Българска търсачка и начална страница

  Ромен Ролан
Жан Кристоф  

Книга първа
Зора

Реката бучи зад къщата. Дъждът плющи по прозорците още от ранна утрин. Вода се стича по запотеното, пукнато в ъгъла стъкло. Бледият ден гасне. Въздухът в стаята е топъл и застоял.
Новороденото се размърдва в люлката. Макар че старецът е оставил дървените си обувки пред вратата, преди да влезе, подът скърца под стъпките му: детенцето почва да хленчи. Майката се навежда от леглото си, за да го успокои, а дядото запалва пипнешком лампата, за да не би бебето да се уплаши от мрака, когато се събуди. Пламъкът осветява червеното лице на стария Жан-Мишел, бялата му твърда брада, начумереното изражение и живите очи. Той се приближава до люлката. От връхната му дреха лъха влага; влачи по пода краката си, обути в дебели сини вълнени чорапи. Луиза му прави знак да не идва до люлката. Тя има руса, почти бяла коса. Чертите й са изопнати; по обсипаното й с лунички лице са изписани кротост и покорство. Безкръвните й плътни устни са винаги полуоткрехнати и плахо усмихнати. Не откъсва очи от детето — сини, блуждаещи очи с мънички, безкрайно нежни зеници.
Детето се разбужда и заплаква. Мътният му поглед се мести неспокойно. У! Колко е страшно! Тъмните сенки, яркият блясък на лампата, виденията на едва освободилия се от хаоса мозък, задушният, гъмжащ от шумове мрак около него, бездънната нощ, от която се открояват като ослепителни струи остри усещания, болки, призраци; тези огромни лица, наведени над него, тези очи, които го пронизват; какво искат от него?… Няма сила да извика. Ужасът го сковава, детето лежи неподвижно с отворени очи и уста, дишайки задъхано. Подпухналото му лице се гърчи в смешни, жалки гримаси. Кожата му е кафява, почти морава, с жълтеникави петна…
— Господи, колко е грозно! — промълвя съвсем искрено старецът.
Оставя лампата на масата.
Луиза се нацупва като смъмрено момиченце. Жан-Мишел я поглежда изпод вежди и се засмива.
— Ще ти се да кажа, че е красиво, така ли? Нали ти самата няма да повярваш. Хайде, хайде, не си виновна ти. Всички бебета изглеждат така.
Детето се отърси от тъпото смайване, предизвикано от пламъка на лампата и погледа на стареца. То се разпищя. Може би инстинктивно бе почувствувало ласката в майчиния поглед и реши да се оплаче. Тя протегна ръце и каза:
— Подайте ми го.
Старецът по навик се зае да я поучава:
— Не бива да се отстъпва на децата, когато плачат. Трябва да се оставят да реват.
Но все пак стана, взе бебето и измърмори:
— Никога не съм виждал по-грозно пеленаче.
Луиза пое детето в трескавите си ръце и го сгуши до гърдите си. Загледа го, усмихвайки се смутено и очаровано.
— Бедно мое пиленце — прошепна тя свенливо, — колко си ми грозничко, колко си ми грозничко и колко те обичам!
Жан-Мишел се върна до камината. Все още начумерен, той стъкна главните в огнището, но лека усмивка издаваше истинските му чувства зад навъсеното изражение.
— Хайде, моето момиче, не се измъчвай. Ще се промени. Пък и какво значение има? От него се иска само едно: да стане честен човек.
Детето се успокои от допира с топлата майчина плът. Сучеше жадно, задъхвайки се от лакомия. Жан-Мишел отметна назад глава и повтори тържествено:
— Няма нищо по-хубаво от честността.
Той замълча за малко, размишлявайки дали не би трябвало да доразвие мисълта си; не му хрумна обаче нищо друго и след кратко мълчание поде раздразнено:
— А защо го няма мъжа ти?
— Мисля, че е в театъра — отвърна боязливо Луиза. — Има репетиция.
— Театърът е затворен. Преди малко минах оттам. Пак те е излъгал.
— Не, не го обвинявайте винаги! Може и да не съм разбрала добре. Сигурно има урок.
— Трябваше да се върне вече — измърмори старецът недоволно.
Той се поколеба за миг, после попита по-тихо, сякаш се срамуваше от въпроса си:
— Да не би… пак?
— О, не, не, татко — издума бързо Луиза.
Старецът я погледна. Тя избягна погледа му.
— Не е вярно. Лъжеш.
Луиза се разхълца безмълвно.
— Ах, господи боже! — извика старецът и ритна камината.
Ръженът иззвънтя. Майката и бебето трепнаха.
— Моля ви, татко, ще разплачете детето! — каза Луиза.
Бебето сякаш се подвоуми няколко секунди дали да запиши, или да продължи да суче. Но тъй като не можеше да прави и двете неща едновременно, предпочете по-приятното.
Жан-Мишел продължи с глух глас, в който се долавяха гневни изблици:
— Какво съм прегрешил, та да имам такъв пияница за син? Струваше ли си да живея така порядъчно, да се лишавам от всичко цял живот?… Но и ти, ти, нима не си способна да го възпреш! По дяволите! Та това е твое задължение! Как не можеш да го задържиш в къщи?…
Луиза се разплака още по-силно.
— Не ме корете и вие! Малко ли ми е и без това мъката? Направих всичко, което бе по силите ми. Ако знаете колко ме е страх, колко съм самотна! Все ми се струва, че чувам стъпките му по стълбата. Чакам изтръпнала да отвори вратата и се питам: «Божичко, как ли ще се появи?…» Само като си помисля, ми призлява…
Раменете й се разтърсваха от ридания. Старецът се разтревожи. Той се приближи до нея, вдигна смъкналата се завивка от треперещите й рамене и я погали по главата с грубата си длан.
— Хайде, хайде, успокой се, аз съм тука.
Тя се овладя заради детето и дори се опита да се усмихне.
— Не трябваше да ви казвам.
Жан-Мишел поклати глава.
— Клета дъще, добър мъж ти дадох, няма що!
— Сама съм си виновна — промълви тя. — Той не трябваше да се жени за мен. Сега съжалява.
— Защо ще съжалява?
— Вие сам знаете. Нали и вие не ме искахте за снаха.
— Да не говорим вече за това. Вярно, че ми беше малко мъчно. Такъв момък — защо да не ти го кажа, без да се обиждаш, — бях положил толкова грижи за него, изтъкнат музикант, роден артист, наистина можеше да се стреми към по-добра партия, ти нямаше нищо, беше от по-долна класа и дори не от нашата професия. Един Крафт да не се ожени за музикантка, това не се беше случвало повече от сто години! Но ти знаеш все пак много добре, че не те упреквам и те обикнах, когато те опознах. Пък и освен това направиш ли веднъж избора си, няма място за вайкане. Остава само едно: да изпълняваш честно дълга си.
Той се върна на мястото си, седна, помълча и добави тържествено, както обикновено изричаше всичките си афоризми:
— Главното в живота е да изпълняваш дълга си.
Почака опровержение, изхрачи се в огъня и тъй като нито майката, нито детето му възразиха, понечи да продължи, но млъкна.


Не си казаха повече нито дума. И двамата, Жан-Мишел край огъня, Луиза на леглото, седяха унесени в безрадостни мечти. Каквото и да казваше, старецът мислеше с огорчение за брака на сина си. И Луиза си мислеше за същото и се обвиняваше, макар и да нямаше в какво да се упрекне.
Тя беше домашна прислужница, когато за обща и главно за своя изненада се омъжи за Мелхиор Крафт, сина на Жан-Мишел. Семейство Крафт бяха бедни, но тачени в рейнското градче, където старецът се беше установил преди, кажи-речи, половин век. Бяха музиканти от няколко века насам, познати на музикантите от цялата област между Кьолн и Манхайм. Мелхиор беше цигулар в дворцовия театър. Жан-Мишел пък някога бе дирижирал концертите, устройвани от великия херцог. Старецът се чувствуваше дълбоко унижен от неравната женитба на Мелхиор. Той градеше големи надежди за сина си. Мечтаеше си да направи от него прочут музикант, какъвто самият той не бе успял да стане. Тази внезапна прищявка разби амбициите му. Затова отначало избухна яростно и обсипа с проклятия Мелхиор и Луиза. Но тъй като беше справедлив, прости на снаха си, щом я опозна по-добре. Започна дори да изпитва бащинска обич към нея, макар и най-често да я изразяваше с чумерене.
Никой не можа да проумее какво бе тласнало Мелхиор към тази женитба, самият Мелхиор по-малко от когото и да било! Едно бе ясно: не красотата на Луиза. Тя не блестеше с нищо. Беше дребна и крехка: странен контраст с Мелхиор и Жан-Мишел — и двамата едри, плещести, истински великани с румени лица, здрави пестници, които ядяха и пиеха не на шега, обичаха да се смеят и вечно вдигаха врява. Те сякаш я смазваха. Тя оставаше съвсем в сянка и се стараеше да заличи още повече присъствието си. Ако Мелхиор бе добросърдечен, би могло да се сметне, че пред всяко друго предимство е предпочел простичката доброта на Луиза. Но той беше изключително суетен мъж. Младеж като него, доста красив и съзнаващ физическия си чар, нелишен от талант и възможности за сполучлив брак, способен даже — кой знае? — да завърти главата на някоя своя богата ученичка, както сам се хвалеше, да избере внезапно девойка от народа, бедна, необразована, не особено привлекателна, която при това никак не бе се домогвала до него — дали не се беше хванал на бас?
Мелхиор спадаше към хората, които вършат винаги обратното на онова, което се очаква от тях и което самите те очакват. И то не от наивност — според поговорката обиграният човек струва колкото двама… Подобни хора тръбят наляво и надясно, че никой не може да ги измами и че насочват уверено ладията си към точно определена цел. Само че си правят сметката без кръчмаря, защото не се познават. В един миг на душевна пустота изпускат кормилото; и както става обикновено, когато нещата бъдат оставени да се развиват от само себе си, те като че ли нарочно тръгват обратно на волята на кормчията. Лодката без весла налита право на подводната скала. Така хитрият Мелхиор се ожени за готвачка. При това в деня, когато се свърза за цял живот с нея, не беше нито пиян, нито внезапно оглупял. Не беше и в плен на страстно увлечение. Нищо подобно. Но може би в нас властвуват други сили извън разума и сърцето, дори извън плътта, непонятни сили, които в мигове на небитие, когато съзнанието е приспано, поемат командуването. Може би Мелхиор бе срещнал именно тия сили в бледите зеници, които го гледаха свенливо вечерта, когато заговори девойката на брега на реката и седна до нея в тръстиките — без сам да знае защо, — за да й предложи ръката си.
Едва оженил се, осъзна съкрушен какво е сторил. И съвсем не криеше разочарованието си. Луиза го молеше смирено да й прости. Той не беше лош и благосклонно й прощаваше, но миг след това пак започваше да се разкайва горчиво, попаднал сред приятелите си или при богатите си ученички, които сега се държаха пренебрежително и не потрепваха вече при допира на ръката му, когато той нагласяваше пръстите им върху клавишите. И той се връщаше мрачен, а Луиза със свито сърце от пръв поглед предугаждаше обичайните упреци. Или пък се застояваше в кръчмата. Там черпеше необходимото самочувствие за себе си и снизхождение към другите. В такива вечери се прибираше, смеейки се шумно, и смехът му се струваше на Луиза по-горчив от недомлъвките и затаеното недоволство, когато беше трезв. Тя се чувствуваше едва ли не отговорна за тези пристъпи на безразсъдство, по време на които мъжът й пропиляваше не само парите на домакинството им, но и малкото здрав разум, който му бе останал. От ден на ден Мелхиор затъваше в порока. На възраст, когато трябваше да работи без отдих, за да развие не особено голямото си дарование, той се плъзгаше безволно по наклона. Други го изместваха.
Но нима това имаше някакво значение за невнятната сила, която го бе тласнала към прислужницата с ленено руси коси? Той бе изпълнил предназначението си. И малкият Жан-Кристоф се бе появил на земята, покорен на своята съдба.


Беше вече тъмна нощ. Гласът на Луиза стресна стария Жан-Мишел, унесен край огъня в мисли за миналите и бъдещи несгоди.
— Татко, навярно е късно вече — каза мило младата жена. — Трябва да си тръгвате, до вас е далече.
— Чакам Мелхиор — отвърна старецът.
— Не, моля ви се, предпочитам да не го дочакате.
— Защо?
Старецът вдигна глава и я изгледа внимателно. После поде:
— Страх ли те е? Не искаш ли да се видя с него?
— Да. Нищо няма да се оправи, ще стане само още по-лошо: ще се скарате. Не искам. Моля ви се.
Старецът въздъхна, надигна се от стола и каза:
— Добре тогава, ще си вървя.
Той пристъпи към нея и докосна с острата си брада челото й. Попита я дали не се нуждае от нещо, снижи фитила на лампата и си тръгна, като се блъскаше в столовете в тъмнината. Едва излязъл на стълбището обаче, той се замисли за сина, връщащ се пиян. Спираше се на всяко стъпало. Представяше си хилядите опасности, ако Мелхиор се прибере сам…
В леглото, до майката, детенцето отново се размърда. Непозната болка се раждаше дълбоко в него. То се изпъна, загърчи тяло, стисна юмручета, смръщи вежди. Болката растеше, невъзмутима, сигурна в силата си. То не знаеше какво представлява тя, нито докъде ще стигне. Струваше му се неизмеримо голяма, безконечна и то запищя жално. Майка му го погали с меката си ръка. Болката понамаля, но то продължаваше да плаче, защото все още я чувствуваше близо до себе си, в себе си. Когато възрастният изпитва болка, той може да я намали, знаейки първопричината й. Ограничава я с мисълта си в една част от тялото си, която може да се лекува или дори да се отстрани, ако се наложи. Определя точно очертанията й и някак я отделя от себе си. Детето не разполага с тази измамна възможност. Първата му среща с болката е по-трагична и по-истинска. Тя му се струва безпределна, както самото му същество. Чувствува я дълбоко загнездена в себе си, заседнала в сърцето му, господствуваща над плътта му. И не е ли така? Тя ще го напусне едва след като го разяде.
Майката го притиска до себе си, мълви гальовни думички:
— Няма вече, мина, не плачи, ангелче мое, златна моя рибке…
То продължава да хлипа на пресекулки. Като че ли тази жалка, безформена и неосъзната плът предчувствува целия низ от скърби, които й са отредени. И нищо не може да я утеши…
Камбаните на Сен-Мартен прозвъняха в нощта. Бавно и тежко. Те отекнаха приглушено във влажния въздух като стъпки по мъх. Детето млъкна посред плача си. Чудната музика го заля кротко като млечна вълна. Нощта сякаш просветна, въздухът стана топъл и мек. Болката се разся, радост изпълни сърцето му и с въздишка на облекчение детето потъна в съня.
Трите камбани спокойно продължаваха да възвестяват настъпващия празник. Заслушана в звъна им, Луиза си мислеше за неволите в миналото, както и за бъдещето на сладкото детенце, заспало до нея. От часове вече лежеше, изтощена, терзана от болки. Ръцете и тялото й горяха. Тежкият пухен юрган я смазваше. Навсякъде я болеше, а мракът я потискаше, но тя не смееше да мръдне. Гледаше детето; и тъмнината не й пречеше да различи чертите на сбръчканото личице. Сънят затваряше клепачите й, трескави видения се мяркаха в главата й. Стори й се, че Мелхиор отвори вратата. Тя се сепна. От време на време бученето на реката се засилваше в тишината, заприличваше на животински вой. Дъждът потропа един-два пъти по стъклото. Камбаните разредиха звъна си и притихнаха. Луиза заспа до детето си.
През това време старият Жан-Мишел, с овлажняла от мъглата брада, чакаше пред къщата и зъзнеше в дъждовната нощ. Чакаше завръщането на своя жалък син. Въображението му, ненамиращо никога покой, непрестанно рисуваше трагични произшествия, свързани с пиянство, и макар и да му се струваха невероятни, той знаеше, че не би мигнал тази нощ, ако си отидеше, без да види, че Мелхиор се е прибрал. Песента на камбаните още повече го натъжаваше, защото му припомняше измамените надежди. Мислеше си какво ли прави в този час синът му на улицата. И плачеше от срам.


Бавно се раздипля широката вълна на дните. Денят и нощта прииждат и се оттеглят, неизменни, подобно на прилива и отлива на безпределно море. Седмиците и месеците изтичат и отново се връщат. И върволицата дни се слива в един и същ безкраен ден.
Огромен, мълчалив, белязан от равния ритъм на светлината и мрака и от пулса на живота на неосъзнатото създание, което бленува в люлката си — неговите потребности, свързани с болка или наслада, са толкова редовни, че денят и нощта, които ги донасят отново, изглеждат зависими от тях.
Махалото на живота се люшка тежко. Цялото същество на детето е подчинено на неговия бавен ритъм. Останалото са само блянове, откъслечни, безформени, гъмжащи, атомен прах, разпилян наслуки, шеметна вихрушка, която отминава, извиквайки смях или ужас. Писъци, гримаси, болки, страх, смях, блянове, блянове… Всичко е само сън… и денят, и нощта… И сред този хаос — светлината на любещи очи, които се усмихват, радостният поток, който струи от набъбналата от мляко гръд на майчиното тяло и се разлива в неговото, силата, огромната неосъзната сила, която се натрупва в него, разпененият океан, който бучи в тесния затвор — детското телце. Ако някой би могъл да чете в него, би видял полупогребани в мрака светове, сгъстяващи се мъглявини, цяла една необятна вселена… Съществото му няма граници. То се слива с битието…


Месеците отминават. Островите на паметта изплуват от реката на живота. Отначало като тесни ивици земя, едва подаващи се над водната повърхност скали. Около тях, зад тях в предутринната виделина продължава да се разстила спокойната водна пелена. После изникват нови островчета, позлатени от изгряващото слънце.
Така изплуват от бездната на душата няколко удивително ясни представи. В безграничния ден, който почва все отново, вечно един и същ, със своя мощен еднообразен ритъм, се откроява хорото на дните, уловени за ръка, извърнати в профил — едни засмени, други печални. Но брънките на веригата им постоянно се късат и спомените се догонват, прескачайки седмици, месеци…
Реката… камбаните… Колкото и далеч да се връща в спомените си, в дълбините на времето, към който и час на живота си, винаги чува техните задушевни, родни гласове.
Нощ е… Едва е задрямал… Бледа светлина залива стъклото… Реката бучи. Гласът й се извисява всемогъщ в тишината. Тя властвува над живите същества. Ту приласкава съня им и едва не се унася и тя, приспана от плисъка на вълните си. Ту се разгневява и реве като разярен звяр, който налита да хапе. После стихва: ето че шепне безкрайно нежно, долавят се сребристи нотки, чисти звънчета, детски смях, крехки гласове — песен, игрива музика. Вечно буден, гръден майчински глас! Той унася детето, както е унасял векове наред от люлката до гроба поколенията преди него. Прониква в мисълта му, пропива сънищата му, обгръща го с плаща на своята хармония и ще го загръща и когато ще почива в малкото гробище, задрямало на брега, плискано от Рейн…
Камбаните… Ето зората! Те си отговарят, оплакват се взаимно, малко тъжни, приятелски, спокойни. Бавният им глас събужда рой мечти, блянове за миналото, въжделения, надежди, жалби по изчезнали човешки същества, непознати на детето, но носили го в зачатък, които оживяват наново в него. Цели векове възпоминания трептят със звъна на камбаните. Толкова скръбни, толкова радостни дни! И слушайки ги от своята стая, детето сякаш вижда красивите звучни вълни, които се леят в лекия въздух, волните птици и топлия полъх на вятъра. Късче синьо небе се усмихва в прозореца. Слънчев лъч се плъзга по леглото през завесите. Малкият обичаен за очите му свят, всичко, което то вижда всяка сутрин от леглото си при събуждане, всичко, което с цената на толкова усилия започва едва-едва да разпознава и да назовава, за да го овладее, неговото малко царство, е заляно от светлина. Ето масата, на която ядат, долапа, в който си играе на криеница, мозайката на ромбове, по която пълзи, тапетите по стените, които му разказват смешни или страшни приказки, часовника, който бръщолеви осакатени думички, понятни само нему. Колко много предмети в тази стая! Още не ги познава всичките. Всеки ден предприема експедиции в тази своя вселена. Всичко е негово. Нищо не му е безразлично, всичко е еднакво ценно — човекът или мухата. Всичко е еднакво живо: котката, огънят, масата, прашинките, танцуващи в слънчевия лъч. Стаята, е цяла страна. Денят е цял живот. Как да се оправи в тия безкрайни пространства? Светът е толкова голям! Загубва се напълно в него. А тези лица, жестове, движение, шум, този постоянен вихър около него?… Детето е уморено, очите му се затварят, то потъва в съня. Сладкият дълбок сън, който го грабва внезапно, когато и да е, където и да е — на коленете на майка си или под масата, любимото му скривалище… Колко е приятно! Колко му е хубаво!…
Тези първи дни са изпълнени за него с жужене като житна нива или люшкана от вятъра гора, над която минават големите сенки на облаците…


Сенките бягат, слънцето прониква в гората. Кристоф започва да се оправя в лабиринта на деня.
Сутрин… Родителите му спят, той е в креватчето си, легнал по гръб. Гледа светлите ивици, които танцуват по тавана. Безкрайно забавление. Изведнъж се засмива високо, с онзи дивен детски смях, който разтваря широко сърцето, когато го чуеш. Майка му се навежда над него и пита: «Какво ти става, малък лудньо?» Той се разсмива още по-силно и може би насила, защото вече има публика. Мама става сериозна и поставя пръст на устните си: да не събуди баща си. Но уморените й очи неволно се смеят. Майка и син си шушукат… Внезапно бащата изръмжава яростно. И двамата подскачат. Мама му обръща мигом гръб като виновно момиченце и се преструва, че спи. Кристоф се сгушва в леглото и сдържа дъха си… Мъртва тишина.
Но след малко личицето, скрито под завивката, отново се подава. На покрива ветропоказателят скърца. От капчука се стича вода. Камбаните звънят за утринна. Когато вятърът духа от изток, отдалече им отговарят камбаните на селата от другия бряг на реката. Орляк врабчета, накацали по обвитата в бръшлян стена, вдигат оглушителна врява, сред която се открояват три-четири все едни и същи гласчета, по-кресливи от другите, също както когато играят много деца. Гълъб гука върху един комин. Тези шумове унасят детето. То си тананика тихичко, после по-силно, после високо, много високо, докато отново се разнася ядосаният глас на бащата: «Никога ли няма да млъкне това магаре? Почакай малко, ей сега ще ти издърпам ушите!» Тогава детето отново се мушва под завивката си и не знае дали да плаче, иди да се смее. Изпитва страх и унижение. Но същевременно представата за магаре, с което го сравняват, го кара да прихне отново. То подражава в леглото магарешкия рев. Този път действително го набиват. То плаче сърцераздирателно. Какво лошо е сторило? Толкова му е смешно, толкова му се ще да се движи! А му забраняват. Но как могат все да спят? Кога най-сетне ще го вдигнат от леглото?…
Един ден то не издържа. Чува на улицата котка, куче, нещо интересно. Плъзга се от креватчето на пода, босите му крачета тупкат неуверено по плочите. Иска да слезе по стълбата, за да види какво става долу. Но вратата е затворена. Качва се на един стол, за да я отвори. Всичко се сгромолясва, то се удря лошо, плаче и отгоре на всичко пак бой. Все го бият!…


Детето е на църква с дядо. Отегчава се. Не се чувствува удобно. Забраняват му да шава, а хората изговарят заедно разни думи, които то не разбира, после млъкват, пак едновременно. Лицата на всички са мрачни и тържествени. Не както през другите дни. Детето ги гледа смутено. Старата Лина, съседката им, седнала до него, има направо зло изражение. В дадени мигове не може да познае дори дядо си. Малко го е страх. После свиква и се опитва да се развлече, както може. Люлее се на столчето, извива си назад шията, за да види тавана, прави гримаси, дърпа дядо си за дрехата, разглежда плетената сламена седалка, мъчи се да пробие в нея дупка с пръстчетата си, слуша крясъците на птиците на покрива, прозява се, просто челюстта му ще се откачи.
Внезапно водопад от звуци: органът свири. Тръпка пробягва по гърба му. То се обръща, опряло брадичка на облегалото на стола си, и вече не помръдва. Тези звуци му са непонятни. Детето не знае какво означават. Не може да различи нищо в бляскавия им вихър. Но е хубаво. Сякаш не седи вече цял час на неудобния стол в тази скучна стара къща. Увиснал е във въздуха като птиче; а когато реката от звуци зашурти от единия край на черквата до другия, изпълвайки сводовете, разбивайки се в стените, тя го отнася със себе си; то полита с широко разперени криле, насам-натам, достатъчно е да се отпусне. Чувствува се свободно, щастливо, грее слънце… Детето задрямва.
Дядо му е недоволен от него. Държи се лошо по време на църковната служба.
Кристоф е в къщи, седнал на земята, хванал крачетата си. Решил е, че сламеникът е кораб, а мозайката — река. Въобразява си, че ще се удави, ако излезе извън постелята. Изненадан е, и то неприятно, че другите не внимават като него, когато прекосяват стаята. Дърпа майка си за полата: «Нали виждаш, че тук има вода! Мини по моста!» Мостът са резките между червените плочки. Майка му минава и дори не чува какво й казва. Той е оскърбен като драматург, когато публиката разговаря по време на пиесата му.
Миг след това забравя, че е на кораб. Мозайката вече не е вода. Той лежи, проснал се по корем, опрял брадичка на плочките, тананика измислени от самия него мелодии и важно си смучи палеца. Цял се е олигавил, потънал в съзерцание на една цепнатина между плочките. Ромбовете се кривят като човешки лица. Цепнатината неусетно се уголемява, ето че се превръща в долина. От двете страни се извисяват планини. Изпълзява стоножка. Вижда му се голяма като слон. Гръм да падне, детето не би го чуло.
Никой не се занимава с него, а и то не се нуждае от никого. Може дори да мине и без сламеника-кораб и без пещерите на плочника с тяхната приказна фауна. Стига му собственото тяло. С часове разглежда ноктите си и се смее до захлас. Струва му се, че те имат различни физиономии и приличат на познатите му. Кара ги да разговарят помежду си, да танцуват, да се бият… Ами другите части на тялото му!… То продължава да оглежда всичко, което му принадлежи. Колко удивително! И интересно. Цяло е погълнато от това занимателно проучване.
Понякога хубавичко го наказват, ако случайно обърнат внимание на забавленията му.


Друг път се възползува, че майка му е обърната гърбом и се измъква от къщи. Отначало тичат след него, настигат го. После свикват да го пущат сам, стига да не се отдалечава много. Къщата се намира в края на градчето. Почти веднага след това почва полето. Докато могат да го видят от прозорците, той върви, без да спира, със ситни уверени крачки, подскачайки от време на време на един крак. Но щом отмине завоя на пътя и храстите го скрият от погледите, внезапно се променя. Най-напред се спира с пръст в уста, за да си намисли каква приказка да си разказва този ден. Главата му гъмжи от приказки. Вярно е, че те всички си приличат и всяка може да се побере в три-четири реда, ако се напише. Той избира. Обикновено си разказва все една и съща приказка, било като почва оттам, докъдето е спрял предния ден, било от самото начало, но с нови варианти. Достатъчно е обаче да види нещо съвсем незначително, да чуе случайно някоя дума и мисълта му поема в ново направление.
Случаят му предлагаше богати възможности. Човек не може да си представи как може да се използува най-обикновено парче дърво, откъртена вейка, каквито се търкалят край плетищата. (Ако пък не намери, ще си отчупи!) Тя се превръщаше във вълшебна пръчица. Ако пък беше дълга и права, ставаше копие или може би шпага. Достатъчно беше да я размаха и тутакси изникваха армии. Кристоф беше генералът. Той вървеше пред войските, даваше им пример, превземаше с пристъп височините. А ако вейката беше гъвкава, тя се превръщаше в камшик. Кристоф яхваше коня, прескачаше пропасти. Понякога конят се подхлъзваше и Кристоф се озоваваше на дъното на някой ров, гледайки опечалено изцапаните си ръце и ожулените колена. Ако пръчицата се окажеше къса, Кристоф ставаше диригент. Не само диригент, но и оркестър. Дирижираше и пееше, после се кланяше на храстите, докато вятърът навеждаше в отговор зелените им глави.
Кристоф беше и вълшебник. Вървеше с големи крачки из нивите, гледаше небето и размахваше ръце. Заповядваше на облаците. Искаше да заплуват надясно. Но те се движеха наляво. Той им се скарваше и повтаряше заповедта си. Дебнеше ги крадешком, с разтуптяно сърце, гледайки дали поне някое мъничко облаче няма да му се подчини. Но те продължаваха да се носят невъзмутимо наляво. Тогава той тропваше с крак, заплашваше ги с вълшебната пръчица и им заповядваше гневно да тръгнат наляво. И този път те му се покоряваха смирено. Той се чувствуваше щастлив и горд с властта си. Докосваше цветята, заричайки ги да се превърнат в позлатени колесници, както бе чувал, че става в приказките. И макар и желанието му да не се сбъдваше нито веднъж, беше твърдо убеден, че някога това ще се случи непременно, стига само да има търпение. Търсеше щурец, за да го превърне в кон. Докосваше го леко с пръчицата си и изричаше някакво заклинание. Насекомото побягваше. Той му препречваше пътя. Миг по-късно, легнал по корем близо до него, той го разглеждаше внимателно. Забравил ролята си на заклинател, се забавляваше да обръща по гръб клетото животинче и се заливаше в смях, когато то се гърчеше.
Наумяваше си също да завърже връв на магическата си пръчка, хвърляше я най-сериозно в реката и чакаше рибата да захапе. Знаеше отлично, че рибите нямат навик да се улавят без стръв или бръмбар, но си мислеше, че поне веднъж, заради него, биха могли да направят изключение от принципите си. Стигна дотам в неизчерпаемата увереност във възможностите си, че се опита да лови риба на улицата с обикновен камшик, като го пусна през процепа на плочата над уличния канал. От време на време изваждаше силно развълнуван камшичето, въобразявайки си, че връвта е натежала този път и непременно ще извади съкровище, както в приказката, която му бе разказал дядо…
Много пъти му се случваше посред игрите да изпадне за миг в странен унес и пълна забрава. Тогава всичко около него се заличаваше, той не съзнаваше какво прави, забравяше дори самия себе си. Това ставаше съвсем неочаквано. Както си ходеше, както се качваше по стълбата, главата му внезапно се изпразваше. Привидно не мислеше за нищо, но когато се опомняше, му се завиваше свят, съзнавайки, че все още е в тъмното стълбище, защото имаше чувството, че докато е изкачвал няколкото стъпала, е изживял цял един живот.


Дядо му го вземаше често със себе си по време на вечерните си разходки. Малкият ситнеше до него, уловил ръката му. Вървяха по селските пътища, напреко през разораните ниви, от които се носеше приятна и силна миризма. Огромни врани, накацали посред пътя, ги забелязваха отдалече и отлитаха тежко, щом те се приближиха.
Дядото покашляше. Кристоф знаеше какво означава това: старецът гореше от желание да му разкаже някоя приказка: но държеше детето да го помоли. И Кристоф не пропускаше случая. Дядото и внукът се разбираха. Старецът беше много привързан към детето и му беше приятно с него, защото намираше в негово лице любезен слушател. Обичаше да разказва случки от своя живот или биографии на велики хора от древността или от съвременната епоха. Гласът му звучеше тогава патетично и развълнувано. Изпитваше детска наслада, която се мъчеше да прикрие. Явно беше, че е очарован от собствените си думи. За съжаление, щом заговореше, мъчно ги намираше. Беше свикнал с този свой недостатък. Той се проявяваше при всеки пристъп на красноречие. Но тъй като все забравяше за него, никога не си вземаше поука.
Той говореше за Регул и Арминий, за ловците на Лютцов, за Кьорнер и за Фридрих Щаб, който искал да убие Наполеон. Лицето му просияваше, когато разказваше за изключителни прояви на героизъм. Така тържествено изричаше историческите цитати, че беше невъзможно да се разберат и си въобразяваше, че е връх на ораторското изкуство да накара слушателите си да чакат на най-вълнуващите моменти. Млъкваше, преструвайки се, че се е задавил, секнеше се шумно и сърцето му ликуваше, когато детето питаше със схванат от вълнение глас: «А после, дядо?»
Дойде време, когато Кристоф, вече по-голям, разбра тактиката на дядо си и от проклетия умишлено се преструваше, че завършекът на историята никак не го интересува. Това опечаляваше горкия старец. Но по времето, за което разказваме, той беше изцяло в плен на разказвача. Кръвта биеше по-силно във вените му при драматичните пасажи. Не му беше съвсем ясно за кого става дума, нито къде и кога са били извършени тези подвизи, дали дядо му е познавал Арминий и дали Регул не е — бог знае защо — някой от хората, които е видял предната неделя в черквата. Но сърцето му, както и сърцето на дядо му, преливаше от гордост пред тези героични постъпки, като че ли самите те ги бяха извършили: защото и старецът, и детето бяха еднакво наивни.
Кристоф беше по-малко очарован, когато дядо му вмъкваше точно в най-патетичния момент някое от любимите си словоизлияния, предназначени по-скоро за самия него. Тези негови нравствени разсъждения се свеждаха обикновено до някоя достопочтена, но премного известна мисъл: «Блага дума желязна врата отваря» или: «Честта е по-ценна от живота», или още: «По-добре е да си добър, а не зъл». Само че разсъжденията му бяха много заплетени. Тъй като не се боеше от критиката на младия си слушател, дядото се отдаваше на обичайното си надуто красноречие. Преспокойно повтаряше едни и същи думи, не завършваше изреченията си или даже посред нравоученията си позволяваше да каже каквото му хрумне, за да попълни внезапните празнини на мисълта си. Освен това той подчертаваше с безсмислени жестове някои думи, за да им придаде повече сила. Детето го слушаше с дълбока почит и си мислеше, че дядо му е много красноречив, но малко скучен.
И двамата обичаха да се връщат към легендарната история на корсиканския завоевател, завзел цяла Европа. Дядото го беше виждал. Насмалко не се бе сражавал срещу него. Но той умееше да признава величието на противниците си. Двадесет пъти поне бе заявявал, че с готовност би дал едната си ръка, ако можеше подобен човек да се роди отсам Рейн. Съдбата бе пожелала иначе: въпреки възхищението си той се бе борил против него, тоест за малко не се бе борил против него. Тъй като Наполеон бил само на десет левги и те вървели срещу него, обзета от внезапна паника, малката им военна част се пръснала в гората и всички хукнали да бягат, викайки: «Предадени сме!» Напразно — както разказваше дядото — той се опитал да събере бегълците. Хвърлил се пред тях, заплашвал ги, плакал. Тяхната вълна го повлякла и на следващия ден той се озовал удивително далече от бойното поле — така наричаше той мястото на поражението. Но Кристоф постоянно го караше да разказва за подвизите на героя. И той изпадаше във възторг от чутовните му походи по света. Виждаше го, следван от безчислени тълпи, които го акламираха с любов и само при един негов жест връхлитаха като вихър над враговете и винаги ги обръщаха в бягство. Истинска вълшебна приказка. Дядото преувеличаваше малко, за да разкраси историята. Караше Наполеон да завладее Испания и едва ли не и Англия, която не можеше да понася.
Понякога старият Крафт примесваше възторжените си разкази с възмутени възклицания по адрес на героя си. Патриотът се събуждаше у него — и странно — по-скоро когато разказваше за пораженията на императора, а не за битката при Йена. Той замлъкваше, посочваше с ръка реката, изхрачваше се презрително и произнасяше благородни хули — никога не се принизяваше до просташки ругатни. Наричаше го престъпник, кръвожаден звяр, човек без морал. И ако този език имаше за цел да възстанови в съзнанието на детето чувството за справедливост, трябва да признаем, че съвсем не я постигаше. Защото имаше голяма опасност детската логика да стигне до заключението: «Щом толкова велик човек не е имал морал, едва ли моралът е нещо важно, нали най-главното е да си велик!» Но старецът съвсем не подозираше какви мисли ситнят до него.
Понякога и двамата млъкваха, преживявайки, всеки посвоему, чудните разкази. Разбира се, ако дядото не срещнеше по пътя някого от благородните си клиенти, тръгнал също на разходка. Тогава той се спираше безкрайно дълго, кланяше се много ниско и заливаше раболепно събеседника си с любезности. Детето се червеше, без да съзнава защо. Дълбоко в душата си дядото тачеше високопоставените, «преуспелите». Може би той обичаше толкова и любимите си герои от историята, защото виждаше в тях хора, постигнали повече в живота си, изкачили се по-високо от другите.
Когато беше много топло, старият Крафт сядаше под някое дърво и не след дълго задрямваше. Тогава Кристоф се настаняваше край него, на купчина чакъл, на крайпътен камък или на друго високо и неудобно място и клатеше крачета, тананикайки и бленувайки. Или пък лягаше на гръб и се заглеждаше в бягащите облаци: те му приличаха на волове, великани, шапки, стари дами, безкрайни пейзажи. Той разговаряше тихичко с тях. Гледаше съчувствено някое малко облаче, което големият облак се канеше да погълне. Страхуваше се от много черните, почти сини облаци, които се придвижваха с голяма бързина. Струваше му се, че заемат важно място в живота и се изненадваше, че нито дядо му, нито майка му им обръщаха внимание. Те бяха страшни същества, способни да навредят. За щастие отминаваха благосклонно, без да се спират. Най-сетне от много гледане му се завиваше свят. Размахваше ръце и крака, като че ли се боеше да не падне в небето. Клепачите му се затваряха, налягаше го дрямка… Тишина… Листата леко шушнат и потръпват под слънцето, прозрачна мъгла се носи във въздуха, мухите летят колебливо и бръмчат като орган; пияните от лятната жега щурци свирят весело: всичко друго мълчи… Вълшебни нотки трептят в писъка на кълвача под свода на дърветата. Далеч в полето орач подвиква на воловете си. По белия път чаткат конски копита. Очите на Кристоф се затварят. Една мравка пълзи край него по сухия клон, паднал над синора. Детето престава да съзнава… Изминали са сякаш векове. То се сепва. Мравката все още пълзи по съчката.
Понякога дядото спеше много дълго. Лицето му ставаше строго, дългият му нос се изостряше, устата му се полуотваряше. Кристоф го гледаше неспокойно и се боеше да не би малко по малко главата му да придобие някаква фантастична форма. Той запяваше по-високо, за да го събуди или се изтърколваше шумно от купчината камъни. Веднъж си науми да хвърли върху лицето му няколко борови иглички и да му каже, че са паднали от дървото. Старецът повярва, а Кристоф много се смя. За нещастие реши да повтори играта. Но точно когато го замерваше с ръка, видя, че дядо му го гледа. Работата взе лош обрат. Старецът държеше на достойнството си и не допускаше подигравки: повече от седмица му беше сърдит.
Колкото по-неравен беше пътят, толкова по-приятен бе той за Кристоф. Мястото на всеки камък придобиваше особено значение. Той ги знаеше всичките на пръсти. Всеки по-дълбок коловоз му се струваше географско възвишение, подобно едва ли не на масива Таунус. Виждаше мислено картата на цялата област, която се простираше на два километра околовръст с всички падини и издатини. Затова, когато променяше малко очертанията на някоя бразда, той се смяташе почти толкова важен, колкото някой инженер с група работници. А когато с тока на обувката си смачкаше буца пръст и запълнеше вдлъбнатината под нея, той бе уверен, че денят не е минал напразно.
Понякога по пътя срещаха селянин с каручка. Обикновено се оказваше познат на дядото. Качваха се до него. Това беше истинско блаженство. Конят препускаше бързо, а Кристоф се смееше радостно, докато не срещнеха други пешеходци: тогава детето придобиваше важно и нехайно изражение, сякаш от край време се е возило на кола. Но сърцето му преливаше от гордост. Дядо му и коларят разговаряха, без да му обръщат внимание. Притиснат помежду им, просто премазан, често дори прав, той се чувствуваше напълно щастлив. Разговаряше високо, без да се безпокои, че не му отговарят. Гледаше как конят мърда уши. Странни животинчета са тия конски уши! Движат се на всички страни, надясно, наляво, изострят се напред, клюмват встрани, обръщат се така комично назад, че Кристоф се превиваше от смях. Щипеше дядо си, за да привлече вниманието му. Но дядото не се интересуваше от такива неща. Той го отблъскваше и му казваше да го остави на мира. Кристоф разсъждаваше: той си мислеше, че големите хора не се учудват на нищо; те са силни, знаят всичко. И се стараеше да се държи и той като голям, да скрива любопитството си, да изглежда безразличен.
Смълчаваше се. Трополенето на колата го приспиваше. Звънчетата на коня подскачаха: «зън-зън-зън». Във въздуха трепваха мелодии: те подхвърчаха като орляк пчели около сребристите звънчета. Люшкаха се весело в ритъма на каручката; непресекващ извор на песни. Редуваха се една след друга и очароваха Кристоф. Една песен особено му се стори толкова хубава, че пожела дядо му да я чуе. Запя по-високо. Не му обърнаха внимание. Започна отново един тон по-горе, после още веднъж с все сила, докато Жан-Мишел му се сопна: «Млъкни най-сетне! Страшно си досаден с това тръбене!»
Кристоф толкова малко очакваше такава реакция, че не можа да си поеме дъх. Изчерви се до уши и млъкна засрамен. Изпита убийствено презрение към двамата нечувствителни старци, глухи за възвишената му песен: песен, която разтваряше небето. Сториха му се страшно противни с небръснатите си от цяла седмица бради; пък и миришеха на лошо.
Утеши се, като се загледа в сянката на коня. И тази гледка беше удивителна. Сякаш край пътя тичаше легнало на една страна черно животно. Вечер, когато се прибираха, сянката на коня покриваше част от ливадата. Срещнеха ли купа сено, главата му изпълзяваше по нея, а отминеха ли я, отново се връщаше на мястото си. Муцуната изглеждаше удължена като спукан балон. Ушите — огромни и източени като свещи. Сянка ли беше наистина това, или живо същество? Не би му било приятно да се срещне с нея насаме. Не би тичал подире й, както обичаше да гони сянката на дядо си, за да стъпи на главата и да заскача отгоре. Сенките на дърветата, когато слънцето преваляше на запад, също будеха у него всевъзможни представи. Те преграждаха пътя. Печални смешни призраци, които мълвяха: «Не отивайте по-нататък!» И скърцащите оси на колелата, и копитата на коня повтаряха: «Не по-нататък! Не по-нататък!»
Дядото и коларят продължаваха неуморно безконечното си бъбрене. Понякога повишаваха тон особено когато заговореха за местни ежби и накърнени интереси. Детето преставаше да си фантазира и ги поглеждаше неспокойно. Струваше му се, че се карат и се боеше да не стигнат до бой. А те тъкмо в този миг се разбираха най-добре поради общата си омраза. Най-често разговаряха без настървение, без ненавист за съвсем безразлични неща, макар и да викаха с все гърло, ей така, просто заради удоволствието да пуснат на воля гласа си, истинска наслада за простолюдието. Кристоф обаче не разбираше разговора им, чуваше само силните им гласове, гледаше сгърчените им в гримаса лица и си мислеше тревожно: «Какви злобни изражения! Сигурно се мразят! Как страшно си върти тоя чичо очите! Колко широко си отваря устата! Изпръска ме с плюнка в яростта си! Дали няма да убие дядо?…»
Колата спираше. Селянинът казваше: «Ето че пристигнахме.» Двамата смъртни врагове си стискаха ръце. Дядото слизаше пръв. Селянинът му подаваше момченцето. Шибваше коня. Колата се отдалечаваше. И те пак крачеха по неравния път успоредно на Рейн. Слънцето потъваше в нивите. Пътеката лъкатушеше почти до самата вода. Обилната мека трева шушнеше под стъпките им. Върбите се навеждаха над реката, потънали наполовина в нея. Облак мушици танцуваха във въздуха. Безшумно се плъзгаше лодка, влачена от тихото течение. Вълните сякаш смучеха клоните на върбите. Светлината беше нежна, прибулена, въздухът — свеж, реката — сребристосива. Връщаха се в къщи, а щурците свиреха. От прага се усмихваше скъпото майчино лице…
О, пленителни спомени, благотворни картини, които като хармонично ято ще чуруликат през целия живот!… По-късните пътувания, големите градове, бурните морета, мечтаните пейзажи, любимите лица не се запечатват в душата с безпогрешна точност, както тия детски разходки или ъгълчето в градината, гледано всеки ден през стъклото на прозореца, изпотено от устата на долепеното до него и незаето с нищо друго дете…


Вечерта настъпва в затворената къща. Домът… убежище срещу всичко страшно: сянката, нощта, страха, непознатото. Нищо враждебно не би могло да прекрачи прага му… Огънят пламти. Позлатена гъска се върти бавно на шиша. Съблазнителна миризма на мазнина и препечено месо изпълва стаята. Хубаво нещо е яденето! Несравнимо блаженство, благоговеен възторг, ликуване. Тялото се отпуща от приятната топлина след дневната умора при звука на така близките гласове. След като се нахрани, Кристоф изпада в захлас. Лицата, сенките, абажурът на лампата, огнените езици, които ближат черното огнище сред звезден дъжд, всичко придобива празничен, вълшебен изглед. Кристоф отпуска лице върху чинията си, за да се наслади по-пълно на това блаженство…
Той е в топлото си креватче. Как е стигнал до него? Приятна умора го притиска. Бръмченето на гласовете в стаята и впечатленията от деня се преплитат в съзнанието му. Баща му взема цигулката. Тънките нежни звуци застенват в мрака. Но върховното щастие е, когато мама идва, улавя ръката на задрямалия Кристоф и наведена над него, му изпява полугласно, по негово желание, стара песен, чиито думи не означават нищо. Бащата намира песента глупава, но Кристоф не може да й се насити. Той сдържа дъха си. Ще му се и да се смее, и да плаче; сърцето му е опиянено. Той не съзнава къде е, прелива от умиление. Обвива с ръце шията на майка си и я прегръща с все сила. Тя му казва усмихната:
— Да не искаш да ме удушиш?
Той я стиска още по-силно. Колко много я обича! Колко много обича всичко! Всички хора! Всичко на света! Всичко е добро, всичко е красиво… Кристоф заспива. Щурчето пее в огнището. Разказите на дядо, героичните хора витаят в щастливата нощ… Да бъде герой като тях!… Да, той ще стане герой!… Вече е герой!… Ах, колко е приятно да се живее!…
Това малко създание прелива от сила, радост, гордост. Каква неизчерпаема енергия! Тялото и духът му са във вечно движение, увлечени в някаква вихрушка, която се върти шеметно. Като малък саламандър той ден и нощ играе в огъня. Неуморен възторг, подхранван от най-дребен повод. Безумен блян, бликащ извор, съкровищница на неизчерпаема надежда, смях, песен, вечно опиянение. Животът още не го е вкопчил в клещите си. Детето му се изплъзва; то се носи в безкрайната шир. Колко е щастливо! То е създадено само за да бъде щастливо! С цялото си същество вярва в щастието, стреми се към него с цялата си страст, с всичките си сили…
Животът скоро ще го вразуми.


II

Семейство Крафт произхождаше от Анверс. Старият Жан-Мишел беше напуснал родния град поради младежки лудории — след грубо спречкване, каквото бе имал неведнъж, защото беше голям побойник, — но този път то бе имало неприятна развръзка. Беше се установил преди около половин век в малкото княжеско градче, чиито заострени червени покриви и сенчести градини, разположени терасовидно по склона на един хълм с меки очертания, се оглеждат в бледозелените очи на Рейн. Отличен музикант, той бе скоро оценен в този край, където всички са музиканти. Беше пуснал корен там, като се ожени, минал вече четиридесетте, за Клара Сарториус, дъщеря на капелмайстора на принца, който му предаде своята длъжност. Клара беше спокойна немкиня; тя имаше две слабости — кухнята и музиката. Боготвореше мъжа си почти колкото боготвореше и баща си. Жан-Мишел също се възхищаваше от нея. Те живяха в пълно съгласие петнадесет години и имаха четири деца. После Клара умря. А Жан-Мишел, след като я оплака горчиво, се ожени на петия месец за Отилия Шюц, засмяна и яка двадесетгодишна мома с румени бузи. Отилия притежаваше същите качества, както и Клара, и Жан-Мишел я обичаше също така предано и вярно. След осем години семеен живот и тя умря, като преди това му роди седем деца. Общо единадесет, от които оцеля само едно. Макар да ги обичаше много, тези последователни загуби не помрачиха неизменно доброто му настроение. Най-тежкото изпитание беше смъртта на Отилия преди три години, защото той беше вече на възраст, когато трудно може да се създаде ново семейство и да се изгради нов живот. След кратък период на душевен смут обаче старият Жан-Мишел си възвърна обичайното равновесие, което никакво нещастие не беше в състояние да разклати.
Той беше сърдечен човек. Но здравата му природа превъзмогваше всичко. Изпитваше физическо отвращение към тъжното настроение и истинска потребност да се весели грубо, по фламандски, да се смее шумно и безгрижно. Каквато и скръб да изживяваше, не загубваше охотата си за ядене и пиене и не преставаше да свири. Под негово ръководство дворцовият оркестър си извоюва завидна репутация в рейнските градове, където Жан-Мишел бе станал легендарен с атлетическото си телосложение и с избухливостта си. Колкото и да се мъчеше, не успяваваше да се овладее. Всъщност този буен човек беше стеснителен и се боеше да не се изложи; обичаше добрите обноски и се боеше от общественото мнение. Но буйната му кръв вземаше превес: съзнанието му се замъглеше и внезапно го обхващаше безумна припряност не само по време на репетициите на оркестъра, но и посред концерт. Случвало му се бе да захвърли яростно палката си пред самия принц, да затропа с крака като обезумял и да закрещи на някой музикант от гняв. Принцът се забавляваше, но оскърбените музиканти не му прощаваха. Напразно, миг след това, засрамен от избухването си, Жан-Мишел се стараеше да го заглади, държейки се прекалено любезно: при пръв повод избухваше още по-силно. И тази крайна раздразнителност, която се увеличаваше с възрастта, най-сетне направи положението му доста неудобно. Той сам го почувствува. И един ден, след като една подобна нервна криза едва не предизвика стачкуването на целия оркестър, той подаде оставката си. Надяваше се, че след толкова дългогодишна служба ще го помолят да остане. Но не стана така и тъй като беше много горд, за да изтегли обратно молбата си, напусна оркестъра съкрушен, оплаквайки се от човешката неблагодарност.
Оттогава се чудеше как да запълни дните си. Беше прехвърлил седемдесетте, но все още беше здрав. Продължаваше да работи и да тича из градеца от сутрин до вечер, даваше уроци, спореше, дърдореше, бъркаше се във всичко. Беше изобретателен и търсеше най-различни начини, за да запълни времето си: започна да поправя музикални инструменти; измисляше, изпробваше и понякога действително изнамираше различни усъвършенствувания. Композираше дори, мъчеше се да композира! Беше съчинил на времето една Missa solemnis, за която често говореше. Тя беше гордостта на семейството. Беше му коствувала толкова напрежение, че едва не получи мозъчен кръвоизлив, докато я напише. Опитваше се да убеди сам себе си, че произведението му е гениално, но помнеше отлично колко празна бе главата му, докато го съчиняваше. Не смееше вече да погледне ръкописа, защото всеки път разпознаваше във фразите, които смяташе свои, откъси от други автор и, мъчително споени с усилие на волята му. Това беше голямото му огорчение. Понякога му идваха идеи, които му се струваха възхитителни. Тичаше с трепет към масата си: дали най-сетне не бе уловил вдъхновението? Но едва взел перото в ръка, той се оказваше пак сам в тишината. И колкото и да се мъчеше да съживи изчезналите гласове, успяваше само да долови познати мелодии от Менделсон или Брамс.
«Съществуват — пише Жорж Санд — нещастни гении, които не успяват да се изявят и отнасят в гроба скритите си размисли, както казваше един член на това голямо семейство от бележити неми или заекващи личности, Жофроа Сент-Илер.» И Жан-Мишел спадаше към това семейство. Той не успяваше да се изяви не само в музиката, но и в речта. И винаги се заблуждаваше: толкова би желал да говори, да пише, да бъде велик музикант, красноречив оратор! Това бе тайната му рана. Не споменаваше никому нищо, не признаваше и пред себе си, стараеше се да не мисли по този въпрос, но неволно мислеше и това го съкрушаваше.
Бедният старец! Не можеше да се прояви напълно в нищо! У него имаше толкова красиви и мощни зародиши, но те не се развиваха. Дълбока трогателна вяра в достойнството на изкуството, в нравствената стойност на живота, но речеше ли да ги изрази, избиваше само на смешен и надут патос. Толкова благородна гордост дълбоко в душата, а в живота — едва ли не раболепно преклонение пред високопоставените. Такъв възвишен стремеж към независимост, а на практика — пълно покорство. Претенции за свободомислие, съчетани с възможно всички предразсъдъци. Любов към героизма и действителна смелост и същевременно толкова боязливост! Спряла се посред пътя благородна натура!
Жан-Мишел пренесе всичките си честолюбиви мечти върху сина си. И отначало Мелхиор обещаваше да ги задоволи. Още от детските си години той показваше голяма дарба. Учеше със забележителна лекота и много рано като цигулар придоби виртуозност, която за дълго време го направи любимец, едва ли не идол на дворцовите концерти. Свиреше също доста приятно на пиано и на други инструменти. Умееше да говори, беше добре сложен, макар и възтежък тип, който минава в Германия за класическа красота: широко неизразително чело, едри правилни черти, къдрава брада. Юпитер от бреговете на Рейн. Старият Жан-Мишел се наслаждаваше на успехите на сина си. Той изпадаше в захлас пред майсторството на всеки виртуоз, тъй като никога не бе успявал да свири издържано на нито един инструмент. Естествено Мелхиор никак нямаше да се затрудни, ако трябваше да изкаже и мислите си. Но за съжаление той не мислеше. И пет пари не даваше. Беше чисто и просто посредствен комедиант, за когото е важно как звучат думите, а не какъв е смисълът им, затова следи зорко, с тревожно тщеславие за въздействието им върху слушателите.
Най-любопитното беше, че и в неговото държане, също както при Жан-Мишел, въпреки постоянната му грижа да прави добро впечатление в обществото, въпреки боязливото тачене на всички условности, винаги се долавяше нещо рязко, неочаквано, необмислено, което караше хората да казват, че всички Крафт са малко смахнати. Отначало това не навреди на Мелхиор. Напротив, дори чудатостите му бяха едва ли не доказателство за гения, който му приписваха. Защото между здравомислещите хора е прието да се смята, че артистите не могат да бъдат като тях. Скоро обаче откриха на какво се дължат чудатостите на Мелхиор: обичайният им източник беше бутилката. Ницше твърди, че Бакх бил бог на музиката. Мелхиор по инстинкт беше на същото мнение, но в неговия случай този бог се оказа много неблагодарен към поклонника си: вместо да му даде разум, защото не му достигаше, той му отне и малкото, което притежаваше. След необмислената му женитба (нелепа в очите на другите и следователно и в неговите) той все повече и повече се изостави. Започна да свири небрежно: беше толкова уверен в превъзходството си, че в кратко време го загуби. Появиха се други виртуози, които му отнеха благосклонността на публиката. Това го огорчи. Вместо да се стресне и да заработи по-енергично, неуспехите му съвсем го обезсърчиха. Отмъщаваше си, като злословеше за съперниците си в кръчмата. Разчиташе в неразумната си гордост, че ще наследи баща си като капелмайстор: назначиха другиго. Тогава си въобрази, че го преследват, започна да се държи като непризнат гений. Благодарение на уважението, с което се ползуваше старият Крафт, Мелхиор остана като цигулар в оркестъра, но загуби постепенно всичките си уроци в града. Този удар засегна силно честолюбието му, но засегна още по-осезателно кесията му. От няколко години доходите на семейството много намаляха, повя лош вятър. След като бяха живели в истинско охолство, сега изпаднаха в оскъдица и с всеки изминат ден ставаше все по-лошо, но Мелхиор се правеше, че не забелязва и все така пръскаше пари за облеклото и развлеченията си.
Той не беше лош човек, но не беше и съвсем добър, а това е може би по-лошо — слаб, без устрем, без морална сила, а същевременно се смяташе за безупречен баща, син, съпруг, изобщо за добър човек и може би беше така, ако за това е достатъчно да притежаваш незлобиво сърце, което лесно се разнежва, и да изпитваш животинска привързаност към близките си, които обичаш като част от себе си. Не можеше дори да се каже, че беше голям егоист: просто не беше силна личност. Не представляваше нищо. Подобни хора са истинска напаст. Като ненужен баласт, изхвърлен във въздуха, те се носят стремително надолу и неизбежно трябва да паднат, но увличат при падането си всичко, което е с тях.


Точно по времето, когато семейството съвсем изпадна, малкият Кристоф започна да проумява какво става около него.
Той не беше вече единствено дете. Мелхиор произвеждаше всяка година по едно бебе, без да се грижи какво ще стане с него по-късно. Две умряха съвсем малки. Другите две бяха три и четири годишни. Той изобщо не се занимаваше с тях. Принудена да излиза от къщи, Луиза ги поверяваше на Кристоф, който по това време беше едва шестгодишен.
Това беше голяма жертва за него, защото трябваше да се откаже от приятните си следобеди из нивята. Но беше горд, че го смятат за мъж, и се отнасяше сериозно към задачата си. Забавляваше братчетата си, колкото можеше, показвайки им своите игри. Говореше им, както бе чувал майка си да им говори, или пък ги носеше ту едното, ту другото, както правеха големите. Цял се прегърбваше под товара, стискаше зъби, но държеше с все сила братчето до гърдите си, за да не го изпусне. Децата искаха да ги носи през цялото време, никога не им омръзваше. А когато Кристоф се спираше изнемощял, те почваха да реват и не млъкваха. Измъчваха го много, чудеше се просто какво да ги прави. Бяха мръсни и се нуждаеха от майчини грижи. Кристоф беше безпомощен. Те издевателствуваха над него. Понякога му идеше да ги напляска, но си мислеше: «Малки са, не разбират.» И се оставяше великодушно да го щипят, удрят и тормозят. Ернст ревеше за нищо и никакво. Почваше да тропа с крака и да се търкаля на земята от яд: беше нервно дете и Луиза все молеше Кристоф да му угажда. Родолф пък беше хитър като маймуна. Винаги издебваше, когато Кристоф се занимаваше Ернст, за да върши зад гърба му всевъзможни глупости: чупеше играчките, разсипваше водата, цапаше рокличката си, събаряше чиниите на земята, тършувайки в долапа.
Така че когато Луиза се връщаше, вместо да похвали Кристоф, тя му казваше огорчено, без да му се кара, виждайки пораженията:
— Клето мое момче, за нищо не те бива!
Кристоф се оскърбяваше и му ставаше тежко на сърцето.


Луиза не пропускаше случай да изкара малко пари и продължаваше да работи като готвачка в по-специални случаи — сватбени пиршества, кръщения. Мелхиор се правеше, че не знае: това нараняваше самолюбието му; но охотно приемаше тя да работи, без той да знае. Малкият Кристоф нямаше още никаква представа за трудностите на живота. За него не съществуваха други граници на желанията му извън волята на родителите му, но той не я чувствуваше като принуда, защото те го оставяха да живее почти без надзор. Желаеше само едно — да порасне, за да бъде в състояние да върши всичко, което иска. Нямаше представа за ограниченията, с които човек се сблъсква на всяка крачка, и главно през ум не му минаваше, че родителите му не са напълно господари на самите себе си. В деня, когато за пръв път прозря, че едни от хората заповядват, а други се подчиняват и неговите близки не спадат към първата категория, от дън душа се разбунтува. Този ден беляза първия прелом в живота му.
Това се случи един следобед. Луиза му сложи най-чистите дрешки, подарено износено костюмче, но майка му със своята изобретателност и търпение го бе преобразила. Той отиде, както се бяха уговорили в дома, където тя работеше. Плашеше го мисълта, че трябва да влезе сам. Един прислужник се шляеше пред входа; той спря детето и го попита покровителствено какво търси. Кристоф прошепна, изчервявайки се, че идва при «госпожа Крафт», както му бе поръчано да каже.
— Госпожа Крафт ли? За какво ти е госпожа Крафт? — натърти иронично думата «госпожа» прислужникът. — Да не би да е майка ти? Качи се по оная стълба ей там. Ще намериш Луиза в кухнята, в дъното на коридора!
Кристоф тръгна натам цял пламнал: срамно му стана, че прислужникът бе нарекъл така свойски майка му по име. Чувствуваше се унизен. Искаше му се да побегне, да изтича при милата си река, да се скрие в храстите, където обичаше да си разказва приказки.
В кухнята се озова сред други слуги, които го посрещнаха с шумни приветствия. В дъното, край пещите, майка му се усмихваше мило и леко смутено. Той изтича към нея и зарови лице в полите й. Тя бе с бяла престилка и държеше дървена лъжица. Отначало сама засили смущението му, като поиска от него да си вдигне брадичката, за да го видят и да се ръкува с всички в кухнята. Той не се съгласи. Обърна се към стената и скри лице в шепите си. Малко по малко обаче се окуражи: стрелваше за миг присъствуващите с блесналите си засмени очички, но тутакси се извръщаше, щом някой го погледнеше. Крадешком изучаваше обстановката. Майка му изглеждаше заета и важна, не я познаваше такава. Тя отхлупваше ту една, ту друга тенджера, казваше мнението си, обясняваше уверено рецептите, а другата готвачка я слушаше с уважение. Сърцето на детето преливаше от гордост, виждайки колко ценят майка му и каква роля играеше тя в тази хубава стая, украсена с великолепни лъскави съдове.
Внезапно всички разговори секнаха. Вратата се отвори; влезе една дама, като шумолеше с копринената си рокля. Тя огледа всички подозрително. Не беше вече млада, но носеше светла рокля с широки ръкави. Държеше шлейфа си в ръка, за да не се докосне до нещо. Това обаче не й попречи да се доближи до печката, да надзърне в ястията и дори да ги опита. Когато повдигна леко ръка, ръкавът й се свлече и се показа голият й лакът. Това се стори грозно и неприлично на Кристоф. И колко сухо и рязко говореше тя на Луиза! А как смирено отговаряше майка му! Кристоф беше поразен. Той се сгуши в ъгъла си, за да не би да го забележат. Но не успя да се скрие. Дамата попита кое е това момченце. Луиза го улови за ръка и й го представи. Тя държеше ръцете му, за да не може да скрие лицето си. И макар и да бе изкушен да се освободи рязко и да побегне, Кристоф инстинктивно почувствува, че този път трябва да се подчини. Дамата погледна слисаното детско личице и първата й чисто майчинска реакция беше една мила усмивка. Но тя тутакси отново придоби покровителственото си изражение, попита го дали е послушен, ходи ли на черква, но той не отговори нищо. Тя разгледа как му стоят дрешките. Луиза побърза да изтъкне колко са хубави. Издърпа надолу палтенцето, за да оправи гънките. Кристоф изпита желание да изкрещи, толкова силно го стискаше майка му. Не проумяваше защо благодари на дамата.
А тя го улови за ръка и заяви, че ще го заведе при децата си. Кристоф хвърли отчаян поглед към майка си, но тя само се усмихваше любезно на господарката — той разбра, че не може да очаква помощ от нея и последва дамата като овца на заколение.
Отидоха в градината, където две начумерени деца — момиче и момче почти на неговата възраст — сякаш се бяха скарали за нещо. Пристигането на Кристоф ги развлече. Приближиха се да разгледат новодошлия. Изоставен при тях от дамата, Кристоф стоеше като закован на алеята и не смееше да вдигне очи. Двете деца, застанали неподвижно на няколко крачки от него, го оглеждаха от глава до пети, побутваха се с лакът и се кикотеха. Най-сетне се решиха да го заговорят. Попитаха го кой е, откъде идва, какво работи баща му. Кристоф не отговори нищо, напълно смразен. Беше смутен до сълзи особено от момиченцето, което имаше руси плитки, голи крака и къса поличка.
Започнаха да играят. Тъкмо когато Кристоф се поокопити, малкото богаташче се изправи пред него и като пипна дрешката му, заяви:
— Я, ами че това е моето палтенце!
Кристоф се смая. Възмутен от твърдението, че дрешката му била на другиго, той енергично поклати глава в знак на отрицание.
— Та нали си го познавам — настоя момчето. — Това е старото ми синьо палтенце: ето къде го бях изцапал.
И то посочи с пръст едно петно. После, продължавайки огледа си, се взря внимателно в краката на Кристоф и го попита от какво са направени кърпените му обуща. Кристоф стана ален. Момиченцето направи презрителна гримаса и пошепна на братчето си — но така, че Кристоф чу, — че той е бедно дете. Кристоф си възвърна способността да говори. Въобрази си, че успешно ще срази това оскърбително мнение, като избърбори завалено, че е син на Мелхиор Крафт, а майка му е Луиза, готвачката. Струваше му се, че тази титла е не по-малко хубава от всяка друга. И беше напълно прав. Но двете деца, които се заинтересуваха от този факт, явно не промениха отношението си към него. Напротив, започнаха да му говорят покровителствено. Попитаха го какво ще прави, когато порасне — дали ще стане готвач или кочияш. Кристоф пак онемя. Сърцето му се вледени.
Окуражени от мълчанието му, двете богаташчета, настроени внезапно, без никаква причина, враждебно към бедното дете, с присъщата на децата жестокост се чудеха как по-забавно да го тормозят. Момиченцето особено изглеждаше много настървено. То забеляза, че Кристоф тича трудно, защото дрехите му бяха тесни. И коварно му предложи да прескочи препятствие. Струпаха няколко столчета и накараха Кристоф да ги прескочи. Горкото момче не посмя да признае какво му пречи да скача. То се засили, затича се и се просна на земята. Децата се развикаха възторжено около него. Трябваше да опита още веднъж. Той направи отчаяно усилие и със сълзи на очи този път успя да прескочи преградата. Това не задоволи малките му палачи. Те решиха, че препятствието не е достатъчно високо. Прибавиха още едно столче, та непременно да си счупи врата. Кристоф се опита да се разбунтува. Той заяви, че няма да скочи. Тогава момиченцето го нарече страхопъзльо и каза, че се страхува да скочи. Кристоф не можа да понесе такова оскърбление. Сигурен, че ще падне, той скочи и действително падна. Краката му се преплетоха в столчетата и всичко се събори заедно с него. Той си ожули ръцете, едва не си пукна главата и като връх на нещастието скъса панталоните си не само на коленете, но и другаде. Не знаеше къде да се дене от срам. Двете деца радостно скачаха край него. Той страдаше жестоко. Чувствуваше презрението и омразата им. Защо? Защо? Би желал да умре! Едва ли има по-жестока болка от страданието на дете, което за пръв път открива човешката злост. Струва му се, че целият свят се е опълчил против него, че е лишено от всякаква подкрепа. Абсолютно никаква, абсолютно никаква!… Кристоф се помъчи да стане. Богатото момче го блъсна и повторно го събори. Момиченцето го ритна. Той отново се надигна. Те се нахвърлиха и двете върху него, седнаха на гърба му, притискайки лицето му до земята. Тогава го обзе истинска ярост. Премного нещастия му се бяха струпали! Ръцете му пламтяха, хубавите му дрехи бяха скъсани — истинска катастрофа за него! — срам, огорчение, възмущение от неправдата, толкова лоши неща наведнъж — и всичко се изля в диво ожесточение. Той се повдигна на ръце и колене, отърси се като куче и търкулна мъчителите си. И тъй като те пак се нахвърлиха върху него, той се втурна с наведена глава, залепи плесница на момичето и запрати с юмрук момчето посред лехата с цветя.
Раздадоха се писъци. Децата избягаха в къщи, крещейки пронизително. Захлопнаха се врати, чуха се гневни възклицания. Дамата притича бързо, доколкото й позволяваше шлейфът на роклята й. Кристоф я видя, но не се и опита да избяга. Беше ужасен от стореното: наистина нещо нечувано, същинско престъпление! Но не съжаляваше за нищо. Чакаше. Беше загубен. Толкова по-добре. Изпитваше дълбоко отчаяние.
Дамата се спусна към него. Почувствува ударите й, чу гневните й крясъци и потока от укори, но не разбра нищо. Двамата му малки неприятели се бяха върнали, за да присъствуват на опозоряването му. Те врещяха с пълно гърло. Надойдоха и слугите. Настана голяма врява. За да бъде напълно унищожен, ето че се появи и Луиза: повикали я бяха естествено. Вместо да го защити и тя го наби, преди да разбере какво е станало, и го накара да поиска прошка. Той отказа ожесточено. Тя го наби още веднъж и го повлече за ръка към дамата и децата, настоявайки да падне на колене. Той затропа с крака, започна да крещи и ухапа майка си по ръката. Най-сетне успя да избяга сред смеховете на прислужниците.
Вървеше съкрушен, с пламтящо от гняв и плесници лице. Стараеше се да не мисли и крачеше все по-бързо, защото не искаше да плаче на улицата. Бързаше да си отиде в къщи, за да може да излее мъката си. Гърлото му беше свито, кръвта се бе качила в главата му, струваше му се, че ще се пръсне.
Най-сетне се прибра. Изкачи тичешком старото тъмно стълбище до обичайната ниша на прозореца над реката и се отпусна запъхтян. Заля се в сълзи. Не си даваше сметка за какво точно плаче, но не можеше да не плаче. Когато първият пристъп отмина малко, той се разплака повторно, този път съзнателно, настървено, за да се самоизмъчва, като че ли, наказвайки себе си, наказваше и другите. После му мина през ум, че баща му ще се върне и майка му ще му разкаже всичко: мъките му още не се бяха свършили. Реши да избяга накъдето му видят очите и никога да не се връща.
Тъкмо когато слизаше по стълбата, се сблъска с баща си.
— Какво правиш тук? Къде отиваш? — попита Мелхиор.
Кристоф не отговаряше.
— Някаква пакост ли си направил? Какво? Кажи! — повтори Мелхиор. — Ще отговориш ли, или не?
Кристоф мълчеше упорито.
— Какво си направил — повторно запита Мелхиор. — Ще отговориш ли най-сетне?
Детето се разплака. Мелхиор се развика — плачът и крясъците се засилваха, докато най-сетне по стълбата се чуха бързите стъпки на Луиза. Тя се прибра в къщи силно разстроена. Още с влизането си се нахвърли на детето със сурови упреци и нови плесници, към които и Мелхиор не закъсня да прибави няколко жестоки удара, недоразбрал за какво се отнася. И двамата крещяха; детето пищеше. Най-сетне заспориха ядосано. Без да престава да бие сина си, Мелхиор крещеше, че детето има право — ето на какво се излагат, като слугуват у хора, които си въобразяват, че всичко им е позволено само защото имат пари. Пляскайки детето, Луиза викаше на мъжа си, че е грубиян, че няма да му позволи да докосне Кристоф, че го е наранил. На Кристоф действително му потече малко кръв от носа. Но съвсем не му беше до това и той не беше признателен на майка си, която грубо го изтри с мокра кърпа, защото не преставаше да му се кара. Най-сетне го бутнаха в тъмния килер и го затвориха, без да вечеря.
В стаята родителите му продължаваха да се карат. Не знаеше кого от двамата мрази повече. Струваше му се, че майка си. Никога не бе очаквал подобна злост от нея. Чувствуваше се смазан от всички нещастия, сполетели го през изтеклия ден: всичко, което бе изстрадал, несправедливостта на децата, несправедливостта на богатата дама, несправедливостта на родителите си и още нещо, което го изгаряше от срам като жива рана, без сам да съзнава — принизяването на неговите родители, с които той така се гордееше, пред тия зли и достойни за презрение хора. Раболепието им, което смътно бе доловил, му изглеждаше жалко. Всичко в душата му беше разклатено: възхищението от родителите, богоговейната почит, която те му вдъхваха, доверието му в живота, наивната му потребност да обича другите и да бъде обичан от тях, нравствената му сляпа, но пълна вяра. Всичко бе срутено. Грубата сила го бе смазала, без да има възможност да се защити, нито да й се изплъзне когато и да било. Изпъна тяло в отчаян бунт. Заудря с юмруци, с крака, с глава по стената, закрещя, изпадна в нервна криза и се загърчи по земята, блъскайки се в долапите.
Родителите му се притекоха и го взеха на ръце. Сега и двамата се надпреварваха в нежността си към него. Майка му го разсъблече, занесе го в леглото му, седна до възглавницата му и остана до него, докато се успокои. Но не успя да го умилостиви: той не бе простил и се преструваше, че спи, за да не я целуне. Тя му се струваше зла и подла. Нямаше представа каква мъка беше за нея да го изхранва и колко я болеше, че бе принудена да го накаже.
След като изчерпи до капка невероятния запас от сълзи, затаен в детските очи, той се почувствува малко облекчен. Беше страшно уморен. Но нервите му бяха прекалено напрегнати, за да може да заспи. Неотдавнашните сцени изплуваха в унеса му. Виждаше най-ясно малкото момиче с блестящи очи, вирнато надменно носле, коси върху раменете и голи крака; чуваше превзетия детски говор. И трепваше, сякаш наистина го чуваше. Спомняше си колко глупаво се бе държал самият той с него и изпитваше дива омраза. Не прощаваше на момичето, че го бе унизило, и изгаряше от желание да го унизи също, да го разплаче. Мъчеше се да измисли по какъв начин да постигне това — не му хрумна нищо. Нямаше никакви изгледи то някога да се заинтересува от него. Но за да му олекне, той си въобрази, че всичко може да стане така, както му се иска. Представи си, че е станал много богат и прочут. И момичето се е влюбило в него. И си заразказва една от своите невероятни приказки, която накрая му се стори по-вероятна от действителността.
Тя примира от любов, а той я презира. Когато минава пред къщата й, тя го наблюдава, скрита зад завесите. Той знае, че го гледа, но се преструва, че нехае и весело разговаря. Дори напуща града и се отправя на далечно пътешествие, за да я накара да страда още повече. Извършва велики подвизи. (На това място детето вмъкна в приказката си откъси от героичните разкази на дядо си.) През това време тя се разболява от скръб. Майка й, горделивата дама, идва да го моли: «Клетата ми дъщеря умира. Моля ви се, елате!» И той отива. Тя лежи с бледо, изпито лице. Протяга му ръце. Не може да говори, но улавя ръцете му и ги целува, обляна в сълзи. Тогава той я поглежда с несравнима доброта и нежност. Моли я да оздравее и приема любовта й. Тъй като този момент му беше много приятен, той го проточи умишлено, повтаряйки думите и жестовете си. Сънят кротко го приюти и той заспа утешен.
Когато отново отвори очи, беше ден. Но този ден не грееше вече така безгрижно, както предишната утрин: нещо се беше изменило в света. Кристоф бе опознал неправдата.


В дома им имаше периоди на голяма оскъдица. Те ставаха все по-чести. В такива дни трапезата беше бедна. Кристоф най-осезателно чувствуваше това. Бащата нищо не забелязваше. Той си сипваше пръв и за него винаги имаше достатъчно. Разговаряше шумно, смееше се до сълзи на приказките си и не обръщаше внимание на погледа на жена си, която се смееше принудено и не го изпускаше от очи, докато той си вземаше от яденето: защото след като вземеше своя пай, то оставаше наполовина. Тогава Луиза поднасяше на децата — по два картофа на всяко. Докато дойде ред на Кристоф, в чинията често оставаха само три картофа, а майка му не си бе взела още. Той знаеше предварително това. Броеше картофите, преди да стигнат до него. Тогава събираше цялата си душевна твърдост и казваше привидно небрежно.
— Само един, мамо.
Тя леко се обезпокояваше:
— Два, както на другите.
— Не, моля ти се, само един.
— Не си ли гладен?
— Не, не съм много гладен.
Но и тя си вземаше само един картоф. И двамата го белеха старателно, разделяха го на съвсем малки парченца и ги ядяха колкото може по-бавно. Майка му го дебнеше. Щом свършеше, тя го подканваше:
— Хайде, вземи и този!
— Не искам, мамо.
— Да не си болен?
— Не съм болен, но ядох достатъчно.
Случваше се баща му да го упрекне, че капризничи и да изяде и последния картоф. Но Кристоф вече внимаваше и го запазваше в своята чиния за братчето си Ернст: то беше лакомо, дебнеше го с очи още от началото на яденето и най-накрая винаги питаше:
— Няма ли да го изядеш? Дай ми го, Кристоф!
Ах, колко омразен му ставаше в такива моменти баща му, колко го беше яд на него — той съвсем не мислеше за тях, през ум не му минаваше, че изяжда дела им. Обикновено Кристоф беше толкова гладен, че му идеше да му го каже в лицето. Но беше твърде горд; мислеше си, че няма право да стори това, докато не започне да печели сам хляба си. Все пак баща му печелеше храната, която му отнемаше! Самият той не бе годен още за нищо. Беше товар за всички. Затова нямаше право да говори. По-късно щеше да му каже, ако изобщо дочака този ден. О, сигурно щеше да умре от глад много преди това!…
Измъчваше се повече от другите деца от тези недояждания. Здравият му стомах беше подложен на изпитание. Понякога просто трепереше от глад, болеше го глава. Усещаше празнота в гърдите, празнота, която ставаше все по-голяма и се впиваше като свредел в плътта му. Но не се оплакваше. Чувствуваше, че майка му го наблюдава и си придаваше безразличен вид. Луиза, със свито сърце, си даваше смътно сметка, че момченцето й се лишава от храна, за да има повече за другите. Тя се мъчеше да отхвърли тази мисъл, но постоянно се връщаше на нея. Не смееше да си изясни дали наистина беше така, да попита Кристоф. Защото и така да беше, какво можеше да стори? Самата тя бе свикнала с лишенията още от ранно детство. Има ли смисъл да се оплаква, щом не може да промени нещата? Но тъй като поради крехкото си здраве самата тя се задоволяваше с много малко храна, изобщо не подозираше, че детето се измъчва повече от нея. Но един или два пъти, когато всички други излизаха, децата на улицата, а Мелхиор по работа, тя помолваше големия си син да остане, за да й помогне уж нещо. Кристоф държеше кълбото, докато тя го размотаваше. Внезапно захвърляше всичко и го привличаше бурно до гърдите си. Слагаше го на скута си, макар той да беше вече доста тежък, притискаше го до себе си. Той обвиваше шията й с ръце и те се разплакваха двамата, прегръщайки се отчаяно.
— Клето мое момче!…
— Мамо! Мила мамо!…
Не си казваха нищо повече, но се разбираха.


Доста дълго време Кристоф не забелязваше, че баща му пие. Невъздържанието на Мелхиор не минаваше известни граници, поне в началото. То не избиваше в грубост. Проявяваше се по-скоро в изблици на прекалено веселие. Той бъбреше глупости, пееше пронизително с часове, удряйки по масата. Понякога искаше на всяка цена да танцува с Луиза и децата. Кристоф виждаше отлично, че майка му е печална. Тя се отдръпваше и навеждаше глава над ръкоделието си. Избягваше да гледа пияницата или се опитваше кротко да го накара да млъкне, когато говореше нелепости, от които горката жена се червеше. Но Кристоф не разбираше. Той така копнееше за радост, че тия шумни завръщания на баща му бяха едва ли не празници за него. Домът им беше тъжен. Лудориите на Мелхиор разведряваха атмосферата. Кристоф се смееше от все сърце на комичните жестове и на просташките шеги на баща си. Пееше и танцуваше с него и му се струваше много лошо, че майка му със сърдит глас му заповядваше да престане. Можеше ли това да бъде лошо, щом баща му го правеше? Макар че, винаги зорко наблюдателен, запечатващ вярно всичко видяно, той бе обърнал внимание на една проява на баща си, която не съответствуваше на още детския му, но властен инстинкт за справедливост; той продължаваше да се възхищава от него. Възхищението е толкова необходимо за децата! Може би то е израз на непресъхващата любов към самия себе си. Когато човек съзнава, че е много слаб, за да осъществи желанията си и да задоволи гордостта си, той ги прехвърля, ако е дете, върху родителите си, а ако е вече възрастен мъж, победен от живота, върху децата си. Те са или ще бъдат онова, което той е мечтал да стане, ще отстояват правата му, ще отмъстят за него. И в това горделиво самоотречение в тяхна полза любовта и егоизмът се сливат опияняващо силно и сладостно. Така Кристоф забравяше недоволството от баща си и се мъчеше да намери поводи да му се възхищава. Гордееше се с ръста му, със силните му ръце, гласа, смеха, жизнерадостта му и цял засияваше, като похвалеха пред него виртуозността на баща му или когато самият Мелхиор разказваше, преувеличавайки, какви комплименти са му направили. Той вярваше на тия хвалби. И смяташе баща си за гений, за един от героите на своя дядо.
Една вечер към седем часа беше сам в къщи. Братчетата му бяха отишли на разходка с Жан-Мишел. Луиза переше на реката. Вратата се отвори рязко и Мелхиор нахълта. Беше без шапка, раздърпан. Цял се завъртя, влизайки, и се строполи на един стол до масата. Кристоф се разсмя — сметна това за една от обичайните му шеги. И пристъпи към баща си. Когато обаче го погледна отблизо, тутакси му се отщя да се смее. Мелхиор седеше с отпуснати ръце и гледаше с премигващи очи пред себе си, без да вижда нищо. Лицето му беше пурпурночервено, устата — отворена. От време на време изхълцваше и се изсмиваше безсмислено. Кристоф бе поразен. Най-напред помисли, че баща му се шегува, но той не помръдваше: обзе го ужас.
— Татко! Татко! — завика детето.
Мелхиор продължаваше да кудкудяка като кокошка. Кристоф го улови отчаяно за ръка и го разтърси с всички сили.
— Татко! Мили татко! Отговори ми! Моля ти се!
Мелхиор се олюля като мекотело и едва не падна.
Главата му се наклони към Кристоф. Той го изгледа, мърморейки нещо несвързано и гневно. Когато детето срещна мътните му очи, то бе обзето от безумен страх. Побягна в дъното на стаята, отпусна се на колене пред леглото и зарови лице в завивките. Дълго време двамата останаха така. Мелхиор се люлееше тромаво на стола и се хилеше. Кристоф си запушваше ушите, за да не чува, и трепереше. В душата му цареше неописуем смут. Беше невероятно разтърсен, ужасен, страдаше, сякаш бе загубил скъп и уважаван човек.
Никой не се прибираше. Бяха сами двамата. Нощта се спускаше и все по-силен страх завладяваше детето. То неволно се вслушваше и кръвта му се вледеняваше от непознатия глас на баща му. Той отекваше още по-страшно в околната тишина. Часовникът отмерваше тактовете на този безсмислен брътвеж. Най-сетне Кристоф не издържа, понечи да избяга. Но за да излезе, трябваше да мине покрай баща си, а той изтръпваше при мисълта да види отново очите му. Струваше му се, че би умрял. Опита се да допълзи на четири крака до вратата. Сдържаше дъх, не поглеждаше баща си, спираше се при най-малкото му движение, загледан в краката му под масата. Единият трепереше. Кристоф стигна до вратата. Натисна несръчно дръжката, но в смущението си я изпусна и тя се затвори шумно. Мелхиор се извърна да види какво става. Столът се наклони и Мелхиор се сгромоляса шумно. Кристоф бе така ужасен, че не намери сили да избяга. Стоеше залепен до стената, гледаше баща си, проснат в краката му, и викаше за помощ.
Падането отрезви малко Мелхиор. След като руга, псува и обсипа с юмруци стола, който му бе изиграл този номер, след като напразно се мъчи да се изправи, той успя да се задържи седнал, подпрял гръб на масата. После осъзна къде се намира. Видя плачещия Кристоф и го извика. Кристоф искаше да побегне, а не можеше да помръдне. Мелхиор го извика повторно. Понеже детето не се приближаваше, той го изруга гневно. Кристоф се приближи, треперейки с цялото си тяло. Мелхиор го привлече към себе си и го сложи на коленете си. Най-напред му задърпа ушите, като произнесе с надебелелия си език заплетена реч за уважението, което всяко дете дължи на баща си. После внезапно му хрумна нещо съвсем друго и почна да го подхвърля в ръцете си, бъбрейки нелепости, като се превиваше от смях. Изведнъж, без никакъв преход, се опечали, разчувствува се от мисълта за съдбата на детето и собствената си съдба. Притискаше го до задушаване, обсипваше го с целувки, заливаше го със сълзите си. Най-сетне почна да го люшка, пеейки с все гърло De protundis. Кристоф не правеше ни най-малък опит да се освободи. Беше се вледенил от ужас. Задушен до гърдите на баща си, облъхван от винения дъх на хълцукащия пияница, измокрен от гнусните му целувки и сълзи, той примираше от страх и отвращение. Би желал да извика, но от устата му не излизаше никакъв звук. Остана така цял век — тъй му се стори, — докато вратата се отвори и влезе Луиза с панер бельо в ръце. Тя извика, изпусна панера, втурна се към Кристоф и със сила, която никога не биха подозирали у нея, изтръгна детето от ръцете на Мелхиор.
— Ах, жалък пияницо! — извика тя.
Очите й пламтяха от гняв.
Кристоф си помисли, че Мелхиор ще я убие. Но баща му така се втрещи от заплашителното появяване на жена си, че не отвърна нищо, а се разрида. Търкулна се на земята, блъскайки глава о мебелите и повтаряйки, че тя е права — той е пияница, напаст за близките си, разорява горките си деца и затова по-добре да умре. Луиза презрително му бе обърнала гръб. Тя отнесе Кристоф в съседната стая, опитвайки се да го успокои. Детето продължаваше да трепери и не отговаряше на въпросите на майка си. После избухна в ридания. Луиза изми лицето му. Тя го прегръщаше и му говореше нежно, плачейки заедно с него. Най-сетне и двамата притихнаха. Тя коленичи, накара и Кристоф да коленичи до нея. И те помолиха бога да излекува бащата от този отвратителен навик и Мелхиор да стане отново добър и разумен както преди. Луиза сложи детето да си легне. То пожела тя да остане до леглото и да държи ръката му. Майката прекара част от нощта, седнала до възглавницата на детето, което вдигна температура. Пиявицата се търкаляше на пода.
Известно време след тази случка, когато по време на урока в училище Кристоф зяпаше мухите по тавана или буташе с юмрук съседите си, за да ги събори от чина, учителят, който го бе намразил, защото все мърдаше и никога нищо не знаеше, направи непристоен намек, когато сам Кристоф се търкулна от чина, за добре известната личност, чийто пример, изглежда, той желае да последва блестящо. Всички деца се изсмяха. Някои решиха да уточнят намека, като прибавиха ясни и недвусмислени коментарии. Кристоф стана, пурпурен от срам, грабна мастилницата и я запрати с все сила в лицето на първото смеещо се лице, което се изпречи пред очите му. Учителят се нахвърли с юмруци върху него. Кристоф яде бой, стоя на колене и за наказание трябваше да напише огромно съчинение.
Прибра се в къщи блед, безмълвен, разярен. Заяви студено, че няма вече да ходи на училище. Не обърнаха внимание на думите му. На другата сутрин, когато майка му напомни, че е време да тръгва, той заяви невъзмутимо, че няма вече да ходи на училище. Луиза напразно го молеше, викаше, заплашваше. Нищо не помогна. Той седеше в ъгъла с упорито намръщено чело. Мелхиор го преби от бой. Той зарева от болка, но на всички настоявания след всеки удар отвръщаше все по-ожесточено: «Не!» Поискаха да узнаят причината. Той стисна зъби и не пожела да отговори нищо. Мелхиор го сграбчи, замъкна го в училище и го предаде на учителя. Когато седна на чина си, той започна да чупи методично всичко, което му бе подръка: писалката, мастилницата. Разкъса тетрадката и учебника си, правейки всичко това предизвикателно, като гледаше дръзко учителя. Затвориха го в тъмната стаичка. След няколко минути учителят го намери със завързана около врата кърпа. Кристоф дърпаше отчаяно двата й края: опитваше се да се удуши.
Трябваше да го отпратят.


Кристоф беше издръжлив на физическите болки. Беше наследил от баща си и дядо си здраво тяло. В тяхното семейство не бяха изнежени: здрав или не, никой не се оплакваше и нищо не можеше да измени привичките на двамата Крафт, баща и син. Те излизаха, каквото и да бе времето, лете и зиме, стояха с часове под дъжда или слънцето, винаги гологлави и разгърдени — от небрежност или за да покажат издръжливостта си, — извървяваха километри, без никога да почувствуват умора, и гледаха с презрително съжаление горката Луиза, която не се оплакваше, но бе принудена да спира с побеляло лице, с подути крака и биещо до пръсване сърце. Кристоф донякъде споделяше презрението към майка му. Просто не проумяваше как някой може да бъде болен. Когато паднеше, удареше се, порежеше се или се изгореше, той не плачеше. Гневеше се само срещу предмета, който му е причинил болката. Грубостите на баща му, на невръстните му другари, гаменчетата от улицата, с които се биеше, здраво го закалиха. Той не се плашеше от бой. Неведнъж се връщаше в къщи с разкървавен нос и подутини по челото. Веднъж се наложи да го разтървават и да го измъкнат полузадушен от една такава бясна схватка: беше паднал под противника си, който яростно блъскаше главата му в паветата. Кристоф намираше това напълно естествено, тъй като самият той беше готов да направи с другите същото.
И все пак той се страхуваше от безкрайно много неща; и макар да не споделяше с никого — беше страшно горд, — нищо не го измъчваше толкова като дете, както тия постоянни страхове. Особено в продължение на две-три години те бушуваха в него като болест.
Страхуваше се от тайнственото, спотаило се в мрака, от злите сили, дебнещи сякаш съществуването му, от гъмжащите чудовища, които детският мозък измисля с ужас, като ги примесва с всичко, което вижда: последни останки може би от изчезнала фауна, халюцинации от първите дни, близки до небитието, от страшния сън в майчината утроба, от събуждането на ларвата в недрата на материята.
Страхуваше се от таванската врата. Тя се отваряше към стълбата и почти винаги зееше. Когато му се налагаше да мине покрай нея, сърцето му се разтуптяваше. Засилваше се и скачаше, без да погледне встрани. Струваше му се, че някой или нещо дебне зад нея. В дните, когато бе затворена, той ясно чуваше през малкия отвор, оставен за котката, как нещо мърда зад вратата. Не беше чудно, защото там бе пълно с огромни плъхове. Но той си представяше някакво чудовищно същество с изпочупени кости, с разкъсани меса, с конска глава, с очи, които носят смърт, с неясни очертания. Не искаше да мисли за него, но въпреки волята си мислеше. Уверяваше се с трепереща ръка, че резето е добре залостено; въпреки това се обръщаше десет пъти назад, докато слизаше по стълбата.
Страхуваше се да остане нощем навън. Случваше се да се забави у дядо си или да го пратят при него вечер да му предаде нещо. Старият Крафт живееше малко извън града, по пътя за Кьолн. Между неговата къща и първите осветени прозорци на града имаше двеста-триста крачки, но това разстояние се струваше тройно по-голямо на Кристоф. Пътят правеше завой за няколко минути и тогава не се виждаше никаква светлинка. Привечер полето беше пусто. Земята ставаше черна, а небето страшно избледняваше. Когато излезеше от храстите, ограждащи пътя, и се покатереше на насипа, можеше да различи жълтеникавата ивица на хоризонта. Но тази бледа светлина го потискаше повече дори от нощта. Мракът около нея изглеждаше още по-черен. Напомняше погребение. Облаци се спускаха почти до самата земя. Храстите ставаха огромни и странно мърдаха. Голите дървета заприличваха на смешни старци. Километражните камъни по пътя блещукаха като синкави платна. Мракът се оживяваше. В канавките седяха джуджета, искри блещукаха в тревата, нещо страшно летеше във въздуха, пронизително свиреха излезли кой знае откъде насекоми. Кристоф винаги очакваше с тревога някаква злокобна изненада от природата. Тичаше и сърцето подскачаше в гърдите му.
Зърнал осветения прозорец на дядо си, той се успокояваше. Най-лошо беше, когато старият Крафт още не се бе прибрал. Тогава ставаше съвсем страшно. Старата му къща, уединена в полето, плашеше детето и посред бял ден. То забравяше страховете си, когато старият му дядо беше там. Понякога обаче старецът излизаше и го оставяше сам, без да го предупреди и без Кристоф да го е усетил. Стаята бе тиха. Всички предмети излъчваха близост и благосклонност. Голямото бяло дървено легло, дебелата библия на поличката до възглавницата, изкуствените цветя над камината редом с фотографиите на двете жени и единадесетте деца — старецът беше писал под всяка датата на раждането и датата на смъртта. По стените стихове от библията в рамки и посредствени цветни литографии на Моцарт и Бетховен. Малко пиано в единия ъгъл, виолончело — в другия; лавици с небрежно подредени книги, чибуци, закачени по стените, а на прозореца — саксия с мушкато. Сякаш го обкръжаваха приятели. В съседната стая се чуваха стъпките на стареца. Той ковеше или рендосваше нещо. Говореше си сам, наричайки се глупак, или пееше с дебелия си глас, съставяйки сам путпури от хорали, сантиментални песни, войнствени маршове и кръчмарски шлагери. Кристоф се чувствуваше в безопасност.
Той седеше в голямото кресло до прозореца с книга на коленете. Наведен над картинките, той цял потъваше в тях. Денят преваляше. Почваше да вижда неясно. Накрая вдигаше очи от книгата и се унасяше. Колела на каруца трополяха далече по пътя. Крава мучеше в нивите. Градските камбани прозвъняваха провлечено и сънливо вечерня. Неясни желания, тъмни предчувствия се събуждаха в сърцето на бленуващото дете.
Внезапно Кристоф се сепваше, обзет от смътно безпокойство. Вдигаше поглед — нощ. Ослушваше се — тишина. Дядо му бе излязъл преди малко. Детето потреперваше. Надничаше от прозореца; мъчеше се да го види: пътят се белееше безлюден. Всички предмети започваха да придобиват заплашителни физиономии. Божичко! Ами ако «то» дойде? Кое «то»?… Той не би могъл да каже. Страшното нещо… Вратите не се затваряха плътно. Дървената стълба скърцаше, сякаш някой ходеше по нея. Кристоф скачаше, издърпваше креслото, двата стола и масата в най-добре защитения ъгъл на стаята. Изграждаше преграда: креслото до стената, единият стол — отляво, другият — отдясно, масата — отпред. В средата закрепваше двойната стълба и кацваше на върха й с книгата си и с още няколко тома в запас в случай на обсада. Той си отдъхваше, решил с детското си въображение, че врагът в никакъв случай не може да мине през това препятствие.
Но врагът изникваше понякога от самата книга. Между старите издания, купувани наслуки от дядо му, имаше някои с картинки, които правеха дълбоко впечатление на детето: те го привличаха, но същевременно го плашеха. Представляваха фантастични видения — изкушенията на свети Антоан с птичи скелети, клекнали над кани, безброй яйца, мърдащи като червеи в коремите на отворени жаби, глави, закрепени върху животински лапи, задници, свирещи на тромпети, домакински съдове и животински трупове, крачещи тържествено, загърнати в широки чаршафи и кланящи се като стари дами. Кристоф изпитваше ужас, но все се извръщаше към тях, привлечен въпреки отвращението си. Дълго ги разглеждаше и от време на време хвърляше крадешком поглед около себе си, за да разбере какво шава в гънките на пердето. Една илюстрация в учебника по анатомия му беше още по-противна. Трепереше да не попадне на тази страница, когато приближаваше до мястото, където тя се намираше. Тези безформени рисунки имаха странна власт над него. Безграничната творческа способност, присъща на детския мозък, попълваше оскъдната постановка. Той не виждаше никаква разлика между тези цапотии и действителността. Нощем те въздействуваха по-силно на сънищата му, отколкото живите сцени, наблюдавани през деня.
Страхуваше се да заспи. Няколко години сънят му бе отровен от кошмари. Кристоф бродеше в пещери, а през отдушника им се вмъкваше, кривейки се, одраният. Или пък, както си стоеше сам в стаята, чуваше шумолене на стъпки в коридора. Спущаше се към вратата, за да я затвори, и успяваше да хване дръжката — някой обаче я дърпаше отвън. Той не успяваше да завърти ключа, губеше сили, викаше за помощ. И знаеше отлично «кой» иска да влезе. Намираше се между близките си и лицата им внезапно се променяха. Почваха да вършат безумства. Четеше си спокойно и чувствуваше, че невидимо същество броди около него. Искаше да избяга, а усещаше, че е вързан. Искаше да извика, а устата му беше запушена с кърпа. Нечии отвратителни ръце стискаха шията му. Събуждаше се задъхан, зъбите му тракаха и продължаваше да трепери дълго след като се е събудил. Не успяваше да прогони тревогата си.
Стаята, в която спеше, беше килер без прозорци и без врата. Стара завеса, закачена над входа, я отделяше от спалнята на родителите му. Лошият въздух го задушаваше. Братята му, които спяха в същото легло, го ритаха. Главата му пламтеше, той беше в плен на полусънно състояние, обсаден от всички дребни дневни грижи, увеличени прекомерно. В това състояние на крайна нервна възбуда, близка до кошмар, най-малкото стряскаме му беше мъчително. Скърцането на пода го ужасяваше. Дишането на баща му придобиваше невероятна сила. Като че ли преставаше да бъде човешко дихание. Този чудовищен шум го изпълваше със страх. Като че ли някакъв звяр бе легнал оттатък. Нощта го разнебитваше. Никога нямаше да свърши, вечно щеше да го мъчи така. От месеци сякаш лежеше тук. Детето се задъхваше, повдигаше се в леглото, сядаше, изтриваше с ръкава на ризата си плувналото в пот лице. Понякога буташе брат си Родолф, будеше го. Но брат му изръмжаваше, дръпваше към себе си завивките и заспиваше още по-дълбоко.
Детето оставаше будно в трескавата си тревога, докато на пода под пердето се появеше бледа ивица. Този плах отблясък на далечната още зора внезапно вливаше покой и душата му. Светлината се прокрадваше в стаята, без някой да може още да я различи от мрака. Треската му изчезваше, кръвта му се успокояваше като преляла река, която се прибира в коритото си. Равна топлина се разливаше по тялото му и пламтящите му от безсъние очи се затваряха.
Вечер той чакаше с ужас часа на съня. Заричаше се, че няма да му се даде, че ще остане буден цялата нощ, за да няма кошмари! Но умората надвиваше. И чудовищата идваха отново винаги когато най-малко ги очакваше.
Нощ, изпълнена със заплаха! Така сладка за повечето деца, така ужасна за някои от тях!… Кристоф се страхуваше да заспи. Страхуваше се и да стои буден. Заспал или бдящ, неизменно бе обграден от чудовищни образи, призраците на въображението му, ларвите, които витаят в здрача на детството, както в злокобния полумрак на болестта.
Но тези въображаеми ужаси скоро щяха да избледнеят пред големия страх, който разяжда всички хора, страх, който човешкият разум напразно се опитва да приспи или да отрече: смъртта.


Един ден, тършувайки в някакъв долап, Кристоф намери разни неща, които не познаваше: детска рокличка, шапчица на райета. Победоносно занесе находката на майка си, която, вместо да му се усмихне, се разсърди и му заповяда да върне нещата, откъдето ги бе взел. Понеже той не се подчини веднага и продължаваше да я пита защо, тя ги изтръгна от ръцете му и ги прибра в едно чекмедже, до което той не можеше да стигне. Силно заинтригуван, Кристоф я отрупа с въпроси. Най-сетне ти му каза, че дрешките са на неговото братче, умряло, преди Кристоф да се роди. Той беше просто смазан. Никога не бе чувал да се говори за това братче. Замълча за миг, после се опита да изкопчи още нещо. Майка му изглеждаше разсеяна. Тя му каза все пак, че и то се е казвало Кристоф като него, но било по-послушно. Той я заразпитва отново. Но Луиза отговаряше неохотно. Каза само, че детето било сега на небето и се молело за всички тях. Кристоф не можа да научи нищо повече. Тя му заповяда да млъкне и да я остави да си гледа работата. И действително като че ли напълно потъна в шева. Изглеждаше загрижена и не вдигаше очи. Но малко по-късно погледна към ъгъла, където Кристоф се бе сгушил сърдит, усмихна му се и му каза кротко да отиде да си играе навън.
Откъслечните й отговори силно го развълнуваха. Имало е, значи, друго момче, дете на майка му също като него, със същото име, кажи-речи, като него, и то бе умряло! Умряло! Той не проумяваше какво точно значи това. Но сигурно беше нещо ужасно. И никога не говореха за този друг Кристоф! Напълно го бяха забравили. Нима така щеше да стане и с него, ако умре? Тази мисъл още го измъчваше вечерта, когато седна на масата с цялото семейство и близките му заговориха, смеейки се, за най-безразлични неща. Следователно биха могли да бъдат весели и след неговата смърт! О, той никога не би повярвал, че майка му може да бъде такава егоистка и да се смее след смъртта на малкото си момченце. Ненавиждаше ги всичките, плачеше му се предварително заради него самия, заради собствената му смърт. Същевременно бе изкушен да зададе хиляди въпроси, но не смееше. Спомняше си колко строго майка му го бе накарала да млъкне. Накрая не можа да се сдържи и когато си лягаше, попита Луиза, дошла да го целуне:
— Мамо, в моето ли легло спеше то?
Клетата жена потрепери и попита, стараейки се да не издаде вълнението си:
— Кое?
— Малкото момченце… което е умряло — отвърна Кристоф, снижавайки глас.
Майка му внезапно го притисна буйно.
— Млъкни! Млъкни! — промълви тя.
Гласът й трепереше. Облегнал глава на гърдите й, Кристоф чуваше силните удари на сърцето й. За миг замълчаха и двамата. После майката каза:
— Никога вече не бива да ми говориш за това, миличък… Спи спокойно… не, това не е неговото креватче.
Тя го целуна. Стори му се, че бузата й е мокра, пожела да се увери. Това малко го облекчи: мъчно й е все пак! След малко обаче пак се усъмни, когато чу спокойния й глас в другата стая, обичайния й глас. Кога държането й бе искрено? Преди малко или сега? Той дълго се въртя в леглото си, без да намери отговор. Би желал майка му да скърби дълбоко: не че нямаше да му е мъчно, ако я вижда тъжна, но въпреки това щеше да му подействува благотворно! Нямаше да се чувствува толкова самотен. Той заспа, а на другия ден не се сети вече за това.
Няколко седмици по-късно едно момченце, с което си играеше на улицата, не излезе по обичайното време. Някой от бандата каза, че било болно. Свикнаха да не го виждат в игрите. Знаеха защо не идва и не се интересуваха повече. Една вечер Кристоф си беше легнал. Доста рано. От килера, където се намираше леглото му, виждаше светлината в стаята на родителите си. На вратата се потропа. Една съседка дойде на гости. Кристоф слушаше разсеяно, измисляйки си по стар навик някаква приказка. Не долавяше всички думи от разговора на големите. Внезапно чу, че съседката каза: «Той умря.» Кръвта му спря, защото разбра за кого става дума. Ослуша се, сдържайки дъха си. Родителите му възкликнаха. Мелхиор извика високо:
— Чуваш ли, Кристоф? Горкият Фриц умрял.
Кристоф се овладя с мъка и отговори спокойно:
— Чух, татко.
Гърдите му бяха притиснати като в менгеме.
Мелхиор избухна:
— «Чух, татко!» Само това ли намери да кажеш? Нима не ти е мъчно?
Луиза, която разбираше детето, каза:
— Шт! Остави го да спи.
Оттатък заговориха по-тихо. Кристоф обаче, наострил уши, не изпускаше и най-малката подробност: болестта, тифусната треска, студените бани, бълнуването, скръбта на родителите. Не можеше да диша. Някаква топка го задушаваше, изкачваше се чак в гърлото му. Той трепереше: ужасните подробности се врязваха в паметта му. Запомни главно едно: болестта била заразителна, значи, и той би могъл да умре по същия начин. Вледени се. Спомни си, че се бе ръкувал с Фриц последния път, когато го беше видял и дори същия този ден бе минал край къщата им. Не смееше да мръдне, за да не го принудят да каже нещо. Когато съседката си отиде, баща му попита:
— Спиш ли, Кристоф?
Той не отговори, но чу, когато Мелхиор заяви на Луиза:
— Това дете е безсърдечно.
Луиза не му отвърна; малко след това обаче тя повдигна безшумно завесата и погледна креватчето. Кристоф едва успя да затвори очи и да се престори, че диша равномерно, както братчетата му, които спяха. Луиза се отдалечи на пръсти. А колко му се искаше всъщност да я задържи! Как му се искаше да й каже колко се страхува, да я помоли да го спаси или попе да го успокои! Но се боеше да не би да му се подиграват, да не би да го сметнат за страхливец. И освен това знаеше вече: каквото и да му кажат, няма да му помогнат. И остана дълги часове с тревогата си, въобразявайки си, че болестта прониква в него, усещаше болки в главата, сърцето му се стягаше и той си мислеше ужасен: «Свършено е! Болен съм, ще умра, ще умра!…» По едно време се изправи в креватчето и тихичко повика майка си. Родителите му спяха и той не посмя да ги събуди.
От този ден детството му беше отровено от мисълта за смъртта. Поради разстроените си нерви страдаше от всевъзможни безпричинни неразположения: тежко дишане, бодежи, внезапни задушавания. Тревожното му въображение ги преувеличаваше, струваше му се, че вижда във всяко едно от тях кръвожадния звяр, който ще отнеме живота му. Колко пъти изживяваше агонията си на две крачки от майка си, без тя ни най-малко да се усъмни. Защото въпреки малодушието си намираше смелост да затвори страховете в себе си, подтикван от странна смесица от чувства — гордост, че ще се справи сам, срам от собствения страх, задръжки, продиктувани от синовна обич, за да не тревожи майка си. Но всеки път си мислеше: «Сега действително съм болен, тежко болен. Сигурно от ангина…» Случайно беше запомнил тази дума… «Само дано не умра този път!…»
Имаше известни набожни представи. Вярваше драговолно в обясненията на майка си: че след смъртта душата се качва при всевишния и ако е праведна, влиза в райската градина. Но това пътешествие не го привличаше, а по-скоро го плашеше. Той съвсем не завиждаше на децата, които по думите на майка му господ грабва в съня им и ги извиква при себе си, за да не страдат. Преди да заспи, трепереше да не би на господ да му хрумне да стори същото и с него. Трябва да е ужасно да те откъснат внезапно от топлото креватче, да те повлекат в пустошта и да те представят на бога. Той си представяше бог като огромно слънце, с гръмотевичен глас. Колко ли ще боли! Навярно ще изгаря очите, ушите, душата! Освен това бог може би наказва: никой не знае… Пък и това не спестяваше всичките други ужаси, които не бяха съвсем ясни, но се отгатваха от разговорите на големите: тялото в някаква кутия, съвсем само в дъното на дълбока яма, загубено сред другите в отвратителните гробища, където го водеха да се моли… Божичко! Колко тъжно!…
Междувременно и да живееш, не беше весело: гладуваш, виждаш баща си пиян, бият те, страдаш от най-различни неща — от проклетията на другите деца, от оскърбителното състрадание на високопоставените, и си неразбран от всички, дори от майка си! Всички те унижават, никой не те обича, сам си, съвсем сам и съвсем незначителен! Да, и все пак именно това му даваше желание да живее. Той чувствуваше в себе си могъщо кипнал гняв. Странна беше тази сила! Тя беше още безпомощна; като че ли далечна, завързана, омотана, парализирана; той не съзнаваше към какво се стреми тя, в какво ще се превърне по-късно. Но я чувствуваше в себе си. Сигурен беше: тя се надигаше и тътнеше. Утре! Утре! Тя ще отмъсти за всичко! Кристоф настървено искаше да живее, за да се разплати за всички огорчения, за всички неправди, за да накаже злите, за да извърши велики дела. «Ох, само да доживея до (той помисляше малко)… поне до осемнадесет години!» Друг път стигаше до двадесет и една. Това беше крайният предел. Въобразяваше си, че ще му стигне, за да властвува над света. Припомняше си героите, оживели в сърцето му — Наполеон и другия, по-далечния, когото обичаше най-много, Александър Велики. Сигурно ще стане като тях, стига само да живее още дванадесет… десет години. През ум не му минаваше да жали хората, умрели на тридесет години. За него те бяха вече стари. Бяха се радвали на живота: те си бяха виновни, ако не са успели! Но да умре сега, какво отчаяние! Толкова тъжно е да изчезнеш съвсем малък и да останеш завинаги в мисълта на хората малкото момче, което всеки се счита в правото си да упреква. И той плачеше от ярост, сякаш действително беше умрял.
Страхът от смъртта изтерза детските му години, смекчен от отвращението от живота, от собствения му безрадостен живот.
Сред този тежък мрак, в душната нощ, която постепенно се сгъстяваше около него, проблесна като звезда, залутана в тъмните простори, светлината, която щеше да озари живота му — божествената музика!…
Неотдавна дядото беше подарил на внучетата си старо пиано: един негов клиент го бе помолил да го махне от дома му и Жан-Мишел бе успял да го поправи с изобретателност и търпение. Подаръкът не беше посрещнат особено радостно. Луиза смяташе, че стаята и без това е малка и няма защо още повече да се задръства. А Мелхиор подметна, че дядото не се е разорил: купчина дърва за горене. Единствен малкият Кристоф се зарадва на гостенина, без сам да съзнава защо. Пианото му се струваше вълшебен сандък, пълен с чудни приказки, също като дебелата книга «Хиляда и една нощ», от която дядо му четеше от време на време по няколко страници, които очароваха и двамата. Когато баща му, за да опита клавишите, изсипа ситен дъжд от арпежи в стаята, подобен на ситните капчици, които вятърът изтърсва от мокрите клони на гората след проливен дъжд, Кристоф запляска с ръце и извика: «Още!» Мелхиор затвори обаче презрително капака и заяви, че пианото не струва нищо. Кристоф не възрази. Но от този ден той все се навърташе около него. Щом родителите му обърнеха гръб, той повдигаше капака, натискаше лекичко някой клавиш, като че ли раздвижваше зелената броня на голям бръмбар, опитвайки се да го изкара навън. Понякога в бързината си удряше клавиша по-силно и майка му извикваше: «Няма ли да стоиш мирно? Не пипай всичко!» Друг път си приклещваше пръста, затваряйки силно капака, и правеше жални гримаси, смучейки болното място…
Сега най-голямата му радост е, когато майка му трябва да работи някъде цял ден или да отиде на пазар в града. Той се вслушва в стъпките й, докато слиза по стълбата. Ето отдалечава се. Той е сам. Отваря пианото, доближава един стол и се качва отгоре. Раменете му стигат до клавишите. Достатъчно е за целта му. Защо чака да остане сам? Никой не би му пречил да свири, стига само да не вдига голям шум. Но той се стеснява от другите, не би се чувствувал свободен. И после те разговарят, движат се, а това разваля удоволствието му. Толкова е хубаво, когато е сам!… Кристоф сдържа дъха си, за да бъде съвсем тихо, пък и развълнуван е малко, сякаш се готви да гръмне с топ. Сърцето му бие, когато натиска с пръст клавиша. Понякога го вдига преждевременно, за да натисне друг. Знае ли какво може да се получи от този, вместо от онзи? Изведнъж се разнася звук. Някои звуци са дълбоки; други — остри; едни звънтят, други бучат. Детето дълго ги слуша един по един, докато угаснат. Те се люшкат, все едно камбани в полето, а вятърът ту приближава, ту отдалечава звъна им. Ослушаш ли се, дочуваш в далечината други различни гласове, гонещи се разбъркано като рояк мушици. Те сякаш го викат, увличат го все по-нататък… все по-нататък… все по-нататък към тайнствените си убежища, където се потапят и потъват… Ето, изчезнаха!… Не! Още шепнат… Пръхкане на криле… Колко странно! Напомнят духове. Кристоф не може да си обясни само едно: как се покоряват, как остават пленени в този стар сандък!
Най-хубавото е, когато едновременно натисне с два пръста два клавиша. Никога не знае какво точно ще се получи. Понякога двата духа са врагове: те се разлютяват, сблъскват се, бръмчат сърдито; гласът им се засилва, извисява се ту гневно, ту разпалено. Кристоф обожава тази игра: все едно оковани чудовища хапят веригите си и блъскат стените на затвора си. Сякаш всеки миг ще ги разрушат и ще се втурнат навън, подобно на духовете, затворени в арабските сандъчета с печата на Соломон. Други го ласкаят: опитват се да го подкупят, но всъщност гледат да го ухапят, изпълнени с трескаво безпокойство. Кристоф не знае какво искат: те го привличат и смущават. Карат го едва ли не да се изчервява. Друг път попада на ноти, които се обичат. Звуците се вплитат, прегръщат се с ръце като за целувка. Те са нежни и мили: добрите духове. Лицата им са усмихнати, без бръчки. Те обичат малкия Кристоф и малкият Кристоф ги обича. Просълзява се, когато ги чуе, и охотно ги вика повторно. Те са неговите приятели, милите му, много нежни приятели…
Детето се разхожда така в леса на звуците и чувствува около себе си хиляди непознати сили, които го дебнат и зоват, за да го приласкаят или разкъсат…
Веднъж Мелхиор го изненада. Детето подскочи от уплаха, като чу високия му глас. Считайки се виновен, Кристоф бързо вдигна ръце към ушите си, за да ги предпази от обичайните тежки плесници. Но Мелхиор по изключение не му се скара. Той беше в добро настроение и се смееше.
— Нима това те интересува, хлапенце? — попита го той, тупайки го дружелюбно по главата. — Искаш ли да те науча да свириш?
Дали иска!… Кристоф очаровано прошепна «да». Седнаха двамата пред пианото. Този път детето беше кацнало на куп дебели книги. Внимателно изслуша първия урок. Научи най-напред, че бръмчащите духове имат странни имена — едносрични китайски думички, съставени понякога дори само от една буква. Изненада се: иначе си ги представяше. Мислеше си, че имат красиви гальовни имена като принцесите от приказките. Не му харесваше и фамилиарния тон, с който татко му говореше за тях. Впрочем, когато Мелхиор ги извикваше, те вече не бяха същите тайнствени същества. Придобиваха безразличен вид, гонейки се изпод пръстите му. Въпреки това Кристоф с удоволствие научи взаимните им отношения, йерархията им, гамите, които приличат на цар, командуващ армията си, или отряд негри, наредени един зад друг. Видя с учудване, че всеки войник или негър може на свой ред да стане пълководец или да застане начело на подобна колона, че по клавишите може да се разгърне цял батальон от край до край. Забавляваше се да дърпа нишката, на която са нанизани. Но всичко беше станало по-обикновено, отколкото си го представяше преди. Кристоф не намираше вече своя вълшебен лес. Но той залягаше над пианото: не му беше скучно и го изненадваше търпението на баща му. Мелхиор не се изморяваше. Той го караше да повтаря десет пъти едно и също нещо от началото до края. Кристоф не можеше да си обясни защо си дава толкова труд. Значи, все пак баща му го обича? Колко бил добър! И детето се трудеше с преливащо от признателност сърце.
Едва ли щеше да бъде толкова покорно, ако знаеше какво си бе наумил баща му.
От този ден Мелхиор започна да го води със себе си при един техен съсед, където три пъти седмично устройваха камерни концерти. Мелхиор свиреше първа цигулка, Жан-Мишел — виолончело. Другите двама бяха един банков чиновник и старият часовникар от Шилерщрасе. От време на време идваше и аптекарят с флейтата си. Събираха се в пет часа и оставаха до девет. След всяко парче пиеха бира. Съседи влизаха и излизаха, слушаха безмълвно, изправени до стената, клатеха глава, отмерваха с крак такта и изпълваха стаята с облаци тютюнев дим. Нижеха се страница след страница, пиеса след пиеса, без търпението на изпълнителите да се изчерпи. Те не разговаряха, напрегнати, сбърчили чела, възклицавайки сегиз-тогиз от удоволствие, абсолютно неспособни между другото не само да изразят красотата на музикалното произведение, но дори и да я почувствуват. Не свиреха нито съвсем точно, нито съвсем в такт, но вървяха в крак и вярно предаваха отбелязаните отсенки в силата и бързината. Свиреха с лекота и се задоволяваха, без да полагат особени усилия, с приблизително вярно изпълнение, черта, свойствена на представителите на най-музикалния народ в света. Притежаваха и присъщата им ненаситност, непридирчива към качеството на храната, добрия апетит, за който всяка музика е хубава, стига да е съдържателна, а колкото до вкуса им, те не правеха разлика между Брамс и Бетховен или между безсъдържателния концерт или вълнуващата соната, написани от един и същ композитор; нали са замесени от едно и също тесто!
Кристоф стоеше настрана, в едно ъгълче, което беше само негово: зад пианото. Никой не можеше да го обезпокои там: за да го достигне, би трябвало да пълзи на четири крака. Там беше винаги полутъмно. Имаше място, колкото да се побере легнал на пода с прибрани под себе си крака. Тютюневият дим дразнеше очите и гърлото му. Също и прахът: той се бе напластил в мъхнати кълба, напомнящи чепки вълна. Кристоф обаче не обръщаше внимание и слушаше сериозно, седнал по турски, човъркайки с мръсните си пръстчета дупките по платното, закриващо гърба на пианото. Не всичко, което свиреха, му бе приятно; но нито едно парче не го отегчаваше; никога също така не се опитваше да изкаже мнението си, защото смяташе, че е малък и нищо не разбира. Музиката ту го приспиваше, ту го разбуждаше, по никога не го дразнеше. Без сам той да съзнава, хубавата музика винаги го възбуждаше. Сигурен, че не го виждат, цялото време правеше всевъзможни гримаси: бърчеше нос, скърцаше със зъби, плезеше се, блещеше се гневно или страстно, махаше предизвикателно и дръзко ръце и крака, искаше му се да марширува, да нанася удари, да превърне света на пух и прах. Така се разбесняваше, че накрая някой подаваше глава над пианото и му извикваше:
— Ей, хлапе, полудя ли? Ще оставиш ли на мира пианото? Я си махай ръката оттам! Ще ти издърпам ушите!
Това го ядосваше и огорчаваше. Защо смущаваха удоволствието му? Той не правеше нищо лошо. Вечно ли трябваше да го преследват? И баща му се съюзяваше с другите; караха му се, че вдига прах, че не обича музиката. Накрая и той сам започваше да го вярва. Чиновниците, които добросъвестно стържеха с лъковете си, страшно биха се изненадали, ако някой им кажеше, че това малко момче единствено от компанията им чувствуваше музиката.
Щом искат да стои мирен, защо свирят мелодии, от които му се марширува? В тези нотни листове галопираха буйни коне, звънтяха саби, носеха се бойни викове, гърмеше гордостта от победата, а те искаха той да стои като тях, да поклаща глава и да отмерва такта с крак! Защо не му свиреха пиеси, изпълнени със спокойни бленувания, или просто страници, които бъбрят, без да казват нищо? Такива страници изобилствуват в музиката: онова парче от Голдмарк например, за което преди малко старият часовникар каза с възхитено изражение: «Чудесно! Никаква острота! Всички ръбове са загладени!…» Тогава детето мируваше. Унасяше се в дрямка. Не знаеше какво свирят; преставаше дори да слуша, но се чувствуваше щастливо, тялото му натежаваше, то бленуваше.
Не си представяше нищо цялостно. Бленуванията му бяха без начало и без край. Виждаше мислено само откъслечни картини: майка му прави сладкиши и чисти с ножа полепналото по пръстите й тесто; водния плъх, който предната вечер плуваше в реката; камшичето от върбово лико, което искаше да си направи… Бог знае защо, тия спомени оживяха точно сега в главата му! Но най-често не си представяше нищо. И при все това най-различни неща го вълнуваха: като че ли в паметта му се бяха натрупали много важни изживявания, които не могат или е излишно да се изразят, защото са добре известни открай време. Някои от тях бяха скръбни, отчайващо скръбни, но не мъчителни както в живота; не бяха грозни и унизителни както например когато си спомнеше с наболяло от срам сърце някое оскърбление или плесницата на баща си. Те изпълваха, напротив, душата с тиха тъга. Други бяха сияйни и лееха потоци радост. Тогава Кристоф си мислеше: «Да, така… така ще пиша и аз по-късно.» Той не си даваше сметка какво означава това така и защо го казва, но чувствуваше, че трябва да го каже и че е ясно като бял ден. Чуваше шум на море съвсем близо, само стена от дюни го делеше от него. Нямаше представа за това море, нито какво иска от него, но съзнаваше, че то ще се надигне, ще залее преградите и тогава!… Тогава щеше да бъде хубаво, той щеше да бъде напълно щастлив. Само като го слушаше, люшкан от силния му глас, всичките му дребни огорчения и унижения сякаш се притъпяваха. Пак го натъжаваха, но вече не се чувствуваше наранен и унижен. Всичко изглеждаше естествено, пропито с нежност.
Често съвсем посредствени мелодии го довеждаха до същото опиянение. Авторите им бяха жалки бедняци, които мислеха само как да припечелят малко пари или да се залъжат в безцелното си съществуване, комбинирайки различни ноти съгласно добре познати формули или ако искаха да бъдат оригинални, в разрез с предписанията. Но дори когато глупак раздвижи звуците, те притежават такава жизнеспособност, че могат да развихрят бури в едно простодушно сърце. А може би даже бляновете, внушени от глупците, са по-тайнствени и по-волни, отколкото внушенията на властна мисъл, която ни увлича насила: напразното движение и кухият брътвеж не смущават душата в нейното самосъзерцание…
Детето стоеше така забравено, унесено, в ъгъла зад пианото, докато внезапно усетеше, че краката му са изтръпнали. Чак тогава си спомняше, че е невръстно момче с черни нокти, забило нос в стената и прегърнало колене с ръце.


В деня, когато Мелхиор, влязъл на пръсти в стаята, изненада детето, седнало пред високото пиано, той го загледа, осенен от прозрение: «Дете-чудо!…» Как не се беше сетил досега?… Какво щастие за едно семейство!… Навярно беше очаквал, че детето ще се окаже просто селянче като майка си. Но какво пречеше да опита? Каква благодат би било! Ще го развежда из Германия, а може би и в чужбина. Приятно съществуване и при това благородно. Мелхиор редовно търсеше скрито благородство във всяка своя постъпка и рядко му се случваше да не го открие след кратък размисъл.
Въодушевен от тази увереност, веднага след вечеря, едва глътнал последния залък, той отново постави детето пред пианото и го накара да повтаря урока, докато очите му се затвориха от умора. После на другия ден още три пъти. По-другия също. И така всички следващи дни. Кристоф бързо се умори, после смъртно се отегчи и най-сетне не издържа и се опита да се разбунтува. Не виждаше никакъв смисъл в това, което го караха да прави. Трябваше само да препуска възможно по-бързо по клавишите, да провира сръчно палеца си или да движи по-гъвкаво безименния пръст, който се залепваше до двата си съседа. Действуваше му на нервите. Пък и не беше красиво. Край на вълшебните съзвучия, на смайващите чудовища, на бленуваната вселена, предугадена за миг… Гамите и упражненията се редуваха, сухи, монотонни, глупави, по-глупави от разговорите около масата, които се въртяха винаги около яденето, и то все за една и съща гозба. Детето започна да слуша разсеяно уроците на баща си. Ведно с грубите упреци дойде и нежеланието. Ругатните не закъсняха: детето им отговори с мрачно настроение. Като връх на всичко то чу една вечер Мелхиор, докато развиваше в съседната стая проектите си. А, значи, за да го показват като учено магаре, му досаждаха така и го принуждаваха цял ден да движи клавишите от слонова кост! Нямаше вече време да хвърли дори поглед на любимата си река. Какво са се настървили така срещу него? Кристоф бе възмутен, уязвен в гордостта и свободата си. Реши да не свири вече или да свири много лошо, за да обезсърчи баща си. Нямаше да бъде лесно, но трябваше да спаси независимостта си.
Още от следващия урок детето се опита да приведе в дело своя план. Най-добросъвестно се стараеше да засяга съседния клавиш и да замазва всичко. Мелхиор се развика. После закрещя неистово. Заваляха и удари. Линията беше здрава. При всяка фалшива нота той удряше с нея пръстите на детето и същевременно така крещеше в ухото му, че просто щеше да го оглуши. Кристоф гърчеше лице от болка, хапеше устни, за да не се разплаче, и продължаваше стоически да закача съседни клавиши, като сгушваше глава в раменете си в очакване на плесница. Тактиката му обаче излезе погрешна и той бързо си даде сметка за това. Мелхиор също като него беше упорит и се закле, че дори ако трябва да останат пред пианото два дни и две нощи, няма да го пусне, преди да изпълни правилно всяка нотка. Кристоф прекалено добросъвестно свиреше все фалшиво и Мелхиор се усъмни, че го прави нарочно, като видя, че при всеки удар детето отпуска тежко ръчичка встрани с явно нежелание. Ударите с линията зачестиха. Кристоф не усещаше вече пръстите си. Той плачеше жално, без да промълви нито дума, като подсмърчаше и преглъщаше хълцанията и сълзите си. Разбра, че няма да спечели нищо, ако продължава така, и че се налага да вземе отчаяно решение. Той прекъсна свиренето и предварително изтръпнал при мисълта за бурята, която щеше да предизвика, каза смело:
— Татко, не искам вече да свиря.
Мелхиор се задави от изненада.
— Какво? Какво? — кресна той.
И така грубо разтърси ръката на детето, че едва не я счупи. Треперейки все по-силно, закрил с лакът лице, за да се предпази от ударите, Кристоф повтори:
— Не искам вече да свиря. Първо, защото не искам да ме бият. И освен това…
Той не успя да довърши. Страшна плесница спря дъха му. Мелхиор се дереше:
— Не искаш да те бият, а? Така ли?…
И го заблъска с юмруци. Кристоф викаше сред хълцанията си:
— И освен това… не обичам музиката!… Не обичам музиката!…
Той се свлече от стола. Мелхиор грубо го настани отново отгоре и заудря китките му в клавишите.
— Ще свириш! — крещеше той.
— Не! Няма да свиря! — крещеше в отговор Кристоф.
Мелхиор се принуди да го остави. Изгони го от стаята и го заплаши, че няма да яде цял ден, цял месец, докато не изсвири всичките си упражнения, без да пропусне нито едно. Изрита го навън и захлопна вратата зад него.
Кристоф се озова на стълбата, мръсната тъмна стълба с проядени от червеи стъпала. От счупеното стъкло на таванското прозорче нахлуваше студена струя въздух. По стените бе избила влага. Седна на едно мазно стъпало. Сърцето му подскачаше в гърдите от гняв и вълнение. Ругаеше съвсем тихо баща си:
— Животно! Това си ти!… Животно!… Грубиян!… Простак! Да, простак!… Мразя те!… Ах, как ми се ще да умреш! Да умреш!…
Гърдите му щяха да се пръснат. Гледаше отчаяно плъзгавото стълбище, паяжината, развявана от вятъра над счупеното стъкло. Чувствуваше се самотен, изгубен в нещастието си. Погледна празното пространство между пръчките на парапета… Дали да не се хвърли долу?… Или пък през прозореца?… Да, защо пък да не се убие, за да ги накаже? Какви ли угризения ще ги измъчват! Чу как тялото му се търкаля по стълбата. Горната врата се отваря припряно. Тревожни гласове викат: «Падна! Падна!» Трополят бързи стъпки. Баща му, майка му се хвърлят, ридаят над трупа му. Майка му простенва: «Ти си виновен! Ти го уби!» А баща му разперва ръце, пада на колене, удря си главата о парапета на стълбата и възкликва: «Аз съм жалък клетник! Аз съм жалък клетник!» Тази гледка смекчи болката му. Едва не съжали родителите си, които го оплакваха. Но после си помисли, че така им се пада и изпита наслада от отмъщението си…
След като си разказа докрай тази приказка, пак се озова горе, на тъмното стълбище. Погледна още веднъж надолу и съвсем му се отщя да се хвърли. Дори потрепери леко и се отдръпна от ръба, за да не падне. Тогава се почувствува окончателно пленник, бедна птичка в клетка, пленник завинаги, без никакъв друг изход, освен да си разбие главата и да си причини болка. Горчиво заплака. Търкаше очи с мръсните си ръчички и само за миг цялото му лице се размаза. Но макар и да плачеше, неволно гледаше любознателно около себе си; и това занимание го разсейваше. Прекъсна за миг хълцанията си, загледан в паяка, който помръдна точно в този миг. После пак захленчи, но вече не така убедително. Вслушваше се в хълцанията си и продължаваше да подсмърча машинално, без вече да му е ясно защо. Не след дълго се изправи. Прозорецът го привличаше. Седна на перваза, като благоразумно се отмести по-навътре, и продължи да следи с крайчеца на окото си паяка, който едновременно го привличаше и отблъскваше.
Под него, в подножието на къщата, течеше Рейн. От прозорчето на стълбището реката му изглеждаше като плаващо небе. Когато слизаше денем, подскачайки на един крак, винаги поглеждаше към реката. Но никога още не я бе виждал както този ден. Огорчението изостря сетивата; всичко се врязва сякаш по-дълбоко, след като сълзите са измили увехналите спомени. Реката се стори на детето като живо същество, непонятно, но затова пък толкова по-могъщо от всички познати нему същества! Кристоф се наведе, за да я разгледа по-добре. Долепи уста и притисна нос до стъклото. Къде отиваше това същество? Какво искаше то? Беше като че ли сигурно в своя път… Нищо не можеше да го спре. В който и час на деня или нощта, при дъжд или слънце, при радост или скръб в къщи, то продължаваше да си тече. И явно всичко това му е безразлично, то никога не страда, а само се наслаждава на силата си. Какво щастие да можеше да бъде като него, да тича из ливадите, под клоните на върбите, сред белите лъскави камъчета и скърцащия пясък, да нехае за нищо, да не го притеснява нищо, да бъде свободен!…
Детето жадно гледаше и слушаше. Струваше му се, че реката го отнася със себе си, то отплува надалеч… Затвореше ли очи, виждаше различни цветове: синьо, зелено, червено, и големи сенки, които пробягват в слънчеви талази… Образите се открояват по-ясно. Ето обширна равнина, тръстики, жита се люшкат под ветреца, дъхащ на мента и прясна трева. Навред цветя: синчец, макове, теменуги. Колко е красиво! Колко сладък е въздухът! Колко ли е приятно да се изтегнеш в гъстата мека трева!… Кристоф е радостен и леко замаян, както когато в празнични дни Мелхиор му налива във високата чаша един пръст рейнско вино… Реката тече… Пейзажът се променя… Сега над водата се навеждат дървета. Нарязаните им листа се потапят като ръце в нея, движат се и се обръщат под вълните. Едно село сред дърветата се оглежда в реката. Виждат се кипарисите и кръстовете на гробището над белия зид, в който се плискат вълните… После се появяват скали, цял низ възвишения с лозя по склоновете, малка борова горичка, селища в развалини… И пак равнина, жита, птици, слънце… Огромната водна маса продължава да тече като една-единствена мисъл, без вълни, почти без дипли, с лъскави, мазни петна отгоре. Кристоф вече не я вижда. Той е затворил очи, за да я чува по-добре. Постоянният ромон изпълва цялото му същество, зашеметява го. Този вечен, властен блян сякаш го изсмуква. На метежния фон на вълните изплуват бързи, пламенно весели ритми. А по тях плъзват мелодии, като лоза, виеща се по решетка: арпежи от сребристи клавиши, скръбни цигулки, кадифени флейти с меки звуци… Пейзажите изчезват. Носи се странна нежна и здрачна мъгла. Сърцето на Кристоф трепти от вълнение. Но какво вижда той сега? О, какви пленителни лица!… Едно момиченце с тъмни букли го вика, примамва го и му се надсмива… Бледо момчешко лице със сини очи го гледа печално… И други усмивки, други очи, любопитни и предизвикателни, под чийто поглед той се изчервява, а също и сърдечни, скръбни очи, очи на добро куче, или пък властни очи, а пък там — страдалчески очи… А това женско лице, смъртнобледо, в рамка от черни коси, със стисната уста, с очи, които сякаш заемат половината лице и го гледат така втренчено, че му призлява… Ето и най-милия образ! Той му се усмихва със светлосивите си очи, с леко открехнатата уста, в която проблясват дребни зъбки… Ах! Каква хубава сърдечна и блага усмивка! Тя разтапя сърцето от нежност! Колко хубаво му става от нея! Колко я обича! Постой още малко! Усмихни ми се още веднъж! Не си отивай!… Уви! Лицето изчезва! Но то оставя в сърцето неизразима сладост. Няма вече нищо лошо, няма вече нищо тъжно, нищо не е останало… Нищо освен ефирен блян, ведра музика, носена от слънчевите лъчи, подобно на глухарчетата през хубави летни дни… Какво мина току-що? Какви са тия видения, които изпълват детето с вълнуващ смут? То никога още не ги е виждало; и все пак ги познава. Откъде са се взели? От коя бездна са изплували? От миналото или… _от бъдещето_?
Сега всичко се заличава, всички форми се сливат… Още веднъж през воал от мъгла, много далеч, се появява реката, като че ли витаеща много високо над него, излязла извън бреговете си, заляла нивите, течаща величествено, бавно, почти без да напредва. И изведнъж в далечината, като стоманена светла ивица на хоризонта, трептящи вълни — морето. Реката се устремява към него. Тя копнее за него, жадува за него. Ще изчезне в него… Мелодията се върти, красивите танцови ритми се люшкат лудо, всичко е пометено в техния победоносен вихър… Свободната душа цепи простора като литнали лястовици, опиянени от въздуха, които прекосяват небето с остри трели… Радост! Радост! Всичко изчезва!… О, безпределно блаженство!…
Бяха минали много часове, свечери се, а на стълбището беше тъмна нощ. Дъждовните капки образуваха кръгчета върху плаща на реката, а течението ги отнасяше, танцувайки. Понякога сух клон или черни кори се появяваха и отплуваха безшумно. Кръвожадният паяк се беше оттеглил сит в най-тъмния ъгъл. А малкият Кристоф все още стоеше, облегнал на перваза на таванското прозорче бледото си изцапано личице, блажено усмихнато. Той спеше.


III


Трябваше да отстъпи. Въпреки упоритата му и героична съпротива ударите сломиха волята му. Всяка сутрин и всяка вечер Кристоф седеше по три часа пред уреда за изтезание. Сгърчен от напрежение и досада, със стичащи се едри сълзи по бузите и носа, той движеше по белите и черни клавиши зачервените си ръчички, понякога вкочанени от студ, под угрозата на линията, стоварваща се върху тях при всяка фалшива нота, и на крясъците на учителя му, по-противни дори от ударите. Кристоф си мислеше, че мрази музиката. Обаче залягаше над инструмента с настървение, което мъчно можеше да се обясни само със страха от Мелхиор. Някои думи на дядото му бяха направили силно впечатление. Когато веднъж детето плачеше, старецът беше казал със сериозния тон, който бе възприел с него, че си заслужава да се поизмъчи малко за най-красивото и най-благородното изкуство, дадено на хората за тяхна утеха и слава. И Кристоф, признателен на дядо си, че му говореше като на мъж, тайно бе развълнуван от тия простодушни думи, които съответствуваха на детския му стоицизъм и на зараждащата се у него гордост.
Но по-силно от всички доводи съкровеният спомен за някои музикални изживявания го привърза въпреки желанието му и го направи роб до края на живота му на ненавижданото изкуство, против което той напразно се мъчеше да се бунтува.
Както е обичайно в Германия, в града имаше театър, където даваха опери, комични опери, оперети, драми, комедии, водевили, всичко, което можеше да се постави на сцената, независимо от жанра и стила. Представленията се даваха три пъти седмично от шест до девет часа вечерта. Старият Жан-Мишел не пропускаше нито едно, като проявяваше еднакъв интерес към всичките. Веднъж взе със себе си своя внук. Няколко дни преди това му разказа подробно сюжета на пиесата. Кристоф не разбра нищо, но запомни, че ще стават страшни неща. Горейки от желание да ги види, той същевременно много се страхуваше, но не смееше да си признае. Знаеше, че ще има буря, и се плашеше да не би да го удари гръм. Знаеше, че ще има битка, и не беше сигурен, че няма да го убият. Предната вечер, легнал в креватчето си, бе обзет от истинска тревога, в деня на представлението почти желаеше дядо му да не дойде. Но щом часът наближи, а дядо му се забави, той страшно се притесни и все поглеждаше през прозореца. Най-сетне старецът се показа и те тръгнаха заедно. Сърцето му щеше да изскочи от гърдите. Езикът му беше сух, не можеше да промълви нито дума.
Пристигнаха в тайнствената сграда, за която така често се говореше в къщи. Пред вратата Жан-Мишел срещна познати и момченцето, стиснало ръката му, защото страшно се боеше да не го загуби, не разбираше как може да разговарят спокойно и да се смеят в толкова вълнуващ момент.
Дядото се настани на обичайното си място, на първия ред зад оркестъра. Той се облегна на балюстрадата и тутакси подхвана безкраен разговор с контрабасиста. Тук той се намираше в своята среда. Изслушваха го, когато говореше, поради авторитета му на музикант. Той се възползуваше от това и дори злоупотребяваше. Кристоф не беше в състояние да чуе каквото и да било. Той се чувствуваше потиснат от очакването на спектакъла, от вида на залата, която му се струваше великолепна, от прииждащата публика, която ужасно го смущаваше. Не смееше да обърне глава, въобразявайки си, че всички очи са приковани в него. Стискаше конвулсивно между коленете си малката си фуражка. Не сваляше от завесата широко отворените си очи.
Най-сетне се разнесоха обичайните три удара. Дядо му се изсекна, извади от джоба си либретото, което винаги следеше толкова добросъвестно, че понякога пропускаше действието на сцената. Оркестърът засвири. Още от първите акорди Кристоф се почувствува умиротворен. Той беше у дома си в света на звуците. От този миг, колкото и невероятен да беше спектакълът, всичко му изглеждаше естествено.
Завесата се вдигна, откривайки картонени дървета и не по-малко нереални същества. Малкият гледаше, зинал от възхищение; не беше изненадан. При това действието се развиваше в причудлива ориенталска обстановка, съвсем чужда на Кристоф. Фабулата беше изтъкана от недомислия, сред които беше невъзможно да се ориентираш. Кристоф не разбираше абсолютно нищо. Объркваше всичко, вземаше едно лице за друго, дърпаше дядо си за ръкава, задаваше му наивни въпроси, които доказваха, че нищичко не е разбрал. Но въпреки това не само не се отегчаваше, а слушаше с най-жив интерес. Построяваше свой собствен роман по глупавото либрето, без никаква връзка с действието на сцената. Всеки миг разиграващите се там епизоди го опровергаваха и той трябваше да променя нещо в своята измислица, но това ни най-малко не го смущаваше. Беше избрал няколко измежду актьорите, които се движеха по сцената и надаваха различни крясъци, и следеше тръпнещ участта на любимците си. Смущаваше го главно една хубава особа, на средна възраст, с дълги ярко руси коси и прекомерно големи очи, която ходеше по сцената боса. Чудовищната неправдоподобност на постановката никак не го дразнеше. Наблюдателните му детски очи просто не виждаха смешно грозните актьори, огромни и месести, безформените хористи, най-различни по ръст, наредени в две редици, наивните им жестове, сгърчените от крясъците лица, пищните перуки, високите тонове на тенора, грима на любимката му, чието лице беше като татуирано от разноцветните моливи. Беше изпаднал в състояние на влюбен, който не може да види любимия обект такъв, какъвто е в действителност. Чудната възможност за самоизмама, така присъща на децата, спираше още по пътя неприятните възприятия и постепенно ги преобразяваше.
Главно музиката извършваше тия чудеса. Тя обвиваше предметите с прозрачна мъгла, правейки всичко красиво, благородно и желано. Тя внушаваше на душата безумна жажда за любов. Предлагаше й същевременно от всички страни любовни призраци, за да запълни създадената от самата нея празнота. Малкият Кристоф беше безумно развълнуван. Отмаляваше от някои думи, жестове, музикални фрази, не смееше да вдигне очи, не знаеше дали това е добре, или зле, червенееше и бледнееше едно след друго. От време на време по челото му избиваха капки пот. Той изтръпваше да не би всички хора, които бяха там, да забележат смущението му. Когато настъпиха неизбежните бедствия, които сполитат влюбените в четвъртото действие на всяка опера, за да дадат възможност на тенора и певицата да покажат най-острите си високи тонове, Кристоф помисли, че ще се задуши. Гърлото го болеше, като че ли бе настинал. Притискаше шията си с ръце, защото не можеше да преглътне слюнката си. Сълзите му напираха. Ръцете и краката му бяха ледени. За щастие и дядото беше не по-малко развълнуван. Той се наслаждаваше на театъра с детска наивност. На драматичните пасажи покашлюваше привидно равнодушно, за да прикрие смущението си. Кристоф обаче го забелязваше и това му доставяше удоволствие. Страшно му беше топло, умираше за сън, много му беше неудобно на стола. Но той мислеше само едно: «Дали има още много? Само дано не свърши!»
И изведнъж всичко свърши, без той да разбере защо. Завесата падна, всички станаха, очарованието се разпръсна.
Те се прибраха в нощта, две деца — старецът и детето. Каква приказна нощ! Какво спокойно пълнолуние! Мълчаха и двамата, предъвквайки впечатленията си. Най-сетне старецът го попита:
— Доволен ли си, момчето ми?
Кристоф не можеше да отговори; все още цял трепереше от вълнение, не искаше да говори, за да не унищожи обаянието. Трябваше да се насили, за да прошепне съвсем тихичко, въздъхвайки дълбоко:
— О, да!
Старецът се усмихна. След малко той поде:
— Виждаш ли колко прекрасен е занаятът на музикантите? Да създаваш такива същества, такива възхитителни зрелища, нима има нещо по-славно? Все едно да си бог на земята!
Кристоф остана поразен. Как? Нима всичко това бе създадено от някой човек? Не бе мислил досега. Струваше му се едва ли не, че тази музика се бе създала от само себе си… че беше произведение на природата… Човек, музикант, какъвто ще стане самият той един ден! О! Да стане такъв творец за един ден, само за един ден! А после… После да става каквото ще! Да умре, ако трябва!
— Дядо, кой е създал тази музика? — попита Кристоф.
Дядо му разказа за Франц-Мария Хаслер, млад немски композитор, който живее в Берлин. Дядото го познавал по-рано. Кристоф слушаше напрегнал слух. Внезапно той каза:
— Ами ти, дядо?
Старецът трепна.
— Какво аз? — попита той.
— Писал ли си и ти такива неща?
— Естествено — отвърна Жан-Мишел начумерено.
Той млъкна. След като повървяха малко, той въздъхна дълбоко. Това беше живата рана в неговия живот. През цялото време бе копнял да пише за театъра, но вдъхновението винаги му бе изменяло. В папките му имаше два-три опита, скалъпени с мъка, но той толкова малко се самозалъгваше относно истинската им стойност, че дори не бе посмял да ги подложи на нечия преценка.
Прибраха се в къщи, без да си кажат повече нито дума. Не можаха да заспят нито единият, нито другият. На стареца му беше болно. Взе библията си, за да се утеши. Кристоф изживяваше отново в леглото си всички събития от паметната вечер; припомняше си най-малките подробности и пак виждаше момичето с босите крака. Задремеше ли, някоя музикална фраза отекваше в ушите му така отчетливо, като че ли оркестърът беше при него. Той потреперваше, повдигаше се от възглавницата с опиянена от музика глава и си мислеше: «Един ден и аз ще пиша така. О, дали наистина ще мога?»
От този ден той имаше само едно желание: пак да отиде на театър. Започна да работи особено усърдно, защото театърът се превърна във възнаграждение за трудолюбието му. Той вече мислеше само за това: половината седмица — за предишния спектакъл, другата половина — за следващия. Трепереше да не би да се разболее тъкмо за представлението. Често от страх започваше да усеща симптомите на три-четири болести. В деня на представлението не вечеряше, не можеше да си намери място като грешна душа, поглеждаше по сто пъти часовника, струваше му се, че никога няма да се стъмни. Най-сетне, не можейки да се сдържи, тръгваше от къщи цял час преди да отворят касата, за да не би да не намери свободно място. Понеже беше пръв в пустата зала, обхващаше го ново безпокойство. Дядото го беше предупредил, че два-три пъти, тъй като публиката била малочислена, артистите предпочели да не играят и върнали парите. Дебнеше пристигащите, броеше ги, мислейки си: «Двадесет и три, двадесет и четири, двадесет и пет… олеле! Не стигат!… Никога няма да дойдат достатъчно хора!» А видеше ли на балкона или на първите места в партера някоя важна особа, на сърцето му олекваше. Той си казваше: «Няма да посмеят да върнат такъв големец. Сигурно ще играят, макар и само заради него.» Но все пак не беше напълно убеден. Успокояваше се едва когато музикантите заемеха местата си. Дори и тогава до последния момент се боеше да не би да се вдигне завесата и да съобщят, както се беше случило една вечер, че представлението се отменя. Очичките му, остри като на рис, поглеждаха върху пюпитъра на контрабасиста дали заглавието на нотната тетрадка съответствува на очакваната пиеса. Макар и прочел ясно, след две минути той пак поглеждаше, за да се увери, че не е сбъркал. Диригентът още не се появяваше. Сигурно беше болен… Зад завесата се суетяха, чуваха се бързи стъпки и говор. Някакво произшествие, непредвидено нещастие?… Наставаше тишина. Диригентът се изправяше пред пулта. Всичко като че ли бе наред. Защо не започват? Какво става? Кристоф пламтеше от нетърпение. Най-сетне се разнасяше очакваният сигнал. Сърцето му се разтуптяваше. Оркестърът засвирваше и няколко часа Кристоф плуваше в блаженство, смущавано само от мисълта, че не след дълго ще настъпи краят.


Едно музикално събитие горе-долу по същото време още по-силно възбуди Кристоф. Франц-Мария Хаслер, авторът на първата опера, която така дълбоко го бе разтърсила, щеше да пристигне в града. Трябваше да дирижира концерт от свои произведения. Всички се развълнуваха. Младият композитор беше обект на бурни спорове в Германия. Цели две седмици говореха само за него. Можете да си представите всеобщото възбуждение, когато наистина пристигна. Приятелите на Мелхиор и на Жан-Мишел непрекъснато идваха за новини. Те донасяха най-невероятни слухове за извънредно странните привички на композитора, за неговите чудатости. Детето следеше тези разкази със страстно внимание. Мисълта, че великият музикант е тук, в родния му град, че диша същия въздух, че стъпва по същите павета, го довеждаше до безмълвен екстаз. Живееше само с надеждата да го зърне.
Хаслер бе отседнал в двореца: великият херцог му бе предложил гостоприемството си. Той почти не излизаше, освен за да дирижира репетициите в театъра, а Кристоф нямаше достъп до тях. Понеже Хаслер беше много ленив, отиваше и се връщаше в каретата на херцога. Така че Кристоф имаше съвсем малко случаи да му се любува. Само веднъж успя да зърне коженото му палто в дъното на каретата, макар че цели часове бе чакал на улицата, блъскайки с юмруци наляво и надясно, напред и назад, за да си извоюва и запази място на първия ред сред зяпльовците. Утешаваше се, като наблюдаваше прозорците на двореца — бяха му посочили апартамента на маестрото. Най-често виждаше само затворените капаци: Хаслер ставаше късно и прозорците оставаха затворени почти цялата сутрин. Това бе дало повод на осведомените хора в града да твърдят, че Хаслер не можел да понася светлината и живеел във вечен мрак.
Най-сетне Кристоф успя да се доближи до своя герой. Това стана в деня на концерта. Целият град се бе стекъл. Великият херцог и дворът му заемаха голямата княжеска ложа, с корона над нея, поддържана от две бузести херувимчета с дебели крачета. Атмосферата в театъра беше празнична. Сцената бе украсена с дъбови клонки и цъфнали лаврови вейки. Всички що-годе добри музиканти бяха сметнали за чест да се включат в оркестъра. Мелхиор беше на мястото си, а Жан-Мишел дирижираше хора.
Когато Хаслер се появи, гръмнаха ръкопляскания от всички страни, дамите наставаха, за да го видят по-добре. Кристоф го разкъсваше с очи. Лицето на Хаслер беше младежко и изтънчено, но вече леко подпухнало и уморено. Беше плешив на слепоочията. Преждевременно се бе оголило и темето му сред венец от руси къдри. Сините му очи гледаха унесено. Имаше малки руси мустачки и подвижна изразителна уста, която през цялото време потръпваше и се присвиваше едва забележимо. Беше висок, но с лоша стойка, която се дължеше не на стеснение, а на умора или досада. Дирижираше гъвкаво, припряно, с цялото си подвижно тяло, което се извиваше в унисон с музиката, ту гальовно, ту рязко. Личеше, че е невероятно нервен. Музиката му явно беше негово точно отражение. Тръпнещата му жизненост преодоляваше обичайната апатия на оркестъра. Кристоф се задъхваше; независимо от страха да не привлече погледите на зрителите той не можеше да стои неподвижно на мястото си; мърдаше на стола, ставаше, музиката така неочаквано и силно го разтърсваше, че неволно движеше глава, ръце, крака, за голямо неудоволствие на съседите си, които се пазеха, доколкото можеха, от буриите му изблици. Впрочем цялата публика беше възбудена, омагьосана по-скоро от славата на диригента, отколкото от самите му произведения. Накрая избухна буря от аплодисменти и приветствия, тромпетите на оркестъра, по немски обичай, засвириха триумфално, за да поздравят победителя. Кристоф трепереше от гордост, като че ли отдаваха тези почести на него. Радваше се, като гледаше озареното от детско доволство лице на Хаслер. Дамите хвърляха цветя, мъжете размахваха шапки; публиката се втурна към сцената. Всеки искаше да стисне ръката на маестрото. Една възторжена слушателка я поднесе към устните си, друга открадна кърпичката, която Хаслер бе оставил на пулта. И Кристоф пожела да се изкачи на сцената, макар и съвсем да не си даваше сметка защо иска това. Всъщност ако в този миг се бе озовал близо до Хаслер, тутакси би побягнал от вълнение и уплаха. Но с все сила си пробиваше път с глава, като овен, между краката и роклите, които го отделяха от Хаслер. Бе много дребен и не можа да стигне до него.
За щастие дядо му дойде да го вземе след концерта, за да го заведе на серенадата, която музикантите бяха решили да изпълнят на Хаслер. Беше вече нощ. Запалиха факли. Всички музиканти от оркестъра присъствуваха. Говореха само за дивните произведения, които бяха чули малко преди това. Пристигнаха пред двореца и се разположиха безшумно под прозорците на маестрото. Придаваха си тайнствен вид, въпреки че всички — в това число и Хаслер — бяха уведомени за предстоящата серенада. В приятната нощна тишина започнаха да свирят няколко прочути страници от Хаслер. Той се появи на прозореца заедно с великия херцог и всички закрещяха в тяхна чест. Херцогът и Хаслер се поклониха. Излезе един прислужник и покани от името на владетеля музикантите в двореца. Те прекосиха зали с отрупани с фрески стени; на тях бяха изобразени голи мъже с шлемове в предизвикателни пози; телата им бяха червеникави. Небето над тях беше покрито в кълбести облаци, напомнящи гъби. Виждаха се и мраморни мъже и жени, облечени в къси камизоли от ламарина. Кристоф вървеше заедно с другите музиканти по толкова меки килими, че стъпките им не се чуваха. Влязоха в зала, където беше светло като посред ден, а масите бяха отрупани с напитки и всевъзможни лакомства.
Великият херцог беше там, но Кристоф не го видя: той имаше очи само за Хаслер. Хаслер се приближи до музикантите и им благодари. Той търсеше думите си, заплете се посред едно изречение и се измъкна с някаква остроумица, която разсмя всички. Седнаха на масата. Хаслер се отдели с четирима-петима музиканти. Между тях беше и дядото на Кристоф и Хаслер му отправи няколко много ласкави думи. Не беше забравил, че Жан-Мишел беше един от първите изпълнители на неговите произведения. Каза му, че често е слушал най-хубави отзиви за него от един свой приятел, бивш дядов ученик. Старецът се чудеше как да му благодари. Той се впусна в такива преувеличени хвалебствия, че въпреки обожанието си към Хаслер момченцето се засрами, по Хаслер явно ги намираше много приятни и съвсем естествени. Най-сетне, загубил напълно мярка, дядо му дръпна Кристоф за ръка и го представи на Хаслер. Хаслер се усмихна на детето и разсеяно го поглади по главата. Когато узна, че обича музиката и няколко нощи не беше спало в очакване да го види, той го взе на ръце и го заразпитва приятелски. Пламнал от удоволствие и занемял от изненада, Кристоф не смееше да погледне Хаслер. Маестрото улови брадичката му, за да го принуди да вдигне глава. Кристоф се осмели да го погледне. Очите на Хаслер го гледаха добродушно и засмяно. И той се засмя. После се почувствува така щастлив, така дивно щастлив в ръцете на своя скъп велик човек, че се заля в сълзи. Хаслер се трогна от този израз на неподправена любов. Той стана още по-мил, прегърна момчето и му заговори бащински нежно. Същевременно разправяше смешки и го гъделичкаше, за да го разсмее. И Кристоф неволно се смееше през сълзи. Скоро той се отпусна, почна да отговаря на Хаслер без никакво стеснение и сам му разказа всичките си детски планове, като че ли Хаслер и той бяха стари приятели: как искал да стане композитор като него, да пише хубави композиции като него, да стане велик. Обикновено стеснителен, Кристоф говореше сега напълно доверчиво, без да съзнава какво казва, напълно прехласнат. Хаслер се смееше на детските му приказки. Той му каза:
— Когато пораснеш и станеш добър музикант, ще дойдеш при мен в Берлин. Аз ще направя нещо от тебе.
Кристоф беше така очарован, че не отговори. Хаслер се пошегува:
— Не искаш ли?
Кристоф поклати енергично глава пет-шест пъти, за да потвърди, че иска.
— Значи, решено?
Кристоф пак заклати утвърдително глава.
— Целуни ме поне!
Кристоф обви с ръце шията на Хаслер и я стисна с все сила.
— Хей, дяволче, цял ме олигави! Пусни ме! Я се осекни!
Хаслер се смееше и сам обърса носа на щастливото и засрамено дете. Той го сложи на земята, после го хвана за ръка, заведе го до една маса, натъпка джобовете му със сладкиши и се раздели с него с думите:
— Довиждане! Не забравяй какво ми обеща!
Кристоф плуваше в блаженство. Останалият свят не съществуваше за него. Не си спомняше нищо друго от тази вечер. Следеше влюбено всички промени в изражението на Хаслер и всичките му жестове. Едно негово изказване го порази. Хаслер бе вдигнал чашата си. Лицето му внезапно се бе сгърчило. Той казваше:
— Радостта в подобни дни не бива да ни кара да забравяме враговете си. Никога не трябва да забравяме враговете си. Ако не сме били унищожени, не е било по тяхна вина. И не по наша вина няма да бъдат смазани и те. Ето защо вдигам тост за хората, за чието здраве… не пием!
Всички изръкопляскаха и се смяха на необичайния му тост. Хаслер се посмя заедно с другите и отново си възвърна доброто настроение. Но Кристоф се почувствува неудобно. Макар и да не си позволи да критикува своя герой, не му стана приятно, че се беше сетил за грозни неща тази вечер, когато лицата и мислите трябваше да бъдат лъчезарни. Но това разсъждение се мярна смътно. То бързо бе прогонено от безкрайната му радост и от няколкото капки шампанско, които отпи от чашата на дядо си.
На връщане дядо му през целия път си говореше сам: похвалите на Хаслер му бяха замаяли главата. Той възкликваше, че Хаслер е гений, какъвто се ражда веднъж на сто години. Кристоф мълчеше, заключил в сърцето си любовното си опиянение: Хаслер го бе целунал! Той го бе държал в прегръдките си! Той бе толкова добър! Той бе истински велик.
«Ах — мислеше си детето в креватчето си, прегръщайки страстно възглавницата: — Бих желал да умра за него! Да умра за него!»


