Българска търсачка и начална страница

Крис Бонингтън
Еверест - трудният път

Новият шанс

Когато през ноември 1972 г. прекратихме опита по югозападната стена на Еверест, спомням си какво казах на Крис Брейшър, излязъл до базовия лагер, за да отразява нашето изкачване във в. «Обзървър»: «Алпинизмът е като хазарта. В него няма сигурност. Иска ти се да се пребориш и с невъзможното. Е добре, уверихме се, че изкачването на Еверест по югозападната стена в следмусонния период е невъзможно.» Необмислени думи, разбира се, защото историята на алпинизма многократно е доказвала, че няма нищо невъзможно. Но според мен тогава, непосредствено след нашето поражение, можеше да ни се позволи да бъдем снизходителни към себе си.
Само два дни по-рано, на 14 ноември, аз лежах във втвърдения от студа спален чувал в разнебитената палатка на лагер 4, на около 7400 м височина по югозападната стена. Вятърът шибаше стените и през многобройните цепнатини, пробити от падащите камъни, вкарваше тънки струи леден прах. Навън небето беше яркосиньо, а слънцето блестеше без топлина. От тази безжизненост се беше появил вятърът, който сякаш искаше да разкъса и помете всяка палатка и алпинист.
Някъде над мен Дъгъл Хейстън, Хемиш Макинес, Дъг Скот и Мик Бърк пъплеха нагоре по фиксираните въжета към лагер 6. Вятърът беше толкова силен, че вдигна във въздуха 82-килограмовия Дъг и го запокити надолу. Спаси го фиксираното въже. Имах известна представа за силата на вятъра, защото предишния ден се изкачих сам до лагер 6, за да изнеса товар, и още тогава той духаше яростно. Много се тревожех дали сега при тези условия те ще успеят да опънат палатката. Не можех обаче да направя нищо, освен да чакам. Джими Робъртс, моят заместник-ръководител, беше ниско долу в лагера на Кала Патар, скален връх над ледника Кхумбу. Той е на повече от 5500 м височина и е оформен като същински театрален балкон, от който удобно се наблюдават катерачите по горната част на югозападната стена на Еверест. Робъртс имаше радиотелефон и през целия ден ми докладваше за бавното напредване на малките черни точки по снежните пасажи под Скалния пояс. Един от алпинистите се върна доста рано, а после, след като достигнаха мястото, определено за лагер 6, останалите трима също поеха обратно. По някаква причина Дъгъл Хейстън и Хемиш Макинес бяха решили да не останат на лагер, както беше предварителният ни план, и аз можех само да предполагам, че поради силния вятър те не са могли да издигнат палатката си. Нямаше начин да разбера истината, преди да се върнат в палатките на лагер 5 и да осъществим радиовръзката в 7 часа тази вечер. Нощта настъпи бързо, но минутите се нижеха бавно, докато най-после дойде време да включа апарата.
Обади се Дъгъл. Движили се добре до мястото на лагер 6, но както предполагах, не бяха успели да издигнат палатката. Но дори и да били успели, не можели да направят нищо повече. Снегът нагоре по улея бил напълно изметен от вятъра, а да се катери скалата при толкова силен вятър и студ, било невъзможно. На следния ден слизаха. И тъй аз започнах да организирам нашето отстъпление от върха: на следващата сутрин всички шерпи от лагер 2 да се качат до лагер 4, за да вземат товарите; да се уведоми Министерството на външните работи на Непал.
Всичко вървеше стегнато и делово, но след като изключих радиото, не можах да се въздържа и сред самотата на онази тъмна палатка заплаках. Толкова усилия вложихме! Дори през последните дни, когато според мен вече всички разбирахме, че няма да успеем, никой не предложи да се откажем и да се признаем за победени. Но сезонът беше твърде напреднал, ветровете на Еверест достигаха скорост над 160 километра в час, температурата падна до минус 40°С, всички бяхме твърде уморени, а екипировката ни — в жалко състояние.
В Англия се върнахме със смесени чувства — тъгувахме за загубата на Тони Тай, младият австралиец, който ни помагаше в базовия лагер и който в последния ден на евакуирането ни от върха загина при срутването на ледена кула. Изпитвахме и задоволство, защото дадохме повече, отколкото допускахме, че беше във възможностите ни, чувството на другарство и взаимно уважение се беше задълбочило и укрепнало от преживяното. С нас бяха и спомените за страховитите нощи в лагер 4, когато вятърът думкаше по палатката със свличащите се от Скалния пояс камъни. Те трополяха по покрива, а свит на кълбо и притиснат към вътрешната стена, човек се питаше, кой ли от тях ще я сплеска. Имаше обаче моменти, които оправдаваха всички усилия и мъки. Никога няма да забравя самотното си изкачване до лагер 4 в предпоследния ден на експедицията. Напредвах с неимоверни усилия нагоре по фиксираното въже. Кислородният ми апарат работи само известно време. Набирах бавно височина, но когато изпълзях над очертанията на Западния циркус — в този момент най-високо от всеки друг човек на земята — именно преживяното напрежение и самотата направиха гледката на разкрилите се докъдето поглед стигне върхове още по-красива.
Преди да отпътуваме от Катманду, в края на ноември 1972 г. подадох молба за нов опит по югозападната стена през първата свободна пролетна пролука. Това беше почти безнадеждна постъпка, тъй като върхът беше напълно ангажиран пролет и есен до 1979 г. Непалците разрешаваха само една експедиция до върха по едно и също време, а славата на Еверест е толкова голяма, че заявките вече се правят години напред. Два са сезоните, които се смятат удобни за изкачването му — пролет и есен. Първият сезон безсъмнено е за предпочитане, защото не е тъй ветровито, особено по високите части. Но много важно също е и това, че притисната така между края на зимата и започването на мусона (някъде към края на май или началото на юни), експедицията трябва да тръгне от базовия лагер през най-студения период от сезона, а после, с напредването си нагоре към върха, ще се радва на сравнително по-топло време, като възможно най-топлият период е точно преди атаката на върха. През есента катерачният период е врязан между края на мусона — около средата на септември и настъпването на зимните ветрове и студове, които, както бяхме изпитали на собствен гръб, започват към средата на октомври. По такъв начин благосклонното време за изкачване на върха представлява един неудобно кратък промеждутък между лятото и зимата.
Съществуваше много голяма вероятност югозападната стена да бъде изкачена, преди ние отново да имаме достъп до нея, въпреки че голяма част от експедициите, които бяха резервирали сезоните за Еверест, не планираха изкачването му по нея. Все пак една надежда имах: Армейската алпийска асоциация беше ангажирала пролетта на 1976 г. Нейните членове не бяха достатъчно силни за атака по югозападната стена, а и нямаха такива намерения. Предишните няколко години армейците бяха организирали редица успешни експедиции в Хималаите с изкачвания на Тирич Мир и Анапурна от север. Освен бивш кадрови офицер от армията бях и член-основател на Армейската алпийска асоциация — прекрасно основание да убедя армейците да включат трима-четирима цивилни катерачи, например Хейстън или Скот, и да опитам югозападната стена през това, по всяка вероятност най-подходящо за изкачването й време на годината. Готов бях да поема ролята на ръководител на изкачването под главното ръководство на някой действуващ военен. Вярвах, че по такъв начин ще се получи добро сработване между членовете на експедицията и цивилните участници.
Отидох в Уорминстър и се срещнах с генерал-майор Брокбанк, председател на Армейската алпийска асоциация. Изложих му своя план, но той не хареса идеята и я отхвърли. Уважавам неговите съображения, защото очевидно имаше няколко проблема: Армейската алпийска асоциация естествено желаеше да запази своята, така да се каже, самоличност. Вярно е, че бях бивш неин член, но съществуваше опасност моята известност като алпинист да ги обезличи. Пресата можеше да отрази успеха само като мой и на включените талантливи цивилни алпинисти, а не като успех на армейския екип. Можеше също така да възникнат проблеми при съставянето на свръзките. Такива затруднения неизбежно се появяват, когато две групи алпинисти се обединяват от съображения за някакво удобство, а не се прави подбор според способностите на катерачите. Независимо от това готов бях да поема риска и да осъществя проекта, защото това изглеждаше единственият шанс, който имахме, за да стигнем до Еверест.
През пролетта на 1973 г. Гуидо Монцино — италианският милионер, който ни отстъпи резервацията си за есента на 1972 г. и по такъв начин ни позволи да си опитаме щастието — организира многочислена експедиция, за да повтори маршрута по Южното седло. Експедицията използуваше два хеликоптера, с които се надяваха да изнесат съоръжението над Ледопада, та дори и в Западния циркус. Намерението на италианците предизвика спорове, защото Ледопада, както и долната част на върха са неразделна част от цялото изкачване и да се използува летателна машина за решаването на проблеми, които изискват точни изчисления за придвижване на хората и изнасяне на провизии и съоръжения, се прие като неприятно нарушение на алпийската етика. Монцино би могъл да възрази, че е за предпочитане да се използува самолет, вместо да се рискува животът на шерпите, които главно се излагат на опасност при пренасянето на товарите през Ледопада и в Западния циркус, но в случая този аргумент стана излишен. Оказа се, че на такава височина хеликоптерите не можеха да заместят достатъчно ефективно шерпите и затова с тях започнаха да изкачват алпинистите до височинните лагери и да ги свалят за почивките им. Най-сетне се намеси и съдбата — един от хеликоптерите се разби, за щастие, без да пострадат хората на борда му, и това сложи край на скъпия експеримент. Нашето възражение срещу използуването на хеликоптери по Еверест е продиктувано от естетически съображения, защото една от красотите на Западния циркус е неговата величествена тишина. Не само звукът, но и видът на бръмчащ из циркуса хеликоптер е грозно, дори непоносимо натрапничество. Въпреки тези проблеми италианците успяха да изкачат 8 души на Еверест, използувайки класическия маршрут по Югоизточния гребен.
Следващата сериозна атака по югозападната стена беше през есента на 1973 г. от най-голямата дотогава експедиция: 36 японски алпинисти, 62 шерпи и група от 12 души за базовия лагер. Експедицията бе организирана от Японския клуб на скалните катерачи. Те тръгнаха по-рано от нас. Авангард от 8 души замина за Катманду в началото на април и изпрати част от багажа с малък самолет до Лукла, пистата в долината на река Дуд коси, точно под Намче Базар. В средата на юли групата взе със себе си и останалия багаж, което означаваше, че трябваше да го пренасят до Соло Кхумбу по време на най-лошите мусонни дъждове.
Японците установиха базовия си лагер на 25 август и в началото напредваха отлично, следвайки същия маршрут, по който вървяхме ние през 1972 г. През първите дни на октомври, точно след установяването на лагер 5 на 7925 м височина, ги връхлетя седемдневна буря. За съжаление те загубиха Джангбо, един от най-добрите им шерпи, който беше и с нас през 1972 г. Загина от лавина в долната част на стената. Под влияние на тази трагедия и поради влошаването на времето японците решиха да насочат главните си усилия върху маршрута по Южното седло. Двама от екипа — Ишигуро и Като — достигнаха върха в еднодневен щурм от Южното седло на 26 октомври. На слизане трябваше да бивакуват и получиха измръзвания. Това беше първото следмусонно изкачване на Еверест и едно забележително постижение, но югозападната стена остана неизкачена. Насочвайки главните си усилия към Южното седло, японците не се отказаха и от стената, но на 28 октомври, когато двама от японските алпинисти бяха достигнали мястото на лагер 6, ръководството реши да евакуира експедицията.
По това време бях в Англия и оттам внимателно следях напредването на японците — доколкото това ми позволяваха оскъдните съобщения във вестниците и писмата, които междувременно получавах от Катманду. Ако японците бяха успели, в известен смисъл щях да изпитам истинско облекчение, защото по такъв начин парливият въпрос щеше да отпадне и аз, както и другите британски алпинисти, щяхме спокойно да съсредоточим вниманието си върху нашите по-скромни, но не по-малко възнаграждаващи проекти.
Изглеждаше все пак твърде малко вероятно, че югозападната стена ще остане неизкачена до 1979 г. — следващата свободна дата — затова през онази есен потънах в други планове. През пролетта на 1974 г. Дъг Скот, Дъгъл Хейстън, Мартин Бойсън и аз тръгвахме за Чангабанг, красив скалист връх, висок 6920 м, в Гарвалските Хималаи. Подал бях също молба да ми се разреши през лятото на 1975 г. опит за изкачване на Транго Тауър, величествен шилест връх встрани от ледника Балторо в Каракорум.
И неочаквано една сутрин в началото на декември 1973 г. от Катманду, пристигна телеграма. Пращаше я Майк Чини, който работеше в туристическата агенция «Маунтин Травъл». Собственик на фирмата беше Джими Робъртс, ръководителят на първата хималайска експедиция до Анапурна II през 1960 г., който години наред ми даваше помощ и съвети и който беше заместник-ръководител в нашия опит през 1972 г. Майк от своя страна беше човекът, който винаги вършеше най-тежката работа, свързана с уреждането на документите, наемането на носачите, митническите формалности при получаване на багажа ни в Непал, макар никога да не беше участвувал като член на експедиция. Извън всичко Майк ме държеше в течение на събитията в Непал.
Телеграмата гласеше: «Канадците се отказват за есента 1975 г. Искаш ли да кандидатствуваш? Отговори спешно. Чини».
Изведнъж всичките ми хубавичко подредени планове се разбъркаха. Откриваше се нова възможност за югозападната стена, но в нежелан сезон. Вече знаехме колко студена и ветровита е есента там. Японците също не успяха, но те поне доказаха, че човек може да достигне върха на Еверест в края на октомври по маршрута през Южното седло и че може дори да преживее едно бивакуване на 305 м под върха, макар и с цената на жестоко измръзване.
Няколко дни не можех да взема решение. Ако отново щях да правя опит по югозападната стена, убеден бях, че това трябваше да стане през пролетта, а не през есента. Спомените за свирепия есенен вятър и студ, за трудностите при ръководството и организацията, както и тревогите около намирането на средства за експедицията бяха твърде пресни. Можех ли отново да мина през всичко това заради една почти загубена надежда за успех? Отговорът на здравия разум беше: «Не тръгвай!».
Но все пак Еверест е най-високият връх на света и разнообразните трудности, с които е свързан, богатата му история са все съблазни, на които алпинистът трудно може да устои. За мен върхът притежаваше и специален магнетизъм: бях вече там и не успях. Затова в края на краищата стигнах до заключението, че не мога да пропусна възможността да отида отново на Еверест, дори ако новият опит по югозападната стена изглежда пак неосъществим. Защо тогава да не помисля за една лека експедиция, с която да опитам изкачване по класическия маршрут на Еверест през Южното седло? Нямаше да наемам шерпи и щяхме да катерим с група от 12 алпинисти. Бях обмислял такъв вариант и преди да се ангажирам с югозападната стена през 1972 г. пак заради трудностите около практическото осъществяване на многочленна експедиция. Споделих идеята си с Дъг Скот, Дъгъл Хейстън и Греъм Тисо. Те и тримата бяха с мен през 1972 г. Дъг и Дъгъл не я одобриха, но Греъм, който отговаряше за цялата екипировка на първата ни експедиция до Еверест, се ентусиазира. Той прекалено добре знаеше колко труд изисква оборудването на голяма експедиция. През 1972 г. Греъм се прояви блестящо. Като алпинист от спомагателното звено той достигна височина 7925 м, без кислороден апарат и престояваше във височинните лагери колкото всеки друг участник в експедицията. Мисълта да бъде член на малка компактна група, с която дори ще има възможност да стигне до Еверест, очевидно го привличаше.
През зимата на 1973 — 1974 г. Майк Чини задвижи нашия случай в Катманду, а аз направих каквото можах в Англия, като потърсих съдействието на Министерството на външните работи и на други институти, в които имах връзки. Но Еверест още заемаше само част от мислите ми, защото се занимавах с планирането на нашата експедиция до Чангабанг, който се надявахме да изкачим заедно с група индийски алпинисти. А имах и още по-важна работа — местех се от околностите на Манчестър в една малка къща в северната част на Лейк Дистрикт.
Живял бях в Лейк Дистрикт и преди — от 1962 до 1968 г. Тогава се занимавах повече с фотожурналистика, отколкото с алпинизъм и работата ми беше свързана с Лондон. Това наложи да се преместим в Манчестър като един не съвсем задоволителен компромис заради по-неудобното пътуване от Лейк Дистрикт до Лондон. Много се съмнявах дали бих могъл да организирам първите си две експедиции — южната стена на Анапурна през 1970 г. и Еверест през 1972 г. — от Лейк Дистрикт, защото на онзи етап се нуждаех от удобствата на големия град и близостта на столицата. За почивните дни и ваканциите тогава купихме една малка къща в Лейк Дистрикт. Един ден през пролетта на 1973 г., както си лежах в градината и отдъхвах от преживяното напрежение след приключването на експедицията през 1972 г. и написването на книгата за нея, аз изведнъж съзнах колко важни бяха за мен това спокойствие и красота. Животът ми сега беше много по-тясно свързан с алпинизма и експедициите и ми се стори глупаво да продължавам да живея в място, чието единствено преимущество бе близостта му до Лондон. И тъй захванах се с дългата и трудна работа по преустройството на къщата в Лейк Дистрикт, за да може не само да побере семейството ми, но и да мога в нея да организирам своите експедиции и да пиша. Поради тези причини през пролетта на 1974 г. Еверест заемаше само част от мислите ми.
Когато в края на април потеглихме за Чангабанг, къщата още не беше завършена и аз оставих Уенди и децата натъпкани в един малък фургон в дъното на градината. Пристигнахме в Делхи и с Дъг Скот и Дъгъл Хейстън отседнахме в Индийския офицерски клуб, преди да се отправим по последния етап от пътуването ни към Гарвалските Хималаи. Там получих телеграмата. Имахме разрешение за Еверест през есента на 1975 г.


Югозападната стена

Малко по-късно същата сутрин Дъг Скот дойде в моята стая. Каза ми, че двамата с Дъгъл говорили за новата възможност, която ни се предоставя и предлагат да обмисля още веднъж намерението си да атакуваме върха с малка група по Южното седло. Как ще се почувствуваме всички ние, питаше той, ако стигнем в Западния циркус и условията се окажат подходящи за опит по югозападната стена, но поради характера и размера на експедицията сме принудени да изпълняваме плана си и да атакуваме по Южното седло. Непрекъснато ще усещаме присъствието на извисилата се над нас югозападна стена с неразрешените загадки на Скалния пояс и на пасажите над него към върха. Там бе истинското предизвикателство и докато не се срещнехме с него и не го преодолеехме, всеки друг маршрут или стил на изкачване щяха да бъдат от второстепенно значение.
Споделях чувствата им, но и прекалено добре разбирах, че ако се съглася, именно аз ще трябва да посветя цялата следваща година на организирането на експедиция, която, за да имаме и най-малък шанс за успех, трябваше да бъде силна. Нужно беше да се справям с неизбежните затруднения по осигуряването на средства, по привличането на голям брой участници и накрая трябваше да поема цялата отговорност за всички наши решения и действия. От друга страна, този път разполагах с повече от година за подготовка, а и тук в Делхи, на път за друг връх, романтиката на неизвестните трудности беше по-силна от моите лични практически опасения или от спомените за изпълнените с грижи и напрегната работа месеци при последната експедиция.
Не бързах да им отговоря и подчертах, че първо трябва да намерим покровител, който да поеме разходите. През 1972 г. с голяма мъка осигурихме необходимите средства. Успяхме да ги получим от различни източници, но повече от силите ни отидоха за търсене на пари вместо за обмисляне как най-добре да изкачим върха. По-силната експедиция, от която сега се нуждаехме, за да имаме някакви изгледи за успех, щеше да бъде съответно по-скъпа. А не трябваше да забравяме последствията от инфлацията и факта, че много компании, както и всички средства за масова информация, страдаха от икономическа криза. С други думи, нуждаехме се от повече пари, а те навсякъде около нас бяха намалели.
В събота вечерта тръгнахме и в един открит камион прекосихме с шум и друсане облените в лунна светлина индийски низини на път за Гарвалските Хималаи. Докато изкачвахме Чангабанг, та дори и на самия връх не преставахме да говорим за Еверест, анализирахме причините за неуспеха през 1972 г. и търсехме средства да подобрим шансовете си при новия опит.
Ключовите проблеми бяха студът и силните ветрове през следмусонния период. Трябваше така да направим, че по някакъв начин да атакуваме върха преди появата на ветровете, които очевидно започваха някъде от началото докъм средата на октомври. Имаше едно решение — по-ранно тръгване — но тук ни ограничаваше мусонът, който продължаваше докъм края на септември. Ако се тръгнеше твърде рано, освен закъсненията, които можеше да причини лошото време, съществуваше и по-голяма опасност от лавини. Затова най-важният въпрос беше, точно колко рано през мусона да се осмелим да тръгнем. Японците, които установиха базовия си лагер на 25 август, докладваха за хубави предобеди, последвани от снеговалеж през повече от следобедите. Затова най-разумно изглеждаше да си поставим за цел този период — т.е. три седмици по-рано в сравнение с тръгването ни през 1972 г.
Установяхме ли базовия лагер по-рано, следващият важен въпрос беше по-бързото изкачване на върха. Това неизбежно налагаше по-голям състав, за да става и пренасянето на багажа по-бързо. През 1972 г. с единадесет алпинисти и четиридесет шерпи забавяхме на няколко пъти напредването към върха, за да можем да осигурим припаси в някои от височинните лагери. Отново трябваше да намеря решение колко голям да е отборът, че хем да се поддържа темпото до върха, хем да се избегне опасността да станем твърде тромави. Нуждаехме се от по-добри палатки, които да устояват на силните ветрове, обилните снеговалежи и камъните, къртещи се от стената. Към края на предишната експедиция не беше останала здрава палатка и се наложи да просим от една съседна експедиция.
Най-сетне и вероятно най-важното от всичко беше да намерим по-добър маршрут. Всички експедиции досега бяха побеждавани от Скалния пояс. През есента на 1969 г. японците за първи път опитаха стената и стигнаха до подножието на този пояс от отвесна скала, чиято основа е в границите на 8230 м. Те подходиха от левия му край, където им се сторило, че една дълбоко врязана цепнатина извежда встрани от стената, а тясна камина се промушва нагоре по` към центъра й. Именно тази камина избраха те, когато през пролетта на 1970 г. се върнаха с много силна експедиция, но пак не успяха. Една от причините беше липсата на сняг по скалите непосредствено под Скалния пояс, което затрудни построяването на лагер 5. Освен това, пак поради липсата на сняг, падаха много камъни. Друга причина за техния неуспех вероятно беше решението им да опитат изкачването на Еверест по два маршрута едновременно. Много по-лесно е да съсредоточиш усилията си върху втория вариант, щом напредването по първия стане трудно. Така че японците изоставиха позицията под Скалния пояс и изкачиха Еверест по Южното седло.
Следващата пролет направи своя опит Международната експедиция. Макар и по-малобройна от японската, тя също тръгна по два маршрута — югозападната стена и прекия маршрут по Западния гребен на Еверест. Планът беше прекалено амбициозен и в резултат на многото спорове, които затормозваха експедицията, се стигна до почти неизбежното изоставяне на единия маршрут, в дадения случай този по Западния гребен. Дон Уилънс и Дъгъл Хейстън, които почти непрекъснато бяха водеща свръзка по стената, се натъкнаха на горе-долу същите трудности, както японците предишната година. Те използуваха площадките за палатки, построени от японците в лагер 4, но след като също не успяха да намерят подходящо място за лагер по-нагоре по лявата страна на Скалния пояс, привлече вниманието им един добре защитен ръб в горната част на големия централен улей. Той ги отведе върху дълга снежна ниша, простираща се по основата на Скалния пояс към десния край на стената. Тук на височина 8230 м те построиха своя шести лагер, точно под една камина, която, изглежда, водеше до горния край на Скалния пояс. Но до това време вече бяха престояли твърде дълго на височина, запасите им се изчерпваха и бяха принудени да се върнат.
Следващата пролет Дон Уилънс с Дъг Скот и Хемиш Макинес се включиха в Европейската експедиция до Еверест на д-р Карл Херлигкофер. Този път те съсредоточиха вниманието си само върху една цел — югозападната стена. Експедицията обаче беше лошо екипирана и още по-важното — от самото начало разединена, защото голямата австро-германска група не се доверяваше на английския състав. Дон Уилънс препоръча да се избегне Скалния пояс чрез заобикаляне покрай десния му ъгъл, а после да се прекосят сравнително лесните пасажи към Югоизточния гребен точно под Южния връх. Когато стана ясно, че на англичаните няма да се разреши да направят второ изкачване след първата атака на германската свръзка, те се оттеглиха. Феликс Кун и Адолф Хубер стигнаха до най-горния лагер под върха, но след като пренощуваха, трябваше да се върнат, и, тъй да се каже, само надзърнаха зад ъгъла.
На свой ред през 1972 г. аз планирах решителния опит по дясната камина, тъй като Дъгъл ме уверяваше, че през пролетта на 1971 г. тя била пълна със сняг. Снегът обаче беше издухан, но което е по-важното — и камината не извеждаше до Горното снежно поле, от което един улей води до Южния връх. При по-внимателно разглеждане се забелязваше, че камината стига до хребета на един контрафорс между югозападната стена и южната стена, а изкачването на върха оттам изисква продължително и много трудно катерене.
Изненадах се, когато през 1973 г. разбрах, че японците тръгнаха по нашия и на предишните експедиции маршрут, при положение че първата японска експедиция беше уверена, че през Скалния пояс нагоре вляво има излаз. Те обаче решиха, че Скалният пояс е твърде труден за първо изкачване и предпочетоха тактиката на германците — заобикаляне на пояса вдясно със седми лагер по пътя към Югоизточния гребен или дори на самия гребен. На практика те не успяха да направят дори шестия си лагер.
Още когато планирах есенната експедиция през 1972 г., стигнах до заключение, че не е разумно да се мисли за седми лагер на Еверест, защото това неизбежно ще утежни много снабдителните линии. От 7600 м нагоре е препоръчително да се спи с кислород, както и да се използува кислород при изнасянето на товарите, за да се запазят силите на алпинистите за крайната точка на един тъй висок връх като Еверест. Лагер 5 е на 7900 м и независимо колко силна е една експедиция, над тази височина е възможно да се обслужи само още един лагер.
Анализът на нашето изкачване през 1972 г. и на опита на всички други експедиции по стената показваше, че десният маршрут води до задънена улица. Дълбоко врязаният улей, който, изглежда, проникваше в лявата страна на Скалния пояс, привличаше много Дъг Скот и мен. Не можеше да се види навътре, но от входа му се показваше ивица сняг и вероятно тя продължаваше доста нагоре. Проблем може би щеше да бъде намирането на излаз към Горното снежно поле, но мислехме, че трудното изкачване няма да бъде много дълго.
Друго преимущество на подход от лявата страна на Скалния пояс беше възможността да обработваме маршрута от лагер 5. По такъв начин комуникационните линии щяха да са много по-къси, алпинистите можеха да спят на по-малка височина и да запазят силите си значително по-дълго време. Ако всичко вървеше добре, щяхме да направим лагер 6 над Скалния пояс — наистина с дълъг траверс през Горното снежно поле до подножието на улея под Южния връх, но това беше приемливо, защото тогава най-трудните пасажи щяха да бъдат преминати и най-важното — успешното преодоляване на Скалния пояс щеше да подействува стимулиращо на отбора. Подозирам, че една от причините за нашето поражение през 1972 г. беше демобилизиращият ефект на съзнанието, че въпреки изкачените 8200 м височина и построяването на лагер 6, най-трудното изкачване все още беше пред нас.
Успехът ни на Чангабанг ме насърчи и до завръщането ни в Англия аз успях да набележа основните принципи на новата ни експедиция. Оставаше ми обаче да намеря покровител, а това очевидно щеше да е трудно. Още на другия ден след пристигането ни отидох при моя литературен агент Джордж Грийнфийлд, за да го запозная с проблема. Той знаеше, че проектирам експедиция до Еверест с малка група и вярваше, че без особени затруднения ще събере необходимите за нея 12 000 английски лири. Сега обаче аз исках 100 000 английски лири. Когато му го казах, той се намръщи, но аз му описах разговорите с Дъг и Дъгъл по време на експедицията Чангабанг и успях да го убедя, че имаме шанс. Следващият въпрос беше как да намерим покровител. Джордж предложи да се обърнем към банката «Барклей», още повече че там имахме приятел — директорът Алън Тритън.
Джордж уреди срещата, а аз подготвих доклад, в който описах защо мисля, че този път имаме шанс и колко горе-долу ще струва експедицията. Седмица по-късно ни въведоха в кабинета на Алън Тритън в Пел Мел. Той прояви разбиране, но не пое ангажимент. Трябваше да постави въпроса пред управителния съвет на банката. Две седмици изчаквах решението сред бъркотията на малкия фургон в дъното на градината, тъй като майсторите все още работеха по къщата. Сега тук, в Англия, перспективата пак да ръководя огромна експедиция ме ужаси. Малко ли работа и грижи имах — трябваше да напиша материала за експедицията до Чангабанг, с който да покрия част от разходите ни по него, да подредя снимките и да се занимавам със строежа на къщата. Защо, по дяволите, си усложнявах живота!
Най-сетне съобщението пристигна — бяхме преодолели първото препятствие. Банката щеше да финансира експедицията. Благодарение на нейната смела постъпка опитът ни по югозападната стена стана възможен, защото подозирам, че едва ли някоя друга компания щеше да ни подкрепи. Въпреки че банката и по-рано беше финансирала спортни мероприятия — обикновено чрез своя международен отдел — тя никога не се беше ангажирала с толкова рисковано начинание: фактически тя изцяло осигуряваше експедицията, защото не само отпускаше средства съобразно представения от мен бюджет, но и поемаше отговорността да покрие разликата, ако аз надхвърлех бюджета.
От раменете ми се смъкна най-голямото за всеки ръководител на експедиция бреме. Сега можех да се съсредоточа върху организацията на експедицията, спокойно да подбирам възможно най-добрата екипировка, а не да купувам второкачествени неща, за да пестя пари.
Винаги ще бъда благодарен на Алън Тритън за убедеността и ентусиазма, с които постави нашата кауза пред управителния съвет на банката, за да получи подкрепата му, също и на председателя Антъни Тюк, който даде окончателното съгласие. През последните няколко години съм искал помощ за екипировка или организиране на алпийски прояви от много организации и в мен нараства убеждението, че такава помощ не се дава само от търговски съображения. В почти всички случаи въображението на потенциалния благодетел или снабдител е запленено от дръзновението, той решава да го подкрепи, и едва тогава започва да оправдава с търговски съображения разходите пред себе си и своя съвет.
Подкрепата на «Барклей» беше обявена на 18 октомври 1974 г., на пресконференция, която се състоя в централната сграда на банката. Предполагам, че леко ги стресна начинът, по който реагираха някои от средствата за масова информация и техни клиенти. Въпреки че мнозинството приветствува инициативата, имаше хора, които запитаха, дали банката мисли, че има право да изразходва толкова много пари за едно безсмислено приключение с минимален шанс за успех във време на такава тежка икономическа криза. Дори алпийската преса изрази съмнение в смисъла на експедицията.
Кен Уилсън, редактор на «Маунтин», който през 1972 г. дойде за малко с нас и отговаряше известно време за лагер 1, а после постоя и в лагер 2, се почувствува задължен да изрази съмнение в осъществимостта на предстоящия опит, като написа уводна статия:

«Има ли предстоящата експедиция по югозападната стена на Еверест изгледи за успех? Този въпрос си задават много британски алпинисти, след като Крис Бонингтън и неговите богати покровители — банката «Барклей» — отново раздвижиха скучаещите средства за масова информация след двегодишна почивка…
Има обаче редица допълнителни съображения, които заслужават внимание в този случай. Мнозина от алпинистите и по-голяма част от пресата стават все по-скептични относно стойността на проекта. Струва ли си този маршрут разхода от 100 000 английски лири и ще продължават ли алпинистите тъй напълно да забравят този въпрос, когато нашата страна, а и целият свят са в такава жестока икономическа криза? Да се заяви, че парите не се отклоняват от друго направление, означава да се заобиколи въпросът. Факт е, че участието в такъв един екстравагантен проект в такива тежки времена дава основание не само експедицията, но и целият алпийски свят да бъдат обвинявани в безотговорност и лекомислено отношение към света, който ги заобикаля…
Успешният край (далечна възможност) би зарадвал всеки, но по-вероятният изход ще бъде едно неприятно повторение на историята от 1972 г. с изкачени няколкостотин метра повече и някакво неубедително обяснение пред печата, който става все по-скептичен.»

Г-н Джон Ли, лейбъристки депутат от Хандсуърт, дори се закани, че ще повдигне въпроса в парламента. «Аз се възхищавам от алпинистите — каза той, — но смятам, че банките положително могат да дадат парите си за нещо по-добро — например за възстановяването на нашата икономика.»
Вероятно «Барклей Интърнешънъл» са били обезпокоени най-много от пороя писма на разгневени клиенти, на които бяха отказвали допълнителен кредит. Те питаха как ще им обясни банката отказа си, щом като дава толкова пари на някаква алпийска експедиция.
Алън Тритън прояви великолепно спокойствие — във всеки случай поне към всички членове на експедицията — и продължи щедро да ни подкрепя. Ние се захванахме с организацията на експедицията, но въпросите чакаха отговор. След експедицията през 1972 г. аз бях изненадан, дори наранен от критиката на някои алпинисти, чието мнение уважавах. Оказа се, че те не одобрявали нито маршрута, нито големината на експедицията, с която го обработвахме. Например Дейвид Кокс, бивш председател на Алпийския клуб, написа статия след нашия опит през 1972 г., в която изрази съжаление, че бяхме пренебрегнали концепцията за атака в алпийски стил по Южното седло и бяхме предпочели да обсаждаме стената.
Основният въпрос беше: може ли югозападната стена да бъде поставена като цел. Аз мислех, че може. В изкачването на всеки връх съществува естествена еволюция и тя започва с най-лесния маршрут към него. За Еверест това беше Югоизточният гребен, след което следваха други, вероятно по-трудни участъци, като Северния гребен или Западния гребен, а после, най-накрая идваше ред на стръмните стени между гребените. Същата еволюция бе извършена в Алпите — Матерхорн, Айгер и други върхове. Пристъпването към по-трудни маршрути често се съпровожда от спорове за използуваната нова техника и поетите рискове. Югозападната стена на Еверест не беше «Последното предизвикателство» към алпинизма (както озаглавиха американското издание на нашата книга за експедицията през 1972 г.). Няма такова нещо, защото разреши ли се някой «последен голям проблем», веднага възниква друг. Стената обаче представляваше интригуващ проблем, който щеше да продължава да предизвиква алпинистите, докато не бъде разрешен. А хората — имам предвид алпинистите, които са същества с нестихващ порив към спортно съревнование — толкова повече са привлечени от един проблем, колкото повече съперници не успяват да го решат. На този стремеж за опознаване на непознатото, подклаждан от духа на съревнованието, човек дължи своя прогрес, както, разбира се, и своята агресивност.
Аз не се съмнявах в стойността на маршрута. Колебаех се за начина на изкачването. Моето разбиране е, че винаги трябва да се използува минимална енергия или минимален брой алпинисти, за да има едно изкачване някакъв шанс за успех. Лито Техада Флорес разработи тази идея в една великолепна статия, озаглавена «Хазартните правила на алпинистите», публикувана първо в американското списание «Асент», а после препечатана в «Маунтин». Той разглежда различните видове катерене — от трудни скални изкачвания, до алпийските стени и хималайския алпинизъм — и посочва неписаните правила, които с течение на времето алпинистите сами са си наложили, за да се съхрани елементът «несигурност в успеха», който е толкова съществена черта на спорта. С други думи, ако се използува осигурително въже по къс, макар и труден участък в Дербишър, или клинове по всички трудни отсечки при скално катерене в Северен Уелс, няма да има нито риск, нито несигурност в успеха. Тези самоналожени правила се менят с времето, като обикновено с развитието на спорта и със стесняването на границите на неизвестното стават все по-сурови. Много скални изкачвания в Англия и Алпите, при които първоначално са били използувани клинове, по-късно започват да се изкачват напълно свободно с помощта на това, което естествената скала предлага. Тези правила не омаловажават успеха на пионерите, изкачили първи тура, те просто отразяват развитието на катераческото изкуство и съответно променящата се етика.
В Хималаите се засилва тенденцията леки експедиции да се справят с все по-сложни задачи. Често те използуват алпийски стил — движат се нагоре без предварително организирани лагери, високопланински носачи и фиксирани въжета. Всичко се носи на гръб и всяка нощ се бивакува. Това е вълнуващо и възнаграждаващо и ние с Хейстън, Скот и Бейсън изкачихме по този начин Чангабанг през 1974 г. Друга положителна черта на такъв стил изкачване е, че целият екип може да стигне до върха заедно и по този начин всички участвуват в апогея на експедицията.
По югозападната стена обаче не можеше да става и дума за подобен стил. В известен смисъл една от най-привлекателните страни на стената като проблем беше, че независимо какви мерки щяхме да вземем за разрешаването му — повече участници, по-съвършена екипировка, по-добра храна — шансовете ни за успех оставаха все тъй малки. За мен очарованието беше именно в необхватността на проблема.
Успехът на което и да е голямо изкачване, независимо от броя на участниците се обуславя от педантичното планиране. Това в никакъв случай не накърнява романтиката — в действителност дори е в нейна подкрепа, защото всяко начинание може много бързо да се провали, ако основното планиране е неправилно. За да разчитаме на някакъв успех по югозападната стена на Еверест, имахме нужда от цял комплекс нови концепции в планирането, екипировката и графиците. Може би аз бях неуравновесен фелдмаршал (основание за това сравнение е пристрастието ми към военните игри и предишната ми военна кариера), но аз хем изпитвах удоволствие, хем понякога се плашех от мащаба на отговорността, която поемах, нагърбвайки се да изработя солиден план, а после да го изпълня с хора, напук на човешката слабост сред вятъра, студа и редкия въздух по горните склонове на Еверест. Това беше толкова вълнуващо, че може да се сравни с овладяването на един по-малък връх с малобройна група.
Можеше да се възрази, че би трябвало да изчакваме или дори да оставим на бъдещи поколения с по-съвършена екипировка или по-голямо дръзновение да атакуват в алпийски стил стената. Аз обаче мисля, че ако всяко поколение се отдръпва, предоставяйки предизвикателствата на своето време за хората след него, човечеството никога няма да постигне прогрес. Това положително се отнася не само до алпинизма, но до всички човешки открития. Всяко поколение се мъчи да направи крачка напред със средствата и концепциите, с които разполага. Тази крачка е крайно трудна в момента, макар след известно време тя да изглежда лесна.
Естествено участниците бяха доволни, че югозападната стена беше една толкова трудна цел и нямаше съмнение, че малцина алпинисти по света биха отказали да се включат в експедицията, която щеше да се опита да я покори. Ако приемем, че несигурността в успеха е едно от характерните качества на всеки неразрешен проблем, стената действително получаваше твърде висока оценка: никой от членовете не даваше повече от 50 процента шанс, а някои, особено в началото, смятаха, че изобщо няма да успеем и все пак не можеха да устоят на поканата за участие. Тяхното становище отразяваше отношението на болшинството от алпинистите.
Но имахме ли тогава право да изхарчим толкова много пари? Ние, алпинистите, не сме богати хора и трябваше да оправдаем разходите пред онези, които бяхме помолили за подкрепа. В миналото аз успявах да покривам разходите за експедициите си с хонорарите от публикуваните за тях статии, книги и продажбата на правата за филмирането им. Експедицията по южната стена на Анапурна, която беше изцяло финансирана от фондацията «Монт Еверест», фактически донесе и печалба, която бе внесена обратно във фондацията, за да се използува от други експедиции. Но проектът Еверест беше по-голям и нямаше възможност да се финансира по същия начин. За да го осъществим, ни беше нужна външна помощ.
Решението на банката «Барклей» да ни помогне безсъмнено беше плод на ентусиазъм към това, което искахме да направим, но все пак в него имаше и някакви търговски съображения. Ние не получавахме благотворителна помощ. Банката ни финансираше със средства от своя бюджет за реклама, защото популяризираше своето име и дейност. Ръководителите на банката знаеха, че в пресата щеше да се пише много за тях и ако успеехме, това щеше да докаже, че те умееха да правят добри инвестиции, увеличавайки не само престижа на банката, но и авторитета на страната. На този етап обаче, когато ние едва бяхме започнали организацията на експедицията, тяхната крачка беше много смела, защото всички бяха наясно, че ако се провалим, неуспехът ни щеше да се използува срещу банката. Но те поеха риска и след приключването на експедицията единствени те щяха да кажат дали си бе струвало да се свързват с нас.
По алпийския стандарт 100 000 английски лири са много пари, но с оглед мащаба на задачата, с която се заехме, числеността на отбора, от който се нуждаехме, и необходимата специална екипировка, сумата беше по-скоро скромна. И все пак 100 000 английски лири са куп пари. Изкачването на един връх обаче няма търговска цена, затова и не може да се даде прост отговор на въпроса дали заслужава, или не заслужава разходите. В края на краищата това е въпрос, за който всеки има свой отговор. Аз обаче зная, че доставихме голямо удоволствие, а може би донякъде и вдъхновихме много хора, които следяха нашата история във вестниците и по телевизията.


