но никой не се притича на помощ на Цезар. Диктаторът отстъпи и се блъсна в статуята на Помпей. Точно в този момент Касий заби ножа си в лицето му, извади едното му око и завинаги унищожи красотата му. Освободителите се събраха в още по-тесен кръг и продължиха да сипят удари с ножовете си, навсякъде пръскаше кръв. Изведнъж Цезар престана да се съпротивлява, явно прие неизбежното. Насочи усилията единствено към запазване на достойнството си. С лявата ръка вдигна тогата, за да закрие лицето си, с дясната зави горната част на краката си. Никой от убийците не биваше да види изражението на Цезар, докато умира, нито голите му крака.
Цецилий Буциолан заби ножа си в гърба му, Цезений Лентон — в рамото. Въпреки шуртящата кръв Цезар все още стоеше прав. Предпоследен, хладнокръвният и кален в много битки Децим Брут нанесе първия от ударите си дълбоко в гърдите на диктатора. Кинжалът улучи право сърцето и Цезар се свлече. Децим нанесе удара за Требоний. Последният удар остана за Брут. Заслепен от пот и страх, той коленичи и замахна с ножа си към гениталиите, които майка му така бе обожавала. Кинжалът проби многото гънки на тогата, защото съвсем случайно Брут беше замахнал вертикално. Той чу стържене на метал и хрущене на кости, започна да му се повдига. Усети силна болка в ръката си и се изправи рязко — някой го беше порязал.
Делото бе извършено. Всеки от двайсет и двамата беше ранил Цезар някъде, Децим Брут — два пъти. Цезар лежеше под статуята на Помпей с покрити лице и крака, с разрязана на ивици тога на гърдите и гърба. Върху мраморната платформа се образува огромна локва кръв, сякаш щеше да залее всичко. Всичко. Някои отстъпиха, за да не ги изцапа, но Децим Брут я забеляза едва когато намокри обувките му. Той изстена, сякаш го пареше.
Освободителите се спогледаха задъхани и с разширени от страх очи. Брут бе зает с кървящата си ръка. Сякаш по сигнал всичките се втурнаха панически навън; Децим бе не по-малко изплашен от останалите. Педариите, станали свидетели на убийството, вече бяха вън и крещяха, че Цезар е мъртъв. Когато освободителите се появиха с кървави тоги и ножове, паниката стана пълна.
Хората се втурнаха във всички посоки, освен към курията: сенатори, ликтори и роби тичаха и крещяха, че Цезар е мъртъв, Цезар е мъртъв, Цезар е мъртъв!
Забравили великите планове за гръмки речи, освободителите също се разбягаха. Кой можеше да подозира, че реалността ще се окаже толкова различна от фантазиите, че смъртта на Цезар ще сложи толкова ужасен край на идеите, мечтите, амбициите им? Едва след убийството си дадоха сметка за неговото значение. Титанът бе паднал, но светът беше толкова променен, че никаква република не можеше да се роди от кръвта му. Смъртта на Цезар наистина бе освобождение, но освобождение на хаоса.
Освободителите потърсиха убежище в храма на Юпитер. Там, задъхани и разтреперани, двайсет и двамата се свлякоха на земята. Над тях се издигаше на петдесет стъпки високата статуя на най-великия сред боговете. Беше изработена от злато и слонова кост и с яркочервено лице от печена глина, на което стоеше широка, глуповата усмивка.

 

Щом първият педарий изскочи от Помпеевата курия и закрещя, че Цезар е убит, Марк Антоний изрева кански и също побягна към града! Изненадан от реакцията му, Требоний се втурна след него, крещейки му да спре, да се върне и да събере сената. Долабела и ликторите му заедно с всички сенатори и робите им… и освободителите също избягаха. На Требоний не му оставаше друго, освен да продължи след Антоний.
В курията се възцари абсолютна тишина. Неспособна да сведе поглед към онова, което лежеше в краката й, статуята на Помпей продължаваше да гледа втренчено с ясносините си очи към вратата. Кръвта на Цезар най-сетне престана да изтича в малкия водопад през ръба на подиума. По едно време някаква птичка влетя в залата, попърха около изображенията на цветя под куполообразния таван, сетне отново намери пътя към светлината и свободата. Времето течеше, но никой не посмя да влезе. Цезар и Помпей стояха неподвижни.

 

Късно следобед икономът на Калвин влезе в кабинета на господаря си, където болният, вече много по-добре, разговаряше с Луций Цезар и Пизон. След слугата влезе и египетският лечител Хапдефане.
— Пак ли прегледи! — възкликна пациентът, който се чувстваше вече достатъчно добре, за да се възпротиви срещу намесата на лекаря.
— Не, господарю. Помолих Хапдефане да присъства за всеки случай.
— За всеки случай за какво, Хекторе?
— Из града се носи ужасен слух. — Хектор се поколеба, сетне каза: — Говори се, че Цезар е убит.
— Юпитере! — възкликна Пизон.
Калвин скочи от кушетката.
— Къде? Как? Говори, човече, говори! — изкрещя Луций Цезар.
— Легни, господарю Калвине, моля те, легни.
Хапдефане се опита да успокои домакина, докато Хектор отговаряше на въпроса на Луций:
— Никой не знае, господарю. Просто казват, че Цезар е мъртъв.
— Лягай на кушетката, Калвине, и никакви възражения. С Пизон ще разучим — нареди Луций Цезар, преди да излезе.
— Дръжте ме в течение! — изкрещя след тях той.
— Не е възможно, не е възможно — занарежда Луций Цезар, докато прекрачваше стъпалата на весталките по пет наведнъж; Пизон едва го догонваше.
Нахълтаха в приемната на върховния жрец и завариха Квинктилия и Корнелия Мерула да крачат из помещението. Калпурния седеше неподвижно на една скамейка, опряна на рамото на Юния. При влизането на двамата мъже и четирите жени се скупчиха около тях.
— Къде е? — попита Луций Цезар.
— Никой не знае, върховни авгуре — отвърна главната весталка Квинктилия, пълна и червендалеста жена. — Просто из Форума се носи слух, че е убит.
— Връщал ли се е у дома след заседанието в Помпеевата курия?
— Не.
— Някоя по-важна личност явявала ли се е тук?
— Не, никой.
— Пизоне, пази жените — нареди Луций Цезар. — Аз ще отида в Помпеевата курия.
— Вземи няколко ликтори — извика след него Пизон.
— Не, Трог и неколцина от синовете му стигат.
Луций се втурна през Велабрума, следван от Гай Юлий Трог и трима от синовете му. Навсякъде се събираха хора, някои кършеха ръце, други плачеха, но никой не знаеше друго, освен че Цезар е убит. Четиримата изтичаха покрай Фламиниевия цирк, стигнаха театъра и нахълтаха през колонадата в перистила. Луций Цезар спря, за да си поеме въздух. Тук нямаше никого, но личеше, че много мъже са напуснали трескаво сградата.
— Стойте тук — нареди той на Трог и изкачи стълбите към курията.
Надуши я още от входа, познатата за всеки опитен войник миризма — на стара, съсирена кръв. Креслото от слонова кост бе разбито на парчета. Една масичка се беше катурнала до най-долната скамейка, наоколо бяха разхвърляни свитъци, а трупът лежеше върху подиума. Цезар очевидно бе мъртъв от доста време, но въпреки това той се наведе и отметна тогата от лицето му. Гледката накара дъха му да секне. Лявата страна на лицето бе превърната в кървава маса, показваха се кости, окото липсваше. „О, Цезаре!“
— Трог! — изкрещя Луций.
Прислужникът притича и застена като дете.
— Няма време за това, човече! Изпрати двама от синовете си на зеленчуковия пазар за ръчна количка. Хайде, човече, бързо! После ще плачеш.
Двамата младежи се втурнаха навън. Трог и третият му син влязоха, но Луций им махна да останат в двора.
— Изчакайте навън.
Отпусна се на ръба на курулния подиум до обичания си братовчед, проснат сред море от кръв. За да има толкова много, раната, сложила край на живота му, явно е била сред последните.
— О, Гай, защо трябваше да се стига до това! Какво ще правим сега? Как ще продължи да съществува светът без теб? По-лесно щяхме да приемем загубата на боговете си.
По лицето му потекоха сълзи. Той плачеше за годините, за спомените, за радостта, за гордостта, за жестоката загуба на този бляскав, несравним римлянин. Цезар караше всички други да се чувстват жалки. Именно затова го бяха убили.
Когато Трог обяви, че количката е дошла, Луций Цезар се изправи и очите му бяха съвършено сухи.
— Докарайте я — нареди той.
Внесоха я — очукана, стара дървена количка с колела и две ръкохватки, много тясна, но достатъчно дълга, за да побере човешко тяло. Луций разсеяно изтръска няколко листа и остатъци от почва. После се увери, че обезобразеното лице на братовчед му е покрито.
— Вдигнете го внимателно и го сложете отгоре.
Вкочаняването още не беше започнало. Едната ръка не се побираше върху платформата, все провисваше отстрани. Луций свали тогата си и уви Цезар с нея, ала остави ръката да виси. Нека всички видят какъв е товарът им.
— Да го закараме у дома.

 

Требоний продължи да тича след Антоний и да му крещи отчаяно да се успокои, да му помогне да излязат от трудното положение, да свика отново сената. Той обаче се движеше като вятъра, излезе на Форума и продължи да тича, следван от ликторите си.
Ядосан и смутен, Требоний се отказа да го гони. Нареди на роба, който носеше курулното му кресло, да се върне в Помпеевата курия и да види какво става там, сетне да го намери при Цицерон и да му докладва. След това се качи на Палатина и потропа на вратата на известния адвокат.
Цицерон не беше вкъщи, но се очакваше да дойде всеки момент. Требоний седна в атриума, взе чаша разредено вино от иконома и се приготви да чака. Робът му дойде пръв. Съобщи, че Помпеевата курия била празна, а освободителите потърсили убежище в храма на Юпитер.
Удивен, Требоний се хвана за главата и се опита да разбере къде са се провалили. Защо търсеха убежище, като трябваше да са на рострата и гордо да тръбят какво са извършили?
— Скъпи ми Требоний, какво има? — прозвуча меденият глас на Цицерон.
Той идваше от среща с жената на Квинт, Помпония, и още нищо не беше чул. Единственото, което го разтревожи, бе видът на Требоний, хванал с две ръце главата си.
— Ще ти кажа насаме — отвърна той и се изправи.
Цицерон го заведе в кабинета си и затвори вратата.
— Е?
— Група сенатори убиха Цезар в Помпеевата курия преди четири часа — обяви спокойно Требоний. — Аз не участвах лично, но планът и организацията бяха мои.
Набръчканото лице на стария адвокат грейна като Александрийския фар. Цицерон нададе радостен възглас, заръкопляска въодушевено, разтърси горещо ръката му.
— Требоний! О, каква прекрасна вест! Къде са? На рострите ли? Все още произнасят речи в курията?
Той издърпа ръката си и изръмжа:
— Де да беше така! Не, не са в курията! Нито на рострите! Първо, този малоумник Антоний изпадна в паника и побягна, към Карина, предполагам, но със сигурност не спря на Форума! Той трябваше да оглави кампанията за оправдаване на Цезаровите убийци, а не да тича към дома си, сякаш бяга от фурните!
— _Антоний_ е участвал? — не повярва Цицерон.
Като си спомни с кого говори, Требоний отвърна:
— Не, не, разбира се, че не! Знам обаче, че не обичаше много Цезар, затова реших, че може да поуспокои духовете след убийството. Тъй като не успях да го догоня, дойдох при теб. Така и така смятах да го направя. Надявам се да ни окажеш подкрепа.
— С удоволствие, с удоволствие!
— Прекалено късно е! — изкрещя отчаяно Требоний. — Знаеш ли какво направиха? Уплашиха се! Изпаднаха в _паника_! Хора като Децим Брут и Тилий Цимбер изпаднаха в паника! Храбрите ми борци срещу тиранията си плюха на петите и са се сврели в храма на Юпитер, разтреперани като пребити псета! Оставиха четиристотин педарии да се разбягат из цял Рим и да тръбят, че Цезар е убит! Народът се сбира на Форума и няма ни един изтъкнат мъж, който да им каже какво е станало.
— Децим Брут ли? Не, той никога не изпада в паника! — прошепна Цицерон.
— Казвам ти, изпадна в паника! Всички треперят от страх! Касий, Галба, Стай Мурк, Базил, Квинт Лигарий… двайсет и двама мъже, които сега се крият на Капитолия и се молят пред статуята на Юпитер! Всичко отиде на вятъра, Цицероне. Мислех, че най-трудното ще е да ги накарам да го извършат. Не съм се замислял за реакцията им след това. Да се уплашат! Планът ми е провален, сега никой не може да ни оправдае. Те извършиха великото дело, но не успяха да запазят самообладание. Глупаци, глупаци!
Цицерон го потупа по гърба и заговори бързо:
— Може да не е толкова късно. Веднага тръгвам към Капитолия, но те съветвам да докараш някои от гладиаторите на Децим Брут. Те са в града за някакви заупокойни игри, или поне той така ми каза онзи ден. — Протегна ръка към Требоний. — Хайде, приятелю, горе главата! Осигури охрана на хората си, а аз ще ги изведа на рострите. — Адвокатът отново нададе възторжен възглас и радостно се засмя. — Цезар е мъртъв! О, най-после свобода! Те трябва да бъдат оправдани, славата им да се носи до небесата!

 

Късно следобед Цицерон, придружаван от любимия си прислужник Тирон, влезе в храма на Юпитер.
— Поздравления! — изрева. — Уважаеми сенатори, каква радост! Каква победа за републиката!
Гръмкият му глас ги накара да подскочат, да се разбягат, да се изпокрият в ъглите на залата. Когато очите му свикнаха с мрака, Цицерон ги огледа удивено. _Марк Брут!_ О, богове! Как бяха успели да го придумат? Ала колко уплашени изглеждаха! Убийството на Цезар ги бе превърнало в страхливи мижитурки, дори Касий, дори Децим Брут, дори този звяр Минуций Базил.
Затова той се зае да разсее тревогите им, ала установи, че за нищо на света не може да ги придума да напуснат храма и да излязат на рострите. Накрая изпрати Тирон да купи вино. Когато слугата се върна с двайсетина груби глинени чаши, осигурени от продавача, те започнаха да се наливат толкова жадно, че упойващата течност скоро свърши.
Когато Требоний се появи, Цицерон още ги увещаваше.
— Гладиаторите са навън — обяви Требоний, сетне изсумтя презрително: — Както се опасявах, Антоний е избягал у дома си и се е залостил. Също Долабела и всички сенатори. — Той се обърна гневно към освободителите: — Защо не сте на рострите? Хората се събират като мухи на леш, ала няма кой да им разкаже за случилото се.
— Беше толкова _ужасно_! — изстена Брут, като се клатеше напред-назад. — Как е възможно един толкова жизнен човек да е мъртъв? Ужасно, ужасно!
— Хайде — извика внезапно Цицерон и издърпа Брут. Сетне се приближи до Касий, който беше хванал главата си с две ръце, и накара и него да се изправи. — Тримата отиваме на рострите, не искам да чувам възражения. Някой трябва да говори пред народа и тъй като Антоний и Долабела се крият, вие сте най-известните сред нас. Движение! Хайде!
Стиснал с една ръка Брут, а с другата Касий, Цицерон ги измъкна от храма и ги повлече към рострите. Там се беше събрала тълпа, но не твърде голяма, кротка, ужасена. Когато я съзря, Брут възвърна част от самообладанието си и осъзна, че Цицерон имаше право, че някой трябва да каже нещо. С шапка, символизираща свободата, и без тога, той се изправи пред рострата.
— Братя римляни — започна плахо, — Цезар наистина е мъртъв. Игото му стана непоносимо за свободолюбивите хора. Затова някои от нас, включително аз, решихме да освободим Рим от неговата тирания.
Той вдигна кинжала с окървавената си ръка, червеното изпъкваше на фона на бялата му превръзка. От тълпата се чу ропот, но тя остана спокойна — най-после някой говореше от рострата.
— Цезар вече няма да отнема земята на хора, чиито семейства са я притежавали с векове, за да заселва ветераните си в Италия — продължи все така плахо Брут. — Ние, освободителите, които убихме диктатора и царя на Рим, разбираме, че войниците ни трябва да получат земя, на която да се заселят. Ние обичаме римските войници не по-малко от Цезар. Ала обичаме и римските земевладелци. Какво можехме да сторим, питам ви аз? Цезар изпадна в една крайност, затова се наложи да бъде отстранен. Рим не е само за ветераните, макар че ние, които освободихме Рим от Цезар, обичаме римските ветерани…
Той продължи да бръщолеви все за римските ветерани, което не означаваше нищо за градското население на Рим. Така тълпата на практика не научаваше нищо за причината или начина на убийство на Цезар. Никой от слушателите на Брут не получи ясна представа какви са тези освободители или кой кого от какво е освободил. Цицерон слушаше със свито сърце. Той не можеше да вземе думата, докато Брут не свършеше, но колкото повече продължаваха безсмислените приказки на Брут, толкова повече намаляваше желанието му да говори. В ума му се въртяха понятия като „словесно самоубийство“. Проблемът бе, че тук не беше неговият форум. На него му бе нужна голяма зала, където гласът му да кънти, усилен от акустиката… и слушателите му да са интелигентни мъже, не проста сган.
Брут спря рязко. Тълпата запази пълно мълчание.
Изведнъж силен вик откъм Велабрума разцепи тишината. Последва го друг, по-близо, от сенките под Юлиевата базилика. Сетне трети, четвърти. От росурата Брут видя какво се приближава през една пролука в тълпата — количка за зеленчуци, бутана от двама много високи и яки младежи с вид на гали. Върху нея лежеше нещо, покрито със сенаторска тога, а отстрани се поклащаше безжизнена, бяла като тебешир ръка. Зад двамата гали пристъпваха още двама, а зад тях — Луций Цезар по туника.
Брут запищя. Сетне, преди Цицерон да успее да го задържи, побягна към храма на Юпитер. Касий го последва. Тъй като не се сещаше какво друго да направи, Цицерон се затича след тях.
— Той е на Форума! Мъртъв, мъртъв, мъртъв! Видях го! — закрещя Брут, когато нахълта в храма.
Хвърли се на земята и заплака като обезумял. Касий пропълзя в своя ъгъл и се обля в сълзи. В следващия момент всички заговорници избухнаха в плач.
— Отказвам се — рече Цицерон на Требоний. — Ще им изпратя храна и някакво по-добро вино. Ти остани тук, Требоний. Рано или късно ще възвърнат разсъдъка си, но се съмнявам да е преди утре заран. Ще изпратя и одеяла, тук е студено. — На вратата той изгледа мрачно Требоний. — Чуваш ли? Плачат, вместо да ликуват. Явно тълпата предпочита Цезар пред свободата.

 

Занесоха Цезар най-напред в банята на върховния жрец. Хапдефане, който се беше върнал от дома на Калвин, възвърна самообладанието си и смъкна разкъсаната тога и туниката. Когато носеше тога, никой не слагаше бедрена препаска. Докато Трог смъкваше ботушите на албийски цар, египтянинът започна да мие кръвта под погледа на Луций. Хубав мъж беше този Цезар въпреки петдесет и петте си години. Сега кожата му бе съвършено бяла.
— Двайсет и три рани — обяви Хапдефане, — но ако се вгледаш внимателно, ще видиш, че само тази тук е смъртоносна. — Той посочи най-професионалното пробождане, не много голямо, но точно в сърцето. — Умрял е мигновено, когато е била нанесена. Няма нужда да го режа, за да кажа, че острието е пронизало сърцето му. Двама от убийците са имали много лични причини да го мразят. Тук и тук. — Той посочи лицето и гениталиите. — Те са го познавали много по-добре от останалите. Завиждали са за красотата и мъжествеността му.
— Можеш ли да го зашиеш достатъчно, за да изложим тялото му на показ? — попита Луций Цезар, чудейки се кои са тези двамата, които са мразели толкова дълбоко Цезар, тъй като още не знаеше имената на нападателите.
— Аз имам голям опит в мумифицирането, господарю Луций. Знам, че не е нужно за народ, който изгаря мъртвите си, но съм в състояние да възстановя дори лицето му. — Египтянинът го изгледа колебливо, сетне попита: — Фараонът… знае ли?
— О, Юпитере! Сигурно не. — Той въздъхна: — Да, Хапдефане, веднага отивам при нея. Такова щеше да е желанието на Цезар.
— Бедните жени — прошепна Хапдефане и се залови за работа.

 

И така, увит в една от тогите на братовчед си и придружен от двама от синовете на Трог, Луций Цезар тръгна към двореца на Клеопатра. Не използва лодка, за да се прехвърли през реката, а заобиколи по Емилиевия мост и Аврелиевия път, доволен да остане известно време сам с мислите си. „Гай, Гай, Гай… Ти беше уморен, толкова уморен. Наблюдавах как умората те обгръща като гъста мъгла, откакто те принудиха да прекосиш Рубикон. Ти не го желаеше. Искаше да получиш само онова, което ти се полагаше. Мъжете, които те лишиха от това, бяха низки, посредствени, подли, безумни. Те се ръководеха от чувствата си, не от разума. Затова никога не можаха да те разберат. Твоята трезвост граничеше с лудост. О, как ще ми липсваш!“
Клеопатра бе научила. Посрещна го цялата в черно.
— Цезар е мъртъв — рече със спокоен глас, гордо вдигната брадичка и без следа от сълзи в очите.
— Слухът чак дотук ли стигна?
— Не. Пуемре го видя в пясъка в тавата си. Направи гаданието, защото Амон Ра се обърна на запад, а Озирис падна на пода и се строши на парчета.
— Имало е земен трус. От другата страна на реката не сме усетили нищо.
— Когато умират, боговете преместват земята, Луций. Аз скърбя за него с тялото, но не и с душата си, защото той не е мъртъв. Върнал се е на запад, откъдето е дошъл. Цезар ще бъде бог дори в Рим. Пуемре го видя в пясъка, видя храма му на Форума. _Дивус Юлиус._ Убиха го, нали?
— Да, пасмина мижитурки, които не можеха да търпят величието му.
— Защото си мислеха, че иска да бъде цар. Ала не го познаваха достатъчно, нали? Ужасно деяние, Луций. След убийството му светът ще тръгне в съвсем различна посока. Едно е да убиеш обикновен човек, друго е да убиеш един бог. Те ще платят за престъплението си, но народите на целия свят ще плащат много по-тежка цена. Те се изправиха срещу волята на Амон Ра, който е също Юпитер Оптимус Максимус и Зевс. Решиха, че могат да си играят с боговете.
— Как ще кажеш на сина му?
— Направо. Той е фараон. Щом се върна в Египет, ще прогоня брат си като долен чакал и ще отгледам Цезарион на трона до себе си. Един ден той ще наследи света на Цезар.
— Ала той не може да бъде наследник на Цезар.
Тя го изгледа презрително:
— О, наследникът на Цезар трябва да е римлянин, знам. Ала Цезарион носи кръвта на Цезар и ще наследи самата му същност.
— Не мога да остана повече — извини се Луций, — ала те съветвам да потеглиш към Египет колкото се може по-скоро. Убийците на Цезар може би са жадни за още кръв.
— О, точно това възнамерявам да сторя. Какво ме задържа тук? — Очите й се наляха със сълзи. — Дори не успях да си взема сбогом с него.
— Никой не успя. Ако се нуждаеш от нещо, обърни се към мен.
Тя го изпрати в хладната нощ и му даде неколцина роби с факли. Те носеха и резервни, защото макар и натопени във финия асфалт на Асфалтовото езеро в Юдея, факлите не издържаха много време. Също както човешкият живот не продължава дълго. Само боговете живееха вечно, а дори и те можеха да потънат в забрава.
„Колко е спокойна! — помисли си Луций. — Може би монарсите са различни от останалите хора. Цезар беше такъв, роден да властва. Не заради диадемата, а заради духа му.“
На Емилиевия мост той срещна най-стария приятел на Цезар, конника Гай Маций, чието семейство живееше в другия приземен апартамент в голямата къща на Аврелия в Субура.
Те се прегърнаха и заплакаха.
— Знаеш ли вече кой го извърши, Маций? — попита Луций, като избърса очи и сложи ръка на рамото на другия мъж.
— Дочух някои имена. Точно затова Пизон ме изпрати да те търся. Марк Брут, Гай Касий… и двама от собствените му военачалници в Галия: Децим Брут и Гай Требоний. Пфу! Постигнали са всичко благодарение на него, а ето как му се отблагодариха.
— Завистта е най-лошият съветник, Маций.
— Идеята била на Требоний — продължи Маций, — ала той не го е пробол. Неговата задача била да държи Антоний навън, докато останалите извършат престъплението си. Вътре нямало никакви ликтори. Планът бил много хитър, но после се провалил. Те изпаднали в паника и избягали в храма на Юпитер.
Сърцето на Луций сякаш се бе превърнало в ледена буца.
— Антоний участвал ли е в заговора?
— Някои твърдят, че е бил, други отричат, но Луций Пизон не смята, също и Филип. Няма причина да се мисли така, Луций, иначе Требоний нямаше да остане в двора с него. — Маций изхълца, сетне отново се обля в сълзи. — О, Луций, какво ще правим? Ако Цезар с цялата си гениалност не намери изход, какво остава за нас? Обречени сме!

 

Сервилия имаше отвратителен ден. Тертула бе все така зле и местната акушерка предупреди, че имало опасност да пометне, ако отново предприеме тежкото пътуване до Рим. Затова Сервилия тръгна сама и пристигна в града по здрач.
Подмина пазача на портата, без да забележи, че отваря уста да й каже нещо. Мина от страната на женските покои под колонадата. От другия край се чуваха весели викове и смях — явно онези паразити философите пак се бяха напили. Ако зависеше от нея, щяха да гният на бунището до варовите ями. Или още по-добре, да висят на дървени кръстове в розовата градина в перистила.
Следвана от отчаяно стараещите се да я догонят камериерки, тя влезе в покоите си и хвърли тежкото си наметало на пода. Мехурът й бе пълен до спукване и тя сериозно се замисли дали да не отиде най-напред в нужника. Сетне обаче вдигна рамене и се запъти към кабинета на Брут. Всички лампи бяха запалени. Епафродит я посрещна, кършейки ръце.
— Нека отгатна! — изръмжа тя. — Какво е направила пак тази мръсница?
— Тази сутрин помислихме, че е умряла, господарке, и уведомихме господаря в Помпеевата курия, но той се оказа прав. Каза, че само е припаднала, и така беше.
— Сигурно седи до леглото й цял ден, вместо да отиде в сената, така ли?
— Не, господарке! Само казал на слугата, който изпратихме, че е припаднала… Не се е връщал! — Епафродит избухна в плач. — О, о, о, и сега не може да се прибере!
— Какво искаш да кажеш с това _„не може“_?
— Иска да каже, че Цезар е мъртъв! — изкрещя притичалата в този момент Порция. — И моят Брут… моят Брут го уби!
Сервилия застина. Между краката й потече топла урина. Остана като вцепенена с изцъклени очи и зинала уста; дъхът й секна.
— Цезар е мъртъв, баща ми е отмъстен! Любовникът ти е мъртъв, защото синът ти го уби! И аз накарах Брут да го направи! _Аз_ го накарах!
Сервилия възвърна силите си. Скочи върху Порция и я удари с юмрук. Тя се просна на пода. Тъща й я хвана за косата, издърпа я към локвата с урина и навря лицето й вътре. Младата жена се свести, задави се.
— Развратница! Курва! Лигава змия!
Порция скочи и се нахвърли върху Сервилия със зъби и нокти. Двете жени се залюляха, вкопчени в мълчалива жестока схватка. Епафродит закрещя за помощ. Нужни бяха шестима мъже, за да ги разтърват.
— Затворете я в стаята й! — нареди Сервилия, доволна, защото бе нанесла повече поражения на противничката си.
Порция бе цялата в кръв, издрана, нахапана, с разкъсани дрехи.
— Хайде, веднага! — закрещя свекърва й. — Изпълнявайте или ще наредя да ви разпънат!
Тримата домашни философи се бяха показали на вратите си, за да наблюдават, но никой не смееше да се приближи и никой не възрази, когато пищящата Порция бе завлечена в стаята си и заключена там.
— Какво гледате, бе? — попита господарката на дома. — И вие ли искате да увиснете на кръста, наквасени с вино пиявици такива?
Те се скриха отново в стаите си, но Епафродит остана. Когато Сервилия изпаднеше в такова настроение, по-добре бе да е на разположение.
— Вярно ли е това, което каза тя, Дите?
— Страхувам се, че да, господарке. Господарят Брут и останалите са се скрили в храма на Юпитер.
— Останалите ли?
— Неколцина души, доколкото разбрах. Гай Касий също е сред тях.
Тя се олюля и се вкопчи в иконома си.
— Помогни ми да стигна до стаята и накарай някого да почисти тук. Дръж ме в течение, Дите.
— Да, господарке. А господарката Порция?
— Да стои там. Без храна и вода. Нека изгние.
Сервилия изгони личната си прислужница, затръшна вратата и се отпусна на една кушетка. Цезар — мъртъв? Не, не беше възможно! Ала беше. „Катоне, Катоне, Катоне, дано цяла вечност да мъкнеш канари в Тартар за това деяние! Ти си виновникът, никой друг. Ти даде живот на това изчадие, ти пусна мухата на Брут да се ожени за него, ти и мръсникът, от чието семе се пръкна, почернихте живота ми! Цезаре, Цезаре! Колко те обичах. Винаги ще те обичам, не мога да престана.“
Тя се отпусна назад пребледняла и затвори очи. Започна да крои планове как ще убие Порция… о, какво забавление щеше да си направи! Сетне отвори очи и се замисли над по-неотложния проблем — как да измъкне Брут от това катастрофално положение, как да направи така, че фамилиите на Сервилиите Цепиони и на Юниите Брути да запазят имуществото и репутацията си. Цезар беше мъртъв, но съсипването на семейството нямаше да го върне.

 

— Вече два часа, откакто се е стъмнило — каза Антоний на жена си. — Би трябвало вече да съм в безопасност.
— В безопасност от какво? — разтревожи се Фулвия. — Марк, какво ще правиш?
— Ще отида в Домус Публика.
— Защо?
— Да се убедя лично, че наистина е мъртъв.
— Разбира се, че е мъртъв! Иначе някой щеше да дойде да ти каже. Остани, моля те! Не ме оставяй сама!
— Нищо няма да ти се случи.
Той излезе, загърнат с тежко зимно наметало. Карина бе богат квартал с големи къщи в подножието на Есквилинския хълм на път за Форума. Няколко храма и една дъбова горичка отделяха квартала от бедните предградия. Затова на Антоний не му се наложи да върви дълго. По Санкта Вия проблясваха фенери; по главната улица се тълпяха хора, възбудени от вестта за смъртта на Цезар. Със закрито лице той се промъкваше между тях. Някои отиваха към Форума, но районът около Домус Публика също беше пълен с народ. Той се принуди да си проправи път сред тълпата и да потропа на вратата на върховния жрец по-смирено, отколкото възнамеряваше. Никой обаче не направи опит да го спре. Повечето хора плачеха неутешимо. Всички бяха обикновени граждани. Около дома на Цезар не се виждаше ни един сенатор.
Трог отвори вратата само толкова, колкото Антоний да успее да се промъкне вътре, сетне бързо я затвори. Луций Пизон стоеше зад него бял като платно.
— Тук ли е? — попита Антоний, като хвърли наметалото си на Трог.
— Да, в храма. Ела — отвърна Пизон.
— А Калпурния?
— Дъщеря ми си легна. Онзи странен египетски знахар й приготви сънотворно.
Храмът се намираше в задната част на Домус Публика и представляваше голяма зала без никакви статуи, защото принадлежеше на римските _нумини_, безплътни божества без лица и тела, предшестващи гръцките представи за боговете с няколко века. Те представляваха ядрото на римските религиозни вярвания. Това бяха сили, управляващи различни явления, действия и обекти, като зимниците, хамбарите, кладенците, кръстопътищата. Стаята бе ярко осветена с големи свещници, двойните й бронзови порти в двата края (едната към перистила, другата към тайнственото преддверие на царете) бяха отворени. Покрито с мозайка стълбище водеше към трета врата. Покрай стените стояха бюстовете на главните весталки от времето на първата Емилия, реалистични восъчни фигури, поставени върху скъпи пиедестали в малки ниши.
Цезар седеше на черна носилка точно по средата и изглеждаше така, сякаш спеше. Само Хапдефане знаеше, че лявата страна на лицето му е изработена от оцветен восък, внимателно прикрепен върху основа от плат. Очите и устата бяха затворени. По-уплашен, отколкото бе очаквал, че ще бъде, Антоний се взря в спокойното лице. Тогата и туниката бяха с алени и пурпурни ивици, както подхождаше за върховен жрец; на главата на Цезар бе поставен венецът му от дъбови клонки. Единственото украшение, което бе носил приживе, беше пръстенът с печата му, но него сега го нямаше. Пръстите му бяха събрани в скута, с изрязани и изпилени нокти.
Изведнъж тази гледка му дойде твърде много. Антоний се извърна, излезе от помещението и отиде в кабинета на Цезар, следван от Пизон.
— Има ли някакви пари тук? — попита рязко.
Пизон го изгледа озадачено:
— Откъде да знам?
— Калпурния сигурно знае. Събуди я.
— Моля?
— Събуди Калпурния! Тя знае къде държи парите.
Той отвори едно чекмедже и започна да рови в него.
— Антоний, спри веднага!
— Аз съм наследникът на Цезар и това вече е мое. Какво значение има дали ще си го взема сега, или по-късно? Останал съм без пукната пара. Трябва да намеря пари, за да платя на лихварите.
Когато се ядосаше, Пизон ставаше страшен. Лицето му по принцип имаше зловещ вид, а ако оголеше гнилите си зъби, заприличваше на истински звяр. Разярен, той издърпа ръката на Антоний от чекмеджето и го затвори.
— Престани, казах! И изобщо няма да будя бедната си дъщеря!
— Казвам ти, аз съм наследникът на Цезар!
— Аз пък съм изпълнителят на Цезаровото завещание! Няма да пипнеш нищо тук, докато не видя документа!
— Добре, това може да се уреди веднага.
Антоний се върна в храма, където Квинктилия, главната весталка, бдеше до трупа на Цезар.
— Ти! — извика Антоний и я издърпа грубо от стола. — Донеси завещанието на Цезар!
— Ама…
— Казах, донеси завещанието на Цезар… веднага!
— Не смей да се държиш така с носителките на късмета на Рим! — изрева Пизон.
— Ей сегичка — промълви уплашено весталката.
— Не се бави! Намери го и го донеси в кабинета на Цезар! Хайде, дебела, глупава свиньо!
— Антоний! — изрева Пизон.
— Той е мъртъв, какво го интересува? — попита Антоний и посочи трупа. — Къде е печатът му?
— При мен — изсъска Пизон, твърде ядосан, за да крещи.
— Дай ми го! Аз съм негов наследник!
— Не и докато не се уверя, че е така.
— Сигурно има документи, удостоверения за собственост, такива неща — измърмори Антоний и започна да рови из кутиите за писма.
— Има, но не тук, надут, алчен глупако! Всичко се пази при банкерите му! Той не е Брут да има собствено хранилище! — Пизон се настани на бюрото, преди Антоний да успее да се намести там, и изсъска: — Желая ти да умреш много бавно и мъчително.
Квинктилия се появи със свитък в ръка, запечатан с восък. Антоний посегна да го вземе, но тя се промъкна покрай него и подаде документа на Пизон. Той взе свитъка, приближи го до лампата и огледа печата.
— Благодаря, Квинктилия — рече. — Моля те, извикай Корнелия и Юлия за свидетелки при разпечатването. Този негодник настоява да го отворя веднага.
Трите весталки, облечени в бяло, се скупчиха около бюрото. Пизон разпечата и разви документа.
Прегледа набързо краткия текст, написан в лаконичния стил на Цезар, като нарочно го закриваше от погледа на Антоний. Внезапно отметна глава и избухна в смях.
— Какво? Какво?
— Ти не си наследник на Цезар, Антоний! Всъщност името ти изобщо не се споменава! — успя да продума, като бършеше сълзите си. — Браво, Цезаре! О, хитър ход!
— Не ти вярвам! Дай го!
— Има три весталки за свидетелки, Антоний! — предупреди Пизон, докато му връчваше завещанието. — Не се опитвай да го унищожиш.
С треперещи ръце Антоний прочете само толкова, колкото да стигне до омразното име. Не продължи с клаузата за осиновяване.
— _Гай Октавий?_ Това превзето, женствено сукалче? Не може да бъде! Цезар не е бил с всичкия си, когато го е писал. Оспорвам го!
— Нищо не ти пречи да опиташ — отвърна Пизон и дръпна завещанието от ръцете му; усмихна се на трите весталки, които изглеждаха не по-малко доволни от това малко отмъщение. — Всичко е напълно законно, Антоний, знаеш го добре. Седем осми се падат на Гай Октавий, а останалата част се разделя между Квинт Педий, Луций Пинарий, Децим Брут… това няма да стане, той е един от убийците… и дъщеря ми Калпурния.
Пизон се облегна назад и затвори очи. Антоний разгневен напусна стаята. „Състоянието му възлиза вероятно на петдесетина хиляди таланта — размишляваше Пизон. — Една осма е шест хиляди двеста и петдесет таланта… Ако изключим Децим Брут, който не може да наследи нищо, понеже е убиец, за Калпурния остават малко повече от две хиляди таланта. Виж ти, виж ти! И ги оставя лично на нея, както би сторил всеки достоен съпруг. Аз не мога да пипна и една сестерция без нейно позволение.“
Той отвори очи и установи, че е сам. Весталките без съмнение се бяха върнали на поста си при мъртвеца. Пизон пъхна завещанието в гънките на тогата си и се изправи. Две хиляди таланта! Това правеше Калпурния много богата жена. Щом официалният й траурен период от десет месеца изтечеше, можеше да се ожени за някой наистина високопоставен мъж. Рутилия много щеше да се зарадва.
Интересно, че Цезар не беше споменал нищо за дете от Калпурния. Това означаваше, че такова няма да има… или че ако има, няма да е негово. Напоследък бе твърде зает с Клеопатра. Гай Октавий ставаше най-богатият мъж в Рим.

 

Лепид бе научил вестта за убийството на минаване през Вей, град северно от Рим. Появи се в дома на Антоний на разсъмване. Пребледнял от тревога и умора, той взе чаша вино и се вгледа в домакина.
— Изглеждаш много зле, Антоний.
— Още по-зле се чувствам.
— Странно, не съм предполагал, че смъртта на Цезар толкова ще те покруси. Помисли за богатството, което наследяваш.
При тези думи Антоний избухна в безумен смях, запляска с ръце по бедрата си, затропа с крака.
— _Аз не наследявам Цезар!_ — изкрещя.
Лепид зяпна:
— Шегуваш се.
— Не се шегувам!
— Ама на кого другиго може да остави всичко?
— Сети се за най-малко вероятния кандидат.
Лепид преглътна тежко.
— Гай Октавий?
— Гай Октавий Курварий. Всичко отива у едно момиче с мъжка тога.
— Юпитере!
Антоний се отпусна на едно кресло и промълви:
— Толкова бях сигурен.
— Гай Октавий? Няма логика, Антоний! На колко е той, на осемнайсет или на деветнайсет?
— На осемнайсет. Сега е на брега на Адриатика в Аполония. Чудя се дали Цезар му е казал. В Испания не се разделяха. Не прочетох всичко, но не се съмнявам, че го е осиновил.
— Още по-важно е какво ще се случи сега. Не трябва ли да се замислиш за Долабела? Той е първи консул.
— Ще се погрижим за това — отвърна мрачно Антоний. — Водиш ли някакви войски?
— Да, две хиляди души. На Марсово поле са.
— В такъв случай първата ни задача е да окупираме Форума.
— Съгласен съм.
Точно в този момент влезе Долабела.
— Спокойно, спокойно! — извика той и вдигна ръце. — Дойдох да ти кажа, Антоний, че сега, след смъртта на Цезар, смятам, че ти трябва да си първи консул. Това нещастие променя всичко. Ако не се съюзим, само боговете знаят какво може да се случи.
— Това е най-добрата новина, която съм чувал!
— Хайде, хайде, ти си наследникът на Цезар!
— О, и ти ли? — изръмжа Антоний.
— Той не наследява Цезар — обясни Лепид. — Гай Октавий е наследникът. Нали го знаеш, племенникът му. Онова женствено момченце.
— Юпитере! — възкликна Долабела. — Какво ще правим?
— Ще затворим кръвопийците и ще издействаме малко пари от сената. Сега, след като Цезар е мъртъв, правилата му за теглене на пари от Съкровищницата, трябва да се променят. Надявам се, че си съгласен, Долабела.
— Определено — с готовност отвърна той. — Аз също имам дългове.
— Ами аз? — попита заплашително Лепид.
— За начало ставаш върховен жрец — обяви Антоний.
— О, това ще хареса на Юнила! Мога да продам къщата си.
— Какво ще правим с убийците? Не знаем още колко са? — поинтересува се Долабела.
— Двайсет и трима, ако включваме Требоний.
— _Требоний?_ Ама той…
— Остана навън, за да ме държи настрана, а заедно с мен и теб. За да няма ликтори в залата. Нарязали са стареца на парчета. Защо не знаеш нищо за това? Лепид идва от Вей, а вече му е известно.
— Защото се заключих вкъщи!
— Аз също, но въпреки това знам!
— О, стига сте спорили! — прекъсна ги Лепид. — Като познавам Цицерон, сигурно вече те е посетил, прав ли съм?
— Прав си. Сега той е най-щастливият човек на света! Иска амнистия за всички, разбира се.
— Не, хиляди пъти не! — изкрещя Долабела. — Няма да позволя да се измъкнат!
— Спокойно, Публий — рече Лепид. — Помисли логично! Ако не подходим по най-внимателния възможен начин, ще избухне гражданска война, а това никой не го иска. Трябва да организираме погребението на Цезар, което означава да съберем сената. Ще се наложи да го изгорим с най-големи почести. Видя ли тълпата на Форума? Не е разгневена, но постоянно се увеличава. — Той стана. — Я аз да отида на Марсово поле и да вдигна хората си. Кога да направим заседанието на сената? Къде?
— Утре призори. В храма на Телус. Там ще сме в безопасност — отвърна Антоний.
— Върховен жрец! — подсмихна се самодоволно Лепид. — Не е ли странно. Спомнете си разговора за най-добрия начин да умреш, когато бяхме у нас. „Няма значение, стига да е внезапно“, каза той. Радвам се, че желанието му се сбъдна. Можете ли да си представите Цезар да умира бавно?
— По-скоро да се самоубие — съгласи се Долабела и примигна, за да пропъди сълзите. — О, ще ми липсва!
— Цицерон ми каза, че убийците (наричат себе си „освободители“, моля ви се!) били уплашени до смърт — рече Антоний. — Затова трябва да се отнесем по-меко с тях. Колкото повече ги притискаме, толкова повече ще се ожесточат, особено хора като Децим Брут. Той е способен пълководец. Затова по-спокойно, Долабела.
— Засега — отвърна уклончиво Долабела. — При първия удобен случай, Антоний, ще трябва да си платят.

 

Цицерон се радваше на всичко, с изключение на представянето на освободителите пред тълпата. На два пъти бе успял да убеди Брут да говори — веднъж от рострите и веднъж от стълбището на храма. Жалки, глупави, неубедителни слова! Когато не бръщолевеше безсмислици за частните земи, отнети в полза на ветераните, и любовта си към войниците, Брут разправяше как освободителите не се били заклели във вярност към Цезар, защото тези клетви били невалидни. О, Бруте, Бруте! Цицерон искаше да вземе думата, но инстинктът му за самосъхранение бе по-силен и той се сдържаше. Освен това беше обиден, че не са го посветили в плановете си. Ако му бяха разказали всичко, сега тази бъркотия нямаше да я има и най-знатните римляни нямаше да се крият по домовете си на Палатина.
Той разговаря надълго и нашироко с Антоний, Долабела и Лепид, постепенно ги убеди, че убийството на диктатора не е най-тежкото престъпление на света.
Когато сенатът се събра в храма на Телус в Карина на сутринта на втория ден след убийството, освободителите не бяха там. Те все още се криеха в храма на Юпитер, все още отказваха да се покажат навън. Повечето останали сенатори присъстваха, но без Луций Цезар, Калвин и Филип. Тиберий Клавдий Нерон откри заседанието, като поиска на освободителите да бъдат оказани специални почести, задето са избавили Рим от тиранина, но това възбуди вълна на възмущение сред педариите.
— Сядай си, Нероне, никой не ти е искал мнението за нищо — скастри го Антоний.
Сетне започна много разумна реч с изящни фрази, за да уведоми уважаемите сенатори как ще се води политиката занапред. Стореното не можеше да се промени, то бе неправилно наистина, но извършителите без съмнение били достойни мъже, подтиквани само от патриотични чувства. И най-важното, някой трябваше да управлява Рим. Това беше той, старшият консул Марк Антоний. Някои изгледаха изненадано Долабела, но той кимна в съгласие.
— Това искам и за това настоявам — заяви той. — Освен това сенатът трябва да утвърди всички закони на Цезар, включително онези, които е възнамерявал да прокара, но не е успял.
Много от сенаторите схванаха скрития смисъл на тези думи: че занапред, ако иска да постигне нещо, Антоний просто ще твърди, че Цезар е възнамерявал да го направи, но не е имал възможност. О, как само му се искаше на Цицерон да оспори това! Ала той съсредоточи усилията си върху оправдателна реч за освободителите; опита се да убеди сената, че те са действали с благородни намерения, и затова трябва да им бъде простено. Жизненоважно бе да им простят! Единственото му възражение за невнесените за обсъждане закони на Цезар дойде накрая.
В крайна сметка се реши управлението да остане в ръцете на Марк Антоний, Публий Корнелий Долабела и преторите — и че освободителите, всичките достойни мъже, не бива да бъдат наказвани.
От храма на Телус висшите магистрати заедно с Авъл Хирций, Цицерон и трийсетина други отидоха в храма на Юпитер. Там Антоний уведоми мръсните и небръснати освободители, че сенатът е гласувал пълната им амнистия. О, какво облекчение! Сетне всички се качиха на рострите и официално си стиснаха ръцете пред очите на мрачната, но бездейна тълпа.
— За да скрепим договора си — рече Антоний, след като напуснаха рострите, — предлагам днес всеки от нас да покани по един освободител на вечеря.
— Не мога да повярвам! — възкликна весело Касий, докато с Брут се изкачваха по Стълбището на весталките. — Отново сме свободни!
— Да — отвърна разсеяно той.
Точно в този момент си спомни, че Порция може би е мъртва. Сещаше се за нея за пръв път, откакто робът му бе дошъл с тревожната вест пред Помпеевата курия. Ако беше мъртва, Цицерон със сигурност щеше да го уведоми.
Сервилия го посрещна на входа, застанала като Клитемнестра след убийството на Агамемнон. Липсваше й само брадвата. „Клитемнестра! Ето коя е майка ми.“
— Заключих жена ти в стаята й — съобщи му тя.
— Мамо, не можеш да го направиш! Това е моят дом.
— Това е моят дом, Бруте, и ще остане такъв до смъртта ми. Това чудовищно изчадие вече не ме интересува. Тя те принуди да убиеш Цезар.
— Аз освободих Рим от един тиранин — заяви той с надеждата да я омилостиви. — Сенатът гласува амнистия за освободителите и аз съм все още градски претор. Запазвам си всичките имоти.
Тя се засмя:
— Не ми казвай, че наистина вярваш в това.
— То е факт, мамо.
— Убийството на Цезар е факт, синко. Сенатските решения не струват пукната пара.

 

Мислите на Децим Брут бяха в такъв безпорядък, че той се почуди дали не се е побъркал. Бе изпаднал в паника! Този факт сам по себе си говореше, че в главата му става нещо нередно. Да се уплаши! Той, Децим Юний Брут, да се уплаши? Той, ветеранът от толкова битки, преживял толкова опасни ситуации, бе изпаднал в паника при вида на един труп. Той, Децим Юний Брут, бе избягал.
Сега щеше да вечеря у един друг ветеран от Галия, воина писател и най-верен привърженик на Цезар, Авъл Хирций, който си служеше с перото не по-зле отколкото с меча. Ако нарежданията на Цезар се спазят, следващата година Хирций щеше да бъде консул заедно с Вибий Панза. „Ала Хирций е един селянин, един никой. Аз съм Юний Брут, Семпроний Тудитан. Преди всеки друг аз съм верен на себе си и на Рим, разбира се. Това се подразбира. Убих Цезар, защото той щеше да унищожи Рим на моите деди. Искаше да изгради един Рим, който никой от нас не желаеше. Дециме, стига се заблуждава! Ще полудееш! Ти уби Цезар, защото той те засенчваше, защото единственият начин името ти да остане в историята бе, като го убиеш. _Това_ е истината. Ти ще влезеш в аналите на историята благодарение на Цезар.“
Трудно бе да погледне Хирций в очите, синкаво сивкави, спокойни, но строги. Домакинът обаче стисна приятелски ръката му и го покани в красивия си дом — купен, както и този на Децим, с дела от плячката след Галската война. За голямо облекчение на Децим щяха да вечерят сами; той нямаше да издържи присъствието на някой друг.
Накрая десертът бе отнесен и слугите се оттеглиха, оставяйки само виното и водата. Хирций се намести на кушетката си така, че да вижда по-добре госта.
— В голяма каша се забърка — рече, докато си наливаше разредено вино.
— Защо говориш така, Авле? Освободителите бяха оправдани. Всичко ще си тече постарому.
— Страхувам се, че няма. Вие променихте нещата драстично. Нищо няма да продължи постарому.
Изненадан, Децим разля малко вино.
— Не разбирам какво искаш да ми кажеш.
— Ела и ще ти покажа — подкани го Хирций, стана и обу черните си пантофи.
Децим го последва през атриума на терасата, откъдето се откриваше прекрасна гледка към ниската част на Форума. Слънцето бе още високо и отдолу се виждаше море от хора. Безброй мъже и жени; почти неподвижни, мълчаливи.
— Е, и? — попита Децим.
— Има доста жени, но погледни мъжете. Разгледай ги внимателно! Какво виждаш?
— Мъже — отвърна той още по-озадачен.
— Дециме, наистина ли е минало толкова много време? _Погледни_ ги! Половината от мъжете в тълпата са бивши войници. Бивши войници _на Цезар_. Освободени от служба, но не са остарели. На двайсет и пет, трийсет, не повече от трийсет и пет години. Стари и в същото време млади. Вестта за смъртта на Цезар се разпространява из цяла Италия. И те се сбират в Рим за погребението му. Хиляди мъже. Сенатът още не е обсъждал дата за погребението, но виж вече колко са се събрали. До деня на изгарянето на Цезар хората на Лепид ще са капка в морето. — Хирций потрепери и се обърна. — Студено е. Да се прибираме.
Когато отново се настани на кушетката, Децим изгълта половин чаша вино на един дъх и изпитателно погледна домакина си:
— Кръвта ми ли искаш, Авле?
— Аз скърбя неутешимо за Цезар. Той беше не само мой благодетел, а и най-близък приятел. Стореното обаче не може да се промени. Ако тези, които сме останали, не се държим заедно, гражданската война е сигурна. Рим не може да го допусне. Ние — продължи с въздишка Хирций — сме образовани, богати, привилегировани и до известна степен ни е все едно. От ветераните трябва да се боиш, Дециме, не от хора като мен и Панза, колкото и да обичахме Цезар. Аз не искам кръвта ти, но ветераните ще я пожелаят. А когато ветераните поискат нещо, властниците ще се принудят да им го дадат. В момента, в който бившите Цезарови войници поискат живота ти, Марк Антоний ще се постарае да ги задоволи.
Студена пот обля Децим.
— Преувеличаваш.
— Не, не преувеличавам. Ти си служил при Цезар. Знаеш колко го обичаха войниците. Това беше истинска любов, чиста и обикновена. Дори метежниците. След погребението нещата ще загрубеят. Антоний също няма да мирува. Ако не Антоний, някой друг властен мъж ще вземе нещата в свои ръце. Долабела. Или онзи лигав червей Лепид. Или някой, за когото не можеш да се сетиш, защото стои настрани.
Децим изгълта още една чаша вино и се почувства по-добре.
— В Рим ще съм в безопасност — промърмори сякаш на себе си.
— Съмнявам се. Сенатът ще отмени амнистията, защото народът и ветераните ще настояват за това. Обикновените хора също го обичаха, той бе един от тях. И дори когато се издигна, не ги забрави; винаги намираше благи думи за тях и постоянно се интересуваше от проблемите им. Какво означава свободата за един човек от Субура, Дециме, кажи ми. Техните гласове нямат никаква тежест дори при изборите за центуриатно, народно и плебейско събрание. Цезар бе един от тях. Никой от нас не ще заеме мястото му.
— Ако напусна Рим, значи да призная, че съм сгрешил.
— Така е.
— Антоний е силен. Той се държа невероятно почтено към нас.
— Дециме, не се доверявай на Марк Антоний!
— Имам добра причина да му се доверя — отвърна Децим, знаейки, че Хирций няма откъде да знае, че Антоний е бил посветен в заговора.
— Вярвам, че има желание да ви защити. Ала народът и ветераните няма да му позволят. Освен това той се стреми към властта на Цезар и всеки, който заплашва да го измести, рискува да сподели съдбата на диктатора. Това убийство създаде прецедент. Антоний ще се уплаши, че той е следващият в списъка. — Хирций прочисти гърлото си. — Не знам какво ще предприеме, но имай думата ми, то няма да е в полза на освободителите.
— Намекваш, че освободителите трябва да си намерят основателни поводи да напуснат града. За мен е лесно. Мога веднага да тръгна за провинцията си.
— Можеш, ала не се застоявай в Италийска Галия.
— Глупости! Сенатът гласува законите и постановленията на Цезар да се изпълняват. А Цезар ме назначи за управител на Италийска Галия.
— Повярвай ми, Дециме, ще задържиш провинцията си само толкова, колкото е изгодно на Антоний и Долабела.

