|
|
Ето ти и седем
Една жена имала много едра и лакома дъщеря. Когато майка й давала да яде супа, дъщерята изяждала всичко в паницата и искала още и още. Майката сипвала и казвала:
— Три… четири… пет…
Когато стигнела до седем, майката, вместо да й напълни паницата, я удряла по главата, викайки:
— Ето ти и седем!
Веднъж покрай тяхната къща минал богат младеж. Той видял през прозореца как майката налагала дъщеря си, като викала: — Ето ти и седем!
Едрата красавица се харесала на младежа. Той влязъл в дома им и попитал:
— Седем ли? Какво седем?
Майката се срамувала да произнесе, че дъщеря й била толкова лакома, и затова отговорила:
— Седем?… Седем вретена прежда! Дъщеря ми е толкова работна, че скоро ще изпреде и вълната по самите овце! Тази сутрин тя изпреде седем вретена и не иска да спре! Затова я наказвам. Нека да си почине.
— Щом е толкова работна — казал мъжът, — дайте ми я за жена. Но най-напред ще я проверя дали наистина е толкова работна.
Той отвел девойката у дома си и я оставил в стая с къдели от вълна за предене.
— Аз съм морски капитан, — казал той — и заминавам на далечно плаване. Ако до моето завръщане изпредеш тези къдели, аз ще се оженя за теб.
Освен къдели в стаята имало красиви дрехи и скъпи украшения, защото той бил много богат.
— Когато станеш моя жена, всичко това ще бъде твое.
По цели дни девойката мерела дрехите, слагала си скъпоценните украшения и се оглеждала в огледалото. Слугите от сутрин до вечер й носели ядене. Но тя не докосвала къделите.
Така дошъл и последния ден: сутринта очаквали капитана. Натъжила се девойката, защото никога нямало да стане жена на капитана и горчиво заплакала.
Най-неочаквано през прозореца долетяла някаква купчина парцали, паднала в краката й и след това се превърнала в старица с дълги мигли.
— Не се бой от мен — казала старицата, — дошла съм да ти помогна: аз ще преда, а ти ще навиваш преждата на вретена.
Никой на света не е бил виждал по-бърза предачка от тази старица! За четвърт час тя изпрела всичките къдели. А миглите й се удължавали и станали по-дълги от носа й дори по-дълги от брадичката й…
— Как да ти се отблагодаря, добра жено?
— Не искам нищо, стига ми само да не забравиш да ме поканиш на сватбата, когато се омъжиш за капитана.
— Но къде ще те намеря, за да те поканя?
— Ти само извикай: «Колумбина!» и аз ще дойда. Но горко ти, ако ти забравиш името ми и не ме поканиш — цялата твоя прежда ще се превърне във вълна.
На следващия ден капитанът се върнал и видял, че преждата била готова.
— Отлично — казал той, — изглежда, че съм намерил жената, която търсех. Виж какви дрехи и накити съм ти накупил. Но сега аз трябва да замина на друго плаване и ти ще трябва да преодолееш ново изпитание. Оставям ти два пъти повече къдели и ако ти ги изпредеш до завръщането ми, ще се оженя за теб.
Както и първия път девойката по цели дни се гиздела с дрехите и накитите, а къделите си стояли непокътнати. И отново младата невеста седнала да плаче.
Но изведнъж се чул шум и от комина в стаята тупнала една купчина от парцали, която се превърнала в старица с увиснали устни. И тя, както първата старица, обещала да помогне на девойката и започнала да преде още по-бързо, отколкото старицата с дългите мигли. И колкото по-бързо тя предяла, толкова повече устните й увисвали. Не изминал и половин час и всичката прежда била готова. Старицата не искала и да чуе за благодарност, помолила само да я покани на сватбената трапеза:
— Ти само извикай: «Колумбара!». Но да не забравиш името ми, иначе от моята помощ няма да има никаква полза и тогава горко ти!
На другия ден се върнал капитанът и още от вратата запитал:
— Готова ли е преждата?
— Разбира се! И то отдавна! — отговорила тя.
— Тогава вземи тези премени и накити. Ако до завръщането ми от последното ми плаване, изпредеш тези тройно повече къдели, обещавам ти, че веднага вдигаме сватбата.