Подбор на участниците

Преди оповестяването на експедицията в печата вложих много труд, за да набележа основния план за изкачване на върха, и съобразно с него реших от какви сили ще се нуждаем и каква ще е програмата през следващата година. Това, така да се каже, бяха основите на експедицията и ако допуснех грешка в тях, впоследствие цялата постройка щеше да рухне. Едва след приключването на тази основна работа пристъпих към подбора на самите участници.
В многобройните разговори по време на изкачването на Чангабанг ние набелязахме основната стратегия. Безсъмнено Мартин Бойсън, Дъг Скот и Дъгъл Хейстън щяха да бъдат включени. Познавах Дъгъл от 1966 г., когато двамата участвувахме в прокарването на първата диретисима на северната стена на Айгер заедно с Джон Харлин, един блестящ американски алпинист, чиято къса катераческа кариера бе трагично прекъсната от падащ камък, който преряза едно фиксирано въже. По-късно с Дъгъл направихме редица зимни изкачвания в Алпите. Той беше с мен по южната стена на Анапурна и изкачи върха с Дон Уилънс. Участвува в моята експедиция Еверест 1972 г. и беше в челната свръзка. Познаваше добре югозападната стена, защото ходи там през 1971 г. като участник в злополучната Международна експедиция на Норман Диренфурт. През повечето време Дъгъл и Дон Уилънс водеха по стената и, разбира се, предпочетоха дясната линия, пресичаща под Скалния пояс, като най-добър маршрут за преодоляване на тази бариера.
Не мога да кажа, че познавам Дъгъл отблизо — съмнявам се дали някой би могъл да твърди подобно нещо — той е много затворен в себе си. Но през годините на нашите съвместни изкачвания той се изяви като лоялен другар, на чиято спокойна подкрепа винаги можех да разчитам. Притежава силно развит катерачески нюх и голяма решителност, винаги знае точно какво иска от живота и спокойно, но неотклонно преследва своите цели.
С Дъг Скот се запознах по-късно. Макар да го бях срещал по алпийските терени и в Нотингам, когато изнасях лекции за алпийския клуб, в който той членуваше активно, не бяхме катерили заедно до нашия есенен опит по югозападната стена. Онази година той вече беше ходил до Еверест с Европейската експедиция на д-р Херлигкофер. От експедицията през 1972 г. започна приятелство, което после укрепна в изкачването на Чангабанг. Дъг и Дъгъл образуват интересен контраст — Дъгъл е сдържан, с логична мисъл, за която вероятно допринасяше и философията, изучавана от него няколко години в Единбургския университет. Организираната му мисъл намира израз и във външността му — винаги грижливо избръснат и спортно, но добре облечен. Дъг, напротив, е голяма рунтава мечка, с коса до раменете, брада и очи, които надничат през очила с телени рамки. Облеклото му, а понякога и мислите му са разхвърляни, въпреки че творческите му възможности не са по-малки от тези на Дъгъл — може би не е така дисциплиниран, но е с повече размах, защото е не само добър писател, но и превъзходен фотограф. Като същинска мечка той притежава латентна сила и по природа е невъздържан, но същевременно е много обичлив, с топла емоционална спонтанност. Не познавам друг алпинист с толкова неутолима стръв за катерене. Например в началото на 1972 г. той отиде да катери в Алпите, през пролетта взе участие в Европейската експедиция до Еверест, през лятото замина за Бафинова земя, а през есента се присъедини към мен за Еверест. Беше отсъствувал от къщи повече от девет месеца.
Мартин Бойсън, четвъртият от нашия екип за Чангабанг, беше другият безспорен избраник за Еверест. Той е един от най-старите ми приятели алпинисти. И двамата започнахме от една и съща катерачна площадка — Кентските пясъчници — и се познаваме от началото на шестдесетте, когато Мартин току-що беше завършил училище и беше вече алпийската звезда на Югоизточна Англия. Той продължи учението си в Манчестърския университет, предпочетен поради близостта му до скалите, и бързо израсна като изтъкнат скален катерач. Може би той няма целенасочеността на Хейстън или Скот, но неговата любов към планините е по-всестранна, родена от страстния му интерес към тяхната флора и фауна, който го накара да следва ботаника. Мартин е сложна личност — под добродушната му, спокойна външност се крият състезателни амбиции и стремеж за самоизява и самоинициативност характерни за най-големите алпинисти и спортисти. Но по южната стена на Анапурна той пожертвува собствените си шансове за изкачване на върха, за да подкрепи алпинистите от челната връзка в един критичен за експедицията етап. Поканих го да участвува в Еверест 1972 г., но съпругата му Маги по това време беше бременна и той със съжаление отказа.
Греъм Тисо и Ник Есткорт фигурираха в плановете ми, още когато мислех за атака на върха с малка група. Ник Есткорт е един от малкото мои познати алпинисти, който притежава и вроден талант за катерене, и организаторски способности. По професия програмист, той често предлага по-разумни решения от катерачи като Дъг Скот или Дъгъл Хейстън, които може би имат по-голям устрем и порив. Той изпълняваше важни роли и по южната стена на Анапурна, и в експедицията Еверест 1972 г. — дори тогава по-голяма, защото, освен че в качеството си на касиер, той поддържаше сметките ни в изправност, но и водеше по някои от най-възловите отсечки на маршрута почти през цялото време до 8300 м височина, малко под мястото на лагер 6 в подножието на дясната камина на Скалния пояс. Есткорт приветствува моето решение да се откажа от лека експедиция и атакувам югозападната стена с широк замах, но Греъм Тисо мислеше различно.
През 1972 г. той се грижеше за цялата екипировка и отлично знаеше колко много работи ще изисква новото начинание. Опитен, енергичен търговец, той притежава един преуспяващ магазин за алпийски принадлежности в Единбург и е свикнал всичко да пресмята безпристрастно. През неговия хладнокръвен поглед нашият шанс не изглеждаше голям. Не му се искаше повторно да се захваща с изнурителната работа по оборудването на експедицията, която имаше малко изгледи за успех и в която неговата роля нямаше да се различава от онази, която беше изпълнявал през 1972 г. Тогава той се прояви великолепно, като остана дълго в лагер 4, за да изнася провизии и съоръжения до лагер 5, и то без кислороден апарат. Греъм Тисо беше привърженик на моя проект за малка група, защото в нея щеше да има шанс да изкачи върха. Той не претендира, че е блестящ алпинист, но безспорно има трезва преценка и през 1972 г. доказа, че има също и чифт отлични дробове. Когато Греъм реши да не дойде с нас, аз се разтревожих сериозно, защото добри администратори, които могат и да се катерят, са много по-голяма рядкост от блестящи алпинисти.
Така имах ядро от петима, които приеха поканата ми да участвуват в експедицията. Още от самото начало бях решил, че ще ми е необходим по-силен състав както за челните свръзки, така и за изкачването на провизиите и съоръженията до височинните лагери. През 1972 г. с шестима добри катерачи, които се редуваха напред, и петима заедно с мен в подкрепление чувствувахме отчаян недостиг на хора. Обмислях различни бройки и накрая се спрях на състав от шестнадесет алпинисти — осем за щурма и осем за тила. После се наложи да увеличим бройката на осемнадесет.
За останалите места очевидно трябваше да огледам участниците в експедицията през 1972 г. Естествено беше да поканя Хемиш Макинес за заместник-ръководител. Той е един от най-старите ми приятели. Заедно катерехме за първи път през 1953 г. Тогава бях момче и правех своя първи зимен тур в Шотландия. Срещнахме се случайно горе в планината и осъществихме първото зимно изкачване по Ейгагс Грув на Буачейл Итайв Мор. Моят по-опитен другар трябваше да се върне вкъщи и Хемиш, също сам, реши да използува мен, младия новак в зимния алпинизъм за осигуровка в две трудни зимни премиери. Едната — улеят Рейвън, дори и днес е запазила славата си на сложен тур. Ходихме заедно да катерим и в Алпите през 1957 г., където направихме един несполучлив опит по северната стена на Айгер — моето първо изкачване в Алпите, — после изкачихме югозападното ребро на Пти Дрю. Сега Хемиш беше на 46, пет години по-възрастен от мен. Стабилен алпинист с огромен опит, той живее в Гленкоу и е световен експерт по планинско спасяване. Това щеше да бъде третият му опит по югозападната стена, защото беше участвувал в експедицията на д-р Херлигкофер и в моята. Той прие поканата ми резервирано, защото се съмняваше в успеха ни, но не можеше да устои на изкушението да отиде още веднъж на Еверест.
Реакцията на Мик Бърк в началото беше същата. Той не мислеше, че шансовете ни са големи, но не можеше да се противопостави на предизвикателството. Запитан, защо отново тръгва за Еверест, той отговори: «Не мисля, че имам голям избор. Ако веднъж си бил и не си стигнал до върха, при нова възможност, дори да не ти се ходи, фактически нямаш друго решение — трябва да отидеш. Искам да кажа, помислете само, как би се почувствувал човек, ако този път се стигне до върха, а той е останал настрана. Ето това е то.»
Ролята на Мик обаче не беше толкова проста, защото освен амбициозен и силен алпинист, той беше станал професионален оператор в Би Би Си. Запитах го иска ли да дойде като алпинист, или предпочита да участвува като оператор, за което вероятно ще му бъде заплатено. Той помисли малко и заяви, че предпочита да бъде с алпинистите, а ще снима горе, когато може. Така постъпи и по южната стена на Анапурна, и в експедицията Еверест 1972 г., където последния ден изнесе кинокамерата си до крайната достигната от нас точка.
Поканих също Келвин Кент. Той беше с мен през 1970 и 1972 г. и се грижеше за базовия лагер и за организирането на носачите. Като строеви офицер бе служил в свързочните части на гурките и говори свободно непалски. Военната му кариера обаче сега беше в решителен етап и той реши, че е по-добре този път да не участвува.
Разбирах защо отказват някои от алпинистите, поканени да участвуват в помощното звено. На тях се падаше цялата тежка работа по изнасяне на провизии и съоръжения до предните лагери, а много малко от радостта да проправят пътя напред. В резултат, дори да успеехме, тяхното лично преживяване нямаше да се различава много от това през 1972 г. За алпинистите от водещите свръзки нещата стояха различно — пред тях беше върхът със своето очарование и дори да не успееха лично да го изкачат, имаха перспективата да трасират тур по нов терен. Затова се изненадах, когато Дейв Батгейт отказа. През 1972 г. той игра важна роля: с Ник Есткорт проправиха пътя до лагер 6. По този начин двамата фактически приеха да осигуряват върха за следващите свръзки с много малък шанс те лично да го атакуват. Дейв е един от най-себеотрицателните хора, които познавам. Той е способен алпинист и само скромността му и липсата на амбиция са причина да не получи досега признанието, което имат други катерачи с неговите възможности. Той се съмняваше в нашите шансове за успех, може би подозираше, че ще му се повери второстепенна роля, но във всеки случай имаше и свои планове за по-малък връх, с по-малка експедиция.
През 1972 г., групата ни имаше идеален лекар в лицето на Барни Роуздейл. Той не катери много активно, но две години е работил в една болница в Непал. През цялата си практика е бил лекар в затънтени места, където е трябвало сам да взема решения и да поема отговорността за лечението на пациентите си, дори да прави сам някои прости операции, без да може да се консултира със специалисти. Неговата зрелост, тънко чувство за хумор и работата му като ръководител на лагер 2 в допълнение на медицинската му квалификация, ми вдъхваха много сили. Сега Барни Роуздейл практикуваше в Марлбъроу, жена му току-що беше родила второто им дете, а и подозирам, че тежката безкомпромисна отговорност да бъдеш лекар на експедиция до Еверест е нещо, с което човек се залавя само веднъж. Предполагам, че по тези причини той за съжаление отклони поканата ми. Не вярвах, че ще намерим достоен негов заместник, но в края на краищата успяхме.
Чарли Кларк, в пълна противоположност на Барни Роуздейл, беше запален алпинист и бе участвувал в експедиции не като медицинско лице. Ходил беше в Непалските Хималаи и в планинската верига Кищвар в Кашмир. При първата среща човек остава с впечатление, че всичко при него е прекалено в ред — добре облечен, с момчешка хубост и елегантен дом в Айлингтън — истински буржоа. Когато го опознаеш обаче, разбираш, че ентусиазмът му се опира на уравновесен и силен характер, а в планината въпреки голямото си желание за катерене той винаги поставя на първо място лекарския си дълг. Освен това е компетентен специалист, на който може да се разчита. Ето как той описва чувствата и разсъжденията си след поканата ми да се включи в експедицията.
«Тази експедиция изобщо не е в мой стил. Участвувал съм в малки походи обикновено без много сериозно изкачване. Ще отида обаче, първо, защото досега не съм бил в Евересткия дял, а винаги съм искал, и, второ, притегателната сила на високата планина е много голяма. Въпреки че мога без скрупули да откажа на почти всяка друга експедиция, никога не бих пропуснал случая да отида на Еверест.
Странно, стената не ме тревожи толкова много, но често нощем се будя и мисля за Ледопада. Предполагам, защото през цялото време ще трябва да го преминават много хора. Колкото и да се внимава, почти няма експедиция, която да не загуби човек там, или най-малко да не се размине на косъм със злополука. Мисля, че ние имаме повече шанс да изкачим стената от всички експедиции досега. Групата по численост е точно колкото трябва и най-важното — по-голямата част от състава не са примадони…»
Не страдах от липса на съвети по отношение подбора на състава и вероятно малцина от посочваните алпинисти щяха да откажат поканата. Но на мен в този етап — след отказа на Грейъм Тисо — не ми беше до подбора на алпинистите за щурма. Трябваше първо да намеря подходящ човек, който да се заеме с екипировката на експедицията. На всяка цена той трябваше да е от този бранш, за да има необходимите връзки и да може делово и организирано да се справи с огромната си задача. Спомних си, че моят стар приятел Дейв Кларк, който има магазин за алпийски съоръжения в Лийдс, преди експедицията през 1972 г. ми писа и си предложи услугите като безплатен шерпа.
През 1962 г. Дейв Кларк участвува в една експедиция в Южна Патагония. Главната му задача беше да направи геологично проучване на терена. По-късно ръководителят и двама от участниците поканиха Дон Уилънс, Йън Клъф и мен да направим опит за изкачване на най-трудния връх на веригата — централната кула на Пейн. Дейв току-що беше започнал работа като строителен инженер и затова не можа да се включи. Срещнахме се отново през 1964 г. в Лейк Дистрикт, когато той дойде там да строи един мост край Бекбероу. Местността го очарова и той остана да ръководи една каменоломна в Конистън, но през 1967 г. напусна, за да отвори магазина в Лийдс. Няколко пъти сме катерили заедно с Лейк Дистрикт, а през 1968 г. двамата участвувахме в едно спускане с кану по бързеите в горното течение на река Ин в Швейцария. Дейв осигуряваше организацията, а аз снимах за списание «Дейли телеграф». На връщане успяхме да откраднем време за едно изкачване в Австрия — до деветстотинметровата стена Лалидерер в Карвенделгебирге.
Дейв беше единственият ми познат, който притежаваше всички необходими качества за отговорник по екипировката. Беше трудолюбив, прецизен във всичко, което вършеше, и същевременно имаше приятно чувство за хумор и искрено уважение към хората, с които работеше. Той прие моята покана, но аз се съмнявам, дали тогава разбираше с какво се захваща. Аз също нямах ясна представа, защото мащабът на тази експедиция беше далеч по-голям от всичко, което бях организирал дотогава. Независимо от това Дейв напълно оправда нашето доверие и аз изпитах голямо облекчение, че намерихме идеалния човек за тази страхотна задача.
Майк Томпсън беше друг стар мой другар. Знаехме се от военната академия «Сандхърст» и през изтеклите години много пъти катерехме заедно. По южната стена на Анапурна той беше в спомагателното звено и отговаряше за прехраната. Когато през 1972 г., го поканих за Еверест, кариерата му на антрополог се намираше в критичен стадий и той реши да не участвува. Този път обаче не можа да устои и отново пое ролята на организатор по прехраната.
Разговарях с Майк за това, как вижда мястото си в експедицията и той каза:
— В известен смисъл за мен е лесно, защото във всички случаи съм в тила. Човек си казва: Няма да мисля много-много за друго — ще си върша работата като подкрепление и ще се грижа за храната. Така всичко става естествено. Караш по този начин, а ако се явят други възможности — това е извънредният ти случай. Наистина е идеално, защото в ролята ти на подкрепление никой не очаква повече от теб. Докато представи си, че от теб се очаква да изкачиш върха, а ти успееш да пренесеш само два товара до някой от по-ниските лагери. Това ще бъде вече разочарование, нали?
Нужен ми беше още един алпинист в спомагателното звено и започнах да се оглеждам за някой, който би могъл да ми помага и в организационната работа преди отпътуването на експедицията от Англия. Поисках предложения от другите членове на отбора и от две различни места ми споменаха едно име — Рони Ричардс. Дъг Скот го познаваше от Памир. През лятото на 1974 г. двамата с Рони били в Международния алпийски лагер, организиран от руснаците. Стабилната му издръжливост като алпинист, тихото, скромно държание и фактът, че той очевидно умее да се справя, направили впечатление на Дъг.
— Отначало нямахме особено мнение за него — каза ми той. Предполагам поради буржоазния му вид, но след като го опознахме, разбрахме, че е добро момче.
Греъм Тисо също ми препоръча Рони. Изкачвал с него връх Ленин (7134 м) в Памир. Първокласен, уравновесен, дисциплиниран планинар. Рони имаше и още едно преимущество — живееше с родителите си недалеч от моя дом в Кезик, тъй че щеше да ми бъде под ръка. Той дойде да се запознаем, хареса ми и веднага го поканих.
Друго важно място, което трябваше да попълня, беше длъжността отговорник за базовия лагер и организатор в Непал.
През 1972 г. Джими Робъртс беше заместник-ръководител и се грижеше за набирането на шерпите. Последната му служба в армията беше постът военен аташе в Катманду. След пенсионирането си, когато основа своята преуспяваща фирма за трекинг «Маунтин Травъл», той започна да работи с шерпи и имаше връзка с някои от най-добрите в момента високопланински носачи. Те му бяха предани и това ни помогна много през 1972 г.
Директор на неговата агенция беше Майк Чини, който през 1972 г. свърши голяма част от основната организационна работа на експедицията. През изтеклите две години Джими страдаше от артрит в бедрото, тъй че по-добре беше да дадем възможност на Майк. Помолих го да стане «нашият човек в Непал», а Джими Робъртс щеше да продължи да ни подкрепя със съвети и помощ.
Майк не е алпинист, но щеше да отговаря за базовия лагер. Нуждаех се от още един човек с добър непалски език за предния базов лагер в Западния циркус. Толкова лесно биха могли да възникнат излишни недоразумения между алпинисти и шерпи само защото няма как да се разбират помежду си. Оставих този избор на Майк Чини, който предложи Ейдриън Гордън, бивш капитан от гуркските военни части, наскоро напуснал армията, който сега работеше в службата за благоустрояване на селищата на гурките в Непал.
Алпинистите от спомагателното звено бяха намерени, но ми оставаха все още две места за алпинисти от челните свръзки. Проблем тук създаваше прекалено богатият избор на отлични алпинисти. Знаех за приказките по мой адрес в нашите среди, според които само старите приятели на Бонингтън имали шанс да бъдат включени в експедицията на Бонингтън. Не отричам, че в това имаше известна доза истина, защото е естествено при такива обстоятелства човек да кани хора, които познава и за чиито индивидуални изпълнения и способност за съвместни действия има лични наблюдения. Същевременно обаче аз наистина желаех да разширя състава на експедицията, но исках да постигна това чрез препоръките на останалите членове.
Пол Брейтуейт, известен в катераческите среди като Тат, през последните години постигна голям алпийски рекорд, осъществявайки редица сериозни британски премиери. Той имаше и известен експедиционен опит — на Бафинова земя с Дъг Скот, а след това на по-голяма височина в Памир, където също с Дъг изкачи връх Ленин. Тат бе следвал изобразително изкуство, но бе напуснал, за да стане декоратор на свободна практика, защото така имаше свобода и пари да катери, когато пожелае. На пръв поглед човек трудно може да повярва в неговата издръжливост във високата планина — той е слаб и дребен, а увисналите тънки мустаци и дългата на фитили коса подсилват това впечатление.
Мислех, че имам богат избор за осмото място, но когато човек започне да анализира алпийската подготовка, опита във високата планина и общата пригодност на кандидата, списъкът бързо изтънява. Тат Брейтуейт, Дъг Скот и аз отидохме за няколко дни до Алпите и по време на тази кратка ваканция Тат спомена, че Пийт Бордмън е талантлив млад катерач, който би се сработил с другите от отбора. Беше само двадесет и три годишен, но вече имаше опит в една много сполучлива експедиция до Хиндукуш, когато направил много смели изкачвания в алпийски стил на северните стени на Кох-и-Монди и Кох-и-Кхаайк. Сега работеше като инструктор по алпинизъм в Гленмор Лодж, Шотландския национален алпийски център в Кеърногормс. Не го познавах лично и затова го поканих да дойде за края на седмицата в Лейк Дистрикт. Веднага ми направи впечатление спокойната му зрелост. На края на гостуването му го поканих да се присъедини към нас.
Оставаше само още едно място, за да попълня списъка на шестнадесетте алпинисти в отбора. Дал бях съгласие да вземем представител на банката «Барклей», а понеже се нуждаех от още един алпинист за спомагателното звено, очевидно трябваше да бъде същият човек. Продължавах да получавам непрекъснато предложения от най-малко десетина различни места. Кен Уилсън например поне веднъж седмично ми даваше доброволни съвети по телефона: «Липсва ти всякакво чувство за политика» — обичаше да казва той. «Що за представителен отбор е това! Нужни са ти някои момчета от Уелс. Кой на тоя свят е чувал за Ричърдс или за онзи приятел Гордън.»
Опитвах се да му обясня, че се стремя да изградя хармонична група, а не политическа партия.
Все още се колебаех между няколко имена, когато една вечер Греъм Тисо ми звънна по телефона:
— Трябва да вземеш Алън Файф — каза той. — Просто не разбирам как си го пропуснал. Добър е на лед, вървя наистина хубаво на Дхаулагири и ще пасне чудесно в отбора ти.
От голямо уважение към преценката на Греъм, защото аз познавах Алън слабо — срещал го бях само няколко пъти в Гленкоу — и вероятно действувайки импулсивно, аз го поканих да участвува в експедицията. Няма съмнение, че по такъв начин усложних нещата за себе си. Алън определено беше подчертано щурмови алпинист, но с него алпинистите от тази група ставаха тек, освен ако не прибавех към тях себе си или някой от останалите. С представителя на банката Майк Роудс, приятен ентусиазиран катерач на скала от Бретфорд, бяхме седемнадесет души.
Междувременно се изгради Управителен комитет, възглавяван от лорд Хънт, с членове сър Джек Лонгланд, който е бил по Еверест преди войната, Йън Макнот Дейвис и Чарлз Уайли. Винаги ще им бъда благодарен за съветите и подкрепата. Дъг Скот също беше член на комитета, като представител на участниците в експедицията. На едно от първите заседания сър Джек Лонгланд изказа мнение, че при такъв голям състав може би ще е удачно да вземем двама лекари. Предложението беше разумно и веднага се прие. Междувременно аз бях получил писмо от Джим Дъф, млад лекар в Непал на служба в Транснепалската магистрала. Той беше приятел на Дъг Скот и Мик Бърк, които горещо го препоръчаха, и изглеждаше много подходящ. Поканих го. Така най-сетне комплектувах отбора. В последвалите месеци често се тревожех, че съставът се разшири твърде много и се питах как за бога щях да контролирам всички тези мъже горе в планината. Дал бях също съгласие да взема екип от четири души на Би Би Си и Кийт Ричардсън от в. «Сънди Таймс». Но през тези трескави седем месеца преди изпращането на багажа ни за Непал нямах много време за размишления.
Едно от най-трудните решения, които трябваше да взема, беше датата, на която да установим базовия лагер и да започнем изкачването. Мусонът, който обуславяше топло, много влажно време в подножието и обилен снеговалеж по върховете, завършва към края на септември обикновено с яростна буря, предвестник на стабилно слънчево време. С него обаче настъпват и постоянните ураганни ветрове и остър есенен студ, които сразиха нашия опит през 1972 г. Исках да установя последния лагер и да атакувам върха преди пристигането на тези ветрове. Това означаваше изкачване през мусона и свързания с него риск за лошо време и лавини. Досега обичайната практика на есенните експедиции беше тръгване след мусона, въпреки че някои експедиции преди войната са катерили и по време на мусона.
Информацията на японската експедиция през 1978 г. обаче ме окуражи. Те издигнаха базовия си лагер на 25 август и се радваха на изненадващо стабилно време до началото на октомври, когато се развихри бурята, отбелязваща края на мусона, след което ураганните ветрове постоянно ги тормозеха. Дотогава имаха хубави утрини, но сняг валеше почти всеки следобед. Най-важното обаче беше, че почти нямаше вятър.
Чудех се дали да не започна изкачването дори по-рано от японците, но накрая се отказах. Уверен бях, че колкото по-рано през август се тръгне, толкова по-топло ще бъде през деня и толкова по-голяма ще е опасността от лавини. Затова реших да следвам примера на японците и да построя базовия лагер около 25 август. Въз основа на това запланувах отборът да замине от Англия на 29 юли, което щеше да ни даде малко повече от три седмици, за да се организираме в Катманду и да се придвижим към планината.
Възловият проблем беше как да изнесем багажа горе. Майк Чини препоръча да го изпратим преди появата на мусона. За целта трябваше всичко да пристигне в Катманду до началото на май и оттам да се пренесе по въздуха до Лукла, самолетната писта на един ден ход от шерпските села под Еверест. Така щяха да се избягнат трудностите, свързани с пренасянето на целия товар по пътищата през мусона, когато реките са пълноводни и е невъзможно да се запазят товарите сухи. Багажът ни можеше да се превози до Катманду по три начина — по въздух, по море или по суша. Безсъмнено със самолет беше най-лесно и най-сигурно, но недостъпно скъпо, защото по нашите сметки имахме поне двадесет тона храна и съоръжения. През 1970 г. изпратихме багажа на експедицията за южната стена на Анапурна по море и едва не се провалихме, преди още да сме тръгнали за планината: поради повреда в машините, корабът, който пренасяше багажа ни, закъсня с почти два месеца. Затова ми се щеше да транспортираме по суша. В такъв случай дори камионът да се повредеше по пътя, все можеше нещо да се направи — в крайна сметка да се изпрати и друг камион. Ако обаче багажът лежи в дъното на трюма на товарен кораб, човек е напълно безпомощен и единственото, което може да направи, е да чака разтоварването му.
Някой трябваше да се заеме с организацията на транспорта и аз се обърнах към моя приятел Боб Студли. Той е председател на голямо обединение на гаражи в Манчестър и ни помогна през 1972 г. при събирането на средствата за експедицията. Тази работа чудесно му подхождаше и той я поде с ентусиазъм, като успя да убеди Годфри Дейвис да ни даде под наем, почти без печалба, два шестнадесеттонни камиона. Боб се справи и с изготвянето на сложните, объркани разрешения и документи, нужни за изпращането на транспортен камион от Лондон до Катманду. Рони Ричардс пое длъжността на свръзка и помогна на Боб Студли в писмената работа.
За да се стигне до Непал в началото на май, според Боб Студли от Англия трябваше да се тръгне не по-късно от началото на април. Това означаваше до тази дата всичко да е в Лийдс готово и опаковано за товарене. Историята за трудностите и извършената работа е дълга, но ще кажа само, че тя самата представлява един Еверест.
Майк Томпсън имаше задачата да осигури храната на повече от 100 души за дванадесет седмици, като предвиди три различни вида дажби — за базовия лагер, предния базов лагер и лагерите по стената. Всяка дажба трябваше да е съобразена с условията и да е разнообразна. Майк вложи в работата си забележителна находчивост и рационалност. Той я свърши така експедитивно, че се появи опасност да бъдат подценени сложността и обемът й.
Никой обаче не можеше да отрече, че екипировката и оборудването на никоя британска експедиция дотогава не са били толкова сложни. Дейв Кларк трябваше да се погрижи не само за осемнадесетте алпинисти, но и за четиримата оператори от снимачния екип на Би Би Си, за репортьора на «Сънди Таймс», тридесет и осем височинни носачи, тридесет носачи през Ледопада и за персонала в базовия лагер. Колко трудности имаше само с набавянето на необходимите номера обувки и дрехи, осигуряването на достатъчно резервни облекла, а да не говорим, че той лично ръководеше работата по усъвършенствуването на редица от моделите. В това отношение му помагаше Хемиш Макинес, който не само отговаряше за кислородната апаратура, но също направи проектите на една нова серия здрави квадратни палатки, предназначени специално за базовия лагер, за предния базов лагер, за стената и за лагера на върха. През 1972 г. нашият палатъчен инвентар не се оказа достатъчно здрав и не устоя на вятъра, лавините и каменопадите. Сега определено щяхме да имаме най-здравите палатки, правени за някоя експедиция. Интересно беше да се наблюдава как отношението на Хемиш Макинес към експедицията еволюира от първоначален песимизъм в нарастващ оптимизъм, а после стигна до истински ентусиазъм, който се дължеше както на непосредственото му включване в подготовката, така и на доверието му в проектираната от него екипировка.
Никога няма да забравя онази седмица в Лийдс, когато в един леденостуден прашен склад опаковахме неизброимите съоръжения и принадлежности, необходими за всяка голяма експедиция. Първоначално дори не вярвахме, че ще успеем да сместим всичко това в двата камиона. А освен опаковането трябваше да се прави и подробен опис на съдържанието на всеки сандък. Аз исках всичко да бъде разпределено на отделни товари, които от Катманду щяха да бъдат пренесени до Кхумде — шерпско село в полите на Еверест, и там да се отворят, когато пристигнем, или да се пренесат направо до базовия лагер. Всеки отделен товар трябваше да бъде в непромокаема опаковка, чупливите предмети изискваха допълнителни грижи, и за да стане животът ни още по-сложен, всеки товар трябваше да е около 28 кг — нормата на един носач. Освен това този обем подхождаше за двата стандартни вида сандъци, които използувахме за транспортирането.
Работехме по 18 часа дневно, подпомагани от група доброволци. Боб Студли докара двете коли на 6 април. Натоварихме ги за два дни. Едва успяхме да поберем всичко, и то благодарение на Боб, неговия секретар, четиримата му сина и шофьорите, но всеки от камионите имаше по два тона свръхтегло и застрашително се накланяше при най-лекия завой. Още една нощ, през която моята изстрадала секретарка Луиз Уилсън попълни на машина митническите декларации и вече имахме право да се строполим от умора, защото храната и съоръженията потеглиха към Катманду — за щастие. Първата фаза от експедицията беше зад гърба ни.
С Боб Студли тръгна и Рони Ричардс. Тримата професионални шофьори бяха: Алън Райли, Алън Евънс и Джон О'Нийл. Те пътуваха ден и нощ с три запланувани нощувки в Анкара, Техеран и Делхи и взеха разстоянието от 11 263 км за двадесет и четири дни — забележително постижение, като се има предвид големината на камионите и свръхтеглото.
След като багажът ни напусна Англия, не се стърпях и казах на Дейв:
— Е, дори да ограбят камионите по пътя, пак ще разполагаш с повече време да набавиш всичко отново, отколкото ние имахме за организирането на цялата експедиция през 1972 г.
Дейв не прие думите ми за духовитост. Обратно, стана ясно, че и той като мен се страхува. С избора на този сухопътен маршрут ние наистина поехме не само риска за грабеж, но и за злополука. Все пак поне разполагахме с доста време. Ако се случеше най-лошото и багажът ни по някаква причина се забавеше — да кажем до осем седмици — пак щяхме да успеем да го пренесем с носачи от Катманду до базовия лагер, когато пристигнем там в края на юли. И въпреки всичко телеграмата на Боб, че са пристигнали благополучно в Катманду, ми донесе огромно облекчение.
Камионите стигнаха в Катманду на 3 май. Разтовариха ги в градината на Майк Чини. През следващите три седмици сандъците бяха пренесени до летището, където при всяко подходящо за полет време ги товареха на самолетите за Лукла. Оттам ги поемаха носачите и ги пренасяха до Кхумде в дома на Нима, един от сердарите на «Маунтин травъл», който се съгласи да складираме целия багаж на експедицията в къщата му.
Майк Чини работеше по нов метод: вместо сам да контролира всичко, той се беше споразумял с «Шерпа кооператив» (организиран наскоро с негова помощ) да им заплаща 5,50 рупии на килограм товар от Катманду до Кхумде, като им предоставяше цялата отговорност за транспортирането на багажа — договорите със самолетите, ангажирането на носачите от Лукла до Кхумде и разплащането с тях. Това беше нещо повече от съвременен ефективен метод на работа — това беше проява на доверие, на вяра в почтеността на шерпите и в техните организаторски способности. Новият метод се оказа един от основните фактори за успеха на експедицията.
Джими Робъртс беше предложил за сердар (или главен шерпа) на експедицията Пертемба, един от изтъкнатите ни високопланински носачи през 1972 г. Макар че беше твърде млад (двадесет и шест годишен) за толкова отговорна длъжност, способностите и характерът на Пертемба ми бяха направили голямо впечатление и аз с удоволствие приех предложението на Джими. Заместник-сердарът Анг Фу беше с една година по-млад от Пертемба и също беше показал добри данни през 1972 г. Той, както и Пертемба бяха типични представители на новото поколение шерпи, получили образование в едно от училищата, основани от сър Едмънд Хилари.
Докато уточнявахме плана на експедицията, Майк се консултираше непрекъснато със своите шерпи и по някакъв повод ми писа:

«Шерпа кооператив» (включващ персонала на фирмите «Маунтин Травъл», «Шерпа», както и други експедиционни шерпи) трябва да се смята за равностоен партньор от помощното звено на експедицията. Аз провеждам редовно съвещания с Дава Норбу (началник на кооператива), Пертемба и Лакпа Тондуп (сердар на базовия лагер) и обсъждам всичко с тях. Аз им вярвам така, както ти вярваш в Ник, Дейв, Рони и другите.
Това е нещо ново и много ценно. До голяма степен то решава проблема за сигурността на багажа. Членовете на «Шерпа кооператив» се грижат за багажа на своята експедиция, а не просто за багажа на група чужденци алпинисти.

Въпреки лошото време, което понякога възпрепятствуваше полетите до Лукла, «Шерпа кооператив» завърши транспорта по въздуха в началото на юни. Всичко бе струпано в къщата на Нима.
Колко беше хубаво, че три месеца преди да потеглим за Катманду с луксозния самолет на Еър Индиа-747, всичко, което обикновено се струпва в последния момент, беше отминало! Е, някои неща позакъсняха, имаше и какво да се дооправи, но това е неизбежно. Важното беше, че бяхме приключили с основната работа по организацията. По този начин мнозина от нас имаха възможност малко да поотдъхнат преди експедицията. Дъг Скот със своята неутолима стръв за катерене замина за Каракорум да катери в областта Биафо. Рони Ричардс се присъедини към него от Катманду. Мартин Бойсън отпътува за Транго Тауър, а Тот Брейтуейт — за Алпите, където има много успешен сезон.
Аз пък използувах времето, за да се съсредоточа върху детайлите на плана. Заех се да изработя точен шаблон на придвижването и снабдяването ни в планината. Йън Макнот Дейвис, стар мой приятел и член на нашия Управителен комитет, е шеф на една електронноизчислителна фирма в Лондон. Той възложи на един от своите сътрудници, Стивън Тейлър, да изработи програма, която да улесни плана за придвижването и снабдяването ни. Скоро разбрах, че компютърът не може да извърши цялата работа. Той по-скоро проверява плановете, които човекът е направил, посочвайки какво би се осъществило и какво не. Съставихме задачата по моя план за изкачване. Аз дадох команда за старта на хората и на пренасянето на товарите, а компютърът бързо изчисли какво ще се получи в края на всеки ден. Изпробвахме три пъти играта и трите пъти се получаваше едно задръстване около лагер 4. В резултат разработих една формула за най-резултатно разпределение на силите в началните и средните етапи на експедицията, която разреши проблема. Тя работеше така добре на практика, че я прилагахме почти без никакви изменения, а когато променихме местата на някои от височинните лагери, благодарение на нея успях бързо да се приспособя към новото положение дори на 7600 м височина. Според програмата на изкачването, която подготвих, теоретически щяхме да можем да атакуваме върха към края на септември. В края на юли 1975 г. обаче, когато отлетяхме за Катманду, не се осмелявах да се надявам, че ще осъществим тази цел. Имаше толкова много неизвестности — времето, работата на шерпите, състоянието на снега, нашата способност да се аклиматизираме при едно тъй бързо изкачване.
В навечерието на заминаването ни дори нашите най-добри приятели не виждаха повече от 50 процента шанс за успех — този максимум даде Джон Хънт на нашата пресконференция. Някои членове на отбора смятаха, че дори това е оптимизъм.


Подстъпът към върха
(2 — 16 август)

Пътеката, която се виеше нагоре по хълма край кирпичените къщурки, под разперените клони на смокините, не се беше изменила през изтеклите три години. Беше все тъй влажна и напечена от слънцето, пронизващо с лъчите си пухкавите облаци, които щяха да излеят товара си от мусонен дъжд доста преди свечеряване.
Още една експедиция за Еверест започваше своя поход към върха: пътуване в ландроувъри от Катманду до Ламосангу по серпентините на китайския път; привиден хаос при потеглянето и ругатни на шерпите, които разпределяха товара между цяла тълпа носачи; трима-четирима местни фотографи на осведомителни агенции, които сновяха насам-натам и правеха снимки на носачите, на багажа ни и на себе си, снимки, които нямаше да се различават от тези на много други експедиции.
Същото и същевременно напълно различно. Ние, които познавахме обстановката, бяхме с три години по-стари, опознахме се по-добре — и себе си, и един друг. За останалите всичко имаше свежестта на приключение, което тепърва започва. Изпитвахме нетърпение, укротявано, предполагам във всеки от нас, от известен страх.
Преди заминаването ни от Англия нашият лекар Чарли Кларк бе записал в дневника си:

«Този ужасен неоснователен страх от продължителното преминаване на толкова много хора през Ледопада! Как да избегнем сериозни злополуки, та дори смъртни случаи? Зная, че не можем да осигурим безопасността на хората. Егоистично се моля да не се случи нещастие с мен, въпреки че съм подготвен да поема своя риск — никога вече работа, никога вече Рут, никога вече малката Ребека. Сълзи, страх, трудности, вдовица, осиротяло дете — ужасно е да мислиш за тези неща. Лесно е да се оправдая, казвайки си: «Е добре, винаги си катерил и винаги си рискувал живота си. Рут го знаеше, преди да се оженим» и т.н. Но няма какво да се умува толкова. Въпреки че току-що бях да кажа «лека нощ» на малката Ребека, чувствувам, че всъщност искам да отида. Зная, че през по-голямата част от изкачването в Непал ще изпитвам истинска радост, но това не намалява страха ми. Мечтая за онова прекрасно чувство, което те обзема, когато окончателно обърнеш гръб на базовия лагер и си тръгнеш здрав и читав. Искам хората да го изпитат и искам аз да съм един от тях — каква полза, ако не участвуваш непосредствено — и аз наистина се надявам, че всичко ще е добре, защото съм убеден, че го заслужаваме.»

Експедицията вече не изглеждаше толкова голяма и мъчно управляема, защото напредвахме към Соло Кхумбу разделени на две групи. Дори само ние, двадесет и тримата алпинисти, нямаше как да се вместим в палатката столова, а и много трудно щяхме да намерим достатъчно площ, за да издигнем палатките на цялата експедиция в местата, определени за лагеруване по пътя. Майк Чини поемаше грижата за първата група, състояща се от Ник Есткорт, Дъгъл Хейстън, Алън Файф, Дейв Кларк, Рони Ричардс, Чарли Кларк и мен. Целият екип на Би Би Си също пожела да пътува с нас, за да свикнат един с друг и да се нагодят като група към нашия отбор. За нещастие Нед Кели, помощник-режисьорът, се разболя в Катманду и трябваше да изчака втората група. Тъй че с него тръгнаха Крис Ролинг, режисьорът Йън Стюарт, операторът Артър Честърмън, звукооператорът и Мик Бърк, който изпълняваше двете си роли — член на алпийския екип и високопланински оператор на Би Би Си. С нашата първа група също дойдоха Кит Ричардсън, кореспондентът на «Сънди Таймс» и непалският офицер за свръзка лейтенант Гурунг. Вечер едва се смествахме край масите в палатката столова, но вероятно поради тази причина пък бързо се сближихме и започнахме да се чувствуваме сплотена група.
Разделянето на хората обаче ме тревожеше. Втората група трябваше да тръгне един ден след нас, но първата вечер от похода по време на радиовръзката научих, че смятат да се забавят поне още един ден.
Тази нощ аз записах в своя дневник — магнетофон, който водех през цялата експедиция:

«Новината, че няма да тръгнат, ме тревожи, защото аз в никакъв случай не искам групите да се отдалечават много една от друга. Разделянето поначало създава проблем, защото от това, как групирам хората, се правят всевъзможни тълкувания. Разбира се, аз не съм действувал току-тъй. Опитах се да разделя тези, които са много близки. Например Пийт Бордмън и Алън Файф се знаят много добре и не е лошо да са в различни групи, за да имат повод да се опознаят и с останалите участници. Ръководя се и от друго съображение — възможно е да се образува силна малка клика със собствено виждане, което да противоречи на моето. Не е лошо да се опитам да го предотвратя макар, убеден съм, вероятността да се случи подобно нещо е много малка. Безспорно обаче е едно — втората група, особено на разстояние два-три дни след нас, ще се почувствува малко несигурна, и то точно защото е толкова изостанала. В резултат на тази несигурност обаче хората в нея може да станат по-предпазливи в изказванията и мислите си, когато впоследствие се присъединят към нас. Другата реална опасност от изоставането с три дни е, че ще им е трудно да ни настигнат по Ледопада, защото аз положително няма да забавя придвижването нагоре заради тях. Смятам да дърпам напред колкото е възможно по-бързо.»

Крис Ролинг, който пътуваше ту с едната, ту с другата група и ги наблюдаваше обективно, е записал в дневника си:

«Интересно колко е различна група Б от група А. Останах да изчакам Б група, за да мога да направя звукозаписа с Йън, защото Нед все още ще се движи с два-три дни назад, докато се оправи. В група А Крис повече или по-малко дава тон и те всички са нетърпеливи да започнат изкачването. Вечер играят карти като луди. На една маса виждаш едновременно шах, покер и какво ли не. В група Б са много по-отпуснати. Те спират във всяко срещнато заведение и с часове пият чанг. Вечер никой не сяда да играе на нещо, а пак излизат да търсят чанг наоколо. По-забавни са, но мисля, че трябва да се посъветва Крис да побърза със събирането на двете групи. Вероятно то ще се получи естествено, когато стигнем до базовия лагер.»

За Пийт Бордмън всичко беше ново. Ето какво е записал в дневника си:

«Съвсем не прилича на мусона от моите представи. Ясен слънчев горещ ден, отворени чадъри ни пазят сянка. Много погълнат чай, много изхвърлен навън като пот и малко плиснат като неразредена урина… Ден, изпълнен със светулки, гущери, пиявици, лястовици, керкенези, лешояди, рибарчета, щурци, скакалци и други шумни насекоми, с биволи, кози и угоени крави, чортени, край които се минава отляво, будистки манастири, молитвени знамена, чанг и ракши. Взимаме завоя и ето го британското господство с цялото си величие от строени в спретнати редици палатки, а тълпите стоят на почетно разстояние. Сядаме край масите в палатката за хранене и ни донасят димящи чайници с чай. Бонингтоновата експедиция към Еверест положително е за алпиниста едно от последните големи преживявания в стила на старата империя, които животът може да предложи.
Осем часа вечерта. Вече нощ. Едно от най-хубавите неща в този поход е атмосферата без напрежение, която създават събраните тук големи опитни пътешественици. Експедицията до Хиндукуш (единствената друга експедиция на Пийт в Хималаите, тогава е бил студент в Нотингамския университет — б.а.) беше пътуване в неизвестността. Никой от нас не беше ходил там преди и никой не знаеше нещо, което да ни улесни. В експедицията за Еверест човек се запознава с много хора: Майк Томпсън, Нед Кели, Хемиш Макинес, Ейдриън Гордън, Дъг Скот. Те са били по целия свят и разказват чудни истории за своите преживелици. Тази вечер ядохме пиле и слушахме какво ли не за лъвове, тигри, слонове и паяци — в Африка, Южна Америка и Хималаите. Всички разказват живо и увлекателно. Аз съм вълчето на глутницата. Сядам назад, извън обсега на светлината, и слушам историите, които се разправят. Но аз съм също и камера с отворен обектив — напълно пасивна, снимаща, немислеща. Предполагам, че по-късно ще дойде време и за преценка. Тат и аз си имаме лаф: «Не съм тук да критикувам; тук съм да се уча».
Все пак в дъното на съзнанието ми се таи тревога, защото не съм катерил с никой от тях. А те всички, изглежда, се познават и знаят кой на какво е способен. Мисля си, че и аз трябва да докажа на какво съм способен. За да мога да се отпусна и да разговарям с тях свободно и откровено, както правя с хора, с които многократно съм катерил.
8 август
Бавно печеля доверие сред групата, но богатият опит и пословичните способности на другите ме обезкуражават и ме карат да се чувствувам като подмазващ се хамелеон.
9 август
След фантастична вечеря от пиле, картофи и спагети на фона на драматичната Бетховенова Пета разискваме реформата в наказателния закон, а после последния нов танц, правим Хилари степ под съпровода на Рок Банд.
В експедицията човек има достатъчно време и необходимото разстояние, за да измери и прецени живота си там, у дома, както и за да започне да научава нови неща от другите места.»

Всички четяха много — книгите обикаляха групата. Вкусовете варираха от леки романчета, до класици и исторически трудове. Аз се забавлявах с «Брачни двойки» от Дж. Ъпдайк, а после изучавах «Причините за Втората световна война» от А. Дж. П. Тейлър. Разговорите също бяха разнообразни, рядко еротични или цинични, често говорехме за политика и естествено много за алпинизъм изобщо, но сравнително по-малко за катеренето, което ни предстоеше. Нашата група се отличаваше с широк спектър на политическите възгледи — от Кит Ричардсън, кореспондент на «Сънди Таймс», бъдещ кандидат на консервативната партия в Хемъл Хемстид, до Мик Бърк, запален социалист. Дните на хималайските походи до подстъпите към върховете си приличат. Поради превъзходната организация на Майк Чини нашият поход беше изключително спокоен. Майк отново беше поверил всичко на шерпите. За нашата група се грижеха сердарът Пертемба, който надзираваше носачите, товарите и построяването на лагера всяка вечер, и готвачът Пурна, който ни хранеше много добре — никога не съм ял по-хубаво на хималайска експедиция. Пурна е забележителен. Личен готвач и протеже на Майк Чини, той е на служба при него от доста години — от времето, когато Майк работел в една чаена плантация край Дарджилинг. Една вечер Майк се прибирал в града и група младежи го помолили да ги вземе на автостоп. Видът и будният ум на едно от момчетата му направили впечатление и той му предложил работа като прислужник в кухнята. Пурна приел и оттогава е при Майк. Не може нито да чете, нито да пише, а има и допълнителния недостатък да е само наполовина шерпа — майка му е от племето таманг. Въпреки това, благодарение на ярката си индивидуалност, шерпите го уважаваха, в експедицията те го смятаха за свой водач и Пурна автоматично ставаше ръководител на всяка церемония.
Благодарение на Пертемба и Пурна ние, алпинистите, нямахме друга грижа, освен всяка сутрин да стегнем раниците си и да вървим до следващото определено за лагер място. Денят започваше около 6 часа с бодрото: «Чая, сахиб!». И Чангпа, прислужникът в кухнята, пъхаше през входа на палатката пластмасовото канче с чай. Докато се разбудиш напълно и погълнеш чая, групичката шерпи и носачи вече чакаха да вземат багажа ти и да сгънат палатката. Ти трябваше само да опаковаш нещата за носача и еднодневката си и да отидеш до палатката за хранене, която в хубавите утрини също вече беше прибрана, и да закусиш с овесена каша, юфка, наденици, пържени картофи и яйце, поляти с още чай. Докато свършехме закуската, нощният ни подслон изчезваше, а носачите бяха поели. Оставаше ни само да сложим раниците си и да тръгнем по техните дири. С напредването на деня ги настигахме и задминавахме, защото те носеха по 31 кг, докато никой от нас не носеше повече от 9 кг.
Пийт Бордмън, разтревожен от контраста, е записал в дневника си:

«В тази експедиция изпитвам вина. Никога не съм мислил, че е правилно една чужда воля да подчинява друга, и това е, което ме кара да се чувствувам виновен, загдето ми прислужват шерпи. И имам всички принадлежности и изобретения на Запада, носени върху гърбовете на дългата нишка носачи от племето таманг; слънчеви очила и мрежи срещу насекоми, чисти чорапи, маси за хранене и дунапренови дюшеци…
Носачите имат специфична миризма, подобна на тази на афганистанците. Когато крача по пътеката сред тях, тя идва на талази до носа ми — смес от пот и пушек от дърва. Предполагам, че европейците също си имат миризма; зная също, че според китайците ние миришем на трупове.»

Единствени от цялата ни група работеха, и то усилено, хората от екипа на Би Би Си, защото Крис Ролинг искаше да филмира и похода до подстъпа до върха. Той е едър човек — четиридесет и шест годишен, висок над 1,80 м. Автор е на серия много успешни художествено-документални телевизионни филми за откриването на река Нил и за робството — пуснаха го точно преди отпътуването на нашата експедиция. Запознахме се преди няколко месеца в Лондон и от пръв поглед ми хареса. Той съчетава силен характер и значителна чувствителност и притежава онази спокойна самоувереност, която е резултат на осъществени творчески способности. Задачата му беше да направи документален филм за нашата експедиция. За да успее начинанието, той и неговият екип трябваше да станат неразделна част от отбора — нещо доста трудно. Благодарение на характера на Крис Ролинг и Нед Кели те успяха. Освен това, в лицето на Крис аз намерих човек, на когото можех да се доверя и с когото можех да разговарям по моите проблеми, убеден, че доверието ми се уважава. С него можех да говоря така, както с никой от алпинистите — въпреки че сред тях имах някои много стари приятели — защото те бяха твърде вътре в нещата.
По време на похода към върха Крис Ролинг се опитваше да филмира един-два епизода дневно. Правенето на всеки филм е трудоемка работа и неизбежно епизодите трябва да се поставят и повтарят. Крис много добре разбираше, че по такъв начин алпинистите могат да се ядосат предварително и когато стигнем до планината, да откажат да му сътрудничат. И наистина дори сравнително малкото снимки, които той направи по време на подстъпа до върха, не минаха без ръмжене сред участниците. Работата, освен това изискваше всяка сутрин той и екипът му да избързват напред, да заемат места с камерите и апарата за звукозапис, за да ни заснемат, когато минаваме. После, ако искаха още един епизод, пак трябваше да тичат напред и отново да се нагласяват. А ние просто скитахме от чайна до чайна, много рядко в група, понякога двама-трима, но най-често всеки сам, закрачил със своята стъпка, потънал в своите мисли. Джим Дъф, лекарят на втората ни група, е уловил настроението и го е предал в дневника си:

9 август
Ясно утро. Станах в 5:15 часа и поех нагоре по пътеката. Нямаше да е много леко това изкачване от 1100 метра, но поне бе на сенчесто. Крачех след Дъг и Пийт и слушах разговора им. Нишката на мисълта бе по-малко разпокъсана при това механично движение — крак след крак, с потни уморени прасци и задъхано дишане. Четвърт час пиене на чай в горния край на дефилето. Момченце с млечница. И отново нагоре, докато хоризонтът се закри; облаците се събраха, когато пристигнахме. Множество камъни с издълбани върху тях будистки молитви, две чайни, бира, чай и приказки. Тензинг изчезна със смях в мъглата да вземе извара от мандрата в Джъри. Слязох бавно към лагера и минах покрай изоставен будистки манастир. Ламата умрял предишната година. Два красиви параклиса, още бира в съседната къща. Настигнах Дъг, който се пазареше за един музикален инструмент от четири струни и конска глава.
Тъй стигнах до лагера към пладне. Много горещо, а след яденето и издигането на палатката 3 часа се занимавах с язви и абсцеси. Започва се с промиване. Какъв смисъл да лекуваш абсцес, ако не го превързваш всеки ден. Шерпът с навехнато коляно, еластичен бинт. Носач с изкълчен глезен.
Навън колят пиле. Някакъв американец влиза да се приюти от влагата вън и говори за щата Каролина и медицина.
Пиле и картофи чипс, после ябълка с кондензирано мляко. И в леглото след едно посещение в изложения на силния вятър клозет. Доста време нестройни мисли бродеха по тихите улички на миналото и настоящето. Лош навик и губене на време.

«Изкачвам се и слизам
през облени в слънце долини.
Разкриват се малки къщи —
още по-малки хора.
Зеленина.
Трептяща зеленина.
Дървета и оризища,
пронизани от слънце,
зелени от дъжд.
Носач,
превит под своя товар —
сандък или бака,
туристически обуща,
лекарства.
Боси крака.
Напрегнати мускули.
Спирка, шумна въздишка,
глътка вода,
разбира се, цигара —
четиринадесет или четиридесет.
В дрипави гащета,
когато целият свят е на гърба ти.
Карай — пуши.»