 

Още щом се прибра, Децим Брут бързо написа бележки до Брут и Касий, за да ги уведоми за казаното от Хирций, сетне, отново обзет от паника, обяви, че смята да напусне Рим и Италия и да замине за провинцията си.
Колкото повече пишеше, толкова по-объркани ставаха мислите му и той започна да прави безумни планове за масово преселване на освободителите в Кипър или Кантабрия, най-отдалечения район на Испания. Какво друго им оставаше, освен да избягат? Не разполагаха с пълководец като Помпей Велики, който да ги поведе, и никой от тях нямаше достатъчно влияние върху легионите или чуждестранните владетели. Рано или късно щяха да ги обявят за обществени врагове и така щяха да загубят гражданството и главите си, а в най-добрия случай — да бъдат прогонени завинаги от страната без пукната пара. Умоляваше ги да поговорят сериозно с Антоний и да го уверят, че никой от освободителите не се домогва до властта и няма намерение да убива консули.
Накрая поиска тримата да се срещнат около петия час на нощта на удобно за тях място.
Събраха се у Касий и заговориха шепнешком при затворени врати, в случай че някой слуга стане много любопитен. Брут и Касий останаха удивени от маниакалния страх на Децим и затова решиха, че той сам не знае за какво говори. Може би, предположи Касий, Хирций нарочно се опитваше да ги сплаши за някакви свои цели. В момента, в който напуснеха Рим, те все едно признаваха, че са извършили престъпление. Затова Касий и Брут нямаше да напуснат града и нямаше да започнат да изтеглят парите си.
— Както искате — рече Децим и се изправи. — Правете каквото щете, не ме интересува. Аз тръгвам за провинцията си веднага щом уредя всичко тук. Ако се скрия в Италийска Галия, Антоний и Долабела може да решат да ме оставят на мира. Макар че няма да е зле да се подсигуря допълнително, като събера малка войска сред тамошните ветерани. За всеки случай.
— О, това е ужасно! — възкликна Брут, след като вманиаченият Децим си тръгна. — Майка ми ме прокле, Порция се е побъркала… Касий, късметът ни изостави!
— Децим греши — успокои го той. — Аз вечерях с Антоний, затова мога да те уверя, че страховете му са напълно безпочвени. Той с радост приема кончината на Цезар. — Показа зъбите си в широка усмивка. — Само завещанието не му харесва.
— Ще ходиш ли на утрешното заседание на сената? — попита Брут.
— Определено. Всички трябва да отидем. Не се притеснявай, Децим също ще е там. Сигурен съм.

 

Луций Пизон бе свикал заседанието, за да обсъдят погребението на Цезар. Освободителите влязоха плахо в храма на Телус, но не срещнаха никаква открита неприязън, въпреки че педариите ги избягваха, сякаш се опасяваха да не се докоснат случайно до някого от тях. Погребението бе насрочено за след два дни, на двайсетия ден на март.
— Така да бъде — рече Пизон и погледна Лепид. — Марк Лепиде, градът охранява ли се добре?
— Градът се охранява добре, Луций Пизоне.
— В такъв случай не е ли време да прочетем публично завещанието на Цезар, Пизоне? — попита Долабела.
— Да отидем на рострата още сега — отвърна Пизон.
Сенаторите се изправиха като по сигнал и излязоха сред морето от хора. Разтреперан, Децим забеляза колко прав беше Авъл Хирций. Много от тези люде бяха ветерани на Цезар и бяха повече от предния ден. Присъстваха също много от редовните посетители на Форума, хора, които познаваха по лице всеки изтъкнат мъж от първата класа. Когато Брут и Касий се покачиха на рострата заедно с Антоний и Долабела, тези люде зашушукаха трескаво с по-незапознатите от присъстващите. Настъпи заплашителна глъчка. Долабела, Антоний и Лепид ясно изразиха приятелското си отношение към Брут, Касий и Децим Брут, докато ропотът заглъхна.
Луций Калпурний Лепид прочете цялото завещание на Цезар. Гай Октавий не само че бе определен за наследник, но и беше осиновен официално от диктатора, така че отсега нататък трябваше да носи името Гай Юлий Цезар. Сред тълпата премина възбуден шепот. Никой не знаеше кой е този Гай Октавий; редовните посетители на Форума познаваха родословното му дърво, но не можеха да опишат как изглежда. Когато името на Децим Брут бе споменато като един от по-скромните наследници, през тълпата премина ропот, но Луций Пизон бързо премина към една доста по-интересна точка — всеки римски гражданин получаваше по триста сестерции и градините на Цезар на другия бряг на Тибър бяха обявени за обществен парк. Новината беше посрещната с обезпокоително мълчание. Никой не ликуваше, никой не хвърляше нищо във въздуха, никой не ръкопляскаше. Сетне Пизон обяви датата на погребението и сенатът побърза да напусне квартала около рострите, като всеки негов член бе придружен от шестима от войниците на Лепид.

 

Сякаш целият свят чакаше погребението на Цезар; сякаш никой римлянин не бе готов да вземе решение, докато ритуалът по изпращането на диктатора не премине. Когато на следващия ден Антоний обяви пред сената, че отменя завинаги поста диктатор от римската конституция, само Долабела реагира с ентусиазъм. Цареше апатия! А тълпата постоянно се увеличаваше. След мръкване целият Форум и околните улици бяха озарени от фенери и огньове. Жителите на околните къщи не можеха да мигнат от страх от пожари.
Денят на погребението донесе облекчение.
Близо до Домус Публика бе издигнато малко светилище. То представляваше копие на храма на Венера в Цезаровия форум, дървено, но боядисано така, че да изглежда от мрамор. На покрива му имаше поддържана от колони платформа, до която от всички страни водеха стъпала. След дълго обсъждане в сената двамата натоварени с организацията, Луций Цезар и Луций Пизон, решиха, че рострите са твърде опасно място за провеждане на погребална церемония. Този район на Форума бе по-безопасен. Погребалното шествие можеше да тръгне направо към Тускулския хълм и Велабрума, без да навлиза сред тълпата. Сетне процесията щеше да излезе по средата на Фламиниевия цирк. Тъй като тази постройка имаше петдесет хиляди места, много римляни щяха да получат възможност да се сбогуват с най-великия син на града си именно там. След това шествието щеше да излезе на Марсово поле, където да се състои и самото изгаряне. За кладата бяха осигурени неколкостотин носилки с благовонни треви, взети на държавни разноски.
Шествието тръгна от покрайнините на Церолийските блата, където имаше място да се съберат всички участници. Носилката с Цезар щеше да се присъедини към процесията при Домус Публика. Войниците на Лепид бяха разчистили Сакра Виа и един район, достатъчно голям, за да побере всички участници в прощалния ритуал.
Петдесет позлатени черни колесници, теглени от по два черни коня, караха актьорите, носещи восъчни маски на Цезаровите предци: от Венера, Еней, Марс, Юл и Ромул до чичовците му Гай Марий и Луций Корнелий Сула. Те се наредиха в троен полукръг пред дървеното светилище. Стотина от носилките, натоварени с тамян, мирт, нард и други скъпи ароматни треви, бяха натрупани като стена между колесниците и тълпата и се охраняваха от войници. Между колесниците бяха разпръснати облечени в черно професионални оплаквачки, които се биеха по гърдите, скубеха косите си и издаваха сърцераздирателни писъци и вопли.
Тълпата бе огромна, толкова хора не се бяха стичали в Рим от знаменитото събрание на Сатурнин. Когато Цезар бе изнесен от вратите към галерията на царете, хиляди гърла нададоха жални стонове. Носилката се крепеше от Луций Цезар, Пизон, Антоний, Долабела, Калвин и Лепид, облечени с черни туники и тоги. Зад тях тълпата се събра. Войниците, облегнати на стената от носилки, започнаха да се споглеждат, защото масите напираха отзад. Безпокойството им се предаде на конете, впрегнати в колесниците, които пък накараха актьорите да затреперят.
Цезар седеше подпрян на черните възглавнички върху носилката, облечен в бляскавите си жречески одежди, с венец от дъбови листа на главата, със спокойно лице и затворени очи. Извисяваше се като истински цар, защото и шестимата му носачи бяха доста високи, с благородна осанка.
Те се изкачиха плавно по стълбите; Цезар почти не помръдваше при това издигане. Оставиха носилката на платформата.
Марк Антоний излезе напред и огледа неспокойно тълпата. С тревога забеляза колко много евреи с черни къдрици и бради бяха дошли, колко много чужденци от всякаква народност… и колко много ветерани, които бяха решили да закачат по една лаврова клонка на черните си тоги. По традиция бялата тълпа сега бе черна. Съвсем уместно в случая, помисли си Антоний, който се канеше да произнесе най-великата реч в кариерата си пред аудитория, на каквато никой оратор след Сатурнин не се беше радвал.
Ала така и не успя да я произнесе. Изрече само встъпителните си думи, с които призоваваше Рим да скърби за Цезар. От хиляди гърла се изтръгнаха стонове на безгранична мъка и тълпата се раздвижи като бурно море. Онези, които стояха най-отпред, се нахвърлиха върху носилките с ароматни треви, конете от колесниците заподскачаха уплашени, актьорите се разбягаха на всички страни, за да се спасят. Изведнъж върху платформата се изсипа дъжд от пръчки, кора и смола. Носачите на мъртвия, включително Антоний, побягнаха и се скриха в Домус Публика.
Някой хвърли факла и дървеното светилище избухна в пламъци. Също като дъщеря си преди него, Цезар бе изгорен по волята на народа, не съгласно решението на сената.
След толкова дни на мълчание тълпата закрещя:
— Смърт! Смърт! Смърт!
Ала не започна метеж. Крещейки, хората стояха и гледаха как платформата, носилката и светилището се разпадат в пламъците и не се разотидоха, докато огънят не угасна и целият Рим не се изпълни с благовонен дим.
Едва тогава гневът народен прерасна в насилие. Без да обръщат внимание на Лепидовите войници, хората се втурнаха във всички посоки да търсят жертвите си. Освободителите! Къде бяха тези освободители? Смърт за освободителите! Много от тях се изляха на Палатина между заключените врати, ала никой не знаеше зад коя от тях се крие някой от виновниците. Един постоянен посетител на Форума забеляза поета Гай Хелвий Цина, който бягаше като подгонен от демони, и го взе за Луций Корнелий Цина, някогашен баджанак на Цезар, за когото се говореше, че е сред убийците. Невинният Хелвий Цина буквално бе разкъсан на парченца.
С падането на нощта, след като не успяха да намерят никоя друга жертва, плачещите, покрусени тълпи се разпръснаха.
Римският форум опустя, покрит с благовонен дим.
На сутринта погребалните агенти разровиха пепелта и прибраха малкото овъглени кости, които намериха, в украсена със скъпоценни камъни златна урна.

 

На следващата сутрин почернелите плочи на мястото на кладата осъмнаха покрити с ранни пролетни цветя, вълнени кукли и вълнени кълбета. Скоро тези скромни дарове се натрупаха на купчина, стигаща до кръста. Жените оставяха цветя, свободните мъже — кукли, а робите — вълнени кълба. Тези дарове имаха огромно религиозно значение и показваха колко голяма е любовта към Цезар сред всички жители на града. От петте класи само първата не го обичаше изцяло. А безимотните, твърде нисши, за да имат собствена класа, го обичаха най-много. Робите нямаха никакви права и затова оставяха само вълнени кълбета, но техният брой бе не по-малък от този на вълнените кукли.
Какво определяше, че едни мъже ще се ползват с цялата народна любов, а други — не? За ядосания Марк Антоний това бе пълна мистерия, която нямаше шанс да разгадае, макар че ако бе попитал Хирций, щеше да научи, че притежава някакво излъчване, че всеки, който го погледне, вижда в него нещо от Цезар. Може би Антоний беше някакво въплъщение на легендарния народен герой.
Ядосан, той нареди цветята, куклите и кълбата да бъдат махнати, но това се оказа напълно безсмислено. След всяко разчистване на мястото на кладата се появяваха два пъти повече дарове. Накрая той се отказа. Хиляди хора продължаваха да се тълпят на мястото, където бе изгорен Цезар, и да му се молят като на бог.
На третия ден след погребението на мястото на кладата се издигаше прекрасен мраморен олтар, а цветята, куклите и кълбата покриваха целия Форум до рострите.
На осмия ден зад олтара се издигаше двайсет стъпки висока колона от чист проконезийски мрамор. Беше построена за една нощ. Войниците на Лепид твърдяха, че не са забелязали нищо. Те също обичаха Цезар. Вече почти цял Рим почиташе Цезар като бог.

 

Луций Цезар не остана в Рим, за да стане свидетел на тези събития. Един ден се събуди със силни болки в ставите и затова тръгна към вилата си край Неапол. На път за там се отби при Клеопатра.
Дворецът се беше превърнал в пуста мраморна постройка, пълна с дървени сандъци.
— Толкова ли си болен, Луций? — загрижи се тя.
— Духът ми е болен, Клеопатра. Просто не мога да издържа повече в град, който позволява на двама нагли убийци да си вършат спокойно преторските задължения.
— Брут и Касий. Макар че не вярвам още да имат куража да изпълняват преторските си задължения.
— Няма да посмеят, докато ветераните не напуснат Рим. Нали чу за убийството на бедния Хелвий Цина? Пизон е потресен.
— Вместо другия Цина, да. Другият Цина наистина ли е участвал в убийството?
— Този нещастник ли? Не. Просто хвърли преторските си атрибути на публично място, защото Цезар му ги бил дал. Така му се отблагодари, задето го върна от изгнание.
— Това е краят, нали? — попита тя.
— Или краят, или начало на нещо.
— Цезар е осиновил Гай Октавий. — Тя потрепери. — Това беше много хитро от негова страна, Луций. Гай Октавий е много опасен.
Луций се засмя:
— Това осемнайсетгодишно хлапе ли? Не мисля.
— Дори да беше на осем. Или на осемдесет.
„Бледа е, но напълно спокойна — помисли си Луций. — Е, тя е израсла в истинско гнездо на оси. Ще оцелее.“
— Къде е Цезарион? — попита той.
— Замина с бавачките си и Хапдефане. Не е разумно двама Птолемеи да пътуват с един кораб, дори с една флотилия. Ще се прехвърлим в Египет на две групи. Аз ще изчакам още две нундини. Хармиан и Ира ми правят компания. Сервилия също ме посещава. О, Луций, как само страда! Обвинява Порция за участието на Брут, вероятно справедливо. Ала смъртта на Цезар я съсипва. Тя го е обичала повече от всяка друга.
— Повече отколкото го обичаше ти?
— Минало време ли използваш? Не, аз винаги ще го обичам. Ала нейната любов е различна от моята. Аз имам страна, за която да се грижа, и сина на Цезар.
— Ще се омъжиш ли отново?
— Налага се, Луций. Аз съм фараон. От мен зависи плодородието на Нил и добруването на народа ми.

 

Така Луций тръгна към Неапол и сега скръбта му по Цезар бе още по-силна.
„Маций е прав. Ако Цезар с цялата си гениалност не можа да се справи, кой ще успее? Това хлапе ли? Никога. Вълците от първата класа на Рим ще разкъсат Гай Октавий на по-дребни парчета от тези, на които бе разкъсан Хелвий Цина. Най-страшните ни врагове сме самите ние.“

 

Част III: Възмездието

 

9
Наследникът на Цезар
(Април — декември 44 г.пр.Хр.)

 

Легатите, народните трибуни и префектите, дори адютантите, обикновено произхождаха от влиятелни фамилии или се бяха отличили по някакъв начин в службата. Затова за тях не важаха ограниченията и дисциплинарните норми, установени за редовите войници и центурионите. Например те имаха право да прекратят военната си служба по всяко време.
Така, след като пристигнаха в Аполония в началото на март, Гай Октавий, Марк Агрипа и Квинт Салвидиен не бяха задължени да живеят в някой от огромните лагери с кожени палатки, разполагащи се по целия път от Аполониум до Дирахиум. Петнайсетте легиона, събрани от Цезар, изпълняваха обичайните си военновременни задължения, без да обръщат внимание на благородните мъже, които по-късно щяха да ги командват. Освен в битките те рядко се срещаха.
За Октавий и Агрипа настаняването не беше проблем. Те отидоха в къщата, запазена за Цезар, и заеха една скромна стаичка. Осем година по-възрастният Салвидиен още не знаеше каква функция ще изпълнява. Това трябваше да бъде определено от Цезар. Затова до идването на пълководеца Салвидиен бе подчинен на Публий Вентидий, който го настани в една къща, отделена за младшите военни трибуни, ненавършили още възраст, за да се кандидатират за войнишки трибуни. Проблемът беше, че стаята му вече бе заета от друг младши военен трибун на име Гай Меценат, който ясно обясни на Вентидий, че не желае да споделя жилището и живота си с друг като него, още по-малко пиценец.
Петдесетгодишният Вентидий също бе пиценец и беше страдал от подобно отношение. Като малък бе вървял в триумфалното шествие на бащата на Помпей Велики за победите му над италийците в Италийската война. Останал рано без баща, детството му беше преминало трудно и само бракът с богата вдовица от Розея Рура му бе дал шанс да се издигне. Тъй като Розея Рура имаше най-добрите мулета в света, той се зае с отглеждане на тези животни и ги продаваше на войската, на пълководци от ранга на Помпей Велики. Така си беше спечелил и презрителния прякор Мулион — Мулетаря. Поради липсата на образование и подходящ произход той напразно жадуваше за израстване във военната йерархия, макар че нещо му подсказваше, че има талант за пълководец. При пресичането на Рубикон Цезар вече го познаваше добре. Вентидий се присъедини към силите на бъдещия диктатор и зачака своя шанс. За съжаление Цезар предпочиташе да му дава интендантски длъжности, а не да му поверява командването на легиони. Вентидий обаче изпълняваше добре задълженията си. Независимо дали ставаше дума за уреждане настаняването на младшите трибуни или за осигуряването на храна, оборудване и оръжия за легионите, Публий Вентидий работеше съвестно, с неугасващата надежда, че един ден ще бъде пълководец. Заветната му мечта изглеждаше все по-близка — Цезар му беше обещал да го назначи за претор следващата година, а прегорите командваха войски, не изпълняваха функциите на интенданти.
Нищо чудно, че когато богатият благороден Гай Меценат дойде да се оплаква от недодялания пиценец, който трябваше да се настани в стаята му, Публий Вентидий никак не се впечатли.
— Отговорът е прост, Меценате. Постъпи както всеки друг на твое място. Наеми си жилище на собствени разноски.
— Да не мислиш, че нямаше да го направя, ако имаше свободни жилища? — възкликна Меценат. — Слугите ми се бутат в една барака!
— Лоша работа — измърмори без съчувствие Вентидий.
Меценатовата реакция на тази липса на съдействие сред командването бе типична за богат млад благородник — той не можеше да изгони Салвидиен, но и не възнамеряваше да се съобразява с него.
— И така, живея в една пета от стая, която е достатъчно голяма за двама обикновени трибуни — оплака се Салвидиен пред Октавий и Агрипа.
— Изненадвам се, че още не си го натикал в миша дупка — отбеляза Агрипа.
— Ако го направя, веднага ще отиде пред легатския съвет и ще се оплаче, че издевателствам над него, а аз не мога да позволя такива неща да накърняват репутацията ми. Не го познавате този Меценат, има стабилни връзки на всякакво ниво — отвърна Салвидиен.
— Меценат — измърмори замислено Октавий. — Странно име. Сигурно има древен етруски произход. Ще ми е интересно да видя що за птица е този Меценат.
— Страхотна идея — съгласи се Агрипа. — Да тръгваме.
— Не — спря го Октавий. — Предпочитам да отида сам. Вие двамата вървете да се поразходите.
Когато Гай Октавий влезе в стаята на младшите военни трибуни, Гай Меценат изненадано го погледна и се намръщи.
Четири пети от помещението бяха натъпкани с вещите на Меценат: легло с пухен дюшек, шкафче, пълно със свитъци, орехово бюро с изящни инкрустации, кресло в същия стил, кушетка, маса, масичка за вино, вода и закуски, койка за личния му прислужник и дузина големи сандъци.
Собственикът на този панаир изглеждаше всичко друго, но не и войник. Меценат беше нисък, дебел, червендалест, носеше скъпа вълнена туника и филцови пантофи. Тъмната му коса бе оформена в хубава прическа, очите му бяха черни, дебелите му влажни устни изглеждаха постоянно нацупени.
— Привет — поздрави Октавий и се облегна на един сандък.
Един поглед бе достатъчен на Меценат, за да прецени, че пред него стои равен. Той се изправи и се усмихна гостоприемно.
— Привет. Аз съм Гай Меценат.
— А аз — Гай Октавий.
— От рода на консула Октавий?
— Да, макар и от друг клон. Баща ми умря като претор, когато бях на четири години.
— Малко вино?
— Благодаря, не пия.
— Извинявай, че не мога да ти предложа стол, Октавий, но се наложи да се откажа от креслото за гости, за да освободя място за онзи пиценски дървеняк.
— Квинт Салвидиен ли имаш предвид?
— Именно. Пфу! Пълен голтак, има само един слуга. Сега заради него не мога да си поканя достойни гости.
— Цезар го цени много — отбеляза Октавий.
— Един пиценски неудачник? Съмнявам се.
— Външният вид понякога лъже. Салвидиен водеше конницата в битката при Мупда и спечели девет златни фалера. Когато тръгнем, ще бъде в личния щаб на Цезар.
„Колко е удобно да имаш толкова информация за намеренията на главнокомандващия“ — помисли си Октавий. Кръстоса крака, обхвана небрежно коляното си с ръце и любезно попита:
— А ти имаш ли някакъв военен опит?
Меценат се изчерви:
— Бях адютант на Марк Бибул в Сирия.
— О, републиканец!
— Не. Бибул просто бе приятел на баща ми — отвърна смутено Меценат. — Решихме да не се месим в гражданската война, затова се прибрах у дома в Арециум. Сега обаче положението в Рим с по-спокойно и възнамерявам да продължа с обществената си кариера. Баща ми смята, че е… ъ… политически разумно да натрупам малко опит във война зад граница. И така — заключи той, — ето ме тук.
— Май не си случил на добро място — отбеляза Октавий.
— Как така?
— Цезар не е Бибул. В неговата войска високият ранг не носи големи привилегии. Дори старшите легати като Квинт Педий не се радват на такъв разкош, какъвто виждам тук. Сигурно имаш и лични коне, но когато Цезар се движи пеша, дори старшите легати вървят. Да имаш боен кон е задължително, но прекаленият лукс няма да ти спечели голямо уважение.
Другият младеж се изчерви още повече, в сълзливите му очи се четеше нарастващо недоумение.
— Ама аз съм Меценат от Арециум! Моите предци ме _задължават_ да държа на общественото си положение!
— Не и във войската на Цезар. Виж неговите предци.
— Ама ти за какъв се мислиш, та да ме поучаваш?
— За приятел, който би искал да те ориентира правилно. Ако Вентидий е решил да живееш със Салвидиен, това съжителство ще продължи с месеци. Единствената причина, поради която Салвидиен още не те е пребил, е, защото не иска да си спечели репутация на побойник преди началото на кампанията. Помисли добре, Меценате. Още след първите две битки той ще се издигне в очите на Цезар. Щом това стане, със сигурност ще те _спука_ от бой. Може би зад добродушния ти външен вид се крие военен лъв, но се съмнявам.
— Ти какво разбираш, бе? Виж се, че още имаш жълто по устата!
— Така е, но не се заблуждавам за предпочитанията и обичаите на пълководеца си. Аз го придружавах в Испания.
— Адютант?
— Именно. При това адютант, който добре знае мястото си. В тази война обаче имам намерение да получа онова, което ми се полага, и това означава, че двамата със Салвидиен трябва да започнете да се разбирате. Салвидиен е важен за нас. А ти си изнежен глезльо, но по някаква причина ми харесваш. — Октавий махна към шкафчето със свитъци. — Виждам, че си човек на перото, не на меча. Съветвам те, когато Цезар дойде, да поискаш място като негов личен секретар. Гай Требаций няма да дойде и това ти дава възможност за добро израстване в кариерата.
— _Кой_ си ти? — промълви отчаяно Меценат.
— Приятел — отвърна с усмивка Октавий и се изправи. — Помисли добре. Не позволявай богатството и образованието да ти създадат предубеждение към мъже като Салвидиен. Рим се нуждае от всякакви хора и в негов интерес е те да се уважават едни други. Върни излишните си вещи в Арециум и запази само книгите си. Освободи на Салвидиен половината стая и недей да живееш като паразит във войската на Цезар. Той не е толкова суров като Гай Марий, но все пак е доста строг.
Сетне кимна и излезе.
Когато възвърна способността си да разсъждава, Меценат заоглежда с премрежени очи мебелите си. Няколко сълзи капнаха върху голямото му удобно легло, ала Гай Меценат не беше глупак. Красивият младеж му бе повлиял по странен начин. У него нямаше надменност, нито презрение. Не бе загатнал с нищо за това, но нещо в поведението му говореше, че Октавий много добре разбира, че Гай Меценат изпитва интимна привързаност не само към жени, а и към мъже. Да, той със сигурност си даваше сметка, че Меценат се стреми да изгони Салвидиен не само защото се нуждаеше от уединение за интелектуалните си занимания. Е, в тази кампания се налагаше да задоволява половите си влечения само с жени. Единствено с жени.
И така, когато се върна след няколко часа, Салвидиен завари стаята лишена от всякакъв разкош. Гай Меценат седеше на обикновен сгъваем стол пред проста преносима масичка. Той посрещна съквартиранта си с протегната ръка:
— Приеми извиненията ми, скъпи Салвидиене. Щом се налага да съжителстваме дълго време, най-добре да бъдем в приятелски отношения. Аз съм разглезен, но не и глупав. Ако те дразня с нещо, не се притеснявай да ми го кажеш. Аз също ще бъда прям с теб.
— Приемам извинението ти — отвърна Салвидиен, който също поназнайваше нещо за човешкото поведение. — Октавий е бил тук, нали?
— Какъв е той? — поинтересува се Меценат.
— Племенник на Цезар. Той ли ти заповяда?
— О, не. Не е в негов стил.

 

До края на март Цезар още не беше пристигнал в Аполония, но това се отдаваше на пролетните бури, бушуващи с пълна сила. Всички смятаха, че поради лошото време не може да тръгне от Брундизиум.
На априлските календи Вентидий извика Гай Октавий при себе си.
— Току-що пристигна специален куриер с писмо за теб.
В тона му се усещаше известно неодобрение. Той не смяташе за уместно писмата на един обикновен адютант да идват със специален куриер.
Октавий взе свитъка, носещ печата на Филип. Сърцето му се сви от тревога, че нещо се е случило с майка му или със сестра му. Пребледнял, той се отпусна без покана на един стол до бюрото и погледна Вентидий с такова жално изражение, че добродушният мулетар преглътна забележките си.
— Съжалявам — извини се момчето, — краката ми се подкосиха. Мога ли да го отворя веднага, Публий Вентидий.
— Отваряй. Предполагам, че не е нищо сериозно.
— Не, лоши новини за Цезар.
Октавий счупи печата, разгъна листа и зачете. Когато свърши, хвърли писмото върху бюрото.
— Цезар е мъртъв. Убит е.
„Досети се още преди да отвори писмото“ — помисли си Вентидий и грабна листа. След като го прочете, загледа удивено получателя.
— Ала защо до теб? Такива новини! И откъде се досети? Да не си ясновидец?
— Не съм, Публий Вентидий. И не знам как се досетих.
— О, Юпитере! Какво ще стане с нас сега? И защо тази вест не беше изпратена до мен или до Рабирий Постум?
Очите на мулетаря се насълзиха; той закри лицето си с ръце и горчиво заплака.
Октавий се изправи и изведнъж захриптя.
— Трябва да се върна в Италия. Вторият ми баща пише, че ще ме чака в Брундизиум. Съжалявам, че новината бе изпратена първо на мен, но може би официалното писмо се е забавило.
— Цезар е мъртъв! — промълви Вентидий. — Мъртъв! Това е краят на света.
Младежът излезе и тръгна към пристанището, за да наеме кораб. Късото разстояние му създаде повече трудности, от който и да е друг път.
„Хайде, Октавий, не се оставяй на астмата сега! Цезар е мъртъв и идва краят на света. Трябва да науча всичко колкото се може по-скоро, не мога да чакам в Аполония.“
— Заминавам за Брундизиум — обяви той след час пред Агрипа, Салвидиен и Меценат. — Цезар е убит. Който иска да ме придружи, е добре дошъл. Наел съм достатъчно голяма лодка. Така и така няма да има поход към Сирия.
— Аз идвам — обяви веднага Агрипа и излезе от стаята, за да приготви единствения си сандък и да вземе единствения си слуга.
— С Меценат не можем да тръгнем — рече Салвидиен. — Ако войската остане тук, ние имаме работа. Може би ще се срещнем пак в Рим.
За Салвидиен и Меценат Октавий беше неузнаваем. Лицето му бе посиняло, но иначе имаше напълно спокоен вид.
— Не можах да се срещна с Епидий и другите си учители — рече той и извади една кесия. — Ето, Меценате, дай това на Епидий и му кажи да взима всичко и всички и да тръгват за Рим.
— Наближава буря — отбеляза тревожно Меценат.
— Бурите не можеха да спрат Цезар. Защо трябва да спират мен?
— Защото не си добре — престраши се да каже Меценат.
— Сред морето или в Аполония, така или иначе няма да се оправя. Ала болестите не бяха в състояние да спрат Цезар, така че защо да спрат мен?
Той излезе да провери дали багажът му е готов. Салвидиен и Меценат се спогледаха.
— Прекалено е спокоен — отбеляза Меценат.
— Може би — съгласи се замислено Салвидиен. — В него има твърде много от чичо му.
— О, забелязах го още при първата ни среща. Той обаче играе такава игра на нерви, пред каквато, ако вярваме на историческите книги, Цезар никога не е бил изправен. Историческите книги! Колко е ужасно, Квинте, че той вече е в историята!

 

— Ти не си добре — рече Агрипа, докато слизаха към пристанището срещу усилващия се вятър.
— Забранявам да говориш на тази тема. Ти си с мен и това ми стига.
— Кой би _посмял_ да убие Цезар?
— Наследниците на Бибул, Катон и добрите люде, предполагам. Това няма да им се размине. — Октавий понижи глас така, че Марк Агрипа вече едва го чуваше: — Кълна се в Сол Индигес, Телус и Либер Патер, че на всяка цена ще потърся възмездие!
Лодката навлезе в открито море и Агрипа се превърна в болногледач на Октавий, защото личният му прислужник Скилакс страдаше от морската болест дори повече от господаря си. Съдбата на слугата обаче никак не вълнуваше Агрипа; той бе загрижен само за приятеля си. Между пристъпите на повръщане и суха кашлица Октавий наистина сякаш береше душа, но в момента не им оставаше друго, освен да продължават на запад към Италия — вятърът и вълните неуморно ги тласкаха в тази посока. Октавий поне не беше претенциозен пациент. Той просто лежеше на палубата, подпрян на една дъска, за да не пръска морската вода в лицето му. Единственото, което Агрипа можеше да стори за него, бе да държи главата му така, че да не вдишва от почти прозрачната течност, която повръщаше.
Агрипа откри в себе си странна решителност — да не позволява този хилав младеж да загине или да потъне в забрава сега, когато могъщият му чичо вече не можеше да го поддържа. Един ден Октавий щеше да бъде важен за Рим — когато навлезе в зрелостта си и навърши достатъчно години, за да влезе в сената.
„Той ще се нуждае от опитни войници като Салвидиен и мен — мислеше си Агрипа, — от хора на перото като Меценат и тогава ние трябва да го подкрепим, каквото и да се случи през годините, докато Октавий започне сам да се грижи за себе си. Меценат е твърде надут, за да служи на някого, но веднага след като приятелят ми оздравее, аз ще помоля Октавий да ме приеме за свой клиент и ще посъветвам Салвидиен да стори същото.“
Октавий се опита да се изправи. Агрипа го хвана за ръцете и го настани така, че да диша по-лесно; опъна наметалото си пред него, за да го пази от дъжда и морските пръски.
„Пътуването поне няма да е дълго — помисли си Агрипа. — Докато се усетим, ще сме в Италия. Стъпим ли на твърда земя, той вече няма да страда от морска болест, макар че астмата ще продължи да го мъчи. Откъде се взе тази проклета астма?“
На сушата обаче ги чакаше горчиво разочарование. Ветровете ги бяха издухали до Бариум, на двайсет и шест километра северно от Брундизиум.
С парите на Октавий Агрипа плати на собственика на лодката и свали приятеля си на брега. Скилакс ги последва, подкрепян от слугата на Агрипа Формион, изключително беден, но благороден човек.
— Трябва да наемем две колесници и веднага да тръгнем за Брундизиум — рече Октавий, чието състояние със самото му стъпване на твърда земя се беше подобрило значително.
— Утре — отсече Агрипа.
Едва се развиделяваше.
— Още днес тръгваме, Агрипа, няма да търпя възражения.

 

По време на пътуването астмата му се облекчи съвсем малко. Минуциевият път бе с хубава настилка, но колесницата все пак се теглеше от мулета. Въпреки това Октавий отказваше да правят каквато и да било почивка, освен за смяна на животните. Стигнаха до дома на Авъл Плавтий по залез.
— Филип не успя да дойде, наложи се да остане в Рим — обясни домакинът, докато показваше на Агрипа къде да занесе Октавий. — Изпрати обаче спешно писмо. Има едно и от Ация.
Октавий вече дишаше по-леко. Намести се удобно на възглавничките и протегна ръка към разтревожения Агрипа.
— Виждаш ли? — рече и се усмихна лъчезарно. — Знаех си, че с теб ще съм в сигурни ръце. Благодаря ти.
— Кога ядохте за последен път? — поинтересува се Плавтий.
— В Аполония — отвърна прегладнелият Агрипа.
— Къде са ми писмата — попита Октавий, който не бе заинтересуван от храната.
— Дай му ги да се успокои — каза Агрипа. — Може да се храни, докато чете.
Писмото от Филип бе доста по-дълго от кратката бележка в Аполония и съдържаше пълен списък на „Освободителите“. Също така уведомяваше Гай Октавий, че в завещанието си Цезар го е обявил за негов наследник и го осиновява.

 

„Не мога да разбера търпимостта на Антоний към тези хора, още по-малко зле прикритото му одобрение към онова, което сториха. Те получиха пълна амнистия и макар че Брут и Касий още не са се върнали в съдилищата си, за да продължат да изпълняват преторските си задължения, носят се слухове, че се канели да го направят. Всъщност предполагам, че вече щяха да са се върнали на работа, ако не беше онзи човек, който преди три дни се появи на мястото на кладата на Цезар. Нарича себе си Гай Аматий и твърди, че бил внук на Гай Марий. Със сигурност не притежава някакъв ораторски талант, защото изразните му средства са като на прост селяк.
Отначало той обяви пред тълпата (на Форума всеки ден се събират много хора), че Освободителите са престъпници и трябва да бъдат убити. Гневът му е насочен най-вече към Брут, Касий и Децим Брут, макар че по мое мнение Гай Требоний е най-големият злосторник.
Той не участва във физическото убийство, но беше мозъкът на заговора. Още първия ден Аматий възбуди гнева на тълпата и тя закрещя, искайки кръвта на убийците. При втората си поява той пожъна още по-голям успех и положението стана наистина напечено.
Вчера обаче, при третата изява на Аматий, беше най-зле. Той обвини Марк Антоний в съучастничество! Каза, че Антоний се бил договорил с Освободителите. Той изразявал публично подкрепата си за тях, за да получат прошка и от народа. Убийците се разхождали на свобода. Самият Антоний, подкрепян от Брут и Касий, бил приел твърде жестоки мерки срещу крадците, целият Рим помнел това. И така нататък. Тълпата се развилия.
Тръгвам за вилата си в Неапол, където ще те чакам. Току-що научих, че някои от Освободителите решили да напуснат Италия заради призивите на Гай Аматий. Цимбер побърза да замине за провинцията си. Стай Мурк, Требоний и Децим Брут последваха примера му.
Сенатът се събра, за да обсъди положението с провинциите и Брут и Касий присъстваха, очаквайки да чуят имената си като управители за следващата година. Антоний обаче постави на обсъждане само своята провинция, Македония, и тази на Долабела — Сирия. За продължаване на Цезаровата кампания срещу партите обаче не обелиха нито дума. Антоний проявява претенции към шестте легиона с опитни бойци, разположени в Западна Македония. Твърди, че сега били негови. За война срещу Буребистас и даките ли? Той не каза дали е така. Мисля, че просто иска да осигури собственото си оцеляване, ако се стигне до гражданска война. За останалите девет легиона не се взе никакво решение и те не бяха извикани обратно в Италия.
С помощта и по настояване на Цицерон (който се върна веднага след смъртта на Цезар и не спира да хвали Освободителите) сенатът се опитва да прекроява Цезаровите закони. Това е истинска катастрофа, пълна безсмислица. Приличат ми на малки деца, опитващи се да довършат започнато от майка им ръкоделие.
Преди да приключа, искам да засегна темата за твоето наследство. Октавий, умолявам те да не го взимаш! Приеми една осма и се откажи от осиновяването. Да се възползваш от наследството е равносилно на самоубийство. С Антоний, Долабела и Освободителите няма да оцелееш и година. Те ще те смачкат. Антоний е побеснял от яд, че не е включен в завещанието и най-вече, че е изместен от един осемнайсетгодишен младеж. Не мога да твърдя, че е съдействал на убийците на Цезар, защото няма доказателства, но със сигурност мога да кажа, че той е безскрупулен човек. Затова те съветвам да се откажеш от наследството на Цезар. Направи го, ако искаш да оцелееш, Октавий.“

 

Октавий остави писмото и захапа лакомо една пилешка кълка. Слава на всички богове, астмата най-после го беше поотпуснала. Той се чувстваше силен, способен на всичко.
— Аз съм наследникът на Цезар — обяви пред Плавтий и Агрипа.
Агрипа, който се тъпчеше, престана да се храни. Плавтий явно вече знаеше, защото го изгледа мрачно.
— Наследник на Цезар ли? — попита Агрипа. — Какво означава това?
— Означава — отвърна Плавтий, — че Гай Октавий наследява парите и имотите на Цезар, че ще се сдобие с невероятно богатство. Марк Антоний обаче очакваше той да е наследникът и сега никак не е доволен.
— Освен това Цезар ме осиновява. Аз вече не съм Гай Октавий. Името ми е Гай Юлий Цезар Филиус. — При тези думи Октавий грейна, очите му заблестяха. — Плавтий пропусна да каже, че като син на Цезар наследявам огромно влияние — и цялата му клиентела. Поне четвърт Италия и почти цяла Италийска Галия са мои подчинени, защото освен своите Цезар взе и всички клиенти на Помпей Велики.
— Точно затова вторият ти баща не иска да приемаш това ужасно наследство! — възкликна Плавтий.
— Ти обаче ще го приемеш — отгатна с усмивка Агрипа.
— Разбира се. Цезар ми се е доверил, Агрипа! За да ми даде името си, той е видял в мен сили и решителност да продължа неговата борба и да изправя Рим на крака. Той знаеше, че нямам възможност да наследя бойната му мантия, но това нямаше такова голямо значение за него, колкото бъдещето на Рим.
— Това е равносилно на смъртна присъда — изръмжа Плавтий.
— Името Цезар никога няма да умре. Аз ще се погрижа за това.
— Недей, Октавий. Моля те, недей — занарежда домакинът.
— Цезар ме удостоява с голямо доверие — повтори Октавий. — Как мога да не го оправдая? Ако той беше на мое място, щеше ли да се откаже? Не! Затова и аз няма да се откажа.
Цезаровият наследник счупи печата на писмото от майка му, хвърли му кратък поглед и го хвърли в огъня.
— Глупости — измърмори с въздишка. — Но тя винаги е била такава.
— Да разбирам ли, че и тя те моли да не приемаш наследството? — попита Агрипа, който беше продължил да се храни.
— Искала жив син. Пфу! Аз не възнамерявам да умирам, Агрипа, независимо колко го иска Антоний. Макар че защо ще иска смъртта ми, нямам ни най-малка представа. Независимо как ще се раздели наследството, той става извън завещанието. Може би не го преценяваме добре. Може би Антоний не се стреми към богатството, а към влиянието и клиентелата на Цезар.
— Ако наистина не възнамеряваш да умираш, яж — рече Агрипа. — Хайде, Цезаре, храни се! Ти не си як и жилав старец като осиновителя си, а в момента в стомаха ти няма нищо. _Яж!_
— Не можеш да го наричаш Цезар! — възрази Плавтий. — Дори да е осиновен, името му е Цезар Октавиан, не просто Цезар.
— Аз пък ще го наричам Цезар — заинати се Агрипа.
— А аз никога няма да забравя, че ти си първият, който ме е нарекъл така, Марк Агрипа — рече наследникът с неустановено име. — Готов ли си да минеш с мен през огън и вода?
Агрипа стисна протегнатата му ръка.
— Да, Цезаре.
— Тогава ще се издигнеш заедно с мен. Ще бъдеш известен и могъщ и ще избираш сред най-благородните дъщери на Рим.
— И двамата сте твърде млади, за да съзнавате какво правите! — изстена Плавтий.
— Напротив — възрази Агрипа. — А мисля, че и Цезар е знаел какво прави. Той е избрал много разумно наследника си.

 

Тъй като Агрипа имаше право, Октавиан остави плановете за блестящото си бъдеще и се съсредоточи върху яденето и най-сериозния си проблем в момента — астмата. В това отношение също бе получил подкрепата на Цезар — в лицето на Хапдефане. Египетският лечител му беше обяснил всичко за болестта с прости думи, но без голям оптимизъм. Нещо, което никой лекар преди него не бе правил. Ако наистина искаше да оцелее, той трябваше да следва неотклонно съветите на египтянина — от избягването на някои храни като мед и ягоди до потискането на отрицателните емоции. Прахът, цветният прашец и космите не можеха да се избягнат. Пътуванията по море също щяха да му се отразяват зле. Можеше обаче да потиска страха си, макар и да не беше много лесно с такава плашлива майка. Цезаровият наследник не трябваше да се бои от нищо, също като Цезар.
„Как ще нося името на Цезар, ако се изправя пред народа хриптящ и с посиняло лице? Аз ще преодолея този недъг, защото така трябва. Упражнения, това ми препоръча Хапдефане. Добра храна. Уравновесеност. Как е възможно един мъж, носещ името на Цезар, да е спокоен?“
Октавиан бе много изморен и спа дълбоко до предпоследния час преди съмване. Доволен бе, че можеше да се настани в самостоятелна стая. Когато се събуди, се чувстваше по-добре и дишаше по-леко. Отвън се чуваше тих ромон и той отиде до прозореца. Загледа дъжда, сетне вдигна поглед към облаците, носени от силния вятър. В този ден навън нямаше да има много хора. Улиците щяха да са пусти…
Мислите му продължиха да текат в тази безсмислена насока, докато един факт не изникна в съзнанието му и не го накара да се сепне. От наученото от Плавтий излизаше, че Брундизиум вече знае, че той е наследникът на Цезар, а също и цяла Италия. Вестта за смъртта на диктатора се беше разпространила като горски пожар. Вероятно и новината, че наследникът на Великия мъж е едно обикновено осемнайсетгодишно момче, бе достигнала до всяко кътче на страната. Това означаваше, че навсякъде, където се покаже, хората ще го посрещат с подобаваща почит, особено ако се представи като Гай Юлий Цезар. Е, той _беше_ Гай Юлий Цезар! Никога повече нямаше да се представя по друг начин. Е, може би щеше да добавя едно „Филиус“ (Син) за яснота. Колкото до „Октавиан“ — това бе добър начин да разграничава приятелите от враговете. Така щяха да го наричат онези, които не признават новото му име.
Той остана при прозореца, загледан в дъждовните капки. Лицето му бе съвършено спокойно, не издаваше мислите му. В главата му обаче (същата голяма глава като на Цезар и Цицерон) мозъкът работеше трескаво. Марк Антоний изпитваше отчаяна нужда от пари и нямаше да получи никакви от Цезар. Съдържанието на Съкровищницата вероятно бе в сигурни ръце, но в съседната къща, в хранилището на банкера Гай Опий, един от най-верните поддръжници на Цезар, се пазеше значителна сума пари. Военната каса на Цезар. Там вероятно имаше около трийсет хиляди златни таланта — нали сам Цезар бе казал, че взима цялата сума, необходима за финансиране на една военна кампания. Трийсет хиляди таланта правеха седемстотин и петдесет милиона сестерции.
Колко пари е имало във всеки от онези големи фургони, теглени от по десет вола, които бе видял в Испания? Триста, четиристотин, петстотин таланта? Ето нещо, за което той нямаше никаква представа, а Цезар със сигурност го знаеше. С каква скорост можеше да се движи един такъв натоварен до горе фургон?
„Най-напред трябва да измъкна военните средства от хранилищата. Как? Направо. Просто ще отида и ще ги взема. Все пак аз съм Гай Юлий Цезар! Трябва да го сторя. Да, _трябва_ да го направя! Ала дори да предположим, че успея да взема парите, къде ще ги скрия? Това е лесно — в собствените си имения край Сулмон, земя, която дядо ми е купил с дела си от плячката от Италийската война. Единственото, което се добива там, са дървени трупи, предназначени за пристанището Анкона. Ще покрия среброто с дъски. Трябва да го направя! _Трябва!“_
Той взе една лампа, влезе в стаята на Агрипа и го събуди. Като истински войник Агрипа спеше дълбоко и се будеше лесно.
— Ставай, трябваш ми.
Агрипа навлече туниката си, среса се, обу се и се намръщи при шума от дъжда.
— Колко таланта може да носи един голям военен фургон и колко вола са нужни, за да го теглят? — попита Октавиан.
— Един Цезаров фургон побира поне хиляда таланта и се тегли от десет вола. Зависи обаче как е разпределен товарът. Колкото е по-плътен, толкова е по-тежък. Състоянието на пътя също е важно. Ако ми обясниш какво си замислил, Цезаре, ще ти кажа повече.
— В Брундизиум има ли фургони и волове?
— Би трябвало. Тежките товари на войската още се превозват към Македония.
— Разбира се! — Октавиан се удари по бедрото, доволен от собствената си досетливост. — Цезар трябваше да вземе парите лично. Те са още тук, затова и фургоните с воловете са в града. Намери ми ги, Агрипа.
— Може ли да попитам какво ще правиш и защо?
— Ще откарам военната каса, преди Антоний да сложи ръце на нея. Тези пари са на Рим, но той ще ги използва, за да изплати дълговете си. Когато намериш колите и воловете, докарай ги в Брундизиум, сетне отпрати коларите. Спри първия фургон пред вратата на Опий, който живее в съседната къща. Аз ще организирам работата. Кажи, че си квестор на Цезар.
Агрипа излезе, загърнат с непромокаемо наметало. Октавиан отиде при Авъл Плавтий.
— Марк Агрипа излезе — рече, като се престори, че не се чувства добре.
— В това време? — изненада се Плавтий и подсмръкна. — Да търси някой бордей, предполагам. Надявам се ти да си по-разумен!
— Сякаш астмата не ми стига, а сега и главата започва да ме боли. Ще се наложи да остана на легло и да почивам. Съжалявам, че няма да съм в състояние да ти правя компания.
— О, ще се изтегна на кушетката в кабинета си и ще взема някоя книга. Затова изпратих жената и децата в провинцията, за да мога да чета на спокойствие. Смятам да последвам примера на Луций Пизон… О, ти още не си закусвал! — сети се изведнъж Плавтий. — Почивай, Октавий.
Младежът излезе на дъжда. Холът гледаше към една задна уличка, за да не се чува тракането на каруци от главната. Ако Плавтий се унесе в четене, нямаше да чуе нищо.
„Фортуна е с мен в това начинание — помисли си Октавиан. — Времето е идеално и богинята на късмета ме обича. Тя ще ми помага. Брундизиум е свикнал с кервани от каруци и преминаващи войски.“

 

В покрайнините на града лагеруваха две кохорти ветерани, които чакаха да бъдат разпределени по легионите. Бяха пристигнали твърде късно, за да се присъединят към останалите. Военният им трибун ги бе оставил сами да си търсят забавления — които в това време се състояха в игри на зарове, ашик и дама. Виното бе забранено след бунтовете в Десети и Дванайсети легион. Тези мъже никога не се бяха изправяли срещу пълководеца си и се бяха записали отново във войската, защото обичаха Цезар и очакваха добра кампания срещу партите. Сега, след смъртта му, те скърбяха и се чудеха какво ще стане с тях.
Незапознат с разположението на бараките в един военен лагер, дребничкият, загърнат с наметало посетител трябваше да разпита часовите, за да разбере къде е квартирата на главния центурион. Сетне се промъкна между дървените постройки и потропа на вратата на най-голямата от тях. Шумът, който се чуваше отвътре, утихна. Вратата се отвори. Пред Октавиан се изправи висок, як мъж, облечен с червена подплатена туника. Около масата седяха единайсет други мъже, които носеха подобни дрехи. Това означаваше, че пред посетителя стоят всички центуриони на двете кохорти.
— Отвратително време — рече мъжът, който отвори вратата. — Марк Копоний на твоите услуги.
Октавиан не отговори веднага. Първо свали наметалото си и остана по кожена ризница и поличка. Русата му коса бе влажна. Нещо в него накара единайсетте мъже да се изправят; защо, самите те не знаеха.
— Аз съм наследникът на Цезар, затова името ми сега с Гай Юлий Цезар — рече Октавиан.
Заоглежда обрулените в битки лица с големите си сиви очи и тънка усмивка, която им бе невероятно добре позната. Дванайсетте мъже възкликнаха удивено и застанаха мирно.
— Юпитере! Ти си досущ като него! — извика Копоний.
— Малко по-дребно копие, но се надявам да порасна — отвърна Октавиан.
— О, ужасно, ужасно! — рече един друг и очите му се насълзиха. — Какво ще правим без него?
— Ще изпълняваме задълженията си към Рим — отвърна делово Октавиан. — Затова съм тук. За да ви помоля да изпълните дълга си.
— Каквото кажеш, млади Цезаре, каквото кажеш — рече Копоний.
— Трябва да измъкна военната каса от Брундизиум колкото се може по-скоро. В Сирия няма да има никаква война. Надявам се, че вече сте си дали сметка за това, но засега консулите още не са разпоредили какво да правят с легионите от другата страна на Адриатика… или с хора като вас, които още чакат да бъдат прехвърлени. Затова мое задължение е да запазя парите на Рим. Адютантът ми, Марк Агрипа, ще събере фургоните и воловете за превозване на парите, но имам нужда от работна ръка, а нямам доверие на цивилните. Ще се съгласят ли хората ви да натоварят фургоните?
— О, с удоволствие, млади Цезаре, с удоволствие! Няма нищо по-лошо от бездействие в дъждовно време.
— Много мило — рече Октавиан и го удостои с усмивка, поразително напомняща Цезаровата. — В момента аз съм най-висшият военен в Брундизиум, но не искам да си помислите, че имам империум, защото нямам. Затова само ви моля да ми помогнете, не ви заповядвам.

 

— Ако Цезар те е обявил за свой наследник, млади Цезаре, и ти е предал името си, няма нужда да заповядваш — увери го Марк Копоний.
С помощта на хилядата мъже под негово командване шейсетте вагона се товареха по няколко едновременно. Цезар превозваше парите си на монети, не на кюлчета. Всеки талант под формата на шест хиляди двеста и петдесет денария бе опакован в брезентова торба с две дръжки, която се носеше лесно от двама войници. Товаренето ставаше бързо, по улиците нямаше жива душа. Сетне фургоните минаваха през една дъскорезница, където торбите се покриваха с талпи.
— По-разумно е да се замаскират по този начин — обясни Октавиан на Копоний, — защото нямам достатъчна власт, за да поискам военен ескорт. Адютантът ми ще наеме каруцари, но те няма да имат никаква представа какво возят. Ще дойдат едва след като вие си тръгнете. — Той посочи количка, натоварена с ленени торбички. — Това, Копоний, е скромен израз на благодарността ми. Ако харчите от тях за вино, не вдигайте много шум. Ако Цезар може да ви помогне по някакъв начин в бъдеще, не се колебайте да му кажете.
Така хилядата войници се върнаха в лагера си с количката. Там установиха, че Цезар е отделил по двеста и петдесет денария за всеки редови войник, по хиляда за всеки центурион и две хиляди за Марк Копоний. Основната парична единица в Рим бе сестерцията, но денариите се сечаха по-лесно. Всеки денарий се равняваше на четири сестерции.
— Вярваш ли му, Копоний? — попита един от ощастливените центуриони.
Копоний го изгледа презрително:
— Ти за глупак ли ме смяташ? Нямам представа какво с намислил младият Цезар, но той със сигурност се е метнал на татко си. Винаги на една крачка пред противниците си. А и каквото и да е замислил, не е наша работа. Ние сме Цезарови ветерани. Затова за мен всичко, което прави младият Цезар, е правилно. — Той постави показалец пред устните си. — Ние сме слепи и глухи, момчета. Ако някой пита, не сме видели нищо, защото не сме мърдали от лагера в този дъжд.
Останалите единайсет кимнаха в съгласие.
Шейсетте фургона тръгнаха по пустия Минуциев път. След Бариум продължиха по неравните каменисти пътища към Ларинум. Безценният „дървен“ товар се пазеше единствено от Марк Агрипа, облечен в цивилни дрехи. Коларите, които предпочитаха да вървят до водещите си животни, вместо да седят във фургоните, получаваха добро възнаграждение, но не твърде голямо, за да събуди любопитството им. Те просто се радваха, че са получили работа в този неблагоприятен сезон. Брундизиум бе най-натовареното пристанище на Италия и през него постоянно преминаваха стоки и войски.

