Българска търсачка и начална страница

Карин Алвтеген
Дълг

Глава първа

Един милион триста петдесет и две хиляди крони. Това беше общата сума. Ето го черно на бяло провала му, стриктно пресметнат от някой съвестен банков чиновник. Кафето отдавна беше изстинало. Да протегнеш ръка и вдигнеш чашата — това се усещаше като някаква невъзможност, като непреодолимо начинание.
На масата в ъгъла седяха и се подхилваха две хлапачки, важа с цигара в ръка. Не можеше да чуе какво си приказваха, но най-вероятно не се отнасяше за него. Винаги е мразил цигарения дим.
Самият той седеше на маса близо до прозореца. Чисто и просто се опасяваше, че ще изчезне, ако навлезе по-навътре в слабо осветеното заведение. За първи път от единайсет дни напускаше жилището си и предизвикателството си заслужаваше. Беше уморен до мозъка на костите си.
От мястото си наблюдаваше вратата, на масата бяха оставени точно пари за кафето, ако внезапно се почувстваше принуден да избяга навън. Бакшиш не можеше да си позволи. Впрочем той така и не бе опитал кафето си.
Звънчето над стъклената врата изтрещя и вътре влезе жена. Погледът му вече бе насочен натам, поради което нямаше как да не я огледа. Кафявото й палто и гарвановочерната коса бяха десенирани на бели точици от падащия отвън сняг, неподходящо големи черни очила на носа й блеснаха набързо, когато затваряше вратата. Тя свали слънчевите очила, вгледа се в хихикащите хлапачки в дъното на заведението, но остави погледа си да се плъзне нататък. Слаб проблясък в очите й разкри, че е намерила каквото търси, когато го съзря. Решителността в тях го накара да пожелае да се скрие под земята. Тя изтри с носна кърпа влагата от очилата, сложи ги пак на носа си, направи четири решителни крачки, което означаваше, че вече се бе изправила до неговата маса, и почти събори отсрещния стол.
Не виждаше очите й, но тя стоеше твърде близо, за да си въобразява, че гледа някого другиго, освен него и той за миг си помисли, че цифрите 1 352 000 са се появили на челото му, за да изобразят дълга му.
Тя пое леко дъх.
— Пер Виландер, предполагам?
Усмихна се леко, но доволно, сякаш дълго е тренирала фразата и е горда с това, че я помни.
— Съжалявам, че малко закъснях, но знаеш как е с жени в моето положение.
Тя лекичко потупа корема си и пооткрехна палтото, за да се види добре заоблеността. Той седеше, безсилен да овладее ситуацията. Вцепенението май бе обхванало цялото му тяло.
— За твое сведение… колебах се, преди да звънна. Нали Виландер е името на онзи тенисист, а ги знаем тия, дето само пътуват по света, блъскат с една ракета и прибират милиони, докато останалите си седим тук и се разкъсваме да спечелим нещичко. Че какво толкова е да удряш с ракета? Всички го могат. Но на нас никой не ни дава пари за това!
Той се взираше в нея, сякаш вратата на кафенето бе пропуснала вътре някакъв демон. От 0 до 100 за три секунди.
Не беше сигурен дали мозъкът му ще се справи с това. Вратата бе на четири крачки, но той бе парализиран, а Демона препречваше пътя.
— Ох, ама аз само седя тук и бръщолевя. Хей, може ли чай с лимон?
Сервитьорката зад бара кимна.
— Не е хубаво за мен да стоя права много-много в моето положение. Краката се нараняват от тежестта, а и кафето не е полезно.
Без да свали палтото и ръкавиците, тя се тръсна на отсрещния стол. С лека гримаса сложи на пода голяма чанта.
— И гърбът се наранява. Разбирам, че един частен детектив не е виновен, задето е съименник с някакъв шантав тенисист. Затова събрах кураж и се обадих. Мерси, малката!
Последното се отнасяше до сервитьорката, която се появи с димяща чаша гореща вода и малко парче лимон.
Той седеше вцепенен. Сега беше сигурен. Тялото просто не го слушаше. Виждаше Демона през тунел, останалата част от кафенето изчезна. Ушите му бучаха, сърцето блъскаше тежки удари в гърдите.
Не издаваше нито звук.
— Тази малка задача, разбира се, едва ли е толкова вълнуваща, както си свикнал, но за мен е изключително важна. С мъжа ми имаме навик да се изненадваме взаимно по различни начини, но напоследък се чувствам толкова изморена, от бременността е, естествено, та се опасявам, че съвсем съм го пренебрегнала.
Изглеждаше доста над четирийсетте. Чифт боядисани в черно вежди стърчаха над рамките на очилата, останалата част от лицето бе червеникава и леко грапава. Косата бе неестествено черна, подстригана на каре. През тунела той забеляза, че снегът по палтото се бе стопил, но не и по косата. Сега окончателно се убеди.
Това не беше истински човек. Май наистина полудяваше.
— Твоята скромна задача е чисто и просто да отидеш на работното му място и да предадеш този пакет.
Тя набърчи лице в гримаса, протегна се към чантата и извади малък пакет. Той наведе глава, за да фокусира тунела спрямо плота на масата. Пакетът бе малко по-голям от онези, които дават в бижутериен магазин, а хартията бе с нагъсто отпечатани рози. Под черния шнур бе подпъхната изсушена роза.
— Само трябва да му дадеш това, за останалото ще се погрижа сама. Надявам се да разбереш колко съм благодарна. Хиляда крони ще покрият ли разноските ти? Олеле, как хвърчи времето! Трябваше вече да съм при моя гинеколог.
Без повече церемонии тя се надигна, остави две банкноти по петстотин крони и някакъв лист на масата и се запъти към вратата.
Не беше докоснала чая си.
— Сигурно ще имаме повод да се чуем пак — каза усмихнато и изчезна през звънтящата врата.
Прозвуча му като заплаха.
Бавно, много бавно тунелът се разшири и взорът му отново обгърна целия локал. Бученето в ушите отшумя и той пак дочу хихикането на момичетата в дъното на салона. Опита се спокойно да поеме дъх.
Беше напълно зашеметен. Но какво се случи?
Погледна масата и осъзна, че е било действителност. Пакетът бе твърде очебиен, за да се окачестви като кошмар. Опита се внимателно да повдигне ръка и успя. Взе хартията, оставена от нея на масата, и прочете:

Улуф Лундберг
Бюро за обяви «Лундберг & Ко»
«Карлавеген» 56

Бедният човек, си рече наум.
Усети, че тялото отново го слуша. Атаката бе преминала. Нереалната ситуация го накара да се стегне и да се поразсее от своите проблеми за 1 милион 351 хиляди и 999 крони. Усети, че е готов да достави пакет дори до Куала Лумпур, стига това да намали риска да срещне отново тази жена.
Повика сервитьорката да плати чая на Демона. Тя веднага изникна и хвърли око на недокоснатите чаши.
— Хайде, днес е безплатно. И без това не е кой знае какъв разход.
Той колебливо й се усмихна. Не беше сигурен дали лицето му все още функционира. Сервитьорката взе чашите и си тръгна, а той внимателно се опита да стане. Краката му все още трепереха, но прецени, че ще може да се изниже през вратата, без да предизвика специално внимание.
На улицата снегът все още валеше. Беше мразовито и студено, но чистият въздух му подейства като освобождение. Подложи лице на снежинките и притвори очи. Опипа внимателно пакета в джоба. Изсушената роза дращеше по хастара и той сви ръка в шепа, за да я защити.
Неусетно пое към «Карлавеген». Изпитваше силно желание да се отърве от пакета и да забрави натрапчивия образ на жената. Тя го бе обезпокоила в нещастието му и беше повече от ясно, че не бе готов за това. Преодоля порива да хвърли пакета в кошчето за хартии, покрай което мина, и без дори да забележи, ускори крачки.
Онова, което го тревожеше, всъщност не бе пакетът, а това, че се казваше Петер Брулин и че никога досега в своя 39-годишен живот, даже и в най-ранната си младост, не бе имал приумицата да става частен детектив.


Глава втора

Вратата на «Карлавеген» 56 бе огромна и помпозна, превъзхождаше я единствено вътрешното стълбище. Месингова табела с логото на «Лундберг & Ко» приканваше към петия етаж. Той отвори засукана метална врата и се озова в малък асансьор за трима. Пространството бе миниатюрно като за клаустрофобици и той предпочете да се възползва от импозантното мраморно стълбище.
Личният му лекар беше препоръчал движението като единствена мярка срещу тежките пристъпи на отчаяние и го бе изпратил с бележка до психиатрията, където той така и не посмя дори да се обади, но пък свикна да тича по няколко километра на седмица. Не му помогна срещу страховете, но поне успя да се наслади на смяната на сезоните в парка Витаберг, а и закрепна достатъчно добре, за да успее да се справи с четири-пет етажа без особено усилие.
На петия етаж имаше две врати, но едната бе без табела и изясняваше, че видите ли, «Лундберг & Ко» са го заели целия. Той прокара пръсти през косата си и хвърли поглед на отражението си в месинговата табела на вратата. Веднага съобрази, че това само влошава нервността му, и преди куражът да го изостави, извади пакета от джоба си. Розата бе останала без няколко листенца, но тя и без туй не изглеждаше много весело.
На площадката нямаше звънец и като пое дълбоко дъх, той отвори вратата и влезе.
Момичето на рецепцията говореше по телефона и само му хвърли разсеян поглед. Стаята, в която се озова, бе полукръгла и можеше да се оприличи на голям хол. Имаше няколко врати, но никакви прозорци. През процепите на вратите долитаха гласове и приглушена музика от някаква рекламна радиостанция, наоколо висяха двайсетина картини с изображения на огромни яйца в златни или сребърни цветове. Под всяко яйце бе написано нещо, но толкова ситно, че човек трябва да бе ненормално далекоглед или болен от любопитство, за да разбере какво е то.
Мразеше стаи без прозорци.
Момичето зад бюрото бе хубавко и носеше впит черен пуловер. Изглеждаше заета, прелистваше някакви явно важни документи и завърши разговора си, като каза с приятен глас, че разбира се, щяла да намери номера на мобилния телефон на Патрик.
— Здравейте, мога ли да ви помогна? — попита тя и продължи да рови из книжата.
— Търся Улуф Лундберг.
— Така ли? И кой го търси? — Усмихна се и измъкна лист хартия и писалка.
Той осъзна, че е важно кой търси Лундберг. Рискът този човек да бъде достъпен само за особено важни персони бе голям, а отлично знаеше, че не принадлежи към тях.
— Можеш да предадеш, че го търси жена му.
Усмивката й изчезна тъй бързо, сякаш той й беше направил срамно предложение. Тя безмълвно се обърна и тръгна бързо към единствената, водеща към стълбището, врата. След три бързи почуквания я отвори и без да дочака от говор, влезе и затвори след себе си.
Той остана сам в хола.
Той и пакетът.
И страшно много врати.
Само една извеждаше към въздух, кислород и сняг, и мраз, и навън от това място.
Трябваше да остане още миг, още един момент, за да може с чиста съвест и с хиляда крони по-малко беден да загърби цялата тази история.
След някоя и друга минути затворената врата бе отворена от мъж, който можеше и да бъде самият Улуф Лундберг. Момичето от рецепцията се шмугна покрай него и хвърли любопитен поглед към Петер, сякаш се надяваше при това положение той да се е изпарил.
— Елате — покани го Улуф Лундберг с толкова убедителен глас, като че цялата кариера на шеф на собствената му преуспяваща фирма висеше изографисана и обяснена на невидима карта в стаята.
Петер не възнамеряваше да каже «не», но арогантният тон на мъжа за секунда го вбеси, което бе най-бързият признак за приближаващ пристъп. Усещането му даде сили.
— Благодаря, много сте любезен — отговори той.
Стаята на Улуф Лундберг имаше прозорци и това бе първото, което Петер отбеляза. Бяха разположени на основната стена точно срещу вратата и даваха просторен изглед над върховете на дърветата по алеята на «Карлавеген». Останалите две стени бяха от стъкло и разкриваха канцеларски пейзаж без вътрешни стени, който представляваше полукръг около лишения от прозорци хол. Той така и не можа да си спомни дали сградата изглеждаше кръгла отвън, но изостави бързо тази мисъл.
Улуф Лундберг вече седеше зад бюрото си. Целият офис оставяше впечатление за модерен стил и за всички посетители трябваше да е ясно, че тук вътре седеше човек, добре информиран за всякакви мегабайтове и уебсайтове. Самият Лундберг беше единственият, който напомняше, че на този свят има и неща, изобретени преди повече от три месеца. Петер прецени, че той наближаваше шейсетте, явно двойно по-стар от останалите, които се намираха от другата страна на стъклената стена. Макар облеклото му да бе младежко и той да се движеше с естествена гъвкавост, в очите му личеше трудно прикривана умора.
Лундберг измъкна дистанционно и натисна едно от копчетата. Бели завеси, механично задвижвани, се плъзнаха и плътно закриха двете стъклени стени и света зад тях.
Петер все още се чувстваше раздразнен от посрещането, но бе доволен, че поне прозорците останаха незакрити.
— Кой сте вие и какво общо имате с жена ми? — попита Лундберг и погледна с подозрение към пакета, който посетителят все още държеше в ръка.
За момент Петер предположи, че той ревнува, но споменът за собственото му отражение на месинговата табела отхвърли тази мисъл. Обкръжението го караше да се чувства отвратително, като останка от праисторически времена, и го споходи мисълта, че би трябвало да се подстриже.
— Казвам се Петер Брулин и ви уверявам, че нямам нищо общо с жена ви, но преди малко тя ме помоли да й направя услуга и да ви предам този пакет.
Реши да не споменава нищо за двете банкноти по петстотин крони. Не защото Улуф Лундберг ще се принуди да яде спагети и корички хляб затова, че ги е загубил, а защото Петер все повече и повече усещаше, че при тези обстоятелства напълно си ги е заслужил.
Лундберг се изправи, приближи и погледна пакета, без да проявява намерение да го поеме.
— Къде я срещнахте?
— В кафене «Нюлен» на Сюрбрунсгатан.
— Знаете ли къде е сега?
Петер се опита да си представи жената от кафенето заедно с мъжа срещу него. Не беше лесно. В тази стая тя би паснала така, както мамут в Техническия музей.
— Не, не знам!
Запита се кой от двамата съпрузи, с които против волята си се запозна, бе по-отблъскващ.
Неясен спомен внезапно изникна в тавата му.
— Като си помисля, тя спомена, че ще ходи при гинеколога.
Осъзна, че се изчерви от думите си, а и Лундберг изглеждаше тъй, сякаш самият Петер е извършил прегледа. Тогава кипна отново. По дяволите, съвсем не е молил за някакво доверие. Фактически не е молил за нищо и вече се умори да бъде третиран като заподозрян, когото този титан на рекламите може да разпитва, сякаш е самият Господ бог.
Изправи се да си върви, пристъпи напред и остави пакета на бюрото. Задачата му беше повече от изпълнена.
Лундберг беше седнал отново и гледаше с отвращение обсипания с рози пакет.
— Предполагам, не знаеш при кой гинеколог е отишла — тихо произнесе той.
Нещо припламна в мозъка на Петер.
— Тук съм, защото жена ти ме помоли да предам важен пакет за теб. Не мога да твърдя, че силно съм зарадван от молбата й, но след като по разни причини, с които ти нямаш нищо общо, не успях да й откажа, преди тя да остави проклетия пакет на масичката ми и да изчезне от кафенето, където седях без най-малкото желание да разговарям с някого, реших, че нямам друг избор, освен да дойда тук и да го предам. Моля хиляди пъти за извинение, че съм отнел от скъпоценното време на господин директора и моля да предадеш на съпругата си, че би трябвало да преустанови да закача самотни мъже в този град. Или поне мен!
Петер сам бе изненадан. Не можа да си спомни кога за последно бе изприказвал толкова думи накуп.
По време на изблика му, изречен на доста висок глас, Лундберг вдигна поглед и го загледа с нещо подобно на респект, наведе отново очи и се втренчи в пакета. Не беше мъж, когото да наругаеш просто ей така. Петер усети, че избухването е постигнало целта си, и се почувства по-спокоен дори от онзи миг, когато преди девет дни се обадиха от банката да съобщят, че фирмата му фалира.
Лундберг пое дълбоко дъх като пред старт. После започна да отваря пакета. Пое изсушената роза между палеца и показалеца, държейки останалите пръсти разперени, тъй че колкото се може по-малко кожа да бъде в допир с нея. Веднага хвърли розата в кошчето.
Петер повдигна вежди и учудено го погледна.
— Не е каквото си мислиш — уморено каза Лундберг.
Той престана да отваря пакета и раменете му внезапно се свиха. Цялата му надутост изчезна и за миг Петер си помисли, че е овладял ситуацията.
— Жена ми почина преди три години.
Сякаш гръм удари Петер и той усети, че изведнъж мозъкът му се изпразни. Но какво всъщност му се случваше? Да не би само да е сънувал? Наистина ли бе луд?
— Но тя е бременна! Жена ти!
Лундберг присви очи и уста, сякаш му прилоша. После спокойно започна да разопакова пакета. Хвърли шнура и разкъсаната хартия и отдолу се показа червена кадифена кутия. Върху капака бе залепена малка картичка за цветя с фотос на букет червени рози. «Любовта побеждава всичко», бе написано там с червен туш в префърцунен стил. Лундберг внимателно се взря в капака.
— По дяволите!
С рязко движение се метна назад в стола и закри лице с дясната си длан.
Петер го наблюдаваше. Лундберг не даваше признаци на контактност. Петер пристъпи към бюрото и измъченият човек зад него направи знак с лявата ръка, че може да отвори кутията, ако иска. Петер се поколеба само секунда. Любопитството — какво е носил в джоба си по време на своята разходка при тези обстоятелства — го надви. Без да се приближава твърде много, той повдигна капака с десния си показалец. Но и не беше нужно да се приближава повече от необходимото, за да види какво лежеше върху белия памук в кутийката.
Беше човешки пръст.


Глава трета

Десет минути по-късно осъзна, че Улуф Лундберг беше мъж, който никога преди не бе преживявал чувството за загуба на контрол над собственото си съществуване и който за първи път в живота разбираше, че е попаднал в неовладяна от него ситуация. Това изживяване бе оставило ясни отпечатъци и сега, когато рухна фасадата на един, разбиращ се от само себе си, авторитет, той приличаше по-скоро на рано съзряло петгодишно момченце, загубило майка си на централната гара.
Доста време, след като Петер бе отворил кутията, никой от двамата не каза нито дума и единственото, което се чуваше в стаята, бе собственото им дишане. В объркването си той осъзна тишината и реши, че стаята сигурно е звукоизолирана спрямо останалата част от офиса.
Лундберг взе черна химикалка и затвори кутията, избутвайки я към ръба на бюрото.
Петер се върна и седна на стол до вратата, чудейки се дали да каже нещо, или просто да стане и да си тръгне.
Най-сетне Лундберг наруши мълчанието:
— Това продължава вече близо половин година. Започна с няколко писма, адресирани до офиса. Не обръщах кой знае какво внимание, но след известно време започнаха да стават все по-интимни, всъщност почти до границата с отвращението, и горе-долу тогава започнаха доставки на домашния ми адрес. Имаше всичко — от плюшени мечета до предизвикателни комплекти бельо в анонимни пакети, за които се твърдеше, че съм ги поръчвал. — Той млъкна за малко, после продължи: — Когато писмата започнаха да засягат лични неща, като например подробно описание какво съм носил предишната седмица или какво съм обядвал, или листчета с почерка ми, изровени от моя боклук, се обадих в полицията. Но скоро стана ясно, че не могат да направят много, преди въпросната личност да е извършила нещо наказуемо. После всичко секна за около два месеца и нещата тръгнаха както обикновено, но преди осем дни се започна отново. Тогава пристигнаха тези писма.
Той дръпна най-долното чекмедже и извади найлонова торбичка. Измъкна отвътре два еднакви розови плика и ги остави на другия край на бюрото, където вече лежеше последната пратка.
Петер се изправи и отиде до бюрото. Вдигна най-горния плик и още преди да се озове на нивото на очите му, долови силен парфюм. Механично сбърчи нос и извади писмото.

Любими,
Можеш ли някога да ми простиш, че престанах да ти пиша. За жалост бях възпрепятствана да се обаждам. Но любовта ми не е заличена. Името ти звънти в ушите ми, гласът ти ме преследва като ангел закрилник, където и да ида. Вчера, когато ме погледна през залата, времето спря и вътрешно съзрях цялото ни съвместно бъдеще. Масите между нас се стопиха и образуваха розов път, изпълнен с щастие и бляскава любов. Броя минутите, докато те притисна в прегръдките си.
Пропиляно е всяко време, неизпълнено с любов.
Твоя завинаги

Петер върна писмото в плика и се опита да си представи как бърборещият Демон от кафенето би могъл да напише такова писмо. Напразно.
Отвори втория плик и измъкна лист хартия. Беше фотокопие на обява за погребение.
— На жена ми — каза Лундберг. — На истинската. Получи инсулт преди три години. Беше в кома една седмица и после по съвета на лекарите реших да прекъсна респиратора.
Петер погледна хартията в ръката си. Беше голяма обява в две колони, с изобразен гълъб най-отгоре.

НАШАТА СКЪПА ИНГРИД ЛУНДБЕРГ
3 МАЙ 1944 — 17 Февруари 1994
УЛУФ, АГНЕТА И БЬОРЕ, ДАВИД И КЛАС
Роднини и много приятели

Следваше покана за погребалната церемония със съответен прием, уточнения на часовете и призив за подпомагане на фонда за борба с рака.
На Петер му направи впечатление, че обявата не съдържаше стихотворение. Той самият обичаше да се забавлява, като чете стиховете, когато имаше достатъчно време да се посвети на сутрешния вестник, което напоследък му се случваше често. Обяви за покойници без стихове винаги му се струваха някак безлични и сочеха един вид неангажираност към мъртвите. Сякаш живите хора не са положили усилия да ги почетат с няколко подходящи думи за последно сбогом.
Петер механично обърна листа, сякаш да се увери, че наистина обратната страна е празна.
— В плика има още едно листче — каза Лундберг и посочи с химикалката.
«Листчето» бе половин страница от голяма тетрадка на квадратчета, изпълнени с букви. Почеркът бе небрежен и грозен, няколко думи бяха подчертани дебело.

… проклето старче… курвата с червения жакет… е… си майката… ще убия и теб, и малката ти курва… — това бе част от написаното, което можеше да се разчете.