Блестящият метеор, прекосил за една вечер небето на малкия град, оказа огромно въздействие на духовния свят на Кристоф. През цялото му детство той беше за него жив образец и момчето не сваляше очи от него. По негов пример, едва шестгодишно, то реши, че също ще композира. Всъщност Кристоф отдавна съчиняваше музикални пиески, без сам да подозира. Не беше чакал часа, когато щеше да съзнава, че композира.
Всичко е музика за музикалното сърце. Всичко, което се движи, проблясва и трепти: слънчевите летни дни, нощите със свирещия вятър, леещата се светлина, треперливите небесни светила, бурята, птичите песни, бръмченето на насекомите, шумоленето на дърветата, любимите или омразни гласове, обичайните шумове на бащиния дом, проскърцващата врата, кръвта, напираща във вените в нощната тишина — всичко на тоя свят е музика. Стига само да я чуваш. Цялата тази музика на мирозданието отекваше в Кристоф. Всичко, което виждаше, всичко, което чувствуваше, се превръщаше в музика. Той приличаше на бръмнал кошер пчели. Но никой не забелязваше. А самият той — по-малко от всеки друг.
Като всички деца, той постоянно си тананикаше. По всеки час на деня, каквото и да правеше: било когато се разхождаше по улицата, подскачайки на един крак, било когато, легнал на пода при дядо, подпрял глава на ръцете си, разглеждаше внимателно картинките на някоя книга или, седнал на малкото си столче в най-тъмния ъгъл на кухнята, мечтаеше, без да мисли за нищо, докато около него се спускаше нощта. Вечно тръбеше еднообразно, издул бузи или пък пръхтеше с устни. Това траеше часове и не го уморяваше. Майка му не обръщаше внимание. Или внезапно му се сопваше, изгубила търпение.
Когато това полусънно състояние му омръзнеше, той чувствуваше нужда да се раздвижи, да вдигне шум. Тогава си измисляше мелодии и ги пееше с все гърло. Имаше си за всички часове на деня. За сутринта, когато цапаше в легена като малко пате; за момента, когато се качваше на табуретката пред пианото, това омразно мъчилище, и главно за момента, когато слизаше от нея — втората мелодия беше по-ефектна от първата. Специална мелодия бе посветена на мама, донасяща супата. Тогава Кристоф вървеше пред нея и тръбеше с фанфари. Свиреше си триумфални маршове и когато отиваше тържествено от трапезарията в спалнята си. Понякога по този случай устройваше шествие с братчетата си. Тримата дефилираха сериозно един зад друг и всеки имаше свой марш. Но Кристоф запазваше за себе си, както беше справедливо, най-хубавия. Всяка от тия мелодии беше предназначена точно за случая. През ум не би му минало да ги обърка. Всеки друг би се излъгал, но той различаваше безпогрешно отсенките им.
Когато веднъж обикаляше стаята у дядо си — тропайки с крака, отметнал глава назад и изпъчил корем, обикаляйки я безспир, до премаляване, като пееше една от композициите си, старецът, който тъкмо се бръснеше, отпусна ръка и с насапунисано лице погледна внук си.
— Какво пееш, хлапенце? — попита го той.
Кристоф отвърна, че сам не знае.
— Започни отново! — подкани го Жан-Мишел.
Кристоф се опита — не можа да намери същата мелодия. Горд с вниманието на дядо си, той пожела да се похвали с хубавия си глас и му изпя посвоему една известна оперна ария. Жан-Мишел млъкна и се направи, че не се занимава повече с него. Той остави обаче вратата на стаята си полуоткрехната, докато момченцето се забавляваше само в съседната стая.
След няколко дни, наредил столовете в кръг около себе си, Кристоф представяше музикална комедия, съчинена с откъси от театралните му спомени. Много сериозен, той пристъпваше и се кланяше, както бе виждал да правят на сцената, танцувайки менует пред портрета на Бетховен, закачен над писалището. Завъртайки се за един пирует, зърна през открехнатата врата лицето на дядо си. Жан-Мишел го гледаше. Помисли си, че старецът му се надсмива. Много се засрами и рязко се спря. Изтича до прозореца, залепи лице до стъклото, погълнат сякаш от много интересна гледка. Старецът не каза нищо: приближи се само до него и го прегърна. Кристоф почувствува ясно, че е доволен. Честолюбието му не пропусна да отбележи този факт. Беше достатъчно умен, за да разбере, че представлението му е оценено. Не му беше ясно само какво точно най-много бе харесало на дядо му: дарованието му на драматичен автор, на композитор, на певец или на танцьор. Мислеше си главно за последните две, защото си въобразяваше, че именно там е силата му.
Една седмица по-късно, когато беше забравил тази случка, дядо му каза със загадъчен тон, че възнамерява да му покаже нещо. Той отвори писалището си, измъкна една нотна тетрадка, постави я на пианото и каза на детето да разчете написаното. Силно заинтригуван, Кристоф изсвири криво-ляво парчетата. Нотите бяха написани на ръка, с едрия почерк на стареца, който особено се бе старал. Заглавията бяха украсени калиграфично. След малко дядото, седнал до Кристоф, за да му обръща страниците, го попита не познава ли парчето. Премного погълнат от разчитането, за да може да различи какво свири, Кристоф отговори, че няма представа.
— Слушай внимателно! Не познаваш ли тази мелодия?
Да, струваше му се, че я познава, но не знаеше къде я бе чувал… Дядо му се смееше.
— Сети се!
Кристоф тръскаше глава.
— Не мога.
Всъщност вече се досещаше. Струваше му се, че тези мелодии… Не! Не смееше да допусне… Не искаше да ги познае.
— Не зная, дядо.
Цял пламтеше.
— Ех, глупачето ми, не виждаш ли, че това са твоите песнички?
Детето беше уверено, че е така, но когато му го каза и друг, сърцето му трепна.
— О, дядо!…
Старецът обясни сияещ съдържанието на тетрадката.
— Ето: ария — това, което пееше, легнал на земята. Марш — това, което те накарах да изпееш повторно миналата седмица, а ти не можа да си спомниш. Менует — това, което танцуваше пред писалището ми… Я погледни тук!
На корицата бе написано с прекрасни готически букви:

Радостите на детството: ария, менует, валс и марш (Op. I) от Жан-Кристоф Крафт.

Кристоф беше замаян. Да види името си, хубавото заглавие, тази дебела тетрадка, неговата творба!… Продължаваше да мълви смутено:
— О, дядо! Дядо!…
Старецът го привлече към себе си. Кристоф се хвърли на скута му и притисна лице до гърдите на Жан-Мишел. Цял се бе изчервил от щастие. Старецът, още по-щастлив от него, поде, стараейки се да говори с безразличен тон, защото усещаше, че ще се разчувствува:
— Естествено акомпаниментът и подходящите акорди са от мен. Освен това… — той се изкашля — освен това прибавих и едно трио към менуета, защото… защото така се прави обикновено… и освен това… с една дума, защото мисля, че не е лошо.
Той го изсвири. Кристоф беше много горд, че твори заедно с дядо си.
— Но тогава, дядо, трябва да сложиш и твоето име!
— Не си заслужава. Няма защо други освен тебе да знаят това. Само че… — при тези думи гласът му потрепери — само че по-късно, когато мен вече няма да ме има, това ще ти припомня за дядо ти, нали? Нали няма да забравиш?
Клетият старец не се доизказа: той не бе могъл да устои на съвсем невинното удоволствие да вмъкне една от злополучните си мелодии в творбата на внук си, предчувствувайки, че тя ще го надживее; желанието му да има своя дял в тази въображаема слава беше обаче скромно и трогателно, защото той се задоволяваше само да предаде анонимно частица от своята мисъл, за да не умре напълно. Кристоф, много развълнуван, обсипваше лицето му с целувки. Все по-разнежен, старецът го целуваше по косите.
— Нали ще си спомняш? По-късно, когато станеш добър композитор, голям артист, чест за семейството си, за изкуството, за родината, когато се прочуеш, ще си спомняш, че старият ти дядо пръв е отгатнал дарбата ти и е предсказал какъв ще станеш!
Той се бе просълзил от собствените си думи. Не искаше да издаде слабостта си. Закашля се престорено, начумери се и отпрати детето, като прибра грижливо нотната тетрадка.


Кристоф се върна у дома си, замаян от радост. Паветата танцуваха около него. Приемът на родителите му отрезви опиянението му. Тъй като той естествено побърза да им разкаже гордо музикалния си подвиг, те се развикаха недоволно. Луиза му се присмя. Мелхиор заяви, че старецът е полудял и би сторил по-добре да се лекува, отколкото да обърква главата на детето. А що се отнася до Кристоф, по-добре било да престане веднъж завинаги да се занимава с тия щуротии, а да седне начаса на пианото и да свири упражнения четири часа. Да се постарае най-напред да свири чисто, а колкото до композиране, имало време да се занимава по-късно, ако нямало да може да прави нещо по-добро.
Мелхиор съвсем беше загрижен да не би у детето преждевременно да се развие вредно самочувствие, както човек би си помислил, чувайки благоразумните му наставления. Ако това бе причината, той тутакси би се заел да докаже обратното. Всъщност, тъй като самият той никога не бе изпитал потребността да изрази някоя мисъл чрез музиката, както и въобще да изрази каквато и да било мисъл, в самолюбието си на виртуоз бе стигнал до убеждението, че композирането е нещо второстепенно, че то придобива истинската си стойност само чрез изкуството на изпълнителя. Естествено и той споделяше възторга от големите композитори от рода на Хаслер например. Прекланяше се пред признанието на публиката, както се прекланяше винаги пред всеки успех — изпитвайки същевременно и малко завист, защото му се струваше, че аплодисментите би трябвало да бъдат за него. Но знаеше от личен опит, че и успехът на големите виртуози е много шумен, че той е по-личен и носи повече приятни и ласкаещи честолюбието предимства. Привидно той високо тачеше гения на големите композитори, но охотно разказваше смешни случки от живота им, които създаваха жалка представа за ума и морала им. Той поставяше виртуоза на върха на артистичната стълба: добре известно беше според него, че езикът е най-благородният орган на човешкото тяло. Какво би била мисълта без словото? Какво би била музикалната творба без изпълнителя?
Но каквато и да бе подбудата на нравоучителната реч, която Мелхиор произнесе пред Кристоф, тя не бе безполезна, защото върна детето на земята. Имаше опасност съвсем да се главозамае от похвалите на дядо си. Бащините назидания дори бяха недостатъчни. Кристоф не пропусна да си каже, че дядо му е много по-умен от баща му и седна пред пианото, без да се муси, не толкова от покорство, а за да си помечтае на воля, както вече бе свикнал, докато пръстите му пробягваха машинално по клавишите. Изпълняваше безкрайните си упражнения, а един самонадеян глас повтаряше дълбоко в него: «Аз съм композитор, голям композитор!»
От този ден, тъй като беше композитор, започна да композира. Преди да научи да пише добре буквите, той се мъчеше да драска ноти и паузи по парчета хартия, които късаше от сметководните книги на домакинството им. Но така се напрягаше, за да осъзнае музикалната си мисъл, за да може да я запише, че накрая в главата му не оставаше нищо освен желанието да композира. Въпреки това упорито строеше музикални фрази; и понеже беше роден музикант, успяваше горе-долу да постигне нещо, макар и композициите му да нямаха никакъв смисъл. Тогава той ги отнасяше триумфално на дядо си, който плачеше от радост — той лесно се разнежваше вече с напредването на годините — и заявяваше, че работите му са прекрасни. Тези похвали можеха напълно да похабят Кристоф. Спаси го вроденият му верен усет, подпомогнат от влиянието на един човек, който при това съвсем не си въобразяваше, че може да въздействува комуто и да било и който най-малко би могъл да бъде считан от хората за образец на верния вкус. Този човек беше братът на Луиза.
Беше дребничък като нея, слаб, хилав, леко прегърбен. Не се знаеше точната му възраст. Едва ли беше надхвърлил четиридесетте. Изглеждаше обаче най-малко на петдесет, ако не и повече. Дребното му лице беше набръчкано, възрозово, с много бледи добри сини очи, напомнящи увехнали незабравки. Когато свалеше каскета си — вечно го носеше, защото бе зиморничав, — лъсваше съвсем гол малък череп, заострен като конус, който страшно забавляваше Кристоф и братчетата му. Неуморно го закачаха по този повод, питаха го какво е направил с косите си и го заплашваха, че ще го бият, насърчавани от грубите шеги на Мелхиор. Вуйчото пръв се смееше над себе си и търпеливо понасяше закачките. Беше дребен амбулантен търговец; пътуваше от село на село, носейки на гърба си голям вързоп, в който имаше какво ли не: бакалски, книжарски и сладкарски стоки, носни кърпи, шалчета, обувки, консервени кутии, алманаси, песнопойки, всевъзможни мехлеми и билки. Няколко пъти се бяха опитали да му намерят постоянна работа, да му купят малко помещение за лавка или галантерийно дюкянче. Но той не можеше да свикне. Ставаше някоя нощ, бутваше ключа под вратата и поемаше с вързопа на гръб. Цели месеци не го виждаха. После отново се появяваше: някоя вечер чуваха леко стържене по вратата. Тя се открехваше и малката плешива глава, от която учтиво бе свалил шапка, се подаваше с плаха усмивка и добри очи. Той казваше: «Добър вечер на цялата компания!», изтриваше грижливо обувките си, преди да влезе, ръкуваше се с всеки, като започваше с най-възрастния, и сядаше скромно където и да е. После запалваше луличката си и привеждаше гръб, чакайки спокойно да отмине градушката от подигравки. Двамата Крафт, дядото и бащата, изпитваха насмешливо презрение към него. Това дребосъче им се струваше много комично. Гордостта им освен това страдаше от неговото ниско обществено положение. Открито му показваха отношението си, но той като че ли не забелязваше и им засвидетелствуваше дълбоко уважение, което ги обезоръжаваше, особено стария, който беше много чувствителен към оказваната му почит. Затова се задоволяваха да го унижават с грубите си шеги, които често караха Луиза да се черви. Свикнала да се прекланя безпрекословно пред превъзходството на двамата Крафт, тя не се и съмняваше, че свекър й и мъжът й не са прави. Но обичаше нежно брат си, а и брат й мълком я обожаваше. Бяха останали единствени от семейството им, и двамата смирени, заличени, смазани от живота. Свързваше ги тъжно и нежно взаимно съчувствие в общите страдания, понасяни безропотно. Между яките, шумни и груби баща и син Крафт, родени със здраво телосложение, за да живеят, и то да живеят весело, тези две слаби добродушни същества, замесени от друго тесто, създадени сякаш вън от живота, се разбираха и се жалеха един друг, без никога да говорят за това.
С присъщата на децата безгрижна жестокост и Кристоф споделяше презрението на дядо си и на баща си към дребния търговец. Забавляваше се с него като с палячо: досаждаше му с глупави закачки, които вуйчото понасяше винаги с неизменно спокойствие. Кристоф обаче го обичаше, без да си дава сметка. Обичаше го първо като послушна играчка, с която можеш да правиш каквото ти се ще. Обичаше го още, защото винаги можеше да очаква нещо приятно от него: било лакомство, било картинка или забавна измислица. Връщането на дребничкия вуйчо беше радост за децата, защото той винаги им поднасяше някаква изненада. Колкото и да беше беден, все успяваше да донесе на всекиго по нещичко. Никога не забравяше празниците в семейството. Пристигаше точно на тържествената дата и измъкваше от джоба си хубавичък подарък, избран с любов. Така бяха свикнали с вниманието му, че едва се сещаха да му благодарят: струваше им се естествено, а за него явно беше достатъчна награда удоволствието, което доставяше. Но Кристоф, който не спеше хубаво и нощем прехвърляше в главата си всичко, случило се през деня, си мислеше понякога, че вуйчо му има много добро сърце. Изпитваше прилив на признателност към него, но денем не му показваше нищо, защото тогава гледаше само как по-добре да го подиграе. Беше впрочем твърде малък, за да цени истински добросърдечието: на езика на децата добър и глупав са едва ли не синоними, а вуйчо Готфрид изглеждаше живо доказателство за тяхната еднозначност.
Една вечер Мелхиор остана да вечеря в града. Готфрид, сам в долната стая, докато Луиза слагаше двете по-малки деца да си легнат, излезе и седна на няколко крачки от къщата, на брега на реката. Тъй като нямаше какво да прави, Кристоф тръгна подире му. Започна да го дразни и закача като пале както обикновено, докато се задъха и се търкулна в тревата до краката му. Легнал по корем, той заби нос в моравата. Когато си пое дъх, се замисли каква друга глупост да издрънка и като се сети, извика високо и се запревива от смях, без да вдига лице от тревата. Никой не му отговори. Учуден от мълчанието, той се поизправи и се накани да повтори остроумицата си. Погледът му се спря на лицето на Готфрид, огряно от последните зари на угасващия ден. Шегата заседна в гърлото му. Готфрид се усмихваше с полузатворени очи и леко отворена уста. На болнавото му лице бе изписано неизразимо сериозно изражение. Облегнат на лакти, Кристоф се загледа в него. Нощта се спускаше. Чертите на Готфрид постепенно се заличаваха. Пълно безмълвие. Загадъчното настроение, отразено на лицето на Готфрид, се предаде и на детето. То се унесе. Земята тънеше в мрак, а небето беше светло: звездите изплуваха. Леките вълни на реката се плискаха на брега. Детето все повече се унасяше. То дъвчеше несъзнателно стръкчета трева. Щурче свиреше край него. Струваше му се, че заспива… Внезапно Готфрид запя в тъмнината. Пееше със слаб, прибулен глас, сякаш вътре в себе си. На двадесет крачки от него не биха могли да го чуят. Но гласът му бе вълнуващо искрен. Като че ли той мислеше гласно и през тази песен, като през прозрачна вода, би могло да се чете чак до дъното на сърцето му. Кристоф никога не бе чувал такова пеене. И никога не бе чувал такава песен. Бавна, проста, наивна, тя се лееше провлечено, печално, малко еднообразно, без да бърза, с дълги паузи, въземаше се отново, без да иска да знае кога ще стигне до края, залутана в нощта. Идваше като че ли много отдалеч и отиваше кой знае къде. Макар и ведра, носеше смут; и под привидното й умиротворение се таеше вековна тревога. Кристоф бе затаил дъх, не смееше да помръдне, вледенен от вълнение. Когато песента секна, той допълзя до Готфрид с пресъхнало гърло.
— Вуйчо! — извика той.
Готфрид не отговори.
— Вуйчо! — повтори детето, облягайки се с лакти и брадичка на коленете на Готфрид.
Готфрид промълви топло:
— Момчето ми!…
— Какво представлява тази песен, вуйчо? Кажи ми? Какво пя?
— Не зная.
— Покажи какво точно.
— Не зная. Песен.
— Твоя ли?
— Ами, моя! Що за мисъл!… Стара песен някаква.
— Кой я е измислил?
— Не се знае.
— Кога?
— Не се знае.
— Когато си бил малък ли?
— Преди да съм се появил на тоя свят, преди да се е появил баща ми, бащата на баща ми и бащата на бащата на баща ми… Пяла се е открай време.
— Колко странно! Никой никога не ми е говорил за това! — Детето се замисли за миг. — Вуйчо, знаеш ли други?
— Да.
— Изпей ми още една, искаш ли?
— Защо да ти пея друга? Една стига. Човек пее, когато чувствува нужда да пее, когато трябва да пее. Не бива да се пее за забавление.
— Ами когато се пише музика?
— Това не е музика.
Детето се замисли. Не му беше много ясно. Но то не поиска обяснение. Вярно, че не беше музика или поне не беше като другите музикални парчета. То поде:
— Вуйчо, ти съчинявал ли си?
— Какво?
— Песни!
— Песни ли? Че как ще ги съчинявам! Те не се съчиняват!
Детето настояваше с обичайната си логика.
— И все пак, вуйчо, някой някога ги е съчинил.
Готфрид упорито клатеше глава:
— Открай време са се пели.
Детето си знаеше своето.
— Вуйчо, не може ли да се съчиняват други такива, нови?
— Защо да се съчиняват. Има за всички случаи. Когато си тъжен и когато си весел; когато си уморен и си мислиш за далечния си дом; когато те е яд, че си жалък грешник, земен червей; когато ти се плаче, загдето хората не са били добри с тебе; и когато сърцето ти прелива от радост, че времето е хубаво и виждаш божието небе, вечно добро, което сякаш ти се усмихва… Има за всички случаи, за всички. Защо трябва да съчинявам и аз?
— За да станеш велик човек! — заяви момченцето, преизпълнено с уроците на дядо си и с наивните си блянове.
Готфрид се засмя кротко.
— Защо се смееш?
Готфрид отвърна:
— О, аз съм нищо!
После погали главата на детето и го попита:
— Значи, ти искаш да станеш велик човек?
— Да! — отвърна гордо Кристоф.
Той си въобразяваше, че Готфрид ще остане възхитен от отговора му, но вуйчо му попита само:
— За какво ти е?
Кристоф се обърка. След като помисли малко, каза:
— За да съчинявам хубави песни!
Готфрид пак се засмя.
— Искаш да съчиняваш песни, за да станеш велик, и искаш да си велик, за да съчиняваш песни. Ти си като кучето, което се мъчи да улови опашката си.
Кристоф ужасно се засегна. Във всеки друг момент той не би понесъл вуйчо му, с когото обикновено самият той се подиграваше, на свой ред да му се присмива. Но за пръв път съзнаваше, че Готфрид е достатъчно умен и може да го затрудни с доводите си. Потърси друго основателно възражение или поне нещо дръзко, но нищо не му дойде на ум. Готфрид поде:
— Дори да станеш голям колкото оттук до Коблени, пак няма никога да съчиниш нито една песен.
Кристоф се възмути.
— Ами ако искам да съчиня?
— Колкото повече ти се иска, толкова по-малко можеш. За да съчиняваш, трябва да бъдеш ей като тези тук. Слушай!…
Луната беше изгряла, кръгла и блестяща, иззад нивите. Над земята и над блещукащите води се носеше сребриста мъгла. Жабите разговаряха и от ливадите долиташе мелодичното им квакане. Острото тремоло на щурците сякаш отговаряше на трепкането на звездите. Вятърът леко разклащаше върбовите клони. От хълмовете над реката се носеше нежна славеева песен.
— Каква нужда имаш да пееш? — въздъхна след малко Готфрид. (Не се знаеше дали говори на себе си или на Кристоф.) — Нима те не пеят по-хубаво от всичко, което ти ще можеш да съчиниш?
Кристоф много пъти се бе вслушвал във всички тия нощни гласове. Но никога не ги беше чувал по този начин. Вярно беше. Имаше ли нужда да се пее?… Той почувствува, че сърцето му се изпълва с нежност и тъга. Щеше му се да прегърне реката, ливадите, небето, милите звездички. Преливаше от обич и към вуйчо Готфрид, който сега му се струваше най-добрият, най-умният, най-хубавият от всички. Мислеше си колко зле го бе преценявал досега и че навярно на вуйчо Готфрид му е мъчно, загдето Кристоф не го е разбирал правилно. Беше изпълнен с угризения. Чувствуваше нужда да извика: «Вуйчо, не тъжи! Няма да бъда вече лош! Прости ми! Много те обичам!», но не се осмеляваше. Внезапно детето се хвърли в обятията на Готфрид, но думите не пожелаха да излязат от устата му. То повтаряше само: «Много те обичам!» И го целуваше буйно. Готфрид, изненадан и развълнуван, питаше: «Какво има? Какво ти стана?» и също го прегръщаше. След малко той стана, хвана го за ръка и промълви:
— Трябва да се връщаме.
Кристоф си тръгна натъжен, че вуйчо му не е разбрал мислите му. Но когато стигнаха до къщата, Готфрид му каза:
— Друга някоя вечер, ако искаш, пак ще отидем да послушаме музиката на дядо боже и ще ти изпея други песни.
И когато детето, изпълнено с признателност, го целуна, казвайки му лека нощ, то почувствува, че вуйчо му е разбрал всичко.
Оттогава те често се разхождаха заедно вечер. Вървяха, без да разговарят, покрай реката или през нивите. Готфрид пушеше бавно лулата си, а Кристоф го държеше за ръка, малко сплашен от мрака. Сядаха на тревата, известно време безмълвни, а после Готфрид му заговаряше за звездите и облаците. Учеше го да различава дъха на въздуха от дъха на земята и водата, песните, писъците, всички шумове на дребните живи същества, които подхвърчат, пълзят, подскачат или плават, цял свят, който гъмжи в мрака; обясняваше му предвестниците на дъжд или хубаво време и безбройните инструменти на симфонията на нощта. Понякога Готфрид пееше тъжни или весели мелодии, но все по един и същ начин. И Кристоф всеки път изпитваше същия смут, слушайки го. Готфрид винаги изпяваше само по една песен на вечер. Кристоф беше забелязал, че не пее охотно, когато той го молеше. Това трябваше да дойде от само себе си, когато той почувствуваше потребност да пее. Често Кристоф чакаше дълго, без да говори. И точно в момента, когато си помисляше: «Ето… Няма да пее тази вечер…», Готфрид почваше.
Една вечер, когато Готфрид решително отказа да пее, Кристоф си науми да му изпее една от своите композиции, които му струваха толкова усилия, докато ги напише, и му доставяха такава гордост. Пожела да покаже на вуйчо си какъв музикант е. Готфрид го изслуша спокойно, после каза:
— На нищо не прилича, клети ми Кристоф!
Кристоф така се огорчи, че не можа да отговори нищо.
Готфрид поде състрадателно:
— Защо си го съчинил? Толкова грозно звучи! Нали никой не те е принуждавал да го правиш?
Кристоф възрази, зачервен от гняв:
— Дядо намира композициите ми много добри!
— Така ли? — възрази Готфрид невъзмутимо. — Сигурно е прав. Той с много учен човек и разбира от музика. Аз съм невежа! — И добави след миг: — Но ми звучи много грозно!
Той погледна кротко Кристоф, видя огорченото му лице, усмихна се и каза:
— Съчинил ли си и други мелодии? Може би другите ще ми харесат повече?
Кристоф също си помисли, че другите му мелодии ще заличат може би неприятното впечатление от първата и ги изпя всичките. Готфрид не каза нищо; изчака го да завърши. После поклати глава и каза съвсем убедително:
— Тези са още по-слаби.
Кристоф стисна устни. Брадичката му трепереше: плачеше му се. Готфрид, също така съкрушен, повтаряше:
— Ама че лоши песни!
Кристоф извика през сълзи:
— Но защо не ти харесват?
Готфрид го погледна с честните си очи.
— Защо ли?… Знам ли… Почакай… Лоши са… най-напред защото са безсмислени… Точно това е… Безсмислени са, нищо не означават… Ето. Когато си ги писал, не си имал какво да кажеш. Защо си ги написал?
— Не зная — отвърна Кристоф жално. — Исках да напиша едно хубаво парче.
— Ето, виждаш ли. Написал си ги заради самото писане. Писал си, за да станеш голям музикант, за да ти се възхищават. Бил си горделив, излъгал си и сега си наказан… Точно така. Човек винаги бива наказан, когато се перчи и лъже в музиката. Музиката иска да бъдеш скромен и искрен. Какво е иначе тя? Безбожие, богохулство срещу всевишния, който ни е подарил красивото пеене, за да можем да казваме честни и правдиви неща.
Той забеляза огорчението на детето и понечи да го целуне. Но Кристоф се отвърна ядосано. Няколко дни му се сърди. Мразеше Готфрид! Но колкото и да си повтаряше: «Той е магаре! Нищо не разбира, нищичко! Дядо, който е много по-умен, намира, че мелодиите ми са много хубави», дълбоко в сърцето си съзнаваше, че вуйчо му е прав. И думите на Готфрид се врязаха в съзнанието му: той се срамуваше, че е излъгал.
Така че, макар и много да го беше яд на вуйчо му, той винаги мислеше за неговите думи, когато се опитваше да композира някоя песен. Често засрамен разкъсваше нотния лист: какво ли би помислил вуйчо Готфрид? Когато, независимо от вътрешните си задръжки, напишеше някоя мелодия, съзнавайки, че не е вложил искрено чувство в нея, той грижливо я криеше от него; трепереше от преценката му и страшно се радваше, когато Готфрид кажеше простичко за някое негово парче:
— Това не е много лошо… харесва ми.
Понякога, за да си отмъсти, детето му погаждаше номер, като му представяше за свои мелодии от големи музиканти. Той ликуваше, ако Готфрид случайно кажеше, че са отвратителни. Но Готфрид си оставаше невъзмутим. Той се смееше сърдечно, докато Кристоф пляскаше с ръце и подскачаше от радост около него. Вуйчото винаги се връщаше на обичайната си мисъл:
— Може да е хубаво написано, но не казва нищо.
Той нито веднъж не пожела да присъствува на малките концерти, устройвани в дома им. Колкото и хубаво да беше парчето, започваше да се прозява и се измъкваше безшумно. Казваше на Кристоф:
— Виждаш ли, моето момче. Всичко, което ти пишеш у вас, не е музика. Музика в къщи е все едно стайно слънце. Музиката е навън, когато дишаш свежия ветрец сред природата.
Често споменаваше добрия дядо господ. Беше много благочестив за разлика от двамата Крафт, баща и син, които се представяха за свободомислещи, макар че никога не ядяха блажно в петък.
Внезапно, неизвестно защо, Мелхиор коренно промени отношението си: не само одобри, че дядото бе записал музикалните хрумвания на Кристоф, но за голямо изумление на детето вечери поред преписваше в няколко екземпляра дядовия ръкопис. Когато го питаха за какво му е, той отговаряше важно: «Ще видите» или си потриваше смеешком ръцете, като разрошваше на шега косата на момчето или го удряше весело и шумно по задничето. Кристоф се отвращаваше от подобна волност, но баща му явно бе доволен, кой знае защо.
После започнаха тайнствени съвещания между Мелхиор и дядото. Една вечер Кристоф узна твърде изненадан, че бил посветил на негово височество великия херцог Леополд «Радостите на детството». Мелхиор беше предугадил настроението на владетеля, който благосклонно бе готов да приеме този израз на почит. Щом разбра това, Мелхиор заяви победоносно, че трябва незабавно: първо, да напишат официална молба до владетеля; второ, да отпечатат творбата и трето, да организират концерт, за да бъде прослушана.
Мелхиор и Жан-Мишел се съвещаваха продължително още много пъти. Две-три вечери спориха оживено. Забраниха на другите да ги безпокоят. Мелхиор пишеше, задраскваше, задраскваше, пишеше. Старецът говореше високо, като че ли декламираше стихове. Понякога се гневяха, тропаха по масата, защото не намираха търсената дума.
После извикаха Кристоф, настаниха го на масата с перо в ръка, баща му отдясно, дядо му отляво. Дядото почна да му диктува някакъв текст, от който нищо не разбираше, защото с голяма мъка пишеше дума по дума — Мелхиор му крещеше в ухото, а дядо му декламираше така патетично, че Кристоф, объркам от тона му, не смогваше да вникне в съдържанието. Старецът също беше много развълнувай. Не можеше да седи на едно място. Разхождаше се из стаята, илюстрирайки текста с жестове; същевременно час по час надзърташе какво пише детето. Кристоф, сплашен от двете големи глави, наведени над него, изплезил език, едва държеше перото, с помътнели очи, пишеше излишни бастунчета или зацапваше написаното. Мелхиор крещеше, Жан-Мишел буйствуваше, а Кристоф все трябваше да започва отначало, и то неведнъж.
Когато мислеше, че най-сетне е свършил, върху безупречно изписаната страница падаше огромна мастилена капка. Дърпаха му ушите, той избухваше в сълзи, но му забраняваха да плаче, за да не изцапа хартията. И пак подновяваха диктовката още от първия ред. Детето имаше чувството, че изтезанието ще продължи до края на живота му.
Най-сетне писмото бе написано. Облегнат на камината, Жан-Мишел препречете произведението си с треперещ от удоволствие глас, докато Мелхиор, отпуснат на стола, гледаше тавана, поклащаше глава и вкусваше като познавач на добрия стил следното послание:

Високоуважаемо, пресветлейшо височество,
прелюбезни господарю,
От четиригодишна възраст Музиката стана мое първо младенческо занимание. Щом се свързах с благородната Муза, която вдъхваше на душата ми чисти съзвучия, аз я обикнах. Както ми се струва, и тя отвърна на моите чувства. Сега навършвам шестата си година. От известно време моята Муза в часове на вдъхновение често ми нашепваше на ухото: «По-смело! По-смело! Запиши съзвучията, които пеят в душата ти!»
«На шест години! — мислех си аз. — Как бих се осмелил? Какво биха казали за мене вещите в това изкуство хора?» Колебаех се. Страхувах се. Но Музата ми настояваше… Подчиних се. Написах ги.
А сега ще имам ли,
_о, пресветлейшо височество,_
ще имам ли безразсъдната смелост да положа на стъпалата на твоя трон първите плодове на младенческия си труд?… Ще имам ли дързостта да се надявам, че ти ще хвърлиш на тях царствено одобрителен и бащински поглед?…
О, да! Защото науката и изкуството винаги са намирали в теб своя умен Меценат, своя великодушен защитник, и талантът процъфтява под егидата на свещеното ти покровителство.
Изпълнен с тази дълбока и твърда вяра, осмелявам се да пристъпя към теб с детските си опити. Приеми ги като безкористен дар, израз на моята почит, и благоволи да се отнесеш добросърдечно,
_о, пресветлейшо височество,_
към тях и техния автор, който се прекланя най-смирено пред нозете ти!
Най-покорният, най-верният смирен слуга на твое високоуважаемо, пресветлейшо височество
Жан-Кристоф Крафт

Кристоф не чу нищо: премного се радваше, че мъчението е свършило, и понеже се боеше да не го накарат да препише още веднъж посланието, избяга в полето. Нямаше никаква представа какво беше писал, а и никак не го интересуваше. Старецът обаче го прочете още веднъж, а после го препрочете повторно, за да му се наслади по-пълно. След това и Мелхиор, и той заявиха, че молбата е написана художествено. Това беше мнението и на великия херцог, комуто я връчиха заедно с един екземпляр от музикалната творба. Херцогът има добрината да каже, че и писмото, и творбата са написани прекрасно. Той разреши да бъде даден концерт, заповяда да оставят на разположение на Мелхиор залата на неговата музикална академия и благоволи да обещае, че ще приеме в ложата си младия композитор в деня на прослушването.
Мелхиор се зае да организира възможно най-скоро концерта. Той си осигури съдействието на Придворно музикално дружество, поръча великолепно издание на «Радостите на детството». Много му се щеше да гравират на корицата портрета на Кристоф, седнал на пианото, а до него Мелхиор, прав, с цигулка под мишница. Трябваше да се откажат не поради високата цена — Мелхиор беше готов на всякакви разходи, — но поради липса на време. Той се задоволи с една алегорична композиция, която представляваше люлка, тромпет, барабан и дървено конче около лира, от която избликваха слънчеви лъчи. Заглавието на творбата включваше дълго посвещение, в което се открояваше името на владетеля, отпечатано с огромни букви, и се подчертаваше, че «господин Жан-Кристоф Крафт е на шест години». Всъщност детето беше на седем и половина. Гравирането на корицата струваше много скъпо. За да го заплатят, наложи се дядо му да продаде стария си скрин от осемнадесети век, със стилна резба, с който той досега не бе искал да се раздели въпреки многократните предложения на антикваря Вормсер. Но Мелхиор не се съмняваше, че пуснатата подписка ще покрие, и то богато, разходите по отпечатването.
Друг един въпрос го занимаваше: какъв костюм ще носи Кристоф в деня на концерта. По този повод се състоя семеен съвет. На Мелхиор му се щеше детето да се появи в къса дрешка и къси чорапки, като четиригодишно. Но Кристоф беше доста едър за възрастта си, пък и всички го познаваха, затова не можеха да се надяват да заблудят някого. Тогава на Мелхиор му хрумна великолепна идеи. Реши да облече детето във фрак, с бяла връзка. Напразно скромната Луиза възразяваше, че ще направят смешно горкото момче, Мелхиор разчиташе именно на приятното развеселяване на публиката, което щеше да предизвика неочакваният костюм. Така и сториха и шивачът дойде да вземе мерките на малкия човек. Необходима беше също фина риза и лачени пантофки; и това струваше баснословно скъпо. Кристоф се чувствуваше много неудобно в новите си дрехи. За да свикне, го накараха да повтори няколко пъти програмата си, облечен с тях. От цял месец той почти не ставаше от столчето пред пианото. Учеха го също да се кланя, нямаше вече нито един свободен миг. Това го вбесяваше, но не смееше да се бунтува: мислеше си, че ще извърши нещо забележително и затова се гордееше и в същото време се страхуваше.
Между другото беше обграден с грижи. Бояха се да не настине. Обвиваха врата му с шалове. Топлеха обувките му, да не би да са влажни. А на масата му сипваха най-хубавите парчета месо.
Най-сетне очакваният ден настъпи. Бръснарят дойде, за да каже думата си при обличането и да фризира непокорните коси на Кристоф. Не се успокои, докато не ги превърна в овчо руно. Цялото семейство се изреди да се любува на Кристоф и заяви, че изглежда великолепно. Мелхиор, след като го огледа и завъртя на всички страни, се удари по челото и изтича да донесе голямо цвете, което затъкна в петелката на дрехата му. Когато Луиза видя сина си, тя вдигна ръце към небето и извика огорчено, че прилича на маймуна. Кристоф дълбоко се засегна. Самият той не знаеше дали да се срамува, или да се гордее с премяната си. Дълбоко в себе си се чувствуваше унизен. Това чувство се засили по време на концерта: за него то си остана преобладаващото впечатление от този паметен ден.
Концертът трябваше да започне всеки миг. Половината зала беше празна. Великият херцог не беше дошъл. Един любезен и добре осведомен приятел, каквито се намират винаги, не беше пропуснал да им подхвърли, че в двореца има събрание на Съвета и великият херцог няма да дойде: знаел го от сигурен източник. Мелхиор, съкрушен, не можеше да си намери място от притеснение. Той сновеше надлъж и нашир, навеждаше се от прозореца. Старият Жан-Мишел също се тормозеше, но главно заради внук си: отрупваше го с наставления. Трескавото състояние на близките му се предаде и на Кристоф. Той никак не се тревожеше, че му предстои да свири. Но мисълта, че трябваше да се поклони пред публиката, го смущаваше, той постоянно мислеше за това и предварително се ужасяваше.
Независимо от всичко трябваше да почнат. Публиката губеше търпение. Оркестърът на Hofmusikverein засвири увертюрата на «Кориолан». Жан-Кристоф не познаваше нито «Кориолан», нито Бетховен, защото, макар и да беше чувал често негови творби, не знаеше, че са от него. Никога не се интересуваше от името на творбите, които слушаше. Даваше им измислени от него имена, съчиняваше си малки истории върху тях или виждаше някакви пейзажи; обикновено ги разпределяше в три категории: огън, земя и вода с хиляди отсенки. Моцарт беше вода: ливада на брега на реката, прозрачна мъгла, обвила водата, пролетен ситен дъжд или разноцветна дъга. Бетховен беше огън: ту разгоряла жарава с гигантски пламъци и огромен пушек, ту запалена гора, ту тежък, страхотен облак, от който избликва мълния, ту необятно небе, изпълнено с трептящи светлини, от които с разтуптяно сърце виждаше как някоя звезда се откъсва, политва и угасва тихо в ясната септемврийска нощ. И този път както винаги властната пламенност на тази героична душа го обгори. Той бе поразен от огнения поток. Всичко останало изчезна: какво значение имаше за него останалото? Посърналият Мелхиор, неспокойният Жан-Мишел, всички тия засуетени хора, публиката, великият херцог, какво го интересуваха всички те? Какво го свързваше с тях? Той се превъплътяваше в бясната воля на композитора, която го увличаше. Следваше го задъхан, със сълзи на очи и натежали крака, изтръпнал от пръстите на ръцете чак до стъпалата. Кръвта напираше във вените му, той цял тръпнеше… И докато слушаше, наострил ухо, скрит зад една стойка, сърцето му едва не се пръсна: оркестърът внезапно спря посред един такт; и след миг затишие затръби шумно с цимбалите и духовите инструменти някаква военна мелодия, тържествена и приветствена. Преходът от едната музика към другата беше така груб, че Кристоф скръцна със зъби и тропна с крак от яд, като се закани с юмрук на стената. Но Мелхиор ликуваше: владетелят влизаше в залата и оркестърът го поздравяваше с националния химн. А Жан-Мишел с треперещ, глас даваше последни наставления на внука си.
Наново започнаха увертюрата и този път я изсвириха докрай. Дойде ред на Кристоф. Мелхиор беше съставил умело програмата, за да изтъкне едновременно виртуозността и на сина, и на бащата: те трябваше да изсвирят заедно една соната на Моцарт за пиано и цигулка. За да степенува ефекта, беше решил Кристоф да излезе отначало сам на сцената. Заведоха го до кулисите, показаха му рояла в предната част до рампата, обясниха му за последен път всичко, което трябваше да направи, и го бутнаха на сцената.
Той не се страхуваше особено, защото отдавна беше свикнал с театралните зали. И все пак, когато се озова внезапно сам на сцената пред стотици очи, така се уплаши, че инстинктивно понечи да се върне. Обърна се дори към кулисите, но там зърна баща си, който му се заканваше с яростен поглед. Трябваше да излезе. Впрочем публиката беше го забелязала. Докато той се придвижваше напред, в залата се разнесоха изненадани възгласи, последвани от смях, който се предаваше от човек на човек. Мелхиор не се беше излъгал: чудноватото облекло на детето произведе очаквания ефект. Залата се смееше весело при вида на момченцето с дълги коси и цигански тен, което ситнеше плахо във вечерно облекло на изискан джентълмен. Ставаха, за да го видят по-добре. Скоро в цялата зала закънтя смях, който съвсем не беше зложелателен, но би смутил и най-уверения виртуоз. Кристоф, ужасен от шума, от погледите, от насочените към него лорнети, мислеше само за едно: да се добере по-бързо до пианото, което му се струваше остров сред морето. Навел глава, без да погледне ни надясно, ни наляво, той мина с бързи стъпки покрай рампата. Когато стигна в средата на сцената, вместо да поздрави публиката, както беше уговорено предварително, той й обърна гръб и се насочи право към пианото. Столът беше много висок за него и той не можеше да седне без помощта на баща си. Вместо да го дочака, в смущението си, той се покатери на колене. Това още повече развесели залата. Кристоф обаче беше спасен: седнал пред пианото, той не се страхуваше от никого.
Най-сетне излезе и Мелхиор. Той се възползува от доброто настроение на публиката, която го посрещна с доста топли аплодисменти. Сонатата започна. Кристоф я изсвири с невъзмутима сигурност, стиснал уста от напрежение, вперил очи в клавишите, с увиснали във въздуха крачета. Колкото повече свиреше, толкова по-добре се чувствуваше. Беше сякаш между близки приятели. Одобрителен шепот стигаше чак до него; прилив на гордо задоволство сгряваше сърцето му при мисълта, че всички тия хора мълчат, за да го слушат и да му се възхищават. Едва обаче свърши и пак го обзе страх, а приветствените ръкопляскания, които последваха, го изпълниха не с удоволствие, а със срам. Това чувство стана двойно по-силно, когато Мелхиор го улови за ръка, излезе напред до самата рампа и го накара да поздрави публиката. Той се подчини и се поклони много ниско, забавно несръчно. Но беше унизен, червеше се от това, което правеше, сякаш беше смешно и грозно.
Отново го поставиха пред пианото и той изсвири «Радостите на детството». Тогава настана истинско безумие. След всяко парче публиката викаше възторжено. Настояваше да го повтори. Той беше горд от успеха си и същевременно наранен от аплодисментите, които бяха същински заповеди. Накрая цялата зала стана на крака, за да го приветствува. Великият херцог даваше сигнала. Тъй като обаче сега Кристоф беше сам на сцената, той не смееше да мръдне от столчето. Аплодисментите станаха още по-бурни. Той навеждаше все по-ниско глава, цял пламнал от срам. Гледаше упорито, извърнал лице от залата. Мелхиор дойде и го взе на ръце, заповядвайки му да прати целувки на слушателите. Сочеше му ложата на великия херцог. Кристоф се престори, че не чува. Мелхиор хвана ръчичката му и го заплаши полугласно. Тогава детето изпълни покорно исканото, но без да гледа никого и без да вдигне очи; продължаваше да извръща глава и се чувствуваше много нещастно. Страдаше, без само да съзнава защо, честолюбието му беше наранено, хората в залата му бяха много противни. Колкото и да му ръкопляскаха, не можеше да им прости, че се бяха смели и забавлявали с неговото унижение, че го бяха видели в това смешно положение, увиснал във въздуха раздаващ целувки. Едва ли не го беше яд, че му ръкопляскат. И когато Мелхиор най-сетне го пусна на земята, Кристоф побягна към кулисите. Една дама му хвърли букетче теменуги, което докосна лицето му. Той съвсем се подплаши и се затича с все сили, като събори един стол, който се изпречи на пътя му. Колкото по-силно бягаше, толкова по-силен смях предизвикваше в залата.
Най-сетне стигна до изхода на сцената, задръстен от любопитни, мушна се през тях и изтича да се скрие в дъното на фоайето. Дядо му ликуваше и го благославяше. Музикантите от оркестъра се смееха шумно и поздравяваха момченцето, което не искаше да ги погледне, нито да им подаде ръка. Мелхиор, нащрек, дебнеше и преценяваше нестихващите ръкопляскания, карайки детето да се върне на сцената. То обаче отказа яростно, като се вкопчи в редингота на дядо си и зарита всички, които се опитваха да се приближат до него. Най-сетне избухна в силен плач и трябваше да го оставят на мира.
Точно в този момент дойде един офицер и каза, че великият херцог кани двамата изпълнители в ложата си. Как да покажат детето в това състояние? Мелхиор вилнееше от яд. Буйствата му удвояваха сълзите на детето. За да сложи край на този поток, дядо му обеща цяла ливра шоколад и Кристоф, който беше лаком, тутакси спря да плаче, преглътна сълзите си и се остави да го отведат. Трябваше обаче да му се закълнат най-тържествено, че няма внезапно да го изведат на сцената.
В салона на владетелската ложа той се натъкна на един господин във вечерно облекло, с лице на пудел, с щръкнали мустаци, къса брадичка, дребен, червендалест, доста пълен, който го заговори свойски и шеговито, потупа го по бузите с тлъстите си длани и го нарече: «Моцарт redivivus». Това беше великият херцог. После Кристоф трябваше да се ръкува с херцогинята и дъщеря й, както и със свитата. Но тъй като все още не смееше да вдигне очи, единственият му спомен от това блестящо обкръжение беше колекцията от рокли и униформи, зърнати бегло от кръста надолу. Седнал на коленете на младата принцеса, той не смееше нито да шава, нито да диша. Тя му задаваше въпроси, на които Мелхиор отговаряше раболепно, служейки си с изтъркани любезни фрази. Тя обаче не слушаше отговорите му, а закачаше детето. То все повече и повече се изчервяваше. Струваше му се, че всички са изненадани от пламналото му лице, искаше да им обясни какво му е и накрая каза с дълбока въздишка:
— Червен съм, защото ми е топло.
Девойката избухна в смях. Кристоф обаче не й се разсърди, както беше се разсърдил на публиката малко преди това. Защото нейният смях му беше приятен. Освен това тя го целуна, а това още повече му хареса.
Точно в този момент той забеляза в коридора, пред входа на ложата, дядо си, сияещ и смутен; явно желаеше да влезе и да каже и той нещо, но не смееше, защото никой не го бе заговорил — той се наслаждаваше отдалеч на славата на своя внук. В порив на обич и неудържимо желание да се засвидетелствува на бедния старец дължимото уважение, езикът на Кристоф се развърза. Той се повдигна до ухото на новата си приятелка и й пошепна:
— Искам да ви доверя една тайна.
Тя се засмя и попита:
Каква?
— Знаете ли, хубавото trio в моя менует, менуета, който изсвирих… Спомняте ли си?… — И той затананика тихичко. — Е, добре! Дядо го съчини, а не аз. Всички други мелодии са от мене, но тази е най-хубавата. Тя е от дядо. Дядо не иска това да се знае. Нали няма да кажете никому?… — И детето посочи дядо си: — Ето го моя дядо! Аз го обичам много! Той е толкова мил с мен!
При тези негови думи принцесата се разсмя още по-силно, завика, че е страшно сладък, обсипа го с целувки и за голямо огорчение на Кристоф и дядо му разказа анекдота на всички. Всички се разсмяха като нея, великият херцог поздрави дядото, който съвсем смутен, напразно се опитваше да даде обяснения и пелтечеше като виновен. Кристоф обаче не каза повече нито дума на девойката. Въпреки всичките й закачки той остана безмълвен и неподвижен. Презираше я, загдето не бе удържала думата си. Представата му за владетелите беше коренно накърнена поради нейната нечестна постъпка. Той беше така дълбоко възмутен, че повече не чу нито дума от това, което тя му казваше, не чу даже, че херцогът го нарече смеешком свой редовен пианист, свой Hofmusicus.
Той излезе с близките си и във фоайето на театъра, а даже на улицата много хора го поздравяваха или го целуваха за голямо негово неудоволствие: не обичаше да го целуват и намираше, че е недопустимо така да разполагат с него, без да го питат.
Най-сетне се прибраха в къщи. Едва затворили вратата, Мелхиор тутакси го нарече «идиотче», загдето беше казал, че триото не е негово. Понеже детето беше дълбоко убедено, че е извършило благородна постъпка, заслужаваща похвала, а не упреци, то се разбунтува и отговори дръзко. Мелхиор се разсърди и заяви, че би го напляскал, ако не бе свирил доста прилично, но с глупостта си провалил целия ефект от концерта. Кристоф имаше вродено чувство за справедливост. Той се сгуши сърдит в ъгъла. Презираше всички: баща си, принцесата, всички слушатели. Беше оскърбен, че съседите им идваха да честитят на родителите му и весело разговаряха с тях, като че ли родителите му бяха свирили и той бе тяхно притежание, всеобщо притежание.
Тъкмо в този момент един прислужник от двора донесе от страна на херцога прекрасен златен часовник и кутия чудесни бонбони. Подаръците доставиха голямо удоволствие на Кристоф: той не можеше да каже на кой от двата се радва повече, но беше в толкова лошо настроение, че не искаше да си признае. Продължаваше да се цупи, поглеждайки крадешком към бонбоните, като се питаше дали трябва да приеме подаръка на личност, която бе измамила доверието му. Тъкмо когато се канеше да ги приеме, баща му пожела веднага да седне на писалищната маса и да напише под негова диктовка благодарствено писмо. Това беше прекалено в края на краищата! Било поради напрежението през деня, било поради неосъзнатия срам да започне писмото си, както искаше Мелхиор, с думите: «Малкият слуга и музикант — Knecht und Alusicus — на ваше височество…», той избухна в сълзи и не можаха да го принудят да напише нито ред. Слугата чакаше с насмешливо изражение. Мелхиор трябваше сам да напише писмото. Това още повече го ожесточи срещу Кристоф. Като връх на нещастието детето изпусна часовника и той се счупи. Това предизвика град от ругатни. Мелхиор изкрещя, че ще го лиши от десерт. Кристоф отвърна вбесен, че и той иска точно това. За да го накаже, Луиза заяви, че като първа мярка ще му вземе бонбоните. Съвсем разярен Кристоф й извика, че няма право, че бонбоните са негови и само негови, никой не може да му ги вземе. Удариха му плесница, той се разбесня и като изтръгна бонбоните от ръцете на майка си, хвърли ги на земята и започна ожесточено да ги тъпче. Набиха го, отнесоха го в стаята му, съблякоха го и го сложиха в леглото.
Вечерта той чуваше родителите си, които ядяха заедно с приятелски семейства великолепната вечеря, приготвяна от цяла седмица в чест на концерта. Едва не се задуши от ярост в леглото си от подобна неправда. Оттатък се смееха високо и чукаха чаши. Казали бяха на гостите, че детето е уморено и никой не се безпокоеше за него. Едва след вечеря, когато гостите се канеха да се разотиват, в стаята се плъзнаха провлечени стъпки и старият Жан-Мишел се наведе над креватчето му, прегърна го развълнувано и прошепна:
— Добричкият ми Кристоф!
После, срамувайки се сякаш от постъпката си, той се измъкна, без да каже повече нито дума, като му остави няколко лакомства, които бе скрил в джоба си.
Това стопли Кристоф, но той беше така уморен от всички вълнения през този ден, че нямаше сила да докосне дори вкусните неща, които му бе донесъл дядо му. Съвсем капнал от изтощение, заспа почти незабавно.
Спа неспокойно. Разтърсваха го нервни тръпки, сякаш през тялото му минаваше ток. Дива музика го преследваше насън. Събуди се посред нощ. Увертюрата на Бетховен, която бе чул на концерта, гърмеше в ушите му. Тя изпълваше стаята с бурното си дихание. Повдигна се от възглавницата, разтърка очи, питайки се дали не спи… Не, не спеше. Позна я. Позна гневния вой, яростния лай, чу пулса на това безумно сърце, което играе в гърдите, на тази метежна кръв. Усещаше по лицето си бурния полъх на вихрите, които бичуват и смазват, и спират внезапно, пометени от херкулесовска воля. Исполинската душа на Бетховен проникваше в него, разширяваше тялото и душата му, придаваше им като че ли огромни измерения. Той крачеше над света. Беше планина и бури бушуваха в него. Бури на гнева!… Бури на страданието!… О, какво страдание!… Но няма нищо! Той се чувствуваше така силен!… Нека страда! Нека страда още повече!… Колко е приятно да си силен! Колко е приятно да страдаш, когато си силен!…
Момчето се разсмя. Смехът му отекна в нотната тишина. Баща му се събуди и извика:
— Кой е?
Майката прошепна:
— Шт! Детето сънува!
И тримата замълчаха. Всичко около тях притихна. Музиката изчезна. Чуваше се само равното дишане на заспалите в стаята същества, другари по неволи, захвърлени в една и съща несигурна ладия и носени от шеметна сила в нощта.


Книга втора
Утро

I
Смъртта на Жан-Мишел

Изминаха три години. Кристоф скоро ще навърши единадесет години. Той продължава музикалното си образование. Изучава хармония с Флориан Холцер, органиста на църквата «Сен-Мартен», приятел на дядо му, много вещ музикант, който го учи, че акордите, които най-много обича, съчетанията, които нежно галят слуха и сърцето му и които не може да чуе, без лек трепет да пробегне по гърба му, са лоши и забранени. Когато пита защо, получава един-единствен отговор — просто защото е така; музикалните правила ги забраняват. Понеже по природа е недисциплиниран, Кристоф ги обича още повече поради тази причина. Забавлява се да търси подобни примери у големите композитори и да ги показва на дядо си или на учителя си. Дядо му отговаря, че у великите композитори те звучат прекрасно и че Бетховен или Бах могат да си позволят всичко. Учителят, не така примирителен, се сърди, заявява остро, че тези акорди не са измежду най-хубавото, което големите композитори са създали.
Кристоф има свободен достъп на концертите и в театъра. Той се научава да свири по малко на всички инструменти. Доста умело се справя вече с цигулката. На баща му хрумва да му даде място в оркестъра. Той толкова добре свири партията си, че след няколкомесечен стаж официално го назначават втора цигулка в Hof Musik Verein. Така момчето почва да печели хляба си. Съвсем навреме: защото материалното положение в къщи все повече и повече се влошава. Невъздържанието на Мелхиор се засилва, а дядото старее.
Кристоф съзнава нерадостното положение. Лицето му е сериозно и загрижено като на малък мъж. Храбро се оправя с работата си, макар тя никак да не го интересува, и умира за сън вечер пред пюпитъра в оркестъра не само защото е късно, но и защото му е скучно. Театърът не предизвиква вече у него някогашното вълнение. Преди четири години би могъл само да мечтае за това място. Днес не харесва повечето пиеси, които трябва да свири. Все още не се осмелява да изкаже мнението си за тях всъщност ги намира глупави. А когато случайно свирят нещо хубаво, той е недоволен от посредственото изпълнение на творбата: и най-любимите му произведения сякаш заприличват на съседите му, колегите от оркестъра. Падне ли завесата, престанат ли да надуват или да стържат инструментите си, те избърсват усмихнато потта си и разказват спокойно дребни случки от ежедневието си, като че ли са правили един час физически упражнения. Кристоф вижда отблизо и някогашната си любов, русата босонога певица. Сега често я среща през антракта, докато тя поправя грима си. Понеже певицата знае, че момчето е влюбено в нея, на драго сърце го целува: той обаче не изпитва вече никакво удоволствие, гримът й го отвращава, както и миризмата й, огромните и ръце, лакомията й; противна му е.
Великият херцог не забравяше своя придворен пианист: не може да се каже, че му изплащаха редовно скромното възнаграждение, което получаваше — вечно трябваше да го искат, — но от време на време Кристоф получаваше нареждане да отиде в замъка — когато имаха видни гости или чисто и просто когато на техни величества хрумнеше да го послушат. Това се случваше почти винаги вечер, когато Кристоф би предпочел да остане сам. Трябваше да изоставя всичко и незабавно да отива в замъка. Понякога го караха да чака във вестибюла, защото още не бяха завършили вечерята. Слугите, свикнали с присъствието му, го заговаряха фамилиарно. После го въвеждаха в салон, блеснал от огледала и светлини, където преситени чревоугодници го разглеждаха с оскърбително любопитство. Трябваше да прекоси добре излъскания паркет, за да целуне ръка на техни височества. Колкото повече растеше, толкова по-несръчен ставаше: чувствуваше се смешен и гордостта му страдаше.
После сядаше на пианото и трябваше да свири за тия глупци, защото за него те бяха глупци. Понякога безразличието на заобикалящите го така го потискаше, докато свиреше, че беше готов да прекъсне парчето по средата. Не му достигаше въздух, задушаваше се, пропадаше в някаква бездна. Когато свършеше, го обсипваха с поздравления; комплиментите валяха като дъжд, представяха си го един на друг. Той си мислеше, че гледат на него като на интересно зверче, че спада към менажерията на владетеля и похвалите са отправени по-скоро към господаря му, отколкото към него самия. Въобразяваше си, че го принизяват, беше станал болезнено мнителен и се измъчваше двойно от това, защото не смееше да го покаже. Съзираше оскърбление в най-обикновеното държане: ако в някой ъгъл на салона се смееха, казваше си, че се присмиват на него и не знаеше какво точно е прицел на подигравките им: държането му, костюмът, външността, краката или ръцете му. С повод и без повод се чувствуваше унизен: унизен, ако не го заговорят, унизен, ако го заговорят, унизен, ако му предложат бонбони като на дете, унизен, главно, ако великият херцог с владетелска непринуденост му пъхнеше някоя златна монета в ръката. Беше нещастен, че е беден, че се отнасят с него като с беден. Когато една вечер се прибираше у дома, парите, които му бяха дали, толкова му тежаха, че хвърли пътем монетата през отдушника на едно мазе. Тутакси след това бе готов да се подложи на какви ли не унижения, за да си я вземе обратно, защото от няколко месеца не бяха плащали на месаря.
Родителите му дори не подозираха колко страдаше в наранената си гордост. Бяха очаровани от благоволението на владетеля. Простодушната Луиза не можеше да си представи нищо по-блестящо за своето момче от тия вечери в замъка сред най-отбрано общество. За Мелхиор те бяха повод за непрестанни хвалби пред приятелите му. Но най-щастлив беше дядо му. Той даваше наистина вид, че е независим, че е бунтовен дух, че презира светските величия, но всъщност изпитваше наивно възхищение пред парите, властта, почестите и всички обществени отличия. Беше неизказано горд, че неговият внук се доближава до хората, които се радваха на всички тия неща. Той се наслаждаваше на славата му, като че ли тя заливаше с блясъка си и него. Въпреки усилията му да изглежда равнодушен лицето му сияеше. Вечерите, когато Кристоф отиваше в замъка, старият Жан-Мишел гледаше да направи така, че да остане у Луиза под едни или друг предлог. Чакаше внука си да се прибере нетърпелив като малко дете и когато Кристоф се връщаше, той най-напред му задаваше, привидно нехайно, няколко безразлични въпроса от рода на:
— Е какво? Добре ли мина тази вечер?
Или го подканваше мило:
— Ето го нашето момченце, което ще ни разкаже нещо ново!
Или измисляше остроумно приветствие, за да го приласкае.
— Привет на нашия млад благородник!
Кристоф обаче, раздразнен и начумерен, отговаряше сухо:
— Добър вечер! — и се настаняваше нацупен в някой ъгъл.
Старецът настояваше, задаваше по-точни въпроси, а детето отговаряше само с «да» или «не». Другите се присъединяваха към дядовата игра, искаха подробности. Кристоф все повече и повече се въсеше. Трябваше да му измъкват думите една по една, докато най-сетне Жан-Мишел избухнеше грубо. Кристоф отвръщаше доста непочтително и обикновено всичко свършваше с остра караница. Старецът си отиваше, като захлопваше вратата. Така Кристоф отравяше цялата радост на горките хорица, които не проумяваха лошото му настроение. Те не бяха виновни, че бяха слуги по дух и не можеха да си представят някой да се различава от тях.
Така Кристоф се затваряше в себе си. Без да съди близките си, чувствуваше пропастта, която го делеше от тях. Може би преувеличаваше и въпреки различния начин на мислене би могъл да ги накара да го разберат, ако поговореше откровено с тях. Но всеки знае колко трудно постижима е истинската близост между деца и родители дори когато изпитват едни към други най-нежна обич. Дължимото уважение, от една страна, не насърчава излиянията, от друга — погрешната в много случаи представа за превъзходството на по-възрастния и по-опитния пречи на родителите да обърнат сериозно внимание на чувствата на детето, често също така сложни както при възрастните хора и почти винаги по-искрени.
Познатите, които Кристоф виждаше в дома си, разговорите, които чуваше, още повече го отдалечаваха от близките му.
Идваха им на гости приятелите на Мелхиор, повечето музиканти от оркестъра, пияници без семейства. Не лоши хора, но прости. Къщата се тресеше от смеховете и тежките им стъпки. Обичаха музиката, но говореха за музикалните творби възмутително посредствено. Грубият им просташки възторг мъчително нараняваше свенливото възхищение на детето. Когато хвалеха така някоя творба, която Кристоф обичаше, той се чувствуваше едва ли не лично оскърбен. Затваряше се в себе си, побледняваше, придобиваше ледено изражение и показваше привидно пълно безразличие към музиката. Омразна би му била дори, ако бе възможно. Мелхиор казваше за него:
— Това момче няма сърце. В нищо не се вживява. Чудя се на кого се е метнало!
Понякога пееха заедно обичайните немски песни за четири гласа, винаги подобни една на друга, бавни и тежки, изпълнени с тържествена наивност и плоски съзвучия. Тогава Кристоф побягваше в най-отдалечената стая и проклинаше голите стени.
Дядо му имаше своите приятели: органиста, тапицера, часовникаря, контрабасиста, бъбриви старци, които непрестанно предъвкваха едни и същи шеги и се впускаха в безконечни препирни за изкуство, политика или за родословието на разни познати семейства. Не че истински се интересуваха от това, за което говореха, но просто бяха щастливи, че могат да говорят и има кой да ги слуша.
Колкото до Луиза, тя се виждаше само с няколко съседки, които й носеха клюките на квартала, и съвсем рядко с някоя «дама от обществото», която идваше уж на гости, а всъщност да я наеме за някоя предстояща вечеря или за да придружава децата й на уроците по вероучение.
Но най-несимпатичен от всички гости беше чичо Теодор. Заварен син на дядото, от първия мъж на баба Клара, първата жена на Жан-Мишел. Той работеше в крупна търговска фирма, която търгуваше с Африка и Далечния Изток и въплътяваше новия тип немци, които открито и подигравателно отхвърлят стария немски идеализъм и опиянени от победата, изпитват такъв култ към успеха и силата, че явно не са свикнали да ги имат на своя страна. Но тъй като е много трудно рязко да се преобрази вековната същност на един народ, ограниченият идеализъм изплуваше час по час в езика, държането, нравствените привички, цитатите от Гьоте по повод най-незначителни битови подробности. Това беше странна смесица от добросъвестност и заинтересованост, необичайно усилие да се съгласуват местните принципи на старата немска буржоазия с цинизма на новите търговски condottieri; смесица, която не можеше да не намирисва на отвратително лицемерие, защото водеше до превръщане на силата, алчността и користта в символ на всяко право, справедливост и истина.
Честният Кристоф беше дълбоко наранен. Той не можеше да отсъди дали чичо му е прав. Но го мразеше и чувствуваше в негово лице свой враг. И дядо му не обичаше приказките му и се възмущаваше от тях. Само че по време на спор бързо биваше сразен от лесното красноречие на Теодор, който без особена мъка осмиваше благородното простодушие на стареца. Накрая Жан-Мишел едва ли не се срамуваше от добросърдечието си и за да покаже, че не е толкова назадничав, колкото го мислят, се опитваше да говори в духа на Теодор: това звучеше съвсем фалшиво в неговата уста и той сам се чувствуваше неудобно. Впрочем каквото и да мислеше за Теодор, той му харесваше. Старецът изпитваше уважение към практичността му и известна завист, защото съзнаваше, че сам той е абсолютно лишен от това качество. Мечтаеше някой от внуците му да си създаде такова материално положение. Същите намерения имаше и Мелхиор. Той се надяваше, че Родолф ще тръгне по стъпките на чичо си. Затова всички в къщи се чудеха как да коткат богатия роднина, очаквайки услуга от него. А той, чувствувайки се необходим, злоупотребяваше и се държеше като господар. Бъркаше се във всичко, даваше мнението си по всеки въпрос и не скриваше дълбокото си презрение към изкуството и хората на изкуството. Дори явно го показваше, заради удоволствието да унижи роднините си музиканти. Позволяваше си недостойни шеги с тях, а те се смееха раболепно.
Кристоф повече от всеки друг беше прицел на подигравките на чичо си, а той не беше от търпеливите. Мълчеше, стискаше зъби със зло изражение. Чичото се забавляваше с безмълвната му ярост. Но веднъж, когато Теодор го тормозеше на масата повече от допустимото, Кристоф, вън от себе си от озлобление, го заплю в лицето. Стана страшен скандал. Нечувано оскърбление. Чичото в първия миг онемя от смайване, после способността му да говори се възвърна и се изля в поток от ругатни. Кристоф, вкаменен на стола си и ужасен от постъпката си, не усещаше плесниците, които се сипеха по лицето му. Но когато поискаха да го довлекат на колене пред чичото, той се заблъска, бутна майка си и избяга навън. Спря се едва в полето, останал без дъх. Чу гласове, които го викаха в далечината. Питаше се дали няма да е по-добре да се удави в реката, понеже не можеше да удави своя неприятел. Прекара нощта в полето. Призори потропа на вратата на дядо си. Старецът така се беше разтревожил от изчезването на Кристоф — не бе мигнал цялата нощ, — че няма смелост да му се скара. Върна го у тях и близките му не споменаха каквото и да било, защото видяха, че все още е свръхвъзбуден. Трябваше да го щадят, защото вечерта трябваше да свири в замъка. Но Мелхиор го изтормози няколко седмици с оплакванията си: преструвайки се, че говори сам на себе си, той му натякваше — ето човек се мъчи да живее безупречно и да дава пример за прилично държане на недостойни твари, които го позорят. А когато чичо Теодор го срещнеше на улицата, демонстративно извръщаше глава и си запушваше носа в знак на най-дълбоко отвращение.
Липсата на съчувствие в къщи го караше да не се задържа дълго там. Страдаше от постоянната принуда, която упражняваха над него. Трябваше да тачи премного неща, премного хора, без да му е позволено да пита защо, а Кристоф съвсем не бе склонен да се покорява безропотно. Колкото повече се стараеха да го дисциплинират и да го превърнат в порядъчен дребен немски буржоа, толкова по-силна потребност изпитваше той да се освободи. След убийствено скучните и превзети вечери в оркестъра или замъка му се щеше да се потъркаля като жребче в тревата, да се плъзне по наклонената морава с новия си панталон или да се замеря с камъни с гаменчетата от махалата. Не страхът от упреците и плесниците го въздържаше да се отпусне — той нямаше другари. Не можеше да се разбира с другите деца. Дори уличните деца не искаха да играят с него, защото той вземаше играта много сериозно и юмруците му бяха много тежки. А и той от своя страна беше свикнал да живее затворено, откъснат от връстниците си. Срамуваше се да не би да не е достатъчно ловък в играта и не смееше да се присъедини към играчите. Затова си даваше вид, че не се интересува, макар да гореше от желание да го поканят да участвува. Но никой не му казваше нищо и той се отдалечаваше натъжен, с равнодушно изражение.
Утехата му бяха скитанията с вуйчо Готфрид, когато той беше в града. Кристоф все повече се сближаваше с него, приятен му беше независимият му нрав. Той толкова добре разбираше сега какво удоволствие намира Готфрид, като скита по пътищата, без да е свързан някъде! Често те вървяха вечер из полето, все напред, без определена цел. Тъй като Готфрид винаги забравяше часа, те се връщаха много късно и им се караха. Истинска радост беше да се измъкнат нощем, когато другите спяха. Готфрид съзнаваше, че това не е хубаво, но Кристоф го молеше горещо. А и самият той не можеше да устои на удоволствието. Към полунощ идваше пред къщата и изсвирваше по уговорения начин. Кристоф си лягаше съвсем облечен. Той се плъзваше от леглото с обувки в ръка. Сдържайки дишането си, провирайки се ловко като дивак, той пропълзяваше до кухненския прозорец, който гледаше към пътя. Качваше се на масата. Готфрид го поемаше от другата страна на раменете си. Тръгваха щастливи като малки ученици.
Понякога отиваха при Жереми, рибаря, приятел на Готфрид. Плетяха мрежи в лодката му на лунна светлина. Водата се оцеждаше от греблата, ромонейки тихи арпежи, хроматични гами. Млечни изпарения трептяха над повърхността на реката. Звездите блещукаха. Петлите се обаждаха от единия и другия бряг, а понякога в дълбокото небе екваха трелите на чучулигите, които излитаха от нивята, помамени от лунната светлина. Мълчаха. Готфрид пееше тихичко. Жереми разказваше странни случки от живота на животните; те изглеждаха още по-тайнствени, защото той говореше с недомлъвки и гатанки. Луната потъваше зад горите. Те плуваха покрай тъмните хълмове. Тъмните дълбини на небето и на реката се сливаха. Водата беше гладка, без мито една дипла. Всички шумове стихваха. Лодката се плъзгаше в нощта. Дали се плъзгаше? Дали плаваше? Дали стоеше неподвижна?… Тръстиките се разтваряха с меко шумолене. Спираха безшумно до брега. Слизаха и се връщаха пеш. Понякога се прибираха едва в зори. Вървяха по течението на реката. Стотици сребристи блескуни, зелени като класовете или сини като сапфири, гъмжаха под първите проблясъци на деня. Те се виеха като змиите по главата на Медузата и жадно се нахвърляха на трошиците, които им хвърляха. Когато хлябът потъваше, те се спущаха надолу, въртейки се спираловидно около него, и изчезваха внезапно като угаснал лъч. Реката се обагряше в розови и виолетови отсенки. Птиците се събуждаха едни след други. Прибираха се тогава бързо в къщи също така предпазливо, както при излизане; Кристоф се вмъкваше в душната стая и в леглото, на което, капнал за сън, заспиваше тутакси с все още свежо от полския мирис тяло.
Всичко протичаше благополучно и никой нямаше да забележи нищо, ако по-малкият му брат Ернст не беше издал веднъж нощните излизания на Кристоф. От този ден те бяха запретени и започнаха да го следят. Но той въпреки това успяваше да се измъкне. Предпочиташе пред всяка друга компания бедния амбулантен търговец и неговите приятели. Близките му бяха скандализирани. Мелхиор твърдеше, че момчето имало селяндурски вкусове. Старият Жан-Мишел ревнуваше Кристоф заради привързаността му към Готфрид: той го укоряваше, че се принизява така охотно до толкова просташко общество, когато има честта да се доближи до най-високите кръгове и да служи на самия владетел. Всички у дома намираха, че Кристоф е лишен от чувство за достойнство.


Въпреки растящите материални затруднения, предизвикани от невъздържанието и безделниченето на Мелхиор, животът беше поносим, докато Жан-Мишел беше още жив. Той единствен имаше известно влияние над Мелхиор и го задържаше до известна степен по наклона на неговия порок. Освен това всеобщото уважение, с което се ползуваше старецът, спомагаше да се забравят безразсъдствата на пияницата. И най-сетне той беше постоянно в помощ на семейството, щом останеха без пари. Извън скромната пенсия, която получаваше като бивш капелмайстор, той продължаваше да припечелва малки суми, като преподаваше уроци и акордираше пиана. Даваше по-голямата част от доходите си на снаха си, понеже виждаше колко е притеснена, макар че тя полагаше усилия да скрие оскъдицата си. Луиза се чувствуваше нещастна при мисълта, че той търпи лишения заради тях. Заслугата на дядото беше двойно по-голяма, защото открай време беше свикнал да живее нашироко и имаше големи изисквания. Понякога неговите жертви се оказваха недостатъчни и за да покрие някое неотложно задължение, Жан-Мишел продаваше тайно ту някоя мебел, ту книги или предмети, които пазеше за спомен. Подаръците, които баща му правеше тайно на Луиза, не оставаха скрити за Мелхиор и доста често той ги вземаше въпреки нейната съпротива. Когато обаче старецът случайно научеше това, не от Луиза, която му спестяваше неприятностите си, но от някой внук, той изпадаше в див гняв. Между бащата и сина избухваха страхотни сцени. И двамата бяха извънредно сприхави и веднага стигаха до ругатни и заплахи, ако не до бой. Но в разгара на гневния изблик някакво непреодолимо уважение винаги караше Мелхиор да изтрезнее и колкото и да беше пиян, в края на краищата той навеждаше глава под пороя от ругатни и оскърбителни упреци, които баща му изливаше над него. Това обаче не му пречеше да издебне първия удобен случай и да поднови издевателствата си. И Жан-Мишел имаше тъжни предчувствия, мислейки за бъдещето.
— Мои клети деца — казваше той на Луиза, — какво ще стане с вас, когато мене няма вече да ме има?… За щастие — добавяше той, галейки Кристоф — аз все ще изкарам още малко, докато този юнак ги поеме.
Той обаче се лъжеше в предвижданията си: стигнал беше до края на пътя си. Никой не би предположил това. На повече от осемдесет години, косата му беше все още гъста, бяла грива, примесена със сиви кичури, а в острата му брада се мяркаха и съвсем черни косми. Имаше само десетина зъба, но се справяше чудесно с тях. Беше удоволствие да го гледа човек на масата. Имаше завиден апетит и макар да укоряваше Мелхиор, че пие, самият той не си поплюваше. Предпочиташе белите мозелски вина. Между другото — бяло вино, бира или сайдер — той умееше да оцени както подобава всичко прекрасно, което всевишният е създал. Не беше толкова глупав, за да удави разума си в чашата и пазеше известна мярка. Вярно е, че неговата мярка беше доста обемиста и всеки по-неустойчив разсъдък неизбежно би потънал в нея. Стъпката му беше крепка, зрението добро, а колкото до деятелността, той бе направо неуморим. В шест часа сутрин беше вече на крак и старателно се занимаваше с тоалета си: държеше да бъде спретнат и полагаше грижи за външността си. Живееше сам и лично поддържаше къщата, не търпеше снаха му да се бърка. Подреждаше стаята си, приготвяше кафето си, пришиваше копчетата си, ковеше, лепеше, поправяше. И докато сновеше по риза нагоре-надолу из къщата, пееше неспирно с оглушителния си бас, в който охотно се вслушваше, като придружаваше ариите си с жестове, като че ли се намираше на сцената, а след това, независимо от времето, излизаше. Ходеше по различните си задължения, без да пропусне нито едно, но рядко биваше точен: човек можеше да го срещне на всеки ъгъл, спорещ с някой познат или подхвърлящ шеги на някоя миловидна съседка; обичаше и хубавките млади жени, и добрите стари приятели. Така се забавяше и никога не знаеше колко е часът. Не пропущаше обаче обед. Обядваше, където завари, като сам се поканваше у хората. Прибираше се в къщи едва вечер, когато се стъмняваше, след като се отбиеше при внуците си. Лягаше си, четеше в леглото, преди да заспи, по някоя страница от старата си библия и нощем — той не спеше повече от два часа непробудно — ставаше, вземаше някоя от старите си книги, купени на вехто: история, теология, художествена и научна литература. Прочиташе наслуки няколко страници, които го интересуваха и същевременно го отегчаваха, защото не ги разбираше напълно, но въпреки това не прескачаше нито дума… докато наново го налегнеше дрямка. В неделя ходеше на църква, разхождаше се с внуците си и играеше голф. Никога не беше боледувал. Страдаше само леко от подагра на пръстите на крака и му се случваше да проклина болките нощем посред библейското четиво. По всичко изглеждаше, че може да изкара така цял век, а самият той не виждаше никакво основание да не мине и отвъд; когато му предричаха, че ще умре на сто години, той си мислеше като друг бележит старец, че не е редно да се определят граници за делата на провидението. Забелязваше се, че остарява само по едно: лесно се просълзяваше и с всеки изминат ден ставаше все по-избухлив. Най-малкото притеснение го караше да изпада в луд гняв. Червендалестото му лице и късата му шия ставаха тогава пурпурночервени. Той започваше да заеква от ярост и биваше принуден да млъкне, защото се задушаваше. Домашният им лекар, негов стар приятел, го беше предупредил да внимава и да въздържа не само гневните си изблици, но и апетита си. Упорит обаче като всеки старец, той вършеше още по-неблагоразумни постъпки, за да се перчи, като се подиграваше на медицината и на лекарите. Обичаше да говори с голямо презрение за смъртта и не пестеше уверенията си, че никак не се плаши от нея.
През един много горещ летен ден, след като беше пил много и бе спорил оживено, той се прибра в къщи и започна да работи в градината си. Обичаше да копае. Гологлав под силното слънце, все още разгорещен от спора, той обръщаше земята с настървение. Кристоф седеше под беседката с книга в ръце, но почти не четеше: унесен в мечти, той слушаше приспивното свирене на щурците, като следеше несъзнателно движенията на дядо си. Старецът беше с гръб към него. Той се беше навел и скубеше плевелите. Внезапно се изправи, размаха ръце във въздуха и се строполи тежко с лице към земята. За миг на Кристоф му стана смешно. После видя, че старецът не мърда. Извика, изтича към него, разтърси го с всичка сила. Обзе го страх. Коленичи и опита с две ръце да повдигне голямата глава, долепена до пръстта. Тя беше така натежала и самият Кристоф така трепереше, че едва-едва я помръдна. Но когато видя извърнатите очи, бели и налени с кръв, момчето се вледени от ужас. То пусна дядо си и изпищя пронизително. Изправи се уплашено и побягна навън. Викаше и плачеше. Един минувач го спря. Кристоф не беше в състояние да говори. Той само посочи къщата. Мъжът влезе, Кристоф го последва. И други бяха чули виковете му и надойдоха от съседните къщи. Скоро градината се изпълни с хора. Тъпчеха цветята, навеждаха се над стареца, говореха всички едновременно. Двама-трима души го повдигнаха от земята. Кристоф, спрян при входа, обърнат към стената, беше скрил лице в ръцете си. Страхуваше се да гледа. Същевременно не можа да се въздържи и когато шествието мина край него, той видя измежду пръстите си едрото тяло на стареца, отпуснато безжизнено: едната му ръка се влачеше по земята; главата му, опряна на коляното на един от носещите, се люшкаше при всяка крачка. Лицето му беше подпухнало, окаляно, кървящо, със зинала уста и с тия ужасни очи! Кристоф отново изпищя и побягна. Той тича, без да спре, чак до дома на майка си, като че ли някой го гонеше. Втурна се в кухнята с ужасени викове. Луиза чистеше зеленчук. Той се хвърли в обятията й, прегърна я отчаяно, молейки я за помощ. Със сгърчено от ридания лице, той почти не можеше да говори. Но още от първата му дума тя разбра. Прежълтя като восък, изпусна ножа и без да промълви нито дума, изтича навън.
Кристоф остана сам, сгушен до шкафа. Той продължаваше да хълца. Братята му играеха. Той не съзнаваше ясно какво се беше случило, не мислеше за дядо си, а за страхотното зрелище, което беше видял преди малко. И се ужасяваше да не би да го принудят да го види отново, да не би да го върнат там.
И действително привечер, когато другите две деца, уморени от всевъзможните лудории, които бяха вършили в къщата цял ден, бяха започнали да хленчат, че им е скучно и че са прегладнели, Луиза се върна, улови ги припряно за ръка и ги поведе към дядовата къща. Тя вървеше много бързо. Ернст и Родолф се опитваха да мърморят по стар навик, но Луиза им заповяда да млъкнат с такъв тон, че те се подчиниха. Някакъв неосъзнат страх ги владееше. Пред прага те избухнаха в плач. Още не се беше стъмнило съвсем. Последните отблясъци на залеза запалваха странни огньове в къщата, по дръжката на вратата, по огледалото, по закачената на стената цигулка в първата полутъмна стая. Но в стаята на стареца гореше свещ. Трепкащият й пламък, борещ се с угасващия теменужен ден, засилваше потискащия тежък мрак на стаята. Седнал до прозореца, Мелхиор плачеше безгласно. Лекарят, наведен над леглото, затулваше дядото. Сърцето на Кристоф биеше до пръсване. Луиза каза на децата да коленичат до леглото. Кристоф се осмели да погледне. Той очакваше нещо толкова ужасяващо след неотдавнашната гледка, че в първия миг се почувствува едва ли не облекчен. Дядо му лежеше неподвижно и изглеждаше заспал. За миг детето си въобрази даже, че той е оздравял. Но когато чу мъчителното му дишане, когато, вглеждайки се по-внимателно, забеляза подпухналото му лице, с широко мораво петно на мястото, където се беше наранил при падането, когато разбра, че човекът, който лежеше пред него, щеше да умре, той се разтрепери. И докато повтаряше молитвата на Луиза дядо му да оздравее, той се молеше дълбоко в душата си дядо му да е вече мъртъв, ако не му бе съдено да оздравее. Ужасяваше се от предстоящите мигове.
Старецът беше в несвяст, откакто беше паднал. Съзнанието му се възвърна само за няколко секунди, колкото да си даде сметка за състоянието си: това беше зловещо.
Свещеникът изричаше над него предсмъртни молитви. Повдигнаха стареца на възглавницата му. Той отвори тежко очите си, които като че ли вече не се подчиняваха на волята му. Пое шумно въздух, погледна недоумяващ лицата, свещите и внезапно проговори. Неизразим ужас сковаваше чертите му.
— Значи… — заекна той — значи, аз ще умра!
Страшният тембър на този глас прониза сърцето на Кристоф. Той никога нямаше да се заличи от паметта му. Старецът не проговори вече, само стенеше като малко дете. После пак се унесе, но дишането му ставаше все по-мъчително. Той стенеше жално, движеше ръце, сякаш се бореше със смъртния сън. В своето полусъзнателно състояние извика веднъж:
— Мамо!
О, колко покъртителен беше този възглас на стареца, зовящ тревожно майка си, също както би сторил Кристоф — майка си, за която никога не говореше и към която се обръщаше инстинктивно сега — върховна и безполезна опора в този върховен и страшен миг!… Той като че ли се успокои за малко. Съзнанието му проблесна още веднъж. Тежките му очи с блуждаещи без път зеници срещнаха вледененото от ужас дете. Те се проясниха. Старецът се помъчи да се усмихне и да проговори. Луиза улови Кристоф и го доближи до леглото. Жан-Мишел мръдна устни и се опита да го помилва по главата. Но в същия миг отново загуби съзнание. Този път беше краят.
Отпратиха децата в съседната стая. Бяха обаче премного улисани, за да се занимават с тях. Привлечен от ужаса, Кристоф не сваляше очи през открехнатата врата от трагичното лице, отпуснато на възглавницата, задушено от жестокия възел, стегнат около шията… това лице, което хлътваше с всеки миг… това потъване на съществото в празното пространство, което го изсмукваше сякаш като помпа… и нетърпимото хъркане, механичното дишане, подобно на мехурче, което се пуква на повърхността на водата, последни напъни на тялото, след като душата го е напуснала. После главата се смъкна встрани на възглавницата. Настана тишина.
Едва след няколко минути сред хълцанията, молитвите, суетнята, предизвикана от смъртта, Луиза забеляза детето, смъртно бледо, със сгърчени устни и разширени очи, вкопчило конвулсивно ръце в дръжката на вратата. Тя изтича към него. Кристоф изпадна в нервна криза в преградките й. Тя го отнесе. Той загуби съзнание. Събуди се в леглото си, изкрещя от ужас, защото го бяха оставили сам за малко, отново припадна и пак загуби съзнание. Прекара в треска останалата част от нощта и следващия ден. Най-сетне се успокои и втората нощ заспа дълбоко и спа чак до пладне на другия ден. Струваше му се, че някой ходи в стаята, че майка му се навежда над леглото му и го целува; долови сякаш гальовната далечна песен на камбаните. Но не искаше да помръдне. Беше изпаднал в някакъв унес.
Когато отвори очи, вуйчо Готфрид седеше при краката му. Кристоф се чувствуваше съвсем изтощен и не си спомняше нищо. После паметта му се възвърна и той се разплака. Готфрид стана и го прегърна.
— Какво има, моето момче, какво има? — питаше го той нежно.
— О! Вуйчо! Вуйчо! — простена детето, притискайки се до него.
— Плачи, миличък! Плачи!
Той също плачеше.
Когато сълзите го облекчиха малко, Кристоф изтри очи и погледна Готфрид. Готфрид разбра, че детето иска да го пита нещо.
— Не — каза му той с пръст на устните. — Не бива да се говори. Хубаво е да плачеш, но не е хубаво да говориш.
Детето настояваше.
— Няма полза.
— Кажи ми само едно нещо, само едно.
— Какво?
Кристоф се поколеба.
— Вуйчо! Къде е той сега?
— Той е при господ, детето ми — отговори Готфрид.
Но не това го питаше Кристоф.
— Не, ти не разбираш. Къде е _то?_
(Кристоф искаше да каже «тялото».)
Той продължи с треперещ глас:
— Все още ли _то_ е в къщи?
— Погребаха милия човек тази сутрин — отвърна Готфрид. — Не чу ли камбаните?
Кристоф въздъхна облекчено. После, при мисълта, че няма да види вече милия си дядо, отново се разплака горчиво.
— Бедното ми пиленце! — повтаряше Готфрид, гледайки съчувствено детето.
Кристоф очакваше Готфрид да почне да го утешава, но Готфрид не се и опитваше. Той знаеше, че е безполезно.
— Вуйчо Готфрид — поде Кристоф, — а нима ти не се страхуваш от това?
(Колко би желал Готфрид да не се страхува и да го научи на своята тайна!)
Лицето на Готфрид придоби угрижено изражение.
— Шт! — прошепна той с изменен глас. — Може ли да не се страхувам?… — добави той малко след това. — Но какво можеш да направиш? Така е. Човек трябва да се подчини.
Кристоф разтърси глава разбунтуван.
— Човек трябва да се подчини, детето ми! — повтори Готфрид. — _Той_ е пожелал така, там горе. Трябва да обичаме това, което _той_ иска.
— Аз го мразя! — извика Кристоф с ненавист, заканвайки се с юмрук на небето.
Готфрид, поразен, го накара да млъкне. Самият Кристоф се уплаши от думите, които току-що бе изрекъл, и започна да се моли заедно с Готфрид. Но сърцето му кипеше. И докато повтаряше думите на робско примирение и смирение, в душата му се надигаше само страстен бунт и ужас от отвратителната смърт и чудовищния й създател.


Отминават дните и дъждовните нощи над прясно разкопаната пръст, под която лежи изоставен клетият Жан-Мишел. В първия момент Мелхиор плака много, рида гръмко. Но преди да мине и седмица, Кристоф го чу да се смее от все сърце. Когато произнасят пред него името на покойника, лицето му се удължава и той добива трагично изражение, но миг по-късно пак разговаря и ръкомаха оживено. Той е искрено натъжен, но му е невъзможно да остане по-дълго време в тъжно настроение.
Луиза, безволна, примирена, прие и това нещастие както всичко друго. Прибави още една молитва към всекидневните си молитви; ходи редовно на гробището и се грижи за гроба, като че ли той е част от домакинството й.
Готфрид проявява трогателно внимание към парчето земя, където почива старецът. Когато се връща в този край, той все донася по нещо: ту кръст, направен от него, ту цветя, каквито Жан-Мишел обичаше. Никога не пропуска да стори това, дори да остане само няколко часа в града. При това се стреми никой да не го види.
Когато ходи на гробището, Луиза взема понякога Кристоф със себе си. Кристоф изпитва непреодолимо отвращение към тлъстата пръст, покрита със зловеща украса от цветя и дървета, и към тежката миризма, която се носи в слънчеви дни, примесена с дъха на смола на кипарисите. Той обаче не смее да признае отвращението си, защото сам се упреква за него, считайки го грозно и нечестиво. Много е нещастен. Смъртта на дядо му непрестанно витае над него. Отдавна знаеше какво е смъртта, мислеше за нея и тя го изпълваше със страх. Но никога не я беше виждал. А който я види за първи път, разбира, че не е знаел още нищо нито за смъртта, нито за живота. Тогава всичко се разклаща наведнъж. Напразно викаш разума си на помощ. Човек си е въобразявал, че живее, въобразявал си е, че има известен житейски опит: вижда, че не е знаел нищо, че не е разбирал нищо, че е живял, забулен в илюзии, изтъкани от собствения му ум и скриващи от очите му страшния лик на действителността. Няма нищо общо между представата за страданието и живото същество, което кърви и страда. Няма нищо общо между представата за смъртта и гърчовете на плътта и душата, която се бъхти и умира. Целият човешки език, цялата човешка мъдрост е само куклен театър със сковани автомати пред гробовния шемет на действителността, пред тези злочести същества от кал и кръв, чието единствено отчаяно и напразно усилие е да задържат неизменен живота, който с всеки изминат час изтлява.
Кристоф ден и нощ мислеше за това. Споменът за агонията на дядо му го преследваше. Той чуваше страшните хрипове. Всяка нощ, каквото и да правеше, му се присънваше отново дядо му. Цялата природа му се струваше променена. Сякаш ледена мъгла се беше разстлала над нея. Навред около него, накъдето и да се обърнеше, той чувствуваше върху лицето си смъртоносния полъх на слепия всемогъщ Звяр. Усещаше над главата си юмрука на тази разрушителна сила и съзнаваше безсилието си. Вместо обаче да го сломи, тази мисъл го обгаряше с възмущение и омраза. Той нямаше нищо общо с примирението. Блъскаше се с наведена глава в невъзможното; но колкото и да удряше челото си и да признаваше, че не е по-силният, той не преставаше да се бунтува срещу страданието. От този миг неговият живот се превърна в ежеминутна борба срещу жестокостта на съдбата, която не можеше да приеме.


Самият суров живот разсея натрапчивите му мисли. Разорението на семейството, отдалечавано единствено от Жан-Мишел, настъпи веднага след смъртта му. С него семейство Крафт загуби най-сигурния си доход и оскъдицата влезе в дома.
Мелхиор ускори разрухата. Вместо да работи повече, той се отдаде всецяло на порока си, освободен от единствения човек, който го въздържаше. Почти всяка нощ се връщаше пиян и не носеше в къщи нищо от припечеленото. Между другото той беше загубил почти всичките си частни ученици. Веднъж се беше появил на урок абсолютно пиян. След шумния скандал всички врати се затвориха за него. В оркестъра го търпяха само от уважение към паметта на баща му. Но Луиза трепереше, че всеки миг могат да го изгонят заради някоя нова глупост. Вече сериозно го бяха предупредили, след като няколко вечери бе отишъл към края на представлението. Два-три пъти изобщо беше забравил да се яви. А и на какво ли не беше способен в моменти на пиянска възбуда, когато просто го сърбеше да каже или да извърши някаква щуротия? Не си ли науми например една вечер да изпълни концерта си за цигулка посред едно действие на «Валкири»? В чудо се видяха, докато го разубедят. Случваше се също да избухне в смях по време на представлението — заради смешен епизод: на сцената или въображаем. Съседите му се забавляваха. Прощаваха му много глупости, защото ги веселеше. Но снизхождението беше по-лошо от строгостта и Кристоф умираше от срам.
Момчето беше сега първа цигулка в оркестъра. Правеше всичко възможно, за да бди над баща си, да го замества при нужда, да го накара да замълчи, ако се впусне в излияния. Това не му се удаваше лесно и най-добре беше изобщо да не му се обръща внимание, защото когато пияницата усетеше, че го гледат, тутакси почваше да се криви или да държи речи. Затова Кристоф извръщаше очи, треперейки да не би баща му да направи някоя дивотия. Стараеше се да мисли за собствената си задача, но не можеше да не чува разсъжденията на Мелхиор и смеха на съседите му. Очите му се пълнеха със сълзи. Музикантите, добри хора всъщност, бяха забелязали това и му съчувствуваха; приглушаваха смеховете си, говореха за Мелхиор в отсъствие на Кристоф. Но Кристоф долавяше тяхното съжаление. Той знаеше, че излезе ли от театъра, подигравките почват да валят и Мелхиор е станал за посмешище в града. Той беше безсилен да му повлияе и се терзаеше извънредно много. Придружаваше баща си до вкъщи след спектакъла, държеше го под ръка, търпеше брътвежите му, правеше всичко възможно, за да прикрие пред околните несигурния му вървеж. Но кого можеше да заблуди? Въпреки всичките му усилия Кристоф рядко успяваше да доведе Мелхиор до дома. Щом стигнеха до първия завой на улицата, той заявяваше, че има неотложна среща с някого си и никакъв довод не можеше да го убеди да пропусне тази среща. Кристоф проявяваше благоразумието да не настоява, ако не искаше да се изложи на скандални бащински ругатни, които привличаха съседите по прозорците.
Всичките пари на семейството отиваха за пиене. Мелхиор не се задоволяваше да пропива това, което изкарваше лично самият той. Пропиляваше и припечеленото с толкова мъка от жена му и сина му. Луиза плачеше, но не се осмеляваше да се противопостави, откакто мъжът й беше припомнил грубо, че нищо в този дом не е нейно и той се е оженил за нея, без тя да му донесе нито стотинка. Кристоф пожела да му се противопостави, но Мелхиор го заблъска с юмруци по главата, нарече го нехранимайко и измъкна парите от ръцете му. Детето беше едва десет-дванадесетгодишно, но беше здраво и започваше вече да се бунтува срещу физическото наказание, но все още се страхуваше да изрази открито негодуванието си. Вместо да се излага на нови подобни унижения, то се оставяше да бъде ограбвано. Единствената възможност, която им оставаше, на него и на Луиза, беше да крият парите си. Но Мелхиор проявяваше необичайна изобретателност, когато в тяхно отсъствие търсеше скривалищата им.
Скоро и това не му стигна. Разпродаде вещите, наследени от баща му. Кристоф с болка виждаше как си отиват един по един ценните спомени от дядо му: книгите му, леглото, мебелите, портретите на композиторите. Не можеше да се възпротиви. Но когато един ден Мелхиор се блъсна силно в старото пиано, изруга гневно, търкайки коляното си, и заяви, че вече нямало къде да се обърне в дома си и щял да освободи къщата от всички тия вехтории, Кристоф високо се възпротиви. Вярно е, че домът им беше задръстен, откакто бяха натрупали вътре покъщнината на дядото, за да продадат къщата му, любимата къща, в която Кристоф бе прекарал най-хубавите часове на детството си. Вярно е също, че старото пиано вече нищо не струваше, съвсем се бе раздрънкало и Кристоф отдавна го бе изоставил, за да свири на хубавото ново пиано, щедър подарък от владетеля. Но колкото и старо и немощно да беше, то беше най-добрият приятел на Кристоф: та нали то му бе открило безпределния свят на музиката? Нали върху неговите пожълтели и излъскани от пръстите клавиши той беше надзърнал в царството на звуците и в техните канони? То беше дело на дядо му, той го беше поправял в продължение на месеци и се гордееше с него. Беше свещено. Затова Кристоф заяви, че баща му няма право да го продава. Мелхиор му заповяда да млъкне. Кристоф изкрещя още по-високо, че пианото си е негово и че забранява да го пипат. Очакваше здравата да го набият. Мелхиор обаче го изгледа със злобна усмивка и не каза нищо.
На другия ден Кристоф забрави разправията. Той се прибра в къщи уморен, но в доста добро настроение. Долови подмолните погледи на братчетата си. Те и двете се преструваха, че четат, но го следяха с очи и дебнеха движенията му, като свеждаха очи над книгата, щом той ги погледнеше. Той тутакси се усъмни, че са му изиграли някакъв лош номер. Беше свикнал обаче и не се развълнува много, решен да ги натупа солидно, както обикновено, когато открие шегата им. Затова изобщо не благоволи да се замисли по-сериозно и заговори с баща си: седнал до огъня, той го разпитваше как е прекарал деня с явен интерес, съвсем необичаен за момчето. Докато разговаряше с него, Кристоф забеляза, че Мелхиор си намига скришом с двете хлапета. Сърцето му се сви. Изтича в стаята… Мястото на пианото беше празно! Той извика от болка. Чу в другата стая приглушения смях на братята си. Цялата му кръв се качи в главата му. Той се нахвърли на тях и изкрещя:
— Къде е пианото ми?
Мелхиор повдигна глава със спокойно и изненадано изражение, което предизвика още по-силен смях. А и самият той не можа да се сдържи пред плачевното изражение на Кристоф и се обърна, за да се изкикоти. Кристоф не съзнаваше какво прави. Той се спусна като луд към баща си. Отпуснат в креслото, Мелхиор не успя да го отблъсне. Детето го сграбчи за шията и извика:
— Крадец!
Това трая само миг. Мелхиор се опомни и запрати на каменния под Кристоф, който се беше вкопчил яростно в него. Главата на детето се удари в пиростията. Кристоф се изправи на колене с разбито чело. Той продължаваше да повтаря със задъхан от вълнение глас:
— Крадец! Крадец, който ни обира, мама и мене!… Крадец, който разпродава дядо!
Мелхиор се изправи и вдигна юмрук над главата на детето. Кристоф издържа дръзко погледа му, треперещ от гняв, без да сваля от него пълните си с ненавист очи. Мелхиор също се разтрепери. Той седна и скри лице в ръцете си. Двете братчета избягаха с остри крясъци. Пълна тишина след олелията. Мелхиор мънкаше неясно. Долепен до стената, Кристоф продължаваше да го гледа втренчено, стиснал зъби, цял треперещ. Мелхиор започна да се самообвинява:
— Аз съм крадец! Аз обирам собственото си семейство! Децата ми ме презират! По-добре да умра!
Когато престана да хленчи, Кристоф го попита сурово, без да помръдне от мястото си:
— Къде е пианото?
— У Вормсер — отвърна Мелхиор, не смеейки да го погледне.
Кристоф пристъпи към него.
— Парите!
Мелхиор, абсолютно смазан, измъкна парите от джоба си и ги подаде на сина си. Кристоф тръгна към вратата.
— Кристоф! — извика го Мелхиор.
Кристоф се спря. Мелхиор поде с треперещ глас:
— Кристоф, момченцето ми!… Не ме презирай!
Кристоф се хвърли на шията му и се разрида:
— Татко! Мили татко! Не те презирам! Толкова съм нещастен!
И двамата се разхълцаха шумно. Мелхиор се заоплаква:
— Аз не съм виновен, всъщност не съм лош. Нали, Кристоф? Кажи, нали не съм лош?
Той обещаваше да престане да пие. Кристоф поклащаше недоверчиво глава. И Мелхиор признаваше, че не може да устои, когато има пари в ръцете си. Кристоф се замисли и каза:
— Знаеш ли, татко, би трябвало може би…
Той не довърши.
— Какво, кажи!
— Срам ме е…
— За кого? — попита простодушие Мелхиор.
— За тебе.
Мелхиор сви устни.
— Няма защо.
Кристоф обясни, че би трябвало всичките пари на семейството, дори заплатата на Мелхиор да се поверят на трето лице, което да дава на Мелхиор всеки ден или всяка седмица необходимата за неговите нужди сума. Мелхиор, все още във фаза на самоунижение — той не беше съвсем трезв, — не само прие предложението на Кристоф, но заяви, че бил готов в момента още да напише писмо на великия херцог, за да изплаща заплатата, която му се полага, на Кристоф. Кристоф не искаше да приеме и се чувствуваше неудобно от унижението, което сам си налагаше баща му. Но Мелхиор, разяждан от жертвоготовност, настоя да напише писмото. Той беше умилен от собственото си великодушие. Кристоф отказа да вземе писмото. Луиза, която се беше върнала малко преди това, заяви, когато разбра за какво става дума, че би предпочела да проси, отколкото да изложи мъжа си на това оскърбление. Тя добави, че вярва в него и е сигурна, че той ще се промени от любов към тях и към самия себе си. Сцената завърши с всеобщо разнежване. А писмото на Мелхиор, забравено върху масата, падна под шкафа и си остана потулено там.
След няколко дни Луиза го намери, разтребвайки стаята, и тъй като беше много нещастна, защото Мелхиор, забравил всичко, беше подновил буйствата си, вместо да скъса писмото му, тя го прибра. Държа го няколко месеца, като все отблъскваше мисълта да го използува въпреки страданията, на които беше подложена. Но когато един ден Мелхиор пак би Кристоф и му взе парите, тя не издържа повече и като остана насаме с разплаканото дете, потърси писмото, даде му го и каза:
— Върви!
Кристоф още се колебаеше, но разбра, че вече няма друго средство, ако искат да спасят от пълно разорение малкото, което им оставаше. Той отиде в двореца. Разстоянието беше двадесет минути, а той вървя почти цял час. Тази срамна постъпка го потискаше. Гордостта му, така изострена през последните години на усамотение, кървеше при мисълта, че ще трябва публично да признае порока на баща си. Със странна и естествена непоследователност, макар и да знаеше, че този порок е известен на всички, той продължаваше упорито да го прикрива, преструваше се, че не забелязва нищо. Би позволил по-скоро да го нарежат на късчета, отколкото да признае, че е така. А сега по собствен почин щеше!… Двадесет пъти едва не се върна обратно. Обиколи няколко пъти града, като се обръщаше кръгом, щом стигнеше до замъка. Но не ставаше дума само за него. Това засягаше майка му, братята му. Щом баща им ги изоставяше, щом им изменяше, не трябваше ли той, първородният син, да заеме мястото му, да им се притече на помощ? Нямаше повече място за колебание, за излишна гордост: трябваше да изпие докрай чашата на срама. Той влезе в двореца. На стълбата пак понечи да побегне. Коленичи на едно стъпало. Спря се няколко минути на площадката с ръка на дръжката на вратата, докато най-сетне го поканиха да влезе.
Всички в канцеларията го познаваха. Той каза, че иска да говори с негово превъзходителство барон Хамер Лангбах, управляващ театрите. Един плешив млад и пълен чиновник с бяла жилетка и розова връзка се ръкува свойски с него и заговори за последната опера. Кристоф повтори молбата си. Чиновникът му отговори, че негово превъзходителство е зает в момента, но ако Кристоф иска да му представи писмена молба, ще му я предадат заедно с другите книжа, които ще му занесат за подпис. Кристоф подаде писмото. Чиновникът хвърли поглед на него и възкликна изненадано:
— Ха! И таз добра! — забеляза той развеселен. — Великолепна идея! Отдавна би трябвало да се сети за това! През целия си живот не е направил нищо по-добро! Ах! Стария къркач! Как ли се е решил на това?
Той млъкна внезапно. Кристоф изтръгна листа от ръцете му и извика смъртно блед от гняв:
— Забранявам ви… Забранявам ви да ме обиждате!
Чиновникът се смая.
— Но, мили Кристоф — опита се да се оправдае той, — кой мисли да те обижда? Аз казах само това, което всички мислят. И ти самият мислиш така!
— Не! — извика Кристоф разярен.
— Как! Нима не мислиш същото? Нима не мислиш, че той пие?
— Това не е вярно! — заяви Кристоф.
Той не можеше да си намери място.
Чиновникът повдигна рамене.
— Тогава защо е написал това писмо?
— Защото… — каза Кристоф, чудейки се какво да отговори — защото нали и без това идвам да си вземам заплатата всеки месец, предпочитам да вземам едновременно и заплатата на баща ми. Излишно е да идваме и двамата… Баща ми е много зает.
Той цял пламтеше от безсмисленото си обяснение. Чиновникът го гледаше едновременно с ирония и състрадание. Кристоф мачкаше писмото в ръка и се приготви да излезе. Тогава чиновникът стана и го задържа.
— Почакай малко — каза му той. — Сега ще уредя този въпрос.
Той мина в кабинета на директора. Кристоф зачака под погледите на другите чиновници. Не му беше съвсем ясно какво прави, какво ще прави после, какво трябва да прави. Мислеше само как да се измъкне, преди да му донесат отговора. Тъкмо се канеше да стори това, вратата се отвори повторно.
— Негово превъзходителство благоволява да те приеме — каза прекалено раболепно чиновникът.
Кристоф трябваше да влезе.
Негово превъзходителство барон Хамер Лангбах, дребен спретнат старец с бакенбарди, мустаци и обръсната брада погледна Кристоф иззад златните си очила, без да престава да пише и без да отговори дори с кимване на смутения му поклон.
— И така — проговори той след малко, — какво желаете, господин Крафт?…
— Ваше превъзходителство — изрече припряно Кристоф, — моля ви да ме извините. Размислих и не искам вече нищо.
Старецът не се опита да получи обяснение за тази внезапна промяна. Той изгледа по-внимателно Кристоф, изкашля се и каза:
— Бихте ли желали, господин Крафт, да ми дадете писмото, което държите в ръката си?
Кристоф забеляза, че управляващият беше спрял поглед на листа, който той продължаваше да мачка несъзнателно в ръка.
— Излишно е, ваше превъзходителство — промърмори той. — Няма вече смисъл…
— Дайте го, моля — поде невъзмутимо старецът, като че ли не беше чул отговора му.
Кристоф подаде машинално смачканото писмо, но се впусна в поток от забъркани обяснения, протягайки ръка, за да си вземе обратно писмото. Негово превъзходителство разгъна грижливо листа, прочете го, погледна Кристоф, остави го да се оплита в обясненията си, после го прекъсна и му каза с лукаво пламъче в очите:
— Добре, господин Крафт, молбата ви е удовлетворена.
После го отпрати с ръка и потъна отново в книжата си.
Кристоф излезе съкрушен.
— Не ми се сърди, Кристоф! — каза му сърдечно чиновникът, когато детето прекоси отново канцеларията.
Кристоф му подаде ръка и се ръкува с него, без да посмее да вдигне очи.
Той се озова вън от замъка. Беше парализиран от срам. Всичко, което му бяха казали, звучеше в ушите му. Той си въобразяваше, че долавя оскърбителна подигравка в състраданието на хората, които всъщност го ценяха и жалеха. Прибра се в къщи, отвърна само с няколко сърдити думи на въпросите на Луиза, като че ли го беше яд на нея за това, което беше извършил. Разкъсваха го угризения при мисълта за баща му. Искаше да му признае всичко, да му поиска прошка. Мелхиор го нямаше. Кристоф го чака, без да заспи до полунощ. Колкото повече мислеше за него, толкова по-горчиво съжаляваше. Идеализираше си го, представяше си го слабоволен, добър, нещастен, предаден от близките си. Щом чу стъпките му по стълбището, скочи от леглото и изтича да го посрещне, за да се хвърли в прегръдките му. Но Мелхиор се връщаше така отвратително пиян, че Кристоф не се осмели дори да се доближи до него. Той си легна, осмивайки горчиво илюзиите си.
Когато няколко дни по-късно Мелхиор узна случилото се, той избухна в страхотен гняв и въпреки молбите на Кристоф отиде да вдигне скандал в двореца. Върна се обаче съвсем посрамен оттам и не каза нито дума. Бяха го приели много зле. Казали му бяха, че трябва да се държи по друг начин, защото все още му плащат заплата само заради заслугите на сина му и ако чуят за най-малък нов скандал, предизвикан в бъдеще от него, ще му я отнемат напълно. Затова Кристоф с облекчение и изненада видя, че баща му не само приема това положение, но дори се хвали, че идеята за тази _жертва_ била негова.
Това съвсем не попречи на Мелхиор да хленчи вън от къщи, че жена му и децата му го ограбили, че той цял живот се изтощавал за тях, а сега те не му давали нищо. Той гледаше също как да измъкне пари от Кристоф с подмилквания и най-остроумни хитрини, които често разсмиваха Кристоф, макар че никак не му беше до смях. Тъй като Кристоф не отстъпваше, Мелхиор не настояваше. Той се чувствуваше странно неловко пред строгите очи на това четиринадесетгодишно дете, което го осъждаше. Отмъщаваше си тайно, като му изиграваше някой лош номер. Отиваше в кръчмата, пиеше и черпеше на воля и не плащаше нищо, заявявайки, че синът му е длъжен да плати дълговете му. Кристоф не възразяваше, за да не се вдигне по-голям скандал. И заедно с Луиза изнемогваше да плаща дълговете на Мелхиор. Най-сетне Мелхиор съвсем престана да се интересува от длъжността си като цигулар, особено откакто не получаваше лично заплатата си. Неговите отсъствия от театъра станаха толкова чести, че въпреки молбите на Кристоф най-сетне го изгониха. Така детето трябваше единствено да издържа баща си, братята си и цялото домакинство.
На четиринадесет години Кристоф стана глава на семейство.


Той пое твърдо това непосилно бреме. Гордостта му забраняваше да прибягва до хорското милосърдие. Закле се, че ще се справи сам. Премного беше страдал още от ранните си години, че майка му приема и дори проси оскърбителни благодеяния. Той винаги спореше с нея, когато горката Луиза се върнеше в къщи горда с подаръка, който беше получила от някоя своя покровителка. Тя не виждаше нищо лошо в това и се радваше, че благодарение на тия пари ще може да спести малко труд на Кристоф и да добави още едно ядене към оскъдната им вечеря. Но Кристоф се чумереше. Той не проговорваше цялата вечер. Отказваше дори, без да каже защо, да се докосне до получената по този начин храна. Луиза се натъжаваше. Тя подканваше настойчиво и нетактично Кристоф да си хапне. Той упорствуваше. Най-сетне тя загубваше търпение и му казваше неприятни неща. Той не й оставаше длъжен. После хвърляше салфетката си и излизаше. Баща му вдигаше рамене и го наричаше преструванко. Братята му се подиграваха с него и изяждаха и неговия дял.
Трябваше обаче да се намерят средства за препитание. Заплатата му в оркестъра не беше достатъчна. Започна да дава уроци. Виртуозното му изпълнение, доброто му име привлякоха много ученици измежду едрата буржоазия. Всяка сутрин от девет часа той даваше уроци по пиано на девойки, често по-големи от него, които го смущаваха с кокетниченето си и го вбесяваха с глупавото си свирене. В музикално отношение бяха абсолютно тъпи, но затова пък всичките, в по-голяма или по-малка степен, притежаваха остро чувство за хумор. Подигравателните им погледи никак не щадяха Кристоф и не му прощаваха неговата недодяланост. Това беше истинско изтезание за него. Седнал до тях на крайчеца на стола, зачервен, наперен, пръскащ се от яд и, несмеещ да помръдне, напрегнал цялото си внимание, за да не каже някоя глупост и страхувайки се дори от гласа си, със свито гърло, той се мъчеше да си придаде строго изражение и чувствувайки, че го наблюдават крадешком, загубваше самообладание, объркваше се посред някоя забележка, боеше се да не би да е смешен и тогава действително ставаше смешен и се впускаше в едва ли не оскърбителни упреци. Но неговите ученички много лесно си отмъщаваха: те не пропускаха случая да му зададат, гледайки го особено смущаващо, най-прости въпроси, които го караха да се черви до корена на косите си. Или му искаха дребна услуга — например да им донесе нещо, което са забравили върху скрина, а това бе най-мъчителното изпитание за него, защото трябваше да прекоси стаята под огъня на лукавите им погледи, дебнещи безпощадно най-малкия му несръчен жест, тромавите му крака, недодяланите му ръце, скованото му от притеснение тяло.
От тези уроци той трябваше да тича на репетициите в театъра. Често нямаше време да обядва. Пъхваше в джоба си хляб и салам и ги изяждаше по време на антракта. Понякога заместваше Тобиас Пфайфер, диригент, който се интересуваше от момчето и от време на време го оставяше да дирижира вместо него на репетициите. Трябваше освен това да продължава собственото си музикално образование. Други уроци по пиано изпълваха останалата част на деня до часа на представлението. Освен това доста често вечер, след завършването на спектакъла, го канеха в замъка. Там той трябваше да свири един-два часа. Дъщерята на владетеля смяташе, че разбира от музика. Тя много обичаше музиката, но никога не можеше да направи разлика между хубава и посредствена музикална творба. Затова налагаше на Кристоф разнородни програми и той трябваше да свири блудкави рапсодии редом с истински шедьоври. Най-голямото й удоволствие обаче беше да го кара да импровизира. Тогава му предлагаше сантиментални теми, от които му се повдигаше.
Кристоф излизаше оттам към полунощ, смазан от умора, с парещи ръце, трескава глава и празен стомах. Плуваше в пот, а навън валеше сняг или беше паднала ледена мъгла. Той трябваше да прекоси почти половината град, за да се прибере в къщи: вървеше пеш, тракаше със зъби от студ, спеше му се и в очите му напираха сълзи, а трябваше да внимава да не изпръска в локвите единствените си официални дрехи.
Влизаше в стаята си, която все още делеше с двамата си братя. И от вратата и отчаянието от живота, чувството за самотност го налягаха най-силно именно тогава, когато можеше най-сетне, скрит в тази жалка дупка, да смъкне от врата си нашийника на нищетата. Едва имаше сили да се съблече. За щастие, сложеше ли глава на възглавницата, потъваше в тежък сън, който го освобождаваше от съзнанието за неговите неволи.
Но още в зори лете и много преди да се е съмнало зиме, той трябваше да е на крак. Искаше да работи за самия себе си. Това беше единственото свободно време, с което разполагаше: от пет до осем часа сутринта. При това дори от него губеше една част, за да композира по поръчка. Защото положението му като Hof Musicus и благоволението на владетеля го задължаваха да съчинява кантати и маршове за дворцовите празници.
Така че и изворът на живота му беше отровен. Дори в мечтите си не беше свободен. Както това става обикновено, принудата още повече ги разпалваше. Когато нищо не спъва проявите й, душата има по-малко основания да се проявява. Колкото по-тесен ставаше за Кристоф затворът на грижите и неприятните задължения, толкова по-волно туптеше разбунтуваното му сърце. Ако водеше безгрижно съществуване, навярно щеше да се занимава, когато му хрумне. Понеже можеше да бъде свободен само един-два часа дневно, цялата му сила се съсредоточаваше в тези часове като буен поток, провиращ се между скалите. Прекрасна дисциплина за таланта е, когато е притиснат между неумолими задължения. В този смисъл може да се каже, че нищетата е учител не само за мисълта, но и за стила. Тя приучва не само духа, но и тялото на въздържание и стегнатост. Когато часовете са преброени и думите — отмерени, човек не казва нищо излишно и свиква да мисли само за същественото. По този начин той живее двойно по-дейно, понеже има по-малко време за живеене.
Така стана и с Кристоф. Под ярема той добиваше ясно съзнание за стойността на свободата; и не пилееше ценните минути за безполезни действия или приказки. Вродената му склонност да композира нашироко и изобилно, като се отдава на всички приумици на мисълта си искрено, но и без особен подбор, беше обуздана от задължението да мисли и твори възможно най-много за възможно най-кратко време. Нищо друго не повлия толкова силно върху неговото творческо и нравствено развитие: нито уроците на учителите му, нито примерът на големите майстори. През тия години, когато се оформя характерът, той придоби навика да гледа на музиката като на точен език, всяка нота имаше за него смисъл. Същевременно възненавиди композиторите, които говорят, без да казват нещо.
Композициите, които пишеше обаче, не изразяваха напълно душевния му мир, защото самият Кристоф не се беше още разгърнал напълно. Той търсеше себе си сред многото придобити черти, наложени от възпитанието на детето като негова втора природа. Предусещаше само истинското си същество, защото още не беше изпитал юношеските вълнения, които отърсват личността от взетите назаем дрехи, както гръмотевицата изчиства небето от забулващите го изпарения. Смътни и мощни предчувствия се преплитаха в душата му с чужди възпоминания от чужди творби, от които той не можеше да се освободи. Дразнеше се от тази неволна лъжа. Отчайваше се, че това, което пише, е много по-посредствено от мисълта му. Разяждаха го горчиви съмнения във възможностите му. Но той не можеше да се примири с такова глупаво поражение. Настървено се стараеше да композира нещо по-хубаво, да напише велико произведение. И постоянно се проваляше. След миг заблуждение, докато композираше, си даваше сметка, че това, което пише, не струва нищо; разкъсваше го и го хвърляше в огъня. А като връх на позора си трябваше да вижда увековечени, без да може да ги унищожи, написаните по поръчка творби, най-посредствени от всички — концерта «Кралският орел», съчинен за рождения ден на владетеля, и кантатата «Женитбата на Палада», писан по случай сватбата на принцеса Аделанда — и двете публикувани с много средства, в луксозни издания, които увековечаваха за идните поколения неговата тъпота: защото той вярваше в бъдещето. И плачеше от унижение.
Трескави години! Никакъв отдих, никаква отмора! Никакви игри, никакви приятели. Как би могъл да ги има? Следобед, когато другите деца се забавляват, малкият Кристоф, набръчкал напрегнато чело, седи пред пюпитъра в оркестъра в прашната и зле осветена театрална зала. А вечер, когато другите деца са си легнали, той е пак там, грохнал на стола си, сгърчен от умора.
Ни най-малка близост с братята си. Най-малкият, Ернст, беше дванадесетгодишен малък обесник, порочен и безочлив, той прекарваше по цели дни с подобни на него нехранимайковци и в тяхна компания беше възприел не само плачевни маниери, но и срамни привички, които порядъчният Кристоф, който дори нямаше представа за тях, забеляза един ден с ужас. Другият, Родолф, любимецът на чичо Теодор, се готвеше да стане търговец. Той беше системен, спокоен, но подмолен; считаше се много по-умен от Кристоф и не търпеше неговия авторитет в къщи, макар и да намираше съвсем естествено да яде хляба, който брат му печелеше. Беше наследил враждебността на Теодор и Мелхиор към Кристоф и повтаряше глупавите им приказки. Нито един от двамата братя не обичаше музиката, а Родолф открито показваше презрението си към нея, както чичо си, от дух на подражание. Притеснявани от надзора и назиданията на Кристоф, който съвсем сериозно изпълняваше ролята си на глава на семейството, двамата му по-малки братя се бяха опитали отначало да се разбунтуват. Кристоф обаче имаше здрави юмруци и съзнавайки правата си, умееше да се справя с малчуганите. И все пак те доста го разиграваха: злоупотребяваха с доверчивостта му, поставяха му клопки и той неизбежно се улавяше в тях. Измъкваха му пари, лъжеха го безсрамно и се подиграваха с него зад гърба му. Добрият Кристоф винаги се улавяше в лъжите им. Той изпитваше такава нужда от обич, че една топла дума бе достатъчна да го обезоръжи. Беше готов да им прости всичко за малко обич от тяхна страна. Доверчивостта му обаче беше жестоко разколебана, след като ги чу да се надсмиват над глупостта му: беше се развълнувал до сълзи от лицемерните им прегръдки, а те се бяха възползували от разнежването му, за да му отмъкнат един златен часовник, подарък от владетеля, на който отдавна бяха хвърлили око. Той ги презираше и все пак се оставяше да го мамят, поради своята непобедима склонност да вярва и да обича. Съзнаваше слабостта си, ядосваше се сам на себе си и пребиваше от бой братята си, когато откриеше, че пак са се подиграли с него. А после отново лапваше въдицата, щом им хрумнеше да му я хвърлят.
Съдено му беше да изживее и още по-горчиво разочарование. Узна от услужливи съседи, че баща му злослови по негов адрес. Докато преди се гордееше с успехите на сина си, напоследък Мелхиор проявяваше срамна слабост и му завиждаше за тях. Опитваше се всякак да ги подцени. Това беше невероятно глупаво — просто да свиеш презрително рамене и да не обръщаш внимание, защото Мелхиор не съзнаваше какво прави и беше озлобен от собственото си падение. Кристоф мълчеше; боеше се да не би, ако заговори, да каже прекалено жестоки неща, но сърцето му беше наранено.
Печални бяха семейните им вечери около лампата върху изцапаната покривка, сред жалките разговори и млясканията на тия същества, които той презираше, съжаляваше и въпреки всичко обичаше! Само с добрата си майка Кристоф чувствуваше известна взаимна привързаност. Но Луиза, както и самият той, се изтощаваше от работа по цял ден и вечер беше напълно изчерпана, не казваше почти нищо и задрямваше след вечеря, кърпейки чорапи. Впрочем тя беше така добросърдечна, че като че ли не правеше разлика в обичта си към мъжа си и тримата си синове: обичаше ги всички еднакво. Кристоф не намираше в нейно лице доверителката, от която се нуждаеше.
Затова се затваряше в себе си. Мълчеше по цели дни, изпълнявайки еднообразната си и смъртно уморителна работа с някакво безмълвно настървение. Подобен режим беше опасен за момче в тази възраст, когато организмът, станал по-уязвим, е и сложен на всички разрушителни влияния и може да се деформира за цял живот. Здравето на Кристоф пострада сериозно. Той беше наследил от баща си и дядо си здраво телосложение, устойчива плът, без никакви заболявания. Но именно това яко тяло даде повече храна на страданието, когато преумората и преждевременните грижи отвориха пролука, през която то можеше да го атакува. От много рано се обадиха нервни смущения. Още съвсем малък той губеше съзнание, гърчеше се и повръщаше, когато му се случеше някаква неприятност. На седем-осемгодишна възраст, когато даде първия си концерт, започна да спи неспокойно: говореше, викаше, смееше се или плачеше насън. Това болезнено предразположение се проявяваше отново всеки път, когато изживяваше някое силно вълнение. После започна жестоко главоболие, ту бодежи в тила или в слепоочията, ту усещането, че има оловна каска на главата си. И очите го боляха: понякога сякаш остри игли се забиваха в орбитите му. Пред очите му притъмняваше и той не можеше да различава буквите. Трябваше да прекъсне четенето за няколко минути. Недостатъчната и нездрава храна, нередовното хранене разсипваха здравия му стомах. Раздираха го болки в корема или го хващаше изтощителна диария. Но най-много го измъчваше сърцето му. Пулсът му беше ужасно неравен. Сърцето му ту подскачаше метежно в гърдите, сякаш ще се пръсне, ту едва-едва биеше, като че ли се кани да спре. Нощем температурата му правеше страшни скокове: без никакъв преход тя ту се качваше рязко, ту спадаше и предизвикваше едва ли не безкръвие. Детето ту изгаряше, ту зъзнеше от студ, изпитваше невероятни страхове, гърлото му се свиваше, някаква топка в шията му пречеше да диша. Естествено въображението му се разпали. То не смееше да говори на близките си за всичко, което чувствуваше. Обаче постоянно анализираше състоянието си и внимателното му вглеждане в себе си преувеличаваше неразположението му или предизвикваше нови болезнени усещания. Той си приписа една след друга всички известни болести. Въобрази си, че ще ослепее и понеже понякога му се завиваше свят, както вървеше, започна да се страхува, че някой ден внезапно ще падне и ще умре. Този ужасен страх, че ще бъде спрян посред пътя си, че ще умре преждевременно, го преследваше натрапчиво, потискаше го и същевременно го пришпорваше. Ах! Ако трябва да умре, поне да не е сега, преди да е победил!
Победата… идея-фикс, която непрестанно го обгаря, без той да го съзнава ясно, която го поддържа сред всичкото отвращение, умора, сред гниещото блато на живота! Глухо и мощно съзнание, че по-късно ще стане велик, че вече е станал… А какво е всъщност той? Нервно, болнаво момче, което свири на цигулка в оркестъра и пише посредствени концерти? Не, нещо много повече от това момче. Сегашната му същност е само обвивката, временната му външност. Това не е истинското му същество. Няма нищо общо между неговото съкровено аз и сегашния му физически и духовен облик. Самият той ясно съзнава това. Огледа ли се в огледалото, не се познава. Това широко румено лице, щръкналите вежди, малките хлътнали очи, късият, дебел в края нос с разширени ноздри, тежката челюст, сърдитата уста, цялата тази грозна просташка маска е чужда на самия него. Той не се разпознава и в творбите си. Преценява ги, знае колко е нищожно това, което прави, както и това, което представлява в настоящия момент. И все пак твърдо вярва в онова, което ще бъде и ще прави един ден. Понякога се упреква за тази увереност, не е ли само гордо самозаблуждение? Драговолно се унижава, горчиво се самоупреква, за да се накаже. Но увереността си остава непоколебима и нищо не може да я накърни. Каквото и да прави, каквото и да мисли, нито една негова мисъл, нито едно негово действие, нито една негова творба не го изразява, не го съдържа: той знае това, има странното чувство, че неговото истинско аз не е това, което той е сега, а което _ще бъде в утрешния ден… Ще бъде!…_ Тази вяра го изгаря, тази светлина го опиянява! Ах! Дано само _днешният ден_ не го спре по пътя му! Дано само не попадне в някоя от подмолните клопки, които _той_ неуморно слага под краката му!
И Кристоф насочва ладията си през вълните на дните, без да извръща очи ни надясно, ни наляво, неподвижен на кърмата, вперил напрегнато взор в своята цел, в жадуваното убежище и пристан, съзрян в далечината. В оркестъра, между бъбривите музиканти, на масата, сред близките си, в двореца, докато свири, без да мисли за пиесата, която изпълнява за забавление на марионетни владетели, именно в това проблематично бъдеще, което една прашинка може да унищожи завинаги — има ли значение? — той живее истински.


Той е сам пред старото пиано в таванската си стаичка. Нощта се спуска. Замиращата дневна светлина се плъзга по нотната тетрадка. Поврежда очите си, за да чете до последния лъч светлина. Нежността на великите угаснали сърца, която се излъчва от тия безмълвни страници, прелива топло в него. Очите му се пълнят със сълзи. Струва му се, че зад него е застанало скъпо същество, че нечие дихание гали страната му, че ей сега две ръце ще обгърнат шията му. Той се извръща изтръпнал. Усеща, знае, че не е сам. Една любеща и обичана душа е там, до него. Той съжалява, че не може да я улови, но това леко огорчение, примесено към възторга му, му доставя тайна наслада. Тази печал е лъчиста. Той мисли за любимите си композитори, за изчезналите гении, чиято душа оживява в тези творби, изживени приживе. С преливащо от обич сърце си мисли какво ли свръхчовешко щастие е било отредено на тези прославени негови приятели, щом един само негов отблясък е все още така пламтящ. Той бленува да бъде като тях, да излъчва такава любов, че само няколко заблудени лъчи да могат да озарят жалкото му съществуване с божествената си усмивка!…
Уви! Ако някой ден стане равен на любимите си композитори, ако достигне това лъчезарно щастие, за което копнее, ще разбере заблуждението си…


II
Ото

Един неделен ден, когато Кристоф беше поканен от своя Musikdirector да му отиде на гости на обед в полската къщичка, която Тобиас Пфайфер притежаваше на един час път от града, Кристоф се качи на кораба по Рейн. Той седна на палубата до младо момче на неговите години, което любезно му направи място. Кристоф не му обърна никакво внимание. Но след малко, като почувствува, че съседът му не престава да го наблюдава, той го погледна. Беше рус младеж с розови, пълни страни, сресан на крив път и със засенчена от мъх горна устна. Имаше невинното изражение на голяма кукла, макар че полагаше усилия да изглежда като джентълмен. Беше облечен прекалено грижливо: костюм от каша, светли ръкавици, бели половинки, бледосиня връзка, а в ръката — леко бастунче. Той гледаше Кристоф изпод очи, без да извръща глава, изпънал шия като кокошка. Когато Кристоф го погледна на свой ред, младежът се изчерви до уши, измъкна някакъв вестник от джоба си и се престори важно, че чете. Само няколко минути по-късно той се наведе бързо, за да подаде на Кристоф шапката му, която беше паднала на земята. Изненадан от толкова учтивост, Кристоф отново погледна момчето, което пак се изчерви. Той му поблагодари сухо. Не обичаше подобна раболепна услужливост и мразеше да се занимават с него. Все пак това внимание го поласка.
Скоро съвсем го забрави. Вниманието му беше привлечено от пейзажа. Отдавна не бе му се случвало да се измъкне от града, затова жадно се наслаждаваше на въздуха, който облъхваше лицето му, на плисъка на вълните по кораба, на огромната водна пелена и на променливата гледка на бреговете: сиви, плоски плажове, върбови храсталаци, потънали наполовина във водата, градчета, увенчани с готически кули и фабрични комини с черни пушеци, светли лозя и легендарни скали. Тъй като високо изразяваше възторга си, неговият съсед се осмели да даде свенливо, със задавен глас, няколко исторически подробности за развалините, които виждаха, умело възстановени и обраснали в бръшлян; той сякаш изнасяше лекция за самия себе си. Заинтригуван, Кристоф го разпита. Момчето побърза да отговори, щастливо да покаже начетеността си. При всяко изречение то се, обръщаше към Кристоф с думите: «Господин придворен музикант.»
— Нима ме познавате? — попита Кристоф.
— О, да! — отвърна момчето с простодушно възхищение, което погъделичка тщеславието на Кристоф.
Заговориха. Младежът беше виждал често Кристоф на концертите. Освен това той беше под впечатление на всичко, което се разказваше за него. Не го каза на Кристоф, но Кристоф го чувствуваше и беше приятно изненадан. Не беше свикнал да му говорят с такова почтително вълнение. Продължи да задава въпроси на съседа си за миналото на селищата, през които минаваха. Другарят му изваждаше на показ съвсем пресните си познания и Кристоф се възхищаваше от образоваността му. Но това беше само външният повод за разговора им. Всъщност и единият, и другият се интересуваха от едно нещо: да се опознаят взаимно. Те не смееха да пристъпят направо към тази тема. Засягаха я само издалече с неловки въпроси. Най-сетне се решиха и Кристоф узна, че новият му приятел се нарича «господин Ото Динер» и е син на богат търговец в града. Оказа се естествено, че имат общи познати и малко по малко езикът им се развърза. Корабът най-сетне пристигна в градеца, където трябваше да слезе Кристоф. И Ото отиваше там. Това съвпадение ги изненада и Кристоф предложи да се поразходят заедно, докато дойде време за обед. Той го хвана фамилиарно под ръка и му заразказва плановете си за бъдещето, като че ли го познаваше още от раждането му. Беше така лишен от другари на своята възраст, че изпитваше неизказана радост от компанията на това образовано и добре възпитано момче, което се показваше добре настроено към него.
Времето течеше, без Кристоф да забележи. Динер, горд от доверието, което му засвидетелствуваше младият музикант, не смееше да го подсети, че часът за обед беше дошъл. Най-сетне той счете за свой дълг да му напомни това, но Кристоф, който беше почнал да се изкачва по някакъв залесен хълм, отвърна, че трябва най-напред да стигнат до върха, а когато бяха вече горе, се излегна на тревата, сякаш възнамеряваше да прекара там целия ден. След четвърт час, като видя, че няма никакво намерение да става, Динер пак го подсети плахо:
— А вашият обед?
Проснат на тревата, с ръце под главата, Кристоф отговори невъзмутимо:
— Голямо чудо! — После погледна Ото, забеляза смаяното му изражение и се разсмя. — Страшно хубаво е тука — обясни му той. — Няма да отида. Нека ме чакат! — После се повдигна малко и добави: — Бързате ли? Не, нали? Знаете ли какво трябва да направим? Да вечеряме заедно. Знам една странноприемница.
Динер би могъл да има възражения не защото някой го чакаше, но защото му беше мъчно да вземе внезапно решение: той беше методичен и му беше необходимо да се подготви предварително. Но Кристоф така направи предложението си, че възможността за отказ беше почти недопустима. Затова той прие поканата му и те пак се разприказваха.
В странноприемницата оживлението им стихна. И двамата се занимаваха с важния въпрос кой кого кани на вечеря; всеки от тях дълбоко в себе си поставяше като въпрос на чест той да предложи да е домакинът: Динер, защото беше по-богат, Кристоф, защото беше по-беден. Не споменаваха направо нищо, но Динер се стараеше да утвърди своето право с авторитетния тон, с който поръчваше менюто. Кристоф разбираше намеренията му и вземаше връх над него, поръчвайки други изтънчени яденета. Искаше да му покаже, че и той разполага с пари не по-малко от който и да е друг. А когато Динер направи нов опит, като се постара да избере поне вината, Кристоф му хвърли мълниеносен поглед и поръча една бутилка от най-скъпото местно вино, което се намираше в странноприемницата.
Седнали пред обилната трапеза, те и двамата бяха смутени. Не намираха вече какво да си кажат и ядяха неохотно, притеснени и принудени в движенията си. Внезапно си дадоха сметка, че са чужди един на друг и започнаха да внимават за държането си. Напразно се помъчиха да съживят разговора. Той тутакси секваше наново. Първият половин час премина в смъртна скука. За щастие яденето скоро оказа своето въздействие. Двамата сътрапезници почнаха да се гледат с повече доверие. Особено Кристоф, който не беше навикнал на подобни угощения, стана необикновено приказлив. Той разказа за трудния си живот. Ото също, напускайки сдържаността си, призна, че и той не е щастлив. Бил слаб и боязлив и приятелите му злоупотребявали с тия негови недостатъци. Подигравали се с него, не му прощавали, задето не одобрява техните просташки маниери, и му играели лоши номера. Кристоф стисна юмруци и заяви, че зле ще си изпатят, ако ги подновят в негово присъствие. Ото също беше неразбран от близките си. Това нещастие беше добре познато на Кристоф. Те си съчувствуваха заради общите си неволи. Родителите на Динер искали да направят от него търговец, за да наследи баща си. А той искал да стане поет. И щял да стане поет дори ако се наложело да избяга от града, подобно на Шилер, и да изпита нищетата! (Между другото цялото богатство на баща му щеше да бъде един ден негово, а то не беше незначително.) Той призна, изчервявайки се, че е писал вече стихове върху житейските несгоди, но не се решаваше да ги рецитира въпреки настояването на Кристоф. Най-накрая все пак каза две-три, заеквайки от вълнение. Кристоф ги намери възхитителни. Те споделиха плановете си: по-късно щяха да работят заедно. Щяха да съчиняват драми, Liederkreise. Възхищаваха се един от друг. Не само музикалната слава, но и силата на Кристоф, както и дръзките му маниери запленяваха Ото. Кристоф пък не беше равнодушен към елегантността на Ото, към изтънчените му маниери — в този свят всичко е относително, — към големите му познания, тия познания, които му липсваха напълно и за които жадуваше.
Натежали от яденето, облакътени на масата, те говореха и се изслушваха взаимно с умилени погледи. Денят преваляше. Трябваше да си тръгват. Ото направи последно усилие да вземе сметката, но Кристоф го закова на място с един начумерен поглед, който му отне всякакво желание да настоява. Кристоф се безпокоеше само за едно: да не би да му поискат повече пари, отколкото имаше. Беше готов да даде и часовника си, и всичко, което притежаваше, отколкото да признае подобно нещо на Ото. Но не се стигна дотам. Той похарчи само за тази вечеря почти всичките си пари за месеца.
Слязоха от хълма. Вечерните сенки се плъзгаха в боровата горичка. Върховете на дърветата все още се къпеха в розова светлина; те се полюшваха тежко и шумоляха като вълни, а губерът от виолетови иглички заглушаваше стъпките им. И двамата мълчаха. Странен и сладостен смут изпълваше сърцето на Кристоф. Той се чувствуваше щастлив, искаше да говори, някаква тревога го потискаше. Спря се за миг, Ото също. Наоколо всичко беше безмълвно. Високо над тях бръмчаха мухи в един слънчев лъч. Падна суха съчка. Кристоф улови Ото за ръка и попита с треперещ глас:
— Искате ли да бъдете мой приятел?
— Да — прошепна Ото.
Те си стиснаха ръце. Сърцата им пърхаха. Почти не смееха да се погледнат.
След малко тръгнаха надолу. Вървяха на няколко крачки един от друг и не продумаха до края на горичката: страхуваха се от самите себе си и от непонятното си вълнение. Крачеха бързо и не се спряха повече, докато не излязоха от сянката на дърветата. Там се успокоиха и пак се уловиха за ръце. Любуваха се на ясната вечер и говореха развълнувано.
На кораба, седнали отпред в светлата вечер, те се опитаха да говорят за безразлични неща, но не слушаха думите си; потънали бяха в блажена умора. Не чувствуваха нужда нито да си говорят, нито да се държат за ръка, нито даже да се гледат. Седяха просто един до друг.
Преди да пристигнат, се уговориха да се срещнат следващата неделя. Кристоф изпрати Ото чак до тях. На светлината на уличния фенер те се усмихнаха свенливо и прошепнаха развълнувано «довиждане». Изпитаха облекчение, когато се разделиха, защото бяха смазани от напрежението, в което живееха от няколко часа, и от усилието, с което намираха всяка най-незначителна дума, за да прекъснат мълчанието.
Кристоф се прибра сам в нощта. Сърцето му пееше: «Имам приятел! Имам приятел!» Той не виждаше нищо. Не чуваше нищо. Не мислеше за нищо друго.
Умираше за сън и заспа веднага щом се прибра. Но се събуди два-три пъти през нощта, сякаш от някаква натрапчива мисъл. Повтаряше си: «Имам приятел!» и заспиваше отново тутакси.
На сутринта Кристоф имаше чувството, че е сънувал. За да си докаже, че е било действителност, започна да си припомня най-дребните подробности от предишния ден. Извикваше ги през цялото време, докато даваше уроците си. Дори следобеда беше толкова разсеян на репетицията на оркестъра, че като излезе от театъра, почти не помнеше какво е свирил.
Когато се върна в къщи, завари едно писмо. Нямаше нужда да гадае от кого е. Изтича в стаята си и се затвори, за да го прочете. Беше написано на бледосиня хартия с прилежен едър, малко колеблив почерк, с грижливо изписан подпис.

Драги господин Кристоф — мога ли да се осмеля да ви нарека многоуважаван приятелю?
Мисля много за вчерашния ни ден и ви благодаря безкрайно за милото ви държане към мене. Толкова съм ви признателен за всичко, което направихте: и за топлите ви думи, и за пленителната разходка, и за прекрасната вечеря! Сърдя ви се само, че похарчихте толкова много пари за тази вечеря. Какъв великолепен ден! Не се ли чувствуваше пръстът на провидението в нашата удивителна среща? Струва ми се, че самата съдба пожела да ни събере. Как се радвам, че ще ви видя в неделя! Надявам се, че няма да имате много неприятности, задето не отидохте на обед при господин Hofmusikdirector. Страшно ще съжалявам, ако имате главоболия заради мене.
Завинаги, скъпи господин Кристоф, ваш най-верен слуга и приятел
Ото Динер

ПП. Не идвайте, моля ви се, в неделя да ме вземете от къщи. Ще бъде по-добре, ако нямате нищо против, да се срещнем в Шлосгартен.


Кристоф прочете писмото със сълзи на очи. Целуна го. Изсмя се на глас. Преметна се върху леглото си, после изтича към масата, за да отговори тутакси. Не можеше да отложи нито с минута. Но не беше свикнал да пише и не знаеше как да изрази това, което бушуваше в сърцето му. Забиваше перото в хартията и цапаше пръстите си с мастило, полудяваше от нетърпение. Най-сетне, изплезил език, след като смачка четири-пет черновки, успя да напише с разкривени букви на съвсем неправилни редове и с невероятни правописни грешки следното писмо:

Моя душа,
Как смееш да говориш за признателност, когато аз те обичам. Не ти ли казах колко бях тъжен и самотен, преди да те познавам? Твоето приятелство е най-голямото благо за мене. Вчера аз бях щастлив! Щастлив! За първи път в живота ми. Плача от радост, четейки писмото ти. Да, не се съмнявай, скъпи, съдбата ни събра. Тя иска да се сприятелим, за да извършим велики дела. Приятели! Каква сладка дума! Възможно ли е да имам най-сетне приятел? О! Ти няма да ме изоставиш, нали? Ще ми останеш ли верен? Завинаги! Завинаги!… Колко хубаво ще бъде да растем заедно, да съчетаем моите музикални изстъпления, всички странни мелодии, които се въртят в главата ми, с твоя ум и твоите удивителни познания! Колко много неща знаеш ти! Никога не съм срещал по-интелигентен човек от тебе. В дадени моменти ме обхваща безпокойство: струва ми се, че не съм достоен за твоето приятелство. Ти си така благороден и завършен, аз съм ти така признателен, че обичаш недодялано същество като мене!… Но не! Преди малко ти казах вече, не трябва да говорим за признателност. В приятелството няма нито задължени, нито благодетели. Аз не приемам благодеяния! Ние сме равни, защото се обичаме! Как горя от нетърпение да те видя отново! Няма да дойда да те взема от вас, щом не желаеш, макар че, право да ти кажа, не разбирам защо е необходима такава предпазливост, но ти си по-мъдър, сигурно имаш право…
Само една дума обаче! Никога вече не говори за пари. Аз мразя парите, не само думата, но и самите тях. И дори да не съм богат, винаги ще имам достатъчно пари, за да направя удоволствие на приятеля си. Моята радост е да дам всичко, каквото имам, за него. Не би ли направил и ти същото? И ако имах нужда, нали ти пръв би ми дал цялото си богатство? Това обаче никога няма да се наложи. Аз имам здрави ръце и здрава глава и винаги ще съумея да припечеля хляба си. До неделя! Господи! Цяла седмица, без да те видя! А само до преди два дни не те познавах! Как съм могъл да живея толкова дълго без тебе?
Диригентът ни се опита да се разсърди, но не се грижи за това повече от мене! Какво значение имат другите? Аз презирам тяхното мнение за мене и винаги ще го презирам! Само ти ме интересуваш. Обичай ме силно, моя душа, обичай ме, както аз те обичам. Аз съм твой, твой, твой от глава до пети!
Вечно твой Кристоф

През останалите дни Кристоф се изтормози от очакване. Той се отбиваше от пътя си и правеше дълги завои, за да мине покрай къщата на Ото — не че възнамеряваше да го види, но видът на къщата му беше достатъчен, за да бледнее и руменее от вълнение. В четвъртък не можа да се сдържи и изпрати второ писмо, още по-възторжено от другото. И Ото отговори в сантиментален дух.
Най-сетне дойде неделята и Ото пристигна точно в уговорения час. Но Кристоф го чакаше отдавна, разкъсван от нетърпение на тротоара. Беше почнал вече да се тревожи. Трепереше да не би Ото да се е разболял. Нито за миг не допускаше, че може да не удържи на думата си. Повтаряше си полугласно: «Божичко! Дано да дойде!», удряше с една пръчица камъчетата по алеята. Казваше си, че ако три пъти не улучи, Ото няма да дойде, а ако се мери точно, той тутакси ще се появи. Въпреки че много внимаваше и изпитанието беше леко, той тъкмо пропусна за трети път едно камъче и ето че Ото се зададе със спокойната си равна походка, защото Ото си оставаше съвсем коректен дори когато беше най-силно развълнуван. Кристоф изтича към него с пресъхнало гърло и му каза добър ден, Ото отговори:
— Добър ден.
И те не намериха какво друго да си кажат, освен че времето е много хубаво и е десет и пет или и шест, стига да не е десет и десет, защото часовникът на замъка винаги изоставаше.
Отидоха на гарата и взеха влака за една съседна гара, обичайно място за излети. По пътя не успяха да разменят и десет думи. Опитаха се да наваксат с красноречиви погледи завързаните си езици: но и това не им се удаде особено. Макар и да се мъчеха да си кажат по този начин какви удивителни приятели са те, очите им не казваха абсолютно нищо, те просто се превземаха. Кристоф унизен осъзна това. Той недоумяваше защо не успява да изрази, а и дори да почувствува всичко, което изпълваше само до преди час сърцето му. Ото може би не си даваше сметка така ясно, че е разочарован, защото не беше така искрен и повече се щадеше, самоанализирайки се. Но и той изпитваше същото неудовлетворение. Истината е, че двете деца цяла седмица бяха преувеличили взаимните си чувства до такава степен, че им беше невъзможно да ги задържат на същата висота в действителност и виждайки се отново, първото им впечатление беше неизбежно едно разочарование: трябваше да слязат на земята, но те не се решаваха да си го признаят.
Скитаха целия ден из полето, без да успеят да се отърсят от неприятната принуденост, която тегнеше над тях. Беше празник: кръчмите и горичките гъмжаха от посетители — семейства на еснафи, които разговаряха шумно и ядяха кой където завърне. Това допринасяше за лошото им настроение. Те приписваха на тези натрапници собствената си неспособност да намерят непринудеността от последната им разходка. Разговаряха обаче, мъчеха се най-добросъвестно да изнамират теми за разговор; бояха се да не забележат самите те, че нямат какво да си кажат. Ото излагаше на показ школските си знания. Кристоф навлизаше в технически подробности за музикалните творби и за трудностите на цигуларя. Те смъртно си досаждаха един на друг. Досаждаха и на самите себе си, докато слушаха собствените си думи. Но не преставаха да говорят, бояха се да млъкнат, защото тогава изпадаха в някакви бездни на мълчание и се вледеняваха. На Ото му се плачеше, а Кристоф беше готов да го зареже и да побегне от срам и скука.
Оставаше само един час до влака за връщане, когато атмосферата помежду им се размрази. Куче залая някъде в гората. Тръгнало беше самостоятелно на лов. Кристоф предложи да се скрият някъде по пътя му, за да видят преследваното животно. Изтичаха в гъсталака. Кучето ту се отдалечаваше, ту се приближаваше. Те тичаха надясно, наляво, напред, назад. Лаят ставаше по-силен. Кучето нетърпеливо се задавяше в кръвожадния си вой. То се насочваше към тях. Легнали върху окапалите листа, Кристоф и Ото чакаха, сдържайки дъха си, на една вдлъбната пътечка. Лаят престана. Кучето загуби дирята. Излая още веднъж надалече и над горичката зацари тишина. Никакъв шум: само тайнственото пъплене на безброй живи твари, насекоми и червеи, които гризат без отдих и унищожават гората — равно дихание на смъртта, което никога не пресеква. Децата се ослушваха, без да помръднат. Тъкмо когато се надигнаха отчаяни и се канеха да кажат: «Край. Няма да мине», едно зайче изскочи от гъсталаците. То тичаше право срещу тях: двамата го видяха едновременно и се разкрещяха от радост. Заекът подскочи на място и се отби встрани. Той изчезна с шеметна бързина между дърветата. Дирите му по смачканите листа се заличиха като бразда по повърхността на водата. Макар да съжаляваха, че бяха извикали, това произшествие ги развесели. Те се превиваха от смях, като си спомняха уплашения скок на заека, а Кристоф подскочи като него много смешно. Ото направи същото. Започнаха да се гонят. Ото беше заекът, а Кристоф — кучето. Те се спуснаха бегом през горички и ливади, прескачайки плетища и ровове. Един селянин се разкрещя подире им, защото затичаха през нивата му, засята с ръж. Те изобщо не се спряха да го изслушат. Кристоф подражаваше на пресипналия лай на кучето така съвършено, че Ото се просълзи от смях. Най-сетне се изтърколиха по едно нанадолнище, като крещяха като луди. Когато останаха съвсем без дъх, седнаха на земята и се загледаха с искрящи от смях очи. Сега бяха напълно щастливи и доволни от себе си. Защото вече не се опитваха да играят на героични приятели. Бяха чисто и просто това, което си бяха — две деца.
Върнаха се уловени под ръка, пеейки безсмислени песни. Все пак, преди да се приберат в градчето, решиха, че е добре да влязат отново в ролята си и изрязаха в кората на последното дърво от гората преплетените си инициали. Но доброто им настроение надви превзетостта им. И във влака на връщане те избухнаха в смях, щом се спогледнеха. Разделиха се, убедени, че са прекарали «невероятно очарователен ден» (kolossal endzückend) и това убеждение се затвърди, когато останаха сами.