 

Октавиан напусна Брундизиум цяла нундина по-късно и отиде в Бариум. Сетне продължи след фургоните, които бяха изминали изненадващо голямо разстояние за лошата настилка на обиколния път, който използваха. Когато ги настигна, научи, че Агрипа ги карал да вървят и през нощта, когато имало луна.
— Пътят е равен и няма много препятствия — обясни той. — Трудното ще започне, когато стигнем планината.
— Следвай тогава крайбрежието и навлез навътре едва когато видиш един непавиран път на шестнайсет километра южно от този за Сулмон. Той е безопасен, но не използвай други пътища. Аз ще избързам, за да се погрижа никой да не ни види и да подготвя добро скривалище.
За щастие местните жители не бяха много, защото владенията на Октавиан представляваха само гори. Квинт Номий, управителят на имението, още живееше във вилата, където навремето Ация бе водила болния си син през лятото. Октавиан реши, че най-сигурното място за фургоните ще е едно сечище на няколко километра от постройката. Ноний му обясни, че сега дърварите сечели другаде, а заради дивите зверове местните нямали навика да скитат из горите.
Октавиан с изненада установи, че дори на това затънтено място хората вече знаеха за наследника на Цезар. Ноний бе много доволен, защото обичаше това болнаво хлапе и майка му. Малко от местните обаче знаеха чии са тези гори, все още известни като „имението на Папий“, по името на предишния собственик.
— Фургоните са на Цезар, но хора, нямащи никакво право над тях, ще ги търсят под дърво и камък. Затова никой не бива да научава, че са в имението на Папий — обясни той на Ноний. — От време на време ще изпращам Марк Агрипа, за да взима по един-два от тях. Прави с воловете каквото щеш, но винаги дръж на разположение двайсет животни. Добре, че използваш волове да теглят трупите до Анкона, така присъствието им няма да направи впечатление. Важно е, Ноний — толкова важно, че животът ми зависи от твоето мълчание.
— Не се тревожи, малък Гай — успокои го старият управител. — Ще се погрижа за всичко.
След като се увери, че всичко е наред, Октавиан се върна на Минуциевия път при събирането му с Апиевия при Беневентум и продължи към Неапол, където пристигна към края на април. Завари майка си и Филип измъчвани от тревога.
— Къде беше? — проплака Ация; прегърна го и сълзите й намокриха туниката му.
— Лежах с лош пристъп на астма в някаква мизерна странноприемница на Минуциевия път — отвърна Октавиан, като се освободи от прегръдките й със зле прикривано раздразнение. — Не, не, остави ме, сега съм добре. Филипе, разкажи как стоят нещата. След писмото ти в Брундизиум не съм получавал никакви новини.
Филип го заведе в кабинета си. Той бе едър и хубав мъж, но през последните два месеца се беше състарил. Смъртта на Цезар го беше засегнала сериозно, не на последно място, като Луций Пизон, Сервий Сулпиций и неколцина други той поддържаше среден политически курс, за да е винаги на печелившата страна.
— Какво става с тъй наречения внук на Марий, Аматий? — поинтересува се Октавиан.
— Мъртъв е — отвърна намръщено Филип. — При четвъртата му поява на Форума Антоний доведе една центурия от Лепидовите войници. Аматий го посочи и се разкрещя, че това бил истинският убиец на Цезар. Войниците го хванаха и го затвориха в Тулианума. — Филип вдигна рамене. — Така и не се появи вече и тълпата най-сетне се разпръсна. На едно заседание на сената Долабела попита Антоний какво е станало с Аматий. Той отговори, че го екзекутирал. Долабела възрази, че Аматий бил римски гражданин и трябвало да бъде съден, но Антоний отвърна, че не бил римлянин, а избягал гръцки роб на име Хиерофил. Така всичко се потули.
— Това ясно показва какво правителство има Рим — отбеляза замислено Октавиан. — Явно не е разумно да обвиняваш скъпия Марк Антоний.
— Така мисля и аз — съгласи се мрачно Филип. — Касий се опита отново да засегне темата за преторските провинции, но пак му затвориха устата. Двамата с Брут на няколко пъти се опитаха да отидат в съдилищата си, но безуспешно. Дори след екзекуцията на Аматий тълпата не ги посреща добре, въпреки че ги амнистираха. О, Марк Лепид е новият върховен жрец.
— Избори ли е имало? — изненада се Октавиан.
— Не. Другите жреци го определиха.
— Това е незаконно.
— Вече не се знае кое е законно, Октавий.
— Не се казвам Октавий, а Цезар.
— Това още не е решено. — Филип стана, отиде до бюрото си и извади малък предмет от едно чекмедже. — Ето, това е за теб. Надявам се, не за дълго.
Октавиан го взе и го завъртя в треперещите си ръце. Красивият златен пръстен имаше прекрасен, царствен пурпурен аметист. Върху него бяха гравирани образът на сфинкс и думата ЦЕЗАР с огледални букви. Той го сложи на безименния си пръст и установи, че му е съвсем по мярка. По-едрият Цезар бе имал по-тънки пръсти. Неговите бяха по-къси и по-дебели. Обзе го странно чувство, сякаш духът на Цезар изпълваше тялото му.
— Това е предзнаменование! Сякаш е направен за мен.
— Правен е за Цезар. По поръчка на Клеопатра, доколкото знам.
— Аз също съм Цезар.
— Не бързай с това решение, Октавий! — сряза го Филип. — Народният трибун, убиецът Гай Каска и плебейският едил Критоний наредиха статуите от Цезаровия форум да бъдат свалени и закарани във Велабрума за унищожаване. Тълпата разбра, отиде в каменоделната и спаси статуите, въпреки че две бяха пострадали от чуковете. Сетне запалиха постройката и огънят се разпростря по Викус Тускус. Ужасен пожар! Половината Велабрум изгоря. Ала тълпата не се интересуваше. Неповредените статуи бяха върнати, а повредените — дадени на скулптор да ги оправи. Сетне тълпата започна да скандира с искане консулите да освободят Аматий. Разбира се, това бе невъзможно. Започна страшен метеж, най-жестокият, който съм виждал. Неколкостотин граждани и петдесет от Лепидовите войници загинаха, преди тълпата да се разпръсне. Стотина от бунтовниците бяха задържани. Разделиха ги на две групи. Римските граждани бяха хвърлени от Тарпейската скала, а негражданите — бичувани и обезглавени.
— Значи да искаш възмездие за убийството на Цезар е държавна измяна — промълви Октавиан. — Нашият Антоний показва истинската си същност.
— О, Октавий, той просто е жесток! Надали му хрумва, че действията му могат да се сметнат като насочени срещу Цезар. Спомни си какво направи във Форума, когато Долабела организираше уличните банди. Антоний отговаря на насилието с насилие, защото по природа е варварин.
— Мисля, че се стреми да заеме мястото на Цезар.
— Не съм съгласен. Той премахна диктаторския пост.
— Ако „цар“ е просто дума, „диктатор“ също е такава. Да разбирам ли, че сега никой не смее да изразява почитта си към Цезар, дори сред тълпата?
Филип се изсмя рязко:
— Ще им се на Антоний и Долабела! Не, нищо не може да спре обикновените хора. Долабела нареди олтарът и колоната да бъдат махнати от мястото на кладата, защото хората вече открито наричат Цезар „Дивус Юлиус“. Можеш ли да си представиш, Октавий? Почитат го като бог още преди камъните, на които беше изгорен, да изстинат!
— Дивус Юлиус — усмихна се Октавиан.
— Гола фраза — изръмжа Филип, на когото тази усмивка никак не му хареса.
— Може би, но защо не виждаш дълбокото й значение, Филипе? Народът почита Цезар като бог. _Народът!_ Никой от управниците не ги е подтикнал. Всъщност управниците правят всичко възможно, за да прекратят тази практика. Народът толкова обичаше Цезар, че сега не може да приеме, че него вече го няма. Затова го възкресиха като бог — за да му се молят и да търсят утеха от него. Не разбираш ли? Така казват на Антоний, Долабела, Освободителите… пфу, как мразя това име! — че не смятат да забравят Цезар.
— Не се самозабравяй, Октавий.
— Името ми е Цезар.
— Никога няма да те нарека така!
— Един ден няма да имаш избор. Разкажи какво друго става.
— Антоний омъжи дъщеря си от Антония Хибрида за големия син на Лепид. Тъй като и двете деца са далеч от възрастта за женене, предполагам, че бракът ще продължи, докато бащите им не се скарат. Лепид замина като управител на Близка Испания и Нарбонска Галия преди малко повече от две нундини. Секст Помпей вече има шест легиона, затова консулите решиха Лепид да сложи ред в провинциите, докато още може. Доколкото се чува, Полион още се справя в Отвъдна Испания. Ако можем да вярваме на това, което чуваме.
— Ами тази велика двойка Брут и Касий?
— Напуснаха Рим. Брут предаде задълженията си на градски претор на Гай Антоний, докато… ъ… „се възстановява от тежко емоционално страдание“. Касий се преструва, че още изпълнява задълженията си на външен претор, като скита из Италия. Брут взе Порция и Сервилия със себе си. Чувам, че двете жени водели епични битки: със зъби, ритници и нокти. Касий излезе с оправданието, че искал да бъде по-близо до бременната Тертула в Анциум, но малко след заминаването му Тертула се върна в Рим. Така че вече никой не знае какво става с този брак.
Октавиан хвърли на втория си баща обезпокоителен пронизващ поглед:
— Значи навсякъде назряват неприятности и двамата консули не се справят особено добре.
Филип въздъхна:
— Не, никак. Макар че се сработват по-добре, отколкото би могъл да си представиш.
— Ами легионите?
— Антоний ги прехвърля постепенно от Македония. Ще остави само шестте най-способни за времето на управлението си там. Ветераните, които чакат да получат земи в Кампания, вече недоволстват, защото след смъртта на Цезар…
— … убийството на Цезар — поправи го Октавиан.
— След _смъртта_ на Цезар чиновниците престанаха да им раздават земя. Антоний се принуди да отиде в Кампания и да възобнови раздаването. Още е там. Сега в Рим управлява Долабела.
— Ами Цезаровият олтар? Цезаровата колона?
— Нали ти казах, няма ги. Какво замисляш, Октавий?
— Казвам се Цезар.
— След всичко това още ли вярваш, че ще останеш жив, ако приемеш наследството?
— О, да. Аз имам Цезаровия късмет — рече Октавиан с тайнствена усмивка.
Човек, на чийто пръстен има сфинкс, може да си позволи известна загадъчност.
Октавиан отиде в стаята си и установи, че към нея са добавени още няколко, за да се превърне в апартамент. Вечно дипломатичният Филип се беше погрижил наследникът на Цезар да има необходимите удобства.
Октавиан се стараеше да размишлява трезво, макар че фантазията му се развихряше с пълна сила. Останалото, разказано от Филип, беше интересно, полезно, но бледнееше пред историята за Дивус Юлиус. Един нов бог, създаден от римския народ за самия римски народ. Въпреки ожесточената съпротива на консулите, дори с цената на много жертви, обикновените хора настояваха да им се разреши да почитат бог Юлий. Тази мисъл блазнеше Октавиан. Да бъдеш Гай Юлий Цезар Филиус беше прекрасно. Да си Гай Юлий Цезар Дивус Филиус (син на бог), бе невероятно.
„Това обаче е далечно бъдеще. Първо трябва да се утвърдя като син на Цезар. Копоний и центурионите му казаха, че съм като негово копие. Това не е така и аз го знам. Копоний се влияеше твърде много от чувствата. Той вероятно така и не успя да ме огледа по-отблизо. Любимият му пълководец беше рус, със светли очи, красив и благороден, нищо чудно да ме оприличи на него. Как обаче да убедя римския народ и войниците, че на моята възраст Цезар е изглеждал точно така? Не мога да се подстригвам късо, защото ушите ми определено не са като на Цезар, но главата ми е с форма като неговата. Мога да се науча да се усмихвам като него, да усвоя неговата походка, да махам като него, да излъчвам същата небрежност и увереност, на които ми дава право възвишеният ми произход. Кръвта на Марс и Венера тече и в моите вени.“
„Цезар обаче беше висок, а аз не ще порасна много повече. Може би още един-два пръста, но пак ще си остана нисък за мъж. Затова трябва да нося обувки с дебели подметки, но затворени, за да не си личи. Отдалече, както ще ме виждат войниците, ще изглеждам висок като Цезар.“
„Ще се погрижа всички мъже около мен да бъдат ниски. И ако представителите на моята класа ми се надсмиват, тяхна воля. Ще ям храните, за които Хапдефане каза, че помагат за удължаване на костите — месо, сирене, яйца — и ще правя упражнения за разтягане. С високите обувки ще ми е трудно да ходя, но така и походката ми ще бъде по-величествена, защото ще изисква повече физически усилия. Ще си слагам подплънки под туниките и ризниците. Имам късмет, че Цезар не беше грамада като Антоний; сега просто трябва да си създам външен вид.“
„Антоний ще се опита да блокира наследството ми. Куриатният закон за осиновяването няма да бъде изготвен скоро, но законът не ще има значение, ако се държа като наследник на Цезар. Като самия Цезар. До парите също ще ми е трудно да стигна, защото Антоний ще ми пречи. Имам достатъчно средства, но ми трябват още. Какъв късмет, че успях да измъкна военната каса! Чудя се кога този глупак Антоний ще си спомни за съществуването й и ще изпрати някого да я вземе? Старият Плавтий живее в блажено неведение, а ако чиновникът на Опий каже, че я е взел Цезаровият наследник, аз ще отричам. Ще кажа, че някой хитрец се е представил за мен. Все пак присвояването е станало в деня след пристигането ми от Македония, как бих могъл да го направя толкова бързо? Невъзможно! Как може едно осемнайсетгодишно хлапе да извърши нещо толкова дръзко, толкова… гениално? Ха, ха, не ме карайте да се смея! Аз съм астматик, а тогава и главата ме болеше, та се късаше.“
„Да, ще избирам внимателно пътя си и ще се спотайвам. На Агрипа мога да поверя живота си. На Салвидиен и Меценат имам по-малко доверие, но те също ще ми помагат, докато вървя по този неравен път с неудобните си обувки. Най-напред трябва да наблегна на приликата си с Цезар. Да се съсредоточа върху най-належащите задачи. И да чакам Фортуна да ми даде следваща възможност. Тя непременно ще го стори.“

 

Филип се премести във вилата си в Кума и там се проточи безкрайна върволица от посетители, нетърпеливи да видят наследника на Цезар.
Луций Корнелий Балб Стари дойде пръв, убеден, че младежът няма да оправдае доверието на Цезар. Тръгна си с коренно противоположно мнение. Момчето бе умно като финикийски лихвар и приличаше невероятно много на Цезар въпреки физическите си недъзи. Русите му вежди се движеха също толкова изразително като Цезаровите, лицето му напомняше на Цезаровото, също и жестовете му. Гласът му бе станал по-гърлен. Единствената информация, която Балб успя да измъкне от него, бе, че наистина възнамерява да наследи Цезар.
— Останах поразен — сподели Балб пред племенника си и свой делови партньор Балб Млади. — Има различен начин на действие, но притежава силната воля на Цезар, ще го подкрепя на всяка цена.
Сетне го посетиха Гай Вибий Панза и Авъл Хирций, определени за консули през следващата година, ако Антоний и Долабела не отменят разпорежданията на Цезар. Тъй като си даваха сметка за това, и двамата бяха доста разтревожени. И двамата бяха виждали Октавиан: Хирций в Нарбон, а Панза в Плаценция. Никой от тях нямаше особено високо мнение за него, но когато го зърнаха, очите им се разшириха от удивление. Кой би си помислил тогава, че този младеж прилича на Цезар? Сега той определено им напомняше за диктатора. Проблемът бе, че приживе Цезар засенчваше всички, а адютантът му нямаше навик да се набива на очи. Хирций веднага хареса Октавиан. Панза не бързаше да възлага големи надежди на момчето; беше убеден, че Антоний ще пресече амбициите му в зародиш. Никой от двамата обаче не сметна, че Октавиан се бои или че смелостта му е породена от незнание. Той имаше Цезаровия талант да планира бъдещето и не изглеждаше никак разтревожен от възможните неблагоприятни стечения на обстоятелствата.
Вилата на Цицерон, където бяха отседнали Хирций и Панза, се намираше до тази на Филип. Октавиан не направи грешката да чака адвокатът да го посети. Появи се лично у Цицерон.
Известният юрист го изгледа с непроницаемо изражение, макар че усмивката — о, как приличаше на Цезар! — накара сърцето му да подскочи. Цезар бе имал заразителна усмивка, затова беше доста трудно да й устоиш. На лицето на това момче обаче тя изглеждаше съвсем невинна.
— Добре ли си, Марк Цицероне? — поинтересува се Октавиан.
— И по-добре съм бивал, Гай Октавий, но съм бил и по-зле. — Цицерон въздъхна, неспособен да се сдържи; той бе роден, за да говори. — В момента съм много зает както с лични, така и с държавни дела. Брат ми Квинт наскоро се разведе с Помпония след дългогодишен брак.
— О! Тя не е ли сестра на Тит Атик?
— Точно така.
— Неприятна история, а? — попита съчувствено Октавиан.
— Ужасно неприятна. Той не може да й върне зестрата.
— Искам да ти изкажа най-искрените си съболезнования за Тулия.
Очите на Цицерон се насълзиха; той примигна.
— Благодаря ти много. — Адвокатът въздъхна. — Струва ми се, че беше преди цяла вечност.
— Много неща се случиха оттогава.
— Така е, така е. — Цицерон гузно изгледа госта си. — Моите съболезнования за Цезар.
— Благодаря.
— Така и не успях да го заобичам.
— Разбирам те.
— Не мога да скърбя за него. Смъртта му дойде толкова навреме.
— Не си имал причина да се чувстваш по друг начин.
И така, след тази кратка среща Цицерон реши, че Октавиан е доста мил младеж. Точно обратното на очакванията му. Тези красиви сиви очи не излъчваха нито хлад, нито надменност. Да, много симпатичен и скромен млад мъж.
Затова при следващите си посещения Октавиан се ползваше с цялото уважение на домакина и дори имаше възможност за по-продължителни беседи с великия адвокат.
— Наистина мисля, че момчето ме харесва — сподели Цицерон с Лентул Спинтер Младши. — Когато се върнем в Рим, смятам да взема младия Октавий под крилото си. Всъщност дори му намекнах, че съм готов да го направя, и той направо грейна от радост. Толкова е различен от Цезар! Единствената им прилика виждам в усмивката, макар че както чувам, някои го наричат въплъщение на Цезар. Е, не всеки е надарен с моята прозорливост, Спинтере.
— Говори се, че възнамерявал да приеме наследството.
— О, ще го направи. Ала това никак не ме тревожи. Защо да ме тревожи? — попита Цицерон и отхапа от една захаросана смокиня. — Наследникът на богатството и имотите на Цезар не струва колкото една… захаросана смокиня. Важно е кой ще наследи многобройните Цезарови клиенти. Наистина ли смяташ, че те ще тръгнат след едно сукалче, още с жълто около устата, зелено като пролетна трева, невинно като агънце? О, не твърдя, че младият Октавий няма перспективи, но дори на мен ми бяха нужни няколко години, за да достигна зрелост, а съм общопризнат за гений.
Общопризнатият гений бе поканен заедно с Балб Стари, Хирций и Панза във вилата на Филип.
— Надявам се вие да подкрепите мен и Ация в опитите ни да убедим Октавий да се откаже от наследството — рече Филип.
Макар да го сърбеше езикът да поправи баща си, че името му вече с Цезар, Октавиан нищо не каза. Вместо това се настани на най-крайното място на _лектус имус_ и насила започна да се тъпче с риба, месо, яйца и сирене, като се обаждаше само ако го заговорят. Ала как няма да го заговорят? Нали той беше наследникът на Цезар!
— Определено не бива да го правиш — рече Балб. — Твърде е рисковано.
— Съгласен съм — подкрепи го Панза.
— И аз — намеси се Хирций.
— Вслушай се в тези мъдри мъже, малък Гай — замоли го Ация, седнала на единствения стол. — Моля те, вразуми се!
— Глупости, Ация — подсмихна се Цицерон. — Ние можем да си говорим каквото щем, но Гай Октавий вече е взел решение и няма да го промени. Решил си да приемеш наследството, нали?
— Да — отвърна спокойно Октавиан.
Ация стана и излезе, за да не се разплаче пред гостите.
— Антоний очаква да наследи Цезаровата клиентела — рече Балб на заваления си латински. — Това щеше да стане автоматично, ако Цезар го беше определил за наследник, но младият Октавий, ъ… усложнява положението. Антоний трябва да благодари на Фортуна, че Цезар не определи Децим Брут за наследник.
— Точно така е — съгласи се Панза. — Ала докато станеш достатъчно голям, за да се опълчиш срещу Антоний, скъпи ми Октавий, той вече ще е старец.
— Всъщност доста съм изненадан, че Антоний още не е дошъл да види братовчед си — сподели Цицерон и отвори една стрида, която до тази сутрин бе живяла в пълно неведение за скорошната си гибел в топлите води край Бая.
— Твърде зает е с разпределянето на земите за ветераните — обясни Хирций. — Точно затова брат му Гай прокара нов поземлен закон. Нали го знаете нашия Антоний? Твърде нетърпелив е. Затова измисли закон, който принуждава земевладелците да дават земята си за ветераните срещу нищожни суми.
— Цезар не действаше по този начин — намръщи се Панза.
— О, Цезар! — махна пренебрежително Цицерон. — Светът се промени, Панза, и Цезар вече го няма, слава на боговете. Както научавам, повечето сребро от хазната е отишло във военната каса на Цезар, а Антоний, разбира се, не може да пипне златото. Вече няма пари за Цезаровата система за компенсиране. Затова Антоний прибягва към такива драконовски мерки.
— Защо просто не вземе военната каса? — попита Октавиан.
Балб изсумтя презрително:
— Сигурно е забравил за нея.
— Някой трябва да му напомни.
— Данъците от провинциите скоро ще се внесат в хазната — отбеляза Хирций. — Цезар възнамеряваше да ги използва за закупуване на земя. Не забравяйте също, че наложи големи глоби на републиканските градове. Тазгодишните вноски вече трябва да са пристигнали в Брундизиум.
— Антоний наистина трябва да намине към Брундизиум — съгласи се Октавиан.
— Не му бери грижата на Антоний — усмихна се Цицерон. — Съсредоточи усилията си в изучаване на реториката. Това е пътят към консулството.
Октавиан се усмихна и продължи да се храни.
— Ние шестимата поне не притежаваме земи между реките Тернум и Волтурн — рече Хирций, който имаше удивителни познания за всичко. — Научих, че Антоний защитава своите земи. Конфискува само латифундии, не и лозя. Земята обаче не е от най-важно значение за него. На юнските календи възнамерява да поиска от сената да смени провинцията му Македония срещу Италийска и Отвъдна Галия. Лепид ще си запази Нарбонската провинция. Изглежда, че Полион ще продължи да управлява Отвъдна Испания и догодина, но Планк и Децим Брут ще бъдат сменени. — Като видя, че всички са насочили погледи към него, Хирций продължи да ги засипва с информация: — Ще поиска от сената и разрешение да си запази шестте опитни легиона от Македония, но да ги прехвърли в Италия през юни.
— Това означава, че Антоний няма доверие на Брут и Касий — рече замислено Филип. — Те наистина тръбят навсякъде, че са направили голяма услуга на Рим и Италия, като убиха Цезар, и търсят подкрепа навсякъде, но ако бях на Антоний, щях да се боя повече от Децим Брут в Италийска Галия.
— Антоний се бои от всекиго — вметна Панза.
— О, богове! — възкликна пребледнял Цицерон. — Това е пълна глупост! Не съм толкова сигурен за Децим Брут, но Брут и Касий със сигурност нямат никакво намерение да се опълчват срещу сената и народа на Рим! Нали и аз се върнах в сената, за да покажа на всички, че подкрепям сегашното управление! Брут и Касий са родолюбци до мозъка на костите си! Те никога не биха хвърлили искрата на бунта в Италия!
— И аз съм на това мнение — неочаквано се обади Октавиан.
— Добре, де, тогава какво ще стане с кампанията на Ватиний срещу Бурсбистас и даките? — поинтересува се Филип.
— О, тази идея умря заедно с Цезар — отвърна насмешливо Балб.
— Тогава по право Долабела трябва да вземе най-опитните легиони за Сирия. Всъщност там войната вече би трябвало да започва — отбеляза Панза.
— Антоний е решил да вземе шестте най-добри легиона в Италийска Галия — настоя Хирций.
— За какво? — запита Цицерон, който бе пребледнял и се потеше обилно.
— За да се защити срещу всеки, който реши да го смъкне от пиедестала му — обясни Хирций. — Вероятно си прав, Филипе, проблемите ще дойдат от Децим Брут в Италийска Галия. Достатъчно е да събере няколко легиона.
— О, няма ли край тази гражданска война? — възкликна Цицерон.
— Беше свършила, преди да убият Цезар — намеси се хладно Октавиан. — По това няма спор. След убийството на Цезар обаче всеки се стреми към властта.
Цицерон се намръщи. Момчето определено използва думата „убийство“.
— Поне чуждата царица и синът й са си тръгнали — добави Октавиан.
— Добре, че се отървахме от тях! — сопна се адвокатът. — Точно тя замайваше главата на Цезар с приказки за царуване! Подозирам, че го упояваше. Той все пиеше някаква смес, забъркана от онзи побъркан египетски шаман.
— Не тя обаче вдъхнови обикновените хора да боготворят Цезар — отбеляза Октавиан. — Това си е тяхно решение.
Другите мъже се размърдаха неловко.
— Долабела плати за премахването на олтара и колоната — обясни Хирций; сетне се засмя. — Само че реши да се презастрахова! Не ги унищожи, а ги пази в хранилище. Истина е!
— Има ли нещо, което да не знаеш, Авле Хирций? — попита през смях Октавиан.
— Аз съм писател, Октавиане, а хората на перото имат вроден нюх към всякаква информация; от клюки до предсказания. А консулите имат навик да обсъждат на глас държавните дела. — Последва поредната удивителна информация: — Чух също, че Антоний смятал да даде пълни граждански права на всички жители на Сицилия.
— Значи е взел голям подкуп! — изръмжа Цицерон. — О, това… това чудовище ми става все по-противно!
— Не мога да твърдя, че сицилианците са дали подкуп, но цар Дейотар със сигурност е предложил тлъст рушвет на консулите, за да възстановят Галатия в размерите й преди намесата на Цезар — вметна с усмивка Хирций. — Засега още не са взели решение.
— Даването на пълно гражданство на Сицилия прибавя цяла страна към клиентелата на един човек — рече замислено Октавиан. — Тъй като съм твърде млад, нямам представа какво е намислил Антоний, но добре разбирам каква голяма изгода има от това: гласовете на най-близката ни зърнодобивна провинция.
Слугата на Октавий, Скилакс, влезе, поклони се на гостите, сетне се приближи плахо към момчето:
— Цезаре, майка ти иска да те види спешно.
— _Цезар_ ли? — възкликна Балб, след като Октавиан излезе.
— О, всичките му слуги го наричат Цезар — изръмжа Филип. — С Ация не сме съгласни, но той настоява. Не сте ли забелязали? Слуша, кима и се усмихва чаровно, сетне прави точно това, което си е наумил.
— Радвам се само, че момчето има такъв наставник като теб, Филипе — рече Цицерон, който се почувства доста неловко след тази информация. — Признавам, че щом научих за бързото му завръщане в Италия след смъртта на Цезар, си помислих, че смята да узурпира властта. Когато се запознах с него обаче, тези страхове преминаха. Той е смирен и не е толкова глупав, че да позволи на някого да го използва като маша.
— Повече се страхувам, че Гай Октавий ще използва _другиго_ за маша — отвърна Филип.

 

След като Децим Брут, Гай Требоний, Тилий Цимбер и Стай Мурк тръгнаха за провинциите си, недоволството на Рим се съсредоточи върху двамата главни претори, Брут и Касий. След няколко плахи опита да излязат на Форума и да поемат задълженията си те се убедиха, че е по-добре да се откажат. Сенатът им беше отпуснал по петдесет ликтори без фасции, с които те само се набиваха на очи.
— Напуснете Рим, докато положението се поуталожи — посъветва ги Сервилия. — Ако не виждат лицата ви известно време, хората ще ги забравят. — Тя изсумтя насмешливо. — До две години ще можете да се кандидатирате за консули и никой няма да си спомни, че сте убили Цезар.
— Не беше убийство, а справедливо дело! — изкрещя Порция.
— Я млъквай — сряза я спокойно Сервилия.
Напоследък тя не се палеше много, защото усещаше, че печели войната. Порция се побъркваше все повече и повече.
— Ако напуснем Рим, все едно се признаваме за виновни — рече Касий. — Предлагам да останем.
Брут се разкъсваше от противоречия. От една страна, бе съгласен с Касий, но, от друга — искаше да избяга колкото се може по-далеч от майка си, която се държеше още по-зле след скъсването си с Понтий Аквила.
— Ще си помисля — рече уклончиво.
Той реши да се срещне с Марк Антоний, който изглеждаше способен да се справи с всякаква опозиция. Това явно се дължеше на факта, че сенатът, пълен с издигнати от Цезар мъже, виждаше в Антоний новия си водач. Благодарение на него Освободителите бяха амнистирани. Той бе на тяхна страна.
— Какво мислиш, Антоний? — попита Брут. — Ние нямаме никакво намерение да оспорваме властта ти, нито сегашното републиканско управление. Аз лично намирам премахването на диктаторския пост за много положителна мярка. Ако мислиш, че управлението ще е по-лесно без нас, мога да уговоря Касий да се оттеглим.
— Касий така или иначе трябва да напусне Рим — отвърна Антоний. — Една трета от мандата му на външен претор вече мина, а не е изслушал нито една жалба извън града.
— Да, това е ясно, но при мен нещата са различни. Като градски претор не мога да напускам Рим за повече от десет дни.
— О, ще намерим вратичка — успокои го Антоний. — Брат ми Гай изпълнява функцията на градски претор още от мартенските иди. Работата му не е много трудна благодарение на твоите предписания, които между другото според него са превъзходни. Той може да продължи да изпълнява тази длъжност.
— Колко дълго? — попита Брут, който имаше чувството, че някакво неустоимо течение го тегли все по-навътре и по-навътре в морето.
— Ще си остане ли между нас?
— Да.
— Поне още четири месеца.
— Ама… — възрази възмутено Брут — … така ще изпусна Аполоновите празненства през квинктил!
— Не квинктил — поправи го спокойно Антоний. — Юли.
— Искаш да кажеш, че месец юли ще продължи да се казва така?
Белите зъби на Антоний проблеснаха.
— Разбира се.
— Гай Антоний ще се съгласи ли да организира Аполоновите игри от мое име? Разбира се, аз ще ги финансирам.
— Естествено!
— Ще постави ли пиесите, които избера аз? Имам някои идеи.
— Ама, разбира се, скъпи ми приятелю!
Брут взе решение:
— В такъв случай ще помоля сената да ме освободи от преторските ми задължения за неопределено време.
— Още утре ще стане — увери го Антоний. — Така наистина е най-добре — добави, докато изпращаше Брут към вратата. — Нека народът да скърби за Цезар без лоши спомени.

 

— Чудех се колко още ще издържи Брут — сподели Антоний пред Долабела по-късно същия ден. — Броят на Освободителите, които още стоят в Рим, постоянно намалява.
— Ако не броим Гай Требоний и Децим Брут, те са пълни неудачници — изсумтя презрително Долабела.
— Требоний вече не ме притеснява. Той има достатъчно работа в провинция Азия. Децим Брут е този, който ме тревожи. Той е способен и има знатно потекло, а не бива да забравяме, че според диктата на Цезар по-догодина трябва да е консул заедно с Планк. — Антоний се намръщи. — Може да се окаже много опасен. Като наследник на Цезар той има власт да привлече поне част от бившите клиенти на диктатора. А в Италийска Галия такива има много.
— Глупости! Той е пълен некадърник!
— Цезар осигури пълни граждански права на всички жители на земите отвъд Падус, а след смъртта на Помпей Велики наследи и клиентите от нашата страна на реката. Готов съм да се обзаложа, че сега Децим се опитва да ги прикотка при себе си.
— Напълно си прав! — възкликна Долабела. — Юпитере! Мислех си, че Италийска Галия е лишена от войски, а тя била претъпкана с Цезарови ветерани! Най-способните. Вече са се установили и са създали семейства. Италийска Галия даваше най-добрите войници на Цезар.
— Именно. Нещо повече, чух, че онези, които се били записали за партската кампания, започвали да се прибират по домовете си. Моите шест ударни легиона още са в пълен състав, но останалите девет вече се разпадат. И не се връщат през Брундизиум, а минават пеша през Илирия, по няколко кохорти едновременно.
— Да не искаш да кажеш, че Децим вече събира войска?
— Наистина нямам представа. Мога само да кажа, че ще е най-разумно да държим Италийска Галия под око.

 

Брут тръгна от Рим на деветия ден на април, но не сам. Порция и Сервилия настояха да го придружат. След една изключително мъчителна нощ в главната странноприемница на Бовила на трийсетина километра от Рим на него му дойде до гуша.
— Не желая да прекарам с теб и една минутка повече — заяви той на Сервилия. — Давам ти две възможности. Или заминавай за Анциум при Тертула, или се връщай в Рим. Порция ще дойде с мен, но теб не те искам.
Сервилия се усмихна злобно:
— Ще отида в Анциум и ще чакам да дойдеш и да признаеш, че не можеш да предприемеш нищо без моя съвет. Без мен, Бруте, ти си пълен неудачник. Виж какво стана, като слушаш Катоновата щерка, а не майка си.
Така Сервилия отиде в Анциум при Тертула, а Брут и Порция се оттеглиха в малкото градче Лаиувиум, където, ако искаха да се насладят на планините, пред погледа им все се изпречваше огромната вила на Цезар.
— Мисля, че изборът на Цезар за наследник е много хитър — сподели Брут с жена си, докато вечеряха.
— Хитро ли? Мисля, че е пълна глупост. Антоний ще направи Гай Октавий на пух и прах.
— Точно това имах предвид — обясни търпеливо Брут. — На Антоний изобщо не му се налага да го прави. Колкото и да мразя Цезар, признавам, че единствената му грешка в живота бе освобождаването на ликторите. Не разбираш ли, Порция? Цезар избра толкова млад и неопитен човек, защото никой не желае да види в негово лице съперник. От друга страна, момчето наследи всички пари и имоти на Цезар. Октавий няма да се набива на очи още двайсетина години и ще си живее спокойно. Вместо да избере най-високото дърво в гората, Цезар посади едно семенце за бъдещето. Парите и имотите му ще бъдат вода и тор за това семе, то ще расте и на никого и през ум няма да му мине да го отсече. Всъщност той се погрижи по този начин да се появи един нов Цезар. — Брут потрепери. — Това момче сигурно има много общо с диктатора, много качества, от които той се е възхищавал. Затова след двайсетина години от сенките ще изпълзи един нов Цезар. Да, много хитър ход.
— Говори се, че Гай Октавий бил женствен слабак — отбеляза Порция и целуна съпруга си по набръчканото чело.
— Много се съмнявам, скъпа. Добре познавам Цезар.
— Смяташ ли да кротуваш сега? — попита тя и така измести разговора към любимата си тема.
— Не — отвърна спокойно Брут. — Изпратих на Касий писмо, в което го уведомявам, че смятам да напиша обръщение до всички италийски градове от името на двамата. Ще кажа, че сме действали в техен интерес, и ще ги помоля за подкрепа. Не искам Антоний да си помисли, че сме беззащитни само защото сме извън Рим.
— Браво! — възкликна доволно жена му.

 

Не всички градове в Италия обичаха Цезар. В едни райони привързаността към републиканците бе довела до загубата на много земи, в други римляните просто не се ползваха с голямо доверие. Затова на някои места призивът на двамата Освободители бе приет добре. Дори се събираха доброволци, готови да се опълчат срещу Рим и целия държавен ред.
Това положение доста разтревожи Антоний, особено когато той напусна Рим и отиде в Кампания, за да се занимае със земята на ветераните. В самнитската част на този плодороден регион упорито се говореше за нова италийска война под командването на Брут и Касий. Затова Антоний изпрати на Брут кратко писмо, в което го уведомяваше, че съзнателно или не, двамата с Касий подготвят въстание и направо си просят да бъдат изправени на съд за измяна. В отговор на това Брут и Касий изпратиха нов призив до италийските градове, в който умоляваха жителите им да не им предлагат никакви войски и да мируват.
Освен вечната омраза на самнитите към Рим в страната още имаше гнезда на републикански привърженици, които гледаха на двамата като на спасители. За Брут и Касий това не беше добре, защото те нямаха ни най-малко желание да оглавяват въстание. В едно такова „гнездо“ се спотайваше големият приятел на Помпей Велики, военен префект и банкер Гай Флавий Хермицил. Той отиде при Атик и поиска този изтъкнат плутократ да оглави група от заможни люде, готови да финансират Освободителите за някакви неясни цели, известни само на Хермицил. Атик учтиво отказа:
— Едно е да помогнеш лично на Брут и Сервилия, друго е да подклаждаш обществената ненавист.
Атик побърза да уведоми консулите за предложението на Хермицил.
— Това решава нещата — заяви Антоний пред Долабела и Авъл Хирций. — Догодина няма да управлявам Македония. Ще остана тук, в Италия, с шестте си легиона.
Хирций вдигна вежди:
— Италийска Галия ли искаш да управляваш?
— Да. На юнските календи ще поискам от сената Италийска и Отвъдна Галия. Ще оставя шестте опитни легиона около Капуа. Това би трябвало да вразуми Брут и Касий… и да накара Децим Брут да премисли добре. Нещо повече, писах на Полион, Лепид и Планк да ми отстъпят своите легиони, в случай че Децим Брут реши да вдигне въстание в Италийска Галия. Никой от тях няма да подкрепи Децим, това е сигурно.
Хирций се усмихна, но не изказа мисълта си: „Те ще изчакат и ще подкрепят по-силния.“ Вместо това попита:
— Ами Ватиний в Илирия?
— Ватиний ще ме подкрепи — заяви уверено Антоний.
— Ами Хортензий, който управлява Македония? Той има добри връзки с Освободителите.
— Какво може да направи Хортензий? Той е по-некадърен от нашия уважаван върховен жрец Лепид. — Антоний изпухтя доволно. — Няма да има въстание. Тъй де, можете ли да си представите Касий и Брут да настъпят към Рим? Пък дори и Децим? На света няма човек, който да се осмели да тръгне с войска към Рим. Освен мен, разбира се. Но защо да го правя?

 

След смъртта на Цезар животът на Цицерон ставаше все по-безумен. Той не виждаше друга причина, освен провала на Освободителите в опита да вземат властта. И как да не се провалят, като отказваха да му се доверят? На него, Марк Тулий Цицерон, надарен с мъдрост, богат опит и обширни юридически познания. Никой не беше поискал съвета му.
В това число се включваше и брат му Квинт, който след развода си с Помпония не можеше да намери пари, за да й върне зестрата. Затова последва примера на Цицерон и се ожени за богатата млада Аквилия. Така успя да се издължи на първата си жена и пак му остана с какво да живее. Това докара сина му до луда ярост. Младият Квинт се обърна към чичо си Марк за подкрепа, но има глупостта да заяви пред Цицерон, че още обича Цезар, че винаги ще го обича и е готов да убие всеки от атентаторите му, който му се изпречи на пътя. Цицерон начаса изгони племенника си с луд скандал. Като не му хрумна нищо по-умно, младият Квинт се присъедини към приближените на Антоний, което още повече уязви чичо му.
На Цицерон не му оставаше нищо друго, освен да пише писмо след писмо — на Атик (в Рим), Касий (на път) и Брут (все още в Ланувиум) — с все един и същ отчаян въпрос: защо никой не виждаше, че Антоний е по-жесток тиранин и от Цезар? Законите му бяха потиснически.
„Каквото и да става, Бруте — пишеше в едно писмо, — ти _трябва_ да се върнеш в Рим и да заемеш мястото си в сената на юнските календи. Ако не си там, ще провалиш напълно обществената си кариера и ще си навлечеш невъобразими беди.“
Слухът за една друга беда обаче го накара да танцува от радост. Говореше се, че Клеопатра, брат й Птолемей и Цезарион претърпели корабокрушение на връщане към дома и се удавили.
— А чу ли — обърна се към Балб, когато го посети във вилата му в Помпей — какво направила Сервилия?
Той придружи думите си с престорена въздишка на ужас и театрално изражение.
— Не, какво? — попита Балб със стиснати устни.
— Ами, настанила се у Понтий Аквила във вилата му! Спели в едно легло, така разправят!
— Виж ти. Чух, че са скъсали, след като разбрала, че е от Освободителите.
— Така беше, но Брут я прогонил, защото му досаждала. Тя е вече на шейсет, а спи с мъж, по-млад от сина й!
— Доста по-обезпокоителна е назряващата опасност от гражданска война в Италия — отбеляза Балб. — Вече съм се отчаял, Цицероне.
— И ти ли ще ми говориш тези глупости? Нито Брут, нито Касий възнамеряват да започват война.
— Антоний не е на това мнение.
Цицерон отпусна рамене и въздъхна:
— Да, наистина положението отива към война. Основната заплаха е Децим Брут. О, защо не се допитват до моето мнение?
— Кой?
— Освободителите! Те извършиха _храбро_ дело, но като политици са пълни нули. Приличат на малки деца, които се опитват да убият куклите си с пръчки.
— Само Хирций може да помогне.
Цицерон грейна:
— Ами да! Бързо да отиваме при Хирций.

 

Октавиан пристигна в Рим на майските нони, придружен само от прислужниците си. Майка му и вторият му баща категорично отказаха да участват в авантюристичното му начинание. На четвъртия час на деня той мина през Капенската порта и продължи към Форум Романум, облечен с безупречна бяла тога с тясна пурпурна ивица на дясното рамо. Благодарение на дългите упражнения да ходи с високите си обувки, той правеше достатъчно впечатление на хората и те се обръщаха да го гледат с възхищение. Изглеждаше висок, благороден и уверен в себе си. Пристъпяше с гордо вдигната глава, златисторусата му коса блестеше на слънцето, а на устните му играеше лека усмивка. Той продължи по Сакра Виа със същата увереност, с която бе пристъпял и Цезар.
— Това е наследникът на Цезар! — пошепваше от време на време някой от слугите му на минувачите.
— Наследникът на Цезар дойде в Рим! — промълвяваше друг.
Денят беше хубав, небето — безоблачно, но влагата направо го задушаваше. Във въздуха имаше толкова водни изпарения, че небосклонът изглеждаше белезникав, не син. Около слънцето се виждаше блед ореол. Хората го сочеха и се чудеха какво ли означава. Около луната често се виждаха подобни сияния, но сияние около слънцето? Никога! Странно предзнаменование.
Мястото, където бе изгорен Цезар, личеше отдалеч, защото бе покрито с цветя, куклички и кълба прежда. Октавиан зави по Кливус Сацер и се приближи до купчината. Там, пред погледите на растящото множество, закри глава с тогата си и се помоли мълчаливо.
Зад близкия храм на Кастор и Полукс се намираха канторите на колегията на народните трибуни. Луций Антоний излезе тъкмо навреме, за да види как Октавиан загръща главата си с тогата.
Най-младият от тримата братя Антонии се смяташе за най-умния, но имаше един недостатък, който пречеше на израстването му в кариерата: беше дебел, напълно плешив и толкова циничен, че неведнъж се беше спречквал дори със собствения си брат Марк.
Той спря да погледа молитвата, като едва сдържаше смеха си. Какво зрелище! Това значи бил митичният Цезаров наследник! Никой от тримата братя не се навърташе в компанията на чичо им Луций и затова той никога не бе виждал Гай Октавий. Сега обаче без никакво съмнение разбра, че това е той. Още повече, че знаеше от брат си Гай, сега градски претор, че Октавий му е изпратил писмо с молба за разрешение да говори пред народа от рострите на мартенските нони.
Да, това беше наследникът на Цезар. Какъв смешник! Тези обувки! Кого си мислеше, че заблуждава? И нямаше ли бръснар? Косата му беше по-дълга от тази на Брут. „Истински недорасъл фукльо. Гледай само как си оправя тогата! Това ли успя да измислиш, Цезаре? Да предпочетеш този пикльо пред _брат ми_! Явно не си бил с всичкия си, когато си писал това завещание, братовчеде Гай.“
— Привет — рече той, като излезе напред и подаде ръка на Октавиан.
— Ти сигурно си Луций Антоний — отгатна момчето и на устните му се появи типичната Цезарова усмивка.
Издържа болезненото ръкостискане, без дори да мигне.
— Същият, Октавий — потвърди весело Луций. — Братовчеди сме. Видя ли се вече с чичо Луций?
— Да, посетих го в Неапол преди няколко нундини. Не се чувства добре, но се зарадва да ме види. — Октавиан замълча, сетне попита: — Брат ти Гай в съда ли е?
— Днес не. Реши да си почине.
— О, лошо — въздъхна младежът, без да спира да се усмихва на тълпата. — Писах му с молба да ми разреши да говоря от рострите, но той така и не ми отговори.
— Няма проблем, аз мога да ти дам разрешение — увери го Луций и кафявите му очи блеснаха.
По някаква причина той харесваше този нахакан позьор, типично за един Антоний. Ала тези големи очи не издаваха нищо; Цезаровият наследник пазеше мислите си в тайна.
— Ще можеш ли да вървиш на тези кокили? — попита Луций и посочи високите обувки.
— Разбира се — отвърна Октавиан и закрачи редом с него. — Десният ми крак е по-къс от левия и затова се налага да ги нося.
Луций цинично се изкиска:
— Стига _третият_ крак да е достатъчно дълъг, всичко е наред!
— Нямам представа дали е достатъчно дълъг. Девствен съм.
Луций примигна.
— Глупаво е да издаваш такава неудобна тайна.
— Не съм я издал и защо да е тайна?
— Сигурно намекваш, че е крайно време да използваш третия крак, а? С удоволствие ще те заведа на подходящо място.
— Не, благодаря. Аз съм много претенциозен в избора си. Това исках да кажа.
— В такъв случай си коренно различен от Цезар. Той не подбираше.
— Вярно е. В това отношение нямам нищо общо с него.
— Цял Рим ли искаш да ти се смее, Октавий, та бръщолевиш такива глупости?
— Не, но нямам нищо против, ако се посмее. Скоро ще се засмеят със задните си лица. Или по-скоро ще заплачат.
— О, това беше духовито, много остроумно! — възкликна Луций и се засмя. — Обърна собствената ми шега срещу мен.
— Това само времето ще покаже.
— Припкай по стълбите, сакати братовчеде, и застани по средата между двете колони с корабни носове.
Октавиан се подчини и се изправи пред първите си слушатели на Форума (които не бяха никак малко). „Колко жалко, че при това изложение на рострите ораторът не може да застане така, че слънцето да свети зад него — помисли си. — Хубаво би било, ако сиянието се вижда около главата ми.“
— Аз съм Гай Юлий Цезар Филиус! — обяви той пред тълпата с изненадващо силен глас. — Да, това е името ми! Аз съм наследникът на Цезар, официално осиновен от него по силата на завещанието му. — Вдигна глава и посочи слънцето. — Цезар изпрати знак за мен, неговия син!
Замълча за малко, за да отдаде нужното значение на предзнаменованието, сетне заговори за завещанието на Цезар към народа на Рим. Обясни надълго и нашироко за условията в него и обеща веднага щом завещанието влезе в сила, да разпредели средствата от името на Цезар. Защото _той_ бе Цезар.
Тълпата го слушаше в захлас, забеляза разтревожено Луций Антоний. Никой от стоящите на Форума не забелязваше обувките с високи подметки и никой не му се присмиваше. Вниманието им бе насочено към красивото му лице, мъжественото му държание, прекрасната му коса, удивителната му прилика с Цезар — от усмивката до жестовете му. Слухът явно се предаваше много бързо, защото се бяха появили много от старите почитатели на Цезар: евреи, чужденци, безимотни.
Не само външният вид помагаше на Гай Октавий. Той говореше наистина добре и с времето очевидно щеше да стане един от най-способните оратори на Рим. Когато свърши, избухнаха аплодисменти. Сетне той слезе безстрашно сред народа, с протегната десница и усмивка. Жени бързаха да докоснат тогата му, някои за малко да припаднат. „Ако наистина е девствен (а вече започвам да си мисля, че ме прати за зелен хайвер), бързо може да промени това положение с всяка жена от тълпата — мислеше си Луций Антоний. — Този хитрец хубаво ме баламоса.“
— Сега при Филип ли отиваш? — поинтересува се той, когато тръгна с Октавиан по стъпалата на весталките към Палатина.
— Не, към собствената ми къща.
— На баща ти?
Октавиан вдигна русите си вежди също както бе правил Цезар.
— Баща ми живееше в Домус Публика, нямаше собствено жилище. Аз си купих къща.
— Не дворец?
— Моите нужди са скромни, Луций Антоний. Мога да се наслаждавам на любимото си изкуство в обществените храмове на Рим. Обичам обикновена храна, не пия вино и нямам никакви пороци. Това е.
С тези думи Октавиан се заизкачва пъргаво по стълбите. Гърдите му започваха да го болят. Сега астмата щеше да вземе своята дан.
Луций Антоний не направи опит да го последва; остана на мястото си намръщен.

 

— Хитрата малка лисица хубаво ме баламоса — сподели той пред Фулвия след известно време.
Тя отново беше бременна и Антоний й липсваше страшно. Това я правеше нервна.
— Не биваше да му разрешаваш да говори — рече и на лицето й се появиха няколко бръчки. — Понякога си такъв глупак, Луций. Ако наистина е използвал тези думи и е посочил слънцето, значи намеква, че Цезар е бог, а той е син божи.
— Наистина ли мислиш така? На мен ми се стори чисто представление — възрази Луций с насмешка. — Да го беше видяла само, Фулвия. Той е един актьор, нищо друго.
— Такъв беше и Сула. И защо ще ти казва, че е девствен? Обикновените младежи не издават такива тайни. Готови са да умрат, само да не се разчуе.
— Подозирам, за да ми даде да разбера, че не е хомосексуалист. Тъй де, доста е красив за мъж, но изрично ми заяви, че нямал _никакви_ пороци. Нуждите му били скромни. Все пак е добър оратор. Впечатли ме.
— На мен ми изглежда опасен.
— Опасен ли? Фулвия, та той е на _осемнайсет_!
— Осемнайсет или осемдесет, няма значение. Той се стреми да привлече Цезаровите клиенти и привърженици, не да се хареса на другите благородни римляни. — Тя стана. — Веднага ще пиша на Марк. Той трябва да знае.