Но Джим бе видял също и стратификацията в малкото ни общество. Под цитираните стихове има малка схема с три ясно разграничени групи: шерпи, опитни и добри алпинисти — първа, сахиби — втора, и носачи, новаци и средни алпинисти — трета група.
Докато вървях с часове, мислено балансирах тези групи. Преди да тръгнем, бях планирал придвижването, настаняването и снабдяването на експедицията в цифри и носех със себе си свитък чертежи и диаграми, до които бях стигнал по пътя на редица формули, съобразени с вероятността за лошо време, с броя на почивните дни, от които според мен алпинисти и шерпи щяха да се нуждаят, какъв товар можеха да носят на различните височини. Имах и известен резерв срещу изненади, необходимостта от който научих от горчивия опит. Това бяха основните показатели на плана, но те бяха безсмислени, ако не можех да ги нагодя към хората си. Сега, когато вървях с групата сред реалността на непалските подстъпи, през по-голямата част от деня мислех именно по този проблем: как да пригодя живите хора (всеки с особеностите на характера си) към общия план. Трябваше да се съобразявам как алпинистите се сработват помежду си, каква роля очакват да имат в експедицията, как да балансирам всеки отделен екип.
През 1972 г. вървях по пътя на същите разсъждения и реших още в началото да определя задачата на всеки един до покоряването на върха. Изкачването на Еверест с обсадна тактика е като мудна игра на «прескочикобила», всяка група — обикновено от четирима, проправя пътя от един лагер до друг, после се оттегля да почине. Този начин дава възможност на алпинистите от водещите свръзки да запазят достатъчно сили за борбата с трудностите на последните 600 метра от върха и също да запазят стремителност за самото му изкачване. Тогава имах три групи, всяка от двама алпинисти и двама шерпи. Дадох на Ник Есткорт и Дейв Батгейт завидната задача да проправят пътя от лагер 5 до лагер 6, Дъг Скот и Мик Бърк трябваше да изкачат Скалния пояс и да атакуват първи върха, Дъгъл Хейстън и Хемиш Макинес — втори. Преимуществото на този подход е, че веднъж възприели задачите си, алпинистите се стараеха най-добре да ги изпълнят и тъй като всеки знаеше ролята си, теоретически се очакваше да има много опити за натиск и маневриране с оглед по-добра позиция и шанс за атака на върха. На практика обаче не се получи толкова добре, защото у всеки се създаде предварителна нагласа, че всичко ще върви по план — едно съвсем неоправдано очакване за връх като Еверест. Получили предварително ролите си, алпинистите станаха много ревниви към тях и една от малкото сериозни караници през 1972 г. избухна, когато бях принуден да възложа на Хемиш Макинес и Дъгъл Хейстън задачата, която бях обещал на Дъг Скот и Мик Бърк. Същият проблем възникна и на Анапурна през 1970 г.
Тъй че този път реших да избягна разпределянето на индивидуалните роли в рамките на отделните катерачески екипи, преди това да бъде вече абсолютно необходимо. Но поради принципа «прескочикобила» първоначалното групиране на алпинистите можеше да определи техните позиции на върха във финалните решителни етапи, като по такъв начин повлияе върху логичния избор на щурмовата двойка за върха. Докато се изкачвах и слизах по пътеките, които се вият по подстъпа към върха, аз с часове обмислях различни комбинации на щурмовите свръзки. Опитвах се също да формулирам и моята собствена отговорност в трудната задача на ръководител на тази група от изключително талантливи и волеви алпинисти. С всеки изминат ден променях решенията си и ги доразвивах. Този път обаче успях да запазя мислите за себе си. В миналото често усложнявах своя живот, а и този на експедицията поради навика да мисля на глас и да споделям прибързано идеите си, преди те да са още напълно оформени. Това неизбежно създаваше впечатление, че лесно променям решенията си и всички, които в дадения случай бяха засегнати, се тревожеха. Не ще и дума, че ми се искаше в трите групи на алпинистите да има поне по един по-опитен, за да съм сигурен, че няма да се допуснат глупави грешки при разположението на лагерите, или нещо, което да ни забави. Щеше ми се също отделните групи да са равностойни по сила. А трябваше да има и няколко групи, които щяха да действуват като помощни звена в по-напредналите етапи от изкачването, но които нямаше да вземат участие в атаката на върха. Но нищо не беше сигурно — всичко зависеше от времето и затова във всеки екип трябваше да има свръзка, напълно способна да щурмува и върха, защото не се знаеше кой от екипите ще бъде в положение да атакува пръв.
В края на краищата реших да отложа окончателното съставяне на щурмовите свръзки до съединяването на двете групи и изкачването на Ледопада. Исках също да имам възможност да чуя как опитните алпинисти Ник Есткорт, Дъгъл Хейстън, Мик Бърк и Хемиш Макинес биха искали да бъдат разпределени, но по такъв начин, че аз да не се ангажирам. На 5 август съм записал:

«Хората не искат официално разискване, а и фактически никой не направи градивна или друга критика на единственото събрание, което имахме досега. Вечер хората предпочитат да играят на зарове, да четат книги, да се шегуват или да правят нещо друго. Мисля, че това е много по-здравословно. С колкото по-малко събрания успея да мина, толкова по-добре. Без друго ще се наложи да имаме няколко, но предпочитам да ги сведа до минимум. Ще ми се да разбирам какво става и да разкривам своите собствени мисли в непринудени разговори.
Нещо подобно стана вчера с Дейв Кларк. Двамата вървяхме доста дълго заедно и можахме непринудено да обсъдим как да сортираме целия багаж и как да го разпределим между шерпите, когато стигнем до Кхумде.
Не мисля, че съществува опасност да прибегнем до изграждането на комитет за ръководство на експедицията. Разбира се, ако мнозинството не е съгласно с това, което аз казвам, то ще излезе наяве по-късно като обща реакция. Смятам, че именно затова трябва да бъда много внимателен към чувствата на участниците, трябва да ги убеждавам в моите идеи, за да са уверени, че и те участвуват във взимането на решенията. Същевременно трябва да черпя идеи от опита на всички и да не се страхувам да променям своите планове, ако техните предложения са по-добри. Не вярвам, че старият военен стил на ръководство може да даде резултати.»

По пътя за Кхумде успях да поговоря с Дъгъл Хейстън, Ник Есткорт и Мик Бърк за техните евентуални роли. След пристигането ни записах в своя дневник впечатленията си от тяхната реакция:

Различните им становища са действително интересни. Дъгъл безсъмнено гледа на въпроса от позицията на примадона: той смята, че ще отиде на върха, че той заслужава и че той положително е най-добрият алпинист за върха. Склонен съм да се съглася с него. В същото време обаче всеки трябва да е съвсем наясно, че форсирането на Скалния пояс и преправянето на път над него, може да бъде също толкова напрегнато и във всяко отношение също толкова важно. Не смятам, че ако поставя Дъгъл в позиция, от която да проправи път над Скалния пояс, би се съгласил после да отстъпи и да пусне някои друг да тръгне за върха.
Както и да е, ние говорихме за неговата задача и това, което предвиждах за него, му допадна, а именно — установяване на лагер 4 и проправяне на пътя към лагер 5 като член на третия екип от алпинисти — заедно с Хемиш Макинес и двама други — кои, още не бях решил.
Обсъдихме няколко имена. Тогава Дъгъл повдигна въпроса — няма ли да е идеално той и Дъг Скот да са в свръзка. Аз обаче възразих с аргумента, че не мога още от самото начало да събера двамата и да образувам най-силната свръзка както от етична гледна точка, така и защото желаех да изравня силите на отделните групи. Но поне на този етап аз се съмнявам, че Дъг и Дъгъл на края ще катерят заедно. Смятам да ги използувам за последователните щурмувания на върха, за да съм сигурен, че и вторият опит ще бъде тъй силен, колкото първият.
Разговарях също с Ник Есткорт. Той е много несигурен в себе си, вманиачава се за дреболии, но в много отношения, и то действително важните, е себеотрицателен. Ник просто каза: «Оставям на теб, Крис. Знаеш, че ще направя всичко, което поискаш от мен». Прекрасно е да имаш подобна подкрепа, но аз не мога да не се тревожа, че накрая може би ще се възползувам от готовността му и ще му дам ключовата роля в изкачването, която изисква силно развито чувство за обществена отговорност.
Говорих също и с Мик Бърк. В последната експедиция той беше много по-напрегнат, защото още не виждаше ясно своето място в живота. Сега е по-спокоен. Предполагам, понеже кариерата му в Би Би Си е сигурна и, което е може би по-важно, ролята му в експедицията е сигурна, защото, каквото и да се случи, той е звездата в екипа на Би Би Си; има шанс да спечели много, а да загуби малко. Мик каза: «Разигравай ходовете си както мислиш, че е най-добре. Ще се нагодя там, където ти искаш». После се ухили и добави: «Адски трудна е работата ти. Никак не ти завиждам».

Оставаше ми да поговоря с Хемиш Макинес и Дъг Скот, но плановете ми вече започваха да се оформят.
Последните етапи от похода ни към Кхумде за мен бяха кошмарни. Разболях се от някакъв вирус и се тътрех от лагер до лагер, изтерзан от температура и дизентерия. Три дни не можах да задържа никаква храна и започнах да се безпокоя, че това сериозно ще се отрази на издръжливостта ми до самия връх.
Не бях единственият болен. Във втората група Нед Кели отчайващо губеше сили от нещо, с което се беше заразил в Катманду. Наложи се да го пренасят на кон през по-голямата част от пътя. Хемиш също се възстановяваше бавно от болестта, която беше уловил в Катманду. Най-тревожно обаче беше здравето на Майк Чини. Той беше излязъл от болница едва няколко седмици преди нашето пристигане — вследствие на силна алергия към пеницилин, и когато го видяхме в Катманду, изглеждаше много изтощен. Въпреки това решително настоя да дойде с нас. Всеки ден Майк тръгваше няколко часа преди всички и пристигаше последен в лагера, често след мръкнало. Нито веднъж не се оплака, макар че очевидно страдаше от доста силни болки. Чарли Кларк отбелязва в своя дневник на 6 август:

«Майк върви с мъка, много, много сив и болен, със силни болки в кръста и към средата на коремната област. Доста тревожно е — както го описва, ужасно прилича на притискане на гръбначния нерв, но няма кашлица и болка при натиск. Всъщност не съм го преглеждал, защото не е поискал. Мисля, че е най-добре да го оставим на мира засега. Дори ако това е последният му поход, има ли начин да ходи по-добре?»

Понякога се питам, колко ли от красотата на този поход пропуснах поради загрижеността си за изкачването, което ни очакваше. На участниците, които минаваха маршрута за първи път и които нямаха моите задължения, безсъмнено всичко правеше силно впечатление, изразено добре в дневника на Чарли:

#Карикола, 11 август 1975 г.
Най-сетне достигнахме Дуд коси. Как мащабът на страната се промени — от малките, ала Беатрикс Потър долини и клисури, в грамадните по замах била на Дуд коси. Нищо чудно, че над тях е най-високият връх на света.
Карикола е противно селце с хора и останки от чайни. На един надпис чета: «Тук се продават хляб и бисквити». Но за мен все пак е забележително, че този главен път, свързващ Непал с Кхумбу, е все още толкова незамърсен.
Какъв ли е жизненият цикъл на пиявицата?
Продължавам да се тревожа за опасностите, които крие Ледопада. Огромни лавини, свличащи се от Нупце; несигурни ледени блокове, които чакат точно мен; или ужасът да изгубя пътя в мъгла и да слушам грохота на лавини и сераци. Имам и други фантазии — да изкача върха — но те бързо ще се разбият, като видя зор.
Мостът под Намче, 13 август 1975 г.
Има нещо много особено в тази долина, която продължава да ме очарова. Очарова нас, пътешествениците, сякаш сме първите хора, които стъпват тук. Невъзможно е да се улови с камера величествеността на мащаба. Само когато се изкачваш по Дуд коси, разбираш колко огромно е всичко. Всяка странична долина е голяма колкото повечето от главните хималайски долини, а прекосяването на всеки хребет или клисура трае цял век.
Великолепна почивка по пладне с бира и картофи. Помрачават я само все същите политически спорове за състоянието на нацията — иска ми се да мога да кажа нещо оригинално по този въпрос, но той ме отегчава.
Тук в лагера реших да наблюдавам клането на нашия обед — голяма черна коза. Никога досега не бях присъствувал на екзекуция и една положително ми стига. Съпротивляващото се животно беше завлечено до един пън и само с един удар на кукри главата се отдели от трупа, отскочи напред с въжето около врата, последвана от две струи кръв. Почти ми прилоша и си помислих колко е тънка нишката, на която се държи животът ни. Много мисля за смъртта — не специално за моята, а в практически аспект с оглед на това, което ще трябва да правим. Сякаш тази експедиция е война, а шерпите ни са наемни войници. Струва ми се, че мнозина между нас се страхуват, но никой не се осмелява да заговори — преди няколко дни Крис просто отклони темата. Толкова страшно е как говорят за Йън Клъф и Тони Тай — сякаш те са около нас и е болезнено примамливо да чуеш разказа на Ник за широкополата шапка на Дъгъл, която преди е носил Тони. Много ми харесва Дъгъл, държи се спокойно. За какво ли мисли през цялото време? Мик прави любопитно впечатление. Бъбрив, забавен, агресивен. Според мен той се безпокои за всичко и това е реакцията му. За пръв път го виждам в подобна обстановка.
И тъй, утре към Кхумде и истинското действие започва. Разбирам колко важен е за експедиция от такъв мащаб един разумно дълъг подстъп. Хората изглеждаха доста неадаптирани, а и ние, новаците, не сме малко, тъй че всички се нуждаем от съществен период за приспособяване.
Питам се колко ли приятни преживявания ще имаме в тази експедиция. За разлика от другите мисля, че не трябва да търся лично удоволствие. То е нещо колективно и вероятно, както Мик казва, не се влияе от резултата: «След приключване на експедицията твоята радост от изживяното си остава независимо дали си изкачил върха, или не.»

Стигнахме в Кхумде на 14 август, точно дванадесет дни след тръгването ни от Катманду. Дейв Кларк и Рони Ричардс бяха избързали с един ден напред, за да започнат разопаковането, тъй че, когато пристигнахме в селото, палатките вече бяха издигнати и сандъците, грижливо загърнати с брезенти, бяха подредени на купчини из малката ливада, където щяхме да лагеруваме.
Кхумде и Кхумджунг са две шерпски села на 3800 м над морското равнище. Разположени са в плитка долина, закътана от скалистите склонове на Кхумби Юл Ла, 5760-метров връх, който се издига на север от селата, и от безгрижно протегнатото рамо на един покрит с гори и заоблени речни камъни спусък, което притиска долинката от южната й страна. За да стигнем до нея, минахме през един от най-съвършените естествени алпинеуми, които някога съм виждал. Листата на дърветата, докоснати вече от есента, варираха от сиво-зелено, през всички оттенъци на жълтото до ръждивочервено. Земята беше облечена в премяна от изящни цветя, храсти и мъх, загнездени в пукнатините на морените, някои от които са големи колкото къща. Мъглата, увиснала по ръба на билото, закриваше високите върхове около нас и увеличаваше романтиката и чувството на възбудено очакване, което всички изпитвахме.
На пръв поглед Кхумде не се беше променило от 1961 г., когато го посетих за първи път. Но при по-внимателно вглеждане разликата се виждаше. Повечето къщи все още имаха традиционните покриви от плочи, бяха двуетажни с малки, дълбоко хлътнали прозорци. Пушекът от огнището в ъгъла на единствената стая за живеене на първия етаж излизаше през прозорците и пролуките на покрива. Много малко къщи имаха комини. Една къща се различаваше от останалите. Имаше яркозелен покрив от нагъната ламарина и големи остъклени прозорци. Приличаше на грозна самостоятелна къща в модерен жилищен квартал и никак не подхождаше на селото. Тя символизираше забогатяването на шерпския народ. Забогатяване, дължащо се на развитието на туризма и на експедиции като нашата. Неин собственик беше Анг Черинг, председател на общинския съвет (панчаят). Беше сердар на нашата експедиция до Нупце през 1961 г. и след това беше участвувал в много големи експедиции.
Имаше и други промени. На горния край на селото се издигаше болницата, построена от Едмънт Хилари. Между двете села се виждаше училището, открито също от Хилари, макар сега непалците да го стопанисваха изцяло. Хилари помогна много на шерпите за изграждането на училища и болници, за построяването на мостове, основа стипендии за гимназии и университети в Катманду и Индия. Очевидно външните влияния също се засилваха: японците построиха хотел върху билото на ниския хребет, който отделя Кхумджунг от Намче Базар и точно под него, в Тянгбоче, изрязали склона за една писта, на която може да каца малкият самолет «Пилатус Портер». В резултат туристи, които иначе не биха могли да извървят пътя от Лукла (другата писта) дотук, сега кацаха направо на повече от 3660 м височина. Срещнахме ги във фоайето на хотел «Еверест Вю». Бяха американски туристи от Средния запад, всички над шестдесетте. По пътя до хотела се наложило да дават на двама души кислородни апарати. Една дама, мъртвешки бледа, седеше с бутилка кислород до себе си и притискаше непрекъснато маската към устните си. От два дни бяха в хотела, но едва ли бяха погледнали към връх Еверест. Никой не беше пожелал да се разходи долу до селото или в изпъстрените с цветя гори наоколо. Вярно, още нямаше смъртен случай от високопланинска болест, но човек неволно започваше да си мисли, че нещастието няма да закъснее. Рисковано е възрастен човек да долети на такава височина.
Срещнахме и една млада американка. Беше тук от няколко дни и беше посетила Тянгбоче и други съседни села. «Колко жалко — забеляза тя в разговора, — че тези места трябва да се променят. Предполагам, че скоро ще се осветяват с електричество».
Това изказване докосна един много важен проблем, а именно как подобни места биха могли да се сдобият със съвременни удобства, без да нарушат начина си на живот, който не само придава на мястото привлекателност за чужденеца, но и — по-важното — запазва морала на обществото. Течащата вода, канализацията и електричеството правят живота по-лек и по-приятен, но твърде често заедно с тях нахлуват и злините на съвременното общество. Шерпите обаче са много гъвкави и имат исторически предпоставки, които ще им дадат възможност да вземат от Запада само това, което те самите искат. Шерпите не са примитивен народ. Те живеят по склоновете на Хималаите, област, недостатъчно плодородна, за да ги изхрани и затова от древни времена са се препитавали с търговия. Мъжете винаги са пътували до вътрешността на Тибет и надолу в низините на Непал и Индия, за да търгуват. През двадесетте години на нашия век шерпите вече се заселили в Дарджилинг и когато първите експедиции за Еверест пристигнали в Тибет, те били най-подходящите кандидати за високопланински носачи. Днес все повече и повече чужденци идват в родината им, а заедно с тях — всички проблеми и придобивки на една бързо развиваща се туристическа икономика. Пътеките вече са замърсени от отпадъци, горите се изсичат бързо, шерпите са принудени да внасят повече ориз и основни продукти в Кхумбу, за да изхранват посетителите. По-хитрите шерпи и богатите семейства бързо трупат купища пари, а тези, които по-трудно се нагаждат, много слабо се облагодетелствуват от новите условия и разликата между бедни и богати рязко се увеличава, контрастът богатство — мизерия в селата расте. Тези промени са резултат от развитието на туризма и трекинга, а не се дължат на алпийските експедиции. Всяка година хиляди трекери се тълпят по пътеките, докато дори в най-масовите експедиции към Еверест участвуват най-много тридесетина чужденци.
Забелязах, че много малко от мъжете в Кхумде бяха в местната носия. Бяха облечени предимно в дрехи, получени от експедициите — клинове, анораци, пухени якета, повече или по-малко износени. Жените, от друга страна, все още носеха традиционното облекло, което се състои от едноцветен сукман от тъмен плат без ръкави, освежаван от престилка на пъстри райета и цветна блуза. Много малко от тях носеха тибетските ботуши — повечето бяха обути в гуменки или кецове. Децата си бяха останали все същите — мръсни, любопитни и весели.
А ето ги и старите приятели. Всички идваха с бутилки и ни черпеха с чанг, оризовата бира на шерпите. Анг Пема, с кръгло като луна лице, беше помощник-готвач в моята първа експедиция до Анапурна II. През 1961 г. той дойде с мен на Нупце, през 1970 г. стана готвач на експедицията по западната стена на Анапурна. Пристигна и Пасанг Ками, все тъй спретнат и умен, истински съвременен шерпа. Той беше сердар на южната стена на Анапурна, но сега предпочиташе да работи с трекери. Имаше вид, а и беше преуспяващ бизнесмен. Носеше елегантно островърхо екскурзоводско кепе и очила с рогови рамки. Говореше отлично английски, ходил беше в Калифорния и Европа, притежаваше ресторант в Намче Базар. Тук беше и Канча, който изнесе на Анапурна невероятния товар от 27 кг, двойно повече от приетото, и който винаги беше много изпълнителен. Не се беше изменил, смееше се през счупените си зъби и явно не беше забогатял, защото искаше да му дадем товар до базовия лагер. Без съжаление или завист той ми каза: «Аз съм просто един беден шерпа. Нямам якове, имам малко земя».
Хубаво беше да видиш отново толкова много стари приятели. Тази нощ не работихме нищо и си легнахме зашеметени от чанг и приказки.


От Кхумде до базовия лагер
(17 — 25 август)

Спокойната прелюдия на подстъпа свърши. Полето беше изпълнено със сандъци и съоръжения, някои складирани в големите квадратни палатки за лагер 2, а други струпани на високи камари, покрити с брезент. С дебел тефтер под мишница и непрекъснато загрижено лице Дейв като фокусник разпределяше спални чували, обувки, джобни ножчета, подплатени с пух облекла и около тридесетина още други вещи за лична употреба между осемдесетте шерпи и двадесет и петимата европейци. С някаква неочаквана алчност всеки гледаше екипировката на другия.
Работехме втори ден, когато другата група пристигна. Междувременно бяхме свикнали един с друг и се чувствувахме малък сплотен колектив, лесен за ръководене. Дейв пое изцяло отговорността за разпределянето и опаковането на инвентара. Той се разпореждаше, а всички ние, включително и аз, правехме това, което той искаше. Но когато алпинистите от втората група, пийнали и развеселени от редица срещи в Намче Базар, започнаха да пристигат по двама-трима, аз изведнъж разбрах колко голяма беше групата ни. Не можехме дори да се поберем в една палатка за хранене — нужни ни бяха две. Лагерът се превърна в гъмжащо от народ село. Трудно се осъществяваше ефективна връзка. Наложи се да свиквам събрания, за да съм сигурен, че всеки бе на ясно със задачите. Струва ми се, че всички се поуплашиха от многочислеността на състава и това се изрази в начина, по който всяка група се стремеше да запази своята самостоятелност — обособихме се в отделните палатки за хранене, защото бяхме свикнали да почиваме по различен начин. Вечер любителите на комара сядаха да играят покер, а алпинистите от втората група си приказваха или излизаха да търсят чанг.
Въпреки страхотното бързане и почти неизбежната липса на някои вещи от екипировката за тези няколко дни направихме много. По традиция експедициите се движат до базовия лагер без бързане. През тази допълнителна седмица те спират по-продължително, за да се аклиматизират алпинистите на височина и да се организират. Никога не съм бил привърженик на такъв подход и предпочитам от самото начало в отбора да се създаде чувство за необходимост от бързи действия. През 1975 г. това се налагаше и от постоянния характер на времето. Въпреки че всеки следобед валеше, сутрините бяха ясни и спокойни — идеално време за преминаване на Ледопада. Затова реших да изпратя на 17 август Ник Есткорт и Дъгъл Хейстън напред със задача да определят мястото за базовия лагер и да направят първото разузнаване на Ледопада. При това положение първата група щеше да тръгне на 18 август направо за базовия лагер, а втората щеше да ги последва на 19. Въпреки че предложих да издигнем в Горак Шеп лагер за аклиматизация (на по-малко от един ден ход от базовия лагер), аз исках да използувам този лагер само за алпинистите, които чувствуваха нужда от още няколко допълнителни дни за аклиматизация. По такъв начин се надявах да установя базовия лагер във възможно най-кратък срок. Удаде ми се случай да говоря с Хемиш и Дъг Скот за ролите им в експедицията. Описал съм разговора в дневника си:

«Говорих надълго с Хемиш и му изложих идеите и плановете си, обсъдихме и състава на водещите свръзки по стената. Определено искам Хемиш да построи палатките на лагер 4. Според мен това е един от най-важните ходове на експедицията, защото, ако този лагер не е сигурен, няма да можем да пренасяме редовно припаси и съоръжения по стената. С малко късмет, Хемиш също ще определи и мястото за лагер 5, за да се увери лично, че то е подходящо. Наистина мога да се осланям на неговите съвети и подкрепа — той е винаги тъй великолепно спокоен и същевременно много съобразителен.
Разговарях и с Дъг. Той прояви голямо разбиране. Мисля, че му се харесва идеята да опита силите си на Скалния пояс и дори би поел някоя наистина себеотрицателна роля, например да форсира пътя през горните ледени полета, да стигне колкото е възможно по-близо до Южния връх и по този начин да го поднесе на табла на следващата атакуваща свръзка. Той каза простичко: «Няма смисъл човек да се навива. Нищо не се знае — може времето ни да се скъси или да се случи друго нещо и да промени изпълнението, което човек смята, че ще му се възложи». Убеден съм, че е искрен, а това означава, че няма да е напрегнат. Трябва да заявя, че той е един от най-славните, най-неегоистичните мъже, които имам от щурмоваците.»

Числеността на състава ни продължаваше да ме тревожи. Това, че бяхме много, осигуряваше резервите, които вероятно щяха да са ни необходими, но то също означаваше, че ще има периоди, през които мнозина ще бездействуват, а безделието често поражда недоволство. Разбрах, че трябва много да внимавам.
Въпреки че отборът беше толкова голям, в Кхумде имаше работа за всички. Хемиш проверяваше кислородните бутилки и всеки ден измисляше нови изобретения: направи специална раница за кислородните апарати на щурмовите свръзки, подобри платформите, помагаше на алпинистите да нагласят кислородните си маски. Майк Томпсън сортираше и разпределяше пакетите с дажбите, Ейдриън Гордън помагаше на Майк Чини, а хората от екипа на Би Би Си снимаха и същевременно се опитваха да измъкнат за себе си някое алпийско съоръжение.
Какво облекчение изпитах, когато най-сетне поехме към базовия лагер. Това беше финалният етап на подстъпа и аз отново разделих голямата експедиция, като сформирах двете компактни групи. Тръгнахме заедно с Чарли Кларк, проправяйки си път из тесните пътечки, които се вият край малките, оградени със зидове от натрупани камъни нивички на селата Кхумджунг и Кхумде. Нашите шерпи се различаваха отдалеч, защото повечето носеха червени тениски с надпис «Британска експедиция Еверест». Те също се стягаха за път и се сбогуваха с домашните си. Чарли описва една церемония, на която бяхме очевидци, минавайки през Кхумджунг:

«Видяхме трогателна, тържествена сцена — шерпът се разделяше със семейството си. Жертвен огън от хвойна, край него застанали жена му и трите му деца в мълчалива молитва за неговото завръщане при тях. Войник, тръгнал на война, безцелна война, война, в която той ще се бие за някой друг. Колко щастлив ще се чувствам, ако всичко свърши благополучно и върнем толкова от тях, колкото тръгват сега.»

И тъй слязохме бавно покрай последната стена с будистки надписи, минахме по тясната пътека, опасваща стръмните склонове над Дуд коси, покрай изоставено село, чиито терасирани ниви лежаха пустеещи и забравени сред закърнели борове с големи, сочни, синьо-черни шишарки, от които се изцеждаше смола. Един орел кръжеше над нас върху големите си разперени криле. Над Ама Даблам се надигаха кълбести облаци и постепенно погълнаха стройния конус на върха, подготвяйки се за следобедната буря.
Бързо забравих многобройната експедиция, дори непрекъснато глождещия ме проблем за придвижването и снабдяването, за хората, уязвимото им «аз», мечтите и очакванията им. Чарли и аз прекосихме Дуд коси, трополейки по износените дъски на моста, сблъскахме се с малко стадо якове, което стопаните му водеха нагоре до Фериче, откъдето щяха да ги превърнат в товарни животни. Областният панчаят беше забранил да използуваме якове преди Фериче от страх, че животните могат да нанесат щети на готовата за коситба трева на всяко достъпно по-равно място в селата и около тях.
Спряхме да пием чанг в малка чайна в подножието на дълъг хълм, по който се стига горе до «Тянгбоче», а после нарамихме раниците и се понесохме в някаква алкохолна мъглявина към манастира. Тази нощ спряхме в Макионг, от другата страна на хълма, точно под манастира «Тянгбоче». Носачите ни, повечето жени на възраст от тринадесет до седемдесет години, спаха на открито в гората край нас. През нощта те се сгушиха около малките лагерни огньове, загърнати с няколко мръсни стари одеяла. Изглежда, смятаха тази своя работа за нещо като ваканция, защото до късно флиртуваха с момчетата, бърбориха и пяха.
На следващата сутрин се изкачихме обратно до манастира по пътеката под рододендроните, от които се изцеждаше роса, за да получим благословията на Главния лама и да му поднесем дарението на експедицията за поддръжка на манастира. Въведоха ни в неговата приемна, където той седеше, облечен в тъмнооранжеви одежди, спокоен и невъзмутим. Шерпите направиха трите ритуални поклона — докосвайки всеки път с чело пода като гимнастици. В плавното им движение имаше необикновена грация. После наведоха глави, за да получат шарфа на ламата. Ние поздравихме по непалски, насядахме околовръст и поведохме надут разговор с помощта на Майк Чини, който превеждаше.
Ламата ни даде същия съвет, който получихме от него през 1972 г.: «Ако работите задружно и не се карате помежду си, имате шанс да изкачите върха».
Навън, в двора на манастира, повторихме церемонията заради Би Би Си. Търпеливо Главният лама направи каквото го замолихме. Неговата свита от лами застана от двете му страни на върха на стълбата, водеща към големите двойни двери на храма, а аз се изкачих, за да произнеса кратката си реч. Въпреки че церемонията беше специално нагласена за насочените камери, аз намирах, че е вълнуваща. Чарли не беше толкова убеден, записвайки тази вечер:

«Церемониално връчване на 2000 рупии на Главния лама (второ прераждане). Снимки, светкавици, парадност. Аскетичният мистицизъм на тези затънтени манастири е тънко покривало върху един празен свят. Възможно ли е наистина да има такова учение, мъдрост и религиозна мисъл, каквито проповядват онези монаси, които се боричкаха и кикотеха в двора? Предполагам, че за мен е трудно да приема всичко това, защото не съм вярващ. После отново поехме към Фериче. Колко приказна е тази ледникова долина с виещи се мъгли и подрънкващи хлопки на якове. Сиво-кафяви, закачулени сенки събират дърва за огрев в мъглата, якът е застанал нащрек отдалеч. Сякаш сме в Централна Азия.»

Фериче е лятно селище, където отглеждат и малко земеделски култури, а сега с увеличаването на трекерите е станало и нещо като тяхна база с четири-пет хотела, собственост на шерпите. Те не са нищо повече от едноетажни хижи, в които са складирани изкупени от експедициите хранителни припаси и които предлагат малко място на пода на желаещите да пренощуват. Най-модерният от тези «хотели» беше на Нима, един от най-младите сердари на «Маунтин Травъл». Той беше с нас по южната стена на Анапурна, но после решил, че животът на височинния носач, общо взето, е свързан с твърде много рискове. Сега работеше като трекинг сердар, но същевременно беше и частен собственик — притежател на малко стадо якове и на хотела, за който през трекинг сезона се грижеше жена му. Той дори предлагаше бутилирана бира и леко пиво в кутии.
Седнал на грубо скованата пейка в единствената стая на хотела, аз с интерес наблюдавах събраните шерпи. С нас бяха двама от предишните мои сердари — Пасанг Ками от Анапурна и Пемба Тарке, сердар от Еверест 1972 г. Двамата ни дадоха якове и помагаха в организирането на носачите за транспорта до базовия лагер. Нямаше негодувание срещу Пертемба, сегашният ни сердар, макар че той беше толкова по-млад от тях. Той беше самоуверен и деен, те бяха приятелски настроени и помагаха. Обединяваше ги и общата борба с местния панчаят, който току-що беше забранил използуването на якове за пренос чак до базовия лагер. Решението беше насочено против собствениците на якове, някои от които бяха и експедиционни шерпи, и по такъв начин печелеха много пари, защото с яковете си пренасяха двойно по-големи товари. Мотивите на решението бяха, че вместо да отиват в ръцете на няколкото по-заможни шерпи — собственици на якове, парите, които експедицията плаща за преноса, следва да се разпределят между повече обикновени шерпи. На пръв поглед това беше много справедлив принцип. Пертемба обаче възразяваше, че не можеха да се съберат достатъчно местни носачи и затова ни трябваха всичките налични якове.
Проблемът се усложняваше допълнително и от обстоятелството, че Анг Фу по това време се опитваше да получи от панчаята развод с жена си и се тревожеше, че един конфликт между експедицията и местния съвет би отложил решаването на неговия личен въпрос. Имахме късмет, че Майк Чини беше с нас, защото той ни посъветва да оставим шерпите да се разберат помежду си и да не се намесваме. Тази нощ Пертемба слезе тичешком до Пангбоче, за да се разправя с панчаята, и на сутринта се върна с новината, че бе получил съгласие да използуваме якове при условие всеки собственик да ни даде най-много по четири животни. Предполагам, че тази уговорка е коствала на шерпите нещо повече от думи.
И така поехме към нашата планина. За три сутрини с лек, почти ленив ход изкачихме обсипаните с цветя склонове под устието на ледника Кхумбу до Лобуче, нататък до Горак Шеп, през безредно натъркаляните балвани в подножието на ледника Чангри Нуп и на 22 се изкатерихме по самия ледник Кхумбу до мястото на базовия лагер.
Шерпите изсякоха в леда пътека за яковете. Базовият лагер беше неприветлив както винаги. Отпадъците от японската женска експедиция лежаха разпилени по скалите точно под мястото, избрано от Ник и Дъгъл. Нямаше вече трева, никакви цветя, дори мъх. Сиво-кафяви гранитни блокове закриваха леда и сегиз-тогиз някое стържещо изръмжаване ни напомняше, че се намираме върху движещ се ледник. Заваля мокър сняг и се заизсипва на пристъпи, когато носачите започнаха да пристигат и да хвърлят товарите си, където им попадне. Младите шерпани се кикотеха и закачаха, докато се опитвахме да ги снимаме. Двойка якове се подплашиха и започнаха да тъпчат върху сандъците с личните ни вещи. Сортирахме сандъците на подредени купчини. Пертемба и няколко от шерпите издигнаха навес от брезент и започнахме да се разплащаме с крещящата тълпа от шерпи и шерпани. Пурна построи кухненския навес, други шерпи и алпинисти започнаха да изравняват терен за палатките си.
Този ден Дъгъл Хейстън и Ник Есткорт бяха вече горе в Ледопада, извършвайки първото разузнаване. Беше 22 август — три дена по-рано от заплануваната от мен дата за установяване на базовия лагер. Започвахме добре състезанието с есенните ветрове и студ. Имахме общо триста товара в базовия лагер, а втората група беше на Горак Шеп, готова да потегли. На следния ден пристигнаха още няколко души, между които и Пийт Бордмън. Първото му впечатление от базовия лагер беше, че това е мрачно, тъжно място с неприятен вид на действуваща кариера.
Пийт е записал първите си впечатления от Алън Файф и Мик Бърк:

По пътя Алън и Мик спяха в една палатка и според мен те се разбират много добре. Понякога Алън изглежда затворен и намусен, отчасти защото е много срамежлив, но той има тънко чувство за хумор, което тук в базовия лагер блести, когато е в компанията на Мик. Мисля, че взаимната им симпатия се дължи и на това, че двамата са дребни. Палатката им е до тази на Кийт Ричардсън, който има от онези електронни часовници с бутонче, което при натискане святка и показва с червени цифри часа и датата. Една вечер Алън и Мик си легнали и Алън казал: «Е, смятам да поспя. Тази нощ няма да наблюдавам как датата на часовника ми ще се смени». Мик отвърнал: «Знаеш ли какво ще ти кажа, я да идем у съседите — ще можем да я гледаме на цветно».

В следващите три дни пристигнаха останалите членове на отбора и огромно количество припаси и съоръжения беше изнесено до базата. Вече не мислехме, че сме тъй тежкоподвижна експедиция. Имаше твърде много работа и хората не достигаха за всички спешни задачи. Всеки ден една група се изкачваше на Ледопада, за да обработва маршрута към върха му. В базовия лагер котките трябваше да се нагодят към обувките, всички специални за стената палатки да се построяват, после демонтират и опаковат в преносими товари, екипировката на шерпите да се попълни с карабинери и необходимите дължини найлонови въженца за прикачване към фиксираните въжета по пътя нагоре. На някои от хората обувките не ставаха и трябваше да се разменят. Дейв Кларк работеше по 12 часа на ден и имаше много грижи. Алпинистите работеха сутрин на Ледопада, а после се връщаха в базовия лагер, за да помагат през останалата част от деня в стотиците различни административни дреболии. Всеки ден кервани якове и шерпани изнасяха товари от Горак Шеп.
Утрото на 24 септември се зазори топло и облачно. Дъгъл Хейстън и Ник Есткорт възнамеряваха да отидат на Ледопада, но се отказаха. Това бе един от рисковете при изкачването на планината през мусона. Повечето следобеди валеше, но обикновено нощем се изясняваше, застудяваше се силно и снегът се втвърдяваше. Винаги тръгвахме в ранните часове на утрото, преди зазоряване, за да можем да слезем обратно от Ледопада преди пладне, когато яростният пек на слънцето размекваше снега и събаряше огромни лавини. Ако през нощта снегът не замръзнеше, принуждавахме се да останем в лагера целия ден и да се надяваме, че снегът ще замръзне през следващата нощ.
И тъй на 24 се примирихме с един ден, посветен на административни дреболии. Настаних се в една от големите четвъртити палатки заедно с Дъгъл, Хемиш и Рони Ричардс и започнахме да оправяме котките на шерпите. Размерът, който бяхме поръчали, се оказа твърде голям за повече от обувките им и трябваше да скъсяваме болта, свързващ задната част за петата с предната част, където се намират повечето зъбци. Хемиш беше специалист в това примитивно железарство, а ние пък занитвахме каишките и сменяхме винтовете. Към 10:30 часа Пертемба влезе и ми каза, че ме викат за церемонията по освещаването на олтара в базовия лагер. За първи път чувахме за такова нещо. Леко озадачен, аз го последвах и намерих всички шерпи събрани около купчина камъни, подредени във вид на примитивен олтар. Пурна, самозваният церемониалмайстор, тикна в ръцете ми поднос, върху който се крепеше бутилка местен ром, заобиколена от купчина ориз и цампа, поръсени с маргарин. Завързаха ритуален шал на шията ми и друг около бутилката с ром. Пуркипа запя молитва от една парцалива книга с тибетско писмо, а останалите шерпи започнаха да викат и да се смеят. Церемонията беше типична за шерпския темперамент — лекомислена и същевременно сериозна. Шерпите хвърляха шепи ориз и цампа върху Пертемба, върху мен и един върху друг. Смях и промърморени молитви се смесваха, а аз стисках моя отрупан поднос, изплашен да не би бутилката да се катурне. Предполагам, че това щеше да се приеме като много страшна поличба.
Запалиха хвойнови храсти върху олтара и ароматният дим се изви нагоре към посивелия и закрит от снежинки небосвод. Останалите членове от експедицията се струпаха около олтара, за да наблюдават зрелището, но шерпите с викове ги накараха да се отдръпнат встрани — никой нямаше право да застава между олтара и Сагарматха (непалското име на Еверест), на чиито богове покровители се поднасяха даровете.
Тълпата се отдръпна, за да стори път на един пилон за знаме, украсен с молитвени флагчета, с флага на експедицията и някакво рекламно байраче за телевизионния спектакъл на Би Би Си «Синия Петър». Поставиха го над олтара и Пертемба положи своите дарове. Последвах примера му и по негово указание направих «намасте» пред олтара на Сагарматха със събрани ръце за молитва. Песента на Пуркипа се извиси до връхната точка, а шерпите избухнаха във викове, смехове и крясъци, и се засипаха с облаци цампа. Усетих, че очите ми се пълнят със сълзи. Отидох при другите алпинисти и в душата си се молех експедицията да завърши благополучно за нашите шерпи.
От този ден нататък сутрин, преди да потеглим за Ледопада, хвойновият огън се подклаждаше и всеки шерпа поднасяше на олтара дар от малко цампа или ориз. Докато се изкачваха по Ледопада, мнозина от тях мълвяха молитви, особено по критичните лавиноопасни места.
След приключването на церемонията трябваше да решим какво да предприемем по един случай, който ставаше все по-тревожен. Предишната вечер ми докладваха, че един от носачите тръгнал през деня от Горак Шеп, но не се завърнал вечерта. Ставаше дума за глухонямото момче Мингма, когото Дъг Скот покровителствуваше. Снощи шерпите не се бяха разтревожили, защото предполагаха, че вероятно на връщане момчето беше изгубило пътеката и беше останало да нощува на открито. Тази сутрин обаче Мингма също не се беше появил, което говореше, че вероятно нещо не бе в ред. Понеже беше глухонямо, дори да се беше отклонило малко от пътеката и да си беше навехнало крака, момчето нямаше начин да извика за помощ. Може би защото се чувствуваше тъй уязвим, Мингма винаги се държеше доста особено с хората от експедицията. Бях го забелязал още в Кхумде — под старо изпокъсано найлоново яке, каквото носят мотоциклетистите, се показваха голите му гърди, а на интелигентното му лице често се появяваше неспокойна усмивка. Той работеше за нас и ние носехме отговорност за безопасността му, но понеже беше интелигентен, а не можеше да се изразява, трудно го разбирахме. Шерпите, изглежда, изпитваха същото неудобство и с удоволствие го оставяха сам да прави каквото иска.
Дъг Скот обаче се чувствуваше по-свързан с момчето, защото се беше сприятелил с него през 1972 г., когато той, Дон Уилънс и Хемиш Макинес живели няколко дни в семейството на Мингма във Фериче. Сега по пътя насам той често вървеше с момчето, дори веднъж му помогна в носенето на товара. От Горак Шеп Дъг и Тат Брейтуейт се изкачили до Кала патар — 5500-метровото рамо на Пумори, откъдето се откриват приказни гледки към ледника Кхумбу и масива на Еверест. Те взели със себе си и Мингма, за да им помага в носенето на някои тежки снимачни съоръжения, което означавало за момчето допълнително възнаграждение.
Когато слезли от Кала патар, повече от носачите вече били тръгнали към базовия лагер. Дъг помолил Анг Фу да намери някакъв товар на Мингма, та да изкара една надница. Анг Фу се съгласил и тъй Мингма потеглил подир няколко якове. По пътеката през ледника непрекъснато отиваха и се връщаха якове и шерпани. Там бяха видели Мингма за последен път.
Огледах скалната пустиня на ледника Кхумбу и се уплаших от размера на терена, който трябваше да претърсим. Разделих състава на шест групи от алпинисти и шерпи, всяка с радиотелефон. Случайно погледът ми попадна на някаква фигура — малка точица в огромното пространство, и тя само подчерта необятността на задачата ни. Дъгъл Хейстън обхождаше по-ниската част на Ледопада, Тат Брейтуейт търсеше сред ледените блокове точно под него, Чарли Кларк тършуваше из скалните отломъци под базовия лагер. Дъг поради това, че последен беше наел момчето, страдаше от неоснователното чувство за вина. Ето как е записал той последвалите събития:

«Всеки от нас взе определен сектор и се разгънахме във верига надолу по долината, като държахме радиовръзка с базовия лагер. Чувствувах се много самотен с моите трима шерпи и ми беше мъчно, че момчето, което не можеше да вика, може би лежеше под някоя морена или срутил се серак. Виках като луд, докато Ейдриън Гордън не доложи, че вижда дреха, а после и човешко тяло в един поток.
Слязох при него, извадих Мингма от ледения поток и го положих на брега. Лицето му беше съвсем същото, каквото го виждахме из лагера — строго, затворено в своя безмълвен свят. Заридах неудържимо.
Крис пристигна, беше изминал тичешком двете мили от базовия лагер, прегърна ме и заплака. Заговори за Конрад, първото му дете, което се беше удавило, когато си играело само на брега на някакъв поток в Шотландия. Той постави нещата в друга светлина — злополука, а не грешка — и все пак бих ли могъл аз да се освободя от своята отговорност? Не мисля, че ще мога някога да си простя. Ейдриън също прояви съчувствие. Той изтъкваше, че през този кратък период аз съм ощастливил живота на момчето и обясняваше колко мрачни бяха перспективите за бъдещето му. На връщане към лагера винаги практичният Мик Бърк ми обърна внимание, че шерпите не се тревожат излишно, защото за тях въпросът се приключва от вярата, че времето на момчето е дошло и то е заминало за един по-добър свят. Надявам се някога и аз да мога да приемам нещата по този начин.»

На следващия ден нашата работа продължи. И все пак не можех да не си задавам въпроса, дали тези изкачвания си струват загубата на човешки живот, която често ги съпровожда. Не намерих отговор. Хора загиваха и при изкачвания във Великобритания, а спортовете, които се упражняват на открито, почти винаги крият известен риск. Алпинистът обаче може да прецени рисковете и да ги поеме или отхвърли. Мингма не бе алпинист и не бе мислил за опасностите. Смъртта му беше злополука, каквато можеше да се случи кога да е, но той беше нает от нас и ние отговаряме за него.
И все пак всичко продължаваше. Желанието да изкачим върха не беше намаляло и в тази експедиция ни очакваха хубави мигове, щастливи мигове, прекрасни мигове, а вероятно и някои тъжни моменти. Не ни оставаше друго, освен да се молим да няма повече нещастни случаи.


Ледопадът
(22 — 27 август)

Ледопадът, южната врата на Еверест, е също един от най-опасните участъци от маршрута. Той представлява вледенен водопад, река от натрошен на огромни блокове лед, безмилостно изтиквани надолу от натиска на ледника, който изтича бавно от Западния циркус. Не е възможно да се маркира напълно безопасен маршрут през Ледопада на Еверест — просто трябва да се направи опит за избягване на колкото е възможно повече от опасностите, които той крие. Но каквото и да се прави, има места, където пътят неизбежно се промушва под някоя кула или стена от лед, която рано или късно ще се срути. Остава единствено рискът да се прецени разумно, а именно, че човек е в опасната зона най-много няколко минути, докато кулата ще стои така със седмици, дори месеци преди да се срути. Лошото, разбира се, е това, че по време на експедицията алпинистите и шерпите минават през Ледопада ежедневно. През 1972 г., когато Тони Тай загина в последния ден на експедицията, научихме от собствен горчив опит, колко трудно се предвижда опасността.
Преди злополуката с Мингма бяхме работили вече два дена в Ледопада. На 22 август денят, когато главната група пристигна в базовия лагер, Дъгъл Хейстън и Ник Есткорт успяха да се изкачат до средата на Ледопада и завръщайки се, докладваха, че всичко изглежда сравнително безопасно. На 23 август Алън Файф, Рони Ричардс, Мик Бърк, Артър Честърмън и аз отидохме в Ледопада, за да укрепим пътя. Дъгъл и Ник не бяха поставяли стълби или въжета и нашата цел този ден беше да осигурим пътя през Ледопада и да продължим над най-високата достигната от тях точка. За целта с нас дойдоха 11 шерпи начело с Фуркипа, нашият сердар за Ледопада. Те носеха въжета, бамбукови маркировъчни пръти и стълби. Фуркипа, петдесет и четири годишен, беше най-старият участник в експедицията и най-опитният шерпа. Той беше минавал през Ледопада на Еверест по-често от всеки друг човек на света и беше всепризнатият специалист по Ледопада. В пролетната и есенната експедиции през 1972 г. той отговаряше за шерпите през Ледопада и си спечели прякора «Пътна служба» поради грижите по поддържането на пътеката и построяването на мостове над цепнатините. Сега той изпълняваше същата служба.
Тръгнахме веднага след зазоряване по дирите на Дъгъл и Ник. В протежение на осемстотин метра до подножието на Ледопада пътят виеше покрай натрупани на камари ледени отломъци и ниски ледени гребени. Неколцина от шерпите бяха потеглили по-рано и ги настигнахме на едно място, от което наклонът започваше да се увеличава. Те си поставяха котките и изглежда разискваха нещо, защото Фуркипа говореше разгорещено и сочеше надясно. Веднага схванах, че той не харесва маршрута на Ник и Дъгъл през Ледопада. Разбирах възраженията му. Този маршрут, макар наистина най-лесен и пряк (водеше право до подножието на Ледопада), пресичаше ледника непосредствено под превала Лхо Ла и голямото Западно рамо на Еверест, а тези два склона бяха трамплини на огромни лавини. Фуркипа предпочиташе да направи едно дълго отклонение надясно, за да се избегне рискът. Съгласих се с него. В края на краищата шерпите щяха да преминават Ледопада най-често и справедливостта изискваше окончателният избор на маршрута да бъде предоставен на тях.
В подножието на самия Ледопад отново се съединихме с дирите на разузнавателната група и тръгнахме по тях. Поставяхме маркировъчните флагчета на къси разстояния, със снежни котви фиксирахме въжета, където се налагаше, и поставихме мостове върху няколко цепнатини. След толкова месеци теоретизиране и след пътуването през последните три седмици изпитвахме истинско задоволство от тази работа и до 9 часа сутринта достигнахме крайната точка на Ник и Дъгъл — точно под 5900 м височина. Дотук пътят беше и пряк, и много сигурен. Той се изкачваше по ледниковото възвишение от лявата страна на Ледопада и не беше застрашен от опасни ледени кули.
Оттук навлязохме в централната зона на Ледопада, където той на известно разстояние е доста полегат, преди последното си стръмно изкачване до Западния циркус. Този сектор е един от най-нестабилните в Ледопада, защото ледът, който се плъзга отгоре, го подлага на катастрофални разтърсвания. Мик Бърк и Артър Честърмън бяха дошли да снимат и тук те направиха малък катерачен епизод, в който Алън Файф водеше по снежния склон над мястото, достигнато от вчерашната свръзка. Показателно за раздвоените между снимане и катерене чувства на Мик беше това, че щом завърши своята работа по филмирането, той заряза камерата и се присъедини към Алън и мен, за да проправим път в един участък с нестабилни ледени блокове, обилно отрупани със сняг. Струваше ми се, че сега цепнатините бяха по-дълбоки от 1972 г. и се наложи много предпазливо да търсим път между тях.
Слънцето проникна в ледника и само за няколко минути той се превърна в същинска преизподня от ослепителната светлина, която снегът около нас отразяваше. Температурата на въздуха достигна седемдесетте по Фаренхайт. Еверест е място на крайности, на бурни промени от жесток студ до пламтяща жега, които изстискват енергията на човека и само за минути превръщат твърдия, замръзналия сняг в размекнато блато.
Въпреки че се изкачихме само на стотина метра над мястото, достигнато предишния ден, ние изпитахме задоволство от постигнатото. Не само че завоювахме малко повече терен, но осигурихме пътя и го подготвихме за следващото проникване в по-горните сектори на Ледопада.
На следния ден се случи нещастието и го прекарахме в претърсване на ледника Кхумбу за Мингма, но на 25 август отново се върнахме в Ледопада. Докато аз се изкачвах, Ник Есткорт и Пийт Бордмън вече бяха излезли много напред. Приличаха на две черни точки сред покритите със сняг ледени кули, над които пък доминираха стремително високите стени на Нупце и Западния гребен на Еверест. Тази сутрин и Дъгъл тръгна, но в мрака стъпи върху покрита с тънък лед дупка сред ледника, пропадна до пояс в студената вода и трябваше веднага да се върне в базовия лагер.
Хемиш Макинес и Майк Томпсън с дванадесет шерпи, които носеха стълби и въжета, също тръгнаха за Ледопада, за да укрепяват пътя, проправен от водещата група. Макар да страдаше от остра дизентерия, цяла сутрин Хемиш работи по поставянето на стълби в сектора непосредствено над най-високата точка, достигната от Мик Бърк, Алън Файф и мен на 23 август. Стълбите се правеха от 1,80-метрови секции, които можеха да се сглобяват във всяка необходима дължина. Използвахме ги или за изкачване на ледени стени, или за мостове над цепнатините.
Изкачването на Ледопада напомня комбинация от средновековен начин за атака на крепост и прекосяване на опасно минирано поле. При първо преминаване човек има чувството, че отвсякъде го дебнат олюляващи се сераци и скрити бездни. След като се пробие пътят обаче и по всички препятствия се поставят стълби, вниманието може бързо да се приспи от илюзията за сигурност, която е коварна, защото опасността непрекъснато дебне край нас, както трагично разбрахме през 1972 г., точно в края на експедицията.
Ник и Пийт, които водеха напред, вкусваха цялата сладка радост на откривателя: те проправяха път нагоре по една дълга плитка ледена долина, а после преодоляха редицата ледени стени, които препречваха пътя им през Ледопада. Пийт Бордмън ни описва преживяването и между другото казва:

«Намирането на път през Ледопада създава у теб чувство, че твориш нещо — промъкваш се през ледени порти, от които се оцеждат капки вода, оглеждаш се на всички посоки, за да намериш снежен мост, който да не се срути, продължаваш нататък по хоризонтала, движиш се назад-напред, една двойка, едно свързано с въже цяло, за да намерим пътя не само за нас, но и за бъдещето.
Такава сила имат средствата за масова информация да създават митове, че аз вярвах, че всички «големи имена» получават свръхчовешки качества, щом стъпят в голямата планина. Оказа се обаче, че Ник Есткорт се задъхва от височината точно като мен. Тук сме просто Ник и аз, и аз чувствувам, че върша нещо, което разбирам. Приятно ми е да се катеря с Ник — той се отнася внимателно с мен и ме насърчава, винаги е готов да ми отстъпи водачеството, хвали ме, когато заслужавам.
Достигнахме в подножието на къса надвесена ледена стена.
— Твой ред е — каза Ник. — Аз водих по онази по-долу.
Започнах с лице право нагоре. Ледената стена беше надвесена, а към върха — около 6 метра над мен, се издаваше купол от мек сняг. Закрепих се на терордактила (специален чук за лед, проектиран от Хемиш Макинес) и поисках Ник да ми подаде ледокопа си. Забих терордактила като клема, после атакувах върха, но ръцете ми изтръпнаха и пръстите ми се разтвориха, тъй че оставих единия ледокоп здраво забит на най-високата точка, която стигнах, и слязох да почина на терордактила. Внезапно по най-непристоен начин се строполих в снега до Ник. Позасрамен, с малка драскотина на челото, аз си спомних нещо, което бях чел в един американски пътеводител: «Алпинистът е като бик, лута се наоколо измъчван и неспокоен и щом види червения флаг на скалата, напада, без да мисли».
Ник поведе и аз научих много, като го наблюдавах как води по стръмния пасаж. Изглежда, че докато внимателно копаеше, без да спира стъпките и хватките, уравновесяваше дишането си и по този начин успя да запази сили. Чак когато излезе бавно на върха, най-после спря и 5 минути не можа да проговори от умора!»

