Българска търсачка и начална страница

  Брандън Сандърсън
Елантрис  


Пролог

Някога Елантрис беше красив. Наричаха го града на боговете: център на могъщество, просветление и магия. Посетителите разказваха, че самите камъни светят с вътрешна светлина и градът е пълен с чудни вълшебства. Нощем Елантрис сияеше като голяма сребърна клада и се виждаше от огромно разстояние.
Колкото и да бе величествен Елантрис, неговите обитатели не му отстъпваха. Те имаха блестящи бели коси, а кожата им беше в сребрист метален цвят. Елантрисците сияеха като самия град. Според легендите бяха безсмъртни, или поне почти. Телата им се лекуваха бързо и бяха благословени със сила, бързина и разум. Можеха да извършват магии с просто махване на ръката. Хора от цял Опелон се тълпяха в Елантрис, за да получат лечение, храна и мъдрост. Гражданите му бяха божества.
И всеки можеше да стане такъв.
Процесът се наричаше шаод. Трансформацията. Случваше се ненадейно, обичайно нощем, когато животът забавяше ход. Шаодът можеше да вземе просяк или занаятчия, благородник или воин. Когато това се случваше, животът на късметлията започваше отново. Той зарязваше предишното си съществуване и се местеше в Елантрис. Там, където можеше да живее в охолство, да управлява мъдро и да бъде почитан за цяла вечност.
Вечността приключи преди десет години.


Първа част
Сянката на Елантрис

1.

Принц Раоден от Арелон се събуди рано сутринта, без да осъзнава, че е прокълнат завинаги. Той се надигна сънено и примигна на сутрешната светлина. През отворените прозорци можеше да види грамадния град Елантрис в далечината. Суровите му стени хвърляха сянка над малкото градче Кае, където живееше Раоден. Стените бяха невероятно високи, но зад тях принцът виждаше върховете на рухналите кули, които загатваха за изчезналото вече могъщество.
Изоставеният град изглеждаше по-мрачен от обичайно. Раоден се взря в него за момент, след което отклони поглед. Огромните стени на Елантрис бе невъзможно да се игнорират, но жителите на Кае се стараеха да правят точно това. Беше твърде болезнено да си спомнят красотата на града и да се чудят как преди десет години благословията на шаод се бе превърнала в проклятие…
Раоден поклати глава и се измъкна от леглото. Беше необичайно топло за толкова ранен час. Той не почувства никакъв хлад, докато се намяташе с робата и дърпаше въженцето за прислугата, за да си поръча закуска.
Още нещо странно. Беше гладен, много гладен. Направо настървен. Никога не закусваше обилно, но тази сутрин откри, че няма търпение храната да пристигне. Накрая реши да изпрати някого да провери защо се бави.
— Йен? — извика той в мрачните покои.
Нямаше отговор. Раоден се намръщи леко заради липсата на сеона. Къде ли беше Йен? Принцът се надигна и очите му отново се насочиха към Елантрис. Кае изглеждаше като незначително село в сянката на огромния град.
Елантрис. Масивна черна грамада. Вече не беше град, а по-скоро труп на селище. Раоден потръпна леко.
На вратата се почука.
— Най-сетне. — Раоден се приближи и я отвори. Отвън стоеше старата Елао с поднос с плодове и топъл хляб.
Подносът се изплъзна от пръстите на слугинята и падна на земята, когато принцът посегна да го вземе. Раоден замръзна, а металическото дрънчене изкънтя в тихия коридор.
— Милостиви Доми! — прошепна Елао. Очите й бяха ужасени, а треперещата й ръка се плъзна към коратския амулет на врата й.
Раоден понечи да направи крачка напред, но слугинята отстъпи уплашено и размаза парче пъпеш в бързината да избяга.
— Какво? — сепна се принцът. След това зърна ръката си. Скритото от сенките в стаята сега се виждаше на трептящата светлина от коридора.
Раоден се обърна и разбута мебелите от пътя си, докато стигна до високото огледало на стената. Зората вече хвърляше достатъчно светлина, за да огледа добре отражението, което се взираше в него. Отражение на непознат.
Сините очи бяха същите, макар и разширени от ужас. Но косата му се бе изсветлила от пясъчнокафяво до сиво. А кожата беше още по-зле.
Лицето в огледалото бе обсипано с тъмни петна, като синини.
Петната можеха да означават само едно.
Шаодът го беше посетил.


Портите на Елантрис се затвориха зад него с гробовен тътен. Раоден се подпря на тях, замаян от последните събития.
Сякаш спомените му принадлежаха на друг човек. Баща му, крал Ядон, дори не го погледна в очите, когато нареди на жреците да го подготвят и да го хвърлят в Елантрис. Всичко беше извършено бързо и тихо. Ядон не можеше да си позволи да се разчуе, че престолонаследникът е станал елантрисец. Преди десет години шаод щеше да направи от Раоден бог. Ала сега вместо да превръща хората в сребристи божества, ги правеше болнави чудовища.
Раоден поклати невярващо глава. Шаод се случваше на други хора — непознати и далечни. Хора, които заслужаваха проклятие. Не на престолонаследника на Арелон. Не на Раоден.
Град Елантрис се простираше пред него. Високите стени бяха осеяни със стражници и в тях пазеха войници, чиято цел бе не да отблъскват враговете на града, а да пречат на жителите му да побегнат. След реод всеки посетен от шаод биваше хвърлян да гние в Елантрис. Падналият град се бе превърнал в огромна гробница за тези, чиито тела бяха забравили как се умира.
Раоден си спомни как бе стоял на тези стени и бе гледал ужасяващите жители на Елантрис точно както войниците го наблюдаваха в момента. Тогава градът му се струваше далечен, въпреки че беше съвсем близо. Беше се зачудил дори какво ли ще е да се разходи из потъмнелите му улици.
Сега щеше да разбере.
Раоден се притисна към портата за миг, сякаш да премине през метала и да пречисти тялото си от покварата. Сведе глава и изстена тихо. Искаше да се отпусне на мръсните камъни и да лежи, докато не се събуди от съня. Но знаеше, че никога няма да се събуди. Жреците бяха казали, че този кошмар ще трае вечно.
Нещо отвътре го подтикна да тръгне напред. Знаеше, че трябва да продължи да се движи, защото ако спреше, щеше просто да се предаде. Шаодът бе взел тялото му. Нямаше да позволи да му отнеме и разсъдъка.
Така че той превърна гордостта си в щит срещу отчаянието, обезсърчението и най-вече самосъжалението, вдигна глава и погледна проклятието в очите.


Преди, когато стоеше на стените на Елантрис и гледаше отгоре обитателите му, виждаше мръсотията, покриваща града. Сега буквално бе потопен в нея.
Всяка повърхност, от стените на сградите до пукнатините между паветата, бе покрита със слой мръсотия. Мазното вещество убиваше останалите цветове и сливаше всичко в смес от песимистично черно и кафяво-зеленикавия оттенък на канализация.
Раоден беше мяркал неколцина от обитателите на града. Сега можеше и да ги чуе. Десетина елантрисци бяха налягали по вонящите павета на площада. Мнозина стояха, незаинтересовани или неразбиращи, в локви мътна вода, остатък от снощния дъжд. И стенеха.
Повечето бяха тихи, мрънкаха под нос или пъшкаха от някаква невидима болка. Но една жена в далечния край на площада пищеше мъчително. След малко и тя замлъкна, останала без дъх или без сила.
Повечето носеха свободни парцаливи одежди, не по-малко мръсни от улиците. Раоден се загледа и разпозна облеклото. Самият той бе с бяла погребална одежда. Дълги ивици плат, съшити в свободна роба. Платът по ръцете и краката му вече бе покрит с петна от допира до градската порта и каменните колони. Раоден заподозря, че скоро ще е неразличим от останалите обитатели на Елантрис.
„Ето в това ще се превърна. Вече се почна. След няколко седмици ще съм поредният отхвърлен труп, подсмърчащ в някой ъгъл.“
Някакво движение в далечния край на площада го изтръгна от самосъжалението. Неколцина елантрисци клечаха в сянката на един праг точно срещу него. Не можеше да различи ясно силуетите им, но очевидно очакваха нещо. Усещаше, че погледите им са вперени в него.
Раоден вдигна длан, за да заслони очите си, и си спомни, че държи малка кошница. В нея бяха ритуалните коратски дарове за отвъдното, или в този случай за Елантрис. Самун хляб, малко зеленчуци, шепа зърно и стъкленица с вино. Обикновено даровете бяха по-пищни, но дори жертвите на шаод не биваше да остават без нищо.
Раоден отново погледна към фигурите на прага и се сети за слуховете за бруталната жестокост в Елантрис. Сенките не помръдваха, но втренчените им погледи го изнервяха.
Пое си дъх и тръгна покрай градската стена към източния край на площада. Силуетите още го наблюдаваха, но не тръгнаха след него. След малко вече не ги виждаше, а след още няколко крачки се шмугна в една от страничните улички.
Въздъхна, имаше чувството, че е избегнал нещо, макар да не знаеше точно какво. Увери се, че никой не го следи, и постепенно се почувства глупаво заради тревогите си. Все още не бе видял нищо, което да потвърди слуховете за Елантрис. Раоден поклати глава и продължи напред.
Вонята беше почти непоносима. Вездесъщата мръсотия имаше тежък дъх на загнила плесен. Раоден беше толкова отвратен от миризмата, че почти настъпи съсухрения старец, който се бе присвил до стената на сградата. Човекът изстена жално и протегна тънката си ръка. Раоден погледна надолу и изтръпна. „Старецът“ всъщност беше младеж на около шестнайсет години. Лицето му беше мръсно и на петна, но определено детско. Принцът отстъпи неволно назад.
Момчето сякаш усети, че ще изтърве шанса си, и протегна отчаяно ръка.
— Храна? — простена то с уста, в която липсваха половината зъби. — Моля?
Ръката се смъкна, сякаш останала без сила, и тялото се отпусна до студената каменна стена. Очите продължаваха да се взират в Раоден. Тъжни, изпълнени с болка очи. Раоден беше виждал просяци във външните градове, а вероятно бе заблуждаван и от шарлатани. Но това момче определено не се преструваше.
Принцът извади хляба от ритуалната кошница и го подаде на момчето. Изненаданото изражение бе по-обезпокоително от отчаянието, което бе заместило. Това създание бе изоставило всяка надежда и просеше по-скоро по навик, без да очаква каквото и да е.
Раоден се обърна, за да продължи по малката уличка. Надяваше се, че щом напусне главния площад, ще намери по-малко мизерни места. Може би мръсотията тук се дължеше на присъствието на повече хора. Само че грешеше. Уличката беше покрита с не по-малко боклуци от площада, а дори с повече.
Отзад се чу приглушен шум. Раоден се завъртя изненадано. Няколко тъмни фигури се бяха скупчили над нещо в началото на уличката. Просякът. Раоден потръпна, докато петимата мъже се боричкаха за самуна хляб, без да обръщат внимание на отчаяните викове на момчето. Накрая един от новодошлите явно се ядоса, защото стовари тоягата си върху главата на младежа. Чу се пукот, който отекна над уличката.
Мъжете излапаха хляба и се обърнаха към Раоден. Той отстъпи назад. Явно бе прибързал със заключението, че не го следят. Петимата тръгнаха към него, а той се завъртя и побягна.
Чуваше зад себе си шума от стъпките на преследвачите. Уплаши се, нещо, което не му се бе случвало като принц. Тичаше трескаво и очакваше да остане без дъх и да усети болка отстрани, както се случваше обикновено, щом се претовареше. Този път не стана така. Вместо това изпита невероятна умора, стори му се, че ще се срине всеки миг. Усещането беше мъчително, все едно животът му се отцеждаше постепенно.
Раоден хвърли отчаяно кошницата зад себе си. Движението наруши баланса му, той се спъна в някаква пукнатина на улицата и политна към купчина натрупани сандъци. Изгнилата дървесина се натроши и омекоти падането му.
Раоден се надигна бързо и се отърси от треските. Преследвачите вече не му обръщаха внимание. Петимата мъже бяха коленичили в боклука и събираха разпилените зеленчуци и зърно от паветата и локвите. Раоден усети как му се повдига, когато един от тях бръкна в цепнатина в паважа и натика в устата си половин шепа, в която имаше повече мръсотия, отколкото зърно.
По брадичката му потече кафява слюнка, устата му приличаше на казан с вряща кал, забравен на огнището.
Друг от мъжете осъзна, че Раоден ги наблюдава. Съществото изръмжа и посегна към забравената тояга, оставена до него. Принцът заопипва трескаво за някакво оръжие и намери една летва, която не бе толкова изгнила, колкото останалите. Стисна несигурно оръжието и си придаде заплашително изражение.
Нападателят спря. Радостен вик зад него привлече вниманието му. Един от останалите бе намерил виното. Последвалата борба накара шайката напълно да забрави Раоден. След миг четиримата гонеха петия, който беше достатъчно късметлия или глупав да се измъкне със скъпоценния алкохол.
Принцът се отпусна сред останките. Ето в какво щеше да се превърне…
— Явно забравиха за теб, суле — отбеляза нечий глас.
Раоден подскочи и се огледа. Мъж с плешива глава, която отразяваше сутрешното слънце, се беше излегнал на близките стъпала. Сега определено беше елантрисец, но личеше, че преди трансформацията не е принадлежал към арелонската раса като Раоден. По кожата му имаше характерните черни петна от шаода, но естественият й цвят бе тъмнокафяв.
Принцът се подготви да посрещне евентуална заплаха, но мъжът не излъчваше животинския бяс, нито осакатяващата слабост на останалите. Беше висок и здрав, с проницателни очи на тъмнокожото лице. И гледаше замислено към Раоден.
Принцът въздъхна с облекчение.
— Радвам се да те видя, който и да си ти. Започнах да мисля, че всички тук са умиращи или откачени.
— Не можем да умираме — отвърна мъжът и изсумтя. — Ние сме вече мъртви, коло?
— Коло. — Чуждите думи и силният акцент му бяха смътно познати. — Не си от Арелон, нали?
Мъжът поклати глава.
— Аз съм Галадон, от суверенната държава Дуладел. Но в момента съм от Елантрис, царство на мръсотията, лудостта и вечното изкупление. Радвам се да се запознаем.
— Дуладел ли? — възкликна Раоден. — Но шаод засяга само хора от Арелон. — Той се наведе да изтупа изгнилите трески от себе си. Болката в натъртения пръст го накара да се намръщи. Беше покрит с мръсотия и противната воня на Елантрис вече се носеше от него.
— Дуладелци са със смесена кръв, суле. Арелонска, фьорденска, теодска. Имаме от всичко. Аз…
Раоден изпсува тихо и го прекъсна.
Галадон повдигна вежди.
— Какво стана, суле? Влезе ти треска на лошо място? То не че има хубави места за тая работа.
— Палецът ми! — Раоден закуцука по хлъзгавите павета. — Нещо не е наред. Спънах се и паднах, но болката не отминава.
Галадон поклати тъжно глава.
— Добре дошъл в Елантрис, суле. Вече си мъртъв, тялото ти не оздравява, както би трябвало.
— Какво? — Раоден се просна на земята до стълбите на Галадон. Пръстът продължаваше да го боли, също толкова силно, колкото и в мига на удара.
— Всяка болка, суле — прошепна Галадон. — Всяко порязване, охлузване, натъртване ще останат с теб, докато не се побъркаш от страдание. Както казах, добре дошъл в Елантрис.
— Как го търпиш? — попита Раоден и заразтрива палеца си, ала без полза. Толкова глупава, дребна контузия, но трябваше волево да спира напиращите сълзи.
— Никак. Или сме много внимателни, или свършваме като рулосите на площада.
— Площадът… Идос Доми! — Раоден се надигна и тръгна по уличката. Откри просяка в началото й, на същото място. Беше още жив… в известен смисъл.
Очите на момчето се взираха нагоре, а зениците му трепереха. Устните му мърдаха, но не излизаше звук. Вратът му бе напълно премазан и имаше дупка, през която се виждаха гръбнакът и гръклянът. Момчето се опитваше да диша неуспешно.
Внезапно Раоден реши, че палецът му не е толкова зле.
— Идос Доми! — Стомахът му се надигна и той извърна глава. Подпря се на стената на сградата, опитвайки да сдържи напъните и да не увеличи мръсотията на улицата.
— Този си е отишъл — каза равнодушно Галадон, след като приклекна до просяка.
— Колко? — Раоден млъкна, защото отново му се повдигна. Той се пльосна звучно в мръсотията, пое си дълбоко дъх няколко пъти и продължи: — Колко време ще живее така?
— Явно още не разбираш, суле — отвърна Галадон с тъжен глас. — Той не е жив. Нито пък ние. Затова сме тук, коло? Момчето ще остане така завинаги. Нали това значи „завинаги прокълнат“.
— Нищо ли не можем да направим?
Галадон сви рамене.
— Можем да пробваме да го изгорим, при положение че успеем да запалим огън. Телата на елантрисците горят по-добре от труповете на нормалните хора и някои смятат, че това е по-подходяща смърт за нас.
— И… — Раоден все още не можеше да се насили да погледне към момчето. — Ако го направим, какво ще стане с него… с душата му?
— Той няма душа — отвърна Галадон. — Поне така казват свещениците. Корати, дерети, джескер, всички религии са съгласни. Ние сме прокълнати.
— Това не отговаря на въпроса ми. Дали болката му ще изчезне, ако го изгорим?
Галадон се загледа в момчето. Накрая само сви рамене.
— Според някои, ако ни изгориш, отрежеш ни главите или унищожиш някак напълно телата, спираме да съществуваме. Според други болката ще продължи. Ще се носим безумно наоколо и ще изпитваме само агония. И двете възможности не ми харесват, затова гледам да се пазя цял, коло?
— Да — прошепна Раоден. — Коло. — Той се обърна, събирайки кураж да погледне към раненото момче. Голямата рана зееше срещу него. От нея бавно капеше кръв, сякаш течността стоеше във вените като застояла вода в локва.
Раоден изтръпна и докосна гърдите си.
— Нямам сърцебиене — осъзна той за пръв път.
Галадон го изгледа сякаш изказването бе напълно идиотско.
— Суле, ти си мъртъв, коло?
В крайна сметка не изгориха момчето. Не само че им липсваха средства да запалят огън, но и Галадон бе против.
— Не можем да вземем подобно решение. Ами ако наистина няма душа? Ако спре да съществува, като изгорим тялото му? За мнозина съществуването в агония е по-добро от несъществуването.
Затова зарязаха тялото на мястото му. Галадон, без да се замисли, а Раоден, защото не можеше да се сети за нищо друго. Но усещаше болката от вината по-силно, отколкото натъртения палец.
Галадон очевидно не се интересуваше дали Раоден го следва, върви в друга посока, или зяпа особено интересните мръсни петна по стената. Едрият тъмнокож мъж се върна по същия път, като заобикаляше лежащите в канавката тела, обърнал гръб на Раоден с пълно безразличие.
Принцът опита да събере мислите си, докато гледаше дуладелеца. Беше подготвен за живот в политиката и за вземането на бързи решения. Беше време за едно от тях. Реши да се довери на Галадон.
В дуладелеца имаше нещо, което го правеше симпатичен въпреки слоя песимизъм, дебел почти колкото мръсотията по земята. Не беше само мъдростта и спокойното му държане. Раоден бе зърнал очите му, когато видя страдащото момче. Галадон твърдеше, че приема неизбежното, но очевидно тъжеше заради това.
Дуладелецът се върна на предишното си място на стъпалата и приседна. Раоден си пое дъх решително и застана пред него с очакване.
Галадон вдигна поглед.
— Какво?
— Имам нужда от помощта ти, Галадон — каза Раоден и клекна пред стъпалата.
Галадон изсумтя.
— Това е Елантрис, суле. Няма такова нещо като помощ. Тук ще намериш само болка, лудост и много мизерия.
— Казваш го така, сякаш си вярваш.
— Търсиш на грешното място, суле.
— Ти си единственият човек в съзнание, който не се опита да ме нападне. Действията ти говорят по-убедително от думите.
— Може би не съм те наранил, защото знам, че нямаш нищо ценно.
— Не ти вярвам.
Галадон сви рамене сякаш искаше да каже „не ме интересува на какво вярваш“. Подпря се на стената и затвори очи.
— Гладен ли си, Галадон? — попита тихо Раоден.
Очите на мъжа се отвориха рязко.
— Чудех се кога крал Ядон храни елантрисците — усмихна се Раоден. — Не съм чувал да се пращат припаси в града, но си мислех, че се прави. Все пак, нали жителите оставаха живи. Не разбирах. Щом жителите на този град съществуват без сърцебиене, значи може да се оправят и без храна. Разбира се, това не означава, че гладът изчезва. Тази сутрин бях зверски гладен и още съм. Ако съдя по очите на мъжете, които ме нападнаха, положението става още по-лошо.
Раоден бръкна под погребалната си роба, извади нещо и го показа на Галадон. Парче сушено месо. Дуладелецът се опули и лицето му придоби заинтересуван вид. В очите му се появи частичка от същия дивашки пламък. По-контролиран, но все пак го имаше. Раоден осъзна за пръв път колко много залага, като разчита на първото си впечатление от дуладелеца.
— Откъде го намери? — попита бавно Галадон.
— Падна от кошницата, докато свещениците ме водеха насам, затова си го прибрах. Искаш ли го?
Галадон не отговори веднага.
— Защо си мислиш, че няма да те нападна и да ти го взема? — Думите не бяха хипотетични. Част от Галадон наистина обмисляше подобно действие. Но все още не бе ясно колко голяма част.
— Ти ме нарече суле, Галадон. Нима ще убиеш човек, когото наричаш приятел?
Дуладелецът беше запленен от малкото парче месо. Явно не усещаше, че от ъгълчето на устата му се стича малка капка слюнка. Той погледна към Раоден, който ставаше все по-неспокоен. Очите им се срещнаха, погледът на Галадон проблесна и напрежението изчезна. Дуладелецът се засмя високо.
— Нима говориш нашия език, суле?
— Само няколко думи — отвърна скромно Раоден.
— Образован човек? Добър ден за Елантрис! Добре, коварен руло, какво искаш?
— Трийсет дни. Да ме разведеш наоколо за трийсет дни и да ми предадеш познанията си.
— Трийсет дни ли? Суле, ти си каяна.
— Доколкото разбирам — Раоден понечи да си прибере месото, — единствената храна тук пристига с новодошлите. Хората сигурно се настървяват доста, при толкова гладни уста и толкова оскъдни ресурси. Човек би предположил, че гладът е влудяващ.
— Двайсет дни — отвърна Галадон и в гласа му се прокрадна частица от предишното напрежение.
— Трийсет, Галадон. Ако ти не искаш да ми помогнеш, ще намеря някой друг.
Галадон изскърца със зъби.
— Руло — промърмори той и протегна ръка. — Трийсет дни. За твое щастие нямам сериозни планове за следващия месец.
Раоден се засмя и му подхвърли месото.
Галадон го хвана във въздуха. Понечи инстинктивно да го натика в устата си, но спря и внимателно го прибра в джоба.
— Е, как да те наричам?
Раоден се спря. Може би беше по-добре да не разкрива, че е кралска особа.
— Суле е добре.
Галадон се засмя.
— От потайните си. Ясно. Е, да вървим. Време е за парадната обиколка.


2.

Щом слезе от кораба, Сарене откри, че вече е вдовица. Новината беше шокираща, но не толкова опустошителна, колкото можеше да се очаква. Все пак никога не беше виждала съпруга си. Всъщност, когато напусна дома си, двамата с Раоден бяха само сгодени. Предполагаше, че кралство Арелон ще изчака със сватбата, поне докато не пристигне. В нейната родина бе прието и двамата партньори да присъстват на церемонията.
— Никога не съм одобрявал тази клауза в брачното споразумение, милейди — каза спътникът на Сарене, светещо кълбо с размерите на диня, което се носеше около нея.
Тя тропна раздразнено с крак, докато гледаше как носачите товарят багажа й на каретата. Брачното споразумение беше чудовищен документ от петдесет страници и според една от клаузите му годежът беше правно обвързващ, ако някой от двамата починеше преди сватбената церемония.
— Това е нормална клауза, Аше — подчерта тя. — Така споразумението се запазва, ако нещо се случи с някого от участниците. Но досега не съм виждала да влиза в сила.
— До днес — отговори светещото кълбо с дълбок и отчетлив глас.
— До днес — призна Сарене. — Откъде да знам, че принц Раоден няма да издържи петте дни, през които прекосявах морето Фьорден? — Тя замълча и се намръщи замислено. — Аше, цитирай ми клаузата. Искам да знам какво точно пише.
— „Ако се случи член на горепосочената двойка да бъде прибран от Милостивия Доми преди уречената дата, годежът ще се смята за еквивалентен на брак във всички правни и социални аспекти.“
— Няма за какво да се хване човек, нали?
— Боя се, че не, милейди.
Сарене се намръщи, скръсти ръце и потупа бузата си с показалец, без да откъсва поглед от носачите. Ръководеше ги висок, хилав мъж с уморени очи и отпуснато изражение. Дворцовият служител Кетол беше единственият посрещач, изпратен от крал Ядон. Точно Кетол я бе уведомил „с прискърбие“, че годеникът й бил „покосен от коварна болест по време на пътуването й“. Беше го изрекъл със същия безизразен тон, с който командваше носачите.
— Значи — уточни Сарене, — според законите вече съм принцеса на Арелон.
— Точно така, милейди.
— И вдовица на човек, когото не съм срещала.
— Отново сте права.
Сарене поклати глава.
— Татко ще умре от смях, като разбере. Никога няма да спре да ми се подиграва.
Аше примигна с леко раздразнение.
— Милейди, кралят никога няма да реагира с насмешка на толкова скръбно събитие. Смъртта на принц Раоден несъмнено е натъжила много кралското семейство на Арелон.
— Да, толкова много, че дори не могат да посрещнат новата си дъщеря.
— Може би, милейди — отбеляза Аше, — крал Ядон щеше да дойде, ако го бяхте предупредили, че пристигате.
Сарене се намръщи, но сеонът беше прав. Ранната й поява, няколко дни преди основната сватбена делегация, беше планирана като изненада за принц Раоден. Тя искаше да прекара поне няколко дни насаме с него. Уви, секретността се бе обърнала срещу нея.
— Аше, арелонците колко дни след смъртта погребват човека?
— Не съм сигурен, милейди — призна Аше. — Напуснах Арелон отдавна, а и съм живял тук съвсем малко, така че не помня всички подробности. Но според обучението ми арелонските обичаи са подобни на тези в родината ви.
Сарене кимна и махна към служителя на крал Ядон.
— Да, милейди? — попита Кетол мързеливо.
— Има ли бдение за принца?
— Да, милейди. Пред коратския храм. Погребението ще е тази вечер.
— Искам да видя ковчега.
Кетол зяпна.
— А… негово величество нареди да ви заведа при него незабавно…
— Тогава няма да се бавя на бдението — отвърна Сарене и тръгна към каретата.


Сарене огледа критично препълнената погребална шатра, докато чакаше Кетол и носачите да й разчистят път към ковчега. Трябваше да признае, че всичко е безупречно — цветята, даровете, молещите се коратски свещеници. Единственото странно нещо бе голямата блъсканица.
— Определено има много хора тук — каза тя на Аше.
— Принцът беше много харесван, милейди — отвърна сеонът и закръжи до нея. — Според нашите данни той е бил най-популярната публична личност в страната.
Сарене кимна и тръгна по прохода, който Кетол й бе разчистил. Ковчегът на принц Раоден беше в центъра на шатрата, а около него имаше кордон от стражи, които не допускаха тълпата твърде близо. Докато вървеше, виждаше, че хората наистина тъгуват.
Значи беше вярно. Народът го е обичал.
Стражите се отдръпнаха и я оставиха да стигне до ковчега. По него имаше изрязани аони — символи на надежда и покой — според религията корати. Целият ковчег беше ограден с отрупани с храна подноси, дар от името на покойника.
— Може ли да го видя? — обърна се тя към дребен свещеник с любезно изражение.
— Съжалявам, дете. Болестта на принца беше много неприятна. Кралят настоя да му позволим достойнство в смъртта.
Сарене кимна и обърна гръб на ковчега. Не беше сигурна какво очаква да почувства, заставайки пред предполагаемия си жених. Беше странно… раздразнена.
Реши да не се съсредоточава над емоцията и се обърна да огледа шатрата. Изглеждаше твърде официално. Хората очевидно бяха тъжни, но шатрата, даровете и украсата бяха някак… стерилни.
Млад и здрав мъж като Раоден да умре от кашляща треска. Случваше се, но не чак толкова често.
— Милейди?… — обади се тихо Аше. — Нещо не е наред ли?
Сарене махна на сеона и тръгна към каретата.
— Не знам — отвърна тя тихо. — Според мен има нещо нередно, Аше.
— Вие сте подозрителна по природа, милейди — отбеляза Аше.
— Защо Ядон не е на бдението на сина си? Кетол каза, че имал дворцов съвет. Свиква съвет сякаш смъртта не го засяга. — Сарене поклати глава. — Говорих с Раоден, преди да тръгна от Теод, и той изглеждаше добре. Нещо не е наред, Аше, и искам да знам какво.
— Олеле… Милейди, баща ви ми заръча да не ви позволявам да се забъркате в неприятности.
Сарене се усмихна.
— Невъзможна задача. Ела, трябва да се срещнем с новия ми баща.


Сарене се обърна към прозореца на каретата и загледа града, докато пътуваше към двореца. Стоеше тихо и мислеше за едно-единствено нещо.
„Какво правя тук?“
Пред Аше се държеше уверено, но притежаваше талант винаги да прикрива тревогите си. Наистина беше любопитна за смъртта на принца, но се познаваше добре. Голяма част от любопитството беше опит да се разсее от странното усещане и признанието каква е в действителност: дългуреста, грубовата жена, почти прехвърлила най-добрите си години. Беше на двайсет и пет и трябваше да е омъжена много отдавна. Раоден беше последният й шанс.
„Как посмя да умреш, принце на Арелон!“ Мислите бяха недостойни, но иронията не й убягваше. Естествено, че този мъж, когото можеше наистина да хареса, щеше да умре преди да се срещнат. Сега беше сама в непозната държава, обвързана политически с крал, на когото нямаше доверие. Беше потискащо и самотно чувство.
„Била си самотна и преди, Сарене. Ще се оправиш. Намери си някакво занимание. Предстои ти да опознаеш цял нов двор. Наслади се на разнообразието.“
Тя въздъхна и върна вниманието си към града. Въпреки че имаше солиден опит в дипломатическия корпус на баща си, никога не бе посещавала Арелон. След падането на Елантрис държавата беше поставена под неофициална карантина от останалите кралства. Никой не знаеше защо мистичният град е прокълнат, но всички се тревожеха, че болестта може да се разпространи.
Но Сарене остана изненадана от великолепието на Кае. Градските булеварди бяха широки и добре поддържани. Хората по улиците имаха хубави дрехи, не се виждаха никакви просяци. От едната страна на улицата вървяха няколко облечени в сини роби коратски свещеници, които водеха странна, облечена в бяло фигура. Тя изгледа процесията с любопитство, докато групата не се скри зад ъгъла.
Според гледките Кае не отразяваше предполагаемите икономически затруднения на Арелон. Каретата мина покрай оградени имения в най-различни стилове. Някои бяха с големи крила и остри покриви според дуладелската архитектура. Други приличаха на замъци с каменни стени, сякаш директно пренесени от войнолюбивата страна Фьорден. Но всички те споделяха едно и също излъчване — на богатство. Народът можеше и да гладува, но аристократите в Кае явно не обръщаха внимание.
Естествено, над града продължаваше да виси една притеснителна сянка. Огромните стени на Елантрис се извисяваха в далечината и Сарене потръпна, когато погледна към тъмните, застрашителни камъни. Цял живот слушаше истории за Елантрис, за едновремешните чудеса и за чудовищата, които населяваха улиците му в момента. Независимо от пищните къщи и богатството, този монумент продължаваше да свидетелства, че не всичко в Арелон е наред.
— Чудя се защо изобщо живеят тук? — промърмори Сарене.
— Милейди?
— Защо крал Ядон е построил двореца си в Кае? Защо е избрал да е толкова близо до Елантрис?
— Подозирам, че причините са чисто икономически, милейди — отвърна Аше. — По северното крайбрежие има само две достъпни пристанища и това е по-доброто.
Сарене кимна. Заливът, където река Аредел се вливаше в океана, беше идеален за пристанище. Но все пак…
— Може причината да е политическа — усмихна се Сарене. — Ядон взе властта в смутни времена. Може да е решил, че ако се държи близо до старата столица, ще засили авторитета си.
— Може би, милейди — съгласи се Аше.
Не че имаше значение. Очевидно близостта до Елантрис не влияеше на шансовете да бъдеш взет от шаод.
Тя погледна към Аше, който се носеше над седалката до нея. Все още не бе видяла сеон по улиците на Кае, макар че създанията уж бяха сътворени от древната магия на Елантрис и бяха по-разпространени в Арелон, отколкото в родината й. Ако примигнеше, можеше да различи светещия аон в центъра на светлината на Аше.
— Поне споразумението е валидно — каза накрая Сарене.
— Стига да останете в Арелон, милейди — отвърна Аше с дълбок глас. — Така гласи брачният договор. Докато стоите тук и сте вярна на съпруга си, крал Ядон трябва да спазва съюза с Теод.
— Да съм вярна на мъртвец — въздъхна Сарене. — Е, все пак трябва да остана, със или без съпруг.
— Както кажете, милейди.
— Имаме нужда от този съюз, Аше. Фьорден разпростира влиянието си с невероятно темпо. Преди пет години щях да кажа, че няма за какво да се тревожим. Че свещениците на Фьорден никога няма да придобият влияние в Арелон. Но сега… — Сарене поклати глава. Рухването на Дуладелската република бе променило толкова неща. — Не трябваше да страним от Арелон през последните десет години, Аше — продължи тя. — Сигурно нямаше да се озова в тази ситуация, ако бяхме изградили здрави връзки с новата арелонска власт преди десет години.
— Баща ви се боеше, че техните политически неприятности може да навредят на Теод. Да не говорим за реод. Никой не беше сигурен дали болестта на Елантрис няма да засегне и нормалните хора.
Каретата намали и Сарене въздъхна, зарязвайки темата. Баща й знаеше, че Фьорден представлява опасност и старите съюзи трябва да се затвърдят. Затова беше дошла в Арелон. Вратите на двореца се отвориха. Със или без приятели, беше пристигнала и Теод разчиташе на нея. Трябваше да подготви Арелон за предстоящата война. Война, която беше неизбежна от момента на падането на Елантрис.


Новият баща на Сарене, крал Ядон от Арелон, беше кльощав мъж с грубовато лице. Той говореше с няколко администратори, когато Сарене се появи, и не й обърна внимание почти петнайсет минути. Чак тогава й кимна. Като цяло това не й пречеше, защото й даваше възможност да огледа мъжа, на когото се бе заклела в подчинение, но достойнството й беше леко накърнено. Дори само статутът й на принцеса на Теод трябваше да й осигури, ако не величествено, то поне бързо посрещане.
Още в началото нещо привлече вниманието й. Ядон не изглеждаше като човек, който скърби за загубата на син и наследник. Нямаше следи от тъга в очите, нито умореното изражение, което обичайно съпътстваше загубата на любим човек. Всъщност в цялата атмосфера в двореца нямаше и намек за траур.
Нима Ядон беше безсърдечен? Или пък умееше да контролира отлично емоциите си?
Годините в двора на баща й я бяха превърнали в познавач на характери. Бяха й казали да стои в дъното на помещението и да чака, така че не можеше да чуе думите му, но действията и маниерите й подсказваха доста. Ядон говореше твърдо, даваше отривисто заповеди и понякога потупваше с тънкия си пръст по документите на писалището. Явно беше силна личност с определени идеи как се вършат нещата. Това не беше лош знак. Сарене реши колебливо, че може и да се сработи с този човек.
Съвсем скоро обаче мнението й се промени.
Крал Ядон й махна. Тя прикри внимателно раздразнението си и пристъпи с благородно смирение. Кралят я прекъсна по средата на реверанса.
— Никой не ни уведоми, че си толкова висока — обяви той.
— Милорд? — вдигна поглед Сарене.
— Е, единственият, на когото щеше да му пука, вече го няма. Ешен! — извика той и незабележимата женица в ъгъла на помещението подскочи. — Заведи я в покоите й и й намери някакво занимание. Бродерия или с каквото там се забавлявате вие жените. — След тези думи кралят й обърна гръб и насочи вниманието си към следващата си аудиенция — с група търговци.
Сарене застина насред реверанса, шокирана от неучтивостта на Ядон. Само дългогодишното обучение в двора я предпази от това да зяпне. Кралица Ешен, съпругата на Ядон, се приближи и хвана ръката й бързо, но несигурно. Ешен беше слабовата и нисичка, кестеняво-русата й коса бе започнала да посивява.
— Ела, дете — повика я с писклив гласец. — Да не губим времето на краля.
Сарене й позволи да я изведе през една от страничните врати.
— Милостиви Доми — промърмори тя на себе си. — В какво се забърках?
— Много ще ти хареса, когато розите цъфнат. Накарах градинарите да ги засадят, така че ще можеш да ги миришеш, без дори да се навеждаш от прозореца. Поне да не бяха толкова големи.
— Розите ли? — намръщи се объркано Сарене.
— Не, скъпа — продължи кралицата, без да си поема дъх. — Прозорците. Няма да повярваш колко ярко блести слънцето сутрин. Накарах ги, градинарите де, да ми намерят оранжеви, защото обожавам оранжево, но досега са донесли само бледожълти. Казах им, че ако исках жълто, щях да ги накарам да садят абертини. Трябваше да видиш как се извиняваха. Сигурна съм, че догодина ще ми намерят и оранжеви. Не мислиш ли, че ще е прекрасно, скъпа? Разбира се, прозорците са си твърде големи. Може пък да ги накарам да зазидат един-два.
Сарене кимна, смаяна от кралицата, не от разговора. Преди мислеше, че лекторите в академията на баща й са майстори в това да не казват нищо с максимално много думи, но Ешен ги слагаше в джоба си. Кралицата скачаше от тема на тема като пърхаща пеперуда, но никога не се задържаше достатъчно, за да се получи диалог. Всяка тема имаше потенциал за интересен разговор, но тя не оставяше достатъчно време на Сарене да вмъкне дори кратка реплика.
Принцесата си пое дъх, за да се успокои, и призова търпението си. Не можеше да вини кралицата за държанието й. Всички характери бях дар от Доми. Кралицата беше чаровна по собствения си глуповат начин. За съжаление след запознанството с кралската двойка Сарене започваше да подозира, че ще й е трудно да си намери политически съюзници в Арелон.
Още нещо я притесняваше. Нещо в държанието на Ешен. Никой не говореше толкова много, колкото кралицата. Тя не млъкваше и за миг. Сякаш жената се чувстваше неудобно около Сарене. Внезапно принцесата осъзна какво става. Ешен говореше по всяка възможна тема, освен най-важната — смъртта на принца. Сарене присви очи с подозрение. Не можеше да е сигурна заради леконравния характер на кралицата, но тя се държеше прекалено весело за жена, загубила сина си.
— Ето стаята ти, скъпа. Разопаковахме ти нещата и добавихме още. Имаш дрехи във всички цветове, даже жълто, макар че не мога да си представя защо ще го носиш. Ужасен цвят. Не че косата ти е ужасна, разбира се. Не, русото не е като жълтото. Както и конят не е зеленчук. Още нямаме кон за теб, но може да ползваш всеки от кралската конюшня. Имаме много добри животни, ще видиш. Дуладел е прекрасен по това време на годината.
— Разбира се — отвърна Сарене и огледа стаята. Беше малка, но отговаряше на вкуса й. Твърде обширното пространство можеше да е също толкова потискащо, колкото и теснотията.
— Така, ще имаш нужда от тези, скъпа. — Ешен посочи купчина дрехи, които не висяха на закачалки като останалите, сякаш бяха доставени по-късно. Всичките рокли имаха един и същ цвят.
— Черно? — попита Сарене.
— Разбира се. Ти… ти си… — Ешен се запъна.
— В траур — осъзна Сарене. Тя тропна с крак раздразнено. Черното не беше от любимите й цветове.
Ешен кимна.
— Можеш да облечеш някоя от тях на погребението довечера. Службата ще е чудесна. Аз се погрижих. — Сетне отново заговори за любимите си цветя, след което премина на неприязънта си към фьорденската кухня. Сарене я избута нежно, но твърдо към вратата, докато кимаше учтиво. Щом стигнаха до коридора, се оправда, че е уморена от пътуването, и затвори вратата, прекъсвайки дрънкането на кралицата.
— Това ще ми писне твърде бързо — промърмори си Сарене.
— Кралицата наистина има рядък талант за разговори, милейди — съгласи се дълбок глас.
— Какво откри? — попита Сарене и започна да преглежда черните рокли, докато Аше влиташе през отворения прозорец.
— Не намерих толкова много сеони, колкото очаквах. Помня, че едно време градът гъмжеше от нас.
— И аз го забелязах. — Сарене вдигна една рокля пред огледалото, но поклати глава и я остави. — Явно нещата тук вече са различни.
— Така е. Съгласно инструкциите ви, разпитах останалите сеони какво знаят за ненавременната кончина на принца. За съжаление те не искаха да обсъждат събитието. Смятат, че е твърде злощастно принцът да умре тъкмо преди сватбата.
— Особено за него — измърмори Сарене и се съблече, за да изпробва една рокля. — Аше, става нещо странно. Мисля си, че принцът може да е убит.
— Убит ли, милейди? — Аше прозвуча неодобрително и примигна за момент. — Кой би сторил подобно нещо?
— Не знам, но… има нещо странно около смъртта му. Виж кралицата например. Не изглеждаше отчаяна, докато говорехме. Човек би предположил, че ще е поне малко наскърбена, след като синът й е умрял вчера.
— За това си има просто обяснение. Кралица Ешен не е майка на принц Раоден. Той е син на първата жена на Ядон, която е починала преди дванайсет години.
— Кога се е оженил за нея?
— След реод. Няколко месеца след като взе престола.
Сарене се намръщи.
— Все още съм подозрителна — реши тя и посегна несръчно да закопчае роклята. След това се огледа критично в огледалото. — Е, поне ми става, макар че изглеждам бледа. Боях се, че ще ми стигне до коленете. Арелонските жени са неестествено ниски.
— Щом казвате, милейди — отвърна Аше.
И двамата знаеха, че на арелонските жени им нямаше нищо. Дори в Теод Сарене беше с една глава по-висока от нормалното. Баща й я наричаше Леки, като тънката летва, която маркираше голлинията на любимия му спорт. Въпреки че бе понаедряла със съзряването си, тя си оставаше неоспоримо дългуреста.
— Милейди — прекъсна размишленията й Аше.
— Да, Аше?
— Баща ви очаква да говори с вас. Мисля, че заслужава да научи новините.
Сарене кимна, потискайки въздишката си, а Аше започна да пулсира с ярка светлина. След малко кълбото се разтопи и оформи глава. Крал Евънтео от Теод.
— Ене? — Устните на светещата глава се раздвижиха. Баща й беше едър мъж с овално лице с двойна брадичка.
— Да, татко. Тук съм. — Баща й стоеше пред подобен сеон, вероятно Дио, който се бе преобразил в светеща проекция на нейната глава.
— Нервна ли си преди сватбата? — попита нетърпеливо Евънтео.
— Ами… за сватбата… — започна бавно тя. — По-добре отмени посещението си следващата седмица. Няма за какво да идваш.
— Какво?
Аше беше прав, баща й не се засмя, като научи, че Раоден е мъртъв. Вместо това светещото лице се разтревожи и гласът му стана загрижен. Притесненията му нараснаха, след като Сарене обясни, че смъртта я обвързва колкото и истинската сватба.
— О, Ене, съжалявам. Знам колко много очакваше от този брак.
— Глупости, татко. — Евънтео я познаваше твърде добре. — Дори не съм виждала мъжа. Как да имам очаквания?
— Не си го срещала — поправи я баща й с успокояващ тон, — но сте си говорили чрез сеони, а и изчете всичките му писма. Познавам те, Ене. Ти си романтичка. Нямаше да се съгласиш, ако не беше убедена, че може да обикнеш Раоден.
В думите му имаше истина и Сарене отново се почувства самотна. Беше изкарала пътуването през морето Фьорден с нервност, породена от очакванията и колебанията за срещата с бъдещия си съпруг. Разбира се, с повече очаквания, отколкото колебания.
Беше пътувала извън Теод много пъти, но винаги с придружители. Този път бе дошла сама, преди сватбената делегация, за да изненада Раоден. Беше изчела писмата му толкова пъти, та имаше чувството, че вече го познава. Образът, който си бе изградила, бе на сложна и чувствителна личност, с която нямаше търпение да се срещне.
А вече не можеше. Чувстваше се не само самотна, а и отхвърлена. Нежелана. През всичките тези години търпеливият й баща не знаеше, че мъжете в родината й я избягват. Повечето бяха притеснени от прямия й и дори арогантен характер. Най-сетне бе открила мъж, който желаеше да я приеме, и Доми й го беше отмъкнал в последния момент.
Сарене се поддаде на емоциите, които сдържаше с всички сили след слизането от кораба. Беше доволна, че сеонът предаваше само чертите й, защото щеше да се ужаси, ако баща й можеше да види сълзите по бузите й.
— Това е глупаво, татко. Беше просто политически брак и всички го знаехме. Сега страните ни имат не само общ език. Кралските династии са сродени.
— О, скъпа… — прошепна баща й. — Малката ми Сарене. Толкова се надявах, че нещата ще се получат. Не знаеш как се молехме с майка ти да намериш щастие там. Идос Доми! Не трябваше да се съгласяваме.
— Щях да те накарам, татко. Имаме твърде голяма нужда от съюз с Арелон. Флотът ни не може да удържи безкрайно дълго Фьорден от бреговете ни. Вирн вече командва цялата сворденска флота.
— Малката Сарене вече е пораснала — изтъкна баща й през сеонната връзка.
— Пораснала и омъжена за труп. — Сарене се засмя леко. — Може и да е за добро. Не мисля, че принц Раоден щеше да отговаря на представите ми. Трябва да видиш баща му.
— Чувал съм слухове. Надявах се да не са верни.
— О, верни са. — Сарене остави недоволството от арелонския монарх да унищожи скръбта. — Крал Ядон явно е най-неприятният човек, когото съм срещала. Почти не ми обърна внимание, преди да ме прати, според думите му, да плета или с каквото там се занимават жените. Ако Раоден прилича на баща си, значи е по-добре, че е мъртъв.
Настъпи пауза, преди баща й да отговори.
— Сарене, искаш ли да се прибереш? Мога да анулирам договора, без значение какво ще излезе от споразумението.
Предложението беше изкусително, повече отколкото искаше да признае. Тя помълча.
— Не, татко — поклати глава накрая. — Трябва да остана. Това си беше моя идея и смъртта на Раоден не променя факта, че имаме нужда от този съюз. Пък и ако се върна, ще наруша традицията. И двамата знаем, че Ядон вече ми е баща. Няма да е правилно да ме приемеш обратно.
— Винаги ще ти бъда баща, Ене. Доми да прокълне традициите. Теод е винаги отворен за теб.
— Благодаря, татко — промълви Сарене тихо. — Имах нужда да го чуя. Но все още мисля да остана. Поне засега. Пък и може да е интересно. Имам си цял двор с нови хора за манипулиране.
— Ене… — обади се баща й колебливо. — Този тон ми е познат. Какво си замислила?
— Нищо. Просто има няколко неща, в които искам да си навра носа, преди да се откажа напълно от този брак.
Настъпи пауза, след което баща й се засмя.
— Доми да ги пази. Нямат си представа какво им натресохме. Пощади ги, Леки. Не искам след месец министър Наолен да ми каже, че крал Ядон е постъпил в коратски манастир, а арелонците са те избрали за монарх на негово място.
— Добре — усмихна се вяло Сарене. — Ще му дам поне два месеца.
Баща й отново избухна в характерния си смях, което й подейства по-добре от всичките утешителни думи и съвети.
— Ене, чакай малко — каза й, щом се успокои. — Нека да викна майка ти. И тя искаше да говори с теб. — Той се подсмихна отново. — Направо ще припадне, като й кажа, че вече си успяла да видиш сметката на бедния Раоден.
— Татко! — извика Сарене, но той вече бе тръгнал.


3.

Народът на Арелон не поздрави спасителя си, когато той пристигна. Беше обидно, но не и неочаквано. Жителите на Арелон, особено живеещите в близост до прочутия град Елантрис, бяха известни с безбожното си, дори еретично поведение. Хратен идваше, за да промени това. Имаше три месеца, за да покръсти цялото кралство, иначе Светият Джадет, Господар на сътворението, щеше да ги унищожи. Най-сетне бе дошло време Арелон да приеме истините на деретската религия.
Хратен слезе по трапа. Отвъд кейовете, на които кипеше непрестанна товаро-разтоварна дейност, се простираше град Кае. Малко по-натам Хратен виждаше извисяващите се каменни стени на древния Елантрис. От другата страна на Кае, вляво, земята се издигаше във възвишения, които преминаваха в планините Датреки. Зад гърба му пък беше океанът.
Хратен не беше особено впечатлен. В предишните векове около Елантрис имаше четири градчета, но сега бе останал само Кае, настоящата столица. Градът беше твърде неорганизиран и разпрострян, за да бъде добре защитен. Единствената фортификация бе стена, висока пет стъпки, която само маркираше границите му.
Отстъплението в Елантрис щеше да е трудно и не особено ефективно. Сградите на Кае щяха да предоставят чудесно прикритие за настъпваща армия, а някои от тях буквално се допираха до стените на Елантрис. Арелонците не бяха нация, привикнала към война. Въпреки това от всички кралства на континента Сикла, или Опелон, както го наричаха местните, само Арелон бе избегнал поглъщането от Фьорденската империя. Разбира се, това бе нещо, което Хратен възнамеряваше да промени скоро.
Хратен се отдалечи от кораба. Присъствието му предизвика доста вълнение в тълпата. Хамалите спираха работа и го гледаха с явно учудване. Разговорите секваха, щом хората го зърнеха. Хратен не забавяше ход, но нямаше затруднения, защото народът се дърпаше бързо от пътя му. Може би заради очите му, но по-вероятно заради доспехите. Кървавочервената, сияеща кована броня на имперски върховен жрец беше застрашителна гледка, дори за привикналите.
Започваше да се чуди дали ще трябва сам да търси деретския храм в града, когато зърна червена фигура да си пробива път през тълпата. Скоро се появи набит, оплешивяващ мъж в червена деретска роба.
— Милорд Хратен! — подвикна той.
Хратен спря и позволи на Фьон, главния артет на Кае, да се приближи. Мъжът изпухтя и обърса челото си с копринена кърпичка.
— Ужасно съжалявам, ваша милост. Според регистъра се очакваше да пристигнете с друг кораб. Не разбрах, че сте тук, докато не започна разтоварването. Боя се, че се наложи да оставя каретата назад. Нямаше как да я прекарам през тълпата.
Хратен присви очи недоволно, но не каза нищо. Фьон продължи да дрънка още малко, преди да реши да го поведе към деретския храм, без да спира да се извинява за липсата на транспорт. Хратен последва дебеличкия си водач с умерена крачка и видимо недоволство. Фьон подтичваше край него и от време на време махаше на минувачите и ги поздравяваше. Хората отвръщаха, поне преди да видят Хратен с развято кърваво наметало и впечатляваща броня. След това замлъкваха и го следяха с очи, докато не подминеше. Както и трябваше да бъде.
Храмът беше висока каменна сграда с ярки червени гоблени и остри кули. Тук поне витаеше малко от величието, с което бе свикнал. Вътре обаче го очакваше обезпокоителна гледка — множество народ, зает в някакви социални дейности. Хората се шегуваха и говореха, без да обръщат внимание, че се намират в осветена сграда. Това беше твърде много. Хратен вече бе чул докладите. Сега виждаше и потвърждението.
— Артет Фьон, съберете жреците. — Това бяха първите му думи, откакто бе стъпил на арелонска земя.
Артетът подскочи, сякаш изненадан, че най-сетне чува почитаемия си гост.
— Да, милорд. — Той махна на тълпата да се разотива.
Отне дразнещо дълго време, но Хратен изтърпя с безизразно лице. Щом хората си тръгнаха, той се обърна към жреците. Бронираните му стъпала зачаткаха по каменния под на храма. Думите му бяха насочени директно към Фьон.
— Артет — започна той, използвайки деретската му титла. — Корабът, с който пристигнах, ще тръгне за Фьорден след час. Искам да заминете с него.
Фьон зяпна разтревожено.
— Какво…
— Говори фьорденски, човече! — извика Хратен. — Нима десет години сред арелонските еретици са те покварили толкова, че да забравиш родния си език?
— Не, не, ваша милост — смънка Фьон, минавайки на фьорденски. — Но аз…
— Достатъчно — прекъсна го Хратен отново. — Нося заповеди лично от вирна. Изкарахте твърде дълго сред арелонската култура. Забравили сте святото си призвание и спирате прогреса на империята на Джадет. Тези хора нямат нужда от приятел, а от свещеник. Деретски свещеник. Като ви гледа човек как се мазните, ще реши, че сте корати. Ние сме тук не за да обичаме хората, а за да им помагаме. Трябва да заминете.
Фьон се подпря на една колона. Очите му бяха оцъклени, а крайниците лишени от сила.
— Но кой ще остане главен артет в храма, милорд? Другите жреци са твърде неопитни.
— Това са съдбовни времена, артет. Аз ще остана в Арелон, за да ръководя лично делата ни тук. Дано Джадет ми проводи успех.


Очакваше кабинет с по-добра гледка, но храмът, въпреки цялото му великолепие, нямаше втори етаж. За щастие градината беше добре поддържана и кабинетът, старата стая на Фьон, гледаше към подрязан плет и подредени цветни лехи.
След като изхвърли картините, предимно пасторални пейзажи, и множеството вещи на Фьон, стаята започна да добива достойната подредба, подходяща за един деретски гьорн. Трябваха й само няколко гоблена и може би един-два щита.
Хратен кимна и насочи вниманието си към свитъка на писалището. Заповедите му. Даже не смееше да ги пипне с недостойните си ръце. Беше ги изчел безброй пъти, бе запечатал физическата им форма и теологичното им значение в душата си.
— Милорд… ваша милост? — повика го тих глас на фьорденски.
Хратен вдигна поглед. Фьон влезе в помещението и се просна на колене, допирайки чело в пода. Гьорнът се усмихна, знаеше, че покорният артет не може да види лицето му. Може би все още имаше надежда за него.
— Говори — нареди Хратен.
— Съгреших, милорд. Не служих според плановете на нашия бог Джадет.
— Грехът ти е в твоята немарливост. Мързелът е унищожил повече нации от всяка армия и е погубил повече души дори от ереста на Елантрис.
— Да, милорд.
— Въпреки това трябва да заминете, артет — продължи Хратен.
Раменете на мъжа увиснаха леко.
— Нима няма надежда за мен, милорд?
— Това са арелонските глупости, а не фьорденската гордост. — Хратен посегна и хвана рамото му. — Стани, братко! — нареди той.
Фьон вдигна поглед с нова надежда.
— Умът ти може да се е покварил с арелонски мисли, но душата ти е още фьорденска. Ти си от избраниците на Джадет. Всеки има място за служба в империята му. Върни се в родината, иди в някой манастир, докато не си припомниш забравеното, и отново ще ти се даде шанс да служиш.
— Да, милорд.
Хратен го стисна по-силно.
— Трябва да разбереш нещо, преди да заминеш, артет. Пристигането ми е по-голяма благословия, отколкото си представяш. Ти не виждаш всички помисли на Джадет. Не смей да се колебаеш в неговите дела. — Той замълча, докато обмисляше следващото си действие. В крайна сметка реши, че този мъж все още има стойност. Хратен имаше уникалния шанс да премахне арелонската поквара в душата му с един удар. — Артет, погледни на масата. Прочети свитъка.
Фьон зърна лежащия на писалището документ. Хратен пусна рамото му, за да може да се приближи и да го прочете.
— Това е официалният печат на вирна! — възкликна Фьон, щом вдигна свитъка.
— Не само печата, артет. Това е и неговият подпис. Този документ е написан лично от негово светейшество. Това не е просто писмо, а свето писание.
Фьон се опули и пръстите му затрепериха.
— Лично от вирна? — Той осъзна най-сетне какво държат недостойните му ръце и пусна документа на писалището с тих писък. Очите му обаче не се отделяха от писмото. Той зачете трескаво като умиращ от глад човек, разкъсващ парче месо. Само малцина имаха възможност да прочетат нещо, написано лично от свещения император, пророка на Джадет.
Хратен му остави време да го прочете, после още веднъж и отново. Щом Фьон вдигна очи накрая, в тях се четеше разбиране и благодарност. Жрецът беше достатъчно интелигентен. Осъзнаваше какво щеше да се иска от него, ако бе останал начело на храма в Кае.
— Благодаря — измърмори Фьон.
Хратен кимна благосклонно.
— Можеше ли да го направиш? Можеше ли да изпълниш заповедта на вирн?
Фьон поклати глава, стрелкайки с очи пергамента.
— Не, ваша милост. Нямаше да мога… Дори нямаше да оцелея с подобно нещо на съвестта си. Не ви завиждам, милорд. Вече не.
— Върни се във Фьорден с благословията ми, братко. — Хратен взе малък плик от писалището. — Дай го на тамошните жреци. Това е писмо от мен, с което нареждам да приемат преназначението ти с полагащата се почит за един служител на Джадет. Те ще те изпратят в манастир. Може би някой ден отново ще ти поверят храм. Някъде в рамките на Фьорден.
— Да, милорд. Благодаря, милорд.
Фьон се оттегли и затвори вратата зад себе си. Хратен се приближи до писалището и извади друг, идентичен плик, като този, който му бе дал. Подържа го за момент, след което го допря до пламъка на една от свещите. Думите в него, които осъждаха артет Фьон като изменник и предател, нямаше да излязат наяве и горкият любезен жрец никога нямаше да узнае с каква опасност се бе разминал.


— Ще позволите ли, милорд гьорн? — попита смирено кланящият се жрец, нисш дорвен, който бе служил при Фьон през последното десетилетие. Хратен махна с ръка, позволявайки му да се оттегли. Вратата зад него се затвори тихо.
Фьон беше вкарал сериозна поквара сред подчинените си. Дори малката слабост можеше да причини сериозни щети за двайсет години, а проблемите на Фьон не бяха никак малки. Човекът беше мързелив до немарливост. Управляваше храма без ред, кланяше се на арелонската култура, вместо да внесе сила и дисциплина. Половината жреци в Кае бяха безнадеждно покварени, включително и онези, които бяха пристигнали само преди шест месеца. През следващите месеци Хратен трябваше да изпрати мнозина обратно във Фьорден. Освен това трябваше да избере нов главен артет сред малцината останали.
На вратата се почука.
— Влез — каза Хратен. Той събеседваше с жреците един по един, за да прецени доколко са покварени. Засега нямаше много поводи за положителни впечатления.
— Артет Дилаф — представи се новодошлият.
Хратен вдигна поглед, името и говорът бяха фьорденски, но акцентът беше малко странен. Звучеше почти…
— Ти си от Арелон? — възкликна изненадано Хратен.
Жрецът се поклони с необходимото почитание, но в очите му се четеше предизвикателство.
— Как стана жрец на Дерет?
— Исках да служа на империята — отвърна мъжът с тих, но напрегнат глас. — Джадет ми даде начин.
Хратен осъзна, че това в очите му не е непокорство, а религиозен плам. В деретската религия нямаше много фанатици. Подобни хора се привличаха повече от налудничавия хаос на джескерските мистерии, а не от военизираната дисциплина на Шу-Дерет. Но лицето на този човек гореше с фанатична страст. Това не беше съвсем лошо. Хратен не харесваше подобна липса на контрол, но фанатиците бяха полезни инструменти.
— Джадет винаги ни дава начини, артет — каза Хратен внимателно. — Може ли по-подробно?
— Срещнах един деретски жрец преди дванайсет години в Дуладел. Той ме обърна във вярата. Даде ми книгите „До-Кесег“ и „До-Дерет“, прочетох ги за една нощ. Той ме изпрати в Арелон, за да помагам с покръстването на сънародниците ми. Установих се в Рейн. Проповядвах там седем години, докато не чух, че се строи храм в Кае. Превъзмогнах ненавистта си към елантрисците, тъй като знаех, че Джадет ги е наказал с вечно проклятие, и дойдох тук, за да се присъединя към фьорденските си братя. Доведох последователите си с мен. Половината вярващи в Кае са от Рейн. Фьон беше впечатлен от старанието ми. Той ме въздигна в ранг артет и позволи да продължа с проповедите си.
Хратен потърка брадичка и изгледа арелонския жрец.
— Знаеш, че артет Фьон е постъпил грешно.
— Да, милорд. Един артет не може да издига други до собствения си сан. Когато говоря с хората, не казвам, че съм деретски жрец, а само учител.
Тонът му намекваше, че е много добър учител.
— Какво мислиш за артет Фьон? — попита Хратен.
— Беше недисциплиниран глупак, милорд. Мързелът му възпираше растежа на царството на Джадет в Арелон и се подиграваше с нашата религия.
Хратен се усмихна. Дилаф не беше от избраната раса, но очевидно разбираше доктрината и културата на вярата им. Но пък стремежът му можеше да е опасен. Дивото напрежение в очите му беше почти неконтролируемо. Трябваше да го наблюдава отблизо или да се отърве от него.
— Изглежда, че артет Фьон е постъпил поне веднъж правилно, макар да не е разполагал с нужните права — отсъди Хратен. Очите на Дилаф заблестяха още повече. — Произвеждам те официално в артет, Дилаф.
Мъжът се поклони, докосвайки земята с чело. Маниерите му бяха перфектно фьорденски, а и Хратен не беше чувал чужденец да говори толкова чисто светия език. Можеше наистина да се окаже полезен. Все пак обичайното оплакване срещу Шу-Дерет бе, че фаворизира само фьорденците. Един арелонски жрец можеше да демонстрира, че всички са еднакво добре дошли при Джадет. Е, разбира се, фьорденците бяха по-добре дошли от останалите.
Хратен се поздрави, че е създал толкова полезен инструмент, напълно доволен до мига, в който Дилаф не вдигна очи. Страстта бе още там, но имаше и още нещо. Амбиция. Хратен се намръщи леко, чудейки се дали не е бил манипулиран.
Можеше да направи само едно.
— Артет, заклел ли си се като нечий одив?
Изненада. Дилаф се опули и в очите му пробяга несигурност.
— Не, милорд.
— Добре. Значи ще те направя мой.
— Милорд… аз, разбира се, съм ваш покорен слуга.
— Нещо повече от това, артет. Ти ще си мой одив, а аз твой хроден. Ще ми принадлежиш телом и духом. Ако следваш Джадет, ще го следваш чрез мен. Щом служиш на вирн, служиш на мен. Каквото мислиш, правиш, казваш, ще е по мое указание. Ясно ли е?
В очите на Дилаф се разгоря огън.
— Да — изсъска той. Страстта не му позволяваше да откаже подобно предложение. Ниският му ранг на артет щеше да остане непроменен, но като одив на гьорн щеше да увеличи неизмерно могъществото и уважението си. Щеше да бъде роб на Хратен, но това щеше да го издигне още повече. Най-нормалното фьорденско нещо. Амбицията беше втората емоция, която Джадет приемаше с готовност, след отдаването.
— Добре — каза Хратен. — Първата ти заповед е да проследиш Фьон. След малко трябва да се качи на кораб към Фьорден. Искам да се увериш, че ще го направи. Ако реши да се измъкне по някаква причина, трябва да го убиеш.
— Да, гьорн. — Дилаф излезе от стаята. Най-сетне имаше цел за ентусиазма му. Хратен просто трябваше да го държи насочен в правилната посока.
Хратен поседя за миг след излизането на арелонеца, после тръсна глава и се върна към бюрото. Свитъкът все още лежеше на мястото, където бе паднал от недостойните ръце на Фьон. Хратен го вдигна с усмивка и почит. Не беше от хората, които държаха на вещите. Имаше много по-големи цели от трупането на безполезни вехтории. Но понякога попадаше на толкова уникални неща, че се наслаждаваше на простия факт, че са негово притежание. Човек не държеше такива предмети заради ползата или за да впечатлява останалите, а защото беше привилегия. Свитъкът беше нещо такова.
Беше изписан пред него, лично от ръката на вирн. Откровение от самия Джадет. Свето писание, само за един човек. Малцина виждаха наместника на Джадет, а дори за гьорните беше рядкост да присъстват на лична аудиенция. Да получиш заповеди от неговата ръка… Това беше невероятно преживяване.
Хратен отново погледна светото писание, въпреки че отдавна бе наизустил всички подробности.

Чуйте словата на Джадет чрез неговия слуга вирн Вулфден Четвърти, крал и император.
Върховни жрецо и сине наш, желанието ти се сбъдна. Иди при западните еретици и им предай последното ми предупреждение. Империята ми е вечна, но търпението ми се изчерпа. Вече няма да лежа в каменната си гробница. Идва времето на империята и славата ми ще заблести като второ слънце от Фьорден.
Езическите нации на Арелон и Теод твърде дълго загрозяват моята земя. Триста години жреците ми служат сред покварените от Елантрис и само малцина чуха повика им. Върховни жрецо, знай, че верните ми воини са готови и чакат само заповед от моя вирн. Имаш три месеца, за да покръстиш народа на Арелон. След това светите воини на Фьорден ще се спуснат като хищници и ще изкоренят скверния живот от тези, които не чуват думите ми. Остават само три месеца до унищожаването на тези, които се опълчват на империята ми.
Времето на възнесението ми приближава, синко. Бъди корав и последователен.
Думите на Джадет, Господар на сътворението, предадени от неговия слуга вирн Вулфден Четвърти, император на Фьорден, пророк на Шу-Дерет, владетел на светото кралство на Джадет и регент на сътворението

Най-сетне бе дошло времето. Само две нации още се съпротивляваха. Фьорден бе възвърнал старата си мощ, загубена преди векове при рухването на първата империя. Само Арелон и Теод се съпротивляваха на фьорденското владение. Този път с подкрепата на могъщия Джадет Фьорден щеше да победи. Цялото човечество щеше да е под управлението на вирна и Джадет щеше да се въздигне от подземния си трон, за да властва във великолепие и величие.
И Хратен щеше да е отговорен за това. Покръстването на Арелон и Теод беше непосредствената му задача. Имаше три месеца, за да промени религията на цяла култура. Монументален проект, но бе жизнено важно да успее. В противен случай армиите на Фьорден щяха да унищожат всичко живо в Арелон, а Теод щеше да го последва. Двете държави бяха разделени от море, но бяха еднакви като раса, религия и непокорство.
Хората още не знаеха, но Хратен бе единственото нещо, което стоеше между тях и тоталното унищожение. Бяха се съпротивлявали срещу Джадет с арогантно непокорство твърде дълго. Хратен беше последният им шанс.
И някой ден щяха да го нарекат свой спасител.


4.

Жената пищя, докато не се умори. Викаше за помощ, за милост, за Доми. Дращеше по вратата с нокти и оставяше следи по мръсотията. Накрая се свлече на земята и започна да потръпва, докато ридаеше тихо. Раоден гледаше агонията й и си мислеше за неговите болки — натъртения палец и загубата на предишния живот.
— Няма да я чакат дълго — прошепна Галадон и стисна силно рамото на принца, за да го възпре.
Жената се надигна с олюляване и се огледа замаяно, сякаш бе забравила къде се намира. Направи една несигурна стъпка наляво и се подпря на стената, сякаш това бе последната връзка с външния свят, а не бариерата, която го ограждаше.
— Готово — каза Галадон.
— Просто така? — попита Раоден.
Галадон кимна.
— Избра добре, доколкото можа. Гледай.
В насрещната алея се раздвижиха сенки. Раоден и Галадон наблюдаваха от порутена каменна сграда, една от многото на входния площад на Елантрис. Сенките се превърнаха в мъже, които приближиха жената с решителни, спокойни стъпки. Един посегна и взе кошницата с даровете. Жената нямаше сили да се съпротивлява и просто се свлече отново. Раоден усети как пръстите на Галадон се впиват в рамото му, защото несъзнателно бе направил крачка напред, за да се противопостави на крадците.
— Не е добра идея. Коло? — прошепна Галадон. — Запази куража за себе си. Щом почти припадна от натъртения палец, представи си как ще се почувстваш, като ти счупят смелата главица с някоя тояга.
Раоден кимна и се отпусна. Жената беше ограбена, но сякаш не я заплашваше допълнителна опасност. Въпреки това го болеше да я гледа. Не беше девойка. Имаше едрата фигура на жена, която е раждала и знае как да управлява домакинство. Майка, а не девица. Силните черти на лицето говореха за придобита мъдрост и кураж, и заради това сякаш го заболя още повече. Щом подобна жена можеше да бъде сломена от Елантрис, каква надежда имаше за Раоден?
— Казах ти, тя направи добър избор — продължи Галадон. — Остана без храна, но пък няма никакви рани. Ако беше завила надясно като тебе, суле, щеше да се изложи на съмнителната милост на хората на Шаор. Ако беше тръгнала направо, тогава Аанден щеше да има право на храната й. Левият избор определено е най-добър. Хората на Карата взимат даровете, но нараняват рядко. По-добре да си гладен, отколкото да изкараш следващите няколко години със счупена ръка.
— Няколко години ли? — Раоден се завъртя и погледна високия си тъмнокож спътник. — Нали каза, че раните ни ще траят вечно.
— Така предполагаме, суле. Ако намерим някой елантрисец, който да е запазил разсъдъка си вечно, може би ще успеем да докажем теорията.
— Колко издържат хората тук?
— Година, може би две — отвърна Галадон.
— Какво?
— Реши, че сме безсмъртни, нали? Само защото не остаряваме, ще живеем вечно?
— Не знам. Ти каза, че не може да умрем.
— Не можем — кимна Галадон. — Но раните, охлузванията, натъртените палци се натрупват. Човек има предел на поносимост.
— Нима се самоубиват? — попита тихо Раоден.
— Това не е вариант. Не, повечето просто лежат и мърморят или пищят. Бедните руло.
— Ти откога си тук?
— Няколко месеца.
Това беше поредният шок върху вече претрупаната купчина.
Раоден бе предположил, че Галадон е в Елантрис поне от няколко години. Дуладелецът говореше така, сякаш бе живял тук с десетилетия и се оправяше изумително добре в огромния град.
Раоден погледна към площада, но жената вече бе изчезнала. Можеше да е слугиня в двореца на баща му, жена на богат търговец или проста домакиня. Шаод не признаваше класи и прибираше всички еднакво.
Жената бе потънала в ямата, наречена Елантрис. Все трябваше да има с какво да й помогне.
— Всичко това за един хляб и няколко смачкани зеленчука — промърмори Раоден.
— Може да не ти изглежда много, но почакай няколко дена. Единствената храна тук пристига с новодошлите. Изчакай малко, суле. И ти ще изпиташ нуждата. Трябва да си много силен, за да устоиш на глада.
— Ти успяваш — отбеляза Раоден.
— Не особено добре, а пък и съм тук само от няколко месеца. Кой знае до какво ще ме докара гладът след година.
Раоден изсумтя.
— Поне изчакай да ми свършат трийсетте дни, преди да се превърнеш в диво животно. Няма да ми е приятно, ако не си изработиш стойността на говеждото.
Галадон спря за миг, след което се засмя.
— От нищо ли не се боиш, суле?
— По-скоро от всичко тук. Просто не обръщам внимание на факта, че съм ужасе`н. Ако осъзная колко съм уплашен, сигурно ще опитам да се скрия в цепнатините между паветата. Разкажи ми повече за тези банди.
Галадон сви рамене, дръпна се от счупената врата и придърпа един стол. Огледа критично краката, след което се отпусна внимателно на него. Краката изскърцаха и той се изправи мигновено. Бутна стола ядосано и се разположи на пода.
— Елантрис има три сектора, суле, и три банди. Пазарът се владее от Шаор. Видя няколко от неговите хора вчера, но бяха твърде заети да ядат храната ти от земята, за да се представят. В двореца се разпорежда Карата. Тя освободи учтиво жената от даровете й днес. Последният е Аанден. Той прекарва повечето си време в университета.
— Образован човек?
— Не, опортюнист. Първи е осъзнал, че много от старите текстове в библиотеката са написани на пергамент. Древните класики се превърнаха в настоящ обяд. Коло?
— Идос Доми! — възкликна Раоден. — Това е варварство! Старите свитъци на Елантрис съдържат безброй оригинални творби. Те са безценни!
Галадон го погледна тъжно.
— Суле, да повтарям ли думите си за глада? За какво ти е литература, щом стомахът те боли така, че ти текат сълзи от очите?
— Това е ужасен аргумент. Двестагодишната агнешка кожа едва ли има добър вкус.
Галадон сви рамене.
— По-добра е от слузта. Според слуховете Аанден е привършил свитъците преди няколко месеца. Опитали да варят книги, но не се е получило.
— Изненадан съм, че не са пробвали да сварят някого от тях.
— О, пробвано е — отвърна Галадон. — За щастие по време на шаод с нас се случва нещо. Явно плътта на мъртвите няма добър вкус. Коло? Всъщност е толкова гадна, че никой не може да я погълне.
— Добре, че поне канибализмът е отпаднал като опасност — подхвърли сухо Раоден.
— Казах ти, суле. Гладът подтиква хората към странни постъпки.
— И това оправдава всичко, така ли?
Галадон мъдро реши да не отговаря.
— Говориш за глада и болката сякаш не може да им се устои — продължи Раоден. — Все едно всичко е позволено, щом гладът те подтиква. Така се превръщаме в животни.
Галадон поклати глава.
— Съжалявам, суле. Такава е действителността.
— Не трябва да е такава.
Десет години не бяха достатъчно. Дори при високата влажност на Арелон трябваше да мине повече време, преди градът да западне толкова. Елантрис изглеждаше като изоставен от векове. Дървото гниеше, тухлите се ронеха, дори каменните сгради бяха започнали да поддават. И навсякъде имаше слой от кафявата слуз.
Раоден бе почнал да свиква с ходенето по хлъзгавите неравни павета. Опитваше да се пази чист от слузта, но задачата бе непосилна. Всяка стена и ръб, до които се допреше, оставяха следа по него.
Двамата тръгнаха бавно по широката улица. Тротоарите бяха доста по-големи от тези в Кае. Елантрис беше строен с размах и макар отвътре да не можеше да се прецени лесно, Раоден започваше да осъзнава колко огромен е градът. Двамата вървяха от часове, а според Галадон до целта им все още имаше голямо разстояние.
Все пак те не бързаха. Това беше едно от първите неща, на които го научи Галадон. В Елантрис трябваше да се внимава. Дуладелецът правеше всичко с абсолютна прецизност, а движенията му бяха спокойни и отпуснати.
Дори и най-незначително малко одраскване се натрупваше към постоянната болка.
Колкото по-внимателен бе човек, толкова по-дълго щеше да си запази разсъдъка. Затова Раоден вървеше след него и се мъчеше да копира внимателната походка. Щом решеше, че цялото това напрягане е излишно, беше достатъчно да хвърли един поглед към множеството фигури, налягали по канавките и тротоарите, и решителността му се връщаше.
Хоеди. Така ги наричаше Галадон. Тези жители, които се бяха предали на болката. Те бяха загубили разума си и животът им бе безкрайно мъчение. Рядко помръдваха, макар някои да бяха запазили инстинкта си да лежат в сенките. Повечето бяха тихи, макар че малцина мълчаха напълно. Раоден чуваше мрънкането, хлипането и стоновете им. Повечето си повтаряха едно и също. Мантра, която съпровождаше страданието им.
— Доми, Доми, Доми…
— Толкова красива, преди бях толкова красива…
— Стига, стига, стига. Нека да спре…
Раоден се напрягаше да не ги чува. Гърдите започваха да го болят сякаш страдаше с бедните, неизвестни нещастници. Ако им обръщаше внимание, щеше да полудее много преди болката да го принуди.
Като се опитваше да отклони мислите си в друга посока, неизменно се сещаше за предишния си живот.
Дали приятелите му щяха да продължат с тайните сбирки? Дали Кайн и Роял щяха да удържат групата заедно? Как ли се справяше най-добрият му приятел Лукел? Раоден току-що се бе запознал с новата му жена и сега никога нямаше да види първото им дете.
Още по-лошо, това го подсещаше за собствения му брак. Никога не беше срещал бъдещата си съпруга, макар че бяха говорили многократно през сеони. Дали наистина беше толкова умна и интересна, колкото изглеждаше? Никога нямаше да разбере. Ядон сигурно бе прикрил трансформацията на сина си, бе обявил, че е умрял. Така Сарене нямаше да дойде в Арелон. Щом научеше новината, щеше да си остане в Теод и да потърси друг съпруг.
Поне да я беше видял веднъж. Но тези мисли бяха безполезни. Вече беше елантрисец.
Реши да се съсредоточи над самия град. Трудно можеше да се повярва, че преди Елантрис е бил най-красивото място в Опелон и дори на света. Сега виждаше само слуз, гниене и ерозия. Но под мръсотията си личаха останки от предишното могъщество. Кула, отломки от красив барелеф, параклиси и големи имения, колони и арки. Преди десет години този град сияеше с мистичен блясък. Град в снежнобяло и златно.
Никой не знаеше какво е причинило реод. Според някои теории, предимно на деретските жреци, падането на Елантрис беше причинено от Бог. Преди реод жителите бяха като полубожества и се отнасяха към останалите религии с безразличието на господар, оставящ кучето си да обира остатъци от пода. Красотата на Елантрис и могъществото на обитателите му спираше околното население да се присъедини към Шу-Кесег. Защо да търсиш невидима сила, когато божествата живеят в съседство? Раоден помнеше, че падението бе придружено с буря. Самата земя се бе разтресла, а в южната провинция бе зейнала огромна бездна. Елантрис бе загубил своята слава, а жителите му се бяха променили от белокоси, сияйни същества в петнисти и плешиви създания. Сякаш страдаха от някаква ужасна болест в последен стадий. Елантрис бе спрял да блести и бе помръкнал.
При това само преди десет години. Десет години не бяха достатъчно. Камъните не трябваше да рухват за толкова кратко време. Мръсотията не можеше да се събере толкова бързо. Особено с крайно малко жители, повечето от които дори не се движеха. Сякаш самият Елантрис се опитваше да умре. Град, извършващ самоубийство.
— Пазарът на Елантрис — обяви Галадон. — Това беше едно от най-величествените места на света. Търговци от цял Опелон идваха да продават екзотични стоки на местните. Освен това човек можеше да си купи по-ценните елантриски магии. Не всички бяха безплатни. Коло?
Намираха се на сграда с плосък покрив. Някои от жителите предпочитаха такива вместо куполи или наклонени, защото на тях можеха да си правят градинки. Кварталът пред тях беше като останалите, мрачен и порутен. Раоден можеше да си представи шарените сергии по улиците, но сега бяха останали само покрити със слуз парцали.
— Може ли да се приближим? — попита принцът и се наведе от ръба, за да огледа пазара.
— Можеш, стига да искаш, суле — отвърна Галадон уклончиво. — Но аз оставам тук. Хората на Шаор обичат да гонят минувачите. Едно от малкото удоволствия, които са им останали.
— Добре тогава, разкажи ми повече за Шаор.
Галадон сви рамене.
— На такова място мнозина търсят лидер. Някой, който да ги извади от хаоса. Както в повечето общества, и тук най-силните взимат властта. Шаор изпитва удоволствие да контролира другите и по някаква причина най-дивите и неморални елантрисци се събират край него.
— И той прибира даровете от една трета от новодошлите? — попита Раоден.
— Е, самият Шаор рядко се занимава лично с това, но да. Неговите хора имат право на една трета от даровете.
— Защо са направили компромис? Ако хората му са толкова неудържими, както казваш, какво ги е убедило да спазват подобна сделка?
— Останалите банди не са по-малки, суле — обясни Галадон. — Навън хората са убедени в своята безсмъртност. Ние сме по-големи реалисти. Човек рядко печели победа без поне няколко рани, а тук дори две одрасквания може да ти донесат по-мъчителна агония от бързо обезглавяване. Хората на Шаор са диви, но не са пълни идиоти. Няма да се бият, ако нямат сериозни шансове за огромна награда. Ти реши, че физиката ти е спряла вчерашния нападател, нали?
— Не бях сигурен — призна Раоден.
— Дори най-малкият намек, че си готов на съпротива, може да ги отблъсне, суле. Удоволствието да те измъчват не си струва риска да получат някой случаен удар.
Раоден потръпна при тази мисъл.
— Покажи ми къде живеят другите банди.
Университетът и дворецът бяха един до друг. Според Галадон Аанден и Карата поддържаха крехко примирие, включващо стражи и от двете страни. Двамата отново се насочиха към един плосък покрив, като се изкачиха по доста съмнително стълбище.
Раоден за малко да падне, когато едно от стъпалата изскърца под него, но гледката отгоре си струваше усилията.
Дворецът на Елантрис беше достатъчно грамаден, за да събуди възхищение въпреки упадъка. Всяко от петте крила имаше купол с величествен шип. Само средният купол бе останал незасегнат и се извисяваше гордо. Най-високата постройка, която Раоден бе виждал.
— Това трябва да е точният център на Елантрис — кимна Галадон към кулата. — Преди можеше да се изкачиш по стълбите и да видиш целия град. Сега аз не бих посмял. Коло?
Университетът също бе обширен, но по-малко впечатляващ. Имаше пет-шест продълговати сгради с големи пространства между тях. Вероятно градини, които отдавна бяха изядени до корен от гладуващите обитатели.
— Карата е най-строгият и най-спокойният водач. — Галадон погледна към университета. Погледът му беше странен, сякаш виждаше нещо, което убягваше на Раоден. Обясненията му продължиха с характерния тон като че устата му не усещаше, че умът се е отплеснал някъде. — Тя не допуска често нови членове и е крайно териториална. Хората на Шаор може да те подгонят, ако си на тяхна земя, но само ако им се занимава. Карата не търпи натрапници. Но пък ако я оставиш на мира, и тя не те тормози. Почти никога не наранява новите, когато им взима храната. Днеска я мярна. Винаги се появява лично. Може би не вярва на хората си.
— Вероятно — съгласи се Раоден. — Какво друго знаеш за нея?
— Не много. Водачите на банди обикновено не приказват наляво-надясно.
— И ти ли почна да се отнасяш леконравно? — усмихна се Раоден.
— Ти ми влияеш лошо, суле. Мъртвите нямат повод за веселие. Единственото нещо, което знам за Карата, е, че не й харесва особено в Елантрис.
— Че на кого му харесва? — намръщи се Раоден.
— Всички го мразим, суле, но малцина имат куража да се опитат да избягат. Вече са хващали Карата три пъти в Кае, все около двореца. Още един път и жреците ще я изгорят.
— Какво търси в двореца?
— Не беше така любезна да ми обясни. Според хората се опитва да убие крал Ядон.
— Краля ли? Че какво ще постигне с това?
— Отмъщение, разплата, хаос. Все добри причини, когато си вече погубен. Коло?
Раоден се намръщи. Може би заради живота покрай баща му, който беше параноично обсебен от вероятни покушения, се беше разглезил, но убийството на краля не му се струваше като вероятна цел.
— Ами другият водач?
— Аанден ли? — попита Галадон. — Твърди, че е бил благородник, преди да го хвърлят тук. Май барон. Опитва да се наложи като монарх на Елантрис и е ядосан, че Карата контролира двореца. Събира придворни, твърди, че ще нахрани поддръжниците си, макар засега да са получили само няколко сварени книги, и прави планове да нападне Кае.
— Какво? — учуди се Раоден. — Да нападне?
— Не е сериозен — отвърна Галадон. — Но е добър в пропагандата. Твърди, че има план да освободи Елантрис, и това му осигурява последователи. Въпреки това е жесток. Карата наранява само хората, които се промъкват в двореца. Аанден раздава присъди, когато му скимне. Според мен, суле, не е много в ред.
Раоден се намръщи. Ако този Аанден беше барон, вероятно го познаваше. Но пък името му беше непознато. Навярно Аанден бе излъгал или си бе избрал ново име при пристигането в Елантрис.
Раоден огледа зоната между двореца и университета. Нещо беше привлякло вниманието му. Нещо толкова обикновено, че нямаше да го погледне втори път, ако не беше първото в Елантрис.
— Това кладенец ли е? — попита той несигурно.
Галадон кимна.
— Единственият в града.
— Как така?
— Има вътрешни водопроводи, суле, благодарение на аондорската магия. Не е имало нужда от кладенци.
— А този за какво е?
— Мисля, че са го ползвали за религиозни церемонии. Някои от службите изискват прясно извадена вода от реката.
— Значи река Аредел минава под града.
— Разбира се. Къде другаде да отиде. Коло?
Раоден присви очи замислено, но не каза нищо повече. Докато гледаше към града, забеляза малка топка светлина, която се носеше по улицата. Сеонът кръжеше безцелно и от време на време се въртеше в кръг. От това разстояние не можеше да види аона в центъра му.
Галадон забеляза втренчения му поглед.
— Сеон — отбеляза дуладелецът. — Срещат се из града.
— Значи е вярно? — попита Раоден.
Галадон кимна.
— Когато господарят бъде взет от шаод, сеонът полудява. Много от тях се носят из града. Не говорят, само кръжат безцелно.
Раоден извърна очи. Откакто беше хвърлен в Елантрис, избягваше да мисли за собствения си сеон, Йен. Беше чувал какво става със сеоните, щом господарите им станеха елантрисци.
Галадон погледна към небето.
— Скоро ще вали.
Раоден вдигна поглед, но не видя нито един облак.
— Щом казваш.
— Повярвай ми. По-добре да се приберем, освен ако не искаш да си мокър следващите дни. Тук е трудно да запалиш огън. Дърветата са твърде влажни и изгнили, за да горят.
— Къде ще отидем?
Галадон сви рамене.
— Избери си къща, суле. Има голям шанс да е необитаема.
Предишната вечер бяха спали в една изоставена постройка, но сега Раоден се присети за нещо.
— Галадон, ти къде живееш?
— В Дуладел — отвърна незабавно мъжът.
— Говоря за сега.
Галадон се замисли и го погледна несигурно. След това сви рамене и му махна да го последва по нестабилното стълбище.
— Ела.


— Книги! — възкликна развълнувано Раоден.
— Не трябваше да те водя тук — измърмори Галадон. — Сега никога няма да се отърва от теб.
Галадон го бе довел в нещо, което приличаше на изоставена изба, но всъщност бе доста различно. Тук въздухът бе по-сух, въпреки че бе под земята, а и беше по-хладно. Галадон извади фенер от една ниша и го запали с кремък и желязо, сякаш за да разсее предишните опасения за огъня. Светлината разкри изненадваща гледка.
Приличаше на кабинет на книжовник. По стените бяха нарисувани аони — мистичните древни знаци на аонския език, и имаше няколко рафта с книги.
— Как откри това място? — попита нетърпеливо Раоден.
— Случайно се натъкнах — сви рамене Галадон.
— Всички тези книги… — Раоден взе една от полицата. Беше малко мухлясала, но се четеше нормално. — Галадон, това може да ни научи на тайните на аоните! Замислял ли си се?
— Аоните ли?
— Магията на Елантрис. Казват, че преди реод елантрисците са създавали могъщи магии, като просто рисували аони.
— О, говориш за това ли? — Едрият тъмнокож мъж вдигна ръце.
Започна да очертава символ във въздуха, аона Део, и пръстът му остави светеща следа.
Раоден се опули и книгата падна от изтръпналите му пръсти. Аоните. Според историята само елантрисците можеха да отключват тяхната сила. Могъществото им уж беше изчезнало заедно с падението на Елантрис.
Галадон се усмихна през блестящия символ, който висеше във въздуха между тях.


5.

— Милостиви Доми — възкликна Сарене. — Този откъде се взе?
Гьорнът крачеше през тронната зала с характерната за ранга си арогантност. Носеше кървавочервената броня на деретски върховен жрец, а екстравагантното алено наметало се развяваше зад него, но поне нямаше оръжие.
Костюмът имаше за цел да впечатлява и въпреки мнението на Сарене за гьорните вършеше работа. Разбира се, беше предимно декоративен. Дори във военизираното общество на Фьорден малцина можеха да се разхождат така свободно, облечени с цяла кована броня. Металът вероятно беше тънък и лек и в битка нямаше да е от особена полза.
Гьорнът мина покрай нея, без да й обърне внимание, съсредоточен върху краля. Беше млад за подобен ранг, някъде в началото на четирийсетте, и в подрязаната му черна коса почти нямаше следи от сиво.
— Нали знаехте, че в Елантрис има дерети, милейди. — Аше висеше както обикновено около нея, един от двата присъстващи сеона. — Защо се изненадвате от присъствието на фьорденски жрец.
— Това е истински гьорн, Аше. В цялата империя Фьорден са само двайсет. В Кае има някакъв процент вярващи, но не чак толкова, че да заслужават посещение от върховен жрец. Гьорните са крайно натоварени.
Сарене гледаше как мъжът крачи през залата, прорязвайки път през хората като птица през облак мушички.
— Ела — каза тя на Аше и тръгна по периферията на помещението. Не искаше да изпусне думите на гьорна.
Нямаше нужда да се тревожи. Щом мъжът заговори, твърдият му глас отекна в цялата тронна зала.
— Крал Ядон — кимна той леко вместо да се поклони. — Аз съм гьорн Хратен и нося послание от вирн Вулфден Четвърти. Той смята, че е време двете ни нации да споделят нещо повече от обща граница. — Говореше с мелодичен, но явен фьорденски акцент.
Ядон вдигна глава от документите с почти открито мръщене.
— Какво още иска вирнът? Вече подписахме търговска спогодба.
— Негово светейшество се бои за душите на народа ви, ваше величество — отвърна Хратен.
— Ами нека ги покръсти. Позволил съм пълна свобода на вашите жреци да проповядват в Арелон.
— Хората реагират твърде бавно, ваше величество. Те имат нужда от подтик или знак. Вирнът смята, че е време лично вие да приемете Шу-Дерет.
Този път Ядон не си направи труд да скрива раздразнението в гласа си.
— Вече вярвам в Шу-Корат, жрецо. Ние служим на един и същ Бог.
— Дерет е единствената истинска форма на Шу-Кесег — отвърна мрачно Хратен.
Ядон махна небрежно.
— Не ме интересуват споровете между двете секти. Върви проповядвай на невярващите. Все още има много арелонци, които се придържат към старата религия.
— Не бива да отхвърляте предложенията на вирна така безгрижно — предупреди го гьорнът.
— Жрецо, пак ли трябва да минаваме през това? Заплахите ти са напразни. Фьорден няма истинско влияние от двеста години. Сериозно ли мислиш, че ще ме стреснеш с могъществото ви от едно време?
Хратен присви опасно очи.
— Фьорден е много по-могъщ отпреди.
— Наистина ли? — заяде се Ядон. — Къде ви е голямата империя? Къде са армиите? Колко страни сте завладели през последния век? Може би един ден ще осъзнаете, че империята ви рухна преди триста години.
Хратен замръзна, след което повтори официалното си кимване и се завъртя, а наметалото му се развя заплашително.
За съжаление молитвите на Сарене не се сбъднаха и той не се спъна в наметалото, докато вървеше към вратата. Преди да излезе, Хратен се обърна и погледна разочаровано тронната зала. Вместо на краля, погледът му попадна на Сарене.
Очите им се срещнаха за момент и пролича учудването му от необичайната й височина и русата теодска коса. След това мъжът излезе, а в залата започнаха сто едновременни разговора.
Крал Ядон изсумтя и се върна към документите си.
— Той не вижда — прошепна Сарене. — Не осъзнава.
— Кое, милейди? — попита Аше.
— Колко опасен е този гьорн.
— Негово величество е търговец, а не истински политик. Той не вижда нещата като вас.
— Въпреки това. — Сарене говореше тихо, така че само Аше да я чува. — Крал Ядон трябва да е достатъчно опитен, за да разбере, че поне думите на Хратен за Фьорден са истина. Вирновете са много по-могъщи, отколкото преди векове, дори в разцвета на старата империя.
— Трудно е да се вгледаш отвъд военната мощ, особено когато си относително нов монарх. Крал Ядон не може да прецени, че жреците на Фьорден са много по-влиятелни от която и да е армия.
Сарене потупа бузата си замислено.
— Е, Аше, поне сега няма нужда да се притесняваш, че ще забъркам сериозна беля с благородниците на Кае.
— Съмнявам се, милейди. Какво друго бихте направили?
— О, Аше — измърка сладко тя. — Защо да се занимавам с некомпетентни аристократи, като мога да премеря сили с истински гьорн? — Сетне продължи по-сериозно: — Вирнът подбира висшите си жреци добре. Ако Ядон не внимава, както изглежда, този Хратен ще му покръсти целия град, преди да се усети. Каква полза от саможертвения ми брак, ако Арелон се предаде на враговете ни?
— Може би преувеличавате, милейди — каза Аше и запулсира. Репликата беше позната. Сеонът често я употребяваше.
Сарене поклати глава.
— Този път не. Това беше тест, Аше. Сега Хратен ще смята, че е оправдано да предприеме действия срещу краля. Вече се убеди, че Арелон се управлява от еретик. Ще се опита да подкопае властта му и управата на кралството ще рухне за втори път в рамките на десет години. Само че този път отгоре няма да изплува търговската класа, а деретското жречество.
— Значи ще помогнете на Ядон? — попита Аше с весел тон.
— Той е мой суверен.
— Макар да мислите, че е нетърпим?
— Всичко е по-добро от фьорденско господство. А и може да съм сгрешила за Ядон. — Взаимоотношенията им не се развиваха добре след срамното посрещане. Ядон практически я бе пренебрегнал напълно на погребението на Раоден, което я устройваше. Така можеше да наблюдава за странности в церемонията. За съжаление събитието бе разочароващо обикновено и никой благородник не се бе издал с отсъствието си или с твърде виновен вид.
— Да… — продължи тя. — Може пък да се разберем, като не си обръщаме никакво внимание.
— Какво, в името на горящия Доми, търсиш пак в залата ми, момиче! — извика кралят зад нея.
Сарене вдигна раздразнено очи към небето, а Аше се засмя тихо, докато тя се обръщаше към Ядон.
— Моля? — попита принцесата с най-невинния си тон.
— Ти! — посочи я Ядон. Беше в разбираемо лошо настроение, макар че според слуховете той рядко имаше добро. — Не разбра ли, че жените нямат място тук, освен ако не бъдат повикани?
Сарене примигна объркано.
— Никой не ми казвал това, ваше величество. — Постара се да изглежда максимално малоумно.
Ядон измърмори нещо за глупавите жени и поклати глава заради очевадната липса на разбирателство.
— Само исках да разгледам картините — каза Сарене с треперещ глас, сякаш след миг щеше да се разплаче.
Ядон вдигна длан, за да прекъсне тирадата й, и се обърна към документите. Сарене едва удържа усмивката си, докато бършеше очи и се обръщаше уж към картините.
— Това беше неочаквано — каза тихо Аше.
— После ще се оправя с Ядон — измърмори Сарене. — В момента имам по-големи тревоги.
— Не вярвах, че ще видя деня, в който точно вие ще се поддадете на женския стереотип. Дори да е само преструвка.
— Какво? — изпърха с клепачи Сарене. — Аз да се преструвам?
Аше изсумтя.
— Така и не разбрах как вие сеоните издавате подобни звуци. Нямате нос, как тогава сумтите?
— С дългогодишна практика, милейди — отвърна Аше. — Наистина ли ще трябва да понасям хленченето ви всеки път, когато разговаряте с краля?
Сарене сви рамене.
— Щом очаква да бъда глупава, ще бъда такава. По-лесно е да манипулираш хората, когато предполагат, че си толкова тъп, та не можеш да запомниш името си.
— Ене? — чу се глас зад нея. — Ти ли си? — Гласът беше басов и пресипнал, странно познат. Сякаш човекът беше постоянно прегракнал, но досега не бе чувала някой прегракнал да вика толкова силно.
Сарене се обърна колебливо. Грамаден мъж, по-висок, широк, обемист и мускулест, отколкото изглеждаше възможно, си пробиваше път през тълпата. Носеше син копринен жакет — Сарене потръпна, като си представи колко какавиди са отишли за направата му — и панталони с надиплени крачоли по арелонската мода.
— Ти си! — възкликна мъжът. — Мислехме, че ще дойдеш чак другата седмица!
— Аше — прошепна тя. — Кой е този ненормалник и какво иска от мен?
— Изглежда познат, милейди. Съжалявам, но паметта ми вече не е толкова добра.
— Ха! — Огромният мъж я притисна в мечешка прегръдка. Беше странно чувство. Тялото й беше смачкано от голямото шкембе, а лицето й — натиснато в мускулестите гърди. Тя устоя на напъна да се дръпне с надеждата, че мъжът ще я пусне, преди да припадне. Аше сигурно щеше да повика помощ, ако видеше, че лицето й почервенява.
За щастие човекът я освободи много преди да почне да се задушава, и я хвана за раменете.
— Променила си се. Когато те видях за последно, ми стигаше до коленете. — Той огледа високата й фигура. — Е, не че някога си ми била само до коленете, но да речем, до кръста. Майка ти все повтаряше, че ще станеш много висока!
Сарене поклати глава. Гласът беше познат, но не можеше да го свърже с чертите. Обикновено имаше добра памет за лица… Освен…
— Шишо Кай? — попита тя колебливо. — Милостиви Доми! Какво е станало с брадата ти.
— Арелонските благородници не носят бради, малката. Не съм си пускал от години.
Той беше. Гласът беше по-различен, обръснатото лице непознато, но очите бяха същите. Помнеше широките кафяви очи, винаги готови да се засмеят.
— Шишо Кай — промърмори тя. — Къде ми е подаръкът?
Чичо й Кайн се засмя, макар че дрезгавият му глас повече приличаше на ръмжене. Това бяха първите й думи при всяко посещение. Чичо й винаги носеше екзотични подаръци, достатъчно екстравагантни, за да впечатлят и дъщерята на краля.
— Боя се, че този път нямам подарък, малката.
Сарене се изчерви. Преди да успее да измисли някакво извинение, Шишо Кай я прегърна през рамото и започна да я дърпа към изхода на тронната зала.
— Ела, да те запозная с жена ми.
— Жена! — стресна се Сарене. Не беше виждала Кайн от десет години, но помнеше поне едно нещо. Чичо й беше заклет ерген и женкар. — Шишо Кай се е оженил?
— Не само ти порасна през последното десетилетие — изхриптя чичо й. — А и колкото и да е сладко да ми викаш Шишо Кай, може би вече трябва да ме наричаш чичо Кайн.
Сарене се изчерви отново. Шишо Кай беше собственият й вариант на произнасяне, защото не можеше да каже „ч“ като малка.
— Как е баща ти? — попита едрият мъж. — Предполагам, че се държи подходящо царствено.
— Добре е, чичо. Но сигурно ще се изненада, като разбере, че се подвизаваш в двора на Арелон.
— Той знае.
— Не, мисли, че при последното пътуване си се установил на някой от далечните острови.
— Сарене, ако си толкова умна, колкото беше като малка, трябва да си се научила да различаваш истината от историите.
Изявлението я поля като студен душ. Помнеше смътно как един ден бе видяла кораба на чичо й да заминава и бе попитала баща си кога ще се върне. Евънтео беше отвърнал с намръщено лице, че Шишо Кай потегля на много, много дълго пътешествие.
— Но защо? — попита тя. — През цялото време си живял на няколко дни път от нас и не дойде да ни видиш?
— Това е история за друг път, малката — каза Кайн и поклати глава. — Сега е време да се запознаеш с чудовището, което успя да плени чичо ти.
Съпругата на Кайн не приличаше на чудовище. Всъщност беше една от най-красивите възрастни жени, която Сарене бе виждала. Даора имаше силно лице с издялани като на статуя черти и добре поддържана кестенява коса. Изобщо не приличаше на жена, която би се забъркала с чичо й. Но пък спомените на Сарене датираха отпреди десет години.
Голямото имение, наподобяващо замък, не беше изненада. Чичо й беше търговец и винаги носеше скъпи дарове и екзотични дрехи. Не само беше по-малкият син на краля, но и много добър в работата си.
И явно продължаваше да е добър. Беше се завърнал в града едва тази сутрин и затова Сарене не го бе засякла на погребението.
Най-голямата изненада бяха децата. Вече знаеше, че е женен, но не можеше да си представи шантавия Шишо Кай като баща. Представите й се разбиха в момента, в който Кайн и Даора отвориха вратата на трапезарията.
— Татко е вкъщи! — чу се млад, момичешки глас.
— Да, татко се прибра — потвърди Кайн многострадално. — И не, не ти нося нищо. Нямаше ме само за няколко минути.
— Няма значение, че не носиш нищо. Просто искам да ям. — Момичето беше на около десет, но имаше сериозен глас, почти като на възрастен. Носеше розова рокля с бяла панделка и имаше руса коса.
— Кайсе, кога не искаш да ядеш? — попита кисело момчето до нея, което изглеждаше почти идентично.
— Сарене — обяви Кайн, — запознай се с братовчедите си Кайсе и Даорн. Двете най-големи главоболия в живота на бедния ти чичо.
— Стига де, татко. Знаеш, че щеше да полудееш от скука без тях — каза мъж, който се появи от далечната врата. Беше със среден арелонски ръст, тоест с няколко сантиметра по-нисък от Сарене, стройно тяло и изключително красиво лице. Косата му беше разделена на път и се спускаше от двете страни на лицето. До него стоеше жена с черна коса и изучаваше Сарене с леко присвити устни.
Мъжът се поклони леко.
— Ваше височество — каза той със съвсем лека усмивка.
— Синът ми Лукел — обясни Кайн.
— Синът ти ли? — възкликна Сарене. Можеше да приеме малките деца, но Лукел изглеждаше по-голям от нея. Тоест…
— Не — поклати глава Кайн. — Лукел е от предишния брак на Даора.
— Не че това ме прави по-малко негов син. — Лукел се усмихна широко. — Няма да зарежеш отговорността за мен толкова лесно.
— Дори самият Доми не би посмял да поеме отговорност за теб. Както и да е, това до него е Джала.
— Дъщеря ти? — попита Сарене, докато Джала правеше реверанс.
— Снаха — обясни тъмнокосата жена със силен акцент.
— Ти си от Фьорден? — изненада се Сарене. Косата беше само намек, но името и акцентът го доказваха.
— От Сворден — поправи я Джала. Не че имаше значение. Малкото кралство си беше практически провинция на Фьорден.
— Двамата учехме в университета на Сворден — обясни Лукел.
— Оженихме се миналия месец.
— Поздравления. Добре е, че не съм единствената младоженка в стаята. — Сарене искаше да прозвучи лековато, но не можа да скрие горчивината в гласа си. Усети голямата лапа на Кайн на рамото си.
— Съжалявам, Ене — каза нежно той. — Не исках да го споменавам. Заслужаваш по-добра съдба. Винаги си била весела като дете.
— Не е голяма загуба — отвърна Сарене с безразличие, което не изпитваше. — Все пак не го познавах, чичо.
— Въпреки това — включи се Даора. — Сигурно е било голям шок.
— Може да се каже — съгласи се Сарене.
— Ако ще помогне — продължи Кайн, — да знаеш, че принц Раоден беше добър човек. Един от най-добрите ми познати. Ако беше по-запозната с арелонската политика, щеше да знаеш, че не използвам тези думи често, когато говоря за двора на Ядон.
Сарене кимна. Беше донякъде щастлива, че е преценила правилно Раоден по писмата. Друга част от нея смяташе, че ще й е по-лесно, ако продължава да мисли, че принцът прилича повече на баща си.
— Стига приказки за умрели принцове — чу се настойчив глас от масата. — Ако не вечеряме скоро, татко ще спре да се оплаква от мен, защото ще умра.
— Да, Кайн — съгласи се Даора. — По-добре върви в кухнята да се увериш, че манджите няма да загорят.
Кайн изсумтя.
— Всичко се движи по график. Невъзможно е… — Едрият мъж спря, помириса въздуха, изруга и излезе бързо от стаята.
— Чичо Кайн ли готви вечерята? — изуми се Сарене.
— Чичо ти е един от най-добрите готвачи в града, скъпа — обясни Даора.
— Чичо Кайн? — повтори Сарене. — Готвач?
Даора кимна сякаш това бе всекидневие.
— Кайн е посетил повече места от всеки арелонец и е събрал всякакви рецепти. Мисля, че тази вечер готви някакво ястие от Джиндо.
— Това значи ли, че скоро ще ядем? — настоя Кайсе.
— Мразя джиндоска храна — оплака се Даорн. — Твърде е пикантна.
— Ти не харесваш нищо, ако не е сладко — подразни го Лукел и разроши косата му.
— Даорн, върви да повикаш Адиен.
— Още ли имате? — ахна Сарене.
Даора кимна.
— Последният. Братът на Лукел.
— Сигурно спи — обади се Кайсе. — Адиен винаги спи. Сигурно, защото умът му е само наполовина буден.
— Кайсе, момичетата, които говорят така за братята си, си лягат без вечеря — заплаши я Даора. — Даорн, заминавай.
— Не приличаш на принцеса — подхвърли Кайсе. Момичето седеше на стола до Сарене. Трапезарията беше уютна и приличаше на кабинет, с ламперия от тъмно дърво и най-различни реликви от пътешествията на Кайн.
— Как така? — попита разсеяно Сарене, докато се опитваше да установи как се ползват странните джиндоски прибори за хранене. Имаше две пръчки, едната заострена, а другата с плосък край. Останалите ги употребяваха рутинно и Сарене не искаше да се оплаква.
Или щеше да се научи, или да остане гладна. Второто изглеждаше по-вероятно.
— Ами първо, твърде висока си — продължи момичето.
— Кайсе — смъмри я майка й заплашително.
— Е, вярно е. Според книгите принцесите трябва да са деликатни. Не съм сигурна какво точно значи, но не мисля, че тя е деликатна.
— Аз съм от Теод — изтъкна Сарене и успешно набучи нещо, което приличаше на маринована скарида. — Там всички са високи.
— И татко е от Теод, Кайсе — включи се Даорн. — Знаеш, колко е висок.
— Но татко е дебел — отбеляза момичето. — Ти защо не си дебела?
Кайн се появи от кухнята и халоса дъщеря си по главата с подноса за сервиране.
— Така си и мислех — измърмори той, заслушан в металическото кънтене. — Главата ти дрънчи на кухо. Това обяснява всичко.
Кайсе разтърка темето си и се върна към храната, но продължи да мърмори.
— Все пак принцесите трябва да са по-дребни. Освен това уж имат добри маниери, а братовчедката Сарене изтърва половината храна на пода. Кой е чувал за принцеса, която не знае как се използват пръчици май пон?
Сарене се изчерви и погледна към чуждоземните прибори.
— Не я слушай, Ене — засмя се Кайн и сервира ново ухаещо ястие на масата. — Това е джиндоска храна. Готви се с толкова мазнина, че ако половината не падне на пода, значи има нещо нередно. Скоро ще свикнеш с пръчиците.
— Може да ползваш лъжица — предложи услужливо Даорн. — Адиен винаги яде така.
Сарене отклони поглед към Адиен — беше слабоват младеж наближаващ двайсетте. Беше блед и имаше странно, притеснително изражение. Ядеше някак сковано и неконтролируемо. Докато се хранеше, си мърмореше, май числа. Сарене беше виждала и преди такива хора, които не бяха съвсем наред.
— Татко, храната е прекрасна. — Лукел отклони вниманието от брат си. — Мисля, че не си ни готвил досега това ястие със скаридите.
— Нарича се хай ко — отвърна Кайн с пресипналия си глас. — Научих го от един пътуващ търговец миналата година, докато още учеше в Сворден.
— Шестнайсет милиона четиристотин хиляди седемстотин седемдесет и две — измърмори Адиен. — Толкова крачки има до Сворден.
Сарене се сепна, но останалите не му обърнаха внимание и тя реши да последва примера им.
— Наистина е чудесно, чичо. Не си представях, че може да си готвач.
— Винаги ми е харесвало — обясни той, докато се настаняваше на стола си. — Щях да ти правя разни неща, но главната готвачка на майка ти си беше втълпила, че кралските особи нямат място в кухнята. Опитах се да изтъкна, че всъщност кухните ми принадлежат отчасти, но тя така и не ми позволи да припаря там.
— Не ти е направила услуга — каза Сарене. — Нали не готвиш само ти?
Кайн поклати глава.
— Не, за щастие. Даора също се справя много добре.
Сарене примигна изненадано.
— Значи си нямате постоянен готвач.
Кайн и Даора поклатиха глави едновременно.
— Татко е нашият готвач — добави Кайсе.
— Никакви слуги ли нямате? — продължи да пита Сарене. Беше решила, че липсата на прислуга е заради желанието на Кайн да изкарат вечерта в по-задушевна атмосфера.
— Никакви — отговори Кайн.
— Но защо?
Кайн погледна жена си и после отново Сарене.
— Нали знаеш какво се случи преди десет години?
— Реод? Наказанието?
— Да, но знаеш ли какво означава то?
Сарене се замисли и сви леко рамене.
— Краят на Елантрис.
Кайн кимна.
— Сигурно никога не си виждала елантрисец. Беше твърде малка, когато дойде реод. Трудно е да се обясни как се промениха нещата след това бедствие. Елантрис беше най-красивото място на света. Повярвай, бил съм навсякъде. Беше монумент от светещ мрамор и лъскав метал, а жителите му изглеждаха от същия материал. След това пропаднаха.
— Да, изучавала съм го — кимна Сарене. — Кожата им е станала на тъмни петна, а косата е почнала да пада…
— Това може да се научи от книгите, но не си го преживяла. Не знаеш какъв ужас настана, когато хората видяха как божествата им падат. Това унищожи управлението на Арелон и страната потъна в хаос. — Той замълча за момент. — Слугите започнаха революцията, Сарене. Щом господарите им паднаха, слугите се обърнаха срещу тях. Според сегашните благородници точно доброто отношение към нисшата класа ги е подтикнало да свалят бившите си господари при първата проява на слабост. Според мен беше просто страхът. Смес от невежия страх, че елантрисците имат някаква ужасна болест, и от ужаса, че някой, когото си почитал, се срива пред очите ти. Слугите причиниха повечето щети. Първо на малки групи, а после в унищожителни масови безредици. Убиваха всеки елантрисец, до когото се докопаха. Най-могъщите бяха първи, но след това продължиха и с по-слабите. Не се ограничаваха само с елантрисците, нападаха роднини, приятели и дори хора, назначени на важни постове. Двамата с Даора гледахме ужасено и се радвахме, че в семейството ни няма елантрисци. След тази нощ така и не посмяхме повече да си вземем прислуга.
— Пък и не ни трябва — допълни Даора. — Ще се изненадаш колко много работа може да свърши човек.
— Особено когато има две деца за по-гадните задачи — обади се Кайн с мазна усмивка.
— Само за това ли ставаме? — засмя се Лукел. — Да чистим пода?
— Единствената причина да има човек деца — отвърна Кайн. — С майка ти заченахме Даорн само защото ни трябваше някой за нощните гърнета.
— Татко, моля те — намеси се Кайсе. — Опитвам се да ям.
— Милостивият Доми да е на помощ на клетника, който прекъсне вечерята на Кайсе — подсмихна се Лукел.
— Принцеса Кайсе — поправи го момичето.
— О, значи малката ми дъщеричка вече е принцеса? — попита развеселено Кайн.
— Щом Сарене е принцеса, значи и аз съм. Нали си й чичо? Значи и ти си принц. Нали така?
— Да, така е. Но официално вече нямам титла.
— Сигурно са те изгонили, защото си говорил за нощни гърнета по време на вечеря. Принцесите не правят така. Това са ужасни маниери.
— Разбира се — потвърди Кайн с приветлива усмивка. — Чудно как не съм се усетил преди.
— Е — продължи Кайсе. — Ако ти си принц, дъщеря ти е принцеса.
— Боя се, че не е точно така — обади се Лукел. — Татко не е крал, така че децата му ще са барони или графове, а не принцове.
— Вярно ли? — попита разочаровано Кайсе.
— Боя се, че да — отвърна Кайн. — Но повярвай ми. Който твърди, че не си принцеса, не е чувал как мрънкаш, като дойде време за лягане.
Момичето се замисли за момент, несигурно как да приеме този коментар. Накрая просто се върна към вечерята. Сарене не й обръщаше внимание. Умът й бе зациклил на момента, в който чичо й призна, че вече няма официална титла. Миришеше на политика. Мислеше си, че знае всички събития от последните петдесет години в Теод, но не бе чувала, че Кайн официално е лишен от титла.
Преди да зададе повече въпроси, през прозореца се появи Аше. Заради вълнуващата вечеря Сарене почти бе забравила, че го е пратила да следи гьорн Хратен.
Кълбото светлина увисна колебливо във въздуха.
— Милейди, прекъсвам ли ви?
— Не, Аше. Ела да се запознаеш с роднините ми.
— Имаш си сеон! — възкликна изумено Даорн. Сестра му беше толкова поразена, че за първи път само мълчеше.
— Това е Аше — обясни Сарене. — Той служи на фамилията ми от двеста години и е най-мъдрият сеон, който познавам.
— Милейди, преувеличавате — отвърна Аше, но заблестя по-силно.
— Сеон… — промълви тихо Кайсе, забравила за вечерята.
— Винаги са били редки — намеси се Кайн. — Сега повече отвсякога.
— Откъде го имаш? — поинтересува се Кайсе.
— От майка ми. Тя ми предаде Аше, когато се родих. — Предаването на сеон беше един от най-скъпите подаръци.
Някой ден тя щеше да избере нов повереник за Аше. Планираше това да е някое от децата й или внуците. Към момента обаче подобна възможност изглеждаше крайно малко вероятна.
— Сеон — повтори Кайсе с почуда. След това се обърна към Сарене с блеснал поглед. — Може ли да си поиграя с него след вечеря?
— Да си играе с мен ли? — попита Аше несигурно.
— Може ли, моля, братовчедке Сарене? — настоя Кайсе.
— Не знам — отвърна Сарене с усмивка. — Помня някакви коментари за височината ми.
Всички се засмяха при разочарованото изражение на момиченцето. В този момент, сред смеха им, за пръв път след като бе напуснала дома си преди седмица, Сарене почувства, че напрежението й почва да си отива.


6.

— Опасявам се, че няма никаква надежда за краля. — Хратен скръсти ръце на нагръдника си и погледна замислено към тронната зала.
— Ваша милост? — не разбра Дилаф.
— Крал Ядон — обясни Хратен. — Надявах се, че ще мога да го спася. Въпреки че не очаквам аристокрацията да ме последва без съпротива. Твърде дълбоко са затънали. Може би, ако ги бяхме натиснали веднага след реод. Разбира се, по онова време още се страхувахме, че болестта на елантрисците може да е заразна.
— Джадет повали Елантрис — заяви пламенно Дилаф.
— Да. — Хратен не си направи труда да погледне към по-ниския мъж. — Но понякога Джадет използва естествени процеси да наложи волята си. Една болест би убила еднакво и арелонци, и фьорденци.
— Джадет ще защити избраниците си.
— Разбира се — съгласи се Хратен разсеяно и хвърли последен разочарован поглед от коридора към тронната зала. Беше направил предложението, защото знаеше, че най-лесният начин да спаси Арелон е като покръсти владетеля му, но не очакваше Ядон да реагира благосклонно. Ако можеше кралят да разбере колко страдание ще избегне с една проста смяна на вярата…
Вече беше твърде късно. Ядон беше отхвърлил официално Джадет. Бе наложително да се даде пример. Но Хратен трябваше да действа внимателно. Все още имаше ярки спомени от дуладелската революция, смъртта, кръвопролитието, хаоса. Трябваше да избегне подобен катаклизъм. Хратен беше строг и решителен мъж, но не харесваше насилието.
Но пък разполагаше само с три месеца и може би нямаше друг избор. Ако искаше да успее, вероятно щеше да се наложи да провокира бунт. Още смърт и хаос, ужасни неща за страна, която не се бе оправила от последната революция. Империята на Джадет нямаше да седи безучастно само защото няколко неуки аристократи не желаеха да приемат истината.
— Явно очаквах твърде много от тях — измърмори Хратен. — Все пак те са само арелонци.
Дилаф не реагира на коментара му.
— Артет, видях една странна личност в тронната зала — каза Хратен, докато вървеше покрай слугите и скулптурите, без да им обръща внимание. — Може би ще ми помогнеш да я идентифицирам. Беше по-висока от арелонците, а косата й е по-светла от местното кестеняво. Изглежда е пришълка.
— Какво носеше, ваша святост? — попита Дилаф.
— Черно. Черна рокля с жълт колан.
— Това е новата принцеса, ваша милост — изсъска Дилаф с внезапна злоба.
— Нова принцеса ли?
— Пристигна вчера, по същото време като вас. Трябваше да се омъжи за Раоден, сина на Ядон.
Хратен кимна. Не беше присъствал на погребението на принца, но бе чул за него. Ала не знаеше нищо за въпросния брак. Явно годежът беше скорошен.
— Останала е тук въпреки смъртта на принца?
Дилаф кимна.
— За нейно съжаление спогодбата валидизира брака въпреки смъртта.
— Аха. Откъде е тя?
— От Теод, ваша милост — изръмжа Дилаф.
Хратен кимна, разбираше омразата в гласа на Дилаф. Въпреки близостта на еретичния Елантрис Арелон все пак можеше да се надява на изкупление. Теод обаче беше родината на Шу-Корат, лъжовната секта на Шу-Кесег, бащинската религия на Шу-Дерет. Денят, в който Теод паднеше под властта на Фьорден, щеше да е наистина изключително радостен.
— Теодската принцеса може да е проблем — подсмихна се Хратен.
— Нищо не може да устои на империята на Джадет.
— Артет, ако нищо не можеше да й устои, вече щяхме да владеем целия свят. Джадет е щастлив да ни позволи да му служим и ни прославя, като огъва глупавите пред волята ни. А от всички глупаци на света теодците са най-опасни.
— Как една жена може да е опасна за вас, ваша святост?
— Ами, на първо място, бракът означава, че Теод и Арелон имат кръвна връзка. Ако не внимаваме, ще трябва да се бием едновременно с двете държави. Хората са по-склонни да се правят на герои, когато разполагат със съюзници.
— Разбирам, ваша милост.
Хратен кимна и излезе на открито.
— Гледай внимателно, артет, и ще те науча на най-важния урок. Малко хора го знаят, а още по-малко могат да се възползват от него.
— Какъв урок? — попита Дилаф, който продължаваше да върви плътно зад него.
Хратен се усмихна леко.
— Ще ти покажа как може да се унищожи нация. Средствата, с които слугите на Джадет могат да съборят кралство и да вземат под контрол душите на хората.
— Нямам търпение, ваша милост.
— Добре. — Хратен погледна в далечината към огромната стена на Елантрис. — Заведи ме там. Искам да видя падналите господари на Арелон.
Първото му впечатление от Кае беше колко незащитен е градът. Сега, като стоеше на стената на Елантрис, Хратен виждаше, че даже е надценил жалките фортификации на Кае. От външната страна на стената на Елантрис имаше широки терасирани стълби, които даваха достъп чак до върха. Бяха със здрава каменна конструкция и нямаше начин да се унищожат бързо. Ако жителите на Кае се оттеглеха в Елантрис, нямаше да са защитени, а хванати в капан.
Нямаше стрелци. Градската стража на Елантрис бе въоръжена с дълги и тежки копия, негодни за хвърляне. Крачеха гордо в жълто-кафявите си униформи без доспехи и явно се смятаха за по-висши от простото градско опълчение. Доколкото Хратен бе чул, стражата дори не беше нужна да държи елантрисците вътре. Създанията почти не се опитваха да избягат, а стената беше твърде голяма, за да се патрулира ефективно. Стражата беше повече за хорските очи, отколкото действителна военна част. Жителите на Кае се чувстваха по-спокойни в покрайнините на Елантрис, като знаеха, че войниците наблюдават града. Хратен подозираше, че при военен конфликт членовете на стражата щяха да имат затруднения да защитят себе си, камо ли населението на Кае.
Арелон беше като узрял плод, чакащ да бъде откъснат. Хратен беше чувал за хаоса след падането на Елантрис и за безбройните богатства, плячкосани от величествения град. Повечето богатства сега бяха в Кае, където аристокрацията живееше практически без охрана. Освен това се носеха слухове, че голяма част от ценностите, които бяха или твърде големи, или още неизнесени, преди Ядон да наложи изолация на града, все още се намира зад забранените стени на Елантрис.
Само суеверието и трудният достъп пазеха Елантрис и Кае от нашественици. По-малките банди бяха наплашени от страховитите слухове. По-големите бяха под контрола на Фьорден и нямаше да нападнат без заповед, или пък бяха подкупени от местните благородници. Но и в двата случая това едва ли щеше да продължи дълго.
Това беше и основната причина, поради която Хратен смяташе, че е оправдано да предприеме по-сериозни действия да наложи фьорденски контрол и закрила над Арелон. Нацията беше като яйце, балансиращо на планински връх и чакащо първия порив на вятъра, за да се търкулне надолу по скалите. Ако Фьорден не завладееше кралството скоро, то щеше да рухне поради множество различни проблеми. Некадърно управление, изтощена работническа класа, религиозна нестабилност и изчерпани ресурси. Всички тези неща се надпреварваха за крайния удар.
Мислите му бяха прекъснати от задъхано дишане зад него.
Дилаф застана от другата страна на стената и се надвеси над Елантрис. Очите му бяха опулени като на човек, ударен в корема, а зъбите стиснати. Хратен очакваше от устата му да почне да излиза пяна.
— Мразя ги — прошепна Дилаф с почти недоловим глас.
Хратен се приближи. Стената не беше издигната с военна цел и нямаше бойници, а парапет за безопасност от двете страни. Хратен се подпря на него и загледа Елантрис.
Нямаше кой знае какво да се види. Беше попадал и на по-обещаващи бедняшки бърлоги. Сградите бяха толкова западнали, че сякаш по чудо още имаха покриви, а миризмата беше отвратителна. В началото реши, че нищо не би могло да живее в такава обстановка, но после мярна няколко фигури близо до едната сграда. Клечаха с разперени ръце, сякаш се гласяха да застанат на четири крака. Един погледна нагоре и даде на Хратен възможност да види елантрисец за пръв път.
Беше плешив и сякаш имаше тъмна кожа като благородническата класа на Джиндо. При по-внимателен поглед обаче се виждаха сивите петна по лицето като големи лишеи на скала. Хратен се намръщи и се надвеси през парапета. Не можеше да види очите на съществото, но знаеше, че са диви и трескави, стрелкащи се като на уплашено животно.
Съществото продължи със своите другари — по-скоро глутница. Значи това правеше реод. Превръщаше боговете в зверове. Джадет бе извадил същността на душите им на показ. Според деретската философия единственото нещо, което отличаваше хората от животните, беше религията. Хората можеха да служат на империята на Джадет; животните служеха само на нагоните си. Елантрисците бяха най-крайната проява на човешката арогантност: бяха решили, че са богове. Така бяха заслужили съдбата си. При други обстоятелства Хратен щеше да ги остави да изстрадат наказанието си.
Само че сега се нуждаеше от тях.
Той се обърна към Дилаф.
— Артет, първата стъпка към контролирането на една нация е проста. Намираш на хората кого да мразят.


— Артет, разкажи ми повече за тях — настоя Хратен, когато се върнаха в кабинета му в храма. — Искам да знам всичко.
— Те са гнусни, зли създания — изсъска Дилаф. — Само като мисля за тях, ми става лошо и усещам покварата. Всеки ден се моля за тяхното унищожение.
Хратен затвори вратата недоволно. Явно беше възможно човек да е твърде страстен.
— Артет, разбирам, че имаш силни чувства — каза той строго, — но ако ще бъдеш мой одив, трябва да превъзмогнеш предразсъдъците си. Джадет ни е дал елантрисците с някаква цел, но не мога да открия каква е, ако отказваш да споделиш нещо полезно.
Дилаф примигна изненадано. След това, за пръв път след посещението на стените, в очите му се появи искрица разум.
— Да, ваша милост.
Хратен кимна.
— Виждал ли си Елантрис, преди да падне?
— Да.
— Наистина ли беше толкова красив?
Дилаф кимна намусено.
— Светеше, поддържан от ръцете на робите.
— Роби ли?
— Всички арелонци бяха роби на Елантрис, ваша милост. Елантрисците бяха фалшиви богове, които обещаваха спасение в замяна на пот и труд.
— А легендарните им способности?
— Лъжи, също като божествеността. Внимателно изработени трикове, с които да печелят уважение и страх.
— След реод е имало хаос, нали?
— Хаос, убийства, безредици, паника. След това търговците взеха властта.
— А елантрисците? — попита Хратен, сядайки зад бюрото си.
— Останаха малцина — отвърна Дилаф. — Повечето бяха убити по време на безредиците. Останалите бяха затворени в Елантрис, както и хората, взети от шаод след това. Вече ги видяхте как изглеждат, противни и нечовешки. Кожата им е нашарена с тъмни белези, сякаш някой е махнал плътта, разкривайки мрака отдолу.
— А трансформациите? Продължиха ли и след реод?
— Продължиха, ваша милост. Случват се из цял Арелон.
— Защо ги мразиш толкова, артет?
Въпросът дойде внезапно и Дилаф помълча малко да обмисли отговора си.
— Защото са покварени.
— И?
— Те ни излъгаха, ваша милост. Обещаваха вечност, но не успяха да запазят дори собствената си божественост. Слушахме ги векове, а накрая се превърнаха в противни и безсилни сакати създания.
— Мразиш ги, защото са те разочаровали? — уточни Хратен.
— Не мен, народа ми. Аз бях последовател на дерет много преди реод.
Хратен се намръщи.
— Значи си убеден, че в елантрисците няма нищо неестествено, освен факта, че Джадет ги е прокълнал?
— Да, ваша милост. Както казах, те си заслужиха тази съдба с многото си лъжи.
Хратен поклати глава и стана, за да си свали доспехите. Дилаф понечи да му помогне, но гьорнът го спря.
— Тогава как си обясняваш промяната на обикновени хора в елантрисци, артет?
Дилаф нямаше отговор.
— Омразата е отслабила способността ти да виждаш, артет. — Хратен подпря бронята на стената до писалището и се усмихна. Току-що му бе хрумнало нещо брилянтно. И тази част от плана му пасна точно на мястото си. — Предполагаш, че само защото Джадет не им е дал способности, те са си нямали никакви.
Дилаф пребледня.
— Това, за което говорите, е…
— Не е богохулство, артет. Доктрина. Има и други свръхестествени сили освен нашия Бог.
— Свракисите — каза тихо Дилаф.
— Да. — Свракисите. Душите на мъртвите, които мразеха Джадет и се изправяха срещу всичко свято. Според Шу-Дерет нямаше нищо по-зло от душа, която бе захвърлила своя шанс за спасение.
— Мислите, че елантрисците са свракиси? — удиви се Дилаф.
— Смята се, че свракисите могат да контролират телата на злите хора. — Хратен разкопча набедрениците. — Трудно ли е да се повярва, че през цялото време са владели телата на елантрисците, маскирайки ги като божества, за да заблуждават глупавите и неверниците? — В очите на Дилаф проблесна светлина. Явно концепцията не беше нова за артета.
Внезапно вдъхновението на Хратен вече не му изглеждаше толкова брилянтно.
Дилаф го изгледа за момент и отвори уста.
— Вие не вярвате в това, нали? — Гласът му беше доста обвинителен като за обръщение към хроден.
Хратен прикри внимателно неодобрението си.
— Няма значение, артет. Връзката е логична и хората ще я приемат. В момента те виждат жалките останки на някогашната аристокрация. Не ги мразят, а ги съжаляват. От друга страна, всеки мрази демоните. Ако изкараме елантрисците демони, ще имаме успех. Ти вече ги мразиш, което е добре. Но за да накараме и другите да се присъединят, трябва да им дадем по-добри основания от „разочароваха ни“.
— Да, ваша милост.
— Ние сме религиозни хора, артет, и трябва да имаме религиозни врагове. Елантрисците са нашите свракиси, без значение дали са обладали душите на отдавна мъртви злодеи, или на живи хора.
— Разбира се, ваша святост. Ще ги унищожим ли? — На лицето на Дилаф се изписа нетърпение.
— Рано или късно. Но засега ще ги използваме. Ще видиш, че омразата може да сплоти хората по-бързо и по-крепко от набожността.


7.