 

Две нундини след писмото на Фулвия Марк Антоний получи и едно от плебейския едил Критоний. От него научи, че Цезаровият наследник се опитал да изложи на показ златното курулно креело на Цезар на игрите в чест на Церера. Марк Антоний реши, че е крайно време да се върне в Рим. Дребосъкът не беше постигнал своето — Критоний, който организирал игрите, му забранил да показва каквото и да било. Тогава Гай Октавий поискал на шествието да се покаже диадемата, която Цезар бе отказал! Критоний забранил и това, но момчето не се обезкуражило. Напротив. Критоний пишеше, че младежът настоявал да го наричат „Цезар“! Не „Октавий“, нито дори „Октавиан“!
Придружен от неколкостотин ветерани, Антоний влезе в Рим на двайсет и първия ден на март. Задникът го болеше от дългата езда, а настроението му бе ужасно. Да не говорим, че беше зарязал жизненоважна работа — ако не наглеждаше ветераните си, кой знае какво щяха да сторят Освободителите?
Гневът му се подклаждаше най-вече от един друг проблем. Беше изпратил свои хора в Брундизиум да приберат данъците от провинциите и военната каса на Цезар. Данъците бяха пристигнали в Теанум, основното му седалище — голямо облекчение, защото сега имаше с какво да купува земя и да покрие част от дълговете си. Антоний не се свенеше да използва държавни пари за лични цели. Като консул просто изпрати на Марк Куспий в Съкровищницата заявление, че дължи на тази институция двайсет милиона сестерции. Военната каса обаче не беше пристигнала в Теанум, защото не беше в Брундизиум. Бе изтеглена от наследника на Цезар от името на Цезар, както легатът му Кафон беше научил от банковия чиновник. С пълното съзнание, че не може да се върне в Кампания с това обяснение, Кафон бе разпитал из целия Брундизиум и околностите. Ала напразно. В деня, когато изчезнали парите, валяло като из ведро, улиците били празни и войниците от двете кохорти в близкия лагер твърдяха, че при такова време никой разумен човек не би си показал носа навън. Авъл Плавтий пък се кълнеше, че Гай Октавий не би могъл да има нищо общо с кражбата. Пристигнал от Македония предния ден и бил прекалено болен — син като патладжан. Затова Кафон се върна в Теанум и разпрати хората си да разпитват за кервана от шейсет фургона на север от Бариум, на запад от Тарентум, на юг от Хидрунт и по близките пристанища.
Когато Антоний се върна в Рим, разследването бе стигнало до задънена улица. Никой не беше виждал нито керван, нито кораби. Парите сякаш се бяха изпарили.
Тъй като бе твърде късно да вика Гай Октавий, Антоний накисна натъртеното си седалище в топлата вана, сетне се изкъпа заедно с Фулвия, погледна заспалия Антил, нахрани се обилно, пи много вино и заспа.
На заранта научи, че Долабела не бил в града, но докато закусваше, го посети Авъл Хирций. Той също не беше в настроение.
— Какво означава това, Антоний? Да водиш въоръжена войска в Рим! — попита той. — В града няма размирици и ти вече не се ползваш с правомощията на началник на конницата. Носят се слухове, че възнамеряваш да задържиш всички Освободители, които още са тук. Вече седмина от тях ме посетиха! Писали са на Брут и Касий. Така ни тласкаш към война!
— Чувствам се застрашен, ако нямам стража — изръмжа Антоний.
— Застрашен от кого?
— От тази подла змия, Гай Октавий!
Хирций се отпусна на един стол и се засмя:
— _Гай Октавий_ ли? О, хайде, Антоний, не ставай за смях!
— Този негодник е откраднал военната каса на Цезар от Брундизиум.
— _Глупости!_ — възкликна Хирций и се за кикоти още по-силно.
Един роб се появи на вратата.
— Гай Октавий е тук, господарю.
— Да го попитаме лично — измърмори Антоний.
Настроението му не се беше подобрило от реакцията на Хирций. Проблемът бе, че не смееше да противоречи на този човек. Хирций беше най-преданият и най-влиятелен поддръжник на Цезар в града. Думата му тежеше в сената, а догодина щеше да бъде и консул.
Обувките с високи подметки изненадаха и двамата и някак си не се връзваха с метафори като „подла змия“. Този смешен хилав младок с префърцунени маниери — опасен? Да води неколкостотин въоръжени войници, за да се пази от него? Хирций хвърли на Антоний красноречив поглед, облегна се на стола и се подготви да стане свидетел на този „титаничен“ сблъсък.
Антоний не си даде труда да става или да подава ръка.
— Октавий.
— Цезар — поправи го Октавиан.
— _Не си никакъв Цезар!_ — изрева Антоний.
— Напротив. Аз съм Цезар.
— Забранявам ти да използваш това име!
— Имам право на него по закона за осиновяването ми, Марк Антоний.
— Не и докато не бъде издаде куриатен закон, а се съмнявам някога да стане. Няма да бързам със свикването на Куриатното събрание, за да го потвърди. Всъщност, _Гай Октавий_, съмнявам се да доживееш да видиш _какъвто и да било_ куриатен закон!
— По-спокойно, Антоний — смъмри го Хирций.
— Не, няма спокойно! Ти, смърдящ пикльо, ти ли ще ме разиграваш, бе? — изрева Антоний.
Октавиан стоеше пред него със съвършено безизразно лице. Нищо в държанието му не издаваше страх или дори напрежение. Държеше ръцете си отпуснати; по лицето му не се виждаше нито капка пот.
— Аз съм Цезар — повтори той. — И като такъв искам онази част от имуществото на Цезар, която той завеща на римския народ.
— Не може, завещанието не е влязло в сила. Плати на римския народ от военната каса, Октавий.
— Моля? — попита искрено учуден Октавиан.
— Откраднал си я от Опиевото хранилище в Брундизиум.
Хирций се изправи на стола, очите му заблестяха.
— Моля? — повтори Октавиан.
— Ти си откраднал военната каса на Цезар!
— Уверявам те, че не съм.
— Касиерът на Опий ще свидетелства.
— Не е възможно, защото не съм го направил.
— Нима отричаш, че си се явил пред касиера на Опий, че си се представил за наследника на Цезар и си взел трийсетте хиляди таланта от военната каса?
Октавиан се усмихна весело:
— Полуксе! Каква хитра кражба! Обзалагам се, че не е представил никакви документи, защото когато бях в Брундизиум, и аз нямах. Може би касиерът на Опий ги е откраднал. Леле, какъв досаден проблем за държавата! Надявам се скоро да хванеш злосторника, Марк Антоний.
— Мога да наредя да изтезават робите ти, Октавий.
— В Брундизиум ме придружаваше само един, така че няма да ти е много трудно… _ако_ повдигнеш обвинения срещу мен. Кога е извършено това дръзко престъпление?
— В един ден на проливен дъжд.
— О, това отхвърля всички подозрения! Моят роб още не се беше възстановил от морската болест, а аз бях прикован на легло от астмата и от ужасно главоболие. Иска ми се, Антоний, да признаеш онова, което ми се полага, и да ме наричаш Цезар.
— _Никога._
— Като главен консул, Марк Антоний, искам да те уведомя, че възнамерявам да организирам игри в чест на Цезаровите победи след Аполоновия празник през юли. Затова всъщност дойдох.
— Забранявам — отсече Антоний.
— Това вече не можеш да направиш! — намеси се възмутено Хирций. — Аз съм сред приятелите на Цезар, които участват с парични средства в организирането на игрите, и се надявам, Марк Антоний, и ти да внесеш своята лепта! Момчето е право. Той е наследникът на Цезар и има право да участва в тези празненства.
— О, махай се от очите ми, Октавий! — изръмжа Антоний.
— Казвам се Цезар — подчерта Октавиан и излезе.
— Държа се непростимо грубо — рече Хирций. — Какво ти е сторил, та така да се нахвърляш върху него? Дори не го покани да седне.
— Ще го поканя аз да седне върху някой по-остър кол!
— И не можеш да му откажеш куриатния закон.
— Ще му дам куриатния закон, като върне парите.
При тези думи Хирций отново избухна в смях:
— Глупости! Ако наистина някой е откраднал военната каса, за планирането на този удар е отишла поне една нундина. Много добре го знаеш, Антоний. Нали чу, че Октавиан току-що бил пристигнал от Македония и бил на легло.
— Октавиан ли?
— Да, Октавиан. Независимо дали ти харесва или не, името му е Гай Юлий Цезар Октавиан. Аз ще го наричам Октавиан. Няма да използвам „Цезар“, но „Октавиан“ е достатъчно признание, че е наследник на Цезар. Забележително умно и хладнокръвно момче, не мислиш ли?
Когато излезе в перистила на Антониевия дворец в Карина, Хирций завари ветераните от стражата събрани, очевидно в очакване на заповеди от старшия консул. Сред тях стоеше Октавиан, усмихваше се като Цезар, жестикулираше като Цезар и явно бе казал някаква остроумна шега като Цезар, защото всички войници се смееха. Всеки път, когато Хирций го чуеше, гласът му напомняше все повече на Цезаровия.
Преди Хирций да се доближи, Октавиан махна на войниците като Цезар и се оттегли.
— О, прекрасен е! — въздъхна един стар воин, бършейки очите си.
— Видя ли го, Авле Хирций? — попита друг, също с насълзени очи. — Същински Цезар на младини!
„Какво е замислил? — запита се Хирций със свито сърце. — Никой от тези мъже няма да бъде във войската, когато Октавиан стане достатъчно възрастен, за да командва. Вероятно отсега иска да спечели синовете им. Способен ли е да планира в такова далечно бъдеще?“

 

Изчезването на Цезаровата военна каса обърка сериозно плановете на Антоний, планове, които не смяташе да споделя пред хора като Авъл Хирций. Закупуването на земя за ветераните не беше неразрешим проблем. Винаги можеше да издаде закон за конфискация. Дори най-влиятелните конници, които щяха да пострадат най-много от това (заедно с много сенатори), нямаше да дръзнат да му се противопоставят. Собствените му дългове също не го тревожеха особено.
След пресичането на Рубикон от Цезар положението се утежняваше от един друг фактор: всеки войник очакваше да получава тлъсти възнаграждения за службата си. Вентидий набираше доброволци в Кампания и всеки от тях искаше подарък от хиляда сестерции само за да се запише във войската. Държавата не само че трябваше да осигури средства за оборудване, ами да даде и десет милиона сестерции в брой, и то на момента. Шестте опитни легиона все още чакаха в Македония, но представителите им бяха в Теанум и намекваха недвусмислено, че си искат парите. Ако нямаше да има война срещу партите, какъв е смисълът да си войник? Плячката от Дакия дали си струваше? Как да им каже, че няма да има плячка от Дакия, защото му трябваха в Италия да затвърдят консулската му власт? Преди да им съобщи тази новина, трябвате да намери отнякъде по десет хиляди сестерции, които да им плати веднага при пристигането им в Брундизиум. Това бяха триста милиона сестерции, и то без възнагражденията за центурионите.
Той обаче не разполагаше с толкова пари и нямаше откъде да ги намери. Данъците от провинциите щяха да покрият обичайните държавни разходи. След смъртта на Цезар никой не бе в състояние да спечели верността на войниците, ако не им плаща в брой. В Кампания той лично се беше убедил в това.
— Ами резервният фонд в храма на Опс? — попита Фулвия, с която споделяше всичко.
— Празен е — изръмжа Антоний. — Всеки смуче оттам, от Цина и Карбон до Сула.
— Клодий твърдеше, че е пълен. Ако не беше успял да прокара закона си за анексиране на Кипър, за да раздаде полагащото се безплатно зърно, щеше да изтегли пари оттам. Все пак тя е римската богиня на изобилието, на плодовете на земята. Затова той сметна, че храмът на Опс е съвсем законен източник на средства за закупуване на жито. Тъй като законът му мина, не се наложи да прибягва до такава мярка.
Антоний целуна страстно жена си:
— Какво щях да правя без теб, мое мило олицетворение на Опс?

 

Храмът на Опс на Капитолия бе сравнително стар. Макар че беше от най-древните римски божества без лица и тела, първият й храм в града беше изгорял. Този бе построен от Цецилий Метел преди сто и петдесет години. Не беше голям, но Цецилиите Метели го поддържаха чист и редовно опресняваха стенописите. В единственото помещение, _целата_, нямаше статуя, защото богинята бе безлика. Подобен беше и олтарът й на Регията, който имаше още по-голямо значение за култа към Опс. Като всички римски храмове този бе издигнат върху висок подиум, защото подземията му бяха неприкосновени, закриляни от самата богиня. Поради тази причина те често се използваха за съхранение на скъпоценни предмети, в това число на пари и кюлчета.
Придружен от неколцина близки привърженици, Антоний разби вратата на подземието и със затаен дъх освети с лампата си купищата сребърни слитъци. Опс наистина беше богата! Той вече имаше пари.
Започна да ги пренася по светло. Трупаше ги в другия край на Капитолия, в подземието на храма на Юнона. Там денем и нощем от слитъците сечаха сребърни денарии. Антоний вече имаше пари за легионите, а също и да погаси всичките си дългове. В храма на Опс бе намерил двайсет и осем сребърни таланта, или седемстотин милиона сестерции.
До юнските календи всичко щеше да се уреди. Тогава щеше да поиска от сената да смени провинциите му, а след това с помощта на брат си Луций да накара Плебейското събрание да изгони Децим Брут от Италийска Галия.
Едно писмо от Брут и Касий го вбеси.

 

„С радост те уведомяваме, че смятаме да присъстваме на заседанието на сената през юнските календи. Искаме обаче гаранции за сигурността си. Малко сме обидени, че макар да сме главни претори, никой не ни уведомява за събитията в Рим. Ценим високо подкрепата ти и помощта, която ни оказа от мартенските иди насам. Научихме обаче, че градът е пълен с бивши войници на Цезар и че те възнамерявали отново да издигнат олтара и колоната, така навреме премахнати от Долабела.
Въпросът ни е такъв: ще бъдем ли в безопасност, ако се върнем в Рим? Най-смирено те молим да потвърдиш, че амнистията още е в сила и че сме добре дошли в Рим.“

 

Тъй като се чувстваше много по-уверен след изплащането на всичките си дългове, Марк Антоний отговори на тази смирена молба без особено съчувствие към Освободителите.

 

„Не мога да ви дам никакви гаранции за безопасност, Марк Бруте и Гай Касий. Вярно е, че градът е пълен с Цезарови войници, които чакат да получат земите си или се колебаят дали да не се запишат в легионите ми в Кампания. Колкото до намеренията ми по отношение на така наречения култ към Цезар, уверявам ви, че те няма да бъдат насърчавани.
Ако искайте идвайте, ако не искате, недейте. Изборът е ваш.“

 

„Ето! Така трябва да разберат къде им е мястото в плановете на Антоний! И да си дадат сметка, че ако решат да се възползват от самнитского недоволство, съвсем близо до тях ще има легиони, готови да потушат всяко въстание. Да, в името на Опс, чудесно!“

 

На юнските календи той влезе в Хостилиевата курия в прекрасно настроение. Ала в залата нямаше кворум. Ако Брут, Касий и Цицерон бяха там, вероятно щеше да го събере някак си, ала ги нямаше.
— Добре — изсъска през зъби Антоний. — Ще отида в Плебейското събрание. Луций! — провикна се към брат си, който тъкмо излизаше под ръка с Гай Антоний. — Свикай Плебейското събрание!
Плебейското събрание, което също не се посещаваше много, нямаше правилник за кворума. Ако имаше по един член от всяка триба, заседанието можеше да се проведе, а специално в този ден присъстваха около двеста представители, равномерно разпределени между всички триби. Антоний беше бесен и затова никой от плебейските трибуни не бе готов да спори с Луций. Те бързо дадоха на Марк Антоний Италийска и Отвъдна Галия за пет години при неограничен империум. Този Антониев закон за смяна на провинциите влезе в сила веднага, което означаваше, че Децим Брут моментално се лишаваше от провинцията си.
С това работата на заседанието не беше свършена. Първите резултати от споразумението на Антоний с легионерите бяха отразени в предложения от Луций Антоний закон, създаващ трети тип съдилища, председателствани от високопоставени бивши центуриони, които не разполагаха с достатъчно имущество, за да бъдат приети в конническото съсловие или сената. Последва друг законопроект — за разпределяне на обществените земи сред ветераните от специална комисия, включваща самия Марк Антоний, Луций, Долабела и още четирима техни поддръжници, между които Освободителя Цезений Лентон, побързал да застане на страната на Антоний.
Ако Хирций още се съмняваше в слуховете за подкупа на цар Дейотар, сега те се потвърдиха, защото Малка Армения бе отнета от Кападокия и придадена към Галатия.
Двамата консули ясно даваха да се разбере как възнамеряват да управляват: чрез корупция и за лично облагодетелстване. Последваха многобройни договори за откупуване на данъци и привилегии и всички лица, на които Цезар завинаги бе отказал гражданство след разкриването на злоупотребите на Фаберий, се събудиха чисти римляни. А през това време среброто от храма на Опс се превръщаше в монети.
— За какво е властта, ако не да я използваме за собствена облага? — попита Антоний Долабела.

 

Сенатът се събра пак на петия ден на юни. За изненада Луций Пизон, Филип и малкото останали на предните редове, Публий Сервилий Вация Изаурик Старши също настани между тях. Най-големият приятел и политики съюзник на Сула се беше оттеглил от обществения вот преди толкова много години, че останалите сенатори почти бяха забравили за съществуването му. Домът в Рим се заемаше от сина му, големия поддръжник на Цезар, който сега трябваше да се върне от провинция Азия след изтичане на мандата му на управител. Вация Старши се наслаждаваше на красотите на природата, изкуството и литературата във вилата си в Кума. След извършването на свещените ритуали Вация Старши се изправи в знак, че иска да говори. Като най-възрастен сред консулите той имаше право пръв да вземе думата.
— По-късно — сряза го Антоний, без да обръща внимание на възмутените възгласи от залата.
Долабела го изгледа гневно:
— _Аз_ държа фасциите през юни, Марк Антоний, затова председателствам това заседание! Публий Вация Старши, за мен е чест да те посрещна отново в сената. Моля, имаш думата.
— Благодаря, Публий Долабела — рече Вация Старши със слаб, но ясен глас. — Кога ще се обсъждат провинциите за преторите?
— Не днес — отвърна Антоний, преди Долабела да успее да се обади.
— Може би трябва да ги обсъдим, Марк Антоний — рече Долабела, решен да не позволява да му отнемат водещата роля.
— _Казах_ не днес! Обсъждането се отлага! — Антоний.
— Тогава искам да предложа на обсъждане провинциите на двама от преторите — продължи Вация Старши. — На Марк Юний Брут и Гай Касий Лонгин. Макар че не одобрявам раздаването на правосъдие на своя глава и убийството на Цезар, аз съм загрижен за тяхното бъдеще. Всеки миг, в който останат в Италия, те са под заплаха. Затова предлагам провинциите на Марк Брут и Гай Касий да бъдат гласувани веднага, независимо колко ще чакат останалите претори. Освен това предлагам на Марк Брут да бъде дадена провинция Македония, от която Марк Антоний бе освободен, а на Гай Касий — Киликия, заедно с Кипър, Крит и Киренайка.
Вация Старши замълча, но остана прав. От задните редове, изпълнени с назначени от Цезар хора, се чуваше недоволно шушукане.
Гай Антоний, преторът, се изправи гневно и изкрещя:
— Уважаеми консули, съгласен съм с Вация Старши, че е крайно време да видим гърбовете на Брут и Касий! Докато са в Италия, те представляват постоянна заплаха за властта. Тъй като сенатът гласува амнистия, не могат да бъдат изправени на съд за измяна, но не съм съгласен да получават провинции, а невинни хора като мен да чакат! Упълномощете ги да осигурят зърно за Рим и Италия. Брут може да отиде в Мала Азия, а Касий — в Сицилия. Квесторски длъжности, това заслужават.
Последвалият дебат показа на Вация Старши колко неуместно е било предложението му. Накрая Брут и Касий бяха изпратени да събират зърно в Мала Азия и Сицилия. На всичкото отгоре блюдолизците на Антоний се присмяха на Вация за възрастта и старомодните му разбирания. Затова скоро след края на заседанието той се върна във вилата си в Кампания.
Когато се прибра, заповяда на робите да му напълнят ваната. Отпуснал се в нея, Публий Вация Изаурик Старши въздъхна тежко, преряза вените на двете си китки и остави кръвта да се смесва с топлата вода.

 

— О, с какво заслужих такова посрещане? — възкликна Вация Младши пред Авъл Хирций. — Цезар е убит, баща ми се самоубил…
Той отново се обля в сълзи.
— … а Рим е в лапите на Марк Антоний — добави мрачно Хирций. — Иска ми се да виждах изход, Вация, но няма. Никой не е в състояние да се опълчи срещу него. Той е способен на всичко, от крещящи беззакония до екзекуции без съд. И войската е на негова страна.
— Той _купува_ войската си — рече Юния, радостна, че съпругът й най-после си е у дома. — Иде ми да убия брат си Брут, че сложи начало на всичко това, но истинската виновница е Порция.
Вация издуха носа си, сетне попита:
— Антоний и послушният му сенат ще ти позволят ли да станеш консул догодина, Хирций?
— Така обещава. Внимавам да не му се набивам много на очи; най-разумно е да кротуваме. Панза е на същото мнение. Затова не присъстваме на много заседания.
— Значи няма нито един влиятелен мъж, който да му се противопостави?
— Абсолютно никой. Антоний си разиграва коня както си иска.

 

Такива бяха страховете на водещите търговци и политици в Рим и Италия през ужасните месеци на пролетта и лятото след мартенските иди.
Брут, сякаш залепен за Порция, и Касий се щураха по крайбрежието на Кампания. Когато се събраха във вилата на Сервилия и Тертула, петимата се изпокараха жестоко. Гласуваните им пълномощия да осигурят жито за Рим ги обидиха смъртно — как си позволяваше Антоний да ги товари със задължения на обикновени квестори?
Цицерон реши да ги навести и завари Сервилия убедена, че все още има достатъчно влияние да отмени решението на сената; Касий — готов за война; Брут — напълно отчаян; Порция — натякваща и бърбореща както обикновено, а Тертула — потънала в скръб, защото бе пометнала.
Той си тръгна обезкуражен.
„Това е катастрофа — мислеше си. — Те не знаят какво да правят, не виждат изход от положението си, живеят ден за ден в очакване на най-лошото. Италия е в хаос, защото се управлява от пакостливи деца, а ние, по-разумните, не можем да им се противопоставим. Превърнали сме се в оръдия на военните и този безскрупулен звяр, който ги контролира. Това ли искаха Освободителите, когато убиха Цезар? Не, разбира се, че не. Те не виждаха по-далеч от момента на убийството, мислеха си, че след отстраняването на диктатора всичко ще се оправи от само себе си. Не си даваха сметка, че те трябва да поемат кормилото на държавата. Тъй като не го сториха, корабът се заби в скалите. Разби се. Рим потъва.“

 

През новонаименувания месец юли се проведоха два фестивала: Аполоновите празници и игрите в чест на Цезаровите победи. Те разсеяха и развеселиха народа, стекъл се в Рим дори от такива отдалечени кътчета като Брутиум, петата на италийския ботуш, и Италийска Галия. Лятото бе в разгара си, много сухо и горещо. Населението на Рим се беше удвоило.
Брут, задочният организатор на Аполоновите празници, бе заложил на „Терей“, пиеса от латинския драматург Акций. Обикновените хора обаче предпочитаха надбягванията с колесници, с които се откриваха и закриваха седемдневните празненства, а през другото време се тълпяха в големите театри, поставящи ателански пантомими и музикални фарсове от Плавт и Теренций. Брут вярваше, че реакцията към „Терей“ ще покаже какво е отношението на народните маси към убийството на Цезар. Сюжетът на пиесата бе убийството на един тиранин — истинска епична трагедия. Затова обикновените хора не се заинтересуваха особено от нея и не я посещаваха. Брут, който бе неспособен да разбере широките народни маси, не можеше да проумее какво означава това. Зрителите на пиесата бяха все от висшето общество, познавачи на изкуството и литературата като Варон и Луций Пизон, и я приемаха с бурни овации. След като научи за това, Брут реши, че обикновените хора одобряват убийството на Цезар и са простили на Освободителите. Истината бе, че постановката на „Терей“ беше блестяща, актьорите — отлични, а самата пиеса се играеше толкова рядко, че големите ценители на театъра я посрещаха с ентусиазъм.
Октавиан, организаторът на игрите в чест на Цезаровите победи, не кроеше планове за наблюдение над поведението на народа, а се ползваше с благосклонността на самата Фортуна. Неговите игри продължиха единайсет дни и доста се отличаваха от обичайните летни празненства в Рим. Първите седем дни бяха посветени на грандиозни шествия и представления. През първия ден в Големия цирк бе пресъздадена обсадата на Алезия — зрелище с хиляди актьори, многобройни мними битки и новаторски декор, организирано и режисирано от Меценат, който се оказа изключително талантлив в тази област.
Главният организатор на игрите имаше право да обяви официалното им начало и Октавиан, застанал на главната трибуна, се стори на огромната тълпа като истинско въплъщение на Цезар. Продължилите четвърт час аплодисменти вбесиха Антоний. Макар че това бе красноречив знак, Октавиан съзнаваше, че то изобщо не означава, че Рим е вече негов. Показваше само, че Рим принадлежи на Цезар. Точно _това_ дразнеше Антоний.
Сетне, около час преди залез на този първи ден, точно когато Версенжеторикс седеше с кръстосани крака пред Цезар, на север над Капитолия се появи комета. Отначало никой не я забеляза, сетне някои започнаха да я сочат и в един момент цялото хилядно множество в цирка беше на крака и крещеше:
— Цезар! Това е Цезар! Цезар е бог!
През следващите шест дни представленията и шествията бяха организирани на някои по-малки сцени из града, но всеки ден, точно преди залез, кометата отново изгряваше и осветяваше нощта с тайнствения си блясък. Беше голяма колкото луната и имаше две потрепващи светли опашки, проточващи се на север. Продължи да блести и през последните четири дни на игрите, посветени на битки с диви зверове, надбягвания с коне и колесници и други зрелища, провеждани в Циркус Максимус. Щом игрите приключиха, звездата, олицетворяваща Цезар, изчезна.
Октавиан действаше бързо. На втория ден на игрите всички статуи на Цезар в града вече носеха златни звезди на челата си.
Благодарение на Цезаровата звезда Октавиан спечели много повече, отколкото бе загубил, когато самият Антоний забрани излагането на показ на златното кресло на Цезар и позлатения му венец, а статуята на Цезар не дефилира в парада на боговете. На втория ден на игрите Антоний произнесе пламенна реч в Помпеевия театър, в която енергично защитаваше Освободителите и се стремеше да омаловажи приносите на Цезар. Благодарение на кометата обаче всичките му усилия отидоха напразно.
Октавиан пък разправяше, че звездата е сигурно доказателство, че Цезар е бог. Защо иначе ще се появява на първия ден на игрите в негова чест и ще изчезва точно на края им? Не можеше да има друго обяснение. Това бе неоспоримо. Дори Антоний не беше в състояние да обори такива твърди доказателства. Долабела благодареше на боговете, че не е унищожил олтара и колоната на Цезар, ала все пак не нареди да ги върнат.
Октавиан гледаше по друг начин на Цезаровата звезда. Тя без съмнение показваше, че божествеността на Цезар се предава и на наследника му. Ако Цезар беше бог, значи синът му също бе такъв. Той съзираше израз на тези мисли в погледите на обикновените хора, докато се разхождаше из бедните квартали на Рим. Това израснало в най-богатата част на Палатина дете разбираше добре, че ако се движи само сред първата класа, не ще спечели народната любов. А и изобщо през ум не му минаваше, че може да си вади изводи за отношението на хората от реакцията им на някоя пиеса, изпълнена с дълбоки философски разсъждения и прочувствени диалози. Не, той вървеше сред тях и разговаряше, интересуваше се от проблемите им. Много от тези, с които се срещаше, бяха ветерани на Цезар. Те наистина го харесваха, възхищаваха се от скромността му, радваха се, че се интересува от тях. Нещо повече, Октавиан установи, че грубото държане на Антоний към него по време на игрите, не е останало незабелязано и се осъжда от обикновените хора.
Обхвана го непоклатима увереност, защото добре знаеше какво означава появата на Цезаровата комета. Тя бе послание от Цезар, че той ще управлява света. А Октавиан винаги беше искал да управлява света, но отначало то бе само далечна мечта. След появата на кометата вече беше сигурен, че това е неговата съдба. Цезар му бе прехвърлил задачата да изправи Рим на крака и да го превърне в могъща световна империя.
„Аз съм човекът, който трябва да го направи. Аз ще управлявам света. Ала трябва да имам търпение, да се уча, да поправям грешките, които несъмнено ще допусна. Сетне ще смажа всяка опозиция, ще си разчистя сметките с всички, от Освободителите до Марк Антоний. Цезар ме направи свой наследник не само за да взема богатството и имотите му, а да наследя клиентите и привържениците му, мощта, съдбата и божествеността му. И в името на Сол Индигес, Телус и Либер Патер, аз няма да го разочаровам. Аз ще бъда достоен син. Аз ще бъда Цезар.“

 

Вечерта на осмия ден на игрите — първия, през който те отново се провеждаха в Големия цирк, Антоний бе пресрещнат от група центуриони. В този ден беше дал на тълпата ясно да разбере, че презира наследника на Цезар.
— Това трябва да спре, Марк Антоний — рече говорителят им Марк Копоний, главният центурион на двете кохорти, които бяха помогнали на Октавиан да изнесе военната каса от Брундизиум. Сега тези войници трябваше да се присъединят към Четвърти легион.
— Кое трябва да спре? — озъби се Антоний.
— Обидното ти държане към младия Цезар. Това не е справедливо.
— Да не искаш да бъдеш съден за измяна, центурионе?
— Не, определено. Искам само да ти обърна внимание, че в небето свети голяма опашата звезда, наречена на Цезар, който сега живее при боговете. Той осветява пътя на сина си, младия Цезар. Това е начин да му благодари за прекрасните игри. Това оплакване не е лично мое, Марк Антоний. Всички сме недоволни от поведението ти. Със себе си водя петдесет мъже, все бивши центуриони на Цезар. Аз и някои от тях отново се записахме в легионите. Други са се установили на земята, дадена им от Цезар. Всички виждаме как се държиш с момчето. Третираш го като боклук. Той обаче не е боклук. Той е младият Цезар. И ние искаме това държане да престане. Трябва да се отнасяш към младия Цезар с уважение.
Със съзнанието, че е облечен в тога, не в ризница и не изглежда толкова внушителен в очите на войниците, Антоний запази мълчание, но на лицето му се изписа жесток гняв. Центурионите се направиха, че не забелязват това изражение. Той си даде сметка, че с поведението си неволно е обидил хора, от които имаше огромна нужда. Проблемът бе в това, че Антоний се изживяваше като истинския наследник на Цезар и вярваше, че и Цезаровите ветерани са на това мнение. Голяма грешка. В сърцата си те се оказаха деца. Храбри, силни, страшни воини. Ала въпреки всичко деца. Искаха Марк Антоний да се умилква около това женствено хлапе на високи токове само защото за него се говореше, че бил наследникът на Цезар. Те бяха заслепени. Наранените им чувства ги бяха убедили, че на осемнайсет години Цезар е изглеждал именно така.
„Аз не познавам Цезар на осемнайсет, но може би наистина е приличал на това женствено хлапе. Може би наистина е _бил_ женствено хлапе, ако вярваме на историята за цар Никомед. Аз обаче отказвам да повярвам, че Гай Октавий е един бъдещ Цезар! Никой не е в състояние да претърпи такава промяна. Октавий не притежава Цезаровата самоувереност, стила му, гения му. Не, той постига своето чрез измама, благи думи, съчувствие и усмивки. Той сам казва за себе си, че не може да командва войска. Той е само въздух. А тези глупци искат да се отнасям добре с него заради някаква проклета комета.“
— Какво наричате „справедливо отношение към Гай Октавий“? — попита той, като се постара да прикрие гнева си.
— Ами като начало трябва да обявиш публично, че сте приятели — отвърна Копоний.
— В такъв случай всички заинтересовани да се появят на Капитолия пред храма на Юпитер през втория час на деня след края на игрите — каза Антоний. — Хайде, Фулвия — обърна се към жена си, която стоеше разтревожена до него.
— По-добре внимавай с този малък червей — посъветва го тя, докато с мъка се изкачваше с големия си корем по Каковите стълби. — Той е опасен.
Антоний подпря гърба й с ръка и започна да я бута нагоре. Това бе най-хубавото в него — друг на негово място би заповядал на някой роб да й помогне, но той не смяташе за унижение да го стори лично.
— Голямата ми грешка е, че реших да освободя личната си стража за игрите. Ликторите са безполезни — рече той на глас; сетне прошепна: — Мислех, че войската ще е на моя страна. Те са мои.
— Те бяха на Цезар — изпръхтя Фулвия.

 

И така в деня след края на игрите в чест на Цезар пред храма на Юпитер се събраха над хиляда ветерани. Облечен с бляскава броня, Марк Антоний дойде по-рано, защото искаше да се разходи сред мъжете, да побъбри с тях, да пусне по някоя и друга шега. Октавиан се появи с обикновени обувки и тога. С Цезаровата усмивка на уста той мина бързо сред ветераните и застана до Антоний.
„О, хитро! — помисли си Антоний, като едва устояваше на желанието да размаже това красиво лице. — Иска всички да видят какъв е дребосък, колко е беззащитен. Иска до него аз да приличам на недодялан селяк.“
— Гай Юлий Цезар Октавиан — изрече така омразното му име, — тези добри люде доведоха до знанието ми, че аз… ъ… невинаги съм се отнасял към теб с подобаващо уважение. Приеми най-искрените ми извинения за това. Ако съм го сторил, то е било неволно, тъй като умът ми е зает с прекалено много проблеми. Приемаш ли извинението ми?
— На драго сърце, Марк Антоний! — възкликна Октавиан с широка усмивка и му подаде ръката си.
Антоний я пое, сякаш бе направена от стъкло. Потърси с поглед Копоний и останалите петдесетина центуриони, за да види как се посреща жестът му. „Добре, но не е достатъчно“ — казваха лицата им. Затова с огромно отвращение Антоний прегърна Октавиан и го целуна шумно по двете бузи. Това вече свърши работа. Чуха се доволни възгласи и тълпата заръкопляска.
— Правя го само заради тях — прошепна Антоний в ухото на Октавиан.
— Аз също — отвърна също шепнешком момчето.
Двамата си тръгнаха. Антоний вървеше, поставил ръка върху рамото на Октавий, който до него приличаше на невръстно дете.
— Беше прекрасно! — промълви Копоний, без да крие сълзите си.
Октавиан срещна погледа му и се усмихна съучастнически.

 

Секстил донесе нова, не по-малко неприятна изненада за Антоний. Брут и Касий издадоха преторски едикт до всички градове в Италия, но той имаше доста по-различно съдържание от априлското им обръщение. В проза, носеща стила на Цицерон, те обявяваха, че не възнамеряват да си губят времето с квесторски занимания като събирането на зърно. Възлагането на тази задача на тях била голяма обида за двама мъже, които вече били управлявали провинции, и то добре. На трийсет години Касий не само че бе управлявал Сирия, ами и беше отблъснал страшната партска войска. А пък Брут бил определен лично от Цезар за управител на Италийска Галия. Освен това Марк Антоний сеел размирици сред легионите, връщащи се от Македония. Настояваха той веднага да престане и изтъкваха, че _винаги_ са действали в името на мира и свободата; никога не са се стремели към гражданска война.
Антоний им отговори с гневно писмо.

 

„За кои се мислите вие, та пращате посланията си до всеки град от Брутиум и Калабрия до Умбрия и Етрурия? Аз ще издам консулски едикт за унищожаването на вашите писания във всяко селище, където са се получили. Ще обясня на народа как вие двамата преследвате само собствения си интерес и че нямате вече никакви преторски правомощия. Ще информирам властите, че ако се получат други подобни писания от ваше име, на тях трябва да се гледа като на държавна измяна, а авторите им да се смятат за обществени врагове.
Това ще разглася пред народа. Нещо повече, вие нямате право да изисквате нищо от сената и народа на Рим. Вместо да се оплаквате от задачите си за доставка на зърно, вие би трябвало да лазите пред сената и да му благодарите, че ви е дал каквато и да била държавна длъжност. Вие преднамерено убихте един мъж, който бе законен глава на римската държава. Наистина ли очаквахте да получите златни курулни кресла и украсени със скъпоценни камъни венци за това предателство? Я вземете да пораснете, глупави недоносчета!
И как смеете да ме обвинявате публично, че подбуждам македонските си легиони към бунт? Защо, в името на боговете, да го правя? Мълчете и се скрийте някъде, да не загазите още повече.“

 

На четвъртия ден на секстил Антоний получи отговор от Брут и Касий, адресиран лично до него. Беше очаквал извинения, но не ги получи. Брут и Касий упорито твърдяха, че те са законно избрани претори, че можели да издават каквито си поискат едикти и никой не можел да ги обвини, че не работят за мира, хармонията и свободата. Заплахите на Антоний не ги впечатлявали. Нима с поведението си не били доказали, че свободата им е по-ценна от приятелството на Антоний?
Накрая завършваха със злобната забележка: _„И нека ти напомним, че от значение е не продължителността на живота на Цезар, а краткостта на управлението му.“_
Какво ставаше с късмета му, чудеше се Антоний с чувството, че всички са се съюзили срещу него. Октавиан публично го бе натикал в миша дупка, като му показа, че контролът му върху легионите не е толкова пълен, колкото си беше мислил. А сега двама претори му намекваха, че имат власт да прекратят кариерата му със същата лекота, с която бяха свалили Цезар. Или поне така тълкуваше той това омразно писмо. Краткостта на управлението, а? Добре, той можеше да се справи с Децим в Италийска Галия, но не беше в състояние да воюва на два фронта — Брут и Касий постоянно подклаждаха недоволството в самнитската част на Италия, която винаги бе готова да въстане срещу Рим.
Октавиан можеше да му каже защо късметът се е обърнал срещу него, но на Антоний, разбира се, никога не би му хрумнало да се допита до най-омразния си враг. Той бе обърнал късмета с грубото си държане към Октавиан. А това никак не харесваше на бог Цезар.
Така Антоний реши, че е крайно време да се отърве от Брут и Касий, за да може спокойно да се заеме с Децим Брут. Затова събра сената в деня, след като получи писмото, и им осигури по една провинция. Брут щеше да замине като управител на Крит, а Касий — за Киренайка. В тези провинции нямаше войска. Провинции ли искаха? Ето им провинции. Сбогом, Бруте и Касий.

 

Цицерон бе отчаян и с всеки изминал ден се отчайваше все повече и повече. И то въпреки че двамата с Атик най-после бяха успели да изгонят римските безимотни заселници от Цезаровата колония край Бутротум. Обърнаха се към Долабела, който след дълга разходка с Цицерон с удоволствие прие тлъстия рушвет на Атик. Така имението на изтъкнатия конник, истинска златна мина за кожа, лой и торове, бе спасена. Атик се нуждаеше от тази добра новина, защото жена му беше тежко болна. Малката Атака скърбеше, понеже никой не я пускаше да види майка си. Атик бе изпратил дъщеричката си във вилата си в Помпей, а съпругата му оставаше в Рим.
Парите отново се превърнаха в ужасен проблем за Цицерон, до голяма степен заради младия Марк, който още се скиташе по света и постоянно пращаше писма с искания за още средства. Двамата Квинтовци отказваха да му говорят, а краткият му брак с Публилия не му донесе толкова средства, колкото очакваше, заради проклетите й брат и майка. Клеопатриният агент в Рим, египтянинът Амоний, отказваше да му изплати обещаните от царицата средства. И всичко това, след като си беше дал толкова труд да напише всичките си речи и дисертации на най-луксозната хартия, придружени с изящни илюстрации! Това му бе струвало цяло състояние, а в бележката си царицата ясно казваше, че е готова да му върне разходите. Доводите на Амоний бяха, че смъртта на Цезар била принудила Клеопатра да замине от Рим, преди трудът му да й бъде доставен! „Добре, де, изпрати й го!“ — възрази Цицерон. Амоний просто вдигна вежди и каза, че бил сигурен, че царицата, завърнала се успешно в Египет (слухът за корабокрушението се оказа пълна измислица), имала много по-важни занимания от четенето на хиляди страници римски безсмислици. Ето ти на! Беше подготвил най-луксозното издание на пълните си трудове, а никой не желаеше да го купи!
Сега най-много на света му се искаше да напусне Рим, да отиде в Гърция, да натрие сол на главата на младия Марк и да се потопи в необятната атинска култура. Любимият му прислужник Тирон работеше неуморно за осъществяването на това начинание, но откъде щяха да дойдат парите? Теренция продължаваше да трупа злато, но когато се обърна към нея, тя изтъкна, че доколкото си спомняла, той притежавал десетина луксозни вили из Етрурия и Кампания, натъпкани с най-скъпите произведения на изкуствата. Така че ако имал нужда от средства, да продадял една-две вили и статуи. Изобщо да не я занимава със смешните си финансови проблеми!
Срещите му с Брут бяха също толкова безрезултатни. Брут също възнамеряваше да отиде в Гърция. И категорично отказваше да се занимава със закупуване на жито за Рим! Този глупак взе Порция и отплава за малкия остров Незида, недалеч от кампанийското крайбрежие. Касий пък бе решил да приеме задачата за осигуряване на зърно от Сицилия и усилено събираше флотилия — наближаваше жътва.
Долабела, доволен от бързината, с която Атик му плати рушвета, разреши на Цицерон да напусне Италия. Какво безобразие — един изтъкнат проконсул да моли за позволение да излезе от страната! Това Цезарово постановление още не беше отменено. Цицерон преглътна гордостта си и продаде една вила в Етрурия, където никога не ходеше. Сега имаше и позволение, и пари.
Онова, което всъщност го накара да замине, бе промяната на името на месец квинктил. Когато започна да получава писма с дата от юли, положението стана нетърпимо. Той нае кораб и отплава от Путеоли, където се събираше търговската флотилия на Касий. Нищо обаче не вървеше както трябва! Корабът на Цицерон стигна до Вибон, близо до Брутиум, и заседна там заради насрещните ветрове. Като видя, че не може да напусне Италия, той слезе в рибарското селище Левкоптера, противно, смрадливо място. Все така се случваше: винаги, когато решеше да напусне Италия, нещо го спираше. Толкова здраво бе свързан с италийската земя.
Уморен и зажаднял за истинско гостоприемство, Цицерон се появи на вратата на едно от бившите имения на Катон в Лукания. Смяташе, че там няма да намери никого. Земята бе дадена на един от тримата бивши центуриони на Цезар, носители на дъбови венци за храброст и сегашни сенатори. Новият собственик обаче не искаше имотите му да са толкова далеч от родната Умбрия и ги беше продал на неизвестен купувач. Носилката на Цицерон влезе през главната порта на имението на седемнайсетия ден на секстил. Това ужасно лято най-после отиваше към края си. Когато наближи къщата, той забеляза, че вътре свети. Тук имаше хора! Компания! Добра храна!
На вратата го посрещна не друг, а самият Марк Брут. С насълзени очи Цицерон се хвърли на врата му и го прегърна горещо. Брут все още държеше свитъка, който бе чел. Неочакваното посещение го изненада много. Цицерон набързо му разказа приключенията си и изля болката си пред него. Порция беше със съпруга си, но за облекчение на госта не се присъедини към тях на вечеря.
— Сигурно не знаеш, че сенатът гласува да даде на мен и на Касий провинции — рече Брут. — Аз получавам Крит, а Касий — Киренайка. Новината дойде точно когато Касий възнамеряваше да отплава. Затова той реши да не се занимава повече със зърното и предаде задълженията си на един префект. Сега е в Неапол заедно със Сервилия и Тертула.
— Доволен ли си? — попита Цицерон, зарадван от тази новина.
— Не особено, но поне имаме провинции — въздъхна Брут. — Напоследък с Касий не се разбираме много. Той изобщо не е съгласен с изводите ми от приемането на „Терей“ и не спира да говори за младия Октавиан, който ужасно вбеси Антоний на игрите в чест на Цезар. На всичкото отгоре заради кометата всички в Рим смятат Цезар за бог.
— При последната си среща с Октавиан останах изненадан от промяната в него — сподели Цицерон и блажено се изтегна на кушетката; колко бе приятно да вечеряш в интелигентна компания! — Станал е много дързък, остроумен и самонадеян. Филип никак не беше доволен и сподели, че младият глупчо станал твърде високомерен.
— Касий смята, че е опасен. Октавиан се опита да изложи на показ златното кресло на Цезар и когато Антоний забрани, се изправи срещу старшия консул като пред равен! Без никакъв страх!
— Октавиан няма да живее дълго. — Цицерон се изкашля тактично. — Какво става с Освободителите?
— Ако не броим провинциите, перспективите са мрачни. Вация Изаурик се върна от провинция Азия; приема много тежко смъртта на Цезар и самоубийството на баща си. Октавиан настоява Освободителите да бъдат наказани, а Долабела е настроен срещу всекиго, включително и срещу себе си.
— В такъв случай утре заран тръгвам за Рим — обяви Цицерон.

 

Верен на думата си, още по изгрев той бе готов за заминаване и не остана никак доволен, че Порция също е дошла да го изпрати. Много добре знаеше, че тя го мрази, че го мисли за самохвалко, позьор и неудачник. Е, той пък я смяташе за вманиачена вещица, която като всяка жена не можеше да си изгради собствено виждане за нещата, а изпитваше нужда да възприеме гледището на някой мъж. В нейния случай — това на баща й.
Вилата на Катон не беше луксозна, но имаше няколко много изящни стенописа. Докато стояха в атриума, дневната светлина постепенно откри великолепната картина на Хектор, сбогуващ се с Андромаха, преди да отиде да се бие срещу Ахил. Художникът бе изобразил Хектор, докато подава сина си Астинанакс на майка му. Ала вместо да гледа детето, тя беше вперила умолителен поглед към мъжа си.
— Прекрасно! — възкликна Цицерон.
— Така ли? — попита Брут и я погледна, сякаш я виждаше за пръв път.
Цицерон изрецитира:

 

Скъпа, недей да тъгуваш
тъй много в сърце си за мене,
против съдбата не може ме
никой в Аида изпрати.
Казвам ти, никой, никой, ни храбрия,
нито страхливий, щом тука веднъжка роден е,
не може съдбата надбяга.
Ти отиди си във къщи
и твоята си работа гледай,
гледай стана и вретеното,
бди над слугините къдри да не стоят,
а войната — ще бъде тя грижа
за всички воини родени във Троя,
а най-вече от всички — на мене.

 

Брут се изсмя:
— О, хайде, Цицероне. Сигурно не очакваш да кажа това на Катоновата дъщеря. Порция може да съперничи на всеки мъж със смелостта и решителността си.
С грейнало от гордост лице Порция вдигна ръката му и допря дланта му до бузата си. Това смути Брут, но той не направи опит да се отдръпне. Порция рече:
— Аз нямам ни баща, ни майка… Затуй ти, Бруте, сега си ми родител, а също и любим съпруг.
Брут дръпна ръката си и отстъпи встрани, обърна се към Цицерон с гримаса, която сигурно трябваше да мине за усмивка.
— Виждаш ли колко е начетена? Не се задоволява да цитира, а измисля собствени стихове, с които би накарала самия Омир да си избоде очите от завист, ако не беше сляп. Не се обиждай, Цицероне.
Цицерон избухна в смях и изпрати въздушна целувка на Андромаха.
— Ако тя ще избожда очите на Омир, скъпи ми Бруте, значи наистина сте лика-прилика. Сбогом, велики мои мислители, и дано да се видим при по-добри обстоятелства.
Никой от двамата не изчака да го види как се качва в носилката.
В края на секстил Брут отплава от Тарентум за Патра, като остави Порция при Сервилия.

 

Когато пристигна в Рим, Цицерон получи известие от Марк Антоний, приканващо го да се яви в сената за задължителното заседание на първия ден на месеца. Адвокатът обаче не се появи и разгневеният Антоний замина за Тибур за някаква неотложна работа.
Щом Антоний напусна града, адвокатът се яви в сената. Там тщеславният проконсул Марк Тулий Цицерон най-после събра смелост да пристъпи към онова, което се бе превърнало в смисъл на живота му: произнасянето на речи срещу Марк Антоний.
Никой не очакваше първата. Всички останаха потресени и много от сенаторите се уплашиха до смърт. Най-меката и най-остроумна реч беше и най-красноречива, отчасти защото идваше съвсем неочаквано.
Той започна доста умерено. Действията на Антоний след мартенските иди били разумни, твърдеше Цицерон. Той не беше злоупотребил с документите на Цезар, не бе върнал от изгнание никого, беше премахнал завинаги диктаторския пост и бе предотвратил размириците сред обикновените хора. От май обаче Антоний се беше променил и на юнските календи в сената се бе изправил коренно различен човек. Сенатът вече не участваше във взимането на никакви решения. Всичко се правеше чрез събранията на народа, а понякога и те биваха пренебрегвани. Избраните консули за следващата година, Хирций и Панза, се страхуваха да стъпят в сената, Освободителите бяха прогонени от Рим, а войниците се окуражаваха да търсят нови възнаграждения и привилегии. Цицерон възрази срещу почестите, оказани на Цезар, и благодари на Луций Пизон за речта му на секстилските календи. Изрази съжаление, че предложението на Пизон за включване на Италийска Галия като част от Италия не е било прието. Той одобряваше узаконяването на Цезаровите предписания, но не и онова, което е възнамерявал да прокара. Сетне изброи Цезаровите закони, нарушени от Антоний, и осъди стремежа му да препятства добрите, а да прокарва лошите Цезарови решения. В увода си призова Антоний и Долабела да се издигнат в очите на народа чрез мъдри решения, а не като го управляват с насилие.
Вация Изаурик взе думата след Цицерон и говори в същия дух, макар и не толкова цветисто. Старият майстор на ораторското изкуство се беше върнал и нямаше равен на себе си. Сенаторите дори се осмелиха да го аплодират.
Антоний реагира гневно и нареди Цицерон да присъства в сената на деветнайсетия ден на септември, за да чуе отговора му. В яда му обаче личеше и немалко страх. Антоний много добре знаеше, че когато двама толкова уважавани бивши консули като Цицерон и Вация Изаурик говорят срещу него в сената, плановете му са заплашени от провал. Около средата на месеца той издигна нова статуя на Цезар със златна звезда на челото, под която стоеше надпис, че бившият диктатор не е никакъв бог. Народният трибун Тиберий Кануций се изказа срещу този текст пред голяма тълпа. Изведнъж Антоний си даде сметка, че дори мишките са започнали да хапят.
Ако обвиняваше някого за тази промяна, това бе Октавиан, не Цицерон. Това хубаво, невинно дете работеше срещу него на всички фронтове. От деня, когато бе принуден да се извини публично на Октавиан, Антоний все повече си даваше сметка, че си има работа не с някакъв превзет женчо, а с коварна змия.
Затова на заседанието на сената на деветнайсетия ден на септември той произнесе гневна тирада срещу Цицерон, Вация, Кануций и всеки друг, който си позволяваше да го критикува открито. Не спомена нищо за Октавиан (така само щеше да стане за смях), но за сметка на това засегна темата за Освободителите. За пръв път ги заклейми публично за убийството на един велик римлянин и безотговорните им действия. Тази промяна не остана незабелязана. Везните вече се накланяха в ущърб на Освободителите. Марк Антоний не изпускаше възможност да говори срещу тях.
Октавиан постоянно наливаше масло в огъня, като разправяше наляво и надясно, че докато Освободителите стоят ненаказани, духът на Цезар няма да се успокои. Кометата не показваше ли недвусмислено, че Цезар е бог? Римски бог! Могъща сила, управляваща съдбините на Рим, все още неполучила своето! Октавиан не се задоволяваше само с речи пред обикновения народ, а проповядваше и сред първата класа. Какво щяха да правят Антоний и Долабела с Освободителите? Можеше ли да има прошка за държавна измяна? През всичките тези месеци от мартенските иди насам, разправяше Октавиан, никой не си бил помръднал пръста. Освободителите се разхождаха на свобода, въпреки че бяха убили един римски бог. Бог, който не получаваше никакви официални жертвоприношения и оставаше неомилостивен.
През първата нундина на октомври нарастващата мания за преследване на Антоний го накара да извърши чистка сред личната си стража от професионални войници. Той задържа няколко от тях с твърдението, че замисляли да го убият, и дори намекна, че Октавиан им бил платил. Възмутен, Октавиан излезе на рострите и пред огромна публика отрече обвиненията. Всеки, който го чу, му повярва напълно. Антоний се задоволи да прогони заподозрените. Не се осмели да ги екзекутира. Ако го беше сторил, без съмнение щеше да нанесе непоправима вреда на авторитета си както пред войската, така и пред цивилните. След речта на Октавиан пред него се яви нова група пратеници от легионите и ветераните, които му дадоха да разбере, че не ще позволят дори косъм да падне от главата на момчето. Антоний не проумяваше как Цезаровият наследник си е спечелил такава любов сред войската. Той се беше превърнал в нещо като талисман, почитан наравно с бойните орли.
— Не мога да повярвам! — възкликна той пред Фулвия, крачейки напред-назад като затворен в клетка звяр. — Той е… дете! Как го прави? Защото, кълна се, явно никой не го напътства!
— Ами Филип? — предположи тя.
Антоний се изсмя:
— Със сигурност не е той! Прекалено предпазлив е, това е семейна черта. Никой не го съветва, Фулвия, никой! Тази находчивост, тази дързост… просто са му вродени! Не разбирам как Цезар е видял тези качества в него!
— Ти тъпчеш на едно място, скъпи — рече убедено тя. — Ако останеш в Рим, ще вземеш да изколиш всички, от Цицерон до Октавиан, и това ще бъде краят ти. Най-добре иди да се биеш с Децим Брут в Италийска Галия. С победата срещу един от основните водачи на Освободителите бързо ще си възвърнеш авторитета. Жизненоважно е да спечелиш войската на своя страна, затова съсредоточи усилията си към това. Приеми факта, че не си роден за политик. Октавиан е такъв. Прибери ноктите си и остави Рим и сената на мира.

 

Шест дни преди октомврийските иди Марк Антоний и бременната Фулвия напуснаха Рим и заминаха за Брундизиум, където трябваше да пристигнат четири от шестте опитни легиона от Македония.
Децим Брут се противопоставяше на нарежданията на сената и плебейското събрание, като твърдеше, че все още е законен управител на Италийска Галия, и продължаваше да набира войска. Преди да напусне Рим, Антоний даде нареждане на Децим Брут да напусне провинцията и обяви, че отива лично да поеме управлението. Ако Децим откажеше, Антоний щеше да има повод за война. А беше сигурен, че Децим няма никакво намерение да се подчини. Ако го стореше, това щеше да означава край на обществената му кариера и опасност от съд за измяна.