Слезли вече в базовия лагер, ние наблюдавахме с бинокли изкачването им и малко се разтревожихме, когато ги видяхме да следват плитката долина, извеждаща нагоре към лявата страна на Ледопада. Тя приличаше на постоянен канал за всички големи лавини от Западния гребен на Еверест.
Няколко минути след като те се завърнаха, разгорещени, уморени, но ликуващи от сутрешното си изкачване, от склона на западния гребен се откъсна огромна лавина и се търколи надолу по плитката долина, която те преди малко бяха изкачили. Облакът снежен прах закри от погледа ни следите им. Всички стояхме потресени от зловещото предупреждение, но Ник Есткорт, винаги трезвомислещ, ни обърна внимание, че лавината, внушителна на вид, всъщност не беше толкова опасна, защото след разсейването на снежния прах техните следи все още личаха. Той отново ни увери, че пътят, прокаран от него, е сравнително безопасен, но реших да изчакам до следващия ден и да оставя Дъгъл Хейстън и Дъг Скот да изберат посоката.
Пристигането на Мартин Бойсън отвлече мислите ни от лавинната угроза. Неговата експедиция до Транго Тауър продължи по-дълго, отколкото той беше очаквал, и Мартин се върна във Великобритания едва в деня, в който ние летяхме за Катманду. Бях му оставил бележка с указания да си почине добре, преди да се присъедини към нас, но същевременно го подканвах да побърза, за да ни настигне, преди да сме навлезли напълно в изкачването. Естествено неговото закъснение ме тревожеше и аз се питах дали няма да бъде твърде уморен, или преситен от катерене, щом от една експедиция идваше направо в друга.
Жената на Мартин, Маги, прекарвала ваканцията си в един къмпинг на Френската Ривиера, тъй че той отишъл при нея за две седмици, а после отлетял за Катманду, където пристигнал на 12 август. Надявал се да вземе самолет до Лукла, но все още активният мусон му попречил и трябвало да върви пеша. Беше взел разстоянието до базовия лагер за много краткото време от десет дни. Той пристигна в лагера точно когато се канехме да обядваме и изглеждаше отслабнал, във форма и приятно спокоен. Зарадвахме му се и той бързо навлезе в живота на експедицията.
Всеки ден трябваше да взимам трудно решение — дали да останем в лагера, защото времето е твърде топло или пък снегът твърде много, или да продължаваме с дневната си програма. Ние се надпреварвахме с времето, но аз в никакъв случай не исках да рискуваме някоя нова злополука. На 26 август с нагласен будилник за 2 часа сутринта се събудих сам малко преди обичайното време за нашето ранно сутрешно ставане. Надзърнах навън и видях, че вали слаб сняг и гъста мъгла ни е обгърнала. Реших да отложа взимането на решение и се отпуснах отново в лек сън. Събудих се в 3. Мъглата се беше вдигнала и беше много студено. Смолисточерното небе беше обсипано със звезди, които сияеха с блясък, какъвто може да се види само в планината. Измъкнах се от спалния чувал и слязох да събудя Чангпа, помощника в кухнята. Огънят в ъгъла на кухненската палатка още тлееше и огромният чайник вече беше пълен с вода.
Предишната вечер в кухнята, която беше също седалище на старшите шерпи, Пурна, вечният инициатор, организираше събирането на парите за банкета, който шерпите щяха да имат в края на експедицията.
Сега в ранното утро тук цареше тишина. Чангпа, приведен над кухненския огън, раздухваше тлеещите въглени. Останалите прислужници от кухнята все още спяха дълбоко, сгушени в спалните си чували. Изпълни ме топло чувство на задоволство от това, че съм тук и радостно очакване на настъпващия ден. Дъг и Дъгъл щяха да избързат напред, за да се опитат да продължат пътя чак до края на Ледопада, а аз, Алън Файф, Рони Ричардс, Майк Роудс, Чарли Кларк и шестнадесет шерпи, носещи стълби и въжета, щяхме да укрепяваме пътя след тях. Шерпите бяха приготвили багажа си от предишната вечер и сега в мъжделеещата светлина на ранното утро те потегляха на малки групи. Всеки минаваше покрай олтара, полагаше даровете си и мълвейки молитви, поемаше с тежка стъпка по добре отъпканата пътека.
Този ден стигнах само до средата на Ледопада, до сектора, наречен от нас яйчени черупки поради сложните цепнатини и крехките наглед ледени остриета, върху които лежеше покрив от сняг. Трябваше да укрепим яйчените черупки с почти непрекъснато трасе от стълби и фиксирано въже, за да сме сигурни, че ако целият сектор се срути, преминаващите по това време алпинисти или шерпи ще оцелеят, защото ще бъдат прикрепени за въжето.
Докато поставяхме стълбите на необходимите места, едва не загубихме Майк Роудс, представителят на банката «Барклей». Той за първи път стъпваше на ледопад от такава сложност. Повиках го да помага на Рони Ричардс за построяването на мост върху една особено широка скрита цепнатина. Тръгвайки, той би трябвало механично да се закачи към осигурителното въже, което бяхме протегнали по снега, но поради липса на опит не се сетил. Той се отправи към Рони по безобидния на вид сняг и изведнъж пропадна до рамене. Спаси се само защото успя да разпери ръце встрани. Измъкнахме го и предпазливо надникнахме в дупката, която беше направил. Все едно, че погледнахме от кубето на катедралата Сейнт Пол в преддверието й. Цепнатината, докъдето виждахме, имаше поне 60 м дълбочина, а нататък изчезваше в синьо-черните сенки на някаква огромна пропаст. Мисля, че аз се разстроих повече и от самия Майк, който едва спаси живота си. Казах му:
— За бога, винаги се закачай на въжето, щом има такова. Дявол да го вземе, та ние едва не те загубихме преди малко!
Докато ставаше всичко това, слънцето пропълзя над Западния гребен на Еверест и започна да обстрелва Ледопада. Бяхме фиксирали въжета и осигурили със стълби целия среден сектор. Нямахме повече стълби, а исках да върна шерпите преди обедните лавини, тъй че към базовия лагер поехме обратно с пързаляне и хлъзгане в изтощителната жега.
Предишната вечер реших да поставя в една свръзка Дъгъл Хейстън и Дъг Скот. На този етап нямах никакви по-специални намерения, например да бъдат в една свръзка за атаката на върха. Сега ги събирах предимно за временно удобство. Дъг описва своята реакция:

«Всяко решение на Крис, от началото на експедицията до края, се обсъждаше внимателно и подробно. Това беше съвсем естествено за тайфа като нашата, където всички бяхме тъй тясно свързани и всеки щеше да бъде предпочетен за една задача или друга. Когато Крис ме определи в двойка с Дъгъл, разбрах, че ме поставят в свръзка с не кой да е, защото всеки знаеше, че Дъгъл е човек за върха. Запитах се какво ли мисли Тат Брейтуейт по въпроса, защото наскоро казах на Тат, че Крис ми подметна аз да водя по Скалния пояс, а аз го попитах дали би му се харесало да го направим двамата. Ето ме сега като паднал от небето, в свръзка със звездата на нашето шоу. Няма какво да правя, освен да се оставя на течението и да гледам какво ще се случи после. На този етап от играта не се говори и няма смисъл да мисля, че Дъгъл и аз сме определени за върха.»

След закуската в 4 часа сутринта излязох от кухнята на Пурна. Тръгнах по маркировъчните флагчета, препъвах се и трополих по морените до снежната пътека, която се вие нагоре покрай възвишенията на Ледопада. Забелязах с тревога тежкото си дишане, но се утеших, че вървя по-добре, отколкото през 1972 г. Знаех обаче, че няма да ми се размине обичайното «малко страдание» на аклиматизацията. Дъгъл ме настигна. Той просто се плъзгаше по дирята без никакво усилие, докато аз се потях и клатушках след него. Може би подир седмица и аз щях да се движа така икономично.
Спряхме за отдих при останките от лавината, която беше помела пътя на Ник, после свихме и нагазихме в девствен, дълбок до коляно сняг, сменяйки водачеството до подножието на една шестдесетметрова ледена кула. Аз водих до средата й, тогава Дъгъл излезе напред, за да води по по-стръмния пасаж до края. По това време зад нас Пумори вече целият искреше с ослепителната бяла светлина, в пълен контраст със студения тъмен Ледопад. За да проправя пътя нагоре, Дъгъл трябваше да чупи крехките ледени висулки, които падаха със звън покрай мен.
После той траверсира вдясно на ръце и колене по една ледена ниша точно под козирката на върха.
Викове под нас прекъснаха съсредоточената ни работа. Мик Бърк и Артър Честърмън бяха дошли да снимат изкачването. Не беше място, където Дъгъл можеше да виси дълго, тъй че той продължи да се промъква нагоре през козирката за голямо неудоволствие на Мик, който нямаше възможност да нагласи своята тежка камера. Дъгъл се измъкна на върха на ледената кула и изчезна от другата страна, за да осигури въжето. Аз лазех нагоре, слушах незлобливите ругатни на Мик и се стараех да не му оставам длъжен. Обичахме да се прострелваме винаги когато бяхме заедно.
— Защо го остави да води? — попита той.
— Защото е по-добър от мен — извиках надолу от липса на по-умен отговор.
— Май не си много добре, а? — не пропусна да отбележи той, докато се гърчех покрай ръба на изхода към върха.
— Нахалник — казах на Дъгъл, който винаги слушаше разсеяно такива заяждания, а надолу изкрещях саркастично, — май се поуспа за снимките, но за да има все пак полза от теб, вземи да поставяш стълбите на този сектор.
Оставихме Мик, Артър и шерпите да се справят с трудното закрепване на стълбите към вертикалната и малко застрашително надвесена ледена канара. Слънцето вече докосваше снега, придавайки живот и цвят на мъртвия, студен лед. Гъби от пресен сняг искряха като обсипани с пайети възглавници; фестонираните от вятъра ледени повърхности отразяваха светлината, а навсякъде висяха ледени висулки, които при нашето минаване издаваха лек звън. Хубаво беше, че отново съм тук. Трябваше да побързаме, защото денят щеше да бъде горещ и пухкавият сняг скоро щеше да се превърне в каша.
До 10 часа сутринта се изкачихме край последните цепнатини, после нагоре по снежните склонове до горния край на Ледопада и се намерихме на входа към Западния циркус. Щастливият случай бе пожелал да попаднем на идеално място за лагер 1: доста заравнено, заобиколено отвсякъде с цепнатини, които щяха да погълнат и най-големите лавини, ако се търколяха от Нупце вдясно и Еверест отляво. Фиксирахме въжето на мястото и се плъзнахме надолу. По пътя на връщане срещнахме алпинисти и шерпи, които укрепяваха и осигуряваха пътя.
Долу в базовия лагер много проблеми очакваха своето решение. Този следобед имах среща с Пертемба, Анг Фу, Ейдриън Гордън и Майк Чини, за да решим какъв товар ще носят шерпите горе, по колко почивни дни щяха да им бъдат необходими на различните височини, както и размера на допълнителното възнаграждение и други стимули, с които искахме да си осигурим максимално сътрудничество от тяхна страна. Между алпинисти и шерпи вече съществуваха прекрасни отношения. Шерпите бяха доволни от екипировката си и добрата организация на експедицията им правеше впечатление. Те искрено вярваха, че този път ще успеем, обаче аз исках, освен това да знаят, че за този успех и те ще бъдат възнаградени.
Ето защо обещах щедро допълнително възнаграждение от 50 рупии (2 английски лири) за всеки товар от лагер 2 до лагер 4, 100 рупии за всеки товар от лагер 4 до лагер 5 и 200 рупии за товар от лагер 5 до лагер 6 — всичко това към надницата от 30 рупии. Ако експедицията приключеше успешно, обещах извънреден бакшиш от 1000 английски лири, който шерпите да разпределят помежду си, в допълнение на обичайния бакшиш от около 10 процента върху общата им редовна надница. Това може да прозвучи доста меркантилно, но не трябва да се забравя, че като помагаха на експедицията срещу заплащане, шерпите не се различаваха от обикновения работник надничар. Освен това както всеки британски работник, те също имаха нужда от нещо повече от пари, нещо, което да подхранва както ентусиазма, така и желанието им да изпълняват задачите си. Шерпите трябваше да са убедени, че работата си заслужава да бъде вършена. Между тях й работодателите им трябваше да се породи другарство и те да чувствуват, че усилията им се оценяват. В това отношение Пертемба и Анг Фу имаха особено важна роля, защото аз ги наемах като «мениджъри» в най-точния смисъл на думата. За всяка стъпка се консултирах с Пертемба и понякога ядосвах моите алпинисти, загдето се вслушвах в съвета на Пертемба за това, какво да направят шерпите, и дори за избора на пътя, вместо да вземам предвид тяхното мнение. Пертемба имаше пълна свобода да решава на кой шерпа каква задача да възложи.
На Пертемба и на Анг Фу предложих допълнителни стимули: обещах им при успех на експедицията пътуване до Англия, а на Пертемба дадох дума, че ще се опитам да включа поне един шерпа (във всички случаи него) в изкачването на самия връх. Дълбоко бях убеден, че сме длъжни да дадем на шерпите възможност един от тях да се изкачи на върха. Вярно, те получаваха материално възнаграждение в замяна на своята помощ, но същото, в много случаи важеше и за участниците в отбора. При всяко положение обаче шерпите рискуваха повече от нас и положително ги очакваше повече труд, защото те щяха да работят четири дни и да почиват един ден под лагер 2, докато алпинистите обикновено почиваха през ден. Те безспорно заслужаваха да споделят с нас крайния успех и да стъпят на върха на Еверест.
Желанието да ги направим съпричастни в радостта ни и грижата на всеки отделен алпинист към шерпите, които работеха за нас, допринесоха не по-малко от парите, за този дух на сътрудничество, създаден между пас и имащ голям дял за постигането на нашия успех.
Тревогата ми за маршрута през Западния циркус растеше. Ранното изкачване през мусона увеличаваше заплахата от лавини и на мен започна да ми се струва, че Западният циркус може да се окаже по-опасен дори от Ледопада. Затова реших да изпратя Дъгъл Хейстън, Дъг Скот, Хемиш Макинес и Алън Файф, заедно с Мик Бърк, който да ги снима, горе в лагер 1 веднага, щом пътят през Ледопада бъде осигурен. Това не решаваше въпроса как аз щях да разгърна алпинистите по стената и в следващите два дни се опитах да се уточня най-сетне в разговори с Хемиш Макинес и един-двама от по-опитните алпинисти.
На 24 август Ник Есткорт, Пийт Бордмън, Тат Брейтуейт, Рони Ричардс, Джим Дъф и седемнадесет шерпи укрепиха пътя до мястото на лагер 1. Едно от преимуществата на големия състав беше, че той можеше да се раздели на малки групи, които работеха едновременно на отделни сектори от пътя. Долу в базовия лагер ние ги наблюдавахме с бинокли — дълга върволица от точки, която, виейки се нагоре, стигна до крайния десен бряг на Ледопада, после изчезна напълно в някакъв тесен коридор, водещ пак наляво. Дъгъл твърдеше, че са сбъркали пътя и всички ние в базовия лагер се ядосахме на некомпетентността им. Но тогава неочаквано една малка фигура се появи на върха на масивна квадратна ледена кула, кацнала на самото чело на Ледопада. Който и път да бяха избрали, те бяха стигнали до лагер 1 и — още по-важно, бяха маркирали и укрепили пътя до него.
Изкачихме Ледопада точно за пет дни, на шестия укрепихме пътя и бяхме готови да се настаним в лагер 1 на седмия ден. Дотук добре и предсрочно, но аз продължавах да се тревожа за Западния циркус. Времето беше стабилно, както се бяхме надявали всяка сутрин ясно, но имаше значителна снежна покривка и лавините, които падаха в циркуса от стените на Нупце и Западния гребен на Еверест, пораждаха страх.


Западният циркус
(28 август — 1 септември)

При всяка стълба имаше опашка от шерпи, защото тази сутрин шестдесет и осем души крачеха тежко натоварени нагоре по Ледопада. В мрака на още ненастъпилото утро виковете и смехът се смесваха с промълвените молитви на страхливите или религиозните. Чарли Кларк е уловил вълнението и го е отразил в дневника си:

«28 август
Денят, в който установихме лагер 1. Бърз старт в 3 часа сутринта. Имаше лека мъгла, но сиянието на луната бе достатъчно, за да вървим. Скриптящата пътека бе приемливо сигурна, а изведнъж почувствувах ужас.
Стигнахме до лагер 1 в 7 часа и слязохме обратно към 9:30, за да погълнем една огромна закуска. Крис Бонингтън, Кийт Ричардсън, Ейдриън Гордън и аз поехме заедно. Кийт вървеше много лошо от самото ни тръгване — бавно, не можеше да диша, повръщаше. Ясно, че не се беше още аклиматизирал, а аз лично се съмнявам, че някога изобщо ще влезе във форма. Ейдриън вървеше добре, но разстройството го скъсваше. Аз се чувствувам силен и самоуверен, оставил зад гърба си страховете от предишните дни.
Не очаквах, че Западният циркус изглежда така. Мислех, че е прав, широк, голям. Вместо това той се оказа много тесен — стените на Нупце и Западния гребен едва са му оставили място. Положително пътят през това дефиле няма да е приятен.»

Аз също изпитах удоволствие от изкачването през Ледопада в ранното утро. Радвах се, че мога да нося товар от 14 кг без прекомерна умора, разговарях и се шегувах с шерпите, които почиваха край пъртината. Опитвах се да запомня имената им, разпитвах ги за предишни експедиции. Някои от тях бяха с мен през 1972 г., други бяха идвали на Еверест по три, четири, та дори по пет пъти с различни експедиции. Някои от момчетата бяха тук за първи път. Почувствувах как ме изпълва обич към цялото това голямо мероприятие, към тази група от хора, които, макар и по най-различни съображения, бяха обединени от общата цел. Минавайки край една група, извиках «ликпадело» (шерпска сексуална хвалба). Забележката ми се посрещна от гръмогласен смях и възгласи «ликпадело» и други шеговити подвиквания на шерпски език.
Тази сутрин навсякъде цареше прекрасна атмосфера — резултат от общото оживление и раздвижване. Но не липсваха и грижи. Получи се извънредно опасно струпване на алпинисти и шерпи, чакащи да се изкатерят по голямата стена на един серак, която се прехвърляше със серия от стълби. Целият серак беше опасен. Виждаше се как е започнал да се откъртва. С викове и крясъци накарах шерпите да се отдръпнат, реших да изработя план за старт в шахматен ред, тъй че в бъдеще да държим групите на шерпите, които изкачват Ледопада, по-раздалечени една от друга.
Мястото за лагер 1 представляваше един огромен леден блок, застанал на самия ръб, от който се спускаше Ледопада. След известно време блокът неизбежно щеше да се катурне през ръба, но това щеше да стане след приключването на експедицията. Преимуществото му засега беше, че се намираше извън обсега на лавините, които падаха по склоновете на Западния циркус, а беше и допълнително защитен от дълбокия ров, образуван от широка цепнатина, който го опасваше от всички страни и препречваше пътя за циркуса.
Оставих малкия отряд, определен да намери път през циркуса, и се върнах долу при стълбите по серака. Фуркипа вече беше там и цял час работихме здравата, но подобрихме съоръжението, като прибавихме още четири секции стълби и построихме върху стената път, при който опасността от евентуално срутване се избягваше. Въпреки изморителната работа аз успях да се върна в базовия лагер към 11 часа преди обед и се строполих в спалния чувал, за да поспя няколко часа, преди да обядвам и да се изправя пред следващата критична ситуация за този ден. Тя беше от по-различен характер.
Единственият човек, който не успя да се приобщи напълно към колектива ни, беше Кийт Ричардсън, кореспондентът на в. «Сънди Таймс». Той беше едър, малко тромав мъж, възприел някакъв почти груб маниер, очевидно като защитна черупка. Преди много години, когато аз за кратко време работех в Лондон, а той беше млад репортьор във в. «Файненшъл Таймс», направихме няколко съвместни изкачвания. Той остана в света на бизнеса и по времето на експедицията беше редактор по индустриалните въпроси във в. «Сънди Таймс Бизнис Нюз». Стабилното му становище по индустриалните проблеми ми правеше добро впечатление и аз помислих, че едно свежо виждане ще направи репортажите за нашето изкачване по-интересни. Въпреки че аз лично се разбирах с него, много ме тревожеше отбранителната позиция, която той възприе, като не желаеше да показва на членовете на експедицията материалите, които пишеше, преди да ги изпраща в Англия. Предполагам, че подобно отношение не беше съвсем разумно, защото нищо не му пречеше да позволи на хората да видят копието, при условие че той има последната дума по материала, който ще излезе от негово име, но той не пожела. Неколцина от алпинистите ми се оплакаха от неговото отношение и аз реших да повдигна въпроса по време на обеда, за да се изкажат хората открито.
Ник Есткорт изтъкна един много разумен аргумент в подкрепа на желанието на алпинистите да виждат копия от репортажите на Кийт, като каза напълно ясно, че ние не очакваме и не желаем да имаме право на вето. Искаме само да сме сигурни, че това, което се изнася, отговаря на истината и не съдържа грешки каквито всеки наблюдател, колкото и компетентен да е, би могъл да допусне. Кийт се противопостави с довода, че ще се чувствува потиснат, ако трябва да показва на всеки репортажите си и това ще доведе дори до по-голямо напрежение. Постарах се да остана неутрален, но се почувствувах задължен да подкрепя Кийт, подчертавайки, че щом сме решили да вземем със себе си журналист, трябва да уважаваме неговата професионална преценка и да приемаме неговия начин на работа. Съчувствувах на Кийт, защото като журналист в експедицията «Синия Нил» през 1968 г. имах подобни проблеми. Аз обаче бях възприел тактиката да показвам на членовете на експедицията репортажите, които пращах.
Отношението на Кийт безспорно настрои останалите алпинисти враждебно, а по такъв начин за самия него стана още по-трудно да спечели доверието им. Чарли Кларк отбеляза:

«В крайна сметка губи Кийт, зная това. Той не се старае да проникне в интересния свят на отделните алпинисти и по неговите думи «стои настрана от експедицията». Толкова хубаво щеше да бъде, ако се чувствуваше член от експедицията и участвуваше в радостите, споровете и в трагедиите.»

Ако работеше заедно с другите, изнасяше товари до Западния циркус и нагоре по стената, той положително щеше да промени позицията си и да стане член от групата. Тъжно наистина, но това не се получи, както Чарли описва в дневника си:

«На 29, деня след изказването на Кийт, разбрах, че той не е много добре и поисках да го посетя вечерта и да прегледам ретината на очите му. От разговора стана ясно, че състоянието му действително се е влошило през тази седмица в базата. Причината беше нарушение в дишането. Поради височината и натоварването той не можеше да диша равномерно и това пречеше на нормалното възстановяване на кислорода в организма, и още от самото начало на похода той пухтеше и се задъхваше при изкачване на малки, ниски хълмове и не беше във форма (и аз не бях по-добре), сега обаче пъшкаше при най-малко усилие. Нямаше признаци на тежко увреждане в гърдите, въпреки че кръвното му налягане беше малко повишено — 140 на 100. В 3 часа следобед забелязах малък кръвоизлив в лявото дъно, но дисковете бяха гладки. Ясно, започваше да развива белодробен оток и неговата неприятна, суха кашлица без храчки ме разтревожи. Какво да правя — аз всъщност не бях очаквал да се сблъскам с това сериозно заболяване и нямах необходимите лекарства. Лека-полека с напредването на вечерта стана ясно, че при първа възможност Кийт трябва да бъде свален и че сегашното му състояние налага да го придружи лекар. Фериче, изглежда, беше единственото място, към което можехме да се отправим.
Започнах да се боря с кислородния апарат за спешни случаи и ми се стори, че докато го сглобя, стана полунощ, но беше само 9:30 вечерта. Почти не спах тая нощ. Тревожеше ме случаят. Ядосвах се, че не го открих по-рано, но се чувствувах и малко горд, че все пак не го изтървах.
Мъчителна нощ, прекарана почти в безсъние, но както мама казва, «най-доброто в такъв случай е да лежиш спокойно». Тъй сторих. Солидна закуска в 2:30 часа сутринта, после друга в 7:15 и потеглихме с Пемба Церинг, усмихнатият помощник в кухнята, двама носачи и един сердар от «Маунтин Травъл». Тричасовото слизане до Горак Шеп беше мъчително, с чести спирания, за да гълта Кийт от кислорода, който носех. Стана ясно, че страдаше от умерена аноксемия, защото лицето му започна да порозовява. Ако се беше влошил още малко обаче, щеше да се наложи да го сваляме на носилка. За щастие не стигнахме дотам. По време на слизането Кийт бавно, но сигурно се подобряваше. Макар изтощен, се държеше добре и не спираше прекалено често. В 4 часа бяхме долу. Аз самият се чувствувах много, много уморен, защото през целия път носех не по-малко от 23 кг. И все пак слязохме добре и бяхме доволни.
Проблем номер едно сега беше какъв съвет да дам. Кийт страдаше от неравномерно дишане — или най-малко засега дихателният му ритъм беше силно нарушен. Основният преглед на дъната ме успокои, че няма петно от кръвоизлив. Знаех обаче, че ако отново се изкачи и нещо се случи, вината щях да нося аз. Макар и неохотно, аз му го казах и странно, но той, изглежда, се почувствува облекчен. Каза, че по време на слизането ни почти го бил решил. Написахме писмата си, стегнахме багажа и към 2 часа поехме за Тянгбоче.
Към 3:30 край Пангбоче срещнахме завръщащия се Пертемба (Пертемба беше слязъл до Кхумде, за да закупи още стълби). Кийт се подобряваше — очевидно моята работа приключи. Имаше три часа ход до Кхумде на следния ден, но положително дотогава той щеше да се оправи.
И после назад по отегчителния път до Фериче и една почивка с чанг — много вкусен обед от картофи, къри, подправено с лук и извара, и две бутилки бира. Утре ще взема една за Крис.»

Много силно впечатление ми направи начинът, по който Чарли се справи с критичното положение — харесаха ми и действията му, и доброволно изразената му готовност да придружи Кийт до Тянгбоче. Създалата се ситуация ни накара да почувствуваме преимуществото на двамата лекари в експедицията, защото аз щях да се тревожа много, ако горе бяхме останали, макар и временно, без лекар.
Да участвуват активно в изкачването и същевременно да се справяш с административните задачи изискваше напрежение, което започна да си казва думата. След един тур в Ледопада за пренасяне на товар, последван от работа по осигуряването на отделени сектори със стълби или с фиксирани въжета, чувствувах нужда останалата част от деня да почивам. Постепенно обаче работата се организира и нещата започнаха да се улесняват главно благодарение на Дейв Кларк, Ейдриън Гордън и Майк Чини.
Първоначално Дейв от страх дали ще успее да снабди всеки с подходяща по ръст екипировка и разтревожен от това, че някои неща не бяха в достатъчно количество, беше доста напрегнат. Сега се успокои, доволен от действително превъзходната работа, която беше извършил. Дейв, Майк и Ейдриън сортираха съоръженията и никой от алпинистите не гледаше да се измъкне от работата, която трябваше да извърши. Виждах, че сред нас няма кръшкачи.
Аз обаче все още не бях уточнил състава на моите три водещи свръзки. Прехвърляйки имена, се спирах на всяка възможна комбинация и се питах дали двойката ще се сработи добре. При съставянето на всяка свръзка от значение беше и ролята, която предвиждах за тях в изкачването на върха. Група 1 щеше да проправя пътя от лагер 2 до лагер 3 — работа сама за себе си не много интересна или вълнуваща, но тя щеше логично да изведе алпинистите в позиция, от която впоследствие щяха да направят изкачване до лагер 5. Група 3 щеше да установи лагер 4 и да пробие пътя до лагер 6. Алпинистите от група 2, които щяха да обработват дългата отсечка от лагер 3 до лагер 4, можеха при това положение после да довършват пътя през Скалния пояс или дори да проправят маршрута над него.
На 25-и следобед взех окончателното решение: Дъг Скот и Мик Бърк бяха двойката за отсечката от лагер 2 до лагер 3 — Дъг щеше да пробива, а Мик да снима. Извън другото двамата се разбираха добре. Ник Есткорт изглеждаше най-подходящ за етапа от 3 до 4 — дълга, интересна отсечка, с която той щеше да се заеме здраво и по такъв начин щеше да остане на разположение за някоя особено важна задача при върха.
Хрумна ми, че Ник и Тат Брейтуейт щяха взаимно да се допълват: Ник е много добросъвестен, но понякога напрегнат и нетърпелив, докато Тат е сговорчив, но същевременно и много амбициозен, с огромна стръв за трудно катерене. Знаех, че Дъгъл и Хемиш бяха доволни от предложената им роля да издигнат лагер 4 и пробият пътя до 5, което поставяше Дъгъл в добра позиция за върха и даваше възможност на Хемиш лично да се убеди, че квадратните палатки за лагер 4 са действително сигурни.
По отношение на чисто катераческо изкуство никой не можеше да се сравни с Мартин Бойсън и аз първоначално исках той да обработи тура по Скалния пояс. Тъй като по характер не беше от най-методичните, логично трябваше да бъде в двойка с Дъг или Ник. Мартин обаче едва ни беше настигнал и очевидно се нуждаеше от почивка, затова реших да го изпратя до лагер 4. Това поставяше Пийт Бордмън в третата група, а Рони Ричардс и Алън Файф в първата.
Най-сетне реших, че ще е разумно да използувам двама шерпи за отсечката от лагер 3 до лагер 4. Тя беше една от най-дългите и шерпите вероятно щяха да носят по-големи товари от алпинистите, и то без кислород.
Следния ден на обед обявих комбинациите. По това време Дъг Скот, Дъгъл Хейстън, Хемиш Макинес, Мик Бърк, Алън Файф, Артър Честърмън и Майк Роудс бяха горе в лагер 1 и се готвеха за обработването на пътя през Западния циркус. Изпратих Майк Роудс като отговорник за лагера. Той щеше да получава и сортира тридесетте или четиридесетте товара, които ежедневно трябваше да се изнасят през Ледопада, за да могат останалите алпинисти свободно да работят по маршрута. Алън е описал тяхното пристигане до мястото на лагер 1 през нощта на 28 август:

«Стигнахме, седнахме да поотдъхнем малко и се заехме да издигнем една от големите квадратни палатки, която ще е постоянно тук. Заслужаваше си човек да поработи, само и само да се скрие от слънцето. После легнахме в палатката и изпихме няколко чайника чай, докато пристигнат шерпите, които щяха да нощуват тук. Бяха тръгнали отдолу късно. Построиха своята палатка и организираха кухнята.
Дъг беше построил една от своите малки тунеловидни палатки, тъй че Мик и аз заедно с Артър му помогнахме за втората. Хемиш и Дъгъл незабавно се инсталираха в голямата палатка и не се помръднаха. После стана тъй, че на мен дадоха едната малка, а на Артър другата. Мик и Дъг почнаха да се джафкат за нещо, но накрая двамата се настаниха в обща палатка. Изглежда, тук съществува истинско разделение на «стари», които знаят номерата, и аджамиите като мен, които, ако не са достатъчно бързи, ще си останат само с бачкането!»

Подобни положения вероятно са неизбежни. Важното е, че те никога не преминаха границата, никога не създадоха по-големи ядове от отделните случаи на здравословното мърморене.
Следния ден Дъг Скот и Дъгъл Хейстън излязоха напред, за да намерят път сред лабиринта от цепнатини, които препречваха пътя към по-долната част на Западния циркус. Останалите от групата под ръководството на Хемиш Макинес се съсредоточиха върху началото на пътя. Тук Хемиш Макинес действително блесна, влагайки цялото си инженерно умение и ентусиазъм в построяването на сложни конструкции. Той пише:

«Дъгъл ми каза, че точно над лагер 1 се намира най-голямата цепнатина. Той и Ник Есткорт току-що слизаха оттам и ме уверяваха, че има 9 метра ширина, а не може да се заобиколи. «Ето случай да употребиш някои от онези дяволски съоръжения, по които работиш» — каза Дъгъл весело. Всички сякаш намираха перспективата забавна, а Мик Бърк реши да филмира построяването на моста. Когато видях приятния малък Рубикон, който трябваше да прехвърлим с мост, не изпитах луда радост и предложих, разбира се, напразно, Мик да не филмира, преди да го направим.
Следната сутрин, докато се измъкнем от суперпалатката след закуска, Анг Фу вече беше започнал да сортира съоръженията. Сцената напомняше обсадата на Троя — стълби, въжета, колове лежаха по бялата снежна покривка. Шерпите обичат да сглобяват разни неща и притежават смайваща сръчност за технически изобретения, тъй че построяването на големия мост много им допадна. Бързо разбрах, че дори трябва да обуздавам старанието им, защото те с увлечение съединяваха с болтове една след друга двуметровите секции наслуки.
Камерата на Мик вече действуваше, но Алън Файф и аз скоро го забравихме, погълнати от работата, която вършехме. Закрепихме две снежни котви от нашата страна на цепнатината. Надвесихме се над ръба на пропастта. На около 9 метра дълбочина отвесният откос опираше в нестабилен снежен мост, който се свързваше с отсрещния бряг на по-ниско ниво. Предложих на Алън да «прескочи» отсреща и да поеме стълбата, когато я наведем през пропастта. Стълбата вече беше достигнала дължина 20 метра. «Обичам да се нагърбвам доброволно с подобни не много опасни лудории, Хемиш» — каза той смирено и изчезна от погледа ми. Прекоси несигурно снежен мост със скоростта на абърдийнец, който бяга от събирач на доброволни дарения. Когато достигна отсрещния бряг благополучно, аз му хвърлих единия край на едно въже и прикрепих другия край към стълбата. Докато Алън закопаваше снежни котви откъм своята страна на цепнатината, аз съединих под прав ъгъл три секции към центъра на главната стълба, която щеше да служи за мост, като за целта използувах специални триъгълни метални пластини и напълно смаях шерпите. Когато прекарах въжета за изпъване от всеки край на главната стълба и през върха на трите отделни перпендикулярни секции, дори Анг Фу започна да губи вяра. Убедих го, че просто въвеждам малко научна мисъл в практиката на Ледопада и му казах да намери още две двуметрови дължини и да прехвърли едната на Алън. Те щяха да изпълняват ролята на «изтривалки» — подложихме ги под двата края на моста, за да го предпазят от хлътване в леда.
След 10 минути мостът беше готов и можеше да се положи на място, но първо трябваше да го изправим вертикално. Това направихме с комбинираните усилия на петнадесет шерпи и няколко обтяжки. Единият край положихме близо до ръба на цепнатината и бавно свалихме конструкцията (подобно на подвижен мост) към Алън, който я направляваше с края на въжето. Положихме я върху леда със секциите под прав ъгъл нагоре и поради изпъването на двойните въжета в двата края на моста, основата се изви надолу.
«Хей, Макинес» — извика Мик Бърк, спрял за момент да снима. — «Как по дяволите ще можем да минаваме по тази измишльотина? Онези стълби в средата блокират проклетия път?»
Още един, който не оценява въвеждането на науката в практиката на Ледопада. Помолих го за търпение, докато събера шерпите и направим последната маневра. Извъртяхме цялата конструкция по главната й ос тъй, че сега секциите, прикрепени към моста, увиснаха надолу, а главният мост застана, удобно изпънат върху цепнатината. Вързахме краищата на моста и прикрепихме успоредни въжета от четирите снежни котви, по една на всеки край на стълбата, накрая спуснахме къси въженца и ги вързахме към стъпенките на стълбата, за да се образуват перила, които щяха да служат и като предохранителна мрежа. Мостът беше завършен.»

Нарекохме моста Балачулиш в чест на почти завършения мост над Лох Лийвън, близо до дома на Хемиш в Гленкоу. Между двата моста обаче имаше съществена разлика: Хемиш построи своя мост за един ден, спазвайки напълно графика, докато мостът на Балачулиш по онова време беше закъснял вече с цяла година от пусковия срок.
Точно за три дни Дъг и Дъгъл маркираха пътя до мястото на лагер 2. Първата отсечка се оказа много по-сложна, отколкото беше през 1972 г. поради цяла плетеница от дълбоки и широки пукнатини. Двамата алпинисти се надяваха, че ще могат да се придържат към центъра на ледника през цялото изкачване, за да избягнат опасността от лавини по склоновете, но някъде по средата пътят се пресичаше от редица широки цепнатини и те се принудиха да се движат по склона на Нупце. Стълбите ни вече се свършваха, макар да бяхме изнесли един и половина пъти повече, отколкото през 1972 г. Изпратих Пертемба в Кхумде да закупи още стълби. Някои от тези стълби шерпите бяха спасили от унищожението на Ледопада през 1972 г. Ние също измъквахме, когато можехме, стълби, оставени от други експедиции — и в Ледопада, и в самия циркус. Алън Файф описва изкопаването на една от тях:

«Отне ни почти 4 часа, но продължителното трудно копаене завърши с придобивка от около 12-метрова японска стълба. Състоеше се от три секции и около 8 метра от нея трябваше да изкопаем от една надвиснала серакова стена. Контрастът между слънцето и сянката е огромен. Долу в цепнатината копаех като в хладилник и измръзнах въпреки оранжевото си яке, грейката и коприненото бельо. Но после слънцето пропълзя иззад ръба и ледената ми дупка изведнъж се превърна в пещ. Жегата бе невероятна.»

Докато щурмовата група проправяше пътя нагоре по циркуса, всеки ден тридесет до четиридесет шерпи сновяха през Ледопада с товари за лагер 1. Дейв Кларк и помощниците му вършеха великолепна работа, като опаковаха и описваха товарите, които напускаха базовия лагер. Голяма трудност създаваха палатките за стената по проект на Макинес. Те имаха доста различни части, като се започне от болтчетата за страничните платна, та се стигне до сложните рамки и специалното дъно от пореста изкуствена материя. Палатките трябваше да се комплектуват в леснопреносими товари от 14 кг, така че се изнасят направо до местоназначението си по югозападната стена, без да се налага отново да бъдат разопаковани. Майк Томпсън със свойствената си методичност се справи с проблема.
Рони Ричардс се изкачи в лагер 1 на 30 август. В писмо до домашните си той предава първите си впечатления от романтичната красота на Ледопада и Западния циркус:

«Призрачно бели захарни планини, скупчени срещу базата — Пумори, Лингтрен. Изящните била на върховете контрастират с отрупаните с ледени отломки скатове на склоновете им. Те напомнят за гигантските залпове, които плашат, вълнуват и за които малко се говори.
Скоро ще се зазори и небето преминава от тъмносиньо-сиво в по-светла гама, сиво-белите върхове се позлатяват, скалистите ребра и гребени хвърлят тъмни, черни сенки. Златото осветлява, протяга се по-надолу и не след дълго върховете заискряват с ослепителна белота. Към пладне обикновено пропълзяват мъгли и облаци и се очаква сняг или суграшица.
Артър и аз вървим след Хемиш и неговата група, които са определени за по-високата част на циркуса. С изкачването нагоре долината се разширява вляво и пред очите ни започват да се разкриват гледки. Първо, по-пълна картина на Лхоце и голямата му стена, отколкото виждаме от лагер 1. Категоричен край на една забележителна долина. Надясно безкрайна верига от контрафорс, сняг и ръбове, които стигат до Нупце. Вървим и те непрекъснато ни следват. После се показва южното седло на Еверест, а най-сетне един хребет се устремява нагоре, нагоре чак до самия връх на Еверест, който често се закрива от по-малките върхове. Вятърът издига над върха спираловиден облак сняг, а югозападната стена, сега изцяло разкрита, се спуска отвесно към Западния циркус. Слънцето се вдига високо и за нас няма повече работа тук, затова тръгваме обратно към лагера.
След по-близко опознаване Западният циркус разкрива други свои страни, не всички тъй романтични. Първи септември прекарахме в почивка в лагер 1. Не беше загубено време, защото през целия ден имаше мъгла и суграшица при умерена температура. Имаше благоприятни условия за лавини от Нупце. И наистина грохот на лавини се чуваше през целия ден и беше хубаво човек да знае, че лагерът е на безопасно място. Разбира се, при условие че не обръща внимание на твърдението на Хемиш, че мястото на лагера, кацнало на ръба над Ледопада, там, където Западният циркус започва своя скок надолу, се е придвижило тази нощ с 1 метър. Тези думи той ни каза на сбогуване, преди с Дъгъл и десет шерпи да изчезнат по посока на базата за поредната си почивка. Решихме, че неговата стълба (огромната люлка край лагер 1) е потънала с 1 метър поради трафика и мекия сняг, но от професионална гордост той не иска да признае и казва, че цепнатината се е разширила. Други пък твърдят, че лагер 1 се държи и не се свлича надолу благодарение на старите японски въжета, прехвърлени над последната цепнатина.»

Дъг Скот и Дъгъл Хейстън достигнаха мястото за лагер 2 на 31 август. Тази нощ Дъг поиска да говори с мен по радиото:
— Намерихме по-безопасно място за лагер 2 от миналия път. По-нагоре в циркуса е, върху заоблено възвишение, което ще го предпазва от всякакви лавини. Също така не е далеч от подножието на стената. И още нещо — струва ми се, че намерихме по-добър и по-пряк маршрут нагоре в долната част на стената, който ще подмине лагер 3. Искаме да му хвърлиш поглед, когато се качиш.
Инстинктивно идеята ми хареса, защото, както посочи Дъг, тя ни предлагаше един почти съвършено нов маршрут по стената. През нощта обаче започнах да обмислям и реших да помоля Ник Есткорт да се изкачи един ден по-рано, за да участвува в обсъждането на предложеното изменение на маршрута. Винаги съм уважавал много неговата преценка на алпинист.
Все още имахме доста аванс по графика и разполагахме със сто и петдесет товара на склад в лагер 1. Дъгъл и Хемиш слизаха към базовия лагер за поредната си почивка, а Дъг Скот, Мик Бърк, Рони Ричардс и Алън Файф трябваше да се изкачат до лагер 2, за да започнат работа по самата стена.
С голямо удоволствие напуснах базовия лагер на 1 септември и поех към лагер 1. Знаех, че аз лично няма да видя базата преди края на експедицията. Качих се заедно с Ник Есткорт и Ейдриън Гордън, който щеше да поеме лагер 1 от Майк Роудс. Сега лагер 1 приличаше на малко село с голямата палатка за лагер 2, която старите вълци веднага бяха окупирали, куполовидната палатка за шерпите и пръснатите наоколо по-малки обикновени и правоъгълни палатки. Камарата от съоръжения и припаси имаше внушителни размери и само Майк Роудс можеше да я поддържа в такъв идеален вид и всеки ден да я чисти от следобедния сняг. Помогнах на шерпите да издигнат още една куполовидна палатка, опънах една тунеловидна за себе си и останалата част от деня почивах.
Още рано сутринта се беше заоблачило, а сега ни захлупи блестяща бяла мъгла, от която се изцеждаше дъжд.
Ако през нощта не замръзнеше, нямаше начин да изкачим циркуса на следния ден. Вероятно подобни атмосферни условия бяха сразили участниците от експедицията на Шамони Гайдс, които през есента на 1974 г. се опитаха да проправят път по Западния гребен на Еверест, тръгвайки направо нагоре над базовия лагер. Два от лагерите им по склоновете на Западния гребен бяха пометени от огромна лавина, в която ръководителят на експедицията и петима шерпи трагично загинаха.
Копнеех да стигна до мястото на лагер 2, копнеех да погледна маршрута и тогава да се изправя пред вълнуващото важно решение — левия ли път да изберем, или да се придържаме към първоначалния план. По чувство, без да съм я видял, новата линия ме привличаше, а и имах голямо доверие в преценката на Дъг и Дъгъл. Междувременно в лагер 1 цареше чудесна атмосфера. В съседната палатка шерпите пееха, чувах и гласовете на момчетата, които си бъбреха в голямата палатка. Почувствувах се много щастлив и горд, че съм тук с другарите си.