Раоден мушна с пръст. Въздухът заблестя. Пръстът му оставяше светеща следа сякаш рисуваше с боя по стената, само дето нямаше нито стена, нито боя. Движеше се внимателно, стараеше се да не трепери. Нарисува черта, дълга около педя, от ляво надясно. След това продължи надолу леко накриво. После вдигна пръст от невидимото платно и добави точка в центъра. Тези елементи — две линии и точка, бяха в основата на всички аони.
Продължи да рисува същите три неща под различен ъгъл, като добави и няколко диагонални линии. Финалният резултат наподобяваше пясъчен часовник или две кутии една върху друга, които леко се стесняваха в допирната точка. Това беше аонът Аше, древният символ за светлина.
Знакът се освети за момент сякаш пулсираше от живот, след което примигна като човек, поемащ последния си дъх. Аонът изчезна, а светлината му замръкна постепенно.
— Доста по-добър си от мен, суле — призна Галадон. — Обикновено правя едната черта твърде дълга или твърде наклонена и проклетията се разпада, преди да свърша.
— Не би трябвало да е така — оплака се Раоден. Беше изминало цяло денонощие, откакто Галадон му бе показал как да рисува аони, и принцът използваше почти всеки момент да се упражнява. Всички опити обаче завършваха по един и същи начин, аоните изчезваха без видим ефект. Първият му сблъсък с легендарната магия на Елантрис беше катастрофално разочароващ.
Най-изненадващото бе колко лесно е всичко. В невежеството си бе решил, че аондор, магията на аоните, ще изисква някакво напяване или ритуал. Цяло десетилетие без магията бе породило всякакви слухове. Според някои, предимно деретски жреци, тази магия беше шарлатанство, а други, отново предимно дерети, твърдяха, че изкуството е еретичен ритуал, използващ зли сили. Истината бе, че никой, дори жреците, нямаше идея какво точно представлява аондор. Всички практикуващи бяха повалени от реод.
Галадон твърдеше, че са нужни само стабилна ръка и добри познания за аоните. Само елантрисците можеха да рисуват светещите символи и затова никой външен не знаеше колко просто е всичко. Без напеви, жертвоприношения, специални отвари и съставки. Всеки, взет от шаод, можеше да използва аондор, стига да знаеше необходимите символи.
Само че не работеше. Аоните уж трябваше да правят нещо — нещо повече от това да примигват и изчезват. Раоден имаше детски спомени за Елантрис — хора, летящи във въздуха, невероятни прояви на мощ, лекуване. Като малък си бе счупил крака и въпреки неодобрението на баща му, майка му го заведе в Елантрис. Една жена с блестяща коса беше оправила костите му с просто махване с ръка.
Тя бе нарисувала аон, точно както и той сега се опитваше, и символът бе освободил мощна магия.
— Трябва да правят нещо — настоя Раоден, този път по-високо.
— Едно време, суле, но не и след реод. Това, което отне живота на елантрисците, унищожи и могъществото на аондор. Сега можем само да рисуваме красиви символи във въздуха.
Раоден кимна и очерта собствения си аон — Рао. Четири кръга и един широк квадрат в центъра, съединени с линии. Аонът реагира като останалите, засвети сякаш щеше да освободи енергията си, след което изчезна със свистене.
— Разочароващо. Коло?
— Много — призна Раоден и придърпа един стол, за да седне. Все още се намираха в подземния кабинет на Галадон. — Трябва да ти кажа нещо. Когато те видях как нарисува първия аон във въздуха, забравих за всичко — мръсотията, страданието, дори за палеца.
Галадон се усмихна.
— Ако аондор работеше, елантрисците щяха да продължат да владеят Арелон, със или без реод.
— Знам. Просто се чудя какво е станало. Какво се е променило?
— Целият свят се чуди, суле. — Галадон сви рамене.
— Трябва да има връзка — настоя Раоден. — Промяната в Елантрис, начинът по който шаод превърна хората в демони вместо в богове, неефективността на аондор…
— Не си първият, който мисли по този въпрос. Изобщо. Но едва ли ще намерим отговор. Могъщите в Арелон са доволни от сегашната обстановка.
— Знам, повярвай ми. Ако има някаква тайна, трябва да я открием сами. — Раоден огледа малката лаборатория. Стаята беше изумително чиста, без следи от външната слуз и имаше уютната обстановка на кабинет в имение.
— Може би отговорът е тук, Галадон — продължи Раоден. — Някъде в тези книги.
— Може — съгласи се мъжът без ентусиазъм.
— Защо не искаше да ме доведеш тук?
— Защото мястото е специално, суле. Не виждаш ли? Ако се разчуе, няма да посмея да изляза от страх, че ще го разграбят.
Раоден кимна и започна да крачи из стаята.
— Тогава защо ме доведе?
Галадон сви рамене, сякаш сам не беше сигурен. Накрая реши да отговори.
— Не си първият, който смята, че в книгите може да има отговор. Двама мъже могат да четат по-бързо.
— Вероятно два пъти по-бързо — усмихна се Раоден. — Тук защо е толкова тъмно?
— Защото сме в Елантрис, суле. Човек не може да иде до пазара и да си купи масло за лампата, като му свърши.
— Е, все някъде трябва да има. В града сигурно е имало складове.
— Ех, суле — поклати глава Галадон. — Още не разбираш, нали? Това е Елантрис, градът на боговете. За какво са им на тях такива прости работи като лампи и масло? Виж стената.
Раоден се обърна. На стената до него имаше метална плоча. Беше нащърбена от времето, но все още се виждаше гравираният аон Аше, същият, който бе нарисувал преди малко.
— Тези плочи са светели по-ярко и стабилно от всяка лампа, суле — обясни Галадон. — Елантрисците ги пускали и загасяли с едно докосване. Не са им трябвали лампи с масло, защото са си имали достатъчно надежден източник на светлина. По същата причина няма въглища, пещи и дори кладенци. Водата е текла по тръби в стените. Без аондор този град е практически негоден за обитаване.
Раоден потърка плочата с пръст и усети линиите на аона Аше.
Нещо катастрофално се бе случило. Нещо бе изгубено само за десет кратки години. Толкова ужасно, че земята се бе разцепила и боговете бяха паднали. Но без да разбере как работи аондор, не можеше да проумее какво е причинило катаклизма. Обърна се и огледа двете етажерки с книги. Едва ли в някоя от тях щеше да има директни обяснения за аондор. Но все пак бяха написани от елантрисци и бе възможно магията да е спомената на места.
Това можеше да отведе внимателния читател до вникване в механизма на аондор. Може би.
Мислите му бяха прекъснати от остра болка в стомаха. Не беше като глада, който чувстваше едно време. Стомахът му не къркореше. Но болката оставаше и даже ставаше по-настойчива. Започваше да разбира защо това, наред с другите болки, можеше да превърне хората в животните, които го бяха нападнали първия ден.
— Ела — обърна се той към Галадон. — Трябва да свършим нещо.
Площадът беше като през предния ден: мизерия, стенещи клетници и високи неприветливи порти. Слънцето бе извървяло три четвърти от пътя. Беше време за новите изгнаници в Елантрис.
Раоден го оглеждаше от покрива на една сграда. Осъзна, че този път има нещо различно. На върха на стената забеляза малка група хора.
— Кой е този? — поинтересува се Раоден и посочи високата фигура, застанала на площадката над портите. Мъжът беше разперил ръце, а кървавочервеното му наметало плющеше на вятъра. Думите му не се чуваха от такова разстояние, но очевидно викаше.
Галадон изръмжа изненадано.
— Деретски гьорн. Не знаех, че има такъв в Арелон.
— Гьорн? Тоест висш жрец? — Раоден присви очи да разгледа по-подробно фигурата, застанала високо над тях.
— Изненадан съм, че един от тях е дошъл толкова далече на изток. Те мразеха Арелон още преди реод.
— Заради елантрисците?
Галадон кимна.
— Но не само заради обожествяването им, независимо какво говорят. Деретите мразят вашата страна, защото армиите им така и не намериха начин да прекосят планините и да ви нападнат.
— Какво ли прави там горе? — зачуди се Раоден.
— Проповядва. Какво друго да правят жреците? Сигурно твърди, че всичко това е наказание от неговия бог. Изненадан съм, че не се сетиха по-рано.
— Хората си го мислят от години. Но досега никой не проявяваше кураж да го изрече открито. Тайно се боят, че елантрисците ги изпитват и един ден ще се завърнат с пълното си могъщество, за да накажат неверниците.
— Още ли? — ахна Галадон. — Мислех, че подобни вярвания са изчезнали за десет години.
Раоден поклати глава.
— Дори в момента мнозина се молят това да стане, а други се боят от завръщането им. Градът беше силен, Галадон. Не знаеш колко красив беше преди.
— Знам, суле. Не съм живял цял живот в Дуладел.
Гласът на жреца премина в кресчендо и той отправи последен порой от крясъци, преди да се завърти и да изчезне от поглед. Дори от това разстояние се усещаше гнева и омразата в гласа на гьорна. Галадон беше прав. Този мъж определено не ги благославяше.
Раоден поклати глава и свали поглед към портите.
— Галадон, какъв е шансът и днес да доведат някого?
Мъжът сви рамене.
— Трудно е да се каже, суле. Понякога минават седмици без новодошъл, но съм виждал и по петима за един ден. Ти дойде оня ден, жената вчера, кой знае. Може би Елантрис ще има нова плът за трети пореден път. Коло?
Раоден кимна и загледа портата очаквателно.
— Суле, какво възнамеряваш да правиш? — попита Галадон неловко.
— Възнамерявам да изчакам.


Новодошлият беше възрастен мъж, в края на четирийсетте, с мършаво лице и нервен поглед. Щом портите се затвориха зад него, Раоден слезе от покрива и направи няколко крачки по площада. Галадон го последва с разтревожено изражение. Явно подозираше, че Раоден е замислил нещо глупаво.
И беше прав.
Новодошлият се взираше тъжно в портата. Раоден го изчака да направи случайната стъпка, която щеше да реши чия ще е привилегията да го ограби. Мъжът продължаваше да се оглежда нервно. След още няколко минути той направи колеблива стъпка надясно. Същата посока, която бе избрал и Раоден.
— Хайде — каза принцът и тръгна напред. Галадон изстена и промърмори нещо на дуладелски.
— Теорен? — подвикна Раоден, избирайки едно от популярните имена.
Мършавият мъж се извърна изненадано, след което се огледа с объркване.
— Теорен, наистина си ти! — Раоден го прегърна през рамо. След това продължи с по-тих глас. — Приятелю, имаш две възможности. Или ще правиш каквото ти кажа, или онези мъже в сенките ще те подгонят и пребият.
Човекът хвърли тревожен поглед към сенките.
За щастие в този момент хората на Шаор решиха да се раздвижат и фигурите им се показаха на светло, а дивите им очи бяха втренчени гладно в новодошлия.
Това беше достатъчно.
— Какво да правя? — попита мъжът с треперещ глас.
— Бягай! — нареди Раоден и се втурна по една от алеите.
Човекът нямаше нужда от подканяне. Беше толкова бърз, че Раоден се притесни да не го изпревари и да се изгуби някъде. Отзад се чу сподавено възклицание, щом Галадон проумя какво се случва. Едрият дуладелец нямаше проблеми да ги настигне. Въпреки прекараното в Елантрис време той беше в доста по-добра форма от Раоден.
— Какво, в името на Долокен, си мислиш, че правиш, глупако?
— Ще ти кажа след малко — отвърна кратко Раоден, за да пести силите си, докато тича.
Дъхът му не свършваше, но тялото започваше да се уморява. Усети предвестниците на прималяването и осъзна, че от тримата той е най-бавният бегач. Но пък единствен знаеше къде отиват.
— Надясно! — изкрещя той и новият и се втурна по страничната алейка. Двамата го последваха, както и биячите, които ги следваха неотклонно. За щастие, целта им не беше далече.
— Руло — изпсува Галадон, когато осъзна къде отиват. Беше една от къщите, които му бе показал предния ден, тази с нестабилните стълби. Раоден се втурна през вратата и нагоре по стълбището, като на няколко пъти щеше да падне, защото стъпалата поддаваха. Щом стигна на покрива, използва цялата си останала сила, за да избута останките от глинено-тухлен разсадник върху стълбите, след като спътниците му ги прекосиха. Изгнилата конструкция не можа да понесе тежестта и се срути на земята с трясък.
Галадон погледна критично към дупката. Хората на Шаор се бяха скупчили долу, а настървението им беше притъпено за миг от реалността.
— Сега какво, гений? — повдигна вежди Галадон.
Раоден се приближи до новия, който пъхтеше от качването по стълбите. Принцът прибра част от даровете му и хвърли останалото на глутницата отдолу. Чуха се звуци от борба, мъжете се сбиха за храната.
Раоден се дръпна назад.
— Да се надяваме, ще осъзнаят, че няма какво повече да ни вземат, и ще си тръгнат.
— А ако не го направят? — натърти Галадон.
Раоден сви рамене.
— Нали можем да живеем вечно без вода и храна?
— Да, но предпочитам да не изкарвам вечността на покрива на тази къща. — Галадон изгледа новодошлия и като придърпа Раоден настрани, прошепна: — Суле, каква беше тази работа? Можеше да им хвърлиш храната още на площада. Защо изобщо го „спаси“? Хората на Шаор може би нямаше да го наранят.
— Нямаше как да сме сигурни. Пък така той смята, че ми дължи живота си.
Галадон изсумтя.
— Е, сега имаш още един последовател на евтината цена да враждуваш с една трета от престъпниците на Елантрис.
— Това е само началото — усмихна се Раоден. Въпреки смелите думи не беше съвсем сигурен в действията си. Беше изумен как натъртеният палец продължава да го боли, а и си беше одрал ръцете, докато събаряше стълбата.
Не беше толкова болезнено като палеца, но заплашваше да отвлече вниманието му от плана. „Продължавай да се движиш. Продължавай да работиш. Не позволявай на болката да поеме контрол.“
— Казвам се Мареше — обясни новодошлият. — Бижутер съм.
— Бижутер — измърмори недоволно Раоден и скръсти ръце. — Няма да ни е от полза. Какво друго умееш?
Мареше го погледна възмутено, сякаш забравил, че преди минути трепереше от страх.
— Бижутерството е много полезен занаят, господине.
— Не и в Елантрис. — Галадон се приближи към дупката, да види дали бандитите са се махнали. Явно не бяха, защото хвърли доста злобен поглед към Раоден.
Принцът го пренебрегна демонстративно и се обърна към Мареше.
— Какво друго умееш?
— Всичко.
— Това е доста общо, приятелю. Може ли малко по-определено?
Мареше вдигна ръка в драматичен жест.
— Аз съм майстор. Занаятчия. Мога да правя всичко, защото Доми ми е дал душа на творец.
Галадон изсумтя от позицията си до стълбището.
— А обувки? — попита Раоден.
— Обувки ли? — попита Мареше с леко засегнат тон.
— Да, обувки.
— Предполагам, че да. Те едва ли изискват уменията на истински занаятчия.
— И истински иди… — започна Галадон, но Раоден го прекъсна.
— Майстор Мареше — каза принцът максимално дипломатично. — Хората пристигат в града само с погребална роба. Ако човек може да прави обувки, ще е много полезен.
— Какви обувки? — попита Мареше.
— Кожени. Но няма да е лесно. Елантрисците не могат да си позволят грешки. Ако обувките не стават, ще направят пришки. Пришки, които никога няма да се излекуват.
— Как така никога? — промълви Мареше притеснено.
— Вече сме елантрисци, Мареше — обясни Раоден. — Раните ни не зарастват.
— Не зарастват?…
— Искаш ли пример, занаятчио? — намеси се Галадон. — Може да се уреди лесно. Коло?
Мареше пребледня и погледна към Раоден.
— Явно не ме харесва много.
— Глупости. — Раоден го прегърна през рамо и го завъртя настрани от ухилената физиономия на Галадон. — Той си е такъв.
— Щом казвате, господарю…
Раоден помълча малко.
— Наричай ме Дух. — Това беше значението на аона Рао.
— Господарю Дух. — Мареше присви очи. — Изглеждаш ми познат.
— Никога не сме се виждали. Кажи сега за обувките…
— Значи трябва да пасват перфектно, без никакви неудобства?
— Знам, че звучи трудно. Ако не е по силите ти…
— Няма такова нещо. Ще го направя, господарю Дух.
— Чудесно.
— Не си тръгват — обади се Галадон отзад.
Раоден изгледа едрия дуладелец.
— Е, и какво? Не е като да имаме спешна работа. Тук даже е доста приятно. Стой спокойно и се наслаждавай.
От облаците над тях се разнесе гръм и Раоден усети първата капка.
— Страхотно — изръмжа Галадон. — Вече се наслаждавам.


8.

Сарене реши да не приема поканата на чичо си да живее при него. Изкушаваше се да остане при семейството му, но се боеше, че ще изгуби позицията си в двора. Дворецът беше фонтан от информация, преливащ от благороднически клюки и интриги. Ако искаше да се противопостави на Хратен, трябваше да бъде информирана.
Затова на следващия ден, след срещата с Кайн, тя взе триножник и бои и се цопна право в средата на тронната зала на Ядон.
— Какво, в името на Доми, правиш тук, момиче! — възкликна кралят, който се появи с обичайната си тълпа прислужници.
Сарене вдигна поглед от платното и се направи на изненадана.
— Рисувам, татко. — Тя махна с четката и червената боя опръска незащитеното лице на канцлера.
Ядон въздъхна.
— Виждам, че рисуваш. Защо го правиш тук?
— О — отвърна Сарене невинно. — Прерисувам картините ти, татко. Много ми харесват.
— Прерисуваш?… — Ядон я погледна изумено. — Но…
Сарене завъртя платното с горда усмивка и показа на краля нещо, което смътно напомняше на една от картините му с цветя.
— О, в името на Доми! — изръмжа Ядон. — Щом искаш, рисувай, момиче. Но не го прави в средата на тронната ми зала!
Сарене се опули, примигна няколко пъти, след което придърпа стола и статива си до една колона и продължи да рисува.
Ядон изръмжа.
— Искам… уф, Доми да го вземе! Не си заслужава усилията.
Кралят се завъртя и тръгна към трона, нареждайки на секретаря си да продължат с първата петиция — спор между двама благородници за някаква собственост.
Аше долетя до платното й и заговори тихо.
— Мислех, че ще ви прокуди от двора, милейди.
Сарене поклати глава и се поздрави вътрешно с усмивка.
— Ядон е избухлив и лесно се пали. Колкото повече се убеждава, че съм безмозъчна, толкова по-малко ще ми се меси. Ще знае, че няма да го разбера и само ще се ядосва.
— Почвам да се чудя как такъв човек е докопал престола — отбеляза Аше.
— Добър въпрос — призна Сарене и потупа бузата си. — Макар че може би го подценяваме. Може да не е добър крал, но очевидно е изключителен търговец. За него аз съм изчерпан ресурс. Получил си е споразумението и вече не го интересувам.
— Не съм убеден, милейди. Изглежда твърде тесногръд, за да запази трона си за дълго.
— И вероятно ще го загуби — отсъди Сарене. — Подозирам, че онзи гьорн е дошъл за това.
— Добро предположение, милейди — каза Аше с дълбокия си глас. Той се доближи до платното и застина пред намацаните петна и кривите линии. — Ставате по-добра, милейди.
— Не се подигравай.
— Не, наистина, ваше височество. Когато почнахте преди пет години, никога не можех да позная, какво рисувате.
— И какво е това сега?…
Аше направи пауза.
— Купа с плодове? — предположи той с надежда.
Сарене въздъхна раздразнено. Обикновено беше добра с каквото се захванеше, но тайните на рисуването й се изплъзваха. Беше изумена от липсата си на талант и бе продължила упорито да се опитва. За съжаление художествените техники отказваха да се преклонят пред кралската й воля. Беше майстор в политиката, роден лидер и дори разбираше от джиндоска математика. Но беше ужасен художник. Не че това я спираше. Все пак беше неоспоримо инатлива.
— Някой ден нещата ще се наместят и ще успея да предам на платното това, което е в главата ми.
— Разбира се, милейди.
Сарене се усмихна.
— Дотогава да се преструваме, че съм почитател на някое от сворденските течения в крайния абстракционизъм.
— А, да. Школата на креативната заблуда. Много добре, милейди.
Двама мъже бяха дошли да представят случая си пред краля. Двамата си приличаха, носеха модни жакети над дантелени ризи и панталони с натруфени крачоли. Сарене се заинтересува от третия мъж, който бе доведен от дворцовата стража. Беше незабележителен светлокос човек, облечен в прости кафяви дрехи.
Беше очевидно недохранен и в очите му се четеше безнадеждност, което притесни Сарене.
Спорът се отнасяше до селянина. Очевидно той бе избягал от единия благородник преди три години, но бе заловен от втория. Вместо да го върне, благородникът го бе пратил да работи. Спорът всъщност не беше заради селянина, а заради децата му. Човекът беше женен от две години и му се бяха родили две деца по време на престоя му при втория благородник. Аристократите се караха за собствеността върху децата.
— Мислех, че робството е незаконно в Арелон — каза тихо Сарене.
— Така е, милейди — отвърна объркано Аше. — Не разбирам.
— Говорят за фигуративна собственост, братовчедке — чу се глас до нея. Сарене надникна изненадано иззад платното. Лукел, големият син на Кайн, стоеше усмихнат до триножника й.
— Лукел! Какво правиш тук!
— Аз съм един от най-богатите търговци в града, братовчедке — обясни той, след което заобиколи и погледна картината й с повдигнати вежди. — Имам постоянен достъп до двора. Изненадах се, че не ме видя, като влезе.
— Тук ли беше?
Лукел кимна.
— В дъното. Възобновявах някои стари познанства. Доста време отсъствах от града.
— Защо не ми се обади?
— Стана ми интересно какво правиш — отвърна той с усмивка. — Не мисля, че досега някой е окупирал центъра на тронната зала за ателие.
Сарене усети, че се изчервява.
— Получи се, нали?
— Прекрасно. Което не може да се каже за рисунката. — Той помълча. — Това е кон, нали?
Сарене се намръщи.
— Къща?
— Не е и купа с плодове, милорд — обади се Аше. — Вече я питах.
— Е, тя каза, че това е копие на картина в залата. Ако изредим всичките, все ще отгатнем.
— Брилянтна идея, господарю Лукел — одобри Аше.
— Достатъчно — изръмжа Сарене. — Онази насреща е. Нея гледах, докато рисувах.
— Онази? — възкликна Лукел. — На нея има цветя.
— И?
— Какво е това тъмното в средата на твоята?
— Цветя — отвърна Сарене.
— Аха. — Лукел погледна отново картината й, след което пак модела. — Щом казваш, братовчедке.
— По-добре ми обясни правния проблем на Ядон, преди да се ядосам, братовчеде — каза Сарене със заплашителен сладникав тон.
— Добре. Какво те интересува?
— Според нашите познания в Арелон робството е незаконно, но онези мъже повтарят, че селянинът е тяхна собственост.
Лукел се намръщи и погледна спорещите аристократи.
— Робството е незаконно, но вероятно не за дълго. Преди десет години тук нямаше селяни и благородници, само елантрисци и всички останали. След това нещата се измениха и хората вече нямат своя земя, минаха под феодално господство и сега са крепостни селяни, нещо, което наподобява древния фьорденски строй. Скоро ще станат само собственост.
Сарене се намръщи. Самият факт, че кралят изслушваше такъв случай и се замисляше да отнеме децата на човека, за да защити честта на някакъв благородник, беше чудовищен. Уж обществото се бе издигнало над тези неща. Селянинът гледаше с помръкнал поглед сякаш светлината бе избита систематично от очите му.
— По-лошо е, отколкото се опасявах.
Лукел кимна.
— Първото нещо, което направи Ядон, щом взе престола, бе да премахне индивидуалното земевладение. Арелон нямаше армия, но Ядон можеше да ангажира наемници и да принуди хората. Обяви, че цялата земя принадлежи на короната и награди тези търговци, които го бяха издигнали, с владения и титли. Само неколцина, като баща ми, имаха достатъчно пари и земи, така че кралят да не смее да ги пипне.
Сарене усети как отвращението от свекъра й се засилва. Преди Арелон се хвалеше, че е най-напредналото и щастливо общество на света. Ядон го беше смачкал и превърнал в нещо, което дори Фьорден не ползваше вече.
Сарене изгледа краля и се обърна към Лукел.
— Ела — каза тя и дръпна братовчед си настрани, за да говорят по-открито. Виждаха краля, но бяха достатъчно далече от останалите групички, за да не бъдат подслушани. — С Аше си говорихме по-рано. Как изобщо е успял да вземе трона?
Лукел сви рамене.
— Ядон е… сложна личност, братовчедке. В някои отношения е тесногръд, но умее да се справя с хората. Точно това го прави и успешен търговец. Беше начело на местната гилдия преди реод. Беше най-великият мъж в региона, без да е пряко свързан с Елантрис. Търговската гилдия беше автономна организация, която не се спогаждаше добре с елантрисците. Те осигуряваха безплатна храна за хората, което улесняваше живота на населението, но вредеше на търговците.
— Защо не са внасяли други неща? — учуди се Сарене. — Не хранителни стоки?
— Елантрисците можеха да сътворят почти всичко, братовчедке. И макар повечето им произведения да не бяха безплатни, те осигуряваха материали на доста по-ниски цени, особено с премахването на транспортните разходи. Накрая търговската гилдия сключи споразумение и накара Елантрис да осигурява само най-необходимите неща на населението. Така гилдията можеше да внася по-скъпите стоки и да ги продава на по-заможните граждани, които по ирония бяха и членове на гилдията.
— А след това се случил реод — каза Сарене, вече започваше да разбира.
Лукел кимна.
— Елантрис падна и търговската гилдия начело с Ядон остана най-могъщата организация в четирите външни града. Членовете й бяха богати и се познаваха с останалите заможни хора. Фактът, че имаха търкания с Елантрис, заздрави репутацията им в очите на народа. Ядон беше естественият избор за крал. Това обаче не означава, че е особено добър монарх.
Сарене кимна. Седналият на трона Ядон най-сетне бе взел решение относно случая. Той обяви, че беглецът ще бъде върнат на първия благородник, а децата остават за втория.
— Защото са били хранени и отгледани от настоящия си господар.
Селянинът не протестира, само сведе очи. Сарене се натъжи. След това мъжът вдигна поглед и в него се четеше нещо отвъд покорството. Омраза. Имаше достатъчно дух за тази могъща емоция.
— Това няма да продължи дълго — каза тихо тя. — Хората няма да го търпят.
— Работническата класа е живяла векове във фьорденската феодална система — отбеляза Лукел. — А с тях са се отнасяли по-лошо, отколкото с животните.
— Да, но те са били родени в нея. Хората в древен Фьорден не са познавали друга система. За тях феодализмът е бил единствената реалност. Тукашните хора са други. Десет години не са толкова много. Арелонските селяни помнят, че доскоро техните господари са били обикновени търгаши. Знаят, че е имало и по-добър живот. И по-важното, знаят, че управлението може да се срине и слугите да станат господари. Ядон ги е натоварил твърде много, твърде бързо.
Лукел се усмихна.
— Говориш като принц Раоден.
Сарене млъкна.
— Познаваше ли го добре?
— Беше най-добрият ми приятел — кимна тъжно Лукел. — Най-страхотният човек, когото познавах.
— Разкажи ми за него — помоли тя с тих глас.
Лукел се замисли малко и заговори с почит.
— Раоден правеше хората щастливи. Човек можеше да се вкисне от неприятностите си, а принцът с оптимизъм и няколко думи умееше да го накара да проумее, че се тревожи за глупости. Освен това беше много умен. Знаеше всички аони и ги рисуваше прецизно. Непрекъснато измисляше странни философии, които само татко разбираше. Дори след като завърших сворденския университет, не можех да схвана половината му теории.
— Звучи невероятно.
Лукел се усмихна.
— Не го биваше само на карти. Винаги губеше на туледу, дори когато играехме на вързано за вечерята. Щеше да е ужасен търговец, хич не му пукаше за парите. Беше готов да загуби само защото знаеше, че изпитвам удоволствие от тръпката. Не съм го виждал тъжен или гневен, освен когато посещаваше външните плантации. Често се срещаше с хората. След това се връщаше в двора и изразяваше мнението си прямо.
— Обзалагам се, че кралят не е бил очарован — вметна Сарене с тънка усмивка.
— Направо полудяваше. Опитваше всичко, за да го накара да мълчи, но не се получаваше. Принцът се противопоставяше на всяка кралска заповед. Като престолонаследник имаше право да изразява мнението си пред краля. Принцесо, не знаеш какво е сгълчаване, докато не си видяла Раоден в действие. Беше толкова строг на моменти, че даже камъните трепереха.
Сарене се отпусна назад, представяйки си с наслада как Ядон е порицаван от сина си пред целия двор.
— Липсва ми — добави тихо Лукел. — Тази страна има нужда от Раоден. Беше започнал да полага основите за промяна. Имаше много сподвижници сред благородниците. Сега групата се разпада без водачеството му. С татко се опитваме да ги задържим, но мен ме нямаше толкова дълго, че съм изтървал нещата. А малцина от тях вярват на татко.
— Защо така?
— Винаги е имал репутация на размирник. Пък и няма титла. Отказа всички предложения на краля.
Сарене се намръщи.
— Чакай малко. Мислех, че чичо Кайн е против краля. Защо Ядон ще му дава титли?
Лукел се усмихна.
— Ядон няма избор. Цялото му управление е изградено върху богатството. Татко е много заможен, а според закона парите са равни на благородство. Кралят е глупаво решил, че всички богаташи ще мислят като него и няма да има опозиция, ако раздава титли на влиятелните. Отказът на татко директно подкопава властта на Ядон и кралят го знае. Ако дори един богаташ не е благородник, системата на арелонската аристокрация е дефектна. Старият Ядон се спича всеки път, щом татко се появи в двора.
— Значи трябва да идва по-често — каза Сарене злобно.
— Татко често си намира причини да намине. Двамата с Раоден се срещаха почти всеки ден тук, за да играят шинда. Ядон се мръщеше, че го правеха в тронната му зала, но според законите дворът бе отворен за всеки поканен от сина му и нямаше как да ги изхвърли.
— Явно принцът е имал талант да използва собствените закони на краля срещу него.
— Едно от най-добрите му качества — усмихна се Лукел. — Раоден успяваше да извърти всеки нов декрет, така че да се обърне срещу баща му. Ядон опитваше постоянно през последните пет години да измисли как да обезнаследи Раоден. В крайна сметка Доми реши този проблем вместо него.
Доми или някой наемен убиец… Подозренията на Сарене нарастваха.
— Кой ще го наследи сега?
— Не е съвсем сигурно. Ядон сигурно се надява да има нов син. Ешен е достатъчно млада. Иначе би трябвало да са някои от по-могъщите херцози. Лорд Телрий или лорд Роял.
— Тук ли са? — попита Сарене и огледа тълпата.
— Роял не е. А онзи там е херцог Телрий. — Лукел кимна към един помпозен мъж в другия край на помещението. Беше строен и изпънат. Щеше да е красив, ако не беше облечен толкова натруфено. По дрехите му бяха пришити скъпоценни камъни, а пръстите му бяха отрупани със злато и сребро. Мъжът се обърна и Сарене видя, че лявата страна на лицето му е загрозена от масивен лилав родилен белег.
— Да се надяваме, че няма да вземе трона — продължи Лукел. — Ядон е твърдоглав, но поне се оправя с финансите. Скъперник е, докато Телрий е развейпрах. Обича парите и тези, които му ги дават. Щеше да е най-богатият човек в Арелон, ако не пилееше толкова. Сега е на трето място след краля и херцог Роял.
Сарене се намръщи.
— Кралят щеше да обезнаследи Раоден и да остави страната без наследник? Не е ли чувал за гражданска война?
Лукел сви рамене.
— Очевидно предпочиташе да рискува, отколкото да остави Раоден начело.
— Не иска свободата и съчувствието да провалят дребната му монархийка — заключи Сарене.
— Точно.
— Тези благородници, които са симпатизирали на Раоден. Срещат ли се още?
— Не. — Лукел се намръщи. — Страх ги е да продължат без протекциите на принца. Все пак убедихме неколцина да се видим за последно утре. Но се съмнявам, че ще излезе нещо.
— Искам да дойда — каза Сарене.
— Те не харесват нови хора, братовчедке — предупреди я Лукел. — Напоследък са подозрителни, знаят, че срещите ни може да се тълкуват като измяна.
— Нали уж е последно събиране. Какво толкова ще стане, ако се присъединя? Ще откажат да дойдат пак ли?
Лукел се замисли, след което се усмихна.
— Добре, ще кажа на татко и той ще намери начин да те вмъкне.
— Може да му кажем на обяд. — Сарене погледна разочаровано към картината си за последно и започна да прибира боите.
— Значи ще дойдеш да обядваш с нас?
— Чичо Кайн обеща фьорденска кухня. Пък и след днешната гледка не мисля, че мога да седя тук и да гледам правосъдието на Ядон. Ще започна да го замерям с картини, ако ме ядоса още малко.
Лукел се засмя.
— Това вероятно не е добра идея, нищо че си принцеса. Хайде, Кайсе ще умре от радост, че идваш. Татко винаги готви по-добре, ако имаме гости.


Лукел беше прав.
— Тук е! — изпищя Кайсе възторжено, щом я видя. — Татко, трябва да сготвиш!
Джала се появи от близката врата, за да целуне и прегърне съпруга си. Прошепна му нещо на фьорденски и Лукел се усмихна, търкайки нежно рамото й. Сарене ги изгледа със завист и стисна зъби. Беше принцеса на Теод. Нямаше право да се оплаква от необходимостта от държавни бракове. Доми беше отнел съпруга й, преди да го види, защото очевидно искаше умът й да е остър по други причини.
Чичо Кайн се появи от кухнята, тикна книгата в престилката си и я поздрави с една от мечешките си прегръдки.
— Значи не можа да не дойдеш. Няма как да се устои на магическата кухня на Кайн, а?
— Не, татко. Тя просто е гладна — обяви Кайсе.
— О, така ли? Сядай, Сарене. Обядът ще е готов след малко.
Обядът беше почти като предишната вечеря. Кайсе се оплакваше, че става бавно, Даорн опитваше да се държи по-зряло от сестра си, а Лукел ги тормозеше, както се полагаше на всеки голям брат. Адиен се появи по-късно и продължи да си мърмори някакви числа. Кайн изнесе димящите плата и се извини за отсъствието на съпругата си, която бе ангажирана с нещо друго.
Храната беше вкусна, а разговорът приятен. Поне докато Лукел не реши да осведоми фамилията за художническите напъни на Сарене.
— Мисля, че твори в някакъв неоабстракционизъм — обяви братовчед й с напълно сериозен тон.
— Така ли? — попита Кайн.
— Да. Но не знам какво иска да внуши, като изобразява цветя с кафяво петно, смътно наподобяващо кон.
Сарене се изчерви, щом останалите се засмяха. Но не беше свършило. Аше избра момента, за да я предаде и той.
— Нарича се школа на креативната заблуда — обясни сеонът с дълбокия си официален глас. — Вярвам, че принцесата се наслаждава, създавайки изкуство, което изобщо не може да бъде разбрано.
Кайн почти щеше да падне от смях. Тормозът на Сарене приключи, защото темата се отметна към нещо, което предизвика известен интерес у нея.
— Няма школа на креативната заблуда — информира ги Кайсе.
— Няма ли? — попита баща й.
— Не. Има импресионисти, неорепрезентатори, абстрактно деривативни и ревивационисти. Само това са.
— Така ли? — попита Лукел с усмивка.
— Да. Имаше движение на реалистите, но те са същите като неорепрезентаторите. Смениха само имената, за да звучат по-надуто.
— Стига се фука пред принцесата — измърмори Даорн.
— Не се фукам — изпуфтя Кайсе. — Аз съм образована.
— Фукаш се — настоя Даорн. — Освен това школата на реалистите не е същата като на неорепрезентаторите.
— Даорн, спри да се заяждаш със сестра си — нареди Кайн. — Кайсе, спри да се фукаш.
Кайсе се намръщи и сърдито си замърмори нещо неразбираемо.
— Какво прави? — попита объркано Сарене.
— Ругае на джиндоски — обясни небрежно Даорн. — Винаги прави така, когато загуби спор.
— Мисли, че не е срамно, ако говори други езици — добави Лукел. — Сякаш това доказва, че е по-интелигентна от останалия свят.
Потокът от думи на русото момиче смени звученето си. Сарене осъзна изненадано, че Кайсе говори на фьорденски.
Освен това не беше свършила. В края на тирадата й имаше кратък, но категоричен изблик на нещо, звучащо като дуладелски.
— Колко езика владее? — попита с изумление Сарене.
— Четири-пет. Освен ако не е научила още някой, докато ме нямаше. Но скоро ще трябва да спре. Според сворденските учени човек може да овладее шест езика, преди мозъкът му да почне да се обърква.
— Една от целите на Кайсе е да ги опровергае — обясни Кайн с пресипналия си глас. — Както и да изяде цялата храна в Арелон.
Кайсе изсумтя обидено и се върна към яденето.
— Двамата са много… информирани — каза Сарене.
— Не се впечатлявай — посъветва я Лукел. — Скоро учиха за изкуството и двамата се състезават кой ще надмине другия.
— Въпреки това.
Кайсе продължаваше да мърмори нещо над чинията си.
— Какво каза? — попита Кайн с твърд тон.
— Ако принцът беше тук, щеше да ме послуша. Той винаги вземаше моята страна.
— Само се шегуваше — изтъкна Даорн. — Това се нарича сарказъм.
Кайсе му се изплези.
— Той мислеше, че съм красива, и ме обичаше. Чакаше да порасна, за да може да се ожени за мен. Тогава щях да стана кралица и да ви хвърля в тъмницата, докато не признаете, че съм права.
— Нямаше да се ожени за теб, глупачке — намръщи се Даорн. — Той се ожени за Сарене.
Кайн забеляза как племенницата му посърна при споменаването на принца и смълча децата със строг поглед. Но вредата бе нанесена. Колкото повече научаваше за него, толкова повече мислеше за нежния му глас, пътуващ стотици мили чрез сеоните, за да говори с нея. Помнеше писмата му, в които описваше живота в Арелон и как подготвя място за нея. Беше толкова развълнувана, че реши да подрани с цяла седмица.
Но явно пак бе закъсняла.
Може би трябваше да послуша баща си. Той се колебаеше за този брак, макар да знаеше, че Теод има нужда от силен съюз с новото арелонско управление. Двете страни имаха еднакво расово и културно наследство, но не поддържаха дълбоки контакти през последните десет години. Бунтовете след реод заплашваха всеки, свързан с елантрисците, в това число и теодската аристокрация. Но Фьорден беше разширил границите си отново, този път предизвиквайки колапса на Дуладелската република, и Теод трябваше да възстанови старите съюзи, иначе щеше да се изправи сам срещу ордите на вирна.
Това бе подтикнало Сарене да предложи брака. Баща й беше против в началото, но после склони поради чисто практични причини. Нямаше по-силна връзка от кръвното сродяване, особено с престолонаследник. Нормално беше договорът да забранява на Сарене да се омъжи отново. Раоден беше млад и здрав, и всички предполагаха, че ще живее още десетилетия.
Кайн каза нещо.
— Какво, чичо?
— Питам дали искаш да видиш нещо из Кае. Вече си тук от няколко дена. Време е да те разведем. Сигурен съм, че Лукел ще го стори с удоволствие.
Стройният мъж вдигна ръце.
— Съжалявам, татко. С радост ще покажа града на красивата ни братовчедка, но двамата с Джала трябва да сключим една сделка за износ на коприна към Теод.
— Двамата ли? — възкликна изненадано Сарене.
— Разбира се. — Лукел остави салфетката и се надигна. — Джала е страхотна в пазарлъците.
— Това е единствената причина да се ожени за мен — призна сворденската жена с плътния си акцент и лека усмивка. — Лукел е търговец. Гледа да извлече печалба от всичко, дори от брака.
— Точно така. — Лукел се засмя и подаде ръка на съпругата си. — Това, че е умна и красива, не е от значение. Татко, благодаря за обяда. Беше прекрасен. Приятен ден.
Двойката ги напусна, без да спира да се гледа в очите.
Даорн се направи, че му се повдига.
— Татко, говори с тях. Толкова са лигави, че чак ми се отяжда.
— Скъпият ни брат е съвсем изкуфял — съгласи се Кайсе.
— Търпение, деца. Лукел е женен само от месец. Дайте му още малко време и ще се оправи.
— Надявам се — каза Кайсе. — Направо ми се повдига. — Всъщност според Сарене й нямаше нищо. Момичето продължаваше да яде все така лакомо.
Адиен си мърмореше неговите неща. Явно нямаше какво друго да каже, освен изброяването на числа и по някоя дума, която звучеше като „Елантрис“.
— Бих искала да разгледам града, чичо. — Брътвежът на момчето й напомни нещо. — Особено Елантрис. Искам да знам за какво толкова са се прехласвали по него.
Кайн потърка брадичка.
— Е, близнаците може да ти го покажат. Знаят как се стига до Елантрис, а и така няма да ми досаждат известно време.
— Близнаци ли?
— Така ги нарича Лукел — усмихна се Кайн.
— На нас не ни харесва — обади се Даорн. — Не сме близнаци, дори не си приличаме.
Сарене погледна двете руси деца с почти еднакви решителни изражения и се усмихна.
— Наистина никак.


Стените на Елантрис се извисяваха над Кае като намръщен страж. Щом доближиха подножието им, Сарене осъзна колко са внушителни. Беше посещавала Фьорден и бе впечатлена от укрепените му градове, но те не можеха да се сравняват с Елантрис. Стените бяха толкова високи и гладки, че очевидно не бяха сътворени от човешки ръце.
По тях бяха изрисувани големи, сложни аони, много от които не беше виждала, а си мислеше, че е доста образована.
Децата я доведоха до масивно стълбище от външната част на стената. Стълбите имаха арки и множество междинни площадки, от майсторството на изработката им лъхаше царственост. Освен това излъчваха… арогантност. Очевидно бяха част от оригиналния план и доказваха, че масивните стени не са за защита, а по-скоро за отделяне.
Само безкрайно уверени хора щяха да построят толкова масивно укрепление и да добавят стълби от външната му част.
Тази увереност беше неоправдана, защото Елантрис бе паднал. Макар че не под натиска на нашественици, а от нещо друго. Нещо неразбираемо. Реод.
Сарене спря на един каменен парапет, приблизително по средата, и погледна към Кае. Градчето стоеше като малко братче пред огромния Елантрис и опитваше да изглежда впечатляващо, но без успех. Сградите щяха да са внушителни на друго място, но изобщо не можеха да се сравнят с величието на бившата столица.
Красив или не, трябваше да се съсредоточи над Кае. Дните на Елантрис бяха отминали.
Няколко светещи кълба се носеха край стената. Първите сеони, които виждаше наоколо. В началото се развълнува, но после си спомни историите. Преди сеоните не се влияеха от шаод, но това се бе променило с падането на града. Ако сега човек бъдеше взет от шаод, то сеонът му развиваше някаква лудост. Тези около стената кръжаха безцелно като загубени деца. Очевидно се събираха в града, след като господарите им бяха паднали.
Тя отклони поглед, кимна на децата и възобнови изкачването. Кае беше нейната цел, но все още искаше да види Елантрис. Имаше нещо в него — размерите, аоните, репутацията, които трябваше да погледне лично.
Докато се изкачваше, прокара ръка по един издълбан в стената аон. Линиите бяха широки колкото дланта й. Между каменните блокове нямаше цепнатини. Точно както бе чела, сякаш стената бе направена от една огромна скала.
Но вече не беше в идеално състояние. Близо до върха бе изронена на много места. Даже имаше големи откъртени парчета, оставили назъбени рани, като гигантски хапки. Въпреки това беше много впечатляващо, особено гледката отгоре.
— Олеле! — възкликна Сарене, усещайки, че се замайва.
Даорн я дръпна за роклята.
— Не стой на ръба, Сарене.
— Добре съм — каза тя. Въпреки това го остави да я издърпа назад.
Аше се приближи, пулсирайки разтревожено.
— Може би не е добра идея, милейди. Знаете, че имате проблем с височините.
— Глупости — отвърна тя и се овладя. Забеляза, че недалеч по протежението на стената имаше голяма тълпа. Над хората се извисяваше единичен глас, чиито думи не можа да различи.
— Какво става?
Близнаците се спогледаха объркано.
— Не знам — отвърна Даорн.
— Тук обикновено има само стражи — добави Кайсе.
— Хайде да погледнем. — Сарене не беше сигурна, но сякаш разпознаваше акцента. Щом приближиха тълпата, подозренията й се оправдаха.
— Гьорнът! — възкликна възбудено Кайсе. — Исках да го видя. — Тя започна да се провира през хората. Сарене чу раздразненото мърморене, докато момичето си пробиваше път към предната част.
Даорн погледна сестра си с копнеж и направи крачка напред, след което се обърна към Сарене и реши да остане с нея като съвестен водач.
Сарене бе по-сдържана от младата си братовчедка, но беше решена да чуе отблизо думите на Хратен. Затова започна да си пробива път през тълпата, учтиво, но решително, бутайки малкия си страж, докато не излезе отпред.
Хратен беше застанал на една бойница. Беше с гръб към тълпата, но под ъгъл, така че думите му да се чуват.
Речта очевидно бе предназначена за присъстващите, а не за онези отдолу.
Сарене дори не хвърли поглед към Елантрис. Щеше да го разглежда после.
— Вижте ги! — нареди Хратен, сочейки града. — Те загубиха правото си да бъдат хора. Те са животни, нямат воля и желание да служат на Джадет. Те не познават Бог и служат само на страстите си.
Сарене се намръщи. Според Шу-Дерет разликата между човек и животно бе в човешката способност да се служи на Бог, или Джадет на фьорденски. Доктрината й беше позната. Баща й се бе погрижил да получи сериозно образование. Но не можеше да разбере защо един гьорн би си губил времето с елантрисците. Какво щеше да постигне, заклеймявайки общество, което вече бе безвъзвратно рухнало? Поне едно беше ясно. Щом гьорнът имаше причина да проповядва срещу Елантрис, то беше неин дълг да го защити. Можеше да блокира кроежите на врага си, макар да не ги разбираше още.
— Всички знаят, че животните са много по-нисши от човека в очите на Джадет. — Речта на Хратен се извисяваше към кулминация.
Сарене видя шанса си и го сграбчи. Тя затвори очи, придаде си объркано изражение и запита с най-пискливия си невинен гласец:
— Защо?
Хратен млъкна. Беше отправила въпроса си в точния момент, паузата между две изречения. Гьорнът се запъна заради неудобното запитване, загуби ритъма си. Обърна се със строг поглед да види кой го е прекъснал така глупаво. Насреща му стоеше смирената и объркана Сарене.
— Какво защо? — настоя Хратен.
— Защо животните са под хората в очите на господин Джадет?
Гьорнът стисна зъби при израза „господин Джадет“.
— Защото за разлика от хората те могат само да задоволяват страстите си.
Стандартният следващ въпрос щеше да е: „Но и хората задоволяват страстите си“, което щеше да му даде възможност да обясни разликата между божи човек и пропаднал грешник. Сарене обаче не играеше по правилата.
— Чувала съм, че господин Джадет възнаграждава арогантността — каза тя объркано.
Гьорнът я погледна подозрително. Въпросът беше твърде добре поставен, за да идва от толкова глупав човек, за каквато тази жена се представяше. Хратен знаеше, или поне подозираше, че тя си играе с него. Въпреки това трябваше да отговори на въпроса, ако не заради нея, то заради тълпата.
— Джадет възнаграждава амбицията, а не арогантността — подбра внимателно думите си.
— Не разбирам. Амбицията не задоволява ли собствените ни страсти? Защо господин Джадет би я възнаградил?
Хратен губеше публиката и го осъзнаваше. Въпросът беше вековен теологичен аргумент срещу Шу-Дерет, но тълпата не разбираше от древни догматични вражди. Хората виждаха, че някой е задал въпрос, на който Хратен не може да отговори достатъчно бързо и убедително, и вниманието им се притъпяваше.
— Арогантността е различна от животинското — заяви строго Хратен, използвайки високата си позиция, за да поеме контрол над разговора. — Ако човек служи на империята на Джадет, ще бъде бързо възнаграден тук и в отвъдното.
Беше майсторски опит. Успя да отклони темата и да привлече вниманието на тълпата към нова идея. Всички се интересуваха от награди. За негово нещастие Сарене не беше приключила.
— Значи, ако служим на Джадет, страстите ни ще бъдат удовлетворени?
— Единствено вирн служи на Джадет — каза Хратен, докато се чудеше как най-добре да й отвърне.
Сарене се усмихна. Надяваше се, че той ще допусне тази грешка. Едно от основните правила на Шу-Дерет гласеше, че само един човек може да служи пряко на Джадет. Религията беше съвсем военизирана и приличаше на древното феодално управление на Фьорден. Човек служи на тези над него, които от своя страна служат на господарите си, и така докато се стигне до вирн, който служи пряко на Джадет. Всички служеха на империята, но само един бе достатъчно свят, за да общува директно с Бог. Това често пораждаше обърквания и жреците внасяха пояснения, както бе сторил и Хратен.
За негово съжаление обяснението й предоставяше нова възможност.
— Никой не може да служи на Джадет ли? — попита тя объркано. — Даже вие?
Беше глупав аргумент, по-скоро изопачаване на думите му, отколкото истинска атака по Шу-Дерет. В нормален религиозен спор Сарене нямаше шанс срещу истински гьорн. Но целта й не бе да обори учението му, а само да провали речта.
Хратен вдигна очи, осъзнавайки грешката си. Цялото му планиране беше пропаднало и тълпата се бе люшнала в нова посока.
Гьорнът се опита да прикрие грешката, като насочи разговора в по-познати води, но Сарене държеше тълпата с типичния похват на жена на ръба на истерията.
— Ох, какво ще правим? — поклати глава тя. — Боя се, че тези жречески работи са много сложни за простите хорица като нас.
Това сложи край. Хората започнаха да говорят помежду си и да се разпръскват. Повечето се смееха на ексцентричността на жреците и мъглявите теологични правила. Сарене забеляза, че мнозина са благородници. Сигурно гьорнът бе положил сериозни усилия, за да ги докара на стените на Елантрис. Усети, че се усмихва заради проваления сложен план.
Хратен гледаше как организираната му церемония рухва. Реши да не говори повече. Явно разбираше, че ако се развика в този момент, ще причини повече щети, отколкото добро на каузата си.
За нейна изненада гьорнът отклони поглед от тълпата и й кимна признателно. Не беше точно поклон, но бе най-изпълненият с уважение жест, който бе получавала от деретски жрец. Признание, че битката е спечелена от достоен противник.
— Играете опасна игра, принцесо — каза й тихо той.
— Ще разберете, че съм добра в игрите, гьорн — отвърна тя.
— Тогава до следващата партия. — Той махна на ниския светлокос жрец до него да го последва надолу по стълбите. В очите на другия мъж нямаше нито респект, нито толерантност. Те горяха с такава омраза, че Сарене чак потръпна. Зъбите му бяха стиснати и тя имаше чувството, че мъжът едва се удържа да не я сграбчи и да я хвърли от стената.
Започна да се замайва само при мисълта за това.
— Този ме притеснява — обади се Аше до нея. — Виждал съм и преди такива и нямам добри спомени. Толкова зле построен язовир ще се скъса.
Сарене кимна.
— Той не е от Фьорден. Прилича на слуга на Хратен.
— Да се надяваме, че гьорнът може да контролира кучето си, милейди.
Тя тъкмо кимна и прозвуча внезапен смях. Кайсе почти се търкаляше по земята. Едва бе сдържала веселието си, докато гьорнът се махне.
— Сарене — изкикоти се задъхано тя. — Страхотно. Изглеждаше толкова глупава! А лицето му… Почервеня повече, отколкото татко, като види, че съм му изяла всичките сладки. Направо заприлича на бронята си!
— Не ми хареса изобщо — обади се Даорн тъжно. Стоеше до отворената част на парапета и гледаше към слизащия надолу Хратен. — Беше много… твърд.
— Не разбра ли, че само се правиш на глупава?
— Вероятно — отвърна Сарене и изтупа розовата рокля на момичето. — Но нямаше как да го докаже и трябваше да се преструва, че съм сериозна.
— Татко каза, че гьорнът е тук да ни покръсти в Шу-Дерет — допълни Даорн.
— Така ли?
Даорн кимна.
— Бои се, че Хратен ще успее. Тазгодишната реколта не била добра и много хора са останали без храна. Ако късната сеитба не даде плод, зимата ще е трудна, а в трудни времена хората са склонни да слушат човек, който проповядва промяна.
— Баща ти е мъдър, Даорн. — Сблъсъкът й с Хратен беше дребна работа. Хората бяха лекомислени и бързо щяха да забравят днешния дебат. Но речта беше част от някакъв по-голям план, свързан с Елантрис, и Сарене трябваше да разбере какви са намеренията му. Тя си спомни първоначалната причина да се качи до тук и хвърли поглед към града.
Очевидно в миналото е бил красив. Видът на сградите, разположението на улиците, всичко беше… премислено. Изкуство с грандиозни мащаби. Но сега арките бяха паднали, куполите рухнали, а на някои стени явно не им оставаше много.
Но едно беше очевидно. Едно време Елантрис е бил красив.
— Толкова са тъжни — промълви Кайсе и застана на пръсти, за да надникне през парапета.
— Кой?
— Те. — Момичето посочи към улиците.
Долу имаше хора, прегърбени фигури, които почти не помръдваха. Бяха скрити в сенките. Сарене не чуваше стоновете им, но можеше да ги усети.
— Никой не се грижи за тях — допълни Кайсе.
— А какво ядат? — попита Сарене. — Все някой ги храни. — Почти не различаваше подробности, но това си бяха хора. Поне приличаха на хора. Беше чела доста объркващи неща за Елантрис.
— Никой — осведоми я Даорн, застанал от другата й страна. — Никой не ги храни. Всички трябва да са мъртви. Долу няма нищо за ядене.
— Сигурно все си намират нещо — възрази Сарене.
Кайсе поклати глава.
— Те са мъртви, Сарене. Нямат нужда от храна.
— Може да не се движат много, но очевидно не са мъртви — обори я принцесата. — Виж, онези там са прави.
— Не, Сарене. Мъртви са. Нямат нужда от храна, не спят, не стареят. Всички са мъртви. — Гласът на Кайсе бе нехарактерно тъжен.
— Откъде знаеш толкова много за тях. — Сарене мислеше, че думите й са плод на детско въображение. Но май тези деца бяха много добре информирани.
— Знам — настоя Кайсе. — Повярвай ми, мъртви са.
Сарене усети как космите й настръхват, но реши да не се поддава на мистицизма. Вярно, елантрисците бяха странни, но не бяха мъртви. Сигурно имаше друго обяснение.
Тя погледна отново към града, опитвайки да забрави обезпокоителния коментар на Кайсе. Очите й се спряха на две фигури, които не изглеждаха толкова жалки, колкото останалите.
Единият имаше видимо по-тъмна кожа. Двамата стояха на един покрив и изглеждаха по-жизнени, за разлика от останалите елантрисци. Имаше нещо… различно в тези двамата.
— Милейди? — чу се загриженият глас на Аше и тя осъзна, че доста се е надвесила през парапета.
Сарене погледна стреснато надолу и видя колко високо се намират. Погледът й се разфокусира и започна да губи равновесие, привлечена от замъглената земя.
— Милейди! — гласът на Аше я изтръгна от замайването.
Сарене залитна назад и клекна, обгръщайки коленете си с ръце. Пое си дълбоко дъх няколко пъти.
— Ще се оправя, Аше.
— Щом се възстановите, махаме се оттук — нареди сеонът с твърд глас.
Сарене кимна.
Кайсе изсумтя.
— Като се има предвид ръстът й, човек би решил, че е привикнала към височини.


9.

Ако Дилаф беше куче, сигурно щеше да ръмжи. И даже да му излиза пяна от устата. Артетът се държеше по-зле от обикновено, откакто бяха слезли от стената на Елантрис. Хратен се обърна назад към града. Бяха стигнали почти до храма, но огромните стени на Елантрис все още се виждаха зад тях. Някъде там беше дразнещата жена, която бе успяла да го победи някак си.
— Беше чудесна — не можа да се сдържи Хратен. Като всеки от народа си, той имаше непоклатими предразсъдъци към теодците. Теод беше изгонил деретските жреци от пределите си преди петдесетина години заради едно дребно недоразумение и вече не им позволяваше достъп. Кралят почти бе стигнал дотам да изгони фьорденския посланик. Нямаше нито един теодец, който да е приел Шу-Дерет, а кралската фамилия беше известна със заклеймяването на всичко, свързано с деретите.
Въпреки това беше освежаващо да срещне някого, който с такава лекота да провали церемонията му. Хратен проповядваше от толкова отдавна и бе постигнал такова майсторство в манипулирането на тълпите, че почти не срещаше предизвикателство.
Миналогодишният му успех в Дуладел бе доказал, че човек дори може да събори държава, ако е достатъчно упорит.
За съжаление в Дуладел почти нямаше съпротива. Местните бяха твърде отворени и приемащи, за да предложат истинско предизвикателство. Накрая Хратен бе почувствал разочарование, докато управлението на държавата рухваше в краката му. Беше някак твърде лесно.
— Да, наистина е впечатляваща.
— Тя е по-прокълната и от останалите — изсъска Дилаф. — Принадлежи на единствената раса, мразена от Джадет.
Значи това го измъчваше. Мнозина във Фьорден приемаха, че за теодците няма надежда. Това бяха глупости. Просто оправдание, което допълваше историческата вражда с верска омраза. Но мнозина го приемаха и очевидно Дилаф бе един от тях.
— Джадет мрази само тези, които му вредят — поправи го Хратен.
— Те го мразят.
— Повечето дори не са чували името му, артет. Кралят, да. Той е прокълнат заради действията си срещу деретските жреци. Но на простите хора дори не е даден шанс. Щом Арелон падне под властта на Джадет, тогава ще мислим как да се справим с Теод. Страната няма да издържи дълго, при положение че целият цивилизован свят е обърнат срещу нея.
— Те ще бъдат унищожени — предрече Дилаф с гневен поглед. — Джадет няма да чака нашите жреци да пробият непоколебимите сърца на теодците.
— Бог Джадет може да се появи, само когато целият свят е под властта на Фьорден. — Хратен спря да съзерцава Елантрис и се обърна да влезе в храма. — Това включва и Теод.
Отговорът на Дилаф беше тих, но думите прозвучаха властно в ушите на Хратен.
— Може би — прошепна артетът. — Но има и друг начин. Бог Джадет ще се възвиси, когато всичко живо бъде обединено в неговата вяра. Теодците няма да ни пречат, ако ги унищожим. Щом последният теодец издъхне и всички елантрисци бъдат изгорени от лицето на Сикла, всички хора ще са във властта на вирна. Тогава Джадет ще дойде.
Думите бяха обезпокоителни. Хратен беше дошъл да спаси Арелон, а не да го изгори. Можеше да се наложи да подкопае монархията и да пролее малко благородническа кръв, но така щеше да спечели изкупление за цяла нация. За Хратен обединението на хората означаваше да обърне вярата им, а не да избие несъгласните.
Но може би похватът му беше грешен. Търпението на вирна не изглеждаше по-голямо от това на Дилаф. Тримесечният срок го доказваше. Хратен внезапно почувства припряност. Вирнът държеше на думата си. Ако Хратен не успееше да покръсти Арелон, страната щеше да бъде унищожена.
— Велики Джадет… — прошепна той, споменавайки името на божеството. Нещо, което правеше само в най-свещените случаи. Прав или грешен, не искаше кръвта на цяло кралство, па било то и еретическо, да тежи на съвестта му.
Трябваше да успее.
За щастие загубата от теодското момиче не беше толкова голяма, колкото тя си мислеше. Щом стигна до уреченото място, голяма зала в една от най-добрите странноприемници на града, поканените благородници вече го очакваха. Проповедта на стените на Елантрис беше малка част от плана да покръсти тези мъже.
— Здравейте, лордове — кимна им почтително Хратен.
— Не се преструвай, че всичко е наред, жрецо — каза Айдан, един от младите и гласовити благородници. — Обеща ни, че думите ти ще ни донесат могъщество. Според мен внесоха само могъщо объркване.
Хратен махна с ръка пренебрежително.
— Речта ми замая едно празноглаво момиче. Според хората принцесата не може да различи коя е лявата и коя е дясната и ръка. Не съм и очаквал да разбере проповедта ми. Лорд Айдан, не ми казвайте, че и вие сте объркан.
Айдан се изчерви.
— Не, разбира се, милорд. Просто не разбирам как от един разговор ще станем по-могъщи.
— Силата идва с опознаването на враговете. — Хратен тръгна през стаята, следван както винаги от Дилаф, и си избра място. Някои жреци предпочитаха да стоят прави, защото изглеждаха по-внушително, но Хратен бе открил, че е по-добре да седи. Така често караше слушателите да се чувстват неудобно, особено тези, които стояха прави. Човек сякаш държеше по-добре нещата под контрол, когато не се налагаше да се извисява над слушателите.
Айдан и останалите също започнаха да сядат. Хратен опря лакти на облегалките и изгледа публиката си мълчаливо. Веждите му се намръщиха леко, щом мярна едно от лицата в дъното. Възрастен мъж, към края на четирийсетте, с богати дрехи. Най-запомнящата се черта бе големият лилав белег на врата и лицето.
Хратен не беше канил херцог Телрий на срещата. Херцогът бе един от най-влиятелните благородници в Арелон, а жрецът се придържаше към младежите. Смяташе, че има по-малък шанс да спечели властимащите на своя страна. Младите нямаха търпение да се издигнат и бяха по-лесни за манипулиране. Хратен трябваше да говори по-внимателно тази вечер и можеше да изгради ценен съюз.
— Е — не издържа накрая Айдан под строгия му поглед. — Кои са те? Кои са нашите врагове?
— Елантрисците — изрече простичко Хратен. Усети как Дилаф се напрегна до него, щом спомена думата.
Айдан се засмя и погледна към неколцина от спътниците си.
— Елантрисците са мъртви от десет години, фьорденецо. Не представляват никаква заплаха.
— Не, млади милорде. Те са живи.
— Ако изобщо може да се каже.
— Не говоря за жалките клетници в града — поясни Хратен. — Говоря за елантрисците в съзнанието на хората. Кажи ми, Айдан. Познаваш ли хора, които мислят, че елантрисците ще се завърнат един ден?
Смехът на Айдан замря, щом се замисли над въпроса.
— Властта на Ядон изобщо не е абсолютна. Той е по-скоро регент, а не крал. Хората не очакват да ги управлява дълго. Те чакат благословените елантрисци да се завърнат. Според мнозина реод е фалшиво наказание, просто изпитание, за да се види кои ще останат верни на старата религия. Всички сте чували как се говори шепнешком за Елантрис.
В думите на Хратен имаше истина. Беше в Кае от няколко дни, но бе направил добро проучване. Малко преувеличаваше, но знаеше, че подобни мнения съществуват.
— Ядон не вижда опасността — продължи полека Хратен. — Не вижда, че управлението му по-скоро се търпи, отколкото приема. Докато хората имат ярки спомени за могъществото на Елантрис, те ще се страхуват. А докато се страхуват повече от нещо друго, отколкото от краля си, вие няма да имате могъщество. Титлите ви идват от монарха и вие сте обвързани с него. Ако той е безсилен, и вие нямате реална власт.
Вече го слушаха внимателно. Всеки благородник таеше неизличима несигурност. Хратен не беше срещал аристократ, който да не се бои поне малко, че селяните се присмиват зад гърба му.
— Шу-Корат не разпознава опасността — продължи Хратен. — Коратите не заклеймяват публично елантрисците и така подхранват хорските надежди. Може да е в разрез със здравия разум, но народът иска да вярва, че Елантрис ще се възстанови. Спомнят си неговото величие, подхранват го с истории през тези десет години. Човек предпочита да вярва, че по друго време, на друго място е било по-добре, отколкото тук и сега. Ако искате пълна власт над Арелон, мои благородни приятели, трябва да изкорените глупавите надежди на народа си. Трябва да намерите начин да ги освободите от хватката на Елантрис.
Младият Айдан кимна ентусиазирано. Хратен недоволно сви устни. Младокът менеше мнението си твърде лесно. Както винаги най-устатият не беше сериозен проблем. Хратен престана да му обръща внимание и огледа останалите. Те бяха замислени, но не убедени.
По-възрастният Телрий стоеше в дъното и търкаше рубина на пръстена си, гледайки Хратен с развеселено изражение.
Несигурността им беше добър знак. Нямаше полза от мъже като Айдан. Тези, които се печелят лесно, се губят още по-бързо.
— Кажете ми, мъже на Арелон, пътували ли сте в източните страни? — Хратен реши да смени темата ловко.
Последваха няколко кимвания. През последните години мнозина арелонци посещаваха държавите от бившата Фьорденска империя. Хратен подозираше, че местната аристокрация, по-несигурна от останалите, се опитваше да покаже културната си изтънченост, като се сближаваше с тях, като кралство Сворден например, което се смяташе за културен център на Изтока.
— Щом сте посетили могъщите държави, тогава знаете какво влияние имат тези, които се съюзяват с деретските жреци.
„Влияние“ всъщност беше меко казано. На изток от планините Датреки нито един крал не можеше да управлява, ако не се вречеше на Шу-Дерет, а най-желаните и изкусителни държавни длъжности се поверяваха на тези, които показваха най-голяма отдаденост на Джадет.
В думите му имаше завоалирано обещание и без значение за какво друго щяха да си говорят и какви аргументи щеше да изтъкне, това щеше да му спечели тяхната подкрепа. Не беше тайна, че деретските жреци се интересуваха силно от политика. Повечето хора знаеха, че ако спечелят благоволението на църквата, почти сигурно ще си осигурят и политическа победа.
Точно това обещание очакваха да чуят тези благородници и затова възраженията на теодското момиче не им бяха повлияли. Аристократите не се интересуваха от теологични спорове. За тях нямаше разлика между Шу-Дерет и Шу-Корат. Те просто искаха гаранции, че внезапните прояви на набожност ще бъдат възнаградени с веществени облаги.
— Стига празни приказки, жрецо — обади се Рамиър, друг от младежите. Беше втори син на дребен барон. Имаше остър нос и репутация на прям човек, която очевидно бе заслужена. — Искаме обещания. Казваш ли, че ако станем дерети, ще получим по-големи владения?
— Джадет възнаграждава последователите си — отвърна неопределено Хратен.
— И как ще възнагради нас? — настоя Рамиър. — Шу-Дерет няма власт в това кралство, жрецо.
— Джадет има власт навсякъде, млади приятелю. — Гьорнът реши да забави следващите им искания. — Вярно е, че все още има малко последователи в Арелон. Но светът е динамичен и малцина могат да устоят на империята на Джадет. Спомнете си Дуладел, приятели. Арелон остана незасегнат просто защото не си направихме труда да го покръстим. — Лъжа, но относително скромна. — Първият проблем е Елантрис. Ако го премахнем, хората ще се насочат към Шу-Дерет. Шу-Корат е твърде спокоен, твърде ленив. Джадет ще плени сърцата им и те ще потърсят модели на поведение сред аристокрацията. Хора със същите идеали като тях.
— И тогава ли ще бъдем възнаградени? — продължи да упорства Рамиър.
— Хората няма да търпят управници от различна вяра. Както се вижда от съвременната история, кралете и монархиите не са вечни.
Рамиър се отпусна и са замисли над думите му. Хратен трябваше да е внимателен. Вероятно само част от тези мъже щяха да го подкрепят, а не трябваше да дава на останалите доказателства, които да се ползват срещу него.
Крал Ядон може и да не се интересуваше от религията, но нямаше да го търпи, ако усетеше, че проповедите му подтикват към измяна.
По-късно, когато се увери, че е убедил колебаещите се благородници, щеше да им даде по-конкретни предложения. А каквото и да говореха враговете му, на обещанията на Хратен можеше да се вярва. Никак не обичаше да работи с хора, чиято вяра можеше да бъде купена, но догмите на Шу-Дерет гласяха, че амбицията трябва да се възнаграждава. Пък и беше добре да има репутация на почтен дори само за да може да лъже в крайно необходими случаи.
— Ще е нужно време, за да се изкорени цяла религия и да се въведе нова — усмихна се Уорн, кльощав мъж с платиненоруса коса. Беше известен с набожността си. Хратен беше изненадан, че е решил да дойде с братовчед си Айдан на тази среща. Явно убежденията му не почиваха на дълбока религиозност, а на политически амбиции. Ако го спечелеше на своя страна, той щеше да допринесе сериозно за каузата на Хратен.
— Ще се изненадате, млади лорд Уорн. Доскоро Дуладел беше център на една от най-старите световни религии. Сега, според нашите книжовници, тя е напълно унищожена, поне в чистата й форма.
— Да, но падането на джескерската религия и Дуладелската република са неща, които назряваха от години, може би от векове.
— Но не може да оспорите, че когато промяната дойде, тя се случи светкавично — отвърна Хратен.
Уорн направи пауза.
— Така е.
— Падането на Елантрис беше също така светкавично — добави Хратен. — Промяната може да се случи мигновено, но тези, които са подготвени, може да спечелят сериозно от нея. Казвате, че падането на джескерската вяра назрявало от години. Е, аз ще ви кажа, че коратската религия е в упадък от също толкова време. Едно време имаше много последователи на изток. Сега е ограничена до Теод и Арелон.
Уорн се замисли. Изглеждаше интелигентен човек и приемаше логиката на Хратен. Може би гьорнът бе подценил арелонската аристокрация. Повечето бяха безнадеждни като краля, но изненадващо голям брой от останалите показваха потенциал. Явно осъзнаваха колко крехка е позицията им. Народът гладуваше, владетелите бяха неопитни, а пълното внимание на Фьорден бе насочено към тях. Щом бурята удареше, повечето арелонци щяха да са изненадани като животни, заслепени от ярка светлина. Но тези неколцина благородници вероятно си струваха спасяването.
— Лордове, надявам се, че ще прецените предложението ми с повече мъдрост от краля си. Времената са трудни и тези, които нямат подкрепата на църквата, ще видят, че животът ще е тежък в предстоящите месеци. Помнете кого и какво представям.
— Помнете Елантрис — изсъска Дилаф зад него. — Не забравяйте кладенеца на покварата, който трови земята ни. Те спят и чакат, мъдри, както винаги. Искат да ви придърпат в прегръдките си. Трябва да прочистите света от тях, преди те да го сторят с вас.
Настана неудобна тишина. Избликът на артета бе разстроил ритъма на Хратен. Гьорнът се облегна назад и сплете пръсти, давайки знак, че срещата е приключила. Благородниците започнаха да напускат с угрижено изражение. Знак, че разбират трудния избор, пред който ги е поставил. Хратен ги изучаваше, подбираше с кои ще е безопасно да се свърже отново. Айдан беше негов и щеше да доведе неколцина от антуража си. Вероятно щеше да спечели и Рамиър, стига да се видеха насаме и да му обещае сериозна подкрепа. Имаше още неколцина, сред тях и Уорн, който го гледаше с нещо като респект. Да, с този можеше да се постигнат големи неща.
Бяха политически слаба, относително незначителна пасмина, но все пак си бяха начало. Щом Шу-Дерет набереше сила, все по-влиятелни благородници щяха да застават зад Хратен. Щом страната рухнеше под политическата нестабилност, икономическите трудности и военната заплаха, Хратен щеше да възнагради последователите си с позиции в новото управление. Ключът към успеха все още стоеше в дъното и гледаше мълчаливо. Лицето на херцог Телрий беше спокойно, но екстравагантната му репутация загатваше за голям потенциал.
— Милорд Телрий, може ли за момент — помоли Хратен, докато се изправяше. — Имам специално предложение, което може да ви заинтересува.


10.

— Суле, не мисля, че това е добра идея — прошепна Галадон без ентусиазъм, клякайки до Раоден.
— Тихо — нареди принцът и надникна иззад ъгъла към двора. Бандите бяха чули за привличането на Мареше и смятаха, че той опитва да събере собствена група. Предишния ден, когато Раоден и Галадон се появиха да изчакат някой новодошъл, завариха голяма група от хората на Аанден да ги причаква. Срещата не беше приятна. За щастие двамата се измъкнаха без счупвания и натъртени пръсти, но този път Раоден възнамеряваше да бъде по-внимателен.
— Ами ако пак ни причакват? — попита Галадон.
— Сигурно е така — отвърна Раоден. — Затова говори по-тихо. Хайде.
Раоден се плъзна край ъгъла и влезе в алеята. Пръстът го болеше, а също и ожулените длани и една нова синина на ръката. В добавка гладът дебнеше като демон отвътре.
Галадон въздъхна.
— Не ми е писнало от смъртта, че да я оставям за сметка на съществуване в постоянна агония. Коло?
Раоден се обърна и го погледна с разбиране.
— Галадон, някой ден ще се отървеш от вродения си песимизъм и Елантрис ще рухне от изненада.
— Песимизъм? — засегна се Галадон, докато принцът продължаваше да се промъква напред. — Аз? Песимист? Дуладелците са най-лъчезарните и лекомислени хора в Опелон! Всеки ден… Суле? Не смей да ме загърбваш, докато ти обяснявам!
Раоден не му обърна внимание. Опитваше се да не обръща внимание и на болките, без значение колко неприятни бяха. Новите му кожени обувки помагаха значително. Въпреки съмненията на дуладелеца Мареше бе сътворил продукт, който да отговаря на занаятчийската му гордост. Обувките бяха със здрава подметка, а кожата от подвързиите на книгите на Галадон ги правеше меки и удобни отвътре.
Раоден огледа двора, надникна внимателно иззад ъгъла. Хората на Шаор не се виждаха, но вероятно се спотайваха наблизо. Портите на града се отвориха и принцът подскочи. И днес щеше да има новодошъл. Само че този път, за негова изненада, градската стража избута не една, а три загърнати в бяло фигури.
— Трима? — възкликна Раоден.
— Шаод е непредвидим, суле — подхвърли Галадон, допълзявайки зад него.
— Това променя всичко — отвърна раздразнено Раоден.
— Добре. Да ги оставим на другите. Коло?
— Какво? Да пропуснем такава хубава възможност? Галадон, направо ме разочароваш.
Дуладелецът измърмори нещо неразбираемо и Раоден го потупа успокоително по рамото.
— Не се бой, имам план.
— Вече?
— Трябва да действаме бързо. Всеки миг някой от тримата ще направи крачка и възможността ще изчезне.
— Долокен — промърмори Галадон. — Какво ще правиш?
— Нищо. За сметка на това ти ще се разходиш по площада.
— Какво? — възкликна Галадон. — Суле, пак си каяна. Ако изляза на площада, бандитите ще ме видят!
— Именно. — Раоден се усмихна. — Постарай се да тичаш много бързо, приятелю. Не искаме да те хванат.
— Говориш сериозно — каза Галадон с нарастващо подозрение.
— За жалост. Тръгвай. Поведи ги наляво, а аз ще свърша останалото. Ще се срещнем там, където оставихме Мареше.
Галадон изсумтя, че това не си струва всичкото сушено месо на света, но се остави Раоден да го избута на площада. След миг откъм къщата, където се спотайваха хората на Шаор, се разнесе ръмжене. Диваците изскочиха, напълно забравили за новодошлите, заслепени от омразата към мъжа, който им се бе подиграл преди няколко дни.
Галадон хвърли последен гневен поглед към Раоден и хукна по една улица, повеждайки бандитите след себе си. Раоден изчака за миг, след което хукна към центъра на площада, правейки се на по-задъхан, отколкото беше в действителност.
— Накъде побягна? — подвикна той на обърканите новаци.
— Кой? — попита един от тях.
— Едрият дуладелец! Бързо, човече! Накъде отиде? У него е лекарството.
— Лекарство ли? — възкликна изненадано мъжът.
— Аха. Рядко е, но сигурно има достатъчно за всички ни, ако ми кажеш накъде отиде. Не искате ли да се махнете оттук?
Новодошлият вдигна трепереща ръка и посочи накъде бе изчезнал Галадон.
— Хайде! — подкани ги Раоден. — Ако не побързаме, ще ни се изплъзне! — След това хукна.
Тримата останаха объркани за момент, след което го последваха. Така първите им стъпки бяха на север, което ги правеше собственост на бандата на Шаор. Другите групи само ги изгледаха ядосано, докато се отдалечаваха.


— Какво умееш? — попита Раоден.
Жената сви рамене.
— Казвам се Мааре, милорд. Аз съм проста домакиня. Нямам специални умения.
Раоден изсумтя.
— Ако си като останалите домакини, сигурно имаш повече умения от всички нас. Можеш ли да тъчеш?
— Разбира се, милорд.
Раоден кимна замислено.
— А ти? — обърна се той към единия мъж.
— Аз съм Райл, работник съм, милорд. Бях строител в плантацията на господаря.
— Мъкнал си тухли?
— В началото, милорд. — Мъжът имаше широки ръце и простовато лице, но погледът му беше остър и интелигентен. — С години се учих от майстора. Надявах се, че господарят ще ми разреши да му стана чирак.
— Доста си възрастен за чиракуване — отбеляза Раоден.
— Знам, милорд, но се надявах. Вече малцина селяни имат надежди, дори толкова простички.
Раоден кимна отново. Мъжът не говореше като селянин, но в Арелон бе така. Преди десет години в страната имаше множество възможности и населението бе поне относително грамотно. Много от благородниците в двора на баща му се оплакваха, че грамотните селяни не стават за работа, забравяйки умишлено, че допреди десет години и те са били част от тази класа.
— Добре, ами ти? — обърна се Раоден към последния.
Мъжът беше мускулест и носът му изглеждаше да е чупен поне десетина пъти. Той погледна принца колебливо.
— Преди да отговоря, искам да знам защо да го правя.
— Защото ти спасих живота.
— Не разбирам. Какво стана с другия човек?
— Ще се появи след малко.
— Но…
— Ние не го преследвахме в действителност. Просто опитвахме да ви измъкнем от опасността. Мареше, обясни им, моля те.
Занаятчията се притече на помощ. Той започна да разказва за пристигането си преди два дни, като използваше изразителни жестове. Изкара, че е бил в смъртна опасност, преди Раоден да се появи и да го спаси. Принцът се усмихна. Мареше имаше мелодраматична душа. Гласът му се издигаше и снижаваше като добре композирана симфония. Като го слушаше, дори Раоден започна да вярва, че е извършил нещо невероятно благородно.
Мареше свърши с изявлението, че Раоден е надежден, и ги окуражи да му се доверят. В крайна сметка дори навъсеният мъж започна да го гледа с уважение.
— Казвам се Сейолин, лорд Дух — представи се той. — Бях войник в личния легион на граф Еондел.
— Познавам Еондел — кимна Раоден. — Добър човек. Беше войник, преди да получи титла. Сигурно си добре обучен.
— Ние сме най-добрите войници в страната, милорд — отвърна гордо Сейолин.
Раоден се усмихна.
— Не е трудно да си от най-добрите в нашата бедна родина. Но бих изправил легиона на Еондел срещу която и да е войска. Знам, че хората му са честни, дисциплинирани и обучени. Такъв е и командирът им. Титлата на Еондел е едно от малкото интелигентни неща, които Ядон стори.
— Доколкото разбрах, милорд, кралят не е имал избор. — Сейолин се усмихна и се видя, че в устата му липсват няколко зъба. — Еондел събра сериозно състояние, като даваше под наем войската си на короната.
— Вярно е — засмя се Раоден. — Е, Сейолин, радвам се, че си с нас. Професионален войник с твоите умения ще ни накара да се почувстваме в по-голяма безопасност.
— Както заповядате, милорд. — Сейолин стана сериозен. — Обричам ви меча си. Не разбирам от религия, знам само простите молитви и не проумявам какво става тук, но всеки, който говори добро за лорд Еондел, за мен е добър човек.
Раоден потупа ветерана по рамото, без да обръща внимание, че човекът не разполага с меч, който да обрече.
— Оценявам и приемам закрилата ти, приятелю. Но те предупреждавам, че това е тежка задача. Все по-бързо си създавам врагове и ще ни трябва голяма бдителност, за да не бъдем изненадани от атака.
— Разбирам, милорд — каза почтително Сейолин. — Кълна се в Доми, няма да ви подведа.
— Ами ние, милорд? — попита строителят Райл.
— Имам сериозни планове и за вас. Погледни нагоре и кажи какво виждаш?
Райл вдигна очи към небето.
— Нищо, милорд. Трябва ли да виждам нещо?
Раоден се засмя.
— Не, Райл. Това е проблемът. Покривът на тази сграда е рухнал от години. Въпреки това тя е една от най-големите и най-слабо засегнатите сгради, които намерих. Имаш ли някакъв опит в правенето на покриви?
Райл се усмихна.
— Определено, милорд. Имате ли материали?
— В това е сложността, Райл. Дървесината в Елантрис е или натрошена, или изгнила.
— Наистина е проблем — призна строителят. — Може би, ако изсушим дървото и го смесим с глина…
— Няма да е лесна работа — каза Раоден.
— Ще се постараем, милорд — увери го Мааре.
— Добре — кимна одобрително Раоден. Самочувствието му и тяхната несигурност ги караше да го слушат. Все още не беше лоялност. Но може би с времето щеше да спечели доверието им. — Мареше — продължи той, — моля те, обясни на новите ни приятели какво значи да си елантрисец. Не искам Райл да падне от покрива, преди да разбере, че счупването на врата няма да го отърве от болката.
— Добре, милорд. — Мареше гледаше храната на новодошлите, която бе подредена в една относително по-чиста част на сградата. Гладът вече почваше да му влияе.
Раоден подбра няколко неща, след което кимна.
— Разделете си останалото и го изяжте. Няма смисъл да го пазим. Гладът ще се появи незабавно, затова по-добре го задоволете, преди да се настървите.
Четиримата кимнаха и Мареше започна да им обяснява ограниченията на живота в Елантрис, докато разпределяше храната. Раоден го изгледа за миг, след което се обърна да помисли.
— Суле, моята хама щеше да е доволна. Все се оплакваше, че не се движа достатъчно.
Раоден вдигна поглед и видя влизащия Галадон.
— Добре дошъл, приятелю — усмихна се принцът. — Тъкмо почвах да се тревожа.
Галадон изсумтя.
— Не се тревожеше, като ме избута на площада. Виждал съм червеи на куката, с които се отнасят по-добре. Коло?
— Но ти си толкова фантастична примамка. Пък и се получи. Прибрахме новите и ти се върна без никакви синини.
— Което сигурно никак не се харесва на псетата на Шаор.
— Как успя да се измъкнеш? — попита Раоден и му подаде парчето хляб, което бе заделил за него. Галадон го изгледа, разчупи го на две и му върна едната половина, но принцът махна с ръка.
Дуладелецът сви рамене, сякаш му казваше, че може да си гладува, щом желае, и почна да ръфа хляба.
— Изтичах в една сграда с рухнали стълби и се измъкнах през задната врата — обясни той с пълна уста. — Хвърлих няколко камъка на покрива, щом хората на Шаор влязоха. Решиха, че съм приложил онзиденшния номер. Сигурно още ме чакат отдолу.
— Хитро.
— Някой не ми остави друг избор.
Галадон продължи да яде мълчаливо, докато слушаше другите, които обсъждаха „важните си задачи“.
— Кога ще им кажеш? — попита тихо той.
— Кое?
— На новите, суле. Караш ги да мислят, че са жизнено важни, както постъпи с Мареше. Обувките са хубаво нещо, но не и въпрос на живот и смърт.
Раоден сви рамене.
— Хората работят по-добре, когато мислят, че са важни.
Галадон замълча за миг, сетне продължи:
— Те са прави.
— Кои?
— Другите разбойници. Събираш си собствена банда.
Раоден поклати глава.
— Галадон, това е само малка част от нещата. Никой не прави нищо в Елантрис. Хората се боричкат за храна и се самосъжаляват. Градът има нужда от насока.
— Ние сме мъртви, суле. Каква насока да имаме, освен да страдаме.
— Ето това е проблемът. Всички са убедени, че животът им е свършил, защото сърцата им не бият.
— Ами обикновено това е знакът, суле — отвърна сухо Галадон.
— Не и в нашия случай, приятелю. Трябва да се убедим, че можем да продължим. Не шаод ни причинява всичката болка. Виждал съм хора отвън, които са загубили надежда и душите им са също толкова смачкани, колкото и на нещастниците на площада. Ако възстановим поне частичка надежда, то животът им ще се подобри значително. — Той подчерта „животът“, като гледаше Галадон право в очите.
— Останалите банди няма да стоят и да зяпат как отмъкваш даровете, суле. Ще им писне от нас доста скоро.
— В такъв случай трябва да се подготвим. — Раоден кимна към голямата сграда. — Това е добра база, не мислиш ли? Има голямо помещение в средата и стаички отзад.
Галадон погледна намръщено нагоре.
— Можеше да избереш сграда с покрив.
— Знам — отвърна Раоден. — Но тази подхожда на целите ми. Чудя се каква ли е била.
— Църква. Коратска.
— Откъде знаеш? — изненада се Раоден.
— На такава прилича, суле.
— Защо ще има коратска църква в Елантрис? — опъна се принцът. — Елантрисците си бяха божества.
— Но лекомислени божества. В Елантрис имаше огромен храм на Корат, най-красивият по рода си. Построен е в знак на дружба с народа на Теод.
— Странно. — Раоден поклати глава. — Богове от една религия да построят светилище на Доми.
— Нали ти казах. Елантрисците бяха небрежни богове. Не се интересуваха дали ги почитат. Бяха уверени в своята божественост. Поне до реод. Коло?
— Явно знаеш много, Галадон — отбеляза принцът.
— Това пък откога е грях? — изпухтя дуладелецът. — Живял си цял живот в Кае, суле. Вместо да ме питаш откъде знам, почуди се защо ти си толкова неук.
— Прав си. — Раоден погледна настрани. Мареше беше дълбоко затънал в обяснения за опасностите на живота в Елантрис. — Като гледам, няма да свърши скоро. Ела, има нещо, което искам да проверя.
— Ще се тича ли? — попита Галадон с кисел глас.
— Само ако ни забележат.


Раоден разпозна Аанден. Не беше лесно, защото шаод го бе променил, но принцът помнеше лица. Така нареченият барон беше нисък мъж с едро шкембе и видимо изкуствени увиснали мустаци. Аанден не изглеждаше като благородник, но същото се отнасяше и за повечето познати на принца аристократи.
Всъщност Аанден не беше барон. Мъжът, който седеше на златен трон и властваше над двор от болнави елантрисци, се казваше Таан. Беше един от най-добрите скулптори на Кае, преди шаод да го повали, но не беше от благородно потекло. Разбира се, и бащата на Раоден беше прост търговец, преди съдбата да го направи крал. Явно Таан се бе възползвал от подобна възможност в Елантрис.
Годините не бяха особено милостиви към него. Мъжът дърдореше неразбираемо на останалите клетници в двора си.
— Луд ли е? — попита Раоден, клекнал до прозореца, през който шпионираха.
— Всеки се справя със смъртта по собствен начин, суле — прошепна Галадон. — Според слуховете лудостта му е съзнателно решение. След като влязъл в Елантрис, се огледал и решил, че не може да се справи с това, ако е нормален. Обявил се за барон Аанден и започнал да раздава заповеди.
— И хората го следват?
— Някои — отвърна Галадон и сви рамене. — Може да е луд, но такъв е и останалият свят. Поне в очите на хората, хвърлени тук. Коло? Аанден има власт. А и кой знае, може наистина да е бил барон.
— Не е. Беше скулптор.
— Познаваш ли го?
— Виждал съм го веднъж — потвърди Раоден и погледна подозрително към Галадон. — Откъде си чул слуховете за него?
— Не може ли да се отдалечим, суле? — попита дуладелецът. — Не ми се ще да участвам в някой от фалшивите му процеси и екзекуции.
— Фалшиви ли?
— Всичко е фалшиво, освен брадвата.
— Аха. Добра идея. Е, видях достатъчно.
Двамата мъже се отдалечиха и щом се озоваха достатъчно далеч от университета, Галадон отговори на въпроса му.
— Говоря с хората, суле. Така събирам информация. Много от хората са хоеди, но има и достатъчно адекватни, за да се говори с тях. Точно голямата ми уста ме вкара в беля с теб. Ако си бях мълчал, щях да си седя и сега необезпокояван на стълбите, а не да шпионирам един от най-опасните хора в града.
— Може би — съгласи се Раоден. — Но нямаше да се забавляваш толкова. Щеше да си скован от скука.
— Благодаря, че ме освободи, суле.
— На твоите услуги.
Принцът се замисли за план, ако Аанден реши да го потърси. Вече беше свикнал с ходенето по неравните слузести улици. Натъртеният пръст го бе мотивирал да го стори. Освен това започваше да приема мръсните стени и мизерията за нормални и това го притесняваше повече, отколкото мръсотията в началото.
— Суле — обади се Галадон. — Защо искаше да видиш Аанден? Нямаше как да знаеш, че ще го познаеш.
Принцът поклати глава.
— Ако Аанден беше барон в действителност, щях да го позная незабавно.
— Сигурен ли си?
Раоден кимна разсеяно.
Галадон помълча малко, докато изминаха още няколко пресечки, и заговори с внезапно разбиране.
— Суле, не съм много добър с тези аони, които цениш толкова много, но ако не се лъжа, аонът за „дух“ е Рао, нали?
— Да — отвърна колебливо Раоден.
— И кралят на Арелон имаше син на име Раоден?
— Така е.
— А ти, суле, твърдиш, че познаваш всички барони в Арелон. Очевидно имаш добро образование и си свикнал да даваш заповеди.
— Може да се каже — призна Раоден.
— И отгоре на всичко се нарече Дух. Много подозрително. Коло?
Раоден въздъхна.
— Трябваше да си избера друго име, нали?
— Долокен, момче! Излиза, че ти си престолонаследникът на Арелон?
— Бях престолонаследник, Галадон — поправи го Раоден. — Загубих титлата, когато умрях.
— Нищо чудно, че си такъв досадник. Цял живот се мъча да избегна кралските особи, а накрая се озовах до теб. Горящ Долокен!
— Стига де. Не съм истинска кралска особа. Няма и едно поколение.
— Това е достатъчно — изтъкна унило Галадон.
— Ако ще те утеши малко, баща ми не смяташе, че мога да управлявам. Опитваше всячески да ме държи далече от трона.
Галадон изсумтя.
— Страх ме е да си помисля кого ли Ядон смята годен да управлява. Баща ти е идиот, без да се обиждаш.
— Не се обиждам — сви рамене Раоден. — Надявам се, че ще запазиш самоличността ми в тайна.
Галадон въздъхна.
— Както желаеш.
— Добре. За да направя нещо добро за Елантрис, трябва да събера последователи, но искам да ме следват, защото харесват какво правя, а не от криворазбран патриотизъм.
Галадон кимна.
— Можеше да ми кажеш, суле.
— Сам спомена, че не трябва да говорим за миналото си.
— Вярно.
Раоден помълча известно време.
— Знаеш какво означава това.
Галадон го изгледа подозрително.
— Какво?
— Сега, след като научи кой съм аз, трябва да ми кажеш кой си бил ти. Така е справедливо.
Галадон не отговори веднага. Почти стигнаха до църквата, преди да отвори уста. Раоден забави крачка, за да даде време на приятеля си да говори, преди да пристигнат при другите. Нямаше защо да се тревожи обаче. Изявлението на Галадон беше кратко и отсечено.
— Бях фермер — каза той учтиво.
— Фермер? — Раоден очакваше нещо повече.
— И овощар. Продадох нивите и купих ябълкова градина, защото смятах, че ще е по-лесно. Все пак не трябва да сееш наново всяка година.
— И? — полюбопитства Раоден. — По-лесно ли беше?
Галадон сви рамене.
— Струва ми се. Но познавам неколцина зърнопроизводители, които биха спорили с мен цяла вечер. Коло? — Едрият мъж го погледна преценяващо. — Не мислиш, че ти казвам истината, нали?
Раоден се усмихна и разпери ръце.
— Съжалявам, Галадон, но просто не ми приличаш на фермер. Имаш подходяща фигура, но си твърде…
— Интелигентен? Суле, виждал съм фермери с толкова остър ум, че могат да ожънат нивата с него.
— Не се съмнявам. Но макар да са интелигентни, тези хора са слабо образовани. Ти си учен, Галадон.
— Книгите са чудесно нещо, суле. Мъдрият фермер може да намери време за четене, ако живее в Дуладел, където хората са свободни.
Раоден сбърчи вежди.
— Значи държиш на фермерската история?
— Вярна е, суле. Преди да стана елантрисец, бях фермер.
Раоден сви рамене. Може би. Галадон бе предрекъл дъжда и имаше някои практични умения. Но очевидно оставаше още нещо, което не бе готов да сподели.
— Добре — каза признателно Раоден. — Вярвам ти.
Галадон кимна, показвайки, че е доволен да зарежат темата. Каквото и да криеше, нямаше да го сподели днес. Раоден се възползва от възможността да го попита за нещо, което му бе направило впечатление от първия ден в Елантрис.
— Галадон, къде са децата?
— Деца ли, суле?
— Да, щом шаод удря безразборно, би трябвало да поваля и деца.
Дуладелецът кимна.
— Така е. Виждал съм да хвърлят бебета, които едва са проходили.
— И къде са те? Виждам само възрастни.
— Елантрис е сурово място, суле — каза Галадон, докато влизаха в порутената църква. — Децата не издържат много.
— Да, но… — Раоден спря, защото зърна нещо с периферното си зрение. Обърна се изненадано.
— Сеон — посочи Галадон, като видя светещата топка.
— Да. — Сеонът влетя бавно през отворения таван и започна да прави мързеливи кръгчета около двамата мъже. — Много е тъжно как се носят из града в това състояние. Аз… — Той присви очи в опит да види какъв е аонът в центъра на мълчаливия сеон.
— Суле? — подкани го Галадон.
— Идос Доми — прошепна Раоден. — Това е Йен.
— Сеонът ли? Познаваш ли го?
Раоден кимна и протегна ръка с отворена длан. Сеонът я докосна за момент, след това се отдалечи бавно и полетя из стаята като безгрижна пеперуда.
— Йен беше мой сеон. Преди да ме хвърлят тук. — Виждаше аона му в центъра. Символът беше някак… слаб. Светеше неравно, сякаш части от него бяха потъмнели… Като петната по кожата на елантрисците, осъзна Раоден, докато Йен се отдалечаваше. Сеонът се насочи към стената на църквата и се блъсна в нея. Светещата топка замря за момент, сетне се завъртя и се понесе в друга посока. В движенията имаше нещо странно. Сякаш едва се държеше във въздуха. Клатеше се постоянно и често се въртеше замаяно в кръг.
Раоден усети как стомахът му се свива, като видя какво е останало от приятеля му. Избягваше да мисли за Йен откакто бе влязъл в Елантрис. Знаеше какво става със сеоните, щом господарите им паднеха от шаод. Надяваше се да е унищожен, както се случваше понякога.
Поклати глава.
— Йен беше толкова мъдър. Не познавах по-умно същество, човек или сеон…
— Съжалявам, суле — вметна тъжно Галадон.
Раоден отново разпери ръка и сеонът се приближи послушно, както правеше едно време, когато принцът още не беше научил, че сеоните са по-ценни като приятели, отколкото като слуги.
Зачуди се дали го разпознава, докато се върти във въздуха. Или пък просто жестът му е познат? Сигурно никога нямаше да разбере. Сеонът постоя над дланта му за секунда, после изгуби интерес и отплува отново.
— О, скъпи, приятелю — прошепна Раоден. — А си мислех, че шаод е бил жесток към мен.


11.

Само петима се отзоваха на поканата на Кайн. Лукел се мръщеше от яд.
— Раоден събираше по трийсет души, преди да умре — обясни красивият син на търговеца. — Не очаквах да дойдат всички, но пък само петима? Почти не си струва загубата на време.
— Достатъчно са, сине — каза Кайн и надникна от кухненската врата. — Може да са малцина, но са най-добрите. Това са петима от най-могъщите мъже в държавата, да не споменаваме, че са сред най-интелигентните. Раоден умееше да привлича умни хора край себе си.
— Кайн, стара мечко — извика един от мъжете в трапезарията. Беше възрастен, с посивяла коса и носеше строга военна униформа. — Ще ни храниш ли, или не? Доми ми е свидетел, че дойдох само защото чух, че ще има печен кетатум.
— Прасето се пече в момента, Еондел — подвикна Кайн. — Предвидил съм ти двойна порция. Успокой стомаха си още малко.
Мъжът се засмя от сърце и се потупа по корема, който беше плосък и стегнат като на два пъти по-млад човек.
— Кой е този? — попита Сарене.
— Графът на плантация Еон — обясни Кайн. — Лукел, иди да нагледаш прасето, докато с братовчедка ти поклюкарстваме за гостите.
— Добре, татко. — Лукел взе ръжена и отиде в дъното на стаята, където беше огнището.
— Еондел е единственият, освен Раоден, който открито се е противопоставял на краля без последствия — продължи Кайн. — Истински военен гений е и разполага с малка лична армия. Само двеста мъже, но крайно добре подготвени.
Сетне посочи към мъж с тъмнокафява кожа и деликатни черти.
— Този до Еондел е барон Шуден.
— От Джиндо? — попита Сарене.
Чичо й кимна.
— Семейството му се е установило в Арелон преди около век и са натрупали състояние от насочването на джиндоските търговски кервани. Когато Ядон дойде на власт, им предложи титла, за да продължат с керваните. Бащата на Шуден почина преди пет години, но синът е много по-голям традиционалист. Според него методите на Ядон противоречат на Шу-Кесег и затова идва на нашите срещи.
Сарене потупа бузата си, докато го изучаваше.
— Ако и сърцето му е джиндоско като кожата, може наистина да се окаже могъщ съюзник.
— И съпругът ти мислеше така — вметна Кайн.
Сарене сви устни.
— Защо продължавате да споменавате Раоден като мой съпруг? Знам, че съм омъжена. Няма нужда да го подчертавате.
— Знаеш, но още не го вярваш — отвърна Кайн с дрезгавия си глас.
Или не видя въпроса на лицето й, или реши да го пренебрегне, защото продължи да обсъжда гостите, сякаш не бе направил дразнещата забележка.
— До Шуден е херцог Роял от плантацията Ял — посочи Кайн най-възрастния мъж в помещението. — Владетел е и на пристанището Ялд, втория по богатство град. Той е най-могъщият човек в стаята, а вероятно и най-мъдрият. Но е против предприемането на действия срещу краля. Роял и Ядон са били приятели още преди реод.
Сарене сбърчи вежди.
— Тогава защо идва?
— Той е свестен човек — обясни Кайн. — Въпреки приятелството знае, че управлението на Ядон е пагубно за страната. Подозирам, че идва и от скука.
— Занимава се с изменнически съзаклятия, защото му е скучно? — възкликна невярващо Сарене.
Чичо й сви рамене.
— Когато си тук от толкова дълго, става трудно да си намериш интересни занимания. Херцогът е така затънал в политиката, че сигурно не си ляга, ако не е замесен в поне пет сложни интриги. Беше губернатор на Ялд още преди реод. Единственият управник, назначен от елантрисците, който остана на власт и след безредиците. Направо е безумно богат. Крал Ядон държи първото място само като включва и държавните данъци към собствената си печалба.
Сарене огледа херцога, докато мъжете се смееха на един от коментарите на Роял. Не приличаше на останалите възрастни политици, които бе виждала. Беше буен, а не сдържан и почти палав, вместо достолепен. Въпреки крехкото си телосложение доминираше в разговора, а бялата му коса подскачаше, когато се смееше. Мъжът до него обаче не изглеждаше запленен от компанията на херцога.
— Кой седи до херцог Роял?
— Едрият мъж ли?
— Едър? — Сарене повдигна вежда. Човекът беше толкова дебел, че коремът му преливаше от стола.
— Така се описваме ние, дебелаците — отвърна чичо й с усмивка.
— Чичо — усмихна се мазно Сарене. — Ти не си дебел. Ти си… закръглен.
Кайн се засмя дрезгаво.
— Добре. Закръгленият господин до Роял е граф Ейхан. Няма да предположиш, като ги гледаш, но двамата с херцога са много добри приятели. Или пък са много стари врагове. Все не мога да запомня.
— Има голяма разлика — отбеляза Сарене.
— Не особено. Двамата се боричкат от толкова време, че вече не знаят какво биха правили един без друг. Трябваше да ги видиш, когато осъзнаха, че са на една страна в тази конспирация. Раоден се смееше с дни след първата среща. Беше се свързал с всеки поотделно, за да си осигури подкрепата им, и те се появиха на първата среща, вярвайки, че са надхитрили другите.
— А защо продължават да идват?
— Ами, явно са съгласни с нашата гледна точка. В добавка се наслаждават на компанията си. Или пък просто искат да се държат под око. — Кайн сви рамене. — Във всеки случай ни помагат, така че не се оплакваме.
— А последният? — попита Сарене. Човекът беше слаб, с оплешивяваща коса и доста шавливи очи. Останалите не демонстрираха нервност. Те се смееха и говореха, сякаш обсъждаха птици, а не измяна. Докато той се въртеше неудобно на стола и непрекъснато се оглеждаше сякаш търсеше най-лесния път за бягство.
— Едан — каза Кайн и сви устни. — Барон на южната плантация Тай. Никога не съм го харесвал, но вероятно е един от най-силните ни поддръжници.
— Защо е толкова нервен?
— Системата на Ядон разчита на алчността. Колкото по-добре финансово е един благородник, толкова по-висока титла ще получи. Затова дребните аристократи се боричкат като деца и изстискват поданиците си, за да увеличат владенията си. Системата също така окуражава и финансовите машинации. Едан никога не е бил особено богат. Владенията му граничат с Бездната, а земята там не е много плодородна. Той направи някои рисковани инвестиции, за да увеличи богатството си, но ги загуби. Сега няма достатъчно средства да си покрие благородническата титла.
— Значи може да я загуби?
— Не „може“, направо ще я загуби при следващото събиране на данъци, когато Ядон разбере колко е обеднял. Едан има три месеца да открие златна мина в задния си двор или да събори кралската система за прехвърляне на титли.
Кайн почеса лицето си, сякаш търсеше мустаци, които да подръпне замислено. Сарене се усмихна. Бяха минали десет години откакто нямаше брада, но старите навици се изкореняваха трудно.
— Едан е отчаян — продължи Кайн. — Отчаяните хора са склонни на безразсъдни постъпки. Не му вярвам, но от всички в стаята той се моли най-горещо да успеем.
— И какво значи това? Какво по-точно се опитват да постигнат тези мъже?
Кайн сви рамене.
— Биха направили всичко, за да се отърват от тази глупава система, която ги принуждава да доказват богатството си. Благородниците са си благородници, Ене, те се притесняват за мястото си в обществото.
Разговорът им беше прекъснат от глас в трапезарията.
— Кайн — провикна се херцог Роял, — за толкова време можехме сами да си отгледаме прасета и да ги заколим.
— Хубавите ястия стават бавно, Роял — подаде глава от кухнята Кайн. — Ако мислиш, че ще се справиш по-добре, заповядай.
Херцогът го увери, че не е необходимо. За щастие нямаше нужда от повече чакане. Кайн обяви, че прасето е готово, и нареди на Лукел да разреже месото. Сервираха и останалите ястия. Истински пир, който щеше да задоволи дори Кайсе, ако баща й не я беше пратил заедно с другите деца в къщата на леля им тази вечер.
— Още ли държиш да се присъединиш към нас? — попита Кайн, когато влезе в кухнята за последното блюдо.
— Да — отвърна твърдо Сарене.
— Тук не е Теод — предупреди я Кайн. — Тукашните мъже са… по-традиционни. Смятат, че не е редно жена да се замесва в политиката.
— И това го казва мъж, който готви в къщата? — подразни го Сарене.
Чичо й се усмихна.
— Имаш право — отвърна с хриптящия си глас. Някой ден трябваше да разбере какво се е случило с гърлото му.
— Мога да се оправя, чичо. Роял не е единственият, който харесва предизвикателствата.
— Добре. — Кайн взе димящото плато с боб. — Да влизаме. — Поведе я към трапезарията, остави платото на масата и махна с ръка. — Господа, сигурен съм, че познавате моята племенница Сарене, нашата принцеса.
Сарене направи реверанс на херцог Роял и кимна на останалите, преди да заеме мястото си.
— Чудех се за кого е допълнителният стол — промърмори старият Роял. — Племенница, а, Кайн? Значи имаш връзки с теодския трон?
— Стига де! — намеси се весело дебелият Ейхан. — Не се прави, че не знаеш. Нали Кайн е брат на стария Евънтео? Шпионите ми го откриха преди години.
— Просто съм учтив, Ейхан — отвърна херцогът. — Признак на лоши маниери е да развалиш изненадата на някого само защото имаш добри шпиони.
— Е, също така е неучтиво да водиш външни хора на подобна среща — отбеляза Ейхан. Гласът му беше все така весел, но очите гледаха сериозно.
Всички се обърнаха към Кайн, но вместо него отговори Сарене.
— Човек би предположил, че след като сте намалели толкова, милорди, ще оцените всяка допълнителна подкрепа, без значение колко е непозната или женствена.
Мъжете се смълчаха и десет чифта очи се впериха в нея през дима от блюдата на Кайн. Сарене усети, че се напряга заради неодобрителните им погледи. Всички съзаклятници знаеха, че всяка грешка може да доведе до бързо унищожаване на семействата им. Човек не се замесваше леко в измяна в страна, където спомените за последния бунт бяха пресни.
Накрая херцог Роял се засмя и смехът му разтърси крехкото тяло.
— Знаех си! — обяви той. — Скъпа, никой не може да е толкова глупав, колкото се прави. Дори кралицата не е толкова празноглава.
Сарене прикри нервността си с усмивка.
— Вярвам, че грешите за кралица Ешен, ваша милост. Тя е просто… енергична.
Ейхан изсумтя.
— Щом така го наричаш. — После видя, че никой друг не започва, и първи си сипа от храната. Роял не последва съперника си. Веселието не бе премахнало тревогите му. Херцогът скръсти ръце и изгледа Сарене с проницателен поглед.
— Може да сте чудесна актриса, скъпа — каза той, докато Ейхан се пресягаше пред него, за да си вземе от рулцата, — но не виждам причина да присъствате на тази среща. Не е ваша вината, но сте млада и неопитна. Нещата, които ще кажем тази вечер, са опасни за слушане и още по-опасни за запомняне. Един ненужен чифт уши, без значение колко е красива главата, няма да ни е от помощ.
Сарене присви очи, опитвайки да прецени дали херцогът я провокира или не. Роял бе един от най-трудните за разчитане хора, които бе срещала.
— Ще откриете, че никак не съм неопитна, милорд. В Теод не крием жените си зад завеса от гоблени и бродерии. Изкарала съм години в дипломатическия корпус.
— Сигурно. Но едва ли сте запозната из основи с деликатната политическа ситуация в Арелон.
Сарене сбърчи вежди.
— Милорд, често необремененият нов поглед е полезен за всяка дискусия.
— Не бъди глупава, момиче — намеси се все още нервният Ейхан, докато продължаваше да пълни чинията си. — Няма да рискувам безопасността си само за да докажеш колко си освободена.
Сарене се сети за поне десетина остри отговора. Докато се чудеше кой ще е най-остроумният, в дебата се намеси нов глас.
— Моля ви, милорди — каза младият джиндосец Шуден. Думите му бяха изречени меко, но отчетливо. — Отговорете на един въпрос. Дали „момиче“ е подходяща титла за жена, която при съвсем лека разлика в обстоятелствата щеше да бъде наша кралица?
Вилиците замръзнаха на път към устите и Сарене отново се оказа център на вниманието. Този път вече я гледаха малко по-приветливо. Кайн кимна и Лукел се усмихна окуражително.
— Предупреждавам ви, милорди — продължи Шуден, — дали ще я приемете, или ще я отхвърлите, си е ваша работа, но не се отнасяйте с неуважение. Арелонската й титла не е по-непоклатима или по-измислена от нашите. Ако отхвърлим един, трябва да отхвърлим всички.
Сарене се изчерви и вътрешно се сгълча. Беше забравила за най-силния си коз, брака с Раоден. Беше теодска принцеса цял живот и тази позиция бе крайъгълен камък на същността й.
Но вече не беше просто Сарене, дъщеря на Теод, беше съпруга на престолонаследника на Арелон.
— Възхищавам се на предпазливостта ви, милорди — каза тя. — Имате сериозна причина да сте внимателни. Загубихте покровителя си. Единственият човек, който можеше да ви осигури известна защита. Но все пак си спомнете, че аз съм негова съпруга. Не мога да заместя принца, но все още имам връзки с трона. И не само с този, а и с други.
— Това е много хубаво, Сарене — възрази Роял. — Но връзките и обещанията няма да са ни от голяма помощ, ако се изправим пред гнева на краля.
— Малката помощ е по-добра от никаква, милорд — контрира Сарене. След това продължи с по-мек и ненападателен тон: — Милорд херцог, никога няма да познавам мъжа, за когото се омъжих. Според чичо ми всички вие сте уважавали и обичали Раоден, а аз, която трябваше да го обикна истински, дори не можах да го срещна. Това начинание, в което сте се включили, е било неговата страст. Искам да съм част от нея. Ако не мога да познавам Раоден, поне ме оставете да споделя неговите мечти.
Роял я изгледа за секунда и тя осъзна, че преценява доколко е искрена. Херцогът не можеше да се залъже с престорена сантименталност. Накрая той кимна и започна да реже свинското си.
— Не съм против да остане.
— Нито аз — присъедини се Шуден.
Сарене погледна към останалите. Лукел се усмихваше открито, а възрастният наемник лорд Еондел почти се бе просълзил.
— Съгласен съм с дамата.
— Е, щом Роял я допуска, аз би трябвало да възразя заради принципа — засмя се Ейхан. — Но за щастие явно съм малцинство. — Намигна й с широка усмивка. — Пък и ми писна да гледам все същите грозни физиономии.
— Значи остава? — попита изненадано Едан.
— Остава — каза Кайн. Чичо й не беше докоснал храната си. Не беше единственият, Шуден и Еондел също не бяха почнали да ядат. Щом дебатът приключи, Шуден произнесе кратка молитва и се наведе над чинията си.
Еондел пък чакаше Кайн да отхапе първата хапка. Факт, който Сарене наблюдаваше с интерес. Въпреки че Роял бе с най-висок ранг, срещата бе в дома на чичо й. Според традициите привилегията беше негова. Въпреки това само Еондел изчакваше. Останалите явно бяха свикнали да са най-важните по време на вечеря и не се замисляха кога да започнат да ядат.
След напрегнатия дебат дали Сарене има място сред тях лордовете побързаха да подхванат по-непротиворечива тема.
— Кайн, това е най-добрата храна, която съм опитвал през последните десет години, — обяви Роял.
— Засрамваш ме, Роял — отвърна чичо й. Той очевидно не си правеше труда да нарича останалите с титлите им, но никой нямаше нищо против.
— Съгласен съм с лорд Роял, Кайн — добави Еондел. — Никой в страната не може да се мери с теб.
— Арелон е обширен, Еондел. Не ме хвали толкова. Току-виж намериш някой по-добър и ме разочароваш.
— Глупости — каза Еондел.
— Не мога да повярвам, че правиш всичко сам — намеси се Ейхан и поклати кръглата си глава. — Абсолютно съм сигурен, че някъде отзад се крие армия от джадорски готвачи.
Роял изсумтя.
— Ейхан, ако е необходима армия от готвачи, за да те нахранят, това не означава, че на останалите не ни стига и един. — Херцогът се обърна към Кайн. — Все пак е странно, че правиш всичко съвсем сам. Защо не си наемеш помощник?
— Готвенето ми харесва, Роял. Защо да деля с някого удоволствието?
— Пък и краля го заболява сърцето всеки път, щом чуе, че толкова богат човек като баща ми се занимава с проста дейност като готвене — добави Лукел.
— Хитро — съгласи се Ейхан. — Неподчинение чрез самообслужване.
Кайн вдигна ръце невинно.
— Милорди, знам само, че човек може да се грижи за семейството си и без помощ, без значение колко се предполага, че е богат.
— Предполага ли се, приятелю? — засмя се Еондел. — Малкото, което виждаме, е достатъчно за баронска титла. Нищо чудно, ако разкриеш с какво разполагаш наистина, да не се наложи да се тревожим за Ядон. Ти ще станеш крал.
— Предположенията ти са малко преувеличени, Еондел — отговори Кайн. — Аз съм обикновен човек, който обича да готви.
Роял се усмихна.
— Обикновен човек, който обича да готви и чийто брат е крал, племенницата му е дъщеря на двама крале, а жена му е високопоставен благородник в нашия двор.
— Какво да направя, като съм роднина на важни хора. Милостивият Доми ни изправя пред различни изпитания.
— Като стана дума за изпитание — започна Еондел и се обърна към Сарене. — Ваша милост реши ли какво ще направи за вдовишкото изпитание?
Сарене се намръщи, напълно объркана.
— Какво изпитание, милорд?
— Ами… вашето… — Достолепният лорд се огледа смутено.
— Говори за вдовишкото изпитание — обясни Роял.
Кайн поклати глава.
— Не казвай, че очакваш да го направи, Роял. Тя дори не е виждала Раоден. Недопустимо е да я караме да носи траур, още по-малко да се подлага на изпитания.
Сарене започна да се дразни. Колкото и да харесваше изненадите, не й се нравеше посоката на разговора.
— Някой ще ми обясни ли, моля ви, за какво изпитание става дума? — настоя тя с твърд тон.
— Когато някоя арелонска благородничка овдовее, очаква се да извърши ритуал — обясни Шуден.
— И какво трябва да направя? — намръщи се Сарене. Не й харесваше да остава с неизпълнени задължения.
— О, раздават се храна и дрехи на бедните — махна пренебрежително с ръка Ейхан. — Никой не очаква нещо повече. Просто една от старите традиции, които Ядон реши да запази. Елантрисците правеха нещо подобно, когато някой от техните си отидеше. Аз лично никога не съм харесвал този обичай. Според мен не трябва да окуражаваме хората да чакат смъртта ни. Не е добре аристократът да е най-обичан, когато умре.
— Според мен традицията е добра, лорд Ейхан — възрази Еондел.
Ейхан се засмя.
— Естествено, Еондел. Толкова си консервативен, че дори чорапите ти са по-традиционни от нас.
— Не мога да повярвам, че никой нищо не ми е казал — продължаваше да се дразни Сарене.
— Е, може би някой щеше да го спомене, ако не прекарвахте цялото си време в палата или в къщата на Кайн — продължи Ейхан.
— А къде да ходя?
— Арелонският двор е добър, принцесо — намеси се Еондел. — Според мен имаше поне два бала откакто пристигнахте, а в момента се готви трети.
— А защо никой не ме кани? — попита тя.
— Защото сте в траур — обясни Роял. — Пък и се канят само мъже, които на свой ред водят сестри и съпруги.
Сарене се намръщи.
— Вие сте толкова изостанали.
— Не изостанали, ваше височество — поправи я Ейхан. — Просто традиционалисти. Ако искате, може да уредим някой да ви покани.
— Това няма ли да изглежда непристойно? — попита Сарене. — Още не е минала и седмица, откакто съм вдовица, а отивам с някой ерген на празненство?
— Има право — каза Кайн.
— Защо не ме заведете всички? — досети се Сарене.
— Ние ли? — учуди се Роял.
— Да, вие — потвърди тя. — Достатъчно възрастни сте, така че хората няма да клюкарстват много. Просто ще запознавате приятелката си с дворцовия живот.
— Много от тези мъже са женени, ваше височество — уточни Шуден.
Сарене се усмихна.
— Какво съвпадение, аз също.
— Не се притеснявай за честта ни, Шуден — каза Роял. — Аз ще разглася намеренията на принцесата и стига да не се появява твърде често само с един от нас, няма да има проблеми.
— Значи е решено — обяви Сарене с усмивка. — Ще очаквам покани, господа. Жизнено важно е да присъствам на тези празненства. Ако искам да се впиша в Арелон, трябва да опозная аристокрацията.
Всички се съгласиха и разговорът се насочи към предстоящото лунно затъмнение. Сарене осъзна, че въпросът за мистериозното изпитание не бе разкрил кой знае колко информация. Трябваше да притисне Кайн за подробности.
Само един човек не се наслаждаваше на разговора и храната. Лорд Едан бе напълнил чинията си, но опита само няколко хапки. Бъркаше различните ястия в обща смес, нямаща нищо общо с шедьоврите на чичо й.
— Мислех, че се разбрахме да няма повече срещи — заяви накрая той, натрисайки се в разговора като елен сред глутница вълци. Останалите млъкнаха насред дума и се обърнаха към него.
— Бяхме решили да не се срещаме за известно време, лорд Едан — поясни Еондел. — Никога не сме смятали да престанем напълно.
— Трябва да си доволен, Едан — заяви Ейхан, размахвайки вилица с набодено парче свинско. — Най-вече ти имаш интерес тези срещи да продължат. Колко остава до плащането на следващите данъци?
— Мисля, че ще е на първи еостек, лорд Ейхан — обади се услужливо Еондел. — Кажи-речи след три месеца.
Ейхан се усмихна.
— Благодаря, Еондел. Много е полезно да си наоколо. Винаги знаеш всичко с точност. Както и да е… Три месеца, Едан. Как си с парите? Нали знаеш колко са съвестни кралските бирници…
Едан се разшава заради грубите шеги на графа. Явно беше наясно с неприятностите си, но сякаш се опитваше да ги забрави с надеждата, че ще изчезнат. Вътрешната му борба бе изписана на лицето, а Ейхан очевидно се забавляваше да го гледа.
— Господа — намеси се Кайн. — Не сме се събрали да се джафкаме. Не забравяйте, че всички можем да спечелим от реформите, както и стабилност за страната и свобода за хората.
— Все пак добрият барон повдигна належащ въпрос — каза херцог Роял и се облегна на стола. — Въпреки обещанията за помощ от младата дама, ние сме много уязвими без Раоден. Хората обичаха принца, дори Ядон да бе разбрал за срещите ни, нямаше да посмее да предприеме нещо.
Ейхан кимна.
— Вече нямаме силата да се противопоставим на краля. Преди бяхме събрали влияние и почти достатъчно от благородниците, за да излезем наяве. Сега вече нямаме нищо.
— Все още имате мечта, милорд — обади се тихо Сарене. — Това не е нищо.
— Мечта ли? — засмя се Ейхан. — Мечтата беше на Раоден, милейди. Ние просто искахме да видим къде ще ни отведе.
— Не ви вярвам, лорд Ейхан — намръщи се Сарене.
— Може би ваше величество ще ни каже каква е тази мечта — намеси се Шуден, но тонът му не беше нападателен.
— Вие сте интелигентни хора, уважаеми лордове. Имате разума и опита да прецените, че страната не издържа на натоварванията, на които я подлага Ядон. Арелон не е предприятие, че да се управлява с железен юмрук. Не е само произвеждане на продукция и отчисляване на разходите. Мечтата е в Арелон хората да работят с краля, а не срещу него.
— Чудесно наблюдение, принцесо — каза Роял, но тонът му беше пренебрежителен.
Той се обърна към останалите и продължиха да говорят, учтиво пренебрегвайки Сарене. Бяха й позволили да остане на срещата, но очевидно не възнамеряваха да я оставят да участва в дискусията. Тя се облегна назад с раздразнение.
— Да имаш цел, не значи, че имаш средствата да я постигнеш — изтъкна Роял. — Вярвам, че трябва да изчакаме. Нека старият ми приятел се натика сам в ъгъла, преди да му помогнем.
— Но Ядон ще унищожи Арелон през това време, ваша милост — възрази Лукел. — Колкото повече чакаме, толкова по-трудно ще е възстановяването.
— Не виждам друга възможност — вдигна ръце Роял. — Не можем да продължаваме да се противопоставяме на краля така.
Едан подскочи леко на мястото си и по челото му потече пот. Явно започваше да осъзнава, че въпреки опасността срещите бяха по-добър избор от това да чака Ядон да му отнеме титлата.
— Имаш право, Роял — призна намръщено Ейхан. — Първоначалният план на принца няма да проработи. Не можем да притиснем краля, ако не разполагаме поне с половината благородници и техните състояния.
— Има и друг начин, господа — обади се колебливо Еондел.
— Какъв, Еондел? — попита херцогът.
— Ще ми трябват две седмици, за да изтегля легиона от патрулирането по пътищата. Финансовото могъщество не е единствената сила.
— Наемниците ти не могат да устоят на армиите на Арелон — намръщи се Ейхан.
— Военната сила на Ядон е по-малка от войските на съседните кралства, но е достатъчна за твоите неколкостотин войници. Особено ако кралят мобилизира и градската стража на Елантрис.
— Прав сте, лорд Ейхан — съгласи се Еондел. — Но ако ударим бързо, докато Ядон не подозира, можем да превземем двореца и да задържим краля като заложник.
— Хората ти ще трябва да се сражават в палата — намеси се Шуден. — Новото управление ще се роди от кръвта на старото, както и Ядон наследи смъртта на Елантрис. Просто ще подготвиш ново падение, лорд Еондел. Щом една революция изпълни целите си, започва да кипи следващата. Кръвопролития, убийства и преврати само биха довели до задълбочаването на хаоса. Трябва да има начин да убедим Ядон, без да предизвикваме анархия.
— Има — заяви Сарене. Раздразнените им погледи се обърнаха към нея. Все още предполагаха, че само ще слуша. Трябваше да са по-наясно.
— Съгласен съм — отклони вниманието си от нея Роял. — Да изчакаме.
— Не, милорд — контрира го Сарене. — Съжалявам, но не това е отговорът. Видях хората в Арелон и въпреки че в очите им има надежда, тя отслабва. Ако дадете време на Ядон, той ще пречупи селяните, както желае.
Роял се намръщи. Вероятно се надяваше да поеме контрола в отсъствието на Раоден. Сарене прикри доволната си усмивка. Роял я бе приел пръв и не можеше да й откаже правото да говори. В противен случай щеше да признае, че е сгрешил, оказвайки й подкрепа.
— Говорете, принцесо — подкани резервирано възрастният мъж.
— Милорди — започна искрено Сарене. — Вие търсите начин да съборите системата на Ядон. Система, която приравнява богатството с умението да управляваш. Вие твърдите, че е глупава и нечестна, и е мъчение за арелонския народ.
— Да — потвърди вежливо Роял. — И?
— Щом системата е толкова лоша, защо се притеснявате за събарянето й? Защо не я оставите да рухне сама?
— Какво искате да кажете, лейди Сарене? — попита заинтригувано Еондел.
— Обърнете създанието на Ядон срещу него и го накарайте да признае грешката си. Тогава бихте могли да изградите по-стабилно и задоволително управление.
— Интересно, но невъзможно — заяви Ейхан и поклати множеството си брадички. — Може би Раоден щеше да успее, но сега сме твърде малко.
— Не, броят ви е идеален. — Сарене стана и закрачи край масата. — Всъщност трябва да накараме останалите аристократи да ви завидят. Няма как да се получи, ако твърде много са на наша страна.
— Говорете — подкани я Еондел.
— Какъв е най-големият проблем на системата на Ядон? — попита Сарене.
— Че окуражава господарите да се отнасят с поданиците си брутално — отвърна Еондел. — Кралят заплашва благородниците с отнемане на титлата, ако не произвеждат достатъчно. На свой ред лордовете се отчайват и си го изкарват на народа.
— Безскрупулен метод — съгласи се Шуден. — Основава се на алчност и страх, а не на лоялност.
Сарене продължи да крачи край масата.
— Някой поглеждал ли е производствените статистики на Арелон за последните десет години?
— Има ли подобно нещо? — учуди се Ейхан.
Сарене кимна.
— В Теод има. Ще се изненадата ли, ако видите, че производството на Арелон е спаднало, откакто Ядон е на власт?
— Никак — отвърна Ейхан. — Имахме доста неприятна декада.
— Кралете сами си създават неприятности, лорд Ейхан — продължи Сарене. — Най-тъжното в системата на Ядон не е това, което причинява на хората, нито че унищожава морала на страната. Най-жалкото е, че извършва тези неща, без да прави благородниците по-богати. В Теод нямаме роби, а се справяме съвсем добре. Даже и Фьорден вече не използва крепостни селяни. Открили са по-добър метод. Знаят, че човек ще работи по-продуктивно, ако го прави за себе си.
Сарене направи пауза, за да осмислят думите й. Лордовете я гледаха замислено.
— Продължете — каза Роял.
— Наближава сеитба, милорди. Предлагам ви да разделите земята между селяните си. Дайте им ниви и обещайте, че могат да задържат десет процента от продукцията. Кажете им, че дори ще им позволите да си купят къщите и земята, на която са построени.
— Това ще е много трудно, принцесо — възрази Роял.
— Още не съм приключила — каза Сарене. — Трябва да храните хората си добре. Осигурете им дрехи и провизии.
— Ние не сме зверове, милейди — предупреди я Ейхан. — Някои лордове издевателстват над населението, но ние не бихме допуснали такива сред нас. Нашите хора имат храна и топли дрехи.
— Може да е вярно, милорд — не се предаде Сарене, — но народът трябва да почувства, че го обичате. Не ги продавайте на другите аристократи. Нека селяните знаят, че се грижите за тях, и тогава ще ви дадат сърцата и потта си. Не бива само малка част от населението да просперира.
Сарене стигна до стола си и застана зад него. Лордовете мислеха, което беше добре, но също така бяха и уплашени.
— Ще е рисковано — осмели се да каже Шуден.
— По-рисковано от атакуването на Ядон с армията на лорд Еондел ли? — попита Сарене. — Ако не се получи, ще загубите малко пари и ще посмачкате гордостта си. Ако планът на почитаемия генерал не успее, ще изгубите главите си.
— Има право — съгласи се Ейхан.
— Така е — присъедини се Еондел. В очите му се четеше облекчение. Въпреки че бе войник, той не желаеше да се сражава със сънародниците си. — Ще го направя.
— Лесно ти е на теб, Еондел — разшава се Едан. — Винаги можеш да накараш легиона да работи на нивите, ако селяните са мързеливи.
— Хората ми патрулират по пътищата на държавата, лорд Едан — изръмжа Еондел. — Тяхната служба е незаменима.
— И ти получаваш чудесно възнаграждение за това — процеди Едан. — Единственият ми доход идва от фермите. Земите ми изглеждат обширни, но точно по средата им е проклетата пропаст. Няма място за мързелуване. Ако не засея и не обера картофите, ще загубя титлата си.
— Вероятно ще я загубиш при всяко положение — усмихна се услужливо Ейхан.
— Стига, Ейхан — нареди Роял. — Едан има право. Как да сме сигурни, че селяните ще произвеждат повече, ако им дадем такава свобода?
Едан кимна.
— Арелонските селяни са мързеливи. Единственият начин да ги накараш да работят е чрез сила.
— Не са мързеливи, милорд — възрази Сарене. — Гневни са. Десет години не са много време и хората още помнят как сами са си били господари. Обещайте им свобода и те ще работят здраво, за да я постигнат. Ще се изненадате колко по-продуктивен е свободният човек в сравнение с роба, който мисли само за следващото си ядене. Вие на тяхно място кое бихте избрали.
Благородниците се усмихнаха на думите й.
— В това, което казвате, има смисъл — отбеляза Шуден.
— Доказателството на лейди Сарене е мъгляво — каза Роял. — Преди реод времената бяха други. Елантрисците осигуряваха храна, а земята можеше да оцелее без селска класа. Вече не можем да си позволим такъв лукс.
— Тогава ми помогнете да намерим доказателство, милорд — предложи Сарене. — Дайте ми няколко месеца и ще го създадем.
— Ще… обмислим думите ви.
— Не, лорд Роял, вземете решение сега — настоя Сарене. — Вярвам, че над всичко останало вие сте патриот. Знаете кой е правилният ход. Не казвайте, че не изпитвате вина за това, което се причинява на тази страна.
Сарене погледна въодушевено към Роял. Старият херцог я бе впечатлил, но нямаше как да знае дали изпитва срам за състоянието на Арелон. Разчиташе на впечатлението си, че той е добър човек и че за дългия си живот е осъзнал колко е пропаднала страната. Падането на Елантрис беше катализаторът, но алчността на благородниците бе истинският унищожител на някога могъщата нация.
— Всички бяхме заблудени от обещанията на Ядон за богатство — намеси се Шуден с мек и разумен глас. — Аз ще последвам съвета на нейно височество. — Мъжът с кафява кожа се обърна към Роял и кимна. Съгласието му даваше шанс на херцога да се съгласи, без да накърни гордостта си.
— Добре — въздъхна възрастният благородник. — Ти си умен мъж, лорд Шуден. Щом смяташ, че този план може да успее, ще те последвам.
— Предполагам, че нямам избор — въздъхна Едан.
— По-добре, отколкото да се чака, лорд Едан — отбеляза Еондел.
— Така е. Съгласен съм.
— Значи останах само аз — осъзна Ейхан. — Олеле. Какво да правя?
— Лорд Роял се съгласи почти насила, милорд — подкачи го Сарене. — Не ми казвайте, че и вие ще сторите същото.
Ейхан се засмя и тялото му се разтресе.
— Какво чудесно момиче си само! Е, предполагам, че трябва да се съглася с цялото си сърце и да ви кажа, че тя с била права от самото начало. Така, Кайн, моля те, не ми казвай, че си забравил десерта. Чувал съм страхотни неща за твоите сладкиши.
— Да забравя десерта? — изхриптя чичо й. — Ейхан, обиждаш ме. — Той се надигна и тръгна към кухнята.


— Добра е, Кайн. Може би даже по-добра от мен. — Гласът на херцог Роял. Сарене замръзна. Беше отишла до тоалетната, след като всички се сбогуваха, и очакваше, че са си заминали.
— Тя е много специална млада жена — съгласи се Кайн. Гласовете идваха от кухнята. Сарене се приближи тихо и спря пред вратата.
— Почти ми измъкна контрола, а още не мога да преценя къде сгреших. Трябваше да ме предупредиш.
— И да те оставя да се измъкнеш ли, Роял? — Кайн се засмя. — Мина доста време, откакто някой, включително Ейхан, те е поставял натясно. Добре е човек да осъзнава, че могат да го изненадат понякога.
— Накрая за малко да се провали — отбеляза Роял. — Не обичам да ме притискат в ъгъла, Кайн.
— Беше преценен риск, милорд — каза Сарене и влезе.
Херцогът изобщо не се стресна от появата й.
— Ти почти ме заплаши, Сарене. Така не се печели съюзник, особено кисел старец като мен. — Кайн и херцогът споделяха шише фьорденско вино и маниерите им бяха още по-свободни, отколкото на вечеря. — Няколко дена нямаше да навредят на плана ни, а аз със сигурност щях да те подкрепя. Смятам, че обмисленото, добре преценено обвързване е по-продуктивно от фалшивите пророчества.
Сарене кимна и си наля вино в една чаша, преди да седне.
— Разбирам, Роял. — Щом той можеше да зареже формалностите и на нея не й пречеше. — Но останалите гледат към теб. Вярват на твоята преценка. Имах нужда не само от твоята подкрепа, която знаех, че ще получа. Исках открито признание. Останалите трябваше да видят, че приемаш плана, преди да се съгласят. След няколко дни нямаше да има същото въздействие.
— Може би — съгласи се херцогът. — Едно е сигурно. Ти отново ни даде надежда. Преди ни свързваше Раоден, а сега ти зае мястото му. Аз и Кайн не можехме да го сторим. Кайн отказва титла от твърде дълго време. Каквото и да говорят, хората искат да ги води благородник. А аз… Те знаят, че помогнах на Ядон да създаде това чудовище, което бавно поглъща страната ни.
— Това беше отдавна, Роял. — Кайн потупа възрастния херцог по рамото.
— Не. — Роял поклати глава. — Както каза принцесата, десет години не са много за една нация. Имам огромна вина.
— Ние ще се поправим — успокои го Кайн. — Планът е добър. Може би по-добър от този на Раоден.
Роял се усмихна.
— Щеше да му бъде добра съпруга, Кайн.
— Така е. И още по-добра кралица. Но пътищата на Доми са неведоми за нас, смъртните.
— Не съм сигурна, че Доми ни го отне, чичо — промърмори Сарене над виното си. — Не сте ли мислили, че някой може да е причинил смъртта на принца?
— Отговорът на този въпрос граничи с измяна, Сарене — предупреди я Кайн.
— Повече от останалите неща, които обсъждахме тази вечер?
— Просто обвинявахме краля в алчност, Сарене — отвърна Роял. — Убийството на собствения му син е съвсем друга работа.
— Помислете. — Сарене махна рязко с ръка и почти разсипа виното си. — Принцът е противоречал във всичко на баща си. Присмивал му се е, заговорничел е зад гърба му и е имал любовта на хората. Освен това всичко, което е казал за Ядон, е вярно. Един монарх може ли да си позволи да остави жив подобен човек?
— Собственият му син? — Роял поклати невярващо глава.
— Подобни неща са се случвали и преди — изтъкна Кайн.
— Така е — съгласи се херцогът. — Но не знам дали принцът беше чак такъв проблем, какъвто го изкарвате. Раоден не беше бунтовник, а по-скоро критик. Не е твърдял, че баща му не трябва да е крал, а че страната е в опасност, което е самата истина.
— Не изпитахте ли поне малко подозрение, като чухте за смъртта му? — попита Сарене и отпи замислено от виното си. — Случва се в удобен момент. Ядон разполага със съюз с Теод, а няма нужда да се тревожи, че Раоден ще има наследници.
Роял погледна Кайн, който сви рамене.
— Може би трябва да помислим над това.
Херцогът кимна със съжаление.
— Какво да сторим? Да потърсим доказателство, че Ядон е екзекутирал сина си?
— Знанието ще ни даде сила — обяви Сарене.
— Съгласен — отвърна Кайн. — Но само ти имаш неограничен достъп до двореца.
— Ще поразгледам и ще видя какво може да се открие.
— Възможно ли е да не е мъртъв? — попита Роял. — Не е трудно да се намери двойник за ковчега. Треската обезобразява сериозно.
— Възможно е — каза Сарене колебливо.
— Но не го вярваш.
Тя поклати глава.
— Когато монарх се опитва да премахне съперник, обикновено го прави, както трябва. Има твърде много истории за изгубени наследници, които се появяват от гората след двайсет години, за да си възвърнат трона.
— Може би Ядон не е толкова жесток, за колкото го смятате — каза Роял. — Преди беше свестен човек. Не чак добър, но в никакъв случай лош. Просто алчен. Нещо стана с него през последните години. Промени се. Все пак си мисля, че има достатъчно човечност, за да не убие собствения си син.
— Добре — кимна Сарене. — Ще пратя Аше в кралските тъмници. Той е толкова съвестен, че ще научи и имената на плъховете.
— Твоят сеон ли? — осъзна Роял. — Къде е той?
— Пратих го в Елантрис.
— Елантрис ли? — учуди се Кайн.
— Фьорденският гьорн се интересува от Елантрис по някаква причина — обясни Сарене. — А аз никога не пренебрегвам нещо, което е интересно за жреците.
— Изглеждаш твърде угрижена за този жрец, Ене — каза Кайн.
— Не е жрец, чичо — поправи го Сарене. — Истински гьорн.
— Все пак е един човек. Какви беди може да предизвика?
— Питай Дуладелската република. Мисля, че това е същият гьорн, който беше замесен в онова бедствие.
— Няма доказателства, че рухването е причинено от Фьорден — обади се Роял.
— В Теод има, но никой не ни вярва. Доверете ми се, когато ви казвам, че този гьорн може да е по-опасен от Ядон.
Коментарът предизвика пауза в разговора. Тримата продължиха да пият мълчаливо, докато не се появи Лукел, който бе отишъл да прибере майка си и другите деца. Той кимна на Сарене и се поклони на херцога, преди да си налее чаша вино.
— Виж се само — каза той, сядайки до Сарене. — Уверен член на мъжкия ни клуб.
— По-скоро водач — отбеляза Роял.
— Къде е майка ти? — попита Кайн.
— Ще дойде — обясни Лукел. — Не бяха свършили, а я знаеш каква е. Всичко трябва да се прави както трябва, без бързане.
Кайн кимна и глътна виното си.
— Тогава да почваме да разтребваме, преди да се е прибрала. Нека не вижда каква кочина оставиха благородните ни приятели в трапезарията.
Лукел въздъхна и изгледа Сарене, толкова красноречиво, че тя разбра мечтата му да живее в по-традиционна къща със слуги или поне жените да вършат домакинската работа. Кайн вече се бе захванал с почистването и синът му нямаше друг избор, освен да го последва.
— Интересно семейство — подхвърли Роял зад тях.
— Да. Малко са странни, дори по нашите стандарти.
— Кайн е живял дълго време самостоятелно — отбеляза херцогът. — Свикнал е да прави сам нещата. Веднъж нае готвачка, но се ядоса на методите й. Помня, че жената напусна, преди той да събере сили да я уволни. Тя твърдеше, че не може да се работи в такава взискателна атмосфера.
Сарене се засмя.
— Звучи доста типично.
Роял се усмихна и заговори по-сериозно.
— Сарене, наистина сме късметлии. Ти може би си последният ни шанс да спасим Арелон.
— Благодаря, ваша милост — каза Сарене и се изчерви, без да иска.
— Страната няма да изтрае дълго. Няколко месеца, може би половин година, ако имаме късмет.
Сарене се намръщи.
— Мислех, че искахте да изчакате. Нали така казахте на останалите.
Роял махна с ръка.
— Според мен малко може да се постигне с тяхна помощ. Едан и Ейхан са твърде противоречиви, а Шуден и Еондел са неопитни. Исках да ги баламосам, докато с Кайн решим какво да правим. Боя се, че плановете ни се въртяха около… по-опасни методи. Но сега имаме нов шанс. Ако планът ти успее, макар да не съм напълно убеден, може да забавим рухването. За десет години управлението на Ядон е насъбрало инерция. Ще е трудно да променим посоката за няколко месеца.
— Мисля, че може да се справим, Роял — усмихна се Сарене.
— Гледай да не прекаляваш, млада госпожице. — Роял я изгледа. — Не се втурвай, ако имаш сила само за ходене, и не блъскай стени, които не поддават. И най-важното, не блъскай някъде, където е достатъчно побутване. Днес ме натика в ъгъла. Аз все още съм горделив старец. Ако Шуден не бе ме подкрепил, не знам дали щях да намеря достатъчно смирение, за да се съглася пред останалите присъстващи.
— Съжалявам. — Сарене се изчерви по друга причина. Имаше нещо в този могъщ, но приветлив стар херцог, което я караше отчаяно да желае да спечели уважението му.
— Просто бъди внимателна — продължи Роял. — Ако този гьорн е толкова опасен, колкото твърдиш, то из Кае се раздвижват могъщи сили. Не им позволявай да смачкат Арелон.
Сарене кимна, а херцогът се облегна и допи виното от чашата си.