Започна да осъзнава, че на този свят има и други проблеми и че засега бе относително доволен със своите.
— Това писмо дойде онзи ден. Предишния ден обядвах с една от нашите клиентки. Не запомням добре дрехите на хората и когато получих писмото, й звъннах, за да я питам какъв цвят бе жакетът й. Червен. Тя е от най-големите клиенти на фирмата и се боя да не е решила, че съм луд. Не беше лесно да обясня въпроса си — въздъхна Лундберг.
Той отново потъна в стола си и погледна Петер право в очите.
Изглежда, вземаше някакво решение.
— Виж какво — каза той. — Това наистина ще ме подлуди. За първи път в цялата ми съзнателна възраст съм уплашен до смърт. И не мога да обясня защо реагирам толкова силно. На всичкото отгоре се ужасявам и от тъмнината нощно време у дома. Така съм свързал алармата, че да е включена, когато спя. Страх ме е да изляза навън и да си взема сутрин вестника, да не би оная да е в градината и да ме чака. Когато съм на бизнес срещи по обяд, се съсредоточавам много повече върху посетителите в ресторанта, отколкото върху клиентите си. Заради мен фирмата ни изпусна вече два важни срока. — Той се изправи. — Моля те, трябва да ми помогнеш! Ти си единственият, който я е видял!
Петер изненадано го погледна, внезапно осъзнал, че се чувства много по-спокоен от месеци насам. Натискът в гърдите му временно бе изчезнал и сърцето биеше със спокойни и отчетливи удари. Помисли си, че естествената сила на Улуф Лундберг някак е прекосила стаята и се е наместила в тялото му.
— Какво смяташ, че мога да направя? — отвърна той.
— Намери я и я накарай да спре!
За втори път през този ден му хрумна, че вероятно прилича на архаичния първообраз на детектив, загнезден в представите на хората.
Почти бе сигурен, че това едва ли е комплимент.
Поклати глава.
— Нямам никаква представа как ще стане. Видях я само за кратко и в интерес на истината — не особено ясно.
Потръпна при мисълта за нова среща с нея. Събитията от последния половин час едва ли можеха да го накарат да промени мнението си.
— Как изглежда? — Въпросът на Лундберг бе зададен с такъв тон, като че ли питаше лекаря си за резултата от биопсията за рак.
Петер се опита да я обрисува колкото може.
Лундберг изпъна гръб и заяви с някакъв остатък от стария си фасон в гласа:
— Ще получиш каквото искаш, ако я намериш.
Петер изтръпна и се зае да изучава хромираната арматура по тавана. В стаята цареше гробна тишина, но после той се чу да казва:
— Какво мислиш за един милион триста петдесет и две хиляди крони?


Глава четвърта

Когато Петер излезе на «Карлавеген», снегът бе спрял да вали. Здрачаваше се. Огромен часовник с цифров екран във фоайето на «Лундберг & Ко» го бе информирал, че часът е 16:42:34.
Лундберг го бе погледнал изненадано, когато Петер, събрал сили, направи своето предложение. Не беше сигурен дали е заради размера на сумата или заради нейната точност. Лундберг се бе поколебал само няколко секунди, преди да отговори, че ако Петер намери жената, той обещава парите да са негови.
Първоначалното чувство бе като печалба от тотото. Сякаш неговият най-остър проблем бе решен. И чак сега долу на улицата куражът започна да го напуска.
Пожела да вземе кутията със себе си.
Защо — така и не знаеше, но Лундберг не прояви съжаление, отървавайки се от нея. Сякаш като принца от «Пепеляшка» той би дал царство и господарство само за да разбере на кого пасва пръстът. Това бе най-добрата и засега единствена идея, която не го въодушевяваше особено.
Пое дълбоко дъх и се позакашля, когато студеният въздух нахлу в дробовете му. Запъти се към станцията на метрото на «Карлаплан». През изминалите месеци дори самата мисъл за пътуване с метрото му се струваше невъзможна, но сега в него бе запален нов пламък и той усещаше, че е готов да опита. Стига да бе добър знак.
Мина добре. Дори по-добре, отколкото се надяваше.
Двайсет минути по-късно той се промъкна през вратата на своето жилище на Осьогатан. Върху килимчето в антрето лежеше рекламна листовка на ИСА и писмо от банката. Пишеха, че желаят да се срещнат с него час по-скоро, за да преговарят за изплащането.
Болката в гърдите се обади, но той остави писмото настрана и взе телефонния указател.
В жълтите страници при детективските бюра не откри Виландер, а от телефонните услуги също не му помогнаха. Изпита леко чувство на неприязън при мисълта, че жената хладнокръвно е избрала тъкмо него, за да осъществи плана си. Че изобщо не е сбъркала, а грижливо е избрала именно него.
Опита да се отърси от тази мисъл и извади от хладилника кана с готов портокалов сок. Погледът му попадна върху залепената на вратата на хладилника бележка с номера на ревизора Ян Бенгтсон. Кой го знае как си седи сега под някоя палма на някой остров в Западна Индия с разхладително питие в ръка. Този тип отговаряше за счетоводството на фирмата на Петер Брулин — «Галер — Застрахователно дружество» — през последните осем години… Преди единайсет дни на пода в антрето кацна писмо от местните данъчни власти, уведомявайки, че няма данни за внесени данъци от фирмата от четири години насам и че сумата заедно с лихвите и заема от банката вече е 1 352 000 шведски крони.
Телефонът на ревизора бе прекъснат без предупреждение и след известен брой разговори, които успя да проведе, преди да го обхване вцепенението, той разбра, че Бенгтсон е чест и добре познат посетител на конните надбягвания в Теби и Сулвала. Чиновникът в банката го изгледа състрадателно и заяви, че разбира колко е тежко положението, но че те не могат да направят нищо. Правилата са си правила.
Оттогава Демона и Улуф Лундберг бяха единствените същества, с които бе разговарял.
Огледа се в стаята, сякаш разчиташе да го осени някаква идея. Погледът му се спря върху черно-белия семеен портрет от онова, някогашното Минало, фотографията бе в тънка позлатена рамка и там, където позлатата бе опадала, бяха останали малки бели петна.
Ева се усмихваше широко пред камерата, а той самият изглеждаше леко сърдит. Едната ръка на баща им почиваше върху рамото му, а другата изчезваше някъде зад гърба на майката, която на свой ред бе положила своята върху десния лакът на Ева.
Единното семейство.
С всеки изминал ден той все повече се отдалечаваше. Далеч, далеч от онова, което отдавна го нямаше, но което неговият разум отказваше да приеме за загубено. Далеч. Някога. Невъзвратимо. Изчезнало. Никога вече.
Така и не му се удаде да отпусне хватката. Като ластик, опънат до крайна степен, до скъсване, така и той болезнено се придържаше към отминалото. Когато за нищо не трябваха обяснения. Когато ходът на времето бе ясен и не заплашваше никого. Когато той все още таеше надеждата.
«Времето преди» и «Времето след». В календара можеше да посочи датата, когато границата бе премината, но вътре в него преходът бе размит и се разпростираше върху доста голям срок. Времето, когато смелостта бавно, бавно, ден след ден, капка по капка го напускаше и на нейно място се настаняваше разбирането, че всичко е загубено. Че никога вече нищо няма да бъде достатъчно важно за него дотолкова, че да е готов да предизвика съдбата си. Да е готов да се бори за нещо, макар да знаеше, че все пак за всичко е късно.
А най-голямата му непреодолима мъка бе, че у него «Времето преди» бе оставило смътни фрагменти от спомените, докато «Времето след» бе приложило цялата си енергия, за да опита да направи липсата на тези спомени без значение.
Вече не знаеше какво му липсва.
Гледаше на живота си в цветове. «Времето преди» бе светложълто, оранжево, окъпано в постоянна слънчева светлина. Всички остри ръбове и тревожни облаци, които сигурно е имало още тогава, постепенно бяха изгладени и отстранени. Във «Времето преди» всичко имаше своята яснота, своето безгрижие, ухаеше на смазана кожа и одеколон «4711». Вече в зряла възраст той случайно откри одеколона сред шишенца върху рафта в магазина ПУБ и изненадата от аромата почти го бе опиянила. В началото често пъти и в тържествени случаи той отвинтваше капачката и се оставяше да пътува във времето. А замижеше ли, чуваше звука на гласовете, долитащи откъм кухнята в жилището на Факторигатан, и радиото, което гърмеше у Густафсонови на горния етаж. Ароматът се превърна в неговата тайна машина на времето и копнежът за известен период стана по-поносим.
Но се оказа, че магическото съдържание на шишето не е за вечни времена. Всеки път изненадата намаляваше и накрая съвсем изчезна. Уханието се настани в царството на «Времето след». Щом установи, че е загубил магическото звено, свързващо го с миналото, той напълно се съкруши и разочарован, с огромно чувство за загуба и униние, изхвърли шишето на боклука.
Още една отдалечаваща стъпка.
«Времето след» бе лишено от аромати, бе масленозелено и с известно изключение за един-два кратки периода с годините се бе обезцветила.
Във «Времето преди» той живееше в триетажна къща на Факторигатан в Хускварна.
Баща му бе пожарникар, загинал при пожар през 1965 г.
Това бе повратната точка, която никога не бе премината. Но той бе само на седем години тогава. Какво знаеше за празнотата, която щеше да го съпътства през целия му живот? Нима нещо, което бе толкова ясно, преставаше да съществува за секунди? Сякаш никога не го е имало? Бащините обувки още стояха в антрето, където ги бе оставил. Четката му за зъби го чакаше в банята. Книгата, която заедно бяха започнали да четат, лежеше разтворена върху нощното шкафче. Разбира се, че трябваше да го има. Само дето бе умрял… а пък щеше «да си дойде по-късно».
Ала годините се точеха и за всичко вече беше късно.
Но малкото момче все още беше тук.
Напразно очакващо всичко да е както преди.


Майка му бе домакиня и чак до смъртта си преди шест години все очакваше Петер да поеме по героичния път на баща си.
В опит да уважи мечтите й, след основното училище той се записа да учи двегодишния технически курс, за да влезе в професионалната школа на Пожарната отбрана в Рузершсберг.
Не го искаха.
Общата му «физическа кондиция» била слаба.
Унижението бе тотално.
За да не разочарова майка си, Петер никога не й спомена за това. Дванайсет години се издържаше като шофьор на автобус в Стокхолм, като същевременно звънеше в Хускварна и разправяше невиждани истории от своята работа в Пожарната команда. Две години по-голямата от него сестра го бе разконспирирала веднага, но заради майка им тя, за щастие, поддържаше неговите измислици.
По-голямата му сестра Ева, едва седемнайсетгодишна, се бе откъснала от родителския дом. Изпълнена с решителност, тя премина един ускорен курс и стана екскурзовод на Канарските острови. През седемте години на работа там майка им събираше пощенските й картички и гордо ги лепеше на кухненската стена. По онова време Петер все още живееше у дома и дори пет години след заминаването на Ева те все още висяха там като напомняне за нейната инициативност и неговата собствена посредственост.
Накрая на Ева й писна, домъчня й за Швеция, но вместо да се върне в родния си град, тя избра Гьотеборг. Понякога му се обаждаше, опитвайки се да го привлече там, но той така и не прояви интерес.
После, за голяма радост на майка си, Ева внезапно се омъжи за главния лекар в Салгренската болница и за три години набързо се сдоби с три деца. Петер рядко й се обаждаше, а и тя беше заета до гуша с трите си момчета. Когато пораснаха, Ева, вярна на навиците си, веднага се преквалифицира и се обучи до асистент-лаборант и оттогава имаше постоянна работа в Хесле.
Самият той така и не преставаше да се чуди как е възможно брат и сестра да са толкова различни, както бяха те двамата с Ева.
Петер не помнеше някога да са разговаряли за баща си. Поне не в началото. Неписано правило в семейството бе да не се говори за него. Малкото случаи, когато опитваше, майка му се затваряше като мида, разплакваше се и го молеше да се прибере в стаята си.
Ненавиждаше да гледа майка си да плаче. Когато губеше контрол, падаше последната защитна стена към външния свят и той оставаше напълно безпомощен. Толкова му се искаше да я утеши, но просто не знаеше как да се държи. Тя се вглъбяваше тъй силно, че оформяше около себе си някаква ципа и когато плачеше, тази ципа бе толкова осезаема, направо видима. Обграждаше я като ризница и ясно сигнализираше, че там вътре никой не е добре дошъл. За Да не я вижда разплакана и за да не бъде отблъскван, той престана да говори за баща см. Затова и нямаше представа как се е чувствала Ева или как е успяла да скъса с миналото и да си създаде собствен живот. Нещо, което така и не му се удаде.
Откакто се помнеше, бе таил постоянен страх от големите промени и преломи и винаги се бе дивил на вечния стремеж на човечеството към промяна и развитие. Отдавна се бе укрепил зад схващането, че онова съществуване, към което животните са се приспособили и където година след година може да минават без изисквания или жажда за прогрес и промени, е същото, за което е предназначен и човекът. Достатъчно е само да преброим самоубийствата в човешкото племе и после да се сравнят с тези в царството на животните, за да подкрепим теорията. Но сега, в днешното общество, всички са принудени непрекъснато да се приспособяват към нови технологии и нови навици. Дори само за да заемат книга от библиотеката или да извършат банкови операции.
И цялата информация за световните нещастия и беди се изсипва без изключение върху всекиго, промъква се във всеки тайник и всяко ъгълче, изпълвайки всички с още по-голямо безпокойство и безнадеждност. Никъде няма спокойствие. Значимото през вековете е поставено на карта и той се питаше дали някъде съществува някой, който да упражнява контрол, да знае накъде върви всичко това. И се питаше още дали съществува някой, който повече от него да изпитва огромно желание да захвърли всичко. Да зареже всичко, за да получи поне малко спокойствие.
Вече нищо не бе останало недокоснато. Всичко бе подчинено на постоянния лов за прогрес. Онези, които управляваха и вземаха решенията, изглежда, изпитваха всеобщ ужас от това да не би да оставят някому мъничко местенце непланирано и нерегулирано. Всеки квадратен метър от града и околностите му бе принуден да се развива и включи в градското планиране. Мечтата на всеки политик, изглежда, бе да срути някой стар индустриален район, за да построи небостъргач в своя памет. Петер бе напълно убеден, че най-ценното качество у бъдещия политик е комплексната липса на сантименталност и пълното отсъствие на интерес към миналото.
Самият той изпитваше огромно съжаление, когато в града разрушаха някоя сграда. Загубата на всички спомени, зазидани в стените от дълги години, се превръщаше в негова лична. Да унищожаваш стари постройки и области, където непознати хора са живели живота си и мечтали мечтите си, оставяйки своите отпечатъци, бе за него като да заличиш цял един дял от историята. Сякаш техните животи са били безсмислени, щом като с такава решителност се заличаваха техните следи. Всички онези, които не са успели да се обезсмъртят, като напишат фантастична книга или извършат нещо революционно за следващите поколения. Онези, които тихо са живели своя живот и не са заслужили да се сдобият с паметна плоча — с какво право се унищожават следите на тяхното съществуване? Сякаш са били без значение. Може би тъкмо в тази къща някой е изживял най-щастливия миг в живота си. Сякаш чувствата са останали в стените като поздрав към онези, които ще дойдат след тях? Може би могат да ги научат на нещо?
Той постоянно се възмущаваше от новите строителни проекти или градски планове, за които четеше във вестника. Но никога не би му и минало през ума да се опита да направи нещо, за да им попречи. Петер бе абсолютно убеден, че нито той, нито някой друг можеха да имат и най-малкото въздействие върху един взел решение политик, и с това свое убеждение той натрупа огромен запас от недоверие към бъдещето и силно усещане за собствената си незначителност.


Преди осем години негов приятел го убеди да остави постоянната си работа като шофьор на автобус и да стартира собствена фирма за прозоречни решетки. Приятелят му имаше необходимите познания. Петер дълго се колеба, но накрая се остави да го придумат. Получиха много поръчки, бяха страшно заети да произвеждат и монтират всякакви решетки и бронирани врати в отговор на прииждащите все нови и нови заявки. Теглиха заем от банката и купиха нови и хубави машини, за да изпълняват изискванията. Животът изглеждаше по-светъл, но той така и не посмя да разкаже на майка си за своите успехи. Продължаваше да звъни в Хускварна и да разказва небивалици за опасната си работа в пожарната и тя мълчаливо изслушваше историите му.
Само година и половина по-късно, когато фирмата все още процъфтяваше, един ден неговият колега разказа, че жена му получила добра работа в Йостерсунд, която не искала да изпусне, и попита Петер дали не би искал да продължи самостоятелно във фирмата. Имайки предвид постигнатото досега, нещата изглеждаха без особен риск и Петер откупи дела му заедно с неговата част от заема.
Времето минаваше и една сутрин преди шест години Густафсон от горния етаж се обади и му съобщи, че майка му е починала през нощта.
Изживя чувство на безтегловност и празнота, но при това положение той отдавна всъщност я беше загубил. Всички тези години на лъжи съвсем ги бяха отдалечили един от друг. Тя така и не го допусна под своята ризница и когато умря, най-голямата мъка бе усещането, че мечтата му най-после да разбере какво се крие там отдолу бе безвъзвратно отминала. Щеше да прибави още една надежда към всички останали, за които бе твърде късно.
Още една крачка на отдалечаване.
Опита се да си внуши, че е постъпил правилно, като я остави в неведение през всичките години, и когато гузната му съвест се обаждаше решаваше, че го е направил заради нея.
Но дълбоко в себе си знаеше, че го е сторил предимно заради себе си.
За да не вижда майчиното разочарование от сина и защото никога не успя да превъзмогне баща си.
Понякога историите му се струваха толкова живи, че почти им вярваше и това по някакъв начин му помагаше да възкреси спомените от «Времето преди». Понякога успяваше да си внуши, че именно баща му говори чрез него, и това му даваше минута бягство от действителността и доказателство, че поне в нещо е съпричастен.


През последните три години нещата във фирмата се влошиха. Не знаеше дали се дължи на лошите времена, или чисто и просто пазарът се изчерпваше. Все по-трудно му беше да се справя с изплащането на заема, телефонът все по-рядко звънеше и все по-чести ставаха необяснимите атаки от сърцебиене и болки в гърдите. Отначало се опита да ги игнорира, но впоследствие станаха толкова натрапчиви, че го изплашиха. Отиде в поликлиниката. Един лекар прислуша сърцето му и то успокои, но за всеки случай получи направление за ЕКГ в Южната болница. Изследването показа, че е здрав, и лекарят хапливо се изкодоши, че ако всички са здрави като него, ще се спестят милиони от данъци.
След като никой не му откри нищо, му предписаха повече движение и при необходимост да се обади в психиатричната клиника.
Неприятностите го връхлитаха непрестанно и през изминалата половин година до голяма степен го поставиха в изолация.
По всяко време го обхващаше внезапно отвращение, което се усещаше почти физически. Най-малкото отклонение от правата линия на предвидимостта, с която живееше, задвижваше процеса и колкото по-изненадан биваше, толкова по-интензивни ставаха атаките. Като че изведнъж и без предупреждение му бяха смъкнали кожата и всички външни ефекти получаваха свободен достъп право в тялото му. Сякаш внезапно бе изложен на ужасна заплаха, без да знае откъде идва. Изпълваше се с непонятно безсилие, което го изпиваше отвътре и срещу което той нямаше никаква представа как да реагира.
Изпита невероятно желание просто да се предаде.
Поне да преустанови опитате да подреди живота си.
Първо бе сърцебиенето. Беше толкова силно, че гърдите го заболяха от напрежение. С нарастването му стана все по-трудно да контролира дишането. Тялото отказваше да повярва, че никакъв въздух не прониква по-надълбоко от гръкляна, макар да го поемаше двойно по-силно от обикновено и с по-големи вдишвания. Това го принуди да диша по-бързо и все пак имаше чувството, че се задушава. Той просто не получаваше нужния кислород.
После дойдоха болежките. Започнаха по ръцете и краката, надигнаха се нагоре по тялото. Ставаше му все по-трудно да се движи.
Слухът му се промени. Най-малкото потропване отекваше като пистолетен изстрел и всички звуци нахлуваха у него безразборно. Оглушителен шум ехтеше между ушите му и дори след като преминеше, ужасът вече изцяло го бе завладял. Сега въпросът бе в това просто да се опита да оцелее. И сякаш като последна дяволска фаза зрението му започна да отслабва. Зрителното поле се ограничаваше до някакъв тунел и малката дупчица в дъното бе мътна като мръсен прозорец с единствената разлика, че тази мътилка се движеше. Пълзеше наоколо като хиляди малки сиви мравки, които правеха всичко, за да го подлудят.
Загубата на зрението във вече ясната ситуация бе кошмарна. Нормалният контрол върху тялото спря да функционира и нещо или някой друг зае мястото му. Гигантски мрак напираше да се взриви от него, а тялото му с всички средства се опитваше да го възпре.
Ако допуснеше това да се случи, знаеше, че е загубен.
Обхвана го всепроникваща мъка, която нахлуваше във всяка клетка на тялото и правеше всичко, за да го убеди, че съпротивата е безсмислена. Пусни ме, крещеше тя. Предай се! Какво има да губиш?
Болката бе неописуема. След всеки пристъп той отново и отново се изненадваше, че атаката не оставя видими рани. Или поне синини.
Изчете сума ти медицинска литература, за да добие представа какво го е сполетяло. След много обиколки по библиотеките и поглъщането на стотици страници най-сетне в една книга откри глава за пристъпите на паника — «паникьорството». Бе намерил онова, което търсеше. Описанието беше толкова точно, сякаш го бе написал лично той, но самата дума «паника» го накара да затвори книгата и срамът от собствената му неспособност да се контролира изключи всякаква възможност да потърси помощ.
Да се обади в психиатрията — това не беше никаква алтернатива. Дори в най-развинтените си фантазии не би могъл да си представи как щеше да проведе разговора. Щеше му се лекарят в поликлиниката да можеше да разбере от какво страда, но сам съзнаваше колко малко разяснения му бе дал.
И така Петер ставаше все по-страхлив и все по-несигурен с всеки изминал ден и когато дойде съобщението за изчезналите данъчни вноски, изпадна в остра криза.
Бе напълно неспособен за каквито и да било действия.


Телефонът иззвъня. Той се поколеба. Напоследък му бе трудно да отговаря. Мислеше да се снабди с телефонен секретар, но и това като всичко останало не стана. Погледна часовника. Беше шест и половина, така че едва ли бе някой от банката. Пое дълбоко въздух и вдигна слушалката.
— Да, ало.
— Петер Далин ли е?
Позна веднага гласа на Лундберг. Изглеждаше развълнуван.
— Да, може и така да се каже — отговори той и почувства, че не е в състояние да поправи грешно изреченото му име. Май придобиваше известен тренинг да се приспособява към другите.
— Трябва да дойдеш тук. Вкъщи съм. Пращам ти такси. Тя е била тук! У дома!