Лавини и дебати
(2 — 6 септември)

Пронизителният звън на будилника ме разбуди в 2 часа сутринта на 2 септември. Лежах няколко минути сгушен в спалния чувал. Страхувах се да отворя вратата на палатката. Когато предишната вечер заспивах, дъждът трополеше по покрива, но сега беше тихо, безмълвно и лунната светлина се процеждаше през тънките стени. Погледнах навън. Обграденият със стръмни стени каньон на Западния циркус блестеше под безбройните звезди, обсипали непрогледното тъмно небе. Превърнатата в ледени кристали мъгла трептеше във въздуха като облак от малки светулки.
Включих радиото, защото за 2 часа имахме уговорен радиосеанс с базовия лагер. Трябваше да решим дали Ледопадът е достатъчно безопасен, за да минават шерпите през него. Времето сега изглеждаше стабилно и аз наредих на Дейв Кларк в базата да тръгват. Всяко такова решение ми костваше нерви, защото, ако станеше нещастие, след като съм обявил пътя за безопасен, цял живот щях да се чувствувам виновен. А за нещастие човек никога не може да бъде 100 процента сигурен в безопасността на пътя — просто трябва да прецени относително колко голям е рискът.
После изпълзях навън и по скриптящия замръзнал сняг отидох до палатката на шерпите, за да разбудя готвача. Трудно беше да го различа сред дванадесетте шерпи, наблъскани в палатката и налягали в безреден куп. След като сбутах няколко заровени в спалните чували глави, сметнах, че съм открил Канча, готвачът, и му казах да приготви закуската. После се върнах в палатката си, легнах в спалния чувал и започнах да обмислям задачите за следващите дни. Запазихме темпото на движението си по планината, но най-главният проблем сега беше как да поддържаме качването на огромното количество съоръжения и припаси. Ейдриън трябваше да осигури редовен пренос от лагер 1 до лагер 2, тъй че да разполагаме с всичко необходимо за първите етапи по стената. Представях си стената така, както я видях за първи път преди изкачването ни по Западния циркус, и се питах дали новият маршрут е по-добър. После мисли и планове се сляха в дълбок сън и когато се събудих от повикването «чаят, сахиб», навън вече беше светло.
Погледнах часовника си — 5:30 часа. Защо по дяволите беше толкова късно? Нима на готвача му трябваха три часа и половина за една чаша чай? Разтревожих се как щях да стигна до лагер 2 и да се върна обратно в лагер 1, преди големите лавини да започнат да се търкалят по стръмните склонове на Нупце. Втурнах се разярен навън да питам Канча защо се беше забавил толкова и тогава разбрах, че шерпа, когото бях събудил през нощта, съвсем не беше Канча. При това положение човекът положително се бе обърнал на другата страна и просто отново беше заспал. Нищо не можех да направя, освен да се опитам да вдигна хората колкото е възможно по-бързо. Към 6:30 часа тръгнахме от лагера. От нетърпение потеглих пръв и започнах да пробивам пъртина, порейки снега на зигзаг през първата плетеница от цепнатини. След 20 минути ход бях само на стотина метра по права линия от лагера — тъй усложнен беше пътят.
Почувствувах голямо облекчение, когато Дъг Скот и Ник Есткорт ме настигнаха. Те оживено спореха за преимуществата на различните маршрути през Ледопада, които всеки от тях беше избрал. Реших, че щом имат дъх за приказки, могат да разбиват пъртината и се отдръпнах, за да ги пусна напред. Вървях бавно, определено чувствувах височината, но същевременно изпитвах удоволствие от движението, макар да пристъпвах тежко под товара от въжета, който носех на гърба си. Този ден с нас дойдоха осемнадесет шерпи и образуваха дълга виеща се нишка, разтегната по пъртината нагоре в циркуса. Пътеката безмилостно свиваше към стените на Нупце, а там върху нея лежаха останките от огромна лавина мокър сняг и покриваха маркировъчните флагчета в протежение на стотина метра. Ако някой бе попаднал в нея, не би могъл да оцелее.
А после се показа стената. Използувах разглеждането на долните й скатове за предлагания нов маршрут като претекст да седна и да си почина. Той личеше съвсем ясно, очертаваше се нагоре през няколко остри снежни ръба от лявата страна на стената, точно срещу мястото на лагер 2. Беше много по-пряк и затова вероятно много по-бърз. Беше също така и по-лавиноопасен.
След отклонението, което пропълзяваше под склоновете на Нупце, пътеката сви към центъра на циркуса и се проточи право нагоре по една плитка гънка към мястото на лагер 2. Срещнах Ник Есткорт, който се връщаше. Новият маршрут никак не му харесваше.
Няколко минути по-късно стигнах до лагер 2. Дъг, Рони, Алън и Мик Бърк, които щяха да нощуват тук, вече изпъваха една от големите правоъгълни палатки. Смятах тази нощ да се върна в лагер 1 отчасти, за да съм сигурен, че транспортната линия е добре организирана, и отчасти, понеже предпочитах да стоя настрана от водачите на свръзки, за да са свободни да вземат тактическите си решения сами, без моя намеса. Сега обаче предложеният нов маршрут по долната част на стената ме тревожеше. Той продължаваше да ме привлича, но желаех да го разгледам по-отблизо, преди да взема решение за единия или за другия. Затова предпочетох да остана да нощувам. Заех една грейка и помолих на следния ден да ми изкачат багажа.
Цяла нощ треперех свит между Мик Бърк и Дъг Скот. На сутринта стената се скри зад облак и решихме да отложим разузнаването за следващия ден.
Времето обаче не се оправи и ние прекарахме още един ден в лагера. Непрекъснато се чуваше грохот на лавини, подобно на приглушени гръмотевици или на далечен тътен на влак, профучаващ през тунел. Всеки опит да се излезе от лагер 1 до лагер 2 би бил истинско самоубийство. Моята тактика се оказа правилна, защото, въпреки че угрозата от лавини наоколо беше голяма, благодарение на внимателно избираните лагерни места можехме да изчакваме отминаването на бурите, без да сме пряко заплашени от лавини. Трябваше само във всеки лагер да осигурим достатъчно храна и гориво.
През този ден в лагер 1 на Ледопада имаше доста работа. Цепнатината малко под лагера се разшири и шерпите, които се изкачваха по Ледопада, оставиха товара си под нея. Пристигна Хемиш с няколко стълби, за да поправи моста върху пукнатината. Ник Есткорт също слезе от лагера на помощ.
На сутринта на 5 септември нагласих будилника за 3:45 часа, събудих се и повиках лагер 1 за предварително уговорения разговор в 4 часа. Никой не отговори. Наругах ги, че се бяха успали и си легнах. Събудих се едва в 7:30 часа. Ейдриън ме пропуснал в 4 часа и отново се обаждал на всеки четвърт час. За нещастие обаче той наредил на шерпите да тръгнат към 5:30 часа, решение, което разтревожи Ник в лагер 1 и мен в лагер 2. Всъщност след като се събудил, Ейдриън хукнал след тях, за да ги върне, преди да са навлезли в опасната теснина, но не могъл да ги настигне. Тогава тръгнал подир тях, за да разбере защо няма връзка с нашия лагер.
Все още не бяхме стъпили на стената и цяла сутрин оглеждахме долните й склонове, обсъждайки плюсовете и минусите на двата маршрута.
Признавам, че не бях сигурен кой е по-добър, но аргументите вече клоняха в полза на новия пряк път, когато серия немалки лавини се свлякоха по него. Това беше много категоричен довод срещу маршрута, но дори и сега не можахме да вземем окончателно решение. Ник, който пристигна в 1 часа и който единствен от нас беше категорично против левия маршрут, настояваше, че той се намира по естествения път на лавините от Големия улей, докато десният маршрут се качва встрани от всички лавинни канали. Мик и в по-малка степен Дъг защищаваха лявата линия, изтъквайки, че при обилен снеговалеж по първия маршрут лесно щяхме да изгубим всички фиксирани въжета. Но на края някак пак се връщахме към него и най-после окончателно го приехме.
Когато после си възстановявах разискванията през оная нощ, питах се дали бях изпълнил своята роля на ръководител. Вероятно би трябвало да бъда по-категоричен. Аз обаче не бях и мисля, че начинът, по който се колебаехме да вземем категорично становище и разглеждахме въпроса от всяка страна, за да се стигне до едно демократично решение, беше в този случай специално най-доброто, което можехме да направим. Мислех, че решението, взето с участието на всеки от нас, ни свърза много тясно. Месеци по-късно обаче с изумление открих как обсъждането е изглеждало в очите на другите алпинисти. Например на Дъг Скот:

«Крис неочаквано прекрати разискването с: «Ще вървим по стария път. Реших». Не беше съвсем демократично. Беше ни изслушал с вид на министър-председател, който иска мнението на чиновниците си, преди да обяви собственото си решение. Но в случая имаше положителен ефект и всички почувствувахме облекчение, че все пак се взе някакво решение.»

Дъг е страстен привърженик на алпийската демокрация и държи всички решения да се взимат след общо обсъждане. Това, което вероятно той не осъзнава напълно, е, че неговата личност е много силна и често именно поради това неговото мнение се приема. Същевременно обаче той разбира моето виждане за даден проблем и винаги ме подкрепя напълно дори когато може би не е доволен от моя подход.
Разискването продължи почти цял следобед. А трябваше да сортираме катерачния инвентар за следната сутрин и да подредим товара, който беше изнесен през деня. Успяхме да го направим до края на следобеда, а привечер аз реших да прибера флагчетата, с които предишния ден Дъг беше маркирал предложения маршрут. Тръгнах по дирите, които той беше оставил по посока на стената. Малко повече от четвърт час ход, почти без изкачване, но когато седнах до едно флагче под извисилата се над мен стена, не съжалих за взетото решение. Тя изглеждаше мрачна и зла, изпод снега стърчаха подмолни черни скали. Малка прашна лавина закипя над оголена скала и се изсипа по един от лавинните улеи — сурово предупреждение, че ще последват и други. Обърнах се и без съжаление тръгнах към лагера.
С нас нямаше шерпи и в мое отсъствие Дъг беше приготвил великолепна вечеря от наденици, пюре и грах. След това той и Алън решиха да се изкачат и маркират пътя до подножието на бергшрунда. Скоро потеглиха със сноп флагчета.
Всички чувствувахме облекчение, че решението е взето и на следната сутрин отново ще вървим напред.
Този ден усещах известно напрежение у Дъг. Беше доста тих, навъсен и сякаш умишлено ме изключваше от плановете за следващия ден. Той и Мик Бърк щяха да проправят пътя до лагер 3 и аз предложих ние с Ник да се включим за помощ. Отначало не проумях, че Мик вижда в това невинно предложение някаква заплаха за намеса. Той смяташе, че нарушавам независимостта на тяхната свръзка, която самостоятелно ще взима решения, щом излезе напред, и за кратко време ще бъде автономна единица в рамките на голямата експедиция. От друга страна, моята политика да не уточнявам ролите в отбора беше разтревожила доста Дъг. Той пише:

«Лично за себе си трябва да призная, че по това време бях неспокоен за мястото си в настъплението изобщо. Поставиха ме в група с двама алпинисти, които нямаха никакъв опит на Еверест, и с Мик, който е идвал тук главно като оператор. Криех безпокойството си от Крис, който бе задвижен от по-важни въпроси, и продължавах да се надявам, че времето, маршрутът и силата на отбора ще определят моята роля и фактически ролята на всеки от нас. Във всеки случай от опит знаех, че Крис, чиито постъпки се диктуваха от цялостната стратегия, често проявява непостоянство по отношение на отделните хора, защото се отмята и нерядко променя възложената работа. Ние обаче разговаряхме подробно по маршрута до лагер 3 и фактически излезе, че Ник бил решил да не се качва, а самият Крис каза, че просто е решил да даде един свой почивен ден в помощ на изкачването на товарите. Почувствувах се много дребнав заради желанието, което имах да бъдем сами по време на нашия етап. Крис наистина имаше нужда да излезе един ден начело, за да се разтовари от всички проблеми по придвижването и снабдяването и от другите си грижи.»

Същата вечер излязох малко извън лагера, просто за да остана сам. В известен смисъл разбирах, че бях изпаднал в положение на адмирал на флагмански кораб, който трябваше страшно да внимава да не се намесва с тактическите ежедневни решения на корабните си капитани.
Бягството от другарите ми даде възможност да се наслаждавам на планината. От мястото, където бях седнал, виждах само една палатка. Мекото червеникаво сияние на запалената вътре лампа подчертаваше красотата на големия леден циркус около нас, толкова спокоен и все пак затаил толкова заплахи. Опасността дебнеше непрекъснато, но все пак красотата и предизвикателството бяха по-силни от всякога.
През нощта здравата замръзна и тръгнахме по тъмно по следите, направени от Дъг предишния ден. Носех тежък товар от въжета и снежни котви. Те представляват плочи от алуминиева сплав, имащи форма на малка лопата. Вкопават се в снега под ъгъл и действуват на принципа на котвата — колкото повече тяга се упражни върху въжето, толкова по-дълбоко се забива острието. Не бях взел котките си, защото поначало възнамерявах да отида само до подножието на бергшрунда и да оставя на другите да определят пътя, а аз да се върна в лагера да планирам атаката по самата стена. Пътят свиваше първо навътре към центъра на циркуса, за да се избягнат лавините от стената, а после поемаше по един склон по основата на стената, покрит с отломки от лавини, и го пресичаше по най-прекия възможен начин, за да се съкрати колкото е възможно повече времето, през което сме изложени на опасност. Старо въже и някаква жица се показваха изпод леда в бергшрунда — спомен от японския опит през 1973 г. Дъг вече беше привързал въжето около кръста си и се намираше някъде горе, стъпвайки на котки по силно замръзналия сняг. Мик Бърк разузнаваше наоколо за по-лесен път над самия бергшрунд.
Напълно доволен, аз се качих по фиксираното въже до началото на стената, свалих товара си на първата площадка и закрачих обратно в студената сянка на утрото. Движех се много по-добре от 1972 г., когато при първия си опит едва стигнах до подножието на стената. Този път чувствувах, че имам много резерви.
Дъг продължаваше нагоре по дългия склон, простиращ се към лагер 3. Той беше с наклон около 45° и 30-сантиметрова покривка от мек рохкав сняг върху леда. Оттук започвахме непрекъсната линия от фиксирани въжета, която се надявах да продължим колкото е възможно най-близо до подножието на улея под Южния връх преди атаката на върха. В този етап наклонът беше още лек, катерачната техника проста, но всяко движение на височина 7000 м е бавно и обременително. Дъг вървеше много добре за тази височина и водеше през цялото време. Той използуваше метода, който щяхме да прилагаме всички до края на катеренето: завързан на едно от 8 милиметровите неразтегаеми териленови въжета (които предишната вечер бяхме размотали от големи катушки, за да направим рула от около 60 м всяко), той поведе нагоре по снежния склон, осигуряван от Рони Ричардс или Алън Файф, а Мик Бърк ги снимаше. Дъг пробиваше нагоре по дългия скат, ровеше с котките в мекия сняг, забиваше ледокопа и терордактила. Пет стъпки, почивка, за да си поеме дъх, пак пет стъпки и тъй до края на въжето. Тогава Дъг забиваше специален клин за лед, който наричахме «африкански глиган», и затягаше въжето.
След това останалите членове от екипа се изкачваха по фиксираното въже, използвайки своите жумари. Жумарът лесно се плъзга нагоре, но по принципа на задържащия механизъм, щом се изтегли до определено място, захапва въжето, създавайки за алпиниста и сигурност, и хватка, на която да се опре при изкачването нагоре. Да водиш дори по лесен снежен склон, създава у теб радостно чувство, че си пионер и ти забравяш умората, докато катеренето по фиксирани въжета е бавна, монотонна работа. Поставяш си цел — десет стъпки без почивка, но твърде често не успяваш и се отпускаш над жумара на седмата или осмата, точно преди магическата десета стъпка. А после още една дължина на въжето се изнизва нагоре и още едно въже остава след теб.
Те изкатериха 366 м до подножието на скалното ребро, което охраняваше мястото на лагер 3. Гледката оттук започваше да се разширява — Пумори стърчеше над облаците, които преливаха над края на Западния циркус, обграден от надиплените степи на Нупце и стръмните спусъци на Западния гребен на Еверест. Лагер 2 приличаше на купчинка тъмни точици върху блестящия сняг. Дирята към Западния циркус се виеше като змия през мрежата от цепнатини от лагер 1 и над лагер 2 към стената. Забелязваха се и по-малки точици. Те се движеха непрекъснато и говореха за оживено изнасяне на припасите до подножието на стената. Мащабите на циркуса бяха огромни. В сравнение с гигантските му размери точиците изглеждаха тъй дребни, тъй уязвими от могъщите надигащи се лавини, които се свличаха от всички страни по всяко време на денонощието. Гледката беше невероятно красива, мирна и все пак изпълнена със заплаха към нас, мъничките хора, които не бяха част от този свят и съдбата на които нямаше никакво значение за тези масивни недосегаеми от времето планини.
Но ние бяхме изпълнени с вяра, готови за бърз щурм нагоре по югозападната стена към подножието на Скалния пояс, все още с аванс по графика. Беше 6 септември. Тат Брейтуейт се беше присъединил към Ник Есткорт в лагер 2. Мартин Бойсън и Пийт Бордмън също се бяха изкачили заедно с шест шерпи и готвач, който щеше да ни освободи от шетнята около приготовлението на храната. В лагер 1 Ейдриън Гордън контролираше напълно положението. Каквото и да поисках, колкото и досадна да беше молбата ми, той оставаше невъзмутим. Долу в базовия лагер Дейв Кларк беше почти приключил с изпращането на инвентара и припасите, необходими за върха, и беше готов да предостави ежедневния надзор върху изходния пункт на нашата снабдителна линия на Майк Чини.


Ново място за лагер 4
(7 — 10 септември)

Тат Брейтуейт и Ник Есткорт щяха да се изкачат в лагер 3 сутринта на 7 септември, за да започнат прокарването на пътя към лагер 4. Онази нощ Тат изживя съмненията и тревогите, които почти винаги предхождат голямото изкачване. През деня той наблюдава как лавините се изсипват по Големия централен улей и по скалите от двете страни и стигна до убеждението, че цялата стена е опасна. Въпреки всичко обаче той беше въодушевен и възбуден от мисълта, че ще води напред и ще проправя пътя. Ето какво е записал:

«Нощните опасения и сутрешната летаргия скоро отминаха. Чувствувах се добре. Мисля, че никога няма да свикна с тези нощи. Ник бе по петите ми, вдъхващ успокоение. Следваха го Крис, Пертемба и неговите шерпи. Първото фиксирано въже. Закачих се към него, изтеглих се над бергшрунда. Най-сетне стъпих на стената. Изведнъж тишината бе нарушена от вика на Ник, с който щях да свикна: «Хей, трябва да акаме» — едно от двете неща, които Ник умира от удоволствие да ти каже. Второто е, когато току-що го е направил.
Продължих, движейки се бързо по безкрайната линия от фиксирани въжета. От време на време ритъмът на движението се нарушаваше, защото в отделни сектори въжето бе замръзнало в снега през нощта и от тежестта на тялото ми се освобождаваше, при което се плъзгах назад, както ми се струваше безкрайно, макар че не беше никога повече от метър. От време на време поглеждах надолу и виждах Ник, Крис и шерпите да се изкачват след мен. Вдясно се очертаваше Южното седло. Действително бях на югозападната стена! Най-после кратък траверс до мястото за лагер 3. Беше още рано и слънцето грееше високо над Нупце. Ник и аз решихме да продължим и да направим няколко въжета към лагер 4.
И сега вечният проблем — колко въже да вземем. Аз бях възбуден и исках да се счепкам със стената над нас, вероятно за да се уверя, че съм достатъчно силен да разбивам пъртина напред при изтощителни и неизвестни снежни условия. Мислех, че ако днес успеех да го докажа на себе си, нощес щях да мога да поспя.
Поведох, траверсирайки под нацепеното скално ребро, което защищаваше лагер 3, нататък към центъра на стената. Изтеглих 45-те метра въже, но не можах да намеря цепнатина в скалата, за да забия клин. Снегът беше твърде нестабилен за снежна котва, тъй че извиках на Ник да завърже още една дължина въже и продължих. Правех по няколко стъпки там, където снегът имаше заледена кора, но после пропадах до колене, та дори и по-дълбоко. Най-сетне намерих скална издатина, където можах да осигуря въжето. Бях направил първия си принос към експедицията — 90 метра фиксирано въже.»

Ник Есткорт и Тат Брейтуейт работиха цяла сутрин. Те се сменяваха във воденето и изтегляха бавно осигуряващото маршрута ни въже към Големия улей, който разцепваше центъра на стената. По време на изкачването си нагоре те наблюдаваха как ослепителната ивица слънчева светлина си проправя път бавно надолу по стената на Лхоце, докато слънцето, скрито зад югоизточния контрафорс, пълзеше нагоре по безоблачното небе. Те все още се намираха в прохладата на сянката, но щом слънцето достигна гребена на контрафорса, за миг те се озоваха изцяло под ударите на изтощителната му мощ. Напредването им спадна до спазматично пълзене и те се върнаха в лагер 3, където Пертемба, шестте шерпи и аз разкопахме място, за да поставим две от специалните палатки за стената.
Приличахме на археолози, които правят разкопки, защото скоро започнахме да изравяме останки от японската експедиция от 1973 г. Извадихме цяла палатка, която очевидно е била изоставена опъната. Беше пълна със сняг, който през изтеклите две години се беше превърнал в лед. Вътре намерихме храна и различни вещи — стар анорак, ботуши с пухена подплата, ледокоп, кислородна маска и различен катерачески инвентар. Сякаш обитателите на палатката един ден бяха излезли за преход и не се бяха върнали повече. Питах се, какво ли тълкуване би дал археолог, открил палатката след хиляда години. С по-конкретен интерес от наша гледна точка ние поискахме да разберем дали храната на японците все още можеше да се яде. Имаше малки пластмасови пликове с водорасли, варени сладки и консервени кутии с плодове — чудесно разнообразие към нашите дажби, защото се оказа, че всичко беше съвършено запазено. Продължихме да разбиваме леда, обковал останките от японската експедиция, за да спасим каквото можем, и тогава попаднахме на една от нашите палатки от 1972 г. Без съмнение, ако имахме време да копаем още, щяхме да намерим следи и от всички други предшествуващи експедиции. Слънцето обаче ни нагря и започнахме да правим все по-дълги и дълги почивки между копаенето и издигането на палатката. Тат и Ник се завърнаха. Оставихме ги с двама шерпи да се настанят в новия си дом и слязохме обратно по фиксираните въжета. Снегът под лагера, замърсен от новоизкопаните остатъци, сега представляваше печална гледка, но аз се успокоих с мисълта, че скоро следобедният сняг ще покрие всичко.
Върнахме се в лагер 2 и убихме часовете на жаркия следобед с разискване къде да построим лагер 4. Мястото, използувано от всички предишни експедиции, беше изложено на лавини и каменопади от Скалния пояс. По тази причина Хемиш беше проектирал устойчивата правоъгълна палатка, но за предпочитане беше да се опитаме изобщо да избегнем опасното място. Хемиш предложи той и Дъгъл да се изкачат до старото място на лагер 4 с една от леките палатки, предназначени за атаката на върха, и да се опитат да намерят по-добро място. Разисквахме въпроса, но не стигнахме до никакво решение. Чувствувах се уморен и си легнах рано.
Често се будех в ранните часове на утрото и обмислях текущите проблеми. В едно такова утро се зароди идеята, която щеше да промени целия ми план. Всяка експедиция досега следваше избора на предшествуващата за мястото на лагер 4 и така възприемаше по наследство не само опасностите, които крие местоположението, но и факта, че то не е удобно и спрямо другите лагери. Бедата се състоеше в това, че лагер 3 беше твърде ниско, на твърде късо разстояние за един цял ден от лагер 2, а лагер 4 беше твърде високо. През 1972 г. шерпите предпочитаха да стоят в лагер 2 и през ден да правят дълъг преход с товарите направо до лагер 4 — разлика във височината от 900 м — от 6600 до 7500. Алпинистите не успяваха да вземат разстоянието наведнъж и винаги отсядаха в лагер 3 по пътя си нагоре. Така планирах да правим и сега, въпреки че по принцип не ми беше приятно шерпите да извършват много по-трудни транспортни преходи от алпинистите.
Неочаквано в онова утро ме осени ново решение — да сваля лагер 4 много по-ниско, някъде на около 300 м над лагер 3. Имаше едно удобно ребро, което се спущаше от охраняващия контрафорс на Големия централен улей. На пръв поглед то би могло да предпази новото място за лагера от лавини и по този начин се получаваше едно прилично разстояние за пренасяне на товарите от лагер 2 както за шерпите, така и за алпинистите. Хемиш веднага се ентусиазира, също и Дъгъл, когато се върна от дългата си самотна разходка нагоре по Западния циркус, с цел да проучи пътя през Скалния пояс. Тогава споделих идеята и с Пертемба, защото неговото мнение беше най-важно. Той също я възприе.
От лагера виждахме Ник Есткорт и Тат Брейтуейт като две малки точки върху стената. Те се движеха бавно, но много равномерно. Тая сутрин на 8 септември те вече бяха минали през предлаганото място за лагер 4, тъй че реших да ги оставя още един ден да проправят пътя в Големия централен улей. След това щяха да се спуснат направо в лагер 2, за да могат Хемиш и Дъгъл да се качат и да нощуват в лагер 3 тази вечер и да се готвят за преместване в лагер 4.
Цяла сутрин правих нови подробни изчисления за придвижването на алпинистите и пренасянето на товарите във връзка с промяната на мястото за лагер 4. Трябваше да обсъдя с Пертемба колко товара според него биха могли да пренасят без почивка шерпите. Решихме два дни да пренасят и един ден да почиват — много по-добре, отколкото при старото място на лагер 4. После трябваше да обясня по радиото плана на алпинистите в лагер 1 и в базовия лагер. Проведохме един безкрайно дълъг разговор, Чарли Кларк описва как бе възприел моите действия:

«В лагер 2 в Западния циркус Крис съвсем се е вманиачил, чертае графици за складиране на кислород, движение на хора. Безкрайно е отчаян, че основният план се изпълнява гладко и най-вече, че пътят от базата до лагер 2 е безопасен, защото тук шерпите се движат сами и много неща могат да се объркат.
Крис наистина е голям ръководител, въпреки че го критикуваме. Никой друг не притежава способността да ни ръководи и дълбоко в душата си ние го уважаваме. Моите отношения с него са много добри, защото — слава богу — аз съм извън тотото, т.е. голямото решение кой ще отиде на върха. Очакването на това решение за съжаление създава чувство на отчуждение между него и повече от водачите на връзки. Най-малкият повод е достатъчен, за да се прояви това чувство. Няма разцепление, няма фракции, няма гадости, но то е там, в сърцата им.»

Чарли е записал тези редове точно след завръщането на Мик Бърк, Дъг Скот и останалите от първата водеща група в базовия лагер. Въпреки всички наши взаимни уверения в лагер 2 неизбежно беше да се запази известно напрежение в една тъй голяма експедиция като нашата, където толкова много бе заложено и особено, при положение че изкачването напредваше и малки групи вече се пръснаха в различните лагери по върха. Всеки от участниците — аз също — имаше нужда да споделя тревогите и опасенията си с някого, в моя случай това беше магнетофонът. По такъв начин заедно с отделните избухвания се получаваха отдушници, които ни позволиха да продължим съвместната си работа в изненадваща хармония до самия край на експедицията. Положително в онзи слънчев ден на 8 септември, когато разисквахме усложненията, породени от решението да се промени мястото на лагер 4, сред нас се чувствуваше само приятно възбуждение.
Горе по стената Тат Брейтуейт, Ник Есткорт и двамата шерпи обаче бяха погълнати от задачата да проправят пътя в Големия централен улей. Тат описва изживяното:

Странно е, че се случи да катеря с Ник. Ние двамата живеем в околностите на Манчестър, знаем се вероятно от десетина години, а едва в онази експедиция катерехме заедно за първи път. Спомням си я много добре: стената Орион, Бен Невис, март 1975 г. Ник обработваше една отсечка в по-горния сектор и откърти голяма буца лед, която падна върху лицето ми и ми счупи пет предни зъба. Той се извини, но това, което ми направи впечатление в последвалите, изпълнени със зашеметяваща болка часове, бе, че той не предложи да преустановим. Напротив, настояваше, че пътуването с кола до Шотландия днес струва много скъпо и трябва да се прави най-малкото един тур дневно. Спомням си, че тогава си помислих: «Е добре, ако този мисли тъй за 10 лири и няколко дни, нищо няма да го спре на Еверест».
Тръгнахме от лагера към 6:30 и един час по-късно достигнахме най-високата точка от предишния ден. Бяхме решили да не използуваме кислородни апарати. Аз поведох. Отчайваща обстановка. Насочих се леко вляво към центъра на стената. От двете ни страни се стичаха безспирни потоци от лавини. Чувствувах се в отлична форма, но същевременно бях страшно нервен, до такава степен, че дори непрекъснато повтарях на Ник да не тегли твърде силно въжето. Страхувах се, че в даден момент може да изкърти несигурните снежни котви, които крепяха въжето. При всяка стъпка нагоре се опасявах, че 8-сантиметровата кора на навятия сняг ще се откъсне и ще отнесе и четирима ни. След шест-седем въжета, редувайки се през цялото време във воденето и напрежението, най-сетне достигнахме скалното стъпало, което сякаш ни кимаше през цялото изкачване нагоре. Осеяхме го със скални клинове и най-сетне се почувствувахме сигурни. Спомням си, че казах на Ник: «Колко жалко, загдето е тъй ниско, иначе би било хубаво място за лагер 4».

Всъщност това беше мястото, което аз бях определил през нощта. Тат и Ник успяха да изминат още три отсечки напред, преди изтощителната сила на слънцето да ги принуди да се върнат в лагера. Останалата част от деня те дремеха и готвеха в палатката си, а през нощта за първи път Тат взе таблетка за сън. Ето как описва той резултата в дневника си:

«9 септември
Събудих се в ужасно състояние. Бях взел таблетка за сън. Никога вече! Днес за първи път трябваше да прибегна към кислород. Ник по своя обичаен, много подробно информативен начин ми обясняваше всяка подробност на апарата, а на мен ми се искаше само да си лежа в спалния чувал. Имах намерение да използувам действително добре този последен ден на предната линия, но нямаше начин — чувствувах се много зле. Тръгнах съвсем бавно, потиснат от мисълта, че прахосвам един скъпоценен ден за щурмуването на стената, и съжалявах заради експедицията, но повече за себе си. Първо Ник ме задмина, после двамата шерпи, а те не използуваха кислород. Боже мой, болен ли бях? Най-сетне настигнах Ник на мястото, до което се изкачихме вчера, и трябваше да му предложа днес той да води през цялото време. Ник прие с готовност и забеляза: «Добре е да взимаш по-често хапчета за сън».
Потоци от лавини непрекъснато предупреждаваха за опасността, която ни дебне, ако закъснеем със спускането. След като стигнахме на около 60 м под и вдясно от мястото на лагер 4 през 1972 г., най-сетне решихме да се връщаме. Самото катерене в този етап по Еверест технически не е трудно, дори не е интересно, но го утежнява фактът, че е по Еверест. Непрекъснато мисля за по-горната част на стената, Скалния пояс, неизвестните отсечки нагоре и (мога ли дори да мечтая за това?) самия връх.
Схватката с този по-нисък сектор на стената в неговото сегашно състояние е това, което в моите представи е била войната в окопите през 1914 г. Хвърляш се в бой за няколко дни, после се отдръпваш и отстъпваш на някой друг да опита. Чувствувам се доволен от нашето изпълнение през последните няколко дни и ми е приятно, че случайно или по план съм в свръзка с Ник.»

Понякога е трудно да си представи човек колко различни неща могат да станат в планината на различни височини по едно и също време и всяка случка да е от жизнена важност за експедицията като цяло и за хората, които са засегнати. Същата сутрин, когато Ник и Тат проправяха пътя нагоре към старото място на лагер 4, а Хемиш и Дъгъл отиваха спокойно към лагер 3, аз трябваше да се справя с една дребна, но потенциално сериозна криза в по-ниската част на планината.
През нощта на 7 срещу 8 септември валя обилен сняг — 46 см в лагер 1 и дори повече при базата. Утрото обаче беше ясно и в първата радиовръзка в 4 часа сутринта аз казах на Ейдриън да изпрати шерпите нагоре в циркуса. Реших обаче да им разбия пъртина, като сляза и ги посрещна. Майк Томпсън много любезно предложи да ме придружи и ние тръгнахме от лагер 2 към 6 часа сутринта. Газехме дълбокия пресен сняг и почти налучквахме пътя от един маркировъчен знак до друг. Слизането в свежото хладно утро ми доставяше удоволствие. Радвах се, че за няколко часа се откъсвах от тълпата и нетърпящите отлагане решения в лагера и имах проста, неизискваща умствено напрежение задача.
Но не било писано да бъде така. Слизахме все по-надолу по Западния циркус и аз започнах да се тревожа, защото нямаше и следа от групата шерпи, потеглили от лагер 1. Приближихме завоя в циркуса, откъдето пътят се отбиваше към склона. Все още нямаше никой, а беше почти 7:30 часа. Слънцето вече размекваше натрупания пресен сняг по Нупце. Забързахме по пътя и когато той зави, изпитахме неприятно усещане от близостта на лавиноопасния склон. И все пак надолу беше добре, защото човек можеше да тича, но нагоре, превит под 18-килограмовия товар, пристъпвайки бавно, ти остава само да се молиш лавина да не ти мине път.
Все още никакъв знак от носачите. Спуснахме се до мястото, осеяно с цепнатини, като се стремяхме на зигзаг да избягваме заплашващата ни стена на Нупце. Най-сетне в далечината, малко над лагер 1, зърнах авангарда на нашите шерпи. До това време аз се бях хубавичко вбесил. Спуснах се да ги посрещна и запитах Анг Фу, отговорника, защо, по дяволите, бе тръгнал тъй късно. Налагаше се отново да вземам решение. Часът беше 8, три часа, за да стигнат до лагер 2, а после трябваше и да се връщат. Реших да отменя транспорта и им казах да струпат товара си и да се връщат в лагер 1. Шерпите ме гледаха скептично, а Анг Фу очевидно си мислеше, че се държа като баба. Една лавина, първата тая сутрин, се изтърколи от горните стени на Нупце и затвърди решението ми. Втурнах се към лагер 1 и през цялото време тичах, за да уловя радиовръзка в 8 часа, но пристигнах твърде късно.
Сега лагер 1 беше резиденция на екипа на Би Би Си. Майк Томпсън и аз мързелувахме през останалата част от деня и правехме сметка да се върнем в предната база на следната сутрин, затова си легнахме много рано в една палатка на края на лагера. Бях заспал дълбоко, когато внезапно ме събуди докосване на леденостуден прах по тази част от лицето ми, която се показваше от спалния чувал. Беше тъмно като в рог, но имах неясното съзнание, че някой ме раздруса и този някой, вероятно Майк, сега се мъчи да излезе от палатката, защото вътре се изсипа вълна снежен прах. Майк изкрещя нещо за лавина, но аз просто се сгуших по-навътре в топлия спален чувал и не исках да се откъсна от сладкия сън. Какво се беше случило: за негово нещастие Майк се събудил точно навреме, за да чуе мощния грохот на падащата лавина. Той изскочил от спалния си чувал и се хвърлил към вратата със смътната надежда, че ще намери спасение кой знае къде. В резултат снежният прах, който нахлу в палатката, го покри и изпълни спалния му чувал. Ударът, който усетихме, беше от наситената със сняг въздушна вълна, която голямата лавина беше изтикала пред себе си. Тази нощ ние не можахме да видим размера на самата лавина, но тъй или иначе нямаше повредени палатки и никой не пострада в лагер 1. Само Майк прекара нощта, треперещ от ужасен студ в напълнените си със сняг дрехи. По-късно той се премести в голямата палатка, за да потърси някой резервен спален чувал.
Утрото на 10 септември беше ясно и в ранния сутрешен радиосеанс, след като реших, че времето е достатъчно безопасно и най-лошите лавини вече са паднали, разпоредих да се изнасят товари до лагер 2, а шерпите за Ледопада да изкачат припаси и съоръжения до лагер 1. Майк и аз тръгнахме рано от лагер 1, за да стигнем до нашата предна база преди слънцето да огрее циркуса и по такъв начин шерпите да могат да се върнат благополучно. Шерпите в базовия лагер обаче не бяха много доволни от нареждането да изкачат товари през Ледопада. Те също бяха ударени от въздушната вълна на лавината и състоянието на Ледопада ги тревожеше. Гласуваха с вдигане на ръка и решиха, че ще е по-умно да изпратят лекоподвижна аварийна група начело с Фуркипа, която да прегледа повредите и да прецени дали пътят е безопасен. Без съмнение това решение беше много разумно и аз изпитах облекчение, когато научих за него в следобедния разговор по радиото. Щастлив бях, че имам в отбора висококвалифицирани планинари, които можеха сами да взимат решения. По този начин, когато се случеше да дам по радиото нареждане, което за групата в съответния лагер изглеждаше неосъществимо, те сами можеха да преценят положението. Ако бе възможно, разбира се, те го обсъждаха с мен, но ако не бе, тогава постъпваха според решението си. В конкретния случай този ден в Ледопада не паднаха други лавини, но огромната лавина през нощта се бе изсипала в мястото, наречено от нас «Долина на смъртта», и беше смазала и разрушила цепнатините в подножието й. В резултат цял един участък от пътя трябваше да се укрепи с нови стълби и да се прокара нов път по края на долината. Тъй че стана много добре, загдето тежко натоварените носачи не излязоха в Ледопада този ден.
Докато Дейв Кларк, който се беше изкачил от базовия лагер, Джим Дъф, Майк Томпсън и аз достигнахме лагер 2, Мартин Бойсън и Пийт Бордмън последваха Хемиш и Дъгъл в лагер 3. На следния ден, 11 септември, те трябваше да се изкачат до лагер 4.


Нагоре по Големия централен улей
(10 — 15 септември)

Когато в експедицията включиш достатъчно водачи на свръзки, за да се справиш с продължителната обсада на Скалния пояс, възниква проблемът, как да запазиш интереса и духа им, докато чакат реда си да излязат начело. В това отношение алпинистите от спомагателната група бяха много по-щастливи. Те имаха други задачи и помощта, която даваха за изкачването на товари, им доставяше удоволствие, което водещите алпинисти, изглежда, не можеха да споделят. Завърнал се в лагер 2, точно преди да поеме своя ред във водачеството, Мартин Бойсън например беше много потиснат:

«Толкова голяма експедиция, че аз просто не усещам, че участвувам в нея. Наистина без значение е дали съм тук, или не. Не правя съвършено нищо, освен че се влача с нежелание нагоре-надолу из Ледопада. Лошото е, че той е опасен, застрашен от лавини и мен съвсем не ми се иска да си пъхам главата в торбата за нещо, за което не се чувствувам навит.»

А после, само на следната утрин, 10 септември:

«Смаян съм как вчерашната депресия може да прелее в щастие. Вчера в лагер 2 бях в ужасно състояние, а само след един ден, докато вървяхме нагоре по Западния циркус с Пийт, на сърцето ми олекна и за пръв път се почувствувах божествено щастлив. Утрото беше тъй вълшебно красиво, в циркуса кипяха мъгли, Еверест беше потънал в тъмносиня сянка, Нупце стърчеше брилянтно бял със стотици блестящи ледени гребени.»

Те прекараха нощта в лагер 3, а следната сутрин, на 11 септември, се отправиха към мястото за лагер 4. Пертемба, аз и дванадесет шерпи вече бяхме потеглили от лагер 2, натоварени с палатките, храната и алпийския инвентар за изкачването в Големия централен улей. Шерпите се движеха пред мен без всякакво усилие, а аз продължавах да пристъпвам бавно и равномерно нагоре по дългата линия от парапети. Мартин ме чакаше в лагер 3. Зарадвах се, когато го видях спокоен и щастлив. Тръгнахме заедно за новия лагер. Слънцето ни огря, преди да сме изкачили и половината от големия снежен склон, който се прекосява към основата на Големия централен улей. Жегата веднага ни потисна и движението ни нагоре се превърна в пълзене. Дъгъл Хейстън, Хемиш Макинес и Пийт Бордмън вече бяха стигнали до мястото на лагера и подготвяха платформите. Мястото не беше толкова добре защитено, колкото ни се струваше отдолу през биноклите. Мъжете копаеха в един неголям снежен ръб, който, надявахме се, щеше да отклонява лавините от доста некомпактния снежен скат над мястото и щеше да го предпазва от най-разрушителната им сила. Прашните лавини вече си бяха издълбали канали, по които се изсипваше снежен поток. За първи път щях да изпробвам изцяло палатката на Макинес — с платформите, специалния под от шуплеста пластмаса, поставена между шперплат и непробиваем брезент. Хемиш беше в стихията си и с гаечен ключ в ръка издигаше една от палатките. Мартин, който копаеше платформа точно под него, забеляза леко хапливо:

«Пийт играе на дясна ръка на Хемиш. Дъгъл се е настанил невъзмутимо под скалите. Пийт непрекъснато подвиква: «Мартин, би ли закрепил раницата ми? Мартин, може ли да ми качиш апарата? Мартин…». Казах му да спре да се напикава и да чака да го обслужвам, а да слезе и да помогне да изкопаем нашата платформа. Толкова ли ми е акъла, та се ядосвам за такива работи? Зная, че съм малко нещо кисел, но защо се дразня? Вероятно Пийт е много млад и твърде лесно се повлиява от по-опитните. Той е толкова занесен и понякога изглежда тъй дяволски безпомощен, но аз обичам компанията му, а що се отнася до катеренето, жилав е и е решителен не по-малко от всеки друг.»

Накрая палатките бяха опънати и четиримата седнаха, за да си приготвят следобедния чай и вечерята, като разнообразиха нашите височинни дажби с японските консерви, изровени от лагер 3.
На следната сутрин Мартин Бойсън и Пийт Бордмън, двамата новаци на Еверест, трябваше да излязат сами, а Дъгъл Хейстън и Хемиш Макинес щяха да подобрят лагера. Тръгнаха в 6 сутринта и се изкачиха на жумари по фиксираните въжета, опънати от Тат Брейтуейт и Ник Есткорт. Решиха да не използуват кислородни апарати и изкачиха много добре една височина от около 200 метра над лагера.
Мартин Бойсън водеше по първата отсечка и се наслаждаваше на удоволствието да е начело:

«Изкачването не беше технически сложно, но трябваше да мисля, да вземам решения, да опитвам как захапват котките, да търся място за осигуряване на въжето, а не просто да се плъзгам на жумар по предварително закрепено въже.»

След две въжета Мартин отстъпи водачеството на Пийт Бордмън, който се насочи към мястото, използувано от предишните експедиции за лагер 4. То личеше по няколкото смачкани алуминиеви тръби, които се подаваха изпод снега. Едно въже, вероятно фиксирано от японската експедиция през 1973 г., лежеше върху снега и Пийт го използува, като се изтегли много предпазливо по него, страхувайки се, че горният му край може би вече не е здраво закрепен. Те стигнаха до мястото на предишния лагер 4 и се върнаха много доволни от извършената през деня работа. Там завариха издигната трета палатка и ново подкрепление в лицето на нашите двама най-силни шерпи — Анг Фурба и Тензинг, синът на Фуркипа. Този ден единадесет шерпи, придружени от Майк Томпсън, изкачиха в лагер 4 значително количество въже, снежни котви, още палатки и бутилки кислород.
Транспортната група се бе върнала и следобед четиримата алпинисти и двамата шерпи останаха сами. Пийт Бордмън отбелязва в дневника си:

«Хемиш бе измайсторил един наистина драматичен клозет и когато клекнах, извади филмовата камера. Мартин се развика на един от шерпите — малко прекалено сериозно според мен — че те май имали повече жълти дунапренови дюшеци от нас. Той се ядосва, ако види у мен нещо, с което не бе успял да се снабди, защото пристигна твърде късно. Но ние обядвахме приятно с пюре, грах и агнешко печено, а после пържени филии от коледен пудинг със сметана. Изглежда, Мартин ме смята за еснаф, обаче Хемиш е приятелски настроен и весел, Дъгъл както винаги се държи на разстояние.»

Тяхното чувство на благополучие същата вечер беше разтърсено от една голяма прашна лавина, която мина над лагера. Хемиш Макинес описва как са я почувствували:

«Не зная колко часа беше, когато се събудихме и се стреснахме. Цялата палатка вибрираше в унисон с движението на снега около нас — по стената се свличаше лавина. Изведнъж удар… Палатката се разклати силно. Изглежда, скалата над нас в края на краищата не излезе толкова добра защита. За миг Дъг и аз се изплашихме, че може да полетим заедно с отломъците надолу по стената. След малко ни удари нов залп. Мартин и Пийт, на около 2 метра под нас, получаваха лавината, така да се каже, от втора ръка, но и това очевидно беше достатъчно, за да се втрещят — на мен поне ми стига, за да изпадна в ужас. Перспективата да се търкаляш по югозападната стена, затворен в палатката, не беше приятна, дори ако палатката се слави с името на своя проектант обитател.
На следната сутрин тъмнината не бързаше да се оттегли. Най-сетне някаква анемична зора просветна откъм върховете и ние предпазливо надникнахме навън. Всичко си беше почти както преди, въпреки че лагерът изглеждаше доста затрупан от сняг. Независимо че селото на шерпите Намче Базар е кацнало несигурно върху един планински склон, и «улиците» са една над друга, Анг Фурба и Тензинг, които обитаваха третата палатка, не изглеждаха твърде весели тази сутрин. Нито пък аз — пак по същата причина, и не мога да кажа, че горях от ентусиазъм да проправям път до лагер 5. Снегът беше в лошо състояние. Все пак Дъгъл и аз нахлузихме кислородните си апарати и решително пристъпихме навън в един ден, който ни припомни за влажните шотландски планини. Мартин и Питър трябваше да ни последват след известно време.
Въжето се вдигаше право нагоре през едно стръмно стъпало. Дъгъл тръгна пръв. Включих кислородния апарат, нагласих маската и поех дълбоко. Или по-скоро се опитах, но нямаше кислород. Не беше справедливо точно на мен, отговорника за кислородните апарати, да ми се падне като за назидание неизправен апарат. Въпреки усилията ми той отказа да работи, тъй че най-накрая с досада го хвърлих в палатката и тръгнах без него.
Движех се с добро темпо. Дъгъл беше на късо разстояние пред мен. Погледнах надолу към сгушените в склона палатки и видях, че Анг Фурба и Тензинг се изкачват на няколко въжета под мен. Дъгъл беше траверсирал вляво към въжето, което водеше към главния улей от по-горната стена. Аз изкачвах един плитък улей, но поради леда върху въжето моите жумари не задържаха твърде добре.
И тогава чух свистене, като че над мен минаваше с голяма скорост кола. Лавината ме настигна и снежният вихър ме погълна. Дишах някакъв фин бял дим, усетих как той се трупа в дробовете ми и изпитах ужаса на агонизиращ удавник. В последния миг преди удара бях успял да намотая въжето около лявата си китка, за да не се плъзне жумарът надолу по въжето, и сега ръката ми безмилостно се разпъваше под натиска на лавината. Направо умирах, когато лавината спря така неочаквано, както дойде. Цели 15 минути имах мъчителни пристъпи за повръщане. Мехурът ми се беше освободил несъзнателно, но това нямаше никакво значение, тъй като бях натъпкан отвътре със снежен прах. Дори обувките ми, опаковани с двойни гети, бяха пълни със сняг.
Постепенно дишането ми се възстанови до степен на онази какофония, която обикновено се получава при настройване на гайди, и аз започнах да слизам несигурно. Скоро срещнах шерпите, но не бях в състояние да говоря и ги отминах, олюлявайки се, здраво вкопчен във въжето.
Мартин и Пийт стояха пред палатката си, когато се появих на склона над тях. Трябва да съм изглеждал ужасно: едната ми котка липсваше и застрашително се олюлявах. Обясних им, доколкото можах, какво се беше случило и пропълзях в палатката си. После изчистих от себе си снега, който беше проникнал чак в порите на кожата ми, взех кислород, а Мартин ми донесе канче чай.»