12.

По-рано в кариерата си Хратен изпитваше трудност да приеме чуждите езици. Фьорденският беше избран от Джадет и беше свещен, а останалите бяха скверни. Но как тогава можеше да покръсти тези, които не го говореха? Дали трябваше да им говори на родните езици, или да ги принуди да изучат първо фьорденски? Беше глупаво да иска от цяла нация да научи нов език, преди да им позволи да чуят за империята на Джадет.
Така че, когато трябваше да избира между сквернословието и неопределеното забавяне, той избираше първото. Вече говореше аонски и дуладелски, а знаеше и няколко думи на джиндоски. Така проповядваше на хората на родните им езици, макар това да продължаваше да го притеснява в известна степен. Ами ако никога не се научат? Ако решат, че не им трябва фьорденски, защото могат да се молят на Джадет и на родните си езици? Подобни мисли не спираха да се въртят в главата му, докато проповядваше на жителите на Кае. Не че му липсваше насока и отдаденост. Просто изнасяше тази реч за хиляден път и бе придобил рутина.
Говореше почти несъзнателно, повишавайки и понижавайки тон на нужните места в древното изкуство, което смесваше молитвите с театъра.
Когато ги подканяше, те отговаряха с радостни овации. Когато заклеймяваше, се споглеждаха засрамено. Когато повишаваше глас, грабваше вниманието им, а когато го сваляше почти до шепот, ги запленяваше още повече. Сякаш контролираше вълните на океана. Емоциите на тълпата прииждаха като покрит с пяна прилив.
Той завърши с пламенно подканяне да служат на империята на Джадет, да се закълнат като одиви или крондети на някой от жреците и да станат част от веригата, която ги свързва с Бог. Обикновените хора служеха на артети и дорвени, те от своя страна на градори, градорите на рагнати, рагнатите на гьорни, гьорните на вирн, а вирн служеше на Джадет. Само грагдетите, главите на манастири, не влизаха в тази верига, но системата беше стриктно организирана.
Всеки знаеше на кого точно трябва да служи и така тълпата не се притесняваше за повелите на Джадет, които често бяха над нейното разбиране. Те просто трябваше да служат максимално съвестно на своя артет и Джадет щеше да е доволен.
Хратен слезе от подиума удовлетворен. Проповядваше едва от няколко дни, а храмът беше препълнен и хората стояха прави отзад, защото скамейките бяха заети. Само неколцина от дошлите възнамеряваха да сменят вярата си. Повечето идваха, защото Хратен бе модна новост. Но те щяха да се върнат. Колкото и да се убеждават, че са само любопитни и интересът им няма нищо общо с религията, щяха да се върнат.
Шу-Дерет щеше да набере сила в Кае и хората от първите срещи щяха да станат по-важни. Те щяха да се хвалят на съседите си, че първи са открили религията и са продължили да присъстват на сбирките. Гордостта и впечатляващите церемонии на Хратен щяха да смачкат колебанията и скоро хората щяха да се закълнат на някой от артетите.
Налагаше се да избере нов главен артет. Беше отложил решението за известно време, за да види как се справят останалите жреци. Но времето му намаляваше. Скоро местното паство щеше да е твърде голямо, за да може да го наглежда лично, като се имаше предвид колко планиране и проповядване го очакваше.
Хората в дъното започнаха да напускат храма. Внезапен глас зад него ги спря. Хратен погледна изненадано към подиума. Срещата трябваше да приключи след неговата проповед, но някой мислеше различно.
Дилаф бе решил да говори.
Дребният арелонец закрещя с пламенна енергия. Тълпата се смълча за секунди и хората се върнаха по местата си. Бяха виждали Дилаф с него и вероятно неколцина знаеха, че е артет, но досега не бе говорил публично. Нямаше как да го пренебрегнат.
Той не спазваше нито едно от правилата на ораторството. Не варираше тоновете на гласа си и не гледаше публиката в очите. Не стоеше спокойно на подиума, за да държи слушателите под контрол, а подскачаше и ръкомахаше диво. Лицето му лъщеше от пот, а очите бяха трескави и изцъклени.
Ала хората го слушаха.
Слушаха го по-внимателно, отколкото Хратен. Следваха подскоците му, запленени от необичайните методи.
Речта на Дилаф съдържаше една тема: омраза към Елантрис. Хратен долови как в тълпата се разгаря фанатизъм. Страстта на Дилаф действаше като катализатор. Като мухъл, който се разпростира бързо, щом намери влага. Скоро цялата публика споделяше омразата му и крещеше при всяко заклеймяване.
Хратен гледаше загрижено и с известна завист. За разлика от него Дилаф не беше обучен в най-добрите школи на Изтока. Но дребният жрец притежаваше нещо, което липсваше на Хратен. Страст.
Хратен беше разсъдлив мъж. Организиран, внимателен и загрижен за подробностите. И точно това в Шу-Дерет — организираното управление и логичната философия — го беше привлякло към жречеството. Той не се съмняваше в църквата. Нямаше как нещо толкова добре организирано да не е право.
Въпреки лоялността си обаче Хратен никога не бе изпитвал това, което изразяваше Дилаф. Не изпитваше толкова силна омраза, че чак да плаче, нито толкова силна любов, че да рискува всичко в нейно име. Винаги вярваше, че е съвършеният последовател на Джадет; че Бог има нужда от спокойствие, а не от неудържим плам. Но този път се чудеше дали наистина е така.
Дилаф имаше повече власт над публиката отколкото бе придобивал Хратен някога. Омразата му към Елантрис не беше логична, а дива и ирационална, но хората не се интересуваха.
Хратен можеше да им обяснява с години за благата на Шу-Дерет, без да предизвика подобна реакция. Опита да се успокои, че силата в думите на Дилаф няма да трае, че ще потъне в рутината на всекидневието. Но дълбоко в себе си просто изпитваше завист. Какво не беше наред, че за трийсет години служба на Джадет не бе почувствал нито веднъж емоциите, които Дилаф изпитваше през цялото време? Накрая артетът замлъкна. Аудиторията остана притихнала за дълго след речта му. След това всички заговориха развълнувано и започнаха да напускат храма. Дилаф се смъкна със залитане от подиума и приседна на една от челните скамейки.
— Добра работа — чу се глас до Хратен. Херцог Телрий бе наблюдавал службата от лична ложа, отстрани на храма. — Добър ход, да накараш дребния жрец да говори след теб, Хратен. Малко се притесних, защото на хората им доскуча. Младежът обаче им привлече вниманието.
Хратен скри раздразнението си, че Телрий използва името, а не титлата му. Щеше да поправи това неуважение по-късно. Също така реши да не коментира въпросното доскучаване на публиката по време на речта му.
— Дилаф е необикновен млад мъж — отговори гьорнът. — Всеки спор има две страни, лорд Телрий: логична и страстна. Трябваше да атакуваме и двете страни, за да постигнем успех.
Херцогът кимна.
— Е, милорд, обмислихте ли предложението ми?
Телрий се поколеба за миг, после кимна отново.
— Изкушаващо е, Хратен. Много изкушаващо. Не знам дали някой в Арелон би могъл да откаже. Да не говорим за мен.
— Добре, ще се свържа с Фьорден. До седмица трябва да сме готови с приготовленията.
Телрий кимна. Родилният белег на врата му изглеждаше като синина в сенките на храма. Херцогът махна към многобройната си свита и излезе през страничната врата на храма, изчезвайки в сумрака. Хратен изчака вратата да се затвори и отиде при Дилаф, който продължаваше да лежи на скамейката.
— Това беше неочаквано, артет. Трябваше да ме предупредиш.
— Не беше планирано, милорд — обясни Дилаф. — Внезапно почувствах нуждата да говоря. Беше само във ваша подкрепа, хроден.
— Разбира се — съгласи се неохотно Хратен. Телрий беше прав. Избликът на Дилаф беше полезен. Колкото и да искаше да го сгълчи, не можеше. Щеше да пренебрегне задълженията си към вирн, ако не използваше всички инструменти за покръстването на Арелон, а Дилаф бе доказал, че е ценен инструмент. Щеше да се наложи артетът да говори и на бъдещите служби.
Дилаф отново не му бе оставил избор.
— Е, станалото станало — отвърна Хратен с добре преценено пренебрежение. — И явно им хареса. Може някой път пак да ти позволя. Но трябва да си знаеш мястото, артет. Ти си мой одив, не действаш, преди да ти наредя. Ясно ли е?
— Напълно, милорд Хратен.


Гьорнът затвори тихо вратата на покоите си. Дилаф го нямаше. Хратен никога не би му позволил да види какво щеше да се случи. Поне в това можеше да се почувства по-висш от младия жрец. Дилаф никога нямаше да се издигне до висшите нива и да научи това, което бе достъпно само на гьорните и вирн.
Хратен седна на стола си и се подготви мълчаливо. След половинчасова медитация се почувства достатъчно готов за действие. Пое си внимателно дъх, стана и отиде до големия сандък в ъгъла на стаята. Беше нарочно покрит със сгънати гоблени. Хратен ги премести почтително и бръкна под ризата си за златната верижка. На нея висеше малък ключ. Той отвори сандъка и извади отвътре малка метална кутия.
Кутията беше с размер на четири книги и тежеше доста. Стените бяха от яка стомана, а на капака имаше малък циферблат и няколко дръжки. Механизмът беше изработен от най-добрите фьорденски ключари. Само Хратен и вирнът знаеха комбинацията, която отваряше кутията.
Хратен завъртя циферблата и ръчките в комбинацията, която бе запомнил веднага след издигането си в гьорн. Тя не бе записана никъде. Щеше да е много срамно за религията, ако някой извън най-висшето жречество узнаеше какво има вътре.
Ключалката изщрака и Хратен вдигна капака решително. Вътре имаше малка светеща топка.
— Имате ли нужда от мен, милорд? — попита сеонът с нежен женски глас.
— Тихо! — нареди Хратен. — Знаеш, че не ти е позволено да говориш.
Топката примигна смирено. Хратен не беше отварял кутията от месеци, но сеонът не показваше непокорство. Тези същества, или каквото там бяха, демонстрираха изключително подчинение.
Сеоните бяха най-големият шок, щом го издигнаха до гьорн. Не се изненада толкова, че създанията са истински, макар че мнозина в Изтока ги смятаха за мит. По него време Хратен вече знаеше, че по света има неща, които са необясними за нормалните хора. Спомените му за ранните години в Дакор все още го караха да потръпва от ужас.
Не. Изненадата бе породена от това, че вирнът бе решил да използва езически магии, за да разшири империята на Джадет. Самият вирн му бе обяснил необходимостта от сеоните, но на Хратен му бяха нужни години, за да ги приеме. Все пак логиката го убеди. Както се налагаше да знае езическите езици, за да проповядва, така и вражеските създания можеха да се окажат полезни.
Естествено, само най-светите и с най-силен самоконтрол жреци можеха да използват сеоните без поквара. Гьорните с тяхна помощ поддържаха връзка с вирна от далечните страни, при това крайно рядко. Незабавната комуникация на огромно разстояние си заслужаваше цената.
— Свържи ме с вирна — заповяда Хратен. Сеонът се издигна леко и започна да се свързва с личния сеон на вирна, който бе наглеждан през цялото време от ням прислужник.
Хратен огледа създанието, докато чакаше. Сеонът кръжеше търпеливо. Винаги се държеше почтително, а и останалите гьорни никога не оспорваха лоялността им. Според тях в основата на сеоните бе заложено да са в подчинение на господарите си, дори те да ги ненавиждаха.
Хратен не беше съвсем сигурен. Сеоните можеха да се свързват с останалите като тях и очевидно не им трябваше сън. Какво ли правеха, докато господарите им спяха? Какви ли тайни обсъждаха? По едно време почти цялата аристокрация на Дуладел, Теод, Арелон и дори Джиндо разполагаше със сеони.
Колко ли тайни бяха видени и може би предадени през годините от незабележителните светещи кълба? Той поклати глава. Добре, че тези дни бяха отминали. Сеоните бяха в немилост заради връзките си с Елантрис, а и нямаше как да се размножават с изчезването на магията, така че ставаха все по-редки. Щом Фьорден завладееше западните земи, едва ли вече щеше да има свободно разхождащи се сеони.
Неговото създание започна да се разлива като вода и изобрази гордото лице на вирна.
Благородните остри черти го изгледаха.
— Тук съм, синко — долетя гласът на вирна.
— О, велики господарю, избран от Джадет, император в неговата светлина — отвърна Хратен и се поклони.
— Говори, мой одив.
— Имам предложение относно един от лордовете на Арелон, велики…


13.

— Ето го — възкликна Раоден. — Галадон, ела тук! — Едрият дуладелец остави собствената си книга и повдигна вежди. След това стана с обичайната си мудност и се приближи до Раоден.
— Какво намери, суле?
Раоден посочи книгата без корица. Намираха се в коратската църква, която се бе превърнала в тяхна база. Галадон държеше да остави малката си обител в тайна, затова бяха домъкнали необходимите книги тук, за да не показва убежището си на останалите.
— Суле, това не мога да го прочета — оплака се Галадон, докато се взираше в книгата. — Написано е изцяло с аони.
— Точно затова ми привлече вниманието — обясни Раоден.
— Разчиташ ли ги? — попита Галадон.
— Не — усмихна се принцът. — Но виж какво имам. — Той вдигна друга книга без корица, чиито начални страници вече бяха омазани с мръсотия. — Речник на аоните.
Галадон изгледа първата книга критично.
— Суле, не разпознавам и една десета от аоните на тази страница. Имаш ли представа колко време ще ти трябва да я преведеш?
Раоден сви рамене.
— По-добре, отколкото да търсим насоки в другите книги. Ако прочета за още една фьорденска местност, направо ще повърна.
Галадон изръмжа на коментара му. Явно собственикът на книгите се вълнуваше от география, защото поне половината томове засягаха темата.
— Сигурен ли, че тази ни трябва? — попита дуладелецът.
— Получил съм начално обучение в четене на аони, приятелю — каза Раоден и посочи един символ в началото на страницата. — Тук пише аондор.
Галадон кимна.
— Добре, суле. Не ти завиждам за задачата. Животът щеше да е доста по-лек, ако сънародниците ти бяха изобретили по-кратка азбука. Коло?
— Аоните са си азбука — изтъкна Раоден. — Просто е невероятно сложна. Няма да ми отнеме чак толкова време. Скоро ще почна да си припомням наученото.
— Суле, понякога си дразнещо оптимистичен. Значи вече може да върнем другите книги обратно? — В гласа му имаше нетърпение. Книгите бяха ценни. Раоден го беше убеждавал цял час, преди да го склони да вземат кориците им, и виждаше, че едрият мъж се притеснява от мръсотията в Елантрис, която цапаше страниците им.
— Няма проблем. — Останалите книги не бяха за аондор. В някои от тях може би също имаше указания, но Раоден не вярваше, че ще са толкова полезни, като тази пред него. Стига да успееше да я преведе.
Галадон кимна и започна да събира книгите, след това наостри уши, като чу скърцането на покрива. Беше убеден, че рано или късно цялата конструкция ще падне право върху лъскавото му теме.
— Не се притеснявай, Галадон — закачи го Раоден. — Мааре и Райл знаят какво правят.
Галадон се намръщи.
— Напротив, суле, не знаят. Доколкото помня, нито един от тях нямаше представа какво да прави, преди да ги натовариш с покрива.
— Имам предвид, че са компетентни. — Раоден погледна нагоре със задоволство. За шест дена бяха ремонтирали голяма част от покрива. Мареше бе изобретил глиноподобна комбинация от дървесина, почва и вездесъщата слуз. Сместа, заедно с не толкова изгнилите греди и парчета плат, бе достатъчна за ако не добър, то поне сносен покрив.
Раоден се усмихна. Болката и гладът продължаваха да го мъчат, но нещата се развиваха добре и почти можеше да забрави за натъртванията и охлузванията.
През прозореца на дясната страна се виждаше най-новият член на групата му, Лорен. Мъжът работеше в пространството зад църквата, което вероятно беше градина. Той разполагаше с новоизработени кожени ръкавици и събираше камъните и боклуците, за да разчисти почвата отдолу.
— Това пък за какво е? — попита Галадон, проследявайки погледа му.
— Ще видиш — усмихна се загадъчно принцът.
Галадон изпухтя, грабна наръч книги и излезе от църквата. Дуладелецът беше прав в едно, не можеха да разчитат, че ще имат нови попълнения всеки ден, както очакваше първоначално. Преди пристигането на Лорен бяха изминали пет дни, без вратите да трепнат. Раоден имаше голям късмет, че попадна на Мареше и останалите в толкова кратък период.
— Лорд Дух — чу се колеблив глас.
Раоден вдигна поглед и видя непознат мъж на прага. Беше хилав, леко изгърбен и изглеждаше привикнал на покорство. Раоден не можеше да е сигурен за възрастта му. Шаод състаряваше всички. Все пак имаше чувството, че този мъж е наистина възрастен. Ако още имаше коса, щеше да е бяла, а кожата му щеше да е сбръчкана, много преди шаод да го вземе.
— Да? — попита заинтригувано Раоден. — Какво да направя за теб?
— Милорд… — започна мъжът.
— Казвай — подкани го принцът.
— Ами, ваше благородие, чух разни неща и се чудех дали ще позволите да се присъединя към вас.
Раоден се усмихна и се приближи до мъжа.
— Разбира се, че можеш. Какво си чувал?
— Ами… — Възрастният елантрисец потръпна нервно. — Според слуховете тези, които ви следват, не гладуват. Говори се, че имате тайна, която премахва болката. В Елантрис съм почти от година, милорд, и контузиите ми са твърде много. Реших, че мога да си опитам късмета при вас, иначе трябва да си намеря канавка и да се присъединя към хоедите.
Раоден кимна и го потупа по рамото. Продължаваше да чувства натъртения си палец. Беше посвикнал, но болката си оставаше. Заедно с нея вървеше и стърженето в стомаха.
— Радвам се, че дойде. Как се казваш.
— Кахар, милорд.
— Добре, Кахар, с какво се занимаваше преди шаод?
Погледът на човека се замъгли, сякаш се връщаше в много древен спомен.
— Бях чистач, милорд. Мисля, че метях улиците.
— Чудесно! Точно такъв ми трябва. Мареше, отзад ли си?
— Да, милорд — чу се гласът на кльощавия занаятчия.
Главата му се показа след миг.
— Успяхме ли да съберем малко от снощната дъждовна вода?
— Разбира се, милорд — отвърна гордо Мареше.
— Добре, покажи на Кахар къде е.
— Естествено. — Мареше махна на мъжа да го последва.
— Какво да правя с водата, милорд? — попита Кахар.
— Време е да спрем да живеем в мръсотия. Слузта, която покрива Елантрис, може да бъде изчистена. Виждал съм такива места. Не се пресилвай, но почисти сградата. Искам да измиеш и изстържеш всяко петънце.
— Тогава ще ми покажете ли тайната? — попита Кахар с надежда.
— Довери ми се.
Кахар кимна и тръгна след Мареше. Усмивката на Раоден изчезна, щом мъжът се изгуби от погледа му. Най-трудната част от водачеството в Елантрис беше да поддържа оптимизма, за който го закачаше Галадон. Тези хора, дори новодошлите, бяха опасно близо до загубата на надежда. Смятаха, че са прокълнати и че нищо не може да спаси душите им от изгниването, покосило града. Раоден трябваше да преодолее дългогодишните предразсъдъци, заедно с вечно присъстващите болки и глад.
Той не се имаше за крайно весела личност. Но в Елантрис бе открил, че реагира на отчаянието с упорит оптимизъм. Колкото по-лошо ставаше, толкова по-уверен бе, че ще се оправи без оплаквания. Но тази наложена веселост му струваше доста. Усещаше, че останалите, дори Галадон, започват да зависят от него. Единствено той не можеше да покаже болката си. Гладът го прорязваше като ято насекоми, опитващо да си проправи път извън тялото му, а няколкото контузии блъскаха по решителността му с безмилостно упорство.
Не знаеше колко би издържал. Само след седмица и половина в Елантрис бе събрал толкова болка, че му беше трудно да се концентрира.
След колко време щеше да се предаде напълно? Или пък щеше да се превърне в полузвяр като хората на Шаор? Един въпрос го плашеше най-вече. Когато рухнеше, колко ли хора щеше да повлече със себе си? Въпреки всичко трябваше да носи товара си. Никой друг нямаше да заеме мястото му и неговите хора щяха да попаднат в робството на собствената си агония или на уличните биячи. Елантрис имаше нужда от него. Ако цената беше пълно изтощение, така да бъде.
— Лорд Дух! — разнесе се притеснен глас.
Раоден вдигна поглед, а разтревоженият Сейолин влетя в помещението. Кривоносият наемник бе изработил копие от полуизгнило дърво и остър камък, и се бе нагърбил със задачата да патрулира около църквата. Лицето му беше набръчкано от тревога.
— Какво става, Сейолин? — попита разтревожено Раоден. Човекът беше опитен войник и не се плашеше лесно.
— Приближава група въоръжени мъже, милорд. Преброих дванайсет и имат метални оръжия.
— Метални? В Елантрис? Не знаех, че има такива.
— Приближават бързо, милорд. Какво ще правим, след малко ще се появят?
— Тук са.
Група мъже се провря през отворената врата на църквата. Сейолин беше прав, неколцина имаха метални оръжия, макар остриетата да бяха нащърбени и ръждиви. Групата изглеждаше заплашително, а начело бе позната, поне относително, фигура.
— Карата — изрече името й Раоден. Лорен трябваше да се падне на нея, а той го бе отмъкнал. Явно сега идваше да се оплаче. Е, беше въпрос на време.
Принцът изгледа Сейолин, който се накланяше напред, сякаш нямаше търпение да пробва самоделното копие.
— Стой мирно — нареди му.
Карата беше напълно плешива заради шаод и бе прекарала в града достатъчно време, че кожата й да се набръчка. Въпреки това имаше гордо лице и решителен поглед. Очи на човек, който не се е поддал на болката и няма намерение да го прави скоро. Носеше тъмна дреха от парчета кожа. Добре ушита като за Елантрис.
Карата огледа църквата, новия покрив и членовете на бандата на Раоден, които се взираха напрегнато през прозореца. Мареше и Кахар стояха неподвижно в дъното на помещението.
Накрая Карата се обърна към Раоден.
Тишината бе заредена с напрежение. След като го гледа известно време, главатарката разпореди на хората си:
— Разрушете сградата, прогонете ги и счупете няколко кокала. — След тези думи се обърна, за да излезе.
— Мога да те вкарам в двореца на Ядон — прошепна й тихо Раоден.
Карата замръзна.
— Нали това искаш? — продължи той. — Градската стража те е залавяла в Кае. Няма да те търпят дълго. Изгарят елантрисците, които бягат често. Ако наистина искаш да влезеш в двореца, мога да те вкарам.
— Никога няма да се измъкнеш от града — процеди Карата и го изгледа скептично. — Наскоро удвоиха стражата. Заради някаква кралска сватба. Не съм се измъквала от месец.
— Мога да те вкарам в града — настоя Раоден.
Карата го изгледа с подозрение. Не ставаше дума за цена. И двамата знаеха, че единственото му искане е да ги оставят на мира.
— Отчаян си — изтъкна тя.
— Така е. Но съм опортюнист.
Карата кимна бавно.
— Ще се върна привечер. Или ще изпълниш обещанието си, или моите хора ще счупят крайниците на всички тук и ще ги оставят да гният в агония.
— Разбрано.


— Суле, аз…
— Не мисля, че това е добра идея — довърши Раоден с усмивка. — Да, Галадон, знам.
— Елантрис е голям град — продължи дуладелецът. — Има много места, на които Карата няма да ни открие. Все пак не може да се разпростре твърде нашироко, защото Шаор и Аанден ще я атакуват. Коло?
— И после какво? — попита Раоден, докато изпробваше въжето, измайсторено от Мареше с помощта на няколко парцала. Май щеше да удържи тежестта му. — Не само Карата няма да ни открие, а и останалите. Хората тъкмо научиха за нас. Ако се преместим, няма да се разраснем.
Галадон се умърлуши.
— Суле, а трябва ли да се разрастваме? Трябва ли да правиш нова банда? Няма ли вече достатъчно главатари?
Раоден погледна едрия дуладелец загрижено.
— Галадон, наистина ли мислиш, че формирам банда?
— Не знам, суле.
— Нямам желание за власт, Галадон — заяви Раоден равнодушно. — Тревожа се за живота. Не за простото оцеляване, а за самия живот. Тези хора са мъртви, защото са се предали, а не защото сърцата им не бият. Смятам да променя това.
— Суле, невъзможно е.
— Както и вкарването на Карата в двореца на Ядон. — Раоден започна да навива въжето на ръката си — Ще се видим, като се върна.


— Какво е това? — попита Карата подозрително.
— Градският кладенец — обясни Раоден и се надвеси над каменната стена. Кладенецът беше дълбок, отдолу се чуваше ромона на водата.
— Очакваш да изплуваме ли?
— Не. — Раоден завърза въжето за един ръждив метален лост близо до кладенеца. — Ще се оставим на течението. По-скоро то ще ни носи, отколкото да плуваме.
— Това е лудост. Реката тече под земята. Ще се удавим.
— Няма да се удавим. Както обича да казва моят приятел Галадон: „Вече сме мъртви, коло?“.
Карата не беше убедена.
— Река Аредел минава точно под Елантрис и продължава към Кае — обясни принцът. — Пресича града и заобикаля двореца. Просто трябва да се оставим да ни отнесе дотам. Вече опитах да задържа дъха си. Издържах половин час и дробовете изобщо не ме заболяха. Вече нямаме кръвообращение и дишането ни служи единствено за говорене.
— Това може да погуби и двама ни — предупреди го Карата.
Раоден сви рамене.
— Гладът ще ни повали след няколко месеца така или иначе.
Карата се усмихна леко.
— Добре, Дух, ти си първи.
— С удоволствие — съгласи се Раоден, макар да не изпитваше нищо подобно в момента. Но идеята си беше негова. Той поклати глава, прекрачи стената и започна да се спуска. Въжето свърши, преди да достигне водата. Той си пое дълбок, макар и ненужен дъх и се пусна.
Реката беше шокиращо студена. Течението заплашваше да го издърпа, но Раоден успя да се хване за един камък и извика Карата. Гласът й се разнесе от мрака над него.
— Дух?
— Тук съм. Въжето свършва на десетина стъпки от водата, ще трябва да се пуснеш.
— А после?
— После реката продължава под земята. Усещам как течението ме влече. Да се надяваме, че каналът е достатъчно широк. Иначе ще останем отдолу завинаги.
— Можеше да го споменеш, преди да се спусна — каза нервно Карата. Въпреки това се разнесе плисък, последван от леко изръмжаване, и тялото й премина покрай принца.
Той се помоли на милостивия Доми и позволи на водата да го повлече.


Раоден не опитваше да плува. Номерът беше да се държи в средата, за да не се удря в каменните стени на тунела. Справяше се доколкото можеше в пълния мрак, разперваше ръце, за да се насочва.
За щастие скалите бяха изгладени от времето и само се отъркваше в тях, без да се наранява.
Мина цяла вечност в тихото подземие. Сякаш плуваше в самия мрак, без да може да говори, напълно сам. Може би така изглеждаше смъртта. Душата ти да се носи вечно в мрачната бездна.
Течението се промени и го задърпа нагоре. Раоден вдигна ръце, за да се предпази от тавана, но не напипа нищо. Главата му се подаде над водата и почувства хладния вятър. Примигна объркано, докато се ориентира — звездите и редките улични лампи хвърляха съвсем слаба светлина. Все пак беше достатъчна, за да се окопити и може би да възвърне разсъдъка си.
Продължи да се носи по течението. Реката се разшири, щом излезе на открито, и течението силно се забави. Усети как някой се приближава към него и понечи да заговори, но дробовете му бяха пълни. Закашля се неудържимо.
Една ръка го стисна за устата и задуши кашлицата до гъргорене.
— Тихо, глупако — изсъска Карата.
Раоден кимна и се опита да овладее пристъпа. Може би не трябваше да се отвлича с теологични размисли в мрака, а да си държи устата затворена.
Карата освободи устата му, но продължи да го държи, докато се носеха през град Кае. Магазините бяха затворени, но по улиците имаше патрули. Двамата продължиха да се носят, докато не достигнаха северния край на града, където каменният дворец на Ядон се издигаше в нощта. Те доплуваха до брега, без да промълвят и дума.
Дворецът беше мрачно, грубовато укрепление, пример за несигурността на Ядон. Бащата на Раоден не беше страхлив. Даже често бе дързък, когато трябваше да е по-предпазлив. Това му беше донесло успех в търговията с Фьорден, но го проваляше като крал. Единственото нещо, което разпалваше параноята му, бе сънят.
Кралят се ужасяваше, че убийците някак може да се промъкнат и да го убият, докато спи. Раоден си спомняше как баща му се тревожеше за това почти всяка вечер. Поемането на властта само бе разпалило тези страхове и Ядон бе укрепил солидната си къща с батальон от стражи. Войниците живееха близо до покоите му, за да могат да реагират навременно:
— Добре — прошепна Карата, докато гледаше как стражите обикалят по бойниците. — Успя да ни измъкнеш, сега ни вкарай.
Раоден кимна и опита да изпразни дробовете си колкото се може по-тихо. Действие, което се основаваше предимно на приглушено повръщане.
— Не кашляй много — предупреди го Карата. — Иначе ще раздразниш гърлото и гърдите си и цяла вечност ще имаш чувството, че си настинал.
Раоден изстена и се надигна.
— Трябва да стигнем до западната стена — изхриптя той.
Карата кимна. Тя вървеше бързо и тихо за разлика от него, като човек, свикнал с опасността. На няколко пъти вдигаше ръка предупредително, за да изчакат патрулите да отминат. Така стигнаха до западната стена на двореца без неприятности.
— Сега какво? — попита тихо тя.
Раоден се спря. Глождеше го един въпрос. Защо Карата искаше достъп до двореца? Доколкото бе успял да я прецени, не беше от хората, които държаха на отмъщението. Беше груба, но не и злобна. Ами ако грешеше? Ако все пак искаше да пролее кръвта на Ядон?
— Е? — подкани го Карата.
Реши, че няма да я остави да убие баща му. Колкото и лош крал да беше, не можеше да й позволи да отнеме живота му.
— Искам да ми отговориш на един въпрос.
— Сега ли? — раздразни се тя.
Раоден кимна.
— Трябва да знам защо се опитваш да влезеш в двореца.
Тя се намръщи в тъмното.
— Не си в позиция да поставяш условия.
— Нито пък ти можеш да ми откажеш. Ако вдигна шум, и двама ни ще заловят.
Карата помълча, явно преценяваше дали ще го направи наистина.
— Виж — продължи Раоден. — Кажи ми само едно. Възнамеряваш ли да навредиш на краля?
Карата го погледна в очите и поклати глава.
— Нямам работа с него.
Дали трябваше да й повярва? Дали имаше избор? Той отмести клоните на храстите около стената и натисна един камък. Плочата потъна с тихо стържене и земята пред тях се разтвори.
Карата сбърчи вежди.
— Таен проход? Колко удобно.
— Ядон е параноичен по отношение на съня си — обясни Раоден и пропълзя в тесния проход. — Този тунел му дава последен шанс за бягство, ако бъде нападнат в покоите си.
Карата изсумтя и го последва в дупката.
— Мислех, че подобни неща съществуват само в приказките.
— Ядон си пада по тях.
След няколко крачки проходът се разшири и Раоден опипа стената, докато не намери фенер с кремък и стомана. Запали го и пусна тънък лъч светлина, колкото да разкрие тесния прашен тунел.
— Имаш доста обширни познания за двореца — отбеляза Карата.
Раоден замълча, защото не знаеше какво да отговори, без да се издаде.
Баща му беше показал прохода, когато принцът беше дете, и приятелите му веднага решиха, че е неудържимо притегателен. Въпреки забраните, че тунелът е само за спешни случаи, двамата с Лукел си играеха вътре с часове.
Естествено, сега проходът му се струваше по-тесен. Имаше място колкото да минат.
— Ела — каза той, като вдигна фенера и тръгна странично. Пътят до стаята на Ядон не беше дълъг. Тунелът всъщност беше доста къс, въпреки че въображението му говореше друго. Проходът се издигаше остро към втория етаж и водеше право в кралските покои.
— Това е — каза Раоден, щом стигаха до края. — Ядон си е легнал и въпреки параноята си спи доста дълбоко. Може би тъкмо здравият му сън я причинява. — Той отвори вратата, която бе покрита с гоблен. Голямото легло на Ядон беше тъмно и тихо, но на светлината от открехнатия прозорец се виждаше, че кралят наистина е там.
Раоден се напрегна, взрян в Карата. Жената удържа на думата си. Тя дори не погледна към спящия крал, а продължи към вратата. Раоден въздъхна облекчено и я последва.
Тъмният коридор свързваше покоите на Ядон със стаите на стражите. Десният проход водеше към казармата, а левият към стая със стражи и останалата част от двореца. Карата тръгна право към казармата, а босите й крака не издаваха нито звук по каменния под.
Раоден я последва и нервността му се върна. Беше решила да не убива баща му, но се насочваше към най-опасната част от двореца. Един по-силен звук и щяха да се появят десетки войници.
За щастие промъкването по каменния коридор не изискваше специални умения. Карата отваряше тихо вратите по пътя им и ги оставяше леко открехнати, така че Раоден да се промушва, без да ги докосва.
Коридорът се преля в друг, който водеше към жилищни помещения. Покоите на нисшите офицери и стражите, които имаха семейства. Карата посегна към една врата. Беше на единична стая на семеен страж. Звездната светлина осветяваше легло до едната стена и дрешник до другата.
Раоден потръпна нервно, чудейки се дали Карата не иска да докопа оръжието на някой спящ страж. Това беше лудост. От друга страна, промъкването в покоите на параноичен крал не беше признак за умствена стабилност.
Карата продължи напред и Раоден осъзна, че не е дошла за оръжието на стража, защото него го нямаше. Леглото беше празно, чаршафите измачкани. Карата се спря пред нещо, което не бе забелязал в началото. Дюшек на пода, на който спеше дребна фигурка, очевидно дете. Чертите и полът му не се различаваха в мрака. Карата коленичи до детето и остана неподвижна за момент.
След това махна на Раоден да излизат и затвори внимателно вратата. Принцът вдигна вежди въпросително и тя му кимна. Можеха да си тръгнат.
Измъкването вървеше в обратен ред. Раоден се провираше през вратите, а Карата го следваше и ги затваряше. Принцът почувства облекчение колко лесно се развиват нещата, поне докато не се озоваха в коридора пред покоите на Ядон.
Един мъж стоеше от другата страна на вратата и тъкмо посягаше към дръжката. Изгледа ги смаяно.
Карата се стрелна край Раоден. Уви ръка около врата на мъжа, запуши устата му и сграбчи китката на десницата, която посягаше към меча. Стражът беше по-едър и по-силен от елантриското й тяло и блокира опита да бъде спънат.
— Спри! — изсъска Раоден и вдигна заплашително ръка.
Двамата го изгледаха раздразнено, но спряха да се борят, щом видяха какво прави.
Пръстът на Раоден се движеше във въздуха и след него се появяваше светеща черта. Принцът продължи да рисува, докато не изобрази един аон — Шео, символа за смърт.
— Ако мръднеш, ще умреш — каза тихо той.
Очите на стража се оцъклиха от ужас. Аонът светеше над гърдите му и хвърляше сенки по стените в сумрачния коридор. Символът примигна както винаги и изчезна.
Светлината обаче бе достатъчна, за да разкрие елантриското лице на Раоден.
— Знаеш какви сме ние.
— Милостиви Доми! — прошепна мъжът.
— Аонът ще остане през следващия час — излъга Раоден. — Ще виси невидим, където го нарисувах, и ще чака само да помръднеш. Ако го направиш, ще те унищожи. Разбра ли?
Мъжът се вцепени, а по ужасеното му лице изби пот.
Раоден откопча колана с меча му и го завърза на кръста си. След това се обърна към Карата.
— Хайде.
Жената се притискаше до стената, където я бе бутнал стражът, и го погледна с неразгадаемо изражение.
— Хайде — повтори Раоден по-настойчиво.
Карата кимна и възвърна самообладанието си. Отвори вратата на кралските покои и двамата изчезнаха по обратния път.


— Не ме позна — каза Карата на себе си, а в гласа й бяха примесени тъга и веселие.
— Кой? — попита Раоден. Двамата бяха приклекнали пред входа на един магазин в центъра на Кае да починат малко, преди да продължат обратно към Елантрис.
— Стражът. Съпругът ми от предишния живот.
— Съпругът ти?
Карата кимна.
— Живяхме заедно дванайсет години, а сега ме е забравил.
Раоден осмисли набързо изминалите събития.
— Значи стаята, в която влязохме…
— Това беше дъщеря ми — отговори Карата. — Съмнявам се, че някой й е казал какво наистина се е случило с мен. Просто исках… тя да знае.
— Остави й бележка ли?
— Бележка и спомен — обясни Карата тъжно, макар че в елантриските й очи нямаше сълзи. — Огърлицата ми. Успях да си я взема, без жреците да разберат, миналата година. Винаги съм искала да й я оставя. Помъкнаха ме толкова бързо… Дори не можах да се сбогувам.
— Знам. — Раоден я прегърна през рамото. — Знам.
— Отнема ни всичко. Отнема всичко и ни оставя с нищо.
В гласа се разпали жар.
— Както Доми пожелае.
— Как е възможно да го казваш? — озъби се тя. — Как споменаваш името му след всичко, което ни причинява?
— Не знам — призна Раоден, почувствал се неловко. — Просто знам, че трябва да продължим да се борим. Ти поне успя да видиш дъщеря си.
— Да — отвърна Карата. — Благодаря. Тази вечер ми направи огромна услуга, принце.
Раоден замръзна.
— Да, познах те. Живях дълго време в двореца със съпруга ми. Пазехме баща ти и цялото семейство. Познавам те от дете, принц Раоден.
— През цялото време ли знаеше?
— Не през цялото — каза Карата. — Но от известно време. Когато разбрах, не знаех дали да те мразя, че си роднина на Ядон, или да тържествувам, че те е застигнала справедливостта.
— И какво реши?
— Няма значение. — Карата изтри сухите си очи инстинктивно. — Ти изпълни уговорката ни напълно. Моите хора няма да ви закачат.
— Това не е достатъчно, Карата — изтъкна Раоден и се надигна.
— Настояваш да промениш пазарлъка ни ли?
— Не настоявам за нищо — заяви принцът и й подаде ръка, за да се изправи. — Но ти знаеш кой съм и можеш да предположиш какво се опитвам да направя.
— Ти си като Аанден — каза Карата. — Искаш да властваш над Елантрис, както баща ти властва над тази прокълната земя.
— Днес всички ме преценяват погрешно — усмихна се криво Раоден. — Не, Карата. Не искам да властвам над Елантрис. Искам да му помогна. Виждам град, пълен с хора, които се самосъжаляват. Хора, които са се примирили да са такива, каквито ги вижда останалият свят. Не е нужно Елантрис да бъде подобна дупка.
— Как би могъл да го промениш? — възрази Карата. — След като нямаме храна, хората ще се бият и ще се унищожават, за да задоволят глада си.
— Значи трябва да ги нахраним.
Карата изсумтя.
Раоден посегна към джоба на парцаливата си дреха и извади малка торбичка. Беше празна, но я пазеше нарочно.
— Карата, разпознаваш ли това?
Очите на жената блеснаха с желание.
— Вътре има храна.
— Каква?
— В тези торбички има зърно от жертвените дарове на всеки нов елантрисец.
— Не просто зърно, Карата — вдигна пръст Раоден. — Царевица за посев. Церемонията изисква зърното да е годно за сеене.
— Сеене ли? — прошепна Карата.
— Събирам го от новодошлите — обясни Раоден. — Останалото не ме интересува. Само царевицата. Можем да я посеем, Карата. В Елантрис няма чак толкова много хора. Можем да изхраним всичките. Бог знае, че имаме достатъчно свободно време да се грижим за няколко ниви.
Карата го изгледа онемяла от изненада.
— Никой не е пробвал подобно нещо — промърмори тя объркано.
— И аз така разбрах. Изисква се проницателност, а хората в Елантрис са твърде заети с непосредствения глад, за да мислят за утрешния. Възнамерявам да променя това.
Карата отклони поглед от торбичката към лицето му.
— Изумително.
— Хайде. — Раоден прибра кесийката под парцаливите си дрехи, след което скри откраднатия меч. — Почти стигнахме портите.
— Как възнамеряваш да се върнем?
— Само гледай.
Докато вървяха, Карата спря пред един тъмен дом.
— Какво? — прошепна Раоден.
Карата посочи. От вътрешната страна на прозореца имаше самун хляб. Не можеше да я вини. Усещаше и как неговият глад го пробожда. Дори в двореца се оглеждаше за нещо за ядене.
— Не можем да рискуваме, Карата.
Жената въздъхна.
— Знам. Просто… толкова е близо.
— Магазините са затворени, а къщите са заключени — каза Раоден. — Няма какво да сторим.
Карата кимна и тръгна неохотно напред. Завиха зад ъгъла и приближиха широките порти на Елантрис. До тях имаше схлупена къщурка със светещи прозорци. Вътре се виждаха няколко стражи, а жълтите им униформи на градската стража на Елантрис сияеха на лампите. Раоден се приближи и почука на прозореца с юмрука си.
— Извинете — каза учтиво той. — Ще отворите ли вратите, моля?
Войниците, които играеха карти, скочиха разтревожено и се развикаха, щом разпознаха елантриските му черти.
— Побързайте — нареди Раоден властно. — Взех да се уморявам.
— Какво правите отвън? — настоя един от мъжете, явно офицер, докато останалите грабваха оръжията си. Неколцина насочиха острите си копия към гърдите на Раоден.
— Опитваме да се върнем обратно — отвърна принцът нетърпеливо.
Един от стражите вдигна копието си.
— Не бих го направил на твое място — каза му принцът. — Освен ако не искате да обяснявате как сте убили елантрисец извън града. Нали трябва да ни пазите вътре. Доста ще пострадате, ако хората разберат, че бягаме под носовете ви.
— Как избягахте? — попита офицерът.
— Ще ти кажа друг път. Сега по-добре ни вкарай в града, преди да събудим квартала и да настане паника. И не се приближавай много-много. Все пак шаод е доста заразен. — Войниците отстъпиха назад. Едно бе да наблюдават елантрисците, а съвсем друго, да се изправят пред говорещ труп. Офицерът не знаеше какво да стори и нареди да отворят вратите.
— Благодаря, добри човече — кимна Раоден с усмивка. — Вършиш чудесна работа. Ще видим дали не може да ти издействаме повишение. — Той подаде ръка на Карата и пристъпи в Елантрис сякаш войниците бяха почетна стража, а не пазачи на затвор.
Карата не удържа смеха си, щом портата се затвори зад тях.
— Изкара го така, все едно желаем да сме тук. Сякаш е привилегия.
— Точно така трябва да се чувстваме. Щом ни затварят в Елантрис, можем да се престорим, че това е най-величественото място на света.
Карата се усмихна.
— Непокорен си, принце. Харесва ми.
— Благородството е в характера, а не само в произхода. Ако се държим сякаш животът тук е благословия, ще забравим за колко жалки се мислим. Карата, моля те да направиш няколко неща за мен.
Тя повдигна вежди.
— Не казвай на никого кой съм. Искам лоялността към мен да се основава на уважение, а не на титлата ми.
— Добре.
— Второ, не разкривай подземната река.
— Защо?
— Защото е опасно — отвърна Раоден. — Познавам баща си. Ако започнат да залавят твърде много елантрисци в града, ще ни унищожи. Единственият ни шанс е да се самоиздържаме. Не можем да рискуваме да се промъкваме в града за всяко нещо.
Карата го изслуша, след което кимна в знак на потвърждение.
— Добре. — Замълча за момент и каза: — Принц Раоден, искам да ти покажа нещо.


Децата бяха щастливи. Повечето спяха, но няколко бяха будни. Кикотеха се и си играеха. Естествено, всички бяха плешиви и носеха белезите на шаод. Явно не им пречеше.
— Значи тук са били — възкликна Раоден с интерес.
Карата го въведе в стаята, която се намираше дълбоко в двореца на Елантрис. Едно време тук се събираха лидерите на града. Сега беше превърната в детска стая.
Няколко души наблюдаваха децата и погледнаха Раоден с подозрение. Карата му каза:
— Когато за пръв път се озовах тук, видях децата, сгушени в сенките, плашещи се от всичко наоколо, и си помислих за малката ми Опаис. Олекна ми на сърцето, щом почнах да им помагам. Показах им любовта си и те останаха при мен. Всички хора тук са оставили по някое дете навън. — Карата погали загрижено една малка главица. — Децата ни обединяват и ни пазят да не се поддадем на болката. Храната, която събираме, е за тях. Някак си издържаме на глада по-добре, като знаем, че сме нахранили тях.
— Не бих помислил… — започна Раоден, докато гледаше как две момиченца си играят, пляскайки дланите си.
— Че ще са толкова щастливи ли? — довърши Карата. Тя му махна и двамата се отстраниха, за да не бъдат чути. — И ние не го разбираме, принце. Изглежда, се справят по-добре с глада от нас.
— Детският ум е изненадващо устойчив.
— Явно издържат и на доста болка — продължи Карата. — Натъртвания и охлузвания. Все пак накрая се пречупват като останалите. В един момент детето е щастливо и игриво. След това пада за пореден път и умът му се предава. Имам и друга стая, далеч от тази, пълна с деца, които само лежат и хленчат.
Раоден кимна, след което й зададе въпрос.
— Защо ми ги показваш?
Карата помълча, преди да отговори.
— Защото искам да се присъединя към теб. Преди служех на баща ти въпреки мнението си за него. Сега ще служа на сина, но от сърце. Ще приемеш ли верността ми?
— За мен е чест, Карата.
Тя кимна и се обърна към децата с въздишка.
— Нямам още много време, лорд Раоден — прошепна жената. — Боях се какво ще стане с децата, когато рухна. Тази мечта, тази налудничава идея, че Елантрис може да произвежда храна и да превъзмогне болката, ми вдъхва надежда. Искам да видя как ще я постигнеш. Не вярвам, че ще успееш, но поне ще ни промениш към по-добро.
— Благодаря — отвърна Раоден и осъзна, че поема огромна отговорност. Карата беше живяла година с грижите, които той тепърва започваше да усеща. Тя беше уморена. Виждаше се в очите й. Сега, когато й дойдеше времето, можеше да се оттегли. Беше предала тежестта си на него.
— Благодаря — каза Карата, взряна в децата.
— Кажи ми — продължи Раоден след кратък размисъл. — Наистина ли щеше да потрошиш костите на хората ми?
Карата не отвърна в началото.
— Ти ми кажи, принце. Какво щеше да направиш, ако бях опитала да убия баща ти тази нощ?
— По-добре да не отговаряме и на двата въпроса.
Карата кимна, а в погледа й се четеше мъдрост.


Раоден се усмихна, когато пред портата на църквата зърна едрата фигура, която го чакаше да се върне. Угриженото лице на Галадон беше осветено от малкия пламък на фенера му.
— Светлина, която да ме насочва към дома, приятелю? — попита Раоден от мрака.
— Суле! — извика Галадон. — Долокен, не си ли мъртъв?
— Разбира се, че съм — засмя се принцът и потупа приятеля си по рамото. — Всички сме. Поне ти така разправяш постоянно.
Галадон се усмихна.
— Къде е жената?
— Изпратих я до дома й, както се полага на един джентълмен — отвърна Раоден и влезе в църквата.
Мареше и останалите вътре се изправиха.
— Лорд Дух се завърна! — викна ентусиазирано Сейолин.
— Сейолин, нося ти подарък. — Раоден извади меча изпод парцалите си и го подхвърли на войника.
— Какво е това, милорд?
— Копието ти е много добро, като се има предвид с какви материали разполагаше, но мисля, че имаш нужда от нещо по-сериозно, ако ще воюваме.
Сейолин извади острието от ножницата. Мечът не беше нищо особено, но в нищетата на Елантрис си беше истинско съкровище.
— Няма никаква ръжда — възкликна изумено Сейолин. — И е гравиран със символа на личната гвардия на Ядон!
— Кралят мъртъв ли е? — развълнува се Мареше.
— Нищо подобно — махна небрежно Раоден. — Нашата мисия беше от лично естество и не включваше убийства. Но стражът, на когото е мечът, сигурно е доста ядосан.
— Обзалагам се — изсумтя Галадон. — Значи вече не трябва да се тревожим за Карата?
— Не — усмихна се Раоден. — Нейната банда дори ще се присъедини към нас.
Хората ахнаха изненадано при това съобщение и Раоден помълча малко, преди да продължи.
— Утре ще посетим двореца. Карата има нещо, което искам всички да видите. Нещо, което трябва да се покаже на целия Елантрис.
— Какво, суле? — попита Галадон.
— Доказателство, че гладът може да се победи.


14.

Сарене имаше талант за бродиране почти колкото и за рисуване. Не че това я спираше да опитва. Колкото и да напираше да участва в така наречените мъжки дейности, тя отчаяно се опитваше да покаже, че може да бъде женствена и изтънчена като останалите дами. Нямаше вина, че не й се получава.
Тя вдигна бродерията. Трябваше да изобразява червено птиче, кацнало на клон и отворило уста да запее. За съжаление сама си бе нарисувала модела, така че нещата не стояха добре поначало. Това, заедно с неумението да спазва линиите, бе произвело нещо, наподобяващо повече на размазан домат, отколкото на птица.
— Много добре, скъпа — похвали я Ешен. Само неудържимо бъбривата кралица можеше да направи такъв комплимент без сарказъм.
Сарене въздъхна, остави бродерията в скута си и взе кафяв конец за клона.
— Не се притеснявай, Сарене — окуражи я Даора. — Доми дава различни таланти на всеки, но винаги възнаграждава упорството. Продължавай да се упражняваш и ще се научиш.
Сарене се намръщи. Бродерията на Даора беше майсторски шедьовър. Цяло ято птички, дребни, но с всички подробности, се въртяха в короната на величествен дъб. Жената на Кайн беше въплъщение на аристократичните добродетели.
Тя не ходеше, а се носеше с изящни и спокойни движения. Устните й бяха червени, а очите тайнствени, но гримът бе майсторски положен. Беше достатъчно възрастна да излъчва достойнство и достатъчно млада, за да е още красива. Накратко, беше от онези жени, които Сарене щеше да мрази, ако същевременно Даора не бе и най-любезната и интелигентна дама в двора.
След кратко мълчание Ешен започна да говори както винаги. Кралицата сякаш се плашеше от тишината и постоянно бъбреше или караше останалите да го правят. Другите жени от групата я оставяха води. Нямаха никакво желание да се борят с нея за контрол над разговора.
Групата се състоеше от десет жени. В началото Сарене избягваше срещите им, защото се бе съсредоточила в политическия живот. След това осъзна, че жените също са важни. Клюките им разпространяваха новини, които бе неуместно да се обсъждат в официална обстановка. Сарене не можеше да си позволи да остане извън кръга, но й се искаше да не разкрива, колко е неумела.
— Чух, че лорд Уорн, син на барона на плантация Кие, е имал интересно религиозно преживяване — поде Ешен. — Познавах майка му. Много приятна жена. Много разбираше от плетене. Догодина, когато пуловерите се върнат на мода, ще накарам Ядон да ги носи. Кралят не може да си позволява да пренебрегва модата. Косата му е твърде дълга.
Даора издърпа един шев.
— И аз чух слуховете за младия Уорн. Странно е как след години отдаденост на Корат се е врекъл внезапно на Шу-Дерет.
— Те са си една и съща религия — заяви безгрижно Атара. Жената на херцог Телрий беше дребна дори по арелонските стандарти и имаше кестеняви къдрици до рамото. Дрехите и бижутата й бяха най-скъпите в стаята, знак за екстравагантността на съпруга й, а в бродериите й липсваше въображение.
— Не го казвай пред жреците — предупреди я Сийден, съпругата на граф Ейхан. Тя беше най-едрата от присъстващите и почти съперничеше на мъжа си. — Според тях спасението на душата ти зависи от това дали наричаш Бог Доми или Джадет.
— Двете религии имат доста разлики — намеси се Сарене, като се опитваше да прикрие разкривената си бродерия от останалите.
— Може би, ако си жрец — засмя се тихичко Атара. — Но за нас тези неща нямат почти никакво значение.
— Разбира се — съгласи се Сарене. — Все пак ние сме само жени. — Тя вдигна поглед и се усмихна скришом на реакцията, предизвикана от изявлението й. Може би жените на Арелон не бяха толкова тихи и покорни, колкото смятаха мъжете.
Тишината продължи само миг, преди Ешен отново да вземе думата.
— Сарене, а с какво си убиват времето теодските жени?
Сарене вдигна изненадано вежди. Не очакваше кралицата да зададе толкова прям въпрос.
— За какво питате, ваше величество?
— Какво правят? — повтори Ешен. — Чувала съм разни неща, както и за Фьорден. През зимата ставало толкова студено, че дърветата замръзвали и избухвали. Вярно, така е по-лесно да се цепят. Чудя се дали може да стане по команда.
Сарене се усмихна.
— Намираме какво да правим, ваше величество. Някои бродират, а други се захващат с различни занимания.
— Например? — попита Торена, неомъжената дъщеря на лорд Ейхан. Сарене не можеше да си представи как огромните Ейхан и Сийден са създали толкова крехко дете. Торена обичайно мълчеше на тези срещи, а в големите й кафяви очи се четеше огромна интелигентност.
— Ами, кралският двор е отворен за всички — отвърна Сарене спокойно. Сърцето й обаче туптеше радостно. Ето такава възможност чакаше.
— И можеш да слушаш случаите? — попита Торена, а пискливият й глас прозвуча още по-заинтригувано.
— Често — потвърди Сарене. — После мога да ги обсъждам с приятелите си.
— Биете ли се с мечове? — попита пълната Сийден с развълнувано лице.
Сарене се сепна леко. Вдигна поглед и видя, че почти всички са вперили очи в нея.
— Защо питате?
— Така говорят за жените в Теод, скъпа — обясни спокойно Даора, единствената, която продължаваше да бродира.
— Да — продължи Сийден. — Казват, че жените в Теод се убиват една друга за развлечение на мъжете.
Сарене повдигна вежди.
— Нарича се фехтовка, лейди Сийден. Практикуваме го за собствено развлечение, а не да забавляваме мъжете, и определено не се избиваме. Използваме мечове, но върховете им са притъпени, и носим защитна екипировка. Не съм чувала за по-сериозна контузия от навехнат глезен.
— Значи е вярно? — възкликна изумено дребната Торена. — Наистина използвате мечове.
— Някои от нас — призна Сарене. — На мен ми допадаше. Фехтовката е любимият ми спорт. — Очите на жените заблестяха кръвожадно като на хрътки, които са били заключени твърде дълго в тясно помещение. Сарене се надяваше да пробуди интереса им към политиката и да ги подтикне да участват в управлението на страната, но явно трябваше да подходи твърде деликатно. Нуждаеше се от по-директен подход.
— Мога да ви науча, ако желаете — предложи тя.
— Да се бием? — изуми се Атара.
— Разбира се. Не е толкова трудно. И моля ви, лейди Атара, нарича се фехтовка. Дори най-снизходителните мъже се напрягат малко, като се замислят за биещи се жени.
— Не можем… — започна Ешен.
— Защо? — попита Сарене.
— Кралят не обича дуелите, скъпа — обясни Даора. — Сигурно си забелязала, че никой от благородниците не носи меч.
Сарене се намръщи.
— Щях да попитам за това.
— Според Ядон е твърде просташко — каза Ешен. — Боят е за селяните. Той ги е изучавал дълго. Добър владетел е, а добрият владетел трябва да разбира от много неща. Може да каже какво е времето в Сворден през цялата година. Неговите кораби са най-бързите и яките в търговията.
— Значи никой от мъжете не умее да се бие? — изуми се Сарене.
— Само лорд Еондел и може би лорд Шуден. — Торена се изчерви и изви очи нагоре при споменаването на Шуден. Младият тъмнокож благородник беше фаворит в двора. Неговите деликатни черти и безупречни маниери пленяваха множество сърца.
— Не забравяйте принц Раоден — добави Атара. — Май накара Еондел да го научи, но само за да раздразни баща си. Винаги правеше такива неща.
— Чудесно — възкликна Сарене. — Щом мъжете не умеят да се бият, кралят не може да възрази, ако ние се учим.
— Как така? — попита Торена.
— Нали казва, че това е долно занимание — обясни Сарене. — Щом е така, идеално е за нас. Все пак ние сме само жени. — Тя се усмихна дяволито и изражението й се разпространи по повечето лица в стаята.


— Аше, виждал ли си ми меча? — попита Сарене, застанала на колене до леглото.
— Меча ли, милейди? — попита Аше.
— Няма значение. После ще го намеря. Ти какво откри?
Аше примигна леко, сякаш се чудеше каква ли бъркотия замисля, преди да й отговори.
— Боя се, че нямам много за докладване, милейди. Елантрис е много деликатна тема и не научих почти нищо.
— Всичко ще ни е от полза. — Сарене се обърна към гардероба. Тази вечер щеше да отиде на бал.
— Повечето хора в Кае не искат да говорят за града, милейди. Сеоните не знаят много, а тези в Елантрис вече не могат да отговарят на въпросите ми. Опитах да поговоря със самите елантрисци, но повечето се уплашиха, а останалите ме молеха за храна, сякаш бих могъл да им донеса. Накрая се оказа, че най-добрият източник на информация са войниците на стената.
— Чувала съм за тях. — Сарене огледа дрехите си. — Най-елитната част на Арелон.
— Както сами се описват, милейди — отвърна Аше. — Съмнявам се, че повечето от тях знаят какво да правят в битка, но разбират доста от пиене и карти. Също така поддържат униформите си в безупречен вид.
— Типичната церемониална стража. — Сарене прехвърли черните рокли и потръпна при мисълта да облече отново подобна безцветна ужасия. Колкото и да уважаваше паметта на Раоден, не желаеше да носи повече черно.
Аше се поклати във въздуха.
— Боя се, че най-елитната част на Арелон не е особено славна, милейди. Но поне са най-информирани относно Елантрис.
— И какво ти казаха?
Аше се приближи до шкафа, докато тя продължаваше да рови из дрехите.
— Не много. Хората в Арелон не искат да говорят със сеони както едно време. Спомням си, че народът ни обичаше. А сега са… резервирани, почти уплашени.
— Защото ви свързват с Елантрис — обясни Сарене и погледна с копнеж роклите, които бе донесла от Теод.
— Знам, милейди. Но ние нямаме нищо общо с падането на града. Няма защо да се страхуват от сеоните. Иска ми се… Както и да е. Въпреки упорството им успях да изтръгна малко информация. Явно елантрисците губят не само външния си вид, когато ги удари шаод. Според стражите човек забравя напълно какъв е бил преди и се превръща в нещо като животно. Това е вярно до известна степен за сеоните в Елантрис.
Сарене потръпна.
— Но елантрисците могат да говорят. Нали са ти поискали храна?
— Така е — потвърди Аше. — Не приличаха и на животни. Клетниците само стенеха и плачеха. Смятам, че са загубили ума си.
— Значи шаод предизвиква психическа и физическа трансформация — отсъди разумно Сарене.
— Явно, милейди. Според стражите градът се управлява от няколко деспотични лордове. Храната е толкова ценна, че елантрисците нападат всеки, който я притежава.
Сарене се намръщи.
— А как се изхранват?
— Никак, доколкото виждам.
— Тогава как живеят? — учуди се Сарене.
— Не знам, милейди. Може би в града цари законът на джунглата и силните живеят от слабите.
— Никое общество не може да издържи дълго така.
— Не вярвам, че имат общество, милейди. Те са нещастни, прокълнати същества, които вашият бог е забравил, а останалата част от страната се старае да последва примера му.
Сарене кимна замислено. След това съблече черната си рокля и измъкна дреха от дъното на дрешника. С усмивка представи новия си тоалет на Аше.
— Какво мислиш? — завъртя се тя. Роклята беше от плътна златиста материя, която сияеше почти като метал. Бе гарнирана с черни дантели и имаше висока отворена яка като на мъжките дрехи. Яката беше от по-твърда тъкан, както и маншетите. Ръкавите бяха широки, също като долната част, която се спускаше до пода и скриваше краката й. Беше от онези рокли, които я караха да се чувства царствено. Дори принцесите имаха нужда от припомняне на произхода си от време на време.
— Не е черна, милейди — отбеляза Аше.
— Тук има черно — възрази Сарене и посочи дългото наметало отзад. То беше част от роклята, втъкано около врата и сякаш израстваше от дантелите.
— Мисля, че наметалото не е достатъчно за вдовишка рокля, милейди.
— Ще стигне. — Сарене се огледа в огледалото. — Ако облека още една от роклите, които Ешен ми даде, ще се побъркам и ще трябва да ме хвърлят в Елантрис.
— Сигурна ли сте, че предницата е… подходяща?
— Какво? — попита Сарене.
— Деколтето е доста изрязано, милейди.
— Виждала съм и по-предизвикателни, даже тук, в Арелон.
— Да, милейди, но те са за неомъжените жени.
Сарене се усмихна. Аше винаги бе много чувствителен по отношение на приличието.
— Все някога трябва да я облека. Досега не съм имала възможност. Получих я от Дуладел, точно преди да отпътувам от Теод.
— Както кажете, милейди. — Аше запулсира леко. — Искате ли да открия нещо друго?
— Посети ли тъмницата?
— Да — отвърна сеонът. — Съжалявам, милейди. Нямаше скрити килии с прегладнели принцове. Ако Ядон е затворил сина си някъде, не е бил достатъчно глупав, че да го остави в собствения си дворец.
— Е, трябваше да проверим — въздъхна Сарене. — Не очаквах, че ще откриеш нещо. Може би трябва да потърсим кой е държал ножа.
— Така е. Защо не изкопчите някаква информация от кралицата? Ако принцът е убит от външно лице, може да знае нещо.
— Опитах, но Ешен е… не е трудно да изкопчиш информация от нея, а да задържиш вниманието й на една тема… Изобщо не разбирам как жена като нея се е омъжила за Ядон.
— Подозирам, че уговорката е била по-скоро финансова. Голямата част от капитала на Ядон е дошъл от бащата на Ешен.
— Това обяснява нещата. — Сарене се усмихна, зачудена какво ли си мисли Ядон за уговорката. Беше изкарал много пари, но му се налагаше да търпи с десетилетия бъбренето на Ешен. Може би затова беше принципно раздразнен от жените. — Както и да е — продължи тя. — Не мисля, че кралицата знае нещо за Раоден. Но ще продължа да опитвам.
— А аз какво да правя? — избоботи Аше.
Сарене спря.
— Напоследък се замислих за чичо Кайн. Татко вече не говори за него. Чувал ли си да е бил лишаван официално от наследство?
— Не знам, милейди — отвърна Аше. — Може би Дио знае. Той работи по-близо до баща ви.
— Виж дали можеш да изровиш нещо. В Арелон сигурно има слухове по темата. Все пак Кайн е сред най-влиятелните хора в Кае.
— Да, милейди. Нещо друго?
— Да — сбърчи нос Сарене. — Намери някой да разкара черните рокли. Реших, че няма да ми трябват повече.
— Разбира се, милейди — отговори Аше със страдалчески тон.


Сарене гледаше през прозореца на каретата, докато наближаваше имението на херцог Телрий. Според слуховете Телрий беше доста щедър с поканите и ако се съдеше по броя на каретите, тази информация беше вярна. Цялото имение бе осветено от комбинация от фенери, факли и странни цветни пламъци.
— Херцогът не е спестил нищо — отбеляза Шуден.
— Какво е това, лорд Шуден? — попита Сарене и кимна към един от ярките пламъци, който гореше на висок метален прът.
— Специални камъни, внос от юг.
— Горящи камъни? Нещо като въглища?
— Изгарят доста по-бързо от въглищата — обясни младият джиндоски благородник. — И са изключително скъпи. Телрий е похарчил цяло състояние, за да освети алеята — Шуден се намръщи. — Това е твърде екстравагантно, дори за него.
— Лукел спомена, че херцогът е прахосник — подхвърли Сарене, спомняйки си за разговора в тронната зала.
Шуден кимна.
— Но е много по-умен, отколкото другите предполагат. Херцогът харчи лесно, но обикновено има скрита цел.
Сарене видя как младият барон се умисля, явно опитвайки да отгатне каква ли би била тази цел.
Имението се пръскаше от народ. Жени с ярки рокли и мъже със строги костюми, каквато беше моментната мода. Гостите бяха съвсем малко повече от облечените в бяло слуги, които разнасяха храна и напитки, и подменяха фенерите.
Шуден помогна на Сарене да слезе от каретата и я въведе в главната зала с отработена походка за минаване през тълпи.
— Нямате представа колко съм доволен, че предложихте да дойдете с мен — призна Шуден, докато влизаха. В единия край на помещението свиреше голям оркестър и двойките или танцуваха в средата, или си говореха в периферията. Залата беше ярко осветена с цветни светлини. Камъните горяха по постаменти и врати. На някои от колоните бяха закрепени цели вериги от малки свещи, които сигурно трябваше да се подменят през половин час.
— Кому е нужно това, милорд? — попита Сарене, докато оглеждаше пищно украсената зала. Въпреки че бе принцеса, не беше виждала подобно разточителство. Светлината, музиката и цветовете я упояваха.
Шуден проследи погледа й, без да се вслушва във въпроса.
— Човек не би предположил, че тази страна е на ръба на унищожението — промърмори той.
Изявлението му я порази. Имаше причина Сарене да не е виждала подобно великолепие. Баща й беше мъдър управник и никога нямаше да позволи подобно пилеене на ресурси.
— Не е ли винаги така? — попита Шуден. — Тези, които най-малко могат да си позволят екстравагантност, са най-решени да харчат.
— Вие сте мъдър мъж, лорд Шуден — каза Сарене.
— Не, просто се опитвам да вникна в същността на нещата. — Той я поведе към страничната галерия, за да си вземат напитки.
— За какво говорехте преди?
— Моля? — попита Шуден. — А, обяснявах как ще ми спестите доста притеснения тази вечер.
— Защо? — Сарене пое чашата си с вино.
Шуден се усмихна леко и отпи от своята.
— Много дами по една или друга причина ме намират за доста… привлекателен. Повечето няма да знаят коя сте и ще стоят настрани, преценявайки новата конкуренция. Възможно е дори да успея да се насладя на тази вечер.
Сарене повдигна вежди.
— Толкова ли е зле?
— Обикновено се налага да ги разгонвам с тояга — отвърна Шуден и й подаде ръка.
— Човек би решил, че изобщо не възнамерявате да се жените, милорд — усмихна се Сарене и прие протегнатата ръка.
Шуден се засмя.
— Нищо подобно, милейди. Мога да ви уверя, че съм доста заинтересуван от тази възможност, поне теоретично. Но ми е много трудно да намеря жена в двора, от чието глупаво бръщолевене да не ми се повдига. Елате, ако съм прав, ще си намерим по-интересни места от главната зала.
Шуден я поведе през тълпата. Въпреки коментарите той се държеше доста учтиво с жените, които напираха да го поздравят. Назоваваше всички по име, което показваше дипломатичност и добро възпитание.
Уважението на Сарене нарастваше, докато гледаше реакцията на околните. Никой не гледаше намръщено или презрително, както бе обичайно в така нареченото висше общество. Шуден беше харесван мъж, макар да не бе душата на компанията. Популярността му идваше не от умението да забавлява, а от свежата искреност. Шуден говореше учтиво, но винаги честно. Екзотичният произход му позволяваше да каже неща, които другите не смееха. Накрая се озоваха в по-малка стая на горния етаж.
— Ето тук — каза доволно Шуден и я въведе.
Вътре свиреше по-малък, но по-добър струнен оркестър. Украсата бе по-семпла, но слугите носеха подноси с по-екстравагантно изглеждаща храна. Сарене разпозна много от лицата от двора, включително най-важното.
— Кралят — възкликна тя, като забеляза Ядон в един ъгъл. Ешен стоеше до него в тясна зелена рокля.
Шуден кимна.
— Ядон не би пропуснал такова празненство, въпреки че е организирано от херцог Телрий.
— Не се ли разбират?
— Разбират се чудесно. Просто са в една и съща сфера на търговията. Ядон има търговска флота във Фьорденско море, както и Телрий. Това ги прави конкуренти.
— Все пак ми се струва странно — изтъкна Сарене. — Баща ми никога не ходи по подобни мероприятия.
— Защото е по-улегнал, лейди Сарене. Ядон все още е опиянен от властта си и използва възможностите да й се наслаждава. — Шуден се огледа. — Вижте тази стая например.
— Стаята ли?
Той кимна.
— Когато Ядон се появи на подобен бал, той избира странично помещение и оставя най-влиятелните хора да гравитират около него. Благородниците са свикнали. Домакинът обикновено наема втори оркестър и прави второ празненство. Ядон твърди, че не иска да се среща с хора, които са твърде нископоставени. Тази зала е само за херцози и по-влиятелни графове.
— Но вие сте барон — отбеляза Сарене, докато двамата навлизаха в стаята.
Шуден се усмихна и отпи от виното.
— Аз съм специален случай. Семейството ми принуди Ядон да ни даде титла, докато останалите ги придобиха предимно с богатство и просия. Мога да си позволя повече свободи от останалите барони, защото двамата с краля знаем, че съм го спипал натясно. Въпреки това обикновено мога да прекарам тук около час. След това търпението му се изчерпва. Разбира се, тази вечер няма проблеми.
— Защо?
— Защото съм с вас — обясни Шуден. — Не забравяйте, лейди Сарене. Вие сте с по-висок ранг от всички в помещението освен кралската двойка.
Сарене кимна. Като дъщеря на крал бе свикнала да е важна, но не можеше да се пригоди към важността на титлите в Арелон.
— Присъствието на Ядон променя нещата — прошепна тя, щом кралят я забеляза.
Очите му се плъзнаха по роклята, установиха липсата на черен цвят и лицето му помръкна.
Сарене си призна, че може би идеята й не е била толкова добра. Внезапно нещо друго привлече вниманието й.
— Този пък какво прави тук? — прошепна тя при вида на червената фигура, стояща като белег след празнуващите.
Шуден проследи погледа й.
— Гьорнът ли? Идва на всеки бал, откакто пристигна. Появи се на първия без покана и се държа толкова наперено, че след това никой не смее да пропусне да го покани.
Хратен говореше с малка група благородници, а червените доспехи и наметало контрастираха с по-светлите им дрехи. Гьорнът се извисяваше почти с цяла глава над останалите, а нараменниците му бяха широки по една стъпка. Като цяло беше трудно да остане незабелязан.
Шуден се усмихна.
— Самочувствието му е впечатляващо. Първата вечер започна да говори с един от херцозите, без да обръща внимание на краля. Явно Хратен смята, че титлата му на гьорн е равна с тази на останалите.
— На изток кралете се кланят на гьорните — напомни Сарене. — А в присъствието на вирна направо пълзят.
— И всичко това произлиза от един възрастен джиндосец — отбеляза Шуден и смени празните им чаши с пълни от подноса на един минаващ прислужник. Виното беше доста по-добро. — Винаги ми е било интересно как вашите хора успяха да изкривят ученията на Кесег.
— Нашите хора ли? — възмути се Сарене. — Аз вярвам в Корат, не ме причислявай към гьорна.
Шуден протегна ръка.
— Извинявам се. Не исках да ви обидя.
Сарене се замисли. Шуден говореше езика като местен и живееше в Арелон, затова бе решила, че и той е корат. Явно бе сбъркала. Баронът беше от Джиндо и семейството му вероятно изповядваше Шу-Кесег, бащината религия, от която бяха произлезли Корат и Дерет.
— Но Джиндо вече вярва в Дерет — продължи тя на глас.
Шуден помръкна и изгледа гьорна.
— Чудя се какво ли е мислил великият учител, когато двамата му ученици са тръгнали да проповядват на север. Кесег учи на единство. Но какво иска да каже? Единство на разума, както предполага моят народ? Единство на любовта, както твърдят вашите жреци? Или единство на подчинението, както вярват деретите? Чудно как човечеството е успяло да усложни безкрайно една толкова проста концепция.
Той поклати глава.
— Както и да е. Да, милейди, Джиндо е деретска държава. Сънародниците ми позволиха на вирна да реши, че сме покръстени, защото не искат да се бият. Сега вече мнозина оспорват това решение. Артетите станаха твърде взискателни.
Сарене кимна.
— Съгласна съм. Шу-Дерет трябва да бъде спрян, това е изкривяване на истината.
Шуден помълча малко, преди да я поправи:
— Не казах това, лейди Сарене. В същността на Шу-Кесег е приемането. Има място за всички учения. Деретите обаче смятат, че са единствено прави. — Той погледна към Хратен. — Този обаче е опасен.
— Защо точно той, а не останалите?
— Посетих една от проповедите му — обясни Шуден. — Не говори от сърцето си, лейди Сарене, а от разума. Търси бройката на покръстените, а не същността на вярата им. Това е опасно.
Той изгледа спътниците на Хратен.
— Онзи там също ме притеснява. — Посочи един мъж с толкова руса коса, че изглеждаше почти бяла.
— Кой е той? — поинтересува се Сарене.
— Уорн, първият син на барон Диолен. Не би трябвало да е в тази стая, но явно използва връзките си с гьорна. Уорн беше доста набожен преди, а сега твърди, че е получил видение от Джадет да се покръсти в Шу-Дерет.
— Дамите споменаха за това. — Сарене огледа Уорн. — Не му ли вярвате?
— Винаги съм подозирал, че набожността му е показна. Той е склонен да търси изгода, а религиозността му донесе известност.
Сарене продължи да гледа белокосия с притеснение. Беше млад, но излъчваше силен самоконтрол. Покръстването му беше опасен знак. Колкото повече такива хора събираше Хратен, толкова по-трудно щеше да й е да го спре.
— Не трябваше да чакам толкова много — каза тя.
— За кое?
— Да тръгна по балове. Хратен има цяла седмица преднина.
— Държите се, сякаш сте в лична вражда с гьорна — усмихна се Шуден.
Сарене остана сериозна.
— Лична вражда със залог вероизповеданието на няколко държави.
— Шуден! — чу се глас зад тях. — Виждам, че ти липсва обичайната тълпа обожателки.
— Добър вечер, лорд Роял. — Баронът се поклони леко на възрастния мъж. — Да, благодарение на дамата ми. Успях да избегна неприятностите тази вечер.
— Ах, прекрасната принцеса Сарене. — Роял целуна ръката й. — Явно страстта ви към черното е намаляла.
— Никога не е била особено силна, милорд — отвърна тя с реверанс.
— Представям си — усмихна се Роял, след което отново се обърна към Шуден. — Надявах се да не си разбрал какъв късметлия си. Мислех да ти открадна принцесата, за да поразгони и моите пиявици.
Сарене погледна възрастния мъж с изненада.
Шуден се засмя.
— Лорд Роял вероятно е единственият ерген в Арелон, който е по-желан и от мен. Не че завиждам. Негово благородие отклонява част от вниманието към мен.
— Ти? — възкликна Сарене, гледайки кльощавият старец. — Жените искат да се омъжат за теб? — Тя си спомни за маниерите и добави „милорд“, като се изчерви заради невъзпитания коментар.
Роял се засмя.
— Не се притеснявайте, млада Сарене. Не се обиждам. Мъжете на моята възраст не са особено привлекателни. Скъпата ми Еолдес почина преди двайсет години, а нямам деца. Трябва да оставя състоянието си на някого и всички неомъжени момичета в държавата го осъзнават. Някоя трябва само да ме изтърпи няколко години, да ме погребе и да си намери страстен млад любовник, с когото да изхарчи парите ми.
— Милорд е твърде циничен — отбеляза Шуден.
— Милорд е реалист — изсумтя Роял. — Макар че, признавам, идеята да напъхам някоя от тези млади повлекани в леглото си е изкушаваща. Всички си мислят, че съм твърде стар, за да изпълнявам съпружеските си задължения, но грешат. Щом ще ми крадат състоянието, ще трябва да си го заработят.
Шуден се изчерви, а Сарене избухна в смях.
— Знаех си. Вие сте един стар перверзник.
— Самообявил се при това — усмихна се Роял. Той погледна към Хратен и смени темата: — Как се справя нашият свръхброниран приятел?
— Дразни ме със самото си присъствие, милорд — призна Сарене.
— Наблюдавайте го — заръча Роял. — Дочух, че внезапното увеличаване на приходите на нашия скъп домакин не е чист късмет.
Шуден се намръщи подозрително.
— Херцог Телрий не се е вричал в Дерет.
— Не и открито — съгласи се Роял. — Но според източниците ми двамата имат вземане-даване. Едно е сигурно. В Кае не е имало подобно празненство и херцогът го организира без видима причина. Човек почва да се чуди какво иска да ни каже с демонстрацията на богатството си.
— Интересна мисъл, милорд — отбеляза Сарене.
— Сарене? — чу се гласът на Ешен от другия край на стаята. — Скъпа, ще дойдеш ли тук?
— О, не! — Сарене погледна към кралицата, която й махаше да се приближи. — За какво ли ме вика?
— Заинтригуван съм да разбера — отвърна Роял с блеснал поглед.
Сарене се приближи до кралската двойка и направи учтив реверанс. Шуден и Роял я последваха дискретно и спряха достатъчно близо, че да могат да слушат.
Ешен се усмихна.
— Скъпа, тъкмо обяснявах на съпруга си за сутрешната идея. Онази за упражненията, нали се сещаш? — И тя кимна ентусиазирано на краля.
— Какви са тези глупости, Сарене? — попита той. — Жени да си играят с мечове?
— Негово величество не иска да надебелеем, нали? — попита невинно Сарене.
— Не, разбира се, че не — отвърна кралят. — Можете просто да ядете по-малко.
— Но аз толкова обичам упражненията, ваше величество.
Ядон си пое раздразнено дъх.
— Сигурно има и някаква друга форма, с която да се поддържате?
Сарене примигна, престори се, че ще се просълзи.
— Ваше величество, занимавам се с това от дете. Едва ли кралят има нещо против глупавите женски забавления.
Монархът я погледна изпитателно. Може би се беше престарала.
Сарене докара най-идиотския си поглед и се усмихна.
Той поклати глава.
— Уф, прави каквото щеш, жено. Не искам да ми разваляш вечерта.
— Кралят е много мъдър — поклони се Сарене и се отдалечи.
— Бях забравил за това — прошепна Шуден, щом се събраха отново. — Този фарс сигурно ви е доста досаден.
— Понякога е полезен. — Щяха да се оттеглят, когато Сарене забеляза как един куриер се приближава до краля. Тя дръпна ръката на Шуден, показвайки, че иска да изчака още малко и да разбере какво се случва.
Куриерът прошепна нещо в ухото на Ядон и очите на краля се разшириха гневно.
— Какво!
Мъжът понечи да продължи да шепне, но Ядон го бутна назад.
— Говори, човече. Не издържам с това шепнене.
— Случило се е тази седмица, ваше величество — обясни мъжът.
Сарене се приближи.
— Странно — чу се глас с лек акцент.
Хратен стоеше наблизо. Не гледаше към тях, но говореше така, че кралят да го чуе.
— Не мислех, че един монарх ще дискутира важни дела там, където слабоумните могат да го чуят. Такива хора се объркват от всякакви нови събития и не е хубаво да им се причинява подобно нещо.
Повечето гости около нея сякаш не бяха чули коментара на гьорна. За разлика от краля. Ядон погледна към Сарене, след което сграбчи пратеника за лакътя и го поведе навън от стаята, зарязвайки обърканата Ешен. Хратен засече погледа на Сарене, усмихна се леко и се обърна към спътниците си.
— Можете ли да повярвате? — раздразни се Сарене. — Направи го нарочно!
Шуден кимна.
— Често собствените ни заблуди се обръщат срещу нас, милейди.
— Гьорнът е добър — каза Роял. — Винаги е майсторство да използваш номерата на някого като свое предимство.
— Често съм откривал, че независимо от обстоятелствата е най-добре да бъдеш себе си — допълни Шуден. — Колкото повече лица се опитваме да носим, толкова повече се объркваме.
Роял кимна с усмивка.
— Вярно. Може би скучно, но вярно.
Сарене почти не ги слушаше. Смяташе, че тя манипулира, а не осъзнаваше, че това й носи негативи.
— Фарсът е проблемен — призна тя. След това въздъхна и се обърна към барона. — Но трябва да продължавам, поне пред краля. Макар че, честно казано, едва ли щеше да ме гледа по друг начин, без значение как се държа.
— Вероятно сте права — съгласи се Шуден. — Кралят е доста тесногръд по отношение на жените.
Монархът се върна след няколко минути, а настроението му явно бе влошено от получените новини. Куриерът се отдалечи с видимо облекчение, а в този момент в стаята се появи нова фигура.
Херцог Телрий носеше помпозни червено-златисти одежди, а пръстите му бяха отрупани със скъпоценни камъни. Сарене го наблюдаваше внимателно, но той не се присъедини към Хратен, дори не даде вид, че забелязва присъствието му. Сякаш нарочно избягваше жреца и се правеше на примерен домакин, като спираше при различните групички.
— Прав сте, лорд Роял — каза Сарене.
Роял се откъсна от разговора си с Шуден.
— А?
— Херцог Телрий — кимна Сарене към човека. — Има нещо между него и гьорна.
— Телрий е опасен — каза Роял. — Никога не съм успявал да разбера мотивацията му. Понякога изглежда, че иска само да трупа пари. Друг път…
Той замлъкна, защото Телрий забеляза, че го гледат, и насочи вниманието си към тяхната групичка. Усмихна се и приближи заедно с Атара.
— Лорд Роял — поздрави с гладък и почти равнодушен тон. — Добре дошли. Ваше височество, мисля, че не съм ви представен официално.
Роял му оказа честта. Сарене направи реверанс, а Телрий отпи от виното си и продължи да говори с херцога. Демонстрираше сериозно… безразличие. Малко благородници се вълнуваха от темите на разговора, но поне се правеха на заинтригувани от благоприличие. Телрий не си даваше зор. Тонът му беше равнодушен, макар да не бе чак обиден, а маниерите — отпуснати. Той напълно пренебрегна Сарене, преценил, че тя не е от особена важност.
Накрая херцогът се отдалечи и тя го изгледа с раздразнение.
Най мразеше да я пренебрегват. Тя въздъхна и се обърна към спътника си.
— Добре, лорд Шуден, искам да водя светски живот. Хратен има една седмица преднина, но проклет да е Доми, ако му позволя да ме победи.


Беше късно. Шуден искаше да си тръгва от часове, но Сарене продължаваше да снове, създавайки запознанства като откачена. Караше барона да я представя на всички и скоро лицата и имената се размиха в мъгла. С времето щеше да ги опознае.
Накрая позволи на Шуден да я върне в двореца, доволна от вечерта. Благородникът й пожела уморено лека нощ и подхвърли, че е доволен, че на следващия бал е ред на Ейхан.
— Компанията ви е прекрасна — обясни той, — но просто не мога да ви насмогна!
Сарене призна, че и на нея й е трудно. Толкова й се спеше от умората и виното, че едва си държеше очите отворени.
В коридора се чуха викове.
Тя се намръщи, а като зави зад ъгъла, видя, че стражите сновяха наоколо и крещяха, с което като цяло се излагаха.
— Какво става? — попита тя.
— Някой е проникнал в двореца тази вечер — обясни един от тях. — Право в спалнята на краля.
— Някой пострадал ли е? — притесни се мигновено Сарене. Ядон и Ешен си бяха тръгнали часове преди нея.
— Не, хвала на Доми — отвърна стражът, след което се обърна към двама войници — Изпратете принцесата до стаята й и останете на пост пред вратата.
Сарене въздъхна. Глъчката на стражите и тракането на доспехите и оръжията им, докато патрулираха по коридорите, едва ли щяха да й позволят да поспи, колкото и да бе уморена.


15.

Нощем, когато всичко потънеше в мрак, Хратен почти виждаше величието на Елантрис. Под обсипаното със звезди небе порутените сгради скриваха отчаянието си и се превръщаха в спомени. Спомени за град, построен с грижовност и майсторство, където всеки камък бе произведение на изкуството. Спомени за кули, които се извисяваха, гъделичкайки звездите в небето, и за куполи, широки като хълмове.
Но всичко беше илюзия. Под величието имаше поквара, която сега се виждаше ясно. Колко лесно заблуждаваха ересите, покрити със злато. Колко лесно се приемаше, че външната сила значи вътрешна праведност.
— Сънувай, Елантрис — прошепна Хратен и закрачи по стената, ограждаща града. — Помни какъв беше и опитвай да скриеш греховете си под покрова на мрака. Утре слънцето ще изгрее и истината ще лъсне отново.
— Милорд? Казахте ли нещо? — Хратен се обърна. Не беше забелязал патрулиращия страж. Мъжът носеше тежкото копие на рамото си, а факлата му бе почти догоряла.
— Не, просто размишлявах на глас.
Войникът кимна и продължи обиколката си. Вече бяха свикнали с Хратен, който посещаваше стените всяка вечер и се отдаваше на размишления. Тази нощ имаше по-специална цел, но по принцип обичаше да идва тук просто за да остане сам. Не беше сигурен защо градът го привлича. Отчасти заради любопитството. Не беше виждал Елантрис в пълния му разцвет и не разбираше как нещо, дори толкова величествено, бе устояло първо на военната, а после на религиозната мощ на Фьорден.
Освен това се чувстваше отговорен пред хората, или по-скоро съществата, които живееха вътре. Използваше ги като враг, за да обедини последователите си. Изпитваше вина. Доколкото виждаше, елантрисците не бяха дяволи, а клетници, поразени от ужасна болест. Те заслужаваха жалост, а не заклеймяване. Но щяха да се превърнат в дяволи, защото това беше най-лесният и безболезнен начин да обедини Арелон. Ако настроеше хората срещу управлението, както бе сторил в Дуладел, щеше да има смърт. Така също щеше да има кръвопролития, но се надяваше да са по-малки.
Какви ли не грижи трябваше да понесе в служба на Джадет. Нямаше значение, че действаше в името на църквата и спасяваше хиляди души. Разрушенията, които бе предизвикал в Дуладел, мачкаха душата му като мелничен камък. Хора, които му вярваха, бяха мъртви и цялото общество бе потопено в хаос.
Но Джадет изискваше саможертви. Какво е съвестта на един човек в сравнение със славата на Неговото властване? Какво беше малко вина, когато цяла нация беше обединена под внимателното око на Джадет? Хратен не можеше да премахне белезите, но бе по-добре да страда един човек, отколкото цял народ да упорства в ерес.
Той обърна гръб на Елантрис и се загледа в мигащите светлини на Кае. Джадет му даваше нова възможност. Този път щеше да направи нещата различно. Щеше да избегне революцията и кръвопролитията от обръщането на едната класа срещу другата. Хратен щеше да упражни натиска внимателно, Ядон щеше да се огъне и да бъде заменен от някой по-послушен.
След това благородниците щяха да се покръстят лесно. Единствените пострадали, жертвените агнета в плана му, щяха да са елантрисците.
Беше добра стратегия. Знаеше, че може да свали арелонската монархия лесно, защото вече бе слаба и пропукана. Народът беше толкова потиснат, че щеше да приеме ново управление, преди да разбере за свалянето на Ядон. Без революции. Всичко щеше да е чисто.
Освен ако не направеше грешка. Беше посетил фермите и градчетата около Кае. Знаеше, че хората не могат да се подчиняват още дълго. При възможност щяха да се надигнат и да изколят цялата благородническа класа. Това го изнервяше, основно защото знаеше, че ако се случи, ще извлече полза. Логичният гьорн щеше да яхне разрухата като могъщ жребец и да я използва, за да накара цялата нация да повярва в Дерет.
Хратен въздъхна и продължи разходката си. Тази част от стената беше почистена от стражите, но ако продължеше нататък, щеше да стигне до места, омазани с мръсотия и слуз. Не беше сигурен какво я причинява, но цялата стена, без сектора при портата, бе покрита с нея.
Преди да стигне до мръсните участъци, забеляза групичка мъже. Всички носеха наметала, макар нощта да не бе студена. Може би смятаха, че така изглеждаха по-незабележими. В такъв случай може би херцог Телрий не трябваше да носи толкова скъпо лилаво наметало със сребърни бродерии.
Хратен поклати глава при тази проява на материализъм. С какви ли не хора трябваше да работи, за да изпълни целите на Джадет… Херцог Телрий не свали качулката си и не се поклони подобаващо, докато жрецът приближаваше. Хратен не го и очакваше от него.
Все пак херцогът кимна на стражите си да ги оставят насаме.
Хратен се приближи и се облегна на парапета, взрян в град Кае. Светлините примигваха. В града имаше толкова много богаташи, че навсякъде разполагаха със свещи и масло за лампи. Хратен беше посещавал някои големи градове, които нощем помръкваха като Елантрис.
— Няма ли да ме попитате защо поисках да се срещнем? — започна Телрий.
— Имате колебания за плана ни — отвърна простичко Хратен.
Телрий се сепна, изненадан, че жрецът го разбира толкова добре.
— Ами, да. Щом знаете, сигурно и вие имате колебания.
— Никакви — отговори Хратен. — Маниерите и тайната среща, която поискахте, ви издават.
Телрий се намръщи. Този мъж бе свикнал да доминира във всеки разговор. Затова ли се притесняваше? Дали Хратен го бе обидил? Жрецът го погледна в очите и разбра, че не това е причината. В началото Телрий нямаше търпение да се договори с Фьорден и определено се наслаждаваше на празненството, което бе организирал. Какво се бе променило? Хратен не можеше да си позволи да пропусне такава възможност. Само да имаше повече време. От трите месеца му оставаха по-малко от осемдесет дни. Ако разполагаше с година, щеше да работи по-деликатно и прецизно. За съжаление не можеше да си позволи такъв лукс. Прямата атака с помощта на Телрий му осигуряваше най-добър шанс за гладка промяна на властта.
— Кажете, какво ви тревожи? — подкани Хратен.
— Ами — започна колебливо херцогът, — не съм сигурен, че искам да работя с Фьорден.
Хратен повдигна въпросително вежди.
— Преди нямахте такива колебания.
Телрий го изгледа изпод качулката. На бледата лунна светлина родилният му белег изглеждаше като продължение на сенките и му придаваше обречен вид, или поне щеше, ако екстравагантният костюм не съсипваше впечатлението.
Телрий се мръщеше.
— На празненството тази вечер чух много интересни неща, гьорн. Вие ли сте били в Дуладел преди рухването?
Това значи.
— Бях там.
— И сега сте тук — каза Телрий. — Защо се чудите, че аристократите се притесняват от тази новина? Цялата управляваща класа на Дуладел беше изклана по време на революцията! Според моите източници вие сте имали сериозен пръст в цялата работа.
Може би мъжът не беше толкова глупав, за колкото го мислеше. Притесненията на Телрий бяха основателни. Хратен трябваше да говори деликатно. Той кимна към стражите на херцога, които се бяха дръпнали настрани.
— Откъде намерихте тези мъже, милорд?
Телрий го изгледа.
— Това какво общо има?
— Отговорете ми.
Херцогът се обърна към войниците.
— Вербувах ги от градската стража на Елантрис за мои телохранители.
Хратен кимна.
— И с колко такива стражи разполагате?
— Петнайсет.
— Как преценявате уменията им?
Телрий сви рамене.
— Предполагам, че ги бива. Не съм ги виждал да се бият.
— Сигурно никога не са се били. Войниците в Арелон нямат действителен опит.
— Какво намеквате, гьорн? — попита херцогът сприхаво.
Хратен се обърна към поста на градската стража, осветен в далечината от факлите в основата на стената.
— Стражата е от около петстотин души, нали? Да кажем, седемстотин? Ако включите стражите в Кае и личната охрана на благородниците, стават към хиляда. Дори да прибавите легиона на лорд Еондел, разполагате с под хиляда и петстотин войници в околността.
— И? — попита Телрий.
Хратен се завъртя.
— Наистина ли мислите, че вирнът има нужда от революция, за да поеме контрол над Арелон?
— Вирнът няма армия. Фьорден разполага само със скромен защитен контингент.
— Не говоря за Фьорден — продължи Хратен. — Говоря за вирна, регента на Сътворението, водача на Шу-Дерет. Хайде, лорд Телрий, нека говорим честно. Колко войска има в Хровел? В Джадор? В Сворден? В останалите източни държави? Тези хора са дерети. Мислите ли, че няма да се надигнат при команда от вирна?
Телрий замълча.
Хратен кимна, видял разбирането в очите на херцога. Човекът обаче не осъзнаваше и половината. Вирнът даже нямаше нужда от чуждите армии, за да завладее Арелон. Малцина, освен най-висшите жреци, знаеха за втората, по-голямата сила, с която разполагаше: манастирите. От векове деретските монаси се обучаваха за война, убийства и… други изкуства. Защитата на Арелон беше толкова слаба, че вероятно страната можеше да бъде превзета от монасите на един манастир.
Хратен потръпна, когато си представи какво ще стане, ако… монасите от Дакор се изсипят над беззащитния Арелон. Той погледна към ръката си, където под доспехите все още носеше белези от престоя си там.
Разбира се, нямаше как да обясни тези неща на Телрий.
— Милорд — заговори Хратен честно. — Аз съм в Арелон, защото вирнът иска да даде на народа ви шанс за мирно покръстване. Ако желаеше да смачка страната ви, щеше да го направи. Вместо това изпрати мен. Единственото ми намерение е да сменя вярата на народа.
Телрий кимна бавно.
— Първата стъпка на този план е да се уверя, че управлението е благосклонно към деретската кауза. Това изисква смяна на управлението и нов крал на трона.
— Значи ми давате дума? — попита херцогът.
— Вие ще се възкачите на трона — каза Хратен.
Телрий кимна. Очевидно това чакаше да чуе. Досега обещанията на Хратен бяха мъгляви, но повече не можеше да протака. Думите му даваха доказателство, че се опитва да подкопае управлението, но това беше премерен риск, а Хратен бе много добър в подобни сметки.
— Има хора, които ще ви се противопоставят — предупреди го Телрий.
— Например?
— Онази жена, Сарене. Глуповатото й поведение е очевидна преструвка. Според информаторите ми проявява интерес към действията ви и тази вечер на празненството разпитваше доста.
Държанието на Телрий го изненада. Човекът изглеждаше толкова надут и претенциозен, ала явно имаше доза компетентност. Това можеше да е както предимство, така и недостатък.
— Не се бойте за момичето — каза Хратен. — Вземете парите, които ви осигурихме, и изчакайте. Скоро ще се появи възможност. Чухте ли новините, които кралят получи тази вечер?
Телрий се замисли, после кимна.
— Нещата се задвижиха, както обещах. Сега трябва да имаме търпение.
— Много добре — отвърна Телрий. Все още имаше съмнения, но логиката на Хратен и твърдото обещание явно бяха достатъчни да му повлияят. Херцогът се поклони леко с несвойствен респект. След това махна на телохранителите си да тръгват.
— Херцог Телрий — спря го Хратен, защото му хрумна нещо.
Херцогът се завъртя.
— Войниците ви имат ли още приятели в градската стража на Елантрис?
Телрий сви рамене.
— Предполагам.
— Удвоете заплащането им — прошепна Хратен, така че телохранителите да не го чуят. — Говорете добре за стражата и им позволявайте да прекарват известно време с бившите си другари. Може би ще е полезно в бъдеще да се знае, че сте човек, който възнаграждава лоялните.
— Вие ли ще платите допълнителните заплати? — попита внимателно Телрий.
Хратен завъртя очи.
— Щом се налага.
Телрий кимна и се отдалечи с войниците си.
Гьорнът се обърна, облегна се на парапета и погледна към Кае. Трябваше да изчака малко, преди да започне слизането.
Телрий още се притесняваше да признае официално Дерет и да се обвърже публично с Хратен. Мъжът се тревожеше прекалено, но може би за момента бе по-добре да изглежда религиозно консервативен.
Споменаването на Сарене обезпокои Хратен. По някаква причина дръзката теодска принцеса бе решила да му се противопоставя, макар че не й бе дал повод. Беше донякъде иронично. Тя не осъзнаваше, че Хратен не й е злостен враг, а истински съюзник. Народът й щеше да смени вярата си по един или друг начин. Или щяха да приемат хуманните методи на Хратен, или да бъдат смазани от армиите на Фьорден.
Жрецът се съмняваше, че някога би успял да я убеди в тази истина. Виждаше недоверието в очите й. Тя никога нямаше да повярва на думите му. Мразеше го с онази ирационална омраза на човек, който подсъзнателно осъзнава, че вярата му е по-нисша. Коратската религия бе изтляла в източните нации — така, както щеше да изчезне в Арелон и Теод. Шу-Корат беше слаб, липсваше му твърдост. Шу-Дерет бе силен и могъщ. Приличаха на две растения, които се бореха за една почва. Шу-Дерет щеше да задуши Шу-Корат.
Хратен изчака достатъчно време, преди да се обърне и да тръгне към стълбите, водещи към Кае. Тъкмо да почне да слиза, чу издумтяване и спря изненадано. Сякаш някой току-що бе затворил градската порта.
— Какво става? — попита Хратен стражите, стоящи под една мигаща факла.
Войниците свиха рамене, а единият посочи две фигури, които вървяха по мрачния площад.
— Явно са хванали някакви бегълци.
Хратен се намръщи.
— Това често ли се случва?
Стражът поклати глава.
— Повечето са твърде малоумни, за да бягат. От време на време някой опитва да се измъкне, но винаги го хващаме.
— Благодаря — отвърна Хратен и ги остави, за да започне дългото спускане. В дъното на стълбището беше главната казарма. Капитанът беше вътре, а очите му бяха подпухнали, сякаш току-що се бе събудил.
— Проблеми ли има, капитане? — попита Хратен.
Мъжът се обърна изненадано.
— О, вие ли сте, гьорн. Не, няма проблеми. Просто един от лейтенантите е постъпил неправилно.
— Пуснал е елантрисците обратно в града?
Капитанът се намръщи, но кимна. Хратен го беше виждал няколко пъти и не пропускаше да му бутне по някоя монета.
Мъжът беше почти негов.
Хратен извади кесията си.
— Капитане, следващия път ще ви предложа нещо друго.
Очите на войника блеснаха, щом започна да вади златните вирнинги с лика на вирн Вулфден.
— Искам да проуча един от тези елантрисци по теологични причини — обясни Хратен и остави купчината монети на масата. — Ще съм ви благодарен, ако следващият заловен се озове в храма ми, преди да бъде хвърлен в града.
— Това би могло да се уреди, милорд — отвърна мъжът и прибра монетите от масата с нетърпелив жест.
— Разбира се, никой не трябва да научава — предупреди го Хратен.
— Разбира се, милорд.


16.

Веднъж Раоден бе опитал да освободи Йен. Тогава беше още малък и невеж, но изпълнен с добри намерения. Тъкмо беше учил за робството и по някаква причина си бе втълпил, че сеоните са държани против волята им. В него ден се беше разплакал пред Йен и бе настоял сеонът да приеме свободата си.
— Но аз съм свободен, млади господарю — бе отвърнал Йен на плачещото момче.
— Не си — бе възразил Раоден. — Ти си роб и правиш каквото ти кажат.
— Правя го, защото го искам, Раоден.
— Защо? Не желаеш ли да си свободен?
— Искам да служа, млади господарю — бе отвърнал Йен, пулсирайки потвърдително. — Моята свобода е да бъда тук, с теб.
— Не разбирам.
— Гледаш на всичко с очите на човек, млади господарю — бе отвърнал Йен с мъдрия си глас. — Виждаш ранг и различия. Подреждаш света, така че всичко да получи място под или над теб. За сеоните не съществува горе и долу, за нас са важни хората, които обичаме.
— Но на теб дори не ти плащат! — бе се троснал Раоден.
— Напротив, млади господарю. Плащат ми с бащина гордост и майчина любов. С удоволствието да те гледам как растеш.
Бяха минали години, преди Раоден да разбере напълно думите му, но ги бе запомнил завинаги. Докато слушаше безбройните коратски церемонии за обединяващата сила на любовта, бе започнал да гледа на сеоните по нов начин. Не като на слуги или дори приятели, а като нещо по-дълбоко и могъщо. Сякаш бяха проявление на Доми, отражение на божията любов. Чрез службата си те бяха много по-близо до небесата, отколкото предполагаемите им господари можеха да разберат.
— Най-сетне си свободен, приятелю — каза Раоден с тъжна усмивка, докато гледаше как Йен кръжи наоколо. Все още не можеше да предизвика никаква реакция у сеона, макар че Йен сякаш предпочиташе да се навърта край него. Каквото и да бе сторил шаод, не бе отнел само гласа му. Явно самият му разсъдък бе рухнал. — Мисля, че знам какво му има — обърна се към Галадон, който стоеше в близката сянка. Двамата бяха на един покрив, намиращ се на няколко сгради встрани от църквата. Кахар ги бе помолил да освободят обичайния си кабинет. Старецът чистеше яростно, откакто се бе присъединил към групата им, и бе време за финалния напън. Тази сутрин бе изгонил всички присъстващи настойчиво, за да може да привърши.
Галадон вдигна очи от книгата.
— На кого? На сеона ли?
Раоден кимна. Лежеше по корем до ръба и продължаваше да гледа към Йен.
— Аонът му е непълен.
— Йен — произнесе замислено Галадон. — Значеше лечение, коло?
— Точно така. Само че сега аонът му е непълен. Линиите са прекъснати, а на места цветовете са избледнели.
Галадон изръмжа, но не каза нищо. Той не се интересуваше чак толкова от аони и сеони. Раоден погледа към Йен още малко и се върна към книгата за аондор. Не можа да се задълбочи в четенето, защото Галадон реши да подхване своя тема.
— Какво ти липсва най-много, суле? — попита дуладелецът замислено.
— Най-много? От външния свят ли?
— Коло — потвърди Галадон. — Какво щеше да вземеш със себе си тук, ако можеше.
— Не знам. Не съм се замислял, а ти?
— Къщата ми — отвърна Галадон, отдаден на спомени. — Сам си я построих, суле. Отсякох всяко дърво, сложих всяка дъска, заковах всеки пирон. Беше красива. Никой палат не може да се сравни с труда на двете ти ръце.
Раоден кимна, представяйки си къщата. Какво ли свое притежание желаеше толкова силно? Като син на крал имаше много неща. Отговорът, който му хрумна, изненада дори него.
— Писма. Щях да взема едни писма.
— Писма ли, суле? — явно и приятелят му не очакваше такъв отговор. — От кого?
— От едно момиче.
Галадон се засмя.
— Жена, суле? Не си представях, че си романтик.
— Само защото не подсмърчам жално като герой от дуладелските ви романси, не значи, че не мисля за тези неща.
Галадон вдигна ръце в защитен жест.
— Не се прави на Делусе Ду, суле. Просто съм изненадан. Кое е това момиче?
— Щях да се женя за нея — обясни Раоден.
— Сигурно е била страхотна жена.
— Сигурно — съгласи се Раоден. — Иска ми се да я бях срещнал.
— Не си ли я виждал?
Раоден поклати глада.
— Само си пишехме, приятелю. Тя живееше в Теод. Всъщност бе дъщеря на краля. Започна да ми праща писма преди година. Пишеше толкова красиво и остроумно, че нямаше как да не отговоря. Продължихме да си кореспондираме пет месеца, а после тя ми предложи.
— Тя ти е предложила? — възкликна Галадон.
— Най-невъзмутимо — отвърна Раоден с усмивка. — Разбира се, имаше и политически мотиви. Сарене искаше здрав съюз между Теод и Арелон.
— И ти прие?
— Бе добра възможност — обясни Раоден. — След реод Теод се държи на разстояние от нас. Освен това писмата й бяха опияняващи. Последната година беше… трудна. Баща ми сякаш бе твърдо решен да съсипе страната, а не е много търпелив към размирниците. Всеки път, когато ми се струпваха твърде много грижи, получавах писмо от Сарене. Тя също имаше сеон и след официалния годеж започнахме да си говорим редовно. Обаждаше се вечер, а гласът й се носеше от Йен и ме запленяваше. Понякога държахме връзката отворена с часове.
— Какво разправяше за подсмърчащите романтични герои? — усмихна се Галадон.
Раоден изсумтя и се върна към книгата.
— Та така. Ако можех да избера нещо, щях да взема писмата. Бях много развълнуван от сватбата, макар че този съюз беше предизвикан най-вече от деретската инвазия в Дуладел.
Настъпи мълчание.
— Какво каза, Раоден? — наруши го Галадон с тих глас.
— За писмата ли?
— Не. За Дуладел.
Раоден се замисли. Галадон твърдеше, че е влязъл в Елантрис преди няколко месеца, но дуладелците често преиначаваха. Републиката беше паднала преди около половин година…
— Мислех, че знаеш — каза Раоден.
— Кое, суле? — настоя Галадон. — Кое да знам?
— Съжалявам, Галадон — промълви Раоден със съчувствие и се надигна. — Дуладелската република рухна.
— Не — сепна се Галадон с разширени очи.
Принцът кимна.
— Имаше революция, като тази в Арелон преди десет години, но по-кървава. Републиканската класа бе унищожена и се установи монархия.
— Невъзможно… Републиката беше силна. Всички вярвахме толкова много.
— Нещата се променят, приятелю. — Раоден стана и го потупа по рамото.
— Не и републиката, суле — промърмори Галадон с невярващ поглед. — Ние сами си избирахме управниците. Защо да протестираме срещу тях?
Раоден поклати глава.
— Не знам, нямаше много информация. В Дуладел се възцари хаос и фьорденските жреци успяха да вземат властта.
Галадон се втренчи в него.
— Това значи, че Арелон е в опасност. Винаги сме държали деретите далеч от границите ви.
— Осъзнавам го.
— А какво стана с джескер. Какво стана с религията ми?
Принцът само поклати глава.
— Все трябва да знаеш нещо!
— Сега официална религия е Шу-Дерет — каза тихо Раоден. — Съжалявам.
Дуладелецът сведе очи.
— Значи е изчезнала.
— Все още ги има мистериите — добави плахо Раоден.
Галадон се намръщи, погледът му стана суров.
— Мистериите не са същото като джескер, суле. Те са подигравка със свещеното. Перверзия. Само чужденците, които нямат никакво познание за дор, ги практикуват.
Раоден постави ръка на рамото на тъгуващия мъж, защото не знаеше как да го утеши.
— Мислех, че знаеш — каза той, чувстваше се безпомощен.
Галадон само изръмжа и се загледа настрани с умърлушен вид.


Раоден го остави на покрива. Едрият дуладелец искаше да тъгува насаме. Принцът се върна в църквата, погълнат от мислите си. Но видът й го изтръгна от тях.
— Кахар, прекрасно е! — възкликна, докато се оглеждаше изумено.
Старият мъж го погледна от ъгъла, който чистеше. На лицето му се изписа гордост. В църквата нямаше слуз, а само чист бяло-сив мрамор. Светлината влизаше през западните прозорци и осветяваше целия храм с почти божествено сияние. Всички повърхности бяха покрити с плитки релефи. Изящните резби се бяха изгубили под мръсотията. Раоден докосна един от миниатюрните шедьоври. Лицата на хората бяха толкова подробно гравирани, че сякаш бяха живи.
— Невероятни са — прошепна той.
— Дори не знаех, че са там, милорд — каза Кахар и докуцука при него. — Не ги видях, докато не почнах да чистя, а после останаха в сянката, докато не привърших с пода. Мраморът е толкова гладък, че можеш да се огледаш в него, а прозорците са разположени по най-добрия начин.
— Цялото помещение ли е пълно с релефи?
— Да, милорд. Всъщност това не е единствената подобна сграда. Често се срещат стени и мебели с подобни резби. Сигурно са били нещо обичайно в Елантрис преди реод.
Раоден кимна.
— Все пак беше градът на боговете, Кахар.
Старецът се усмихна. Ръцете му бяха черни от мръсотията и от колана му висяха пет-шест парцала, но беше щастлив.
— Сега какво, милорд? — попита той нетърпеливо.
Раоден се замисли бързо. Кахар беше атакувал мръсотията в храма с устрема на жрец, пречистващ грях. За пръв път от месеци, дори може би от години, се бе почувствал нужен.
— Нашите хора почнаха да се настаняват в околните къщи — каза Раоден. — Каква полза от тукашното почистване, ако внасят мръсотия всеки път, когато влязат?
Кахар кимна колебливо.
— Паветата са проблем. Това е голяма задача, милорд. — Очите му обаче издаваха, че не е обезсърчен.
— Така е — съгласи се Раоден. — Но нямаме друг избор. Човек, който живее в мизерия, се чувства мизерно. Трябва да бъдем чисти, ако искаме да издигнем собствената си самооценка. Ще се справиш ли?
— Да, милорд.
— Добре. Ще ти пратя помощници, за да стане по-бързо. — Бандата на Раоден се бе разраснала сериозно през последните дни, след като хората научиха за обединението с Карата. Много от самотните елантрисци, които бродеха по улиците като призраци, бяха започнали да се присламчват в последен отчаян опит да избегнат лудостта.
Кахар се обърна да огледа църквата за последно, а на сбръчканото му лице бе изписано задоволство.
— Кахар — повика го Раоден.
— Да, милорд?
— Научи ли я? Тайната?
Кахар се усмихна.
— Не съм бил гладен от дни, милорд. Това е най-изумителното усещане на света. Вече дори не обръщам внимание на болката.
Принцът кимна и Кахар се отдалечи. Мъжът търсеше магическо освобождение от мъката си, но бе открил нещо много по-просто. Болката губеше сила, когато имаше по-важни задачи. Кахар нямаше нужда от отвара или аон, за да се спаси. Просто му трябваше занимание.
Раоден тръгна през светещата зала, като се наслаждаваше на различните скулптури.
Когато стигна до края на един релеф, спря. Камъкът беше празен и внимателно излъскан от Кахар. Беше толкова чист, че можеше да зърне отражението си.
И остана зашеметен. Лицето, което го гледаше от мрамора, беше непознато. Досега често се чудеше защо толкова малко хора го разпознават. Като принц на Арелон, лицето му бе известно и в много от външните плантации. Предполагаше, че хората просто не очакват принцът да е в Елантрис, и затова не свързват Дух с Раоден. Сега обаче, виждайки промените по лицето си, разбра, че има и други причини.
Все още се бе запазил намек за предишните му черти. Но промените бяха драстични. Бяха минали само две седмици, а косата бе опадала напълно. Типичните петна, които преди бяха розови, сега сивееха. Кожата му се бе сбръчкала леко, особено около устните, а очите бяха почнали да хлътват.
Преди да го споходи трансформацията, си представяше елантрисците като живи трупове с гниеща и разкапана плът. Но не беше така. Елантрисците запазваха плътта си и формата на фигурата, макар че кожата им се набръчкваше и потъмняваше. Бяха по-скоро като изсъхнали тръстики, отколкото като разложени трупове. Въпреки че трансформацията не беше толкова огромна, колкото предполагаше, беше шокиращо да я види върху себе си.
— Изглеждаме жалки, нали? — попита Галадон от прага.
Раоден вдигна поглед и се усмихна окуражително.
— Би могло да бъде и по-зле, приятелю. Ще свикна с тези промени.
Галадон изръмжа и пристъпи в храма.
— Чистачът е свършил добра работа, суле. Това място изглежда почти непокътнато от реод.
— Най-хубавото нещо, приятелю, е как чистачът се освободи в процеса на работа.
Галадон кимна и застана до него, взрян в голямата група хора, която разчистваше градината отвън.
— Взеха да идват на тълпи, нали, суле?
— Чуват, че предлагаме нещо повече от живот в алеите. Вече дори не трябва да гледаме портите. Карата ни води всеки нов, когото спаси.
— Как възнамеряваш да им намираш занимания? — поинтересува се Галадон. — Градината е голяма, а вече почти я разчистиха.
— Елантрис е огромен град, приятелю. Ще им намерим работа.
Дуладелецът изгледа работещите хора с неразгадаем поглед. Явно беше превъзмогнал мъката, поне за момента.
— Като стана дума за работа — започна Раоден, — искам и ти да свършиш нещо.
— За да не мисля за болката ли, суле?
— Може и така да се каже. Но проектът, който ще ти възложа, е по-важен от чистенето на слузта. — Раоден го поведе към дъното на помещението и измъкна един разхлабен камък от стената. Бръкна вътре и извади десетина малки торбички с царевица. — Като фермер как преценяваш качеството на тези семена?
Галадон взе едно зрънце, огледа го с интерес и го превъртя в пръстите си, преценявайки цвета и твърдостта му.
— Не е зле. Не е от най-добрия сорт, но бива.
— Наближава време за сеитба, нали?
— Като гледам колко топло е напоследък, май е дошло.
— Хубаво — кимна Раоден. — Царевицата няма да изтрае в дупката, а не искам да рискувам, като я оставя на открито.
Галадон поклати глава.
— Няма да се получи, суле. В земеделието е нужно време, преди посевите да дадат реколта. Тези хора ще изкоренят кълновете в първия удобен момент.
— Не мисля. — Раоден подхвърли няколко зърна на дланта си. — Почват да променят мисленето си, Галадон. Виждат, че вече не е нужно да живеят като животни.
— Мястото е малко за достатъчни добиви — възрази Галадон. — Това тук е за неголяма градина.
— Достатъчно е за семената, с които разполагаме. Догодина ще имаме повече царевица и ще потърсим ново място. Чувам, че градините на двореца са големи, може да използваме тях.
Галадон поклати глава.
— Проблемът в изявлението ти е „догодина“, суле. За нас няма да има друга година. Коло? Хората в Елантрис не издържат толкова дълго.
— Елантрис ще се промени — заяви Раоден. — Ако нас ни няма, тези след нас ще засеят за следващия сезон.
— Все още се съмнявам, че ще излезе нещо.
— Ти щеше да се съмняваш и че слънцето изгрява, ако не го виждаше всеки ден — подхвърли Раоден с усмивка. — Опитай поне.
— Добре, суле — въздъхна Галадон. — Предполагам, че трийсетте ти дни не са изтекли все още.
Принцът се усмихна, подаде му царевицата и го потупа по рамото.
— Помни, миналото не е необходимо да се превръща и в бъдеще.
Галадон кимна и прибра семената в скривалището им.
— Няма да ни трябват още няколко дни. Поне докато не измисля как да изорем почвата.
— Лорд Дух! — подвикна Сейолин от покрива, където си беше измайсторил вишка. — Някой приближава.
Раоден се надигна, а Галадон побърза да намести камъка. След миг един от хората на Карата нахлу в църквата.
— Милорд, лейди Карата ви моли да отидете при нея незабавно!


— Ти си глупак, Даше! — извика Карата.
Даше, едрият мускулест мъж, който й беше заместник, просто продължи да намества оръжията си.
Раоден и Галадон стояха объркани на портите на двореца. Поне десетина от мъжете в коридора — една трета от силите на Карата — се гласяха за битка.
— Ти продължавай да мечтаеш с новия си приятел, Карата — сопна й се Даше. — Аз няма да чакам повече. Не и докато той продължава да заплашва децата.
Раоден се приближи и застана до един слабоват, нервен мъж на име Хорен. Той беше от хората, които избягваха конфликти, и вероятно поддържаше неутралитет в този спор.
— Какво става? — попита го тихо Раоден.
— Един от съгледвачите на Даше чул, че Аанден планира да нападне двореца тази вечер — отвърна шепнешком Хорен, докато гледаше как водачите се карат. — Даше искаше да удари Аанден от месеци и тази вест му дава чудесно оправдание.
— Водиш тези мъже към нещо, по-лошо от смъртта, Даше — предупреди го Карата. — Аанден има повече хора от теб.
— Но няма оръжия. — Даше тикна ръждивия меч в ножницата и той изскърца. — В университета имаше само книги, а тях отдавна ги изядоха.
— Добре си помисли какво правиш — подкани го Карата.
Даше се обърна, а на широкото му лице бе изписана пълна честност.
— Помислих, Карата. Аанден е луд. Няма как да сме спокойни, докато действа по границата ни. Ако ударим ненадейно, възможно е да успеем да го спрем. Само тогава децата ще са в безопасност.
Даше махна на мрачния си отряд. Групата тръгна решително към вратата.
Карата погледна Раоден, а лицето й се гърчеше от гняв и болка.
— Това е по-лошо от самоубийство, Дух.
— Така е — съгласи се Раоден. — Толкова малко сме, че не бива да губим хора. Дори тези, които следват Аанден. Трябва да го спрем.
— Той вече тръгна. — Жената се облегна на стената. — Познавам Даше добре. Няма как да го спрем.
— Отказвам да приема това, Карата.


— Суле, ако нямаш нищо против, че питам, какво, в името на Долокен, планираш?
Раоден подтичваше до Галадон и Карата, като едва успяваше да поддържа темпото им.
— Нямам идея — призна той. — Все още мисля по въпроса.
— И аз така предположих — измърмори Галадон.
— Карата, по кой маршрут ще тръгне Даше? — попита принцът.
— До университета има една сграда — каза тя. — Задната стена е рухнала и се е образувал проход. Сигурна съм, че Даше ще пробва да се промъкне оттам. Вярва, че Аанден не знае за него.
— Заведи ни — помоли Раоден. — Но избери друг маршрут. Не искам да се натъкнем на Даше.
Карата кимна и пое по една странична улица. Сградата, за която говореше, беше ниска и само с един етаж. Една от стените беше толкова близо до университета, че Раоден не можеше да проумее замисъла на архитекта. Къщата не изглеждаше добре, покривът надвисваше ужасно и цялата конструкция заплашваше да рухне всеки момент.
Тримата се приближиха внимателно и надникнаха. Рухналата стена им се падаше отляво, а отдясно се виждаше друга врата.
Галадон изпсува тихо.
— Не ми харесва тази работа.
— Нито на мен — откликна Раоден.
— Не говоря само за разрушението, суле, това е капан. Виж. — Галадон посочи поддържащите греди. Раоден се вгледа и видя следи от прясно рязане по проядената дървесина. — Постройката е нагласена да се събори.
Раоден кимна.
— Явно Аанден е по-информиран, отколкото Даше предполага. Дано да забележи опасността и да избере друг подход.
Карата поклати глава.
— Даше е добър човек, но не е много умен. Ще нахлуе право оттук, без да се огледа дори.
Раоден изпсува и коленичи до прага замислено. Нямаше време, вече се чуваха приближаващите гласове. След миг Даше се появи през дясната врата.
Раоден извика, като си пое дълбоко дъх:
— Даше, спри! Това капан. Сградата ще се срути!
Даше спря, но половината от хората му вече бяха вътре. Откъм университета долетя тревожен вик и зад отломките на съборената стена се появиха мъже. Мустакатият Аанден държеше брадва. Той скочи в стаята с вик и вдигна оръжието към подпорната греда.
— Таан, спри! — изкрещя Раоден.
Аанден спря насред замаха, шокиран да чуе истинското си име. Половината от фалшивия му мустак висеше и заплашваше да се отлепи.
— Не преговаряй с него! — извика Даше, докато хората му се изтегляха. — Той е откачен.
— Не, не мисля така. — Раоден погледна Аанден в очите. — Този човек не е луд, просто е объркан.
Аанден примигна няколко пъти, ръцете му продължаваха да стискат напрегнато брадвата. Принцът трескаво търсеше решение и очите му се спряха на голямата каменна маса в центъра на помещението. Той стисна зъби, помоли се мълчаливо на Доми и пристъпи в къщата.
Карата се сепна, а Галадон изруга цветисто. Покривът изскърца зловещо.
Аанден бе готов да замахне. Очите му следяха как принцът застава в центъра на стаята.
— Прав съм, нали? Не си луд. Чух какви ги бръщолевиш пред придворните си, но всеки може да играе. Лудият не се сеща да свари пергаментите и да залага хитри капани.
— Аз не съм Таан. Аз съм Аанден, барон на Елантрис!
— Щом искаш. — Раоден започна да бърше масата с ръкава си. — Макар да не разбирам защо би предпочел да си Аанден, а не Таан. Все пак това е Елантрис.
— Знам! — извика Аанден. Мъжът не се владееше добре. Брадвата можеше да се стовари във всеки момент.
— Наистина ли? — хвърли му поглед през рамо Раоден. — Наистина ли разбираш какво значи да живееш в Елантрис, града на боговете? — Той отново се приведе над масата и продължи да търка с гръб към Аанден. — Елантрис, град на красота, на изкуство… на скулптори. — Принцът отстъпи назад и посочи почистената маса. Тя беше покрита с резби, също като стените на храма.
Аанден се опули и отпусна брадвата.
— Този град е мечтата на каменоделеца, Таан — продължи Раоден. — Чувал ли си как творците отвън оплакват изгубената красота на Елантрис? Тези сгради са монументално произведение на изкуството. Искам да знам кой в подобна ситуация би избрал да бъде барон Аанден, а не скулпторът Таан.
Брадвата издрънча на пода. Аанден беше зашеметен.
— Виж стената до теб, Таан — подкани го тихо принцът.
Мъжът се обърна и докосна покритите със слуз резби. Ръката му затрепери, щом започна да ги бърше.
— Милостиви Доми — прошепна той. — Прекрасно е.
— Помисли за възможностите, Таан — каза Раоден. — Само ти от всички скулптори по света можеш да видиш Елантрис. Само ти можеш да оцениш красотата му и да се учиш от майсторите му. Ти си най-големият късметлия в Опелон.
Треперещата ръка откъсна фалшивия мустак.
— А аз щях да го унищожа — промълви Аанден. — Щях да съборя къщата.
Той сведе глава и заплака. Раоден въздъхна, но забеляза, че опасността не е отминала все още. Хората на Аанден бяха въоръжени с камъни и стоманени пръти. Даше и неговите мъже влязоха отново в помещението, убедени, че няма да се срути.
Раоден беше точно между двете групи.
— Спрете! — нареди им, вдигайки ръце. Мъжете спряха, очите им се стрелкаха нервно. — Какво правите, бе хора? Нима осъзнаването на Таан не ви показа нищо?
— Мръдни се, Дух — предупреди го Даше и размаха меча.
— Няма — заяви Раоден. — Зададох ви въпрос. Нищо ли не научихте от случилото се?
— Ние не сме скулптори — сопна се Даше.
— Това е без значение — заговори Раоден. — Не разбирате ли каква прекрасна възможност имате? Вие живеете в Елантрис. Тук притежаваме нещо, което никой навън не може да постигне. Свободни сме.
— Свободни ли? — възкликна някой от групата на Аанден.
— Да, свободни. Откакто свят светува човек се бори да напълни корема си. Храната е най-отчаяният стремеж, първата и последната мисъл на животинското ни съзнание. Преди да мечтае, човек трябва да яде, и преди да обича, да напълни стомаха си. Но ние сме различни. С цената на малко глад можем да бъдем свободни от оковите, държащи хората от мига на сътворението.
Мъжете сведоха оръжия, но Раоден не беше сигурен дали разбират думите му, или са само объркани.
— Защо да се бием? — продължи той. — Защо да се убиваме? Отвън воюват за богатства, с които в крайна сметка купуват храна. Воюват за земи, на които отглеждат храна. Яденето е източникът на всяка борба. Но ние нямаме тези потребности. Нямаме нужда от дрехи и подслон, за да се топлим. Телата ни продължават да живеят, дори да не ядем. Това е невероятно!
Групите все още се гледаха враждебно. Философските разсъждения не ги впечатляваха.
— Оръжията в ръцете ви — посочи Раоден. — Те принадлежат на външния свят. Нямат място в Елантрис. Титлите и класите са идеи за други места. Чуйте ме! Толкова сме малко, че не можем да си позволим да изгубим някого. Струва ли си? Цяла вечност в болка за няколко мига на освободена омраза.
Думите проехтяха в сградата. Най-сетне един глас разчупи напрежението.
— Аз ще се присъединя към теб. — Таан се изправи на крака. Гласът му трепереше леко, но лицето му бе решително. — Мислех, че трябва да съм луд, за да живея в Елантрис, но лудостта ми попречи да видя красотата му. Хора, свалете оръжията.
Те не се подчиниха на заповедта.
— Казах да ги свалите. — Гласът на Таан стана твърд, а ниската му закръглена фигура придоби сурово излъчване. — Все още аз ви водя.
— Барон Аанден ни водеше — възрази един от мъжете.
— Аанден беше глупак — въздъхна Таан. — Както и всеки, който го следва. Слушайте този човек. В думите му има повече царственост, отколкото в целия ми фалшив двор.
— Откажете се от гнева — замоли ги Раоден. — Позволете ми да ви дам надежда.
Зад гърба му се чу дрънчене. Даше хвърли меча си на камъните.
— Днес не мога да убивам — каза той и се обърна. Хората му погледнаха мъжете на Аанден за миг и последваха водача си. Мечът остана да лежи в средата на стаята.
Аанден-Таан се усмихна на принца.
— Който и да си, благодаря ти.
— Ела с мен, Таан — каза принцът. — Трябва да видиш една сграда.


17.