 

Октавиан също не спеше. В деня след заминаването на Антоний и той напусна Рим. Тръгна за Кампания. Там лагеруваха няколко легиона от Македония, а също и няколко хиляди ветерани и младежи, записали се в наборната кампания на Вентидий.
Октавиан взе Меценат, Салвидиен и Марк Агрипа, който наскоро се беше върнал с два фургона дървени трупи. Банкерът Гай Рабирий Постум също го придружи заедно с най-изтъкнатия гражданин на Велитра, Марк Миндий Марцел, много богат роднина на Октавиан.
Започнаха в Казилинум и Калация, две градчета покрай Латинския път в Северна Кампания. Всички войници там, ветерани или новобранци, веднага получиха по две хиляди сестерции и обещание за още по двайсет хиляди, ако се закълнат във вярност към наследника на Цезар. Само за четири дни Октавиан събра пет хиляди войници, готови да минат през огън и вода с него. Какво прекрасно нещо бе тази военна каса!
— Не мога да повярвам — рече той на Агрипа. — С нея мога да си наема цяла армия. Нямам нито опит, нито военен талант, за да се сражавам срещу Марк Антоний. Затова ще направя да изглежда така, сякаш се нуждая от _един_ легион, за да се защитавам от него. Ето задача за Меценат и неговите агенти: ще разпространяват слуха, че наследникът на Цезар не желае да се сражава, а само да живее необезпокоявано.

 

В Брундизиум Антоний не се справяше добре. Когато предложи на мъжете от четирите пристигнали от Македония легиона по четири хиляди сестерции на човек, те му се изсмяха в лицето и заявиха, че младият Цезар дава повече. За Антоний това беше неочакван удар. Той нямаше никаква представа, че двете кохорти, все още под командването на Марк Копоний, са се сдушили с новодошлите и им разправят небивали истории за богатството на Цезаровия наследник.
— Този малък негодник! — изръмжа Антоний пред Фулвия. — Започна да купува войниците ми! Плаща им в брой, можеш ли да повярваш? Откъде взима тези пари? Едно ще ти кажа: той наистина е откраднал военната каса на Цезар!
— Не е задължително — отвърна разумно Фулвия. — Твоят куриер каза, че Рабирий Постум бил с него. Това означава, че има достъп до парите на Цезар, въпреки че завещанието не е влязло в сила.
— Е, аз умея да се справям с бунтовете — изръмжа Антоний. — И няма да съм милостив като Цезар!
— Марк, не прави нищо прибързано — призова го тя.
Той не я послуша. Порица Марсовия легион, изгони всеки десети от редиците им, а от изгонените екзекутира всеки пети за неподчинение. Това не беше особено жестоко клане, но от двайсет и петимата убити легионери никой не беше виновен за подбуждане на непокорство. Легионите се успокоиха, но Марк Антоний си спечели омразата на войниците.
Когато от Македония пристигна още един от опитните легиони, той изпрати Марсовия и още два покрай Адриатическото крайбрежие към Италийска Галия. С останалите два, единият, от които бе Пети легион на Цезар, тръгна към Кампания по Апиевия път с надеждата да хване Октавиан в подривна дейност сред консулските войски.
Сред легионерите обаче се носеха истории за дръзките постъпки на младия Цезар, а също и за удивителната му щедрост. Освен това те знаеха доста повече от Марк Антоний за дейността на младия Цезар. Известно им бе, че той не подрива консулските войски, а се е задоволил само с един легион от новобранци, за да се защитава. След действията на Антоний срещу Марсовия легион всички войници бяха на страната на младия Цезар. Затова се появиха нови неприятности. Антоний отново екзекутира войници, ала не основните подбудители. Все пак мрачните погледи на войниците го наведоха на мисълта, че не е разумно да продължава към Кампания. Той направи рязък завой и се насочи към Адриатика.

 

За Цицерон всичко това бе кошмар. А през октомври и ноември последваха такива събития, че направо му се зави свят. Октавиан бе невероятен! На тази възраст и без никакъв опит той готвеше война срещу Марк Антоний! В Рим се носеха слухове за наближаващ сблъсък: че Антоний бил тръгнал към града с два обучени легиона, че Октавиан се щурал безцелно из Кампания със своя легион от новобранци. Дали възнамеряваше да се срещне с Антоний в Кампания, или смяташе да тръгне към Рим? Цицерон се надяваше момчето да тръгне към Рим. Това беше хитър ход. Откъде Цицерон знаеше толкова много ли? Защото Октавиан постоянно му пишеше.
— О, Бруте, къде си? — скърбеше Цицерон. — Пропускаш златна възможност!

 

В Рим се чу и за някои обезпокоителни събития в Сирия. Донесе ги един роб на размирника Цецилий Бас, който още беше обсаден в Апамея. Робът бе дошъл с Брутовия съдружник Скапций и разказа новините на Сервилия, която пък веднага отиде при Долабела. Сега в Сирия имало шест легиона, всичките съсредоточени около Апамея. Първо, легионите там, както и четирите останали в Александрия недоволствали. И второ, още по-удивително, войниците очаквали _Касий_ да отиде като нов управител на Сирия! Ако се вярва на Басовия роб, и десетте легиона искаха Касий.
Долабела изпадна в паника. За един ден си събра багажа и тръгна за Сирия, като остави Рим на грижите на градския претор Гай Антоний. Дори не уведоми Марк Антоний и сената, че заминава. Касий явно действаше тайно сред легионите, така че трябваше да стигне в Сирия преди него. Сервилия го уверяваше, че греши, че Касий няма никакво желание да завзема незаконно властта в Сирия, но Долабела не желаеше да я чуе. Изпрати легата си Авъл Апиен с отделен кораб за Александрия със заповед да вземе четирите легиона и да ги закара в Сирия. Самият той отплава от Анкона за Западна Македония. По това време на годината имаше много бури, затова смяташе да пътува по суша.

 

Цицерон знаеше не по-зле от Сервилия, че Касий няма никакво намерение да ходи в Сирия, но през ноември вниманието му бе привлечено от тревожните събития в Кампания. Писмата на Октавиан ясно говореха, че момчето наистина е решило да отиде в Рим. Той постоянно молеше Цицерон да остане в града. Нуждаеше се от подкрепата му в сената. Искаше да измести законно Антоний от властта и затова умоляваше великия адвокат да осигури свикването на заседание извън Сервиевите стени, за да можел да говори срещу Антоний.
— Не се доверявам на преценката му и наистина не знам какво може да постигне — сподели Цицерон пред Сервилия, толкова отчаян, че бе принуден да довери тревогите си на една жена. — Брут не можеше да намери по-неподходящ момент да отиде в Гърция. Трябва да е тук и да защитава себе си и останалите Освободители. Всъщност, ако беше тук, можеше да използва случая, за да настрои сената срещу Антоний и Октавиан и да възстанови републиката.
Сервилия го изгледа насмешливо. Тя не беше в настроение, защото тази змия Порция се бе върнала и сега бе по-луда от всякога.
— Скъпи ми приятелю — рече отегчено тя, — Брут не мисли нито за себе си, нито за Рим. Водеше се по ума на Катон, а той е мъртъв вече повече от две години. Примири се с мисълта, че Антоний стигна твърде далеч и на Рим му е омръзнало от него. Той не притежава Цезаровия интелект и далновидността му. Той е глупав и жесток. Колкото до Октавиан, той е едно нищо. Хитър е, признавам, но не може да стъпи и на малкия пръст на Цезар. Прилича ми на младия Помпей Велики, има прекалено развинтена фантазия.
— Младият Помпей Велики подмами Сула да го признае за равен и стана първи мъж на Рим — възрази мрачно Цицерон. — Като се замислиш, Цезар се появи твърде късно. Преди Галия не беше извършил нищо забележително.
— Цезар — тросна се Сервилия — беше конституционалист! Вършеше всичко според закона, всяко нещо с времето си. Действаше противоконституционно само когато не му оставаше друг изход. Не беше чак такъв патриот, че да си сложи сам главата в торбата.
— Добре, добре, да не спорим за мъртвите, Сервилия. Наследникът му е жив и аз изобщо не мога да го разбера. Подозирам, че това важи за всички, дори за Филип.
— Мистериозното хлапе усилено организира войската си в Кампания — рече Сервилия.
— И е взел за помощници други хлапета. Кой е чувал за Марк Агрипа и Гай Меценат? — Цицерон се подсмихна. — В много отношения тримата ми приличат на недодялани селянчета. Октавиан сериозно си мисли, че сенатът ще се събере по негово нареждане, ако дойде пред Рим с войска, колкото и да му повтарям в писмата си, че това не може да стане в отсъствието на консул.
— Признавам, че горя от любопитство да видя този наследник на Цезар.
— Между другото, чула ли си… о, със сигурност трябва да си чула, след като дъщеря ти е жена на върховния жрец… че бедната Калпурния си купила малка къща в подножието на Квиринала и живеела там заедно с вдовицата на Катон?
— Естествено, че съм чула — рече Сервилия и приглади прошарената си коса с изящната си ръка. — Цезар я остави добре осигурена и Пизон не може да я убеди да се омъжи отново. Затова той… или по-скоро съпругата му, си изми ръцете и я остави на мира. Колкото до Марция, тя е поредната вярна до гроб вдовица, досущ като Корнелия, майката на братята Гракхи.
— А на теб ти се падна Порция.
— Не за дълго — отвърна тайнствено Сервилия.

 

Когато научи, че Антоний си е променил решението да минава за Рим през Кампания и е тръгнал след другите си три легиона покрай Адриатика към Децим Брут в Италийска Галия, Октавиан реши да отиде в Рим. Макар че всички, от Филип до Цицерон, го смятаха за вятърничав младеж без никаква представа за реалността, той много добре съзнаваше колко опасна е тази алтернатива. Не хранеше никакви илюзии, нито имаше някакви очаквания за изхода от това начинание. Ала след дълги размишления бе стигнал до извода, че най-голямата грешка ще е, ако бездейства. Ако остане в Кампания, докато Марк Антоний продължава похода си от другата страна на Апенините, войската и управниците щяха да сметнат, че само говори. Той винаги взимаше пример от Цезар, а Цезар предприемаше най-дръзките стъпки. Последното, което искаше, бе битка, защото знаеше, че няма нито нужния опит, нито достатъчно войска. Ако отиде в Рим обаче, щеше да покаже на Антоний, че не се е отказал от играта, и да го принуди да се съобразява с него.
Така, без да срещне някаква съпротива, той тръгна по Латинския път, заобиколи Сервиевите стени и разположи петте си хиляди войници на лагер на Марсово поле. Сетне нахлу с две кохорти в Рим и без бой окупира Римския форум.
Беше посрещнат от народния трибун Тиберий Канунций, който приветства този нов патриций от името на плебса и го покани да се качи на рострата, за да говори пред народа.
— Ами сенатът? — попита Октавиан.
Канунций презрително изсумтя:
— Избягаха, Цезаре, до последния човек, включително проконсулите и висшите магистрати.
— Значи не мога да искам законно сваляне на Антоний.
— Прекалено много се страхуват от него, за да го направят.
След като накара Меценат да свика агентите си и да ги изпрати да съберат достойна аудитория, Октавиан се прибра вкъщи и сложи тогата и обувките си с високи подметки. Сетне се върна на Форума и завари там около хиляда редовни посетители на това място. Качи се на рострата и изнесе реч, която изненада приятно слушателите му — изящна, ясна, подредена, майсторски представена; изобщо истински балсам за ухото. Започна с хвалебствия за Цезар, обясни как всичките му дела са били извършени в името на Рим.
— Защото кой е най-великият римлянин, ако не този, който е направил най-много за величието на Рим? До убийството си остана най-верният слуга на този град. Той обогатяваше гражданите, разширяваше империята и беше самото олицетворение на Рим!
Когато бурните овации позаглъхнаха, Октавиан заговори за Освободителите и поиска възмездие за тези долни нищожества, преследващи само собствените си интереси и нехаещи за добруването на страната. С достойни за Цицерон изразни средства разказа за всеки от тях поотделно, като започна с позорното бягство на Брут при Фарсал. Говори за неблагодарността на Децим Брут и Гай Требоний, които дължаха всичко на Цезар. Описа как Минуций Базил изтезава робите си. Разказа как лично е видял главата на Гней Помпей, отрязана от Цезений Лентон. Никой от двайсет и тримата убийци не беше пропуснат.
Сетне попита тълпата защо Марк Антоний, братовчедът на Цезар, така толерира и подкрепя Освободителите. Ами че той лично бе видял как Марк Антоний си шушука съзаклятнически с Требоний и Децим Брут в Нарбон. Не беше ли разговарял Антоний именно с Требоний, докато останалите бяха убивали Цезар в Помпеевата курия? Не беше ли убил Антоний стотици невъоръжени римски граждани на Форума? Не хвърляше ли римски граждани от Тарпейската скала без съд и присъда? Не злоупотребяваше ли с властта си, като продаваше всичко — от римско гражданство до права за събиране на данъци?
— Ала аз започвам да ви отегчавам — заключи той. — Искам само да ви кажа, че _аз съм Цезар_! И възнамерявам да спечеля общественото положение и законните длъжности, които имаше моят обичан баща! Моят обичан баща, който сега е бог! Ако не ми вярвате, вижте мястото, където беше изгорен. Дори Публий Долабела призна това, като върна олтара и колоната! Цезаровата звезда в небето бе красноречива! Цезар е бог и аз съм негов син! Аз съм син на бога и ще постигна всичко, което олицетворяваше името Цезар!
Той си пое дълбоко дъх и сред бурни ръкопляскания се приближи до олтара на Цезар, загърна глава с единия край на тогата си и започна да се моли на баща си.
Това бе запомнящо се зрелище и войниците, които беше взел в града, никога нямаше да го забравят. По-късно нямаше да пропуснат да разкажат за събитието на всеки легионер, когото срещнат.

 

Това бе на десетия ден на ноември. След два дни се чу, че Марк Антоний наближавал Рим по Валериевия път с Легиона на чучулигите. Установи се на лагер в Тибур, недалеч от столицата. Когато чуха, че Антоний има само един легион, войниците на Октавиан с надежда зачакаха битка.
Тя не се състоя. Октавиан се върна на Марсово поле, обясни, че не желае да се бие срещу свои сънародници, вдигна лагера и поведе войската си на север по Касиевия път. Стигна Арециум, откъдето беше Гай Меценат, и зачака.

 

Антоний поиска сенатът да се събере. Смяташе да обяви Октавиан за _хостис_ — държавен враг, лишен от гражданство, който можеше да бъде убит без съд. Сенатът обаче не се събра. Една ужасяваща вест накара Антоний да напусне града. Марсовият легион се беше обявил на страната на Октавиан, бе напуснал Адриатическото крайбрежие и наближаваше Рим по Валериевия път, тъй като войниците мислеха, че младият Цезар е все още там.
Понеже тръгна толкова бързо, че не взе никаква войска, когато се срещна с размирниците, Антоний не беше в положение да ги наказва като в Брундизиум. Наложи се да използва ораторските си способности, за да ги вразуми. Ала напразно. Войниците го прекъснаха грубо и му дадоха да разбере, че възнамеряват да се сражават за Октавиан. Когато им предложи по две хиляди сестерции, те отказаха. Затова се задоволи да им обясни, че не са достойни да носят името легионери, сетне се върна в Рим. Марсовият легион продължи за Арециум, за да се присъедини към Октавиан. Другото, което Антоний научи от тази среща, бе, че нито един войник от страната на Октавиан или от негова не възнамеряваше да се бие срещу сънародниците си. Подлата малка змия вече открито се наричаше „Син на бога“ и си стоеше спокойно в Арециум.
Щом се върна в Рим, Антоний отново предприе незаконни действия: събра сената на нощно заседание в храма на Юпитер на Капитолия. На сената бе забранено да се събира след залез, но въпреки това заседанието се проведе. Антоний забрани на народните трибуни Тиберий Кануций, Луций Касий и Децим Карфулен да присъстват и пак предложи Октавиан да бъде обявен за _хостис_. Ала преди да призове сенаторите да гласуват, пристигна нова ужасяваща новина. Четвърти легион също беше застанал на страната на Октавиан, а заедно с него и квесторът Луций Егнатулей. За втори път се наложи да отложи гласуването за обявяване на Октавиан извън закона. Освен това получи бележка от народния трибун Тиберий Кануций, който го уведомяваше, че с огромно удоволствие ще използва правото си на вето срещу такъв законопроект, ако бъде представен в Плебейското събрание за ратификация.
И така, докато Четвърти легион отиваше към Арециум при Октавиан, заседанието на сената продължи с обсъждане на несъществени въпроси. Антоний похвали Лепид за споразумението, което бе постигнал със Секст Помпей в Близка Испания, сетне отне Крит от Брут и Киренайка от Касий. Бившата си провинция Македония (сега лишена от повечето си войски) даде на брат си Гай Антоний, тогава все още квестор.
Най-лошото бе, че Фулвия не можеше да го съветва. Беше започнала да ражда, докато той говореше пред сената, и за пръв път след толкова много деца изпита трудности. След раждането на втория Антониев син Фулвия се разболя. Той реши да нарече момчето Юл, което беше плесница за Октавиан, защото наблягаше на Юлиевата кръв, течаща във вените на Антониите. Юл бил син на Еней, основал Алба Лонга и дал началото на римляните… и на Юлиевия род.
Страхливите му слуги го бяха изоставили на братята му, от които не можеше да получи ни помощ, ни утеха.
Положението бе толкова сложно, че Антоний вече не беше в състояние да се справи, особено сега, след като този малодушник Долабела бе дезертирал в Сирия. В крайна сметка реши, че не му остава друго, освен да нахлуе в Италийска Галия и да изхвърли Децим Брут, който не се беше подчинил на заповедта му да се махне от провинцията. Това го съветваше и Фулвия, а тя рядко грешеше. Октавиан щеше да почака, докато смачка Децим. Дойде му наум, че така ще вземе и легионите на Децим Брут, които не изпитваха топли чувства към наследника на Цезар. Време бе да действа!
Антоний не беше достатъчно мъдър и търпелив, за да се държи както трябва с Октавиан — да го приветства и да опознае слабостите му. Отнасяше се високомерно към момчето, което на двайсет и третия ден на септември навърши деветнайсет. Затова сега имаше опасен и непредвидим враг. Най-доброто, което роди главата му, преди да замине за Италийска Галия, бе да издаде серия едикти, обявяващи Октавиановата войска за лична, тоест изменническа. Предпочете да я нарече Спартаковска, не Катилинина, за да осмее хората на Октавиан като недостойни роби. Едиктите му съдържаха и груби обвинения за хомосексуалните влечения на Октавиан, за лакомията на втория му баща, за порочността на майка му, за репутацията на лека жена на сестра му и за това, че истинският му баща бил неудачник. Римските граждани приеха тези писания с насмешка, но Антоний не беше в града, за да види реакцията им. Вече бе потеглил на север.

 

След заминаването на Антоний Цицерон започна втората си атака срещу него. Не можеше да се нарече реч, защото той не я произнесе, а само я публикува. Тя обаче отговаряше на всички обвинения срещу Октавиан и съдържаше пикантни подробности за старшия консул. Разказваше за любимците на Антоний: прочути гладиатори като Мустела и Тирон, бивши роби като Формион и Гнатон, актриси курви като Китерида, артисти като Хипий, мимове като Сергий и комарджии като Лициний Дентикул. Цицерон правеше сериозни намеци, че Антоний е участвал в заговора срещу Цезар и оттам идваше нежеланието му да преследва убийците. Обвиняваше го, че е откраднал военната каса на Цезар, а също седемстотин милиона сестерции от храма на Опс и изтъкваше, че тези пари са отишли за погасяване на дълговете му. Сетне даваше подробности за завещанията на хора, които са оставили цялото си богатство на Антоний, и му връщаше за намека за хомосексуалността на Октавиан, като даваше подробности за дългогодишното приятелство на Антоний с Гай Курион, един от бившите съпрузи на жена му. Сетне надълго и нашироко описваше харемите с любовници, колесниците, теглени от лъвове, повръщането на рострите и на други обществени места. Това четиво бе истински празник за жителите на Рим.
В отсъствието на Антоний (той обсаждаше град Мутина, където се беше укрепил Децим Брут) и Октавиан Рим най-после принадлежеше на Цицерон. И адвокатът не спираше да бълва диатриби срещу Антоний, коя от коя по-дръзки. В тях имаше добри думи за Октавиан — ако младежът не бил дошъл с войските си в Рим, Антоний щял да избие всички бивши консули и да установи абсолютна власт. Затова Рим бе задължен на Октавиан. Типично за цялата Цицеронова реторика, фактите бяха изкривени в услуга на целите му, а истината бе твърде относително понятие.
Влиянието на Катоновите привърженици и Освободителите се беше загубило напълно и сега сенатът се делеше на две нови фракции — поддръжници на Антоний и на Октавиан. И то въпреки че първият беше главен консул, а вторият дори не бе сенатор. Не беше лесно да си неутрален и дори Филип и Луций Пизон започваха да го осъзнават. Естествено, вниманието на Рим бе насочено преди всичко към Италийска Галия, където започваше тежка зима. Затова до пролетта не се очакваха сериозни военни действия.

 

В края на декември Октавиан остави трите си легиона около Арециум и се върна в Рим, където семейството му го посрещна с радост. Филип, който упорито отказваше да се обяви официално на страната на Октавиан, не беше толкова сдържан вкъщи. Той прекарваше часове с втория си син и не спираше да го предупреждава да внимава, да не започва война срещу Антоний, да не настоява да го наричат Цезар или… о, ужас!… Божи син. Съпругът на Октавия, Марцел Малкия, бе стигнал до извода, че Октавиан е сериозна политическа сила и няма нужда да чака да навлезе в зряла възраст, за да заема висши държавни постове. Двамата племенници на Цезар, Квинт Педий и Луций Пинарий се обявиха твърдо на страната на Октавиан. В рода му имаше още трима мъже, защото преди Ация баща му бе имал друга съпруга и дъщеря, носеща също името Октавия. Тази по-голяма Октавия се беше омъжила за някой си Секст Апулей и имаше двама сина в юношеска възраст — Секст Младши и Марк. Апулеите също започнаха да душат около деветнайсетгодишния младеж, станал внезапно глава на рода.
Луций Корнелий Балб Стари и Гай Рабирий Постум първи от Цезаровите банкери заеха страната на Октавиан, но до края на годината към тях се присъединиха и Балб Млади, Гай Опий (който бе убеден, че Октавиан е откраднал военната каса на Цезар) и най-старият приятел на Цезар, плутократът Гай Маций. А също роднината на истинския му баща — Марк Миндий Марцел. Дори предпазливият Тит Атик приемаше Октавиан много сериозно и предупреждаваше колегите си да внимават с наследника на Цезар.

 

— Най-напред трябва да вляза в сената — обяви Октавиан пред Агрипа, Меценат и Салвидиен. — Дотогава се налага да действам като частно лице.
— Възможно ли е? — попита несигурно Агрипа.
Агрипа се забавляваше страшно, защото войската бе поверена на него и Салвидиен, той установи, че по способности не отстъпва на по-възрастния бивш младши легат. Войниците от Четвърта и Марсовия легион много го харесваха.
— О, и още как — отвърна Меценат. — Ще поискаме помощ от Тиберий Кануций, въпреки че мандатът му като народен трибун изтече. Можем да си купим и още един-двама. Освен това, Цезаре, ще се наложи да подработиш новите консули в момента, в който встъпят в длъжност. Хирций и Панза са хора на Цезар, не на Антоний. Когато той престане да бъде консул, те ще наберат смелост. Сенатът потвърди избора им и отне Македония от Гай Антоний. Всичко е в твоя полза, Цезаре.
— Да изчакаме да видим какъв късмет ще ни донесе новата година — усмихна се Октавиан по Цезаровски. — Аз имам Цезаровия късмет и няма да се проваля. Очаква ме само възход.

 

Когато стигна Атина в края на секстил, Брут най-после намери признание за убийството на Цезар. Тиранията беше болна тема за гърците и затова те много го уважаваха. Научи, че на двамата с Касий вече се правят статуи. Те щяха да бъдат издигнати насред агората редом с други двама убийци на тирани — Аристогейтон и Хармодий.
Със себе си Брут водеше трима домашни философи: Стратон Епирски, Статил и известния привърженик на академизма Публий Волумний. Четиримата влязоха в атинския интелектуален живот, прекарваха времето си в обсъждане на една или друга тема и в слушане на съжденията на велики философи като Теомнест и Кратип.
Това много озадачи атиняните. Убиецът на тиранина се държеше като всеки римлянин с някакви претенции за интелигентност — посещаваше театри, библиотеки и лекции. Атина очакваше от Брут да вдигне Изтока на въстание срещу римското владичество. А вместо това — нищо!
След месец Касий също пристигна в Атина и двамата се настаниха в голяма къща. Почти нищо от огромното богатство на Брут не беше останало в Рим или Италия. Той го носеше със себе си, а Скапций управляваше финансите му не по-зле от Мациний. Дори се справяше по-добре. Затова те не изпитваха недостиг на средства и тримата домашни философи живееха охолно. За Статил, който беше преди това с Катон, тази промяна бе добре дошла.
— Веднага иди да видиш статуите на агората — възкликна Брут още щом зърна Касий на вратата. — О, впечатлен съм! Каква изящна изработка! Изобразили са ме като бог. Не, не, не страдам от комплексите на Цезар, но гръцките скулптори са ненадминати.
Когато видя статуите, Касий буквално падна от смях. Наложи се да се премести на място, откъдето да не ги вижда, за да престане. И двете скулптури бяха в пълен ръст и чисто голи. Отпуснатият Брут изглеждаше като олимпийски боксьор, с релефни мускули и подобаващо големи полови органи. Нищо чудно, че се възхищаваше от образа си! Колкото до собствената му статуя… е, тя може би бе също толкова надарена и мускулеста като оригинала… ала да стои чисто гол на показ пред знаменитата с хомосексуалните си нрави Атина му се струваше ужасно смешно. Брут се прибра вкъщи, без да продума.
Един ден в компанията на Брут показа на Касий, че шуреят му е доволен от живота на богат римлянин в културната столица на света. Касий обаче копнееше за действие. Новината, съобщена му от Сервилия, че Сирия го очаква като управител, го улесни във вземането на решение — той щеше да управлява Сирия.
— Ако ти е останал малко здрав разум — рече на Брут, — ще отидеш в Македония и ще се обявиш за управител, _преди_ Антоний да е изтеглил всички легиони. Ако спечелиш войската, ще бъдеш в безопасност. Пиши на Квинт Хортензий в Тесалоника и го питай какво е положението.
Преди обаче Брут да успее да му пише, Квинт Хортензий му изпрати писмо, с което го канеше да поеме властта в Македония. Антоний и Долабела не били истински консули, а грабители. Насърчен от Касий, Брут писа на Хортензий, че приема и ще отиде в Тесалоника с двама надеждни млади мъже, които да му служат като легати — Цицероновия син Марк и малкия син на Бибул, Луций.
След нундина Касий отплава за провинция Азия. Брут остана да се чуди дали да изпълни онова, което смяташе за свое задължение, а именно да отиде като управител в Македония, или да остане в Атина, където го теглеше сърцето. Затова не побърза да замине на север, както би трябвало да стори, особено след като чу за преминаването на Долабела през провинцията на път за Сирия.
И, разбира се, трябваше да напише няколко писма от Атина, преди да замине. Съжителството на Сервилия и Порция го тревожеше най-много. Затова писа на майка си, като я предупреди, че сега по-трудно ще контактуват, но когато може, ще изпраща Скапций. Писмото до Порция бе доста по-трудно. Единственото, което можеше да я посъветва, беше да се опита да се спогоди със свекърва си. Писа й също колко я обича и как копнее за нея. За своята огнена жена.
Така Брут пристигна в Тесалоника, столицата на Македония, едва към края на ноември. Хортензий го посрещна възторжено и му обеща, че провинцията ще застане зад него. Той обаче се колебаеше. Правилно ли бе да заеме мястото на Хортензий преди Нова година? Тогава изтичаше мандатът на сегашния управител и ако го измести преждевременно, рискуваше сенатът да изпрати войска, за да свали самозванеца. Четири от опитните легиони на Антоний се бяха изтеглили, но останалите два явно щяха да останат в Дирахиум. Брут продължи да протака и още един опитен легион замина за Италия.
Най-удивителната новина от Италия бе тази за влизането на Октавиан в Рим с войската си. Брут остана озадачен. Какъв беше този младеж? Как бе успял да излъже такъв опасен звяр като Марк Антоний? Нима всички Цезари бяха омесени от едно тесто? Накрая той реши, че Октавиан не е сериозен противник и че ще бъде отстранен до Нова година.

 

Изостанал доста от събитията, Публий Ватиний, управителят на Илирия, стоеше в Салона с два легиона и чакаше вести от Антоний, с когото трябваше да настъпят към Данубиус. В края на ноември най-сетне получи писмо от Антоний със заповед да тръгне на юг и да помогне на Гай Антоний да подчини Западна Македония. Без да подозира колко е спаднала популярността на Антоний, Ватиний се подчини, разтревожен от новината, че Брут възнамерява да узурпира властта в Македония, а Касий — в Сирия.
Така в края на декември Ватиний окупира Дирахиум. Настъплението му бе затруднено от обилните снегове, тъй като тази година зимата дойде рано и се оказа особено сурова. Там завари само два легиона — един опитен и един от новобранци, — но Дирахиум поне беше удобна база. Той зачака Гай Антоний, законния управител на Македония (доколкото му беше известно).
Брут още чакаше новини от Рим. В средата на декември най-после ги получи от Скапций. Октавиан се беше установил в Арециум и в Италия ставаше нещо странно. Два от легионите на Антоний се бяха присъединили към Цезаровия наследник, ала никой не желаеше да се сражава — нито Антониевите войници срещу Октавиан, нито Октавиановите срещу Антоний. Цезаровият наследник сега се наричал направо Цезар и много приличал на мъртвия диктатор. След провала на двата му опита да обяви момчето за обществен враг Антоний бе заминал за Италийска Галия, за да обсади Мутина, където се беше укрепил Децим Брут. Колко странно!
Освен това Брут научи, че сенатът го е лишил от Крит, а Касий — от Киренайка. Не бяха обявени за обществени врагове, но Македония бе дадена на Гай Антоний и Ватиний беше получил заповеди да му помогне.
Според Сервилия и Вация Изаурик плановете на Антоний били грандиозни. Той имаше неограничена командна власт в Италийска Галия за пет години и възнамеряваше да смачка Децим Брут, а след това да се установи с най-добрите римски легиони на север от Италия. Всички западни провинции, управлявани от Планк, Лепид и Полион, а също Илирия и Македония, под властта на Ватиний и Гай Антоний, щяха да му осигурят гърба. Той бе решен да управлява Рим, но присъствието на Октавиан вероятно щеше да го принуди да изчака пет години.
Най-накрая Брут пристъпи към действие. Остави Хортензий в Тесалоника и тръгна на поход по Игнациевия път с един легион и няколко кохорти от ветераните на Помпей Велики, които се бяха установили около столицата. Младият Марк Цицерон и Луций Бибул го придружиха; а също и домашните му философи.
Времето беше ужасно. Брут напредваше мъчително бавно. Движеше се със скоростта на охлюв и в края на годината още бе в планините Кандавия.

 

Касий пристигна в Смирна в провинция Азия в началото на ноември и завари Гай Требоний като действащ управител. При него бе един друг от убийците, Касий Пармски, който беше негов легат.
— Няма да крия от вас — рече Касий. — Възнамерявам да изгоня Долабела от Сирия и да взема провинцията в свои ръце.
— Браво — похвали го Требоний. — Имаш ли пари?
— Нито сестерция — призна Касий.
— Тогава аз ще сложа началото на военната ти каса. Нещо повече. Ще ти отпусна малка флотилия от бойни галери и ще ти дам двама способни легати: Секстилий Руф и Патиск. И двамата са добри адмирали.
— Аз също съм добър адмирал — вметна Касий Пармски. — Ако искаш, и аз ще дойда.
— Можеш ли да се разделиш с _трима_ способни мъже? — попита Касий.
— Да — отвърна Требоний. — Провинция Азия е толкова спокойна, че чак е скучна. Малко разнообразие ще им се отрази добре.
— Нося обезпокоителни вести, Требоний. Долабела е тръгнал за Сирия по суша, така че скоро може и да го видиш.
Требоний вдигна рамене:
— Нека дойде. Той няма никаква власт в моята провинция.
— Тъй като бързам, ще съм ти много задължен за тази флотилия.

 

Бойните галери дойдоха в края на ноември. Касий отплава с тримата адмирали, решен да си набави още кораби по пътя. С него тръгна и един негов братовчед, един от многото Луции Касии, и един центурион на име Фабий. Гай Касий не се нуждаеше от философи!
На Родос нямаше късмет. Верен на политиката си, градът отказа да даде каквито и да било пари и кораби с обяснението, че не желае да се меси във вътрешните борби на Рим.
— Един ден — рече любезно той на етнарха и коменданта на пристанището — ще си платите за това. Гай Касий е опасен враг и не прощава обиди.
В Тарс го посрещнаха по същия начин и той изрече същите думи. Сетне отплава за Северна Сирия, но прояви достатъчно съобразителност да не минава през места, където би могъл да се натъкне на някоя флотилия на Долабела.
Цецилий Бас стоеше укрепен в Апамея, но убиецът Луций Стай Мурк беше в Антиохия с шестте размирни легиона. Мурк с радост ги прехвърли на Касий, толкова желания от тях управител.
„Чувствам се у дома — писа Касий в едно писмо до Сервилия, с която най-много обичаше да си кореспондира. — Сърцето ми винаги ще ме връща в Сирия.“
Така постепенно назряваше нова гражданска война. Сега всичко зависеше от решенията на сената. На този етап нито Брут, нито Касий, нито Децим Брут представляваха сериозна опасност за Рим. Двама способни консули и един силен сенат можеха лесно да прекъснат в зародиш тези стремежи за власт, а и никой не заплашваше пряко управлението в столицата.
Ала имаха ли Гай Вибий Панза и Авъл Хирций достатъчно влияние, за да контролират сената? Или Марк Антоний и съюзниците му на запад и на изток? Или Брут и Касий? Или наследникът на Цезар?
В края на тази ужасна година на убийства и раздори никой не знаеше какво готви съдбата.

 

10
Навсякъде войски
(Януари — секстил (август) 43 г.пр.Хр.)

 

Точно двайсет години след забележителното си консулство, по време на което (както той не спираше да повтаря) бе спасил страната си, Марк Тулий Цицерон отново се оказа в центъра на събитията. Страхът за собствения му живот го беше карал да мълчи неведнъж в хода на тези двайсет години и единственият път, когато отчаяно се бе опитал да спаси републиката (като почти успя да разубеди Помпей Велики да не започва гражданската война), беше завършил с провал. Сега обаче в отсъствието на Марк Антоний той не виждаше нито един мъж, който да е в състояние да му се противопостави. Най-после в Рим щеше да управлява не грубата сила, а словото.
Въпреки омразата и постоянното си противопоставяне Цицерон винаги бе чувствал, че Цезар е като феникс — способен да се въздигне от пепелта. Онази опашата звезда, изгряла над Рим, бе показала, че той никога няма да си отиде. В момента обаче беше по-добре да работи срещу Антоний. Той даваше много гориво за огъня на обвиненията му — с грубостта, невъздържаността, жестокостта, липсата на разум. Така, упоен от мощта на собственото си красноречие, Цицерон се зае да унищожи Антоний, да го стъпче в калта и да не му даде шанс да се изправи.
Мечтаеше за възстановяването на републиката в стария й вид, управлявана от мъже, които уважават демократичните институции, смели защитници на _мос майорум_. Трябваше само да убеди сената и народа на Рим, че Освободителите са истинските герои, че Марк Брут, Гай Касий и Децим Брут (обявени от тримата Антонии за най-страшните врагове на държавата) защитават справедливата кауза. Че Антоний е истинският враг. В това просто уравнение Цицерон някак си пропускаше да включи Октавиан. Причината бе ясна: Октавиан, едно деветнайсетгодишно момче, беше слаба фигура в играта и подмамен от собствените си илюзии, щеше да се самоунищожи.
Когато Гай Вибий Панза и Авъл Хирций поеха консулството на Нова година, положението на Марк Антоний се промени. Също като други преди него, той не си беше направил труда да получи провинцията и империума си от конституционно избрания орган, имащ право да му ги даде — сената. Беше си ги осигурил чрез плебса в неговото трибално събрание. Така решението не носеше одобрението на целия народ, защото във взимането му не бе участвал патрициатът. За разлика от другите събрания и сената Плебейското събрание не спазваше задължителните религиозни ритуали при всяко заседание — не се казваха никакви молитви, не се разгадаваха знаците на съдбата. Доста слаб аргумент, след като мъже като Помпей Велики, Цезар и Марк Крас бяха получили провинциите и империума си от плебса, но въпреки това Цицерон се хвана за него.
От втория ден на септември до Нова година той бе говорил четири пъти срещу Антоний и ефектът вече се забелязваше. Приближените на Антоний в сената започнаха да се колебаят, защото поведението на покровителя им утежняваше и тяхното положение. Макар и неподкрепени с никакви доказателства, намеците за участие на Антоний в заговора на Освободителите бяха достатъчни да накърнят репутацията му, а грубото отношение към Цезаровия наследник затрудняваше привържениците му, защото те бяха назначени от бившия диктатор. Антоний бе узурпирал властта като наследник на Цезар, макар че името му не се споменаваше в завещанието. Като зрял мъж той изглеждаше естествен приемник на безбройните Цезарови клиенти и се беше срещал вече с мнозина от тях, за да се увери в подкрепата им. Ала сега истинският наследник на Цезар ги привличаше на своя страна. Цицерон възнамеряваше да помогне на Октавиан, като накара мнозинството от сенаторите да се откажат от подкрепата си за Антоний — поне засега можеше да му направи тази услуга. След като отблъсне сенаторите от Антоний, той възнамеряваше постепенно да ги накара да изоставят Октавиан и да застанат на страната на Освободителите. За тази цел трябваше да убеди всички, че самият Октавиан предпочита Освободителите пред Антоний. В това отношение много му помагаше фактът, че момчето не беше член на сената. Така Октавиан не можеше да опровергае онова, което му приписваше Цицерон.
Великият адвокат пое този курс на действие на едно заседание в края на декември. Срещу Антоний назряваше сериозно недоволство и той не можеше да се защити, защото не беше в Рим. Така двамата с Октавиан се озоваха в сходна позиция — оставени на милостта на главния сенатски тактик.
Цицерон имаше силен съюзник в лицето на Вация Изаурик, който обвиняваше Антоний за самоубийството на баща си и че е участвал в заговора срещу Цезар. Влиянието на Вация бе огромно, включително сред задните редове, защото двамата с Гней Домиций Калвин бяха от най-близките поддръжници на Цезар.
Сетне, на втория ден на януари, Цицерон се зае така да очерни Антоний, че сенатът да обяви Децим Брут за законен управител на Италийска Галия, а Антоний — за _хостис_, обществен враг. След речите на Цицерон и Вация Изаурик сенаторите бяха разделени. Всеки искаше да запази малкото си власт, а заемането на погрешна позиция бе опасно.
Беше ли дошло времето? Бяха ли готови? Сега ли бе моментът да подложи на гласуване обявяването на Марк Антоний за враг на римския сенат и народ? След края на дебата отговорът се четеше по лицата на педариите на задните редове. Те щяха да гласуват срещу Антоний.
Цицерон и Вация Изаурик обаче не бяха взели предвид правото на консулите да поканят и други сенатори за изказване преди гласуването. Старшият консул Гай Вибий Панза държеше фасциите за януари и председателстваше заседанието. Той бе женен за дъщерята на Гай Фуфий Кален, който пък поддържаше безрезервно Антоний.
— Каня Квинт Фуфий Кален, за да чуем и неговото мнение — обяви Панза.
С това задълженията към тъста му бяха изпълнени.
— Предлагам — заговори Кален, — преди да гласуваме предложението на Марк Цицерон, сенатът да изпрати делегация до Марк Антоний. Членовете й ще наредят на Антоний да вдигне обсадата на Мутина и да се подчини на сената и народа на Рим.
— Право е, право е! — обади се Луций Пизон, както винаги неутрален.
Педариите се размърдаха, започнаха да се усмихват. Най-после имаха възможност да се измъкнат!
— Лудост е да се изпраща делегация до човек, когото сенатът е обявил извън закона само преди дванайсет дни! — изрева Цицерон.
— Това не е точно, Марк Цицероне — поправи го Кален. — Сенатът _обсъждаше_ дали да го обяви извън закона, но не стигна до решение. Иначе защо е днешното обсъждане?
— Това са подробности! — възрази Цицерон. — Нима на онова заседание не обявихме Децим Брут за законен управител на Италийска Галия?
Така той започна нова пламенна реч срещу Марк Антоний: как прокарвал неконституционни закони, как окупирал Форума с войски, как подправял държавни документи, как злоупотребявал с обществени средства, как продавал царства, гражданство и данъчни облекчения, как подкупвал съдилищата, как вкарвал банди в Храма на съгласието, как избивал центуриони и войници в Брундизиум и заплашвал да убие всеки, който му се противопостави.
— Изпращането на делегация само ще отложи неизбежната война и ще смекчи нарастващото недоволство в Рим! Предлагам сенатът да обяви извънредно положение! Съдилищата и останалите държавни институции да прекратят работа! Цивилните граждани да грабнат оръжие! Незабавно да започне събиране на войски из цяла Италия! На консулите да бъде дадена абсолютна власт за управление на държавата!
Цицерон замълча. Напълно съзнаваше, че речта му тласка Рим към поредната гражданска война. О, как всичко се повтаряше! Все едно преживяваше отново собственото си консулство, когато бе говорил по същия начин срещу Катилина!
— Предлагам още — продължи той, когато шумът поутихна — Децим Брут да получи официална благодарност за упоритата си борба, а Марк Лепид — за постигнатия мир със Секст Помпей. Дори смятам, че на рострите трябва да се издигне позлатена статуя на Лепид, защото последното, от което се нуждаем сега, е _двойна_ гражданска война.
Тъй като никой нямаше представа дали говори сериозно, Панза се направи, че не е чул за позлатената статуя, и категорично отказа да гласува предложението му.
— Има ли друго за обсъждане? — попита.
Вация незабавно се изправи и започна хвалебствена реч за Октавиан, която трябваше да бъде прекратена по залез. Панза насрочи ново заседание за другия ден и обяви, че обсъжданията ще продължат колкото се наложи.
На следващата сутрин Вация продължи хвалебствията си за Октавиан.
— Признавам — рече той, — че Гай Юлий Цезар Октавиан е много млад, но ние не можем да си затворим очите пред определени факти. Първо, той е наследник на Цезар. Второ, той показа зрелост, нехарактерна за годините му. Трето, огромна част от Цезаровите войници го подкрепят. Предлагам да бъде приет в сената незабавно и да му се разреши да се кандидатира за консул десет години преди да навърши необходимата възраст. Тъй като е патриций, тази законна възраст е трийсет и девет години. Това означава, че ще може да се кандидатира след десет години, когато навърши двайсет и девет. Защо предлагам тези необичайни мерки? Защото, уважаеми сенатори, ние се нуждаем от всички Цезарови ветерани, които не са свързани с Марк Антоний. Цезар Октавиан има два легиона ветерани и един смесен с новобранци. Затова предлагам Цезар Октавиан да получи пропреторски империум и командването върху една трета от войските в борбата срещу Марк Антоний.
Това обърна всичко! Много сенатори без право на глас разбраха, че вече не могат да поддържат Антоний така открито както преди; сега най-многото, с което можеха да му помогнат, бе да гласуват против обявяването му за _хостис_.

 

Обсъжданията продължиха до четвъртия ден на януари, когато най-после се взеха решения.
Октавиан бе приет в сената и получи командването на една трета от римската войска. Освен това се гласува да му бъдат отпуснати средства за заплатите, които беше обещал на войниците си. Разпределението на всички провинции трябваше да се запази според решенията на Цезар, което означаваше, че Децим Брут оставаше законен управител на Италийска Галия със законна войска.
Заседанието на четвъртия ден на януари се усложни от появата на две жени на прага на Хостилиевата курия: Фулвия и Юлия Антония. Съпругата и майката на Антоний бяха облечени в черно, също и двамата му сина Антил и Юл. Четиримата надаваха сърцераздирателни вопли, но когато Цицерон предложи вратата на курията да бъде затворена, Панза не позволи. Консулът виждаше, че плачът на Антониевите близки оказва ефект върху седящите най-отзад, и така съзря възможност да прокара решението за изпращане на делегация.
За пратеници бяха предложени Луций Пизон, Луций Филип и Сервий Сулпиций Руф, трима изтъкнати бивши консули. Цицерон обаче се съпротивляваше и настояваше да се гласува. Народният трибун Салвий използва правото си на вето срещу гласуването, което автоматично доведе до приемане на предложението за делегация. Марк Антоний остана пълноправен римски гражданин въпреки действията си срещу интересите на сената и народа на Рим.
На сенаторите им бе омръзнало да седят на едно място и затова решението се прие с готовност. Пизон, Филип и Сервий Сулпиций получиха кратки указания да се срещнат с Антоний край Мутина и да го уведомят, че сенатът нарежда да се оттегли от Италийска Галия и да не се приближава с войската си на по-малко от шейсет километра от Рим. След като предаде това на Антоний, делегацията трябваше да се срещне с Децим Брут и да го увери, че той е законният управител с подкрепата на сената.
— Не мога да проумея как се стигна дотук — сподели Луций Пизон пред Луций Цезар, който се беше върнал в Рим. — Антоний наистина действа глупаво и безскрупулно, но кажи ми, кой не е постъпвал така?
— Вината е на Цицерон — отвърна Луций Цезар. — Чувствата правят хората неразумни, а никой не е толкова емоционален като Цицерон. Макар че се съмнявам онези, които четат писанията му, да имат някаква представа как говори на живо. Той е истински феномен.
— Ти, разбира се, се въздържаш да заемеш страна.
— Как да не се въздържа? Такова е моето положение, Пизоне — разделен съм между един грабител и едно невероятно момче. Октавиан е съвършено ново явление.

 

Октавиан се досети какво се готви и тръгна на север от Арециум по Фламиниевия път. Вестта за приемането му в сената и пропреторския му империум го застигна в Сполетиум. Там деветнайсетгодишният младеж се яви пред трите си легиона в пълното си величие: придружен от шестима ликтори с алени туники и брадви във фасциите. Двамата главни ликтори бяха Фабий и Корнелий, служили на Цезар още от преторските му години.
— Не е зле, а? — обърна се Октавиан към Агрипа, Салвидиен и Меценат.
Агрипа се усмихна гордо, Салвидиен започна да планира бойни действия, а Меценат зададе един простичък въпрос:
— Как успя, Цезаре?
— С Вация Изаурик ли имаш предвид?
— Ами, да, предполагам.
— Поисках от Вация ръката на голямата му дъщеря веднага щом навърши възраст за женене. За щастие това ще е след няколко години, а дотогава могат да се случат много неща.
— Искаш да кажеш, че не желаеш да се ожениш за Сервилия Вация, така ли?
— Изобщо не искам да се женя, Меценате, макар че може би няма да стане както искам.
— Ще се стигне ли до сблъсък с Антоний? — поинтересува се Салвидиен.
— Искрено се надявам, че няма! — отвърна с усмивка Октавиан. — Особено докато аз съм най-висшият магистрат тук. С удоволствие бих отстъпил командването на някой консул. На Хирций например.

 

В началото на консулството си Авъл Хирций се разболя сериозно. Той едва издържа церемонията по встъпване в длъжност и бързо се оттегли с тежко белодробно възпаление.
Затова, когато сенатът го уведоми, че трябва да поеме три легиона, да ги заведе при Октавиан и да си раздели командването с него, Хирций не беше в подходяща форма за военни действия. Болестта обаче не попречи на този предан и жертвоготовен мъж. Той се уви в шалове и кожи, качи се на носилка и потегли на север по Фламиниевия път в най-жестоките зимни студове. Също като Октавиан той не желаеше да се сражава срещу Антоний и беше решен да направи всичко, за да избегне сблъсъка.
Настигна Октавиан на Емилиевия път, вече на територията на Италийска Галия, югоизточно от големия град Бонония, и се установи на лагер между Клатерна и Форум Корнелии. Двата града с радост приеха новината, очаквайки добри приходи от войската.
— Тук ще изчакаме времето да се оправи — рече с тракащи зъби Хирций на Октавиан.
Октавиан го погледна загрижено. В плановете му не влизаше консулът да умре в ръцете му. Затова се съгласи с решението на Хирций и се зае лично да надзирава болногледачите му, като използваше богатите си знания, получени от Хапдефане, за белодробните възпаления.

 

Мобилизацията в Италия вървеше с пълна сила. Надали някой в Рим си бе давал сметка за враждебното отношение към Антоний, което се беше създало в страната. Италийските градове бяха страдали в ръцете му неизмеримо повече от столицата. Фирмум Пиценум обеща пари, маруцините от крайбрежието на Самниум заплашиха всеки привърженик на Антоний с конфискация на имуществото, стотици богати италийски конници финансираха войската. Недоволството извън Рим бе огромно.
Зарадван, Цицерон отново използва възможността да говори срещу Антоний в края на януари, на едно рутинно заседание на сената. Всички вече знаеха за годежа на Октавиан с голямата дъщеря на Вация и сенаторите кимаха одобрително. Старият обичай за скрепване на политически съюзи чрез бракове все още бе обичайна практика — доста успокоителна мисъл, след като толкова много неща се бяха променили.
Вече се знаеше, че делегацията не е постигнала никакъв успех, макар че точният отговор на Антоний още не беше известен. Това не попречи на Цицерон да произнесе седмата си реч срещу Антоний. Този път той обвини Фуфий Кален и останалите Антониеви привърженици за подкрепата към покровителя им.
— Той трябва да бъде обявен за _хостис_! — изрева Цицерон.
Луций Цезар възрази:
— Това определение не бива да се прикачва с такава лекота на когото и да било. Да обявиш някого за хостис означава да го лишиш от гражданство и да дадеш право на всеки римски патриот да го убие още щом го срещне. Съгласен съм, че Марк Антоний изпълняваше зле консулските си задължения и навреди много на Рим, но _хостис?… Инимикус_ е достатъчно наказание според мен.
— Естествено, че ще си на това мнение! Нали си му чичо — не остана длъжен Цицерон. — Аз не бих позволил на този злосторник да запази гражданството си!
Споровете продължиха и на следващия ден. Цицерон не отстъпваше. Антоний трябваше да бъде обявен за обществен враг и толкова!
В този момент двама от тримата пратеници се върнаха. Сервий Сулпиций Руф не беше издържал на студа и бе починал.
— Марк Антоний отказва да изпълни нарежданията на сената — обяви Луций Пизон, който изглеждаше съсипан. — Съгласен е да отстъпи Италийска Галия на Децим Брут, ако му бъде позволено да задържи Отвъдна Испания до изтичане на консулството на Марк Брут и Гай Касий след четири години.
Цицерон се вцепени. Марк Антоний отнемаше силата му! С това послание той уведомяваше сената, че коренно е променил мнението си! Че признава на Освободителите правата върху всичко, което са получили от Цезар, преди да го убият! Ала точно това бе целта и на Цицерон! Сега, ако се изправи срещу Антоний, значеше да се противопостави на Освободителите.
Тълкуванието на Цицерон не беше единственото. Сенатът оприличи Антониевия отговор на посланието на Цезар, преди да пресече Рубикон. Затова реши да му се противопостави, без да обръща внимание на споменаването на Брут и Касий. Реакцията бе абсолютно същата като при Цезар: да изпълнят искането на Антоний означаваше да признаят, че сенатът не е в състояние да контролира магистратите си. Затова веднага бе обявено извънредно положение и консулите Панза и Хирций бяха упълномощени да започнат военни действия срещу Антоний. Въпреки това сенаторите отказаха да обявят Антоний извън закона. Той бе просто _инимикус_, враг на властта, но все още с римски граждански права. Луций Цезар постигна своето, но това беше пирова победа. Всички закони на Антоний бяха отменени, което означаваше, че брат му Гай вече не е законен управител на Македония, че присвояването на съкровището от храма на Опс е незаконно, че всички земи, раздадени на ветераните, трябва да се върнат и така нататък, и така нататък…

 

Малко преди февруарските иди се получи писмо от Марк Брут. В него той уведомяваше сената, че Квинт Хортензий го е признал за законен управител на Македония и че Гай Антоний е пленен и лежи затворен в Аполония. Всички легиони приемали Брут за управител и техен пълководец.
Страхотни новини! Прекрасно! Но така ли беше всъщност? След тази вест в сената цареше хаос. Цицерон настояваше да признаят официално Марк Брут за управител на Македония и попита привържениците на Антоний защо се обявяват срещу двамата Брутовци: Марк и Децим.
— Защото те са убийци! — изкрещя Фуфий Кален.
— Те са патриоти — възрази Цицерон. — Патриоти.
На февруарските иди сенатът обяви Брут за законен управител на Македония, даде му проконсулски империум, сетне прибави към провинциите му Крит, Гърция и Илирия. Цицерон ликуваше. Сега му оставаха само още две неща. Първо, да види поражението на Антоний в Италийска Галия. И второ, Сирия да бъде отнета от Долабела и да се даде на Касий.