Глава пета

След петнайсет минути Петер седеше в таксито на път към набързо записания адрес на Лундберг в Салтшьо-Дувнес.
Колата сви по улица с големи вили от двете страни. Беше съвсем очевидно, че тук не живееше кой да е. Навсякъде беше препълнено от чували с боклук, очакващи да бъдат събрани, но шофьорът ловко се промушваше покрай затрупаните със сняг купчини.
След завоя в края на улицата започваше малък път покрай храсталаците. Пътен знак маркираше, че това е частна собственост и е недостъпна за непознати. Пътят изглеждаше обезпокоително стръмен за този сезон, но бе почистен и опесъчен.
Таксито спря пред сграда на върха на малък хълм. Външната врата се отвори и Лундберг заслиза по стълбите. Той се огледа, отиде до колата и плати на шофьора.
Къщата бе от съвсем друг тип и не приличаше на великолепните вили по главната улица. Беше ниска и дълга като хамбар, но по средата бе застроена на два етажа. Изглеждаше някак непретенциозна, но не оставяше и съмнение, че архитектът внимателно бе планирал всяка подробност, та посетителите да почувстват тъкмо това.
— Благодаря, че успя да дойдеш толкова бързо — каза Лундберг и погледна навън към градината, сякаш срамувайки се от собствената си липса на самостоятелност.
Петер кимна.
Без повече приказки влязоха в къщата. Ако отвън домът изглеждаше непретенциозен, то вътрешността му бе значително по-впечатляваща. Антрето водеше към огромен салон с двойни тавани, а големите панорамни прозорци показваха по-голямата част от залива в Дувнес и сигурно още много неща, неразличими в мрака. Вдясно салонът продължаваше в кухня, разделена от него само чрез барплот.
Лундберг отиде до някакъв бюфет, приличащ според Петер на античен китайски шкаф, и го отвори. Оказа се пълен с всевъзможен алкохол, какъвто човек би си пожелал. Без да пита, домакинът наля две големички чаши уиски без лед и подаде едната на Петер. Не го биваше много в пиенето, но сега почувства, че не би отказал едно добро уиски.
Лундберг седна на дивана, а Петер се приближи до прозореца, любувайки се на гледката. Къщите, които вероятно се намираха между имота на Лундберг и водата, не се виждаха и така гледката даваше на зрителя чувството, че е изцяло сам с морето. Той се учуди, че Лундберг не е сложил завеси, които да дръпне при нужда, след като вътрешността на къщата се виждаше добре и отвън. Не бе трудно да се направи паралел с изложена на показ рибка в аквариум.
Петер за пореден път осъзна спокойствието, което му внушаваше присъствието на Лундберг. Отдавна не се бе чувствал необезпокояван в една стая с друг човек. Може би явният дисбаланс в напрегнатата ситуация и почти очевидният му ужас вдъхнаха на Петер сила, така необходима и на двамата. Поведението им съдържаше неизреченото на глас условие Петер да поеме нещата, когато Лундберг рухне, и той приветства неочакваната мощ и пълномощията, която тя му предоставяше.
Отпи от уискито и се намръщи.
— Трийсетгодишно малцово уиски — каза Лундберг, съзрял гримасата му. — Ако ще е — да е. Има вкус на смазана стара талпа, но човек свиква.
Петер схвана опита за самоирония и бе сигурен, че Лундберг напоследък е разкрил доста непознати страници в себе си, за чието съществуване не е подозирал.
— Обадих се на полицията, дойдоха и претърсиха къщата. Един прозорец без аларма е бил открехнат. — Той кимна към коридора, който водеше към лявата част на къщата. — Не беше счупен, така че не може да е влязла по този начин, те решиха обаче, че тъкмо оттам се е измъкнала.
— Но тогава би трябвало да се отнесат сериозно. Това не се ли нарича влизане с взлом? — предположи Петер.
— Доколкото виждам, нищо не е откраднато. Пък и какъв приоритет смяташ, че полицията ще даде на един открехнат прозорец, когато половината от всички жители под двайсет години в този проклет град имат за цел на живота си да се изтрепват всеки петък вечер?
Петер се подсмихна с ъгълчето на устата си:
— Откъде знаеш, че тя е била тук?
Лундберг пое сериозна глътка от уискито и въздъхна.
— Защото всичкото ми бельо бе пръснато из спалнята и всички албуми със снимки от раждането ми до ден-днешен бяха извадени върху бюрото с едно послание:

Тази, която те обича, ще те накара да плачеш.



Глава шеста

Лундберг бе довършил уискито си. Петер едва го бе опитал. След това преживяване вече беше убеден, че има неща по-приятни от вкусването на прясно смазани стари талпи.
През цялото време не си казаха нещо особено. Петер бе отишъл да огледа хаоса в спалнята. Впрочем не изглеждаше по-зле от бъркотията в собствения му дом, но той реши да спести коментара си на домакина. Когато се върна в салона, се намести във фотьойла точно срещу Лундберг и с гръб към панорамния прозорец.
Окачените по стените произведения на изкуството бяха подбрани с вкус и вероятно с особена грижовност. Личеше си, че онзи, който ги е поставял там, е избрал мястото на всяка картина така, че да й отдаде колкото се може по-добре дължимото. Петер се интересуваше от изкуство, без да е особен специалист, но обичаше обстановки, където картините по стените живееха свой живот, вместо непременно да отговарят на цвета на дивана. Стаята бе мебелирана много сдържано, ала обстановката по никакъв начин не можеше да се нарече бедна. Всяка мебел, всеки детайл излъчваха вкус и финес и заедно изглеждаха като произведени да бъдат точно там, където са.
Тук живееше естет.
На едната стена, точно срещу кухнята, висеше черно-бяла сватбена фотография с размер на лист за писане. Лундберг си приличаше, ако се махнеха десетина килограма от сегашното му тегло, а жената, за която Петер предположи, че е Ингрид Лундберг, бе руса и красива, широко усмихната срещу камерата. Изглежда, снимката бе от 70-те години. Сватбената рокля бе семпла, вероятно не бяла, ако се сравняваха нюансите с бялата риза под фрака на Лундберг.
Но имаше нещо сбъркано с местоположението на снимката.
Ако всичко в стаята принадлежеше към известна цялост и хармоничност, то фотографията и нейното място между два големи акварела представляваше грубо нарушение на стила и придаваше на стаята някак дисбалансиран вид. Беше ясно, че е била окачена доста след останалите картини.
Лундберг проследи погледа на Петер.
— Ингрид и аз. Лятото на шейсет и седма.
Изглеждаше потънал в спомени. Така измина някоя и друга минута. Той въздъхна.
— Първите години ни беше страхотно заедно, фирмата просперираше, пътувахме много и живеехме, общо казано, добър живот. — Той сведе поглед и надникна в чашата си. — После ни споходи мисълта, че е време да създадем деца. Особено Ингрид усещаше, че времето лети. Беше на трийсет и пет години тогава, а това си е възраст. Престанахме да се пазим, но нищо не се случваше.
Петер изпита чувството, че е надникнал през чужда ключалка. Нямаше кой знае какъв опит в приемането на интимни откровения от хората. След като сам никога не споделяш, няма и да споделят с теб, а той само веднъж в живота си бе близък с някого, достатъчно близък, за да посмее да надникне в душата му.
Лундберг продължи:
— Изминаха няколко години. Ингрид все повече бе обсебена от мисълта за деца и накрая започнахме да спим заедно по схема, която тя измисли с помощта на термометъра. Понякога ми звънеше в работата току по средата на важно съвещание, за да ми каже, че е време. Тези неща не разпалват особено любовта и чак сега ми става ясно, че тъкмо тогава стъпихме накриво. — Той разтърси глава, сякаш за да прогони спомена. — Да, по дяволите… Накрая Ингрид се погрижи да минем през изследване, което да покаже какво не е наред. Беше ужасно унизително. Няколко пъти трябваше да изпращам проби със сперма, които тя носеше в ръчната си чанта в болницата «Софияхемет».
Петер се изчерви.
— Оказа се, че грешката е в мен. Моите сперматозоиди не се движели достатъчно силно и така и не стигали до целта. Не е забавно да чуеш това. Бе нанесен сериозен удар върху моята мъжественост и през последвалите месеци вече и аз бях обсебен от мисълта за деца. Направихме няколко оплождащи сеанса, които струваха зашеметяващи суми, и всичките се провалиха. Накрая страшно се измъчихме. Желанието изцяло бе изчезнало, след като всичко, което имаше нещо общо с телесните течности, бе свързано с тръбички и капсули за сперма. След този период бракът ни фактически приключи. — Той замълча, сякаш обмисляше фактите. — Срамувах се, че не мога да й дам онова, което така силно желаеше. Предложих й развод, но тя не искаше. Прекарвах все повече и повече време на работа и Ингрид започна често да пътува в чужбина сама, докато аз стоях тук… и я карах като сламен вдовец. Ще призная, не бях особено придирчив в избора на креватни партньорки. Мисля, че жена ми знаеше, но най-лошото бе, че, изглежда, не й пукаше. Мисля, че дълбоко в себе си тя ме обвиняваше за претърпяната от нея загуба. Някакъв вид омраза, който нямаше абсолютно нищо общо с любовта.
Лундберг стана и си наля ново уиски. Отбеляза, че чашата на Петер бе недопита. Отново седна.
— И тъй, годините си минаваха — продължи той. — Ингрид така и не отвори дума за развод, а и за мен бе изгодно да има някой у дома, който да се грижи за имота, без да поставям никакви изисквания. Докато един ден телефонът звънна и някой съобщи, че Ингрид е в интензивното. След седмица бе мъртва. — Той се вторачи в уискито си, докато с кръгови движения го разклащаше в чашата. — Аз се изненадах от собствената си реакция. Останах вкъщи и плаках няколко дни. Не съм имал представа какво е означавала тя за мен и колко ще ми липсва. Минаха няколко месеца, преди горе-долу да се съвзема.
Известно време бе тихо, после Лундберг се надигна и отиде до фотографията.
— Но едно нещо ще знаеш… — рече той.
Не беше ясно дали говори на фотографията или на Петер.
— Като някаква реакция или респект, оттогава не съм поглеждал жена.
Петер гледаше гърба му. Щеше му се да каже нещо подходящо или да разполагаше с нещо, което сам да довери, за да има баланс между двама им, но мозъкът му беше празен. Той изобщо не беше майстор на думите.
— Къщата ти е фантастична — бе единственото, което му хрумна.
Лундберг се огледа и сви рамене, обърна се и рече:
— Сега се сетих, че чистачката е била тук днес. Ще бъде много интересно да я чуя какво има да разкаже.
Той взе портфейла си и извади визита картичка, която явно бе носил в джоба си. Обърна я и набра надраскания на ръка номер на мобилен телефон.
— Катерина? — попита след минута.
Тишина.
— Името ми е Улуф Лундберг. Катерина ми даде този номер за свръзка.
Отново тишина.
— Да, благодаря.
Направи гримаса и доизпи на един дъх чашата с уиски.
— Здравей, тук е Улуф Лундберг от Салтшьо-Дувнес. Бих искал да задам няколко въпроса, но предпочитам да се срещнем лично. Къде живееш?
По израза на лицето му Петер разбра, че въпросната Катерина се е уплашила, и това не го изненада.
— Успокой се. Ще бъдем там след половин час.
После се обърна към Петер:
— Надявам се, че имаш шофьорска книжка. Аз не бива да карам.


Пет минути по-късно Петер седеше зад волана на черното ауди куатро на Улуф Лундберг. Той внимателно бе изкарал колата на заден ход от двойния гараж, където бе паркирана до покрит автомобил, за който Петер предположи, че е зазимен ягуар. Преди това Лундберг се бе забавил в тоалетната. Външната порта се отвори и Лундберг наново включи алармата, преди да дойде и да се настани до него.
— Натисни яко газта! — нареди той и закопча предпазния колан.
Петер усещаше нещо неприятно под лъжичката.
Бе го връхлетяло, докато чакаше в гаража. В тъмнината му бе трудно да намери верния ключ и да запали, и докато седеше и ровичкаше, внезапно му прилоша.
Може би мракът го бе изплашил, но имаше нещо друго и той вече бе почти сигурен.
Там, в гаража, не беше сам, имаше още някой.


Глава седма

Отне им около четирийсет и пет минути, за да изминат трите мили до Хювюдста. Едва ли вината беше в колата. Неприятното чувство не напускаше Петер. Разбира се, след като се настани на седалката и заключи вратите, той се бе опитал да огледа гаража на светлината на фаровете, но напълно съзнаваше, че можеше да потърси по-внимателно, ако не се бе уплашил толкова.
Поне можеше да даде възможност на Лундберг да огледа сам.
Но той се бе уплашил от всичко. Доста време бе изминало, откакто бе седял зад волан на автомобил.
Жилището на Катерина се намираше насред район с високи къщи и, изглежда, бе нещо като еталон за обстановката в цялата област. Оставиха колата на паркинг и известно време се лутаха, докато намерят номера на сградата.
Вратата не беше заключена. Стълбището бе точно такова, каквото можеше да се очаква. Имаше мизерен вид и бе изпълнено с драсканици, някои набързо замити, така че стените изглеждаха още по-мръсни.
Лундберг се спря пред врата на втория етаж. На табелката пишеше «Радковиц», а отдолу на ръка беше надраскано, че собственикът не желае да получава реклами.
Лундберг натисна звънеца. Едва бе свалил ръка и вратата се отвори. Метална верига ограничаваше процепа до десетина сантиметра и Лундберг се премести така, че да вижда.
— Аз съм Улуф Лундберг. Търся Катерина.
Вратата се затвори и веднага се отвори.
— Влезте.
Жена на около седемдесет години ги покани в антрето.
— Чакайте, ще я доведа — каза тя на развален шведски.
Антрето не беше широко. Особено за двама мъже в дебели зимни якета.
Нямаше прозорци.
Петер се помъчи да се стегне.
Появи се тъмнокоса жена на около трийсет. Изглеждаше уплашена. Не ги покани по-навътре.
— Съжалявам, че идваме така, но трябва да задам няколко въпроса — започна Лундберг.
Жената не направи никакъв жест, с който да им позволи да влязат навътре в жилището, и Петер усети как сърцето му заудря в гърдите.
— Няма нищо — отговори тя.
Лундберг пристъпи на другия си крак.
— Не те обвинявам в нищо, но някои неща сочеха, че днес някой е бил в къщата ми.
— Да, аз бях там — объркано каза жената. — Нали идвам всеки понеделник.
Петер забеляза, че дори Лундберг се чувстваше неудобно в тясното пространство.
— Не смяташ ли, че можем да влезем за малко? — каза той с доловимо раздразнение в гласа.
Жената се поколеба. После се обърна и тръгна към вътрешността на жилището.
Лундберг я последва. Петер се наведе и събу обувките си.
Влязоха във всекидневната. Трета жена седеше на единия от двата, разположени срещуположно дивани и гледаше телевизия. Щом ги видя, веднага стана, поздрави едва чуто и излезе от стаята.
Помещението имаше два прозореца и балконска врата. Петер си избра стола до нея, а Лундберг и жената се настаниха — всеки на свой диван. Петер забеляза, че обувките на Лундберг бяха оставили петна по пода.
— Имаше ли някой, освен теб вкъщи?
Лундберг се бе навел напред, опрял лакти на коленете си.
— Не, чистих сама.
— И не си видяла някого в градината или нещо такова?
— Не — отвърна жената след кратка пауза.
— Напуска ли къщата, без да пуснеш алармата?
Тя явно размишляваше. Стана и изключи телевизора. Остана права насред стаята и поклати глава.
— Какво се е случило? Да не е откраднато нещо? — И без да дочака отговор продължи: — Кълна се, че аз никога не бих… искам да кажа, никога не съм вземала нищо. Не съм. И не съм такава!
Май се канеше да се разплаче.
— Не, разбира се, и аз не вярвам — успокоително каза Лундберг. — Най-вече искам да знам дали не си видяла някого около къщата.
Тя избърса с показалци очите си и отново седна на дивана.
Лундберг въздъхна. Удари с длани по коленете си и се изправи. После нещо се засуети.
— Намерихме някои отпечатъци от стъпки и ти наистина ще ни помогнеш, ако ни позволиш набързо да погледнем краката ти. За да изключим твоите отпечатъци, разбираш ли?
Катерина изглеждаше напълно объркана. Петер се опита да улови погледа на Лундберг, за да му каже, че това бе съвсем излишна мярка. Тази жена не беше Демона, в това бе напълно сигурен. Тя беше поне трийсет сантиметра по-ниска и освен това не бе бременна.
Катерина вече събуваше чорапите си. Петер се запита дали тази жена някога ще се съвземе след всичко това.
Верен на навика си, когато бе смутен, той се вторачи в тавана.
— Благодаря — каза Лундберг.
И той, и Петер установиха, че от ходилата на Катерина не липсват пръсти.
— Ако се сетиш за нещо, което би обяснило как някой може да влезе в къщата, без да се задейства алармата, моля те да ми звъннеш. Или у дома, или на мобилния. Имаш всички номера, нали?
Катерина кимна.
След няколко минути двамата вече седяха от ново в колата.
— Ако тя лъже, вече никога на никого няма да вярвам до края на живота си — каза Лундберг.
Мобилният му телефон звънна. Когато отговори и разбра кой е, Лундберг натисна хендсфри-бутона и гласът на Катерина изпълни колата:
— Ами аз… сетих се за едно нещо. Когато проветрявах завивките на прозореца в спалнята, една възглавница падна долу. Трябваше да изляза и да заобиколя къщата, за да я взема. За съжаление оставих външната врата незаключена за минутка. Но нямаше никакви петна по калъфката, сигурна съм.
Лундберг и Петер се спогледаха. Лундберг благодари на Катерина и приключи разговора.
— Все пак страхотно е да разбереш, че човекът не е минал през стените — каза Лундберг — Впрочем ти къде живееш?
— На Осьогатан — отвърна Петер. — И освен това се казвам Брулин.
— Помня, че беше нещо, свързано с футбол — усмихна се Лундберг. — На кой край на Осъогатан?
— На другия, до Йотгатан.
— Тогава ще можеш да закараш мен и колата до хотел «Малмен» на площада пред Кметството. Нямам никакво желание да спя у дома тази нощ.
Идеята се стори на Петер добра.


Глава осма

На другия ден се събуди както обикновено рано. Беше свикнал да взема по една таблетка за сън преди лягане. Лекарят, който му направи електрокардиограмата в Южната болница, бе така любезен да му ги предпише в една пауза между две изречения, в които по сложен начин се опита да му разясни бюджетните цели на общината. Таблетката действаше само няколко часа, но тогава спеше най-често дълбок, лишен от сънища сън.
Към пет часа по навик се измъкна от леглото и седна до масата в кухнята да изчака зората. Точно в този ден нямаше никакви затруднения да държи мислите си надалеч от икономическите си тревоги.
Предишната вечер взе две решения, преди да заспи. Първо смяташе да се обади на сестра си и после да отиде и да се подстриже.
Погледна кадифената кутия, оставена пред него върху мушамата, но реши да опита един сандвич, преди да я отвори.
Изобщо не обичаше да закусва.
Докато ядеше, взе найлоновата торбичка на Лундберг и извади розовите пликове. В този ранен час на деня парфюмът лъхаше още по-силно. А сигурно и през другите. Той зачете писмата.
Предната вечер, докато Лундберг разказваше за разпътния си любовен живот, на Петер му хрумна, че трябва да е някоя бивша, пренебрегната любовница, която стои зад всичко това, ала писмата ясно сочеха към бъдещето. Никъде между редовете не можеше да се прочете за отминала любовна афера. Петер реши да попита Лундберг дали не се досеща за някоя подходяща кандидатура.
После проучи некролога. Агнета и Бьоре Шерштин. Коя беше тя всъщност? Взе писалка и нахвърля въпросите си върху спортна страница на вчерашния брой на «Дагенс Нюхетер».
Сандвичът бе на сигурно място в стомаха му и той се приближи до кадифената кутия. Внимателно повдигна капака. Не се усещаше никаква миризма. Може би защото парфюмът бе блокирал обонянието му.
Пръстът беше дълъг около три сантиметра, а нокътят бе лакиран в червено. Там, където бе отрязан, повърхността беше малко неравна и кафява от спекла се кръв. Виждаше се стърчаща частица от костта. Около нея висеше малко изсъхнала кожа, сякаш пръстът е бил по-скоро отрязан, отколкото отсечен. С лека погнуса Петер се запита колко ли време е отнело и що за човек е този, който може да стори подобно нещо?
След час набра номера на сестра си на работното й място. Телефонистката го помоли да почака, но скоро той чу гласа на кака си.
— Ева е на телефона. Да?
— Здравей! Петер е! Безпокоя ли те?
Отначало бе тихо, но после той разбра, че Ева се зарадва:
— Здравей! Къде изчезна? Звъняла съм ти хиляди пъти през последните месеци. На Коледа се канех да те обявя в полицията за изчезнал. Звънях като луда и вкъщи, и във фирмата.
— Случиха се разни неща напоследък — каза той и отклоняващо запита как са всички у тях.
След няколко минути размяна на любезности Петер реши да мине на въпроса:
— Питам се дали можеш да ми помогнеш. Един приятел ме помоли за помощ и ти си единствената, която познавам и която може да отговори на въпросите ми. Ако имаш пръст или нещо подобно от някой човек, възможно ли е лабораторно да се установи кой е той?
Паузата бе само няколко секунди.
— Пръст или нещо такова! Петер! С какво, по дяволите, се занимаваш?! — възкликна възмутено сестра му.
— Не, не, не съм аз! Едно приятелче ме попита… — отвърна той напълно правдоподобно.
— Да бе, да — въздъхна недоверчиво тя. Той осъзна, че последната й надежда за него е изчезнала и никога няма да се върне.
— Можеш ли да ми помогнеш? Или на него, искам да кажа.
— Това хипотетично ли е, или действително притежаваш пръст или нещо подобно, което можеш да изпратиш в лабораторията? Със сигурност не би ме затруднило да установя кръвната група и да направя профил, може би дори да разбера пола, но след това трябва достъп до компютърен регистър, за да се види дали въпросната личност е регистрирана. Можеш да провериш и при полицията — «безследно изчезнали».
Той се усмихна. Винаги е била устата и оправна. Знаеше, че ще му помогне. Беше твърде любопитна, за да откаже.
— Ще го получиш в пакет утре сутринта. Пращам го с препоръчана поща.
Ева въздъхна.
— Каквото и да правиш, Петер, бъди внимателен. Никога не съм проумявала с какво се занимаваш. И, моля те, не попълвай графата «съдържание» на бланката!


Глава девета

Следобед Петер се вмъкна в кантората на Лундберг. Качи се по стълбите пеша. Може би следващия път щеше да опита с асансьора.
Момичето на рецепцията във фоайето говореше по телефона, но веднага щом го видя, помоли да изчака няколко секунди.
— Извинявам се за поведението си вчера, но аз нали не знаех… мислех, че…
Петер вдигна предупредително ръка.
— Спокойно. Той тук ли е?
— Разбира се, влизай. Чака те. Впрочем името ми е Лота.
Тя поднови телефонния си разговор, а той отиде и почука на вратата на Лундберг.
— Влизай направо — каза Лота с ръка върху микрофона на слушалката.
Той се поколеба за миг, после натисна дръжката и отвори.
Лундберг пак говореше по телефона, но Петер усети, че се опитва да приключи разговора. Той влезе и затвори вратата след себе си. Белите завеси бяха дръпнати пред стъклените стени. Лундберг сложи слушалката.
— Няма смисъл да чукаш и да чакаш отговор. Тази стая е толкова звукоизолирана, че и бомба да взривиш тук, нищо няма да се чуе отвън. Не знам, по дяволите, какво са мислили, като са я правили… Хубава прическа впрочем.
Петер прокара смутено ръка през току-що подстриганата си коса и зяпна към лампата на тавана.
— Благодаря за вчера — продължи Лундберг. — Добре е да не си сам в цялата тази неприятност.
Петер разбра, че е получил страхотен комплимент, с какъвто малцина са удостоявани. Улуф Лундберг имаше нужда от него. Зададе си въпроса дали това е странно за него или за Лундберг.
— Пристигна ли нещо по пощата днес? — запита той.
— Слава богу — нищо. Дори и нокът — отвърна Улуф и се усмихна.
Изглежда значително по-спокоен днес, помисли Петер и продължи:
— Пръстът пътува в препоръчано писмо до една лаборатория в Гьотеборг. Ще видим какво ще се окаже. Освен това имам и няколко въпроса.
Измъкна скъсаната вестникарска страница от джоба.
Лундберг изглеждаше впечатлен.
— Лаборатория в Гьотеборг. Я виж ти. Тук се върши работа.
Петер не прецени дали иронизираше. Не му се вярваше. Седна на стола до вратата.
— Вчера, като разправяше за твоите… любовни истории, ми хрумна, че може да е някоя от тях.
— Да, тогава имаме доста обемист списък, който трябва да проучим. Пък и аз не мога да си спомня всички.
Петер, чиито любовни връзки се брояха на пръсти, сведе поглед. Странно как Лундберг се промени тук, в офиса. Или бе различен у дома си?
Продължи:
— Добре, но не се ли сещаш за някоя, която се е държала странно, или за някоя, която си чупил?
— Няма нито една, за която мога да си спомня от раз. Впрочем… «чупил». Не съм чувал тази дума отдавна. Да не е на някой диалект?
Петер вдигна рамене. Хрумна му, че Лундберг не знаеше нищо за него, докато той имаше представа какво става дори в гащите му.
— Коя е Шерштин, дето е на некролога на жена ти?
Опитваше да се върне към правилната следа. Нямаше желание да отговаря на повече въпроси, които Лундберг възнамеряваше да му зададе. Това подейства. Лундберг сключи ръце на тила и се наклони назад в стола си.
— По-голямата сестра на Ингрид. Е, не е точно сестра… дошла в семейството като дете по време на войната във Финландия, няколко години преди да се роди Ингрид. След войната научили, че бащата е загинал, майката така и не се обадила и Шерштин останала в семейството. Имам чувството, че са я третирали като своя родна дъщеря. Няма в какво да я подозираш. Тя е обратна и бе една от първите, които регистрираха партньорство, щом стана възможно хомосексуалните да се женят. Винаги сме се харесвали един друг и тя е приятно момиче. Можеш да я махнеш от списъка на заподозрените.
Само дето списъкът на Петер свършваше дотук. Неизвестен брой полузабравени любовници и една хомосексуална балдъза не му даваха никакви нови разкрития и засега нямаше други предложения. Но за това не му се разговаряше с Лундберг и той се надигна с вид на зает човек.
На вратата се почука и в същата секунда тя се отвори. В стаята се появи огромен букет червени рози.
— Пристигнаха със съобщение от цветарницата на Льофстед. Не знаеха кой го изпраща — каза Лота някъде иззад букета.
— Остави ги на пода — нареди Лундберг и се изправи.
Вътре имаше малко пликче, Лундберг го отвори и прочете. Сетне подаде картичката на Петер.
Същият префърцунен стил.