Сарене влезе в балната зала на двореца, носеше голяма черна торба.
Няколко от жените вътре нададоха възклицания.
— Какво? — попита тя.
— Дрехите ти, скъпа — поясни Даора. — Жените тук не са свикнали на подобни неща.
— Приличат на мъжки дрехи! — Двойната брадичка на Сийден се разклати трескаво.
Сарене погледна изненадано към сивия си панталон и отново към събраните жени.
— Е, нали не очаквахте да се бием с рокли? — Ако съдеше по израженията им, май точно това очакваха.
— Хич няма да ти е лесно, братовчедке — предупреди я Лукел и седна в далечния край на помещението.
— Лукел? — сепна се Сарене. — Ти какво правиш тук?
— Напълно съм убеден, че това ще е най-забавното събитие през седмицата. — Той се изтегна на стола и сплете длани зад главата си. — Не бих го пропуснал за всичкото злато на вирна.
— Нито пък аз — обяви Кайсе. Момиченцето мина покрай Сарене и се насочи към столовете. Даорн се шмугна край нея и я изпревари, заемайки избраното място. Кайсе тропна ядосано с крак по пода, но осъзна, че всички столове са еднакви, и седна на друг.
— Съжалявам. — Лукел сви засрамено рамене. — Натресоха ми ги.
— Скъпи, дръж се добре с брат си и сестра си — сгълча го Даора.
— Да, майко — отговори мигновено той.
Сарене се обърна към предполагаемите си ученици, леко разсеяна от неочакваната публика. Всички жени от бродерийния кръг бяха дошли. Дори достолепната Даора и празноглавата кралица Ешен. Дрехите и поведението на Сарене може би ги смущаваха, но гладът им за независимост беше по-голям.
Сарене пусна торбата на пода, отвори я и извади един от учебните мечове. Дългото, тънко острие излезе с металическо стържене и жените се дръпнаха назад.
— Това е сир. — Сарене замахна няколко пъти във въздуха. — Познат е също като кмиър и джедавер, в зависимост от страната. Тези мечове са изработени първоначално в Джадор като леко въоръжение за съгледвачи, но излезли от употреба след няколко десетилетия. След това били възприети от джадорските аристократи, които ги ценели заради лекотата и изяществото. Дуелите са много популярни в Джадор, а лекият стил на фехтовка със сир изисква голямо майсторство.
Тя допълваше думите си с мушкания и замахвания. Движения, които едва ли щеше да използва в бой, но поне изглеждаха много добре като демонстрация. Жените бяха запленени.
— Дуладелците първи решиха да превърнат фехтовката в спорт, а не в средство да убиеш съперника си в ухажването на една и съща дама. Те поставят този предпазител на върха и затъпяват острието. Спортът бързо добил популярност сред републиканците. Страната спазва постоянен неутралитет, така че подобна форма на бой, която не води до сериозни последствия, е много привлекателна. Заедно с обезопасяването на оръжието те въвели правила, които забраняват удари в определени части на тялото. Фехтовката не е позната в Арелон, защото елантрисците не одобрявали всичко, свързано с войната, но намерила добър прием в Теод, с една значителна разлика. Превърнала се в женски спорт. Мъжете предпочитат по-силовите предизвикателства, като двубой с два меча или меч и копие. Но пък сирът е идеален за жените. Лекото острие ни позволява да използваме напълно сръчността си. — Тя се усмихна на Лукел. — И да покажем по-голямата си интелигентност.
Сарене извади втория меч и го подхвърли към младата Торена, която стоеше в челото на групата. Кестенявото момиче го хвана с объркан поглед.
— Защитавай се — нареди Сарене и вдигна острието си, заставайки в атакуваща поза.
Торена вдигна меча несръчно и опита да имитира стойката й. Щом Сарене нападна, момичето изостави позата с изненадан писък и започна да размахва оръжието с две ръце. Принцесата отклони меча й лесно и я чукна между гърдите.
— Мъртва си — обясни Сарене. — Фехтовката не изисква сила, тя разчита на умения и прецизност. Използвай само едната ръка, така ще имаш по-добър контрол и обсег. Завърти се малко настрани. Така можеш да мушкаш на по-голямо разстояние и си по-трудна мишена.
Сарене извади сноп тънки летви, които бе поръчала по-рано. Бяха лош заместител на мечовете, но щяха да свършат работа, докато дворцовият ковач изработи учебни оръжия. Принцесата ги раздаде на всички жени и започна да ги учи как да мушкат.
Беше трудна работа. По-тежка, отколкото очакваше. Смяташе се за приличен фехтовач, но явно самото притежаване на знания не значеше, че може да ги предадеш лесно. Жените държаха мечовете по начини, които тя мислеше за невъзможни. Махаха диво, плашеха се от остриетата и се препъваха в роклите си.
По някое време Сарене ги остави да се упражняват. Нямаше да им позволи учебни двубои поне докато не получеха маски и защитно облекло. Тя въздъхна и седна до Лукел.
— Изтощаваща работа, а, братовчедке? — Той явно се наслаждаваше да гледа как майка му размахва меч, облечена с рокля.
— Нямаш представа. — Сарене обърса челото си. — Сигурен ли си, че не искаш да пробваш?
Лукел вдигна ръце.
— Може да съм устат, но не съм глупав. Крал Ядон ще загърби всеки мъж, който се замеси в подобни унизителни дейности. Ако си Еондел, нямаш проблеми, но аз съм обикновен търговец. Не мога да си позволя да загубя кралското благоволение.
— Естествено. — Сарене наблюдаваше как жените се мъчат да усвоят мушкането. — Май не съм добър учител.
— По-добър от мен поне — сви рамене Лукел.
— Аз щях да се оправя по-добре — осведоми ги Кайсе от мястото си. Момиченцето явно започваше да скучае заради еднообразните упражнения.
— Наистина ли? — попита сухо Лукел.
— Разбира се. Тя не им обясни как да заемат правилна стойка и дори не зачекна турнирните правила.
Сарене повдигна вежда.
— Откъде разбираш от фехтовка?
— Прочетох една книга — обяви гордо Кайсе. Обърна се и тупна ръката на Даорн, който я ръчкаше с една от учебните пръчки на Сарене.
— Тъжно, но сигурно казва истината — въздъхна Лукел. — Само за да те впечатли.
— Кайсе е най-интелигентното дете, което съм виждала — призна Сарене.
Лукел сви рамене.
— Умна е, но не се възторгвай чак толкова. Все още си е дете. Може да разбира като възрастен, но действа като малко момиче.
— Въпреки това е изумителна. — Сарене се загледа в двете играещи си деца.
— О, да — съгласи се Лукел. — Прочита книга за няколко часа, а талантът й за езици е невероятен. Понякога ми е жал за Даорн. Старае се много, но в повечето случаи не може да се мери с нея. Кайсе обича да доминира. Но умни или не, те си остават деца и отглеждането им е тежка задача.
Кайсе беше отнела оръжието на брат си и го гонеше из стаята, като го размахваше в пародия на методите, които Сарене бе показала. Очите на принцесата се насочиха към вратата. Тя беше открехната и двама души наблюдаваха упражненията.
Жените замръзнаха, щом лордовете Шуден и Еондел, осъзнали, че са забелязани, влязоха в помещението. Двамата бяха с голяма разлика във възрастта, но много добри приятели. Смятаха ги за аутсайдери в Арелон. Шуден бе чужденец с тъмна кожа, а Еондел бе бивш войник, макар и издигнал се много впоследствие.
Дори жените да бяха недоволни от присъствието на Еондел, то появата на Шуден ги екзалтира. Фехтовачките се изчервиха, когато си дадоха сметка, че красивият лорд ги е наблюдавал. Някои от по-младите момичета започнаха да си шепнат развълнувано.
На свой ред Шуден се притесни от вниманието.
Еондел не обръщаше внимание на реакциите им. Той се разходи и преценяващо огледа трениращите. След това взе една летва, зае позиция и изпълни серия от мушкания и замахвания.
След като изпита оръжието, кимна, остави го и се приближи към жените.
— Хвани го ето така — обясни той и нагласи пръстите на една от тях. — Стискаш го твърде много, така губиш гъвкавост. Сложи си палеца отгоре, за да го държиш в правилната посока. Стъпка назад и мушкане.
Атара се подчини, разстроена, че Еондел се е осмелил да я докосне.
Мушкането й беше право и добре прицелено. Факт, който изненада най-вече самата нея.
Еондел продължи да коригира стойки, хватове и позиции. Даваше индивидуални съвети на всяка жена. Само след няколко минути атаките им станаха по-фокусирани и точни, отколкото Сарене мислеше, че е възможно.
Еондел се дръпна назад с доволен вид.
— Надявам се, че не ви обидих с моята намеса, ваше височество.
— Никак даже, милорд — увери го Сарене, макар да я прободе известна завист. Трябваше да се държи по женски и да признае по-голямото умение.
— Очевидно сте талантлива — каза възрастният мъж. — Но нямате голям опит в преподаването.
Сарене кимна. Еондел беше военен командир. Сигурно десетилетия наред бе обучавал новобранци.
— Знаете доста неща за фехтовката, милорд.
— Интересна ми е, а и съм посещавал Дуладел много пъти. Местните отказваха да признаят бойните умения на човек, ако не разбира от фехтовка, без значение колко битки е спечелил.
Сарене се изправи и посегна към учебните сирове.
— Искате ли двубой, милорд? — Тя опря едно от остриетата в дланта си.
Еондел я погледна изненадано.
— Аз… не съм се дуелирал с жена, ваше височество. Не мисля, че ще е уместно.
— Глупости. — Тя му подхвърли другия меч. — Защитавайте се.
След това нападна, без да му дава повече шанс да възрази. Еондел залитна, изненадан от внезапната й атака. Воинското му обучение взе връх и той започна да парира ударите й с изумително майсторство. Сарене бе предположила от думите му, че познанията му по фехтовка са теоретични. Грешеше.
Еондел се включи в двубоя решително. Оръжието му свистеше във въздуха толкова бързо, че бе почти невъзможно да се види. Само дългогодишните тренировки позволяваха на Сарене да го парира. Стаята се огласи от дрънченето на оръжията и жените спряха, за да проследят напрегнатата битка на инструкторите.
Сарене не бе свикнала да се дуелира с толкова добри противници. Еондел беше висок колкото нея, което премахваше всякакво предимство в обсега, а и разполагаше с опита и рефлексите на човек, прекарал целия си живот по бойните полета. Двамата се въртяха из залата, използваха жени, столове и всичко останало, за да пречат на атаките на противника. Мечовете им свистяха и дрънчаха, спускаха се за удар или се извиваха за париране.
Еондел беше твърде добър. Можеше да го удържи, но бе толкова затруднена да се защитава, че не можеше и да помисли за атака. Потта се стичаше по челото й. Сарене осъзна, че всички в помещението ги наблюдават.
В този миг нещо в Еондел се промени. Позата му се отпусна леко и Сарене удари инстинктивно. Затъпеното й острие проби защитата му и го докосна по врата. Еондел се усмихна леко.
— Нямам друг избор, освен да се призная за победен, милейди.
Сарене се засрами, защото разбра, че се е оставил да го победи, за да не накърни авторитета й пред другите.
Еондел се поклони, а принцесата се почувства много неловко.
Двамата се отправиха към дъното на залата и приеха чаши от Лукел, който ги поздрави за представлението. Докато пиеше, Сарене внезапно осъзна нещо. Досега мислеше за времето си в Арелон като за състезание, нещо като повечето й политически интриги. Сложна, но все пак приятна игра.
Оказа се различно. Еондел я бе оставил да победи, защото искаше да защити авторитета й. За него това не бе игра. Арелон беше неговата държава, неговият народ и той щеше да стори всичко, за да ги защити. Този път бе различно. Ако се провалеше, нямаше да загуби търговски права или строителен договор. Щеше да погуби живот. Истински хора. Тази мисъл бе доста отрезвяваща.
Еондел погледна в чашата си и изви вежди скептично.
— Само вода ли е? — попита той Сарене.
— Водата е добра за вас, милорд.
— Не съм много сигурен. Откъде я взехте?
— Преварена е, след което е прелята няколко пъти, за да възвърне вкуса си. Не бих позволила на жените да започнат да залитат от пиене, докато опитват да тренират.
— Арелонското вино не е много силно, братовчедке — отбеляза Лукел.
— Достатъчно силно е — възрази тя. — Пийте, лорд Еондел. Не искам да се обезводните.
Еондел се подчини, макар изражението му да си остана неодобрително.
Сарене се обърна към ученичките си, за да продължат тренировките, но откри, че вниманието им е заето с нещо друго. Лорд Шуден се бе дръпнал в единия край на залата. Беше затворил очи и се движеше грациозно. Мускулите му се стягаха, докато ръцете описваха фигури, а тялото ги следваше. Движенията бяха бавни и прецизни, но по кожата му лъщеше пот.
Беше като танц. Шуден правеше дълги стъпки, краката му се повдигаха във въздуха с опънати пръсти, преди да стъпи на пода. Ръцете се движеха постоянно с напрегнати мускули сякаш се бореше с някаква невидима сила.
Постепенно той ускори темпото. Движеше се все по-бързо. Стъпките станаха подскоци, а ръцете му се мятаха като камшици из въздуха.
Жените гледаха мълчаливо с опулени очи и отворена уста.
Единственият шум идваше от свистенето на въздуха при светкавичните движения и тропота на краката му.
Той завърши внезапно, приземявайки се след поредния скок. Краката му тупнаха в пода, а ръцете останаха разперени с разтворени длани. Той сгъна ръце навътре, като две затварящи се тежки порти, и долепи дланите. След това се поклони и издиша дълбоко.
Сарене изчака малко, преди да смотолеви:
— Милостиви Доми, вече изобщо няма да се концентрират.
Еондел се засмя тихо.
— Шуден е интересен младеж. Непрекъснато се оплаква, че жените го преследват, но не може да издържи да не се изфука. Въпреки всичко си остава мъж, при това млад.
Сарене кимна. Шуден завърши ритуала си и се засрами, като осъзна колко внимание е привлякъл. Той сведе поглед, мина покрай жените и се присъедини към Сарене и Еондел.
— Това беше… неочаквано — подхвърли принцесата, докато Шуден приемаше чаша с вода от Лукел.
— Извинете, лейди Сарене — отвърна той между глътките. — От вашите тренировки ми се прииска да се упражнявам. Мислех, че останалите се заети и няма да ми обърнат внимание.
— Жените винаги ти обръщат внимание, приятелю. — Еондел поклати сивокосата си глава. — Другия път, когато се оплакваш, че те преследват, ще ти припомня това малко фиаско.
Шуден се изчерви отново и кимна примирено.
— Какво беше това упражнение? — попита любопитно Сарене. — Не съм виждала нищо подобно.
— Нарича се чайшан — обясни Шуден. — Загряващо упражнение за фокусиране на ума и тялото, когато се приготвяш за битка.
— Впечатляващо — обади се Лукел.
— Аз съм аматьор — скромно сведе глава Шуден. — В Джиндо има хора, които го правят толкова бързо, че чак ти се завива свят.
— Е, добре, дами — обяви Сарене и се обърна към жените, които продължаваха да зяпат Шуден. — Ще благодарим на лорд Шуден за демонстрацията по-късно. Сега трябва да упражнявате мушканията. Не мислете, че ще ви се размине само с неколкоминутна тренировка!
Тя взе сира, за да възобнови обучението, а в залата се разнесоха няколко недоволни стона.


— Утре ще са много схванати — усмихна се Сарене.
— Милейди, казвате го с такава страст, сякаш се наслаждавате на тази възможност. — Аше пулсираше леко, докато говореше.
— За тях ще е добре — сви рамене Сарене. — Повечето са толкова разглезени, че най-сериозната болка, която са изпитвали, е убождане с игла.
— Съжалявам, че изпуснах тренировката — каза Аше. — Не съм виждал чайшан от десетилетия.
— Виждал си и преди ли?
— Наблюдавал съм много неща, милейди — отговори Аше. — Сеоните живеят дълго.
Сарене кимна. Вървяха по една улица в Кае, а в далечината се извисяваха огромните стени на Елантрис. Уличните търговци разпознаваха по роклята, че дамата е от двора, и трескаво й предлагаха стоките си. Кае съществуваше, за да поддържа арелонската аристокрация и да се грижи за помпозните й вкусове. Непрекъснато й тикаха позлатени чаши, екзотични подправки и екстравагантни дрехи, от които й се повдигаше.
Доколкото знаеше, тези търговци бяха единствената средна класа в Арелон. Те се състезаваха за благоразположението на краля и вероятно таяха надежда за титла за сметка на конкуренцията, селяните и собственото си достойнство. Арелон се превръщаше в страна на ужасяващ комерсиализъм. Успехът и провалът вече не носеха само богатство и бедност, а определяха вероятността човек да бъде продаден във виртуално робство.
Сарене разбутваше търговците, макар че усилията й не ги обезкуражаваха. Изпита облекчение, когато най-сетне зави зад ъгъла и видя коратския храм.
Устоя на желанието да измине с тичане последната отсечка и запази равномерна крачка, докато не стигна до портите на широката сграда.
Пусна няколко от последните монети, които бе донесла от Теод, в кутията за подаяния и тръгна да търси свещеника. Чувстваше се уютно в храма. За разлика от деретските църкви, които бяха строги и официални, украсени с щитове, копия и по някой гоблен, коратските бяха по-разчупени. По стените висяха завеси, дарение от по-заможните вярващи, под тях имаше саксии с растения, напъпили в настъпващата пролет. Таванът беше нисък и без купол, но прозорците бяха достатъчно широки, така че помещението не изглеждаше мрачно.
— Здравей, дете — чу се глас отстрани. Жрецът Омин стоеше до един от прозорците и гледаше към града.
— Здравейте, отче Омин. — Сарене направи реверанс. — Притеснявам ли ви?
— Не, разбира се. Как си? Липсваше ми на снощната литургия.
— Съжалявам, отче. — Сарене се изчерви леко. — Трябваше да присъствам на един бал.
— Аха. Не чувствай вина, дете. Създаването на познанства не трябва да се подценява, особено когато си в нов град.
Сарене кимна и мина покрай скамейките, за да застане до ниския жрец. Дребният му ръст не се забелязваше често. Омин беше издигнал подиум до олтара и така увеличаваше ръста си, докато проповядваше. Но сега, докато стоеше до него, Сарене виждаше колко се извисява. Беше твърде нисък дори за арелонец и едва стигаше до гърдите й.
— Притеснява ли те нещо, дете? — попита Омин. Беше почти плешив и носеше свободна роба, пристегната на кръста с бял колан. Имаше поразителни сини очи, а на светлата дреха се открояваше нефритен коратски медальон с аона Оми.
Беше добър човек. Нещо, което не можеше да каже за много хора, дори сред жреците.
Някои от теодските свещеници я дразнеха много. Омин беше разсъдлив и бащински грижовен, макар да имаше досадния навик да се отплесва в мисли. Понякога се разсейваше толкова, че минаваха минути, преди да забележи, че събеседниците му го чакат.
— Не бях сигурна кого да попитам, отче — поде Сарене. — Трябва да направя вдовишко изпитание, но никой не ми обяснява какво е това.
— Аха. — Омин кимна с лъскавата си плешива глава. — Наистина е объркващо за един чужденец.
— Защо никой не ми обяснява?
— Церемонията е полурелигиозна, останала е от дните, когато Елантрис управляваше тук. Всичко, свързано с града, е табу в Арелон, особено за вярващите.
— И как да разбера какво се очаква от мен? — попита раздразнено Сарене.
— Не се гневи, дете — отговори с успокояващ тон Омин. — Табу е, но само по обичай, не според доктрината. Не мисля, че Доми би имал нещо против да задоволя любопитството ти.
— Благодаря, отче — въздъхна Сарене с облекчение.
— След като съпругът ти е починал, очаква се да покажеш мъката си открито, иначе хората ще решат, че не си го обичала.
— Но аз не го обичах. Дори не го познавах.
— Въпреки това е уместно да изпълниш изпитанието. Мащабът на вдовишкото изпитание показва колко важен е бил съюзът и колко уважаваш съпруга си. Ако се прескочи, би било лош знак.
— Но това не е ли езически ритуал?
— Не точно. — Омин поклати глава. — Елантрисците го въведоха, но няма нищо общо с тяхната религия. Просто е акт на милосърдие, който се е превърнал в традиция.
Сарене повдигна вежди.
— Честно казано, изненадана съм как говорите за елантрисците, отче.
Очите на Омин заблестяха.
— Това, че деретските артети мразят елантрисците, не значи, че и Доми ги мрази. Не вярвам, че те бяха богове. Мнозина имаха голямо самомнение, но имах доста приятели сред тях. Шаод вземаше и добри, и лоши, егоисти и състрадателни. Някои от най-благородните хора, които познавах, живееха в града. Много ми е мъчно за това, което ги споходи.
Сарене замълча за миг.
— Доми ли беше, отче? Той ли ги прокълна, както разправят?
— Всичко се случва по волята на Доми, дете. Но не мисля, че „проклятие“ е точната дума. Понякога Доми праща бедствия на света, друг път заразява невинно дете с ужасна болест. И това не са проклятия, както и случилото се с Елантрис. Просто така е устроен светът. Всичко трябва да се развива и понякога развитието е право нагоре. Някои падат, други се издигат. Някои страдат, а други имат късмет. Това е единственият начин да се научим да разчитаме един на друг. Ако някой е благословен, за него е привилегия да помага на изпадналите в затруднение. Единството се постига с борба, дете.
Сарене се замисли.
— Значи не мислите, че елантрисците, доколкото са останали, са дяволи?
— Свракис, както ги наричат фьорденците? — Омин се развесели. — Не, макар че новият гьорн проповядва така. Боя се, че неговото учение ще посее само омраза.
Сарене потупа бузата си замислено.
— Може би това цели.
— Какво ли се опитва да постигне?
— Не знам — призна тя.
Омин поклати глава отново.
— Не мога да повярвам, че някой последовател на Бог, дори гьорн, би направил подобно нещо. — Той се загледа отнесено, с леко намръщено изражение.
— Отче? — закачи го Сарене. — Отче?
При второто дръпване Омин поклати глава, сякаш изненадан, че още е тук.
— Съжалявам, дете. За какво говорехме?
— Така и не ми дообяснихте какво е вдовишкото изпитание — напомни му тя. Дребният жрец наистина се отплесваше лесно.
— А, да. Вдовишкото изпитание. Накратко казано, очаква се да извършиш нещо добро за страната. Колкото повече си обичала съпруга си и колкото си по-издигната, толкова по-впечатляващо трябва да е изпитанието. Повечето жени раздават храна или дрехи на бедните. Но ако го приемаш лично, толкова по-добро впечатление ще създадеш. Изпитанието е вид служба, средство, с което да се смирят високопоставените.
— Но откъде да намеря пари? — Все още не беше решила как да поиска издръжка от новия си баща.
— Пари ли? — изненада се Омин. — Ами ти си една от най-богатите личности в Арелон. Не го ли знаеш?
— Какво?
— Ти наследи имението на принц Раоден, дете. Той беше много богат. Баща му се грижеше за това. Според системата на крал Ядон няма как престолонаследникът да не е богат, поне колкото един херцог. По същата причина би било крайно срамно, ако снаха му не е изключително заможна. Просто трябва да поговориш с кралския ковчежник. Сигурен съм, че той ще се погрижи за теб.
— Благодаря, отче — отдъхна си Сарене и прегърна топло дребния мъж. — Трябва да вървя.
— Винаги си добре дошла, дъще. — Омин отново се загледа към града. — Затова съм тук. — Само след миг той бе забравил за присъствието й, отпътувал към необятните дълбини на разума си.


Аше я чакаше навън и кръжеше около вратата с характерното си търпение.
— Не знам защо се притесняваш — каза му Сарене. — Омин харесва Елантрис, нямаше да има нещо против, ако влезеш.
Аше запулсира леко. Не беше влизал в коратска църква, откакто преди години лично патриархът Сейналан го бе изгонил от една.
— Няма нищо, милейди. Струва ми се, че каквото и да разправя жрецът, и двамата ще се чувстваме по-добре, ако не се виждаме.
— Не съм съгласна. Но няма да споря. Чу ли нещо от разговора ни?
— Сеоните имат добри уши, милейди.
— Изобщо нямате уши — отбеляза тя. — Какво мислиш?
— Звучи като добър начин милейди да набере популярност в града.
— И аз така реших.
— Още нещо, милейди. Двамата говорехте за деретския гьорн и Елантрис. Миналата нощ, докато наглеждах града, забелязах гьорн Хратен на стената. Вече го засичам няколко пъти. Държи се доста приятелски с капитана на градската стража.
— Какво ли се опитва да постигне? — притесни се Сарене.
— И аз се чудя, милейди.
Сарене се намръщи, замислена какво знае за действията на гьорна и Елантрис. Не можеше да направи връзка. Но пък й хрумна нещо. Може би можеше да разреши един от проблемите си и едновременно с това да затрудни гьорна.
— Може би не е нужно да съм наясно какво цели, за да му попреча.
— Със сигурност би било полезно, милейди.
— Не мога да си позволя този лукс. Гьорнът иска хората да намразят елантрисците. Значи моята работа е да му се противопоставя.
— Какво планирате, милейди?
— Ще видиш — усмихна се тя. — Първо, да се върнем в покоите ми. От доста време искам да се чуя с баща ми.


— Ене? Радвам се, че се обади. Притеснявах се за теб. — Светещата глава на Евънтео висеше пред нея.
— Можеше да ме потърсиш по всяко време, татко — отвърна Сарене.
— Не исках да ти досаждам, скъпа. Знам колко цениш независимостта си.
— Независимостта е на второ място пред дълга. Нациите рухват. Нямаме време да се тревожим за чувствата си.
— Ще се поправя — засмя се баща й.
— Какво става в Теод, татко?
— Нещата не вървят на добре. — Гласът на Евънтео помръкна. — Времената са опасни. Потуших нов култ на джескерски мистерии. Винаги се появяват, щом наближи затъмнение.
Сарене потръпна. Участниците в мистериите бяха странни хора и баща й не обичаше да се разправя с тях. В гласа му се долавяше резервираност. Явно още нещо го измъчваше.
— Има още, нали?
— Боя се, че да, Ене — призна баща й. — Нещо по-лошо.
— Какво?
— Нали познаваш Ашгрес, посланика на Фьорден?
— Да — намръщи се Сарене. — Какво е направил? Заклеймил те е публично?
— Не, нещо по-лошо. — Баща й се угрижи съвсем. — Тръгна си.
— Тръгна си? От страната ли? След всичките усилия на Фьорден да създаде отново дипломатическо представителство?
— Точно така, Ене. Помъкна целия си антураж, изнесе прощална реч на кея и замина. Имаше нещо тревожно в цялата работа.
— Това не е добре — съгласи се Сарене. Фьорден се държеше догматично по отношение на присъствието си в Теод. За да си тръгне, Ашгрес бе получил лично нареждане от вирна. Сякаш се бяха отказали от Теод завинаги.
— Уплашен съм, Ене. — Думите я сразиха повече от всичко. Баща й беше най-силната личност, която познаваше.
— Не бива да говориш така.
— Само пред теб, Ене — каза Евънтео. — Искам да разбереш колко сериозна е ситуацията.
— Знам. Разбирам. Тук, в Кае, има гьорн.
Баща й изпсува, което не си позволяваше пред нея.
— Мисля, че мога да го удържа, татко — продължи бързо Сарене. — Двамата вече се дебнем.
— Кой е?
— Казва се Хратен.
Баща й изпсува още по-вулгарно.
— Идос Доми, Сарене! Знаеш ли кой този? Хратен е гьорнът, който е служил в Дуладел шест месеца преди рухването на републиката.
— Досетих се, че е той.
— Трябва да се махнеш, Сарене. Този човек е опасен. Знаеш ли колко хора загинаха в дуладелската революция? Имаше десетки хиляди жертви.
— Знам, татко.
— Изпращам ти кораб. Ще се окопаем тук, където нито един гьорн не може да проникне.
— Няма да тръгна, татко — каза Сарене решително.
— Сарене, помисли логично. — Евънтео заговори тихо и настойчиво, както правеше, когато искаше да я накара да свърши нещо. Обикновено успяваше. Беше един от малцината, който можеше да я убеди. — Всички знаят, че арелонското управление е трагично. Ако този гьорн е повалил Дуладел, няма да има проблем да стори същото в Арелон. Не може да се надяваш, че ще го спреш, щом цялата страна е срещу теб.
— Татко, трябва да остана, независимо от ситуацията.
— Каква лоялност им дължиш? — изтъкна Евънтео. — Съпруг, когото не познаваше? Народ, който не е твой?
— Аз съм дъщеря на техния крал.
— И тук си дъщеря на крал. Каква е разликата? Тук хората те познават и уважават.
— Те ме познават, татко, но за уважението… — Сарене се почувства неудобно. Старите чувства започнаха да вземат връх. Чувствата, който я бяха накарали да напусне родината си на първо място, да зареже всичко в полза на чуждата страна.
— Не разбирам, Ене. — Баща й изглеждаше наранен.
Сарене въздъхна и затвори очи.
— О, татко, ти така и не го видя. За теб бях наслада, красивата ти и интелигентна дъщеря. Никой не смееше да ти каже какво наистина мисли за мен.
— За какво говориш? — настоя той, използвайки кралския си тон.
— Татко. Аз съм на двайсет и пет, пряма, съобразителна и често безочлива. Сигурно си забелязал, че никой не ми поиска ръката.
Баща й замълча за момент.
— Мислил съм по въпроса — призна накрая той.
— Бях неомъжената дъщеря на краля, трън, който никой не искаше да докосва. — Сарене опитваше безуспешно да прикрие горчивината в гласа си. — Мъжете се присмиваха зад гърба ми. Никой не смееше да се ангажира романтично с мен, защото щеше да стане обект на подигравки.
— Мислех, че просто си независима. Че не мислиш никого за достатъчно достоен.
Сарене се засмя сухо.
— Ти ме обичаш, татко. Никой родител не би признал, че детето му е непривлекателно. Истината е, че никой не желае интелигентна жена.
— Не е вярно — възрази баща й незабавно. — Майка ти е брилянтна.
— Ти си изключение и затова не можеш да го осъзнаеш. Силната жена не е предимство в този свят, дори в Теод, за който винаги съм твърдяла, че е по-напред от останалите страни. Но няма голяма разлика. Казват, че дават свобода на жените си, но всъщност така изтъкват, че свободата е тяхна, щом могат да я раздават. В Теод съм стара мома. В Арелон съм вдовица — продължи тя. — Има огромна разлика. Колкото и да обичам Теод, ще трябва да живея постоянно със съзнанието, че никой не ме иска. Тук поне мога да се убеждавам, че някой някога ме е желал, дори само по политическа причина.
— Може да ти намерим жених.
— Не мисля, татко. — Сарене поклати глава и седна на стола. — Теорн вече има деца и съпругът ми няма шанс да седне на трона, а това беше единствената причина някой да помисли за женитба с мен. Държавите под деретски контрол не биха се сродили с нас. Така остава само Арелон, а брачният договор ми забранява да се омъжвам отново. Не, наистина няма кой, татко. По-добре да се възползвам от положението си тук. Поне мога да си спечеля уважение, без да се притеснявам как действията ми ще се отразят на брачните перспективи.
— Разбирам — каза баща й. Можеше да долови недоволството в гласа му.
— Татко, нали не трябва да ти напомням да не се тревожиш за мен? Имаме много по-големи проблеми.
— Няма как да не се тревожа за теб. Ти си единствената ми дъщеря.
Сарене поклати глава, решена да смени темата, преди да заплаче. Беше засрамена, че е унищожила идиличната му представа за нея, и се чудеше как да смени темата на разговора.
— Чичо Кайн е тук, в Кае.
Успя. Чу как баща й си поема остро дъх от другата страна на сеона.
— Не искам да чувам името му, Ене.
— Но…
— Не.
Сарене въздъхна.
— Добре, разкажи ми за Фьорден. Какво планира вирнът, според теб?
— Този път наистина нямам представа. — Евънтео позволи да бъде отклонен от темата. — Сигурно е нещо голямо. Навсякъде започват да затварят границите пред търговците ни, а посланиците взеха да изчезват. Замислям се да ги призова обратно.
— Ами шпионите?
— Изчезват почти толкова бързо. Не съм успявал да вкарам някого във Велдинг от месеци. Само Доми знае какво кроят вирнът и гьорните. Изпращането на шпиони във Фьорден тези дни е истинско самоубийство.
— Но го правиш въпреки това — каза тихо Сарене, доловила болката в гласа му.
— Налага се. Това, което открият, може да спаси хиляди, макар че от това не ми става по-леко. Иска ми се да можехме да внедрим някого в Дакор.
— В манастира ли?
— Да — потвърди Евънтео. — Знаем с какво се занимават другите манастири. Ратбор обучава убийци, Фелдор — шпиони, а останалите — войници. Дакор обаче ме притеснява. Чувал съм ужасяващи неща за този манастир. Не мога да повярвам, че някой, дори деретите, са способни на такива неща.
— Това значи ли, че Фьорден се готви за война?
— Не знам. Засега не изглежда, но кой знае. Вирнът може да ни изпрати многонационална армия по всяко време. Малката ми утеха е, че той едва ли знае, че го осъзнаваме. За съжаление това ме поставя в трудна позиция.
— Как така?
В гласа на баща й се усети колебание.
— Ако вирнът обяви свещена война, това ще е краят на Теод. Не можем да устоим на обединените източни страни. Ене, няма да стоя и да гледам как колят хората ми.
— Обмисляш капитулация ли? — ядоса се Сарене.
— Кралят има дълг да закриля народа си. Ако трябва да избирам между обръщане на вярата и унищожение, мисля, че ще трябва да избера покръстването.
— Ще станеш като безгръбначните джиндосци.
— Те са мъдри хора, Сарене — заяви баща й твърдо. — Направиха каквото бе нужно, за да оцелеят.
— Но това значи да се предадеш!
— Значи, че трябва да сторя необходимото. Засега няма да правя нищо. Докато има две нации, които все още се държат, имаме надежда. Но ако Арелон падне, ще бъда принуден да се предам. Не можем да се борим с целия свят. Както една песъчинка не може да се пребори с океана.
— Но… — гласът на Сарене заглъхна. Виждаше затрудненията на баща си. Военната съпротива срещу Фьорден щеше да е напълно безмислена. Обръщане или смърт — и двете бяха неприятни, но покръстването очевидно оставаше логичният избор. Един вътрешен глас я убеждаваше, че смъртта си струва, ако би доказала, че истината е по-силна от физическата мощ. Трябваше да се погрижи баща й да не се изправя пред такъв избор. Ако успееше да спре Хратен, можеше да спре и вирна. Поне за известно време.
— Със сигурност оставам, татко — обяви тя.
— Знам, Ене. Ще бъде опасно.
— Разбирам. Но ако Арелон падне, предпочитам да съм мъртва, вместо да гледам какво ще се случва в Теод.
— Внимавай и дръж гьорна под око. О, и ако случайно разбереш защо вирнът потопява корабите на Ядон, ми кажи.
— Какво? — изуми се Сарене.
— Не знаеш ли?
— Какво да знам? — настоя тя.
— Крал Ядон загуби почти цялата си търговска флота. Според официалните доклади това е дело на пирати, останки от флотата на Дрезгавия Дреок. Но според моите информатори е намесен Фьорден.
— Това било значи!
— Кое?
— Преди четири дни бях на бал — обясни Сарене. — Един слуга достави съобщение на краля, което го разстрои сериозно.
— Времевият период съвпада. Аз разбрах преди два дена.
— Защо му е на вирна да потапя мирни търговски съдове? — зачуди се Сарене. — Освен ако… Идос Доми! Ако кралят загуби приходите си, ще е лесно да загуби и трона!
— Верни ли са тези глупости, че титлите са обвързани с парите?
— Напълно. Ядон отнема титлите, ако семействата не могат да поддържат приходите си. Ако загуби собствените си средства, това ще унищожи основата на управлението му. Хратен може да го замени с друг. Човек, който ще по-благосклонен към Шу-Дерет, тогава няма да има нужда от революция.
— Звучи правдоподобно. Ядон сам си го проси, като използва толкова нестабилна система за управление.
— Сигурно е Телрий. Затова е изхарчил толкова пари за бала. Херцогът искаше да демонстрира финансова стабилност. Не бих се учудила, ако е покрил разходите си с планина от фьорденско злато.
— Какво ще правиш?
— Ще го спра — отвърна Сарене. — Въпреки че ми е неприятно. Ядон наистина не ми харесва.
— За жалост явно Хратен ни е избрал съюзниците.
Сарене кимна.
— Оставил ми е Елантрис и Ядон. Незавидна позиция.
— Всички се стараем максимално, като използваме даденото от Доми.
— Говориш като жрец.
— Напоследък намирам причини да се обърна към религията.
Сарене се замисли за момент, преди да отговори.
— Мъдър избор, татко. Ако Доми иска да ни помогне, сега е моментът. Краят на Теод ще е край и на Шу-Корат.
— Може би за известно време — отвърна баща й. — Истината не може да бъде победена. Въпреки че хората го забравят често.


Сарене лежеше в леглото, загасила лампите. Аше висеше в далечния край на стаята, но светлината му бе приглушена, така че изглеждаше като рисунка на аон върху стената.
Разговорът с баща й беше приключил преди час, но последствията щяха да витаят в ума й с месеци. Никога не обмисляше капитулацията, но сега изглеждаше почти неизбежна. Знаеше, че вирнът едва ли ще остави баща й да управлява, дори да смени вярата си. Също така знаеше, че Евънтео с готовност ще даде живота си, за да не страдат поданиците му.
Замисли се за собствения си живот и смесените спомени от Теод. В кралството бяха нещата, които обичаше най-много — баща, брат и майка.
Горите около пристанищната столица Теоин също й бяха скъп спомен. Помнеше как снегът покриваше земята. Една сутрин видя всичко обвито в красив слой лед. Дърветата изглеждаха като блестящи скъпоценности в зимното утро.
Но Теод й напомняше за болката и самотата. За изключването от обществото и униженията, на които я подлагаха мъжете. Още от ранни години бе доказала, че има остър ум и още по-остър език. Двете неща я отличаваха от останалите жени. Не че те не бяха интелигентни, просто бяха достатъчно мъдри да го крият, докато не се омъжат.
Не всички искаха глупави жени, но малцина се чувстваха удобно край някоя, която бе видимо по-умна от тях. Когато Сарене осъзна какво си е причинила, малцината, които можеха да я поискат, бяха вече женени. Тя разбра какво е мнението за нея в двора и се ужаси, когато научи колко й се присмиват. След това ставаше само по-лошо, а тя остаряваше. В земя, където всички бяха сгодени до осемнайсет, тя бе стара мома на двайсет и пет. Висока, суха и сприхава стара мома.
Самообвиненията й бяха прекъснати от шум. Не идваше от коридора или прозореца, а от нейната стая. Тя се надигна със затаен дъх, готова да скочи. След това осъзна, че шумът идва от стената. Намръщи се объркано. От онази страна нямаше никакви стаи. Това беше фасадата на двореца. Прозорецът й гледаше към града.
Шумът не се повтори и Сарене реши, че е нормално изпукване на сградата, и се опита да поспи въпреки тревогите си.


18.

Дилаф изглеждаше някак разсеян, когато влезе през вратата. След това зърна елантрисеца, седящ на стол пред бюрото на Хратен. Шокът почти щеше да го убие.
Хратен се усмихна. Дилаф беше затаил дъх, очите му се пулеха, а лицето придобиваше цвета на бронята на гьорна.
— Хругат Джа! — извика изненадано Дилаф, прибягвайки до фьорденската ругатня.
Хратен сбърчи вежди при това избухване. Не заради обидата, а от смайване, че това са първите думи на Дилаф. Артетът явно наистина бе потънал дълбоко във фьорденската култура.
— Поздрави Дирен, артет. — Хратен посочи към черно-сивото лице на елантрисеца. — И бъди така добър да не използваш името на Джадет като ругатня. Това е един фьорденски навик, който ми се иска да не беше възприемал.
— Елантрисец!
— Да — потвърди Хратен. — Много добре, артет. И не, не можеш да го изгориш на клада.
Хратен се облегна леко назад и се усмихна, докато Дилаф се мръщеше на елантрисеца. Беше го извикал, знаейки напълно каква реакция ще получи, и се чувстваше малко виновен. Това все пак не можеше да му попречи да се наслади на момента.
Накрая Дилаф го изгледа жлъчно, макар че бързо маскира погледа си с трудно наложено подчинение.
— Защо той е тук, хроден?
— Реших, че ще е добре да опознаем лицето на врага, артет. — Хратен се надигна и отиде до уплашения елантрисец. Естествено, двамата жреци говореха на фьорденски. Мъжът ги гледаше объркано, а в очите му се мяркаше животински страх.
Хратен клекна и огледа демона си.
— Дилаф, всичките ли са плешиви? — попита той заинтригувано.
— В началото не — отвърна артетът кисело. — Имат си коса, когато коратските кучета ги подготвят за влизане в града. Кожата също е по-бледа.
Хратен посегна и докосна бузата на мъжа. Кожата му беше груба и грапава.
Елантрисецът го гледаше уплашено.
— Тези черни петна са характерни, нали?
— Това е първият знак, хроден — отвърна Дилаф по-спокойно. Или беше свикнал със съществото, или първичният изблик на омраза бе преминал в търпеливо, тлеещо отвращение. — Обикновено се случва през нощта. Когато прокълнатият се събуди, по тялото му има тъмни петна. Кожата им добива сиво-кафяв оттенък след време, като на този тук.
— Като кожата на балсамиран труп — отбеляза Хратен. Беше посещавал няколко пъти университета в Сворден и знаеше, че пазят тела за обучение.
— Много подобно — съгласи се тихо Дилаф. — Кожата не е единственият знак, хроден. Вътрешностите им също са изгнили.
— Откъде знаеш?
— Сърцата им не бият. И умовете им не работят. Има истории от началните дни, преди всички да бъдат хвърлени в града. За няколко месеца изпадат в кома. Едва помръдват и само стенат от болка.
— Болка ли?
— Болката на душите им, които Джадет изгаря — обясни Дилаф. — Натрупва се в тях, докато не погълне съзнанието им. Това е тяхното наказание.
Хратен кимна и загърби елантрисеца.
— Не трябваше да го пипате, хроден — каза Дилаф.
— Нали сам каза, че Джадет ще защити вярващите. Защо да се страхувам?
— Доведохте злото в храма, хроден.
Хратен изсумтя.
— Дилаф, знаеш, че в тази сграда няма нищо свято. В страна, която не се е посветила на Шу-Дерет, не може да се освещава земя.
— Разбира се — съгласи се Дилаф. В очите му се разгаряше възбуда.
Този поглед започна да изнервя Хратен. Може би щеше да е добре да съкрати престоя на артета в тази стая.
— Извиках те, защото искам да направиш приготовленията за литургията довечера. Аз съм зает. Искам да разпитам този елантрисец.
— Както наредите, хроден. — Дилаф продължаваше да гледа към съществото.
— Свободен си, артет — каза твърдо Хратен.
Дилаф изръмжа тихо и излезе от стаята, за да изпълни заръките.
Хратен се обърна към елантрисеца. Съществото не изглеждаше безумно, както твърдеше Дилаф. Капитанът на стражата, който го бе довел, даже бе споменал името му, което намекваше, че може да говори.
— Разбираш ли ме, елантрисецо? — попита Хратен на аонски.
Дирен се сепна, след което кимна.
— Интересно — усмихна се Хратен.
— Какво искате от мен? — попита мъжът.
— Само да отговориш на няколко въпроса. — Хратен отиде до бюрото си и седна. Продължи да изучава съществото с любопитство. Никога не беше виждал подобна болест.
— Имате ли… имате ли храна? — попита елантрисецът. В очите му проблесна дива искра при тези думи.
— Обещавам, че ако отговориш на въпросите ми, ще те върна в Елантрис с кошница, пълна с хляб и сирене.
Това привлече вниманието на елантрисеца и той кимна отривисто.
Значи е гладен. Какво беше казал Дилаф? Че няма сърцебиене? Може би болестта засягаше метаболизма. Сърцата биеха толкова бързо, че бе невъзможно да се долови пулс, и това някак засилваше апетита?
— Дирен, с какво се занимаваше, преди да те хвърлят в града?
— Бях селянин, милорд. Работех в плантация Аор.
— От колко време си елантрисец?
— Вкараха ме през есента — отвърна Дирен. — Седем месеца? Осем? Вече не броя…
Значи предположението на Дилаф, че съществата изпадаха в кома след няколко месеца, беше неправилно. Хратен се замисли каква ли полезна информация можеше да извлече от този мъж.
— Как е в Елантрис? — попита жрецът.
— Ужасно, милорд. — Дирен сведе поглед — Има банди. Ако навлезеш в територията им, те гонят и може да те наранят. Никой не го обяснява на новодошлите. Ако си невнимателен, може да се озовеш на пазара… Това е лошо. А има и нова банда. Така казаха някои познати. Четвърта банда, по-могъща от останалите.
Банди. Това намекваше за поне примитивно общество. Хратен се намръщи. Ако бандите наистина бяха толкова жестоки, може би можеше да ги използва като пример за свракис пред последователите си. Но докато говореше с послушния Дирен, той реши, че е по-добре да ги заклеймява от разстояние. Ако част от елантрисците бяха безобидни като това същество, жителите на Кае щяха да се разочароват от подобни демони.
С напредването на разпита Хратен осъзна, че Дирен не знае много повече. Не можеше да обясни какво е шаод, защото му се бе случил през нощта. Твърдеше, че е мъртъв, каквото и да значеше това, и че раните му не заздравяват. Дори показа на Хратен няколко охлузвания. Раната не кървеше и Хратен реши, че кожата просто не е зараснала добре.
Дирен не знаеше нищо за елантриската магия. Твърдеше, че е виждал как другите правят магически рисунки във въздуха, но нямаше понятие как. Знаеше само, че е гладен, много гладен. Повтори това на няколко пъти, както и че се бои от бандите.
Хратен беше доволен, че е научил това, което искаше. Елантрис беше жестоко място, но разочароващо с човешките си методи. Той повика капитана на стражата.
Мъжът влезе и се поклони сервилно. Носеше дебели ръкавици и изръчка елантрисеца от стола му с дълга пръчка. Капитанът прие нетърпеливо кесията с монети и обеща на Хратен, че ще купи на съществото кошница с храна. След това подкара затворника си през вратата, разминавайки се с Дилаф. Артетът изгледа разочаровано как плячката му си заминава.
— Всичко готово ли е? — попита Хратен.
— Да, хроден. Хората вече започнаха да пристигат.
— Добре. — Хратен се облегна назад и сплете пръсти замислено.
— Нещо притеснява ли ви, хроден?
Гьорнът поклати глава.
— Просто планирам тазвечерната проповед. Мисля, че е време за следващата стъпка от плана ни.
— Следващата стъпка ли, хроден?
Хратен кимна.
— Мисля, че вече установихме позицията си към Елантрис. Хората винаги ще намерят демони около себе си, особено ако им дадеш необходимата мотивация.
— Да, хроден.
— Артет, не забравяй, че нашата омраза има цел.
— Тя обединява последователите ни и им дава общ враг.
— Точно така. — Хратен облегна лакти на бюрото. — Но има и друга цел. Не по-малко важна. След като дадохме на хората нещо за мразене, трябва да изградим връзка между Елантрис и нашите врагове.
— Шу-Корат — усмихна се зловещо Дилаф.
— Отново си прав. Коратските жреци подготвят новите елантрисци. Те са в основата на милостта, която тази страна оказва на падналите богове. Ако намекнем, че коратската толерантност прави от жреците симпатизанти, омразата на хората към Елантрис ще се пренасочи към Шу-Корат. Техните жреци ще имат два варианта. Или да приемат нашите обвинения, или да се присъединят към нас срещу Елантрис. Ако изберат първото, народът ще се обърне срещу тях. Ако направят второто, ще попаднат под теологичния ни контрол. След това с няколко прости трика ще ги накараме да се изложат, така ще изглеждат безсилни и незначителни.
— Чудесно — каза Дилаф. — Но ще стане ли достатъчно бързо? Имаме толкова малко време.
Хратен се сепна и изгледа усмихнатия артет. Откъде знаеше за крайния срок? Нямаше как, сигурно просто предполагаше.
— Ще се получи. Монархията е нестабилна, а религията разклатена и хората търсят ново водачество. Шу-Дерет ще е като скала сред подвижните пясъци.
— Чудесна аналогия, хроден.
Хратен не можеше да разбере дали Дилаф му се подиграва, или говори сериозно.
— Артет, имам задача за теб. Искам ти да направиш връзката на днешната литургия. Да настроиш хората срещу Шу-Корат.
— Няма ли да го сторите вие?
— Аз ще говоря втори и ще им предложа логика. Ти разпалваш страстите, а недоверието към Шу-Корат трябва да се зароди в сърцата им.
Дилаф кимна и наведе глава в знак, че приема задачата. Хратен махна с ръка, показвайки, че разговорът е приключил, и артетът отстъпи, като затвори вратата зад себе си.


Дилаф говореше с характерния си фанатизъм. Бе се покачил на подиум извън храма, защото вече се събираха твърде много хора. Топлите пролетни вечери бяха подходящи за подобни прояви, а залезът и факлите създаваха чудесна комбинация от светлина и сянка.
Хората го слушаха напрегнато, макар че често се повтаряше. Хратен се подготвяше за службите с часове, като смесваше внимателно повторението за затвърждаване и оригиналността за поддържане на интереса.
Дилаф пък просто говореше. Нямаше значение, че повтаря все същите заклеймявания към Елантрис и монотонните възхвали на империята на Джадет. Хората го слушаха. След първата седмица Хратен успя да заглуши собствената си завист и я замени с гордост.
Докато слушаше проповедта на артета, той се поздрави за неговата ефективност.
Дилаф се придържаше към указанията му. Започна с нормалните хули към Елантрис, после смело започна да сипе обвинения към Шу-Корат. Тълпата се водеше по него и позволяваше емоциите й да бъдат пренасочени. Всичко се развиваше по плана на Хратен, нямаше нужда да изпитва завист. Гневът на артета бе като река, отклонена от Хратен към тълпата. Дилаф имаше талант, но Хратен бе майсторът зад него.
Поне така си мислеше, докато артетът не го изненада. Церемонията се развиваше добре и гневът на Дилаф насаждаше у тълпата омраза към всичко коратско. Но това се промени, когато Дилаф се върна отново на Елантрис. В началото Хратен не се усети. Дилаф имаше навика да се отплесва в проповедите.
— Внимавайте! — извика внезапно Дилаф. — Вижте свракис! Вижте очите му и намерете форма за вашата омраза! Разпалете огъня на Джадет, който гори във всички ви!
Хратен се смрази. Дилаф махна към единия край на сцената, където внезапно лумнаха две факли. Елантрисецът Дирен беше вързан за кол и стоеше с наведена глава. По лицето му имаше нови рани.
— Вижте врага! — изпищя Дилаф. — Вижте го! Той не кърви! Във вените му няма кръв, а сърцето в гърдите не бие. Нали философът Грондкест казва, че хората са равни, защото всички са свързани от кръвта? Ами тези, които нямат кръв? Как да ги наречем?
— Демони! — извика някой от тълпата.
— Дяволи!
— Свракис! — изкрещя Дилаф.
Хората се разпалиха и започнаха да крещят обвинения към окаяната жертва. Елантрисецът изпищя диво, животински. Нещо в него се беше променило. При разговора с Хратен отговорите му бяха неохотни, но ясни. Сега в очите нямаше разум, а само болка. Гласът му стигна до Хратен през виковете на тълпата.
— Унищожете ме! — молеше съществото. — Спрете болката! Унищожете ме!
Гласът изтръгна Хратен от вцепенението. Мигновено осъзна нещо: не можеше да позволи на Дилаф да убие този елантрисец пред публиката. Веднага си представи как тълпата ще се разбеснее и ще изгори създанието в пристъп на масова ярост. Това щеше да провали всичко. Ядон не би позволил публична екзекуция, дори когато жертвата бе от Елантрис. Миришеше твърде много на хаоса отпреди десет години, който беше съборил предишното управление.
Хратен седеше отстрани на подиума заедно с другите жреци. Тълпата напираше към сцената, а Дилаф стоеше отпред, разперил ръце.
— Трябва да бъдат унищожени! — пищеше артетът. — Всичките! Пречистени от свещения огън!
Хратен скочи на подиума.
— И така ще стане! — извика той, прекъсвайки дребния жрец.
Дилаф млъкна. Обърна се и кимна към един от другите свещеници, който държеше факла. Сигурно си мислеше, че Хратен не може да попречи на екзекуцията, без да подрони собствения си авторитет пред тълпата.
„Не и този път, артет. Няма да ти позволя да правиш, каквото си искаш.“
Не можеше да противоречи на Дилаф, защото иначе щеше да покаже, че в редиците им има разцепление.
Но можеше да изопачи думите му. А това беше една от основните му специалности.
— Но с какво ще помогне това? — извика той, опитвайки да заглуши шумната тълпа. Хората се бутаха напред в очакване на екзекуцията и сипеха проклятия по елантрисеца.
Хратен стисна зъби, избута Дилаф и взе факлата от ръцете на другия жрец. Чу как Дилаф изсъска раздразнено, но не му обърна внимание. Ако не овладееше тълпата, тя щеше да се втурне и да се разправи лично с елантрисеца.
Хратен протегна факлата и започна да я размахва ритмично, карайки хората да вият от удоволствие.
Постепенно между виковете започна да настъпва тишина.
— Пак ви питам, хора! — извика той, когато тълпата замълча, подготвяйки се за нов крясък.
Хората се заковаха.
— Какво добро ще ни донесе убийството на това същество?
— Това е демон! — изкрещя някой от тълпата.
— Да! — съгласи се Хратен. — Но вече е измъчен. Лично Джадет го е проклел. Чуйте как моли за смъртта си! Това ли искате да направим? Да изпълним желанието му?
Хратен изчака напрегнато. Някои от хората викаха по навик, но други се замисляха. Настъпи объркване и част от напрежението се стопи.
— Свракисите са наши врагове — заговори той овладяно, а гласът му доби твърдост, вместо плам. Думите му продължиха да успокояват тълпата. — Но не е наша работа да ги наказваме. Това е дело на Джадет! Ние имаме други задачи. Това същество, този демон е нещото, към което коратските свещеници настояват да изпитвате жалост! Чудите се защо Арелон е беден в сравнение с източните нации? Заради коратските глупости. Затова ви липсват богатствата и благополучието на Джиндо и Сворден. Коратите са твърде благи. Не е наша работа да унищожим това същество, но не е наша работа и да се грижим за него! Не трябва да ги съжаляваме и да ги търпим да живеят в толкова величествен и богат град като Елантрис.
Хратен загаси факлата и махна на жреца да стори същото с онези, осветяващи бедния елантрисец. Светлината изчезна, съществото се скри от поглед и тълпата почна да се укротява.
— Запомнете — продължи гьорнът. — Коратите се грижат за елантрисците. Дори сега се дърпат, когато ги попитате дали тези създания са демони. Страх ги е, че градът ще се върне към старата си слава, но ние знаем. Знаем, че Джадет ги е прокълнал. Няма милост за прокълнатите! Шу-Корат е причина за вашите беди. Религията поддържа и закриля Елантрис. Няма да се отървете от проклятието, докато коратските жреци имат власт в Арелон. Затова вървете! Кажете на приятелите си какво научихте и ги накарайте да отрекат коратската ерес!
Настъпи тишина. Хората завикаха одобрително, насочили недоволството си в друга посока. Хратен ги гледаше внимателно, докато не започнаха да се разпръсват. Омразата им почти бе преминала. Хратен въздъхна с облекчение. Нямаше да има нощни нападения над коратски жреци и храмове. Речта на Дилаф беше твърде бърза и страстна, за да нанесе трайни щети. Беше успял да предотврати бедствието.
Хратен се обърна и погледна към Дилаф. Артетът бе слязъл от сцената, щом изгуби контрол, и сега гледаше как тълпата се разотива с видим гняв.
Искаше да превърне всички в яростни фанатици по свое подобие. Но омразата им щеше да премине бързо, беше моментна. Хората имаха нужда от повече. Трябваше им знание, не само истерия.
— Артет — повика го Хратен сурово. — Трябва да поговорим.
Жрецът сведе гневния си поглед и кимна. Елантрисецът продължаваше да пищи за смърт. Хратен махна на двама други свещеници.
— Вземете създанието и елате в градината.
Сетне се обърна към Дилаф и кимна към портата в дъното на деретския храм. Артетът се подчини и тръгна към градината. Хратен го последва, подминавайки объркания капитан на стражата.
— Милорд? — обади се мъжът. — Младият жрец ме настигна, преди да се върна в града. Каза, че искате съществото обратно. Сгреших ли?
— Няма нищо — отвърна учтиво Хратен. — Връщай се на служба. Ние ще се погрижим за елантрисеца.


Елантрисецът посрещна пламъците с желание въпреки ужасната болка, която сигурно причиняваха. Дилаф стоеше отстрани и гледаше трескаво, макар ръката на Хратен да бе пуснала факлата върху полятото с масло същество.
Хратен гледаше как мъжът гори, а болезнените крясъци постепенно бяха заглушени от бушуващия огън. Тялото гореше лесно, твърде лесно.
Гьорнът почувства лека вина, че е предал Дирен, макар да бе глупаво. Елантрисецът може би не беше дявол, но със сигурност бе прокълнат от Джадет. Хратен не му дължеше нищо.
Въпреки това съжаляваше, че изгаря съществото. За нещастие побоят на Дилаф явно го бе подлудил и нямаше как да го върнат в града в това състояние. Пламъците бяха единственият избор.
Хратен гледаше очите на клетника, докато огънят не го погълна напълно.
— Пламтящият огън на недоволството на Джадет ще ги прочисти — прошепна Дилаф, цитирайки „До-Дерет“.
— Само Джадет може да съди, чрез единствения си слуга, вирн — отвърна Хратен с друг пасаж от същата книга. — Не трябваше да ме принуждаваш да убивам това същество.
— Беше неизбежно — заяви Дилаф. — Всички трябва да се преклонят пред волята на Джадет, а той повелява Елантрис да изгори. Просто следвах съдбата.
— Почти изтърва тълпата от контрол с крясъците си, артете — озъби се Хратен. — Бунтът трябва да бъде внимателно планиран и изпълнен, иначе ще се обърне срещу създателите си, а не само срещу враговете им.
— Аз… увлякох се. Но убийството на един елантрисец нямаше да предизвика безредици.
— Не знаеш това. А и какво щяхме да правим с Ядон?
— Че той защо би бил против? — учуди се Дилаф. — Според собствените му заповеди избягалите елантрисци могат да бъдат изгаряни. Никога не би се застъпил за тях.
— Но може да се опълчи срещу нас! Не биваше да показваш това същество на службата.
— Хората заслужават да знаят какво трябва да мразят.
— Хората още не са готови — скастри го сурово Хратен. — Трябва да държим омразата им под контрол. Ако започнат безредици в града, Ядон ще спре проповедите ни.
Дилаф присви очи.
— Говорите като че ли опитвате да избегнете неизбежното, хроден. Вие подклаждате омраза, нима ще отречете отговорността си за смъртта, която тя ще предизвика? Омразата и недоволството не могат да останат под контрол за дълго, все някъде ще намерят отдушник.
— Но това ще стане, когато поискам аз — заяви студено Хратен. — Наясно съм с отговорността, артет, макар да се съмнявам дали ти я разбираш. Преди малко каза, че убийството на този елантрисец е по волята на Джадет, а ти просто си следвал съдбата, извивайки ми ръцете. Е, кое ще е вярно? Смъртта, която ще предизвикам, мое дело ли ще е, или Божия воля? Как ти ще си невинен служител, а аз трябва да поема пълна отговорност за жителите на този град?
Дилаф издиша шумно. Знаеше, че е победен. Поклони се учтиво и влезе в храма.
Хратен го изгледа с нарастващ гняв. Действията на Дилаф бяха глупави и импулсивни. Дали се опитваше да подрони властта на Хратен, или просто действаше с фанатична страст? Ако беше второто, то безредиците бяха по вина на Хратен. Точно той се чувстваше горд по-рано колко полезен инструмент е създал от Дилаф.
Гьорнът поклати глава и въздъхна. Тази вечер бе победил, но напрежението между двамата растеше. Не можеха да си позволят открити спорове. Слуховете за разцепление сред деретите щяха да подронят авторитета им.
Даде си сметка обаче, че трябва да предприеме нещо за артета. Дилаф започваше да се превръща в пречка.
Взе решение и се приготви да тръгва. Очите му попаднаха на овъглените останки на елантрисеца. Не можа да удържи потръпването.
Доброволното приемане на пламъците връщаше някои спомени, които отдавна се бе опитал да прогони. Спомени за болка, жертва и смърт.
Спомени за Дакор.
Той загърби изпепелените кости и влезе в храма. Имаше още работа тази вечер.


Сеонът се издигна от кутията си, подчинявайки се на командата на Хратен. Гьорнът се смъмри наум. Използваше създанието за втори път в рамките на седмица. Не биваше да разчита прекалено на сеона. Но нямаше друг начин да изпълни целта си. Дилаф беше прав: времето беше оскъдно. Беше прекарал две седмици в Арелон, както и една преди това в път. Оставаха му само седемдесет дни и въпреки числеността на тълпата тази вечер бе покръстил съвсем малка част от нацията.
Само един факт му даваше надежда. Арелонската аристокрация беше концентрирана в Кае. Да се стои извън двора, бе политическо самоубийство. Ядон даваше и взимаше титлите с охота и аристокрацията трябваше да се върти около него, за да поддържа позициите си. Вирн нямаше да се интересува дали Хратен е покръстил населението. Ако аристокрацията се преклонеше, държавата щеше да се смята за деретска.
Гьорнът имаше шанс, но го чакаше много работа. Мъжът, на когото се обаждаше, имаше важна задача. Той не беше гьорн, което правеше употребата на сеон доста необичайна. Но пък вирнът не беше забранил изрично свързването с други хора и Хратен действаше рационално.
Сеонът се задейства и скоро в светлината му се появи ушатото мише лице на Фортон.
— Кой е? — попита мъжът на фьорденски диалект, който се употребяваше в Хровел.
— Аз съм, Фортон.
— Милорд Хратен? — възкликна изненадано събеседникът му. — Милорд, отдавна не сме се чували.
— Знам, Фортон. Добре ли си?
Мъжът се засмя, но смехът му бързо премина в хриптене. Фортон имаше хронична кашлица, причинена според Хратен от различните вещества, които обичаше да пуши.
— Разбира се, милорд — отвърна Фортон и се изкашля. — Кога не съм бил добре?
Фортон винаги беше доволен от живота, вероятно точно заради различните вещества, които пушеше.
— Какво да направя за вас?
— Имам нужда от един от твоите еликсири.
— Разбира се, разбира се. С какви свойства да е?
Хратен се усмихна. Фортон беше несравним гений и затова бе склонен да търпи ексцентричността му. Мъжът не само имаше сеон, но и беше страстен последовател на мистериите — дегенерирала форма на джескерската религия, срещана в провинциалните райони. Хровел беше официално деретски, но по-голямата част от страната беше пълна с примитивни малки селца, които се контролираха трудно.
Много от селяните участваха с еднакъв устрем в деретските служби и в среднощните церемонии на мистериите. Самият Фортон беше мистик, но винаги се правеше на истински дерет, когато говореше с Хратен.
Гьорнът обясни какво иска и Фортон го повтори. Мъжът беше често дрогиран, но имаше талант в смесването на отвари, отрови и еликсири. Хратен не познаваше втори като него из Сикла. Една от отварите му бе излекувала Хратен, след като веднъж бе отровен от политически съперник. Смяташе се, че за бавнодействащата отрова няма антидот.
— Няма проблем, милорд — обеща Фортон с плътния си диалект. Въпреки че общуваше с хровелци от години, Хратен все още ги разбираше трудно. Беше сигурен, че повечето не подозираха, но във Фьорден съществуваше истинска и чиста форма на езика им.
— Добре.
— Да. Само трябва да смеся две формули, с които вече разполагам — продължи Фортон. — Колко ще ви трябва.
— Поне две дози. Ще ти платя обичайната цена.
— Истинското ми заплащане е знанието, че служа на Джадет — отвърна набожно човекът.
Хратен удържа пристъпа на смях. Знаеше, че жителите на Хровел са оплетени в мистериите. Бяха неприятна форма на вероизповедание, смесица от няколко религии с отклонения като жертвоприношения и ритуали за плодовитост, за да ги направят по-привлекателни. Но с Хровел щеше да се занимава друг път. Хората се подчиняваха на вирна и бяха твърде политически незначителни, за да представляват проблем за Фьорден. Разбира се, душите им бяха в сериозна опасност. Джадет не бе склонен да прощава на невежите.
Друг път, повтори си Хратен. Друг път.
— Кога ще ви трябва тази отвара? — попита мъжът.
— В това е проблемът, Фортон. Трябва ми незабавно.
— Къде сте?
— В Арелон.
— Браво. Милорд най-сетне е решил да покръсти тези неверници.
— Да. — Хратен се усмихна леко. — Твърде дълго търпяхме тези арелонци.
— Ваша милост не можеше да е по-далече. Дори да приготвя отварата тази нощ и да я пратя утре, пак ще пътува поне две седмици.
Хратен се намръщи, но нямаше друга възможност.
— Действай, Фортон. Ще ти се отплатя за припряността.
— Истинският последовател на Джадет ще стори всичко за империята Му, милорд.
Човекът поне познаваше деретската доктрина.
— Има ли нещо друго, милорд? — попита Фортон и се изкашля леко.
— Не. Захващай се за работа и прати отварата колкото се може по-бързо.
— Да, милорд. Започвам веднага. Търсете ме по всяко време.
Хратен се намръщи. Беше забравил за заблудата. Познанията на Фортон не бяха чак толкова всеобхватни. Той не знаеше, че гьорнът разполага със сеон, и си мислеше, че Хратен се моли на Джадет, а Бог предава думите му чрез създанията. Сякаш Бог Джадет се занимаваше с пощенски услуги.
— Лека нощ, Фортон. — Хратен прикри недоволството в гласа си.
Фортон беше наркоман, еретик и лицемер, но си оставаше безценен източник. Гьорнът беше решил отдавна, че щом Джадет търпи слугите му да използват сеони, не би възразил и ако Хратен използва хора като Фортон.
Все пак Джадет бе създал всички хора, дори еретиците.


19.

Град Елантрис сияеше ослепително. Самите камъни светеха, сякаш в тях гореше огън. Рухналите куполи бяха възстановени, а гладката им повърхност лъщеше. Заострените им върхове пробождаха въздуха като лъчи светлина. Стената вече не беше преграда, защото портите бяха постоянно отворени. Тя служеше не за защита, а за основа. Беше част от града, неделим елемент, без който Елантрис нямаше да бъде цял.
Сред цялото това великолепие се движеха елантрисците. Телата им сияеха със същата вътрешна светлина като града. Кожата им беше бледосребърна. Не металическа, а… чиста. Косата им беше бяла, но не износеното сиво-жълтеникаво на старостта. По-скоро ослепителното бяло на нажежен метал, без примеси, могъща и сияйна белота.
Походката им също бе зашеметяваща. Жителите се движеха из своя град със съзнанието за пълен контрол. Мъжете бяха симпатични и високи, дори ниските. Жените бяха неотразимо красиви, дори по-пълните. Движеха се, без да бързат, и поздравяваха минувачите. Въпреки това излъчваха мощ. Тя струеше от очите и движенията им. Лесно се разбираше защо тези създания са почитани като богове.
Нямаше как да се сбъркат и аоните. Древните символи покриваха града: бяха издълбани в стените, нарисувани по врати и табели. Някои бяха просто знаци, а не руни с магическо приложение. Други очевидно имаха енергия. Из целия град бяха разпръснати метални плочи, гравирани с аона Тия. Често гражданите заставаха до някоя от тях и докосваха символа с ръка. Тялото им проблясваше и изчезваше с ярка светлина, пренесено в друг край на града.
Сред цялото това великолепие се движеше едно семейство от Кае. Дрехите им бяха богати, речта изискана, но кожата им не светеше. В града имаше и други обикновени хора. Не чак толкова, колкото елантрисците, но все пак достатъчно. Това успокояваше момчето и му даваше усещане за нещо познато.
Бащата го носеше, държеше го здраво и се оглеждаше недоверчиво. Не всички обожаваха елантрисците, някои изпитваха подозрения. Майката стискаше ръката на съпруга си с напрегнати пръсти. Никога не бе идвала в Елантрис, макар да живееше в Кае от десетина години. За разлика от бащата тя бе по-скоро нервна, отколкото недоверчива. Боеше се за раната на сина си като всяка майка, чието дете е на прага на смъртта.
Внезапно момчето усети болка в крака. Беше изгаряща и ослепителна, идваше от инфектираната рана и строшената бедрена кост. Беше паднало от високо и кракът му се бе счупил с такъв пукот, че костта бе разкъсала кожата и се бе подала навън.
Баща му бе наел най-добрите лекари, но те не можаха да спрат инфекцията. Наместиха костта, доколкото можаха, при все че бе счупена на поне десетина места. Дори без инфекцията момчето щеше да куца до края на живота си. След инфекцията… оставаше само ампутация. Докторите дори се бояха, че е късно и за тази мярка. Раната беше доста високо и инфекцията сигурно се бе разпространила в тялото. Бащата бе поискал да му кажат истината.
Знаеше, че синът му умира. Затова бе дошъл в Елантрис въпреки недоверието към боговете, което изпитваше цял живот.
Занесоха момчето в една сграда с купол. То почти забрави болката, когато портите се отвориха навътре безшумно, сами. Баща му спря на прага, сякаш премисляше действията си, но майката го задърпа настойчиво. Мъжът кимна, сведе глава и влезе.
От аоните по стените бликаше светлина. Приближи се жена с дълга бяла коса и окуражително усмихнато сребърно лице. Тя не обърна внимание на недоверчивия баща и пое детето със съчувствие. Положи го на меко легло и протегна ръка над него, а дългият й показалец посочи към нищото.
Жената задвижи бавно ръка и въздухът засвети. Зад пръста й се появяваше светлина. Беше като пукнатина във въздуха, която сияеше с наситена енергия. Сякаш река от светлина се опитваше да проникне през малката цепнатина. Момчето усещаше как енергията напира да се освободи, но това бе позволено само на малка част от нея. Беше толкова ослепителна, че едва различаваше нещо друго.
Жената продължи внимателно да движи пръста си и довърши аона Йен. Но символът беше по-сложен. В сърцевината бе познатият аон за лекуване, но отстрани имаше още линии и извивки. Момчето сбърчи вежди. Беше научило аоните и му се струваше странно, че тази жена внася толкова драстични промени в рисунъка им.
Красивата жена добави последните щрихи и аонът засия още по-наситено. Момчето усети изгаряща топлина, първо в крака, а после и в тялото. Започна да пищи, но внезапно светлината изчезна. То отвори очи изненадано. Образът на аона все още блестеше в ума му. Примигна и погледна надолу.
Раната беше изчезнала. Нямаше дори белег.
Но все още изпитваше болка. Тя го прогаряше така, че чак душата му трепереше. Трябваше да е изчезнала, но все още бе тук.
— Почивай, малкият — каза жената с топъл глас и го побутна назад.
Майка му плачеше от щастие и дори баща му изглеждаше доволен. Момчето искаше да им изкрещи, че нещо не е наред. Кракът му не бе излекуван. Болката все още присъстваше.
Не! Нещо не е наред! Но не можеше. Не можеше да говори…


— Не! — извика Раоден и се надигна внезапно. Примигна няколко пъти объркан в тъмното. Пое си дълбоко дъх и докосна главата си. Болката си стоеше. Беше толкова силна, че вече влияеше и на сънищата му. Имаше десетина дребни охлузвания и натъртвания, въпреки че бе в Елантрис от само три седмици. Усещаше ясно всяка една от тях, а всичките заедно организираха могъща атака срещу разума му.
Раоден изстена, наведе се напред и стисна крака, борейки се с болката.
Тялото му вече не се потеше, но усещаше, че трепери. Стисна силно зъби срещу настъпващата агония. Постепенно и мъчително започна да си възвръща самоконтрола. Отблъсна болката и успокои измъченото си тяло. Накрая спусна крака и се изправи.
Ставаше все по-зле. Знаеше, че не би трябвало да е чак така. Все пак не бе изкарал в Елантрис и месец. Освен това останалите обясняваха, че болката е стабилна, а при него идваше на вълни. Винаги готова да го връхлети в момент на слабост.
Раоден въздъхна и отвори вратата на стаята си. Все още му бе странно, че елантрисците трябва да спят. Сърцата им не биеха и нямаха потребност да дишат. За какво им беше да спят? Другите не можеха да отговорят. Истинските експерти бяха загинали преди десет години.
Затова Раоден спеше и сънуваше. Беше на осем, когато счупи крака си. Баща му не искаше да го води в града. Ядон таеше подозрения към Елантрис още преди реод. Но майка му, която бе починала преди дванайсет години, бе настояла.
Като дете не бе осъзнал колко близо е бил до смъртта. Но бе усетил болката и красивия покой на премахването й. Помнеше красотата на града и обитателите му. Ядон се бе изказал остро за Елантрис на връщане и Раоден бе оспорил думите му разпалено.
Това беше първият път, когато бе се противопоставил на баща си. След това имаше безброй случаи.
Раоден влезе в главната зала на храма, а Сейолин напусна поста си пред покоите му и застана зад него. През последната седмица войникът бе събрал група доброволци и бе формирал стражеви отряд.
— Сейолин, знаеш, че съм поласкан от вниманието — каза Раоден. — Но наистина ли е необходимо?
— Лордовете имат нужда от почетна стража, лорд Дух — отвърна войникът. — Не е правилно да се разхождате сам.
— Аз не съм лорд, Сейолин — възрази Раоден. — Просто съм водач. В Елантрис няма благородници.
— Разбирам, милорд — кимна Сейолин, без да вижда парадокса в думите си. — Но градът е опасен.
— Както кажеш, Сейолин. Как върви сеитбата?
— Галадон свърши с оранта. Вече е организирал хора за сеитбата.
— Не трябваше да спя толкова. — Раоден погледна през прозореца и се увери колко се е вдигнало слънцето. Излезе от сградата, следван от Сейолин, и тръгна по калдъръмената пътечка към градината. Кахар и хората му бяха почистили камъните, а Дахад, един от мъжете на Таан, бе използвал познанията си, за да ги пренареди.
Сеитбата беше в разгара си. Галадон надзираваше работата внимателно, а острият му език бързо посочваше всяка грешка. Въпреки това дуладелецът изглеждаше странно спокоен. Някои хора се занимаваха със земеделие, защото нямаха избор, но Галадон явно наистина изпитваше наслада.
Раоден помнеше ясно първия ден, когато го бе изкушил със сушеното месо. Тогава болката на приятеля му бе едва контролирана. Принцът се бе уплашил от дуладелеца на няколко пъти през първите дни.
Сега това бе изчезнало. Раоден го виждаше в очите и стойката му. Галадон бе открил „тайната“, както казваше Кахар. Отново се бе взел в ръце. Сега Раоден трябваше да се бои само за себе си.
Теориите му работеха по-добре от очакваното, но се отразяваха благотворно на всички други, освен на него. Беше дал цел и покой на десетките хора, които го следваха, но не можеше да го стори и за себе си. Болката все още го изгаряше. Изтезаваше го всяка сутрин, щом станеше, и оставаше с него през целия ден. Имаше повече цели от всеки друг и бе твърдо решен да успее да въздигне Елантрис отново. Дните му бяха наситени с работа и нямаше време да се самосъжалява. Но при него не се получаваше. Болката продължаваше да се натрупва.
— Милорд, внимавайте! — изкрещя Сейолин.
Раоден подскочи и се обърна към ръмжащия, гол до кръста елантрисец, който налиташе в тъмния коридор. Принцът едва успя да отстъпи назад, когато дивакът замахна с ръждиво желязо към главата му.
Отнякъде изсвистя стомана и мечът на Сейолин парира удара. Нападателят се обърна към новия си враг. Ала движенията му бяха твърде бавни. Опитната ръка на Сейолин го промуши право в гърдите. Войникът знаеше, че подобна рана не би спряла елантрисец, затова замахна мощно и отсече главата на нападателя.
Нямаше кръв.
Трупът се свлече на земята, а Сейолин поздрави Раоден с меча си и се усмихна с беззъбата си уста. След това се обърна срещу групата диваци, които нахлуваха от близката улица.
Раоден залитна назад.
— Сейолин, не! Твърде много са!
За щастие хората на Сейолин бяха чули глъчката. Само след секунди Даше и трима други се присъединиха, за да отблъснат атаката. Биеха се в редица, за да блокират пътя към градината, и действаха с координацията на обучени войници.
Хората на Шаор бяха повече, но гневът им не можеше да се мери с бойните умения. Те нападаха поединично и бързо биваха посечени. Битката приключи след миг и оцелелите нападатели се разбягаха.
Сейолин почисти острието си внимателно, след което заедно с другите отдаде чест на Раоден.
Цялото сражение бе протекло толкова бързо, че принцът още не се бе осъзнал.
— Добра работа — каза само той.
Отстрани се чу изръмжаване. Галадон бе коленичил до обезглавеното тяло на първия нападател.
— Сигурно са чули, че имаме царевица — каза дуладелецът. — Горките руло.
Раоден кимна тъжно, взрян в повалените диваци. Четирима лежаха на земята и стискаха раните си, които щяха да са фатални, ако не бяха елантрисци. В момента само ги караха да стенат измъчено. Раоден почувства познато пробождане. Познаваше тази болка.
— Това не може да продължава — заяви тихо той.
— Не виждам как ще го спреш, суле — изсумтя Галадон. — Това са хора на Шаор. Дори той не може да ги контролира напълно.
Раоден поклати глава.
— Няма да спася жителите на Елантрис, за да се избиват по цял ден. Няма да изградя общество, основно на смъртта. Последователите на Шаор може да са забравили, че са хора, но аз не съм.
Галадон се намръщи.
— С Карата и Аанден имаше късмет. Шаор е друг случай, суле. У тези мъже не е останала и частица човечност. Не можеш да се разбереш с тях.
— Значи ще трябва да им върна разсъдъка — реши Раоден.
— И как ще го направиш, суле?
— Ще намеря начин.
Принцът коленичи до един от ранените. Стори му се, че го е срещал наскоро. Не беше сигурен, но май беше един от хората на Таан, с които се бяха сблъскали, когато осуети нападението на Даше.
Значи беше вярно. Стомахът на Раоден се сви. Част от последователите на Таан се бяха присъединили към него, но повечето отказаха. Според слуховете мнозина от тях бяха тръгнали към пазарския квартал, за да се влеят в бандата на Шаор. Не беше толкова странно. Все пак бяха следвали очевидно налудничавия Аанден. Обстановката в бандата на Шаор не беше много по-различна.
— Лорд Дух? — обади се колебливо Сейолин. — Какво да правим с тях?
Раоден погледна тъжно към повалените.
— Вече не представляват опасност за нас. Сложете ги при другите.


След успеха с Аанден и присъединяването на част от бандата му Раоден бе започнал нещо, което искаше да стори от самото начало.
Бе започнал да събира падналите елантрисци.
Прибираше ги от улици и канавки. Претърсваше здрави и рухнали сгради, търсеше всеки мъж, жена и дете, които се бяха предали на болката. Градът беше огромен, а хората му малко, но досега бяха открили стотици. Събираха ги във втората почистена от Кахар сграда. Голяма, просторна постройка, която първоначално възнамеряваше да използва за срещи. Хоедите пак щяха да страдат, но така поне нямаше да се валят в мръсотията.
А и нямаше да са сами. Раоден караше хората си да ги посещават. Обикновено имаше поне двамина, които се въртяха край тях, говореха им успокоително и полагаха грижи, доколкото бе възможно. Не беше кой знае какво, а и никой не издържаше за дълго край тях, но Раоден се убеждаваше, че е за добро. Спазваше собствения си съвет и посещаваше залата на падналите поне веднъж на ден. Струваше му се, че хоедите се подобряват. Все още стенеха, ръмжаха или гледаха с празен поглед, но по-шумните се бяха успокоили. Преди в залата се носеха болезнени писъци, а сега само тихи стонове и мърморене.
Раоден вървеше тъжно между тях, докато пренасяха един от посечените диваци.
Прибраха само четиримата ранени. Раоден бе наредил да изгорят обезглавения от Сейолин. По всичко личеше, че елантрисците умираха, когато бъдеха обезглавени. Поне очите им не мърдаха и не опитваха да говорят, щом главата се отделеше от тялото.
Раоден се заслуша в тихото мрънкане на хоедите.
— Красива, преди бях толкова красива…
— Живот, живот, живот, живот, живот…
— О, Доми, къде си? Кога ще се свърши? О, Доми…
Обикновено си налагаше да престане да ги слуша след няколко минути, иначе щяха да го подлудят, или по-лошо, да пробудят собствената му болка. Йен също бе там и се носеше над лежащите тела. Сеонът прекарваше много време в тази стая. Беше странно, но и някак подходящо.
Тъжната група излезе от залата, всеки потънал в собствените си мисли. Раоден зърна дупката в робата на Сейолин и възкликна:
— Ранен си!
— Няма нищо, милорд — отвърна безразлично Сейолин.
— Подобна скромност е чудесна навън, но не и тук. Приеми извиненията ми.
— Милорд — заговори сериозно Сейолин. — Това, че съм елантрисец, ме прави само по-горд от раната. Получих я, защитавайки нашите хора.
Раоден обърна измъчен взор към залата.
— Това те изпраща все по-близо…
— Не, милорд, не мисля така. Тези хора са се предали на болката, защото нямат цел. Мъчението им се дължи на липсата на смисъл да живеят. Тази рана боли, но болката ми напомня, че съм я получил с чест. Не мисля, че това е лошо.
Раоден изгледа стария войник с уважение. Навън човекът сигурно щеше да се пенсионира. В Елантрис изглеждаше като всички останали. Човек можеше да отгатне възрастта му само по мъдростта.
— Говориш мъдро, приятелю — каза Раоден. — Приемам саможертвата ти със смирение.
Разговорът им беше прекъснат от шляпане на крака по паважа. След миг се появи Карата. Краката й бяха омазани със слуз от улицата. Кахар щеше да се ядоса. Бе забравила да се избърше и сега внасяше мръсотия по чистите павета.
На Карата очевидно не й бе до това в момента. Тя огледа бързо групата да се увери, че никой не липсва.
— Чух, че Шаор ни е нападнал. Има ли жертви.
— Петима. Все от техните — отвърна Раоден.
— Трябваше да съм с вас — изруга тя. През последните дни коравата жена надзираваше местенето на нейните хора в района на църквата. Беше се съгласила, че обединената група ще е по-ефективна, а и районът на църквата бе по-чист. Странно, но никога не й бе хрумнала идеята да разчисти двореца. За повечето елантрисци слузта бе неделима част от живота.
— Имаш по-важни задачи — успокои я Раоден. — Пък и нямаше как да знаеш, че Шаор ще атакува.
Карата сви устни недоволно, но продължи с групата без повече приказки.
— Погледни, суле — усмихна се Галадон до него. — Нямаше да повярвам, че е възможно.
Раоден проследи погледа на дуладелеца. Таан беше коленичил на улицата и разглеждаше фреските по една ниска стена с детско изумление. Дебелият бивш барон беше изкарал последната седмица в систематизиране на всяка скулптура, резба и фреска около църквата. Според собствените му думи вече бе открил десетина нови техники. Промените у Таан бяха забележителни, както и липсата на интерес към водачество. Карата все още имаше респект в групата си — бе приела Раоден за началник, но бе запазила голяма част от властта си. От своя страна Таан изобщо се бе отказал да дава заповеди. Беше твърде зает с изследванията си.
Неговите хора, които бяха решили да се присъединят към Раоден, явно нямаха нищо против.
По думите на скулптора около трийсет процента от неговия „двор“ се бяха присламчили на групички към Раоден. Принцът се надяваше, че останалите са избрали да останат самостоятелни. Безпокоеше се при мисълта, че седемдесет процента от многочислената банда са се присъединили към Шаор. Разполагаше с хората на Карата, но нейната група поначало си беше най-малобройната, макар и най-ефективната от трите. Шаор разполагаше с най-много хора, но им липсваше единство и мотивация, за да атакуват останалите. Досега си изкарваха кръвожадността на случайните новодошли.
Но вече не. Раоден не приемаше договорки с диваците и нямаше да им позволи да измъчват невинните. Карата и Сейолин посрещаха всеки новодошъл и го отвеждаха в безопасност при Раоден. Хората на Шаор оставаха на сухо и вероятно нещата щяха да се влошат още повече.
Трябваше да направи нещо с тях. Но това бе проблем за друг ден. За момента възнамеряваше да се върне към проучванията си.
Щом стигнаха до храма, Галадон отново се зае със сеитбата, хората на Сейолин възобновиха патрулите, а Карата реши да се върне в двореца въпреки предишните си протести. Скоро останаха само Раоден и Сейолин.
Заради успиването и битката половината му ден бе минал, така че Раоден се зае решително с проучванията. Галадон се занимаваше с градината, Карата евакуираше двореца, а на него се падаше задачата да научи колкото се може повече за аондор. Все повече се убеждаваше, че древната магия на символите пази тайната за падането на Елантрис.
Пресегна се през отворен прозорец и взе книга от масата в стаята. Досега не беше извлякъл толкова полезна информация, колкото се надяваше. Книгата не беше ръководство с инструкции, а по-скоро обзор на странни и нежелани прояви на аондор. За съжаление беше изключително сложна. В нея се даваха примери какво не би трябвало да се случи, така че Раоден трябваше да прилага реверсивен метод, за да схване логиката.
Засега бе разбрал твърде малко. Очевидно аоните бяха само отправна точка, най-простите фигури, чието начертаване даваше ефект. Точно като разширения лечителски символ от детството му, истинската аондор започваше с базов аон и добавяне на допълнителни символи, предимно точки и черти. Тези допълнения бяха настройки за свиване или увеличаване фокуса на енергията. С подобно рисуване опитният лечител можеше да посочи кой крайник да бъде излекуван, по какъв начин и как точно да бъде отстранена инфекцията.
Колкото повече четеше, толкова повече разбираше, че аоните не са мистични символи. По-скоро бяха като математически изчисления. Всеки елантрисец можеше да рисува аони, потребни бяха само точна ръка и начално познание, но истинските майстори внасяха множество модификации и допълнения около централния аон, бързо и прецизно. За съжаление книгата предполагаше, че читателят има задълбочени познания в аондор, и не се спираше на началните методи. Малкото илюстрации бяха толкова сложни, че Раоден не можеше да каже кой е основният аон, без да погледне в текста.
— Само да беше обяснил какво значи „да се канализира дор“! — възкликна той, изгубил търпение при един особено дразнещ пасаж, в който фразата се повтаряше непрекъснато.
— Дор ли, суле? — обърна се Галадон, отклонявайки внимание от сеитбата. — Звучи като дуладелски термин.
Раоден се надигна. В книгата „дор“ не беше отбелязан с аон, а с фонетична транскрипция. Сякаш наистина думата идваше от чужд език.
— Галадон, прав си! — извика той. — Изобщо не е на аонски.
— Разбира се. Не може да е аон. Има само една гласна.
— Това е доста простичко обяснение, приятелю.
— Но е вярно. Коло?
— Да. Предполагам, че е така — съгласи се Раоден. — Това не е важно. Въпросът е в „дор“. Какво значи тази дума?
— Ами, ако е същата дума, има връзка с джескер.
— Какво общо имат мистериите с това? — попита Раоден подозрително.
— Долокен, суле! — изруга Галадон. — Казах ти, че джескер и мистериите не са едно и също! Това, което в Опелон наричат джескерски мистерии, има по-малко общи неща с дуладелската религия и от Шу-Кесег.
— Разбрах — вдигна ръце Раоден. — Кажи ми за дор.
— Трудно е за обяснение, суле — въздъхна Галадон и се облегна на импровизирания плуг, който се състоеше от кол и няколко камъка. — Дор е невидимата енергия, която е във всичко, но не може да бъде докосната. Не влияе на нищо, но контролира всичко. Защо текат реките?
— Защото водата се притегля надолу, както и всичко останало. Ледът в планините се топи и трябва да отиде някъде.
— Правилно — кимна Галадон. — Но въпросът е друг. Какво кара реките да искат да текат?
— Не знаех, че им е необходима причина.
— Но е така и дор е тяхната мотивация. Според джескер само хората имат способността или проклятието да не виждат дор. Знаеш ли, че ако отгледаш едно птиче без родителите му, в къщата си, то пак ще се научи да лети?
Раоден сви рамене.
— Как се учи, суле? Кой му обяснява?
— Дор ли? — попита колебливо Раоден.
— Точно така.
Раоден се усмихна. Обяснението беше твърде религиозно-мистично, за да е от полза. Но след това се сети за съня си и спомените за отдавнашните събития. Когато лечителката рисуваше аона, сякаш зад пръста й се появяваше цепнатина във въздуха. Раоден все още усещаше хаотичната енергия зад тази цепнатина. Масивната сила, която си пробиваше път чрез аона към него. Искаше да го погълне, да го пречупи, докато не стане част от нея. Внимателно конструираният аон бе канализирал тази енергия в приложима форма, така че да излекува крака на Раоден, а не да го унищожи.
Тази сила си беше реална. Имаше я и в аоните, които рисуваше, макар да бе слаба.
— Това е то… Галадон, ето затова сме още живи!
— Какво се раздрънка, суле? — Галадон вдигна търпеливо поглед от работата си.
— Ето затова продължаваме да живеем, макар телата ни да не работят вече! — развълнува се Раоден. — Не разбираш ли? Ние не ядем, но имаме енергия да се движим. Има някаква връзка между дор и елантрисците. Тя храни телата и ни дава енергия да оцеляваме.
— Но защо не ни дава достатъчно, та сърцата да бият и кожата да не посивява? — попита със съмнение Галадон.
— Защото е съвсем малко — обясни Раоден. — Аондор не работи. Енергията, която е задвижвала града, е намаляла до минимум. Но важното е, че не е изчезнала. Все още можем да рисуваме аони, макар да са слаби и да не правят нищо. Разумът ни продължава да работи, макар че телата са се предали. Просто трябва да намерим начин да върнем пълната й сила.
— О, само това ли? — погледна го насмешливо Галадон. — С други думи, трябва да поправим счупеното.
— Предполагам — отговори сериозно Раоден. — Важното е да осъзнаем, че между нас и дор има връзка. Не само това. Би трябвало да има връзка между самата земя и дор.
Галадон се намръщи.
— Защо мислиш така?
— Защото аондор се е развила само в Арелон. Според текста, колкото повече се отдалечаваш от Елантрис, толкова по-слаба е мощта му. Освен това шаод взима само арелонци. Е, понякога взима и теодци, но само ако по това време живеят в Арелон. Хм, и по някой дуладелец явно.
— Не бях забелязал.
— Има връзка между земята, населението и дор, Галадон. Не съм чувал фьорденец да бъде взет от шаод, без значение колко дълго е живял в Арелон. Дуладелците са смесена раса, наполовина джиндосци, наполовина аонци. Къде се намираше фермата ти.
— В северната част, суле — намръщи се приятеля му.
— Тоест на границата с Арелон — обяви триумфално Раоден. — Има нещо общо със земята и с родството ни.
Галадон сви рамене.
— Може и да има смисъл, но аз съм прост фермер, суле. Какво разбирам от такива работи?
Раоден изсумтя и реши да не реагира на този коментар.
— Но защо? Каква е връзката? Може би фьорденците са прави и наистина Арелон е прокълнат.
— Гради колкото си искаш хипотези, суле — каза Галадон и се обърна, за да възобнови работата си. — Но не виждам никакъв емпиричен материал.
— Добре. Ще спра да правя хипотези веднага щом ми кажеш откъде един прост фермер, знае думата „емпиричен“?
Галадон не отговори, но Раоден бе сигурен, че е чул тихото му кискане.


20.

— Да видим дали ви разбрах, скъпа принцесо — каза Ейхан и вдигна дебелия си пръст. — Искате да помогнем на Ядон? Явно съм много глупав, мислех, че не го харесваме.
— Така е — съгласи се Сарене. — Финансовото подпомагане на краля няма нищо общо с чувствата ни.
— Боя се, че ще трябва да подкрепя Ейхан, принцесо — намеси се Роял, разпервайки ръце. — Каква е тази внезапна промяна? Защо да помагаме на краля точно сега?
Сарене стисна зъби раздразнено. След това зърна блясъка в погледа на стария херцог. Той знаеше. Според слуховете херцогът разполагаше с не по-лоша шпионска мрежа от някои крале. Явно беше наясно какво цели Хратен. Беше задал въпроса не за да я провокира, а за да й даде възможност да обясни. Сарене издиша бавно, благодарна за тактичната намеса.
— Някой потапя корабите на краля — започна тя. — Логиката потвърждава информацията на шпионите на баща ми. Флотата на Дреок Дрезгавия не може да е отговорна за това. Повечето му кораби са били унищожени преди петнайсет години, когато е опитал да превземе Теод. Останалите са се разпилели през годините. Вирнът е заповядал нападенията.
— Добре, по това сме съгласни — кимна Ейхан.
— Също така Фьорден оказва финансова помощ на херцог Телрий — продължи Сарене.
— Нямате доказателства за това, ваше височество — отбеляза Еондел.
— Наистина нямам — призна Сарене и тръгна между столовете по младата пролетна трева. Бяха решили да проведат тази среща в градините на коратския храм в Кае и нямаше маса, която да обикаля. Сарене бе седяла в началото, но в един момент не издържа и стана. Беше й по-лесно да говори права. Знаеше, че е нервен навик, но пък височината й придаваше известен авторитет. — Но логиката го доказва — изтъкна тя. Еондел реагираше добре на всяко нещо, свързано с „логика“. — Всички бяхме на празненството на Телрий миналата седмица. Сигурно е похарчил за този бал повече, отколкото хората изкарват за една година.
— Екстравагантността невинаги е признак на богатство — отбеляза Шуден. — Виждал съм разорени хора, които пилеят последните си пари, за да създадат илюзия, че всичко е наред. — В думите му имаше истина. Присъстващият на тази среща барон Едан правеше точно това.
Сарене се намръщи.
— Направих някои проверки. Тази седмица имах доста свободно време, защото никой не си даде зор за срещата въпреки спешната нужда. — Благородниците не посмяха да я погледнат в очите при тези й думи. Най-сетне бе успяла да ги събере. За съжаление Кайн и Лукел имаха ангажимент и не присъстваха. — Според слуховете през последните две седмици сметките на Телрий са набъбнали драстично. Пратките към Фьорден му носят фантастични печалби, без значение дали праща екзотични подправки или кравешка тор.
— Но херцогът не се е обявил за дерет — посочи Еондел. — Все още ходи на коратските литургии.
Сарене потупа бузата си замислено.
— Ако Телрий демонстрира открито връзки с Фьорден, печалбите му ще бъдат съмнителни. Хратен е твърде ловък, за да действа толкова прозрачно. Много по-умно е Фьорден да остане встрани от херцога, така Телрий ще изглежда религиозно консервативен. А е много по-лесно за един традиционен корат да узурпира трона, отколкото за един дерет.
— Първо ще вземе трона, а после ще изпълни договорката с вирна — съгласи се Роял.
— Точно затова трябва да се погрижим Ядон да почне да печели отново, възможно най-скоро — каза Сарене. — Нацията е в криза. Напълно е възможно Телрий да докара по-големи доходи от Ядон, дори след данъците. Съмнявам се, че кралят ще абдикира. Но ако Телрий направи преврат, останалите благородници може да го подкрепят.
— Какво ще кажеш, Едан? — присмя се Ейхан на нервния барон. — Не само ти може да изгубиш титлата си след няколко месеца. Старият Ядон ще те последва.
— Моля ви, граф Ейхан — намеси се Сарене. — Наш дълг е да не допуснем това да се случи.
— Какво искате да сторим? — попита изнервено Едан. — Да пратим дарове на краля ли? Аз нямам излишни пари.
— Никой няма, Едан — заяви Ейхан и положи ръце на внушителния си търбух. — Ако бяха излишни, нямаше да са ценни, нали?
— Знаеш за какво става дума, Ейхан — сгълча го Роял. — А и принцесата едва ли говори за дарове.
— Всъщност, господа, очаквам предложения. — Сарене разпери ръце. — Аз съм политик, не търговец. Признавам, че съм аматьор в печеленето на пари.
— С дарове няма да стане. — Шуден подпря брадичката си замислено. — Кралят е горд, че е спечелил богатството си с пот, работа и коварство. Няма да приеме подаяния, дори за да запази трона си. Пък и търговците са природно подозрителни към подаръци.
— Може да му кажем истината — предложи Сарене. — Може би тогава ще приеме помощта ни.
— Няма да ни повярва. — Роял поклати побелялата си глава. — Кралят приема нещата буквално, Сарене, дори повече от нашия скъп лорд Еондел. Генералите понякога мислят абстрактно, за да разгадаят замислите на противника. Сериозно се съмнявам Ядон да е имал и една абстрактна мисъл през живота си. Кралят приема нещата за такива, каквито изглеждат, особено ако съвпадат с представите му.
— Точно затова лейди Сарене го заблуди с предполагаемата си липса на разум — съгласи се Шуден. — Той очакваше да е глупава и след като се вписа в представите му, я забрави, въпреки че тя преиграваше ужасно.
Сарене реши да пусне покрай ушите си този коментар.
— Пиратите са нещо познато — взе думата Роял. — Те съпътстват мореплавателната търговия. В известен смисъл всички търговци са пирати. Но в управлението е различно. В очите на Ядон няма смисъл едно кралство да потапя кораби, пълни с ценни стоки. Той никога не би нападнал търговски съд, дори да обяви война. А и според него Арелон и Фьорден са добри приятели. Той първи позволи на деретските жреци да проповядват в Кае и даде на гьорн Хратен всякакви права, достъпни за благородник. Съмнявам се да го убедим, че вирнът се опитва да го свали.
— Може да опитаме да натопим Фьорден — предложи Еондел. — Да стане очевидно, че нападенията са дело на вирна.
— Ще отнеме твърде много време, Еондел. — Ейхан поклати гушите си. — А и Ядон вече няма много кораби. Едва ли ще рискува да ги прати в тези води отново.
Сарене кимна.
— Ще е много трудно да разкрием връзката с вирна. Сигурно използва сворденски кораби за тази задача. Фьорден няма кой знае какъв флот.
— Дреок Дрезгавия не беше ли от Сворден? — намръщи се Еондел.
— Чувал съм, че е от Фьорден — каза Ейхан.
— Не — обади се Роял. — Май беше от аонската раса, нали?
— Както и да е — прекъсна ги Сарене нетърпеливо, опитвайки да върне темата към същността, докато обикаляше градината. — Според лорд Ейхан кралят не би рискувал корабите си отново, но все трябва да ги прати нанякъде.
Ейхан кимна в знак на съгласие.
— Не може да си позволи да спре. Пролетта е много добър сезон за търговия. Хората са търпели цяла зима скучни цветове и още по-скучни роднини. Щом снеговете се стопят, готови са да похарчат малко. Сега цената на боядисаната коприна е най-висока, а това е една от най-хубавите стоки на Ядон.
— Тази нападения са бедствие. Ядон губи не само корабите, а и печалбата, която щеше да натрупа от продажбата на коприна, да не говорим за другите стоки. Много търговци почти се разоряват, защото се презапасяват със стока, която биха продали по-късно.
— Негово величество стана алчен — каза Шуден. — Купуваше все повече кораби и ги тъпчеше с колкото коприна поемат.
— Всички сме алчни, Шуден — отговори Ейхан. — Не забравяй, че твоето семейство натрупа състояние с износ на подправки от Джиндо. Вие дори не пренасяхте стока, просто построихте пътища и събирахте такси от търговците.
— Нека го кажа иначе, лорд Ейхан — поправи се Шуден. — Кралят се остави алчността да го заслепи. Всеки добър търговец трябва да се подготви за бедствия. Никога не изпращай това, което не можеш да си позволиш да загубиш.
— Добре казано — съгласи се Ейхан.
— Както и да е — намеси се Сарене. — Ако кралят е останал само с два кораба, те трябва да донесат солидна печалба.
— „Солидна“ не е точен термин, скъпа — посочи Ейхан. — По-скоро „невероятна“. Нужно е чудо, за да може Ядон да се възстанови от тази катастрофа. Особено преди Телрий да го унижи непоправимо.
— Ами ако сключи споразумение с Теод? — подхвърли Сарене. — Изключително изгоден договор за коприната?
— Може би — сви рамене Ейхан. — Умна идея.
— Но невъзможна — възрази херцог Роял.
— Защо? — настоя Сарене. — Теод може да си го позволи.
— Защото Ядон не би приел никога такъв договор — обясни херцогът. — Той е твърде опитен търговец, за да приеме сделка, която изглежда прекалено добра, за да е реалистична.
— Съгласен съм — кимна Шуден. — Кралят няма да има нещо против да изкара голяма печалба от Теод, но само ако е убеден, че ви прекарва.
Останалите закимаха. Джиндосецът беше най-млад в групата, а бързо доказваше, че е умен поне колкото Роял, ако не и повече. Това, заедно с демонстрираната честност, му носеше репутация, несвойствена за годините му. Човек, който съчетаваше честност и схватливост, наистина имаше голяма сила.
— Трябва да помислим над това допълнително — каза Роял. — Но не твърде дълго. Проблемът трябва да се реши преди плащането на данъците, иначе ще се разправяме с Телрий, а не с Ядон. Колкото и да е лош старият ми приятел, с Телрий ще е по-зле. Особено ако разполага с подкрепата на Фьорден.
— Постъпихте ли както ви посъветвах със сеитбата? — попита Сарене, докато благородниците се готвеха да си тръгват.
— Не беше лесно — призна Ейхан. — Надзирателите и дребните благородници се противопоставиха.
— Но го сторихте.
— Да — потвърди той.
— Както и аз — допълни Роял.
Шуден и Едан кимнаха мълчаливо.
— Започнахме да сеем миналата седмица — обади се Едан. — Кога ще има резултат?
— За ваше добро, милорд, да се надяваме, че в следващите три месеца — каза Сарене.
— Това време е достатъчно, за да се прецени каква ще е реколтата — добави Шуден.
— Все още не разбирам какво значение има дали хората ще мислят, че са свободни, или не — вметна Ейхан. — Количеството на семената е еднакво, така че и реколтата трябва да е същата.
— Ще се изненадате, милорд — обеща Сарене.
— Може ли да тръгваме — попита настойчиво Едан. Все още се дразнеше, че Сарене ръководеше срещите.
— Още нещо, милорди. Имам идея за вдовишкото си изпитание и искам да чуя какво мислите.
Мъжете се размърдаха неловко и се спогледаха неспокойно.
— Стига де — намръщи се Сарене. — Вие сте големи хора. Преодолейте детинския си страх от Елантрис.
— Това е много деликатна тема в Арелон, милейди — каза Шуден.
— Явно Хратен не се притеснява от това — отвърна тя. — Всички знаете какво прави той.
— Създава паралел между Шу-Корат и Елантрис — кимна Роял. — Опитва да настрои хората срещу коратските жреци.
— И ще успее, ако не го спрем — изтъкна Сарене. — За целта трябва да престанете с лигавщините и преструвките, че Елантрис не съществува. Градът е сериозна част от плана на гьорна.
Мъжете се спогледаха многозначително. Смятаха, че тя обръща твърде голямо внимание на гьорна. За тях проблемът беше в управлението на Ядон, а религията оставаше на заден план. Не разбираха, че във Фьорден религията и войната бяха едно и също.
— Трябва да ми се доверите — продължи Сарене. — Кроежите на Хратен са важни. Казвате, че кралят вижда нещата конкретно. Е, с Хратен е точно обратното. Той вижда всичко като потенциал и целта му е да направи от Арелон поредния фьорденски протекторат. Ако използва Елантрис срещу нас, трябва да предприемем нещо.
— Накарайте дребния коратски жрец да се съгласи с него — предложи Ейхан. — Ако са на една страна, гьорнът няма да може да използва града срещу религията.
— Омин не би го направил, милорд — поклати глава Сарене. — Той не мисли злото на елантрисците и никога не би ги нарекъл дяволи.
— Не може ли просто… — започна Ейхан.
— Милостиви Доми! — прекъсна го Роял. — Ейхан, никога ли не ходиш на служба? Човекът не би го сторил.
— Ходя — отвърна графът безразлично. — Просто си мислех, че би се съгласил да направи услуга на кралството. Ще го възнаградим подобаващо.
— Не, милорд — настоя Сарене. — Омин е духовник, при това добър и искрен. За него истината не е обект на дебати и търгуване. Боя се, че нямаме избор. Трябва да застанем на страната на Елантрис.
Няколко лица, включително на Еондел и Едан, помръкнаха при тези й думи.
— Това няма да е лесно за изпълнение, лейди Сарене — предупреди я Роял. — Може да изглеждаме инфантилни, но тези четирима мъже са сред най-интелигентните и широко скроени хора в Арелон. Щом те се изнервят при мисълта за Елантрис, представете си отношението на останалите.
— Трябва да променим тези представи, милорд — изтъкна принцесата. — Вдовишкото изпитание ми дава възможност. Ще занеса храна на елантрисците.
Този път накара да ахнат дори Шуден и Роял.
— Добре ли чух, скъпа? — попита Ейхан с треперещ глас. — Ще отидете в Елантрис?
— Да — отговори твърдо Сарене.
— Трябва да пийна нещо. — Ейхан отпуши манерката си с вино.
— Кралят няма да го позволи — намеси се Едан. — Той не разрешава дори на стражата да влиза в града.
— Прав е — съгласи се Шуден. — Няма да минете през портите, ваше височество.
— Оставете краля на мен — заяви Сарене.
— Номерата ви няма да минат този път, принцесо — предупреди я Роял. — Нищо на света няма да убеди Ядон да ви пусне в града.
— Ще измисля нещо. — Сарене се опита да изглежда по-сигурна, отколкото беше. — Това не е ваша грижа, милорди. Просто искам да ми обещаете, че ще ми помогнете.
— Да помогнем?… — заекна колебливо Ейхан.
— Да раздам храната в Елантрис — обясни Сарене.
Графът се опули.
— Да ви помогнем? — повтори той. — Вътре?
— Искам да развенчая митовете за града — каза Сарене. — За целта трябва да убедя аристокрацията да влезе и да се увери, че елантрисците не са ужасяващи.
— Съжалявам, че ще противореча — намеси се Еондел. — Но, лейди Сарене, а ако наистина са ужасяващи? Ако всичко, което казват за Елантрис, е истина?
Тя се замисли.
— Не мисля, че са опасни, лорд Еондел. Виждала съм града и жителите му. Страшен е само начинът, по който се отнасят с тях. Не вярвам в историите за чудовища и канибализъм. Те са просто мъже и жени, към които се отнасят несправедливо и с предразсъдъци.
Еондел не изглеждаше убеден, нито пък останалите.
— Вижте, ще вляза първа, за да проверя. Искам да се присъедините към мен след първите няколко дни.
— Защо ние? — изстена Ейхан.
— Защото трябва да се започне отнякъде — обясни Сарене. — Ако вие ме последвате в града, останалите ще се почувстват глупаво. Аристократите имат групова нагласа. С вашата подкрепа сигурно ще убедя повечето да влязат с мен поне веднъж. И сами ще видят, че в Елантрис няма нищо ужасно. Че жителите му са просто бедни окаяници, които нямат какво да ядат. Можем да победим Хратен с простата истина. Трудно е да демонизираш някого, след като си видял сълзите на благодарност в очите му, когато си го нахранил.
— Така или иначе, няма смисъл — противопостави се Едан, а ръката му потрепери при мисълта да влезе в Елантрис. — Кралят никога няма да й позволи.
— А ако го направи? — попита Сарене бързо. — Тогава ще дойдете ли, Едан?
Баронът примигна изненадано, усетил, че е попаднал в капан. Тя чакаше отговора му, но той упорито мълчеше.
— Аз ще дойда — обяви Шуден.
Сарене се усмихна. За втори път първи й оказваше подкрепа.
— Щом Шуден ще го направи, едва ли останалите ще се унижим да откажем — заключи Роял. — Издействайте си разрешение, принцесо, и тогава ще говорим допълнително.


— Може би проявих прекален оптимизъм — призна Сарене пред кабинета на Ядон. Двамата стражи отпред я изгледаха с подозрение.
— Имате ли план, милейди? — попита Аше. Сеонът беше прекарал срещата отвъд оградата на храма, за да се увери, че никой не подслушва, но бе чул всичко.
Сарене поклати глава. Беше демонстрирала самоувереност пред Ейхан и другите, но сега разбираше колко неоправдано е било. Нямаше представа как да накара Ядон да я пусне в Елантрис. Нито как да приеме помощта им.
— Говори ли с татко? — попита тя.
— Да, милейди — отвърна Аше. — Каза, че ще ви окаже пълна финансова подкрепа.
— Добре. Да вървим тогава. — Тя пое дъх и тръгна към войниците. — Искам да говоря с баща си.
Стражите се спогледаха.
— Наредено ни е…
— Това не се отнася за семейството, войнико… — настоя Сарене. — Ако кралицата поиска да говори със съпруга си, и нея ли ще отпратите?
Стражите се намръщиха объркано. Ешен вероятно не идваше на посещения. Сарене бе забелязала, че бъбривата кралица страни от съпруга си. Дори глупавите жени не обичаха да им го натякват в лицето.
— Отвори вратата, войнико — нареди Сарене. — Ако кралят не желае да говори с мен, ще ме изхвърли, и следващия път ще знаете да не ме пускате.
Стражите се поколебаха и Сарене побърза да мине между тях, като си отвори вратата сама. Войниците явно не бяха свикнали да се разправят с твърдоглави жени, особено от кралското семейство, и я оставиха.
Ядон вдигна поглед от бюрото. Сарене за пръв път го виждаше да носи очила. Той ги свали и се надигна, като удари раздразнено с длан по бюрото, при което се разпиляха няколко документа.
— Не ти е достатъчно да ме дразниш пред хората, та реши да дойдеш и в кабинета ми ли? — извика той. — Ако знаех какво глупаво момиче си, изобщо нямаше да се съгласявам на този договор. Махни се, жено, и ме остави да работя.
— Виж какво, татко — заговори с усмивка Сарене. — Ще се престоря на интелигентен човек, способен да води що-годе смислен разговор, ако и ти го направиш.
Ядон се опули за миг и почна да почервенява.
— Раг Доми! — Това беше толкова груба ругатня, че Сарене я бе чувала само два пъти през живота си. — Ти ме измами, жено. Мога да те обезглавя, че ме правиш на глупак.
— Ако вземеш да обезглавяваш децата си, татко, хората ще почнат да задават въпроси. — Тя проследи внимателно реакцията на краля, надяваше се на някакъв намек за изчезването на Раоден, но остана разочарована. Ядон не обърна никакво внимание на коментара й.
— Трябва да те върна на Евънтео веднага.
— Чудесно, с радост ще си отида — излъга тя. — Но ако си замина, ще изгубиш търговското споразумение с Теод. Това може да е проблем, като се има предвид колко злощастно се развива търговията ти с коприна във Фьорден.
Ядон стисна зъби при тези думи.
— Внимавайте, милейди — прошепна Аше. — Не го дразнете прекалено. Мъжете често поставят гордостта над разума.
Сарене кимна.
— Мога да ти покажа изход, татко. Предлагам ти сделка.
— Защо да приемам оферти от теб, жено? — изръмжа той. — Тук си от почти месец, а чак сега разбирам, че си ме лъгала през цялото време.
— Ще ми се довериш, татко, защото загуби седемдесет и пет процента от флота си заради пиратите. След няколко месеца може да загубиш и трона си, ако не ми се довериш.
Ядон се изненада от знанията й.
— Откъде разбра всичко това?
— Всички го знаят, татко — подхвърли Сарене небрежно. — Целият двор клюкарства. Очакват да паднеш при следващото плащане на данъците.
— Знаех си! — Ядон се разгневи и започна да ругае придворните, които нямаха търпение да го свалят.
Сарене примигна изненадано. Беше го казала колкото да извади Ядон от равновесие, но не очакваше толкова силна реакция. Да не би да беше параноик? Защо никой досега не го бе забелязал? Скоростта, с която Ядон се възстанови, й показа, че той крие параноята си доста умело. Явно неочакваната й забележка бе отслабила контрола му.
— Искаш да предложиш сделка, така ли? — попита с овладян глас кралят.
— Да. В Теод в момента се търси коприна. Може да се изкарат големи печалби, ако се продаде направо на краля. Като се има предвид и роднинската връзка, можеш да уговориш Евънтео да ти даде еднолични права за страната.
Ядон се намръщи подозрително, ала гневът му се уталожи, щом надуши пазарлък. Но незабавно започна да се оглежда за скрити уловки. Сарене стисна зъби ядосано. Точно както бяха казали другите. Ядон нямаше да приеме офертата й, защото му изглеждаше като измама.
— Интересно предложение — призна той. — Но се боя, че…
— Естествено, ще поискам нещо в замяна — прекъсна го Сарене, докато мислеше трескаво. — Да го наречем комисионна от посредничеството между теб и Евънтео.
Ядон я зяпна.
— Каква комисионна? — попита той предпазливо. Размяната беше съвсем различна от подаряването. Тя може да се обмисли, прецени и донякъде да й се има доверие.
— Искам да вляза в Елантрис — обяви Сарене.
— Какво?
— Трябва да изпълня вдовишкото изпитание. Затова ще занеса храна на елантрисците.
— Какви мотиви имаш за нещо подобно, жено?
— Религиозни причини, татко — обясни Сарене. — Шу-Корат учи да помагаме на най-нуждаещите се, а те предизвиквам да намериш същества в по-окаяно положение.
— Не може и дума да става — отсече Ядон. — Влизането в Елантрис е забранено със закон.
— Закон, който ти си измислил, татко — отбеляза Сарене. — И само ти можеш да направиш изключение от него. Помисли внимателно, богатството и дори тронът ти може да зависят от отговора ти.
Ядон изскърца със зъби и се замисли.
— Искаш да носиш храна в Елантрис, така ли? За колко време?
— Докато не реша, че задълженията ми като съпруга на принц Раоден са изпълнени — отвърна тя.
— Сама ли ще ходиш?
— Ще приема всеки, който реши да ме придружи.
Ядон изсумтя.
— Ще ти е трудно да намериш някой кандидат.
— Това си е мой проблем.
— Първо фьорденският дявол почна да разбунва тълпите, а сега ти ще сториш същото.
— Не, татко — поправи го Сарене. — Искам точно обратното. Хаосът ще облагодетелства само вирна. Вярвай в каквото си искаш, но единствената ми цел е да видя стабилност в Арелон.
Ядон продължи да мисли.
— Не повече от десет души на един път, без охраната — каза той накрая. — Не искам да започнат поклонничества. Ще влизате един час преди обяд и ще си тръгвате един час след обяд. Без изключения.
— Дадено — съгласи се Сарене. — Можеш да използваш сеона ми, за да се свържеш с крал Евънтео и да уточните подробностите по сделката.


— Милейди, трябва да призная, че това беше доста хитро. — Аше се носеше до нея в коридора, водещ към покоите й.
Сарене бе останала да посредничи по сделката между баща си и Ядон. В гласа на Евънтео се долавяше надежда, че дъщеря му знае какво прави. Беше добър крал, но изобщо не ставаше за търговец. Поддържаше цяла армия от писари, които следяха кралските финанси. Ядон усети слабостта му и се нахвърли като раздразнен хищник. Само присъствието на Сарене му бе попречило да измъкне целия данъчен бюджет на Теод покрай тази сделка. Сега купуваха коприната му само четири пъти по-скъпо, отколкото струваше. Накрая кралят направо сияеше и сякаш почти бе простил на Сарене, че го бе водила за носа.
— Хитра? — възкликна Сарене невинно. — Аз?
Сеонът се засмя тихичко.
— Има ли човек, когото да не можете да манипулирате, милейди?
— Баща ми. Той ме побеждава три от пет пъти.
— Той казва същото за вас, милейди — отбеляза Аше.
Сарене се усмихна и влезе в стаята си, за да се приготви за лягане.
— Не беше чак толкова хитро, Аше. Трябваше да се досетим, че проблемите ни практически се разрешават един друг — предложение без уловка и молба без условия.
Аше измърмори недоволно, докато летеше в кръг из стаята и отбелязваше колко е разхвърляна.
— Какво? — Сарене свали черната панделка от рамото си, единствения траурен знак, който продължаваше да носи.
— Стаята не е почистена, милейди — обясни Аше.
— Е, аз не съм разхвърляла много — изпуфтя Сарене.
— Не, ваше величество е много подредена — съгласи се Аше. — Но дворцовите прислужници не си изпълняват задълженията. Принцесите заслужават внимание. Ако им позволите да не си гледат работата, скоро ще спрат да ви уважават.
— Мисля, че се впрягаш твърде много, Аше. — Тя поклати глава и съблече роклята, за да си сложи нощница. — Нали уж аз трябваше да съм подозрителната?
— Говоря за слугите, а не за благородниците, милейди. Вие сте умна жена и чудесен политик, но страдате от слабостта на класата си. Не обръщате внимание на мнението на прислугата.
— Аше! — запротестира Сарене. — Винаги съм се отнасяла любезно към слугите на баща ми.
— Не се изразих както трябва, милейди. Вярно е, нямате предразсъдъци. Но не обръщате внимание какво мисли за вас прислугата, интересувате се само от мнението на аристокрацията.
Сарене си сложи нощницата, без да покаже и следа от сприхавост.
— Винаги съм опитвала да бъда честна.
— Да, милейди, но вие сте благородничка. Възпитана сте да не забелязвате тези, които работят край вас. Просто ви напомням, че ако прислужниците не ви уважават, това може да е толкова пагубно, колкото и ако лордовете спрат да го правят.
— Добре — въздъхна Сарене. — Схващам. Извикай Меала. Ще я питам дали знае нещо по въпроса.
— Веднага, милейди.
Аше полетя към прозореца. Сарене го спря, преди да излезе.
— Аше? Хората са обичали Раоден, нали?
— Според всички сведения, милейди. Знае се, че винаги се е вслушвал в мнението им.
— Той е бил по-добър принц, отколкото аз съм принцеса, нали? — Гласът й заглъхна.
— Не бих казал, милейди — отвърна Аше. — Вие сте много мила жена и се отнасяте добре с прислугата. Не се сравнявайте с Раоден. Помнете, че вие не сте се готвели да управлявате страна и популярността ви сред народа не е била от значение. Принц Раоден е бил престолонаследник и съответно е бил длъжен да разбира чувствата на поданиците си.
— Казват, че давал надежди на народа. — Сарене се умисли. — Селяните търпели властта на Ядон, защото знаели, че един ден Раоден ще седна на трона. Страната щеше да рухне преди години, ако принцът не обикаляше и не повдигаше духа на хората.
— А сега го няма — каза тихо Аше.
— Да, няма го — съгласи се Сарене с разсеян тон. — Аше, трябва да побързаме. Имам чувството, че не се справям. Че страната се е насочила към пропаст каквото и да правя. Все едно съм в подножието на хълм и виждам как огромна скала се търкаля към мен, а се опитвам да я отклоня, като я замерям с камъчета.
— Дръжте се, милейди — насърчи я Аше с дълбок, успокоителен глас. — Вашият Бог няма да гледа безучастно как Теод и Арелон страдат под петата на вирна.
— Надявам се, че и принцът гледа — каза Сарене. — Той дали щеше да се гордее с мен, Аше?
— Много, милейди.
— Просто искам да ме приемат. — Още като го изрече, осъзна колко глупаво звучи. Беше изкарала две десетилетия и половина, обичайки една страна, без да усеща насрещна обич. Теод я уважаваше, но тя бе уморена от уважение. От Арелон искаше нещо по-различно.
— Ще го направят, Сарене — обеща Аше. — Дай им време и ще стане.
— Благодаря, Аше. — Тя въздъхна тихо. — Благодаря, че слушаш меланхолните излияния на едно глупаво момиче.
— Милейди, вие сте силна пред кралете и жреците, но всеки човек има притеснения и колебания. Ако ги таите в себе си, ще ви унищожат и ще ви смачкат така, че в сърцето ви няма да покълне нито една емоция.
След тези думи сеонът излетя през прозореца, за да търси прислужницата.
Когато Меала се появи, Сарене се бе успокоила. Вече не плачеше, а бе умислена. По някой път несигурността й ставаше прекомерна. Аше и баща й винаги я подкрепяха в тези трудни моменти.
— Олеле! — възкликна Меала, като видя състоянието на стаята. Беше слаба и доста млада. Сарене определено не очакваше да изглежда така. Повече й приличаше на някой от писарите на баща й, отколкото на главна прислужница.
— Съжалявам, милейди — извини се Меала с кисела усмивка. — Съвсем ми излезе от ума. Днес изгубихме още едно момиче и изобщо не се сетих, че вашата стая спадаше към задълженията й.
— Загубихте ли? — попита загрижено Сарене.
— Избяга, милейди — обясни Меала. — Не би трябвало да напускат, ние сме крепостни, също като селяните. Но по някаква причина имаме проблем с прислужниците. Доми знае защо. Никъде в страната не се отнасят по-добре с прислугата.
— Колко сте изгубили досега? — попита Сарене с любопитство.
— Тази беше четвъртата за годината — отвърна Меала. — Ще изпратя някого незабавно.
— Не. Няма смисъл тази вечер. Просто се погрижи да не се повтаря.
— Разбира се, милейди. — Меала направи реверанс.
— Благодаря.


— Ето го пак! — възкликна Сарене и подскочи в леглото. Аше мигновено засия с пълна мощ и се раздвижи край стената.
— Милейди?
— Тихо! — нареди Сарене и притисна ухо към каменната стена до прозореца, слушайки стържещите звуци. — Какво мислиш?
— Мисля, че вечерята на милейди се бунтува — осведоми я учтиво Аше.
— Определено се чу шум. — Сарене не обърна внимание на закачката. Аше винаги ставаше преди нея сутрин, но не обичаше да го безпокоят, когато спеше.
Тя посегна и взе пергамента от нощната масичка. След това драсна една черта с въглен, защото не й се занимаваше с писалки и мастило.
— Виж. — И протегна хартията към Аше. — Звуците винаги се появяват в едни и същи дни от седмицата: маедал и опедал.
Аше се приближи и погледна бележката. Сияещият му аон бе единственото осветление в помещението.
— Чули сте звуците общо четири пъти. Два пъти в маедал и два в опедал — каза той скептично. — Това не е достатъчно да се твърди, че винаги са в едни и същи дни, милейди.
— Мислиш, че ми се причува. — Сарене остави бележката на масата. — А уж сеоните имали отличен слух.
— Не и когато спим, милейди — отвърна Аше, намеквайки, че точно това трябва да прави в момента.
— Сигурно има проход — реши Сарене и почука по каменната стена.
— Щом казвате, милейди.
— Казвам. — Тя се надигна и огледа прозореца. — Аше, виж колко е дебела стената. — Наведе се и протегна ръка през прозореца. Пръстите й едва напипаха външния ръб. — Наистина ли е необходимо да е толкова дебела?
— Така дава по-добра защита, милейди.
— Както и пространство за проход.
— Много тесен, милейди — уточни Аше.
— Вярно. — Сарене коленичи, за да огледа долния ръб на прозореца. — Извит е нагоре. Проходът е конструиран така, че да минава между прозорците на първия и втория етаж.
— Но единственото нещо в тази посока…
— Са кралските покои — довърши Сарене. — Че къде другаде да води проходът?
— Нима твърдите, че кралят се отправя на тайни нощни визити два пъти седмично, милейди?
— Точно в единайсет часа. — Сарене изгледа големият стенен часовник в ъгъла. — Винаги по едно и също време.
— Каква причина има кралят да прави нещо подобно?
— Не знам. — Сарене потупа бузата си замислено.
— Олеле — промърмори Аше. — Милейди пак е замислила нещо, нали?
— Както винаги — направи тя сладка муцунка и се върна в леглото. — Намали светлината, някои от нас се опитват да спят тук.


21.

Хратен седеше на бюрото си, облечен с червена деретска роба вместо с обичайните доспехи. Почукването на вратата беше очаквано.
— Влез.
Появи се артет Теред. Той беше истински фьорденец, здрав, висок, тъмнокос и с квадратна форма на лицето. Все още поддържаше мускулите от обучението в манастира.
— Ваша милост — каза мъжът и падна на колене в истински знак на уважение.
— Артет. — Хратен сплете пръсти пред себе си. — Откакто съм тук, наблюдавам местните жреци. Впечатлен съм от твоята служба за царството на Джадет и реших да ти предложа поста на главен артет в този храм.
Теред вдигна изненадан поглед.
— Ваша милост?
— Мислех да изчакам новата група жреци, преди да избера — обясни Хратен. — Но както казах, ти ме впечатли. Затова реших да ти предложа поста.
А и нямаше време за чакане. Трябваше му някой да ръководи храма, за да може да се съсредоточи над другите задачи.
— Милорд… — заекна артетът, очевидно зашеметен. — Не мога да приема поста.
Хратен замръзна.
— Какво? — Никой жрец нямаше да откаже подобно повишение.
— Съжалявам, милорд — промълви мъжът и сведе поглед.
— Каква е причината за това решение, артет? — настоя Хратен.
— Няма причина ваша милост. Просто… не би било редно да приема. Позволете да се оттегля.
Хратен махна с ръка. Бе обезпокоен. Амбицията беше първостепенна фьорденска черта. Как мъж като Теред бе загубил гордостта си толкова бързо? Нима Фьон наистина бе успял да разклати храма в Кае толкова дълбоко? Или… зад отказа му имаше нещо друго? Един глас в него нашепваше, че Фьон няма нищо общо. Явно Дилаф бе замесен в отказа на Теред.
Мисълта вероятно беше параноя, но Хратен се захвана със следващата задача. Трябваше да се справи с Дилаф. Въпреки историята с елантрисеца Дилаф набираше популярност сред останалите жреци. Хратен бръкна в чекмеджето и извади малък плик. Беше направил грешка с Дилаф. Беше възможно да се канализира фанатичната омраза, но в момента нямаше нито времето, нито енергията. Съдбата на цялото кралство зависеше от способността му да се фокусира, а не бе преценил колко внимание му отнема Дилаф.
Това не можеше да продължава. Светът на Хратен бе основан на контрол и предсказуемост, а религията бе упражнение по логика. Дилаф бе като врящ съд с вода върху неговия лед. Накрая и двамата щяха да се изтощят и отслабят взаимно, да бъдат отнесени като пара на вятъра. А след тях Арелон щеше да загине.
Хратен си сложи доспехите и излезе от помещението. Няколко вярващи се молеха мълчаливо, а наоколо обикаляха заети свещеници. Куполите и одухотворената архитектура бяха привични. Тук трябваше да се чувства най-удобно. Но Хратен твърде често се отправяше към стените на Елантрис. Повтаряше си, че ходи там, защото предоставят чудесна гледка към Кае, но знаеше, че има и друга причина. Отчасти стоеше там, защото знаеше, че е единственото място, където Дилаф не би отишъл доброволно.
Стаята на артета бе малка ниша, подобна на тази, в която живееше Хратен, когато заемаше същия пост. Дилаф вдигна поглед от бюрото, щом гьорнът бутна простата дървена врата.
— Хроден? — Дилаф се изправи изненадано. Хратен рядко посещаваше покоите му.
— Артет, имам много важна задача. Не мога да я поверя на никого друг.
— Разбира се, хроден — каза покорно Дилаф и сведе глава. Въпреки това очите му се присвиха подозрително. — Служа отдадено, защото знам, че съм брънка във веригата, водеща към самия Джадет.
— Да — кимна небрежно Хратен. — Артете, искам да доставиш едно писмо.
— Писмо ли? — Дилаф го изгледа объркано.
— Да — продължи равнодушно Хратен. — Жизнено важно е да предадем на вирна за напредъка ни тук. Написал съм доклад, но въпросите, за които се отнася, са крайно деликатни. Ако попадне в чужди ръце, ще нанесе непоправими щети. Избрах теб, като мой одив, да го доставиш лично.
— Но пътуването ще отнеме седмици, хроден!
— Знам. Ще се наложи да се оправя без помощта ти през това време, но ще се утешавам, като знам, че си на важна мисия.
Дилаф сведе очи и опря длани на масата.
— Ще направя каквото повелява моят хроден.
Хратен се намръщи леко. Дилаф нямаше изход. Клетвата между хроден и одив беше изключително обвързваща. Когато единият нареждаше, другият се подчиняваше. Въпреки това Хратен очакваше повече съпротива. Някакъв номер. Опит Дилаф да се измъкне от задачата.
Мъжът прие писмото с очевидно покорство. Може би към това се стремеше поначало. Да влезе във Фьорден. Като одив на гьорн щеше да получи уважение и дори власт на Изток. Може би единствената причина да го дразни бе, за да се измъкне от Арелон.
Хратен се обърна и тръгна към главната зала на храма. Нещата бяха минали по-безболезнено, отколкото очакваше. Въздъхна с облекчение и закрачи с по-голяма увереност към покоите си.
Зад него се разнесе глас. Беше на Дилаф. Говореше нормално, но достатъчно силно, за да го чуе.
— Изпрати куриери — нареди той на един от дорвените. — Утре сутрин тръгваме за Фьорден.
Хратен щеше да продължи. Почти не го интересуваше какво е замислил Дилаф, стига да заминеше. Но беше прекарал твърде дълго на този пост, за да се превърне в политическо животно, така че не можеше да подмине подобно изявление. Особено от Дилаф.
Хратен се завъртя.
— Ние ли? Заповядах само на теб, артет.
— Да, милорд — поклони се Дилаф. — Но нали не очаквате да оставя моите одиви.
— Одиви?
Като официален член на църквата, Дилаф имаше право да закълне свои одиви, продължавайки веригата, свързваща всички, към Джадет. Но Хратен не очакваше такова нещо. Как бе намерил време?
— Кой, Дилаф? — попита остро той. — Кого си направил свой одив?
— Неколцина са, хроден — отвърна уклончиво жрецът.
— Имената, артет.
Дилаф започна да изброява. Повечето жреци имаха един-двама одиви, а някои гьорни събираха докъм десетина. Дилаф имаше над трийсет. Хратен го слушаше зашеметен. И ядосан. Дилаф бе успял да направи по някакъв начин свои одиви най-полезните му поддръжници. Включително Уорн и мнозина други аристократи.
Дилаф свърши с изброяването и сведе покорно предателските си очи към пода.
— Интересен списък — каза бавно Хратен. — И кого мислиш да вземеш с теб?
— Ами всичките, милорд — заяви невинно Дилаф. — Ако писмото е толкова важно, както намеквате, трябва да му осигурим надеждна защита.
Хратен затвори очи. Ако Дилаф помъкнеше всички изброени хора, щеше да го остави без подкрепа. Стига да тръгнеха. Клетвата на одив беше много обвързваща. Повечето вярващи, включително някои жреци, приемаха по-свободната позиция на крондет. Крондетът се вслушваше в съветите на своя хроден, но не бе морално задължен да се подчинява на заповеди.
Дилаф имаше властта да накара одивите си да тръгнат с него за Фьорден.
Хратен нямаше контрол върху действията на артета спрямо заклетите му последователи. Ако им наредеше да останат, щеше да наруши сериозно протокола. Но ако Дилаф опиташе да ги вземе, щеше да предизвика бедствие. Тези мъже бяха нови в Шу-Дерет и не знаеха каква власт над себе си са предоставили на Дилаф. Ако той опиташе да ги подкара към Фьорден, сигурно щяха да откажат.
А ако се случеше нещо подобно, Хратен щеше да е длъжен да ги отлъчи до един. Така Шу-Дерет в Арелон щеше да рухне.
Дилаф продължаваше приготовленията си, сякаш не бе забелязал вътрешната битка на началника си. Не че имаше голям конфликт, Хратен знаеше какво трябва да стори.
Дилаф беше нестабилен. Може би блъфираше, но бе напълно възможно да унищожи усилията на Хратен от чиста злоба.
Гьорнът стисна зъби, докато не го заболяха челюстите. Беше успял да го спре да екзекутира публично елантрисеца, но Дилаф явно бе отгатнал следващия му ход. Не, той не искаше да ходи във Фьорден. Беше нестабилен, но много по-подготвен, отколкото Хратен очакваше.
Хратен нареди на пратеника да чака. Ако човекът излезеше от храма, всичко щеше да е загубено.
— Артет, промених си решението.
— Хроден? — Дилаф подаде глава от вратата си.
— Няма да ходиш във Фьорден.
— Но, милорд…
— Няма да се оправя без теб — от лъжата чак го заболя стомахът. — Намери някой друг да занесе съобщението.
Хратен се извъртя и закрачи към покоите си.
— Както винаги съм ваш покорен слуга — прошепна Дилаф, но акустиката на помещението докара думите му право в ушите на гьорна.


Хратен избяга отново.
Трябваше да помисли и да прочисти съзнанието си. Беше изкарал няколко часа в кабинета си, ядосан на Дилаф и на себе си. Накрая не можеше да издържа повече и тръгна из нощните улици на Кае. Както обикновено се насочи към стената на Елантрис. Търсеше височината, сякаш издигането щеше да му покаже по-добра перспектива на живота.
— Дайте някоя монета, господарю — чу се глас.
Хратен спря изненадано. Беше толкова отплеснат, че не бе забелязал парцаливия просяк в краката си. Мъжът беше стар и с лошо зрение, защото примигваше в мрака. Хратен се намръщи, осъзнал, че това е първият просяк, който вижда в Кае.
Един младеж, облечен не по-добре от стареца, се показа зад ъгъла. Момчето замръзна и пребледня.
— Не него, стар глупако! — изсъска то и се обърна към Хратен. — Простете, милорд. Баща ми е изкуфял и понякога си мисли, че е просяк. Моля ви, простете ни.
Момчето се приближи, за да дръпне ръката на стареца.
Хратен вдигна длан заповедно и младежът пребледня още повече. Гьорнът коленичи до стария мъж, който се усмихваше с полусенилно объркване.
— Кажи ми, старче, защо в града няма просяци?
— Кралят забранява просията, добри ми господарю — изхриптя мъжът. — Ако стоим по улиците, разваляме впечатлението за просперитет. Като ни заловят, връщат ни по фермите.
— Говориш твърде много — предупреди го младежът. По уплашеното му лице личеше, че е готов да зареже стареца и да побегне.
Възрастният просяк не беше свършил.
— Да, добри ми господарю. Не бива да позволяваме да ни хванат. Затова се крием извън града.
— Извън града ли? — учуди се Хратен.
— Нали знаете, че не е само Кае. Преди около Елантрис имаше четири града, но останалите бяха изоставени. Говори се, че нямало достатъчно храна за толкова хора. Крием се в руините.
— Много ли сте? — попита Хратен.
— Не, не много. Само тези, които съберат смелост да избягат от фермите. — Старецът се загледа замечтано. — Не винаги съм бил просяк, добри господарю. Работех в Елантрис. Бях дърводелец, един от най-добрите. Но не ме бива особено за земеделец. Кралят сгреши. Изпрати ме на полето, но бях твърде стар, за да работя. Затова избягах и дойдох тук. Понякога търговците ни дават пари. Но можем да просим само вечер и никога от висшите благородници. Не, господине, те ще кажат на краля. — Старецът се намръщи, сякаш за пръв път осъзна защо младежът е толкова нервен. — Вие не приличате на търговец, добри ми господарю — каза той колебливо.
— Не съм. — Хратен пусна кесия с монети в ръката му. — Това е за теб. След това добави още една кесия. — Това е за останалите. Лека вечер, старче.
— Благодаря, добри ми господарю! — извика мъжът.
— Благодари на Джадет.
— Кой е Джадет, добри ми господарю?
Хратен склони глава.
— Скоро ще узнаеш, старче. По един или друг начин, ще узнаеш.


На стената на Елантрис духаше силен вятър и развяваше палаво наметалото на Хратен. Беше хладен вятър, откъм океана, и миришеше на солена вода и морски живот. Хратен стоеше между две факли, облегнат на парапета и гледаше към Кае.
Градът не беше голям, не и когато го сравнеше с огромната площ на Елантрис, но можеше да е по-добре укрепен. Усети как се завръща старото му неодобрение. Мразеше да е на места, които не можеха да се защитават. Може би беше част от стреса покрай тази мисия.
Кае беше осветен от улични лампи, включително и тези, поставени по старата граница на града. Стената образуваше съвършен кръг. Толкова съвършен, че сигурно щеше да го изуми, ако беше в друг град. Тук просто беше още един спомен за отминалото величие на Елантрис. Кае се бе разпрострял отвъд стената, но старата граница оставаше — пръстен от огньове около центъра на града.
— Преди беше много по-хубаво — произнесе глас до него.
Хратен се обърна изненадано. Беше чул приближаващите стъпки, но мислеше, че е поредният патрулиращ страж. Вместо това забеляза нисък, плешив арелонец в проста сива роба. Омин, главата на коратската църква в Кае.
Омин се приближи до него и загледа града.
— Разбира се, по това време управляваха елантрисците. Падането на града може би бе добро за душите ни. Но въпреки това си спомням онези дни със страхопочитание. Знаеш ли, че никой в Арелон не оставаше без храна? Елантрисците можеха да превърнат камък в царевица и кал в месо. Като се сблъсквам с тези спомени, се чудя. Възможно ли е дяволите да сторят толкова добро? Изобщо биха ли го искали?
Хратен не отговори. Просто стоеше с ръце на парапета, а вятърът развяваше косата му. Омин замълча.
— Как ме намери? — попита накрая Хратен.
— Знае се, че прекарваш вечерите тук — обясни дребният жрец. Той едва успяваше да подпре ръце на парапета. Дилаф беше нисък, но пред този мъж изглеждаше като гигант. — Поддръжниците ти казват, че идваш тук и планираш как да унищожиш злите елантрисци. А според критиците ти изпитваш вина, защото обричаш хора, които са вече прокълнати.
Хратен се извъртя и погледна ниския мъж в очите.
— А ти какво казваш?
— Нищо — отвърна Омин. — За мен няма значение защо изкачваш тези стъпала, Хратен. Но се чудя защо проповядваш омраза към елантрисците, когато лично ти ги съжаляваш.
Хратен не отвърна веднага, а потропа с металната си ръкавица по каменния парапет.
— Не е толкова трудно, щом свикнеш — каза накрая той. — Човек може да се принуди да мрази, ако пожелае, особено ако е убеден, че е в името на по-голямото добро.
— Потискането на малцина води до спасение на мнозинството? — попита Омин с лека усмивка, сякаш смяташе концепцията за безумна.
— Не се подигравай, арелонецо — предупреди го Хратен. — Имаш малко възможности и двамата знаем, че най-безболезнената е да се съгласиш с мен.
— Да проповядвам омраза, която не изпитвам? Никога няма да сторя това, Хратен.
— Тогава ще останеш незначителен — отвърна простичко гьорнът.
— Така ли трябва да бъде?
— Шу-Корат е кротка и ленива религия, жрецо. Шу-Дерет е жизнена и динамична. Ще ви помете като наводнение в застоял водоем.
Омин се усмихна отново.
— Хратен, държиш се така, сякаш истината би могла да бъде повлияна с просто упорство.
— Не говоря за истини и лъжи, а за неизбежност. Не може да се изправите срещу Фьорден, а където властваме ние, се вярва в Шу-Дерет.
— Човек не може да отдели истината от действията. — Омин поклати плешивата си глава. — Неизбежно или не, истината се издига над всичко. Тя не зависи от това, кой има по-голяма армия, кой изнася по-дълги проповеди и с колко жреци разполага. Може да бъде избутана надолу, но винаги ще изплува. Истината е единственото нещо, което не може да бъде сплашено.
— А ако истината е в Шу-Дерет? — настоя Хратен.
— Тогава ще надделеете. Но не дойдох, за да споря с теб.
— О? — Хратен повдигна вежди.
— Не. Дойдох, да ти задам един въпрос.
— Питай, жрецо, и после ме остави на мислите ми.
— Искам да знам какво стана — започна Омин с изпитателен поглед. — Какво стана, Хратен? Какво стана с вярата ти?
— Вярата ми ли? — попита изненадано гьорнът.
— Да — отвърна Омин с почти напевен тон. — Все някога си вярвал, иначе нямаше да прекараш толкова време като жрец, че да станеш чак гьорн. Но по някое време си я загубил. Слушал съм проповедите ти. В тях има логика, пълно разбиране и решителност. Но не виждам вярата и се чудя какво е станало с нея.
Хратен пое бавно въздух през стиснатите си зъби.
— Махай се — процеди той, без да поглежда към жреца.
Омин не отвърна и той се завъртя. Арелонецът вече бе заминал и се отдалечаваше по стената сякаш бе забравил за присъствието му.
През тази нощ Хратен остана дълго време на стената.