Те подновиха съзидателната си работа, по-търпеливи и по-изобретателни дори от пчелите, защото успяваха с няколко откъслечни, посредствени възпоминания да изградят чудесна представа не само за самите себе си, но и за приятелството им. След като цяла седмица се идеализираха, срещаха се отново в неделя. И въпреки несъответствието между действителността и измамната им представа, те свикнаха да не забелязват това и да преиначават действителността, както им се ще.
Гордееха се, че са приятели. Противоположното в техните натури ги сближаваше. Кристоф не познаваше нищо по-красиво от Ото. Изящните му ръце, красивите му коси, свежият тен, свенливият начин на говорене, любезните му обноски, изисканото му облекло — всичко го очароваше. Ото пък беше запленен от бликащата сила и от независимостта на Кристоф. Наследил беше предаваната векове наред от поколение на поколение богоговейна почит към всякакъв вид авторитет и изпитваше наслада, примесена с боязън от дружбата си с младеж, така непочтителен по природа към всеки установен канон. Потръпваше от сладостен страх, когато Кристоф се гавреше пред него с всички знаменитости на града и дръзко имитираше самия велик херцог. Кристоф си беше дал сметка какво обаяние упражнява по този начин върху приятеля си и още повече подсилваше нападателния си нрав. Той подронваше като стар революционер обществените условности и законите на държавата. Ото слушаше, скандализиран и омагьосан. Той се опитваше плахо да влезе в тон, но внимателно се оглеждаше да не би някой да го чуе.
Кристоф не пропускаше, когато се разхождаха заедно, да прескочи оградата на някоя нива, стига само да видеше табела, че влизането е забранено; или береше плодове, присягайки се над зидовете на овощните градини. Ото умираше от страх да не ги видят, но тези вълнения му бяха невероятно сладки. Вечер, когато се върнеше в къщи, той се чувствуваше герой. Възхищаваше се свенливо от Кристоф. Инстинктът му за подчинение беше задоволен от това приятелство, в което ролята му се свеждаше до приемане волята на другия. Кристоф никога не му предоставяше грижата да вземе някое решение, той решаваше всичко, предопределяше как да прекарат дните, предопределяше едва ли не как да прекарат целия си живот, като съставяше нетърпящи възражение планове за бъдещето на Ото, както и за своето собствено бъдеще. Ото се съгласяваше, леко разбунтуван понякога, че Кристоф разполага с богатството му, за да построи по-късно никакъв изобретен от него театър. Но не възразяваше, подчинен от властния тон на приятеля си и убеден — тъй като Кристоф бе убеден, — че парите, натрупани от господин търговски съветник Оскар Динер, не можеха да намерят по-благородно приложение. Кристоф дори не мислеше, че насилва волята на Ото. Той беше деспот по рождение и не можеше да си представи, че приятелят му ще иска нещо различно от него. Ако Ото изкажеше някакво друго желание, той без колебание би пожертвувал личните си предпочитания. Би направил и много по-голяма жертва. Изгаряше го желанието да се изложи на опасност заради него. Страстно копнееше да се представи случай, който да постави на изпитание приятелството му. Надяваше се по време на разходките им да изникне някаква опасност и той пръв да излезе насреща й. Готов бе да умре с наслада за Ото. А междувременно бдеше над него с припряна загриженост, подаваше му ръка при неравен терен като на малко момиченце, боеше се да не би да се е уморил, да не би да му е топло, да не би да му е студено. Сваляше дрехата си, за да му я метне на раменете, когато сядаха под някое дърво. Носеше палтото му, когато вървяха. Би носил и самия него. Гледаше го умилено като влюбен. И всъщност беше влюбен.
Той не съзнаваше, тъй като не знаеше още какво значи любов. Но от време на време, когато биваха заедно, го обземаше странно смущение — същото, което беше изпитал първия ден на дружбата им в боровата горичка. Топла вълна заливаше лицето му, страните му пламваха. Той се страхуваше. Сякаш споразумели се по усет, двете деца се раздалечаваха плахо едно от друго, отбягваха се, изоставаха или избързваха по пътя. Преструваха се, че търсят усилено черници в храстите, не знаеха какво ги вълнува.
Тези чувства избликваха главно в писмата им. Нямаше опасност фактите да ги опровергаят и нищо не смущаваше, нито ограничаваше техните илюзии. Сега си пишеха два-три пъти седмично страстно лирични писма. Почти не засягаха действителното си ежедневие. Разискваха сериозни проблеми с патетичен тон, минавайки без никакъв преход от възторженост до отчаяние. Наричаха се помежду си «мое съкровище, моя надежда, мой любим, мое второ аз». Думата «душа» се използуваше най-широко. Рисуваха в трагични краски нерадостната си участ и се опечаляваха, че внасят смут в съществуването на приятеля си със собствената си съдба.
«Яд ме е на тебе, моя любов, за мъката, която ти причинявам. Не мога да понеса ти да страдаш: _не трябва, не искам!_ (Той подчертаваше думите така енергично, че скъсваше листа.) Ако ти страдаш, откъде ще почерпя сили да живея? Единственото ми щастие си ти. О, бъди щастлив! Аз поемам с радост всичко лошо! Мисли за мене! Обичай ме! Имам такава нужда от обич. От твоята любов лъха топлина, която ми възвръща живота. Ако знаеш само как зъзна! В сърцето ми е зима и палещ вятър. Целувам душата ти.»
«Мисълта ми прегръща твоята мисъл» — отвръщаше Ото.
«Обхващам с ръце главата ти — пишеше Кристоф в отговор — и с цялото си същество правя това, което не съм направил още и никога няма да го направя: целувам те така, както те обичам. Измери силата на любовта ми!»
Ото се преструваше, че се съмнява.
«Обичаш ли ме толкова, колкото те обичам аз?»
«О, боже мой! — възкликваше Кристоф. — Не само толкова, но десет, сто, хиляда пъти повече! Как? Нима ти не го чувствуваш? Какво да направя, за да трогна сърцето ти?»
«Колко красиво е нашето приятелство! — въздишаше Ото. — Срещало ли се е някога друго такова в човешката история? То е сладостно и свежо като блян. Дано само никога не угасне! Ами ако престанеш да ме обичаш?»
«Колко си глупав, любими мой — отвръщаше Кристоф. — Прощавай, но твоето малодушно опасение ме възмущава. Как можеш да ме питаш възможно ли е да престана да те обичам? Моят живот се заключава в любовта ми към тебе. Смъртта е безсилна срещу нея. Самият ти дори не би могъл да направиш нищо, ако пожелаеш да я разрушиш. Дори да ми измениш, дори да разкъсаш сърцето ми, ще умра, благославяйки любовта, която ми вдъхваш. Затова престани веднъж завинаги да се страхуваш и да ме натъжаваш с тези недостойни безпокойства!»
Но преди да мине и седмица, самият той му пишеше:
«Вече цели три дни ни дума не излиза от устата ти. Треперя. Да не би да си ме забравил? Кръвта ми леденее при тази мисъл… Да. Може би… Още онзи ден забелязах хладината ти. Ти не ме обичаш вече! Ти си наумил да скъсаш с мене!… Чуй! Ако ме забравиш, ако ми измениш някога, ще те пречукам като куче!»
«Ти ме оскърбяваш, скъпо мое сърце — стенеше Ото. — Изтръгваш сълзи от очите ми. Не съм заслужил това. Но ти можеш да си позволиш всичко. Ти си придобил такива права над мене, че ако разбиеш сърцето ми, една негова отломка ще живее вечно, за да те обича!»
«О! Небесни сили! — възкликваше Кристоф. — Накарах приятеля си да плаче!… Ругай ме! Набий ме! Стъпчи ме в краката си! Аз съм злочестник! Не заслужавам обичта ти!»
Бяха изнамерили особени начини, за да пишат адреса си върху плика, да залепят марката, обърната наопаки и накриво в долния ъгъл на плика, вдясно, за да различават писмата си от писмата, които пишеха на хора, които им бяха безразлични. Тези детински тайни им носеха очарованието на сладки любовни заклинания.


Като се връщаше един ден от урок, Кристоф забеляза Ото с един негов връстник. Те се смееха и разговаряха приятелски. Кристоф побледня и ги проследи с очи, докато завиха по улицата и се скриха от погледа му. Те не го видяха. Той се прибра. Сякаш облак забули слънцето. Всичко беше помрачено.
Когато се срещнаха следната неделя, Кристоф отначало не спомена нищо. Но след като се разходиха около половин час, той подметна със задавен глас:
— Видях те в сряда на Кройцгасе.
— Така ли? — възкликна Ото и се изчерви.
Кристоф продължи:
— Ти не беше сам.
— Не, бях с някого.
Кристоф преглътна слюнката си и попита, стараейки се да изглежда равнодушен:
— Кой беше това?
— Братовчед ми Франц.
— Аха! — отвърна Кристоф и добави след малко: — Не ми беше говорил за него.
— Той живее в Райнбах.
— Често ли го виждаш?
— Идва понякога тук.
— А ти? Отиваш ли и ти при него.
— От време на време.
— Аха! — повтори Кристоф.
Ото, който охотно би променил темата, обърна внимание на една птица, която удряше с човката си по някакво дърво. Заговориха за друго. Само след десет минути Кристоф поде рязко:
— Разбирате ли се двамата?
— С кого? — попита Ото.
(Той знаеше отлично за кого става дума.)
— С братовчед ти.
— Да. Защо?
— Просто така.
Ото не обичаше твърде братовчед си, който го отрупваше с неприятни закачки. Но някаква необяснима потребност да бъде лош го подтикна да добави след няколко мига:
— Той е много приятен.
— Кой? — попита Кристоф.
(И той знаеше отлично за кого става дума.)
— Франц.
Ото очакваше Кристоф да каже нещо по този повод, но Кристоф като че ли не го чу. Той режеше една пръчка от близката леска. Ото поде:
— Забавен е. Знае най-различни анекдоти.
Кристоф си подсвирна равнодушно.
Ото прекали:
— При това е толкова умен… и изтънчен!…
Кристоф повдигна рамене, като че ли искаше да каже:
«Какво ме интересува този индивид?»
И тъй като Ото, засегнат, се канеше да продължи хвалбите, той го пресече грубо и му предложи да изтичат до определена цел.
Не засегнаха повече този въпрос целия следобед, но се държаха хладно, спазваха прекалена вежливост, която съвсем не беше привична помежду им, особено от страна на Кристоф. Думите засядаха в гърлото му. Най-сетне той не се сдържа, спря се посред пътя, обърна се към Ото, който вървеше на пет крачки зад него, улови поривисто ръцете му и изля изведнъж сърцето си:
— Слушай, Ото! Аз не желая, не желая да бъдеш толкова близък с Франц, защото… защото ти си мой приятел и аз не желая да обичаш другиго повече от мене! Не желая! Виждаш ли, ти си всичко за мене. Ти не можеш… Ти не трябва… Ако те загубя, не ми остава друго, освен да умра! Не зная какво бих сторил. Ще се убия. Ще те убия. Не! Прости ми!…
Сълзи бликнаха от очите му.
Развълнуван и уплашен от искрената болка, която избликваше в закани, Ото побърза да му се закълне, че не обича и няма никога да обича някого другиго толкова, колкото Кристоф, че Франц му е безразличен и няма вече да го вижда, ако това не е приятно на Кристоф. Кристоф просто изпиваше думите му, сърцето му се възраждаше. Той се смееше и поемаше шумно дъх. Благодареше буйно на Ото. Срамуваше се от сцената, която му бе устроил, но от душата му бе паднало голямо бреме. Те се гледаха двамата, застанали неподвижно един срещу друг, хванати за ръце. Бяха много щастливи и същевременно много смутени. Върнаха се, без да говорят. После пак се разбъбриха и развеселиха: чувствуваха се по-свързани от когато и да било.
Но това не беше последната сцена от подобно естество. Сега, когато Ото чувствуваше властта си над Кристоф, той се изкушавате да злоупотребява. Знаеше кое беше слабото му място и изпитваше неудържимо желание да го засегне точно там. Не че гневните избухвания на Кристоф му доставяха удоволствие, напротив, те го плашеха. Но карайки Кристоф да се измъчва, той доказваше сам на себе си своята сила. Той не беше лош, но беше по душа като момиче.
Затова продължи, въпреки заричанията си, да се показва, хванат под ръка било с Франц, било с някой друг другар. Те разговаряха шумно и той се смееше престорено. Когато Кристоф му правеше забележка, той се шегуваше и като че ли не вземаше сериозно упреците му до момента, когато видеше, че очите на Кристоф се променят и устните му затреперват от гняв. Тогава и той сменяше тона и обещаваше разтревожен, че няма вече да прави така. Но още на следващия ден пак започваше. Кристоф му пишеше разярени писма, в които му викаше: «Глупак! Не искам да чувам повече за тебе! Не те познавам вече! Да те вземе дяволът и тебе, и всичките псета от твоята порода!»
Достатъчно беше обаче Ото да му драсне няколко жални думи или, както направи един ден, да му изпрати цвете. Символизиращо вечното му постоянство, и Кристоф се разтапяше от угризения и му пишеше:
«Ангел мой! Аз съм безумец! Забрави глупостта ми. Ти си най-прекрасният човек. Малкото ти пръстче струва повече, отколкото целият Кристоф, какъвто е тъп! Ти притежаваш цели съкровища от нежност, тактичност и изобретателност. Целувам със сълзи цветето ти. То е тук, до сърцето ми. Забивам го в гръдта си. Бих искал да ми протече кръв, за да почувствувам по-силно твоята пленителна доброта и моята позорна тъпост!…»


Независимо от всичко обаче те бяха почнали да се уморяват един от друг. Невярно е твърдението, че дребните скарвания поддържат приятелството. Кристоф се сърдеше на Ото, задето го принуждаваше да се показва несправедлив. Той се опитваше да бъде по-разумен, упрекваше се за своя деспотизъм. Честната му буйна натура, която за пръв път откриваше любовта, се отдаваше изцяло и изискваше същата всеотдайност. Не допущаше подялбата в приятелството. Тъй като беше готов да пожертвува всичко за Ото, намираше за напълно законно и дори необходимо и приятелят му да пожертвува всичко. Беше започнал обаче да предусеща, че светът не е изграден по образеца на неговия твърд характер и той иска от живота неща, които не може да получи. Тогава се опитваше да превъзмогне себе си. Обвиняваше се сурово, упрекваше се в егоизъм, убеждаваше се, че няма право да си присвоява изцяло обичта на приятеля си. Полагаше искрени усилия да го остави напълно свободен, колкото и много да му струва това. В желанието си да се самоунижи си налагаше дори да накара Ото да бъде мил с Франц. Мъчеше се да си внуши, че му е приятно, ако Ото се чувствува добре и в друга компания, а не само с него. Но когато Ото, когото той съвсем не можеше да заблуди, му се подчиняваше коварно, Кристоф неволно помръкваше и внезапно избухваше отново.
Той би простил в краен случай на Ото, че оказва предпочитание на други приятели. Не можеше обаче да му прости лъжата. Ото не беше неискрен, нито лицемер: просто беше така устроен, че трудно казваше истината, както заекващият с мъка произнася думите. Това, което той казваше, не беше никога нито напълно вярно, нито напълно лъжливо; било от стеснителност, било от неувереност в собствените си чувства той рядко говореше съвсем ясно, отговорите му винаги бяха двусмислени. Обичаше да извърта и да играе на криеница, а Кристоф излизаше от кожата си. Когато го уловеше в измама, вместо да си признае, Ото упорито отричаше и разказваше невероятни измислици. Един ден Кристоф, загубил контрол над себе си, му удари плесница. Помисли си, че е свършено с приятелството им и че Ото никога няма да му прости. Но след няколко часа сърдене Ото пак дойде при него, сякаш нищо не е било. Никак не беше злопаметен спрямо избухванията на Кристоф. Те може би имаха някакво очарование за него. По-скоро го беше яд на него, когато се оставеше да го измами и приемаше наивно лъжите му. Тогава леко го презираше и изпитваше чувство на превъзходство. Кристоф пък се сърдеше на Ото, че преглъща оскърбленията му, без да се бунтува.
Те престанаха да се виждат със същите очи както първите дни. Взаимните им недостатъци все повече блясваха. Ото не беше вече така очарован от независимостта на Кристоф. Кристоф го караше да се срамува по време на разходките им. Той съвсем нехаеше за каквото и да е благоприличие. Гледаше да му е удобно: сваляше дрехата си, разкопчаваше жилетката, освобождаваше яката, вдигаше нагоре ръкавелите си, окачваше шапката си на бастуна и дишаше с пълни гърди. Размахваше ръце, вървейки, подсвиркваше си, пееше с пълно гърло. Беше червендалест, потен и прашен. Приличаше на селянин, който се връща от панаир. Аристократичният Ото не се чувствуваше добре, когато го срещнеха с него. Забележеше ли карета по пътя, той гледаше да изостане десетина крачки назад и даваше вид, че се разхожда сам.
Кристоф го притесняваше и когато започнеше да говори в странноприемницата, във вагона или по пътя на връщане. Той разговаряше шумно, казваше каквото му хрумне и се държеше оскърбително свойски с Ото; изказваше най-недоброжелателни мнения за общоизвестни личности или даже за външния вид на хора, седнали на няколко крачки от тях. Или пък навлизаше в най-интимни подробности, говорейки за здравето си или за семейния си живот. Ото напразно му смигаше и му правеше уплашени знаци: Кристоф като че ли нищо не забелязваше и никак не се смущаваше, все едно, че беше сам. Ото зърваше усмивки по лицата на съседите: идеше му да потъне вдън земя. Намираше, че Кристоф е простак и се чудеше как е могъл да бъде привлечен от него.
Най-тежкото прегрешение на Кристоф беше, че той с предишното безгрижие прескачаше плетища, бариери, огради и зидове, нарушавайки всички забрани за преминаване, заплахи с глоба, изобщо всякакъв вид Verbot, всяко възможно ограничение на неговата свобода, имащо за цел да предпази от нейните посегателства свещената собственост. Ото живееше в непрекъснат страх и забележките му отиваха на вятъра: Кристоф ставаше още по-невъздържан, за да докаже дързостта си.
Един ден, тъкмо когато Кристоф се разхождаше, следван неотклонно от Ото, из една частна горичка въпреки или може би точно заради зидовете с набити отгоре късчета от бутилки, които трябваше да прескочат, те се срещнаха лице с лице с пазача, който ги обсипа с ругатни и след като известно време ги заплашва да им състави протокол, ги изхвърли навън по най-срамен начин. Ото съвсем не се показа на висота по време на това изпитание: той се виждаше вече в затвора, хленчеше, възразяваше глупаво, че е влязъл по недоглеждане и че последвал Кристоф, без да си дава сметка къде отиват. Когато се отърваха, вместо да се зарадва, той отправи остри упреци към другаря си. Оплака се, че Кристоф го излага. Кристоф го смаза с поглед и го нарече «бъзльо». Размениха си обидни думи. Ото с удоволствие щеше да зареже Кристоф, ако знаеше как да се върне сам. Беше принуден да върви след него, но и двамата се преструваха, че не се забелязват.
Буря се надигаше. Те бяха толкова ядосани, че не усещаха нищо. Палещото поле бе изпълнено с жужене на насекоми. Внезапно настана пълна тишина. Те я доловиха едва след няколко минути. Ушите им бучаха от възбуждение. Вдигнаха очи: небето беше зловещо. Огромни тежки тъмносини облаци го покриваха. Те прииждаха от всички страни като препускаща конница. Тичаха като че ли всички към някаква невидима точка, изсмуквани от бездната. Ото, изпълнен с тревога, не смееше да сподели страха си с Кристоф, а той пък изпитваше злорадо удоволствие, преструвайки се, че не забелязва нищо. Все пак те се приближиха безмълвно един до друг. Бяха сами в полето. Никакъв полъх. От време на време само лек трепет пробягваше по листата на дърветата. Внезапно бурен вихър вдигна праха, изви дърветата и ги зашиба яростно. После пак настана тишина, по-злокобна от преди. Ото най-сетне се реши да проговори с треперещ глас:
— Идва буря, трябва да се прибираме.
Кристоф каза:
— Да се връщаме!
Само че беше вече много късно. Внезапно избликна ослепителна светлина, небето зарева, сводът на облаците затрещя. За миг те попаднаха сред урагана, обезумели от светкавиците, оглушени от гръмотевиците, измокрени до кости. Намираха се на съвсем равно място, поне на половин левга от първото жилище. Във водната вихрушка и мъртвешката светлина червенееха припламващите мълнии. Искаха да тичат, но залепналите до тялото им мокри дрехи им пречеха, обувките им жвакаха, водата се стичаше по телата им, те с мъка поемаха дъх. Ото тракаше зъби, обезумял от яд. Обсипваше с оскърбления Кристоф. Искаше да спрат, твърдеше, че било опасно да вървят, заплашваше го, че ще седне на пътя, ще легне на земята посред разораните ниви. Кристоф не му отговаряше. Той продължаваше да крачи, заслепен от вятъра, дъжда и светкавиците, зашеметен от трясъците и също малко неспокоен, макар и да не искаше да го признае.
И внезапно всичко отмина. Бурята стихна, както беше избухнала. Но те двамата бяха в окаяно състояние. Всъщност Кристоф беше така небрежен обикновено към външността си, че малко повече безпорядък не го променяше особено. Но Ото, така изряден, така грижливо облечен, беше направо жалък. Като че ли беше влязъл с дрехите си в банята. Когато Кристоф се обърна към него и го видя, не можа да сдържи смеха си. Ото беше така отпаднал, че дори не можа да се разсърди. Кристоф го съжали и му заговори весело. Ото му отвърна с яростен поглед. Кристоф го накара да влязат в един чифлик. Изсушиха се пред буйния огън и пиха топло вино. За Кристоф приключението беше забавно. То обаче съвсем не беше по вкуса на Ото, който мълча мрачно до края на разходката. Върнаха се сърдити и не си подадоха ръка на сбогуване.
След това премеждие не се видяха повече от седмица. Строго се осъждаха един друг. Но след като се самонаказаха, лишавайки се взаимно от неделните разходки, стана им толкова скучно, че забравиха сръднята си. Както обикновено Кристоф направи първите стъпки. Ото благоволи да склони и те сключиха мир.
Въпреки противоречията помежду им, не можеха да се лишат един от друг. Имаха много недостатъци; и двамата бяха егоисти, но тяхната себичност беше простодушна, тя не познаваше пресметливостта на зрялата възраст, а именно пресметливостта е противна! Егоизмът им беше съвсем неосъзнат; той беше едва ли не приятен и не им пречеше да се обичат искрено. Те изпитваха такава нужда от любов и саможертва! Та Ото все още плачеше на възглавницата, измисляйки си истории за романтична преданост, на които героят беше той; представяше си патетични приключения, той беше силен, бодър, неустрашим и покровителствуваше Кристоф, когото обожаваше. Кристоф пък не можеше да види нещо хубаво или интересно, без да си помисли: «Ех, защо Ото не е тук!» Образът на приятеля му беше преплетен с целия му живот. И този образ се видоизменяше, той ставаше така запленяващ, че въпреки всичко, което знаеше за него, Кристоф се чувствуваше опиянен. Някои думи на Ото, които си припомняше много по-късно, разхубавени от него самия, го караха да потръпва от вълнение. Те си подражаваха един на друг. Ото имитираше държането, жестовете и почерка на Кристоф. Кристоф се дразнеше от тази сянка, която повтаряше всяка негова дума и му поднасяше неговите собствени мисли като нещо ново. Но не съзнаваше, че и той подражава на Ото, копира начина му на обличане, походката, произнасянето на отделни думи. Бяха като омагьосани. Проникваха сякаш един в друг, сърцата им преливаха от нежност, бяха се превърнали в извор на нежност. Всеки си въобразяваше, че това е заслуга на приятеля му. Не знаеха, че е просто пробуждане на юношеството.


Кристоф беше доверчив и оставяше навсякъде своите ръкописи и писма. Все пак някакъв неосъзнат свян го караше да прибира черновките от писмата, които пишеше на Ото, както и неговите отговори. Той не ги заключваше, но ги пъхаше между нотите си, където си въобразяваше, че никой никога няма да се сети да ги търси. Забравяше коварството на двамата си братя.
Забелязал беше, че от известно време те се хилят и си шушукат, като го поглеждат: шепнеха си на ухото отделни фрази и се заливаха в смях. Кристоф не успяваше да долови какво си казват, пък и според тактиката, която следваше спрямо тях, той проявяваше привидно пълно безразличие към думите и постъпките им. Но въпреки това няколко дочути изрази привлякоха вниманието му. Сториха му се познати. Скоро в него не остана ни капка съмнение, че братята му са прочели писмата му. Но когато разпита направо Ернст и Родолф, които се наричаха със смешно сериозен тон помежду си «скъпа моя душа», не можа да измъкне нищо от тях. Момченцата се престориха, че не разбират нищо и казаха, че имат пълно право да се наричат помежду си както си щат. Кристоф намери всичките си писма на мястото им и не настоя повече.
Малко след това той улови Ернст на местопрестъплението: малкият обесник тършуваше в чекмеджето, където Луиза държеше парите. Кристоф го разтърси грубо и се възползува от този случай, за да му каже всичко, което му тежеше на сърцето. Той изброи доста нелюбезно злосторничествата на Ернст, а техният списък не беше кратък. Ернст се озлоби от мъмренето му. Той отвърна безочливо, че Кристоф няма в какво да го упрекне и подметна разни двусмислени забележки по адрес на дружбата на брат му с Ото. Кристоф не разбра. Когато обаче чу, че Ернст намесва Ото в разправията им, той го принуди да се обясни. Малкият се хилеше, но когато видя, че брат му пребледнява от гняв, той се уплаши и млъкна. Кристоф разбра, че по този начин няма да измъкне нищо от него. Той седна, вдигайки рамене, и лицето му изрази пълно презрение към Ернст. Той се засегна и пак стана безочлив. Постара се да нарани брат си и му хвърли в лицето какви ли не най-жестоки и грозни обвинения. Кристоф едва се сдържаше да не избухне. Когато най-сетне разбра, очите му се наляха с кръв. Той скочи от стола си. Ернст дори не успя да извика. Кристоф се хвърли върху него, изтърколи се заедно с него по средата на стаята и заудря главата му по плочите. При уплашените викове на жертвата дотича цялата къща — Луиза, Мелхиор. Изскубнаха Ернст от ръцете му в плачевно състояние. Кристоф не искаше да го пусне. Трябваше да го пребият от бой. Нарекоха го див звяр, а и той действително изглеждаше като звяр. Очите му сякаш щяха да изскочат, той скърцаше със зъби, мислеше само как да се нахвърли отново върху Ернст. Когато го питаха какво се е случило, той още повече се озверяваше и крещеше, че ще го убие. Ернст също отказваше да каже каквото и да било.
Кристоф не можа нито да яде, нито да спи. Той трепереше и плачеше в леглото си. Измъчваше се не само заради Ото. В него се извършваше голям прелом. Ернст и не подозираше какво зло беше причинил на брат си. Кристоф, безкомпромисен пуритан в сърцето си, не можеше да приеме мръсотиите на живота. Той ги откриваше постепенно с отвращение. Петнадесетгодишен, водещ свободен живот и въпреки буйния си темперамент, той беше останал необикновено наивен. Вродената му чистота и неуморната работа го държаха на завет от пороците. Думите на брат му разтвориха бездни пред него. Никога не би могъл сам да си представи подобни гадости. А сега, след като тази мисъл бе влязла в главата му, цялата му радост да обича и да бъде обичан беше отровена. Не само приятелството му към Ото, но въобще всяко приятелство беше помрачено.
Стана още по-лошо, когато няколко саркастични намеци го накараха да си помисли, може би без основание че е прицел на нездравото любопитство на градчето и особено когато не дълго след това Мелхиор му направи забележка за разходките му с Ото. Мелхиор вероятно не виждаше нищо лошо в тях, но Кристоф, станал вече мнителен, прозираше подозрения във всяка дума. Той се считаше едва ли не виновен. И Ото в същия момент преживяваше подобна криза.
Те се опитаха да се виждат още известно време тайно. Беше им обаче невъзможно да възвърнат в разговорите си предишната непринуденост. Откровеността на отношенията им не беше вече същата. Тези две деца, които се обичаха така свенливо, че не бяха се осмелили дори да се целунат братски и не си представяха по-голямо щастие от това да се видят, да се чуят, да споделят бляновете си, се чувствуваха омърсени от подозрението на порочните души. Стигнаха дотам, че виждаха нещо престъпно в най-невинните си прояви: един поглед, ръкостискане; те се червяха, минаваха им лоши мисли. Отношенията им станаха непоносими.
Без да се уговарят, те започнаха да се виждат по-рядко. Опитаха да си пишат, но внимаваха за всеки израз. Писмата им станаха студени и глупави. Те се обезсърчиха. Кристоф се позова на работата си. Ото на заниманията си и прекъснаха кореспонденцията си. Скоро след това Ото замина да следва в университета и приятелството, което озари няколко месеца от живота им, напълно помръкна.
Затова пък една нова любов — това приятелство се оказа неин предвестник — завладя постепенно сърцето на Кристоф и затъмни всяка друга светлина.


III
Мина

Четири или пет месеца преди тези събития госпожа Жозефа фон Керих, вдовица на неотдавна починалия държавен съветник Стефан фон Керих, напусна Берлин, където постът на мъжа й я задържаше дотогава, и се настани с момиченцето си в родния си край, в малкото рейнско градче. Тя притежаваше там стара семейна къща с голяма градина, почти парк, който се спущаше по хълма чак до реката, недалеч от дома на Кристоф. От таванската си стаичка Кристоф виждаше тежките клони на дърветата, които висяха извън зидовете, и островърхия червен покрив със зеленясали керемиди. Стръмна уличка, по която почти никой не минаваше, се виеше вдясно от парка. Стъпвайки на някой крайпътен камък, човек можеше да надзърне над зида: Кристоф никога не пропущаше тази възможност. Тогава той виждаше обраслите в трева алеи, моравите, напомнящи диви прерии, безредно преплетените дървета и бялата фасада с вечно затворени капаци. Един-два пъти годишно градинарят идваше да наобиколи и да проветри къщата. После природата пак завладяваше градината и пак наставаше пълна тишина.
Тази тишина правеше силно впечатление на Кристоф. Той често се покачваше скришом на своята наблюдателница. Докато беше по-малък, можеше да подаде над зида само очите си; а малко по-късно носа и устата си. Сега вече можеше да се опира на лакти, повдигайки се на пръсти, и въпреки неудобното положение да стои дълго така, опрял брадичка върху стената, загледан в градината, заслушан в тишината, докато вечерта разливаше над моравите меките си златисти вълни, примесени със синкави проблясъци под сянката на боровете. Той се забравяше така, докато го сепнеха приближаващи се стъпки по уличката. Нощем около градината се носеха ухания: през пролетта — на люляци, през лятото — на акации, през есента — на окапали листа. Когато Кристоф се връщаше вечер от замъка, колкото и да беше уморен, той се спираше пред входа, за да пие този сладостен дъх. Тежеше му, че трябва да влезе в душната си стая. Той си беше играл много пъти — по времето, когато още играеше, пред желязната ограда на къщата. От двете страни на вратата се издигаха два вековни кестена: дядо му сядаше под тях, пушеше лулата си, а децата се замерваха с падналите кестени.
Една сутрин, когато минаваше по уличката, той се покатери по навик на крайпътния камък. Мислеше за нещо друго и хвърли разсеян поглед. Тъкмо се канеше да слезе, когато смътно почувствува нещо необикновено. Обърна очи към къщата: прозорците бяха разтворени; слънцето обилно огряваше вътрешността. Макар че не видя никого, старото жилище изглеждаше разбудено от петнадесетгодишния си сън и сякаш цяло сияеше. Кристоф се върна смутен.
На масата баща му разказа последните клюки в квартала: пристигането на госпожа фон Корих и дъщеря й с невероятно количество куфари. Площадчето с кестените било задръстено от зяпльовци, които гледали разтоварването на колите. Кристоф, силно заинтригуван от тази новина, която беше важно събитие на неговия тесен хоризонт, се върна на работа, опитвайки се по преувеличените както винаги разкази на баща си да си състави представа за обитателите на вълшебния дом. После задълженията му го погълнаха, той забрави за това и едва вечерта, когато трябваше вече да се връща в къщи, пак се сети. Тласкан от любопитство, той се покатери на наблюдателния си пост, за да надзърне какво става зад зида. Видя само тихите алеи, оградени от дървета, потънали сякаш в дрямка под последните слънчеви лъчи. След няколко минути забрави повода на любопитството си и се отдаде цял на омайната тишина въпреки смешното си положение — стъпил неудобно на върха на камъка, — това беше любимото му място за бленуване. След грозната, душна и тъмна улица слънчевата градина излъчваше вълшебно сияние. Мисълта му се зарейваше из красивия просторен парк, душата му се изпълваше с мелодии. Те го унасяха и той забравяше времето, околната действителност, заслушан само внимателно в шепота на сърцето си.
Беше се замечтал така, с отворени очи и уста, без сам да може да каже колко време, защото не съзнаваше нищо. Внезапно се сепна. Пред него, при завоя на алеята, се бяха появили две женски фигури. Едната — млада дама в черно, с нежни неправилни черти, пепеляворуси коси, висока, изящна, наклонила небрежно и непринудено глава, го гледаше доброжелателно и леко насмешливо. Другата — петнадесетгодишна девойка с още детско лице — също в пълен траур — едва се сдържаше да не се изсмее гласно. Застанала малко зад майка си, която, без да я гледа, й правеше знак да мълчи, тя бе затиснала уста с ръце, за да не избухне в смях. Девойката беше дребничка, със свежо бяло лице, приятно заоблено, малко възпълничко носле, сочни устица, закръглена брадичка, тънки вежди, светли очи и извънредно гъсти руси коси, сплетени на дебела плитка и завити на венец около главата, оставяйки открити тила и гладкото бяло чело — личице на Кранах. Кристоф се вкамени от това видение. Вместо да избяга, той остана, прикован на мястото си. Едва когато младата дама пристъпи към него с мила насмешлива усмивка, той се изтръгна от вцепенението си, скочи и се свлече на уличката, като откърти мазилката на зида. Доброжелателен глас му извика свойски: «Ей, момченце!» и прокънтя ясен и бистър като птиче чуруликане детски смях. Кристоф остана за миг слисан върху каменната настилка, а после търти да бяга с все сили, като че ли се боеше да не го погнат. Срамуваше се от постъпката си. И този срам го обземаше на пристъпи дори в стаята му, когато остана съвсем сам. След този ден не смееше вече да минава по уличката, тормозен от смешното спасение, че ще го издебнат от засада. А когато му се наложеше да мине покрай къщата, изтичваше покрай зида с наведена глава, без да се обръща. Същевременно не преставаше да мисли за двете бегло зърнати лица; качваше се на тавана, събул обувките си, за да не го чуят домашните му, и през таванското прозорче гледаше към къщата и парка на фон Керих, макар и да знаеше отлично, че може да види само върховете на дърветата и комините на покрива.
Един месец след тази случка той свиреше на един от седмичните концерти на Hof Musik Verein свой концерт за пиано и оркестър. Стигнал беше до средата на последната част от композицията си, когато случайно зърна в ложата точно срещу него госпожа фон Керих и дъщеря й; те го гледаха. Той така малко очакваше да ги види и така се смая, че едва не пропусна да подеме своята партия след оркестъра. Продължи да свири машинално до края. Когато свърши, забеляза, макар да се стараеше да не гледа към тях, че госпожа и госпожица фон Керих ръкопляскат малко повече, отколкото се полагаше, като че ли искаха да привлекат вниманието му. Той побърза да излезе от сцената. Тъкмо когато напущаше театъра, съзря в кулоара, разделена от него от други посетители, госпожа фон Керих, която сякаш го чакаше да мине. Беше невъзможно да не я види, но той се престори, че не я забелязва, върна се назад и излезе бързо през служебния вход на театъра. После започна да се упреква, защото беше ясно, че госпожа фон Керих съвсем не му желае злото. Но знаеше, че ако отново изпадне в същото положение, пак ще избяга. Страшно се боеше да не би да я срещне на улицата. Забележеше ли подобен на нейния силует, завиваше по друга улица.


Тя направи първата стъпка: потърси го в дома му. Когато една сутрин се връщаше за обяд, Луиза, преливаща от гордост, му каза, че един лакей в ливрея е оставил писмо за него и му подаде голям плик с черни краища, на гърба на който беше гравиран гербът на семейство Керих. Кристоф го отвори, треперейки от вълнение — писмото съдържаше точно това, което той очакваше:

Госпожа Жозефа фон Керих кани господин Hot Musicus Кристоф Крафт на чай в дома си в пет и половина часа днес.

— Няма да отида! — заяви Кристоф.
— Как? — извика Луиза. — Аз казах, че ще отидеш.
Кристоф вдигна скандал на майка си, като я упрекна, че се бърка в неща, които не я засягат.
— Слугата чакаше за отговор. Аз казах, че точно днес си свободен. Наистина нямаш никакво задължение в този час.
Колкото и да се ядосваше и да се заричаше, че няма да отиде, Кристоф нямаше как да се измъкне. Когато определеният час наближи, мърморейки недоволно, той започна да се облича. Дълбоко в душата си не съжаляваше, че случайността беше възтържествувала над нежеланието му.
Госпожа фон Керих много лесно бе разпознала в пианиста от концерта малкото диваче, чиято рошава глава се бе подала иззад зида на градината й в деня на пристигането им. Тя се бе осведомила от съседите за него. Това, което узна за семейството на Кристоф, за трудния и сърцат живот на момчето, събуди у нея съчувствие и желание да поговори с Кристоф.
Наконтен в смешен сюртук, който му придаваше вид на пастор, Кристоф пристигна в дома й, почти болен от смущение. Той се мъчеше да се убеди, че двете жени сигурно не са запомнили чертите му само от една среща. По дълъг коридор, застлан с килим, който заглушаваше стъпките му, слугата го въведе в стая със стъклена врата към градината. Този ден валеше ситен дъжд; весел огън бумтеше в камината. Близо до прозореца, през който се виждаха смътно мокрите силуети на дърветата в мъглата, бяха седнали двете жени — госпожа фон Керих с ръкоделие на коленете, а дъщеря й с книга, която тя четеше, когато Кристоф влезе. Зървайки го, те се спогледаха лукаво.
«Познаха ме» — помисли си Кристоф притеснен.
Той се поклони няколко пъти несръчно.
Госпожа фон Керих се усмихна весело и му подаде ръка.
— Добър ден, драги съседе — каза тя. — Много се радвам да ви видя. Откакто чух изпълнението ви на концерта, имам желание да ви кажа какво удоволствие ми доставихте. И тъй като единственият начин да ви кажа това беше да ви поканя, надявам се, ще ми простите, че го използувах.
Тези любезни и банални думи бяха пропити с толкова сърдечност, въпреки леката скрита ирония, че Кристоф се почувствува по-уверен.
«Не ме познаха» — помисли си той с облекчение.
Госпожа фон Керих се обърна към дъщеря си, която бе затворила книгата си и разглеждаше любопитно Кристоф.
— Дъщеря ми Мина — каза майката. — Тя много искаше да се запознае с вас.
— Но, мамо! — каза Мина. — Ние не се виждаме за първи път! — И тя избухна в смях.
«Познали са ме!» — каза си Кристоф съкрушен.
— Вярно е — каза госпожа фон Керих, смеейки се на свой ред. — Вие ни дойдохте на гости още първия ден след пристигането ни.
При тези думи момичето се засмя още по-весело, а Кристоф придоби толкова жалко изражение, че щом го погледнеше, прихваше по-силно. Това беше някакъв луд пристъп и чак сълзи й течаха от очите. Госпожа фон Керих искаше да я спре, а самата тя не можеше да се сдържи и Кристоф, въпреки смущението си, накрая също се зарази. Доброто им настроение беше нещо неудържимо и нямаше защо да се обижда. Но Кристоф съвсем се обърка, когато Мина, поела си най-сетне дъх, го попита какво е търсел върху зида. Тя се забавляваше със смущението му, а той заекваше, загубил ума и дума. Госпожа фон Керих му се притече на помощ и отклони разговора, като нареди да поднесат чая.
Тя го разпита приятелски за живота му. Но той беше все още нащрек. Не знаеше как да седне, как да държи чашата, която едва не обърна. Въобразяваше си, че трябва всеки път, когато му предложеха вода, мляко, захар или сладкиши, да става припряно и да благодари, кланяйки се сковано, стегнат в сюртука, яката и връзката си като в черупка, не смеейки, а и не можейки да извърне глава нито надясно, нито наляво, зашеметен от множеството въпроси на госпожа фон Керих и от непринуденото й държане, вледенен от погледите на Мина, която не откъсваше очи от лицето и ръцете му, следеше движенията му и проучваше облеклото му. Двете жени го смущаваха още повече в желанието си да го предразположат: госпожа фон Керих с потока думи, а Мина с кокетните погледи, които му хвърляше несъзнателно просто така, за да се забавлява.
Най-сетне те се примириха, разбрали, че няма да изтръгнат от него нищо друго освен поклони и едносрични отговори и госпожа фон Керих, която водеше единствена целия разговор, го попита уморена дали не би посвирил. Смутен много повече от тях двете, отколкото от цялата публика на концертите, той изсвири едно адажио от Моцарт. Но самата му стеснителност, трепета на сърцето му покрай тия две жени, чистосърдечното вълнение, което изпълваше душата му и го караше да се чувствува щастлив и нещастен едновременно, съответствуваха на нежната и младежка чистота на композицията и й придаваха някакво пролетно очарование. Госпожа фон Керих се трогна; тя не скри това от него, като го отрупа с пресилени похвали, обичайни за светските хора. Независимо от това тя беше искрена, а и пресилената похвала е сладка, излизайки от мила уста. Лукавата Мина мълчеше, тя гледаше удивена това момче, така глупаво, когато говори, а с толкова красноречиви пръсти. Кристоф долавяше симпатията им и тя му вдъхваше смелост. Той засвири отново. После, полуизвърнат към Мина, той промълви плахо, с принудена усмивка, без да вдига очи:
— Ето какво правех на вашата ограда!
Той изсвири една къса пиеса, в която действително беше развил музикалните идеи, хрумнали му на любимото място, гледайки градината, всъщност не същата вечер, когато беше видял Мина и госпожа фон Керих (той се опитваше обаче да си внуши това — по какви ли неясни подбуди, познати единствено на сърцето му?), а много по-рано, и можеше да се доловят в спокойния ритъм на неговото andante con moto величественият сън на големите дървета и умиротворяващите птичи песни в тихия залез.
Двете жени го слушаха очаровани. Когато свърши, госпожа фон Керих стана, хвана ръцете му с обичайната си живост и му благодари прочувствено. Мина изръкопляска, извика, че композицията му е възхитителна и че за да съчини и други също така «възвишени» творби, ще поръча да му поставят една стълба до зида, за да може спокойно да работи там. Госпожа фон Керих му каза да не слуша тази лудетина и го помоли, тъй като обича градината им, да идва винаги когато иска. Тя добави, че няма нужда дори да им се обажда, ако това го притеснява.
— Няма нужда да идвате да ни казвате добър ден — намери за уместно да повтори и Мина, — само че ако не дойдете, тежко ви!
И тя замаха заканително с пръст.
Мина съвсем не желаеше кой знае колко Кристоф да им идва на гости, нито дори да спазва общоприетата учтивост. Но й беше приятно да му направи впечатление, чувствувайки, че го е очаровала.
Кристоф се изчерви от удоволствие. Госпожа фон Керих го спечели окончателно с тактичните си забележки по адрес на майка му и дядо му, когото познавала на времето. Топлата сърдечност на двете жени изпълваше душата му. Той преувеличаваше сам пред себе си тази лесна доброта, тази светска любезност в желанието си да ги смята по-дълбоки. Започна да им разказва своите планове, своите неприятности с простодушно доверие. Не си даваше сметка, че времето тече и се сепна смаян, когато слугата дойде да предизвести, че вечерята е сложена. Смущението му обаче се превърна в щастие, когато госпожа фон Керих настоя той да остане на вечеря с тях, като добри приятели, каквито щяха да станат, каквито са вече. Настаниха го между майката и дъщерята и на масата той остави не така изгодно впечатление за способностите си, както на пианото. Тази част от неговото възпитание беше сериозно пренебрегната. Той беше склонен да мисли, че най-важното на масата е да ядеш и да пиеш, и няма никакво значение как правиш това. Затова възпитаната Мина го гледаше с възмущение.
Смятаха, че ще си отиде след вечеря. Той обаче ги последва в малкия салон, седна с тях, изобщо не мислеше да си отива. Мина задавяше прозевките си и правеше знаци на майка си. Той не забелязваше, опиянен от щастие, въобразявайки си, че и другите са в същото състояние, защото Мина, поглеждайки го, продължаваше да върти очи по навик и най-сетне, защото, веднъж седнал, не знаеше как да стане и да се сбогува. Можеше да остане така цялата нощ, ако госпожа фон Керих не го бе отпратила сама със свойствената й любезна непринуденост.
Той си тръгна, отнасяйки в сърцето си гальовната светлина на тъмните очи на госпожа фон Керих, на сините очи на Мина; чувствуваше върху ръката си допира на техните изящни и нежни пръсти, подобни на цветя, и някакъв тънък аромат, невдъхнат никога преди това, го обгръщаше, замайваше и го караше да примира.


Той ги посети пак след два дни, както се бяха уговорили, за да даде урок по пиано на Мина. Оттогава ходеше редовно у тях два пъти седмично под този предлог, а доста често и вечер, за да свири и разговаря с тях.
Госпожа фон Керих го посрещаше с удоволствие. Тя беше умна и сърдечна жена. Загуби мъжа си едва тридесет и пет годишна, но макар и млада по дух и тяло, без съжаление се оттегли от светския живот, при все че се ползуваше с успех след женитбата си. Може би тя скъса така лесно с удоволствията именно защото много се бе забавлявала и прецени благоразумно, че човек не може вечно да се радва на някои блага. Тачеше паметта на господин фон Керих, въпреки че не беше изпитвала нито за миг към него истинска любов: задоволила се бе с добро приятелство. Имаше спокоен темперамент и отзивчива душа. Посветила се бе на възпитанието на дъщеря си. Същата умереност, която влагаше в любовта, сдържаше в определени рамки буйната и болезнена майчина привързаност на жените, съсредоточаващи понякога ревнивата си потребност да обичат и да бъдат обичани върху детето си, когато то остане единственото любимо същество. Тя много обичаше Мина, но я преценяваше трезво и не отминаваше нито един неин недостатък, както не се самозалъгваше и за себе си. Духовита, разумна, тя умееше безпогрешно да долови от пръв поглед слабото място и смешната страна на всекиго. Това й доставяше голямо удоволствие, без сянка от злорадство. Защото беше не само насмешлива, но и снизходителна, и макар и да се забавляваше с хората, обичаше да им прави услуги.
Кристоф й представи възможност да приложи на практика и добросърдечието, и критичния си ум. През първите месеци на пребиваването й в малкия градец, където траурът й я държеше настрана от обществото, Кристоф беше за нея истинско развлечение. Най-напред с дарбата си. Тя обичаше музиката, макар и сама да не беше музикантка. Музиката й доставяше физическа и морална наслада, мисълта и лениво замираше в приятна печал. Седнала до огъня с ръкоделие в ръце, докато Кристоф свиреше, тя се усмихваше неопределено и се наслаждаваше безмълвно на сръчните му пръсти и на неясните си бленувания, зареяни сред тъжните или приятни картини на миналото.
Тя обаче се интересуваше не толкова от музиката, колкото от музиканта. Беше достатъчно умна, за да прозре голямото дарование на Кристоф, макар и да не беше в състояние да схване истинското му своеобразие. С интерес наблюдаваше пробуждането на този тайнствен пламък, който се прокрадваше в него. Бързо оцени нравствените му качества: неговата честност, смелост, стоицизъм, така затрогващ у едно дете. И все пак нейните остри и подигравателни очи го гледаха с обичайната й прозорливост. Тя се забавляваше с несръчността му, с грозното му лице, със смешното му държане. Не се отнасяше с него съвсем сериозно. Смешните изблици, невъздържаността, капризното настроение на Кристоф я караха да си мисли, че той не е много уравновесен. Тя виждаше в него още един Крафт, а те бяха честни хора и добри музиканти, но всички малко побъркани.
Тази лека насмешка се изплъзваше на Кристоф. Той чувствуваше само добросърдечието на госпожа фон Керих. А беше така малко свикнал да бъдат добри с него! Макар че задълженията му в двореца го поставяха в ежедневен допир със светското общество, Кристоф си оставаше все още диваче, без образование и без възпитание. Егоистичният двор се занимаваше с него само колкото да извлече полза от дарбата му, без да се постарае да му окаже каквато и да било услуга. Той идваше в двореца, сядаше на пианото, свиреше и си отиваше, без никога никой да си даде труд да заговори с него, освен за да му кажат разсеяно някой изтъркан комплимент. Откакто дядо му бе умрял, на никого в къщи или навън не му бе хрумнало да се погрижи за образованието му, да го научи как да се държи в обществото, как да стане мъж. Той се измъчваше от невежеството си и от просташките си обноски. Опитваше се с голяма мъка да навакса пропуснатото, но не успяваше. Липсваха му книгите, разговорите, личният пример. Би трябвало да признае тази липса на някой приятел, а не се решаваше. Дори с Ото не се бе осмелил, защото още при първите му думи Ото тутакси бе взел тон на презрително превъзходство, който го бе жегнал като нажежено желязо.
А ето че с госпожа фон Керих всичко ставаше лесно. По свой собствен почин, без да й иска каквото и да било — това би струвало толкова много на гордия Кристоф! — тя внимателно му показваше какво не бива да прави, предупреждаваше го как да постъпи, даваше му съвети как да се облича, да яде, да ходи, да говори, не пропускаше нито една негова грешка в поведението, вкуса или говора. Същевременно той не можеше да се засегне, защото тя подхождаше извънредно нежно и внимателно, щадейки докачливото, честолюбиво дете. Така, привидно без да му се налага, тя се зае с литературното му образование. Не се учудваше на необяснимото му невежество, но не пропускаше нито един случай да му посочи грешките простичко, спокойно, като че ли е съвсем естествено Кристоф да сбърка. И вместо да го подплаши със скучни наставления, тя си науми да запълни вечерните им срещи с литературни четения на исторически произведения или немски и чуждестранни произведения. Отнасяше се с Кристоф като със собствен син с лека отсенка на покровителствена фамилиарност, която той не забелязваше. Занимаваше се дори с дрехите му; подновяваше гардероба му; изплете му шалче от вълна, подаряваше му дребни тоалетни принадлежности и при това толкова мило, че той съвсем не се притесняваше нито от грижите, нито от подаръците й. С една дума, тя проявяваше към него тези почти майчински дребни внимания и загриженост, които всяка добросърдечна жена по вроден усет проявява към всяко дете, което й е поверено, без да е необходимо да изпитва към него дълбоко чувство. Кристоф обаче си въобразяваше, че тази привързаност се отнася лично до него и се разтапяше от признателност. Понякога й правеше внезапни страстни излияния, които се струваха малко смешни на госпожа фон Керих, макар да й доставяха удоволствие.
С Мина отношенията бяха други. Когато Кристоф се срещна отново с нея за първия й урок, все още опиянен от спомените си от предишната вечер и от гальовните погледи на момиченцето, той остана силно изненадан, защото намери една малка особа, съвсем различна от момичето, което беше видял само няколко часа преди това. Тя едва го поглеждаше и не слушаше думите му. А когато вдигнеше очи към него, в тях се четеше такава ледена студенина, че той беше смаян. Дълго се мъчи да си припомни с какво ли е могъл да я оскърби. Не беше я оскърбил с нищо. А чувствата на Мина към него и този ден, както и предишния, бяха еднакво хладни. Беше й напълно безразличен. Ако първия път си беше дала труд да се усмихне при срещата им, беше го сторила от вродено кокетство на малко момиче, което се забавлява да изпробва властта си над първия срещнат, па бил той и куче, ако не разполага с нещо друго в скуката си. Но още на следния ден прекалено лесната победа загуби всякакъв интерес за нея. Тя прецени строго Кристоф и реши, че той е грозно, невъзпитано момче, което свири хубаво на пиано, но има просташки ръце, държи безобразно вилицата на масата и реже рибата с нож. Така че той й изглеждаше съвсем неинтересен. С удоволствие щеше да взема уроци по пиано, нямаше нищо против даже да се позабавляват заедно, защото в момента нямаше другар, и макар и да си въобразяваше, че вече не е дете, имаше пристъпи на лудо желание да изразходи преливащата си веселост, която и тя, както майка си, беше принудена да сдържа поради траура. Но Кристоф беше за нея един вид домашно животно. И ако й се случеше в дни на най-непоносима студенина да му прави мили очи, то се дължеше просто на разсеяност; тя мислеше за нещо друго или просто искаше да се упражни, за да не отвикне. Сърцето на Кристоф подскачаше, когато тя го погледнеше така. А Мина почти не го виждаше. Тя си фантазираше. Тази млада особа беше стигнала възрастта, когато чувствеността се залъгва с приятни и ласкаещи самолюбието мечти. Мина мислеше постоянно за любовта с нараснал интерес и любопитство, които бяха невинни, защото беше съвсем невежа. Впрочем като добре възпитана госпожица, тя си представяше любовта само под формата на брак. Идеалът й съвсем нямаше определени очертания. Мечтаеше си да се омъжи ту за лейтенант, ту за поет, строг и възвисен като Шилер. Един план проваляше друг и тя приемаше новия със същата сериозност и дълбока увереност. И едните, и другите блянове бяха готови да отстъпят пред по-примамливата действителност. Интересно е да се наблюдава с каква лекота младите мечтателни девойки забравят бляновете си, когато пред тях се яви нещо не така възвишено, но по-сигурно.
Всъщност сантименталната Мина въпреки мечтите си беше спокойна и студена. Въпреки аристократичното си име и гордостта, вдъхната й от благородническата частица «фон», тя беше в душата си дребна немска домакиня, само че в прелестната юношеска възраст.


Кристоф естествено не разбираше нищо от сложния механизъм — по-сложен всъщност привидно, отколкото в действителност — на женското сърце. Той често биваше озадачен от държането на своите хубави приятелки. Но беше така щастлив в любовта си към тях, че им вярваше сляпо дори за това, което го тревожеше и натъжаваше малко у тях, защото искаше да се убеди, че и те го обичат, както той ги обича. Те така го вълнуваха понякога, че от очите му бликваха сълзи.
Седнал пред масата в спокойния малък салон на няколко крачки от госпожа фон Керих, която бродираше под лампата (Мина четеше от другата страна на масата, не разговаряха: през открехнатата към градината врата се виждаше блещукащият под лунната светлина пясък по алеята, а от върховете на дърветата долиташе лек шепот)… сърцето му преливаше от блаженство. Внезапно, без всякакъв повод, той скачаше от стола си, хвърляше се в краката на госпожа фон Керих, улавяше ръката й, държаща понякога игла, и я обсипваше с целувки, притискайки до нея уста, страни, очи, разтърсван от хълцания. Мина откъсваше очи от книгата, леко повдигаше рамене и свиваше устни. Госпожа фон Керих гледаше усмихната голямото момче в краката си и галеше главата му със свободната си ръка.
— Е, добре, мили глупчо — казваше му тя с красивия си топъл и насмешлив глас, — какво има?
О, този сладък глас! Това спокойствие, тази тишина, тази изтънчена атмосфера, без крясъци, без блъскане, без грубост в този оазис сред суровия живот и героична светлина, позлатяваща с отблясъците си предметите и хората на този чаровен свят, възникнал от четенето на божествените поети Гьоте, Шилер, Шекспир; потоци сила, мъка и любов!
Навела глава над книгата, леко порозовяла от напрежението при изговора, Мина четеше със звучния си глас, като го изменяше незабележимо и се стараеше да си придаде повече важност, когато предаваше думите на воини или крале. Понякога госпожа фон Керих вземаше книгата, тогава тя смекчаваше трагичните места с остроумието и изтънчеността си, но най-често слушаше, отпусната в креслото си с вечното ръкоделие на колене, усмихвайки се на собствените си мисли: винаги във всички произведения откриваше себе си.
И Кристоф се беше опитал да чете на глас, но трябваше да се откаже. Той се запъваше, заплиташе се в думите, прескачаше препинателните знаци, като че ли нищо не разбираше от текста, и така се вълнуваше, че трябваше да спре на патетичните пасажи, защото чувствуваше, че ще се разплаче. Тогава хвърляше ядосан книгата на масата, а двете му приятелки се смееха до сълзи… Колко много ги обичаше! Той носеше винаги със себе си образа им, примесен със спомена за Гьоте и Шекспир. Не ги различаваше от двамата поети. Някой пленителен израз на поета, който извикваше в дън душата му страстен трепет, беше вече за него неделим от скъпата уста, от която го беше чул за първи път. Двадесет години по-късно нямаше да може да препрочете или да види на сцената «Егмонт» или «Ромео», без при някой стих да възкръсне споменът за тия тихи вечери, за мечтите за щастие и любимите лица на госпожа фон Керих и Мина.
С часове ги гледаше вечер, докато те четяха, нощем, когато мечтаеше буден в леглото си с отворени очи, денем, когато се унасяше пред пюпитъра в оркестъра, свирейки машинално с полузатворени клепачи. Той изпитваше и към двете най-невинна обич. Понеже не познаваше любовта, мислеше си, че е влюбен. Не би могъл да каже точно дали в майката или в дъщерята. Сериозно се запитваше коя от двете да избере. Все пак, тъй като му се струваше, че трябва непременно да реши, беше склонен да спре избора си на госпожа фон Керих. И действително откриваше, тутакси след като вземеше това решение, че именно в нея е влюбен. Обичаше умните й очи, разсеяната усмивка на открехнатите й устни, хубавото й така младежко чело с вчесани на път гладки копринени коси, леко забуления глас, покашлянето, майчинските й ръце, изящните й движения, непознатата й душа. Изтръпваше от блаженство, когато, седнала до него, тя му обясняваше сърдечно някой пасаж от книга, който той не разбираше. Облягаше ръка на рамото на Кристоф. Той чувствуваше топлината на пръстите й, дъха й по лицето си, нежното ухание на тялото й. Слушаше я унесен, без да мисли вече за книгата и без да разбира каквото и да било. Тя забелязваше, караше го да повтори какво му е казала: той оставаше безмълвен. Тя му се караше смеешком, тикаше носа му в книгата, казвайки му, че ще си остане завинаги малко магаре. Той отвръщаше, че му е все едно, стига само да бъде _нейното_ магаренце и тя да не го изгони от дома си. Тя се преструваше, че не е особено склонна. После казваше, че макар той да е лошо, много глупаво малко магаре, тя е съгласна да го задържи до себе си — и може би даже да го обича, — макар и да не го бива за нищо добро, ако поне е _добър_ самият той. Разсмиваха се и двамата и им ставаше много весело.
Откакто бе открил, че обича госпожа фон Керих, Кристоф постепенно се откъсваше от Мина. Дразнеше се от презрителната й студенина и тъй като я виждаше много често, осмеляваше се вече да се държи свободно с нея и не криеше лошото си настроение. Тя обичаше да го засяга, той й отвръщаше грубо. Винаги си казваха неприятни неща, които само разсмиваха госпожа фон Керих. Кристоф рядко побеждаваше в тези словесни състезания и си излизаше ожесточен от тях, въобразяваше си, че мрази Мина, убеждавайки се, че идва повторно у тях само заради госпожа фон Керих.
Той продължаваше да дава уроци по пиано на Мина. Два пъти седмично сутрин, от девет до десет часа, проверяваше как момичето свири гами и упражнения. Стаята, в която се занимаваха, беше _студиото_ на Мина. Интересна работна стая, която със забавна правдивост разкриваше обърканите вкусове на младото момиче.
На масата миниатюрни статуетки на котки-музиканти, цял оркестър; една свиреше на цигулка, друга на виолончело; малко джобно огледало, симетрично подредени тоалетни и писмени принадлежности. На етажерката — микроскопични бюстове на музиканти: намръщеният Бетховен, Вагнер с барета, както и Аполон Белведерски. На камината до жаба, пушеща лула от тръстика, книжно ветрило, върху което бе изрисуван театърът в Байройт. В библиотеката с две полици — няколко книги: Любке, Момзен, Шилер, «Без дом», Жул Верн, Монтен; на степите — големи репродукции на Сикстинската мадона и на картините на Херкомер, обградени със сини и зелени панделки. Имаше също един изглед на швейцарски хотел в посребрена рамка. А по всички кътчета на стаята бяха накачени снимки на офицери, тенори, диригенти, на приятелки — всичките с посвещения, със стихове или поне с това, което е прието в Германия да се нарича стих. В средата на стаята върху мраморна подставка стоеше бюстът на брадатия Брамс, а над пианото се люшкаха, нанизани на конец, плюшени маймунки и всевъзможни спомени от котильони.
Мина идваше обикновено със закъснение, с подпухнали още от сън очи и начумерено изражение. Тя едва подаваше ръка на Кристоф, казваше му студено добър ден, и безмълвна, горда и величествена сядаше пред пианото. Когато биваше сама, тя с удоволствие свиреше безконечни гами, защото това й даваше възможност да продължи приятното си полусънно състояние и бленувания. Но Кристоф я принуждаваше да съсредоточи вниманието си върху мъчни упражнения: за да си отмъсти, тя се стараеше понякога да свири колкото може по-лошо. Беше доста музикална, но не обичаше музиката, както много германки. Но също като тях си въобразяваше, че трябва да я обича и вземаше доста добросъвестно уроците си, като се изключат отделни моменти на проклетия, колкото да вбеси учителя си. Тя го ядосваше още повече е леденото си безразличие, когато й хрумнеше да свири прилежно. Най-неприятното беше, когато си наумеше да вложи чувство в някой изразителен пасаж. Тогава ставаше сантиментална, без всъщност да чувствува нещо.
Младият Кристоф, седнал до нея, не беше твърде учтив. Никога не й правеше комплименти. Напротив. Тя му се сърдеше за това и не търпеше нито една негова забележка, без да му отвърне. Оспорваше всичко, което й казваше. Когато сбъркаше, упорито доказваше, че свири, както е написано. Той се дразнеше и те продължаваха да си разменят нелюбезни думи и дързост. С наведени над клавишите очи, Мина постоянно наблюдаваше Кристоф и се наслаждаваше на яда му. За да прогони скуката, тя измисляше дребни глупави хитрини, преследващи само една цел — да прекъсне урока и да раздразни Кристоф. Преструваше се, че се задушава, за да му стане по-интересна. Започваше да кашля безспирно или пък измисляше, че трябва да каже нещо важно на прислужницата. Кристоф знаеше, че му разиграва комедия. И Мина знаеше, че той отгатва преструвките й, и това я забавляваше. Защото Кристоф не можеше да й каже открито какво мисли за нея.
Един ден, когато се забавляваше по този начин и кашляше отчаяно, скрила муцунка в кърпичката си, като че ли всеки миг ще се задави, а всъщност дебнеща измежду пръстите си ожесточения Кристоф, й дойде хитрата мисъл да изпусне кърпичката си, за да принуди Кристоф да я вдигне. Той стори това възможно най-неохотно. Мина го възнагради с едно: «Благодаря» на дама от висшето общество, което едва не го накара да избухне.
Тя сметна, че играта е много приятна и реши да я повтори. На другия ден пак изпусна кърпичката си. Кристоф не помръдна. Той кипеше от гняв. Тя почака малко, после каза обидено:
— Ще бъдете ли така любезен да ми подадете кърпичката?
Кристоф не се сдържа.
— Аз не съм ваш слуга! — извика той грубо. — Вземете си я сама!
Мина се задъха. Тя стана рязко от табуретката, като я събори.
— О! Това е вече прекалено! — каза тя, удари бясно клавишите и излезе разярена.
Кристоф я почака. Тя не се върна. Той се срамуваше от постъпката си. Съзнаваше, че се бе държал като селяндур. Но вярно е, че беше нетърпимо — тя най-безочливо се подиграваше с него! Уплаши се да не би Мина да се оплаче на майка си и да настрои завинаги срещу него госпожа фон Керих. Чудеше се какво да прави, защото, макар и да съжаляваше за грубостта си, за нищо на света не би поискал извинение.
Отиде пак у тях на следващия ден, макар да очакваше, че Мина ще откаже да вземе урока си. Мина обаче беше много горда, за да се оплаче някому, а и съвестта й не беше съвсем чиста; тя се появи, след като го накара да я чака пет минути повече от обикновено. Седна пред пианото съвсем изправена, вдървена, без да обръща глава към него и без да произнесе нито дума, като че ли Кристоф не съществуваше. Все пак взе урока си, както и следващите уроци, защото знаеше много добре, че Кристоф разбира от музика, а тя трябва да се научи да свири чисто на пиано, ако иска да бъде това, което си въобразява, че е: девойка от благороден произход с безупречно възпитание.
Колко обаче й беше скучно! Колко им беше скучно и на двамата!


През една мъглива мартенска сутрин, когато ситни снежинки прехвърчаха като перца в сивия въздух, те стояха в _студиото_. Беше почти тъмно. Мина спореше по стара привичка за една невярно изсвирена нота, твърдейки, че така «било написано». Макар и да знаеше отлично, че тя лъже, Кристоф се наведе над нотните листове, за да види отблизо въпросния пасаж. Ръката й беше на пюпитъра, тя не я отмести. Устата му се озова съвсем близо до тази ръка. Той се опитваше да разчете нотите и не успяваше, гледаше нещо друго — пленителната, прозрачна като лист от цвете ръка. Внезапно — без да осъзнае това хрумване — с все сили притисна устни до пръстите й.
И двамата останаха смаяни. Той се отдръпна рязко назад, тя свали ръката си и единият, и другият се изчервиха. Не си казаха нито дума, не се погледнаха. След кратко стеснително мълчание тя пак почна да свири. Гърдите й се повдигаха леко, като че ли с мъка си поемаше дъх. Тя удряше едно след друго не там, където трябваше. Той не забелязваше. Беше много по-смутен от нея. Слепоочията му туптяха, той не чуваше нищо, не съзнаваше какво свири тя и за да наруши мълчанието, правеше наслуки със задавен глас по някоя забележка. Мислеше се за окончателно пропаднал в очите на Мина. Беше страшно засрамен от постъпката си, намираше я глупава и просташка. Времето на урока измина, той се раздели с Мина, без да я погледне, като дори забрави да й се поклони. Тя не му се разсърди. Съвсем и не мислеше да смята Кристоф зле възпитан. Ако правеше толкова грешки, свирейки, това беше, защото непрестанно го наблюдаваше с крайчеца на окото си с удивено любопитство и за първи път със симпатия.
Когато остана сама, вместо да отиде при майка си както през другите дни, тя се затвори в стаята си и се замисли за това изключително събитие. Облакъти се пред огледалото. Очите й се струваха меки и бляскави. Тя хапеше леко долната си устна от напрегнато мислене. Докато разглеждаше с удоволствие хубавичкото си лице, тя си представяше отново неотдавнашната сцена, изчервяваше се и се усмихваше. На масата беше оживена и радостна. Отказа да излезе и остана част от следобеда в салона. Държеше някакво ръкоделие в ръцете си, но едва ли бодна десет пъти където трябваше. Имаше ли значение? Седнала в ъгъла на стаята, гърбом към майка си, тя се усмихваше. Или пък, обзета внезапно от желание да се разкърши, започваше да скача из стаята, пеейки с все глас. Госпожа фон Керих се сепваше и заявяваше, че е полудяла. Мина се хвърляше на шията й, превиваше се от смях и я прегръщаше до задушаване.
Вечерта се прибра в стаята си, но дълго не си легна. Гледаше се непрестанно в огледалото, опитваше се да си спомни и не виждаше нищо, понеже целия ден беше мислила само за едно. Бавно се разсъблече. Спираше се без нужда, сядаше на леглото и се мъчеше да извика в паметта си лицето на Кристоф. Явяваше й се някакъв измислен от нея Кристоф, който съвсем не изглеждаше зле. Тя си легна и загаси лампата. Само след десет минути сутрешната сцена внезапно изплува в главата й и тя се разсмя високо. Майка й стана тихо и отвори вратата, мислейки, че въпреки нейната забрана Мина чете в леглото си. Завари я легнала спокойно, с широко отворени очи в полумрака на малката лампичка.
— Но какво толкова те развеселява? — попита тя.
— Съвсем нищо — отвърна сериозно Мина. — Мисля си просто.
— Щастлива си, щом можеш да се забавляваш така в собствената си компания. Но сега трябва да спиш.
— Добре, мамо — отвърна покорно Мина.
Но дълбоко в себе си тя викаше сърдито: «Върви си де! Отивай си най-сетне!», докато вратата се затвори и тя продължи да се наслаждава на мечтите си, смутена, разнежена. Малко преди да заспи, трепна от радост: «Той ме обича!… Какво щастие! Колко мило, че ме обича!… Колко го обичам!»
Тя целуна възглавницата си и заспа дълбоко.


Когато се видяха за първи път след тази случка, Кристоф се изненада от приветливото държане на Мина. Тя му каза добър ден, попита го как е с много нежен глас, седна на пианото послушно и скромно. Беше същински ангел на покорство. Не прояви нито едно от хрумванията си на лоша ученичка. Слушаше богоговейно забележките на Кристоф, признаваше правотата им, изпискваше самата тя уплашено, когато сгрешеше, и се стараеше да се поправи. Кристоф недоумяваше. За много кратко време тя отбеляза удивителен напредък. Не само свиреше по-добре, но обикна музиката. Колкото и да не беше склонен да ласкае, той беше принуден да я похвали. Тя се изчерви от задоволство и му благодари с влажен от признателност поглед. Започна да се докарва за него. Слагаше панделки с пленителни отсенки, отправяше му усмивки и сластни погледи, които не му се нравеха, които го дразнеха и го вълнуваха дълбоко. Сега тя търсеше повод за разговор, но разговаряше съвсем не по детски: тонът й беше сериозен и тя цитираше стихове с поучителен и превзет глас. Той почти не отговаряше; чувствуваше се неудобно: тази нова Мина, която не познаваше, го учудваше и безпокоеше.
А тя непрестанно го наблюдаваше. Чакаше… Какво?… Нима самата тя знаеше определено?… Чакаше той да повтори своя жест. На него и през ум не му минаваше, защото беше убеден, че се е държал просташки. Изглеждаше, че съвсем е забравил случилото се. Тя се дразнеше и когато един ден той си седеше спокойно на почетно разстояние от опасните й лапички, тя бе обзета от нетърпение: бързо, преди да разсъди, тя залепи ръката си до устните му. В първия миг той се смая, после се ядоса и се засрами. Но независимо от тия чувства целуна продължително и страстно ръката й. Наивната безочливост на Мина го възмущаваше и беше готов в същия миг да скочи от стола си и да я остави сама.
Само че вече не можеше. Беше впримчен. Метежни мисли бушуваха в главата му. Те се надигаха от дълбините на сърцето му, подобно на изпарения, които изпълзяват над долината. Той се луташе наслуки в тази любовна мъгла. И каквото и да правеше, все му се въртеше една неясна натрапчива мисъл, едно невнятно желание, страшно и обайващо като пламъка, подмамващ насекомото. В него внезапно закипяха слепите природни стихии.


Те минаха през период на изчакване. И двамата се наблюдаваха, привличаха се взаимно и се бояха. Бяха неспокойни. И все пак продължаваха да се карат за разни дреболии и да се сърдят. Но в отношенията им липсваше вече предишната непринуденост. Всеки изграждаше безмълвно любовта си.
В любовта могат да се наблюдават странни явления с обратна сила. От мига, в който Кристоф осъзна, че обича Мина, той откри също така, че открай време я беше обичал. От три месеца те се виждаха всеки ден, без той да подозира съществуването на тази любов. Но веднъж влюбен в Мина, абсолютно наложително беше да си докаже, че я е обичал още от сътворението на света.
За него беше истинско блаженство да открие най-сетне кого обича. Толкова отдавна беше влюбен, без да знае в кого! Той изпита един вид облекчение, подобно на болен, страдащ от общо неразположение, неопределено и изнервящо, когато най-сетне то се съсредоточава в една остра болка на определено място в тялото. Нищо не омаломощава така, както любовта без точен обект: тя разяжда и стопява силите, подобно на треска. Познатата страст напряга духа до крайност, тя изтощава, но поне човек знае защо. По-добре всичко друго, отколкото пустота.
При все че Мина бе дала на Кристоф достатъчно основания, за да вярва, че не й е безразличен, той постоянно се измъчваше, мислейки, че го презира. Те никога не бяха имали ясна представа един за друг, но и никога досега тази представа не беше по-неясна и по-невярна от сега: тя представляваше несвързана поредица от смешни измислици, които не можеха да се съчетаят помежду си. Защото те минаваха от една крайност на друга, като си приписваха едно след друго недостатъци и достойнства, които не притежаваха: първите, когато бяха заедно, вторите, когато бяха разделени. И в двата случая се заблуждаваха еднакво.
Те не знаеха какво точно искат. За Кристоф любовта му вземаше формата на жажда за нежност, властна и непримирима, изискваща взаимност, която го изгаряше още от детските му години, нежност, която той искаше от другите и би желал да им наложи драговолно или насила. От време на време в това деспотично желание за пълна жертва от негова страна и от страна на другите — главно от другите може би — се примесваха изблици на тъмно и грубо желание, които му причиняваха непонятен шемет. Мина, предимно любопитна, очарована да изживее един роман, се опитваше да извлече от него възможно най-голямо удовлетворение за самолюбието и сантименталността си. Тя се лъжеше най-чистосърдечно в чувствата, които изпитваше. Значителна част от любовта им беше чисто книжна. Те си спомняха романите, които бяха чели, и си приписваха чувства, каквито въобще не изпитваха.
Наближаваше обаче мигът, когато тези невинни лъжи, когато дребният им егоизъм щеше да се разпръсне пред божественото сияние на любовта. Един ден, един час, няколко вечни секунди… И както винаги това дойде неочаквано!…
Те разговаряха сами една вечер. В салона припадаше мрак. Говореха за много сериозни неща, за вечността, за живота, за смъртта. Рамка, много величествена за мъничката им любов. Мина се оплакваше от усамотението и: това естествено предизвика отговора на Кристоф, че тя не е толкова самотна, колкото смята.
— Не — промълви тя, поклащайки главица, — всичко това са думи. Всеки живее за себе си, никой не се интересува от никого, никой не ни обича.
Настъпи мълчание.
— Ами аз? — попита внезапно Кристоф, пребледнял от вълнение.
Девойката стремително скочи и сграбчи ръцете му.
Някъде се отвори врата. Те се отдръпнаха рязко. Влезе госпожа фон Керих. Кристоф се престори, че чете обърната наопаки книга. Мина, приведена над ръкоделието си, заби иглата в пръста си.
Цялата вечер не останаха вече сами, а и се страхуваха от това. Понеже госпожа фон Керих стана, за да вземе нещо от съседната стая, Мина, обикновено не особено услужлива, изтича да го донесе вместо нея. Кристоф пък се възползува от отсъствието й и си тръгна, без да се сбогува с нея.
На другия ден те се срещнаха, изгарящи от нетърпение да продължат прекъснатия разговор. Не им се удаде, макар че обстоятелствата бяха благоприятни. Отидоха на разходка с госпожа фон Керих и най-малко десет пъти имаха случай да поговорят на воля. Кристоф обаче не можеше да каже нищо и беше толкова нещастен, че гледаше да върви колкото може по-далеч от Мина. Тя от своя страна се преструваше, че не забелязва неучтивостта му. Но беше неприятно засегната и го показа. Когато Кристоф най-сетне се насили да промърмори няколко думи, тя го изслуша с ледено лице: той едва има смелостта да довърши започнатото изречение. Разходката им свърши. Времето течеше, а той беше отчаян, че не бе съумял да го използува.
Мина една седмица. Те си въобразиха, че са се измамили във взаимните си чувства. Не бяха вече сигурни дали не са сънували сцената от онази вечер. Мина се сърдеше на Кристоф. Кристоф се боеше да я срещне сама. И те се държаха по-студено помежду си от когато и да било.
И ето че един ден… Беше валяло цялата сутрин и част от следобеда. Стояха затворени в къщи, без да си говорят, четяха, прозяваха се, гледаха през прозореца — и двамата отегчени и начумерени. Към четири часа небето се проясни. Те изтичаха в градината. Облегнаха се на перилата на терасата, загледани в наклонените морави, които се спущаха към реката. Земята димеше, топли изпарения се носеха под слънчевите лъчи. Капчици дъжд блестяха по тревата. Дъхът на мократа земя и ароматът на цветята се примесваха. Около тях бръмчеше златист рояк пчели. Двамата бяха един до друг и не се гледаха. Не можеха да се решат да нарушат тишината. Една пчела се закачи несръчно на кичур глицинии, натежал от дъжда, и изсипа върху себе си водопад от вода. Те се изсмяха едновременно и тутакси почувствуваха, че повече не ги е яд един на друг, че са добри приятели. Но все пак още не се поглеждаха.
Внезапно, без да извръща към него глава, Мина го улови за ръка и му каза:
— Елате!
Тя го повлече тичешком към малкия гъст лабиринт с пътечки, обрасли с чемшир, който се издигаше сред горичката в парка. Покатериха се по стръмнината, плъзгайки се по мократа пръст. Дърветата изтърсваха над тях клоните си. Преди да стигнат до върха, Мина се спря, за да си поеме дъх.
— Почакайте! Почакайте!… — прошепна тя съвсем задъхана.
Кристоф я погледна, беше извърнала глава: усмихваше се, поемайки с мъка дъх, с открехнати устни; стискаше конвулсивно ръката му. Чувствуваха ускорения си пулс в притиснатите длани и треперещите пръсти. Наоколо — тишина. Светлите нови клонки на дърветата блестяха на слънцето. От листата със сребристо шумолене се стичаха ситни капчици. А в небето с остри викове прелитаха лястовици.
Тя извърна глава към него — като мълния. Хвърли се на шията му, той я взе в обятията си.
— Мина! Мина! Скъпа моя!…
— Обичам те, Кристоф! Обичам те!
Седнаха на една мокра дървена пейка. Целите трептяха от любов — нежна, дълбока, безумна. Всичко друго беше изчезнало. Нито себичност, нито тщеславие, никаква задна мисъл. Всички сенки в душата бяха пометени от любовния вихър. «Да обичаме, да обичаме!» — мълвяха засмените им и овлажнели очи. Студената кокетна девойка и горделивото момче се разкъсваха от властната потребност да се жертвуват, да се отдадат, да страдат, да умрат един за друг. Не можеха да се познаят, вече не бяха предишните. Всичко бе преобразено: сърцата, чертите, очите им излъчваха затрогваща доброта и нежност. Мигове на чистота и себеотрицание, на пълно себеотдаване, които никога вече няма да се повторят в живота!
След като дълго си шепнаха несвързано, след като страстно се вричаха вечно да си принадлежат, след чаровни безсмислици и целувки те забелязаха, че е късно и се затичаха, уловени за ръка, по тесните алеи, като едва не паднаха, блъскаха се в дърветата, без да усещат нищо, заслепени и пияни от радост.
Когато се раздели с нея, Кристоф не се прибра у дома си. Нямаше да може да заспи. Той излезе от града и закрачи наслуки из полето. Заразхожда се така, където му видят очите, в нощта. Въздухът беше прохладен, полето тъмно и безлюдно. Кукумявка пищеше плахо. Той се движеше като сомнамбул. Изкачи се по хълма през лозята. Светлинките на града блещукаха в равнината, а звездите — в тъмното небе. Той седна на един зид край пътя и внезапно се заля в сълзи. Не знаеше защо плаче. Беше премного щастлив, преливащата му радост беше примесена с малко печал: в нея имаше и признателност за щастието му, и състрадание към нещастните, и тъжно и сладко съзнание за крехкостта на всичко земно, и опиянени от живота. Той плака, изпълнен със сладка нега, и заспа с мокро лице. Когато се събуди, беше почнало да се зазорява. Бели мъгли се влачеха над реката и обгръщаха града, където Мина спеше, смазана от умора, с озарено от щастлив смях сърце.


Още на следващата сутрин успяха да се срещнат пак в градината, за да си повторят, че се обичат. Но този път им липсваше божествената непринуденост от предната вечер. Тя играеше малко на влюбена, а той, макар и по-искрен, също изпълняваше ролята си. Говореха за бъдещия си живот. Той изказа съжаление, че е беден, със скромен произход. Тя се представи за великодушна и изпита наслада от великодушието си. Заяви, че парите нямат значение за нея. Това беше вярно, защото тя не ги познаваше, не беше чувствувала липсата им. Той й обеща да стане велик музикант. Това й се стори забавно и красиво като в роман. Тя сметна за свой дълг да се държи като истински влюбена. Четеше стихове със сантиментално изражение. И той се зарази от същата мания. Облякъл се бе грижливо и изглеждаше смешен; внимаваше какво ще каже и говореше превзето; госпожа фон Керих го гледаше смеешком и се питаше какво ли го прави толкова глупав.
Но те изживяваха мигове на неизразима поезия, които блясваха внезапно сред малко безцветните дни като слънчев лъч през мъгла. Един поглед, един жест, една неозначаваща нищо дума ги заливаха в щастие: сбогуване вечер в зле осветеното стълбище, търсещите се очи, които се отгатват в тъмнината, трепетът на докоснатите ръце, развълнуваният глас, всички тези малки подробности, които паметта им жадно възкресяваше нощем, когато спяха така леко, че се събуждаха от прозвъняването на всеки час и сърцето им пееше: «Обича ме!» като ромон на поточе.
Те откриха очарованието на външния свят. Пролетта се усмихваше чудно нежно. Небето беше така блестящо, въздухът така сладък, както никога досега. Целият град с червените покриви, старите стени, неравният паваж придобиваха някакво родно обаяние, което изпълваше с умиление Кристоф. Нощем, когато всички спяха, Мина ставаше от леглото си и стоеше на прозореца, сънна и трескава. А следобед, когато го нямаше, мечтаеше, седнала на въжената люлка с книга на колене и полузатворени очи, в блажена нега, с носещи се в пролетния въздух тяло и дух. Тя прекарваше сега по цели часове на пианото и с убийствено за околните търпение повтаряше акорди и пасажи, които я караха да побелява и да леденее от вълнение. Плачеше, когато слушаше музиката на Шуман. Чувствуваше се преизпълнена със състрадание и доброта към всичко живо; и той беше като нея. Даваха тайно милостиня на бедните, които срещаха, и си разменяха жалостиви погледи. Бяха щастливи, че са толкова добри.
Наистина тия пориви бяха много краткотрайни. Мина внезапно осъзнаваше колко тъжен е скромният живот на преданата стара Фрида, която слугуваше в къщата им още от детските години на майка й. И веднага изтичваше да я прегърне — за голямо удивление на старицата, която кърпеше бельо в кухнята. Това не й пречеше два часа по-късно да я нагруби, задето не е дошла веднага щом й е позвънила. Кристоф пък, раздиран уж от любов към целия човешки род и готов да се отбие от пътя, за да не смачка някоя мравка, беше напълно безразличен към собственото си семейство. По някаква необяснима противоречивост на чувствата той се държеше толкова по-студено и по-сухо с близките си, колкото по-голяма отзивчивост проявяваше към другите живи същества. Почти не се сещаше за тях, говореше им рязко и не скриваше досадата си. Добротата и на двамата беше всъщност израз на излишъка от обич, който ощастливяваше от време на време първия случайно срещнат. Извън тези изблици те бяха по-егоистични, отколкото обикновено, защото съзнанието им беше заето от една-единствена мисъл и свеждаха всичко до нея.
Какво място имаше в живота на Кристоф тази девойка! Какво вълнение, когато, търсейки я в градината, забележеше отдалеч бялата й рокля! Когато в театъра, седнал на няколко крачки от тяхната още празна ложа, внезапно чуеше веселия, толкова познат глас! Когато случайно произнесяха пред него името фон Керих! Кристоф бледнееше, руменееше и няколко минути не виждаше и не чуваше нищо. А веднага след това в тялото му сякаш бликваха огнени потоци и нахлуваха непознати сили.
Малката наивна и чувствена германка измисляше странни игри. Поставяше пръстена си върху брашно и един след друг трябваше да го улавят със зъби, без да изцапат с брашно носа си. Или нанизваше бисквита на канап и всеки захапваше единия край. Играта се състоеше в това кой ще успее, дъвчейки бързо канапа, да стигне пръв до бисквитата. Лицата им се доближаваха, дъхът им се смесваше, устните им се докосваха, те се смееха изкуствено, а ръцете им леденееха. На Кристоф му идеше да я ухапе, да й причини болка. Отдръпваше се рязко, а Мина продължаваше да се смее принудено. Извръщаха се един от друг, преструваха се на безразлични, а се наблюдаваха скришом.
Тези двусмислени игри имаха обезпокояващо притегателна сила. Търсеха ги и ги отбягваха. Кристоф се боеше от тях и предпочиташе дори притеснението от присъствието на госпожа фон Керих или някой друг. Никой досадник не можеше да прекъсне разговора на влюбените им сърца. Напротив, принудата го правеше още по-изразителен и сладък. Тогава всичко ставаше за тях безкрайно ценно: най-незначителната дума, трепването на устните, един-единствен поглед им бяха достатъчни, за да зърнат през баналното було на всекидневието интересния и богат живот на душите си. Той беше видим само за тях. Така поне си въобразяваха двамата и се усмихваха, щастливи с тайната си. Ако някой чуеше думите им, не би открил нищо друго освен най-обикновен светски разговор на безразлични теми. За тях той беше вечна любовна песен. Те четяха като в отворена книга най-беглите отсенки по лицата и в гласовете си, затова можеха да ги четат и със затворени очи: достатъчно беше да слушат само собственото си сърце, за да чуят в него ехото на любимото сърце. Преизпълнени бяха от вяра в живота, в щастието, в самите тях. Надеждите им бяха безгранични. Те обичаха, бяха обичани, щастливи, без нито една сянка, без нито едно съмнение, без нито едно опасение за бъдещето. Неповторима безоблачност на тия пролетни дни! Нито един облак на небето. Такава свежа вяра, като че нищо никога няма да я накара да увехне. Такава буйно бликаща радост, като че нищо никога няма да може да я изчерпи. Живеят ли? Бленуват ли? Навярно бленуват. Няма нищо общо между живота и техния блян. Нищо, освен едно: че в този вълшебен час самите те са само блян: телата им са се стопили от палещия дъх на любовта.


Госпожа фон Керих много скоро забеляза малката им игра: те си въобразяваха, че са много ловки, а всъщност бяха твърде несръчни. Мина се усъмни, когато майка й влезе веднъж неочаквано, а те с Кристоф бяха по-близо един до друг, отколкото беше прилично. И двамата смутено и бързо се бяха отдръпнали. Госпожа фон Керих се беше престорила, че не е видяла нищо. Мина почти съжаляваше. Би желала да трябва да се бори срещу майка си: щеше да бъде по-романтично.
Майка й обаче не й даде такава възможност. Достатъчно умна беше, за да прояви тревога или да направи някоя забележка по този повод. Но говореше пред Мина с ирония за Кристоф и безмилостно осмиваше недостатъците му — с няколко думи го унищожаваше. Не влагаше никаква пресметливост, действуваше просто по усет, с вроденото вероломство на добра жена, която брани имуществото си. Мина напразно се бунтуваше, сърдеше се или отвръщаше безочливо, като упорито отричаше правотата на майчините си забележки: те бяха премного верни и госпожа фон Керих притежаваше жестокото умение да ранява точно на място. Големите обувки на Кристоф, грозните му дрехи, зле изчетканата му шапка, провинциалното му произношение, смешният му начин да поздравява, просташкият му висок говор, нищо, което можеше да засегне честолюбието на Мина, не беше забравено. Госпожа фон Керих споделяше сякаш мимоходом най-обикновените си наблюдения. Никога не обвиняваше. И когато Мина се наежваше раздразнена, готова да отвърне, госпожа фон Керих невинно заговаряше за нещо друго. Но стрелата беше излетяла и улучила Мина.
Тя започна да гледа Кристоф с не така снизходителни очи. Той долавяше смътно промяната и я питаше обезпокоен:
— Защо ме гледате така?
— Просто така — отвръщаше тя.
Но само след миг, когато той се разведреше, тя го упрекваше остро, че се смее премного шумно. Той бе съкрушен; и през ум не му идваше, че трябва да се наблюдава, когато се смее пред нея: цялата му радост беше отровена. Или пък, както разговаряше напълно непринудено, тя го прекъсваше разсеяно, за да му каже нещо неприятно за облеклото му, или поправяше с нападателна педантичност недодяланите му изрази. Той загубваше вече желание да каже каквото и да било и понякога се сърдеше. После се убеждаваше, че това нейно държане, което го дразнеше, е всъщност доказателство, че Мина се интересува от него, а и самата Мина се уверяваше, че е така. Той смирено се стараеше да се вслуша в забележките й. Тя не беше особено благодарна за усилията му, защото никак не успяваше да се възползува от критиката й.
Той впрочем няма време — нито самата Мина — да забележи промяната, която се извършваше в нея. Дойде Великден и Мина трябваше да замине за малко при приятелско семейство в околностите на Ваймар.
Последната седмица преди раздялата между тях се възвърна хубавата близост от първите дни. Като се изключат няколкото пъти, когато прояви нетърпение, Мина беше по-мила от когато и да било. В навечерието на отпътуването им те дълго се разхождаха в парка. Тя привлече тайнствено Кристоф в беседката и надяна на шията му парфюмирана муска, в която бе скрила една къдрица от косите си. Те повторно се заклеха във вечна любов, зарекоха се да си пишат всеки ден и избраха една звезда на небето, която да гледат по едно и също време всяка вечер и двамата.
Съдбоносният ден настъпи. Десет пъти през нощта Кристоф си зададе въпроса: «Къде ще бъде тя утре?», а на сутринта мислеше: «Днес заминава. Тази сутрин е още тук, но довечера…» Отиде у тях, преди да удари осем часът. Тя не беше станала. Реши да се разходи из градината: беше му невъзможно. Върна се в къщата. Коридорите бяха задръстени от куфари и вързопи. Седна в ъгъла на една стая, заслушан в шумовете, които долитаха от горния етаж — отваряне на врати, скърцане на пода, стъпки, които се мъчеше да разпознае. Госпожа фон Керих мина край него, усмихна се леко, като го видя, и му подхвърли едно подигравателно добър ден, без да се спира. Най-сетне се появи Мина, бледа, с подпухнали очи. И тя не бе могла да заспи тази нощ. Даваше улисана разни нареждания на прислугата. Ръкува се с Кристоф, като продължаваше да говори на старата Фрида. Беше вече готова за път. Госпожа фон Керих влезе повторно. Двете заспориха за някаква кутия за шапки. Мина като че ли не обръщаше никакво внимание на Кристоф, който стоеше забравен и нещастен до пианото. Тя излезе с майка си, после пак влезе, извика от прага нещо на госпожа фон Керих. После затвори вратата. Останаха сами. Тя изтича към него, улови го за ръка и го помъкна към съседния малък салон, чиито капаци бяха затворени. Тогава приближи внезапно лицето си до неговото и го целуна буйно с все сила. Питаше го през сълзи:
— Нали ми обещаваш, нали ми обещаваш да ме обичаш вечно?
Те хълцаха тихичко, боейки се да не ги чуят. Разделиха се, защото чуха стъпки. Мина изтри очи и пак заговори важно на слугите, но гласът й трепереше.
Той успя да открадне кърпичката й, малката й мръсна кърпичка, измачкана и мокра от сълзите й, която тя неволно изпусна.
Придружи ги в каретата до гарата. Седнали едно срещу друго, двете деца едва се осмеляваха да се погледнат, за да не избухнат в сълзи. Ръцете им се търсеха крадешком, те ги стискаха до болка. Госпожа фон Керих ги наблюдаваше с добродушна насмешка и се преструваше, че не забелязва нищо.
Най-сетне часът удари. Прав до вратичката, когато влакът потегли, Кристоф започна да тича до вагона, без да гледа пред себе си, бутайки служещите, впил очи в очите на Мина, докато влакът отмина. Той продължи да тича, докато престана да го вижда. Чак тогава се спря запъхтян. Озова се на перона на гарата между безразличните изпращачи. Прибра се в къщи, където за щастие не завари никого и плака цялата сутрин.


За първи път изпита непоносимата мъка на раздялата. Жестоко изтезание за всички влюбени сърца. Светът е пуст, животът е пуст, всичко е пусто. Не можеш да дишаш: притиска те смъртна тревога, непреодолимо трудно ти е да живееш. Особено ако виждаш около себе си следи от пребиванието на любимата, ако околните предмети постоянно извикват спомена за нея, ако продължаваш да живееш в обичайния за двамата декор и сам настървено се мъчиш да възкресиш в същите места отлетялото щастие. Тогава сякаш бездна се разтваря пред краката ти: навеждаш се над нея, завива ти се свят, ще паднеш в нея, падаш. Струва ти се, че гледаш смъртта в лицето. И действително я гледаш: отсъствието е маската на смъртта. Присъствуващ жив на изчезването на най-скъпата част на сърцето си: животът се заличава и на негово място се разтваря черна паст — небитието.
Кристоф посети отново всички любими места, за да страда още по-силно. Госпожа фон Керих му бе оставила ключа от градината, за да се разхожда там в тяхно отсъствие. Той отиде още същия ден и едва не се задуши от болка. Отправяйки се натам, му се струваше, че ще намери частица от заминалата приятелка: намери много повече — нейният образ витаеше над моравите. Очакваше да я зърне при всеки завой на алеите; знаеше отлично, че няма да се появи, но се мъчеше да се убеди в противното, търсеше следите на любовните си спомени, пътечката в лабиринта, терасата, обвита в глицинии, пейката в беседката. И се самоизтезаваше, повтаряйки си: «Преди една седмица… преди три дни… вчера беше така… вчера тя беше тук… тази сутрин още…» Тези мисли раздираха сърцето му така дълбоко, че той трябваше да се спре задъхан, примиращ. Скръбта му беше примесена с яд срещу самия него, че не се е възползувал от цялото това загубено време. Толкова минути, толкова часове той се бе наслаждавал от безпределното щастие да я вижда, да я вдъхва, да живее чрез нея! Беше ли го ценил достатъчно? Времето отлетя, без той да използува пълноценно всеки един от тия мънички мигове! А сега? Сега? Беше премного късно!… Непоправимо! Непоправимо!
Той се върна в къщи. Колко омразни му бяха станали домашните му! Не можеше да понася лицата им, жестовете, глупавите разговори, същите както предния ден, същите както и през другите минали дни, същите както и когато тя беше още тук! Те продължаваха обичайния си живот, като че ли на една крачка от тях не се бе случило такова нещастие! И градчето не подозираше нищо. Хората отиваха по работите си, засмени, шумни, улисани; щурците си пееха, небето искреше. Той мразеше всички. Чувствуваше се смазан от общия егоизъм. Всъщност той едничък беше по-егоистичен от цялата вселена. Нищо не беше вече ценно за него, не се стремеше да бъде добър, не обичаше вече никого.
Дните минаваха жалко. Задълженията му го погълнаха, той продължи да работи машинално, но без никаква охота за живот.
Една вечер, както седеше на масата с домашните си, безмълвен и потиснат, раздавачът почука на вратата и му подаде писмо. Сърцето му отгатна от кого е, преди да види почерка. Четири чифта очи, вперени с недискретно любопитство в него, очакваха да прочете гласно писмото, вкопчвайки се обнадеждени в това развлечение, за да прогонят обичайната скука. Той сложи писмото до чинията си и се насили да не го отвори, като заяви безразлично, че знае за какво се отнася. Братята му, засегнати, не повярваха нито дума, дебнейки всяко негово движение. Така че до края на вечерята той беше подложен на изтезание. Едва тогава беше свободен да се затвори в стаята си. Сърцето му биеше толкова силно, че едва не разкъса писмото, докато го отвори. Трепереше при мисълта какво ли ще прочете в него. Но още щом хвърли поглед на първите думи, радост нахлу в душата му.
То съдържаше само няколко топли реда. Мина му пишеше тайно. Тя го наричаше «скъпи Кристлайн», разказваше му колко много плакала, как гледала всяка вечер тяхната звезда, как била във Франкфурт, грандиозен град с прекрасни магазини, но тя не обърнала внимание на нищо, защото мислела само за него. Припомняше му, че й се е заклел да й остане верен и да не вижда никого в нейно отсъствие, за да мисли единствено за нея. Искаше той да работи през цялото време, докато я няма, за да стане прочут, а и тя заедно с него. Завършвайки, го питаше дали си спомня малкия салон, в който си бяха казали сбогом сутринта преди заминаването й. Молеше го да се върне там някоя сутрин. Уверяваше го, че мислено тя ще бъде още там и пак ще се сбогува с него по същия начин. Тя се бе подписала: «Вечно твоя! Вечно!…» и беше прибавила послепис, за да му препоръча да си купи сламена шапка вместо грозната си филцова: «Всички изтънчени хора тук носят плетени сламени шапки с широка синя панделка.»
Кристоф прочете четири пъти писмото, докато го разбере напълно. Беше замаян, нямаше дори сили да се почувствува щастлив. Внезапно изпита такава умора, че си легна, препрочитайки и целувайки непрекъснато листа. Сложи го под възглавницата си и постоянно го напипваше с ръка, за да се увери, че е там. Неизразимо блаженство се разливаше по тялото му. Той спа непробудно чак до другия ден.
Животът стана по-поносим. Верността на Мина го окриляше. Реши да й отговори, но нямаше право да й пише свободно, трябваше да прикрива чувствата си. Това беше мъчително и трудно. Той се постара неумело да забули страстта си под церемониално учтиви формули, с които винаги нелепо си служеше.
След като изпрати писмото си, зачака отговор от Мина. Живееше само с тази надежда. За да си наложи търпение, опита се да чете, да се разхожда. Но мислеше само за нея, повтаряше името й настойчиво, като маниак, като идолопоклонник — носеше в джоба си едно томче на Лесинг, защото в него се срещаше името й. На излизане от театъра всеки ден избираше най-дългия път, за да мине покрай един галантериен магазин само защото фирмата му съдържаше четирите обожавани букви.
Упрекваше се, че се разсейва, а тя му бе поръчала да работи упорито, за да я прослави. Наивното тщеславие на искането й го трогваше като проява на доверие. Той реши да съчини творба, която не само да й подари, но истински да я посвети. И без това не би могъл да стори нищо друго в този момент. Едва породила се тази идея, и главата му се изпълни с музикални хрумвания. Все едно огромна водна маса, събирала се с месеци в някое водохранилище, която се втурва внезапно, разрушила дигите. Цяла седмица той изобщо не напусна стаята си. Луиза оставяше яденето му пред вратата, защото той не й позволяваше да влезе. Написа квинтет за кларинет и струнни инструменти. Първата част беше поема, пълна с упование и младежки устрем; последната — любовен диалог, в който на места хуморът на Кристоф прозвучаваше малко диво. Цялото произведение обаче беше замислено с оглед на втората част — ларгето, в която Кристоф беше обрисувал пламенна и чистосърдечна младежка душа, истинския или въображаемия портрет на Мина. Никой не би я разпознал, самата тя по-малко от всеки друг, но важното беше, че той я виждаше точно такава. Тръпнеше от удоволствие, въобразявайки си, че е съумял да улови чертите на любимата. Никоя работа не му се бе удавала по-лесно и по-успешно. Натрупалата се по време на отсъствието страст намери отдушник, а същевременно работата върху художествената творба, необходимото усилие, за да овладее и съсредоточи чувството в ясна и красива форма, отрезви духа му, уравновеси духовните му сили, като се отрази благотворно и на физическото му състояние. Върховно наслаждение, познато на всеки творец в областта на изкуството: докато твори, той се изплъзва от игото на желанието и страданието. Овладява ги и всичко, което му е доставяло наслада или му е причинявало болка, му се струва подвластно само на собствената му воля. Кратки мигове, уви! Защото после веригите на действителността изглеждат още по-тежки.
Докато бе погълнат от творбата си, Кристоф почти нямаше време да мисли за отсъствието на Мина: живееше с нея. Тя не беше вече далеч, беше изцяло в него самия. Когато обаче свърши, пак се озова сам, по-самотен, отколкото преди, по-унил, изтощен от усилието. Спомни си, че писа преди две седмици на Мина, а тя още не му е отговорила.
Писа й повторно. Този път не можа да се реши да спази напълно сдържаността, която си бе наложил в първото писмо. Упрекваше Мина шеговито — сам той не си вярваше, — че го е забравила. Закачаше я за мързела й и я дразнеше миличко. Говореше много тайнствено за работата си, за да възбуди любопитството й: искаше да я изненада при завръщането й. Описваше й най-подробно каква шапка си беше купил. Разказваше й също, че за да се подчини сляпо на заповедите на малката тиранка — беше изтълкувал буквално всичките й изисквания, — не излиза от къщи и се преструва на болен, за да отклонява всички покани. Не добави, че дори и отношенията му с великия херцог бяха охладнели, защото в прекаленото си усърдие не беше отишъл една вечер в замъка, макар че беше поканен. Цялото му писмо беше написано във весел и непринуден тон, изпъстрено с малки тайни, така скъпи на влюбените. Въобразяваше си, че само Мина притежава ключ за тях и че е проявил голяма досетливост, като беше заместил навсякъде думата любов с приятелство.
След като написа писмото, изпита за миг облекчение; най-напред, защото чрез него бе имал илюзията, че разговаря с отсъствуващата приятелка. И главно, защото не се съмняваше, че Мина тутакси ще му отговори. Така че той беше много търпелив през тридневния срок, който бе дал на пощата, за да отнесе писмото му на Мина и да върне отговора й. Но когато и четвъртият ден мина, животът пак му се отщя. Стана безволен и апатичен и се оживяваше само в часа на пощата. Тогава не можеше да си намери място от нетърпение. Суеверно търсеше в най-незначителните признаци — пращенето на огъня в камината, някоя случайна дума — увереността, че писмото ще пристигне. Отминеше ли този час, пак изпадаше в униние. Край на работата, край на разходките: единствената цел на съществуването му стана очакването на следващата поща. Цялата му енергия се изчерпваше в това: да намери сили да я дочака. Когато обаче мръкнеше и нямаше вече надежда да получи писмо този ден, той се чувствуваше напълно сломен. Струваше му се, че няма да може да дочака следващата поща. Стоеше с часове пред масата си, без да говори, без да мисли, ненамиращ сила дори да си легне, докато с върховно усилие на волята си се повличаше до леглото. Сънят му бе неспокоен, изпълнен с безсмислици, със страха, че нощта никога няма да свърши.
Това постоянно очакване се превърна с течение на времето във физическа болка, истинска болест. Кристоф стигаше дотам, че подозираше баща си, братята си, едва ли не самия раздавач, че са получили писмото и не му го дават. Разяждаха го най-различни тревоги. Нито за миг не се съмняваше във верността на Мина. Ако тя не му пише, значи е болна, умираща, може би мъртва. Грабна перото и написа трето писмо, няколко сърцераздирателни реда и този път изобщо не помисли да контролира нито чувствата, нито правописа си. Скоро щяха да приберат пощата; беше задрасквал, зацапа страницата, като я обърна, замърси плика, докато го залепваше: имаше ли значение? Не би могъл да изтърпи до следващата поща. Изтича да пусне писмото си и зачака в смъртна тревога. Втората нощ ясно видя пред себе си Мина болна. Тя го зовеше. Той стана, едва не тръгна пеш, за да отиде при нея. Но къде? Къде да я намери?
На четвъртата сутрин най-сетне пристигна писмото на Мина — половин страница — студено и недоволно. Мина пишеше, че не разбира какво му е вдъхнало тия глупави опасения; тя е добре, няма време да пише, моли го да не се вълнува толкова в бъдеще и да прекъсне кореспонденцията си.
Кристоф беше съкрушен. Не се усъмни в искреността на Мина. Обвини себе си, помисли си, че Мина с право се е ядосала от неблагоразумните му и глупави писма. Реши, че е идиот, заудря главата си с юмруци. Но каквото и да правеше, беше принуден да си даде сметка, че Мина не го обича толкова, колкото той я обича.
Последвалите дни бяха така мрачни, че мъчно могат да се опишат. Може ли да се опише небитието? Лишен от едничкото благо, което го свързваше със съществуването — писмата му до Мина, Кристоф живееше сякаш по инерция. Единственото действие, което му вдъхваше малко интерес, беше, когато вечер, преди да си легне, зачеркваше като ученик на календара си още един от безкрайно дългите дни, които го деляха от завръщането на Мина.
Датата на връщането отмина. Те трябваше да бъдат тук още преди седмица. Унинието на Кристоф беше заменено с трескаво оживление. Мина му беше обещала да му съобщи деня и часа на пристигането си. Всеки миг бе готов да тръгне за гарата. Губеше се в догадки, като не можеше да си обясни закъснението им.
Една вечер съседът им, тапицерът Фишер, който беше приятел на дядо му, дойде да изпуши една лула и да побърбори с Мелхиор, както често правеше след вечеря. Кристоф, разкъсван от неизвестността, се канеше да се качи в стаята си, след като напразно бе чакал да мине раздавачът. Една фраза го накара да изтръпне. Фишер каза, че рано на другата сутрин трябва да отиде у Керих, за да постави завесите. Кристоф попита изумено:
— Но нима се върнаха?
— Ей, шегобиецо! Като че ли не знаеш по-добре от мене! — отвърна присмехулно старият Фишер. — Отдавна! Върнаха се още онзи ден.
Кристоф не чу нищо повече. Тихомълком напусна стаята и се приготви да излиза. Майка му, която от известно време тайно го наблюдаваше, го последва в коридора и плахо го попита къде отива. Той не й отговори и излезе. Болно му беше.
Изтича у госпожа фон Керих. Беше девет часът вечерта. И двете бяха в салона и сякаш не се изненадаха от идването му. Казаха му спокойно добър вечер. Мина пишеше нещо, подаде му ръка над масата и продължи писмото си, като разсеяно запита как е. Тя впрочем се извини за нелюбезността си и се престори, че слуша думите му, но го прекъсна, за да пита нещо майка си. Той беше приготвил затрогващи думи, за да опише страданията си по време на отсъствието им: едва успя да промърмори няколко откъслечни изречения; никой не му отговори и той няма смелост да продължи: звучеше фалшиво.
Когато Мина свърши писмото, тя взе някакво ръкоделие, седна на няколко крачки от него и започна да му описва пътуването си. Тя разказваше какви приятни седмици била прекарала, за разходките на кон, за живота в замъка, за интересната компания. Постепенно се оживи, като говореше за случки и хора, непознати на Кристоф; споменът за тях ги караше да се смеят и тя, и майка й. Кристоф се почувствува чужд. Не знаеше как да се държи и се смееше принудено. Не сваляше очи от лицето на Мина, като горещо се молеше да се умилостиви и да го погледне. Но когато това се случваше — рядко, понеже по-често тя се обръщаше към майка си, — очите й, както и гласът й си оставаха любезни и безразлични. Дали се владееше заради майка си, или Кристоф не можеше да я разбере? Би желал да й говори насаме. Но госпожа фон Керих не ги остави нито за минутка. Опита се да заговори за нещо лично, за работата си, за плановете си, имаше смътното чувство, че Мина му се изплъзва и инстинктивно се стремеше да привлече вниманието й върху себе си. Всъщност тя привидно го слушаше много внимателно: прекъсваше го с различни възклицания, които невинаги бяха уместни, но поне тонът им издаваше жив интерес. Но тъкмо когато той пак се обнадежди, опиянен от една нейна пленителна усмивка, Мина постави ръчичка пред устата си и се прозина. Той рязко млъкна. Тя забеляза и мило се извини, като каза, че е уморена. Той стана, мислейки, че ще го задържат. Не му казаха нищо. Сбогува се бавно, очаквайки да го поканят да дойде пак на другия ден. Нито дума. Трябваше да си тръгне. Мина не го изпрати. Подаде му ръка — равнодушна ръка, която студено се отпусна в неговата. Сбогува се с нея посред салона.
Прибра се в къщи с ужас в сърцето. От Мина от преди два месеца, от скъпата му Мина не беше останало нищо. Какво се беше случило? Защо се беше променила? За клетото момче, което никога още не беше изпитвало непрестанните промени, пълното изчезване и абсолютното подновяване на човешката душа, която в повечето случаи е все едно колекция от редуващи се, постоянно преобразяващи се и угасващи души, тази проста истина беше толкова жестока, че не можеше да я приеме. Съкрушен я отпъждаше и се мъчеше да се убеди, че не е видял добре, че Мина си е все същата. Реши да отиде у тях още на другата сутрин и да говори с нея на всяка цена.
Не мигна. Един след друг отброяваше в нощта ударите на градския часовник. Щом съмна, отиде да броди около къщата им. При първа възможност влезе. Само че срещна не Мина, а госпожа фон Керих. Дейна и ранобудна, тя поливаше с кана цветята под верандата. Щом забеляза Кристоф, госпожа фон Керих възкликна подигравателно:
— А, вие ли сте!… Идвате тъкмо навреме, искам да говоря с вас. Почакайте! Почакайте…
Тя влезе за малко, колкото да остави каната и да изтрие ръцете си, и дойде при него леко усмихната при вида на смутеното изражение на Кристоф, който предчувствуваше нещастие.
— Да идем в градината — подхвана тя. — Там ще бъдем по-спокойни.
Цял изпълнен от любовта си, Кристоф следваше госпожа фон Керих. Тя не бързаше да заговори, забавляваше я смущението на момчето.
— Да поседнем тук — каза най-сетне.
Седнаха точно на пейката, на която Мина му беше подала устните си вечерта преди заминаването.
— Мисля, че знаете за какво става дума — каза госпожа фон Керих със сериозно изражение, което напълно го обърка. — Никога не бих повярвала това, Кристоф. Мислех ви за сериозен младеж. Имах пълно доверие във вас. Никога не бих помислила, че вие ще злоупотребите с него и ще се опитате да завъртите главата на дъщеря ми. Аз ви я бях поверила. Вие трябваше да я уважавате, да уважавате мене, да уважавате себе си.
В гласа й се долавяше лека насмешка; госпожа фон Керих не отдаваше ни най-малко внимание на тази детска любов, но Кристоф не почувствува това и упреците, които прие трагично, както беше свикнал да приема всичко, болезнено го нараниха.
— Но, госпожо… госпожо… — Той се запъна със сълзи в очи. — Аз никога не съм злоупотребил с вашето доверие… Моля ви се, не мислете така… Аз не съм непочтен човек, заклевам ви се!… Обичам госпожица Мина, обичам я с цялата си душа и искам да се оженя за нея.
Госпожа фон Керих се усмихна.
— Не, бедно мое момче — отвърна тя доброжелателно, но всъщност с толкова много презрение, че Кристоф трябваше най-сетне да го долови, — не, това не е възможно, това е детинщина.
— Защо? Защо? — питаше той.
И улови ръцете й, не вярвайки, че тя говори сериозно, почти успокоен от по-нежния й тон. Тя продължаваше да му се усмихва и отвърна само:
— Ей така.
Той настояваше. Като щадеше честолюбието му — тя съвсем не се отнасяше сериозно към него, — госпожа фон Керих каза, че той не е богат, а Мина е свикнала на охолен живот. Той възрази, че това няма значение, той ще стане знаменит и богат, ще се радва на почести и на пари, ще има всичко, което би желала Мина. Госпожа фон Керих се показа скептично настроена. Неговата самоувереност я забавляваше и тя само поклащаше отрицателно глава. Той упорствуваше още.
— Не, Кристоф — заяви тя решително. — Няма смисъл да спорим, това е невъзможно. Не става дума само за пари. Има толкова други неща!… Общественото положение…
Нямаше нужда да довърши. Остра игла го прободе до мозъка на костите. Той прогледна. Видя насмешката в приятелката усмивка, студенината на дружелюбния поглед, внезапно осъзна всичко, което го делеше от тази жена, която той обичаше със синовна обич, която като че ли се отнасяше майчински с него. Изправи се съвсем блед. Госпожа фон Керих продължаваше да му говори с гальовния си глас. Свършено беше обаче. Той вече не чуваше музиката на думите, прозираше през всяка от тях сухотата на светска жена. Не можа да отговори нито дума. Тръгна си. Всичко се въртеше около него.
Влязъл в стаята си, той се хвърли на леглото и се загърчи от ярост и наранена гордост както в детските си години. Хапеше възглавницата си, натикваше кърпата в устата си, за да не чуват виковете му. Мразеше госпожа фон Керих, мразеше Мина. Презираше ги ожесточено. Струваше му се, че са му ударили плесница, трепереше от срам и яд. Необходимо му беше да отговори, да направи нещо незабавно. Щеше да умре, ако не си отмъсти.
Стана и надраска едно безсмислено грубо писмо.

Госпожо,
Не зная дали, както вие казвате, сте се излъгали в мене. Но зная едно: че аз жестоко се излъгах във вас. Бях си въобразил, че вие сте мои приятелки. Вие го казвахте, преструвахте се, че е така, и аз ви обичах повече, отколкото обичам живота си. Виждам сега, че всичко това е лъжа, че вашата привързаност към мене е била само измама: вие ме използувахте, аз ви забавлявах, развличах ви, свирех ви — бях ваш слуга. Ваш слуга? Не, не съм! Не съм ничий слуга!
Вие ме накарахте жестоко да почувствувам, че нямам право да обичам дъщеря ви. Нищо на света не може да попречи на сърцето ми да обича това, което то обича. И макар и да не съм от вашия ранг, аз съм не по-малко благороден от вас. Сърцето облагородява човека: ако не съм граф, у мене има може би повече достойнство, отколкото у много графове. Прислужник или граф, оскърби ли ме някой, аз го презирам. Презирам като калта всичко, което претендира за благородство, ако не притежава духовно благородство.
Сбогом! Вие не ме оценихте. Вие ме измамихте. Ненавиждам ви.
Този, който въпреки вас обича и ще обича до смъртта си госпожица Мина, _защото тя е негова_ и нищо не може да му я отнеме!

Едва пусна писмото си в кутията и се ужаси от това, което беше направил. Опита се да не мисли повече. Някои изречения обаче изплуваха в паметта му. Обливаше се в студена пот при мисълта, че госпожа фон Керих ще прочете безумните му думи. В първия миг самото му отчаяние го поддържаше, но още на следващия ден разбра, че единственият резултат от писмото му ще бъде пълната раздяла с Мина. Това му се стори най-голямото нещастие. Все още се надяваше, че госпожа фон Керих, която познаваше бурните му изблици, няма да обърне сериозно внимание и на този, ще го смъмри строго и, кой знае, би ще се трогне от искреното му чувство. Той чакаше само една нейна дума, за да се хвърли в краката й. Чака пет дни. После получи писмо. В него се казваше:

Драги господине,
Понеже според вас е имало недоразумение и от наша, и от ваша страна, най-благоразумно несъмнено е да не го продължаваме повече. Бих се упрекнала, ако ви наложа занапред отношения, станали мъчителни за вас. Следователно ще ви се стори естествено, ако ги прекъснем. Надявам се, че няма да ви липсват по-късно други приятели, които ще съумеят да ви оценят, както желаете да бъдете оценен. Никак не се съмнявам във вашето бъдеще и ще следя отдалече със симпатия вашите успехи в музикалното поприще. Привети.
Жозефа фон Керих

Най-горчивите упреци щяха да бъдат по-малко жестоки. Кристоф разбра, че е загубен. Човек може да отговори, когато го обвиняват несправедливо. Но какво можеш да сториш срещу унищожаващото любезно безразличие? Той обезумя. Помисли си, че няма да види вече Мина, че никога няма вече да я види! Не можа да понесе тази мисъл. Почувствува колко малко тежи цялата гордост на света в сравнение с малко любов. Забрави всяко достойнство, стана жалък, написа нови писма, в които молеше за прошка. Те бяха също така глупави, както и първото, в което се възмущаваше. Не му отговориха нищо. И всичко бе казано.


Едва не умря. Искаше да се самоубие. Искаше да убие. Най-малкото си въобрази, че има такива намерения. Изпитваше желание да опожарява, да коли. Хората не подозират на каква крайна любов и омраза са способни някои детски сърца. Това беше най-страшната криза на детството му. Всъщност тя беляза завършека му. Закали волята на Кристоф, но едва не я прекърши завинаги.
Непоносимо му беше да живее. С часове стоеше до прозореца, загледан в плочите на двора, и си мислеше, както когато беше малък, че има начин да избяга от терзанията на живота, ако станат прекалено силни. Изходът беше там, пред очите му, и то мигновено… Мигновено ли? Кой знае?… Може би след дни, векове жестоки мъчения!… Но юношеското му отчаяние беше толкова дълбоко, че той се поддаваше на тия зашеметяващи мисли.
Луиза виждаше, че страда. Не можеше да отгатне какво точно става в него, но майчиният й усет я предупреждаваше смътно за опасността. Тя се стараеше да се доближи до сина си, да узнае болката му, за да го утеши. Но горката жена беше отвикнала да говори задушевно с Кристоф: от много години той се бе затворил в себе си. А и тя беше премного погълната от материални грижи, за да се опита да го разгадае. Сега, когато би искала да му помогне, не знаеше как да постъпи. Бродеше около него като неспокоен дух. Би желала да намери думи, които биха му подействували като балсам. А не смееше да проговори, за да не го раздразни. И въпреки предупредителността си дразнеше го с всеки свой жест, със самото си присъствие. Защото не беше особено деликатна, а той не беше снизходителен. И все пак я обичаше; и двамата се обичаха. Но колко дребни неща могат да разделят две същества, които милеят едно за друго и дълбоко се уважават! Говоренето на по-висок глас, някой несръчен жест, безобидно присвиване на очите или сбърчване на носа, начинът на хранене, на ходене, смехът, някаква скованост в движенията, която не се поддава на анализ… Човек се мъчи да се убеди, че това е нищо, ала то е всичко. Много често напълно достатъчно за окончателното отчуждаване един от друг, на майка и син, на двама братя или приятели, макар и да живеят в тясна близост.
Така че Кристоф не намираше в обичта на майка си достатъчна опора в кризата, която изживяваше. Впрочем има ли някаква стойност обичта на околните за себичната страст, съсредоточена единствено в себе си?
Една нощ, когато домашните му спяха и седнал пред масата, без да мисли, без да помръдне, той потъваше в това опасно състояние, в малката безмълвна уличка отекна шум от стъпки и силно тропане по вратата го изтръгна от вцепенението му. Чуваха се глухи, неясни гласове. Спомни си, че баща му не се беше прибрал вечерта и си помисли с яд, че пак го връщат пиян както миналата седмица, когато го бяха намерили легнал напреко на улицата. Защото Мелхиор вече беше загубил всяка сдържаност. Той се отдаваше все повече и повече и порока си, без атлетическото му здраве да пострада ни най-малко от тия оргии и безумства, които биха убили всеки друг човек. Ядеше за четирима, пиеше до забрава, прекарваше по цели нощи навън под ледения дъжд, пребиваха го по време на улични спречквания и на другия ден пак беше на крака с шумната си жизнерадост, изискващ всички около него да се веселят.
Луиза, вече станала, бързо отиде да отвори, докато Кристоф, без да мръдне от мястото си, си запуши ушите, за да не чуе пиянския глас на Мелхиор и подигравателните подмятания на съседите…
Но внезапно го обзе необяснима тревога: той се разтрепери без видима причина и скри лице в ръце. Тутакси пронизителен писък го накара да вдигне глава и той се спусна към вратата.
Сред група мъже, които разговаряха с нисък глас, в тъмния коридор, осветен от треперливия пламък на фенер, лежеше на носилка, както някога дядо му, едно неподвижно тяло, от което се стичаше вода. Луиза хълцаше на гърдите му. Бяха намерили Мелхиор удавен в улея на мелницата.
Кристоф нададе вик. Всичко останало изчезна, всичките му други огорчения бяха пометени. Той се хвърли върху тялото на баща си до Луиза и те го оплакаха заедно.


Седнал до смъртния одър, бдящ над последния сън на Мелхиор, чието лице беше придобило сега строго и тържествено изражение, Кристоф постепенно се поддаваше на мрачното умиротворение на смъртта. Детската му страст бе отминала като пристъп на треска. Леденото дихание на гроба бе отнесло всичко със себе си. Мина, наранената му гордост, любовта му и него самия… Уви! Каква жалка история! Колко нищожно беше всичко пред тази действителност, единствено реална: смъртта! Заслужаваше ли си толкова страдания, копнежи, вълнения, за да се стигне дотук?…
Той гледаше заспалия си навеки баща и се изпълваше с безгранична жалост. Спомняше си и най-малките му добри и сърдечни прояви. Защото с всичките си пороци Мелхиор не беше зъл, имаше и положителни черти. Обичаше близките си. Беше честен. С неподкупната честност на Крафтовци, които не търпяха усуквания по въпросите на нравствеността и честта и никога не биха приели дребните морални мръсотии, които толкова много хора от доброто общество дори не смятат за прегрешения. Беше смел и неведнъж бе проявил готовност да се изложи с радост на опасност. Харчеше за себе си, вярно, но беше щедър и към другите: не можеше да понася скръбни лица и с удоволствие подаряваше на бедняците, които срещаше по пътя си, както това, което му принадлежеше, така и онова, което не му принадлежеше. Всички тия негови качества сега изпъкваха пред Кристоф. Той дори ги измисляше отчасти или ги преувеличаваше. Струваше му се, че малко е познавал баща си. Упрекваше се, че не го е обичал достатъчно. Виждаше го сразен от живота. Струваше му се, че злочестата му душа, повлечена от течението, премного слаба, за да се бори, ридае над безцелно пропиляното съществуване. Чуваше жалната му молба, разкъсала веднъж сърцето му:
«Кристоф! Не ме презирай!»
Терзаеха го угризения. Той се хвърляше върху леглото и целуваше, плачейки, лицето на мъртвеца. Повтаряше му както тогава:
— Мили татко, не те презирам, обичам те! Прости ми!
Но жалният глас не стихваше и повтаряше тревожно: «Не ме презирайте! Не ме презирайте!» Внезапно Кристоф видя себе си легнал на мястото на мъртвеца.
Чу тези думи да излизат от собствената му уста, чувствуваше в сърцето си тежестта на отчаянието от напразния си, безвъзвратно загубен живот. Мислеше ужасен: «Ах! По-добре всичко друго, по-добре всичките страдания, всичките неволи на този свят, отколкото да стигна дотук!…» Колко близо беше до смъртта! Та нали едва не се поддаде на изкушението да скъса с живота, за да избяга малодушно от неговите мъки? Като че ли всичките скърби, всичките измени не бяха детски огорчения в сравнение с върховното изтезание и престъпление да измениш на самия себе си, да се откажеш от вярата си, да се презреш в смъртта!
Той осъзна, че животът е битка без отдих и пощада, в която този, който желае да бъде човек, достоен за това име, трябва да се бори постоянно срещу цели армии от невидими врагове: умъртвителните стихии и природата, смътните желания, тъмните мисли, които го тласкат предателски да падне ниско и да се унижи. Разбра, че едва не бе паднал в клопката. Проумя, че щастието и любовта са мимолетни примамки, които обезоръжават сърцето и го водят към поражение. И петнадесетгодишният пуританин чу гласа на своя бог:
«Върви, върви и никога не си почивай!» «Но къде ще отида, всевишни? Каквото и да направя, където и да отида, нима краят няма да бъде винаги един и същ, нима последният етап няма да бъде този тук?» «Умри, ако трябва да умреш! Страдай, ако трябва да страдаш! Не живееш, за да бъдеш щастлив! Живееш, за да изпълниш моя Закон! Страдай! Умри! Но бъди това, което трябва да бъдеш: Човек!»


Книга трета
Юношество

I
Домът Ойлер

Къщата тънеше в тишина. След смъртта на бащата като че ли всичко бе мъртво. Сега, когато бе замлъкнал шумният глас на Мелхиор, от сутрин до вечер се чуваше само уморителният ромон на реката.
Кристоф се беше заловил настървено за работа. Наказваше се с безмълвна ожесточеност за желанието си да бъде щастлив. Застинал в гордостта си, той не отвръщаше на съболезнованията и съчувствията. Изпълняваше упорито ежедневните си задължения, без да казва нито дума, и даваше уроците си с ледено прилежание. Знаейки за сполетялото го нещастие, ученичките му се изненадваха от безчувствеността му. По-възрастните, изпитали донякъде истинска скръб, знаеха колко много страдание може да се скрие зад привидната му студенина. Те го съжаляваха. Но съчувствието им съвсем не го стопляше. Дори и музиката не му носеше облекчение. Свиреше без капка удоволствие, по задължение. Човек би казал, че изпитва жестоко удовлетворение да живее, без нищо да го радва, или най-малкото, като си внушава, че е така, и сам лишава от смисъл съществуването си.
Двамата му братя, подгонени от тишината в опечаления дом, побързаха да го напуснат. Родолф постъпи в търговската фирма на чичо си Теодор и се премести в дома му. Колкото до Ернст, след като опита два-три занаята, постъпи на работа на кораба, който правеше рейса между Майнц и Кьолн. Той се мяркаше в къщи само когато имаше нужда от пари. Така че Кристоф остана сам в премного голямата къща. Скромните им доходи, изплащането на някои дългове, открити след смъртта на бащата, ги принудиха, колкото и да им бе мъчно, да потърсят по-скромно и по-евтино жилище.
Намериха апартамент — две-три стаи на втория етаж на една къща на улица Марше. Кварталът беше шумен, в центъра на града, далеч от реката, от дърветата, от всички познати места. Но трябваше да се допитат до разума, а не до сърцето; за Кристоф това беше прекрасен случай да удовлетвори печалната си потребност от самоизмъчване. Впрочем собственикът на къщата, старият писар Ойлер, беше приятел на дядо му и познаваше семейството. Това беше достатъчно, за да се реши Луиза, тъй като тя се чувствуваше загубена в празната къща и неудържимо привлечена от всички, които пазеха спомена за обичните й същества.
Започнаха да се приготовляват за преместването. Вкусиха бавно горчивата печал на последните дни в тъжното скъпо жилище, което щяха да напуснат завинаги. Почти не смееха да споделят скръбта си. Срамуваха се или може би се страхуваха от това чувство. Всеки мислеше, че не трябва да издава слабостта си пред друг… На масата, сами в гробовната стая с полузатворени капаци, те не смееха да повишат глас, ядяха бързо и избягваха да се гледат, боейки се, че няма да могат да скрият смущението си. Разделяха се веднага след яденето. Кристоф се заемаше с работата си. Но останеше ли за миг свободен, той се връщаше, вмъкваше се безшумно в къщи, изкачваше се на пръсти в стаята си или на тавана. Затваряше вратата, сядаше в някой ъгъл, на стар сандък или на перваза на прозорчето и стоеше там, без да мисли, заслушан в неясните шумове на старата къща, която се тресеше при всяка стъпка. И сърцето му трептеше като нея. Той дебнеше тревожно най-лекото дихание вътре и вън от нея, скърцането на пода, неуловимите родни шумове: всички му бяха познати. Унасяше се, спомени от миналото нахлуваха в главата му; само часовникът на Сен-Мартен го изтръгваше от вцепенението му, припомняйки му, че е време да върви.
На долния етаж тихо сновеше Луиза. С часове не я чуваше. Тя не вдигаше никакъв шум. Кристоф напрягаше слух. Слизаше малко неспокоен — така е винаги след голямо нещастие. Открехваше вратата: обърната с гръб към него, Луиза седеше пред долапа, разхвърлила какво ли не около себе си — парцали, дрехи, най-разнородни вехтории, отломки от миналото, извадени уж за да ги подреди. Не намираше обаче сили да го стори — всеки предмет беше спомен. Прехвърляше го от ръка в ръка и се унасяше в мечти. Той се изплъзваше от пръстите й, а тя оставаше с часове на стола, отпуснала ръце, потънала в скръбно униние.
Горката Луиза изживяваше сега повторно най-хубавите мигове от миналите дни — безрадостно минало, което така скъпернически й бе отказало всичко. Но толкова бе свикнала да страда, че беше благодарна и за най-мъничките радости и бледите светлинки, които блещукаха тук-там в живота й, бяха достатъчни да го озарят. Забравила бе цялото зло, което й бе сторил Мелхиор, за да си спомня само доброто. Сватбата й беше големият роман в живота й. Ако Мелхиор се бе впуснал в това приключение от прищявка, за която бързо се беше разкаял, тя се бе отдала с цялото си сърце. Беше си въобразила, че е обичана, както тя обичаше. И беше запазила нежна признателност към Мелхиор. Не се опитваше да разбере какъв беше ставал той впоследствие. Неспособна да види действителността такава, каквато е, тя просто я приемаше като смирена и храбра жена, която няма нужда да разбира живота, за да живее. Не можеше ли да си обясни нещо, предоставяше обяснението на бог. Със странната си набожност прехвърляше нему отговорността за всички неправди, които бе изтърпяла от Мелхиор и други хора, оставяйки на тяхна сметка само малкото добро, което бе видяла. Затова не пазеше нито един горчив спомен от мизерното си съществуване. Чувствуваше се само изхабена, изтощена след дългите години на лишения и преумора. А сега, когато Мелхиор го нямаше вече, когато двамата й сина бяха отлетели от домашното огнище, а третият явно можеше да мине и без нея, тя бе загубила всякаква смелост да направи каквото и да е. Беше уморена, вяла, волята й беше съвсем разхлабена. Изживяваше криза на неврастения, често явление при отрудени хора в залеза на живота им, които поради внезапно премеждие не са принудени вече да работят. Не можеше да си наложи да завърши започнатия чорап, да подреди разбърканото чекмедже, да стане, за да затвори прозореца. Седеше с опразнена глава, безсилна, унесена в спомени. Съзнаваше упадъка си и се изчервяваше, сякаш това беше позорно. Мъчеше се да скрие слабостта си от Кристоф. А той, погълнат себично от собствената си мъка, нищо не забелязваше. Разбира се, много пъти негласно се ядосваше, че майка му говори бавно, че едва-едва прави най-дребните неща; но колкото и различно да беше това нейно държане от обичайната й работливост, той не се тревожеше.
Този ден за пръв път остана поразен, когато я завари сред вехториите, струпани на пода в краката й, в скута и в ръцете й. Изопнала шия, навела напред глава, с неподвижно напрегнато лице, тя трепна, когато чу стъпките му. Бледите й страни се зачервиха; опита се инстинктивно да скрие предметите, които държеше, и промълви с принудена усмивка:
— Нали виждаш, подреждам…
Той прозря покъртен в клетата й душа, гаснеща сред реликвите на миналото, и го обзе състрадание. Въпреки това обаче заговори рязко и сърдито, за да я изтръгне апатията й:
— Хайде, мамо, хайде! Стига си стояла сред тия прахоляци, в тази душна стая. Не е хубаво. Трябва да се поразтърсиш, престани да подреждаш.
— Да — отвърна тя покорно.
Опита се да стане, за да прибере нещата в долапа. Но тутакси отново седна, като изпусна унило предметите.
— Ах, не мога, не мога! — простена тя. — Никога няма да успея да ги подредя!
Той се изплаши, наведе се над нея, погали я по челото и запита:
— Чакай, мамо, какво ти е? Искаш ли да ти помогна? Да не би да си болна?
Луиза не отговаряше. Като че ли плачеше в себе си. Кристоф улови ръцете й, коленичи пред нея, за да я види по-добре в полутъмната стая.
— Мамо! — повика я той, изпълнен с безпокойство.
Облегнала глава на рамото му, Луиза избухна в неудържими ридания.
— Милото ми момченце — повтаряше тя, притискайки се до него. — Милото ми момченце!… Нали няма да ме оставиш? Обещай ми, нали няма да ме оставиш?
Сърцето му се разкъса от жал.
— Разбира се, мамо, няма да те оставя! Що за мисъл?
— Толкова съм нещастна! Всички ме оставиха, всички…
Тя сочеше предметите наоколо си и не се знаеше дали говори за тях, за живите си синове или за покойниците.
— Нали ще останеш при мен? Нали няма да ме напуснеш?… Какво ще стане с мене, ако и ти си отидеш?
— Няма да си отида, повтарям ти, ще останем заедно. Не плачи вече. Обещавам ти.
Тя продължаваше да хълца безспир. Кристоф изтри очите й с кърпичката си.
— Какво ти е, мила мамо? Боли ли те нещо?
— Не зная, не зная какво ми е.
Тя се мъчеше да се успокои и да се усмихне.
— Напразно се опитвам да се вразумя: все плача за нищо… Ето, виждаш ли, пак почвам… Прости ми. Глупава съм. Стара съм. Нямам вече сили. Нищо не ми се ще. Не съм годна вече за нищо. Бих искала и мен да ме погребат заедно с всички тия неща…
Той я притискаше като малко дете до сърцето си.
— Не се измъчвай, почини си, не мисли вече…
Тя започна малко по малко да се успокоява.
— Глупаво е, срам ме е… Какво ми става? Но какво ми става?
Старата труженица не можеше да разбере защо енергията й внезапно се беше прекършила и се чувствуваше унижена дълбоко в себе си. Той се престори, че не забелязва нищо.
— Малко умора, мамо — каза й, стараейки се да придаде на гласа си безразличен тон. — Няма ти нищо, ще видиш…
И той обаче беше разтревожен. Свикнал беше да я вижда още от детските си години бодра, примирена, устояваща безмълвно на всички изпитания и това униние го плашеше.
Помогна й да нареди пръснатите по пода вещи. От време на време тя задържаше в ръцете си някой предмет, но той нежно го вземаше от ръцете й и тя не се противеше.


От този ден той се стараеше да бъде по-често с нея. Щом свършеше работата си, вместо да се затвори в стаята си, отиваше при нея. Разбираше, че е самотна и няма сили да издържи самотата: опасно беше да я изоставя сама в такова състояние.
Сядаше вечер до нея край отворения прозорец, който гледаше към улицата. Светлините по полето бавно гаснеха. Хората се прибираха по домовете си. Прозорците на къщите в далечината светваха. Хиляди пъти бяха наблюдавали това, а скоро нямаше да го виждат повече. Разменяха си откъслечни думи. Припомняха си взаимно всички дребни неща, които ставаха обикновено вечер и ги предвиждаха с жив интерес. Понякога дълго мълчаха. Или Луиза започваше без видим повод да разказва нещо, несвързана история, хрумнала й случайно. Езикът й постепенно се развързваше, понеже сега чувствуваше до себе си едно любещо сърце. Тя се насилваше да говори. Трудно й се удаваше: беше свикнала да стои настрана от близките си; смяташе мъжа си и синовете си много умни, за да говорят с нея. Не смееше да се намесва в разговорите им. Почтителната загриженост на Кристоф беше за нея нещо ново, безкрайно сладко, но я плашеше. Тя търсеше думите си, изразяваше се с мъка, изреченията й оставаха недовършени, неясни. Понякога се срамуваше от приказките си; поглеждаше сина си и спираме посред разказа си. Той обаче стискаше ръката й тя се чувствуваше насърчена. Кристоф беше пропит от обич и състрадание към тази детска и същевременно майчинска душа, до която бе търсил защита като дете и която сега на свой ред търсеше опора в него. И нейните разкази, съвсем безинтересни за всеки друг освен него, тези незначителни възпоминания за дългия й посредствен и безрадостен живот, които изглеждаха безкрайно ценни на Луиза, му доставяха скръбна наслада. Понякога се опитваше да я прекъсне. Страхуваше се да не би тези спомени да я натъжат още повече и я подканваше да си легне. Тя разбираше намерението му и му казваше с признателен поглед:
— Не, уверявам те, добре ми стана, нека постоим още малко.
И те оставаха до дълбока нощ, когато целият квартал заспиваше. Тогава си казваха лека нощ, тя леко облекчена, защото се бе разтоварила от част от мъката си, той с натежало сърце от това ново бреме, прибавено към собственото.
Денят на преместването им наближаваше. Предната вечер останаха по-дълго от друг път в неосветената стая. Не разговаряха. От време на време Луиза простенваше: «Ах, божичко!» Кристоф се мъчеше да отклони вниманието й към хилядите подробности, свързани с предстоящото преместване. Тя не искаше да си легне. С много обич я принуди. Но сам той, след като се качи в стаята си, остана дълго буден. Наведен от прозореца си, той се взираше в подвижните тъмни талази на реката в подножието на къщата. Чуваше вятъра в клоните на високите дървета в градината на Мина. Небето беше черно. Нито един минувач по улицата. Заваля студен дъжд. Ветропоказателите скриптяха. Дете заплака в съседна къща. Нощта притискаше със смазваща печал земята и душата. Часовникът отмерваше приглушено монотонно часовете, половинките и четвъртинките, които се отронваха един след друг в мрачното безмълвие, нарушавано само от дъждовните капки, падащи по покривите и паветата.
Тъкмо когато най-сетне се реши да си легне, с премръзнало сърце и тяло, прозорецът под него се затвори. Вече в леглото, той си помисли скръбно, че за бедните е жестоко да се привързват към миналото: те нямат право на минало като богатите. Те нямат дом, нямат нито едно кътче на земята, където да подслонят спомените си: вятърът отвява радостите и скърбите им, всичките им дни.


На другия ден пренесоха под проливния дъжд бедната си покъщнина в новото жилище. Фишер, старият тапицер, им зае каручката и коня си; и самият той дойде да им помогне. Те обаче не можаха да отнесат всичките си мебели, защото апартаментът, в който отиваха, беше много по-малък от досегашното им жилище. Кристоф трябваше да убеди майка си да остави по-старите и ненужните. Не беше лесно. И най-непотребните й бяха скъпи: маса без един крак, счупен стол, тя не искаше да изостави нищо. Наложи се Фишер с авторитета си на стар приятел на дядото да подкрепи едва ли не сърдито доводите на Кристоф и даже, тъй като беше добросърдечен и разбираше мъката й, да й обещае да запази в склада си някои от тези скъпоценни отломки, докато може да си ги вземе обратно. Тогава тя с разбито сърце се съгласи да се раздели с тях.
Двамата братя бяха предупредени за преместването, но Ернст дойде да съобщи предната вечер, че няма да може да им помогне, а Родолф се мярна за миг по обяд. Той погледа малко как товарят покъщнината, даде няколко съвета и си отиде улисан в работата си.
Шествието тръгна по калните улици. Кристоф държеше за юздата коня, който се хлъзгаше по мокрите павета. Луиза вървеше до сина си и се мъчеше да го запази от дъжда с чадъра си, защото непрекъснато валеше. После започна тъжното настаняване във влажния апартамент, още по-мрачен поради сивите отблясъци на надвисналото небе. Те щяха да изпаднат в страшно униние, ако хазаите им не бяха проявили внимание към тях. Още щом каручката си отиде и струпаха покъщнината си в стаята, смазани от умора, разнебитени, Кристоф и Луиза се отпуснаха отмалели в падащата нощ кой на сандък, кой на денк, но в същия миг чуха сухо покашляне по стълбата. На вратата им се потропа. Влезе старият Ойлер. Той се извини тържествено, че безпокои скъпите си наематели и добави, че за да отпразнуват щастливото им пристигане, се надява те да благоволят да вечерят заедно с тях. Луиза, потънала в своята печал, искаше да откаже; и Кристоф не беше особено изкушен от това семейно тържество, но старецът настоя и като си помисли, че за майка му ще бъде по-добре да не прекарва сама с мислите си първата вечер в новия дом, Кристоф я накара да приеме.
Те слязоха на долния етаж, където завариха събрано цялото семейство: старецът, дъщеря му, зет му Фогел и внуците му, момче и момиче, малко по-малки от Кристоф. Всички се засуетиха около тях, пожелавайки им добре дошли, като се осведомиха дали не са уморени, доволни ли са от стаите, имат ли нужда от нещо, задавайки им множество въпроси, от които Кристоф, объркан, не разбра нищо, защото те говореха всички едновременно. Супата беше вече поднесена: седнаха на масата. Врявата обаче не стихна. Амалия, дъщерята на Ойлер, тутакси се зае да постави Луиза в течение на всички местни особености, описа й топографията на квартала, навиците и предимствата на къщата им, в колко часа минава млекарят, в колко часа става самата тя, разказа й за различните доставчици и колко им плаща. Не я остави на мира, докато не й обясни всичко. Луиза, полузадрямала, се мъчеше да прояви интерес към сведенията й, но забележките, които се осмеляваше да вмъкне от време на време, доказваха, че не е разбрала нищо и предизвикваха възмутени възклицания от страна на Амалия и двойно по-подробни обяснения. Бившият писар Ойлер пък обясняваше на Кристоф трудностите на музикалната кариера. Другата съседка на момчето, Роза, дъщеря на Амалия, говореше още от началото на вечерята така словоохотливо, че не й оставаше време да диша нормално. Тя се задъхваше посред някое изречение, но тутакси продължаваше. Фогел, мрачен, се оплакваше от яденето и по този повод възникнаха бурни пререкания. Амалия, Ойлер и момичето прекъсваха собствените си монолози, за да вземат участие в спора. Препираха се безконечно дали има много сол в рагуто, или е безсолно; вземаха се един друг за свидетели и естествено всеки беше на особено мнение, презирайки вкуса на другия и смятайки, че той единствен е нормален и разумен. Биха могли да спорят по този въпрос до второ пришествие.
Най-сетне всички изпаднаха в единодушие, когато заговориха за тежкия живот. Топло заоплакваха неприятностите на Луиза и Кристоф, като похвалиха с трогателни думи неговото сърцато държане. Охотно припомниха не само злощастията на наемателите си, но и своите собствени, както и неприятностите на приятелите си и на всичките си познати. В крайна сметка единодушно признаха, че добрите на този свят са винаги нещастни и че радостта е само за егоистите и непочтените. Заключиха, че животът е тъжен, че би било по-добре човек да умре, ако божията воля не е да живеем, за да страдаме. Тъй като тези мисли не бяха далеч от песимистичното настроение на Кристоф, той започна да цени повече хазаите си и затвори очи за дребните им недостатъци.
Когато се качи отново с майка си в неоправената стая, и двамата се чувствуваха уморени и тъжни, но не толкова самотни. И докато Кристоф, загледан в нощта, тъй като не можеше да заспи поради умората и шума на квартала, слушаше тежките коли, които разклащаха стените и смущаваха равното дишане на семейството, заспало на долния етаж, той се мъчеше да си внуши, че ще бъде ако не щастлив, то поне по-малко нещастен тук, сред тия добри хора, малко досадни, вярно, но борещи се със същите трудности, както и те; разбираха ясно него и майка му, а и на него му се струваше, че ги разбира.
Най-сетне се унесе в сън, но бе неприятно събуден още в зори от гласовете на хазаите си, които започнаха да се карат, докато нечия ядосана ръка отчаяно натискаше помпата, за да измие после обилно двора и стълбището.
Юстус Ойлер беше дребно прегърбено старче с неспокойни сърдити очи, зачервено лице, надиплено и грапаво, беззъба уста и зле поддържана брада, която постоянно мачкаше с ръка. Основно добросърдечен, склонен да умува, дълбоко нравствен, той се разбираше доста добре с дядото на Кристоф. Хората твърдяха, че приличал на него. Наистина той принадлежеше към същото поколение и беше закърмен със същите принципи. Само че му липсваше здравият физически живот на Жан-Мишел: с други думи, макар и да мислеше като него по много въпроси, всъщност беше различен от него, защото най-съществената отлика между хората е техният темперамент, а не толкова идеите им. И каквито и изкуствени или действителни подразделения да налага умът, хората всъщност се делят на здрави и нездрави. Старият Ойлер не спадаше към първите. Той говореше за морал като дядото на Кристоф, но неговият морал беше друг, защото той няма здравия стомах и дробове, нито жизнерадостта на Жан-Мишел. Всичко в него и домашните му имаше по-пестеливи и по-оскъдни размери. Четиридесет години чиновник, сега пенсионер, той страдаше от печалното бездействие, така тежко за старците, несъумели да запазят за стари години някаква възможност за духовен живот. Всичките му вродени или придобити привички, както и професионалните му навици му придаваха нещо дребнаво и невесело, проявяващо се в различна степен у всяко от децата му.
Зет му Фогел, чиновник в дворцовата канцелария, беше около петдесетгодишен. Висок, едър, напълно плешив, с очила със златни рамки, прилепнали до слепоочията му, напълно здрав на вид, си въобразяваше, че е болен и сигурно беше болен, макар и очевидно не от всичките болести, които си приписваше. Беше обаче озлобен от глупавата си работа, а организмът му страдаше от седящия живот. Много работлив между другото, нелишен от способности, притежаващ дори известна култура, той беше жертва на абсурдния съвременен живот и както мнозина чиновници, приковани към бюрата си, изпадаше под властта на демона на ипохондрията. Един от клетниците, наричани от Гьоте «ein trauriger ungriechischer Hypochondrist» — «мрачен, макар и не античен хипохондрик», като ги жалеше и същевременно грижливо отбягваше.
Амалия не реагираше нито по единия, нито по другия начин. Здрава, шумна и дейна, тя не проявяваше съчувствие към оплакванията на мъжа си. Грубо го хокаше. Но когато хората живеят заедно, никоя сила не може да удържи. Щом в едно семейство единият е неврастеник, има големи изгледи няколко години по-късно да зарази и другия. Макар по навик и вътрешна потребност да се гневеше на Фогел, Амалия в следващия миг почваше да окайва повече и от него състоянието му. Така че минавайки без никакъв преход от упреци към жалби, тя съвсем не му действуваше добре, напротив, влошаваше болестта му, като вдигаше оглушителен шум за най-малката дреболия. В края на краищата тя не само окончателно разнебитваше клетия Фогел, ужасен от размерите, които придобиваха собствените му оплаквания, повторени като ехо от нея, но разстройваше всичко живо, включително и себе си. И тя на свой ред свикна да се вайка неоснователно за здравето си, макар то да бе желязно, както и за здравето на баща си, дъщеря си и сина си. Това се превръщаше в мания: понеже постоянно говореше на тази тема, почваше сама да си вярва. Най-малката хрема се посрещаше трагично. Всичко бе повод за безпокойство. Нещо повече, дори когато всички бяха здрави, тя пак се тормозеше, мислейки за евентуалното разболяване. Така животът й протичаше в непрекъснат тормоз. Впрочем това не се отразяваше особено на общото им здравословно състояние. Изглежда дори, че постоянните вайкания му действуваха благотворно. Всички ядяха, спяха и работеха както винаги: ритъмът на живота им не се забавяше. Дейната Амалия не се задоволяваше да снове от сутрин до вечер из къщата: трябваше всички други да се трудят заедно с нея и цял ден разместваха мебели, миеха плочи, търкаха паркети, тичаха насам-натам, говореха високо, всичко беше във вечен трепет и движение.
Двете деца, смазани от нейния шумен авторитет, който не оставяше никого на мира, като че ли смятаха за напълно естествено да й се подчиняват. Момчето Леонхард имаше хубавичко неизразително лице и сдържани обноски. Момичето Роза, русо, с доста хубави сини очи, нежни и топли, би могло да бъде приятно особено със свежия си тен и с добросърдечното си изражение, ако не беше възголемичкият и лошо оформен нос. Той утежняваше лицето на девойката и му придаваше глуповат израз. Роза напомняше портрет на Холбайн от Базелската галерия — дъщерята на бургместера Майер: седнала с наведени очи с ръце на колене, с бледи, разпуснати по раменете коси, сякаш притеснена и засрамена от грозния си нос. Само че Роза пет пари не даваше, никак не се смущаваше и непрекъснато дърдореше. Резкият й глас постоянно ехтеше. Тя все разказваше нещо вечно задъхана, като че ли времето нямаше да й стигне да каже всичко, въпреки че и майка й, и баща й, и дядо й непрекъснато й се караха, вбесени по-скоро, че им пречи да говорят самите те. Защото тия прекрасни хора, добри, честни, предани — истински порядъчни — имаха почти всички добродетели с изключение на една, която обаче е очарованието на живота — умението да мълчат.


Кристоф си налагаше търпение. Скръбта беше смекчила буйния му неотстъпчив нрав. Сблъскването с жестокото равнодушие на изтънчените души го караше да чувствува по-осезателно стойността на честите, лишени от изящество и дяволски досадни хора, но затова пък отличаващи се със строго нравствени схващания за живота. Понеже живееха без радост, той си въобразяваше, че живеят и без слабости. Решил веднъж, че са прекрасни и трябва да ги хареса, той се стараеше като истински германец да се убеди, че действително му харесват. Само че мъчно му се удаваше. Липсваше му толкова удобният немски идеализъм, който не иска да види и не вижда неприятното, за да не наруши хармоничните си преценки и блаженото си съществуване. Напротив, когато обичаше някого, в стремежа си да го обича пълно, без задръжки, Кристоф виждаше най-ясно недостатъците му: това се дължеше на някаква неосъзната честност, на неудържима потребност от истина, която го правеше по-прозорлив и по-взискателен спрямо тези, които му бяха най-скъпи. Затова той скоро изпита глухо раздразнение от недостатъците на хазаите си. Те и не мислеха да ги прикриват. Обратно на това, което се наблюдава обикновено, те изваждаха на показ най-непоносимите си страни, запазвайки дълбоко в себе си най-хубавото. Така поне си въобразяваше Кристоф и обвинявайки се в несправедливост, се опита да преодолее първите си впечатления и да открие прекрасните им качества, които те така грижливо криеха.
Постара се да завърже разговор със стария Юстус Ойлер, който само това чакаше. Той изпитваше тайна симпатия към момчето, спомняйки си дядо му, който го обичаше и възхваляваше. Само че добрият Жан-Мишел притежаваше в по-висока степен от Кристоф щастливата способност да се самозаблуждава относно приятелите си. И Кристоф скоро се убеди в това. Напразно се опита да измъкне от Ойлер спомени за дядо си. Успя да получи само една безцветна, доста окарикатурена представа за Жан-Мишел и да чуе абсолютно безинтересни откъслеци от разговори. Разказите на Ойлер започваха неизменно по един и същ начин.
— Както казвах на горкия ти дядо…
Той не си спомняше нищо друго. Не беше чул нищо освен собствените си думи.
Може би и Жан-Мишел го бе слушал така. Повечето приятелства са, кажи-речи, съдружия на взаимна любезност, които позволяват да говориш с друг човек за себе си. Жан-Мишел поне, колкото и простодушно да се отдаваше на радостта си да говори, беше винаги готов да раздава наляво и надясно благоразположението си. Интересуваше се от всичко. Винаги съжаляваше, че не е на петнадесет години, за да види чудните изобретения на новите поколения и да има дял в техните мисли. Той притежаваше най-ценното качество в живота: свежо любопитство, неувяхващо с годините и възраждащо се с всяка зора. Не беше достатъчно талантлив, за да използува този ценен дар, но колко много талантливи хора биха могли да му завидят за него! Повечето хора умират на двадесет или тридесет години: минат ли тази възраст, те се превръщат в собственото си отражение. През целия си останал живот си подражават като маймуни, повтарят все по-механично и по-изкълчено това, което са казали, направили, мислили или обичали по времето, когато са _съществували_.
Старият Ойлер беше _съществувал_ преди толкова много време, той беше _съществувал_ така кратко, че това, което беше запазил от себе си, беше доста оскъдно и малко смешно. Не знаеше и не желаеше да знае нищо извън някогашния си занаят и семейния си живот. Имаше по всички въпроси готови мнения, които датираха от юношеските му години. Въобразяваше си, че разбира от изкуство, но се ограничаваше до няколко общопризнати имена и не пропускаше да повтори отново един и същи превзети формули по техен адрес: всичко останало за него изобщо не съществуваше. Когато му говореха за съвременни музиканти, той не слушаше и заговаряше за друго. Твърдеше, че бил страстен любител на музиката и молеше Кристоф да му посвири. Но щом Кристоф, хванал се на уловката му един-два пъти, почнеше да свири, старецът се разбъбряше високо със снаха си, като че ли музиката удвояваше интереса му към всичко, което стоеше извън нея. Страшно ядосан, Кристоф ставаше посред парчето: никой не забелязваше това. Само няколко стари мелодии — три или четири, — едните много хубави, другите отвратителни, но всички еднакво признати, се радваха на привилегията да бъдат изслушани сред относителна тишина и пълно одобрение. Още от първите ноти старецът изпадаше във възторг и очите му се насълзяваха не толкова от удоволствието, което вкусваше, колкото от спомена на вкусеното някога удоволствие. В края на краищата Кристоф ужасно намрази тези пиеси, макар че някои от тях, например «Аделаида» от Бетховен, му бяха много мили: старецът постоянно си тананикаше първите тактове и не пропускаше да заяви: «Виж, това е музика!», сравнявайки я презрително с «цялата тази противна съвременна музика, в която няма мелодия». Истината е, че той изобщо не я познаваше.
Зет му, по-образован, следеше развитието на изкуството; това беше обаче още по-лошо, защото той пък влагаше в преценките си дух на постоянно отрицание. Всъщност не му липсваше нито вкус, нито здрав ум, но той не можеше да се реши да се възхити от нещо модерно. Сигурно със същата охота щеше да подценява Моцарт и Бетховен, ако бе живял по тяхно време, или щеше да признава заслугите на Вагнер и Рихард Щраус, ако те бяха умрели преди един век. Поради лошото си самочувствие отказваше да приеме, че и днес, докато той е жив, може да има велики хора: тази мисъл му беше непоносима. Беше страшно озлобен от проваления си живот и държеше да си внуши, че участта на всички негови съвременници е същата, не можеше да бъде другояче, а ако някой вярва или твърди противното, е едно от двете: или глупак, или шегобиец.
Затова говореше за всяко ново величие само с горчива ирония. Тъй като не беше глупав, съумяваше да открие още при пръв досег слабите и смешни страни. Всяко ново име го караше да настръхва недоверчиво; преди да знае каквото и да било или именно защото не знаеше нищо, беше вече склонен да критикува. Доброто му разположение към Кристоф бе лесно обяснимо: той си въобразяваше, че малкият мизантроп намира живота лош също като него, като между другото е лишен от гений. Нищо не сближава повече дребните болнави и недоволни души както общата им безпомощност. Нищо също не допринася повече за възвръщане на вкуса към доброто здраве и живота у хора, които са всъщност здрави и създадени за живот, както близостта с този тъп песимизъм на посредствени и болни духом хора, които отричат щастието на другите, защото сами те са нещастни. Кристоф изпита върху себе си това положително въздействие. Не беше далеч от мрачните мисли на Фогел, но се учудваше, че ги чува от неговата уста и те започнаха да му се струват чужди: нещо повече, ставаха му противни; оскърбяваха го.
Още повече го възмущаваше държането на Амалия. Добрата жена всъщност само прилагаше на практика теориите на Кристоф за дълга. Тази дума не й слизаше от устата по всеки повод. Тя работеше без отдих и изискваше всеки да работи като нея. Но работата й съвсем не целеше да направи другите и нея самата по-щастливи; напротив, можеше дори да се каже, че главната й цел бе да затрудни живота на всички и да го направи възможно най-злочест в името на свещения дълг. Нищо не би могло да я накара да прекъсне поне за миг свещенодействието си в домакинството, тази пресвета институция, която у толкова много жени измества всички други нравствени и обществени задължения. Тя щеше да се сметне загубена, ако в същите дни, в същите часове не би изтъркала паркета, не би измила прозорците, не би излъскала дръжките на вратите, не би изтупала килимите, не би разместила столовете, масите, гардеробите. Влагаше в шетането си много показност. Като че ли бе въпрос на чест. Та нали между другото много жени по същия начин си представят и защищават своята чест. Тя е един вид мебел, която трябва да се поддържа добре полирана, хубаво излъскан паркет, студен, твърд и… хлъзгав.
Изпълнението на задачата й не правеше госпожа Фогел по-мила. Тя се вкопчваше настървено в дребнавите домакински грижи, като че ли те бяха задължение, наложено от бога. Същевременно презираше жените, които не правеха като нея, които си почиваха, които съумяваха между работата да се порадват малко на живота. Тя тормозеше дори в собствената й стая Луиза, която от време на време сядаше посред работата си, за да помечтае. Луиза въздишаше, но й се подчиняваше със смутена усмивка. За щастие Кристоф не знаеше нищо за това. Амалия чакаше той да излезе, за да нахълта в апартамента им; досега тя не се бе захващала направо с него: той не би понесъл. Тя извикваше у него притаена враждебност. Най-малко обаче й прощаваше страхотния шум, който го вбесяваше. Потърсил убежище в стаята си — ниско малко помещение към двора — с херметично затворен прозорец, въпреки липсата на въздух, за да не чува трополенето из къщата, той все пак не успяваше да се защити достатъчно. Неволно следеше свръхвъзбуден най-малките шумове под себе си; и когато отвратителният глас, който минаваше през стените, се издигнеше отново след кратко затишие, обземаше го ярост — започваше да крещи, да тропа с крак, отправяше й през стената цял куп ругатни. В общата врява нищо не се забелязваше: другите мислеха, че композира. Пращаше госпожа Фогел по дяволите. Всяко уважение и почит биваха забравяни. В такива моменти му се струваше, че би предпочел най-безсрамната и най-глупавата жена, стига само да мълчи, пред ума и порядъчността, пред всички добродетели, ако са съчетани с толкова шум.