 

Първата годишнина от убийството на Цезар донесе нови ужаси, защото на мартенските иди сенатът научи за жестокостите, извършени от Публий Корнелий Долабела. На път за Сирия той се заел с ограбване на градовете в провинция Азия. Промъкнал се в Смирна посред нощ, пленил Требоний и поискал да научи къде се крият държавните пари на провинцията. Управителят отказал да му каже и Долабела заповядал да го подложат на изтезания. Дори най-жестоките мъчения не били в състояние да развържат езика на Требоний. Долабела изпаднал в ярост, убил Требоний, отсякъл главата му и я заковал за постамента на Цезаровата статуя на главния площад. Така загуби живота си първият от убийците.
Новините потресоха привържениците на Антоний. Как можеха да го защитават, след като колегата му се държеше като варварин? Когато Панза свика спешно заседание на сената, Кален и съмишлениците му нямаха друг избор, освен да гласуват за отнемане империума на Долабела и обявяването му за обществен враг. Цялото му имущество трябваше да бъде конфискувано, но той нямаше нищо, защото така и не беше успял да изплати дълговете си.
Сетне избухна нов спор, тъй като сега Сирия нямаше законен управител. Луций Цезар предложи с тази задача да се натовари Вация Изаурик и да получи правомощия да отстрани Долабела. Това възмути старшия консул и Панза.
— Ние с Авъл Хирций вече сме обявени за управители на Изтока за догодина — възрази той. — Хирций получава провинция Азия и Киликия, а аз — Сирия. Тази година войските ни ще сразят Марк Антоний в Италийска Галия. След това ще се заемем с Долабела в Сирия. Затова препоръчвам сега да се съсредоточим върху войната в Италийска Галия, а догодина да мислим за Изтока.
Привържениците на Антоний видяха в това предложение най-добрия си избор. Те бяха убедени, че покровителят им не може да бъде победен. Благодарение на предложението на Панза легионите щяха да останат в Италия и когато Антоний победи консулите и Октавиан, да бъдат негови. Тогава той можеше да замине за Сирия.
Цицерон бе на различно мнение. Нека да дадат Сирия на Гай Касий! Незабавно! Тъй като никой не знаеше къде е Касий, това предложение изненада всички. Дали Цицерон нямаше информация, останала неизвестна за сената?
— Не давайте тази работа на лентяй като Вация Изаурик и не я отлагайте за догодина! — заяви Цицерон, забравил и протокол, и приличие. — Положението в Сирия трябва да бъде уредено _сега_ от някой млад, енергичен мъж. Млад, енергичен мъж, който вече е запознат с провинцията и дори е воювал срещу партите. Този човек е Гай Касий Лонгин! Най-подходящият мъж за управител на Сирия! Нещо повече, да му дадем военни правомощия във Витиния, Понт, провинция Азия и Киликия. Да му гласуваме неограничен империум за пет години. Консулите Панза и Хирций ще имат достатъчно работа в Италийска Галия!
Разбира се, изказването му трябваше да съдържа нови нападки срещу Антоний.
— Не забравяйте, че Марк Антоний е предател! — изкрещя Цицерон. — Когато предложи на Цезар диадемата в деня на Луперкалия, той показа на целия свят кой е истинският убиец!
Израженията на колегите му му подсказаха, че не е изтъкнал достатъчно качествата на Касий.
— За мен Долабела е същият варварин като Антоний! Дайте незабавно Сирия на Касий!
Панза обаче не смяташе да се предава. Той прокара решение, даващо на него и на Хирций командна власт за започване военни действия срещу Долабела веднага след края на сблъсъка в Италийска Галия. Той бе твърдо решен да доведе тази война докрай, и то бързо, за да може да тръгне навреме за Сирия. Затова Панза остави Рим на грижите на преторите и потегли с още няколко легиона към Италийска Галия.

 

В деня след заминаването на Панза управителите на Отвъдна Галия, Луций Мунаций Планк, и на Близка Испания и Нарбонска Галия, Марк Емилий Лепид, уведомиха сената, че ще са доволни, ако се постигне споразумение с Антоний, който служел на интересите на Рим не по-малко съвестно от тях. Посланието беше ясно: сенатът не биваше да забравя, че отвъд Алпите чакат две големи войски и че техните главнокомандващи са привърженици на Марк Антоний.
Изнудване, рече си Цицерон и писа лично на Планк и Лепид, макар че нямаше никакво официално право да говори от името на сената. След единайсет ругателски речи срещу Антоний той бе изпаднал в особено екзалтирано състояние, затова писмото му до двамата управители беше неоправдано грубо: „Стойте си на задниците, гледайте си работата и не се месете, където не трябва!“ Планк нямаше благородно потекло и затова прие отговора на Цицерон хладнокръвно. Лепид обаче реагира, сякаш му бяха зашлевили плесница — как си позволяваше това нищожество Цицерон да обижда един Емилий Лепид!

 

През март времето в Италийска Галия леко се подобри. Хирций и Октавиан вдигнаха войската си и се преместиха към Мутина. Антоний се принуди да се изтегли от Бонония и също да съсредоточи силите си около Мутина.
Когато научиха, че Панза е тръгнал от Рим с три легиона, Хирций и Октавиан решиха да го изчакат. Антоний обаче не спеше. Той нападна Панза, преди да успее да се събере с другите двама пълководци. Битката се проведе край Форум Галорум, на единайсет километра от Мутина, и преимуществото беше на страната на Антоний. Макар и тежко ранен, Панза все пак успя да уведоми Хирций и Октавиан за нападението. Според официалните доклади, които пристигнаха по-късно в Рим, Хирций наредил на Октавиан да остане да защитава лагера, а той се притекъл на помощ на Панза. Истината обаче беше, че Октавиан бе повален на легло от астмата.
При Форум Галорум Антоний показа ясно какъв пълководец е. След като разби Панза, той не направи опит да реорганизира войската си и да заеме изгодни позиции, а остави легионерите да грабят имуществото на противниковата войска. Хирций го свари напълно неподготвен за бой и му нанесе такова тежко поражение, че той загуби повече от половината си войска и едва се измъкна жив. Затова този ден Авъл Хирций, любимият пълководец на Цезар, спечели всички почести.
След няколко дни, на двайсет и първия на април, Хирций и Октавиан отново влязоха в битка с Антоний и го разбиха окончателно. Той се принуди да вдигне обсадата на Мутина и да избяга на запад по Емилиевия път. Хирций командваше и планът беше негов. Октавиан раздели своите легиони на две и даде едната половина на Салвидиен, а другата — на Агрипа. Съзнаваше, че не е роден за главнокомандващ, но нямаше никакво намерение да оставя войската си под командването на легати с достатъчно знатен произход и жизнен опит, за да си припишат заслугите за победата.
Макар че победиха — и още един убиец, Понтий Аквила, биещ се за Антоний, се прости с живота, — Фортуна не беше изцяло на страната на Октавиан. Докато наблюдаваше битката от едно възвишение, Авъл Хирций бе пронизан от вражеско копие и загина на място. На следващия ден Панза издъхна от раните си и така Цезар Октавиан остана единствен главнокомандващ на законната римска войска.
Разбира се, ако не се смята Децим Брут, освободен от обсадата и много ядосан, че не е имал възможност да се сражава срещу Антоний.
— Единственият легион, който Антоний успя да спаси, е Пети — каза му Октавиан, когато се срещнаха в Мутина. — Измъкна се с още няколко пълни кохорти и бързо се оттегля на запад.
За Октавиан това бе неприятна среща. Като законен главнокомандващ на войските на сената той беше принуден да запази добри отношения с този убиец. Затова се държеше резервирано и хладно.
— Възнамеряваш ли да преследваш Антоний? — попита.
— Едва след като видя какво ще става занапред — отвърна Децим Брут, който също не харесваше Октавиан. — Ти доста се издигна, откакто беше адютант на Цезар. Наследник на диктатора, сенатор, пропреторски империум… брей, брей!
— Защо го уби? — поинтересува се Октавиан.
— Цезар ли?
— Чия друга смърт би ме заинтересувала?
Децим затвори светлите си очи, отметна русата си глава назад и заговори като насън:
— Убих го, защото всичко, което аз или който и да е друг римски благородник можеше да получи, бе благодарение на него, благодарение на неговия диктат. Той си присвои властта на цар, макар и не самата титла, и се смяташе за единствения, способен да управлява Рим.
— И е бил прав, Дециме.
— Не, грешеше.
— Рим е световна империя — изтъкна Октавиан. — Това означава нов начин на управление. Ежегодният избор на магистрати вече не е подходящ. Нито дори петгодишният империум за управителите на провинции, въведен от Помпей Велики. Цезар го съзнаваше и планираше далеч в бъдеще.
— Смяташ да станеш следващият Цезар, а? — злобно Децим.
— Аз съм следващият Цезар.
— Само по име. Няма да се отървеш лесно от Антоний.
— Знам. Рано или късно обаче ще го елиминирам.
— Винаги ще има някой Антоний.
— Не съм съгласен. За разлика от Цезар аз няма да проявявам милост към тези, които ми се противопоставят, Дециме. Това важи и за теб и останалите убийци.
— Ти си едно самонадеяно хлапе, което се нуждае от добър бой, Октавиане.
— Не. Аз съм Цезар. И божи син.
— О, да, опашатата звезда. Е, като бог Цезар е доста по-безопасен, отколкото приживе.
— Вярно е. Като бог обаче предоставя добри възможности за умните хора. И аз смятам да се възползвам.
Децим избухна в смях:
— Надявам се да доживея да видя как Антоний те налага по задника!
— Няма — отвърна Октавиан.
Макар че Децим Брут го покани добронамерено, Октавиан отказа да се премести в дома му в Мутина. Остана в лагера, за да проведе погребенията на Панза и Хирций и да изпрати пепелта им в Рим.
След два дни Децим го навести; беше много разтревожен:
— Чух, че Публий Вентидий ще се присъедини към Антоний с два легиона, които набрал в Пиценум.
— Интересно — отбеляза спокойно Октавиан. — Какво предлагаш да направя?
— Да спреш Вентидий, естествено.
— Това решение не е в моята власт. Ти имаш проконсулски империум и си законно назначен управител.
— Забрави ли, Октавиане, че моят империум не ми позволява да влизам на територията на Италия? Който ще спре Вентидий, _трябва_ да влезе в Италия, защото той се движи през Етрурия към тосканското крайбрежие. Освен това моите войници са новобранци и не могат да се сравняват с Вентидиевите пиценци. Всички са бивши войници на Помпей Велики, който ги засели на собствените си земи в Пиценум. Твоите легионери са ветерани, а новобранците на Хирций и Панза поне са участвали в битката тук. Затова ти трябва да спреш Вентидий.
Октавиан трескаво разсъждаваше: „Той знае, че не мога да командвам войски, и иска да си получа боя. Е, Салвидиен може би ще се справи, но това не е мой проблем. Аз не смея да мръдна оттук. Ако го сторя, сенатът ще види в мен поредния Помпей Велики, самонадеян и безкрайно амбициозен. Ако не внимавам, ще бъда свален и няма да загубя само поста на главнокомандващ, а и живота си. Какво да направя? Как да откажа на Децим?“
— Отказвам да хвърля войската си срещу Публий Вентидий — заяви хладно той.
— _Защо?_ — удиви се Децим.
— Защото не желая да слушам съветите на един от убийците на баща ми.
— Сигурно се шегуваш! В този случай сме съюзници!
— Аз никога не мога да бъда съюзник с убийците на баща си.
— Ама Вентидий _трябва_ да бъде спрян в Етрурия! Ако се събере с Антоний, всичко ще започне отначало!
Децим си тръгна ядосан и Октавиан си отдъхна. Сега имаше добро извинение да не предприема нищо. Войниците му щяха да го подкрепят в отказа да приеме съвет от един убиец.
Той нямаше доверие на сената. Членовете му само чакаха повод да обявят Цезаровия наследник за обществен враг. Ако влезеше в Италия с войската си, това щеше да им е достатъчно. Следващия път, когато влезе в страната, мислеше си Октавиан, трябваше да има достатъчно силна армия и да отиде направо в Рим.

 

След една нундина се получиха вести, доказващи верността на предчувствията му. Сенатът обяви Мутина за огромен успех, но всички заслуги се приписваха на Децим Брут, _който изобщо не беше участвал в битката_! Освен това Децим Брут получаваше пълномощия да продължи войната срещу Антоний. Сенатът му даваше всички легиони, включително тези на Октавиан, които бяха удостоени с обидно скромната форма на триумф — овация. Фасциите на загиналите Хирций и Панза бяха върнати в храма на Венера Либитина и щяха да останат там до избирането на нови консули. Никаква дата за избори обаче не се съобщаваше и Октавиан остана с впечатлението, че те изобщо няма да се проведат. Освен това сенатът отменяше решението за изплащане възнагражденията на войниците му. Беше създадена комисия за обсъждане на въпроса с войнишките представители и в нея не влизаха нито Октавиан, нито Децим.
— Виж ти, виж ти! — рече Цезаровият наследник на Агрипа. — Така ясно ни показват къде ни е мястото, нали?
— Какво възнамеряваш да правиш, Цезаре?
— Нищо. Ще чакам. Все пак не виждам причина ти и неколцина други доверени лица да не уведомите войнишките представители, че сенатът ми иззе правото да определям възнаграждението на собствените си войници. Наблегнете на това, че сенатските комисии никога не си вършат добре работата.

 

Легионите на Хирций лагеруваха отделно, а тези на Панза — заедно с Октавиановите. Децим пое командването на Хирциевите в края на април и поиска от Октавиан да му предаде своите и тези на Панза. Октавиан му отказа учтиво, но решително с твърдението, че още има командни правомощия и че писмото от сената не било достатъчно да го убеди в правото на Децим да му отнеме войската.
Ядосан, Децим Брут издаде пряка заповед до шестте легиона, ала представителите им му отговориха направо, че подкрепят младия Цезар, който им плащал добре, и възнамерявали да останат с него. Освен това защо трябваше да се подчиняват на убиеца на стария им пълководец? Те оставаха верни на Цезар и не искаха да имат нищо общо с престъпници.
Така Децим се принуди да тръгне след Антоний с част от войските си в Мутина и трите легиона на Хирций.
Октавиан се оттегли в Бонония и зачака с надеждата Децим Брут да се провали. Можеше да не е способен военачалник, но добре разбираше от политически игри. Ако Децим успее, перспективите за Октавиан не бяха благоприятни. Антоний се беше събрал с Вентидий. Планк и Лепид също бяха на негова страна. Най-изгодното за Децим бе да се споразумее с Антоний. Така можеха заедно да се нахвърлят върху Октавиан и да го смажат. Единствената му надежда бе Децим Брут да е толкова горделив и недалновиден, че да откаже съюза с Антоний и по този начин да подпише собствената си присъда.
Щом получи писмото на Цицерон, в което се казваше да си гледа работата, Марк Емилий Лепид поведе легионите си към западния бряг на река Родан, границата на Нарбонска Галия. Възнамеряваше да заеме удобна позиция и да покаже на Цицерон, че управителите на провинции никак не са за подценяване в една гражданска война. Антоний бе обявен за обществен враг от сената на Цицерон, не от този на Лепид.
Луций Мунаций Планк в Отвъдна Галия не беше съвсем сигурен на чия страна да застане, но извънредното положение в Италия бе достатъчна причина да го накара да премести и десетте си легиона надолу покрай Родан. В Араузион спря. Разузнавачите му докладваха, че Лепид, начело на шестте си легиона, лагерува само на шейсет и четири километра от него.
Лепид любезно покани Планк в лагера си.
Макар да знаеше за поражението на Антоний в Мутина, Планк не подозираше за Вентидий и трите пиценски легиона и за отказа на Октавиан да сътрудничи на Децим Брут. Затова не прие приятелското предложение на Лепид. Отстъпи на север и зачака.
Междувременно Антоний се беше изтеглил към Дертона и бе тръгнал по Емилий-Скавровия път към Генуа. Там се събра с Вентидий. Двамата оставиха грешна следа за преследващия ги Децим Брут, за да си помисли, че са тръгнали към Отвъдна Галия по Домициевия път. Хитростта им подейства. Децим подмина Плаценция и продължи по Домициевия път към Алпите, на север от Антоний и Вентидий.
Те продължиха по крайбрежието и спряха във Форум Юлии, една от новите колонии за Цезаровите ветерани. Скоро Лепид също пристигна и се установи на лагер на другия бряг на местната река. С малко помощ от Антониевите легати войските бързо се сближиха. Лепид водеше подновения Десети, а този легион по традиция харесваше Антоний още от бунтовете в Кампания. Така Лепид прие неизбежното и се присъедини към него и Вентидий.

 

Беше средата на май и дори във Форум Юлии се носеха слухове, че Гай Касий усилено се стреми да узурпира властта в Сирия. Това беше интересно, но не особено важно за момента. Движението на Планк с огромната му войска покрай Родан бе от много по-голямо значение.
Планк се беше приближил към Антоний, но когато научи, че и Лепид се е присъединил към него, се уплаши и се оттегли в Куларон. Оттам изпрати писмо до Децим Брут, който все още бе на Домициевия път. Децим моментално се насочи към Куларон и стигна там в началото на юни.
Решиха да се съюзят и за момента да останат на страната на сената. Все пак и двамата бяха законни управители на провинции. Когато научи, че Цицероновият сенат е обявил и Лепид за враг на властта, Планк се поздрави за правилното решение.
Проблемът бе, че Децим се беше променил ужасно. Бе загубил прословутата си енергичност и военния талант от войната на Цезар срещу галите. Категорично отказваше да напусне Куларон, постоянно мърмореше за неопитността на войските си и настояваше да не предизвикват Антоний. Четиринайсетте им легиона изобщо не стигали!
Така всички изчакваха, несигурни в успеха си, ако се стигне до битка. Никой нямаше ясни цели, никой не проповядваше светли идеали, в които да вярват войниците му, и никой от пълководците не изпъкваше особено сред останалите.

 

В началото на секстил везните се наклониха в полза на Антоний. Полион дойде с два легиона от Отвъдна Испания и се присъедини към него и Лепид. „Защо не?“ — попита с усмивка Полион. В неговата провинция не се случваше нищо интересно, след като Цицероновият сенат бе признал морското господство на Секст Помпей — каква глупост!
— Наистина — тъжно поклати глава Полион, — нещата отиват от зле на по-зле. Всеки здравомислещ човек ще види, че Секст просто събира сили, за да може да изнудва Рим с доставките на зърно. Все пак за историк като мен животът в отвъдната провинция стана твърде скучен. Когато съм с теб, Антоний, ще имам много повече теми за писане. — Той се огледа възхитено. — Ти наистина умееш да избираш добри места за лагер! Рибата и морето тук са прекрасни, а Морските Алпи са великолепен пейзаж — много по-красиви от околностите на Кордуба!
За разлика от Полион Планк не се забавляваше. Първо, той не можеше да се отърве от постоянно оплакващия се Децим Брут. Освен това, тъй като Децим отказваше да го стори, на него се падаше да пише обяснения до сената защо двамата още бездействат. Реши да хвърли цялата вина върху Октавиан, задето не беше пресрещнал Вентидий в Етрурия и не даваше легионите си.
След пристигането на Полион двамата врагове на властта изпратиха покана на Планк да се присъедини към тях. Той с облекчение прие, изостави Децим Брут и поведе войската си към Форум Юлии. Той, както и останалите пълководци, пропусна да забележи, че източните склонове край Родан са необичайно сухи и че житото в този плодороден регион не налива клас.

 

Ужасната паника и депресия, които изпитваше след смъртта на Цезар, отново мъчеха Децим Брут. След заминаването на Планк той се отказа от военните задължения и империума си. Заряза ужасените си войници в Куларон и заедно с малка група приближени потегли към Македония. Не особено трудно начинание за Децим, който говореше перфектно много галски езици и не срещна никакви трудности при пътуването. Беше разгарът на лятото, всички планински проходи бяха отворени, а и колкото по на изток отиваха, толкова по-ниски ставаха те.
Всичко вървеше добре, докато не стигна земите на брените около едноименния проход в Италийска Галия. Там бе заловен и изправен пред вожда на племето, Камил. Тъй като си мислеше, че всички гали мразят Цезар, задето бе завзел страната им, един от спътниците му издаде на брените, че това е Децим Брут, един от убийците на Цезар. Обаче сред галите Цезар се славеше като митичен герой наравно с Версенжеторикс.
Камил бе запознат със събитията и веднага уведоми Антоний, че е заловил Децим Юний Брут. Какво иска великият Марк Антоний да правят с него?
„Убийте го“ — отговори той в кратка бележка, придружена от кесия със златни монети.
Брените убиха пленника и изпратиха главата му на Антоний като доказателство, че са си заслужили парите.

 

На последния ден на юни сенатът обяви Марк Емилий Лепид за _инимикус_, враг на властта, заради присъединяването му към Антоний и конфискува имуществото му. Фактът, че той беше върховен жрец, внесе известно объркване, защото като такъв не можеха да му отнемат нито титлата, нито правото да получава богато възнаграждение от хазната. Ако го бяха обявили за _хостис_, обществен враг, това щеше да стане. Макар че Брут горчиво оплакваше сестра си Юнила в писмата си, тя продължаваше да живее охолно в Домус Публика и да ползва любимата си вила между Анциум и Сурентум. Никой не посегна на скъпоценностите, дрехите или слугите й, а и Вация Изаурик, женен за голямата й сестра, за нищо на света не би предприел мерки, които да я ощетят. Брут просто играеше политически игри и глупаците, които му вярваха, дори проронваха по някоя сълза.
Освободителите, останали в Рим, намаляваха. Докато измъчвал един роб, Луций Минуций Базил бе заловен от въстаналите си слуги, изтезаван и убит. Смъртта му не натъжи никого, най-малко Освободителите, останали в града. Те още посещаваха сената, но се питаха докога. Цезар Октавиан ги дебнеше. Рим сякаш бе пълен с негови агенти, подклаждащи народната омраза.
Антоний, Лепид, Вентидий, Планк и Полион с двайсет и трите им легиона плашеха Освободителите много по-малко от Октавиан. Форум Юлии изглеждаше на края на света в сравнение с Бонония, на събирането на Емилиевия и Аниевия път — и двата водещи към Рим. Дори Брут в Македония смяташе Октавиан за по-голяма заплаха за мира от Антоний.
Причинителят на тези страхове седеше в Бонония, мълчеше и бездействаше. Така името му се забули с тайнственост — никой не знаеше какво е намислил Цезар Октавиан. Говореше се, че искал консулския пост, но когато ги питаха, Филип и Марцел Малкия просто поклащаха многозначително глави.
Долабела беше убит и Касий вече управляваше Сирия, но също като Форум Юлии Сирия изглеждаше на края на света в сравнение с Бонония.
Сетне за ужас на Цицерон (макар че неведнъж бе обмислял идеята) се чу, че Октавиан искал да стане младши консул под крилото на Цицерон като старши. Младежът — седнал в краката на опитния стар политик, учейки занаята му. Каква романтична сцена. Прекрасно. Ала въпреки изтощението от многобройните речи против Марк Антоний на Цицерон все още му бе останал малко здрав разум, за да осъзнае, че това е невъзможно. Не можеше да вярва на Октавиан.

 

В края на юли в Рим пристигнаха четиристотин центуриони и изтъкнати ветерани и поискаха да се срещнат със сената в пълен състав. Те бяха упълномощени представители на легионите си и носеха предложения от младия Гай Юлий Цезар Филиус. За себе си искаха обещаните заплати. За младия Цезар — консулския пост. Сенатът отказа категорично и двете.
На последния ден на месеца, наречен на осиновителя му, Октавиан пресече Рубикон и навлезе в Италия с осем легиона. Избърза напред с два от тях, съставени от специално подбрани войници. Сенатът изпадна в паника и изпрати свои представители при Октавиан с молба да спре. Щяха да му разрешат да се кандидатира за консул, без да се явява лично в града, така че какъв смисъл имаше да продължава?
Междувременно в Остия пристигнаха два легиона от провинция Африка. Сенатът побърза да ги приеме и ги прибра в укрепленията на Яникулума, откъдето се откриваше гледка към обществения парк на Цезар и празния дворец на Клеопатра. Конниците от първата класа и от горните прослойки на втората дариха оръжия. Беше образувана и стража от млади конници, която да патрулира по Сервиевите стени.
Това бяха отчаяни действия. Върхушката не знаеше какво да прави, а обикновените граждани не се интересуваха какво ще става. Когато се стигнеше до кръвопролития, богатите винаги страдаха най-много. Народът даваше жертви само при бунтове, а сега дори безимотните нямаха настроение за размирици. Зърненият запас за годината бе осигурен, търговията вървеше. Големите игри се организираха за следващия месец и никой разумен човек не припарваше до Форум Романум, където обикновено ставаха кланетата.
Властниците продължиха с отчаяните си действия. Когато се чу, че два от първоначалните Октавианови легиони, Марсовият и Четвърти, смятали да го изоставят и да се притекат на помощ на града, силните на деня си отдъхнаха — ала сетне изпаднаха в още по-жестоко отчаяние, защото слухът се оказа лъжлив.

 

На седемнайсетия ден на секстил наследникът на Цезар влезе в Рим, без да срещне съпротива. Войниците в Яникулума сложиха оръжие и посрещнаха нашественика с ликуване и цветя.
Единствената кръв, която се проля, бе тази на градския претор Марк Цецилий Корнут, който се прободе с меча си при влизането на Октавиан във Форума. Обикновените хора го посрещаха с буйна радост, но от сенаторите нямаше и следа. Както подобаваше, Октавиан се оттегли на Марсово поле и разположи хората си на лагер.
На следващия ден сенатът капитулира и смирено се поинтересува дали Октавиан желае да се кандидатира за консул в изборите, които щяха да се състоят веднага. За втори кандидат предлагаха Квинт Педий, племенника на Цезар. Октавиан прие и беше избран за старши консул с подвластник Квинт Педий.

 

На деветнайсетия ден на секстил, повече от месец преди двайсетия си рожден ден, Октавиан принесе в жертва един бял бик и влезе в длъжност. Над мястото за жертвоприношения закръжиха дванайсет орела, необикновено и злокобно предзнаменование, невиждано от времето на Ромул. Октавиан любопитно оглеждаше лицата на присъстващите — от недоверчивия му втори баща до разтрепераните от страх сенатори. Квинт Педий беше обзет от тревожни мисли, за които младият му братовчед не можеше да се досети, а и не го беше грижа.

 

_„Този_ млад Цезар излиза на световната сцена твърде преждевременно, ала не ще я напусне толкова бързо.“

 

11
Триумвиратът
(Секстил (август) — декември 43 г.пр.Хр.)

 

На Марк Виспаний Агрипа се падаше ролята на най-предания последовател и той я приветстваше с цялото си сърце. Не изпитваше завист и нямаше амбиция да бъде пръв. Изпитваше към Октавиан само приятелски чувства, възхищение и желание да го защитава. Нека други го хулят, осъждат или осмиват, Агрипа единствен разбираше кой всъщност е Октавиан и не му мислеше зло въпреки всички крайности на характера му. Ако интелектът на Цезар му бе позволил да се издигне, Октавиан притежаваше коренно противоположна душевност, размишляваше Агрипа — тя му позволяваше да се потопи в подземния свят. Никой човешки недостатък не му убягваше, никоя слабост не оставаше незабелязана, никоя случайна реплика — непретеглена. Инстинктите му бяха като на влечуго — той чакаше неподвижно жертвата да направи погрешната стъпка. Сетне нападаше мълниеносно или се преместваше толкова бавно, че движенията му оставаха незабелязани.
Агрипа виждаше своята роля — да се погрижи Октавиан да оцелее и да достигне великата съдба, която смяташе, че му е отредена. За Агрипа най-голямата награда бе да остане най-близък приятел и довереник на Октавиан. Той не се стараеше да отвлича вниманието на идола си от мъже като Салвидиен и Меценат или Гай Статил Тавър, който бързо бе спечелил приятелството му. Нямаше нужда, защото Октавиан сам пазеше най-съкровените си мисли дори от тях. Споделяше ги само с Агрипа.
— Преди всичко трябва да вкарам теб, Салвидиен, Меценат, Луций Корнифиций и Тавър в сената — рече Октавиан. — Няма време за избори, затова ще се наложи да ви назнача за квестори. Филип ще ми помогне. После ще създадем специално съдилище за убийците. Аз ще съдя Касий, а Луций Корнифиций ще съди Марк Брут. По един от приятелите ми за всеки убиец. Естествено очаквам всеки съдебен заседател да гласува с „виновен“. Ако някой гласува с „невинен“, искам да знам името му. За да внимавам в бъдеще, нали разбираш? Винаги е полезно да знаеш кой е достатъчно смел, за да държи на присъдата си. Дори да е оправдателна — добави със смях.
— Лично ли ще създадеш специалното съдилище? — попита Агрипа.
— О, не, не би било разумно. Квинт Педий може да го направи.
— Явно искаш да стане бързо — намръщи се Агрипа. — Само че скоро ще се наложи да отида в планината за нов товар дъски.
— В момента не ни трябват повече, Агрипа. Сенатът се съгласи да изплати на всеки от първите ми легионери по двайсет хиляди сестерции. Парите ще дойдат от Съкровищницата.
— Мислех, че е празна, Цезаре.
— Не съвсем, но не прелива. А и аз не възнамерявам да я изпразвам напълно. По традиция златото е неприкосновено. Докладите на плебейските едили обаче са обезпокоителни — обяви Октавиан, давайки да се разбере, че не възнамерява да си губи времето. — Миналогодишната реколта е била слаба, но тазгодишната е катастрофална. Не само в нашите житни провинции, а във всички земи от западния до източния океан. Нил не се е разлял, Тигър и Ефрат са с ниско ниво и никъде не са паднали достатъчно пролетни дъждове. Световна суша. Точно затова астмата ми се влоши толкова.
— По-добре е от преди — успокои го Агрипа. — Може би ще се излекуваш.
— Надявам се. Мразя да се появявам пред сената посинял и хриптящ, но се налага. Все пак ми се струва, че сериозните пристъпи станаха по-редки.
— Ще се моля на Салус.
— Всеки ден го правя.
— А реколтата? — върна се на темата Агрипа; реши, че и той трябва да принася дарове на бога на здравето всеки ден.
— Изглежда, че тази година няма да има. Цените на зърното ще скочат до небето. Затова Квинт Педий трябва да въведе някои спешни мерки, като забрана върху продажбата на зърно на частни търговци в ущърб на държавата. Ето защо не мога да изпразня хазната. Не възнамерявам да преча на търговията, но положението със зърното е различно. Въпреки колониите, където баща ми засели част от римските безимотни, сто и петдесет хиляди граждани все още получават безплатно зърно и тази практика трябва да продължи. Цицерон и Марк Брут не биха се съгласили с мен, но аз уважавам дори най-бедните. От техните редици Рим получава по-голямата част от войската си.
— Защо не изплатиш възнагражденията на легионите с дърва, Цезаре?
— Защото въпросът е принципен — отвърна Октавиан с глас, нетърпящ възражения. — Нито аз управлявам сената, нито сенатът управлява мен. Ако сенаторите бяха мъдри мъже, с благодарност щях да приема съветите им. Ала те само се карат и се боричкат за кокала.

 

— Да не възнамеряваш да го разпуснеш? — попита възхитен Агрипа.
Октавиан се изненада:
— Не, никога! Просто ще се наложи да ги превъзпитам, Агрипа, макар че това не може да стане за един ден… или за едно консулство. Истинската задача на сената е да предлага разумни закони и да помага на избраните магистрати.
— Какво ще правим с фургоните с дъски тогава?
— Ще останат, където са. Нещата тепърва ще се влошават и искам да пазя парите си за по-напрегнати ситуации от сушата и заплахата от Марк Антоний. Утре ще бъда провъзгласен официално за син на Цезар, куриатният закон най-после ще бъде приет. Това означава, че ще получа богатството на Цезар без подаръка за народа на Рим, който ще изплатя веднага. Нямам обаче намерение да пилея парите на баща си, били те под формата на дървен материал или на инвестиции. За момента Рим е мой, но мислиш ли, че не си давам сметка, че това няма да трае дълго? Докато съществуват грабители като Антоний, хазната трябва да финансира всичко. — Октавиан се протегна и удостои Агрипа с Цезаровата усмивка. — Иска ми се седалището ми да беше в Домус Публика. Къщата ми е твърде малка.
Агрипа се усмихна:
— Купи си по-голяма, Цезаре. Или организирай избори, за да те изберат за върховен жрец.
— Не, нека Лепид остане върховен жрец. Искам по-голяма къща, но не Домус Публика. За разлика от баща ми нямам никакво желание да се показвам. Величието му отиваше. Той _обичаше_ величието. Аз не съм като него.
— Все пак трябва да изплатиш още триста милиона на легионите — отбеляза Агрипа, все още преследван от кошмари за възнаграждението на войската. — Това са дванайсет хиляди сребърни таланта. Не виждам как ще го постигнеш, Цезаре, ако не използваш дървен материал.
— Не възнамерявам да изплатя всичко — отвърна спокойно Октавиан. Само половината. За другата ще съм им длъжник.
— Ще преминат на противниковата страна!
— Не и след като говоря пред тях и ги убедя, че това ще им донесе допълнителни приходи. С десет процента лихва. Няма да ми изменят, Агрипа, знам какво правя. Ще ги убедя да ми останат верни.
„Сигурен съм, че ще го направи — помисли си Агрипа. — Какъв плутократ ще излезе от него! Атик бледнее пред блясъка му.“

 

Два дни по-късно Филип организира вечеря в чест на двамата нови консули. Не знаеше само как да им съобщи, че малкият му син Квинт е решил да се съюзи с Касий в Сирия. О, вместо да се наслаждава на добрата кухня, книгите и прекрасната си жена, той трябваше да се разправя с един недорасъл властолюбец, който нямаше спирачки! Точно това казваше Аврелия за своя Цезар — че няма спирачки. Последователят му бе същият. Какво очарователно, послушно, кротко, болнаво момченце беше! Сега болният бе той, Филип. Онзи дълъг преход до Италийска Галия в най-лютата зима беше убил Сервий Сулпиций, а сега заплашваше да погуби и Луций Пизон. Пизон страдаше от белодробно заболяване, Филип — от гангрена на пръстите на краката. Измръзването, което бе получил, прерасна в нещо толкова сериозно, че лекарите му клатеха глави и препоръчваха ампутация. Той обаче не искаше да чуе. Затова, когато посрещна гостите си, краката му бяха увити с компрес от ароматни треви, които да замаскират вонята на разложение от почернелите му пръсти.
Мъжете бяха повече от жените, защото трима от тях бяха ергени: големият му син Луций, който упорито отказваше да се ожени, Октавиан и Марк Агрипа, поканен по настояване на Октавиан. Когато зърна Агрипа, Филип затаи дъх. Такъв красив мъж! Висок почти колкото покойни Цезар, широкоплещест като Марк Антоний, с вид на истински воин. „О, Октавиане! — помисли си Филип. — Този млад мъж ще ти отнеме всичко!“ По време на вечерята обаче си промени мнението. Агрипа беше верен до гроб на Октавиан. Не че можеше да ги обвини в извратеност или невъздържаност. Двамата не се докосваха дори когато вървяха един до друг, не си разменяха любовни погледи. Агрипа несъмнено бе роден за водач, но заради Октавиан се беше отказал от своите амбиции.
„Синът ми си създава антураж от мъже на неговата възраст, и то доста по-умело от Цезар, който винаги стоеше настрани и се въздържаше от близки приятелски отношения с други мъже. Е, причината несъмнено е онази стара клюка за цар Никомед, но ако Цезар имаше приятел като Агрипа, никога нямаше да го убият. Моят доведен син е много различен. Той не се страхува от клюките, сякаш е неуязвим за тях.“
За Октавиан вечерята бе изключително приятна, защото сестра му беше дошла. От всички роднини Октавия му бе най-близка. Как се беше разхубавила! С красотата си засенчваше дори Ация, макар че носът й не бе толкова изящен, нито скулите й толкова високи. Красотата беше в очите й, раздалечени, големи, наситеносини, изразителни — най-прекрасните очи, които бе виждал у жена. Любовта и състраданието бяха в природата й. Всеки се влюбваше в нея от пръв поглед. „Баща ми имаше Юлия. Тя бе като пътеводна светлина за обикновения народ. Аз имам Октавия. Ще я защитавам и ще я пазя като мой добър дух.“
Трите жени бяха в добро настроение. Ация — защото скъпият й син най-неочаквано се беше оказал гений. След почти двайсет години на непрекъснати тревоги за едно дете, което бе смятала за твърде изнежено, за да се справя само с живота, тя изведнъж откриваше, че малкият й Гай е криел в себе си неподозирани сили. Въпреки тежката му болест сега излизаше, че той вероятно ще надживее всички, дори снажния Марк Агрипа.
Октавия беше весела, защото бе до брат си и усещаше огромната му любов. Тя беше с три години по-голяма от него и в отлично здраве. Винаги го бе смятала за изнежено дете, ходещо постоянно подире й, усмихнато, игриво, търсещо при нея скривалище от прекомерната загриженост на майка им. Октавия винаги бе виждала онова, което Рим и близките й забелязваха едва сега: силата, решителността, ума, чувството за превъзходство. Подозираше, че всичко това е наследено с Юлиевата кръв, но разбираше също така, че брат й притежава упоритост и способност за трезва преценка, предадени му от баща им. „Колко е уверен в себе си! Моят брат ще владее света.“
Валерия Месала се радваше, защото животът й изведнъж се бе променил към по-добро. Тя беше сестра на Месала Руф — гадателя, и жена на Квинт Педий от трийсет години; имаше от него двама сина и дъщеря. Единият син беше зрял мъж, вторият — на възраст за адютант, а момичето бе на шестнайсет. Най-красивата й черта беше буйната й червена коса, но и зелените й очи бяха впечатляващи. Беше се омъжила за Педий, за да скрепи едно звено от системата на политическите връзки на Цезар. Като патриция Валерия имаше много по-знатен произход от Педиите от Кампания, макар и не от Юлиите. С Квинт обаче се разбираха прекрасно. Ако нещо тревожеше Валерия Месала, това беше безрезервната му подкрепа към Цезар, който обаче не му помагаше да се издигне толкова бързо, колкото тя смяташе, че би трябвало. Сега, когато мъжът й бе втори консул, всичките й мечти бяха осъществени. Синовете й вече бяха потомци на консули по две линии, а Педия Месалина можеше да очаква добър брак.
Жените заговориха за бебета, без да се интересуват от мъжките разговори. Миналата година Октавия бе родила момиченце — Клавдия Марцела, и сега отново беше бременна. Този път се надяваше да е момче.
Съпругът й Гай Клавдий Марцел Малкия бе в доста странно положение за противник на Цезар. Благодарение на брака с Октавия той беше запазил общественото положение и имуществото си, но в същото време обичаше страстно жена си, защото просто нямаше човек, който да не я обича. Ала кой би могъл да предвиди, че малкият брат на съпругата му ще стане главен консул на деветнайсет години? И какво бъдеще го очакваше? По някакъв начин, мислеше си той, Октавиан излъчваше увереност, че ще успее, макар и не като чичо си.
— Мислите ли, че сега му е времето да съдим Освободителите? — обърна се Марцел Малкия към Октавиан и Педий.
Октавиан го изгледа мрачно, затова той побърза да се поправи:
— Убийците имах предвид. Много хора в Рим използват названието „Освободители“ условно, не че ги смятат за такива. Но да си завърша мисълта, Цезар Октавиане. Налага се да се отбраняваш срещу Марк Антоний и западните управители, така че сега ли му е времето за такъв процес?
— Освен това — притече му се на помощ Филип — чух, че Ватиний не смятал да се противопоставя на Марк Брут в Илирия. Щял да се прибере у дома. Това затвърждава позицията на Брут. Касий пък е в Сирия и също заплашва мира в държавата. Защо да съдим убийците и да утежняваме ситуацията? Ако Брут и Касий бъдат признати за виновни, те не ще могат да се върнат в Рим. _Това_ може да ги подтикне към война, а на Рим изобщо не са му нужни нови кръвопролития. Антоний и западните управители са достатъчна заплаха.
Квинт Педий слушаше внимателно, но не възнамеряваше да отговаря. Той мразеше да участва в постоянните интриги на Юлиите. Беше наследил спокойния характер на баща си, но общественото си положение дължеше на майка си, голямата сестра на Цезар. Мечтаеше за спокоен живот в обширните си имения в Кампания, не за консулство. Сетне погледна жена си, увлечена в разговор, и въздъхна. Валерия бе много щастлива, че мъжът й е консул.
— Убийците _трябва_ да бъдат съдени — настоя Октавиан. — Скандално е, че това не бе направено още в деня, когато извършиха престъплението си. Ако беше сторено тогава, нямаше да се стигне до сегашното положение. Цицерон и сенатът са виновни за узаконяването на Брутовата позиция, която е доста по-благоприятна от тази на Касий, но още Антоний и _неговият_ сенат трябваше да ги съдят.
— Точно това имах предвид и аз — рече Марцел Малкия. — След като не бяха съдени още тогава… всъщност дори бяха амнистирани официално, дали обикновените хора ще приемат сегашните мерки?
— Това не ме интересува, Марцеле. Сенатът и народът трябва да се научат веднъж завинаги, че никой, колкото и патриотични да са помислите му, не може да оправдава убийството на който и да било римски благородник на висок държавен пост. Убийството си е убийство. Ако убийците са имали причини да смятат, че баща ми е възнамерявал да се самопровъзгласи за цар на Рим, трябваше просто да възбудят съдебно дело срещу него.
— Как биха могли? — попита Марцел. — Цезар беше доживотен диктатор, над закона, неуязвим.
— Достатъчно бе да го лишат от диктаторския пост. Все пак тези правомощия му бяха гласувани. Те обаче дори не се опитаха да го лишат от тях. Самите убийци гласуваха за обявяването му за доживотен диктатор.
— Те се бояха от него — вметна Педий, който също бе изпитвал страх от Цезар.
— Глупости! От какво да се боят? Кога баща ми е отнемал живота на римски граждани, освен в битка? Той следваше политика на милосърдие. Голяма грешка, но това е факт. Ами че той _прости_ на повечето си убийци, на някои дори два пъти.
— И все пак те се бояха от него — настоя Марцел.
Красивото лице на Октавиан стана по-сурово.
— Имат повече причини да се боят от _мен_! Аз няма да се успокоя, докато и последният от убийците не бъде погубен, с унищожена репутация, конфискувани имоти и жена и деца, изхвърлени на улицата.
Настъпи неловко мълчание. Филип го наруши:
— Те стават все по-малко и по-малко. Гай Требоний, Аквила, Децим Брут, Базил…
— Ала защо трябва да се съди и Секст Помпей? — прекъсна го Марцел. — Той не участва в убийството, а сега е официален морски проконсул.
— Скоро няма да е проконсул, както добре знаете. Имам дузина свидетели на нападението на неговата флотилия срещу товарните кораби, превозващи жито за Рим. Станало е преди две нундини. Той е изменник. Освен това е син на Помпей Велики. Смятам да се отърва от всички врагове на Цезар.
Събеседниците му добре разбираха, че под „Цезар“ имаше предвид себе си.

 

Освободителите бяха съдени още през първия месец от консулството на Гай Юлий Цезар Октавиан и Квинт Педий. Макар че имаше двайсет и три различни процеса (мъртвите убийци също бяха съдени), всичко продължи само една нундина. Съдебните заседатели единодушно признаха всеки от Освободителите за виновен. Имуществото на убийците се конфискуваше в полза на държавата. Онези Освободители, като народния трибун Гай Сервилий Каска, които все още бяха в Рим, избягаха. Сервилия и Тертула изведнъж се оказаха на улицата, но не за дълго. Те имаха лични средства, управлявани от Атик, който купи на Сервилия нова къща на Палатина и спечели незаслужено възхищението на Рим за помощта си към двете жени.
Секст Помпей беше обявен за виновен с трийсет и два срещу един глас.
— Защо гласува така? — обърна се Агрипа към конника, който бе изказал различно мнение.
— Защото Секст Помпей не е изменник — отвърна съдебният заседател.
Октавиан си записа името му, доста доволен от размера на имуществото му. Щеше да дойде и неговото време.
Завещаните от Цезар пари бяха разпределени сред народа, а градините му — отворени за посещение. Римляните от всички класи обожаваха да се разхождат из тези прекрасно поддържани паркове. Октавиан започна да дава двореца на Клеопатра на амбициозни представители на първата класа за организирането на големи пиршества с клиентите им. Техните имена също се записваха.
Той осигури избирането на двама свои привърженици за народни трибуни — Марк Агрипа и Луций Корнифиций, — защото след бягството на Каска в колегията имаше две свободни места. Публий Тиций, вече народен трибун и решен да се издигне благодарение на Октавиан, спаси живота му, когато външният претор Квинт Гал се опита да го убие. Гал бе лишен от поста си и сенатът го изпрати на смърт без съд, а обикновените хора получиха разрешение да разграбят дома му. Първата класа вече се питаше дали Октавиан наистина е по-добра алтернатива от Антоний.
Верен на думата си, новият главен консул взе пари от Съкровищницата, за да изплати по десет хиляди сестерции на войниците от първите си три легиона. Техните представители вече се бяха съгласили изплащането на половината от дължимите суми да бъде отложено при гарантирана десетпроцентова лихва. Макар че заедно с допълнителните възнаграждения на центурионите сумата възлизаше на четири хиляди таланта, Октавиан взе шест хиляди (толкова можеше да си позволи при този недоимък на жито) и разпредели остатъка сред трите си по-късни легиона. Взе също по шестима редови войници от всеки легион, които да работят като негови лични агенти — по един човек на центурия. Тяхна задача бе да славят Цезаровата щедрост и да следят за размирници. Беше им наредено да популяризират войската като възможност за дълготрайна кариера, водеща до значително забогатяване след петнайсет — двайсетгодишна служба. Еднократните възнаграждения бяха хубаво нещо, но сигурната, добре платена работа беше още по-примамлива. „Служете предано на Рим и Цезар и Рим и Цезар ще се погрижат добре за вас, дори да не се водят никакви войни“ — това бе посланието на Октавиан. При оставане на гарнизонна служба войниците имаха право да създадат семейство. Изобщо армията се превърна в примамлива кариера! Така още на този ранен етап Октавиан започна да подготвя легионерите си за идеята за постоянна, винаги боеспособна войска.

 

На двайсет и третия ден на септември, когато навършваше двайсет години, Октавиан тръгна на север с единайсет легиона срещу Антоний и западните управители.
С него дойде и народният трибун Луций Корнифиций. Обяснението за това необичайно действие бе, че той трябвало да се грижи за интереса на войниците — все плебеи. Рим остана на грижите на Квинт Педий и народните трибуни Агрипа и Тиций, които да прокарват законите му през плебейското събрание. Помощникът му в сянка, Гай Меценат, също остана в Рим със задачата да избира способни хора сред нисшите класи.
На Агрипа никак не му хареса да се раздели с Октавиан.
— Ще имаш неприятности, ако не съм до теб — рече.
— Ще се справя, Агрипа. Искам да останеш в Рим и да натрупаш опит в управлението, да научиш някои неща за законотворчеството. Повярвай ми, при тази кампания за мен няма да има никаква опасност.
— Да, но с теб идва и един народен трибун — възрази Агрипа.
— Той е от по-малко известните ми привърженици.
Походът протече сравнително спокойно. Октавиан се установи на лагер край Бонония. Сетне повика шестте новобрански легиона от Мутина, които Децим Брут бе сметнал за напълно безполезни и не беше взел при похода си след Антоний. През всичкото това време с подготовката им се беше занимавал Салвидиен.
Октавиан нямаше никакво намерение да влиза в битка с Антоний. Затова беше измислил план, чийто успех зависеше изцяло от убедителността на думите му. Знаеше, че трябва да обедини всички войски на Цезар, участвали в предишната гражданска война. Ако не успее, Рим щеше да предпочете Брут и Касий, които сега контролираха провинциите на изток от Адриатическо море. Това положение трябваше да се промени, а за целта привържениците на Цезар трябваше да са единни.

 

В началото на октомври Марк Антоний изведе седемнайсет от легионите си от лагера край Форум Юлии. Остави шест под командването на Луций Варий Котила. След спокойното лято мъжете му бяха в отлична форма, отпочинали и зажаднели за някакво действие. Тримата управители тръгнаха с него: Планк, Лепид и Полион. План обаче нямаше. Антоний знаеше, че Брут и Касий владеят Изтока и разбираше, че трябва да бъдат свалени. Октавиан обаче усложняваше ситуацията. Антоний не желаеше да губи ценни сили в сражения срещу новия консул, но не виждаше друга алтернатива. Щом отстранеше Октавиан, щеше да вземе и неговите войски. Съзнаваше обаче, че никога няма да им има доверие. Ако два легиона бяха готови да го изоставят и да се присъединят към един хлапак само защото им напомняше за Цезар, как щяха да приемат убийството на същия този недорасъл Цезар от ръцете на Марк Антоний?
Затова когато тръгна по Домициевия път и навлезе в Италийска Галия край Оцелум, настроението му беше лошо. Особено след злобните писания и речи на Цицерон срещу него. Омразата му към известния адвокат бе по-голяма дори от ненавистта му към Октавиан. Ако не беше Цицерон, сега той нямаше да бъде обявен за обществен враг и Октавиан нямаше да му създава главоболия. Именно Цицерон насърчаваше Цезаровия наследник, Цицерон бе настроил сената срещу Антоний. Той не се притесняваше от конфискация, защото след като беше изплатил дълговете си, не му беше останала пукната сестерция. Колкото и да им се искаше, сенаторите нямаше да посмеят да пипнат Фулвия или двореца му в Карина — тя беше внучка на Гай Семпроний Гракх и се ползваше със закрилата на Атик.
Фулвия. Как му липсваше. Как му липсваха децата. С изтънчения си стил в писмата си тя го информираше за всички събития в Рим. Освен това мразеше Цицерон дори повече от него, ако изобщо бе възможно да има такава ненавист.
Когато стигна Мутина, на трийсет и два километра от лагера на Октавиан край Бонония, Антоний бе посрещнат от народния трибун Луций Корнифиций. Това беше най-подходящият пратеник в случая — дори Марк Антоний не би си позволил да се отнесе грубо към един народен трибун. Заемащите тази длъжност бяха неприкосновени, когато защитаваха интересите на плебса, а сега Корнифиций твърдеше, че прави точно това, въпреки че беше патриций.
— Консулът Цезар иска да преговаря с Марк Антоний и Марк Лепид — обяви двайсет и една годишният Корнифиций.
— Да преговаря или да се предаде? — изръмжа Антоний.
— Да преговаря, определено да преговаря. Както виждаш, нося маслинено клонче, не бяло знаме.
Планк и Лепид бяха против каквито и да било преговори с Октавиан, докато Полион смяташе, че това е добра стъпка. След известно премисляне Антоний стигна до същото решение.
— Кажи на Октавиан, че ще обмисля предложението му — отвърна той.

