|
|
Ела, смърт, вземи ме!
Имало едно време двама старци — дядо и баба. Добре си живеели, спогаждали се с младите — уважавали ги син и снаха, обичали ги внуците — момче и момиче, вече поотраснали.
Да, ама бабата била проклета — все била недоволна от нещо и повтаряла:
— Ела, Смърт, вземи ме!
И дядото, и синът, и снахата, и внуците настоявали бабата да не призовава Смъртта, а тя винаги им отговаряла:
— Мене, мене трябва да вземе Смъртта, а вие нека да живеете!
Тъй се нижели дните, младите работели, внуците растели, а бабата все си повтаряла:
— Ела, Смърт, вземи ме!
Една зимна вечер бабата била самичка — всеки бил зает със своите си работи, а дядото й лежал болен в съседната стая.
И пак, както обикновено, бабата викнала:
— Ела, Смърт, вземи ме!
Но виж ти, този път Смъртта я чула. Вратата се отворила и в стаята влязла тя — Смъртта. На главата с качулка, с дупки за очите й, които светели страшно, а в ръката й — коса. Влязла Смъртта и изрекла със зловещия си глас:
— Дойдох, бабо, да те взема! Ставай и тръгвай!
Бабата се разтреперила от страх и забъбрила:
— Ама чакай, то пък сега точно бива ли?! Зима е… Виелица има отвънка, ще настина, пък и не съм се приготвила…
Смъртта се разсмяла и пристъпила крачка към бабата, която се свивала до огнището.
— Нали ме викаш постоянно и ето ме на, дойдох! Съжалявам, че досега нямах време и тъй се забавих. Ставай, бабо, и тръгвай!
Бабата се притискала до огнището и не помръдвала.
— Какво, не искаш ли да идваш? Или искаш да ти резна главата с косата и тъй да те отведа там, Горе? — попитала заплашително Смъртта и свалила косата от рамото си.
Тогава бабата предложила:
— Мии, смятам, че за мен е рано да ходя там, Горе! И ще ти предложа друго!
— Казвай! — рекла Смъртта, но все така държала косата в готовност да резне на бабата главата.
— Вземи моя дядо! — изрекла бабата и кимнала към вратата на съседната стая. — Той е болен, стар и ненужен! Вземи го!
Смъртта се разсмяла. Малцина са тези, които са виждали как Смъртта се смее, страховито е! Няма по-ужасно от това да се смее в лицето ти Смъртта, с косата в ръка, готова да те грабне и да отпътувате там, Горе!
И Смъртта влязла в съседната стая, хлопнала сърдито вратата зад гърба си.
Какво се случило там, бабата не разбрала, но въздъхнала облекчено, даже в пазвата си плюла. Станала чевръсто, залостила вратата и пак приседнала до огнището — тъй хубаво било да си седиш до пукащите пънове, а отвън да вият злокобно виелици и зимни хали…
Да, ама вратата, макар и здраво залостена, изведнъж пак се отворила и влязла отново Смъртта, весело се смеела, злокобната!
Влязла и рекла, потропвайки по пода с дръжката на косата си:
— Отведох го там, Горе, дядото. Сега вече е твой ред, бабичко! Ставай да тръгваме!
Бабата се затресла от страх, едва не влязла в огнището и накрай рекла на Смъртта хитричко, с въздишка:
— Ако трябва непременно някой от тази къща да отведеш, то вземи снаха ми. Проклета е, време е да умре!
— Добре! — съгласила се весело Смъртта и влязла в другата стая.
Бабата скокнала, застанала до ключалката и подслушвала разтреперана. В съседната стая нещо се случвало, някой изпъшкал, после синът й май заплакал.
Бабата на пръсти се върнала и седнала отново кротко до огнището.
Сега даже не се опитала да проверява залостена ли е наистина вратата, защото вече знаела — за Смъртта прегради няма.
И тъкмо се поуспокоила бабата, когато вратата със замах се отворила и Смъртта отново се втурнала в стаята.
— Отведох там, Горе, снаха ти! Сега вече е твоят ред, бабичко! Ставай и тръгвай пред мене!
Бабата се свила на кравайче от страх, но мислила, мислила, досега два пъти изпратила Смъртта за друг, защо и сега да не го стори? И предложила:
— Ех, мъчно ми е да ти го кажа, но вземи сина ми!… — Въздъхнала и добавила: — Децата му са поотраснали, пък и аз ще им помагам в живота.