Ненавистта му към шума го сближи с Леонхард. Сред общата врява този младеж единствен оставаше невъзмутим, никога не повишаваше глас, говореше коректно и сдържано, като избираше думите си и не бързаше. Вечно кипящата Амалия нямаше търпение да го изчака да завърши мисълта си. Всички се оплакваха от мудността му. Но той никак не се трогваше. Нищо не можеше да наруши спокойното му и почтително държане. Кристоф беше особено привлечен от Леонхард, откакто бе узнал, че се готви да стане духовник. Това живо възбуждаше любопитството му.
По същото време Кристоф имаше твърде странно отношение към религията. Сам не би могъл да го анализира точно. Никога не беше имал време да се замисли сериозно по този въпрос. Не беше достатъчно просветен, а и премного беше погълнат от житейските трудности, за да може да вникне и да сложи ред в мислите си. Буен по природа, той минаваше от една крайност в друга, от дълбока вяра до пълно отрицание, без да се замисля, че изпада в противоречие със самия себе си. Когато беше щастлив, почти не се сещаше за бога, но беше склонен да вярва в него. Когато беше нещастен, мислеше за него, но, кажи-речи, не вярваше; невъзможно му се струваше бог да допуска злочестините и неправдата. Впрочем тези противоречиви състояния не го занимаваха особено много. Всъщност той беше премного религиозен, за да мисли често за бога. Живееше в неговото лоно и нямаше нужда да вярва в него. Това е благоприятно за слаби по природа хора или омаломощени от анемичен живот. Те се стремят към бога, както растението се стреми към слънцето. Умиращият се вкопчва за живота, но ако носиш в себе си и слънцето, и живота, какво би търсил навън?
Кристоф навярно никога нямаше да се занимава с тези въпроси, ако живееше сам. Обществените задължения обаче го караха да се замисля над тези детински и ненужни проблеми, които заемат неоправдано голямо място в живота, където човек се сблъсква на всяка крачка с тях и е принуден да вземе становище. Като че ли една здрава, преливаща от сила и отзивчивост душа няма да върши хиляди други по-важни неща, отколкото да се безпокои дали бог съществува, или не… Ако поне всичко се свеждаше до това! Съвсем не! Трябва да вярваш в бог с определени размери и форма, с точно определен цвят или раса! Кристоф изобщо не се замисляше за това! Исус не заемаше почти никакво място в съзнанието му. Това не значеше, че не го обича: обичаше го, когато се сетеше за него, но никога не мислеше за него. Понякога се упрекваше, домъчняваше му, не проумяваше защо не се интересува повече. А при това ходеше на църква, всичките му близки също, дядо му четеше постоянно библията, самият той следеше редовно църковната служба и я отслужваше, така да се каже, защото беше органист. Изпълняваше задачите си усърдно и добросъвестно. Но на излизане от църквата би се почувствувал затруднен, ако трябваше да каже за какво е мислил. Почна да чете евангелието, за да добие по-ясна представа; то го увлече, достави му дори удоволствие, но като всяка интересна и добре написана книга, а не като нещо, различно от другите книги, които никой не би нарекъл свещени. Ако искаме да бъдем искрени, трябва да признаем, че той обичаше Исус, но изпитваше много по-силна обич към Бетховен. И на органа си в «Сен-Флориан», акомпанирайки неделната литургия, внимаваше повече за свиренето си, отколкото за службата, и беше по-набожен в дните, когато свиреше Бах, отколкото Менделсон. Някои церемонии го довеждаха до пламенен екстаз. Но дали в такива мигове обичаше бога или музиката, както го беше закачил неблагоразумно един свещеник, шегувайки се с него, без да подозира в какъв смут ще го хвърли с остроумията си. Друг не би обърнал внимание на такава забележка и не би променил нищо в начина си на живот — толкова хора предпочитат да не съзнават мислите си! — Кристоф обаче се измъчваше от властна потребност от искреност, която събуждаше в душата му угризения по всеки повод. А веднъж породени, ставаше му невъзможно да се отърси от тях. Той се терзаеше, въобразяваше си, че е двуличен вярваше ли, или не вярваше?… Не разполагаше нито с материални, нито с интелектуални възможности — необходими са познания и свободно време, — за да разреши сам въпроса. А трябваше да го разреши, иначе щеше да бъде безверник или лицемер. А не беше способен да бъде нито едното, нито другото.
Поразпита плахо хората около себе си. Всички като че ли вярваха непоколебимо. Кристоф изгаряше от любопитство да чуе доводите им. Но това не му се удаваше: почти никога не получаваше точен отговор; винаги му отговаряха уклончиво. Някои го смятаха горделивец и му заявяваха, че по тези въпроси не се спори, че хиляди хора, по-умни и по-добри от него, са вярвали, без да спорят, и той трябва да стори чисто и просто като тях. Някои дори се засягаха, като че ли, задавайки им подобен въпрос, той им нанасяше лична обида. И все пак те едва ли вярваха така твърдо. Други повдигаха рамене и казваха с усмивка: «Че какво ще ти навреди, ако вярваш?» А усмивката им означаваше: «Толкова е удобно!…» Кристоф презираше от цялата си душа точно тези.
Той се опита да сподели безпокойството си с един свещеник; този опит обаче го обезсърчи. Не можа да разисква сериозно с него. Макар и да се държеше любезно, събеседникът му даде да почувствува, че в действителност той и Кристоф съвсем не са равни. Като че ли Кристоф предварително беше приел безспорното му превъзходство и се бяха договорили, че спорът им не може да мине отвъд границите, определени от него, освен с риск да се наруши приличието: той превръщаше разискването им в съвсем безобидна игра на отбиване на ударите. Щом Кристоф пожелаеше да отиде по-далеч и да зададе въпроси, които не се харесваха на достопочтения свещеник, той се измъкваше с покровителствена усмивка или с латински цитати и бащински го заклинаше да се моли и пак да се моли, та дано бог го просветли. Кристоф си отиде след разговора унижен и наранен от снизходителния му тон. С право или не, никога повече не би прибягнал до услугите на свещеник. Охотно приемаше, че духовните лица го превъзхождат с ума си и свещеническия си сан, но когато се спори, няма значение нито превъзходството, нито титлите, нито възрастта, нито името. Едно е важно: истината, а пред нея всички са равни.
Затова той беше щастлив, че среща младеж на своите години, който вярва в бога. Самият той искаше също само това и се надяваше, че Леонхард ще успее да го убеди. Той го заговори пръв. Леонхард отговори кротко както винаги, но без особена охота: в нищо не влагаше особена охота. Понеже не можеха да водят продължителен разговор в къщи, без Амалия или старецът да ги прекъснат, Кристоф му предложи да се поразходят вечерта, след като се нахранят. Леонхард беше добре възпитан и не отказа, макар че с удоволствие би си спестил разговора. Отпуснат и ленив по природа, той се боеше от ходенето, от разговорите, от всичко, което изискваше известно усилие от него.
Кристоф не знаеше как да подхване. След две-три неловки изречения на съвсем безразлични теми, той зачекна едва ли не грубо въпроса, който таеше в сърцето си. Попита Леонхард дали действително възнамерява да стане свещеник и дали това му доставя удоволствие. Леонхард, затруднен, го погледна неспокойно, но като видя, че Кристоф няма враждебни намерения, се успокои.
— Да — отвърна той. — Нима може иначе?
— Ах! — възкликна Кристоф. — В такъв случай вие сте много щастлив!
Леонхард почувствува отсянка на завист в гласа на Кристоф, която приятно го поласка. Държането му тутакси се промени, той стана излиятелен, лицето му се проясни.
— Да — призна той. — Щастлив съм.
Той сияеше.
— Как постигате това? — попита Кристоф.
Преди да отговори, Леонхард предложи да седнат на една тиха пейка в галерията на манастира «Сен-Мартен». Оттам се виждаше единият ъгъл на малкия площад, ограден с акации, и отвъд града полето, окъпано във вечерна мъгла. Рейн течеше в подножието на хълма. Старо изоставено гробище, потънало под вълна от треви, дремеше край тях зад затворената си решетка.
Леонхард заговори. С блеснали от задоволство очи той каза, че е много приятно да избягаш от живота и да намериш убежище, където да бъдеш винаги на завет. Кристоф, чиито пресни рани още кървяха, изпитваше страстно желание за забрава и покой. То обаче беше примесено със съжаление.
— И все пак не ви ли е мъчно да се откажете напълно от живота? — попита той с въздишка.
— О — отвърна невъзмутимо другарят му. — И за какво да съжаляваме? Та нима животът не е тъжен и грозен?
— Има и хубави неща — възрази Кристоф, загледан в красивата вечер.
— Има няколко хубави неща, но те са малко.
— Колкото и малко да са, те все още са много за мене!
— Какво от това? Трябва само малко здрав разум: какво предлага животът? Малко хубаво и много лошо; какво ще получим, ако се откажем от него? Нито хубаво, нито лошо на земята, но затова пък после — вечно блаженство: има ли място за колебание?
Тази аритметика не допадна много на Кристоф. Толкова пестеливо съществуване не бе по вкуса му. Все пак той се мъчеше да се убеди, че така е по-разумно.
— Значи — попита той с лека насмешка, — няма опасност да се оставите да ви съблазни един час наслаждение?
— Каква глупост, когато знаеш, че това е само един час, а после те чака цяла вечност!
— Нима напълно вярвате в тази вечност?
— Естествено.
Кристоф го заразпитва. Той тръпнеше от желание и надежда. Ако Леонхард най-сетне можеше да му даде неоспорими доказателства, за да повярва! С какво увлечение самият той би се отказал от всичко останало, за да го последва в призванието му!
Горд отначало с ролята си на апостол и убеден между другото, че съмненията на Кристоф са мними и ще отстъпят благопристойно още при първите му доводи, Леонхард прибягна до светите писания, до авторитета на евангелието, до чудесата, до традицията. Но започна да помръква, когато Кристоф, след като го послуша малко, го прекъсна с думите, че отговаря на въпроса му с въпрос и няма защо да му излага именно това, което го кара да се съмнява, а да му каже как да излезе от съмнението си. Леонхард бе принуден да установи, че Кристоф е много по-болен, отколкото изглеждаше, и ще се остави да бъде убеден само със силата на логиката. Той все още си мислеше, че Кристоф се представя за свободомислещ (Леонхард въобще не можеше да си представи, че някой може искрено да бъде такъв). Така че не се обезсърчи и въоръжен с пресните си познания, се позова на ученото в училище. Той изрече едно след друго доста авторитетно, макар и безредно, метафизическите доказателства за съществуването на бога и за безсмъртието на душата. Кристоф, с напрегната мисъл и сбръчкано чело от усилието, се потеше безмълвно: караше го да повтори думите си, мъчеше се добросъвестно да вникне в смисъла им, да проследи разсъжденията му. После изведнъж избухна, заяви, че Леонхорд се подиграва с него, че всичко това са само игрословици, шеги на сладкодумци, които фабрикуват думи и се забавляват после, като сами си вярват, че тия думи нямат някакво съдържание. Леонхард, засегнат, го увери най-горещо, че авторите които цитира, са съвсем добросъвестни. Кристоф повдигна рамене и заяви, проклинайки, че ако те не са шегобийци, тогава са противни литератори и пак поиска доказателства.
Когато Леонхард разбра смаян, че Кристоф е неизлечимо засегнат от безверието, той загуби интерес към него. Спомни си, че му бяха препоръчали да не си губи времето в спорове с неверници — или най-малкото, когато те упорствуват да не вярват. Има опасност в такива случаи човек да смути сам себе си без никаква полза за другия. По-добре е да изостави нещастника на божията воля: ако бог иска да го просветли, той ще съумее да го стори, а ако ли не, кой смее да се опълчи на волята му? И така Леонхард не се настърви да го оборва. Той само каза кротко, че засега не може да направи нищо, защото никой довод не е годен да покаже пътя, докато някой е решен да не го вижда.
«Да желае! — мислеше си горчиво Кристоф. — Значи, бог ще съществува, защото аз ще желая да съществува! Значи, смъртта няма да съществува, ако ми се прииска да я отрека!… Уви!… Колко е лесен животът за тези, които не чувствуват нужда да видят истината, които могат да я видят такава, каквато им се иска, и да си измайсторят удобни блянове, които сладко да ги приспят!» Кристоф беше сигурен, че никога не би могъл да спи в такова легло!…
Леонхард продължаваше да говори. Той пак беше подхванал любимата си тема: прелестите на съзерцателния живот. На тази безопасна почва беше неизчерпаем. С тръпнещия си от удоволствие монотонен глас изреждаше радостите на живота с вяра в бога, извън и над света, далеч от шума, за който говореше с неочаквана ненавист — ненавиждаше го почти толкова, колкото и Кристоф, — далеч от грубостите, от подигравките, далеч от дребните неволи, които ни терзаят всеки ден, в топлото и безметежно гнездо на вярата, откъдето съзерцаваш умиротворен несгодите на чуждия, далечен живот. Докато го слушаше, Кристоф съзираше колко егоизъм се крие в такава вяра. Леонхард долови това, той побърза да се обясни по-добре. Съзерцателният живот не е бездеен, напротив: човек върши много повече чрез молитвата, отколкото чрез действието; какво би представлявал светът без молитвата? Те изкупват греховете на другите, поемат техните прегрешения, предлагат им своите заслуги, застъпват се пред бога за света.
Кристоф го слушаше безмълвно, с растяща враждебност. Той чувствуваше у Леонхард лицемерието на неговия отказ от живота. Не беше толкова несправедлив, че да припише това лицемерие на всички вярващи. Знаеше, че отказът от живота е за малък брой хора невъзможност да живеят, раздиращо отчаяние, зов към смъртта, а у други — още по-малко на брой — страстен екстаз… (Колко ли време трае това?…) У повечето хора обаче не е ли той резултат на хладното размисляне на души, жадуващи по-скоро за собственото си спокойствие, отколкото за щастието на другите или за истината? И ако искрените сърца съзнават това, колко ли страдат от подобно оскверняване на техния идеал!…
Леонхард, съвсем щастлив, излагаше сега красотата и хармонията на света, гледан отвисоко, от божествените висини: долу всичко беше мрачно, несправедливо, скръбно; гледано отгоре, всичко ставаше светло, лъчисто, добре подредено. Светът приличаше на идеално сглобен часовников механизъм…
Кристоф слушаше вече съвсем разсеяно. Той се питаше: «Дали наистина вярва, или си въобразява, че вярва?» Обаче собствената му вяра, страстният му копнеж за вяра си оставаше непоклатим. Той не можеше да бъде накърнен от духовната посредственост и от жалките доводи на глупец като Леонхард…
Нощта се спускаше над града. Пейката, на която бяха седнали, тънеше в сянка; звездите припламваха, бели изпарения се носеха над реката, щурци пееха под дърветата на гробището. Забиха камбаните: отначало само една, най-тънката, се заоплаква като птичка, заразпитва небето; после се обади втората, с една терца по-ниско, и смеси своя глас с нейната жалба; най-сетне и най-дебелата, с една квинта по-долу, сякаш им отговори. Трите гласа се сляха. Сякаш грандиозен кошер забръмча в подножието на кулите. Сърцето и въздухът потръпваха. Кристоф, сдържайки дъха си, си мислеше колко е бедна музиката на музикантите в сравнение с този океан от звуци, в който гърмят хиляди същества: някаква дива фауна, свободният свят на звуците в сравнение с уловения, опитомен и студено дефиниран от човешкия мозък музикален свят. Той се губеше в тази безкрайност от звуци, без брегове, без граници…
А когато мощното звънтене секна, когато сетните трепети угаснаха във въздуха, Кристоф се пробуди. Той се огледа зашеметен… Всичко му се струваше непознато. Всичко около него, в него се беше променило. Нямаше вече бог…
Както самата вяра, така и загубата й често се приема като милост свише, като внезапно просветление. Разумът няма никаква заслуга; достатъчно е нещо най-дребно: една дума, миг тишина, камбанен звън. Разхождаш се, мечтаеш, не очакваш нищо. Внезапно всичко рухва. Виждаш се ограден от развалини. Сам си. Не вярваш вече.
Ужасен, Кристоф не проумяваше защо и как бе станало това. Също както напролет се отприщват ледовете по реката…
Гласът на Леонхард продължаваше да нарежда, по-еднообразен от свиренето на щурците. Кристоф не го слушаше вече. Напълно се стъмни. Леонхард млъкна. Изненадан от неподвижността на Кристоф, тревожен от напредналия час, Леонхард предложи да се приберат. Кристоф не му отговори. Леонхард го хвана за ръка. Кристоф се сепна и го погледна с невиждащи очи.
— Кристоф, трябва да се връщаме! — каза Леонхард.
— Върви по дяволите! — кресна яростно Кристоф.
— Господи! Кристоф! Какво съм ви направил? — попита страхливо смаяният Леонхард.
Кристоф се опомни.
— Да, имаш право, драги — каза той по-кротко, — не зная какво ме прихвана. Върви си с бога! Върви си с бога!
Той остана сам. Сърцето му се изпълни с отчаяние.
— Ах, господи, господи! — извика той, кършейки ръце, вдигнал страстно глава към черното небе. — Защо вече не вярвам? Защо не мога вече да вярвам? Какво стана в мене?…
Имаше огромно несъответствие между рухването на вярата му и разговора, който малко преди това беше водил с Леонхард — очевидно беше, че този разговор съвсем не беше го предизвикал, както крясъците на Амалия и смешните недостатъци на хазяите му не бяха причина за разклащането на нравствените му принципи, започнало от няколко дни. Това бяха само поводите. Този смут не идваше отвън. Той го носеше в себе си. Някакви непознати чудовища се размърдаха в сърцето му, той не смееше да се вгледа в мислите си, за да види право в лицето нещастието си… Нещастието си ли? Нещастие ли беше това? Някаква умора, опиянение, сладостна тревога го изпълваха. Той не принадлежеше на себе си. Напразно се опитваше да се опре на довчерашния си стоицизъм. Всичко се рушеше наведнъж. Той внезапно възприе обширния свят, палещ и див, неизмеримия свят… колко по-голям е той от бога!…
Това усещане трая само едно мигновение. Но равновесието на предишния му живот занапред беше нарушено.
Само на един член на семейството Кристоф не беше обърнал ни най-малко внимание: малката Роза. Тя не беше никак хубава, Кристоф също, но беше особено взискателен към външния вид на другите. Той притежаваше спокойната жестокост на младежите, за които грозната жена не съществува, освен ако е минала възрастта, когато вдъхва нежни чувства и има право само на сериозно, спокойно, почти благоговейно отношение. Впрочем Роза не се отличаваше с никакво особено дарование, макар и да не беше глупава. При това и тя страдаше от словоохотливост, затова Кристоф я отбягваше. Той изобщо не си беше дал труд да я опознае, преценявайки, че няма нищо интересно в нея. Хвърлил й беше само един поглед.
А тя струваше повече от много други момичета; струваше най-малкото повече от толкова обичаната Мина. Беше добра девойка, лишена от кокетство и суетност, която до пристигането на Кристоф не си беше дала сметка, че е грозна или не се тревожеше от това. Защото и околните не й обръщаха внимание. Ако се случеше дядо й или майка й да й го натякнат, когато й се караха, Роза го вземаше на шега: не вярваше, а и не му отдаваше никакво значение. Те също. Нали и други момичета, също толкова грозни, а може би и повече, бяха намерили някой да ги обикне! Немците изпитват завидно снизхождение към физическите несъвършенства: те могат да не ги забелязват; могат даже да успеят да ги разкрасят чрез услужливото си въображение, което намира неочаквано сходства между дадено лице и най-прочутите образи на женска хубост. Ако малко бихте притиснали стария Ойлер, той би заявил, че неговата внучка притежава носа на Юнона. За щастие той беше прекалено голям мърморко, за да прави комплименти. А Роза, равнодушна към формата на носа си, влагаше честолюбие само при изпълнение на прословутите домакински обязаности съгласно установения ред. Всичко, на което я бяха научили домашните й, беше за нея свято като словата на евангелието. Понеже почти не излизаше от дома си, тя не разполагаше с много данни за сравнение, възхищаваше се простодушно от близките си и вярваше всичко, което те казваха. Възторжена, доверчива и не много взискателна, ти се мъчеше да влезе в тон с лошото настроение, което цареше в къщата, и повтаряше покорно песимистичните разсъждения, които чуваше. Имаше извънредно предано сърце — винаги мислеше за другите, опитваше се да им достави удоволствие, споделяше грижите им, отгатваше желанията им, чувствуваше нужда да обича, без да очаква взаимност. Естествено домашните й злоупотребяваха с тази нейна склонност, макар и да бяха добросърдечни и да я обичаха: човек винаги е склонен да злоупотребява с любовта на преданите хора. Толкова бяха сигурни в нейното внимание, че дори не го ценяха: каквото и да направеше, очакваха още повече от нея. Освен това Роза беше несръчна, скована, припряна, с резки момчешки движения, с възторжени изблици, които завършваха злополучно. Ту счупена чаша, ту съборена кана, ту шумно затръшната врата и цялата къща надаваше възмутен вой срещу нея. Постоянно навиквана, девойката се сгушваше в някой ъгъл и плачеше. Сълзите й бързо пресъхваха. Тя пак се разсмиваше и разбъбряше без сянка от злопаметност спрямо когото и да било.
Пристигането на Кристоф беше значително събитие в живота на Роза. Често бе слушала да се говори за него: Кристоф подхранваше клюките в градчето, беше един вид местна знаменитост. Името му често се повтаряше в разговорите на семейството им особено по времето, когато беше още жив старият Жан-Мишел; горд с внука си, той пееше хвалебствия за него пред всичките си познати. Роза беше зървала веднъж-дваж на концерт младия музикант. Когато узна, че ще дойде да живее у тях, тя плесна с ръце. Строго смъмрена за тази липса на добро държане, тя съвсем се смути. Не виждаше нищо лошо в изблика си. В толкова еднообразния й живот идването на нов наемател беше непредвидено развлечение. Тя живя последните дни преди преместването им в трескаво очакване. Умираше от страх, че къщата няма да им хареса и се постара да направи апартамента колкото се може по-привлекателен. Занесе дори сутринта преди настаняването малко букетче цветя върху камината, като пожелание за добре дошли. Колкото до самата себе си, съвсем не се погрижи да изглежда по-добре. И от пръв поглед Кристоф я видя грозна и лошо облечена. Тя съвсем не го прецени така, макар и да имаше пълно основание, защото Кристоф, капнал от умора, облечен небрежно, беше по-грозен, отколкото обикновено. Роза обаче, неспособна да помисли нещо лошо за когото и да било — тя считаше дядо си, баща си и майка си за съвършено красиви, — не можеше да не види Кристоф такъв, какъвто искаше да го види, и се възхити най-чистосърдечно от него. Много се смути, когато той седна до нея на масата и за нещастие смущението й се изрази с потока думи, който още в първия миг отчуждиха Кристоф от нея. Тя не забеляза това и тази първа вечер се запечата в паметта й като светъл спомен. Сама в стаята си, след като Кристоф и майка му се прибраха, тя чуваше стъпките на новите наематели над главата си и този шум радостно отекваше в душата й: струваше й се, че къщата оживява.
На другия ден за пръв път се погледна с тревожно внимание в огледалото. Без да съзнава колко голямо е нещастието й, тя смътно го предусети. Помъчи се да прецени една по една чертите си, но това не й се удаде. Изпълниха я тъжни опасения. Въздъхна дълбоко и реши да поправи облеклото си. Успя само да се загрози още повече. Хрумна й дори по-злополучна мисъл: отрупа Кристоф с предупредителните си грижи. В наивното си желание да вижда непрекъснато новите си приятели и да им оказва услуги, тя все се качваше и слизаше по стълбите, носеше им ненужни вещи и упорствуваше да им помага, като не преставаше да се смее, да бъбри и да говори високо. Само нетърпеливият глас на майка й, която я викаше, можеше да прекъсне усърдието и приказките й. Кристоф се чумереше: ако не бяха благородните решения, които беше взел, кой знае колко пъти би избухнал. Издържа търпеливо два дни. На третия затвори вратата си с ключ. Роза потропа, извика, разбра, слезе смутена и вече не се качи. Когато я срещна, той й обясни, че бил зает със спешна работа и не можел да я прекъсне. Тя се извини смирено. Не можеше да си прави никаква илюзия, че невинните й аванси са напълно безуспешни: те постигаха дори обратна цел и отдалечаваха Кристоф от нея. Той вече дори не си даваше труд да скрие лошото си настроение. Не слушаше, когато тя говореше и даваше воля на нетърпението си. Тя чувствуваше, че бъбренето й го дразни и успяваше, с голямо усилие на волята си, да замълчи известно време вечерта, но навикът беше по-силен от нея — скоро започваше пак да дрънка и думите й се лееха в надпревара, като разпенен поток. Кристоф я зарязваше посред някое изречение. Тя не му се сърдеше. Яд я беше на самата нея. Смяташе се глупава, скучна, смешна. Всички нейни недостатъци й се струваха огромни, искаше да ги преодолее. Но беше отчаяна от неуспехи на първите си опити, казваше си, че никога няма да може, че няма сила. Все пак опитваше отново.
Имаше обаче и други недостатъци, срещу които беше безсилна. Какво можеше да стори срещу грозотата си? Тя вече не се съмняваше, че е грозна. Увереността за това нещастие проблесна ярко пред очите й, когато се гледаше веднъж в огледалото: като че ли я порази мълния. Естествено тя и в този случай преувеличаваше бедата, виждаше носа си десет пъти по-голям, струваше й се, че той заема цялото й лице. Не смееше вече да се покаже, идеше й да умре. Но младостта притежава такава способност да се уповава, че тези пристъпи на обезсърчение бяха краткотрайни. Тя си въобразяваше в следващия миг, че се е излъгала; опитваше се да се убеди — и дори успяваше понякога, — че носът й е съвсем обикновен, почти доста добре оформен. По усет тогава, макар и доста несръчно, тя опита няколко детински хитрини, започна да се вчесва така, че да открие по-малко челото си, за да не подчертава толкова несъответствието между чертите си. Не влагаше кокетство. Нито една любовна мисъл не се мяркаше в главата й или поне тя не си даваше сметка. Не искаше почти нищо: само малко приятелство, но Кристоф не изглеждаше склонен да й даде дори и него. Роза си мислеше, че би била напълно щастлива, ако той благоволеше поне да й каже, когато се срещнеха, едно приятелско и добросърдечно добър ден или добър вечер: погледът на Кристоф беше обикновено толкова суров и студен! Тя оставаше вледенена. Той не й казваше нищо неприятно, но тя би предпочела упреци пред това жестоко мълчание.
Една вечер Кристоф седеше пред пианото си и свиреше. Той се беше настанил и тясна таванска стаичка, на най-горния етаж, за да не го смущава толкова шумът. Роза го слушаше развълнувана отдолу. Тя обичаше музиката, макар и да имаше лош вкус, тъй като никога не го бе обработвала. Докато майка й беше край нея, тя стоеше в своя ъгъл, наведена над ръкоделието си и изглеждаше погълната от работата си. Душата й обаче се сливаше със звуците, които идваха отгоре, и тя не искаше да пропусне нито един от тях. Щом Амалия излезеше, за да купи нещо наблизо, Роза скачаше, захвърляше ръкоделието и се покатерваше с разтуптяно сърце до прага на таванската стаичка. Тя задържаше дишането си, долепила ухо до вратата. Стоеше така, докато майка й се върне. Отиваше на пръсти, като се пазеше да не вдига шум, но понеже не беше особено сръчна и винаги бързаше, едва не се изтърколваше по стълбата. Веднъж, както слушаше, наведена напред с долепена до бравата буза, тя загуби равновесие и бутна вратата. Така се обърка, че не можа да си поеме дъх. Пианото рязко спря. Тя нямаше сили да избяга. Тъкмо се изправяше, когато вратата се отвори. Кристоф я видя, изгледа я разярен, после, без да й каже нито дума, я отстрани грубо от пътя си и слезе разгневен по стълбата. Върна се чак за вечеря, не обърна никакво внимание на отчаяните й погледи, които молеха за прошка, държа се все едно, че тя не съществува, и няколко седмици почти напълно престана да свири. Роза проля тайно не малко сълзи. Никой не забеляза това; никой не й обръщаше внимание… Тя молеше пламенно бога… за какво? И сама не знаеше. Имаше нужда да довери скърбите си. Беше сигурна, че Кристоф я ненавижда.
Ала въпреки всичко тя се надяваше. Достатъчно беше да й се стори, че Кристоф й засвидетелствува най-малкия интерес, че слуша думите й, че стиска по-приятелски, отколкото обикновено, ръката й…
Няколко неблагоразумни приказки на домашните й окончателно пуснаха в ход въображението й в тази безнадеждна насока.


Цялото семейство изпитваше голяма симпатия към Кристоф. Това едро шестнадесетгодишно момче, сериозно и самотно, с високо съзнание за задълженията си, вдъхваше на всички едва ли не уважение. Пристъпите му на лошо настроение, упоритото му мълчание, мрачното му изражение, грубото му държане съвсем не изненадваха никого в семейството. Самата госпожа Фогел, която считаше всички артисти за безделници, не смееше да го укори по свойствения си нападателен начин, че се прозява, наведен неподвижно над двора от таванския си прозорец с часове, докато съвсем се стъмни, защото знаеше, че по цял ден се изморява с уроци. Тя се държеше внимателно с него, защото лелееше една мечта, която никой не казваше открито, но всички отгатваха.
Роза беше доловила някои странни погледи, разменяни между родителите й, както и тайнствените шушукания, когато тя заговореше с Кристоф. Отначало не им обърна внимание. После се заинтересува и развълнува. Гореше от желание да знае какво казват, но не смееше да ги пита.
Една вечер се беше качила на пейката в градината, за да развърже опънатото между две дървета въже за сушене на бельото и се опря на рамото на Кристоф, за да слезе. Точно в този миг погледът й срещна погледите на дядо й и на баща й, които, опрени до стената на къщата, пушеха лулите си. Двамата мъже си намигнаха и Юстус Ойлер прошепна на Фогел:
— Хубава двойка ще стане от тях двамата.
Фогел забеляза, че момичето слуша и го сбута с лакът; дядото заглуши доста сръчно забележката си с едно звучно: «Хм! Хм!», което можеше да се чуе на двадесет крачки около тях. Кристоф беше обърнат гърбом и не забеляза нищо. Но Роза така се смути, че забрави, че скача от пейката, и си изви крака. Тя щеше да падне, ако Кристоф не я беше задържал, като проклинаше и себе си вечната й несръчност. Тя се удари много лошо, но не показа нищо, почти не мислеше за болката, а само за току-що чутите думи. Отиде в стаята си. Всяка стъпка й причиняваше болка, но тя се сдържаше, за да не се издаде. Сладостно смущение я изпълваше. Отпусна се на стола до леглото си и зарови лице в завивките. То гореше. В очите й имаше сълзи, но тя се смееше. Срамуваше се, идеше й да се скрие вдън земя, не успяваше да събере мислите си. Кръвта биеше в слепоочията й, чувствуваше остри болки в глезена, беше изпаднала в трескав унес. Чуваше неясно шумовете отвън, крясъците на децата, които играеха на улицата. Думите на дядо й кънтяха в ушите й. Тръпки пробягваха по тялото й, тя се смееше тихичко, червеше се, заровила лице в пухения юрган, молеше се, благодареше, копнееше, страхуваше се — беше влюбена.
Майка й я извика. Тя се опита да стане. При първата стъпка изпита толкова непоносима болка, че едва не припадна. Виеше й се свят. Помисли си, че ще умре, нямаше нищо против да умре, а същевременно искаше да живее, да живее заради обещаното щастие. Майка й най-сетне дойде и скоро цялата къща беше вдигната на крак. Скараха й се по стар навик, превързаха я, сложиха я да легне и тя се унесе под въздействието на физическата болка и съкровената си радост. Сладка нощ… Най-малките спомени от тези пленителни безсънни часове останаха свети за нея. Тя не мислеше точно за Кристоф, не съзнаваше за какво мисли. Беше щастлива.
На другия ден Кристоф, считащ се малко отговорен за произшествието, дойде да пита как е и за първи път й засвидетелствува някакво внимание. Тя беше цялата признателност и благославяше навехнатия си крак. Готова беше да страда цял живот, за да изпитва винаги такава радост. Наложи се да остане на легло няколко дни, без да мърда. Тя ги прекара, предъвквайки думите на дядо си и разсъждавайки върху тях, защото съмнението беше вече в нея. Дали беше казал: «ще стане…», или «би станало…»
И дали изобщо беше възможно да е казал такова нещо? Да, той го каза, беше сигурна… Как? Нима не виждаха, че е грозна и Кристоф не може да я понася?… Толкова беше приятна надеждата! Тя стигна дотам да се пита за себе си, може би не е чак толкова грозна, колкото си мисли. Повдигаше се от стола, за да се види в огледалото, закачено отсреща, и съвсем се обърка. В крайна сметка дядо й и баща й умееха по-добре да преценяват от нея: човек не може да бъде съдник на самия себе си… Божичко! Нима е възможно?… Ами ако случайно… ако без да подозира… е всъщност хубава!… Може би тя преувеличава антипатията на Кристоф. Равнодушното момче, след като беше проявило известен интерес на другия ден след падането й, не се безпокоеше вече за нея; забравяше да пита как е, но Роза го извиняваше: той беше зает с толкова много неща! Как би могъл да мисли за нея! Не трябва да се съдят артистите като обикновените хора…
И все пак, колкото и да беше примирена, тя неволно чакаше с разтуптяно сърце една блага дума от него, когато той минеше край нея. Само една дума, само един поглед… Въображението й вършеше останалото. В началото любовта се нуждае от толкова малко! Достатъчно е да видиш любимия, да го докоснеш мимоходом. Такава способност за бленуване избликва от душата в тия мигове, че тя едва ли не е достатъчна, за да създаде любовта. Най-малката дреболия я хвърля в екстаз, какъвто тя мъчно намира по-късно, когато, станала по-взискателна, защото е по-задоволена, притежава вече обекта на своите въжделения.
Роза живееше, без никой да подозира каквото и да било, в роман, измислен изцяло от нея — Кристоф сигурно я обича тайно, не смее да й го признае от свян или друга някаква глупава сантиментална или романтична причина, която се нравеше на въображението на малката гъска. Тя строеше върху тази основа безкрайни истории, напълно невероятни; сама съзнаваше това, но умишлено си затваряше очите; лъжеше сама себе си със сладост по цели дни и нощи, наведена над ръкоделието си. Забравяше дори да говори: целият поток от думи се изливаше вътре в нея като река, която внезапно изчезва под земята. Там обаче той се лееше на воля! Какви словоизлияния! Какви безмълвни диалози, които никой друг освен нея не чуваше! Понякога устните й мърдаха като на хората, които, за да разберат думите, които четат, имат нужда да изговорят тихичко сричките си.
Когато се опомнеше от бляновете си, Роза се чувствуваше щастлива и тъжна. Тя знаеше отлично, че действителността не беше такава, каквато си я разказваше, и все пак отблясъкът на това въображаемо щастие я топлеше и тя заживяваше с повече вяра в хубавото. Не губеше надежда да спечели Кристоф.
Без да признае пред себе си, тя се залови с това. С верния усет, присъщ на голямото чувство, несръчното и невежо момиче съумя тутакси да намери правилния път, за да стигне до сърцето на своя любим. Тя не се обърна направо към него. Щом обаче оздравя и можеше отново да се движи из къщата, тя се сближи с Луиза. Използуваше и най-малкия предлог. Сещаше се да й оказва хиляди дребни услуги. Когато излизаше, не пропускаше да се нагърби и с нейните покупки. Спестяваше й тичането по магазините, споровете с доставчиците, носеше й вода от помпата в двора, вършеше дори част от домакинската й работа, миеше прозорците, търкаше паркета въпреки възраженията на Луиза, засрамена, че не върши сама работата си, но така изтощена, че нямаше сили да откаже помощта на Роза. Кристоф го нямаше в къщи по цял ден. Луиза се чувствуваше изоставена и компанията на шумното сърдечно момиче й беше ползотворна. Роза се настаняваше в стаята й. Донасяше ръкоделието си и двете жени започваха да разговарят. С неловки хитрувания девойката се мъчеше да доведе разговора до Кристоф. Чувствуваше се щастлива само като чуеше да се говори за него, само като произнасяха името му. Ръцете й трепереха, тя избягваше да вдигне очи. Луиза, очарована, че може да говори за своя мил Кристоф, разказваше дребни случки от детството му, незначителни и малко смешни; нямаше опасност Роза да ги прецени така: за нея беше истинска радост и неописуемо вълнение да си представя Кристоф като малко дете с глупостите и миловидността на тази възраст. Майчината нежност, която се таи в сърцето на всяка жена, се смесваше сладостно у нея с другото й чувство. Тя се смееше от сърце с овлажнели очи. Луиза беше умилена, че Роза й засвидетелствува такова внимание. Тя отгатваше смътно какво става в сърцето на момичето, но не издаваше нищо. Това я радваше: единствена в къщата тя знаеше точната цена на това моминско сърце. Понякога млъкваше и се заглеждаше в нея. Учудена от мълчанието, Роза вдигаше очи от ръкоделието си. Луиза й се усмихваше. Роза се хвърляше в обятията й с внезапна страст и скриваше лице на гърдите на Луиза. После отново се залавяха с ръкоделието си и продължаваха разговора, като че ли нищо не се беше случило.
Вечер, когато Кристоф се прибираше, Луиза, признателна за грижите на Роза и изпълнявайки простичкия си план, безспир хвалеше добросърдечието й. Той виждаше благотворното й влияние върху майка му, чието лице постепенно се разведряше. Кристоф й благодареше горещо. Роза започваше да заеква и побягваше, за да скрие вълнението си. Така тя изглеждаше хиляди пъти по-умна и по-симпатична на Кристоф, отколкото ако му говореше. Той започна да я гледа с не толкова предубедени очи и не скри изненадата си, като забеляза у нея качества, които не бе подозирал. Роза предугади това. Тя виждаше, че неговото хубаво чувство към нея се засилва и си въобразяваше, че то ще се превърне в любов. Повече от всякога се отдаде на мечтите си. Почти беше готова да вярва с прекрасната самонадеяност на младите, че това, което желаеш с цялото си същество, в края на краищата се сбъдва. Пък и какво безумно имаше в нейното желание? Та нали Кристоф повече от всеки друг би трябвало да почувствува нейната доброта и топлата й потребност от предана обич?
Кристоф обаче не мислеше за нея. Той я ценеше, но тя не заемаше никакво място в мечтите му. Той имаше съвсем други грижи в този момент. Не можеше да се познае. В него се извършваше страхотно превращение, което помиташе всичко и коренно променяше цялото му същество.


Кристоф беше в плен на крайна умора и безпокойство. Чувствуваше се отпаднал без причина, ставаше с натежала глава, очите му, ушите му, всичките му сетива бяха странно възбудени, като че бе пиян. Невъзможно му беше да се съсредоточи. Мисълта му скачаше от предмет на предмет, изтощително трескава. Безспирно сменящите се представи го зашеметяваха. Най-напред отдаде състоянието си на преумора и пролетна възбуда. Пролетта обаче отминаваше, а неговото неразположение само нарастваше.
Поетите, които обичат да се изказват изящно за всичко, наричат това състояние юношески вълнения, болест на Керубино, пробуждане на любовното желание в младежкото тяло и сърце. Като че ли може така да се омаловажи тази страшна криза на цялото същество, което се разкъсва, умира и се възражда, този катаклизъм, в който всичко — вяра, мисъл, дейност, целият живот като че ли едва не загива и наново разцъфва в гърчовете на страданието и радостта.
Бурни сили бушуваха в душата му. И той наблюдаваше техния кипеж, безпомощен да се бори с него, със смесица от любопитство и погнуса. Съвсем не проумяваше процеса, който се извършваше в него. Цялото му същество се разпадаше. Прекарваше по цели дни в изтощително затъпяване. Истинско мъчение беше да работи. Нощем сънят му беше тежък и разпокъсан, с чудовищни сънища и пристъпи на страстно желание: някакъв звяр се беше вмъкнал буйно в него. Изгарящ в огън, плувнал в пот, той се гледаше ужасен. Опитваше се да се отърси от грозните безумни мисли и се питаше дали не полудява.
И денем не се чувствуваше защитен от животински пориви. В душата му зееше бездна: нямаше за какво да се залови, не можеше с нищо да прегради настъплението на хаоса. Всичките му бойни доспехи, всичките му укрепителни стени, чийто четворен пояс го ограждаше така гордо — бог, изкуството, надменността му, нравствената му вяра, — всичко рухваше, разпадаше се на части. Виждаше се гол, легнал, без да може да помръдне, като труп, полазен от гъмжаща гад. Понякога го разтърсваха пристъпи на бунт: какво бе станало с волята му, с която толкова се гордееше? Напразно я призоваваше: подобно на усилията, които полагаме насън, когато съзнаваме, че сънуваме и искаме да се събудим; удава ни се само да преминем от един сън в друг, като оловна маса, и да почувствуваме още по-осезаемо задушаването на окованата си душа. Накрая започваше да му се струва по-малко мъчително да престане да се бори. Примиряваше се, отдаден на апатичен и отчаян фатализъм.
Редовният поток на живота му като че ли беше нарушен. Ту изтичаше в подземни пукнатини и едва не изчезваше, ту избликваше с неравна сила. Веригата на дните се беше скъсала. Посред равното им поле зейваха тъмни дупки, в които потъваше съзнателното му същество. Кристоф присъствуваше като външен зрител. Всичко и всички — включително и самият той — му ставаха чужди. Продължаваше да ходи на работа, да изпълнява задълженията си, но като автомат. Струваше му се, че механизмът на живота му може да спре всеки миг: зъбците на колелата не съвпадаха вече. На масата с майка си и хазяите, в оркестъра сред музикантите и публиката главата му внезапно се изпразваше: той гледаше изумен кривящите се лица около себе си, не проумяваше нищо и се питаше: «Каква връзка има между тези същества и…» Не смееше дори да каже: «… и мене?»
Защото вече не знаеше дали съществува. Говореше и му се струваше, че гласът му излиза от друго тяло, движеше се и наблюдаваше жестовете си отдалече, отвисоко — от върха на някаква кула. Прокарваше ръка по челото си с невиждащ поглед. Можеше да извърши най-изумителни постъпки.
Това се случваше главно когато беше най-изложен на чуждите погледи, когато беше задължен да се контролира повече. Например през вечерите, когато отиваше в замъка или когато свиреше пред публика. Внезапно го обхващаше властна потребност да направи гримаса, да каже нещо непристойно, да се изплези на великия херцог или да ритне някоя дама. Веднъж цялата вечер, докато дирижираше, се бореше с желанието си да се съблече пред публиката. Щом се помъчи да прогони тази мисъл, тя тутакси стана натрапчива. Необходима му беше цялата воля, за да не отстъпи. След тази идиотска борба завърши концерта плувнал в пот и с изпразнена глава. Наистина полудяваше. Достатъчно му беше да си помисли, че не трябва да направи нещо и желанието да го извърши започваше да го преследва настойчиво и влудяващо като фикс-идея.
Така животът му се превърна в поредица от безумни пориви и пропадания в празното пространство. Яростен вихър в пустиня. Откъде вееше той? Какво представляваше тази лудост? От коя бездна излизаха желанията, които терзаеха плътта и мозъка му? Той беше като лък, изпънат до счупване от престъпна ръка — срещу коя непозната цел? — и захвърлен после като непотребна вещ. На какви сили бе плячка? Не смееше да задълбочи този въпрос. Чувствуваше се победен, унизен, избягваше да погледне поражението си в лицето. Беше уморен, безволев. Разбираше сега хората, които до неотдавна презираше: хората, които не искат да видят неприятната истина. В тези часове на унищожение, когато си спомнеше за изминалото време, за изоставената работа, за загубеното бъдеще, леден ужас го вдървяваше. Той обаче не реагираше и малодушието му намираше оправдания отчаяното съзнание за това нравствено унищожение. Вкусваше горчива наслада да не се съпротивява — като отломка от корабокрушение, влачена от водата. Имаше ли смисъл да се бори? Нищо не съществуваше: нито красиво, нито добро, нито бог, нито живот, нито каквото и да било битие. Когато вървеше по улиците, внезапно изпитваше чувството, че губи почва под нозете си; нямаше вече нито земя, нито въздух, нито светлина, а и него самия го нямаше: нямаше нищо. Той залиташе, главата му го теглеше напред, едва успяваше да се задържи и да не падне. Мислеше си, че ще умре внезапно поразен. Мислеше си, че вече е умрял…
Кристоф сменяше кожата си. Кристоф сменяше душата си. Той виждаше, че от него се смъква износената и повехнала душа от детството му, но не подозираше, че израства нова, по-млада и по-силна. Както тялото ни се променя с течение на живота, така се променя и душата ни. Тази метаморфоза невинаги се извършва бавно и постепенно: има кризисни часове, когато всичко се подновява без преход. Възмъжалият младеж се сдобива с нова душа. Старата умира. В тези тревожни часове новото същество израства наведнъж. Всичко е пред него. Единият живот умира, но другият е вече роден.
Една нощ той беше сам в стаята си, облакътен на масата пред запалената свещ. Обърнат беше с гръб към прозореца. Не работеше. От седмици вече не можеше да работи… Всичко се въртеше вихрено в главата му. Беше подложил на преоценка всичко наведнъж: религия, морал, изкуство, целия си живот. И в това пълно разпадане на духовния му свят, без никакъв ред, без никаква метода, се беше нахвърлил безразборно на книгите от разнородната библиотека на дядо си или на Фогел: теоложки, научни, философски, често само единични томове, без да разбира нищо, защото всичко му бе непознато. Не можеше да дочете докрай нито една книга, губеше се по средата на четенето в бленувания, в безкрайни блуждения, от които излизаше уморен и смъртно тъжен.
Тази вечер беше потънал в подобно изтощително съзерцание. Всичко живо в къщата спеше. Прозорецът му беше отворен. Ни най-малък полъх от двора. Гъсти облаци стягаха в обръча си небето. Кристоф гледаше затъпял догарящата в свещника свещ. Не можеше да си легне. Не мислеше за нищо. Съзнанието за небитието все повече и повече се задълбочаваше в него. Мъчеше се да не вижда бездната, която го привличаше. Въпреки волята си обаче се навеждаше на ръба й и вперваше очи в бездънната й нощ. Хаосът се движеше в празното пространство, мракът гъмжеше. Обзе го тревога, по гърба му полазиха тръпки, цял настръхна, вкопчи се за масата, за да не падне. Очакваше сгърчен нещо неизразимо, някакво чудо, някакъв бог…
Внезапно в двора зад него, подобно на отворен яз, рукна пороен дъжд, тежък, гъст, отвесен. Неподвижният въздух потрепери. Сухата втвърдена земя зазвънтя като камбана. И силният мирис на пламтяща и топла пръст, мирис на звяр, дъх на цветя, плодове и влюбена плът нахлу в стаята с вопъл на ярост и наслаждение. Кристоф, унесен, напрегнат с цялото си същество, беше разтърсен от дълбока тръпка. Застина… Воалът се разкъса. Блесна ослепителна светкавица. И той видя в този проблясък в бездънната тъма, видя — той беше бог. Бог беше в него. Той събори тавана на стаята, стените на къщата; границите на видимото се пропукаха; той изпълни небето, вселената, небитието. Светът се втурна в него като водопад. Обзет от ужас и възторг пред този страхотен катаклизъм, Кристоф също падна, отнесен от вихъра, който помиташе и смачкваше като сламки законите на природата. Загубил дъх, той беше опиянен от това пропадане в бога… Бог-бездна! Бог-въртоп! Пламнало огнище на битието! Ураган на живота! Безумие да живееш — без цел, без спирачка, без основание — заради изстъплението да живееш!


Когато кризата стихна, той потъна в дълбок сън, какъвто отдавна не познаваше. Събуди се на другия ден с виене на свят. Чувствуваше се омаломощен, като че ли беше препил. Дълбоко в сърцето му обаче все още грееше отблясъкът на мрачната и мощна светлина, която го бе поразила като мълния предната вечер. Опита се да я разпали наново в себе си. Напразно. Колкото по-усилено я търсеше, толкова повече тя му се изплъзваше. От този миг той се напрягаше безспир с цялата си енергия, за да извика отново на живот мимолетното видение. Безплодни усилия. Състоянието на екстаз не се подчиняваше на заповедта на волята му.
Все пак този пристъп на мистично бълнуване не остана единствен; той се повтори няколко пъти, но нито веднъж така силно, както първия път. Случваше се винаги в мигове, когато Кристоф най-малко го очакваше, в продължение на няколко кратки секунди, които настъпваха ненадейно — докато вдигне очи, докато протегне ръка и видението се разсейваше, преди да има време да осъзнае, че го е осенило. После се питаше дали не е сънувал. След пламтящия болит, който се беше разгорял през първата нощ, сега той виждаше само светъл прах; бегли слаби светлинки, които очите му едва улавяха в техния полет. Но те се появяваха все по-често; най-сетне започнаха да обграждат Кристоф с вечен, блед ореол, в който съзнанието му се разтопяваше. Всичко, което можеше да го отвлече от това полубълнуващо състояние, го дразнеше. Невъзможно му беше да работи: дори и не мислеше за работа. Всяко общуване с хората му опротивя. А най-много от всички му опротивяха най-близките същества — дори собствената му майка, — защото те изявяваха повече права над душата му.
Не се застояваше в къщи, свикна да прекарва цялото време навън, прибираше се едва когато падне нощта. Търсеше усамотение в полето, за да се отдаде на воля, като маниак, на натрапчивите си мисли. Но на въздух, който му действуваше пречистващо, при допира със земята, обсебващите мисли разслабваха възела си, загубваха призрачността си. Пак бе екзалтиран, дори двойно по-силно, но това не беше вече опасно бълнуване, а здраво опиянение на цялото му същество: тялото и духът му бяха пияни от сила.
Той откри отново света, като че ли никога досега не го беше виждал. Изживя сякаш отново детството си. Струваше му се, че някой беше произнесъл вълшебните думи: «Сезам, отвори се!» Природата радостно пламтеше. Слънцето кипеше. Бистрото небе, прозрачната река, всичко течеше. Земята стенеше и димеше от нега. Растенията, дърветата, насекомите, неизброимите живи твари бяха искрящи езици на буйния огън на живота, който извиваше пламъци във въздуха. Всичко се наслаждаваше и ликуваше.
И тази радост беше негова. Тази сила беше негова. Той никак не се отделяше от останалия свят. Досега, дори в щастливите детски дни, когато наблюдаваше природата с пламенно и очаровано любопитство, другите земни твари му се струваха малки затворени вселени, страшни или смешни, без връзка с него, неразбираеми. Нима беше действително уверен, че те чувствуват, живеят? Бяха просто странни механизми; и с присъщата несъзнателна жестокост на децата Кристоф беше разкъсвал на парчета нещастни насекоми, без да му мине през ума, че страдат — заради удоволствието да се любува на смешните им гърчения. Веднъж се беше наложило вуйчо Готфрид, така невъзмутим обикновено, да изтръгне с възмущение от ръцете му една муха, която той изтезаваше. Детето отначало се беше опитало да се изсмее, после се беше заляло в сълзи, заразено от вълнението на вуйчо си: започнало беше да проумява, че неговата жертва действително е живо същество и че е извършил престъпление. Дори впоследствие вече да не измъчваше животинките, все пак не изпитваше към тях някакво благоразположение; минаваше край тях, без да се опита да разбере какво става в мъничките им телца. Страхуваше се едва ли не да мисли по този въпрос: той му напомняше някакъв лош сън. А ето че сега всичко се проясняваше. Тези тъмни съзнания се превръщаха на свой ред в светли огнища.
Легнал в тревата, гъмжаща от животинки, под сянката на дърветата, бръмнали от насекоми, Кристоф наблюдаваше трескавото оживление на мравките, дългоногите паяци, които сякаш танцуват, ходейки, подскачащите на една страна скакалци, тежките, забързани бръмбари и голите червеи, гладки, розови, с разтеглива кожа, изпъстрена с бели люспички. Или пък, сложил ръце под главата, със затворени очи, слушаше невидимия оркестър, рояците насекоми, кръжащи френетично в някой слънчев лъч около уханните ели, фанфарите на комарите, органа на осите, дивите пчели, бръмчащи като камбани по върховете на дърветата, и божествения шепот на люшкащите се дървета, нежния трепет на зефира в клоните им, шушненето на полягащите треви, напомнящи диплещо се под полъха на вятъра гладко чело на езеро или шумолене на лека рокля и любовни стъпки, които се приближават, отминават и се стопяват във въздуха.
Той чуваше вътре в себе си всички тези шумове, всички тези звуци. Един и същ жизнен поток течеше в тия животинчета, от най-малкото до най-голямото: в него се къпеше и той. Така че и той беше едно от тия същества, в които течеше тяхната кръв, чуваше братския отглас на радостите и мъките им, неговата сила се сливаше с тяхната, както в реката се вливат хиляди ручейчета. Той изчезваше сред тях. Гърдите му едва не се пръсваха от напора на премного големия обем въздух, който разтрошаваше прозорците и нахлуваше в заключения дом на неговото сърце. Промяната беше прекалено рязка: след като навред беше съзирал само небитие, след като се беше занимавал само със собственото си съществуване, усещайки, че то му се изплъзва и разпада на капчици като дъжд, ето че откриваше навред безпределното и безмерно Същество, сега, когато копнееше да забрави себе си, за да се възроди чрез вселената. Струваше му се, че излиза от гробница. Той плаваше с наслаждение в живота, който течеше като пълноводна река; увлечен от нея, той се чувствуваше напълно свободен. Не съзнаваше, че сега беше по-малко свободен от когато и да било, че никое същество не е свободно, че дори законът, който управлява вселената, не е свободен, че единствена смъртта — може би — е нашата освободителка.
Но какавидата, която излизаше от задушния си пашкул, се протягаше с наслада в новата си обвивка и още не бе имала време да опознае границите на новия си затвор.
Заредиха се нови дни. Златни и трескави, тайнствени и чаровни, както когато беше дете и откриваше за първи път едно по едно окръжаващите го неща. Живееше от зори до здрач във вечен мираж. Изостави всякакви занимания. Добросъвестното момче, което години наред не беше пропуснало, дори болно, нито един урок, нито една репетиция в оркестъра, изнамираше всеки миг несъстоятелни предлози, за да изклинчи от работа. Не се боеше да излъже. Нямаше никакви угризения. Стоическите принципи на живота, на които досега охотно подчиняваше волята си: морал, дълг, му се струваха сега лъжливи, неоснователни. Ревнивият им деспотизъм беше сразен от природата. Здравата, силната, свободната човешка природа, това е единствената добродетел: по дяволите всичко останало! Можеше да се смееш от жал при вида на дребнавите правила на благоразумно поведение, които обществото украсява с името морал и в които то си въобразява, че може да затвори живота. Смешни къртичини, жалки мравуняци! Животът се наема да ги вразуми. Достатъчно е само да мине властно, за да помете всичко…
Преливащ от енергия, Кристоф беше обхванат от време на време от желание да руши, гори, чупи, да насити със слепи и престъпни деяния силата, която го задушаваше. Тези пристъпи завършваха обикновено с внезапен отлив: той избухваше в плач, просваше се на земята, целуваше пръстта, готов беше да забие зъби, ръце в нея, да утоли глада си, да се смеси с нея; трепереше от треска и от копнеж.
Една вечер младежът се разхождаше покрай някаква горичка. Очите му бяха пияни от светлина, виеше му се свят. Намираше се в това екзалтирано състояние, когато всяко живо същество и всеки предмет изглеждат преобразени. Кадифената вечерна светлина прибавяше и своето вълшебство. Пурпурни и златни лъчи се преплитаха в дърветата. Фосфоресциращи проблясъци избликваха сякаш от ливадите. Небето лъхаше нега и нежност като човешки поглед. Една девойка сновеше в съседна ливада. По блуза и къса фустичка, с гола шия и ръце, тя събираше с гребло сеното и го трупаше на купчини. Имаше късо носле, широки скули, закръглено чело, а косите й бяха прибрани с кърпа. Залязващото слънце багреше мургавата й кожа, подобна на глина, която сякаш поглъщаше последните лъчи на деня.
Тя омая Кристоф. Опрян на един бук, той я наблюдаваше със страстно внимание, докато тя се приближаваше до края на гората. Всичко друго изчезна за него. Момичето не му обръщаше внимание. То вдигна за миг равнодушния си поглед: той видя яркосини очи на обгореното й лице. Девойката мина толкова близо до него, че когато се наведе, за да прибере сеното, той зърна през открехната й риза русия мъх по врата и гърба й. Тъмното желание, което напираше в него, избухна ненадейно. Той се нахвърли на нея, сграбчи я за шията и талията, извърна главата й назад и впи устни в открехнатата й уста. Целуна сухите й напукани устни, усети зъбите й, които го ухапаха гневно. Ръцете му пробягваха по грубите й китки, по мократа от пот риза. Девойката се мъчеше да се отскубне. Той я притисна по-плътно, идеше му да я удуши. Тя се освободи, извика, заплю го, изтри устни с ръка и го посипа с ругатни. Той я пусна и побягна през нивята. Тя запрати камъни подире му, като продължаваше да излива порой от грозни епитети. Той пламтеше не толкова поради това какво тя можеше да каже или да помисли, а поради собствените си мисли. Внезапният му несъзнателен изблик го изпълваше с ужас. Какво беше сторил? Какво щеше да прави? Доколкото проумяваше постъпката си, тя му вдъхваше само отвращение. Ала това отвращение го изкушаваше. Той се бореше срещу самия себе си, не знаейки къде е истинският Кристоф. Някаква сляпа сила го връхлиташе, той напразно бягаше — бягаше от себе си. Какво ще направи тя с него? Какво ще направи той утре… след един час… докато прекоси тичешком разораната нива, докато излезе на пътя?… Ще стигне ли дотам? Няма ли да се спре, да се върне назад, да изтича при момичето? Ами тогава?… Той си спомни за мига на самозабрава, когато го беше уловил за гърлото. Всички деяния бяха възможни. Всички деяния бяха равни едно на друго. Дори престъплението… Да, дори престъплението… Метежът в сърцето му го караше да се задъхва. Когато излезе на пътя, се спря, за да си поеме дъх. Момичето разговаряше в далечината с друго момиче, привлечено от виковете му. С ръце на хълбоците, те гледаха подире му и се смееха високо.
Той се прибра, затвори се в стаята си и няколко дни не мръдна. Излизаше дори в града само когато беше принуден. Избягваше плахо всеки повод да излезе извън вратите, да поскита в полята; боеше се да не срещне отново там вихъра на лудостта, който беше връхлетял на него, както ураганът в затишие пред буря. Въобразяваше си, че стените на града могат да го предпазят от него. Не знаеше, че за да се прокрадне неприятелят, е достатъчна само една незабележима пролука между затворените капаци, колкото да се промъкне човешки поглед.


II
Сабин

В едно крило на къщата, от другата страна на двора, в партера, живееше млада двадесетгодишна жена, вдовица от няколко месеца. Имаше малко момиченце. Госпожа Сабин Фрьолих беше също наемателка на стария Ойлер. Заемаше дюкянчето, което гледаше към улицата и две стаи към двора, като ползуваше малка квадратна градина, отделена от двора на Ойлер само с телена ограда, по която се виеше бръшлян. Тя рядко се мяркаше там. Детето се забавляваше само, като от сутрин до вечер обръщаше пръстта. Градината си растеше на воля за голямо неудоволствие на стария Юстус, който обичаше добре изравнените алеи и красивия порядък в природата. Той се беше опитал да направи забележка на наемателката си по този повод; вероятно именно заради това тя не се мяркаше вече в градината, но и не променяше нищо в нея.
Госпожа Фрьолих държеше малък галантериен магазин, който би могъл да има добра клиентела, понеже се намираше на търговската улица, в сърцето на града, но тя и с това се занимаваше толкова, колкото и с градината. Вместо да върши сама домакинската си работа както подобава, според госпожа Фогел, на всяка жена, която се уважава, особено когато материалното й положение не позволява и дори не извинява безделието й, тя беше наела прислужница, едно петнадесетгодишно момиче, което идваше по няколко часа сутрин, за да почисти стаите и да пази магазина, докато младата жена се излежаваше лениво в леглото или се бавеше с тоалета си.
Кристоф понякога я съзираше през прозорците, когато тя сновеше из стаята боса, по дълга нощница или седеше с часове пред огледалото си. Тя беше толкова немарлива, че забравяше дори да пусне пердетата. А когато се сетеше, беше толкова нехайна, че не си правеше труд да ги дръпне. По-свенлив от нея, Кристоф се отдалечаваше от прозореца, за да не й пречи. Изкушението обаче беше силно. Леко изчервен, той поглеждаше крадешком голите, възслаби ръце, уморено повдигнати около разпуснатите коси, сключените пръсти зад тила, застинали в това положение, докато изтръпнат и тя ги отпусне. Кристоф си внушаваше, че неволно наблюдава тази приятна гледка и че тя не смущава музикалните му съзерцания; той обаче се пристрастяваше към нея и накрая почна да губи толкова време, докато я гледаше, колкото и тя, докато се занимаваше с тоалета си. Не че беше голяма кокетка: напротив, беше по-скоро небрежна обикновено и не влагаше в облеклото си грижливостта, с която се отличаваха Амалия или Роза. Тя се застояваше пред тоалетната си масичка просто от леност: при всеки фуркет, който забиваше в косата си, си почиваше от това голямо напрежение, като се цупеше болезнено в огледалото. Дори в края на деня тоалетът й не беше окончателно завършен.
Често прислужницата си отиваше, преди Сабин да се е приготвила, а ето че някой клиент позвъняваше на вратата на магазинчето й. Тя го оставяше да звъни и той я извикваше един-два пъти, преди тя да се реши да стане от стола. Появяваше се усмихната, пак без да бърза, търсеше нехайно искания артикул и ако не го намереше, след като порови малко, или ако — и това се случваше — трябваше да се помъчи да го достигне: например да пренесе стълбата от единия край на помещението до другия, те казваше невъзмутимо, че тази стока се е свършила вече. И понеже не се стараеше да постави в ред магазинчето си или да поднови стоките, които липсваха, клиентите й се уморяваха и се обръщаха към други доставчици. Без лошо чувство. Как би могъл човек да се сърди на това мило създание, което говореше тихо и не се трогваше от нищо! Каквото й да й кажеха, тя оставаше безразлична и това се чувствуваше толкова ясно, че хората нямаха смелост да се оплачат: те си тръгваха, отговаряйки с усмивка на нейната пленителна усмивка, но не стъпваха повече при нея. Тя не се смущаваше. Продължаваше да се усмихва.
Приличаше на млада флорентинка. Вдигнати вежди, добре изписани, сиви полуотворени очи зад гъсти мигли. Долните клепачи леко подпухнали, с малки бръчици. Мъничкото носле беше вирнато и леко извито накрая. Малка дъгичка го отделяше от горната устна, полуизвърната нагоре в уморена усмивка. Долната устна беше въздебеличка. Закръгленият й овал напомняше детински сериозните лица на мадоните на Филипо Липпи. Тенът й не беше много чист, косите, светлокафяви с безредно пръснати букли и изкривен кок. Беше дребна, с тънки кости и лениви движения. Облечена не особено грижливо — разкопчан жакет, откъснати копчета, грозни, изтрити обувки, — не много чистоплътна на вид, тя очароваше с младежката си миловидност, с нежността и вродената си гальовност. Когато излезеше да подиша чист въздух на вратата на магазинчето си, младите минувачи я поглеждаха с удоволствие и макар и да нехаеше за тях, тя не пропускаше да забележи погледите им. Очите й тогава придобиваха признателното и радостно изражение на всяка жена, когато чувствува, че я гледат със симпатия. Като че ли казваше: «Благодаря!… Още! Още! Погледнете ме!…»
Колкото и да й беше приятно да се харесва, никога обаче в своята леност не положи и най-малкото усилие за това.
Беше повод за възмущение на Ойлер. Всичко в нея ги дразнеше: мързелът й, безредието на дома й, небрежното й облекло, любезното й безразличие към забележките им, вечната й усмивка, безочливото спокойствие, с което беше посрещнала смъртта на съпруга си, което проявяваше при неразположение на детето си, към неуспешните си сделки, към големите и малки неприятности на ежедневния живот, без ни най-малко да измени скъпите си привички, вечното си безделие — всичко в нея ги дразнеше: най-лошото беше, че се харесваше въпреки недостатъците си. Госпожа Фогел не можеше да й прости именно това. Като че ли Сабин се държеше нарочно така, за да подложи с поведението си на иронично опровержение установените традиции, истинските принципи, безсмисления дълг, работата без удоволствие, движението, шума, кавгите, оплакванията, здравия песимизъм, който беше смисъл на съществуването на семейство Ойлер, както и на всички порядъчни хора, и превръщаше живота им в преждевременно чистилище. Фактът, че една жена, която не знаеше какво значи труд и през целия божи ден не пипваше нищо, си позволяваше да им се присмива с безочливото си спокойствие, докато те се пребиваха от работа като каторжници, и че свръх всичко хората й дават право — това минаваше границите, можеше направо да те обезсърчи в желанието ти да бъдеш почтен!… За щастие имаше още няколко разумни хора на земята! Госпожа Фогел се утешаваше с това. Разменяше с близките си впечатленията от ежедневните наблюдения на младата вдовица, чийто живот дебнеха през спуснатите й щори. Тези клюки съставляваха голямото развлечение на семейството вечер около масата. Кристоф ги слушаше разсеяно. Той беше така свикнал с желанието на Фогелови да разнищват поведението на съседите си, че вече не им обръщаше внимание. Впрочем той познаваше само тила и голите ръце на Сабин, а те, макар и доста приятни за гледане, не му позволяваха да си състави окончателно мнение за нейната личност. Все пак той беше преизпълнен със снизхождение към нея и воден главно от дух на противоречие, й беше благодарен, че не се харесва на госпожа Фогел.


След вечеря, когато беше много топло, не можаха да останат в задушния двор, където слънцето печеше цял следобед. Единственото място в къщата, където можеше донякъде да се диша, беше откъм улицата. Ойлер и зет му понякога сядаха на прага на къщата заедно с Луиза. Госпожа Фогел и Роза се мярваха само за миг: домакинската работа ги задържаше в къщи; госпожа Фогел влагаше особено честолюбие да покаже, че няма време за шляене: тя заявяваше достатъчно високо, за да я чуят всички, че хората, прозяващи се пред портите си, без да правят нещо с десетте си пръста, просто й късат нервите. Тъй като не можеше — за голямо нейно съжаление — да ги принуди да се занимават с нещо, тя предпочиташе да не ги вижда и се прибираше да шета ожесточено. Роза се чувствуваше задължена да прави като нея. За Ойлер и Фогел, където и да се намираха, все ставаше течение и понеже се страхуваха да не настинат, се качваха горе. Те си лягаха много рано и имаха чувството, че светът ще пропадне, ако променят съвсем малко навиците си. От девет часа нататък пред вратата оставаха само Кристоф и Луиза. Тя стоеше по цели дни в стаята си и вечер Кристоф си налагаше, когато можеше да й прави компания, да я принуди да подиша чист въздух. Тя в никакъв случай не би излязла сама: уличният шум я плашеше. Деца се гонеха с крясъци, кучетата от квартала им отговаряха със своя лай. Някъде свиреха на пиано, малко по-далеч на кларнет, а в съседната улица надуваха рог. Обаждаха се различни гласове, хора сновяха на групи пред домовете си. Луиза би се почувствувала загубена, ако останеше сама сред тази бъркотия. Но седнала до сина си, тя й доставяше едва ли не удоволствие. Шумът постепенно затихваше. Децата и кучетата си лягаха първи. Групичките оредяваха. Въздухът ставаше по-чист. Възцаряваше се тишина. Луиза разказваше с колебливия си слаб глас клюките, които беше научила от Амалия или Роза. Те не представляваха особен интерес за нея, но не знаеше за какво друго да говори със сина си, а чувствуваше нужда да се доближи до него, да му каже нещо. Кристоф съзнаваше това и се преструваше, че се интересува от примките й, но всъщност не ги слушаше. Той се унасяше неусетно и си припомняше изживяното през деня.
Една вечер, както си седяха така и майка му говореше, вратата на галантерийното магазинче се отвори. Женски силует излезе безшумно и седна пред прага. Няколко стъпки деляха столът на жената от Луиза. Тя беше седнала там, където сянката беше най-гъста. Кристоф не можеше да види лицето й, но веднага я позна. Унесът му се разсея. Тънкият силует не помръдваше. Въздухът се стори по-приятен на Кристоф. Луиза не беше забелязала идването на Сабин и продължаваше да бъбри полугласно. Кристоф я слушаше по-внимателно, чувствуваше дори нужда да изкаже и собствени мисли, може би за да бъде чут от младата жена. Леко отпусната, тя беше кръстосала крака с ръце на коленете. Гледаше пред себе си и като че ли нищо не чуваше. На Луиза й се доспа. Тя се прибра. Кристоф й каза, че ще остане още малко.
Беше почти десет часът. Улицата опустя. Последните минувачи се прибираха един след друг. Съседите затваряха шумно капаците на магазинчетата си. Осветените прозорци примигваха и угасваха. Само един-два още се бавеха: потъмняха и те. Тишина… Те бяха сами, не се гледаха, сдържаха дъха си, като че ли не знаеха, че са един до друг. От далечното поле долиташе уханието на окосени ливади, а от съседния балкон се носеше миризмата на саксия с шибой. Въздухът беше неподвижен. Млечният път течеше над главите им. Вдясно — кървавият Юпитер, над един комин — Давиловата кола кривеше осите си, в бледозеленото небе звездите разцъфваха като маргаритки. Единадесет часът прозвъни в кварталната църква и другите църкви наоколо повториха с ясни или пресипнали гласове, а от къщите се обадиха глухите стенни часовници или задавените кукувички.
Те се сепнаха рязко в унеса си и едновременно станаха. Преди да се приберат и двамата си кимнаха с глава, без да продумат. Кристоф се качи в стаята си. Запали свещта, седна пред масата, уловил глава в ръцете си, и дълго стоя така, без да мисли за нищо. После въздъхна и си легна.
Когато стана на другата сутрин, той се приближи несъзнателно до прозореца и погледна към стаята на Сабин. Пердетата бяха пуснати. Те си останаха пуснати цялата сутрин. И от този ден нататък беше все така.


На следната вечер Кристоф предложи на майка си пак да седнат пред вратата на къщата. Той привикна да прави това. И Луиза се радваше: тя се безпокоеше, когато той се прибираше в стаята си веднага след вечеря, като затваряше прозореца и капаците. Малката безмълвна сянка също седна на обичайното си място. Те се поздравиха с бързо кимване, без Луиза да забележи. Кристоф разговаряше с майка си. Сабин се усмихваше на дъщеря си, която си играеше на улицата. Към девет часа тя отиваше да я сложи да спи, после пак се връщаше безшумно. Когато се забавеше малко повече, Кристоф започваше да се безпокои, че въобще няма да дойде вече. Ослушваше се в шумовете, долитащи от къщата, в смеха на момиченцето, което не искаше да заспи; различаваше шумоленето на роклята на Сабин малко преди тя да се появи на прага на магазинчето си. Тогава чак извръщаше очи и заговаряше по-оживено с майка си. Понякога имаше чувството, че Сабин го гледа. И той от своя страна й хвърляше бегли погледи. Но очите им никога не се срещаха.
Детето послужи за връзка помежду им. То тичаше по улицата с други деца. Те се забавляваха всички заедно, като дразнеха едно кротко куче, което дремеше с муцуна между лапите си. То полуотваряше от време на време зачервеното си око и отегчено ръмжеше. Тогава децата се разбягваха с писъци от страх и удоволствие. Момиченцето надаваше пронизителни викове и се оглеждаше назад, сякаш някой го гонеше: хвърляше се на скута на Луиза, която се смееше нежно. Луиза задържаше до себе си детето и му задаваше различни въпроси; така в разговора се включваше и Сабин. Кристоф никога не се намесваше. Не говореше със Сабин. И тя не му говореше. По негласно споразумение те се преструваха, че не се забелязват. Но той не пропускаше нито думичка. Мълчанието му се струваше враждебно на Луиза. Сабин не мислеше така; той обаче я смущаваше и объркваше леко отговорите й. И тя се прибираше под някакъв предлог.
Цяла седмица Луиза беше хремава и пазеше стаята. Кристоф и Сабин се озоваха сами. Първия път това ги изплаши. За да възвърне самообладанието си, Сабин взе дъщеря си на скута и я обсипа с целувки. Кристоф, много смутен, не знаеше дали да се преструва, че не вижда какво става край него, както досега: беше трудно. Макар и да не бяха си казали още нито дума, те се познаваха благодарение на Луиза. Той се опита да каже две-три изречения. Думите обаче засядаха на гърлото му. Момиченцето и този път ги избави от затруднението им. Играейки на криеница, то се въртеше около стола на Кристоф; той го улови и го прегърна. Кристоф не обичаше особено децата, но му стана необяснимо приятно, когато прегърна точно това дете. Момиченцето се задърпа, погълнато от играта си. Кристоф го закачи, то го ухапа по ръката, тогава той го остави да се плъзне на земята. Сабин се смееше. Гледайки детето, двамата размениха няколко незначителни фрази. После Кристоф се опита — почувствува се задължен — да завърже разговор. Само че не беше словоохотлив по природа, а и Сабин не улесняваше задачата му. Тя се задоволяваше да повтаря думите му.
— Хубаво е тази вечер.
— Да, великолепна вечер.
— В двора просто не можеше да се диша.
— Да, в двора беше задушно.
Разговорът стана мъчителен. Под предлог, че е време да прибере детето, Сабин влезе в къщата. И повече не се мярна.
Кристоф се побоя да не би и следващите вечери да постъпи така, за да не остава насаме с него, докато Луиза я няма. Стана обаче точно обратното и на следващия ден самата Сабин се опита да го заговори. Тя правеше това по-скоро с усилие на волята си, отколкото с удоволствие. Чувствуваше се, че се мъчи да намери тема за разговор и сама се отегчава от въпросите, които му задава: между въпросите и отговорите им настъпваха обезкуражителни мълчания. Кристоф си припомни първите мигове, прекарани насаме с Ото. Със Сабин темите за разговор бяха още по-ограничени и освен това тя не беше така търпелива, както Ото. Когато видя, че не им се удава да разговарят с лекота, тя не настоя: нужни бяха големи усилия и затова предпочете да се откаже. Млъкна, той също.
Скоро вечерта отново стана много приятна. Мракът донесе спокойствие, а сърцата им подновиха мечтите си. Сабин бавно се люлееше на стола си, бленувайки. Кристоф гонеше своите блянове край нея. Не си казваха нищо. След половин час, говорейки сам на себе си, Кристоф изказа полугласно възторга си от опияняващия аромат, донесен от топлия ветрец; на улицата бе оставена количка с ягоди. Сабин отвърна с две-три думи. Пак млъкнаха. Вкусваха цялото очарование на безкрайните си мълчания, на безразличните си думи. Бяха в плен на една и съща мечта, изпълнени от една и съща мисъл. Каква точно? Не съзнаваха, не си я признаваха. Когато часовникът прозвъни единадесет часа, те се разделиха усмихнати.
На следващия ден дори не се опитаха да разговарят: подновиха така милото мълчание. Сегиз-тогиз някоя едносрична дума им помагаше да се убедят, че мислят за едни и същи неща.
Сабин се разсмя.
— Колко по-хубаво е — възкликна тя, — когато не се насилваме да говорим! Хората се чувствуват задължени да разговарят, а това е така досадно!
— Ах — промълви Кристоф задушевно, — защо всички не бяха на вашето мнение!
И двамата се засмяха. Сетиха се за госпожа Фогел.
— Горката жена! — забеляза Сабин. — Колко е уморителна!
— А тя самата никога не се уморява! — отвърна Кристоф нажален.
Думите и изражението му развеселиха Сабин.
— Нима ви се вижда забавно? — поде той. — Лесно ви е на вас, вие сте на завет от приказките й!
— Надявам се! Заключвам се в жилището си!
Тя се смееше тихо, почти беззвучно. Кристоф я слушаше очарован в безмълвието на нощта. Той вдъхна с наслада свежия въздух.
— Ах! Колко е приятно да се мълчи! — каза той и се протегна.
— И колко излишно е да се говори! — отвърна тя.
— Да — призна Кристоф. — Хората се разбират така добре.
И между тях пак настана мълчание. Тъмнината не им позволяваше да се видят. И двамата се усмихваха.
Все пак, макар и да чувствуваха едно и също, когато бяха заедно — или поне си въобразяваха, че е така, — те не знаеха нищо един за друг. Сабин никак не се тревожеше. Кристоф беше по-любопитен. Една вечер той я запита:
— Обичате ли музиката?
— Не — отвърна тя простичко. — Тя ме отегчава. Не разбирам абсолютно нищо.
Тази откровеност го очарова. До гуша му бяха дошли лъжите на хора, които твърдяха, че са луди по музиката, а умираха от скука, когато слушаха някое музикално произведение: струваше му се едва ли не добродетел, ако някой не я обича и си го признае. Заинтересува се дали Сабин чете нещо.
— Не — отвърна тя. Нямала книги.
Кристоф й предложи своите.
— Сериозни ли са? — попита тя леко разтревожена.
— Не особено, ако не желаете сериозни. Стихове.
— Но стиховете са сериозни!
— Тогава романи.
Тя се нацупи.
— Не ви ли са интересни?
Да, интересни й били, само че винаги били прекалено дълги. Никога не й стигало търпение да стигне до края. Забравяла началото, прескачала цели глави и губела нишката. Тогава захвърляла книгата.
— Няма що, много сте любознателна!
— Ами! — И това било много за някаква измислена история. Тя запазвала любознателността си за други неща, а не за книгите.
— Може би обичате театър?
— А, само това не!
— Не бихте ли отишли на театър?
— Не. — Било много топло. Имало много хора. По-добре й било у дома. Заболявали я очите от силната светлина, а и актьорите били отвратителни.
По този въпрос той беше съгласен с нея. Но в театъра имаше и нещо друго, самите пиеси!
— Да — промълви тя разсеяно, — само че аз нямам време.
— Но какво правите от сутрин до вечер?
Тя се усмихна.
— Могат да се правят толкова различни неща!
— Вярно е — съгласи се той. — Имате магазин.
— О! — възкликна тя невъзмутимо. — Търговията не ме интересува особено.
— Може би тогава вашата дъщеричка поглъща цялото ви време?
— О, не. Горкото дете! То е много послушно. По цял ден се залъгва съвсем само.
— Ами тогава?
Той се извини за нескромния си въпрос, но на нея й беше забавно.
— Има толкова, толкова много неща!
— Но какво точно!
Тя не можеше да му отговори. Имала най-различни занимания. Да стане сутрин, да се стъкми, да помисли за обеда, да приготви вечерята, да вечеря, да мисли какво ще яде, преди да си легне, да подреди малко стаята… И ето че денят отминава… А същевременно нали трябва да й остане малко време, през което да не прави нищо…
— А не ви ли е скучно?
— Никога!
— Дори когато не правите нищо?
— Главно когато не правя нищо. Това е много по-добре, отколкото ако правя нещо, което ми е скучно.
Те се спогледаха смеешком.
— Колко сте щастлива! — промълви Кристоф. — Аз не умея да не правя нищо.
— Струва ми се, че много добре можете да правите това.
— От няколко дни се опитвам да го науча.
— Няма що, ще успеете.
Сърцето му беше умиротворено и спокойно, след като беше разговарял с нея. Достатъчно му беше да я види. Безпокойствието му, раздразнението, нервното напрежение, което притискаше сърцето му, всичко се уталожваше.
Нищо не го тревожеше, докато разговаряше с нея. Той не смееше да си признае това, но щом биваше край нея, обхващаше го някакво сладостно вцепенение, той едва не задрямваше. Нощем спеше, както никога досега не беше спал.


Когато се връщаше от работа, хвърляше поглед вътре в магазинчето. Рядко не зърваше там Сабин. Те се поздравяваха усмихнати. Понякога тя стоеше на прага и те разменяха няколко думи; или пък той открехваше вратата, извикваше момиченцето и пъхваше в ръчичката му кесийка бонбони.
Един ден се реши да влезе вътре. Каза, че уж има нужда от копчета за сакото си. Тя започна да търси, но не намери. Всичките й копчета бяха разбъркани: невъзможно й беше да се оправи. Малко й стана неприятно, че той видя този безпорядък. Кристоф пък се забавляваше и се наведе любопитно, за да разгледа по-добре.
— А, не! — протестира тя, опитвайки се да закрие чекмеджетата с ръка. — Не гледайте! Тук е такава бъркотия!
Тя пак затършува, но Кристоф й пречеше. Тя се ядоса и затвори чекмеджето.
— Не мога да намеря. Идете при Лизи, на съседната улица. Тя сигурно има. Тя има всичко, което човек иска.
Той се засмя на чудесното й търговско умение.
— Нима й изпращате така всичките си клиенти!
— Бога ми, не ми се случва за първи път — призна си тя весело. Беше обаче малко засрамена.
— Много е досадно да подреждам — поде тя. — Всеки ден отлагам за другия… Но утре сигурно ще подредя.
— Искате ли да ви помогна? — запита Кристоф.
Тя отказа. С удоволствие би приела, но не смееше, боеше се от клюки, а и унизително й беше.
Продължиха разговора си.
— Ами копчетата ви? — подсети тя Кристоф след малко. — Няма ли да отидете при Лизи?
— За нищо на света! — възкликна Кристоф. — Ще почакам, докато подредите!
— О — каза Сабин, забравила вече заричането си, — не бива да чакате толкова дълго!
Този неин искрен изблик много го развесели.
Кристоф се приближи до затвореното чекмедже.
— Ще ми позволите ли сам да потърся?
Тя изтича към него, за да му попречи.
— Не, не, моля ви се, сигурна съм, че нямам!…
— А аз се обзалагам, че имате!
И още при първия си опит той извади тържествуващ копчето, което търсеше. Имаше нужда и от други. Искаше да продължи да тършува, но тя изтръгна кутията от ръцете му и засегната се зае сама да търси.
Денят преваляше. Сабин се приближи до прозореца. Кристоф седна на няколко крачки от нея. Момиченцето се покатери на коленете му. Той се преструваше, че слуша бърборенето му и отговаряше разсеяно. Гледаше Сабин, а тя чувствуваше, че той я наблюдава. Беше се навела над кутията с копчетата; той виждаше тила й и част от бузата й. Докато я гледаше, забеляза, че тя се изчервява. Той също се изчерви.
Детето не преставаше да бърбори. Никой не му отговаряше. Сабин вече не помръдваше. Кристоф не виждаше какво прави тя: беше сигурен, че не прави нищо, че дори не гледа кутията в скута си. Мълчанието се проточи. Момиченцето обезпокоено се изплъзна от коленете на Кристоф и запита:
— Защо не казвате нищо?
Сабин се обърна рязко и го притисна в ръцете си. Кутията се разсипа на пода. Момиченцето издаде радостни викове и запълзя на четири крака да събира копчетата, които се търкаляха под мебелите. Сабин отиде пак при прозореца и опря лице до стъклото. Беше като че ли цяла погълната от гледката навън.
— Довиждане — промълви Кристоф смутен.
Тя не се обърна и отвърна съвсем тихо:
— Довиждане.


В неделя следобед къщата опустяваше. Цялото семейство отиваше на църква за вечерната служба. Сабин изобщо не ходеше. Кристоф я упрекна шеговито веднъж, когато тя седеше пред вратата си в малката градинка, докато звучните камбани се надпреварваха да я приканват. Тя отговори в същия тон, че само сутрешната литургия е задължителна, а не и вечерната: следователно било излишно и дори нескромно да се проявява прекалено религиозно усърдие. Предпочитала да си мисли, че бог не само не й се сърди, а е доволен от нея.
— Вие преобразявате бог по ваше подобие — каза Кристоф.
— Толкова би ми било досадно на негово място! — заяви тя напълно убедено.
— Сигурно нямаше да се занимавате много със света, ако бяхте на негово място.
— Бих искала само едно: да не се занимава с мен!
— Навярно тогава светът би вървял по-добре! — каза Кристоф.
— Шт! — извика Сабин. — Ние богохулствуваме.
— Не виждам нищо нечестиво в твърдението, че бог ви прилича. Сигурен съм, че това би го поласкало.
— Ще млъкнете ли! — каза Сабин полушеговито, полусърдито.
Тя почти се уплаши да не би бог да се скандализира и побърза да отклони разговора.
— Освен това неделя следобед е единственото време през седмицата, когато мога спокойно да се порадвам на градината.
— Да — съгласи се Кристоф. — Тях ги няма.
Те се спогледаха.
— Каква тишина! — възкликна Сабин. — Не сме привикнали на нея… Като че ли не сме на същото място…
— О! — извика Кристоф гневно. — Има дни, когато ми иде да я удуша!
Нямаше нужда да обяснява за кого говори.
— Ами другите? — попита Сабин весело.
— Вярно — каза Кристоф отчаяно. — И Роза е същата.
— Горкото момиче! — промълви Сабин.
И двамата млъкнаха.
— Ех, защо не беше винаги така спокойно, както сега!… — въздъхна Кристоф.
Тя вдигна към него засмените си очи и пак ги сведе. Кристоф забеляза, че е заета с нещо.
— Какво правите?
(Бръшляновата завеса между двете градини го отделяше от нея.)
— Не виждате ли? — каза тя, повдигайки дървената гаванка от скута си. — Чистя грах!
Сабин въздъхна дълбоко.
— Та това не е неприятно! — каза той смеешком.
— Напротив — отвърна тя. — Убийствено е постоянно да се занимаваш с яденето си!
— Бас държа — каза той, — че ако можеше, вие бихте се лишили по-скоро от вечеря, отколкото да се морите да я приготвите.
— Естествено! — възкликна тя.
— Почакайте! Ще ви помогна.
Той прекрачи плета и се приближи до нея.
Тя беше седнала на стол пред входа на жилището си. Той приседна на едно стъпало в краката й. Вземаше от диплите на роклята й, събрана на скута й, зелени шепи шушулки и сипваше малките зелени топчета в гаванката, която Сабин държеше между коленете си. Той гледаше към земята. Виждаше черните чорапи на Сабин, които подчертаваха глезените и крачетата й, едното полуизлязло от обувката. Не смееше да вдигне поглед към нея.
Въздухът беше тежък. Небето — съвсем бяло, прихлупено, без ни най-малък полъх. Нито едно листо не трепваше. Градината беше оградена с високи стени: светът свършваше до тях.
Детето беше излязло с една съседка. Те бяха сами. Не си говореха нищо. Не можеха вече да кажат нищо. Без да гледа, той вземаше от скута на Сабин нови шепи грах; пръстите му трепереха, докосвайки я. Те срещнаха между свежите гладки шушулки пръстите на Сабин, които също трепереха. Не можеха да продължат. Застинаха неподвижно, без да се гледат: тя с извърната назад глава, открехнала уста, отпуснала ръце; той, седнал в краката й, облегнат на нея. Чувствуваше до рамото и ръката си топлия крак на Сабин. И двамата дишаха с мъка. Кристоф притискаше длани до каменното стъпало, за да ги разхлади: едната му ръка докосна крака на Сабин и остана върху него, без да може да се откъсне. Тръпки пробягваха по телата им. Едва ли не им се виеше свят. Ръката на Кристоф притискаше мъничките пръсти на крачето на Сабин. А тя, обляна от ледена пот, се навеждаше към него.
Познати гласове ги изтръгнаха от опиянението им. Те потрепериха. Кристоф се изправи и с един скок мина от другата страна на плета. Сабин събра шушулките в полата си и се прибра в къщата. Той се обърна от двора; тя беше на прага. Погледнаха се. Дъждовни капчици зазвъняха по листата на дърветата… Тя затвори вратата. Госпожа Фогел и Роза се връщаха… Той се качи в стаята си…
Докато бледият ден гаснеше, удавен в потоци дъжд, той стана от масата си, движен от непобедим порив; изтича към затворения прозорец и простря ръце към отсрещния прозорец. В същия миг зад стъклата, в полумрака на отсрещната стая, видя, стори му се, че видя Сабин, която също му протягаше ръце.
Той се спусна извън стаята си. Слезе по стълбата, изтича към живия плет. Канеше се да го прескочи с риск да го видят; когато обаче погледна към прозореца, на който тя му се беше появила, видя, че капаците са затворени. Къщата изглеждаше заспала. Той се поколеба. Старият Ойлер го зърна от мазето и го извика. Той се върна назад. Стори му се, че е бълнувал.


Роза не закъсня да забележи какво става. Тя беше доверчива и не познаваше още ревността. Готова беше да даде всичко и не искаше нищо в замяна. Ако обаче се примиряваше тъжно с факта, че Кристоф не я обича, никога не беше си представяла той да обича друга жена.
Веднъж току-що бе завършила след вечеря един скучен гоблен, над който работеше от месеци насам. Почувствува облекчение и изпита желание да се отърси малко от майчиното иго и поне веднъж да отиде да поговори с Кристоф. Щом майка й обърна гръб, тя се възползува от случая и се измъкна от стаята. Излезе на пръсти като провинена ученичка. Радваше се, че ще изненада Кристоф, който й беше заявил презрително, че никога няма да свърши гоблена си. Забавно й беше да го изненада на улицата. Горката девойка! Колкото и да познаваше чувствата на Кристоф, все беше склонна да съди за удоволствието, което хората би трябвало да изпитат, като я видят, по собственото си удоволствие да ги срещне.
Тя излезе. Пред къщата бяха седнали както обикновено Кристоф и Сабин. Сърцето на Роза се сви. Но тя не се задълбочи в това първо усещане и весело подвикна на Кристоф. Острият й глас го стресна неприятно в тихата нощ като фалшива нота. Той трепна на стола си и лицето му се сгърчи недоволно. Роза победоносно размахваше гоблена под носа му. Кристоф я отблъсна нетърпеливо.
— Свърших го! Свърших го! — настояваше момичето.
— Чудо голямо! Защо не започнете веднага друг! — отвърна сухо Кристоф.
Роза се опечали. Цялата й радост помръкна.
Кристоф поде заядливо:
— А когато избродирате тридесет и станете съвсем стара, ще можете поне да кажете, че не сте си пропилели живота!
На Роза й се доплака.
— Божичко! Колко сте зъл, Кристоф! — промълви тя.
Кристоф се засрами и й каза нещо мило. Тя се задоволяваше с толкова малко, че тутакси доверието й се възвърна; и се разбъбри още по-словоохотливо и по-високо. Не можеше да говори тихо, викаше с все гърло, следвайки привичките на дома. Въпреки усилието си Кристоф не можа да скрие лошото си настроение. Отначало й отговори раздразнено с няколко едносрични думи; после изобщо престана да й отговаря, обърна й гръб и започна да скърца със зъби и да се върти неспокойно на стола при всяка нейна по-високо изречена дума. Роза разбираше, че го дразни, съзнаваше, че трябва да млъкне, но не можеше да спре и бъбреше все по-силно. Сабин, безмълвна в мрака, присъствуваше с насмешливо безразличие на тази сцена. После уморена, съзнавайки, че вечерта е провалена, тя стана и се прибра. Кристоф забеляза, че си е отишла, когато вече я нямаше. Той тутакси стана и дори без да се извини, също изчезна с едно сухо лека нощ.
Останала сама на улицата, Роза гледаше сломена затворената зад него врата. Сълзи избликнаха от очите й. Тя се прибра бързо, качи се в стаята си, съблече се припряно, без да вдига шум, за да не бъде принудена да разговаря с майка си, и щом се пъхна под завивките, се разхълца. Не се опитваше да разсъждава върху случилото се; не се запитваше дали Кристоф обича Сабин, дали Кристоф и Сабин не могат да я понасят; знаеше само, че всичко е загубено, че животът няма вече смисъл, че й остава само да умре.
На другата сутрин способността й да разсъждава се възвърна заедно с вечната отчайваща надежда. Като си припомни случилото се предната вечер, тя се убеди, че напразно му отдава такова значение. Естествено Кристоф не я обича; тя се примиряваше с този факт, запазвайки дълбоко в душата си непризнатата високо мисъл, че въпреки всичко в края на краищата ще го накара да я обикне, тъй като самата тя го обича много. Но от къде на къде си бе въобразила, че има нещо между Сабин и него? Нима той би могъл, умен, какъвто беше, да обича едно толкова незначително същество, чиято безличност и посредственост бяха очевидни за всички? Роза се успокои, ала все пак започна да следи Кристоф. Целия ден не забеляза нищо, тъй като нямаше какво да види; Кристоф обаче разбра, че тя го дебне, и го обзе необяснимо раздразнение. Като връх на всичко тя се появи вечерта пак и седна решително край тях на улицата. Повтори се сцената от предната вечер. Само че този път Сабин не изчака толкова дълго и побърза да се прибере. Кристоф стори същото. Роза не можеше повече да се залъгва: присъствието й беше нежелано. Но злочестата девойка все още се опитваше да се заблуди. Тя не схващаше, че най-лошото беше да се мъчи да им наложи присъствието си и с обичайната си несръчност продължи в същия дух и през следващите дни.
На другия ден Кристоф, с Роза, седнала до него, напразно очакваше Сабин.
А по-следващия ден Роза се озова сама. Другите двама се отказаха от борбата. Тя обаче не спечели нищо освен озлоблението на Кристоф, вбесен, че го лишава от скъпите вечери — единственото му щастие. Той й прощаваше още по-малко, защото, погълнат от собствените си чувства, дори не помисляше да разгадае чувствата на Роза.
Те отдавна бяха известни на Сабин: тя знаеше, че Роза ревнува, преди дори да знае дали самата тя е влюбена; обаче не казваше нищо. И с вродената жестокост на всяка хубава жена, която се чувствува сигурна в победата си, присъствуваше безмълвна и подигравателна на безплодните усилия на неумелата си съперница.


Останала господарка на бойното поле, Роза наблюдаваше печално резултата от тактиката си. Най-доброто за нея беше да не упорствува и поне за момента да остави Кристоф на мира: тя направи точно обратното. И тъй като най-лошото, което можеше да стори, беше да му говори за Сабин, постъпи именно така.
За да разбере какво мисли той, тя му каза с разтуптяно сърце, че Сабин е хубава. Кристоф потвърди сухо, че е много хубава. Макар Роза да предвиждаше отговора му, който сама бе предизвикала, сърцето я заболя, когато го чу. Тя знаеше, че Сабин е хубава, но никога не беше обръщала внимание на този факт. За пръв път я погледна с очите на Кристоф: видя тънките й черти, малкото носле, устата, сочното тяло, изящните движения… Ах! Каква болка!… Какво не би дала да влезе в това тяло! Ясно й беше, че всеки ще го предпочете пред нейното!… Нейното тяло!… С какво се бе провинила, за да го има? Колко много й тежеше то! Колко грозно й се виждаше! Беше й направо омразно. И като си помислеше, че само смъртта ще я отърве от него!… Беше прекалено горда и прекалено смирена, за да се оплаче, че не е обичана; нямаше никакво право на това и тя се опитваше да се принизи още повече. Но природата й се бунтуваше… Не, не беше справедливо!… Защо това тяло беше нейно, а не на Сабин?… И защо Кристоф обичаше Сабин? С какво бе го заслужила тя?… Роза я виждаше без капка снизхождение — мързелива, небрежна, егоистка, безразлична към всички, нехаеща за дома си, нито за детето си, нито за когото и да било, влюбена единствено в себе си, живееща само за да спи, да лентяйствува и да не върши нищо… И именно това се харесваше… харесваше се на Кристоф… на Кристоф, който беше така строг, на Кристоф, който умееше да преценява, на Кристоф, когото тя уважаваше и от когото се възхищаваше най-много. А, не! Прекалено несправедливо беше! И прекалено глупаво!… Как Кристоф не виждаше всичко това? Тя не можеше да се въздържи да не направи сегиз-тогиз някоя нелюбезна забележка по адрес на Сабин. Не го правеше нарочно. Това просто беше по-силно от нея. Винаги съжаляваше после, защото беше добросърдечна и не обичаше да злослови за никого. Съжаляваше още по-горчиво, защото по този начин си навличаше жестоки отговори, които показваха колко много е влюбен Кристоф. В такива случаи той никак не я щадеше. Наранен в чувството си, и той гледаше да нарани: и отлично му се удаваше. Роза не отвръщаше и си отиваше с наведена глава, стиснала устни, за да не се разплаче. Казваше си, че тя си е виновна, че е получила заслуженото, тъй като е причинила мъка на Кристоф, нападайки любимата му жена.
Майка й не беше така примирителна. Тази жена, която забелязваше всичко, не закъсня да види вечерните разговори на Кристоф с младата им съседка: не беше трудно да се отгатне романът. И старият Ойлер го подуши. Плановете, които двамата бяха кроили тайно да оженят някой ден Кристоф за Роза, срещаха пречка. Това им се струваше едва ли не лично оскърбление от страна на Кристоф, макар той да не знаеше, че разполагат с него без да са го уведомили. Деспотичната Амалия не допускаше някой да мисли различно от нея и й се струваше скандално Кристоф да не се съобразява с презрението, което тя неведнъж бе проявявала спрямо Сабин.
Повтаряше му го най-безцеремонно. Всеки път, когато той беше в дома им, тя изнамираше повод да говори за съседката им: казваше най-оскърбителни неща, които най-много можеха да засегнат Кристоф и при зоркия поглед и развързан език това й се удаваше много лесно. Жестокият инстинкт на жената, превъзхождаща толкова много мъжа в изкуството да причинява зло както и да върши добро, я караше да набляга не толкова на леността на Сабин и на нравствените й недостатъци, колкото на нейната нечистоплътност. Нескромното й тършуващо око търсеше доказателства през стъклата чак вътре в къщата, в тайните на тоалета на Сабин, и тя ги излагаше на показ с грубо задоволство. Когато от благоприличие не можеше да каже всичко, оставаше да се подразбират много повече неща.
Кристоф бледнееше от срам и гняв, побеляваше като платно и устните му трепереха. Роза, предвиждайки какво ще стане, умоляваше майка си да престане; тя се опитваше дори да защити Сабин. Но единственият резултат беше още по-голямата нападателност на Амалия.
И Кристоф скачаше рязко от стола си. Той удряше с юмрук по масата и изкрещяваше, че е недостойно да се говори така за една жена, да се дебне в дома й, да се изваждат на показ недостатъците й. Трябваше човек да е много зъл, за да се опълчи срещу това добросърдечно, очарователно и безобидно създание, което живееше уединено, не вредеше никому и не злословеше по ничий адрес. Но те много се лъжеха, ако си въобразяваха, че по този начин й вредяха: правеха я само още по-симпатична и изтъкваха добротата й.
Амалия чувствуваше, че е прекалила, но нравоучението на Кристоф я оскърбяваше и пренасяйки спора на друг терен. Тя заявяваше, че е много лесно да се говори за доброта и че с тази дума се извинява всичко. Дявол взел го! Много удобно е да минаваш за добър, когато никога не се занимаваш с нищо и с никого и не изпълняваш задълженията си!
Кристоф отвръщаше, че първият дълг е да направиш приятен живота на другите, а има хора, за които дългът се свежда само до грозното, грубото, досадното, което притеснява свободата на другите, което наранява и засяга ближния, домашните, собственото семейство и собствената личност. Дано бог ни пази като от чума от подобни хора и от подобен дълг!…
Спорът се изостряше. Амалия ставаше много жлъчна. Кристоф не й отстъпваше. А резултатът беше, че Кристоф нарочно започна да се показва все със Сабин. Почукваше открито на вратата й. Разговаряше оживено и се смееше с нея. Избираше умишлено миговете, когато Амалия или Роза можеха да го видят. Амалия си отмъщаваше със злостни думи. Но сърцето на невинната Роза се разкъсваше от изтънчената жестокост на Кристоф; даваше си сметка, че той ги ненавижда, че иска да си отмъсти, и проливаше горчиви сълзи.


Така Кристоф, който толкова много бе страдал от неправдата, се научи да кара другите да страдат незаслужено.


Известно време след това братът на Сабин, дърводелец в Ландег, малко селище на няколко левги от града, празнуваше кръщенето на сина си. Сабин беше кръстница. Тя накара да поканят и Кристоф. Той не обичаше тези празници, но заради удоволствието да ядоса Фогелови и да бъде заедно със Сабин прие с готовност.
Сабин си достави лукавото наслаждение да покани и Амалия и Роза, убедена, че те ще откажат. Така и стана. Роза умираше от желание да приеме. Тя не мразеше Сабин, понякога дори сърцето й преливаше от обич към нея, защото Кристоф я обичаше; искаше й се да й каже това, да се хвърли на шията й. Но там беше майка й и тя трябваше да следва примера й. Почерпи твърдост в гордостта си и отказа. Когато те заминаха и си ги представи заедно, щастливи един с друг. Как се разхождат в този миг из полето в чудния юлски ден, докато тя стои затворена в стаята с купчина бельо за кърпене, до майка си, мърмореща както винаги недоволно, стори й се, че се задушава. Проклинаше честолюбието си. Ах, ако не беше вече късно!… Уви, ако не беше късно, тя щеше да постъпи пак по същия начин. Дърводелецът изпрати каруцата си, в която бяха поставени дървени пейки, за да доведе Кристоф и Сабин. Пътем те взеха и някои други гости. Червените гроздове на калните по пътя и на черешите из полето блестяха на слънцето. Сабин се усмихваше. Бледото й лице беше порозовяло от чистия въздух. Кристоф държеше на коленете си малкото момиченце. Не се опитваха да разговарят помежду си, говореха със съседите си, все едно с кого и за какво: всеки от тях бе доволен, че чува гласа на другия, че се возят в една и съща каруца. Разменяха си погледи, изпълнени с детинска радост, когато си показваха някоя къща, дърво, минувач. Сабин обичаше полето, но почти никога не излизаше вън от града: неизлечимата й леност не й позволяваше никаква разходка. Повече от година не беше ходила вън от града. Затова се радваше на най-малките неща, които виждаше. Те не бяха нови за Кристоф, но той беше влюбен в Сабин и подобно на всички влюбени виждаше всичко през нейните очи, чувствуваше всеки неин радостен трепет и дори преувеличаваше възторга й: отъждествявайки се със Сабин, той си въобразяваше, че и тя е като него.
Когато пристигнаха в мелницата, завариха в двора всички обитатели на чифлика и другите гости, които ги посрещнаха с оглушителна врява, към която се присъединиха кокошките, патиците и кучетата. Мелничарят Бертолд, рус здравеняк с ъгловата глава и рамене, толкова едър и пълен, колкото Сабин бе крехка, вдигна сестричката си на ръце и я постави нежно обратно на земята, като че ли се боеше да не я прекърши. Кристоф скоро забеляза, че по-малката сестра правеше по стар навик каквото си ще с този гигант и че братът, макар да се подиграваше тромаво с нейната леност, прищевки и многобройни недостатъци, беше готов да целува краката й. Тя бе свикнала с тези отношения и ги намираше естествени. Намираше всичко естествено и от нищо не се учудваше. Не правеше нищо, за да я обичат: това й се струваше съвсем просто, а и ако не я обичаха, пет пари не даваше — именно затова запленяваше всички.
Кристоф направи още едно откритие, което не му достави толкова голямо удоволствие: за кръщенето беше необходим и кръстник, който има известни права над кръстницата и съвсем не е склонен да се откаже от тях, когато кръстницата е млада и хубава. Той внезапно разбра това, когато един чифликчия с къдрави коси и халки на ушите се приближи смеешком до Сабин и я целуна по двете бузи. Вместо да си каже, че е глупак, щом е забравил този обичай, и че ще бъде двойно по-глупав, ако се засяга от него, доядя го на Сабин, сякаш тя нарочно го беше примамила в устроена от нея клопка. Лошото му настроение се засили, когато ги разделиха по време на церемонията. Сабин се извръщаше от време на време в шествието, което лъкатушеше из ливадите, и му хвърляше приятелски погледи. Той се преструваше, че не я вижда. Тя чувствуваше, че е сърдит и се досещаше защо, но пет пари не даваше: това я забавляваше. Дори да се скараше истински с любимия си, въпреки мъката, която би изпитвала, тя не би положила и най-малкото усилие, за да разсее недоразумението: заслужаваше ли си толкова труд? Всичко щеше да завърши добре, като се уреди от само себе си.
На масата, седнал между мелничарката и една дебела девойка с червени бузи, която вървеше до него по време на церемонията, Кристоф реши да погледне съседката си и понеже не му се стори съвсем неприемлива, започна да я ухажва шумно, за да привлече вниманието на Сабин и да си отмъсти. Успя да привлече вниманието й, само че Сабин не ревнуваше за нищо и от никого: стига само да я обичат, беше й безразлично дали ще обичат, или не и други. Вместо да се засегне, тя беше очарована, че Кристоф се забавлява. Усмихна му се най-пленително от другия край на масата. Кристоф се обърка: за него бе вън от съмнение, че й е напълно безразличен и пак изпадна в сърдито мълчание, от което не можа да го изтръгне нищо, нито закачките, нито пълните чаши. Накрая, полузадрямал, се запита ядосан какво търси сред това безкрайно пиршество и не чу, че мелничарят предлага разходка с лодки, за да изпрати до стопанствата им някои свои гости. Не видя и Сабин, която му правеше знак да отиде при нея, за да се качат на същата лодка. Когато се сети, нямаше вече място за него; трябваше да се качи на друга лодка. Тази нова несполука нямаше да подобри настроението му, ако не беше разбрал скоро, че почти всичките му спътници ще слязат по пътя. Тогава той се разведри и се държа мило с тях. Впрочем този приятен следобед по реката, удоволствието да гребе, веселието на добрите хорица най-сетне разпръснаха лошото му настроение. Тъй като Сабин не беше там, той се отпусна и без никакви задръжки се смя заедно с другите.
Бяха настанени в три лодки. Те плаваха наблизо една до друга, като се опитваха да се надминат. Отправяха си една на друга радостни закачки. Когато лодките се докосваха, Кристоф срещаше усмихнатия поглед на Сабин и не можеше да не й се усмихне също: бяха се помирили. Защото той знаеше, че на връщане ще бъдат заедно.
Започнаха да пеят песни на четири гласа. Всяка група, като се редуваха, изпяваше една строфа, а всички в хор подемаха припева. Лодките си отговаряха като ехо, отдалечени една от друга. Звуците се плъзгаха като птици по водата. От време на време някоя лодка се сближаваше до брега: един-двама селяни слизаха; те оставаха на брега и махаха на отдалечаващите се лодки. Групата се разпадаше. Гласовете се отделяха един след друг от общия концерт. Накрая Сабин, Кристоф и мелничарят останаха сами. Те се върнаха в една и съща лодка по течението на реката. Кристоф и Бертолд държаха греблата, но не гребяха. Седнала отзад, срещу Кристоф, Сабин разговаряше с брат си, а гледаше Кристоф. Този диалог им даваше възможност да се гледат безпрепятствено. Никога не биха могли да сторят това, ако лъжливите думи секнеха. Те сякаш казваха: «Аз не гледам вас.» Погледите обаче мълвяха: «Кой си ти? Кой си ти? Ти, когото обичам… Ти, когото обичам, какъвто и да си!…»
Небето се заоблачаваше, мъгли пълзяха над ливадите, реката димеше, слънцето угасна сред изпаренията й. Тръпнеща, Сабин зави главата и раменете си с тънкия си черен шал. Тя изглеждаше уморена. Когато лодката се плъзна край брега под дългите клони на върбите, затвори очи: дребното й личице беше съвсем бледо; устните й се бяха присвили болезнено; тя не помръдваше и като че ли страдаше или беше страдала, а сега бе мъртва. Сърцето на Кристоф се сви. Той се наклони към нея. Тя отвори очи, забеляза неспокойния му въпросителен поглед и му се усмихна. Сякаш го огря слънчев лъч. Той попита полугласно:
— Да не би да сте болна?
Тя поклати отрицателно глава.
— Студено ми е.
Двамата мъже я завиха с палтата си. Загърнаха добре краката й, коленете, подвиха дрехите около нея, както се подгъва одеялцето в креватчето на малко дете. Тя се остави покорна, като им благодареше с очи. Заваля ситен летен дъжд. Мъжете уловиха веслата и загребаха бързо, за да се приберат. Тежки облаци угасиха небето. Реката влачеше мастилени води. Тук-там из полето светваха прозорците на къщите. Когато пристигнаха в мелницата, валеше проливно и Сабин беше премръзнала.
Запалиха буен огън в кухнята и почакаха да отмине дъждът. Но той ставаше все по-пороен, задуха и силен вятър. Трябваше да изминат три левги с каруцата до града. Мелничарят заяви, че няма да остави Сабин да се върне в такова време и предложи и двамата да прекарат нощта в чифлика му. Кристоф се колебаеше, запита с поглед Сабин, но тя бе втренчила упорито очи в пламъците на огнището. Като че ли се боеше да не би да повлияе на решението на Кристоф. Но когато той каза «да», тя обърна зачервеното си лице — дали от отблясъците на огъня? — и той видя, че е доволна.
Каква чудна вечер… Дъждът беснееше навън. Огънят отпращаше в черния комин рояци позлатени искри. Бяха насядали край него. Причудливите им сенки се движеха по стената. Мелничарят показваше на дъщеричката на Сабин как се правят сенки с ръце. Детето се смееше, но не беше съвсем спокойно. Наведена към огъня, Сабин го подклаждаше машинално с тежката маша. Тя се чувствуваше малко отпаднала и се усмихваше унесено, като поклащаше, без да слуша, глава в отговор на приказките на снаха си, която й разказваше за своите семейни работи. Кристоф, седнал в мрака, до мелничаря, дърпаше лекичко косите на детето и не сваляше поглед от усмивката на Сабин. Тя знаеше, че той я гледа. Не бяха имали случай да си кажат нищо цялата вечер, нито да се погледнат очи в очи, но и не се мъчеха да го сторят.


Прибраха се да спят рано. Стаите им бяха съседни. Между тях имаше врата. Кристоф несъзнателно провери: резето беше откъм страната на Сабин. Той си легна и се помъчи да заспи. Дъждът шибаше стъклата. Вятърът виеше в комина. Някаква врата се блъскаше на горния етаж. Тополата пред прозореца се огъваше и прашеше под напора на урагана. Кристоф не можеше да затвори очи. Мислеше, че е под същия покрив, съвсем близо до нея. Само една стена ги разделяше. В стаята на Сабин не се чуваше никакъв шум. Но му се струваше, че я вижда. Повдигнал се в леглото си, той я зовеше тихо през стената, шепнеше й нежни и страстни думи и му се струваше, че чува любимия глас — тя му отговаряше, повтаряше му думите, с които той я зовеше полугласно. Не съзнаваше вече дали той изговаря и въпросите, и отговорите, или действително и тя говори. При един по-силен неин зов не можа да устои: Скочи от леглото, доближи се пипнешком до междинната врата — не смееше да я отвори, чувствуваше се спокоен зад тази затворена врата. Тъкмо когато докосна дръжката, видя, че вратата се отваря…
Остана поразен… Затвори я тихичко отвори я пак, пак я затвори. Та нали преди малко беше залостена? Да, беше сигурен в това. Кой тогава я бе отворил? Сърцето му биеше толкова силно, че се задушаваше. Той се облегна на кревата; приседна на него, за да си поеме дъх. Страстта просто го смазваше. Тя му отнемаше възможността да вижда, да чува, да направи най-малкото движение; цялото му тяло трепереше. Той се ужасяваше от непознатата радост, която призоваваше от месеци и която бе тук, до него, без нищо повече да го дели от нея. Буйното влюбено момче изпита внезапно само страх и отвращение пред осъществените си копнежи. Срамуваше се от желанието си, срамуваше се от онова, което се канеше да извърши. Премного обичаше, за да се осмели да се наслаждава на любимата, тази мисъл по-скоро го плашеше: беше готов да стори всичко, за да избегне подобно щастие. Любов, любов! Възможна ли беше тя с цената на оскверняването на любимата?…
Той се върна при вратата треперещ от любов и страх, с ръка на ключалката — не смееше да отвори.
А от другата страна на вратата, боса на плочите, зъзнеща от студ, се беше изправила Сабин.
Те се колебаеха така… Колко време? Минути? Часове?… Не знаеха, че стоят така двамата, а всъщност знаеха. Протягаха си ръце, той, смазан от толкова силна любов, че нямаше смелост да влезе, тя, зовяща го, чакаща го и трепереща да не би той да влезе… А когато той най-сетне се реши, тя малко преди това бе бутнала отново резето…
Тогава той си каза, че е луд. Натисна с все сила вратата. Започна да я умолява, долепил устни до ключалката:
— Отворете!
Той зовеше тихичко Сабин по име; тя можеше да чуе задъханото му дишане. Сабин продължаваше да стои зад вратата неподвижна, вледенена, тракаща със зъби, без да има сила нито да отвори, нито да си легне…
Ураганът продължаваше да стене в дърветата и да блъска вратите на къщата… Те се върнаха всеки в леглото си със сломени тела, с изпълнени с печал сърца. Петлите пропяха с прегракнали гласове. Първите проблясъци на зората осветиха изпотените стъкла. Тъжна, бледа зора, удавена в упорития пороен дъжд…
Кристоф стана веднага щом чу гласове. Слезе в кухнята, заговори със стопаните. Бързаше да замине, а се страхуваше да се озове сам със Сабин. Изпита едва ли не облекчение, когато мелничарката му каза, че Сабин е болна, изстинала по време на разходката предишния ден и нямало да замине същата сутрин.
Връщането на Кристоф беше злокобно. Отказал беше да пътува с кола и се прибра пеш през мокрото поле в жълтеникавата мъгла, която обгръщаше земята, дърветата и къщите с погребален саван. Не само светлината, и животът като че ли беше угаснал. Всичко изглеждаше призрачно. Самият той сякаш беше призрак.


В къщи го посрещнаха сърдити лица. Всички бяха възмутени, че е прекарал нощта бог знае къде със Сабин. Той се затвори в стаята си и започна да работи. Сабин се върна на другия ден и също се затвори в стаята си. Стараеха се да не се срещат. Времето беше дъждовно и студено: и единият, и другият не излизаха. Виждаха се зад затворените прозорци. Сабин седеше загърната край огъня, замислена. Кристоф не вдигаше глава от ръкописите си. Поздравяваха се през стъклата с лека студенина и се преструваха, че наново са погълнати от заниманията си. Не си даваха сметка какво точно чувствуват: сърдеха се един другиму, сърдеха се на себе си, сърдеха се на обстоятелствата. Отпъждаха от мисълта си нощта в мелницата: червяха се от нея и не знаеха дали се срамуват от безумието си, или загдето го бяха преодолели. Мъчително им беше, когато се видеха: видът им извикваше спомени, от които искаха да избягат, и по взаимно съгласие и двамата се оттеглиха в стаите си, за да се забравят напълно. Това обаче беше невъзможно и те страдаха от глухата враждебност помежду им. Изражението на затаено недоволство, което бе прочел веднъж по леденото лице на Сабин, преследваше Кристоф, а и тя страдаше много от мислите си: колкото и да се бореше с тях, колкото и да ги отричаше, не можеше да ги пропъди. Прибавяше се и срамът, че Кристоф е отгатнал какво става в нея, както и срамът, че се е предложила… срамът, че се е предложила, а не се е отдала.
Кристоф прие охотно предложението да изнесе няколко концерта в Кьолн и Дюселдорф. Приятно му беше, че ще прекара две-три седмици далеч от къщата. Подготовката на тези концерти и композирането на новата творба, която искаше да изсвири, погълна изцяло вниманието му и той най-сетне забрави досадните спомени. Те започнаха да се заличават и от съзнанието на Сабин, потънала отново в еднообразния си живот. И двамата започнаха да мислят равнодушно един за друг. Дали действително се бяха обичали? Съмняваха се и Кристоф бе готов да замине за Кьолн, без дори да се сбогува със Сабин.
Но в навечерието на отпътуването му една незначителна случка пак ги сближи. Беше един от тия неделни следобеди, когато всички отиваха на църква. Кристоф също беше излязъл, за да довърши приготовленията си за пътуването. Седнала в мъничката си градина, Сабин се топлеше на последните лъчи на слънцето. Кристоф се прибра: той бързаше и първият му порив, когато я видя, беше да я поздрави и да отмине. Но нещо го задържа тъкмо когато минаваше край нея: дали нейната бледност или някакво неопределимо чувство? Угризение, боязън, обич?… Той се спря, обърна се към Сабин и облегнат на оградата на градината, й каза добър ден. Без да отговори, тя му подаде ръка. Усмивката й преливаше от доброта — доброта, каквато той никога друг път не беше виждал у нея. Жестът й сякаш казваше: «Мир между нас…» Той улови ръката й над плета, наведе се и я целуна. Тя не се опита да я отдръпне. Идеше му да падне на колене, да извика: «Обичам ви!» Изгледаха се безмълвно, не си казаха нищо. След малко тя освободи ръката си, извърна глава. Той също се обърна, за да скрие смущението си. После пак се погледнаха с успокоени очи. Слънцето залязваше. По студеното, ясно небе пробягваха едва забележими виолетови, оранжеви и теменужни отсенки. Тя загърна зиморничаво с шала раменете си: този жест й беше станал привичен. Той я попита:
— Как сте?
Тя леко присви устни, като че ли не си заслужаваше да отговаря на подобен въпрос. Имаха чувството, че са се били загубили и сега отново се намират.
Той прекъсна мълчанието и каза:
— Аз заминавам утре.
На лицето на Сабин се изписа уплаха.
— Заминавате ли? — повтори тя.
Той побърза да добави:
— О, само за две-три седмици.
— Две-три седмици! — повтори тя съкрушено.
Кристоф й обясни, че има концерти, но щом се върне, няма да мръдне цялата зима.
— Зимата е далече… — промълви тя.
— Нищо подобно! — възрази той. — Зимата ще дойде скоро.
Тя поклащаше глава, без да го гледа.
— Кога ще се видим отново? — запита след малко Сабин.
Той не разбра добре въпроса й: нали току-що й бе отговорил.
— Веднага щом се върна: след петнадесет, най-много двадесет дни.
Изражението й си оставаше съкрушено. Той се опита да се пошегува:
— Времето няма да ви се стори дълго. Ще го прекарате в сън.
— Да — отвърна Сабин.
Тя гледаше земята, опитваше се да се усмихне, но устните й трепереха.
— Кристоф… — каза тя внезапно, като вдигна очи към него. В гласа й се долавяха нотки на отчаяние. Сякаш искаше да му каже: «Останете! Не заминавайте!…»
Той я улови за ръка и я погледна: не разбираше защо отдава толкова голямо значение на двуседмичното му пътуване. Чакаше обаче само една дума от нея, за да й каже: «Оставам…»
Тъкмо когато Сабин се канеше да заговори, външната врата се отвори и Роза се появи. Сабин изтегли ръката си от ръката на Кристоф и бързо се прибра в къщи. Тя го погледна още веднъж от прага и изчезна.


Кристоф се надяваше да я види още вечерта. Дебнен обаче от Фогелови, следван неотстъпно от майка си, закъснял както винаги с приготовленията по пътуването си, той не можа да намери нито един свободен миг, за да се изплъзне от къщи.
На другия ден тръгна много рано. Минавайки пред вратата на Сабин, изпита желание да влезе, да потропа на прозореца: мъчно му беше да я остави, без да й каже довиждане, защото предната вечер Роза се бе появила, преди да успее да се сбогува с нея. Помисли си обаче, че тя спи и ще й бъде неприятно, ако я събуди. Пък и какво би й казал? Беше вече много късно да се откаже от пътуването си; ами ако тя пожелаеше?… Освен това, без да си признава открито, блазнеше го мисълта да изпита властта си над нея и дори да й причини малко болка… Не смяташе, че тя е сериозно огорчена от заминаването му. Мислеше си, че краткото му отсъствие ще увеличи чувството, което тя може би изпитва към него.
Изтича на гарата. Въпреки всичко имаше известни угризения. Но щом влакът тръгна, забрави всичко. Сърцето му преливаше от младост. Радостно приветствува стария град с червени покриви и кули под слънчевите лъчи. С безгрижието, присъщо на отпътуващите, каза сбогом на оставащите и не се сети повече за тях.
През цялото време, докато беше в Дюселдорф и Кьолн, нито веднъж не си спомни за Сабин. Погълнат от сутрин до вечер от репетициите и концертите, от вечерите и разговорите, зает с хиляди нови обекти и с гордото задоволство от успехите си, той нямаше време за спомени. Само веднъж, на петата нощ след заминаването си, се събуди внезапно след кошмарен сън и осъзна, че е мислил за нея в съня си и тази мисъл го беше събудила; невъзможно му беше обаче да си припомни как си я беше представил. Беше разтревожен и развълнуван. Нищо чудно: вечерта беше свирил на концерта и като излезе от залата, се остави да го заведат на вечеря, където изпи няколко чаши шампанско. Понеже не можеше да заспи, стана от леглото. Някаква музикална фраза му се натрапваше. Каза си, че навярно тя го е тормозила в съня му и я записа. Когато я препрочете, се изненада, че е толкова скръбна. Докато я пишеше, не изпитваше никаква печал: така поне му се струваше. Спомни си обаче, че друг път, когато е бивал тъжен, му се бяха удавали само весели мелодии, чиято жизнерадост го нараняваше. Но не се замисли повече. Беше свикнал с прищевките на вдъхновението си, без да ги проумява. Заспа скоро след това и на другия ден не си спомняше нищо.
Удължи пътуването си с три-четири дни. Забавно му беше да стои по-дълго, знаейки, че е достатъчно да пожелае, за да се върне веднага. Не бързаше. Едва във вагона, на връщане, пак бе завладян от мисълта за Сабин. Не й беше писал. Беше така нехаен, че дори не си беше дал труд да потърси в пощата писмата, които би могъл да получи. Наслаждаваше се тайно на това мълчание, знаеше, че в къщи го чакат и го обичат… Обичат ли?… Тя никога не му го беше казвала, а и той не й го беше казал. Навярно и двамата знаеха това, без да има нужда да си го казват. И все пак нищо не можеше да се сравни с увереността на признанието. Защо толкова много бяха чакали, за да сторят това? Когато се готвеха да произнесат желаните думи, винаги някоя дреболия, някаква случайност, някакво стеснение им бе попречвало. Защо? Защо? Колко загубено време!… Той гореше да чуе тези мили думи от любимата уста. Гореше да й ги каже, казваше ги високо в празното купе. Колкото повече се приближаваше до нея, толкова по-силно нетърпение го обземаше, едва ли не тревога… По-бързо! По-бързо! О! Като си помисли само, че след един час щеше да я види!…


Беше шест и половина сутринта, когато той се прибра в къщи. Никой не беше станал още. Прозорците на Сабин бяха затворени. Той прекоси на пръсти двора, за да не би тя да го чуе. Искаше да я изненада. Качи се в стаята си. Майка му спеше. Той се изми безшумно. Беше гладен, но се боеше да не разбуди Луиза, ако потърси нещо в бюфета. Чу стъпки по двора; отвори тихо прозореца и видя Роза. Станала първа както обикновено, тя вече метеше двора. Извика я полугласно. Тя трепна в радостна изненада, като го забеляза; после изведнъж лицето й придоби сериозно изражение. Той си помисли, че тя още му се сърди, но беше в прекрасно настроение и слезе при нея.
— Роза, Роза — обърна се радостно той към нея, — дай ми да ям, иначе ще изям тебе! Умирам от глад!
Роза се усмихна и го заведе в кухнята на долния етаж. Докато му сипваше мляко, тя неволно му зададе куп въпроси за пътуването и концертите му. Макар той да беше готов да й отговаря — беше страшно щастлив, че се е върнал и едва ли не се радваше на бъбренето на Роза, — девойката млъкваше посред въпросите си, лицето й се удължаваше, тя извръщаше очи, беше угрижена. После пак се разбъбряше, но като че ли сама се упрекваше за това и отново рязко млъкваше. Той най-сетне забеляза и я попита:
— Но какво ти е, Роза? Да не би да ми се сърдиш?
Тя енергично разтърси глава, за да отрече, и като се обърна рязко към него, както й бе привично, улови ръката му с двете си ръце и промълви:
— Ах, Кристоф!
Той се сепна. Изпусна парчето хляб.
— Какво? Какво има?
Тя повтаряше:
— О! Кристоф!… Случи се такова нещастие!…
Той бутна масата и промълви с мъка:
— Тук ли?
Тя посочи къщата от другата страна на двора.
Той извика:
— Сабин!
Роза изхлипа:
— Тя умря.
Пред очите на Кристоф притъмня. Той стана, почувствува, че залита, улови се за масата, събори чашите и чиниите, искаше му се да крещи. Изпитваше жестока болка. Започна да повръща.
Роза ужасена се суетеше около него. Тя държеше главата му и плачеше.
Щом говорът му се възвърна, той извика:
— Не е вярно!
Знаеше, че е вярно. Но искаше да не е истина, искаше да поправи непоправимото; когато зърна заляното в сълзи лице на Роза, съмнението му изчезна и той се разрида.
Роза вдигна глава.
— Кристоф!
Той бе захлупил лице на масата. Тя се наведе над него и прошепна:
— Кристоф!… Мама идва!…
Кристоф се изправи.
— Не! Не, не искам да ме види.
Тя го улови за ръка, поведе го залитащ, заслепен от сълзи към малкия килер, който извеждаше към двора. Затвори вратата. Останаха на тъмно. Той седна върху един пън, на който сечаха дървата, а тя — на вързоп съчки. Външните шумове долитаха приглушени и далечни. Тук можеше да плаче без страх, че ще го чуят. Той се отдаде буйно на отчаянието си. Роза никога не го беше виждала да вика; не можеше да си представи дори, че би плакал; тя познаваше само собствените си сълзи на малко момиче и това мъжко отчаяние я изпълваше със, страх и жал. Тя изпитваше страстна любов към Кристоф. В тази любов нямаше нищо егоистично: тя се изразяваше в безпределна потребност от саможертва, майчинско себеотрицание, жажда да страда за него, да поеме цялата му мъка. Тя го прегърна майчински.
— Мили Кристоф, не плачи!
Кристоф се извърна.
— Искам да умра!
Роза сключи умолително ръце.
— Не казвай това, Кристоф!
— Искам да умра. Не мога повече… Не мога повече да живея… Нужен ли е за нещо животът?
— Кристоф, миличък Кристоф! Ти не си сам! Обичат те…
— Какво от това? Аз не обичам вече нищо! Всичко останало може да живее или да мре! Не обичам вече нищо, обичах само нея, обичах само нея!
Той се разрида още по-силно, скрил лице в ръцете си. Рова не можеше да каже нищо повече. Егоистичната любов на Кристоф нараняваше сърцето й. Точно когато си мислеше, че е най-близо до него, тя се виждаше по-самотна и по-нещастна от когато и да било. Скръбта, вместо да ги сближи, пак ги разделяше. Тя се разплака горчиво.
След малко Кристоф престана да хълца и попита!
— Но как? Как?…
Роза разбра.
— Разболя се от инфлуенца вечерта след заминаването ти. Болестта я отнесе веднага…
Той стенеше.
— Боже мой!… Но защо не ми писахте?
Тя отвърна:
— Аз ти писах. Не знаех адреса ти, ти нищо не ни каза. Ходих да питам в театъра. Никой не го знаеше.
Той познаваше стеснителността й и си даде сметка колко много й е коствала тази постъпка. Попита я:
— Тя ли… ти ли те помоли да сториш това?
Тя поклати глава:
— Не. Но аз си помислих…
Той й благодари с поглед. Сърцето на Роза се разтопи.
— Бедният ми… бедният Кристоф! — каза тя.
И девойката се хвърли разплакана на шията му. Кристоф почувствува цената на тази чиста обич. Той имаше такава нужда от утешение! Целуна Роза.
— Колко си добра! Нима и ти я обичаше?
Тя се откъсна от него и го погледна страстно. Не отговори нищо и пак се разхълца.
Този неин поглед беше просветление за него. Този поглед казваше: «Не нея обичах аз…»
Кристоф най-сетне прозря това, което досега не беше отгатнал, което не беше пожелал да отгатне цели месеци. Разбра, че Роза го обича.
— Шт! — промълви тя. — Викат ме.
Чуха гласа на Амалия.
Роза го попита:
— Искаш ли да се прибереш у вас?
Той каза:
— Не, не бих могъл още, не бих могъл да разговарям с майка ми… По-късно…
— Остани. Ще дойда пак след малко — каза тя.
Той остана в тъмния килер; тънка струя светлина идваше от тесния отдушник, замрежен с паяжини. На улицата викаше продавачка; кон пръхтеше в съседната конюшня и риташе с копита зида от другата страна. Откритието, което Кристоф току-що беше направил, не му достави никакво удоволствие. Но все пак отвлече мисълта му за малко. Сега си обясни много неща, които по-рано не му бяха ясни. Множество дребни случки, на които не беше обърнал внимание, сега изплуваха в паметта му и добиваха смисъл. Той се учудваше, че мисли за това, възмущаваше се, че си позволява макар и за миг да се разсее в мъката си. Тази мъка беше обаче така жестока, така непоносима, че инстинктът за самосъхранение, по-силен от волята му, от смелостта му, от любовта му, го принуждаваше да извръща от нея очи, нахвърляше се на тази нова мисъл, както отчаяният удавник сграбчва неволно първия предмет, който може да му помогне не да се спаси, но да се задържи още миг над водата. Тъй като сам страдаше, той си представяше сега страданието на другото момиче, страдание, предизвикано от него. Разбираше сълзите, които преди малко Роза беше проляла заради него. Изпитваше състрадание към нея. Мислеше си колко е бил жесток и колко жесток ще бъде и занапред. Защото не я обичаше. Каква полза, че тя го обича? Горкото момиче!… Той напразно си казваше, че Роза е добра — нали току-що беше доказала това, — за какво му беше нейната доброта? За какво му беше нейният живот?… Помисли си: «Защо тя не е мъртва, а другата — жива?» Помисли си още: «Тя живее, обича ме, може да ми го каже днес, утре, през целия ми живот. А другата, единствената, която обичам, умря, без да ми е казала, че ме обича, и аз не й казах, че я обичам, никога няма да чуя тези думи от нея, никога и тя няма да узнае за любовта ми!…»
И внезапно си припомни последната вечер: припомни си, че тогава те щяха да проговорят, но Роза им беше попречила. И намрази Роза…
Вратата на килера се отвори. Роза извика тихичко Кристоф и го потърси пипнешком. Тя го улови за ръка. Той изпита отвращение от близостта й: напразно се упрекваше, това беше по-силно от него.
Роза мълчеше: дълбокото състрадание я бе научило да мълчи. Кристоф й беше благодарен, че не смущава скръбта му с излишни думи. И все пак той искаше да знае… тя единствена можеше да му говори за _нея_. Попита тихичко:
— Кога…
(Не посмя да каже: «умря».)
Роза отвърна:
— В събота ще стане седмица.
Той мигновено си припомни нещо и попита:
— През нощта ли?
Роза го погледна изненадана и каза:
— Да, през нощта, между два и три часа.
В паметта му изплува погребалната мелодия.
Той попита треперещ:
— Много ли се измъчи?
— Не, не, слава богу, мили Кристоф, тя почти не се мъчи. Беше толкова слаба! Не оказа никакво съпротивление. Тутакси се разбра, че е загубена.
— А тя, разбра ли и тя?
— Не зная. Струва ми се, че да…
— Каза ли нещо?
— Не, нищо. Охкаше само като малко дете.
— Ти беше ли при нея?
— Да, първите два дни бях съвсем сама там, преди да дойде брат й.
Той стисна ръката й признателно.
— Благодаря.
Роза почувствува прилив на кръв в сърцето си.
Той помълча малко и каза, запъвайки се, защото тези думи го задушаваха:
— Нищо ли… нищо ли не каза за мене?
Роза поклати тъжно глава. Какво не би дала, за да може да му каже това, което той очакваше. Упрекваше се дори, че не умее да лъже. Опита се да го утеши:
— Тя беше загубила съзнание.
— Говореше ли?
— Съвсем несвързано и много тихо.
— Къде е момиченцето й?
— Брат й го отведе със себе си в своето село.
— А _тя_?
— Тя също е там. Миналата седмица, в понеделник, замина оттук.
Пак се разридаха.
Отново се разнесе гласът на госпожа Фогел; тя викаше Роза. Останал сам, Кристоф с болка се замисли за дните след смъртта на Сабин. Цяла седмица, цяла седмица вече!… О, господи, какво ли е станало с нея? Колко много дъжд се бе излял през тези дни над земята!… А той се бе смял, беше се чувствувал щастлив!
Напипа в джоба си пакетче, увито в копринена хартия: купил й бе сребърни токи за обувките. Спомни си вечерта, когато ръката му бе докоснала малкото босо краче. Къде бяха сега малките й крачета? Колко ли им е студено!… Помисли си, че споменът за тази хладна плът беше едничкото нещо, което познаваше от любимото тяло! Никога не се беше осмелил да го докосне, да го вземе в обятията си. И тя си беше отишла съвсем непозната. Той не знаеше нищо за нея, нито за душата й, нито за плътта й. Нищо, което да му напомня извивките на тялото й, живота й, любовта й… Никакво веществено доказателство!… Не притежаваше нито едно писмо, нито една реликва, нищо. Къде да я улови, къде да я търси, в себе си или вън от себе си?… О, небитие! Не му оставаше нищо друго от нея освен собствената му любов, само тя… И въпреки всичко бясното му желание да я изтръгне от разрушението, необходимостта да отрече смъртта, го караше да се залавя за тази последна отломка с безумна вяра:
«Не съм мъртва, промених убежището си и оставам жива в тебе, който ме виждаш и жалиш. Любимата душа се влива в душата на влюбения.»
Той никога не беше чел тези безсмъртни думи; те се таяха в него. Всеки на свой ред се изкачва по голготата на вековете. Всеки изживява мъките, всеки изживява отчаяната надежда и безумието на вековете. Всеки върви по стъпките на тези, които са живели, които са се борили преди него срещу смъртта, отричали са я и са умирали.


Кристоф се уедини в дома си. Капаците му стояха затворени по цял ден, за да не вижда прозорците на отсрещната къща. Избягваше Фогелови: бяха му омразни. Не можеше да ги упрекне в нищо: те бяха порядъчни хора и достатъчно благочестиви, за да не смирят чувствата си пред смъртта. Знаеха, че Кристоф страда и уважаваха скръбта му, каквото и да мислеха за връзката му със Сабин. Избягваха да произнасят пред него името й. Докато тя беше жива обаче, те бяха нейни неприятели: това му бе достатъчно, за да се чувствува техен враг сега, когато тя вече не беше между живите.
Впрочем те не бяха внесли никаква промяна в шумния си начин на живот и въпреки искреното, но преходно съчувствие, което бяха изпитали, явно беше, че това нещастие всъщност ги оставя равнодушни: това беше съвсем естествено! Може би даже тайно изпитваха облекчение. Така поне си въобразяваше Кристоф. Сега, когато намеренията на семейство Фогел спрямо него му бяха станали ясни, той беше склонен да преувеличава нещата. В действителност Амалия и мъжът й не държаха много на него и той си придаваше прекалено голямо значение. Не се съмняваше, че за хазяите му смъртта на Сабин беше добре дошла, понеже бе отстранила главната пречка за проектите им, като освобождаваше полето за Роза. Затова той намрази девойката. Само фактът, че са разполагали негласно с него — Фогелови, Луиза и дори Роза, — без да го питат, би бил достатъчен при всички обстоятелства да го лиши от всякакво чувство към нея. Нали са искали да му наложат да я обикне! А той настръхваше винаги, когато му се стореше, че някой посяга на свободата му, и проявяваше особена мнителност в това отношение, но в дадения случай не се отнасяше само до него. Правата, които си присвояваха, накърняваха не само неговите права, но и правата на мъртвата, на която той бе дал сърцето си. Затова ги бранеше сурово, макар и никой да не посягаше на тях. Той подозираше добросърдечието на Роза, която се измъчваше, като го виждаше да страда, и често потропваше на вратата му, за да го утеши и да му поговори за другата. Не я отблъскваше: имаше нужда да разговаря за Сабин с някой, който я беше познавал; искаше да узнае най-малките подробности около нея по време на боледуването й. Не беше обаче признателен на Роза, защото й приписваше користни подтици. Нима той не виждаше, че цялото семейство и дори самата Амалия разрешаваха тези посещения и дългите им разговори, които майката никога не би допуснала, ако не влизаха в сметката й? Нима Роза не се беше споразумяла с близките си? Той не можеше да повярва, че нейното състрадание е напълно искрено и лишено от лични помисли.
Донякъде беше прав. Роза жалеше Кристоф от все сърце. Полагаше искрени усилия да вижда Сабин с неговите очи, за да я обикне чрез него. Строго се упрекваше за лошите чувства, които бе изпитвала към нея, и вечер в молитвите си й искаше прошка. Но нима можеше да забрави, че самата тя е жива, че вижда Кристоф по всеки час на деня, че го обича, че няма защо вече да се бои от другата, че другата беше изчезнала и дори споменът за нея щеше да изчезне, че тя щеше да остане сама и един ден може би… Можеше ли да потисне в скръбта си, в скръбта на приятеля си, която тя чувствуваше повече своя от собствената си скръб — можеше ли да потисне внезапния несъзнателен изблик на радост? Веднага се упрекваше. Това беше само проблясък, но и той стигаше: Кристоф го бе забелязал. Той й хвърляше поглед, който вледеняваше сърцето й; тя прочиташе в него враждебни мисли; яд го беше на Роза, че е жива, докато Сабин е мъртва.
Мелничарят дойде с каруцата си да вземе малкото покъщнина на Сабин. Прибирайки се от един урок, Кристоф видя изложени на улицата леглото, гардероба, дюшеците, бельото, всичко, което й беше принадлежало, всичко, което оставаше от нея. За него това беше грозна гледка. Бързо отмина. Под пътната врата се сблъска с Бертолд. Мелничарят го спря.
— Ах, драги господине — каза той, стискайки поривисто ръката му. — Кой би казал това, когато бяхме заедно! Колко доволни бяхме всички! А именно от този ден, от тази проклета разходка по реката тя почна да линее. Няма що! Излишно е да се оплакваме! Тя е мъртва. След нея ще дойде и нашият ред. Това е животът… Ами вие? Как сте? Аз съм много добре, слава богу!
Той беше зачервен, потен, дъхаше на вино. Мисълта, че е неин брат, който има право над паметта й, оскърбяваше Кристоф. Той се измъчваше, че този човек говори за жената, която той обичаше. Мелничарят, напротив, беше щастлив, че среща приятел, с когото да разговаря за Сабин. Той не разбираше студенината на Кристоф. Защото не подозираше какво страдание събужда в душата на Кристоф неговото присъствие, внезапното припомняне на деня в мелницата, щастливите спомени, които той извикваше тромаво, бедните реликви на Сабин, които лежаха по земята, а той ги подритваше с крак, говорейки. Дори само името на Сабин, изговорено от неговата уста, разкъсваше сърцето на Кристоф. Той търсеше предлог, за да накара Бертолд да млъкне. Затича се по стълбата, но мелничарят се вкопчваше в него, спираше го по стъпалата, продължаваше да му разказва. Най-сетне, когато мелничарят почна да му разправя за болестта на Сабин с необяснимото удоволствие, с което някои хора, особено от простолюдието, говорят за болестите, давайки много мъчителни подробности, Кристоф не издържа (той едва се сдържаше да не закрещи от болка) и го прекъсна рязко.
— Извинете — каза той с ледено сух глас. — Трябва да се разделя с вас!
И го остави, без да се сбогува.
Неговата безчувственост възмути мелничаря. Той безспорно беше отгатнал тайното чувство между Кристоф и сестра му. Стори му се чудовищно, че младежът засвидетелствува подобно равнодушие: реши, че Кристоф няма сърце.
А Кристоф избяга в стаята си: той се задушаваше, докато пренасяха багажа, изобщо не излезе. Закле се да не погледне през прозореца, но не можа да се сдържи. Скрит в ъгъла зад пердетата, той наблюдаваше отпътуването на любимите вещи с мъчително внимание. Виждайки, че изчезват завинаги, беше готов да изтича на улицата и да извика: «Не! Не! Оставете ми ги! Не ми ги отнемайте!» Искаше да се помоли да му дадат поне един предмет, един-единствен, да не му я отнемат цялата. Но как би се осмелил да поиска това от мелничаря? Той не му беше никакъв. Любовта му беше останала неизвестна дори за нея. Как би се осмелил да я разбуди пред другиго? И освен това, ако се опиташе да каже само една дума, щеше да избухне в ридания… Не, не, трябваше да мълчи, трябваше да присъствува на това пълно изчезване, без да може, без да посмее да направи каквото и да било, за да спаси някоя отломка от корабокрушението…
Когато всичко беше свършено, когато къщата беше изпразнена, когато пътната врата се затвори зад мелничаря и трополенето на колата се отдалечи, разтърсвайки стъклата, когато шумът съвсем заглъхна, Кристоф се хвърли на пода; не му беше останала нито една сълза, нито една мисъл, за да страда или да се бори, беше вледенен, мъртъв като че ли самият той.
Потропа се на вратата. Той остана неподвижен. Потропа се отново. Беше забравил да превърти ключа. Влезе Роза. Тя възкликна, като го видя проснат на пода, и се спря уплашена. Той повдигна гневно глава.
— Какво има? Какво искаш? Остави ме!
Тя не си отиваше. Стоеше, облегната колебливо на вратата, и повтаряше:
— Кристоф…
Той се изправи безмълвно. Срамуваше се, че го е видяла така. Изчисти праха от дрехите си и попита грубо:
— Е добре, какво искаш?
Роза промълви смутена:
— Прощавай, Кристоф… аз влязох… аз ти донесох…
Той видя, че тя държи в ръката си някакъв предмет.
— Ето — каза тя, като му го подаде. — Помолих Бертолд да ми даде един спомен от нея. Помислих си, че това може би ще ти достави удоволствие…
Беше малко сребърно огледало, джобното огледало, в което тя се оглеждаше с часове не толкова от кокетство, колкото от безделие. Кристоф го взе, улови и ръката, която му го подаваше.
— О! Рози!…
Цял беше преизпълнен от нейната доброта и от съзнанието за собствената си несправедливост. В буен порив коленичи пред нея и зацелува ръката й:
— Прости ми… прости ми…
Отначало Роза не разбра; после разбра прекалено ясно. Тя се изчерви, разтрепери се и се разплака. Тя разбра какво искаше да каже той: «Прости ми, ако съм несправедлив… прости ми, ако не те обичам… прости ми, ако не мога… ако не мога да те обичам, ако няма да те обикна никога!…»
Тя не дръпна ръката си: знаеше, че той целува не нейната ръка. А опрял страна на ръката на Роза, Кристоф плачеше горчиво, съзнавайки, че тя чете в душата му: беше му страшно жал, че не може да я обикне, че я кара да страда.
Те стояха така, плачейки и двамата в здрачната стая.
Най-сетне тя измъкна ръката си. Той продължаваше да шепне:
— Прости ми!…
Тя постави нежно ръка на главата му. Той се изправи. Целунаха се безмълвно и почувствуваха на устните си соления вкус на сълзите.
— Ще бъдем винаги приятели — каза й той тихо.
Тя поклати глава и си отиде, премного скръбна, за да говори.
Мислеха си, че светът е устроен зле. Този, който обича, не е обичан. Който е обичан, не обича. Който обича и е обичан, рано или късно един ден се разделя с любовта си… Измъчва се… Измъчва… И най-нещастният невинаги е този, който страда.
Кристоф пак започна да бяга от къщи. Не можеше вече да живее там. Не можеше да гледа отсреща прозорците без пердета, празния апартамент.
Изпита още по-жестоко страдание. Старият Ойлер побърза да даде отново под наем жилището на Сабин. Един ден Кристоф видя в нейната стая чужди лица. Нови съществования заличаваха последните следи от нейното кратко съществуване.
Беше му невъзможно да стои у дома си. По цели дни прекарваше навън. Връщаше се едва нощем, когато вече не се вижда нищо. Поднови скитанията си из полето. Те неизбежно го довеждаха до чифлика на Бертолд. Но той не влизаше там, не смееше да го доближи, заобикаляше го отдалеч. Беше открил едно място върху хълма, който се издигаше над чифлика, равнината и реката: то беше обичайната цел на разходките му. Оттам наблюдаваше извивките на реката чак до скупчените върби, под които бе зърнал сянката на смъртта по лицето на Сабин. Оттам различаваше двата прозореца на стаите, в които те бяха бодърствували един до друг, толкова близо и толкова далеч, разделени от една врата — вратата на вечността. Оттам той витаеше над гробището. Не се бе решил да влезе вътре: още от детските си години се ужасяваше от разтлението, с което не искаше да свързва спомена за любимите си същества. Но гледана отдалеч и отгоре, малката нива на мъртъвците нямаше нищо злокобно. Дремеше спокойно под слънчевите лъчи… Нека си спи!… Тя толкова обичаше да спи! Нищо не я смущаваше там. Петли се обаждаха в полето. От чифлика долитаха тракането на мелницата, врявата на птичия двор, крясъците на играещите деца. Съзираше и момиченцето на Сабин, то тичаше, различаваше дори смеха му. Веднъж го издебна до вратата на чифлика, на изровения селски път, който обграждаше зида. Сграбчи детето, когато то мина край него, и го прегърна буйно. Детето се уплаши и изпищя. Беше го почти забравило. Той го попита:
— Добре ли се чувствуваш тук?
— Да, забавлявам се…
— Не искаш ли да се върнеш там?
— Не!
Той пусна момиченцето. Детското му безгрижие го натъжи. Горката Сабин!… И все пак то бе плът от плътта й, частица от нея… Съвсем малка. Детето не приличаше на майка си: нещичко само от нея бе минало в него и неуловимо напомняше изчезналото същество — тембърът на гласа, лекото присвиване на устните, начинът, по който навеждаше глава. Останалото беше чуждо, наследено от друго същество и примесено със Сабининото, то будеше отвращение у Кристоф, без той сам да си признае.
Само в себе си Кристоф намираше отново образа на Сабин. Тя го преследваше навсякъде, но той се чувствуваше истински с нея, когато биваше сам. Никъде тя не беше така близо до него, както на неговото убежище, на хълма, далеч от хорските погледи, в местността, изпълнена със спомена за нея. Изминаваше цели левги, за да дойде тук, изкачваше се тичешком, с разтуптяно сърце, като на любовна среща: и това наистина беше среща. Щом дойдеше, лягаше на земята, същата земя, в която почиваше _нейното_ тяло, затваряше очи и тя завладяваше съзнанието му. Не виждаше чертите й, не чуваше гласа й: нямаше нужда от това; тя проникваше в него, прегръщаше го, принадлежеше му. В това състояние на страстна халюцинация той не съзнаваше какво става, не знаеше нищо, знаеше само, че е с нея.
Това състояние продължи кратко време. Всъщност той беше съвсем искрен само първия път. Още на следващия ден трябваше да призове на помощ волята си. А след това истината е, че той се опитваше да изживее повторно този миг. Едва тогава пожела да си припомни лицето и точните очертания на Сабин: дотогава изобщо не се беше сетил. Успя само в мигновени проблясъци и се почувствува просветлен. Само че това стана с цената на цели часове чакане в мрак.
«Клета Сабин — мислеше си той, — всички те забравят, само аз те обичам, само аз те пазя завинаги, мое скъпоценно съкровище! Аз те владея, държа те здраво и няма да те оставя да ми се изплъзнеш!…» Той говореше така, защото тя вече му се изплъзваше: бягаше от мисълта му, както водата изтича между пръстите. Той идваше всеки ден на хълма, верен на срещата. Искаше да мисли за нея и затваряше очи. Случваше му се обаче след половин, един час, а понякога и два да осъзнае, че не мисли за нищо. Съзнанието му попиваше като гъба шумовете, долитащи от долината, клокоченето на шлюзите, хлопатарките на двете кози, които пасяха на хълма, свистенето на вятъра в клоните на крехките дървета, под които се беше проснал. Той се бунтуваше, насилваше го да му се подчини, да извика и да задържи изчезналия образ, с който искаше да свърже живота си, но мисълта му се отказваше уморена и измъчена и отново се отдаваше с облекчена въздишка на ленивата вълна на възприятията.
Кристоф се отърси от вцепенението си. Кръстоса полето нашир и надлъж, за да търси Сабин. Търсеше я в огледалцето, по което беше минала нейната усмивка. Търсеше я на брега на реката, където беше потопила ръцете си. Но огледалото и реката му връщаха само неговото собствено отражение. Възбудата от ходенето, чистият въздух, буйната кръв, която туптеше във вените му, събуждаха мелодии в душата му. Той опита да се самоизмами.
— О! Сабин!…
Посвети й песните си, зае се да възкреси в композициите си любовта и скръбта си… Но каквото и да правеше, любовта и скръбта оживяваха, но клетата Сабин не печелеше нищо от това. Любовта и скръбта гледаха към бъдещето, а не към миналото. Кристоф беше безпомощен срещу младостта си. Жизнените сокове се надигаха в него с нова сила. Скръбта му, съжаленията, целомъдрената му пламтяща любов, потиснатите желания разпалваха треската му. Въпреки тъжното настроение сърцето му биеше весело и буйно. Възторжени песни вилнееха в пияни тактове: всичко славословеше живота, дори тъгата приемаше празничен облик. Кристоф беше премного откровен, за да упорствува в самоизмамата; той се презираше. Животът обаче го увличаше и печален, с душа, преизпълнена от смъртта, а тяло, преизпълнено с живот, той се отдаде на своята възраждаща сила, на ликуващата абсурдна радост от съществуването, която скръбта, жалостта, отчаянието, раздиращата рана на непоправимата загуба, всички терзания на смъртта само изострят и раздухват у силните натури, пришпорвайки бясно хълбоците им…
Впрочем Кристоф съзнаваше, че в съкровените дълбини на душата си пази едно недостъпно, ненакърнимо убежище, в което беше заключена сянката на Сабин. Потокът на живота нямаше да може да я отвлече. Всеки носи дълбоко в себе си като че ли едно малко гробище с покойниците, които е обичал. Те почиват там с години, без никой да ги смути. Настъпва обаче ден — това е известно, — когато гробът се отваря. Мъртъвците излизат от него и се усмихват с безкръвните си, вечно влюбени устни на любимия, на обичащия, в чиито дълбини почива техният спомен, както детето спи в майчината утроба.