Скоро няма да чакаш повече. На война и в любовта всичко е позволено.

Цветарницата на Льофстед бе само през една-две пресечки. Петер вървеше колкото се може по-бързо. Започна да вали сняг и кишата мокреше краката му.
На касата пред него имаше двама клиенти. Той търпеливо чакаше. Появи се допълнителен продавач и Петер за първи път през живата си пререди човек. Клиент номер две критично го изгледа, но направи каквото правеше самият той, когато го пререждаха на опашка — изруга с очи, ала не посмя да каже нищо.
— Току-що сте изпратили голям букет червени рози на господин Улуф Лундберг на «Карлавеген». Ще ми кажете ли от кого са? — попита той.
Продавачът се усмихна подигравателно.
— Ами! Наистина ли искате да знаете?
— Много е важно — опита се да звучи убедително Петер.
— Нашите клиенти изцяло желаят да запазят тайните за себе си, пък и ние не сме клюкари — отговори продавачът, без да престава да се хили.
Петер потърси портфейла във вътрешния си джоб и извади старата си шофьорска карта. Размаха я пред очите на човека и я пъхна обратно в джоба.
— Името ми е Пер Виландер и съм от полицията. От изключително значение е да ни помогнете.
Усмивката на мъжа изчезна.
— Разбира се — съгласи се той, пъхна се под тезгяха и извади папка.
— Рози, казахте, да видим. Имахме тази сутрин поръчка за голям букет. — Разлисти папката. — Ето… Улуф Лундберг… Ето го. Виждам, че е поръчан в девет и половина, но е добавено да не се доставя преди един.
Петер обърна папката към себе си да прочете сам. Нямаше име под «поръчка».
— Можете ли да си спомните как изглеждаше тази личност? — попита той.
— Мога. Спомням си я доста ясно. — Внезапно продавачът се притесни. — Честно казано, отначало помислих, че някой иска да се пошегува с нас. През цялото време беше със слънчеви очила, което е малко необичайно по това време. Между другото, бе тъмнокоса, с почти черна коса, и ако трябва да съм точен, не изглеждаше да е естествена. Разбираш ли, на младини бях фризьор. Предполагам, че беше около метър и седемдесет. Говореше ужасно много, не можах да взема думата.
Знам какво е, помисли Петер.
— Можете ли да си спомните какво каза?
— Не, едва ли всичко. Говореше за мъжа си и че той трябвало да получи всички тези рози. Спомена, че я боли гърбът, после, опасявам се, вече не я слушах достатъчно внимателно. Бях напълно зает с връзването на букета. Тя държеше абсолютно сама да избере розите.
— Сигурен ли си, че не е оставила някакво име?
— Да, по някаква причина не пожела да попълни бланката, но при нас не е нещо необичайно, затова и не настоявах. Името се отбелязва преди всичко заради клиента. Ако букетът по някаква причина не стигне до адреса или адресът въобще не съществува, то разписката е като гаранция.
— Видя ли накъде пое, като излезе от магазина?
— Не. Мисля, че телефонът иззвъня, така че май въобще не я видях да излиза.
За всеки случай Петер се огледа. Сега магазинът беше празен.
— Впрочем… като плащаше, а тя плати в брой, изпусна една визитка на тезгяха. Беше от някаква галерия в Стария град. Сега се сещам, че каза какви хубави картини имало там.
— Помниш ли името? — с надежда попита Петер.
— Май беше нещо в смисъл… лайт или саунд във всеки случай нещо на английски, не мога точно да си спомня.
— Мога ли да погледна в телефонния указател?
Намериха рубриката «Галерии» и затърсиха сред имената.
— Ето — каза мъжът. — Галерия EASY LIGHT. На Свартмангатан. Това беше!
Петер взе визитка от купчинката на тезгях благодари и вече се бе запътил към изхода, когато мъжът извика след него:
— Точно така. Има нещо, което забелязах. Тя куцаше. Но може би се дължеше на бременността й.
— Може би — отвърна Петер и си помисли: или се дължи на това, че скоро си е отрязала пръст на крака…
Пътуването с метрото от Техническото училище до Стария град отне осем минути. След кратка разходка той пресече площад «Стурторьет» и сви в Свартмангатан. Не беше трудно да намери адреса. От корпуса на къщата стърчеше крещящо розова табела с името на галерията и той с огорчение си помисли дали няма някакви правила как да изглеждат табелите в Стария град.
Достатъчен бе един поглед към витрината, за да се увери, че с Демона не споделят един и същи вкус. И категорично не и с Улуф Лундберг. Отвори вратата и влезе. Всички картини бяха с мотиви на цветя и рисувани от един и същи художник. Поне така се надяваше. Обединяващата тема в тях бе розовият цвят, а и розите се явяваха под една или друга форма в крещящите картини.
— Добър ден, мога ли да ви помогна?
Жената зад щанда бе на около шейсет. Беше висока и слаба и някак… в мозъка на Петер прищрака думата «шикарна».
— Да, вероятно — отвърна той. — Имам малко странен въпрос. Вижте, загубих изцяло контакт с моя стара приятелка от училище. Сега с други приятели организираме малък юбилей и чух, че някой е видял съученичката ни тук, в галерията, преди известно време. Опитвам се да направя последен опит да я намеря, та исках да попитам дали случайно не я познавате?
Петер умееше да лъже. Хрумна му, че със сигурност прави по-добро впечатление, когато лъже, отколкото като говори истината.
— Как се казва въпросната дама?
— Ето тук е проблемът — отговори той и се престори на смутен. — Никой не знае фамилията й като омъжена, а и малкото име сигурно е сменила през последните години. Преди се казваше Ева Виландер.
— Как изглежда тогава? Това поне знаете ли? — попита дамата с тон, ясно показващ, че отделя време само за клиентите си, които възнамеряват да купят картини.
— Тя е около един и седемдесет, с подстригана на каре коса. Онези, които са я видели наскоро, казват, че е бременна.
Жената вдигна вежди.
— Имате късмет. Изглежда, това е клиентката, която дойде по-рано днес и купи тази картина. — Тя посочи отблъскващо творение с ужасни рози. — Каза, че ще се върне в четири да си я вземе.
Сърцето на Петер прескочи.
— Не знаете ли името й?
— Не, за съжаление. Плати в брой.
Прииска му се да се махне от магазина. Сега, на мига. Тръгна заднишком към Свартмангатан.
— За кого да предам? — викна дамата тъкмо при отварянето на вратата.
— Няма нужда. — Петер провря глава през процепа. — Ще дойда към четири да я изненадам.


Часовникът на Голямата църква показваше два и двайсет. Той пресече отново площада и влезе в тамошното кафене. Седна на една от масите до прозорците и си поръча кафе.
А сега какво ще прави? Да се втурне, да я завърже и да я заведе в полицията? Или направо да отиде при нея и да й каже да престане да тероризира Улуф Лундберг? Или да я проследи, да види къде живее и после да се обади на Лундберг? Той се спря на последната алтернатива. Не беше сигурен дали би се справил с една конфронтация. Усети, че е нервен. Кафето нямаше вкус, а и той не беше гладен, макар да не бе ял нищо от сутрешния сандвич насам.
Стрелката на часовника на Голямата църква вървеше по-бавно от всякога. Когато показа три без четвърт, той не издържа, плати и излезе на Големия площад.
Слънцето се бе скрило зад къщите и над откритото пространство цареше здрач. През цялото време Петер се озърташе. Сигурен беше, че не би се справил, ако тя го нападнеше в гръб.
На десетина метра от вратата на галерията имаше портал. Той застана там и зачака. Вече мръзнеше. Краката му бяха мокри, а ставаше все по-студено.
Прокле се, задето никога не носеше часовник.
Когато му се стори, че седи там вече цяла вечност, излезе и измина двайсетте метра назад към Големия площад, за да погледне часовника. Беше само три и половина. Върна се отново и пак зачака.
Нищо не се случваше.
Понякога покрай портала минаваха хора. Всички го заглеждаха подозрително. Опита да се усмихва и да си придаде колкото се може по-безопасен вид, но толкова мръзнеше, че трепереше, и разбра, че без съмнение изглежда странно в очите на минувачите.
Откакто се беше наместил тук, нито един клиент не бе влязъл в галерията. Някои се спираха и поглеждаха витрината, но бързо продължаваха по улицата. Не ги упрекваше. Всеки път когато се приближаваше жена в дълго палто, сърцето му прескачаше, но те всички подминаваха галерията.
Сега вече сигурно минаваше четири.
Покрай него мина младо момиче с раница на гръб.
— Извинете, бихте ли ми казали колко е часът? — попита той.
— Боже, колко ме изплаши — каза тя. — Не те видях.
Нищо чудно, помисли Петер.
— Пет без двайсет.
И тя продължи нататък.
Вече не издържаше. Тръгна към галерията, хвърли светкавичен поглед през витрината и влезе вътре.
— А, ето те — усмихна се дамата. — Представи си, само една-две минути след теб тя пристигна и взе картината. Казах, че си я търсил и за какво, и тя много се зарадва. Щяла да се свърже с теб в най-скоро време. Имала ти номера.
Горещата вълна го заля за две секунди. За първи път от близо 30 часа насам почувства, че сърцето му заби по-учестено.
Без да каже нещо, излезе на улицата и механично закрачи към метрото. На всеки ъгъл се стряскаше, да не би да я срещне. Видимостта, която и без това бе ограничена, го принуждаваше да свежда поглед, за да не се спъне. Тя можеше незабелязано да се приближи и да го притисне отстрани.
Стоеше на перона. От Шлюза пристигна влак. Но в това състояние той решително не би могъл да пътува. Мракът щеше да го надвие вътре във вагона. Трябваше да се прибере у дома.
Нов влак пристигна на перона. Петер гледаше как хората влизат и излизат, преди да се затворят вратите. В същия миг, когато влакът тръгна, той я съзря зад един прозорец. Тя му махна. След секунда вече я нямаше. Петер се затича надолу по стълбите и излезе на площадката за хеликоптери. Успя да стигне до ръба и повърна.


Не усещаше студа по пътя за вкъщи. Беше толкова нечувано уморен, че единствената му мисъл бе по-скоро да се добере до леглото. Изтощението му бе толкова силно, че сякаш бе глътнал цяла таблетка за сън. Като че ли самото му тяло излъчваше сънотворно вещество, за да избегне кошмара.
Набра правилния код на домофона. Когато натисна дръжката, усети, че не е затворено. Между вратата и прага имаше камък, който пречеше да се затвори напълно. Умът му бе твърде уморен, за да схване предупреждението. С последни сили се заизкачва по стълбището. В този момент асансьорът не бе подходящо решение.
Нещо стоеше опряно на неговата външна врата. Нещо, увито в кафява хартия и завързано с груб канап. Върху опаковката бе написано с червен туш: Да се предаде на Улуф Лундберг.
Беше картината.


Глава десета

На другата сутрин се събуди в осем и десет. Нов личен рекорд. Предишната вечер си бе легнал с дрехите и тутакси бе заспал. Дори не бе успял да си вземе хапчето за сън. Сега се събуди от телефонния звън. Беше измръзнал, безумно гладен и си спомни, че не бе ял цяло денонощие.
Протегна се към телефона.
— По дяволите — каза Лундберг, след като изслуша разказа му. — Но как, мамка му, е успяла да намери адреса ти? Наистина разбирам колко е неприятно. Знам какво е!
В слушалката стана тихо, но после Лундберг продължи:
— Без да изглежда като неприлично предложение, но си добре дошъл да поживееш у дома за известно време. Нощес пак спах на хотел. Просто не мога да си представя, че ще нощувам вкъщи сам.
Петер не отговори. Точно сега нямаше никакво желание да се мести където и да било, дори до хладилника за някой залък. А да живее при Лундберг му се стори като да се преместиш от пепелта в огъня.
— Ще помисля.
Все още бе твърде уморен, за да усеща страх.
— Ще дойда в офиса след час-два.
Приключиха разговора. Той изхлузи дрехите си, пъхна се под завивката и веднага заспа.
Един час по-късно телефонът отново го събуди. Беше сестра му.
— Здравей, Ал Капоне! Тъкмо привърших с услугата за твоя приятел. Беше доста освежаващо тази утрин. Не знам какво точно искаш да знаеш, но все нещо измъкнахме: пръстът е отделен от тялото преди три или четири дни. Това констатира моят колега, който работи в съдебната медицина. Освен това каза, че, изглежда, е отрязан с обикновен трион, което означава, че се надяваме въпросната личност, да е била под упойка. От кръвната проба личи, че тялото е било живо при интервенцията. Кръвната група е 0 Rh-, която не е най-обикновената, но не е и нещо особено. Личността сто на сто е жена, но е невъзможно да се определи на каква възраст.
Той седна в леглото и се огледа за писалка и хартия.
— Има и още нещо. Занимавам се с изследване на антителата и реших, повече на шега, да прекарам пробите през компютъра. Оказа се, че въпросната личност е една от триста и дванайсетте анонимни пациенти от опитната група, с която провеждаме изследването. Щях да припадна! Вероятността твоят пръст да съвпада с някой от нашите опитни пациенти е едно на двайсет и шест хиляди. За съжаление, това едва ли ще ти помогне, защото експерименталната група се държи в тайна.
— Какво значи «тайна»?
— Пробите идват от различни институции в страната и са взети някъде около март деветдесет и шеста, всички — от болници до психиатрични клиники — са участвали. Нямаме представа кой е оставил проби и след като самите пациенти не са дали съгласие да участват в експеримента, списъкът е кодиран в компютъра на Института за инфекциозни болести. Не може да се публикува преди две хиляди и единайсета година. Тогава ще се направи обобщение от нашите изследвания, за да се види дали предположенията ни за състоянието и развитието на здравето на пациентите съвпадат. — Замълча няколко секунди. — Ало! Буден ли си?
Беше напълно разбуден, но мозъкът му отказваше да поеме цялата информация.
— Добре, но чакай малко — каза той. — Няма ли поне един-единствен човек с достъп до този списък с имена? Който може да погледне, ако иска?
— Не — отвърна Ева. — И в това е смисълът. Кодът няма да бъде нарушен преди две хиляди и единайсета година. Дотогава е напълно недосегаем.
— Хайде бе! — Петер не можеше да повярва — Тогава кой е направил закодирането?
Той ясно си спомни тайната кодова азбука която бе получил като абонат на сп. «Фантомът».
— Компютърът. Бях на курс, където ни разказаха за тези неща. Направено е тъкмо за да се изясни за всички изследователи, че няма смисъл дори да се опитват предварително да пробият кода. Той се сменя след всяко име и личен номер и те са изчислили, че на човек ще му трябват двайсет и три години, за да пробие кода на списък от триста и петдесет имена, при осемчасов работен ден. Сега сме на година…
Известно време пресмята.
— … две хиляди и двайсета, така че ще трябва да се въоръжиш с търпение.
Петер въздъхна.
— Но не може ли поне да се установи откъде идват пробите?
— Да, може — отвърна сестра му. — Този списък дори не е таен, така че мога да ти го изпратя обратно заедно с пръста. Ще се радвам да се отърва от него. Но има и още нещо. Не съм ти казала най-хубавото. Открих бактерия в кръвта, която се нарича Treponema pallidum, така че направих още проби. От множеството бактерии в кръвта се оказа, че въпросната личност страда от отдавнашен сифилис.
— Какво означава това? — запита Петер.
Венерическите болести не бяха най-силната му страна.
— Това означава, че пациентът най-вероятно е навлязъл в третия стадий на болестта, което е много необичайно в днешна Швеция. Третиране с антибиотици е достатъчно да спре болестта, но въпросната личност явно не е минала през това. Вторият стадий се развива до три години, но после следва латентен период, който може да стигне двайсет години. В третия стадий болестта може да атакува на практика всеки орган на тялото. Това вече е животозастрашаващо. Сърдечните клапи могат да бъдат увредени и да създадат усложнения на сърцето, може да бъде засегнат и гръбначният стълб с парализа или умствени поражения като последица. Някои развиват например шизофрения. Не е изключено да възникнат и други неврологични поражения. Така че от първостепенна важност е човекът да се лекува колкото се може по-скоро.
Беше впечатлен. Професионалните познания на сестра му без съмнение бяха големи, но той никога преди не я бе чувал да се изразява толкова понятно.
— Повече нямам какво да кажа.
— Огромно благодаря — каза Петер. — Наистина си свършила страхотна работа. Убеден съм, че и приятелят ми ще бъде благодарен за това.
— Е, сигурно — отвърна сестра му с лек кикот.
Хрумна му последен въпрос:
— А ако жената е бременна и е в този стадий на болестта? Какво тогава?
— Нищо. В третия стадий човек със сигурност вече е стерилен.
Тя замълча. После попита:
— Важно ли е?
За миг му се стори, че гласът й прозвуча обнадеждващо. Едва преди две години тя престана да започва всеки телефонен разговор с въпроса дали се е запознал с някое момиче.
— Не, не — побърза да отговори. — Мислех си, че ако е бременна, навярно е възможно издирването й чрез детската клинична централа.
— Централата за майчинство, искаш да кажеш. Не, със сигурност не е бременна. Петер, нямаш ли поне малко желание да ми разкажеш за какво става дума?
Петер се замисли, но така и не се сети за поне една причина да не я посвети в проблема. Той не разказа за страховата си невроза, предстоящия банкрут и хонорара, който Лундберг щеше да му плати, ако му помогне. Изключи също и откровенията на Лундберг за неговия брак, тъй като смяташе, че това няма нищо общо.
— Господи, Петер, но защо не захвърлиш всичко това? Ами ако започне да преследва и теб? И въобще имаш ли време за тези неща?
— Да — отговори той. — Лундберг е един от най-важните ми клиенти, така че го върша и заради фирмата. Като консултант по охраната.
Тя въздъхна.
— Каквото и да правиш, бъди внимателен! Пази се!


Надигна се от леглото и отиде в кухнята. Намаза две филии с масло и хайвер, само това имаше в хладилника. Хлябът бе сух и той го преглътна с две чаши мляко. Празният му стомах се сви, когато там попадна първата глътка студено мляко.
Щом остави слушалката, му дойде наум, че през няколкото минути разговор се е доближил до сестра си повече от всякога. За първи път през живота си имаха за какво да разговарят. Обикновените им контакти, които по понятни причини не се случваха често, бяха безлични и безсъдържателни. Понякога Ева говореше, ако нещо по-специално се е случило с децата, и Петер я слушаше благодарен, че той самият никога нямаше нищо за разказване.
Интересите им се разминаха още в ранни години. Ева винаги бе насочена навън, бе спортна натура и в пубертета беше мажоретка в гимназията в Хускварна. Приятелите й се редяха на опашка на стълбището и Петер рано–рано преустанови влагането на енергия в опити да запомни имената им. Спомняше си всички предупредителни разговори на майка си с Ева, но още по-ясно помнеше напиращата в очите й гордост, когато поредното момче заставаше на вратата и питаше за дъщеря й.
Той самият бе съвсем различен. Винаги се чувстваше най-добре сам. Като дете често си въобразяваше, че баща му е с него, и бе трудно да се каже дали заради това предпочиташе да си играе сам. Нямаше приятел в училище, но не беше и съвсем изолиран в класа. Не вдигаше особен шум около себе си и изборът да играе сам с напредването на годините се подразбираше както от него, така и от обкръжението му. Често правеше дълги разходки с баща си, беше единственият, с когото споделяше тайните и мислите си. Така създаде свое лично отношение към него.
Беше си изградил тази представа с помощта на малкото спомени. Майка му живееше в свои собствен свят със спомени и тайни. Като скъпоценни камъни ги къташе в сърцето си, недостъпни за никой друг. Може би е усещала, че всеки споделен спомен щеше да отнеме частица от него и още повече да ги раздал ечи. Беше скрила своя любим в гърдите си и не смяташе да го дели с никого. Дори и с общите им деца.
Отначало, след смъртта на баща си, Петер се справяше със собствените си спомени, но колкото повече растеше, толкова по` избледняваха. Така и неосъществено остана желанието майка му да сподели с него някое от своите богатства.
След провалилите се опити той не посмя да я моли повече. С цялото си същество тя маркираше собствената си територия, където никой нямаше достъп. Нейният живот и бъдещето й бяха съсипани и затова смяташе, че повече няма задължения.
Така за Петер, бащата все повече се превръщаше в легенда и всяко качество, което му приписваше, всъщност си измисляше сам.
И все пак му се струваше, че дълбоко в душата си има още нещо. Нещо свое. Някъде навътре из дълбините, гънките и ъгълчетата на мозъка си къташе тези спомени — по-скоро далечни чувства, отколкото спомени, една истинска, топла любов, която бе съзирал по лицето на баща си, когато тичешком го бе посрещал на входната врата и вдъхвал аромата на пушек и на близост, докато баща му го подхвърляше в прегръдките си.
Чувство, което никога повече не изживя през живота си и което така би искал да сподели с майка си.
Да го беше допуснала поне един-единствен път до себе си. Поне един–единствен път да му бе позволила да се приближи и да бе казала: «Да, така беше. Истина е. Не си сънувал! Точно така беше. Светлината. Вкусът Звукът. Не си въобразяваш. Същото чувствах и аз!»
Сега вече не знаеше дали всичко това някога е било. Може да са били сънища, някога сънувани и сортирани от него на погрешното място…


Когато другите момчета от класа започнаха да тренират футбол и хокей на трева, Петер се записа в клуб «Аквариум» и научи латинските имена на всички аквариумни рибки по света. Изпроси си собствен аквариум, за който се грижеше образцово и изписваше необикновени рибки, та понякога дори сестра му се впечатляваше.
На връщане от клуба, когато тренировките бяха приключили и всички момчета се прибираха у дома с бащите си, той винаги се спираше и за малко играеше сам.
Той беше Пеле, баща му бе вратар и почти всеки път Петер успяваше да го надхитри и да вкара гол.
Топката криеше в храстите близо до игрището.
Всяка година на Коледа пристигаше колега на баща му с кутия шоколадови бонбони и подвързана книга — алманах на пожарната. И всяка година майка му хвърляше книгата на боклука в мига, в който колегата си тръгваше от жилището. Още първата Коледа Петер се втурна долу и извади алманаха. И така продължаваше година след година. Въобразяваше си, че книгите са личен поздрав от баща му, и внимателно ги криеше на тавана, за да не може майка му да ги намери. На свой ред тя така и не престана мълчаливо да обвинява пожарната, че й е отнела живота, и мразеше мъжете, които идваха да й напомнят за това на всяка Коледа.
Петер обаче намери една стара възглавница и си спретна свое ъгълче на тавана. Често се измъкваше горе с фенерче в ръка, четеше книгите и се опитваше да си изгради представа какъв е бил животът на баща му.
В гимназията момчетата започнаха да се интересуват от момичета. Петер напълно бе отдаден на заниманията си с рибките, но в училище имаше едно момиче, което дори и той не успя да пренебрегне.
Беше с една година по-голяма от него и поне десетина сантиметра по-висока от връстниците си, затова и съвсем естествено бе избрана за «Санта Лусия» онази година. След като я зърна да води тържественото шествие — в бяла роба и с дълга светла коса, пръсната по раменете, той за първи път в живота си се влюби и бе тотално завладян от това чувство. Планираше прецизно междучасията си и скоро се научи откъде да минава, за да може да я види. Около нея най-често вреше от момчетии и нещастната му любов го принуди да занемари дори аквариума. Вечер седеше в стаята си и пишеше името й върху дълги листове, за да намери най-верния почерк, и естествено, накрая сестра му попадна на изпъстрената с драскулки хартия.
Доколкото си спомняше, нито преди, нито след това бе изпитвал желание да убие някого.
— Ха! Това е малката сестра на Мике! Ще му кажа да я поздрави от теб!
Той обезумя, хвърли се върху Ева и започна да я удря като побеснял. Най-лошото не беше репликата й, а фактът, че от всички хора на земята точно сестра му бе разкрила тайната му. Не беше казал дори на баща си.
Майка им дочу кавгата, влезе и успя да ги разтърве. На Ева й течеше кръв от носа, тя излезе от стаята с омраза в очите, а Петер си даде сметка, че още утре, преди училищният звънец да удари, цялото училище щеше да знае, че е влюбен.
В събота имаше танци във физкултурния салон. Нищо на света не можеше да го накара да отиде, но тогава иззвъня телефонът. Беше Ингер. Неговата «Санта Лусия». Попита го дали ще идва на танците и той каза, че ще отиде. Тя попита дали могат да се срещнат там и той каза, че могат.
Витаеше в облаците.