— Чудесна идея! — възкликнала Смъртта развеселена и се втурнала пак да дири поредната си жертва.
Бабата се отпуснала до огнището и даже заплакала — обичала тя сина си, но себе си, разбира се, повече обичала…
И тъкмо аха да задреме, вратата пак се открехнала, Смъртта бавно влязла и изпъшкала:
— Уф, уморих се, той, синът ти, много ми се съпротивлява, ама го отведох там, Горе! Не иска, дърпа се, даже се опита да бяга, да знаеш колко дълго го гоних из селото, ама накрая му резнах краката с косата и тъй го пипнах.
Бабата, свита в ъгълчето си, до огнището, мълчала и въздишала, а отвън виелицата виела ли виела, даже вълци нейде се обаждали, а кучетата, ужасени от Смъртта, само скимтели…
И бабата пак чула:
— Хайде, бабо, да тръгваме за там, Горе! Ставай и тръгвай!
Сърцето на бабата все едно спряло, но все пак успяла да предложи на своята стара вече познайница:
— Тоо… какво да ти кажа! Млада е внучката, оправна, ама там, Горе, май ще е по-полезна на Бога. Вземи нея!
Смъртта дълго се смяла, даже косата изтървала и като профучала край главата на бабата, казала:
— Чудесна идея. Отивам да я взема и да я отведа да служи на Бога!
Бабата въздъхнала и с трепет се заослушвала — дали няма да пропеят петлите, та да се свърши тази ужасна нощ. Но и петлите не смеели да гъкнат, като усещали усърдната шетня на Смъртта…
Минало не минало мъничко време, и вратата, макар и здраво залостена, пак се отворила и влязла Смъртта, цялата обсипана в сняг и треперела, направо към огнището се втурнала, оставила косата на пода и клекнала срещу пламъка. Уж Смърт, ама и тя трепери от лютия студ отвънка.
Постояла Смъртта и пак рекла на бабата:
— Сега вече тръгваш с мене, там, Горе — при дядото, при снаха си, при сина си, при внучката си — най-близките ти хора. Как ще живееш тука без тях, а?
Бабата обаче не мислела така и рекла на Смъртта:
— Защо забрави внука ми? Такова весело момче, пък как пише и чете, ще помага на свети Петър, вземи него, аз за какво съм ти?!
Смъртта се заляла от смях, тъй дълго се кискала, че по пода се търкаляла чак. Накрая станала, застанала до вратата на вътрешната стая и рекла:
— Не съм съгласна да вземам внука ти!
— Вземи го! — писнала бабата и простряла умолително ръце.
— Не! — неумолимо рекла Смъртта. — Ще повикам оттам, Горе, твоите близки, нека те кажат кого да взема — теб или внука ти! Тях ще послушам! — и като отворила вратата на вътрешната стая, заповядала:
— Влизайте, мъртъвци!
Един подир друг в стаята влезли дядото, снахата, синът, внучката с наведени глави. Ама, Боже, те били досущ като живи, със същите дрехи, с които ходели вкъщи. Бабата плеснала ръце от почуда.
Смъртта се обърнала към тези, на които току-що взела душите, и попитала:
— Кажете сега, милички мъртъвци, кого да взема за там, Горе — внука или бабата?
Мъртвите отговорили вкупом, като един:
— Бабата!
И се разсмели.
А заедно с тях се кискала като луда и Смъртта, толкоз много се смеела, че й паднала качулката и бабата видяла, че под нея се крие лицето на внука й.
Тъй излекували бабата и тя никога вече не викала:
— Ела, Смърт, вземи ме!
|
Napred.BG е търсачка от българи за българи.
Повече от година работим тя да става все по-добра.
Tя има шанс за успех само, ако вие ни помогнете, като я опитате, харесате и споделите!
Добави в любими
Подобно на Уикипедия ще опитаме да се издържаме по некомерсиален начин. Може да ни помогнете в тази насока, като ни направите дарение.
Може да сигнализирате грешка, да предложите сайт или да се свържете с нас през Facebook.
За уебмастъри:
Ако сложите линк към нас, ще сме Ви много благодарни! Ако искате банер, само ни пишете какъв размер и ще ви предоставим.
|