Шерпите почиваха, защото предишните два дни бяха изнасяли товари до лагер 4. Много исках да не намаляваме темпото и затова обявих, че днес алпинистите ще изнасят товари. Пръв тръгна Дъг, тежко натоварен с въжета и своя лична екипировка. Придружаваше го Пертемба, който, макар че трябваше да почива, доброволно пожела да ни помогне. Двамата вървяха много добре и напредваха далеч пред Рони и мен, ние пристъпяхме тежко и с много по-бавно темпо. Алън Файф и Джим Дъф завършваха колоната.
Последните 30 метра под яростния пек на слънцето бяха наистина изтощителни и ние просто пълзяхме. Зарадва ни особено много жеста на Дъг и Мартин, които слязоха да ни посрещнат и да поемат товара ни. Алън Файф пристигна в лагер 4 след около час. Беше се движил в жегата само от упоритост и воля, но очевидно качването го беше затруднило много. Джим Дъф също беше опитал, но се беше върнал малко над лагер 3. За съжаление той носеше пощата за обитателите на лагер 4.
Дъгъл Хейстън, Пийт Бордмън и двамата шерпи се върнаха скоро след нашето пристигане. Бяха успели да изтеглят само едно въже над най-високата точка от предишния ден, защото открили, че са забравили всички снежни котви. Денят бе изпълнен с несполуки, но аз не се разтревожих излишно, защото нашето придвижване нагоре изпреварваше възможностите ни да изнасяме припаси и съоръжения, за да запазим темпото на движение. Освен това по всичко изглеждаше, че на следната сутрин те щяха да обработят по-голямата част от пътя до мястото за лагер 5, въпреки че на този етап съвсем не бяхме сигурни къде щеше да бъде лагерът.
Сутринта на 14 септември алпинистите станаха рано. Пийт Бордмън се събуди в 3:15 часа, извика останалите и захвана да разтопява сняг за първия им чай с Мартин Бойсън. След два чая и някаква готова закуска те започнаха бавно и мудно да се приготвят за деня. Повече от дрехите бяха на гърбовете им, но трябваше да обвият краката си в три чифта обувки — вътрешните обувки, главните кожени и външните неопренови, а на края да затегнат котките. Този път Мартин провери дали кислородният му апарат действува правилно и тръгна пръв. Последва го Дъгъл, а Пийт Бордмън и двамата шерпи вървяха малко по-назад. Хемиш Макинес се опита да тръгне след тях, но дори с кислород той не можеше да диша правилно и се чувствуваше отпаднал. Крайно разтревожен за състоянието на дробовете си, той неохотно обърна гръб и пое обратно към лагер 2. Другите бързаха към височината, достигната предишния ден. Дъгъл стигна пръв и докато подреждаше въжетата за дневното изкачване, обмисляше предстоящия маршрут.

«Нуждаехме се от място за лагер 5. По-рано смятахме, че лявата страна на кулоара е най-подходяща, но лавинната активност там сега я правеше опасна. Бяхме високо над сегашния лагер 4. Трябваше да се съобразим с оптималната работоспособност на шерпите. Трябваше също така да сме възможно по-близо до Скалния пояс. Старият лагер 5 беше твърде високо и твърде далеч вдясно. Изведнъж се сетих за онези ръбове вдясно, откъдето кулоарът започва да се разтваря. Много пъти ги бях виждал, знаех, че съществуват, но не ги бях разглеждал като нова площадка за лагер, защото при стария десен маршрут с неговите определени места за лагери нямахме нужда. Но сега? Пристигнаха другите двама и изкачването продължи равномерно. Всичко вървеше добре. Близо до горния край на теснините, когато ни оставаше само една девет-десет метрова отсечка фиксирано въже, слънцето ни напече. Кислородът на Мартин свърши и той слезе. Продължих да водя с Пийт, който ме следваше добре и стабилно. Последното фиксирано въже се превърна в последния ход, който успешно разреши загадката: завих зад една издатина и вдясно видях няколко хубави ръбчета, защитени от надвиснали скали. Отвъд тях дълъг снежен склон водеше нагоре до кулоара на Скалния пояс. Реших, че намерихме място за нашия лагер 5.»

Пийт Бордмън, също доволен от този ден горе, начело, пише:

«Добре вървя с кислорода, ако се движа спокойно, без особени усилия, които ме карат да се задъхвам. Мек сняг се свлича от двете страни на нашето снежно ребро. Каналът вляво се движи непрекъснато и създава онова чувство на несигурност, което човек изпитва, когато чака във вагон на някоя гара, а влакът от съседния коловоз потегли. Странно усещане е това да се изкачваш нагоре и единственият звук, който чуваш, да са собственото ти дишане и туптенето на клапана на кислородния апарат. Какъв голям дял в цялата експедиция заема себесъхранението — да ти е топло, да си нахранен, да се движиш с подходящо темпо, да се грижиш за пръстите на ръцете и краката си. Днес както обикновено пръстите на краката ми са студени и ми е хубаво, че вървя след Дъгъл, въпреки неговото самодоволно държание… Обратно в лагер 4, затоплям краката си на слънцето. Най-сетне писма от дома — тъй приятно е да ги чета под жаркото предобедно слънце и тъй странно е като си помисля, че съм в лагер 4 на Еверест.»

Долу от лагер 2 ние с бинокли наблюдавахме тяхното движение. Този следобед по време на радиовръзката в 2 часа Дъгъл ми каза идеята си да разположим лагер 5 на брега на улея. Превъзходно измислено. Алпинистите бяха изпълнили задачата си и слизаха за почивка. Можехме в следващите два дни да построим лагер 5, но трудният въпрос беше кой да го направи. Първоначално възнамерявах да изпратя Рони Ричардс и Алън Файф да построят лагера и да започнат разработването на маршрута към Скалния пояс. После Дъг Скот, Мик Бърк, Ник Есткорт и Тат Брейтуейт щяха да се изкачат и да форсират левия кулоар.
За зла участ обаче Алън очевидно не беше достатъчно аклиматизиран, за да го изпратя в лагер 4 — едва се довлече дотам предишния ден. Рони вървеше сравнително добре, горе-долу като мен, но му липсваше опит за такъв вид катерене. Поговорих с Дъг Скот. Той явно се обезпокои от перспективата да се изкачи в лагер 5 толкова рано. Особено, при положение че етапът бе много дълъг, точно до основата на Скалния пояс, на който той беше хвърлил мерак. По тази причина реших да се кача до лагер 5 аз, да го построя, да започна проправянето на пътя към Скалния пояс и после евентуално да остана, за да координирам изнасянето на припасите и съоръженията за самия щурм.
С това, че опитвах да остана в лагера непосредствено зад водещите алпинисти, аз нарушавах едно от правилата, създадени от самия мен — да имам поглед върху техните проблеми, без да се бъркам в тактическите им решения. В дадения случай обаче мислех, че имам основание да изляза напред. Изменихме толкова много първоначалния план, че вече изгубих представа какви проблеми можеха да възникнат и ми беше трудно да си представя лагерните места или съответните разстояния. Друго важно съображение беше обстоятелството, че лагер 5 очевидно щеше да бъде възлово място и аз исках да бъда сигурен, че той е построен безопасно. Дейв Кларк в лагер 2 и Ейдриън Гордън в лагер 1 се грижеха за ежедневния ред в лагерите и контролираха движението на шерпите, тъй че вероятно щях да мога за кратко време да ръководя експедицията от предната позиция, докато организирам лагер 5, и дори да наблюдавам последните етапи на експедицията от тази позиция. Трябва да призная също, че копнеех да изляза и аз малко начело и действително да проправям пътя. Затова реших с Рони Ричардс и шест шерпи да се преместя в лагер 4 на следния ден — 15 септември.
Този ден Пийт Бордмън и Мартин Бойсън с Анг Фурба и Тензинг слязоха в лагер 2, обаче Дъгъл Хейстън изпита желание за разнообразие да остане сам и предпочете да прекара нощта в лагер 4. Ето какво е записал:

«Настаних се удобно в спалния си чувал, сложих да се топи на примуса сняг и прочетох няколко писма. В реещи се сънливо откъслечни мисли за нашето напредване до днес и за предстоящото изкачване часовете бавно се изнизваха. Слънцето залезе, но остави след себе си по-силен от обикновения нощен вятър. Хвърлих бърз поглед навън и видях, че бе започнало да вали. Това не беше необичайно и аз не обърнах внимание. Без да бързам, си приготвих вечерята и към 9 часа се отпуснах в изпълнен със сънища сън. Сънищата ми бяха приятни, но аз често се сепвах и почти напълно се разбуждах. Снеговалежът продължаваше и лавините започнаха да се изсипват по централния кулоар — една от причините да извадим лагер 4 от кулоара. Сегашната ми палатка беше построена на най-безопасното място, което намерихме, но, разбира се, в планината човек в нищо не може да е 100 процента сигурен.
Все пак домът ми беше под една скала, тъй че отново се отпуснах и заспах, но след няколко минути ме събудиха големите лавини, които падаха от двете ми страни. Леко безпокойство започна да се промъква в мен, докато размислях откъде идваха те. Положително не от кулоара, пресмятах аз. Тогава откъде? Припомних си предишните си изкачвания на Стената и стигнах до заключение, че лавините се свличат от снежния склон, който се издига вдясно по пътя към стария лагер 6. Това означаваше също, че снегът се натрупва повече от обикновено. Следващият миг пронизително фучене и свистене прогони всички разсъждения от главата ми, а няколко секунди по-късно дойде и ударът върху една от стените на палатката, който ме изхвърли във вид на омотана купчина върху отсрещната стена.
Нямаше много страх — доминираше чувството на беззащитност, защото бях без повече от дрехите си в един от много топлите спални чували. Пипнешком затърсих запалката в джоба на раницата си, която беше останала под главата ми. Пламъкът не разкри оптимистична гледка. Голяма издутина върху вътрешната стена показваше мястото, където лавината не беше успяла да се свлече долу по склона. Всичко беше разбъркано. Първата ми мисъл беше да се облека и да се спусна надолу по въжетата колкото може по-бързо — типична реакция на паника. Движение и бягство от мястото на злополуката често е първото нещо, което хрумва на човек почти инстинктивно в подобна ситуация. После разумът започна отново да действува. Дадох си сметка, че ще бъда в по-голяма безопасност, ако остана в палатката, вместо да мръзна по склоновете надолу. Стигнах също до оптимистичното заключение, че мястото въпреки всичко е безопасно, че това беше случайна лавина и няма изгледи друга да падне отново на същото място.
Решил да направя така, аз подадох глава навън. Сцената не беше окуражителна, но доказваше едно: имал съм късмет с избора на палатката — съседната беше смазана. Никой от обитателите й не би оцелял. Беше 2 часа и останалата част от нощта прекарах напълно облечен и обут (дори с котки на краката) в спалния чувал, очаквайки нова лавина. Нямаше. Снегът спря и при първия проблясък на деня аз се спуснах надолу по въжетата, за да съобщя на изкачващия се Крис неприятната новина.»



Лагер 5
(15 — 19 септември)

Пълзях нагоре по въжетата, изпълнен с лоши предчувствия. Движех се далеч от спокойните сенки, под ослепителния блясък на слънцето, което грееше косо през долните снежни пасажи на стената откъм Югозападния гребен. Вървях пръв, Рони Ричардс беше едно въже след мен. На скалата високо горе се появи снежно валмо и кристалите му заискриха на слънцето. Валмото бързо прерасна в кипящ облак, който сякаш се разпростря по цялата стена. Не се чуваше звук и ако не помнех преживяното от Хемиш и историята, която Дъгъл току-що ми разправи, той дори нямаше да ми се стори застрашителен. Направих няколко снимки на наближаващата лавина, видях, че Рони се сви на кълбо в снега, и тогава бързо, вече изплашен, се обърнах с гръб към идващата опасност и се опитах да заровя глава в яката на коприненото си поло, за да попреча снега да нахлуе в гърлото ми. Край мен зафуча вятър, намерих се сред шеметна вихрушка, тежестта на снега се мъчеше да ме отскубне от мястото, където се бях закрепил. И тогава тъй неочаквано, както ме връхлетя, всичко свърши.
Оказа се, че съм попаднал в самия край на лавината. Рони я беше усетил по-чувствително и приличаше на снежен човек. Докато той се чистеше от снега, аз с най-голяма тревога мислех за шерпите. Те тръгнаха от лагер 2 след нас и за последен път ги видяхме точно когато започваха изкачването по фиксираните въжета под лагер 3. Ако не бяха достигнали заслона, който образуваше скалния контрафорс, те можеха да попаднат точно на пътя на лавината. Изпитах огромно облекчение, когато малко след като пристигнах в лагер 4, ги видях да се изкачват към мен. Те стигнали до заслоненото място точно навреме, тъй че огромната лавина се беше изсипала над главите им. Очевидно преживяването ги беше стреснало, но успяваха дори да се поусмихнат и заявиха, че са напълно готови да пренощуват в лагер 4.
Лагер 4 представляваше хаос от затрупани със сняг палатки и инвентар. Лесно можеше да се разбере причината за белята. Бяхме донесли специални брезентови платнища с подсилен найлон, какъвто се употребява за направа на куршумоустойчиви якета. Надявахме се, че те ще ни пазят от каменопади и лавини. За да има ефект обаче, те трябваше да се изпънат добре и да се закрепят здраво в склона над палатката, която охраняват, за да се образува нещо като улей, който да прекара снега над покрива на палатката. За нещастие Хемиш и Дъгъл просто метнали платнищата над палатките и в резултат снегът се струпал върху стените и ги изтърбушил навътре, а рамката на палатката, построена извън хребета, се беше огънала. След като почистихме снега, видяхме, че повредата не беше толкова голяма, колкото се беше сторила на Дъгъл в ранното утро. Безспорно всяка обикновена палатка би била изравнена със земята, но рамката на Хемишовата палатка беше толкова яка, че макар извита навътре, тя не беше пречупена. Тъй че, ако в нея имаше хора, те почти сигурно щяха да оцелеят, макар с по някоя синина.
Но дори и при това положение случилото се ни разтревожи. До края на деня изравяхме палатките, разчиствахме снега върху складирания инвентар, разкопахме нови платформи и издигнахме две други палатки. Поставихме едната над, а другата под предишните две, вече непосредствено под малката оголена скала, която беше спасила Дъгъл предната нощ. Трудна работа на 7200 м височина, но с издигането на палатките задачите за деня не приключиха. Бях твърдо решил на следния ден, 16 септември, да установим лагер 5. Това означаваше да се избере и приготви за носене всичко необходимо за целта. По думите на Дъгъл на мястото, което той беше избрал за лагер, имало хубав сняг и аз реших да рискувам и да не взема платформи. Специалната палатка за стената без друго представляваше три товара. Нужно ни беше също въже и снежни котви за фиксирането на пътя над лагера, бутилки с кислород не само за изкачването през деня, но и за спане и, разбира се, храна и кухненски инвентар. Рамките на палатките бяха разбъркани и Рони Ричардс със свойствената си методичност търпеливо ги подреди в отделени комплекти. До това време слънцето се спусна зад Западното рамо на Нупце, обливайки стената в наситено жълто сияние, в което нямаше топлина. Бяхме подредили шестте товара за другия ден и точно се канехме да започнем приготовлението на вечерята, когато Мингма, един от шерпите ни, пъхна глава в палатката и каза, че най-младият шерпа — Дорджи, се чувствувал зле и има силно главоболие. През 1972 г. момчето помагаше в кухнята на нашата експедиция и винаги беше приятно усмихнато и много отзивчиво. Плъзнах се надолу по стръмната пътечка между палатките, за да видя какво става с него и го намерих легнал в спалния чувал, с посивяло лице и изпълнен със самосъжаление. Дадох му нещо за ободряване и таблетка за сън, но очевидно той нямаше да е в състояние да носи товар на другата сутрин. Бяхме разпределили вече багажа и сега в спускащия се мрак аз трябваше да се опитам да намаля товарите с един. Изхвърлих палатката за върха, която бяхме решили да вземем за всеки случай, ако не намерим склон с достатъчно дебела снежна покривка за стандартните палатки, предназначени за стената. Преразпределих също някои въжета и бутилки с газ и чак тогава се изкачих до нашата палатка. Човек не можеше да се отпусне и да върви спокойно в лагер 4. През цялото време трябваше да внимава и да не забравя да се прикачи към осигурителните въжета, защото наклонът беше много стръмен.
Докато се прибера в палатката, Рони беше приготвил вечерята от супа и кълцано месо. Налапахме се със задоволство, уморени, много доволни в края на този дълъг и все пак осмислен ден. Лагер 4 изглеждаше здраво построен и аз вярвах, че очакваният през нощта сняг щеше да профучи над покривите на палатките.
Заспах бързо без хапче за сън и се събудих към 3 часа сутринта. Аз по природа съм ранобуден. Макар в спалния чувал да беше уютно и топло, водата, която приготвихме в тенджерата вечерта, се беше превърнала в лед. Но и така ледът щеше да се стопи много по-бързо и да образува повече вода, отколкото ако топяхме тепърва сняг. Мъчнотията със снега е в това, че трябва няколко тенджери сняг, за да се стопи вода за една.
Запалих газовия примус и пак легнах. Наслаждавах се на тези минути в безделие преди започването на деня и се чувствувах блажено освободен от всички административни и организационни тревоги на експедицията. Днес Рони и аз щяхме да стъпим на нов терен (дори той да не е повече от 15-на метра), който води към мястото за лагера, забелязано от Дъгъл.
Водата завря и аз пуснах пликчетата чай, разбърках дузина бучки захар и подадох едно канче на Рони, който току-що неохотно се разсънваше. Схрускахме по няколко бисквити с конфитюр, изпълзяхме от чувалите, довършихме обличането и към 5 часа бяхме готови да потеглим. Рони и аз използувахме кислородни апарати, а шерпите се изкачваха без тяхна помощ. Често ме е глождело съмнението дали това е честно, но в този конкретен случай не изпитвах угризение. Рони и аз работихме в лагера и подреждахме багажа снощи до късно. Стигнехме ли до лагер 5, пак ние щяхме да копаем площадката и да издигаме палатката. Освен другото аз трябваше да продължавам да ръководя експедицията. Шерпите от своя страна нямаха отговорност — на тях им се даваше товар, те го изнасят до съответния лагер и после можеха да си легнат в спалните чували и да си починат добре. С Пертемба имахме споразумение шерпите да останат в лагер 4 четири дена подред и през това време всеки един да изнесе по три товара и тогава да се върнат в лагер 2 за два дни пълна почивка. Този начин на работа създаваше непрекъсваемост на важния транспортен процес.
Сутринта Рони и аз тръгнахме по линията на фиксираните въжета, по протежение на която беснееше поток от снежен прах, изсипващ се по дълбокия канал в центъра на улея. Никога не бях виждал подобно нещо. Благодарение на кислорода се оказа възможно да правя тридесетина крачки без почивка, въпреки че имах около 16 кг на гърба си, плюс моя личен екип, едно въже и кислородна бутилка.
Към 9 часа достигнах най-високата точка на Дъгъл. Празна кислородна бутилка беше прикрепена към ледокопа, забит вместо котва. Намираше се точно зад един завой в улея и малкият улей, който той беше забелязал, беше на 30 метра встрани. Изглеждаше идеално място за нашата цел. Завързах въжето за осигурителния колан и потеглих. Трябваше само да заравям крак в дълбокия мек сняг и да забивам ледокопа до дръжката. Никаква техническа трудност изобщо, но много вълнуващо. Разбивах снега в подножието на малкия улей, изпробвах с лавинната сонда, която бяхме изнесли, за да намеря добро място за лагера и се чудех дали да не следвам улея до гребена на контрафорса, за да се отдалеча още повече от пътя на лавините, но отхвърлих идеята, щом разбрах колко стръмен и нестабилен беше снегът, и слязох обратно в основата на улея. Тя беше закътана от вятър и лавини и освен това, май че беше и сенчеста. По всичко изглеждаше доста безопасна. Закопах една снежна котва, привързах към нея въжето и извиках Рони и шерпите, които търпеливо чакаха долу, да се изкачат при мен. Лагер 5 беше почти изграден.
Почти, но не напълно. След като шерпите стовариха багажа си и ни оставиха сами, вероятно на този 16 септември най-високо от всички хора на земята (между другото случайно на тази дата през 1972 г. стигнахме до базовия лагер), ние тепърва трябваше да изкопаем място за платформата на палатката. Останалата част от сутринта с чести почивки отиде за издигането на палатката. Към 1 часа можахме да разстелем дунапреновите дюшеци, да извадим спалните си чували и да отдъхнем. Беше време да пием нещо. Устата ни бяха пресъхнали и изпръхнали от вдишването на студения кислород при изкачването. Слънцето беше пропълзяло иззад контрафорса над нас и биеше по гърбовете ни, докато привършвахме издигането на палатката. Разрових една от торбите с прибори, открих газовия котлон и няколко патрона с газ, но нямаше нито тенджера, нито чинии, канчета или прибори за хранене. Сигурен бях, че ги бях опаковал и продължих да претърсвам безрезултатно раниците, когато изведнъж проумях какво се беше случило — при преразпределението на багажа предишната нощ ги бях забравил в лагер 4.
Липсата на съдове за готвене и хранене наглед е дребно неудобство, но за нас бе нещо сериозно, защото ни трябваше голяма тенджера, за да стопим достатъчно сняг за пиене. Във високата планина обезводняването е един от основните фактори за изтощаване на организма и специалистите препоръчват консумация на поне четири литра течности дневно. Рони претършува нашите пакети с храна, но единственият горе-долу подходящ съд, който намери, беше кутия от солено месо. Напълнихме кутията със сняг, поставихме я на печката и зачакахме с пресъхнали от жажда уста. Кутията обаче нямаше съответната форма и по-голямата част от пламъка се прахосваше на всички страни. След 10 минути на дъното на кутията се събра една лъжичка мръсна вода. Добавих още сняг, още 10 минути, още сняг и след 30 минути разполагахме със 120 грама течност за двама ни. Сграбчих кутията, опарих се и я изпуснах. Скъпоценната вода протече в тънка струйка по спалния ми чувал. Опитахме отново и след 30 минути пийнахме по две глътки, които едва намокриха гърлата ни. Беше почти 2 часа, време за радиовръзката, важна не само за да поръчаме да ни качат тенджера и канчета на следната сутрин, но и заради контакта с останалите участници в експедицията и проверка на изкачването на припасите и съоръженията по върха.
Включих радиото и то запращя — сигурен признак за живот. В 2 часа повиках лагер 4. Майк Томпсън се качваше този ден, за да поеме ръководството му. Никакъв отговор. Опитах всички останали лагери подред, пак никакъв отговор. И тогава чух лагер 2, който повика лагер 4, и се започнаха дълги разисквания относно транспорта на следния ден. Аз чаках вбесен, че не мога да се включа в разговора, нетърпелив да поема линията и да съобщя изискванията си. Настъпи пауза и бързо извиках лагер 4 отново. Никакъв отговор. Тогава в ефира прозвуча базовият лагер — разговаряха с лагер 2. Най-сетне лагер 2 ме повика. Отговорих, но те не можаха да ме чуят и тогава разбрах ужасната истина — по някаква причина апаратът не предаваше. Можех да чувам всичко, но не можех да се свържа с никого. Изпуснах нервите си и започнах да удрям проклетото радио дано да проработи. То не реагира на грубостта ми и аз останах бездеен слушател на пулсиращия в експедицията живот.
Рони ме наблюдаваше спокойно усмихнат и накрая на сеанса, когато всички разговори приключиха, предложи да се опита да поправи апарата. Цял следобед той бърника из радиото и за чудо успя да открие повредата в ключа и да я отстрани до сеанса в 4 часа. За да работи апаратът, трябваше да пъхам молив или пръст в дупката, където преди беше ключът, да натискам една пружина с определена сила и тогава да предавам съобщението си.
От облекчение забравих и гнева си, и постоянно измъчващата ме жажда и в следобедния сеанс поръчах всичко необходимо за следващата сутрин. Кухненската посуда зае челно място в списъка, но после трябваше да преценя дали да ми изскачат колкото е възможно повече катерачни съоръжения и въже, за да продължа пътя нататък, или да искам още една палатка и да започна изграждането на лагера. Спрях се на второто, тъй като това беше главната причина да изляза напред. В допълнение само ние двамата в лагер 5 щяхме да използуваме по три бутилки кислород на денонощие — две за изкачване и една за спане. С тъй бързото проправяне на пътя напред сега трябваше да напрегнем до крайна степен силите си за изнасяне на товари. Трябваше само да следя за правилното изкачване на припасите от лагер 2 до лагер 4, за да съм сигурен, че разполагаме с палатъчния и кислородния резерв, необходим за атаката на Скалния пояс. Помолих също Дъг Скот и Мик Бърк да тръгнат на другата сутрин за лагер 4, за да могат да се качат при нас в лагер 5 на 18 септември, докогато аз се надявах да се приближа до подножието на Скалния пояс.
След радиовръзката прекарахме няколко часа на малки количества вода, които едва наквасваха гърлата ни, и после се приготвихме за нощуване. За първи път щяхме да спим с кислород. Всеки от нас имаше малка пластмасова маска. Посредством Т-образен съединител тя се свързваше с тръбичка, която се пъхаше право в редукторния вентил на върха на кислородната бутилка. Това осигуряваше равномерен приток от литър на минута. Въпреки че маската бързо се овлажняваше, ставаше лепкава и създаваше чувство за клаустрофобия, ползата от кислорода нощем беше значителна, защото ни помагаше да спим и да ни е топло. И най-важното, даваше възможност човек да възстанови силите си за изкачването на следния ден. Тихото съскане на бутилката, освен че странно успокояваше, беше знак, че системата работи. Използувахме, доколкото ни беше възможно, употребявани донякъде бутилки, за да пестим пълните за през деня. Това означаваше, че през нощта трябваше да сменяваме бутилки — неприятна работа.
Събудих се както обикновено към 3 часа сутринта и започнах да топя сняг в нашата консервена кутия. Решил бях да направя едно сутрешно изкачване. Склонът, покрит с еднородна снежна покривка, сякаш се простираше без прекъсване до левия улей, който се надявахме да ни изведе през Скалния пояс. Трябваха ни много дължини въже, само за да стигнем до подножието на пояса. Ще имаме ли нужда от друг лагер в подножието на улея за атаката на Скалния пояс? Ще можем ли да поддържаме такъв лагер, а после да правим още един по-нагоре? Това бяха част от въпросите, които си задавах тази сутрин. Поведох, разбивайки скриптящия сняг с котките. Пресякох диагонално вляво към основата на улея, до която все още имаше стотици метри. Черен скалист контрафорс се показа изпод снега. Наляво ли да вървя или надясно? Реших надясно и започнах да разбивам право нагоре. Снегът ставаше все по-мек и аз вече потънах до скалата под него. Ъгълът се заостри, снегът изтъня. Едва издържаше тежестта ми и положително не беше достатъчен за снежна котва. Разчистих го с надежда да намеря цепнатина за клин, но скалата се оказа гладка, компактна и се спускаше надолу в редица тънки ръбове. Аз пристъпвах колебливо напред в моя ограничен от кислородната маска и очилата свят, а несигурността ми растеше, колкото повече въже изтеглях от Рони. Най-сетне стигнах до пасаж с по-дълбок сняг, закопах котва и набрах Рони. Поведох ново въже. Снегът ставаше по-тънък, а аз все по-неспокоен. «Твоята работа е да ръководиш тази проклета експедиция, Бонингтън, а не да се правиш на глупак по несигурен сняг» — си казах. Погледнах нагоре — скали, подобни на опасни рифове, се показваха от снега. Погледнах наляво и разбрах, че съм взел грешна посока. Трябвало е да траверсирам! Човек не губи охотно височина и усилия на 8000 метра, но нямах избор. Противно ми беше да слизам обратно там, откъдето току-що се бях изкатерил. При изкачването главното беше да стъпвам внимателно, но при слизането не можех да видя къде поставям крака си. Кислородният апарат ми пречеше. Между пръстите на краката ми и покритата с тънък сняг скала имаше толкова пластове, че не усещах какво докосвам.
Слязох до Рони по-задъхан, отколкото след изкачването. А трябваше да се върнем още един пасаж.
Най-сетне стъпихме на верния път, но прахосахме 2 часа. Заслепителната линия на слънчевата светлина беше изпълзяла по дългия склон и сега биеше върху нас. Без друго от въжето, което взехме със себе си сутринта, ни останаха по-малко от 200 метра, а днес нямаше да изнесат друго въже, затова реших да прекратя изкачването и да се върнем в лагера. Останалата част от деня можехме да посветим на изкопаване на още една платформа и издигане на втора палатка, а останалото въже щяхме да употребим на другия ден.
Този ден товар от лагер 4 изкачиха Майк Томпсън и шестима шерпи. Те донесоха още една от палатките за стената и кислород. Имах силно желание да съберем достатъчно запаси, защото, когато населението на лагер 5 се увеличеше, щяхме да установим лагер 6. Най-много от всичко се зарадвахме на тенджерата и за първи път след 36 часа с Рони можахме да утолим жаждата си.
Допуснах грешка, задето не поисках да изкачат въже, защото на достигнатата вчера най-висока точка имахме едва 180 м, а в лагера никакво. Дъг Скот и Мик Бърк се качваха на следния ден и аз запитах Дъг дали би могъл да тръгне рано и да се опита да ни донесе малко въже преди 7 часа, за да напреднем колкото може повече този ден. Изкачването обаче му отне повече време, отколкото предполагахме и в 7 часа него още го нямаше. Нетърпелив бях да тръгнем, преди слънцето да огрее улея и затова поехме, без да го дочакаме. Твърде бързо свършихме въжето, защото, траверсирайки през центъра на улея, намерихме дълбок компактен сняг и напреднахме бързо. И все пак от нашата най-висока точка до подножието на Скалния пояс оставаше все още много. Дъг беше пристигнал в лагера скоро след нас и когато се върнахме, двамата с Мик Бърк, който също междувременно се беше изкачил, копаеха платформа за третата ни палатка. Зарадвах се, че ги виждам и лекото напрежение, което се създаде между Дъг и мен в лагер 2, сега изчезна. Бяхме четирима алпинисти, излезли напред с обща цел и общ стремеж — да достигнем Скалния пояс — и на това ниво можехме да решаваме всички въпроси заедно. Точно както правехме при турове в Алпите или при походи с малки групи в по-големи планини. И сега сред малката група на най-горния ни лагер моята роля на ръководител не пречеше.
Двама шерпи и Джим Дъф също трябваше да тръгнат от лагер 4, за да изнесат товар. Шерпите пристигнаха, но от Джим нямаше и следа. Предложих да сляза и взема раницата му, защото мислех, че вероятно той е наблизо някъде в улея, на 60 метра под лагера. Стигнах дотам, но Дъф не се виждаше. Спуснах се надолу по фиксираните въжета и слязох близо 300 метра, преди най-сетне да го зърна — седнал на снега малко под стария лагер 4. Изглеждаше сънлив, заваляше малко думите и с нищо не подсказваше, че иска да върви нагоре или надолу. Беше използувал кислород при изкачването, но вероятно апаратът му не е бил съвсем в ред. Нетърпелив бях да поема назад по въжетата, защото ме очакваше тристаметрово изкачване, а бях слязъл без кислород. Беше прекрасен безветрен следобед и аз реших, че Джим спокойно можеше да се плъзне надолу по въжетата, още повече че нямаше товар. Казах му да си почине малко и веднага да слезе и започнах дългото изкачване назад към лагер 5. Доволен бях, че се движех добре — правех по петдесет стъпки без почивка. От време на време поглеждах надолу към Джим, но той седеше все тъй неподвижен.
Върнах се в лагера навреме за следобедната радиовръзка и с тревога чух, че Джим все още не се беше прибрал в лагер 4. Тат Брейтуейт и Ник Есткорт, които тази сутрин се бяха изкачили там, тръгваха да видят какво става с него. Намерили го легнал на няколкостотин метра под мястото, където го бях оставил, почти в безсъзнание. Бил свалил котките си и в резултат се плъзнал надолу по въжетата, без да може да контролира движенията си, докато най-сетне се строполил. Цели два и половина часа им трябвали, за да го свалят до лагер 4, където го налели с горещи питиета, напъхали го в спалния чувал и поставили в палатката няколко примуса на най-силна степен. Страшно е да си помислиш колко крехка е границата между живота и смъртта във високата планина. Когато се разделихме, Джим изглеждаше малко уморен, но напълно в състояние да се върне сам. И все пак при едно по-лошо време той можеше да загине от измръзване, преди Тат и Ник да го свалят до палатката.
Неговото оставане в лагер 4 не беше предвидено по план. На 17 септември той се изкачи с товар и видя, че един от шерпите страда от високопланинска болест, което налагаше незабавно да слезе. Затова Джим реши да пренощува и на другата сутрин да заеме мястото на заболелия шерпа, тъй като знаеше каква нужда имахме от припаси в лагер 5. Той не носеше със себе си спален чувал и прекара леденостудената нощ в една полусъборена палатка, облечен само с пухения си комбинезон. Това вероятно го бе изтощило и на следния ден нямаше сили за носене. На другата сутрин Джим се върна в лагер 2. За щастие всичко мина без последствия и по-късно той се изкатери докъдето можеше по югозападната стена. След този случай обаче аз реших да бъда много предпазлив с по-неопитните участници в експедицията.
На 18 септември до нас бяха стигнали само четири товара и в резултат страдахме от недостиг на въже, а кислород имахме колкото четиримата да тръгнем на следния ден. На 19-и обаче очаквахме голям транспорт, защото бях вдигнал осем отпочинали шерпи в лагер 4. При това положение се наложи те да спят по трима в двуместните палатки, затова се посъветвах с Пертемба, но той се засмя и каза, че шерпите обичали да спят по-близо един до друг. Това негово отношение беше ново доказателство за сърдечната подкрепа, която получавахме от шерпите. Наредих на 19-и да се изкачи колкото е възможно повече въже, за да успеем да стигнем до подножието на Скалния пояс. По тази причина реших аз да изчакам в лагер 5 пристигането на шерпите от лагер 4 и да взема цял товар въже, а другите да тръгнат по-рано с това, което имахме.
Дъг Скот излезе от лагера към 6 часа сутринта, бързо достигна края на въжето, фиксирано от мен предишния ден, и подкрепян от Рони Ричардс, започна да пробива нагоре по един дълъг снежен ръб, който водеше право към Скалния пояс. Мик Бърк потегли непосредствено след тях, но очевидно кислородният апарат му създаваше грижи, защото често спираше, сваляше маската и бърникаше апарата. Той носеше резервно въже и камерата си, надявайки се да заснеме забиването на първия клин в Скалния пояс.
Когато първият шерпа пристигна в лагера, слънцето вече огряваше дългия снежен склон, водещ към Скалния пояс. Трудно щеше да ми бъде да настигна другите. Натоварих 180 метра въже и снежни котви в раницата си и потеглих. Зарадвах се, като видях, че се движа силно и бързо. Настигнах Мик Бърк, който ми обясни, че кислородният му апарат е съвсем блокирал. И дума не можеше да става той да продължи нататък, тъй че ми даде още едно въже и се върна в лагера, а аз продължих нагоре. Снегът беше мек и дълбок и работата на Дъг, там начело, сигурно беше страхотно мъчна, докато аз се възползувах от дирята, която той проправяше, а Рони укрепяваше. Най-сетне на 180 метра под основата на Скалния пояс настигнах Рони. Той отпускаше въже на Дъг, някъде около 90 метра над него. Щом Дъг осигури въжето, аз минах напред и му занесох новия товар въже, а после го осигурявах, докато той пробиваше нагоре по последния снежен пасаж преди Скалния пояс.
Изпитах удоволствие, когато погледнах надолу към дългия склон до лагер 5. Рони се изкачваше към мен, Мик беше почти стигнал лагера. Шерпът, който ми беше донесъл въжето, все още стоеше при палатките. После се вгледах в сенчестия улей под лагера и видях десет малки фигури, нанизани по фиксираните въжета — нагледна демонстрация на нашето настъпление към върха. Под тях беше Западният циркус, нашарен от цепнатини. Лагер 2 приличаше на куп точки, смалявани още повече от импозантността на ограждащите ги върхове. Намирах се твърде високо, за да виждам и носачите, изкачващи товари от лагер 1. В края на циркуса връх Пумори сега беше с 900 метра под мен. Ние се намирахме на еднаква височина с връх Чо Ою, внушителен и заоблен, висок 8153 м. С набирането на височината гледката се разширяваше. Виждаше се чак отвъд преграждащата стена на Нупце, далеч на запад съзирах Гауришанкар и Менлунгце, два все още непокорени върха. Нахлуха спомените от 1972 г. Погледнах насреща долу към онова свирепо студено, брулено от ветровете място, където беше лагер 5. Дългият траверс под Скалния пояс към десния му край изцяло се виждаше. Намирахме се почти на нивото на най-високата точка, която достигнахме преди три години. А всичко изглеждаше толкова различно. Дойдохме много по-рано, имахме повече алпинисти и шерпи, екипировката ни беше много по-добра.
Отгоре долетя вик и после като камбанен звън прокънтя забиването на първия клин в Скалния пояс. За няколко минути се вдигнах по въжето до Дъг.
— Искаш ли да продължиш и да водиш следващия пасаж? — запита той, щом застанах край него.
Намирахме се близо до устието на левия улей, но от него ни разделяше покрит със сняг контрафорс, който се спускаше от стената на Скалния пояс. Тръгнах натам, но една прашна лавина се показа от устието на улея. Не можех да не се запитам какво щеше да стане с нас, ако бяхме някъде по средата на улея. Не бихме могли да я избегнем, а тежестта на снега, минаващ в тесния улей, щеше да ни помете като водите на голяма река, притиснати в тесен пролом. Но нямаше време за страхове и аз продължих нататък, въодушевен, че съм излязъл начело и се намирам току под Скалния пояс. Развих моето шестдесетметрово въже и го осигурих в една скална издатина по ръба на страничен улей — също така лавинен канал, по който падаха големи ледени буци, изкъртвани от разрушителните слънчеви лъчи от по-горните скали.
Дъг реши да ме последва, но откри, че кислородът му се беше свършил. Рони имаше още малко в бутилката си и с присъщата си себеотрицателност предложи на Дъг своята бутилка, та да има Дъг възможността да води по последния пасаж в основата на левия улей. Дъг прекоси плиткия улей и по стръмната малка снежна стена от другата му страна тръгна към гребена на хребета, съвсем близо до улея. Очевидно нататък щеше да е трудно. Тъй като Дъг привършваше бутилката на Рони, а и почти нямаше въже, решихме да се връщаме в лагера. Този ден свършихме добра работа — 430 метра фиксирано въже. Макар и да не успяхме да надникнем в улея, имах вяра, подкрепяна от инерцията, която бе взела експедицията, че ще форсираме Скалния пояс.
Върнахме се в лагера и видяхме, че Ник Есткорт и Тат Брейтуейт бяха издигнали нова палатка, а Майк Томпсън и осем шерпи бяха направили още по един голям курс до лагера този ден и ни чакаха, за да разберат докъде сме стигнали. На тръгване Майк получи най-голямото признание, с което алпинист от експедицията бе удостоен — един от шерпите се обърна и му каза:
— Сега ти си истински шерпа. Носиш колкото нас и ходиш бързо като нас.
Майк не беше използвал кислород този ден и в двете си изкачвания с товар до лагер 5.
Рони се чувствуваше много уморен и затова реши да слезе с Майк и шерпите. Аз исках да остана тук, докато изкачим Скалния пояс. Позволил си бях личната амбиция да настаня свръзката за върха в последния височинен лагер, от който те щяха да го атакуват. Тогава бих могъл да съм сигурен, че съм направил всичко възможно за техния успех, а после другото, разбира се, оставаше в техни ръце.
Мислех много върху атаката на върха и вече бях променил някои от първоначалните си планове. Докато правехме първите си стъпки по стената, смятах за разумно да осигурим колкото е възможно по-силна атака на върха. Може би втори случай нямаше да имаме. В този аспект прецених, че Дъг Скот и Дъгъл Хейстън са най-силната двойка. Те се разбираха добре, бяха много опитни и решителни и всеки от тях идваше за трети път на югозападната стена. Напредването ни обаче ставаше толкова бързо, че сега ги нямах в еднаква фаза — Дъг се намираше тук в лагер 5, докато Дъгъл все още почиваше в лагер 2. Логично би било Дъг да изкачи Скалния пояс с Ник и Тат, а после Дъгъл да мине напред с някой от другите алпинисти, за да атакува върха. Но такова решение не ме задоволяваше. Хемиш все още се чувствуваше слаб от преживяното в лавината и оттогава не се беше изкачвал над лагер 2. Алън Файф трудно се аклиматизираше и стигаше много бавно и с големи усилия до лагер 4. Изпълнението на Пийт Бордмън досега беше превъзходно, той обаче нямаше опит и никога не беше катерил с Дъгъл до тази експедиция. Тревожех се, че Мартин Бойсън, силен кандидат, може би все още се чувствува изтощен от своя тур на Транго Тауър. Затова реших да вдигна Дъгъл направо в лагер 5. Той щеше да се качи за два дни, а вероятно дотогава ние щяхме да сме форсирали Скалния пояс и да сме готови за установяване на лагер 6.
До края на деня разработвах сложните изчисления за придвижване и снабдяване с оглед на проектираната атака, за да осигуря достатъчно кислород, въжета и палатки не само за нашите ежедневни нужди, но и за самия щурм на върха. Трябваше да се съобразя с наличностите, пренесени вече в лагер 4, с броя на шерпите и алпинистите във всеки лагер и с почивните им дни. Например в лагер 4 трябваше да се изкачи нова смяна от шерпи. Чувствувах се изненадващо бодър, но взех допълнителна глътка кислород, за да избистря мозъка си. Положението с доставките беше критично. За да изкачим Дъгъл и Дъг на позиция в лагер 6 с достатъчно кислород и въжета не само за атаката на върха, но и за един допълнителен ден, в който исках да осигурят с фиксирани въжета пътя през Горното ледено поле към улея на Южния връх, щяха да ни трябват шест души за изнасяне на товари. Това означаваше престой на осем алпинисти и шерпи в лагер 5, за което от своя страна се изискваха четири бутилки кислород за спане и още осем за придвижването до лагера под върха. В деня, преди да направим това придвижване, трябваше да съм сигурен, че от лагер 4 са изкачени палатката за върха, лагерното оборудване, дажбите, 300 метра въже и три бутилки кислород за катеренето над Скалния пояс. В деня, в който те щяха да фиксират въжето, аз трябваше да изпратя горе още пет бутилки кислород и още въже за атаката на самия връх. Очевидно на тях щяха да им трябват по две бутилки кислород, когато се отправят за върха.
Трябваше също да разработя плана за изкачването на Скалния пояс. Тат Брейтуейт и Ник Есткорт, подпомагани от Мик Бърк и мен, щяха да навлязат в левия улей и да се опитат да проправят пътя ни до края му. Според мен това щеше да отнеме два дни, а дотогава Дъгъл трябваше да се изкачи в лагер 5. Моят план изискваше много от Ник и Тат, защото след като разрешеха проблема, който срази и четирите предишни експедиции, те трябваше да поднесат върха на Дъг Скот и Дъгъл Хейстън.
Дъг предложи да се изкачи на следния ден, 20-ти, за да помага. Отклоних го не само защото той се нуждаеше от почивка, но и защото Скалният пояс трябваше да се предостави изключително на Тат и Ник като утеха, че няма да атакуват първи върха. Бях направил и още едно отклонение от първоначалния план: реших да възложа на свръзката за върха задачата да фиксира въже през Горното снежно поле. Първоначално смятах друга двойка да се заеме с това, но щеше да е прекалено да искам някой да се качи до последния лагер, да стигне на няколкостотин метра от улея на Южния връх и после да се върне. Тъй че реших да комбинирам задачата за фиксирането на въжето и първата атака на върха, въпреки че за алпинистите това означаваше още един ден тежка работа и една допълнителна нощ на 8326 м преди най-вълнуващия ден.
Едва смогнах да приключа с всички планове преди радиовръзката в 4 часа. Изпитах неудобство, че не ми бе останало време да разработя плана за следващите атаки, макар че алпинистите, почиващи в лагер 2, безсъмнено бяха станали нетърпеливи да разберат какви са шансовете им за върха. Напредвахме тъй бързо, че сега имах излишък от резервни алпинисти, всички справедливо желаещи да участвуват във финала. Единственото, което можех да направя, беше да им обещая, че ще разработя план за следващите атаки до другия ден следобед.
Най-после можех да се приготвя за нощуване, но сега пък открихме, че имаме само четири кислородни комплекта за спане. Реших да спя тази нощ без кислород, защото разполагах със самостоятелна палатка. От време на време вдишвах от маската за катерене, но това не ми помагаше много. За да се получи максимален ефект от тази система, трябваше да се вдишва дълбоко. Но въпреки всичко цяла нощ се унасях в лек сън и успях да подремна.


През Скалния пояс
(20 септември)

Кислородната бутилка, използувана за спане от Тат Брейтуейт и Ник Есткорт, свърши към 2 часа сутринта. Известно време двамата лежаха полубудни и на всеки му се искаше другият да започне да прави чай. Накрая Ник спечели състезанието: Тат се оказа по-жаден и извади ръка от спалния чувал, за да запали примуса. Приготовлението сутрин е бавен процес. Три часа им трябваха, за да изпият по две чаши, да хапнат малко шоколад и да се облекат. Излязоха от лагера точно в 5:30. Мик Бърк и аз можехме да си позволим повече безделие, защото отново ни липсваше въже и трябваше да изчакаме пристигането на шерпите, които тръгваха рано от лагер 4 с достатъчно въже (надявахме се), за да ни стигне до края на Скалния пояс. Слънцето грееше вече по склона, когато потеглихме.
Този ден се чувствувах зле от самото начало. Подозирах, че причината е прекараната без кислород нощ, както и общата умора, защото това беше четвъртият ми ден в лагер 5, а бях в движение без почивка общо шест дни. Чувствувах се така, сякаш изобщо не бях спал. Мик Бърк, който освен двете ролки въже носеше и тежките снимачни съоръжения, вървеше малко по-бавно от мен. Слънцето биеше върху нас, докато пъхтяхме нагоре по безкрайния скат, но поне имахме добре утъпкана пъртина. Дирята, която бяхме направили предишния ден, се беше заличила през нощта, но Ник и Тат отново я бяха разбили. По това време те вече бяха стигнали до нашата най-висока точка от вчера и трябвало да решат кой пръв ще води. Направили така, както имаме обичай в Британия при първото за деня изкачване. Тат скрил в шепата си камъче, протегнал стиснати юмруци и казал на Ник да познае кой е пълен. Ник не познал и Тат повел.
Когато ги настигнахме, Тат не се виждаше — беше зад една чупка на скалата. Чуваше се биене на клин, риене на сняг, но никакво движение. Бях уморен и кисел и го запитах какво, по дяволите, прави. Тат не ми обърна внимание. Вероятно не ме чу. Това беше най-трудното изкачване, с което досега се бяхме сблъскали — недостатъчна снежна покривка върху гладка стръмна скала. Почти нямаше пукнатини за клинове, а снегът беше тънък за снежна котва. Такъв терен е труден на всякаква височина, но почти на 8200 м, когато си брониран във височинно облекло, а на лицето ти е нахлупена кислородна маска, той може да отчае човек.
Котките се плъзгаха по скалата, а облечените в ръкавици ръце нямаше за какво да се хванат. Тат заби ледокопа в снега, но той не се задържаше в ронливата маса. Най-сетне успя да вкара няколко сантиметра от клин за лед в една пукнатина, прикачи се за него и търсейки опора в набраното от Ник въже, той се наклони от една скална издатина към друга отсреща и се изхвърли напред, подпомаган от тежестта на раницата, в която бяха кислородната бутилка и резервното въже. Успя да се закрепи, спря да отдъхне, дишайки тежко в маската. После продължи сложния траверс и заби още три клина за осигуряване и помощ. Това се казваше катерене! Цялото му внимание бе приковано и концентрирано в овладяването на тези няколко метра. Умората, височината, монотонното изкачване по линията от фиксирани въжета — всичко беше напълно забравено.
Наклонът започна да намалява, снегът стана по-дълбок. Тат беше в широкия край на фунията, която водеше към тъмната цепнатина на левия улей. Той вкопа снежна котка, закрепи въжето и извика на Ник да се качи при него. Аз ги последвах.
Ник поведе по следващия пасаж — към устието на улея. Беше около 4 метра широко, с наистина непроходими скални стени от двете страни. В дъното на улея имаше дълбок компактен сняг. Устието се извиваше плавно под ъгъл от около 50 градуса към една покрита със сняг надвиснала издатина, която вероятно покриваше скала, заклещена между стените на улея. Над тази първа бариера улеят продължаваше нагоре до място, където леко завиваше и по всичко изглежда, че после се разширяваше, защото по-горната част бе осветена от слънцето. Малка пухкава лавина се търкулна надолу по дясната преградна стена. Не беше толкова голяма, че да е опасна, но ме накара да се почувствувам беззащитен. Бяхме в капан. Ако някоя голяма лавина се изсипеше по улея, нямаше къде да се скрием.
В дъното на улея се движехме в дълбока сянка. Кислородът на Ник свърши, той свали маската и захвърли бутилката, но нямаше намерение да се връща. Беше ред да води Тат. Той тръгна по гладкия склон към скалата, която запушваше пътя 15 метра по-горе. Тат описва какво се случи после:

«Стори ми се, че по-вдясно има ръб, където можех да осигуря въжето, но нямаше цепки за клинове и ръбът се оказа нещо като стръмен перваз. Въжето ми се свърши, но успях да измъкна резервното от раницата, завързах единия край и после хвърлих обърканото кълбо на Ник, на 15 метра под мен, да го разплита, докато аз преодолявам надвеса.
В това време Крис ни настигна и започна да разплита въжето, като през цялото време мърмореше по мой адрес и ме упрекваше, че било глупаво да хвърлям въжето, без предварително да го оправя. Той не разбираше, че ние с Ник се бяхме уговорили по този начин да пестим време. Крис настояваше да не мърдам, докато той не сложи в ред бъркотията. Разменихме по един многозначителен поглед с Ник, но запазихме спокойствие, докато Крис оправи въжето след цяла дузина псувни.
Поставих една клема вдясно и се запромушвах нагоре по жлеба между скалата и стената отзад. Кислородната ми бутилка засядаше на всяка издатина и краката ми увисваха във въздуха. Най-сетне силно запъхтян се измъкнах над скалата. Улеят се стесняваше и ставаше по-стръмен. Прекрасният сняг превърна следващата отсечка почти в удоволствие. Над мен се издигаха огромни надвесени скали. По тях и от всяка страна на улея се изсипваше пръхкав сняг. Как, по дяволите, щяхме да излезем?
Успях да намеря добро място за клин и осигурих въжето. Ник, който се движеше бавно, но с голяма решителност, се изкачи по въжето. Отново тръгнах и скоро улеят се разшири. Исках да видя какво има зад завоя, но въжето ми пак се свърши. Завързах се на последното си въже, пуснах свободния край на Ник и продължих нататък. След 18 метра най-после можах да видя какво има вдясно. Нещо подобно на порта водеше нагоре към няколко снежни ръбове. Прекалено уморен дори да споделя видяното с другите, аз просто продължих да вървя, докато едно малко скално стъпало не ме спря. Изглеждаше по-лесно за преодоляване отдясно и се насочих натам, стъпвайки внимателно върху стръмните малки скални ръбове, без да има за какво да се уловя. Бях възбуден от перспективата, която обещаваше портата, и напълно погълнат от катеренето. Внезапно кислородът ми свърши. Никога няма да забравя чувството на задушаване, което изпитах, докато дърпах маската от лицето си. За малко да изгубя съзнание, изпаднах в паника, усетих, че по краката ми протича топла струйка. Боже, какво ставаше! Задрасках по скалния ръб, докато най-сетне стигнах до твърд сняг. Строполих се изтощен. Нямах клеми под ръка, а бях повече от 30 метра над Ник. Забих ледокопа в снега и увиснах на него, докато възстановя дишането си. Овладях се. После свалих раницата си, извадих кислородната бутилка, забучих я в снега и се осигурих за нея.»