Отвън беше пълно с хора. Някои бяха подминали и не ги пускаха, други стояха на групи и разговаряха. Той се приближи до няколко момчета от неговия клас, които подръпваха от еднолитрова бутилка кока-кола. Попитаха го дали иска и той отпи няколко яки глътки. И днес не разбра какво бяха смесили вътре, но Петер, който не близваше алкохол, за малко не падна заднишком.
Само след минути усети алкохола в кръвта си. Едно от момчетата скри шишето в храстите и всички влязоха вътре.
Беше претъпкано и топло, виеше му се свят. Отначало не я видя, но зад една колона русата й глава стърчеше над тълпата. Не се поколеба и секунда. Проби си път и скоро стоеше лице в лице срещу нея. Беше най-малко петнайсет сантиметра по-висока от него. Поздрави, тя също поздрави, но изглеждаше учудена.
— Ето ме и мен!
— Аха… — И тревожно се огледа.
— Аз съм Петер. Ти ми се обади.
Започна да се чувства неловко.
— Аз? — попита учудено тя. — Трябва да е бил някой друг.
Той изтрезня мигновено.
Разбра всичко. Дяволската му сестра си отмъщаваше по много по-рафиниран начин, отколкото Петер би могъл да предположи. Как можа да прояви такава глупост! Хукна навън от залата. Тичаше по целия път до дома и не спря, докато не се пъхна в леглото.
Цяла седмица остана вкъщи и не ходи на училище. Майка му се тревожеше, рибките в аквариума една подир друга изплуваха мъртви на повърхността, нямаше кой да се грижи за тях. Накрая класната се обади, попита как е и той каза, че има пневмония.
На деветия ден на вратата се позвъни. Майка му не беше вкъщи и той отвори сам.
Беше Ингер.
Той стоеше онемял.
— Брат ми разказа какво се е случило. Отвратително. Не знаех. Потърсих те в училище още миналата седмица, но някой каза, че си много болен. Как си?
— Добре.
— Мога ли да вляза?
Онова, което Петер най-ярко си спомняше за станалото след това бе, че в стаята беше тясно и че две златни рибки плуваха мъртви в аквариума. Леглото му бе неоправено. Спомняше си, че не говориха много, но не помнеше как накрая се озоваха в леглото, нито как тя се държеше, когато го разсъблече. Беше напълно парализиран и чак когато тя се надигна и облече, разбра, че са правили секс.
— Ще си остане наша тайна — каза Ингер.
В мига, в който тя излезе от стаята, той разбра, че никога повече няма да се срещнат.
Трябваше да минат осем години, преди любовта му да угасне.
Многократно през цялото това време се беше питал какво я бе подтикнало да го направи. Вероятно бе предизвикал у нея някакъв инстинкт за покровителство или съхранение и тя бе разбрала, че само по този начин може да го спаси.
Когато сестра му се върна онази вечер, той и се усмихна до ушите и я попита как е минал денят й.
Беше станал мъж.


Глава единайсета

Часът минаваше два, когато Петер влезе в офиса на Лундберг. По пътя се погрижи да хапне добре. Палачинки и две печени яйца в ресторант «Малка Будапеща».
Под мишница носеше картината. Когато Петер махна хартията, Лундберг с отвращение се извърна. Крещящите рози и позлатената рамка силно контрастираха с обстановката.
— Направо не знам на коя стена да я окача — каза Лундберг с крива усмивка. — Дали да я дам на Катерина за благодарност? Сигурно ще освежи онова жилище.
Петер не отговори. Вместо това разказа за резултатите от пробите в лабораторията на сестра му.
Лундберг слушаше внимателно, после облекчено въздъхна, когато разбра, че жената все пак не е бременна. Когато Петер млъкна, Лундберг седеше тихо, сякаш се опитваше да асимилира цялата информация.
— Да си имал някога сифилис? — попита Петер и тутакси се вторачи в тавана. — Искам да кажа, евентуално да си я заразил?
Лундберг поклати глава.
— Не, доколкото знам. Нямаше ли да се забележи?
— Нямам представа — откровено отвърна Петер. — Но би трябвало. Може би трябва да отидеш и провериш, ако тя е от твоите… случайни познати. Явно е носела болестта двайсет години.
Лундберг въздъхна тежко:
— Значи това заслужава човек след четиригодишно въздържание. Може би трябва да се обадя в болницата. Нали имам опит… да ходя там и да се оставям да ме унижават.
На Петер му се искаше да изоставят тази тема.
— Направил съм списък на всичко, което знаем за нея. Досега, разбира се — прибави той, тъй като списъкът не беше много дълъг. Прочете го точка по точка: — Жена с кръвна група нулева Rh отрицателен. Висока около един и седемдесет. Неизвестен цвят на косата. Болна от сифилис. Потърсила е клиника някъде през март деветдесет и шеста година. Там е оставила кръвна проба, но не е била лекувана. Икономически добре обезпечена.
Лундберг повдигна вежди.
— Имам предвид цветята и картината. Трябва да са стрували доста — допълни Петер. Не каза нищо за хилядата крони, които бе получил.
Лундберг кимна. Изправи се и отиде до големите прозорци.
— Можеш също да прибавиш, че е само с девет пръста на краката.
Петер послушно го добави в списъка, без да забележи иронията в гласа на Лундберг.
— Какво смяташ да правиш сега?
— Не знам точно. Надявам се на повече сведения от лабораторията на сестра ми. — Но ако трябваше да бъде честен, нямаше никаква представа какво да предприеме оттук нататък.
— Размисли ли за моето предложение? — попита Лундберг.
Петер разбра, че той има предвид поканата да поживее известно време в Салтшьо-Дувнес. Спомни си страха, който бе усетил в гаража, и не изпита желание да го преживее отново. Въпреки всичко се чувстваше по-сигурен в своето собствено жилище.
— Няма да е тази нощ — отвърна. — Тази вечер ще имам гости.
— Предложението ми остава в сила — каза Лундберг.
Върна се у дома пеша. Беше студено, но приятно. Чувстваше се по-добре от дълго време насам. Неочакваните събития от изминалите дни бяха като ваканция в сравнение с еднообразния и безсъдържателен живот на Петер Брулин. Внезапно се бе появил някой, който имаше нужда от него, който му вярваше. Не помнеше откога не бе изпитвал това чувство. Даваше му усещане за признание и правомощия, вдъхваше му сила да опита да помогне на Лундберг — нещо, което не бе изживявал преди.
Сякаш си беше роден с чувството за непълноценност и като повечето хора, които излъчват подобни сигнали, най-често към него се отнасяха точно така. Щом той не вярваше в себе си, едва ли можеше да иска това от останалите. С годините привикна винаги да стои най-отзад и да се задоволява с онова, което не устройваше другите. Сякаш нямаше право да изисква нещо повече.
С Лундберг нещата стояха по-различно. Гледаше на него като на равен. Дори като на личност, способна да разреши проблем, с който самият той не можеше да се справи. Вярата на Лундберг в неговите способности открехна у Петер отдавна затворена и закована врата. За първи път от много, много години насам не бе обърнал гръб, за да избяга от едно предизвикателство, а бе останал и бе направил опит, което го издигна на хиляди метри в собствените му очи.
Дълбоко в душата му, лишена задълго от развитие, едно семенце бе посято и бе започнало да расте.
Прекара вечерта пред телевизора с отворена кутия претоплена супа с месо. Към десет часа взе сънотворно и почти веднага заспа. Сънува, че по пода на апартамента тичат огромни, тлъсти плъхове. Бяха си изградили мостчета чак до леглото му, но той не можеше да отвори очи, още по-малко да помръдне. Чуваше как се приближават все по-близо и по-близо и се опита да извика за помощ.
Седна в леглото. Отведнъж се разбуди напълно. Часовникът показваше 4:13. Огледа се наоколо. Улична лампа осветяваше стаята през лишения от пердета прозорец. Не видя никакви плъхове, но ги чуваше. В жилището имаше някакви неизвестни досега шумове.
Стана, загърна се със завивката, затаи дъх и се вслуша. Звуците идваха от антрето. Той внимателно се придвижи натам. Сърцето му биеше в гърдите като препускащо стадо слонове.
Сноп светлина осветяваше малкото антре. Той внимателно провря глава и видя, че светеше откъм процепа за пощата. Ръка в кафява ръкавица се пъхна и задържа капака, за да може отворът да е по-голям. Дебела стоманена тел опитваше да се усуче около бравата.
Петер реагира, без дори да се замисли.
— Какво правиш, по дяволите! — изкрещя.
В процепа за секунда се появиха две очи, после снопът светлина се насочи право към него и го заслепи. Той закри с длан очите си. В следващия миг чу как капакът хлопна и по стълбите затопуркаха бързи стъпки. Все още заслепен, Петер запали лампата, изтича и навлече панталона си.
След миг вече бе на стълбището и чу как вратата на партера се затвори. Без да се колебае, както беше бос, запрепуска по стълбите надолу.
На улицата бе пусто. Цялата Осьогатан бе безлюдна. Затича нататък, към Йотгатан, но единственото, което видя, бе изчезващо към площада на Кметството такси. Опита се да запечати в паметта си номера на колата: 2930. 2930. 2930…
Откъм южната страна на улицата приближаваше група шумни младежи и той осъзна, че е изтичал навън гол от кръста нагоре. Не искаше да ги среща, затова се обърна и побягна назад.
Вратата на жилището бе широко отворена, както я бе оставил. Стоманената тел висеше от процепа като злодейско оръжие, като изоставена заплаха. Страхът го заля. Пълзящ, ужасен, вцепеняващ страх. Минутите се точеха. Задиша все по-учестено, ушите му бучаха. Усещаше, че тялото му трепери.
Лампата на стълбището угасна. Внезапният мрак и светлината откъм стаята му задълбочи още повече тъмнината в апартамента и всичко зад него сякаш раззина паст като бездънен фон. Не можеше да се движи.
Отнякъде дочу звуци, но бе неспособен да определи откъде идват и дали мозъкът му ги произвежда. Всеки удар на сърцето отекваше в главата. Усещаше пулса си във всяка част на тялото.
Отварянето на вратата долу му се стори като изстрел. Някой се качваше по стълбището.
2930, 2930,2930 — бе единствената му мисъл и той започна да повтаря цифрите като мантра.
С огромно усилие на волята успя да обърне глава, за да види кой се приближава. Мозъкът му се приготви за битка, но тялото бе парализирано.
Беше разносвачът на вестници.
Човекът доста се изненада, като го съзря. Оставаха му още няколко стъпала до етажа, но спря и се втренчи подозрително. Петер беше с гол гръб към него, но главата му бе извита така, че се гледаха в очите.
— Какво става? — внимателно запита мъжът. Петер се помъчи да се отпусне. Най-страшният ужас го напусна. Опита да се завърти, но успя наполовина и остана така в неестествена поза.
— Някой се опита да влезе — каза накрая и се напрегна, за да звучи колкото се може по-спокойно. — Не знам дали още не е вътре.
Разносвачът се поколеба:
— Обади ли се на ченгетата?
— Не.
Мъжът изкачи последните стъпала, явно решен да му повярва.
— Мога да остана с теб, ако искаш. Знам какво е. Миналата есен имаше взлом при майка ми.
Петер кимна.
Влязоха в антрето. Петер бе като вкочанен и му бе трудно да се движи естествено. Човекът попипа стоманената тел и промърмори:
— Мамка им. Знаеш ли, че ако арестуват петдесет души в Швеция и ченгетата знаят много добре кои са тези петдесет души, то престъпността в страната ще намалее с шейсет процента. Толкова са онези, които вършат тези работи. Мамка им!
Петер влезе в стаята. Беше празна. Междувременно човекът бе отишъл в кухнята и се провикна, че и там няма никого. Погледна в гардеробите и в банята, и под леглото, но апартаментът беше празен.
— Изглежда окей — заяви мъжът. — Трябва да изчезвам. Ето ти вестника.
— Благодаря — каза Петер, имайки предвид и помощта, и вестника.
— Добре, добре. Не забравяй да звъннеш на ченгетата. Ще дойдат, ще те запишат и после ще хвърлят всичко най-отдолу в някаква проклета папка, която никой после не може да намери. Но ако имаш късмет, може да те включат в статистиката.
Петер опита да се усмихне.
Заключи грижливо вратата и използва стоманената тел, за да укрепи бравата. Запали всички лампи и седна до кухненската маса. Часът беше пет и пет. Опита да изчисли колко време бе стоял на стълбището. Трябва да е било поне половин час. Всяка клетка на тялото му крещеше от изнемога след напрежението, но той не посмя да си легне.
Мислеше за Демона.
Но какво всъщност искаше? Наистина ли се бе опитала да нахлуе в жилището му, в неговата крепост? Само вероятността за това му бе достатъчна за паника.
Петер се запита как ли се бе държала онази, за да успее със своя терор да застави двама възрастни мъже да бъдат като обсебени от нейното съществуване. Собствената му реакция в този момент не го изненадваше кой знае колко. Той поначало не беше храбър човек, пък и точно сега някак можеше да поеме в себе си страха, който изпитваше от жената и заплахата, която тя представляваше. Но Лундберг? Нямаше вид на човек, който лесно се плаши.
Вдигна слушалката и набра номера на полицията. Преди да успеят да отговорят, той затвори, взе каталога и набра друг номер. Минаха няколко минути, после чу предпазливия глас на Лундберг:
— Да?
— Аз съм, Петер. Ако поканата ти остава, с удоволствие ще дойда още сега.


Глава дванайсета

Лундберг бе станал от леглото и го чакаше. Таксито зави пред външната врата. Лундберг дойде, отвори, заключи и отново включи алармата.
— Какво, късни гости ли имаше, или нещо се е случило?
Той се вгледа тревожно в Петер.
— Някой се опита да влезе в апартамента ми. Имах късмет, че се събудих и изтърчах чак на Йотгатан, но не видях никого.
Той не спомена за преживяното на стълбището. В никакъв случай не искаше да загуби уважението на Лундберг.
— Поне видя ли дали беше тя?
— Не, не видях нищо повече от една ръка и стоманена тел през процепа за пощата. За миг зърнах и очите, но не мога да кажа, че е била тя. Стана много бързо.
Петер най-вероятно не би могъл да определи дали бяха нейните очи, дори и да бе гледал цял час, но той не довери това на Лундберг.
— По дяволите! — каза Лундберг. — Много съжалявам, че и на теб ти се случва. Ако е била тя.
За няколко секунди си помисли, че Лундберг ще му пред ложи да се оттегли от всичко, но той не го направи. Вместо това отиде в кухнята и приготви кафе. Верен на навика си, не попита Петер дали иска, а направо му протегна димящата чаша. Петер всъщност не понасяше кафе, от него го болеше стомахът, но точно сега реши, че това е без значение.
Най-много от всичко му се искаше да си легне.
Сякаш прочел мислите му, Лундберг каза:
— Настани се в стаята срещу моята спалня. Може да е малко разхвърляно, но леглото е хубаво.
Тръгна напред и запали лампата. Петер го последва. В стаята имаше голямо бюро, няколко полици, отрупани с папки и книги. На бюрото лежаха купища хартии и списания в някакво организирано безредие. Върху леглото Лундберг явно бе започнал нещо като сортиране, там имаше по-спретнати купища хартии и фотографии, стегнати с кламери във весели цветове.
— Както ти казах, малко е разхвърляно. В другия край на къщата има стая за гости, ако искаш да спиш там.
Без да дочака отговор, той започна да събира купищата от леглото.
— Тук е добре.
Петер бе опаковал няколко чифта чисто долно бельо, един пуловер и четката за зъби в чанта, която някога бе получил като подарък в някакъв клуб. Постави я на леглото, вече разчистено от книжата.
— Чаршафите са чисти. Никой не е спал в тях. Поне доколкото ми е известно.
Петер нямаше сили дори да се усмихне на шегата.
Лундберг му посочи вратата на банята и го остави. Петер събу панталоните си, съблече пуловера и се пъхна под завивката.
Остави нощната лампа да свети.
Стаята, както и всичко останало в къщата, бе обзаведена с вкус, а книгите и списанията й придаваха приятна атмосфера. Стените зад полиците бяха в светлосиво и просто гъмжаха от малки картини и рисунки от всякакви времена, но с един и същи мотив — лодки. Той лежеше в кревата и ги разглеждаше, удивен от колекцията. Пресметна — петдесет и седем картини.
Самият той бе колекционер, макар и от друг вид. Събираше спомени. Сувенири. Бележки, пресовани цветя от значими моменти в своя живот. Дори първата му аквариумна рибка лежеше хербаризирана върху копринена хартия в стара кутия от кибрит. Всеки билет за кино, който си бе купувал, лежеше описан с дата и заглавие в едно от неговите чекмеджета. На гърба отбелязваше с кого е гледал филма и какво мисли за него. Имаше три категории: хубав, много хубав и лош. Никога през живота си не бе изхвърлял пощенска картичка или писмо. Повечето сметки от кръчмата бяха в едно чекмедже заедно със стари членски карти, билети за влак или картички от конфирмацията на съучениците му. Събираше всичко, което бе свързано с определен случай. Винаги бе смятал, че някога, в бъдеще, ще му бъде много забавно да ги разглежда. Но сега, когато наближаваше 40-те, се питаше кога ли ще настъпи това време. Тогава, изпълнен с благодарност, щеше да отвори кутиите и да получи компенсация за всичките си усилия да съхрани изминалото време. Досега сбирката пораждаше у него само чувство за вина, защото няколкото случая, когато бе изгубил билет или театрална програма, му създаваха усещането, че не е пълна. Че постоянството е нарушено и контролът — изгубен.


Загаси нощната лампа и тутакси се изплаши от тъмнината. Пердетата не бяха дръпнати и известно време Петер лежа, преценявайки добрите и лошите страни на този факт, но накрая реши да ги дръпне. На връщане запали нощната лампа и отново се пъхна в леглото. Запита се кога за последно не бе спал у дома си. Минаха почти седем години, откакто бе в Гьотеборг при Ева, а преди това трябва да е било по времето, когато все още се срещаше със Сюзан.
Спомни си и една друга стая за гости — в дома на леля му в Несшьо. Беше седемгодишен и спа там пет нощи поред, след като се бе върнал в онзи ден от люлките в парка и бе намерил майка си легнала на пода в кухнята, крещейки, че татко изгорял. В онази стая имаше две лепта, но второто остана празно, защото Ева получи разрешение да нощува при майка си.
Цяла седмица никой не му каза какво всъщност се бе случило, а се извръщаха и само се опитваха да измислят колкото се може по-забавни игри или излети, за да го разсеят и да държат въпросите настрана. Ала нощно време, когато възрастните смятаха, че е заспал, той се взираше буден и слушаше през стената приглушените им разговори. Разбираше, че се е случило нещо ужасно, но то явно се отнасяше само до възрастните. Беше решил сега да е супер послушен, щом като всички възрастни бяха толкова тъжни. Пък и скоро щеше да си бъде вкъщи.
Когато седмицата изтече, чичо Стиг закара него и Ева у дома на Факторигатан в Хускварна, като през целия път се опитваше да накара децата да пеят и да играят разни игрички на думи. Много по-късно Петер разбра колко се е страхувал чичо му да не му задават въпроси. Ева седеше мълчаливо, но Петер пееше с всички сили.
Беше весел и когато влетя в жилището.
Майка му седеше на дивана. Помнеше колко се учуди, като видя подпухналото й лице и зачервените очи. Помисли си, че мама изглежда отвратително, и не пожела да седне при нея.
Тогава запита къде е баща му.
Реакцията на майка му толкова го изплаши, че този спомен заседна в съзнанието му завинаги. Тя започна да диша шумно и учестено, заплака като дете и изкрещя:
— Той е мъртъв! Той е мъртъв! Не разбираш ли? Никога вече няма да се завърне у дома! Повече никога няма да го видя! Нямате вече баща.
Петер избяга в стаята си и успя да заключи вратата след себе си, а всички оттатък се втурнаха да утешават мама.
Няколко месеца по-късно майка му продължаваше все така да слага масата за четирима, грижливо изпираше и гладеше дрехите на мъжа си. Пак и пак. Когато порасна, Петер разбра колко нечовешки силно е тъгувала за мъжа си и се питаше дали някога е могла да се възстанови.
Възмъжаването си Петер помнеше като усилие да се държи настрана, сякаш силите на мама никога нямаше да бъдат достатъчни. После се научи, че е най-добре да не се съобразява с нея, след като никога не можеше да се предвиди кога тя ще се умори.
Желанието й за живот бе угаснало заедно с голямата й любов и когато 26 години по-късно тя умря, никой не успя да установи причината за смъртта й.
С течение на времето Петер проумя, че нито той, нито Ева биха могли да запълнят празнината, оставена у нея след загубата на баща им, но дори до деня, в който тя почина, Петер постоянно се бе опитвал да го стори.