Както и преди девойката си спомнила за работата едва последния ден: през останалото време тя и не погледнала към вретеното. Неочаквано от водосточната тръба се търкулнала една купчина от парцали и от нея излязла старица със стърчащи зъби. Тя веднага се хванала за работа и колкото по-бързо предяла, толкова повече се удължавали зъбите й. След като свършила работата, старицата казала:
— Не забравяй да ме поканиш на сватбената трапеза, достатъчно е да извикаш: «Колумбун!» и аз ще дойда. Но ако го забравиш, по-добре е да не беше ме срещала.
Завърнал се капитанът и като видял, че преждата е готова, останал много доволен.
— Добре — казал той, — сега ти ще станеш моя жена — и започнал да дава нареждания за сватбата и да кани гости от околностите.
А невястата дотолкова била погълната от приготовленията, че забравила за трите старици. Сутринта в деня на сватбата тя си спомнила за тях. Но когато поискала да ги повика, разбрала, че имената им съвсем са излезли от ума й. Мислила, мислила, но и така не успяла да си спомни нито едно име. Невястата толкова се натъжила, че накрая капитанът я попитал какво й има. Но тя не отронила нито дума. Женихът не можел да си обясни тази нейна натъженост и помислил, че денят не е подходящ за сватба и затова я отложил за следващия ден. Но на другия ден невястата станала още по-печална, а на третия ден още по-печална и по-мълчалива. От намръщеното й чело личало, че някаква мисъл не й дава покой. Женихът се опитвал да я развесели, шегувал се с нея, разказвал й забавни истории, но всичко било напразно. Като видял, че не могъл да я утеши, решил той самият да се развлече малко и една сутрин отишъл на лов. В гората го връхлетяла силна буря и младежът се скрил в една стара изоставена къща. В тъмнината той чул гласове:
— О, Колумбина!
— О, Колумбара!
— О, Колумбун!
— Сложете тенджерата, за да сварим качамак! Видя се, че тази проклета невеста няма да ни покани на обед!
Капитанът се взрял и видял три старици: едната от тях с мигли, които се влачели по земята, другата с устни, увиснали чак до краката й и третата със зъби, стигащи до коленете.
«Сега вече знам с какво ще разсмея моята невеста — казал си капитанът. — И ако това не я развесели, тя никога вече не ще се разсмее!»
Като се върнал у дома си, казал на девойката:
— Днес в гората се скрих от дъжда в една изоставена къщурка. Влизам и какво да видя? Три старици: едната с мигли, които се влачеха по земята, втората с устни, увиснали до краката й, а третата със зъбите си може да си чеше колената. Те си викаха една на друга: «О Колумбина!», «О Колумбара!», «О Колумбун!»
Лицето на девойката веднага се прояснило, тя се засмяла и възкликнала:
— Нареди веднага да започва сватбеният пир! Но те моля да ми разрешиш да поканя тези старици на нашия празник — те много ме разсмиват.
Така и сторили. За стариците сложили кръгла масичка, толкова малка, че дългите им мигли, устни и зъби не се забелязвали.
След обеда женихът попитал Колумбина:
— Кажи ми, добра жено, защо миглите ти са толкова дълги?
— Защото много си напрягах очите, за да изпреда тънка нишка.
— А на теб защо устните ти са толкова много увиснали?
— Защото много пъти си наплюнчвах пръста, за да изпреда тънка нишка? — отговорила Колумбара.
— А ти защо имаш толкова големи зъби?
— От многото възли, които вързах при преденето — казала Колумбун.
— Ето каква била работата — възкликнал капитанът и казал на жена си: — Донеси ми вретеното! — и когато тя донесла вретеното, той го взел и го хвърлил в огъня на камината.
— Никога повече в живота ти няма да те карам да предеш.
И тогава неговата едра жена заживяла спокойно и щастливо.
|
Napred.BG е търсачка от българи за българи.
Повече от година работим тя да става все по-добра.
Tя има шанс за успех само, ако вие ни помогнете, като я опитате, харесате и споделите!
Добави в любими
Подобно на Уикипедия ще опитаме да се издържаме по некомерсиален начин. Може да ни помогнете в тази насока, като ни направите дарение.
Може да сигнализирате грешка, да предложите сайт или да се свържете с нас през Facebook.
За уебмастъри:
Ако сложите линк към нас, ще сме Ви много благодарни! Ако искате банер, само ни пишете какъв размер и ще ви предоставим.
|