 

През следващите няколко дни Луций Корнифиций доста поязди напред-назад, но накрая срещата бе уредена. Антоний, Лепид и Октавиан щяха да преговарят на един остров насред буйната река Лавинус край Бонония. Корнифиций определи мястото при последното си посещение.
— Добре, става — склони Антоний, след като обмисли предложението. — Стига Октавиан да изтегли войските си на бононския бряг на реката, аз ще разположа моите на мутинския. Ако има измяна, битката ще започне начаса.
— Нека двамата с Полион също да дойдем — предложи Планк, недоволен, защото тази среща щеше да определя бъдещето на всички. — Преговорите би трябвало да се водят в по-широк кръг, Антоний.
Гай Азиний Полион изгледа весело Планк. Горкият! _Прекрасен_ писател, изключително ерудиран мъж, но неспособен да разбере онова, които той, Полион, осъзнаваше съвършено ясно. Какво значение имаха те двамата? Какво значение имаше този глупак Лепид? Всичко щеше да се решава от Октавиан и Антоний. Един четирийсетгодишен мъж и един двайсетгодишен младеж. Познатото срещу неизвестното. Лепид просто бе изкупителната им жертва, с която да умилостивят Цербер и да влязат необезпокоявани в подземния свят. Каква вълнуваща съдба за един историк — да стане свидетел на такива съдбовни събития! Първо Рубикон, сега Лавинус. Две реки и Полион бе присъствал и край двете.
Островът бе малък и обрасъл с трева, няколко големи тополи хвърляха дебели сенки. Имаше и ракитак, но няколко войници го изсякоха, за да има видимост от двата бряга. Мястото за преговорите, на което бяха поставени три курулни кресла под една топола, бе достатъчно далеч от слугите и писарите, които се намираха в единия край на острова, готови да сервират напитки или да водят записки, ако се наложи.
Антоний и Лепид дойдоха с лодка от своя бряг, и двамата — с брони. Октавиан предпочете тога с пурпурна ивица и кафяви сенаторски обувки с консулски токи. Зрителите на това зрелище бяха много, защото и двете войски се наредиха на брега, за да наблюдават как преговарящите седят, стоят, крачат напред-назад, жестикулират или се взират втренчено в буйните води.
Всеки поздрави останалите по характерния си начин: Октавиан — официално; Лепид — приятелски; Антоний — троснато.
— Да се залавяме за работа — рече Антоний и седна.
— Каква мислиш, че ни е работата, Марк Антоний? — попита Октавиан, който зае креслото си едва след като Лепид се настани на своето.
— Да ти помогнем да изпълзиш от дупката, която сам си изкопа. Знаеш, че ако се стигне до битка, ще загубиш.
— Всеки от нас има по седемнайсет легиона и в моите ветераните са не по-малко отколкото в твоите — отвърна спокойно Октавиан. — Твоето предимство е, че си по-опитен военачалник.
— С други думи, ти отчаяно искаш да се измъкнеш от тази дупка.
— Не, не мисля за себе си. На моята възраст, Антоний, мога да си позволя да изтърпя някое и друго унижение, без това да навреди на бъдещата ми кариера. Не, аз мисля за _тях_. — Октавиан посочи сбраните на брега войници. — Поисках тези преговори, за да избегнем кръвопролитието. Твоите или моите хора, Антоний, няма никаква разлика. Те са римски граждани и трябва да отглеждат синове и дъщери на Рим и Италия, които баща ми приемаше за едно неделимо цяло. Защо да проливаме кръвта им само за да решим кой от нас ще ги управлява?
Въпросът беше твърде труден и Антоний неловко се размърда.
— Защото твоят Рим не е _моят_ Рим.
— Рим остава Рим. Той не е на никого от нас. И двамата сме негови слуги, не господари. Всичко, което правим, трябва да увеличава мощта му. Това важи и за Брут, и за Касий. Трябва да се стремим да допринасяме за още по-голяма слава на Рим. Ние сме смъртни, независимо дали ще загинем в битка, или ще умрем в мир. Рим е вечен. Той е наш господар.
Антоний се усмихна злобно:
— Едно ще ти призная, Октавиане, добре говориш. Жалко, че не те бива да командваш.
— Ако силата ми е в говоренето, значи много добре съм избрал попрището си — усмихна се на свой ред Октавиан с типичната усмивка на Цезар. — Наистина, Антоний, аз не желая да се пролива кръв. И искам всички поддръжници на Цезар да се съюзим под едно знаме. Убийците не ни направиха никаква услуга, като отстраниха неоспоримия ни водач. След смъртта му ние сме разделени. И немалка вина за това носи Цицерон, който е враг на всеки последовател на Цезар, както беше враг на самия Цезар. За мен да пролеем кръв тук е равносилно на предателство спрямо Цезар. И на измяна към Рим. Истинските врагове на Рим не са тук, в Италийска Галия. Те са на изток. Убиецът Марк Брут властва над Македония, Илирия, Гърция, Крит, а чрез слугите си — над Витиния, Понт и провинция Азия. Убиецът Гай Касий владее Киликия, Кипър, Киренайка, Сирия и може би дори Египет.
— Съгласен съм с теб за Брут и Касий — рече Антоний, видимо облекчен. — Продължавай, Октавиане.
— Предлагам да се съюзим. Да съберем отново всички верни последователи на Цезар. Ако успеем да изгладим различията си, ще можем да се изправим срещу истинските врагове, Брут и Касий, от позицията на силата. В противен случай Брут и Касий ще победят и Рим ще загине. Защото Брут и Касий ще върнат провинциите на публиканите и така ще притиснат съюзниците ни, че те ще предпочетат да бъдат управлявани от варварите или партите, а не от Рим.
Лепид слушаше внимателно, а Марк Антоний вмъкваше по някоя реплика. Думите на младежа изглеждаха толкова логични, макар че той не казваше нищо ново или необичайно.
— Аз не се страхувам от битка, а не искам да се бия — наблегна отново Октавиан. — Трябва да запазим силите си за истинския враг.
— Да ги ударим толкова силно, че да нямат възможност да направят това, което стана след Фарсал — съгласи се Антоний. — Това безкрайно преследване на републиканците изтощи Рим. Фарнак, сетне Африка, сетне Испания.
И така се започна, макар че за измислянето на приемливи условия за всички бивши привърженици на Цезар бе необходим цял ден — защото не бяха само тези тримата. Антоний в никакъв случай не би приел да се подчинява на някого като при управлението на Цезар. Затова съревнованието за върховното командване трябваше да спре. Октавиан създаде впечатление, че е готов да отстъпи водачеството, докато възрастта на Антоний му позволява да управлява. „Ако успея да го убедя в това — помисли си младежът, — това ще задоволи и двама ни до смазването на Брут и Касий. След това ще видим. Всичко с времето си.“

 

— Разбира се, моите легиони няма да се съгласят на споразумение, от което да изглежда, че ти си надделял — започна обсъжданията Антоний на следващия ден.
— А моите няма да се съгласят, ако излезе, сякаш съм загубил — възрази Октавиан.
— А моите легиони — намеси се Лепид, — както и Планковите и Полионовите, ще искат ние да участваме наравно в командването.
— Планк и Полион ще трябва да се задоволят с консулство — отсече Антоний. — Ние тримата сме предостатъчно. Какво ще кажете да си разделим управлението на три?
— Звучи интересно — призна Октавиан. — Как по-точно?
— Ами… Никой от тримата не бива да бъде консул, но и тримата трябва да сме нещо повече от консули. Все едно и тримата да сме диктатори.
— Ти премахна диктаторския пост — напомни му Октавиан.
— Да, и не мисля да се отмятам! — тросна се Антоний. — Искам да кажа, че Рим не може да бъде управляван от обикновени консули, докато Освободителите не бъдат наказани. Ако се назначи диктатор обаче, всички привърженици на демокрацията ще се почувстват засегнати. Ако тримата притежаваме известни диктаторски правомощия, ще можем да се контролираме взаимно и едновременно с това да управляваме Рим.
— Триумвират — вметна Октавиан. — Трима равноправни владетели, които да сложат републиката в ред. Да, добре звучи. Така ще успокоим сената и на народа ще му хареса. Рим знае, че сме дошли с намерение да се бием. Представете си колко добре ще бъде, ако се върнем като приятели и легионите ни останат непокътнати. Така ще покажем на всички, че сме в състояние да разрешаваме споровете си, без да вадим меч, че сме загрижени за сената и народа на Рим повече, отколкото за самите себе си.
Те се облегнаха назад и се вгледаха доволно един в друг. Да, прекрасно беше! Една нова епоха.
— Освен това — добави Антоний — така ще покажем на Рим, че ние сме законните му управници. Няма да има никакви призиви за гражданска война, когато заминем на изток, за да се разправим с Брут и Касий. Добра идея беше да осъдиш Освободителите за измяна, Октавиане. Ще кажем, че не искаме да се бием срещу други римляни, а срещу хората, които се погавриха с гражданските си права.
— Нещо повече, Антоний. Ще изпратим агенти из цяла Италия, които да подклаждат омразата у обикновените хора срещу онези, които убиха обичания им Цезар. И когато благосъстоянието на народа се влоши, ще хвърлим вината върху Брут и Касий, които присвояват държавните приходи.
— Как така ще се влоши благосъстоянието? — изненада се Лепид.
— То вече се влошава — заяви Октавиан. — Ти си управител, Лепиде. Със сигурност трябва да си забелязал, че в провинциите ти тази година няма почти никаква реколта.
— От началото на лятото не съм бил в провинциите си — оправда се Лепид.
— Аз забелязах, че изведнъж издръжката на легионите ми стана много скъпа — рече Антоний. — Суша ли има?
— Навсякъде. Дори на изток. Брут и Касий сигурно също срещат трудности.
— Искаш да кажеш, че скоро ще ни свършат парите — изръмжа Антоний и гневно изгледа Октавиан. — Е, след като военната каса на Цезар е у теб, ти можеш да финансираш кампанията на изток.
— Не съм взимал никаква военна каса, Антоний. Изхарчих цялото си наследство за заплати на войниците, изтеглих пари от хазната и въпреки това все още съм им длъжник. И няма да мога да им се издължа скоро. Нямам представа кой е откраднал касата, така че престани да ме обвиняваш.
— Значи трябва да е Опий.
— Не можем да сме сигурни. Може и някой самнит да го е сторил. Да не се ровим в миналото, Антоний. Рим трябва да има достатъчно хляб и забавления. За това ще отидат много средства, а се налага да поддържаме и доста легиони. Колко мислиш, че ще са ни нужни?
— Четирийсет легиона. Двайсет ще дойдат с нас и двайсет за охрана на Запада и Африка и за резерва. Плюс десет-петнайсет хиляди конници.
— Като включим и несражаващите се слуги, това прави четвърт милион мъже. — Октавиан зарея поглед в далечината. — Помислете колко жито, нахут, леща, сушено месо, зехтин… милион и четвърт модия жито на месец по петнайсет сестерции за модий прави седемстотин и петдесет таланта на месец само за зърното. Като прибавим останалите храни, сумата ще се удвои, дори може да се утрои при тази суша.
— Какъв прекрасен _префектус фабрум_ може да стане от теб, Октавиане! — възкликна Антоний.
— Подигравай се колкото искаш, Антоний, но отсега мога да ти кажа, че няма да се справим. Особено ако трябва едновременно да храним Рим и Италия и да воюваме.
— О, знам едно решение.
— Наострям уши.
— И без това са достатъчно остри, Октавиане!
— Свърши ли с шегите?
— Да, защото решението не е шега работа. Ще проскрибираме.
След тази дума на острова настъпи тишина, нарушавана само от ромона на водата, шумоленето на пожълтелите листа на тополите, очакващи есенните ветрове да ги отвеят, и далечния говор на хиляди войници и цвиленето на коне.
— Ще проскрибираме — повтори Октавиан.
Лепид изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да припадне: блед, разтреперан.
— Антоний, не може! — възкликна той.
Антоний го изгледа гневно:
— О, хайде, Лепид е, не се прави на по-голям глупак, отколкото си! Как иначе ще поддържаме държавата и войската в такава суша? Пък дори да нямаше суша!
Октавиан заговори:
— Баща ми беше известен със своето милосърдие, но точно то го уби. Повечето му убийци бяха получили прошката му. Ако ги беше погубил, сега нямаше да се чудим какво да правим с Брут и Касий, Рим щеше да получава всичките си приходи от изток и от Кимерия през Евксинско море щяха да идват цели флотилии със зърно. Съгласен съм с теб, Марк Антоний. Ще проскрибираме точно като Сула. Един талант за информация от свободен човек, половин талант и освобождаване за робите. Ала няма да документираме раздаването на награди; би било грешка. Защо да даваме възможност на някой амбициозен народен трибун в бъдеще да наказва информаторите ни? Проскрибциите на Сула донесоха в хазната шестнайсет хиляди таланта. Това ще е и нашата цел.
— Ти винаги ще ме изненадваш, скъпи ми Октавиане. Очаквах дълго да те увещавам — призна Антоний.
— Преди всичко аз съм разумен човек — усмихна се Октавиан. — Проскрибциите са единственият отговор. Освен това така ще се отървем от много врагове, сегашни или бъдещи. От всички привърженици на републиката или на Освободителите.
— Не _мога_ да се съглася! — възкликна Лепид. — Моят брат Паул е заклет републиканец!
— Тогава ще го проскрибираме — отвърна Антоний. — И аз имам роднини, които трябва да се обявят извън закона; някои са общи с тези на Октавиан. Чичо Луций Цезар например. Той е богат и досега не съм видял никаква полза от него.
— Нито аз — кимна Октавиан; сетне се намръщи. — Предлагам обаче да не предизвикваме народната омраза, като избиваме собствените си роднини, Антоний. Нито Паул, нито Луций са заплаха за живота ни. Само ще конфискуваме имуществото им. Мисля, че и двамата ще трябва да жертваме по някой трети братовчед.
— Дадено! Само че искам Опий да умре. Сигурен съм, че той открадна военната каса на Цезар.
— Няма да пипаме банкерите и големите плутократи — възрази Октавиан с тон, нетърпящ възражения.
— _Какво?_ Ама точно при тях са големите пари!
— Именно, Антоний. Помисли разумно, моля те. Проскрибциите са кратковременна мярка за напълване на хазната, те не могат да продължават вечно. Последното, което ни трябва, е да лишим Рим от финансовите му корифеи. Те винаги ще са пи нужни. Нима наистина мислиш, че някой бивш гръцки роб както Суловия Хризогон може да замени Опий или Атик. Виж бившия роб на Помпей Велики, Деметрий; къпе се в пари, но не може да стъпи на малкия пръст на Атик, когато стане дума за възвръщане на капитали. Затова ще проскрибираме Деметрий, но не и Атик. Нито Секст Парквициен, нито двамата Балби, нито Опий и Рабирий Постум. Атик и Парквициен винаги са играли двойна игра, но останалите са поддържали Цезар през цялата му политическа кариера. Независимо колко са големи богатствата им, няма да ги пипаме. Можем да си позволим да проскрибираме Флавий Хермицил, може би и Фабий, и двамата са агенти на Брут. Онези обаче, които ще са нужни на Рим в бъдеще, трябва да са неприкосновени.
— Прав е, Антоний — промълви Лепид.
Антоний го слушаше внимателно. Сега устните му се размърдаха беззвучно, русите му вежди се събраха — той мислеше.
— Разбирам — рече накрая; сведе глава и потрепери. — Освен това дори косъм да падне от главата на Атик, Фулвия ще ме убие. Той бе много добър към нея след обявяването ми извън закона. Цицерон обаче заминава. За онзи свят. Ясно ли е?
— Напълно — съгласи се Октавиан. — Ще се съсредоточим върху богатите, но ще погубим само _неколцина_ от най-имотните. Ако проскрибираме достатъчно, хазната бързо ще се напълни. Разбира се, от недвижимите имоти не можем да очакваме истинската им стойност. Това го показаха търговете и на Цезар, и на Сула. Ще успеем обаче да осигурим за себе си и приятелите си луксозни имения направо без пари. Лепид трябва да бъде компенсиран за конфискуваните имоти, затова няма да плати нито сестерция, докато не си възстанови всички загуби.
Възмутеният Лепид се поуспокои. За тази полза от проскрибциите не се беше замислял.
— Земя за ветераните — обяви Антоний, който мразеше земеделските въпроси. — Предлагам да конфискуваме обществената земя на селищата, които са проявили враждебност към Цезар или са откликнали на Брут и Касий, когато издадоха обръщенията си. Венузия, старата Капуа, Беневентум, още няколко самнитски свърталища. Кремона не е дала своята дан за Италийска Галия, а и знам как да попреча на Беневентум да подкрепи Секст Помпей. Ще основем и няколко войнишки колонии около Вибон и Региум.
— Чудесно! — възкликна Октавиан. — Предлагам да не разпускаме всички легиони след края на войната срещу Брут и Касий. Ще ги задържим на постоянна служба и ще накараме войниците да подпишат, да речем, за петнайсетина години. Това набиране на легиони преди всяка война може да е в съгласие с римските традиции, но е скъпо и досадно. Всеки път, когато един войник бъде освободен от войската, той получава парче земя. Някои са се записвали толкова пъти в продължение на последните двайсет години, че имат по десетина имота, които отдават под наем на местни земеделци. Постоянната войска може да охранява провинциите и да се използва, когато е необходимо, без да се налага ново събиране на легионери или търсене на земя за освободените.
Тази реч обаче дойде малко множко на Марк Антоний, който започваше да се отегчава. Той не изпитваше такъв интерес към подробностите като младия Октавиан.
— Да, да, но времето лети и аз искам да свършим работата днес, не следващия месец — рече той и си придаде важен вид. — С Лепид вече сгодихме две от децата си. Ти, Октавиане, си свободен. Какво ще кажеш да се сродиш с мен?
— Сгоден съм за Сервилия Вация — отвърна хладно Октавиан.
— О, Вация няма да има нищо против, ако разтрогнеш годежа! Голямата дъщеря на моята Фулвия е на осемнайсет. Какво ще кажеш за нея? Страхотни предци за децата ти! Юлии, Гракхи, Клавдии, Фулвии. Няма по-подходяща избраница от дъщерята на Фулвия и Публий Клодий, не мислиш ли?
— Така е — съгласи се Октавиан. — Добре, ако Вация е съгласен, мога да се сгодя за Клавдия.
— Не да се сгодиш, а да се _ожениш_ — настоя Антоний. — Лепид може да проведе церемонията веднага щом се върнем в Рим.
— Както кажеш.
— Ще се наложи да се откажеш от консулството.
— Да, предвиждах го. Кои предлагаш за консули до края на годината?
— Гай Карин като първи и Публий Вентидий като втори консул.
— Все твои хора.
Антоний не му обърна внимание и продължи:
— За догодина Лепид като старши и Планк като младши.
— Да, определено ще трябва един от тримата да е старши консул догодина. А по-догодина?
— Вация като първи, а моят брат Луций като втори.
— Моите съболезнования за Гай Антоний.
Очите на Антоний се напълниха със сълзи и той преглътна тежко.
— Брут ще си плати за това убийство! — изсъска гневно.
Октавиан бе на мнение, че Брут е направил голяма услуга на Рим с премахването на глупака Гай Антоний, но си придаде състрадателно изражение. Реши да смени темата:
— Измисли ли как най-добре да узаконим триумвирата?
— Чрез плебса, това вече стана традиция. Надконсулска командна власт, _империум маюс_ дори на територията на Рим за пет години. И право за назначаване на консули. В Италия тримата ще имаме равна власт. Мисля, че трябва да си разделим провинциите. Аз ще взема Италийска и Отвъдна Галия. Лепид ще получи Нарбонска и двете Испании, защото ще използвам Полион като легат в моите провинции. Всъщност той ще управлява.
— Така за мен остават Африка, Сицилия, Сардиния и Корсика — отбеляза със смирен вид Октавиан. — Ъ… зърнените провинции. Както чувам, там никак не е спокойно. Управителите на Африка и Нова Африка постоянно воюват, а Секст Помпей използва корабите, дадени му от сената, за да отклонява зърнените ни доставки. Добре, че Педий го обяви за враг на държавата.
— Не си ли доволен от дела си, Октавиане? — Антоний.
— Да го поставим по такъв начин, Антоний. Няма да се оплаквам от дела си, ако имам равна командна власт с теб, когато тръгнем срещу Брут и Касий.
— Не, не съм съгласен.
— Нямаш друг избор, Антоний. Моите легиони ще настояват за това. Няма да можеш да ги вземеш на изток без мен.
Антоний скочи от креслото си и се отдалечи към водата. Лепид го последва разтревожено.
— Хайде, Антоний — зашепна, — не може всичко да бъде както ти искаш. Той направи големи отстъпки. И е прав, че легионите няма да мръднат без него.
Антоний остана дълго време взрян намръщено в реката; Лепид го държеше плахо за ръката. Сетне Антоний се извъртя и се върна на креслото си.
— Добре, имаш равна командна власт с мен, Октавиане.
— Идеално. Значи се споразумяхме — рече весело Октавиан и протегна ръка. — Да си стиснем ръцете, за да покажем на хората си, че сме се помирили и няма да има битка.
Тримата излязоха на средата на острова и си стиснаха ръцете. Хиляди гърла нададоха радостен рев. Триумвиратът беше реалност.

 

Появи се само едно различие в мненията — по отношение на реда, в който трябваше да влязат в Рим.
— Заедно — рече Лепид.
— Не, в три последователни дни — възрази Антоний. — Аз влизам на първия, Октавиан — на втория, ти, Лепиде, на третия.
— Аз ще вляза първи — заяви Октавиан.
— Не, аз.
— Аз ще вляза първи, Марк Антоний, защото съм старши консул и още не е приет никакъв закон, с който да отстъпвам каквито и да било права на вас с Лепид. Вие все още сте врагове на властта. Дори да не бяхте, в момента, в който прекосите помериума, губите командната си власт и ставате обикновени граждани. Това е неоспорим факт. Аз трябва да вляза пръв и да осигуря отмяната на законите срещу вас.
Колкото и да не искаше, Марк Антоний нямаше друг избор, освен да се съгласи. Октавиан трябваше да влезе пръв в Рим.

 

По-голямата част от Италийска Галия представляваше обширна равнина, през която протичаха река Падус и многобройните й притоци. В сушави години земеделците напояваха нивите си, затова дори сега хамбарите бяха пълни. За съжаление обаче провинцията не бе в състояние да изхранва Италия. Планинската верига на Апенините се простираше по цялото протежение на италийския ботуш и се свързваше с Приморските Алпи в Лигурия, като по този начин образуваше непреодолима бариера за транспортирането на стоки по суша. Зърното от Италийска Галия не можеше да бъде изпратено и по море — ветровете винаги духаха на север и не позволяваха на корабите да плават към Италия. По тази причина триумвирите решиха да оставят легионите си в Италийска Галия и потеглиха към Рим само с по един отряд от избрани войници.
— Тъй като на мен се пада да изхранвам Рим и Италия — рече Октавиан на Полион, с когото пътуваха в една колесница, — ще започна да изпращам кервани със зърно от южната част на провинцията през Дертона по тосканското крайбрежие. Там наклоните не са непреодолими, просто никой не се е сещал да го направи.
Полион го погледна с възхищение. След тръгването им от Бонония бе осъзнал, че този младеж никога не спира да мисли. Умът му бе практичен и той се съсредоточаваше най-напред върху най-обикновените проблеми. „Ако му дадеш да брои зърната в купчина нахут — мислеше си Полион, — той няма да се откаже, докато не изпълни задачата, и не ще допусне нито една грешка. Нищо чудно, че Антоний го ненавижда! Докато Антоний мечтае за бойна слава и мястото на пръв мъж в Рим, Октавиан се чуди как да изхрани народа. Докато Антоний пръска парите, той търси винаги начин да пести. Октавиан не взима общи решения, той планира подробности. Надявам се да доживея да видя какво ще излезе от него.“
Така Полион започна да разисква различни теми с Октавиан, включително съдбата на Рим.
— Коя е най-голяма ти амбиция, Октавиане?
— Да затвърдя мира в целия римски свят.
— И как смяташ да го постигнеш?
— С всички средства — отвърна простичко момчето.
— Това е цел, достойна за възхищение, но се съмнявам да я осъществиш.
Октавиан го изгледа изненадан:
— Защо?
— О, може би защото войната е в кръвта на римляните. Повечето хора смятат, че войната и завоеванията носят основните доходи за държавата.
— Приходите вече са достатъчно големи за нуждите на държавата. Войната само изпразва хазната.
— Това не е римският начин на мислене! Войната пълни хазната. Виж Цезар и Помпей Велики, да не говорим за Паул, Сципионите, Мумии…
— Това време е минало. Рим вече е взел всички големи съкровища на света, с изключение на едно.
— Партските съкровища?
— Не! — изсумтя презрително Октавиан. — Тази война бе само по Цезаровите мащаби. Разстоянията са големи и войската ще трябва да се изхранва сама с години, заобиколена от всички страни от врагове и пустини. Имам предвид египетското съкровище.
— Би ли одобрил, ако Рим вземе и него?
— Аз лично ще го взема, когато му дойде времето. Това е изпълнимо поради две причини.
— Кои?
— Първо, няма да се налага римската войска да се отдалечава от Нашето море. Второ, освен съкровището Египет произвежда голяма житна реколта, която ще е нужна за растящото население на Рим.
— Много хора твърдят, че такова съкровище не съществува.
— О, съществува, и още как. Цезар го е видял. Разказа ми за него, когато бяхме в Испания. Знам къде е и как да го намеря. Рим ще се нуждае от него, защото войната го съсипва.
— Гражданската война имаш предвид.
— Помисли върху това, Полионе. През последните шейсетина години сме водили повече граждански войни, отколкото външни. Римляни избиват римляни. Конфликта за основите на римската република. Спорове за същността на свободата.
— Ти няма ли да воюваш за идеи?
— Не, няма.
— А за осигуряването на мир?
— Не и ако се налага да воювам срещу други римляни. Войната срещу Брут и Касий трябва да е последната гражданска война.
— Секст Помпей може би ще промени плановете ти. Той без съмнение е приятелски настроен към Брут и Касий, но не вярвам да се посвети изцяло на каузата им. Секст също ще предизвика война.
— Секст Помпей е пират, Полионе.
— Значи не вярваш да събере останалите републикански сили след разгрома на Брут и Касий, така ли?
— Той вече е избрал територията си: морето. Затова никога няма да е в състояние да води истинска война.
— Има и друга опасност от гражданска война. Какво ще кажеш, ако триумвиратът се разпадне?
— Готов съм като Архимед да поместя Земята, само и само да не се стигне дотам. Уверявам те, Полионе, аз _никога_ не ще воювам срещу Антоний.
„Защо ли му вярвам? — запита се Полион. — Защото наистина му вярвам.“

 

Октавиан влезе в Рим в края на ноември пеша и с тога, съпроводен от танцьорки и певици, възпяващи мира между триумвирите, и заобиколен от ликуваща тълпа. Той ги удостояваше с Цезаровата усмивка, махаше им, както бе махал Цезар, и пристъпяше гордо с високите си обувки. Отиде направо на рострите и обяви създаването на триумвирата в кратка, прочувствена реч, която ясно показа на народа, че постигнатият мир се дължи най-вече на него. Той бе Цезар Миротвореца, не Цезар Войнолюбеца.
Сетне отиде в сената, събран в Хостилиевата курия. На Публий Тиций бе възложено да свика Плебейското събрание и да отмени мерките срещу Антоний и Лепид. Макар че Квинт Педий научи за края на консулството си на самото заседание, Октавиан запази новината за планираните проскрибции за по-късно, когато останаха насаме.
— Тиций ще прокара закона, утвърждаващ властта на триумвирата — рече той на Педий в кабинета му, — но той ще приеме и други, също толкова важни мерки.
— Какви са тези други, също толкова важни мерки? — попита със свито сърце Педий, който никак не хареса изражението на братовчед си.
— Рим е заплашен от банкрут, затова ще проскрибираме.
Педий присви очи и вдигна ръце, сякаш да се защити от невидима заплаха.
— Отказвам да подкрепя проскрибциите. Като консул ще се противопоставя.
— Като консул ще ги подкрепиш. Противопостави се, Квинте, и името ти ще бъде първото в списъка. Хайде, приятелю, бъди разумен. Нима искаш Валерия Месала да остане вдовица и да бъде изхвърлена на улицата? Децата й да бъдат лишени от наследство и полагащото им се място в обществото? Племенниците на _Цезар_! Квинт Младши скоро ще се кандидатира за войнишки трибун. А покрай теб ще се наложи да проскрибираме и Месала Руф. — Октавиан се изправи. — Помисли добре, преди да говориш, братовчеде, умолявам те.
Квинт Педий помисли добре. Същата нощ, докато всички спяха, той се прободе с меча си.
На сутринта Октавиан си поговори доста сериозно със сломената Валерия Месала. А на брат й, гадателят, каза:
— Ще съобщим, че Квинт Педий е умрял в съня си, преуморен от консулските си задължения. Моля те, разбери, че има основателна причина да дадем такова обяснение за смъртта му. Ако искате да запазите живота си, живота на децата си и имуществото си, изпълнявайте.

 

Антоний влезе в града по много по-тържествен начин от Октавиан, защото съзнаваше, че сега по-трудно ще блесне. Носеше позлатената си броня и наметалото си от леопардова кожа и яздеше представителния си кон Милосърдие. Придружаваше го германската му конница. Остана приятно изненадан от посрещането. Октавиан беше прав — римляните не желаеха нови военни конфликти между властниците си. Затова на следващия ден и Лепид бе посрещнат с ликуване.

 

В края на ноември Октавиан се отказа от консулството и предаде поста си на двама ветерани от Италийската война: Гай Карин и Публий Вентидий. В момента, в който бяха назначени консулите, Публий Тиций отиде пред плебейското събрание. Първо затвърди властта на триумвирата, сетне прокара закони за обществените врагове, които копираха тези от времето на Сула във всички подробности — от наградите за информация до публичното огласяване на имената на проскрибираните. В първия списък фигурираха сто и трийсет имена начело с Марк Тулий Цицерон (по настояване на Антоний). Много от тези хора вече бяха мъртви или избягали. Брут и Касий също бяха в списъка. Като причина за проскрибцията бе посочено „симпатии към Освободителите“.
Първата и втората класа бяха сварени неподготвени и изпаднаха в още по-голяма паника от задържането и екзекутирането на народния трибун Салвий веднага след края на заседанието. Главите на жертвите не се излагаха на показ, просто ги хвърляха заедно с труповете във варовите ями край Есквилина. Октавиан бе успял да убеди Антоний, че терорът се издържа по-леко, ако остава скрит. Единственото изключение щеше да е Цицерон, ако го заловят в Италия.
Лепид проскрибира брат си Паул, Антоний — чичо си Луций Цезар и братовчедите си от фамилията на Октавиите, но никой от тях не беше екзекутиран. Това изключение обаче не беше направено за тъста на Полион и брата на Планк, по онова време претор. Още трима претори бяха проскрибирани, а също народният трибун Публий Апулей. Гай Каска и брат му успяха да избягат на изток. Бившият легат на Ватиний, непоколебимият Квинт Корнифиций също бе убит.
Атик и банкерите бяха уведомени тайно, че няма от какво да се страхуват. Така бе избягнато масовото скриване на парични средства, съпътстващо проскрибциите. Хазната бавно започна да се пълни от имуществото на Луций Цезар, неколцината Апулей, Паул Емилий Лепид, братята Цецилии, уважавания бивш консул Марк Теренций Варон, изключително богатия Гай Луций Хир и стотици други.
Не всички загубиха живота си. Квинт Фуфий Кален прие в дома си стария Варон и го кри от проскрибционните власти (както при Сула изпълнението на проскрибциите бяха възложени на държавни бюрократи), докато не принуди Антоний да го пожали. Луций Хир избяга от страната с робите и клиентите си, като си проправи път с бой до крайбрежието, а град Калес затвори вратите си и отказа да предаде брата на Публий Ситий. Любимецът на Катон Марк Фавоний също успя да избяга от Италия, както и много други. Щом парите влизаха в хазната, триумвирите не се интересуваха особено от съдбата на бившите им собственици.
Изключение правеше Цицерон, когото Антоний бе твърдо решен да умъртви по особено жесток начин. Натовареният със задачата войнишки трибун Гай Попилий Ленас тръгна с отряд войници и центуриона Херений да претърсва Цицероновите вили. Верният поддръжник на Цезар Квинт Цицерон и синът му бяха включени във втория проскрибционен списък заради твърдението на един роб, че си били променили възгледите и сега възнамерявали да напуснат страната и да се присъединят към Освободителите. Така Ленас трябваше да издирва трима души, макар че Марк Цицерон бе най-важната му жертва.

 

Последиците от влизането на Октавиан в Рим бяха удивили Цицерон. Той отиде при новия главен консул и го помоли да бъде освободен от бъдещите заседания на сената.
— Уморен съм и съм болен, Октавиане. Ще ми се да мога да посещавам именията си в провинцията, когато поискам. Възможно ли е?
— Разбира се! — увери го Октавиан. — Щом като мога да освободя втория си баща от заседанията, не мога да не приема същото за теб и Луций Пизон. Филип и Пизон още страдат от последиците от онова ужасно зимно пътуване.
— Аз се противопоставих на изпращането им!
— Така е. Жалко, че сенатът не се вслуша в съвета ти.
Този красив младеж изглеждаше напълно променен от пристигането му в Брундизиум преди няколко месеца и Цицерон изведнъж осъзна, че той е решил на всяка цена да поеме цялата власт в свои ръце. Как се беше заблудил, че е възможно да окаже каквото и да е влияние върху това безжалостно парче лед в гърдите му? Цезар имаше емоции, дори понякога губеше власт над тях, но Октавиан беше напълно лишен от чувства. Приликата му с Цезар бе една голяма илюзия.
В този момент Цицерон загуби всякаква надежда, дори се отказа да убеждава Брут да се върне в Рим. Последните писма на Брут бяха станали толкова критични и язвителни, че адвокатът вече не си даваше труда да му пише, да споделя с него мислите си за консулството на Гай Октавиан и Квинт Педий.
След срещата с новия главен консул Цицерон отиде при Атик.
— Няма да идвам повече, а и не смятам да ти пиша — рече той. — Наистина, Тите, така ще е най-добре и за двама ни. Грижи се за Пилия, малката Атика и за себе си. Не предизвиквай по никакъв начин Октавиан! С обявяването му за консул републиката умря завинаги. Нито Брут и Касий, нито дори Марк Антоний могат да го изместят. Нашият стар, милосърден господар все пак постигна своето. Той много добре е знаел какво прави, когато е обявил Октавиан за свой наследник. Октавиан ще довърши започнатото от него, повярвай ми.
Атик го изгледа с насълзени очи. Колко остарял изглеждаше! Беше станал кожа и кости; в прекрасните му тъмни очи се четеше страх, сякаш бе елен, заобиколен от глутница вълци. От четирийсетгодишното му водачество на Форума не беше останало нищо. Когато най-близкият му и най-емоционален приятел започна да произнася изпълнените с нападки речи срещу Марк Антоний, Атик си бе помислил, че Цицерон ще се възстанови, ще се върне към нормалния живот след толкова много тежки разочарования, беди и постоянната самота след загубата на дъщеря си и раздялата с жена си и брат си. Ала издигането на Октавиан беше направило това възстановяване невъзможно. „Сега Октавиан е този, от когото Цицерон се бои най-много“ — помисли си Атик.
— Ще ми липсва кореспонденцията с теб — рече Атик, като не се сети какво друго да каже. — Уверявам те, че писмата ти се пазят и ще останат за идните поколения.
— Добре. Публикувай ги, когато се осмелиш да го сториш, моля те.
— Ще го направя, Марк, ще го направя.
След това Цицерон се оттегли напълно от обществения живот и не написа повече нито едно писмо. Когато научи за триумвирата, той напусна Рим, като остави верния Тирон да му съобщава за всичко, което се случи.
Първо отиде в Тускулум, но старата къща му навяваше твърде много спомени за Тулия и Теренция и за разгулния му, сърцат син. Слава на всички богове, че младият Марк беше при Брут! И дано боговете помогнат на Брут да победи!
Когато Тирон му изпрати спешно писмо, за да го предупреди за проскрибциите, той събра багажа си и замина по обиколни пътища за вилата си във Форми, но все така с носилката си — мъчително бавен начин за придвижване, ала единственият, който старото му тяло можеше да издържи. Възнамеряваше да отплава от най-близкото пристанище, Кайена, и да избяга при Брут или може би при Секст Помпей в Сицилия — не беше решил още.
Изглежда, Фортуна бе на негова страна, защото в Кайена имаше подходящ кораб и капитанът се съгласи да го качи, въпреки че беше проскрибиран (нареждането за проскрибциите бе стигнало до всяко градче из Италия).
— При теб случаят е по-специален, Марк Цицероне — рече капитанът. — Аз не мога да участвам в преследването на един от най-великите мъже на Рим.
Ала това бе в началото на декември и зимата започна с бури и суграшица. Корабът отплава, но бе принуден да акостира на няколко пъти, макар че капитанът не се отказваше и се опитваше да се доберат поне до Сардиния.
Цицерон изпадна в ужасна депресия, обхвана го униние, защото осъзнаваше, че не му е писано да напусне Италия. Беше прекалено силно свързан с нея.
— Спри в Кайена и ме остави — рече на капитана.
Изпрати един слуга до вилата си във Форми и три часа след зазоряване на следващия ден, седмия на декември, носилката му бе готова. Измокрен и треперещ от студ, Цицерон се качи в пълното с меки възглавници, уютно транспортно средство, отпусна се и зачака какво ще му донесе съдбата.
„Ще умра, но нека поне да бъде в страната, за чието спасение съм работил толкова самоотвержено и неуморно. Успях срещу онзи помияр Катилина, но после Цезар ми отне славата с речта си… ала екзекуцията на враговете на Рим без присъда _не беше_ противоконституционно! Дори Катон го каза. Речта на Цезар обаче постигна огромен ефект и след нея много хора ме гледаха с презрение. Животът ми след това бе като сън, неясен и безсмислен, само речите ми срещу Марк Антоний правеха изключение. Твърде съм уморен. Вече не издържам жестоките удари и изпитания на живота.“
Хората на Гай Попилий Ленас настигнаха носилката, докато се изкачваше по един хълм, слязоха от конете и я заобиколиха. Центурионът Херений извади меча си, две стъпки дълъг и остър като бръснач. Цицерон показа главата си от носилката.
— Не, не! — извика на слугите си. — Не се съпротивлявайте! Предайте се и спасете живота си.
Херений се приближи и вдигна меча си към сивото небе. Цицерон погледна острието и забеляза, че бе по-тъмно от мрачните облаци и не блестеше. Той се опря на носилката и показа раменете си навън, протегна врата си, доколкото можеше.
— Прицели се добре — заръча на убиеца си.
Мечът се спусна и отдели главата от тялото му с един удар. От раната рукна кръв, крайниците му се сгърчиха за миг. Главата се търкулна на известно разстояние в калта. Слугите избухнаха в плач и вопли, но хората на Попилий Ленас не им обърнаха внимание. Херений вдигна главата за дългата коса на тила. Един войник извади кутия и главата бе поставена вътре.
Докато вниманието му бе заето с това, Ленас не видя как двама от хората му изваждат тялото от носилката. Забеляза ги едва когато чу шума от измъкването на мечовете им от ножниците.
— Какво правите? — поинтересува се той.
— С дясната или с лявата ръка пишеше? — попита единият войник.
— Не знам.
— Тогава ще отсечем и двете му ръце. Една от тях е написала онези противни неща за Марк Антоний.
Ленас се замисли, сетне кимна:
— Добре. Сложете ги в кутията и да тръгваме.
Групичката тръгна за Рим, без да спира. Когато стигнаха двореца на Антоний в Карина, конете им се бяха запенили и останали почти без дъх. С кутията в ръце Ленас влезе в атриума, където го чакаха Антоний и Фулвия по нощници и все още сънени.
— Пратка за теб — рече Ленас и подаде кутията на Антоний.
Антоний извади главата, вдигна я и избухна в смях:
— Падна ли ми най-после, стар негоднико!
Фулвия посегна към главата:
— Дай ми я, дай ми я!
Антоний вдигна зловещия предмет нависоко, за да я дразни.
— Донесохме ти и още нещо — добави Ленас. — Виж пак в кутията, Марк Антоний.
Така Фулвия най-после успя да се докопа до главата — Антоний бе твърде зает с двете ръце.
— Не знаех дали е писал с лявата или с дясната, затова ти донесохме и двете — обясни Ленас. — Както казаха хората ми, те са писали отвратителни неща за теб.
— Спечелихте си един допълнителен талант — ухили се Антоний.
Погледна Фулвия, която бе оставила главата върху една масичка и ровеше трескаво из нещата, разхвърляни отгоре — свитъци, документи, мастилници, перодръжки, восъчни плочки.
— Какво правиш? — поинтересува се той.
— А! — възкликна тя и вдиша един метален писец за восък.
Очите на Цицерон бяха затворени, устата му зееше. Жената на Антоний бръкна между зъбите му и зарови вътре. Извика радостно и издърпа езика му с дългите си нокти. Стисна го по-здраво и го прободе с писеца така, че да остане да стърчи от устата.
— Това мисля за неговата дарба — изсъска тя и загледа творението си със задоволство.
— Заковете я на една дъска и я окачете на рострите — нареди Антоний на Ленас. — Сложете ръцете отстрани.

 

И така на другата сутрин Рим осъмна с главата и ръцете на Цицерон, заковани на рострите.
Редовните посетители на Форума бяха покрусени. Още от дванайсетата си година Цицерон бе владял без конкуренция този храм на римското слово. Пледоариите му! Речите му! Магическата сила на думите му!
— Все пак — рече някой, бършейки сълзите си — скъпият Марк Цицерон си остава ненадминат владетел на Форума.

 

Двамата Квинтовци Цицерони бяха убити скоро след това, но главите им не бяха изложени на показ. Скоро Рим с ужас научи истинското измерение на любовта на разведената Помпония към сина си. Тя отвлякла роба, който ги бе наклеветил, и го убила, като го накарала да реже парчета от собствената си плът, да ги вари и да ги яде.
Варварското отмъщение на Антоний към Цицерон не се хареса на Октавиан, но тъй като с нищо не можеше да промени нещата, той реши да не споменава за случая нито в частни разговори, нито публично. Стараеше се да избягва Антоний. При първата си среща с Клавдия си бе помислил, че може би ще успее да я заобича, защото тя беше много красива, много мургава (той обожаваше мургави жени) и девствена. Ала след като видя прободения език на Цицерон и чу Фулвия да описва какво удоволствие й е доставила тази гавра с плътта на адвоката, Октавиан реши, че Клавдия не ще има честта да зачене от него.
— Затова — сподели той пред Меценат — тя ще остане моя съпруга само официално. Намери шест едри и яки германски робини и се погрижи Клавдия никога да не стои сама. Искам да остане девствена до деня, когато я върна на Антоний и тази надменна харпия майка й.
— Сигурен ли си? — намръщи се Меценат.
— Повярвай ми, Меценате, по-скоро бих се сношил с разложения труп на куче, отколкото, с която и да е дъщеря на Фулвия!

 

Тъй като Филип умря в същия ден, сватбата беше скромна. Ация и Октавия не можеха да дойдат, а веднага след церемонията Октавиан се присъедини към тях, като остави жена си на германските й пазителки. Смъртта на втория му баща му даде идеално извинение да не консумира брака си.
С времето обаче ставаше все по-ясно, че тази консумация не ще се състои никога. Клавдия не можеше да си обясни поведението на съпруга си — и на германските си робини. При първата им среща тя го сметна за красив и добродушен, ала сега живееше като затворничка, недокосната и явно нежелана.
— Аз какво мога да направя? — попита Фулвия, когато дъщеря й я помоли за помощ.
— Мамо, вземи ме у дома!
— Не мога. Ти си мирното споразумение между Антоний и съпруга ти.
— Ама той не ме _иска_! Дори не ми _говори_!
— Случва се понякога в браковете по сметка. — Фулвия стана и погали окуражително дъщеря си. — Един ден ще му дойде умът. Имай търпение.
— Накарай Марк Антоний да се застъпи за мен!
— Не мога да го направя. Той е твърде зает, за да се занимава с несъществени неща.
Така Фулвия отказа да поеме отговорност към детето от най-първия си брак. Любовта й към Клодий бе изтляла отдавна.
След като нямаше към кого да се обърне, Клавдия остана да страда сама. Положението й се подобри значително, след като Октавиан купи огромната къща на Квинт Хортензий при разпродажбата на конфискуваните имоти. Така жена му имаше собствени покои, позволяващи изобщо да не се среща с него. Тя скоро се сприятели с германските робини и заживя щастливо, доколкото това е възможно за една девственица.

 

Октавиан не спеше сам. Намери си любовница.
Тъй като никога не беше изпитвал силно сексуално влечение, най-младият от триумвирите се бе задоволявал сам до сватбата си, когато наблюдателният Меценат реши да промени нещата. Той реши, че е крайно време Октавиан да се сближи с представителка на другия пол. Затова посети Маркурий Стих, известен със сексуалните си робини, и намери идеалната жена за Октавиан — двайсетгодишна, с малко момиченце, докарана от Киликия и използвана от един пиратски предводител за задоволяване на сексуалните му прищевки. Носеше името Сапфо, точно като поетесата. Бе страшно красива, с черна коса и тъмни очи, закръглена, нежна и с мек характер според Меркурий Стих. Меценат я взе и я вкара в леглото на Октавиан през първата му нощ в къщата на Хортензий. Планът проработи. Нямаше опасност робинята да окаже някакво влияние върху господаря си, а и използването на услугите й не се осъждаше като изневяра. Октавиан харесваше компанията й в леглото, отнесе се с разбиране към положението й и й разрешаваше да отделя повече време на детето си. Освен това харесваше мисълта, че вече е станал зрял мъж.
Всъщност, ако не беше Сапфо, животът на Октавиан щеше да бъде значително по-неприятен в тези първи дни на триумвирата. Беше му изключително трудно да контролира Антоний, а в някои случаи, като убийството на Цицерон — и невъзможно. Разпродажбите на конфискуваните имоти не носеха толкова средства, колкото се очакваше и на Октавиан се падна задачата да допълва списъците за проскрибиране. Трябваше да се въведат допълнителни данъци, на изтъкнатите банкери и плутократи бе намекнато, че не е зле да започнат да дават волни пожертвувания, като купуват големи количества зърно, чиято цена постоянно се увеличаваше. В началото на декември всички класи, от първата до петата, научиха, че трябва да отстъпят безвъзмездно на държавата всичките си приходи за изтеклата година.

 

Дори това обаче не беше достатъчно. В края на декември народният трибун Луций Клодий, издигнат от Антоний, въведе закон, според който всички жени, владеещи лично имуществото си, също трябваше да внесат годишния си доход в хазната.
Това много разгневи Хортензия. Вдовицата на Катоновия брат Цепион и майка на дъщерята на Ахенобарб бе наследила много повече от риторическата дарба на баща си, отколкото брат й, проскрибиран, защото беше отстъпил Македония на Брут. Заедно с вдовицата на Цицерон Теренция и още няколко жени, между които Марция, Помпония, бившата весталка Фабия и Калпурния, тя излезе на рострите. Всичките носеха метални ризници, шлемове, щитове и мечове. Това бе незабравима гледка за всеки посетител на Форума, още повече, когато наоколо се насъбраха жени от всички обществени прослойки, включително професионални куртизанки с яркочервени тоги, натруфени перуки и изрисувани лица.
— Аз съм римска гражданка! — изрева Хортензия и гласът й прокънтя чак до Портикус Маргаритария. — И съм жена! Жена от първата класа! Какво означава това? Означава, че съм била принудена да легна в брачното си ложе девствена и съм била собственост на съпруга си! Той имаше право да ме екзекутира, ако му изневеря, макар че не мога да го обвиня, че е споделял леглото си с други жени… или мъже! Сега, след като съм вдовица, аз не мога да се омъжа повторно. Завися изцяло от милостта на близките си, защото според Вокониевия закон нямам право да наследявам никакви имоти, а ако съпругът ми реши да пропилее зестрата ми, не съм била в състояние да го спра!
Тя удари с все сила щита с меча си и слушателите й подскочиха стреснати.
— Такова е положението на повечето жени от първата класа! Ала щеше ли то да е по-различно, ако бях от някоя друга класа или не бях от никоя? Аз пак щях да съм римска гражданка! Пак щях да съм задължена да легна в брачното ложе девствена и да съм собственост на съпруга си! И пак щях да завися от милосърдието на близките си, когато овдовея. Щях да имам обаче правото да се омъжа повторно! Щях да имам право да се занимавам с някакъв занаят или с търговия. Щях да се издържам сама като художничка, лекарка или знахарка. Щях да продавам произведеното от градината или кокошарника си. Можех, ако искам, да продавам тялото си. Щях да имам възможност да спестя малко за старините си!
Този път всички жени на рострата удариха мечове в щитовете си. Жените сред слушателите стояха спокойно, мъжете се възмущаваха.
— Затова като римска гражданка и жена аз изразявам възмущението на всички жени, управляващи сами живота си, срещу всички мерки за отнемането на това ни право! Говоря от името на жените от първата класа, които получават доходите си от зестра или наследено имущество, и от името на всички жени от по-долните класи или непринадлежащи към никоя класа, чиито доходи идват от продажбата на яйца и зеленчуци, от рисуване, занаяти, проституция и така нататък! От името на всички, които ще загубят доходите си от една цяла година, за да финансират налудничавите начинания на римските мъже! За финансирането на едно истинско безумие!
Този път към мечовете и щитовете се присъединиха цимбалите на проститутките, флейтите на други жени от тълпата и шумът стана още по-силен. Редовните посетители на Форума се разгневиха още повече, зароптаха и заразмахваха юмруци.
Хортензия вдигна меча и го размаха над главата си.
— Имат ли римските жени право да гласуват? Участваме ли в избора на магистрати? Можем ли да гласуваме за или против някой закон? Дадена ли ни беше възможност да се противопоставим на Клодиевия закон, според който трябва да отстъпим доходите си от тази година на хазната? Не, ние нямаме възможност да спрем тази лудост! Лудост, причинена от трима глупаци: Марк Антоний, Цезар Октавиан и Марк Лепид! Ако Рим иска да му плащаме данъци, трябва да ни даде не само гражданство, а и избирателно право! Ако искате данъци, дайте ни право да избираме магистрати и да гласуваме за или против законите!
Тя вдигна меча си и всички жени на рострата последваха примера й. Слушателките й в тълпата нададоха пронизителни писъци; мъжете — рев на възмущение.
— И как смятат тези глупаци да съберат този възмутителен данък? Мъжете от петте класи са под наблюдението на цензорите, които водят сметка за доходите им! Ала жените римски гражданки не влизат в този архив, нали? Така че как онези идиоти, управляващи Рим, ще определят какъв е доходът ни? Дали някой тъп чиновник от хазната ще тръгне да обикаля бедните женици по пазарите, продаващи покривки, фитили или яйца и да ги разпитва какъв доход са получили? Или още по-лошо, ще определят този доход според собствените си разбирания? Нима ще ни бият, ще ни принуждават и заплашват? Това ли ще направят? _Това_ ли?
— Не! — изреваха в един глас няколко хиляди женски гърла. — Не, не!
Мъжете на Форума изведнъж замлъкнаха; дадоха си сметка, че в момента са малцинство.
— И аз не мисля! Всички ние тук, на рострата, сме вдовици. Вдовицата на Цезар, вдовицата на Катон и вдовицата на Цицерон са сред нас! Цезар облагал ли е някога жените? Катон облагал ли е жените? Цицерон облагал ли е жените? Не, не са го правили! Цицерон, Катон и Цезар разбираха, че жените нямат право на избор! Единственото ни законно право е възможността да спестим малко пари, за да се издържаме, а сега Клодиевият закон ни го отнема! Е, ние отказваме да платим този данък! Нито сестерция! Освен ако не ни дадат и други права: да избираме, да участваме в сената, да се кандидатираме за магистрати!
Гласът й заглъхна сред бурни овации.
— А какво да кажем за жената на триумвира Марк Антоний? — попита Хортензия, като хвърли бърз поглед към ликторите, които се бяха появили в единия край на Форума и си проправяха път към рострите. — Фулвия е най-богатата жена в Рим и сама управлява имуществото си! Ала трябва ли да плаща данък тя? Не! Не трябва! Защо? Защото била дала на Рим седем деца! Заченати, искам да добавя, от трима от най-големите злодеи на Рим! А ние, които сме се съобразили с _мос майорум_ и сме останали самотни вдовици, трябва да плащаме!
Тя излезе напред и се обърна гневно към наближаващите ликтори:
— Не смейте да ни докоснете! Вървете при господарите си и им кажете, че свободните жени на Рим няма да плащат никакви данъци! _Няма_ да плащат! Махайте се! _Марш!_
Жените от тълпата закрещяха:
— _Марш! Марш!_

 

— _Ще проскрибирам_ тази кучка. Ще проскрибирам _всички_ кучки! — изрева побеснял Антоний.
— Нищо няма да правиш! — сряза го Лепид. — Нищо!
— И ще мълчиш — изсъска Октавиан.
На следващия ден, почервенял от гняв, Луций Клодий отиде в Плебейското събрание и оттегли закона си. Предложи друг, според който всяка самостоятелна жена в Рим, включително Фулвия, трябваше да плати една трийсета от годишния си доход на хазната, но той така и не влезе в сила.

 

12
На изток от Адриатика
(Януари — декември 43 г.пр.Хр.)