Глава тринайсета

Събуди го телефонният звън и в първия момент Петер не си спомни къде се намира. Белите пердета пропускаха толкова силна светлина, че цялата стая бе осветена, и все пак му трябваха няколко секунди, за да установи къде е. Изправи се, отиде и провря глава през вратата с намерение да викне Лундберг, но се поколеба кое име да използва. Накрая извика просто:
— Хей, ало!
Никакъв отговор.
Отиде до бюрото и вдигна слушалката. Преди да е казал нещо, чу гласа на Лундберг:
— Аз съм! Ела бързо в офиса. Някой е бил тук нощес. Ще ти кажа повече, като дойдеш.
Преди да приключат разговора, Лундберг инструктира Петер как да заключи и да пусне алармата.
Той се облече набързо, трескаво грабна пастата и четката и я прекара няколко пъти по зъбите си. Поръча такси и влезе в кухнята. На масата имаше бележка от Лундберг: да отиде в офиса, но първо да проучи какво има в хладилника.
Не беше гладен. Инстинктивно почувства, че иска да се махне от къщата. Когато влезе в офиса, там нямаше никого. Дигиталният часовник във фоайето сочеше 08:13:12. Вратата към кабинета на Лундберг беше отворена, а той седеше в един от фотьойлите за посетители точно срещу писалището. Петер се огледа. Нямаше съмнение, че е имало неканени гости. Белите завеси пред стъклените стени бяха разкъсани и висяха на парцали от тавана. Подът бе постлан със смачкани хартии и вещи, хвърлени от бюрото. Върху креслото зад бюрото бе метната червена рокля, ръкавите бяха завързани с грубо въже за ръкохватките.
Лундберг посочи към писалището Петер се приближи и видя, че някой е издълбал с нож букви върху плота. Заобиколи, за да види какво пише.
Очите — езикът на любовта.
Лундберг поклати глава и вдигна от пода лист хартия. Опита се да я изглади с длан върху коляното си.
— Ще полудея от всичко това.
И беше напълно искрен.
В същия момент звънна телефонът. Лундберг се огледа и го откри върху рамката на прозореца. Натисна бутона за високоговорителя и отговори:
— Бюро обяви Лундберг. Говори Лундберг.
— Здрасти, аз съм Будил Андешон и съм криминален инспектор от полицейското управление в Нормалм.
Звучен финско-шведски акцент изпълни стаята.
— Получихме съобщение за взлом и незаконни заплахи, препратени от район Нака, та искам да задам няколко въпроса. Доколкото разбрах, били сте тероризиран от, според вас, неизвестна личност. Получих тая преписка на бюрото си, защото имам опит в подобни случаи.
— Тъкмо щях да подавам ново заявление — каза Лундберг с най-авторитетния си шефски глас. — Намирам се в офиса си, който тази нощ е бил вандалски разбит. Ще бъда много благодарен, ако дойдеш тук колкото се може по-бързо, така че един път завинаги да се сложи край! Полицията не се престара особено, за да ми помогне.
Петер не чу отговора, но предположи, че последва извинение. Никога не бе харесвал финландските шведи. Като дете бе слушал на грамофона си плочите с приказките за Мумин-троловете и се бе заразил от онова характерно финско униние. Сетне у него остана дълбок рефлекс и той реагираше неприятно всеки път, когато се сблъскваше с този език.
Лундберг завърши разговора, като продиктува адреса на офиса и затвори.
— Ще дойдат до половин час. Явно са специалисти в такива неща.
Петер не разбра дали се зарадва, или обезпокои от съобщението.
Какво ще стане сега с тяхната уговорка? Сякаш някой бе изтеглил тапата от гумен дюшек и малкото самочувствие, което си бе изградил през последните дни, бе изтекло от него.
— Искаш ли да остана, или… — попита той.
Лундберг изглеждаше много учуден.
— Разбира се — отвърна. — Ти все още си единственият, който я е виждал. Освен това много добре си поспах последните часове. Човек е като бебе, по дяволите!
Петер малко се поуспокои.


Минаха само двайсет минути, преди криминалният инспектор, по-точно инспекторката, Будил Андешон да влезе през вратата. Точно тогава се появи и Лота, но Лундберг не й бе показал опустошителната гледка на кабинета си.
Андешон огледа и двамата, явно размишлявайки няколко секунди кой от тях е Улуф Лундберг.
— Будил Андешон. Колегата ми малко закъснява, но сигурно и той ще дойде. — Обходи с поглед стаята и продължи: — Не изглежда никак приятно.
— Това е Петер Брулин — каза Лундберг. — Опитва се да ми помогне да намеря жената, за да свърши всичко това. Той е единственият, разговарял с нея.
«Да бе, разговарял», помисли си Петер.
Тя се приближи и подаде ръка за поздрав. Той дискретно отри десница в крачола на панталона си. Тя пое дланта му и поздрави, но не я пусна.
— Познавам те. Не сме ли се срещали?
Петер се смути. Искаше инстинктивно да издърпа ръката си, но се въздържа.
— Не знам. Може би.
Тя внимателно го наблюдава известно време и най-после пусна дланта му.
— Често ли работиш като частен детектив, или ти е случайно хоби?
Звучеше саркастично.
Идеше му да потъне вдън земя. Не можеше да издаде и звук.
Лундберг го спаси.
— Виж какво — каза той с най-авторитетния си шефски глас. — Няма защо да идваш тук и да се държиш арогантно, сякаш цялата полиция си е строшила врата от търчане, за да ми помогне. Би трябвало да си благодарна, че Петер се появи и свърши работа! Минаха шест месеца, откакто се обадих за първи път, и оттогава съм внесъл две заявления в полицията. И какво се случи междувременно? Нищо! Ако хората си режат пръстите на краката, може да си е тяхна работа, но когато ги изпращат в малки отвратителни пакетчета и при това с куп отблъскващи любовни писма, когато влизат в дома ми и вандалстват на работното ми място, тогава смятам, че е крайно време полицията да реагира!
Лицето му бе станало аленочервено.
Тя мълчаливо го изучаваше.
Не беше лесно да уплашиш такава жена.
— Е, сега съм тук — спокойно изрече на своя провлечен диалект. Направи широк жест с ръка към стаята и попита: — Кога открихте това?
Лундберг все още бе възмутен, но се опитваше да се стегне. Вероятно разбираше, че само ще загуби, ако се държи враждебно с нея.
— Дойдох в кантората около осем без четвърт. Бях пръв. Повечето тук се сменят и предпочитат да започват по-късно. Не съм пипал нищо, освен телефона. — Пое дълбоко дъх, за да се успокои. — Оставила е съобщение и на бюрото.
Тя отиде и прочете написаното на плота.
— Имаш ли писма или нещо, което мога да погледна?
— Отначало изхвърлях повечето от тях, но последните две съм запазил. У Петер са.
— А пръстът? Вписан е в заявлението от район Нака. Дал ли си го като доказателствен материал?
— Не, не съм.
Тя повдигна вежди.
— И защо не?
— Защото никой не ме е питал и след като получих доказателства за невероятната ви ефективност, за това се погрижи Петер. Изпратен е за анализ в една лаборатория в Гьотеборг. Днес ще получим резултата, нали, Петер?
Явно Лундберг бе събрал цялото си самообладание, за да не я прати по дяволите.
— Разбира се — отвърна Петер. Отиде до прозореца. Искаше да се махне оттук час по-скоро.
— Би било добре да видим всички писма и детайли възможно най-бързо — каза тя и пак се огледа. — Безспорно жената става все по-безстрашна. Можем ли да седнем някъде на спокойствие, та да ми разкажете всичко подробно?
Лундберг ги въведе в конферентната зала и помоли Лота да донесе кафе. Голяма овална маса, обградена със столове, бяха единствените мебели в стаята. Мобилният телефон на Будил Андешон иззвъня и когато тя приключи разговора за нещо, което, доколкото разбраха, се отнасяше за някакво друго разследване, обясни, че ще трябва да се справят без нейния колега. Заседнал при отварянето на моста от другата страна на Лилехолмс.
Петер и Лундберг заедно се опитаха да разкажат историята с колкото се може повече подробности. Андешон слушаше внимателно. Когато свършиха, тя се обърна към Петер и запита:
— Ти не работиш ли в една фирма, която се занимава с прозоречни решетки или нещо такова?
Лундберг също го погледна. Отначало леко учуден, после с интерес. Явно му дойде наум, че не е запознат със същинското занимание на Петер.
— Да — отговори Петер.
— Тогава знам къде сме се виждали. Преди около половин година ти изпълни поръчка за фирмата на брат ми в Упландс Весби. Бях там и му помагах за алармата.
Вярно, че бе изпълнил поръчка за Упландс Весби, но това беше преди около двеста години.
— Да, така е — отвърна той.
Надяваше се да не го пита повече за фирмата.
— Кога мога да взема нещата? — запита тя.
— Ако пощата работи както трябва, днес трябва да получа обратно пръста, а писмата са у дома.
— Може ли да се видим следобед? Искам ги час по-скоро.
— Разбира се — каза той.
— Ще ги донесеш ли в два и половина в управлението на Агньегатан трийсет и три?
Петер се колебаеше. На всички в стаята бе ясно, че не му се ходи в полицейско управление. Самият той не знаеше защо. Може банката да е изпратила заявление за издирване. Нямаше никаква представа за тяхната практика.
— Добре тогава — каза Будил Андешон. — Вместо това ще се срещнем на Ниброплан. До часовника. В два и половина.
Всички в стаята разбираха, че тя прави отстъпка като някакъв вид извинение за предишното си държане. Лундберг изглеждаше доволен. Петер беше много объркан.
— Добре, оставям това на вас и се надявам нещо да се случи час по-скоро.
— Ще направим каквото можем — отговори тя. — Ето моите телефонни номера. Този е директен в управлението, но най-често съм на мобилния.
Ще взема, ако позволите, роклята и въжето.
— Разбира се — каза Лундберг — Радвам се, че се отървавам от тях. Би било добре, ако мога да поработя на спокойствие. Можеш да използваш Петер като свръзка. В близък контакт сме.
Той се усмихна и Петер се изчерви. Лундберг с подчертаната си мъжественост можеше да си позволи подобни шегички. Но не и Петер.


Глава четиринайсета

Петер се прибра с метрото. Върху килимчето в антрето имаше още едно писмо от банката и съобщение от пощата, в което пишеше, че за него има голям пакет в клона на Фолкунгагатан.
Остави настрани писмото от банката.
Изпитваше неприятно чувство в апартамента си и това го тревожеше. Домът му напоследък бе станал нещо като последно убежище от околния свят и нямаше желание да напуска свободната зона. Възприемаше жилището буквално като своя крепост и се разгневи, щом си помисли, че Демона успя да го лиши от неговото усещане. Реши да не й позволява това.
Извади найлонов плик и опакова писмата, сънотворните и още малко чисти дрехи. Искаше му се да се махне оттук час по-скоро.
На вратата той се спря, върна се и си взе банския. Отдавна не се беше къпал и една сауна сега нямаше да е никак зле.


Отби се в пощата и взе пратката от сестра си, после продължи към къпалнята във Форшгрен. Първо поплува, но се умори и влезе в сауната. Замисли се за криминалната инспекторка Будил Андешон. Все се тревожеше за това, как намесата й ще повлияе на неговото споразумение с Улуф Лундберг. Проумя, че сега, изправен пред риска да го загуби, контактът му с Лундберг придобиваше невероятно голямо значение. Вече не ставаше дума само за парите.
Изнервяше го и срещата им на Ниброплан. Лундберг нямаше да е там, което означаваше, че ще е принуден да е сам с нея. Принуден да разговаря и само мисълта за това му докара сърцебиене.
Въобще не беше добър в разговорите и особено с жени.
Никога не го е бивало с жените. Сякаш бе роден с някакво генетично увреждане, което допринасяше да губи способността си да общува с тях.
След посещението на Ингер в родния му дом на Факторигатан той бе напълно омагьосан от мисълта за нея. Накрая фантазиите му станаха по-важни от самата Ингер и престана да я задиря в училище.
Когато след няколко години чу, че се е сгодила, фактът нямаше абсолютно никакво значение за него. Тя така се бе настанила в сърцето му и се бе превърнала в такъв постоянен спътник, че никой не можеше да му отнеме общото им преживяване или фантазиите му.
Докато връстниците му гонеха яко момичетата, Петер си седеше у дома и мечтаеше, а когато дойде времето и той да хукне на лов, дотолкова бе изостанал, че нямаше вече никакви шансове.
Случваше се да отиде на кръчма някоя съботна вечер. Най-вече за да не бъде вечно сам. Понякога жени се опитваха да влязат в контакт с него, но само след минути си намираха работа, за да не се завърнат никога. Не ги обвиняваше. Разбираше, че е ужасно скучен и че не знае за какво да говори. Накрая това стана толкова ясно, че той престана да се напряга. Остана предизвикателството да отгатва как жените ще приключат разговора. Повечето чисто и просто отиваха уж до тоалетната. На други внезапно се налагаше да проведат важен телефонен разговор. Богатството на женската находчивост бе огромно, щом ставаше дума да избягнат компанията му.
Беше доволен, че предпочете самотата си. Това го правеше неуязвим към другите хора. Те не го искаха и той не ги искаше. Да си сам, е сила. Ти си си господар. Изборът бе негов и нямаше нужда да полага усилия, за да взема решенията си самостоятелно.
Но това беше след Сюзан.
Първите години като автобусен шофьор той дружеше с група млади колеги. Учредиха боулинг клуб и играеха всеки четвъртък вечер, когато повечето работеха първа смяна.
Верен на навика си, той се държеше малко настрани от групата, но посещаваше техните срещи в четвъртък. Всички бяха ергени от провинцията, така че след известно време почнаха да посещават кръчми или дискотеки. Той самият не беше купонджия, така че вечерите винаги приключваха с това, че се прибираше по-рано у дома. Сам.
Една вечер го подлъгаха да отиде на купон у едно от момчетата. Жилището бе претъпкано с народ и му се щеше да се върне още от вратата. Не успя. Някакво момиче пъхна чаша вино в ръката му и го издърпа на дансинга. Музиката гърмеше, нямаше нужда да говори, а и момчетата се грижеха чашата му постоянно да е пълна. Когато няколко часа по-късно народът започна малко по-малко да се изнася, той се озова замаян и объркан по средата на дансинга, с ръце около кръста й.
Беше се влюбил.
Отидоха у тях, спаха заедно и Петер с минималните си познания най-сетне разбра за какво става дума.
Сутринта отново се любиха, а той, стоплен и щастлив, и за да не се притесни, здраво стискаше очи.
Продължиха да се срещат. Ходеха на кино или в музеите, или се разхождаха дълго в парка Юргорден. Сюзан учеше история на изкуствата в университета и го водеше по изложби и вернисажи, за които дори не бе предполагал, че съществуват.
Смееха се много и за първи път в живота си той разказа за баща си, за своята скръб и за лъжите към майка си. Така тя скоро притежаваше цялата му душа, но той охотно й я предостави, напълно убеден, че никога няма да се разделят.
Най-после бе разбрал. Значи това било тайнството на величието на любовта. Затова ставало дума във всички филми, на които беше ходил и които не разбираше. Че без тревога, без да се наложи да употребиш една-едничка дума като смекчаващо обстоятелство, можеш да покажеш наистина що за човек си. Че без постоянния страх да не се изложиш, можеш да демонстрираш ограничеността си и въпреки пропуските да не се безпокоиш, че ще те отхвърлят като излишен проблем.
В този период от живота си той впоследствие виждаше всичко в светлолилаво и тогава за пръв път след «Времето преди» разбра на живо какво значи човек да е щастлив.
Когато изминаха шест месеца и десет дни, тя внезапно му се обади и каза, че не могат да се срещнат в наближаващия уикенд. Курсът, който посещаваше, щял да има семинар по това време.
Целия уикенд той не излезе дори през вратата, а си остана у дома. Забавляваше се, като драскаше по стените.
В неделя вечерта, когато смяташе, че тя се е прибрала у дома, приготви кошница с вино и различни сирена и взе автобуса до апартамента й на Рьоршстрандсгатан. Нямаше я вкъщи и той реши да я изчака пред вратата.
Половин час по-късно Сюзан се появи. Видя я да идва откъм площад «Санкт Ериксплан» далеч преди тя да го съзре. Смееше се, изглеждаше щастлива и бе толкова хубава, че стомахът му се сви.
Държеше за ръка висок, рус гръцки бог.
Бяха само на двайсетина крачки от вратата, когато тя най-сетне го забеляза. Обърна се към божеството, прошепна нещо, което Петер не долови, и после освободи ръката си. Само интимното шепнене в ухото на мъжа бе достатъчно, за да се разтвори земята под краката му. Неговата Сюзан, притежателката на душата му, стоеше и си шепнеше с чуждия мъж, а Петер бе така явно изолиран, че се зачуди как не паднаха решетки пред очите му. Явна бе и тяхната близост, тя струеше около тях и не му бе нужно да чуе нито една дума, за да разбере, че всичко е загубено.
Минаха часове, а може би секунди?
Накрая тя дойде при него.
Погледът й бе прикован в улицата и не го погледна в очите нито веднъж.
— Не ми беше леко — каза тя. — Знам, че си нямаш друг, освен мен.
Сякаш минаха още няколко часа. Бездната между тях растеше.
— Срещнах Кристер преди няколко седмици. Той е модел в курса ни по рисуване. Не знам как стана, но се влюбих.
Езикът му заседна в гърлото. И никога след това не се отлепи. Без да каже и една дума, той й даде кошницата с виното, обърна се и си тръгна.
Беше преди 18 години и последния път, когато я видя.
След това така и не посмя да се довери някому.


Когато излезе на площада пред Кметството, часовникът на фасадата на Фошгрен показваше дванайсет и десет. Реши да върви надолу към Ниброплан. Тъкмо стигна Йостерлонгатан, когато усети, че е гладен, и влезе в първото заведение, което видя. Избра маса до прозореца.
Все още беше нервен.
След като направи поръчката, извади кафявия подплатен плик от сестра му. За да не загуби апетит, остави кутийката в плика, но взе приложения списък и резултатите от пробите и зачете.
Най-отгоре сестра му бе написала предупреждение да бъде внимателен и че е добре дошъл да им гостува скоро. В думите й имаше умолителен тон, сякаш наистина искаше да се срещнат. Не поддържаха бог знае какъв контакт и ако Ева не се стараеше да крепи и малкото, което ги свързваше, нямаше да има такъв въобще.
Всъщност Петер не можеше да обясни защо.
Започна да чете списъка. Помоли сервитьора за писалка и се зае да отбелязва всички институции в стокхолмската област. Общо седем, отговарящи на двайсет и четири от пробите. Четири проби бяха от болница на монахините каролинки, а седем от Южната болница. Другите представляваха четири болници в предградията и три центъра по майчинство, а шест проби бяха от психиатричната клиника на Бекомберга.


Петер се нахрани, върна се на Стура Нюгатан, влезе в пощата и направи копия на списъка. Пъхна ги във вътрешния си джоб.
Дойде навреме на мястото на срещата. Часовникът на Торнбери показваше два и двайсет.
В три без двайсет и пет тя дойде. Изглежда, не бързаше, спря се и погледна витрината на антикварния магазин точно срещу сценичния вход на Драматен.
Петер стискаше в ръка големия плик в готовност да го подаде, за да съкрати колкото може срещата.
— Това ли е всичко? — попита тя и хвърли поглед в плика.
— Да — отвърна той. — Това е всичко, което съм получил от Лундберг.
Тя мълчаливо го изучаваше.
— Е, тогава това е всичко — рече той. — Ще се обадя, ако изникне нещо друго.
Тя се усмихна накриво, сякаш не вярваше, че ще има такъв шанс.
— А как мога да се свържа с теб? — каза накрая. Нямаше и най-малкото желание да й оставя телефонния си номер.
— Чрез Лундберг.
Тръгна към «Карлавеген». Радваше се, че свърши. Когато пресече «Страндвеген», се обърна и видя, че тя продължава да стои и гледа след него. Той бързо изви глава и ускори крачки.


Лундберг седеше на стола зад бюрото си.
— Видя ли се с нашата приятелка… полицейската инспекторка? — попита, когато Петер влезе.
Той кимна и седна в един от фотьойлите за посетители. Сега беше по-спокоен.
— Повратлива е като комбайн — продължи Лундберг. — Я си представи да трябва да се събуждаш всеки ден до такова чудо. — Облегна се в стола си и скръсти ръце на тила. — Професията им ги прави такива. Сигурен съм, че са видели туй-онуй, което едва ли е изградило любовта им към човека.
— Сигурно — учтиво отвърна Петер.
Стаята бе почистена и разкъсаните завеси ги нямаше. Петер си помисли, че на онези, които работят от другата страна, ще им липсват завесите на шефа.
— Ще разпуснеш ли при мен през уикенда, или имаш други планове? — попита Лундберг.
Петер дори не се бе сетил, че днес е петък.
— Не, нямам, добре — каза.
Не искаше да изпуска от очи Лундберг, преди със сигурност да знае доколко ефективно инспектор Андешон ще се заеме със случая. Освен това не можеше да си представи да спи в апартамента си.
— Лота е на рецепцията, тя има резервен ключ, вземи го. Помниш ли кода на алармата?
Петер бръкна в джоба си и извади смачкана хартийка.
— Добре — каза Лундберг, — ще остана и ще напазарувам на връщане. Да искаш нещо специално?
Усети, че Лундберг ще оцени някое негово предложение и въобще ако съумееше някак да демонстрира своя воля. Лундберг се държеше по-равнопоставено от него и проблемът изцяло оставаше у Петер.
— Ще е гот, ако има морски дарове — отвърна той.


Глава петнайсета

Вечерята бе изискана. Дори Петер, със своите слаби познания в кулинарното изкуство, успя да разбере, че Лундберг знаеше какво прави на печката. Сервира скариди с прекрасно ухаещ сос, към които изпиха бутилка бяло елзаско вино. На етикета Петер прочете, че е реколта 1979-а, и му хрумна, че виното е на годините на спомените му за Сюзан.
Усещаше се леко замаян, но опиянението бе приятно и го изпълни с неочаквано спокойствие.
Докато се храниха, говориха малко. Петер се наслаждаваше и се чувстваше приятно в дългите паузи на масата.
Лундберг се надвеси над чинията и започна да прибира празни рачешки черупки. Без да вдига поглед, запита:
— И защо не поиска да отидеш в участъка?
Петер все още бе спокоен. Чувстваше се сигурен. Вратата, която Лундберг с такова доверие отвори, бе крила пространство, което сега пораждаше крехкото чувство на доверие.
— Да си кажа право, и аз не знам — искрено отвърна той. — В момента имам неуредени отношения с банката. Май това ме изплаши.
— Добре че не си заподозрян за убийство все пак. Малко се разтревожих. Не си точно от онези, които вдъхват доверие.
Петер му се усмихна.
— Има ли нещо, което трябва да знам? — продължи Лундберг и го погледна. — Имам пред вид, нали не укривам икономически престъпник от правосъдието?
Той все още се усмихваше, но Петер осъзна, че му се искаше да разбере какво е положението.
Петер сам се изненада от направения избор. Без да скрива нито една подробност, започна да разказва за фирмата и дълговете, и за данъчната далавера на Бенгтсон с ДДС. Сподели дори за страховете си, макар и да не описа подробно размера им.
По средата на разказа внезапно почувства, че от очите му се стичат сълзи, и смутено скри лице в дланите си. Когато свърши, бе напълно изтощен. Тялото му едва се държеше изправено на стола, но съзнанието му бе олекнало поне с десет килограма, след като успя да сподели тежестта си.
Лундберг го наблюдаваше. Вероятно Петер се бе надявал да съзре омраза в очите му, вместо това видя меко съчувствие. Той опита да го предупреди:
— Разбирам, че предпочиташ да оставиш на полицията да свърши работата оттук нататък. Сега, когато научи с каква нещастна личност си се захванал.
Той не говореше нито със самосъжаление, нито с подразбираща се молба за спасение, чисто и просто зае мястото, което обикновено избираше — най-отдолу, на подметката, където тъпчеха здравата.
Лундберг дълго го гледа. Петер се втренчи в пода. Вече му липсваше чувството за равнопоставеност, внушено му от Лундберг. Седеше безтегловен най-високо на везната, докато Лундберг беше като слят със земята на другия край, стъпил здраво с двата крака.
Ваканцията свърши.
— Някога имах приятел — започна Лундберг. — Наричаше се Яне Узбек. Бяхме много близки. Бяхме заедно от първия училищен ден и изкарахме цялото си съзряване, каквото и да значи това. Знаехме всичко един за друг. — Направи пауза и се позасмя, спомняйки си нещо приятно. — Както и да е. След гимназията се разделихме за няколко години — аз учех в Упсала, а той остана тук. Когато се върнах, стартирах фирмата си, която тръгна все по-добре и по-добре, и трябва да призная, че дружбата едва ли беше най-важното в живота ми точно тогава. Яне няколко пъти ми се обажда, водихме дълги телефонни разговори, като всеки път настояваше да се видим. Все нямах време. Или по-скоро — никога не намерих време. Много доходоносни занимания запълваха ежедневието ми или по-значителни личности, с които да се срещам в бара на Операта. — Лундберг скръсти ръце на гърдите си. — Половин година по-късно се обади баща му и каза, че го открили на тавана. Обесил се и висял там цяла седмица, преди да намерят предсмъртното му писмо, забутано под куп вестници. Оказа се, че имал тежки икономически затруднения и накрая просто не издържал. — Лундберг отпи от виното. — Бях напълно шокиран. За първи път в живота си осъзнах, че всички някога ще умрем. Че времето е нещо, също има край. Изтеглих цялата печалба за онази година и платих дълговете му. Оттогава се опитвам да оценявам по-високо приятелите си. Няма какво да чакаме следващия път, защото следващ път може да няма. Пари винаги може да се спечелят.
Той замълча за малко.
— Но, разбира се — добави самокритично, — лесно е да се каже, когато си спечелил повече, отколкото ти е нужно.
По време на разказа Лундберг се бе изправил и сега стоеше пред китайския шкаф. Наля си уиски и погледна Петер. Той поклати отрицателно глава.
— Не знам какво става с теб, Петер Брулин. Може би ми напомняш за Яне. Може би е и това, че си прясно попълнение в моето иначе доста хомогенно обкръжение. У теб има нещо много истинско, на което не сме свикнали в кръговете, в които се движа. Не се оставяш да те впечатлят, просто си самият себе си и толкова. Струва ми се, че никога не съм срещал друга подобна личност с такава неприкосновеност. Разбирам, че това, което ми разказа тази вечер, означава за теб същото като за куче, прегризващо гръкляна на противника си, за да докаже, че е победен.
Настъпи няколко секунди тишина. Лундберг отпи яка глътка от уискито и продължи:
— Не смятам да ти позволя да се измъкнеш току-така. Не смятам, че трябва да приключиш тъкмо сега. Искам да продължиш със задачата, както сме се разбрали, и няма да приема никакъв провал. Ще покажеш на мен и на себе си, и преди всичко на онази високомерна мадама — ченгето, че не се предаваш и че можеш да се справиш с това. Имаш подкрепата ми. Сто и десет процента. Но преди да си доказал на всички нас какво можеш, няма да ти помогна с икономическите проблеми. Ще се бориш сам, за да ги решиш. Не желая да пропилея приятелството ни затова, че през целия си живот ще ми бъдеш благодарен, пък и няма да знам дали си избрал дружбата ни, защото ти искаш или от признателност. Можеш повече, отколкото си мислиш, Петер Брулин! Вече го доказа. Просто никой досега не го е разбрал. Най-малко ти самият.
Петер беше спрял да плаче. Седеше абсолютно тихо и гледаше Лундберг, който погълна последните капки на уискито си.
В стаята цареше гробна тишина.
Вратата вътре в Петер се бе отворила напълно и цялото тяло изумено гледаше нахлулата сипна светлина. Всяка мъничка част от него осъзнаваше, че се е случило нещо фантастично.
Имаше си истински приятел.