III
Ада

След дъждовното лято настъпи пищна есен. В мощните градини дърветата се огъваха от плод. Червените ябълки блестяха като топки от слонова кост. Няколко дървета навличаха вече набързо ярките пера на късната есен: цвета на огъня, на плодовете, на зрял пъпеш, портокал, лимон, на вкусна кухня, на препечено месо. Червеникави отблясъци припламваха навред в горичките, а от ливадите изникваха малките розови пламъчета на прозрачните есенни минзухари.
Той слизаше по някакъв склон. Беше неделя следобед. Вървеше с широки крачки, почти тичаше, увлечен от наклона. Тананикаше някаква музикална фраза, натрапила му се още от началото на разходката. Зачервен, раздърпан, той крачеше, размахвайки ръце и местейки поглед като луд, и изведнъж, при един завой на пътеката, се озова лице в лице с едно русо момиче: покатерено на един зид, то дърпаше с все сила голям клон и лакомо се тъпчеше с тъмносини сливи. И двамата се сепнаха. Девойката го погледна изплашена, с пълна уста; после избухна в смях. Той също се разсмя. Девойката беше забавна за гледане с кръглото й лице, обградено от бухнали руси коси — същински ореол от слънчев прах, и със сочните румени бузи, големите сини очи, въздебеличкия, вирнат безочливо нос, малката червена уста, белите здрави и неравни зъби, чувствената брадичка и цялото й пищно тяло, едро и закръглено, добре сложено, пращящо от здраве. Кристоф извика:
— Да ви е сладко!
И понечи да продължи пътя си. Тя обаче го спря.
— Господине! Господине! Бъдете така добър да ми помогнете да сляза. Не мога сама…
Той се върна и я попита как се е покатерила.
— С нокти… Винаги е по-лесно да се качиш…
— Особено когато над главата ти висят апетитни плодове…
— Да… Само че след като се наядеш, не ти достига вече смелост. Не можеш да намериш обратния път.
Той я гледаше, както беше кацнала горе. Каза й:
— Много сте си добре така. Стойте си спокойно. Ще ви дойда на гости утре. Довиждане.
Но не правеше нито крачка, закован под дървото.
Тя се престори, че се страхува и го замоли превзето да не я изоставя. Гледаха се така смеешком. Тя му посочи клона, за който се беше заловила, и го попита:
— Искате ли да ги опитате и вие?
Уважението към собствеността не се беше развило у Кристоф след времето на разходките му с Ото. Той прие без колебание. Тя се забавляваше, като го бомбардираше със сливи. Когато той се наяде, девойката каза:
— А сега.
Той се наслаждаваше лукаво, като я караше да чака. Тя губеше търпение върху зида. Най-сетне той каза:
— Хайде! — и й протегна ръце.
Тъкмо се канеше да скочи, девойката се сети за нещо.
— Чакайте, трябва най-напред да се запасим!
Тя откъсна най-хубавите сливи, които можеше да достигне, и напълни пищната си пазва.
— Внимавайте да не ги смачкате! — извика той и почти му се прииска да стане така. Девойката се плъзна и скочи в ръцете му. Макар че беше силен, той се олюля под тежестта й и едва не я събори на земята. Бяха еднакво високи. Лицата им се докосваха. Той целуна влажните й лепнещи от сока на сливите устни. Тя отговори на целувката му без много превземки.
— Къде отивате? — попита я той.
— Не зная.
— Сама ли се разхождахте?
— Не. С приятели, но ги загубих… Ехо! — извика тя внезапно с всички сили.
Никой не й отговори.
Тя не се разтревожи особено. Тръгнаха наслуки.
— Ами вие? Къде отивате? — попита тя.
— И аз не зная.
— Отлично. Тогава да вървим заедно.
Тя извади сливите от открехнатото си деколте и започна да яде.
— Ще се разболеете — каза той.
— Никога! По цял ден ям сливи!
През цепнатата й блузка се виждаше ризата й.
— Сега са съвсем топли — подхвърли тя.
— Я да видим!
Тя му подаде смеешком една. Той я изяде. Девойката го гледаше крадешком, смучейки плодовете като малко дете. Той не си представяше как ще завърши това приключение. Тя обаче подозираше и чакаше.
— Ехо! — извика някой в гората.
— Ехо! — отвърна тя. — А, ето ги! — обърна се към Кристоф. — Отлично!
Всъщност съвсем не беше очарована. Но речта не е дадена на жената, за да казва това, което мисли… Слава богу! Иначе на земята нямаше да има морал.
Гласовете приближаваха. Приятелите й скоро щяха да се покажат на пътя. Тя прескочи внезапно канавката, изкачи откоса от другата страна и се скри зад дърветата. Той я гледаше учуден. Тя му махна властно с ръка да отиде при нея. Кристоф я последва. Двамата потънаха в гората.
— Ехо! — извика тя отново, когато се отдалечиха доста. — Нека да ме търсят! — обясни тя на Кристоф.
Другите се бяха спрели на пътя и се ослушваха откъде идва гласът. Отговориха и на свой ред навлязоха в гората. Но тя не ги дочака. Забавляваше се да прави големи завои надясно и наляво. Те се задъхваха да я викат. Тя ги оставяше да се дерат, а после се обаждаше от противоположната посока. Най-сетне те се умориха и убедени, че най-доброто средство да я накарат да се върне е да престанат да я търсят, й извикаха:
— На добър ти час! — и отминаха, пеейки.
Тя побесня, че не ги е грижа за нея. Сама искаше да се отърве от тях, а сега не можеше да се примири, че така лесно я изоставят. Кристоф се чувствуваше като глупак: тази игра на криеница с момиче, което не познаваше, не го развличаше особено и той изобщо не мислеше да се възползува от усамотението им. И тя не мислеше за това: в яда си бе забравила Кристоф.
— О! Това е прекалено — каза тя, тропайки с крак, — ето че ме изоставиха съвсем сама!
— Но нали вие пожелахте това? — каза й Кристоф.
— Ни най-малко!
— Вие бягахте от тях.
— Ако съм бягала, то си е моя работа, а не тяхна. Те трябва да ме търсят. Ами ако се бях загубила?…
Тя вече се вайкаше какво би могло да й се случи, ако… ако беше станало обратното на това, което се бе случило в действителност.
— О! Ще ги науча аз тях! — заяви ожесточено Ада и тръгна назад с големи крачки.
По пътя си спомни за Кристоф и пак го погледна. Беше обаче много късно. Тя се разсмя. Дяволчето, което до преди малко беше в нея, беше изчезнало. Докато чакаше да я обсеби друго дяволче, тя гледаше Кристоф с равнодушни очи. Освен това беше гладна. Стомахът й припомняше, че е време за вечеря. Бързаше да настигне приятелите си в странноприемницата. Хвана под ръка Кристоф, облегна се цяла на него и заяви, че е смазана от умора. Това не й попречи да го повлече на един наклон, като тичаше, викаше и се кикотеше като луда.
Заговориха. Тя научи кой е той. Не й беше известно името му и, изглежда, не отдаде голямо значение на професията му. Кристоф от своя страна узна, че тя била продавачка при една шапкарка на Кайзерщрасе (най-елегантната улица в града), че се казвала Аделхайд, а за приятелите — Ада. Била на разходка с една своя приятелка, която работела в същата модна къща, и двама съвсем порядъчни младежи, единият чиновник в банката «Вайлер», а другият — служещ в голям магазин. Използували неделния ден. Били решили да вечерят в кръчмата «Брошен», откъдето има хубав изглед към Рейн, а после да се върнат с параходчето.
Когато Кристоф и Ада пристигнаха в кръчмата, компанията й се беше вече разположила. Ада не пропусна да устрои сцена на приятелите си. Оплака се, че я изоставили подло и им представи Кристоф като свой спасител. Те не обърнаха никакво внимание на оплакванията й, но познаваха Кристоф — чиновникът само по име, а слушащият в магазина беше слушал няколко негови композиции (той сметна за уместно да изпее тутакси мелодията на едната) и уважението, което му засвидетелствуваха направи впечатление на Ада. Още повече че Мира, другата млада жена (тя всъщност се казваше Ханзи или Йохана), брюнетка с мигащи очи, костеливо чело, изопнати коси, китайско лице, която правеше доста гримаси, но беше духовита и не лишена от чар с козята си муцунка и с тъмния си златист тен, побърза да кокетира с господин Hof Musicus. Помолиха го да почете яденето им с присъствието си.
Кристоф за пръв път в живота си попадаше в такава компания. Всички го отрупваха с внимание, а двете жени, като добри приятелки, се стараеха да си го отнемат една на друга. И двете го ухажваха. Мира се държеше важно, но го гледаше лукаво и го докосваше с крак под масата. Ада играеше безочливо с хубавите си очи, с красивата уста, използуваше всички възможности на съблазнителната си външност. Тяхното прекалено явно кокетство притесняваше и смущаваше Кристоф. Двете дръзки девойки бяха съвсем различни от неприятните лица, които го заобикаляха в къщи. Мира събуждаше любопитството му; той отгатваше, че тя е по-умна от Ада, но прекалено почтителното й държане и двусмислената й усмивка едновременно го привличаха и отблъскваха. Тя не можеше да се състезава с жизнеността и жаждата за наслада, които се излъчваха от Ада. Впрочем самата тя го чувствуваше. Когато разбра, че е загубила играта, тя не настоя, затвори се в себе си, продължи да се усмихва и зачака търпеливо своя час. Ада, господарка на терена, не се опита да отиде по-далеч в кокетирането си: досегашните й усилия бяха насочени главно да ядоса приятелката си; беше успяла и беше доволна. Само че тя се беше уловила в собствената си игра. Четеше в очите на Кристоф страстта, която беше разпалила. И тази страст пламваше и в нея. Тя млъкна и прекъсна просташките си закачки. Безмълвно се гледаха. Усещаха още върху устните си вкуса от целувката. От време на време се включваха шумно в шегите на сътрапезниците си; после пак изпадаха в мълчание, поглеждайки се крадешком. Накрая дори престанаха да се гледат, като че ли се бояха да не се издадат. Вглъбени в собственото си преживяване, те не можеха да преодолеят влечението си един към друг.
Щом се нахраниха, всички се наканиха да си ходят. Трябваше да изминат два километра през гората, за да смигнат до пристанището. Ада стана първа, Кристоф я последва. Почакаха на площадката отвън, докато другите се приготвят — безмълвни, един до друг в гъстата мъгла, едва разпръсната от единствения фенер пред вратата на кръчмата. Мира се бавеше пред огледалото.
Ада улови Кристоф за ръка и го повлече край къщата към потъналата в сянка градина. Те се скриха под един балкон, от който се спускаше като завеса пълзяща дива лозница. Обграждаше ги плътен мрак. Почти не се виждаха. Вятърът разклащаше върховете на елите. Кристоф усещаше хладните пръсти на Ада, преплетени в неговите, и уханието на цветето, затъкнато на гърдите й.
Внезапно тя го привлече към себе си. Устните на Кристоф докоснаха косите на Ада, влажни от мъглата; той целуна очите й, клепачите, ноздрите, заоблените й страни, крайчеца на устата, потърси устните й, намери ги и се долепи до тях.
Другите бяха излезли. Викаха:
— Ада!…
Двамата стояха неподвижни, едва си поемаха дъх изправени един до друг, докосващи се с устни и тела.
Чуха гласа на Мира:
— Тръгнали са напред.
Стъпките на другарите им се отдалечиха в нощта. Те се прегърнаха още по-плътно, безмълвно, утолявайки страстното желание с целувка.
Селски часовник прозвъни в далечината. Отскубнаха се от прегръдката си. Трябваше бързо да изтичат към пристанището. Без да кажат нито дума, се запътиха натам, преплели ръце, като Кристоф изравняваше крачките си с Ада и вървеше бързо и решително като нея. Пътят беше безлюден, по полето ни жива душа, нищо не се виждаше на десет крачки пред тях. Вървяха спокойни и уверени в приятелската нощ. Нито веднъж не се спънаха в камъчетата по пътя. Понеже бяха закъснели, свиха по пряка пътека. Тя слизаше известно време между лозята, после почна да се изкачва и дълго лъкатушеше по склона на хълма. Те чуваха в мъглата ромоленето на реката и шумните перки на параходчето, което идваше. Оставиха пътеката и се затичаха през нивите. Най-сетне се озоваха на брега на Рейн, но все още доста далеч от спирката. Никак не се разтревожиха. Ада беше забравила предишната умора. Струваше им се, че биха могли да вървят цяла нощ така по тихата трева, в плаващата мъгла, по-влажна и по-плътна покрай реката, която цяла беше загърната в лунна белота. Сирената на параходчето зави, невидимото чудовище се отдалечи тежко. Те си казаха със смях:
— Ще вземем следващото.
На брега на реката леко развълнуваните води се разбиха в краката им.
На пристанището им казаха:
— Току-що замина последното корабче.
Сърцето на Кристоф се разтуптя. Ада стисна по-силно ръката му.
— Чудо голямо! Все ще има някое утре!
На няколко крачки от тях, с ореол от мъгла, бледо проблясваше фенер, закачен на греда на терасата край реката. Малко по-далеч — няколко осветени стъкла, малка странноприемница.
Влязоха в мъничката градина. Пясъкът скърца под краката им. Намериха пипнешком стъпалата на стълбата. Когато влязоха в заведението, тъкмо гасяха лампите. Увиснала на ръката на Кристоф, Ада поиска една стая. Стаята, в която ги заведоха, гледаше към градината. Като се наведе от прозореца, Кристоф видя фосфоресциращата светлина на реката и окото на фенера, по чието стъкло се блъскаха комари с големи крила. Вратата се затвори. Ада стоеше права до леглото и се усмихваше. Той не смееше да я погледне. Тя също не го гледаше, но следеше през миглите си движенията на Кристоф. Подът скърцаше при всяка стъпка. Чуваха се най-малките шумоления в къщата. Те седнаха на леглото и се притиснаха безмълвно.


Трепкащата светлина в градината угасна. Всичко угасна.
Нощ… Бездна… Никаква светлина… Нито проблясък на мисъл. Битие. Силата на Битието, тъмна и разкъсваща сила. Всемогъща, раздираща радост. Радост, която изсмуква цялото същество, както камъкът потъва в празното пространство. Желанието заличава мисълта. Абсурден, всевластен закон на слепите и пияни светове, които се движат в мрака…
Нощ… Смесено дихание, златиста топлина на две тела, които се сливат, бездни от унес, в които пропадат заедно… нощ, която се равнява на много нощи; часове, равни на векове, секунди, равни на смъртта… Общи мечти, думи със затворени очи, нежен допир на босите крака, търсещи се в полусън, сълзи и смях, щастие да се обичаш в безсмислената действителност, да споделиш небитието на съня, стихийните видения, които осеняват мозъка, халюцинациите на изпълнената с шумове нощ… Рейн клокочи в заливчето, в подножието на къщата; по-далеч водата се удря във вълнолома, шумът наподобява ситен дъжд върху пясъка. Мостикът скърца, стене под напора на водите. Веригата, с която е привързано корабчето, се изопва и отпуска с дрънчене на старо желязо. Гласът на реката се надига, изпълва стаята. Леглото е все едно лодка. Те се носят един до друг шеметно по течението, без твърда почва под краката си, като плаващи птици. Нощта става още по-черна, пустотата още по-пуста. Притискат се по-плътно един към друг. Ада плаче, Кристоф губи съзнание и двамата изчезват във вълните на нощта…
Нощ… Смърт… Защо да оживяват отново?…
Виделината на утрото изтрива мокрите стъкла. Светлинката на живота припламва в уморените тела. Кристоф се събужда. Ада е вперила очи в него. Главите им почиват на една и съща възглавница. Ръцете им са вкопчени. Устните им се докосват. Цял живот в няколко мига, дни на слънце, на величие, на умиротворение…
«Къде съм? Раздвоил ли съм се? Съществувам ли още? Не чувствувам вече себе си. Душата ми е душа на статуя със спокойно разтворени очи, пълни с олимпийска невъзмутимост…»
Двамата пак изпадат във вековен сън. Обичайните шумове на зората, далечният камбанен звън, минаваща лодка, весла, от които се стича вода, стъпки по пътя ги люлеят, без да смутят блаженството им, и им припомнят, че живеят и трябва да вкусят по-пълно щастието…
Корабчето, боботещо пред прозореца им, изтръгна Кристоф от унеса му. Уговорили се бяха да тръгнат в седем часа, за да пристигнат навреме в града за обичайните си занимания. Той пошепна:
— Чуваш ли?
Тя не отвори очи, усмихна се, издаде напред устни, помъчи се да го целуне, после отпусна глава върху рамото му… През стъклата на прозореца той видя как по бялото небе се плъзна коминът на кораба, безлюдният мостик и потоци дим. Пак се унесе…
Цял час отлетя неусетно. Когато чу часовника, той трепна изненадано.
— Ада! — пошепна й тихичко на ухото. — Хеди! — повтори. — Осем часът е.
Без да отваря очи, тя сгърчи недоволно вежди и устни.
— О, остави ме да поспя!
И като се освободи от прегръдката му и въздъхна уморено, тя му обърна гръб и тутакси заспа на другата страна.
Кристоф остана да лежи до нея. Равна топлина струеше в телата им. Той се унесе в мисли. Кръвта му течеше на широки и спокойни вълни. Избистрените му сетива долавяха най-малките възприятия с първична свежест. Той се наслаждаваше на силата и младостта си. Неволно се гордееше, че е мъж. Усмихваше се на щастието си и се чувствуваше сам: сам, както е бил винаги, може би дог още по-самотен, но без капка печал, някаква божествена самота. Никаква трескавост. Никакъв мрак. Природата можеше спокойно да се оглежда във ведрата му душа. Легнал на гръб, обърнат към прозореца, удавени в ослепителната мъгла очи, той въздишаше:
— О! Колко е хубаво да се живее!…
Да се живее!… Мина лодка… Той внезапно си помисли за изчезналите същества, за ладията, минала някога по реката с тях двамата: тя… той… Коя?… Не тази, която спи до него. Тя, единствената, любимата, клетата малка покойница. А коя е жената до него? Какво търси тук? Как е попаднал в тази стая, в това легло? Гледа я, без да я познава: чужда му е; до вчера сутринта въобще не съществуваше за него. Какво знае за нея? Знае, че не е умна. Знае, че не е добра. Знае, че не е хубава в този миг с безкръвното си подпухнало от съня лице, с отворената уста, с ниското чело, че прилича на риба с набъбналите си издадени напред устни. Знае, че никак не я обича. И остра болка го пронизва при мисълта, че е целувал тия чужди устни още в първия миг, когато се бяха срещнали, че е притежавал това хубаво нелюбимо тяло още в първата нощ, а обичаното момиче бе живяло и умряло край него, без той нито веднъж да се осмели да докосне с устни косите му и никога няма да узнае уханието му. От него не бе останало нищо. Всичко се бе стопило. Земята му беше отнела всичко, а той не се беше възпротивил…
Наведен над нищо неподозиращата заспала Ада, той изучаваше с неприязън чертите и; тя усети втренчения му поглед. Разтревожена, че я наблюдава, с голяма мъка повдигна тежките си клепачи и му се усмихна. Като разбудено дете прошепна неуверено:
— Не ме гледай, грозна съм…
И пак се отпусна назад, мъртво уморена, усмихна се и измърмори:
— О, толкова… толкова ми се спи!… — И потъна в сънищата си.
Той неволно се засмя. Целуна я нежно по устата и по детското й носле. После, като погледа още малко това едро заспало голямо дете, той прекрачи тялото й и стана безшумно. Тя въздъхна облекчено, след като той се махна, и се изтегна с цялата си дължина на празното легло. Той внимаваше да не я събуди, макар и да нямаше такава опасност. Когато се облече, седна на стола до прозореца и загледа мъгливата димяща река, която сякаш влачеше ледени късове. Застина замечтан, заслушан в печалната пасторална музика, която звучеше в душата му.
От време на време тя полуотваряше очи, поглеждаше го, без да го вижда — потребни й бяха няколко секунди за да го разпознае, — усмихваше му се и минаваше от един сън в друг. Попита го колко е часът.
— Девет без четвърт.
Тя се замисли, още не напълно разсънена.
— Че какво от това, девет без четвърт?
В девет и половина се протегна, въздъхна и заяви, че става.
Десет часът изби, преди да е мръднала. Ядоса се на часовника.
— Пак звъни!… Все избързва!…
Той се засмя и седна на леглото до нея. Тя обви шията му с ръце и му заразказва сънищата си. Той не я слушаше особено внимателно. Час по час я прекъсваше, шепнейки й нежни думи на ухото. Тя обаче го заставяше да млъкне и продължаваше съвсем сериозно, като че ли нямаше нищо по-важно от сънищата й. Той я слушаше снизходително.
Била на вечеря: там бил и великият херцог; Мира била куче от Нова земя… не, къдрава овца, която прислужвала на масата… Ада била изнамерила начин да се издигне над земята, ходела, танцувала и лягала във въздуха. Ето, било съвсем просто: трябвало само да направи така… и така… и готово.
Кристоф й се присмиваше. Тя също се смееше, малко засегната от неговия смях. Вдигна рамене:
— Ах, ти не разбираш нищо!…
Ядоха в леглото от една и съща чиния, с една и съща лъжица.
Тя най-сетне стана; отметна завивките, измъкна белите красиви и пълни крака и се смъкна на килимчето пред кревата. После седна на него, за да си поеме дъх, и се загледа в краката си. Най-сетне плесна с ръце и му заповяда да излезе; понеже той се бавеше, тя го улови за раменете и го избута през вратата, като я заключи.
След като на воля се назяпа, нагледа и раздвижи хубавите си крайници, след като изпя, миейки се, една сантиментална песен от четиринадесет строфи, изпръска с вода лицето на Кристоф, който тропаше по стъклото и откъсна на тръгване последната роза от градината, те се качиха на корабчето. Мъглата още не се беше вдигнала. Слънцето обаче блестеше през нея: плаваха сред млечнобяла светлина. Ада, седнала в задната част на корабчето заедно с Кристоф, още сънлива и нацупена, мърмореше, че слънцето й греело в очите и че целия ден щяло да я боли глава. Понеже Кристоф не обръщаше сериозно внимание на оплакванията й, тя замълча мрачно. Очите й бяха почти затворени и лицето й беше придобило забавното изражение на току-що събудено дете. Една елегантна дама обаче седна недалеч от тях на следващата спирка и Ада веднага се оживи и се постара да каже на Кристоф нещо сантиментално и изтънчено. Тя отново му говореше на «вие», най-официално.
Кристоф се безпокоеше какво ще каже тя на господарката си, за да извини закъснението си. Тя никак не се тревожеше.
— Чудо голямо! Да не ми е за пръв път!
— За какво?…
— Да отида със закъснение — каза тя, засегната от въпроса.
Той не се осмели да я попита за причината на тия закъснения.
— Какво ще й кажеш?
— Че майка ми е болна, че е умряла… знам ли?
Стана му неприятно, че говори толкова несериозно.
— Не бих желал да лъжеш.
Тя се оскърби.
— Първо, не лъжа никога… Освен това не мога все пак да й кажа, че…
Той попита полушеговито, полусериозно:
— Защо не?
Тя се изсмя, повдигна рамене, заявявайки, че е груб и невъзпитан и че между другото го била помолила да не й говори на «ти»?
— Нима нямам право?
— Ни най-малко.
— След това, което стана?
— Нищо не е ставало.
Тя го гледаше смеешком в очите, с предизвикателно изражение. Макар и да се шегуваше, най-неприятното беше — той чувствуваше това, — че не би й коствало много да го каже напълно сериозно и почти да мисли така. Но някакъв забавен спомен навярно я развесели: тя избухна в смях, гледайки Кристоф, и го целуна шумно, без да хае за съседите, които между другото никак не се изненадаха.


Той участвуваше сега във всички нейни разходки с продавачки от магазина и търговски служещи: простащината им никак не му се нравеше и затова се опитваше да се отърве пътем от тях. Водена обаче от дух на противоречие, Ада не беше вече склонна да се загубват в горичките. Когато валеше или по някоя друга причина не излизаха вън от града, той я водеше на театър, в музея или в зоологическата градина. Тя държеше да се показва с него. Искаше дори да я придружава на литургия. Той обаче беше така невероятно искрен, че откакто вече не вярваше, не стъпваше в църква (под благовиден предлог беше напуснал работата си като органист). Същевременно, без да съзнава, все още беше достатъчно религиозен и му се струваше същинско светотатство да ходи на църква с Ада.
Вечер отиваше при нея. Там заварваше Мира, която живееше в същата къща. Мира не беше злопаметна, подаваше му гальовно меката си ръка, разговаряше за безразлични или забавни неща и деликатно си отиваше. Приятелството между двете жени беше станало много по-близко, макар и да можеше да се очаква точно обратното: сега бяха направо неразделни. Ада нямаше никакви тайни от Мира и й разказваше всичко; Мира я слушаше охотно: като че ли и двете изпитваха еднакво удоволствие.
Кристоф се чувствуваше неудобно в компанията им. Приятелството им, странните им разговори, свободните маниери, безочливия светоглед и изказвания на Мира — все пак не толкова цинични в негово присъствие, отколкото когато беше сама с приятелката си, но затова пък Ада му разправяше всичко, — нескромното им любопитство и бъбривост, насочени постоянно към глупави или непристойни теми, цялата тази двусмислена и едва ли не животинска атмосфера ужасно го притесняваше, като все пак събуждаше интерес у него. Защото не познаваше нищо подобно. Той се чувствуваше загубен в разговора на тези две глупачки, които разговаряха за тоалети, подхвърлиха си най-несвързани реплики, смееха се нелепо, а очите им блясваха от удоволствие, когато надушеха нещо пикантно. Когато Мира се отдалечаваше, олекваше му. Двете жени заедно създаваха сякаш някаква чужда страна, чийто език му беше непознат. Невъзможно беше да се разбере с тях. Пък и те не го слушаха, подиграваха се с чужденеца.
Когато беше сам с Ада, пак говореха на два различни езика. Но поне полагаха усилия да се разберат. Всъщност колкото повече опознаваше тази девойка, толкова по-малко проумяваше реакциите й. Тя беше първата жена в живота му. Защото не бе имал никаква представа за клетата Сабин като жена. Сабин бе останала за него само свидна мечта. Ада му предлагаше възможността да навакса сега загубеното време. А той на свой ред се стараеше да разреши чрез нея загадката за жената: загадка, която съществува може би само за ония, които търсят някакъв смисъл в нея.
Ада беше напълно лишена от интелигентност: това бе най-малкият й недостатък. Кристоф би се примирил с него, ако и тя го съзнаваше. Макар обаче да се занимаваше с глупости, тя си въобразяваше, че е много умна и се произнасяше уверено за всичко. Говореше за музика и обясняваше на Кристоф това, което той познаваше най-добре, изказваше мнения и абсолютни преценки. Безполезно беше да се опита да я убеди: тя имаше претенции във всички области и много лесно се засягаше. (Беше мнителна и претенциозна във всичко.) Държеше се надуто, беше упорита и суетна. Не искаше и не можеше да разбере нищо. Защо не приемеше, че всъщност нищо не разбира? Колко по-мила му ставаше, когато благоволеше да бъде чисто и просто това, което си е, с качествата и недостатъците си!
Всъщност последната й грижа беше да поразмисли над нещо. За нея най-важното беше да яде, да пие, да пее, да танцува, да вика, да се смее, да спи; искаше да бъде щастлива и всичко щеше да бъде наред, ако това й се удаваше. Обаче макар и да беше специално надарена за тази цел — лакома, ленива, чувствена, простодушно себична за голямо възмущение и забавление на Кристоф, — с една дума, макар и да притежаваше всички пороци, които правят живота приятен за щастливия им притежател, ако не за приятелите му (нима, стига само да е хубаво, всяко щастливо лице не излъчва щастие за всички, които се доближат до него?), въпреки всички основания да бъде доволна от съществуването си и от себе си, Ада дори не беше достатъчно умна, за да се чувствува щастлива. Тази хубава и здрава девойка, свежа, жизнерадостна, с цветущ вид, преливаща веселост и животински апетит, вечно се тревожеше за здравето си! Ядеше за четирима и се оплакваше от слабост. Вайкаше се за всичко: не можела да ходи, не можела да диша, боляла я глава, болели я краката, очите, стомаха, душата. Страхуваше се от всичко, беше безумно суеверна, виждаше във всичко лошо знамение: кръстосаните ножове или вилици на масата, обърнатата солница, броя на сътрапезниците, и почваше да прави какви ли не глупави заклинания, за да отстрани нещастието. По време на разходка броеше гарваните и внимателно следеше накъде летят; оглеждаше тревожно пътя и ахкаше и се тюхкаше, ако сутрин паяк минеше пред краката й; настояваше тогава да се върнат и единственият изход, ако Кристоф искаше да продължат разходката си, беше да я убеди, че вече минава обед и затова паякът не предвещава вече грижа, а надежда. Страхуваше се от сънищата си: разказваше му ги надълго и нашироко; с часове се напрягаше, за да си припомни някоя забравена подробност; не му спестяваше нито една: цяла серия безсмислици, които се въртяха около странни женитби, умирания, явяваха се шивачки, принцове, случваха се смешни, а понякога и непристойни неща. Той трябваше да ги изслушва и да дава мнението си. Често тя по цели дни беше в плен на тези глупави сънища. Животът й се струваше зле устроен, виждаше в черно нещата и хората, тормозеше Кристоф с жалбите си; не си заслужаваше да избягва мрачните си хазяи, дребни еснафи, за да намери отново при нея своя вечен неприятел — скуката.
Внезапно посред сърдитите й мърморения отново я обхващаше шумна и буйна веселост; също така необяснима, както и доскорошното цупене: изблици на необуздан смях, който, именно защото беше безпричинен, като че ли не можеше да секне, гонене из полето, лудории, детски игри доставяше й странно удоволствие да мачка кал, да пина всевъзможни гадини, паяци, мравки, червеи, да ги дразни, да им причинява болка. Без особена злост, водена може би от някакъв неосъзнат инстинкт да изтезава, от любопитство или просто от нямане какво да прави, тя даваше птички на котките, червеи на кокошките, паяци на мравките и наблюдаваше с наслада как ще ги изядат. Изпитваше неуморна потребност да дрънка безсмислици, да повтаря по петдесет пъти лишени от значение думи, да дразни, да вбесява, да досажда, да изважда хората от кожата им. Ами кокетниченията й, щом се появеше някой на пътя й, независимо кой! Тутакси почваше да говори оживено, смееше се, вдигаше шум, правеше гримаси, стараеше се да я забележат. И всъщност винаги го постигаше. Ставаше сантиментална. И при това без мярка, както във всичко останало; впускаше се в шумни излияния. Кристоф се измъчваше, идеше му да я набие. Най-малко й прощаваше, когато не беше искрена. Той не знаеше още, че и искреността е дарба, не по-малко рядка от ума и красотата, и ако човек е справедлив, не може да я изисква от всички. Той не понасяше лъжата, а Ада му сервираше колкото щеш лъжи. Тя лъжеше постоянно, невъзмутимо, лице с лице с очевидните факти. Притежаваше удивителната способност да забравя това, което не й харесваше — а дори и това, което й се беше харесало с лекотата, присъща на жените, които живеят ден за ден.
И въпреки всичко те се обичаха, обичаха се с цялото си сърце. Ада беше също така искрена в любовта си, както Кристоф. Макар и да не почиваше на духовна близост, любовта им беше истинска. Тя нямаше нищо общо с низките страсти. Това беше красива младежка любов и колкото и да беше физическа, в нея нямаше нищо вулгарно, защото беше много млада. Чистосърдечна, едва ли не целомъдрена любов, пречистена от пламенната невинност на насладата. Макар че Ада далеч не беше така невежа, както Кристоф, тя все още притежаваше божественото предимство на юношеското тяло и душа, свежестта на чувствеността, бистра и жива като поточе, която почти дава илюзията на чистотата и която не може да се замени с нищо. Егоистична, посредствена, неискрена в обикновения живот, любовта я правеше простосърдечна, правдива и почти добра: тя успяваше да осъзнае радостта да забравиш себе си заради другия. Кристоф, очарован, забелязваше това и в такива моменти беше готов да умре за нея. Кой може да каже колко смешна и трогателна илюзия влага в любовта си всяка влюбена душа? Естествената илюзия на влюбените беше многократно по-голяма у Кристоф поради вродената у всеки артист способност да създава илюзии. Една само усмивка на Ада придобиваше за него дълбоко значение; една само топла дума беше доказателство за нейното добросърдечие. Той обичаше в нея всичко добро и хубаво във вселената. Наричаше я свое второ «аз», своя душа, свое същество. И двамата плачеха от любов.
Свързваше ги не само наслаждението, а цяла неопределима поезия от спомени и блянове, техни или на съществата, обичали преди тях, живели преди тях… в тях… Те пазеха, без да си споделят това, без даже да го съзнават може би, обаянието от първите минути, когато се бяха срещнали в горичката, първите дни, първите нощи, прекарани заедно, заспиването в прегръдките един на друг, неподвижни, без мисъл, удавени в потока на любовта и безмълвната радост. Внезапни възпоминания, образи, неясни мисли ги обграждаха като бръмнал рояк пчели: някои от тях изплуваха по-ярко за миг и ги караха тайно да бледнеят и да се разтапят от сладострастие. Пареща и нежна светлина… Сърцето примира и мълчи, смазано от преголямото чувство. Тишина, трескава нега, тайнствена и морна усмивка на земята, която тръпне под първите пролетни лъчи… Свежа любов на две млади тела, подобна на априлска утрин. Тя отминава като месец април. Младостта на сърцето напомня изгрев-слънце.


Нищо не допринасяше повече за укрепването на любовната връзка между Кристоф и Ада от отрицателното отношение на обществото към нея.
Още на втория ден след първата им среща целият квартал беше осведомен. Ада не правеше нищо, за да скрие любовното си приключение, тя се гордееше със завоеванието си. Кристоф би предпочел повече дискретност, но се чувствуваше преследван от любопитството на хората и понеже не искаше да даде вид, че бяга от него, явно показваше връзката си с Ада. Малкото градче клюкарствуваше. Колегите на Кристоф от оркестъра го поздравяваха насмешливо, без той да отговаря, защото не допускаше някой да се меси в личния му живот. В замъка порицаха липсата му на държане. Буржоазията осъждаше строго поведението му. Загуби частните си уроци в някои семейства. В други майките се счетоха задължени да присъствуват занапред на упражненията на дъщерите си, изпълнени с подозрение към него, като че ли възнамерява да отвлече скъпоценните госпожички. Ученичките му привидно не знаеха нищо, но естествено знаеха всичко; докато се държаха студено с него, заради проявения от негова страна лош вкус, умираха от желание да узнаят повече подробности. Кристоф се ползуваше с обаяние само сред дребния търговски свят и служещите в магазините, но не го запази дълго: еднакво го дразнеше както одобрението на едните, така и порицанието на другите, и тъй като беше безсилен да се бори срещу порицанието, направи всичко възможно, за да загуби и одобрението: това не беше особено мъчно. Беше възмутен от общата недискретност.
Най-зле настроени срещу него бяха Юстус Ойлер и семейство Фогел. Лошото поведение на Кристоф им се струваше лично оскърбление. Всъщност те съвсем нямаха сериозни намерения спрямо него: нямаха голямо доверие — особено госпожа Фогел — в артистичните натури. Но тъй като по природа бяха черногледи и винаги склонни да мислят, че съдбата ги преследва, те си внушиха, че много са държали на женитбата на Кристоф и Роза, щом се увериха напълно, че тя няма да се осъществи: това им се стори още едно доказателство за обичайната им липса на щастие. Ако бяха логични, щяха да проумеят, че дори съдбата да е виновна за провалянето на плановете им, самият Кристоф е невинен; логиката на Фогелови се свеждаше до това да им доставя постоянно всевъзможни основания за недоволство и оплакване. И така, те решиха, че Кристоф се държи зле не само за собствено удоволствие, но за да ги оскърби. Между другото те най-искрено бяха скандализирани. Дълбоко религиозни и нравствени, преизпълнени със семейни добродетели, те спадаха към хората, за които плътското прегрешение е най-срамно от всички, най-тежко, почти единствено, защото единствено то е действително застрашаващо — премного очевидно е, че порядъчни хора никога няма да бъдат изкушени да откраднат или да убият. Затова сметнаха Кристоф за истински покварен и промениха отношението си към него. Гледаха го ледено и се извръщаха, когато го срещнеха. Кристоф съвсем не държеше да разговаря с тях и повдигаше рамене пред тия превземки. Преструваше се, че не забелязва безочливото държане на Амалия, която явно даваше вид, че го избягва с презрение, а всъщност правеше всичко, за да го накара да я заговори, за да може да му каже какво й тежи на сърцето.
Кристоф беше засегнат само от държането на Роза. Девойката го осъждаше по-сурово от всички свои близки. Не защото тази нова любов разрушаваше последните й шансове да бъде обикната от него: тя знаеше, че няма никакви изгледи (макар че може би продължаваше да се надява… винаги се надяваше!). Тя беше превърнала Кристоф в свой идол; и този идол рухваше. Това беше най-мъчителната болка… по-жестока за невинното й сърце от болката да бъде пренебрегната и забравена от него. Възпитана в пуритански принципи, в тесногръда нравственост, в която вярваше страстно, тя не само се отчая, но се разстрои, когато узна за връзката на Кристоф с Ада. Тя беше страдала и когато той се влюби в Сабин и още тогава беше загубила някои от илюзиите си за любимия си герой. Струваше й се необяснимо и безславно Кристоф да обича толкова посредствена жена. Но поне любовта му беше чиста и Сабин не беше недостойна за нея. Освен това смъртта беше преминала над нея и я беше осветила… Но че непосредствено след това Кристоф е обикнал друга — и то каква! — това беше долно, грозно. Тя стигаше дотам, че вземаше страната на мъртвата против него. Не можеше да му прости, че я забравя… Уви! Той мислеше за нея повече от Роза, но Роза не подозираше, че в едно страстно сърце може да има място едновременно за две чувства; тя си мислеше, че човек не може да остане верен на миналото, без да пожертвува настоящето. Чиста и студена, тя нямаше никаква представа за живота, нито за самия Кристоф. Струваше й се, че всичко трябва да бъде чисто, ограничено и подчинено на дълга като нея. Скромна в душата си и в цялата си личност, тя се гордееше само с едно: с чистотата си; и изискваше това от себе си и от другите. Не прощаваше на Кристоф, че е паднал толкова низко и никога нямаше да му го прости.
Кристоф се опита да говори поне с нея, ако не можеше да й обясни всичко. (Какво би могъл да каже на това наивно и строго морално момиче?) Искаше му се да я увери, че е неин приятел, че държи на нейното уважение и че все още има право на него. Искаше да й попречи да се отдалечи толкова безсмислено от него. Но Роза го избягваше със строго мълчание и той чувствуваше, че тя го презира.
Това го наскърбяваше и ядосваше. Имаше чувството, че не заслужава презрението й. И все пак в крайна сметка то го разстройваше: смяташе се виновен. Мислейки за Сабин, той си отправяше най-горчиви упреци. Терзаеше се, питайки се: «Господи! Как е възможно? Защо съм устроен така?…»
Но не можеше да устои на течението, което го влачеше. Мислеше си, че животът е престъпен и затваряше очи, за да живее, без да го вижда. Изпитваше такава нужда да живее, да бъде щастлив, да обича, да вярва!… Не, нямаше нищо позорно в любовта му! Той съзнаваше, че навярно не е много разумен, не е мъдър, не е дори много щастлив, обичайки Ада, но имаше ли нещо грозно в това? Дори ако предположеше — предпочиташе да не е напълно уверен, а само да предполага, — че Ада няма особено голяма морална стойност, нима това намаляваше чистотата на собствената му любов към нея? Любовта си остава в човека, който обича, тя не е в обекта на любовта му. Колкото струва влюбеният, толкова струва и любовта му. Всичко е чисто у чистите хора. Всичко е чисто у силните и здравите. Любовта, която украсява някои птици с най-хубавите им краски, изтръгва от честните души най-благородната им същност. Желанието да не покажеш на другия нищо, което да не е достойно за него, прави така, че човек изпитва удоволствие само от мислите и постъпките, които съответствуват на красивия образ, изваян от любовта. Младостта, в която се къпе душата, свещеното сияние на силата и жизнерадостта са красиви и благотворни и правят сърцето по-голямо.
Обстоятелството, че приятелите му не го виждат в истинската му светлина, го изпълваше с огорчение. Най-сериозното беше, че и майка му беше започнала да се измъчва.
Горката жена далеч не споделяше тесногръдието на Фогелови. Тя беше видяла от много близо истинските трагедии, за да си измисля несъществуващи. Смирена, сломена от живота, получила много малко радости от него и очаквала още по-малко, примирена с всичко, което й се случваше, без да се опитва да го проумее, тя не би си позволила да съди и преценява другите: не смяташе, че има право. Считаше се за премного глупава, за да твърди, че те се лъжат, когато не мислят като нея; би й се сторило смешно да иска да наложи на другите хора строгите правила на собствения си морал и вяра. Впрочем нейният морал и нейната вяра бяха съвсем неосъзнати: благочестива и чиста в собственото си държане, тя затваряше очи за поведението на другите със свойствената на простолюдието снизходителност към някои слабости. В това именно я упрекваше някога нейният свекър Жан-Мишел: тя не правеше достатъчно разлика между достойните и недостойните хора; не се боеше на улицата или на пазара да се спре и да се ръкува и разговаря приятелски с любезни момичета, доста познати в квартала, които порядъчните жени би трябвало да се правят, че не виждат. Тя предоставяше на бога да различава доброто от злото, да наказва или да прощава. Искаше от другите само малкото топло съчувствие, необходимо, за да облекчат взаимно живота си.
Откакто живееше обаче у Фогелови, тя постепенно се променяше под тяхно влияние. Много лесно се бе заразила от царящия в семейството дух на отрицание, защото беше уморена и нямаше сили да се противопоставя. Амалия я взе под своя опека и от сутрин до вечер, по време на дългите часове, прекарани насаме, когато работеха заедно и само Амалия говореше, Луиза, пасивна и потисната, неволно свикваше също да осъжда и да критикува всичко. Госпожа Фогел естествено не пропусна да й каже какво мисли за лошото поведение на нейния син. Невъзмутимото спокойствие на Луиза страшно я дразнеше. Тя намираше непристойно, че Луиза толкова малко се притеснява от връзката на Кристоф, която караше всички тях да се възмущават. Не беше доволна, че не е успяла напълно да смути спокойствието й. Кристоф забеляза това. Луиза не смееше да го упрекне, но всеки ден го отрупваше с плахи, неспокойни, настойчиви забележки. Понеже той загуби търпение и й отговори рязко, тя не му каза нито дума, но той продължаваше да чете тъга в очите й и когато някога се прибираше, виждаше, че е плакала. Познаваше твърде добре майка си, за да разбере, че тревогата й не е възникнала от само себе си. Отлично знаеше кой й я внушава.
Реши да сложи край на това. Една вечер, когато Луиза, не можейки повече да сдържа сълзите си, стана от масата посред вечерята, без да каже на Кристоф какво й е, той слезе по стълбата, прескачайки стъпалата, и потропа на вратата на Фогелови. Кипеше от гняв. Беше възмутен не само от начина, по който госпожа Фогел постъпваше с майка му; имаше да й отмъщава и за онова, което бе втълпила на Роза, и за интригите й против Сабин, за всичко което от месеци насам бе изтърпял от нея. От месеци насам носеше бремето на натрупаните огорчения и сега бързаше да се освободи от него.
Той нахълта у госпожа Фогел и с глас, който се мъчеше да овладее, треперещ от ярост, я попита какво е разказала на майка му, за да я доведе до такова състояние.
Амалия го посрещна много лошо: тя отвърна, че е нейна работа какво приказва и няма намерение да дава сметка за думите си комуто и да било, а най-малко на него. Използувайки случая да произнесе отдавна приготвената нравоучителна реч, тя добави, че ако Луиза била нещастна, нямало защо да търси причината много далеч, а да прецени собственото си поведение, което било срам за него и скандал за всички околни.
Кристоф само чакаше да го нападнат, за да нападне на свой ред. Той извика гневно, че неговото поведение засяга само него, че пет пари не дава дали то се нрави, или не, на госпожа Фогел, че ако то я възмущава, нека изкаже възмущението си на него, нека го хули, колкото й е угодно: ни най-малко няма да го засегне, но той й _забранява_ — нали го чува добре? — _забранява_ й да говори каквото и да било на майка му, защото е подло да трови една нещастна стара и болна жена.
Госпожа Фогел страшно се развика. Никой никога не се бе осмелявал да й говори с такъв тон. Тя заяви, че няма да позволи на един нехранимайко да й чете нравоучение и при това в собствения й дом! После го обсипа с оскърбления.
Вдигна се такава врява, че и другите членове на семейството притичаха — освен Фогел, който избягваше всичко, което можеше да навреди на здравето му. Старият Ойлер, призован за свидетел от възмутената Амалия, помоли строго Кристоф да им спести занапред забележките и посещенията си. Нямали нужда от приказките на Кристоф, за да знаят какво трябва да правят, изпълнявали дълга си и винаги щели да го изпълняват.
Кристоф заяви, че си отива и никога повече няма да стъпи у тях. Все пак не си отиде, преди да излее всичко, което жадуваше да им каже за техния прословут дълг, превърнал се за него едва ли не в личен враг. Заяви, че този техен дълг е в състояние да обикне порока. В старанието си да направят доброто досадно, хора като тях отвръщат другите от него. На такива хора се дължи очарованието, на което се радват, поради контраста, непочтените, но приятни и засмени хора. Понятието дълг се осквернява, когато се лепва на всичко, на най-глупавите неприятни задължения, на най-маловажните постъпки, съпроводено при това с начумерена и непримирима строгост, която в крайна сметка помрачава и отравя живота. Дългът е нещо изключително. Той е необходим в мигове на действителна саможертва, а не трябва да се покрива с тази дума собственото мрачно настроение и желанието да развалиш настроението и на другите. Няма основание само защото някой е толкова глупав или нещастен, че е вечно тъжен, да иска всички да бъдат като него и да налага на всички своя режим на болен човек. Първата добродетел е радостта. Добродетелта трябва да бъде привлекателна, свободна, без принуда. Човекът, който върши добро, трябва да доставя удоволствие на самия себе си. Този мним вечен дълг, тази тирания на първоначален учител, този креслив тон, тези празни спорове, тези остри и наивни препирни, тази липса на красота, този живот, лишен от всякакво очарование, от всякаква любезност, от мълчание, този жалък песимизъм, който не пропуска нищо, което може да направи съществуването по-жалко, отколкото е, тази горделива тъпота, за която е по-лесно да презира другите, отколкото да ги разбере, целият този еснафски морал без величие, без щастие, без красота е омразен и вреден: заради него порокът изглежда по-човечен от добродетелта.
Така мислеше Кристоф и в желанието си да нарани хората, които го бяха наранили, не съзнаваше, че е несправедлив на свой ред към тях.
Безспорно тези бедни хора бяха почти такива, каквито ги виждаше. Но това не беше тяхна вина: лошият живот беше загрозил лицата им, жестовете им, мислите им. Те бяха претърпели деформацията на несретата — не на голямата несрета, която връхлита внезапно и убива или закалява, но на постоянната липса на щастие, дребната несрета, която се стича капка по капка от първия до последния ден… Каква трагедия! Под тези грапави обвивки се крият толкова скрити съкровища на честност, доброта, безмълвен героизъм!… Цялата сила на един народ, целият жизнен сок на бъдещето!


Кристоф беше прав, като смяташе дълга за нещо изключително. Любовта обаче е не по-малко изключителна. Всичко е изключително, но всичко, което струва що-годе нещо, има един най-злостен враг — не злото (защото и пороците имат своя цена), а привикването. Ежедневното изхабяване е смъртен враг на душата.
Ада започваше да се уморява. Тя не беше достатъчно умна, за да съумее да поддържа любовта на една толкова богата натура като Кристоф. Чувствеността и тщеславието й извлякоха от тази връзка цялата наслада, която тя можеше да почерпи от нея. Оставаше й само една наслада — да я унищожи. Тя имаше тайната склонност, присъща на толкова много жени, при това не глупави, на толкова много мъже, дори умни, които не създават деца или творби, няма значение какво, които, с една дума, не създават живот и все пак влачат апатично и примирено своето безполезно съществуване. Те биха желали и другите да са така излишни като тях и не жалят усилията си за тази цел. Понякога вършат това неволно и когато осъзнаят престъпното си желание, те го потискат ужасени. Често обаче го лелеят. И се стараят според силите си — едни скромно в своя тесен кръг, други в голям мащаб, в големи, обществени групи — да разрушат всичко, което живее, което заслужава да живее. Критикът, свеждащ ожесточено до собствения си дребен ръст великите хора и великите мисли, и момичето, което се забавлява да унижи любимия си, са две злосторни животни от една и съща порода. Само че момичето е по-привлекателно физически.
И така. Ада би желала да разврати малко Кристоф, за да го унижи. Всъщност това не бе по силите й. Тя го чувствуваше и това беше сериозен повод за скритото й недоволство от Кристоф. Разбираше, че любовта му към нея никак не можеше да му навреди. Не си признаваше открито желанието си да му причини зло, не се знае дори дали щеше да го стори, ако й се удадеше, но й се струваше обидно, че й бе отнета подобна възможност. Не обичате достатъчно една жена, ако не й създадете илюзията, че има благотворна или зловредна власт над вас. В такъв случай я подтиквате неудържимо да ви подложи на изпитание. Кристоф не обръщаше внимание. Ада го питаше на шега.
— Би ли изоставил музиката заради мене? (Макар и да не държеше особено на това.)
Той й отговаряше откровено:
— О! Колкото до музиката, миличка, нито заради тебе, нито за когото и да било другиго бих престанал да свиря. Винаги ще композирам.
— А разправяш, че ме обичаш! — възкликваше тя оскърбена.
Тя мразеше музиката и нямаше нищо чудно: беше й непонятна и затова не можеше да намери слабото място, за да уязви този невидим враг, да нарани Кристоф в най-голямата му страст. Ако се опиташе да говори с презрение за музиката или да се изкаже отрицателно за творбите на Кристоф, той се смееше до сълзи. Въпреки ожесточението си Ада млъкваше, защото си даваше сметка, че става смешна.
Но ако не можеше да го накърни в любовта му към музиката, тя беше открила друга слаба точка у Кристоф, която й беше по-достъпна: нравствените му задръжки. Въпреки че се бе скарал с Фогелови и въпреки опиянението от младостта си, Кристоф бе запазил вродения си свян, известна потребност от чистота, за която не си даваше сметка, но именно тя отначало смая, привлече и очарова жена като Ада. После почна да я забавлява, малко по-късно да я нервира, докато й стана ненавистна. Тя не я атакуваше открито. Питаше го подмолно:
— Обичаш ли ме?
— Естествено.
— Колко ме обичаш?
— Колкото изобщо може да обича човек.
— Не е кой знае колко, но така да е… Какво би направил за мен?
— Всичко, което пожелаеш.
— Би ли извършил нещо непочтено?
— Странен начин да се обича!
— Няма значение. Би ли извършил?
— Това никога не е необходимо.
— Ами ако аз ти го поискам?
— Ще сбъркаш.
— Може би… Но ще го направиш ли?
Той се опитваше да я целуне. Но тя го отблъскваше.
— Ще го направиш ли, да или не?
— Не, гълъбче.
Тя му обръщаше гръб вбесена.
— Ти не ме обичаш, ти не знаеш какво значи да обичаш.
— Възможно е — отвръщаше той добродушно.
Той знаеше, че е способен, както всеки друг, да извърши в момент на увлечение глупост, може би дори непочтеност, а — кой знае? — може би и нещо повече; би му се сторило обаче срамно да се хвали хладнокръвно с това и опасно, ако го признае на Ада. Някакъв вътрешен усет го предупреждаваше, че милата му приятелка беше нащрек и държеше сметка за най-невинните му думи: той не искаше да й дава козове срещу себе си.
Друг път тя пак започваше атака; питаше го:
— Защо ме обичаш, просто защото ме обичаш или защото аз те обичам?
— Просто защото те обичам.
— Значи, ако аз не те обичам, ти пак ще ме обичаш?
— Да.
— Ами ако аз обикна някой друг, ще ме обичаш ли винаги?
— А, в този случай не зная… Не ми се вярва… Във всеки случай ти би била последната, на която бих казал това.
— Какво ще се е променило?
— Много неща. Аз може би. А и ти сигурно.
— Че какво значение има, ако аз се променя?
— От това зависи всичко. Аз те обичам такава, каквато си. Ако станеш друга, не мога да гарантирам вече дали ще те обичам.
— Ти не ме обичаш! Не ме обичаш! Какви са тия увъртания? Човек обича или не обича. Ако ме обичаш, трябва да ме обичаш такава, каквато съм, каквото и да направя, винаги.
— Това би означавало, че те обичам като животно.
— Точно така искам да бъда обичана.
— Тогава си сбъркала — отвърна й той шеговито. — Не съм това, което търсиш. И да искам, не бих могъл да стана такъв. А и не искам.
— Много си горд с ума си! Обичаш повече ума си, отколкото мене!
— Но аз те обичам, неблагодарнице! Повече, отколкото се обичаш самата ти. И те обиквам още повече, когато си по-хубава и по-добра.
— Говориш като наставник! — промълви тя с яд.
— Какво искаш? Обичам хубавото. Грозното ме отвращава.
— Дори и у мене?
— Главно у тебе.
Тя тропна разярено с крак.
— Не искам да ме съдят!
— Оплаквай се тогава и от съденето, и от любовта ми — каза й той нежно, за да я усмири.
Тя се оставила я прегърне, благоволи даже да се усмихне и му позволи да я целуне. Но само след миг, когато той си въобразяваше, че е забравила, го попита неспокойно:
— Какво грозно виждаш в мене?
Той не посмя да й каже; отговори подло:
— Не виждам нищо грозно.
Тя се замисли за миг, усмихна се и добави:
— Слушай, Кристи, ти казваш, че не обичаш лъжата?
— Презирам я.
— Имаш право — каза тя — и аз я презирам. Впрочем в това отношение съм съвсем спокойна, никога не лъжа.
Той я погледна: тя говореше искрено. Тази нейна непоследователност го обезоръжаваше.
— В такъв случай — продължи тя, като обви шията му с ръце — защо би ми се сърдил, ако обикна другиго и ти го кажа!
— Защо вечно ме тормозиш?
— Не те тормозя: не казвам, че обичам другиго, уверявам те дори, че не обичам никого другиго… но ако обикна по-късно?…
— Е добре, няма защо да мислим за това.
— А пък аз искам да мислим… Няма ли да ми се разсърдиш? Не можеш да ми се разсърдиш, нали?
— Няма да ти се разсърдя, но ще те оставя, и толкова.
— Ще ме оставиш? Но защо? Ако аз те обичам още…
— Едновременно с друг?
— Разбира се. Това се случва.
— Може, само че няма да се случи с нас.
— Защо?
— Защото в деня, когато ти обикнеш някой друг, аз ще престана да те обичам, миличка, и то напълно.
— Преди малко казваше може би… Ах! Виждаш ли! Ти не ме обичаш!
— Така да бъде. Това е по-добре за тебе.
— Защо?…
— Защото, ако те обичам, когато ти би обикнала другиго, работата може да свърши лошо за тебе, за мене и за другия.
— Ето… Сега пък полудя! Значи, аз съм осъдена да остана с тебе цял живот?
— Успокой се. Ти си свободна. Ще се разделиш с мене, когато поискаш. Само че няма да си кажем довиждане, а сбогом.
— Ами ако аз продължавам да те обичам?
— Когато двама души се обичат, те се жертвуват един за друг.
— Отлично! Жертвувай се!
Той не можа да се въздържи да не се разсмее от егоизма й. Тя също се разсмя.
— Жертвата на единия ще рече и любов само на единия.
— Ни най-малко. Тази жертва създава любовта на двамата. Ще те обичам много повече, ако се пожертвуваш за мене. И помисли си само, Кристи, тъй като ти ще ме обичаш много, понеже ще се пожертвуваш, ще бъдеш страшно щастлив.
Те се смееха доволни, че обръщат на шега сериозното разногласие.
Кристоф се смееше и я гледаше. Всъщност, както ти казваше, тя нямаше никакво желание да скъса сега с Кристоф. Дори често да я дразнеше и отегчаваше, тя знаеше все пак цената на преданост като неговата, а и не обичаше никого другиго. Говореше му така на шега, отчасти защото знаеше, че това му е неприятно, отчасти защото й беше приятно да си играе с двусмислени и грозни мисли, като дете, което с наслада бърка в мръсна вода. Той знаеше това. Не й се сърдеше. Но беше уморен от тия нездрави спорове, от глухата борба с тази неуверена и неустановена натура, която той обичаше, която може би го обичаше; уморен беше от усилията, които трябваше да полага, за да се самоизмамва за нейна сметка, уморен понякога до сълзи. Мислеше си: «Защо? Защо е такава? Защо хората са такива? Колко посредствен е животът!…» Същевременно се усмихваше, гледайки хубавото наведено над него лице, сините очи, цветущия тен, засмяната бъбрива уста, малко глуповата, открехната над свежия блясък на езика и влажните зъби. Устните им почти се докосваха; а той я гледаше сякаш отдалече, от много далече, от друг свят. Виждаше как се отдалечава все повече и повече, потъва в мъгла… После не я виждаше вече. Не я чуваше. Изпадаше в някаква усмихната забрава: мислеше за музиката си, за бляновете си, за хиляди неща, чужди на Ада. Чуваше някаква мелодия. Спокойно композираше… Ах! Каква хубава музика!… Така печална, убийствено печална! И въпреки това добра, любеща… Ах! Колко хубаво му въздействува!… Ето, това е… това е… Останалото е лъжа…
Някой го дърпаше за ръката. Нечий глас му викаше:
— Ей! Какво ти стана? Ти решително си луд! Защо ме гледаш така? Защо не отговаряш?
Той виждаше отново очите й. Коя беше тя?…
— Ах, да… — въздъхваше той.
Тя го изучаваше. Мъчеше се да разбере за какво мисли. Не можеше. Чувствуваше, че каквото и да прави, не го държи изцяло, че винаги има една вратичка, през която той може да се изплъзне. Тайно се ядосваше.
— Защо плачеш? — попита го тя веднъж след едно такова странно негово пътуване в друг живот.
Той прокара ръка по очите си. Почувствува, че са мокри.
— Не зная — каза.
— Защо не отговаряш? Три пъти вече те питам едно и също нещо!
— Какво искаш? — попита я той нежно.
Тя пак подхвана глупавите си спорове.
Кристоф махна уморено с ръка.
— Добре — каза тя. — Повече нито дума!
А поде още по-оживено спора.
Кристоф разтърси гневно рамене.
— Ще ме оставиш ли на мира с твоите мръсотии?
— Шегувам се.
— Намери по-пристойни теми.
— Обясни се поне! Кажи защо това не ти харесва.
— Нямам такова намерение! Няма какво да се спори защо торището вони. Вони и толкова! Запушвам си носа и отминавам.
И той си отиваше разярен. Разхождаше се с широки крачки, дишаше ледения въздух.
Тя обаче пак започваше, веднъж, два пъти, десет пъти. Заговаряше на всички теми, които можеха да бъдат неприятни или оскърбителни за неговата съвест.
Той си мислеше, че това е просто нездрава игра на неврастеничка, която се забавлява да го дразни. Повдигаше рамене или се преструваше, че не я слуша: не се отнасяше сериозно към приказките й. И все пак понякога му идеше да я хвърли през прозореца. Защото неврастенията и неврастениците съвсем не бяха по вкуса му.
Достатъчни му бяха обаче десет минути далеч от нея, за да забрави всичко, което го дразнеше. Той се връщаше при Ада с нов запас от надежди и нови илюзии. Обичаше я. Любовта е постоянно изповядване на вяра. Дали бог съществува, или не, почти няма значение: човек вярва, защото вярва. Обича, защото обича: не са необходими съвсем ясни причини!


След сцената, която Кристоф беше направил у Фогелови, стана невъзможно да останат в къщата и Луиза трябваше да потърси друго жилище за себе си и сина си.
Един ден най-малкият брат на Кристоф, от когото отдавна нямаха вест, внезапно се появи у тях. Беше без работа, изгонен от всички служби, които беше опитал; с празна кесия и разклатено здраве, той беше сметнал за разумно да оправи и едното, и другото в майчиния дом.
Ернст беше в добри отношения и с двамата си братя; и двамата не го уважаваха твърде и той го знаеше, но не им се сърдеше, защото мнението им му беше безразлично. А и те не му се сърдеха. Би било безполезно. Каквото и да кажеха, всичко се плъзгаше покрай него, без да остави ни най-малка следа. Той се усмихваше с хубавите си гальовни очи, придаваше си опечален вид, докато мислеше за нещо друго, съгласяваше се с тях, благодареше и в крайна сметка успяваше да измъкне пари или от единия, или от другия си брат. Кристоф обичаше, против волята си, този приятен негодник, който приличаше като него и дори повече от него по лице на баща им Мелхиор. Едър и силен като Кристоф, той имаше правилни черти, открито изражение, светли очи, красив нос, хубави зъби и приветливо държане. Щом го видеше, Кристоф се чувствуваше обезоръжен и не му отправяше нито един от предварително готовите упреци: всъщност изпитваше едва ли не майчинска благосклонност към хубавия младеж, който беше от неговата кръв и поне физически му правеше чест. Не го смяташе порочен, а Ернст съвсем не беше глупав. Нямаше образование, но не бе лишен от остроумие. Интересуваха го и духовни неща. Изпитваше истинска наслада, когато слушаше музика; макар и да не разбираше композициите на брат си, той ги слушаше с любопитство. Кристоф не беше разглезен от вниманието на близките си, затова с удоволствие го виждаше на някои свои концерти.
Главната дарба на Ернст се състоеше в доброто познаване на характерите на двамата му братя и в ловкостта му да ги разиграва. Макар и да не се съмняваше в егоизма и равнодушието му, макар и да виждаше, че Ернст се сеща за майка му и него само когато има нужда от тях, Кристоф винаги откликваше на милото му държане и много рядко му отказваше нещо. Той го предпочиташе пред другия си брат Родолф, който беше порядъчен и коректен, отдаден на сделките си, високо морален, не искаше пари, но и не би дал, идваше редовно да види майка си за един час всеки неделен ден, говореше само за себе си, хвалеше се, хвалеше къщата си и всичко, което е свързано с него, не се осведомяваше как са другите, не се и интересуваше от това и си отиваше, когато избиеше уреченият час, доволен, че е изпълнил дълга си. Кристоф не можеше да го понася. Той гледаше да не е в къщи по времето, когато идваше Родолф. Родолф му завиждаше. Той ненавиждаше музикантите и страдаше от успехите на Кристоф. Все пак не пропускаше да се възползува от популярността му в търговските среди, които посещаваше. Никога обаче не казваше нито дума за това на майка си или на Кристоф: преструваше се, че не знае нищо. За сметка на това винаги беше добре осведомен и за най-малката неприятност, която се случваше на Кристоф. Кристоф презираше подобна дребнавост и се правеше, че не я забелязва; едно нещо обаче, което той никога не би предположил, го засягаше най-болезнено: част от недоброжелателните клюки на Родолф по негов адрес изхождаха от Ернст. Това жалко хлапе много добре схващаше разликата между двамата си братя; без никакво съмнение той признаваше превъзходството на Кристоф и може би даже изпитваше леко насмешлива симпатия към неговото простодушие. Само че не пропускаше да го използува и макар и да презираше грозните чувства на Родолф, подло ги подхранваше за лична изгода. Ласкаеше тщеславието и завистта му, търпеше почтително грубостта му и го държеше в течение на най-скандалните клюки в града, особено тези, които се отнасяха Кристоф, за които беше винаги удивително осведомен. Постигаше целта си и Родолф въпреки скъперничеството си се оставяше да бъде скубан от Ернст, също както и Кристоф.
Така Ернст невъзмутимо използуваше и двамата, като им се подиграваше. Но и двамата го обичаха.


Въпреки мошеничествата си Ернст се намираше в окаяно положение, когато пристигна при майка си. Идваше от Мюнхен, където беше намерил — по стар навик — и тутакси загубил последното си място. Наложило му се бе да извърви пеш по-голямата част от пътя под проливен дъжд, преспивайки бог знае къде. Беше целият окалян, изпокъсан, същински просяк, и кашляше страшно, защото по пътя беше хванал остър бронхит. Луиза се разстрои. Кристоф изтича развълнуван към него, когато той влезе. Ернст лесно плачеше и не пропусна да използува ефекта на сълзите си. Всеобщо умиление. И тримата се разплакаха, прегръщайки се.
Кристоф отстъпи стаята си; затоплиха леглото, настаниха болния, който сякаш бе на умиране. Луиза и Кристоф се сменяха до леглото му, за да бдят над него. Извикаха лекар, купиха лекарства, запалиха силен огън, доставиха специална храна.
После трябваше да се погрижат да го облекат от главата до краката: бельо, обувки, дрехи, всичко трябваше да се подмени. Ернст приемаше, без да се противи. Луиза и Кристоф правеха невероятни жертви, за да насмогнат с разходите. Те бяха много притеснени точно в този момент: новото преместване, по-скъпо жилище, макар и пак неудобно, по-малко уроци в града, а много повече разходи. Едва успяваха да свържат двата края. Трябваше да прибегнат до крайни лишения. Кристоф можеше естествено да се обърне към Родолоф, за когото не би представлявало никакво затруднение да помогне на Ернст, но не желаеше: за него бе въпрос на чест сам да подпомогне брат си. Чувствуваше се длъжен като по-голям брат, както и защото беше Кристоф. Червейки се от срам, се принуди не само да приеме, но сам да предложи нещо, което две седмици преди това бе отхвърлил с възмущение: някакъв посредник му бе направил от името на непознат богат любител следното предложение: любителят искал да купи музикално произведение, което да представи като свое. Луиза пак започна да работи на надница, кърпейки бельо. Криеха един от друг жертвите си. Лъжеха се взаимно колко пари донасят в къщи.
Ернст, който се възстановяваше, свит на кълбо до огъня, призна един ден между два пристъпа на кашлицата си, че бил направил дългове. Платиха ги. Никой не му направи ни най-малък упрек. Нямаше да бъде благородно: той беше болен, пък и блудният син се беше завърнал разкаян. Ернст изглеждаше преобразен от изпитанията. Говореше със сълзи на очи за предишните си прегрешения. Луиза го прегръщаше и го молеше да не мисли повече за тях. Той беше гальовен: винаги беше съумявал да измами майка си с нежност. До неотдавна Кристоф го ревнуваше малко. Сега той намираше за естествено, че най-младият и най-слабият син е най-обичаният. Самият той въпреки малката разлика във възрастта го считаше по-скоро за син, а не за брат. Ернст му засвидетелствуваше голямо уважение. Намекваше понякога за бремето, с което се нагърбва Кристоф, за материалните му жертви… Кристоф не го оставяше да продължи и Ернст се примиряваше да му благодари със смирен и топъл поглед. Той одобряваше съветите на Кристоф: изглеждаше склонен да промени живота си, да заработи сериозно, щом се възстанови.
Той се възстановяваше, но този период продължи дълго. Лекарят беше заявил, че здравето му, с което той бе злоупотребил, се нуждае от грижи. И той продължаваше да живее при майка си, да споделя стаята на Кристоф, да яде с добър апетит хляба, който брат му печелеше, и вкусните яденета, които Луиза съумяваше да му приготви. Не говореше за заминаване. И Луиза и Кристоф също. Те бяха много щастливи, че любимият син и брат отново е при тях.
Постепенно по време на дългите вечери, които прекарваха заедно, Кристоф се отпусна да говори по-задушевно с него. Той имаше нужда да се довери някому. Ернст беше умен: той имаше бърз ум и разбираше или поне даваше вид, че разбира всичко от една дума. Приятно беше да се разговаря с него. И все пак Кристоф не смееше да каже нищо за това, което му беше най-присърце: неговата любов. Задържаше го известен свян. Ернст беше в течение на всичко, но не се издаваше.
Един ден, вече напълно оздравял, той се възползува от слънчевия следобед, за да се поразходи край Рейн. Малко извън града, минавайки пред шумна кръчма, където хората идваха да танцуват и пият В неделя, той забеляза Кристоф, седнал на една маса с Ада и Мира, които вдигаха голям шум. Кристоф също го видя и се изчерви. Ернст се престори на дискретен и отмина, без да се спре.
Кристоф много се смути от тази среща: тя го накара да почувствува по-осезателно в каква компания се движи. Беше му неприятно, че брат му го видя; не само защото занапред загубваше правото да съди поведението на Ернст, но защото имаше много възвишена представа за задълженията си на по-възрастен брат — наивна и малко остаряла представа, която би се сторила смешна на много хора: мислеше си, че ако измени на тези свои задължения, както правеше в този миг, той се принизява в собствените си очи.
Вечерта, когато се срещнаха отново в общата им стая, той почака Ернст да намекне за случката. Ернст обаче мълчеше благоразумно и също чакаше. Тогава, докато се разсъбличаха, Кристоф реши да заговори за любовта си. Той беше така смутен, че не смееше да погледне Ернст; от стеснителност нарочно говореше грубо. Ернст никак не му помогна. Той мълчеше, също не го гледаше, но отлично го виждаше; не пропущаше нищичко от комичната неловкост на Кристоф и несръчните му думи. Кристоф едва-едва се осмели да назове Ада. А портретът, който той й нарисува, би могъл да подхожда на всяка обичана жена. Той заговори обаче за своята любов и увлечен постепенно от страстната вълна, която преливаше в сърцето му, каза какво благодеяние е любовта, колко нещастен е бил, преди да срещне тази светлина в своята нощ, че животът е нищо без една дълбока истинска любов. Брат му го слушаше сериозно. Той отговори тактично, не зададе въпроси. Но развълнуваното му ръкостискане показа, че мисли като Кристоф. Споделиха схващанията си за любовта и живота. Кристоф беше щастлив, че е толкова добре разбран. Целунаха се братски, преди да заспят.
Кристоф свикна, макар и много плахо и сдържано да доверява любовта си на Ернст, уверен в неговата дискретност. Загатваше му за грижите си с Ада, но никога не я обвиняваше: обвиняваше само себе си и със сълзи на очи заявяваше, че не би могъл вече да живее, ако случайно я загуби.
Той не пропущаше да говори и на Ада за Ернст: хвалеше ума и красотата му.
Ернст не настояваше пред Кристоф да го представи на Ада, но се затваряше тъжно в стаята и отказваше да излезе, заявявайки, че не познава никого. Кристоф се упрекваше в неделен ден, че продължава излетите си с Ада, докато брат му стои в къщи. Мъчително му беше обаче да не е сам с приятелката си. Същевременно се упрекваше в егоизъм и предложи на Ернст да излезе с тях.
Запознаването стана на стълбищната площадка пред вратата на Ада. Ернст и Ада се поклониха церемониално. Ада тъкмо излизаше, последвана от неразделната си Мира, която, като видя Ернст, леко възкликна от изненада. Ернст се усмихна, пристъпи и целуна Мира, която явно намери това напълно естествено.
— Как? Нима вие се познавате? — попита Кристоф смаян.
— Естествено! — каза Мира смеешком.
— Откога?
— Доста отдавна!
— И ти знаеше това? — попита Кристоф Ада. — Защо не ми каза?
— Ако си въобразяваш, че познавам всички любовници на Мира! — отвърна Ада, повдигайки рамене.
Мира се залови за думата и се престори на шега, че е сърдита. Кристоф не можа да узнае нищо повече. Натъжи се. Стори му се, че Ернст, Мира и Ада не са искрени с него, макар че всъщност не можеше да ги упрекне в лъжа. Мъчно можеше обаче да повярва, че Мира, която нямаше никакви тайни от Ада, е премълчала именно това и че Ернст и Ада не са се познавали. Започна да ги наблюдава. Те обаче размениха само няколко банални думи и Ернст се занимаваше главно с Мира през цялата разходка. Ада от своя страна говореше само с Кристоф и беше много по-мила с него, отколкото обикновено.
От този ден Ернст участвуваше във всички техни събирания. Кристоф с удоволствие би минал без него, но не смееше да му го каже. Не че имаше някакво друго основание да иска да отстрани брат си освен стеснението, че е негов другар в удоволствието. Той не изпитваше никакво недоверие. Пък и Ернст не му даваше ни най-малък повод: той изглеждаше влюбен в Мира, спазваше любезна сдържаност в отношенията си с Ада и й засвидетелствуваше дори прекалена почтителност, която беше едва ли не неуместна. Той като че ли пренасяше върху любовницата на брат си част от уважението, което засвидетелствуваше на него самия. Ада не се учудваше, но и тя внимаваше за държането си.
Правеха дълги разходки заедно. Двамата братя вървяха напред; Ада и Мира се смееха и шушукаха на няколко крачки зад тях. Те се спираха надълго и разговаряха, прави посред пътя. Кристоф и Ернст също се спираха, за да ги дочакат. Накрая Кристоф загубваше търпение и тръгваше, но скоро се обръщаше ядосан, защото Ернст се смееше и разговаряше с двете бъбрици. Искаше му се да знае за какво говорят, но щом стигнеха до него, разговорът им секваше.
— Какво толкова заговорничите заедно? — питаше той.
Те отговаряха с някоя шега. Разбираха се тримата като апаши на панаир.


Кристоф се беше скарал доста остро с Ада. Сърдити бяха от сутринта. По изключение Ада този път не беше взела достойното и засегнато изражение, което придобиваше в такива случаи, за да си отмъсти, като ставаше възможно най-досадна. Този път само се преструваше, че не забелязва присъствието на Кристоф и беше в отлично настроение с другите двама. Човек би казал, че всъщност това скарване, не й е неприятно.
Кристоф, напротив, изпитваше силно желание да се помирят. Беше по-влюбен от когато и да било. Любовта му се засилваше от чувството на признателност от благотворното влияние на любовта им и съжалението, че пилеят часовете с глупави спорове, както и неоснователния страх, тайното предчувствие, че любовта им скоро ще свърши. Той гледаше тъжно хубавото лице на Ада, която се преструваше, че не го вижда, и се смееше с другите. Това лице будеше в него толкова мили спомени на дълбока любов, на искрена задушевност, това очарователно лице изразяваше от време на време, както и в този миг, толкова добросърдечие и се усмихваше така чисто, че Кристоф се питаше трябва ли да се карат, защо отравят така нехайно щастието си, защо тя с такова настървение забравя светлите часове, защо отрича и се бори с най-доброто и най-честното в себе си, какво странно задоволство може да намира, като смущава, като омърсява, макар и мислено, чистотата на тяхната връзка. Той чувствуваше огромна нужда да вярва в любимата, опитваше се още веднъж да се самоизлъже. Упрекваше се, че е несправедлив, имаше угризения за мислите, които й приписваше, съжаляваше, че не е достатъчно снизходителен.
Приближи се до нея и се опита да я заговори: тя му отвърна сухо: нямаше никакво желание да се сдобрява с него. Той настоя, помоли я на ухото да го изслуша за миг, настрана от другите. Тя тръгна след него в доста лошо настроение. Когато се отдалечиха на няколко крачки и Мира и Ернст не можеха вече да ги чуят, той я улови внезапно за ръцете, поиска й прошка, падна на колене пред нея в горичката, сред окапалите листа. Каза й, че не може повече да живее така, скаран с нея; че не може да се радва на разходката, на хубавия ден, на нищо, че не може дори да диша, като знае, че тя го ненавижда; необходимо му е тя да го обича. Да, често е несправедлив, груб, неприятен; помоли я да му прости: виновна беше любовта му; той не можеше да понася нищо посредствено в нея, нищо, което да не е напълно достойно за нея и за спомените на скъпото им минало. Припомни й ги. Припомни първата им среща, първите дни, прекарани заедно. Каза й, че я обича все така много, че ще я обича винаги. Само да не се отдалечава от него! Та тя е всичко за него…
Ада го слушаше усмихната, смутена, почти разнежена. Тя го гледаше мило, очите й казваха, че го обича и вече не се сърди. Те се целунаха и тръгнаха в оголената гора, притиснати един до друг. Ада намираше Кристоф много мил и му беше благодарна за нежните думи. Но това не можеше да я накара да се откаже от лошите прищевки, които си бе наумила. Все пак се колебаеше, не държеше вече толкова на тях. Но направи това, което си беше наумила. Защо? Може ли някой да каже?… Защото се беше зарекла по-рано, че ще го направи?… Кой знае? Струваше й се може би по-пикантно да измами приятеля си именно този ден, за да му докаже, за да докаже на самата себе си, че е свободна. Тя не възнамеряваше да загуби: не би желала това. Чувствуваше се просто по-сигурна в него от когато и да било.
Стигнаха до една полянка в гората. От нея почваха две пътеки. Кристоф тръгна по едната. Ернст настоя, че другата извежда по-бързо до върха на хълма, където искаха да отидат. Ада застана на негова страна. Кристоф познаваше пътя, защото беше минавал много пъти и държеше на своето. Те не отстъпиха. Тогава решиха да проверят. Всеки се обзаложи, че ще пристигне пръв. Ада тръгна с Ернст, а Мира с Кристоф. Тя се преструваше, че е убедена в правотата на Кристоф и добави: «Той е прав както винаги!» Кристоф се отнесе съвсем сериозно към облога и понеже не обичаше да губи, вървеше бързо, прекалено бързо според Мира, която не се притесняваше толкова.
— Не бързай, драги — казваше му тя иронично и спокойно. — И без това ще пристигнем първи.
Той бе обзет от скрупули.
— Вярно, струва ми се, че вървя много бързо: не сме се уговорили така.
И забави крачка.
— Но аз ги познавам — поде той. — Сигурен съм, че тичат, за да пристигнат там преди нас.
Мира избухна в смях.
— Съвсем не! Съвсем не! Не се безпокой!
Тя увисна на ръката му, притисна се плътно до него. Малко по-дребна от Кристоф, тя повдигаше, вървейки, умните си ласкави очи към него. Беше действително хубава и гальовна. Той едва я познаваше: никой не беше по-променлив от нея. В обикновения живот лицето й беше възбледо и подпухнало, но достатъчна беше най-малката възбуда, една весела мисъл или желанието да се хареса и унилото изражение изчезваше, бузите й се зачервяваха, гънките на клепачите под и над очите се заглаждаха, погледът пламваше, цялото й лице ставаше младо, жизнено, изразително, нещо, което липсваше на Ада. Кристоф се изненада от превращението й. Той извръщаше поглед от очите й: беше леко смутен, че е насаме с нея. Тя го объркваше. Не слушаше думите й, не отговаряше или й отвръщаше не на място: мислеше или поне искаше да мисли само за Ада. Спомняше си добродушния й поглед малко преди това, усмивката и целувката й. Сърцето му преливаше от любов. Мира му обръщаше внимание колко красиви са дърветата с тънките клонки на фона на ясното небе… Да, всичко беше хубаво: облакът се беше пръснал. Ада се беше върнала при него, той беше успял да счупи леда помежду им; те отново се обичаха; близо или далече един от друг те бяха едно цяло. Той дишаше облекчено: колко лек беше въздухът! Ада се беше върнала при него… Всичко му напомняше за нея… Беше малко влажно: дали не й е студено?… Красивите дървета бяха поръсени със скреж: колко жалко, че тя не може да ги види!… Но се сещаше за баса и ускоряваше стъпка, внимаваше да не сбърка пътя. Когато стигна до целта, извика тържествуващо:
— Ние сме първи!
Радостно размаха шапка. Мира го гледаше с усмивка.
Намираха се на стръмна скала сред гората. От върха й, ограден с лешникови храсти и ниски криви дъбове, те се любуваха на залесените склонове, на върховете на елите, обвити в теменужна мъгла, на дългата лента на Рейн в синкавата долина. Ни птичи вик, ни глас, ни дъх. Тих неподвижен зимен ден, греещ се зиморничаво на бледите лъчи на замръзналото слънце. От време на време в далечината изсвирваше рязко влак и равнината. Изправен на ръба на скалата, Кристоф съзерцаваше пейзажа. Мира пък гледаше него.
Той се обърна към нея с ведро изражение.
— Е, какво ще кажеш! Виждаш ли нашите ленивци! Хубаво им казвах!… Добре! Не ни остава нищо, освен да ги почакаме…
И той се просна на слънце върху попуканата земя.
— Точно така, да ги почакаме… — каза Мира и свали шапката си.
В тона й се долови такава насмешка, че той се повдигна и я изгледа.
— Какво има? — попита го тя невъзмутимо.
— Какво каза?
— Казах: да почакаме. Нямаше защо да ме караш да тичам толкова бързо.
— Вярно.
Те зачакаха легнали на грапавата земя. Мира тананикаше някаква мелодия, Кристоф също я поде полугласно, но час по час спираше, наострил слух.
— Струва ми се, че ги чувам.
Мира продължаваше да пее.
— Млъкни за малко, моля ти се!
Мира млъкваше.
— Не, няма нищо.
Мира подемаше песента.
Кристоф не можеше да си намери място.
— Дали не са се загубили?
— Загубили ли? Не могат да се загубят. Ернст знае всички пътеки.
Съвсем невероятна мисъл хрумна на Кристоф.
— Дали пък не са пристигнали първи и не са си тръгнали, преди ние да дойдем?
Просната по гръб, загледана в небето, Мира избухна в такъв неудържим смях посред песента си, че едва не се задуши. Кристоф държеше на своето. Подкани я да се върнат на спирката, където според него другите двама ги чакат вече. Този път Мира каза по-решително:
— Именно по този начин ще ги загубим. Изобщо не е ставало дума за спирката. Нали тук трябваше да се срещнем?
Кристоф пак седна до нея. Тя се забавляваше с неговото нетърпение. Той усещаше ироничния поглед, с който тя го наблюдаваше. Започваше съвсем сериозно да се безпокои — да се безпокои за другите двама: не ги подозираше. Стана отново. Пак каза да се върнат в гората, да ги потърсят, да ги викат. Мира хлъцна леко. Тя беше извадила от джоба си игла, ножички и конец и спокойно пришиваше перата на шапката си: като че ли щяха да останат така цял ден.
— Няма нужда, няма нужда, глупчо! Ако искат да дойдат, мислиш ли, че не биха дошли сами?
Той беше улучен право в сърцето. Обърна се към нея: тя не го гледаше, заета беше с работата си. Той се приближи до нея.
— Мира?
— Е? — попита тя, без да прекъсне шиенето.
Той коленичи, за да я види по-отблизо.
— Мира! — извика я повторно.
— Е добре, какво? — попита тя, вдигайки очи от шапката си и гледайки го с усмивка. — Какво има?
Като видя разстроеното му изражение, по лицето й се плъзна подигравка.
— Мира — попита той със свито гърло, — кажи ми какво мислиш…
Тя повдигна рамене, усмихна се и пак се залови за работата си.
Той я улови за ръцете, дръпна шапката, която шиеше.
— Остави това, остави това и ми кажи…
Тя го погледна право в лицето и зачака. Виждаше треперещите устни на Кристоф.
— Ти мислиш — пошепна той, — че Ернст и Ада…
Тя се усмихна.
— Дявол да го вземе!
Той подскочи от възмущение.
— Не! Не! Това е невъзможно! Ти не мислиш това!… Не! Не!
Тя сложи ръце на раменете му и се преви от смях.
— Колко си глупав! Колко си глупав, миличък!
Той я разтърси грубо.
— Не се смей! Защо се смееш? Не би се смяла, ако е вярно. Ти обичаш Ернст…
Тя продължаваше да се смее и като го привлече към себе си, го целуна. Той неволно отвърна на целувката й. Когато обаче почувствува върху устните си тази уста, още топла от братовите целувки, той се отдръпна назад, задържа главата й на известно разстояние от лицето си й попита:
— Знаеше ли това? Уговорили ли се бяхте?
Тя каза през смях:
— Да!
Кристоф не извика, не замахна гневно. Само отвори уста, като че ли не можеше да диша. Затвори очи и притисна гърди с ръце: сърцето му щеше да се пръсне. После легна на земята, заровил глава в ръцете си и изпадна в конвулсии от отвращение и отчаяние също както когато беше дете.
Мира, която не беше от най-жалостивите, се смили над него. Тя неволно изпита прилив на майчинско състрадание към него, наведе се и му заговори топло, опита се да го накара да вдъхне малко етер от шишенцето й. Той я отблъсна отвратен и се изправи така рязко, че тя се уплаши. Нямаше нито сила, нито желание да си отмъщава. Изгледа я с лице, сгърчено от болка.
— Мизерница! Ти не знаеш колко голямо страдание ми причиняваш!
Тя се опита да го задържи, но той побягна през гората, бълвайки погнусата си от подобно безчестие, от тези кални сърца, от кръвосмесителската подялба, до която бяха желали да го доведат. Плачеше, трепереше, хълцаше от отвращение. Ужасяваше се от нея, от всички тях, от себе си, от тялото си и от сърцето си. Ураган от презрение бушуваше в него: тази буря се готвеше отдавна. Рано или късно той трябваше да реагира на мерзките мисли, на долните компромиси, на блудкавата отровна атмосфера, в която живееше от няколко месеца. Потребността да обича, потребността да се самоизмамва за жената, която обича, беше забавила възможно най-много кризата. Сега тя избухваше внезапно. Така беше по-добре. Силен вятър и горчива чистота, леден повей измиташе миазмите. Отвращението само за миг беше убило любовта към Ада.
Ако Ада си въобразяваше, че с тази постъпка още повече ще затвърди властта си над Кристоф, това доказваше още веднъж пълното й неразбиране на мъжа, влюбен в нея. Ревността, която привързва замърсените сърца, само можеше да изпълни с възмущение една млада, горда и чиста натура като Кристоф; той не прощаваше главно факта, че тази измяна не беше за нея резултат на страст, а само една от нейните безсмислени, порочни прищевки, често неудържими, на които женският разум мъчно устоява. Не — той сега разбираше, — в нея това беше израз на тайното й желание да го уязви, да го унизи, да го накаже за нравствената му устойчивост, за омразната му принципност, да го накара да падне до общото равнище, да го стъпче в краката си, да докаже на самата себе си зловредната си мощ. И той се питаше отвратен: каква е тази потребност у повечето хора да омърсяват — да омърсяват чистото в себе си и в другите, — какви са тези животински души, които намират наслада, като се търкалят в сметта, които са щастливи, когато по цялата им кожа не остане нито едно чисто местенце?…


Ада два дни чака Кристоф да се върне. После се разтревожи. Изпрати му нежно писъмце, в което с нищо не намекваше за случилото се. Кристоф изобщо не отговори. Той мразеше Ада така дълбоко, че не намираше дори думи да изрази ненавистта си. Беше я зачеркнал от живота си. Тя вече не съществуваше за него.


Кристоф се освободи от Ада, но не и от себе си. Напразно се опитваше да се самоизлъже и да си възвърне някогашното целомъдрено и твърдо спокойствие. Човек не се връща към миналото. Трябва да продължава пътя си; и няма никаква полза от такова връщане: може само да види местата, през които е минал, далечния дим над покрива, под който е спал, заличаващ се на хоризонта в мъглата на спомените. Нищо обаче не отдалечава повече от предишната душа, както една няколкомесечна страст. Пътят рязко завива, гледката се променя; струва му се, че казва сбогом за последен път на онова, което оставя зад себе си.
Кристоф не можеше да се примири. Той простираше ръце към миналото; упорито извикваше на живот някогашната си душа, самотна и примирена. Тя вече не съществуваше. Страстта не е толкова опасна сама по себе си, колкото с разрушенията, които оставя. Макар и да не беше вече влюбен, макар — поне в този миг — да презираше любовта, следите от ноктите й още личаха. В сърцето му имаше празнота, която трябваше да се запълни. Тъй като липсваше страшната потребност от нежност и наслаждение, която изгаря съществата, вкусили веднъж любовта, Кристоф копнееше за друга, макар противоположна страст — ожесточено презрение, горда чистота, вяра в добродетелта. Те не бяха достатъчни. Не бяха достатъчни, за да утолят глада му. Можеха да го нахранят само за миг. Животът му се беше превърнал във верига от буйни реакции, скокове от една крайност в друга. Ту искаше да го подчини на правилата на нечовешки аскетизъм, като не ядеше, пиеше само вода, изтощаваше до смърт тялото си с ходене, умора, бдения, отказваше си всяко удоволствие. Ту сам се убеждаваше, че у хора като него силата е истинският морал и се впускаше на лов за наслаждения. И в единия, и в другия случай беше нещастен. Не можеше вече да бъде сам. А и не можеше да излезе от самотата си.
Единственото спасение за него щеше да бъде да намери истинско приятелство — може би приятелството на Роза: то би му послужило за убежище. Но скарването между двете семейства беше безвъзвратно. Те вече не се виждаха. Кристоф срещна Роза само веднъж. Тя излизаше от черква. Поколеба се дали да я спре. И тя от своя страна в първия миг понечи да тръгне към него, но когато той действително се запъти към нея през тълпата богомолци, които слизаха по стълбите, Роза извърна очи, а щом я доближи, тя го поздрави хладно и отмина. Кристоф почувствува непреодолимото ледено презрение на младото момиче, но не схвана, че то още го обича и би желало да му го каже, само че се упрекваше за любовта си към него, считайки я прегрешение и глупост. Смяташе, че Кристоф е зъл и покварен, по-далеч сега от нея, отколкото когато и да било. Така те завинаги се загубиха взаимно. И може би беше добре както за единия, така и за другия. Въпреки добросърдечието си Роза не беше достатъчно жизнена, за да го разбере. Въпреки нуждата си от обич и уважение, той щеше да се задуши в едно посредствено и затворено съществуване без радост, без мъка, без въздух. И двамата щяха да страдат. Затова в крайна сметка нещастният случай, който ги раздели, се оказа щастлив може би, както често се случва, както всъщност се случва винаги.
За момента обаче това беше голямо огорчение и голямо нещастие за тях. Особено за Кристоф. Добродетелната нетърпимост, тесногръдието, което понякога сякаш лишава напълно от здрав разум най-умните хора и от добросърдечие най-добрите, го раздразни, нарани, тласна го от чувство на бунт към още по-свободен живот.
По време на скитанията си с Ада из кръчмичките в околностите той се беше запознал с няколко добри момчета, бохеми, чието безгрижие и свободно държане му се бяха понравили. Един от тях, Фридеман, музикант като него, тридесетгодишен органист, не беше лишен от остроумие и владееше добре занаята си, но беше неизлечимо мързелив и вместо да направи най-малкото усилие, за да излезе от посредственото си положение, би предпочел да умре от глад, ако не и от жажда. Самоуспокояваше се за леността си като злословеше по адрес на хората, които много се блъскат в живота. Неговите шеги, макар и възтежички, будеха все пак смях. По-свободен от своите събратя, той не се страхуваше — макар и плахо, с намигания и недомлъвки — да осмива високопоставените; беше способен дори да не споделя установените мнения в областта на музиката и да подкопава подмолно несправедливо създадената репутация на някои съвременни величия. Той не щадеше и жените. Обичаше да повтаря на шега по техен адрес добре познатата остроумица на монах женомразец, чиято жлъчност Кристоф вкусваше в този миг по-добре от всеки друг: «Femina mors animae».
В безпътицата си Кристоф намери известна утеха в разговорите с Фридеман. Той го осъждаше, не можеше да се чувствува дълго време добре в компанията на този ум, сведен до просташко шегобийство; постоянните подигравки и вечното отрицание скоро ставаха досадни и издаваха безсилие, но все пак го облекчаваха в сравнение със самодоволната тъпота на филистерите. Като презираше дълбоко в себе си своя другар, Кристоф не можеше вече без него. Срещаха ги навсякъде заедно, седнали на една маса със съмнителни пропаднали типове от компанията на Фридеман, които струваха по-малко и от него. Играеха на карти, плещеха празни приказки и пиеха по цели вечери. Кристоф се опомняше внезапно посред отвратителната миризма на колбаси и тютюн. Поглеждаше със смаяни очи мъжете около себе си, не можеше да ги познае и се питаше с тревога: «Къде съм? Какви са тия хора? Какво търся с тях?»
Повдигаше му се от думите и смеховете им. Нямаше обаче сила да ги напусне: страхуваше се да се прибере у дома си, да се намери пак сам с душата си, с желанията и угризенията си. Той се погубваше, знаеше, че се погубва. Сепваше се и виждаше във Фридеман собствения си деградирал образ след години. Изживяваше криза на такова дълбоко отчаяние, че тази заплаха, вместо да го опомни, го караше да затъва още по-низко.
Кристоф щеше да пропадне, ако такова нещо беше възможно. За щастие, подобно на всички същества от неговата порода, той разполагаше с едно средство за спасение от разрухата, което не всички притежават: на първо място жизнената сила, вроденият инстинкт да живее, да не се остави да умре и този инстинкт беше по-силен от ума му, от волята му. Той бе надарен освен това, без да съзнава, със странното любознание на твореца, страстното безпристрастие, което носи в себе си всяко истински талантливо същество. Колкото и да обичаше, да страдаше, да се отдаваше с цялата си душа на увлеченията си, той същевременно ги виждаше като страничен наблюдател. Те бяха в него, но не бяха самият той. Мириада малки души се стремяха смътно в него към една определена точка, непозната, но сигурна: подобно на света на планетите, изсмукван тайнствено от някаква бездна в простора. Това несъзнателно раздвояване се проявяваше главно в миговете на унес, когато ежедневният живот заспива и когато от бездните на съня изниква погледът на сфинкса, многообразният лик на Съществото. Особено от една година Кристоф беше обсебен от блянове, в които ясно чувствуваше, като илюзията беше пълна, че в една и съща секунда е едновременно няколко различни същества, често далечни, разделени от светове, от векове. В будно състояние Кристоф изпитваше още натрапчивия смут, без да запази спомена за причината му. Той изпитваше сякаш умора от някаква изчезнала фикс-идея, чиято следа е останала, без да може да я разбере. Но докато душата му се бъхтеше мъчително в мрежата на дните, друга душа в него присъствуваше, внимателна и спокойна, на тия отчаяни усилия. Той не я виждаше, но тя хвърляше върху него отблясъците на скритата си светлина. Тази душа беше жадна, тя искаше с радост всичко да изпита, всичко да изстрада, да наблюдава и да разбира мъжете, жените, земята, желанията, страстите, мислите, дори ако са терзаещи, дори ако са долни или посредствени. И това беше достатъчно, за да им придаде малко от своята светлина, за да спаси Кристоф от небитието. Тя го караше да почувствува — той сам не съзнаваше как, — че не е напълно сам. Това страстно любопитство да бъде всичко и всичко да опознае, тази втора душа, издигаше крепостен вал пред разрушителните сили.
Благодарение на нея той смогваше да държи главата си над водата, но тя не му стигаше, за да излезе на сухо със собствените си сили. Не успяваше да прозре ясно в себе си, да се овладее, да се съсредоточи. Беше му съвсем невъзможно да работи. Изживяваше духовна криза, най-плодовитата в живота си, но това вътрешно обогатяване се изразяваше засега с чудатости. И прекият ефект от свръхизобилието беше същият, както и на най-жалкото безплодие. Кристоф бе сякаш омаломощен от жизнеността си. Всичките му сили бяха получили невиждан тласък и всички наведнъж бяха нараснали страшно бързо. Само волята му беше изостанала в растежа си. И тълпата от чудовища я влудяваше. Личността се разпукваше навред. Другите не забелязваха нищо от този трус, от този вътрешен катаклизъм. Самият Кристоф виждаше само безсилието на волята си, творческото си безсилие, невъзможността да живее. Желания, инстинкти, мисли избликваха едни след други като серни облаци през пукнатините на вулкан. И той постоянно се питаше: «Какво ли ще излезе сега? Какво ще стане с мен? Все така ли ще бъде, или всичко ще свърши наведнъж? Никога ли няма да бъда нещо?»
И ето че из недрата изникнаха наследствените инстинкти, пороците на предците. Той се пропи.
Прибираше се в къщи, миришещ на вино, смееше се цял размекнат.
Клетата Луиза го гледаше, въздишаше, мълчеше и се молеше.
Една вечер, когато излизаше от някаква кръчма при вратите на града, той забеляза на пътя, на няколко крачки от него, чудатата сянка на вуйчо си Готфрид, с неизменния вързоп на гърба. От месеци дребничкият продавач не се беше връщал в родния край и отсъствията му ставаха все по-продължителни. Кристоф го извика щастлив. Приведен под товара си, Готфрид се обърна. Той погледна Кристоф, който се кривеше срещу него, и седна на крайпътния камък да го почака. Кристоф се приближи с оживено лице, подскачайки от радост, и разтърси ръката на вуйчо си в премного шумен пристъп на обич. Готфрид го изгледа продължително и каза:
— Добър ден, Мелхиор.
Кристоф помисли, че вуйчо му е сбъркал и избухна в смях. «Горкият човечец запада — реши той. — Губи паметта си.»
Готфрид действително изглеждаше остарял, съсухрен, смален и изсъхнал; дишането му беше ускорено и мъчително. Кристоф продължаваше да плещи. Готфрид пак вдигна на рамо вързопа си и продължи безмълвно пътя си. Върнаха се рамо до рамо, Кристоф ръкомахаше и говореше гръмогласно, Готфрид покашляше и не казваше нито дума. Когато Кристоф се обърна пак към него, Готфрид пак го нарече Мелхиор. Този път Кристоф се раздразни.
— Е, стига де! Какво си ме занаричал Мелхиор. Аз се казвам Кристоф, знаеш отлично. Забравил ли си името ми?
Продължавайки да крачи, Готфрид вдигна поглед към него, поклати глава и отвърна хладно:
— Не, ти си Мелхиор, добре те познавам.
Кристоф се спря смазан. Готфрид продължаваше да ситни пред него. Кристоф го последва, без да каже нищо. Беше изтрезнял. Когато минаха пред вратата на едно кафене, където свиреше оркестър, той се приближи до мътните стъкла, които отразяваха уличните фенери и безлюдната улица, и се огледа: разпозна на лицето си чертите на Мелхиор и се прибра разстроен.
Цялата нощ — тревожна нощ — той се разпитваше и самоанализираше. Сега разбираше. Да, виждаше ясно инстинктите и пороците, които се бяха надигнали у него: те му вдъхваха ужас. Спомни си злокобната нощ покрай мъртвия Мелхиор, какви задължения беше поел и прехвърли през паметта си целия си живот след това: беше изменил на всичко. Какво правеше от година насам? Какво правеше за своя бог, за своето изкуство, за своята душа? Какво правеше за своето безсмъртие? Нито един ден, който да не е бил похабен, загубен, омърсен. Нито една творба, нито една мисъл, нито едно трайно усилие. Хаотични желания, изтребващи се едно друго. Вятър, прах, небитие… Каква нужда имаше да иска? Не беше постигнал нищо от това, което беше желал. Беше направил обратното на това, за което беше мечтал. Беше станал такъв, какъвто не искаше да бъде: ето равносметката на живота му.
Не си легна. Към шест часа сутринта (беше още тъмно) чу, че Готфрид се кани да си тръгва. Готфрид не беше пожелал да остане повече. Беше дошъл по навик, минавайки през града, да прегърне сестра си и племенника си, но беше заявил, че на другата сутрин пак ще поеме пътя си.
Кристоф слезе. Готфрид видя бледото му лице, хлътнало след една нощ на терзания. Усмихна му се сърдечно и го попита иска ли да го изпрати малко. Излязоха заедно преди зори. Нямаха нужда да говорят: разбираха се. Когато минаваха край гробището, Готфрид каза:
— Да влезем, какво ще кажеш?
Той никога не пропускаше да посети Жан-Мишел и Мелхиор, когато идваше в този край. Кристоф не беше влизал в гробището цяла година. Готфрид коленичи пред гроба на Мелхиор и каза:
— Нека се помолим да спят спокойно и да не ни тормозят повече!
Мисълта му представляваше странна смесица от суеверие и здрав разум: тя изненадваше понякога Кристоф, но този път тя беше съвсем ясна за него. Не си казаха нищо повече, докато не излязоха от гробището. Когато затвориха скърцащата врата и тръгнаха покрай стената в зъзнещите ниви, които се събуждаха, по малката пътека, която минаваше под кипарисите на гробовете, от които снегът се топеше и се стичаха капки, Кристоф се разплака.
— О, вуйчо! Колко се измъчвам!
Той не смееше да му говори за любовното си изпитание, тъй като необяснимо защо се страхуваше да не би да смути или да нарани Готфрид, но заговори за своя срам, за посредствеността си, за малодушието си, за нарушените си обети.
— Какво да сторя, вуйчо? Исках, борих се, а след една година съм на същата точка както по-рано. Дори не и там! Върнах се по-назад! Не съм годен за нищо, не съм годен за нищо! Похабих живота си, пристъпих клетвите си!…
Те се изкачваха по хълма над града. Готфрид каза добродушно:
— Няма да бъде за последен път, моето момче. Човек не прави това, което желае. Искаш и живееш, а това са две различни неща. Трябва да се примиряваме. Важното е виждаш ли, да не се умориш да желаеш и да живееш. Останалото не зависи от нас.
Кристоф повтаряше отчаяно:
— Пристъпих клетвите си!
— Чуваш ли? — промълви Готфрид…
Петли пропяха в полето.
— Те са пели и за друг някой, който е пристъпил клетвите си. Те пеят за всеки от нас, всяка сутрин.
— Ще дойде един ден — каза Кристоф горчиво, — когато те няма вече да пеят за мене… Ден последен… И какво ще съм направил с живота си?
— Никой ден не е последен — забеляза Готфрид.
— Но какво да правя, щом волята ми е безсилна?
— Бди и се моли!
— Вече не вярвам.
Готфрид се усмихна.
— Нямаше да живееш, ако не вярваше. Всеки вярва, моли се!
— Да се моля за какво?
Готфрид му посочи слънцето, което се показваше на червения леден хоризонт.
— Бъди благочестив пред изгряващия ден. Не мисли какво ще стане след година, след десет. Мисли за днес. Остави тези теории. Всички теории, нали разбираш, дори добродетелните, са лоши и глупави, те нанасят вреда. Не насилвай живота! Живей днес! Бъди благочестив към всеки ден. Обичай го, тачи го, главно не го мърси, не му пречи да цъфне. Обичай го дори когато е сив и тъжен като днес. Не се безпокой. Виж. Сега е зима. Всичко спи. Добрата земя ще се събуди. Достатъчно е да бъдеш плодороден като нея, бъди благочестив. Чакай. Ако си добър, всичко ще потръгне. Ако пък не си, ако си слаб, ако не успееш, е, добре, и така трябва да си щастлив. Навярно не можеш повече. Защо тогава ще искаш повече? Защо ще се огорчаваш за това, което не е по силите ти? Човек трябва да прави това, което може…
— Това е прекалено малко — каза Кристоф и се намръщи.
Готфрид се засмя дружелюбно.
— Много повече, отколкото правят останалите хора. Ти си горделивец. Искаш да бъдеш герой. Затова вършиш само глупости… Герой!… Нямам представа какво точно значи тази дума, но мога да предположа: герой е този, който прави каквото може. А другите не го правят.
— Ах! — въздъхна Кристоф. — Заслужава ли си тогава да се живее? Не си струва труда! И все пак има хора, които казват: «Да живееш, това значи да можеш!»…
Готфрид пак се засмя безгласно.
— Така ли?… Е добре, те са големи лъжци, момчето ми. Или не желаят кой знае какво!…
Бяха стигнали до върха на хълма. Целунаха се сърдечно. Дребничкият амбулантен търговец се отдалечи с уморената си походка. Кристоф постоя замислен, загледан в него, докато се отдалечаваше. Той си повтаряше думите на вуйчо Готфрид: «Als ich kann.» («Колкото мога.»)
Усмихна се при мисълта: «Да… все пак… това е достатъчно.»
Той се върна към града. Твърдият сняг скърцаше под обувките му, острият зимен вятър пронизваше голите клони на съсухрените дървета на хълма. Той зачервяваше очите му, щипеше кожата му, пришпорваше кръвта му. Червените покриви на къщите долу се смееха под студеното ярко слънце. Въздухът беше свеж и сух. Заледената земя сякаш ликуваше, обзета от сурова веселост. И сърцето на Кристоф беше като нея. Той мислеше: «И аз ще се събудя!»
Очите му бяха още влажни. Той ги избърса с опакото на ръката си и погледна засмян слънцето, което потъваше зад пелена от изпарения. Натежали от сняг облаци минаваха над града, шибани от вихъра. Той им се изплези предизвикателно. Леденият вятър духаше.
— Духай! Духай!… Прави каквото искаш с мене! Отнеси ме!… Знам добре къде ще отида!


Книга четвърта
Бунтът

I
Подвижни пясъци

Свободен! Той се чувствуваше свободен!… Освободен от другите и от себе си! Мрежата на увлеченията, в която се чувствуваше заплетен от една година насам, внезапно се беше разкъсала. Брънките не бяха удържали напора на съществото му. Той бе минал през криза на растеж, когато здравите натури буйно раздират мъртвата обвивка от предишната година — старата душа, в която им е станало много тясно.
Кристоф дишаше с пълни гърди, без да проумява твърде какво се бе случило. Леден вихър се втурна под високите порти на града, когато той мина под тях, след като изпрати Готфрид. Хората свеждаха глави под урагана. Девойките, отиващи на работа, се бореха ожесточено с вятъра, който развяваше полите им; те се спираха за миг да си поемат дъх, със зачервени страни и нос, с ядосано изражение. Идеше им да заплачат. Кристоф се смееше радостно. Той не забелязваше тази буря: мислеше за другата, от която току-що бе излязъл. Гледаше зимното небе, града, затрупан в сняг, хората, борещи се с вихрушката; гледаше около себе си, в себе си: нищо вече не го свързваше с нищо. Беше сам… Сам! Какво щастие да си сам, да принадлежиш на себе си! Какво щастие да си се отърсил от веригите, от терзанието на спомените, от любимите и ненавиждани привидения! Какво щастие да живееш най-сетне, без да бъдеш жертва на живота, а негов господар!…
Прибра се в къщи, побелял от сняг. Отърси се весело, като куче. Мина край майка си, която метеше коридора. Вдигна я на ръце с весели възклицания, гальовно, както се говори на дете. Старата Луиза се забъхти, измокрена от топящия се сняг върху дрехите му. Тя му извика:
— Ах ти, глупчо! — и се засмя добродушно.
Кристоф се качи в стаята си, прескачайки стъпалата. Едва можа да се огледа в малкото си огледало, защото денят беше мрачен. Но сърцето му ликуваше. Тясната му прихлупена стаичка, в която едва можеше да се мръдне, му се струваше цяло царство. Превъртя ключа и се засмя от задоволство. Най-сетне щеше да намери отново себе си! От колко време се беше загубил? Бързаше да се вглъби в мислите си. Те му приличаха на огромно езеро, което се разтапяше в далечината, обвито в златиста мъгла. След трескава нощ и смазваща жега той стоеше на брега му, потопил крака в хладната вода; летният утринен зефир галеше тялото му. Той се хвърли във водата и заплува. Не знаеше накъде и малко му важеше: изпитваше само радостта да плува наслуки. Смееше се безгласно, заслушан в хилядите гласове на душата си. В нея гъмжаха безброй същества. Той нищо не различаваше, виеше му се свят; чувствуваше само ослепително щастие. С наслада усещаше тези непознати сили в себе си. Отложи лениво за по-късно изпробването на мощта си и се унесе в гордото опиянение на този вътрешен разцвет; потискан с месеци, той се разлистваше пищно като внезапна пролет.
Майка му го извика за обед. Той слезе със замаяна глава, както когато цял ден си бил на чист въздух, но искреше от такава радост, че Луиза го попита какво му е. Той не отговори. Улови я през кръста и я завъртя в няколко танцови стъпки около масата, върху която димеше супникът. Луиза, запъхтяна, му извика, че е полудял; после плесна с ръце.
— Божичко! — възкликна тя тревожно. — Бас държа, че пак си се влюбил!
Кристоф избухна в смях. Той подхвърли салфетката си във въздуха.
— Влюбен ли? О, боже!… А! Не! Не! Стига толкова! Можеш да бъдеш спокойна. Свършено е, свършено е за цял живот!… Уф!
И той изпи голяма чаша вода.
Луиза го гледаше поуспокоена, клатеше глава и се усмихваше.
— Чудесна пиянска клетва! Ще трае от ден до пладне!
— Все ще е нещо — отвърна той в добро настроение.
— Естествено. И така, от какво си толкова доволен?
— Доволен съм и толкова!
Облакътен на масата, седнал срещу нея, той пожела да й разкаже какво щеше да прави по-късно. Тя го слушаше страшно скептично и кротко го подканваше да яде, защото супата му ще изстине. Кристоф знаеше, че тя не го слуша, но това не го безпокоеше: той говореше за себе си.
Погледнаха се усмихнати — той все още говореше, тя почти не слушаше. Макар и да се гордееше със сина си, тя не отдаваше голямо значение на творческите му проекти. Мислеше си: «Щастлив е; това е важното.» Докато се опияняваше от собствените си думи, Кристоф гледаше милото лице на майка си, забрадено грижливо с черна кърпа, белите й коси, младите още очи, които го наблюдаваха с любов, прекрасното й снизходително спокойствие. Четеше всичките й мисли. Подхвърли й шеговито:
— Все ти е едно, нали, всичко, което ти разказвам?
Тя възрази не особено убедително:
— Нищо подобно, нищо подобно!
Той я целуна.
— Така е! Така е! Не протестирай! Имаш право. Обичай ме само. Нямам нужда да ме разбират, нито ти, нито който и да е. Нямам вече нужда от никого, от нищо, сега всичко е в мене…
— Няма що — промълви Луиза, — сега пък някоя нова лудост!… Но щом не можеш без лудост, предпочитам да е такава!…


Дивно блаженство да се носиш по езерото на собствената си мисъл!… Легнал на дъното на лодката, с къпано от слънчевите лъчи тяло, с лице, милвано от свежия ветрец, който пробягва по повърхността на водата, той заспива, надвесен над небето. Усеща дълбоката вода под люшкащата се лодка, под проснатото си тяло. Ръката му е потопена безгрижно в нея. Повдига се и опрял брада на ръба на лодката, както някога, когато беше малък, гледа течащата вода. В нея се мяркат странни същества: те отминават светкавично бързо… Идват други, после нови… Никога не са едни и същи. Той се смее на приказната гледка, която се разгъва в него. Смее се на мисълта си; няма вече нужда да я спира на нещо. Да избира ли? Защо да избира сред хилядите мечти? Има време!… По-късно!… Когато пожелае, достатъчно ще бъде да хвърли мрежите си, за да улови чудовищата, които блещукат във водите. Засега ги оставя да отплуват… По-късно!…
Лодката плува, накъдето я носят прохладният вятър и незабележимото течение. Толкова е приятно: слънце и тишина.


Най-сетне той отпуща небрежно мрежите си. Наведен над водата, която се дипли ситно, Кристоф ги проследява с поглед, докато се загубят. След няколко минути вцепенение бавно ги изтегля; колкото повече се приближават до повърхността, те все повече натежават. Тъкмо когато се кани да ги извади, спира, за да си поеме дъх. Знае, че държи в ръце плячката си, но не знае какво представлява тя и удължава удоволствието на очакването.
Най-сетне се решава: рибите с разноцветни брони се появяват извън водата; те се гърчат като змии в гнездото си. Той ги гледа любопитно, раздвижва ги с пръст, иска да хване за миг най-хубавите в ръката си, но едва извадени от водата, отсенките им избледняват, те се стопяват между пръстите му. Хвърля ги обратно във водата и отново почва да лови други. Изпитва по-голяма жажда да види всички блянове, които гъмжат в него, отколкото да запази някой от тях. Струват му се по-красиви, докато си плуват на воля в прозрачното езеро…
Той изваждаше много от тях на повърхността, едни от други по-чудновати. Вече цели месеци, откакто идеите се трупаха в него, без да ги използува, той пращеше от богатства, които трябваше да изразходва. Всичко обаче беше разбъркано: мисълта му приличаше на тъмен килер, еврейско вехтошарско магазинче, в което бяха струпани заедно ценни предмети, скъпи платове, железни отпадъци, дрипи. Не можеше да различи кое е най-ценното: всичко го забавляваше еднакво. Докосваха го акорди, цветове звънтяха като камбани, съзвучия бръмчаха като пчели, мелодии му се усмихваха като влюбени устни. Мяркаха се пейзажи, лица, увлечения, души, характери, литературни, метафизични идеи. Велики проекти, огромни и неизпълними, в четири, в десет части, обхващащи цели светове, като че ли всичко може да се обрисува чрез музиката. Той долавяше най-често неясни мълниеносни усещания, извикани на живот от нещо най-дребно: екнал глас, минувач по улицата, ромолене на дъждовни капки, вътрешен ритъм. Някои от тези проекти съществуваха само със заглавието си; повечето се свеждаха до една-две щрихи, не повече: това беше достатъчно. Като всеки много млад човек, той си въобразяваше, че е създал онова, което е мечтал да създаде.


Кристоф обаче беше премного жизнен, за да се задоволи дълго с тези мъгляви видения. Умори се от илюзорното притежание, пожела да улови мечтите си. С коя от тях да започне? Всички му изглеждаха еднакво значителни. Обръщаше ги и ги преобръщаше непрекъснато. Отхвърляше ги и пак ги улавяше… Не, не можеше да ги улови отново: те вече не бяха същите, не се оставяха да ги хване два пъти; постоянно се изменяха. Изменяха се в ръцете му, докато ги държеше. Трябваше да побърза, а не можеше: беше отчаян, че работи бавно. Би желал да направи всичко за един ден, а му беше ужасно трудно да напише и най-малкото произведение. Най-лошото беше, че то му опротивяваше още в началото. Мечтите му отминаваха, самият той отминаваше: занимаваше се с едно, а вече съжаляваше, че не се занимава с друго. Сякаш беше достатъчно да спре избора си на някой от хубавите си сюжети и този хубав сюжет преставаше вече да го интересува. Така всичките му богатства не му служеха за нищо. Идеите му живееха само при едно условие: да не ги докосва. Всичко, до което успяваше да се добере, беше вече мъртво. Танталови мъки: на един досег от ръката му плодовете се превръщаха в камъни, щом ги уловеше; прясната вода, почти до устните му, се изплъзваше, когато се наведеше над нея.
За да утоли жаждата си, трябваше да пие от изворите, които бяха вече негово владение — предишните си творби… Какво блудкаво питие! Още при първата глътка го изплю, проклинайки. Как? Тази безвкусица, тази пошла музика, нима това са неговите композиции? Прочете ги всичките до една. Почувствува се смазан: вече нищо не проумяваше, не разбираше дори как е могъл да ги напише. Червеше се от тях. Веднъж му се случи, като прочете една страница, по-безсъдържателна от другите, да се огледа да не би да има някой в стаята му, после стана и зарови глава във възглавницата като засрамено дете. Друг път произведенията му се струваха толкова посредствени и смешни, че забравяше, че са негови…
— Ах! Какъв идиот! — крещеше той и се превиваше от смях.
Но нищо не го дразнеше толкова, колкото композициите, в които уж беше изразил страстни чувства: любовни радости или скърби. Скачаше от стола си, като че ли го е ухапала муха; удряше с юмруци масата, блъскаше си главата, ревейки от гняв. Ругаеше се грубо, наричаше се свиня, трижди окаяник, проклето животно, палячо. Изреждаше безкрайна броеница от ругатни. Накрая заставаше пред огледалото, цял изчервен от крясъците си, улавяше се за брадичката и казваше:
— Гледай, гледай, глупак такъв, какво магарешко лице имаш! Защо лъжеш, мошенико? Ще те науча аз тебе! Ще те удавя, господинчо, да знаеш, ще те удавя!
Потапяше лице в легена и го държеше под водата, докато почнеше да се задушава. Когато го повдигнеше, аленочервено, с изскокнали очи, пухтящ като тюлен, той бързо се спускаше към масата, без дори да избърше водата, която се стичаше от него, сграбчваше противните композиции, разкъсваше ги разярено, като ръмжеше:
— На́!… На́! На́! На́!…
Чак тогава му олекваше.
В творбите най-много го дразнеше неискреността. Нищо истински изживяно. Заучена фразеология, школска реторика. Говореше за любов като слепец за цветове; казваше каквото беше чул, повтаряше общоразпространените наивни твърдения. И не само любовта, всички чувства му бяха послужили като повод за декламации. А той винаги се беше старал да бъде искрен. Не е достатъчно обаче да искаш да си искрен: трябва да можеш да бъдеш, а как би могъл, когато не познаваш още нищо от живота? Именно изпитанието през последните шест месеца му беше разкрило съвсем наскоро фалшивостта на творбите му, то беше издълбало внезапно пропаст между него и миналото му. Беше изоставил призраците; в него имаше сега реална мярка, на която можеше да подложи всичките си мисли, за да прецени тяхната степен на правдивост или лъжа.
Отвращението, което му вдъхваха всички негови предишни композиции, написани без истинско чувство, го доведе при неговата обичайна склонност към преувеличение, до решението да не пише вече нищо, което не се чувствува принуден да напише по някаква вътрешна страстна потребност. И като престана да гони идеите си, той се закле да се откаже завинаги от музиката, ако творческото вдъхновение не го осени като гръмотевица.


Говореше така, защото чудесно разбираше, че бурята наближава.
Гръмотевицата пада, където й е угодно и когато й е угодно. Някои върхове обаче я привличат. Някои места, някои души са гнезда на бури: те ги създават или ги привличат от всички точки на хоризонта; и както някои месеци на годината, така и известни възрасти в човешкия живот са толкова наситени с електрически заряд, че мълнията блясва, ако не по желание, то поне в очаквания час.
Цялото същество се изопва. Често бурята се готви дни наред. Палещ памук обвива бялото небе. Ни лъх. Неподвижният въздух ферментира, сякаш ври. Земята мълчи, смазана от някакво вцепенение. Мозъкът трескаво бучи: цялата природа чака избухването на силата, която се натрупва, удара на чука, който тежко се вдига, за да падне рязко върху наковалнята от облаци. Преминават огромни тъмни и горещи сенки. Надига се огнен вятър; нервите по цялото тяло тръпнат като листи… После настава тишина. Небето все още мъти мълнията.
— Това очакване е изпълнено със сладостна тревога. Въпреки потискащото неразположение чувствувате как във вените ви протича огънят, който обгаря вселената. Опиянената душа ври в пещта, както гроздето в бъчвата. Хиляди кълнове на живот и смърт ферментират в нея. Какво ще излезе в крайна сметка? Тя не знае. Подобно на бременната жена тя мълчи, загледана в себе си, слуша тревожно потрепването на утробата си и мисли: «Какво ще се роди от мене?»…
Понякога очакването е напразно. Бурята се разпръсва, без да се разрази; човек се опомня с натежала глава, разочарован, изнервен, повдига му се. Това е само временно отлагане: тя ще избухне, когато и да е, ако не днес, утре; колкото повече се забави, толкова по-силна ще бъде…
Ето я!… Облаците изникнаха от всички потайности на съзнанието, гъсти тъмносини маси, разкъсвани от френетичните пристъпи на светкавиците, те напредват като шеметно и тежко ято, обкръжават хоризонта на душата, размахват внезапно двете си крила над задушеното небе и угасяват светлината. Безумен час!… Ожесточените стихии, разчупили оковите си в клетката, където ги държат затворени законите, осигуряващи равновесието на духа и съществуването на неодушевената материя, се възцаряват безформени и огромни в нощта на съзнанието. Чувствувате агонията си. Не се стремите вече към живота. Копнеете само за края, за смъртта, която освобождава…
И внезапно, ето светкавицата!
Кристоф крещеше неистово от радост.


Радост, неистова радост, слънце, озаряващо всичко, което е и ще бъде, божествена радост от творческото вдъхновение! Няма радост извън творчеството! Няма истински хора освен тия, които творят! Всички други са сенки, които се носят по земята, чужди на живота. Всички радости на живота произтичат от съзнанието, че твориш: любов, гений, дейност, изблици сила, излезли от едно огнище. Дори и онези, които не могат да си намерят място около това голямо огнище — честолюбците, егоистите и безплодните развратници, — се опитват да се сгреят от бледите му отблясъци.
Да твориш съгласно закона на плътта или на духа, ще рече да излезеш от затвора на тялото си, да се втурнеш в урагана на живота, да бъдеш този, който живее. Да твориш, ще рече да убиеш смъртта.
Тежко и горко на безплодното същество, което остава само, загубено на земята, съзерцавайки изсъхналото си тяло и своята нощ, от която никога няма да излезе нито един пламък на живот! Тежко и горко на душата, която не се чувствува оплодена, натежала от живот и любов, като цъфналото напролет дърво! Обществото може да я обсипе с почести и облаги: то увенчава труп.


Сноп светлина заливаше Кристоф, пронизваше го електрически ток. Той трепереше изумен. Като че ли сред морето и нощта внезапно зърваше земя. Или като че ли, минавайки сред тълпата, внезапно го поразяваха две дълбоки очи. Често това му се случваше след часове на униние, когато умът му напразно се бъхтеше и съзираше само пустош. Още по-често обаче това ставаше в мигове, когато мислеше за друго, разговаряйки с майка си или разхождайки се по улицата. Ако беше на улицата, уважението към другите му пречеше да прояви прекалено шумно радостта си. Но в къщи нищо не го задържаше. Той тропаше с крака, тръбеше победоносно. Майка му го познаваше добре, тя най-сетне беше разбрала какво означаваха тези изблици. Казваше на Кристоф, че прилича на кокошка, която току-що е снесла.
Той беше цял проникнат от музикалната идея. Тя приемаше понякога формата на отделна, завършена фраза; по-често се явяваше като голяма мъглявина, обгръщаща цяло произведение: структурата на парчето, общите му линии се отгатваха като през воал, разкъсан на места от ярки фрази, които се открояваха от мрака със скулптурна яснота. Това беше само една светкавица. Понякога проблясваха една след друга нови светкавици: всяка от тях озаряваше друго тъмно ъгълче. Обикновено обаче капризната сила, показала се веднъж неочаквано, изчезваше за много дни в тайнствените си скривалища, оставяйки зад себе си светла бразда.
Насладата от вдъхновението беше толкова силна, че Кристоф загуби вкус към всичко останало. Опитният творец знае, че вдъхновението е рядко и умът трябва да довърши започнатото от интуицията. Той подлага идеите си под пресата и изстисква от тях до последна капка божествения сок, с който са пълни. Той не се плаши дори при случай да ги смеси с чиста вода. Кристоф беше прекалено млад и прекалено самоуверен, за да не презира подобни жалки средства. Той лелееше невъзможната мечта да не създаде нито ред, който да не е възникнал спонтанно. Ако не си затваряше очите така охотно, лесно би разбрал колко безсмислено е такова намерение. Несъмнено той прекосяваше тогава период на вътрешно изобилие и нямаше никаква пролука, никакво местенце за душевна пустота. Всичко у него пораждаше непресъхваща плодовитост. Всичко, което попаднеше под зрението му, всичко, което докоснеше слуха му, всичко, с което се сблъскваше в ежедневния си живот, всеки поглед, всяка дума, караше да избуяват в душата му цели ниви от мечти. В безграничното небе на мисълта му протичаха милиони звездни пътища, потоци жива светлина. И все пак дори тогава настъпваха мигове, когато всичко внезапно угасваше. И макар нощта да не траеше дълго, макар той почти да нямаше време да страда от продължителните мълчания на душата, тайно се ужасяваше все пак от непознатата сила, която идваше при него, отиваше си, връщаше се, изчезваше… за колко време този път? Щеше ли изобщо да се върне? Гордостта му отблъскваше това опасение и заявяваше: «Тази сила съм самият аз. В деня, когато няма да я има вече, няма да ме има и мене — ще се самоубия.» Въпреки това тръпнеше: но и този трепет му носеше наслада.
Все пак, макар за момента да нямаше никаква опасност изворът да пресъхне, Кристоф можеше вече да си даде сметка, че вдъхновението не е достатъчно да подхрани цялото произведение. Почти винаги идеите възникваха в сурово състояние: трябваше с мъка да ги отдели рудата. Освен това те винаги се появяваха безредно, със скокове, на пристъпи; за да ги свърже помежду им трябваше да прибави сплав от здрав разсъдък и хладна воля и заедно с нея да изкове нещо цялостно. Кристоф бе роден музикант и всъщност правеше точно това, само че не искаше да признае. Съзнателно и упорито си внушаваше, че само записва вътрешния си модел, когато всъщност беше принуден да го преобразува повече или по-малко, за да стане понятен. Нещо повече: случваше му се напълно да измени първоначалния смисъл. Колкото и силно да го поразяваше музикалната идея, често му беше невъзможно да каже какво означава. Тя нахлуваше от подземията на Съществото, далеч отвъд границите, където започва съзнанието, и в тази съвсем чиста сила, която не се поддаваше на общите измерения, съзнанието не успяваше да открие нито един от проблемите, които го вълнуваха, нито едно от човешките чувства, които то определя и класира: радости, скърби, всичко беше примесено в някаква единствена, невнятна страст, защото стоеше над неговия ум. И все пак, независимо дали я разбираше, или не, умът трябваше да даде име на тази сила, да я свърже с някое от логичните построения, които човек неуморно издига в кошера на мозъка си.
Така Кристоф се убеждаваше — искаше поне да се убеди, — че тъмната сила, която го вълнува, има точен смисъл и този смисъл се съгласува с волята му. Свободният инстинкт, избликнал от дълбокото подсъзнание, беше принуден волю-неволю да се съчетае, под ярема на разума, е ясни идеи, които нямаха нищо общо с него. Подобна творба се явяваше така само измамна надстройка на една от големите теми, които си беше предначертал умът на Кристоф, на тези диви сили, които имаха съвсем друг смисъл, неведом за самия него.


Той напредваше пипнешком, с наведена глава, носен от противоречивите сили, които се сблъскваха в него и влагаше наслуки в несвързани произведения още _димящ_ мощен живот, който не умееше да изрази, но затова пък го усещаше с горда радост.
Осъзнал новата си сила, той се осмели да погледне за пръв път в лицето всичко окръжаващо го, всичко, което му бяха втълпили да тачи, всичко, което той тачеше (доверчиво, без да го е оспорвал), и тутакси започна да го преценява дръзко и свободно. Воалът се разкъса: той видя немската лъжа.
Във всяка нация, във всяко изкуство има известно притворство. Светът се храни с малко истина и много лъжа. Човешкият ум е немощен; зле му понася чистата истина; трябва неговата религия, неговият морал, неговите държавници, поети, творци на изкуството да му я представят обвита в лъжи. Тези лъжи са приспособени към духа на всяка нация; те са различни за различните нации; именно поради тях народите така трудно се разбират помежду си и в замяна на това така лесно се презират. Истината е една и съща у всички; всеки народ обаче си е създал своя лъжа, на която дава името идеали; всяко човешко същество я вдъхва от рождението до смъртта си. Тя се превръща за него в жизнено условие. Само неколцина гении могат да се освободят от нея след героични кризи, когато се оказват сами, в свободната вселена на мисълта си.
Един незначителен случай разкри внезапно на Кристоф лъжата на немското изкуство. Ако досега не я беше съзрял, не може да се каже, че не беше имал случай да я види; само че беше много близо до нея, липсваше му необходимото отдалечение. Сега планината израстваше пред погледа му, защото се беше отдалечил.
Беше на един концерт е Städtische Tonhalle. Концертът се даваше в обширната зала, запълнена с десет-дванадесет реда маси, всичко около двеста-триста. В дъното се намираше сцената, на която свиреше оркестърът. Около Кристоф — офицери, пристегнати в дългите си тъмни сюртуци, с широки бръснати лица, червендалести, сериозни, еснафски; дами, които разговаряха и се смееха шумно, проявявайки прекалена непринуденост; добри момиченца, които се усмихваха, показвайки всичките си зъби; дебели мъже, скрили лица зад брадите и очилата си, подобни на добродушни паяци с кръгли очи. Те се повдигаха от столовете си при всяка наздравица; влагаха едва ли не благоговейна почит в този акт: лицата и тонът им се променяха в този момент, сякаш четяха литургия и изливаха вино на жертвоприношение, изпиваха чашата с някаква смесица от тържественост и шегобийство музиката едва се чуваше посред разговорите и тракането на съдовете. При това всички се стараеха да говорят и да ядат тихо. Herr Konzertmeister, висок прегърбен старец, с бяла брада, която висеше като опашка на гърдите му, и дълъг гърбав нос с очила, приличаше на филолог. Всички тези хора отдавна бяха добре познати на Кристоф, но този ден (той сам не знаеше защо) беше склонен да ги вижда като карикатури. Има такива дни, когато, без видима причина, смешното в хората и в нещата, което в ежедневния ни живот минава незабелязано, внезапно се набива в очите ни.
Програмата на концерта включваше увертюрата на «Егмонт», валс от Валдтойфел, «Поклонението на Танхойзер в Рим», увертюрата на «Веселите уиндзорки» от Николай, религиозния марш от «Атали» и една фантазия по «Северна звезда». Оркестърът изсвири добросъвестно увертюрата на Бетховен, а валса с истински бяс. Докато изпълняваше «Поклонението на Танхойзер» тапи, на бутилки изхвръкваха шумно. Дебел мъж, седнал на съседната маса до Кристоф, отмерваше такта на «Веселите уиндзорки», като се кривеше като Фалстаф. Възрастна пищна дама в небесносиня рокля с бял колан, със златно пенсне на сплескания нос, с червени ръце и пълна талия изпя с мощен глас Lieder от Шуман и Брамс. Тя повдигаше вежди, присвиваше очи, премигваше, поклащаше глава надясно и наляво, със застинала широка усмивка на кръглото лице, жестикулираше пресилено и почти би извикала представата за кафе-шантан, ако от нея не лъхаше величествена порядъчност; тази възрастна жена играеше ролята на малка лудетина, олицетворение на младост, страст; а поезията на Шуман придобиваше в устата й блудкавия вкус на детинщини — nursery. Публиката беше във възторг. Вниманието обаче стана тържествено напрегнато, когато се появи хорът на «Дружеството на немците от Юг» (Süddeutschen Männer — Liedertafel), които едно след друго изпяха под сурдинка или гръмко репертоара на певческите дружества, особено разчувствуващ. Бяха четиридесет души, а пееха като четирима; човек би казал, че се стараеха да заличат при изпълнението си всичко, напомнящо хорово пеене: търсене на евтини мелодични ефекти, плахи и сълзливи отсенки, замиращо pianissimo, сменящо се с внезапни гръмогласни провиквания, сякаш удряха по големия барабан. Липса на пълнота и равновесие, сладникав стил: припомняше ви Ботъм «Оставете ме аз да бъда лъвът. Ще рева тихо като гугукащ гълъб. Ще рева така, че да си помислите, че пее славей.»
От самото начало Кристоф слушаше с все по-нарастващо удивление. Нищо не беше ново за него. Познаваше и концертите, и оркестъра, и публиката. Но внезапно всичко му се стори фалшиво. Всичко, дори и парчето, което обичаше най-много, тази увертюра от «Егмонт», чието тържествено безредие и сдържано вълнение го нараняваха в този миг като липса на искреност. Естествено той не чуваше нито Бетховен, нито Шуман, а техните смешни изпълнители, тяхната преживяща публика, чиято непроходима плътна глупост се разстилаше около творбите им като тежка пелена от изпарения. Независимо от това, в самите творби, дори и в най-хубавите, имаше нещо обезпокоително, което Кристоф още никога не беше почувствувал… Какво именно? Той не смееше да го анализира, понеже смяташе за светотатство да подлага на критика любимите си композитори. Но колкото и да не искаше да види, той беше видял. И въпреки себе си продължаваше да вижда. Гледаше между пръстите си подобно на Vergognosa от Пиза.
Виждаше немското изкуство съвсем разголено. Всички — гениите и глупците излагаха на показ душите си с разнежена готовност. Чувството преливаше, нравственото благородство се лееше, сърцето се разтопяваше в безумни излияния, шлюзите бяха вдигнати пред опасната германска чувствителност. Тя размекваше енергията на най-силните, тя удавяше слабите под сивкавите си вълни; истинско наводнение: немската мисъл спеше на дъното. И каква мисъл понякога, мисълта на творци като Менделсон, Брамс, Шуман, а след тях на целия легион дребни автори на превзети и сълзливи Lieder! Само пясък. Никаква скала. Влажна и безформена глина. Всичко това беше често така наивно, така детско, че Кристоф не можеше да повярва, че публиката не е изненадана. Той се оглеждаше, но виждаше само блажени изражения. Как тези хора, убедени предварително в красотата на това, което слушаха, и в удоволствието, което трябваше да изпитат, биха се осмелили да съдят сами? Те бяха изпълнени с почит към признатите имена. Какво ли не уважаваха те? Отнасяха се почитателно към програмата, към чашата, към себе си. Чувствуваше се, че се обръщат мислено с «ваше превъзходителство» към всичко, което отблизо или отдалече се отнасяше до тях.
Кристоф разглеждаше последователно публиката и творбите: творбите като стъклена градинска топка отразяваха публиката, публиката отразяваше творбите. Кристоф усещаше, че ще прихне и гърчеше лице. Сдържаше се горе-долу. Когато обаче «Немците от Юг» запяха тържествено свенливото «Признание» на влюбена девойка, Кристоф не можа да се овладее и избухна в смях. Зашъткаха му възмутено. Съседите му го гледаха слисани; тези честни скандализирани лица още повече го развеселиха: той пак се разсмя, смя се до сълзи. Този път публиката се разсърди. Чуха се викове: «Вън!» Той стана и си излезе, повдигайки рамене, разтърсван от пристъп на необуздан смях. Този негов изблик предизвика скандал. Той сложи началото на враждебните отношения между Кристоф и родния му град.


Като се прибра в къщи след този мъчителен опит, Кристоф си науми да препрочете творбите на «общопризнатите» музиканти. Той беше съкрушен, когато забеляза, че някои от композиторите, които най-много обичаше, _бяха излъгали_. Отначало се помъчи да не си вярва сам на себе си, да се убеди, че се лъже. Не, нямаше начин… Беше поразен от огромната посредственост и лъжа в художественото наследство на един велик народ! Колко малко страници издържаха проверката!
От този ден той пристъпваше към прегледа на други творби, на които държеше, само с разтуптяно сърце… Уви! Като че ли беше омагьосан: навсякъде все същия успех. Сърцето му просто се късаше заради някои композитори; сякаш губеше любим приятел, в когото беше вложил цялото си доверие, а той го бе лъгал с години. Плачеше от отчаяние. Не можеше вече да спи нощем. Продължаваше да се измъчва. Обвиняваше самия себе си: нима вече не умееше да преценява? Дали пък напълно не е оглупял… Не, не, той виждаше по-добре от когото и да било лъчезарната хубост на деня, усещаше с повече свежест и любов от когото и да било щедрото изобилие на живота: сърцето му не го лъжеше…
Дълго още не посмя да докосне музикантите, които считаше за най-добри, най-чисти, олицетворение на всичко свято. Трепереше да не накърни вярата си в тях. Но как да устои на безмилостния стремеж на една смела и правдива душа, която иска да отиде докрай и да види нещата такива, каквито са, колкото и да трябва тя да изстрада? И той разтвори свещените произведения, посегна на последните си резерви, императорската гвардия… Още от пръв поглед разбра, че и те не са по-неопетнени от другите. Не му достигна смелост да продължи. В дадени мигове спираше четенето, затваряше книгата; подобно на сина на Ной покриваше с плащ голото тяло на баща си…
После стоеше отпаднал сред тези развалини. Би предпочел да загуби ръката си, отколкото да посегне на свещените си илюзии. Сърцето му тегнеше от печал. Но в него течеше такъв жизнен сок, извършваше се такова обновление, че вярата му в изкуството не беше разклатена. С наивната самонадеяност на младия човек той започваше наново живота, като че ли никой преди него не го беше живял. В опиянението на новата си сила той чувствуваше — може би с основание, — че с малки изключения няма почти никаква връзка между живите чувства и израза, който изкуството се мъчи да им даде. Той се лъжеше обаче, като си мислеше, че самият той е по-щастлив или по-правдив, когато ги изразява. Понеже беше преизпълнен с чувствата си, лесно му беше да ги открие в творбите си, но никой друг освен него не би ги познал под несъвършения речник, с който си служеше, за да ги предаде. Много творци, които осъждаше, бяха в същото положение. Те бяха изживели и предали дълбоки чувства; тайната на езика им обаче беше умряла заедно с тях.
Кристоф съвсем не беше психолог, не се заплиташе във всички тип съображения: за него това, което беше мъртво, винаги е било мъртво. Той поправяше всичките си оценки на миналото със самоуверената и жестока справедливост на младостта. Разголваше най-благородните души, безмилостен към смешните им страни. Меланхолията на охолните, изтънчената фантазия, благонадеждната посредственост на Менделсон, евтиния блясък на Вебер, сухото му сърце и умозрителността му. Лист, благородния отец, цирков ездач, неокласик и панаирджия, смесица от равни дози истинско и фалшиво благородство, от ведър идеализъм и пошла виртуозност. Шуберт, удавен от сантименталността си в дълбока, прозрачна и блудкава вода. Не щадеше и старците от героичните времена, полубоговете, пророците, отците на музиката. Дори великият Себастиян, преживял вече два-три века, съчетал в себе си миналото и бъдещето, и Бах не беше чист от всяка лъжа, от модни наивности и школски брътвежи. Този творец, който беше видял бога, който живееше в бога, се струваше понякога на Кристоф глупаво и сладникаво набожен, в стила на йезуитите, малко нещо стил рококо. В кантатите му се срещаха сластно любовни и набожни мелодии (диалози на душата, която кокетничи с Исус). Кристоф беше отвратен: сякаш виждаше бузести херувими с развяващи се воали. Освен това имаше чувството, че гениалният Cantor е писал винаги в затворената си стая: музиката му миришеше на застояло; в нея липсваше свежият външен въздух, който лъха от другите може би не толкова велики музиканти, по по-велики като хора — подобри хора от него, като Бетховен или Хендел. Още едно нещо го дразнеше у класиците — тяхната липса на свобода. Почти всичко в творбите им беше «измайсторено». Ту някое чувство беше разширено чрез всички шаблони на музикалната реторика, ту някой прост ритъм, орнаментен рисунък биваше повтарян, преобръщан, съчетаван във всички направления чисто механично. Тези симетрични предъвкани построения — сонати и симфонии — ужасно дразнеха Кристоф, в този момент той не беше особено чувствителен към красотата на реда, на широките, добре замислени планове. Те му се струваха по-скоро работа на зидари, а не на музиканти.
Не би трябвало да се смята, че поради това той беше по-снизходителен към романтиците. Странно нещо, на което той пръв се чудеше — най-много го дразнеха тия композитори, които бяха претендирали, че са (които действително са били) най-свободни, най-непринудени, най-малко строители, които като Шуман капка по капка и минута по минута са изливали в безкрайно много малки произведения целия си живот. Той се настървяваше против тях още по-ядно, защото разпознаваше юношеската си душа и всичките наивни глупости, които се беше заклел да изтръгне от нея. Естествено чистосърдечният Шуман не можеше да бъде гледан като лъжец: той почти никога не казваше нищо, което не е почувствувал наистина. Но именно неговият пример караше Кристоф да разбере, че най-лошата неискреност на немското изкуство не се получава, когато композиторите искат да изразят чувства, които не изпитват, а по-скоро, когато искат да изразят чувства, които изпитват и _които са били неискрени_. Музиката е неумолимо огледало на душата. Колкото по-наивен и по-искрен е някой немски музикант, толкова повече той разкрива слабостите на немската душа, несигурната й основа, мекушавата й чувствителност, липсата на откровеност, подмолния идеализъм, неспособността й да види самата себе си, да посмее да се види право в лицето. Този лъжеидеализъм беше раната на най-големите, дори на Вагнер. Препрочитайки творбите му, Кристоф скърцаше със зъби. «Лоенгрин» му се струваше такава лъжа, че му идеше да вика. Ненавиждаше това долнокачествено рицарство, тази лицемерна набожност, този герой без страх и без сърце, въплъщение на егоистична и студена добродетел, която се възхищава от себе си. Той познаваше много добре този тип германски фарисей, виждал го беше в действителността, войнствен, безупречен и суров, обожаващ собствения си образ, който лесно би жертвувал другите на това божество. «Летящият холандец» го вбесяваше с масовата си сантименталност и убийствената скука. Варварите декаденти от «Тетралогия» бяха отвратително блудкави в любовта. Зигмунд, похищаващ сестра си, пееше салонен романс за тенор. Зигфрид и Брунхилда, като добри германски съпрузи, в «Залезът на боговете» излагаха един пред друг и главно пред публиката многословната си, надута съпружеска страст. Всички видове лъжи си бяха дали среща в тези произведения: лъжеидеализъм, лъжехристиянство, лъжелегендарност, лъжебожественост, лъжечовечност. Никога не е била излагана на показ по-огромна условност, както в този театър, който уж искаше да събори всички условности. Очите, умът, сърцето не можеха да бъдат измамени нито за миг. За да бъдат измамени, необходимо беше сами да желаят това. Те го желаеха. Германия се наслаждаваше на това остаряло и детско изкуство, изкуство на развилнели се диви зверове и мистични мекушави момиченца.
Каквото и да правеше Кристоф, щом чуеше музика, и той като другите и повече от другите дори се поддаваше на потока и на сатанинската сила на човека, който го беше пуснал на воля. Той се смееше и трепереше, бузите му пламваха, конници преминаваха с тропот в него; и той си мислеше, че всичко е позволено на хората, които носят; в себе си такива вихри. Какви викове надаваше, когато откриеше в свещените творби, които вече прелистваше с трепет, някогашното си вълнение, все така пламенно, без нищо да помрачава чистотата на това, което обичаше! Славни отломки, избавени от корабокрушението. Какво щастие! Сякаш избавяше част от себе си. А и не беше ли самият той? Нима великите немци, срещу които се настървяваше, не бяха неговата кръв, неговата плът, най-ценното от неговото същество? Той беше така строг към тях именно защото беше строг към себе си. Кой ги обичаше повече от него? Кой повече от него чувствуваше добротата на Шуберт, невинността на Хайди, нежността на Моцарт, голямото героично сърце на Бетховен? Кой по-богоговейно от него се беше приютявал в шепота на горите на Вебер и във величавата сянка на катедралите на Йохан-Себастиян, издигащи на сивото небе на Севера, над немската равнина, тяхната каменна планина и исполинските си кули с ажурни върхове? Но той страдаше от техните лъжи и не можеше да ги забрави. Отдаваше ги на нацията, а величието им — на самите тях. Той грешеше. Величие и слабост са еднакво присъщи на нацията, чиято мощна и мътна мисъл тече като най-широката река от музика и поезия, от която Европа утолява жаждата си… У кой друг народ той би намерил наивната чистота, която му позволяваше в този миг да го осъжда така сурово?
Той съвсем не подозираше това. С неблагодарността на разгалено дете насочваше против майка си оръжията, които беше получил от нея. Едва по-късно, по-късно щеше да почувствува всичко, което й дължеше, и колко тя му бе скъпа…
Той обаче изживяваше период на сляпо бунтуване против идолите на детските си години. Яд го беше на него самия и на тях, че им е вярвал страстно, от все душа и сърце. Добре беше, че е именно така. Има една възраст в живота, когато трябва да се осмелиш да бъдеш несправедлив, когато трябва да се осмелиш да сринеш със земята всичко, от което си се възхищавал и което си се научил да тачиш, да отречеш всичко — и лъжата, и истината, — всичко, което сам не си признал за истина. Чрез цялото си възпитание и чрез всичко, което вижда и чува около себе си, детето поглъща такова голямо количество лъжи и глупости, примесени към основните истини на живота, че първият дълг на юношата, който иска да стане мъж, е да избълва всичко това.


Кристоф преживяваше именно такава крива на благотворно отвращение. Вътрешният му усет го караше да отстрани от себе си всички несмилаеми елементи, които му пречеха.
Преди всичко непоносимата сантименталност, която се оцеждаше в немската душа както капки вода във влажно подземие, дъхащо на мухъл. Светлина! Светлина! Студен сух въздух, който да помете блатните миазми, блудкавия вкус на тези Liedchen, Liedlein, многочислени като дъждовните капки, в които непрекъснато се излива германската Gemüt: неизброимите Sehnsucht («Копнеж»), Heimweh («Носталгия»), Aufschwung («Порив»), Frage («Въпрос»), Warum («Защо?»), An den Mond («На луната»), An die Sterne («На звездите»), An die Nachtigall («На славея»), An den Frühling («На пролетта»), An den Sonnenschein («На слънчевата светлина»); тези Frühlingslied («Пролетна песен»), Frühlingslust («Пролетна наслада»), Frühlingsgruß («Пролетен привет»), Frühlingsfahrt («Пролетно пътуване»), Frühlingsnacht («Пролетна нощ)», Frühlingsbotschaft («Пролетно послание»); тези Stimme der Liebe («Любовни гласове»), Sprache der Liebe («Любовна реч»), Trauer der Liebe («Любовна мъка»), Geist der Liebe («Любовен дух»), Fülle der Liebe («Любовна пълнота»); тези Blumenlied («Песен за цветята»), Blumenbrief («Писмо на цветята»), Blumengruß («Привет на цветята»); тем Herzeleld («Сърдечна болка»), Mein Herz ist schwer («Сърцето ми е угнетено»), Mein Hers ist betrübt («Сърцето ми тъгува»), Mein, Aug ist trüb («Очите ми са в сълзи»); тези наивни и глупави диалози с Röselein («Розичката»), с поточето, с гургулицата, с лястовицата; тези блудкави въпроси: «Ако шипката нямаше бодли, как ли?», «Вие ли лястовицата гнездо със стар съпруг?», «Сгодила ли се е наскоро?»; целият този потоп от сладникава нежност, от сладникава меланхолия, от сладникава поезия… Колко много красиви и ценни неща са осквернени и похабени, защото са използувани с повод и без повод! Най-лошото беше, че това е излишно: свикнали бяха да разголват публично сърцето си поради някаква глупава и трогателна склонност на обикновените немци към шумни взаимни излияния. Да няма какво да кажеш, а неспирно да бърбориш! Няма ли някога да престане това бръщолевене? Хей, жаби в блатото! Тишина!
Кристоф чувствуваше най-осезателно лъжата главно в изобразяването на любовта: личният му опит му позволяваше да я съпостави с истината. Условността на любовните песни, сълзливи или сдържани, не отговаряше по нищо на мъжкото желание, нито на женското сърце. И все пак хората, които бяха писали тези творби, навярно бяха обичали поне веднъж в живота си! Нима беше възможно да са обичали по този начин? Не, не. Те бяха излъгали, бяха излъгали както винаги, бяха излъгали само себе си. Опитали се бяха да се идеализират… Да се идеализират! Това значеше да се страхуваш да погледнеш живота в очите, да си неспособен да видиш нещата като мъж, такива, каквито са. Навсякъде същата плахост, същата липса на мъжка откровеност. Навсякъде все същият студен възторг, същата надута и лъжлива тържественост — в патриотизма, в пиенето, в религията. Trinklieder (гуляйджийските песни) бяха възхвали на виното или чашата: «Du herrlich Glas…» («Ти, благородна чаша…»). Вярата, която би трябвало да бъде най-непринуденото нещо в света, да блика от душата като непредвидена и внезапна вълна, беше фабричен артикул, стока за широко потребление. Патриотичните песни бяха писани за покорни овчи стада, блеещи в такт… Че какво, ревете!… Как? Нима ще продължавате да лъжете, да «идеализирате» дори в пиянството, дори в кланетата, дори в лудостта?…
Кристоф беше стигнал дотам, че възненавиди всеки идеализъм. Предпочиташе пред тази лъжа откровената грубост. Всъщност той беше по-идеалист от другите и нямаше — и не можеше да има — по-върли врагове от грубите реалисти, които си въобразяваше, че предпочита.
Беше заслепен от страстта си. Чувствуваше се вледенен от мъглата, от анемичната лъжа, от «идеите-призраци без слънце». Копнееше за слънце с всичките си сили. Не виждаше в младежкото си презрение към обграждащото го лицемерие или към това, което той наричаше така, високата практическа мъдрост на нацията, която малко по малко беше изградила своя грандиозен идеализъм, за да обуздае дивите си инстинкти или да извлече изгода от тях. Не произволни причини, не нравствени и религиозни правила, не законодатели и държавници, духовници и философи преобразяват душите на нациите и често им налагат нова природа: това е дело на векове нещастия и изпитания, които каляват за живота народите, които искат да живеят.


Междувременно Кристоф композираше; и композициите му не бяха лишени от недостатъците, в които упрекваше другите. Защото за него творческият процес беше непреодолима нужда и не се подчиняваше на правилата, налагани от ума му. Не се твори с ума. Твори се по необходимост. Освен това не е достатъчно да разпознаеш лъжата от превзетостта, примесени към повечето чувства, за да се натъкнеш сам на тях; необходими са продължителни и мъчителни усилия; няма нищо по-трудно от това да бъдеш напълно правдив в съвременното общество при смазващото наследство от лениви навици, предавани от поколение на поколение. Това се удава особено мъчно на хора или на народи, които се отличават с нескромната мания да оставят сърцето си да говори безспир, когато по-добре би било да мълчи.
Кристоф притежаваше истинско немско сърце: той още не беше усвоил способността да мълчи; впрочем тя не беше присъща на възрастта му. Наследил беше от баща си нуждата да говори, и то да говори на всеослушание. Съзнаваше този свой недостатък и се бореше срещу него; но усилието парализираше част от силите му. Той водеше борба и срещу друго едно също тъй неприятно наследство от баща си: необикновено трудно му беше да се изразява точно. Беше син на виртуоз. Чувствуваше опасното увлечение на виртуозността. Физическо удоволствие, удоволствие от сръчността, ловкостта, задоволената мускулна дейност, удоволствието да победи, да смае, да подчини с личността си хилядоглавата тълпа. Извинимо удоволствие, почти невинно у млад човек, и все пак унищожително за изкуството и душата. Кристоф го познаваше: носеше го в кръвта си. Той го презираше и все пак му се поддаваше.
Така, разкъсван между инстинктите на своята нация и на гения си, обременен от товара на отживялото минало, което се вкопчваше в него, без той да може да го отхвърли, той напредваше, залитайки, беше много по-близо, отколкото си въобразяваше, до недостатъците, които отричаше. Всичките му произведения от този период представляваха смесица от истина и надутост, от ясна сила и глупав неразбираем брътвеж. Само в отделни мигове личността му успяваше да разкъса обвивката, с която тези мъртви личности го бяха омотали, като сковаваха движенията му.
Беше сам. Нямаше водач, който да му помогне да излезе от блатото. Точно когато си въобразяваше, че е вън от него, още по-дълбоко затъваше. Вървеше слепешком, пилеейки време и сили в злополучни опити. Нито едно изпитание не му беше спестено и в това безредно творческо суетене той не си даваше сметка какво от всичко онова, създадено от него, беше най-хубаво. Оплиташе се в безсмислени проекти, симфонични поеми с претенции за философска дълбочина и чудовищни размери. Беше много искрен, за да може дълго да се занимава с тях. Изоставяше ги с отвращение, преди да е нахвърлил дори една част. Или пък си въобразяваше, че предава в увертюри най-недостъпните поетични творби. Тогава пък тъпчеше в област, която му беше чужда. Когато сам съчиняваше либретото, всичко му се струваше възможно! Излизаше чиста дивотия; а когато се залавяше с големите произведения на Гьоте, Клайст, Хебел или Шекспир, даваше им превратно тълкувание. Не защото му липсваше необходимата интелигентност, но защото беше лишен от критичен усет. Не умееше още да разбира другите, беше прекалено зает със себе си: навсякъде намираше само себе си, своята наивна и надута душа, изпълнена с изменчиви страни.
Покрай тези чудовища, на които не им беше съдено да живеят, той пишеше и много малки пиески, непосредствен израз на преходни настроения — най-трайни от всички: музикални мисли, Lieder. И в тях, както във всичко друго, беше в страстен конфликт с установените привички. Връщаше се към най-прочутите стихотворения и имаше дързостта да напише по тях песни не само по друг начин, но и по-добре от Шуман и Шуберт. Ту се опитваше да даде на поетичните образи на Гьоте: на Миньон или на Арфиста от «Вилхелм Майстер» индивидуалния им точен и неспокоен дух. Ту се залавяше с някои любовни Lieder: посредствеността на изпълнителите и лошият вкус на публиката негласно бяха свикнали да ги обличат в сладникава сантиментална одежда; той я смъкваше, вдъхваше им дива чувствена суровост. С една дума, въобразяваше си, че кара чувствата и хората да живеят сами за себе си, а не да служат за играчки на немски семейства, търсещи лесно разнежване в неделя, седнали в някоя бирария.
Обикновено обаче поетите му се струваха прекалено литературни. Той търсеше по-скоро най-прости текстове: старинни духовни песни, които беше чел в един нравоучителен сборник; далеч не спазваше хоровия им характер: разработваше ги смело, живо, по светски маниер. Или пък използуваше изречения от евангелието, поговорки, понякога дочут мимоходом разговор, откъслечни простонародни диалози, детски разсъждения: думите често бяха неумели, прозаични, но в тях прозираше съвсем чисто чувство. В тази област той се чувствуваше добре и достигаше до дълбочина, чужда на другите му композиции, като самият той не подозираше успеха си.
Добри или лоши, по-често лоши, отколкото добри, всичките му произведения преливаха от живот. Не всичко в тях беше ново, напротив! Кристоф неведнъж биваше банален дори в искреността си. Случваше му се да повтаря употребявани вече форми, защото те предаваха точно мисълта му, защото чувствуваше именно така, а не иначе. За нищо в света не би се опитал съзнателно да бъде оригинален: струваше му се, че трябва да е много посредствен, за да се тревожи от подобна грижа. Стараеше се да бъде верен на себе си и да каже това, което чувствува, без да се интересува дали е било казано, или не преди него. Беше толкова горд, че смяташе това за най-добрия начин да бъде оригинален, както и че Жан-Кристоф е само един и няма да има друг като него. С великолепното безсрамие на младостта той си въобразяваше, че нищо още не е направено: всичко трябваше да се създава или преобразява занапред. Чувството за тази вътрешна пълнота, за безпределния живот пред него го хвърляше в някакво състояние на ликуващо и малко нескромно блаженство. Ежеминутен възторг. Не се нуждаеше от радостно изживяване, можеше да използува и скръбта: изворът на това ликуване се криеше в излишъка на жизненост, в силата му, майка на всяко щастие и всяка добродетел. Да живее, да живее от все сърце и душа!… Който не чувствува в себе си това опиянение на силата, този възторг от живота — макар и в бездната на отчаянието, — не е човек на изкуството. Това е пробният камък. Истинската величина се разпознава по способността да ликуваш и в радост, и в мъка. Менделсон или Брамс, богове на октомврийските мъгли и ситния дъжд, никога не са изпитвали тази божествена способност.
Кристоф я долавяше в себе си; и той излагаше на показ радостта си с неблагоразумно простодушие. Не виждаше нищо лошо в нея и искаше само да я сподели с другите. Не забелязваше, че тази радост е оскърбителна за повечето хора, които никога няма да я имат и винаги ще завиждат. Впрочем той пет пари не даваше дали се харесва, или не. Беше сигурен в себе си и му се струваше съвсем просто да предаде и на другите своята увереност — да победи. Инстинктивно сравняваше своите богатства с обичайната бедност на фабрикантите на ноти; и си мислеше, че ще бъде много лесно да накара да признаят неговото. Дори прекалено лесно. Достатъчно беше да се изяви.
И той се изяви.