22.

Раоден пропълзя и надникна предпазливо иззад ъгъла. Потеше се и постоянно посягаше да обърше челото си, с което само размазваше черна слуз по него. Коленете му трепереха леко, докато се притискаше към изгнилата дървена ограда и се оглеждаше за опасност.
— Суле, зад теб!
Раоден се обърна, изненадан от предупреждението на Галадон, и се хлъзна по коварните павета. Падането го спаси, защо усети изсвистяването във въздуха над себе си. Нападащият дивак изпсува, ядосан, че е пропуснал целта, и се заби в оградата, от която се разхвърча изгнила дървесина.
Раоден се надигна. Дивакът се движеше по-бързо. Беше плешив и почти гол, събаряше останалата част от оградата с ръмжене, като побесняло куче.
Тоягата на Галадон го удари право в лицето. Мъжът залитна, а Галадон се наведе, взе едно паве и премаза главата му. Дивакът не се надигна повече.
— Стават все по-силни, суле — каза Галадон и пусна павето. — Сякаш почти не обръщат внимание на болката. Коло?
Раоден кимна.
— Не са успявали да спипат новодошъл от седмици. Отчайват се и все повече заприличват на животни. Чувал съм за воини, които изпадат в такава ярост, че не обръщат внимание дори на смъртните рани.
Галадон сръчка тялото на нападателя с тоягата си, за да се увери, че мъжът не се преструва.
— Може би най-сетне са открили истинската тайна за спиране на болката — каза тихо Раоден.
— Просто се отказват от човешката си същност — отвърна Галадон и поклати глава, докато продължаваха да се промъкват през бившия пазар на Елантрис.
Минаваха покрай купчини с керамични и метални плоскости, гравирани с аони. Преди тези предмети имаха чудотворно въздействие и струваха безбожно скъпо. Сега бяха просто препятствия, които Раоден трябваше да заобикаля, за да не вдигне шум.
— Трябваше да вземеш Сейолин — каза тихо Галадон.
Раоден поклати глава.
— Сейолин е чудесен войник и добър човек, но хич не го бива в промъкването. Дори аз мога да го чуя. Пък и щеше да настоява да вземем повече стражи. Отказва да повярва, че мога да се грижа сам за себе си.
Галадон погледна към падналия нападател и се усмихна саркастично.
— Както кажеш, суле.
Раоден също се усмихна леко.
— Добре де — призна той. — Можеше да ни е от полза. Но неговите хора щяха да ме предпазват. Мислех си, че съм зарязал това отношение в двореца на баща ми.
— Хората пазят ценностите си — сви рамене Галадон. — Да не беше ставал толкова незаменим. Коло?
— Прав си — въздъхна Раоден. — Хайде.
Те млъкнаха и продължиха с промъкването. Галадон го бе разубеждавал с часове, щом принцът сподели плана си да се промъкнат при Шаор.
Дуладелецът твърдеше, че е рисковано, опасно, безсмислено и истински глупаво. Но не беше склонен да позволи на Раоден да тръгне сам. Принцът знаеше, че е рисковано, безсмислено и всичко останало. Хората на Шаор щяха да ги разкъсат, без дори да се замислят — буквално, като се имаше предвид умственото им състояние.
През последната седмица бяха направили още три опита да превземат градината. Стражите на Сейолин събираха все повече рани, а хората на Шаор ставаха по-диви. Раоден поклати глава. Бандата му растеше, но повечето от последователите му бяха физически слаби. Хората на Шаор бяха плашещо силни и до един корави воини. Гневът им даваше сила и последователите на Раоден не можеха да ги удържат още дълго.
Трябваше да открие Шаор. Беше сигурен, че ако успее да поговори с човека, ще намерят компромис. Твърдяха, че Шаор никога не участвал лично в нападенията. Всички наричаха бандата „хората на Шаор“, ала никой не помнеше да е виждал главатаря лично. Може би беше поредният маниак, неразличим от останалите. Или пък се бе присъединил към хоедите отдавна и бандата продължаваше без главатар.
Все пак нещо му подсказваше, че Шаор е жив. А може би просто искаше да го повярва. Трябваше му противник, срещу когото да се изправи. Диваците бяха твърде разпилени, за да бъдат победени лесно, а и превъзхождаха значително като бройка последователите на Раоден. Трябваше Шаор да съществува, да може да бъде убеден и да контролира хората си, иначе групата на Раоден бе загазила сериозно.
— Вече сме близо — прошепна Галадон, когато достигнаха крайната улица.
Чуха някакъв шум и изчакаха търпеливо да отмине.
— Банката — посочи Галадон голямата сграда отсреща. Стените бяха по-тъмни от обичайния оттенък на слузта. — Елантрисците са издигнали тази сграда, за да има къде местните търговци да съхраняват парите си. Банка в Елантрис е била много по-сигурна от банка в Кае.
Раоден кимна. Някои търговци, като баща му например, нямаха доверие на елантрисците. Те предпочитаха да държат богатството си извън града, което в крайна сметка се бе оказало разумно.
— Мислиш ли, че Шаор е вътре?
Галадон сви рамене.
— Ако аз трябваше да избирам база, щеше да е тази. Голяма, внушителна сграда с добра защита. Идеална е за щаб.
Раоден кимна.
— Да вървим.
Банката определено беше обитаема. Слузта по входа беше изтрита от множество стъпки, а отвътре се носеха гласове. Галадон погледна въпросително и принцът кимна. Двамата влязоха.
Вътрешността бе по-потискаща и от фасадата, дори за Елантрис. Вратата на трезора, гравирана с аона Едо, бе отворена и отвътре се чуваха гласове. Раоден си пое дъх, готов да предизвика последния от бандитските главатари.
— Донесете храна — долетя писклив глас.
Раоден замръзна. Протегна врат да надникне и се дръпна изненадано. В дъното на трезора върху купчина златни кюлчета стоеше младо момиче в неопетнена розова рокля.
Имаше дълга руса коса на аонка, но кожата й беше черно-сива като на останалите елантрисци. Пред нея бяха коленичили осем парцаливи мъже, разперили ръце в знак на обожание.
— Донесете храна! — повтори момичето с настоятелен глас.
— Обезглавете ме и ме хвърлете в Долокен — изруга Галадон. — Какво е това?
— Шаор — промълви изуменият Раоден. В този миг осъзна, че момичето се взира към тях.
— Убийте ги! — изпищя Шаор.
— Идос Доми! — извика принцът, след което се завъртя и побягна към вратата.


— Суле, ако не беше вече мъртъв, щях да те убия — каза Галадон.
Раоден кимна и се облегна уморено на стената. Ставаше все по-слаб. Галадон го бе предупредил. Мускулите на елантрисците атрофираха към края на първия месец. Упражненията не можеха да помогнат. Умът продължаваше да работи и плътта не гниеше, но тялото смяташе, че е мъртво.
Двамата се бяха отървали със стария трик — качиха се по една порутена стена и се скриха на покрива. Диваците бяха като псета, но определено нямаха обоняние. Минаха покрай скривалището им поне пет-шест пъти, но така и не погледнаха нагоре. Имаха хъс, но не бяха особено интелигентни.
— Шаор е малко момиче — каза все още шокираният Раоден.
Галадон сви рамене.
— И аз не го разбирам, суле.
— О, аз разбирам, просто ми е трудно да повярвам. Видя ли как бяха коленичили пред нея? Това момиче, Шаор, е техният бог. Жив идол. Регресирали са към по-примитивен живот и са приели по-примитивна религия.
— Внимавай, суле — предупреди го Галадон. — Мнозина казват, че и джескер е примитивна религия.
— Е, добре. — Раоден с жест го подкани да продължат. — Трябваше да кажа „по-проста“. Открили са нещо необичайно — дете с дълга руса коса, и са решили, че трябва да го почитат. Издигнали са го на олтар и то има искания към тях. Момичето иска храна и те му носят. След това то ги благославя.
— Ами косата?
— Това е перука — обясни Раоден. — Познавам момичето. Беше дъщеря на един от най-богатите херцози в Арелон. Така и не й порасна коса, затова бащата й подари перука. Явно жреците не са се сетили да я махнат, когато са я хвърлили тук.
— Кога е била взета от шаод?
— Преди две години — отвърна Раоден. — Бащата, херцог Телрий, се опита да го скрие. Винаги е твърдял, че е умряла от диония, но се носеха много слухове.
— Очевидно са верни.
— Очевидно. — Раоден поклати глава. — Виждал съм я само няколко пъти. Дори не помня как се казва. Беше нещо, свързано с аона Сой. Сойн или нещо такова. Помня само, че беше най-разглезеното и непоносимо дете, което съм виждал.
— Сигурно е идеална богиня. — Галадон направи саркастична гримаса.
— Е, прав беше за едно. Говоренето с Шаор няма да помогне. Навън беше нетърпима, а тук сигурно е десетократно по-зла. Знае само, че е много гладна, а тези мъже й носят храна.
— Добър вечер, милорд — поздрави един от стражите, когато завиха зад ъгъла и навлязоха в тяхната част на града, или Нови Елантрис, както бяха почнали да го наричат хората. Стражът, млад мъж на име Дион, стискаше здраво самоделно копие. — Капитан Сейолин се притесни, когато разбра, че сте изчезнали.
— Ще му се извиня, Дион — обеща принцът.
Двамата с Галадон свалиха обувките и ги оставиха при останалите мръсни чифтове до стената, след което си обуха нови.
Имаше и кофа с вода, за да измият слузта. Дрехите им бяха все още мръсни, но нямаше какво да се направи. Платове рядко се намираха въпреки издирвателните експедиции на Раоден.
Беше невероятно колко много неща бяха открили. Повечето вещи бяха изгнили, но Елантрис бе огромен. С малко организация и мотивация бяха намерили множество полезни вещи, от метални глави за копия, до все още годна за употреба мебелировка.
С помощта на Сейолин Раоден бе отцепил защитима част от града в Нови Елантрис. Към нея водеха само единайсет улици, а през половината периметър имаше стена, чиято оригинална цел им убягваше. Раоден бе поставил стражи на всяка улица, за да наблюдават за нападатели.
Системата ги предпазваше засега. За щастие хората на Шаор нападаха на малки групи. Ако стражите на Раоден получеха достатъчно бързо предупреждение, те успяваха да се прегрупират и да отблъснат атаката. Но ако Шаор организираше мащабна атака от различни посоки, можеше да се стигне до бедствие. Групата на Раоден, която се състоеше от жени, деца и слаби мъже, нямаше да устои на дивите същества. Сейолин преподаваше бойни умения на годните хора, но се ограничаваше до най-простите тренировки, защото щетите от обучението щяха да са по-сериозни от нападенията на Шаор.
Хората не очакваха да се стигне до сериозни сблъсъци. Раоден чуваше какво говорят за него. Те вярваха, че лорд Дух ще намери начин да привлече и Шаор на своя страна, както бе сторил с Карата и Аанден.
Раоден усети, че му прилошава, когато тръгнаха към църквата. Болката от многобройните охлузвания и натъртвания се стовари отгоре му със задушаващ натиск. Сякаш тялото му бе погълнато от изпепеляващ огън, който унищожаваше плътта, костите и душата.
— Провалих ги — каза тихо той.
Галадон поклати глава.
— Невинаги успяваме от първия път. Коло? Ще намериш начин. Изобщо не вярвах, че ще стигнеш чак дотук.
— Бях късметлия. — Глупав късметлия. Болката продължаваше да го блъска.
— Суле? — Галадон го изгледа загрижено. — Добре ли си?
„Трябва да съм силен. Те имат нужда да съм силен.“ Той изстена наум, изтласка агонията и се усмихна слабо.
— Добре съм.
— Досега не си изглеждал така, суле.
Раоден поклати глава и се подпря на стената на близката сграда.
— Ще се оправя. Просто се чудех какво да правим с Шаор. Не можем да се разберем, а не можем и да победим само със сила…
— Все ще измислиш нещо — окуражи приятеля си Галадон, зарязвайки обичайния си песимизъм.
„Или ще загинем. Този път наистина.“ Ръцете му се уморяваха да стискат ъгъла на стената.
Раоден въздъхна и се оттласна от стената, а камъкът се изрони под пръстите му. Обърна се и огледа изненадано стената. Кахар я бе почистил скоро и белият мрамор лъщеше на слънцето освен на отчупеното място.
— Май си по-як, отколкото мислиш? — подсмихна се Галадон.
Раоден повдигна вежди и докосна отчупения камък. Той продължи да се рони.
— Камъкът е мек като пемза!
— Това е Елантрис — сви рамене Галадон. — Тук всичко загнива.
— Да, но и мраморът ли?
— Всичко. Включително хората.
Раоден удари отчупената част с друг камък и се посипаха нови парченца.
— Галадон, всичко е свързано някак си. Дор е свързан с Елантрис, както и с Арелон.
— Но защо дор би причинил това, суле? — Галадон поклати глава. — Защо ще унищожава града?
— Може би не е дор — замисли се Раоден. — Може би е неговата липса. Магията е била част от града. Всеки камък светел със собствена светлина. След което енергията е изчезнала и градът е останал кух. Като празната раковина на раче, което е станало твърде голямо. Камъните са празни.
— Как може камъните да са празни? — попита насмешливо Галадон.
Раоден отчупи ново парче мрамор и го стри между пръстите си.
— Ето така, приятелю. Камъкът е бил толкова омагьосан с дор, че е отслабнал непоправимо при реод. Този град наистина е труп, духът му е изчезнал.
Разговорът им бе прекъснат от приближаването на изтощения Мареше.
— Милорд Дух! — извика той.
— Какво има? — разтревожи се Раоден. — Нова атака?
Мареше поклати глава с объркан вид.
— Не. Нещо различно, милорд. Не сме съвсем сигурни. Май има нашествие.
— От кого?
Мареше се усмихна леко и сви рамене.
— Мислим, че е принцеса.


Раоден бе коленичил на покрива. Галадон беше до него. Бяха превърнали тази сграда в наблюдателен пункт на портите. Оттук се виждаше съвсем добре какво се случва на площада.
На стените на Елантрис се бе събрала тълпа. Портите бяха отворени. Този факт беше достатъчно изумителен. Обичайно хвърляха новите и бързаха да затворят, сякаш стражите се бояха.
Пред отворените врати имаше още по-разтърсваща гледка. В центъра на площада имаше голяма каруца, теглена от коне, а около нея се бяха струпали добре облечени мъже. Само един човек не изглеждаше притеснен — висока жена с дълга руса коса. Носеше кафява рокля, а на лакътя й бе превързана черна панделка. Едната й ръка галеше успокоително врата на изнервения кон. На лицето с остри черти имаше интелигентни очи, които разглеждаха мръсния площад с пресметливо изражение.
Раоден въздъхна.
— Виждал съм я само през сеон — промърмори той. — Не осъзнавах, че е толкова красива.
— Познаваш ли я, суле? — попита изненадано Галадон.
— Мисля, че съм женен за нея. Това трябва да е Сарене, дъщеря на крал Евънтео от Теод.
— Какво прави тук? — зачуди се Галадон.
— По-интересното е какво прави тук заедно с десетина от най-важните аристократи на Арелон? Възрастният мъж в дъното е херцог Роял. Според мнозина това е вторият по могъщество човек в кралството.
Галадон кимна.
— А младият джиндосец сигурно е Шуден, барон на плантация Каа?
Раоден се усмихна.
— Мислех, че си обикновен фермер.
— Керванджийският път на Шуден минава през центъра на Дуладел, суле. Всички в страната знаят името му.
— Аха. Виждам също графовете Еондел и Ейхан. Какво, в името на Доми, е планирала тази жена?
Принцеса Сарене приключи с огледа на Елантрис сякаш в отговор на въпроса му. Тя тръгна към каруцата и разгони нервните благородници с пренебрежително махване. След това дръпна платнището и разкри товара.
Каруцата бе отрупана с храна.
— Идос Доми! — изруга Раоден. — Галадон, загазихме.
Галадон го изгледа намръщено. В очите му се четеше глад.
— Какви ги дрънкаш, в името на Долокен, суле? Това е храна и интуицията ми нашепва, че тя ще ни я даде. Какво му е лошото?
— Сигурно това е вдовишкото й изпитание — досети се Раоден. — Само на чужденец би му хрумнало да дойде в Елантрис.
— Суле, кажи какво мислиш — сръга го настойчиво Галадон.
— Времето е неподходящо — обясни Раоден. — Нашите хора тъкмо придобиха чувство на независимост. Започват да мислят за бъдещето и да отхвърлят болката. Ако някой им даде храна сега, ще забравят останалото. За известно време ще бъдат сити, но вдовишкото изпитание трае няколко седмици. След това ще се върнат към глада, болката и самосъжалението. Моята принцеса може да унищожи всичко, което успяхме да постигнем.
— Прав си — осъзна Галадон. — Почти бях забравил колко съм гладен, докато не видях храната.
Раоден изстена.
— Какво?
— Какво ще стане, когато Шаор научи за това? Нейните хора ще нападнат каруцата като глутница вълци. Нямаме представа какво ще се случи, ако убият някой граф или барон. Баща ми търпи елантрисците, защото не мисли за тях. Но ако убият някого от благородниците му, може да реши да ни унищожи.
По уличките около площада започваха да се промъкват хора. Все още ги нямаше тези на Шаор. По-скоро бяха елантрисците, които се скитаха из града като сенки. Все повече от тях се присъединяваха към Раоден, но сега заради безплатната храна никога нямаше да спечели останалите. Щяха да продължат да скитат безцелно, изгубени в болка и отчаяние.
— О, любима принцесо — прошепна Раоден. — Сигурно имаш добри намерения, но раздаването на храна на тези хора е най-лошото, което можеш да сториш.


Мареше ги чакаше в подножието на стълбите.
— Видяхте ли я? — попита той нетърпеливо.
— Да — каза Раоден.
— Какво иска?
Преди принцът да отговори, откъм двора долетя твърд женски глас.
— Ще говоря с тираните на града — тези, които се наричат Аанден, Карата и Шаор. Явете се пред мен.
— Какво?… — възкликна изненадано Раоден.
— Тя е учудващо добре информирана — отбеляза Мареше.
— Е, информацията й е малко остаряла — добави Галадон.
Раоден стисна зъби, докато мислеше трескаво.
— Мареше, изпрати куриер до Карата. Нека да ни чака в университета.
— Да, милорд. — Мъжът махна на пратеника.
— Нека Сейолин и половината му хора също дойдат — допълни Раоден. — Трябва да се оглеждаме за хората на Шаор.
— Мога да ги повикам лично, ако пожелаете, милорд — предложи Мареше, винаги готов да впечатли.
— Не — спря го Раоден. — Ти трябва да се поупражняваш да бъдеш Аанден.


23.

Еондел и Шуден настояха да я придружат. Еондел държеше ръка на меча си — винаги го носеше, без да се съобразява с мнението на арелонския елит — и гледаше с еднакво подозрение и водача им, и отряда от градската стража, който ги охраняваше. Стражите полагаха всички усилия да изглеждат пренебрежително спокойни, сякаш всеки ден се разхождаха из Елантрис. Въпреки това Сарене усещаше напрежението им.
В началото всички възразяваха. Било немислимо да се остави да бъде въвлечена във вътрешността на Елантрис, за да се срещне с деспотите. Но Сарене бе решена да докаже, че градът е безвреден. Нямаше как да откаже краткото пътуване, щом искаше да убеди останалите благородници да минат през портите.
— Почти стигнахме — обясни водачът. Беше висок мъж, почти колкото нея. Сивите петна по кожата му бяха малко по-светли от на останалите, но Сарене не знаеше дали просто е бил по-блед преди, или не е прекарал много време в Елантрис. Имаше овално лице, което щеше да бъде хубаво, ако шаод не го бе унищожил. Не беше слуга; движеше се твърде наперено. Сарене подозираше, че мъжът само се преструва на прост пратеник, а всъщност е доверено лице на някой от бандитските главатари.
— Как се казваш? — попита тя, като внимаваше да запази неутрален тон. Човекът принадлежеше към една от бандите, които властваха в града и поробваха новодошлите, според информаторите на Аше.
Мъжът не отвърна веднага.
— Наричат ме Дух — каза той след известен размисъл.
Името му отиваше, подчертаваше, че сега е призрак на предишното си съществуване.
Наближиха голямата сграда, в която според Дух се намираше университетът на Елантрис. Сарене огледа наоколо критично. Сградата беше покрита със странната зелено-кафява слуз като всичко останало и въпреки предишното си величие сега беше само руина. Принцесата се поколеба, когато водачът им влезе в постройката. Според нея горният етаж имаше сериозно намерение на падне.
Тя се обърна към Еондел. Възрастният мъж потърка брадичката си замислено. После сви рамене и й кимна. Сякаш искаше да каже: „Щом стигнахме дотук…“.
Сарене заряза мислите за нестабилния таван и поведе групата от приятели и войници. За щастие не трябваше да навлизат навътре. В дъното на първата стая стояха няколко елантрисци, а тъмните им лице едва се различаваха на оскъдната светлина. Двама бяха стъпили върху останките на каменна маса и се извисяваха леко над останалите.
— Аанден? — попита Сарене.
— И Карата — отвърна втората фигура, явно жена, макар че плешивата глава и набръчканото лице не я отличаваха от останалите. — Какво искате от нас?
— Мислех, че двамата сте врагове — каза Сарене подозрително.
— Наскоро открихме ползата от съюза — обади се Аанден. Беше нисък мъж с предпазливи очи, а лицето му потръпваше като на гризач.
Надутото му излъчване бе точно според очакванията на Сарене.
— А онзи, когото наричат Шаор? — попита принцесата.
Карата се усмихна.
— Една от въпросните ползи.
— Мъртъв ли е?
Аанден кимна.
— Вече ние властваме в Елантрис, принцесо. Какво искате от нас?
Сарене не отговори веднага. Според плана си трябваше да настрои тримата водачи един срещу друг. Сега трябваше да представи нещата по друг начин пред този съюз.
— Искам да ви подкупя — каза тя направо.
Жената повдигна вежди с интерес, а мъжът изпуфтя.
— За какво са ни твоите подкупи, жено?
Сарене познаваше тази игра. Аанден се преструваше на незаинтересуван, човек, който няма досег със сериозната политика. Беше срещала много такива, докато служеше в дипломатическия корпус на баща си, и й бяха омръзнали.
— Вижте. Нека бъдем откровени. Очевидно не сте много добри в блъфирането, така че продължителните преговори ще са само загуба на време. Искам да дам храна на хората в Елантрис, а вие ще се противопоставите, защото смятате, че това ще отслаби властта ви. В момента сигурно се чудите как да наложите контрол над моите дарове.
Мъжът се размърда неловко и Сарене се усмихна.
— Затова ще ви подкупя. Какво искате, за да оставите хората да получат храната без проблеми?
Аанден примигна, очевидно не бе сигурен как да реагира. Но жената заговори твърдо.
— Имате ли писар да запишете исканията ни.
— Имам. — Сарене махна на Шуден да извади хартия и въглен.
Списъкът бе голям — по-обширен, отколкото очакваше, и включваше доста странни неща. Предполагаше, че ще поискат оръжия и дори злато.
Вместо това исканията на Карата започнаха с платове, различни семена, метални плоскости, дървесина, слама и завършиха с масло. Съобщението беше ясно. Властта в Елантрис не зависеше от силата и богатството, а от контрола над първичните ресурси.
Сарене се съгласи учтиво. Ако се занимаваше само с Аанден, щеше да подбие малко цената, но Карата беше твърда и непоклатима. От онези хора, които нямаха търпение за големи пазарлъци.
— Това ли е всичко? — попита Сарене, докато Шуден записваше последните неща.
— Като за първите няколко дни — отвърна Карата.
Сарене присви очи.
— Добре. Но искам да спазвате едно условие. Няма да забранявате на никого да идва на площада. Управлявайте колкото искате, но нека хората да страдат с пълни стомаси.
— Имате думата ми — потвърди Карата. — Няма да спирам никого.
Сарене кимна и даде знак, че срещата е приключила. Карата й даде водач, но този път не беше Дух. Той остана и се приближи към двамата главатари, докато Сарене излизаше от сградата.


— Добре ли се получи, милорд? — попита нетърпеливо Мареше.
— Перфектно — отвърна Раоден и проследи с доволен поглед излизащата принцеса.
Мареше се усмихна скромно.
— Да, милорд. Постарах се. Нямам опит с актьорството, но мисля, че представих един решителен и суров лидер.
Раоден погледна Карата. Грубоватата жена едва се удържаше да не се изсмее. Само мнителният занаятчия беше чудесен: нито решителен, нито суров. Хората отвън смятаха, че в Елантрис властват груби и крадливи разбойници. Карата и Мареше бяха изиграли точните образи, които принцесата и спътниците й очакваха.
— Тя заподозря нещо, суле — отбеляза Галадон, който стоеше в сенките отстрани.
— Да, но още не знае какво не е наред. Нека си мисли, че „Аанден“ и Карата й кроят някой номер. Това няма да навреди.
Галадон поклати глава, а плешивото му теме блесна на оскъдната светлина.
— С каква цел? Защо не я заведохме в църквата, за да й покажем кои сме ние всъщност?
— Искаше ми се, Галадон — отвърна Раоден. — Но не бива да издаваме нашата тайна. Хората в Арелон толерират Елантрис, защото жителите му са жалки. Ако открият, че възстановяваме обществото си, страховете им ще избуят. Тълпа страдащи окаяници е едно, а легион от безсмъртни чудовища, съвсем друго.
Карата кимна мълчаливо. Вечно скептичният Галадон само поклати глава, сякаш не знаеше какво да мисли.
— Е, определено е решителна. Коло? — каза той.
— Решителна е — съгласи се Раоден и продължи развеселено: — Май не ме хареса много.
— Мисли, че си лакей на тираничен деспот — отбеляза Карата. — За какво да те харесва?
— Така е. Но смятам да добавим клауза в договора, според която да присъствам на всички доставки. Искам да държа под око щедрата принцеса. Не е от онези, които правят нещо без вътрешен мотив, и се чудя защо е решила да проведе изпитанието си точно в Елантрис.


— Добре мина — каза Еондел, докато гледаше как водачът им се връща в Елантрис.
— Лесно се измъкнахте — добави Шуден. — Нещата, които искат, няма да струват много.
Сарене кимна леко и потърка дъските на каруцата с пръсти.
— Мразя да преговарям с такива хора.
— Може би ги съдите твърде строго — продължи Шуден. — Не приличат на тирани, а на хора, които се опитват да се справят с много труден живот.
Сарене поклати глава.
— Шуден, трябва да чуеш някои от историите на Аше. Според стражите, щом се появи някой нов, бандите му се нахвърлят като акули. Всички ресурси отиват при водачите, а останалите живеят на ръба на гладната смърт.
Шуден повдигна вежди и огледа стражите — източник на информацията й. Мъжете се бяха облегнали лениво на копията си и гледаха с безразличие как благородниците разтоварват каруцата.
— Добре де — призна Сарене и му подаде една щайга със зеленчуци. — Сигурно не са най-надеждният източник, но пред нас имаме доказателство. — Тя махна към фигурите в страничните улички. — Виж празните погледи и нервните стъпки. Тези хора живеят в страх, Шуден. Виждала съм същото в Хровел, Фьорден и на още много места. Знам как изглежда потиснатият народ.
— Вярно. — Шуден пое щайгата. — Но лидерите не ми изглеждаха много по-добре. Може би не са потисници, а еднакво страдащи.
— Може би — повтори със съмнение Сарене.
— Милейди — запротестира Еондел, щом тя вдигна нова щайга. — Дръпнете се и оставете на нас. Така не е прието.
— Ще се оправя, Еондел — възрази тя и подаде щайгата на него. — Неслучайно оставих слугите. Искам всички да участваме. Това включва и вас, милорд — махна към Ейхан, който се бе скатал на сянка край портата.
Ейхан въздъхна и се заклати към каруцата. Денят беше изключително горещ като за ранна пролет, но дори жегата не можеше да изсуши вездесъщата елантриска слуз.
— Надявам се, че оценяваш саможертвата ми, Сарене — възкликна дебелият Ейхан. — Тази мръсотия ми съсипа наметалото.
— Така ти се пада. — Сарене му подаде кутия с варени картофи. — Казах ти да си облечеш нещо евтино.
— Нямам нищо евтино, скъпа. — Ейхан пое кутията с тъжен поглед.
— Искаш да кажеш, че наистина си дал пари за онази роба, с която беше на сватбата на Неоден? — засмя се Роял. — Дори не знаех, че съществува подобен оттенък на оранжевото.
Графът се намръщи и остави кутията до каруцата. Сарене не подаде товар на херцога, който стоеше встрани. Преди няколко дена в двора се бе вдигнала олелия, когато забелязаха, че той куца.
Според слуховете бил паднал една сутрин, докато ставал от леглото. Заради напереното му поведение понякога забравяха, че е наистина стар.
Сарене влезе в ритъм и започна да подава кутиите, поради което не забеляза веднага новия човек, който се бе включил. Докато вземаше една от последните все пак вдигна поглед и видя на кого я дава. Почти щеше да я изтърве от изненада, когато го разпозна.
— Ти! — възкликна тя изумено.
Елантрисецът, когото наричаха Дух, се усмихна и пое кутията от вдървените й пръсти.
— Чудех се кога ще се усетите, че съм тук.
— От колко време…
— О, преди десетина минути. Пристигнах тъкмо като почнахте.
Дух остави кутията при останалите. Сарене го гледаше онемяла от каруцата. Явно бе объркала тъмните му ръце с тези на Шуден.
Някой прочисти гърлото си и тя осъзна, че Еондел чака за кутия. Побърза да му подаде една.
Зачуди се защо ли мъжът е дошъл. Твърдеше, че господарят му наредил да дойде и да наблюдава раздаването. Явно Аанден й вярваше толкова, колкото и тя на него.
Сарене подаде последните две кутии и скочи от каруцата. Стъпи на паветата под лош ъгъл и се подхлъзна в мръсотията. Започна да залита и изписка, размахала ръце.
Някой я сграбчи и я изправи.
— Внимавайте — предупреди Дух. — Ходенето в Елантрис изисква известен опит.
Сарене се отскубна от услужливата му прегръдка.
— Благодаря — прошепна тя, доста неподходящо за принцеса.
Дух повдигна вежди и се приближи към арелонските аристократи.
Сарене въздъхна и разтърка лакътя си, където я бе хванал. Докосването му бе странно нежно. Тя разтърси глава, за да прогони тази мисъл.
Вниманието й трябваше да се насочи към по-важни неща. Елантрисците не се приближаваха.
Бяха дошли още, някъде около петдесетина, но се спотайваха като птици по сенките. Имаше деца, но повечето бяха на неопределена възраст. Сбръчканата кожа ги караше да изглеждат като Роял. Никой не смееше да приближи до храната.
— Защо не идват? — попита Сарене объркано.
— Страх ги е — обясни Дух. — И са недоверчиви. Всичката тази храна им прилича на мираж, на илюзия, каквато сигурно ги е разочаровала множество пъти. — Той говореше нежно, дори със съчувствие. Не звучеше като деспотичен бандитски главатар.
Дух посегна и взе една ряпа от близката щайга. Вдигна я леко, сякаш самият той се съмняваше в реалността й. В очите му се четеше стръвен глад на човек, който не е ял като хората от седмици. Сарене осъзна, че той е гладен също като останалите въпреки високия му ранг. Но бе изчакал търпеливо да разтоварят десетки кутии с храна.
Дух вдигна ряпата и я захапа. Зеленчукът изхрущя в устата му и Сарене си представи лютивия възгорчив вкус. Но в очите му се четеше истинска наслада.
Явно неговото действие даде кураж на останалите, защото те тръгнаха напред. Градската стража се сепна и обгради Сарене и другите, насочвайки заплашително копия напред.
— Оставете пространство край кутиите — нареди Сарене.
Стражите се отдръпнаха, за да позволят на елантрисците да се приближават по няколко наведнъж. Принцесата и лордовете започнаха да раздават храна на опашката.
Дори Ейхан спря да се мръщи и започна да работи мълчаливо.
Сарене го видя как подава торба на едно момиченце с плешива глава и набръчкани устни. Детето се усмихна с неподправена невинност и се отдалечи. Ейхан скришом обърса сълза, преди да продължи.
„Получава се“, помисли Сарене с облекчение. Щом можеше да разчувства Ейхан, щеше да успее и с останалите от двора.
Забеляза, че Дух стои в края на тълпата. Подпираше замислено брадичката си и я изучаваше. Беше… разтревожен. Но защо? Защо трябваше да се тревожи? В този миг, докато гледаше очите му, Сарене осъзна истината. Той не беше слуга. Беше главатарят и по някаква причина искаше да го скрие от нея.
Затова Сарене постъпи както винаги, когато някой опитваше да скрие нещо от нея. Реши да открие какво е то.


— В него има нещо, Аше — каза тя пред двореца, докато празната каруца се отдалечаваше. Не можеше да повярва, че за цял следобед бяха раздали едва по три порции храна на човек. До утре на обяд щяха да са свършили, ако не и по-рано.
— В кого, милейди? — Аше наблюдаваше раздаването от върха на стената, застанал близо до Ядон. Разбира се, бе поискал да я придружи, но тя бе забранила. Сеонът беше основният й източник на информация за Елантрис и главатарите, затова не искаше да издава връзката между тях.
— Водачът — обясни Сарене и влезе през окичения с гоблени вход на двореца. Ядон си падаше твърде много по гоблените, поне за нейния вкус.
— Онзи Дух ли?
Сарене кимна.
— Преструва се, че следва заповедите на другите, но не е слуга. Аанден непрекъснато го гледаше, докато преговаряхме, сякаш търсеше одобрение. Възможно ли е да сме объркали имената на водачите?
— Възможно е, милейди — призна Аше. — Но елантрисците, с които говорих, бяха сигурни. Поне десетина пъти чух да споменават Карата, Аанден и Шаор. Никой не говореше за човек на име Дух.
— Приказвал ли си с тях в последно време?
— Бях насочил усилията си към стражите. — Аше изви настрани, защото един куриер притича край него. Хората имаха навика да пренебрегнат сеоните, което щеше да е обидно за човешки служител. Аше го приемаше без оплакване и дори не прекъсна диалога.
— Елантрисците не споделиха нищо, освен имената, милейди. За разлика от тях стражите имаха собствено мнение. По цял ден не правят нищо, само гледат града. Свързах наблюденията им със събраните имена и така изготвих доклада си.
Сарене спря и се облегна на една мраморна колона.
— Той крие нещо.
— Олеле — измърмори Аше. — Милейди, не мислите ли, че се престаравате? Решихте да се опълчите на гьорна, да освободите жените в двора от мъжко потисничество, да спасите икономиката на Арелон и да нахраните Елантрис. Може би трябва да оставите тайните на този мъж на мира.
— Прав си — кимна Сарене. — Твърде заета съм, за да се занимавам с Дух. Затова ти ще откриеш какво е намислил.
Аше въздъхна.
— Върни се в града — продължи Сарене. — Няма нужда да навлизаш навътре. Край портите се въртят достатъчно хора. Разпитай за Дух и за съюза между Аанден и Карата.
— Да, милейди.
— Чудя се дали не подценихме Елантрис.
— Не знам, милейди — каза Аше. — Това е много варварско място. Видях няколко зверства лично и последиците от предишни набези. Всички в града имат рани, а като чувам как стенат, явно много от тях са сериозни. Сигурно често се бият.
Сарене кимна отнесено. Не можеше да спре да мисли за Дух и как изобщо не приличаше на варварин. Той бе успокоил лордовете, бе разговарял с тях с лекота, сякаш не бе прокълнат, а те — хората, които са го затворили. Към края на следобеда почти бе взела да го харесва, макар да се притесняваше, че я разиграва.
Затова се държеше сдържано и дори студено с него, напомняйки си, че мнозина убийци и тирани изглеждаха приветливи, стига да го искаха.
Но сърцето й подсказваше, че този човек е искрен. Той криеше нещо, но наистина се опитваше да помогне на Елантрис. И по някаква причина бе загрижен за нейното мнение за него. Сарене тръгна към покоите си, опитвайки усилено да се убеди, че и тя не е загрижена какво той мисли за нея.


24.

Хратен се потеше в кървавочервената си броня заради яркото слънце. Поне се утешаваше, че представлява впечатляваща гледка с блестящите доспехи, застанал на стената. Естествено, никой не гледаше към него. Хората бяха насочили вниманието си към теодската принцеса и раздаването на храна, което бе организирала.
Решението й да влезе в Елантрис бе шокирало града, а това, че кралят й бе позволил, още повече. Стените на Елантрис се напълниха отрано с народ. Търговци и благородници се тълпяха по протежението на парапета. Идваха с изражението на хора, дошли да гледат сворденски бой с акули. Навеждаха се напред за по-добра видимост, защото предполагаха, че ще се случи истинско нещастие. Според общото мнение диваците щяха да разкъсат принцесата мигновено, а след това да я изядат.
Хратен наблюдаваше с примирение спокойното приближаване на елантрисците, които отказваха да изядат поне един страж, камо ли принцесата. Демоните му не желаеха да влизат в ролята си и по лицата на тълпата се четеше разочарование.
Ходът на принцесата беше майсторски и покосяваше мита за дяволите му с бруталната коса, наречена истина. След като аристократите на Сарене бяха доказали куража си, влизайки в Елантрис, гордостта щеше да подтикне и други да го сторят. Омразата към елантрисците щеше да се изпари. Хората не можеха да се боят от създания, които съжаляваха.
След като стана очевидно, че днес няма да има изядени принцеси, хората загубиха интерес и започнаха да слизат надолу в стабилен, недоволен поток. Хратен повървя с тях до подножието на стълбите, след което се насочи към деретския храм в Кае. Скоро до него спря една карета. Познаваше аона на вратичката: Рий.
Херцогът очевидно не беше доволен.
— Предупредих те за жената. Сега хората няма да намразят Елантрис, а ако това не стане, няма да намразят и Шу-Корат.
Хратен махна с ръка.
— Усилията на момичето са без значение.
— Изобщо не съм убеден.
— Колко би могла да продължи така? — запита Хратен. — Няколко седмици, най-много месец? В момента действията й са новост, но скоро интересът ще отшуми. Съмнявам се, че мнозина благородници ще се присъединят в бъдеще, дори да продължи с храненията.
— Но щетата е нанесена — изтъкна Телрий.
— Едва ли — възрази Хратен. — Лорд Телрий, минаха само няколко седмици, откакто съм в Арелон. Да, жената ни причини малка спънка, но това е дреболия. И двамата знаем, че аристократите са непостоянна тълпа. Как мислиш, колко време ще им трябва да забравят посещенията в Елантрис?
Телрий не изглеждаше убеден.
Хратен реши да опита друга тактика.
— Пък и моята работа в Елантрис беше само малка част от плана. Трябва да се фокусираме върху нестабилността на Ядон и срама, който ще изпита при следващото плащане на данъците.
— Кралят е сключил някакви нови договори с Теод — каза Телрий.
— Няма да са достатъчни да покрият загубите му — отвърна пренебрежително Хратен. — Финансите му са изчерпани. Аристокрацията няма да стои зад крал, който настоява тя да поддържа определено ниво на богатство, но не спазва собствените си стандарти. Скоро ще започнем да разпространяваме слухове за трудностите на Ядон — продължи гьорнът. — Повечето висши аристократи са и търговци. Те имат начини да наглеждат конкуренцията. Ще разберат колко зле е Ядон и ще започнат да се оплакват.
— Оплакванията няма да ме качат на трона — изтъкна Телрий.
— Напротив — настоя Хратен. — Също така ще намекнем, че ако станете крал, ще осигурите изгодно търговско споразумение с Изтока. Ще ви предоставя нужните документи. Ще има достатъчно пари за всички, нещо, което Ядон не успя да осигури. Хората знаят, че страната е на ръба на финансова криза. Фьорден може да ви измъкне от нея.
Телрий кимна бавно.
Хратен въздъхна наум. „От това разбираш, а?“ Щом не можеше да покръсти аристокрацията, поне можеше да я купи.
Тактиката не беше толкова сигурна, но щеше да мине пред Телрий, докато измислеше по-солиден план. Щом се разбереше, че кралят е фалирал, а Телрий е богат, имаше и други… възможности за натиск, с които да се направи лесна, макар и внезапна, смяна на управлението.
Принцесата беше блокирала грешната интрига. Ядон щеше да падне, докато тя раздава храна на елантрисците и се мисли за много хитра, че е провалила плановете му.
— Предупреждавам те, Хратен — изрече внезапно Телрий. — Аз не съм деретска марионетка. Водя се по кроежите ти, защото спази обещанието си да ми осигуриш богатство. Но няма да седя безучастно и да се оставям да ме водиш за носа.
— Не бих и помислил подобно нещо, ваше благородие — отвърна спокойно Хратен.
Телрий кимна и подвикна на кочияша да спре. Не бяха минали и половината път до деретския храм.
— Имението ми е в тази посока — каза ядосано Телрий и посочи напречната улица. — Можеш да продължиш пеша.
Хратен стисна зъби. Някой ден трябваше да научи този мъж как да се държи към деретските жреци. Но засега просто слезе от каретата.
С оглед на компанията и без това предпочиташе да върви пеш.


— Не съм виждал подобна реакция в Арелон — отбеляза един жрец.
— Съгласен съм — отговори събеседникът му. — Служа в Кае повече от десетилетие и никога не сме имали повече от няколко покръствания на година.
Хратен мина покрай тях на влизане в храма. Бяха дребни жреци и нямаше да им обърне внимание, ако не говореха с Дилаф.
— Наистина мина време — съгласи се Дилаф. — Макар че помня преди години, когато пиратът Дреок Дрезгавия нападна Теод, пак имаше вълна от покръствания в Арелон.
Хратен се намръщи. Нещо в думите на Дилаф го притесни. Продължи да върви, но хвърли поглед към артета. Дреок Дрезгавия бе нападнал Теод преди петнайсет години. Беше възможно Дилаф да помни събития от детството си, но откъде щеше да знае как са вървели покръстванията? Явно беше по-възрастен, отколкото Хратен предполагаше. Много повече. Той се замисли за лицето на Дилаф. Беше му дал около двайсет и пет години, но по лицето му си личаха белези от възрастта. Почти незабележими. Явно артетът бе от онези късметлии, които изглеждаха много по-млади. Арелонският жрец се правеше на неопитен, но кроежите и плановете му издаваха скрита зрелост. Дилаф бе много по-опитен, отколкото се правеше.
Но какво значеше това? Хратен поклати глава и отвори вратата на покоите си. Властта на Дилаф се увеличаваше, защото Хратен не можеше да намери подходящ и ревностен кандидат за нов главен артет. Още трима бяха отказали поста. Вече не подозираше, а бе сигурен, че Дилаф има нещо общо.
„По-стар е, отколкото предполагам. И печели влияние над жреците в Кае от много време.“
Дилаф твърдеше, че много от първите вярващи са дошли с него от южен Арелон. Преди колко време бе пристигнал в Кае? Очевидно по времето на Фьон, но и старият артет бе тук отдавна.
Дилаф явно бе в града от години. Сигурно през цялото време бе печелил влияние и авторитет сред останалите. Като се имаше предвид фанатичната му вяра в Шу-Дерет, несъмнено се бе сдушил с най-консервативните и твърди артети.
Точно тези, които Хратен бе оставил в града при първоначалното прочистване. Беше отпратил по-малко отдадените, които вероятно бяха обидени и притеснени от фанатизма на Дилаф.
Без да иска, беше разчистил пътя в полза на арелонския жрец.
Хратен седна на бюрото си, обезпокоен от това разкритие. Нищо чудно, че не можеше да намери нов главен артет. Тези, които бяха останали, познаваха Дилаф добре. Или се страхуваха да приемат поста, или бяха подкупени, за да не се пречкат.
И все пак бе невъзможно да е обсебил чак всички.
Трябваше да продължи да търси. Все някога един от жреците щеше да приеме поста.
Въпреки това се притесняваше от изненадващата ефективност на Дилаф. Артетът го държеше здраво с две неща. Първо, имаше власт над някои от най-влиятелните му поддръжници заради одивските клетви. Второ, неофициалната му власт над храма ставаше все по-силна. Поради липсата на главен артет и заетостта на Хратен в срещи с аристократи Дилаф си присвояваше всекидневния контрол над деретската църква в Арелон.
Отгоре на всичко имаше по-тревожен проблем. Нещо, по-обезоръжаващо от усилията на Сарене и интригите на Дилаф, срещу което Хратен не искаше да се изправи. Знаеше, че срещу тях двамата може да излезе победител.
Но собствените му колебания бяха нещо друго. Бръкна в чекмеджето и извади малка книжка. Помнеше как я бе прибрал, както всеки път при безбройните премествания. Не я бе отварял от години, но имаше толкова малко вещи, че никога не му се бе налагало да я зареже. Прелисти няколко пожълтели страници, докато открие каквото търсеше.
„Открих насока. Преди живеех, но не знаех защо. Сега имам цел. Тя прославя всичките ми действия. Сега служа на империята на Бог Джадет и службата ми е пряко свързана с Него. Важен съм.“
Деретските жреци бяха обучени да записват духовните си изживявания, но Хратен никога не бе особено съвестен в тази насока. Имаше само няколко записки, включително и тази, направена едва няколко седмици, след като бе станал жрец. Точно преди да влезе в манастира Дакор.
„Какво стана с вярата ти, Хратен?“ Въпросът на Омин продължаваше да го терзае. Гласът на коратския свещеник продължаваше да шепне в главата му, настояваше да разбере смисъла на проповедите му. Дали Хратен бе станал циничен в дейността си просто заради безкрайното повторение? Дали проповядването се бе превърнало в логическо предизвикателство, вместо в духовна задача? Донякъде бе така. Наслаждаваше се на планирането, конфронтацията и мисленето, което изискваше покръстването на цял народ от еретици. Въпреки че Дилаф го разсейваше, все още намираше тръпка в предизвикателството на Арелон.
Но какво бе станало с младия Хратен? С вярата и немислимата страст, които бе изпитвал някога? Почти не го помнеше. Тази част от живота му бе минала бързо, а вярата се бе трансформирала от изгарящ пламък в приятна топлина.
Защо се опитваше да успее в Арелон? Заради известността ли? Човекът, който покръстеше Арелон, щеше да бъде запомнен в аналите на деретската църква. Дали беше от желанието да се подчинява? Все пак имаше директна заповед от вирна. Може би наистина вярваше, че смяната на вярата ще помогне на тези хора? Беше решен да успее в Арелон, без да се стига до кръвопролития като тези, които бе причинил в Дуладел. Дали наистина се опитваше да спаси живота на хората? Или знаеше, че спокойното завоевание е по-трудно и съответно, по-голямо предизвикателство? Нямаше яснота в сърцето му — то беше като стая, пълна с дим.
Дилаф бавно увеличаваше властта си. Това само по себе си не бе по-страшно от колебанията на Хратен. Може би Дилаф бе прав в опитите си да го измести? Може би Арелон щеше да е по-добре с Дилаф начело? Той нямаше да се тревожи за последствията от кървава революция, защото бе убеден, че хората ще са по-добре с Шу-Дерет, дори покръстването им да изисква клане.
Дилаф имаше вяра. Вярваше в това, което правеше. А какво имаше Хратен? Вече не беше съвсем сигурен.


25.

— Май тя има повече нужда от храна, отколкото ние — каза Раоден, докато гледаше скептично кльощавата Торена. Дъщерята на Ейхан беше прибрала кестенявата си коса с шал и носеше проста синя рокля. Сигурно я беше заела от някоя прислужница, като се имаше предвид колко екстравагантен бе гардеробът на арелонските аристократки.
— Дръж се добре с нея — нареди Сарене и му подаде кутия от каруцата. — Тя е единствената жена, която събра смелост да дойде, и то само защото помолих Шуден да я покани. Ако уплашиш момичето, никоя от останалите няма да припари тук.
— Да, ваше височество — леко се поклони Раоден. Неколкодневното раздаване на храна бе смекчило омразата й, но тя си оставаше студена. Отговаряше на коментарите му и дори завързваше разговор, но не позволяваше да се сприятелят.
Тази седмица бе невъобразимо изнервяща за Раоден. Беше прекарал времето си в Елантрис да свиква с неговите странности. Тази седмица бе принуден отново да се сблъска с познатото. В някаква степен беше по-тежко. Можеше да приеме Елантрис като източник на болка. Да види приятелите си по същия начин, беше съвсем различно.
Дори сега Шуден стоеше до момичето Торена, държеше я за лакътя и я окуражаваше да се приближи към опашката за храна. Той беше един от най-близките му приятели. Двамата с часове бяха обсъждали обществените проблеми на Арелон. Сега Шуден почти не го забелязваше. Същото се отнасяше за Еондел, Кайн, Роял и дори Лукел. Те бяха другари на красивия принц Раоден, но не и на прокълнатото същество, наречено Дух.
Въпреки това Раоден не изпитваше горчивина. Не можеше да им се сърди, че не го разпознават. Вече и сам не се познаваше с набръчканата кожа и изпосталялото тяло. Дори гласът му беше различен. Донякъде от потайността го болеше повече, отколкото от невежеството на приятелите му. Не можеше да им се разкрие, защото тази новина щеше да унищожи Арелон. Знаеше, че популярността му далеч надхвърля тази на баща му. Някои хора щяха да го последват, без значение, че беше елантрисец. Гражданската война нямаше да помогне на никого и накрая Раоден сигурно щеше да изгуби главата си.
Не, определено трябваше да остане скрит. Приятелите му само щяха да изпитат объркване и болка, ако научат какво го е сполетяло. Но прикриването на самоличността му изискваше внимание. Лицето и гласът му бяха променени, но маниерите си оставаха същите. Нарочно се опитваше да страни от тези, които го познаваха твърде добре. Държеше се весело и приятелски, но не твърде открито.
Това бе една от причините да се върти около Сарене. Тя не го беше виждала и край нея нямаше нужда да се преструва. Донякъде това бе нещо като тест. Любопитно му беше да види как щяха да се разбират като съпруг и съпруга, без да се съобразява с политическата необходимост на брака им.
Явно първоначалното му мнение за нея беше правилно. Харесваше я. Сарене потвърждаваше написаното в писмата. Не приличаше на жените, край които бе израснал в арелонския двор. Беше силна и решителна. Не навеждаше очи, когато я заговореше мъж, без значение каква бе титлата му. Даваше заповеди с естествена лекота и не се преструваше на слаба, за да предизвика мъжкото внимание.
И лордовете я следваха. Еондел, Шуден и дори херцог Роял се вслушваха в преценката й и се подчиняваха на заповедите, сякаш беше крал. При това го правеха без горчивина в очите. Тя им нареждаше учтиво и те се подчиняваха с желание. Раоден можеше само да се усмихва изумено. На него му трябваха години, за да спечели доверието на тези мъже. Тя бе успяла само за няколко седмици.
Беше впечатляваща във всичко — интелигентна, красива и силна. Само трябваше да я убеди да не го мрази.
Раоден въздъхна и продължи да работи. С изключение на Шуден всички от присъстващите благородници бяха нови. Повечето бяха незначителни аристократи, но имаше и няколко важни фигури. Херцог Телрий например, който стоеше отстрани и наблюдаваше мързеливо разтоварването. Не участваше лично, но бе довел прислужник да го замести. Явно херцогът избягваше всякакви усилия.
Раоден поклати глава. Никога не го бе харесвал. Веднъж бе опитал да го привлече в опозицията на краля. Телрий бе попитал с прозявка колко ще му бъде платено и се бе засмял, когато Раоден се отдалечи възмутено.
Така и не можеше да реши дали Телрий наистина беше прекомерно алчен, или просто се забавляваше, очаквайки реакцията му.
Раоден изгледа останалите аристократи. Както винаги новодошлите се бяха скупчили нервно около каруцата, която разтоварваха. Беше негов ред. Той се приближи усмихнато, представи се и стисна няколко ръце, предимно без желанието на собствениците им. След няколко минути напрежението взе да се стопява. Хората виждаха, че поне един елантрисец не се готви да ги изяде, а и никой от предишните посетители не бе повален от шаод, така че нямаше защо да се страхуват от заразяване.
Постепенно се отпуснаха и се поддадоха на очарованието му.
Аклиматизирането на аристократите бе задача, с която се бе натоварил доброволно. Още на втория ден бе станало очевидно, че Сарене не разполага с голямо влияние извън бившия му кръг. Ако Раоден не се бе намесил, вероятно втората група още щеше да стои стреснато около каруцата. Сарене не му беше благодарила за усилията, но кимна признателно. След това прие Раоден да присъства на всяка следваща доставка.
За него беше странно да участва в събитие, което пряко унищожаваше всичко, което се стремеше да постигне в Елантрис. Но освен ако не създадеше сериозен инцидент, нямаше как да спре Сарене. От друга страна, Карата и Мареше получаваха важни стоки за своето „съдействие“. Щеше да им се наложи да изграждат много неща отново след изпитанието на Сарене, но забавянето си струваше. Стига да оцелееше дотогава.
Тази мисъл внезапно му припомни за болките. Както винаги бяха с него и подкопаваха решителността му. Вече не можеше да ги преброи, но всяка носеше чувството за агония. Сякаш неговата болка набъбваше по-бързо, отколкото при останалите. Одраскването на ръката му изглеждаше като рана от рамото до пръстите, а болката от отдавна натъртения палец стигаше чак до коляното. Като че ли беше в Елантрис от година, а не само от месец.
Може би болката не ставаше по-силна. Може би просто той бе по-слаб от останалите. Във всеки случай нямаше да издържи още дълго. Щеше да дойде ден, след месец или два, когато нямаше да се отърси от болката и щяха да го сложат в залата на падналите. Тогава щеше да се отдаде изцяло на ревнивата агония.
Той изтика тези мисли назад и се съсредоточи върху раздаването на храна. Опитваше да се разсее с работата и това помагаше донякъде. Но болката още дебнеше в него като звяр в сенките с гладни червени очи.
Всеки елантрисец получаваше малка торба с разнообразна готова храна. Днешната порция беше като предишните, но изненадващо, Сарене бе намерила отнякъде джиндоски кисели пъпеши. Червените плодове бяха с размера на юмрук и блестяха в щайгата си, въпреки че още не им беше сезонът. Раоден пускаше по един плод във всяка торба, заедно с варена царевица, няколко вида зеленчуци и малко хлебче. Елантрисците приемаха храната с благодарност и алчност. Повечето се дърпаха от каруцата веднага, за да ядат в усамотение. Все още не можеха да повярват, че никой няма да им отнеме храната.
В един момент пред него се появи познато лице. Галадон носеше парцаливата си одежда, както и прокъсано наметало от събраните платове. Дуладелецът му подаде торбата си и Раоден я подмени сръчно с друга, която съдържаше петкратно по-голяма дажба. Беше толкова пълна, че трудно я вдигаше със слабата си елантриска ръка. Галадон я взе и я прикри с наметалото си от случайните наблюдатели. След това побърза да се стопи в тълпата.
Сейолин, Мареше и Карата също щяха да минат и да получат подобни торби. Те складираха по-трайната храна, а останалото раздаваха на хоедите. Някои от падналите реагираха на храната и Раоден се надяваше, че ако ядат редовно, може би ще възвърнат разсъдъка си.
Засега обаче не се получаваше.


Вратата издумтя, когато се затвори. Звукът напомни на Раоден за първия му ден в Елантрис. По това време болката му беше само емоционална и сравнително слаба. Ако беше осъзнал в какво се забърква, вероятно щеше да се свие да легне при хоедите още тогава.
Той обърна гръб на портата. Мареше и Галадон стояха в центъра на площада и гледаха сандъците, които Сарене бе оставила, за да изпълни последните искания на Карата.
— Моля ви, кажете ми, че сте измислили как да ги пренесем — обърна се Раоден към приятелите си. Последните няколко пъти пренасяха сандъците един по един до Нови Елантрис, а отслабените им мускули се бунтуваха от това усилие.
— Разбира се — изсумтя Мареше. — Поне би трябвало да работи.
Дребният мъж измъкна голям лист ламарина от близката купчина боклуци. Четирите страни бяха леко извити, а отпред имаше три въжета.
— Шейна? — предположи Галадон.
— Дъното е намазано със слуз — обясни Мареше. — Не можах да намеря здрави колела в Елантрис. Но би трябвало да проработи, улиците са покрити със слуз, която ще намали триенето.
Галадон изръмжа и преглътна хапливия си коментар. Колкото и неугледно да изглеждаше шейната, определено щеше да им спести време — иначе щяха да сноват десетина пъти между площада и църквата.
Всъщност шейната се плъзгаше доста прилично. Поне докато слузта не се изтърка и улиците не станаха твърде тесни и задръстени с останки. Стана още по-трудно да я влачат по изчистените улици на Нови Елантрис. Въпреки това дори Галадон трябваше да признае, че си спестиха доста време.
— Най-накрая да измислиш нещо полезно — изръмжа дуладелецът, когато стигнаха пред храма.
Мареше изсумтя пренебрежително, но Раоден виждаше задоволството в очите му.
Галадон упорито отказваше да признае гениалността на дребосъка. Дуладелецът все мърмореше, че не е нужно да раздуват повече егото на Мареше, макар Раоден да смяташе, че това е невъзможно.
— Да видим какво ни е пратила принцесата този път — усмихна се принцът и отвори първия сандък.
— Внимавай за змии — предупреди го Галадон.
Раоден се засмя и остави капака на улицата. Вътре имаше няколко топа плат, боядисан в отвратително яркооранжево.
Галадон се намръщи.
— Суле, това е най-гнусният цвят, който съм виждал през живота си.
— Съгласен съм — отвърна Раоден с усмивка.
— Не си много разочарован.
— А, дълбоко съм погнусен, но ме забавлява изобретателността й да ни дразни.
Галадон изръмжа и посегна към втория сандък, докато Раоден опипваше плата. Дуладелецът беше прав: цветът наистина бе крайно кичозен. Размяната на искания и стоки между Сарене и „главатарите“ се бе превърнала в игра. Мереше и Карата прекарваха часове в съчиняване на искания, но Сарене винаги намираше начин да ги обърне срещу тях.
— О, това наистина ще ти хареса — възкликна Галадон, като надникна в следващия сандък.
— Какво?
— Нашата стомана — обясни дуладелецът. Предишния път бяха поискали двайсет листа валцувана стомана, Сарене им бе изпратила двайсет тенекии, които бяха толкова тънки, че сигурно щяха да отлетят, ако духнеше по-силен вятър. Този път си бяха поискали стомана с определено тегло.
Галадон бръкна и извади шепа пирони. Огънати пирони.
— Сигурно са хиляди.
Раоден се засмя.
— Е, сигурен съм, че все ще им намерим някакво приложение.
За щастие ковачът Еоник бе един от хората, които бяха останали с Раоден.
Галадон пусна пироните обратно и повдигна скептично рамене. Останалите стоки не бяха толкова зле. Храната беше престояла, но ставаше за ядене. Маслото гореше, макар и с отвратителна миризма. Раоден се чудеше откъде го е изнамерила принцесата. Ножовете бяха остри, но без дръжки.
— Поне не се е досетила защо искаме дървени сандъци — каза Раоден и ги огледа. Зърното беше с добро качество, а дъските от сандъците щяха да намерят най-различни приложения.
— Няма да се учудя, ако другия път ни прати неошкурени, за да ни се забият трески в ръцете — промърмори Галадон и извади оплетеното въже, дивейки се къде му е краят. — Суле, ако съдбата ти е била да живееш с тази жена, тогава Доми ти е оказал милост, като те е пратил тук.
— Не е толкова лоша — защити я Раоден и застана до Мареше, който започна да записва инвентара.
— Според мен е странно, милорд — каза занаятчията. — Защо си дава толкова труд само да ни ядосва? Не се ли бои, че ще развалим сделката?
— Навярно подозира с колко малко власт разполагаме в действителност. — Раоден поклати глава. — Изпълнява исканията ни, за да не наруши обещанието си, но не изпитва желание да ни помогне. Знае, че не можем да спрем хората да приемат храната й.
Мареше кимна и се върна към списъка.
— Хайде, Галадон — подвикна принцът и взе храната за хоедите. — Да намерим Карата.


Нови Елантрис изглеждаше пуст. Преди пристигането на Сарене тук се бяха събрали към сто души. Сега бяха около двайсет, без да се броят децата и хоедите. Повечето от останалите бяха „спасените“ от Раоден, като Мареше и Сейолин. Те не познаваха друг живот, освен в Нови Елантрис, и не искаха да го зарежат. Другите, които се бяха присламчили по-късно, не се чувстваха свързани с каузата на Раоден. Те напуснаха веднага щом Сарене им предложи по-лесен живот. Повечето се мотаеха из улиците около площада и чакаха следващата доставка.
— Тъжно. Коло? — подхвърли Галадон, взрян в чистите, но празни къщи.
— Да — кимна Раоден. — Получи се, макар и само за седмица.
— Пак ще се получи, суле — успокои го Галадон.
— Толкова се мъчихме да им помогнем да станат отново хора, а те зарязаха всичко. И сега само чакат с отворена уста. Чудя се дали Сарене ще осъзнае, че трите й яденета свършват за няколко минути. Принцесата се мъчи да победи глада, но хората изяждат храната толкова бързо, че после им е лошо за няколко часа, а след това гладуват цял ден. Елантриското тяло не работи като нормалното.
— Сам го каза, суле — посочи Галадон. — Гладът е психологически. Телата ни не се нуждаят от храна, дор ни поддържа.
Раоден кимна.
— Е, поне не се пръскат от преяждане. — В началото се боеше, че може и това да се случи.
За щастие щом стомахът се напълнеше, храносмилателната система заработваше отново. Подобно на мускулите, тя все още реагираше на стимули.
Продължиха да вървят и видяха Кахар да търка една стена с четка, която му бяха осигурили при последната доставка. Лицето му беше спокойно и безгрижно. Сякаш не забелязваше, че помощниците му са изчезнали. Той вдигна поглед и огледа Раоден и Галадон критично.
— Милорд, защо не сте се преоблекли? — попита укорно.
Раоден погледна елантриските си парцали.
— Нямах време, Кахар.
— След целия труд на господарката Мааре да ви ушие подходящ костюм, милорд?
— Добре, де — усмихна се виновно Раоден. — Виждал ли си Карата?
— Тя е в залата на падналите, милорд, при хоедите.


Раоден и Галадон послушаха съвета на стария чистач и се преоблякоха, преди да отидат при Карата. Принцът мигновено се почувства по-добре.
Беше забравил какво е да сложиш нови и чисти дрехи, които да не миришат и да не са омазани със слуз. Разбира се, имаше какво да се желае откъм колорит, защото Сарене се бе постарала сериозно.
Раоден се огледа в една полирана метална плоскост. Ризата му беше жълта на сини райета, панталоните яркочервени, а сакото бе в отровнозеленикав цвят. Като цяло приличаше на изгубена тропическа птица.
Единственото му утешение бе, че Галадон беше още по-зле.
Едрият тъмнокож дуладелец изглеждаше много нещастен в розово и светлозелено.
— Не гледай толкова тъжно, Галадон — засмя се принцът. — Нали дуладелците уж си падали по шарени дрехи?
— Това се отнася за аристокрацията — гражданите и републиканците. Аз съм фермер; розовото не е особено подходящо за мен. Коло? — Той погледна Раоден с присвити очи. — Ако кажеш, че приличам на плод катари, ще съблека туниката и ще те удуша с нея.
Принцът се засмя.
— Някой ден ще намеря учителя, който ми каза, че дуладелците били спокойни хора, и ще го накарам да изкара цяла седмица в една стая с теб, приятелю.
Галадон изръмжа и не отговори.
— Хайде — махна му Раоден и излезе от задната стая на храма.
Откриха Карата пред залата с игла и конец в ръка. Сейолин стоеше до нея, запретнал ризата си да оголи продълговатата рана на ръката си. Нямаше кръв, но плътта бе тъмна и хлъзгава. Карата я зашиваше с равномерни бодове.
— Сейолин! — възкликна Раоден. — Какво стана?
Войникът се засрами. Сякаш не го болеше, макар че нормалните хора щяха да припаднат от силна болка и от загуба на кръв.
— Подхлъзнах се, милорд, и един от тях ме докопа.
Раоден огледа раната намръщено. Хората на Сейолин не се бяха разбягали като другите. Те бяха дисциплинирани и не си и помисляха да зарежат новите си отговорности. Но поначало не бяха много и едва успяваха да опазят улиците, водещи от площада към територията на Шаор. Всеки ден, докато останалите елантрисци се угощаваха с храната на Сарене, войниците на Сейолин водеха люта битка, за да отблъскват озверелите диваци от площада. Понякога воят им се чуваше от далечно разстояние.
— Съжалявам, Сейолин — каза Раоден.
— Няма нищо, милорд — отвърна храбро войникът. За жалост тази рана бе на ръката, с която държеше меча.
— Милорд… — започна той и извърна поглед.
— Какво има?
— Днес загубихме още един човек. Едва ги отблъснахме. Сега, след като съм ранен, ще стане още по-трудно, милорд. Бойците ми са смели и добре екипирани, но няма да издържат още дълго.
Раоден кимна.
— Ще измисля нещо. — Мъжът му изглеждаше разколебан и той почувства вина. — Сейолин, как получи такава рана? Досега хората на Шаор носеха само тояги и камъни.
— Променят се, милорд — отвърна войникът. — Вече неколцина имат мечове, а и щом повалят някого от нашите, вземат му оръжието.
Раоден повдигна вежди изненадано.
— Наистина ли?
— Да, милорд. Това важно ли е?
— Много. Означава, че хората на Шаор не са толкова диви, колкото изглеждат. Достатъчно умни са, щом се адаптират. Явно поне част от лудостта им е преструвка.
— Долокен е преструвка — изсумтя Галадон.
— Е, не чак преструвка — съгласи се Раоден. — Държат се така, защото им е по-лесно да се справят с болката. Но ако им дадем друга възможност, може и да я приемат.
— Можем да ги пуснем на площада, милорд — предложи колебливо Сейолин и изстена леко, когато Карата приключи с последния шев. Жената си разбираше от работата. Бе срещнала съпруга си, докато служеше като лечителка в един наемнически отряд.
— Не — отвърна Раоден. — Дори да не убият някого от благородниците, градската стража ще ги изколи.
— Да не би да е зле, суле? — попита Галадон със зъл блясък в очите.
— Определено ще е — натърти Раоден. — Според мен Сарене има някакъв замисъл, щом провежда изпитанието си тук. Води различни благородници всеки ден, сякаш иска те да свикнат с Елантрис.
— И каква полза? — вметна Карата, докато прибираше шивашките пособия.
— Не знам — сви рамене принцът. — Но за нея е важно. Ако хората на Шаор атакуват, ще унищожат постигнатото от принцесата. Опитах да я предупредя, че не всички в Елантрис са толкова кротки, но не мисля, че ми повярва. Ще се наложи да отблъскваме хората на Шаор, докато Сарене не приключи.
— И колко ще продължи? — попита Галадон.
— Само Доми знае — поклати глава Раоден. — Не желае да ми каже. Става подозрителна всеки път, като се опитам да измъкна информация.
Галадон хвърли поглед към ранената ръка на Сейолин.
— Суле, по-добре я накарай да приключи скоро или поне я подготви да се сблъска с няколко десетки обезумели диваци. Коло?
Раоден кимна.


Точка в центъра, линия на няколко сантиметра над нея и още една, от дясната страна. Това бе началната конструкция на всеки аон.
Раоден продължи да рисува. Пръстите му се движеха бързо и деликатно, оставяха светеща следа зад себе си. Допълни рамката около точката и нарисува два широки кръга около нея. Аон Тия, символът за пътуване.
Не спря дотам. Нарисува две дълги черти, които излизаха от ъглите на рамката — знак, че аонът трябва да засегне само него. След това добави четири малки аона отдолу, за да уточни разстоянието, на което искаше да се премести. Няколко пресечени черти отгоре инструктираха аона да изчака със задействането, докато той покаже, че е готов, като го чукне в центъра.
Всяка точка и линия бе очертана прецизно. Дължината и размерът бяха от съществено значение за изчисленията му. Това си оставаше относително прост аон, не като сложните лекуващи символи, които имаше в книгата. Все пак Раоден бе горд с напредъка на уменията му. Трябваха му няколко дена да усвои корекциите на аона Тия, за да се премести точно на десет дължини.
Изгледа светещия символ с доволна усмивка, докато той не примигна и не изчезна без никакъв ефект.
— Ставаш все по-добър, суле — отбеляза Галадон, който се бе облегнал на прозореца и надничаше в храма.
Раоден поклати глава.
— Имам още много за учене, приятелю.
Дуладелецът сви рамене. Беше спрял да убеждава Раоден, че практикуването на аондор е безполезно. Каквото и да станеше, принцът прекарваше по няколко часа на ден в рисуване на аони. Това го успокояваше. Болката отслабваше и той се потапяше във вътрешен мир в тези кратки часове.
— Как е реколтата? — попита Раоден.
Галадон се завъртя и тръгна към градината. Растенията бяха съвсем дребни, едва се бяха подали. През прозореца Раоден виждаше, че стъблата им почват да вехнат. Повечето работници бяха изчезнали през последната седмица и сега само Галадон се занимаваше с малката градинка. Той ходеше до кладенеца всеки ден, но не можеше да носи много вода, а и кофата, която им бе дала Сарене, бе пробита.
— Ще издържат — прецени Галадон. — Напомни на Карата да поиска тор при следващата доставка.
Раоден поклати глава.
— Не можем, приятелю. Кралят не трябва да разбира, че сами си отглеждаме храна.
Галадон се намръщи.
— Е, сигурно можем да си поискаме малко говежди лайна.
— Твърде е очевидно.
— Тогава поискай риба. Кажи, че внезапно много ти се е дояло.
Раоден въздъхна и кимна. Трябваше да помисли повече, преди да разположи градината под прозореца си. Вонята на гниеща риба не беше нещо, което очакваше с нетърпение.
— Онзи аон от книгата ли го научи? — попита Галадон, когато се върна до прозореца и се облегна лениво. — Какво трябва да прави?
— Аон Тия ли? Той е за транспортиране. Преди реод с него е можело да се пренесеш от Елантрис до другия край на света. В книгата се споменава като един от най-опасните аони.
— Опасни ли?
— Трябва много прецизно да определиш разстоянието, което искаш да изминеш. Ако го накараш да те прехвърли на десет крачки, ще го направи, без значение какво има там. Може да се материализираш насред някоя каменна стена.
— Значи научи бая неща от книгата, а?
Раоден сви рамене.
— Някои работи. Предимно намеци. — Той прелисти до една страница, която си бе отбелязал. — Като този случай. Десет години преди реод един човек довел жена си да я излекуват от парализа. Но лечителят нарисувал Йен с малка грешка и вместо да изчезне, аонът примигнал и облял горката жена с червена светлина. По кожата й се появили черни петна и скоро косата й опадала. Познато ли ти звучи?
Галадон вдигна вежди заинтригувано.
— Тя умряла скоро след това — продължи Раоден. — Хвърлила се от една сграда, защото не можела да понася болката.
Галадон се намръщи.
— Какво е сгрешил лечителят?
— Не било толкова грешка, колкото пропуск. Изтървал една от трите основни линии. Глупава грешка, но не би трябвало да предизвика чак такъв драстичен ефект. — Раоден спря и загледа страницата замислено.
— Сякаш почти…
— Какво, суле?
— Ами, аонът не бил довършен, нали?
— Коло.
— Значи, може би, лекуването е започнало, но не е могло да приключи заради непълните инструкции. Ами ако грешката е създала действащ аон, който е достигнал до дор, но не е могъл да осигури достатъчно енергия, за да довърши започнатото?
— Какво намекваш, суле?
Раоден се опули.
— Че не сме мъртви, приятелю.
— Нямаме сърцебиене. Не дишаме. Нямаме кръв. Как да се съглася с теб?
— Не, наистина. — Раоден се развълнува. — Не виждаш ли? Нашите тела са в капана на половинчата трансформация. Процесът е започнал, но нещо го блокира, също като при лечението на жената. Дор все още е в нас и чака указания, за да довърши започнатото.
— Не съм сигурен, че те разбирам, суле — отвърна колебливо Галадон.
Раоден не го слушаше.
— Затова телата ни не се лекуват. Все едно времето е спряло. Замръзнали сме като риба в буца лед. Болката не се маха, защото телата ни не отчитат, че минава време. Те са заседнали и чакат довършването на трансформацията. Косата пада и не никне нова да я замени. Кожата става на петна, когато шаод започва, и остава дотам.
— Според мен си фантазираш, суле — каза Галадон.
— Може — съгласи се Раоден. — Но съм убеден, че е вярно. Нещо блокира дор. Усещам го при аоните. Енергията се опитва да излезе, но нещо й пречи. Сякаш рисунките са объркани.
Той се вгледа в приятеля си.
— Не сме мъртви, Галадон. Нито прокълнати. Просто сме недовършени.
— Страхотно, суле. Сега само трябва да разбереш защо.
Раоден кимна. Бяха разбрали още нещо, но истинската мистерия, причината за рухването на Елантрис, още им убягваше.
Дуладелецът отново се обърна към растенията си.
— Радвам се, че книгата ти е от помощ.
Раоден наклони глава.
— Галадон, чакай малко.
Дуладелецът се завъртя с въпросителен поглед.
— Ти всъщност не се интересуваше от проучванията ми, нали? Просто искаше да знаеш дали книгата е била полезна.
— Защо да ме е грижа? — сви рамене Галадон.
— Не знам — каза Раоден. — Но пък държиш в тайна кабинета си. Не го показваш на никого, дори сам не ходиш там. Какво му е толкова страшното на това място и на книгите?
— Нищо — смотолеви дуладелецът. — Просто не искам да се похабят.
— Как изобщо го намери — продължи Раоден и се облегна на прозореца. — Каза, че си в Елантрис от няколко месеца, но май познаваш всяка уличка. Заведе ме право в банката на Шаор, а пазарът не е място, което си проучил случайно.
Дуладелецът започна да се чувства неудобно.
— Човек не може ли да скрие нищо от теб, Раоден? — измърмори той накрая. — Трябва ли да изкопчваш всичко?
Принцът се сепна от внезапното напрежение на приятеля си.
— Съжалявам — заекна той, осъзнал, че думите му звучат обвинително. Галадон го подкрепяше от самото му пристигане. Засрами се и понечи да остави дуладелеца сам.
— Баща ми беше елантрисец — каза тихо Галадон.
Раоден се закова на място и погледна към него. Едрият дуладелец бе седнал на прясно напоената пръст и гледаше малкото стъбло царевица пред себе си.
— Живях с него, докато не станах достатъчно голям, за да се махна. Винаги съм мислел, че е лошо за един дуладелец да живее в Арелон, далеч от дома и семейството си. Сигурно затова дор реши да ми прати същото проклятие.
— Всички твърдяха, че Елантрис е най-благословеният град, но баща ми не беше щастлив тук. Явно дори в рая има хора, които не се вписват. Той беше учен, онзи кабинет е негов. Въпреки това никога не спираше да мисли за Дуладел. Изучаваше земеделие и агрономство, макар да бяха безполезни в Елантрис. Защо да се трудиш, когато можеш да превърнеш и боклука в храна?
Галадон въздъхна и стри малко пръст между пръстите си. Потърка ги за момент и остави песъчинките да паднат на земята.
— Искаше му се да бе изучавал лечителство, когато една сутрин откри, че майка ми умира. Някои болести се развиваха толкова бързо, че дори в Елантрис не можеха да бъдат спрени. Баща ми беше единственият депресиран елантрисец, когото съм виждал. Тогава окончателно разбрах, че не са богове, защото божествата не могат да изпитват подобна мъка. Не можеше да се върне у дома. Елантрисците и тогава бяха толкова недолюбвани, колкото и сега, без значение колко красиви бяха. Хората не искат да живеят с нещо по-могъщо. Те не търпят такива очевидни знаци за собствената си незначителност.
— Поне беше доволен, когато се върнах в Дуладел. Заръча ми да стана фермер. Оставих го тъжен, самотен бог в божествен град, желаещ единствено свободата да е отново нормален човек. Умря около година след като се махнах. Знаеш ли, че елантрисците могат да умрат от нещо толкова просто като инфаркт? Те живеят по-дълго от нормалните хора, но все пак умират. Особено ако го искат.
— Баща ми знаеше признаците на сърдечното заболяване. Можеше да се излекува, но предпочете да остане в кабинета си и да изчезне. Като тези аони, които рисуваш толкова продължително.
— Значи мразиш Елантрис? — попита Раоден и се приближи до приятеля си. Седна до него и загледа младото растение.
— Да го мразя? Не. Аз не мразя. Това не е присъщо на дуладелците. Разбира се, израстването в Елантрис край огорчен баща не ме прави добър дуладелец. Виждаш, че не приемам нещата с леко сърце като сънародниците ми. Виждам поквара във всичко. Тя е като слузта в Елантрис. Останалите ме отбягваха заради характера ми и бях почти доволен, когато се случи шаод. Не можах да свикна с Дуладел, колкото и да харесвах земеделието. Заслужавам този град и той ме заслужава. Коло?
Раоден не беше сигурен как да отговори.
— Предполагам, че трябва да кажа нещо оптимистично.
Галадон се усмихна леко.
— Твърдо не. Оптимистите не разбират, че потиснатият човек няма нужда да се опитват да го развеселяват. От това ни се повдига.
— Тогава нека ти кажа нещо вярно, приятелю — отвърна Раоден. — Ценя те. Не знам дали се вписваш тук. Съмнявам се, че някой от нас успява. Но ценя твоята помощ. Ако Нови Елантрис успее, то ще е защото си бил до мен и си ми попречил да се хвърля от някоя сграда.
Галадон си пое дълбоко дъх. Лицето му не беше весело, но си личеше, че е благодарен. Той кимна леко, после стана и подаде ръка на принца.


Раоден се въртеше неспокойно в постелята си. Нямаше легло, просто струпани на купчина одеяла в задната стая на храма. Но не неудобството не му даваше да мигне. Беше друго — нещо човъркаше съзнанието му. Пропускаше нещо важно. Вече го бе засякъл и подсъзнанието му го ръчкаше да направи връзката.
Но какво точно? Каква подсказка го тормозеше? След дискусията с Галадон бе продължил да се упражнява в рисуването на аони. След това бе направил кратка обиколка на града. Всичко беше спокойно. Хората на Шаор бяха спрели да нападат Нови Елантрис и се бяха насочили към по-обещаващите посещения на Сарене.
Реши, че сигурно е свързано с разговора му с Галадон. Нещо за аоните или за бащата на дуладелеца. Какво ли е било в Елантрис по онова време? Възможно ли е човекът наистина да е бил депресиран насред всичките чудесии? Кой би разменил чудодейните си способности за фермерски живот? Сигурно е било красиво тогава, толкова красиво.
— Милостиви Доми! — изкрещя Раоден и изрита одеялата.
Мареше и Сейолин, които спяха пред вратата му, нахлуха в стаята след миг. Галадон и Карата ги последваха.
Раоден беше замръзнал с изумен поглед.
— Суле? — повика го успокояващо Галадон.
Раоден стана и излезе от стаята. Смаяният му антураж го последва.
Принцът запали фенер почти без да спира и не обърна внимание на гадната миризма на маслото на Сарене. Закрачи в нощта право към залата на падналите.
Мъжът лежеше там и си мърмореше както правеха мнозина от хоедите. Беше дребен и набръчкан, а кожата му бе така нагъната, че изглеждаше на хиляда години. Гласът му шепнеше тихата мантра.
— Красиво. Преди беше толкова красиво…
Подсказката не беше от разговора с Галадон. Беше я засякъл, когато занесе храна на хоедите. Раоден бе чувал човека поне десетина пъти, но досега не бе обръщал внимание.
Той хвана мъжа за раменете.
— Какво е било красиво?
— Красиво… — измърмори мъжът.
— Старче — замоли го Раоден. — Ако в тялото ти е останало късче от душата или дори най-бледата мисъл, моля те, кажи ми. За какво говориш?
— Преди беше толкова красиво… — продължаваше мъжът и се взираше в нищото.
Раоден вдигна ръка и започна да рисува пред лицето му. Едва завърши аона Рао, когато мъжът посегна и докосна центъра на символа.
— Ние бяхме толкова красиви — прошепна човекът. — Косата ми блестеше, кожата сияеше. Пръстите ми рисуваха аони. Беше толкова красиво…
Зад Раоден се разнесоха изненадани възклицания.
— Тоест през цялото време… — промълви Карата и се приближи.
— Десет години — изтъкна Раоден, който продължаваше да поддържа крехкото тяло на стареца. — Този човек е бил елантрисец преди реод.
— Невъзможно — не повярва Мареше. — Това е твърде дълго.
— А къде другаде да отидат? — попита Раоден. — Знаем, че някои елантрисци са оцелели след падането на града. Били са заключени в Елантрис. Някои може да са загинали, други да са избягали, но повечето са още тук. Превърнали са се в хоеди, загубили разсъдък и сила след толкова години… лежат забравени по улиците.
— Десет години — прошепна Галадон. — Десет години в агония.
Раоден се взря в очите на стареца. Бяха заобиколени от бръчки и гледаха отнесено, сякаш бе замаян от удар по главата. Тайните на аондор бяха в разума на този човек.
Пръстите му стиснаха ръката на Раоден почти недоловимо, а цялото му тяло се изпъна от напрежението. Пълните му с мъка очи най-сетне се фокусираха и той просъска мъчително три думи.
— Заведи… ме… навън.
— Къде? — обърка се Раоден. — Извън града ли?
— Езерото.
— Не знам за какво говориш, старче — прошепна принцът.
Очите на мъжа се плъзнаха към вратата.
— Карата, вземи светлината — нареди Раоден и повдигна стареца. — Галадон, ела с нас. Сейолин, Мареше, останете тук. Не искам останалите да разбират, че излизаме.
— Но… — понечи да възрази Сейолин, но бързо млъкна. Разбираше, че това е заповед.
Имаше пълнолуние и почти нямаше нужда от фенер. Раоден носеше стария елантрисец внимателно. Беше очевидно, че човекът няма сили дори да вдигне ръка и да посочи, затова спираше на всяко кръстовище и гледаше очите му, за да разбере накъде да завие.
Беше бавен процес и почти се съмна, когато стигнаха до една сграда почти в края на Елантрис. Тя изглеждаше като останалите, но покривът й беше почти незасегнат.
— Имаш ли представа какво е това? — попита Раоден.
Галадон се замисли за момент, ровейки в спомените си.
— Мисля, че да, суле. Беше някаква сграда за срещи. Баща ми идваше понякога, но не ми разрешаваше да го придружавам.
Карата го зяпна изненадано, но запази въпросите си за друг път. Раоден внесе стареца в сградата. Тя беше празна. Принцът проследи погледа на мъжа. Той се взираше в пода.
Галадон коленичи и разчисти боклуците.
— Тук има аон.
— Кой?
— Мисля, че е Рао.
Раоден се намръщи. Рао означаваше „дух“ или „духовна енергия“. Книгата за аондор го споменаваше често, но не обясняваше какви магически ефекти предизвиква.
— Натисни го — предложи той.
— Опитвам, суле — изпъшка Галадон. — Не мисля, че ще стане… — Дуладелецът прекъсна, защото част от пода започна да потъва. Той извика и се дръпна назад, а големият каменен блок се отмести със стържене. Карата прочисти гърлото си и посочи аона на стената, който бе натиснала. Тае, символа за отваряне.
— Тук има стъпала, суле — каза Галадон, след като надникна в дупката.
Той заслиза надолу, а Карата го последва с фенера. Раоден им подаде стария хоед и се спусна при тях.
— Хитър механизъм — възкликна Галадон, докато оглеждаше зъбчатите колела, които смъкваха големия каменен блок. — Мареше ще пощурее, като го види. Коло?
— Стените са ми по-интересни — промърмори Раоден, докато разглеждаше стенописите. Стаята беше правоъгълна и висока само осем стъпки, но имаше красиво боядисани стени и скулптури по колоните.
— Вдигни малко фенера.
По стените бяха нарисувани белокоси създания със сребриста кожа, заети с най-различни дейности. Някои стояха на колене пред огромни аони, други вървяха в редица с наведени глави. Всички излъчваха някаква строга официалност.
— Това място е свещено — заключи Раоден. — Някакъв олтар.
— Нима елантрисците са имали религия? — учуди се Карата.
— Сигурно са имали. Може би не са били убедени в собствената си божественост като останалите в Арелон. — Принцът погледна въпросително Галадон.
— Баща ми не говореше за религия — отвърна дуладелецът. — Но неговите хора пазеха много тайни, дори от семействата си.
— Вижте това. — Карата сочеше към дъното на стаята, където имаше само един стенопис. Той изобразяваше голям син овал. До него стоеше елантрисец с протегнати ръце и затворени очи. Сякаш летеше към синия диск. От другата страна на овала имаше голяма бяла сфера, а останалата част от стената бе черна.
— Езеро — прошепна тихо, но настоятелно старият елантрисец.
— Нарисувано е настрани — осъзна Карата. — Вижте, той пада в езерото.
Раоден кимна. Мъжът на картината не падаше, а летеше.
Овалът беше повърхността на езерото, а чертите край него изобразяваха брега.
— Сякаш водата е някаква порта — подхвърли Галадон и наклони глава настрани.
— И той иска да го хвърлим там — осъзна Раоден. — Галадон, виждал ли си елантриско погребение?
— Никога — поклати глава дуладелецът.
— Елате. — Раоден проследи погледа на стареца, взрян с копнеж в страничния проход.
Зад вратата имаше още по-изумително помещение. Карата вдигна фенера с трепереща ръка.
— Книги — прошепна развълнувано Раоден. Светлината показваше множество етажерки с книги, а те продължаваха и в мрака. Тримата пристъпиха в огромното помещение, изпълнени със страхопочитание към древността му. Рафтовете бяха потънали в прах, а стъпките им оставяха следи по пода.
— Забелязваш ли нещо странно, суле? — попита тихо Галадон.
— Няма слуз — досети се Карата.
— Няма слуз — съгласи се Галадон.
— Прав си — възкликна смаян и принцът. Вече бе свикнал с чистите улици на Нови Елантрис и почти бе забравил колко усилия изискваха, за да се поддържат.
— Суле, в града няма нито едно място, което да не е покрито със слуз — изтъкна Галадон. — Дори кабинетът на баща ми беше омазан, преди да го почистя.
— Има още нещо — каза Раоден, вперил поглед в каменната стена. — Виж.
— Фенер — изненада се Галадон.
— Има ги по цялата стена.
— Но защо не са използвали аони? — зачуди се дуладелецът. — Както навсякъде другаде.
— Не знам. Запитах се същото и на входа. Щом са могли да се пренасят мигновено чрез аоните, със сигурност са можели да оставят аон да смъква и камъка.
— Прав си — съгласи се Галадон.
— По някаква причина аондор е била забранена тук — предположи Карата, докато вървяха към дъното на библиотеката.
— Няма аони, няма слуз, дали е съвпадение? — попита Галадон.
— Може би. — Раоден се наведе към стареца. Той гледаше настойчиво малка врата в стената. На нея беше изобразена сцена, доста сходна със стенописа в първото помещение.
Галадон дръпна вратата и разкри дълъг, сякаш безкраен проход, издълбан в скалите.
— Долокен, къде ли води това?
— Навън — отговори Раоден. — Човекът иска да го изнесем от Елантрис.
Карата тръгна по прохода, като прекарваше пръсти по гладките стени. Раоден и Галадон я последваха. Пътят стана стръмен и се налагаше да спират често, за да дават почивка на крехките си тела. Наклонът премина в стъпала и започнаха да носят стареца на смени. Чак след час стигнаха до края, пред проста и неукрасена дървена врата.
Галадон я бутна и излезе в настъпващото утро.
— Намираме се в планината — възкликна той с изненада.
Раоден го последва и излезе на малка тераса, издълбана в планинския склон. Наклонът беше стръмен, но се виждаха серпентините, водещи надолу. В подножието беше Кае, а зад него се извисяваше огромният монолит на Елантрис.
Никога не беше осъзнавал колко голям е Елантрис. Пред него Кае изглеждаше като село. Виждаха се и останките на другите три градчета, които се намираха в сянката на великия град. Всички бяха изоставени. Без магиите на Елантрис нямаше как да се издържа такова многолюдно население. Жителите им бяха изселени и превърнати в работници и земеделци.
— Суле, мисля, че нашият приятел става нетърпелив.
Раоден погледна елантрисеца. Очите на мъжа се въртяха настойчиво, сочеха към широката пътека нагоре.
— Още катерене — въздъхна Раоден.
— Не е много — обади се Карата, която вече го бе изкачила. — Тук свършва.
Раоден кимна и измина краткото разстояние нагоре.
— Езеро — прошепна мъжът, беше изтощен, но доволен.
Раоден се намръщи.
Езерото беше широко около десет стъпки и повече приличаше на басейнче. Водата бе кристално синя и не се виждаха никакви стъпала.
— Сега какво? — попита Галадон.
— Ще го пуснем вътре — предположи Раоден и се наведе да потопи елантрисеца в басейна. Мъжът потъна в сапфирената вода за миг и въздъхна блажено. Звукът събуди копнеж и у Раоден, настойчиво желание да се освободи от физическите и душевните си болки. Лицето на елантрисеца сякаш се изглади леко, а очите му живнаха.
Те се спряха за миг благодарно на Раоден. След това мъжът се разтвори.
— Долокен! — изруга Галадон, докато старецът се стапяше като захар в чаша с вода. Само след секунда беше изчезнал и не се виждаше нито следа от плът, кости или кръв.
— Внимавайте, принце — предупреди Карата.
Раоден сведе поглед и осъзна, че е съвсем близо до ръба. Болката пищеше; тялото му се разтърси сякаш долавяше, че е близо до облекчението. Само трябваше да падне…
Раоден залитна леко, докато се отдалечаваше от изкушаващия басейн. Не беше готов. Нямаше да бъде готов, докато болката не го пречупи. Докато имаше воля, щеше да се бори.
Той положи ръка на рамото на Галадон.
— Като стана хоед, донесете ме тук. Не ме оставяйте да живея в болка.
— Ти си още нов в Елантрис, суле — намръщи се Галадон. — Ще изкараш години.
Коленете на Раоден трепереха от болка.
— Обещай ми, приятелю. Закълни се, че ще ме донесете тук.
— Заклевам се, Раоден — изрече тъжно Галадон с тревожен поглед.
Раоден кимна.
— Хайде. Пътят до града е дълъг.


26.

Портите се затвориха и каруцата на Сарене се затътри обратно към Кае.
— Сигурен ли си, че той е начело? — попита тя.
Аше трепна леко.
— Бяхте права, милейди. Информацията ми за водачите бе остаряла. Този го наричат лорд Дух. Издигнал се е наскоро. Повечето не са го чували преди месец, макар един човек да твърдеше, че двамата с Шаор са едно и също лице. Слуховете потвърждават, че е победил Аанден и Карата. Явно при втория сблъсък е имало сериозна битка.
— В такъв случай онези, с които говорих, са марионетки. — Сарене потупа бузата си, докато се возеше в каруцата. Не беше подходящ транспорт за една принцеса, но никой от благородниците не й бе предложил каретата си. Възнамеряваше да помоли Шуден, но Торена я бе изпреварила и бе изчезнала с младия барон.
— Явно е така, милейди. Ядосана ли сте? — попита Аше предпазливо. Той очевидно намекваше, че увлечението й по Дух е ненужно разсейване.
— Не, хич даже. Човек трябва да очаква коварство при всеки политически сблъсък. — Поне това каза. Със или без политика, тя искаше Дух да бъде честен с нея. Всъщност започваше да му вярва и това я притесняваше.
По някаква причина той също й се доверяваше. С останалите беше остроумен и весел, но никой не можеше да е толкова едностранчиво оптимистичен. Когато говореше със Сарене, бе по-искрен. Тя виждаше болката в очите му, споделените тревоги и тъга. Този човек бе загрижен за Елантрис, без значение дали водеше банда.
Като всички останали елантрисци, и той бе повече труп, отколкото човек. Кожата му бе сбръчкана и суха, а косата и веждите бяха опадали. Въпреки това отвращението й намаляваше с всеки изминал ден, докато привикваше към града. Не беше стигнала чак дотам да вижда красота в елантрисците, но поне вече не я отблъскваха изцяло.
Все пак се принуждаваше да не се поддава на опитите на Дух за сприятеляване. Беше твърде наясно с политиката, за да стане емоционално уязвима пред някого от противниковия лагер. А той определено беше от противниковия лагер, колкото и приятелски да се държеше. Разиграваше я — показа й фалшиви главатари, а лично надзираваше доставките. Дори не можеше да е сигурна, че спазва уговорката им. Възможно бе единствено неговите последователи да имаха достъп до храната. Може би беше толкова оптимистично настроен, защото тя неволно му помагаше да установи пълен контрол над града.
Каруцата се разтърси при преминаването през една особено голяма дупка и Сарене подскочи на дъските. Няколко празни кутии се заклатиха и почти щяха да паднат отгоре й.
— Другия път, като видя Шуден, ми напомни да го наритам — измърмори намусено тя и разтри натъртените места.
— Да, милейди — обеща Аше със съчувствен поглед.


Не й се наложи да чака дълго. За съжаление бе невъзможно да го ритне. Вероятно можеше да го наръга, но това нямаше да й спечели популярност сред придворните дами. В един от дните, в които тренираха фехтовка, Шуден също се появи, както обикновено, макар че рядко се включваше в двубоите.
За щастие не се захвана с неговия чайшан. Жените и без това въздишаха достатъчно по него.
— Всъщност напредват доста — обяви доволно Еондел, докато гледаше тренировката. Всяка жена имаше учебен стоманен меч и гащеризон, подобен на костюма на Сарене. С една разлика — късо парче плат на кръста, което оформяше нещо като поличка. Платът не покриваше нищо и беше напълно безполезен, но жените се чувстваха по-добре и Сарене си мълчеше, въпреки че намираше приумицата им за глупава.
— Май си изненадан, Еондел — засече го тя. — За толкова ли лош преподавател ме смяташ?
Старият воин се сконфузи.
— Не, ваше височество, аз никога…
— Шегува се с вас, милорд. — Лукел тупна Сарене по главата с навитата на руло хартия, която носеше. — Не й позволявайте да се измъкне лесно. Това само ще я окуражи.
— Какво е това? — попита Сарене и измъкна рулото от ръцете на Лукел.
— Финансовата справка на скъпия ни крал — обясни младият мъж и измъкна яркочервен кисел пъпеш от джоба си. Все още не бе обяснил как е намерил цял товар плодове, около един месец преди сезона им, което предизвика завист сред търговската общност.
Сарене прегледа данните.
— Ще успее ли?
— Едва-едва. — Лукел се усмихна. — Но печалбите от Теод заедно с държавните данъци трябва да са достатъчни, за да не се изложи. Поздравления, братовчедке, успя да спасиш монархията.
Сарене нави обратно свитъка.
— Е, една грижа по-малко.
— Две — поправи я Лукел и по брадичката му потече розов сок. — Нашият добър приятел Едан е напуснал страната.
— Какво? — възкликна Сарене.
— Вярно е, милейди — потвърди Еондел. — И аз научих тази сутрин. Земите на барон Едан граничат с Бездната в южната част на Арелон и скорошните дъждове са предизвикали свлачища на нивите му. Едан е решил да се измъкне навреме и за последно е видян да тръгва към Дуладел.
— Където скоро ще открие, че новата монархия не се впечатлява от арелонски титли — добави Лукел. — Мисля, че от Едан ще излезе добър фермер, а вие?
— Обърши си устата — погледна го неодобрително Сарене. — Не е учтиво да се подиграваш на чуждото нещастие.
— Нещастието ни спохожда по волята на Доми — защити се Лукел.
— Ти изобщо не харесваше Едан — каза Сарене.
— Той беше безгръбначен, арогантен и щеше да ни предаде, ако имаше мъничко кураж. Какво да му харесвам? — Лукел продължи да мляска самодоволно.
— Някой май е много горд днес — отбеляза Сарене.
— Винаги е така, когато сключи изгодна сделка, ваше височество — обясни Еондел. — Ще е непоносим поне една седмица.
— Само изчакайте пазарния ден — ухили се Лукел. — Направо ще ги отнеса. Както и да е, Ядон търси човек, достатъчно богат да купи титлата на Едан, така че няма да се занимава с теб, поне за известно време.
— Същото не може да се каже за теб. — Сарене насочи вниманието си отново към тренировката. Еондел беше прав. Жените напредваха. Дори по-възрастните кипяха от енергия. Сарене вдигна ръка да привлече вниманието им и дрънченето престана.
— Много добре се справяте — похвали ги тя, когато настана тишина. — Впечатлена съм. Някои от вас са вече по-добри от жените в Теод.
Ученичките й се усмихнаха доволно при тези хвалебствия.
— Но има нещо, което ме дразни. — Сарене започна да крачи между тях. — Мислех, че искате да докажете силата си и да покажете, че ставате не само за бродиране на възглавници. Но досега само една от вас ми демонстрира, че иска да промени Арелон. Торена, кажи им какво направи днес!
Слабото момиче изписка леко при споменаването на името й и изгледа другите срамежливо.
— Дойдох с теб в Елантрис?
— Точно така — каза Сарене. — Канила съм всички ви няколко пъти, но само Торена прояви смелост да дойде с мен.
Принцесата спря да крачи и изгледа притеснените жени. Никоя не смееше да срещне очите й, дори Торена.
— Утре отново ще ида в Елантрис и този път няма да взема със себе си мъже, освен стражите. Ако наистина искате да покажете на този град, че сте силни като съпрузите си, ще дойдете с мен.
Сарене ги изгледа една по една. Жените започнаха да надигат колебливо глави и да я поглеждат. Щяха да дойдат. Бяха уплашени до смърт, но щяха да дойдат. Сарене се усмихна.
Усмивката й беше само наполовина искрена. Докато стоеше като генерал пред войската си, осъзна нещо. Случваше се отново.
Също както в Теод. Виждаше уважение в очите им. Дори кралицата вече я търсеше за съвет. Но колкото и да я уважаваха, те не я приемаха. Когато влезеше в стаята, разговорите секваха и продължаваха, щом се махнеше. Сякаш смятаха, че тя е над простичките им брътвежи. Като им служеше за модел на поведение, Сарене се бе отдалечила от тях.
Принцесата се обърна и остави жените да тренират. Мъжете бяха същите.
Шуден и Еондел я уважаваха и дори я смятаха за приятел, но никога нямаше да погледнат на нея романтично. Въпреки че се мусеше на дворцовите авантюри, Шуден приемаше благосклонно на ухажването на Торена, но не бе погледнал нито веднъж към Сарене. Еондел беше много по-възрастен, но тя усещаше чувствата му. Уважение, възхищение и желание за служба. Все едно дори не забелязваше, че е жена.
Сарене знаеше, че е омъжена и че не бива да мисли за такива неща, но й беше трудно. Нямаше сватбена церемония, дори не бе виждала съпруга си. Жадуваше за нещо — знак, че поне някой я намира за привлекателна, макар че нямаше да отвърне на подобни чувства. Всъщност нямаше значение, мъжете в Арелон се бояха от нея толкова, колкото я уважаваха.
Беше свикнала да получава топли чувства само от семейството си и явно щеше да продължи така. Поне имаше Кайн и фамилията му. Ако бе дошла в Арелон да търси приемане, значи се бе провалила. Трябваше да се задоволи с уважението.
Зад нея се разнесе дълбок дрезгав глас и тя видя, че Кайн се е присъединил към Лукел и Еондел.
— Чичо? Какво правиш тук?
— Прибрах се и видях, че къщата е празна. Само един човек би посмял да открадне цялото ми семейство.
— Не ни открадна, татко — засмя се Лукел. — Просто научихме, че пак ще правиш спаначена супа.
Кайн изгледа веселия си син за момент и потърка брадичката си, по която имаше наболи косми.
— Пак ли е сключил добра сделка?
— Направо убийствена — уточни Еондел.
— Доми да ни е на помощ — изръмжа Кайн и стовари мощното си тяло на един стол.
Сарене седна до него.
— Чу ли за кралските приходи, Ене? — попита Кайн.
— Да, чичо.
Кайн кимна.
— Не мислех, че ще има ден, в който да се радвам на успеха на Ядон. Планът ти да го спасиш успя, а доколкото чувам, Еондел и останалите очакват солидна реколта.
— Тогава защо изглеждаш разтревожен?
— Остарявам, Ене, а старите хора придобиват навика да се тревожат. В момента се притеснявам за разходките ти в Елантрис. Баща ти няма да ми прости, ако ти се случи нещо там.
— Той май изобщо няма да ти прости — отвърна небрежно Сарене.
Кайн изръмжа.
— Вярно е. — След това спря и я изгледа подозрително. — Ти какво знаеш по въпроса?
— Нищо — призна Сарене. — Но се надявах, че ще осветлиш невежеството ми.
Кайн поклати глава.
— Някои неща по-добре да останат на тъмно. Двамата с баща ти бяхме доста по-глупави като млади. Евънтео може да е добър крал, но е жалък брат. Аз, разбира се, също няма да спечеля награда за братска обич.
— Но какво се е случило?
— Имахме… разногласия.
— Какви разногласия?
Кайн се засмя дрезгаво.
— Не, Ене. Не съм толкова лесен за манипулиране, колкото онези пиленца. Продължавай да се чудиш. И не се цупи.
— Никога не се цупя. — Сарене се бореше да не прозвучи детински. Стана ясно, че чичо й няма да сподели повече информация по въпроса и тя смени темата. — Чичо Кайн, в двореца на Ядон дали има тайни проходи?
— Ще се изненадам, ако няма. Ядон е най-параноичният човек, когото познавам. Сигурно има поне десет прохода за бягство в онази крепост, която нарича дом.
Сарене устоя на желанието да изтъкне, че й неговата къща беше подобна на крепост. Разговорът им зацикли и Кайн попита Еондел за сделката на сина си. Сарене се надигна и взе своя сир. Застана в позиция и започна да се упражнява.
Острието й свистеше в добре заучените движения и скоро умът й започна да блуждае. Дали Аше беше прав? Дали се разсейваше от Елантрис и енигматичния му владетел? Не биваше да зарязва главната си задача. Хратен планираше нещо, а Телрий едва ли беше толкова безразличен, на колкото се правеше. Трябваше да внимава за много неща, а имаше достатъчен опит в политиката, за да знае колко лесно може да разпилее усилията си.
Въпреки това бе силно заинтригувана от Дух. Рядко намираше достатъчно умел човек, че да задържи политическия й интерес, а в Арелон бе срещнала двама. В известен смисъл Дух бе дори по-интригуващ от гьорна.
С Хратен не криеха, че са противници. Дух някак успяваше да я манипулира и заблуждава, а в същото време се държеше като стар приятел.
По-тревожен бе фактът, че почти не й пукаше.
Вместо да се дразни, че му праща неизползваеми вещи, той изглеждаше дори впечатлен. Беше похвалил търговския й нюх, отбелязвайки, че сигурно е купила доста евтино платовете заради ужасния им цвят. Той продължаваше да се държи приятелски и не се засягаше от сарказма й.
И тя му отвръщаше със същото. Там, в центъра на прокълнатия град, имаше човек, който сякаш я приемаше. Искаше й се да се смее на шегите му, да се съгласява с коментарите и да споделя тревогите му. Колкото по-нападателно се държеше тя, толкова по-незастрашен изглеждаше той. Сякаш оценяваше нейната предизвикателност.
— Сарене, скъпа? — Тихият глас на Даора я изтръгна от размишленията. Сарене махна за последно с меча и спря. Потта се стичаше по лицето й и влизаше под яката. Не беше осъзнала колко натоварваща е станала тренировката й.
Въздъхна и опря върха на сира в пода. Косата на Даора беше прибрана в безупречен кок, а по униформата й нямаше пот. Тази жена правеше всичко с грация, дори и упражненията.
— Искаш ли да поговорим, скъпа? — попита Даора ласкаво. Намираха се в дъното на помещението и тропотът на краката и дрънченето на мечовете заглушаваха думите им.
— За какво? — обърка се Сарене.
— Виждала съм този поглед и преди, дете — утеши я Даора. — Той не е за теб. Но ти го знаеш, нали?
Сарене пребледня. Откъде знаеше? Нима тази жена четеше мисли? Тя проследи погледа на леля си. Даора гледаше Шуден и Торена, които се смееха заедно, докато момичето показваше на барона основните мушкания.
— Знам, че ти е трудно, Сарене. Заклещена си в брак без съпруг, без шанс за интимност… Не си виждала съпруга си и не си усещала топлината на любовта му. Може би след няколко години, когато затвърдиш поста си в Арелон, ще можеш да си позволиш… дискретна връзка. Но още е много рано за това.
Даора погледна нежно към Шуден, който изтърва несръчно меча си. Обичайно резервираният джиндосец се смееше неистово на грешката си.
— Освен това, дете, този вече принадлежи на друга.
— Мислиш?… — започна Сарене.
Даора стисна леко рамото й и се усмихна.
— Виждам как го гледаш през последните дни и как се дразниш на моменти. Двете емоции вървят по-често заедно, отколкото младите ви сърца очакват.
Сарене поклати глава и се засмя леко.
— Лельо, уверявам те, нямам никакъв интерес към лорд Шуден — каза тя учтиво, но твърдо.
— Разбира се, скъпа. — Даора потупа ръката й и се отдалечи.
Сарене поклати глава и отиде да пие вода. За какви знаци говореше жената? Даора беше много наблюдателна, защо бе сгрешила така в предположенията си този път? Сарене харесваше Шуден, но не романтично. Беше твърде тих и суховат за нейния вкус, подобно на Еондел. Сарене знаеше, че иска мъж, който да знае кога да й отстъпи пространство, но без да й позволява да го огъва както си иска.
Тя сви рамене и забрави за обърканите представи на Даора. След това седна да измисли как да прецака последните изключително подробни искания на Дух.


27.

Хратен се взираше в листа. Това бяха изчисленията на приходите на Ядон според деретските шпиони. Той бе успял да се възстанови някак от изгубените кораби и стоки. Телрий нямаше да стане крал.
Хратен седеше на бюрото си, облечен в доспехите, които носеше, когато бе получил бележката. Хартията бе замръзнала във вкочанените му пръсти. Може би, ако не бяха другите затруднения, нямаше да се шокира толкова от тази новина. И преди бе имал проблеми с плановете си. Уви, под бележката бе списъкът с местните артети. Беше предложил поста на всичките и никой не се бе съгласил. Оставаше само един човек. Възстановяването на Ядон бе просто поредната падаща тухла в рухващата стена на контрола на Хратен. Дилаф практически ръководеше храма. Вече не го известяваше и за половината проповеди и церемонии, които организираше. Сякаш се опитваше да отмъсти, като изтръгваше контрола на Хратен. Може би артетът се сърдеше заради елантриския пленник или пък се гневеше на него заради успехите на Сарене в очовечаването на елантрисците.
Дилаф подмолно взимаше властта. Изглеждаше неизбежно. Хитрият артет твърдеше, че подобни дребни организационни подробности са под достойнството на неговия хроден, което донякъде бе вярно. Гьорните рядко се занимаваха с всекидневните въпроси на храмовете, а и Хратен не можеше да върши всичко сам. Дилаф се намесваше и запълваше дупките.
Дори да откажеше да го направи главен артет, той скоро щеше да действа като такъв.
Хратен губеше контрола в Арелон. Благородниците вече ходеха при Дилаф и въпреки че покръстванията продължаваха, бройката не нарастваше достатъчно бързо. Сарене бе осуетила някак си плана му да сложи Телрий на трона, след посещенията в града жителите на Кае не виждаха елантрисците като демони. Хратен се проваляше в действията си в Арелон.
Отгоре на всичко вярата му бе разклатена. Сега не беше време да я изпитва. Хратен го знаеше. Но точно в разбирането се коренеше проблемът. Сега, когато несигурността бе покълнала в сърцето му, не можеше да я изкорени лесно.
Идваше му твърде много. Внезапно стаята му отесня.
Стените и таванът почнаха да се приближават, сякаш искаха да го смачкат с тежестта си. Хратен залитна и падна на мраморния под. Нищо не се получаваше, нищо не можеше да му помогне.
Той изстена, защото доспехите започнаха да го притискат с тежестта си. Успя да се надигне на колене и почна да се моли.
Като жрец на Шу-Дерет изкарваше в молитва много часове, всяка седмица. Но тези молитви бяха различни, по-скоро форма на медитация за прочистване на мислите, отколкото общуване с божественото. Този път се молеше наистина.
За първи път от години умоляваше за помощ. Призова Бог, на когото служеше от толкова време, че почти бе забравил откога. Бог, когото бе загърбил и изтикал зад облак от логика и разбиране, въпреки че се бореше да разшири влиянието Му.
За пръв път Хратен усещаше, че не може да се справи сам. За пръв път признаваше, че се нуждае от помощ.
Не знаеше колко е прекарал така на колене, молейки се трескаво за помощ, съчувствие и милост. Едно почукване на вратата го откъсна от състоянието на транс.
— Влез — каза той разсеяно.
— Извинете, че ви безпокоя, милорд — надникна един от нисшите жреци. — Това пристигна за вас. — Мъжът остави малка кутия и си тръгна.
Хратен се изправи на треперещите си нозе. Навън беше тъмно, а бе почнал да се моли преди обяд. Нима наистина бе изкарал толкова време в молитва? Той вдигна кутията и я постави на бюрото си. След това отвори капака с един кинжал. Вътре имаше слама и стойка с четири колби. Както и бележка.

Милорд Хратен, ето отровата, която поискахте. Всички ефекти са каквито наредихте. Течността трябва да се погълне и жертвата ще получи симптомите чак след осем часа.
Слава във всичко на Бог Джадет.
Фортон, аптекар и верен поданик на вирна

Хратен вдигна една колба и се взря с почуда в тъмното съдържание. Почти бе забравил за нощното си обаждане. Помнеше смътно, че възнамеряваше да даде отровата на Дилаф. Този план вече не можеше да проработи. Трябваше му нещо по-забележително.
Хратен разклати колбата за момент, след което махна тапата и пресуши течността на един дъх.


Втора част
Призивът на Елантрис

28.

Най-трудно му бе да реши откъде да започне да чете. Рафтовете се извисяваха във всяка посока, а информацията в томовете по тях се разтягаше във вечността. Раоден бе сигурен, че информацията, която търсеше, се намираше някъде из тези страници, но откриването й изглеждаше непосилна задача.
Карата всъщност направи откритието. В дъното срещу входа имаше малка етажерка. На нея бяха подредени около трийсет тома, потънали в прах. В тях се съдържаше каталогът на библиотеката, със съответните номера на рафтове и редове.
Така Раоден лесно откри книгите, свързани с аондор. Избра най-просто изглеждащия том и се зае за работа. Беше ограничил информацията за библиотеката до Галадон и Карата. Искаше да предотврати вандалското варене на кориците, както бе сторил Аанден, освен това усещаше, че сградата е свещена. Нямаше нужда от невежи посетители, които да разбутат книгите и да нарушат спокойствието.
Решиха да запазят и съществуването на басейна в тайна, като пробутаха опростена версия на Сейолин и Мареше. Собственият копнеж на Раоден го бе предупредил колко опасен е басейнът. Част от него желаеше да потърси смъртоносната прегръдка и свободата на унищожението. Ако хората знаеха, че има лесен и безболезнен начин да избягат от страданието, мнозина щяха да го потърсят.
Градът щеше да се обезлюди за месеци.
Разбира се, можеше и да им го позволи. Какво право имаше да отказва покой на другите? Въпреки това Раоден усещаше, че е твърде рано да се откаже от Елантрис. Преди Сарене да почне да раздава храна, бе видял, че градът може да се отърси от болката и глада. Елантрисците можеха да потиснат нуждите си. За тях имаше и друг изход освен унищожението.
Но не и за него. Болката се увеличаваше с всеки изминал ден. Тя черпеше сила от дор и го тласкаше все по-близо до отчаянието, с всеки пристъп.
За щастие можеше да се развлича с книгите. Разучаваше ги запленен, най-сетне открил простичките обяснения, които търсеше от самото начало. Четеше как сложните аонски уравнения работят заедно. Ако нарисуваше някоя черта, малко по-дълга от останалите, можеше да предизвика невероятен ефект. Два аона можеха да започнат еднакво, но подобно на камъни, търкалящи се по склон, накрая можеха да произведат съвършено различни неща. Само чрез промяната на няколко линии.
Постепенно започна да разбира теорията на аондор. Както и Галадон бе казал: дор беше могъщ резервоар, недостъпен за нормалните сетива. Единственото му желание бе да избяга. Според книгите дор съществуваше в място, което бе с високо напрежение, и енергията опитваше да пробие през всеки възможен изход към място с по-ниска концентрация.
Но поради природата си дор можеше да влезе във физическия свят само през порти с правилна форма и размер. Елантрисците създаваха подобни портали с рисунките си, давайки й възможност да избяга, а различните схеми определяха каква форма ще приеме енергията. Ако дори една линия бе сгрешена, дор не можеше да премине. Като да опитваш да прекараш правоъгълник през кръгла дупка. Някои теоретици описваха процеса с непознати думи като „честота“ и „дължина на пулса“. Раоден тепърва започваше да разбира какъв научен гений бе съхранил откритията си върху прашните страници на библиотеката.
Въпреки новото знание все още бе разочарован, че не намираше причината аондор да спре да работи. Само гадаеше, че дор се е променила някак. Може би вместо квадратна бе станала триъгълна и без значение колко порти рисуваше, енергията не можеше да премине. Просто не можеше да проумее какво би могло да причини такава внезапна промяна.
— Това пък как влезе тук? — попита Галадон, прекъсвайки мислите му.
Дуладелецът сочеше към сеона Йен, който летеше до най-високия рафт, а светлината му хвърляше сянка по книгите.
— Не знам — отвърна Раоден, като вдигна поглед към кръжащия сеон.
— Суле, трябва да призная, че сеонът ти е странен.
Раоден сви рамене.
— Всички полудели сеони са такива.
— Да, но останалите странят от хората. — Галадон погледна отново Йен и потръпна леко. Сеонът не му обръщаше внимание както винаги, но сякаш предпочиташе да се върти край Раоден.
— Както и да е, Сейолин иска да говори с теб.
Принцът кимна, затвори книгата и се надигна от едно от многото бюра в помещението. След това тръгна към изхода. Дуладелецът хвърли последен притеснен поглед към Йен и затвори вратата, като заключи сеона в мрака.


— Не знам, Сейолин — каза колебливо Раоден.
— Милорд, нямаме друг избор — настоя войникът. — Хората ми имат вече твърде много рани. Безсмислено е да се изправяме срещу Шаор. Диваците ще ни смачкат с лекота.
Раоден въздъхна. Войникът беше прав. Не можеха да отблъскват хората на Шаор от площада, където идваше Сарене. Сейолин се справяше доста прилично и с лявата ръка, но вече нямаха достатъчно бойци. А и хората на Шаор ставаха все по-опасни в лудостта си. Бяха надушили, че на площада има храна, и невъзможността да я докопат ги караше да обезумеят съвсем.
Раоден бе опитал да им подхвърли храна, но разсейването им беше краткотрайно. Те я изяждаха за миг, след което продължаваха да беснеят, по-гневни и отпреди. Имаха една-единствена обсебваща мисъл: да докопат каруцата с храна на площада.
Само ако разполагаше с повече воини! Много от хората му го бяха изоставили заради милостинята на Сарене, а диваците на Шаор не намаляваха. Раоден и Галадон предложиха да се присъединят към бойците, но възрастният капитан не искаше и да чуе.
— Лидерите не се бият — заяви той. — Твърде сте ценни.
Раоден знаеше, че е прав. Двамата с Галадон не бяха бойци и само щяха да пречат на обучените воини. Вече нямаха избор и явно планът на Сейолин бе най-добрият вариант.
— Добре — съгласи се принцът. — Направете го.
— Много добре, милорд. — Сейолин се поклони леко. — Ще започна подготовка. Имаме съвсем малко време, преди принцесата да се появи.
Раоден го освободи с кимване. Войникът планираше да направи отчаян капан. Хората на Шаор идваха по един и същи път, преди да се разделят за атака на площада, и Сейолин планираше да ги пресрещне. Беше рисковано, но вероятно нямаха друг шанс. Бойците му не можеха да продължават повече по предишната схема.
— Предполагам, че трябва да вървим — каза Раоден.
Галадон кимна. Докато вървяха към площада, принцът чувстваше неудобство от взетото решение. Ако Сейолин загубеше, диваците щяха да пробият. Ако спечелеше, щеше да унищожи десетки елантрисци и от двете страни, които Раоден уж трябваше да защити.
При всички случаи това беше провал.


Сарене усещаше, че нещо не е наред, но не знаеше какво.
Дух беше нервен, а приятелското му бъбрене бе почти секнало. Не беше заради нея, а заради нещо друго. Може би имаше проблеми с водачеството.
Искаше й се да го попита. Вече раздаваше храна рутинно, а безпокойството на Дух я изнервяше. При всяка кутия, която разтоварваше, виждаше напрежението в очите му. Ала не можеше да се насили да го попита. Беше потънала твърде навътре в студенината си и опитите да отблъсне приятелството му.
Както и в Теод бе затисната от ролята си. И отново се проклинаше, защото не знаеше как да избегне самоналоженото безразличие. За щастие Дух нямаше подобни задръжки. Докато благородниците се гласяха да започнат раздаването, той я дръпна настрани от основната група.
— Какво? — попита тя любопитно.
Дух погледна към събраните аристократи, сред които имаше дори няколко жени, които чакаха опашката да се нареди.
— Днес може да се случи нещо — каза й бързо.
— Какво? — намръщи се тя.
— Помниш ли, веднъж те предупредих, че не всички елантрисци са кротки като тези тук?
— Да — отвърна бавно Сарене — Какъв е този номер, Дух? Каква игра играеш? — Изглеждаше й напълно честен и искрен. Но тя не можеше да се отърси от чувството, че просто я разиграва.
— Просто бъди готова — каза Дух. — Нека стражите да се нащрек.
Сарене се намръщи. Долавяше нова емоция в очите му, нещо невиждано досега. Вина.
Сетне той се обърна към опашката, а мрачните думи отекнаха в главата й. Внезапно Сарене се почувства доволна, че се е държала сдържано. Той криеше нещо от нея. Нещо голямо. Политическата й интуиция я предупреждаваше да внимава.
Каквото и да очакваше Дух, то не се случи. След като започнаха да раздават храната, мъжът се поотпусна и заговори по-весело.
Сарене си помисли, че е вдигнал много шум за нищо.
И тогава долетя воят.


Раоден изруга и пусна торбата с храна, щом чу виенето. Беше близо, твърде близо. След миг видя как Сейолин се появява от изхода на алеята. Войникът размахваше бясно меча си срещу цели четирима противници. Един от диваците го покоси с тояга и той падна.
Хората на Шаор връхлетяха върху тях.
Изсипваха се от почти всяка уличка — повече от две десетки виещи мъже. Войниците от градската стража се сепнаха, зарязаха мързеливата си поза около вратата, но не бяха достатъчно бързи. Хората на Шаор връхлетяха аристократите с дивашки викове.
В този момент се намеси Еондел. По щастливо стечение на съдбата бе решил да придружи Сарене в този ден и както винаги носеше меча си, противно на дворцовите порядки. И това се оказа наистина оправдано.
Хората на Шаор не очакваха съпротива и спряха пред свистящото острие на генерала. Въпреки напредналата си възраст Еондел се биеше с удивителна лекота и обезглави двама още с първите удари. Оръжието му, движено от здравите мускули, прерязваше с лекота крехката елантриска плът.
Атаката му забави достатъчно диваците, за да може стражата да формира строй около него.
Благородниците най-сетне осъзнаха, че са в опасност, и започнаха да пищят. За щастие бяха съвсем близо до портата и успяха да избягат в хаоса. Скоро останаха само Раоден и Сарене, които се гледаха през сражаващите се.
Един от диваците падна в краката им и събори кутия с овесена каша. Съществото бе разпрано от слабините до врата и махаше трескаво с ръце, смесвайки бялата каша с тъмната слуз по паветата. Устните му трепереха, докато гледаше нагоре.
— Храна. Просто искаме храна. Храна… — Дивакът изпадна в унеса на хоед.
Сарене погледна към съществото, след което отстъпи. Щом очите й попаднаха на Раоден, в тях се появи леден гняв от предателството.
— Ти не си им давал храна, нали? — обвини го тя.
Раоден кимна, без да се оправдава.
— Да.
— Тиран! — изсъска тя. — Безсърдечен деспот!
Раоден погледна отчаяните хора на Шаор. В известен смисъл беше права.
— Такъв съм.
Сарене направи нова крачка назад и се спъна.
Раоден посегна да я подхване, но се спря. Сарене се бе спънала в една от препълнените торби, които отделяха за хоедите. Тя я погледна и започна да осъзнава.
— А почти бях почнала да ти вярвам — въздъхна горчиво тя. След това изчезна през портата, а войниците отстъпиха след нея. Хората на Шаор не ги последваха, просто се нахвърлиха върху зарязаната от благородниците храна.
Раоден се дръпна настрани. Диваците не му обърнаха внимание, тъпчеха се с мръсни ръце. Раоден ги гледаше уморено. Всичко бе свършило. Благородниците нямаше да влязат повече в Елантрис. За щастие поне никой не бе загинал.
След това си спомни за Сейолин. Прекоси тичешком площада и коленичи до приятеля си. Старият воин се взираше с празен поглед в небето. Главата му се клатеше напред-назад и не спираше да мърмори.
— Провалих се, милорд. Провалих лорд Дух. Провалих, провалих, провалих…
Раоден изстена и наведе отчаяно глава. Какво бе направил? Прегърна безпомощно новия хоед. Остана така дълго след като хората на Шаор погълнаха всичко и се разбягаха. Накрая неочакван звук го изтръгна от мъката.
Портите на Елантрис се отваряха отново.


29.

— Милейди, ранена ли сте? — попита Аше загрижено с дълбокия си глас.
Сарене избърса очи, но сълзите не спираха.
— Не — изплака и подсмръкна. — Добре съм.
Сеонът не беше убеден и закръжи в полукръг около нея, да я огледа за контузии. Къщите и магазините прелитаха бързо през прозореца на каретата, която бързаше към двореца.
Собственикът й Еондел бе останал при портите на Елантрис.
— Милейди, какво стана? — попита Аше разтревожено.
— Бях права. — Сарене се опита да се надсмее над глупостта си през сълзи. — Трябва да съм доволна. Бях права от самото начало.
— Дух?
Сарене кимна и се облегна назад, взряна в тавана на каретата.
— Държал е хората без храна. Трябваше да ги видиш. Направо бяха полудели от глад. Войниците на Дух са ги отблъсквали от площада, но явно хората са се отчаяли достатъчно, за да се бият. Не знам как го направиха. Нямаха нито оръжия, нито доспехи, бяха полудели от глад. Той дори не го отрече. Просто стоеше и гледаше как интригите му рухват, а в краката му имаше заделена храна.
Сарене вдигна ръце и се плесна по главата ядосано.
— Как е възможно да съм толкова глупава?
Аше примигна загрижено.
— Досетих се какво прави. Защо ме дразни толкова, че съм права?
Тя опита да поеме въздух, но той приседна в гърлото й. Аше беше прав. Беше твърде загрижена за Дух и Елантрис. Беше се увлякла в емоциите си, вместо да действа според подозренията.
В резултат стана бедствие. Благородниците бяха откликнали на болката и нещастието на Елантрис. Дългогодишните предразсъдъци бяха отстъпили, а коратските учения за състрадание доказваха влиянието си. Сега щяха да запомнят само, че са били нападнати. На Сарене й оставаше единствено да благодари на Доми, че никой не бе пострадал.
Мислите й бяха прекъснати от тракане на доспехи навън. Тя се овладя и надникна през прозореца. Край каретата минаваше двойна колона от мъже с ризници, а куртките им бяха в черно и червено. Личната гвардия на Ядон се насочваше към Елантрис.
Сарене се смрази, докато гледаше мрачните воини.
— Идос Доми — прошепна тя. По коравите им погледи си личеше, че са готови за убиване.
За клане.


В началото кочияшът не искаше да се подчини на заповедта да кара по-бързо, но малцина можеха да устоят на упоритата теодска принцеса. Скоро стигнаха до двореца и Сарене скочи още преди да са стигнали стъпалата.
В двореца се бе разчуло колко е упорита и слугите се стараеха да не й стоят на пътя, щом профучаваше нанякъде. Стражите на Ядон също бяха посвикнали с нея и само въздъхнаха тъжно, когато тя разтвори вратите.
Кралят видимо помръкна, щом я видя.
— Какво не може да почака? Каква криза…
Сарене стовари длан по бюрото му и събори поставката за писалки.
— Какво, в благословеното име на Доми, си мислиш, че правиш?
Ядон се изправи с гневно изражение.
— Членове на двора ми са били атакувани! Мой дълг е да отвърна.
— Недей да ми дрънкаш за дълг, Ядон — извика Сарене. — От години се чудиш как да унищожиш Елантрис, но хорското суеверие те спираше.
— И какво? — попита той студено.
— Няма аз да ти дам причина! Изтегли хората си.
Ядон изсумтя.
— Принцесо, точно ти трябва да оцениш колко бързо реагирам. Твоята чест бе засегната при нападението.
— Ядон, напълно съм способна да защитавам честта си. Тези войници ще унищожат всичко, което се борих да постигна през последните седмици.
— И без това беше глупава идея — обяви Ядон и стовари куп документи на бюрото. Горният лист се измести и Сарене прочете заповедта. Думите „Елантрис“ и „унищожение“ се набиваха с мрачна обреченост.
— Сарене, върви си в стаята — заповяда кралят. — Всичко ще свърши за броени часове.
Сарене осъзна за пръв път как изглежда. Лицето й беше червено и подпухнало от сълзите, простата рокля бе изцапана с пот и слуз, а косата й беше прибрана в раздърпана плитка.
Моментната й несигурност изчезна, щом погледна краля и видя задоволството в очите му. Щеше да изколи всички гладуващи, безпомощни същества в Елантрис. Щеше да убие Дух. И всичко това заради нея.
— Чуй ме, Ядон — каза тя с рязък и студен глас. Погледна краля в очите и се надвеси над него с целия си ръст. — Ще изтеглиш войниците си от Елантрис. Ще оставиш онези хора на мира. В противен случай ще кажа на всички какво знам за теб.
Ядон изсумтя.
— Не искаш да се покориш ли? — попита тя. — Ще се почувстваш по-различно, щом всички узнаят истината. Знаеш, че всички те мислят за глупак. Преструват се, че ти се подчиняват, но сърцето ти нашепва, че всъщност ти се подиграват. Мислиш ли, че не са чули за изгубените кораби? Че не се смеят как кралят им скоро ще стане по-беден от барон? О, те знаят. Как ще ги погледнеш, Ядон, когато научат как наистина си оцелял? Като им кажа как спасих приходите и короната ти чрез предоставения от мен договор с Теод.
При всяко изречение го мушкаше с пръст в гърдите. По челото на краля потекоха капки пот и самообладанието му започна да се пропуква под неудържимия й поглед.
— Ти си глупак, Ядон — изсъска тя. — Аз го знам, благородниците го знаят, целият свят знае. Хвана една велика нация и я смачка в алчните си ръце. Пороби хората и оскверни честта на Арелон. И отгоре на всичко страната става все по-бедна. Дори и ти си толкова зле, че само даровете на Теод опазиха короната ти.
Ядон потръпна измъчено. Кралят сякаш се свиваше, а арогантността му се изпаряваше пред гнева й.
— Как ще изглежда, Ядон? — прошепна тя. — Как ще се чувстваш, щом целият двор знае, че си задължен на жена? При това на едно глупаво момиче? Ще бъдеш разкрит. Всички ще знаят какъв си. Че си само един несигурен, тривиален, неспособен инвалид.
Ядон се смъкна на стола си. Сарене му подаде писалката.
— Отмени заповедите — нареди тя.
Пръстите му трепереха, докато пишеше на последната страница и поставяше личният си печат.
Сарене грабна документа и изскочи от стаята.
— Аше, спри войниците! Кажи им, че пристигат нови заповеди.
— Да, милейди — отвърна сеонът и се изстреля към прозореца в коридора по-бързо от галопиращ кон.
— Ти! — заповяда Сарене и пъхна навития свитък в нагръдника на единия страж. — Занеси това в Елантрис.
Мъжът взе документа несигурно.
— Тичай! — заповяда Сарене.
Той тръгна.
Тя скръсти ръце и загледа бягащия по коридора мъж. След това се обърна към другия страж. Той започна да потръпва нервно под погледа й.
— Ами, аз ще се уверя, че ще стигне дотам — заекна мъжът и хукна след колегата си.
Сарене остана още миг, след което се завъртя към кралския кабинет и затвори вратите. Ядон се беше свил на стола, сложил лакти на бюрото и стиснал главата си. Кралят подсмърчаше тихо.


Новите заповеди бяха стигнали до Елантрис много преди нея.
Гвардейците на Ядон стояха колебливо пред портите. Тя им нареди да се прибират. Капитанът отказа, заяви, че му е заповядано да не напада, но не и да се връща. Скоро се появи нов куриер, носещ точно такава заповед. Капитанът я погледна раздразнено и нареди на хората си да се върнат в двореца.
Сарене реши да остане и започна уморителното изкачване към стената, за да огледа площада. Каруцата й беше преобърната в средата, а около нея се виждаха разпилени и изпочупени кутии. Имаше и тела, повалените нападатели, оставени да гният в мизерията.
Сарене замръзна и мускулите й се стегнаха. Един от труповете още мърдаше. Тя се надвеси над каменния парапет, за да види поваления. Разстоянието беше голямо, но ясно личеше, че краката на мъжа са на няколко крачки от тялото. Явно беше посечен с могъщ удар през кръста. Нямаше начин да се оцелее след такава рана. Въпреки това ръцете му махаха безумно из въздуха.
— Милостиви Доми — прошепна тя и пръстите й пробягаха към малкия коратски медальон на гърдите. Продължи да оглежда площада с невярващ поглед. Някои от другите тела също мърдаха въпреки ужасяващите рани.
Казваха, че елантрисците са мъртви. Че това са умрелите, чиито съзнания отказват покой. Очите й се разшириха и за пръв път осъзна как елантрисците оцеляват без храна. Просто нямаха нужда да ядат.
Но защо ядяха тогава? Сарене поклати глава в опит да прогони объркването и гледката на мърдащите трупове. Очите й се спряха на друга фигура. Тя беше коленичила в сянката на стената и позата й издаваше невероятна мъка. Сарене тръгна по стената в тази посока, като плъзгаше ръка по каменния парапет. Когато застана над човека, спря.
Някак знаеше, че това е Дух. Той стискаше тяло в скута си и се клатеше напред-назад с наведена глава. Посланието бе ясно: дори тираните обичаха последователите си.
„Аз те спасих. Кралят щеше да те убие, но аз спасих живота ти. Не го направих заради теб, Дух. Направих го заради бедните хора, над които властваш.“ Дух не я забелязваше.
Тя искаше да му се сърди. Но като гледаше надолу, усещаше агонията му и не можеше да излъже дори себе си. Днешните събития я притесняваха по няколко причини. Беше ядосана, че плановете й са провалени. Съжаляваше, че повече няма да храни бедстващите елантрисци. Беше нещастна, че аристокрацията отново щеше да гледа с лошо на Елантрис.
Но също така й беше мъчно, че няма да го види повече.
Тиран или не, той изглеждаше като добър човек. Може би… може би само тираните можеха да властват над място като Елантрис. Може би беше най-добрият избор.
Но тя едва ли щеше да го види отново. Вече нямаше да погледне в очите, които въпреки сломеното тяло гледаха енергично и жизнено. В тях имаше интелект, който никога нямаше да прозре.
Беше свършило.