Той беше стигнал до едно място, където улеят се разширяваше като малък амфитеатър. Главният ръкав на улея продължаваше нагоре вляво, но една тераска се отклоняваше вдясно под надвисналата стена от жълтеникава скала. Изглежда, че извеждаше над Скалния пояс. Ник, смел както винаги, продължи по въжето, за да отиде при Тат. Той почти беше свикнал да върви без кислород, макар после да казваше, че се чувствувал като сто и пет годишен ветеран от войната и се движел като такъв.
Тат беше спрял на 6 метра под основата на тераската. Ник поведе до началото на скалите, изтегли Тат до себе си, но после реши да поеме честно целия свой пай от воденето, макар че това означаваше да се справи с предстоящия труден пасаж без кислород. Поне маската нямаше да ограничава поглед му и кислородната бутилка нямаше да му тежи в раницата. Първите няколко стъпки бяха ясни. Тераската се издигаше спокойно и снежната покривка беше прилична, но след 6 метра тя неочаквано свърши, задънвайки Ник в една надвиснала скала, на която той не можеше да се закрепи — тънък и оскъден сняг върху стръмна, противно нестабилна скала. Нямаше нищо за краката му, нито хватки за ръцете му. Снегът беше твърде мек, за да си послужи с ледокопа. Сега цялата му тежест беше върху лявата му ръка, която той беше заклещил зад една снежна буца, образувала се между надвесената скала отгоре и това, което беше останало от тераската. На всяка цена трябваше да забие клин. Опита се да разчисти снега с другата си ръка, но скалата беше гладка и компактна, а самата тераска — едва ли нещо повече от дребни скални парчета, залепени със сняг.

«Започнах да се отчайвам. Очилата ми се запотиха, задъхвах се безпомощно. Някак си успях да разчистя с пръсти малко от снега зад снежната буца, все още увиснал с цяла тежест на другата си ръка. Мисля, че останалите очакваха всеки миг да падна, но каквото и да ставаше, нямах намерение да се предавам. Ако се откажех и оставех Тат да го направи, никога нямаше да си го простя.
Както и да е, намерих цепка, широка около два и половина сантиметра, заопипвах за подходящ по размер клин. Той висеше на колана зад гърба ми, но не можех да го видя и да го напипам с ръкавиците. Добрах се до един клин, подходящ по големина, прекарах го зад снежната буца и го пъхнах в цепнатината. После пък трябваше да извадя чука и поведох отчаяна борба, за да го измъкна от калъфката. Беше се заклещил, но не можех да видя къде. Най-сетне го освободих и успях да забия клина.
Очевидно нямаше да върши работа, но после разбрах, че ако го тегля само в една посока, можеше да издържи. Успях да се отпусна малко назад, вдигнах крака нагоре, пъхнах другата си ръка зад буцата, издигнах се, зарових в снега и намерих нещо да се уловя, не съм сигурен какво беше, но просто можах да продължа. Трудният терен не свършваше: нямаше нищо сигурно, за което да се уловя или на което да стъпя. Трябваше просто да не спирам.
Сега излязох на слънце и снегът стана още по-мек и вече не спояваше скалите една с друга. Не трябваше да спирам. Не бих могъл да се върна, дори и да бях поискал. Още 6 метра и намерих прилична пукнатина, забих един хубав клин и вдигнах Тат. Това беше най-трудният тур, по който съм водил в живота си.»

С преодоляването на този пасаж Ник разреши проблема на Скалния пояс и маркира трасето по най-трудния участък на югозападната стена на Еверест. Ние чакахме измръзнали и нетърпеливи долу под него. Тат се изкачи при Ник на жумари по въжето, а Мик Бърк и аз поехме назад по фиксираните въжета. Този ден двойката напред проби още 12 метра по едно снежно ребро, което, изглежда, водеше до Горното снежно поле. Слязохме уморени, но тържествуващи. Ник и Тат преодоляха Скалния пояс.


На път към върха
(21 — 22 септември)

Връщането до лагер 5 изглеждаше дори още по-трудно от изкачването. Спирах да почивам на всеки няколко крачки, плъзгах се надолу по въжетата по задник, където беше възможно, и трябваше с усилие на волята да правя всяка стъпка по последния траверс до лагера. Беше 5 часа, време за вечерната радиовръзка, но нямах сили да мисля, камо ли да говоря, затова помолих Дъг Скот да поеме разговора. С малко повече щастие щях да се съвзема след час и казах Дъг да насрочи разговори за по-късно. Единственото, което успях да направя, беше да смъкна раницата, да събуя обувките и да се строполя в спалния чувал. Останалите не бяха по-малко уморени.
Анг Фурба се беше качил тази сутрин в лагер 5 и спеше в моята палатка. Той веднага се зае да топи сняг за безбройните канчета чай, с които утолявахме жаждата си. Между глътките горещ чай аз дремех, а от време на време се опитвах да наложа на размътения си мозък да помисли не само как да се осигури всичко, от което се нуждаехме за атаката на върха, но и за плана относно следващите изкачвания.
Шест часа обаче дойде твърде бързо и аз не успях да реша нищо, освен какво ще ни трябва за следващия ден. Дъгъл Хейстън, Майк Томпсън, Пертемба и Тензинг трябваше да се изкачат до лагер 5 на следната сутрин. Дейв Кларк поемаше управлението на лагер 4 от Майк. Той вече беше там, тъй че Майк можеше да го постави в течение на нещата. Пийт Бордмън безсъмнено се очерта като кандидат за една от атаките на върха след тази на Дъг и Дъгъл. Тъй че го помолих също да се качи в лагер 4, без да си давам ясна сметка как другите в лагер 2 щяха да изтълкуват решението ми. Накрая на радиосеанса се обади Мартин и запита дали имам някакви планове за него. Помолих го да почака търпеливо до другия ден, 21 септември, когато се надявах да направя подробен план за следващите изкачвания.
През по-голямата част от нощта се опитвах да правя различни размествания на алпинистите. Първоначално аз планирах само едно допълнително изкачване. Всъщност там, в Англия, дори и то изглеждаше прекален оптимизъм, но сега ние напредвахме тъй бързо, че от няколко дни ми се струваше възможно да направим серия изкачвания — докато времето позволяваше. Безспорните двама за втората атака бяха Тат Брейтуейт и Ник Есткорт. Те бяха тук в лагер 5, показаха, че са напълно способни за бърз сигурен щурм и проправиха пътя за Дъг и Дъгъл. Бях говорил с тях за втората атака на върха, дори им бях казал, че ще я направят те, но сега започнах да се тревожа за последствията от думите си. Твърде ясно разбирах колко вбесени трябва да са другите алпинисти, които стояха изолирани от всичко долу в лагер 2. Ако Тат и Ник останеха в лагер 5 за втората атака, това означаваше да изключа останалите алпинисти от всякакво по-нататъшно участие в изкачването, а те чакаха реда си на опашката за върха. Затова с неохота реших да съобщя на Ник и Тат, че искам те да слязат в лагер 2, да заемат реда си на края на опашката, за да дадат път на другите, които бяха наред.
После започнах да обмислям самите изкачвания. Независимо от обещанието, дадено на Пертемба да изкача един шерпа на върха, неговите хора направиха толкова много, за да ни помогнат, навлязоха толкова много в духа на експедицията, че според мен наистина справедливо беше да споделят радостта от крайната победа. Но това означаваше едно място по-малко за алпинистите.
Тогава ми хрумна, че бихме могли да поддържаме група от четирима в лагер 6. По този начин можехме да избегнем разтеглянето на атаките и в два последователни щурма да качим други осем души на върха. Освен допълнителна палатка това означаваше за всяка четворка, атакуваща върха, да се изкачат до лагер 6 поне десет бутилки кислород и пет товара. Започнах разработването на проекта в ранните часове на утрото. Трябваше да получим всичкия кислород и част от храната горе в лагер 5 и после в лагер 6. Трябваше да го направим с наличните шерпи и алпинисти, като им дадем достатъчно почивни дни и необходимите смени както в лагер 4, така и в лагер 5. По колко товара би могъл да изнесе всеки от лагер 5 до лагер 6? Пренасянето безспорно щеше да бъде дълго и трудно, но до времето за закуска изчислих, че беше осъществимо. Сега оставаше да попълня имената на осемте места за двете следващи атаки. Тат и Ник щяха да направят третия опит и аз се изкачих до палатката им, за да ги уведомя. Те го приеха невероятно добре, макар че без съмнение всеки би се вбесил да загуби цялата тази височина, като слезе в лагер 2, за да се върне отново само след шест дни.
Започнах да попълвам останалите места. Преди няколко дена Хемиш ми каза по радиото, че смята да се смъкне в лагер 1, защото имало опасност леденият остров да се свлече надолу по Ледопада. Хемиш искаше да провери дали не трябва да преместим лагера. Знаех, че още лекува последиците от прашната лавина и сметнах, че не беше във форма за атака на върха. Алън Файф също ми се струваше извън строя. Аклиматизираше се много бавно и досега не беше успял да се изкачи над лагер 4.
При това положение от водещите алпинисти оставаха Мик Бърк, който беше с мен в лагер 5, Пийт Бордмън, който сега беше в лагер 4, Мартин Бойсън и Рони Ричардс в лагер 2. Мик се движеше малко по-бавно от мен по фиксираните въжета, но беше бодър и, изглежда, би могъл да влезе в добро темпо. Не трябваше да се забравя също, че той непрекъснато изнасяше тежки товари, решил не само да изпълни снимачните си задължения на високопланински оператор на Би Би Си, но и да даде своя принос като алпинист за изкачването на върха. Много ми се искаше филмът да стане хубав и да дам на Мик колкото може повече възможности. Затова реших да го поставя във втората група. Мартин и Пийт бяха другите двама безспорни кандидати, тъй че включих и тях в четворката с един шерпа. По този въпрос се консултирах с Пертемба, като му казах, че искам да включа по един шерпа и във втората, и в третата атака. Той посочи себе си за втория и Анг Фурба за третия екип. По този начин остана само още едно място в третото изкачване с три кандидатури: Майк Томпсън, Рони Ричардс и аз.
Обаянието на върха. Не можех да му устоя, но щях ли да съм във форма? Третият екип за върха нямаше да се изкачи до лагер 6 преди 27 септември. Днес беше 21 и аз вече цяла седмица бях тук. Чувствувах се добре и вярвах, че моето място е тук и трябва да остана, докато и последният от алпинистите бъде готов за слизане от върха. Но Майк и Рони? Искаха ли те да изкачат върха? Отново размислих, че моят опит е по-голям от техния. В тези последни дни на експедицията вероятно всички се намирахме в еуфорично състояние, приличахме на група хора, които неочаквано откриват несметно богатство и всеки гледа какъв дял ще получи другият.
Обявих резултата от изчисленията си и съставения от мен план по време на радиовръзката в 2 часа. Мартин Бойсън описва реакцията в лагер 2:

«Стояхме напрегнати от очакване и амбиция. Хемиш пое разговора и гласът на Крис прозвуча силен и ясен в топлия следобеден въздух.
«След дълго обмисляне реших»… чакай сега — аз слушах само имената, не съображенията… «Мик, Мартин, Пийт и Пертемба»… Благодаря на бога за това!… «Тат, Ник, Анг Фурба…» Не ме интересуваше, не исках повече да слушам. Получих своя шанс и сега погледнах към другите. Бедният Алън, лицето му се вкамени от разочарование, когато имената свършиха, без да се спомене неговото име. Радиото замлъкна и всеки си тръгна мълчаливо със своите собствени надежди, амбиции и разочарования.»

Горе в лагер 5 ние бяхме погълнати в приготовления за утрешния ден, подреждахме товарите, проверявахме дали Дъг и Дъгъл имат всичко необходимо за проправянето на пътя над Скалния пояс. По радиото в 4 часа предадох нови подробности по придвижването и снабдяването, последни искания за съоръжения, които да бъдат изкачени в лагера на следната сутрин. Открих, че кислородните бутилки, нужни за атаките на върха, бяха крайно недостатъчни и трябваше да се организира среднощно изнасяне от базовия лагер, за да могат да достигнат последния височинен лагер на време. После Пертемба трябваше да разгъне своите шерпи и прекара половин час пред радиото, разговаряйки с лагер 4, лагер 2 и базата. Когато връзката прекъсна, той каза, че Чарли искал да разговаря с мен лично в 7 часа тази вечер. Зачаках заинтригуван и леко разтревожен — какво ли искаше да ми каже?
Най-сетне стана 7 часа. Никой нямаше да слуша по другите апарати, пръснати по планината. От лагер 2 гласът на Чарли прозвуча по въздуха. Той ме помоли да променя решението си да остана в лагер 5 и да участвувам в третата атака на върха. Той посочи продължителното време, което прекарвах над 7600 м, фактът, че гласът ми по радиото често бил неясен и думите ми днес били от време на време объркани. Той също обърна внимание, че както съм се вторачил само в установяването на последния лагер и изкачването на върха, се откъсвам от положението в останалата част на планината.
Каза ми също, че бе стигнал сам до това заключение, без да го е обсъждал с останалите и се обръща към мен в качеството си на лекар на експедицията. В неговите думи положително имаше разум. Те дори извадиха наяве някои от съмненията, които се таяха в дъното на душата ми. Съгласих се да премисля и тогава Чарли ми каза, че Хемиш също искал да говори с мен. Последва пауза и после заваленият шотландски акцент на Хемиш изпращя в слушалката.
— Реших да се върна у дома, Крис.
Бях изумен, но той продължи, казвайки, че все още страда от последиците от лавината и се тревожи за състоянието на дробовете си. Разбирах положението му и приех решението. Всички съжалявахме, че Хемиш бе принуден да си върви точно сега, когато успешният край изглеждаше тъй близо. Той направи толкова много за неговото постигане с проектирането на палатките за стената и палатката за атаката на върха, в която Дъгъл и Дъг удобно щяха да се приютят 600 метра над мен, с построяването на мостовете в Ледопада и Западния циркус и с установяването на лагер 4. И най-много със сдържаното си чувство за хумор и умна преценка, които ни помагаха през цялата експедиция.
След като затворих апарата, подложих на преценка своите действия. Без съмнение се бях откъснал от останалите алпинисти долу. Не смятах обаче, че страдам от аноксемия или че имам смущение в мисленето. Съмнявам се дали долу в лагер 2 щях да разработя плана за следващата седмица по-бързо или по-добре. Фактически там щеше да ми бъде по-трудно, защото с изкачването си до лагер 5 аз можах ясно да видя проблемите и да разбера какви бяха възможностите на хората за изнасяне на товари и колко дълго можеха да остават в различните лагери. В същото време безсъмнено бях изцяло завладян от моя стремеж към върха, една идея фикс, която подозирам, че беше необходима, за да се изгради тъй важната настойчивост в атаката на върха. Независимо от тази идея фикс обаче аз току-що успях да направя изчисленията. Имахме необходимите припаси в лагер 5 и възможност да поддържаме следващите атаки на върха. Чарли Кларк ме накара да разбера, че не беше разумно да се включвам в третия екип за върха, защото, ако останех дотогава в лагер 5, означаваше да съм тук почти две седмици, прекалено дълъг престой на такава височина, при каквито и да са обстоятелства, да не говорим преди опит да се стигне до върха на Еверест. Затова реших да отстъпя на Рони Ричардс, който щеше да е по-добре отпочинал от мен и положително заслужаваше този шанс. Майк Томпсън беше решил да слезе за почивка, след като направи следващия тежък транспорт. Пофлиртувах с идеята Алън Файф, Дейв Кларк, Майк Томпсън и аз да опитаме четвърта атака и с тази мисъл заспах.
На следващата сутрин, 22 септември, осмина от нас тръгнаха към лагер 6. Дъгъл и Дъг поеха първи, защото щяха да завършат пътя от края на тераската по Горното ледено поле, където се надяваха да намерят подходящо за лагер място. Анг Фурба, може би най-силният и най-способният от всички шерпи, ги следваше по петите, облечен в скиорски клин и пуловер. Кислородният му апарат и маската изглеждаха несъвместими с тези одежди. Пертемба и Тензинг вървяха с малко по-спокойно темпо, а Майк Томпсън, Мик Бърк и аз се движехме на опашката.
Главата, която следва, принадлежи на Дъгъл Хейстън и Дъг Скот и аз предоставям на тях да ви разкажат своята история.


Върхът
(23 — 25 септември)

Дъг Скот:

«Настигнах Дъгъл в подножието на Скалния пояс и продължих нагоре по дъното на улея. Качвах се на жумари, чистех от леда въжето и си мислех каква борба беше водил Тат, първо, за да траверсира улея, а после, за да направи трудното изкачване по гигантския, покрит със сняг камък, задръстващ пътя. С интерес забелязах, че ме очаква нещо ново — въжетата водеха през огромна пукнатина — същински дяволски казан във вид на деветдесетметрова бездна в скалите. В сравнение с нея останалата част на Еверест ми изглеждаше като връх с широки склонове и просторни отворени долове. От края на улея следвах въжето на Ник — то водеше навън от улея стръмно вдясно и нагоре. Закачих се на въжето, но го използувах като обезопасяващ парапет, а не се вдигнах по него на жумари, защото Ник ме беше предупредил, че въжето се крепи на съмнителни клинове. Трудно катерене беше, още повече с раница със самар, чиито презрамки непрекъснато се смъкваха от раменете ми в най-критичните и трудни места. Ник беше извършил една първокласна работа и на всичко отгоре беше водил без кислород. С облекчение стигнах до най-високата му точка и забих няколко допълнителни клина.
Анг Фурба дойде по въжето втори, защото Дъгъл спря по-долу да си оправя котките, които непрекъснато падаха от обувките му, и да разплете останалото въже на Ник. Анг Фурба ме осигури със самоувереността на истински алпинист. Не съм срещал друг шерпа с такъв вроден талант за катерене. След само 9 метра трудно изкачване аз отвързах въжето и Анг Фурба дойде при мен. Постоях известно време — чувствувах се изтощен, защото изкатерих един отвесен триметров блок с твърде много дрехи и твърде тежка раница. Оттук водих 76 метра до мястото за лагер 6. Анг Фурба се изкачи и двамата изкопахме малка дупка в един снежен ръб, която можеше да се увеличи, за да вместим нашата палатка. Дъгъл пристигна, окачил на кръста си котките.»

Дъгъл Хейстън:

«Измъкнах се до вероятното място за лагер 6. Веднага почувствувах прилив на енергия и порив да продължавам нагоре — там напред наистина беше маршрутът, който ние тъй дълго теоретично налучквахме с пръсти върху снимки, и това, което караше човек да забрави всичко друго, беше фактът, че той изглеждаше осъществим. Точно пред нас имаше пасаж със стръмнички на вид скали, но след това до кулоара се простираха покрити със сняг склонове. По всичко изглеждаше, че ще напредваме безпрепятствено, стига останалите да нямат пречки в изнасянето на припасите. Анг Фурба продължаваше да мърмори, че лагерът трябва да бъде по-горе под някакви скали, но това ми се струваше излишно прахосване на сили, защото логично линията на траверса започваше от мястото, където се намирах в момента. Дипломатично му казахме, че ще останем тук и че това е наша грижа — на Дъг и мен, тъй като ние ще обитаваме лагера. Накрая той пое надолу, оставяйки ни скъпоценния си товар. Започнахме да копаем на почивки, без маски, но гълтахме по малко кислород, когато отдъхвахме за възстановяване на силите.
Майк, Крис и Мик пристигнаха един след друг. Умората им личеше. Изнасяне на товари на височина повече от 8200 м не е лека работа.»

Дъг Скот:

«Тяхното постижение в изнасянето на товара бе великолепно, особено за Крис, който вече осем дни беше в лагер 5 и се изкачваше над него, а също и Мик, който носеше плюс товара си и снимачна апаратура. Той беше в лагер 5 вече пет дни, а Пертемба практически работеше усилено всеки ден от началото на експедицията, носеше тежки товари и насърчаваше шерпите си. Майк Томпсън пък, който никога не се бе изкачвал повече от 7000 метра, изнесе тежката раница на 8300 м с очевидна лекота. Седнахме за малко всички заедно и под лъчите на късното следобедно слънце си поговорихме спокойно. Силно другарско чувство ни свързваше. И не само сега, а през цялото изкачване на стената. После един по един те се изправиха, за да тръгнат към лагер 5 и да ни оставят с всичко необходимо за последната стъпка до края на нашия маршрут, а може би и до самия връх. Те започнаха да се спускат надолу по въжето и аз извиках на Майк, че сме му благодарни много за всичко. Той вероятно знаеше, че неговите шансове да изкачи върха са минимални, но ми отговори: «А бе, вие се качете, пък друга отплата не ми е нужна». И това беше отношението на всички алпинисти от отбора — от началото до края. Четиридесет шерпи и шестнадесет алпинисти, плюс Крис със своето планиране, обединиха усилията си, за да ни поставят в тази позиция. Разбирахме какво щастие е да бъдем представители на такъв отбор и да ни се дава възможност да увенчаем с успех усилията на всички другари. Мик си тръгна последен, след като изщрака докрай филма в камерата. Дъгъл и аз останахме сами. Трябваше да изкопаем една по-голяма платформа и да издигнем двуместната палатка, предназначена за върха. Работехме без кислород и почивахме често, за да възстановяваме сили, но също и да поогледаме Горното снежно поле, водещо до кулоара на Южния връх. След като издигнахме палатката, Дъгъл влезе да приготви вечерята, а аз се разтакавах навън, подредих провизиите и съоръженията в малка ледена пещера и завързах празните кислородни бутилки около палатката, за да я притискат надолу. Те увиснаха като фестон от двете страни на снежния ръб. Най-накрая натъпках въже и кислородни бутилки в раниците ни за другата сутрин и се мушнах в палатката при Дъгъл.»

Дъгъл Хейстън:

«Седяхме в палатката и обмисляхме задачите за следния ден. Имахме да фиксираме 500 м въже по траверса. Надявахме се да го направим, после да се върнем в лагер 6 и на другия ден да започнем голямата атака.
Никога по-рано не съм бил толкова високо по Еверест и все пак върхът все още стоеше на по-заден план в реда на мислите и надеждите ми. През 1971 и 1972 г. той изглеждаше тъй близко през еуфоричните нощи в лагер 5 и лагер 6, когато ни се струваше, че напредваме добре и човек в мислите си прескачаше трудните участъци и се виждаше застанал на върха на югозападната стена. После действителността все повече и повече прогонваше мечтите ни, докато накрая осъзнаването на сигурния неуспех пукна балона. Двете предишни неудачи бяха неизбежни, но все пак донесоха много разочарование. Човек трябва да приема пораженията, но това не ги прави по-леки. Особено при проект като югозападната стена, по която достигането на всяка по-висока точка изисква толкова мислене, воля и непосредствени физически усилия. Този път всичко изглеждаше по-добре. Намирахме се над Скалния пояс и теренът пред нас ни се струваше преодолим, но аз изправях твърда бариера пред мислите си — спирах ги до евентуалното придвижване по траверса до изхода на кулоара, нищо повече. Ако това се окажеше възможно, тогава щях да си позволя да мисля за по-нагоре.
Физически се чувствувахме удобно. Може би се дължеше и на степента на достигнатата адаптация към височината. Много истории бяхме чели и слушали за лагерите, от които се атакува най-високият връх на земята. Ако съдим по тях, никой не беше прекарал удобна нощ в лагер 6 по маршрута през Южното седло. Всички са страдали от безсъние, неудобства и жажда. Ние не изпитвахме нищо подобно. Положението ни беше съвсем поносимо. Не бяхме изтощени, дори не чувствувахме умора или неудобство, независимо от дългия ден. Часовете се стопяваха върху примуса. Чай, лимонов сок, пълно меню с месо и картофено пюре. Всеки лежеше потънал дълбоко в собствените си мисли. Само една малко бърза колективна реакция, когато допуснахме грешка при една смяна на кислородната бутилка и газовият примус изръмжа и пусна бял пламък. Отстранихме аварията, преди да стане експлозия. Дъг оправи дефекта в бутилката, а пък аз угасих примуса. След приключването на инцидента се смяхме много, представяйки си как щяха да реагират в лагер 2, ако лагер 6 беше изгърмял подобно на улучена с изстрел мишена. Нова причина за неуспех!
После сънят предяви правата си и аз неусетно преминах в един друг свят от объркани сънища, успокоявани от равномерното изтичане на кислорода. Само лекият вятър, който поразлюля палатката, и смяната на кислородната бутилка за спане нарушиха спокойната нощ. Човек трябва да има много здрав сън или да е много изтощен, за да продължи да спи, когато бутилката свърши. След приятния топъл уют човек изведнъж започва да чувствува студ, неудобство и напълно се разбужда. Полунощ беше минало, когато сменихме бутилката и скоро след това се отказахме от спането и започнахме дългата подготовка за сутрешната работа.»

Дъг Скот:

«Траверсирах по неговото въже нагоре върху трудните скали до мястото, на което беше спрял. Следващите 122 м водих аз по много по-лесен терен. Движех се успоредно с края на Скалния пояс. Постепенно загряхме и започнахме да изпитваме удоволствие от задачата. След всички онези месеци в мечти ето ни сега да прекосяваме това горно снежно поле. Следващото въже води Дъгъл.»

Дъгъл Хейстън:

«Условията и степента на трудност започнаха отново да се променят. Разравях снега с котките, но под него вече нямаше лед. Само скални плочи, които никога не са се славили с привързаност към високопланинските стръмнини. Няколко движения за проучване нагоре, надолу и встрани показаха, че плочите са навсякъде около нас. Изглежда, настъпи момент за траверс с опъване на въжето. Но на какво? Скалата се ронеше и — по-лошо, нямаше цепки. Разчистих голяма площ, докато се показа един по-малко подвижен пласт. На всяка цена трябваше да свърши работа. Забих върховете на винкела. Изглежда, щях да мога да се отпусна на него, но нямаше да издържи падане. Започнах да траверсирам към една гостоприемна на вид снежна издатина. За миг през главата ми проблеснаха спомени за подобен траверс преди девет години към края на диретисимата Айгер. Ако там се бях подхлъзнал, всичко щеше да е вече приключено. И неочаквано си дадох сметка, че нещата тук също не са блестящи, ако човек реши да мисли в такава насока. Аз не само че не възнамерявах, но не се и осмелявах да мисля за всички последствия. Пропъдих страшните мисли и съсредоточих вниманието си върху напредването на пръсти. Бавно границата на изпъване беше постигната и краката ми стъпиха на някакъв неизвестно доколко по-устойчив сняг. Помислих, че засега трябва да се задоволя с него, пуснах въжето и се огледах. Няколко проби с ледокопа не донесоха нищо, освен чувството, че кръгът около мен се затваря.
«Човек не е остров» — казва поговорката. Аз почти се убедих в обратното, застанал върху нестабилното снежно стъпало сред море от несигурност. Но нямаше прилив на адреналин, хладнокръвно задействува само многогодишният опит. Около 5 метра нататък снегът изглеждаше по-дълбок. Налагаше се още един траверс с опора от въжето. Дългото разкопаване не откри цепнатини. Усетих дърпане на въжето и чух нетърпеливите викове на Дъг. Трудно се поддържа връзка на такава височина. Трябва да свалиш кислородната маска, за да извикаш. А когато пък се опиташ да издадеш звук, оказва се, че гърлото ти е болезнено пресъхнало и от него не излиза звук. Надявах се, че Дъг ще запази спокойствие и продължих да търся място за клин. Една прилична цепнатина се показа и свързването на два клина означаваше, че играта можеше да продължи. Този път чувствах, че клинът щеше да издържи по-голямо натоварване. Така и излезе. Два пъти не се получи обтягане и имаше драскане назад по изстърганите плочи. При третия опит с дълъг замах се озовах в хубав дълбок сняг, жадно гълтащ кислород. Пътят напред се умилостиви, изглеждаше приемлив. Гласът ми набра достатъчно сила, за да извикам Дъг и той бързо тръгна. Да вървиш втори обикновено е скучно, плъзгаш се на жумари. Тук обаче беше различно. Струваше ми се, че виждам пламъка в очите на Дъг през няколкото пласта очила, когато изтегли първия обтяжен клин с пръсти.
«Гадна работа, момче!» Изчаках да премине и му кимнах в знак на съгласие.»

Дъг Скот:

«Продължих нагоре, използувайки едно от нашите две въжета за изкачване, после слязох малко, за да осигуря въжето. Май че се бяхме вдигнали твърде високо, защото под скалите, които водеха вдясно нагоре към кулоара на Южния връх, снегът беше по-добър. Лавините обаче продължаваха да се търкалят по планината, тъй че ние се изкачихме до скалите, като полагахме усилия да намерим добро място на котвите за фиксираните въжета. Не искахме, когато на следния ден се върнем, да ги намерим увиснали над Скалния пояс. Дъгъл води още малко по хубав сняг, после въжето се свърши и се върнахме в лагера.
Седнах на снега, за да направя снимки. Слънцето залязваше над Гауришанкар. Какво място! Погледнех ли надолу, виждах лагер 2 на 1830 м под мен. Между палатките се движеха хора — очевидно се подготвяха за нощуване. Камарите с екипировка бяха завити с брезенти, един-двама отиваха към тоалетната при цепнатината, други стояха на малки групи, преди да се гмурнат в палатките за нощуване. Когато се върнах при нашата палатка, сянката беше пропълзяла нагоре по стената до лагер 4. Отново подредих багажа и пъхнах бутилки с кислород в палатката за през нощта, а в това време Дъгъл топеше сняг за вечерята ни.
По радиото разбрахме, че този ден само Лакпа Дорджи е изкачил товар до лагер 6. Успял беше да донесе жизненоважния запас от кислород, но за съжаление храна, кинокамера и още филм, необходими ни за щурма на върха на следния ден, не бяха доставени. Както и да е, те не бяха толкова съществени, тъй че все пак можехме да атакуваме на следния ден. В лагера нямахме повече и въжета, но ми се струва, че и двамата изпитахме тайно облекчение от това. Крис настояваше тези, които щурмуват първи, да фиксират колкото е възможно повече въжета, тъй че ако първият опит не успее, усилията да не отидат напразно. Това беше разумно, но тук горе бяха необходими много усилия, пък и ние всички копнеехме за мига, когато ще можем да се откъснем от фиксираните въжета. Беше чудна вечер, без никакъв вятър и ние седяхме на входа на палатката, сърбахме чай и гледахме навън. Най-сетне слънцето се отдръпна и от нашата палатка. Сега осветяваше само горните снежни склонове, после златистият им цвят стана червен и най-накрая цялата планина потъна в сянка. Дръпнахме ципа на вратата и скоро вътре стана съвсем задушно от разтопяването на водата за кашата с месна консерва.»

Дъгъл Хейстън:

«Петстотин метра спечелен терен е добра еднодневна работа за всяко място на планината. Фактът, че в случая височината беше над 8200 м, правеше нашето изпълнение още по-добро и най-важното — ние не се изтощихме от него. Това беше решаващото, защото на такава височина човек отпада бързо. Пихме чай и разговаряхме какво да вземем следващия ден. Дълбоко в себе си аз допусках, че ще се наложи да бивакуваме. Дъг отказваше да приеме реалната възможност, но когато предложих да опаковаме палатката и примуса, се съгласи. Раниците нямаше да са леки — по две кислородни бутилки за всеки поради безсъмнено дългия ден, плюс три петдесетметрови въжета, също различни клинове и карабинери. Дори да предвиждахме бивак, не можехме да вземем спален чувал. Тежестта щеше да се увеличи прекалено много. За бивака мислехме само като крайна мярка, а положително щяхме да стигнем до него, ако забавехме темпото на движение поради много тежките раници. Опитахме се да намалим вероятността, като тръгнем колкото може по-леко натоварени. Единствената вещ, която си позволих да взема в повече, бяха чифт пухени чорапи, защото те са много ценни за затопляне на студени, дори измръзнали крака и ръце. Нямаше смисъл да драматизираме нещата тази вечер. Нито пък да водим някакъв необичаен разговор. Свързахме се по радиото с хората в лагер 2 и им казахме какво правим — изяждаме остатъка от храната си и лягаме да спим.»

Дъг Скот:

«Събудихме се към 1 часа сутринта от напора на вятъра. Той блъскаше палатката, разтърсваше я и я обстрелваше с облаци сняг и парчета лед. Лежах и се питах какво ли ще ни донесе сутринта, защото ако вятърът се усилеше до буря, положително нямаше да можем да вървим. Към 2:30 часа започнахме да се подготвяме за изкачването. Стопихме сняг и затоплихме остатъците от кашата за закуска. Силата на вятъра вече намаляваше, когато обухме замръзналите си обувки и дръпнахме циповете на костюмите си. Дъгъл избра пухения, а аз взех само ветроупорния си костюм, защото се надявах да се движа по-бързо и по-леко без плътно опакованата около краката ми перушина. Все не успявам да си намеря пухено облекло по мярка.
Поради силния студ важно беше да поставим котките, коланите, дори раниците и кислородните апарати на топло в палатката. Точно в 3:30 излязохме навън — право на въжетата и поехме нагоре. Беше бурна, страшна сутрин — трудна поради тъмнината и ужасна поради студа. Една от онези утрини, когато продължаваш да вървиш, само защото другият върви, а той без съмнение — защото ти вървиш. Когато отминахме края на фиксираните въжета, слънцето надзърна иззад Южния връх и ние се разбудихме за новия ден. С радост се разделихме с компанията на нашата охранителна линия — нали всъщност това представляват фиксираните въжета. Те улесняват груповите придвижвания, но в същото време отнемат приключението от изкачването. Сега най-сетне ние поехме нещата и ни беше приятно да действуваме самостоятелно.»

Дъгъл Хейстън:

«Има нещо сюрреалистично в това да си сам високо горе на Еверест в този час. Нямаше край необикновената красота на преживяването. Сам, затворен в една маска, в ушите ти дрезгаво звучи ехото на собственото ти дишане. Далеч на запад зад Чо Ою просветляват бледите брегове на деня, а напред и навсякъде около мен — тъмна среднощна синева. Южният връх се очертаваше бял в моя ограничен кръгозор, а винаги предшествуващият зората вятър вдигаше блуждаещи снежни облачета и ги завърташе леко, но не злобно около мен. Движех се спокойно и леко. Минавайки покрай вчерашните критични точки, аз си спомних за тях, но само за миг. Те бяха прибрани за бъдещи възпоменания, а днес мисълта ми беше насочена към новото, което идваше. Насочена не с чувство на страх или лошо предчувствие, а просто приятно отпусната, очакваща, предугаждаща. Признаците на живот по въжето зад мен показваха, че Дъг ме следваше бързо и аз го изчаках при изоставените вчера празни кислородни бутилки. Той се изкачи заедно със слънцето почти като силует с ореол, а зад гърба му — фон от безброй върхове. Но нямаше вид на светец.
— Добре ли си, момче? — попита с равен глас и нотингамски акцент.
— Да, а ти?
Едно кимване вместо отговор и измъкна апарата, за да снима изгрева, тъй че аз се завързах на въжето и започнах да разбивам пъртина по новия терен. Подстъпът към кулоара не беше особено добър, но пък и не изключително лош според хималайския стандарт — просто дълбок до колене пръхкав сняг с отделни трудни отсечки, по които върху скалата нямаше сняг. Последната част, преди действително да навлезем в кулоара, имаше един такъв доста дълъг пасаж, където просто се катерихме заедно с въжето между нас и всеки разчиташе на способностите на другия, а за осигуряване не можеше и да се помисли.
На разстояние едно въже от скалното стъпало стъпих върху хубав заледен сняг, но изведнъж удоволствието, което изпитвах, започна да намалява. Движех се, но напредвах по-бавно. Признаците бяха познати. Знаех, че причината не беше в мен. Човек не отпада тъй бързо. Пак кислородът. Рано беше бутилката да свърши. Форсирах и успях да намеря равновесие под скалното стъпало. Свалих раницата. Проверих първо стрелката на цилиндъра. Имаше още много кислород. Лоша работа — повреда в системата. Дъг се качи, двамата се захванахме да я разглеждаме и си играхме цял час. Никакъв резултат. Много странно, но аз се чувствувах напълно спокоен и примирен. Казвам странно, защото, ако повредата в системата се окажеше непоправима, нашият шанс за върха се проваляше. Само един безмълвен облак от разочарование пропълзя над главите ни. Дъг реши да направи последен опит — нещо като «миропомазване на умирающ».
— Да го разглобим парче по парче, няма какво да губим.
Аз само кимнах, когато той започна да отделя скобата, която прикрепя маркуча към мундщука. Най-сетне някакъв резултат — бучка лед беше блокирала здраво съединителя. Изчегъртахме я с нож, отново внимателно съединихме двата края, тогава изключихме притока, за да отбележим кислорода, който ще се използува. Няколко дълбоки смуквания в маската — това била цялата работа! Отново дишах свободно.
Дъг пое по скалното стъпало, оставяйки ме да размишлявам върху току-що преживяното. Все още мислех спокойно за случката, но същевременно започнах да си представям, как бих се чувствувал там долу, ако трябваше да се върнем поради техническа неизправност. Ако човек се провали по вина на самия себе си, той трябва да се примири, колкото и горчиво да му е. Поражение поради лошо време също се преживява, но да се върнеш поради повреда в една конструирана от човек система — това положително би причинило психическа травма. Но сега отново трябваше да отправя мислите си нагоре. Без да имам определена цел, наблюдавах внимателно Дъг. Катереше добре. Бавно, спокойно поставяше допълнителни клинове за осигуровка. Само маската и необичайната издутина на гърба му подсказваха, че той изкачва трудна скала на 8540 м височина.»

Дъг Скот:

«Първоначално от мястото на Дъгъл вървях лесно в дълбок мек сняг, но после той се извиси нагоре и взе да изтънява, докато се превърна в тънка замазка върху жълтата аморфна скала под него. Изкачих 9 много стръмни метра с надежда, че предните зъбци на котките ми ще се задържат добре в пясъчната скала под снега. Успях да забия три клина накуп, та дано поне един от тях ме задържи, ако падна. Следващите 9 метра обаче не бяха тъй стръмни и снежният пласт отново стана по-дебел. Истинско щастие, защото забелязах, че кислородът ми се свършва. Стигнах до перваз около 9 метра над Дъгъл и с тежко дишащи дробове започнах да осигурявам въжето. Зачуках последните ни скални клинове и викнах надолу към Дъгъл да се изкачва. Докато той се качваше на прусек по въжето, аз направих снимки и се заредих с останалата ми пълна бутилка кислород, а празната вързах за клиновете.
Намирахме се в кулоара на Южния връх. Не зная дали прекият път щеше да бъде по-малко изтощителен, но оттук нататък до Южния връх придвижването ставаше все по-трудно и по-трудно.»

Дъгъл Хейстън:

«Югозападната стена нямаше намерение да намали съпротивата си ни най-малко. Това стана съвсем ясно още с първото въже над скалното стъпало. Осемнадесет години съм алпинист и съм се сблъсквал с най-различни тежки снежни условия. Веднъж, когато Крис и аз се оттегляхме след един зимен опит за нов тур по северната стена на Гранд Жорас, попаднахме в дълбок до раменете сняг. Снегът в кулоара не беше толкова дълбок, по много по-лош. В Алпите отстъпвахме, а сега се опитвахме да напреднем. Напредване? Думата звучи почти смешно, защото аз се движех все по-бавно и по-бавно. Крачка и потъване до кръста. При всеки опит за движение напред само затъвах по-дълбоко. Трябваше да се приложи нова техника: пристъпваш, затъваш, почваш да разчистваш склона пред себе си като снегорин, но в стил бруст, после разриваш достатъчно, за да се придвижиш малко и да затънеш само до колене. Две уморителни въжета ни накараха да изберем посока вляво по по-пряката линия, която бях предложил на Дъг по-рано тази сутрин, в момент на някаква недисциплинирана проява на мислене. После отново обуздах мислите си и само тайно поглеждах натам, убеден, че с това темпо на движение ще сме щастливи, ако изкачим дори Южния връх.
Очаквахме условията да се променят, но уви. Склонът се изправи до 60 градуса. Свих вдясно и се отправих към едно скално стъпало, опитвайки се да се измъкна от тази природна каторга. Нямаше отдих за нас. Снегът беше същият, теренът по-стръмен, само че сега се намирахме на открити, брулени от вятъра склонове и снежната кора се трошеше мъчно. Класически условия за образуване на снежни дъски. В състояние на някакъв студен гняв аз продължавах механично да пробивам. Нямаше смисъл да спирам за осигуряване. Нямаше и никаква възможност. Имах ритъм, тъй че продължавах злобно да крача напред, а Дъг — плътно по петите ми. Два крака в една дупка, бъхтя по склона, за да разбия кората, избутвам парчетата настрани, тръгвам нагоре, потъвам. До бедрата. Разчиствам. До колене. Печеля метър. После процесът се повтаря. От значение беше присъствието на Дъг непосредствено зад мен, защото, когато ставаше особено трудно да се придвижа напред, той ме подпираше с две ръце в гърба и не позволяваше да се хлъзна назад. Часовете летяха като минути, но все пак печелехме територия напред.»

Дъг Скот:

«Поех ужасната работа точно когато тя започна да става по-лека. Покатерих се по едни скали, които се подаваха от снега, и забелязах, че между скалите и фирновия лед се е образувала пещера — добро място за бивак, ако евентуално се наложеше. Точно преди Южния връх аз спрях да почина и да изчакам Дъгъл да се качи. Продължих и заобиколих скалата на Южния връх, докато Дъгъл си поеме дъх. Пълзях на четири крака, а около мен вятърът вдигаше облаци сняг. Строполих се за осигуровка точно пред най-горния ръб и набрах въжето, докато Дъгъл се вдигаше по дирите ми. След няколко минути двамата заедно се изправихме и се изкачихме на ръба. Пред нас беше Тибет.
След всичките месеци, прекарани в Западния циркус — с тази и две други експедиции — сега най-после можехме да погледнем над циркуса към света извън него — хълмистите кафяви земи на Тибет на север и североизток, Кангчендзьонга и точно под нас Макалу и Чомо Лонцо. Не говорехме много, просто стояхме, погълнати от гледката.»

Дъгъл Хейстън:

«Вятърът се въртеше около Южния връх като полудял. Стената беше приключена, изкачена успешно, но нямахме спокойствието да мислим за постижението и да се радваме. Би трябвало това да бъде момент на гордост и въодушевление, но никой от нас не желаеше да спре дотук. Върхът ни кимаше.
В Алпите е прието за достатъчно да завършиш набелязания тур, без да отидеш до върха, но в Хималаите е различно. Една експедиция не се счита за напълно успешна, ако не изкачи върха. Знаехме всичко за пътя пред нас. Това беше Югоизточният гребен, оригиналният маршрут на Хилари и Тензинг през 1953 г. Той се смята предимно снежен, без да е много труден технически. Но зависи от снега, ако по ръба беше като този в кулоара, той щеше да създаде по-големи мъчнотии за движението ни напред, от каквито и да са технически сложности. Тъй че върху всички планове винаги има дилеми и въпросителни.
Мина ми през ум да се приютим в палатката до залез-слънце, дори до по-късно, и да изкачим ръба тогава, когато той теоретически щеше да е замръзнал здраво. Дъг прие, че в тази мисъл има логика, но очевидно не му харесваше много. Обаче не направи никакво друго предложение, тъй че аз се пъхнах в палатката, запалих примуса, за да подкрепя мислите ни с малко топла вода. Дъг започна да копае плитка снежна пещера в козирката, с което показа, че не беше отхвърлил изцяло идеята. Топлата вода, която мина по възпалените ни изранени гърла, сложи рязко спирачка на нашето подхлъзване към летаргичен песимизъм.
Мятайки раницата на гърба си, Дъг дрезгаво рече:
— Внимавай за въжето. Смятам да опитам поне една дължина, за да проуча условията. Ако е много лошо, ще бивакуваме. Ако не, ще вървим докъдето можем.
Не виждах грешка в това решение, тъй че, щом той отново изчезна в Непал, аз грабнах въжето. Начинът, по който то се изнизваше бързо през ръцете ми, вещаеше добро. Стигайки до края, Дъг подаде сигнал «тръгвай». Последвах го бързо и разбрах, че нещо във въздуха вещае възможности за върха. Условията в никакъв случай не бяха прекрасни, но в сравнение с кулоара заслужаваха да се окачествят като поносими. Когато настигнах Дъг, всякакви приказки бяха излишни, той просто отстъпи встрани, заобиколи въжето и аз продължих напред. Дива, приказна страна. Вляво югозападната стена се спускаше стръмно надолу, вдясно безкраен низ от виещи се козирки сочеше пътя към Тибет. Изискваше се много внимание, но ние се движехме с въодушевление. Показа се Стъпалото на Хилари, съвсем различно от снимките, които бяхме виждали. Никакво скално стъпало не се виждаше тази година, непрекъснатата линия на снежния ръб преминаваше в 70-градусов наклон с 24 метра дължина. Отново беше мой ред да водя. Условията се влошаваха, но бях толкова свикнал с техниката, че дори допълнителните 10 градуса не представляваха голям проблем.»