Чакаха го.
Кристоф не криеше чувствата си. Откакто беше осъзнал немската фарисейщина, която не желаеше да види нещата такива, каквито са, за него беше станало закон да бъде абсолютно искрен, постоянно, неотстъпно, прилагайки това изискване към всичко, без оглед на каквото и да е съображение за произведението или лицето. И тъй като не можеше да направи нищо, без да го доведе до крайност, той стигаше до екстравагантност. Казваше грубости и скандализираше хора, хиляди пъти по-малко наивни от него. А той беше удивително наивен. Доверяваше се на всеки срещнат какво мисли за немското изкуство, изпитвайки удовлетворението на човек, който не иска да запази само за себе си безценните си открития. Не си представяше, че това може да му навреди. Когато случайно се натъкнеше на глупостта на някое общопризнато произведение, цял погълнат от този въпрос, той бързаше да го сподели с всеки срещнат: музиканти от оркестъра или негови познати, любители. Изказваше най-чудатите присъди със сияещо лице. Отначало не му обърнаха сериозно внимание. Смееха се на парадоксите му. Но скоро решиха, че доста често се връща на същата тема и настойчивостта му е направо непристойна. Очевидно стана, че Кристоф вярва в преценките си; и това вече престана да буди смях. Можеше да постави в неловко положение всекиго; проявяваше посред концерта шумната си ирония или изказваше презрението си към прославените композитори, където и да се намираше.
Всички слухове се пренасяха в малкия градец: ни една негова дума не остана скрита. Бяха вече недоволни от него заради поведението му през последната година. Не бяха забравили скандалната му връзка с Ада, нито объркания период, който беше последвал. Самият той не си спомняше вече нищо: всеки нов ден заличаваше предишния, той беше вече много далече от това, което беше станало два месеца по-рано. Но други помнеха вместо него — тези, които във всички малки градчета считат за своя обществена функция да си вземат най-добросъвестно бележка за всяка грешка, за всеки недостатък, за всички печални, грозни, неприятни случки, които засягат съседите им, да не би нещо да изчезне безследно. Новите чудати прояви на Кристоф се наредиха до предишните в графата с неговото име. Едните обясняваха другите. Към оскърбения морал се присъедини и скандализираният вкус. Най-снизходителните казваха:
— Иска да прави впечатление.
Повечето обаче твърдяха:
— Total verrücktl! (Напълно безумен!)
Още едно мнение си пробиваше път, също така строго и още по-опасно — тъй като изхождаше от видно място, беше сигурно, че ще се наложи: носеше се слух, че в замъка — Кристоф продължаваше да ходи редовно там в изпълнение на официалната си длъжност — проявил нетактичността, говорейки лично с великия херцог, да се изкаже възмутително непочтително за дълбоко тачените музиканти. Казваха, че нарекъл «Илия» на Менделсон «отче наш на лицемерен духовник», а няколко Lieder на Шуман окачествил като «сладникава музика» — и то точно когато височайшите особи изказали предпочитанието си към тези творби! Великият херцог бил прекъснал безочливите му приказки, като му казал сухо:
— Когато човек ви слуша, господине, понякога се съмнява, че сте немец!
Тази отмъстителна реплика, произнесена от толкова високопоставено лице, стигна до най-долните слоеве на обществото; и всички, които си въобразяваха, че по един или друг повод са засегнати от Кристоф — било заради успехите му, било поради по-лична и затова още парлива причина, не пропуснаха да припомнят, че той наистина не беше чист немец. Бащиното му семейство — както си спомняте — беше от Белгия. Какво чудно тогава, че този емигрант принизява прославените хора на нацията? Този факт обясняваше всичко, а германското честолюбие черпеше от него основания да се уважава още повече, като същевременно презре противника си.
Кристоф по собствен почин даде по-съществена храна на това чисто платонично отмъщение. Не е благоразумно да се критикуват другите, когато самият ти се каниш да се изложиш на критиката. Някой по-ловък и не толкова откровен композитор би показал повече скромност и повече уважение към предшествениците си. Кристоф обаче не виждаше никакво основание да крие презрението си от посредствеността и щастието от собствените му сили. Това щастие се проявяваше по неумерен начин. Макар че Кристоф още от детството си беше свикнал да се затваря в себе си по липса на същество, на което да се довери, той чувствуваше напоследък властна нужда да излее душата си. Радостта бурно напираше в него. Гърдите му бяха тесни да я поберат. Щеше да се пръсне, ако не споделеше веселото си настроение. По липса на приятел избра за свой доверител един колега от оркестъра, втория капелмайстор, Зигмунд Окс, младеж от Вюртемберг, привидно добродушен, а всъщност коварен, който му засвидетелствуваше извънредно голяма почит. Кристоф никак не се съмняваше в него, а и дори да нямаше доверие, би ли могъл някога да помисли, че не е редно да доверява радостта си на един равнодушен човек или по-скоро враг?
Нима хората не трябваше по-скоро да му бъдат признателни? Та нали за тях работеше? Той донасяше щастие за всички, приятели и врагове. Не подозираше, че хората най-мъчно приемат нов вид щастие; те почти биха предпочели старото си нещастие: нуждаят се от храна, предъвквана от векове. Но най-непоносима им е мисълта, че дължат това щастие на някой друг. Те прощават това оскърбление, само нямат никакъв начин да го избягнат; във всеки случай обаче вземат необходимите мерки, за да накарат да им го платят скъпо.
Така че имаше хиляди основания откровенията на Кристоф да не бъдат приемани с удоволствие от когото и да било. Имаше обаче хиляда и една причини те да бъдат посрещнати зле от Зигмунд Окс. Първият капелмайстор, Тобиас Пфайфер, скоро щеше да се оттегли; макар и млад, Кристоф имаше всички изгледи да го замести. Окс беше достатъчно добър немец, за да разбере, че Кристоф заслужава това място, защото дворът е за него. Същевременно обаче той имаше достатъчно добро мнение за себе си, за да не смята, че самият той би заслужил много по-справедливо това място, ако дворът го познаваше по-добре. Затова той посрещаше със странна усмивка излиянията на Кристоф, когато младият композитор идваше сутрин в театъра, мъчейки се да бъде сериозен, но с неволно грейнало лице.
— Е, какво — казваше му той с насмешка, минавайки край него, — пак ли някой нов шедьовър?
Кристоф го улавяше за ръка.
— Ах, приятелю! Последната ми композиция надминава всичко друго… Само ако можеше да я чуеш!… Дявол да ме вземе! Чудно хубава е! Нищо такова не е съществувало още. Бог да е на помощ за клетите хорица, които ще я чуят. Не можеш след това да имаш друго желание в душата си освен едно: да умреш!
Тези думи не попадаха в ухото на глух. Вместо да се усмихне или даже да се пошегува с този детски възторг, със самия Кристоф, който пръв би се разсмял и би поискал извинение, ако му дадяха да почувствува комичната страна, Окс го възхваляваше насмешливо; подтикваше Кристоф да каже и други подобни глупости, а като се разделеше с него, бързаше да ги разнесе навсякъде, като ги правеше още по-смешни. Те страшно забавляваха тесния кръг на музикантите; и всеки чакаше нетърпеливо случай да прецени злополучните творби. Те бяха осъдени предварително всичките.
Най-сетне се появиха на бял свят.
Кристоф беше избрал сред купищата произведения една увертюра за «Юдит» от Хебел: беше го привлякла нейната дива енергия в противовес на немската безжизненост (всъщност тя беше почнала малко да му дотяга, защото по вътрешен усет долавяше превзетостта на Хебел, който беше решил да прояви гениалност навсякъде и на всяка цена). Прибавил беше към нея една симфония, която носеше превзетото заглавие на Бьоклин от Базел: «Сънят на живота» и епиграфа: «Vita somnium breve». Няколко негови Lieder допълваха програмата, заедно с няколко класически творби и един Festmarsch от Окс: от другарски чувства Кристоф му бе предложил да го включи в концерта си, макар и да съзнаваше посредствеността му.
В града се знаеше малко за репетициите. Макар оркестърът да не разбра абсолютно нищо от творбите и всеки сам за себе си да беше много озадачен от чудатостите на тази нова музика, музикантите нямаха време да оформят мнението си; не бяха главно способни да имат мнение, преди да се произнесе публиката. Впрочем самоувереността на Кристоф им допадаше, те бяха покорни и дисциплинирани като всеки добър немски оркестър. Единствените затруднения дойдоха от певицата. Беше същата дама в синьо от концерта в Tonhalle. Тя се славеше като истинска знаменитост в Германия. Тази възрастна дама изпълняваше Брунхилда и Кундри в Дрезден и Байройт с неоспорима широта на гласа. Но ако във Вагнеровата школа беше овладяла изкуството, с което тази школа с право се гордее — да артикулира добре, като изпраща съгласните във въздуха и набива като с боздуган гласните в главите на зашеметената публика, тя не беше научила там — ясно защо — изкуството да бъде естествена. За нея всяка дума беше съдбоносна: тя подчертаваше всичко. Сричките крачеха сякаш с оловни подметки и всяка фраза криеше трагедия. Кристоф я помоли да понамали драматичната си сила. Отначало тя се постара; вродената й тромавост обаче и нуждата й да пуска на воля гласа си винаги надделяваха. Кристоф започна да нервничи. Той изтъкна на уважаваната дама, че в творбата му говорят живи човешки същества, а не драконът Фафнер с тръбата си. Тя — както може да се предвиди — прие много зле подобна безочливост. Заяви, че знае — слава богу! — какво значи да се пее, че имала честта да изпълнява Lieder на маестро Брамс в присъствието на този велик композитор и че той бил готов да я слуша безкрайно.
— Толкова по-зле! Толкова по-зле! — извика Кристоф.
Тя го помоли с надменна усмивка да благоволи да й обясни смисъла на това свое загадъчно възклицание. Той й отговори, че тъй като Брамс никога през живота си не е знаел какво значи естественост, неговите похвали са по-лоши от порицания и макар и самият той — Кристоф — да не е понякога особено любезен, както самата тя справедливо е изтъкнала, никога не би си позволил да й каже нещо толкова нелюбезно.
Спорът им продължи в същия тон. Дамата се заинати да пее посвоему, с непоносим патос и ефекти, подходящи за мелодрама, до деня, когато Кристоф заяви хладно, че очевидно това й е в природата, нищо не може да се промени, че тъй като Lieder не могат да бъдат изпълнени така, както трябва, няма да се пеят въобще, ще ги свали от програмата. Това се случи в навечерието на концерта, публиката разчиташе на Lieder. Самата певица беше говорила за тях. Тя беше достатъчно музикална, за да оцени някои техни качества. Кристоф й нанасяше обида и понеже не беше уверена дали концертът на следващия ден няма да утвърди името на младежа, тя не пожела да се скара с една изгряваща звезда. Внезапно отстъпи и по време на последната репетиция се подчини покорно на всичко, което Кристоф изискваше от нея. Беше обаче твърдо решена да пее на концерта, както си знае.


Денят на концерта настъпи. Кристоф не изпитваше ни най-малко безпокойство. Беше преизпълнен с музиката си и не можеше да я преценява. Даваше си сметка, че на места творбите могат да събудят смях. Но имаше ли значение? Не може да се съчини нищо велико, ако не се осмелиш да станеш смешен. За да се стигне до сърцевината на нещата, трябва да пренебрегнеш човешкото уважение, любезност, свян, грижата за обществените лъжи, под които лежи задушено сърцето. Ако искате да не стряскате никого и да стигнете до успеха, трябва за цял живот да се примирите да останете някъде по средата, да давате на посредствените хора само посредствена, смекчена, разводнена истина, каквато те са годни да погълнат. Трябва да останете отсам живота. Човек израства само когато потъпче този страх. Кристоф го бе стъпкал в краката си. Можеше да го освиркат; сигурен беше, че публиката няма да остане безразлична. Той се забавляваше с израженията, които щяха да придобият едни или други негови познати, когато чуеха една или друга по-смела страница. Очакваше остри критики: предварително ги посрещаше с усмивка. Във всеки случай би трябвало да си сляп или глух, за да отречеш, че в тези творби има сила — приятна или не, има ли значение?… Приятна! Приятна!… Сила! Това е достатъчно. Нека върви по пътя си и нека отнесе всичко, като Рейн!…
Той изпита първото си разочарование. Великият херцог не дойде. Княжеската ложа беше заета само от фигуранти: няколко придворни дами. Кристоф почувствува глух гняв. Помисли си: «Този глупак ми се сърди. Не знае какво да мисли за произведенията ми: страх го е да не се изложи.» Той вдигна рамене, преструвайки се, че не го е грижа за такава глупост. Други обърнаха по-сериозно внимание на този факт: те видяха в него пръв урок и заплаха за бъдещето.
Публиката не се показа по-любопитна от господаря: цяла една трета от залата беше празна. Кристоф не можеше да не си спомни с огорчение препълнените зали на детските си концерти. Ако имаше малко повече опит, нямаше да се учуди от промяната: би сметнал за по-естествено по-малко хора да дойдат да го чуят, когато съчинява хубава музика, отколкото, когато беше съчинявал лоша: защо не музиката, а музикантът интересува по-голямата част от публиката и съвсем очевидно е, че музикант, вече мъж, подобен на всички, представлява по-малък интерес от музикант в детска рокличка, който затрогва сантименталността и забавлява зяпльовците.
След като напразно почака залата да се напълни, Кристоф реши да започне. Опитвайки се да си докаже, че така е по-добре. «Малко приятели, но добри!» Оптимизмът му не трая дълго.
Концертът протичаше сред тишина. Има един вид тишина, която се усеща като натежала от любов, готова да прелее. Но в тази тишина нямаше нищо подобно. Нищо. Пълен сън. Небитие. Като че ли всяка фраза потъваше в бездни от безразличие. Кристоф, обърнат гърбом към публиката, зает с оркестъра, все пак долавяше какво става в залата със сърцето си, сякаш с антени, с каквито е надарен всеки истински музикант. Те му дават възможност да узнае дали това, което свири, откликва в окръжаващите го сърца. Той продължаваше да отмерва такта и да се оживява само той, вледенен от смътната досада, която се надигаше над партера и ложите зад него.
Най-сетне увертюрата завърши. Публиката изръкопляска. Тя изръкопляска учтиво, студено и стихна. Кристоф би предпочел да го освиркат… Една свирка! Поне една! Нещо, което да бъде знак за живот, за реакция поне на неговата творба!… Той се обърна към публиката. Хората се гледаха. Търсеха един друг в очите си някакво мнение. Не го намериха и пак застинаха равнодушно.
Концертът продължи. Беше ред на симфонията. Кристоф с голяма мъка стигна до края. На няколко пъти едва не захвърли палката и не побягна. Апатията го заразяваше, накрая той сам не разбираше вече какво дирижира, не можеше да диша, имаше ясното впечатление, че пропада в бездънната скука. Нямаше дори иронични шушукания на някои пасажи, както очакваше: публиката четеше съсредоточено програмата. Кристоф чуваше как едновременно със сухо шумолене се обръщат страниците. После отново настъпи тишина до последния акорд, когато същите учтиви ръкопляскания подчертаха, че хората са доловили края на творбата. Все пак трима-четирима души продължиха да ръкопляскат изолирано, когато другите престанаха, само че те не събудиха никакъв отглас и млъкнаха засрамени; пустотата стана още по-пуста и това малко произшествие послужи само за едно — то показа колко е било скучно на публиката.
Кристоф беше седнал сред оркестъра, той не смееше да погледне нито надясно, нито наляво. Плачеше му се. От време на време потръпваше гневно. Би желал да стане и да им извика на всички: «Омръзнахте ми! Ах! Колко ми омръзнахте! Не мога повече!… Вървете си! Вървете си всички!…»
Публиката малко се разсъни: очакваше певицата — свикнали бяха да й ръкопляскат. В океана от нови творби, в които слушателите се лутаха без компас, тя поне беше нещо сигурно, позната, твърда почва, където не рискуваха да се заблудят. Кристоф прочете мислите им и се засмя злобно. Певицата също съзнаваше, че публиката я чака: Кристоф отгатна това по царствения й вид, когато дойде да го предупреди, че неин ред да излезе. Те се спогледнаха враждебно. Вместо да й предложи ръка, Кристоф пъхна ръце в джобовете си и я остави да излезе сама на сцената. Тя мина край него разярена и разстроена. Той я последва с отегчено изражение. Веднага щом тя се появи, залата я приветствува шумно. Всички изпитаха облекчение. Лицата се разведриха, публиката се оживи, всички лорнети се вдигнаха. Сигурна във властта си, тя запя Lieder естествено, по своя начин, без да държи никаква сметка за забележките, които Кристоф й беше направил предната вечер. Той й акомпанираше. Побледня. Предвиждаше бунта й. При първата промяна, която тя направи, той удари по пианото и каза гневно:
— Не!
Тя продължи. Той шепнеше зад гърба й, с глух и гневен глас:
— Не! Не!… Не така!… Не така!
Ядосана от бясното му ръмжене, което публиката не можеше да чуе, но оркестърът не изпускаше нищо — тя упорствуваше, забавяше прекалено, правеше паузи, удължаваше сричките. Той вървеше напред, без да държи сметка за тях: накрая тя изостана с цял такт. Публиката не забелязваше: отдавна беше приела, че музиката на Кристоф не е създадена да изглежда нито приятна, нито точна за ухото. Кристоф обаче, който не беше на това мнение, се кривеше като обезумял; накрая той избухна. Спря внезапно посред една фраза и извика с пълни гърди:
— Спрете!
Поела си веднъж дъх, тя продължи още половин такт и спря на свой ред.
— Достатъчно! — повтори той сухо.
Залата за миг се смая. След няколко секунди той каза с леден тон:
— Да започнем отново.
Тя го гледаше слисана. Ръцете й трепереха. Помисли си да му хвърли нотната тетрадка в лицето. Никога по-късно не можа да си обясни защо не го бе сторила. Беше смазана от авторитета на Кристоф и от нетърпящия му възражение тон. Тя започна отново и изпя целия цикъл от Lieder, без да промени нито една отсенка, нито една интонация, защото чувствуваше, че не би й простил нищо, а трепереше при мисълта за ново оскърбление.
Когато свърши, публиката започна да я вика френетично на сцената. Хората аплодираха не Lieder (ако тя беше изпяла други, те пак щяха да й ръкопляскат). Те приветствуваха прочутата певица, остаряла на сцената: знаеха, че могат да й се възхищават съвсем спокойно. Освен това държаха да заличат оскърблението, нанесено й от избухването на Кристоф. Без да бъдат напълно сигурни, те бяха подразбрали, че певицата е сбъркала, но намираха за неприлично, че Кристоф й бе направил забележка. Извикаха я на бис. Кристоф обаче затвори решително пианото.
Тя не забеляза това ново негово безочие. Беше много смутена, за да има желание да пее отново. Излезе бързо от сцената, затвори се в гримьорната си и за четвърт час изля от сърцето си злобата и яростта, която беше насъбрала: нервна криза, потоп от сълзи, възмутени хули, клетви — всичко бе пуснато в обращение. През затворената врата долитаха яростните й крясъци. Приятелите й, които успяха да влязат при нея, разказваха на всички, че Кристоф се е държал като грубиян. Общественото мнение бързо се оформя в концертните зали. Когато Кристоф застана пред пюпитъра за последното парче, публиката се вълнуваше. Но композицията не беше негова: свиреха Festmarsch от Окс, прибавена в знак на приятелство към програмата. Публиката, която се чувствуваше като у дома си под звуците на тази плоска музика, изнамери съвсем просто средство, за да прояви неодобрението си спрямо Кристоф, без да стига до дързостта да го освирка: започна да акламира демонстративно Окс, извика два-три пъти автора, който естествено се показа. С това концертът завърши.
Можете да предположите естествено, че великият херцог и дворцовото общество, както и провинциалният клюкарски и скучаещ градец, бяха осведомени до най-малка подробност за случилото си. Вестниците, приятелски настроени към певицата, не споменаха нищо за инцидента, но всички единодушно превъзнасяха изкуството й, като се задоволяваха да споменат, просто за сведение, песните, които беше пяла. За другите творби на Кристоф — само няколко реда, почти същите във всички вестници; «… Владее контрапункта. Сложно композиране. Липса на вдъхновение. Липса на мелодия. Писано с главата, не със сърцето. Липса на искреност. Желание за оригиналност…» Следваше разсъждение върху истинската оригиналност на творците, които са мъртви и погребани — Моцарт, Бетховен, Льове, Шуберт, Брамс, «които са оригинални, без да са търсили това».
После съвсем естествено минаваха на новата постановка в театъра на великия херцог на «Nachtlager von Granada» от Конрадин Кройцер. Надълго говореха за тази «пленителна музика, свежа и привлекателна, както и в първия ден».
Накратко, творбите на Кристоф срещнаха дори у най-добре разположените критици пълно неразбиране и смайване; у тези, които не го обичаха — подмолна враждебност, която засега трупаше бойни припаси, за да се разрази по-късно. И най-сетне сред широката публика, на която нито един критик, приятел или враг, не сочеше пътя, мълчание. Оставена на собствените си мисли, широката публика не мисли нищо.


Кристоф беше съкрушен.
А неуспехът му между другото нямаше защо да го изненадва. Имаше поне три причини, поради които творбите му не се харесаха. Първо, не бяха достатъчно зрели. На второ място, бяха много напредничави, за да ги разберат отведнъж. И най-сетне на всички много им се искаше да дадат един урок на младия безочливец. Кристоф обаче не беше достатъчно уталожен, за да може да приеме справедливия си провал. Липсваше му главно душевното спокойствие, до което стига истинският творец, след като е изпитал продължителното неразбиране от страна на хората и тяхната неизлечима тъпота. Наивното му доверие в публиката и в успеха, който той чистосърдечно си въобразяваше, че ще постигне само защото го заслужаваше, рухна. Щеше да му се стори естествено да има врагове. Смайваше го друго — че нямаше вече нито един приятел. Тези, на които разчиташе, които досега привидно проявяваха интерес към композициите му, след концерт не бяха казали нито една ободряваща дума. Опита се да изкопчи мнението им. Те се окопаха зад неясни изказвания. Той настоя, пожела да узнае истинското им отношение: най-искрените изтъкнаха предимствата на предишните му творби, глупавите му първи стъпки. Неведнъж впоследствие беше принуден да слуша отрицателни отзиви за новите си творби в името на старите — и то от същите хора, които само няколко години преди това осъждаха тези «стари» композиции, тогава още нови: това е съвсем обикновен закон. Кристоф не беше свикнал с него. Той се възмути открито. Не го обичат, отлично! Приема този факт, той дори му доставя удоволствие, не държи да бъде приятел с всички. Но да твърдят, че го обичат и да не му дават да расте, да искат да го принудят да остане цял живот дете, това вече минава границите! Това, което беше хубаво на дванадесет години, не можеше да бъде също така хубаво и на двадесет! А и той се надяваше, че няма да спре дотук и ще се променя, ще се променя вечно!… Какви глупци! Да искат да спрат живота!… Истински интересното в неговите детски композиции не бяха детинщините му, но силата, която се таеше в тях — устремът към бъдещето. А те искаха да убият това бъдеще!… Не, те никога нищо не са разбирали от неговата същност, никога не са го обичали и вчера, както и днес. Те обичат в него само слабото, обикновеното, общото с останалите посредствени творци, а не онова, което действително е _той_: приятелството им е било само недоразумение…
Може би преувеличаваше. Много разпространен е случаят честни хора, неспособни да приемат някоя нова творба, да я обикнат, когато остарее двадесет години. Новият живот излъчва премного силен мирис за тяхната слаба глава: необходимо е да се поизпари малко под повея на времето. Художествената творба почва да им става разбираема едва когато се покрие с наслойката на годините.
Кристоф обаче не можеше да допусне, че не го разбират сега, когато той е _настояще_, а ще го разберат, когато стане _минало_. Предпочиташе да смята, че не го разбират въобще и никога няма да го разберат. И той се ожесточаваше. Стана смешен в желанието си да обясни, да обсъди, макар и без полза: би трябвало да промени вкуса на своето време. Той обаче не подозираше всичко това. Беше решил да очисти основно немския вкус волю-неволю. Нямаше възможност да го стори: никого не можеше да убеди с няколко разговора, в които той с мъка намираше думите си и се изразяваше пресилено грубо за големите композитори, а даже и за събеседниците си. Успяваше само да си спечели още неколцина врагове. Би трябвало да подреди спокойно мислите си, а после да принуди публиката да го изслуша…
И точно в желания час неговата звезда, лошата му звезда, му даде тази възможност.


Кристоф седеше на една маса в ресторанта на театъра сред музиканти от оркестъра и ги скандализираше с музикалните си преценки; всички бяха оскърбени от прекалено свободните му изказвания. Старият Краузе, свирещ на виола, добър човек и добър музикант, който искрено обичаше Кристоф, се мъчеше да отклони разговора. Той покашлюваше и дебнеше случай да пусне някоя шега. Кристоф обаче не разбираше; продължаваше още по-разпалено; а Краузе се измъчваше; той си мислеше «Защо му трябва да казва всичко това? Бог да го благослови! Мисли си каквото щеш, но не го казвай, дявол да го вземе!»
Най-любопитното беше, че и той самият мислеше «такива работи»; или най-малкото подозираше, че съществуват, и думите на Кристоф събуждаха в него доста съмнения, но той нямаше смелостта да ги признае дори пред себе си, а камо ли да се съгласи с него пред всички — донякъде от страх, че ще се изложи, донякъде от скромност, от липса на увереност в себе си.
Вайгл, валдхорнистът, не искаше да знае нищо; искаше да се възхищава от когото и да е, от каквото и да е, добро или лошо, звезда или газов фенер: всичко за него беше все едно. Нямаше място за сравнения: той просто се възхищаваше, възхищаваше, възхищаваше. За него това беше жизнена необходимост и се измъчваше, когато искат да ограничат този му възторг.
Виолончелистът Кух се измъчваше още повече. Той от все сърце обичаше лошата музика. Всичко, което Кристоф преследваше със сарказмите и хулите си, му беше безкрайно скъпо: по вътрешен усет неговият избор падаше винаги върху най-условните произведения. Душата му беше хранилище на сълзливи и приповдигнати чувства. Единствено той не лъжеше в своя разнежен култ към всички тези лъжевелики музиканти. Лъжеше, когато се мъчеше да се убеди, че се възхищава от истинските, но лъжеше напълно невинно. Има поклонници на Брамс, които си въобразяват, че в техния бог оживява духът на гениите преди него: те обичат Бетховен в Брамс. Кух отиваше по-далече: той обичаше Брамс в Бетховен.
Най-възмутен обаче от парадоксите на Кристоф беше фаготистът Шпиц. Той беше накърнен не толкова в музикалното си чувство, колкото във вродената си раболепност. Един римски император беше пожелал да умре прав. Шпиц пък искаше да умре легнал по корем, както беше живял: това беше неговото естествено положение. Той изпитваше неописуема наслада да се валя в краката на всичко официално, признато, «преуспяло» и беше вън от себе си, че искат да му попречат да играе на воля ролята на слуга.
И така, Кух се вайкаше, Вайгл ръкомахаше отчаяно, Краузе пущаше шеги ни в клин, ни в ръкав, а Шпиц възкликваше с острия си глас. Кристоф обаче, невъзмутим, крещеше по-високо от другите и сипеше неврели-некипели за Германия и за немците.
Един млад човек от съседната маса го слушаше и се превиваше от смях. Имаше черни къдрави коси, красиви умни очи, голям нос, който сякаш се е чудил в растежа си къде да иде и вместо да се издължи надолу, се беше разширил прекомерно. Лицето му с дебели устни беше одухотворено; той следеше всичко, което казваше Кристоф, не откъсваше очи от устните му, като откликваше на всяка дума с отзивчиво внимание, страшно развеселен, тресящ се конвулсивно от време на време, с разкривено от смях лице, покрито с мрежа от ситни бръчици по челото, на слепоочията, в крайчеца на очите, покрай ноздрите и дори по страните. Той не се намеси в разговора, но не пропусна нито дума. Особено явно проявяваше радостта си, когато Кристоф, заплетен в някое доказателство, докато Шпиц му досаждаше със забележките си, започваше да тъпче на едно място, да се задъхва и да заеква от ярост, докато намери търсената дума-скала, с която да смаже противниците си. И наслаждението му ставаше безгранично, когато Кристоф, увлечен от страстния спор по-далеч от действителното си убежище, сипеше чудовищни парадокси, които аудиторията му посрещаше с рев.
Най-сетне се разделиха, след като на всички им омръзна да се стремят да показват собственото си превъзходство. Точно когато Кристоф, останал последен в залата, се канеше да прекрачи прага, младият мъж, който го беше слушал с такова удоволствие, го заговори. Кристоф не беше го забелязал дотогава. Мъжът свали любезно шапка и усмихнато му поиска разрешение да се представи.
— Франц Манхайм.
Той се извини, че не е бил достатъчно дискретен и е проследил спора им, като го поздрави за майсторството, с което беше превърнал на пух и прах противниците си. Той пак се разсмя, като си припомни. Кристоф го погледна щастлив, леко недоверчив.
— Сериозно ли говорите? — попита той. — Нали не ми се подигравате?
Мъжът се закле най-тържествено. Лицето на Кристоф светна.
— Тогава вие смятате, че съм прав, нали? Вие сте на моето мнение?
— Слушайте, господине, ако искате да бъда искрен, ще ви кажа, че не съм музикант и не разбирам нищо от музика. Единствената музика, която ми харесва — това няма защо да ви ласкае особено! — е вашата… С това искам да ви покажа, че не съм съвсем лишен от вкус…
— Е-е — промълви Кристоф скептично, макар че беше все пак поласкан, — това не е доказателство.
— Не може да ви се угоди… Така да е… Мисля като вас: това не е доказателство. Затова не се осмелявам да съдя изказванията ви за немските музиканти. Но те са така верни за немците въобще, за старите немци, за всички тия идиоти, романтиците с мухлясалата им мисъл, сълзливата им емоционалност, старческите им предъвквания, от които ние трябва да се възхищаваме, «това вечно вчера, което винаги е било и ще бъде винаги, което ще бъде и утре закон, защото е закон днес!…»
Той каза наизуст няколко стиха от прословутия пасаж от Шилер:

«……… Das е wig Gestrige
Das immer war und immer wiederkehrt…»

— И на първо място самият той! — възкликна той посред цитата.
— Кой? — попита Кристоф.
— Пожарникарят, който е написал тези стихове!
Кристоф недоумяваше. Манхайм обаче продължи:
— Аз бих искал най-напред всеки петдесет години да се провежда основно прочистване на изкуството и мисълта, да не се остави нищо от всичко, което е било преди това.
— Струва ми се, че е малко прекалено — забеляза Кристоф усмихнат.
— Не, уверявам ви. Петдесет години е дори много; би трябвало да кажа тридесет… И още по-малко!… Хигиенна мярка. Нима държите в дома си дедите си? Изпращате ги любезно, когато умрат, да си гният другаде и слагате по един камък отгоре им, за да сте сигурни, че няма да се върнат. Изтънчените души слагат и цветя. Нямам нищо против, безразлично ми е. Искам само едно: да ме оставят на мира. Аз също не ги закачам! На всеки — неговото: живите с живите, мъртвите с мъртвите.
— Има мъртъвци, които са по-живи от живите.
— Нищо подобно! Нищо подобно! Би било по-вярно, ако кажехте, че има живи, които са по-мъртви от мъртъвците.
— Напълно е възможно. Във всеки случай има стари неща, които са още млади.
— Какво от това! Ако са още млади, сами ще ги намерим!… Само че не ми се вярва. Това, което е било хубаво веднъж, никога не е хубаво втори път. Единствено промяната е хубава. Едно нещо е необходимо преди всичко: да се отървем от старците. Има много старци в Германия. Смърт на старците!
Кристоф слушаше неговите остроумици много внимателно, но не беше съгласен с тях; споделяше ги отчасти и познаваше в тях някои от своите мисли. Същевременно му беше неприятно да ги чува така карикатурно пресилени. Но тъй като приписваше и на другите хора собственото си сериозно отношение, той си казваше, че може би неговият събеседник, който изглеждаше по-образован от него и говореше с по-голяма лекота, беше прав и вадеше логични заключения от принципите си. Горделивият Кристоф, на когото толкова много хора не прощаваха, че е самонадеян, беше, напротив, наивно скромен, често дори жертва спрямо хора, получили по-добро образование от него, когато, разбира се, не се перчеха с него, за да избягнат някой остър спор. Манхайм се забавляваше със собствените си парадокси и от реплика на реплика стигна до чудати разсъждения, над които се надсмиваше вътре в себе си; не беше свикнал да се отнасят сериозно с него. Той се развесели, наблюдавайки усилията на Кристоф да оспори приумиците му или даже да ги разбере. Макар и шегувайки се, той му беше признателен, че му обръща внимание, а и Кристоф го намираше забавен и очарователен.
Разделиха се като много добри приятели. И Кристоф не малко се изненада, когато три часа по-късно на репетицията в театъра иззад малката вратичка, през която минаваха оркестрантите, се подаде главата на Манхайм: той му правеше тайнствени знаци, като кривеше лъчезарното си лице. Когато репетицията свърши, Кристоф отиде при него. Манхайм го улови свойски под ръка.
— Имате ли една минутка?… Слушайте. Дойде ми една идея. Може би ще ви се стори абсурдна… Не бихте ли пожелали някой ден да напишете какво мислите за музиката и музикантите. Вместо да си хабите слюнката да държите речи на четирима кретени от вашата банда, които ги бива само да надуват инструментите си или да стържат по парчета дърво, няма ли да сторите по-добре, ако се обърнете към широката публика?
— Дали няма да сторя по-добре? Дали бих желал?… Бога ми! А къде искате да пиша? Бива ви и вас!…
— Ето: имам едно предложение… Ние, няколко приятели и аз — Адалберт фон Валдхаус, Рафаел Голденринг, Адолф Май и Люсиен Еренфелд, основахме списание, единственото умно списание в града: «Дионис»… (Навярно го знаете?…) Всички ние се възхищаваме от вас и бихме били щастливи, ако станете наш сътрудник. Искате ли да се нагърбите с музикалната критика?
Кристоф се почувствува смутен от такава чест. Умираше от желание да приеме. Боеше се само да не би да не се окаже на нужната висота: той не умееше да пише.
— Не се тревожете — каза Манхайм. — Сигурен съм, че пишеше отлично. Освен това станете ли веднъж критик, ще имате всички права. Няма защо да се стеснявате от публиката. Тя няма равна на себе си по глупост. Да си музикант, не е нищо: музикантът е нещо като артиста, могат да го освиркат. Критикът е човекът, който има правото да каже: «Освиркайте този господинчо!» Цялата зала прехвърля върху него бремето да разсъждава. Мислете каквото ви е угодно! Дайте си само вид, че мислите нещо. Дадете ли на тези гъски малко храна, каквато и да е, те ще погълнат всичко.
Най-сетне Кристоф се съгласи, като благодари горещо. Той постави само едно условие: да има правото да каже всичко.
— Естествено, естествено — заяви Манхайм. — Абсолютна свобода! Всеки от нас е свободен.


Той дойде и трети път в театъра да го уговаря, вечерта, след представлението, като настоя да го представи на Адалберт фон Валдхаус и приятелите си. Те го посрещнаха сърдечно.
С изключение на Валдхаус, който произхождаше от едно от старите благороднически семейства в този край, всички бяха евреи и всички бяха много богати: Манхайм, син на банкер, Голденринг — на собственик на винарски изби, Май — на директор на металургична фабрика, а Еренфелд — на известен бижутер. Бащите им спадаха към старите немски евреи, трудолюбиви и упорити, възпитани в духа на нацията, изграждащи богатството си със сурова енергия и радващи се повече на усилията си, отколкото на плодовете им. Синовете като че ли бяха създадени, за да разрушат това, което бащите бяха създали: те осмиваха семейните предразсъдъци и манията им да заравят в земята припечеленото като пестеливи мравки. Представяха се за хора на изкуството, даваха вид, че презират богатството и го хвърлят през прозорците. Всъщност то почти не излизаше от ръцете им и колкото и лудории да вършеха, никога не загубваха напълно здравия си разум и практическия си усет. Впрочем и бащите им бдяха и затягаха юздите им. Най-разточителният, Манхайм, искрено би пръснал щедро всичко, което притежаваше, но той никога нямаше нищо и макар и да ругаеше шумно против скъперничеството на баща си, вътре в себе си беше доволен и му даваше право. В крайна сметка само Валдхаус беше господар на богатството си; само той играеше честно играта и поддържаше със свои средства списанието. Беше поет. Пишеше «Полимегри» в стила на Арно Холц и Уолт Уитмън, като редуваше много дълги с много къси стихове, в които точките, двоеточията, многоточията, тиретата, паузите, главните букви, курсивът и подчертаните думи играеха много важна роля, също както и алитерациите и повторенията — на отделни думи, ред или цяло изречение. Вмъкваше думи от всички езици. Твърдеше, че претворявал в стихове — никога не можа да се разбере защо — Сезан. В действителност той имаше доста поетична душа и изтънчена чувствителност към сладникавото. Беше сантиментален и сух, наивен и истински денди; измъчените му стихове бяха привидна рицарски небрежни. От него би станало добър поет за висшето общество. Такива обаче ги има много по списанията и салоните, а той искаше да бъде един-единствен. Внушил си беше, че играе ролята на голям благородник, издигнал се над предразсъдъците на своята каста. А беше пълен с повече предразсъдъци от който и да е друг. Само че не си ги признаваше. Доставяше му удоволствие да се обгражда само с евреи в списанието, което издаваше, за да предизвика възмущението на своите близки, всичките антисемити, и за да докаже на самия себе си свободомислието си. Държеше се привидно с колегите си много любезно, като с равни. Всъщност изпитваше към тях неизменно и безгранично презрение. Напълно ясно му беше, че те охотно използуват името и парите му; и не ги възпрепятствуваше заради удоволствието да ги презира.
Те също го презираха, че се оставя да бъде използуван, защото знаеха много добре, че това е изгодно за него. Услуга за услуга. Валдхаус им предоставяше името и богатството си, а те му донасяха таланта си, търговския си усет и читателите. Бяха много по-умни от него. Не че представляваха нещо повече като личности. Бяха може би дори по-незначителни. Но те бяха в това малко градче, както навсякъде и винаги, именно поради различната си националност, която от векове ги отделя от другите и изостря способността им за подигравателно наблюдение — най-напредничавите духове, най-чувствителни към недостатъците на отживели времето си институции и извехтелите мисли. Само че тъй като не бяха силни духом въпреки свободния си ум, това не им пречеше да се мъчат, дори подсмивайки се, да използуват по-скоро тези институции и мисли, отколкото да ги преобразят. Въпреки независимото си верую те бяха, също както благородника Адалберт, дребни провинциални сноби, богати и безделни мамини синчета, за които литературните занимания бяха спорт, развлечение. С голямо удоволствие се държаха като дръзки нападатели, но бяха безобидни хлапаци и нападаха само някои беззащитни хора, неспособни да им навредят когато и да е по тяхна преценка. Те с леко сърце си позволяваха да се скарат с едно общество, уверени, че ще се върнат някой ден, за да живеят спокойно в него като всички други, споделяйки всички предразсъдъци, срещу които са се борили. А когато се осмеляваха да вдигнат повечко шум, да направят реклама или да се опълчат открито против някой идол на деня — който почваше да се клати, — те се стараеха да не изгорят корабите си и в случайна опасност отново се приютяваха на тях. Независимо от изхода на кампанията, завършеше ли веднъж, трябваше да мине време, преди да започнат нова. Филистерите можеха да си спят спокойно. Новите Davidsbündler търсеха само едно: да накарат обществото да мисли, че биха могли да бъдат страшни, ако пожелаят: но те не желаят. Предпочитат да говорят на «ти» с артистите и да вечерят с актрисите.
Кристоф се почувствува неудобно в тяхната среда. Те говореха предимно за жени и коне. При това наричаха нещата с точните им имена.
Всичко у тях беше точно отмерено. Адалберт говореше с безизразен, бавен глас, изтънчено любезно и скучно, Адолф Май, секретарят на редакцията, тежък, набит, с хлътнала в раменете глава и грубо изражение, искаше винаги да бъде прав. Произнасяше се категорично по всички въпроси, никога не слушаше какво му отговарят, явно презираше мнението на събеседника си, а и нещо повече, самия събеседник. Голденринг, художествен критик, с нервни тикове и вечно премигващи очи зад големите очила, навярно за да подражава на художниците, с които дружеше, носеше дълги коси, пушеше безмълвно и предъвкваше откъслечни, никога незавършени изречения, като размахваше неопределено палеца си. Еренфелд, дребен, плешив, усмихнат, с руса брада, тънко, уморено лице и гърбав нос, пишеше в списанието за модата и завеждаше също светската хроника. Казваше доста цинични приказки с гальовния си глас. Беше остроумен, но злостен, а често и мерзък. Всички тези млади милионери бяха анархисти, както е редно; върховният лукс, когато притежаваш всичко, е да отричаш обществото; по този начин се освобождаваш от задълженията си към него. Така крадецът, след като обере някой минувач, би му казал: «Какво търсиш още тука? Я се махай! Нямам вече нужда от тебе!»
От цялата група само Манхайм беше симпатичен на Кристоф, той безспорно беше най-живият от петимата. Забавляваше се от всичко, което казваше било той, било другите; заекваше, запъваше се, хилеше се, дрънкаше неврели-некипели, не беше способен да проследи нито едно разсъждение, нито знаеше какво точно мисли самият той, но беше безобиден, незлобив и без капка амбиция. Всъщност той не беше напълно откровен: винаги играеше някоя роля, но го правеше невинно, без да вреди някому. Запалваше се по всички чудати утопии, най-често благородни. Беше достатъчно хитър и достатъчно подигравчия, за да вярва изцяло в тях. Умееше отлично да запазва хладнокръвие дори когато се разгорещеше и никога не се излагаше, прилагайки теориите си. Вечно имаше нужда от някаква мания: това го забавляваше като игра, затова ги сменяше често. В момента страдаше от манията да бъде добър. Не му стигаше да е добър по природа, искаше да изглежда добър. Проповядваше доброта и подражаваше на добрите. Поради някакъв дух на противоречие срещу сухата и безсърдечна дейност на близките си, както и против немския строг морал: милитаризъм, филистерия, той беше толстоист, нирванец, евангелист, будист — и той сам не знаеше точно какъв, — апостол на мекушав, безкостен морал, снизходителен, благожелателен, лесен, който прощава с умиление всички прегрешения, особено плътските, който не крие предпочитанието си към тях, прощава много по-мъчно добродетелите, морал, който беше само трактат по наслаждение, безплътен сбор от взаимни отстъпки, обкръжен за забавление от ореола на светостта. В това се таеше известно лицемерие, чиято миризма не беше особено приятна за по-изтънчено обоняние и направо би била отвратителна, ако й се обърнеше сериозно внимание. Но то нямаше такива претенции; просто се забавляваше само със себе си. Това хлапешко християнско смирение чакаше впрочем само случай да отстъпи мястото си на някоя друга мания, няма значение каква: на грубото насилие, на империализма, на «иронията на лъвовете». Манхайм си представяше сам на себе си комедии; разиграваше си ги съвсем искрено; приписваше си едно след друго всички чувства, които му липсваха, преди да се превърне в достопочтен стар евреин като всички други с неизменния дух на своята нация. Беше твърде симпатичен и извънредно досаден.


Кристоф беше известно време неговото хоби. Манхайм се кълнеше в него. Тръбеше навсякъде името му. Проглушаваше ушите на близките си със своите славословия. Ако вярваха на думите му, Кристоф беше гений, изключителен човек, който композира странна музика, но главно говори за музиката по удивителен начин, страшно духовит и при това красив: привлекателна уста, прекрасни зъби. Не пропускаше да добави, че Кристоф му се възхищава. Най-сетне го доведе на вечеря у дома си. Кристоф се запозна с бащата на новия си приятел банкера Лотар Манхайм и със сестрата на Франц Юдит.
За пръв път влизаше в еврейски дом. Макар и многочислени в малкото градче и заемащи важно място в него с богатството, ума и солидарността си, евреите живееха малко настрана от другите. Сред народа все още съществуваха упорити предразсъдъци спрямо тях и тайна враждебност, незлобива, но оскърбителна. Тези чувства бяха присъщи и на семейството на Кристоф. Дядо му не обичаше евреите; по ирония на съдбата обаче двамата му най-добри ученици — единият станал по-късно композитор, другият прочут виртуоз — бяха евреи. Старецът беше просто нещастен: защото много пъти му идваше да разцелува тези добри музиканти, а после си спомняше тъжно, че са разпънали на кръст Христос и не знаеше как да примири двете непримирими чувства. В крайна сметка целуваше учениците си. Склонен беше да вярва, че бог му прощава, защото те много обичат музиката. Бащата на Кристоф Мелхиор, който се смяташе за свободомислещ, нямаше толкова задръжки да взема парите на евреите; намираше дори, че е много хубаво, но обичаше да се гаври с тях и ги презираше. Колкото до майка му, тя не беше уверена дали не върши грях, когато отиваше да слугува у тях като готвачка. Тези, на които беше попадала, се бяха държали доста надменно с нея между другото: все пак тя не им се сърдеше — тя не се сърдеше на никого, изпълнена беше със съжаление към тези клетници, осъдени от бога. Умиляваше се понякога, когато край нея минеше господарската дъщеря или като чуеше веселите смехове на децата.
«Какво хубаво момиче!… Какви сладки деца!… Какво нещастие!…» — мислеше си тя.
Не посмя да каже нищо на Кристоф, когато той й съобщи, че е канен на вечеря у Манхайм, но сърцето й леко се сви. Мислеше си, че не трябва да се вярва на всички клевети против евреите — за кого ли не се казват лоши неща, — има добри хора във всички среди, но все пак е по-добре и по-прилично всеки да си стои на мястото, евреите на една страна, християните — на друга.
Със своя дух на постоянен протест срещу средата си, Кристоф беше по-скоро привлечен от евреите. Само че почти не ги познаваше. Имал бе известни връзки само с най-неприятни елементи на еврейското население в града: дребни търговци от улиците между Рейн и катедралата, сплотени от стаден инстинкт, присъщ на всички хора, в нещо като малко гето. Доста често му се случваше да се скита из този квартал, дебнейки пътем с любопитен и доста благосклонен поглед някои типични еврейки с хлътнали бузи и издадени устни и скули, усмихващи се като Джокондата, макар и не тъй изтънчено. Той съзираше в лицата им особена хармония, когато бяха сериозни, но просташкият им говор и шумният им смях веднага я нарушаваше. Дори в утайката на еврейското простолюдие, в трътлестите, късокраки, жалки създания, с големи глави, изцъклени очи и животински изражения — изродени потомци на благородна раса, — дори в лепкавата зловонна тиня — пламваха като блуждаещи огньове над блатата неочаквани странни проблясъци: чуден поглед, блестящ ум, електрическа искра, която светваше в тинята и едновременно запленяваше и натъжаваше Кристоф. Той си мислеше колко ли красиви души и великодушни сърца затъват и се бъхтят в калта, мъчейки се да изплуват на повърхността. Би желал да ги открие, да им подаде ръка. Обичаше ги, без да ги познава, и малко се плашеше от тях. С никого не беше близък. Никога не беше имал случай да се доближи до висшето еврейско общество.
Вечерята у Манхаймови имаше следователно за него очарованието на новостта, а и донякъде на забранения плод. Ева, която му го поднасяше, го правеше още по-сладък. Още щом влезе, очите му бяха приковани в Юдит Манхайм. Тя беше съвсем различна от всички жени, които бе познавал дотогава. Висока и стройна, възслаба, с лице, оградено от черни коси, не много бухнали, но гъсти, започващи от слепоочията и ниско над неравното златисто чело, малко късогледа, с тежки клепачи и леко изпъкнали очи, с възголям нос и разширени ноздри, с хлътнали страни на интелектуалка и тежка брадичка, Юдит имаше хубав, волеви и ясно очертан профил, но обърнеше ли се с лице към събеседника си, изражението й беше неопределено, сложно: някакво несъответствие между очите и страните й. В нея се долавяше потомката на силна раса, но в калъпа на расата бяха хвърлени безразборно най-различни несходни елементи със съмнително качество, много хубави и доста грубовати. Красотата й беше главно в мълчаливата уста и в очите — изглеждаха по-дълбоки, защото бяха късогледи, и по-тъмни поради синкавите кръгове около тях.
Човек би трябвало да бъде по-привикнал, отколкото Кристоф към този вид очи, които са по-скоро свойствени за расата, а не за отделния индивид, за да прозре под влажния им блестящ воал душата на жената, която стоеше пред него. Той откриваше в тези пламенни и мрачни очи душата на народа на Израил: те я отразяваха, без да подозират това. Кристоф потъна в тях. Едва много по-късно, малко по малко, тъй като неведнъж се беше залутвал в подобни зеници, свикна да намира пътя си в това източно море.
Тя също го гледаше и нищо не пречеше на прозорливия й поглед, нищо като че ли не й се изплъзваше от християнската му същност. Той го чувствуваше. Чувствуваше под изкусителния женски поглед ясна и студена мъжка воля, която го анализираше донякъде грубо. В тази грубост нямаше нищо недобронамерено. Юдит просто го завладяваше. Не като кокетка, която иска да съблазни който и да е мъж. Беше по-кокетна от всяка друга жена, но знаеше силата си и я упражняваше инстинктивно — особено когато пред нея стоеше толкова лесна плячка като Кристоф. Повече я интересуваше нещо друго — да опознае противника — всеки мъж, всеки непознат беше за нея противник, с когото можеше по-късно, ако се наложи, да подпише съюз. Тя искаше да узнае какво се крие в душата му. Тъй като животът е игра, в която печели по-умният, важното беше да отгатне картите на неприятеля си, без да му разкрие своите. Успееше ли да постигне това, тя вкусваше сладостта на победата. Нямаше значение дали може, или не да извлече изгода от откритието си. Правеше го за удоволствие. Имаше една страст — умствената гимнастика. Не абстрактното мислене, макар да беше достатъчно надарена, за да успее — стига само да пожелае — във всяка наука, и по-добре от брат си можеше да бъде истинският наследник на банкера Манхайм. Тя предпочиташе живия ум, необходим при общуване с хората. С наслаждение проникваше в нечия душа и измерваше стойността й — влагаше в това занимание същото добросъвестно внимание, както и «Еврейката» на Метзис, мереща златните си екюта. С чудно прозрение налучкваше мигом уязвимото място в бронята, недъзите и слабостите, които са ключ към душата, да отгатва тайните: това беше нейният начин да завладява хората. Само че не се задържаше много след победата и не използуваше властта си. Задоволила веднъж любопитството и гордостта си, тя загубваше интерес и минаваше към друг обект. Цялата й сила оставаше безплодна. В тази толкова жива душа имаше нещо мъртво. Тя носеше в себе си гения на любопитството и скуката.


И така, тя гледаше Кристоф и той я гледаше. Юдит почти не говореше. Достатъчна беше незабележимата й усмивка с крайчеца на устните: Кристоф беше хипнотизиран от нея. Усмивката се заличаваше, лицето ставаше студено, очите безразлични; Юдит следеше как прислужницата поднася ястията, говореше й с леден тон и като че ли не слушаше нищо; после очите й отново блясваха и три-четири точни думи показваха, че е чула и разбрала всичко, което й казваше Кристоф.
Хладнокръвно преоценяваше мнението на брат си за Кристоф: знаеше колко преувеличава; чувството й за хумор имаше широко поле за действие, когато се появи Кристоф, чиято хубост и изтънченост брат й беше превъзнесъл. Изглежда, че Франц беше специално надарен да вижда точно обратното на очевидното; или може би изпитваше някакво странно удоволствие, като си въобразяваше това? Така или иначе, като проучи по-добре Кристоф, Юдит призна, че все пак не всичко в думите на Франц за него беше невярно. И колкото повече напредваше в опознаването на Кристоф, тя откриваше у него една неуверена още и не добре уравновесена, но здрава и дръзка сила: и тази сила й доставяше удоволствие, защото по-добре от всеки друг знаеше какво рядко явление е силата. Тя съумя да накара Кристоф да говори точно по тези въпроси, които я интересуваха, накара го да разкрие мисълта си, да покаже сам границите и недостатъците на ума си. Накара го да свири на пиано: тя самата не обичаше музиката, но я разбираме. Отлично прозря музикалното своеобразие на Кристоф, макар и музиката му да не й вдъхна никакво чувство. Без с нищо да промени хладното си любезно държане, с няколко кратки, справедливи и съвсем не хвалебствени забележки тя показа, че все по-живо се интересува от Кристоф.
Той си даде сметка за това и се почувствува горд, защото съзнаваше стойността на такава преценка и колко рядко тя бива одобрителна. Не скриваше желанието си да извоюва одобрението на Юдит и влагаше такова чистосърдечие в старанието си, че извикваше усмивки у тримата домакини. Той говореше вече само на Юдит и за Юдит. Изобщо не се занимаваше с другите двама, като че ли те не съществуваха.
Франц го наблюдаваше, докато говореше: поглъщаше всичките му думи с устни и с очи, със смесица от възхищение и насмешка. Едва не избухваше в смях, разменяйки подигравателни погледи с баща си и сестра си, която, невъзмутима, се преструваше, че не ги забелязва.
Лотар Манхайм, едър, здрав старец, леко прегърбен, с румено лице и сиви остригани коси, с много черни мустаци и вежди, тежко, но енергично и насмешливо лице, което оставяше впечатление за мощна жизненост, също проучваше през първата половина на вечерята Кристоф с подигравателно добродушие; и той веднага отгатна, че в този младеж има «нещо». Само че той не се интересуваше нито от музиката, нито от музикантите: това не беше неговата област, той не разбираше нищо и не го криеше, хвалеше се дори (когато човек като него признае невежеството си по някой въпрос, той се гордее с това). Тъй като Кристоф от своя страна явно показваше — с нелюбезност, лишена от зъл умисъл, че без съжаление може да мине и без компанията на господин банкера и разговорът с госпожица Юдит Манхайм е напълно достатъчен да запълни вечерта му, на стария Лотар му стана забавно и той седна край камината; зачете вестника си, слушайки разсеяно, иронично нападките на Кристоф и странната му музика, която го караше от време на време да се смее безгласно при мисълта, че може да има хора, които разбират тези композиции и ги слушат с наслада. Той не си даваше дори труд да следи разговора; разчиташе на интелигентността на дъщеря си, която щеше да му каже колко точно струва новодошлият. Тя най-добросъвестно се справяше със задачата си.
Когато Кристоф си отиде, Лотар попита Юдит:
— Е добре, успя достатъчно да го изповядаш: какво ще кажеш за музиканта?
Тя се засмя, помисли за миг, събра общата сума и заяви:
— Завеян е малко, но не е глупав.
— Добре — каза Лотар, — и на мене така ми се стори. Значи, може да успее?
— Предполагам, че да. Силен е.
— Отлично — заключи Лотар с великолепната логика на силните, които се интересуват само от силни хора, — тогава трябва да му помогнем.


И Кристоф от своя страна отнесе възхищението си от Юдит Манхайм. Не беше обаче влюбен, както си въобразяваше Юдит. И двамата — тя въпреки тънката си прозорливост, той въпреки вътрешния си усет, който заместваше у него ума, еднакво не бяха наясно един за друг. Кристоф беше омаян от загадъчното й лице и от изпълнения й с напрежение ум, но той не беше влюбен. Само очите и умът му бяха запленени, но не и сърцето. Защо? Доста мъчно би му било да каже. Защото съзираше у нея нещо съмнително и обезпокоително? При друг случай именно това би било още едно основание да я обикне: любовта е най-силна, когато знае, че се насочва към някой, който ще му причини страдание. Ако Кристоф не се беше влюбил в Юдит, нито тя, нито той бяха виновни. Истинската, доста унизителна и за двамата причина беше, че той още не беше забравил последната си любов. Не че опитът го беше вразумил, но толкова много беше обичал Ада, беше изхабил толкова вяра, сили и илюзии в тази страст, че сега се чувствуваше още твърде опустошен, за да изпита ново увлечение. Преди да лумне нов пламък, той трябваше да издигне в сърцето си нова клада: междувременно можеха да пламнат само мимолетни огньове, остатъци от пожара, изплъзнали се случайно, които само се разгарят ярко и краткотрайно и угасват, понеже не са подхранвани. Може би шест месеца по-късно той би се влюбил сляпо в Юдит. Днес виждаше в нея само приятел, безспорно малко смущаващ, но се мъчеше да прогони смущението. То му напомняше за Ада, а този спомен нямаше нищо привлекателно, предпочиташе да не мисли за него. Най-много го привличаха у Юдит различните, а не общите с другите жени черти. Тя беше първата умна жена, която срещаше. Беше изключително умна. Самата й красота, жестовете й, движенията й, чертите й, присвитите й устни, очите й, ръцете й, изящната й слабост — всичко беше отражение на ума й. Тялото й беше изваяно от ума й. Ако не беше умът й, тя би могла да остане незабелязана, навярно дори би се сторила грозна на повечето хора. Именно умът й очароваше Кристоф. Той си го представяше по-широк и по-волен, отколкото беше в действителност; не можеше да си представи още с какво би го разочаровал. Чувствуваше пламенно желание да й се довери, да сподели мисълта си с нея. Никога още не беше срещал някой, който да се интересува от бляновете му, беше затворен в себе си: каква радост би било да срещне приятелка! В детските си години много беше съжалявал, че няма сестра: струваше му се, че сестра би го разбрала много по-добре, отколкото брат. След като видя Юдит, детската му илюзорна надежда за сестринско приятелство като че ли наново се възроди. Не мислеше за любов. Тъй като не беше влюбен, любовта му се струваше посредствена в сравнение с приятелството.
Юдит скоро почувствува тази отсенка и се оскърби. Тя не беше влюбена в Кристоф и събуждаше достатъчно други увлечения сред младежите в града, богати и с по-добро обществено положение, за да изпита кой знае какво задоволство, ако Кристоф се влюби в нея. Но фактът, че не е влюбен, я ядоса. Безспорно на нея й беше приятно, че той й доверява плановете си: това не я изненадваше, но беше малко обидно тя да може да му повлияе само с разума (безразсъдното влияние е много по-ценно за женската душа). А дори и това влияние й беше отказано. Кристоф правеше каквото му хрумне. Юдит беше властна. Тя беше свикнала да оформя по свое желание твърде меките мисли на младежите, които познаваше. Понеже ги смяташе посредствени, малко удоволствие й доставяше господството над тях. С Кристоф й беше по-интересно, защото срещаше повече трудности. Беше безразлична към плановете му, но би й било приятно да ръководи младата му мисъл, малко недодяланата му сила и да го оформи по свой начин, а не както би желал Кристоф, без да се опитва да го разбере. Тя тутакси схвана, че това няма да й се удаде без борба; прозря в него различни становища и идеи, които й се струваха екстравагантни и хлапашки: за нея те бяха плевели и тя си въобрази, че ще може да ги изтръгне. Не успя да изтръгне нито един. Честолюбието й не бе ни най-малко поласкано. Кристоф беше неподатлив. Тъй като не беше влюбен, нямаше никакво основание да й направи каквато и да е отстъпка в мислите си.
Тя се увлече в играта и известно време несъзнателно се опита да го завладее. Кристоф едва не се впримчи отново въпреки трезвото си душевно състояние в този момент. Мъжете лесно се мамят, когато някоя жена ласкае гордостта им и насърчава желанието им. А артистичните натури са двойно по-податливи от всички други, защото имат повече въображение. Само от Юдит зависеше да въвлече Кристоф в опасна любовна игра, която веднъж щеше да го разбие, и то може би окончателно този път. Но както обикновено тя бързо се умори, реши, че не си заслужава да го завладява: Кристоф й беше омръзнал, тя не го разбираше.
Не го разбираше отвъд известни граници. До тях разбираше всичко. Но за да ги премине, не беше достатъчен прекрасният й ум: би трябвало и сърце, а когато липсва сърце, онова поне, което създава за кратко илюзията, че го имаш — любов. Тя разбираше отлично критиките на Кристоф против хората и порядките: забавляваше се и ги намираше доста правдиви; и на нея самата бяха хрумвали приблизително същите. Тя обаче не можеше да разбере как подобни мисли могат да повлияят на неговото поведение в действителност, щом приложението им е опасно или неудобно. Бунтовното отношение на Кристоф спрямо всички и всичко нямаше смисъл: той не можеше да си въобразява, че ще измени коренно света… Тогава?… Да пилее времето си, като блъска главата си в стената? Умният човек съди хората, осмива ги в себе си, презира ги леко, но постъпва като тях и малко по-добре може би: това е единственият начин да ги подчини на себе си. Мисълта и действията са два различни свята. Каква нужда има да ставаш жертва на мислите си? Да мислиш правдиво: защо не! Но какъв смисъл има да говориш истината? Щом хората са достатъчно глупави, за да не могат да понасят истината, трябва ли насила да ги принуждаваш? Няма ли да изпиташ тайна наслада, ако приемеш слабостите им, ако се подчиниш привидно, а останеш свободен в презрителното си сърце? Наслада на умен роб? Така да е. Но ако ще бъдеш роб, тъй като във всички случаи неизбежно ще стигнеш до това положение и няма никакъв смисъл да протестираш, все пак е по-добре да бъдеш роб по собствена воля и да избегнеш смешните и безполезни борби. Впрочем най-лошият вид робство е да робуваш на мисълта си и да хвърляш в краката й всичко. Не бива да бъдеш жертва на самия себе си. Юдит виждаше ясно, че ако Кристоф упорствува, както явно беше решил по този път на нападателна непримиримост срещу предразсъдъците в немското изкуство и дух, ще настрои против себе си всички, дори и покровителите си: той вървеше неизбежно към гибел. И не проумяваше защо сякаш се настървяваше срещу самия себе си и изпитваше удоволствие да се провали.
За да го разбере, би трябвало тя да може да разбере също, че не успехът, а вярата беше неговата цел. Той вярваше в изкуството, вярваше в _своето_ изкуство, вярваше в себе си като в действителност, стояща по-високо не само от всяко користно съображение, но и от живота му. Когато, леко раздразнен от забележките й, той й го каза с чистосърдечно въодушевление, тя най-напред повдигна рамене: не повярва, че говори сериозно. Видя само гръмки думи, каквито беше свикнала да чува от брат си: той периодично възвестяваше невероятни възвишени решения, но съвсем не се опитваше да ги приложи на дело. После, когато видя, че Кристоф действително вярва в думите си, тя реши, че е луд, и престана да се интересува от него.
От този момент изобщо престана да се стреми да му хареса и се показа такава, каквато беше действително: по̀ немкиня, и то средна немкиня, отколкото изглеждаше на пръв поглед и отколкото може би се смяташе самата тя. Погрешно упрекват евреите, че не принадлежат на никоя нация и образуват в цяла Европа един-единствен хомогенен народ, затворен плътно за влиянията на различните народи, сред които са построили шатрите си. Всъщност няма нация, която да взема по-лесно отпечатъка на страните, през които минава; и ако съществуват много общи черти между един френски евреин и един немски евреин, между тях има много повече различни черти, които се дължат на новото отечество, чиито духовни навици им стават присъщи невероятно бързо: и то всъщност именно навиците, а не духа. Но тъй като навикът, който е втора природа у всички хора, е у повечето дори единствена природа, явно е, че повечето кореняци, жители на дадена страна, съвсем неоснователно упрекват евреите в липса на дълбок и съзнателен национален дух, какъвто самите те ни най-малко не притежават.
Жените еврейки, обикновено по-чувствителни към външните влияния, по-бързо приспособяващи се към условията на живот и променящи се заедно с тях, усвояват често прекалено добре външните страни в модното и в морала на съответната страна в Европа, където живеят, без при това да загубят облика си и присъщото им смущаващо, тежко, натрапчиво очарование. Кристоф беше поразен от този факт. Той срещаше в дома на Манхайм лели, братовчедки и приятелки на Юдит. Колкото и малко немски да бяха някои от тези лица с пламенни, малко приближени очи, с издължени носове, с едри черти и червена кръв под плътната тъмна кожа, колкото и малко да изглеждаха всичките те създадени да бъдат немкини, всички бяха немкини повече, отколкото следваше: същия начин на говорене, същия начин на обличане, понякога дори подчертан. Юдит далече превъзхождаше всичките и сравнението потвърждаваше изключителния й ум, както и личността й, които тя сама беше изградила. И все пак и тя имаше същите недостатъци както другите еврейки. Много по-свободомислеща от тях — почти напълно свободомислеща по морални въпроси, тя не се отличаваше от тях на социална плоскост: или поне практическите съображения и интерес, а не свободният й ум я ръководеха. Тя вярваше в обществото, в класите, в предразсъдъците, защото в крайна сметка те й бяха изгодни. Можеше да осмива колкото си ще немския начин на живот: тя държеше на немската мода. Чувствуваше посредствеността на някой признат музикант, но въпреки това го тачеше, защото беше признат; и ако установеше лични отношения с него, изказваше му възхищението си, защото тщеславието й биваше поласкано. Не обичаше особено творбите на Брамс и дълбоко в себе си се съмняваше дали е първостепенен композитор, но неговата слава я покоряваше. И тъй като беше получила пет-шест писма от него, от това следваше, че за нея очевидно той беше най-големият музикант на нейното време. Тя никак не се съмняваше в действителната стойност на Кристоф и в глупостта на оберлейтенант Детлев, но беше поласкана от ухажването на фон Флайшер, който се домогваше до милионите й, отколкото от приятелството на Кристоф: защото дори глупав, офицерът е все пак човек от друга каста, а една немска еврейка по-трудно от всяка друга жена може да влезе в тази каста. Макар и да смяташе феодалните права за глупост и макар и да знаеше, че ако се омъжи за фон Флайшер, именно тя ще му окаже чест, Юдит се мъчеше да го завоюва. Унижаваше се да прави мили очи на този глупак и да ласкае честолюбието му. Гордата еврейка, която имаше хиляди основания да бъде горда, умната и презрителна дъщеря на банкера Манхайм, беше готова да се принизи, да постъпи като която и да е от немските дребни буржоазки, които презираше.


Опитът беше краткотраен. Кристоф загуби илюзиите си за Юдит почти толкова бързо, колкото ги беше създал. Трябва да бъдем справедливи към Юдит: тя не направи нищо, за да може той да ги запази. От деня, в който подобна жена ви е преценила и се е откъснала от вас, вие не съществувате вече за нея: тя не ви вижда, не се стеснява да разголи душата си пред вас с безсрамна невъзмутимост, както би се съблякла пред кучето, котката или друго домашно животно. Кристоф прозря егоизма на Юдит, студенината й, слабия й характер. Не беше имал време да се влюби дълбоко, но и това го накара да страда, да изпадне в трескаво състояние. Макар и да не обичаше Юдит, той обичаше в нея онова, което тя би могла да бъде, което би трябвало да бъде. Хубавите й очи имаха мъчително обаяние върху него: той не можеше да ги забрави. Макар и да познаваше вече вялата душа, която се таеше в тях, той продължаваше да ги вижда такива, каквито искаше да ги вижда, каквито ги беше видял първия път. Една от тия любовни халюцинации, които заемат толкова голямо място в артистичните сърца, когато те не са напълно погълнати от творчеството си. Едно лице, минало край тях, е достатъчно да извика такова видение. Те виждат в него цялата му вътрешна красота, която самото то не знае и за която нехае. И го обичат още повече, защото знаят, че нехае за красотата си. Обичат го като нещо красиво, което ще умре, без някой да узнае цената му, без някой да узнае, че е живяло.
Може би той се лъжеше и Юдит Манхайм не би могла да стане нищо повече от това, което беше. Но Кристоф за миг бе повярвал в нея и очарованието не се беше разсеяло: той не можеше да я преценява безпристрастно. Всичко хубаво в нея му се струваше чисто нейно, струваше му се, че е цялата тя. Всичко просташко отдаваше на двойствената й националност: еврейската и немската, и може би го беше яд повече на немската, защото повече беше страдал от нея. Понеже не познаваше още никоя друга нация, за него тя беше изкупителната жертва: той стоварваше върху й всички грехове на света. Разочарованието, което му бе причинила Юдит, беше още една причина да се опълчи срещу него; не можеше да му прости, че е прекършил устрема на такава душа.
Ето каква беше първата му среща с народа на Израил. Беше очаквал много от него. Надявал се беше да намери в тази силна нация, страняща от другите, съюзник в борбата. Напразни надежди! Страстен, променлив, жертва на интуицията си, която го караше да скача от една крайност в друга, той тутакси си внуши, че тази нация е много по-слаба, отколкото се разправя, и много по-открита, прекалено открита, за външни влияния. Беше слаба не само със собствените си слабости, но и с всички слабости на света, които е събрала по пътя си. И в нея не можеше да намери опорна точка, за да закрепи лоста на изкуството си. Имаше по-скоро опасност да потъне заедно с нея в пясъците на пустинята.
След като осъзна опасността, а не се чувствуваше достатъчно сигурен в себе си, за да застане лице в лице с нея, той рязко престана да ходи у Манхаймови. Каниха го няколко пъти, но той се извини, без да изтъкне някакви причини. Понеже дотогава беше проявявал изключителна готовност да ходи у тях, тази внезапна промяна не остана незабелязана. Отдадоха я на «оригиналността» му, но нито един от тримата Манхаймови не се съмняваше, че хубавите очи на Юдит имат своя дял за поведението му. Това даде повод за шеги около семейната маса от страна на Лотар и Франц. Юдит повдигна рамене, като заяви, че това действително е прекрасно завоевание и помоли сухо брат си «да не я занася». Но тя направи всичко възможно, за да накара Кристоф да дойде отново у тях. Писа му, уж за да й разкаже нещо в областта на музиката, което друг не можел да направи; в края на писмото намекна приятелски, че той е разредил посещенията си и с удоволствие биха го посрещнали отново. Кристоф отговори на писмото й, даде й исканите сведения, извини се със заетостта си, но не отиде. Понякога се срещаха в театъра. Кристоф упорито извръщаше очи от ложата на Манхайм. Преструваше се, че не вижда Юдит, която беше готова да му отправи най-очарователната си усмивка. Девойката се отказа от настойчивостта си. Тъй като не държеше на него, реши, че е непристойно този незначителен музикант да я кара да го ухажва, и то на вятъра. Ако пожелае да идва пак в дома им, ще дойде. Ако не — можеха да минат и без него…
Всъщност така и стана и отсъствието му не се почувствува особено в дома на Манхайм. Юдит обаче неволно запази лош спомен за Кристоф. Тя намираше естествено да не се занимава с него, когато той беше у тях, и му позволяваше да показва явно неудоволствието си от това, но да стигне в неудовлетворението си чак дотам, че да скъса всяка връзка с тях, й се струваше проява на глупава гордост и на себично, а не влюбено сърце. А Юдит не търпеше у другите собствените си недостатъци.
Все пак тя следеше с още по-голямо внимание всичко, което правеше или пишеше Кристоф. Без да дава вид, принуждаваше брат си да говори за него. Караше го да й разказва разговорите си с Кристоф през деня и осейваше разказа му с иронични и умни забележки, които не отминаваха нито една смешна страна и малко по малко рушаха възторга на Франц, без той да усети.


Отначало в списанието всичко вървеше съвсем гладко. Кристоф не беше още прозрял посредствеността на колегите си; те пък, понеже беше с тях, признаваха, че е гениален. Манхайм, който го беше открил, повтаряше наляво и надясно, без да е чел нищо от него, че е прекрасен критик, че досега се е лъгал в призванието си и че именно той, Манхайм, му го е разкрил. Обявиха предварително статиите му, доста тайнствено, за да възбудят любопитството: и първата му статия беше действително като камък, хвърлен в блато с патици, в мъртвото градче. Тя беше озаглавена: «Прекалено много музика!»
«Прекалено много музика, прекалено много пиене, прекалено много ядене — пишеше Кристоф. — Ядат, пият, слушат, без да са гладни, без да са жадни, без да имат нужда, свикнали да плюскат. Страсбургското угояване на гъски. Този народ е болен от ненаситен глад. Малко му важи какво му предлагат: «Тристан» или «Der Trompeter von Säckingen», Бетховен или Маскани, фуга или ускорено темпо, Адам, Бах, Пучини, Моцарт или Маршнер: все му е едно какво яде. Важното е да яде. Не изпитва дори вече удоволствие от яденето! Вижте го на концерт. Говорят за немското веселие! Та тия хора дори не знаят какво значи веселост! Те са винаги весели! Тяхното веселие, както и тяхната тъга, се лее като дъжд: разпиляна радост; безжизнена и безсилна. Те са готови да стоят с часове и да поглъщат, усмихвайки се неопределено, звуци, звуци, звуци! Не мислят за нищо, не чувствуват нищо: същински гъби. Истинската радост или истинската болка — силата — не се раздава по цели часове като бирата от бъчвата. Тя ви грабва за гърлото и ви сразява; след като я изпитате, нямате желание да погълнете нищо повече: стига ви толкова!…
Прекалено много музика! Вие се убивате и я убивате. Ако искате да се убивате, това си е ваша работа, не мога да ви помогна. Но що се отнася до музиката, стойте! Не позволявам да принизявате всичко най-красиво в света, като слагате в един и същ кош и свещените творби, и най-жалките, като изпълнявате, както правите често, прелюдията на «Парсифал» между една фантазия за «Дъщерята на полка» и квартет за саксофони, или едно адажио на Бетховен между модна танцова мелодия и бездарна опера на Леонкавало. Хвалите се, че сте били най-музикалният народ. Твърдите, че обичате музиката. Коя музика обичате? Добрата или посредствената? Аплодирате еднакво и едната, и другата. Изберете в края на краищата! Какво точно желаете? Вие сами не знаете. И не желаете да знаете: премного се боите да вземете страна, да не се изложите… По дяволите благоразумието ви! Нали казвате, че стоите над партиите? Над ли? Тоест под…»
И той цитираше стиховете на стария Готфрид Келер, суровия гражданин на Цюрих — един от писателите, които му бяха най-скъпи със здравата си честност и суровия вкус към терора:

Wer über den Partein sich wähnt mit stolzen Mienen.
Der steht zumeist vielmehr beträchtlich unler ihnen.

(Който се ласкае гордо, че стои над партиите, много по-често е безмерно под тях.)
«Имайте доблестта да бъдете правдиви — продължаваше Кристоф. — Имайте доблестта да бъдете грозни. Ако обичате посредствената музика, признайте го открито. Покажете се такива, каквито сте. Очистете душата си от гнусното белило на компромисите и двусмислените становища. Измийте я обилно с вода. От колко време не сте се оглеждали в огледалото? Ще ви покажа лицето ви. Композитори, виртуози, диригенти, певци и ти, мила публико, веднаж поне ще узнаете какво представлявате… Бъдете каквито искате, по дяволите! Бъдете искрени! Бъдете правдиви, па макар и музикантите, и изкуството, и аз пръв да пострадам от това! Ако изкуството и истината не могат да съжителствуват, нека изкуството изчезне! Истината е животът. Лъжата е смъртта.»
Тази пресилена младежка декламация, написана на един дъх, доста грубо, естествено предизвика възмущение. Все пак, понеже беше отправена към всички и никой не беше посочен поименно, никой не пожела да види себе си. Всеки си въобразява, че е или поне твърди, че е най-добрият приятел на истината: така че нямаше опасност да се опълчат срещу заключителните думи на статията. Бяха само засегнати от общия тон. Единодушно го намираха доста непристоен, особено от страна на музикант, заемащ едва ли не официално положение. Няколко музиканти не останаха равнодушни и изразиха остро неодобрението си: те предвиждаха, че Кристоф няма да се задоволи с това. Други сметнаха за по-ловко да поздравят Кристоф за смелата му проява: но и те не по-малко се тревожеха от следващите статии.
И двете тактики имаха един и същ резултат, дадоха тласък на Кристоф: нищо вече не можеше да го спре и както беше обещал, всичко живо мина под ножа му: и Композитори, и изпълнители.
Първите жертви бяха капелмайсторите. Кристоф не се задоволи с общи бележки за изкуството да се дирижира. Той назоваваше поименно колегите си от града и съседните градове или когато не ги назоваваше, намеците бяха толкова прозрачни, че никой не можеше да се заблуди. Всеки разпознаваше апатичния дворцов диригент Алоиз фон Вернер, благоразумен старец, отрупан с почести, който се плашеше от сянката си, внимаваше за всяка своя дума, страхуваше се да направи забележка на музикантите от оркестъра си и покорно им подражаваше, не смееше да включи в програмите си нищо, което да не е било утвърдено от двадесетгодишен успех или най-малкото да не носи официалния печат на някой достопочтен академик. Кристоф насмешливо го поздравяваше за дързостта му; отправяше му комплименти, че е открил Гаде, Дворжак или Чайковски. Възторгваше се от неизменната коректност, от отмереното като с метроном свирене на оркестъра му, винаги fein nüanciert (тънко нюансирано). Предлагаше да аранжира за следващия му концерт «Школата за упражнения» на Черни. Заклеваше го да не се преуморява толкова, да не влага толкова страст, да щади ценното си здраве. И надаваше възмутени викове по повод неговото дирижиране на «Ероика» на Бетховен: «Оръдие! Оръдие! Застреляйте тези хора!… Ами че вие нямате никаква представа от битка, от борбата против човешката глупост и жестокост!… Нито от силата, която ги стъпква в краката си с радостен смях… А и как бихте могли да имате представа? Та тази сила се бори именно против вас! Вие изразходвате целия си героизъм, като слушате или свирите, без да се прозявате, «Ероика» от Бетховен (защото тя ви отегчава… Признайте си, че ви отегчава, че умирате от скука!) или като стоите гологлав и прегърбен въпреки течението, когато минава някое високоблагородие.»
Не можеше да изчерпи сарказмите си по адрес на тези жреци от консерваториите, които интерпретират великите композитори от миналото като «класици».
«Класик! Тази дума казва всичко! Свободната страст, аранжирана и прочистена за школска употреба! Животът, безбрежната равнина, в която бушуват ветровете, затворен в четирите стени на училищния двор! Дивият горд ритъм на едно тръпнещо сърце, сведен до равномерното тиктакане на стенния часовник в такт четири четвърти, който спокойно си върви по пътя, като понакуцва и невъзмутимо се подпира на патерицата си всяко първо и трето време!… За да се наслаждавате на океана, трябва да го поместите в съд с червени рибки! Разбирате живота само когато го убиете.»
Ако не беше снизходителен с «майсторите на препарирани животни», както той ги наричаше, Кристоф беше още по-суров с цирковите ездачи на оркестрите, видните капелмайстори, които идваха на турне, за да извикват възхищение с меките си жестове и парфюмирани ръце, които упражняваха виртуозността си на гърба на великите композитори, като правеха всичко възможно, за да направят неузнаваеми най-известните творби, и изпълняваха скокове през кръг в «Симфония в до минор». Кристоф ги наричаше стари кокетки, примадони на оркестъра, циганки и въжеиграчки.
И виртуозите естествено му предлагаха богат материал. Заявяваше, че е некомпетентен, когато трябваше да оцени фокусническите им номера. Твърдеше, че тези чисто механични упражнения са от областта на консерваторията за изкуство и художествени занаяти и че не музикалната критика, а графики, записващи времетраенето, броя на нотите и изразходваната енергия, могат да изчислят стойността на подобна работа. Понякога изказваше пред някой прочут виртуоз-пианист съмнение, че ще може да изпълни едно детско andante от Моцарт, макар че той току-що бе преодолял в двучасов концерт най-страшни трудности с усмивка на уста и паднал над очите кичур коса. Разбира се, той не отричаше удоволствието от победените трудности. Беше го изпитал лично и това беше за него една от радостите на живота. Но да се вижда само техническата страна и накрая да се сведе до нея целият героизъм на изкуството, му се струваше смешно и позорно. Той не прощаваше на «лъвовете» и на «пантерите» на пианото. Не беше особено снизходителен и към добросъвестните педанти, прочути в Германия, които, точно в грижата си да не променят никак оригиналния замисъл на големите композитори, потискат грижливо всеки порив на мисълта и подобно на Йожен д'Алберт или Ханс фон Бюлов, когато изпълняват една страстна соната, като че ли дават урок по дикция.
И певците не бяха отминати. Отдавна му тежеше на сърцето да изобличи варварската им тежест и провинциалната им надутост. Не само поради спомена за неотдавнашните му неслуки с дамата в синьо. Насъбрало му се беше озлобление от толкова много представления, които бяха мъчения за него. Не можеше да се каже кое сетиво беше подложено на по-голямо изтезание — очите или ушите. При това Кристоф не разполагаше с обекти за сравнение, за да си даде сметка за грозната постановка, за лишените от изящество костюми, за крещящите цветове. Той беше шокиран от просташките лица, от жестовете и позите, от изкуствената игра, от неспособността на актьорите да се вживеят в чужда душа и от смайващото безразличие, с което минаваха от една роля към друга, стига само да не излиза извън гласовия им регистър. Пищни матрони, жизнерадостни и закръглени излизаха една след друга на показ като Изолда или Кармен. Амфортас играеше Фигаро. Но Кристоф беше особено чувствителен към грозното пеене, главно на класичните творби, в които красотата на мелодията е съществен елемент. В Германия вече не умееха да пеят съвършената музика от края на XVIII век. Не си даваха труд. Чистият ясен стил на Глук и Моцарт, който, както стила на Гьоте, е сякаш окъпан от италианска светлина, този стил, който започва вече да се променя и при Вебер става трептящ и пеперуден, осмян от тежките карикатури на автора на «Crociato» беше унищожен от тържеството на Вагнер. Дивият полет на валкириите и пронизителните им викове прекосиха гръцкото небе. Тежките облаци на Один затулиха светлината. Никой сега вече и не помисляше да пее самата музика: пееха се поемите. Не се държеше вече сметка за грозно изпълнение, за малко небрежност, дори за фалшива нота, под предлог, че само цялата творба, мисълта е важното…
«Мисълта! Да се спрем на мисълта! Като че ли я разбирате!… Независимо обаче дали я разбирате, или не, уважавайте, моля ви се, поне формата, която тя си е избрала. Преди всичко нека музиката бъде и си остане музика!»
Впрочем мнимата голяма загриженост на немските музиканти за изразителност и дълбок смисъл беше според Кристоф хубава подигравка. Изразителност? Смисъл? Е да, те ги влагаха във всичко — във всичко и поравно. Биха намерили смисъл и във вълнения терлик точно толкова, нито повече, нито по-малко, отколкото в някоя статуя на Микеланджело. Те свиреха еднакво енергично, когото и да било, каквото и да било. Всъщност у повечето същественото, според Кристоф, е обемът на звука, музикалният шум. Удоволствието да се пее, така голямо в Германия е един вид удоволствие от гласова гимнастика. Всичко се свежда до това: да си напълниш хубаво дробовете с въздух и да го изхвърлиш силно, много силно, дълго и в такт. И той вместо комплимент беше готов да издаде на дадена известна певица свидетелство за отлично здраве.
Не се задоволяваше да хули само изпълнителите. Прескачаше рампата и започваше да бичува публиката, която смаяна присъствуваше на тези екзекуции. В учудването си публиката не знаеше дали да се смее, или да се разсърди. Имаше пълно право да го обвини в несправедливост: тя грижливо се беше въздържала да се намеси в каквато и да е битка по въпросите на изкуството. Благоразумно стоеше извън всеки разгорещен спор и от страх да не сбърка, ръкопляскаше на всичко. А ето че Кристоф я изкарваше престъпна, загдето аплодира!… Загдето аплодира посредствени творби? И това би било прекалено! Но Кристоф отиваше по-далече: той я упрекваше най-много, че аплодира големите произведения.
«Шегобийци — обръщаше се той към слушателите, — ще ви се да оставите впечатление, че изпитвате голям възторг?… Хайде де! Не се престаравайте толкова! Доказвате точно обратното на това, което искате да докажете. Ръкопляскайте, ако искате, на произведенията или страниците, които до известна степен предизвикват аплодисменти. Ръкопляскайте на шумните финали, които, както казваше Моцарт, са били написани за «дългите уши». Пляскайте на тези места колкото си щете: магарешкият рев е предвиден, той е част от концерта. Но след «Missa solemnis» на Бетховен!… Нещастници!… Та това е Страшният съд, пред вас миг преди това се е разгърнала влудяващата Gloria като буря над океана, пред вас е минал вихърът на атлетическа и безумна воля, която се спира, прекършва се, улавя се за облаците, вкопчва се с две ръце над бездната и отново с все сила полита в простора. Ураганът реве и бушува. Точно в разгара: внезапна модулация, тонален проблясък раздира мрака на небето и пада над тъмносиньото море като светла плоча. Това е краят: яростният полет на ангела-изтребител внезапно спира, крилата му са заковани от три гръмотевични удара. Всичко тътне и тръпне още наоколо. Опияненото око гледа втренчено пред себе си. Сърцето потръпва, дъхът спира, крайниците са сковани… А едва отекнала последната нота, ето вие вече весели и жизнерадостни крещите, смеете се, критикувате, аплодирате!… Та вие нищо не сте видели, нищо не сте чули, нищо не сте почувствували, нищо не сте разбрали, нищо, нищо, абсолютно нищо! Страданията на музиканта са за вас зрелище. Преценявате, че сълзите на Бетховен са обрисувани фино. Бихте извикали «бис» и на разпятието. Една величава душа се бъхти цял живот в страданието, за да ви развлече за един час в безделието ви!…»
Така, без да подозира, той тълкуваше великите думи на Гьоте, но не беше достигнал още неговата надменна душевна ведрина:
«Народът превръща възвишеното в свое забавление. Ако можеше да го види такова, каквото е, не би имал силата да понесе тази гледка.»
Да беше се спрял поне дотук! Но, увлечен от устрема си, Кристоф отмина публиката и тупна като шрапнел точно в светилището, в скинията, в неприкосновеното убежище на посредствеността: критиката. Той бомбардира събратята си. Един от тях си беше позволил да нападне най-надарения жив композитор, най-напредничавия представител на новата школа Хаслер, автор на програмни симфонии, доста екстравагантни наистина, но гениални. Кристоф му беше представен като дете и още беше тайно привързан към него от благодарност за възторга и вълнението, които беше изпитал някога. Фактът, че един глупав критик, чието невежество му беше познато, чете наставления на композитор от такава величина и го кара да спазва установения ред и правила, го извади вън от кожата му.
«Редът! Редът! — възкликна той. — На вас ви е познат само полицейският ред. Геният не позволява да го водят по отъпканите пътища. Той сам създава реда и възпита волята си в закон.»
След това гордо изявление той сграбчи злополучния критик и като припомни всички глупости, писани от него напоследък, му наложи назидателно наказание.
Цялата критика се почувствува оскърбена. До този момент тя беше стояла настрана от сражението. Критиците не държаха да попаднат под перото му: познаваха Кристоф, признаваха компетентността му и знаеха, че не е особено търпелив. Някои от тях бяха изказали само дискретно съжалението си, че един така надарен композитор се пъха в чужда професия. Каквото и да беше мнението им — ако въобще имаха мнение, — и колкото и засегнати да бяха от възгледите на Кристоф, те зачитаха собствената си привилегия да могат да критикуват всичко, без да бъдат критикувани самите те. Когато обаче видяха, че Кристоф грубо нарушава негласната уговорка, която ги свързва, те тутакси видяха в него враг на обществения ред. По общо съгласие решиха, че е възмутително един съвсем млад човек да си позволява да не тачи националните знаменитости и предприеха настървена кампания против него. Не дълги статии, не сериозни дискусии — не се осмеляваха да се впуснат на този терен с противник, по-добре въоръжен от самите тях, макар че всеки журналист притежава специалната способност да спори, без да държи сметка за доводите на противника си и без даже да ги е чел, — дългият опит им беше доказал, че тъй като читателят на даден вестник е винаги съгласен с мнението на вестника си, ако дори си дадеш вид, че спориш, ще намалиш влиянието си над него, затова трябва само да се утвърждава или още по-добре, да се отрича. (Отрицанието е двойно по-силно от утвърждението; пряка последица от закона за тежестта: по-лесно е да пуснеш камъка да падне, отколкото да го хвърлиш във въздуха.) И така, те главно се задоволиха със системата на кратките вероломни бележки, оскърбителни и подигравателни, които се повтаряха всеки ден на видно място с неуморна настойчивост. В тях осмиваха безочливия Кристоф, все още без да го назовават открито, но затова пък по доста недвусмислен начин. Преиначаваха думите му, за да ги лишат от смисъл, разказваха различни забавни историйки за него, в които понякога имаше зрънце истина, но целите бяха изтъкани от лъжи, ловко комбинирани с цел да го очернят пред града и главно пред двора. В тях не бяха пощадени нито външността му, нито облеклото му; толкова често поднасяха на читателите тези негови карикатури, че всички започнаха да намират известна прилика с него.


Всичко това щеше да бъде доста безразлично на приятелите на Кристоф, ако и тяхното списание не беше получило няколко юмрука по време на битката. Всъщност те бяха нанесени по-скоро за предупреждение; не се опитваха да го въвлекат сериозно в спречкването, напротив, целяха да го отделят от Кристоф: учудваха се, че списанието излага по този начин доброто си име и даваха да се разбере, че ако не вземе мерки, ще бъдат принудени, колкото и да съжаляват, да се разправят с редакционната колегия. Няколко първоначални нападки, доста безобидни, срещу Адолф Май и Манхайм, предизвикаха вълнение в гнездото на оси. Манхайм ги взе на шега: щеше да вбеси баща си, чичовците си, братовчедите си, цялото многочислено семейство, което си присвояваше правото да упражнява надзор над всичките му постъпки и да се скандализира от тях. Адолф Май обаче ги прие съвсем сериозно и упрекна Кристоф, че излага списанието. Кристоф не му обърна внимание. Тъй като другите не бяха засегнати, стана им по-скоро забавно, че Май, който важничеше с тях, единствен си изпати. Валдхаус тайно се зарадва: той каза, че няма бой без счупени глави. Естествено, имаше пред вид, че това няма да се случи с неговата глава. Въобразяваше си, че е на завет от ударите поради семейното си положение и връзките си. Не виждаше нищо лошо, ако евреите, съюзниците му, бъдат малко поужилени. Еренфелд и Голденринг, до този момент ненакърнени, не биха се смутили от няколко нападки: в състояние бяха да им отговорят. Те бяха по-чувствителни към нещо друго: към настървеното упорство, с което Кристоф разваляше отношенията им с всички техни приятели и главно приятелки. При първите статии те много се смяха и шегата им се струваше отлична: възхищаваха се от силата на Кристоф, които чупеше стъклата; въобразяваха си, че само с една дума могат да потушат бойката му пламенност или поне да отклонят ударите му от дадени читатели или читателки. Нищо такова не стана. Кристоф не слушаше нищо: не се съобразяваше с никакви препоръки и продължаваше да пише като побеснял. Ако го оставеха, нямаше да могат вече да живеят в града. Приятелите им идваха отчаяни и разярени в редакцията и им правеха сцени. Май и другите пуснаха в ход цялата си дипломация, за да убедят Кристоф да смекчи поне някои свои преценки: той не промени нито дума. Те се разсърдиха. И Кристоф се разсърди, но продължи в същия дух. Валдхаус, забавляващ се с вълнението на приятелите си, което никак не го засягаше, взе страната на Кристоф, за да ги вбеси. Пък и може би той повече от тях беше в състояние да оцени благородната чудатост на Кристоф, който се нахвърляше с наведена глава срещу всички, без да си осигури нито един път за отстъпление, нито едно убежище в бъдеще. Колкото до Манхайм, цялата тази врява страшно го развличаше: струваше му се чудесен номер, че беше въвел този лудньо посред порядъчните си приятели и се превиваше от смях при всеки удар, който нанасяше или получаваше Кристоф. Макар и да беше започнал да смята под влияние на сестра си, че Кристоф решително е малко неуравновесен, той още повече го обичаше заради това — необходимо му беше да смята смешни хората, които му бяха симпатични. И така, той продължи заедно с Валдхаус да поддържа Кристоф срещу другите.
Тъй като не му липсваше практически усет, макар и упорито да си внушаваше противното, той съвсем основателно смяташе, че за приятеля му ще бъде изгодно да се свърже с най-напредничавите музикални среди в града.
Както в повечето немски градове, и там имаше Wagner-Verein, което представяше новите идеи в противовес на консервативните течения. Освен това безспорно вече не беше опасно да се защищава Вагнер, тъй като славата му беше призната навсякъде, а творбите му — вписани в репертоара на всички опери в Германия. Все пак неговото тържество беше по-скоро наложено със сила, а не прието доброволно. Дълбоко в сърцата си повечето хора си оставаха упорито консерватори, особено в малките градове като родното място на Кристоф, което беше останало настрана от големите модерни течения и се гордееше с миналата си слава. Тук повече откъдето и да било другаде цареше вроденото на немския народ недоверие към всичко ново, един вид леност и нежелание да почувствуват като правдиво и силно нещо, което не е било още предъвквано от няколко поколения. Това личеше по неохотата, с която някои бяха посрещнали, ако не творбите на Вагнер, които не смееха вече да оспорват, то всички нови творби, вдъхновени от вагнеровския дух. Затова привържениците на Wagner-Verein щяха да изпълнят доста полезна задача, ако вземеха присърце защитата на всички млади и оригинални сили в изкуството. Те правеха това понякога, и Брукнер и Хуго Волф намериха най-добрите си съюзници сред някои от тях. Твърде често обаче егоизмът на маестрото тегнеше над учениците му и също както Байройт служеше само за чудовищната възхвала на един-единствен човек, неговите филиали бяха малки църквици, в които вечно се пееха псалми на едничкия бог. Само в страничните параклиси биваха допускани верните ученици, които прилагаха буквално свещените доктрини и боготворяха, легнали с лице в праха, единственото божество с много лица: музика, поезия, драма и метафизика.
Точно такъв беше случаят с градския Wagner-Verein. Само че той съблюдаваше приличието: на драго сърце завербуваше талантливи младежи, които можеха да му бъдат полезни, и отдавна дебнеше Кристоф. Направени му бяха дискретно известни аванси, но Кристоф не им беше обърнал внимание, защото не изпитваше никаква нужда да се сдружава с когото и да било. Не разбираше каква потребност тласкаше всички негови съотечественици да се групират винаги като стадо, да не могат да вършат нищо сами: нито да пеят, нито да се разхождат, нито да пият. Той се отвращаваше от всякакви Verein-и. Но в крайна сметка беше по-добре разположен към Wagner-Verein, отколкото към всеки друг Verein. Това поне даваше повод за хубави концерти и макар и да не споделяше всички идеи на вагнерианците за изкуството, той беше по-близо до тях, отколкото до другите музикални групировки. Можеше, изглежда, да намери почва за разбирателство с дружеството, което беше също така несправедливо, както самият той, спрямо Брамс и привържениците му. И така, той се съгласи да го въведат сред вагнерианците. Манхайм изигра ролята на посредник: той познаваше всички. Без да бъде музикант, също членуваше в него. Ръководителите бяха проследили естествено кампанията на Кристоф в списанието. Екзекуциите в противниковия лагер им се бяха сторили доказателство за здрава ръка, която не би било зле да бъде в тяхна услуга. Кристоф беше изстрелял и няколко непочтителни остроти против техния свещен идол, но те предпочетоха да си затворят очите за тях. А може би тези първи нападки, още твърде безобидни, обясняваха, макар и негласно, привързаността им да обвържат Кристоф, преди да е имал време да каже нещо повече. Много любезно го помолиха да им разреши да изпълнят на един от следващите концерти на дружеството някои негови композиции. Кристоф, поласкан, прие. Той дойде във Wagner-Verein и подтикван от Манхайм, накрая се записа за негов член.
Тогава Wagner-Verein беше оглавявано от двама души, единият от които се ползуваше с известност като писател, а другият — като диригент. И двамата вярваха във Вагнер като мюсюлмани. Първият, Йозиас Клинг, беше съставил един речник на Вагнер — «Wagner-Lexikon», благодарение на който в същата минута можеше да се узнае мисълта на маестрото de omni re scibili, — това беше голямото произведение на живота му. Той беше в състояние да рецитира по цели глави на масата, както френските буржоа рецитират песните за Орлеанската дева. Поместваше също статии за Вагнер и за арийския дух в «Байройтер блетер». От само себе си се разбира, че Вагнер беше за него типичният чист ариец, тъй като немската нация беше останала неприкосновеното негово убежище срещу покваряващото влияние на латинския и по-специално на френския семитизъм. Той провъзгласяваше окончателното поражение на нечистия галски дух. Независимо от това всеки ден продължаваше ожесточено борбата, като че ли вечният враг постоянно представляваше заплаха. Признаваше само един велик човек във Франция — граф дьо Гобино. Клинг беше дребен старец, съвсем мъничък, много учтив, изчервяващ се като госпожица. Другият стълб на Wagner-Verein, Ерих Лаубер, беше директор на химическа фабрика до четиридесетгодишната си възраст. После беше зарязал всичко това, за да стане диригент. Беше успял с големи усилия на волята си и защото беше много богат. Беше фанатичен поклонник на Байройт: разказваха, че ходил на поклонение там чак от Мюнхен пеш, по сандали. Странно беше, че този човек, който беше много чел и пътувал, който беше вършил разни занаяти и във всичко беше показал голяма енергия, в музиката напомняше овните на Панюрж. Цялата му привична оригиналност беше допринесла да стане в тази област малко по-глупав от другите. Недостатъчно сигурен в себе си в областта на музиката, за да се довери на собствения си усет, той следваше робко изпълненията на Вагнеровите творби от патентованите от Байройт капелмайстори и музиканти. Беше готов да възпроизведе до най-малки подробности постановката и многоцветните костюми, които очароваха незрелия примитивен вкус на малкия дворец във Ванфрид. Беше от породата на фанатика Микеланджело, който възпроизвеждаше в копията си дори пукнатините и мухъла по стените, защото според него, веднъж появили се в свещеното произведение, и те самите ставали свещени.
И двамата не можеха да се харесат много на Кристоф. Само че бяха светски хора, любезни, доста образовани и Лаубер разговаряше интересно не само за музика. Между другото беше смахнат, а смахнатите се харесваха на Кристоф: отморяваха го от убийственото еднообразие на разумните хора. Той не знаеше, че няма нищо по-досадно от човек, говорещ безсмислици, както и че оригиналността се среща много по-рядко у хората, набедени за «оригинални», отколкото сред останалото стадо. Защото тези «оригинали» обикновено са маниаци, чиято мисъл напомня часовников механизъм.
Йозиас Клинг и Лаубер отначало проявиха много внимание към Кристоф, водени от желанието да го спечелят. Клинг му посвети хвалебствена статия, а Лаубер се постара да следва всичките му указания, когато дирижира концерт от негови творби в дружеството им. Кристоф беше трогнат. За жалост ефектът от оказаното внимание беше намален от посредствеността на хората, които го проявяваха. Кристоф не умееше да се заблуждава за хората само защото те се възхищават от него. Беше взискателен. Не му се искаше да му се възхищават, като го считат за нещо, което не е. И беше дори склонен да вижда врагове в хората, станали негови приятели по погрешка. Затова никак не беше признателен на Клинг, че вижда в него ученик на Вагнер и се стреми да сравни някои фрази от неговите Lieder с пасажи от «Тетралогията», макар и да нямаха нищо общо помежду си освен няколко ноти от гамата. И никак не му достави удоволствие да чуе една своя творба, вмъкната редом с едно много слабо подражание от един Вагнеров ученик между две масивни Вагнерови драми.
Скоро почувствува, че се задушава в малката капела. Това беше пак консерватория, също така тесногръда, както старата консерватория, и по-нетолерантна, защото беше дошла по-отскоро в изкуството. Кристоф започна да загубва илюзиите си за абсолютната стойност на дадена художествена форма или мисъл. Дотогава той смяташе, че великите идеи носят навред със себе си своята светлина. Сега си даваше сметка, че колкото и да се променят идеите, хората си остават едни и същи, а в крайна сметка само хората имат значение: идеите са такива, каквито са хората. Ако те бяха посредствени и раболепни по рождение, самият гений ставаше посредствен, минавайки през душите им, и викът на освобождение, нададен от героя, разчупил оковите си, се превръщаше в признание за робство за идните поколения. Кристоф не можа да се въздържи да не изкаже чувствата си. Той не пропусна случая да осмее фетишизма в изкуството. Заяви, че не са нужни вече идоли, нито каквито и да било класици, че има право да се нарече наследник на Вагнеровия дух само този, който е способен да стъпче в краката си Вагнер, за да върви право пред себе си, гледайки винаги напред и никога назад, който има доблестта да остави да умре това, което трябва да умре, и да бъде в постоянно пламенно общение с живота. Глупостта на Клинг правеше Кристоф нападателен. Той изтъкваше грешките и слабите страни, които виждаше у Вагнер. Привържениците на Вагнер не можеха да не му припишат смешна завист спрямо техния бог. Кристоф от своя страна не се съмняваше, че същите тия хора, които превъзнасят Вагнер, откакто е умрял, нямаше да бъдат първите, които щяха да го удушат, ако беше жив; и в това отношение беше несправедлив към тях: Клинг и Лаубер също бяха имали своя час на просветление. Те бяха напредничави преди двадесетина години, после, подобно на повечето хора, бяха спрели дотам. Човек е толкова слаб, че още при първата стръмнина се спира запъхтян; малцина имат достатъчно здрави дробове, за да продължат нагоре.
Поведението на Кристоф отчужди бързо от него новите му приятели. Тяхното съчувствие беше сделка: за да бъдат с него, трябваше и той да бъде с тях, а беше прекалено очевидно, че Кристоф няма да направи никакви отстъпки в схващанията си: не се оставяше да бъде завербуван. Започнаха да се държат студено с него. Отказаха и на него хвалебствията, с които той отказваше да почете божествата и дребните божества, провъзгласени от клана. Не така охотно посрещаха творбите му и някои започнаха да протестират, че срещат името му прекалено често по програмите. Подиграваха се зад гърба му и критиката продължаваше безнаказано в същия дух; Клинг и Лаубер все едно се присъединяваха към нея, понеже не я оборваха. Пазеха се обаче да скъсат с Кристоф: най-напред защото рейнските мозъци харесват двойните разрешения, които всъщност не са никакви разрешения и имат предимството да продължават безконечно едно двусмислено положение, и освен това, защото се надяваха въпреки всичко, че накрая той ще отстъпи дори ако не е убеден, просто от умора.
Кристоф не им остави нужното време. Въобразеше ли си, че долавя антипатията на някой, който не желае да я признае и се опитва да се заблуди сам, за да остане в добри отношения с него, той не намираше мира, докато му докаже, че е негов враг. След една вечеря с членове на дружеството, когато се сблъска със стена от лицемерна враждебност, той не издържа повече и изпрати на Лаубер оставката си без други обяснения. Лаубер се озадачи. Манхайм изтича при Кристоф, за да се опита да оправи работата, но още при първите му думи Кристоф избухна.
— Не, не, не и не! Не ми говори повече за тия хора! Не искам да ги видя… Не мога и не желая… Изпитвам страшно отвращение към хората; почти ми е невъзможно да ги гледам в лицето.
Манхайм се смееше от все сърце. Той възнамеряваше не толкова да смири възбуждението на Кристоф, колкото да си устрои зрелище.
— Знам, че не са красавци — каза той, — но това не е от вчера. Какво ново се е случило?
— Абсолютно нищо. На мене ми дойде до гуша… Да, смей се, подигравай ми се: естествено, аз съм луд. Благоразумните хора постъпват съгласно законите на логиката и здравия разум. Аз не съм такъв; аз съм човек, който действува само под напора на подтиците си. Когато в мен се натрупа известно количество електричество, то трябва да излезе от мене на всяка цена. И толкова по-зле за другите, ако се каят! Толкова по-зле и за мене! Не съм създаден да живея в общество. Занапред ще принадлежа само на себе си.
— Вярваш ли все пак, че можеш да минеш без всички? — запита Манхайм. — Не можеш да изпълняваш музиката си съвсем сам. Имаш нужда от певци, певици, оркестър, диригент, публика, клакьори…
Кристоф крещеше:
— Не, не и не!…
Последната дума на Манхайм го накара да подскочи.
— Клакьори! Не те ли е срам?
— Да не говорим за платените клакьори, макар действително това да е единственият начин, изнамерен досега, за да се разкрият пред публиката достойнствата на една творба. Но винаги са необходими клакьори, малка надлежно дресирана групичка. Всеки композитор има на свое разположение такива клакьори: приятелите са именно за това.
— Не ми трябват приятели!
— Тогава ще те освиркат.
— Искам да ме освиркат!
Манхайм беше на седмото небе от радост.
— И на това удоволствие няма да се радваш дълго: няма да свирят композициите ти.
— Нека! Да не би да си въобразяваш, че държа да стана прочут?… Да, известно време се стремях с все сили към тази цел… Безсмислица! Лудост! Глупост!… Като че ли удовлетворението на най-просташката гордост може да се сравни с всевъзможните жертви — неприятности, страдания, безчестие, публични оскърбления, унижения, позорни отстъпки, които са цената на славата! Нека всичките дяволи ме вземат, ако подобни грижи все още човъркат мозъка ми! Нищо подобно! Не искам да имам нищо общо с публиката и рекламата! Рекламата е долно безчестие. Искам да бъда свободна личност, да живея за себе си и за хората, които обичам…
— Точно така — каза Манхайм иронично. — Трябва да се заловиш с някой занаят. Защо не почнеш да правиш обуща?
— Ах! Защо не бях обущар като несравнимия Закс! — възкликна Кристоф. — Колко весело би се подредил животът ми! Кърпач през делничните дни, музикант в неделя, и то само в тесен кръг, за моя радост и за радост на неколцина приятели! Какво съществуване бих водил!… Луд ли съм да жертвувам времето и труда си заради самомнителното удоволствие да бъда плячка на преценките на тъпаците? Не е ли много по-хубаво и по-благородно да бъдеш обичан и разбиран от няколко честни хора, отколкото да те слушат, одумват и осмиват хиляди идиоти?… Демонът на гордостта и на жаждата за слава няма вече да ме хване за косите: можеш да ми вярваш!
— Сигурно — заяви Манхайм.
Той си мислеше: «Само след час ще каже обратното!» Затова заключи невъзмутимо:
— И така, да уредя спора с Wagner-Verein, нали?
Кристоф вдигна ръце.
— Защо ли се мъча да си дера гърдите вече цял час, за да те убедя в обратното?… Казвам ти, че няма вече никога да стъпя там! Ужасявам се от всички тия Wagner-Verein, от всички Verein, всички тия стада от овце, които чувствуват нуждата да се притискат една до друга, за да блеят заедно! Иди им кажи на тия овце от мое име: аз съм вълк, имам зъби, не съм създаден да паса!
— Добре, добре, ще им кажа — заяви Манхайм, очарован от начина, по който беше прекарал своята сутрин. Той си мислеше: «Луд е, луд, луд за връзване…»
Сестра му, на която побърза да разкаже разговора си с Кристоф, повдигна рамене и заяви:
— Луд ли? Сигурно му се ще да мислят така!… Той е тъп и смешно горд!…


Междувременно Кристоф продължаваше ожесточената си кампания в списанието на Валдхаус. Не че му доставяше удоволствие: критиката го изморяваше смъртно и му идеше да захвърли всичко по дяволите. Но той се заинатяваше, защото се мъчеха да му затворят устата: а не искаше да даде вид, че отстъпва.
Валдхаус започна да се безпокои. Докато оставаше непокътнат сред ударите, той присъствуваше на схватката пасивен като олимпийски бог. Но от няколко седмици другите вестници като че ли бяха загубили съзнание за неприкосновеността на неговата личност. Те бяла започнали да нападат авторското му честолюбие, и то с рядка злост, в която, ако беше по-фин, той би могъл да отгатне ноктите на приятел. Всъщност тези нападки бяха възбудени подмолно от Еренфелд и Голденрингите виждаха вече само това средство, за да го убедят да сложи край на полемиките на Кристоф. Правилно бяха улучили. Валдхаус тутакси заяви, че Кристоф почва да го дразни и престана да го поддържа. Цялото списание тогава се зае да го накара да млъкне. Но я се опитайте да сложите намордник на куче, захапало кокал! Всичко, което му казваха, само още повече го възбуждаше. Наричаше ги страхопъзльовци и заявяваше, че ще каже всичко, всичко, което е длъжен да каже. Ако искат да го изхвърлят, тяхна воля. Целият град ще узнае, че и те са същите подлеци като другите, но той няма да си отиде доброволно.
Те се споглеждаха съкрушено и упрекваха остро Манхайм за подаръка, който им беше направил, като им беше довел този безумец. Манхайм, вечно засмян, се зарече, че ще победи Кристоф и се хвана на бас, че още в идната си статия Кристоф ще смекчи тона си. Те не му повярваха. Действителността обаче доказа, че Манхайм не се беше хвалил напразно. Следващата статия на Кристоф, без да бъде образец на любезност, не съдържаше почти нито една оскърбителна забележка против когото и да било. Приложеното от Манхайм средство беше съвсем просто; всички се учудиха как по-рано то не беше им дошло наум: Кристоф никога не препрочиташе статиите си в списанието. Той четеше едва-едва, много набързо и небрежно и коректурите. Адолф Май неведнъж му беше правил възкисели забележки по този повод: той твърдеше, че една печатна грешка опозорява списанието, а Кристоф, който не гледаше на критиката като на творческа дейност, отговаряше, че този, когото хулеше, щеше във всички случаи да го разбере. Манхайм се възползува от случая: той каза, че Кристоф е прав, че коректурите са работа на печатаря и предложи да го освободят от тях. Кристоф едва не се впусна в благодарности, всички обаче го увериха, по общо съгласие, че това споразумение им е изгодно, защото спестява на списанието загуба на време. И така, Кристоф остави коректурите на Манхайм, като го помоли да ги коригира внимателно. Манхайм изпълни добросъвестно поръчението. За него това беше игра. Отначало той се осмели благоразумно само да смекчи някои изрази, да махне тук-там някои нелюбезни епитети. Насърчен от успеха, отиде по-далеч в опита си: започна да променя изреченията и смисъла им; проявяваше истинска виртуозност в това си занимание. Цялото му изкуство се състоеше в следното — запазвайки в общи линии фразата и характерния й тон, да вложи в нея точно обратния смисъл на това, което Кристоф искаше да каже. Манхайм си даваше повече труд да преиначи статиите на Кристоф, отколкото би положил, ако ги напишеше сам. През целия си живот не беше работил толкова. Но се радваше на резултата: някои музиканти, които Кристоф преследваше досега със сарказмите си, бяха смаяни, че смекчава постепенно тона си и накрая пише хвалебствия по техен адрес. Списанието ликуваше. Манхайм четеше пред колегите си своите скалъпени произведения, Еренфелд и Голденринг му казваха понякога:
— Внимавай! Отиваш много надалече!
— Няма опасност — отвръщаше Манхайм.
И продължаваше още по-усърдно.
Кристоф не забелязваше нищо. Той идваше в списанието оставяше ръкописа и не се интересуваше повече от нищо. Понякога му се случваше да дръпне Манхайм настрана.
— Този път съм ги наредил хубавичко тия мошеници. Прочети само…
Манхайм зачита.
— Е, как ти се струва?
— Страшно! Та ти си ги унищожил, драги!
— Какво, мислиш, ще кажат?
— О, ще се вдигне страшна врява!
Само че не се вдигна никаква врява. Напротив, лицата около Кристоф се разведряваха. Хора, които той ненавиждаше, го поздравяваха на улицата. Веднъж той пристигна в редакцията неспокоен и намръщен и като хвърли на масата една визитна картичка, попита:
— Какво означава това?
Беше визитната картичка на един музикант, когото съвсем наскоро беше смазал. «С най-мила благодарност».
Манхайм отвърна смеешком:
— Иронизира.
Кристоф въздъхна с облекчение.
— Уф! — каза той. — Страхувах се да не би статията ми да му е харесала.
— Той е вбесен — каза Еренфелд, — но не иска да го покаже. Преструва се, че стои над всичко това, ето защо се отнася с насмешка.
— С насмешка?… Свиня! — каза Кристоф, обзет отново от негодувание. — Ще напиша още една статия против него. Най-добре се смее, който се смее последен!
— А, не, не — каза Валдхаус обезпокоен. — Съвсем не смятам, че се подиграва. Прави го просто от смирение, той е добър християнин: удряш му плесница по едната страна, той си подава и другата.
— Още по-добре! Ах, подлецът! Щом иска, ще си го получи!
Валдхаус искаше да се застъпи, но другите се смееха.
— Остави го… — казваше Манхайм.
— В крайна сметка… — отстъпи Валдхаус, внезапно успокоен. — Дали малко повече или малко по-малко!…
Кристоф си отиде. Колегите му се разскачаха и се разсмяха като луди. Когато малко се успокоиха, Валдхаус каза на Манхайм.
— Все пак за малко остана да се… Внимавай, моля ти се. Ще ни издадеш.
— Ами! — отвърна Манхайм. — Имаме още много време пред нас! Пък и какво от това, нали му печеля приятели!


II
Затъването

Кристоф беше стигнал дотук в несръчните си опити да реформира немското изкуство, когато през градчето мина трупа френски актьори. Би било по-правилно да се каже тълпа, а не трупа, защото както обикновено това беше сбирщина от бедняци, измъкнати кой знае откъде, и от млади, неизвестни артисти, които с голямо удоволствие се оставят да печелят чрез тях, стига само да могат да играят на сцената. Всички заедно бяха впрегнати в колесницата на една известна възрастна актриса, която правеше турне в Германия, и минавайки през малкия княжески град, даде три представления.
В редакцията на Валдхаус се говореше много за това събитие. Манхайм и приятелите му бяха в течение на литературния и светски живот в Париж или най-малкото имаха такива претенции, че са осведомени. Те си разправяха един другиму клюките, почерпени и разбрани криво-ляво от булевардните вестници, представяха френския дух в Германия. Това беше достатъчно Кристоф да загуби всяко желание да ги опознае по-добре. Манхайм го тормозеше с хвалебствията си за Париж. Беше ходил много пъти там. Част от семейството му живееше в Париж: неговият род беше пръснат из всички страни в Европа и навсякъде беше приел националните особености на съответните страни; към това аврамово племе се числеше един английски баронет, един белгийски сенатор, един френски министър, един депутат от Райхстага и един граф при папата. Всички те, макар единни и тачещи общия корен, от който бяха произлезли, се чувствуваха най-искрено англичани, белгийци, французи, немци или папски верноподаници: защото в гордостта си бяха уверени, че страната, в която се бяха заселили, стои на първо място сред всички други. Манхайм единствен, в страстта си към парадоксите, предпочиташе всички чужди страни. И така, той говореше често за Париж, и то с възторг. Тъй като обаче казваше само чудатости и в желанието си да възхвали французите ги представяше като смахнати, безпътни и кресльовци, които прекарват времето си в гуляи и революции, без да имат когато и да било сериозно отношение към нещо, Кристоф не беше особено привлечен от «упадъчната византийска република отвъд Вогезите». Съвсем чистосърдечно той си представяше Париж почти като една наивна гравюра, която беше видял в една книга, излязла наскоро в някаква немска библиотека: на преден план дяволът на «Парижката Богородица», клекнал над покривите на Париж със следния обяснителен надпис:
«Ненаситният вампир, вечната похот, дебне над големия град своята плячка».
Като добър немец той презираше развратните чужденци и тяхната литература, от която познаваше, кажи-речи, само няколко пикантни водевили — «Орлето», «Мадам Сан-Жен» и разни кабаретни песни. Снобизмът на градчето, в което най-явно неспособните да се интересуват от изкуството хора побързаха показно да си запазят места в театъра, го накара нарочно да покаже презрително безразличие към голямата странствуваща комедиантка. Заяви, че не би си мръднал пръста, за да я чуе. Беше му много лесно да удържи на обещанието си, защото местата бяха изключително скъпи и той нямаше възможност да си купи билет.
Репертоарът, с който френската трупа гостуваше в Германия, включваше две-три класически пиеси, но беше съставен главно от глупостите, които представляват парижки артикул за износ в истинския смисъл на думата: няма нищо по международно от посредствеността. Кристоф познаваше «Тоска» — тя трябваше да бъде първият спектакъл на пътуващата актриса. Беше я чувал в превод, разкрасена от леките превземки, които може да притури една рейнска трупа към френска пиеса. И той се уверяваше сам, смеейки се подигравателно, когато приятелите му тръгнаха за театъра, че е много приятно, дето не е принуден да отиде да чуе още веднъж тази пиеса. Все пак на другия ден слушаше внимателно възторжените отзиви за вечерта и се вбесяваше, че си беше отнел дори правото да им противоречи, като беше отказал да види спектакъла, за който говореха всички.
Втората вечер щеше да бъде представен «Хамлет» във френски превод. Кристоф никога не пропускаше случай да види пиеса от Шекспир. За него Шекспир, както и Бетховен, беше неизчерпаем източник на Живот. «Хамлет» му беше особено скъп през периода на метежни съмнения и душевен смут, който наскоро беше преминал. Въпреки опасенията си да не се види отново в това вълшебно огледало, той беше като омаян от него и току се навърташе край театралните афиши, без да си признае, че гори от желание да си купи билет. Беше обаче страшно упорит и след като веднъж бе заявил на всеослушание пред приятелите си, че няма да отиде, не искаше да се откаже от решението си и сигурно щеше да остане у дома си и тази вечер, както предишната, ако точно когато се прибираше печално, случаят не го изправи пред Манхайм.
Манхайм го хвана за ръка и му разказа ужасно ядосан, без да престава да се подиграва, че някаква бабушкера, тяхна роднина, сестра на баща му, внезапно се изтърсила у тях с многобройната си челяд и те били принудени да останат в къщи, за да ги приемат. Опитал се да се измъкне, но баща му не разбирал от шега, щом ставало въпрос за семейна етикеция и за вниманието, което трябвало да се окаже на предците. И тъй като бил принуден да не ядосва баща си, защото възнамерявал да му измъкне известна сума, трябвало да отстъпи и да се откаже от представлението.
— Имате ли билети? — попита Кристоф.
— Разбира се! Чудесна ложа и на всичко отгоре трябва да ги дам на онзи глупак Грюнебаум, съдружника на татко — натам съм се запътил, — за да се перчи с нея той с жена си и дъщеря си, опази пуйка. Весело, няма що!… Мъча се поне да измисля нещо много неприятно, за да им го кажа. Но какво значение има, нали ще получат билетите, макар че биха предпочели банкноти…
Той внезапно се спря, със зинала уста, гледайки Кристоф.
— Ох!… Ето… Ето какво ми трябва!… — И хлъцна от възторг. — В театъра ли отиваш?
— Не.
— Лъжеш. В театъра отиваш. Искам ти една услуга. Не можеш да ми откажеш.
Кристоф недоумяваше.
— Но аз нямам билет!
— Ето ти! — заяви Манхайм победоносно и пъхна насила в ръцете му билета.
— Ти си луд! Ами поръчката на баща ти?
Манхайм се превиваше от смях.
— Ще се пръсне от яд!
Той си изтри очите и заключи:
— Ще го пипна утре сутринта веднага щом стане от леглото, преди да е узнал нещо.
— Не мога да приема, след като зная, че ще му бъде неприятно — заяви Кристоф.
— Ти нямаш нищо общо с това, не знаеш нищо и това не те засяга.
Кристоф разгъна билета.
— А какво ще правя с тази четириместна ложа?
— Каквото искаш. Можеш да спиш вътре, можеш да танцуваш, ако искаш. Заведи жени. Нямаш ли някоя? Ако се нуждаеш, мога да ти заема.
Кристоф върна билета на Манхайм:
— Не, не съм съгласен, вземи си го обратно.
— За нищо на света! — извика Манхайм, като се дръпна назад. — Не мога да те принудя да отидеш, ако ти е досадно, но няма да го взема. Свободен си да го изгориш или пък, добродетелни човече, отнеси го на Грюнебаум. Това вече не е моя работа. Лека нощ!
И той избяга, като остави Кристоф посред улицата с билета в ръка.
Кристоф се чудеше какво да прави. Казваше си, че би било прилично да занесе билета на Грюнебаум, но не беше във възторг от тази идея. Прибра се в къщи, без да е взел решение. А когато се сети да погледне часовника, видя, че има само време да се облече и да отиде в театъра. Би било все пак много глупаво да остави билетът да пропадне. Предложи на майка си да я заведе. Луиза заяви, че предпочита да си легне и той тръгна. Всъщност се радваше като дете. Само му беше неприятно, че ще изпита това удоволствие сам. Но нямаше угризения спрямо татко Манхайм, нито спрямо семейство Грюнебаум, вместо които щеше да използува ложата; по-скоро мислеше за хората, които биха могли да я споделят заедно с него. Представяше си каква ли радост би доставило това на някои млади хора като него и му беше мъчно, че не можеше да им я достави. Мъчеше се да измисли на кой да предложи билета. Впрочем беше вече късно, трябваше да побърза. Когато влизаше в театъра, мина пред затвореното гише на касата, където стоеше надпис, че няма места. Между хората, които се връщаха разочаровани, забеляза младо момиче, което не си отиваше и гледаше със завист влизащите в театъра. Беше облечено много скромно, в черно, не беше високо, с продълговато, нежно лице. В момента дори не си даде сметка дали е хубаво или грозно. Беше само минал край него. Той се спря за миг, обърна се и преди да е размислил, направо каза:
— Не намерихте ли място, госпожице?
Девойката се изчерви и отвърна с чужд акцент:
— Не, господине.
— Имам ложа и се чудя какво да я правя. Искате ли да дойдете с мене?
Тя се изчерви още повече и му благодари, като каза, че не може да приеме. Смутен от отказа й, Кристоф се извини на свой ред, но все пак настоя. Не успя да я убеди, макар и да беше явно, че умира от желание да се съгласи. Той беше много озадачен. Внезапно се реши.
— Вижте, има един начин да уредим всичко. Вземете билета. Аз не държа особено, виждал съм вече пиесата (той се хвалеше). Спектакълът ще ви достави повече удоволствие, отколкото на мене. Вземете, давам ви го от сърце.
Девойката така се трогна от предложението му и от сърдечния начин, по който то беше направено, че почти се просълзи. Тя прошепна признателно, че никога не би приела да лиши самия него от това удоволствие.
— Добре тогава, елате — каза й той усмихнат.
Изглеждаше толкова добър и искрен, че тя се засрами от отказа си и прошепна леко смутена:
— Ще дойда… Благодаря.


Влязоха в ложата. Тя се намираше точно срещу сцената: невъзможно беше да се скрият от любопитните погледи. Излишно е да казваме, че влизането им не мина незабелязано. Кристоф настани девойката отпред, а сам седна малко по-назад, за да не я смущава. Тя седеше изпъната, неподвижна, не смеейки да обърне глава, страшно смутена. Беше й неприятно, че е приела. За да й даде време да се съвземе и тъй като не знаеше за какво да говори с нея, Кристоф се преструваше, че гледа на друга страна. Накъдето и да погледнеше, лесно откриваше, че присъствието му с тази непозната сред блестящата публика в ложите възбужда любопитството и забележките на градчето. Той хвърли разярени погледи към хората, които го гледаха. Вбесяваше се, че продължават да се занимават упорито с него, след като той не се интересува от никого. Не помисляше, че това нескромно любопитство се отнася по-скоро до спътницата му, отколкото до него, и беше много по-оскърбително. За да покаже безразличието си към евентуалните приказки или предположения, той се наведе към съседката си и започна да разговаря с нея. Тя така се подплаши от думите му, беше така нещастна, че трябва да му отговаря, с такава мъка произнасяше само «да» или «не», без да посмее да го погледна, че той се смили над стеснителността й и се отдръпна в ъгъла си. За щастие спектакълът започна.
Кристоф не беше прочел афиша и почти не се беше заинтересувал да узнае какво ще играе голямата актриса: той спадаше към наивниците, които отиват на театър, за да видят пиесата, а не актьорите. Не се беше попитал дали прочутата комедиантка ще бъде Офелия или кралицата. Ако си беше задал този въпрос, щеше да се произнесе за кралицата поради възрастта на двете жени. Но никога не би му хрумнало, че тя ще играе Хамлет. Когато видя и чу тембъра й като на механична кукла, известно време остана слисан. Питаше се дали не сънува…
— Но кой? Кой е това? — питаше се полугласно. — Все пак не е.
А когато беше принуден да установи, че «че все пак това» беше Хамлет, той изпсува; съседката му за щастие не го разбра, защото беше чужденка, но в другата ложа го разбраха отлично и възмутено му изшъткаха да мълчи. Той се оттегли в дъното на ложата, за да проклина на воля. Не можеше да се успокои. Ако беше справедлив, щеше да отдаде заслуженото на елегантната маскировка и на голямото постижение на природата и изкуството, което даваше възможност на тази шестдесетгодишна жена да се покаже в костюм на юноша и даже да изглежда хубава, поне за снизходителните очи. Той ненавиждаше обаче подобни постижения и всичко, което насилва и изопачава природата. Обичаше жената да си бъде жена и мъжът — мъж. (Това днес не се среща често.) Детинското и малко смешно костюмиране на Леонора на Бетховен дори не му беше приятно. Но костюмирането като Хамлет надхвърляше всички въображаеми граници по абсурдност. Да превърнеш този здрав датчанин, пълен и блед, гневен, хитър, жертва на умуванията и на халюцинациите си, в жена, и то дори не в жена: защото жена в ролята на Хамлет ще бъде винаги само чудовище — но да превърнеш Хамлет в евнух или в съмнителен хермафродит… нужен беше наистина целият упадък на епохата, цялата глупост на критиката, за да може тази отвратителна идиотщина да бъде търпяна дори един-единствен ден, без да бъде освиркана!… Гласът на актрисата допринасяше още повече да извади Кристоф от кожата му. Тя имаше пееща и натъртваща дикция, монотонна напевност, която от времето на Шанмеле и Отел-дьо-Бургон като че ли винаги е била скъпа на най-непоетичния народ в света. Кристоф беше така раздразнен, че му идеше да завие като звяр. Беше обърнал гръб на сцената и кривеше лице от гняв, забил нос в дъното на ложата като наказано дете. За щастие съседката му не смееше да погледне към него. Защото, ако го видеше, щеше да го сметне за луд.
Внезапно Кристоф престана да гримасничи. Той млъкна, без да помръдне. Един чуден мелодичен глас, млад женски глас, плътен и нежен, прокънтя миг преди това. Кристоф наостри слух. Докато гласът говореше, той се въртеше заинтригуван на стола си, за да види птичката, която чурулика така. Видя Офелия. Естествено тя нямаше нищо общо с Шекспировата Офелия. Хубаво, едро, здраво и стройно момиче, напомнящо младежка гръцка статуя — Електра или Касандра. Преливаше от жизненост. Въпреки всичките й усилия да се затвори в ролята си, плътта й излъчваше младежка сила и радост, както и всяко нейно движение, жест, поглед на тъмните й очи, които се смееха въпреки волята й. Властта на едно красиво тяло е толкова голяма, че Кристоф, безпощаден малко преди това към изпълнението на ролята на Хамлет, изобщо не съжали, че Офелия никак не отговаря на образа, който той си бе съставил предварително. Без угризения пожертвува представата си на живата актриса. С несъзнателната неискреност на страстните хора той видя дори дълбока правдивост в младежката пламенност, която гореше в това целомъдрено и смущаващо сърце на девица. Очарованието се допълваше главно от магията на гласа — чист, топъл, кадифен: всяка дума звучеше като красив акорд; около сричките танцуваше, обвит сякаш от дъх на мащерка и дива мента, веселият южняшки акцент с игривия си ритъм. Странно видение беше тази Офелия от Арл! Тя носеше със себе си малко от своето златно слънце и своя безумен мистрал.
Забравил спътницата си, Кристоф седна до нея в предната част на ложата и не сваляше очи от красивата актриса, чието име не знаеше. Публиката обаче, които не беше дошла да слуша една неизвестна актриса, не й обръщаше никакво внимание; тя се решаваше да ръкопляска само когато се появяваше женският Хамлет. Кристоф ругаеше и наричаше слушателите: «Магарета!» уж тихо, но можеха да го чуят на десет крачки.
Едва когато завесата падна преди антракта, той си спомни за своята съседка в ложата. Виждайки я все още много плаха, той си помисли с усмивка колко ли я беше ужасил с чудатото си държане. Не се лъжеше: тази девствена душа, която случаят беше приближил до него за няколко часа, беше почти болезнено сдържана: навярно е била изключително възбудена, за да се осмели да приеме поканата му. Едва приела, беше готова на каквато и да е цена да може да се отскубне, да намери някакъв предлог да избяга. Още по-лошо стана, когато се видя обект на всеобщото любопитство; притеснението й през цялото време нарастваше, докато слушаше зад гърба си — тя не смееше да се обърне — глухите ругатни и ръмжения на своя другар. Очакваше всичко от негова страна, а когато седна до нея, се вледени от ужас. Каква ли чудатост щеше да извърши още? Идеше й да потъне в дън земя. Неволно се отдръпваше от него. Страхуваше се да го докосне.
Всичките й опасения обаче се разсеяха, когато след падането на завесата той й каза добродушно:
— Аз съм много неприятен съсед, нали? Моля за извинение.
Тя го погледна тогава и видя добродушната му усмивка, която малко преди това я беше накарала да се реши да приеме поканата му.
Той добави:
— Не умея да скривам това, което мисля… Но пък и наистина беше прекалено!… Тази жена!… Тази баба!…
Той направи пак отвратена гримаса.
Тя се усмихна и промълви съвсем тихо:
— Хубаво е въпреки всичко!
Той забеляза акцента й и попита:
— Чужденка ли сте?
— Да.
Кристоф хвърли поглед на скромната й рокля.
— Учителка?
Тя се изчерви.
— Да.
— От коя страна?
— Французойка съм.
Той трепна учудено.
— Французойка ли? Никога не бих помислил.
— Защо? — попита тя плахо.
— Вие сте… толкова сериозна!
(Тя си помисли, че в неговата уста това не звучи съвсем като комплимент.)
— Има и такива във Франция — отвърна смутено.
Той погледна честното й личице с изпъкнало чело, малкия прав нос, тънката брадичка, слабите й страни, обградени от кестеняви коси. Не я виждаше: мислеше за красивата актриса. Пак повтори:
— Колко интересно, че сте французойка!… Нима наистина сте от една и съща страна с Офелия? Никога не бих допуснал.
После замълча малко и добави:
— Колко е красива! — без да си даде сметка, че сравнява Офелия със съседката си и сравнението е не особено ласкаво за нея. Девойката почувствува това, но не я доядя на Кристоф, защото и тя споделяше мнението му. Той се опита да получи от нея някои подробности за актрисата, но тя не знаеше нищо. Виждаше се, че съвсем не е в течение на театралния живот.
— Навярно ви е приятно да слушате френски говор?
Мислеше си, че се шегува, а беше отгатнал правилно.
— О! — възкликна тя толкова искрено, че той се изненада. — Толкова хубаво ми става! Просто се задушавам!
Той я погледна по-внимателно този път: тя кършеше леко ръце и имаше потиснат вид. Тутакси обаче си помисли, че може би го оскърбява с думите си и добави:
— О! Извинете, не знам какво говоря.
Той се засмя откровено.
— Не се извинявайте! Имате пълно право. Няма нужда да си французин, за да се задушиш тук. Уф!
Той повдигна рамене и вдъхна дълбоко въздух.
Тя обаче се засрами, че се е доверила много и повече не каза нищо. Впрочем беше забелязала, че от съседните ложи дебнат разговора им. И той забеляза това и се ядоса. Така че прекъснаха разговора си и докато свърши антрактът, той излезе във фоайето. Думите на девойката звучаха в ушите му, но той беше разсеян: Офелия изпълваше мисълта му. Тя окончателно го завладя през следващите действия. А когато красивата актриса стигна до сцената на лудостта, нейният глас намери толкова затрогващи нотки в скръбните песни за любов и смърт, че той силно се развълнува: почувствува, че ще се разреве като теле. Ядосан срещу себе си, защото това му се струваше слабост — той не допускаше един истински музикант да плаче — и защото не искаше да прави зрелища, той излезе бързо от ложата. Кулоарите и фоайето бяха пусти. Във вълнението си той слезе неусетно по стълбите на театъра и излезе навън. Чувствуваше нужда да подиша студения нощен въздух, да повърви с широки крачки из тъмните и полубезлюдни улици. Озова се на брега на един канал, облакъти се на парапета, загледа се в тихата вода, в която играеха отблясъците на уличните фенери. И душата му беше като нея: тъмна и тръпнеща. Не можеше да съзре нищо друго в нея освен една голяма радост, която танцуваше по повърхността. Часовниците прозвъняха. Беше му невъзможно да се върне в театъра, за да чуе края на представлението. Да присъствува на триумфа на Фортенбра? Не, никак не беше изкушен… Чудесен триумф! Кой би завидял на победителя? Кой би желал да бъде на негово място, след като е изпитал до пресита всички дивотии на жестокия и смешен живот? Цялата творба е страшно обвинение против него. Но такава жизнена сила кипи в нея, че тъгата се превръща в радост, а огорчението опиянява…
Кристоф се прибра у дома си, без да се погрижи за непознатото момиче, което беше оставил в ложата си и чието име дори не знаеше.


На другия ден той посети актрисата в малкия треторазреден хотел, където я беше настанил импресариото заедно с другите й колеги, докато голямата актриса беше отседнала в най-хубавия хотел на града. Въведоха го в малък, зле поддържан салон, където върху отвореното пиано се търкаляха остатъци от закуската, фуркети за коса и скъсани и замърсени нотни листове. В съседната стая Офелия пееше с пълно гърло като малко дете, просто заради удоволствието да вдига шум. Тя прекъсна пеенето си за миг, когато й съобщиха за посещението, и попита весело, без да се бои, че ще я чуят от другата страна на стената:
— Какво иска този господин? Как се казва?… Кристоф… Кристоф чий?… Кристоф Крафт?… Ама че име!
Тя го повтори два-три пъти, като произнасяше страшно натъртено «р».
— Звучи ми като ругатня… — И тя изрече една ругатня на немски. — Млад ли е или стар?… Миличък?… Добре, идвам.
И пак се разпя:

«Няма нищо по-сладко от моята любов!…»

Междувременно тя тършуваше из стаята и проклинаше някаква кокалена шнола, която не можеше да намери в бъркотията. Загуби търпение и започна да ръмжи недоволно като лъвица. Макар и да не я виждаше, Кристоф следеше мислено всичките й жестове зад стената и се смееше безгласно. Най-сетне чу, че стъпките се приближават, вратата се отвори буйно и Офелия се появи.
Беше полуоблечена, по пеньоар, с голи ръце изпод широките ръкави, невчесана, с нападали над очите и страните букли. Хубавите й кафяви очи се смееха, устата й се смееше, бузите й се смееха, една сладка трапчинка по средата на брадичката й се смееше също. Тя едва-едва се извини, че се явява така с плътния си напевен глас. Знаеше, че няма за какво да се извинява, защото той можеше да й бъде само признателен за това. Мислеше, че е журналист, дошъл за интервю. Вместо да се разочарова, когато й каза, че идва просто да й се възхити, тя остана очарована. Беше добра девойка, сърдечна, щастлива, че се харесва, и не го криеше: страшно се радваше на посещението на Кристоф и на възторга му — още не беше разгалена от комплименти. Беше толкова естествена в движенията и цялото си държане, дори в дребното си тщеславие и наивното желание да му се поправи, че той не изпита нито за миг притеснение. И двамата мигновено се почувствуваха като стари приятели. Той знаеше малко френски, тя — няколко немски думи: само след час си бяха поверили всички тайни. През ум не й минаваше да го отпрати. Веселата, жизнена, будна и емоционална южнячка би умряла от скука сред тъпите си колеги в страна, чийто език не знаеше, без вродената си възторженост, затова сега беше предоволна, че има с кого да побъбри. Колкото до Кристоф, за него беше неоценимо благо, че срещна сред тесногръдите и лицемерни еснафи, които го обграждаха, тази волна дъщеря на Юга, преливаща от жизнерадостта на народа. Още не познаваше измамливостта на подобни натури, които за разлика от немците не таят в ума и сърцето си нищо повече от това, което проявяват, и често са съвсем посредствени. Но тя беше поне млада, живееше и говореше откровено и без преструвки каквото мислеше; изказваше свободно мнението си по свеж и нов начин. Край нея сякаш духаше мистрал и помиташе мъглите. Беше много надарена. Без култура и без задълбочаване тя възприемаше веднага, с цялото си сърце, и то до такава степен, че искрено се вълнуваше, добрите и красиви произведения. Миг след това избухваше в смях. Кокетна беше естествено и мяташе дяволити погледи, излагаше на показ голите си ръце и шия. Щеше й се да завърти главата на Кристоф просто така, без задна мисъл. Всяка пресметливост й беше чужда и дори предпочиташе да се посмее, да побъбри весело, да се държи момчешки, като добър другар, без принуда и без превземка. Разказа му задкулисния живот в театъра, дребните несгоди, глупавата мнителност на колегите си, интригите на Жезабел — тя наричаше така примадоната, — която внимателно следяла да не би тя да блесне. Той й се оплака от немците: тя плесна с ръце и се съгласи напълно с него. Беше впрочем добросърдечна и не искаше да каже нищо лошо за никого, това обаче не й пречеше да злослови. И макар и да се упрекваше искрено за лошотията си, когато се подиграваше с някого, в нея имаше дълбоко вкоренено чувство за хумор и дарба за реалистично наблюдение, свойствена на южняците: тя не можеше да устои и живо скицираше портрети. Смееше се весело с безкръвните си устни, които разкриваха зъби на младо куче. А очите й с тъмни кръгове блестяха на възбледото й лице, обезцветено от грима.
Внезапно забелязаха, че бъбрят повече от час. Кристоф предложи на Корин — така я наричаха в театъра — да дойде да я вземе следобеда, за да я разведе из града. Предложението я очарова и те си определиха среща веднага следобед.
В уречения час той беше там. Корин седеше в малкия салон и държеше тетрадка, от която четеше на глас. Посрещна го със засмени очи, без да престане да чете, докато завърши фразата. После му кимна да седне на канапето до нея.
— Седнете тук и не говорете, преговарям ролята си. Ще трае още четвърт час.
Тя следеше ръкописа с върха на пръста си, четейки много бързо и наслуки като малко момиче, което няма време. Той й предложи да я изпита. Тя му даде тетрадката и стана, за да репетира. Запъваше се, повтаряше по няколко пъти края на предното изречение, преди да се впусне в следващото, клатеше глава, докато учеше ролята си, фуркетите й изпопадаха по стаята. Когато някоя непокорна дума отказваше да се набие в паметта й, тя губеше търпение като невъзпитано дете. Понякога й се изплъзваха смешни ругатни или даже псувня, някоя мръсна дума, с която се обръщаше към себе си. Кристоф се изненада от тази смесица на талант и детинщина. Тя намираше правилната и вълнуваща интонация, но точно посред тирадата, в която уж влагаше цялото си сърце, й се случваше да произнесе думи, нямащи никакъв смисъл. Казваше урока си като папагалче, без да се грижи какво означава: и се получаваха странни недомислици. Тя не се трогваше. Забележеше ли ги, се превиваше от смях. Накрая й омръзна. «Край!» — и изтръгна тетрадката от ръцете му, захвърли я в един ъгъл на стаята и каза:
— Почивка! Часът удари!… Хайде на разходка!
Малко неспокоен за ролята й, той я попита, защото имаше угризения:
— Сигурна ли сте, че я знаете?
Тя отвърна уверено:
— Естествено. Пък и за какво иначе е нужен суфльорът?
Мина в стаята си, за да си сложи шапката. Докато я чакаше, Кристоф седна пред пианото и удари няколко последователни акорда. Тя извика от другата стая:
— О! Какво е това? Посвирете още малко! Колко е хубаво!
Тя дотича, като килна шапката на главата си. Той продължи. Когато свърши, Корин го замоли да свири още. Тя възкликваше мило и сладко от възторг, както е обичайно за французойките и както те превъзнасят щедро било «Тристан», било чаша шоколад. Кристоф се смееше: това го развличаше след преувеличените, превзети и шумни възклицания на немците. Две противоположни крайности: едната превръщаше планината в дребно украшение, другата — дребното украшение в планина. И едната беше също толкова смешна, както и другата, но крайността, в която изпадаше Корин, му беше по-приятна, защото му беше мила устата, от която излизаше. Корин пожела да узнае какво свири и когато разбра, че е негова композиция, изказа високо възторга си. Той й беше казал по време на сутрешния им разговор, че е композитор, но тя не беше обърнала никакво внимание. Сега седна до него и настоя да й изсвири всичко, каквото беше композирал. Разходката беше забравена. Това не беше само любезност от нейна страна: тя обожаваше музиката и имаше прекрасен усет, който допълваше недостатъчното й образование. Кристоф отначало не се отнесе сериозно и й изсвири най-достъпните си мелодии. Когато обаче случайно стигна до една страница, на която държеше повече, той видя, че и тя, без да й каже нищо, предпочете именно нея. И изпита радостна изненада. С наивното удивление, свойствено на немците, когато срещнат някой французин, добър музикант, той й каза:
— Интересно. Какъв хубав вкус имате! Никога не бих предположил…
Корин му се изсмя в лицето.
От този миг той нарочно избираше все по-трудно и по-трудно разбираеми творби, за да види докъде ще го следва тя. И когато след една съвсем оригинална мелодия, в която Кристоф едва не се бе усъмнил, защото нито веднъж не беше успял да накара да я оценят в Германия, Корин го помоли да я изсвири още веднъж и като стана, започна да пее нотите по памет, почти без да сбърка, удивлението му нямаше граници. Той се обърна към нея и я улови възторжено за ръцете.
— Вие сте родена музикантка! — извика той.
Тя се засмя и му обясни, че дебютирала като певица в една провинциална опера, но някакъв импресарио, който обикалял страната, видял склонността й към пиесите в стихове и я насочил към тях. Той възкликна:
— Колко жалко!
— Защо? — учуди се тя. — И поезията е музика.
Тя го накара да й обясни смисъла на песента. Той й казваше немските думи, тя ги повтаряше с лекота, подражавайки дори присвиванията на устата и очите му, докато ги произнасяше. Когато после трябваше да ги изпее по памет, допускаше смешни грешки. А когато не си спомняше нещо, измисляше думи с гърлени, странни звуци, над които и двамата се смееха. Тя не се насищаше да го кара да свири, както той не се насищаше да свири за нея и да слуша красивия й глас, който не познаваше хитрините на занаята: тя пееше с цяло гърло, като малко момиче, и гласът й беше необяснимо крехък и затрогващ. Корин му казваше искрено какво мисли за композициите му. Макар и да не можеше да обясни защо някоя пиеса й харесва или не, преценките й бяха винаги разумни. Странно нещо: не й допадаха точно най-класическите и най-ценените в Германия страници; казваше по някой комплимент от любезност, но личеше, че те не й казват нищо. По липса на култура не можеше да изпита насладата, която несъзнателно доставя на любителите и дори на музикантите _чутата вече творба;_ тази наслада ги подтиква често да възпроизвеждат неволно или да харесват в някоя нова творба форми и формули, които вече са харесали в по-стари творби. Тя нямаше и немската склонност към сантиментални мелодии или поне нейната сантименталност беше от друго естество, той още не познаваше недостатъците й. Съвсем не се възторгваше от блудкавите, лигави пасажи, предпочитани в Германия. Съвсем не обърна внимание на най-слабата му Lieder — композиция, която му идеше да унищожи, защото приятелите му говореха само за нея, щастливи, че могат да му направят комплимент за нещо. Драматичният усет на Корин я караше да предпочита творби, които обрисуваха правдиво някоя точна определена страст: същите творби, които ценеше най-много и самият той. Тя обаче упорито проявяваше антипатията си към някои груби съзвучия, които като че ли бяха присъщи на Кристоф. Като че ли се сблъскваше с тях, спираше се и питаше «дали действително е така». Когато той потвърждаваше, тя се решаваше да прекрачи препятствието, но правеше малка гримаса, която не се изплъзваше на Кристоф. Често даже предпочиташе да прескочи такта. Тогава той го изсвирваше повторно на пианото.
— Не ви ли харесва това?
Тя сбърчваше носле.
— Фалшиво е.
— Ни най-малко — отвръщаше той смеешком. — Правилно е. Размислете малко какво изразява. Не е ли вярно тук? — И й посочваше сърцето си.
Тя обаче поклащаше глава.
— Може би, но е фалшиво тук. — И тя дръпваше ухото си.
Тя се изненадваше също неприятно от големите скокове при немското мелодекламиране.
— Защо говори така силно? Нали е сам? Не се ли страхувате, че съседите ще го чуят? Като че ли… Извинете, нали няма да ми се разсърдите? Като че ли вика на някой кораб.
Кристоф не се сърдеше; смееше се от сърце и признаваше, че в думите й има нещо вярно. Забележките й го забавляваха. Никой още не ги беше изказвал пред него. Решиха единодушно, че мелодекламацията най-често деформира естествената реч като увеличително стъкло. Корин помоли Кристоф да напише за нея музиката на една пиеса, в която тя да говори при акомпанимента на оркестъра, като само от време на време изпява по някоя фраза. Тази идея го запали въпреки трудностите на сценичната реализация, защото му се струваше, че с музикалността и гласа си Корин ще ги преодолее. Започнаха да кроят планове за бъдещето.
Беше вече почти пет часът, когато се сетиха да излязат. През този сезон бързо се свечерява. Не можеше и дума да става за разходка. Вечерта Корин имаше репетиция в театъра. Никой не биваше да присъствува. Тя го накара да й обещае, че пак ще дойде да я вземе на следващия ден, за да направят проектираната разходка.