Тя потърси убежище на единственото място в Кае, където се чувстваше в безопасност. Кайн отвори вратата и я притисна в прегръдките си. Беше идеален унизителен край на много емоционален ден. Но прегръдката си струваше. Още като дете бе установила, че чичо й е много добър в прегръщането. Широките ръце и огромните гърди можеха да обвият дори дългурестото момиче.
Сарене го пусна и обърса очи, разочарована, че се е просълзила отново. Кайн сложи ръка на рамото й и я отведе в трапезарията, където се бе събрало цялото семейство, включително и Адиен.
Лукел говореше оживено, но спря, щом я зърна.
— Като говориш за лъва, той ще дойде на вечеря — изрецитира той старата джиндоска поговорка.
Разфокусираните очи на Адиен попаднаха на нейните.
— До Елантрис има шестстотин седемдесет и две стъпки — прошепна той.
За момент настана тишина. След това Кайсе подскочи на стола си.
— Сарене! Наистина ли са се опитали да те изядат?
— Не, Кайсе — отвърна тя и се настани на масата. — Просто искаха малко от нашата храна.
— Кайсе, остави братовчедка си на мира — нареди строго Даора. — Имала е лош ден.
— И аз съм го пропуснала — отвърна тъжно момичето и седна на стола си. След това се обърна ядосано към брат си: — Защо ти трябваше да се разболяваш?
— Не съм виновен аз — запротестира Даорн, който изглеждаше леко блед. Явно не беше много разочарован, че е изтървал сражението.
— Тихо, деца — повтори Даора.
— Няма нищо — каза Сарене. — Мога да говоря за това.
— Е, вярно ли е? — включи се Лукел.
— Да. Няколко души ни нападнаха, но никой не пострада. Поне от наша страна.
— Не — прекъсна я Лукел. — Говорех за краля. Вярно ли е, че си му крещяла, докато се подчини?
Сарене усети, че й призлява.
— Разчуло ли се е?
Лукел се засмя.
— Казват, че гласът ти кънтял чак до главната зала. Ядон още не бил излязъл от кабинета си.
— Може би съм се поувлякла малко — призна Сарене.
— Сторила си правилното нещо, скъпа — увери я Даора. — Ядон е свикнал дворът да подскача, когато кихне. Сигурно не е знаел какво да прави, ако някой наистина му се опълчи.
— Не беше много трудно — поклати глава Сарене. — Под цялото си перчене той е доста несигурен.
— Повечето мъже са така, скъпа — каза Даора.
Лукел се засмя.
— Братовчедке, какво щяхме да правим без теб? Животът беше толкова скучен, преди да доплаваш и да преобърнеш всичко с главата надолу.
— Бих предпочела не всичко да се преобърне — измърмори Сарене. — Ядон няма да реагира много добре, щом се оправи.
— Ако много се пъне, може пак да го навикаш — предложи Лукел.
— Не — намеси се Кайн с хриптящия си глас. — Права е. Монарсите не могат да си позволят да бъдат порицавани публично. Вероятно ни чакат тежки времена, щом тези събития преминат.
— Може пък просто да се предаде и да абдикира в твоя полза, Сарене — засмя се Лукел.
— Както се боеше баща ви — разнесе се дълбокият глас на Аше, който влетя през прозореца. — Той се страхуваше, че Арелон няма да издържи на силата ви, милейди.
Сарене се усмихна леко.
— Прибраха ли се?
— Да — отговори сеонът. Беше го пратила след гвардейците на Ядон, в случай че решат да пренебрегнат заповедите. — Капитанът отиде веднага при краля. Тръгна си едва когато негово величество отказа да отвори кабинета си.
— Не е хубаво войската да вижда как кралят хлипа като дете — каза Лукел.
— Както и да е — продължи сеонът. — Аз…
Беше прекъснат от настойчиво тропане по вратата. Кайн изчезна и след малко се върна с възбудения лорд Шуден.
— Милейди. — Той се поклони леко на Сарене. След това се обърна към Лукел. — Току-що чух много интересни новини.
— Всичко е вярно — отвърна Лукел. — Вече говорихме със Сарене.
Шуден поклати глава.
— Не става дума за това.
Сарене го погледна загрижено.
— Какво друго се е случило днес?
— Никога няма да познаете кой е бил взет от шаод снощи — каза Шуден с блеснал поглед.


30.

Хратен не опита да прикрие трансформацията. Излезе тъжно от покоите си и показа проклятието на целия храм. Дилаф тъкмо бе по средата на сутрешната служба. Загубата на косата и петната по кожата си струваха, за да се види шокираното изражение на ужасения арелонски жрец.
Скоро след това се появиха коратските свещеници. Те го облякоха с широка бяла роба, за да прикрият обезобразяването, и го изведоха от празния храм. Хратен се усмихна вътрешно, като видя объркания Дилаф, който го гледаше от нишата си за пръв път с открита омраза.
Коратските свещеници го отведоха в техния храм, където го съблякоха и измиха петнистото му тяло с вода от река Аредел. След това му дадоха бяла роба, съшита от груби парцали. Щом привършиха с миенето и обличането, жреците се дръпнаха, за да освободят място на Омин. Ниският оплешивяващ водач на коратите в Арелон го благослови тихо, като очерта символа Оми на гърдите му. В очите на арелонеца имаше лека следа от задоволство.
След това поведоха Хратен по градските улици, докато напяваха. Скоро обаче се озоваха пред отряд войници с цветовете на Ядон, които блокираха пътя им. Мъжете стискаха оръжията си и говореха приглушено.
Хратен ги изгледа с изненада. Виждаше, че се готвят за битка. Омин започна да спори с капитана на градската стража, а другите жреци заведоха Хратен в малката сграда до казармата — място за изчакване, изографисано с аона Оми.
Хратен гледаше през прозореца как двама запъхтени стражи се появиха и предадоха навит документ на войниците на Ядон. Капитанът го прочете намръщено, след което започна да спори с пратеника. Омин се върна и обясни, че ще се наложи да почакат.
И така чакаха почти два часа.
Хратен беше чувал, че свещениците вкарват хора в Елантрис само по определено време, но явно не ставаше дума за точно определен момент, а за по-широк интервал. Накрая жреците му натикаха малка кошница с храна в ръцете, помолиха се за последно на жалкия си бог и го избутаха през портата.
Той влезе в града с оплешивяла глава и големи черни петна по кожата. Елантрисец. Отблизо градът не изглеждаше много по-различен, отколкото от стената — мръсен, изгнил и нечестив. Тук нямаше нищо за него. Той се завъртя, захвърли жалката кошница с храна и падна на колене.
— О, Джадет, Боже на Сътворението — започна Хратен с ясен и твърд глас. — Чуй молбата на служителя на твоето царство. Махни тази поквара от кръвта ми. Върни ми живота. Моля те с цялата мощ на поста ми на свещен гьорн.
Нямаше отговор. Затова той повтори молитвата. Отново и отново, и отново…


31.

Сейолин не отвори очи, докато потъваше в басейна, но спря да хленчи. Задържа се на повърхността за момент, след което си пое остро дъх и вдигна ръце към небето. След това се разтвори в синята течност. Раоден наблюдаваше процеса тъжно. Бяха изчакали три дни с надеждата, че старият войник ще възвърне разсъдъка си. Уви, не се случи. Донесоха го до басейна отчасти заради ужасната рана и отчасти, защото Раоден знаеше, че не би издържал да гледа Сейолин в залата на падналите. Мантрата, в която повтаряше, че е провалил лорд Дух, беше твърде нетърпима.
— Хайде, суле — подкани го Галадон. — Вече го няма.
— Така е — каза Раоден. И вината беше негова. За пръв път бремето и агонията на тялото му изглеждаха несравними с мъките на душата.


Започнаха да се завръщат при него. Първо постепенно, а после на талази. Трябваха им няколко дена да осъзнаят, че Сарене няма да се появи повече. Вече не можеха да ядат, да чакат и да ядат отново. Затова се върнаха, сякаш внезапно откъснати от ступора, спомнили си, че до неотдавна имаха цел в живота си.
Раоден ги насочи към предишната работа — чистене, възстановяване и строеж.
С подходящите инструменти и материали работата премина от загуба на време в продуктивни усилия за възстановяването на Нови Елантрис. Временните покриви бяха заменени с по-устойчиви и функционални конструкции. Допълнителната царевица им даваше шанс за втора реколта, по-амбициозна и голяма от първата. Ниската стена около Нови Елантрис бе укрепена и разширена, макар че хората на Шаор засега кротуваха. Но Раоден знаеше, че плячкосаната от Сарене храна няма да им стигне за дълго. Диваците щяха да се завърнат.
Хората, които се присъединиха към него след посещенията на Сарене, бяха много повече от предишните му привърженици. Раоден трябваше да признае, че въпреки първоначалните затруднения начинанието на принцесата се бе оказало доста плодотворно. Тя беше доказала на хората, че без значение колко е болезнен гладът им, не е достатъчно само да напълнят стомасите си. Радостта беше нещо повече от липсата на неудобства.
И така те се завърнаха при него, и вече не работеха за храна. Работеха, защото се бояха в какво ще се превърнат, ако спрат.


— Той не трябва да е тук, Галадон — каза Раоден, докато гледаше фьорденския жрец от наблюдателния пост на градината на покрива.
— Сигурен ли си, че това е гьорнът? — попита Галадон.
— Повтаря го в молитвата си. Освен това определено е фьорденец. Фигурата му е твърде едра, за да е аонец.
— Но шаод не взема фьорденци — запъна се Галадон. — Само хора от Арелон, Теод и много рядко от Дуладел.
— Знам. — Раоден се облегна назад раздразнено. — Може би е въпрос на проценти. В Арелон няма много фьорденци и може би затова досега никой не е бил взет.
Галадон поклати глава.
— Тогава защо и джиндосците не се променят? Тук живеят много от тях заради пътя на подправките.
— Не знам — вдигна рамене Раоден.
— Виж го как се моли, суле — намръщи се Галадон. — Сякаш ние не сме го опитали вече.
— Чудя се колко ще седи така.
— Вече трети ден — отбеляза Галадон. — Сигурно е взел да огладнява. Коло?
Раоден кимна. Въпреки че продължаваше да се моли от три дена, гласът на гьорна оставаше твърд. Раоден трябваше да признае, че изпитва уважение към решимостта му.
— Когато осъзнае, че няма да постигне нищо, ще го поканим при нас — реши Раоден.
— Задава се беда, суле — предупреди го Галадон. Принцът проследи жеста му и забеляза свитите фигури, дебнещи от лявата страна на гьорна.
Раоден изруга, виждайки как хората на Шаор се промъкват по алеята. Явно храната им бе свършила по-скоро, отколкото предполагаше. Бяха се върнали на площада да търсят остатъци, но сега имаше нещо по-примамливо: пълната кошница в краката на гьорна.
— Хайде! — Той се обърна, за да слезе от покрива. Едно време хората на Шаор щяха да се втурнат право към храната, но последните събития ги бяха променили. Сега вече нападаха наред, сякаш бяха установили, че колкото по-малко гърла има, толкова повече ще е храната.
— Долокен да ме изгори, че помагам на гьорн — измърмори Галадон, но го последва.
За съжаление се движеха твърде бавно. Закъсняха… за да спасят хората на Шаор.
Раоден тъкмо заобикаляше сградата, когато първият дивак се хвърли на гърба на гьорна. Фьорденецът се завъртя с невъзможна скорост и хвана главата на нападателя. Чу се звук от изпукването на врата и гьорнът хвърли трупа към вратата. Другите двама диваци го нападнаха едновременно. Единият бе посрещнат с извъртане и ритник, който го накара да прелети през площада като парцалена кукла. Другият получи три удара в главата и ритник в гърдите. Воят на дивака премина в скимтене, когато гьорнът стовари нов ритник отстрани на темето му.
Раоден замръзна с отворена уста.
Галадон изсумтя.
— Трябваше да се сетим. Деретските жреци могат да се грижат за себе си. Коло?
Раоден кимна бавно, докато жрецът пак се отпусна на колене и продължи да се моли. Знаеше, че фьорденските свещеници тренираха в известните манастири, където преминаваха сериозно физическо обучение. Въпреки това бе изненадан, че застаряващият гьорн бе запазил уменията си.
Двамата диваци, които можеха да се движат, пропълзяха настрани, а третият остана да лежи и да хленчи заради счупения врат.
— Каква загуба — прошепна Раоден. — Можеше да използваме тези хора в Нови Елантрис.
— Не виждам какво може да направим — поклати глава Галадон.
Раоден се надигна и погледна към пазарския квартал.
— Аз знам — заяви той решително.


Проникнаха в територията на Шаор толкова бързо, че стигнаха почти до банката, без да бъдат забелязани. Диваците започнаха да вият, но Раоден не им обърна внимание, твърдо съсредоточен в задачата си. С него бяха Галадон, Карата и Даше, който бе един от малкото останали опитни бойци. Всички носеха средно големи чували на рамо.
Хората на Шаор ги следяха, отрязвайки пътя за бягство. След загубите в последните седмици едва ли бяха повече от двайсетина, но в сенките броят им изглеждаше по-голям.
Галадон погледна притеснено към Раоден. Принцът отгатваше мислите му. „Дано да си сигурен като Долокен какво правиш, суле…“. Раоден стисна зъби. Надяваше се на разумната природа на човешката душа.
Шаор си беше същата като преди. По писъците не можеше да се разбере, че хората й са доставили част от плячката.
— Донесете храна! — Гласът й се чуваше още преди да влязат в банката. — Искам храна!
Раоден поведе малката си група в сградата. Местните ги последваха, очаквайки неизбежната команда на богинята си да убият нашествениците.
Раоден я изпревари обаче. Той кимна на останалите и всички пуснаха торбите си.
Царевицата се разсипа по неравния под, смеси се със слузта, а някои зърна паднаха в цепнатините. Разнесе се вой и Раоден махна на своите да се дръпнат, докато диваците се нахвърляха на зърното.
— Убийте ги! — изпищя със закъснение Шаор, но последователите й бяха заети да се тъпчат.
Раоден и останалите си тръгнаха без проблеми, както бяха дошли.


Първият се появи в Нови Елантрис след няколко часа. Раоден стоеше до големия огън, който бяха запалили на един от по-високите покриви. За целта използваха много от ценната си дървесина и Галадон протестираше от самото начало. Принцът не обръщаше внимание на възраженията. Хората на Шаор трябваше да видят огъня, за да направят връзката. Скок, който щеше да върне разума им.
Първият дивак се появи с падането на мрака. Движеше се крадешком, а позата му беше животинска и притеснена. Стискаше разкъсан чувал, в който имаше няколко шепи царевица.
Раоден махна на воините си да се отдръпнат.
— Какво искаш? — попита той дивака.
Мъжът го изгледа глупаво.
— Знам, че ме разбираш — продължи Раоден. — Не си тук от дълго време, най-много шест месеца. За толкова време не може да се забрави език, дори сам да се убеждаваш, че е така.
Човекът протегна торбата, а слузта по ръцете му заблестя.
— Какво? — настоя Раоден.
— Готвене — произнесе накрая мъжът.
Зърното, което бяха разсипали, беше миналогодишно и отделено за посев. Хората на Шаор го бяха опитали, но не можеха да го сдъвчат и погълнат, без да изпитат голяма болка.
Затова Раоден се надяваше, че някъде дълбоко в животинското им съзнание се таи спомен, че са били хора. Надяваше се, че ще си спомнят цивилизацията и способността да се готви. Надяваше се, че ще възвърнат човечността си.
— Няма да ти готвя — заяви Раоден. — Но ще ти позволя сам да го направиш.


32.

— Значи пак решихте да носите черно, скъпа? — попита херцог Роял, докато й помагаше да се качи в каретата.
Сарене погледна към роклята си. Не беше от подарените от Ешен, бе си я поръчала по един от керваните на Шуден. Не беше толкова широка, колкото съвременната мода изискваше, и прилепваше към фигурата й. Мекото кадифе бе бродирано със сребристи нишки, а вместо дълго наметало лека пелерина покриваше раменете й.
— Всъщност е синя, ваше благородие — обясни принцесата. — Никога не нося черно.
— Аха. — Възрастният мъж носеше бял костюм с кафяв жакет.
Облеклото отиваше на внимателно фризираната му бяла коса.
Кочияшът затвори вратичката и се покатери на капрата. След миг потеглиха към бала.
Сарене загледа тъмните улици на Кае. Беше спокойна, но нещастна.
Разбира се, не можеше да откаже да присъства на бала, защото Роял го бе организирал по нейно предложение. Беше изготвила този план преди седмица, преди да се случи бедата в Елантрис. През последните три дена се опитваше да осмисли чувствата си и да реорганизира плановете.
Не искаше да се разсейва с тази фриволна вечер, макар че имаше конкретна цел.
— Изглеждате неспокойна, ваше височество — подхвърли Роял.
— Още не съм се възстановила от събитията, ваша милост — отвърна тя и се отпусна на седалката.
— Наистина тревожни събития — съгласи се той. След това подаде глава през прозореца и огледа небето. — Поне разполагаме с красива нощ за нашите цели.
Сарене кимна отнесено. Вече не я интересуваше дали затъмнението ще се вижда. След тирадата й пред Ядон целият двор бе започнал да пристъпва деликатно край нея. Вместо да се ядоса, както бе предрекъл Кайн, Ядон просто я отбягваше. Щом Сарене влезеше в някоя стая, хората извръщаха глави и свеждаха поглед. Като че бе някакво чудовище — свракис, изпратен да ги мъчи.
Слугите не се държаха по-добре. Преди бяха почтителни, а сега трепереха. Вечерята й бе закъсняла и въпреки че готвачката се оправдаваше с бягството на поредната слугиня, Сарене бе сигурна, че всъщност никой не искаше да се изправи пред стряскащия гняв на принцесата. Всичко това я изнервяше. Защо, в благословеното име на Доми, всички в тази държава се бояха от властните жени? Е, трябваше да признае, че бе действала твърде грубо с краля, но това нямаше общо с пола й. И сега плащаше цената за изтърваните нерви.
— Стига, Сарене — обяви Роял. — Достатъчно.
Тя се сепна и изгледа намръщеното лице на възрастния мъж.
— Моля, ваша милост?
— Казах, стига. Според слуховете през последните три дена плачете в покоите си. Не ме интересува колко разтърсващо е било нападението в Елантрис. Трябва да го преодолеете, и то бързо. Почти стигнахме до имението ми.
— Моля? — повтори тя смаяно.
— Сарене — продължи Роял със смекчен тон. — Ние не искахме вие да ни водите. Сама си проправихте път и поехте контрола. Вече не можете да ни зарежете само защото чувствата ви са наранени. Когато поемете властта, трябва да сте готова за отговорностите си по всяко време. Дори когато не се чувствате добре.
Сарене сведе засрамено поглед пред мъдростта на херцога.
— Съжалявам.
— Ех, принцесо, свикнахме да разчитаме твърде много на вас в последните седмици. Вие пропълзяхте в сърцата ни и сторихте нещо, което дори аз не успях. Обединихте ни. Шуден и Еондел почти ви боготворят, Кайн и Лукел са като две поддържащи колони, аз едва успявам да вникна в деликатните ви схеми, а дори Ейхан ви описва като най-възхитителната млада дама, която познава. Не ни оставяйте, нуждаем се от вас.
Сарене се изчерви и поклати леко глава, докато каретата се отбиваше към дома на Роял.
— Но какво ни остана, ваша милост? Деретският гьорн е извън играта, макар и без мое участие, а Ядон сякаш се смири. Изглежда, че опасността премина.
Херцогът повдигна рунтавите си бели вежди.
— Може би. Но Ядон е по-умен, отколкото признаваме. Кралят има слабости, но прояви достатъчно способности да вземе трона преди десет години и да държи аристократите един срещу друг през това време. Колкото до гьорна…
Той погледна през прозореца към следващата карета, която спираше до тях. Вътре седеше дребен мъж, облечен изцяло в червено. Сарене разпозна младия аонски жрец, който служеше като помощник на Хратен.
Роял се намръщи.
— Мисля, че разменихме Хратен за не по-малка опасност.
— Този ли? — попита изненадано Сарене. Беше виждала мъжа с гьорна и бе наясно с огромния му фанатизъм. Но едва ли можеше да е по-опасен от пресметливия Хратен, нали?
— Наблюдавам го от известно време — каза херцогът. — Казва се Дилаф и е от Арелон, което значи, че вероятно е израснал като корат. Забелязал съм, че тези, които се откажат от вярата си, изпитват по-голяма омраза към нея от външните.
— Може би сте прав, ваша милост — призна Сарене. — Трябва да променим плановете си. С този обаче не може да се действа, както с Хратен.
Роял се усмихна и погледът му блесна леко.
— Ето това е нашето момиче. Хайде, не е добре да закъснявам за собственото си празненство.
Роял бе решил да организира празнично наблюдение на затъмнението в градините на имението си, защото домът му бе относително скромен. Херцогът беше доста пестелив като за трети по богатство в държавата.
— Аз съм херцог от десет години — бе й обяснил Роял, когато за пръв път посети дома му. — Но съм бил търговец цял живот. Човек не изкарва пари с разточителство. Тази къща ми харесва. Боя се, че ще се изгубя в нещо по-обширно.
За сметка на това градините му бяха обширни, което дори той признаваше като екстравагантност. Херцогът харесваше градинарството и прекарваше повече време навън, отколкото в къщата.
За щастие времето бе решило да подкрепи плановете им, осигурявайки топъл южен ветрец и безоблачно небе. Звездите обсипваха небето като пръски боя на черно платно и Сарене усети, че очите й се насочват към съзвездията на главните аони. Рао беше точно над тях, широк квадрат с четири кръга отстрани и точка в центъра. Нейният аон, Ене, бе едва видим на хоризонта. Пълната луна пълзеше към зенита си. След няколко часа трябваше да изчезне напълно, поне така твърдяха астрономите.
— Е — каза Роял и й подаде ръка. — Ще ми кажете ли за какво е всичко това?
— Кое точно?
— Балът. Не ме накарахте да го организирам заради прищявка. Твърде настоявахте за датата и мястото. Какво планирате?
Сарене се усмихна, замисляйки се за вечерните си планове. Почти беше забравила за празненството, но ставаше все по-възбудена. Преди вечерта да свърши, възнамеряваше да открие отговор на въпрос, който я измъчваше, откакто бе пристигнала в Арелон.
— Да речем, че исках да гледам затъмнението в компания — каза тя с мазна усмивка.
— Ех, Сарене, драматична, както винаги. Изтървали сте призванието си, скъпа, трябвало е да станете актриса.
— Всъщност веднъж го обмислях — отдаде се на спомени тя. — Е, по това време бях на единайсет. Една пътуваща трупа дойде в Теоин. След като ги видях, информирах родителите си, че не възнамерявам да ставам принцеса, а актриса.
Роял се засмя.
— Бих искал да видя лицето на Евънтео, когато любимата му дъщеря го информира, че иска да стане пътуваща актриса.
— Познавате ли баща ми?
— Стига де, Сарене — направи се на обиден Роял. — Не винаги съм бил стар и оглупял. Едно време пътувах, а всеки добър търговец има контакти с Теод. Имал съм на две аудиенции при краля и всеки път той се подиграваше на дрехите ми.
Сарене се засмя.
— Той е безмилостен с търговците.
В центъра на градината имаше поляна, на която бе издигнат дървен павилион за танци. От него излизаха пътеки с плетове, водещи към цветни лехи, езерца с мостчета и най-различни скулптури. Павилионът бе обграден с факли, които осигуряваха нужното осветление.
Естествено, щяха да ги угасят преди затъмнението. Но ако нещата вървяха според плана на Сарене, тя вече нямаше да е тук.
— Кралят! — възкликна Сарене. — Нима е дошъл?
— Разбира се. — Роял посочи към една отделна градинка със статуи до павилиона. Сарене виждаше фигурата на Ядон и стоящата до него Ешен.
Сарене се отпусна. Ядон беше в основата на тазвечершния й план. Разбира се, гордостта на краля не можеше да му позволи да пропусне бал на един от херцозите му. Щом беше уважил Телрий, трябваше да стори същото и с Роял.
— Какво общо има кралят със схемите на малката Сарене — промърмори усмихнато Роял. — Може би е пратила някого да претършува покоите му, докато го няма. Да речем, сеонът й?
В този момент Аше се появи и полетя към тях. Сарене се усмихна самодоволно на херцога.
— Добре, явно не е сеонът — призна той. — Това би било твърде очевидно.
— Милейди — избоботи Аше, щом се приближи.
— Какво откри? — попита Сарене.
— Готвачката наистина е изгубила нова прислужница днес, милейди. Твърдят, че избягала при брат си, който наскоро бил преместен в едно от провинциалните имения. Но мъжът се кълне, че не я е виждал отдавна.
Сарене се намръщи. Може би беше обвинила прибързано готвачката и нейните подчинени.
— Браво, добра работа.
— За какво става дума? — попита подозрително Роял.
— О, нищо — отвърна Сарене напълно честно.
Роял кимна, но не изглеждаше убеден.
Сарене въздъхна. Проблемът в това си умен бе, че всички смятат, че непрекъснато замисляш нещо.
— Аше, искам да наглеждаш краля — каза тя, виждайки любопитната усмивка на Роял. — Сигурно ще прекара повечето време на страничното си празненство. Ако тръгне нанякъде, ме информирай незабавно.
— Да, милейди. — Аше зае място до една факла, чиито пламъци маскираха светлината му.
Херцогът кимна отново. Явно се забавляваше чудесно, докато се опитваше да разшифрова кроежите й.
— Е, ще отидем ли на частното кралско събиране? — попита Сарене в опит да отвлече вниманието му.
Роял поклати глава.
— Не. Колкото и да ми е приятно да гледам как Ядон се гърчи във ваше присъствие, никога не съм одобрявал държанието му на публични места. А и благодарение на вас съм домакин, така че ще трябва да общувам с гостите. Пък и тази вечер около Ядон ще е непоносимо. Търси кой да замени барон Едан и всички дребни благородници ще опитват да докопат титлата.
— Както кажете. — Сарене му позволи да я отведе до открития павилион, където свиреха музиканти, а някои от гостите танцуваха. Повечето стояха отстрани, увлечени в разговори.
Роял се засмя и Сарене проследи погледа му. Шуден и Торена се въртяха в центъра на дансинга, напълно погълнати един от друг.
— Защо се смеете? — попита Сарене, гледайки червенокосото момиче и младия джиндосец.
— На стари години ми доставя голямо удоволствие, когато младите докажат лицемерието си. — Херцогът се усмихна злобно. — След всички години, в които се кълнеше, че няма да го докопат, след всички балове, на които се оплакваше, че го ухажват, сърцето и разумът му станаха на пихтия, като при всеки друг мъж.
— Вие сте злобен старец, ваша милост.
— Така и трябва да бъде — информира я Роял. — Злобните младежи са тривиални, а милите старци са скучни. Момент, ще донеса нещо за пиене.
Херцогът се отдалечи, а Сарене загледа танцуващата двойка.
Погледът на Шуден бе толкова отвратително замечтан, че трябваше да се обърне. Може би думите на Даора бяха по-верни, отколкото й се искаше да признае. Сарене ревнуваше, макар да нямаше романтични стремежи спрямо Шуден. Но откакто бе пристигнала, той бе един от най-пламенните й поддръжници. Беше й неприятно да гледа как отдава вниманието си на друга жена, макар и по различна причина.
Имаше и друга причина, по-дълбока и истинска. Ревнуваше заради погледа в очите на Шуден. Завиждаше му за възможността да ухажва, да се влюби и да изпита оглупяващата наслада на романтиката.
Това бяха неща, за които Сарене мечтаеше от ранното си съзряване. Когато порасна, осъзна, че никога няма да изпита тези чувства. В началото се бунтуваше, проклинаше арогантния си характер. Знаеше, че притеснява придворните и затова, за кратко, се бе насилила да се прави на по-кротка и послушна. В резултат се бе стигнало до годеж и почти до сватба с един млад граф на име Граео.
Все още си спомняше със съжаление за младежа. Само той се бе осмелил да пробва с новата, по-спокойна Сарене, рискувайки подигравки от приятелите си. Съюзът им не беше по любов, но тя харесваше Граео въпреки слабата му воля. У него имаше някаква детска колебливост, престараване да върши правилните неща и да успее в свят, където повечето хора се ориентираха по-добре от него.
Накрая беше развалила годежа. Не защото знаеше, че животът с простоватия Граео ще я подлуди, а защото осъзна, че не е честна. Беше се възползвала от глуповатия младеж, но осъзна, че го замесва в нещо, което не е за него. Беше по-добре да понесе подигравките, че е зарязан в последния момент, отколкото да живее цял живот с жена, която ще го задушава.
Това решение бе подпечатало бъдещето й на стара мома. Според слуховете бе зарязала Граео само за да му се подиграе, и той бе изкарал следващите три години като отшелник в земите си. След това никой не се осмели да ухажва кралската дъщеря.
После бе напуснала Теод, включвайки се в дипломатическия корпус на баща си. Служеше като посланик във всеки голям град на Опелон, от Фьорден до Серавен, столицата на Сворден. Беше заинтригувана да посети Арелон, но баща й бе непоклатим в забраната си. Той дори не пращаше шпиони в тази страна, камо ли единствената си дъщеря.
Е, все пак бе успяла да дойде в крайна сметка. Реши, че си струва. Годежът с Раоден беше добра идея въпреки неочаквания развой на събитията. Докато разменяха писма, си бе позволила да мечтае отново. Надеждите й бяха рухнали, но все още пазеше спомена за тях. Това бе повече, отколкото се надяваше да получи някога.
— Гледате така, сякаш най-добрият ви приятел е починал — отбеляза Роял, когато се завърна и й подаде чаша със синьо джадорско вино.
— Не, по-скоро съпругът ми — въздъхна Сарене.
— Аха — кимна разбиращо херцогът. — Може би трябва да се махнем. Някъде, откъдето няма да виждаме захласнатия ни барон.
— Чудесно предложение, ваша милост.
Тръгнаха покрай външния периметър на павилиона. Роял кимаше на гостите, които го поздравяваха за великолепното празненство. Сарене вървеше до него и постепенно започна да се притеснява от мрачните погледи, които й хвърляха някои аристократки. Трябваше й известно време, за да осъзнае причината. Беше забравила, че Роял бе сред най-желаните ергени в кралството. Много от жените очакваха през тази вечер херцогът да е без компания. Сигурно бяха съставили сложни планове как да притиснат стареца и да спечелят благосклонността му. Сарене им проваляше всичките шансове.
Роял се засмя, като видя изражението й.
— Усетихте се, нали?
— Затова ли никога не организирате празненства?
Херцогът кимна.
— Трудно е да се отърва и когато съм някъде на гости, а с тези палавници, които се точат за кожата ми, е почти невъзможно да бъда добър домакин.
— Внимавайте, ваша милост — подразни го Сарене. — Шуден се оплакваше от същото, когато ме заведе на първия бал, и вижте как свърши.
— Той подхождаше грешно — каза Роял. — Просто се опитваше да избяга, а всички знаят, че колкото и да бягаш, винаги има някой по-бърз. Аз, от своя страна, не бягам. Изпитвам по-голяма наслада да си играя с алчните им повърхностни съзнания.
Сгълчаващият коментар на Сарене бе прекъснат от приближаването на млада двойка.
Лукел бе облечен модно, както обикновено. Носеше син жакет със златни бродерии и бежови панталони. Тъмнокосата му жена, Джала, бе в проста лилава рокля, джиндоска, ако се съдеше по кройката на деколтето.
— Ето една неравностойна двойка — засмя се Лукел.
Роял погледна нагоре с повдигнати вежди, Сарене се извисяваше с поне една глава над него.
— На моята възраст се задоволяваш с каквото намериш.
— Мисля, че това е вярно за всяка възраст, ваша милост. — Лукел погледна към красивата си тъмноока съпруга. — Трябва да приемем това, което жените ни предоставят, и да се чувстваме благословени.
Сарене се отврати. Първо Шуден, сега Лукел. Определено не беше в настроение да се занимава с щастливи двойки в момента.
Херцогът усети недоволството й и се сбогува с Лукел под претекст, че трябва да нагледа храната в останалите части на градината. Лукел и Джала се отправиха към дансинга, а Роял поведе Сарене извън павилиона, към факлите и нощното небе.
— Трябва да го преодолеете, Сарене — каза херцогът. — Не можете да бягате всеки път при вида на някого със стабилна връзка.
Тя реши да не възразява, че младата любов едва ли може да се нарече стабилна.
— Не винаги съм такава, ваша милост. Просто имах тежка седмица. Дайте ми още няколко дена и ще се върна към старото си коравосърдечно аз.
Роял усети горчивината й и мъдро реши да не отговаря. Вниманието му привлече познат смях. Херцог Телрий явно бе решил да не присъства на частната сбирка на краля. Тъкмо обратното. Беше събрал голяма група благородници зад един нисък плет от другата страна на частното събиране на Ядон. Сякаш опитваше да си направи собствено специално празненство.
— Това не е добър знак — каза тихо Роял, изричайки на глас мислите на Сарене.
— Съгласна съм. — Тя огледа лакеите на Телрий, опитвайки се да различи ранга им, след което се обърна към групата на Ядон. Бройката им беше приблизително равна, но засега кралят все пак привличаше по-важните благородници.
— Това е още един непредвиден ефект от развикването ви пред краля — посочи Роял. — Колкото по-нестабилен е Ядон, толкова по-изкусителни стават другите възможности.
Сарене се намръщи при следващото безгрижно засмиване на Телрий. Изобщо не приличаше на човек, чийто най-важен съюзник — гьорн Хратен — е рухнал току-що.
— Какво ли планира? — зачуди се тя. — Как би могъл да завземе трона?
Роял поклати глава. След миг вдигна глава и се обърна към празния въздух.
— Да?
Сарене се завъртя и видя Аше. След това със смайване осъзна, че това е друг сеон.
— Градинарите съобщиха, че един от гостите е паднал в езерцето, милорд. — Сеонът се снижи почти до земята. Гласът му беше ясен и лишен от емоция.
— Кой? — позасмя се Роял.
— Лорд Редийм, ваша милост — обясни сеонът. — Явно е прекалил с виното.
Сарене присви очи към светещото кълбо, за да различи сияещия аон. Май че беше Опа.
Роял въздъхна.
— Сигурно ми е уплашил всичката риба. Благодаря, Опа. Увери се, че Редийм се е изсушил, и му осигури транспорт, ако има нужда. Да се научи следващия път да не смесва алкохол и езерца.
Сеонът се поклони официално и отлетя, за да изпълни заповедта на господаря си.
— Не сте ми казвали, че имате сеон, милорд — обади се Сарене.
— Много от благородниците имат, принцесо. Но вече не е прието да ги водим с нас навсякъде. Сеоните са остатък от Елантрис.
— Значи просто го държите в къщата си?
Роял кимна.
— Опа надзирава градините в имението ми. Мисля, че му подхожда, все пак името му означава „цвете“.
Сарене потупа бузата си, чудеше се на официалния тон на Опа.
Сеоните в Теод се държаха много по-топло с господарите си, без значение какъв е характерът им. Може би причината се таеше в това, че тук, в земята, където уж бяха създадени, към тях се отнасяха с подозрение и неприязън.
— Елате. — Роял я хвана под ръка. — Бях сериозен, като казах, че искам да нагледам масите с храна.
Сарене се остави да бъде отведена.
— Роял, стари скъпернико — разнесе се силен глас, когато доближиха масите. — Изумен съм, че наистина знаеш как да организираш празненство! Боях се, че ще се опиташ да ни наблъскаш в тясната бърлога, която наричаш дом.
— Ейхан — кимна херцогът. — Трябваше да се сетя, че ще те открия около храната.
Едрият граф носеше жълта роба и стискаше чиния, отрупана с бисквити и стриди. В чинията на жена му имаше само няколко плодови резенчета. Откакто бе започнала да участва в тренировките на Сарене, Сийден бе свалила внушителна част от теглото си.
— Разбира се, това му е най-хубавото на празненството. — Графът се засмя, след което кимна на Сарене. — Ваше височество, бих ви предупредил да не оставяте този дърт измамник да ви поквари, но се боя, че сте не по-малко опасна за него.
— Аз? — попита Сарене с престорена обида. — Че каква опасност бих могла да бъда?
Ейхан изсумтя.
— Питайте краля. — И натика една вафла в устата си. — Даже може да питате и мен. Вижте какво направихте с бедната ми жена. Тя отказва да се храни!
— Плодовете ми харесват, Ейхан — обади се Сийден. — Мисля, че и ти трябва да опиташ.
— Е, ще си напълня платото, щом свърша с това — изпуфтя Ейхан. — Виждате ли какво правите, Сарене? Изобщо нямаше да се съглася с тази фехтовка, ако знаех как ще съсипе фигурата на жена ми.
— Да я съсипе ли? — изуми се Сарене.
— Аз съм от южен Арелон, принцесо — каза Ейхан и посегна да си сипе още миди. — Ние харесваме закръглените. Не всички искат жените им да приличат на изгладнели ученици. — Той осъзна, че е прекалил, и се спря. — Разбира се, не се обиждайте.
Сарене се намръщи. Ейхан беше добър човек, но често говореше и действаше, без да мисли. Тя се поколеба, защото не бе сигурна как да отговори.
Чудесният херцог Роял й се притече на помощ.
— Е, Ейхан, трябва да вървим. Имам да говоря с още много гости. А, между другото, кажи на кервана си да побърза.
Ейхан вдигна поглед, докато херцогът дърпаше Сарене настрани.
— Керван ли? — попита той съвсем сериозно. — Какъв керван?
— Онзи, който носи пъпеши от Дуладел към Сворден, разбира се — отвърна небрежно херцогът. — И аз изпратих един преди седмица. Сигурно ще пристигне утре сутрин. Приятелю, боя се, че твоят керван ще пристигне на вече пренаситен пазар. Да не говорим, че пъпешите ти са попрезрели.
Ейхан изруга и наклони чинията си несъзнателно, мидите западаха на тревата.
— Как, в името на Доми, успя да го постигнеш?
— А, не знаеше ли? Бях партньор в начинанието на младия Лукел. Взех всички неузрели пъпеши от пратката му от миналата седмица. Тъкмо ще узреят, докато стигнат до Сворден.
Ейхан поклати глава и се засмя тихо.
— Пак ме спипа, Роял. Някой ден ще си го върна и така ще те изненадам, че няма да се погледнеш цяла седмица!
— Нямам търпение — засмя се Роял и загърби масите.
Сарене се засмя, а Сийден започна да гълчи съпруга си зад тях.
— Наистина сте толкова добър търговец, колкото казват, нали?
Херцогът разпери ръце смирено.
— Да, точно толкова добър.
Сарене се засмя.
— Въпреки това младият ви братовчед ме засрамва — продължи той. — Нямам представа как опази тайната за тази пратка с пъпешите. Моите агенти в Дуладел би трябвало да ме информират за тези неща. Влязох в сделката само защото ми поиска капитал.
— Добре е, че не се е обърнал към Ейхан.
— Така е — съгласи се херцогът. — Нямаше да престане да се перчи. Ейхан се опитва да ме победи от две десетилетия. Някой ден ще осъзнае обаче, че действам брилянтно само за да го дразня, и животът ще загуби половината си веселие.
Продължиха да вървят, разменяха любезности с гостите и се наслаждаваха на градините. Рано цъфналите цветя в лехите бяха осветени с факли, фенери и дори свещи. Най-впечатляващи бяха дърветата, чиито бяло-розови цветчета бяха осветени с фенери, виещи се по стъблата. Сарене се наслаждаваше толкова много, че почти загуби представа за времето. Само внезапната поява на Аше й напомни за истинската цел тази вечер.
— Милейди! — възкликна сеонът. — Кралят си тръгва от празненството!
— Сигурен ли си? — попита тя, мигновено откъсвайки вниманието си от дърветата.
— Да, милейди — увери я Аше. — Изниза се под предлог, че отива до тоалетната, но всъщност повика каретата си.
— Извинявайте, ваша милост — обърна се учтиво Сарене към Роял. — Трябва да вървя.
— Сарене? — възкликна изненадано Роял, но тя бе тръгнала към къщата. Той подвикна по-разтревожено: — Сарене! Не можете да си тръгнете.
— Извинете, ваша милост, важно е!
Херцогът я последва, но краката й бяха по-дълги и не можа да я настигне. Пък и беше домакин на празненството. Не можеше просто да изчезне по средата.
Сарене заобиколи къщата навреме и видя как кралят се качва в каретата си. Тя изруга. Защо не се бе сетила да си организира транспорт? Огледа се трескаво, за да си присвои нечия карета. Хареса си една подходяща, докато кралската се отдалечаваше с тракане на подкови по паветата.
— Милейди! — предупреди я Аше. — Кралят не е в каляската.
Сарене замръзна.
— Какво?
— Измъкна се от другата страна и изчезна в сенките. Каретата е за отвличане на вниманието.
Сарене не се опита да му противоречи. Сетивата на сеоните бяха доста по-остри от човешките.
— Да вървим — подкани тя и тръгна в правилната посока. — Не съм облечена за промъкване. Трябва да го следиш и да ме информираш къде отива.
— Да, милейди. — Аше намали светлината си до почти незабележимо блещукане и полетя след краля. Сарене го последва на известно разстояние.
Продължиха в тази формация. Аше следваше отблизо краля, а Сарене — от безопасно разстояние. Бързо напуснаха земите на херцога и навлязоха в град Кае. Ядон се придържаше към страничните улички и Сарене за пръв път се замисли дали не се излага на опасност. Жените не се шляеха сами по тъмно. Дори в Кае, който беше един от най-безопасните градове в Опелон. Поне на няколко пъти се замисляше дали да не се върне и веднъж бе готова да побегне, когато се размина с един пияница. Въпреки това продължи. Имаше само един шанс да разбере с какво се занимава Ядон и любопитството й беше по-голямо от страховете… засега.
Аше си даваше сметка за опасността и й предложи да проследи краля сам, но тя продължи да упорства. Сеонът беше свикнал с нея и реши да не спори. Той непрекъснато летеше между нея и краля, опитвайки се едновременно да следи Ядон и да я наглежда.
Накрая сеонът забави ход и се върна при нея с възбудено поклащане.
— Милейди, той се спусна в каналите.
— Каналите ли? — попита Сарене удивено.
— Да, милейди. И не е сам. Срещна се с двама закачулени мъже, след като напусна празненството, а пред входа на канализацията го очакваха още неколцина.
— И ти не ги проследи? — запита тя разочаровано. — Сега никога няма да ги открием.
— За нещастие, милейди.
Сарене скръцна ядосано със зъби.
— Все ще оставят следи в тинята — реши тя и тръгна напред. — Би трябвало да успееш да ги проследиш.
Аше се поколеба.
— Настоявам да се върнете на празненството на херцога.
— В никакъв случай, Аше.
— Мой дълг е да ви пазя, милейди — заяви сеонът. — Не мога да ви позволя да скитате из боклука цяла нощ. Изобщо не трябваше да ви водя тук. Моя отговорност е да ви спра, преди да пострадате.
— И как ще го направиш? — попита тя нетърпеливо.
— Мога да се обадя на баща ви.
— Баща ми е в Теод, Аше — отбеляза Сарене. — Какво би могъл да стори той?
— Мога да се обърна към лорд Еондел или някого от другите.
— И ще ме оставиш да бродя сама из подземията?
— Вие никога не бихте направили нещо толкова глупаво, нали, милейди? — обяви Аше. След това затрептя несигурно във въздуха. Аонът му беше толкова затъмнен, че бе станал почти прозрачен. — Добре — призна накрая той. — Наистина сте толкова глупава.
Сарене се усмихна.
— Хайде, колкото по-пресни са следите, толкова по-лесно ще ги откриеш.
Сеонът я поведе унило по улицата, която свършваше с мръсна, обрасла с лишеи арка. Сарене тръгна уверено напред, без да обръща внимание на мръсотията, която съсипваше роклята й.
Лунната светлина проникваше в тунела само до първия завой. Сарене спря за момент в задушаващия мрак и осъзна, че дори тя не би била толкова глупава да навлезе в подземния лабиринт без водач.
За щастие блъфът й беше убедил Аше. Само не беше сигурна дали не трябваше да се засегне, че сеонът я смята за способна на подобна идиотщина.
Аше увеличи леко светлината си. Канализацията представляваше голяма тръба, останка от времената, когато Елантрис осигуряваше течаща вода във всяка къща в Кае.
Сега се използваше за изхвърляне на боклуци и екскременти. Явно се източваше периодично, щом река Аредел придойдеше, което не се бе случвало отдавна, защото тинята стигаше до глезените й. Не искаше да си помисля от какво е съставена, макар че отвратителната миризма й подсказваше.
Всички тунели й се струваха еднакви. Само едно я спасяваше: чувството за ориентация на сеона. Нямаше как да се загуби, щом беше с Аше. Съществата винаги знаеха къде се намират и как да стигнат до място, на което вече са били.
Сеонът водеше и летеше ниско до повърхността на тинята.
— Милейди, може ли да попитам откъде знаехте, че кралят ще се измъкне от празненството на Роял?
— Сигурно можеш да се досетиш и сам, Аше — подразни го тя.
— Уверявам ви, че опитах, милейди.
— Е, кой ден от седмицата е?
— Маедал? — отвърна сеонът и зави зад ъгъла.
— Точно. И какво се случва всяка седмица в този ден?
Аше не отговори веднага.
— Баща ви играе шинда с лорд Еоден? — попита той, а в гласа му се долови нехарактерно раздразнение. Явно упорството и нощните събития изчерпваха дори възхитителното търпение на Аше.
— Не — отвърна Сарене. — Всеки маедал в единайсет вечерта чувам шум от прохода, който минава до стаята ми и води в кралските покои.
Сеонът възкликна.
— Чувах шумове и в другите дни — обясни Сарене. — Но само маедал се повтаряше.
— Затова накарахте херцога да организира празненство, като очаквахте кралят да се придържа към графика си.
— Точно така. — Сарене гледаше да не се хлъзне в тинята. — Трябваше да е късно празненство, да може хората да останат поне до полунощ. Затъмнението ми даде идеален повод. Кралят трябваше да присъства; гордостта му го задължава. Но седмичната му среща трябва да е важна, щом рискува да си тръгне толкова рано.
— Милейди, това не ми харесва — каза Аше. — Какво добро може да търси кралят в каналите посред нощ?
— Точно това се опитвам да разбера? — Сарене отмахна една паяжина. Една мисъл я тласкаше напред през мръсотията и мрака. Възможност, в която почти не вярваше. Може би принц Раоден бе жив. Може би Ядон го бе затворил в каналите, а не в тъмницата си. Може би все пак не беше вдовица.
Отпред се чу шум.
— Аше, намали светлината. Май чувам гласове.
Той се подчини и стана почти невидим. Отпред имаше кръстовище и откъм десния тунел се виждаше сиянието на факли. Сарене се приближи бавно към ъгъла с идеята да надникне. За съжаление не забеляза, че подът се накланя преди кръстовището, и тя се подхлъзна. Махна отчаяно с ръце и се плъзна няколко стъпки, спирайки на дъното.
Това я отведе точно в средата на кръстовището. Сарене вдигна бавно поглед.
Крал Ядон я гледаше толкова стъписано, колкото тя се чувстваше неловко.
— Милостиви Доми — прошепна Сарене. Кралят стоеше зад олтар и стискаше изцапан в червено нож. Беше чисто гол, а гърдите му бяха намазани с кръв. На олтара бе завързана млада жена, а тялото й бе разпорено от гърлото до слабините.
Ножът се плъзна от ръката на Ядон и цопна приглушено в тинята. В този момент Сарене забеляза останалите фигури с черни роби, покрити с дуладелски руни. Всеки стискаше дълга кама.
Неколцина тръгнаха към нея.
Сарене се поколеба между нуждата на тялото й да повърне и настояването на разума й да изпищи.
Писъкът спечели.
Тя залитна назад и се пльосна в тинята. Фигурите се втурнаха към нея с решителни погледи. Сарене риташе и се мяташе в тинята, без да спира да пищи. Почти не чу стъпките, които идваха отдясно.
В следващия миг се появи Еондел.
Мечът на стария генерал проблесна на слабата светлина и отсече една ръка, която посягаше към глезените й. От тунела наизлизаха още хора в униформата на легиона на Еондел. Сред тях бе и мъж с червена роба, Дилаф, деретският жрец. Той не се включи в боя, а застана отстрани, гледайки изумено.
Смаяната Сарене опита да стане отново, но пак се пльосна в мръсотията. Някой хвана ръката й и я издърпа. Сбръчканото лице на Роял се усмихна с облекчение, докато я изправяше на крака.
— Може би другия път ще ми кажете какво планирате, принцесо — предложи той.


— Ти си му казал? — осъзна Сарене, вперила обвинителен поглед в Аше.
— Разбира се, че му казах, милейди — отвърна сеонът и изпулсира леко, за да натърти забележката. Намираха се в кабинета на Роял, там беше и Лукел. Сарене носеше роба на една от прислужниците на херцога. Беше й твърде къса, естествено, но все пак бе по-добре от омазаната с мръсотия кадифена рокля.
— Кога? — настоя Сарене, облегна се на плюшеното канапе и се уви с одеялото. Херцогът й беше предоставил баня и косата й беше все още мокра в хладния нощен въздух.
— Обади се на Опа веднага щом напуснахте празненството — обясни Роял, който се появи с три димящи чаши. Подаде две от тях на нея и Лукел, и седна.
— Още тогава? — изненада се Сарене.
— Знаех, че няма да се върнете каквото и да ви говоря — отговори Аше.
— Познаваш ме твърде добре — кимна тя и отпи от напитката си. Беше фьорденска гаржа. Добре, защото не можеше да си позволи да заспива още.
— Признавам това без спор, милейди — потвърди Аше.
— Тогава защо се опита да ме спреш, преди да влезем в каналите?
— Трябваше да ви забавя, милейди — обясни Аше. — Херцогът настоя да дойде лично и групата се придвижваше бавно.
— Може да съм бавен, но нямаше да пропусна нито част от плана ви, Сарене — намеси се Роял. — Казват, че с възрастта идвала мъдрост, но на мен тя ми донесе само мъчително любопитство.
— А войниците на Еондел? — попита Сарене.
— Вече бяха на празненството — включи се и Лукел. Беше настоял да остане и да узнае какво е станало, щом зърна мърлявата Сарене да се промъква в къщата на херцога. — Някои от тях се бяха смесили с гостите.
— Поканих офицерите на Еондел — обясни Роял. — Поне онези, които се намираха в града.
— Добре — кимна Сарене. — Значи, след като тръгнах, Аше се е обадил на вашия сеон и е казал, че преследвам краля.
— „Глупавото момиче ще се остави да я убият“, бяха точните му думи — позасмя се Роял.
— Аше!
— Извинявайте, милейди — примигна засрамено сеонът. — Бях твърде разстроен.
— Както и да е — продължи Сарене. — Аше се е обадил на Роял, който е взел Еондел и хората му от празненството. Всички сте ме проследили до канализацията, водени от твоя сеон.
— Докато Еондел не чу как пищите — довърши херцогът. — Вие сте голяма късметлийка, че разполагате с неговата вярност, Сарене.
— Знам — отвърна принцесата. — За втори път през седмицата мечът му се оказва от полза. Припомнете ми да сритам Ядон при следващата ни среща. Как е убедил аристократите, че военното обучение не им приляга?
Роял се засмя.
— Ще трябва да се наредите на опашка, принцесо. Съмняваме се, че градските жреци, без значение коратски или деретски, ще позволят на краля да се измъкне, след като е участвал в джескерските мистерии.
— И е жертвал горката жена — добави тихо Аше.
Разговорът замря, защото си спомниха какво точно се бе случило. Сарене потръпна при спомена за кървавия олтар и тялото върху него. Аше беше прав. Не е време за шеги.
— Това ли било? — попита Лукел.
Сарене кимна.
— Мистериите понякога включват жертвоприношения. Ядон явно отчаяно е искал нещо.
— Нашият деретски приятел заяви, че има известни познания по темата — намеси се Роял. — Според него кралят е умолявал джескерските духове да унищожат някого за него.
— Мен ли? — попита Сарене и се вледени въпреки одеялото.
Роял кимна.
— Артет Дилаф каза, че инструкциите били написани по олтара с кръвта на жената.
Сарене потръпна.
— Е, поне разбрахме какво се случва със слугините и готвачките, които изчезват от двореца.
Херцогът кимна.
— Предполагам, че е бил замесен с мистериите от дълго време. Може би още от реод. Очевидно е водач на този кръг.
— А другите? — попита Сарене.
— Дребни благородници — обясни херцогът. — Ядон не би замесил някого, който може да му се опре.
— Чакайте малко — намръщи се Сарене. — Как се появи този деретски жрец?
Роял сведе притеснен поглед към чашата си.
— Аз съм виновен. Видя ме, като подбирах мъжете на Еондел, защото бързах, и ме последва. Нямаше време да се занимаваме с него.
Сарене отпи от чашата си колебливо. Нощните събития определено не бяха протекли според очакванията й.
Внезапно Ейхан се заклатушка през вратата.
— Раг Доми, Сарене! — извика той. — Първо се опълчваш на краля, после го спасяваш, а сега го детронира. Няма ли най-после да се спреш?
Сарене придърпа колене към гърдите си и отпусна глава на тях със стон.
— Няма как да го покрием, нали?
— Не — отвърна Роял. — Деретският жрец се погрижи, вече го е разгласил на половината град.
— Почти сигурно Телрий ще вземе властта сега — поклати глава Ейхан.
— Къде е Еондел? — попита Сарене приглушено заради одеялото.
— Заключва краля в тъмницата — отговори Ейхан.
— А Шуден?
— Предполагам, че все още изпраща жените — каза Лукел.
— Добре. — Сарене вдигна глава и отметна косата от очите си. — Ще продължим без тях. Господа, боя се, че току-що унищожих краткия ни покой. Очаква ни сериозно планиране, за да успеем да удържим щетите под контрол.


33.

Нещо се бе променило. Хратен примигна, отърсвайки се от последните остатъци на бълнуванията си. Не беше сигурен колко време е минало, но вече бе тъмно. Цареше потискащ мрак, с изключение на няколкото факли, които горяха на стената на Елантрис. Дори нямаше никаква лунна светлина.
Все по-често изпадаше във вцепенение, а съзнанието му изчезваше, докато стоеше във все същата поза. Три дни бяха дълъг период за постоянна молитва.
Беше жаден. И гладен. Очакваше подобно нещо, и преди беше постил.
Но този път бе различно. Гладът му беше по-силен, сякаш тялото му се опитваше да го предупреди за нещо. Знаеше, че Елантрис допринася за това. В този град цареше отчаяние, някакво безпокойство се излъчваше от всеки проклет напукан камък.
Внезапно в небето се появи светлина. Хратен вдигна поглед с изумление и примигна с уморените си очи. Луната бавно изплуваше от мрака. Първо беше полумесец, а после започна да се изпълва. Хратен напълно бе забравил, че тази вечер ще има лунно затъмнение. Не обръщаше внимание на тези неща, откакто бе напуснал Дуладел. Вече изкоренената им езическа религия придаваше голямо значение на движението на небесните обекти, а мистериите често се изпълняваха в подобни нощи.
Докато стоеше на колене на площада в Елантрис, Хратен най-сетне разбра какво бе накарало джескерите да гледат на природата с религиозна почуда. Имаше нещо красиво в бледата небесна богиня, нейното затъмняване бе мистично. Сякаш наистина изчезваше за известно време, отиваше на друго място, а не просто се скриваше в сянката на планетата, както твърдяха сворденските учени. Хратен почти усещаше магията й.
Почти. Разбираше как една примитивна култура би могла да почита луната, но той не можеше да стори подобно нещо. Зачуди се дали би трябвало да изпитва подобна възхита от своя Бог? Дали вярата му бе разклатена, защото не гледаше на Джадет с тази смес от любопитен страх и преклонение, с която джескерите гледаха на луната? Той никога нямаше да изпита подобни емоции. Не беше способен на сляпа вяра. Търсеше разбиране. Може би дори завиждаше на хората, които славеха Бог, без да разбират учението Му, но той не можеше да раздели религията от фактите.
Джадет раздаваше способности според волята си и Хратен бе дарен с логичен интелект. Никога не можеше да се задоволи с глуповата отдаденост.
Не беше това, на което се надяваше, но бе отговор и той почерпи сила от него. Не беше фанатик. Никога нямаше да се отдаде на крайната страст. Той следваше Шу-Дерет просто защото имаше смисъл.
Това би трябвало да е достатъчно.
Хратен облиза напуканите си устни. Не знаеше още колко ще трябва да стои в Елантрис. Изгнанието му можеше да продължи с дни. Не желаеше да демонстрира физическа слабост, но знаеше, че се нуждае от храна.
Пресегна се за жертвената кошница. Даровете бяха покрити със слуз и започваха да плесенясват. Хратен ги изяде въпреки това, щом се реши веднъж. Омете загниващите зеленчуци, мухлясалия хляб, месото и дори малко от царевицата, която бе поомекнала от накисването в слузта. След това изпи цялата стъкленица вино на една продължителна глътка.
Захвърли кошницата настрани. Поне нямаше да се притеснява, че местните ще се опитат да му откраднат храната, макар да не бе видял жива душа след първата атака. Беше благодарен на Джадет за пощадата. Беше слаб и обезводнен, едва ли щеше да отблъсне ново нападение.
Луната бе почти пълна. Хратен я изгледа с разпалена отново решимост. Липсваше му страст, но упорството я заместваше напълно.
Облиза влажните си устни и поднови молитвата. Щеше да продължи както винаги, да се старае да служи с всички сили на империята на Джадет.
Бог не можеше да очаква нищо друго от него.


34.

Раоден не беше прав за хората на Шаор. Неколцина от тях дойдоха да сготвят храната си в онази нощ, а в очите им се прокрадваше искрица на осъзнаване. По-голямата част обаче дойдоха по друга причина.
Раоден ги гледаше как влачат голям камък на една от шейните на Мареше.
Съзнанието им беше унищожено. Капацитетът за рационално мислене бе атрофирал по време на животинското им съществуване. Някои се бяха възстановили частично, но за останалите нямаше надежда. Така и не направиха връзка между огъня и готвенето. Просто гледаха царевицата и виеха, ядосани и объркани, че не могат да я изядат.
Не, тези същества не бяха паднали в капана му. Но въпреки това дойдоха, защото Раоден бе детронирал богинята им.
Беше влязъл в територията на Шаор и се бе измъкнал невредим. Имаше власт над храната, можеше да я направи невъзможна за ядене за едни и чудесна за други. Войниците му периодично бяха побеждавали в схватките. Простите, дегенерирали съзнания на хората на Шаор правеха само едно, когато бяха изправени пред по-могъщ бог: сменяха вярата си.
Появиха се на сутринта, след опита му да възстанови интелекта им. Той обикаляше стената на Нови Елантрис и видя как се задават по една от главните улици. Беше вдигнал тревога, защото очакваше, че най-сетне са решили да организират координирана атака.
Но хората на Шаор не бяха дошли да се бият. Носеха му дар: главата на тяхното бивше божество. По-точно косата й. Водачът бе хвърлил русата перука в краката на Раоден. Кичурите бяха напоени с тъмната, гъста елантриска кръв.
Въпреки претърсването хората му така и не откриха тялото на Шаор.
И така, диваците наведоха глави и коленичиха почтително, докато косата на свалената им богиня се валяше в слузта. Сега спазваха точно всичките заповеди на Раоден. В замяна той им даваше остатъци от храна, точно като на домашни животни.
Това го караше да се чувства неудобно. Направи редица опити да възстанови разумното им мислене, но след два дена беше сигурен, че това е невъзможно. Тези мъже бяха загубили интелекта си и той нямаше да се върне, без значение дали причината бе слабата психика, или дор.
Държаха се учудващо добре, бяха кротки. Болката видимо не ги притесняваше и изпълняваха всякакъв вид труд, колкото и тежък да беше. Ако Раоден им наредеше да съборят някоя къща, дори след дни щеше да ги завари да бутат съвестно стената, притиснали длани в камъните. Въпреки очевидното им подчинение принцът не им вярваше. Бяха убили Сейолин и предишната си господарка. Бяха спокойни само защото настоящият им бог го изискваше.
— Каяна — обяви Галадон, заставайки до него.
— Няма да се оправят, нали? — съгласи се Карата.
„Каяна“ беше терминът, с който ги наричаше Галадон. Означаваше „откачени“.
— Горките — прошепна Раоден.
Галадон кимна.
— Ти ли ни извика, суле?
— Аз. Елате с мен.


Новата работна ръка бе дала възможност на Мареше и хората му да възстановят някои от каменните мебели, така запазиха и без това скромните си запаси от дървесина. Новата маса в църквата бе същата, с която бе припомнил на Таан, че е бил скулптор. Голямата цепнатина в средата бе запълнена с хоросан, но иначе всички изящни релефи бяха запазени.
На масата имаше няколко книги. Възстановяването на Нови Елантрис изискваше вниманието на Раоден и му бе невъзможно да се промъква до скритата библиотека, затова бе донесъл някои от томовете. Хората бяха свикнали да го виждат с книги и не го разпитваха, въпреки че тези още имаха кожени корици.
Изучаваше аондор с трескава бързина. Болките му се усилваха. Понякога бяха толкова свирепи, че Раоден припадаше.
Все още търпеше, но трудно. Ставаше все по-зле. Беше в Елантрис от месец и половина и се съмняваше, че може да изкара още толкова.
— Не разбирам защо настояваш да споделяш всеки детайл от аондор с нас, суле — каза Галадон, когато принцът протегна ръка към една отворена книга. — Не разбирам и половината от това, което ни казваш.
— Галадон, трябва да се постараеш да запомниш тези неща. Каквото и да говориш, знам, че разполагаш с нужния интелект.
— Може би — призна Галадон. — Но пък не ми харесва. Аондор е твое хоби, а не мое.
— Чуй, приятелю — настоя Раоден. — Знам, че аондор пази тайната на нашето проклятие. Ако го изучим, след време може да я открием. — Той вдигна пръст. — Но ако нещо се случи с мен, трябва друг да продължи делото.
Галадон изсумтя.
— Ти си толкова близо да станеш хоед, колкото аз фьорденец.
„Прикривам се добре“ — каза си принцът.
— Това не е важно — изрече на глас. — Глупаво е да нямаме резервен план. Аз водя записки, но искам и двамата да чуете какво ще кажа.
Галадон въздъхна.
— Добре, суле, какво си открил? Нов модификатор за промяна на обсега на аоните?
Раоден се усмихна.
— Не, нещо много по-интересно. Знам защо Елантрис е покрит със слуз.
Карата и Галадон зяпнаха.
— Наистина ли? — попита Карата, гледайки към отворената книга. — Там пише ли го?
— Не, това е комбинация от няколко неща — отговори Раоден. — Но ключовият елемент е тук. — И посочи към илюстрацията.
— Аон Аше! — разпозна Галадон.
— Точно така. Знаете, че кожата на елантрисците е била сребриста, а според някои сияела.
— Така беше — потвърди Галадон. — Не ярко, но когато баща ми влезеше в тъмна стая, фигурата му се открояваше.
— Е, това е работа на дор — обясни Раоден. — Тялото на всеки елантрисец е постоянно свързано с дор. Същата връзка съществува и между самия град и енергията, макар учените да не знаят защо. Дор е обгръщал целия Елантрис и карал камъните и дървесината да сияят сякаш в тях гори кротък пламък.
— Сигурно е било трудно да се спи — отбеляза Карата.
— Можело е да ги покрият — каза Раоден. — Но осветеният град е бил толкова забележителен така, че мнозина жители го приемали за нормално и се научили да спят въпреки сиянието.
— Изумително — подхвърли Галадон с безразличие. — Но какво общо има това със слузта?
— Има гъби и лишеи, които живеят на светлина, Галадон — обясни Раоден. — Но светлината на дор не е била като нормалната и така се е развила друг вид плесен. Явно по повечето повърхности тук е растял тънък прозрачен слой от нея. Елантрисците не си правели труда да го чистят, защото засилвал сиянието. Плесента била корава и не цапала. Докато не загниела.
— Светлината е изчезнала — съобрази Карата.
— И плесента загнила — кимна Раоден. — И понеже покривала целия град, сега всичко е в слуз.
— И какво му е важното на това? — попита Галадон с прозявка.
— Поредната нишка от паяжината — обясни Раоден. — Още един факт за случилото се след реод. Трябва да търсим в обратен ред, приятелю. Тепърва се запознаваме със симптомите на събитие, което е станало преди десет години. Може би, след като разберем всичко, което реод е предизвикал, ще отгатнем и какво го е причинило.
— Обяснението за слузта звучи логично, принце — съгласи се Карата. — Винаги съм знаела, че в тази мръсотия има нещо неестествено. Виждала съм как се излива пороен дъжд, без да изчисти дори едно петънце.
— Слузта е мазна и отблъсква водата — изтъкна Раоден. — Нали си чувала как Кахар се оплаква, че се чисти трудно?
Карата кимна и разлисти книгата.
— Тези томове съдържат много информация.
— Така е — каза Раоден. — Но учените, които са ги писали, на моменти са много повърхностни. Трябва много да се рови, за да се намери отговор на специфични въпроси.
— Например? — попита Карата.
Раоден се намръщи.
— Ами, примерно не съм намирал нито една книга, която да описва как се правят сеони.
— Нито една? — изненада се Карата.
Принцът поклати глава.
— Винаги съм смятал, че сеоните се създават чрез аондор, но в книгите няма обяснения. Споменават за предаването на известни сеони от един на друг човек и горе-долу толкова.
— Предаване ли? — намръщи се Карата.
— Да дадеш сеона си на някой друг. Ако имаш, можеш да го направиш, или да кажеш на сеона на кого да служи, след като умреш.
— Значи и нормалните хора могат да имат сеон? — продължи да се чуди тя. — Мислех, че са само за благородниците.
Раоден поклати глава.
— Всичко зависи от предишния собственик.
— Е, няма голяма вероятност някой аристократ да остави сеона си на селянин — обади се Галадон. — Те са богатство и остават в семейството. Коло?
Карата се намръщи.
— Ами… какво става, ако собственикът умре, без да е казал на сеона при кого да се премести?
Раоден сви рамене и погледна към дуладелеца.
— Не ме гледай, суле. Аз никога не съм имал сеон.
— Не знам — призна принцът. — Предполагам, че тогава сам си избира господаря.
— Ами ако не иска? — попита Карата.
— Не мисля, че има избор. Има нещо… между сеоните и господарите им. Те са свързани. Сеоните например полудяват, когато господарите им бъдат повалени от шаод. Мисля, че са създадени да служат, това е част от тяхната магия.
Карата кимна.
— Милорд Дух! — разнесе се глас наблизо.
Раоден сбърчи вежди и затвори книгата.
— Милорд! — Даше дотича до вратата. Високият елантрисец изглеждаше по-скоро объркан, отколкото притеснен.
— Какво има, Даше? — попита принцът.
— Гьорнът, милорд — каза Даше с възбуден поглед. — Излекувал се е.


35.

— Само месец и половина, и вече успя да детронираш краля. Не може да се отрече, че действаш бързо, Ене. — Баща й говореше весело, но сияещото му лице бе загрижено. И двамата знаеха, че хаосът при свалянето на една власт можеше да е еднакво опасен и за селяни, и за благородници.
— Е, не съм го искала — запротестира Сарене. — Милостиви Доми, аз се опитах да спася този глупак. Не е трябвало да се забърква в мистериите.
Баща й се засмя.
— Изобщо не трябваше да те пращам. Държеше се достатъчно лошо, когато посещаваше враговете ни.
— Не си ме изпращал, татко. Това си беше моя идея.
— Добре е да знам, че мнението ми няма голяма стойност в очите на дъщеря ми — обиди се Евънтео.
Сарене омекна.
— Съжалявам, татко. — Тя въздъхна. — Изнервена съм след… Не знаеш колко беше ужасно.
— О, знам. За съжаление. Как, в името на Доми, толкова невинна религия като джескерската може да роди чудовище като мистериите?
— По същия начин, както Шу-Дерет и Шу-Корат са произлезли от един дребен джиндосец — отвърна Сарене и поклати глава.
Евънтео въздъхна.
— Е, значи Ядон е мъртъв?
— Вече знаеш? — изненада се Сарене.
— Изпратих няколко нови шпиони в Арелон, Ене. Няма да оставя дъщеря си сама в държава на ръба на разрушението, без да я държа под око.
— Кой? — полюбопитства Сарене.
— Няма нужда да знаеш — отговори баща й.
— Трябва да разполага със сеон — усмихна се Сарене. — Иначе няма как да си научил за Ядон. Той се обеси миналата нощ.
— Няма да ти кажа, Ене — заяви весело Евънтео. — Ако знаеш кой е, неизбежно ще решиш да го ползваш за свои цели.
— Добре де. Но когато всичко свърши, искам да ми кажеш кой е.
— Не го познаваш.
— Добре — повтори Сарене и се направи на безразлична.
Баща й се засмя.
— Е, разкажи ми за Ядон. Как, в името на Доми, се е сдобил с въже?
— Лорд Еондел трябва да го е уредил — предположи Сарене и подпря лакти на бюрото. — Графът мисли като воин и това е доста ефективно решение. Няма нужда да го принуждаваме да абдикира, а самоубийството връща част от достойнството на монархията.
— Този следобед си кръвожадна, а, Ене?
Тя потръпна.
— Ти не го видя, татко. Кралят не просто бе убил момичето, той… изпитваше наслада.
— Аха. Според агентите ми херцог Телрий вероятно ще вземе трона.
— Не и ако успеем да го спрем — изтъкна Сарене. — Телрий е по-лош и от Ядон. Дори да не беше деретски симпатизант, пак щеше да е ужасен крал.
— Ене, гражданската война няма да е от полза за никого.
— Няма да се стигне дотам, татко — обеща Сарене. — Не можеш да си представиш колко лишени от боен дух и воински умения са тези хора. Живели са с векове под закрилата на Елантрис. Мислят, че присъствието на няколко трътлести стражи на градската стена е достатъчно да отблъсне нашествениците. Единствените истински войници са в легиона на лорд Еондел и той им нареди да се съберат в Кае. Може би ще успеем да короноваме Роял, преди да се случи нещо.
— Значи сте се обединили зад него?
— Той е единственият с достатъчно богатство, та да съперничи на Телрий — обясни Сарене. — Нямах време да премахна глупавата система на Ядон, обвързваща титлите с парите. Хората са свикнали с нея и ще трябва да я използваме, поне засега.
На вратата се почука и се появи една прислужница с обяда. Сарене се бе завърнала в двореца след една нощ в имението на Роял, въпреки притесненията на съюзниците й. Дворецът беше символ и тя се надяваше, че ще повиши авторитета й. Слугинята остави подноса на масата и излезе.
— Това обядът ли е? — Баща й имаше шесто чувство по отношение на храната.
— Да — потвърди Сарене и си отряза парче от царевичния хляб.
— Добър ли е?
Сарене се усмихна.
— Не питай, татко. Само ще се раздразниш.
Евънтео въздъхна.
— Знам. Майка ти има нова мания: спаначена супа от Храгиш.
— Хубава ли е? — попита Сарене. Майка й беше дъщеря на теодски дипломат и бе отраснала в Джиндо. В резултат бе развила някои странни хранителни навици, които налагаше на целия двор.
— Отвратителна.
— Жалко — каза Сарене. — Къде ли остана маслото?
Баща й изстена.
— Татко — смъмри го тя. — Знаеш, че трябва да отслабнеш. — Кралят не беше толкова едър като брат си Кайн, но все пак бе по-скоро пълен, отколкото слаб.
— Не виждам защо — възрази Евънтео. — Знаеш ли, че в Дуладел смятат дебелите хора за привлекателни? Не ги е грижа за джиндоските разбирания за здраве и са напълно щастливи. А и къде е доказано, че от маслото се пълнее?
— Знаеш какво казват джиндосците, татко. Ако гори, значи не е здравословно.
Евънтео въздъхна.
— Не съм пил вино от десет години.
— Знам, татко. Не помниш ли, че живеех с вас?
— Да, ама на теб майка ти не ти забраняваше алкохола.
— Аз не съм дебела — отбеляза Сарене. — А алкохолът гори.
— Както и спаначената супа — добави Евънтео с дяволит глас. — Стига да я изсушиш. Вече пробвах.
Сарене се засмя.
— Съмнявам се, че майка е реагирала добре на малкия ти експеримент.
— Изгледа ме по нейния си начин. Знаеш я каква е.
— Да. — Сарене се замисли за майка си. Беше изкарала достатъчно време на дипломатически мисии, за да изпитва носталгия, но щеше да й е хубаво да се върне в Теод. Особено като вземеше предвид безкрайните изненади и бедствия от последните седмици.
— Е, Ене, трябва да свикам двора — каза баща й. — Радвам се, че понякога намираш време да се обадиш на бедния си стар татко, особено когато детронираш цяла нация. А, още нещо. Щом разбрахме за самоубийството на Ядон, Сейналан взе един от най-бързите ми кораби и тръгна за Арелон. След няколко дена трябва да пристигне.
— Сейналан? — попита изненадано Сарене. — Какво пък иска патриархът?
— Не знам, не ми каза. Трябва да тръгвам, Ене. Обичам те.
— И аз те обичам, татко.


— Никога не съм се срещал с патриарха — призна Роял в трапезарията на Кайн. — Прилича ли на отец Омин?
— Не — отвърна рязко Сарене. — Сейналан е егоист, който мисли за собствена изгода, и толкова горд, че пред него и деретските гьорни изглеждат смирени.
— Принцесо! — извика Еондел възмутено. — Говорите за главата на нашата църква!
— Това не означава, че трябва да го харесвам.
Еондел пребледня и посегна инстинктивно към амулета с аона Оми на врата си.
Сарене се намръщи.
— Не трябва да правиш жест срещу злото, Еондел. Няма да се отрека от Доми само защото е поставил глупак начело на църквата Си. И глупаците трябва да имат шанс да служат.
Еондел сведе поглед към ръката си и я отпусна смутено. Роял се подхилваше тихичко.
— Какво има? — обърна се към него Сарене.
— Просто размишлявах — отговори възрастният мъж с усмивка. — Досега не съм срещал мъж или жена с толкова многостранни възгледи.
— Значи сте живели затворено, херцоже — информира го Сарене. — Къде се дяна Лукел?
Столовете на Кайн не бяха толкова удобни, колкото в кабинета на Роял, но по някаква причина всички се чувстваха най-добре в трапезарията на чичо й. Повечето хора придаваха личен щрих с украсата на кабинетите и приемните си, но Кайн обичаше храната и трапезарията бе неговото поле за изява на таланта му. Помещението бе декорирано със сувенири от пътуванията му, като се почне от изсушени зеленчуци и се стигне до голяма брадва с орнаменти, и тези предмети бяха успокоително познати. Затова предпочитаха да се събират в тази стая без допълнителни дискусии.
Трябваше да изчакат няколко минути, преди Лукел да се появи най-сетне. Чуха как вратата се отваря и затваря и приветливото лице на братовчед й надникна от прага. Ейхан и Кайн бяха с него.
— Е? — попита Сарене.
— Телрий определено възнамерява да вземе трона — съобщи Лукел.
— Не и ако легионът ми подкрепи Роял — обади се Еондел.
— За съжаление, скъпи генерале, легионът ви не е тук — напомни Ейхан и стовари туловището си на един стол. — Разполагате само с десетина мъже.
— Това е повече, отколкото има Телрий — отбеляза Сарене.
— Вече не е така — опроверга я Ейхан. — Градската стража на Елантрис е напуснала поста си и се е настанила пред имението на Телрий.
Еондел изсумтя.
— Стражата е само клуб за втори синове, които се правят на важни.
— Вярно — съгласи се Ейхан. — Но в този клуб членуват шестстотин души. При съотношение петдесет срещу един, дори аз ще воювам срещу легиона ви. Боя се, че балансът на силата се измести към Телрий.
— Това е лошо — съгласи се Роял. — Голямото богатство на Телрий беше сериозен проблем и преди, а сега…
— Трябва да има начин — прекъсна го разгорещено Лукел.
— Не виждам такъв — призна херцогът.
Всички се намръщиха и потънаха в размисъл. Блъскаха си главите над този проблем от два дни. Дори да разполагаха с военна мощ, другите аристократи можеха да се поколебаят да последват Роял, който бе по-беден. Сарене гледаше всеки поред и очите й попаднаха на Шуден. Младежът изглеждаше някак развълнуван, но не разтревожен.
— Какво? — попита тихо тя.
— Мисля, че може да има начин — отвърна той уклончиво.
— Говори, човече — подкани го Ейхан.
— Сарене е доста богата — обясни Шуден. — Раоден й остави поне петстотин хиляди деоса.
— Вече го обсъждахме, Шуден — намеси се Лукел. — Има доста пари, но все пак е по-бедна от Роял.
— Така е — съгласи се баронът. — Но двамата заедно имат повече от Телрий.
В стаята настъпи тишина.
— Вашият брачен договор е вече невалиден, милейди — обади се Аше зад гърба й. — Той не важи, след като Ядон се самоуби и премахна династията си от трона. Ако някой друг стане крал, без значение дали Телрий или Роял, споразумението се прекратява и вече няма да сте арелонска принцеса.
Шуден кимна.
— Ако обедините богатството си с това на херцога, не само ще имате пари да се изправите срещу Телрий, но и ще придадете легитимност на претенциите на Роял. Не мислете, че произходът няма значение в Арелон. Благородниците биха дали лоялността си с по-голяма готовност на някой роднина на Ядон.
Роял я изгледа като добродушен дядо.
— Трябва да призная, че младият Шуден има право. Сарене, бракът ни ще е напълно политически.
Сарене си пое дъх. Нещата се случваха толкова бързо.
— Разбирам, милорд. Трябва да сторим всичко необходимо.
И така, за втори път в рамките на два месеца Сарене се оказа сгодена.


— Боя се, че това не беше много романтично — извини се Роял. Срещата бе приключила и той бе предложил дискретно да я изпрати до двореца. Останалите, включително и Аше, разбираха, че двамата трябва да поговорят насаме.
— Всичко е наред, милорд — отвърна Сарене с лека усмивка. — Политическите бракове трябва да са такива: сухи, сдържани и крайно полезни.
— Ти си много прагматична.
— Налага се, милорд.
Роял се намръщи.
— Трябва ли да си говорим официално, Сарене? Мислех, че сме подминали, този етап.
— Съжалявам, Роял. Просто е трудно да отделя себе си от политическата личност.
Херцогът кимна.
— Бях сериозен, Сарене. Това ще е просто съюз заради общата цел. Не се чувствай задължена за нещо друго.
Сарене замълча за момент, вслушана в чаткането на конските подкови.
— Все пак ще трябват наследници.
Роял се засмя тихо.
— Не, Сарене. Не, благодаря. Дори да беше физически възможно, не бих се съгласил. Аз съм стар човек и ми остават още няколко години. Този път брачният договор няма да ти забранява да се омъжиш отново. Когато умра, можеш да избереш мъж по свое предпочитание. Дотогава ще сме сменили системата на Ядон с по-стабилна и децата от третия ти съпруг ще наследят трона.
Трети съпруг. Роял говореше сякаш вече бе мъртъв и тя отново бе вдовица.
— Е, ако нещата се развият, както предлагаш, поне не би трябвало да е трудно да си намеря съпруг. Тронът ще е примамлива награда, въпреки че ще трябва да ме търпи.
Херцогът се намръщи.
— Искам да обсъдим нещо, Сарене.
— Какво?
— Твърде си строга със себе си. Чувал съм те как говориш, явно мислиш, че никой не те иска.
— Така е — отвърна равнодушно Сарене. — Повярвай ми.
Роял поклати глава.
— Ти чудесно преценяваш чуждите характери, но не и своя. Често собствените ни мнения за нас са най-нереалистични. Ти може би се виждаш като стара мома, но си още млада и красива. Само защото не си имала късмет в миналото, не значи, че трябва да се отказваш от бъдещето.
Той я погледна в очите. Въпреки че се държеше като палавник понякога, този мъж беше дълбоко проникновен.
— Сарене, ще намериш някой, който да те обича. Ти си съкровище, дори по-ценно от трона, с който ще си свързана.
Сарене се изчерви и сведе поглед. Думите му бяха окуражаващи. Може би наистина имаше надежда. Щеше да е по средата на трийсетте, но все пак може би имаше шанс да намери подходящия мъж.
— Както и да е — каза Роял. — Трябва да се оженим бързо, за да изпреварим Телрий.
— Какво предлагаш?
— В деня, в който погребват Ядон. От законова гледна точка управлението му не свършва, преди да го погребат.
Четири дена. Наистина щеше да е кратък годеж.
— Просто се притеснявам, че е необходимо да преминеш през това — добави Роял. — Не е лесно да се омъжиш за такъв вехт старец.
Сарене стисна ръката му и се усмихна.
— Като се замисля, милорд, голяма късметлийка съм. Малко са хората на този свят, за които мисля, че е чест за мен да се омъжа насила.
Роял се усмихна и очите му проблеснаха.
— Жалко, че Ейхан е вече женен, а?
Сарене го пусна и го тупна по рамото.
— Имах достатъчно емоционални шокове за една седмица, Роял. Поне не ме карай да повръщам.
Херцогът се разсмя звучно. След миг се разнесоха викове навън. Сарене се напрегна, но виковете не бяха от гняв или болка. По-скоро звучаха възбудено и радостно. Тя погледна объркано през прозореца на каретата и видя тълпата, която се задаваше по страничната улица.
— Какво, в името на Доми, е това? — попита Роял.
Каретата се приближи и Сарене различи високата фигура в средата на тълпата.
Тя се вцепени.
— Това е невъзможно!
— Какво? — намръщи се херцогът.
— Това е Хратен — възкликна Сарене с опулени очи. — Напуснал е Елантрис.
Тя осъзна още нещо. Лицето на гьорна беше без петна. Имаше цвят на нормална плът.
— Милостиви Доми, той е излекуван!


36.

Когато зората оповести началото на петия ден от изгнанието на Хратен, той осъзна, че е направил грешка. Щеше да умре в Елантрис. Пет дена бяха твърде дълъг период без вода, а знаеше, че в прокълнатия град няма вода.
Не съжаляваше за действията си. Беше постъпил по най-логичния начин. Логиката му бе отчаяна, но все пак рационална. Ако беше останал в Кае, щеше да става все по-безсилен с всеки изминал ден. Не, по-добре да умре от дехидратация.
По време на петия ден изпадаше все по-често в делириум. Понякога виждаше как Дилаф му се смее, друг път беше теодската принцеса. Веднъж дори си помисли, че вижда самия Джадет. Лицето му гореше от божествено разочарование, докато гледаше към Хратен. След това халюцинациите му се промениха. Вече не виждаше лица и не чувстваше унижение и присмех. Беше изправен пред нещо по-ужасяващо.
Спомени за Дакор.
Отново се намираше в тъмните празни килии на манастира. В пустите коридори отекваха писъци, викове на животинска агония и монотонно напяване. Напяване, което имаше странна сила. Малкият Хратен бе коленичил послушно и чакаше, присвит в килия, не по-голяма от килер. Потта се стичаше покрай ужасените му очи, защото знаеше, че рано или късно ще дойдат за него.
Манастирът Ратбор тренираше убийци. Фьолдор обучаваше шпиони. Дакор създаваше демони.
Делириумът се прекрати в ранния следобед, пусна го като котка, която си играеше с плячката за последно, преди да нанесе смъртоносния удар. Хратен надигна отслабналото си тяло от камъните. Мърлявата дреха бе залепнала за слузестата повърхност. Не беше усетил кога е заел зародишна поза. Той въздъхна и разтри по рефлекс мръсната си глава в напразен опит да я почисти.
Пръстите му докоснаха нещо грапаво. Никнещи косми.
Хратен се изправи мигновено. Шокът му бе вдъхнал сила. Посегна с треперещи пръсти към малката стъкленица, в която беше жертвеното вино. Обърса стъклото колкото можа с мръсния си ръкав и погледна отражението си. Беше разкривено и неясно, но все пак се виждаше достатъчно. Петната бяха изчезнали. Кожата му бе изпоцапана, но имаше здрав цвят, както преди пет дни.
Ефектът от отварата на Фортон най-сетне бе преминал.
Бе започнал да мисли, че това никога няма да се случи. Че Фортон е забравил да добави някоя съставка, за да бъде въздействието само временно. Беше достатъчно изумително, че е успял да създаде отвара, която да възпроизведе пораженията при елантрисци. Но Хратен бе подценил аптекаря. Човекът бе свършил чудесна работа, макар отварата му да имаше малко по-дълготраен ефект от нужното. Въпреки това, ако не успееше да се измъкне навреме от Елантрис, все още можеше да умре. Хратен се изправи, събра останалата си сила, подкрепен от прилива на адреналин.
— Вижте! — извика той към поста на стражите. — Вижте мощта и величието на Бог Джадет! Излекуван съм!
Нямаше отговор. Може би бе твърде далече и гласът му не се чуваше. Той погледна към стените и забеляза нещо. Нямаше стражи. Нямаше патрули и постове, нито стърчащи копия, които да покажат присъствието им. Беше ги видял предния ден… или пък беше по-предния? Последните три дена се бяха слели в един размит сън от постоянни молитви, бълнувания и дремки от изтощение.
Къде бяха стражите? Техен дълг беше да надзирават Елантрис сякаш от изгнилия град можеше да дойде някаква опасност. Градската стража на Елантрис имаше безсмислена функция, но точно тя й придаваше важност. Стражите никога нямаше да изоставят поста си.
Само че го бяха направили. Хратен изпищя, усети как силата му напуска тялото. Ако нямаше кой да отвори портите, беше обречен. Долови иронията. Единственият елантрисец, който се бе излекувал, щеше да умре заради немарливостта на некомпетентните стражи. Вратата внезапно се отвори. Нова халюцинация? В този момент през пролуката се показа главата на алчния капитан, с когото се познаваше.
— Милорд? — попита войникът колебливо. След това се опули и пое рязко дъх. — Милостиви Доми! Вярно е, наистина сте излекуван!
— Бог Джадет чу молитвите ми, капитане — обяви Хратен с цялата си налична сила. — Покварата на Елантрис е премахната от тялото ми.
Капитанът изчезна за момент. След това вратата се отвори бавно и разкри група притеснени стражи.
— Елате, милорд.
Хратен се надигна. Дори не беше забелязал, че е паднал на колене. Тръгна с треперещи крака към портата. Опря ръка на дървесината, едната й страна бе изцапана със слуз, а другата — чиста и лъскава, и се обърна към Елантрис. Няколко приклекнали фигури го наблюдаваха от един покрив.
— Приятно страдание, приятели — прошепна Хратен и махна на стражите да затворят портата.
— Наистина не би трябвало да го правя — каза капитанът. — След като човек е хвърлен веднъж в Елантрис…
— Джадет възнаграждава тези, които му се подчиняват, капитане — отвърна Хратен. — Често чрез своите служители.
Очите на капитана заблестяха и Хратен изпита благодарност, че може да подкупи мъжа.
— Къде са останалите ви хора?
— Защитават новия крал — отвърна гордо капитанът.
— Нов крал ли? — учуди се Хратен.
— Изтървахте доста, милорд. Лорд Телрий управлява Арелон, всъщност ще започне, щом мине погребението на Ядон.
Хратен едва успя да устои на шока. Ядон е умрял? Телрий е взел властта? Как бе възможно да се случат толкова драстични събития само за пет дни?
— Ела — каза Хратен твърдо. — Ще ми обясниш на път за храма.


Тълпата се събра, докато вървяха. Капитанът нямаше карета, а Хратен не искаше да чака. За момента възторгът от успешния план бе достатъчен, за да му дава сила.
Тълпата също помагаше. Новината се разпространи и хората, слуги, търговци и благородници, идваха да видят излекувания елантрисец. Правеха му път и го гледаха с изумление и почитание. Някои дори докосваха елантриската му роба с благоговение.
Пътуването беше бавно и с провиране през тълпата, но мина без произшествия. За миг му се стори, че вижда теодската принцеса да наднича от прозореца на една карета. В този миг Хратен усети задоволство, каквото не бе изпитвал, откакто бе станал гьорн. Излекуването му не беше неочаквано, а невъобразимо. Нямаше как Сарене да има план за подобно събитие. За пръв път Хратен разполагаше с абсолютно предимство.
Когато стигнаха до храма, той се обърна към събраното множество и вдигна ръце. Дрехите му бяха мръсни, но ги носеше с гордост. Мръсотията показваше, че е страдал, че е стигнал до ръба на проклятието и се е върнал с непокътната душа.
— Народе на Арелон! — изкрещя той. — Вижте в този ден кой е Господарят! Нека сърцата и душите ви последват религията, която доказва Божията подкрепа. Бог Джадет е единственият Бог на Сикла. Ако искате доказателство, вижте ръцете ми, които не гният, лицето ми, което е неопетнено, и главата ми, по която никне коса. Бог Джадет ме изпита и понеже аз се уповавах на Него, ме благослови. Излекуван съм!
Той отпусна ръце и тълпата завика одобрително. Сигурно мнозина се бяха разколебали след неговото падение, но щяха да се върнат с възстановена решимост. Новите покръствания щяха да са по-въодушевени от предните.
Хратен влезе в храма, а хората останаха отвън. Започваше да се изтощава. Възбудата отминаваше и умората от петте напрегнати дни си казваше думата. Падна на колене пред олтара и сведе глава в искрена молитва. Не се притесняваше, че чудото бе в резултат на отварата на Фортон. Хратен бе открил, че повечето чудеса са плод на природата или на човешка намеса. Джадет беше зад него, както зад всичко, и използваше естествен феномен, за да увеличи вярата на хората.
Хратен благодари на Бог, че му е дал ум да състави плана, средства да го изпълни и обстановка, за да успее. Появата на капитана наистина бе Божия намеса. Човекът бе напуснал лагера на Телрий точно когато имаше нужда от него, и чу виковете му през дебелото дърво. Просто бе твърде голямо съвпадение, за да е случайност. Джадет може и да не бе „проклел“ Хратен с шаод, но определено стоеше зад успеха на плана му.
Изтощеният гьорн свърши с молитвата си и се надигна. Чу как вратата на храма се отваря зад него. Обърна се и видя Дилаф.
Хратен въздъхна. Надяваше се да остави тази конфронтация за след като се възстанови.
Дилаф го изненада, като падна на колене.
— Хроден — прошепна благоговейно той.
Хратен примигна учудено.
— Да, артет?
— Съмнявах се във вас, хроден — призна Дилаф. — Мислех, че Бог Джадет ви е проклел заради некомпетентност. Сега виждам, че вярата ви е много по-силна, отколкото съм предполагал. Разбирам защо сте избран за гьорн.
— Извинението се приема, артет. — Хратен опита да прикрие умората в гласа си. — Всеки се разколебава в трудни моменти. Докато бях в изгнание, сигурно не е било лесно за теб и другите жреци.
— Трябваше да имаме повече вяра.
— Тогава се поучете от тези събития, артет, и следващия път не се колебайте. Свободен сте.
Дилаф понечи да се оттегли. Хратен изучаваше очите на мъжа, докато се изправяше. Съзря уважение, но не чак такова покорство, каквото се опитваше да демонстрира. Изглеждаше по-скоро объркан. Беше учуден и неспокоен, но не и доволен. Битката не бе приключила.
Хратен бе твърде уморен, за да се тревожи за Дилаф в момента. Той се затътри към покоите си и отвори вратата. Вещите му бяха струпани в единия край, сякаш подготвени за изхвърляне. Хратен се стресна и прерови купчината. Сандъкът със сеона бе под нахвърляни дрехи: ключалката бе счупена. Гьорнът вдигна капака с треперещи пръсти и извади металната кутия. Предницата й беше нащърбена и надраскана.
Хратен побърза да я отвори. Някои от ръчките бяха огънати, а циферблатът заяждаше, но изпита облекчение, щом ключалката изщрака. Вдигна нетърпеливо капака. Сеонът стоеше в нея невъзмутимо. До него се намираха трите останали колби. Две бяха спукани и течността се бе разляла на дъното.
— Някой отварял ли е тази кутия, откакто говорихме за последно? — попита той.
— Не, милорд — отвърна меланхолично сеонът.
— Добре. — Хратен затвори капака. След това отпи малко вино и се просна на леглото, потъвайки в сън.


Когато се събуди, беше тъмно. Все още чувстваше умора, но се насили да стане. Една жизнено важна част от плана не можеше да чака. Той призова точно определен жрец, който се появи след малко. Дотген беше висок мъж с едро фьорденско телосложение и мускулите му си личаха дори през червената деретска роба.
— Да, милорд? — поклони се Дотген.
— Ти си обучен в манастира Ратбор, нали, артет? — поинтересува се Хратен.
— Да, милорд — отвърна мъжът с басов глас.
— Добре. — Хратен протегна последната стъкленица. — Имам нужда от специалните ти умения.
— За кого, милорд? — попита жрецът. Като всеки минал през Ратбор, и Дотген бе обучен убиец. Бе тренирал много по-специфични умения, отколкото Хратен в Гаджан, мястото, където бе попаднал, след като Дакор се оказа твърде труден за него. Само гьорните и рагнатите можеха да прибягват до услугите на възпитаниците на Ратбор без изричното позволение на вирна.
Хратен се усмихна.


37.

Случи се, докато Раоден четеше. Не чу как дъхът му секва от агонията, нито усети как се свлича в спазъм на пода. Чувстваше единствено болка — остър шок, който се бе спуснал внезапно върху му. Сякаш милион малки насекоми се стрелкаха към тялото му, за да го изядат жив. Скоро сякаш самото му тяло се превърна в болка. Това бе единственото му усещане, единственото разбиране, а единственото, което можеше да прави, бе да пищи.
След това го усети. Беше като огромна гладка повърхност, без цепнатина или дупка в дъното на съзнанието му. Натискаше настойчиво, мачкаше всеки нерв в тялото му като работник, забиващ колове в земята. Беше грамадно. Хората, планините, световете изглеждаха нищожни. Не беше зло, нито дори съзнателно. Не се гневеше. Беше неподвижно, замръзнало от собственото си огромно налягане. Искаше да отиде някъде другаде и да се облекчи от напъна. Но нямаше видим изход.
Силата отстъпи и зрението на Раоден се проясни. Лежеше на студения мраморен под на храма и гледаше долната част на каменната маса. Две лица със замъглени черти бяха надвесени над него.
— Суле — попита тревожен глас, сякаш от много далече. — Долокен! Раоден, чуваш ли ме?
Погледът му се избистри. Строгото лице на Карата бе загрижено, а Галадон бе направо посивял.
— Добре съм — изстена засрамено Раоден. Щяха да разберат колко е слаб и как не може да издържа на болката след само месец в Елантрис.
Двамата му помогнаха да седне. Той поседя за миг на пода и показа с жест, че иска да се премести на стола. Цялото му тяло беше схванато, сякаш бе опитал да вдигне десетина различни тежести едновременно. Той изстена и се отпусна на неудобния каменен стол.
— Суле, какво стана? — попита Галадон.
— Беше болката — промълви Раоден, стиснал главата си с ръце, и подпря лакти на масата. — В един миг стана твърде много. Сега съм добре, вече се оттегли.
Галадон се намръщи.
— Суле, за какво говориш?
— Болката — поясни раздразнено Раоден. — Болката от синините и охлузванията, проклятието на живеещите в Елантрис.
— Суле, болката не идва на вълни — каза Галадон. — Тя е постоянна.
— При мен е на пристъпи — отговори уморено Раоден.
Галадон поклати глава.
— Това е невъзможно. Коло? Когато се отдадеш на болката, нещо в съзнанието ти се пречупва и то изчезва. Винаги е било така. Пък и няма как да си натрупал толкова контузии, че вече да станеш хоед.
— И преди си го казвал, Галадон, но при мен е различно. Появява се внезапно, сякаш иска да ме унищожи, и после изчезва. Може би просто аз го приемам по-зле от останалите.
— Принце — обади се колебливо Карата, — вие светехте.
Раоден я изгледа смаяно.
— Какво?
— Вярно е, суле — потвърди Галадон. — След като падна, започна да светиш. Като аон. Сякаш…
Раоден отвори уста от изумление.
— Сякаш дор се опитваше да излезе през мен. — Силата търсеше изход. Бе опитала да го използва като аон. — Но защо избра мен?
— Някои хора са по-близко до дор от други, суле. В Елантрис някои хора създаваха по-мощни аони от други и изглеждаха по-умели с енергията.
— Освен това, принце — продължи Карата, — нали вие разбирате най-много от аони? Упражнявате се всеки ден.
Раоден кимна бавно, почти забравил агонията.
— Казват, че по време на реод най-могъщите елантрисци паднали първи. Те дори не се съпротивлявали, когато тълпата ги изгорила.
— Сякаш били съкрушени от нещо. Коло? — попита Галадон.
Облекчение се спусна над съзнанието на Раоден. Колкото и да бе тежка болката, неговата несигурност го измъчваше повече. Въпреки това все още не бе свободен.
— Пристъпите стават по-лоши. Ако продължат, рано или късно ще ме пречупят. Ако това стане…
Галадон кимна тъжно.
— Ще се присъединиш към хоедите.
— Дор ще ме унищожи. Ще разкъса душата ми в напразен опит да се освободи. Не е живо същество, а енергия и фактът, че не съм добър проводник, няма да я спре. Когато се случи, искам да си спомните клетвата.
Галадон и Карата кимнаха. Щяха да го отнесат до басейнчето в планината. Знаеше, че ще се погрижат за него, ако рухне, и това му бе достатъчно да продължи. И донякъде да се надява, че денят на пречупването му не е толкова далеч.
— Не е нужно това да се случва, суле — каза Галадон. — Все пак гьорнът се излекува. Може нещо да се е случило, нещо да се е променило.
Раоден се замисли.
— Ако наистина се е излекувал.
— Как така? — попита Карата.
— Вдигна се голям шум, когато го вкараха в града — отговори Раоден. — Ако бях на мястото на вирна, нямаше да искам деретски елантрисец да срами религията ми. Щях да изпратя да го приберат и да оповестя на всички, че се е излекувал, след което да го скрия във Фьорден.
— Така и не можахме да го огледаме, като се „излекува“ — призна Карата.
Галадон пък помръкна от думите му. Той, както и мнозина други в Елантрис, бе получил известна надежда при излекуването на Хратен.
Раоден не искаше да смачква публично оптимизма на хората, но вътрешно си оставаше резервиран. След заминаването на гьорна никой друг не се бе излекувал.
Беше знак на надежда, но Раоден се съмняваше, че ще промени сериозно хората в Елантрис. Те трябваше да работят и да подобряват живота си, а не да чакат някакво чудо.
Той се върна към проучването.


38.

Сарене гледаше недоволно към гьорна. Хратен вече не водеше проповеди в деретския храм, защото се събираха твърде много хора. Вместо това използваше покрайнините на града, където заставаше на високата пет стъпки стена, ограждаща Кае, и говореше на последователите си, струпани в краката му. Гьорнът проповядваше с повече енергичност и ентусиазъм отпреди. Сега беше светец. Беше изстрадал шаод и бе доказал, че е по-силен от проклятието.
Сарене трябваше да признае, че е внушителен противник. Облечен в червените си доспехи, той се издигаше като окървавена статуя над тълпата.
— Сигурно е било някакъв номер — отбеляза тя.
— Разбира се, братовчедке — съгласи се Лукел. — Ако мислехме другояче, щяхме да преминем към Шу-Дерет. Лично аз изглеждам ужасно в червено.
— Лицето ти е твърде розово — подхвърли небрежно Сарене.
— Ако е било трик — намеси се Шуден, — то нямам представа какъв.
Тримата стояха в края на тълпата, дошла на сутрешната служба. Бяха тук да се уверят колко много хора събира Хратен, и то в деня на кралското погребение.
— Може да е било грим — предположи Сарене.
— А как е издържал на ритуалното измиване? — попита Шуден.
— Може и жреците да са замесени — допусна Лукел.
— Лукел, пробвал ли си някога да подкупиш коратски жрец? — жегна го Шуден.
Лукел се огледа с неудобство.
— Мисля да не отговарям на този въпрос.
— Шуден, ти сякаш вярваш, че наистина е било чудо — намеси се Сарене.
— Не го отхвърлям. Защо Бог да не благослови един от отдадените си служители? Религиозната отдаденост е коратска и деретска промяна в Шу-Кесег.
Сарене въздъхна и кимна на приятелите си да я последват, докато си пробиваше път през тълпата към очакващата ги карета. Със или без трик, Хратен имаше неприятно силно влияние над тълпата. Ако успееше да издигне свой симпатизант на трона, всичко щеше да свърши. Арелон щеше да стане деретска нация и Теод да остане сам, вероятно не за дълго.
Спътниците й навярно мислеха същото, защото гледаха угрижено и неспокойно. Влязоха в каретата в мълчание, докато накрая Лукел не го наруши, като се обърна към нея с притеснено изражение.
— Как така лицето ми е твърде розово? — попита той с обиден тон.


На мачтата на кораба висеше кралският герб на Теод — златен аон Тео на син фон. Самият съд беше тънък и дълъг, най-бързото водно превозно средство.
Сарене смяташе, че е неин дълг да организира по-добро посрещане на патриарха, отколкото самата тя бе получила на тези докове. Не харесваше човека, но това не значеше, че трябва да е груба, и затова бе взела Шуден, Лукел, Еондел и неколцина мъже от войската на графа като почетна стража.
Продълговатият кораб пристана ловко и моряците побързаха да спуснат трапа. Появи се мъж в синя роба, който слезе уверено по дъската с твърда стъпка. Следваха го поне десетина слуги и нископоставени жреци. Патриархът обичаше да бъде обгрижван. Сейналан приближи и Сарене докара на лицето си учтиво изражение.
Патриархът беше висок мъж с деликатни черти. Златистата му коса беше дълга като на жена и се сливаше със златното наметало, което се вееше зад него. Синята роба бе бродирана с толкова много златни нишки, че почти не се виждаше материята отдолу. Той се усмихна с благосклонността на човек, който иска да покаже, че е търпелив с по-недостойните.
— Ваше височество — каза Сейналан, щом се приближи. — От много време старите ми очи не са виждали хубавото ви лице.
Сарене се постара да се усмихне и направи реверанс пред „старите“ очи. Сейналан беше в началото на четирийсетте, но все се изкарваше по-стар и мъдър.
— Ваше светейшество, цял Арелон е благословен от присъствието ви.
Той кимна, сякаш да каже, че разбира колко щастливи трябва да са всички. След това се обърна към Шуден и останалите.
— Кои са вашите спътници?
— Братовчед ми Лукел, барон Шуден и граф Еондел от Арелон, ваше светейшество.
Всички мъже се поклониха, докато тя ги представяше.
— Само барони и графове? — разочарова се Сейналан.
— Херцог Роял ви поздравява, ваша милост — каза Сарене. — Но е зает да подготвя погребението на крал Ядон.
— Аха. — Лъскавата коса на патриарха, която бе недокосната от сиво, се вееше на морския вятър. Сарене често си мечтаеше да има кичури като неговите. — Сигурно съм закъснял за погребението?
— Не, ваше светейшество — отвърна Сарене. — То ще е този следобед.
— Добре. Покажете ми къде да се настаня.


— Това беше… разочароващо — призна Лукел, щом се качиха в каретата. Патриархът бе получил отделна карета от Роял и това бе смекчило недоволството му от отсъствието на херцога.
— Не си го представяше така, нали? — попита Сарене.
— Лукел иска да каже друго — обади се Шуден.
Тя се обърна към братовчед си.
— Как така?
— Надявах се да е по-забавно — каза Лукел и сви рамене.
— Нямаше търпение, като чу как описвате патриарха, ваше величество… — обясни Еондел с недоволен поглед. — Предполагаше, че ще… спорите повече.
Сарене въздъхна и погледна криво към братовчед си.
— Това, че не харесвам човека, не значи, че ще вдигам скандали. Спомни си, че бях един от основните дипломати на баща ми.
Лукел кимна примирено.
— Сарене, трябва да призная, че анализът ви за характера на патриарха е точен — намеси се Шуден. — Чудя се как подобен човек е бил избран на толкова важен пост.
— По погрешка — отвърна учтиво Сарене. — Сейналан бе издигнат преди петнайсетина години, когато бе на твоята възраст. По същото време Вулфден бе станал вирн и лидерите на Шу-Корат бяха стреснати от неговата жизненост. По някаква причина си наумиха, че трябва да изберат патриарх, който да е на същата възраст, ако не и по-млад. В резултат получихме Сейналан.
Шуден повдигна вежди.
— И аз съм напълно съгласна — продължи Сарене. — Но трябва да им се признае и известна заслуга. Казват, че Вулфден е един от най-красивите мъже, вземали трона на Фьорден, и коратските водачи искаха някой също толкова впечатляващ.
Лукел изсумтя.
— Хубав и красив са напълно различни неща, братовчедке. Половината жени, когато го видят, ще се влюбят в него, но другата половина ще му завидят.
Лорд Еондел пребледняваше все повече по време на разговора. Накрая не издържа и заговори възмутено.
— Дами и господа, спомнете си, че говорите за наместника на Доми.
— Бог не би могъл да си избере по-хубав наместник — изчурулика Лукел и си спечели лакът в ребрата от Сарене.
— Ще се опитаме да го обсъждаме с повече уважение, Еондел — извини се тя. — Всъщност външният му вид не е важен. По-интересно ми е защо е дошъл.
— Погребението на краля не е ли достатъчна причина? — попита Шуден.
— Може би. — Сарене не беше убедена, когато каретата им спря пред коратския храм. — Хайде, нека да настаним негово светейшество колкото се може по-бързо. Погребението започва след два часа, а след това явно ще трябва да се омъжа.


Кралят нямаше наследник, а Ешен бе съкрушена от позора и последвалата смърт на съпруга й, затова херцог Роял бе поел организацията на погребението.
— Ядон може да е бил езичник и убиец, но едно време ми беше приятел — обясни херцогът. — Той донесе стабилност на страната в труден период. Дори само по тази причина заслужава нормално погребение.
Омин бе настоял да не използват коратския храм, затова Роял бе избрал тронната зала. Сарене се чувстваше малко неудобно, защото щяха да я ползват и за сватбата. Докато херцогът смяташе, че залата ще символизира оттеглянето на стария крал и възкачването на новия.
Украсата беше скромна, но изискана. Роял бе заложил с характерното си скъперничество на цветове, които вършеха работа едновременно за сватба и за погребение. Колоните бяха увити с бели панделки и имаше множество букети с цветя, предимно бели рози и абертини. Сарене влезе в помещението и се огледа с усмивка. Точно до тази колона бе разположила за пръв път триножника си. Струваше й се толкова отдавна, а бе минало малко повече от месец.
Срамните дни, когато се преструваше на празноглава глупачка, бяха отдавна забравени. Аристокрацията я гледаше с нещо като страхопочитание. Тя беше жената, която бе манипулирала краля, бе го направила на глупак и накрая го бе свалила от трона. Никога нямаше да я обикнат, както обичаха Раоден, но можеше да задоволи и с простото възхищение.
От едната страна стоеше херцог Телрий. Плешивият натруфен мъж сякаш беше недоволен, а не просто незаинтересуван. Роял бе обявил сватбата си със Сарене преди няколко часа и надутият Телрий нямаше време за отговор. Сарене го погледна в очите и усети… раздразнение. Очакваше нещо от него, някакъв опит да попречи на сватбата, но засега той не предприемаше нищо. Какво го задържаше? Пристигането на Роял накара хората да се смълчат и привлече вниманието им. Херцогът застана в средата на помещението, където бе затвореният ковчег на краля, и заговори.
Речта му беше кратка. Роял спомена как Ядон е възродил страната от пепелта на Елантрис и как им е раздал титли. Предупреди ги да не допускат грешката на краля и да не забравят Доми в богатството и комфорта си. Приключи, като ги призова да не говорят лошо за починалия. Душата му вече беше във властта на Доми и не беше тяхна грижа.
След това махна на войниците на Еондел да вдигнат ковчега. Преди да успеят, напред пристъпи нова фигура.
— Трябва да добавя нещо — обяви Сейналан.
Роял спря изненадано. Сейналан се усмихна, показвайки съвършените си зъби. Бе успял да се преоблече и носеше подобна на първата роба, но с по-широка златна ивица по гърба и гърдите вместо бродерия.
— Разбира се, ваше светейшество — каза Роял.
— За какво ли става дума? — прошепна Шуден.
Сарене само поклати глава, докато Сейналан заставаше до ковчега.
Той огледа тълпата със самодоволна усмивка и мелодраматично измъкна един свитък от ръкава на робата си.
— Преди десет години, когато взе властта, крал Ядон дойде при мен и направи следното изявление. Виждате неговия печат, както и моя. Нареди да го донеса в Арелон на неговото погребение или петнайсет години след възцаряването му, което се случи първо.
Роял прекоси залата и застана до Сарене и Шуден. В очите му се четеше любопитство, но и загриженост. Сейналан счупи печатите на свитъка и го разгъна.
— Лордове и дами на Арелон — зачете той, като държеше свитъка пред себе си сякаш беше сияйна реликва. — Нека се знае волята на първия ви крал, Ядон от Кае. Кълна се тържествено пред Доми, моите предци и всички останали богове, че тази прокламация е законна. Ако съм мъртъв или по друга причина не мога да продължа да бъда крал, нека се знае, че този декрет е издаден в пълна яснота на съзнанието ми и е обвързващ спрямо законите на нацията ни.
— Заповядвам всички благороднически титли да бъдат замразени и да се предават от поколение на поколение, от баща на син, както е обичайно при другите народи. Нека богатството да не бъде измеримо с благородството. Тези, които са удържали титлите си досега, са се показали като достойни. Към този документ е приложен списък с наследствени закони, подобни на тези в Теод. Нека да бъдат приети и в нашата страна.
Сейналан обърна свитъка към смаяната зала. Не се чуваше никакъв звук, освен пухтенето до Сарене. Накрая хората започнаха да говорят с тихи, но възбудени гласове.
— Ето какво е планирал през цялото време — прошепна Роял. — Знаел е колко нестабилна е системата. Нарочно я е направил такава. Остави ги да се давят един друг, за да види кои ще са достатъчно силни и коварни да оцелеят.
— Добър план, макар и малко безразсъден — каза Шуден. — Може би сме подценили лукавството на Ядон.
Сейналан продължаваше да стои в средата на стаята и гледаше благородниците многозначително.
— Защо е избрал него? — попита Шуден.
— Защото е абсолютен авторитет — обясни Сарене. — Дори Хратен няма да се осмели да оспорва думите на патриарха, поне засега. Щом Сейналан твърди, че този документ е отпреди десет години, всички в Арелон трябва да се съгласят с него.
Шуден кимна.
— Това променя ли плановете ни?
— Никак. — Роял хвърли поглед към Телрий, който бе помръкнал още повече. — Дори засилва претенциите ни. Съюзът ми със семейството на Ядон ще е по-законен.
— Телрий все още ме притеснява — каза Сарене, докато патриархът говореше за мъдростта от приемането на наследствената система. — Неговите шансове са отслабени, но дали ще го приеме?
— Ще му се наложи — усмихна се Роял. — Никой от благородниците няма да го последва. Прокламацията на Ядон им гарантира това, което желаят най-много: стабилни титли. Аристократите няма да рискуват да сложат на трона човек без кръвна връзка с династията. Няма значение дали декретът на Ядон е легален, ще го почитат като църковна доктрина.
Най-сетне позволиха на войниците на Еондел да вдигнат ковчега.
Тъй като нямаше прецедент за погребването на арелонски крал, Роял се бе обърнал към най-близката култура: теодската. Теодците обичаха грандиозните церемонии и често погребваха великите си крале с най-разнообразни съкровища, ако не и с цял кораб. Това очевидно не можеше да се приложи с Ядон и затова херцогът бе заел и други идеи. Теодската процесия беше бавна и тържествена и обикновено се ходеше поне час до гробището. Роял бе решил да я видоизмени леко.
Пред двореца чакаше колона от карети. За Сарене ползването на транспорт изглеждаше като проява на неуважение, но Шуден посочи добрите страни.
— Роял планира да вземе трона този следобед — обясни джиндосецът. — Не бива да съсипе разглезените аристократи, като ги кара да вървят през целия град.
А и защо трябваше да се тревожат от проява на неуважение? Все пак погребваха само Ядон.
С каретите се добраха до гробището за петнайсет минути. В началото й се стори, че гробът е доста голям, но щом го огледа, видя, че е естествена дупка, разширявана допълнително. Отново си личеше скъперничеството на Роял. Той нареди безцеремонно да спускат ковчега и голяма група работници започна да запълва трапа.
Сарене се изненада колко много благородници останаха да гледат. Времето беше хладно и от планините духаше вятър. Въздухът беше студен, а слънцето бе скрито от облаци. Очакваше повечето аристократи да се изнесат след първите няколко лопати пръст. Но те останаха и гледаха закопаването мълчаливо. В очите им се четеше странна тържественост. Ядон беше първият крал на Арелон. Властването му бе кратко, но бе положило традиция. Хората щяха да го запомнят за векове и децата щяха да учат, че се е издигнал на власт в земя, чиито богове са умрели.
Нима беше чудно, че се бе обърнал към мистериите? Човекът бе видял славата на Елантрис и смъртта на една епоха, за която се смяташе, че ще е вечна. Нима беше чудно, че се бе опитал да контролира хаоса в земята на боговете? Сарене стоеше в студената влага, гледаше как пръстта покрива ковчега и сякаш разбираше Ядон малко по-добре. Когато и последната лопата бе хвърлена и могилата бе загладена, благородниците започнаха да се разотиват. Те поеха в тиха процесия, но Сарене не им обърна внимание. Тя остана още малко, взряна в гроба. Ядон го нямаше; беше време за ново управление на Арелон.
Някой я докосна леко по рамото и тя се обърна, срещайки успокоителните очи на Роял.
— Трябва да се приготвяме, Сарене.
Тя кимна и се остави да я отведе.


Сарене стоеше на колене пред олтара на познатия коратски храм.
Беше сама. Според обичая булката трябваше да се помоли за последен път на Доми, преди да изрече брачните клетви.
Цялата беше облечена в бяло. Носеше роклята, която бе приготвила за първата сватба. Благопристойна, с високо деколте, избрана от баща й. Имаше бели ръкавици, които стигаха чак до раменете й, и плътен воал, който щеше да свали чак когато се озовеше в залата пред годеника си.
Не беше сигурна за какво да се моли. Смяташе, че е религиозна, но в никакъв случай не бе толкова отдадена, колкото Еондел. Въпреки това борбата й за Теод бе борба и за коратската религия. Вярваше в Доми и го почиташе. Придържаше се към ученията на жреците, въпреки че понякога бе доста твърдоглава.
Сега Доми най-сетне бе отговорил на молитвите й. Беше й предоставил съпруг, макар изобщо да не си го представяше такъв. Може би трябваше да е малко по-точна. Все пак в мислите й нямаше горчивина. През целия си живот знаеше, че бракът й ще бъде политически, а не по любов. Роял бе един от най-свестните мъже, които познаваше, макар че можеше да й бъде баща, че даже и дядо. Но беше чувала и за по-големи разлики в годините при някои държавни бракове: някои джиндоски владетели си бяха взимали жени на по дванайсет години.
Затова молитвата й беше благодарствена. Можеше да разпознае благословията. Омъжвайки се за Роял, щеше да стане кралица на Арелон. И ако Доми решеше да го прибере при себе си след няколко години, знаеше, че херцогът ще удържи на обещанието си. Щеше да има още една възможност. „Моля те, нека просто бъдем щастливи.“
Шаферките й чакаха отвън. Повечето бяха представителки на аристокрацията. Кайсе, която изглеждаше тържествено в официалната си бяла рокля, както и Торена. Те придържаха дългата мантия на Сарене и я изпратиха до каретата, а после и до тронната зала.
Вратите на тронната зала бяха отворени, а Роял стоеше с белия си костюм близо до входа. Възнамеряваше да седне на трона веднага щом церемонията приключеше. Ако не отправеше твърдо и неоспоримо претенциите си, Телрий можеше да опита да грабне властта.
Дребният отец Омин стоеше до трона и стискаше дебелия том на „До-Корат“. Лицето му бе замечтано. Ниският жрец очевидно се радваше на сватбите. Сейналан седеше до него, раздразнен, че Сарене не бе пожелала той да води церемонията. На нея не й пукаше обаче. Докато живееше в Теод, се очакваше патриархът да я венчае. Сега имаше възможността да избере жрец, когото харесваше, и бе решила да я използва.
Тя пристъпи в залата и всички се обърнаха към нея. Имаше толкова хора, колкото и на погребението, че даже и повече. Погребението на Ядон бе важно политическо събитие, но сватбата на Роял бе от жизнено значение за бъдещето. Благородниците смятаха, че е задължително да започнат с необходимото подмазване.
Дори гьорн Хратен бе тук. Странно. Лицето му изглеждаше твърде спокойно. Сватбата й с Роял бе сериозна спънка на плановете му за покръстване. Сарене реши да не мисли за фьорденския жрец в момента. Цял живот чакаше този ден, и макар да не беше точно според представите й, щеше да му се наслаждава максимално.
Най-сетне се случваше. След толкова чакане и две разминавания най-сетне щеше да се омъжи. С тази едновременно ужасяваща и тържествена мисъл тя вдигна воала си.
Писъците започнаха незабавно.
Стъписана и шокирана, Сарене понечи да го свали, мислейки, че нещо не е наред. Заедно с него падна и част от косата й. Сарене изгледа дългите кичури смаяно.
Тя се обърна трескаво и потърси едно от широките огледала от двете страни на тронната зала. Лицето в отражението не беше нейното. Беше отвратително, покрито с черни петна, които се открояваха още повече заради бялата рокля. Само няколко кичура коса бяха останали на главата й.
Необяснимо и мистериозно, шаод я бе връхлетял.


39.

Хратен гледаше как няколко коратски жреци извеждат зашеметената принцеса от смълчаната зала.
— Такава е волята на Светия Джадет — обяви той.
Херцог Роял стоеше на ръба на тронния подиум и стискаше главата си с ръце. Младият джиндоски барон понечи да тръгне след жреците и да нареди Сарене да бъде освободена. Войнственият граф Еондел плачеше открито. Хратен с изненада установи, че не изпитва наслада от тъгата им.
Падението на принцеса Сарене беше нужно, но приятелите й не бяха от значение, или поне не трябваше да бъдат. Защо се тормозеше, че никой не бе пролял и сълза при собственото му падение пред шаод? Хратен се бе притеснил, че ефектът на отварата няма да се появи навреме и изненадващата сватба между Сарене и Роял ще се състои.
Разбира се, падението на Сарене щеше да е също толкова ефектно и след сватбата, освен ако Роял не възнамеряваше да вземе трона още тази вечер. Това беше неприятна възможност. За щастие на Хратен нямаше да му се наложи да се изправи срещу нея. Роял не можеше да бъде коронясан. Нямаше законно право, а и богатството му бе по-малко от това на Телрий. Хратен бе проверил брачния договор — този път смъртта не беше твърдо обвързваща.
Гьорнът си проправи път през стъписаната тълпа към изхода. Трябваше да действа бързо. Ефектът от отварата щеше да отмине след пет дена. Херцог Телрий улови погледа му и се усмихна с уважение. Мъжът бе получил съобщението на Хратен и не се бе възпротивил срещу сватбата. Сега вярата му щеше да бъде възнаградена.
Завоюването на Арелон бе почти приключило.


40.

— Трябва да има начин да се покатерим там — каза Раоден и заслони очи, взрян в градската стена на Елантрис. През последните часове слънцето се бе показало и бе поразгонило сутрешната мъгла. Но времето не беше по-топло.
Галадон се намръщи.
— Не виждам как, суле. Тези стени са много високи.
— Приятелю, забравяш, че стените не са издигнати да държат хората вътре или пък да отблъскват нападатели. Старите нападатели са построили стълби и наблюдателници от външната страна. Трябва да има такива и отвътре.
Галадон изръмжа. След мистериозното изчезване на стражите, Раоден напираше да открие път нагоре. Стените принадлежаха на Елантрис, не на външния свят. Може би оттам щяха да видят какво се случва в Кае.
Немарливостта на стражата го притесняваше. Изчезването й беше донякъде щастливо стечение на обстоятелствата. Така се намаляваше рискът да забележат Нови Елантрис.
Но Раоден се сещаше само за две причини войниците да изоставят поста си и по-вероятната бе най-тревожна. Нима Изтокът най-сетне бе нападнал? Раоден знаеше, че нашествието е напълно възможно. Вирнът беше твърде голям опортюнист, за да остави такава апетитна хапка като модерния Арелон твърде дълго на мира. Рано или късно Фьорден щеше да нападне. А ако Арелон паднеше пред свещената войска на вирна, то Елантрис щеше да бъде унищожен. Деретските жреци щяха да се погрижат за това.
Раоден не изразяваше тревогите си пред останалите елантрисци, но действаше по въпроса.
Ако успееше да разположи хора на стената, щеше да получи надлежно предупреждение при приближаването на армия. Може би щеше да има време да укрие хората си. Някой от трите изоставени града край Елантрис беше най-добрата им възможност. Щеше да ги заведе там, ако имаше време. И ако бе в състояние. Дор го бе ударил два пъти през последните четири дена. За щастие освен болката и решимостта му нарастваше. Сега поне разбираше какво я причинява.
— Ето там. — Галадон посочи една издатина.
Раоден кимна. Имаше шанс каменната колона да поддържа стълбище.
— Да вървим. — Бяха далеч от Нови Елантрис, който се падаше в центъра на града, за да бъде укрит от враждебни очи. Тук все още всичко бе покрито със слуз. Раоден се усмихна. Мръсотията отново го отвращаваше. За известно време бе спрял да й обръща внимание.
Не стигнаха много далече. Галадон тъкмо откри стълбище, когато по една странична уличка се зададе куриер от Нови Елантрис. Мъжът се движеше бързо и махаше на Раоден.
— Милорд Дух.
— Да, Тенрао? — завъртя се принцът.
— Докараха новодошъл, милорд.
Раоден кимна. Предпочиташе да посреща новите лично.
— Ще го видим ли? — обърна се той към Галадон.
— Стената може да почака — съгласи се дуладелецът.


Новодошлият всъщност бе жена. Тя седеше с гръб към портата, притиснала колене към гърдите си и заровила лице в погребалната роба.
— Корава е, милорд — каза Даше, който беше на пост по време на пристигането й. — Крещя по портата десет минути, след като я затвориха. След това захвърли кошницата с даровете и остана да седи така.
Раоден кимна. Повечето новодошли бяха твърде стъписани и само се шляеха. Тази излъчваше сила. Той махна на останалите да изчакат. Не искаше да я изнервя, като води тълпа със себе си. Тръгна напред и застана право пред нея, след това клекна и я погледна в очите.
— Здрасти — започна приятелски той. — Предполагам, че имаш ужасен ден.
Жената вдигна поглед. Раоден щеше да падне от изненада, когато зърна лицето й. Кожата й беше петниста и нямаше коса, но това бяха същите остри черти и палавите очи. Принцеса Сарене. Съпругата му.
— Нямаш си идея, Дух — каза тя и се усмихна с лека ирония.
— Обзалагам се, че разбирам повече, отколкото си мислиш — отвърна Раоден. — Дошъл съм да направя нещата по-малко ужасни.
— Какво? — попита Сарене и в гласа й се появи внезапна горчивина. — Ще ми откраднеш кошницата с дарове от жреците ли?
— Е, ако наистина го искаш — отговори Раоден. — Макар че няма нужда. Някой беше достатъчно любезен да ни снабди с няколко доста солидни пратки с храна през последните седмици.
Сарене го изгледа враждебно. Не беше забравила предателството му.
— Ела с мен — подкани я той и протегна ръка.
— Вече не ти вярвам, Дух.
— А преди вярваше ли?
Сарене поклати глава.
— Исках, но знаех, че не трябва.
— Значи никога не си ми давала шанс, нали? — Той приближи към нея протегнатата си ръка. — Ела с мен.
Тя се взря в очите му за момент. После протегна деликатните си пръсти и ги положи в неговата длан за пръв път, като му позволи да й помогне да се изправи.


41.

Внезапната промяна бе истински зашеметяваща. Все едно Сарене бе пристъпила от мрака в светлината или бе изплувала от хладната вода в топлия въздух.
Мръсотията и слузта на Елантрис спираха пред една черта и нататък продължаваха бели павета. На друго място чистата улица щеше да се забележи, но нямаше да е нещо изключително. Тук, с изгнилия Елантрис зад гърба й, изглеждаше, че е пристъпила в Рая на Доми.
Спря пред каменната порта и загледа този град в града с изумление. Хората вътре си говореха и работеха. Всички имаха прокълнатата елантриска кожа, но на лицата им грееха щастливи усмивки. Не бяха облечени с парцалите, за които смяташе, че са единствените дрехи наоколо. Носеха прости поли, панталони и ризи, но в изключително шарени цветове. Сарене с изумление установи, че това са платовете, които им бе пратила. Тя смяташе, че са обидни, а хората ги носеха с радост. Ярките оттенъци на жълтото, червеното и зеленото допълваха веселото им излъчване.
Това не бяха същите жалки хора, които преди няколко седмици се редяха и просеха храна. Изглеждаха като жители на някакво пасторално село, излъчващи радост, която бе нереалистична за истинския свят. Още повече, че живееха на единственото място, което бе по-ужасяващо от истинския свят.
— Какво?…
Дух, който продължаваше да държи ръката й, се усмихна широко и я въведе през портата.
— Добре дошла в Нови Елантрис, Сарене. Всичко, което си предполагала, е невалидно.
— Очевидно.
Приближи се набита елантриска жена, чиято рокля бе на яркозелени и жълти ивици. Тя изгледа Сарене критично.
— Лорд Дух, съмнявам се, че имаме нещо с нейния размер.
Дух се засмя и прецени на око височината й.
— Постарай се, Мааре — заръча и тръгна към ниска постройка до портата. През отворената врата се виждаха редици с окачени дрехи.
Сарене се притесни, оглеждайки собствената си одежда. Вече бе успяла да омаца бялата роба със слуз и мръсотия.
— Ела, скъпа — подкани я Мааре към съседната сграда. — Да видим какво ще изровим.
Майчински настроената жена успя да намери подходящи дрехи. Синя пола, която показваше краката й само до средата на прасците, и яркочервена блуза. Имаше и бельо, макар че и то бе изработено от ярки платове. Сарене не се оплакваше, всичко бе за предпочитане от пропитата с мръсотия роба.
След като се преоблече, тя се огледа във високото огледало. Половината й кожа бе с нормален цвят, но това още повече подчертаваше черните петна. Предполагаше, че с времето ще посивее като останалите елантрисци.
— Чакай — поколеба се тя. — Това огледало откъде се взе?
— Не е огледало, скъпа — уведоми я Мааре, докато ровеше за обувки и чорапи. — Гладък камък, май част от маса, обшит с тънки стоманени листове.
Сарене се вгледа по-внимателно и видя къде стоманените пластини се съединяваха една с друга. Беше забележително огледало. Камъкът явно бе невероятно гладък.
— Но откъде… — Сарене млъкна. Знаеше откъде бяха намерили стоманените пластини. Лично тя им ги бе изпратила, мислейки, че прецаква Дух, който бе поискал метал като част от подкупа.
Мааре изчезна за момент и се върна с обувки и чорапи. И двете се различаваха от полата и блузата й.
— Готово — каза жената. — Наложи се да ги взема от мъжкия гардероб.
Сарене усети, че се изчервява, докато ги приемаше.
— Не се притеснявай, скъпа — засмя се Мааре. — Нормално е краката ти да са големи. Доми знае, че тази височина трябва да се поддържа някак! А, ето още нещо.
Жената й подаде дълъг шал от оранжев плат.
— За главата — обясни Мааре и посочи собствената си забрадка. — Помага да забравим за косата.
Сарене кимна благодарно и уви шала около главата си. Дух я чакаше отвън, бе облечен с червени панталони и жълта риза. Усмихна й се, щом тя се появи.
— Чувствам се като откачена дъга — призна Сарене, гледайки шарените цветове.
Дух се засмя и й подаде ръка, за да я поведе навътре в града.
Неусетно тя започна да преценява височината му. Беше достатъчно висок за нея, макар и на косъм. Осъзна какво прави и завъртя очи. Целият свят рухваше, а тя заглеждаше мъжа до себе си.
— Свиква се, че всички изглеждаме като тропически птици през пролетта — обясняваше той. — Цветовете престават да те дразнят толкова, като ги поносиш известно време. Всъщност при цялата монотонност на стария Елантрис дори ги намирам за освежаващи.
Дух й показваше Нови Елантрис, докато се разхождаха. Не беше много голям, някъде около петдесет сгради, но компактността придаваше уют. В града едва ли имаше повече от пет-шестстотин души, но тя имаше чувството, че постоянно кипи движение. Мъжете работеха по стени и покриви, жените чистеха и шиеха, даже се виждаха тичащи деца. Изобщо не бе помисляла, че шаод може да вземе и деца, а не само възрастни.
Всички поздравяваха усмихнато Дух. В гласовете им личеше истинско приемане и любов, и уважение, каквито не бе виждала хората да изпитват към друг водач. Дори баща й, който бе много харесван, имаше своите критици. При по-малката популация беше по-лесно, но въпреки това бе впечатлена.
По някое време се приближиха към мъж на неопределена възраст, както бе обичайно при кожата на елантрисците, който седеше на каменен блок. Беше нисък и дебеличък, и не ги поздрави. Не го направи от грубост, а просто защото се бе съсредоточил върху нещо в ръката си.
Около него стояха няколко деца и гледаха работата му с нетърпеливи очи. Когато Сарене и Дух наближиха, мъжът подаде малкия предмет на едно от децата. Беше красиво издялан каменен кон. Момиченцето изръкопляска възхитено и прие дара с треперещи пръсти. Децата хукнаха нанякъде, а скулпторът посегна за нов камък. Започна да го дълбае с къс инструмент. Сарене се наведе към пръстите му и осъзна какво е това.
— Един от пироните ми! Използва един от кривите пирони, които ви пратих.
— А? — сепна се Дух. — А, да. Трябва да ти призная, Сарене, доста ни затрудни, докато намерим какво да правим с тази кутия. За претопяването им бе нужно твърде много гориво и не разполагахме с нужните инструменти. Тези пирони са един от най-хитрите ти номера.
Сарене се изчерви. Тези хора се бореха да оцелеят, лишени от ресурси, а тя бе толкова гадна, че им беше изпратила огънати пирони.
— Съжалявам. Боях се, че ще направите оръжия от желязото.
— Имала си право да се притесняваш — кимна Дух. — Все пак накрая те предадох.
— Сигурна съм, че си имал основателна причина — отговори бързо тя.
— Така е — потвърди той. — Но по онова време нямаше значение, нали? Ти беше права за мен. Аз бях и съм тиранин. Оставих част от населението без храна. Наруших уговорката ни и предизвиках смъртта на няколко чудесни люде.
Сарене поклати глава и каза тъжно:
— Ти не си тиранин. Това общество го доказва. Хората те обичат, а не може да има тирания, когато има любов.
Той се усмихна, но очите му показваха, че не е убеден. След това я погледна с неразгадаемо изражение.
— Е, все пак твоето изпитание не беше на загуба. Придобих нещо много важно през онези седмици.
— Провизиите? — попита Сарене.
— И тях.
Тя го изгледа продължително. След това се обърна към скулптора.
— Кой е този?
— Казва се Таан — обясни Дух. — Но може би си го чувала под името Аанден.
— Водачът на банда ли? — изненада се Сарене.
Дух кимна.
— Таан беше един от най-даровитите скулптори на Арелон, преди шаод да го вземе. След влизането си в Елантрис се беше отпуснал малко, но в крайна сметка се съвзе.
Оставиха скулптора да работи и Дух й показа останалата част от новия град. Минаха покрай голяма сграда, която се наричаше „Залата на падналите“. Тъгата в гласа му я спря да го разпита за нея, но около покрива й кръжаха няколко обезумели сеона. Сарене усети пристъп на мъка. Аше сигурно бе като тях. Тя си спомни за полуделите сеони, които кръжаха около Елантрис.
През нощта се бе надявала, че Аше ще я открие. Коратските жреци я бяха затворили в някаква килия. Явно вкарваха новодошлите в точно определен момент от деня. Тя бе стояла край прозореца с надеждата, че сеонът ще се появи.
Напразно. С объркването покрай сватбата дори не можеше да си спомни кога за последно го е видяла. Той не искаше да влиза в храма и бе тръгнал направо за тронната зала. Дали го бе мярнала в помещението? Дали бе чула гласа му сред останалите шокирани възгласи? Или пък надеждата замъгляваше спомените й? Сарене поклати глава и въздъхна, когато Дух я отведе от залата на падналите. Продължи да гледа през рамо, очаквайки Аше да е там. Винаги й оказваше подкрепа. Поне не бе мъртъв. Сарене потисна мъката си. Сигурно бе някъде в града. Можеше да го намери… и да му помогне някак…
Продължиха да вървят и Сарене се стараеше да се разсейва с гледките. Не можеше да понесе да мисли за Аше в момента. Скоро се озоваха сред открита площ и тя установи, че това са ниви. По изораните в земята редове вече имаше поникнали стръкове, а между тях работеха хора. Във въздуха се носеше характерна миризма.
— Риба? — сепна се Сарене.
— Тор — засмя се Дух. — Това е един от случаите, в който те надхитрихме. Поискахме риба, знаейки, че ще натикаш един варел с изгнили вътрешности в пратката.
— Май сте ме надхитрявали в повечето случаи. — Сарене се засрами, като си спомни как се бе радвала, че е измислила начин да прецака тази част от откупа. Ала без значение колко хитроумно бе постъпвала, елантрисците бяха успели да намерят приложение и за най-безмислените й доставки.
— Нямахме голям избор, принцесо. Всичко от стария Елантрис е изгнило и рухнало, даже камъните се ронят. Колкото и дефектни материали да си ни пращала, все са по-читави от всичко останало в града.
— Не бях права — призна тъжно тя.
— Не започвай отново — каза Раоден. — Ако почнеш да се самосъжаляваш, ще те заключа за един час с Галадон, за да видиш какво е истински песимизъм.
— Галадон ли?
— Едрият мъж, с когото се запозна край портите — обясни Дух.
— Дуладелецът ли? — Тя си спомни за якия кръглолик елантрисец с ясно изразен акцент.
— Точно.
— Песимистичен дуладелец? — повтори тя със съмнение. — Никога не съм чувала подобно нещо.
Дух се засмя отново и я въведе в голяма представителна сграда. Сарене се захласна от красотата й. Имаше изящни спираловидни арки, а подът бе от бял мрамор. Релефите по стените бяха по-майсторски и от тези на коратския храм в Теорас.
— Това е църква — каза тя и прокара пръст по резбования мрамор.
— Да. Откъде знаеш?
— Тези сцени са от „До-Корат“ — каза тя и го погледна укорително. — Някой май не е внимавал в църковното училище.
Дух смотолеви нещо.
— Не се опитвай да ме убедиш, че не си ходил. — Сарене отново се обърна към резбите. — Очевидно си благородник. Трябва да си посещавал църквата от благоприличие, дори да не си бил вярващ.
— Милейди е много наблюдателна. Разбира се, че съм смирен слуга на Доми, но трябва да призная, че не внимавах винаги по време на службите.
— И кой всъщност си ти? — попита дружелюбно Сарене, успявайки да зададе за пръв път въпроса, който я измъчваше, откакто бе срещнала Дух.
Той се замисли.
— Вторият син на лорда на плантация Йен. Неголямо владение в южната част на Арелон.
Може би беше вярно. Не си бе направила труда да запомня всички дребни благородници. Беше й достатъчно трудно да се оправи с херцозите, графовете и бароните. Но можеше и да е лъжа. Дух беше приличен политик и умееше да лъже убедително. Във всички случаи беше придобил отлични управленски умения, които като цяло липсваха на арелонската аристокрация според нея.
— От колко време… — започна тя, извръщайки се от стената. След това замръзна и затаи дъх.
Дух сияеше.
От него струеше призрачна светлина. Можеше да види очертанията на костите от енергията, която гореше в гърдите му. Устата му се отвори в беззвучен писък и той рухна на земята, а светлината се разгоря. Сарене понечи да се втурне към него, но се спря, разколебана какво да стори. Тя стисна зъби и повдигна главата му, за да не се удря в мраморния под при гърчовете. Почувства нещо. Кожата на ръцете й настръхна и по тялото й премина студена тръпка.
Нещо голямо и необятно се притискаше към нея. Сякаш самият въздух се отместваше от тялото на Дух. Вече не виждаше костите, защото светлината бе по-блестяща. Сякаш тялото се разтваряше в белотата. Щеше да реши, че е изчезнал, ако не усещаше тежестта му в ръцете си. Спазмите престанаха и тялото му се отпусна.
След това той изпищя.
Един-единствен звук, студен и непокорен, се откъсна от устата му. Светлината изчезна почти внезапно. Сарене остана с разтуптяно сърце. Ръцете й бяха мокри от трескава пот, а дишането й беше накъсано.
Дух отвори очи след няколко мига. Осъзна се бавно и се усмихна немощно.
— Този път реших, че съм умрял наистина, щом отворих очи.
— Какво стана? — разтревожи се тя. — Да извикам ли помощ?
— Не. Това се случва често.
— Често ли? — попита бавно Сарене. — На всички ли?
Дух се засмя слабо.
— Не, само на мен. Дор се опитва да ме унищожи.
— Дор ли? Какво общо има джескер с това?
Той се усмихна.
— О, значи красивата принцеса е и теолог?
— Красивата принцеса е много работи — отвърна Сарене небрежно. — Искам да знам защо „смиреният слуга на Доми“ смята, че джескерският дух иска да го унищожи.
Дух се надигна и тя му помогна да седне.
— Става въпрос за аондор — обясни той с уморен глас.
— Аондор ли? Това са езически легенди. — Не прозвуча много убедено. Не и след това, което бе видяла.
Дух повдигна вежда.
— А, значи няма проблем да бъдем прокълнати с тела, които не умират, но не е възможно древната магия да работи? Не съм ли те виждал със сеон?
— Това е различно… — възрази слабо Сарене, спомнила си за Аше.
Дух привлече вниманието й мигновено. Той вдигна ръка и започна да рисува. Изпод пръста му се появиха линии. Коратските учения се бяха постарали да омаловажат елантриската магия през последните десет години въпреки сеоните. Сеоните бяха познати като благосклонни духове, изпратени от Доми за защита и удобство. Сарене бе научена и вярваше, че елантриските магии са били предимно измами.
Сега обаче бе изправена пред възможност. Може би легендите бяха истина.
— Научи ме — прошепна тя. — Искам да знам всичко.