Дъг Скот:

«Докато осигурявах Дъгъл по Стъпалото на Хилари, постепенно започна да ми става ясно, че ние щяхме да достигнем върха на Големия Еверест. Направих още една снимка на Дъгъл, превъртях филма и открих, че той се беше свършил. Не се надявах да имам друг филм в раницата, защото оставих филм и резервните ръкавици заедно с палатката и примуса на Южния връх. Свалих кислородната си маска и раницата и ги поставих на ръба пред мен. Бях го възседнал — единият ми крак в Непал, другия в Тибет. Надявах се стъпките на Дъгъл да държат, защото не можех да измисля друго място за въжето, освен между зъбите си, докато тършувах из раницата. Намерих касета с цветен филм, забравена от преди няколко дни. Студът беше много голям и крехката лента се трошеше. Вятърът духаше тъй силно, че вдигаше във въздуха снега, който Дъгъл събаряше към непалската страна и го прехвърляше обратно в Тибет. Нагласих филма в апарата и тръгнах след Дъгъл нагоре. На това място Ед Хилари беше минал като в камина през пукнатината между скалата и леда. Сега при мусонния сняг на върха пукнатината беше натъпкана със сняг с твърдост на захар и изкачването по нея положително щеше да е трудно.
Последните 270 метра ръбът се издигаше широк като гръб на кит. Трябваше само да се разбива пъртина. Понякога кората издържаше няколко стъпки, но после изведнъж пропадахме до колене, политайки напред. През целия път не забравяхме огромните мусонни козирки, надвиснали над 3000-метровата източна стена на Еверест. Затова се придържахме доста вляво.
Именно тук, докато разбивах пъртината в последния етап, аз забелязах, че разумът ми сякаш се беше раздвоил и работеше на две места — едното извън главата ми, някъде над лявото ми рамо. Аз се обръщах към външната половина и обсъждах положението с нея, питах я не отивам ли твърде вдясно към козирките и тя ме побутваше да вървя по-вляво. Когато се препъвах при пропукване на снежната кора, тя ме съветваше да вървя по-бавно и да избирам пътя си по-внимателно. Общо взето, вдъхваше ми увереност и всичко изглеждаше тъй нормално, че тогава аз дори не се замислих. Дъгъл пое разбиването на пъртината и се насочи нагоре по последния откос към върха и развятото на него червено знаме. Снегът се подобри, той забави крачка, за да го настигна. После изминахме един до друг последните крачки до върха и стъпихме на него заедно.
Целият свят лежеше пред нас. Този връх беше всичко и повече, отколкото един връх можеше да бъде. Моят партньор, обикновено сдържан, се развълнува, по лицето му се разля широка щастлива усмивка и застанали там, ние се прегръщахме и се тупахме по раменете. Изкачването на най-високия връх в света положително влияеше на нашите чувства, сигурен съм, че се отрази и на моите, но не мога да кажа, че ме развълнува много силно. Не мога дори да кажа, че в онзи миг изпитах облекчение, загдето битката свърши. Фактически в известен смисъл беше дори жалко, че свърши, защото ние бяхме изцяло програмирани и сега трябваше да прекратим спектакъла и да се върнем обратно. Но още не, защото гледката беше тъй зашеметяваща, изчезващото слънце тъй наситено с цветове, че залезът ни изпълни със страхопочитание. Не можех да откъсна поглед от кафявите хълмове на Тибет. Те приличаха на хълмове само от нашия висок връх — фактически са високи планини, някои до 7300 м, но по тях почти нямаше сняг, който да свидетелствува за важността им. Виждам сребърните нишки на реките, виещи се между тях, отправени на север и запад към по-големи реки, между които може би и Цангпо. На изток Кангчендзьонга ловеше лъчите на залязващото слънце, макар че на юг облаци преливаха надолу върху непалските долини, а далеч по-ниско, назад откъм низините на Индия, черен облак напредваше на широк фронт към нас. Той проблясваше заплашително със светкавици, но нямаше защо да бързаме — имаше време, докато пристигне над Еверест, достатъчно, за да разучим пътя по северната страна — ледника Ронгбук, източния ледник Ронгбук и Чангце помежду тях. Ето го Северното седло и мястото, на което е стоял Одел, когато за последен път е видял Малори и Ървин, които се изкачвали към върха. Дали го бяха достигнали? Маршрутът им се закрива от изпъкнал склон. Никаква следа от тях — измествам се малко по-нататък — не, нищо. Не, разбира се, сред всичкия този сняг, ми обръща внимание външната част на разума ми.
Единствената следа от човешко присъствие тук беше знамето. Мина доста време, докато се приближа да го разгледам. Беше нежелано натрапничество, а толкова други неща имаше за гледане, вместо направени от човек предмети. И все пак не можеше да не погледнеш и да не видиш, че представлява тринога, около метър и половина висока, на върха с кръг, на който бяха завързани червени панделки. Направих снимка! Ах, да! Дъгъл също трябва да ме снима. Той не беше снимал нито веднъж през цялото изкачване.
— Дръж, момче! Направи една снимка за майка ми! — Подадох му моя апарат. — По-добре направи още една, ръкавицата ти беше пред обектива. Сега една черно-бяла.
Не обича да снима, но нямаше как.»

Дъгъл Хейстън:

«Преживявахме неповторим момент в живота си. Долу и отвъд — над кафявите низини на Тибет, пурпурната сянка на Еверест се протягаше върху около 300 километра. Тези северни и източни земи изглеждаха пусти, отдалечени, почти недостъпни. Около слънцето ставаха някакви необикновени неща. За миг то потъна зад куп от облаци, които лежаха малко над хоризонта. Последно действие, помислихме си ние. Но тогава облакът се спусна надолу по-бързо от слънцето и то отново се показа. Играта се повтори три пъти. Започнах да се чувствувам като Савел на път за Тарс. Нещо по-материално — точно пред мен стърчеше алуминиев кол със закрепени на него ивици червен плат. Японците през пролетта не бяха споменали, че са оставили или видели подобно нещо. За миг се озадачих. После дойде единственият отговор: китайците заявиха, че са изкачили върха по Североизточния гребен точно след японското изкачване. Създаде се обаче известно съмнение относно достоверността на твърдението им, поради това че в техните снимки на върха липсваха детайли от предишни снимки на Еверест. Хубаво е, че имахме безспорно доказателства пред нас. Съмнението в алпинизма не е приятно.
Когато слънцето най-сетне спечели състезанието си с облаците, в нашата еуфория бавно се промъкна една мисъл. Каква? Е да, ние най-сетне бяхме на покрива на света, но пътят назад към лагер 6 беше дълъг, а много скоро щеше да се стъмни и тогава какво щяхме да правим? Знаехме, че можехме да стигнем до Южния връх в здрача. Предишните нощи луната беше много силна и ако изгрееше сега, може би щяхме да успеем да слезем по оставените от нас дири по стената. Ако нямаше луна, в краен случай щяхме да бивакуваме. Всъщност нали с такава цел качихме палатката. Винаги допусках, че ще ни се наложи едно бивакуване на тази височина, но това не означаваше, че гледах на възможността с голям ентусиазъм. Най-сетне обърнахме гръб на върха и поехме надолу.
Дирите ни вече замръзваха и ходенето стана поносимо. Спуснахме Стъпалото на Хилари с въжето, което бяхме оставили там, и движейки се заедно, скоро стигнахме до нашата малка пещера. Активната облачна дейност не вещаеше нищо добро относно появата на луната. Кислородните бутилки изцедиха последните си капки и се превърнаха в бреме. Застанали в смътно очакване за някаква светлина, решихме, че е по-добре да свалим бутилките и маските. Олекна на гърбовете ни, но не и на главите ни. Небето бавно се заоблачи и постепенно намали възможността ни за избор. Решихме да погледнем какви са шансовете ни за едно слизане в мрака, след като знаехме, че пъртината нагоре беше дълбока, а сега вероятно и замръзнала. Внимателната петнадесетметрова проверка обаче по ръба откъм югозападната стена, сред силния нощен вятър и започващите да се вледеняват пръсти на ръцете и краката, окончателно изби от ума ни всички алтернативи на бивакуването. Спуснах се назад към заветната страна и съобщих новината на Дъг. Всъщност той нямаше какво да каже започна да разширява дупката.»

Дъг Скот:

«Дъгъл отново стопи сняг на примуса, докато аз продължавах да копая. След няколко глътки топла вода Дъгъл се присъедини към мен и ние бързо разширихме снежната пещера. Копаехме с ледокопите и избутвахме снега през входа. В 9 часа имахме достатъчно място да легнем. Изтикахме още сняг към входа и намалихме отвора до малък процеп. Сега бяхме защитени от вятъра за щастие, защото кислородните ни бутилки бяха празни или пък апаратите не работеха. Газта на малкия примус също скоро се свърши. Тъй че легнахме върху раниците си и платнището, съжалявайки, че не обмислихме по-добре възможността да бивакуваме и тръгнахме без храна и спални чували. Облечен бях само с дрехите, с които се катерих — копринена долна риза, вълнен пуловер, костюм от мъхнат найлон и ветроупорния комбинезон. Не мисля, че се тревожехме за живота си, защото бяхме чели за други алпинисти, нощували по Еверест без специална екипировка — наистина не толкова високо на върха. Впоследствие обаче на всички тях им бяха отрязали по някой пръст на ръцете или краката. Тревожеше ни в какъв вид щяхме да оцелеем и ние извикахме цялата енергия на нашите бавноподвижни, апатични мозъци на помощ. Треперех неудържимо. Свалих ръкавиците, обувките и чорапите си и разтривах крайниците си с часове, за да ги съживя. Толкова бяхме погълнати от личното си нещастие, че почти не си обръщахме внимание, и все пак в един момент Дъгъл разтвори ципа на дрехите си и любезно ми позволи да пъхна босия си ляв крак под дясната му мишница, а другия в чатала му, което ми помогна. Без кислород, изглежда, не се създаваше вътрешна топлина, тъй че аз предимно седях и разтривах ли, разтривах пръстите на ръцете и краката си. Не беше време за спане. Нужно беше до крайна степен будно съзнание, за да се съсредоточа върху оцеляването, за да крепя обувките си над снега, да чистя снега от голите си ръце и крака, за да топля чорапите върху стомаха си, да пазя главата си да не се опре в покрива на пещерата. Температурата беше вероятно минус 30°. Толкова студено беше, че когато отначало оставих чорапа си върху раницата, стъпалото се втвърди като дърво. По-голяма част от нощта копах в пещерата — просто, за да се сгрея. Сечах твърдия сняг с ледокопа и го избутвах през входа. Призори в дупката можеха да се поберат за спане пет души.
От напрежение и безсъние, и липса на кислород умовете ни започнаха да блуждаят. Дъгъл съвсем ясно разговаряше с Дейв Кларк — много дълго и оживено. Аз открих, че разговарям с краката си. Персонифицирах ги до такава степен, че те се превърнаха в две отделни същества, нуждаещи се от помощ. Левият се затопляше много бавно и след разговор с десния решихме, че ще бъде по-добре да се заема с по-усилено триене. И през цялото време външната част на моя ум се намесваше в разговора.»

Дъгъл Хейстън:

«Бях заключен в болезнено мълчание, с изключение на тихия разговор с Дейв Кларк. Халюцинации или сън? Все едно — действуваше ми успокоително и отвличаше вниманието ми от студа. Спреше ли този разговор, настъпваше онова отдалечаване в мълчанието, от което ми се струваше, че заспивам. Разтърсвах се и решавах да продължавам по този начин. Твърде много приказки бяхме слушали за хора в бедствени ситуации, които заспивали и не се събуждали. Изглежда, и двамата помнехме това и несвързаните приказки на Дъг успяваха да ни държат будни. Нямаше спасение от студа. Опитвахме всички положения. Притискахме се един към друг, стъпалата на единия под мишницата на другия, разтривахме се, непрекъснато се движехме в дупката, размахвахме ръце. Просто нямаше начин да получим капчица топлина. Но сред всичко това часовете минаваха. Не мисля, че това, което правехме или говорехме през тази нощ, беше много умно или обмислено. Страдахме от липса на кислород, от студ, умора, но страхотно искахме да преживеем нощта. Всичките ни инстинкти за съхранение изплуваха. Те и нашата воля изпратиха нощта с щастлив край.
Първата светлина дойде и ние можехме да започнем подготовката за слизането. Проверката показа способност да се изправим и движим. Крайниците ни бяха леко вцепенени, но не и измръзнали. Болки в бъбреците ни сковаваха превити на две. Много трудно беше да си обуем обувките. Отказах се от замръзналите си вътрешни обувки и ги заместих с пухените чорапи. Слънцето се издигна, но нямаше надежда да затопли телата ни. Единственият начин беше чрез движение. Бързо прехвърлихме козирката, сбогувахме се с Тибет и заслизахме надолу по стената. Топлината от движението, усещането, че кръвта отново започва да циркулира, беше почти като кулминационна точка на наслада. Разбирахме, че от липса на кислород можеше да получим халюцинации с опасни последици, затова при осигуряването на въжето по първите отсечки внимателно се следяхме един друг.»

Дъг Скот:

«Не бяхме спали и яли почти 30 часа. Фактически прекарахме нощта в Китай и го направихме на височина 8754 м, без кислород. После слязохме по фиксираните въжета и в 9 часа сутринта се строполихме върху спалните си чували в лагер 6. Запалих примуса и потърсих нещо за ядене. Погледът ми попадна на радиоапарата. Тъй погълнати бяхме в това да преживеем нощта и да слезем дотук, че на моменти всичко изглеждаше като сън — само ние двамата и никой друг на света, с когото да споделиш студения навяващ сняг. Радиото ни върна към действителността. То запращя и внесе живот. Отговаряха ни гласове — на Крис загрижен, успокоен, щастлив от успеха. Я давай с по-бодър глас, помислих си, не искам да звучиш като размазан, въпреки че се чувствуваш така.
— Не, не мисля, че имаме измръзвания — казах аз, защото по това време пръстите на ръцете и краката ни вече щипеха.
Бяхме оцелели благополучно.»



Успех и трагедия
(25 — 26 септември)

От лагер 2 с бинокли и камера с шестстотин милиметров обектив следяхме напредването на Дъг и Дъгъл. Бяха като малки точици и само на окуляра ръцете и краката им се виждаха като пипалца на паяк. На 24-и първо ги уловихме към края на траверса им по въжетата, които бяха фиксирали предния ден. Напредваха добре, защото в 9 часа сутринта вече бяха в подножието на улея, който извеждаше на Южния връх. Те изчезнаха в него и часовете започнаха да се влачат. През няколко минути някой от нас насочваше бинокъла към края на улея. Най-сетне решихме, че или бяхме пропуснали излизането им от улея, или бяха минали от другата страна на гребена.
Четири часа. Ник Есткорт гледаше през обектива. Извика. Виждаше някого над улея. Струпахме се около него и нетърпеливо чакахме своя ред да погледнем. Те бяха! Сигурно вече се връщаха. Но скоро ни стана ясно, че не слизаха, а се изкачваха. Щяха да стигнат върха, но по това време нощното бивакуване ставаше неизбежно. Не мисля, че тази нощ някой от нас спа спокойно или изобщо си почина, докато не видяхме на следната сутрин двете мънички фигурки да пълзят обратно по дългия траверс към лагер 6. После дойде и радостното обаждане, че са пристигнали в лагера, че са изкачили върха и са заплатили само с леко измръзване за най-високото бивакуване и за една от най-смелите атаки, осъществени дотогава на връх Еверест. Чувство на истинска радост обхвана цялата експедиция. Не можах да се въздържа и след като приключих разговора с Дъг, се разплаках. Дъг едва говореше — тъй възпалено и разранено беше гърлото му.
Те слизаха, но сега втората група се изкачваше. Мартин Бойсън, Пийт Бордмън, Мик Бърк и Пертемба бяха потеглили от лагер 5 тази сутрин, готови или за атака на върха или за някаква спасителна акция, ако Дъг и Дъгъл бяха в беда. Временната еуфория бързо отмина. Аз трябваше да издържа още две атаки, безсилен да сторя каквото и да е, освен да чакам и да се надявам, че нищо лошо няма да се случи. Съвсем добре знаех, че следващите няколко дни, до завръщането и на осемте алпинисти, щяха да бъдат същински ад. Седях в лагер 2, напрегнат, изплашен в очакване на телефонната връзка в 2 часа, когато щях да науча дали втората ми щурмова група беше вече настанена в лагер 6. С тях се изкачваха двама шерпи Лакпа Дорджи и Мингма, които трябваше да изнесат животворните бутилки с кислород за щурма.
Обади се Мартин. Каза ми, че Мик и Лакпа Дорджи още ги няма. Само Мингма беше пристигнал. При това положение горе имаше кислород колкото Пийт, Пертемба и Мартин да атакуват върха на следващия ден. Реших да кажат на Мик, че той не трябва да тръгва с тях, особено щом се движеше най-бавно от четиримата — те бяха в лагер 6 от два часа, а него още го нямаше.
Струва ми се, че през цялото време аз в себе си се безпокоях за Мик. Когато реших да отпадна от третия щурм и да се върна в лагер 2, обърнах внимание на Мик, че и той беше стоял в лагер 5 доста време (пристигна с Дъг на 18-и, тъй че до сутринта на 23-и, когато аз слязох, той беше там вече шест нощи, а аз осем). До 25-и обаче, когато потеглих за лагер 6, той също вече имаше осем нощи в лагер 5. Тогава той ми отговори, че според него все още върви добре, а следващите няколко дни ще може да си почине добре. Знаех колко е ентусиазиран и колко жестоко разочарован би бил, ако след като знаеше, че ще участвува във втория щурм, променях решението си. И, тъй, разреших му да остане.
Сега обаче моите опасения, задвижени от Мартиновите, избухнаха с цялата сила на потисканото напрежение. Казах на Мартин съвсем категорично, че при никакви обстоятелства не желая Мик да тръгва за върха на другия ден. Исках той да слезе долу. Мартин се разстрои от моята жестока реакция, и след като той изключи апарата, аз разбрах, че вероятно разпореждах нещо невъзможно. Веднъж стигнали до най-предния лагер на Еверест, алпинистите стават напълно самостоятелни. Дотам те са членове на отбора, зависещи един от друг и от общия контрол на ръководителя, но при щурма на върха вече е различно. Това е алпийска ситуация, каквато се създава при по-малка експедиция или в Алпите. Отнася се за живота им, който е в техните собствени ръце, и само те решават как да постъпят. Държахме радиото включено, защото бях казал на Мартин Мик да ми се обади веднага, щом пристигне в лагера.
Като представител на тройката в лагер 6, Мартин трябваше неизбежно да предаде на Мик моето нареждане. Лакпа Дорджи пристигна пръв и смутено обясни, че закъснял поради повреда в кислородния апарат. Мик дойде скоро след него. Мартин чу, че фиксираното въже се изпъва и тропа и излезе да помогне на Мик, като взе раницата му последните метри. Веднага му направи впечатление, че тя е много тежка. Мик, жизнерадостен както винаги, му обясни, че спрял да подреди някои от фиксираните въжета под Скалния пояс, нещо, което аз действително го бях помолил да направи. После настигнал Лакпа Дорджи, и видял, че кислородният му апарат не работи. Той спрял шерпа, който искал да се върне, изчакали заедно Мингма да слезе след изнасянето на товара си до лагер 6 и взели от него редовния му апарат, с който Лакпа да завърши изнасянето на своя товар до лагер 6. Всичко това беше отнело време.
След обяснението на Мик нямаше основание да го оставят. Още повече, че междувременно те откриха още две бутилки кислород, заровени в снега. Когато му казах, че искам да говоря с него по радиото, за да му кажа да се върне, той отвърна: «Крис може да потрае».
Седях в палатката си, включил радиоапарата, и се опитвах да пиша писмо, когато гласът на Мик ме повика от лагер 6. Запита защо искам да говоря с него. Обясних му, че се тревожа от бавното му ходене и от факта, че толкова време е на върха. На това той противопостави обяснението си за забавянето. Нямаше смисъл да спорим по радиото, затова го помолих да ми даде Мартин. Оставих те да решат дали искат да вземат Мик за щурма на върха. Мартин, очевидно смутен и разтревожен, каза, че според него Мик върви достатъчно силно и те не виждат как биха могли да го отстранят от атаката. Оставаше ми само да ги посъветвам да не се делят и ако един капитулира, всички да се върнат.
Погледнато ретроспективно, дори този съвет беше напълно безсмислен в реалната ситуация. Линия от фиксирани въжета, следвана от пъртина, се протягаше към върха на Еверест точно на 457 м над тях. Исках твърде много. Онази нощ те обсъждаха въпроса и решиха, че ако някой върви прекалено бавно и застраши шансовете на останалите за върха, той трябва да се върне сам, преди да стигне до края на фиксираното въже.
Бяха готови за старт в 4:30 на следната сутрин. Утрото беше злокобно. Въпреки че нямаше вятър, тънка висока мъглявина закриваше хоризонта на запад и от долините вълна облаци бързо пъплеше нагоре. Тя изпълни Западния циркус под тях и пропълзя по стената. Очевидно времето започваше да се променя и те всички разбираха, че трябва да се движат бързо, за да избягнат едно бивакуване.
Мартин Бойсън, винаги нетърпелив, тръгна пръв, после Пийт Бордмън, веднага след него Пертемба, а Мик Бърк последен. При катерене по фиксирано въже почти е невъзможно групата да се движи заедно, защото всеки алпинист е прикачен индивидуално към въжето и се изкачва със свое темпо.
Мартин рано претърпя горчиво разочарование — кислородният му апарат блокира, изгуби и едната си котка. Тази злополука категорично го отстрани от щурма. Останалите го задминаха и той отчаян се върна в палатката.

«Пропълзях вътре и завих от мъка, яд и самосъжаление. По-късно слънцето се показа, но се появи силен вятър. Надзърнах навън и претърсих с поглед улея. Виждаха се две петънца, едното почти под гребена на върха. Питах се къде ли е Мик, а по-късно го съзрях в дъното на улея, когато двете фигури над него бяха стигнали гребена. Беше само 11 часа сутринта. Движеха се добре. Затворих вратата. Не можех да понеса гледката.»

Пийт Бордмън и Пертемба напредваха добре. След края на фиксираното въже те се изкачиха незавързани по дирята към подножието на улея на Южния връх, а после нагоре до върха. Въпреки че дирите на места бяха навети, снегът беше много по-твърд, отколкото преди два дни. Пийт погледна веднъж-дваж назад и видя далечна фигура на траверса през Горното снежно поле. Реши, че или Мартин, или Мик е седнал и ги наблюдава, а после двамата ще се върнат в лагера.
Когато стигнаха на Южния връх, кислородният апарат на Пертемба се повреди — запуши се по същия начин както апаратът на Дъгъл. Играха си цял час, докато успеят да изкъртят двусантиметровото ледено парче, което запушваше притока на кислород. Но и при това положение имаха достатъчно време. Смениха кислородните бутилки и поеха към върха, катерейки се необвързани.
През това време облакът изпълзя над стената и ги обгърна в рядка мъгла. Вятърът постепенно се засили, но видимостта все още беше поносима. Те различаваха дирите, които се виеха нагоре по Югоизточния гребен пред тях, чувствуваха се спокойни и владееха положението.
Стигнаха до върха в 13:10 часа — наистина много бързо изкачване дори при дирята на първата свръзка. Не бяха възнаградени с величествената гледка, на която се бяха радвали Дъгъл и Дъг, защото все още ги обвиваше рядката, носена от вятъра мъгла, и китайската тринога беше единственият знак, че стоят на най-високата точка на земята. Пийт носеше специално украсена риза, подарена му за случая от алпийския клуб «Минид». Приличаше на средновековна рицарска ризница, която той надяна върху своите пухени доспехи. Пертемба извади едно непалско знаме и го окачи до китайската емблема. Снимаха се един до друг и Пийт се обърна към света по миниатюрния си магнетофон:
«Здравейте, това е първият звукозапис от връх Монт Еверест. Искаш ли да кажеш една дума на зрителите, Пертемба?»
Следва неясен звук, понеже Пертемба още беше затворен в маската си, но на въпроса, дали се чувствува уморен, той съвсем ясно отговаря «Не». Пийт продължава с кратко описание на подробностите по изкачването им и на метеорологичните условия и приключва с веселата забележка:
«Само че не мога никъде да видя клон на банката «Барклей».»
В това настроение без никакво напрежение те ядоха шоколад и кейк и после тръгнаха надолу. Все още разполагаха с много време — беше едва 13:40 часа.
Изминаха само няколкостотин метра, когато за тяхно безкрайно изумление някаква фигура започна да се очертава в мъглата. Пийт Бордмън разправя историята нататък:

«Мик стоеше на снега само няколкостотин метра под един снежен склон на върха с лесен наклон. Той ни поздрави и каза, че иска да ни снима на някое възвишение по ръба, все едно че сме на върха, но аз му казах за китайската тринога. Тогава той ни помоли да се върнем с него на върха. Аз се съгласих неохотно и той, почувствувал моето нежелание, промени решението си, като каза, че ще се качи, за да снеме триногата и веднага ще ни настигне. Той взе камерата на Пертемба, за да направи няколко кадъра на върха, а ние се върнахме петдесетина крачки и после минахме край него, за да ни заснеме. Аз също го снимах няколко пъти. Той носеше флагчето на «Синия Петър» и една автоматична камера. Помоли ни да го изчакаме до голямата скала на Южния връх, където Пертемба и аз на изкачване заровихме първите си бутилки кислород, въже и филми. Пертемба искаше да върви вързан с мен, тъй че Мик щеше бързо да ни настигне. Казах: «До скоро виждане» и ние заслизахме по ръба към Южния връх».

След като се разделиха, времето започна бързо да се влошава. Пийт и Пертемба чакаха долу с нарастващо безпокойство.

«Всички ветрове на Азия сякаш се опитваха да ни издухат от ръба. Трябваше да вземем решение. Беше 4 часа следобед и небето около Южния връх на Еверест вече потъмняваше. Захвърлих в белотата заледените си очила за сняг, които не ми служеха повече, и се опитах несръчно поради ръкавиците да махна леда от клепачите си. Наведох глава във виелицата и се опитах да разгледам ръба. Мик трябваше да бъде тук поне преди 45 минути. Чакахме го повече от час и половина. Мястото, където Дъг и Дъгъл бяха бивакували, не личеше. Небе, козирки и снежна вихрушка се сляха в едно, видимостта се намали до 3 метра и всички дири бяха заличени. Пертемба и аз се гушехме до скалата на Южния връх, където Мик беше помолил да го чакаме. Пертемба каза, че не чувствува пръстите на ръцете и краката си, а моите също тръпнеха от студ. Мислех за Мик, за очилата му, заслепявани от снежната виелица. Как ли се справя по късото фиксирано въже на Стъпалото на Хилари, по онази крехка тясна плоча към непалската страна и козирките по ръба откъм Тибет. Мислех и за нашето положение: чакаше ни слизането по 244-метровия улей на Южния връх, охраняван от 18-метровото скално стъпало по средата, после прекосяването на половината от 600-метровия голям траверс над Скалния пояс, преди да стигнем до края на фиксираните въжета, осигуряващи оставащото разстояние до лагер 6. Слизането до лагер 6 бе отнело на Дъг и Дъгъл 3 часа в слънчево утро след бивакуване, но сега ние разполагахме само с още 1 час светлина. На 8750 м височина границата между контролирано и неконтролирано положение много лесно се прекрачва и ние за минути я преминахме — силният вятър и греещото през облак слънце се превърнаха в яростна буря със снежна вихрушка.
Трябваше да реша. Посочих часовника си и казах: «Чакаме още 10 минути». Пертемба се съгласи. Това ни помогна — прехвърлихме известна част от отговорността на часовника. Бръкнах в раницата си и измъкнах примуса, за да го оставя. Времето изтече. Отначало сбъркахме посоката — тръгнахме към Южното седло. След 45 метра слизане траверсирахме обратно, докато намерихме това, което смятахме, че е улеят на Южния връх. Виелицата стихна за миг и аз погледнах нагоре към скалата на Южния връх. Все още никакъв знак от Мик, а вече беше 16:30 часа. Решението беше взето и сега трябваше да се борим за живота си и да мислим за пътя надолу. Ранният следобед премина в настъпваща нощ и нашият успех се превръщаше в трагедия.
Пертемба няма алпийска техника и не е свикнал да се движи в лоши условия без фиксирано въже. Отначало вървеше бавно. Аз зацепих надолу яростно, зарових снежна котва и буквално го свлякох долу по хлъзгавия, вдиган от вихрушката сняг. Но Пертемба е силен и бързо се адаптира. Започна да върви по-добре и скоро се движехме заедно. В улея ли бяхме? Усетих как ме обзема паника. Тогава различих в снега скалите близнаци, които ми бяха направили впечатление тази сутрин. Оттам се спуснахме по диагонал и в полумрака зърнах кислородната бутилка на Дъг, която маркираше края на парапета над скалното стъпало. Спуснахме се на рапел до края на парапета, вързахме резервното въже (което носехме) към края и се спуснахме още 145 метра. Оттук заслизахме надолу към началото на 300-метровия траверс до края на парапета. Едва започнахме траверса и върху нас от склоновете на върха се изсипа прашна лавина. За щастие кислородните бутилки работеха и можехме да дишаме. Опипвахме пътя си като слепци през тесните жлебове от лед и сняг върху скалите на склона. Усетих, че нещо ме перна по главата, вдигнах очи и видях друга голяма лавина, която идваше по улея право към мен. Погледнах встрани — Пертемба се беше свил, за да задържи падането ми и навиваше въжето между нас, което беше вързано на кръста ми. Забих ледокопа в снега и го стиснах здраво. Движещата се снежна маса бесня върху и около мен няколко минути. После спря. Пертемба беше удържал. Ледокопът беше останал в леда. Продължихме. Истинско чудо беше, че намерихме в мрака края на парапета, маркиран с две забити в снега кислородни бутилки. По въжето Пертемба намали темпото и аз го дърпах безмилостно, докато най-после той успя да ми изкрещи, че една от котките му беше паднала. Въжето между нас запъна и почиствайки го, изведнъж се преметнах над едно 45-метрово скално стъпало. Задържа ме парапета. На едно място част от въжето беше отнесено. В 19:30 часа ние се строполихме в палатките на лагер 6. Мартин беше там и аз избухнах в плач.»



Сбогуване с планината
(27 — 30 септември)

Долу в лагер 2 ние чакахме безпомощни целия ден. Рано сутринта зърнахме две фигури, навярно Пийт и Пертемба, близо до подножието на улея на Южния връх и ни обзе надежда за бързо благополучно изкачване, по-късно обаче облакът обгърна и нас. Единственото, което виждахме от време на време, когато облаците за малко се разкъсваха, бяха стълбовете сняг, вдигани от вятъра по Скалния пояс и Югоизточния гребен.
От 2 часа следобед оставихме радиото отворено и разбирахме растящата тревога в гласа на Мартин, когато той ни се обаждаше, защото вятърът, шибащ неговата малка палатка, с напредването на следобеда непрекъснато се усилваше. Стъмни се, и все още нямаше знак от тях. Всички седяхме напрегнати и безмълвни край струпаните сандъци в голямата палатка на лагер 2. Чуваше се само вятърът, който виеше по стената над нас, и пращенето и бръмченето на отвореното радио. Бушуваше жестока буря и един бивак означаваше нещо много по-сериозно от това, което преживяха Дъг и Дъгъл.
И тогава в 19:30 часа прозвуча гласът на Мартин. Момент на безкрайно облекчение: бяха се върнали! Но в следващия миг агонията в гласа му прогони надеждата — само Пийт и Пертемба се бяха върнали и Пийт щеше да ми разкаже какво се беше случило.
Никой не искаше да повярва, че Мик е загинал. Той щеше да направи бивак и да се върне в лагер 6 на другата сутрин — същият непокорен, самоуверен Мик, какъвто го знаехме от толкова години, от толкова изкачвания. Нощта бавно минаваше, яростта на бурята се увеличаваше. Тя бесня и на следващия ден и заедно с изнизващите се часове изчезваха и надеждите. Замести ги страхът не само за Мик, но и за живота на тримата, приковани към края на Горното снежно поле, уморени, изтощени, с малко храна и кислород, изложени на лавините, които се свличаха от скалите на върха. Пийт се беше върнал в палатката пръв, а на Пертемба, все тъй завързан към Пийт, му трябваше още половин час, за да допълзи последните 30 метра и да се строполи в палатката на Мартин. Той свали маските им и вля в гърлата им топла течност, преди да ги премести в другата палатка, защото беше организирал своята като кухня на лагера. Краката на Пийт бяха безчувствени и той се опасяваше, че са измръзнали. Пертемба лежеше в спалния си чувал поразен от снежна слепота и в последен стадий на изтощение. Пийт го беше върнал в крайния момент.
Мартин никога няма да забрави последните 36 часа:

«Тая нощ и следващия ден остават неизлечим белег в паметта ми, болезнена рана, бавно заздравяваща, но готова всеки миг да се отвори отново. Две нощи и един ден сами за себе си не са много дълго време, но всеки час, изпълнен с очакване, се проточваше до безкрайност. Отначало просто не приемах гибелта на Мик. Бях се вкопчил в някаква слаба надежда, но с изминаването на всеки час тя изчезваше, разкъсана и отвивана от беснеещия вятър и снежната виелица.
Смятах, че ще успея да се върна по въжетата с някой все още функциониращ кислороден апарат и да потърся Мик, може би до върха, но следващата сутрин разби тези планове. Вятърът продължаваше да връхлита на пристъпи и да шиба по палатките, снежната виелица заслепяваше и бодеше очите. Излизах за малко, колкото да разчистя снежния порой, който поглъщаше палатките с намерение да ни притисне и изхвърли като семки от лимон. Палатката на Пийт и Пертемба вече беше съвсем обезформена — представляваше ниска бяла купчина, из която от време на време се подаваше някоя ръка, за да поеме канче чай, супа или каша.
Не можехме да разговаряме поради воя на вятъра и снега върху палатките. Дори да можехме, нямаше какво да си кажем. Седях в своята палатка и топях сняг. Примусът щеше да престане да работи, ако няма въздух, но щом отворех вратата, снежната вихрушка нахлуваше вътре.
Усещах как ме залива вълна от паника, клаустрофобия — арестуван съм в малка палатка, в която няма въздух. Нямаше да мога да издържа без кислород. Какво по дяволите щяхме да правим, когато той свършеше?
— Мартин, дали можеш да ни намериш някоя бутилка кислород?
Това е Пийт. Готвя им, рина им снега, намирам им кислород. Аз съм тяхната милосърдна сестра.
Все пак време е да изрина снега от палатката им и да хвърля поглед навън. Издържам само по няколко минути, защото вихрушката засипва лицето ми. Копая като луд до изнемога, после се хвърлям в малката зелена изкуствена пещера, отдъхвам няколко минути и пак навън. Удар на метал в метал. Най-сетне една кислородна бутилка се показва под натрупания сняг. Връщам се в палатката и се опитвам да се стопля. Снегът постепенно се промъква вътре, ръцете и краката ми са леденостудени. Всяко излизане навън ме изстудява по-силно и ми е нужно повече време, за да се затопля в спалния чувал. Отново разтопявам сняг и преброявам цялата наличност: няколко бутилки кислород, две пликчета чай, два патрона газ и пакет супа. Това е всичко. Ще се справим няколко дена, но ако бурята продължи? О, боже, моля те измъкни ни!
Време за радиовръзка — слава богу! Преди не ценях това дяволско изобретение. Крис говори спокоен, ободряващ: «Само изтърпете още малко. Ник, Тат и Рони са в подкрепление в лагер 5… опитай да запазиш гориво… бурята не може да продължи много… излишно е да се безпокоите…»
Безпокойство — аз съм над безпокойството. Мик е мъртъв… Бедната Бет и малката Сара. О, боже, празнота, загуба. Поне моят кислороден апарат да не се беше повредил… Нямам дори утехата от изкачването на върха. Самосъжаление, яд… Някак си трябва да изляза от тази дупка.
— Искаш ли да пиеш, Пийт?
— Благодаря, приятелю.
— Е, това е то, всичко друго е вятър.
Настъпи мрак и с него още една нощ, изпълнена с несигурност. Ще продължи ли бурята, ще се срутят ли палатките, ще свършат ли горивото и кислородът?
Събудих се. Цареше необичайна тишина. Вятърът беше спрял. Спасени сме! Неочакван прилив на чувства ме разтърси. Заплаках горчиво. За Мик, за себе си, за всичко.»

Утрото на 28 септември. Последните 24 часа ни показаха колко хилави и крехки бяха грижливо съставените планове, изчисления и човешката ни сила срещу мощта на вятъра и снега. Мик беше мъртъв и всички лагери в опасност. На 26 септември следобед се принудихме да евакуираме лагер 1, защото обитателите му бяха почувствували, че леденият остров под краката им се движи към своето безмилостно свличане надолу по Ледопада. Това на практика преряза линията на снабдяването от базовия лагер, но ние смятахме, че в лагер 2 имаме достатъчно припаси за последните няколко дни на експедицията.
Беснееща буря през деня на 27-и ни принуди да се откажем от всякаква надежда за спасението на Мик. Дъгъл и Дъг, които бяха видели опасните козирки и тесния ръб от подножието на Стъпалото на Хилари, мислеха, че не е изключено Мик да е направил грешна стъпка по ръба в условията на силно намалена видимост, в които беше попаднал на слизане. Ако беше спрял през нощта с надежда следната сутрин да стигне до края на фиксираното въже, придвижването на 27-и беше изключено, а той не би могъл да преживее две нощи без храна, подслон или кислород на такава височина, дори да е успял да изкопае дупка в снега.
Растеше моето безпокойство за безопасността на останалите алпинисти от групата. Ник, Рони, Анг Фурба и Тат в лагер 5 изглеждаха в безопасност, натъпкани в малкия улей, който се охраняваше от скалния контрафорс над него, но те докладваха, че огромни снежни лавини се изсипват като безспирен поток по Големия централен улей. Не можеше и да става дума за придвижване нагоре или надолу, докато лавините не спрат.
Лагер 4 обаче беше по-незащитен, пазеше го донякъде само тънкият снежен ръб над него. Страхувах се от огромните натрупвания на снежните маси, които вероятно се образуваха по снежните склонове над лагера. Въпреки че брезентите бяха опънати над всички палатки, споменът за лавината, която повреди една от тях при построяването на лагера, ме караше да се питам какво ли щеше да стане, ако целият склон се свлече.
По тези причини в 5 часа следобед на 27-и казах на Ейдриън Гордън, отговорника на лагер 4, да напусне лагера и да свали шестимата шерпи, които се грижеха за него. Много скоро след това преживяхме нова тревога. Шерпите се спуснаха по фиксираните въжета и пристигнаха в лагер 2 точно по мръкване. Ейдриън изостана малко, за да се увери, че оставя лагера в ред и започна да слиза, но по-бавно, защото нямаше голям опит — това беше първото му изкачване на стената. В резултат мракът го настигна, а фенерът му отказа да работи. Не виждаше накъде върви и сви погрешно по някакво старо въже, оставено от японците. След като разбра грешката си, реши, че е по-добре да спре и да не върви нататък. Стана вече 9 часа вечерта и бурята беснееше неукротимо. Изпратихме няколко шерпи да видят какво става с него, но те тръгнаха без жумари. Много смело Анг Фу изкачи цяло въже на ръце, но не видя следа от Ейдриън и бе принуден да се върне. Страшно обезпокоен, потеглих от лагер 2 с Дейв Кларк, Майк Роудс, Артър Честърмън, Майк Томпсън и друга група шерпи, въоръжени със спасителни съоръжения, термоси с горещ чай и жумари. В 10,30 часа тази нощ Майк Роудс и аз намерихме Ейдриън по средата на фиксираните въжета към лагер 3. Беше запазил своето типично хладнокръвие. Фактически той току-що бе решил да върви пипнешком по въжето обратно към лагер 3 и да си изкопае снежна дупка за през нощта. В същото време обаче беше капнал от умора и ако не го бяхме намерили, той вероятно щеше да се строполи и да замръзне. Дълго време му трябваше, докато стигне до лагер 2, но упорито отказваше да приема каквато и да е помощ. Изминаваше смело със залитане петдесетина крачки, спираше за няколко минути и после продължаваше нататък. За кратко време между изкачването и слизането ни снегът беше затрупал дирите ни и без маркировъчни флагчета, поставени на разстояние от тридесет метра, ние положително щяхме да се загубим сред цепнатините, които преграждаха пътя към лагера. Видяхме светлините на палатките едва когато стигнахме на петдесетина крачки от първата — толкова гъсти бяха облаците сняг, които вятърът вдигаше.
Докато си легнем, стана полунощ. Потънах в дълбок сън, от който се опитваше да ме измъкне някакъв глас, крещящ моето име. Беше Чарли Кларк, който описва случилото се в своя дневник:

«Малко преди 4 часа сутринта се разнесе оглушителен трясък и в момента на разбуждането си усетих, че за няколко секунди нещо ме преобърна, повдигна и захвърли нанякъде. Веднага ми стана ясно, че сме ударени от голяма лавина. Помислих си: «Да, жив съм и дишам». Ципът на палатката беше близо до ръката ми и след секунди се намерих вън сред тихата ледена нощ. Палатката на Крис Ролинг беше съвсем изравнена със земята, а суперпалатката на Би Би Си, която се издигаше до нашата, изобщо липсваше. После съзнах, че усуканата купчина метал и брезент до мен всъщност беше нашата и тяхната, заедно с обитателите Дъг и Дъгъл, Нед и Иън, Артър и аз. Шерпите подаваха глави сред развалините, ухилени, все още топли от спалните чували. Обиколих лагера. Нямаше пострадали, нито изчезнали. Имаше няколко незасегнати палатки, между които тази на Крис Бонингтън.
Влязох в палатката, събудих го и му казах, че по-голямата част от лагера е срината. «Някой убит?» — запита той. Отговорих, че всичко е наред и той мигновено заспа отново като упоен. Обикаляхме наоколо, мъчехме се да се ориентираме кое къде е. «Мародерите ще бъдат разстрелвани» — извика някой. Всички бяхме весели, не изпитвахме страх от случилото се, което стана тъй неочаквано, но за щастие не трая дълго.
За кратко време кухнята отново беше издигната и добрият Канча направи чай — винаги тъй необходим при инциденти. Най-забележителното беше хладнокръвието, с което приехме случилото се. Нито следа от онова присвиване на стомаха или разтреперване, или дори облекчение, че всичко е свършено. Беше просто един етап от битката да се измъкнем от планината благополучно.»

Зората настъпи с брилянтно ясно, спокойно утро. Не ставаше дума за организиране на спасителна акция за Мик или за нов щурм на върха. Мик не можеше да е жив. Искахме да напуснем колкото е възможно по-бързо планината, върху която имаше опасно много сняг. Казах на групата в лагер 5 да изчакат пристигането на Пийт, Пертемба и Мартин и заедно с тях да слязат в лагер 2. Наредих да изоставят всичко, което не можеха да вземат със себе си. Не исках да поемам нови рискове, само за да спасяваме екипировка, колкото и да е ценна.
Тази сутрин на 28 септември те изпълзяха от двете разнебитени малки палатки в лагер 6 и напъхаха замръзналите си спални чували в раниците си. Пийт Бордмън изпитваше почти страх за завръщането.

«Чувствувах се откъснат от приятелите, които бяха по-долу в планината по някакво решение и превратност, в които не участвувах. Погледнахме отсреща към траверса и нагоре към улея на Южния връх, но нямаше знак от Мик. Обърнахме гръб и започнахме дългия, повтарящ се ритуал на включване и освобождаване на спирачките и осигурителните примки. Спускахме се на рапел въже след въже — 1830 м до Западния циркус.
Когато излязохме от подножието на улея в Скалния пояс, видяхме малките фигури пред трите палатки на лагер 5 — 300 метра под нас. Дълго време мина, докато стигнем до тях, защото много котви по фиксираното въже бяха отнесени. Рони, Ник и Анг Фурба ни чакаха и ни помогнаха да се спуснем до живителния въздух и топлина на Западния циркус и до окуражителните усмивки на другарите в лагер 2.
«Еверест не е лична работа. Той принадлежи на много хора.» Този следобед, застанал пред камерата, аз обяснявах какво се беше случило. Но сега всички другари бяха край мен. Дъгъл обикновено затворен и непроницаем, беше излязъл сред пладнешката жега на Западния циркус, за да ме посрещне, Дъг нежно бе свалил обувките ми, Крис ме успокояваше. Хубаво беше да слушам разказите им за преживелици на други хора и всички техни характерни особености, които знаех от последните месеци, сега ми правеха впечатление, сякаш ги виждах за първи път: Тат пелтечеше наоколо като изгладнял пуяк, Рони все чистеше масата, косата на Дъг пак стърчеше, а Чарли носеше червеното си бельо.»

На следната сутрин обърнахме гръб на югозападната стена на Еверест и се отправихме надолу по Западния циркус — дълга пълзяща редица от алпинисти и шерпи, превити под чудовищни товари по 36 кг. Искахме само на два курса да се изнесем от Западния циркус. Ейдриън Гордън и Алън Файф доброволно предложиха да останат още един ден и по-голямата част от шерпите също се върнаха в лагер 2, след като свалиха товарите си до началото на Ледопада, а алпинистите и шерпите, които бяха работили в горните лагери, продължиха надолу към базата. Ейдриън, Алън и останалите шерпи напуснаха Западния циркус на следния ден и единствените живи същества, които останаха в тази висока планинска долина, бяха няколко гораки — огромни свракоподобни птици, които опустошаваха хранителните остатъци в ямите за отпадъци, преди снеговете завинаги да ги покрият.
Не си отдъхнах, докато и последният човек не слезе по Ледопада на 30 септември. Тази нощ шерпите организираха празненство по случай успешното приключване на експедицията и благополучното завръщане на всички шерпи участници. Запалиха огромен огън и танцуваха около него до късно през нощта. Преплели ръце, под ритъма на своите песни те се люшваха напред, после назад, до ръба на пламъците и обратно в мрака, сенките им играеха върху палатките и по снега зад нас пластмасови туби с чанг минаваха от ръка на ръка. Предлагаха ни пълни кани с изгаряща гърлото ракия, ние се опитвахме да танцуваме и се включихме с няколко шумни и фалшиво изпети хорови песни. Имаше много смях и викане, но също и моменти на размисъл.
Зная, че и аз, и повече от останалите участници в експедицията при подобни обстоятелства бихме постъпили като Мик. Продължавайки напред сам, той беше поел един от пресметнатите рискове на алпиниста, риск по принцип подобен на тези, които се поемат по британските хълмове, Алпите или по други хималайски върхове. Той бе пресметнал риска да тръгне сам в условията на влошаващото се време, при положение че по всички опасни сектори имаше фиксирани въжета и пред него се виеше пъртина. Въпреки че вървеше по-бавно от Пертемба и Пийт Бордмън, той се движеше достатъчно добре и разполагаше с много време до смрачаване, за да може да се върне в лагер 6. Ако времето не се беше влошило тъй бързо до пълна липса на видимост, аз съм убеден, че Мик щеше да настигне Пийт Бордмън и Пертемба на Южния връх. За съжаление сметките му не излязоха верни.
Приличахме на група опечалени след погребение. Доволни, че сме живи, ние тръгвахме по своя път, съхранили спомена за Мик с тъга и съжаление, но възприели факта като нещо, което е свършено. Един от рисковете на нашата алпийска игра.
Има ли в това отношение егоизъм? За тези от нас, които имат щастлив брак и деца, трябва да има, защото иначе не бихме могли да продължаваме живота си на алпинисти, щом съзнаваме свързаните с този спорт рискове. В своя собствен всеотдаен порив и любов към планините всеки се надява, че фатална злополука никога няма да го споходи, страхува се да мисли за жестоката продължителна скръб на вдовиците, родителите и децата — един безкраен тунел, който за тях няма никога да свърши.
Нашите съмнения и тъга се преплитаха с чувството на задоволство, че сме участвували в една успешна, тежка и все пак много щастлива експедиция. Преживяхме неизбежните моменти на напрежение и недоразумения в отбора, но те бяха много малко и бързо се разсейваха с откровени разговори. Нашето приятелство и взаимно уважение се засили.
В съзнанието и надпреварата със зимните ветрове и студа ние изкачихме върха за 33 напрегнати, изпълнени с въодушевление дни след пристигането ни в базовия лагер. Всеки достигна предела на възможностите си. Всеки позна мигове на огромно лично осъществяване, на самоопознаване или просто възторг от красотата и мащаба на самия връх и безбрежната гледка от него.
Югозападната стена на Еверест беше голям крайъгълен камък в живота ни на алпинисти, един етап, на който отдадохме много умствена и физическа енергия през месеците на подготовка, планиране и после при самото изкачване, но ние вече започнахме да говорим за бъдещи обекти — в Каракорум, Гарвал, Непал, Аляска или Патагония. Толкова върхове имаше на света, много от тях все още непокорени, всички с неизкачвани стени, ръбове или плочи.
Насочването към по-малки върхове от Еверест не означава спадане на интереса, защото, като се намали размерът на отбора, нивото на предизвикателството може да се запази, което е същественото в алпинизма. Всеки проблем, дали гранитен остър връх в Каракорум, голяма неизкачвана стена в непалските Хималаи или сложен ръб в Гарвалските планини, има своя собствена специфична тайна и привлекателност.
Една от радостите на алпинизма в този бързо отесняващ свят е, че алпинистите от много бъдещи поколения ще могат все още да откриват неотъпкани ъгълчета в по-големите планински вериги на земята. Ние обаче винаги ще се чувствуваме щастливи и облагодетелствувани затова, че можахме да преодолеем сложните проблеми, които създаваше най-високата и най-стръмната планинска стена в света.
 

Napred.BG е търсачка от българи за българи.

Повече от година работим тя да става все по-добра.

Tя има шанс за успех само, ако вие ни помогнете, като я опитате, харесате и споделите!

Подобно на Уикипедия ще опитаме да се издържаме по некомерсиален начин. Може да ни помогнете в тази насока, като ни направите дарение.

Може да сигнализирате грешка, да предложите сайт или да се свържете с нас през Facebook.

За уебмастъри:
Ако сложите линк към нас, ще сме Ви много благодарни! Ако искате банер, само ни пишете какъв размер и ще ви предоставим.