На следващия ден едва не се повтори същата сцена. Той завари Корин пред огледалото, кацнала на високата табуретка: пробваше някаква перука. Там беше гардеробиерката и един фризьор от града: тя му обясняваше да вдигне по-високо една букла. Докато се гледаше в огледалото, тя гледаше и Кристоф, който се усмихваше зад гърба й. Фризьорът си отиде с перуката и тя се обърна весело към Кристоф.
— Добър ден, приятелю!
Подаде му бузата си за целувка. Той не очакваше подобна близост, но, разбира се, не пропусна случая да се възползува. Корин не отдаваше толкова значение на това благоволение: за нея то беше равносилно на добър ден.
— О, колко съм доволна! — възкликна тя. — Ще бъда както трябва тази вечер (имаше предвид перуката си)! Така се бях отчаяла! Ако бяхте дошли тази сутрин, щяхте да ме заварите най-нещастната жена на света.
Той я попита защо.
Защото парижкият перукер сбъркал кутиите й и сложил перука, която не отговаряла на ролята й.
— Съвсем плоска, с падащи право надолу коси. Като я видях, плаках, плаках като разкаяната Магдалена. Нали така беше, мадам Дезире?
— Когато влязох — потвърди гардеробиерката, — мадам ме уплаши. Мадам беше съвсем бяла. Мадам беше като мъртва.
Кристоф се засмя. Корин го видя в огледалото.
— Нима това ви разсмива, безсърдечнико? — възкликна тя възмутено и също се разсмя.
Той я попита как е минала репетицията вечерта.
Всичко минало много добре, само че тя би искала да се скъсят повече чуждите роли, без да пипнат нейната… Те разговаряха толкова приятно, че част от следобеда мина. Тя се облече бавно. Нарочно се допитваше до Кристоф за тоалетите си. Кристоф й направи комплимент за елегантността й и й каза чистосърдечно на своя френско-немски жаргон, че никога не е виждал «по-сладострастна» жена. Тя най-напред го погледна озадачена, после избухна в смях.
— Какво казах? — попита той. — Не се ли казва така?
— Да! Да! — извика тя, превивайки се от смях. — Точно така се казва!
Най-сетне излязоха. Нейният ярък тоалет и шумният й говор привличаха вниманието. Тя гледаше всичко с подигравателните си очи на французойка и пет пари не даваше какво ще си помислят. Избухваше в смях пред модните витрини или пред магазините за илюстровани пощенски картички, на които се виждаха безредно ту сантиментални, ту комични и цинични сцени — проститутките в града, императорското семейство, императорът червен сюртук, императорът със зелен сюртук, императорът като морски вълк, хванал кормилото на кораба «Германия», готов да предизвика дори небето. Тя прихваше пред някой сервиз за ядене, украсен с бюста на Вагнер, или пред витрините на фризьорите, в които царуваше восъчна глава на мъж. Доста неприлично се смееше пред патриотичния паметник на стария император в пътно пардесю и заострена каска, заобиколен от Прусия, немските държави и голия гений на войната. Улавяше мимоходом всичко смешно във физиономиите на хората, в походката или начина им на говорене. Жертвите й не можеха да се излъжат, щом зърнеха подигравателния й поглед, дебнещ недостатъците им. Подражателният й инстинкт я караше даже понякога, без да се замисли, да повтори техните грозни или намръщени гримаси. Издуваше устни, за да повтори откъслечни фрази или думи, които беше уловила бегло, ако й прозвучаха смешно. Той се смееше от все сърце, без ни най-малко да се смущава от дързостите й. Защото сам си позволяваше същото. За щастие нямаше да загуби и без това загубеното си добро име, иначе подобна разходка можеше да го провали завинаги.
Посетиха катедралата. Корин пожела да се изкачи до върха на камбанарията въпреки високите си токове и прекалено дългата рокля, която метеше стъпалата, и най-сетне се закачи на един ъгъл на стълбата. Тя не се трогна, дръпна смело плата, който изпука, и продължи да се катери, като запретна весело поли. Малко остана да бие камбаната. От кулите задекламира Юго — Кристоф не разбра нищо, — после запя френска народна песен. Накрая завика като ходжа. Здрачаваше се. Слязоха отново в църквата; тъмни сенки пълзяха по исполинските стени, на чиито чела светеха вълшебните зеници на стъклописите. Кристоф съзря коленичила встрани девойката, която беше с него в ложата на представлението на «Хамлет». Тя беше така погълната в молитвата си, че не го забеляза: изражението й беше болезнено и напрегнато и му направи силно впечатление. Искаше да й каже няколко думи, да я поздрави поне, но Корин го повлече вихрено.
Разделиха се малко след това. Тя трябваше да се приготви за представлението, което започваше рано според обичая в Германия. Едва се беше прибрал и някой позвъни на вратата и му предаде следното писъмце от Корин:

Късмет! Жезабел е болна! Отпуска! Да живее! Приятелю! Елате! Ще си хапнем заедно!
Приятелката _Коринет_

P.S. Донесете много музика!…

Не можа да разбере веднага. Когато разбра, беше не по-малко доволен от Корин и отиде в хотела й. Опасяваше се да не би да намери цялата трупа, събрана на вечеря, но не видя никого. Самата Корин беше изчезнала. Накрая дочу шумния й засмян глас чак в дъното на къщата. Тръгна да я търси и я намери в кухнята. Беше си наумила да приготви някакво ядене по свой начин, едно от ония южняшки яденета, чието пищно ухание изпълва цял квартал и би съживило и камъните. Тя беше в най-добри отношения с дебелата собственичка на хотела и двете разговаряха на някакъв ужасен жаргон, смесица от френски, немски и негърски, който не приличаше на никой език. Смееха се от сърце, като взаимно си предлагаха да вкусят от гозбите си. Появяването на Кристоф увеличи врявата. Опитаха се да го изгонят, но той се отбраняваше и също успя да вкуси от прословутото ядене. Сгърчи малко лице, а тя го нарече див тевтонец и заяви, че не си заслужава да се труди толкова заради него.
Качиха се заедно в малкия салон, където масата беше готова. Имаше само два прибора — за него и за Корин. Той неволно попита къде са другарите й. Корин махна безразлично с ръка.
— Не зная.
— Нима не вечеряте заедно?
— Никога! Не ни ли стига, че се виждаме в театъра!… И таз добра! Трябваше да се срещаме и на масата!
Това беше така различно от немските привички, че Кристоф остана учуден и очарован.
— А пък аз си въобразявах, че вие сте общителен народ.
— Защо не? Нима аз не съм общителна?
— Общителен, ще рече, да живееш заедно с обществото. Трябва да ни видите нас! Мъже, жени, деца, всеки е член на разни дружества от деня на раждането до смъртта си. Всичко се прави дружно. Ядем, пеем, мислим заедно с другите членове на обществото. Ако те кихнат, кихаме и ние. Не можеш да изпиеш нито една халба бира, ако не я изпиеш заедно с другите.
— Трябва да е много весело! — забеляза тя. — Защо не и от една и съща чаша?
— Нима това не е братско?
— Стига с това братско! Нямам нищо против да съм «брат» на хората, които ми харесват, но не и на другите… Пфу! Та това не е общество, а мравуняк!
— Отсъдете сама тогава колко добре се чувствувам тука, след като мисля като вас!
— Че елате при нас!
И той го искаше. Разпита я за Париж и французите. Ти му даде известни сведения, които не бяха съвсем точни. Към южняшките й хвалби се прибави и инстинктивното й желание да заслепи събеседника си. Ако вярваше на думите й, в Париж всички били свободни. И тъй като в Париж всички били умни, всеки използувал свободата си, без никой да злоупотребява с нея. Всеки правел каквото му се нрави: мислел, вярвал, обичал или не обичал каквото си иска: никой не можел да му каже нищо. Там не можело да се срещнат хора, които се намесват в убежденията на другите, които шпионират хорските съвести, управляват чуждите мисли. Там политиците не се месели в литературата и изкуството и не раздавали кръстовете, длъжностите и парите само на приятели и клиенти. Там репутацията и успехът не зависели от разни клики, там журналистите не били продажни, писателите не били раболепни. Там критиката не задушавала неизвестните таланти и не славословела само признатите гении. Там не успехът — успех на каква да е цена — оправдавал всички средства и осигурявал възхищението на публиката. Кротки, сърдечни и любезни нрави. Никаква злост в отношенията. Никакво злословие. Всеки бил готов да подпомогне другия. Всеки талантлив новодошъл бил сигурен, че ще срещне протегнати към себе си ръце и изравнен пред себе си път. Чистата любов към красивото изпълвала рицарските безкористни души на французите. Единственият им недостатък бил техният идеализъм, благодарение на него, въпреки общопризнатото им остроумие, те били жертва на другите народи.
Кристоф слушаше удивен. Имаше наистина на какво да се чуди. Самата Корин се чудеше, слушайки думите си. Тя беше забравила какво е казала на Кристоф предната вечер за трудностите на живота си, а и той също не си спомняше вече.
Между това Корин не държеше само да накара немците да обикнат нейното отечество: тя държеше също така да се влюбват в нея. Вечер без флирт би й се сторила суха и едва ли не смешна. Тя не пестеше закачките си с Кристоф, но те бяха напразни: той дори не ги забелязваше. Кристоф не знаеше какво значи да се флиртува. Той или беше влюбен, или не. Когато не беше влюбен, беше на хиляди левги от мисълта за любов. Изпитваше живо приятелство към Корин, поддаваше се на обаянието на този южняшки темперамент, така нов за него, на сърдечното й мило държане, на хубавото й настроение, на будния й волен ум: всичко това представляваше несъмнено много повече от необходимото, за да е влюбен, но «Купидон каца, където му се ще», и не беше кацнал тук. А да играе на любов, когато не изпитва любов, и през ум не би му минала подобна мисъл.
Неговата студенина забавляваше Корин. Седнала до него пред пианото, докато той свиреше композициите, които беше донесъл, тя беше обгърнала с голата си ръка шията му и за да следи текста, се навеждаше над клавишите, като почти допираше бузата си до лицето му. Той чувствуваше миглите й и виждаше съвсем близо до себе си подигравателното й око, приятното живо личице и лекия мъх на повдигнатата й устна, която чакаше усмихната. Тя чакаше. Кристоф не разбра поканата. Корин му пречеше да свири: той мислеше само за това. Без да съзнава, се отдалечи от нея и отмести стола си. Когато, само след миг, се обърна към Корин, за да й каже нещо, видя, че тя умира от желание да се изсмее: трапчинката на бузата й играеше, тя стискаше устни и явно се силеше да не избухне в смях.
— Но какво ви стана? — попита той учуден.
Тя го погледна и прихна.
Кристоф недоумяваше.
— Но защо се смеете? Нима казах нещо смешно?
Колкото по-настойчиво я питаше, толкова по-неудържим ставаше смехът й. Когато привидно стихваше, достатъчно беше да погледне слисаното му лице и пак се заливаше от смях. Тя стана, изтича към канапето в другия край на стаята и зарови лице във възглавниците, за да се посмее на воля. Цялото й тяло се тресеше. И той се зарази от смеха й, приближи се до нея и я потупа по гърба. Когато се насмя до насита, тя повдигна глава, избърса насълзените си очи и му протегна двете си ръце.
— Какво прекрасно момче сте вие!
— Не по-лошо от което и да е друго.
Докато му държеше ръцете, пак се тресеше сегиз-тогиз от леки пристъпи на смях.
— Не е сериозна _французойката_, нали? — Тя произнесе «французинката».
— Вие се подигравате с мене — каза той развеселен.
Тя го погледна разнежена, разтърси силно ръцете му и каза:
— Приятели ли сме?
— Приятели — отвърна той и също стисна ръцете й.
— Ще си мисли ли той за Коринет, когато тя няма да бъде вече тука? Няма ли да го е яд на _французинката_, загдето не е сериозна?
— Ами тя няма ли да си спомня с яд дивия тевтонец, загдето е толкова глупав?
— Затова го обича… Ще дойде ли да я види в Париж?
— Обещано… А тя ще ми пише ли?
— Заклевам се!… Кажете и вие: заклевам се.
— Заклевам се.
— Не, не така. Трябва да протегнете ръка.
И тя се закле тържествено, както в «Клетвата на Хорациите». Накара го да й обещае, че ще напише една мелодрама за нея, ще я преведат на френски и тя ще я играе в Париж. Заминаваше на следния ден с трупата си. Той обеща да я види след два дни във Франкфурт, където щяха да дадат едно представление. Побъбриха още малко двамата. Корин подари на Кристоф една своя снимка, на която беше почти гола до кръста. Разделиха се весело, целувайки се като брат и сестра. Всъщност, откакто Корин разбра, че Кристоф има най-хубави чувства към нея, но не е влюбен, и тя започна да го обича като добър другар, без да изпитва любовно влечение към него.
Нищо не смути съня нито на единия, нито на другия. Не можа да се сбогува с нея на другия ден, защото по същото време беше зает с репетиция. Но успя да се освободи, както й беше обещал, за да отиде във Франкфурт. Беше на два-три часа път с влака. Корин малко вярваше в обещанието му, но той го беше дал съвсем сериозно. И в часа на представлението той се оказа там. Когато през антракта потропа на гримьорната й, където тя се обличаше, девойката възкликна радостно от изненада и се хвърли на шията му с обичайната си възторженост. Тя чу беше искрено признателна, загдето е дошъл. За негово нещастие обаче в този град тя беше много по-ухажвана от богати и умни евреи, които умееха да ценят настоящата й хубост и бъдещия й успех. Непрекъснато се тропаше на вратата й, тя се открехваше и в процепа се подаваше тежко лице с еврейски очи, което казваше блудкави комплименти с неприятен акцент. Корин естествено кокетираше с тези посетители. А сетне със същия превзет и предизвикателен тон разговаряше с Кристоф, който се дразнеше. Впрочем спокойната липса на свян, с която тя се занимаваше пред него с тоалета си, не му беше никак приятна, а гримът и кремовете, които размазваше по ръцете, шията и лицето си, му вдъхваха дълбоко отвращение. Едва не си тръгна, без да дочака края на представлението. Но когато се сбогуваше с нея, като й се извиняваше, че няма да може да присъствува на вечерята, която щеше да бъде дадена след спектакъла, тя така сърдечно и мило се натъжи, че той отмени решението си. Корин помоли да й донесат разписанието на влаковете, за да му докаже, че може и трябва да остане поне още един час с нея. Всъщност той чакаше само това и отиде на вечерята. Съумя дори да скрие отчасти досадата си от глупостите, които дрънкаха там, и раздразнението си от закачките, с които Корин щедро отрупваше кого ли не. Невъзможно беше да й се сърди. Тя беше добро момиче, без морални принципи, ленива, чувствена, влюбена в насладата, кокетна като дете, но същевременно толкова честна, добросърдечна, с толкова спонтанни и здрави недостатъци, че можеше да ги наблюдава само с усмивка и дори със симпатия. Седнал срещу нея, Кристоф гледаше, докато тя говореше, хубавите й лъчезарни очи, възтежката й челюст, италианската усмивка, тази усмивка, в която бяха примесени добросърдечие, изтънченост и лакомия: виждаше я по-ясно, отколкото досега. Някои нейни черти му напомняха Ада: жестовете, погледите, похотливите, малко просташки номера — вечната жена. Но той харесваше в нея южняшката природа, щедрата природа, която не скъпи даровете си, не фабрикува салонни хубавици и книжни умове, а хармонични същества, чиито дух и тяло са създадени да разцъфнат на слънце и въздух. Когато той си тръгна, стана от масата, за да се сбогува с него настрана от другите. Пак се целунаха и повториха обещанията си да си пишат и да се срещнат.
Той взе последния влак, за да се прибере. На една междинна станция влакът, който идваше от противоположната страна, чакаше. Точно във вагона, спрял срещу неговия, Кристоф зърна младата французойка, която беше с него на представлението на «Хамлет». И тя го видя и го позна. Еднакво се изненадаха и двамата. Поздравиха се безмълвно и застинаха неподвижно, без да смеят да се погледнат. Но той беше успял да забележи, че на главата й имаше малко шапче за път, а до нея — стар куфар. Не му мина през ум, че напуска страната. Помисли си, че заминава за няколко дни. Не знаеше дали да я заговори: поколеба се; подготви мислено какво би желал да й каже и тъкмо се канеше да свали стъклото на прозореца, за да й отправи няколко думи, влакът изсвири: той се отказа да говори с нея. Минаха няколко секунди, преди влакът да тръгне. Те се погледнаха право в очите. Сами в купетата си, опрели лица до стъклото на прозореца, те потапяха погледите си един в друг през нощта, която ги обкръжаваше. Два прозореца ги разделяха. Ако бяха протегнали ръце навън, може би пръстите им щяха да се докоснат. Толкова близо. Толкова далече. Вагоните тежко се размърдаха. Тя продължаваше да го гледа, без да се стеснява сега, когато се разделяха. Бяха така погълнати от това взаимно съзерцание, че дори не се сетиха да си кимнат за последен път. Тя бавно се отдалечаваше и постепенно изчезна от очите му. Влакът, който я отнасяше, потъна в нощта. Като два блуждаещи свята бяха минали за миг близо един до друг в безкрайния простор, а сега се отдалечаваха, може би завинаги.
Когато тя изчезна, той почувствува каква голяма празнота беше издълбал в него този непознат поглед. Не можа да си обясни защо. Но празнотата зееше в него. С полузатворени клепачи, дремещ, облегнат в ъгъла на вагона, той усещаше върху очите си допира с тези очи и всичките му други мисли мълчаха, за да може да го почувствува по-осезателно. Образът на Корин трепкаше извън сърцето му като мухичка, която пърха с криле отвъд стъклата; той не го пущаше да влезе.
Намери го отново, когато излезе от вагона и студеният нощен въздух и бързият ход из заспалите улици на градчето го изтръгнаха от унеса му. Той си спомни, усмихвайки се, милата актриса със смесица от удоволствие и раздразнение в зависимост от това дали си спомняше сърдечното й държане или просташкото й кокетство.
— Ама че дяволи са тия французи! — мърмореше си той, като се смееше тихичко, докато се събличаше безшумно, за да не събуди майка си, която спеше до него.
Спомни си думите, които беше чул преди няколко вечери в ложата: «Има и други.»
Още при първата му среща с Франция тя му постави загадката на двойствената си природа. Както всички немци обаче, и той не се погрижи да я разреши. Повтори само спокойно, мислейки за девойката във вагона: «Не прилича на французойка.»
Като че ли един немец имаше право да определи какво е френско и какво не.


Французойка или не, тя занимаваше мисълта му, защото той се събуди посред нощ със свито сърце: внезапно си спомни за куфара, поставен на пейката до младото момиче, и тутакси му мина през ум, че тя изобщо си е заминала. Всъщност тази мисъл трябваше да му хрумне още в първия миг, но не беше се сетил за това. Почувствува неопределена печал. Повдигна рамене в леглото.
«Какво от това? Никак не ме интересува.»
И пак заспа.
Но на другия ден първият човек, когото срещна, като излезе от къщи, беше Манхайм, той го нарече «Блюхер» и го попита дали не е решил да завладее цяла Франция. От този жив вестник той узна, че историята с ложата е имала много по-голям успех, отколкото се е надявал Манхайм.
— Благодарение на тебе! Благодарение на тебе! — викаше Манхайм. — Ти си велик човек! Аз съм нищо пред тебе.
— Но какво съм направил?
— Прекрасен си — поде Манхайм. — Завиждам ти. Да отмъкнеш ложата под носа на Грюнебаум и да поканиш вместо тях учителката по френски на децата им, наистина това е връх, не бих могъл да измисля по-хубав номер!
— Нима тя е била учителка в дома на Грюнебаум? — попита Кристоф смаян.
— Да, преструвай се, че не знаеш, прави се на наивен, това е и моят съвет!… Тате не може да се успокои. Семейство Грюнебаум ще се пръснат от яд!… Впрочем те не закъсняха да си отмъстят и изгониха момиченцето.
— Как? Те са я изгонили? Изгонили заради мене? — извика Кристоф.
— Нима не знаеше? Тя не ти ли каза?
Кристоф беше отчаян.
— Не се тревожи, драги — каза Манхайм. — Това няма значение. Пък и можеше да се очаква, че в деня, когато Грюнебаум узнаят случайно, че…
— Че какво? — извика Кристоф. — Какво да узнаят!
— Че е твоя любовница, дявол взел те!
— Но аз дори не я познавам, не зная коя е.
Манхайм се усмихна многозначително, като че ли искаше да каже: «За много глупав ме мислиш.»
Кристоф се разсърди, настоя Манхайм да му направи честта да повярва на думите му. Манхайм заяви:
— В такъв случай е още по-смешно.
Кристоф се вълнуваше, казваше, че ще отиде при Грюнебаум, ще им обясни всичко, ще оправдае момичето. Манхайм го разубеди:
— Каквото и да им кажеш, само ще ги убеди в противното. Освен това вече е много късно. Девойката е далече.
Смъртно разтревожен, Кристоф се опита да намери следите на младата французойка. Искаше да й пише, да й се извини. Никой обаче не знаеше нищо за нея. Грюнебаум, към които се обърна, не му дадоха никакви обяснения: самите те не знаеха къде е отишла, а и не се интересуваха от това. Мисълта за злото, което беше причинил, искайки уж да стори добро, го терзаеше: това беше едно постоянно угризение. Към него се прибавяше загадъчното привличане, което се излъчваше безмълвно от двете изчезнали очи. Привличане и угризение като че ли се заличиха под вълната на новите дни и мисли: но те останаха неясно в дъното на душата му. Кристоф не можеше да забрави своята жертва, както я наричаше в себе си. Заклел се беше да я намери. Знаеше колко слаби изгледи има да я срещне отново и същевременно беше сигурен, че пак ще я види.
Колкото до Корин, тя нито веднъж не отговори на писмата, които той й писа. Три месеца след това обаче, когато не очакваше вече нищо, получи от нея телеграма с четиридесет думи, в която, вдетинена на воля, тя го наричаше с гальовни интимни имена и го питаше дали «все още се обичат». После, след ново мълчание от почти една година, се получи кратко писъмце, надраскано с нейния едър и крив детски почерк — макар и да се опитваше да изглежда истинска дама, — няколко топли и забавни думи. С това кореспонденцията й се приключи. Тя не го забравяше, но нямаше време за губене с него.


Все още под обаянието на Корин и изпълнен с мислите, които бяха разменили за изкуството, Кристоф реши да напише музиката за една пиеса, в която Корин да играе и да изпее няколко арии — един вид поетическа мелодрама. Този вид изкуство, някога ценено в Германия, обичано страстно от Моцарт, по което се бяха увличали Вебер, Менделсон, Шуман и всички големи класици, нямаше вече такъв успех след тържеството на вагнеризма, който претендираше, че е намерил окончателната формула за театъра и музиката. Славните педантични вагнерианци не се задоволяваха само със забраната на всяка нова мелодрама, но се стараеха да стъкмят по техен вкус старите мелодрами и оперети; заличаваха грижливо всяка следа от нормални диалози и пишеха посвоему речитативи за Моцарт, Бетховен или Вебер. Бяха убедени, че оказват услуга на доброто име на големите композитори и че допълват мисълта им, полагайки почтително върху шедьоврите им своите нелепости.
Кристоф, станал след критиките на Корин по-чувствителен към тежката, често грозна Вагнерова декламация, се питаше отдавна дали ме е безсмислено и противоестествено да се съчетават и свързват театъра говорът и пеенето чрез речитатива: все едно да искаш да впрегнеш в същата кола кон и птица. Говорът и пеенето имат свой различен ритъм. Би могло да се разбере в крайна сметка, ако някой музикант пожертвува едното от тия изкуства заради тържеството на това от тях, което предпочита. Но да се търси компромис, е равносилно да се пожертвуват и двете; това ще рече да искаш говорът да не е вече говор и пеенето да не е вече пеене, да затвориш широкото течение на песента между двата еднообразни бряга на един канал или да натруфиш красивите голи крайници на словото с богати и тежки тъкани, които пречат на движенията и стъпките. Защо да не се оставят и на двете техните естествени и свободни движения? Като например девойка, която пристъпва нервно и гъвкаво край едно поточе и си мечтае, докато ходи: веселият ромон на водата лелее бляновете й и без да съзнава, тя отмерва крачките и мисълта си по песента на поточето. Естествено не всяка музика подхожда за това съчетание, както не и всяка поезия. Противниците на мелодрамата лесно можеха да осмеят просташките опити в тази насока, както и изпълнителите им. Кристоф дълго време споделяше същото отвращение: глупостта на актьорите, които се нагърбваха с подобни рецитации на фона на музикален акомпанимент, без да се грижат за самия акомпанимент, без да се опитат да слеят гласа си с него, а като се стремят, напротив, да се чуват само те, можеше да възмути всяко музикално ухо. Откакто обаче беше се насладил на хармоничния глас на Корин — този плавен и чист глас, който се движеше в музиката като слънчев лъч във водата, който следваше всички извивки на мелодичната фраза, който напомняше песен, но по-свободна и по-лееща се, — той предусети красотата на едно ново изкуство.
Може би не беше на крив път, но нямаше още никакъв опит, за да се впусне без опасност в един жанр, който — ако човек иска той да бъде хубав и действително художествен — е най-труден от всички. Това изкуство изисква главно едно основно условие: съвършена хармония на съчетаните усилия на поет, композитор и изпълнители. Кристоф нехаеше за това: той се хвърли, без да размисли, в едно ново изкуство, чиито закони единствен предчувствуваше.
Първата му идея беше да облече в музика една феерия на Шекспир или един акт от втората част на Фауст. Но театрите не бяха особено склонни да правят такива експерименти: изглеждаше безсмислено, а и щеше да бъде доста скъпо. Не оспорваха компетентността на Кристоф в музиката, но да си позволява да има идеи в поезията и театъра — това извикваше усмивки у хората: не гледаха сериозно на мечтите му. Светът на музиката и светът на поезията изглеждаха като две владения, чужди едно на друго и тайно враждебни. За да проникне в царството на поезията, Кристоф трябваше да приеме сътрудничеството на един поет, а не му беше позволено сам да го избере. Пък и той не би си позволил това: бяха му внушили, че не разбира нищо от поезия. И той наистина не разбираше нищо от стиховете, извикващи възхищение около него. С обичайната си честност и упоритост беше положил големи усилия, за да може да почувствува красотата на едни или други измежду тях. След всеки опит оставаше с празни ръце, леко засрамен от себе си: не, решително не беше поет. Всъщност той обичаше страстно някои някогашни поети и това обстоятелство го утешаваше малко. Само че безспорно не ги обичаше така, както трябваше да ги обича. Та нали веднъж беше изказал чудатата мисъл, че само тези поети са велики, които остават велики дори когато са преведени в проза на чужд език, защото думите нямали друга стойност освен стойността на душата, която изразяват. Приятелите му се надсмяха. Манхайм го нарече бакалин. Той не се опита да се защити. Понеже виждаше ежедневно по примера на литераторите, които говореха за музика, колко смешни стават хората на изкуството, когато претендират, че могат да съдят и за друго изкуство извън тяхното, той се примиряваше — макар и леко недоверчив дълбоко в себе си — със своята поетическа некомпетентност. И приемаше със затворени очи преценките на хора, които смяташе по-добре осведомени по този въпрос. Затова остави на приятелите си от списанието да му наложат един поет, виден представител на декадентска школа, Стефан фон Хелмут, който му донесе една «Ифигения» по свой калъп. По това време немските поети — подобно на събратята си във Франция — се бяха заели да преработят всички гръцки трагедии. Трагедията на Стефан фон Хелмут беше една от удивителните гръцко-немски пиеси, в които се намират елементи от Ибсен, Омир и Оскар Уайлд, без да бъдат забравени, разбира се, и някои помагала по археология. Агамемнон беше представен като неврастеник, а Ахил — като безпомощен: и двамата надълго се вайкаха за състоянието си и естествено оплакванията им бяха безполезни. Цялата енергия в драмата беше съсредоточена в ролята на Ифигения — една невротизирана, истерична и педантична Ифигения, която четеше наставления на героите, декламираше яростно, излагаше пред публиката ницшеанския си песимизъм и опиянена от смъртта, сама прерязваше гърлото си, смеейки се буйно.
Нищо по-противоположно на духа на Кристоф от тази претенциозна литература на изроден варварин, гримиран по гръцки. Около него всички потвърдиха, че пиесата е шедьовър. Кристоф прояви малодушие и се поддаде. Всъщност беше препълнен с музика и мислеше много повече за музиката, отколкото за текста. Текстът беше за него само едно корито, в което да излее вълната на чувствата си. Не беше изпълнен със себеотрицанието и умното безкористие, подхождащо на музикалния преводач на една поетическа творба. Мислеше само за себе си и ни най-малко за пиесата. Разбира се, съвсем не признаваше това. Впрочем самият той се лъжеше: виждаше в пиесата съвсем друго съдържание, отколкото действителното. Също както в детството си беше успял да построи в главата си една пиеса, коренно различна от тази, която виждаше.
Едва по време на репетициите си даде сметка за действителното произведение. Когато слушаше веднъж една сцена, тя му се стори толкова глупава, че си помисли дали актьорите я преиначават; пожела не само да им обясни в присъствие на поета, но да я обясни и на него, защото той защищаваше изпълнителите. Авторът се възпротиви и заяви засегнат, че навярно знае какво е искал да пише. Кристоф не отстъпваше и поддържаше, че Хелмут не разбира. Общото хихикане го предупреди, че става смешен. Млъкна, приемайки, че в края на краищата не той е писал тези стихове. Тогава му стана ясно колко смазващо нищожна е пиесата и се почувствува сломен. Питаше се как ли би могъл да се излъже. Наричаше се глупак и си скубеше косите. Напразно се мъчеше да се успокои, като си повтаряше: «Не разбираш нищо, не е твоя работа. Занимавай се с музиката си!» Така се срамуваше от някои глупави наивности, от превзетия патос, от крещящата неискреност на думите, жестовете, позите, че от време на време, докато дирижираше, нямаше сила да вдигне палката си: идеше му да се скрие в дупката на суфльора. Беше премного откровен и премного лош дипломат, за да прикрие мислите си. Всички ги отгатваха: приятелите му, актьорите, авторът. Хелмут му казваше, усмихвайки се оскърбено:
— И това ли все още няма щастието да ви хареса?
Кристоф отвръщаше смело:
— Ако трябва да кажа истината, не. Не разбирам.
— Нима не го четохте, за да напишете музиката си?
— Да, четох го — отвръщаше наивно Кристоф, — само че се заблуждавах, разбирах го иначе.
— Жалко тогава, че не сте написали самият вие това, което сте разбирали.
— Ах! Стига само да можех!
Поетът, засегнат, критикуваше, за да си отмъсти, музиката. Оплакваше се, че тя е много шумна и заглушава стиховете.
Ако поетът не разбираше композитора, а композиторът не разбираше поета, актьорите пък не разбираха нито единия, нито другия, но никак не се тревожеха. Те само търсеха в ролите си тук-там по някоя фраза, чрез която да използуват обичайните си ефекти. Те и не мислеха да нагаждат декламирането си към тоналността на съответния откъс и към ритъма: караха, както си знаят, музикантите също и слушателят имаше постоянно чувството, че пеят не в тон. Кристоф скърцаше със зъби и оставаше без глас да им крещи: те го оставяха да крещи и продължаваха невъзмутимо, като дори не проумяваха какво иска от тях.
Кристоф беше готов да изостави всичко, ако репетициите не бяха толкова напреднали и ако не се страхуваха от процес. Когато сподели обезсърчението си с Манхайм, той му се надсмя.
— Какво има? Всичко е наред. Не се разбирате двамата? Че какво от това? Кой някога е разбрал истински творбата освен самия автор? При това той е много щастлив, ако наистина я разбира!
Кристоф се тормозеше заради наивната и глупава пиеса, която според него щяла да провали музиката му. Манхайм охотно признаваше, че поемата не отговаря на здравия разум и Хелмут е «бездарен». Но никак не се тревожеше за него: Хелмут даваше хубави вечери и имаше красива жена: какво повече е нужно на критиката? Кристоф повдигаше рамене и заявяваше, че няма време да слуша празни приказки.
— Но това съвсем не са празни приказки! — твърдеше Манхайм смеешком. — Ето ги порядъчните хора! Те изобщо нямат представа какво е важно в живота!
И съветваше Кристоф да не се безпокои толкова за успеха на Хелмут, а да помисли за своя. Подтикваше го да направи малко реклама. Кристоф отказваше с възмущение. Когато един репортьор се опита да го интервюира за живота му, той отвърна разярен:
— Това не е ваша работа!
А когато му поискаха снимката за някое списание, подскачаше от гняв и крещеше, че слава богу, не е кайзер, за да излага физиономията си на минувачите. Невъзможно беше да го накара да посети влиятелните салони. Не отговаряше на поканите, а когато случайно го принудеха да приеме, забравяше да отиде на приема или отиваше с такава неохота, като че ли специално бе решил да бъде неприятен на всички.
И като връх на всичко само два дни преди представлението се скара със своето списание.
Случи се неизбежното: Манхайм продължаваше да поправя статиите на Кристоф; той не се свенеше вече да зачерква цели редове отрицателна критика и да ги замества с комплименти.
Един ден в някакъв салон Кристоф се срещна с един виртуоз — красавец пианист, когото той беше унищожил; пианистът дойде да му благодари, усмихвайки се с всичките си бели зъби. Кристоф му отговори грубо, че няма за какво. Пианистът обаче настояваше, като сипеше признателни възражения. Кристоф го прекъсна рязко, като му заяви, че ако е доволен от статията, това си е негова работа, но той безспорно не е написал статията си, за да му се понрави. И му обърна гръб. Виртуозът го взе за благотворителен сърдитко и се отдалечи засмян. Кристоф обаче си спомни, че известно време преди това беше получил благодарствена картичка от друга своя жертва и внезапно се усъмни. Излезе, купи от една вестникарска будка последния брой на списанието, потърси статията си и я прочете… В първия миг се запита дали не полудява. Сетне разбра и обзет от безумна ярост, изтича в редакцията на «Дионис».
Там завари Валдхаус и Манхайм, които разговаряха с една актриса, тяхна приятелка. Нямаше нужда да питат Кристоф какво търси. Хвърляйки броя на списанието на масата и без да си поеме дъх, Кристоф се развика нечувано грубо, наричайки ги мошеници, разбойници, фалшификатори, тропайки по пода с един стол. Манхайм се опита да се засмее. Кристоф едва не го ритна. Манхайм се скри зад масата, превивайки се от смях. Валдхаус посрещна упреците на Кристоф много надменно. Достолепен и надут, той се мъчеше да го надвика посред врявата, заявявайки, че не му позволява да му говори с такъв тон и че Кристоф ще съжалява. Той му подаде визитната си картичка, но Кристоф я запрати в лицето му.
— Кресльо!… Нямам нужда от визитната ви картичка, за да узная кой сте… Вие сте гамен и фалшификатор! Да не би да си въобразявате, че ще се бия с вас?… Един хубав бой, само това заслужавате!…
Гласовете им се чуваха на улицата. Хора се спираха, за да слушат. Манхайм затвори прозореца. Посетителката, изплашена, се опита да се измъкне, но Кристоф задръстваше вратата, Валдхаус, блед и задъхан, Манхайм заекващ и примиращ от смях, се опитваха да му отговорят. Кристоф не им даде възможност. Той изля всички най-груби оскърбления, които му дойдоха наум, и си отиде чак когато остана без дъх, изчерпал ругатните си. Валдхаус и Манхайм си възвърнаха способността да говорят едва когато той си отиде. Манхайм бързо се окопити: оскърбленията се плъзгаха по него като вода по перата на патица. Валдхаус беше дълбоко засегнат: достойнството му беше оскърбено и обидата беше още по-тежка, защото беше нанесена пред свидетели: той никога нямаше да прости. Колегите му взеха единодушно неговата страна. От цялата редакция единствен Манхайм продължаваше да не се сърди на Кристоф: той се беше забавлявал с него до насита и смяташе, че не е платил много скъпо — само с няколко обидни думи — насладата, която си беше доставил за негова сметка. Това беше чудесен номер. Ако го бяха изиграли на него самия, той пръв щеше да се смее. Затова беше готов да се ръкува с Кристоф, като че ли нищо не се е случило. Само че Кристоф беше по-злопаметен и отблъсна всеки опит за сдобряване. Манхайм не се натъжи особено: Кристоф беше за него играчка, от която беше извлякъл всичката възможна забава; започнал беше да се запалва за друг палячо. Приятелството им прекъсна рязко. Това обаче не попречи на Манхайм да разправя, когато заговореха за Кристоф пред него, че са близки приятели. Може би наистина мислеше така.
Два дни след скарването се състоя премиерата на «Ифигения». Истинска пещ. Списанието на Валдхаус се изказа ласкаво за поемата, а не каза нито дума за музиката. Другите вестници и списания охотно се занимаваха с нея. Публиката се смееше и освиркваше. Пиесата беше свалена след третото представление, но подигравките не спряха толкова бързо. Така приятно беше да намерят повод да се погаврят с Кристоф. В продължение на няколко седмици «Ифигения» достави сюжет за неизчерпаеми подигравки. Знаеше се, че Кристоф е вече беззащитен и се възползуваха от уязвимостта му. Единственото нещо, което ги задържаше още, беше положението му в двора. Макар и отношенията му с великия херцог да бяха станали доста хладни, защото владетелят неведнъж му беше направил забележки, с които той ни най-малко не се съобрази, Кристоф продължаваше да отива от време на време в замъка и да се ползува в очите на обществото с официална протекция — по-скоро илюзорна, отколкото действителна. Той се зае да разруши сам тази последна опора.


Кристоф страдаше от критиките. Те не бяха насочени само против музиката му, но и против неговата идея за нова форма изкуство, която критиците не си даваха труд да разберат: беше толкова по-лесно да я предрешат, за да я осмеят на воля. Кристоф не беше още достатъчно мъдър, за да си каже, че най-добрият отговор на злонамерени критици е изобщо да не им отговаря и да продължава да твори. От няколко месеца той беше придобил лошия навик да не пропуща нито една несправедлива нападка, без да й отговори. Написа една статия, в която никак не щадеше някои свои противници. Двата благонадеждни вестника, на които я занесе, му я върнаха, като му се извиниха с насмешлива любезност, че не могат да я публикуват. Кристоф се заинати. Той се сети за социалистическия вестник в града, който му беше правил мили очи. Познаваше един негов редактор; понякога разговаряха заедно. На Кристоф му беше приятно да срещне някой, който да говори свободно за властта, армията, потискащите остарели предразсъдъци. Разговорът им обаче не отиваше много далече, защото социалистът неизбежно говореше за Карл Маркс, а Кристоф беше съвсем безразличен към него. Впрочем в тези разговори на свободен човек Кристоф отново се натъкваше, извън материализма, който не му се нравеше особено, на една педантична суровост и деспотизъм на мисълта, таен култ към силата, милитаризъм в обратна посока, които не се различаваха много от това, което слушаше всеки ден в Германия.
Все пак той си помисли именно за него и за неговия вестник, когато видя, че другите редакции му затварят вратите си. Даде си сметка, че постъпката му ще предизвика скандал: вестникът беше нападателен, злъчен, постоянно осъждан, но тъй като Кристоф не го четеше, той имаше предвид само смелостта на идеите, която не го плашеше, а не мерзкия той, който би го отвратил. Впрочем той беше така разярен от подмолното споразумение на другите вестници, целящи да го задушат, че може би и това нямаше да го спре дори да беше по-добре осведомен. Искаше да докаже на хората, че не могат да се отърват толкова лесно от него. И така, отнесе статията си в редакцията на социалистическия вестник, където го приеха с разтворени обятия. На следващия ден памфлетът се появи. А вестникът извести с надути фрази, че си е обезпечил сътрудничеството на младия и талантлив маестро, другаря Жан-Кристоф Крафт, чиито пламенни симпатии към исканията на работническата класа са добре известни.
Кристоф не прочете нито бележката на редакцията, нито статията си. Тази сутрин беше неделя и още преди зори той излезе да се разходи из полята. Беше в прекрасно настроение. Когато зърна изгряващото слънце, се развика, разсмя се гръмко, заскача и заигра. Край на списанието, край на статиите! Беше пролет и отново небето и земята се изпълваха с музика, най-хубавата от всички. Край на мрачните концертни зали, задушни и вонящи, на неприятните съседи, на глупавите виртуози! От шушнещите гори се надигаше дивна песен, а над нивята се носеха като вълни опияняващите ухания на живота, който разчупваше кората на земята и излизаше от гроба.
Той се върна от разходката с ечаща от музика и светлина глава и майка му връчи едно писмо, донесено от двореца в негово отсъствие. Писмото, написано в безлична форма, поканваше господин Крафт да отиде сутринта в двореца. Сутринта беше минала, беше вече почти един часа на обед. Кристоф не се развълнува.
— Сега е много късно — заяви той. — Ще остане за утре.
Майка му обаче се обезпокои.
— Не, не, не може да се отлага така среща, насрочена от негово величество. Трябва да отидеш веднага. Може би е нещо важно.
Кристоф повдигна рамене.
— Важно? Като че ли тия типове могат да кажат нещо важно!… Ще ми излага идеите си за музиката. Много весело ще бъде!… Дано само не му хрумне да съперничи със Зигфрид Майер и да не би и той да ми покаже някой «Химн на Егир»! Кълна се, че няма да го пощадя. Ще му кажа: «Занимавайте се с политика. Тя е във ваша власт, винаги ще имате право. Но внимавайте в изкуството! В изкуството нямате нито перо, нито шлем, нито униформа, нито пари, нито титли, нито прадеди, нито жандарми… По дяволите! Помислете си само: какво ще остане от вас?»
Добрата Луиза, която вземаше всичко сериозно, вдигна ръце към небето:
— Няма да кажеш това!… Ти си луд!… Ти си луд!…
Той се забавляваше да я плаши, като злоупотребяваше с доверчивостта й, докато започваше да говори такива чудатости, че Луиза най-сетне разбираше, че се подиграва с нея. Тя повдигаше рамене.
— Много си глупав, момчето ми.
Този път той я прегърна смеешком. Беше във великолепно настроение: по време на разходката беше измислил чудна музикална тема. Тя играеше в него като риба във вода. Не пожела да тръгне за замъка, преди да яде: имаше вълчи апетит. Луиза прегледа след това внимателно дрехите му, защото той пак почна да я дразни. Твърдеше, че е много добре със старите дрехи и с прашните обуща. Това не му попречи обаче да се преоблече и сам да лъсне обувките си, като свиркаше като кос и имитираше всички инструменти от оркестъра. Когато беше готов, майка му го огледа още веднъж и оправи грижливо възела на връзката му. Той беше много търпелив по изключение, защото беше доволен от себе си, което също не беше твърде обичайно. Тръгна, като заяви, че щял да отвлече принцеса Аделаид, дъщерята на херцога, доста красива жена, омъжена за дребен немски принц, дошла за няколко дни при родителите си. Когато Кристоф беше малък, тя му беше засвидетелствувала известна симпатия, затова той имаше слабост към нея. Луиза го закачаше, че бил влюбен и той се преструваше на влюбен за забавление.
Кристоф не бързаше да отиде в замъка, спираше се пред витрините на магазините, бавеше се по улицата, за да погали кучето на приятелите си, което се шляеше като него и се излежаваше, прозявайки се срещу слънцето. Той прескочи ниската решетъчна ограда около площада пред замъка — обширен безлюден квадрат, заобиколен от къщи с два задрямали водоскока, две симетрични лехи с цветя, без никаква сянка, разделени като коси над челото от пясъчна алея, изравнена грижливо с гребло и с портокалови дръвчета в сандъчета от двете страни. В средата бронзовата статуя на неизвестен велик херцог в костюм от епохата на Луи-Филип върху цокъл, украсен в четирите ъгъла с алегоричните фигури на добродетелите. На една пейка самотен скитник спеше върху разгънат вестник. Пред вратата спяха ненужните стражи, оставени на пост. Зад смешните ровове под терасата на замъка две оръдия зееха сънливо над заспалия град. Кристоф се изсмя на всичко това.
Той влезе в замъка, без да се постарае да се държи по-официално: престана само да си тананика, но мислите му продължаваха да подскачат в главата му. Хвърли шапката си в антрето, като подвикна фамилиарно на стария вратар, когото познаваше още от детството си. (Този старец стоеше там и по време на първото посещение на Кристоф и дядо му в замъка, вечерта, когато бяха видели Хаслер.) Старецът обаче, който винаги отвръщаше добродушно на не дотам почтителните закачки на Кристоф, този път доби оскърбено изражение. Кристоф не му обърна внимание. Малко по-нататък, във вестибюла, срещна един чиновник от канцеларията, много бъбрив и обикновено щедър на приятелски демонстрации към него: Кристоф се изненада от бързината, с която той мина край него, избягвайки да завърже разговор. Но не се замисли за тия впечатления и като продължи по-нататък, помоли да го въведат при херцога.
Той влезе. Току-що бяха привършили вечерята. Негово величество беше в един от салоните. Облегнат на камината, той пушеше, разговаряйки с гостите си, между които Кристоф различи и _своята_ принцеса, която също пушеше. Небрежно отпусната в едно кресло, тя разговаряше много високо с няколко офицери, струпани около нея. Салонът беше оживен. Всички гости бяха много весели и когато влезе, Кристоф чу плътния смях на великия херцог. Този смях обаче секна рязко, когато владетелят видя Кристоф. Той изръмжа недоволно и се нахвърли върху него.
— А, ето ви и вас! — извика той. — Благоволявате да се появите най-сетне, така ли? Нима си въобразявате, че ще се подигравате още с мене? Вие сте нехранимайко, господине!
Кристоф беше така смаян от този снаряд, изстрелян право в гърдите му, че за миг загуби способността да говори. Той мислеше само за закъснението си, което не можеше да оправдае такава грубост. Прошепна заплетено:
— Ваше величество, какво съм направил?
Владетелят не слушаше и продължаваше разгневено:
— Млъкнете! Няма да позволя на един негодник да ме оскърбява!
Смъртно блед, Кристоф стоеше със свито гърло, не можеше да проговори. Най-сетне се напрегна и извика:
— Ваше величество, вие нямате право… Нямате право да ме обиждате, без да ми кажете какво съм направил.
Великият херцог се обърна към секретаря си, който извади от джоба си един вестник и му го подаде. Той беше така силно възбуден, че този изблик не се дължеше само на избухливия му нрав: изпаренията на обилните вина имаха също своя дял. Той застана пред Кристоф и като тореадор с плаща си размаха ядно пред лицето му разгънатия смачкан вестник, като извика:
— Вашите гадости, господине!… Заслужавате да напъхат лицето ви в тях!
Кристоф позна социалистическия вестник.
— Не виждам какво лошо има… — каза той.
— Как? Как? — изписка великият херцог. — Ама че безсрамие!… Този вестник на обесници, които ме оскърбяват ежедневно, които бълват отвратителни клевети срещу мене!…
— Ваше сиятелство, не съм го чел.
— Лъжете! — извика великият херцог.
— Извинете, не лъжа. Но бях го чел, аз се занимавам само с музика. А освен това имам право да пиша, където желая.
— Вие имате право само на едно: да мълчите. Бях премного добър с вас. Отрупах ви с благодеянията си, вас и близките ви, въпреки че вашето лошо държане и безпътното поведение на баща ви ми даваха много основания да скъсам с вас. Забранявам ви да пишете във вестник, който е мой враг. Освен това, забранявам ви изобщо да пишете каквото и да било в бъдеще без мое разрешение. До гуша ми дойдоха музикалните ви спорове. Не мога да допусна човек, който се ползува от протекцията ми, да прекарва времето си в нападки срещу всичко, за което милеят всички, които имат вкус и сърце, истинските германци! По-добре ще сторите, ако съчинявате по-хубави творби, а ако това не ви е възможно, да се занимавате с вашите гами и упражнения. Не ми е притрябвал втори музикален Бебел, който се забавлява да клейми всички прославени хора на нацията и да сее смут в духовете. Става богу, знаем какво е хубаво! Не сме чакали вие да ни кажете, за да разберем това. Така че седнете си на пианото, господине, и мирувайте!
Дебелият мъж, изправен срещу Кристоф, го гледаше оскърбително. Със синкаво бледо лице Кристоф се опитваше да проговори. Устните му се движеха, той се запъна:
— Не съм ваш роб, ще казвам каквото искам, ще пиша каквото ми се харесва…
Той се задъхваше, едва не се разплака от срам и гняв. Краката му трепереха. Мръдна рязко лакътя си и събори някакъв предмет от масичката до него. Съзнаваше, че е смешен и действително дочу смехове: погледна към дъното на салона и забеляза като през мъгла принцесата: тя следеше сцената и разменяше със съседите си забележки, издаващи насмешливо състрадание. От този миг той загуби точно съзнание за това, което ставаше. Великият херцог крещеше. Кристоф крещеше по-силно от него, без да си дава сметка за думите си. Секретарят на владетеля и още един чиновник се приближиха до него и се опитаха да го накарат да млъкне. Той ги отблъсна. Размахваше, докато говореше, някакъв пепелник, който беше взел машинално от масата, на която се беше облегнал. Чу, че секретарят му каза:
— Хайде, пуснете това, пуснете го де!…
Чу също собствения си глас, който крещеше несвързани думи, докато той удряше с пепелника по ръба на масата.
— Вън! — изрева великият херцог, изпаднал в неудържима ярост. — Вън! Вън! Изгонвам ви!
Офицерите се приближиха до владетеля и се опитаха да го успокоят. Великият херцог, страшно възбуден, с изскокнали от орбитите очи, крещеше да изхвърлят навън този обесник. Пред очите на Кристоф причерня. Той едва не стовари юмрука си върху муцуната на великия херцог; беше смазан от хаотични и противоречиви чувства: срам, ярост, остатък от плахост, от немска лоялност, традиционно уважение, обичайно смирение пред владетеля. Искаше да каже нещо, но не можеше. Искаше да направи нещо, но не можеше. Не виждаше и не чуваше — остави се да го изтласкат вън от салона и излезе.
Мина сред слугите, които, струпани невъзмутими пред вратата, не бяха изпуснали нито дума от спора. Тридесетте стъпки, които трябваше да направи, преди да излезе от вестибюла, му се сториха дълги колкото цял живот. Галерията се удължаваше при всяка негова крачка. Щеше ли някога да излезе от нея?… Дневната светлина, която блестеше в дъното през стъклената врата, беше за него спасението. Слезе по стълбите, залитайки. Забрави, че е гологлав. Старият вратар го върна, за да си вземе шапката. Трябваше да събере всичките си сили, за да излезе от замъка, да прекоси двора, да се прибере в къщи. Зъбите му тракаха. Когато отвори вратата, майка му се ужаси от изражението му и от треперещите му крайници. Той я отстрани и отказа да отговори на въпросите й. Качи се в стаята си, затвори се и си легна. Така трепереше, че не можеше да се съблече. Дишаше на пресекулки и чувствуваше краката си подкосени… Ах, да не вижда, да не чувствува, да не трябва да поддържа това жалко тяло, да се бори срещу недостойния живот, да падне, да падне без дъх и без мисъл, да не бъде вече никъде!… Изтръгна със смъртно напрежение и разпръсна на земята около себе си дрехите, хвърли се на леглото и зарови лице във възглавницата. Всякакъв шум в стаята заглъхна: чуваше се само как желязното легло се тресе върху плочите.
Луиза слушаше зад вратата. Тя напразно тропаше и го викаше тихичко: никой не отговори. Тя почака, ослушвайки се тревожно в тишината. После се отдалечи. Един или два пъти през деня пак се върна при вратата му, както и вечерта, преди да си легне. Мина денят, мина нощта: къщата беше безмълвна. Кристоф се тресеше от треска. От време на време плачеше: надигаше се в нощта и се заканваше с юмрук. Към два часа сутринта в пристъп на безумие скочи от леглото плувнал в пот, полугол: искаше да отиде да убие великия херцог. Разкъсваха го омраза и срам. Тялото и сърцето му се гърчеха в пламъци. Нищо от тази буря не се чуваше навън: нито една дума, нито един стон. Стиснал зъби, той затваряше всичко в себе си.


На другата сутрин слезе долу както обикновено. Беше опустошен. Не каза нищо, а и майка му не посмя да го пита нищо: знаеше вече всичко от клюките на съседите. Целия ден остана седнал на стол край огъня, ням, трескав, с приведен гръб, като старец, а когато останеше сам, ридаеше безгласно.
Привечер редакторът на социалистическия вестник дойде да го види. Естествено той беше в течение за станалото и искаше да узнае още подробности. Трогнат от посещението му, Кристоф го изтълкува наивно като проява на симпатия и извинение от страна на хората, които го бяха компрометирали. Той вложи цялото си честолюбие, за да покаже, че не съжалява за нищо и изговори всичко, което му тежеше на сърцето. Голямо облекчение беше за него да приказва с открито сърце на човек, който като него ненавиждаше тиранията. Журналистът го насърчаваше да говори: той виждаше в тази случка изгода за вестника си, повод за скандална статия и очакваше Кристоф да му достави материала, освен ако не я напише лично. Защото разчиташе, че след това бурно скарване придворният музикант ще постави в услуга на тяхната «кауза» дарбата си на полемист, която беше високо ценена, както и дребни неизвестни злободневки из дворцовия живот, които бяха още по-ценни. Понеже не се отличаваше с прекалена деликатност, той постави въпроса без всякакви заобикалки, в най-ярка светлина. Кристоф се отврати: той заяви, че няма да напише нищо, като изтъкна, че всяка нападка от негова страна срещу херцога ще бъде изтълкувана в този момент като лично отмъщение и че сега, когато е свободен, той е длъжен да бъде по-сдържан, отколкото когато не е бил свободен и се излагал на опасност, казвайки това, което мисли. Журналистът не разбра нищо от задръжките му. Той сметна, че всъщност Кристоф е клерикал. Помисли си главно, че се страхува и каза:
— Е добре, оставете на нас тази работа. Аз ще напиша статията. Вие няма да се занимавате с нищо.
Кристоф го замоли да мълчи, но нямаше никакъв начин да го принуди да не пише нищо. Впрочем журналистът се опита да го убеди, че тази случка не засяга само него: оскърблението засягало и вестника, който имал право да си отмъсти. Нямаше какво да се отговори на този довод. Кристоф можа да направи само едно: да му поиска честната дума, че няма да злоупотреби с някои признания, направени пред приятеля, а не пред журналиста. Вестникарят му даде дума, без да се колебае. Кристоф не беше спокоен: много късно си даваше сметка какво неблагоразумие беше извършил. Когато остана сам, си припомни всичко, каквото беше казал, и потрепери. Без да разсъди нито за миг, той писа на журналиста, като още веднъж го закле да не разкрива това, което му беше доверил: нещастникът сам повтаряше отчасти думите си в това писмо.
На следващия ден първото нещо, което прочете, отваряйки с трескава бързина вестника, беше неговата история, предадена надълго и нашироко на първа страница. Всичко, което беше казал вечерта, беше безкрайно преувеличено, понеже беше претърпяло специалната промяна, на която е подложено всичко, което минава през един журналистически мозък. Статията заклеймяваше с долни хули великия херцог и двора. Някои подробности, които цитираше, се отнасяха премного лично до Кристоф, очевидно бяха познати само от него и затова му приписаха цялата статия.
Този нов удар съсипа Кристоф. Докато четеше статията, студена пот избиваше по лицето му. Когато свърши, едва не полудя. Искаше да изтича в редакцията. Майка му го спря, страхувайки се не без основание от избухливостта му. Той сам се плашеше от нея. Чувствуваше, че отиде ли там, ще извърши някоя глупост. И остана, за да извърши друга. Написа на журналиста възмутено писмо, в което с оскърбителни изрази го упрекваше за поведението му, отричаше статията и скъсваше с партията. Опровержението беше поместено. Кристоф писа до редакцията, настоявайки да публикуват писмото му. Изпратиха му копие от първото писмо, писано вечерта след разговора му с журналиста, което беше потвърждение на изнесеното в статията: питаха го дали да публикуват и него. Той се почувствува в ръцете им. Освен това има нещастието да срещне на улицата бъбривия репортьор и не можа да не му каже колко го презира. На другия ден вестникът помести оскърбителна статия, в която се намекваше за тия придворни слуги, които, дори когато ги изгонят, си остават слуги и не са способни вече да бъдат свободни. Няколко намека за неотдавнашното събитие не оставяха никакво съмнение, че ставаше дума за Кристоф.


Когато за всички стана очевидно, че Кристоф няма вече никаква подкрепа, той внезапно се оказа с толкова много врагове, колкото не беше предполагал. Всички, които беше засегнал, пряко или косвено, било чрез лична критика или оборвайки възгледите и вкуса им, започнаха веднага настъпление и си отмъстиха с лихвата. Широката публика, чието бездушие Кристоф се беше опитал да раздвижи, наблюдаваше доволна наказанието, наложено на безочливия младеж, който си беше наумил да направи преврат в общественото мнение и беше смутил съня на порядъчните хора. Кристоф беше повален и всеки според възможностите си се постара да не му позволи да надигне глава.
Не се нахвърлиха всички изведнъж върху него. Най-напред го нападна един, за да опита почвата. Тъй като Кристоф не отговори, той удвои нападките си. Тогава се появиха и други, сетне цялата глутница. Едни участвуваха в играта за развлечение, като млади кучета, когато се забавляват да вдигат крак пред всички — това беше летящият ескадрон на некомпетентните журналисти. Не знаейки нищо, те се стараят да прикрият невежеството си, като ухажват победителите и хулят победените. Други внасяха тежестта на своите принципи; те удряха като глухи; минеха ли някъде, след тях не оставаше нищо: това беше критика от голям стил, критика, която убива.
За негово щастие Кристоф не четеше вестниците. Няколко предани приятели се показаха така внимателни, че му изпратиха най-оскърбителните статии. Той обаче ги оставяше да се трупат на масата, без да ги разгърне. Едва накрая погледът му беше привлечен от няколко дебели червени линии, които ограждаха една статия. Прочете, че неговите Lieder приличали на ръмжене на див звяр, че симфониите му били като излезли от лудницата, че изкуството му било истерично, спазматичните му съзвучия искали да прикрият сърдечната му сухота и духовна нищета. Критикът, доста известен, завършваше със следните думи:

Неотдавна господин Крафт даде като дописник няколко удивителни доказателства за своя стил и вкус, които възбудиха неудържим смях сред музикалните кръгове. Тогава го посъветваха приятелски да се отдаде по-скоро на композицията. Последните произведения на музата му показаха, че този добронамерен съвет се оказа лош. Господин Крафт решително трябва да се занимава с репортажи.

След прочитането на този отзив, заради който Кристоф не можа да работи цялата сутрин, той естествено се зае да търси и други враждебно настроени към него вестници, загуби съвсем душевното си равновесие. Луиза обаче, която имаше манията да прибира всичко, което се търкаляше по масите, под претекст, че «нарежда», ги беше вече изгорила. Отначало той се разгневи, после изпита облекчение и като подаде на майка си единствения останал вестник, й каза, че е трябвало да стори същото и с него.
По-чувствителни му бяха други оскърбления. Беше изпратил ръкописа на един квартет до известно музикално дружество във Франкфурт: то го отхвърли единодушно и без обяснения. Увертюрата, която един оркестър в Кьолн изглеждаше склонен да изсвири, му беше върната след няколко месеца чакане като невъзможна за изпълнение. Най-жестокото изпитание му беше нанесено от едно симфонично дружество в града. Капелмайсторът Ойфрат, който го ръководеше, беше добър музикант, но подобно на много диригенти не беше никак любознателен. Той беше заразен — или по-право се наслаждаваше — от присъщата на съсловието му леност, която се състои в безконечно предъвкване на познати вече творби и избягваше като огън всяко действително ново произведение. Той не се уморяваше да организира фестивали с Бетховенова, Моцартова или Шубертова музика: при изпълнението на тези творби беше достатъчно да се остави на течението на обичайните ритми. В замяна на това съвременната музика му беше непоносима. Той не смееше да признае това и твърдеше, че приема охотно всички млади таланти: действително, когато му донесяха творба, изградена по някой стар образец — един вид повторение на творби, които някога, преди горе-долу петдесет години, са били нови, — той я приемаше на драго сърце. Проявяваше дори известна показност, за да я наложи на публиката. Тя не объркваше обичайните му ефекти, нито пък объркваше публиката, свикнала да се вълнува в даден ред. Затова пък изпитваше смесица от презрение и омраза към всичко, което застрашаваше да смути този приятен ред и да му причини нов вид умора. Презрението вземаше връх, ако новаторът нямаше никакви изгледи да излезе от сянката. Ако имаше опасност да успее, тогава побеждаваше омразата, естествено до момента, когато новаторът се наложеше напълно.
Кристоф не беше още в това положение, напротив, беше твърде далече от него. Затова се изненада много, когато му съобщиха чрез трети лица, че Herr Ойфрат ще бъде много щастлив, ако може да изсвири нещо негово. Кристоф имаше още по-малко основание да се надява на такова нещо, защото знаеше, че капелмайсторът беше близък приятел на Брамс и неколцина други композитори, които той беше хулил в критиките си. Понеже беше чистосърдечен, Кристоф приписа на противниците си великодушните чувства, на които би бил способен самият той. Предположи, че като са го видели смазан, са пожелали да му докажат, че стоят над дребнавата злопаметност, и се трогна. Написа излиятелно писмо на Ойфрат, като му изпрати една симфонична поема. Диригентът му отговори чрез секретаря си със студено, но учтиво писмо, че е получил творбата, като добави, че съгласно правилника на дружеството, симфонията му ще бъде раздадена в скоро време на оркестъра и ще бъде подложена на пробна репетиция, преди да бъде одобрена за публично прослушване. Правилникът си беше правилник: на Кристоф му оставаше само да се съгласи. Пък и това беше чиста формалност, която имаше за цел да отстрани скалъпените, понякога много обемисти творби на любителите. След две-три седмици Кристоф беше уведомен, че репетицията на творбата му ще се състои. По принцип тя се провеждаше при затворени врати и дори авторът не можеше да присъствува. Но негласно авторът винаги биваше в залата; само че не се показваше. Всеки знаеше това и всеки се преструваше, че не знае. В уречения ден един приятел на Кристоф дойде да го вземе и го въведе в залата. Той седна в дъното на една ложа. Изненада се, че репетицията беше уж закрита, а залата, поне местата долу, беше почти пълна: тълпа дилетанти, безделници и критици шумяха и бъбреха. Оркестърът се правеше, че не забелязва присъствието им.
Започнаха с рапсодия от Брамс за алт, мъжки хор и оркестър по откъс от «Harzreise im Winter» от Гьоте. Кристоф ненавиждаше величествената сантименталност на тази творба и си каза, че може би това е любезен начин от страна на почитателите на Брамс да си отмъстят, като го принудят да изслуша композиция, която беше разкритикувал непочтително. Тази мисъл го разсмя и доброто му настроение се засили, когато след рапсодията бяха изпълнени други произведения на известни композитори, с които се беше заяждал: стори му се, че отгатва правилно намерението. Без да може да скрие недоволната си гримаса, той си помисли, че все пак войната е коректна и понеже не можеше да оцени музиката, оцени шегата. Хрумна му дори да изръкопляска иронично заедно с публиката, която отрупа с възторжени овации Брамс и неговите последователи.
Най-сетне дойде ред на симфонията на Кристоф. Няколко погледа от оркестъра и залата към неговата ложа му дадоха да разбере, че са уведомени за присъствието му. Той се скри по-добре. Като всеки композитор, зачака със свито сърце мига, когато палката на диригента се вдига, а вълната на музиката руква безмълвно, готова да разруши дигата. Никога още не беше чувал своя творба, изпълнена от оркестър. Как щяха да оживеят съществата, които той бе лелял в бляновете си? Как щеше да прозвучи гласът им? Те тътнеха в него; наведен над бездната от звуци, той чакаше с трепет какво ще излезе от нея.
Излезе нещо безименно, някаква безформена каша. Вместо стройните колони, които трябваше да крепят фронтона на сградата, акордите падаха един до друг като рушаща се постройка. Кристоф се поколеба за миг, преди да се увери, че свирят действително неговата композиция. Той търсеше линията, ритъма на своята мисъл: не можеше вече да я познае; тя напредваше залитаща и заекваща, вкопчваща се в стените като пияница. Почувствува се смазан от срам, като че виждаха самия него в това състояние. Макар и да знаеше отлично, че това съвсем не е същото, което е писал, когато някой тъп изпълнител преиначава думите ви, започвате да се съмнявате и се питате съкрушен дали не сте отговорен за тази дивотия. Публиката обаче никога не си задава този въпрос: тя вярва на изпълнителя, на певците, на оркестъра, който е свикнала да слуша, както вярва на вестника си: те не могат да се излъжат; ако казват безсмислици, това ще рече, че авторът е безумен. В този случай публиката се съмняваше още по-малко, защото й беше приятно да мисли така. Кристоф се мъчеше да се убеди, че капелмайсторът си дава сметка за лошото изпълнение, ще спре оркестъра и ще го накара да започне отново. Инструментите вече дори не свиреха едновременно. Тръбачът не започна навреме и пропусна един такт. Свири няколко минути, а после спря невъзмутимо, за да прочисти тръбата си. Някои нотки на обоя безследно изчезнаха. И за най-упражненото ухо беше невъзможно да намери нишката на музикалната мисъл или дори да си представи, че такава мисъл съществува. Интересните приумици на инструментацията, остроумните изблици станаха смешни поради просташкото изпълнение. Беше толкова тъпо, че човек можеше да се разплаче, това беше творба на идиот, на шегобиец, който няма представа от музика. Кристоф си скубеше косите. Искаше да прекъсне свиренето. Приятелят му, който беше с него, го задържа, уверявайки го, че капелмайсторът сам ще съумее да види грешките в изпълнението и ще оправи всичко, че освен това Кристоф не може да се покаже и всяка негова забележка би направила лошо впечатление. Той принуди Кристоф да се дръпне в дъното на ложата. Кристоф се подчини, но си блъскаше главата с юмруци и всеки нов чудовищно изпълнен пасаж го караше да пъшка от възмущение и болка.
— Мизерници! Мизерници!… — стенеше той и хапеше ръцете си, за да не изкрещи.
Сега до него заедно с фалшивите ноти долиташе ропотът на публиката, която започваше да се вълнува. Отначало само трепет пробягна по залата, но скоро нямаше място за съмнение: слушателите се смееха. Музикантите първи дадоха сигнала: някои от тях въобще не криеха ухилените си лица. Публиката, сигурна от този миг, че творбата е комична, се запревива от смях. Всеобщо веселие. То се удвояваше при повторението на един много ритмичен мотив, подчертан комично от контрабасистите. Единствен капелмайсторът продължаваше невъзмутимо да отмерва такта сред общата врява.
Най-сетне стигнаха до края — и най-хубавите неща имат край! Публиката имаше думата. Тя избухна. Истинска експлозия на смях, която продължи няколко минути. Едни свиреха, други ръкопляскаха подигравателно. Най-находчивите крещяха: «Бис!» Един дебел глас от дъното на една предна ложа запя смешния мотив. И други шегобийци взеха участие в съревнованието и се разпяха на свой ред. Някой извика: «Авторът!» Отдавна тези духовити хора не се бяха забавлявали толкова.
Когато врявата поутихна, капелмайсторът, невъзмутим, полуизвърна лице към публиката, преструвайки се, че не я вижда — нали уж нямаше публика! — кимна към оркестъра в знак, че иска да каже нещо. Завикаха: «Шт!» и всеки замлъкна. Той почака още малко и после каза с ясния си, студен и рязък глас:
— Господа, аз сигурно нямаше да ви оставя да изсвирите докрай _това чудо_, ако не исках да привлека вниманието ви върху този господин, който се осмели да пише нелепости против маестро Брамс.
Той каза тези думи, скочи от естрадата и излезе сред овациите на обезумялата публика. Викаха го да излезе отново. Ръкоплясканията продължиха още една-две минути, но той не се върна. Оркестърът си отиде. Публиката също се реши да напусне залата. Концертът свърши. Приятен ден наистина.


Кристоф беше вече излязъл. Още щом видя, че жалкият диригент напуща пулта си, той изскочи от ложата. Спуска се тичешком по стълбата, за да го догони и да му удари плесница. Приятелят, който го бе довел на репетицията, изтича след него и се опита да го задържи, но Кристоф го бутна и едва не го хвърли надолу по стълбата: имаше известно основание да смята, че това лице бе участвувало в устроения му номер. За щастие на Ойфрат и за него самия вратата, която водеше към сцената, беше затворена; и бесните му удари с юмруци по нея не можаха да я отворят. Междувременно публиката излизаше вече от залата. Кристоф не можеше да остане там. Побягна.
Беше в неописуемо състояние. Вървеше наслуки, размахвайки ръце, въртейки страшно очи, говорейки високо като луд. Викаше все по-силно от възмущение и озлобление. Улицата беше почти пуста. Концертната зала беше построена предишната година в новия квартал, почти извън града. Кристоф инстинктивно бягаше към полето през незастроените площи, където се издигаха отделни бараки и скелета, оградени с дъсчени огради. Мисли за убийство се въртяха в главата му, готов бе да убие човека, нанесъл му това оскърбление… Уви, дори и да го убиеше, щеше ли да премахне враждебността на всички тия хора, чиито обидни смехове още ехтяха в ушите му? Те бяха прекалено много, беше безсилен срещу тях. Единни в ненавистта си към него, за да го заклеймят и смажат, макар и разединени по толкова други въпроси. Това беше много повече от неразбирателство — омраза. Какво им бе сторил на всички тях? Той носеше в себе си красиви мисли, мисли, които действуват благотворно, които разширяват душата: пожелал бе да ги изрази, за да се ползуват и другите от тях; въобразяваше си, че те ще ощастливят и другите, както него самия. Дори ако не бяха по вкуса на другите хора, те трябваше да му бъдат признателни за добронамереността му; можеха в краен случай да му покажат приятелски в какво се лъже; но с такова злорадство да се гаврят с идеите, гнусно преиначени, да ги тъпчат с краката си, да го убиват с присмеха си, как беше възможно това? Във възбуждението си той преувеличаваше лошото им чувство; приписваше му сериозност, за каквато тия посредствени същества бяха неспособни. Той хълцаше. «Какво съм им направил?» Задушаваше се, чувствуваше се загубен, както когато бе дете и за пръв път бе опознал човешката злост.
Както гледаше пред себе си, в краката си, той забеляза, че е стигнал до брега на потока, отвеждащ водата към воденицата, на същото място, където преди няколко години се беше удавил баща му. Мярна му се мигом мисълта да се удави. Без да чака повече, се накани да скочи във водата.
Но както се навеждаше вече над брега, омаян от спокойния и ясен поглед на водата, на едно съседно дърво запя мъничка птичка; запя като луда. Той притихна, заслушан в нея. Водата ромолеше. Чуваше се шепотът на изкласилите жита, разклащани от меката ласка на ветреца. Тополите тръпнеха. Зад плета край пътя, в градината, невидими кошери пчели изпълваха въздуха с уханното си жужене. От другата страна на потока една крава с хубави ахатови очи бленуваше. Русо момиченце, седнало на един зид с лека плетена кошница на рамо, подобно на ангелче с крила, бленуваше също, клатейки боси крачета и тананикайки някаква безсмислена мелодия. Далече в ливадата подскачаше бяло куче, описвайки големи кръгове…
Облегнат на едно дърво, Кристоф слушаше, гледаше пролетната земя. Умиротворението и радостта на всички тези същества бавно го завладяваше: той забравяше, забравяше… Внезапно прегърна с ръце дървото, на което бе облегнал бузата си. Хвърли се на земята, зарови глава в тревата; засмя се нервно, щастливо. Цялата красота, привлекателност и очарование на живота го обгръщаше и проникваше в него. Той си мислеше: «Защо си така красив, а те, хората, са толкова грозни?»
Няма значение! Той го обичаше, обичаше го, чувствуваше, че винаги ще го обича, че нищо не би могло да го накара да го разлюби. Целуна опиянен земята; целуваше живота.
«Притежавам те! Ти си мой! Не могат да те отнемат. Да правят каквото щат! Нека ме карат да страдам… Страданието е все пак живот!»


Кристоф смело се залови отново с работата си. Не искаше да има вече нищо общо с така наречените «литератори», фразьори, безплодни дърдорковци, журналисти, критици, експлоататори и търгаши с изкуството. Колкото до музикантите, нямаше да губи времето си да оборва предразсъдъците им и завистта им. Не им е нужен? Така да бъде. И те не му са нужни. Той трябваше да върши своето дело. Щеше да го върши. Дворът му връщаше свободата: той му бе благодарен. Благодарен бе и на хората за тяхната враждебност: щеше да може да работи, несмущаван от никого.
Луиза го одобряваше от все сърце. Тя нямаше амбиции; не принадлежеше към фамилията Крафт; не приличаше нито на баща му, нито на дядо му. Никак не държеше на почестите и доброто име на сина си. Естествено щеше да се радва, ако бе богат и прочут. Но ако тези предимства трябваше да се изкупят с цената на неприятности, тя предпочиташе да не става и дума за тях. Повече я засегна мъката на Кристоф след скъсването му със замъка, отколкото самият този факт; дълбоко в себе си бе очарована, че се бе скарал с хората от списанията и вестниците. Тя изпитваше недоверие на селянка към изписаната хартия: всичко това е само загуба на време и ти навлича неприятности. Чувала бе понякога разговорите на Кристоф с дребните хора от списанието, на което сътрудничеше: беше ужасена от тяхната злоба. Те разкъсваха ожесточено всичко, злословеха за всичко; и колкото по-ожесточено злословеха, толкова по-доволни се чувствуваха. Тя не ги обичаше. Сигурно бяха много умни и учени, но не бяха добри: тя се радваше, че нейният Кристоф не ги вижда вече. Повтаряше си все същото: «Каква нужда има той от тях?»
А Кристоф си казваше: «Те могат да говорят, да пишат, да мислят за мене каквото си щат, но не могат да ми попречат да бъда това, което съм. Какво ми важи тяхното изкуство, тяхната мисъл? Аз ги отричам!»


Много хубаво е да се отрича обществото. Само че обществото не се оставя лесно да бъде отречено от един млад самохвалко. Кристоф беше искрен; но той се заблуждаваше, не се познаваше добре. Не беше монах, темпераментът му не му позволяваше да се откаже от обществото; главно не беше достатъчно възрастен. Отначало не страдаше прекалено много: беше погълнат от музиката. Докато композираше, нищо не му липсваше. Но щом изпадна в депресия, която следва завършването на всяка творба и продължава, докато нов замисъл заплени духа, той се огледа около себе си и се вледени от самотата си. Попита се защо ли твори. Докато създаваш, този въпрос не възниква: трябва да пишеш, няма място за спор. После заставаш лице с лице с новородената творба; мощният инстинкт, който я е извлякъл от утробата ти, е замлъкнал; не разбираш вече защо е дошла на бял свят. Едва се разпознаваш в нея, тя е едва ли не чужденка и копнееш да я забравиш. А това не е възможно, докато не е публикувана или изсвирена, докато не заживее свой собствен живот в обществото. Дотогава тя е новородено, свързано с майката, нещо живо, закачено за живата ти плът: трябва да го откъснеш на всяка цена, за да заживее. Колкото повече композираше Кристоф, толкова повече го потискаха тези създания, излезли от него, които не можеха нито да живеят, нито да умрат. Кой щеше да го освободи от тях? Някакъв тъмен порив движеше тези рожби на неговата мисъл; те се стремяха отчаяно да се отделят от него, да се пръснат в други души като живи плодни семена, които вятърът разнася във всемира. Нима ще остане зазидан в своята безплодност? Та той ще полудее.
Тъй като всякакъв излаз — театри, концерти — му бе затворен и тъй като за нищо на света не би се унижи да се обърне наново към директорите, които веднъж го бяха отпратили, оставаше му само едно средство — да публикува това, което беше написал. Но той не можеше да се надява, че ще намери издател, нито пък оркестър, който да свири композициите му. Двата или трите опита, които направи, възможно най-несръчно, му бяха достатъчни. Вместо да се излага на нов отказ или пък да спори с тия търговци и да понася покровителствените им изражения, той предпочете да се нагърби с всичките разноски по отпечатването. Това беше лудост: разполагаше с малко пари — възнаграждението от двора и от няколко концерта, но източникът им беше секнал и дълго време щеше да мине, преди да намери нов. Би трябвало да бъде по-благоразумен и да пести това малко имущество, което щеше да му помогне да прекара трудния период, който започваше за него. Той не само не стори това, но тъй като парите не стигаха, за да покрият разходите по издаването, не се побоя да задлъжнее. Луиза не смееше да каже нищо; тя намираше, че не е разумен и не проумяваше как може да се харчат пари само за да видиш напечатано името си върху една книга; но тъй като това беше начин да го накара да бъде по-търпелив и да го задържи до себе си, тя беше много щастлива, че той се задоволява с него.
Вместо да предложи на читателите познат вид композиции, без изненади, в които човек се чувствува у дома си, Кристоф подбра измежду ръкописите си няколко много лични творби, на които особено държеше. Пиеси за пиано, примесени с Lieder, някои много къси, в народен стил, други по-обширни и драматични. Целият сборник представляваше поредица от импресии, радостни или тъжни, които естествено се свързваха една с друга, предадени ту само на пиано, ту с песен, соло или с акомпанимент. «Защото — заявяваше Кристоф, — когато мечтая, невинаги обличам в слово това, което чувствувам: страдам или съм щастлив без думи, за да изкажа това състояние, но идва даден момент, когато трябва да кажа всичко и аз пея, без да мисля: понякога това са само неясни думи, откъслечни фрази, понякога цели поеми; после пак почвам да мечтая. И денят протича така: всъщност аз исках да изобразя един ден. Защо непременно сборници, съставени само от песни или от прелюдии? Нищо по-изкуствено и по-нехармонично. Трябва да се стремим да предадем свободния ход на душата.» И той беше кръстил тази сюита «Един ден». Отделните части на творбата имаха подзаглавия, поясняващи накратко развитието на интимните мечти. Кристоф беше прибавил тайнствени посвещения, дати, разбираеми само за него, които му напомняха поетични мигове или любими образи: засмяната Корин, вялата Сабин, младата непозната французойка.
Освен тази творба той подбра десетина Lieder — тези, които му се нравеха най-много и следователно бяха най-малко по вкуса на публиката. Въздържа се специално да вмъкне «най-мелодичните» си мелодии. Взе най-характерните. («Знае се, че простодушните хорица винаги страшно се плашат от «характерните» творби. Безхарактерното им се харесва повече.»)
Тези Lieder бяха написани по стихове на стари силезийски поети от XVII век: Кристоф ги беше прочел в една народна сбирка и тяхната простота му се нравеше. Двама особено му бяха скъпи като братя: очарователният Паул Флеминг, волният пътешественик в Кавказ и Испахан, който запази душата си чиста, отзивчива и спокойна сред диващините на войната, огорченията на живота и корупцията на своето време, и Йохан-Кристиян Гюнтер, безумния гений, който изгоря в оргии и отчаяние, пръскайки живота си по всички ветрове. Той беше превел предизвикателните и иронични възгласи на Гюнтер срещу неприятеля-бог, който го смазва, яростните проклятия на поваления титан, който запраща обратно мълнията към небето. От Флеминг беше взел любовни песни за Анемон и Базилен, нежни и сладки като цветя, и рондото на звездите. Tanzlied (хороводна песен) на чистите радостни сърца и героичния ведър сонет «Към себе си» (An sich), който Кристоф си декламираше като сутрешна молитва.
Усмихнатият оптимизъм на набожния Паул Герхарт също очароваше Кристоф. Той му носеше покой след огорченията му. Обичаше невинното откриване на природата в бога, росните ливади, по които важно се разхождаха щъркели сред лалета и бели нарциси на брега на ручеи, които ромолят по пясъка, прозрачния въздух, в който прелитат лястовици с големи крила, и полета на гълъбите, веселия слънчев лъч, който разкъсва завесата на дъжда, и лъчезарното небе, което се смее между облаците и величественото умиротворение на вечерта, покоя на горите, стадата, градовете и полята. Беше имал дързостта да музицира няколко църковни песни, които още се пееха в протестантските общини. И съвсем не беше запазил хоралната им форма. Тъкмо обратното: той се ужасяваше от нея; беше им дал жива и свободна форма. Старият Герхарт би изтръпнал от дяволската гордост, която лъхаше сега от някои строфи на неговата «Песен за странствуващия християнин», или от езическата жизнерадостност, която прииждаше бурно в кроткия поток на неговата «Лятна песен».
Творбите бяха публикувани и то против всеки здрав смисъл. Издателят, на когото Кристоф плати, за да отпечата неговите Lieder и да ги задържи на склад, беше избран поради едничкото съображение, че му беше съсед. Печатницата му не беше подходяща за такава работа. Отпечатването се проточи с месеци; имаше груби грешки, скъпи поправки. Кристоф, който не разбираше нищо, плащаше всичко с една трета по-скъпо, отколкото трябваше. Разноските далеч надхвърлиха предвидената от него сума. После, когато всичко бе завършено, той се видя с огромна камара ноти в ръце, които се чудеше какво да прави. Издателят нямаше клиентела; той не направи абсолютно нищо, за да разпространи творбата. Неговата апатия впрочем съответствуваше на поведението на Кристоф. Когато му поиска, колкото да му е чиста съвестта, да напише няколко реда за реклама, Кристоф отвърна, че «не желае реклама, ако композициите му били хубави, щели да говорят сами за себе си». Издателят зачете благоговейно волята му: той закъта изданието в дъното на магазина си. Беше добре охранявано; защото за шест месеца не се продаде нито един екземпляр.


В очакване публиката да оцени и да потърси творбата му Кристоф трябваше да намери начин да поправи щетите, нанесени на скромното му имущество; и не можеше да си позволи да капризничи, защото трябваше да се изхранва и да плаща дълговете си, а те не само че бяха по-големи, отколкото беше предвидил, но и запасите, на които бе разчитал, се оказаха по-незначителни. Дали беше загубил пари, без да разбере, или пък — много по-вероятно — лошо си беше направил сметката? Никога не съумяваше да се оправи с парите. Но все едно, тъй или иначе, те не му достигаха; в това нямаше никакво съмнение, Луиза трябваше да полага неимоверни усилия, за да подпомогне сина си. Той изпитваше жестоки угризения и се постара да изплати дълговете, колкото може по-скоро. Започна да търси уроци, макар да му беше мъчително сам да предлага услугите си и да претърпява понякога отказ. Не срещаше вече предишната благосклонност: с голяма мъка си възвърна няколко ученици. Затова, когато му споменаха за свободно място в едно училище, той прие с голяма готовност.
Учебното заведение беше полурелигиозно. Директорът, хитър човек, съумя, без да е музикант, да види цялата изгода, която можеше да извлече от Кристоф при настоящото положение, и при това срещу минимално възнаграждение. Беше любезен, но плащаше малко. Тъй като Кристоф се осмели да изкаже плахо възражение, директорът му даде да разбере с благосклонна усмивка, че понеже няма вече официално положение в двора, не може да претендира за по-висока заплата.
Досадна тегоба. От него не се искаше да преподава музика на учениците, а да създаде илюзията у тях и у родителите им, че я владеят. Най-важната му задача беше да ги научи да пеят по време на църковните служби, на които имаше и публика. Изпълнението нямаше значение. Кристоф беше отвратен; лишен бе дори от утехата да си каже, влачейки хомота, че върши нещо полезно: това лицемерие тежеше на съвестта му. Опита се да даде на децата по-солидна подготовка, да ги накара да опознаят и да обикнат сериозната музика. Но учениците му нехаеха. Кристоф не успяваше да им внуши да го слушат. Липсваше му авторитет; пък и всъщност не беше създаден да преподава на деца. Не се интересуваше, че още сричат: искаше тутакси да им обясни музикалната теория. Когато трябваше да даде урок по пиано, той поставяше детето пред симфония на Бетховен и свиреше на четири ръце с него. Естествено нищо не излизаше; той избухваше гневно, изгонваше ученика от пианото и свиреше дълго сам на негово място. Точно така постъпваше и с частните си ученици вън от училището. Пълна липса на търпение: казваше например на някое мило момиче, което претендираше за аристократична изтънченост, че свири като готвачка или даже пишеше на майката, че се отказва да го учи, че ще умре, ако трябва още да се занимава със същество, така лишено от талант. Всичко това не оправяше работите му. Малкото му ученици го напускаха, Луиза го накара да й обещае, че няма да се кара поне в училището, в което преподаваше. Защото, ако случайно загубеше и това място, нямаше да знае как да си изкара хляба. Затова той се насилваше въпреки отвращението си: беше образцово точен. Но как можеше да скрие какво мисли, когато тъп ученик за десети път изкълчваше някой пасаж или когато трябваше да учи с класа си някоя глупава хорова песен за предстоящия концерт? (Защото не му оставяха дори правото да избере програмата: нямаха доверие във вкуса му.) Не може да се каже, че не влагаше особено усърдие. Напротив, упорствуваше мълчалив, навъсен, издавайки кипящия в него гняв само с някой удар с юмрук по масата, при който учениците му се сепваха. Но понякога хапът се оказваше много горчив: той не можеше да се овладее. Прекъсваше пеещите ученици посред песента.
— Спрете! Спрете! По-добре да ви изсвиря нещо от Вагнер!
Те това и чакаха. Играеха на карти зад гърба му. Все се намираше някой да докладва на директора. И Кристоф трябваше да изслуша напомнянето, че той е в училището не за да накара учениците си да обикнат музиката, а за да ги научи да пеят. Приемаше укорите цял треперещ. Но все пак ги приемаше: не желаеше да скъса. Кой би могъл да предрече преди няколко години, когато пред него се очертаваше блестяща и сигурна кариера (макар че не беше създал още нищо), че ще бъде подложен на подобни унижения, когато вече действително струва нещо.
Сред страданията, нанесени на честолюбието му от учителската длъжност, бяха не по-малко мъчителните задължителни посещения на колегите. Той посети само двама наслуки и така се отегчи, че не намери сили да продължи. Двамата привилегировани не бяха кой знае колко поласкани, но затова пък другите се сметнаха лично оскърбени. Всички считаха Кристоф по-нисшестоящ от тях и по обществено положение, и по умствени възможности: затова се държаха покровителствено с него. Понякога той се чувствуваше смазан от държането им: те изглеждаха така сигурни в себе си и в мнението си за него, че и той едва не го споделяше; оглупяваше край тях: какво би могъл да им каже? Те бяха затънали до гуша в професията си и не виждаха нищо извън нея. Не бяха хора! Ако поне бяха книги! Но те бяха обяснителни бележки, езикови коментарии.
Кристоф избягваше да остава с тях. Но понякога му се налагаше. Директорът приемаше веднъж месечно следобед. Той държеше всички да присъствуват. Кристоф, който не се бе отзовал на първата покана, без дори да се извини, правейки си оглушки с надеждата, че не са забелязали отсъствието му, трябваше да изтърпи на другия ден още една престорено любезна забележка. Следващия път, мъмрен от майка си, той се реши да отиде — така неохотно, сякаш отиваше на погребение.
Попадна на истинско събрание на учителите не само от неговото, но и от други училища, дошли заедно с жените и дъщерите си. Струпани в твърде малкия салон, групирани по йерархия, те не му обърнаха никакво внимание. В най-близката група се говореше за педагогия и готварство. Учителските жени препоръчваха превзето и компетентно готварските си рецепти. Мъжете проявяваха същия интерес по тия въпроси и бяха не по-малко осведомени. Те се гордееха с домакинските дарби на жените си, както жените им — със знанията на съпрузите си… Прав до един прозорец, облегнат на стената, незнаещ как да се държи, ту опитвайки се да се усмихне глуповато, ту мрачен, със застинал поглед и сгърчено лице, Кристоф умираше от скука. На няколко крачки от него бе седнала на перваза на прозореца млада жена, с която никой не разговаряше и тя явно се отегчаваше като него. Двамата стояха, без да се поглеждат. Забелязаха се едва след известно време, когато, не можейки повече да издържат, се извърнаха едновременно, за да се прозинат. Точно в този миг очите им се срещнаха. Те размениха приятелски съучастнически поглед. Той пристъпи към нея. Тя му каза полугласно:
— Забавлявате ли се?
Обърнат с гръб към залата и загледан в прозореца, Кристоф се изплези. Тя избухна в смях и тутакси оживена, му кимна да седне до нея. Запознаха се. Беше жена на учителя Райнхарт, който преподаваше естествена история в училището: бяха пристигнали наскоро в града и не познаваха още никого. Съвсем не беше красива — с голям нос, грозни зъби, повехнала кожа, но имаше живи и доста одухотворени очи и добродушна усмивка. Бъбреше като сврака: той й отвръщаше оживено. Беше искрена и остроумна; разменяха си високо и през смях впечатленията, без да ги е грижа за околните… Съседите им, които не бяха благоволили да забележат присъствието им дотогава, сега им хвърляха любопитни и недоволни погледи: не беше прилично да се забавляват толкова много… Но на двамата бърборковци им беше безразлично какво мислят за тях: отмъщаваха си.
Накрая госпожа Райнхарт представи мъжа си на Кристоф. Беше изключително грозен: мъртвешки бледо, сипаничаво лице, малко мрачно, но добродушно изражение. Говореше гърлено и учленяваше бавно и наставнически думите с паузи между сричките.
Бяха женени от няколко месеца и двамата грозници бяха влюбени един в друг: с толкова обич се гледаха, говореха и улавяха за ръце пред всички, че беше просто трогателно и комично. Каквото желаеше единият, другият също го желаеше. Веднага поканиха Кристоф на вечеря у тях след приема. Отначало Кристоф шеговито отклони: каза, че най-доброто, което биха могли да направят тази вечер, е да си легнат рано, изтерзани от скука, като че ли са изминали пеш десет левги. Но госпожа Райнхарт възрази, че именно затова трябва да приеме: опасно би било да прекара нощта в такова потиснато настроение. Кристоф се остави да го отведат със себе си. В своето усамотение той беше щастлив, че е срещнал тези добри хора с не особено изтънчени маниери, но скромни и приятни.


Обстановката у Райнхарт беше gemütlich, като самите тях. Малко бъбрива Gemüt, Gemüt, изпъстрена с надписи. Мебелите, съдовете, чиниите говореха и неуморно повтаряха радостта си от идването на «скъпия гост», осведомяваха се за здравето му, даваха му любезни, добродетелни съвети. Върху софата — която между другото беше доста твърда — беше сложена възглавничка, която шепнеше дружески: «Само четвърт час!» (Nur ein Viertelstündchen!) Чашата кафе, предложена на Кристоф, настояваше да изпие още една: «Само една капчица!» (Noch ein Schlückchen!). Чиниите подслаждаха с поучения яденето, сготвено превъзходно. Едната казваше: «Мисли за всичко! Иначе няма да ти се случи нищо добро». Другата гласеше: «Обичта и признателността са приятни. Неблагодарността е противна на всички».
При все че Кристоф не пушеше, пепелницата върху камината не можа да се въздържи да не му се представи. «Спокойно местенце за запалени пури» (Ruheplätzchen für brennende Ziparren).
Той пожела да си измие ръцете. Сапунът на тоалетната масичка му каза: «За нашия скъп гост» (Für unseren lieben Gast).
А мъдрата кърпа за ръце като много добре възпитана особа, която няма какво да каже, но все пак се чувствува задължена да бъде любезна, му поднесе тази изпълнена със здрав смисъл сентенция, макар и съвсем неуместна, че «Трябва да ставаш рано, за да се насладиш на утрото».
Накрая Кристоф не смееше да се завърти на стола си да не би да му се обадят други гласове от всички ъгли на стаята. Идеше му да им каже: «Млъкнете, чудовища, не се чува нищо от вас!»
Обзе го луд смях и той се опита да го обясни на домакините с неотдавнашното събиране при директора. За нищо на света не би желал да ги оскърби. Впрочем той нямаше особено развито чувство за комичното. Бързо свикна със сърдечната словоохотливост на хората и нещата. Какво ли не би им простил! Те бяха толкова добри! Между другото не бяха скучни: липсваше им вкус, но не им липсваше ум.
Те се чувствуваха малко загубени в този край, където бяха дошли съвсем неотдавна. Непоносимата мнителност на малкото провинциално градче не допускаше да се влезе в него току-така, като в кръчма, без предварително да измолиш по установения ред честта да бъдеш приет. Райнхартови не бяха държали достатъчно сметка за провинциалния протокол, който определя задълженията на новодошлите в даден град спрямо заселилите се там преди тях. Райнхарт в краен случай би се подчинил машинално, но жена му, която се уморяваше до смърт от тези тегоби и не обичаше да си налага принуждения, отлагаше от ден на ден. Тя бе избрала от списъка на задължителните посещения тези, които й бяха най-малко досадни, и ги направи отначало, а другите отложи за неопределено време. Изтъкнатите граждани, които бяха включени във втората категория, се задушаваха от подобна липса на внимание. Анжелика Райнхарт — мъжът й я наричаше галено Лили — се държеше малко свободно, тя не успяваше да поддържа официалния тон. Обръщаше се свойски към по-висшестоящи от нея, които пламваха от възмущение. Не се побояваше при случай да ги опровергае. Беше находчива и чувствуваше нужда да каже гласно всичко, което й минеше през ум. Понякога издрънкваше страшни глупости и хората се подиграваха зад гърба й; или пък груби злобни забележки, право в лицето на хората, което й създаваше смъртни врагове. Тя прехапваше устни в момента, когато ги изговаряше, би желала да ги спре, но беше премного късно. Мъжът й, възможно най-кроткият и почтителен мъж, я упрекваше плахо по този повод. Тя го прегръщаше, признаваше, че е глупачка, че той е прав, ала миг по-късно започваше отново: и точно когато най-малко трябваше да каже някои неща, тя ги изтърсваше тутакси. Би се пръснала, ако не ги кажеше. Наистина беше създадена, за да се разбере с Кристоф.
Между многото безсмислици, които не трябваше да казва и навярно именно затова казваше, бяха неуместните сравнения, които час по час правеше между начина на живот във Франция и в Германия. Немкиня самата тя — и при това повече от която и друга, — но отгледана в Елзас и дружаща с елзаски французи, тя се беше поддала на очарованието на латинската цивилизация, на която не могат да устоят толкова немци от присъединените към Франция области, при това немци, които привидно най-малко би трябвало да му се поддадат. Може би всъщност това очарование беше станало по-силно ей така, от дух на противоречие, откакто Анжелика се беше омъжила за немец от Северна Германия и беше попаднала заедно с него в чисто немска среда.
Още от първата вечер тя зачекна с Кристоф любимата си тема. Започна да възхвалява приятната свобода, с която разговарят французите. Кристоф й пригласяше. За него Франция беше Корин: лъчезарни очи, засмяна младежка уста, открито и свободно държане, глас с приятен тембър. Много му се искаше да научи нещо повече за нея.
Лили Райнхарт плесна с ръце от удоволствие, че се разбира толкова добре с Кристоф.
— Жалко — каза тя, — че младата ми приятелка не е вече тук. Но тя не можа да издържи и си замина.
Образът на Корин тутакси угасна. Както, когато ракетата се пръсне, на тъмното небе внезапно трепват меките и дълбоки светлици на звездите, друго лице и други очи изплуваха пред Кристоф.
— Коя? — сепна се Кристоф. — Младата учителка ли?
— Как? Нима я познавате? — изненада се госпожа Райнхарт.
Те си я описаха взаимно. Двата портрета съвпадаха.
— Значи, вие я познавате — повтаряше Кристоф. — О! Кажете ми всичко, което знаете за нея!
Госпожа Райнхарт започна с изявлението, че били интимни приятелки и си доверявали всичко. Но когато навлезе в подробностите, това «всичко» се оказа твърде малко. Срещнали се за първи път на гости. Госпожа Райнхарт заговорила с обичайната си сърдечност девойката и я поканила да я посети. Момичето дошло у тях два-три пъти и те разговаряли. Но не без мъка любопитната Лили успяла да научи нещичко за живота на младата французойка: девойката била много сдържана. Трябвало дума по дума да й изкопчва нейната история. Госпожа Райнхарт знаеше само, че се нарича Антоанет Жанен: не била богата и от цялото й семейство бил останал само по-младият й брат, когото тя предано издържала. Непрестанно говорела за него — единствената тема, по която била по-излиятелна. И Лили Райнхарт спечелила доверието й, като проявила съчувствие към момчето, само в Париж, без родители, без приятели, пансионер в някакъв лицей. Антоанет приела да работи в чужбина отчасти, за да покрие разноските по образованието му. Само че горките деца не можели да живеят едно без друго. Пишели си всеки ден. И двамата изпадали в болезнена тревога при най-малкото закъснение на очакваното писмо. Антоанет постоянно се измъчвала за брат си. Момчето не намирало достатъчно смелост, за да скрие от нея скръбта и самотата си. Всяка негова жалба отеквала в сърцето на Антоанет с жестока сила. Мисълта, че то страда, я терзаела и често си въобразявала, че братчето й е болно, но не иска да й пише. Добрата госпожа Райнхарт много пъти трябвало да й се кара приятелски за тези неоснователни страхове. И успявала, макар и за малко, да й вдъхне увереност. Но не беше успяла да научи нищо за семейството на Антоанет, за общественото й положение, за съкровените дълбини на душата й. При всеки подобен въпрос девойката се затваряла в себе си като подплашена. От малкото, което й казала, личало, че е образована и умна. Сблъскала се била явно отрано с житейските несгоди. Изглеждала едновременно наивна и разочарована, благочестива, но без илюзии. Не се чувствувала щастлива в този град, попаднала в нетактично и недобросърдечно семейство. Не се оплаквала, но личало, че страда. Госпожа Райнхарт не знаеше при какви обстоятелства си е заминала. Казали, че се била държала лошо. Анжелика не можеше да повярва. Готова беше да сложи ръката си в огъня, че това са отвратителни клевети, достойни за този тъп и злонамерен град. Но дори и да е имало нещо, нима това е важно?
— Разбира се, не — отвърна Кристоф, навеждайки глава.
— Така или иначе, тя си замина.
— И какво ви каза на заминаване?
— Ах! — възкликна Лили Райнхарт. — Нямах късмет! Тъкмо тогава бях отишла за два дни в Кьолн! Като се върнах… Zu spä! (много късно!)… — смъмри тя прислужницата, която поднесе много късно лимона за чая.
И повтори поучително с тържествен тон, какъвто истинските немци влагат в обичайния се всекидневен живот:
— Много късно, както става толкова често!
(Не можеше да се разбере дали има предвид лимона, или че не бе успяла да види Антоанет.)
После поде:
— Когато се върнах, намерих писмо, в което ми благодареше за всичко, което бях направила за нея, и ми съобщаваше, че си отива: връщаше се в Париж. Не ми остави адреса си.
— И не ви ли е писала оттогава?
— Нито ред.
Тъжното лице отново потъна в нощта, след като Кристоф зърна за миг очите, такива, каквито ги видя последния път, загледани в него през прозореца на влака.


Загадката на Франция изникваше още по-настойчиво пред Кристоф. Той неуморно разпитваше госпожа Райнхарт за тази страна, която тя уж познаваше. И Лили Райнхарт, която никога не беше ходила във Франция, не пропускаше да му говори за нея. Райнхарт, добър патриот, натъпкан с предубеждения против Франция, макар и да я познаваше точно толкова, колкото и жена му, се осмеляваше понякога да изрази задръжките си, когато тя се възторгваше прекалено. Но жена му още по-енергично настояваше на своето, а Кристоф, без да съзнава, й пригласяше.
Много по-ценни от спомените на Лили Райнхарт бяха нейните книги. Тя си беше събрала малка библиотека от френски книги: учебници, няколко романа, няколко пиеси, купени наслуки. Те се сториха истинско съкровище на Кристоф, така жаден да се образова и незнаещ нищо за Франция. Лили Райнхарт му ги донесе и му ги предложи любезно.
Той започна с книгите с избрани откъси, стари училищни помагала, по които бяха учили Лили Райнхарт и мъжът й, когато бяха ученици. Райнхарт го увери, че трябва да почне с тях, ако иска да се оправи във френската литература, която му беше съвсем непозната. Кристоф, изпълнен с уважение към всички хора, които знаеха повече от него, се подчини почтително; и още същата вечер се залови да чете. Най-напред се постара да си даде сметка какви богатства съдържаше тази книга в общи линии.
Запозна се с имената на някои френски писатели: Теодор-Анри Баро, Франсоа Пьоти дьо ла Кроа, Фредерик Бодри, Емил Дьолеро, Шарл-Огюст-Дезире Филон, Самюел Декомба и Проспер Бор. Прочете поезията на абат Жозеф Рер, Пиер Лашамбоди, херцог дьо Ниверноа, Андре ван Хаселт, Андрийо, Мадам Коле, Констанс-Мари, принцеса дьо Салм-Дик, Анриет Олар, Габриел Жан-Батист-Ернест Уилфрид Льогуве, Иполит Виоло, Жан Рьобул, Жан Расин, Жан дьо Беранже, Фредерик Бешар, Гюстав Надо, Едуар Плувне, Йожен Манюел, Юго, Милвоа, Шендоле, Лакур Дьолатр, Феликс Шаван, Франсис Едуар-Жоашен, известен като Франсоа Копе, Луи Белмонте. Загубен, потопен, удавен в този водопад от поезия, Кристоф премина към прозата. Там срещна Гюстав дьо Молинари, Флешие, Фердинан-Едуар Бюисон Мериме, Малт-Брьон, Волтер, Ламе-Фльори, Дюма-баща, Ж.-Ж. Русо, Мезиер, Мирабо, Мазад, Кларси, Кортамбер, Фридрих II и господин дьо Вогюе. Най-често цитираният френски историк беше Максимилиен-Самсон-Фредерик Шьол. Кристоф намери в тази френска антология Декларацията на младата германска империя и прочете характеристика на немците от Фредерик Констансдьо Ружмон, от когото научи, че немецът се ражда, за да живее в духовния свят. Той не притежава шумната и лека веселост на французина. Отличава се с богата душевност. Чувствата му са нежни и дълбоки. Неуморим е в работата си и упорит в начинанията си. Няма по-морален народ, нито по-дълголетен. В Германия има изключително много писатели. Тя е богато надарена в областта на изкуствата. Докато жителите на другите страни се гордеят, че са французи, англичани, испанци, германецът обхваща в безпристрастната си любов цялото човечество. Най-сетне с географското си положение в самия център на Европа немската нация е като че ли и сърцето, и върховният разум на човечеството.
Уморен и учуден, Кристоф затвори книгата и си помисли: «Французите са славни момчета, но не ги бива особено.»
Посегна към друга книга. Нейното равнище беше по-високо. Предназначена беше за висшите училища. На Мюсе бяха отделени три страници, а на Виктор Дюрюи — тридесет. На Ламартин — седем, а на Тиер — четиридесет. Поместен беше целият «Сид» — или почти целият: бяха махнали само монолозите на дон Диего и на Родриго, защото бяха дълги. Ланфре насъскваше Прусия против Наполеон I: затова го бяха раздули безмерно: той сам заемаше повече място, отколкото всички големи класици на осемнадесети век, събрани заедно. Подробни разкази за френските поражения през седемдесета година бяха взети от «Разгром» на Зола. Там не се срещаха нито Монтен, нито Ларошфуко, нито Лабрюйер, нито Дидро, нито Стендал, нито Балзак, нито Флобер. Затова пък Паскал, който липсваше в другата книга, беше даден тук като любопитно явление и Кристоф научи между другото, че този епилептик «се числял към монасите от Пор-Роаял, девическо учебно заведение близо до Париж…»
Кристоф беше готов да запрати всичко по дяволите: главата му се въртеше. Беше съвсем объркан. «Никога няма да се оправя» — казваше си той. Беше неспособен да направи каквато и да е преценка. От часове прелистваше наслуки антологията, без да се ориентира. Той четеше с мъка френски. И след като с усилие разгадаваше някой пасаж, той се оказваше почти винаги нещо незначително и скучно.
И все пак посред този хаос избликваха искри, проблясваха саби, резки, бичуващи думи, героичен смях. Постепенно след първия прочит се получаваше някакво впечатление, може би поради тенденциозния подбор на текстовете. Съзнателно или не немските издатели се бяха спрели главно в тези френски откъси на всичко, което можеше да потвърди, по думите на самите французи, недостатъците на французите и превъзходството на немците. Но те и не подозираха, че по този начин изтъкваха пред един независим дух като Кристоф удивителната свобода на французите, които критикуваха всичко в своята страна и хвалеха противниците си. Мишле приветствуваше Фридрих II, Ланфре — англичаните при Трафалгар, Шара — Прусия от 1813 година. Никой враг на Наполеон не се бе осмелявал да говори за него по-сурово. И най-свято тачените неща не оставаха на завет от бунтовния им дух. Дори при краля-слънце поетите с перуки запазваха непринудения си говор. Молиер не щадеше нищо. Лафонтен осмиваше всичко. Самият Боало разобличаваше благородническото съсловие. Волтер сипеше огън и жупел против войната, бичуваше религията, гавреше се с родината. Моралисти, сатирици, памфлетисти, автори на комедии се надпреварваха в своята весела или мрачна дързост. Всеобща липса на страхопочитание. Честните немски издатели понякога дори се плашеха. Те изпитваха потребност да успокоят съвестта си, като се опитваха да извинят Паскал, който слагаше в един кюп готвачите, хамалите, войниците и чираците-зидари. Те обясняваха под линия, че Паскал едва ли би се изразил така, ако познаваше благородните съвременни войски. Не пропускаха също да припомнят колко сполучливо Лесинг е поправил басните на Лафонтен, променяйки по съвета на женевеца Русо сиренето на Гарвана в къс отровно месо, от което мръсната Лисица умира. «Дано винаги да получавате отрова за наказание, проклети ласкатели!»
Те примижаваха пред голата истина; Кристоф обаче се радваше: той обичаше светлината. Тук-там и той се чувствуваше разтърсен: не беше свикнал с тази буйна независимост, която в очите и на най-свободния немец, привикнал въпреки всичко към ред и дисциплина, изглежда анархия. Пък и френската ирония го озадачаваше: той приемаше някои неща съвсем сериозно; другаде неумолимите отрицания му се струваха забавни парадокси. Но все едно! Учуден или неприятно изненадан, малко по малко той бе привлечен. Беше се отказал да анализира впечатленията си. Минаваше от едно чувство на друго: живееше. Жизнерадостта на френските разкази — Шамфор, Сегюр, Дюма-баща, Мериме, събрани безредно — разширяваше духа му. А от време на време от някоя страница се надигаше и го лъхаше опияняващият и суров мирис на революциите.
Развиделяваше се вече, когато Луиза, която спеше в съседната стая, забеляза, събуждайки се, светлината през цепнатините на вратата на Кристоф. Тя почука на стената и го попита да не би да е болен. Скръцна стол, вратата се отвори и Кристоф се появи блед, по риза, със свещ и книга в ръка, правейки странни тържествени и смешни жестове. Луиза се изправи втрещена в леглото, мислейки, че е полудял. Той се разсмя, размаха свещта и започна да декламира една сцена на Молиер. Прихна да се смее посред едно изречение и седна в долния край на леглото, за да си поеме дъх. Свещта трепереше в ръката му. Луиза, успокоена, го укори топло:
— Какво има? Какво ти става? Защо не си легнеш?… Клето мое момче, нима напълно си се побъркал?…
Но той се разсмя още по-силно.
— Трябва да чуеш това!
И като се настани до леглото й, той започна да й чете пиесата от самото начало. Струваше му се, че вижда Корин; чуваше нейния самомнителен, хаплив и звучен глас; Луиза се противеше:
— Върви си! Върви си! Ще настинеш. Отегчаваш ме! Остави ме да спя.
Но той продължаваше неумолим. Четеше патетично, махаше с ръце, заливаше се в смях, питайки майка си не е ли възхитително. Луиза му беше обърнала гръб и сгушена в завивките си, запушваше уши и отвръщаше:
— Остави ме на мира!…
Но се смееше безгласно, заразена от смеха му. Накрая престана да протестира. След като прочете целия акт, Кристоф се помъчи да я накара да признае, че й е интересно, но когато се наведе над нея, видя, че тя спи. Усмихна се, целуна я кротко по косите и се прибра безшумно в стаята си.


Той продължи да взема книги от библиотеката на Райнхарт. Изчете безразборно всичките, една след друга. Изгълта всичко. Изпитваше такова силно желание да обикне родината на Корин и на непознатата, такава потребност от обект за възторг, че това бе добре дошло за него. Дори във второстепенните произведения някоя страница, някоя дума му въздействуваха като повей на волен въздух. Той преувеличаваше това впечатление особено когато разговаряше с госпожа Райнхарт, която поддържаше и засилваше възхищението му. Макар че беше съвсем невежа, тя често се забавляваше да противопоставя френската култура на немската и унищожаваше родната в полза на чуждата, за да дразни мъжа си и за да си отмъсти за неприятностите, с които се сблъскваше в малкия град.
Райнхарт се възмущаваше. Извън своята специалност той не беше мръднал от представите, изградени още от училищната скамейка. За него французите бяха ловки хора, умни в практичните работи, приятни, умеещи да водят разговор, но лекомислени, мнителни, самохвалци, неспособни за нищо сериозно, за никакво силно чувство или искреност, народ без музика, без философия, без поезия (като се изключат «Поетическото изкуство», Беранже и Франсоа Копе), народ на патоса, големите жестове, преувеличените приказки и порнографията. Не му стигаха думи да черни латинската неморалност. И понеже не можеше да измисли нещо по-обидно, постоянно се връщаше на думата «лекомислие», която в неговата уста, както и в устата на повечето негови съотечественици, приемаше особено оскърбително значение. Тирадите му завършваха с обичайната възхвала на благородния, дълбоко нравствен немски народ. («По това именно — както е казал Хердер — той се отличава от всички други народи»), верния народ (treues Volk… прилагателното treu обема всичко: искрен, верен, лоялен, честен). Народ в истинския смисъл на думата, както казва Фихте, немската Сила, символ на всяка справедливост и на всяка истина, немската Мисъл, немската Gemüt, немския език, единствения самобитен, единствения запазил се чист език, подобно на самата немска нация, на немските жени, немското вино, немската песен… «Германия, Германия над всичко в света!»
Кристоф протестираше. Госпожа Райнхарт избухваше в смях. И тримата крещяха високо. Отлично се разбираха: и тримата знаеха, че са добри немци.
Кристоф идваше често да разговаря, да вечеря или да се разхожда с новите си приятели. Лили Райнхарт го глезеше, приготвяше му вкусни вечери: тя беше очарована от този повод, за да задоволява собствената си лакомия. Обграждаше го с внимание — сантиментално и кулинарно. За рождения му ден направи торта с двадесет свещи, а в средата постави захарна фигурка с гръцка туника и букет в ръце, символизираща Ифигения. Кристоф, истински немец въпреки всичко, беше трогнат от тези прояви на привързаност, макар и премного шумни и не особено изтънчени.
Прекрасната съпружеска двойка Райнхарт умееха да намират и други по-деликатни начини да докажат истинското си приятелство. Подтикнат от жена си, Райнхарт, който едва разчиташе нотите, беше купил двадесетина екземпляра от Lieder (първите, които напуснаха рафтовете на издателя); разпрати ги из Германия, на различни страни, сред познатите си от университетските среди. Накара също да изпратят известен брой и в Лайпциг и Берлин на книжари, с които беше във връзка за учебни помагала. Този трогателен и несръчен почин, за който Кристоф не разбра нищо, не даде впрочем никакви резултати, поне в момента. Разпратените на различни места Lieder като че ли пропаднаха в дън земя: никой не се обади. Райнхартови, огорчени от това безразличие, се радваха, че не бяха споделили това с Кристоф, защото щяха само да го натъжат, а не да го ободрят. В действителност обаче нищо не се губи, както много пъти можем да установим в живота; никое усилие не отива напразно. Дълги години наред се смяташ неразбран и после един ден забелязваш, че мисълта ти си е проправила път. Кой можеше да знае дали песните на Кристоф не бяха допаднали на сърцата на някои отзивчиви хора, потънали в провинцията, премного плахи или премного уморени, за да му го кажат?
Само един му писа. Два-три месеца след като Райнхартови бяха разпратили екземплярите, Кристоф получи писмо: развълнувано, церемониално, възторжено, с отживели формули, то идваше от едно градче в Тюрингия и носеше следния подпис: Universilätsmusikdirector Professor доктор Петер Шулц.
Голяма радост за Кристоф и още по-голяма за Райнхартови беше, когато той отвори у тях писмото, забравено от два дни в джоба му. Прочетоха го заедно. Райнхарт размени съучастнически поглед с жена си, без Кристоф да забележи. Младият им приятел сияеше, но внезапно помръкна и рязко прекъсна четенето.
— Какво има? Защо спря? — попита Райнхарт.
(Бяха вече на «ти».)
Кристоф гневно хвърли писмото на масата.
— А! Това е вече прекалено! — каза той.
— Но какво точно!
— Чети!
И Кристоф обърна гръб на масата и сърдито се отдалечи в другия ъгъл на стаята.
Райнхарт и жена му прочетоха заедно писмото, но видяха само най-буйно възхищение.
— Не виждам нищо… — промълви той учуден.
— Не виждаш ли? Не виждаш ли!… — извика Кристоф, като грабна писмото и му го пъхна под очите. — Да не би да не можеш да четеш? Не виждаш ли, че той е почитател на Брамс?
Едва тогава Райнхарт забеляза, че на едно място в писмото си Шулц сравняваше песните на Кристоф с песните на Брамс.
Кристоф не можеше да се помири.
— Приятел! Намирам най-сетне приятел!… И едва намерен, го изгубвам!…
Това сравнение го изпълваше с възмущение. Ако го бяха оставили, сигурно тутакси щеше да изпрати в отговор някое глупаво писмо. Или може би, след като поразмислеше малко, щеше да се сметне за много разумен и великодушен, ако изобщо не отговореше. За щастие Райнхартови, забавлявайки се с лошото му настроение, му попречиха да извърши някоя от обичайните си нелепости. Те успяха да го склонят да напише няколко думи за благодарност. Но писъмцето на Кристоф, написано насила, звучеше студено и принудено. То не разколеба възторга на Петер Шулц: той прати още две-три писма, преливащи от хубаво чувство. Кристоф не обичаше да пише и макар изпълнен със симпатия към непознатия приятел заради искрения тон и неподправеното възхищение, което чувствуваше между редовете, той не отговори. Накрая Шулц млъкна. Кристоф престана да мисли за него.
Той виждаше сега Райнхартови всеки ден, а често и по няколко пъти на ден. Прекарваха почти всичките си вечери заедно. След като беше прекарал деня сам, съсредоточен в себе си, той се нуждаеше да говори, да каже какво мисли даже ако не го разбират, да се посмее със или без причина, да изразходва енергията си, да си отдъхне.
Свиреше им. Тъй като не можеше иначе да им засвидетелствува благодарността си, сядаше на пианото и свиреше с часове. Госпожа Райнхарт не беше никак музикална и едва сдържаше прозевките си, но тя изпитваше симпатия към Кристоф и се преструваше, че се интересува от това, което свири. Райнхарт, без да е много по-музикален от жена си, се вълнуваше посвоему, простичко от някои музикални пиеси, от някои фрази, от някои тактове. Той се чувствуваше цял разтърсен, до сълзи: и това му се струваше глупаво. През останалото време музиката беше за него обикновен шум. Впрочем като по правило той се вълнуваше винаги от най-слабите места на творбата, от съвсем незначителните пасажи. И мъжът, и жената се убеждаваха взаимно, че разбират Кристоф, а и Кристоф искаше да си внуши същото. Вярно, че от време на време го обземаше злостно желание да се подиграе с тях. Поставяше им клопки, свиреше им пълни безсмислици, нелепи потпури, като ги караше да мислят, че са негови композиции. После, след като изкажеха възхищението си, им признаваше истината. Тогава те ставаха подозрителни и след това, когато Кристоф си придадеше тайнствен вид, за да им изсвири нещо, те си въобразяваха, че пак иска да ги подведе и го критикуваха. Кристоф ги оставяше, съгласяваше се с тях, потвърждаваше, че тази композиция не струва нищо, после шумно избухваше в смях:
— Ах, мошеници! Имате пълно право!… Та тя е моя!
Радваше се като дете, че ги е измамил. Госпожа Райнхарт, леко засегната, го плясваше на шега, но той се смееше така чистосърдечно, че и те се разсмиваха заедно с него. Нямаха претенции, че са непогрешими. И тъй като не знаеха вече дали са на прав път, или не, Лили Райнхарт беше решила да критикува всичко наред, а мъжът й — да хвали: така бяха сигурни, че поне единият от двамата ще бъде винаги на мнението на Кристоф.
Между другото Кристоф ги привличаше не толкова като музикант, а като хлапак: малко налудничав, много сърдечен и страшно жив. Лошите неща, които бяха чули за него, ги предразположиха по-скоро в негова полза: и те като него се чувствуваха потиснати от атмосферата в малкия град. И те като него бяха откровени, разсъждаваха със собствената си глава и затова го считаха голямо дете, не особено ловко в живота, жертва на откровеността си.
Кристоф не си правеше илюзии относно новите си приятели и му беше малко мъчно, че те не разбират най-съкровените дълбини на сърцето му, че никога не биха могли да го разберат. Но той беше така лишен от приятелство и имаше такава нужда от близки хора, че им беше безкрайно признателен за обичта им. Опитът му през изтеклата година го беше поучил: той си отказваше вече правото да бъде взискателен. Две години по-рано не би проявявал такова търпение: той си спомняше с угризение колко беше строг спрямо добрите и скучни Ойлер. Уви! Колко мъдър беше станал!… Едва не съжаляваше. Ала някакъв таен глас му нашепваше: «За колко време?»
Той се усмихваше при тази мисъл и се утешаваше.
Какво не би дал да има приятел, един-единствен приятел, който да го разбира и да споделя чувствата му! Но макар и да беше още съвсем млад, той имаше вече достатъчно житейски опит, за да знае, че животът най-мъчно осъществява именно такова желание и че той не можеше да иска да бъде по-щастлив, отколкото повечето истински музиканти, които бяха живели преди него. Беше се запознал отчасти с историята на някои от тях. Книгите, заети от библиотеката на Райнхартови, му бяха разкрили ужасните изпитания, през които бяха минали немските музиканти от седемнадесети век, и спокойното постоянство, с което една от тези души, най-възвишената от всички, героичният Шуц, беше показал, следвайки непоколебимо своя път сред войните, опожарените градове, опустошените от чумата области, поробеното отечество, тъпкано от бандите на цяла Европа, и нещо още по-лошо, сломено, уморено, смазано от нещастието, отказващо да се бори, безразлично към всичко, жадуващо само покой. Той мислеше: «Кой би имал право да се оплаче пред подобен пример? Те нямаха публика, нямаха бъдеще, творяха само за себе си и за бога. Това, което композираха, можеше да бъде унищожено следващия ден. И все пак продължаваха да пишат и не бяха тъжни: нищо не можеше да ги накара да загубят безгрижното си и смело добродушие. Те изпитваха удовлетворение от песните си и искаха от живота само да живеят, да припечелят колкото за хляба си, да се освободят от мислите си и да намерят двама-трима добросърдечни, прости, правдиви хора, не музиканти, които навярно не ги разбираха, но които вярваха в тях и на които можеха да се доверят. Как би посмял да бъде по-взискателен от тях? Съществува минимално щастие, което човек може да желае. Ала никой няма право на повече: всеки сам трябва да си достави останалото, а не другите.»
Тези мисли го успокояваха и той още повече се привързваше към добрите си приятели Райнхарт. Не вярваше, че ще му оспорят някой ден и това последно дружеско чувство.


Той забравяше злобата на малките градчета. Те са упорито злопаметни, и то най-вече, когато не преследват никаква цел. Здравата омраза, която знае какво иска, се уталожва, когато го постигне. Но хора, злосторни от скука, никога не слагат оръжие; защото винаги скучаят. Кристоф беше готова плячка за тяхното безделие. Беше бит, не ще и дума, но проявяваше дързостта да не изглежда смазан. Той не безпокоеше вече никого, но и не се интересуваше от никого. Не искаше нищо: не можеха нищо да му сторят. Чувствуваше се щастлив с новите си приятели и му беше все едно какво мислят и какво говорят за него. Това беше непоносимо. Още повече ги дразнеше госпожа Райнхарт. Приятелските чувства, които явно показваше спрямо Кристоф напук на целия град, изглеждаха, както и държането й, предизвикателство към общественото мнение. Добродушната Лили Райнхарт всъщност не се опълчваше срещу нищо и срещу никого; тя и не мислеше да предизвиква другите; постъпваше просто така, както й се струваше добре, без да се допитва до никого. Но именно това беше най-злостното предизвикателство.
Дебнеха всеки техен жест. А те не бяха достатъчно нащрек. Той екстравагантен, тя безгрижна, и двамата не проявяваха никаква предпазливост, когато излизаха заедно или даже в къщи, когато вечер разговаряха и се смееха, облегнати на перилото на балкона. Невинно установяваха помежду си интимност в думи и държане, която лесно можеше да подхрани клеветата.
Една сутрин Кристоф получи анонимно писмо. Обвиняваха го с вулгарни оскърбителни изрази, че е любовник на госпожа Райнхарт. Той се смая. Никога и през ум не му беше минало не само за любов, но дори и за флирт с нея: той беше премного честен и изпитваше пуританско отвращение към прелюбодеянието: самата мисъл за подобна мръсна подялба го отблъскваше и физически, и духовно. Да отнеме жената на приятел, би му се сторило престъпление. А освен това Лили Райнхарт би била последната, с която би се изкушил да го стори: клетата жена не беше никак хубава и той не би могъл да бъде извинен от страстта си.
Отиде при приятелите си засрамен и смутен. Завари ги също притеснени. Всеки от тях беше получил подобно писмо. Но те не смееха да признаят. И тримата се наблюдаваха един друг, наблюдаваха сами себе си и не смееха да мръднат, да кажат нещо, вършейки само глупости. Ако вроденото безгрижие на Лили Райнхарт вземеше връх за миг и тя се засмееше и почнеше да бъбри нехайно, един внезапен поглед на мъжа й или на Кристоф я възпираше. Споменът за писмото изплуваше в мисълта й. Тя се сепваше посред някой обичаен жест и се объркваше. Кристоф и Райнхарт изпитваха същото смущение. И всеки мислеше: «Дали другите не знаят?»
Все пак те не си доверяваха нищо и се мъчеха да живеят както преди това.
Но анонимните писма не спряха, все по-оскърбителни и мерзки. Те ги хвърляха в непоносимо състояние на раздразнение и срам. Криеха се, когато ги получеха, и нямаха силата да ги изгорят, без да ги прочетат. Отваряха ги с трепереща ръка; премаляваха, разгръщайки листа; а щом прочетяха редовете, от които се опасяваха, някоя нова вариация на същата тема — остроумни и долни измислици на усърден злостен ум, те проливаха мълком сълзи. Изтощаваха се да гадаят кой би могъл да бъде мизерникът, който така упорито ги преследваше.
Един ден госпожа Райнхарт, на края на силите си, призна на мъжа си този тормоз. И той със сълзи на очи й призна, че е жертва на същото. Дали да заговорят по този въпрос с Кристоф? Не смееха. А трябваше да го предупредят, за да бъде благоразумен. При първите думи които госпожа Райнхарт му каза, цяла пламнала, тя видя съкрушена, че и Кристоф получава писма. Това настървение в злостното преследване ги подлуди. Госпожа Райнхарт беше вече уверена, че целият град е посветен в тази тайна. Вместо да се поддържат взаимно, те окончателно загубиха самообладание. Кристоф заявяваше, че ще разбие нечия глава. Но чия? И освен това нямаше ли така да докаже, че клеветите са основателни?… Да съобщят на полицията за писмата? Това би значело да дадат гласност на намеците… Да се преструват, че не знаят за съществуването им? Беше вече невъзможно. Приятелските им отношения бяха нарушени. Макар и да вярваше напълно в честността на жена си и Кристоф, Райнхарт неволно ги подозираше. Налагаше си да не обръща внимание на клеветите и да оставя сами Кристоф и жена си. Но страдаше и жена му много добре виждаше това.
Нейното положение беше още по-тежко. Никога не беше помисляла да флиртува с Кристоф, както и на Кристоф не бе минавала подобна мисъл. Клеветите й внушиха смешната идея, че в края на краищата Кристоф изпитва може би към нея любовни чувства и макар и той да не показваше нищо, тя сметна, че е редно да се отбранява, и то не с точни намеци, а с несръчни жестове, които Кристоф не разбра в началото и които го вбесиха, когато ги разбра. Това беше толкова глупаво, че му идеше да се смее и да плаче! Той, влюбен в тази еснафка, добродушна, но грозна и така посредствена! Тя да си въобразява това!… И той да не може да се защити, да каже на нея, на мъжа й: «И таз добра! Успокойте се! Няма никаква, опасност!…»
Но не, той не можеше да оскърби тия прекрасни хора. Освен това си даваше сметка, че ако тя се бранеше от неговата любов, това беше указание, че вече беше почнала тайно да го обича: анонимните писма бяха постигнали този чуден резултат. Внушили й бяха тази глупава, сантиментална мисъл.
Положението стана толкова глупаво и толкова мъчително същевременно, че беше невъзможно да продължи така. При това Лили Райнхарт, която, макар и да се перчеше, нямаше достатъчно силен характер, загуби самообладание пред глухата враждебност на градчето. И те започнаха да измислят недостойни предлози, за да не се виждат повече.
«Госпожа Райнхарт беше неразположена… Райнхарт имаше работа… Щяха да отсъствуват няколко дни…»
Несръчни лъжи, разобличавани с коварно наслаждение от случайността.
По-прям, Кристоф им каза:
— Нека се разделим, клети мои приятели. Не сме достатъчно силни.
Райнхартови се разплакаха. Но изпитаха облекчение, когато скъсаха.
Градецът можеше да тържествува. Този път Кристоф беше съвсем сам. Откраднали му бяха и последния свеж полъх: обичта, макар и най-посредствената обич, без която ни едно сърце не може да живее.


III
Освобождението

Той нямаше вече никого. Всичките му приятели бяха си отишли. Скъпият Готфрид, който му се беше притичвал на помощ в трудни часове и от когото така се нуждаеше в този момент, беше заминал от преди месеци, и то завинаги. Една вечер миналото лято писмо, написано с едър почерк и носещо адреса на далечно село, беше известило на Луиза, че брат й е умрял по време на една от своите скитнически обиколки, които дребничкият комисионер продължаваше да предприема въпреки разклатеното си здраве. Бяха го погребали там, в селското гробище. Последното ведро мъжко приятелство, което би било способно да поддържа Кристоф, беше потънало в бездната. Беше останал сам със стареещата си майка, неоткликваща на мислите му, която само го обичаше, но не го разбираше. Около него — необятната немска равнина, мрачният океан. При всеки опит да се измъкне от него, затъваше още повече. Враждебният град наблюдаваше потъването му.
И както се бъхтеше, в неговата нощ проблесна внезапно образът на Хаслер, големия музикант, когото той толкова беше обичал като дете и чиято слава сега блестеше над цялата немска земя. Спомни си някогашните обещания на Хаслер; и тутакси се вкопчи в тази отломка от корабокрушението с отчаяна сила. Хаслер можеше да го спаси! Хаслер беше длъжен да го спаси! Какво му искаше Кристоф? Нито подкрепа, нито пари, нито каквато и да била материална помощ. Нищо друго освен едно — да го разбере. Хаслер беше преследван на времето като него. Хаслер беше свободен човек. Той би разбрал друг свободен човек, преследван от злобата на посредствените си съотечественици, които се опитваха да го смажат. Та нали водеха същата битка?
Щом му хрумна тази мисъл, веднага я приведе в изпълнение. Предупреди майка си, че ще отсъствува една седмица и взе същата вечер влака за големия град в Северна Германия, където Хаслер беше капелмайстор. Не можеше да чака нито миг. Последно усилие, за да не се задуши.


Хаслер беше прочут. Враговете му не бяха престанали да се борят против него, но приятелите му заявяваха високо, че той е най-великият настоящ, минал и бъдещ музикант. Беше обкръжен от еднакво налудничави привърженици и противници. Понеже не беше особено силна натура, едните го озлобяваха, другите го размекваха. Изразходваше цялата си енергия, за да върши неща, неприятни на критиците си, за да предизвика крясъците им; държеше се като хлапе, което играе номера. Тия номера бяха понякога страшно безвкусни: той не само хабеше чудесния си талант в музикални чудатости, от които настръхваха косите на правоверните критици, но проявяваше дразнещо предпочитание към странните текстове, към чудатите сюжети, а често и към двусмислените и пикантни положения, с една дума, към всичко, което можеше да шокира обичайния здрав смисъл и благоприличие. Беше доволен, когато еснафът виеше подире му; а еснафът не пропущаше случай да го стори. Самият император, който си въобразяваше, че разбира от изкуство, както е общоизвестно, безочливо самонадеян, каквито са обикновено парвенютата и коронованите глави, гледаше на славата на Хаслер като на обществен скандал и при всеки повод засвидетелствуваше на дръзките му произведения своето презрително безразличие. Хаслер, вбесен и очарован от височайшето неодобрение, станал за напредничавите среди на немското изкуство едва ли не неоспорим гений, продължаваше още по-устремно да прави щуротии. При всяка нова негова глупост приятелите му изпадаха във възторг и крещяха, че е гениален.
Кликата на Хаслер се състоеше главно от литератори, художници и упадъчни критици, които безспорно имаха заслугата, че представляваха партията, бунтуваща се срещу реакцията — чиято заплаха в Северна Германия беше постоянна, — но тяхната независимост се беше ожесточила в борбата и беше станала едва ли не смешна, без те да съзнават това; защото дори мнозина от тях да не бяха лишени от доста злобничък талант, те не се отличаваха с особен ум и още по-малко с вкус. Не можеха вече да излязат от изкуствената атмосфера, която бяха създали, и подобно на всички дружества накрая бяха загубили напълно чувството за реалния живот. Те ковяха законите за себе си и за стотината хапльовци, които четяха списанията им и приемаха със зяпнала уста всичко, което им хрумнеше да постановят. Тяхното венцехвалене беше гибелно за Хаблер, понеже притъпяваше взискателността му към самия него. Той приемаше безкритично всяка музикална идея, която му хрумнеше, и беше дълбоко убеден, че каквото и да напише под възможностите си, все още ще надвишава останалите музиканти. Обстоятелството, че това негово убеждение беше за съжаление вярно в повечето случаи, не доказваше, че то е особено здраво и годно да породи големи творби. Дълбоко в себе си Хаслер презираше безусловно всички — приятели и неприятели. И това горчиво, подигравателно презрение не отминаваше и него, и целия живот. Той все повече и повече затъваше в ироничния си скептицизъм именно защото някога беше вярвал в много великодушни и наивни неща. Понеже не беше имал сила да ги защити от бавното разрушение на времето, нито пък можеше лицемерно да си внуши, че вярва в това, в което не вярваше вече, той настървено се надсмиваше над спомените си. Беше по темперамент немец-южняк, мек и слаб, негоден да устои на извънредно голямо щастие или нещастие, топлина или студ, който се нуждае, за да запази равновесието си, от умерена температура. Неусетно се беше поддал на ленивата наслада от живота: обичаше да си хапва хубаво, да пие тежки напитки, да се шляе безделно и да мисли за приятни неща. Цялото му изкуство носеше отпечатъка на този начин на живот, макар и той да беше толкова надарен, че искри от гениалността му все още избликваха посред вялите му композиции, написани съгласно вкуса на модата. Никой по-добре от самия него не долавяше упадъка му. Всъщност той единствен го чувствуваше — в редки моменти, които естествено избягваше. В такива моменти ставаше мизантроп, потъваше в черното си настроение, егоистичните си занимания, грижите за здравето си, безразличен към всичко, което някога предизвикваше у него възторг или омраза.
Такъв беше човекът, при когото Кристоф идваше да потърси опора. С каква радост и упование пристигна той в студената дъжделива утрин в града, където живееше този, който символизираше в неговите очи духа на независимост в областта на изкуството! Той очакваше от него приятелски, ободрителни слова, от които се нуждаеше, за да продължи неблагодарната и необходима битка, която всеки човек на изкуството трябва да води със света, до последния си дъх, без нито ден да свали оръжието. Защото, както е казал Шилер, «единственото отношение с публиката, за което никога не се разкайваш, е войната».
Кристоф изпитваше такова нетърпение, че едва успя да остави пътната си чанта в първия попаднал му хотел близо до гарата и изтича в театъра, за да се осведоми за адреса на Хаслер. Хаслер живееше доста далеч от центъра на града, в едно предградие. Кристоф се качи на трамвая, ядейки с апетит едно хлебче. Сърцето му се разтуптя, когато се приближи до целта си.
Кварталът, в който Хаслер беше избрал жилището си, беше почти изцяло застроен по новата странна архитектура, в която млада Германия излива образования си примитивизъм, изразен в мъчителни усилия да бъде проявена гениалност. Посред шаблонния град с прави, безлични улици внезапно се възправяха египетски гробници, норвежки хижи, манастири, бастиони, павилиони от Световното изложение, издути къщи, подобни на безноги изроди, потънали в земята, бездушни, с едно-единствено огромно око, с решетки като на затвор, прихлупени врати на подводница, железни обръчи, шифровани златни надписи по пречките на решетъчните прозорци, бълващи чудовища над входовете, сини фаянсови плочки, лепнати тук-там, точно където най-малко ги очакваш, пъстри мозайки, представящи Адам и Ева, покриви с керемиди в зле подбрани цветове; къщи-замъци, назъбени в горната си част, с безформени животни по покривите си, без нито един прозорец от едната страна, а после внезапно раззинати една до друга четвъртити, правоъгълни, триъгълни дупки, подобни на рани; големи голи стени, върху които неочаквано щръкваше тежък балкон с един-единствен прозорец, балкон, подпрян на кариатиди от епохата на Нибелунгите, а над каменния парапет се подаваха две остри глави на брадати и космати старци, хората-риби на Бьоклин. На фронтона на една от тези тюрми, в стила на фараоните, ниска, едноетажна, с два голи колоса при входа, архитектът беше написал:

Нека художникът покаже своя свят,
който никога не е бил и няма да бъде.

Seine Well zeige der Künstler,
Die niemals war, noch jemals sein wird.

Погълнат единствено от мисълта за Хаслер, Кристоф гледаше като замаян и не се опитваше да разбере. Стигна до къщата, която търсеше, една от най-строгите, в стила на Каролингите. Вътре — пъстър, банален лукс; по стълбището — тежък, свръхзатоплен от радиаторите въздух. Тесен асансьор, от който Кристоф не се възползува, за да има време да се подготви за посещението си, докато изкачваше бавно четирите етажа с отмалели крака и разтуптяно от вълнение сърце. Докато изминаваше това късо разстояние, в паметта му изплуваха, като че беше вчера, някогашната му среща с Хаслер, детският му възторг, образът на дядо му.
Беше почти единадесет часът, когато позвъни на вратата. Прие го чевръста прислужничка с маниери на serva padrona, която го изгледа безочливо и тутакси заяви, че: «Господинът не може да го приеме, защото господинът е изморен.» После наивното разочарование, което се изписа на лицето на Кристоф, явно й се стори забавно, защото, след като го огледа безсрамно от главата до краката, тя внезапно се смекчи, покани го в кабинета на Хаслер и му каза, че ще се постарае «господинът» да го приеме. При тези думи тя му намигна и затвори вратата.
По стените висяха няколко импресионистични картини и весели френски гравюри от осемнадесети век: Хаслер имаше претенцията, че разбира всички изкуства; Мане и Вато му се нравеха еднакво, както беше прието в неговия кръг. Същата смесица от стилове личеше и в мебелировката: пред тежко и красиво писалище в стил Луи XV бяха поставени съвсем модерно кресло и ориенталски диван с планина от разноцветни възглавници. По вратите имаше огледала; японски украшения по етажерките и над камината, където гордо се мъдреше един бюст на Хаслер. На сребърен поднос върху кръгла масичка бяха струпани множество снимки на певици, поклоннички и приятели с остроумни посвещения и възторжени възклицания. На писалището цареше невероятен безпорядък. Пианото беше отворено. По етажерките имаше прах, във всички ъгли се търкаляха недоизпушени пури.
Кристоф чу сърдит глас в съседната стая, прислужничката рязко му отговаряше. Ясно беше, че Хаслер не е особено очарован от госта. Ясно беше също, че госпожицата си беше наумила Хаслер да го приеме; и тя не се свенеше да му отвръща с подчертана фамилиарност — острият й глас пронизваше стените. Кристоф се чувствуваше неудобно от някои нейни забележки. Но явно господарят й не се засягаше. Напротив, нейното безочие като че ли го забавляваше; и докато мърмореше недоволно, той дразнеше девойката и това сякаш му доставяше удоволствие. Най-сетне вратата зад Кристоф се отвори и все още мърморещ и подигравателно настроен, Хаслер влезе, влачейки крака.
Сърцето на Кристоф се сви. Той го позна. По-добре да не беше го познал! Това беше действително Хаслер и същевременно не беше той. Все същото голямо чело без нито една бръчка, все същото опънато като на дете лице; но той беше оплешивял, напълнял, с жълт тен, заспало изражение, леко увиснала долна устна, отегчена и сърдита уста. Нагърбен, с ръце в джобовете на развлеченото сако и с чехли на краката; ризата му не беше добре прибрана в неогладените панталони. Той изгледа Кристоф със сънливите си очи, в които не проблесна нищо, когато младежът каза името си. Поклони му се автоматично, без да каже нищо, посочи с поглед един стол на Кристоф и се отпусна с въздишка върху дивана, като натрупа възглавниците около себе си. Кристоф повтаряше:
— Имах вече честта… Вие бяхте така добър… Аз съм Кристоф Крафт…
Потънал в дивана, кръстосал дългите си нозе и сплел мършавите си ръце на дясното коляно, свито почти до брадата, Хаслер отвърна:
— Не си спомням.
Със свито гърло Кристоф се опита да му припомни отдавнашната им среща. При всички обстоятелства щеше да му бъде трудно да извиква тези спомени, но сега това беше за него истинско изтезание: той се заплиташе, не намираше думи, казваше нелепости, от които се червеше. Хаслер не му помагаше да излезе от смущението си и продължаваше да го гледа втренчено с мътните си безразлични очи. Когато Кристоф свърши разказа си, Хаслер полюшна още малко коляното си, без да каже нещо, като че ли очакваше Кристоф да продължи. После се обади:
— Да, да… Такива спомени не ни подмладяват… — и се протегна. След като се прозина, той добави: — Извинявам се… Не съм спал… Имаше вечеря в театъра тази нощ… — и пак се прозина.
Кристоф се надяваше, че Хаслер ще направи някакъв намек във връзка с това, което току-що му беше разказал. Но той изобщо изостави тази тема. Не прояви никакъв интерес към живота на Кристоф. След няколко прозевки го попита:
— Отдавна ли сте в Берлин?
— Пристигнах тази сутрин — отвърна Кристоф.
— А! — каза Хаслер, без да покаже, че е изненадан. — В кой хотел се настанихте?
И без да изслуша отговора му, той се надигна лениво, досегна електрическия бутон и позвъни.
— Ще ми позволите, нали? — каза той.
Показа се прислужничката с безочливото изражение.
— Кити, да не би да имаш намерение да ме оставиш без обед днес?
— Да не мислите, че ще ви донеса яденето тук, докато имате посещение?
— Защо не? — отвърна той, намигвайки подигравателно към Кристоф. — Той храни душата ми, аз пък ще нахраня тялото.
— Не се ли срамувате да се храните пред гости като дивите животни в гората?
Вместо да се разсърди, Хаслер се разсмя и я поправи:
— Като опитомено животно в къщи. Донеси все пак обеда ми, ще изям и срама си заедно с него.
Тя си отиде, като повдигна рамене.
Виждайки, че Хаслер все още не го пита с какво се занимава, Кристоф се помъчи да продължи разговора. Той заговори за трудностите на живота в провинцията, за посредствеността и тесногръдието на хората, за усамотението си. Мъчеше се да събуди съчувствието му към моралните си страдания. Но Хаслер, налегнат на дивана, отпуснал глава, полузатворил очи, не го прекъсваше и като че ли не го слушаше. Или пък повдигаше за миг клепачи, подхвърляше няколко студени иронични думи, някоя смешна остроумица за провинциалистите, която прекъсваше всеки опит на Кристоф за по-интимен разговор. Кити се върна с подноса с обеда: кафе, масло, шунка и прочие. Тя го постави нацупено върху писалището сред разбърканите книжа. Кристоф почака да излезе, за да поднови скръбния си разказ, чиято нишка с такава мъка следеше.
Хаслер привлече подноса към себе си, сипа си кафе, отпи малко, после със свойски добродушен тон и леко презрителен прекъсна Кристоф посред мисълта му, за да му предложи:
— Ще пиете ли една чаша?
Кристоф отказа. Той се мъчеше да си припомни началото на изречението си. Но все по-смутен, вече не знаеше какво говори. Разсейваше се, като гледаше Хаслер, който, наведен ниско над чинията си, се тъпчеше като малко дете с филийки, намазани с масло, и резени шунка, които вземаше с пръсти. Успя все пак да му разкаже, че композира, че са изпълнили негова увертюра към «Юдит» от Хебел. Хаслер го слушаше разсеяно.
— Was? (Какво?) — попита той.
Кристоф повтори заглавието.
— Ach, so, sol (Ах, да, добре!) — отвърна Хаслер, като топна филията и пръстите си в чашата.
И това беше всичко. Обезсърчен. Кристоф се канеше да стане и да си отиде. Само че си помисли за дългото напразно пътуване и като събра всичката си смелост, предложи, запъвайки се, да му изсвири някои свои творби. Още при първите му думи Хаслер го спря.
— Не, не! Нищо не разбирам — каза той с подигравателната си оскърбителна ирония. — А освен това нямам време.
В очите на Кристоф блеснаха сълзи, но той се беше заклел да не излиза от дома на Хаслер, преди да чуе мнението му за композициите си. Той настоя смутено, но същевременно гневно:
— Много се извинявам, но някога вие ми обещахте да ме изслушате. Аз съм дошъл само за това от другия край на Германия: ще чуете композициите ми.
Хаслер, несвикнал с такова държане, погледна несръчния, разгневен младеж, зачервеното му лице, готовите да бликнат сълзи. Стана му забавно. Повдигна уморено рамене, показа с пръст пианото и каза с комично примирение:
— Тогава… хайде!…
При тези думи той потъна в дивана. Като човек, който се кани да подремне, оправи възглавниците, настани се удобно, полузатвори очи, отвори ги за миг, за да прецени размерите на свитъка ноти, които Кристоф извади от джоба си, въздъхна леко и се приготви да слуша с досада.
Притеснен и оскърбен, Кристоф започна да свири. Хаслер скоро отвори очи и уши с професионалния интерес на музиканта, който въпреки волята си изпада под властта на една хубава творба. Отначало той не каза нищо и остана да лежи неподвижно. Но очите му се избистриха и начупените му устни се задвижиха. После той се разсъни напълно, ръмжейки от удивление и одобрение. Издаваше нечленоразделни възклицания. Но тонът им не оставяше никакво съмнение за чувствата му и те изпълваха Кристоф с неизразимо блаженство. Хаслер и не мислеше вече да брои страниците, които бяха изсвирени и които оставаха. Когато Кристоф свършваше една пиеса, той казваше:
— Друго!… Друго!…
Беше почнал вече да си служи с човешката реч.
— Това е добре! Добре!… Знаменито!… Ужасно знаменито! Schrecklich famos! Дявол да го вземе! — ръмжеше той смаян. — Какво е това?
Беше се изправил на дивана, навеждаше глава напред, с ръка, разперена зад ухото, за да чува по-добре, и говореше сам на себе си, смееше се доволно и при някои интересни акорди леко изплезваше език, сякаш искаше да оближе устните си. Един неочакван преход му оказа такова въздействие, че той стана внезапно, възкликна изненадан и седна до пианото край Кристоф, като че ли без да го забелязва. Интересуваше го само музиката. Когато Кристоф свърши парчето, той грабна тетрадката, препрочете страницата, зачете следващите, като продължаваше да изказва на себе си своето възхищение и изненада, сякаш беше сам в стаята.
— Ама че дявол! — възкликваше той. — Откъде го е взел този хитрец?…
И като изблъска с рамо Кристоф, той изсвири сам няколко пасажа. На пианото пръстите му ставаха пленителни, меки, гальовни и леки. Кристоф забеляза тънките му дълги, добре поддържани ръце, издаващи болезнено благородство, което не съответствуваше на останалата му физика. Хаслер се спираше на някои акорди, повтаряше ги, намигайки и цъкайки с език. Той тръбеше с устни, подражавайки звука на някои инструменти, и продължаваше да примесва към свиренето забележките си, които изразяваха удоволствие и яд: не можеше да не изпита тайно раздразнение, непризната завист и същевременно жадно се наслаждаваше.
Макар и да продължаваше да говори само на себе си, като че ли Кристоф не съществуваше, цял пламнал от удоволствие, Кристоф не можеше да не се ласкае от възклицанията на Хаслер. И той му обясняваше какво е искал да каже. Отначало Хаслер като че ли не обръщаше никакво внимание на обясненията на младежа и продължаваше да разсъждава гласно; после някои думи на Кристоф му направиха силно впечатление, той млъкна, вперил очи в нотната тетрадка, която прелистваше, и слушайки, без да дава вид, че слуша. Кристоф от своя страна постепенно се разпалваше. Най-сетне той разкри изцяло сърцето си: заговори с наивно възбуждение за плановете си и за живота си, Хаслер стоеше безмълвен, отново ироничен. Той отпусна тетрадката. Облегна се с лакът на пианото; подпрял чело с ръка, той гледаше Кристоф, който тълкуваше творбата си с младежки плам и смущение. И се усмихваше горчиво, спомняйки си собствените си първи стъпки, надеждите си, мислейки за надеждите на Кристоф и за разочарованията, които го очакват.
Кристоф говореше с наведени очи, боейки се, че няма да съумее да каже всичко, което му тежеше на сърцето. Мълчанието на Хаслер го насърчаваше. Чувствуваше, че Хаслер го наблюдава, че не пропуска нито една негова дума. Струваше му се, че е разчупил леда, който ги разделяше, и сърцето му ликуваше. Когато свърши, той вдигна плахо и същевременно доверчиво глава и погледна Хаслер. Цялата му зараждаща се радост замръзна в миг, подобно на ранните пъпки, когато видя уморените и зли насмешливи очи, втренчени в него. Той млъкна.
След ледена пауза Хаслер заговори сухо. Отново се беше променил: умишлено се държеше сурово с младежа; осмиваше жестоко плановете му, надеждите му за успех, като че ли би желал да осмее сам себе си, защото виждаше себе си в него. Настървено и студено се опитваше да разруши вярата му в живота, в изкуството, в себе си. Даде му горчиво себе си за пример, като заговори оскърбително за сегашните си произведения.
— Свинщини! — процеди той. — Точно това, което е нужно за тия свини. Нима си въобразявате, че има десет души на тоя свят, които обичат музиката? Има ли поне един?
— Аз! — отвърна буйно Кристоф.
Хаслер го изгледа, повдигна рамене и каза уморено:
— И вие ще станете като другите. И вие ще постъпите като другите. Ще се стремите да преуспеете, да се забавлявате като всички останали… И няма да сбъркате…
Кристоф се опита да му възрази, но Хаслер го прекъсна и като взе отново нотната тетрадка, започна да критикува остро творбите, които хвалеше до преди миг. Той изтъкваше с нараняваща суровост не само действителните пропуски, грешки при нотирането, безвкусици или неточности в изразителността, които се бяха изплъзнали на младия композитор, но изказваше и съвсем безсмислени критични бележки, каквито би могъл да направи най-тесногръдият и назадничав музикант, критики, от които самият той, Хаслер, цял живот беше страдал. Питаше какъв смисъл има всичко това. Дори не критикуваше, а направо отричаше. Като че ли се опитваше със злост да заличи впечатлението, което му бяха направили тези творби въпреки волята му.
Кристоф, съкрушен, не смееше да отговори. Пък и как да отговори на безсмислици, които в устата на човек, когото цени и обича, го карат да се срамува? Освен това Хаслер не чуваше нищо. Той стоеше начумерен упорито, със затворената тетрадка в ръце, с безизразен поглед и горчиво свита уста. Накрая каза, сякаш отново беше забравил за присъствието на Кристоф:
— А! Най-голямото нещастие е, че няма нито един човек, годен да ви разбере!
Кристоф бе обзет от силно вълнение, той се обърна рязко, сложи ръка върху ръката на Хаслер и повтори с преливащо от любов сърце:
— Има, аз!
Но ръката на Хаслер не трепна. И дори за миг в сърцето му да се раздвижи нещо при този младежки възклик, никакъв проблясък не озари угасналите му очи, вперени в Кристоф. Иронията и егоизмът взеха връх. Той се понаведе леко с церемониален и комичен жест, сякаш се покланя.
— Правите ми голяма чест!
А същевременно си мислеше: «Много ме интересува! Да не си въобразяваш, че заради тебе съм пропилял живота си?»
Той се изправи, хвърли нотите върху пианото и се запъти с несигурните си дълги нозе към дивана, за да се настани на обичайното си място. Кристоф схвана мисълта му и почувствува оскърбителната нотка в нея. Той се опита да отговори гордо, че композиторът няма защо да бъде разбран от всички: някои души сами за себе си струват колкото цял народ; те мислят вместо него. Той трябва да мисли това, което те са мислили преди него. Но Хаслер не го слушаше. Отново бе изпаднал в апатията си, причинена от бавното изтляване на живота, който гаснеше в него. Кристоф, премного бликаш от жизненост, за да разбере тази внезапна промяна, почувствува смътно, че е загубил играта; но той не можеше да се примири, след като едва не я беше сметнал спечелена. Той правеше отчаяни усилия да събуди отново вниманието на Хаслер; взе повторно нотите и се опита да му обясни защо беше допуснал изтъкнатите от него нередности. Потънал в софата. Хаслер пазеше мрачно мълчание. Нито одобряваше, нито му противоречеше: чакаше да свърши.
Кристоф разбра, че няма какво повече да търси тук. Той спря посред едно изречение. Нави на руло нотите и стана. Хаслер също стана. Засрамен и смутен, Кристоф почна да се извинява, запъвайки се. Хаслер се поклони леко и с известна високомерна изтънченост и отегчение му подаде ръка хладно, учтиво и го придружи до входната врата, без да каже нито дума, за да го задържи или да го покани да го посети отново.
Кристоф излезе смазан на улицата. Вървеше наслуки, не знаеше къде да иде. След като измина машинално две-три улици, той се озова на трамвайната спирка, на която беше слязъл. Качи се отново в трамвая, без да съзнава какво прави. Отпусна се на седалката с отмалели ръце и нозе. Невъзможно му беше да разсъждава, нито дори да събере мислите си. Главата му беше празна. Не желаеше да мисли за нищо. Страхуваше се да надникне в себе си. Там зееше бездна. Струваше му се, че тази бездна се разстила и около него в този град. Той не можеше да диша: мъглата, тежките къщи го задушаваха. Имаше само една мисъл: да бяга, да бяга възможно по-скоро, като че ли измъквайки се от този град, щеше да остави в него горчивото разочарование, което беше изпитал там.
Прибра се в хотела. Беше едва дванадесет и половина. Беше пристигнал преди два часа — с колко много светлина в сърцето! Сега всичко беше угаснало.
Не обядва. Не се качи дори в стаята си. За смайване на персонала поиска сметката, плати, все едно, че беше нощувал, и каза, че иска да замине. Напразно му обясняваха, че не е необходимо да бърза, защото има още няколко часа за влака, който трябва да вземе, че ще направи по-добре да почака в хотела. Той пожела да отиде незабавно на гарата. Държеше се като дете. Искаше да вземе първия влак, независимо кой, да не остане нито час повече в този край. След дългото пътуване и направените разходи — макар че така се беше радвал не само че ще види Хаслер, но ще посети музеите, ще чуе концерти, ще направи различни познанства — сега имаше само една мисъл в главата си: да замине…
Отиде на гарата. Както му бяха казали, влакът му тръгваше едва след три часа. При това този влак не беше бърз — Кристоф беше принуден да вземе третокласен билет — и се спираше по пътя. Щяло да бъде по-удобно за него да се качи на следващия влак, който тръгвал два часа по-късно и настигал първия. Но това означаваше още два часа в този град и Кристоф не можеше да ги изтърпи. Той не пожела дори да излезе от гарата да се поразходи. Злокобно чакане в широките пусти зали, шумни и мрачни, в които влизат и излизат винаги улисани, винаги тичащи непознати сенки, всичките непознати, всичките безразлични, без нито едно познато, приятелско лице. Бледият ден гаснеше. Електрическите лампи, забулени в мъгла, пронизваха мрака и като че ли го правеха още по-безрадостен. Кристоф, все по-потиснат с всеки изминат час, чакаше тревожно момента на тръгването. По десет пъти отиваше да види разписанието на влаковете, за да се увери, че не е сбъркал. Както го препрочиташе от край до край още веднъж, за да убие времето, името на едно градче привлече вниманието му; с известно усилие си припомни, че това бе градчето на стария Шулц, който му беше писал толкова топли и възторжени писма. В безпътицата, в която се намираше, внезапно го осени мисълта да отиде да види този непознат приятел. Селището не беше точно на обратния път, а на един-два часа по едно разклонение на линията. Пътуването щеше да трае цяла нощ и трябваше да сменя влака два-три пъти, да чака безкрайно, но Кристоф не се поколеба. Веднага реши да отиде; чувствуваше инстинктивна потребност да се вкопчи в нечие съчувствие. Без да има време да размисли, той написа телеграма и я изпрати на Шулц, за да му извести пристигането си на другата сутрин. Едва изпратил телеграмата, съжали за постъпката си. Горчиво се надсмя над нескончаемите си илюзии. Защо трябва да търси ново огорчение? Но вече беше го сторил. Много късно беше да се откаже.
Тези мисли запълниха последния час чакане. Влакът най-сетне беше композиран. Той се качи пръв. Беше такова дете, че задиша свободно едва след като вагоните се разклатиха и зърна през прозореца на вагона, под безрадостния дъжд, избледняващия на фона на сивото небе силует на града, над който се спущаше нощта. Имаше чувството, че би умрял, ако беше прекарал нощта там.
В същия час — към шест часа вечерта — едно писмо от Хаслер пристигна в хотела на Кристоф. Посещението на Кристоф беше раздвижило много спомени у него. Цял следобед той беше мислил горчиво и със съчувствие за клетото момче, дошло при него с такова пламенно чувство и прието така ледено от него. Хаслер се упрекваше. Всъщност той беше изпаднал в обичайния си пристъп на лошо настроение. Помисли да поправи грубостта си, като изпрати на Кристоф един билет за операта и му определи среща след това. Кристоф никога не го узна. Като не го видя, Хаслер си помисли: «Разсърдил се е. Толкова по-зле за него.»
Вдигна рамене и не направи повече опит да го намери. На другия ден го беше забравил.
На другия ден Кристоф беше далеч от него — толкова далече, че цялата вечност не би била достатъчна, за да ги сближи. И двамата останаха сами завинаги.


Петер Шулц беше седемдесет и пет годишен. Винаги бе имал слабо здраве и възрастта не беше го пощадила. Доста висок и прегърбен, с безсилно клюмнала глава, той имаше болни дробове и дишаше трудно. Задух, катар, бронхит не го оставяха на мира; следите от борбите, които трябваше да води много нощи, седнал в леглото, превит надве, плувнал в пот от усилията да поеме малко въздух, за да не се задуши, бяха отпечатани в тъжните тънки на слабото му, обръснато лице. Носът му беше дълъг, въздебел на края. Дълбоки бръчки почваха под очите му, врязваха се напречно в бузите му, хлътнали на мястото на липсващите зъби. Не само възрастта и болестите бяха изваяли тази жалка състарена маска; и житейските огорчения бяха направили своето. Но въпреки всичко той не беше мрачен. Спокойната му голяма уста излъчваше ведро добросърдечие. Но главно очите придаваха на това старческо лице някаква затрогваща благост. Те бяха светлосиви, бистри и прозрачни. Гледаха откровено, спокойно и чистосърдечно. Не скриваха нищо от душата му. Човек можеше да чете в дъното им.
Животът му беше протекъл беден на събития. От години беше сам. Жена му бе умряла. Не беше кой знае колко добра, нито умна и още по-малко хубава, но той с умиление си спомняше за нея. Загубил я беше преди двадесет и пет години. Нито една вечер оттогава не беше заспивал, преди да поговори мислено с нея, нежно и тъжно. Той си представяше, че са заедно всеки ден. Не беше имал дете — мечтата на живота му. Пренесъл беше жаждата си за обич върху учениците си, към които беше привързан, както бащата се привързва към синовете си. Обичта му към тях не се радваше на взаимност. Старото сърце може да се чувствува много близо до едно младежко сърце, почти на същата възраст; то знае колко кратки са годините, които ги разделят, но младежът съвсем не подозира тази истина: старецът е за него човек от друга епоха; при това той е толкова погълнат от непосредствените си грижи, че инстинктивно извръща очи от скръбния резултат на усилията си. Старият Шулц беше срещал понякога известна признателност у своите ученици, трогнати от живото участие, което той проявяваше към всяко тяхно щастие или злощастие. Ходеха му на гости от време на време, пишеха му, за да му благодарят, когато завършваха университета; някои му се обаждаха още един-два пъти и през следващите години. После старият Шулц не чуваше повече да се говори за тях и само от вестниците узнаваше, че един или друг се е издигнал. И той се радваше на успехите им, като че ли бяха негови. Не им се сърдеше за мълчанието: намираше хиляди извинения; не се съмняваше в добрите им чувства и приписваше и на най-егоистичните от тях собственото си хубаво отношение.
Но най-доброто убежище за него бяха книгите: те не забравяха и не мамеха. Душите, които той обичаше в тях, бяха вече напуснали вълните на времето: те бяха неизменни, застинали завинаги в любовта, която вдъхваха и която като че ли още изпитваха, която излъчваха върху съществата, които ги обичаха. Преподавател по естетика и история на музиката, той приличаше на старо дърво, трептящо от птичи песни. Някои от тези песни кънтяха твърде далече, те идваха от вековете: и не загубваха поради тази причина своята нежност и тайнственост. Други му бяха близки и задушевни: те бяха негови мили спътници; всяка тяхна фраза му припомняше радости и скърби от изтеклия му живот, съзнателен или несъзнателен (защото под всеки наш ден, осветен от слънчевата светлина, протича друг, озарен от непозната светлина). Имаше най-сетне и такива, които никога още не беше чувал, които му разказваха отдавна очаквани неща, от които се нуждаеше: сърцето му се отваряше, за да ги приеме, както земята се разтваря за дъжда. И така, старият Шулц слушаше в безмълвието на самотния си живот пълната с птици гора; и подобно на монаха от легендата, приспан унесен от песента на вълшебната птичка, годините минаваха за него и вечерта на живота му беше настъпила: ала той беше запазил двадесетгодишната си душа.
Не беше богат само с музика. Обичаше поетите — древните и модерните. Предпочиташе родните поети, особено Гьоте; но обичаше и поетите на другите страни. Беше съвременник по дух на Хердер и на великите Weltbürger, «граждани на света», от края на осемнадесети век. Той беше преживял годините на ожесточени борби преди и след седемдесета година и беше облъхнат от могъщата им мисъл. И макар и да обожаваше Германия, не беше «горд» с нея. Мислеше подобно на Хердер, че «измежду всички горделивци този, който се гордее с националността си, е кръгъл глупак» и подобно на Шилер, че «много жалък идеал е да пишеш само за една нация». Духът му беше плах понякога, но сърцето му беше удивително широко, готово да приеме с любов всичко хубаво в света. Може би беше прекалено снизходителен към посредствеността, но по инстинкт безпогрешно различаваше най-доброто. И ако нямаше силата да осъди лъжемузикантите, които общественото мнение възхваляваше, винаги намираше достатъчно смелост, за да защити оригиналните и силни композитори, които то не признаваше. Неговото добросърдечие понякога го заблуждаваше: той страшно се боеше да не би да извърши несправедливост; и когато не му се харесваше нещо, което се нравеше на другите, беше готов да приеме, че той се лъже и в края на краищата го обикваше. Толкова му беше приятно да обича! Любовта и възхищението бяха по-необходими за душата му, отколкото въздухът за клетите му гърди. Затова беше извънредно признателен на хората, които му даваха нова възможност да обича! Кристоф и не подозираше какво представляваха неговите Lieder за Шулц. Самият той съвсем не ги беше почувствувал така живо, когато ги беше създал. Защото за него тези песни бяха само няколко искри, отхвръкнали от скритата в него наковалня: избликнали бяха засега няколко, щяха да избликнат и много други. Но за стария Шулц те представляваха цял свят, който му се разкриваше внезапно, цял свят, който той можеше да обича. Животът му беше озарен.


От една година той беше принуден да се откаже от университетските си задължения: все по-лошото му здраве не му позволяваше вече да преподава. Той беше болен и на легло, когато книжарят Волф му изпрати както обикновено последните музикални новости, които беше получил и сред които този път се намираха Lieder на Кристоф. Шулц беше сам. Нито един роднина край него. Малочислените му родственици бяха измрели отдавна. Беше оставен на грижите на стара слугиня, която използуваше слабостта му, за да му налага прищевките си. Двама-трима приятели, почти на същата възраст като него, идваха да го видят от време на време, но и те самите не се радваха вече на отлично здраве; и когато времето беше лошо, и те оставаха в къщи и разредяваха посещенията си. Точно тогава беше зима, улиците бяха покрити с топящ се сняг: Шулц не беше виждал никого целия ден. В стаята беше мрачно: жълта мъгла се беше проснала като завеса зад стъклата на прозорците и издигаше стена пред погледа му. Топлината на печката беше тежка и потискаща. Всеки четвърт час от съседната църква се обаждаха камбаните и както в седемнадесети век прозвъняваха с нестройни и ужасно фалшиви гласове откъси от монотонни хорали, чийто жизнерадостен ритъм звучеше като подигравка, когато човек не беше особено весел. Старият Шулц кашляше, облегнал гръб на няколко възглавници. Той се опитваше да препрочита Монтен, когото обичаше, но това четиво именно тогава не му доставяше същото удоволствие. Той бе изпуснал книгата, дишаше трудно и мечтаеше. Пакетът с ноти лежеше на леглото му; нямаше воля да го отвори — беше много печален. Най-сетне въздъхна и като развърза грижливо канапа, сложи очилата си и зачете музикалните пиеси. Мисълта му беше другаде: тя се връщаше неизменно към спомените, които той искаше да отпъди.
Държеше в ръцете си композициите на Кристоф. Очите му попаднаха на старинна църковна песен, чийто текст Кристоф бе взел от един наивен благочестив поет от седемнадесети век, като малко бе модернизирал езика: «Песен на странствуващия християнин» от Паул Герхарт.