Глава шестнайсета

Уикендът премина, без нещо да напомни за съществуването на Демона. Петер прекара времето, разглеждайки част от книгите по полиците в своята стая, а Улуф поработи малко. Разпрострял всичките си книжа върху масата в трапезарията, седеше и работеше там вместо в кабинета си.
В събота вечерта си взеха пица от центъра и изгледаха някакъв приличен филм по телевизията. Никой от тях не каза кой знае какво, но явно и двамата оценяваха взаимното си присъствие.
В неделя направиха дълга разходка през Салтшьо-Дувнес и се прибраха чак по мръкнало.
Никой от тях не коментира разговора от петък вечер. Казаното бе казано и беше затегнало връзката помежду им. Нямаше нужда да го предъвкват отново. Петер бе спокоен в увереността си, че повече няма да е необходимо да се бори, за да запази уважението на Лундберг. Беше го скътал на сигурно място у себе си и сега просто трябваше да си докаже, че го заслужава.


В понеделник сутрин Улуф отиде на работа, а Петер остана във вилата. Беше решил да проведе телефонен разговор.
В къщата бе неприятно тихо след заминаването на Улуф и въпреки че денят бе светъл, Петер не се чувстваше добре. Пусна радиото, за да надвие тишината.
Намери жълтите страници в телефонния указател и набра номера на психиатричната болница в Бекомберга. Постави копията от списъка на Ева на масата в трапезарията и помоли да го свържат с някой от лабораторията.
Новото самочувствие му даде кураж да опитва безумно и напосоки.
— Аз съм доцент Пер Виландер, обаждам се от Инфекциозния институт. Имам нужда от спешна помощ по една работа. Бяхме помолени да сътрудничим на полицията в разследване на престъпление. Работата е там, че Държавна сигурност е открила кръвна проба, която с най-голяма вероятност е взета от ваш пациент. Открихме много опасно и рядко заразно вещество в кръвта, което се казва кломодин Ch 2, и ние не знаем от кого е пробата, а е изключително важно да издирим жената и онези, с които евентуално е била в контакт. Единствената ни нишка е, че кръвта е на жена, вероятно около четирийсетте, оставила проба при вас някъде през март деветдесет и шеста. Възможно е да е била приета във вашата болница някъде преди месец, но не сме сигурни.
През уикенда Петер бе размишлявал върху причината Демона временно да е прекратила контактите си с Лундберг, както бе коментирала това в едно от своите писма. Той продължи:
— Заразата е животозастрашаваща. Има вероятност пациентката още да е жива, поради което е още по-спешно да се разкрият действията и, за да се избегнат повече смъртни случаи.
Жената в другия край на линията звучеше и уплашено, и объркано:
— Ще погледна в дневниците ни, но те, както сигурно разбирате, са засекретени. Трябва първо да имам разрешението на ръководството на болницата.
— Разбира се — отвърна Петер, — но е спешно. Вероятността тези личности, които са били в контакт с кръвната проба при вас, да са заразени е голяма, тъй като заразата се пренася по въздушно-капков път. Ако бях на ваше място, щях да побързам. Самият аз се заразих, когато работих с кръвната проба, и започнах лечение. Но далеч не съм здрав, макар да не съм заразен. Моля ви да избягвате всякакво бавене.
— Кажете пак името си и къде мога да ви намеря? — попита тя.
— Ако откриете пациентка, оставила кръвна проба през въпросното време, може да се обадите директно на криминалния инспектор Будил Андешон в полицейското управление в Нормалм.
Той продиктува нейния телефонен номер.
— Самият аз страдам от тежки пристъпи на болестта и повече няма да участвам в разследването. Скоро ще ме оперират. Впрочем кръвната група на жената е нулева, Резус-фактор отрицателен. Това, естествено, ще ви помогне в търсенето. Не е най-обичайната кръвна група, затова сигурно ще изключите доста голяма част от пациентите. Ако бъдете така любезна да пратите по факса в полицейското управление името й на номер: шест-шест-три-дванайсет-деветнайсет, доцент Пер Виландер, ще бъда изключително благодарен. Тогава ще спестим съдбоносни секунди. Благодаря за помощта и не забравяйте, че може да спасите живот, ако побързате. Как казахте, че е името ви — Солвейг Гран?
И затвори телефона.


Час и половина след това се обади Улуф.
— Здрасти. Нашата приятелка от полицията току-що звънна. Търсеше те. Звучеше изненадана.
— Така ли — спокойно отговори Петер. — Странно. Ще й се обадя да й кажа, че можем да се срещнем при теб в офиса след час. Става ли?
— Разбира се. Вземи едно такси и помоли за фактура. Ще го впиша към служебните разходи.


Петер слезе от таксито пред цветарницата на Льофстед. Същият продавач от миналия път разтревожено го погледна, когато влезе през вратата.
— Не намерихте ли галерията? — попита нервно. — Следях за въпросната дама, но не съм я виждал. Иначе щях да се обадя. Уверявам ви!
— Намерих галерията — отговори Петер. — Благодаря за помощта. — Надвеси се поверително през тезгяха и рече с нисък глас: — Бях принуден да използвам вашия факсов номер по едно секретно дело, като подвеждаща маневра. През последния час да се е получавал факс?
Мъжът, подобно на уплашен плъх, се шмугна в канцеларията зад тезгяха. След десет секунди се върна с хартия в ръка.
— Доцент Пер Виландер — прошепна той. — Не съм прочел нито дума.
— Браво — каза Петер, прегъна хартията и я сложи във вътрешния си джоб. — Не споменавайте на никого за това. То е тайното ми прикритие.
Излезе от магазина и едва завил зад ъгъла, грабна хартията и зачете. Имаше шест женски имена, красиво изписани, с единен граждански номер и пълни адреси. Той се обърна и влезе отново в цветарницата.
— Искам да изпратя двайсет жълти рози на Солвейг Гран от лабораторията на болницата в Бекомберга.
Взе бяла картичка и написа:

«Благодаря за помощта. Приносът ти е по-голям, отколкото си мислиш.
С поздрави, доцент Пер Виландер»

Плати букета, с което окончателно изпразни портфейла си.


Криминален инспектор Будил Андешон вече бе във фоайето на «Лундберг & Ко», когато Петер влезе през вратата. Той веднага разбра, че Улуф я е оставил да чака, за да я дразни. Щом Лота съзря Петер, съобщи, че Улуф Лундберг е готов да ги приеме, и се извини на Андешон.
Едва затворили вратата след себе си, Будил се нахвърли върху Петер.
— Как си позволяваш да използваш името ми в твоите полукриминални дилетантски методи на разследване? — избухна тя. — Според теб толкова ли съм тъпа? Какво, по дяволите, си мислиш, че може да се случи, ако името ми се свърже с фалшиви телефонни разговори, с които мамиш хората да ти предоставят конфиденциални данни? Мога да те опандизя, така че никога повече да не напуснеш полицейското управление, дето толкова те е страх да посетиш. Единствената причина да не го направя, е, че се надявам това никога да не се разбере, а и заради чистото ми реноме ще си затворя устата, но ти трябва адски да си наясно, че ако си го позволиш още веднъж, ще те окошаря!
Улуф я огледа, взря се в Петер, после отново в нея. Петер бе напълно спокоен. Сега не можеше да го смачка. Той бе успял в нещо, с което самата Будил не би се справила, знаеше, че тя знае, и се наслаждаваше на ситуацията.
— Единственото, което ме радва, е, че тя не е намерила истинските имена — продължи Будил Андешон със същия възмутен тон.
Петер я погледна.
— Странно — каза той и извади листа от вътрешния си джоб. — Аз пък получих шест възможни кандидатки.
За няколко секунди тя застина като окаменяла, гледайки го с нещо, приличащо на омраза в очите. После направи крачка и изтръгна хартията от ръката му. Бързо я разгледа и лицето й доби още по-ален цвят.
Петер погледна към Улуф. Той отвърна на погледа му, усмихна се и му намигна.
В стаята бе тихо. Петер бе все така спокоен.
— Ще взема този списък и ще видя какво мога да направя — каза тя и тръгна към вратата.
— Ако нямаш нищо против, най-напред ще извадя едно копие. Улуф, нали имате ксерокс тук някъде?
Минавайки покрай Андешон, Улуф Лундберг, ухилен до уши, грабна хартията от ръката й.
— Готово, шефе — рече той. — Както наредиш.


Глава седемнайсета

Криминалният инспектор Будил Андешон напусна офиса бясна, а Петер се затвори в конферентната зала, за да продължи с нови сили започнатото разследване.
Наслаждаваше се неописуемо на куража, започнал да расте в него, и почти го чувстваше как се разпростира, за да хване корен във всяка част на тялото му.
Отдавна бе забравил, че новите следи се дължаха на поетия от него безумен риск.
Изразът на лицето на Будил Андешон си струваше усилията.
Улуф влезе и затвори вратата след себе си.
— Току-що се обадиха от болница «Света София». Нямам сифилис.
— Тъй ли? Поздравления! — каза Петер и му се усмихна.
— Това би трябвало да означава, че съм нямал нищо с нея, ако е носила болестта отдавна. Ще ти кажа, че чувството е ободряващо.
Петер продължаваше да чете своя списък.
— Звъннах тук-там и проверих някои неща. Тук има една Маргарета Лундгрен, която е умряла, тъй че нея можем да зачеркнем.
Улуф въздъхна.
— Сигурен ли се, че е някаква гаранция?
Петер вдигна очи към него и видя, че се шегува.
— Лена Люнгрен преди осем месеца се е преместила в Малмьо. Проверих в телефонни услуги — продължи той. — Така че остават още четири имена. Изглежда, всички все още живеят на посочените адреси.
— Добра работа — каза Улуф. — Това имах предвид.
Той му намигна и Петер се изчерви от похвалата, опитвайки се да скрие смущението си, като вдигна телефонната слушалка. Набра номер от списъка.
— Карин Сьодерберг?
— Да — отвърна колеблив тас.
— Обаждам се от абонаментната служба на вестник «Дагенс Нюхетер». Искам само да проверя дали получихте нормално вестника днес.
Улуф вдигна вежди, усмихвайки се, поклати глава и излезе от стаята.
— Какво, какво? — попита жената от другата страна.
Не можеше да схване дали гласът му е познат.
— Получихте ли вестника днес и кое най-много ви хареса?
Искаше да я накара да говори повече.
— Не съм абонирана за вестници и който и да си ти, се разкарай. Имам хора, които ме пазят, и ако не внимаваш, ще изпратя някой от тях да ти разкаже играта!
— Добре, тогава няма да ви безпокоя повече — каза Петер и остави слушалката.
Беше невъзможно да определи дали това бе гласът на Демона, но казаното от нея директно я изстрелваше на върха на списъка със заподозрените.
Реши засега да не звъни повече.
Изправи се и отиде при Улуф, за да му разкаже за разговора. Почука и влезе. Лундберг вдигна ръка, сякаш за да го спре, и той реагира като уплашено куче, изнизвайки се заднишком.
Лундберг седеше с телефонната слушалка на ухото. Сви раздразнено вежди и мълчаливо поклати глава, та Петер да проумее, че не го е разбрал. Махна му да влезе и да затвори вратата. После посочи слушалката.
Петер разбра, че на линията е Демона.
Реагира веднага. Отвори вратата и я затвори колкото се може по-тихо. Втурна се към телефона на рецепцията и набра 9-00-00.
Все пак беше гледал някое и друго криминале по телевизията.
— Номерът е закрит. Новият номер е 112.
Натисна копчето да прекрати разговора, набра новия номер и си помисли колко ли смъртно болни с последно усилие на волята са набирали 9-00-00, а после са умрели, докато са им давали това указание.
— Спешна помощ.
— Нуждая се от помощ да проследя телефонен разговор, който се провежда в момента. Страшно спешно е!
— Кой се обажда?
— Името ми е Пер Вилан…
В този миг във фоайето влезе Лундберг.
Петер се поколеба за секунда, после прекъсна връзката.
Влязоха в офиса и затвориха вратата. Лундберг кимна.
— Беше тя. — Бе напрегнат и говореше тихо. — През цялото време шепнеше и трябваше да се напрягам, за да я чуя.
Петер нетърпеливо очакваше продължението.
— Каза, че скоро ще имам повод пак да изпратя момчето за поръчки в цветарницата на Льофстед и да поръчам погребален букет за гадната си балдъза. После намекна, че съм убил жена си и че тя знаела как съм го направил. Смятала да използва балдъзата ми, за да види как става.
Лундберг отчаяно поклати глава.
Петер усети как ужасът отново се промъква в него. Каквото и да правеше, тя винаги бе една крачка напред. Все едно да гониш изсъхнал лист в есенна буря. Колкото и да се напъваше, не можеше да я настигне. Тъкмо когато смяташе, че е успял да напредне, всичко отиваше на вятъра.
— Трябва да намеря Шерштин — каза Лундберг и зарови из бележника си.
Откри номера и се протегна за телефона.
— Петер, защо не отидеш да се обадиш на Будил Андешон? Искам да подслушват телефона ми.
Лундберг натисна копчето на високоговорителя и започна да набира номера. След двукратен сигнал някой вдигна слушалката.
— Шерштин Тилберг.
— Здравей, Улуф е. Наред ли е всичко?
— Здравей. Странно! Тъкмо мислех да ти се обадя и да ти кажа, че вчера срещнах една твоя позната. Ах ти, негоднико. Защо не си ми казал нищо?
— Да ти кажа какво?
— Че най-после си срещнал нова жена. Но ти прощавам, защото тя наистина е страшно мила. Впрочем казах й, че имате постоянна покана за вечеря у дома, но е хубаво да го чуеш от извора.
Лундберг затвори очи Петер са върна в конферентната стая. Намери телефонния номер на Андешон и пое дълбоко дъх.
— Криминален инспектор Будил Андешон.
Самочувствието му бе разколебано. И без това бе на временна котва, а сега някоя от веригите поддаде.
— Хьом, тук е Петер Брулин. Дето помага на Улуф Лундберг.
В слушалката бе тихо.
— Днес той бе заплашен по телефона в офиса и занапред би искал разговорите му да се подслушват.
— Така ли?
— Да, ако тя пак се обади, разговорът ще може да се проследи. Опитах да се свържа с полицията, но не успях.
Усети, че тя прихна в слушалката.
— Каква беше заплахата? — попита.
— Заплашила е със смърт балдъзата му и намекнала, че Лундберг е убил жена си — отвърна Петер.
— За първото мога да си представя, че е разтревожен, но за второто се надявам, че не е особено обезпокоен. Иначе не е лоша идея.
Той не намери какво да каже и тя продължи:
— От опит знам, че е много необичайно подобни закани да се осъществят. Просто е нов начин да привлечеш вниманието на жертвата, но ние разбира се, ще охраняваме балдъзата на Лундберг и преди всичко ще я предупредим. Може би вече е сторено?
— Улуф разговаря с нея в момента. Може ли да разчита на полицейска закрила? — запита той.
Този път тя направо се изхили.
— Онова време, когато можехме да обещаем закрила наляво и надясно, отмина. Но в дузината криминалета, които са ти като наръчник за примитивните методи на разследване, то може би все още съществува. Освен това нямаме купища подслушвателна апаратура тук, в участъка, а и имаме страшно много случаи преди този.
Тя направи пауза, сякаш очакваше реакцията му. Но той не влезе в капана.
— Трябва да ти кажа, че Лундберг изобщо не е единственият, когото тероризират така. Само тук, на бюрото ми, са струпани дузина подобни дела. А и в случая с Лундберг все още никой не е пострадал.
Петер усети как се разтупа сърцето му. Устоя на изкушението да тресне слушалката и по този начин да изясни и за двамата, че тя е началникът. Че той не бе дори достатъчно силен да се изправи срещу нея по телефона.
Преглътна с усилие и събра целия си кураж:
— Защо мислиш толкова лошо за мен? Какво съм ти направил, за да заслужа подобно отношение?
В слушалката цареше мълчание. После тя отвърна:
— Не харесвам хора, които мислят, че познават нашата работа по-добре от нас. Нищожества, които си въобразяват, че са нещо. Ето това е.
Той се зачуди дали някога ще може да възпроизведе този разговор пред Лундберг, без да му причини някой инфаркт. Усети прилив на воля да се опита да подобри отношенията си с Будил Андешон, като все повече и повече схващаше, че само заради престижа си тя по-скоро би изпуснала Демона, отколкото да позволи на Петер да я намери. Нека си мисли, че го е победила, но да го остави да смята, че именно той контролира положението.
Сърцето му работеше на високи обороти. Познанията му не включваха начините как да се умилостиви една жена, но той знаеше как това се прави с мъжете.
— Съжалявам, ако по някакъв начин съм показал липса на уважение към твоя талант и опит. Наистина виждам на колко много неща би могла да ме научиш. И сега разбирам, че постъпих погрешно, като намесих името ти в телефонния разговор с Бекомберга, но просто тогава не разсъждавах и наистина моля за извинение.
Автоматично бе кръстосал под масата двата пръста на дясната си ръка като ключ. Не беше правил това от времето, когато лъжеше майка си, но рефлексът явно бе останал.
В слушалката цареше гробна тишина.
— Хвърлих поглед на твоя списък — каза тя накрая. — Ще проверя имената в най-скоро време, когато мога.
Петер се въздържа да спомене, че две от имената вече бяха проверени, реши да го направи при друг удобен случай.
Тя продължи:
— Поздрави Лундберг и му кажи да си купи телефонен секретар. Не струва много, но ще има пълен контрол върху обажданията. Иначе, щом намеря нещо интересно, ще звънна.
Петер чу, че около нея иззвъня телефон.
— Другият ми телефон звъни. Предполагам, ще се видим — каза тя и затвори.
Той не можеше да определи дали има контрол над нейното надмощие, или тя наистина го бе победила.
Сложи телефонната слушалка и реши оттук нататък да се постарае да има колкото се може по-малко общо с нея. Всеки път, когато я видеше или разговаряха, после му трябваха няколко часа, за да се възстанови.
Петер влезе при Лундберг, който тъкмо приключваше разговора с балдъзата си. Изправи се и раздразнен се отправи към стъклените стени, където се вторачи в трудещите се кадри на своята фирма.
— Сега вече полицията наистина трябва да направи нещо! Онази се насочва и към познатите ми. Шерштин отначало въобще не ми повярва! Женището я приближило в библиотеката на «Свеавеген» и се представило като Мари Лашон. Твърдяла, че познава Шерштин от един от моите фотоалбуми, и казала, че имаме тайна връзка повече от година! Шерштин, естествено, страшно се изненадала, но толкова се зарадвала, че най-сетне съм се решил на нова връзка.
Ще полудея! Ами тя скоро ще започне да напада и клиентите ми!
— Предупреди ли я за заплахата?
Лундберг се обърна към него:
— Обеща да бъде внимателна. Тя не се плаши, тази Шерштин, но обеща веднага да се обади в полицията, ако се случи и най-малкото нещо. Какво каза Андешон?
Петер преглътна шумно.
— Каза, че нямат свободна подслушвателна апаратура и че е добре да си вземеш телефонен секретар. А иначе щяла колкото се може по-скоро да провери имената от списъка от Бекомберга.
Лундберг поклати глава.
— Да бе, да… ще се пръснат от работа — въздъхна той. — Вече стана съвсем ясно, че сам трябва да се заемеш с това, Петер. Като начало ще бъда благодарен, ако купиш телефонен секретар. Впрочем вземи два. Искам да имам и един у дома. Нуждаеш ли се от пари?
Петер се зарадва на въпроса. Тъкмо смяташе сам да го повдигне.
— Ами няма да е лошо. Портфейлът ми се поизпразни — отвърна.
Лундберг мълчаливо попълни чек и му го подаде.
Петер не погледна сумата, а направо го пъхна в портфейла. Лундберг пое дълбоко въздух.
— Мисля, че днес ще се прибера рано. Чувствам се уморен. Понеделник е и сигурно Катерина е там и чисти, но обикновено свършва около два. Сега ли ще дойдеш или по-късно?
Петер имаше други планове.
— Мисля да пообиколя и да мина край Карин Сьодерберг.
Лундберг въпросително повдигна вежди.
— Едно от имената в списъка — поясни Петер.
— Скоро говорих с нея по телефона и съм любопитен. Живее на Бергсгатан трийсет и пет.
— Само внимавай — каза Лундберг. — Не прави нищо прибързано и се обади на нашата приятелка в полицията, ако се окаже, че си попаднал на заподозряната. Ето, вземи мобилния ми телефон.
Петер взе телефона и Лундберг го инструктира за най-необходимите подробности.
— Не му е останало много от батерията, така че го дръж затворен, докато ти потрябва. Кодът е нула пет нула три. Ако натиснеш буквите, излиза Улуф. Но няма значение. Не се прави на храбрец, за да не загазиш.
— Спокойно. Не съм толкова голям юнак, както си мислят някои!
Улуф се усмихна.
Петер с изненада установи, че в този момент се е пошегувал. Беше толкова отдавна…