42.

Чак по-късно, когато падна нощта, Сарене си позволи да заплаче. През целия ден Дух й обясняваше какво знае за аондор. Очевидно бе направил сериозно проучване по темата. Сарене слушаше с наслада заради компанията и разсейването, което й осигуряваше. Докато се усетят, навън бе паднал здрач и Дух й намери подслон.
Тя лежеше и трепереше от студ. Другите две жени в помещението спяха здраво, без да се завиват с одеяла въпреки хладния въздух. Останалите елантрисци сякаш не се притесняваха от студа като нея. Дух твърдеше, че телата им са в някакво вцепенение и са спрели да работят, докато чакат дор да завърши трансформацията. Въпреки това й се струваше, че е неприятно хладно.
Неуютната атмосфера не подобряваше настроението й. Притисна се към коравата каменна стена и си спомни погледите. Ужасените погледи. Повечето елантрисци обикновено се променяха през нощта и ги отвеждаха дискретно. Сарене се бе изложила пред цялата аристокрация.
И то на собствената си сватба.
Беше ужасно излагане. Единственото й утешение бе, че вероятно нямаше да ги види повече. Не беше особено успокояващо, защото знаеше, че няма да види и баща си, майка си и брат си.
Беше загубила Кайн и семейството му. Преди не страдаше от носталгия, но сега мъката я удари като за цял живот. Към нея се прибавяше и съзнанието, че се е провалила. Дух я бе попитал за новини от външния свят, но темата беше твърде болезнена. Знаеше, че Телрий вероятно бе взел властта и Хратен щеше да покръсти с лекота Арелон.
Плачеше тихо. За сватбата, за Арелон, за лудостта на Аше и за срама на Роял. Най-лошо бе, когато помислеше за баща си. Идеята, че няма да усети любовта в нежния му говор и безусловното му одобрение, носеше в сърцето й всепомитащ ужас.
— Милейди? — прошепна дълбок, колеблив глас. — Вие ли сте?
Тя погледна шокирано през сълзите си. Нима й се причуваше? Сигурно. Не можеше да е…
— Лейди Сарене?
Беше гласът на Аше.
Видя го как прелита през прозореца. Аонът му бе толкова затъмнен, че бе станал почти невидим.
— Аше? — попита тя с почуда.
— О, благословен да е Доми! — възкликна сеонът и се приближи бързо.
— Аше! — Сарене разтърка очи с трепереща ръка, поразена от шока. — Ти никога не използваш божието име!
— Ако Той ме доведе при вас, значи си е спечелил първия вярващ сеон — отвърна Аше и примигна възбудено.
Тя едва се удържа да не прегърне светещото кълбо.
— Аше, ти говориш! Би трябвало да е невъзможно. Да си…
— Луд — довърши той. — Да, милейди, знам. Но не се чувствам по-различно.
— Чудо! — възкликна Сарене.
— Във всички случаи е загадка. Може би трябва да премина към Шу-Корат.
Тя се засмя.
— Сейналан няма да поиска и да чуе. Разбира се, неговото неодобрение не ни е спирало никога, нали?
— Никога, милейди.
Сарене се облегна на стената, доволна, че чува познатия глас.
— Нямате представа какво облекчение е да ви открия, милейди. Търся ви от два дена. Започнах да се боя, че се е случило нещо.
— Случи се, Аше — каза Сарене, макар че се усмихна при думите си.
— Имах предвид нещо страшно, милейди. Виждал съм какви ужаси се случват на това място.
— Градът е променен. Не знам как е успял, но Дух е внесъл ред в Елантрис.
— Щом ви е запазил в безопасност, нека бъде благословен.
Сарене осъзна внезапно, че щом Аше беше добре, значи имаше връзка с външния свят. Не беше напълно откъсната от Кайн и другите.
— Знаеш ли какво е станало с другите? — попита тя.
— Не, милейди. След развалянето на сватбата настоявах един час пред патриарха да бъдете освободена. Не мисля, че беше много натъжен от състоянието ви. След това реших, че съм ви изгубил. Отидох пред портите на Елантрис, но явно бях закъснял за вкарването ви. Попитах стражите къде сте отишли, но те отказаха да ми отговарят. Твърдяха, че е забранено да се говори за елантрисците. Когато им обясних, че съм ваш сеон, спряха да говорят и с мен. Наложи се да вляза в града без информация и оттогава ви издирвам.
Сарене се усмихна, като си представи сериозния сеон, езическо създание, как спори с главата на коратската църква.
— Не си закъснял да видиш как ме вкарват. Подранил си. Явно пускат хората в града по определено време през деня, а сватбата беше вечерна. Изкарах нощта в храма и ме доведоха в Елантрис едва днес следобед.
— Аха — избоботи разбиращо сеонът.
— В бъдеще можеш да ме търсиш тук, в разчистената част на града.
— Интересно място — отбеляза Аше. — Не съм бил тук преди. Добре е замаскирано отвън. Защо е по-различно от останалите части?
— Ще видиш. Ела утре.
— Утре ли, милейди? — възмути се Аше. — Не мисля да се отделям от вас.
— Само за кратко, приятелю. Искам новини от Кае, а и трябва да кажеш на останалите, че съм добре.
— Да, милейди.
Сарене се замисли за миг. Дух бе положил големи старания да прикрие Нови Елантрис от света. Не можеше да предаде доверието му с лека ръка, макар да вярваше на хората, с които щеше да се свърже.
— Кажи, че си ме открил, но не споделяй подробности за това място.
— Да, милейди. — Аше сякаш се обърка за миг. — Момент, милейди. Баща ви иска да говори с вас. — Сеонът започна да пулсира и се разтопи в кръглото лице на Евънтео.
— Ене? — обади се баща й загрижено.
— Тук съм, татко.
— О, благодаря на Доми! Сарене, невредима ли си?
— Добре съм — увери го тя с възстановена сила. Знаеше, че може да отиде навсякъде и да направи всичко, щом чуваше обещаващия му глас.
— Проклет да е Сейналан! Дори не се е опитал да те освободи. Ако не бях толкова набожен, щях да го обезглавя, без да се замисля.
— Трябва да бъдем честни, татко — каза Сарене. — Щом селските дъщери отиват в Елантрис, кралската не бива да е изключение.
— Ако слуховете са верни, никой не трябва да бъде затварян в тази яма.
— Не е толкова лошо, колкото мислиш. Сега не мога да говоря, но нещата са много по-обнадеждаващи, отколкото очаквах.
— Няма значение. Смятам да те измъкна от там.
— Татко, не! — извика Сарене. — Ако докараш войска в Арелон, ще оставиш Теод беззащитен и ще развалиш единствения ни съюз!
— Ако предположенията на агентите ми са верни, скоро няма да сме съюзници — заяви Евънтео. — Херцог Телрий ще набира поддръжници няколко дни, но всички знаят, че ще вземе трона. Той е тясно свързан с онзи гьорн — Хратен. Ене, ти опита, но Арелон е изгубен. Ще дойда за теб. Не ми трябва голяма войска. После ще отстъпим и ще се готвим за нашествие. Колкото и хора да събере вирнът, никога няма да пробие през армадата ни. Теод разполага с най-добрите морски кораби.
— Татко, ти може да си се отказал от Арелон, но аз не съм.
— Сарене — предупреди я Евънтео. — Не започвай отново. Ти си не повече арелонка, отколкото аз…
— Говоря сериозно, татко — каза твърдо тя. — Няма да напусна Арелон.
— Идос Доми, Сарене, това е лудост! Аз съм твой баща и крал. Ще те върна, без значение дали искаш или не.
Сарене се успокои. Нямаше да убеди баща си със сила.
— Татко — заговори тя с любов и уважение, — ти ме научи да бъда дръзка. Направи ме по-силна от обичайното. Понякога те проклинах, но по-често благодарях за окуражаването ти. Ти ми даде свобода да се превърна в себе си. Нима сега ще ми откажеш това, като ми отнемеш избора?
Светещата глава на баща й увисна мълчаливо в тъмната стая.
— Уроците ти няма да бъдат завършени, ако не ме оставиш, татко — добави тихо Сарене. — Ако наистина вярваш в идеалите, в които ме възпита, ще ме оставиш сама да взема решение.
— Толкова ли ги обичаш, Ене? — попита накрая той.
— Те са моят народ, татко.
— Ти си там само от два месеца.
— Любовта не зависи от времето. Трябва да остана в Арелон. Ако ще падне, и аз ще падна с него, но мисля, че още има надежда. Сигурно има начин да спрем Телрий.
— Но ти си затворена в онзи град, Сарене. Какво може да сториш оттам?
— Аше ще е мой пратеник. Вече не мога да ги водя, но ще опитам да им окажа помощ. Дори да не успея, трябва да остана.
— Виждам — въздъхна дълбоко баща й. — Животът си е твой, Сарене. Винаги съм вярвал в това, макар да го забравям понякога.
— Ти ме обичаш, татко. Ние пазим любимите си.
— Така е. Никога не го забравяй, дъще.
Сарене се усмихна.
— Няма.
— Аше — Евънтео привика съзнанието на сеона в разговора.
— Да, кралю. — Тонът на Аше беше почтителен.
— Искам да я пазиш. Ако пострада, веднага се свържи с мен.
— Както винаги е било и ще бъде, кралю — отговори Аше.
— Сарене, въпреки всичко ще подготвя армадата за защита. Нека приятелите ти знаят, че всеки кораб, който навлезе в наши води, ще бъде потопен без предупреждение. Целият свят се обръща срещу нас и не мога да рискувам безопасността на народа си.
— Ще ги предупредя, татко — обеща Сарене.
— Лека нощ, Ене, и Доми да те благослови.


Хратен си беше върнал контрола. Като героите от старите сворденски легенди се бе спуснал в подземното царство — физически, умствено и духовно, и бе излязъл по-силен. Хватката на Дилаф бе разчупена. Хратен усещаше, че веригите бяха изковани от собствената му завист и несигурност. Беше се почувствал заплашен от страстта на Дилаф, защото собствената му вяра бе разклатена. Сега беше толкова твърдо убеден, колкото и когато пристигна в Арелон. Щеше да спаси тези хора.
Дилаф отстъпи неохотно. Артетът се съгласи мрачно да не организира повече литургии без изричното му позволение. В замяна на новата си длъжност като главен артет на храма се съгласи да освободи многобройните си одиви и да ги закълне в по-необвързващата позиция на крондети. Най-голямата промяна не бе в действията на артета, а в увереността на Хратен. Докато знаеше, че вярата му е не по-слаба от тази на Дилаф, жрецът не можеше да го манипулира.
Но Дилаф не искаше да се откаже от разрушаването на Елантрис.
— Те са нечестиви! — настояваше той, докато вървяха към храма.
Нощната служба беше изключително успешна. Хратен вече държеше три четвърти от местната аристокрация като новопокръстени дерети или симпатизанти. Телрий щеше да бъде коронясан до седмица и щом властта му укрепнеше, щеше да обяви покръстването си в Шу-Дерет. Арелон беше негов, а имаше още месец от срока на вирна.
— Елантрисците изпълниха задачата си, артет — обясни Хратен, докато крачеха. Нощта бе студена, макар че не виждаха парата от дъха си.
— Защо ми забранявате да проповядвам срещу тях, милорд? — Гласът на Дилаф беше горчив. Хратен му бе забранил да говори срещу Елантрис и проповедите му бяха загубили устрема си.
— Защото проповядването срещу Елантрис вече не е нужно. — Хратен посрещна гнева му с логика. — Не забравяй, че нашата омраза имаше цел. Сега доказах, че Джадет има върховна власт над Елантрис и това показа, че нашият Бог е истински, а Доми е фалшив. Хората разбират това подсъзнателно.
— Но елантрисците са нечестиви.
— Те са зли, еретични и определено нечестиви. Но в момента не са важни. Сега трябва да се съсредоточим върху нашата религия. Да покажем на хората как да се свържат с Джадет, като се закълнат на теб или на някого от останалите артети. Те усещат, че вярата ни е истинска, и е наш дълг да им покажем как да се присъединят към нея.
— А Елантрис ще се измъкне, така ли? — настоя Дилаф.
— Естествено, че не. Ще има време да се разправим с него, щом тази нация и монархът й попаднат твърдо в обятията на Джадет. — Хратен се усмихна на себе си, извръщайки се от намръщения Дилаф.
Осъзна, че се е свършило. „Направих го. Покръстих хората без кървава революция.“ Но още не бе приключил. Арелон беше негов, но оставаше още един народ.
Хратен имаше планове за Теод.


43.

Вратата беше залостена отвън, но дървесината бе част от оригиналния Елантрис и съответно бе изгнила като всичко останало в града. Галадон каза, че паднала от пантите при първото докосване. Вътре започваше тъмно стълбище, чиито стъпала бяха покрити с десетгодишен прах. По него си личаха само стъпките, оставени от големите крака на Галадон.
— И отива чак до върха? — попита Раоден, прекрачвайки през прага.
— Коло. Стълбището е закрито през цялото време и има само няколко отвора за светлина. Една грешна стъпка и ще се изтъркаляш толкова продължително и болезнено, колкото някоя от моите истории.
Раоден кимна и започна изкачването, а дуладелецът го последва. Преди реод стълбището се е осветявало с елантриска магия, но сега тъмнината се прорязваше от тънки лъчи светлина, идещи от редките цепнатини. Стълбите се виеха около външната стена на сградата и долните площадки се виждаха, ако човек се надвесеше. Някогашният парапет отдавна бе изгнил.
Спираха да почиват често, защото елантриските тела не издържаха на физическото напрежение. Все пак накрая се изкачиха. Тук дървената врата бе по-нова. Стражата явно я бе монтирала след изгниването на старата. Нямаше дръжка. Беше по-скоро барикада, а не врата.
— Ето до тук стигнах, суле — обясни Галадон. — Изкачих се по стълбите, Долокен, само да открия, че ми трябва брадва.
— Е, затова сега си носим. — Раоден вдигна същата брадва, с която Таан се канеше да събори къщата върху него. Двамата се хванаха на работа и започнаха да секат дъските на смени.
Събарянето на вратата се оказа трудна работа, дори с брадва. Раоден се уморяваше след няколко замаха, а ударите почти не нараняваха дървесината. Все пак успяха да изкъртят една дъска и окуражени от напредъка, пробиха достатъчно голяма дупка, за да се промъкнат.
Гледката си струваше усилията. Раоден бе изкачвал стените на Елантрис десетки пъти, но сега гледката на Кае бе изключително сладка. Градът беше тих; явно страховете за нашествие бяха неоправдани. Раоден се усмихна доволно. Имаше чувството, че е изкачил планина, а не стълбище. Стените на Елантрис отново бяха в ръцете на създателите си.
— Успяхме — каза той и се облегна на парапета.
— Доста време ни отне — отвърна Галадон и застана до него.
— Само няколко часа. — Раоден започваше да забравя мъките от непосилния труд при въодушевлението от победата.
— Не говоря за пробиването на вратата. Опитвам се да те докарам тук от три дни.
— Бях зает.
Галадон изсумтя и измърмори нещо под носа си.
— Какво?
— Двуглавият ферин никога не напуска гнездото си.
Раоден се усмихна. Знаеше джиндоската поговорка. Ферините бяха говорящи птици и често си крещяха една на друга в джиндоските блата. Поговорката се отнасяше за хора, които са намерили ново хоби. Или нова любов.
— Е, стига де — изгледа го Раоден. — Не съм чак толкова зле.
— Суле, през последните три дена се разделяте единствено когато отивате до тоалетната. И сега щеше да я вземеш, ако не те бях отвлякъл, докато никой не гледаше.
— Ами, тя ми е съпруга — оправда се Раоден.
— И смяташ ли да й съобщиш този факт?
— Може би — отвърна небрежно принцът. — Не искам обаче да се чувства някак задължена.
— О, разбира се.
— Галадон, приятелю. — Раоден въобще не се впрягаше от приказките му. — Твоите хора ще се ужасят колко неромантичен си.
Дуладел беше известен с мелодраматичните си романси и забранена любов.
Галадон изсумтя и с това показа какво мисли за романтичните наклонности на сънародниците си. Сетне се обърна и се загледа в Кае.
— Е, суле, качихме се. Сега какво ще правим?
— Не знам — призна Раоден. — Ти ме накара да дойда.
— Да, но идеята да търсим стълби си беше твоя.
Раоден кимна, спомняйки си краткия разговор отпреди три дена. Наистина ли бе минало толкова време? Не беше усетил. Може би наистина прекарваше повече време със Сарене. Не че чувстваше някаква вина от това.
— Ето там — посочи Галадон, присвивайки очи към града.
— Какво? — Раоден проследи протегнатата ръка.
— Виждам флаг. Там са нашите липсващи стражи.
Раоден едва различи червения флаг в далечината.
— Сигурен ли си?
— Абсолютно — отвърна Галадон.
Принцът примижа и разпозна сградата, над която се вееше знамето.
— Това е имението на херцог Телрий. Какво общо има градската стража на Елантрис с него?
— Може би е под арест — предположи Галадон.
— Не. Стражата няма такива функции.
— Тогава защо са зарязали стените? — учуди се дуладелецът.
Раоден поклати глава.
— Не съм сигурен. Но нещо определено не е наред.


Двамата се отправиха към стълбището умислено.
Имаше само един начин да разбере какво е станало със стражата. Сарене бе единственият човек, хвърлен в Елантрис след изчезването на войниците. Само тя можеше да обясни политическия климат в града.
Но Сарене все още не искаше да говори за външния свят. Нещо през последните дни преди изгнанието й е било прекалено болезнено за нея. Раоден усещаше, че е наранена, и не разпитваше. Не искаше да я разстройва. В интерес на истината се наслаждаваше на времето, което прекарваха заедно. Остроумието й го караше да се усмихва, интелектът й го заинтригуваше, а характерът й го окуражаваше. След десет години с жени, чиято единствена мисъл бе как изглеждат в роклите си — поведение, наложено насила и предвождано от слабохарактерната му мащеха, — бе готов за жена, която не отстъпва при първия изглед за конфликт. Жена, каквато бе майка му, преди да почине, доколкото си спомняше.
Но точно този непокорен характер му пречеше да научи какво се случва навън. Деликатното убеждаване и хитроумните манипулации не можеха да изтръгнат и един факт от устата на Сарене. Вече не можеше да си позволи да бъде деликатен. Странните действия на стражата бяха обезпокоителни. Всяка промяна във властта бе крайно опасна за Елантрис.
Спуснаха се по стълбите и тръгнаха към центъра на града. Пътят не беше кратък, но го изминаха бързо, докато Раоден осмисляше видяното. Въпреки падането на Елантрис Арелон бе изкарал последните години в относителен мир. Поне на национално ниво. Разполагаше със съюзник на юг, теодската армада в северния океан и планините на изток, така че въпреки отслабването нямаше сериозни външни опасности. Вътре пък Ядон държеше здраво военната мощ и окуражаваше аристократите за политически сблъсъци, а не за войнолюбиви стремежи.
Раоден знаеше, че мирът няма да трае вечно, въпреки че баща му отказваше да го признае. Решението да се ожени за Сарене бе повлияно от възможността за съюз и поне за частичен достъп до теодската армада. Арелонците не бяха свикнали да воюват. Те бяха отраснали в мирно общество, заради вековната закрила от Елантрис. Настоящият вирн щеше да е глупак, ако не удареше скоро. Трябваше му само повод.
Вътрешните междуособици щяха да му предоставят възможност. Ако стражата предадеше краля, конфликтът щеше да потопи Арелон в хаос, а фьорденците не се свеняха да използват подобни възможности. Раоден трябваше да узнае какво се случва отвъд стените.
Двамата с Галадон стигнаха до целта си. Не Нови Елантрис, а ниската сграда, която водеше към свещеното място. Галадон не бе казал нищо, когато откри, че Раоден е завел Сарене в библиотеката. Дуладелецът явно очакваше подобно развитие.
След няколко мига двамата се озоваха в библиотеката.
Само няколко от лампите по стените светеха, за да се пести гориво, но Раоден ясно виждаше Сарене, седнала в дъното на помещението, надвесена над книга, точно както я бе оставил. Щом се приближи, различи чертите на лицето й и за пореден път се възхити колко е красива. Вече бе свикнал с петнистата кожа на елантрисците и не му пречеше.
Всъщност тялото на Сарене се адаптираше учудващо добре към шаод.
Обикновено след няколко дена вече си личаха следи, като появата на бръчки и посивяването на светлите части на кожата. Сарене не показваше подобни признаци. Нейната кожа си оставаше гладка и жизнена, както в деня на влизането й в Елантрис.
Тя твърдеше, че нейните контузии не продължават да я болят, но Раоден подозираше, че това е заради факта, че никога не бе живяла извън Нови Елантрис. Много от новодошлите не изпитваха най-тежката болка. Работата и позитивната атмосфера отвличаха вниманието им. Сарене нямаше и проблем с глада, но се бе появила в момент, когато всички се хранеха поне по веднъж на ден. Имаха запаси за месец, но нямаше смисъл да ги пазят. Гладът не беше смъртоносен за елантрисците, само неприятен.
Най-красиви бяха очите й — те проучваха всичко с напрегнат интерес. Сарене не гледаше, тя наблюдаваше. Когато говореше, в думите й имаше мисъл. Точно интелектът бе най-привлекателното в теодската принцеса.
Тя вдигна поглед, щом приближиха, и се усмихна развълнувано.
— Дух! Никога няма да познаеш какво открих.
— Права си — призна Раоден и се усмихна. Не беше сигурен как да изкопчи информация за външния свят. — Затова направо ми кажи.
Сарене вдигна книгата и му показа заглавието. „Енциклопедия на политическите митове от Сеор“. Раоден й беше показал библиотеката с надеждата, че ще я заинтересува за аондор, но тя бе отложила проучването, щом откри, че има цял рафт с политически теории. Промяната на интереса й се дължеше частично на проблемите с аондор. Не можеше да рисува аони. Дори не можеше да накара линиите да се появят зад пръста й. В началото Раоден бе смаян, но Галадон му обясни, че не е толкова необичайно. Дори преди реод на някои елантрисци бяха нужни години да изучат магията. Ако се започнеше първата линия с грешен наклон, нищо не се получаваше. Светкавичният прогрес на Раоден бе наистина изумителен.
Но Сарене не мислеше така. Тя бе от хората, които се ядосваха, ако не можеха да научат нещо толкова бързо, колкото другите. Тя твърдеше, че чертае аоните перфектно, и наистина Раоден не виждаше някакви грешки. Символите просто отказваха да се появят, колкото и да се дразнеше принцесата.
Затова Сарене бе пренасочила вниманието си към политиката, макар че Раоден предполагаше, че това ще се случи, рано или късно. Аондор я интересуваше, но политиката бе нейната страст. Когато принцът идваше да се упражнява, Сарене взимаше книга от някой древен историк или гениален дипломат и започваше да чете в ъгъла.
— Невероятно е. Никога не съм чела толкова силни опровержения на фьорденските манипулации.
Раоден разтърси глава. Осъзна, че просто стоеше и се любуваше на чертите й, без да обръща внимание на думите. А тя говореше как книгата излага политическите лъжи на Фьорден.
— Всеки документ лъже някъде, Сарене — вметна той, щом тя спря да си поеме дъх.
— Така е. — Сарене разлисти книгата. — Но не с такъв размах. През последните триста години, откакто Фьорден е приел деретската религия, вирновете най-безсрамно променят историята и литературата на страната си, за да изкарат, че империята винаги е била проява на божествената цел. Виж това. — Тя вдигна тома и му показа някаква страница със стихове.
— Какво е това?
— Цялата поема от три хиляди стиха, „Вирн Кралят“.
— Чел съм я. — Това бе най-старата записана литература. По-древна дори от „До-Кандо“, свещената книга, от която бяха произлезли Шу-Кесег, а впоследствие Шу-Корат и Шу-Дерет.
— Чел си версия — поклати глава Сарене. — Но не тази. Модерните версии споменават Джадет като деретски бог. В тази книга пише, че жреците са променили оригинала, за да изкарат, че вирнът е бил дерет. Нищо, че е живял много преди основаването на религията. Тогава Джадет, или, богът с това име, е бил просто божество на скалите под земята.
— След като Фьорден е станал религиозен, нямало е как да признаят, че най-великият им крал е езичник, затова са променили всички поеми. Не знам откъде този Сеор е докопал оригиналната версия на „Вирн“, но ако излезе наяве, ще донесе голям срам за Фьорден. — Очите й блеснаха палаво.
Раоден въздъхна, клекна до бюрото и я погледна в очите. Във всеки друг момент щеше да иска само да седи и да я слуша с наслада. За съжаление сега имаше по-сериозни проблеми.
— Добре де — каза тя и присви очи, оставяйки книгата. — Какво има? Толкова ли съм скучна?
— Напротив — отвърна Раоден. — Просто моментът е неподходящ. Виж… С Галадон току-що се изкачихме на стените на Елантрис.
На лицето й се изписа смущение.
— И?
— Открихме, че градската стража е обградила имението на херцог Телрий. Надявахме се да ни кажеш защо. Знам, че не ти се говори за навън, но съм притеснен. Трябва да знам какво става.
Сарене вдигна ръка и потупа с показалец бузата си, както правеше, когато се вдълбочаваше в мисли.
— Добре — въздъхна тя накрая. — Мисля, че не бяха честна. Просто не исках да ви притеснявам със събитията навън.
— Някои от другите елантрисци не изглеждат заинтересувани — каза Раоден, — но само защото знаят, че не могат да променят случващото се в Кае. Аз обаче предпочитам да знам какво става, колкото и да не ти се говори.
Сарене кимна.
— Няма проблем, вече мога да говоря. Всъщност важната част започва с това, че детронирах крал Ядон, което пък бе причината той да се обеси.
Раоден се смъкна на стола с опулени очи.


44.

Сарене се притесни от думите на Дух, докато говореше. Без нея останалите нямаха легитимни претенции за трона. Дори Роял бе безсилен. Можеха само да гледат безпомощно как Телрий установява контрол над аристократите. Тя очакваше да получи вест за коронясването на херцога до края на деня.
Трябваха й няколко мига да осъзнае колко шокиран е Дух от разказа й. Беше се смъкнал на един от столовете с опулени очи. Тя се смъмри за липсата на такт. Все пак говореше за краля му. През последните седмици се бяха случили толкова неща, че бе станала малко безчувствена.
— Съжалявам — каза Сарене. — Бях малко груба, нали?
— Ядон е мъртъв? — попита тихо Дух.
Сарене кимна.
— Оказа се, че е замесен с джескерските мистерии. Когато нещата излязоха наяве, се обеси, защото не можеше да понесе срама. — Реши да не набляга на своето участие в събитията: нямаше нужда да усложнява нещата.
— Джескер? — повтори Дух и помръкна, стискайки зъби. — Винаги съм мислел, че е глупак, но… Доколко е бил замесен?
— Правеше жертвоприношения с готвачките и слугините — каза Сарене и усети, че й се повдига. Имаше си причина да не иска да обяснява подробностите.
Дух явно видя, че тя пребледнява.
— Съжалявам.
— Няма нищо. — Сарене знаеше, че както и да се развие животът й, гледката на жертвоприношението на Ядон винаги ще обитава ъглите на съзнанието й.
— Телрий ли е крал сега? — попита Дух.
— Скоро ще стане. А вече може и да са го коронясали.
Дух поклати глава.
— Ами херцог Роял? Той е по-богат и по-уважаван. Би трябвало той да се възкачи на трона.
— Вече не е по-богат — обясни Сарене. — Фьорден увеличи дохода на Телрий. Той е деретски симпатизант и това, уви, въздигна социалното му положение.
Дух сбърчи вежди.
— Значи да си дерет е популярно? Май съм изпуснал доста неща?
— От колко време си тук?
— Година — отвърна мъжът небрежно.
Това съвпадаше с казаното от някои елантрисци. Никой не знаеше кога се е появил Дух, но хората предполагаха, че е минала поне година. Беше поел контрол над враждуващите банди през последните седмици, но подобно нещо не се постигаше без сериозно планиране и подготовка.
— Това обяснява как Телрий е накарал стражата да го подкрепи — измърмори той. — Те винаги са гледали да поддържат най-популярните за момента.
Сарене кимна.
— Преместиха се край имението на херцога малко преди да ме вкарат тук.
— Ясно. Трябва да почнеш от началото. Имам нужда от пълната информация.
Тя започна с падането на Дуладелската република и заплахата от Фьорден. Каза му за годежа си с принц Раоден и деретското нашествие в Арелон. Докато говореше, осъзна, че Дух разбира политическия климат в страната по-добре, отколкото смяташе за възможно. Бързо схвана последствията от посмъртната декларация на Ядон. Знаеше много за Фьорден, макар да не смяташе жреците за толкова опасни. Повече се боеше от войските, които вирнът контролираше.
Най-впечатляващи бяха познанията му за различните благородници на Арелон. Нямаше нужда Сарене да му обяснява за характери и темпераменти: Дух ги познаваше.
Сякаш дори ги разбираше по-добре от самата нея. Когато го запита за това, той обясни, че в Арелон е жизнено важно да си запознат с всеки с ранг над барон. Дребните благородници можеха да се издигнат само като сключваха сделки с по-могъщите аристократи, които контролираха пазарите.
Само още едно нещо, освен смъртта на краля, го шокира.
— Щеше да се омъжиш за Роял? — попита той невярващо.
Сарене се усмихна.
— И аз не можех да го повярвам. Но събитията се развиха много бързо.
— Роял? — повтори Дух. — Старият негодник! Сигурно се е зарадвал много, че си приела идеята.
— Смятам, че херцогът е съвършен джентълмен — изтъкна Сарене.
Дух я изгледа разочаровано сякаш я смяташе за по-добър познавач на човешките характери.
— Освен това идеята не беше негова, а на Шуден — продължи тя.
— Шуден? — Дух се замисли за миг и кимна. — Да, той би направил подобна връзка, макар че не си го представям как споменава думата „брак“. Самата идея го плаши.
— Вече не — възрази Сарене. — Двамата с дъщерята на Ейхан са много близки.
— Шуден и Торена? — смая се Дух. След това попита: — Чакай малко. Как така щеше да се омъжиш за Роял? Нали вече си омъжена.
— За мъртвец — изпухтя Сарене.
— Но брачният договор ти забраняваше да се жениш отново.
— Откъде знаеш? — присви очи Сарене.
— Ти ми го обясни преди малко.
— Не съм.
— Напротив. Нали така, Галадон?
Едрият дуладелец, който прелистваше политическата книга на Сарене, дори не вдигна очи.
— Не ме гледай, суле. Няма да се замесвам в играта ви.
— Както и да е. — Дух отклони поглед от приятеля си. — И как така щеше да се омъжваш за Роял?
— Защо не? — сопна се Сарене. — Никога не съм познавала този Раоден. Всички казват, че е бил чудесен принц, но аз какво му дължа? Договорът с Арелон се разпадна, щом умря Ядон. Единствената причина на споразумението бе да свържем двата ни народа. Защо да почитам договор с мъртвец, като мога да сключа по-обещаващ с бъдещия крал на Арелон?
— Значи си се съгласила да се омъжиш за принца само заради политиката? — Изглеждаше наранен, сякаш отношенията й с престолонаследника се отразяваха пряко на аристокрацията.
— Разбира се — сви рамене Сарене. — Аз съм политическо животно, Дух. Правя най-доброто за Теод. По същата причина щях да се омъжа и за Роял.
Той кимна, но все още изглеждаше тъжен.
— И така си стоях в тронната зала, готова да се омъжа за херцога — продължи Сарене, без да обръща внимание на странното му държане. Какво право имаше да се съмнява в мотивите й? — И в този момент ме взе шаод.
— Точно тогава? Насред сватбата?
Сарене кимна и внезапно се почувства несигурна. Сякаш щом всеки път някой я приемеше, се случваше бедствие, което да развали нещата.
Галадон изсумтя.
— Сега знаем защо не й се говореше за това. Коло?
Дух я докосна по рамото.
— Съжалявам.
— Вече се свърши — поклати глава Сарене. — Да се притесняваме за коронацията на Телрий. Щом Фьорден го подкрепя…
— Можем да се тревожим за Телрий, но се съмнявам, че можем да сторим нещо. Де да имахме контакт с външния свят!
Сарене се засрами внезапно и стрелна с очи сенките в стаята, където се криеше Аше. Аонът му бе почти невидим.
— Може да има начин — призна тя.
Дух я изгледа как маха на Аше. Сеонът засия, щом от аона му излезе светлина. Той се приближи до бюрото и Сарене погледна засрамено към Дух.
— Сеон? — възкликна той одобрително.
— Не ми ли се сърдиш, че го скрих? — попита тя.
Дух се засмя.
— Сарене, честно казано, очаквам да криеш някои неща от мен. Изглеждаш като човек, който не може да живее, ако не пази някакви тайни.
Сарене се изчерви заради наблюдателната забележка.
— Аше, свържи се с Кайн и останалите. Искам да знам кога Телрий ще се провъзгласи за крал.
— Да, милейди. — Аше отлетя навън.
Дух замълча. Не беше казал нищо за необяснимата липса на лудост у сеона. Може би не знаеше, че Аше е лично неин.
Чакаха мълчаливо и Сарене не прекъсваше размисъла му. Беше му стоварила помитащо количество информация и виждаше как умът му я осмисля.
И той криеше някои неща от нея. Не че това я караше да не му вярва. Каквито и да бяха тайните, той сигурно имаше основателна причина да ги пази. Беше замесена в политиката от дълго време, за да не приема криенето на тайни като лична обида.
Това не означаваше, че няма да го проучи. Засега Аше не откриваше нищо за втория син на владетеля на плантация Йен, но беше ограничен в действията си. Беше се разкрил само пред Кайн и останалите. Не знаеше как е оцелял там, където другите сеони се проваляха, но не искаше да губи евентуалното предимство, което й даваше съществуването му. Дуладелецът Галадон явно осъзна, че няма да се махнат скоро, и се настани на един стол. Затвори очи и след миг изглеждаше заспал. Може да беше нехарактерно песимистичен, но си оставаше дуладелец. Неговите сънародници бяха толкова спокойни, че можеха да заспят навсякъде и по всяко време.
Сарене огледа едрия мъж. Галадон сякаш не я харесваше. Но пък той си беше обичайно крив, така че не можеше да се каже. За някои неща имаше огромни познания, а в други бе тотално невеж, но не се притесняваше от това. Приемаше всичко ходом, но не спираше да се оплаква в същото време.
Сарене върна вниманието си към политическата книга, докато Аше се върне. Сеонът трябваше да прочисти гърлото си, преди тя да осъзнае, че е пристигнал. Дух вдигна поглед, но приятелят му продължи да хърка, докато не го сръчка с лакът в корема. Всички впериха очи в Аше.
— Е? — попита Сарене.
— Случило се е, милейди — съобщи Аше. — Телрий е крал.


45.

Хратен стоеше под лунната светлина на стените на Елантрис и оглеждаше дупката с любопитство. Една от барикадите на стълбищата беше разбита и дъските й бяха изкъртени. Дупката сякаш бе направена от гризачи. Елантриски гризачи, които искаха да избягат от гнездото си.
Тази част от стената се поддържаше чиста от стражата и слузестите стъпки по камъните даваха ясно доказателство, че долните обитатели са се изкачвали няколко пъти.
Хратен се отдалечи от стълбите. Може би беше единственият, който знаеше за дупката. Елантрис се пазеше само от няколко стражи, които почти не си даваха зор да патрулират. Реши да не им казва за пробива. Нямаше значение дали елантрисците щяха да се измъкнат от града си. Нямаше къде да отидат с отличителния си външен вид. Пък и не искаше да занимава хората с тревоги за Елантрис. Те трябваше да се съсредоточат върху новия си крал и предстоящите му декларации.
Продължи да се разхожда. Вдясно се падаше Елантрис, отляво — Кае. В мрака се виждаше група светлинки — кралският палат, където в момента се бе настанил Телрий.
Арелонската аристокрация нямаше търпение да покаже верността си към новия крал и присъстваше почти без изключение на празненството. Надутият бивш херцог явно се наслаждаваше на вниманието.
Хратен продължи да върви в спокойната нощ, а обувките му тракаха по камъните. Коронацията бе протекла по очаквания начин. Новият крал бе лесен за разбиране, а подобни хора бяха и лесни за манипулиране. Нека се порадва на момента. Утре ще трябва да започне да изплаща дълговете.
Телрий несъмнено щеше да поиска още пари, за да премине към Шу-Дерет. Щеше да се помисли за много умен и да си въобрази, че короната му дава по-сериозна тежест в преговорите с Фьорден. Естествено, Хратен щеше да се престори на обиден от тези искания, но знаеше нещо, което Телрий не можеше да разбере. Властта не беше в богатството, а в контрола. Парите бяха безсилни пред човек, който отказваше да се продаде. Кралят не можеше да проумее, че вирнингите, които искаше, не му даваха власт, а го поставяха под чужда. Докато трупаше злато, Арелон щеше да се изплъзне от контрола му.
Хратен поклати глава, чувствайки лека вина. Използваше Телрий, защото кралят се бе оказал чудесен инструмент. Но той нямаше да се покръсти от сърце. Нямаше да приеме наистина Джадет и Неговата империя. Обещанията му бяха кухи като властта му на трона. Но въпреки това Хратен го използваше.
Беше логично, а гьорнът бе разбрал, че силата на вярата му се крие в логиката. Телрий може и да не беше вярващ, но ако децата му отраснеха като дерети, щяха да бъдат. Симулираното покръстване на един човек щеше да се окаже спасение за цялото кралство. Хратен усети, че очите му постоянно се стрелкат към мрачните улици на Елантрис. Искаше да се съсредоточи върху Телрий и предстоящото завладяване на Арелон, но мислите му летяха в друга посока.
Трябваше да признае с неохота, че бе на стените тази нощ не само да размишлява на спокойствие. Тревожеше се за принцесата. Тази емоция го притесняваше, но не можеше да отрече съществуването й. Сарене бе чудесен противник, а той знаеше колко опасни са улиците на Елантрис. Беше преценил, че рискът си струва, когато нареди да я отровят. Но след три дни решителността му започваше да се стопява. Искаше тя да оцелее по повече от една причина.
Затова гледаше улиците с глупавата надежда да я зърне и да се утеши, че е невредима. Разбира се, не виждаше нищо. Тази вечер нямаше никакви елантрисци. Не знаеше дали са се преместили в други части на града, или насилието е ескалирало дотолкова, че са се избили едни други.
Надяваше се това да не е вярно, за доброто на принцесата.
— Ти си гьорн Хратен — разнесе се внезапен глас.
Той се завъртя, търсейки кой се е приближил незабелязано. Зад него кръжеше сеон и светеше ярко в мрака. Хратен примигна и различи аона в центъра му. Део.
— Аз съм — каза той предпазливо.
— Идвам от името на господаря си крал Евънтео от Теод — съобщи сеонът с мелодичен глас. — Той иска да говори с теб.
Хратен се усмихна. Чудеше се колко време ще е необходимо на Евънтео да се свърже с него.
— Нямам търпение да чуя какво ще каже негово величество.
Сеонът се промени, изобразявайки главата на мъж с овално лице и пълна брадичка.
— Ваше величество — кимна леко Хратен. — С какво да ви услужа?
— Няма нужда от любезности, гьорн — отвърна Евънтео равнодушно. — Знаеш какво искам.
— Дъщеря ви.
Кралската глава кимна.
— Знам, че имаш някаква власт над тази болест. Какво ще е нужно да излекуваш Сарене?
— Аз нямам власт — отвърна смирено Хратен. — Бог Джадет ме излекува.
Кралят направи пауза.
— И какво ще му е нужно на твоя Джадет да излекува дъщеря ми?
— Бог може да бъде убеден, ако го окуражите. Неверниците не получават чудеса, ваше величество.
Крал Евънтео бавно сведе глава. Очевидно знаеше какво ще поиска Хратен. Явно обичаше много дъщеря си.
— Ще направя каквото поискаш, жрецо — обеща Евънтео. — Ако дъщеря ми излезе невредима от този град, ще се покръстя в Шу-Дерет. Знам, че и без това ще се стигне дотам.
Хратен се усмихна широко.
— Ще видя дали мога да… окуража Бог Джадет да върне принцесата, ваше величество.
Евънтео кимна. Имаше вид на победен човек. Сеонът прекъсна връзката и отлетя без повече приказки.
Хратен се усмихна. Финалната част от плана му идваше на мястото си. Евънтео бе взел мъдро решение. Така поне можеше да поиска нещо за покръстването си — макар че щеше да го получи във всички случаи. Хратен погледна към Елантрис по-нетърпелив отвсякога Сарене да се върне невредима. Изглежда, че след няколко месеца щеше да достави на вирна не едно, а две езически кралства.


46.

Имаше мигове, в които Раоден искаше баща му да е мъртъв. Когато виждаше, че хората страдат, и знаеше, че баща му е виновен. Ядон беше коварен в успеха си и безмилостен в устрема да смачка останалите. Наслаждаваше се да гледа как благородниците се боричкат, докато кралството рухваше. Арелон щеше да е по-добре без крал Ядон.
Все пак, когато научи, че баща му е умрял, Раоден осъзна, че емоциите му са неочаквано печални. Сърцето му искаше да забрави Ядон от последните пет години и да запомни онзи от детството му. Баща му беше най-успешният търговец в Арелон — уважаван от сънародниците и обичан от сина си. Беше силен и честен мъж.
Част от Раоден си оставаше онова дете, което виждаше в баща си най-големия герой. Две неща му помагаха да забрави болката от загубата — Сарене и аоните. Когато не се занимаваше с едното, беше с другото. Нови Елантрис вече се управляваше самостоятелно. Хората сами си създаваха проекти и рядко възникваха спорове, при които да се намесва. Затова често идваше в библиотеката и рисуваше аони, докато Сарене четеше.
— Има учудващо малко информация за модерен Фьорден — каза тя, докато прелистваше том, толкова голям, че се бе наложило да й помогне да го премести на масата.
— Може би още не си намерила правилната книга — отвърна Раоден и продължи с аона Ехе. Тя седеше на обичайното си място, зарината с книги, а той с гръб към стената упражняваше нова порция модификатори за аони.
— Може. — Сарене не изглеждаше убедена. — Всичко е за старата империя. Само в онази книга за исторически реконструкции се споменава Фьорден от последните сто години. Мислех, че елантрисците ще изучат останалите религии внимателно, дори само за да знаят срещу какво са изправени.
— Доколкото знам, елантрисците не са имали нищо против конкуренцията. — Пръстът на Раоден се отплесна малко и развали линията. Аонът застина за момент във въздуха и изчезна. Грешката му бе развалила цялата конструкция. Той въздъхна и продължи да обяснява. — Елантрисците са се смятали за толкова висши, че е нямало нужда да се притесняват от другите религии. Повечето дори не се интересували дали почитат самите тях.
Сарене се замисли над думите му и погледна пак към книгата, като избута празната чиния от дневната дажба храна. Раоден не й бе казал, че е увеличил порцията й, както правеше и с другите новодошли през първата им седмица. Беше се убедил, че постепенното намаляване на храната помага на ума да привикне към гладуването.
Той започна наново рисунката, но след малко вратата на библиотеката се отвори.
— Още ли е там? — попита Раоден влизащия Галадон.
— Коло — отвърна дуладелецът. — Още крещи на бога си.
— Искаш да кажеш, че се моли.
Галадон сви рамене и седна до Сарене.
— Бог би трябвало да го чува, дори и тихо да шепне.
Сарене вдигна поглед от книгата.
— За гьорна ли говорите?
Раоден кимна.
— Стои на стената над портата от ранни зори. Явно моли бога си да ни излекува.
— Да ни излекува ли? — сепна се Сарене.
— Нещо подобно. Не се чува много добре.
— Да излекува Елантрис? Това е промяна. — Погледът й беше пълен с подозрение.
Раоден сви рамене и продължи да рисува. Галадон си избра книга за земеделие и започна да я разлиства. През последните дни търсеше ефикасен метод за напояване при техните условия.
Раоден почти бе завършил аона си и модификаторите, когато осъзна, че Сарене е оставила книгата си и го гледа с интерес. Разсейването го обърка отново и аонът изчезна, преди да се усети. Той вдигна ръка и продължи да рисува под погледа й.
— Какво? — не издържа накрая Раоден. Пръстите му инстинктивно бяха начертали първите три детайла, хоризонтална линия отгоре, вертикална отстрани и точка в центъра, както почваше всеки аон.
— Рисуваш едно и също от един час — отбеляза Сарене.
— Искам да го направя правилно.
— И успяваш, поне десет поредни пъти.
Раоден сви рамене.
— Това ми помага да мисля.
— За какво? — попита тя любопитно. Явно й беше писнало от старата империя.
— Напоследък за аондор. Вече разбирам доста от теорията, но не мога да открия какво блокира дор. Имам чувството, че аоните са променени. Че старите схеми са леко сгрешени. Но не мога да установя в какво.
— Може нещо да не е наред със земята — подхвърли небрежно Сарене и се облегна на стола, повдигайки предните му два крака.
— Какво искаш да кажеш?
— Нали твърдиш, че аоните и земята са свързани — каза тя сериозно. — Макар че това и аз мога да ти го обясня.
— Аха? — усмихна се Раоден, докато рисуваше. — Нима обучението ти като принцеса е включвало и тайни на елантриската магия.
— Не. — Сарене отметна рязко глава. — Но включваше изучаването на аоните. За да започнеш който и да е, рисуваш карта на Арелон. Това го научих още като малка.
Раоден замръзна насред рисунката.
— Повтори.
— А? О, това е просто дребен трик на учителя ми. Виждаш ли? Всички аони започват по същия начин. Линия отгоре, която е крайбрежието, линия надолу, която е планинската верига Атад, и точка в средата, за езерото Алоное.
Галадон стана и погледна към още светещия аон на Раоден.
— Права е, суле. Малко прилича на Арелон. В твоите книги не пише ли нещо по въпроса?
— Не — отвърна изумено Раоден. — Споменават, че има връзка между аоните и земята, но никъде не се казва, че символите са карта. Може би тази концепция е твърде елементарна, за да я включат.
Галадон взе книгата си и разгъна внимателно намиращата се отзад карта на Арелон.
— Продължавай да чертаеш, суле. Иначе аонът ще изчезне.
Раоден се подчини и раздвижи пръста си. Галадон вдигна картата и Сарене застана до него. Двамата погледнаха към светещия аон през тънката хартия.
— Долокен! — изруга Галадон. — Суле, пропорциите съвпадат напълно. Дори наклоните са идентични.
Раоден завърши аона с последно движение. След това се присъедини към останалите да погледне картата.
— Но тогава какво не е наред? Планините са си там, както и крайбрежието, и езерото.
Сарене сви рамене.
— Не ме гледай. Ти си експертът. Аз дори не мога да започна да рисувам.
Раоден се вгледа в аона. След няколко секунди символът примигна и изчезна. Потенциалът му бе блокиран от някаква необяснима причина. Ако хипотезата на Сарене бе вярна, то аоните бяха по-тясно свързани с Арелон, отколкото предполагаше. Каквото и да спираше аондор, то вероятно бе повлияло и на земята.
Обърна се да похвали Сарене за подсказката. Думите заседнаха в гърлото му. Нещо не бе наред. Тъмните петна по кожата на принцесата бяха с различен цвят. По-скоро смес от синкаво и лилаво, като синини.
Сякаш избледняваха пред очите му.
— Милостиви Доми! — възкликна той. — Галадон, виж я!
Дуладелецът се обърна разтревожено и на лицето му се изписа смайване.
— Какво има? — настоя принцесата, гледайки ги изнервено.
— Какво направи, суле? — попита Галадон.
— Нищо! — извика Раоден и се обърна към мястото, където бе начертал аона. — Нещо друго я е излекувало.
В този момент направи връзката. Сарене не можеше да рисува аони. Оплакваше се, че й е студено, и твърдеше, че раните не я болят.
Раоден посегна и докосна лицето й. Плътта й беше топла, дори повече от на новодошлите, които още не бяха изстинали. Той дръпна шала от главата й и прокара треперещи пръсти по невидимите руси косъмчета, които почваха да никнат.
— Идос Доми — прошепна той. След това я грабна за ръката и я поведе навън.


— Дух, не разбирам — протестираше тя, докато я водеше към площада пред портите на Елантрис.
— Сарене, ти изобщо не си била елантрисец. Това е трик. Същият, който използва гьорнът. Хратен има някакъв начин да те накара да приличаш на взет от шаод.
— Но… — понечи да възрази тя.
— Помисли, Сарене! — Раоден я завъртя, така че да срещне очите му. Гьорнът продължаваше да се моли над тях, но гласът му бе приглушен заради разстоянието. — Сватбата ти с Роял щеше да сложи на трона противник на Шу-Дерет. Хратен е искал да я спре и го е направил по най-нараняващия начин. Ти не принадлежиш на това място.
Той отново дръпна ръката й, опитвайки да я поведе към портите. Тя устоя, запъвайки се с равна сила.
— Не отивам.
Раоден се обърна изненадано.
— Трябва. Сарене, това е Елантрис. Никой не иска да е тук.
— Не ми пука — настоя тя с твърд и непокорен глас. — Оставам.
— Арелон има нужда от теб.
— Арелон е по-добре без мен. Ако не се бях намесила, Ядон щеше да е жив и Телрий нямаше да се качи на трона.
Раоден застина. Искаше тя да остане. Копнееше за това. Но щеше да стори всичко необходимо, за да я измъкне от Елантрис. Този град носеше смърт. Вратите се отваряха: гьорнът бе разпознал плячката си.
Сарене погледна Раоден с широко отворени очи и посегна към него. Петната й бяха изчезнали напълно. Беше красива.
— Мислиш ли, че можем да си позволим да те храним, принцесо? — Той се насили да прозвучи грубо. — Въобразяваш си, че ще хабим храна за някого, който не е от нас?
— Номерът не минава, Дух — опъна се Сарене. — Виждам истината в очите ти.
— Тогава повярвай на тази истина. Дори при минимални дажби Нови Елантрис има храна само за няколко седмици. Засели сме семена, но ще минат месеци, преди да получим реколта. През това време ще гладуваме. Всички — жени, мъже, деца. Ще гладуваме, ако някой отвън не ни снабди с припаси.
Тя се поколеба, след което се притисна към гърдите му.
— Проклет да си — изсъска. — Доми да те прокълне.
— Арелон има нужда от теб — прошепна той. — Ако си права и на трона седи симпатизант на Фьорден, Елантрис няма много време. Знаеш какво ще направят с нас деретските жреци, ако вземат властта. Нещата в страната са се объркали и ти си единствената, за която вярвам, че може да ги оправи.
Тя го погледна в очите.
— Ще се върна.
Няколко души в жълти униформи се втурнаха към тях и ги разделиха. Те изблъскаха Раоден и той падна по гръб на хлъзгавите павета, докато отвеждаха Сарене. Остана да лежи така, усещайки как слузта попива в дрехата на гърба му, и погледна към мъжа с кървавочервените доспехи. Гьорнът го изгледа за миг, след което се обърна и последва Сарене навън. Портите се затръшнаха.


47.

Портите се затръшнаха. Този път не затваряха Сарене в Елантрис, а извън него. Емоциите разкъсваха душата й като глутница гладни вълци, всяка напираща за вниманието й. Преди пет дена мислеше, че животът й е свършил. Мечтаеше, молеше и просеше от Доми да я излекува. Сега копнееше да се завърне към проклятието, стига да бъдеше заедно с Дух.
Но Доми вече бе решил. Дух бе прав: тя не можеше да живее в Елантрис, както и той не можеше да оцелее извън него. Световете и желанията на телата им бяха твърде различни. Някой я докосна по рамото. Малцина мъже бяха толкова високи, че да се наложи да вдигне поглед. Хратен.
— Джадет те спаси, принцесо — каза той с лек акцент.
Сарене бутна ръката му.
— Жрецо, не знам как го постигна, но съм напълно сигурна, че не дължа на твоя бог нищо.
— Баща ти не мисли така, принцесо — заяви Хратен с твърд глас.
— Жрецо, за човек, чиято религия твърди, че проповядва истина, разпространяваш изумително вулгарни лъжи.
Хратен се усмихна тънко.
— Лъжи ли? Защо не говориш с него? Може да се каже, че ти ни предаде Теод. Като покръстиш краля, покръстваш и държавата му.
— Невъзможно! — Сарене започна да се разколебава. Гьорните не бяха толкова глупави да говорят откровени лъжи.
— Принцесо, ти се бори с хитрина и мъдрост — Хратен пристъпи напред и протегна бронираната си ръка. — Но истинската мъдрост е да осъзнаеш, че борбата е безсмислена. Вече имам Теод, а скоро и Арелон ще е мой. Не бъди като птичето, което се опитва да изкопае дупка в пясъка, но всеки път приливът му я унищожава. Прегърни Шу-Дерет и нека усилията ти станат нещо повече от суета.
— По-скоро ще умра!
— Ти вече го направи — отбеляза гьорнът. — И аз те върнах. — Той направи нова крачка напред и Сарене отстъпи, вдигайки ръце пред гърдите си.
Разнесе се свистене на стомана и внезапно мечът на Еондел се опря във врата на Хратен. Сарене усети как я прегръщат огромни здрави ръце и чу радостния дрезгав глас.
— Благословен да е Доми! — извика Кайн и я вдигна от земята в прегръдката си.
— Благословен да е Джадет — поправи го Хратен, без да обръща внимание на острието, което се допираше в плътта му. — Доми я остави да гние.
— Замълчи, жрецо. — Еондел наклони меча си заплашително.
Хратен изсумтя. След това се задвижи толкова бързо, че дори Сарене не успя да го проследи. Той отстъпи назад и отмести глава от обсега на оръжието. В същото време изрита ръката на Еондел и изби меча. Завъртя се, развявайки аленото си наметало, и го хвана още във въздуха. Слънчевите лъчи се отразиха в стоманата. Гьорнът заби върха на острието в паветата така, както крал би държал скиптъра си, след което пъхна отчупената дръжка в застиналата ръка на Еондел. Пристъпи напред и подмина смаяния генерал.
— Времето се движи като планина, Сарене — прошепна той, заставайки толкова близо, че нагръдникът му почти се допираше до защитаващите я ръце на Кайн. — Върви толкова бавно, че повечето не го забелязват. Но ще смаже тези, които не се мръднат от пътя му. — Гьорнът се завъртя, разпервайки наметалото си срещу Еондел и Кайн, и се отдалечи.
Чичо й го изгледа с омраза. След това се обърна към Еондел.
— Хайде, генерале. Да заведем Сарене да си почине.
— Няма време за почивка, чичо — възпротиви се Сарене. — Веднага събери съюзниците ни. Трябва да се срещнем колкото се може по-скоро.
Кайн повдигна вежда.
— После ще има време за това, Ене. Сега не си в състояние…
— Имах чудесна ваканция, чичо — обяви тя, — но имаме спешна работа. Може би, когато свърша, ще намеря време да се върна в Елантрис. В момента трябва да мислим как да попречим на Телрий да предаде страната ни на вирна. Повикай Роял и Ейхан. Искам да се срещнем максимално бързо.
Чичо й я гледаше напълно смаяно.
— Е, изглежда й няма нищо — отбеляза Еондел и се усмихна.


Готвачите на баща й бяха научили едно: когато Сарене бе гладна, тя добре си похапваше.
— Действай по-бързо, братовчедке — закачи я Лукел, докато омиташе четвъртата чиния. — Още малко и щеше да усетиш вкуса на тази.
Сарене не му обърна внимание и махна на Кайн за следващия деликатес. Казваха, че ако човек гладува достатъчно, стомахът му се свива и после не може да погълне голямо количество храна. Авторът на тази теория щеше да се хване отчаяно за главата, ако я видеше как се тъпче. Насреща й седяха Лукел и Роял. Възрастният херцог бе пристигнал току-що и като я зърна, щеше да припадне от шок. Все пак бе успял да промълви благодарност към Доми и да седне безмълвно на стола срещу нея.
— Трябва да призная честно, че не съм виждал жена да изяжда толкова много — отбеляза херцог Роял. В очите му още се четеше изумление.
— Тя е теодска великанка — изтъкна Лукел. — Не е честно да я сравняваме с нормалните жени.
— Ако не бях толкова заета да се храня, щях да ви отговоря — изфъфли Сарене с пълна уста и размаха вилицата си срещу тях. Не осъзнаваше колко е гладна, докато не влезе в кухнята на Кайн, където ароматът на отминалите пиршества се носеше като мъгла. Чак сега оценяваше колко е полезно да имаш обиколил света готвач за чичо.
Кайн влезе с тиган с цвъртящи меса и зеленчуци в червен сос.
— Това е джиндоски райдомо май. Означава „месо с огнена кожа“. Имаш късмет, че разполагам с нужните продукти. Миналогодишната реколта от джиндоски чушки райдел беше много бедна… — Той млъкна, когато Сарене почна да пресипва храна в чинията си. — Не те интересува, нали? — Кайн въздъхна. — Можеше да го направя и с вода от мивката, щеше да ти е все едно.
— Разбирам те, чичо — каза Сарене. — Страдаш за изкуството си.
Кайн седна и погледна празните чинии на масата.
— Със сигурност си наследила семейния апетит.
— Тя е голямо момиче — вметна Лукел. — Трябва доста гориво, за да се поддържа това тяло.
Сарене го изгледа остро между хапките.
— Изобщо ли не се бави? — попита Кайн. — Скоро ще ми свършат припасите.
— Мисля, че това ми е достатъчно — оповести Сарене. — Господа, не разбирате какво е да си там. Не ми беше неприятно, но нямаше много храна.
— Учуден съм, че изобщо е имало някаква — каза Лукел. — Елантрисците обичат да ядат.
— Но всъщност не им е необходимо — изтъкна Кайн. — Така че могат да поддържат запаси.
Сарене продължи да се храни, без да поглежда чичо си и сина му. За момент обаче се замисли. Откъде знаеха толкова много неща за елантрисците?
— Каквито и да са били условията, принцесо, трябва да благодарим на Доми за избавлението ти — каза Роял.
— Не е толкова чудодейно, колкото ти се струва, Роял — отвърна Сарене. — Някой преброи ли колко дена в Елантрис изкара Хратен.
— Четири или пет — замисли се за момент Лукел.
— Обзалагам се, че са пет. Точно толкова трябваха и за мен — да бъда затворена и да се „излекувам“.
Роял кимна.
— Гьорнът има нещо общо. Говори ли вече с баща си?
Сарене усети как стомахът й се свива.
— Не, но ще се наложи… скоро.
На вратата се почука и след миг се появи лорд Еондел, водещ Шуден. Младият благородник бе излязъл на езда с Торена. Лицето на барона се изкриви в нехарактерно широка усмивка.
— Трябваше да знаем, че ще се върнете Сарене. Ако някой може да излезе от ада невредим, това сте вие.
— Не съм съвсем невредима — каза тя и прокара ръка по плешивото си теме.
— Ето, милейди. — Еондел й подаде руса перука. — Тази е най-добрата, която открих. Останалите са толкова твърди, сякаш са направени от конски косми.
Сарене огледа критично перуката. Нямаше да й стигне и до раменете. Все пак беше по-добра от плешивината. Според нея най-голямата загуба от изгнанието бе косата й. Щяха да са нужни години, за да израсте както трябва.
— Жалко, че никой не е събрал старата ми коса — промърмори тя и прибра перуката за по-нататък.
— Честно казано, не очаквахме, че ще се върнеш, братовчедке — каза Лукел и обра последните парченца месо от тигана. — Мисля, че беше още закачена за воала ти, когато го изгорихме.
— Изгорили сте го?
— Арелонски обичай, Ене — обясни Кайн. — Когато някой влезе в Елантрис, изгаряме вещите му.
— Всичките ли? — попита тихо Сарене.
— Опасявам се, че да — отвърна засрамено Кайн.
Сарене затвори очи и въздъхна.
— Няма значение. — След това ги огледа. — Къде е Ейхан?
— В двореца на Телрий — отговори Роял.
— Какво прави там? — намръщи се Сарене.
Кайн сви рамене.
— Решихме да пратим някого да установи контакт с новия крал. Ще се наложи да работим с него и искаме да видим доколко ще можем да си сътрудничим.
Сарене огледа съратниците си. Те очевидно се радваха да я видят, но долавяше нещо в израженията им. Поражение. Бяха работили толкова усърдно да не допуснат Телрий на трона, но се бяха провалили. Сарене не искаше да признае, че и тя изпитва подобни емоции. Беше й лошо. Не можеше да реши какво иска. Всичко бе толкова объркано. За щастие се водеше от чувството си за дълг. Дух беше прав: Арелон бе в сериозна опасност. Дори не искаше да мисли за нещата, които Хратен бе казал за баща й. Знаеше, че каквото и да стане, трябва да защити Арелон. Заради Елантрис.
— Говорите така, сякаш няма какво да сторим с претенциите на Телрий за трона — заяви тя в смълчаната стая.
— Какво можем да направим? — въздъхна Лукел. — Телрий взе короната и аристократите го подкрепят.
— Както и вирнът — напомни им Сарене. — Изпращането на Ейхан е добра идея, но се съмнявам, че Телрий ще е благоразположен към нас, както и към останалите в Арелон. Господа, Раоден трябваше да е крал, а аз съм негова съпруга. Чувствам се отговорна за хората. Те страдаха при Ядон. Ако Телрий предаде кралството на вирна, то ще се превърне в поредната фьорденска провинция.
— Какво намекваш, Сарене? — попита Шуден.
— Трябва да предприемем действия срещу Телрий, каквито и да е.
Мъжете се смълчаха. Накрая Роял отвори уста.
— Сарене, това е различно от нещата, които правехме преди. Противопоставяхме се на Ядон, но не искахме да го сваляме. Ако предприемем нещо директно срещу Телрий, ще станем предатели на краля.
— На краля да, но не и на народа. В Теод почитаме краля си, защото той ни защитава. Такова е официалното споразумение. Ядон не стори нищо, за да защити Арелон. Не създаде армия, която да удържи Фьорден, не изгради правна система, която да защитава поданиците му, и не стори нищо за духовното здраве на хората. Инстинктите ми казват, че Телрий ще е още по-зле.
Роял въздъхна.
— Не знам, Сарене. Ядон премахна елантрисците и взе властта, а сега ти предлагаш да сторим същото. Според теб колко още ще издържи тази страна, преди да се разпадне?
— А колко още ще издържи, ако Хратен дърпа конците? — попита настойчиво Сарене.
Лордовете се спогледаха.
— Нека да преспим с тази мисъл — поиска Шуден. — Това са трудни неща, в които не трябва да се навлиза без внимателна медитация.
— Съгласна съм — кимна Сарене. И тя искаше да си почине през нощта. За първи път от близо седмица щеше да спи на топло. Благородниците кимнаха и започнаха да се разотиват. Роял остана последен.
— Сарене, май няма нужда да продължаваме с годежа?
— И аз мисля така, милорд. Ако вземем трона, ще е чрез сила, а не с политическа манипулация.
Възрастният мъж кимна отривисто.
— И без това беше твърде хубаво, за да е истина, скъпа. Лека нощ.
— Лека нощ.
Сарене се усмихна топло, докато старият херцог си тръгваше. Три годежа без сватба. Лош рекорд. Тя въздъхна, проследи как Роял затваря вратата, и се обърна към Кайн, който разчистваше масата търпеливо.
— Чичо, Телрий е заел двореца, а всичките ми неща са изгорени. Внезапно оставам без подслон. Може ли да се възползвам от първоначалната ти покана и да се пренеса тук?
Кайн се засмя.
— Жена ми щеше много да се ядоса, ако не го сториш. Тя ти приготвя стая от един час.


Сарене седеше в новото си легло, облечена в една от нощниците на леля й. Беше притиснала колене към гърдите си и главата й бе сведена тъжно. Аше трепна за момент и лицето на краля изчезна, докато сеонът възвръщаше нормалната си форма. Замълча продължително, преди да промълви:
— Съжалявам, милейди.
Сарене кимна и потърка плешивата си глава в коленете. Хратен не лъжеше, дори не преувеличаваше. Баща й се бе врекъл в Шу-Дерет. Церемонията още не бе извършена, защото в Теод нямаше деретски жреци.
Но беше ясно, че щом Хратен приключи с Арелон, ще отиде в Теод и лично ще приеме официалната клетва на баща й. А тя щеше да постави Евънтео в дъното на деретската йерархия, където трябваше да се подчинява дори на най-простите жреци.
Никакви обяснения и възражения обаче не можеха да променят намеренията на баща й. Евънтео беше честен човек. Беше се заклел на Хратен, че ако Сарене се върне невредима, ще смени вярата си. Нямаше значение, че измамата на гьорна бе зад нейното проклятие и излекуване; кралят щеше да спази обещанието си.
Щом Евънтео поведеше, Теод щеше да го последва. Разбира се, щеше да мине време. Хората не бяха овце. Но когато артетите наводнят страната й, хората щяха да дадат ухо на това, което преди посрещаха с юмруци, защото щяха да знаят, че кралят им е дерет. Теод се бе променил завинаги.
И Евънтео го бе направил заради нея. Твърдеше, че така е най-добре за страната. Колкото и силен да бе флотът на Теод, нямаше да удържи силите на вирна, ако той започнеше тотална кампания. Евънтео твърдеше, че не иска да води безсмислена война.
Но това бе същият човек, който я бе възпитал, че трябва винаги да се бори, да защитава принципите си. Евънтео се кълнеше, че истината е незаглушима и няма безнадеждни битки, когато защитаваш правдата. Но очевидно любовта му бе по-силна от истината. Сарене бе поласкана, но също така й се гадеше. Теод щеше да падне заради нея. Да се превърне в поредната фьорденска провинция, а кралят да стане прост слуга на вирна.
Евънтео бе намекнал, че тя трябва да последва примера му, но в гласа му се промъкна гордост, когато му отказа. Сарене смяташе да защити Арелон и Елантрис. Щеше да се бори за спасението на религията, защото Арелон, бедният и смачкан Арелон бе последният бастион на Шу-Корат. Едно време в него живееха богове, а сега щеше да е последното убежище на самия Доми.


48.

Хратен стоеше в приемната на двореца с нарастващо раздразнение.
Около него вече си личаха следите от промяната на управлението. Беше забележително, че един човек притежава толкова много гоблени, килими и брокати. Залата бе отрупана с толкова плюш, че бе буквално принуден да разрита цяла планина от възглавници, за да си намери каменен ръб, на който да седне.
Стоеше до огнището и стискаше зъби, гледайки събраните аристократи. Както можеше да се очаква, Телрий изведнъж бе станал много зает. Всеки благородник, земевладелец и амбициозен търговец искаше да поднесе почитанията си на новия крал. В стаята чакаха десетки хора, повечето дошли без предварителна уговорка. Те трудно скриваха нетърпението си, но никой не беше достатъчно смел, за да го изрази гласно.
Неудобството им не беше важно. Нетърпимото бе, че Хратен бе принуден да чака с тази група. Предполагаемите аристократи бяха безполезна банда безделници. Той, от своя страна, бе подкрепен от кралството на вирн и империята на Джадет. Същата сила, която бе предоставила богатство на Телрий, за да вземе трона.
И въпреки това Хратен бе принуден да чака. Беше подлудяващо, неучтиво и невероятно. Но Хратен нямаше избор, освен да го изтърпи. Колкото и да бе подкрепян от вирна, не разполагаше с войници, с които да извие ръцете на Телрий.
Не можеше да се оплаче публично. Въпреки раздразнението политическият инстинкт не му позволяваше подобно нещо. Беше работил твърде усърдно, за да сложи симпатизант на трона. Само глупак щеше да остави гордостта му да провали такава възможност. Хратен щеше да изтърпи неуважението, за да постигне крайната си цел.
Един слуга, облечен в екстравагантна ливрея с цветовете на Телрий, се появи в помещението. Всички се оживиха, а неколцина се надигнаха, за да пригладят дрехите си.
— Гьорн Хратен — обяви служителят.
Благородниците се навъсиха, а Хратен стана и мина край тях, без да им обръща внимание. Беше крайно време.
Телрий го чакаше вътре. Хратен мина през вратата и огледа помещението с недоволство. Преди тук беше кабинетът на Ядон и по негово време стаята излъчваше делова ефективност. Всичко бе добре подредено и организирано. Мебелите бяха удобни, но не и претенциозни.
Телрий бе променил това. На всеки ъгъл стояха слуги, а до тях имаше колички с екзотични храни, купени от местните търговци. Телрий се бе разположил на голям куп възглавници и коприни, а на белязаното му лице грееше доволна усмивка.
Хратен въздъхна наум. С какви ли не хора трябваше да работи!
Ядон поне беше делови.
— А, Хратен — усмихна се Телрий. — Добре дошъл.
— Ваше величество. — Гьорнът побърза да прикрие отвращението си. — Надявах се да поговорим насаме.
Телрий въздъхна.
— Много добре. — Той махна с ръка и освободи слугите. Те излязоха и затвориха външните врати.
— Е — продължи Телрий, — защо си дошъл? Интересуват ли те тарифите за вашите търговци на арелонския пазар?
Хратен се намръщи.
— Имам по-важен въпрос, ваше величество. Както и вие. Идвам да прибера обещаното за сътрудничеството.
— Обещания ли, Хратен? — попита небрежно Телрий. — Не съм давал обещания.
Играта се почна.
— Трябваше да се присъедините към деретската религия — напомни Хратен. — Такава беше сделката.
— Не съм сключвал сделка, Хратен. Ти ми предложи средства и аз ги приех. Имаш благодарност за подкрепата, както казах и преди.
— Няма да си играя с теб, търговецо — заговори гьорнът, чудейки се колко пари ще поиска Телрий, за да си спомни за договорката им. — Аз не съм някой лакей. Ако не сториш това, което иска Джадет, ще намеря друг. Не забравяй какво се случи с предшественика ти.
Телрий изсумтя.
— Не си приписвай неща, за които нямаш заслуги, жрецо. Падането на Ядон бе причинено от теодската принцеса, доколкото помня. През това време ти беше в Елантрис. Виж, ако Фьорден иска дерет на арелонския трон, това би могло да се уреди. Но естествено, ще има цена.
Най-сетне. Хратен стисна зъби, имитирайки гняв, и изчака за миг. След това въздъхна.
— Много добре. Колко…
— Но ти не можеш да я платиш — прекъсна го Телрий.
Хратен застина.
— Моля?
— Да. Цената ми може да се плати от някого… с повече власт от теб. Доколкото знам, деретските жреци не могат да издигат други до своя ранг в църковната йерархия.
Хратен усети как се смразява, разгадавайки намеците на Телрий.
— Не може да говорите сериозно — прошепна той.
— Знам повече, отколкото предполагаш, Хратен. Мислиш ме за глупак, който не познава обичаите на Изтока? Кралете се кланят пред гьорните. Каква власт ще имам, ако се оставя да ме направиш поредния деретски роб? Не, така няма да стане. Нямам намерение да се кланям пред всеки ваш жрец. Ще се врека във вашата религия, но само ако ми бъде обещан проповеднически ранг, който да отговаря на светския ми. Не само крал Телрий, а и гьорн Телрий.
Хратен поклати глава с изумление. Този човек твърдеше с лекота, че познава обичаите на Изтока, а дори фьорденските деца бяха достатъчно запознати с доктрината, за да се присмеят на нелепото му предложение.
— Милорд Телрий — поде той стъписано. — Нямате идея…
— Хратен — прекъсна го Телрий, — казах, че ти няма какво да направиш за мен. Потърсих сделка с по-висшата инстанция.
— За какво говорите?
— Вирн. — Телрий се усмихна широко. — Изпратих му куриер преди няколко дена, с моето искане. Ти вече не си необходим, Хратен. Можеш да се оттеглиш.
Хратен остана зашеметен. Този човек бе пратил писмо лично до вирна… Телрий имаше искания към регента на Сътворението?
— Ти си много, много голям глупак — прошепна Хратен, осъзнал сериозността на проблема. Когато вирнът получеше съобщението…
— Махай се! — повтори Телрий и посочи вратата.
Хратен се подчини леко замаян.


49.

В началото Раоден избягваше библиотеката, защото му напомняше за нея.
После усети, че го тегли натам по същата причина.
Вместо да мисли за загубата, Раоден се фокусира върху връзката, която Сарене бе направила. Изучаваше аон след аон и забелязваше нови черти от релефа в схемите им. Аонът Ено, символ за вода, имаше вълнообразна линия, изобразяваща извивките на река Аредел. Аонът Дий, символът за дърво, включваше няколко кръга, които представляваха южните гори.
Аоните бяха карта на земята, всеки с леки различия на общата картина. Всички започваха с трите основни линии — крайбрежието, планините и точката за езерото Алоное. Повечето имаха и черта в дъното, изобразяваща река Каломо, която бележеше границата между Арелон и Дуладел.
Други от чертите обаче го объркваха напълно. Защо аон Мея, символът за разум, имаше Х някъде в средата на графство Еон? Защо аон Рий бе осеян с две дузини видимо случайни точки? Отговорите може би се криеха в книгите от библиотеката, но засега не намираше никакво обяснение.
Дор го удряше поне по два пъти на ден. Всяка битка изглеждаше като последна и всеки път се събуждаше все по-слаб. Сякаш енергията му имаше предел и се изчерпваше с всяко стълкновение. Въпросът вече не беше дали ще падне, а дали ще открие тайната, преди това да се случи.
Раоден гледаше картата с раздразнение. Бяха минали пет дена от излизането на Сарене и още не можеше да открие отговор. Имаше чувството, че е обречен цяла вечност да е невероятно близо до тайната на аондор, а никога да не я открие. Голямата карта вече висеше на стената до бюрото му и трепереше, когато я разгръщаше. Ръбовете бяха износени от времето, а мастилото избледняваше. Картата бе преживяла възхода и падението на Елантрис. Искаше му се да може да говори и да му прошепне тайните, които знаеше.
Той поклати глава и седна на стола на Сарене. Кракът му закачи една от купчините с книги. Раоден въздъхна, след което се облегна назад и започна да рисува, като търсеше утеха в аоните. Беше преминал към по-напреднала техника. Според книгите, аоните бяха по-мощни, когато се внимаваше не само за дължината и наклона, а и за дебелината на чертите. Щяха да си работят, ако чертите бяха еднакви, но ако нанесеше правилните пропорции, придобиваше повече контрол и сила.
Затова Раоден се упражняваше според инструкциите, използваше кутрето си за тънките линии и палеца за по-дебелите. Също така можеше да си служи с инструменти, като пръчка или перо. Пръстите бяха общоприети, но формата бе много по-важна от използваните инструменти. Все пак елантрисците си бяха служили с аондор, за да изобразят постоянни символи в камъни и метал, и дори ги бяха конструирали от най-различни материали, като дървесина и жици. Аоните бяха по-трудни за създаване така, но имаха един и същ ефект, без значение дали бяха нарисувани във въздуха, или гравирани в стомана.
Упражненията му бяха напразни. Нямаше значение колко точни са аоните му, след като не работеха. Понякога използваше ноктите си, за да рисува тънки като косъм линии, а друг път по три пръста, за да следва точно указанията в текста. Всичко бе напразно. Всичкото наизустяване, целият труд. Защо изобщо се мъчеше? В коридора зачаткаха стъпки. Новото технологично изобретение на Мареше бяха обувки с по-твърда подметка, подкована с пирони. Раоден погледна през прозрачния аон към вратата, през която влезе Галадон.
— Нейният сеон дойде отново, суле — съобщи дуладелецът.
— Още ли е тук?
Галадон поклати глава.
— Тръгна почти незабавно. Поръча да ти предам, че тя най-сетне е убедила лордовете да се разбунтуват срещу крал Телрий.
Сарене изпращаше сеона си с всекидневни доклади за действията й, което предизвикваше у него смесени чувства. От една страна, искаше да знае какво се случва навън, но от друга, мечтаеше за успокояващото невежество отпреди. Тогава трябваше да се тревожи само за Елантрис; сега се притесняваше за цяло кралство. Трябваше да преглътне този факт с болезненото съзнание, че няма какво да направи.
— Аше каза ли кога ще дойдат новите припаси?
— Тази вечер.
— Добре — кимна Раоден — А тя дали ще дойде?
— Уговорката е същата като преди — поклати глава Галадон.
Раоден кимна отново. Тъжното му изражение не се промени. Не знаеше какви средства използва Сарене, за да му праща припаси, но по някаква причина не им позволяваше да приберат сандъците, преди доставчиците да се махнат.
— Стига си скърбял, суле — изръмжа Галадон. — Не ти отива. Трябва ти солидна доза песимизъм, за да тъжиш с подобаващо достойнство.
Раоден не можа да се сдържи и се усмихна.
— Съжалявам. Просто имам чувството, че колкото и да упорствам срещу нашите проблеми, те ме удрят със същата сила.
— Още ли нямаш прогрес с аондор?
— Не — отговори Раоден. — Сравних старите и новите карти за промени в крайбрежието и планините, но нищо не откривам. Опитах да рисувам основните линии с леко променен наклон, но няма никаква полза. Те не се появяват, ако не са с точния наклон, както винаги. Дори езерото си е на същото място, непроменено. Не виждам какво може да е различно.
— Суле, може би основните линии не са се променили — каза Галадон. — Може би трябва да се добави нещо ново?
— Обмислих го, но какво? В Арелон няма нови реки или езера, да не говорим за планини. — Раоден завърши аона Ехе с недоволно движение на палеца. Погледна ядрото му, което представяше релефа на Арелон. Нищо не беше променено. Освен… При реод земята се бе разцепила. — Бездната! — извика той.
— Бездната ли? — попита скептично Галадон. — Суле, тя е причинена от реод, не е обратното.
— Ами ако не е така? — възкликна възбудено Раоден. — Ако земетресението се е случило точно преди реод? То предизвиква разцепване на юг и изведнъж всички аони стават невалидни. Имат нужда от допълнителна линия, за да работят. Аондор и съответно Елантрис биха рухнали незабавно.
Раоден се съсредоточи в аона, който висеше пред него. Прокара колебливо пръст през светещия символ, приблизително на мястото на Бездната. Нищо не се случи. Не се появи никаква линия. Аонът примигна и изчезна.
— Е, това беше, суле — каза Галадон.
— Не. — Раоден започна отново. Пръстите му се движеха и чертаеха. При това със скорост, на която не знаеше, че е способен, пресъздаде аона за секунди. Накрая ръката му увисна в дъното, под трите основни черти. Почти можеше да усети…
Прониза аона и сряза въздуха с пръст. Появи се малка светеща линия.
След това го удари. Дор връхлетя с гръмотевичен пристъп и този път не се блъсна в стена. Заля Раоден като река. Принцът се сепна, потъвайки в енергията за момент. Тя се мяташе като звяр, който е бил държан натясно продължително време. Беше почти… радостна. След това изчезна и Раоден залитна, падайки на колене.
— Суле? — повика го загрижено Галадон.
Раоден поклати глава, защото не можеше да обясни. Палецът още го болеше, все още си беше елантрисец, но дор бе освободена. Беше… поправил нещо. Дор нямаше да го атакува повече.
В този момент чу звук, сякаш от горящ огън. Аонът, който бе начертал пред себе си, светеше ярко. Раоден изпищя и махна на Галадон да залегне, защото символът се огъваше около себе си. Чертите му се усукаха във въздуха, докато не оформиха диск. В центъра му се появи малка червена светлинка, която почна да се разширява, а звукът от горенето премина в трясък. Аонът се превърна в огнен вихър. Раоден усещаше жегата, докато залиташе назад.
Аонът избухна, изстреля хоризонтална колона от пламък точно над главата на Галадон. Тя се блъсна в рафта с книги и го изпепели с масивна експлозия. Във въздуха се разлетяха томове и горящи страници и започнаха да падат по другите етажерки.
Огнената колона изчезна, а с нея и топлината, и Раоден усети, че кожата му е хладна в контраст. Няколко запалени късчета хартия се валяха по земята. От рафта бяха останали само димящи остатъци.
— Какво стана? — извика Галадон.
— Мисля, че унищожих биологичната секция — отвърна изумено Раоден.


— Суле, препоръчвам ти другия път да не проверяваш теориите си с аона Ехе. Коло? — Галадон остави купчината овъглени книги. През последния час двамата разчистваха библиотеката, за да се уверят, че пламъците са потушени.
— Съгласен съм — започна да се оправдава Раоден. — Просто с него се упражнявах в момента. Нямаше да е толкова драматично, ако не бях добавил всичките модификатори.
Галадон погледна към библиотеката. На мястото на изпепеления рафт имаше черен белег, няколко овъглени книги продължаваха да се валят по пода.
— Да пробваме ли с нещо друго? — попита Раоден.
Галадон изсумтя.
— Стига да не е намесен огън.
Принцът кимна и започна да рисува Аше. Свърши двойната правоъгълна форма и добави линия за Бездната. След това отстъпи назад, чакайки с нетърпение.
Аонът започна да сияе. Светлината се разпространи от крайбрежната ивица и продължи през останалите части, като пламък през масло. Линиите станаха първо червени, а после яркобели, подобно на разтопен метал.
Цветът се стабилизира и обсипа мястото с мека светлина.
— Суле, работи — прошепна Галадон. — Долокен, ти наистина успя!
Раоден кимна развълнувано. Приближи се колебливо до аона и го докосна. Не усещаше топлина, точно както твърдяха книгите. Но нещо не беше наред.
— Не е достатъчно ярък — установи той.
— Откъде си сигурен? — попита Галадон. — За първи път виждаш някой аон да проработи.
Раоден поклати глава.
— Чел съм достатъчно. Аон Аше с тези размери би трябвало да е достатъчно силен, за да освети цялата библиотека, а този е като фенер.
Той посегна и чукна аона в центъра. Сиянието намаля и линиите започнаха да изчезват постепенно, сякаш някакъв невидим пръст ги триеше. Раоден нарисува нов символ, като този път включи всички модификатори за мощ, които знаеше. Когато аонът се стабилизира, той бе малко по-ярък от предишния, но пак не беше достатъчно мощен.
— Нещо все още не е наред — заключи Раоден. — Този трябваше да е толкова ярък, че да не можем да гледаме към него.
— Мислиш ли, че линията на Бездната е грешна? — попита Галадон.
— Не. Тя очевидно бе основна част от проблема. Сега аондор работи, но мощта й е намалена. Явно има още нещо, може би друга линия, която трябва да добавим.
Галадон погледна ръцете си. Дори през тъмната кожа бе лесно да се забележат черните елантриски петна.
— Суле, пробвай с лекуващ символ.
Раоден кимна и начерта аона Йен във въздуха. Добави модификация, указваща тялото на Галадон като цел, и трите черти за усилване на мощта. Завърши с дребната линия на Бездната. Аонът примигна за кратко и изчезна.
— Усети ли нещо? — попита Раоден.
Дуладелецът поклати глава. След това повдигна ръката си, за да огледа едно охлузване на лакътя, което бе получил предишния ден при подхлъзване на нивата. Нищо не бе се променило.
— Суле, болката си стои — разочарова се Галадон. — И сърцето ми не бие.
— Този аон не се държеше нормално — изтъкна Раоден. — Изчезна като предишните, от времето, когато не знаехме за линията на Бездната. Дор не можа да намери цел за енергията си.
— Тогава за какво ни е, суле. — В гласа на Галадон се долавяше горчилка и раздразнение. — Пак ще изгнием в този град.
Раоден го потупа успокоително по рамото.
— Не е безполезно, Галадон. Разполагаме с мощта на елантрисците. Не всичко работи, но може би не сме експериментирали достатъчно. Помисли си! Това е силата, която даваше красота на Елантрис и хранеше цял Арелон. Не губи надежда, когато сме толкова близо.
Галадон го погледна и се усмихна тъжно.
— Никой не може да се предаде, когато си наоколо, суле. Ти упорито отказваш да оставиш хората да се отчаят.


Започнаха да опитват с други аони и стана очевидно, че нещо блокира дор. Успяха да накарат няколко листа да се издигнат във въздуха, но не и цяла книга.
Направиха една от стените синя и после й върнаха обратно цвета, а Раоден успя да превърне куп въглени в няколко зърна царевица. Резултатите бяха окуражаващи, но много аони не работеха изцяло.
Всеки символ, който бе насочен към тях, проблясваше и изгасваше без ефект. Дрехите им търпяха промяна, но не и плътта. Раоден дори отчупи парче нокът и опита да го накара да се издигне във въздуха, но се провали напълно. Всичко клонеше към теорията, която бе изказал по-рано.
— Галадон, телата ни са замръзнали насред промяната — каза той, гледайки как един лист хартия се носи край него и после избухва в пламъци. Явно свързването на аоните работеше. — Шаод не е приключил с нас. Това, което не позволява на аоните да достигнат пълната си мощ, ни спира да се превърнем в истински елантрисци. Очевидно, докато трансформацията не завърши, аоните няма да имат ефект върху нас.
— Все пак не мога да си обясня първата експлозия, суле — каза Галадон, докато упражняваше Аше. Той знаеше само няколко аона и му беше трудно да ги рисува прецизно с дебелите си пръсти. Докато говореше, направи лека грешка и символът изчезна. Дуладелецът се намръщи и доразви въпроса си. — Беше твърде мощна. Защо нищо останало не действа така?
— Не съм сигурен — отвърна Раоден. Преди малко бе пробвал с известно колебание да нарисува Ехе със същите модификатори, създавайки сложната руна, която предизвика огнената колона. Вместо нея обаче, аонът бе произвел пламък колкото да затопли чаша чай. Подозираше, че първата експлозия е свързана с изтичането на дор… проява на дълго жадуваното освобождаване. — Може би е имало някакво натрупване на дор — предположи той. — Като газ, затворен в пещера. Първият аон, който нарисувах, е източил този резерв.
Галадон сви рамене. Имаше твърде много неща, които не разбираха. Раоден спря за миг и погледна една от книгите. Беше му хрумнала идея.
Отиде при рафта за аондор и взе един том, който бе пълен с диаграми на аони. Галадон го последва с кисело изражение и надникна над рамото му към избраната страница. Аонът беше изключително сложен. Раоден направи няколко стъпки встрани, докато го завърши, защото модификациите и добавките се разпростираха далеч извън основата. Ръката му се схвана, а конструкцията увисна като стена от светещи линии. Тя започна да свети, след което се разкриви и се уви около Раоден.
Галадон извика, изненадан от яркия блясък.
След секунди светлината изчезна. Раоден позна по смаяното изражение на приятеля си, че е успял.
— Суле… ти го направи! Излекува се!
— Уви, не съм — поклати глава Раоден. — Това е само илюзия. Виж. — Той протегна ръцете си, по които все още имаше черни петна. Но лицето му беше различно. Пристъпи напред и се огледа в полираната повърхност на една полица.
Отражението му показваше непознати черти. Наистина нямаше петна, но нямаше и нищо общо с истинското му лице отпреди шаод.
— Илюзия ли? — не разбра Галадон.
Раоден кимна.
— Започва с аона Шао, но има толкова много добавки, че основата е почти без значение.
— Но нали не трябва да ти въздейства? Нали определихме, че аоните не действат на елантрисци?
— Така е — каза Раоден и се завъртя. — Насочен е към ризата ми. Илюзията е като дреха, само покрива кожата ми, без да променя нищо.
— Тогава за какво ни е?
Раоден се усмихна.
— Това ще ни помогне да се измъкнем от Елантрис, приятелю.


50.

— Защо се забави толкова?
— Не можах да открия Дух, милейди — обясни Аше, влитайки през прозореца на каретата й. — Оставих съобщението на господин Галадон. След това отидох да нагледам крал Телрий.
Сарене потупа бузата си раздразнено.
— И какво прави той?
— Галадон или кралят, милейди?
— Кралят.
— Негово величество е зает да се излежава в двореца си, докато аристократите чакат отвън — съобщи сеонът с неодобрителен тон. — Мисля, че най-сериозното му оплакване е, че в двореца не са останали достатъчно млади жени.
— Сменихме един идиот с друг — поклати глава Сарене. — Този как е успял да натрупа такова богатство, че да стане херцог?
— Не е, милейди — осведоми я Аше. — Брат му е свършил повечето работа. Телрий е наследил парите след смъртта му.
Сарене въздъхна и се облегна назад, защото каретата хлътна в дупка.
— Хратен там ли е?
— Ходи често, милейди. Май посещава краля всеки ден.
— Какво чакат? — попита раздразнено Сарене. — Защо Телрий просто не се покръства?
— Никой не знае, милейди.
Сарене се намръщи. Продължаващата игра я объркваше. Знаеше се, че Телрий посещава деретските литургии, нямаше нужда да се прави на консервативен корат.
— Още ли няма новини за предполагаемата прокламация на гьорна? — попита тя с трепет.
— Не, милейди — долетя благословеният отговор. Според слуховете Хратен готвеше декрет за задължителното покръстване на всеки в Арелон, иначе го заплашваше затвор. Търговците се опитваха да запазят спокойствие и бяха отворили пролетния пазар, но целият град трепереше от нервно напрежение.
Сарене си представяше ясно бъдещето. Скоро вирнът щеше да прати армия от жреци в Арелон, последвани от монасите воини. Телрий щеше да е симпатизант, после вярващ, а накрая просто пионка. След няколко години Арелон нямаше да е деретска държава, а част от самия Фьорден.
Щом декретът на Хратен бъдеше приет, той щеше да арестува Сарене и сподвижниците й, без да губи време. Щеше да ги хвърли в затвора и най-вероятно да ги екзекутира не след дълго. Тогава вече никой нямаше да се опълчи на Фьорден. Целият цивилизован свят щеше да коленичи пред вирна и да изпълни мечтата му за старата империя.
И въпреки това нейните съюзници само обсъждаха и спореха. Никой не вярваше, че Телрий наистина ще подпише документ за покръстване. Подобни вандалщини не се случваха в техния свят. Арелон беше миролюбиво кралство. Дори така наречените бунтове преди десет години не бяха толкова жестоки, ако човек не беше елантрисец. Приятелите й искаха да действат внимателно. Предпазливостта им беше разбираема и дори похвална, но моментът не бе подходящ. Радваше се, че днес може да потренира фехтовка. Имаше нужда да освободи агресията си.
Каретата спря пред имението на Роял сякаш в отговор на мислите й. След като Телрий се бе нанесъл в двореца, жените бяха преместили тренировките си в градините на стария херцог. Времето беше топло, духаше лек ветрец, пролетта бе решила да се задържи, а Роял ги приемаше радушно.
Сарене бе изненадана, че жените настояха да продължат с тренировките. Дамите бяха показали упорство. Срещаха се през ден от цял месец. Явно не само Сарене имаше нужда да освободи раздразнението си с меч.
Тя слезе от каретата облечена с обичайния си гащеризон и с новата перука. Докато заобикаляше къщата, чу дрънченето на мечовете отзад. Сенчестият павилион с дървен под бе чудесен за провеждане на тренировки. Повечето жени вече бяха дошли и поздравиха Сарене с усмивки и реверанси. Още не можеха да повярват, че се е завърнала от Елантрис. Сега я гледаха с още повече страхопочитание отпреди. Тя кимна учтиво и дружелюбно. Харесваше тези жени, макар че никога нямаше да бъде една от тях.
Като ги видя, си припомни странното чувство на загуба, което бе изпитала при излизането си от Елантрис. Не беше само заради Дух. Там бе единственото място, където се чувстваше безусловно приета. Не бе принцеса, а нещо повече — член на общност, където всеки индивид бе важен. Изпитваше топлота към тези окаяни, кльощави елантрисци, желание да я приемат в живота си и да й дадат част от себе си.
Там, в центъра на най-прокълнатия град в света, Дух бе изградил общество, което изразяваше коратските учения. Църквата проповядваше, че единението е благословено; беше истинска ирония, че единствените хора, които практикуваха тези идеали, бяха прокълнатите. Сарене поклати глава и започна да разгрява със замахвания. През целия си съзнателен живот бе търсила приемане и любов. Когато най-сетне бе намерила и двете, ги бе изоставила.
Не беше сигурна колко време се е упражнявала. Изпълняваше формите лесно, щом приключи с разгряването. Мислите й се въртяха около Елантрис, Доми, чувствата й и неразгадаемите иронии на живота. Изпоти се здраво, преди да осъзнае, че останалите жени са спрели тренировката. Сарене се огледа изненадано. Всички се бяха скупчили в единия край на павилиона и си говореха, гледайки нещо, което тя не виждаше. Тя се приближи любопитно, докато височината не й позволи да види обекта на вниманието им. Мъж.
Беше облечен в скъпи дрехи от синя и зелена коприна и носеше шапка с перо. Имаше светлокафява кожа на дуладелски аристократ — не толкова тъмна, като на Шуден, но по-мургава от на Сарене. Кръглото лице с щастливи черти излъчваше безгрижие. Имаше вид на конте. Истински дуладелец. Тъмнокожият слуга до него беше едър и як, като повечето представители на простолюдието. Не беше виждала нито един от двамата преди.
— Какво става тук? — попита Сарене.
— Името му е Калу, милейди — обясни Аше, долитайки до нея. — Пристигна преди малко. Явно е един от малкото републиканци, които са избегнали миналогодишните кланета. Крил се е в Южен Арелон доскоро, но чул, че крал Ядон предлага за продан титлата на барон Едан.
Сарене се намръщи, нещо в човека я притесняваше. Жените избухнаха внезапно в смях при един от коментарите му, кикотеха се така свободно, сякаш той беше отколешен член на двора. Когато се успокоиха, дуладелецът я забеляза.
— Охо! — Калу се поклони тържествено. — Това трябва да е принцеса Сарене. Казват, че сте най-прекрасната жена в цял Опелон.
— Не трябва да вярвате на всичко, което разправят хората, милорд — отвърна спокойно Сарене.
— Така е — съгласи се той и я погледна в очите. — Само на истината.
Сарене усети, че се изчервява, въпреки че не искаше. Не харесваше мъже, които я смущаваха.
— Боя се, че ни изненадахте, милорд. — Тя го изгледа с присвити очи. — Ние се упражняваме доста усърдно и не можем да ви посрещнем като истински дами.
— Извинявам се за внезапната си поява, ваше височество — поклони се учтиво Калу. Въпреки любезните думи явно не се притесняваше, че се е натрапил на частната сбирка. — Щом пристигнах в този величествен град, реших да изкажа почитанията си в двореца, но ми обясниха, че трябва да чакам цяла седмица, за да получа аудиенция при краля. Записах се в списъка и после кочияшът ми ме разходи наоколо. Чувал съм за прочутия херцог Роял и реших да го посетя. Колко се изненадах, когато открих толкова много хубавици в неговата градина!
Сарене изсумтя, готова да каже нещо рязко, но коментарът й бе прекъснат от появата на херцог Роял.
Явно старецът най-сетне бе разбрал, че имението му е нападнато от наглия дуладелец. Калу направи още един от глупавите си поклони и размаха широкополата си шапка. След това започна да хвали херцога и да изтъква каква чест е да се запознае с толкова уважавана личност.
— Не ми харесва — каза тихо Сарене на Аше.
— Разбираемо, милейди. Никога не сте се разбирали с дуладелските аристократи.
— Не е само това — настоя тя. — В него има нещо фалшиво. Няма акцент.
— Повечето републиканци говорят свободно аонски, особено ако живеят край границата. Срещал съм неколцина дуладелци, които нямат никакъв акцент.
Сарене се намръщи. Докато гледаше представлението на мъжа, осъзна какво я дразни.
Калу беше твърде стереотипен. Точно както описваха дуладелските аристократи — глуповато високомерни, кичозно облечени, с превзети маниери и абсолютно повърхностни. Този Калу беше клише, нещо, което не съществува реално. Истинско олицетворение на идеализиран дуладелски благородник.
Калу свърши с представянето си и започна да разказва драматично как е пристигнал. Роял го изслуша с усмивка. Херцогът беше търгувал с доста дуладелци и знаеше, че най-добрият начин да се оправиш с тях е да се усмихваш и да кимаш често. Една от жените подаде чаша на Калу. Той се усмихна и пресуши виното на един дъх, без да прекъсва тирадата си, като не спираше и да жестикулира. Дуладелците не говореха само с уста, а използваха целите си тела, когато разказваха нещо. Коприните и перата се мятаха, докато обясняваше колко е изненадан от смъртта на крал Ядон и възцаряването на новия владетел.
— Може би милорд ще се присъедини към нас — прекъсна го Сарене, което беше единственият начин да се включиш в дуладелски разговор.
Калу примигна изненадано.
— Да се включа ли? — попита той колебливо. Сарене усети как маската му се плъзва за миг, докато се ориентира. Беше все по-сигурна, че този човек не е такъв, за какъвто се представя. За щастие тъкмо й бе хрумнал начин да го провери.
— Разбира се, милорд — каза тя. — Дуладелските граждани са едни от най-известните фехтовачи на света. Даже са по-добри от джадорците. Сигурна съм, че дамите ще бъдат заинтригувани да видят един истински майстор.
— Благодарен съм за великодушното предложение, ваше височество — започна да шикалкави Калу, — но не съм подходящо облечен…
— Да направим един бърз двубой, милорд — настоя Сарене и извади двата си най-хубави сира. Тези без предпазители и добре наточени. Тя размаха единия майсторски във въздуха и се усмихна на дуладелеца.
— Добре — съгласи се внезапно мъжът и хвърли настрани шапката си. — Един бърз двубой, тогава.
Сарене се опита да прецени дали блъфира. Нямаше намерение да се бие наистина с него; иначе нямаше да избере опасните остриета. Замисли се за момент, после сви рамене и му подхвърли едното оръжие. Ако блъфираше, щеше да го разкрие по много срамен и болезнен начин.
— Добре — кимна тя и нападна.
Калу отстъпи назад и се завъртя покрай стъписания херцог, докато парираше ударите й. Жените изпискаха стреснато, когато Сарене мина през тях, размахвайки меча си срещу наглия дуладелец. Скоро излязоха на светло, зарязвайки дървения подиум и минавайки на меката трева.
Жените бяха шокирани от непривичната битка, но не изпускаха нито удар. Сарене виждаше как я следват, докато с Калу се въртяха из равния двор в средата на градините.
Дуладелецът бе изненадващо добър, но не беше майстор. През повечето време само отбиваше атаките й, очевидно бе способен само да се защитава. Ако наистина бе аристократ, сигурно бе от най-слабите фехтовачи.
Сарене познаваше няколко негови съграждани, които бяха по-слаби от нея, но обикновено трима от четирима дуладелци я биеха.
Калу заряза престорената си апатия и се концентрира единствено върху усилията да се предпази Сарене да не го посече. Движеха се из целия двор и мъжът отстъпваше при всеки сблъсък. Изненада се, когато от тревата стъпи на тухла, бяха стигнали до фонтана в центъра на градините.
Сарене нападна още по-устремно. Изтика го, докато бедрото му не опря в самия шадраван. Вече нямаше къде да отстъпва, поне така си мислеше тя. Остана изненадана, когато дуладелецът скочи във водата. Той вдигна облак от пръски с крак и отскочи към дясната й страна.
Сирът на Сарене порна водата, докато противникът й минаваше покрай нея.
Тя усети как острието й пронизва нещо меко и благородникът издаде тих, почти недоловим писък. Сарене се завъртя да удари отново, но видя, че Калу е паднал на колене и е забил острието си в меката земя. Той й подаде яркожълто цвете.
— Ах, милейди — заговори мъжът с драматичен глас. — Открихте моята слабост. Не мога да се изправя в битка срещу красива жена. Сърцето ми се разтапя, коленете се разтреперват, а мечът отказва да удари. — Той се поклони и протегна цветето. Останалите жени въздъхнаха замечтано в един глас.
Сарене отпусна оръжието си. Откъде беше изровил цвете? Тя въздъхна и прие подаръка. И двамата знаеха, че извинението му е хитър номер да избегне засрамването, но Сарене уважаваше съобразителността. Беше успял да не стане за посмешище и едновременно с това бе впечатлил жените с романтичната си проява.
Сарене го огледа внимателно за рана. Беше сигурна, че острието й бе порязало лицето му, докато изскачаше от фонтана, но не се виждаше дори драскотина. Тя погледна колебливо върха на сира.
По него нямаше кръв. Явно все пак бе пропуснала.
Жените започнаха да ръкопляскат и поведоха контето обратно към павилиона. Калу погледна назад и се усмихна. Не беше глуповатата, превзета усмивка отпреди, а тънка и мъдра. Усмивка, която по някаква причина й се струваше изключително позната. Той се поклони театрално отново и позволи да бъде отведен.


51.

Шатрите на пазара бяха като разноцветен поток в центъра на града.
Хратен вървеше между сергиите и гледаше недоволно непродадените стоки и празните улици. Много търговци бяха от Изтока и бяха изхарчили големи суми, за да докарат стоките си на пролетния пазар. Ако не успееха да ги продадат, щяха да понесат тежки загуби, от които можеше и да не се възстановят.
Повечето търговци носеха тъмни фьорденски цветове и свеждаха глави с почит, когато минеше край тях. Хратен пътуваше от толкова време — първо в Дуладел, а после в Арелон, че почти бе забравил какво е да бъде посрещнат с необходимото уважение. Въпреки това виждаше нещо в очите им, докато свеждаха глави. Някаква нервност. Бяха планирали този пазар от месеци, а стоките и разрешителните бяха платени много преди смъртта на крал Ядон. Въпреки злополучните събития по-късно, нямаха избор и трябваше да опитат да продадат каквото могат.
Наметалото на Хратен се вееше, докато обикаляше пазара, а доспехите му потракваха привично. Излъчваше увереност, каквато не чувстваше, стараеше се да даде на търговците известно чувство на сигурност. Нещата никак не бяха добре, никак. Спешният му разговор чрез сеона бе закъснял. Вирнът вече бе получил съобщението на Телрий. За щастие бе изразил само умерен гняв от тази наглост.
Хратен нямаше много време. Вирнът бе заявил, че няма търпение да се занимава с глупаци, нито пък някога щеше да издигне чужденец до титлата гьорн. Въпреки това периодичните срещи на Хратен и Телрий не водеха до нищо. Кралят се стараеше да се държи по-разумно от деня, в който го бе изхвърлил, но продължаваше да отказва всякаква парична компенсация. Нежеланието му да се покръсти изпращаше смесени сигнали към Арелон. Празният пазар бе знак за объркването на аристокрацията. Хората вече не бяха сигурни дали е по-добре да са деретски симпатизанти, или да си останат корати, и си стояха по домовете. Почти нямаше балове и празненства, благородниците не ходеха на пазар, а изчакваха да видят какво ще стори кралят.
Всичко зависеше от решението на Телрий. Хратен си казваше, че той ще отстъпи. Все още разполагаше с цял месец. Имаше време да убеждава, да примамва, да заплашва. Телрий щеше да разбере колко глупаво е искането му и да се покръсти.
Въпреки това Хратен имаше чувството, че стои пред бездна. Играеше опасна игра. Арелонската аристокрация все още не бе наистина негова. Повечето бяха по-загрижени за външността, отколкото за същината. Ако предадеше Арелон на вирна, в най-добрия случай щеше да му поднесе тълпа колебливи вярващи. Надяваше се да е достатъчно. Хратен спря, защото долови движение край една шатра. Тя беше синя на цвят, с екстравагантни бродерии и разтворени като криле павилиони отстрани. Вятърът носеше миризма на подправки и дим — беше на търговец на тамян.
Хратен се намръщи. Беше сигурен, че е видял ясно различимата червена роба на деретски жрец да се мушва вътре. В момента артетите трябваше да са отдадени на медитацията не да пазаруват. Реши да открие кой не се е подчинил на заповедите му и пресече улицата, за да влезе в шатрата.
Вътре беше тъмно, защото дебелият плат спираше слънчевата светлина. От едната страна гореше фенер, но шатрата бе препълнена с кутии, бъчви и бали, така че виждаше само сенки. Хратен спря за миг, за да се приспособят очите му. Сякаш нямаше никого, дори търговец. Пристъпи напред облъхнат от миризмата, която бе едновременно тежка и опияняваща.
Във въздуха се носеше ухание на сапун, масло и благовония, и това объркваше съзнанието му. В дъното на помещението, до единствения фенер имаше сандък с пепел, остатък от изгорелия тамян. Хратен свали бронираната ръкавица и разтърка пепелта между пръстите си.
— Тази пепел е като остатъка от могъществото ти, нали, Хратен? — разнесе се глас.
Той се завъртя стреснато. Зад него в сенките стоеше фигура в познатите деретски одежди.
— Какво правиш тук? — сопна се Хратен, разпознал Дилаф, и изтупа пепелта, за да сложи ръкавицата си.
Дилаф не отговори. Само седеше в тъмното и го гледаше втренчено.
— Дилаф? — повтори Хратен. — Зададох ти въпрос.
— Ти се провали тук, Хратен — прошепна Дилаф. — Глупакът Телрий те разиграва. Теб, гьорн на Шу-Дерет. Хората не могат да отправят искания към империята Фьорден, Хратен. Не бива.
Гьорнът усети как почервенява.
— Какво разбираш ти? — извика той. — Остави ме на мира, артет.
Дилаф не помръдна.
— Беше близо. Признавам ти го. Но глупостта ти провали победата.
— Ба! — ревна Хратен и избута дребния мъж, за да се отправи към изхода. — Моята битка не е свършила. Все още имам време.
— Дали? — попита Дилаф. Хратен видя с периферното си зрение как артетът взема стиска пепел и я разтърква с пръсти. — Всичко ти се изплъзна, нали? Моята победа е по-сладка пред лицето на твоя провал.
Хратен спря и се засмя.
— Победа? Каква победа си постигнал? Каква?…
Дилаф се усмихна. Лицето му бе прикрито в сенките, но личеше, че се усмихва. Изражението му, в което се смесваха страст, амбиция и фанатизъм, което Хратен бе забелязал още в първия ден, бе толкова стряскащо, че въпросът замръзна на устните му. В трепкащата светлина артетът не изглеждаше като човек, а като свракис, изпратен да го измъчва.
— Дилаф? — попита Хратен с твърде тих глас, за да бъде чут. — Каква победа?


52.

— Ау! — изохка Раоден, докато Галадон забиваше иглата в бузата му.
— Стига си хленчил — нареди дуладелецът и издърпа конеца.
— Карата е много по-добра от теб — изтъкна Раоден. Седеше пред огледалото в отредените им покои в имението на Роял. Беше наклонил глава на една страна и гледаше как Галадон зашива раната му.
— Ами тогава чакай да се върнем в Елантрис — отвърна сърдито дуладелецът и заби иглата отново.
— Не — въздъхна Раоден. — Вече чаках твърде много. Усещам, че се отваря всеки път, като се усмихна. Защо не можа да ме одраска по ръката?
— Защото сме елантрисци, суле — обясни Галадон. — Ако има шанс за нещо лошо, то непременно ще ни се случи. Имаш късмет, че се отърва само с толкова. Всъщност имаш късмет, че изобщо успя да се дуелираш с тяло като нашите.
— Не беше лесно — призна Раоден, стараейки се да не мърда, докато приятелят му се трудеше. — Затова трябваше да приключа толкова набързо.
— Е, биеш се по-добре, отколкото очаквах.
— Накарах Еондел да ме научи. Едно време, когато опитвах да докажа, че законите на баща ми са глупави. Графът избра фехтовката, защото реши, че ще е по-полезна за един политик. Не съм си представял, че ще ми дотрябва, за да се защитавам от жена си, която искаше да ме насече на парчета.
Галадон изсумтя развеселено и го прободе отново, при което принцът стисна зъби заради болката. Вратите бяха залостени, а пердетата спуснати, защото Раоден трябваше да свали илюзията, за да позволи на приятеля си да зашие раната. Херцогът бе така добър да им предложи гостоприемството си. Роял беше единственият от старите му приятели, който бе по-скоро заинтригуван, отколкото раздразнен от образа на Калу.
— Готово, суле — обяви Галадон, завършвайки последния шев.
Раоден кимна и се погледна в огледалото. Почти бе започнал да мисли, че красивото дуладелско лице му принадлежи. Това беше опасно. Трябваше да запомни, че все още е елантрисец с всичките си слабости и болки, въпреки безгрижния образ, който бе създал.
Галадон все още носеше маска. Аонските илюзии си стояха, стига да не ги закачаше. Нямаше значение дали аоните са нарисувани във въздуха, или на земята, те можеха да бъдат премахнати само от друг елантрисец. Според книгите дори символите, нарисувани в пръст, щяха да продължат да действат, даже в случай че бъдат изтрити от времето или природата. Илюзиите бяха прикрепени към бельото им, за да може да сменят дрехите често, без да се налага да рисуват аоните наново. Галадон изглеждаше като широколик незапомнящ се дуладелец. Бяха открили образа му в края на една книга. С лицето на Раоден бе много по-трудно.
— Как е образът? — попита Раоден и извади книгата за аондор, за да възстанови илюзията. — Убедителен ли съм?
Галадон сви рамене и седна на леглото му.
— Аз не би повярвал, че си дуладелец, но хората явно се хващат. Но май нямаш по-добър избор. Коло?
Раоден кимна и продължи да рисува. Арелонската аристокрация бе твърде позната, а Сарене щеше да го разобличи, ако се представяше за теодец. Така оставаше само Дуладел, ако искаше да говори аонски. След като се провали в опитите да имитира акцента на Галадон, стана ясно, че не може да мине за човек от простолюдието. Дори произношението на проста дума като „коло“ караше приятеля му да избухва в смях. За щастие имаше голям брой неизвестни граждани, кметове на малки селища или членове на незначителни съвети, които говореха перфектен аонски. Раоден бе срещал множество такива и за да състави подобен сборен образ, му трябваха само превзетост и безгрижно държане.
С дрехите беше малко по-трудно. Наложи се Раоден да създаде друга илюзия и да ги купи от пазара. Но след официалното им пристигане бе успял да се сдобие с по-добро облекло. Мислеше, че играе прилично образа, но не всички бяха убедени.
— Боя се, че Сарене ме подозира — каза Раоден, докато завършеният аон се увиваше около лицето му.
— Тя по принцип е малко по-скептична от другите.
— Вярно. — Възнамеряваше да й се разкрие възможно най-бързо, но тя упорито устояваше на всичките му опити да останат насаме. Дори бе върнала писмото му неотворено.
За щастие с другите благородници нещата вървяха по-добре. Раоден бе поверил Нови Елантрис на Карата и за два дена бе успял да се вмъкне в арелонското висше общество с лекота, която дори го учудваше. Благородниците бяха твърде заети да се тревожат за управлението на Телрий, за да се занимават с миналото на Калу. Бяха го приели с учудващо радушие. Явно неговата наивност и дори глуповатост им даваше шанс да се посмеят след хаоса през последните седмици. За кратко се бе превърнал в желан гост на всяко светско събитие.
Разбира се, истинският тест щеше да е да се вмъкне на тайните срещи на Сарене и Роял. Ако искаше да направи нещо добро за Арелон, трябваше да бъде приет в групата на съзаклятниците. Те щяха да определят съдбата на държавата. Галадон беше скептичен за успеха му, но пък той си беше скептичен за всичко. Раоден се усмихна. Все пак той бе започнал срещите. Беше забавно, че сега му се налага да се бори за приемане.
След като си сложи лицето на Калу, той нахлузи зелените ръкавици, които криеха елантриските му ръце, и се обърна към Галадон.
— И великолепният Калу се завърна.
— Суле, моля те, недей, когато сме сами. Достатъчно ми е, че искам да те удуша публично — засмя се Галадон.
— Ех, какъв живот. Обичан от всички жени, ревнуван от всеки мъж.
Галадон изсумтя.
— Всички без една.
— Е, тя ме покани да се дуелираме по всяко време. — Раоден се усмихна и дръпна завесите.
— Само за да получи още една възможност да те прониже. Трябва да се радваш, че улучи лицето, където раната е покрита от илюзията. Ако те бе пронизала през дрехите, щеше да е трудно да обясниш защо не кървиш. Коло?
Раоден отвори вратата към балкона и излезе да погледа градините на Роял. Махна на Галадон да се присъедини към него.
— Кажи ми нещо. Защо всеки път, когато я срещна, Сарене ме намразва?
— Сигурно е любов — подхвърли Галадон.
Раоден се засмя сухо.
— Е, сега поне мрази Калу, а не истинското ми аз. Мисля, че мога да й простя. Почти стигнах дотам, че и аз да го мразя.
Вниманието им бе привлечено от тропане по вратата. Галадон погледна въпросително и принцът кимна. Костюмите и лицата бяха готови. Дуладелецът изпълни ролята си на слуга и отиде да отвори. Отвън стоеше Роял.
— Милорд. — Раоден се приближи с разперени ръце и широка усмивка. — Надявам се, че вашият ден е бил блестящ като моя!
— Така е, гражданино Калу. Може ли да вляза.
— Разбира се, разбира се. Това си е вашата къща. Невероятно сме ви задължени за вашата добрина и не знам дали ще успеем да ви се отплатим.
— Няма защо, гражданино — отвърна Роял. — Като говорим за плащане, ще се зарадвате, като разберете, че направих добра сделка с поставките за лампи, които ми дадохте. Парите са на сметка в моята банка. Трябва да ви стигнат, за да живеете в удобство поне няколко години.
— Чудесно! — възкликна Раоден. — Веднага ще си потърсим ново място.
— Не, не. — Старият херцог вдигна ръка. — Останете колкото поискате. На моята възраст вече нямам много посетители и дори тази малка къща понякога ми се струва твърде голяма.
— Тогава ще останем, докато ни търпите! — обяви Раоден с характерното дуладелско безочие. Казваха, че щом веднъж поканиш дуладелец, никога няма да се отървеш от него, нито от семейството му.
Роял направи няколко крачки по балкона.
— Гражданино, откъде се сдобихте с дузина поставки за лампи от чисто злато?
— Семейни реликви — отговори Раоден. — Отмъкнах ги от стените на имението, докато го палеха.
— Сигурно е било ужасно — каза Роял и се наведе през парапета.
— Още по-страшно дори — уточни тъжно Раоден, след което се усмихна. — Но тези времена отминаха, милорд. Имам нова родина и нови приятели. Сега вие сте моето семейство!
Херцогът кимна разсеяно и погледна притеснено към Галадон.
— Лорд Роял, виждам, че нещо ви гложди — каза Раоден. — Не се притеснявайте, кажете. Добрият Дендо е с мен, откакто се родих; може да му се има пълна вяра.
Роял кимна и се обърна към имението.
— Не споменах напразно за тежките времена в родината ви, гражданино. Казахте, че те са свършили, но се боя, че за нас ужасът тепърва започва.
— А, говорите за проблемите с трона. — Раоден цъкна с език.
— Да, гражданино. Телрий не е силен лидер. Боя се, че Арелон ще последва съдбата на Дуладел. Фьорденските вълци са надушили кръв и ни обграждат, а нашите благородници виждат само опитомени кучета.
— Лоши времена — кимна Раоден. — Къде да отида, за да намеря простичък мир?
— Гражданино, понякога трябва сами да изковем мира.
— За какво говорите? — направи се на ударен Раоден, опитвайки да прикрие възбудата в гласа си.
— Гражданино, надявам се, че няма да ви обидя, като отбележа, че останалите ви смятат за твърде фриволен.
Раоден се засмя.
— Надявам се, че е така, милорд. Ще ми неприятно, ако се преструвам на глупак напразно.
Роял се усмихна.
— Усещам у вас интелект, който не е напълно маскиран от суетата ви. Кажете, как успяхте да се измъкнете от Дуладел?
— Милорд, боя се, че това е една тайна, която няма да бъде разкрита. Някои хора ще пострадат сериозно, ако се разбере, че са ми помогнали.
Херцогът кимна.
— Разбирам. Важното в случая е, че сте оцелели там, където сънародниците ви не успяха. Знаете ли колко бежанци дойдоха през границата, когато падна републиката?
— Боя се, че не, милорд — отговори Раоден. — Бях малко зает по него време.
— Нито един — изтъкна Роял. — Не знам за нито един, с изключение на вас. Чух, че републиканците били твърде шокирани от събитията, за да бягат.
— Моите сънародници реагират бавно, милорд — каза Раоден и вдигна ръце. — В този случай спокойните ни маниери ни струваха падението. Революцията ни премаза, докато обсъждахме какво ще има за вечеря.
— Но вие избягахте.
— Избягах — съгласи се Раоден.
— Минали сте през това, с което можем да се сблъскаме и ние, така че можете да дадете ценни съвети, без значение какво мислят другите.
— Милорд, има начин да избегнете съдбата на Дуладел — заговори предпазливо Раоден. — Но крие опасности. Включва… промяна на управлението.
Роял присви очи разбиращо и кимна. Помежду им премина нещо невидимо. Разбиране на предложението на херцога и съгласието на Раоден.
— Говорите за опасни неща — предупреди го Роял.
— Видял съм много, милорд. Нямам нищо против да поема известен риск, ако това ще ми позволи да изживея останалия си живот в мир.
— Не мога да гарантирам, че това ще се случи — каза Роял.
— И аз не мога да гарантирам, че балконът няма да се срути и да загинем. Можем само да разчитаме на късмета и разума си да ни закрилят.
Херцогът кимна.
— Знаете ли къщата на търговеца Кайн?
— Да.
— Елате там по залез-слънце.
Раоден потвърди и херцогът ги остави. Щом вратата се затвори, принцът намигна на Галадон.
— А ти мислеше, че няма да се справя.
— Повече никога няма да се съмнявам в теб — отвърна сухо дуладелецът.
— Тайната е в Роял, приятелю. — Раоден затвори балконската врата и се върна в помещението. — Той прозира през повечето фасади, но за разлика от Сарене въпросът му не е „Защо този се опитва да ме заблуди?“, а „Как да се възползвам от това?“. Направих му намеци и той реагира.
Галадон кимна.
— Е, вътре си. Сега какво ще правиш?
— Ще намеря начин да кача Роял на трона на мястото на Телрий. — Раоден извади парцал и бурканче с кафяв грим. Размаза няколко петна по парцала и го прибра в джоба си.
Галадон повдигна вежди.
— А това какво е? — попита той, сочейки парцала.
— Нещо, което се надявам да не използвам.


53.

— Какво търси той тук? — ядоса се Сарене, когато надникна в кухнята на Кайн. Вътре седеше идиотът Калу, облечен в кичозно червено и оранжево. Той говореше оживено с Кайн и Роял, и явно не бе забелязал пристигането й.
Лукел затвори вратата зад нея и погледна дуладелеца с очевидно неодобрение. Братовчед й беше известен като един от най-остроумните и живописни мъже в Кае. Репутацията на Калу бързо започваше да засенчва неговата и младият търговец се дразнеше.
— Херцогът го е поканил по някаква причина — измърмори той.
— Да не е откачил? — попита Сарене, може би малко по-силно, отколкото трябваше. — Ами ако проклетият дуладелец е шпионин?
— Чий шпионин? — подвикна весело Калу. — Не мисля, че надутият ви крал има достатъчно политически разум, за да наеме шпиони. А нека ви уверя, принцесо, колкото и да ви дразня, че фьорденците ме мразят многократно повече. Онзи гьорн по-скоро ще се самоубие, отколкото да ми плати за информация.
Сарене се изчерви засрамено, което предизвика нов смях на Калу.
— Сарене, мисля че мнението на гражданина Калу ще ни е от полза — намеси се Роял. — Човекът вижда нещата различно от арелонците и има необременен поглед за събитията в Кае. Доколкото си спомням, и вие използвахте подобен аргумент, когато се присъединихте към нас. Не принизявайте ценността на Калу само защото е твърде екстравагантен за вашия вкус.
Сарене се намръщи, но призна, че херцогът има право. Нямаше да е лошо да видят нещата от нова перспектива. По някаква причина Роял вярваше на Калу. Може би бе видял нещо в него. Все пак дуладелецът живееше у тях от няколко дни.
Ейхан закъсняваше, както обикновено. Шуден и Еондел говореха тихо в другия край на масата, в контраст с оживеното дрънкане на Калу. Кайн беше осигурил ордьоври, някакви бисквити с бяла глазура. Макар да се кълнеше, че не е приготвил вечеря, той очевидно бе неспособен да събере толкова хора, без да поднесе нещо за ядене. Сарене се усмихна. Едва ли някъде по света имаше конспиратори, които да се наслаждават на толкова първокласна кухня. След малко се появи и Ейхан, който не си направи труда да почука. Тръшна се на обичайното си място и веднага нападна бисквитите.
— Е, всички сме тук — започна остро Сарене, за да прекъсне Калу. Всички се извърнаха към нея и тя стана. — Вярвам, че всички сте размишлявали над проблемите ни. Някой иска ли да започне?
— Аз — обади се Ейхан. — Може би ще успеем да убедим Телрий да не минава към Шу-Дерет.
Сарене въздъхна.
— Ейхан, това вече го обсъдихме. Телрий не се колебае дали да си смени вярата, а колко пари може да източи от вирна.
— Ех, да имахме повече войска — поклати глава Роял. — Със сериозна армия бихме могли да го сплашим. Сарене, имаме ли шанс да получим помощ от Теод?
— Никакъв — отвърна тя и седна. — Спомнете си, че баща ми се закле в Шу-Дерет. Пък и Теод има чудесен флот, но много малко пехота. Страната ни не е голяма. Защитаваме се, като потапяме вражеските кораби, преди да пристигнат.
— Чух, че в Дуладел имало съпротива — намеси се Шуден. — Постоянно нападали керваните.
Всички се обърнаха към Калу, който вдигна ръце.
— Повярвайте, приятели, не искайте помощта им. Хората, за които говорите, са бивши републиканци като мен. Те умеят да се дуелират, но сирът не върши работа срещу професионален войник, особено когато има петима другари. Съпротивата оцелява, защото фьорденците са твърде мързеливи да ни прогонят от блатата.
Шуден се намръщи.
— Мислех, че те се крият в пещери в дуладелските степи.
— Има няколко огнища — измъкна се ловко Калу, но Сарене долови лека несигурност в очите му. „Кой си ти?“, намръщи се тя, а разговорът продължи.
— Мисля, че трябва да замесим народа — предложи Лукел. — Телрий обяви, че ще запази системата с плантациите. Ако привлечем хората към нашата кауза, те може да се надигнат срещу него.
— Може да се получи — одобри Еондел. — След плана на лейди Сарене да разпределим реколтата между селяните, те вкусиха от свободата и станаха по-уверени. Но за това е нужно време. Хората не могат да се обучат за една нощ.
— Съгласен съм — каза Роял. — Телрий ще се покръсти и ще приеме закона на Хратен много преди да се подготвим.
— Мога да се престоря на дерет за известно време — обади се Лукел. — Докато планираме свалянето на краля.
Сарене поклати глава.
— Ако дадем на Шу-Дерет такава свобода в Арелон, никога няма да се отървем.
— Това е само религия, Сарене — възрази Ейхан. — Мисля, че трябва да се съсредоточим върху истинските проблеми.
— Ейхан, според теб Шу-Дерет не е истински проблем? — попита принцесата. — Защо не го обясниш на Джиндо и Дуладел?
— Права е — подкрепи я Роял. — Фьорден използва Шу-Дерет като средство за завладяване. Ако жреците покръстят Арелон, ще ни управлява вирнът, без значение кой е крал.
— Значи не можем да организираме армия от селяни? — Шуден се опита да върне разговора обратно към темата.
— Нужно е твърде много време — отговори Роял.
— Не ми се вярва, че искате да разпалвате война в страната — намеси се Калу. — Виждал съм какво се случва при кървава революция. Духът на хората се пречупва, ако трябва да се бият едни срещу други. Мъжете от градската стража на Елантрис може да са глупаци, но са ваши сънародници. Кръвта им ще изцапа вашите ръце.
Сарене вдигна очи. Коментарът бе направен без обичайната превзетост. Нещо в този човек я караше да бъде крайно подозрителна.
— Тогава какво? — попита отчаяно Лукел. — Не можем да се бием и не можем да чакаме да се покръсти. Какво да сторим?
— Можем да го убием — промълви тихо Еондел.
— Е? — попита Сарене. Не очакваше предложението да се появи още в началото на разговора.
— Има доста доводи в подкрепа — съгласи се Кайн със студено безстрастие, каквото не бе виждала у него. — Убийството на Телрий ще реши много от проблемите ни.
Всички се смълчаха. Сарене усещаше горчив привкус, докато оглеждаше мъжете. Всички го осъзнаваха. Още преди да почне срещата, тя бе сигурна, че това е единственият им възможен ход.
— Едно убийство, за да се спаси цял народ — прошепна Калу.
— Това е единствената алтернатива — изтъкна Кайн.
— Може би — поклати глава дуладелецът. — Но се чудя дали не подценяваме жителите на Арелон.
— Вече го обсъдихме — напомни Лукел. — Нямаме време да разбунтуваме селяните.
— Не говоря само за простолюдието, млади Лукел, а и за благородниците. Не усещате ли колебанието им да подкрепят Телрий? Не виждате ли притеснението в очите му? Крал без подкрепа не е никакъв крал.
— А стражата? — попита уместно Кайн.
— Чудя се дали не може да ги привлечем — подхвърли Калу. — Сигурно могат да бъдат убедени, че са застанали на грешната страна.
От „вие“ бе станало на „ние“. Сарене се намръщи. Почти го бе спипала. В думите му имаше нещо познато…
— Интересно предложение — каза Роял.
— Стражата и аристократите подкрепят Телрий, защото не виждат алтернатива — обясни Калу. — Лорд Роял бе посрамен на сватбата, а лейди Сарене бе хвърлена в Елантрис. Но сега срамът е премахнат. Може би, ако покажем на стражата какъв ще е резултатът от тяхното решение: фьорденска окупация и буквално поробване на народа ни, войниците ще разберат, че подкрепят грешната кауза. Ако дадете на хората честен избор, вярвам, че те ще реагират разумно.
Това беше. Сарене познаваше тази вяра отнякъде. Тази чистосърдечна убеденост в хорската доброта. И когато внезапно осъзна къде я е виждала, не можа да се сдържи и изписка изненадано.