Hoff, о du arme Seele.
Hoff und sei unverzagt!
……
Erwarte nur der Zeit,
So wirst du schon erblicken
Die Sonn der schönsten Freud.

Надявай се, клета душа,
надявай се и бъди неустрашима!
……
Почакай само, почакай:
и ти ще видиш
слънцето на сияйната радост.

Тези простодушни думи бяха добре познати на стария Шулц, но те никога не бяха му говорили така, така… Това не беше вече гласът на безметежното благочестие, което успокоява и приспива душата с еднообразието си. Душа, подобна на неговата, самата негова душа, само че по-млада и по-силна, страдаше и искаше да се надява, искаше да види радостта, виждаше я. Ръцете му се разтрепериха, едри сълзи потекоха по бузите му. Той продължи по-нататък:

Auf, auf! gib deinem Schmerze
Und Sorgen gute Nacht!
Lass fahren, was das Herze
Betrübt und traurig macht!

Стани! Стани! Кажи лека нощ
скръбта и на грижите си!
Прокуди това, което смущава
и натъжава сърцето ти!

Кристоф влагаше в тези мисли младежки дързък плам и богатата му героичност се разгръщаше в последните изпълнени с вяра наивни стихове:

Bist du doch nicht Regente,
Der alles führen soll,
Cott sitzt im Regimente,
Und führen a lies wohl.

Не, ти не царуваш
и не трябва да ръководиш всичко!
Бог, бог е царят
и направлява всичко, както подобава!

И накрая идваше тази строфа на гордо предизвикателство, която Кристоф с безочието на млад варварин бе изтръгнал от първоначалното й място в поемата, за да я превърне в заключителна.

Und ob gleich alle Teufel
Hier wollten widerstehn,
So wird doch ohne Zweifel
Gott nicht zurücke gehn:

Was er ihm vorgenommen.
Und was er haben will,
Das muss doch endlich kommen
Zu selnem Zweck und Ziel.

И даже ако всички демони
се надигнат да ти пречат,
бъди спокоен, не се съмнявай!
Бог няма да отстъпи от това,

което си е предначертал,
което иска да изпълни!
И накрай то ще достигне
своята цел и своя завършек!

Тук в музиката избликваше веселие, опиянение от борбата, тържество на римски император.
Старецът трепереше с цялото си тяло. Той следеше задъхан буйната музика като дете, увлечено от другарчето си в неговия бяг. Сърцето му биеше. Сълзите му течаха. Той заекваше от вълнение.
— Ах, боже мой!… Ах! Боже!…
Хълцаше и се смееше. Беше щастлив. Задушаваше се. Закашля се неистово. Саломе, старата прислужница, дотича и си помисли, че старецът умира. Той продължаваше да плаче, да кашля и да повтаря:
— Ах! Боже мой!… Боже мой!…
А през кратките мигове на отдих между два пристъпа на задух се смееше с писклив и добродушен смях.
Саломе си помисли, че господарят й полудява. Когато най-сетне разбра причината на това вълнение, тя му се скара грубо:
— Нима е възможно да изпадате в такова състояние за някаква си песен!… Дайте ми тези ноти! Ще ги изхвърля! Няма да ги видите вече!
Но старецът ги стискаше здраво, макар и да продължаваше да кашля. Той викаше на Саломе да го остави на мира. Понеже тя настояваше, той се разсърди, почна да я ругае, задавяйки се сред укорите си. Тя никога не го беше виждала сърдит, а и той не се бе осмелявал да й противоречи. Саломе така се смая, че изпусна нотите, но не му спести строгите упреци. Нарече го стар лудньо, заяви, че досега смятала, че има работа с добре възпитан човек, но сега виждала, че се е лъгала; коларите биха се изчервили от ругатните му, още малко и очите му щели да изскочат от орбитите си и ако били пистолети, щели да я застрелят… Кой знае още колко време щеше да продължава да му опява, ако той не се беше изправил вбесен на възглавниците и не бе й извикал:
— Вън!
Тонът му беше така категоричен, че тя излезе, като затръшна вратата и заяви, че може да я вика колкото си ще, тя нямало да мръдне — нека той си крещи сам.
Тогава отново в стаята, в която нахлуваше нощта, настъпи тишина. И отново камбаните отрониха в тихата вечер своя невъзмутим провлечен звън. Малко засрамен от гневния си изблик, старият Шулц чакаше, легнал неподвижно по гръб, запъхтян, да се уталожи развълнуваното му сърце. Притискаше до гърдите си скъпоценните Lieder и се смееше като дете.


Той прекара самотните дни, които последваха, в някакъв унес. Не мислеше вече нито за болестта си, нито за зимата, за безрадостната светлина, за самотата си. Всичко около него беше изпъдено със сияние и любов. На една крачка от смъртта, той имаше чувството, че се възражда в младата душа на непознат приятел.
Мъчеше се да си представи Кристоф. Съвсем не го виждаше такъв, какъвто беше той. Виждаше го, кажи-речи, като собствения си идеализиран образ, такъв, какъвто самият той би желал да бъде: рус, тънък, със сини очи, с крехък, забулен глас, добър, плах и нежен. Но какъвто и да беше, Шулц беше винаги готов да го идеализира. Той идеализираше всичко, което го обкръжаваше: учениците си, съседите, приятелите, старата си прислужница. Неговата любвеобилност и липсата на критичност — отчасти съзнателна, за да отпъди всяка смущаваща мисъл — изтъкаваха около него чисти и сериозни същества, подобни на него самия. Добродетелна лъжа, която му беше потребна, за да живее. Той не беше изцяло жертва на илюзиите си и често нощем в леглото си въздишаше, като си мислеше за хилядите дребни случки през изтеклия ден, които опровергаваха неговия идеализъм. Знаеше отлично, че старата Саломе се подиграва с него зад гърба му заедно с клюкарките от квартала и че редовно го обира, представяйки му седмичните сметки. Знаеше отлично, че учениците му се държаха почтително, защото имаха нужда от него, че го изоставяха, след като им направеше всички услуги, които можеха да очакват от него. Знаеше, че бившите му колеги от университета го бяха напълно забравили, откакто се беше пенсионирал, че заместникът му крадеше мислите му в статиите си, без да спомене за него или споменавайки вероломно името му, като цитираше незначителни негови фрази и изтъкваше грешките му — широко разпространена тактика в света на критиката. Знаеше, че старият му приятел Кунц пак го беше излъгал грубо същия следобед и че никога вече няма да види книгите, които другият му приятел Потпетшмид беше взел от него уж само за няколко дни, а това беше неприятно за човек като него, който беше привързан към книгите си като към живи същества. Много други тъжни неща, скорошни или отдавнашни, изплуваха в паметта му. Той не желаеше да мисли за тях, но не можеше да ги прогони: чувствуваше ги. Споменът за тях го пронизваше понякога като остър бодеж.
— Ах! Боже мой! Боже мой! — простенваше той в нощната тишина. После отстраняваше неприятните мисли: отпъждаше ги, искаше да бъде доверчив, оптимист, да вярва на хората и вярваше. Колко пъти илюзиите му биваха грубо разбити! Но се раждаха други винаги, винаги… Той не можеше да живее без тях.
Непознатият Кристоф се превърна в светъл фокус за неговия живот. Първото студено и недружелюбно писмо, което получи от него, би трябвало да го огорчи. (Може би така и стана.) Но той не пожела да признае и му се зарадва като дете. Беше толкова скромен и толкова малко очакваше от хората, че това, което получаваше от тях, беше достатъчно, за да подхранва нуждата му да ги обича и да им бъде признателен. Да види Кристоф, беше за него щастие, на което никога не бе посмял да се надява, защото беше вече много стар да пътува по брега на Рейн, а и през ум не му минаваше да го помоли да го посети.
Телеграмата на Кристоф го завари една вечер тъкмо когато сядаше на масата. Отначало не разбра. Подписът му се стори непознат, реши, че са сбъркали, че телеграмата не е за него. Препрочете я три пъти. Беше толкова смутен, че очилата му падаха, лампата не осветяваше достатъчно листа, буквите танцуваха пред очите му. Когато разбра, така се развълнува, че забрави вечерята си. Саломе напразно го хокаше: невъзможно беше да погълне нито залък. Той хвърли салфетката на масата, без да я сгъне, както правеше обикновено, стана, залитайки, взе шапката и бастуна си и излезе. Първата мисъл на славния Шулц при такова щастие беше да го сподели с други и да предупреди приятелите си за пристигането на Кристоф.
Той имаше двама приятели, любители на музиката като него, на които бе успял да предаде възторга си от Кристоф: съдията Самюел Кунц и зъболекаря Оскар Потпетшмид, който беше превъзходен певец. Тримата стари другари често бяха говорили за Кристоф и бяха изсвирили всички негови пиеси, които бяха успели да намерят. Потпетшмид пееше, Шулц акомпанираше, а Кунц слушаше. А после с часове споделяха възторга си. Колко пъти, докато свиреха, бяха казвали: «Ех, ако Крафт беше тук!»
Шулц се смееше сам по улицата, мислейки за собствената си радост и за радостта, която щеше да достави. Нощта се спускаше, а Кунц живееш в едно селце на половин час от града. Но небето беше ясно; много мека априлска вечер. Славеите пееха. Сърцето на стария Шулц преливаше от щастие, той дишаше свободно и краката му го носеха, като че беше на двадесет години. Той крачеше бодро, без да внимава за камъните, в които се спъваше в мрака. Заставаше весело край пътя, щом се зададеше кола, и разменяше радостен поздрав с коларя, който го изглеждаше учуден, когато фенерът му осветеше мимоходом покатерилия се на насипа старец.
Беше вече нощ, когато той пристигна и къщата на Кунц, разположена извън селото сред малка градина. Той потропа на вратата и го извика с пълно гърло. Отвори се прозорец и Кунц показа изплашеното си лице. Той се взираше в тъмнината и попита:
— Кой е? Какво търсите?
Запъхтян и радостен, Шулц се провикна:
— Крафт… Крафт пристига утре!…
Кунц не разбираше нищо, но позна гласа му.
— Шулц!… Вие ли сте? В такъв час? Какво се е случило?
Шулц повтори:
— Той идва утре, утре сутринта!…
— Какво? — попита още веднъж Кунц сащисан.
— Крафт! — изкрещя Шулц.
Кунц замълча за миг, докато разбере смисъла на тази дума. После високо възкликна: явно беше разбрал.
— Слизам! — викна той.
Прозорецът се затвори. Той се показа на площадката на стълбището с лампа в ръка и слезе в градината. Стар шишко с едра посивяла глава и обсипано с лунички лице и ръце. Той ситнеше в градината, пушейки порцелановата си луличка. Този добродушен и малко сънлив човек никога не беше имал големи грижи в живота си. Новината обаче, която му донесе Шулц, все пак го развълнува. Той размахваше късите си ръце и лампата и повтаряше:
— Как? Вярно ли? Пристига?
— Утре сутрин — повтори Шулц тържествуващ, като размаха телеграмата.
Двамата стари приятели седнаха на една пейка под беседката. Шулц пое лампата, Кунц разгърна грижливо телеграмата, прочете я бавно, почти шепнейки. Шулц четеше високо през рамото му. Кунц хвърли поглед на написаното извън текста: часа на подаването на телеграмата, часа на получаването, броя на думите. После върна ценното листче на Шулц, който се смееше доволно, погледна го, клатейки глава, и повтори:
— Чудесно!… Чудесно!…
След като поразмисли малко, той вдъхна от луличката и изпусна голямо кълбо дим, сложи ръка на коляното на Шулц и каза:
— Трябва да предупредим Потпетшмид.
— Отивам и при него — каза Шулц.
— И аз ще дойда с тебе — реши Кунц.
Той се прибра да остави лампата и се върна веднага. Двамата старци тръгнаха, хванати под ръка. Потпетшмид живееше на другия край на селцето. Шулц и Кунц разговаряха разсеяно, предъвкваха новината. Внезапно Кунц се спря и чукна земята с бастуна си.
— Гръм и мълния! — възкликна той. — Ами че той не е тук!
Едва сега си спомни, че Потпетшмид трябваше да замине следобеда за някаква операция в съседния град, където щеше да нощува и щеше да остане два-три дни. Шулц беше много нещастен. Кунц не по-малко от него. Те се гордееха с Потпетшмид; искаше им се да го покажат на Крафт. Те стояха посред пътя и се чудеха какво да решат.
— Какво да правим? Какво да правим? — попита Кунц.
— Крафт непременно трябва да чуе Потпетшмид — заяви Шулц. Той размисли малко и предложи: — Да му пратим телеграма.
Отидоха в пощата и съставиха заедно дълга развълнувана телеграма, от която мъчно можеше да се разбере каквото и да било. После се върнаха. Шулц изчисляваше.
— Той ще може да бъде тук утре сутрин, ако вземе първия влак.
Но Кунц забеляза, че е много късно и телеграмата едва ли ще му бъде връчена по-рано от другия ден. Шулц поклати глава. Те повтаряха:
— Какво нещастие!
Разделиха се при вратата на Кунц, защото, колкото и да държеше на Шулц, приятелството му не стигаше чак дотам, че да прояви неблагоразумието да го придружи извън селото, макар и да трябваше да извърви сам съвсем малко път. Уговориха се Кунц да отиде на другия ден на обед у Шулц. Шулц погледна тревожно небето:
— Дано само времето да е хубаво!
И малко му олекна, когато Кунц, който по всеобщо признание разбираше от метеорология, каза след като проучи сериозно небето (защото и той като Шулц държеше Кристоф да види техния край в най-хубавия му вид):
— Утре ще бъде слънчево.


Шулц пое обратно по пътя към града. Той пристигна там, но неведнъж се спъваше в коловозите или в купчините камъни, струпани край пътя. Не се прибра в дома си, преди да се отбие при сладкаря, за да му поръча една специална торта, с която градът се славеше. После се отправи към къщи, но тъкмо когато се канеше да влезе, пак тръгна в другата посока, за да се осведоми кога точно пристига влакът. Най-сетне се прибра, извика Саломе и надълго обсъди с нея менюто за обеда. Едва тогава си легна, смазан от умора. Беше свръхвъзбуден като дете в навечерието на Коледа и цяла нощ се въртя в постелята си, без да мигне поне за миг. Към един часа сутринта си науми да стане, за да каже на Саломе да приготви за вечеря задушен шаран, защото тя правеше превъзходно това ядене, но не го стори и навярно така беше по-добре. Но все пак стана, за да подреди нещо в стаята, която беше отредил за Кристоф. Стъпваше съвсем предпазливо, за да не би Саломе да го чуе: страхуваше се да не му се кара. Цялата нощ се опасяваше да не пропусне влака, макар че Кристоф щеше да пристигне едва в осем часа. Стана много рано. Първият му поглед беше към небето: Кунц не се беше излъгал, времето беше великолепно. Той слезе на пръсти в мазето, където не беше ходил отдавна, защото се боеше от студа и стръмната стълба. Избра най-хубавите бутилки с вино, удари силно главата си в свода, когато се качваше, и едва не се задуши, когато най-сетне се качи горе с пълната кошница. После отиде в градината и въоръжен с ножиците, отряза безмилостно най-хубавите си рози и първите клонки цъфнал люляк. След това се качи в стаята си, обръсна се трескаво, като се поряза един-два пъти, облече се грижливо и тръгна към гарата. Беше седем часът. Саломе не успя да го накара да изпие поне малко мляко, защото той заяви, че Кристоф сигурно също няма да е закусил и те ще ядат заедно, когато се върнат от гарата.
Озова се на гарата три четвърти час по-рано. Притесни се, докато чакаше Кристоф, и накрая го изпусна. Вместо да чака търпеливо при изхода, той излезе на перона и се обърка сред потока пристигащи и заминаващи. Въпреки точните указания на телеграмата, той си беше въобразил — бог знае защо! — че Кристоф ще пристигне с друг влак, а и никак не можеше да си представи, че младежът ще слезе от четвъртокласен вагон. Чака го още половин час на гарата, а Кристоф, пристигнал отдавна, отиде право в дома му. Като връх на нещастието Саломе току-що беше излязла по покупки: Кристоф намери вратата заключена. Съседката, която Саломе беше натоварила просто да каже, в случай че някой позвъни, че ще се върне скоро, предаде поръчението, без да добави нищо повече. Кристоф не беше дошъл за Саломе, пък и не знаеше коя е тя, затова всичко му се стори лоша шега. Попита дали Herr Professor doctor Шулц не е в града. Отговориха му утвърдително, но не можаха да му кажат къде е отишъл. Той си отиде вбесен.
Когато старият Шулц се прибра с удължено лице и узна от Саломе, която също току-що се беше прибрала, какво се е случило, изпадна в отчаяние. Насмалко не се разплака. Страшно се разсърди на глупостта на прислужницата, загдето беше излязла в негово отсъствие и не беше дала поне нужните указания, за да помолят Кристоф да почака. Саломе му отвърна в същия тон, че тя не е могла да си представи той така глупаво да изпусне очаквания гост. Но старецът не искаше да губи време в разправии с нея и в същия миг слезе бързо по стълбата и тръгна да търси Кристоф по неясната следа, която му посочиха съседите.
Кристоф се беше засегнал: не само че нямаше никого, но не му бяха оставили дори няколко думи за извинение. Като не знаеше какво да прави преди следващия влак, той отиде да се разходи из града и околностите, които му се сториха привлекателни. Градчето беше спокойно, тихо, заслонено от ридове с меки очертания; градини около къщите, нацъфтели череши, зелени морави, хубави горички, лъжеантични развалини, бели бюстове на някогашни принцеси върху мраморни колони сред зеленината, кротки, мили лица. Навред около града ливади и хълмове. В цъфналите храсти свиреха с все сила косове, давайки своя малък концерт от звънки радостни флейти. Лошото настроение на Кристоф скоро се разпръсна: той забрави Петер Шулц.
А старецът обхождаше напразно улиците, разпитваше хората; качи се до стария замък на хълма над града и тъкмо се връщаше опечален, острите му очи, които виждаха надалече, зърнаха на известно разстояние някакъв човек, легнал в ливадата, под сянката на храстите. Той не познаваше Кристоф: не можеше да знае дали е той. Мъжът беше обърнат гърбом към него, заровил почти глава в тревата. Шулц крачеше по пътя, обикаляше ливадата с разтуптяно сърце.
«Той е… Не, не е той!…»
Не се осмеляваше да го извика. Хрумна му нещо: започна да пее първата фраза от песента на Кристоф:
«Auf! Auf!» («Стани! Стани!…»)
Кристоф подскочи като риба на сухо и изпя с пълно гърло завършека на фразата. Той се обърна сияещ. Лицето му беше зачервено, в косите му се бяха заплели сламки. И двамата извикаха имената си и се затекоха един към друг. Шулц прескочи канавката на пътя, Кристоф се прехвърли през бариерата. Те си стиснаха топло ръце и се върнаха заедно в къщата, като се смееха и говореха високо. Старецът разказваше злополучното си приключение. Кристоф, твърдо решен миг преди това да си замине, без да направи нов опит да се срещне с Шулц, почувствува тутакси чистосърдечната му доброта и го обикна. Още преди да се приберат, те си бяха доверили сума неща.
Когато влязоха в къщи, завариха там Кунц, който, като разбра, че Шулц е тръгнал да търси Кристоф, реши, че е най-разумно да чака спокойно. Саломе им предложи кафе с мляко. Кристоф обаче каза, че вече е закусил в една странноприемница. Старецът беше нещастен. Беше искрено натъжен, че първото ядене на Кристоф в града не е било в неговия дом. Тези дреболии имаха огромно значение за отзивчивото му сърце. Кристоф почувствува това, стана му забавно, без да се издаде, и още повече го обикна. За да го утеши, той го увери, че се радва на достатъчно добър апетит, за да може да закуси два пъти: и го доказа.
Беше забравил всички неприятности; чувствуваше се сред истински приятели, възроден. Разказваше им пътуването си, разочарованията си, но в хумористична светлина: приличаше на ученик във ваканция. Шулц, цял сияещ, не го изпускаше от очи и се смееше от все сърце.
Разговорът скоро се насочи към темата, която ги свързваше тайно: Композициите на Кристоф. Шулц умираше от желание Кристоф да им изсвири творбите си, само че не смееше да го помоли. Докато разговаряше, Кристоф крачеше из стаята. Шулц дебнеше стъпките му, когато минаваше край отвореното пиано; и тайничко се молеше да спре пред него. И Кунц си мислеше за същото. Сърцата им се разтуптяха, когато Кристоф седна несъзнателно на табуретката, без да престава да говори, после, без да погледне пианото, разходи наслуки пръсти по клавишите. Както Шулц очакваше, щом Кристоф изсвири няколко арпежа, звуците го обсебиха. Той продължи с акорди, като все още разговаряше, после изсвири цели фрази и най-сетне млъкна и започна да свири. Старците размениха съучастнически погледи, доволни и щастливи.
— Познавате ли това? — попита Кристоф, като им изсвири една от песните си.
— Има си хас! Как не! — възкликна очарован Шулц.
Без да прекъсва свиренето, Кристоф каза, полуизвърнат към тях:
— Ей! Пианото ви не е много хубаво!
Старецът много се смути. Той почна да се извинява.
— Много е старо. Като мене.
Кристоф се извърна напълно, погледна стареца, който сякаш му искаше прошка за старостта си, и улови двете му ръце с широка усмивка. Той се взря в чистите му очи.
— О! Вие ли? Вие сте по-млад от мене!
Шулц се смееше добродушно и му заразправя за старото си тяло, за болестите си.
— Ами, ами! — каза Кристоф. — Аз нямам предвид това, знам какво говоря. Не е ли вярно, Кунц?
Той вече беше махнал церемониалното «господин».
Кунц кимаше енергично.
Шулц се опита да извоюва същата снизходителност и към пианото си.
— Някои негови тонове са много хубави — каза той.
И удари клавишите — четири-пет съвсем свежи ноти, половин октава в средния регистър на инструмента. Кристоф разбра, че пианото е стар приятел на Шулц, и каза мило, мислейки за очите на стареца:
— Да, очите му са още хубави.
Лицето на Шулц светна. Той се впусна да хвали смутено пианото си, по тутакси млъкна, защото Кристоф пак започна да свири. Песен след песен, като пееше полугласно, Шулц, с овлажнели очи следеше всяко негово движение. Кунц, скръстил ръце на корема си, бе затворил очи, за да се наслаждава по-пълно. От време на време Кристоф се обръщаше цял светнал към двамата изпаднали в захлас старци и им казваше с наивен възторг, над който те съвсем не се надсмиваха:
— Хм! Хубаво е, нали?… Ами това? Какво ще кажете?… Ами тази песен?… Тя е най-хубава от всички… А сега ще ви изсвиря нещо, от което ще се прехласнете!…
Тъкмо когато завършваше една, мечтателна пиеса, кукувичката на стенния часовник закука. Кристоф скочи и извика гневно. Кунц се стреснали запремига уплашено. Самият Шулц не разбра нищо в първия момент. После, когато Кристоф се закани с юмрук на птичката, която се кланяше, и завика да махнат, за бога, тази идиотска кукувица, този говорещ с корема си призрак, старецът за пръв път в живота си намери, че тия звуци са наистина непоносими. Той грабна един стол и понечи да се покачи на него, но едва не падна и Кунц го спря. Извикаха Саломе. Тя дойде, без да бърза, по стар навик и се смая, когато сложиха в ръцете й часовника, който Кристоф в нетърпението си беше свалил сам.
— За какво ми е? — попита тя.
— Прави каквото щеш с него! Махай го! И да не ми го виждат повече очите тук! — извика Шулц, обзет от същото нетърпение.
Той се чудеше как е могъл толкова дълго да понася този отвратителен часовник.
Саломе си помисли, че решително и тримата са смахнати.
Свиренето продължи. Часовете летяха. Саломе съобщи, че вечерята е готова. Шулц й направи знак да не говори. Тя се върна след десет минути, дойде отново след нови десет минути. Този път беше извън себе си и кипяща от гняв, стараейки се да си придаде безучастен вид, застана посред стаята и въпреки отчаяните ръкомахания на Шулц, заяви гръмогласно:
— Щом господата предпочитат да ядат яденето си студено или изгоряло, тяхна воля.
На нея й било все едно, била на тяхно разположение.
Смутен от речта й, Шулц искаше да й вдигне скандал, но Кристоф избухна в смях. Кунц също се разсмя, а след него и Шулц. Доволна от получения ефект, Саломе се обърна кръгом, подобна на кралица, която благоволява да прости на разкайващите се поданици.
— Ама че смелчага! — каза Кристоф, като стана от пианото. — Тя е права. Нищо по-непоносимо от публика, която пристига посред концерта.
Седнаха на масата. Храната беше обилна и вкусна. Шулц беше подтикнал честолюбието на Саломе, която търсеше само повод да блесне с изкуството си. Впрочем не й липсваха случаи да се прояви. Старите приятели бяха удивително лакоми. На масата Кунц ставаше друг човек: грейваше като слънце. Би могъл да служи за реклама на всеки собственик на ресторант. И Шулц беше много чувствителен към вкусното ядене, само че лошото му здраве му налагаше повече въздържаност. Вярно е, че той не се съобразяваше особено често с това и си плащаше. В такива случаи не се оплакваше: ако се чувствуваше неразположен, знаеше поне защо е така. Като Кунц и той притежаваше кулинарни рецепти, предавани от баща на син дълги поколения. Така че Саломе беше свикнала да готви за познавачи. Но този път тя се беше изхитрила и бе съчетала в менюто всичките си шедьоври: един вид изложба на незабравимата немска кухня — честна, неподправена, с уханията на всички треви, с гъстите сосове, с питателните супи, прекрасното говеждо варено, огромните шарани, карфиола, гъските, домашните сладкиши, хлебчетата с анасон и кимион. Кристоф се възхищаваше с пълна уста и ядеше като човекоядец. Той притежаваше страхотния капацитет на дядо си и баща си, които биха били в състояние да изгълтат цяла гъска. Всъщност можеше да живее цяла седмица, хранейки се само с хляб и сирене, както и да яде до пръсване, щом се явеше случай. Шулц, тържествен и сърдечен, го наблюдаваше с разнежен поглед и му наливаше всевъзможни рейнски вина. Кунц, пурпурночервен, виждаше в Кристоф свой брат. Широкото лице на Саломе грееше от доволство. В първия миг, когато бе влязъл Кристоф, тя беше изпитала разочарование. Шулц толкова много й беше говорил за него предварително, че тя си го беше представяла като високопоставено лице, отрупано с титли и почести. Като го видя, тя възкликна:
— Как? Че такъв ли бил!
Но на масата Кристоф спечели благоразположението й; досега никой не беше оценил така блестящо нейните кулинарни дарования. Вместо да се прибере в кухнята, тя беше застанала на прага на вратата и гледаше Кристоф, който говореше щуротии, без да престава да дъвче. С ръце на хълбоците, тя се смееше шумно. Всички бяха радостни. Имаше само едно черно петно в щастието им: Потпетшмид не беше между тях. Те час по час заговорваха за него:
— Ех, да беше тука! Да видите как яде! Да видите как пие! Да видите как пее!
И не преставаха да го хвалят.
Ако Кристоф го чуеше само!… Но може би щеше да успее… Може би Потпетшмид щеше да се върне вечерта или най-късно през нощта…
— О! Тази нощ аз вече ще бъда далече — забеляза Кристоф.
Светналото лице на Шулц помръкна.
— Как така далече — промълви той с треперещ глас. — Нали няма да си заминете?
— Напротив — отвърна весело Кристоф. — Тази вечер вземам влака.
Шулц се отчая. Той беше разчитал, че Кристоф ще прекара нощта, може би даже няколко нощи под неговия покрив. Той промърмори:
— Не, не! Това е невъзможно!…
Кунц повтаряше:
— Ами Потпетшмид?…
Кристоф погледна двамата старци: разочарованието, изписано на добросърдечните им приятелски лица, го трогна. Той каза:
— Колко сте мили!… Аз ще тръгна утре сутринта. Съгласни ли сте?
Шулц го улови за ръка.
— Ах! Какво щастие! — възкликна той. — Благодаря! Благодаря!
Той беше като дете: утрешният ден му изглеждаше далече, толкова далече, че не си заслужаваше да мисли за него. Кристоф нямаше да си замине днес, целият ден им принадлежеше, щяха да прекарат вечерта заедно, щяха да спят под един покрив. Шулц виждаше само това и не искаше да гледа по-надалече.
Радостното настроение се възвърна. Шулц се изправи внезапно с тържествено изражение и вдигна развълнуван и патетичен тост за своя гост, който безкрайно го беше зарадвал и почел, като беше посетил малкия им град и скромния му дом. Той пи за щастливото му отпътуване, за успехите и славата му, за цялото щастие на земята, което му пожелаваше от все сърце. После вдигна втори тост за «благородната музика», трети — за стария си приятел Кунц, четвърти — за пролетта. Не забрави и Потпетшмид. Кунц пи на свой ред за Шулц и за някои други. А Кристоф, за да сложи край на тостовете, пи за госпожа Саломе, която цяла пламна. След това, без да остави време на ораторите да почнат отново, запя позната песен, която старците подеха заедно с него, след нея друга и още една на три гласа, в която се говореше за приятелство, музика и вино. Всичко това беше съпроводено с шумни смехове и звънтене на чаши — те постоянно се чукаха.
Беше три и половина, когато станаха от масата. Чувствуваха се леко натежали. Кунц се строполи в едно кресло. С удоволствие би подремнал. Шулц не можеше да се държи на крака от сутрешните вълнения, както и от изпитите тостове. И двамата се надяваха, че Кристоф ще седне на пианото и ще свири с часове. Но неуморимият младеж, съвсем бодър и разположен, удари два-три акорда по пианото, затвори го рязко и като погледна през прозореца, попита дали не може да се поразходят преди вечерята. Околността го привличаше. Кунц не беше особено очарован, но Шулц тутакси реши, че тази идея е прекрасна и те трябва да покажат на госта си живописните Schönbuchwälder. Кунц се поначумери, но не възрази и стана заедно с другите. И той като Шулц искаше да покаже на Кристоф красотите на техния край.
Излязоха. Кристоф хвана Шулц под ръка и го помъкна малко по-бързо, отколкото старецът би желал. Кунц вървеше зад тях и бършеше потта си. Бъбреха весело. Хората по праговете на къщите си намираха, че Herr Professor Шулц много, се е подмладил. Щом излязоха от града, те поеха през полята. Кунц се оплакваше от горещината. Кристоф, безмилостен, намираше, че въздухът е прекрасен. За щастие на двамата старци, час по час спираха, за да разговарят, и разговорът ги караше да забравят дългия път. Влязоха в горичките. Шулц започна да рецитира стихове от Гьоте и Мьорике. Кристоф много обичаше стиховете, но никак не можеше да ги запомня: слушайки стиховете, той се унасяше в неясни бленувания, мелодии заместваха думите и ги заличаваха от паметта му. Възхищаваше се от паметта на Шулц. Каква разлика между живостта на този болен, почти немощен старец, затворен в стаята си голяма част от годината, преминал почти целия си земен път в това малко провинциално градче, и Хаслер, който, млад и прочут, в кипежа на музикалния живот, обхождащ цяла Европа, за да дава концерти, не се интересуваше от нищо и не искаше да узнае нищо. Шулц беше в течение не само на всички настоящи музикални изяви, които бяха познати и на Кристоф; той знаеше и много подробности за по-раншните или чуждестранни музиканти, за които Кристоф никога не бе чувал. Паметта му приличаше на дълбоко хранилище, в което бяха събрали всички хубави води на небето. Кристоф неуморно черпеше от него. А Шулц се чувствуваше щастлив от неговото любопитство. Той бе имал любезни слушатели, имал бе и покорни ученици, но винаги му бе липсвало едно пламенно младежко сърце, с което да може да сподели възторзите, преливащи в сърцето му.
Бяха в най-приятелско настроение, когато старецът има нетактичността да изкаже възхищението си от Брамс. Кристоф изпадна в леден гняв. Пусна ръката на Шулц и заяви рязко, че който обича Брамс, не може да бъде негов приятел. Това подействува като студен душ на хубавото им настроение. Шулц, много плах, за да спори, и много честен, за да лъже, започна да заеква, опитвайки се да обясни отношението си. Но Кристоф го прекъсна с едно рязко: «Достатъчно!», което не търпеше възражение. Настана ледено мълчание. Продължиха разходката си. Двамата старци не смееха да се погледнат. След като се изкашля, Кунц се опита да поднови разговора, като го насочи към горичките и хубавото време. Ала Кристоф, сърдит, не го поддържаше и отговаряше с едносрични думи. Като не срещна отглас от негова страна, Кунц се помъчи, за да наруши мълчанието, да заговори с Шулц. Но гърлото на стареца беше свито, той не можеше да говори. Кристоф го наблюдаваше с крайчеца на окото си, идеше му да прихне. Вече му беше простил. Пък и изобщо не му се беше разсърдил сериозно. Намираше даже, че е същински грубиян, като огорчава добрия старец, но злоупотребяваше с властта си над него и не искаше да вземе обратно думите си. Стигнаха така до края на гората. Чуваха се само провлечените стъпки на двамата смутени старци. Кристоф си подсвиркваше и като че ли не ги виждаше. Внезапно доброто му настроение взе връх. Той избухна в смях, обърна се към Шулц и сграбчи ръцете му със здравите си лапи.
— Ах, мили мой стари Шулц! — каза той, като го гледаше с обич. — Колко е хубаво! Колко е хубаво!
Той имаше предвид полето и хубавия ден, но засмените му очи добавяха: «Ти си добър. Аз съм грубиян. Прости ми. Много те обичам.»
Сърцето на стареца се отпусна. Като че слънцето отново изгря след затъмнение. За миг още той не можа да промълви нито дума. Кристоф пак го хвана под ръка и му заговори още по-приятелски. В увлечението си той закрачи двойно по-бързо, без да си дава сметка, че изтощава двамата си спътници. Шулц не се оплакваше. Той дори не забелязваше умората си, толкова беше доволен. Знаеше, че ще трябва да плати за неблагоразумните си постъпки през този ден, но си казваше:
«Толкова по-зле! Когато _той_ си замине, ще имам време да си почина.»
Кунц обаче, не толкова екзалтиран, вървеше на известно разстояние след тях с жалък вид. Кристоф най-сетне забеляза това. Той се извини смутено и предложи да си полегнат в една ливада, под сянката на тополите. Шулц естествено се съгласи, без да си помисли дали това няма да е зле за бронхита му. За щастие Кунц мислеше вместо него или поне изтъкна бронхита му, за да не се изложи самият той, както беше плувнал в пот, на простуда в ливадата. Той предложи да вземат от близката спирка влака, който отиваше в града. Така и направиха. Въпреки умората си трябваше да вървят бързо, за да не закъснеят, и пристигнаха на гарата точно когато влакът спря.
Щом ги зърна, един дебел мъж се спусна към вратичката на вагона и изрева имената на Шулц и Кунц заедно с всичките им звания и титли, ръкомахайки като луд. Шулц и Кунц също се развикаха и замахаха с ръце. Те се втурнаха към купето на дебелия мъж, който също тичаше срещу тях, разбутвайки спътниците си. Кристоф тичаше след тях смаян и питаше:
— Но какво става?
А другите му изкрещяха възторжено:
— Потпетшмид!
Това име не му казваше, кажи-речи, нищо. Беше забравил обедните тостове. Потпетшмид от платформата на вагона, Шулц и Кунц от стъпалото вдигаха страшен шум, поздравявайки се за щастливия случай. Качиха се във влака. Шулц представи Кристоф. Потпетшмид се поклони с внезапно застинало лице, изопнат като струна и щом се свърши с формалното представяне, сграбчи ръката на Кристоф, раздруса я пет-шест пъти, като че ли искаше да я измъкне от ръкава му, и пак се разкрещя. Кристоф успя да разбере от виковете му, че благодари на бога и на щастливата си звезда за тази необикновена среща. Това не му попречи миг след това да се плесне по бедрото и да проклина липсата си на късмет, че го е нямало, макар никога да не напуща градчето, точно в деня на пристигането на господин капелмайстора. Телеграмата на Шулц му била предадена едва сутринта, един час след тръгването на влака. Той спял още, когато се получила, и сметнали, че е по-добре да не го будят. Цялата сутрин ругал хотелджиите. Още не можеше да се успокои. Беше зарязал пациентите си, деловите срещи и беше взел първия влак, бързайки да се върне. Само че този дяволски влак изпуснал връзката с бързия влак по главната линия и трябвало да чака три часа на някаква гара. Изчерпил всички възклицания на речника си и двадесет пъти разказал злополучните си приключения на пътниците, които чакали като него, и на железничаря, който пазел при вратата. Най-сетне тръгнал. Ужасно се страхувал да не би да пристигне много късно… Но, слава богу! Слава богу!…
Той пак улови ръцете на Кристоф и ги замачка в големите си лапи с космати пръсти. Имаше баснословни размери на височина и ширина: четвъртита глава, червени коси, ниско остригани, бръснато сипаничаво лице, големи очи, голям нос, дебели устни, двойна брадичка, къса шия, чудовищно широк гръб, корем като бъчва, разперени ръце, огромни крака и китки — исполинска маса от плът, безформена от прекалено ядене и пиене на бира, един от тия гюмове с човешко лице, които понякога се търкалят по улиците в баварските градове, единствени знаещи тайната на тази порода хора, претъпкани като гъските, затворени в клетка. Той лъщеше като буца масло от радостното възбуждение и жегата. С ръце на коленете или на коленете на съседите си, той бъбреше неуморно, изговаряйки шумно съгласните, сякаш ги изстрелваше с каменохвъргачка. От време на време избухваше в смях и цял се тресеше. Отмяташе глава назад, отваряше уста, хъркаше и се давеше. Смехът му се предаваше на Шулц и Кунц, които, щом се успокояваха, поглеждаха Кристоф, бършейки очи. Те сякаш го питаха: «Е?… Какво ще кажете?»
Кристоф не казваше нищо. Той си мислеше ужасен: «Нима това чудовище пее моите песни?»
Прибраха се у Шулц. Кристоф се надяваше да избегне пеенето на Потпетшмид и не му отправяше никаква покана въпреки намеците на Потпетшмид, който гореше от желание да се прояви. Но Шулц и Кунц много държаха да почетат приятеля си — мъчението беше неизбежно. Кристоф седна на пианото доста неохотно. Той си мислеше: «Ех, шишко, шишко, ти не знаеш какво те чака! Пази се! Нищо няма да ти спестя!»
Той си казваше, че сигурно ще огорчи Шулц и му беше неприятно, но въпреки това беше решил по-скоро да го наскърби, отколкото да изтърпи този сър Джон Фалстаф да изопачава композициите му. Угризението, че ще огорчи стария си приятел му беше спестено: дебелакът пееше с прекрасен глас. Още при първите тактове Кристоф трепна изненадан. Шулц, който не сваляше поглед от него, изтръпна. Той си помисли, че Кристоф не е доволен и се успокои едва когато видя как лицето му се разведрява постепенно. Собственото му лице отразяваше неговата радост. Когато песента свърши и Кристоф се обърна, заявявайки, че никога негова песен не е била изпълнявана по-добре, Шулц изпита по-сладка и по-дълбока радост от задоволството на Кристоф и тържеството на Потпетшмид: защото те двамата се наслаждаваха на собственото си удоволствие, а Шулц се радваше на радостта на приятелите си. Концертът продължи. Кристоф изказваше гласно удивлението си. Той не можеше да проумее как това тромаво и обикновено същество успяваше да предаде смисъла на неговите Lieder. Естествено той не пресъздаваше всички най-точни отсенки; но изразяваше устрема, страстта, които Кристоф никога не бе успявал да внуши напълно на професионалните певци. Той гледаше Потпетшмид и се питаше: «Дали наистина чувствува това?»
В очите му обаче виждаше само задоволено тщеславие. Някаква несъзнателна сила движеше тази тежка маса. Тази сляпа и пасивна сила наподобяваше войска, която се бие, без да знае срещу кого или защо. Духът на Lieder я увличаше и тя се подчиняваше, ликувайки, защото изпитваше нужда да действува, а оставена сама на себе си, не би знаела как.
Кристоф си казваше, че в деня на сътворението великият скулптор не си е дал много труд, за да подреди пръснатите части на наченатите си творения: сглобил ги е криво-ляво, без да го е грижа дали си подхождат напълно; така всеки е създаден от отделни разнородни късове и един и същ човек е поделен между пет-шест различни индивиди: мозъкът му е у един, сърцето у друг, а у трети — тялото, което е подхождало на тази душа. Инструментът на една страна, инструменталистът на друга. Някои човешки същества са останали подобни на прекрасни цигулки, вечно затворени в кутиите си, понеже липсва майсторът, който може да свири на тях. А хората, създадени да свирят на тия цигулки, цял живот са принудени да се задоволяват с жалки скрибуцащи инструменти. Той имаше двойно основание да мисли така, защото го беше страшно много яд на него самия, загдето никога не бе могъл да изпее както трябва една страница ноти. Пееше фалшиво и се ужасяваше от гласа си.
Обаче Потпетшмид, опиянен от успеха си, започна да влага «чувство» в песните на Кристоф, тоест да измества вложеното от Кристоф чувство. Кристоф естествено не сметна, че композицията му спечели от това ново тълкуване и лицето му помръкна. Шулц забеляза. Липсата му на критичност и възхищението, което изпитваше към приятелите си, нямаше да му позволят да си даде сам сметка за лошия вкус на Потпетшмид. Но обичта му към Кристоф го караше да забелязва и най-беглите отсенки в настроението му. И той започна също да се измъчва от превземките на Потпетшмид. Чудеше се как да го спре по този опасен наклон, но не беше лесно да накараш Потпетшмид да млъкне. Шулц се видя в чудо, когато певецът изчерпи репертоара на Кристоф, как да му попречи да изпее излиянията на посредствени композитори, само при името на които Кристоф настръхваше като таралеж.
За щастие съобщението, че вечерята е сложена, обузда Потпетшмид. Предлагаше му се друг терен, на който да разгърне юнащината си: на него той беше без съперник. Кристоф, малко уморен от сутрешните си подвизи, изобщо не се опита да се състезава с него.
Вечерта напредваше. Седнали около масата, тримата стари приятели гледаха Кристоф. Те попиваха думите му. Струваше му се странно, че в този миг е в това затънтено градче, сред тия старци, които никога не беше виждал преди това, и че се чувствува по-близък с тях, отколкото ако му бяха роднини. Мислеше си колко благотворно би било за човека на изкуството, ако можеше да подозира съществуването на непознати приятели, които неговата мисъл среща в света, как това би стоплило сърцето му и би окрилило силите му!… Но най-често не е така: и всеки си остава сам и умира сам и колкото по-голяма нужда има да каже какво чувствува, толкова повече се страхува да го каже. Обикновените ласкатели много лесно говорят. Хората, които обичат истински, насила отварят устни, за да кажат, че обичат. Затова трябва да бъде признателен на хората, които се осмеляват да говорят: без да подозират, те стават сътрудници на човека на изкуството. Кристоф беше изпълнен с признателност към стария Шулц. Той не го смесваше с неговите двама другари. Чувствуваше, че той беше душата на тази малка приятелска група. Другите само отразяваха това живо огнище на добросърдечие и любов. Приятелските чувства, които Кунц и Потпетшмид хранеха към него, бяха съвсем различни. Кунц беше егоист. Музиката извикваше в сърцето му чувство на блаженство, той приличаше на голяма котка, която милват. Потпетшмид намираше в нея удовлетворение на тщеславието си и физическо упражнение. Нито единият, нито другият се стремяха да го разберат. Но Шулц забравяше напълно себе си — той обичаше.
Беше късно. Двамата поканени приятели си тръгнаха в нощта. Кристоф остана сам с Шулц. Той му каза:
— А сега ще свиря само за вас.
Той седна на пианото и засвири, както умееше да свири, когато до него стоеше човек, който му е скъп. Изсвири новите си творби. Старецът изпадна в захлас. Седнал до Кристоф, той не сваляше поглед от него и сдържаше дъха си. С доброто си сърце, неспособно да запази щастието само за себе си, той неволно повтаряше:
— Колко жалко, че Кунц си отиде!
(Тези негови възклицания дразнеха малко Кристоф.)
Така мина един час; Кристоф продължаваше да свири; не бяха разменили нито дума. Когато свърши, пак не казаха нищо, нито единият, нито другият. Всичко тънеше в тишина: домът и улицата спяха. Кристоф се обърна и видя, че старецът плаче: той стана и го прегърна. Заговориха тихичко в спокойната нощ. Часовникът тиктакаше приглушено в съседната стая. Шулц говореше полугласно, със сключени ръце и наведено напред тяло. Кристоф го разпитваше и той му разказваше живота си, огорченията си. Час по час му ставаше съвестно, че се оплаква, и чувствуваше нужда да добави:
— Не съм прав… нямам право да се оплаквам… всички бяха много добри с мене.
И той в действителност не се оплакваше: от сдържания разказ за самотния му живот просто се излъчваше, без той да иска, известна печал. Разказвайки най-скръбните мигове, той ги примесваше с някакъв доста неясен и доста сантиментален идеализъм, който дразнеше Кристоф, но който би било жестоко да оборва. Всъщност у Шулц прозираше не толкова твърда вяра, колкото страстно желание да вярва, несигурно упование, в което той се вкопчваше като в шамандура. Търсеше потвърждение в очите на Кристоф. Кристоф чуваше зова на очите му, които го гледаха с трогателно доверие, които измолваха, които му диктуваха желания отговор. Тогава той произнесе словата, изпълнени със спокойна вяра и самоувереност, които старецът очакваше и които му подействуваха благотворно. И двамата бяха забравили годините, които ги деляха: стояха един до друг като братя връстници, които се обичат и се подпомагат взаимно. По-слабият търсеше опора при по-силния: старецът търсеше убежище в душата на младежа.
Разделиха се след полунощ. Кристоф трябваше да стане рано за да вземе същия влак, с който беше дошъл. Затова той се разсъблече бързо. Старецът беше приготвил стаята на госта си, като че ли той щеше да прекара в нея няколко месеца. В една ваза върху масата беше натопил рози и лаврово клонче. Беше сложил съвсем нова попивателна върху писалището. Накарал беше предния ден да донесат малко пиано. На етажерката до възглавницата бе подбрал и наредил най-ценните и най-любимите си книги. Беше мислил с любов за най-малките подробности. Напразен труд. Кристоф не забеляза нищо. Той се хвърли на леглото и заспа тутакси дълбок сън.
Шулц не можа да заспи. Той преживяваше и радостта, която бе изпитал, и тъгата, която му причиняваше заминаването на приятеля му. Припомняше си всички разменени фрази. Мислеше си, че милият Кристоф спи близо до него, от другата страна на стената, до която беше опряно собственото му легло. Беше смазан от умора, пребит, потиснат. Усещаше, че е настинал по време на разходката и сигурно здравето му щеше да се влоши; но мислеше само за едно: «Дано само издържа до заминаването му!»
Трепереше да не се разкашля и да събуди Кристоф. Беше изпълнен с признателност към бога и почна да съчинява стихове по мелодията на църковната песен на стария Симеон: Nunc dimittis… Стана, плувнал в пот, за да запише стиховете, и не мръдна от масата, докато не ги преписа грижливо с посвещение, преливащо от обич, и се подписа отдолу, като сложи датата и часа. После си легна, защото го побиха тръпки, и не можа да се сгрее чак до сутринта.
Зазори се. Шулц си спомни със съжаление утрото на предния ден. После се упрекна, че разваля с тия мисли последните щастливи минути, които му остават. Знаеше, че на другия ден ще съжалява за сегашните отлитащи мигове. Стараеше се да не загуби нито един. Ослушваше се в най-малкия шум в съседната стая. Но Кристоф не помръдваше. Лежеше в същото положение, в което си беше легнал. Часовникът прозвъни шест и половина, а той все още спеше. Много лесно би било да го остави да изпусне влака и сигурно той щеше да посрещне с усмивка пропуска. Но старецът беше достатъчно съвестен, за да разполага така с приятеля си без негово съгласие. Макар че сам се убеждаваше: «Няма да е по моя вина. Няма да съм виновен за нищо. Достатъчно е да не го събуждам. Той няма да стане навреме и аз ще прекарам още цял ден с него», един глас в него казваше: «Не. Нямам право.»
Сметна се длъжен да го събуди. Потропа на вратата му. Отначало Кристоф не чу. Трябваше да почука по-настойчиво. На стареца му домъчня: «Ах, колко сладко спи! Можеше да стане чак на обяд!…»
Най-сетне от другата страна на стената се обади радостният глас на Кристоф. Когато разбра колко е часът, той възкликна. Чуха се бързите му крачки из стаята; той се приготвяше шумно, тананикаше откъси от мелодии и разговаряше приятелски с Шулц през стената, като се шегуваше и разсмиваше стареца въпреки огорчението му. Вратата се отвори, той се показа свеж, отпочинал, с щастливо лице; и през ум не му минаваше, че причинява болка. Всъщност нищо не налагаше да си замине и нищо не би му струвало да остане още няколко дни; а това би доставило такава радост на Шулц! Но Кристоф нямаше ясна представа за това. Пък и колкото и да му беше мил старецът, приятно му беше да замине: този ден на нескончаеми разговори го беше изморил, както и тези души, вкопчващи се в него с отчаяна обич. Освен това той беше млад, мислеше си, че ще имат време да се видят и друг път: та нали не отиваше на другия край на света! Старецът обаче знаеше, че самият той скоро ще бъде по-далеч от края на света. И искаше да се нагледа на Кристоф за вечни времена.
Придружи го до гарата въпреки безкрайната си умора. Валеше безшумно ситен студен дъжд. На гарата Кристоф забеляза, отваряйки портмонето си, че няма достатъчно пари, за да плати билета си за връщане. Знаеше, че Шулц с радост би му заел, но не желаеше да му иска… Защо? Защо да откажеш на този, който те обича, възможността, щастието, да ти услужи… Кристоф не пожела от разсеяност, а може би от честолюбие. Взе билет до една междинна гара, като си каза, че ще продължи нататък пеша.
Часът на заминаването удари. Те се прегърнаха на стъпалата на вагона. Шулц пъхна в ръката на Кристоф стихотворението, което беше съчинил през нощта. Той остана на перона, край купето на Кристоф. Нямаха вече какво да си кажат, както се случва, когато сбогуването трае дълго. Очите на Шулц обаче продължаваха да говорят: те не се откъснаха от лицето на Кристоф, докато влакът не тръгна.
Вагонът изчезна зад един завой на пътя. Шулц остана сам. Той се прибра по калния булевард; едва се влачеше внезапно почувствувал умората, студа, тъгата на дъждовния ден. С голяма мъка успя да стигне до дома си и да се качи по стълбата. Още невлязъл в стаята си, получи страшен пристъп на задух и кашлица. Саломе се притече на помощ. Сред неволните си степания той повтаряше:
— Какво щастие!… Какво щастие, че кризата се забави!…
Чувствуваше се много зле. Легна си. Саломе отиде да повика лекар. Той се отпусна съвсем изнемощял в леглото. Не би могъл да мръдне. Само гърдите му се надигаха учестено като ковашки мех. Главата му беше натежала и трескава. Целия ден си представяше повторно минута по минута всичко изживяно. Това го терзаеше и той се упрекваше после, че се оплаква след подобно щастие. Със скръстени ръце и преливащо от любов сърце благодареше на бога.


Разведрен от прекарания приятно ден, станал по-самоуверен благодарение на приятелството, което оставяше зад себе си, Кристоф се връщаше в родния край. Когато стигна до станцията, до която имаше билет, той слезе бодро и закрачи пеш. Трябваше да измине около шестдесет километра. Не бързаше, затова вървеше безгрижно като ученик. Беше април. Полето не се беше раззеленило напълно. Листата се разтваряха като сбръчкани мънички ръце по черните клони. Ябълките бяха нацъфтели и нежните шипкови клончета се усмихваха по пътя; над оголялата гора, покрита с нежен зелен пух, на върха на малкия хълм, подобно на трофей, забучен на копие, се издигаше старинна римска крепост. В синьото нежно небе плуваха черни облаци. Сенки бягаха по пролетното поле. Преваляваше кратко, после слънцето пак блясваше и птичките запяваха.
Кристоф осъзна, че от известно време мисли за Готфрид. Отдавна не се беше сещал за горкия човек. Питаше се защо ли споменът за него настойчиво му се натрапва точно в този миг. Той просто не можеше да се отърве от него, докато крачеше край канала с блещукащи води. Споменът стана толкова жив, че като зави зад един зид, му се стори, че Готфрид ще изскочи насреща му.
Небето пак се беше заоблачило. Заваля силен проливен дъжд, примесен с град и далече заглъхна гръм. Кристоф беше близо до някакво село: той виждаше розовите стени и червените покриви сред кичестите дървета. Закрачи по-бързо и се подслони под издадената стряха на първата къща. Парчетата град шибаха силно. Те дрънчаха по керемидите и отскачаха на улицата като оловни зърна. По коловозите течаха потоци вода. През нацъфтелите овошки една дъга беше метнала светлия ярък ешарп върху избледнелите облаци.
Една девойка плетеше, изправена на прага на вратата. Тя покани дружелюбно Кристоф да влезе. Той прие поканата й. Стаята, в която влезе, служеше за кухня, трапезария и спалня! В дъното, над буен огън висеше гърне. Селянка чистеше зеленчуци; тя поздрави Кристоф и го покани до огъня, за да се изсуши. Девойката отиде да донесе една бутилка и му предложи да пие. Седнала от другата страна на масата, тя продължаваше да плете, като същевременно наглеждаше две деца, които се забавляваха да си пъхат в гърбовете осили, които на село се наричат «крадци». Тя заговори Кристоф. Едва по-късно той забеляза, че девойката е сляпа. Съвсем не беше хубава. Беше едра мома, с румени бузи, бели зъби, яки ръце. Но чертите на лицето й бяха неправилни. То беше усмихнато и леко неизразително като лицата на много слепци, а и тя имаше тяхната мания да говори за хората и предметите, като че ли ги виждаше. В първия момент Кристоф си помисли, че се подиграва с него, когато му каза, че изглежда добре и полето е много хубаво днес. Но след като премести поглед от сляпата към жената, която белеше зеленчуци, той видя, че никой не се учудваше от думите й. Двете жени заразпитваха приятелски Кристоф откъде идва, откъде е минал. Сляпата участвуваше в разговора с прекалено оживление. Тя одобряваше или тълкуваше забележките на Кристоф за пътя и околностите му. Естествено забележките й често бяха неверни. Тя като че ли искаше да си внуши, че вижда толкова добре, колкото и той.
И други членове на семейството се прибраха: един здравеняк селянин, около тридесетгодишен, и младата му жена. Кристоф разговаряше и с едните, и с другите и поглеждайки небето, което се изясняваше, очакваше момента да си тръгне. Сляпата затананика някаква мелодия, като продължаваше да движи иглите. Тази мелодия извика у Кристоф най-разнообразни далечни възпоминания.
— Как? Нима и вие знаете тази песен?
(Готфрид някога го беше учил.)
Той тихичко запя продължението. Девойката се разсмя. Тя изпяваше до половина фразите, а той ги довършваше. Стана да види какво е времето навън и се разходи из стаята, като несъзнателно местеше поглед по предметите; внезапно съгледа в един ъгъл, близо до лавицата, нещо, което го накара да трепне. Беше дълга тояга, извита в края. Дръжката й, грубо одялана, представляваше гърбаво джудже, което се кланя. Кристоф я познаваше отлично: като съвсем малък си беше играл с нея. Взе я в ръцете си.
— Откъде… откъде имате това? — попита със задавен глас той.
Мъжът погледна тоягата и отвърна:
— Един приятел ни я даде. Стар приятел, който умря.
Кристоф извика:
— Готфрид ли?
Всички се обърнаха към него изненадани.
— Но откъде знаете?…
Когато Кристоф каза, че Готфрид е бил негов вуйчо, всички се развълнуваха. Сляпата се изправи; кълбото прежда се изтърколи в краката й. Тя тъпчеше плетивото си, уловила Кристоф за ръка и повтаряше поразена:
— Негов племенник ли сте?
Всички говореха в един глас. Кристоф разпитваше:
— Ами вие… как сте го срещнали?
Мъжът отговори:
— Той почина в дома ни.
Седнаха и щом малко се поуспокоиха, майката разказа, залавяйки се отново за работата си, че Готфрид идвал у тях от години. Винаги се отбивал и на отиване, и на връщане при всяка своя обиколка. Когато дошъл последния път — било през юли миналата година, — изглеждал капнал от умора; свалил вързопа със стоката си, но дълго не могъл да промълви нито дума. Те не обърнали внимание, понеже били свикнали да го виждат такъв при пристигането му, и знаели, че страда от задух. Той не се оплаквал. Никога не се оплаквал. Винаги намирал нещо хубаво и в най-неприятните изживявания. Когато се изнурявал от работата, се радвал, мислейки си колко хубаво ще се чувствува вечерта в леглото. А когато бил неразположен, казвал колко хубаво ще бъде, когато оздравее…
— А не е правилно, господине, винаги да си доволен — добави жената. — Когато не се оплакваш, и другите не те жалят. Затова аз винаги се оплаквам…
И така, не му обърнали внимание. Пошегували се дори, че изглежда много добре. И Модеста — така се казваше сляпото момиче, — която свалила от гърба му вързопа, го попитала няма ли някога да се умори да обикаля така като младеж. Вместо отговор той се усмихнал, защото не можел да говори. Седнал на пейката пред вратата. Всеки отишъл по работата си: мъжете — на полето, майката — в кухнята. Модеста се приближила до пейката: права, с плетката в ръце, тя говорела на Готфрид. Той не й отговарял. Тя не чакала отговор, разказвала му всичко, което се било случило след последното му идване. Той дишал трудно. Тя чувствувала, че се опитва да й каже нещо, но вместо да се разтревожи, го посъветвала:
— Не говори. Почини си. След малко ще ми разкажеш… Възможно ли е да се преуморяваш до такава степен?…
И тогава той замълчал, не се и опитал да заговори. Тя продължила да му разказва, като си въобразявала, че я слуша. Той въздъхнал и се умълчал. Когато малко по-късно майката излязла, Модеста продължавала да говори, а на пейката стоял неподвижен Готфрид, отметнал назад глава, с лице към небето: от няколко минути Модеста разговаряла с мъртвец. Тя си дала сметка, че клетият човек се е опитвал да й каже нещо, преди да умре, но не успял; и тогава се примирил със скръбна усмивка и затворил очи в тихата лятна вечер…
Дъждът беше спрял. Снахата отиде в обора. Синът взе мотиката, за да разчисти вадата пред вратата, задръстена от кал. Модеста изчезна някъде още когато майка й започна да разказва. Кристоф стоеше сам в стаята с възрастната жена и мълчеше развълнуван. Майката, малко бъбрива, не можеше да понася продължителното мълчание и тя започна да му разказва как се е запознала с Готфрид. Това било отдавна. Когато била съвсем млада, Готфрид я обичал. Не смеел да й го каже, но го закачали, а и самата тя се подигравала с него — така му се случвало все, където и да отиде. Въпреки това Готфрид се връщал вярно всяка година. Намирал, че е естествено да му се подиграват, че е естествено тя да не е влюбена в него, че е естествено да се омъжи и да бъде щастлива с другиго. Тя се чувствувала много щастлива и се хвалела наляво и надясно с щастието си; и нещастието довтасало: мъжът й умрял внезапно. После дъщеря й — здраво, прекрасно момиче, от което всички се възхищавали, почти сгодена за сина на най-богатия селянин в областта, загубила зрението си при нещастен случай. Качила се веднъж на крушата зад къщата, за да бере плодове, стълбата се плъзнала и като залитнала, един клон я ударил силно до окото. Отначало си мислели, че ще се отърве само с белега, но после се появили непрекъснати остри болки в челото: най-напред угаснало едното око, после другото и всички грижи отишли напразно. Естествено сватбата не се състояла, годеникът се спотаил без много обяснения. И от всички младежи, които месец преди това били готови да се изпобият за един валс с нея, нито един нямал смелостта — и това е напълно разбираемо — да се нагърби за цял живот с недъгава жена. Тя отказвала да се храни, плачела от сутрин до вечер. Нощем я чували да стене в леглото си. Чудели се какво да сторят, можели само да се вайкат заедно с нея, а това още повече я разстройвало. Накрая им идвало до гуша от оплакванията й, нахоквали я, а тя заплашвала, че ще се хвърли в канала. Понякога ги посещавал пасторът, говорел й за добрия дядо господ, за вечния живот, уверявал я, че сегашните й страдания ще бъдат изкупени на онзи свят, но ни най-малко не можел да я утеши. И ето че един ден пристигнал Готфрид. Модеста никога преди не се държала особено добре с него. Не от лошотия, а просто от пренебрежителност; пък и не се замисляла много, обичала да се забавлява. Как ли не го подигравала, какви ли не номера му погаждала. Той се натъжил като човек от семейството, когато научил за сполетялото я нещастие. Само че не показал нищо, когато я видял за първи път. Седнал до нея, не намекнал с нищо за произшествието и й заговорил спокойно както по-рано. Не й казал нито една съчувствена дума; дори не давал вид, че забелязва слепотата й. Само избягвал да говори за неща, които не можела да види. Говорел й за всичко, което била в състояние да чуе или долови с другите си сетива. И го правел съвсем естествено, просто: като че ли самият той бил сляп. Отначало Модеста не го слушала и продължавала да плаче. На другия ден обаче започнала да го слуша по-внимателно, даже поговорила малко с него…
— Не зная какво й е разправял — продължаваше разказа си майката. — Прибирахме сеното и нямах време да се занимавам с нея. Но вечерта, когато се върнахме от полето, я заварихме да разговаря спокойно с него. И оттогава почна да се подобрява. Като че ли забравяше нещастието си. От време на време пак се отчайваше и плачеше насаме или се опитваше да споделя с Готфрид тъжните си мисли. Но той се правеше, че не я чува или не й отговаряше в същия тон. Продължаваше да й говори спокойно, дори весело, неща, които я успокояваха и развличаха. Най-сетне успя да я накара да се поразходи извън къщи; след злополуката ни веднъж не бе пожелала да излезе. Най-напред я склони да се поразтъпче в градината, после почнаха да правят по-дълги разходки в полето. И сега тя може да се оправя навсякъде и да разпознава всичко, също както ако виждаше. Тя забелязва даже неща, на които ние не обръщаме внимание, и се интересува от всичко, а по-рано не се интересуваше, кажи-речи, от нищо извън себе си. Този път Готфрид остана по-дълго от друг път у нас. Не смеехме да го помолим да отложи заминаването си, но той остана по собствено желание, докато я видя по-спокойна. И един ден — тя стоеше ей там, на двора — чух смеха й. Не мога да ви опиша какво изпитах. Готфрид също изглеждаше много доволен. Беше седнал до мене. Спогледахме се и не ме е срам да ви призная, господине, че аз го целунах, и то от все сърце. Тогава той ми каза:
— Струва ми се, че сега вече мога да си вървя. Нямате вече нужда от мене.
Опитах се да го задържа, но той ми каза:
— Не, сега трябва да си вървя. Не мога да остана повече.
Всички знаехме, че той е като скитника-евреин: не можеше да стои на едно място; не настояхме. И той си отиде, но гледаше да се отбива по-често при пас: и всеки път неговото идване беше голяма радост за Модеста. След всяко негово отбиване тя се чувствуваше все по-добре. Започна отново да се занимава с домакинска работа. Брат й се ожени, тя гледа децата и сега вече никога не се оплаква и дори изглежда щастлива. Питам се понякога дали щеше да бъде толкова щастлива, ако не беше ослепяла. Да, бога ми, господине, много пъти си казваш, че е по-добре да си като нея и да не виждаш някои долни хора и някои грозни работи. Светът става все по-мизерен, все по-лош от ден на ден… И все пак дано добрият господ не чуе думите ми: колкото до мене, право да си кажа, предпочитам все пак да гледам света, колкото и да е грозен…
Модеста се появи и заговориха за друго. Сега, когато времето се беше оправило, Кристоф поиска да си тръгне, но те го задържаха. Трябваше да се съгласи да вечеря с тях и да прекара нощта в дома им. Модеста седна до Кристоф и цялата вечер не се отдели от него. Щеше му се да поговори по-интимно с девойката, чиято съдба го изпълни със съжаление, но тя не му даде възможност. Само го разпитваше за Готфрид. Когато Кристоф й кажеше някоя подробност, която тя не знаеше, това й доставяше удоволствие и предизвикваше малко ревността й. Всичко, което казваше самата тя за него, беше изпълнено със съжаление. Чувствуваше се, че премълчава много неща: спомените й за него бяха нейна собственост, не обичаше да ги споделя с другиго. Тя влагаше в това си чувство алчността на привързана към земята селянка: неприятна й беше мисълта, че и друг обича Готфрид, колкото тя го обича. Пък и тя не можеше да повярва такова нещо. Кристоф четеше в душата й и й остави това задоволство. Като я чуваше да говори, той си даде сметка, че макар и да беше виждала по-рано Готфрид и да го бе гледала без снизхождение, след като бе ослепяла, тя си беше създала представа за него, съвсем различна от действителността; и беше пренесла върху този призрак цялата нужда от обич, която се таеше у нея. Нищо не беше попречило да изгради илюзията си. С дръзката увереност на слепците, които спокойно измислят това, което не знаят, тя каза на Кристоф:
— Вие приличате на него.
Той разбра, че с годините тя беше свикнала да живее в своята къща със затворени кепенци, където истината вече не влизаше. И сега, когато се беше научила да вижда в обкръжаващия я мрак и дори да го забравя, може би щеше да се изплаши, ако някой светъл лъч проникнеше в тъмнината й. Разговаряйки усмихнато и несвързано с Кристоф, тя извикваше хиляди може би глупави незначителни случки, които Кристоф не проумяваше. Той се дразнеше от бъбренето й, не можеше да разбере как едно същество, което беше страдало толкова много, не беше почерпило нещо по-сериозно в страданието си и може да се радва на такива нищожни неща. Опитваше се от време на време да заговори за нещо по-сериозно, но то не намираше отглас: Модеста не можеше и не желаеше да го следва.
Легнаха си. Кристоф дълго не можа да заспи. Мислеше за Готфрид и се мъчеше да освободи образа му от детинските спомени на Модеста. Това не му се удаваше лесно и той се дразнеше. Сърцето му се свиваше при мисълта, че вуйчо му беше умрял тук; може би в същото това легло бе лежало тялото му. Стараеше се да се вживее в последните му тревожни мигове, когато, неспособен да говори и да накара сляпата да го разбере, той бе затворил очи, за да умре. Как му се щеше да повдигне клепачите му и да прочете мислите, скрити под тях, тайната на душата му отлетяла, без някой да я познава, без сама да се познава може би! Тя и не се опитваше да стори това; и цялата й мъдрост се свеждаше да не желае мъдростта, да не иска да налага волята си на събитията, но да се остави на тяхното течение, да ги приема и да ги обича. Така той се приобщаваше към тайнствената им същност, без сам да съзнава. И ако беше въздействувал така благотворно на Кристоф и на сляпата, и на толкова други навярно, за които никой никога нямаше да узнае, това беше, защото, вместо да се разбунтува заедно с тях срещу природата, както прави обикновено всеки човек, той им донасяше, напротив, частица от нейното безучастно спокойствие и сдобряваше покорната им душа с нея. Той действуваше благотворно като полята, горите на същата тази природа, от която беше пропит… Кристоф си спомняше вечерите в полето, прекарани с Готфрид, разходките си като дете, разказите и песните в нощта. Спомняше си последната разходка с вуйчото на хълма над града в оная отчаяна зимна утрин и сълзи пълнеха очите му. Не искаше да заспива, за да съхрани тези спомени. Не искаше да загуби нито миг от това свято бдение в селцето, изпълнено с душата на Готфрид, където го бяха довели, водени сякаш от непозната сила, стъпките му. Но заслушан в шума на чешмата, която бликаше ту по-силно, ту по-слабо, както и в острия писък на прилепите, здравата умора на младостта надви волята му и той се унесе в сън.
Когато се събуди, слънцето блестеше, всички в чифлика вече работеха. В стаята долу намери само бабата и децата. Младото семейство беше на полето, а Модеста доеше в обора. Напразно я търсеха къде ли не, не можаха да я намерят. Кристоф реши да не я дочака: всъщност не държеше кой знае колко да я види отново и заяви, че бърза. Тръгна пак на път, като помоли старата жена да поздрави другите.
Тъкмо когато излизаше от селото, при един завой на пътя, той видя сляпата, седнала под шипковия плет на крайпътния насип. Тя стана, щом чу стъпките му, хвана го за ръка и му каза:
— Елате!
Изкачиха се направо през ливадите до малка сенчеста нацъфтяла нива, цялата осеяна с кръстове, която се намираше над селото. Тя го заведе до един гроб и му каза:
— Тука лежи.
И двамата коленичиха. Кристоф си припомни друг един гроб, пред който беше коленичил заедно с Готфрид, и си помисли: «Скоро ще дойде и моят ред!»
Но тази мисъл сега никак не го нажали. Невероятен покой се надигаше от земята. Наведен над гроба, Кристоф тихичко зовеше Готфрид: «Влез в мене!»
Модеста се молеше със сключени ръце, мърдайки безшумно устни. После тя обиколи гроба на колене, опипвайки с ръце тревите и цветята. Сякаш ги милваше: умните й пръсти виждаха; те нежно отскубваха сухите бръшлянови вейки и увехналите теменуги. Тя се опря на плочата, за да стане. Кристоф видя, че прокара бързо пръсти по името на Готфрид, докосвайки всяка буква. Модеста каза:
— Почвата е мека днес.
Тя му протегна ръка, той я улови. Девойката го накара да пипне влажната топла пръст. Той не освободи ръката си. Пръстите им се преплетоха и потънаха в пръстта. Той целуна Модеста. Тя също го целуна.
Изправиха се. Тя му даде няколко теменужки, които беше откъснала, и пъхна увехналите в пазвата си. Очистиха коленете си от пръстта и излязоха от гробището, без да промълвят нито дума. Чучулиги пееха в полето. Бели пеперуди танцуваха над главите им. Те седнаха в една ливада, на известно разстояние един от друг. Димът на селските къщи се издигаше право нагоре в небето, измито от дъжда. Неподвижният канал блещукаше между тополите. Лека синкава мараня падаше като пелена върху ливадите и горичките.
След кратко мълчание Модеста заговори първа. Тя тихичко се възхищаваше от прекрасния ден, като че ли го виждаше. С открехнати устни сякаш пиеше въздуха. Ослушваше се зорко в шума на хората и природата. Кристоф също познаваше цената на тази музика. Той каза гласно мислите й, за които тя не намираше думи. Назова неуловимите трептения и леките писукания, които долавяха под тревата или високо във въздуха. Тя го попита:
— А! Нима и вие го виждате!
Той й отговори, че Готфрид го е научил да ги различава.
— И вас ли? — промълви тя едва ли не с яд.
Искаше му се да й каже: «Не ревнувайте!»
Но видя божествената светлина, която струеше около тях, погледна мъртвите й очи и го обзе жалост.
— Значи, Готфрид ви научи на това? — попита я Кристоф.
Тя потвърди и добави, че сега се радва на тия неща повече, отколкото преди… (Не се доизказа, избягваше да произнесе думите «очи» или «сляпа».)
Замълчаха за миг. Кристоф я гледаше съчувствено. Тя усещаше, че я наблюдава. Искаше му се да й каже колко му е мъчно за нея, искаше му се тя да изкаже болката си, да му се довери.
Попита я с участие:
— Много ли нещастна бяхте?
Тя млъкна и застина неподвижна. Късаше стръкове трева и машинално ги дъвчеше. След няколко мига — песента на чучулигата се губеше в небето — Кристоф й разказа, че и той е бил нещастен и Готфрид му е помогнал. Говори й за огорченията, за изпитанията си, сякаш мислеше на глас или се изповядваше пред сестра. Лицето на слялата просветваше, слушаше го внимателно. Кристоф следеше израза на лицето й и видя, че тя се готви да заговори: понечи да се приближи до него и да го хване за ръката. Той също се приближи леко, но тя пак се отдръпна и застина в безстрастието си и когато той свърши разказа си, Модеста промълви само няколко банални думи. Зад изпъкналото й гладко чело прозираше твърдото като камък селско упорство. Каза, че трябва да се прибере, за да се занимава с децата на брат си. Беше усмихната и спокойна.
Кристоф я попита:
— Щастлива ли сте?
Въпросът му като че ли я накара да повярва в своето щастие. Тя кимна и започна подробно да му обяснява защо е щастлива, опитваше се да го убеди, да убеди сама себе си, говореше за децата, за къщата, за заниманията си.
— О, да! — повтори тя. — Много съм щастлива!
Кристоф не отвърна нищо. Тя стана да си върви, той също се изправи. Сбогуваха се безразлично и весело. Ръката на Модеста леко потреперваше в неговата. Тя му каза:
— Ще имате хубаво време днес, докато вървите.
И му напомни за един завой на пътя, където трябваше да внимава да не сбърка. Като че ли от двамата той беше слепият.
Разделиха се. Кристоф се спусна надолу по хълма. Когато слезе долу, се обърна. Тя стоеше права на върха, на същото място: махаше с кърпичката си и му кимаше, сякаш го виждаше.
В упоритото отричане на нещастието й имаше нещо героично и смешно, което вълнуваше младежа и в същото време го затормозваше. Чувствуваше колко достойна за съжаление и даже за възхищение беше Модеста, но не би могъл и два дни да живее с нея. Като продължаваше да върви между цъфналите плетища, той си мислеше и за стария Шулц, за светлите му и нежни старчески очи, видели толкова горести, без да искат да приемат и да видят нараняващата действителност. «А мен как ли ме вижда? — питаше се младият мъж. — Толкова съм различен от представата, която си е създал за мене! За него аз съм такъв, какъвто той иска да бъда. Всичко е по негов образец, чисто и благородно като самия него. Той не би могъл да понесе живота, ако го види такъв, какъвто е.»
И си мислеше и за тази девойка, потънала в нощта, която отричаше мрака и се мъчеше да извика на живот несъществуващото, отказвайки да приеме реално съществуващото.
И тогава той осъзна величието на немския идеализъм, който толкова пъти бе ненавиждал като извор на лицемерие и глупост за посредствените души. Видя красотата на тази вяра, която си създава свой собствен свят, различен от истинския, остров в океана. Но самият той не приемаше тази вяра, отказваше да дири убежище на тоя остров на мъртъвците… Живот! Истина! Не желаеше да бъде герой, който лъже. Може би оптимистичната заблуда, която един немски император искаше да наложи като закон на своя народ, беше наистина необходима на слабите същества, за да живеят. Кристоф също би сметнал за престъпление да отнеме на тия нещастници самоизмамата, която ги крепи. Но за себе си не би могъл да прибегне към подобни средства: предпочиташе да умре, отколкото да живее с илюзии… Но нима изкуството не беше също илюзия? Не, не би трябвало да бъде. Истина! Истина! Да възприемаш с широко разтворени очи, да вдъхваш с всичките си пори мощния полъх на живота, да виждаш нещата, каквито са, да гледаш нещастието си в лицето и да се смееш.


Изминаха няколко месеца. Кристоф беше загубил всяка надежда да напусне града. Единственият, който можеше да го спаси, Хаслер, му беше отказал подкрепата си. А и приятелството на стария Шулц му бе дадено, за да му бъде скоро отнето.
Писа му веднъж след завръщането си и получи две топли писма от него, но от умора и главно защото му беше трудно да изрази чувствата си в писма, той не му отговори веднага за милите думи. Отлагаше от ден на ден отговора си. И тъкмо когато най-сетне се беше решил да му пише, получи кратко писмо от Кунц, който му известяваше за смъртта на стария си другар. Бронхитът на Шулц се бил изострил, както му пишеше той, и се обърнал в пневмония. Забранил да безпокоят Кристоф, за когото говорел постоянно. Въпреки крайното му изтощение и толкова продължително боледуване не му била спестена бавната и мъчителна агония. Натоварил Кунц да съобщи на Кристоф, като му предаде, че до последния си час е мислил за него, че му благодарял за щастието, което му дължал, и че благословията му ще го съпътствува до края на живота му. Кунц премълчаваше само, че денят, прекаран с Кристоф, беше навярно причина за влошаване на състоянието му и за смъртта му.
Кристоф плака безмълвно и едва тогава почувствува цялата цена на приятеля, когото бе загубил, и колко го е обичал. Измъчваше се както винаги, че не му го беше казал по-ясно. Сега беше вече много късно. Какво му оставаше? Добрият Шулц само се беше появил, колкото сега пустотата да му се струва по-пуста и нощта по-черна, след като вече го нямаше. Колкото до Кунц и Потпетшмид, единственото им достойнство беше приятелството им към Шулц и неговото към тях. Кристоф ги преценяваше съвсем правилно. Писа им веднъж и с това връзките им се прекратиха. Опита се да пише и на Модеста, но тя накара да му отговорят с едно банално писмо, пълно с безразлични подробности. Той се отказа да продължи разговора. Не писа повече никому и никой не му писа.
Мълчание. Мълчание. Ден след ден тежкото наметало на мълчанието загръщаше Кристоф. Като дъжд от пепел, падащ над него. Изглеждаше, че вечерта настъпва, а Кристоф едва започваше да живее: той не искаше още да се примири. Часът за сън не беше ударил. Трябваше да живее.
А не можеше да живее в Германия. Терзан и потиснат от тесногръдието на малкия град, той ставаше несправедлив. Нервите му бяха изострени: всичко го нараняваше до кръв. Беше като нещастните диви зверове в градската градина, които агонизират от скука в дупките си и зад решетките, където ги държат затворени. Кристоф отиваше да ги види от съчувствие. Той гледаше прекрасните им очи, в които горяха или по-скоро угасваха с всеки изминат ден диви отчаяни пламъци. Ах, как биха предпочели грубия изстрел, който освобождава, или желязото, което се забива в кървящите вътрешности! Всичко друго, но не и жестокото безразличие на хората, които им пречеха да живеят и да умрат на воля!
Най-потискаща от всичко за Кристоф беше не враждебността на хората, а тяхната посредственост, безформената им бедна душевност. Нямаше за какво да се залови. За предпочитане е упоритата съпротива на ограничените, но сурови хора, които отказват да разберат всяка нова мисъл. Срещу силата човек разполага със силата, кирката и взрива, които се врязват в скалата и я вдигат във въздуха. Но какво можеш да сториш срещу аморфната маса, която се поддава като желе, потъва при най-малкия натиск и не запазва никаква следа? Всяка мисъл, всяка енергия, всичко изчезва в това тресавище: ако някой камък паднеше, по повърхността на бездната едва пробягваха няколко бръчици; челюстта се отваряше и затваряше; и не оставаше ни помен от това, което е било.
Бяха ли негови врагове? По-добре да беше тъй! Но това бяха хора, които в религията, изкуството, политиката, всекидневието нямаха силата нито да обичат, нито да мразят, нито да вярват: цялата им енергия се изчерпваше в старанията да помирят непримиримото. Особено след германските победи те се мъчеха да постигнат компромис, жалка смесица от новата сила и старите принципи! Не бяха се отказали от предишния идеализъм: това би било ярка проява на искреност, на каквато не бяха способни; задоволили се бяха да го изопачат, за да служи на германските интереси. Подобно на Хегел, невъзмутимият и двуличен Суаб, който бе чакал Лайпциг и Ватерло, за да приобщи философията си с пруската държава, след като се измениха интересите, промениха се и принципите. Когато бяха бити, твърдяха, че идеалът на Германия е идеал на цялото човечество. Когато чуждите държави бяха по-силни, заявяваха, пригласяйки на Лесинг, че «любовта към отечеството е героична слабост, без която човек отлично може да мине» и се наричаха «граждани на вселената». Сега, когато побеждаваха, се отнасяха съвсем презрително към утопиите от «френски тип»: всеобщ мир, братство, мирен прогрес, права на човека, равенство на всички раси. Тръбяха, че най-силният народ притежава абсолютно право спрямо другите, които като по-слаби са безправни спрямо него. Той беше живият бог и въплътената идея, чийто прогрес се осъществява чрез войната, насилието, потисничеството. Силата стана вече свещена, понеже беше на страната на Германия. Силата се превърна в образец на идеализъм и разум.
Всъщност Германия толкова беше страдала през вековете от своя идеализъм и разединеност, че можеше да й бъде простено след толкова изпитания да стигне до печалното признание, че преди всичко е нужна мощ, каквато и да бъде. Колко горчивина обаче се криеше в това признание, направено от народа на Хердер и Гьоте! И какво отстъпление, каква деградация на немския идеал представляваше тази немска победа!… Уви! В жалкия стремеж на най-добрите немци към покорство личеше, че премного лесно са приели това отстъпление!
«Характерно за немеца е — твърдеше Мозер още преди повече от век — подчинението.»
А мадам дьо Стал пишеше:

Те са невероятно покорни. Служат си с философски доводи, за да обяснят лишеното от всякаква философия поведение: почитането на силата и умилението пред страха, което превръща почитането във възхищение.

Кристоф откриваше същото това чувство и у най-големия, и у най-малкия човек в Германия, като се почне с Вилхелм Тел на Шилер, надутия дребен буржоа с мускули на носач, който според свободомислещия евреин Бьорп минава пред стълба на «скъпия господин Геслер» с наведени очи, та да може да съгласува честта и страха, че не е проявил неподчинение, а само не е видял шапката, и се стигне до седемдесетгодишния професор Вайсе, един от най-тачените учени в града, който, видеше ли военен насреща си, бързаше да му отстъпи тротоара и слизаше на платното на улицата. Кръвта на Кристоф кипваше, когато ставаше свидетел на някоя от тези обичайни дребни прояви на раболепие. Измъчваше се, като че ли самият той се е унижил. Високомерното държане на военните, които срещаше по улиците, безочливата им надменност извикваха у него глух гняв: нарочно не им правеше път и им хвърляше мимоходом същите безочливи погледи. Неведнъж едва не си навличаше неприятности. Човек би казал, че си търси белята. При това по-добре от всеки друг разбираше, че подобни предизвикателства са опасни и безполезни, но изпадаше в мигове на помрачение: постоянната принуда, която си налагаше, и насъбраната, но неизразходвана жизнена енергия го подлудяваха. И тогава беше готов да върши какви не щуротии. Имаше чувството, че ако още една година остане в родния си град, напълно ще се провали. Мразеше бруталния милитаризъм, звънтящите по паважа саби, купищата пушки и топовете пред казармите с насочено към града дуло, готови за стрелба. Злободневни романи, които вдигаха голям шум по това време, разобличаваха корупцията на големите и малки гарнизони. В тях офицерите бяха представени като злосторници, които извън занаята си на автомати, знаеха само да безделничат, да пият, да играят на карти, да правят дългове, да карат семействата си да ги издържат, да злословят едни за други и от горе до долу по йерархичната стълба да злоупотребяват с властта си спрямо по-нисшестоящите. При мисълта, че един ден ще бъде принуден да им се подчинява, гърлото на Кристоф се свиваше. Той не би могъл, не, той не би могъл никога да понесе това, да се опозори пред очите им, търпейки наложените от тях оскърбления и неправди… Не подозираше какво морално величие притежаваха някои от тях и колко много страдаха самите те от изгубените си илюзии: че толкова сила, младост, чувство за чест, вяра, страстен копнеж за саможертва бяха отишли нахалост, похабени без нужда, защото тази кариера е безсмислена, ако е само жизнено поприще; че ако няма за цел саможертвата, тя се превръща само в мрачно суетене, нелеп парад, ритуал, който декламираш, без сам да вярваш в думите си…
Отечеството не беше вече достатъчно на Кристоф. Той чувствуваше в себе си онази незнайна сила, която се събужда внезапно и неумолимо у някои видове птици в точни интервали, подобно на приливите и отливите: инстинктът на големите преселения. Четейки книгите на Хердер и Фихте, които Шулц му бе завещал, той срещаше свои себеподобни, не «синове на земята», покорно привързани към чернозема, но «духове, синове на слънцето», които непобедимо се стремят към светлината, откъдето и да идва тя.
Къде да отиде? Не знаеше. Но очите му инстинктивно се обръщаха към южните латински страни. И най-напред към Франция. Франция, вечното убежище на Германия в дни на безпътица! Колко пъти немската мисъл я беше използувала, без да престава да злослови по неин адрес! Дори след седемдесета година какво обаяние излъчваше този град, димящ и разорен от немските оръдия! Най-революционните и най-назадничавите форми на мисълта и изкуството бяха намирали там едно след друго или понякога едновременно образци за подражание или вдъхновение. Кристоф, подобно на толкова други големи немски композитори, претърпели крушение, също се обръщаше към Париж… Какво знаеше той за французите? Две женски лица и няколко наслуки прочетени книги… Това му беше достатъчно, за да си представи страна, заляна от светлина, жизнерадост и сърцатост, от галско самохвалство, което приляга на дръзновеното младо сърце. Той вярваше в нея, защото чувствуваше потребност да вярва, защото с цялата си душа би желал да бъде именно така.
Реши да замине, но сърце не му даваше да остави майка си.
Луиза старееше. Тя обожаваше сина си: той беше единствената й радост. И тя беше за него всичко, което най-много обичаше на тоя свят. И все пак те взаимно се измъчваха. Тя почти никак не разбираше Кристоф, а и не се опитваше да го разбере. Само го обичаше. С ограничения си, плах и невзрачен ум, но прекрасно сърце, с безграничната си потребност да обича и да бъде обичана, тя го затрогваше и потискаше. Уважаваше сина си, защото той й се струваше много образован, но правеше всичко необходимо, за да задуши гения му. Мислеше си, че той цял живот ще остане до нея в малкото градче. От години живееха заедно и тя не можеше да си представи, че няма да бъде винаги така. Самата тя беше щастлива от това съществуване, защо да не бъде щастлив и той? Нейните мечти за него не отиваха по-далеч от това да го види женен за дъщерята на някой заможен буржоа от градчето, да свири в неделя на църковния орган и никога да не се разделя с нея. Тя виждаше момчето си като че ли все още беше дванадесетгодишно; искаше й се никога да не порасне. Невинно измъчваше нещастния младеж, който се задушаваше в този тесен хоризонт.
Въпреки всичко имаше нещо много вярно, имаше известно нравствено величие в несъзнателната философия на майката, която не можеше да разбере амбицията и свеждаше цялото житейско щастие до семейните чувства и скромно изпълнения дълг. Нейната душа жадуваше да обича, не искаше нищо друго освен обич! Можеше да се откаже от живота, от разума, от логиката, от реалния свят, от всичко, но не и от любовта! И тази любов беше неограничена, умоляваща, взискателна; даваше всичко и искаше да й се даде всичко; отказваше се от живота в името на любовта и изискваше същия отказ от другите, от любимите същества. Сила на любовта на простодушните! Тя от пръв поглед налучква заключенията, до които стига след цял живот или след векове неистови борби и изтощителни усилия някой лутащ се, изпълнен с колебания гений като Толстой или прекалено изтънченото изкуство на някоя умираща цивилизация. Само че властният свят, който бучеше в Кристоф, имаше по-други закони и изискваше друга мъдрост.
Кристоф отдавна се канеше да съобщи на майка си своето решение. Изтръпваше обаче при мисълта за болката, която щеше да й причини; всеки път, когато се готвеше да й каже, се чувствуваше недостатъчно силен и отлагаше за по-късно. Все пак намекна два-три пъти плахо за заминаването си; но Луиза не обърна сериозно внимание, може би се престори, че не смята намеците му за сериозни, за да внуши и на него самия, че се е пошегувал. След това той не посмя да заговори отново, но стоеше мрачен и замислен и явно личеше, че на сърцето му тежи тайна. Клетата жена, която се догаждаше каква може да е тази тайна, се мъчеше страхливо да забави признанието. Понякога вечер, седнали безмълвно едни до друг под запалената лампа, тя внезапно усещаше, че той се кани да заговори и обзета от ужас, започваше да му разправя наслуки нещо, каквото и да е; говореше припряно и едва ли съзнаваше какво казва, но трябваше на всяка цена да му попречи да изкаже гласно решението си. Обикновено нейният инстинкт и подсказваше най-убедителния довод, който му налагаше мълчание: тя се оплакваше кротко от разклатеното си здраве, от подутите си ръце и крака, от коленете си, които, отказват да се прегъват; преувеличаваше болките си, казваше, че е немощна старица, вече за нищо негодна. Той не се улавяше на нейните наивни хитрини и я гледаше скръбно, с безмълвен упрек; после ставаше под предлог, че е уморен и ще си легне.
Всички тези средства не можеха дълго да помогнат на Луиза. Една вечер, когато отново прибягна към тях, Кристоф събра смелост и сложи ръка на старческата й ръка.
— Моля ти се, майко, трябва да ти кажа нещо.
Луиза се уплаши, но се опита да се усмихне и попита със свито гърло:
— Какво има, моето момче?
Кристоф й каза, запъвайки се от вълнение, че възнамерява да замине. Тя се опита да обърне всичко на шега и да отклони разговора както обикновено, но лицето му не се разведри и той продължи този път така решително и сериозно, че нямаше място за съмнение. Тогава тя се умълча, цялата й кръв се оттегли в сърцето, загледа го ужасена, безмълвна и вледенена. Такава скръб изплува в очите й, докато синът й говореше, че той няма сила да продължи. И двамата замлъкнаха. Когато най-сетне Луиза успя да си поеме дъх, тя промълви с разтреперани устни:
— Не е възможно… Не е възможно…
Две едри сълзи се стичаха по страните й. Той извърна обезсърчен глава и скри лице в ръцете си. И двамата се разплакаха. След известно време той отиде в стаята си и се затвори чак до другия ден. Не намекнаха повече нищо за случилото се и понеже той не говореше, тя съзнателно си внушаваше, че се е отказал от плана си. Но не можеше да се освободи от опасенията си.
И все пак настъпи моментът, когато той не можеше повече да мълчи. Трябваше да й каже, макар и да разкъса сърцето й: страдаше прекалено много. Егоистичната му мъка вземаше връх над мисълта за скръбта, която щеше да причини. И той заговори. Каза всичко, избягвайки да я гледа, за да не се развълнува. Определи даже деня на заминаването си, за да не трябва още веднъж да обсъжда този въпрос: не знаеше дали втори път ще намери тъжната смелост, която го въодушевяваше този ден. Луиза викаше:
— Не! Не! Мълчи!
Той се стягаше вътрешно и продължаваше с неумолима решителност. Когато свърши, тя хълцаше; той улови ръцете й и се опита да й обясни, че е абсолютно необходимо за изкуството му, за живота му да замине за известно време. Тя не искаше да слуша, хълцаше и повтаряше:
— Не! Не!… Не искам!…
След като напразно се опита да говори разумно с нея, той я остави, въобразявайки си, че нощта ще й донесе съвет. Но когато на другия ден седнаха заедно на масата и той пак й заговори безжалостно за своя план, тя изпусна залъка, който поднасяше към устните си, и промълви със скръбен укор:
— Значи, искаш да ме изтезаваш?
Той се трогна, но отвърна:
— Мила мамо, налага се.
— Не! Не! — повтаряше тя. — Не се налага… искаш само да ме мъчиш… Това е безумие…
Всеки искаше да убеди другия, без да се изслушват. Кристоф разбра, че е излишно да спори: така тя щеше само повече да страда; започна да се стяга за път, без да крие от нея.
Когато видя, че молбите й не го задържат, Луиза изпадна в мрачно униние. По цели дни стоеше затворена в стаята си; не палеше лампата, когато се свечеряваше; не говореше и не ядеше; нощем Кристоф чуваше хълцанията й. Беше като разпънат на кръст. Едва не виеше от болка в леглото си, въртейки се по цяла нощ, без да заспи разкъсван от угризения. Той толкова я обичаше! Защо трябваше да я кара да страда?… Уви! Не само тя щеше да страда! Той съзнаваше ясно… Защо съдбата бе вложила в него копнежа и силата на една мисия, която щеше да терзае съществата, които той обича?
«Ах! — мислеше си той. — Ако бях свободен, ако не бях принуден от тази жестока сила да бъда това, което трябва да бъда, или в противен случай да умра, срамувайки се и отвращавайки се от себе си, колко щастливи бих ви направил всички вас, които обичам! Оставете ме най-напред да поживея, да творя, да се боря, да страдам и после ще се върна при вас с още повече обич. Как бих желал само да обичам, да обичам, да обичам!…»
Никога нямаше да може да устои на вечния упрек на тази съкрушена душа, ако този упрек бе намерил сили да остане безмълвен. Но Луиза, слаба и бъбрива, не можа да запази за себе си мъката, която я задушаваше. Тя я сподели със съседките си. Каза я и на другите си двама сина. А те не можеха да пропуснат този толкова изгоден случай да го обвинят в нещо грозно. Особено Родолф, който не преставаше да завижда на по-големия си брат, макар в момента да нямаше почти никакви основания за завист. Най-малката похвала за Кристоф го нараняваше жестоко и той тайно се плашеше, без да посмее да признае сам пред себе си тази грозна мисъл, от бъдещите успехи на брат си, защото беше достатъчно умен, за да почувствува силата му и да се бои да не би и другите да я почувствуват. Родолф беше много щастлив, че може да смаже Кристоф със своето превъзходство. Той никога не се беше грижил твърде за майка си, макар и да знаеше, че живее в оскъдица и при все че имаше напълно възможността да я подпомогне, предоставяше изцяло тази грижа на Кристоф. Щом обаче узна за намерението на брат си, веднага откри в себе си цели съкровищници от синовна привързаност. Възмути се, че Кристоф иска да напусне майка им и окачестви това решение като чудовищен егоизъм. Има наглостта да го каже на самия Кристоф. Започна да му чете морал, и то отвисоко, като че той беше хлапе, което заслужава да го натупат; припомни му нахално синовните му задължения и всички жертви, които майка му е правила за него. Кристоф едва не се пръсна от ярост. Изгони Родолф с ритници, наричайки го нехранимайко и лицемерно псе. Родолф си отмъсти, като насъска майка си. Подбудена от него, тя започна да си внушава, че Кристоф наистина постъпва като лош син. Повтаряха й, че той няма право да замине, а тя само това чакаше, за да го повярва. Вместо да се задоволи със сълзите си, които бяха най-силното й оръжие, тя горчиво и несправедливо укори Кристоф и предизвика възмущението му. Казаха си неприятни неща. В резултат Кристоф, който дотогава все още се колебаеше, мислеше вече само как да ускори подготовката на заминаването си. Узна, че милостивите съседи жалеха майка му, че целият квартал я счита за жертва, а него за палач. Стисна зъби и реши твърдо да изпълни намерението си.
Дните минаваха. Кристоф и Луиза почти не си говореха. Вместо да се радват на всеки най-малък миг от тия последни дни, прекарани заедно, двете същества, въпреки взаимната си обич, губеха времето, което им оставаше — както твърде често се случва, — в безплодно сърдене, убиващо толкова чувства. Виждаха се само на масата, където, седнали един срещу друг, без да се гледат, без да си говорят, се мъчеха да хапнат няколко залъка не толкова за да се нахранят, колкото от приличие. Кристоф с голяма мъка успяваше да отрони няколко думи, но Луиза не отговаряше. А когато пък тя на свой ред искаше да му каже нещо, той мълчеше. Това състояние беше непоносимо и за двамата и колкото повече се проточваше, толкова по-трудно можеха да излязат от него. Нима щяха да се разделят така? Луиза сега си даваше сметка, че е постъпила несръчно и несправедливо. Но тя премного страдаше, за да знае как да спечели отново сърцето на сина си, което смяташе, че е загубила, и как да попречи на всяка цена на заминаването му, което все още не искаше да приеме. Кристоф поглеждаше скришом бледото подпухнало лице на майка си и се терзаеше от угризения, но твърдо решен да замине и съзнаващ, че от това зависи животът му, той малодушно пожелаваше да е заминал вече, за да избяга от угризенията си.
Заминаването му беше насрочено след два дни. Току-що бяха свършили една от тъжните си вечери един срещу друг. Ставайки от масата, на която не си бяха казали нито дума, Кристоф се беше оттеглил в стаята си; седнал пред масата, скрил глава в ръцете си, неспособен за никаква работа, той беше в плен на мъчителни мисли. Нощта се изнизваше. Беше почти един часът след полунощ. Внезапно чу шум от съборен стол в съседната стая. Вратата се отвори и майка му, по риза, боса, се хвърли, ридаейки, на шията му. Тя гореше от температура, целуваше сина си и стенеше, хълцайки отчаяно:
— Не заминавай! Не заминавай! Заклевам те! Миличък мой, не заминавай!… Ще умра!… Не мога, не мога да го понеса!…
Разстроен и уплашен, той я прегръщаше и повтаряше:
— Мила мамо, успокой се, успокой се, моля ти се!
Но тя продължаваше да се вайка:
— Не мога да го понеса… Само ти си ми останал. Какво ще стане с мене, ако заминеш? Ще умра, ако заминеш. Не искам да умра далеч от тебе! Не искам да умра сама! Почакай да умра…
Думите й разкъсваха сърцето му. Не знаеше какво да каже, за да я успокои. Какви доводи можеха да удържат тази напираща вълна на любов и отчаяние? Взе я на коленете си и се опита да я успокои с целувки и нежни думи. Старицата постепенно се умълча, хлипайки тихичко. Когато малко се поуспокои, той й каза:
— Легни си, ще настинеш.
Тя повтори:
— Не заминавай!
Той й прошепна:
— Няма да замина.
Тя трепна и сграбчи ръката му:
— Вярно ли? Вярно ли?
Той извърна отчаяно глава.
— Утре… утре ще ти кажа… Остави ме, моля ти се!…
Тя стана покорно и се прибра в стаята си.
На другата сутрин тя се срамуваше от изблика на отчаяние, който я беше обзел като лудост посред нощ. Трепереше какво ли ще й каже синът й и го чакаше, седнала в един ъгъл на стаята си. Взела беше някаква плетка колкото да си намери работа, но ръцете й не можеха да я държат и тя я изпусна. Кристоф влезе. Казаха си полугласно добро утро, без да се погледнат в лицето. Той беше мрачен, застана пред прозореца, обърнат гърбом към майка си, и известно време не каза нищо. В душата му се водеше борба; знаеше предварително изхода и гледаше да го забави. Луиза не смееше да го заговори и да го предизвика да й каже очакваното със страх решение. Тя се помъчи да вземе отново плетивото си, но не виждаше какво прави и изпущаше бримките. Навън валеше. След дълго мълчание Кристоф се доближи до нея. Тя не помръдна, но сърцето й заби силно. Кристоф я загледа неподвижен. После се хвърли на колене, зарови лице в роклята на майка си и без да каже нито дума, се разрида. Тогава тя разбра, че той ще остане и сърцето й се освободи от смъртната тревога, но тутакси в него впи нокти угризението, защото тя си даде сметка за всичко, което жертвуваше нейният син; налегнаха я същите терзания, които измъчваха Кристоф, когато бе решил да пожертвува нея. Луиза се наведе над сина си и обсипа с целувки челото и косите му. Двамата смесиха безмълвно сълзите и огорченията си. Най-сетне той повдигна глава и Луиза, обвила лицето му с ръце, го загледа очи в очи. Би искала да му каже: «Замини», но не можеше.
Той би искал да й каже: «Щастлив съм, че оставам», но не можеше — това беше по-силно от него.
Положението беше много объркано. Нито единият, нито другият можеха да променят нещо. Тя въздъхна в безрадостната си майчина обич.
— Ах, ако можехме всички да се родим заедно, за да умрем едновременно!
Наивното й пожелание го трогна. Той изтри сълзите й и се помъчи да се усмихне.
— Всички ще умрем заедно!
Луиза настоя:
— Съвсем сигурно ли е? Наистина ли няма да заминеш?
Той се изправи.
— Решено е. Да не говорим повече. Излишно е да се връщаме на този въпрос.
Кристоф удържа думата си: не заговори повече за заминаване, но не можеше да не мисли за това. Остана, но майка му скъпо плати неговата жертва с тъгата му и лошото му настроение. А тя, все по-нетактична, защото го съзнаваше, неизбежно правеше това, което не биваше: макар и да знаеше отлично причината на скръбта му, настояваше да й я каже. Досаждаше му с неспокойната си дразнеща многословна обич и всекичасно му напомняше, че са различни един от друг, а той именно това се мъчеше да забрави. Колко пъти бе копнял да й се довери напълно. Но тъкмо когато се канеше да я заговори, сякаш китайска стена се издигаше помежду им; и той сдържаше тайната си. Тя се досещаше, но не смееше да предизвика откровението му или просто не умееше да го стори. А когато се опитваше, той спотаяваше още по-дълбоко мислите, които му тежаха и които горещо желаеше да сподели с нея. А и хиляди дреболии, невинни нейни мании я отдалечаваха от Кристоф, защото го дразнеха. Горката женица беше почнала да се вдетинява. Обичаше да разправя махленските клюки или като разнежена бавачка да припомня упорито наивните му прояви като съвсем малко дете, все случки, свързани с люлката. Човек с такава мъка израства, възмъжава! И ето бавачката на Жулиета разстила пред вас изцапаните пелени, неясните мисли, целия злощастен период, когато новородената душа се бъхти, потискана от грозната материя и задушаващата среда!
Ведно с това тя имаше и пориви на затрогваща нежност — като че ли Кристоф беше съвсем малко дете, — на които той се поддаваше и се държеше като че ли наистина беше мъничък.
Най-лошото беше, че от сутрин до вечер живееха заедно, винаги заедно, изолирани от останалите хора. Когато двама души страдат заедно и не могат да си помогнат, това се оказва гибелно: всеки започва да смята другия отговорен за собствената си мъка и накрая почва да го вярва. По-добре да си сам: така страдаш само ти.
Животът им се превърна във всекидневно изтезание и за двамата. Никога нямаше да излязат от това безизходно положение, ако не се беше намесила случайността, както често става, и не бе разрешила, привидно злощастно, а всъщност щастливо, жестоките им колебания.


Това се случи в един неделен ден през октомври. Четири часът следобед. Времето беше ослепително. Кристоф беше стоял целия ден в стаята си, затворен в себе си, «вкусващ на бавни глътки своята печал».
Не можа да издържи, изпита лудо желание да излезе, да ходи, да изразходва силата си, да се измори до изнемога, но да не мисли повече.
От предишния ден отношенията с майка му бяха хладни. Канеше се да излезе, без да й каже довиждане. Беше вече на стълбището, когато мисълта за огорчението, което тя щеше да изпитва цяла вечер, останала сама, го накара да се върне, мъчейки се да си внуши, че е забравил нещо. Вратата на майчината му стая беше открехната. Надзърна. Погледа майка си няколко секунди… (Какво място щяха да заемат тези няколко секунди в по-нататъшния му живот!)…
Луиза току-що се беше върнала от следобедната служба. Тя седеше на любимото си място, в ъгъла на прозореца. Стената на отсрещната къща, бяла, замърсена и олющена, затваряше изгледа. Но от нейния ъгъл можеше да се види вдясно, отвъд двата двора на съседните къщи, малко късче ливада, голямо колкото носна кърпа. Една саксия с грамофончета беше поставена на перваза и плъзнали по канапа, те плетяха по въздушната стълба нежната си мрежа, в която се провираше гальовно слънчев лъч. Седнала на нисък стол, превила гръб, с библията, разтворена върху коленете си, Луиза не четеше. Сложила ръце върху книгата, ръцете си с издути вени, с квадратни и леко подвити навътре нокти на труженица, тя гледаше с любов крехкото растение и късчето небе, което се виждаше през него. Един отблясък от слънцето върху златисто-зелените листа огряваше умореното й лице с червени жилки по скулите, изтънелите бели коси и полуотворената й усмихната уста. Тя се наслаждаваше на отдиха си. Това беше за нея най-приятният час на седмицата. Използуваше го, за да се потопи в това сладко за отрудените хора състояние, когато не мислиш за нищо, цялото ти същество е като вцепенено и говори само сърцето, полузадрямало и то.
— Мамо — обади се Кристоф. — Ще изляза за малко. Ще се поразходя към Бюир. Ще закъснея.
Луиза беше задрямала и леко трепна. После извърна глава към него и го погледна с благия си кротък поглед.
— Върви, моето момче — каза тя. — Имаш право, използувай хубавото време.
Тя му се усмихна. Той й се усмихна също. Погледаха се още миг, после си кимнаха нежно.
Той леко затвори вратата. Тя бавно се върна към своя унес, озарен от усмивката на сина й подобно на бледите листа на грамофончето, по които се плъзгаше слънчевият лъч.
Така той се раздели с нея — за цял живот.
Октомврийска вечер. Бледо, студено слънце. Забулено, притихнало поле. Селските камбани провлечено се обаждат в тишината. От разораните ниви се издигат бавно стълбове дим. Лек воал се разстила в далечината. Белите мъгли, сгушени над влажната земя, чакат нощта, за да се надигнат… Ловджийско куче, забило нос в пръстта, описва кръгове в нива, засадена с цвекло. Ята гарвани кръжат в сивото небе.
Унесен в мечти, скитайки привидно без посока, Кристоф всъщност инстинктивно се бе отправил към определена цел. От няколко седмици, съзнателно или не, разходките му около града неизменно го отвеждаха към едно село, където беше сигурен, че ще срещне хубавото момиче, което го привличаше. Обикновено привличане, но доста силно и смущаващо. Кристоф не можеше да живее, без да обича някого. Сърцето му рядко оставаше незаето: винаги беше населено от някое хубаво лице, което той боготвореше. Най-често малко го интересуваше дали идолът му знае, че е предмет на обожанието му: необходимо му беше да обича; необходимо му беше огънят да не угасне, никога да не настъпи нощ в сърцето му.
Обект на новото му увлечение беше дъщерята на един селянин, която беше срещнал, както Елеазар е срещнал Ребека, до един извор. Само че тя не му бе предложила да пие вода, а му я бе плиснала в лицето: коленичила на брега на ручей в една падина между две върби, тя переше енергично долни дрехи. Езикът беше не по-малко деен от ръцете й; тя разговаряше и се смееше високо с други девойки от селото, които перяха на отсрещната страна на потока. Кристоф се беше излегнал на тревата на няколко крачки от тях и ги гледаше, опрял брада на ръцете си. Това съвсем не ги смущаваше: продължаваха да бъбрят и от време на време думите им ставаха доста пиперливи. Той почти не ги слушаше: чуваше само звънките им весели гласове, смесени с ударите на бухалките и мученето на кравите из ливадите в далечината. Мисълта му блуждаеше, а очите му не се откъсваха от красивата перачка. Едно весело моминско лице можеше да влее в него радост за цял ден. Момичетата скоро забелязаха към кое от тях е насочено вниманието му. Пуснаха куп злобни закачки по негов адрес. Любимката му беше авторка на най-хапливите. Понеже той въпреки всичко не помръдваше, тя стана, взе част от изпраното и изстискано бельо и почна да го простира по храстите, приближавайки се до него, за да може да го разгледа. Когато мина съвсем близо, нарочно пръсна мокрите дрехи и го опръска, после му метна безочлив поглед, продължавайки да се смее. Беше слаба и гъвкава, с широка брадичка, малко издадена напред, с късо носле, тънки вежди, тъмносини очи, дръзки, блестящи и коравосърдечни, красива уста с възпълни устни, добре очертана, също като на гръцка маска, с къдрави руси коси, прибрани на тила, и загорял тен. Държеше главата си високо вдигната, кискаше се при всяка дума и вървеше като мъж, размахвайки позлатените си от слънцето ръце. Продължаваше да простира бельото, като поглеждаше предизвикателно Кристоф и очакваше да я заговори. Кристоф я гледаше втренчено, само че съвсем не възнамеряваше да й каже каквото и да било. Най-сетне тя му се изсмя в лицето и се върна при другарките си. Той остана на мястото си, докато се свечери, и тя си отиде, с панера на глава, скръстила голите си ръце и привела леко гръб, като все още бъбреше и се смееше.
Два-три дни по-късно я срещна отново на пазара в града сред огромни купища моркови, домати, краставици и зеле. Той се шляеше и оглеждаше тълпата продавачки, застанали прави пред кошниците си, като робини за продан. Полицаят минаваше край всяка от тях с чантата си и с кочана квитанции и като получеше по една монета, им даваше разрешително. Кафеджийка сновеше насам-натам с кошница, пълна с малки кафеничета. Стара монахиня, жизнерадостна и топчеста, обикаляше пазара с две кошници в ръце и просеше без капка свян зеленчуци в името на добрия господ. Чуваха се подвиквания. Старинни кантари с боядисани в зелено блюда дрънчаха и звънтяха със синджирите си. Големи кучета, впрегнати в колички, весело лаеха, горди с длъжността си. Посред навалицата Кристоф зърна Ребека. Всъщност истинското й име беше Лорхен (Елеонора). Беше забола на русия си кок прясно зелево листо, светлозеленикаво, подобно на назъбен и гравиран шлем. Седнала върху един кош пред купчина златисти глави кромид лук, розови репички, зелен фасул и червендалести ябълки, тя хрускаше една ябълка след друга, без да я е грижа за търговията й. Не преставаше да яде. От време на време избърсваше с престилка брадичката и устните си, повдигаше косите си и потриваше буза в рамото си или нос в опакото на ръката си. Или пък подхвърляше шепа грах в скута си. Същевременно очите й шареха надясно-наляво с безделно и нехайно изражение. И все пак девойката не пропускаше нищо от това, което ставаше около нея, и без да дава вид, улавяше всички, отправени към нея погледи. Много добре видя Кристоф. Разговаряйки с купувачите, тя сбръчкваше смешно вежди, за да може да наблюдава над главите им ухажора си. Държеше се достолепно и сериозно като папа, но дълбоко в себе си се подиграваше на Кристоф. Пък и той си го заслужаваше: спря се на няколко крачки, разкъсвайки я с очи, а после си отиде, без да я заговори. Нямаше ни най-малко желание да го стори.
Неведнъж след това той броди из пазара и в околностите на селото, където тя живееше. Лорхен сновеше в двора на чифлика: той спираше на пътя да я гледа. Не си признаваше, че идва заради нея. И действително почти несъзнателно се навърташе наоколо й. Когато биваше погълнат от композирането на нова творба, той изпадаше едва ли не в сомнамбулно състояние: докато съзнателното му същество следваше музикалната идея, останалата част от него беше в плен на подсъзнанието, което дебне най-малкото отсъствие на разума, за да се наложи. Често, заставайки пред девойката, главата му беше замаяна от музикалните хрумвания и той продължаваше да си мечтае за тях, гледайки я. Не би могъл да каже, че е влюбен в нея; и през ум не му минаваше такава мисъл; беше му приятно да я вижда: нищо повече. Не си даваше сметка за желанието, което го водеше при нея.
Настойчивото му присъствие предизвика приказки. В чифлика, където накрая узнаха кой е Кристоф, се сипеха подигравки по негов адрес. Но не го закачаха, защото беше безобиден. Седна дума, държеше се като глупак, но му беше все едно.


В селото имаше сбор. Момченца възпламеняваха гърмящи бомбички между два камъка, като викаха: «Kaiser lebe! Hoch!» (Да живее императорът! Ура!)
Наблизо мучеше затворено в обора теле, а от кръчмата долитаха песни на забавляващите се там хора. Във въздуха над поляната трептяха хвърчила с опашки на комети. Кокошки ровеха усърдно бунищата; вятърът разрошваше и бухваше перушината им като фустите на някоя стара дама. Розово прасе спеше блажено на припек.
Кристоф се отправи към червения покрив на странноприемницата «Тримата крале», над която се вееше знаменце. Пред вратата висяха плитки лук, а прозорците бяха украсени с червени и жълти латинки. Той влезе в изпълнената с тютюнев дим зала, по чиито стени висяха цветни литографии, а на почетно място сред тях — портретът на императора с венец от дъбови листа. Младежите танцуваха. Кристоф беше сигурен, че и неговата хубавица ще бъде сред тях. И наистина първото лице, което видя, беше нейното. Той седна на една маса в ъгъла, за да може несмущаван от никого да наблюдава танцуващите. Макар и да се стараеше обаче да мине незабелязан, Лорхен съумя да го открие в неговия ъгъл. Докато танцуваше безкрайно един валс след друг, тя го стрелкаше с очи през рамото на партньора си, за да се увери, че продължава да я гледа. И с удоволствие го възбуждаше, като кокетираше със селските ергени и се смееше с добре очертаната си голяма уста. Говореше високо, дърдореше глупости, като в това отношение никак не се различаваше от светските девойки, които, щом някой ги гледа, се чувствуват задължени да се смеят, да се движат възбудено и да се държат глупаво заради зрителите, вместо да запазят възбуждението си за себе си. В случая те не са толкова глупави между другото, защото знаят, че зрителите ги гледат, без да ги чуват. Облакътен на масата, Кристоф следеше играта на девойката с пламнали гневни очи: беше достатъчно свободен духом, за да се остави да бъде заблуден от маневрите й, но не достатъчно, за да не се улови на въдицата й. И той ту ръмжеше от яд, ту се смееше под мустак или повдигаше рамене, задето пада в клопката.
Един друг посетител пък наблюдаваше него: бащата на Лорхен. Дребен, набит, с голяма плешива глава, чип нос и зачервено от слънцето теме, заобиколено с венец от някога руси, завити на ситни къдри коси, напомнящи косите на свети Йоан от Дюрер, гладко обръснат, с безизразно лице, захапал дълга лула, той разговаряше провлечено с други селяни, като не преставаше да следи крадешком Кристоф. Доволно се смееше в себе си. По едно време той се изкашля; в малките му сиви очи проблесна хитро пламъче и той приседна на масата до Кристоф. Кристоф обърна недоволно към него намръщеното си лице: срещна подигравателния поглед на стария, който, без да изважда лулата от устата си, го заговори свойски. Кристоф го познаваше: знаеше, че е стар непрокопсаник; но слабостта, която изпитваше към дъщеря му, го правеше снизходителен към него и даже го караше да намира странно удоволствие в негово присъствие. Старият хитрец подозираше това. След като поговори за дъжда и хубавото време и намекна шеговито за хубавиците, които бяха там, и за това, че Кристоф не танцува, той заключи, че е прав да не си прави този труд, защото е по-приятно да си седи на масата, облакътен пред чашата; и безцеремонно се самопокани да гаврътне една чаша. Докато пиеше, старецът не спираше да бъбри провлечено, както винаги. Разправяше му за дребните си занимания, колко трудно се живеело, колко лоши били времената, как всичко поскъпнало. Кристоф почти не го слушаше и отговаряше с нечленоразделни звуци: това съвсем не го интересуваше. Той наблюдаваше Лорхен. От време на време настъпваше мълчание. Старецът чакаше Кристоф да каже нещо, но никакъв отговор не идваше и той подемаше невъзмутимо бърборенето си. Кристоф се питаше на какво ли дължи честта на компанията и излиянията му. Най-сетне разбра. След като свърши с оплакванията си, старецът мина на друга тема; започна да хвали превъзходното качество на производството си: зеленчуци, птици, яйца, мляко. После внезапно попита дали Кристоф не би могъл да му осигури клиентелата на замъка. Кристоф се сепна. Откъде, по дяволите, можеше да знае селянинът?… Нима го познаваше?
— Ами че да — отвърна старецът. — Всичко се знае…
Той не добави: «Ако се потрудиш сам да разузнаеш.»
Но Кристоф го добави вместо него. Изпита злорадо удоволствие, когато му каза, че макар и всичко да се знае, навярно не се знае, че той наскоро се е скарал с местния двор и ако някога е могъл да се ласкае, че има известно влияние пред прислугата и готвача на замъка — макар и да се съмнява в това, — понастоящем това влияние е загубено и погребано. Старецът недоловимо присви устни. Той обаче не се отчая и след малко попита Кристоф дали не би могъл поне да го препоръча на някое друго семейство. И действително му назова всички семейства, с които Кристоф поддържаше връзки: беше се осведомил много точно на пазара и нямаше опасност да забрави и най-малката подробност, която би могла да му бъде от полза. Кристоф би побеснял от това шпиониране, ако не го досмеша, като се сети, че старецът нямаше да има изгода въпреки цялата си хитрост, защото не подозираше чия препоръка искаше — препоръка, която би му допринесла да загуби по-скоро досегашната си клиентела, отколкото да спечели нова. И той го оставяше да изпразва съвсем безполезно торбата си с малки просташки хитрини и не отговаряше нито «да», нито «не». Но селянинът настояваше и като се залови най-сетне със самия Кристоф и Луиза — беше ги оставил за най-накрая, — той се опита на всяка цена да им пробута млякото, маслото и каймана си. Той добави, че тъй като Кристоф е музикант, няма нищо по-хубаво за гласа от едно прясно погълнато яйце сутрин и вечер: и той обещаваше да му доставя съвсем топли, току-що снесени от кокошката. Мисълта, че старецът го взема за певец, накара Кристоф да прихне. Селянинът се възползува, за да поръча още една бутилка. После, след като измъкна всичко възможно за момента, той си отиде най-безцеремонно.
Беше вече нощ. Танците ставаха все по-оживени. Лорхен не обръщаше вече никакво внимание на Кристоф: беше много заета, защото се стремеше да завърти главата на един обесник от селото, син на богат чифликчия, когото всички моми си оспорваха. Кристоф следеше с интерес борбата: девойките се усмихваха една на друга, но с наслада биха си издрали очите. Кристоф добродушно забравяше собствения си интерес и си казваше: «Дано Лорхен да спечели!» Само че когато тя извоюва победата, той леко се натъжи. Упрекна се. Та нали не беше влюбен в Лорхен и не държеше тя да го обича: беше напълно естествено тя да обича когото си иска. Може би. Само че не беше весело самият той да срещне толкова малко симпатия, когато чувствуваше такава нужда да даде и да получи малко любов. И тук, както в града, беше сам. Всички тия хора се интересуваха от него колкото да го използуват и да му се подиграват после. Той въздъхна, погледна усмихнато Лорхен, десеторно разхубавена от удоволствието, че бе вбесила съперничките си, и се накани да си върви. Беше почти девет часът: трябваше да измине цели две левги, за да се прибере в града.
Тъкмо ставаше от масата и вратата се отвори; нахълтаха десетина войника. Тяхното влизане подействува като студен душ на присъствуващите. Хората започнаха да шушукат. Няколко двойки, които танцуваха, спряха и загледаха неспокойно новодошлите. Изправените край вратата селяни се престориха, че разговарят помежду си и им обърнаха гръб, но макар и без да дават външно вид, те се посместиха благоразумно, за да ги пуснат да минат. От известно време цялата местност глухо воюваше с гарнизона, охраняващ укрепленията около града. Войниците се отегчаваха смъртно и си отмъщаваха на селяните. Подиграваха се просташки с тях, издевателствуваха, а с девойките се държаха, като че се намираха в завладяна страна. Предишната седмица неколцина от тях, пийнали малко, бяха смутили празника в едно съседно село и едва не бяха пребили един чифликчия. Кристоф, който беше в течение на всичко това, споделяше настроението на селяните; той седна отново на мястото си и зачака да види какво ще стане.
Без да хаят за недружелюбния прием, войниците насядаха шумно около заетите маси, като разбутаха хората, за да им направят място: не им трябваше дълго време. Повечето селяни станаха, мърморейки недоволно. Един старец, седнал на края на пейката, се размърда по-бавно: те повдигнаха пейката и той падна на земята сред буйните им смехове. Кристоф почувствува, че кръвта се качва в главата му. Той се надигна възмутен, но тъкмо когато се канеше да се намеси, старецът се изправи с мъка и вместо да протестира, започна да се извинява. Двама войника се запътиха към масата на Кристоф: той ги загледа, стиснал юмруци. Не се наложи обаче да се защищава. Това бяха двама добродушни хубостника с атлетическо телосложение, които следваха като овце един-двама смелчаци и се опитваха да им подражават. Високомерното изражение на Кристоф ги смути и когато той им каза сухо: «Масата е заета», те побързаха да се извинят и отстъпиха към другия край на пейката, за да не го притесняват. Гласът му беше прозвучал господарски и вроденото им раболепие беше надделяло. Те отлично виждаха, че Кристоф не е селянин.
Малко уталожен от покорството им, Кристоф можеше вече да наблюдава по-хладнокръвно обстановката. Той лесно съобрази, че цялата банда се води от някакъв подофицер, дребен булдог с жестоки очи и зло и лицемерно лице на крадец: един от героите на спречкването предишната неделя. Седнал на съседна маса и вече пиян, той измерваше с очи хората и пущаше оскърбителни остроти, които те се правеха, че не чуват. Остротите му бяха насочени главно към танцуващите двойки: той изтъкваше физическите им предимства или недостатъци с най-непристойни изрази, които бяха посрещани със смях от другарите му. Момичетата се червяха и очите им се пълнеха със сълзи. Момчетата стискаха зъби и безмълвно беснееха. Погледът на палача бавно обхождаше залата и не щадеше никого: Кристоф видя, че се насочва и към него. Той сграбчи халбата си с бира и с юмрук на масата зачака, решен да му я плисне в лицето при първото оскърбление. Казваше си: «Луд съм. По-добре ще направя да си отида. Ще ми разпори корема и дори ако остана жив, ще ме хвърлят в затвора: не си заслужава заради такъв жалък тип. По-добре да си вървя, преди да ме е предизвикал.»
Но гордостта му го възпираше: не искаше да даде вид, че бяга пред тези фукльовци. Подмолният и груб поглед се спря на него. Кристоф, изтръпнал, го погледна гневно. Подофицерът се втренчи в него за миг: лицето на Кристоф разпали вдъхновението му. Той бутна с лакът съседа си и му посочи захилен младежа, канейки се да подхвърли някое оскърбление. Кристоф, цял напрегнат, беше готов да запрати по него халбата с все сила. И този път случаят го спаси: пияницата тъкмо щеше да каже нещо и двама несръчни танцьори го блъснаха и събориха чашата му. Той се обърна яростно към тях и изля куп ругатни. Вниманието му бе отвлечено: не мислеше вече за Кристоф. Кристоф почака още няколко минути, после, като се убеди, че врагът му и не мисли да подновява разговора, стана, взе бавно шапката си и без да бърза, се запъти към вратата. Не сваляше очи от пейката, където беше седнал другият, за да го накара да почувствува, че не се е уплашил от него. Подофицерът обаче решително го беше забравил: никой не му обръщаше внимание.
Той натисна дръжката на вратата: още няколко секунди и щеше да бъде вън. Но беше писано да не излезе невредим. В дъното на залата се чу врява. След като бяха пили, войниците пожелаха да танцуват. И тъй като всички момичета си имаха кавалери, те разгониха танцьорите, които не им се възпротивиха. Лорхен обаче не беше на същото мнение. Не току-така тя имаше дръзките си очи и волевата брадичка, които се харесваха на Кристоф. Тя танцуваше лудешки, когато подофицерът, който бе спрял избора си на нея, се приближи да измести партньора й. Тя тропна с крак, извика и като блъсна войника, заяви, че никога няма да танцува с грубиян като него. Подофицерът я подгони. Той заблъска с юмруци хората, зад които тя се засланяше. Най-сетне девойката се мушна зад една маса и защитена за миг от него, си пое дъх, за да го обсипе с ругатни: разбираше, че съпротивата й е безполезна и не можеше да се побере в кожата си от яд, търсеше най-оскърбителните думи и сравняваше главата му с различни животни от задния двор. Приведен към нея от другата страна на масата, той се усмихваше със зла усмивка и очите му святкаха гневно. Внезапно той се засили и прескочи масата. Сграбчи момичето. То се забъхти като истинска краварка и се заотбранява с ръце и крака. Той не се държеше много устойчиво на краката си и едва не загуби равновесие. Изпаднал в ярост, я блъсна към стената и й удари плесница. Не успя да вдигне повторно ръка: някой скочи на гърба му, зашлеви го с все сила от едната и другата страна и с един ритник го запрати сред пиячите. Кристоф се беше спуснал срещу него, разбутвайки хора и маси, без да разсъждава. Подофицерът се извърна озлобен и измъкна сабята си, само че преди да успее да замахне, Кристоф го повали на земята, като го удари с едно столче. Всичко стана толкова бързо, че нито един от присъствуващите не успя да се намеси. Но когато войникът рухна на плочите като вол, вдигна се страшна врява. Останалите войници се нахвърлиха с извадени саби върху Кристоф. Селяните се спуснаха срещу тях. Настана общ бой. Халби летяха в залата, масите бяха преобърнати. Селяните се пробудиха: имаше да си отплащат за стари обиди. Противниците се търкаляха по земята, хапейки се яростно. Отстраненият партньор на Лорхен, едър ратай, беше сграбчил главата на войника, който го беше оскърбил малко преди това, и я блъскаше жестоко в стената. Лорхен, въоръжена с тояга, я размахваше като обезумяла. Другите момичета се разбягаха с писъци освен две-три по-смели, които се биеха настървено. Една от тях — нисичка дебела блондинка, — като видя, че едни огромен войник, същият, който беше седнал на масата на Кристоф, риташе в гърдите поваления си противник, изтича към огнището, върна се обратно и като дръпна назад главата на звера, хвърли в очите му шепа нагорещена пепел. Той нададе див рев. Момичето ликуваше, обсипвайки с ругатни обезоръжения неприятел, когото сега селяните биеха на воля. Най-сетне войниците, по-малобройни, се измъкнаха навън, като оставиха двамина на пода. Боят продължи на улицата. Те нахълтваха в къщите, надавайки войнствени викове, и искаха да разграбят всичко. Селяните ги погваха с вилите си и насъскваха злите си кучета. Трети войник падна, намушкан в корема със сила. Другите трябваше да избягат, преследвани до края на селото; те се заканваха отдалече, бягайки през нивята, че ще извикат другарите си и след малко ще се върнат.
Останали господари на полесражението, селяните се върнаха в кръчмата: те бяха радостно възбудени; това беше дългоочакваната разплата за всички понесени публични оскърбления. Те още не мислеха за последиците от счепкването. Говореха всички едновременно и всеки хвалеше собствената си смелост. Държаха се братски с Кристоф, много щастлив, че го чувствуват близък. Лорхен го улови за ръка и я задържа известно време в грапавата си длан, като му се усмихваше миличко. Не го намираше вече смешен.
Погрижиха се за ранените. Между селяните имаше само неколцина със счупени зъби и натъртени ребра, с цицини и синини, но нищо сериозно. Не беше същото с войниците. Трима от тях бяха сериозно ранени: колосът с обгорените очи, на когото едва не бяха отсекли рамото с брадва, войникът, набучен на вилата, който хъркаше, и пребитият от Кристоф подофицер. Проснали ги бяха на земята край огнището. Подофицерът, най-леко ранен от тримата, отвори очи. Той изгледа продължително с наситен с ненавист поглед кръга от селяни около себе си и едва осъзнал случилото се, почна да ги ругае. Заричаше се, че ще им отмъсти, че ще ги оправи всичките, задушаваше се от ярост. Виждаше се, че ако има възможност, би ги изтребил до един. Те се опитваха да се смеят, но смехът им звучеше принудено. Един млад селянин кресна на ранения:
— Я си затваряй човката, че ще те убия!
Подофицерът се опита да се изправи и като втренчи кървясалите си очи в говорещия, кресна:
— Мръсници! Убийте ме! Ще ви отрежат главите!
Продължаваше да крещи. Изтърбушеният надаваше остри писъци, като прасе, на което пущат кръв. Третият лежеше неподвижно като мъртъв. Потискаща уплаха обзе селяните. Лорхен и няколко жени отнесоха ранените в друго помещение. Крясъците на подофицера и стоновете на тежко ранения позаглъхнаха. Селяните мълчаха: те стояха на същото място, скупчени в кръг, като че трите тела лежаха още в краката им. Не смееха да помръднат и се гледаха уплашени. Накрая бащата на Лорхен каза:
— Хубава работа свършихте!
Тревожен шепот му отговори: всички преглътнаха слюнката си. После заговориха в един глас. Отначало шепнешком, като че ли се страхуваха да не би някой да подслушва зад вратата, но скоро все по-високо и по-високо: обвиняваха се един друг и се упрекваха взаимно за нанесените удари. Спорът се ожесточаваше: едва не се сбиха. Бащата на Лорхен ги помири. Скръстил ръце на гърдите си, той се извърна към Кристоф, вдигна лице към него и каза:
— Ами този господин? Какво търси тук?
Целият гняв на тълпата се насочи към Кристоф.
— Вярно! Вярно! — завикаха. — Той почна пръв! Без него нищо нямаше да стане!
Кристоф, зашеметен, се опита да се оправдае.
— Но вие знаете много добре, че го направих не заради себе си, а заради вас!
Те обаче възразиха яростно:
— Че да не би да не сме годни да се защитим сами? Да не би да трябва някакъв си господин от града да дойде да ни каже какво да правим? Кой ви е искал мнението? И освен това канил ли ви е някой да идвате? Защо не си стоите у вас?
Кристоф повдигна рамене и се отправи към вратата. Но бащата на Лорхен му прегради пътя, крещейки:
— Така! Така! А сега иска да офейка, след като ни забърка всички в тази каша! Няма да си отиде!
Селяните зареваха:
— Няма да си отиде! Той е виновен за всичко! Той трябва да плати за всичко!
Те го обкръжиха, заканвайки му се с юмруци. Кръгът от озлобени лица около него се стесняваше: страхът ги ожесточаваше. Той не каза нито дума, смръщи с отвращение лице и като хвърли шапката си върху една маса, седна в дъното на залата и им обърна гръб.
Лорхен се спусна възмутена сред селяните. Хубавото й лице беше цялото пламнало и разкривено от гняв. Тя разбута селяните около Кристоф.
— Сбор подлеци! Груби животни! — извика тя. — Не ви ли е срам? Готови сте да му внушите, че той е направил всичко! Като че ли не ви видяхме! Като че ли не налагахте с все сила войниците!… Ако поне един от вас беше останал със скръстени ръце, докато другите се биеха, аз бих му плюла в лицето и бих му извикала: «Бъзльо! Бъзльо!»
Селяните, изненадани от неочаквания й изблик, се умълчаха за миг, но след малко пак се разкрещяха:
— Той почна пръв! Без него нищо нямаше да стане!
Бащата на Лорхен напразно правеше знаци на дъщеря си. Тя поде:
— Разбира се, че той почна пръв! Няма защо да се хвалите! Вие позволявахте да ви оскърбяват, оставяхте да ни обиждат, страхливци! Бъзльовци!
Тя се обърна към приятеля си:
— Ами ти? И ти не казваше нищо, умилкваше се, подаваше си задника да те ритат, щеше даже да им благодариш! Не те ли е срам?… Не ви ли е срам всички вас? Вие не сте мъже! Страхливи като овце, винаги забили нос в земята! Трябваше този човек да даде пример! А сега ви се ще той да отнесе всичко самичък! Е добре, няма да го бъде, аз ви казвам! Той се би заради нас: или ще го спасите, или ще споделите последиците заедно с него, кълна ви се, че ще стане така!
Бащата на Лорхен я дърпаше за ръката. Той беше извън себе си и крещеше:
— Млъкни! Млъкни!… Ще млъкнеш ли, кучке?
Но тя го отблъсна и продължи още по-разпалено. Селяните крещяха. Тя ги надвикваше с острия си глас, който кънтеше в ушите им:
— Ами ти? Ти ли ще ми разправяш? Мислиш ли, че не те видях преди малко, като тъпчеше с крака ей онзи там, дето е, кажи-речи, умрял в съседната стая? Ами ти бе! Я си покажи ръцете!… Още има кръв по тях! Мислиш си, че не те видях, като извади ножа си? Ще кажа всичко, каквото видях, всичко, ако направите макар и най-малко нещо против този човек. Ще накарам да осъдят всички ви!
Селяните доближаваха вбесени яростните си лица до лицето на Лорхен и крещяха досам устата й. Един от тях понечи да я удари, но приятелят на Лорхен го улови за шията и те се вкопчиха двамата, готови да се бият. Един старец каза на Лорхен:
— Ако ни осъдят, ще осъдят и тебе!
— Нека! — отвърна тя. — Не съм такава страхопъзла като вас!
И тя пак поде в същия тон.
Селяните не знаеха вече какво да правят. Те молеха бащата:
— Не можеш ли да я накараш да млъкне?
Старецът беше разбрал, че не е благоразумно да дразнят Лорхен. Той им направи знак да се успокоят. Те замълчаха. Лорхен продължи да говори сама, после, понеже никой не й отвръщаше, като огън, който не се подхранва, тя също спря. След малко баща й се изкашля и каза:
— Е добре, кажи най-сетне, какво искаш? Не искаш все пак да ни погубиш, нали?
— Искам да го спасите — каза тя.
Започнаха да разсъждават. Кристоф не беше мръднал от мястото си, застинал в гордостта си, той сякаш не чуваше нищо; сякаш не се отнасяше до него, но намесата на Лорхен го развълнува. И Лорхен като че ли не забелязваше присъствието му: облегната на масата, на която седеше той, тя не сваляше предизвикателния си поглед от селяните, които пушеха, навели глави. Най-сетне баща й, след като посмука известно време лулата си, каза:
— И да кажем, и да не кажем, ако остане, неговата е ясна. Подофицерът го позна: няма да му прости. За него има само един изход, да избяга веднага от другата страна на границата.
Беше преценил, че в крайна сметка за тях щеше да бъде по-изгодно, ако Кристоф избяга: така сам щеше да се обвини, а освен това, щом нямаше да бъде там, за да се защити, лесно можеха да хвърлят върху него по-голямата вина. Другите одобриха предложението му. Разбираха се чудесно. Сега, след като бяха вече решили, всички бързаха да отпратят Кристоф. Без ни най-малко да се срамуват от това, което преди малко му бяха казали, те се приближиха до него, преструвайки се на живо заинтересувани от неговото избавление.
— Нямате нито минута за губене, господине — каза му бащата на Лорхен. — Те ще се върнат. Половин час, докато отидат в крепостта, половин час, за да дойдат отново тук… Имате само толкова време, колкото да избягате.
Кристоф стана. И той беше размислил. Съзнаваше, че ако остане, е загубен. Но да замине, да замине, без да види майка си?… Не, това беше невъзможно. Той каза, че ще се върне най-напред в града, че все още ще има време да тръгне през нощта и да мине границата. Те протестираха шумно. До преди малко му препречваха пътя, за да не може да избяга, сега пък бяха недоволни, че не бяга. Ако се върне в града, сигурно щяха да го спипат; още преди да е влязъл в града, щяха да предупредят и щяха да го арестуват в дома му. Той упорствуваше. Лорхен го разбра.
— Искате да видите майка си ли?… Ще отида вместо вас.
— Кога?
— Тази нощ.
— Наистина ли? Нима ще направите това?
— Ще отида.
Тя взе кърпата си и се забради.
— Напишете няколко думи, ще й ги отнеса. Елате отсам, ще ви дам мастило.
Тя го повлече към стаята в дъното. Извърна се на прага и каза на приятеля си:
— А ти се приготви да го преведеш. Няма да се разделиш с него, преди да го видиш на другата страна на границата.
— Добре, добре — отвърна младежът.
И той като всеки друг бързаше да види Кристоф във Франция, а и по-далече, ако беше възможно.
Лорхен влезе с Кристоф в другата стая. Кристоф все още се колебаеше. Разкъсваше го мъка при мисълта, че няма вече да прегърне майка си. Кога щеше да я види пак? Тя беше така стара, уморена и самотна! Този нов удар ще я довърши. Какво ще стане с нея, когато него го няма?… Но пък какво ще стане с нея, ако той остане и ако го осъдят и затворят за дълги години? Няма ли това още по-сигурно да я обрече на самота и нищета? Свободен поне, колкото и далеч да бъде, можеше да й се притече на помощ, тя можеше да отиде при него. Нямаше време да обсъди ясно положението си. Лорхен го държеше за ръцете. Изправена до него, тя го гледаше. Лицата им почти се докосваха. Тя обви с ръце шията му и го целуна по устата.
— Бързо! Бързо! — пошепна му тихичко тя, като му посочи масата.
Той престана да разсъждава. Седна. Тя откъсна от сметководната книга един лист на малки квадратчета, разграфен с червени линии.
Той написа:

«Скъпа мамо. Прости ми! Ще ти причиня голяма мъка. Не можех да постъпя иначе. Не съм извършил нищо несправедливо, но сега съм принуден да бягам и да напусна страната. Девойката, която ще ти донесе писмото ми, ще ти разкаже всичко. Исках да се сбогувам с тебе. Другите не са съгласни. Смятат, че ще ме арестуват, преди да дойда при теб. Толкова съм нещастен, че нямам воля за нищо. Ще премина границата, но ще остана съвсем наблизо, докато ми пишеш. Момичето, което ще ти предаде писмото, ще ми донесе отговора ти. Кажи ми какво да направя. Каквото и да ми кажеш, ще го сторя. Искаш ли да се върна? Кажи ми да се върна! Не мога да понеса мисълта да те оставя сама. Как ще живееш без мен? Прости ми! Прости ми! Обичам те и те целувам…»

— Да побързаме, господине, иначе ще стане много късно — каза приятелят на Лорхен, открехвайки вратата.
Кристоф подписа набързо писмото и го подаде на Лорхен.
— Ще й го предадете лично, нали?
— Ей сега отивам.
Тя беше готова.
— Утре ще ви донеса отговора. Чакайте ме в Лайден — първата спирка, като се излезе от Германия, на перона на гарата.
Любопитното момиче беше прочело писмото над рамото му, докато той го пишеше.
— Ще ми кажете всичко, как е понесла този удар и какво е казала. Няма да скриете нищо, нали? — умоляваше я Кристоф.
— Ще ви кажа всичко.
Те не бяха вече така свободни да разговарят: мъжът на прага на вратата ги наблюдаваше.
— Освен това, господин Кристоф — каза Лорхен, — ще я навестявам от време на време и ще ви пиша как е: не се безпокойте никак.
Тя стисна енергично ръката му, като мъж.
— Да вървим! — подкани го селянинът.
— Да вървим! — отвърна Кристоф.
И тримата излязоха от кръчмата. Разделиха се на пътя. Лорхен тръгна на една страна, а Кристоф с водача си на друга. Те изобщо не разговаряха. Лунният сърп, обвит в изпарения, се скриваше зад горите. Мъглите изплуваха от доловете, гъсти и млечнобели. Зъзнещите дървета тънеха във влажния въздух. Само няколко минути след като бяха излезли от селото, селянинът се отдръпна рязко назад и направи знак на Кристоф да спре. Ослушаха се. По пътя пред тях приближаваха отмерените стъпки на войсково отделение. Селянинът прекрачи плета край пътя и тръгна през нивите. Кристоф последва примера му. Те се отдалечиха по угарите. По пътя минаха войниците. Селянинът им се закани с юмрук в нощта. Сърцето на Кристоф беше свито, той се чувствуваше като подгонено животно, което чува воя на отминаващата хайка. Продължиха пътя си, избягвайки селата и усамотените чифлици, защото лаят на кучетата ги издаваше отдалече. На хребета на горист хълм забелязаха в далечината червените светлини на железопътната линия. Ориентирайки се по тези фарове, те решиха да се насочат към първата гара. Не беше лесно. Спущайки се в долината, все повече и повече потъваха в мъглата. Трябваше да прегазят две-три поточета. После се озоваха в огромни разорани или засети с цвекло ниви. Стори им се, че никога няма да се измъкнат от тях. Полето беше неравно: възвишения и падини, в които имаше опасност да хлътнат. Най-сетне, след като се лутаха, потънали в мъглата, внезапно зърнаха на няколко крачки фенерите на железопътната линия върху насипа. Покатериха се по него. Тръгнаха по релсите и стигнаха на стотина метра от гарата. Оттам излязоха пак на пътя. Пристигнаха на гарата двадесет минути преди влака. Въпреки заръките на Лорхен селянинът се раздели там с Кристоф: бързаше да се върне, за да види какво е станало с другите и с неговото имущество.
Кристоф си взе билет за Лайден и зачака сам в безлюдната чакалня на трета класа. Един железничар, дремещ на пейката, провери билета му и отвори вратата, когато влакът пристигна. Никого във вагона. Всичко спеше във влака. Всичко спеше и в полята. Единствен Кристоф не заспиваше въпреки умората. Колкото повече тежките железни колела го приближаваха до границата, толкова по-трепетно желаеше да е вече вън от опасност. След един час щеше да бъде свободен. Но междувременно достатъчна беше една дума, за да го арестуват… Арестуван! При тази мисъл цялото му същество се бунтуваше. Да бъде задушен от тази омразна сила!… Не можеше да си поеме дъх. Майка му, родината, която напускаше, нямаха вече място в главата му. Егоистично застрашен в свободата си, той мислеше само за нея и за живота си, който копнееше да спаси. На каквато и да е цена! Да, даже с цената на престъпление!… Горчиво се упрекваше, че беше взел този влак, вместо да продължи пътя си пеш до границата. Навярно са дали заповед — ще го арестуват… Помисли за миг да скочи от влака в движение, преди да спре на гарата: отвори даже вратичката на вагона: много късно, пристигаха. Влакът спря. Пет минути. Цяла вечност. Сгушен в дъното на купето, заслонен зад перденцето, Кристоф оглеждаше тревожно перона, където стоеше изправен неподвижно един полицай. Началник-гарата излезе от канцеларията си с телеграма в ръка и се запъти бързо към него. Кристоф беше съвсем сигурен, че е за него. Той потърси оръжие. Нищо освен здраво ножче с две остриета. Отвори го в джоба си. Един железничар с окачено на гърдите фенерче пресрещна началника и затича край влака. Приближи се до неговия вагон. Сгърчил пръст в джоба си около дръжката на ножчето, Кристоф си помисли: «Загубен съм!»
Беше в такова състояние на свръхвъзбуда, че би могъл да забие ножа в гърдите на човека, ако на железничаря му бе хрумнало да се запъти право към него и да отвори купето му. Но той спря при съседния вагон, за да провери билета на някакъв пътник, който се беше качил преди малко. Влакът потегли. Кристоф едва сдържаше ударите на сърцето си. Не мърдаше. Почти не смееше да си каже, че е спасен. Не искаше да си го каже, докато не отминаха границата… Зазоряваше се. Силуетите на дърветата изплуваха от нощта. Кола мина по пътя като призрачна сянка със звънците си и с мигащото око на фенера… Долепил лице до стъклото, Кристоф се мъчеше да различи стълба с императорския герб, който бележеше границите на неговото робство. Той все още го търсеше в разпукващия се ден, когато влакът изсвири, за да извести, че пристигат на първата белгийска гара.
Кристоф стана, отвори широко вратичката и вдъхна ледения въздух. Свободен! Целият му живот пред него! Колко е приятно да се живее!… Но внезапно го налегна печал — по това, което оставаше, за това, което го очакваше. И умората на тази изпълнена с вълнения нощ надви. Той се свлече на скамейката. Само една минута преди пристигането на гарата. Когато железничарят отвори вратичката на вагона, той намери Кристоф заспал. Разтърси рамото му. Кристоф се сепна смутен, мислейки, че е спал цял час. Слезе тежко, помъкна се към митницата и преминал окончателно на чужда територия, незастрашен вече от нищо, той се просна върху една пейка в чакалнята и потъна като камък в съня.


Събуди се към пладне. Лорхен не можеше да дойде преди два или три часа. Докато очакваше пристигането на влаковете, той се разхождаше напред-назад по перона на малката гара. Тръгна по ливадите. Денят беше сив и безрадостен: чувствуваше се приближаването на зимата. Светлината гаснеше. Жалната свирка на маневриращ влак единствена нарушаваше тъжната тишина. Кристоф се спря на няколко крачки от границата в пустото поле. Пред него имаше мъничко блато, съвсем бистра локва вода, в която се отразяваше скръбното небе. Беше оградено с дървена ограда и на брега му се издигаха две дървета. Вдясно — зъзнеща топола с оголен връх. Отвъд блатото — голям орех с тъмни голи клони, подобен на чудовищен израстък. Тежки гроздове гарвани се люшкаха по него. Последните бледи листа се откъсваха сами и падаха едно след друго по неподвижната водна повърхност.
Кристоф имаше чувството, че беше виждал вече всичко това: двете дървета, блатото… Внезапно изживя една от тия минути на шемет, които се врязват тук-там в равната тъкан на живота. Пробив във времето. Не съзнаваш вече къде си, кой си, в кой век живееш, от колко века си в това състояние. Струваше му се, че и друг път е изживял всичко това. Не беше настояще, а минало. Самият той беше различен. Виждаше се отвън, отдалеч, като някой друг, който и друг път е стоял изправен на това място. Гмеж от спомени и непознати същества се надигаха в него. Кръвта във вените му шумеше: «Така беше… така… така…»
Вековете минаваха с тътен в него…
Много други Крафт бяха изтърпели изпитанията, които той понасяше днес, и бяха вкусили горчилката на последния час върху родната земя. Вечно скитащ род, прогонван отвсякъде заради своята независимост и неспокойствие. Род, вечно в плен на вътрешен демон, който не му позволява да се задържи никъде. И все пак род, привързан към земята, от която го изтръгват, която не може да не обича.
Кристоф минаваше на свой ред през същите мъчителни етапи. Стъпките му следваха стъпките на предците, минали преди него. Гледаше с пълни със сълзи очи как се губи в мъглата родната земя, с която трябваше да се сбогува… Не беше ли желал пламенно да я напусне? Да, но сега, когато действително я напускаше, сърцето му биеше тревожно и той се чувствуваше потиснат. Само животното се разделя без вълнение с майчината земя. Щастлив или нещастен, човек е живял с нея. Тя е била негова майка и другарка: спал е в нея, тя е просмукана в него; тя пази в недрата си съкровищницата на мечтите му, целия му минал живот и свещената пепел на обичаните от него същества. Кристоф виждаше върволицата на изминалите дни и скъпите образи, които оставяше върху или под тази земя. И горестите, и радостите му бяха еднакво скъпи. Мина, Сабин, Ада, дядо му, вуйчо Готфрид, старият Шулц само за няколко минути се изредиха пред очите му. Не можеше да се откъсне от своите мъртъвци (поставяше и Ада между тях). Мисълта за майка му, която оставаше сред тия призраци, единствена жива измежду всички любими същества, му беше непоносима. Едва не пресече отново границата, до такава степен му се стори подло, че е избягал. Реши да се върне на всяка цена, ако в отговора, който Лорхен трябваше да му донесе от майка му, прозира голяма скръб. Ами ако не получи нищо? Ако Лорхен не успее да се добере до Луиза или да донесе отговора й? Добре, в такъв случай щеше да се върне.
Озова се пак на гарата. След унило очакване влакът най-сетне се зададе. Кристоф дебнеше край една вратичка дръзкото лице на Лорхен: беше сигурен, че тя ще сдържи обещанието си. Девойката обаче не се показа. Той затича неспокоен от едно купе на друго: казваше си, че ако тя е била във влака, щеше да слезе между първите. Както се блъскаше в тълпата пътници, идващи в обратна посока, той зърна едно лице, което не му се стори непознато. Беше едно тринадесет-четиринадесетгодишно момиче, бузесто, с къси крака, румено като ябълка, с вирнато носле, с голяма уста и дебела плитка, завита около главата. Като се вгледа по-добре в него, той забеляза, че момичето държи в ръка стар куфар, много подобен на неговия. Девойката също го наблюдаваше крадешком, като врабче, и когато видя, че той я гледа, пристъпи към него. Само че се спря срещу младежа и го загледа с малките си миши очи, без да казва нито дума. Кристоф я позна: беше малката краварка от чифлика на Лорхен. Той посочи куфара и попита:
— Това е за мене, нали?
Малката не помръдна и отговори глуповато:
— Зависи. Откъде сте дошли, първо.
— От Бюир?
— А кой ви го праща?
— Лорхен. Хайде, дай ми го.
Момичето подаде куфара:
— Ето го! — и добави: — О! Аз веднага ви познах!
— Тогава какво чакаше?
— Чаках да ми кажете, че сте вие.
— Ами Лорхен? Защо не дойде тя?
Малката не отговори. Кристоф разбра, че тя не искаше да му каже нищо сред тълпата. Трябваше най-напред да минат през митницата. Когато и това свърши, Кристоф заведе момичето към края на перона.
— Дойде полицията — разказа му то, като веднага стана бъбриво. — Пристигнаха почти веднага след като вие тръгнахте. Влизаха по къщите, разпитваха всички, арестуваха високия Сами, Кристиан и дядо Каспар. Също и Мелани и Гертруде, макар че те викаха, че не са направили нищо, и плачеха; Гертруде изподраска полицаите. Напразно им казваха, че вие сте извършили всичко.
— Как така аз! — възкликна Кристоф.
— Ами че така — спокойно обясни момичето, — какво от това, щом си заминахте! Тогава те почнаха да ви търсят навсякъде и пратиха да ви преследват на всички страни.
— А Лорхен?
— Лорхен я нямаше. Тя се върна по-късно, след като ходи в града.
— Видяла ли е майка ми?
— Да. Ето писмото. Тя искаше да дойде сама, но и нея я арестуваха.
— Ами ти как успя?
— Ето как стана: тя се прибра в селото, без да я забележи полицията, и щеше да тръгне за насам. Само че Ермина, сестрата на Гертруде, я издаде. Тогава, като видя, че полицаите идват, тя се качи в стаята си и им извика, че веднага ще слезе, само да се облече. Аз бях в лозето зад къщата. Тя ме повика тихичко през прозореца: «Лидия! Лидия!» Приближих се. Тя ми подаде вашия куфар и писмото, което й беше дала майка ви, и ми обясни къде да ви намеря. Каза ми да тичам и да не се оставя да ме уловят. Аз тичах и ето ме тук.
— Не каза ли нещо друго?
— Да. Каза ми също да ви предам нейната кърпа, за да ви покажа, че идвам от нейна страна.
Кристоф позна бялата забрадка на червени точици и бродирани цветчета, която Лорхен беше вързала на главата си предната вечер, разделяйки се с него. Невероятно наивният предлог, който беше измислила, за да му изпрати този любовен спомен, не извика усмивка на устните му.
— А сега — каза момичето — ето че се задава другият влак. Трябва да се прибера у нас. Сбогом.
— Почакай — каза Кристоф. — Ами парите за билета на идване, как се справи?
— Лорхен ми даде.
— Вземи все пак — каза Кристоф и пъхна няколко монети в ръката й. Той я задържа за миг и промълви: — Освен това… — Наведе се и я целуна по двете бузи.
Момиченцето се дърпаше.
— Не се брани — каза Кристоф шеговито. — Не са за тебе.
— О! Зная — отвърна подигравателно краварката. — За Лорхен са.
Кристоф целуваше не само Лорхен по заоблените бузи на краварката: той целуваше цялата своя Германия.
Момичето се отскубна и изтича към тръгващия влак. То остана на вратата и му замаха с кърпичката си, докато той изчезна от погледа му. А Кристоф проследи с очи полската пратеничка, която му беше донесла за последен път дъха на родината и на хората, които обичаше.
Когато девойката се скри в далечината, той се озова сам, съвсем сам този път, чужденец на чужда земя. Държеше в ръка писмото на майка си и любовния спомен. Притисна забрадката до гърдите си и се опита да отвори писмото: ръката му трепереше. Какво щеше да прочете? Каква болка съдържаше то?… Не, не би могъл да понесе скръбния упрек, който му се струваше, че вече чува: би се върнал обратно.
Най-сетне разгъна писмото и прочете:

Клето дете, не се измъчвай за мене. Ще бъда разумна. Добрият господ ме наказа. Не трябваше да бъда егоистка и да те държа до себе си. Иди в Париж. Може би ще бъде по-добре за тебе. Не се занимавай с мене. Аз ще съумея да се справя. Важното е ти да бъдеш щастлив. Целувам те.
Мама
Пиши ми, когато можеш.

Кристоф седна на куфара си и заплака.


Дежурният железничар подкани пътниците за Париж. Тежкият влак пристигна, тракайки шумно. Кристоф изтри сълзите си, стана и си каза: «Налага се.»
Той погледна небето натам, където трябваше да се намира Париж. Навсякъде забулено, на тази страна небето беше още по-мрачно. Приличаше на черна бездна. Сърцето му се сви, но той си повтори: «Налага се.»
Качи се във влака и наведен от прозореца, продължаваше да гледа надвисналия със заплаха хоризонт. «О! Париж! — мислеше си младежът. — Помогни ми! Избави ме! Спаси мислите ми!»
Тъмната мъгла се сгъстяваше. Зад Кристоф, над страната, която напущаше, късче бледосиньо небе, голямо колкото две очи, очите на Сабин, се усмихна тъжно през тежката завеса на облаците и угасна. Влакът потегли. Заваля дъжд. Спусна се нощ.
 

Napred.BG е търсачка от българи за българи.

Повече от година работим тя да става все по-добра.

Tя има шанс за успех само, ако вие ни помогнете, като я опитате, харесате и споделите!

Подобно на Уикипедия ще опитаме да се издържаме по некомерсиален начин. Може да ни помогнете в тази насока, като ни направите дарение.

Може да сигнализирате грешка, да предложите сайт или да се свържете с нас през Facebook.

За уебмастъри:
Ако сложите линк към нас, ще сме Ви много благодарни! Ако искате банер, само ни пишете какъв размер и ще ви предоставим.