 

След края на суровата зима в Кандавските планини Брут и малката му войска пристигнаха пред Дирахиум на третия ден на януари. По заповед на Марк Антоний управителят на Илирия, Публий Ватиний, беше заел лагера на възвишението Петра с един легион. Брут се настани с войската си в едно от многото укрепления, издигнати от Цезар при обсадата на Помпей Велики. Тези мерки обаче не се оказаха необходими. Само четири дни по-късно войниците на Ватиний отвориха вратите на укреплението си и изпратиха свои представители да му съобщят, че военачалникът им се с върнал в Илирия.
Изведнъж Брут се оказа пълководец на три легиона и двеста конници! Той остана изключително изненадан от този развой на нещата и нямаше ни най-малка представа как ще командва войската си. Разбираше обаче, че за да се грижи за петнайсет хиляди души, му е нужен _префектус фабрум_. Затова писа на стария си приятел Гай Флавий Хермицил, изпълнявал тази длъжност за Помпей Велики. Междувременно новият господар на провинцията се премести към Аполония, където беше управителят на Македония, Гай Антоний.
Парите сякаш падаха от небето! Най-напред се появи квесторът на провинция Азия, младият Лентул Спинтер, носещ данъците за Хазната. Тъй като никак не обичаше Марк Антоний, той бързо склони да даде парите на Брут и потегли назад към Гай Требоний да му съобщи, че Освободителите няма да се крият повече. Не след дълго пристигна квесторът на Сирия, Гай Антистий Вет, който носеше данъците от тази провинция. Той също предаде парите на Брут, но реши да остане — не се знаеше какво се готви в Сирия? По-добре беше в Македония.
В средата на януари Аполония се предаде без битка и легионите му обявиха, че предпочитат Брут пред омразния Гай Антоний. Въпреки настояванията на младия Цицерон и Антистий Вст да екзекутира този най-глупав и най-малко обичан от съдбата от тримата братя Антонии Брут отказа. Вместо това остави пленника да се грижи за лагера му и се отнасяше към него с големи почести.
На всичкото отгоре Крит, определен първоначално за него, и Киренайка, оставена от сената на Касий, му изпратиха известия, че са готови да застанат на страната на Освободителите, стига да им бъдат изпратени достойни управители. Брут с радост изпълни молбата им.
Вече имаше шест легиона, шестстотин конници и три провинции: Македония, Крит и Киренайка. Още преди да осъзнае късмета си, Гърция, Епир и Приморска Тракия също се обявиха на негова страна. Удивително!
Изключително доволен, Брут писа до Рим, за да го уведоми за събитията и в резултат на това на февруарските иди сенатът го призна официално за управител на всички тези територии, като прибави и провинцията на Ватиний, Илирия. Сега той владееше почти половината от римския Изток!
В този момент дойдоха новини от провинция Азия. Долабела бе изтезавал и бе обезглавил Требоний в Смирна. Истинско варварство! О, ала какво бе сторил храбрият Лентул Спинтер? Скоро след това Брут получи писмо, в което Спинтер го уведомяваше, че Долабела нахлул в Ефес и се опитал да открие къде Требоний е скрил парите от данъците на провинцията. Спинтер се престорил на пълен глупак толкова успешно, че Долабела просто му наредил да се маха. Сетне заминал за Кападокия.
Брут страшно се тревожеше за Касий, от когото нямаше никакви новини. Изпрати в различни градове писма, в които го предупреждаваше, че Долабела е на път за Сирия, ала нямаше никаква представа дали са стигнали до получателя.
През цялото това време Цицерон не спираше да му пише с молби да се върне в Италия — съблазнителна перспектива сега, когато се ползваше с общественото доверие. В крайна сметка обаче Брут реши, че за момента е най-добре да запази контрол върху римската сухопътна артерия на изток — Игнациевия път. Сетне, ако Касий изпита нужда от него, можеше да му се притече на помощ.
Около него се събраха високопоставени последователи, между които синовете на Ахенобарб и Цицерон, Луций Бибул, синът на Лукул от малката сестра на Сервилия и един друг напуснал поста си квестор, Марк Апулей. Макар че почти никой от тях не беше навършил трийсет, Брут ги назначи за легати и ги разпредели между легионите.
Най-лошото в отдалечеността му от Италия бе това, че никога не можеше да бъде сигурен в истинността на новините от Рим. Десетина души му пишеха редовно, но твърденията им доста се различаваха, а понякога дори си противоречаха. Често се позоваваха на слухове, но ги представяха като неоспорими факти. След смъртта на Панза и Хирций на бойното поле в Италийска Галия някой му писа, че Цицерон щял да бъде новият главен консул с деветнайсетгодишния Октавиан като подвластник. Това бе последвано от уверение, че Цицерон вече е консул! Оказа се, че в това няма нито капка истина, но как можеше да различи вярното от лъжата, когато беше толкова далеч от столицата? Порция му се оплакваше редовно от страданията й под властта на майка му. Сервилия му пишеше рядко, но в писмата й надълго и широко се обясняваше, че съпругата му е напълно побъркана. Цицерон пък му съобщаваше, че не е консул и никога нямало да бъде, и се възмущаваше, че на младия Октавиан се оказват прекалено много почести. Затова, когато сенатът му нареди да се върне в Рим, Брут отказа. Кой пишеше истината? Кое _беше_ истината?
Гай Антоний не оценяваше учтивото отношение на Брут и създаваше неприятности. Разхождаше се с тогата си с пурпурна ивица и досаждаше на войниците с приказки как го държали несправедливо в плен и че той бил законният управител. Когато Брут му забрани да носи тога с пурпурна ивица, той навлече чисто бяла и продължи да проповядва сред войниците. Това принуди Брут да го постави под стража. Засега войниците не се впечатляваха от бръщолевенето му, но Брут бе твърде несигурен в управлението, за да му позволи да говори каквото си иска.
Войските, които големият брат Марк Антоний изпрати в Македония да освободят Гай, също се присъединиха към Брут. Сега той разполагаше със седем легиона и хиляда конници!
Окуражен от военната си мощ, Брут реши, че е време да отиде на изток и да избави Касий от Долабела. В Аполония остави първия си легион, за да пази града. Брата на Антоний повери на Гай Клодий, един от многобройните благородници от Клавдиевия род.
Потегли от Аполония на майските иди и стигна Хелеспонт в края на юни, което показваше, че не е особено бърз в придвижването. От Хелеспонт се насочи към Никомедия, столицата на Витиния, където се настани в управителския дворец. Управителят Луций Тилий Цимбер, един от Освободителите, се беше преместил на изток в Понт, а квесторът му, също от убийците, Децим Турулий бе изчезнал мистериозно. Явно никой не искаше да се включва в гражданската война.

 

Във Витиния дойде писмо от Сервилия.

 

„Пиша ти една лоша новина, макар че за мен е хубава. Порция умря. Както ти обясних в предишните си писма, след заминаването ти тя не беше добре. Предполагам, че и други ще го потвърдят.
Първо престана да се грижи за външния си вид, след това не искаше да се храни. Когато я заплаших, че ще наредя да я вържат и насила да й пъхат яденето в устата, тя се вразуми и отново започна да се храни, колкото да не умре, но ребрата й вече се брояха. По едно време започна да си говори сама. Шляеше се из къщата и си мърмореше — какво, никой не може да каже. Глупости, пълни безсмислици.
Макар че наредих да я наблюдават постоянно, признавам, че тя беше твърде хитра, за да се справя с нея. Кой би предположил за какво й трябва мангал? Случи се на третия ден след юнските иди и времето беше доста хладно. Помислих, че й е студено. Тя трепереше и зъбите й тракаха.
Робинята й Силвия я намери мъртва един час, след като бе получила мангала в стаята си. Беше погълнала няколко живи въглена, все още държеше един. Явно й се е усладило, какво ще кажеш?
Прахът е при мен, но не знам какво ще искаш да направя с него. Да го смеся с праха на Катон, който най-после се получи от Утика, или да го пазя, за да го смеся с твоя? А може би да издигна гробница само за нея? Ако това искаш, ще се наложи ти да платиш.“

 

Брут пусна писмото на земята, сякаш го беше опарило. Остана с широко отворени очи. Представи си ужасна гледка — как Сервилия завързва жена му за един стол, отваря устата й насила и пъха живи въглени в гърлото й.
„О, да, мамо, ти си била. Идеята ти е дошла от заплахата да храниш насила бедното ми, изстрадало момиче.“
„Такава жестокост би хрумнала само на теб — ти си най-безжалостният изверг, когото познавам. За глупак ли ме мислиш, мамо? Никой, независимо колко е луд, не би се самоубил по такъв начин. Самите рефлекси на организма не биха го позволили. Ти си я завързала и си ги пъхала в устата й. _Каква болка!_ О, Порция, мое огнено момиче! Моя любима, смисъл на моя живот. Дъщерята на Катон, толкова храбра, жизнена, страстна.“
Той не плака. Дори не изгори писмото. Вместо това излезе на терасата, обърната към равната като огледало водна повърхност на морето, и се загледа към гористите хълмове в далечината.
„Проклинам те, мамо. Дано фуриите те преследват всеки ден от живота ти. Дано никога не видиш миг покой. Успокоявам се от мисълта, че любовникът ти Аквила загина край Мутина, но ти никога не си го обичала. Ако не смятаме страстната ти любов към Цезар, целият ти живот се управлява единствено от омразата ти към Катон, собствения ти брат. Убийството на Порция обаче е сигнал за мен. То ми подсказва, че не очакваш да ме видиш повече и че смяташ каузата ми за загубена. Защото, ако те видя някога, аз лично ще те завържа и ще натъпча гърлото ти с въглени.“

 

Когато цар Дейотар му изпрати един легион пехота и заяви, че е готов да подкрепи Освободителите, Брут разпрати писма до всички градове в провинция Азия (напразно, както се оказа по-късно) с молба да му отпуснат войски, кораби… и пари. От Витиния поиска двеста бойни и петдесет товарни кораба, но там нямаше кой да изпълни нареждането му, а местните големци отказваха да сътрудничат. Квесторът на Цимбер, Турулий, както скоро научи, беше взел каквото могъл и отишъл при Касий.
От Рим идваха все по-обезпокоителни новини: Марк Антоний и Лепид бяха обявени за врагове на властта. Сетне Гай Клодий му писа от Аполония, че Марк Антоний подготвял кампания в Западна Македония, за да спаси брат си. Щом научил това, Клодий се укрепил добре в града — и убил Гай Антоний. Реакцията му бе типична за него — когато научеше, че брат му е мъртъв, Антоний щеше да се откаже от инвазията.
„О, Гай Клодий, защо го направи? Марк Антоний е _инимикус_, той не е в състояние да води каквито и да било военни кампании!“
Ужасен от мисълта за онова, което би могъл да предприеме Марк Антоний, когато научи за убийството на брат си, Брут разположи част от войската си на лагер около река Граникус във Витиния и заповяда на останалите да тръгнат на запад към Тесалоника. Той самият потегли на кон, за да провери лично какво става на адриатическото крайбрежие на Македония.

 

Там не се случваше нищо. Когато стигна Аполония в края на юли, той завари македонския си легион да обикаля по крайбрежието в търсене на мястото, където бил акостирал Марк Антоний.
— Обаче изобщо не е сигурно, че е дошъл — рече Гай Клодий.
— Клодий, не биваше да убиваш Гай Антоний!
— Напротив, трябваше. Според мен, като се отървах от този негодник, направих голяма услуга на целия свят. Освен това, както ти писах, сега Марк Антоний няма да си прави труда да идва заради един труп. И се оказах прав.
Брут вдигна безпомощно ръце — никой не можеше да се разбере с един Клодий! Всичките бяха луди. Затова той отново се върна на изток, в Тесалоника, където завари легионите си и Гай Флавий Хермицил, които вече се бяха захванали на работа.
Касий най-после му писа, за да го уведоми, че Сирия е преминала с готовност на негова страна. Долабела бил мъртъв и той възнамерявал да завладее Египет и да накаже царицата, че не му е помогнала. Това щяло да му отнеме два месеца, след което планирал да започне война за завладяване на Партското царство. Онези седем римски бойни орела, отнети от Крас при Кари, трябваше да бъдат прибрани от пиедесталите им в Екбатана.
— Касий няма да ни е от помощ за известно време — отбеляза винаги практичният Хермицил. — Докато е зает, войските ти могат да натрупат малко опит в някоя кратка война.
— Кратка война ли? — попита тревожно Брут.
— Да, срещу траките беси.
Оказа се, че Хермицил се сприятелил с един тракийски вожд на име Раскупол, чието племе живеело под властта на цар Садала от бесите, най-могъщия тракийски народ.
— Искам — рече Раскупол на Брут, след като му бе представен — племето ми да получи независимост и статут на съюзник и приятел на Рим. В замяна ще ти помогна във войната срещу бесите.
— Ама те са страшни воини — възкликна Брут.
— Така е, Марк Бруте, но си имат слабости и аз знам една от тях. Вземи ме за съветник и ти гарантирам победа над бесите и богата плячка.
Както останалите тракийци по крайбрежието Раскупол не приличаше на варварин — носеше прилични дрехи, нямаше татуировки, говореше перфектен гръцки и се държеше като цивилизован човек.
— Ти ли си вождът на племето си, Раскуполе? — попита Брут, който усети, че нещо не е наред.
— Да, но имам по-голям брат, Раск, който мисли, че той трябва да е вожд.
— И къде е този Раск?
— Няма го, Марк Бруте. Той не представлява опасност.
И така се оказа. Брут поведе легионите си към сърцето на Тракия, голяма страна между реките Данубиус и Стримон и Егейско море, по-скоро равнинна, отколкото планинска, и произвеждаща богата зърнена реколта дори в години на суша, която сега властваше навсякъде. Издръжката на Брутовата войска се оказа твърде скъпа, но с житото на бесите зимата щеше да е значително по-лека.
Кампанията продължи през целия месец секстил и в края му Марк Юний Брут, книжният плъх на Цезар, бе калил войските си в битки с минимални загуби. Цар Садала се предаде и щеше да дефилира в триумфалното му шествие. Раскупол стана неоспорим владетел на Тракия и получи обещание за статут на съюзник и приятел на Рим веднага щом сенатът отговори на писмото на Брут. Нито Раскупол, нито Брут обаче мислеха за Раск, по-големия брат на вожда. А и Раск с нищо не издаваше плановете си за възкачване на тракийския престол.

 

Брут прекоси за втори път Хелеспонт в средата на септември и прибра легионите, които бе оставил край река Граникус.
Тогава научи, че новите консули са Октавиан и Квинт Педий, и написа отчаяно писмо до Касий с молба да изостави всички планове за завладяване на Египет и Партското царство. Съветваше го да тръгне на север и да се присъедини към него, защото, както казваше Брут, с това чудовище Октавиан всичко в Рим се било променило. Това жестоко дете бе получило най-скъпата и най-сложна играчка на света.
В Никомедия Брут научи, че управителят Луций Тилий Цимбер е напуснал Понт, за да се присъедини към Касий, но му е оставил флотилия от шейсет бойни кораба.
Затова Брут потегли за Пергам, където поиска данъците на страната към Рим. Позволи на Митридат Пергамски да запази полученото от Цезар, стига да подпомогне бездънната му военна каса. Митридат бе принуден да му отпусне сериозни средства.
Брут пристигна в Смирна през ноември, установи се там и зачака Касий. Провинция Азия беше без никакви парични средства, оставаха само храмовите съкровища във вид на златни и сребърни статуи и други произведения на изкуството. Брут започна да конфискува всичко от всички, да претопява и да сече монети. Щом Цезар можеше да слага лика си на монетите си, защо и Брут да не стори същото? Така монетите на Марк Брут носеха неговия образ заедно с някои символи, загатващи за мартенските иди: шапката на свободните хора, кинжал и думите EID MAR.
Все повече мъже се присъединяваха към каузата му. Марк Валерий Месала Корвин, син на Месала Нигер, пристигна в Смирна заедно с Луций Попликола, някогашен приятел на Марк Антоний. Братята Каска също се появиха, а също Тиберий Клавдий Нерон, един от най-некадърните спътници на Цезар, и Марк Ливий Друз Нерон, негов близък роднина. И още по-важно — Секст Помпей, който контролираше моретата на запад от Гърция, обяви, че не смята да пречи на Освободителите.
Единственият проблем на Брут бе Лабиеновият син Квинт, който засенчваше с варварската си жестокост дори баща си. „Какво — питаше се Брут — да правя с Квинт Лабиен, преди да ме съсипе?“ Отговорът дойде пак от Хермицил:
— Изпрати го при партския цар като твой посланик.
Това решение се оказа от огромно значение.
По-обезпокоителна беше вестта, че консулите в Рим са осъдили Освободителите и те сега бяха лишени от граждански права и имущество. Новината бе донесена от братята Каска. Нямаше вече връщане, никаква надежда за споразумение с Октавиановия сенат.

 

В средата на януари Касий имаше шест легиона и беше неоспорим владетел на цяла Сирия, с изключение на Апамея, където се бе укрепил метежникът Цецилий Бас. Сетне Бас отвори вратите на крепостта и му предложи и своите два легиона, с което Касиевите станаха осем. В момента на пристигането на митичния Гай Касий всички вътрешни боричкания за власт в провинцията престанаха.
Антипатер побърза да дойде от Юдея и да го увери, че евреите са на негова страна. Беше изпратен обратно в Ерусалим с нареждания да събира пари и да се увери, че враждебно настроените юдеи няма да създават неприятности. Те винаги бяха обичали Цезар. Касий не беше голям любител на евреите, но възнамеряваше да използва този размирен, странен народ за своите цели.
Когато чу, че Авъл Алиен, изпратен в Александрия да вземе четири легиона за Долабела, бил тръгнал на север, Антипатер веднага извести Касий в Антиохия. Двамата се срещнаха и с общи усилия успяха да убедят Алиен да се предаде. С това Касиевата войска вече се състоеше от дванайсет опитни легиона и четири хиляди конници, най-голямата военна сила в римския свят. Ако имаше и флотилия, той щеше да е най-щастливият човек на земята, ала не разполагаше с нито един кораб. Или поне така си мислеше.
Без негово знание младият Лентул Спинтер се беше срещнал с адмиралите Патиск, Секстилий Руф и Касий Пармски, още един от Освободителите, и бе нападнал корабите на Долабела на път към Сирия. Самият Долабела се движеше по суша през Кападокия. Когато прекоси Аман и навлезе в Сирия, той нямаше ни най-малка представа за поражението на флотилията си.
С ужас установи, че всички в провинцията са настроени срещу него. Дори Антиохия затвори вратите си и обяви, че е на страната на Касий, истинския владетел на Сирия. Стиснал зъби, Долабела отиде в пристанищния град Лаодикия и направи изгодно предложение на старейшините. Ако му предоставят убежище, след като даде урок на Касий, той щеше да направи града столица на Сирия. Предложението му бе прието с готовност. Докато укрепваше Лаодикия, Долабела изпрати агенти сред войските на Касий, които да подкопават бойния дух. Уви, без успех, защото легионерите смятаха Касий за герой. Кой беше този Долабела? Некадърен пияница, който бе изтезавал и обезглавил един римски управител.

 

През април Касий все още не знаеше за морската победа на Спинтер. Сигурен, че Долабела скоро ще има на разположение стотици кораби, той изпрати посланици до Клеопатра с искане да му изпрати незабавно военни и търговски съдове. Царицата отказа — Египет бил сполетян от суша и чума и не можел да му окаже никаква помощ. Нейният регент в Кипър изпрати кораби, а също Тир и Арад от Финикия — ала недостатъчно за Касий, който бе решен да завземе Египет и да покаже веднъж завинаги на Цезаровата любовница, че с Освободителите шега не бива.
Сигурен, че флотилията му ще пристигне скоро и че Марк Антоний му е изпратил подкрепления, Долабела се укрепи в Лаодикия. Той нямаше никаква представа, че Антоний е обявен за народен враг и вече не е проконсул на Италийска Галия.
Лаодикия се намираше на края на един полуостров, свързан със сушата чрез провлак, широк около четиристотин крачки. Това сериозно затрудняваше всякаква обсада. Легионите на Долабела бяха вътре, а част от градската стена бе преместена напред, за да прегради провлака. В средата на май започнаха да се появяват някои кораби и капитаните им уверяваха Долабела, че основната част на флотилията скоро ще дойде.
Никой от противниците обаче нямаше представа за действията на другия и това се оказа най-решаващо за войната в Сирия. Спинтер мина през град Перга, за да вземе скритите пари на Требоний за Касий. Патиск, Секстилий Руф и Касий Пармски пък подгониха корабите на Долабела в открито море. Нито Долабела, нито Касий имаха представа за това. Касий дойде пред Лаодикия с част от войската си и се зае да издига огромни укрепления на провлака точно срещу стената на Долабела. След това нареди артилерийски съоръжения отгоре и се зае да обстрелва безжалостно лагера на противника.
В този момент Касий най-сетне научи, че е пълен господар на морето. Касий Пармски пристигна начело на флотилия от квинквереми, нахлу в пристанището и потопи всички кораби на Долабела, закотвени край Лаодикия. Блокадата беше пълна. Градът не можеше да се надява на никаква помощ.
Започнаха глад и болести, но крепостта удържа до началото на юли, когато Долабела нареди да отворят вратите и да пуснат Касиевата войска вътре. Щом влезе в града, Касий научи, че Публий Корнелий Долабела се е самоубил.
Цяла Сирия от границата с Египет до река Ефрат вече бе в ръцете на Касий. Партите изчакваха и явно не бързаха да нападат, докато той е на власт.
Удивен от късмета си — ала уверен, че го заслужава, — Касий писа до Рим и на Брут. Чувстваше се непобедим. Той беше по-способен от Цезар.
Налагаше се обаче да намери пари, за да финансира начинанията си — нелека задача в страна, ограбена от Метел Сципион и изплащала убийствени репарации на Цезар. Той предприе Цезаровата тактика. Поиска от всеки град и район такава сума, каквато бяха дали на Помпей Велики. Естествено, че те не бяха в състояние да му осигурят толкова, но той се съгласяваше и на по-малко. Така се прояви като милостив, умерен човек.
Заради верността си към Цезар евреите пострадаха най-много. Касий поиска седем хиляди таланта злато, които народът на Юдея просто не бе в състояние да осигури. Крас беше откраднал златото от Големия храм, а оттогава никой римски управник не им бе дал възможност да натрупат ново. Антипатер правеше каквото можеше. Възложи събирането на средства на синовете си Фазаел и Ирод и някой си Малих, таен поддръжник на противниците на цар Хиркан.
От тримата най-добре се справяше Ирод. Той занесе на Касий сто таланта злато в Дамаск и се представи на управителя по скромен и трогателен начин. Касий го помнеше добре от първото си идване в Сирия. Въпреки младостта си тогава Ирод му бе направил голямо впечатление. Касий се удиви колко грозен беше станал старият му познайник. Все пак той много хареса хитрия идумеец, обречен никога да не може да стане цар, защото майка му беше чужденка. Жалко, мислеше си Касий. Ирод бе горещ поддръжник на римското присъствие на изток и под неговото управление евреите щяха да са надеждни съюзници. Защото Рим беше все пак по-малкото зло за Юдея. Партското господство бе ужасна алтернатива.
Останалите двама не се справяха толкова добре. Антипатер едва успя да събере средства, за да осигури достоен принос на Фазаел, но Малих не донесе почти нищо, защото нямаше намерение да дава на римляните каквото и да било. Решен да покаже, че не се шегува, Касий го привика с Дамаск и го осъди на смърт. Антипатер дойде лично с още сто таланта и гореща молба да не изпълнява присъдата.
Касий се смили и пожали Малих, когото Антипатер върна в Ерусалим. Малих явно бе решил да става мъченик.
Някои градове, като Гомфа, Лаодикия, Емаус и Тамна, бяха разграбени и сринати до основи, а жителите им — изпратени на пазарите за роби в Сидон и Антиохия.
Касий вече спокойно можеше да мисли за завземане на Египет. И не само за да накаже царицата. Египет беше най-богатата държава в света, вероятно след Партското царство. В Египет Касий се надяваше да намери средства за управлението на Рим. Брут ли? Брут можеше да оглави бюрократичния апарат. Касий вече не вярваше в републиканската кауза, тя бе мъртва като Цезар. Той, Гай Касий Лонгин, щеше да стане цар на Рим.
Един ден обаче се получи писмо от Брут.

 

„Ужасни новини от Рим, Касий. Изпращам ти това писмо с най-бързия вестоносец, като се надявам да не си тръгнал вече да завладяваш Египет. Това сега е невъзможно.
Октавиан и Квинт Педий са консули. Октавиан влязъл с войска в Рим и градът се предал без съпротива. Най-вероятно той ще започне война срещу Антоний, който се съюзил с управителите на западните провинции. Антоний и Лепид са обявени извън закона, а Освободителите — за врагове на народа. Цялото ни имущество е конфискувано, макар че Атик ме увери, че се е погрижил за Сервилия, Тертула и Юнила. Вация Изаурик и Юния са в безопасност. Децим Брут е претърпял поражение в Италийска Галия и избягал. Никой не знае къде е.
Това е най-добрата ни възможност да спечелим Рим. Ако Антоний и Октавиан изгладят разногласията си (макар че това ми се струва невъзможно), двамата с теб ще умрем в изгнание. Затова те съветвам, ако не си тръгнал към Египет, да не го правиш. Трябва да се съберем и да превземем Рим и Италия. Един ден може би ще се помирим с Антоний, ала с Октавиан — никога. Наследникът на Цезар е непреклонен — всички Освободители трябва да умрат в нищета и опозорени.
Остави толкова войски, колкото са нужни за охраната на Сирия, и ела при мен колкото се може по-бързо. Аз покорих бесите и разполагам с много зърно и други храни, така че войските ни са осигурени. Някои райони на Витиния и Понт също имат добра реколта и ще я дадат на нас, не на Октавиан. Чух, че Италия и Западът са съсипани от суша, също Гърция, Африка и Македония. Трябва да действаме сега, Касий, докато можем да изхраним хората си — и докато още имаме пари.
Порция е мъртва. Майка ми твърди, че се е самоубила. Сломен съм.“

 

Касий му писа веднага. Да, той щеше да тръгне към провинция Азия вероятно през Кападокия и Галатия. Какво възнамеряваше Брут? Да се бие с Октавиан и после да се надява на примирие с Антоний?
Отговорът дойде бързо: да, точно това смяташе да прави Брут. Приканваше го да тръгне веднага и да се срещнат в Смирна през декември. Освен това трябваше да изпрати колкото можеше повече кораби.
Касий избра двата си най-добри легиона и остави единия в Антиохия, другия — в Дамаск. Сетне назначи най-близкия си привърженик, един бивш центурион на име Фабий, за временен управител. Беше се убедил, че оставени на ръководни постове, благородниците създават проблеми. В това отношение Цезар би се съгласил напълно с него.
Точно преди да напусне Антиохия, той научи от Ирод, че неблагодарният Малих отровил благодетеля си Антипатер в Ерусалим.
„Задържах го — пишеше Ирод. — Какво да го правя?“
„Отмъсти за баща си, както намериш за добре“ — гласеше отговорът на Касий.
Ирод се възползва. Закара юдея — фанатик Малих в Тир, най-големия център за производство на пурпурна боя и митично обиталище на злия бог Баал. Това за евреите бе прокълнато място. Двама войници на Касий изведоха голия и бос Малих насред воняща купчина разложени тела на морски охлюви и го убиха бавно пред очите на Ирод. Тялото бе оставено да гние сред мурексите.

 

Когато научи за отмъщението на Ирод, Касий се смя от сърце. О, какъв интересен човек бе този идумеец!
Докато прекосяваха планините Аман през прохода Сирийски врата, Тилий Цимбер, управителят на Витиния и Понт, се присъедини към Касий с легиона си. Така войската се увеличи на тринайсет легиона плюс три хиляди конници — с толкова коне, колкото практичният Касий предполагаше, че могат да се изхранват в тревистите степи на Галатия.
Цимбер и Касий бяха на мнение, че не бива да бързат прекалено много, за да съберат по пътя си допълнителни средства от околните земи.
На Тарс наложиха баснословна глоба от петнайсет хиляди златни таланта и настояха да ги получат преди тръгването си. Ужасените управници претопиха всеки ценен предмет в града, сетне продадоха безимотните свободни граждани в робство. Дори тогава сумата бе твърде ниска, затова започнаха да продават и по-заможни граждани. Успяха да съберат пет хиляди златни таланта, Касий и Цимбер склониха да приемат само толкова и потеглиха през Киликийските порти към Кападокия.
Изпратиха конницата си напред, за да поискат пари от Ариобарзан, който ясно им отговори, че няма, като посочи дупките по вратите и прозорците си, където някога имало златни гвоздеи. Старият цар бе убит, а дворецът и храмовете в Евзебия Мазика — разграбени, но без особен успех. Дейотар от Галатия отстъпи пехота и конница на свои разноски, сетне остави нашествениците да ограбят храмовете му. „Личи си — мислеше си той, — че Брут и Касий са лихвари. За тях няма нищо свято, освен парите.“
В началото на декември Касий и Цимбер навлязоха в провинция Азия през дивите и красиви Фригийски планини. Сетне се спуснаха покрай река Хермус до Егейско море. До срещата с Брут им оставаше съвсем малко по-добър римски път. Тук хората изглеждаха бедни и дрипави, постройките — олющени и занемарени. Митридат Велики бе предизвикал неизмеримо по-жестоки бедствия в провинция Азия от кой да е римски управник.

 

Когато пристигна в Александрия през юни, три месеца след смъртта на Цезар, Клеопатра завари Цезарион жив и здрав под грижите на Митридат Пергамски. Тя прегърна със сълзи на очи чичо си, благодари му горещо за помощта и го изпрати за Пергам с хиляда таланта злато, пари, от които Митридат имаше голяма полза, когато се наложи да плаща на Брут. Той даде известно количество, но не спомена нищо за по-голямата част, която се пазеше на сигурно място в тайните му хранилища.
Вече тригодишният син на Клеопатра беше висок, с руса коса и сини очи и с всеки изминал ден заприличваше все повече на Цезар. Можеше да чете и да пише, от време на време обсъждаше държавните дела и се радваше на онова, което позволяваше произходът му. Беше способно дете. Време бе да се сбогува с Птолемей XIV Филаделф, брат и съпруг на Клеопатра. Четиринайсетгодишното момче бе удушено, а пред населението на Александрия беше съобщено, че е умряло при семейни проблеми. Истина беше. Цезарион бе коронован както Птолемей XV Цезар Филопатор Филоматор — Птолемей Цезар, обичащ баща си и обичащ майка си. Хаем, върховният жрец на Птах, го обяви за фараон и той стана владетел на двете господарки: Сагото и Пчелата. Дадоха му и личен лечител, Хапдефане.
Цезарион обаче не можеше да се ожени за Клеопатра. Браковете между баща и дъщеря и майка и син бяха недопустими. О, защо Цезар не пожела да я дари с дъщеря? Тази тайна бе известна само на боговете, ала защо? Защо, защо? Тя, олицетворението на Нил, не беше забременяла дори през последния си месец в Рим, когато Цезар сподели леглото й много нощи. Когато месечното й кръвотечение дойде на кораба след потеглянето им от Остия, тя се хвърли на палубата, плака, пищя, скуба косите си, дра гърдите си с нокти. Цикълът й беше закъснял и тя бе _сигурна_, че носи дете! Сега Цезарион никога нямаше да има пълна сестра — или брат.
Когато новината за новия цар стигна до Киликия, Клеопатра получи писмо от сестра си Арсиноя. Въпреки плана на Цезар тя да прекара остатъка от живота си в служба на Артемида в Ефес Арсиноя бе избягала още щом научи за убийството на диктатора. Беше отишла в страната на храмовете, Олба, където се говореше, че още царували потомците на брата на Аякс, стрелеца Тевкър. Този край на света се описваше в някои от книгите в Александрия, които Клеопатра още щом научи за местонахождението на сестра си, прочете с тайната надежда да открие в тях начин да се отърве от нея. Тази страна била вълшебно красива, пишеше в книгите, с дълбоки ждрела, буйни реки и остри върхове с различни цветове. Народът й живеел в просторни жилища, изсечени в скалите, топли през зимата и прохладни през лятото, и правели изящни дантели, които били основният поминък на Олба. Прочетеното отчая Клеопатра. Арсиноя бе на достатъчно безопасно място.
В писмото си тя питаше дали може да се върне в Египет и да заеме подобаващото й се място в двора на Птолемеите. Нямала ни най-малки претенции към трона! Нямала нужда от това. Умоляваше сестра си да й позволи да се върне и да се омъжи за племенника си Цезарион. Така на египетския престол след малко повече от десетилетие щели да седят владетели с чиста царска кръв.
Клеопатра й отговори с една дума: „НЕ“.
Сетне написа указ до всички свои подчинени, с който забраняваше принцеса Арсиноя да бъде допускана в страната. Ако бъде забелязана, всеки верен поданик бе длъжен да я убие и да изпрати главата й на фараоните. Този указ срещна подкрепата на жителите по поречието на Нил, ала не и в Александрия. Гражданите с македонско и гръцко потекло бяха усмирени от Цезар, но все още смятаха за редно Цезарион да има съпруга от рода на Птолемеите. Не можеше да вземе жена, която нямаше нито капка от неговата кръв във вените си!
На юлските иди жреците отчетоха нивото на първия нилометър край Слонския остров на границата с Нубия. Вестта бе изпратена до Мемфис в запечатан свитък, който Клеопатра разтвори със свито сърце. Тя знаеше какво пише там: че Нил няма да излезе от коритото си, че през годината на Цезаровата смърт ще има разлив на смъртта. Предчувствието й се потвърди. Нивото на Нил беше дванайсет стъпки, в границите на разлива на смъртта.
Цезар бе мъртъв и Нил отказваше да се разлее. Озирис се беше върнал на запад в Царството на мъртвите, насечен на двайсет и три парчета, и Изида напразно се опитваше да ги събере. Макар че бе видяла чудната комета далеч на север над хоризонта, Клеопатра нямаше представа, че появата й е съвпаднала със заупокойните игри за Цезар. Научи го едва след два месеца, когато магическият смисъл на опашатата звезда се беше загубил.
Е, всички трябваше да продължат да си вършат работата, а работата на фараона бе да управлява. Клеопатра обаче нямаше никакво желание да царува. Единствената й радост беше Цезарион, на когото тя отделяше все повече време. Нуждаеше се отчаяно от нов съпруг и още деца, ала за кого можеше да се омъжи? Мъжът й трябваше да носи или Птолемеева, или Юлиева кръв. За известно време тя обмисляше идеята да извика братовчед си цар Асандер от Кимерия, но се отказа със съжаление. Никой неин поданик от поречието на Нил или Александрия нямаше да приеме добре брака между внука и внучката на Митридат Велики. Те носеха прекалено много понтска, прекалено много арийска кръв. Фамилията на Птолемеите свършваше дотук, затова съпругът й трябваше да носи Юлиева кръв — напълно невъзможно! Те бяха римляни, женеха се помежду си.
Единственото, което й оставаше, бе да изпрати свои агенти да измъкнат Арсиноя от Олба и това стана с цената на известно количество злато. Отначало Арсиноя беше закарана в Кипър, после я върнаха в храма на Артемида в Ефес, където остана под силна охрана. За убийство и дума не можеше да става, но докато Арсиноя беше жива, александрийците щяха да виждат в нея също толкова приемлива царица, колкото Клеопатра. Арсиноя можеше да се омъжи за царя, Клеопатра — не. Някой ще се почуди защо Клеопатра бе толкова против брак между сестра й и сина й. Отговорът беше прост: щом стане жена на фараона, Арсиноя много лесно можеше да елиминира сестра си. Отрова, нож, кобра в леглото, дори заговор. В момента, в който Цезарион се сдобие с жена, приемлива за Египет и Александрия, от майка му вече нямаше да има нужда.
Никой в двореца не очакваше да настъпи толкова жесток глад, защото обикновено в такива случаи се купуваше зърно от други страни. Тази година обаче навсякъде около Нашето море реколтата беше оскъдна. Затова нямаше кой да храни паразита Александрия. Отчаяна, Клеопатра изпрати кораби в Евксинско море и успя да вземе известно количество жито от братовчед си в Кимерия. Някой обаче (може би Арсиноя) подшушна на Асандер, че тя не го смятала достоен да сподели трона й. Кимерийските доставки секнаха. Корабите, изпратени до Киренайка, която обикновено произвеждаше достатъчно зърно и в сушави години, се върнаха празни, защото цялото жито на страната беше взето от Брут за изхранване на огромната му войска. Сетне съучастникът му Касий бе отнел на местните жители и онези запаси, които бяха запазили за себе си.
През март, когато хамбарите трябваше да пращят от зърно, полските мишки и плъхове по поречието на Нил напуснаха пустите поля и нахлуха в селата на Горен Египет между Нубия и ивицата Таше. Всички жилища там бяха кирпичени, с пръстен под, независимо дали принадлежаха на някой бедняк или на _номарха_. Полските гризачи се заселиха там, носейки цели армии бълхи, които се нахвърлиха върху изпосталелите собственици на къщите.
Селяните от Горен Египет заболяха първи — лягаха с треска, ужасно главоболие, болки в ставите, колики. Някои умираха за броени дни, храчейки воняща слуз. Други не храчеха, а получаваха твърди подутини с големината на юмрук по слабините и под мишниците, с висока температура и синкави на цвят. Много от болните умираха още на този етап, но някои доживяваха и когато подутините се пръскаха, и от тях изтичаше обилна смрадлива гной. Те бяха късметлии, защото в повечето случаи оздравяваха. Никой обаче, дори жреците — лечители на Сехмет, нямаше представа как се предава тази ужасна епидемия.
Жителите на Горен Египет и Нубия измираха с хиляди и чумата бавно запълзя надолу по реката.
Оскъдната реколта стоеше в делви в хангарите по брега. Местните жители бяха прекалено болни и прекалено малко, за да я натоварят на кораби и да я изпратят към Александрия и Делтата. Когато вестта за чумата стигна до столицата, никой не изявяваше желание да ходи до Горен Египет за зърно.
Клеопатра бе изправена пред ужасна дилема. В Александрия имаше три милиона души, около Делтата живееха още около милион. Болестта беше блокирала транспорта по реката, а златото в хранилищата не можеше да й осигури зърно от чужбина. Арабите в Южна Сирия чуха за огромните награди, обещани на онези, които се престрашат да тръгнат нагоре по Нил и да превозят реколтата. Вестта за чумата обаче стигна и до тях и те също отказаха. Пустинята ги пазеше от всичко, което ставаше в Египет. Връзките между двете страни внезапно бяха прекъснати дори по море. Клеопатра можеше да изхрани многомилионния град в продължение на месеци, защото хамбарите в Александрия все още бяха пълни от миналогодишната реколта. Ако обаче и на другата година Нил не излезеше от коритото си, щеше да настъпи истински глад, въпреки че селското население по Делтата нямаше да бъде толкова засегнато.
Едно от малкото й утешения бе появата на легата на Долабела Авъл Алиен, дошъл да я освободи от присъствието на четирите Цезарови легиона. Алиен беше очаквал да срещне съпротива, но за негово най-голямо учудване царицата се съгласи с готовност: „Да, да, взимай ги! Още утре! Без тях ще имам с трийсет хиляди гладни гърла по-малко.“
Трябваше да вземе някои решения. Цезар я беше подтиквал да мисли в перспектива, но тя не бе такъв човек. А и никой, най-малко живеещият в разкош монарх, не знаеше какво причинява чумата. Хаем я уверяваше, че жреците ще спрат разпространението на болестта, че тя няма да стигне по на север от Пролемаида, където всякакво придвижване на хора и животни бе спряло. Гризачите, разбира се, продължаваха да се придвижват, макар и с по-малка скорост. По разбираеми причина Хаем беше твърде зает с грижи за подчинените си жреци, за да отиде до Александрия при фараона. Така Клеопатра нямаше от кого да получи съвет и не знаеше какво да прави.
Все още скърбяща за смъртта на Цезар, царицата не бе способна да мисли трезво. Тъй като предполагаше, че и на следващата година Нил няма да излезе от коритото си, тя издаде нареждане, разрешаващо само на носещите александрийско гражданство жители на града да купуват зърно. Жителите на делтата щяха да получат такова разрешение само ако са заети в земеделски дейности или производството на хартия, което бе монопол на фараона и не биваше да спира.
В Александрия имаше милион евреи и метици. Цезар им беше дал римско гражданство и Клеопатра бе потвърдила тази мярка. След заминаването на диктатора обаче милионното гръцко население също поиска граждански права. В крайна сметка единствените жители на Александрия, които нямаха гражданство, бяха потомците на египтяни. Преди идването на Цезар с тази привилегия се бяха ползвали само триста хиляди души с македонско потекло. Ако положението се запазеше, хамбарите трябваше да осигурят по малко повече от два милиона медимни всеки месец. Ако това количество се намали на един милион медимни на месец, перспективата беше по-обнадеждаваща.
Затова Клеопатра се отметна от обещанията си и лиши евреите и метиците от александрийско гражданство, като позволи на гърците да го запазят. Тя вече не бе способна да взима разумни решения. Никога не беше приела съвета на Цезар да осигури жито за най-бедните, а сега лишаваше една трета от населението на града от храна, за да спаси живота (както тя го виждаше) на най-достойните и благородни свои поданици. Никой в двореца не посмя да възрази срещу указа. Едноличната власт криеше своите недостатъци. Монарсите обичаха да са заобиколени от хора, които постоянно се съгласяват с тях. Никой не търпеше някой да му противоречи, освен ако не беше от ранга на Цезар. Ала кой в Александрия можеше да се мери с него?
Указът порази евреите и метиците като гръм от ясно небе. Техният владетел, на когото бяха служили така самоотвержено, за когото бяха жертвали толкова много, сега искаше да ги умори от глад. Дори да продадат цялото си имущество, те нямаха право да купят жито, без което не можеха да оцелеят. То бе запазено за александрийците с македонски и гръцки произход. А какво оставаше за градското население да яде по време на глад? Месо? При суша животните също измираха. Плодове? Зеленчуци? При суша такива нямаше, защото въпреки близостта на Марейското езеро на солената песъчлива почва не вирееше нищо. Александрия, този присаден клон на египетското дърво, просто не можеше да се изхранва. Жителите на делтата имаха с какво да се препитават, александрийците — не.
Хората започнаха да се изселват, особено от районите Делта и Епсилон, но дори това не беше лесно. Щом новините за чумата достигнаха морето, чуждестранните кораби изчезнаха от пристанищата на Александрия и Пелузиум, а египетските търговци, пътуващи в чужбина, установиха, че им е забранено да акостират в други градове. Египет се оказа напълно изолиран от света, и не по някакво нареждане, а заради вековния страх на хората от чумата.
Размириците започнаха, когато александрийците от македонски и гръцки произход барикадираха хамбарите и поставиха многобройна стража. Районите Делта и Епсилон закипяха, дворецът се превърна в крепост.
Отгоре на всичко Клеопатра се тревожеше и за Сирия. Когато Касий й поиска кораби, тя бе принудена да откаже, защото все още се надяваше да намери източници на жито някъде по света.
В началото на лятото научи, че Касий възнамерявал да нападне страната й. Тогава дойде и вестта, че нивото на първия нилометър отново е в границите на разлива на смъртта. Реколта нямаше да има, дори покрай Нил да останат достатъчно живи хора, които да засеят зърното. Според съобщенията на Хаем шейсет процента от населението на Горен Египет беше измряло. Уведомяваше я също, че чумата е прекосила границата, прокарана от жреците при Птолемаида, но че сега се надявали да я спрат при Мемфис. Клеопатра не знаеше какво да прави.
В края на септември положението малко се подобри. За облекчение на Клеопатра войската на Касий бе тръгнала на север през Анатолия. Нямаше да има нападение. Тъй като не знаеше за писмото на Брут, тя реши, че Касий се е уплашил от чумата. В същото време дойдоха пратеници от царя на партите с предложение да продадат на Египет голямо количество ечемик.
Клеопатра беше толкова объркана, че отначало бе в състояние да говори на пратениците само за трудностите, които щеше да срещне с транспортирането на зърното. Тъй като пристанищата на Сирия, Пелузиум и Александрия бяха затворени, ечемикът трябваше да се превози по Ефрат до Персийско море, сетне около Арабския полуостров до Червено море и да се стовари в залива, разделящ Египет от Синай. Заради чумата, говореше тя пред мълчаливите пратеници, зърното не можело да се разтовари в Миос Хормос или другите пристанище на Червено море, защото не бе възможно да се пренесе по суша. И така нататък, и така нататък.
— Божествена фараонке — рече водачът на пратениците, когато тя му даде възможност да проговори, — това не е необходимо. Сегашният управител на Сирия е някой си Фабий, който може да бъде подкупен. Подкупи го! Така ще можем да изпратим ечемика по суша до делтата на Нил.
Голямо количество злато смени собственика си, но Клеопатра имаше злато в изобилие. Фабий с готовност прие своя дял и ечемикът стигна до делтата.
Александрия получи запаси за още известно време.
Новините от Рим бяха оскъдни заради блокадата на александрийското и пелузийското пристанище, но скоро след заминаването на партските пратеници (които бързаха да уведомят царя си, че царицата на Египет е пълна глупачка) Клеопатра получи писмо от Амоний, нейния агент в Рим.
С удивление научи, че Рим е изправен пред поне две граждански войни: една между Октавиан и Марк Антоний и една между Освободителите и този, който управлява Рим, когато войските им стигнат Италия. Никой не знаеше какво ще стане, пишеше Амоний, само Цезаровият наследник бил старши консул, а всички останали — обявени извън закона.
_Гай Октавий!_ Не, Цезар Октавиан. Едно двайсетгодишно момче? Старши консул на Рим? Невъзможно! Тя си го спомняше добре — много красиво момче, което притежаваше някои от чертите на Цезар. Сиви очи, много спокоен и мълчалив, ала въпреки това тя бе почувствала някаква скрита сила в него. Племенник на Цезар и следователно братовчед на Цезарион.
Братовчед на Цезарион!
Обхваната от трескави мисли, Клеопатра отиде при бюрото си, седна и извади лист и тръстикова писалка.

 

„Искам да те поздравя, Цезаре, за избирането ти за главен консул на Рим. Колко е прекрасно, че кръвта на Цезар се запази в такъв несравним владетел като теб. Помня те добре от деня, когато дойде с родителите си на моя прием. Надявам се вторият ти баща и майка ти да са добре. Сигурно много се гордеят!
Какви новини мога да ти изпратя, за да ти помогна? Сега в Египет върлува глад, но такова изглежда е положението в целия свят. Току-що обаче получих радостната новина, че мога да купя зърно от партите. Освен това в Горен Египет има чума, но Изида пожали Долен Египет, Делтата и Александрия, откъдето сега ти пиша в този прекрасен слънчев ден. Тук въздухът е балсам за белите дробове. Надявам се и в Рим есенният въздух да е толкова свеж и чист.
Сигурно си чул, че Гай Касий тръгна от Сирия през Анатолия, вероятно да се присъедини към другия престъпник, Марк Брут. Готови сме да направим всичко, за да ти помогнем да накажеш убийците.
Може би, когато консулството ти изтече, ще избереш Сирия като своя провинция. За мен ще е огромно удоволствие да имам такъв очарователен съсед. Цезар без съмнение ти е разказал за пътешествието по Нил и чудесата, които могат да се видят само в Египет. Затова, мили Цезаре, аз те каня да посетиш страната ми. Ще имаш всичко, което пожелаеш. Удоволствия, които не си сънувал. Повтарям, в Египет ще имаш всичко, което пожелаеш.“

 

Срещу солидна сума писмото замина още същия ден с бърза трирема. С него беше изпратена кутийка с огромна, съвършена розова океанска перла.
„Мила Изида — замоли се фараонката, допряла чело в пода, приведена по-ниско и от най-нисшия си поданик в поклон пред богинята, — изпрати ми този нов Цезар! Дай отново живот и надежда на Египет! Позволи на фараона да зачене деца, носещи Цезаровата кръв! Закриляй трона ми! Пази династията ми! Изпрати ми този нов Цезар и ми влей силата на всички богини, които са ти служили, и на Амон Ра, и на всички богове на Египет.“
Отговорът можеше да се очаква едва след два месеца, но преди това дойде писмо от Хаем, който я уведомяваше, че чумата стигнала Мемфис и хиляди измирали. По необяснима причина жреците на Птах били пожалени. Само жреците — лечители на Сехмет се разболявали, защото отишли в града да се грижат за болните. Лесното разпространение на заразата ги принудило да останат в Мемфис и да не се връщат в храмовия комплекс. Сега болестта се разпространявала към делтата и Александрия. Дворцовият комплекс трябвало да бъде изолиран от града.
— Може би — рече замислено Хапдефане, когато Клеопатра му показа писмото на върховния жрец — това трябва да се направи с камъни. Храмовете край Мемфис са каменни и подовете им са постлани с плочи. Какъвто и да е причинителят на чумата, вероятно не обича такива голи повърхности. Ако е така, каменният дворец е сигурно място. Ала градините крият опасност от заразяване. Ще се посъветвам с градинарите и ще ги накарам да посадят сред цветята пелин.
Писмото на Октавиан достигна Александрия преди чумата.

 

„Благодаря за пожеланията, царице на Египет. Сигурно ще се зарадваш да научиш, че броят на живите убийци постоянно намалява. Аз няма да се успокоя, докато и последният не умре.
През новата година възнамерявам да се разправя веднъж завинаги с Брут и Касий.
Вторият ми баща Филип умира бавно и мъчително. Не очаквам да преживее месеца. Пръстите на краката му гният и отровата вече е навлязла в кръвта му. Луций Пизон също умира от белодробно възпаление.
Пиша ти от Бонония в Италийска Галия, където есенният въздух е мразовит. Тук съм, за да се срещна с Марк Антоний. Тъй като не обичам да пътувам, няма да дойда в Египет, освен ако не се наложи. Благодаря за милото предложение, но трябва да откажа.
Перлата е прекрасна. Ще наредя да й направят златен обков и да я закачат на врата на Венера в храма й на Цезаровия форум.“

 

„Да се срещне с Марк Антоний? Да се срещне ли? Какво точно има предвид с това? И що за отговор. Все едно ти е ударил плесница, Клеопатра. Октавиан носи ледено сърце и не се интересува ни най-малко от положението в Египет.“
„Затова не може да замести Цезар. Той ме отхвърли. Много харесвам Луций Цезар, но той не би се любил с жена, минала през братовчед му. Кой друг носи Юлиева кръв? Квинт Педий. Двамата му синове. Луций Пинарий. Тримата братя Антонии: Марк, Гай и Луций. Общо седмина. Ще се задоволя, с който от тях дойде пръв в този край на „Тяхното“ море, защото аз не мога да отида в Рим. Седем човека. Не е възможно всичките да са толкова студени като Октавиан. Ще се моля на Изида да ми изпрати един Юлий и сестри и братя за Цезарион.“

 

Чумата стигна до Александрия през декември и намали населението на града със седемдесет процента. Македонци, гърци, евреи, метици, египтяни измираха почти в еднакъв брой. Оцелелите не се хранеха много. Клеопатра напразно си беше навлякла гнева на един милион души.
— Господ не подбира — рече мъдро евреинът Симеон.

 

13
Как се изхранва войска
(Януари — секстил (август) 42 г.пр.Хр.)

 

— Изобщо не си мислете за завладяване на Италия, ако не намерите още пари. Много повече — рече Хермицил на Брут и Касий.
— _Повече_ пари ли? — възкликна Брут. — Няма откъде!
— Защо да няма? — намръщи се Касий. — От Сирия дотук с Цимбер успяхме да съберем около две хиляди златни таланта. — Обърна се към Брут и изръмжа: — Ти нищичко ли не си намерил, Бруте?
— Напротив — измънка той. — Всичко, което съм събрал, е на монети. Мисля, че около две трети са сребърни, останалите златни, и са на стойност…
Обърна се към Хермицил, който уточни:
— Двеста милиона сестерции.
— Е, какво тогава? Значи имаме четиристотин сестерции — заяви Касий. — С толкова пари ще завземем и Хадес.
— Забравяш — напомни търпеливо Хермицил, — че няма да има никаква плячка. Това винаги е проблем при гражданска война. Цезар даваше на войниците си парични възнаграждения вместо дял от плячката, но онова беше нищо в сравнение с това, което войниците ни искат сега. Октавиан е обещал на легионите си по двайсет хиляди на човек, по сто хиляди за старшите центуриони и по четирийсет хиляди за най-младшите. Това се разчу и сред нашите войници. Те очакват големи пари.
Брут стана и отиде до прозореца, загледа се към пристанището, гъмжащо от стотици бойни и транспортни кораби.
Видът му бе изненадал Касий, свикнал да го вижда мрачен и неуверен. Сега Брут изглеждаше по-енергичен, като истински пълководец. Победата срещу бесите му беше вдъхнала така необходимата увереност, а загубата на Порция го бе направила по-решителен. Касий, който редовно си кореспондираше със Сервилия, също остана поразен от безсърдечното й отношение към ужасната смърт на Порция, ала за разлика от Брут той вярваше във версията за самоубийство. Обичаната от него Сервилия не беше онази жена, която Брут познаваше и от която толкова се боеше. Брут, разбира се, не пропусна да изкаже подозренията си, но Касий категорично ги отхвърли.
— Какво стана с Рим? — попита Брут, загледан в многобройните кораби. — Къде е патриотизмът? Къде е верността към родината?
— Още ги има — отвърна рязко Касий. — В името на Юпитер, ти си глупак, Бруте! Какво ги интересува редовите войници враждата между отделните политически фракции в управляващата върхушка? В чие определение за патриотизъм ще повярва един обикновен легионер? В твоето или в това на триумвирите? Те знаят само, че в тази война трябва да се бият срещу свои сънародници.
— Да, прав си — въздъхна Брут. Отново седна и се обърна към Хермицил: — Какво да правим тогава, Гай?
— Намерете още пари — отвърна простичко той.
— Къде?
— Да започнем с Родос — предложи Касий. — Говорих с Лентул Спинтер, който също на няколко пъти безуспешно се опитвал да измъкне кораби и пари от родосците. Отнесоха се така и към мен. Според тях договорите им с Рим не ги задължавали да вземат страна в гражданските войни.
— Освен това — добави Хермицил — има една област от Мала Азия, която никога не е била използвана. Ликия. Достъпът до нея е толкова труден, че управителите на провинция Азия дори не помислят да ходят там.
— Родос и Ликия — измърмори Брут. — Предполагам, че ще се наложи да ги навестим с войската си, за да ги убедим да ни съдействат.
— В случая с Родос определено — отвърна Касий. — Мисля, че на Ксант, Патара и Мира ще им е достатъчно само да намекнем, че може да нахлуем в страната им.
— Колко да поискаме от Ликия? — обърна се Брут към Хермицил.
— Двеста милиона сестерции.
— Родос може да ни даде двойно и пак ще му останат — изръмжа Касий.
— Мислиш ли, че хиляда милиона ще са достатъчно за завладяването на Италия? — поинтересува се Брут.
— По-късно ще изчисля — отвърна Хермицил, — когато преценим с какви сили разполагаме.