Раоден потръпна, усетил мигновено, че е направил грешка. Беше зарязал твърде бързо образа на Калу, за да покаже твърде много от истинския си характер. Другите не усетиха промяната, но Сарене — скъпата, подозрителна Сарене, не беше толкова невежа. Той погледна в шокираните й очи и разбра, че се е досетила. Въпреки краткото време, в което бяха заедно, тя бе успяла да го разпознае някак си, а най-близките му приятели не можаха.
Олеле.
— Сарене? — попита Роял. — Принцесо, добре ли сте?
Сарене се огледа смутено и стана. Объркването й премина, щом погледна към фалшивия Калу.
— Не, милорд, не съм. Мисля, че трябва да направим почивка.
— Не говорим от толкова много… — започна Лукел.
Сарене го смълча с поглед и никой друг не се осмели да се обади.
— Почивка — обяви Роял.
— Добре. — Кайн се надигна от стола. — Оставил съм малко храгишки рулца да изстиват отзад. Ще ида да ги погледна.
Сарене беше толкова шашната, та дори не сгълча чичо си, че е приготвил вечеря въпреки изричната й забрана. Тя погледна многозначително Калу и тръгна да излиза от стаята, уж към тоалетната. Изчака в кабинета на Кайн и след миг злощастният измамник се появи зад ъгъла.
Сарене го сграбчи за ризата и го натисна към стената, завирайки лице в неговото.
— Дух? — настоя тя. — Какво, в името на милостивия Доми, правиш тук?
Той се огледа притеснено.
— Тихо, Сарене! Според теб как ще реагират тези мъже, ако разберат, че до тях седи елантрисец?
— Но… как? — заекна тя. Гневът й премина във възбуда, щом осъзна, че наистина е той. Посегна да докосне носа му, който бе твърде дълъг, за да е, истински. За нейно смайване пръстите й преминаха през въздуха, сякаш лицето не съществуваше.
— Сарене, беше права за аоните — заговори бързо Дух. — Те са карти на Арелон. Само трябваше да добавя една линия и системата заработи отново.
— Една линия?
— Бездната — обясни Дух. — Тя е причинила реод. Достатъчно голяма промяна на релефа, така че трябва да се отрази в аоните.
— Значи работи! — Сарене пусна ризата му и го тупна силно. — Защо ме заблуждаваше!
— Ау! — оплака се Дух. — Моля те, не ме удряй, не помниш ли, че не се лекувам?
Сарене се сепна.
— Но това не?…
— Дали се промени, когато оправихме аондор? Не. Още съм елантрисец, а това е илюзия. С аондор има и нещо друго, което не е наред.
Сарене сдържа желанието си да го удари отново.
— Защо се преструваше пред мен?
Дух се усмихна.
— Е, не казвай, че така не бе по-интересно?
— Ами…
Той се засмя.
— Принцесо, само ти би видяла подобно обяснение. Всъщност ти така и не ми даде шанс. Щом се опитах да те доближа през последните дни, изчезваше. А и не обърна внимание на писмото ми. Не можех да изскоча пред всички и да сваля илюзията. Снощи дори идвах до къщата на Кайн с надеждата да те видя през прозореца.
— Вярно ли? — усмихна се Сарене.
— Питай Галадон. Той е у Роял и се тъпче с джадорските бонбони на херцога. Знаеше ли, че си пада по сладкото?
— Херцогът или Галадон?
— И двамата. Виж, сигурно останалите ще се зачудят защо се бавим толкова.
— Нека — махна с ръце Сарене. — Другите жени въздишат непрекъснато по Калу. Мой ред е.
Дух започна да се подхилква, но усети опасния блясък в очите й и спря.
— Сарене, това наистина бе единственият начин. Нямах голям избор. Трябваше да изиграя роля.
— Мисля, че я изигра прекалено добре. — Тя се усмихна. Не можеше да му се сърди.
Той очевидно видя омекването на погледа й и се отпусна.
— Трябва да признаеш, че беше забавно на моменти. Нямах представа, че си толкова добър фехтовач.
Сарене се усмихна срамежливо.
— Дух, имам най-разнообразни таланти. Очевидно и ти също. Не знаех, че си такъв актьор. Направо те намразих!
— Добре е да те оценяват високо — каза с усмивка Дух и я прегърна.
Тя внезапно осъзна, колко са близо. Тялото му беше със стайна температура и неестественият хлад я изнерви. Но вместо да се дръпне Сарене склони глава на рамото му.
— И защо дойде? Трябва да си в Нови Елантрис и да подготвяш хората си. Защо рискува да дойдеш в Кае?
— За да те намеря.
Тя се усмихна. Това беше правилният отговор.
— А и да ви спра да се избиете един друг — продължи той. — Тази държава е на ръба, нали?
Сарене въздъхна.
— И вината е донякъде моя.
Дух хвана брадичката й и обърна лицето й така, че да я погледне в очите. Чертите му бяха различни, но очите бяха същите. Дълбоки и сини. Как изобщо го бе взела за друг?
— Не бива да се укоряваш, Сарене. Мърморенето на Галадон ми стига. Свърши чудесна работа тук. По-добра, отколкото си представях. Мислех, че тези мъже ще спрат да се срещат, след като се махнах.
Сарене се сепна, откъсна се от транса, в който бе потънала, взряна в очите му.
— Какво каза? Когато си заминал ли?…
От съседната стая прозвучаха гласове и Дух й намигна с блеснал поглед.
— Трябва да се върнем. Но имам да ти казвам още нещо. Нека поговорим насаме, щом срещата приключи.
Тя кимна объркано. Дух беше в Кае и аондор работеше. Върна се в трапезарията и седна на масата, а след малко се появи и той. Един от столовете продължаваше да е празен.
— Къде е Ейхан? — попита тя.
Кайн се намръщи.
— Замина си — отвърна обидено.
Лукел я изгледа развеселено и се засмя.
— Графът твърди, че нещо, което е ял, не му е понесло. Трябваше… да се оттегли.
— Невъзможно — изръмжа Кайн. — В бисквитите нямаше нищо, което да разстрои стомаха му.
— Чичо, сигурна съм, че не е от бисквитите — усмихна се Сарене. — Трябва да е нещо, което е ял преди.
Лукел кимна в знак на съгласие.
— Доми ми е свидетел, той се тъпче така, че е цяло чудо как не му се случва постоянно.
— Да продължим без него — предложи Роял. — Не се знае колко време ще е неразположен.
— Съгласна съм. — Сарене се приготви да започне отново.
Роял я изпревари. Той се надигна бавно, а старото му тяло изглеждаше изненадващо крехко. Херцогът въздъхна и поклати глава.
— Простете ми, но трябва да кажа нещо.
Благородниците кимнаха, доловили сериозния му тон.
— Няма да ви лъжа. Никога не съм се чудил дали трябва да действаме срещу Телрий. През последните години двамата бяхме безмилостни противници в търговията. Той е надут, разточителен и ще е по-лош крал даже от Ядон. Дори самият факт, че се замисля над глупавата прокламация на Хратен, ни предостави последното доказателство. Исках повече време не защото се чудех дали трябва да свалим Телрий. Просто трябваше да почакам, докато пристигнат… сътрудниците ми.
— Сътрудници ли? — изненада се Сарене.
— Убийци — обясни Роял. — Наех ги от Фьорден. Явно не всички хора са верни на бога си. Някои се кълнат в златото.
— Къде са те? — поинтересува се Сарене.
— В една близка странноприемница.
— Но миналата седмица настояваше да не допускаме кръвопролития — възпротиви се Сарене.
Херцогът сведе глава.
— Тогава говореше вината, скъпа Сарене, защото вече бях изпратил за тези мъже. Но сега промених намерението си. Този млад дуладел…
Роял бе прекъснат от тропот на крака по коридора. Ейхан се завръщаше. Странно. Сарене се обърна, защото не бе чула вратата да се затваря. На прага не стоеше Ейхан. Вместо него зърна група въоръжени войници, предвождана от добре облечен мъж. Крал Телрий. Сарене подскочи, но изненаданият й вик бе изгубен сред останалите възклицания. Телрий пристъпи навътре и десетина мъже от градската стража на Елантрис изпълниха помещението. Следваше ги дебелият граф Ейхан.
— Ейхан! — извика Роял. — Какво направи?
— Най-сетне те спипах, старче — извика радостно графът и гушите му се разклатиха. — Казах, че ще ти го върна. Айде сега се подигравай на керваните ми, проклет стар глупак. Да видим как ще се справят твоите, докато гниеш в затвора.
Херцогът поклати тъжно побелялата си глава.
— Глупак. Не осъзна ли, че това не е игра? Вече не си играем с плодове и коприни.
— Протестирай колкото си искаш. — Ейхан поклати триумфално пръста си в неприличен жест. — Но трябва да признаеш, че ти го върнах! Чакам този миг от месеци. Ядон така и не ми повярва. Той наистина смяташе, че си неспособен да го предадеш. Твърдеше, че старата ви дружба е твърде дълбока.
Роял въздъхна и погледна Телрий, който се усмихваше с наслада на диалога им.
— О, Ейхан! Винаги си действал, без да се замислиш.
Сарене беше зашеметена. Не можеше нито да мръдне, нито да проговори. Предателите бяха хора с уклончив поглед и кисела физиономия. Не можеше да свърже този образ с Ейхан. Той беше нахален и буен, но тя го харесваше. Как можеше да извърши нещо толкова ужасно? Телрий щракна с пръсти. Един войник пристъпи напред и заби меча си в корема на Роял. Херцогът извика и падна със стон.
— Такава е присъдата на вашия крал — обяви Телрий.
Ейхан извика и дебелото му лице се опули.
— Не! Ти каза, че ще лежи в затвора! — Той избута краля и коленичи до Роял.
— Така ли? — присмя се Телрий. След това нареди на войниците си: — Вие двамата, вземете още хора и открийте убийците… — Потупа брадичката си замислено. — После ги хвърлете от стените на Елантрис.
Мъжете отдадоха чест и излязоха.
— Останалите — продължи Телрий, — убийте тези предатели. Започнете със скъпата принцеса. Нека да е ясно какво наказание очаква тези, които искат да узурпират трона.
— Не! — извикаха Шуден и Еондел едновременно.
Войниците пристъпиха и Сарене се озова зад стена, оформена от Шуден, Еондел и Лукел. За съжаление от тях само старият граф имаше оръжие, а насреща им бяха десетима.
— Интересно, че говорите за узурпатори, херцог Телрий — разнесе се глас от другия край на масата. — Мислех, че тронът принадлежи на семейството на Ядон.
Сарене погледна натам. Видя Дух, или по-скоро някой, облечен с неговите дрехи. Имаше бледа аонска кожа, пясъчноруса коса и поразителни сини очи. Очите на Дух. Но по лицето му нямаше следи от покварата на Елантрис.
Той захвърли на масата парцал с кафяви петна, сякаш току-що бе обърсал грима си, за да разкрие различното лице под него.
Телрий се стресна и залитна към стената.
— Принц Раоден! — задави се той. — Не. Ти си мъртъв. Казаха, че си мъртъв!
Раоден. Сарене се вцепени. Погледна към Дух, зачудена кой е той и дали някога го е познавала наистина. Принцът се обърна към войниците.
— Нима ще убиете истинския крал на Арелон! — извика той.
Стражите отстъпиха с уплашени и объркани лица.
— Защитете ме! — изкрещя Телрий и побягна от стаята. Войниците се спогледаха и го последваха, оставяйки конспираторите сами.
Дух-Раоден прескочи масата, като избута Лукел. Премести заекващия Ейхан от пътя си и коленичи до Кайн, който единствен се опитваше да стори нещо за раната на Роял. Сарене стоеше стъписана отзад с парализирани сетива. Беше очевидно, че грижите на Кайн няма да спасят херцога. Мечът беше преминал през тялото му и раната със сигурност бе смъртоносна.
— Раоден! — изстена херцог Роял. — Ти се завърна!
— Лежи, Роял. — Раоден промуши въздуха с пръст и започна да рисува сияещ символ.
— Трябваше да се сетя, че си ти — изхриптя херцогът. — Всичките тези глупости за вярата в хората. Представяш ли си, за малко щях да се съглася с теб? Трябваше да изпратя убийците още щом пристигнаха.
— Ти си твърде добър за тази работа, Роял — отвърна Дух, а гласът му тежеше от емоции.
Роял видя за пръв път аона, който Дух чертаеше над него. Зяпна от изумление.
— Нима и прекрасният град се е върнал?
Дух не отговори, съсредоточен над аона. Рисуваше различно отпреди, по-бързо и по-сръчно.
Завърши символа с малка линия на дъното. Той започна да свети топло и огря херцога със сиянието си. Ръбовете на раната сякаш се свиха леко. Драскотината по главата на Роял се затвори и някои от старческите му петна изчезнаха.
След това светлината се стопи и от раната продължи да блика кръв с всеки удар на умиращото сърце.
Дух изруга.
— Твърде е слаб! — Започна отчаяно да рисува нов символ. — И не съм научил модификаторите за лекуване! Не знам как да укажа само част от тялото.
Роял посегна с трепереща ръка и хвана пръстите му. Недовършеният аон избледня, защото движението на херцога го бе накарало да направи грешка. Дух не започна отново, а сведе глава и изхлипа.
— Не плачи, момчето ми. Твоето завръщане е благословия. Не можеш да спасиш моето старо и уморено тяло, но можеш да спасиш кралството. Ще умра в мир, като знам, че ти ще го защитиш.
Дух обгърна лицето му с длани.
— Ти свърши чудесна работа с мен, Роял — прошепна той и Сарене изпита тягостното чувство, че се натрапва. — Ако не ме бе възпитавал, щях да стана като баща си.
— Не, момче. Винаги си приличал повече на майка си. Доми да те благослови.
Сарене се извърна, защото не можеше да понесе да гледа как херцогът се гърчи и от устата му излиза кръв. Когато се обърна с просълзени очи, Раоден продължаваше да седи на колене до трупа. Накрая си пое дълбоко дъх и се надигна. Останалите го гледаха с тъжен, но твърд поглед. Сарене усети как Шуден, Еондел и Лукел падат на колене и свеждат глави почтително.
— Кралю мой — каза Еондел от името на всички.
— Съпругът ми? — осъзна Сарене стъписано.


54.

— Какво е направил? — изуми се Хратен.
Жрецът се стъписа от реакцията му и заекна, докато повтаряше съобщението. Гьорнът го прекъсна по средата.
Херцогът на плантация Ял е мъртъв? По заповед на Телрий? Що за необмислена постъпка? Хратен виждаше по лицето на пратеника, че има още, и му махна да продължи. Скоро осъзна, че екзекуцията не е била случайна, а напълно логична. Не можеше да повярва в късмета на Телрий. Роял уж беше коварен човек. Цяло чудо бе, че са го спипали толкова лесно в измяна.
Следващата новина беше още по-шокираща. Според слуховете принц Раоден се бе завърнал от гроба. Хратен седна смутено на бюрото си. Гобленът на стената се развя, щом пратеникът затвори вратата.
Трябваше да се овладее. Можеше да се справи с това. Разбира се, слуховете за завръщането на Раоден бяха измислица, но Хратен трябваше да признае, че е майсторски ход. Знаеше за репутацията на принца. Хората го почитаха с обич, отдавана само на мъртвите. Ако Сарене бе намерила двойник, можеше да го обяви за свой съпруг и да предяви претенции към трона въпреки смъртта на Роял.
Трябваше да й признае, че действа бързо. Хратен се усмихна с уважение. Убийството на Роял още го притесняваше. Екзекуцията на херцог, при това без процес, можеше да разколебае още повече благородниците. Хратен се надигна. Може би не беше късно да убеди Телрий да напише заповед за екзекуция. Подобен документ щеше да успокои аристократите.


Телрий отказваше да го приеме. Хратен отново седеше в чакалнята със скръстени ръце и се мръщеше на двамата стражи. Те изглеждаха притеснени. Явно нещо бе разстроило краля и той не приемаше посетители.
Хратен нямаше да се остави да бъде пренебрегван. Не можеше да си пробие път, но щеше да бъде толкова настойчив, че кралят рано или късно да го приеме. Затова през последния час настояваше за среща на всеки пет минути. Всъщност вече наближаваше време за нов опит.
— Войнико. Питай краля дали ще ме приеме.
Стражът въздъхна, както при последните няколко пъти. Въпреки това отвори вратата и тръгна да търси командира си. След няколко мига се върна.
Думите на Хратен замръзнаха в гърлото му. Това не беше същият човек.
Мъжът извади меча си и нападна втория страж. Откъм залата за аудиенции се разнесе трясък на оръжие и се чуха викове от гняв и болка.
Хратен изруга. Битка в единствената нощ, в която не бе взел доспехите си.
Той стисна зъби и изтича покрай биещите се стражи.
Гоблените в залата горяха, а хората се сражаваха в тясното пространство. Неколцина лежаха мъртви пред насрещната врата. Някои носеха жълтото и кафявото на градската стража. Другите бяха в синьо и сребърно — цветовете на легиона на граф Еондел.
Хратен избегна няколко атаки и изби мечовете от ръцете на нападателите. Трябваше да открие краля. Телрий бе твърде ценен, за да го изгуби. Времето сякаш замръзна, когато видя как кралят бяга през схватката, а отгоре падаха горящи брокати. Телрий гледаше ужасено и тичаше към вратата в дъното. Преди да направи още няколко крачки, мечът на Еондел намери врата му.
Обезглавеният труп на Телрий падна в краката на граф Еондел. Генералът го изгледа мрачно и също се свлече на земята, притискайки рана на тялото си.
Хратен застина насред мелето, забравяйки за хаоса, докато гледаше двата трупа. „Дотук с избягването на кръвопролития при смяната на властта“, помисли той с примирение.


Трета част
Духът на Елантрис

55.

Беше му странно да наблюдава Елантрис отстрани. Раоден принадлежеше на града. Имаше чувството, че е излязъл от тялото си и се гледа някъде отгоре. Не можеше да бъде разделен от Елантрис, както и духът не можеше да се дели от тялото.
Стоеше заедно със Сарене под обедното слънце на покрива на къщата на Кайн, която приличаше на укрепление. Търговецът бе показал прозорливост с оглед на събитията отпреди десет години и бе построил имението си като крепост. Компактната каменна сграда с прави стени и тесни прозорци бе издигната на хълм. По ръба на покрива имаше бойници. Раоден се бе надвесил от една от тях, а Сарене се притискаше към него, прегърнала го през кръста.
След смъртта на Роял Кайн залости портите и ги уведоми, че разполага с достатъчно провизии да изкарат цяла година. Раоден се съмняваше, че вратите ще издържат на стремителна атака, но харесваше чувството за безопасност, създадено от Кайн. Нямаха представа как ще реагира Телрий на появата на принца. Бе възможно да спре да се преструва и да потърси фьорденска помощ. Градската стража се бе поколебала да нападне Раоден, но фьорденските войски нямаше да имат подобни задръжки.
— Трябваше да се досетя — измърмори Сарене до него.
— А? — попита Раоден, повдигайки вежди. Тя носеше една от роклите на Даора, която, естествено, бе твърде къса, но му харесваше, че се виждат краката й. Късата руса перука я правеше да изглежда по-млада. Като ученичка, а не зряла жена. Висока шест стъпки ученичка, поправи се Раоден.
Сарене вдигна глава и го изгледа в очите.
— Не мога да повярвам, че не съобразих. Даже имах подозрения по повод твоето, тоест Раоденовото изчезване. Мислех, че кралят те е убил или те е прокудил.
— Със сигурност му се искаше — каза Раоден. — Опитваше да ме отпрати на няколко пъти, но все се измъквах.
— Толкова е очевидно! — Сарене отпусна глава на рамото му. — Скриването на събитията, срамът… всичко е съвсем ясно.
— Лесно се виждат отговорите, когато загадката е решена — отбеляза Раоден. — Не съм изненадан, че никой не е свързал моето изчезване с Елантрис. Арелонците не биха го съобразили. Хората не говорят за Елантрис и със сигурност не искат да го свързват със своите любими. Предпочели са да повярват, че съм мъртъв, отколкото да заподозрат, че съм взет от шаод.
— Но аз не съм от Арелон — възрази Сарене. — Нямам такива предразсъдъци.
— Ти заживя с тях. Няма как да не бъдеш променена от възгледите им. А и не си живяла дълго край Елантрис, не знаеш как действа шаод.
— А ти ме остави да тъна в невежество — измърмори под нос Сарене. — Собственият ми съпруг.
— Подсказах ти — оправда се той.
— Да, пет минути преди да се разкриеш.
Раоден се засмя и я придърпа. Каквото и да се случеше оттук нататък, бе доволен, че е излязъл от Елантрис. Краткото време със Сарене си струваше.
След миг осъзна нещо.
— Всъщност не съм.
— Какво?
— Твой съпруг. По-точно, спорно е. Брачният договор е обвързващ, в случай че някой умре преди сватбата. Но аз не умрях, а отидох в Елантрис. Те са горе-долу едно и също, но думите в договора са строго определени.
Сарене го изгледа загрижено.
Той се засмя тихо.
— Сарене, не се опитвам да се измъкна. Просто казвам, че трябва да се оженим официално, за да се успокоят всички.
Сарене се замисли и кимна рязко.
— Определено. През последните месеци се сгодявах два пъти, а не се омъжих нито веднъж. Заслужавам хубава сватба.
— Кралска сватба — съгласи се Раоден.
Сарене въздъхна и погледна към Кае. Градът изглеждаше студен и безжизнен, почти изоставен. Политическата нестабилност унищожаваше икономиката, така както управлението на Ядон бе унищожило духа. Вместо оживена търговия, само няколко души вървяха по пустите улици. Единственото изключение бе големият градски площад, където бе пазарът. Някои от търговците бяха решили да намалят загубите си и да се пренасочат към Теод, но изненадващо голям брой бяха останали. Какво ли бе убедило толкова много да опитат да пробутат стоката си на хора, които не купуват? Другото място, където кипеше активност, бе дворецът. Служителите на градската стража се щураха край него като разтревожени насекоми цяла сутрин. Сарене изпрати сеона си да провери, но той още не беше се върнал.
— Беше толкова добър човек — каза нежно Сарене.
— Роял ли? — попита Раоден. — Така е. Херцогът ми беше модел за поведение, когато баща ми се оказа недостоен.
Сарене се засмя леко.
— Когато Кайн ме запозна с него, каза, че не е сигурен дали ни помага, защото обича Арелон, или просто от скука.
— Мнозина смятаха хитростта на Роял за коварство. Но грешаха. Роял беше умен и обичаше интригите, но беше патриот. Той ме научи да вярвам в Арелон въпреки многото спънки.
— Беше лукав старец. И за малко да ми стане съпруг.
— Още не мога да го повярвам — усмихна се Раоден. — Обичах Роял, но да си го представя женен? За теб?
Сарене се засмя.
— И на нас не ни се вярваше. Но това не ни пречеше да го направим.
Раоден въздъхна и погали рамото й.
— Ако знаех в какви способни ръце оставям Арелон, нямаше да се тревожа толкова.
— Ами Нови Елантрис? — попита Сарене. — Карата ли е начело?
— Нови Елантрис се управлява и сам без проблеми. Но тази сутрин изпратих Галадон да започне да ги учи на аондор. Ако се провалим тук, искам градът да има някаква защита.
— Вероятно нямаме много време.
— Все ще научат няколко аона — каза Раоден. — Заслужават да знаят тайната на тяхното могъщество.
Сарене се усмихна.
— Винаги съм знаела, че ще намериш отговора. Доми не би оставил такава самоотверженост да отиде напразно.
Раоден се усмихна. Предната вечер го бе накарала да нарисува множество аони, за да й докаже, че наистина работят. Уви, това не бе достатъчно да спаси Роял.
В гърдите на Раоден пламтеше тежка вина. Ако знаеше правилните модификатори, можеше и да успее. От раната в корема не се умираше бързо. Можеше да излекува всеки орган поотделно и после да затвори кожата. Ала умееше само да нарисува общия аон, който въздействаше върху цялото тяло. Силата и без това бе толкова малка, че не постигна никакъв ефект.
Раоден стоя до късно да учи модификатори. Лекуването чрез аондор бе трудно и сложно изкуство, но беше решен да не позволи на никого да умира заради невежеството му. Щяха да са му нужни месеци, но щеше да изучи модификаторите за всички органи, мускули и костици.
Сарене насочи вниманието си към града. Държеше се здраво за кръста на Раоден, защото не обичаше височини, особено когато нямаше за какво да се хване. Принцът погледна над главата й и внезапно си спомни нещо от снощното проучване. Посегна да смъкне перуката й. Тя не поддаде веднага заради лепилото, но после се махна, показвайки наболите косми. Сарене се обърна с раздразнен поглед, но Раоден бе почнал да рисува.
Аонът не беше сложен. Трябваше само да укаже цел, ефект и продължителност. Когато завърши, косата й почна да расте. Лека-полека космите се удължаваха и след няколко минути златистата й коса отново стигаше до средата на гърба.
Сарене прокара невярващо пръсти през нея. След това го погледна с насълзени очи.
— Благодаря ти — прошепна тя и го придърпа по-близо. — Нямаш представа какво значи това за мен.
След това се отдръпна и го изгледа с напрегнати сиви очи.
— Покажи се.
— Лицето ми ли? — попита Раоден.
Сарене кимна.
— Виждала си го и преди — поколеба се той.
— Знам, но трябва да привикна. Искам да те видя истински.
Решителният й поглед преустанови спора. Той въздъхна и чукна яката на блузата си с показалец. За него не се промени нищо, но по смразяването на Сарене можеше да познае, че илюзията е паднала. Внезапно почувства срам и започна да рисува наново, но тя го спря.
— Раоден, не е толкова ужасно, колкото мислиш. — Тя прокара пръсти по лицето му — Казват, че телата ви са като трупове, но това не е вярно. Кожата ви може да е безцветна и сбръчкана, но под нея има плът.
Пръстът й намери раната на бузата и тя се сепна.
— Аз ти го направих, нали?
Раоден кимна.
— Както казах, нямах представа, че си толкова добър фехтовач.
Сарене докосна раната.
— Доста се обърках, като не видях къде съм те пронизала. Защо илюзията показва изражението ти, но не и раната?
— Сложно е — отвърна Раоден. — Трябва да свържеш всеки мускул по лицето си с тези на илюзията. Сам никога нямаше да се оправя. Следвах диаграмата от книгата.
— Но миналата нощ се превърна страшно бързо от Калу в Раоден.
Той се усмихна.
— Така е, защото бях подготвил две илюзии. Една на блузата и една на жакета. Когато махнах горната, долната се показа. Радвам се, че си приличах достатъчно, та да ме познаят. Естествено, нямаше примерни уравнения за собственото ми лице и трябваше да налучквам.
— Добре си се справил.
— Използвах елантриското си лице като основа. — Той се усмихна. — Ти си късметлийка, имаш мъж, който може да си сменя лицето по всяко време. Никога няма да ти омръзна.
Сарене изсумтя.
— Това ти лице ми харесва достатъчно. То ме обичаше, когато бях затворена в Елантрис, без титли и привилегии.
— Мислиш ли, че можеш да свикнеш? — попита принцът.
— Раоден, миналата седмица щях да се омъжа за Роял. Той беше мил старец, но дори скалите изглеждат по-красиви в сравнение с него.
Раоден се засмя. Въпреки всичко — Телрий, Хратен и кончината на бедния Роял — сърцето му се изпълваше с радост.
— Какво правят тези? — попита Сарене и посочи към двореца.
Раоден се обърна да проследи жеста й и я бутна леко напред. Тя го стисна здраво за рамото и пръстите й се впиха в плътта му.
— Не прави така!
— Спокойно — каза той и я прегърна. — Забравих, че се боиш от високото.
— Не се боя от високото. — Сарене не го пускаше. — Просто малко се замайвам.
— Разбира се. — Раоден присви очи към двореца. Виждаше, че група войници се занимават с нещо пред входа. Изнасяха одеяла или чаршафи.
— Много е далече — каза Сарене. — Къде се бави Аше?
Раоден нарисува пред тях големия кръгъл аон Нае. Когато свърши, въздухът в кръга се развълнува като вода, след което се проясни и приближи гледката. Раоден го насочи с длан към двореца. Гледката се проясни дотолкова, че можеха да видят отличителните знаци на войниците.
— Това е полезно — отбеляза Сарене, докато Раоден повдигаше леко аона. Войниците наистина изнасяха чаршафи, в които бяха увити тела.
Принцът настръхна, докато мърдаше диска покрай наредените в редица трупове. Последните два бяха познати.
Сарене изписка ужасено, когато мъртвите лица на Еондел и Телрий дойдоха на фокус.


56.

— Нападнал е късно през нощта, милейди — обясни Аше.
Останалите членове на групата им — Кайн, Лукел и Шуден — се бяха събрали на покрива на къщата и гледаха през аонския далекоглед към погребалната клада в двора на двореца. Барон Шуден беше тъжен и клатеше невярващо глава. Сарене стисна ръката на младия джиндосец в опит да го утеши, защото осъзнаваше болезнено колко трудни са били последните няколко дена. Бъдещият му тъст се бе оказал предател, Торена бе изчезнала, а сега най-добрият му приятел бе мъртъв.
— Той беше храбър мъж — каза Кайн.
— Това никога не е било поставяно под съмнение — отвърна принцът. — Но действието му е глупаво.
— Направил го е да защити честта, Раоден — каза Сарене, взряна в обезверения Шуден. — Телрий уби един велик човек. Еондел е искал да отмъсти за херцога.
Раоден поклати глава.
— Сарене, отмъщението винаги е било глупав мотив. Така загубихме не само Роял, но и Еондел. А народът има втори мъртъв крал в рамките на няколко седмици.
Сарене заряза темата. Раоден говореше като владетел, а не като приятел. Не можеше да прости на Еондел, дори в смъртта, заради ситуацията, която графът бе създал. Войниците не се церемониха дълго, преди да запалят загиналите. Те подпалиха кладата и отдадоха чест, докато телата горяха. Каквото и да говореха за стражите, хората си вършеха работата сериозно и с чест.
— Вижте. — Раоден насочи аона си към петдесетина конници, които се отделиха от кладата и тръгнаха в галоп към къщата на Кайн. Всички носеха кафявите наметала на офицери от градската стража на Елантрис.
— Май нещата отиват на зле — каза Кайн.
— А може би на добре — възрази Раоден.
Кайн поклати глава.
— Да съборим входа. Нека опитат да избият вратата с един товар камъни пред нея.
— Не. Няма смисъл сами да се набутваме в капан. Искам да се срещна с тях.
— Има и други изходи от сградата — съобщи Кайн.
— Въпреки това изчакай командата ми, преди да срутваш входа. Това е заповед.
Кайн стисна зъби за миг, но кимна.
— Добре, Раоден, но не защото заповядваш, а защото ти вярвам. Синът ми те нарича крал, но аз не признавам ничия власт.
Сарене погледна изненадано към чичо си. Досега не го бе чувала да говори с такъв тон. Обикновено беше весел и жизнен като панаирджийска мечка. Сега лицето му бе мрачно. Беше си пуснал мустаци веднага след смъртта на Ядон. Учтивият, спокоен готвач бе изчезнал, а мъжът на негово място приличаше на коравите адмирали на баща й.
— Благодаря, Кайн — отвърна Раоден.
Чичо й кимна. Конниците приближиха бързо и се пръснаха да обградят укреплението на Кайн. Един от тях забеляза Раоден на покрива и смушка коня си да се приближи.
— Чухме слухове, че лорд Раоден, престолонаследникът на Арелон е жив — обясни мъжът. — Ако това е вярно, нека се покаже. Страната се нуждае от крал.
Кайн се успокои видимо, а Раоден си позволи тиха въздишка. Офицерите стояха в редица, все още на коне, и той можеше да види лицата им. Бяха притеснени и объркани, но обнадеждени.
— Трябва да действаме бързо, преди гьорнът да реагира — обърна се Раоден към приятелите си. — Изпратете съобщения до благородниците. Искам да проведа коронацията си до един час.


Раоден влезе в тронната зала на двореца. До подиума стояха Сарене и младоликият коратски патриарх. Раоден се бе запознал с него току-що, но описанието на Сарене бе точно. Най-запомнящите се черти бяха дългата руса коса, усмивката, която намекваше, че уж знае много, и самодоволното изражение. Но принцът имаше нужда от него. Коронясването му от патриарха на Шу-Корат щеше да създаде важен прецедент.
Сарене се усмихна окуражително, когато той приближи. Раоден се изумяваше колко силна е тя, въпреки че бе преживяла толкова в последно време. Застана до нея на подиума и се обърна към благородниците на Арелон.
Разпознаваше повечето лица. Мнозина го поддържаха преди изгнанието му. Но сега повечето бяха просто объркани. Появата му бе внезапна, както и смъртта на Телрий. Вече се разпространяваха слухове, че Раоден е замесен в убийството, но хората сякаш не им даваха ухо. Очите им бяха помръкнали и изглеждаха изтощени от продължителния стрес.
Всичко щеше да се промени. Раоден си го обеща наум. Без повече въпроси. Без несигурност. Ще организира обединен фронт с Теод и ще се опълчи на Фьорден.
— Лордове, дами — започна той. — Жители на Арелон. Нашето бедно кралство изстрада много през последните десет години. Нека да започнем отначало. С приемането на тази корона аз обещавам…
Той замръзна. Усещаше… енергия. Първо реши, че дор го напада. После осъзна, че е нещо друго, каквото не бе изпитвал досега. Нещо външно. Някой друг манипулираше дор. Той огледа тълпата, прикрил изненадата си. Очите му се спряха на дребна фигура с червена роба, почти незабележима сред аристократите. Енергията идваше от него.
Деретски жрец? Раоден се замисли, не можеше да повярва. Мъжът се усмихваше, косата под качулката му бе руса. Какво? Настроението на тълпата се промени. Няколко души припаднаха, а останалите просто зяпнаха. Смаяно. Шокирано. Но някак без изненада. Бяха толкова изстрадали, че непрекъснато очакваха да се случи нещо ужасно.
Раоден нямаше нужда да проверява, за да разбере, че илюзията му е изчезнала.
Патриархът се сепна и изтърва короната, отстъпвайки назад. Раоден погледна към хората със свит стомах. А беше толкова близо…
До него се разнесе глас.
— Вижте го, благородници на Арелон! — извика Сарене. — Вижте човека, който щеше да ви бъде крал. Вижте тъмната кожа и елантриското лице! И ми кажете… Това има ли значение?
Тълпата бе притихнала.
— Десет години бяхте управлявани от тиран, защото отхвърлихте Елантрис. Вие бяхте привилегировани, богати, но в известен смисъл бяхте най-потиснатите, защото нямахте сигурност. Титлите струваха ли си свободата? Това е човекът, който ви обичаше, докато другите се опитваха да стъпчат гордостта ви. Питам ви: това, че е елантрисец, по-лош крал ли го прави от Ядон и Телрий? — Тя коленичи пред него. — Аз първа ще приема управлението му.
Раоден погледна тълпата напрегнато. Хората започнаха да коленичат един след друг. Първо Шуден и Лукел, които стояха в челото, а после и останалите. Някои го правеха изпаднали във вцепенение, други примирено. Но имаше и такива, които се осмеляваха да бъдат щастливи.
Сарене се наведе и взе падналата корона. Беше простичка — набързо изкован златен обръч, — но означаваше толкова много.
Сейналан бе зашеметен и принцесата на Теод пое задълженията му. Тя се изправи и положи короната на главата на Раоден.
— Ето вашият крал! — извика.
Някои от хората започнаха да надават радостни възгласи.
Един мъж със сигурност не се радваше. Дилаф сякаш искаше да си пробие път през тълпата и да разкъса Раоден с голи ръце. Хората, чиито възгласи преминаха от разпокъсани викове във всеобщо одобрение, му пречеха. Жрецът се огледа с омраза и се насочи към вратите, за да изчезне в смрачаващия се град.
Сарене не му обърна внимание и се завъртя към Раоден.
— Поздравления, ваше величество — каза тя и го целуна леко.
— Не мога да повярвам, че ме приеха — промълви учудено Раоден.
— Преди десет години те отхвърлиха Елантрис и откриха, че човек може да бъде чудовище, без значение как изглежда. Най-сетне са готови да приемат владетел не защото е бог или има пари, а защото знаят, че ще ги управлява добре.
Раоден се усмихна.
— Разбира се, много важно е и владетелят да има жена, която умее да изнася трогателни речи в нужния момент.
— Така е.
Раоден се обърна и погледна над тълпата към оттеглящия се Дилаф.
— Кой беше този?
— Един от жреците на Хратен — отвърна небрежно Сарене. — Предполагам, че днес не му е ден. Известен е с омразата си към елантрисците.
Раоден не беше сигурен, че е права да го подценява.
— Сарене, нещо не е наред. Защо илюзията ми изчезна?
— Не я ли свали сам?
Раоден поклати глава.
— Мисля… че беше жрецът.
— Какво?
— Усетих дор в мига преди аонът ми да изчезне, енергията идваше от него. — Той се замисли за миг и стисна зъби. — Може ли да заема Аше.
— Разбира се — съгласи се Сарене и махна на сеона да се приближи.
— Аше, ще предадеш ли едно съобщение от мен?
— Разбира се, милорд — поклони се сеонът.
— Открий Галадон в Нови Елантрис и му кажи какво се случи. Предупреди го да се подготви.
— За какво, милорд?
— Не знам — отвърна Раоден. — Просто му кажи да е готов. И че аз съм разтревожен.


57.

Хратен гледаше как така нареченият Раоден влиза в тронната зала. Никой не оспорваше претенциите му. Измамник или не, след малко този човек щеше да стане крал. Ходът на Сарене беше брилянтен. Убийството на Телрий и претендент за трона… плановете на Хратен бяха сериозно застрашени.
Той се обърна към претендента и изпита странна омраза, като видя как го гледа Сарене. Хратен виждаше любовта в очите й. Нима това глупаво обожание бе истинско? Откъде се бе появил този мъж, толкова внезапно? И как бе успял да заплени Сарене, която обикновено бе толкова студена? Тя очевидно му бе дала сърцето си. Логически погледнато, Хратен знаеше, че ревността му е глупава. Отношенията му с момичето бяха на основата на антагонизъм, а не на привличане. Защо трябваше да ревнува от друг мъж? Не, Хратен трябваше да е спокоен. Само след месец обединените деретски армии щяха да нахлуят в Арелон и да изколят населението, включително и Сарене. Хратен трябваше да действа бързо, ако искаше да намери начин да покръсти кралството за толкова малко време.
Той се дръпна назад, щом коронацията започна. Първата заповед на мнозина крале бе да се задържат противниците им и Хратен не искаше да дава идеи на самозванеца. Но беше достатъчно близо, за да види трансформацията. Обърка се от гледката. Шаод идваше внезапно, но не чак толкова. Тази странност го накара да преосмисли предположенията си.
Ами ако Раоден не бе умрял? Ако се криеше в Елантрис през цялото време? Хратен бе открил начин да симулира признаците. Може би този човек бе сторил нещо подобно? Трансформацията го шокира, но това, че хората не предприеха нищо, го изуми още повече. Сарене изнасяше реч, а те просто я слушаха сковано. Не я спряха да короняса елантриския крал.
Хратен усети, че му прилошава. Обърна се и по случайност видя как Дилаф си пробива път през тълпата. Тръгна след него, защото за пръв път споделяше отвращението му. Беше изумен, че жителите на Арелон можеха да действат толкова нелогично.
В този момент осъзна грешката си. Дилаф се оказа прав. Ако се бе фокусирал повече върху Елантрис, хората щяха да са твърде отвратени, за да позволят на Раоден да стане крал. Беше пропуснал да им насади истинско усещане за свещената воля на Джадет. Използваше популярност при покръстването, а не доктрина. В резултат бе получил нестабилно паство, което се връщаше към старите си навици при първа възможност. Заради проклетия краен срок! Хратен закрачи по бързо помръкващите улици на Кае. За три месеца не можеше да изгради стабилна база последователи.
Малко пред него Дилаф зави по една странична улица. Хратен се сепна. Тя не водеше към храма, а към центъра на града. Любопитството взе връх над мрачните мисли и той реши да последва артета от достатъчно разстояние, че да не се чува тракането на доспехите по паветата. Нямаше нужда да се притеснява. Артетът крачеше целеустремено напред в нощта, без да се обръща.
Пазарният площад бе потънал в мрак. Хратен загуби Дилаф от поглед и се спря да огледа тихите шатри.
Внезапно около него се появиха светлини. В десетина различни шатри лумнаха стотина факли. Хратен се намръщи и очите му се опулиха, когато от тях започнаха да излизат мъже, а факлите сияеха по голите им гърбове. Той залитна ужасен назад. Познаваше тези разкривени фигури. Ръце като извити клони на дървета. Кожа, опъната над странните ръбове и непроизносимите символи.
Нощта беше тиха, но в ума му нахлуха спомени. Шатрите и търговците бяха заблуда. Ето защо толкова фьорденци бяха дошли на арелонския пазар въпреки политическата обстановка и бяха останали, когато другите си тръгнаха. Това не бяха търговци, а воини. Нашествието в Арелон бе започнало с един месец по-рано.
Вирнът беше пратил монасите от Дакор.


58.

Раоден се събуди заради странния шум. Полежа объркан за миг и се сети, че е в имението на Роял. Сватбата щеше да се състои на другия ден и той бе избрал да се върне в стаите на Калу в имението на херцога, вместо да остава при Кайн, където Сарене вече бе заела стаята за гости.
Шумът се повтори отново — шум от сражение.
Раоден скочи от леглото и отвори вратата на балкона. В нощното небе се виеше пушек, а из града пламтяха пожари. От мрака долитаха ужасени писъци, а някъде наблизо се чуваше удряне на метал в метал. Раоден си наметна един жакет и излезе в коридора. Зави зад ъгъла и се натъкна на група стражи, които се сражаваха за живота си срещу… демони.
Те бяха голи до кръста и очите им сякаш горяха. Приличаха на хора, но плътта им бе назъбена и разкривена, сякаш от кожата им изникваха остри метални парчета. Един от войниците на Раоден нанесе удар, но резултатът бе само одраскване вместо съсичане. Десетина стражи вече лежаха на пода, а петимата демони изглеждаха невредими. Войниците се сражаваха с ужасени погледи, но оръжията им бяха безполезни и те умираха един по един.
Раоден залитна. Водачът на демоните избегна замаха на един от стражите му с нечовешка скорост и го прониза със страховито изглеждащ меч. Раоден замръзна. Разпознаваше този демон.
Тялото му бе разкривено като на останалите, но лицето бе познато. Беше Дилаф, фьорденският жрец.
Дилаф го погледна и се усмихна зловещо. Раоден се наведе за оръжието на един от падналите, но се оказа твърде бавен. Дилаф прелетя през стаята като вятър и го блъсна в корема. Раоден извика от болка и рухна на пода.
— Отведете го — нареди съществото.


— Постарай се да пристигнат тази вечер — каза Сарене и затвори капака на последния сандък с припаси.
Просякът кимна, поглеждайки нервно към стените на Елантрис, които се намираха само на няколко крачки.
— Не се притеснявай, Хойд — успокои го Сарене. — Вече имаме нов крал. Нещата в Арелон ще се променят.
Хойд сви рамене. Въпреки смъртта на Телрий просякът отказваше да се среща с нея денем. Хората му бяха прекарали десет години в страх от Ядон и фермите му. Не бяха свикнали да действат по светло, без значение колко легални бяха действията им. Сарене можеше да използва и друг за доставката, но Хойд и хората му знаеха къде и как да оставят припасите. Пък и предпочиташе жителите на Арелон да не разбират какво точно има в тази доставка.
— Тези сандъци са по-тежки от предните, милейди — отбеляза наблюдателният Хойд. Неслучайно бе оцелял десет години по улиците на Кае, без да бъде заловен.
— Съдържанието им не е твоя работа — отвърна Сарене и му връчи кесия с монети.
Хойд кимна, а лицето му остана скрито под качулката. Сарене никога не го бе виждала, но по гласа съдеше, че е възрастен човек. Тя потръпна от нощния хлад, нетърпелива да се върне в къщата на Кайн. Сватбата щеше да бъде на другия ден и й беше трудно да сдържа вълнението си. Въпреки всички изпитания, трудности и загуби на трона на Арелон най-сетне имаше почтен крал. А след дълго чакане тя най-сетне бе намерила съпруг, когото приемаше с ум и сърце.
— Тогава лека вечер, милейди — пожела й Хойд и последва групата просяци, които бавно мъкнеха доставката по стълбището на стената.
Сарене се обърна към Аше.
— Върви да им кажеш, че пратката пристига.
— Да, милейди. — Сеонът се поклони и последва хората на Хойд.
Сарене придърпа шала си, качи се в каретата и нареди на кочияша да я върне в дома на чичо й. Надяваше се, че Галадон и Карата ще разберат защо им праща мечове и лъкове. Неясното предупреждение на Раоден я бе притеснило сериозно. Тревожеше се за Нови Елантрис и добронамерените му жители, затова реши да стори нещо полезно. Тя въздъхна, докато каретата трополеше по тихите улици. Оръжията нямаше да помогнат много; жителите на Нови Елантрис не бяха войници. Но нямаше какво друго да стори в момента.
Внезапно каретата спря. Сарене се намръщи и отвори уста да подвикне на кочияша. След това се сепна. Тракането на колелата бе спряло и се чуваше нещо. Сякаш долитаха… писъци. След секунда помириса и пушека. Дръпна перденцето на прозорчето и надникна навън. Посрещна я гледка сякаш излязла от ада.
Каретата се намираше на едно кръстовище. Три от улиците бяха тихи и тъмни, но тази отпред сияеше в червено. Къщите горяха, а по паветата лежаха трупове. Мъже и жени тичаха с писъци по улиците, а други просто гледаха онемели от ужас. Сред тях се движеха голи до кръста воини, чиято кожа лъщеше на светлината на огньовете.
Беше клане. Странните воини убиваха безстрастно, поваляха мъже, жени и деца с небрежни замахвания на оръжията си. Сарене се стъписа за миг, а после изкрещя на кочияша да обърне. Мъжът се отърси от вцепенението и шибна конете. Един от полуголите воини зърна каретата и писъкът на Сарене замръзна в гърлото й. Воинът се втурна към тях, докато конете завиваха. Сарене извика предупредително на кочияша, но беше твърде късно. Странният войник подскочи, прелетя невероятно голямо разстояние и се приземи върху един от конете. Сарене успя да зърне за пръв път нечовешките ръбове по тялото му и смразяващия пламък в очите. Още един къс скок и създанието се озова на покрива. Каретата се разклати леко, а кочияшът изкрещя.
Сарене отвори вратата и се смъкна навън. Затича по паветата, обувките й се изхлузиха в бързината. Нагоре по улицата, встрани от пожарите, се намираше къщата на Кайн. Само да успееше да се добере до нея! Тялото на кочияша се заби в стената на съседната сграда и се свлече на земята. Сарене изпищя, дръпна се назад и почти се спъна. Демоничното същество скочи от покрива на каретата и тръгна бавно към нея, а тъмният му силует се очертаваше на светлината от пожарите. Движенията му бяха спокойни, но се движеше в готовност. Сарене виждаше неестествените сенки и издатини по кожата му, сякаш скелетът му бе усукан и издълбан.
Тя потисна следващия крясък и хукна нагоре по хълма към къщата на чичо си. Не беше достатъчно бърза. Хващането й щеше да е като игра за чудовището. Чуваше стъпките му отзад. Приближаваха. Все по-бързо и по-бързо. Видя светлините отпред, но нещо я сграбчи за глезена. Сарене се изви, защото съществото я дръпна с невероятна сила, и падна на земята, стоварвайки се странично. Извъртя се по гръб и изстена от болка.
Разкривената фигура се надвеси над нея. Чу как прошепна нещо на чужд език. Фьорденски. Нещо едро и тъмно се блъсна в чудовището и го отхвърли назад. Двете фигури се сборичкаха в мрака. Съществото изпищя, но новодошлият извика по-силно. Сарене се надигна и погледна към сенките. Някаква приближаваща светлина ги освети. Очакваше да види полуголия воин, но не и противника му.
— Кайн? — възкликна Сарене.
Чичо й държеше огромна брадва, широка колкото човешко тяло. Той я заби в гърба на създанието, което пълзеше по паветата към меча си. Съществото извика от болка, въпреки че острието не проникна надълбоко. Кайн освободи брадвата, вдигна я и я стовари с могъщ замах право в лицето на демона. Противникът му изстена, но не спря да се движи. Нито пък Кайн. Той замахваше отново и отново, удряше главата на чудовището и крещеше теодски бойни възгласи с дрезгавия си глас. Костите изпукаха и най-сетне съществото спря да се движи.
Нещо докосна ръката на Сарене и тя изпищя. Лукел бе коленичил до нея с вдигнат фенер.
— Хайде! — извика той и я вдигна на крака.
Притичаха краткото разстояние до имението, а чичо й ги прикриваше отзад.
Минаха през вратите и нахлуха в кухнята, където ги очакваше група уплашени хора. Даора се втурна към съпруга си, докато Лукел залостваше вратите.
— Лукел, срути входа — нареди Кайн.
Братовчед й се подчини и дръпна ръчката, която Сарене мислеше за поставка за факли. Разнесе се могъщ трясък и през кухненската врата нахлу облак прах.
Сарене се тръшна на един стол и огледа смълчаната стая. Шуден бе тук и бе успял да намери Торена, която подсмърчаше тихо в прегръдките му. Даорн, Кайсе и Адиен се бяха свили в ъгъла до жената на Лукел. Раоден го нямаше.
— Какви… са тези неща? — попита Сарене, обръщайки се към братовчед си.
Той поклати глава.
— Не знам. Атаката започна преди малко и се притеснихме, че нещо ти се е случило. Чакахме навън. Добре, че татко забеляза каретата в подножието на хълма.
Сарене кимна, все още смаяна.
Кайн стоеше, прегърнал жена си, и гледаше окървавената брадва в другата си ръка.
— Заклех се, че повече няма да хващам това проклето оръжие — прошепна той.
Даора го потупа по рамото. Въпреки шока Сарене осъзна, че разпознава брадвата. Тя висеше на кухненската стена наред с другите сувенири от пътуванията на Кайн. Но той стискаше дръжката й с видимо умение. Оръжието не беше декоративно, както смяташе отначало. Погледна по-внимателно и видя, че острието е нащърбено и издраскано. В метала бе гравиран аонът Рео. Символът за наказание.
— Защо му е на един търговец да знае как се ползва това? — промълви Сарене, почти дошла на себе си.
Кайн поклати глава.
— Търговците не знаят.
Сарене бе чувала само за един човек, който ползваше аона Рео, и той бе по-скоро мит.
— Наричаха го Дрезгавия — прошепна тя. — Пиратът Дреок.
— Това е грешка — изтъкна Кайн хрипливо. — Истинското му име бе Дреок Раздраното гърло.
— Той се опита да открадне трона на Теод от баща ми — каза Сарене и го погледна в очите.
— Не — отговори Кайн и се извърна. — Дреок просто искаше своето. Опитваше да си възвърне трона, който по-младият му брат Евънтео открадна под носа му, докато той се шляеше като глупак.


Дилаф влезе в храма с предоволно изражение. Един от монасите стовари изпадналия в безсъзнание Раоден до отсрещната стена.
— Ето така, скъпи Хратен, се разправяш с еретиците — каза Дилаф.
Смутеният Хратен се извърна от прозореца.
— Дилаф, ще изколите целия град! Какъв е смисълът? Къде е прославата на Джадет във всичко това?
— Не ме разпитвай! — извика Дилаф и очите му пламнаха. Кипящият му фанатизъм най-сетне бе намерил отдушник.
Хратен се обърна. Само две от титлите в йерархията на деретската църква превъзхождаха гьорна: вирн и грагдет — игумен на манастир. Грагдетите обикновено бяха подценявани, защото рядко се занимаваха със света извън манастирите си. Това очевидно се бе променило.
Хратен погледна към голите гърди на Дилаф и видя разкривените линии, които досега се криеха под артетската роба. Те се виеха под кожата на мъжа като изпъкнали вени. Стомахът на Хратен се обърна. Знаеше, че това са кости, много корави кости. Дилаф не беше просто монах и грагдет; той беше монах и грагдет на най-известния манастир във Фьорден. Дакор. Орденът на костите.
Молитвите и напевите, с които се създаваха монасите от Дакор, бяха тайна. Дори гьорните не ги знаеха. Няколко месеца след като момчетата постъпеха в манастира, костите им започваха да растат и да се усукват в странни линии, подобни на тези под кожата на Дилаф. Всяка от тези извивки даваше на носителя си различни способности, като по-голяма сила и скорост.
В съзнанието на Хратен се мярнаха ужасни образи. Жреци, които напяваха над него, и невероятна болка отвътре, докато костите му се разместваха. Беше твърде много за него — мракът, писъците, мъченията. Хратен бе напуснал след няколко месеца, за да се присъедини към друг манастир. Но не беше оставил зад себе си кошмарите и спомените. Човек не можеше да забрави лесно Дакор.
— Значи всъщност си бил фьорденец? — прошепна Хратен.
— Изобщо не подозираше, нали? — усмихна се Дилаф. — Трябваше да се досетиш. Много по-лесно е да се имитира арелонец, говорещ фьорденски, отколкото истински арелонец да научи толкова перфектно свещения език.
Хратен наведе глава. Дилаф беше по-висш от него. Не знаеше откога е в Арелон, защото дакорците живееха необичайно дълго, но очевидно Дилаф планираше унищожението на Кае от много време.
— О, Хратен — засмя се мъжът. — Така и не разбра ролята си, нали? Вирн не те прати да покръстиш Арелон.
Хратен го зяпна изненадано. Имаше писмо, което твърдеше обратното.
— Да, гьорн, знам за заповедите ти. Някой път прочети писмото отново. Вирнът не те прати да покръстиш Арелон, а да предупредиш жителите му за предстоящото им унищожение. Ти беше за заблуда. Да отвлечеш вниманието на Евънтео, докато аз подготвя нашествието. Свърши работата си перфектно.
— Заблуда?… — заекна Хратен. — Но хората…
— Никога не сме възнамерявали да ги спасим. Вирнът винаги е смятал да унищожи Арелон. Има нужда от подобна победа, за да стисне в хватката си останалите страни. Въпреки усилията ти контролът ни над Дуладел е разклатен. Светът трябва да знае какво се случва с тези, които богохулстват срещу Джадет.
— Хората не богохулстват. — Хратен усети как гневът му се разпалва. — Те дори не знаят за Джадет! Как да очакваме да бъдат праведни, когато не им даваме шанс да се покръстят!
Дилаф изстреля ръка и го зашлеви през лицето. Хратен залитна назад. Бузата му гореше, защото ударът бе причинен от невероятно силна десница с допълнително укрепени кости.
— Забравяш с кого говориш, гьорн — озъби се Дилаф. — Тези хора са нечестиви. Само арелонците и теодците стават елантрисци. Ако ги унищожим, ще спрем ереста на Елантрис завинаги!
Хратен забрави за пулсиращата си буза. Най-сетне започна да осъзнава колко дълбока е омразата на Дилаф и се вцепени.
— Ще избиеш всички? Цялата нация?
— Това е единственият начин да бъдем сигурни — отвърна Дилаф и се усмихна.


59.

Раоден се събуди с нови болки. Най-острата беше в тила му, но го боляха охлузвания и синини по цялото тяло. За момент си помисли, че е твърде много. Всяка рана жилеше остро, без да престава и за миг. За щастие бе изкарал седмици, страдайки от атаките на дор. В сравнение с онази агония болките на тялото, колкото и да изглеждаха сериозни, бяха по-слаби. Иронично, но силата, която едва не бе го унищожила, сега му помагаше да запази разсъдъка си.
Усети през замайването, че го вдигат и го слагат на нещо твърдо — седло. Загуби представа за времето, докато бе на коня, и бе принуден да се бори с мрака на безсъзнанието. Около него се чуваха гласове, но говореха на фьорденски и не разбираше думите. Конете спряха. Раоден отвори очи и изстена, докато го смъкваха на земята.
— Събуди се, елантрисецо — каза глас на аонски.
Раоден вдигна глава и примигна объркано. Още беше нощ и долавяше миризма на пушек. Намираха се в подножието на хълма на Кайн. Укрепената постройка беше само на няколко метра, но едва я различаваше. Всичко пред очите му бе замъглено. „Милостиви Доми, нека Сарене да е в безопасност“, помоли се.
— Принцесо, знам, че ме чуваш — извика Дилаф. — Виж кого съм довел. Нека направим сделка.
— Не! — опита да извика Раоден, но само изхриптя. Ударът по главата бе причинил нещо на мозъка му. Едва можеше да стои прав, камо ли да говори. Най-лошото бе, че осъзнаваше, че това няма никога да се оправи. Не можеше да се излекува. Мъглата, в която бе потънал, нямаше да се вдигне никога.


— Знаеш, че не можеш да преговаряш с него — каза тихо Кайн. Наблюдаваха Дилаф и зашеметения Раоден през един от тесните прозорци.
Сарене кимна и усети, че се смразява. Раоден не беше добре; клатеше се и изглеждаше неориентиран на светлината на огньовете.
— Милостиви Доми! Какво са му сторили?
— Ене, не гледай. — Кайн се дръпна от прозореца. Огромната брадва на Дреок Пирата стоеше готова в ъгъла.
— Не мога да не гледам — прошепна Сарене. — Трябва поне да се сбогувам с него.
Кайн въздъхна и кимна.
— Добре, да вървим на покрива. Но ако видя стрелци, веднага се връщаме обратно.
Сарене кимна тъжно и двамата изкачиха стълбите към покрива. Тя се приближи до ръба и погледна към Дилаф и Раоден. Ако можеше да убеди жреца да се размени с Раоден, щеше да го стори. Но подозираше, че Дилаф ще поиска предаването на всички в къщата, а тя никога нямаше да се съгласи на това. Даора и децата се бяха подслонили в мазето, пазени от Лукел. Сарене нямаше да ги предаде, без значение кого държеше Дилаф за заложник. Тя отвори уста с мисълта, че вероятно това са последните думи, които Раоден ще чуе.


— Хайде! — нареди Дилаф.
Хратен стоеше като неволен наблюдател и гледаше как Сарене пада в капана. Монасите от Дакор изскочиха от скривалищата си в подножието на къщата. Крайниците им сякаш прилепваха към всяка цепнатина между камъните и отворите на бойниците. Неколцина, които висяха от задната страна на сградата, се показаха и отрязаха пътя й за бягство.
Хратен чу изненаданите викове, когато Сарене и спътникът й осъзнаха какво става. Беше твърде късно. След миг един дакорец скочи от покрива, сграбчил съпротивляващата се принцеса.
— Хратен, докарай си сеона — нареди Дилаф.
Гьорнът се подчини и отвори металната кутия, за да пусне светещото кълбо. Не се реши да попита откъде монахът знае за сеона. Дакорците бяха любимите воини на вирна и явно Дилаф разполагаше с много тайни.
— Сеон, искам да говоря с крал Евънтео — нареди Дилаф.
Сеонът се подчини. След миг светлината му се преля в главата на пълен мъж с гордо лице.
— Не те познавам — каза Евънтео. — Кой ме търси посред нощ?
— Аз съм човекът, който държи в плен дъщеря ти, кралю — заяви Дилаф и сръчка принцесата. Тя не можа да потисне писъка си, макар че се постара.
Евънтео се завъртя сякаш търсеше източника на писъка, но всъщност можеше да види само лицето на Дилаф.
— Кой си ти?
— Дилаф. Грагдет на манастира Дакор.
— Милостиви Доми… — прошепна Евънтео.
Дилаф присви очи и се усмихна злобно.
— Мислех, че си се покръстил, Евънтео. Но няма значение. Събуди войската си и я натовари на корабите. Ще пристигна в Теод след час и искам да ми се предадете официално. В противен случай ще убия момичето.
— Татко, не! — изкрещя Сарене. — Не му вярвай!
— Сарене? — извика трескаво баща й.
— Един час, Евънтео. — Дилаф махна с ръка. Обърканото лице на краля се стопи в сферичната форма на сеон.
— Възнамеряваш да убиеш и всички теодци! — възкликна Хратен на фьорденски.
— Не. Това е работа за други. Просто ще убия краля и ще изгоря корабите с войската. Щом армадата бъде разрушена, вирнът може да стовари армиите си на теодския бряг и да довърши започнатото, доказвайки мощта си.
— Знаеш, че това не е необходимо. — Хратен усети, че му прилошава. — Евънтео вече беше мой.
— Хратен, той може и да се покръсти, но трябва да си слабоумен, за да вярваш, че би допуснал наши войски на тяхна земя.
— Ти си чудовище — прошепна Хратен. — Ще изколиш две кралства само заради параноята си. Какво ти се е случило, че мразиш Елантрис толкова много?
— Достатъчно! — изкрещя Дилаф. — Не мисли, че ще се поколебая да убия и теб, гьорн. Дакор не се подчинява на законите! — Монахът го изгледа заплашително, след което се овладя, като вдиша дълбоко и се обърна към пленниците.
Дезориентираният Раоден залиташе към жена си, която бе в ръцете на един мълчалив дакорец. Принцът посегна към нея с треперещи ръце.
— А — каза Дилаф, вадейки меча си. — Бях забравил за теб. — Той се усмихна злобно и заби острието в корема на Раоден.


Болката се разпространи като внезапна вълна от светлина. Дори не беше видял замахването. Но го усети. Изстена и падна на колене. Агонията беше неописуема, дори за човек, който изпитваше непрекъснато болка от два месеца. Стисна корема си с треперещи ръце. Можеше да усети дор. Беше… близо. Дойде му твърде много. Жената, която обичаше, бе в опасност, а той не можеше да стори нищо.
Болката, дор, прималя му… Душата на Раоден се сви под общата им тежест и въздъхна за последно, с примирение. След това вече нямаше болка, защото нямаше същност. Нямаше нищо.
Сарене изпищя, когато Раоден падна на земята. Виждаше страданието на лицето му и имаше чувството, че мечът е забит в нейния корем. Тя потръпна и заплака. Раоден помръдна малко и… просто спря.
— Провалих… — прошепна той, оформяйки мантрата си на хоед. — Провалих любимата. Провалих…
— Отведете я — нареди Дилаф. Думите бяха на фьорденски и тя почти не им обърна внимание.
— А другите? — попита монахът.
— Подберете ги заедно с останалите жители на този прокълнат град и ги закарайте в Елантрис. Елантрисците са в центъра, на едно по-чисто място.
— Вече ги открихме, грагдет — каза монахът. — Нашите хора започнаха атаката.
— А, добре. — Дилаф изсъска доволно. — Съберете телата им. Елантрисците не умират като нормалните хора, а не искаме никой да се измъкне.
— Да, грагдет.
— Когато ги съберете на едно място, тела, елантрисци и бъдещи елантрисци, започнете ритуала на прочистването. После ги изгорете всичките.
— Да, грагдет — сведе глава воинът.
— Ела, Хратен — каза Дилаф. — Ти ще ме придружиш до Теод.
Сарене изпадна във вцепенение, докато я дърпаха настрани, очите й не се откъсваха от Раоден, докато присвитото му тяло не изчезна в мрака.


60.

Галадон се криеше в сенките и не помръдваше, докато гьорнът и странните му полуголи спътници не си тръгнаха. След това махна на Карата и пропълзя към тялото на Раоден.
— Суле?
Раоден не помръдна.
— Долокен, суле! — Галадон се задави от мъка. — Не ми го причинявай! — Раоден изстена и той се наведе, за да чуе шепота му.
— Провалих… — прошепна кралят. — Провалих любимата… — Мантрата на падналите: Раоден беше хоед.
Галадон се отпусна на твърдите павета и заплака без сълзи. Последният час беше ужасен. Двамата с Карата бяха в библиотеката и планираха как да изведат хората от Елантрис. Бяха чули писъци в далечината, но когато се върнаха в Нови Елантрис, там имаше само хоеди. Доколкото знаеше, двамата с Карата бяха последните елантрисци в съзнание.
Тя сложи ръка на рамото му.
— Галадон, трябва да вървим. Тук не е безопасно.
— Не. — Дуладелецът се изправи. — Трябва да спазя обещанието си. — Той погледна планинския склон над Кае, където имаше много специален басейн. Превърза с жакета си раната на Раоден и вдигна приятеля си на рамо.
— Раоден ме накара да се закълна, че ще му дам покой. Щом се погрижа за него, мисля да сторя същото със себе си. Карата, ние сме последните. В този свят вече няма място за нас.
Жената кимна и се приближи да му помогне с товара. Двамата тръгнаха на пътешествие, което щеше да завърши със забвение.


Лукел не се съпротивляваше. Нямаше смисъл. Баща му обаче не се даде лесно. Трябваха трима фьорденци, за да бъде усмирен и натоварен на коня, и въпреки това едрият мъж продължаваше да рита към главите им.
Накрая някой се сети да го удари по темето с камък и Кайн застина.
Лукел прегърна майка си и жена си, докато войниците ги подкарваха към Елантрис. Имаше дълга колона от благородници, събрани от цял Кае, с окъсани дрехи и изранени лица. Войниците ги наблюдаваха зорко — сякаш някой от тях щеше да събере кураж и да избяга. Повечето хора дори не вдигаха глави, докато ги бутаха по улиците. Кайсе и Даорн се притискаха до Лукел с уплашени очи. Той съжаляваше най-много за тях, защото животът им още не бе започнал. Адиен вървеше до него, безгрижен на вид, и броеше бавно стъпките.
— Триста петдесет и седем, триста петдесет и осем, триста петдесет и девет…
Лукел знаеше, че отиват към смъртта си. Виждаше телата по улиците и бе наясно, че врагът не се стреми само да завладее страната им. Бяха дошли за клане и нямаше да спрат, докато не остане никой жив. Замисляше се дали да не грабне някой меч в безнадеждна проява на героизъм. Но в крайна сметка само се тътреше с другите. Знаеше, че ще умре и че не може да предотврати това. Не беше воин. Надяваше се само на бърз край.


Хратен стоеше до Дилаф абсолютно неподвижен, според инструкциите. Бяха застанали в кръг — петдесет дакорци, Хратен, Дилаф, Сарене и един монах в центъра. Дакорците вдигнаха ръце и мъжете от двете страни на Хратен сложиха длани на раменете му. Сърцето му затуптя, щом монасите заблестяха заради сиянието на оформените от кости символи под кожата им. Замая го смущаващо усещане и Кае изчезна. Материализираха се в непознат град. Къщите на улицата бяха високи и долепени една до друга, а не ниски и на разстояние като в Кае.
Бяха пристигнали в Теод.
Групата все още беше в кръг, но Хратен не пропусна да забележи, че човекът в центъра липсваше. Той потръпна и образите от детството му се върнаха. Монахът в центъра беше гориво. Плътта и душата му бяха изгорели в саможертва за мигновеното транспортиране до Теод.
Дилаф пристъпи напред и поведе хората си по улицата. Доколкото Хратен можеше да прецени, той бе взел ядрото от монаси със себе си, а в Арелон бе оставил нормалните войници и само няколко дакорски надзиратели. Арелон и Елантрис бяха победени: следващата битка щеше да е в Теод. По очите на Дилаф си личеше, че той няма да се задоволи, докато не изтреби цялата аонска раса.
Грагдетът избра сграда с плосък покрив и махна на хората си да се покатерят. Не беше трудно. Увеличените им сила и ловкост даваха възможност да пълзят по стени, нещо непостижимо за нормалните хора. Хратен усети как един от тях го вдига на рамо и земята се отдалечи, докато мъжът го мъкнеше с лекота по стената въпреки тежките му ковани доспехи. Дакорците бяха неестествени чудовища, но човек не можеше да не се възхити на могъществото им.
Монахът го пусна безцеремонно на покрива и доспехите му издрънчаха. Хратен се изправи на крака и срещна погледа на принцесата. Лицето й кипеше от омраза. Тя обвиняваше него, разбира се. Не осъзнаваше, че в известна степен Хратен също е пленник.
Дилаф застана на ръба на покрива и огледа града. Флотът на Теод се събираше в огромния залив.
— Подранихме — приклекна Дилаф. — Ще изчакаме.


Галадон почти успяваше да си представи, че градът е мирен. Стоеше на планинския склон и гледаше как утрото пропълзява над Кае, сякаш невидима ръка отмахваше тъмната завеса. Почти можеше да се убеди, че пушекът е от комини, а не от изпепелените сгради. Почти щеше да повярва, че точките по улиците не са тела, а храсти и сандъци, а алената кръв е просто игра на светлината.
Галадон извърна поглед. Кае беше мирен, но бе място на смърт, а не на покой. Нямаше смисъл да си представя. Ако не беше толкова склонен към заблуди, може би нямаше да се остави Раоден да го повлече със себе си. Нямаше да позволи простичкият оптимизъм на един човек да замъгли ума му. Нямаше да почне да вярва, че животът в Елантрис може да не е само болка. Нямаше да се осмели да мечтае.
За съжаление го бе послушал. Беше се оплел в мечтите на Раоден като в було. Преди време бе прогонил надеждата далеч и внимаваше за подлите й трикове. Трябваше да я остави там. Без надежда нямаше нужда да се притеснява от разочарование.
— Долокен, суле — измърмори Галадон и погледна към обезумелия си приятел, — наистина ме съсипа.
Най-лошото бе, че още се надяваше. Светлината, която Раоден бе разпалил, продължаваше да гори в очите му, колкото и да я тъпчеше. Образите от унищожението на Нови Елантрис бяха още пресни в ума му. Мареше с огромна дупка в гърдите. Тихият скулптор Таан с премазани от голям камък ръце, но с още потръпващи пръсти. Старият Кахар, който практически сам бе почистил Нови Елантрис, с отсечена ръка и два крака.
Галадон се бе изправил сред разрушенията и бе изкрещял, че техният принц ги е изоставил. Че ги е предал заради Сарене.
И въпреки това се надяваше. Надеждата бе като малък гризач, който се криеше в ъглите на душата му, уплашен от гнева, яростта и отчаянието. Но всеки път, когато опиташе да я сграбчи, тя се изплъзваше към друга част на сърцето му. Тя го бе накарала да остави мъртвите и да изпълзи от Елантрис, да потърси Раоден с безумната вяра, че принцът ще оправи някак всичко.
Повтаряше си горчиво, че той е глупак, а не Раоден. Такъв си беше. Нямаше какво да направи.
И все пак се надяваше. Част от него още вярваше, че Раоден ще оправи нещата. Това бе проклятието, с което го бе оплел приятелят му. Гадното зрънце оптимизъм, което не искаше да се изкорени. Галадон още имаше надежда и щеше да е така, докато не се хвърлеше в басейна.
Той кимна на Карата и двамата вдигнаха Раоден, готови да изминат краткия път. След няколко минути щяха да се отърват и от отчаянието, и от надеждата.


Елантрис беше тъмен въпреки наближаването на зората. Високите стени хвърляха сянка и пречеха на слънцето, удължаваха с още малко нощта. Войниците изтикаха Лукел и другите благородници в единия край на площада. Друга група фьорденци трупаше голяма купчина дърва, влачеше останки от къщи и мебели.
Изненадващо, но бяха останали съвсем малко от странните демони. Само трима надзираваха работата. Другите бяха обикновени войници, а доспехите им бяха покрити с червените роби на деретски монаси. Те работеха бързо и избягваха да гледат пленниците, явно не искаха да мислят за какво ще бъде използвана дървесината.
Лукел също се опитваше да не мисли за това.
Джала се притискаше към него и трепереше уплашено. Беше опитал да я убеди да помоли за милост — все пак беше сворденка по произход, — но тя отказа. Беше тиха и скромна, и мнозина я мислеха за малодушна, но ако я видеха сега как остава доброволно със съпруга си, обричайки се на сигурна смърт, щяха да осъзнаят грешката си. От всички сделки и преговори, които бе спечелил, сърцето на Джала несъмнено бе най-ценната.
Останалите също се тикаха в него. Даора и децата нямаха към кого да се обърнат, защото Кайн беше в безсъзнание. Само Адиен стоеше настрани и гледаше купа с дърва. Продължаваше да си мърмори. Лукел огледа тълпата, постара се с усмивка да вдъхне кураж, макар че сам се чувстваше неуверен. Елантрис щеше да стане техен гроб. Забеляза една фигура в края на групата. Човекът бавно размахваше ръце пред себе си.
Шуден? Очите на джиндосеца бяха затворени, а ръцете му се движеха плавно. Лукел го погледна объркано, зачуди се дали приятелят му е полудял. След това си спомни странния танц, който Шуден бе показал на онази тренировка по фехтовка. Чайшан.
Шуден движеше ръце бавно и нищо не загатваше за гнева, който щеше да се стовари впоследствие. Лукел се загледа в него с нарастващо разбиране и решителност. Шуден не беше воин. Той практикуваше танца като упражнение, а не като бойно изкуство. Но явно нямаше да позволи обичните му да бъдат убити без съпротива. Щеше да се бори вместо да чака с надеждата, че съдбата ще им проводи спасение. Лукел си пое дъх и се засрами. Огледа се и видя крак от маса, захвърлен наблизо от войниците. Когато дойдеше време, Шуден нямаше да се сражава сам.


Раоден се рееше безчувствено и неосъзнато. Времето нямаше значение за него — той беше времето.
То беше неговата същност. Понякога пробягваше към повърхността на това, което преди наричаше съзнание, но усещаше болката и се връщаше обратно. Агонията беше като повърхност на езеро: ако пробиеше през нея, болката се връщаше и го обгръщаше. Когато се доближеше до болката, сякаш виждаше образи. Може да бяха реални, но по-скоро бяха отгласи на паметта му. Виждаше лицето на Галадон, едновременно загрижено и ядосано. Виждаше Карата с отчаян поглед. Виждаше планински склон, покрит с храсти и скали. Всичко това нямаше значение за него.


— Често ми се искаше просто да я бяха оставили да умре.
Хратен вдигна поглед. Дилаф сякаш говореше на себе си. Въпреки това очите му бяха вперени в гьорна.
— Какво? — попита той колебливо.
— Ако само я бяха оставили да умре… — повтори Дилаф. Седеше на ръба на покрива, гледаше корабите и се отдаваше на спомени. Емоциите му бяха винаги нестабилни. Никой не можеше да поддържа подобен фанатизъм, без умът му да се повреди. Вероятно след още няколко години щеше да откачи напълно.
— По това време бях на петдесет години, Хратен. Знаеш ли? Вече съм на седемдесет, а тялото ми е като на двайсетгодишен. Тя мислеше, че съм най-красивият, макар че тялото ми бе изкривено и унищожено, за да придобие арелонска структура.
Хратен замълча. Беше чувал за подобни неща. Напевите на Дакор наистина можеха да променят външния вид на човек. Процесът несъмнено бе крайно болезнен.
— Когато се разболя, я заведох в Елантрис. — Дилаф бе прибрал крака плътно към гърдите си. — Знаех, че е езическо, че е богохулство, но четирийсет години в Дакор не ме спряха… Не и когато мислех, че Елантрис ще я спаси. Елантрис можеше да лекува, а Дакор — не. Затова я заведох.
Монахът вече не гледаше към него. Очите му бяха загубили фокус.
— Те я промениха — прошепна той. — Казаха, че заклинанието се объркало, но аз знам истината. Бяха ме разкрили и ме мразеха. Но защо трябваше да проклинат Сеала? Кожата й почерня, косата й опада и тя започна да умира. Пищеше нощем, че болката я изяжда отвътре. Накрая се хвърли от градската стена.
Гласът на Дилаф премина в скръбна почит.
— Намерих я в подножието, още беше жива. Жива въпреки падането. И я изгорих. Така и не спря да пищи. Още пищи. Чувам я. Ще пищи, докато Елантрис не бъде унищожен.


Стигнаха до хребета, зад който бе басейнът, и Галадон положи Раоден на земята. Подпря принца на камъка, главата му увисна на една страна. Невиждащите очи гледаха към Кае. Галадон се облегна на скалата, до вратата, водеща към Елантрис. Карата се отпусна изтощена до него. Щяха да починат за малко и да потърсят избавление.


Щом събраха дървата, войниците започнаха да трупат нова купчина, този път от тела. Претърсваха града и носеха труповете на убитите елантрисци. Докато гледаше нарастващата камара, Лукел осъзна нещо. Не всички бяха мъртви. Всъщност повечето от тях не бяха.
Имаха толкова тежки рани, че не искаше да ги гледа, но крайниците им потрепваха, а устните се движеха. Лукел се изуми. Елантрисци — мъртвите, чиито умове продължаваха да живеят.
Грамадата ставаше все по-голяма. Имаше стотици, които се бяха събирали в града от цяло десетилетие. Никой не оказваше съпротива. Оставяха се да бъдат хвърлени едни връз други с отнесени погледи, докато купът им не стана по-висок от натрупаните дърва.
— До телата има двайсет и седем стъпки — прошепна внезапно Адиен и се отдели от скупчените благородници. Лукел посегна да го задържи, но бе твърде късно.
Един войник подвикна на Адиен да се върне. Младежът не му обърна внимание. Войникът се ядоса и го намушка с меча си, отваряйки дълбока рана в гърдите. Адиен залитна, но продължи да върви. От раната му не течеше кръв. Войникът се опули и отскочи назад, правейки знак срещу злото. Адиен се приближи до купа елантрисци и легна неподвижно сред тях. Тайната от последните пет години най-сетне бе разкрита. Той бе отишъл при своите хора.


— Помня те, Хратен. — Дилаф се усмихна с демонично изражение. — Помня как дойде при нас като момче. Точно преди да замина за Арелон. И тогава беше уплашен, както и сега. Избяга от нас и аз бях доволен. Никога не си бил предопределен за Дакор, твърде слаб си.
Хратен се смрази.
— Бил си там?
— Още тогава бях грагдет. Помниш ли ме?
Хратен погледна в очите му и спомените настъпиха. Злите очи на висок и безмилостен мъж. Помнеше напевите. Помнеше огньовете. Помнеше своите писъци и надвесеното над него лице. Бяха същите очи.
— Ти! — извика Хратен.
— Спомняш си.
— Помня. — Хратен усети ледена тръпка. — Ти ме убеди да се махна. На третия месец накара един от монасите да те пренесе до двореца на вирна. Човекът се подчини и се пожертва, за да те транспортира на разстояние, което можеше да извървиш за петнайсет минути.
— Абсолютното подчинение е важно, Хратен — прошепна Дилаф. — Периодичните проверки и примери укрепват лоялността на останалите.
Той млъкна и погледна към залива. Армадата бе пристанала според заповедите му. Хратен се обърна към хоризонта и различи тъмните точици — върхове на мачти. Армията на вирна пристигаше.
— Хайде — заповяда Дилаф и се изправи на крака. — Успяхме — теодската армада е в пристанището. Няма да успеят да попречат на флотата ни да пристане. Остана ми само една последна задача — смъртта на крал Евънтео.


Някакво видение изплува пред нечувствителния ум на Раоден. Опита се да го отпрати. Но по някаква причина то отказваше да се махне. Виждаше го през трептящата повърхност на болката — една проста схема.
Аон Рао. Голям квадрат с четири кръга около него и линии, които ги свързваха през центъра. Беше широко използван аон — особено сред коратите — заради значението му. Дух, душа.
Умът на Раоден се носеше сред белия безкрай и опитваше да пренебрегне образа на аон Рао. Той беше нещо от предишен живот, незначително и забравено. Вече нямаше нужда от него. Но докато се опитваше да избута образа, до него се появи нов. Елантрис. Четири стени, образуващи квадрат. Четирите външни градчета с кръгли укрепления. Прав път, водещ от всяко към Елантрис.
— Милостиви Доми!


Войниците отвориха няколко бъчви с масло и Лукел загледа с погнуса как ги изсипват върху телата. Трите демона стояха отстрани и напяваха нещо на език, който звучеше твърде грубо и странно, за да е фьорденски. Лукел осъзна, че след това ще дойде техният ред.
— Не гледайте — каза той на семейството си и се обърна, докато войниците се приготвяха да изгорят Елантрис.


Крал Евънтео стоеше в далечината, обграден от малка почетна стража. Той кимна, когато Дилаф приближи. Монахът се усмихна и приготви ножа си. Евънтео смяташе, че капитулира, а не осъзнаваше, че нацията му ще бъде жертвана.
Хратен вървеше до Дилаф и мислеше за дълга и необходимостта. Вярно, хората щяха да загинат, но това нямаше да е безсмислено. Цялата империя Фьорден щеше да стане по-силна след победата над Теод. Сърцата на хората щяха да се изпълнят с вяра. Беше същото каквото правеше и той в Арелон. Опитваше да покръсти хората по политически причини, използваше политически средства и популярност. Беше подкупил Телрий да се покръсти, без да опита да спаси душата му. Беше същото нещо. Какво значеше една езическа нация в сравнение със съвкупността на Шу-Дерет? Въпреки съвършената логика стомахът му се обръщаше.
„Пратиха ме да спася тези хора, не да ги изколя!“ — стрелна се в съзнанието му. Дилаф държеше принцеса Сарене за врата, устата й бе запушена. Евънтео я погледна и се усмихна окуражително, докато се приближаваха. Не можеше да види ножа в ръката на Дилаф.
— Отдавна чакам това — прошепна тихо Дилаф. Хратен помисли, че говори за унищожението на Теод. Но грагдетът не гледаше към краля. Гледаше Сарене и притискаше острието в гърба й.
— Принцесо, ти си зараза — прошепна Дилаф в ухото й. Хратен едва долови думите му. — Преди да пристигнеш в Кае, дори арелонците мразеха Елантрис. Ти си причината те да забравят омразата си. Ти се съюзи с нечестивците и дори слезе на тяхното ниво. Ти си по-лоша от тях, защото не бе прокълната, а се стремеше да станеш. Мислех да убия първо баща ти и да те накарам да гледаш, но сега разбирам, че обратното ще е по-добре. Помисли — старият Евънтео ще види как умираш, принцесо. Нека това е последният образ в очите ти, докато те пратя да се мъчиш завинаги в ямите на Джадет.
Тя плачеше, а сълзите се стичаха по превръзката на устата й.


Раоден се бореше да върне съзнанието си. Болката го връхлиташе като огромен каменен къс и забавяше процеса, защото умът му трепереше в агония. Хвърли се насреща й и мъчението се изля над него. Бавно си проби път през упоритата повърхност и постепенно започна да осъзнава околния свят.
Искаше да пищи, отново и отново. Болката бе неописуема. Но освен нея усети и още нещо. Тялото си. Влачеха го по земята. Зрението му се възвърна и осъзна къде е. Дърпаха го към нещо кръгло и синьо.
Басейнът.
„Не! Не още! Знам отговора!“


Раоден изпищя внезапно и се задърпа. Галадон се изненада толкова, че го изтърва.
Раоден залитна напред в опит да запази равновесие и падна право в басейна.


61.

Дилаф посегна и опря камата си в гърлото на принцесата. Очите на Евънтео се изцъклиха от ужас.
Хратен видя как острието почва да разрязва кожата й. Мислеше за Фьорден. За работата, която бе свършил, за хората, които бе спасил. Мислеше за младото момче, което нямаше търпение да докаже вярата си и избра да стане духовник. Мислеше за единството.
— Не! — изкрещя той и се извъртя, забивайки юмрука си в лицето на Дилаф.
Монахът залитна за момент и дръпна оръжието си от изненада. След това със злобен поглед заби камата в гърдите на Хратен.
Острието се плъзна по доспехите, изскърца по боядисаната стомана. Дилаф погледна нагръдника стъписано.
— Но тази броня е само за показно…
— Досега трябваше да разбереш, Дилаф — изръмжа Хратен и отново заби бронирания си юмрук в лицето му. Неестествено изкривените кости изпращяха под стоманата. — Аз не правя нищо половинчато.
Дилаф падна и Хратен измъкна меча му от ножницата.
— Евънтео, изкарай корабите си! Фьорденската армия не идва да ви завладее, а да ви унищожи. Тръгвай, ако искаш да спасиш народа си!
— Раг Доми! — изруга Евънтео и закрещя на генералите си, след което се обърна. — А дъщеря ми?
— Аз ще помогна на момичето! — извика Хратен. — Спасявай кралството си, глупако!
Телата на дакорците бяха неестествено бързи, но умовете им се възстановяваха с темпото на нормалните хора. При падането на Дилаф те се стъписаха и това спечели на Хратен няколко допълнителни секунди. Той вдигна меча си и избута Сарене към една алея, като препречи входа й с тялото си.


Водата държеше Раоден в хладната си прегръдка. Беше нещо живо. Чуваше я как зове съзнанието му. „Ела. Аз ще те освободя.“ Беше като успокояващ родител. Искаше да отнеме болката и мъката му, също като майка му едно време.
„Ела. Вече можеш да се отпуснеш.“
„Не. Още не.“


Фьорденците свършиха с поливането на телата с масло и приготвиха факлите. През цялото време Шуден движеше ръцете си в неголеми кръгове, без да увеличава скоростта, както бе направил на тренировката. Лукел започна да се чуди дали приятелят му ще нападне изобщо, или просто се подготвя да срещне неизбежното.
В този миг Шуден се развихри. Младият барон се стрелна напред, завъртя се като танцьор и стовари юмрук в гърдите на един напяващ монах. Чу се пукот, след което Шуден се завъртя отново и го удари в лицето. Главата на демона се изкриви под неестествен ъгъл и очите му се оцъклиха, когато подсиленият врат се счупи.
През цялото време Шуден бе със затворени очи. Лукел не можеше да бъде сигурен в сумрачните сенки на зазоряване, но му се стори, че при движенията му се вижда лек блясък.
Лукел нададе боен вик, повече да се окуражи, отколкото да сплаши противниците, грабна крака от маса и замахна към един войник. Дървото отскочи от шлема, но ударът беше достатъчно силен да го зашемети и младежът побърза да го повтори, като замахна към лицето. Войникът рухна и Лукел грабна оръжието му.
Вече имаше меч. Само да знаеше и как да го използва.


Дакорците бяха по-бързи, по-здрави и по-силни, но Хратен бе по-устремен. За пръв път от години сърцето и умът му бяха постигнали съгласие. Усещаше мощ — същата сила, която бе почувствал при пристигането си в Арелон, убеденост, че е способен да спаси хората.
Успяваше да ги удържи, макар и с мъка. Не беше трениран в Дакор, но беше майстор на меча. Компенсираше отстъпването в сила и бързина с умения. Замахна и заби меча си в гърдите на един монах, точно между две кости. Острието мина покрай уголемените ребра и прониза сърцето. Мъжът изстена и падна, когато Хратен измъкна меча си. Останалите обаче го принуждаваха да отстъпва по алеята.
Усети как Сарене залита зад него и сваля превръзката от устата си.
— Твърде много са! — извика тя. — Не можеш да се биеш с всички.
Беше права. За щастие нападателите им се разколебаха, чуха се звуци от битка откъм другата страна. Явно почетната стража на Евънтео се беше включила в сражението.
— Хайде! — Сарене го дръпна за рамото. Хратен рискува да погледне назад. Сарене сочеше към притворената врата на съседната сграда. Той кимна, отблъсна следващата атака и хукна след нея.


Раоден изскочи от водата и инстинктивно опита да си поеме дъх. Галадон и Карата отстъпиха назад зяпнали от изненада. Раоден усещаше как хладната течност се стича по лицето му. Не беше вода, а нещо друго. Нещо по-гъсто. Той не се задълбочи да определи какво е, а изпълзя от басейна.
— Суле! — прошепна изумено Галадон.
Раоден поклати глава, неспособен да отговори. Очакваха, че ще се разпадне, без да разбират, че басейнът не можеше да те вземе, освен ако не поискаш.
— Хайде — успя да изхрипти принцът и се надигна със залитане.


Въпреки енергичната атака на Лукел и мощта на Шуден, останалите хора просто гледаха като вкаменени. Лукел беше отчаяно притиснат от трима войници. Оцеляваше само защото повече отскачаше и бягаше, отколкото се сражаваше. Помощта дойде от напълно неочакван източник: жените.
Няколко от ученичките на Сарене грабнаха дървени летви и паднали мечове и застанаха до Лукел, започнаха да се бият с повече умение, отколкото той бе способен да се преструва, че притежава. Техният устрем бе засилен от изненадата и за миг Лукел реши, че може наистина да се освободят.
След това Шуден падна с писък от рана в ръката. Концентрацията му се наруши, бойният танц спря и един удар по главата бе достатъчен да го повали. След него падна кралица Ешен, пронизана в гърдите. Ужасеният й писък и окървавената рокля пречупиха жените. Те започнаха да пускат оръжията си. Един от противниците на Лукел осъзна, че той няма представа как да използва меча си, и го посече по бедрото.
Младежът извика от болка и падна на паветата, стискайки раната си. Войникът дори не си даде труд да го довърши.


Раоден се спускаше от планината с ужасяваща бързина. Подскачаше и тичаше сякаш допреди миг не бе в кома. Само едно подхлъзване или една грешна стъпка и нямаше да спре да се търкаля, докато не стигнеше подножието.
— Долокен! — изруга Галадон, мъчейки да поддържа същата скорост. При това темпо щяха да стигнат в Кае след няколко минути.


Сарене се криеше зад неочаквания си спасител и стоеше абсолютно неподвижно в мрака.
Хратен погледна нагоре, към дъските на капака. Той беше забелязал вратата на мазето и бе избутал принцесата вътре. Там, в мрака, се криеше едно ужасено семейство. Всички чакаха напрегнато, докато дакорците трополяха из къщата и излязоха през предната врата.
Накрая Хратен кимна.
— Да вървим — каза той и открехна капака.
— Стойте тук — обърна се Сарене към семейството. — Каквото и да става, не излизайте.
Гьорнът се изкатери в стаята и се огледа предпазливо. Махна на Сарене да го последва и се насочи към малката кухня в задната част на къщата. Започна да сваля доспехите, като пускаше частите им на пода. Не даде обяснения, но Сарене го разбираше. Кървавочервената гьорнска броня се забелязваше отдалеч и не оправдаваше защитата.
Сарене се изненада от тежестта на стоманата.
— Значи през всичките месеци си се разхождал с истинска броня? Не ти ли беше тежко.
— Такива са тежестите на призванието ми. — Хратен свали последния набедреник. Алената боя беше надраскана и олющена на места. — Призвание, което вече не заслужавам. — Парчето метал издрънча на пода.
Погледна към набедреника и поклати глава, след което съблече и памучната дреха, която служеше за подплата. Остана само по панталони до коленете и дълго парче плат, подобно на ръкав, което покриваше дясната му ръка.
„Това за какво ли е? Някаква жреческа одежда на деретите?“ — запита се Сарене. В момента обаче имаше по-належащи въпроси, над които да мисли.
— Хратен, защо го направи? — попита тя. — Защо се обърна срещу своите?
Той извърна поглед.
— Действията на Дилаф са зли.
— Но твоята вяра…
— Аз вярвам в Джадет, Бог, който иска отдаденост от последователите си. Кланетата не са част от нея.
— Вирнът явно мисли различно.
Хратен не отговори, вместо това извади наметало от близкия сандък. Подаде й го, след което избра едно и за себе си.
— Да вървим.


Стъпалата на Раоден бяха толкова натъртени, покрити с пришки и рани, че той вече не ги усещаше като плът. Бяха просто израстъци, причиняващи мъчителна агония в края на краката му.
Въпреки това продължаваше да тича. Знаеше, че ако спре, болката отново ще победи. Не беше свободен. Съзнанието му бе върнато назаем, колкото да изпълни последната задача. Когато свършеше, бялата празнота отново щеше да го засмуче в забвението си. Той се запрепъва към Кае, по-скоро усещайки, отколкото виждайки пътя си.


Лукел беше замаян, докато Джала го влачеше към събраните хора. Кракът го болеше и усещаше, че отслабва от загубата на кръв. Жена му се бе опитала да превърже раната, но действията й бяха безсмислени. Дори да успееше да спре кръвта, войниците щяха да ги убият след малко.
Той погледна отчаяно как един от полуголите воини хвърли факлата си в купа от елантрисци. Напоените с масло тела избухнаха в пламъци.
Демонът кимна на войниците, които извадиха мечове и пристъпиха към жителите с мрачни изражения.


— Какво прави? — извика Карата, когато стигнаха подножието на склона.
Раоден беше пред тях и тичаше тромаво към ниската гранична стена на Кае.
— Не знам — отвърна Галадон.
Раоден грабна една пръчка от земята и продължи да тича, влачейки я зад себе си.
„Какво правиш, суле?“, почуди се Галадон и отново започна да усеща упоритата надежда.
— Карата, каквото и да прави, сигурно е важно. Трябва да се погрижим да го завърши. — Той хукна след Раоден.
След няколко минути Карата посочи пред тях.
— Ето там!
Отряд от шест фьорденски войници претърсваше за бегълци покрай стената на Кае. Водачът забеляза Раоден и вдигна ръка.
— Хайде. — Галадон хукна след Раоден с неподозирана сила. — Каквото и да стане, не трябва да им позволяваме да го спрат!


Раоден почти не чу приближаващите мъже и едва разпозна Галадон и Карата, които се втурнаха край него и се хвърлиха отчаяно срещу войниците. Приятелите му бяха невъоръжени. Един глас в главата му го предупреждаваше, че няма да издържат дълго.
Раоден продължи да тича, стискаше пръчката със сковани ръце. Не беше сигурен откъде знае, че това е точното място, но бе убеден. Чувстваше го.
Още малко. Още съвсем малко.
Някаква ръка го сграбчи и се разнесе фьорденска реч. Раоден се препъна и падна на земята, но не позволи на пръчката да се отклони и на сантиметър. След миг се разнесе стон и ръката го пусна.
Още съвсем малко! Хората се сражаваха наоколо. Галадон и Карата опитваха да задържат войниците.
Раоден изхлипа от раздразнение и запълзя като дете, докато чертаеше по земята. Нечии ботуши се стовариха до него и на косъм се размина да смачкат ръката му. Въпреки всичко той продължаваше да пъпли.
Когато наближи края, вдигна поглед. Един войник завършваше замаха, с който отсичаше главата на Карата. Галадон рухваше с два меча в корема. Друг войник посочи към Раоден.
Той стисна зъби и завърши чертата.
Тялото на Галадон се стовари на земята. Главата на Карата отскочи от ниската каменна стена. Войникът пристъпи напред.
От земята избухна светлина.
Изскочи от пръста като сребърна река и се разпространи във въздуха покрай чертата на Раоден. Обгърна го, но не беше просто светлина. Беше истинска чистота. Пречистена енергия. Дор. Обля го и го покри като топла течност.
И за пръв път от два месеца болката си отиде.


Светлината продължи по линията на Раоден, която се допираше в ниската стена на Кае. Продължи по нея, извираше от земята, докато не обгради напълно градчето. С това не спря. Енергията се стрелна по късия път към Елантрис и почна да покрива градските стени. Оттам премина към другите три градчета, порутени и забравени след реод. Скоро и петте селища бяха очертани от светлина — пет внушителни колони от енергия.
Целият градски комплекс беше един гигантски аон — фокус на елантриската мощ. Трябваше му само линията на Бездната, за да заработи отново.
Един квадрат, четири кръга. Аон Рао. Духът на Елантрис.


Раоден седеше сред вихъра от светлина и дрехите му се развяваха от уникалната енергия. Усещаше как силата му се връща, болките избледняват като незначителен спомен и раните му зарастват. Нямаше нужда да се оглежда, за да знае, че по главата му е пораснала мека бяла коса, а кожата е изоставила болнавия си цвят за сметка на деликатния сребрист блясък.
След това изпита най-радостното усещане. Сърцето му почна да бие сякаш с гръмотевичен тътен. Шаод, трансформацията, най-сетне бе приключена.
Той въздъхна със съжаление и пристъпи извън светлината като променено създание. Галадон се надигна смаяно от земята на няколко крачки от него. Кожата му имаше тъмносребрист металически блясък.
Ужасените войници отстъпиха назад. Някои направиха жест срещу злото и призоваха бога си.
— Имате един час — каза Раоден и посочи със светещ пръст към пристанището. — Махайте се.


Лукел прегръщаше жена си и гледаше как огънят поглъща живото си гориво. Прошепна й, че я обича, докато войниците приближаваха да свършат мръсната работа.
Отец Омин започна да се моли на Доми за душите на жертвите и техните палачи.
Внезапно Елантрис започна да свети като запален фенер. Целият град потръпна, а стените сякаш се разтегнаха, изкривени от някаква страховита мощ. Хората вътре попаднаха в енергийна вихрушка, а през града задуха внезапен вятър.
След това всичко застина. Сякаш се намираха в окото на огромна бяла буря, която бушуваше по градските стени. Жителите на Кае изпищяха от ужас, а войниците ругаеха и гледаха объркано сиянието. Лукел не гледаше към стените. Той зяпна изумено, когато зърна сенките, които се движеха в кладата с труповете.
Скоро телата почнаха да светят, по-ярко и по-могъщо от бушуващите пламъци. Елантрисците се надигнаха, незасегнати от огъня.
Хората гледаха, застинали от изумление. Само двама демонски жреци се отърсиха бързо. Единият изкрещя ядосано и хукна към надигащите се елантрисци с размахан меч.
През двора се стрелна могъща светлина и удари монаха в гърдите, изпепели го с изблик на енергия. Мечът издрънча на паветата, последван от овъглена плът и кости.
Лукел погледна смаян към източника на атаката. Раоден стоеше пред отворената порта на Елантрис с вдигнати ръце. Кралят сияеше като дух, възкръснал от гроба, със сребриста кожа, брилянтно бяла коса и победоносно изражение. Последният демон изкрещя нещо на фьорденски, проклинайки го като свракис. Раоден вдигна ръка и започна да рисува мълчаливо. Пръстите му оставяха следи, които сияеха със същата мощ като стените на Елантрис.
Раоден спря и постави ръката си върху светещия символ Даа — аона за енергия. Кралят погледна предизвикателно през светещия знак към самотния деретски монах.
Мъжът изруга отново и бавно свали оръжието си.
— Монахо, вземи хората си — каза Раоден. — Качете се на корабите и се махнете. Всяка деретска вещ, човек или съд, който остане в страната ми, след един час ще понесе силния ми гняв. Предизвиквам ви да ми оставите подходяща цел.
Войниците вече бягаха покрай него на излизане от града. Водачът им ги последва. Пред величието на Раоден разкривеното му тяло изглеждаше по-скоро жалко, отколкото страшно.
Раоден ги изчака да се махнат и се обърна към Лукел и към хората.
— Жители на Арелон. Елантрис е възстановен!
Лукел примигна замаяно. За миг се почуди дали това не е видение на изтощеното му съзнание. Но когато чу радостните викове, разбра, че е истина. Бяха спасени.
— Абсолютно неочаквано — обяви той и припадна от загуба на кръв.


Дилаф докосна внимателно счупения си нос и устоя на желанието да завие от болка. Дакорците чакаха до него. Бяха избили с лекота кралската стража, но в хаоса бяха успели да загубят не само Евънтео и принцесата, но и предателя Хратен.
— Намерете ги! — изкрещя грагдетът и се изправи на крака. Страст. Гняв. Гласът на мъртвата му жена ехтеше в ушите му и призоваваше за отмъщение. Щеше да го получи.
Евънтео нямаше да успее да изкара корабите си навреме. Освен това петдесетте дакорци вече вилнееха из столицата. Монасите бяха като армия, защото всеки един бе равностоен на стотина нормални мъже.
Въпреки всичко щяха да превземат Теод.


62.

Сарене и Хратен се движеха по улицата, загърнати в невзрачните наметала. Хратен беше вдигнал качулката, за да скрие тъмната си коса. Жителите на Теод се тълпяха по улиците, чудеха се защо кралят е прибрал армадата в залива. Мнозина се насочваха към пристана и двамата се смесиха с тях, като се стараеха да изглеждат нормално.
— Като пристигнем, ще опитаме да се качим на някой търговски кораб — каза тихо Хратен. — Те ще се разбягат от Теод, щом армадата потегли на бой. Има места в Хровел, където деретските жреци не се вясват с месеци. Може да се укрием там.
— Говориш, сякаш Теод ще падне — прошепна Сарене. — Ти може да заминеш, жрецо, но аз няма да изоставя родината си.
— Ако цениш безопасността й, ще се махнеш — озъби се Хратен. — Познавам Дилаф, той е обсебен. Ако останеш в Теод, и той ще остане. Ако заминеш, може и да те последва.
Сарене стисна зъби. В аргументите на гьорна имаше истина, но може би извърташе нещата, за да я накара да тръгне с него. Макар че нямаше причина да прави такова нещо. Какво му пукаше за нея? Тя му беше свиреп враг.
Движеха се бавно, за да не се набиват очи в тълпата.
— Жрецо, не отговори на въпроса ми — прошепна Сарене. — Обърна се срещу религията си. Защо?
Хратен продължи да крачи мълчаливо за момент.
— Аз… не знам, жено. Следвам Шу-Дерет от дете. Структурата и организацията винаги са ме привличали. Станах духовник. Мислех, че имам вяра. Оказа се, че това, в което вярвам, изобщо не е Шу-Дерет. Вече не знам какво е.
— Шу-Корат?
Хратен поклати глава.
— Това е твърде просто. Вярата не е просто да си дерет или корат. Все още вярвам в деретските учения. Моят проблем е с вирна, не с Бог.


Хратен се ужаси, че е показал слабост пред момичето, и бързо бронира сърцето си срещу повече въпроси. Да, беше предал Шу-Дерет. Да, беше предател. Но по някаква причина чувстваше спокойствие, след като бе взел решението. Беше причинил кръвопролития и смърт в Дуладел. Нямаше да позволи това да се случи отново.
Сам се беше убедил, че падането на републиката е необходима трагедия. Сега илюзията се бе разнесла. Работата му в Дуладел не беше по-етична от това, което се опитваше да постигне Дилаф в Теод. Когато прогледна за истината, Хратен прие вината за предишните си прегрешения. Едно нещо обаче го възпираше от отчаянието. Знанието, че каквото и да се случи, вече можеше да каже, че следва истината в сърцето си. Можеше да умре и да се изправи пред Джадет с гордост и кураж.
Докато тези мисли се въртяха в главата му, усети пробождане в гърдите. Посегна изненадано и изстена. Пръстите му се изцапаха с кръв. Усети как краката му поддават и се подпря на една сграда, без да обръща внимание на стреснатия писък на Сарене. Огледа тълпата и очите му попаднаха на лицето на убиеца. Познаваше го. Беше Фьон, жрецът, когото бе изгонил от Кае веднага след пристигането си. Това беше преди два месеца. Как го бе открил Фьон? Как… Беше невъзможно.
Фьон се усмихна и изчезна сред хората.
Хратен заряза въпросите, докато тъмата се спускаше. Очите и съзнанието му бяха изпълнени с притесненото лице на Сарене. Жената, която го бе унищожила. Заради нея най-сетне бе отхвърлил лъжите, в които вярваше цял живот. Тя никога нямаше да узнае, че я бе обикнал. „Сбогом, принцесо. Джадет да се смили над душата ми. Направих най-доброто, което можах.“


Сарене гледаше как светлината в очите на Хратен помръква.
— Не! — извика тя и притисна с пръсти раната в напразен опит да спре кръвта. — Хратен, не смей да ме оставяш сама!
Той не отговори. Беше се борила с него за съдбата на две държави, но така и не успя да го опознае. И никога нямаше да има подобна възможност.
Уплашен писък я върна към действителността. Хората се бяха скупчили около нея, разтревожени заради мъртвия мъж на улицата. Сарене се стъписа, осъзнавайки, че е център на внимание. Вдигна ръка сякаш да се скрие, но беше твърде късно. Няколко разголени фигури се появиха от една улица, за да проверят защо е глъчката. Водеше ги човек с окървавено лице и счупен нос.


Фьон се отдалечи от тълпата, опиянен от лекотата на първото убийство. Бяха му казали, че ще е лесно. Просто трябваше да прониже един човек и щяха да го приемат в Ратбор, манастира, където се тренираха убийците. Хратен беше прав. Наистина му бяха дали нов път да служи на Джадет — по-важен.
Каква ирония, че човекът, когото му бяха заповядали да убие, се оказа Хратен. Откъде знаеше вирнът, че Фьон ще го срещне точно по улиците на Теод? Фьон никога нямаше да узнае. Джадет се движеше по неведоми пътища. Но той бе изпълнил дълга си. Изгнанието му бе приключило. Фьон продължи с весела стъпка до странноприемницата и си поръча закуска.


— Остави ме — каза Лукел с болезнен тон. — Аз съм почти умрял, виж другите…
— Стига си хленчил. — Раоден нарисува аона Йен над него. След това добави линията за Бездната и раната на търговеца зарасна мигновено. Принцът вече бе запомнил модификаторите, освен това аоните разполагаха с пълната мощ на Елантрис. След възкресяването на града аондор бе възвърнала легендарната си мощ.
Лукел погледна надолу и сви крака си експериментално, докосвайки мястото на раната. След това се намръщи.
— Можеше да ми оставиш поне белег. Минах през ужасно много премеждия, за да получа тази рана. Трябваше да ме видиш колко съм храбър. Внуците ми ще бъдат разочаровани, че нямам белези, с които да се хваля.
— Ще го преживеят — отвърна Раоден и се надигна.
— Какво ти става? — подвикна Лукел зад него. — Мислех, че победихме.
„Победихме, но аз се провалих.“ Бяха претърсили града, но нямаше и следа от Сарене, Хратен и Дилаф. Раоден разпита един пленен деретски войник, но човекът се закле, че не знае нищо, и го пуснаха с отвращение.
Ходеше навъсен и гледаше празнуващите хора. Въпреки смъртта и почти пълното унищожение на Кае те бяха щастливи. Бяха отблъснали Фьорден и Елантрис бе възстановен. Боговете се бяха завърнали отново. Но Раоден не можеше да изпита радостта от победата. Не и без Сарене.
Галадон се приближи бавно към него, отдалечавайки се от група елантрисци. Сребристокожите хора бяха смутени. Мнозина от тях бяха хоеди от години и не знаеха за текущите събития.
— Ще се оправят… — започна дуладелецът.
— Милорд Раоден — прекъсна го внезапно един познат глас.
— Аше? — Кралят се завъртя, търсейки с поглед сеона.
— Ваше величество! — Аше се стрелна през двора. — Току-що един сеон се свърза с мен. Принцесата! Тя е в Теод, милорд. Моето кралство също е нападнато!
— Теод ли? — стъписа се Раоден. — Как, в името на Доми, се е озовала там?


Сарене отстъпваше, отчаяно копнееше да има оръжие. Хората видяха Дилаф и воините му и при вида на разкривените тела и зловещите очи се разбягаха панически. Инстинктите на Сарене я подканяха да се присъедини към тях, но знаеше, че подобен ход само ще я хвърли в лапите на Дилаф. Воините бързо се разпръснаха, за да й отрежат пътищата за бягство.
Лицето на Дилаф беше покрито със засъхнала кръв, голият му торс се потеше на хладния теодски въздух, сложните символи под кожата на ръцете и гърдите изпъкваха, а устните му бяха извити в зловеща усмивка. В този момент Сарене си помисли, че това е най-ужасяващата гледка, която ще види.


Раоден се изкачи на стената на Елантрис, вземайки по две стъпала наведнъж. Елантриските му мускули бяха по-силни и неуморими от тези, които имаше преди шаод.
— Суле! — извика Галадон загрижено и хукна след него.
Раоден не отговори. Качи се на стената и разбута хората, които гледаха останките от Кае. Направиха му път, щом го разпознаха, и мнозина паднаха на колене с викове „Ваше величество“. Гласовете им бяха пълни със страхопочитание. В него виждаха завръщане към предишния живот. Пълен с надежда, лукс и безплатна храна. Живот, който бе почти забравен за десет години.
Раоден не им обърна внимание и се насочи към северната стена, която гледаше към синьото Фьорденско море. От другата му страна беше Теод. И Сарене.
— Сеон, покажи ми точната посока на столицата на Теод — заповяда той.
Аше застина за момент, след което застана до него и маркира точка на хоризонта.
— Милорд, ако искате да отплавате за Теод, трябва да държите тази посока.
Раоден кимна, доверявайки се на вътрешното чувство за ориентация на сеоните. Започна трескаво да изгражда аон Тия. Пръстите му се движеха по схема, която бе заучил по навик, без да предполага, че ще се наложи да я използва. Елантрис подхранваше силата на аоните. Линиите вече не се появяваха във въздуха, а направо експлодираха. От аона струеше светлина, сякаш пръстите му пробиваха малки дупки в бент и позволяваха на част от водата да се процеди.
— Суле! — Галадон най-сетне го настигна. — Суле, какво става? — Той разпозна аона и изруга. — Долокен, Раоден, не знаеш какво правиш!
— Отивам в Теод — отвърна кралят и продължи да рисува.
— Суле — запротестира Галадон. — Сам ми каза колко опасен е аон Тия. Как беше? Ако не знаеш точното разстояние, може да загинеш. Не бива да се втурнеш на сляпо. Коло?
— Това е единственият начин. Трябва да опитам.
Галадон поклати глава и го хвана за рамото.
— Суле, един безмислен опит само ще докаже глупостта ти. Знаеш ли изобщо, колко далече е Теод?
Раоден бавно отпусна ръка. Не беше географ. Знаеше, че Теод е на четиридневно плаване, но нямаше представа колко мили или крачки е това. Трябваше да сложи някаква мерна единица в аона, за да знае той колко далече да го транспортира.
Галадон кимна и го потупа по рамото.
— Пригответе кораб! — заповяда той на последните остатъци от градската стража.
Щеше да е твърде късно! Каква полза от могъществото и от Елантрис, ако не можеше да защити тези, които обича?
— Един милион триста двайсет и седем хиляди четирийсет и две — разнесе се глас зад него.
Раоден се обърна изненадано. Адиен стоеше наблизо, а кожата му сияеше със сребрист елантриски блясък. В очите му не личеше и следа от слабоумието, което го преследваше по рождение. Вместо това имаше светъл поглед.
— Адиен — възкликна Раоден. — Ти си…
Младежът, който приличаше потресаващо на Лукел, след като бе излекуван, пристъпи напред.
— Аз… чувствам, че целият ми живот е бил сън. Помня всичко, което се случи. Но не можех да реагирам, не можех да кажа нищо. Всичко е променено, но едно си остава същото. Умът ми… винаги съм можел да пресмятам числа.
— Стъпки — прошепна Раоден.
— Един милион триста двайсет и седем хиляди четирийсет и две — повтори Адиен. — Толкова стъпки има до Теод. Измери крачката ми и я използвай в символа.
— Побързайте, милорд — извика уплашено Аше. — Тя е в опасност. Май я виждам в момента. Казва, че е обградена. О, Доми! Побързайте.
— Къде е, сеон! — извика Раоден и коленичи да измери крачката на Адиен с парче плат.
— Близо до доковете, милорд. Стои на главната улица към пристанището.
— Адиен! — викна Раоден и нарисува черта, която указваше дължината на стъпките.
— Един милион триста двайсет и шест хиляди осемстотин и пет. Това ще те транспортира до пристанището. — Младежът се намръщи. — Не съм сигурен откъде го знам. Ходил съм там веднъж като дете, но…
Трябваше да е достатъчно. Раоден нарисува модификатор в аона, указвайки да го транспортира точно на един милион триста двайсет и шест хиляди осемстотин и пет крачки напред.
— Суле, това е лудост! — извика Галадон.
Раоден го погледна, кимна в знак на съгласие, след което добави линията на Бездната.
— Приятелю, ти си начело, докато се върна. — Аон Тия започна да се огъва и да излъчва светлина. Раоден посегна и сграбчи центъра на треперещия аон сякаш бе материален. — Идос Доми, моля те, чуй молитвата ми, сега! — Докато светлината го обгръщаше, се надяваше ъгълът на Аше да е правилен. След миг светът изчезна.


Сарене се притисна към твърдата тухлена стена. Дилаф се приближи с весел поглед. Пристъпи напред, а застаналите в редица монаси я обградиха.
Свърши се. Нямаше накъде да бяга.
Внезапно светлинен лъч се заби в един от демоните и го подхвърли във въздуха. Сарене изгледа стъписано тялото на монаха, което се изви и падна на земята с тропот. Останалите фьорденци спряха изненадани.
Някакъв човек се възползва от изненадата им и притича към Сарене.
Кожата му бе сребриста, косата искрящо бяла, а лицето…
— Раоден? — зяпна Сарене.
Тя изпищя, когато Дилаф изръмжа и се хвърли с неестествена скорост към него. Раоден успя да реагира със същата бързина и се изплъзна от атаката му. Кралят размаха ръка и нарисува светкавично аон.
Въздухът около него се усука и изригна светлина.
Тя експлодира в гърдите на Дилаф и го отхвърли назад.
Монахът се блъсна в сградата и падна на земята. Изстена, но успя да се изправи със залитане.
Раоден изруга. Измина тичешком краткото разстояние и сграбчи Сарене.
— Дръж се. — Свободната му ръка започна да рисува нов символ. Аон Тия беше сложен, но Раоден бе станал доста сръчен. Успя да свърши точно преди хората на Дилаф да ги докопат.
Тялото на Сарене потръпна както когато Дилаф ги транспортира в Теод. Заобиколи я пулсираща и трепереща светлина. След секунда светът се върна. Сарене залитна и се подпря на познатите теодски павета.
Огледа се изненадано.
Обърканите монаси се въртяха в кръг на около петдесет стъпки от тях. Единият ги зърна и размаха ръка.
— Идос Доми! — изруга Раоден. — Забравих какво пишеше в книгата! Аоните отслабват колкото повече се отдалечаваш от Елантрис.
— Не можеш ли да ни върнеш у дома? — попита Сарене и се изправи.
— Не и чрез аони — Той й подаде ръка и хукна да бяга.
Умът й беше толкова пълен с въпроси, че чак й се виеше свят. Какво бе станало с Раоден? Как се бе оправил след раната от Дилаф? Тя ги преглътна. Стигаше й, че се беше появил.


Раоден търсеше трескаво път за бягство. Ако беше сам, можеше и да успее да надбяга монасите, но нямаше как да се справи със Сарене до себе си. Улицата свършваше на пристанището, където големите бойни кораби на Теод се готвеха за сблъсък с фьорденската флота. Мъж в царствена зелена роба говореше с адютантите си в края на кея. Крал Евънтео — бащата на Сарене. Кралят не ги видя и тръгна забързано по една странична уличка.
— Татко! — изкрещя Сарене, но разстоянието бе твърде голямо.
Раоден чуваше приближаващите стъпки. Завъртя се, избута Сарене зад себе си и започна да рисува аон Даа с всяка ръка. Тук аоните бяха слаби, но не съвсем неефективни.
Дилаф вдигна ръка и забави хората си. Раоден замръзна. Не искаше да се впуска във финална битка, освен ако нямаше друг изход. Какво планираше Дилаф? От страничните улици се изляха още гологърди монаси. Дилаф се усмихна, изчаквайки да се съберат. За няколко минути групата му бе нараснала от дванайсет на петдесетина. Шансовете на Раоден преминаха от лоши към безнадеждни.
— Голямо спасяване — измърмори Сарене и застана до него, вперила непокорен поглед в чудовищата.
Мрачната й ирония предизвика усмивка на устните му.
— Другия път ще се сетя да доведа и армия.


Монасите нападнаха. Раоден завърши символите и изпрати две енергийни кълба към тях, след което започна бързо да рисува нови. Сарене се притискаше към кръста му, уплашена, че той няма да успее, преди свръхестествено бързите воини да ги стигнат.
Пристанището се разтресе от могъща сила. Дърветата запукаха, камъните се строшиха и се изви мощен вятър. Наложи й се да потърси опора в по-стабилното тяло на Раоден, за да не падне. Когато посмя да отвори очи, видя, че са обградени от стотици среброкожи хора.
— Аон Даа! — нареди Галадон с могъщ глас.
Двеста ръце се вдигнаха и започнаха да рисуват аони. Половината направиха грешки и символите им изчезнаха, но достатъчно успяха да ги завършат и да пратят унищожителна вълна, която помете първите монаси. Останалите се спряха шокирано и изгледаха елантрисците.
След това дакорците се хвърлиха в разпокъсана офанзива, зарязвайки Раоден и Сарене за сметка на новите врагове.


Дилаф беше единственият, който помисли да залегне. Останалите, надменно убедени в собствената си сила, позволиха на енергията да ги удари. Глупаци! Дилаф се претърколи. Всеки дакорец бе благословен със специални умения и сили. Всички имаха подсилена издръжливост и почти неразрушими кости, но само Дилаф разполагаше с неуязвимост спрямо дор. Животът на петдесет души бе пожертван, за да я придобие. Той по-скоро усети отколкото видя как хората му бяха разкъсани от елантриската атака.
Оцелелите монаси бяха малцина. Те нападнаха смело, за да убият колкото се може повече врагове. Бяха добре обучени. Щяха да умрат в битка. Дилаф копнееше да ги последва. Но не го направи. Някои го мислеха за луд, но той не беше глупав. Писъците в главата му настояваха за отмъщение и все още имаше начин. Знаеше как да отмъсти на теодската принцеса и нейните елантрисци. Така щеше да изпълни и повелята на вирна. Да обърне хода на битката.
Дилаф хукна настрани и залитна леко, когато енергията го удари в гърба. Подсилените кости издържаха и той остана невредим. При пристигането си на пристанището бе видял как Евънтео изчезва в една странична уличка. Сега се устреми към нея. Плячката му щеше да го последва.


— Раоден! — извика Сарене и посочи бягащия Дилаф.
— Остави го. Вече не може да ни навреди.
— Но той тръгна след баща ми! — Тя го задърпа към алеята.
Раоден изруга. Беше права. Той хукна след Дилаф, оставяйки Сарене назад, тъй като новопридобитите елантриски крака се движеха с необикновена скорост. Останалите елантрисци явно не го забелязаха и продължиха да се сражават с монасите.
Той навлезе в алеята без изобщо да е задъхан. В следващата секунда Дилаф го блъсна.
Могъщото тяло на монаха се стовари върху него зад сенчестия ъгъл и го заби в стената.
Раоден извика и усети как ребрата му изпукват. Дилаф се дръпна и извади меча си с усмивка. Хвърли се напред и Раоден едва успя да се претърколи, преди да бъде пронизан. Мечът разпра китката му, потече сребристобяла елантриска кръв. Раоден извика от болка. Но тя бе слаба и тъпа в сравнение е предишната му агония. Забрави я бързо и се претърколи отново, за да избегне меча на Дилаф. Ако пронижеше сърцето му, щеше да умре.
Елантрисците бяха силни и се лекуваха бързо, но не бяха безсмъртни.
Раоден започна да рови в паметта си за аони, докато избягваше нападенията. Изправи се и надраска светкавично аон Едо пред себе си. Беше прост символ, само от шест черти, и успя да го завърши, преди монахът да нанесе трети удар. Аонът проблесна леко и между него и Дилаф се появи тънка стена от светлина.
Дилаф я натисна колебливо с върха на меча си и тя удържа. Колкото повече я натискаше, толкова повече тя черпеше от дор и му отвръщаше със същата сила. Дилаф не можеше да го достигне.
Монахът посегна небрежно и чукна стената с голата си ръка. Дланта му проблесна кратко и стената се разпадна, пръскайки светлинни късове във въздуха.
Раоден прокле глупостта си. Това бе човекът, който бе премахнал илюзията му само преди ден. По някаква причина Дилаф умееше да обезврежда аони. Раоден отскочи назад, но мечът бе по-бърз. Върхът не прониза гърдите му, а дясната длан.
Раоден изкрещя. Опита да притисне раната с другата си ръка, но първата рана го парна с нова болка. И двете му ръце бяха обезсилени. Вече не можеше да рисува аони. Дилаф го изрита и вече контузените ребра изпукаха отново. Раоден изпищя и падна на колене.
Монахът се засмя и го потупа по лицето с плоската страна на меча.
— Сказе са прави. Елантрисците не са неразрушими.
Раоден не отговори.
— Все пак ще спечеля, елантрисецо. — Гласът на Дилаф беше изпълнен с трескава страст. — След като флотата на вирна унищожи теодската армада, ще събера войските и ще нападна Елантрис.
— Никой няма да победи теодската армада, жрецо — прекъсна го женски глас, а едно острие се стрелна към главата му.
Монахът изписка и едва успя да блокира атаката на Сарене. Тя бе докопала отнякъде меч и Раоден едва различаваше движенията при скоростта, с която го размахваше. Усмихна се на изненадата на Дилаф, спомняйки си колко лесно бе надвит от принцесата. Оръжието й беше по-дебело от сир, но тя се справяше със забележително майсторство.
Ала Дилаф не беше обикновен човек. Костните символи по тялото му започнаха да светят, докато блокираше атаките й, и той също ускори движенията си. Скоро Сарене спря да напада и бе принудена да премине изцяло в защита. Битката свърши, когато Дилаф прониза рамото й.
Оръжието й издрънча на паветата и тя се свлече до Раоден.
— Съжалявам — прошепна Сарене.
Раоден поклати глава. Никой не можеше да очаква да спечели двубой с такова чудовище.
— Отмъщението ми започва — прошепна почтително Дилаф и вдигна меча си. — Сега ще спреш да пищиш, моя любов.
Раоден протегна окървавена длан да прикрие Сарене. След миг застина. В сенките на алеята нещо приближаваше към Дилаф.
Монахът се намръщи и проследи погледа му. Някакъв човек залитна от тъмното, притискайки болезнено гърдите си. Мъжът беше висок, тъмнокос и имаше решителен поглед. Раоден го разпозна, въпреки че не носеше броня. Гьорнът, Хратен.
Странно, но Дилаф не се зарадва да види сподвижника си. Монахът от Дакор се обърна и вдигна меч с гневен поглед. Изкрещя нещо на фьорденски и скочи към видимо изтощения гьорн. Хратен спря и извади ръката си изпод наметалото. Мечът на Дилаф го удари по китката.
И спря.
Сарене изписка до Раоден.
— Той е един от тях! — прошепна.
Наистина. Оръжието на Дилаф се плъзна по ръката и разсече ръкава, разкривайки кожата. Тя не беше нормална. Личаха си костните образувания, характерни за монасите от Дакор.
Дилаф явно също се стъписа от разкритието. Монахът стоеше зашеметен, докато ръката на Хратен се спускаше да го сграбчи за гърлото. Дилаф започна да ругае и да се гърчи в хватката. Гьорнът стисна по-силно. Гърдите под наметалото бяха голи и Раоден виждаше, че там няма белези от Дакор, а само кръв от дълбока рана. Единствено костите на ръката му носеха извитите символи. Защо бе трансформиран само частично? Хратен се изправи в цял ръст, без да обръща внимание на Дилаф, който блъскаше укрепената му ръка с късия си меч. Ударите отскачаха и затова монахът реши да замахне към тялото. Мечът потъна в плътта на Хратен, но гьорнът дори не изстена. Той стисна още по-силно врата на Дилаф и мъжът извика, изтърва оръжието си от болка.
Ръката на Хратен почна да сияе.
Извитите линии по кожата му засветиха с призрачно сияние, докато вдигаше Дилаф от земята. Мъжът се извиваше и дърпаше, а дъхът му излизаше на пресекулки. Той опитваше да се откопчи от пръстите, но гьорнът стискаше здраво. Хратен го вдигаше сякаш към небето. Гледаше право нагоре със странно отнесен поглед сякаш искаше да използва Дилаф за някакво свещено жертвоприношение. Гьорнът остана така, светещ и неподвижен, а Дилаф се мяташе все по-трескаво.
Чу се пращане и Дилаф спря да се бори. Хратен свали тялото с бавно движение и го захвърли настрани, а блясъкът на ръката му помръкна. Погледна мълчаливо към Сарене и Раоден за миг и се строполи безжизнен по очи.


Когато Галадон пристигна след няколко минути, Раоден се опитваше неуспешно да излекува рамото на Сарене с ранените си ръце. Едрият дуладелец с един поглед прецени положението и кимна на двама елантрисци да огледат телата на Дилаф и Хратен. След това накара Раоден да му обясни как се рисува Йен. След още няколко минути ръцете и ребрата на Раоден бяха възстановени и той се спусна да помогне на Сарене.
Тя беше притихнала. Въпреки раната си вече бе пропълзяла да провери Хратен. Той беше мъртъв. Всъщност всяка от двете рани в тялото трябваше да го убие много преди да счупи врата на Дилаф. Някой от дакорските символи го бе запазил жив. Раоден поклати глава и започва да рисува лекуващия символ над рамото на Сарене. Все още не можеше да си обясни защо гьорнът ги е спасил, но го благослови наум за намесата.
— Какво стана с армадата? — попита притеснено Сарене, докато той рисуваше.
— Според мен се справя добре. — Галадон сви рамене. — Баща ти те търси. Появи се на пристанището малко след като пристигнахме.
Раоден добави линията за Бездната и раната на рамото на Сарене изчезна.
— Суле, трябва да призная, че си късметлия като Долокен — каза Галадон. — Да скочиш тук на сляпо е най-идиотското нещо, което някога съм виждал.
Раоден сви рамене и прегърна здраво Сарене.
— Струваше си. Пък и вие ме последвахте, нали?
Галадон изсумтя.
— Първо накарахме Аше да провери дали си стигнал безопасно. Не сме каяна като краля си.
— Добре де! — заяви Сарене. — Крайно време е някой да почне да ми обяснява.


63.

Сарене приглади жакета на Раоден и се дръпна, потупвайки бузата си, докато го оглеждаше. Предпочиташе бял костюм пред златистия, но по някаква причина бялото изглеждаше убито и безцветно на фона на сребристата му кожа.
— Е? — попита Раоден и разпери ръце.
— Ще се задоволя — реши тя безгрижно.
Той се засмя и я целуна с усмивка.
— Не трябва ли да си сама в храма и да се молиш? Какво стана с традициите?
— Веднъж вече го пробвах. — Сарене се обърна да провери дали не й е развалил грима. — Този път смятам да те държа под око. По някаква причина бъдещите ми съпрузи изчезват непрекъснато.
— Може би това говори нещо за теб — подразни я Раоден.
Тя го заплаши шеговито с пръст и нагласи воала си.
— Милорд, милейди — разнесе се глас. Сеонът на Раоден, Йен, влетя през вратата. — Време е.
Сарене грабна ръката на любимия си здраво.
— Тръгвай — нареди тя и посочи вратата. Този път нямаше да го пусне, докато не ги оженеха.


Раоден се опитваше да внимава в церемонията, но коратските сватби бяха продължителни и суховати. Отец Омин осъзнаваше, че за първи път елантрисец е поканил коратски жрец да служи на сватбата му, и бе подготвил обширна реч за случая. Както обикновено дребосъкът се отплесна в приказки, сякаш забравил, че има и други хора.
Раоден също остави ума си да блуждае. Не можеше да си избие един разговор с Галадон от по-рано през деня, свързан с парче кост. Костта бе взета от умрял фьорденски монах и беше деформирана — изкривена, но по-скоро по красив начин, отколкото отвратително. Приличаше на парче слонова кост или на дървесни корени, увити заедно. Най-притеснителни бяха смътно познатите символи по нея. Раоден ги познаваше от обучението си по древнофьорденски текстове.
Деретските монаси бяха измислили тяхна версия на аондор.
Тази тревога напираше толкова силно, че отвличаше вниманието му дори от собствената му сватба. През годините единствено Елантрис пречеше на Фьорден да завладее Запада. Ако вирнът имаше достъп до дор… Раоден не спираше да се сеща за Дилаф и странната му способност да устоява и дори да унищожава аони. Ако имаше още няколко монаси с такива способности, битката щеше да се развие по съвсем друг начин.
Познатата кълбовидна форма на Йен висеше одобрително до Раоден.
Възстановяването на сеона почти го утеши за загубата на приятелите, паднали в последната битка за Елантрис. Карата и другите му липсваха. Йен твърдеше, че не помни нищо от лудостта си, но в него имаше нещо… различно. Беше по-тих и по-замислен от обичайното. Щом намереше малко време, Раоден възнамеряваше да разпита другите елантрисци, за да научи повече за сеоните. Притесняваше се, че никъде в книгите и проучванията не се споменаваше как се правят сеони — и дали изобщо са създадени от аондор.
Това не беше единственото нещо, което го човъркаше. Налице бе въпросът за Шуден и странния танц чайшан. Очевидци, включително и Лукел, твърдяха, че джиндосецът бе победил сам един от монасите на Дилаф, при това със затворени очи. Според някои младият барон бе излъчвал сияние в боя. Раоден започваше да подозира, че има повече от един начин за достъп до дор — дори че са много повече. И един от тези методи бе в ръцете на най-жестокия и деспотичен тиран в Опелон: вирн Вулфден Четвърти, регент на Сътворението.
Сарене явно усети разсейването му и го сръга с лакът, когато речта на Омин тръгна към приключване. Тя, като вечен политик, беше винаги спокойна, нащрек и под контрол. Да не говорим колко бе красива.
Завършиха церемонията, като си размениха коратски медальони с аона Оми и се заклеха да бъдат заедно в живот и смърт. Медальонът, който й връчи, бе издялан от нефрит лично от Таан и бе обкован със злато, за да отива на косата й. Дарът на Сарене не бе толкова екстравагантен, но също му отиваше. Тежък черен камък, полиран като метал, който контрастираше със сребристата му кожа.
С това Омин обяви на цял Арелон, че кралят му си има кралица. Разнесоха се радостни възгласи и Сарене се наклони да го целуне.
— Беше ли толкова хубаво, колкото се надяваше? — попита Раоден. — Каза, че си очаквала този момент цял живот.
— Беше чудесно — отвърна Сарене. — Но има още нещо, което очаквам с още по-голямо нетърпение и от сватбата.
Раоден повдигна вежди.
Тя се усмихна игриво.
— Брачната нощ.
Раоден се засмя, чудейки се в какво е забъркал себе си и Арелон, като се обвърза със Сарене.


Епилог

Денят беше топъл и ясен, пълна противоположност на този, в който погребаха Ядон.
Сарене стоеше извън Кае и гледаше могилата на бившия крал. Всичко, за което се бе борил Ядон, бе рухнало. Елантрис беше възстановен, а крепостничеството бе отменено. Поне синът му се бе възкачил на трона на Арелон, макар че въпросният трон вече се намираше в Елантрис.
От сватбата бе изминала само седмица, но се бяха случили много неща. Раоден беше оставил титлите на аристокрацията, макар че в началото се опита да ги убеди да премахнат цялата система. Хората обаче не искаха. Струваше им се неестествено да няма никакви графове, барони и лордове. Затова Раоден бе прекроил системата в своя полза. Всички лордове вече служеха на Елантрис и основната им отговорност бе да се грижат за хората в по-отдалечените региони. Благородниците вече не бяха толкова аристократи, колкото дистрибутори на храна, каквито трябваше да бъдат на първо място.
Сарене погледна към Раоден, който говореше с Шуден и Лукел. Кожата му сияеше на слънчевата светлина. Жреците, които твърдяха, че падането на Елантрис е разкрило истинската същност на обитателите му, не познаваха Раоден. Това бе истинското му лице, светещият маяк, могъщият източник на надежда и гордост. Колкото и ярка да беше кожата, тя не можеше да се мери с блясъка на душата му.
До него стоеше мълчаливият Галадон. И неговата кожа блестеше, но различно. Беше по-тъмна, като полирано желязо, белег на дуладелското му наследство. Главата на едрия мъж още бе плешива. Сарене се бе изненадала от факта, защото всички останали елантрисци имаха бели коси. Когато го попита за това, той просто сви рамене по характерния си начин и измърмори:
— На мен си ми е добре. Плешив съм, откакто станах на трийсет години. Коло?
Зад Раоден и Лукел се виждаше сребристата фигура на Адиен, вторият син на Даора. Според Лукел шаод го бе взел преди пет години, но семейството бе прикрило трансформацията с грим, вместо да го хвърли в Елантрис.
Истинското лице на Адиен бе не по-малко стряскащо от това на баща му. Кайн не искаше да обяснява, но Сарене виждаше потвърждението в очите му. Преди десет години той бе повел флот, за да отнеме трона на баща й. Трон, който сякаш по право принадлежеше на Кайн. Ако наистина бе по-големият брат, той трябваше да е наследникът, а не Евънтео. Баща й също не желаеше да говори по темата, но тя бе решена да открие отговорите рано или късно.
Докато размишляваше, забеляза как пред гробището спира карета. Вратата се отвори и Торена поведе дебелия си баща. Ейхан не беше същият след смъртта на Роял. Говореше трескаво и несвързано, бе загубил притеснително голяма част от теглото си. Останалите не му бяха простили за екзекуцията на Роял, но презрението им не можеше да се мери с ненавистта, която сам изпитваше към себе си.
Раоден улови погледа й и кимна леко. Беше време. Сарене закрачи покрай гроба на Ядон и четирите в близост — на Роял, Еондел, Карата и мъж на име Сейолин. Последният беше празен, но Раоден бе наредил да го издигнат при останалите.
Мястото щеше да се превърне в мемориал, за да се запомнят тези, които се бяха сражавали за Арелон, както и човекът, който се бе опитвал да го съкруши. Всеки урок имаше две страни. Беше еднакво важно да се запомни както саможертвата на Роял, така и болезнената алчност на Ядон.
Тя приближи бавно към последния гроб. Земята беше издигната както при останалите и един ден щеше да се покрие с трева и цветя.
Сега обаче бе гола и прясно натрупаната пръст бе още мека. Нямаше нужда Сарене да настоява за този гроб. Всички знаеха какво дължат на мъжа в него. Хратен от Фьорден, върховен жрец и свещен гьорн на Шу-Дерет. Бяха оставили неговото погребение последно.
Сарене се обърна към тълпата и застаналия начело Раоден.
— Няма да говоря дълго — започна тя, — защото макар да имах повече контакти с Хратен от вас, така и не го опознах. Винаги съм мислила, че мога да разбера човек, когато съм негов враг, и мислех, че разбирам Хратен. Съзирах неговото чувство за дълг, могъщата воля и устрема му да ни спаси от самите нас. Ала не виждах вътрешния му конфликт. Не познавах мъжа, чието сърце накрая го накара да отхвърли всичко, в което е вярвал, в името на правдата. Не познавах Хратен, който постави живота на другите над собствената си амбиция. Тези неща бяха скрити, но накрая се оказаха най-важни за него. Когато си спомняте този човек, не мислете за враг. Мислете за човека, който копнееше да защити Арелон и жителите му. Мислете за човека, в какъвто се превърна, за героя, който спаси краля ви. Аз и съпругът ми щяхме да бъдем убити от дакорското чудовище, ако Хратен не ни бе защитил. Също така помнете Хратен като човека, дал предупреждението, което спаси теодската флота. Ако армадата беше унищожена, бъдете сигурни, че не само Теод щеше да пострада. Армиите на вирна щяха да връхлетят Арелон, със или без Елантрис, и в момента щяхте да воювате за оцеляване. Ако все още бяхте останали живи.
Сарене направи пауза и плъзна очи по гроба. Най-отгоре стояха внимателно подредените кървавочервени доспехи. Наметалото на Хратен бе закачено за меч, забит в меката пръст. Аленият плат се развяваше от вятъра.
— Не — продължи Сарене. — Когато говорите за този човек, нека се знае, че той умря в наша защита. Нека се знае, че въпреки всичко Хратен, гьорн на Шу-Дерет, не беше наш враг. Той беше наш спасител.