Глава осемнайсета

Щом излезе на «Карлавеген», извади портфейла и погледна чека. Беше за 10 000 крони. Веднага го пъхна обратно и инстинктивно се огледа, сякаш се страхуваше да не го оберат.
Отдавна не бе имал толкова пари на разположение.
През няколко пресечки имаше банка, той влезе, осребри чека и половината пари вложи в банковата си сметка. Осребряването му струваше 50 крони, защото не беше неговата банка, но той реши, че може да си позволи тази екстравагантност.
За да не свиква да живее от тези доходи, взе метрото вместо такси. Кой знае колко време ще трябва да се оправя с тези пари?
Слезе на «Фридхемсплан» и най-напред отиде в магазин «Телиа», за да купи два телефонни секретаря. После потегли към Бергсгатан. Когато приближи входа с номер 35, осъзна, че се намира точно до полицейското управление. Предположи, че това би трябвало да го успокои, но фантазиите надделяха и той си представи плакати с уголемена негова снимка, разлепени вътре по стените. «Петер Брулин — издирва се за данъчни измами.» Вдигна по-високо яката си и се опита да прикрие останалата част от лицето си с шалчето.
Жилището на Карин Сьодерберг бе на втория етаж. Входната врата бе заключена. Поколеба се няколко минути.
На петия етаж живееха Е. и К. Лундел и Петер натисна техния звънец.
— Да? — Беше жена.
— Извинете за безпокойството, но аз съм Карлсон от първия етаж. Кодът не работи и нямам ключ. Можете ли да ми отворите?
Портата изжужа и се отвори. Петер се озова на стълбището. Чу проскърцване на врата и женски глас някъде отгоре по стълбите:
— Стана ли?
— Да! Благодаря за помощта!
Вратата се затвори и на стълбището се възцари тишина.
Петер се промъкваше колкото може по-тихо нагоре по стълбите. Чувстваше се като крадец и малко му помагаше фактът, че не го прави за себе си. Когато стигна до втория етаж, си призна, че това не беше съвсем вярно, но по-скоро се ободри, отколкото да изпита вина от своите разсъждения.
На етажа имаше три врати. Средната беше на Карин Сьодерберг. Никоя нямаше шпионка, което му даде кураж да прилепи ухо до вратата на Сьодерберг.
В жилището цареше тишина.
Хрумна му идея. Взе мобилния телефон и списъка от джоба си и набра номера на Карин Сьодерберг. Чак след петото позвъняване чу сънливия й глас:
— Ало?
Веднага изключи телефона и го пъхна заедно със списъка във вътрешния си джоб. Възможно най-тихо слезе по стълбите и излезе навън. Откъсна парче скоч от опаковката на един от телефонните секретари и внимателно го залепи върху името «Сьодерберг», без да натиска копчето на домофона.
Огледа се и пресече улицата. От другата страна имаше паркиран камион и през прозореца на шофьора ясно се виждаше входът на номер 35. Самият Петер оставаше извън полезрението. Отново набра номера на Карин Сьодерберг. Този път тя отговори директно:
— Кой е?
Звучеше сърдито.
— Пак се обаждаме от «Дагенс Нюхетер». Съжалявам, че ви обезпокоих преди, но грешката е в това, че някой е заличил името ви на домофона долу на улицата. Сметнах за нужно да ви предупредя, така че да не сбърка някой от вашите… Тъкмо сега мина един и като че ли бе доста объркан.
Минута по-късно портата се отвори и му отне само секунда да разбере, че не беше тя. Жената беше висока най-много метър и трийсет и изглеждаше поне на шейсет години. Всъщност нещо невъзможно, защото Петер имаше рождената дата и данните й в джоба си. Попита се какво ли нещастие бе сполетяло тази жена, че да се състари така бързо и толкова много. Помисли за майка си и за първи път, откакто бе започнал да помага на Лундберг, се отврати от методите си на разследване. Майка му, която престана да живее своя живот на 33 години и която само старееше, до последния си ден.
Карин Сьодерберг махна лепенката и ядосано се огледа по улицата.
— Мамка ви, идиоти! — изкрещя тя и гласът й проехтя между къщите.
Петер се спотаи зад камиона. Когато погледна отново, жената бе изчезнала във входа и Петер си обеща никога повече да не я безпокои.
Взе такси до вкъщи. Извади списъка и зачеркна Карин Сьодерберг.
Все още оставаха три имена.


Двамата вечеряха пред телевизора. Улуф изглеждаше уморен и неразговорлив. Петер го уведоми, че Карин Сьодерберг може да бъде зачеркната от списъка, но премълча за действията си. Улуф сигурно щеше да сметне това за много умно, но Петер не се гордееше особено, че измами бедната жена. Следващия път щеше да бъде по-внимателен.
След новините Улуф се изправи и каза, че смята да си легне. Имаше книжа, които трябваше да прегледа преди предстоящата му среща на следващия ден.
Тръгна към банята.
— Остави да свети в антрето — каза. — Добре е при цялата тази тъмница наоколо.
Спря и въздъхна, като се чу какво говори. Поклати унило глава и изчезна.
Петер остана още известно време, за да погледа футболния мач за световното първенство между Швеция и Шотландия. Не се интересуваше особено, но изявленията на спортните коментатори винаги му въздействаха успокояващо. Имаше нещо ежедневно и стабилно в тези звуци. Когато по телевизията предаваха спорт, сякаш внезапно възникваше една огромна съобщност. Сякаш всички зрители се обединяваха чрез кабелите, свързващи милиони телевизионни екрани, които светеха из цялата страна. Където всички имаха равни права. Самотници, млади, стари, куци и сакати като никога се спираха около един общ интерес и една обща надежда. Като огромно семейство.
Не успя да се задържи буден, докато свърши мачът. Събуди се, когато усети, че Улуф отдавна е приключил с банята си. Влезе и застана под душа. Десетина минути по-късно лежеше в леглото и чувстваше как сънотворното хапче се разпростира освобождаващо из безсънното му тяло.
Чувстваше се спокоен и сигурен.


На 600 метра от него на гарата в Салтшьо-Дувнес спря влак и отнето на перона слезе жена. Два вагона по-нататък се отвори врата, кондукторът провря ръка и помаха на водача, че може да тръгва. В следващия миг жената остана сама.
Не срещна никого по пътя. След петминутна разходка стигна до имота на Лундберг. Избягна пътеката, водеща до къщата, а предпочете да мине направо. Не бе останал много сняг по земята, така че тя с лекота се придвижваше там, където имаше само оголена пръст. Почвата все още бе твърда и тя внимаваше да не оставя следи по нея.
В антрето светеше, светеше и зад дръпнатите пердета на един от прозорците отпред. Останалата част от къщата бе тъмна.
Тя изчака.
Не бързаше.
След малко направи обиколка около къщата. Навсякъде бе тъмно, дори и отзад, освен в една от стаите, където иззад пердетата се процеждаше бледа светлина. Кракът все още я наболяваше, но не толкова, както през последните дни. Отдавна се бе научила да понася болката, но желанието да я сподели бе ставало все по-силно и сега я изпълваше цялата така, че заплашваше да експлодира.
Скоро.
Скоро щеше да дойде нейният ред.
Продължи да се промъква около къщата. Беше като тигър, обграждащ плячката си, и скоро, скоро щеше да го накара коленичил да моли за милост и прошка, тя щеше да го държи изцяло в своя власт и да го принуди да изпита цялата преживяна от нея болка.
Щеше да си плати за всяка минута.
Едвам се сдържаше.
Промъкна се до осветения прозорец. Ако се повдигнеше на пръсти, сигурно можеше да надникне между прозоречната рамка и ръба на пердето.
Ето къде лежеше той. Спеше и от ъгълчето на отворената му уста се стичаше малко слюнка. Тя го изгледа с отвращение.
Гневът бушуваше в нея. Той се бе изтегнал там напълно беззащитен и за миг тя се овладя да не счупи прозореца и да се нахвърли върху него.
Но толкова лесно нямаше да му се размине. Първо трябваше да бъде измъчван. После — унищожен.
Той се обърна в съня си и лицето изчезна от погледа й. Тя продължи да гледа гърба му, който равномерно се повдигаше и спадаше в такт с дишането му.
Скоро, помисли си тя. Скоро ще си мой. Скоро е мой ред.
След малко се отдалечи от прозореца и започна да изпълнява онова, за което бе дошла.


Глава деветнайсета

Петер се събуди рано. И като никога полежа, размишлявайки. Радио-часовникът показваше 6:52. Той го пусна, остана да лежи и се вслуша в сигнала на седем часа.
Започна да планира деня си. Имаше три адреса, които трябваше да провери, преди рискованата му операция евентуално да се окаже безсмислена.
В седем и половина влезе в банята, обръсна се, върна се в стаята и се облече. Навън все още бе тъмно. Радио-часовникът показваше 7:49. Започваше да се развиделява. Тръгна към кухнята да свери часовника на микровълновата печка, в случай че радио-часовникът е развален.
В антрето разбра, че току-що е чул новините в седем, и съобрази, че нещо не беше в ред, нещо адски не беше в ред.
В цялата къща бе тъмно като в рог, освен в антрето, където все още светеше лампата.
Приближи панорамния прозорец и сви длани като фуния около очите си. Навън нямаше никаква светлина. Беше тъмно като в гроб. Нямаше дори и една светла точица.
Сърцето му заблъска. Все още ли сънува?
Върна се в антрето, натисна кода, за да изключи алармата, и отвори външната врата.
Светлината отвън го блъсна като огнеупорен фенер и напълно го заслепи.
Отначало нищо не разбра. Обърна се и се вгледа в тъмнината зад гърба си. Все още бос, набави крачка по стълбата.
Не повярва на очите си.
Всички прозорци на къщата бяха покрити с боя. Някой грижливо бе изпръскал с черен спрей прозорците на фасадата и по този начин ефективно бе спрял проникването на всеки лъч през стъклата.
Петер бързо се огледа. Градината бе пуста. До външната порта имаше розов плик, пъхнат между рамката и стената. Той го измъкна, влезе и веднага затръшна вратата след себе си. По пътя към стаята на Улуф натисна всички бутони на осветлението, които видя.
Почука на затворената врата.
Почти веднага чу гласа на Улуф:
— Да, какво има?
Петер отвори и влезе.
— Нещо се е случило. Трябва да дойдеш и да видиш.
Улуф веднага стана и се напъха в халата, висящ на закачалка до вратата.
— Колко е часът? — попита, когато бяха вече в коридора.
— Наближава осем — отвърна Петер. — Някой е боядисал прозорците в черно. Затова е толкова тъмно.
— Мамка му! — избухна възмутено Улуф.
Беше все още сънен и май не разбра съвсем какво му каза Петер.
— Това писмо беше на вратата.
Петер му протегна розовия плик.
Улуф объркано се оглеждаше. Накрая влезе в салона, седна на дивана и Петер запали лампиона зад него.
На масичката имаше от неговите очила за четене и той ги сложи. Петер четеше писмото иззад рамото му.

АКО ТЪРСИШ ЛЮБОВТА — НИКОГА НЯМА ДА Я НАМЕРИШ
АКО БЯГАШ ОТ ЛЮБОВТА — ТЯ ЩЕ ТЕ ПРЕСЛЕДВА

Думите бяха подписани с инициалите «Е. Г.».
Петер изтича до стаята си и взе списъка на Солвейг Гран от лабораторията в Бекомберга. Бързо го погледна и се върна при Улуф във всекидневната.
— Мисля, че я спипахме! Елизабет Густафсон, Фалугатан единайсет. Тя е в списъка!
Показа листа на Улуф.
— Отивам веднага там!
Петер, вече напълно разбуден, се чувстваше екзалтиран. Рискованата операция бе ударила в целта.
— Чакай — каза Улуф. — Ще дойда и аз. Може да е капан.
— Но защо? Тя изобщо не знае за списъка. Може да е, както казва полицията. Става все по-смела и по-смела и направо мечтае да я намериш. За нея навярно е съвсем безопасно да остави инициалите си. Колко такива «Е. Г.» мислиш, че има в Стокхолм? Със сигурност повече от сто хиляди.
— По дяволите, имам среща тази сутрин. Не мога да я отложа.
Улуф размишляваше.
— Тогава ще ми обещаеш да не влизаш в контакт и да не се приближаваш до нея. Провери само дали е тя и после ще отидем заедно — каза той.
Петер се поколеба, но накрая се принуди да попита:
— Може би трябва да се обадим на Будил Андешон?
— Ами — отвърна Улуф. — Тя няма да вмъкне това в календара си преди юли! Не, ще се справим сами. Само не се опитвай да си играеш на герой без мен.
Петер се усмихна.
Улуф излезе на стълбите, за да види опустошението.
— Проклета свиня! — бе единственият му коментар.
Дори фасадата около прозорците беше омазана с боя и бе ясно, че цялата къща ще трябва да се пребоядиса.
— Ще звънна на Будил Андешон и ще съобщя за това, когато хвърлим поглед на Елизабет Густафсон.
Така Лундберг сам взе решение.


Глава двайсета

След час и половина Петер слезе от таксито на Санкт Ериксгатан, точно където започваше Фалугатан. Къщите, разположени близо до улицата, бяха без портали. Нямаше никакви естествени скривалища, в които да се прикрие.
Приближи входа с номер 11. Отвън нямаше имена, а вратата бе снабдена с кодов апарат без домофон. На стената до стълбището имаше синьо табло с фамилни имена и той видя, че Елизабет Густафсон живее на третия етаж.
Огледа се. На отсрещната страна имаше магазин за тютюневи изделия. Извади портфейла си и измъкна оттам старата си лична карта от транспорта. После пресече улицата.
Мъжът зад тезгяха, някакъв екзотичен чужденец, попита какво ще желае господинът.
— Имам нужда от помощта ти — отвърна Петер. — Аз съм от полицейското управление в Нормалм. Полицейски инспектор Пер Виландер.
Той размаха картата пред лицето на продавача и тутакси я прибра в джоба си.
Мъжът не изглеждаше особено обезпокоен, по-скоро изненадан и любопитен.
— Преследвам едно лице, което вероятно живее в апартамент в оная къща. Налага се да остана тук за известно време и да проверя кой влиза и кой излиза.
— Няма проблем. Ще ми е приятна малко компания.
Мъжът прехвърли през тезгяха един стол и го сложи до прозореца, приканвайки Петер да седне.
— Тайна ли е, или ще разкажеш нещичко, без да се налага после да се застрелям? — попита мъжът и се усмихна.
— Най-добре е да знаеш колкото се може по-малко — отвърна Петер и се опита да изглежда по-авторитетен.
— Окей — каза мъжът. — Казвам се Ахмед. Искаш ли малко кафе?
— Да, чудесно — излъга Петер.
В магазинчето влезе клиент, купи цигари и когато си тръгна, Ахмед изчезна в пространство зад тезгяха, в дъното на малкия бутик.
Петер го чу, че прави кафе. След няколко минути се върна и му подаде чаша, украсена с шведското знаме, напълнена до ръба с димящата напитка.
— Говориш много добре шведски — похвали го Петер.
— Да, живея тук вече двайсет и две години, така че съм понаучил това-онова. А каквото пропусна, го научавам от хлапетата у дома.
Петер хвърли поглед към пустата улица. От време на време преминаваше по някоя кола, но иначе бе спокойно. Чифт гълъби кълвяха асфалта по-нагоре. Петер опита кафето. Беше толкова силно и горещо, че в очите му избиха сълзи и той с огромно усилие успя да прикрие гримасата си.
Минаха само десет минути и тя се появи пешком откъм Ериксгатан. Съвсем инстинктивно той изостави ролята на проверяващ полицай и уплашено се скри зад купа вестници на витрината. Остави недопитото кафе на някакъв рафт и позаглади най-горните броеве на «През седмицата» и «Виж и чуй», за да наблюдава по-добре. Жената крачеше решително към вратата на номер 11 и нямаше никакво съмнение, че беше тя.
— Тя ли е? — попита Ахмед, комуто не убягна реакцията на Петер.
Той не му отговори. И то не за да бъде нелюбезен, чисто и просто не можеше. В противовес с всички закони на природата тази жена му влияеше и дори през прозорец, дори и през улицата Петер не можеше да контролира своя страх.
Онази вече стоеше пред входа и започна да набира кода. Отвори вратата, но в мига, когато тя се открехна, жената се спря и светкавично се обърна, взирайки се право в магазина. Петер едва не падна назад. Сякаш онази го беше цапардосала с юмрук. Когато пак надзърна, тя вече бе пресякла половината улица на път точно към неговото скривалище. Той изпадна в паника. Запълзя към пространството, където Ахмед бе правил кафе, и в мига, в който мина покрай тезгяха, чу как вратата се отваря. Бързо се претърколи и се сви на пода между тезгяха и краката на Ахмед.
Ахмед изненадано погледна надолу към него. Петер сложи пръст върху устните си и тихо се помоли на Господ и Аллах да не го открият.
— Какво да бъде? — попита Ахмед.
На Петер се стори, че мина цяла вечност, докато тя отговори.
— Чудя се и аз — рече Демона.
Нямаше никакво съмнение, че е тя. Гласът й го накара да се почувства зле.
— Можеш ли да предложиш нещо специално? — продължи тя. — Иска ми се нещо по-така. Може пък днес да имаш някоя и друга изненада.
Ахмед не отговори и сега Петер бе убеден, че Демона знаеше, че се е скрил под тезгяха. И просто не можеше да си представи нещо по-лошо от това да я срещне така, проснат в краката й.
Ахмед не погледна към него, а каза:
— Не знам какво да бъде. Какво харесвате обикновено?
Отново стана тихо и Петер прецени, че минаха няколко минути. Чуваше как Демона обикаля из магазинчето.
— Ами… — колебаеше се тя. — Дъвчащи бонбони може би. Вечно се изненадвам колко дълго траят… дъвчеш ли, дъвчеш, смучеш ли, смучеш и пак не ти писва. Имаш ли такива?
— Не. Мисля, че нямам — отвърна Ахмед. — Но там, на полицата, има нещо подобно. В жълтите пликчета.
Петер чу крачките й по пода и шумоленето на пликчето. Не беше сигурен дали въобще диша, откакто тя бе влязла. Ударите на сърцето му сигурно отекваха в целия магазин. Поне в неговата глава направо кънтяха. Не можеше да диша, щеше да се чуе. Трябваше да успее да сдържи дъха си още малко.
— Да — дочу накрая гласа й. — Какво струва?
— Осем и петдесет.
Гръдният му кош щеше да се пръсне. Повече не можеше да се сдържа. Пред очите му затанцуваха цветни точици, но страхът да не бъде разкрит го накара да задържи болката още малко.
На тезгяха звъннаха монети.
— До скоро — каза тя.
Чу стъпките й по пода и вратата, която се отвори.
После точиците се сляха в килим и всичко наоколо около стана черно.


Глава двайсет и първа

Когато се съвзе, все още лежеше на пода зад тезгяха. Ахмед се бе надвесил над него и махаше пред лицето му с днешния «Афтонблад». От време на време го пляскаше по бузите доста здраво.
— Ало! Чуваш ли ме?
Гласът на Ахмед се приближаваше все повече и накрая Петер отвори очи.
— Какво стана? — попита Ахмед. — Уплаши ме до смърт. Как ти се струва да звънна на полицията и да им кажа, че един от колегите им лежи тук умрял. Като емигрант не мога да си позволя подобни волности!
Петер седна объркан. Дробовете още го боляха.
— Видя ли ме? — попита най-сетне той.
— Не, не ми се вярва — отвърна Ахмед. — Припадна ли, какво стана?
— Трябва да съм заспал — каза Петер. — Напоследък имах много работа.
Стана и заизтръсква праха от панталона.
— Благодаря за помощта. Наистина много мило.
Тръгна към вратата. Ахмед гледаше след него, клатейки глава. Петер вдигна яката си колкото може по-високо и сви глава между раменете. Отвори вратата и излезе навън. Дори без да погледне към номер 11, почти хукна към Ериксгатан. От север се зададе такси и Петер му махна от края на тротоара, като помоли да го откарат на «Карлавеген».


Улуф още не се бе върнал от срещата си, но Лота покани Петер да почака в офиса. Той предпочете конферентната зала, спомняйки си, че при Лундберг нямаше пердета.
Щом момичето излезе и затвори вратата, Петер вдигна слушалката и набра номера на Будил Андешон. Никой не отговори и той опита на мобилния.
— Полицейски инспектор Андешон слуша.
В сегашното му състояние нейният финландско-шведски диалект го накара да настръхне.
— Тук е Петер Брулин. Аз, за помощ…
— Знам кой си. Продължавай!
Караше го да се чувства като наказан ученик. Проклетото женище.
— Намерих я. Имам адреса й.
Няколко секунди беше тихо.
— И как стана това? И този път ли си се вмъкнал незаконно, или си извършил други криминални действия?
Той усети как се изчервява.
— Всъщност не. Просто прочетох внимателно списъка, който ти дадох. Не беше много трудно.
Този път тишината бе по-дълга.
Един на един!
— И коя е тя?
— Елизабет Густафсон, Фалугатан единайсет.
Чу, че тя започна да рови из някакви книжа.
— Родена през петдесет и пета, шести август. Напълно ли си сигурен, че е тя?
— Да, напълно — отговори искрено той.
— Окей. Искам да изчакаш. Ще се свържа с нея директно утре сутринта. Днес е пълно с по-спешни случаи.
Той не можеше да повярва на ушите си.
— Забравих да спомена, че е била у Лундберг тази нощ и е изпръскала всички прозорци с черна боя. И това ли не е спешно? Кой знае какво ще предприеме тази нощ? Мисля, че Улуф ще оцени, ако се заемете с тази работа още днес!
Тя отново замълча. Петер не можеше да прецени дали резултатът е два на един за него, или тя само презареждаше.
Когато заговори отново, гласът й беше променен:
— Казвала съм преди и ще кажа пак. Не се бъркай в моите методи на работа. Знам какво е необходимо и знам от опит, че тази жена едва ли заплашва живота на Лундберг. Имам цяла купчина с действителни заплахи за убийство тук, на бюрото ми, и за последен път ти казвам, че ще се заема с нея утре сутринта. Ако ти или Лундберг доближите района преди това, лично ще се погрижа да отговаряте пред цялата полиция. Разбра ли ме? Добре.
Петер се опита да отговори, ала тя вече бе затворила.
След десет минути Улуф се върна от срещата си. Петер бе успял да сведе пулса си до нормално ниво след разговора с Андешон и веднага разказа радостната новина за Елизабет Густафсон.
— Тогава да се обадим на Будил Андешон. Боже, колко съм чакал този момент. Ти си феноменален, Петер — каза Лундберг и потри ръце. Тръгна към телефона.
— Всъщност й се обадих…
— И?
Улуф вече не се усмихваше.
— Каза, че щяла да изчака до утре сутринта. — Петер смутено сведе поглед, сякаш това бе негова грешка.
— По дяволите!
За секунда Лундберг побесня.
— Не си мръднаха пръста. Дори когато им сервираш решението на сребърен поднос, дори тогава нямат време да направят нещо. Проклети аматьори. Какъв й беше телефонният номер?
Петер събра кураж. Страхуваше се, че Лундберг ще излее гнева си върху него.
— Съжалявам, но не смятам, че има смисъл. Тя доста се разсърди, когато предложих веднага да се заемат със случая.
Лундберг поклати глава, сякаш не вярваше на ушите си.
— Окей — каза. — Щом като искат така, тогава ние сами ще завършим това разследване. Досега вървеше добре и без тях. Къде живее онази?


Мозъкът на Петер се раздели на две. Знаеше, че Лундберг ще откачи, ако му каже, че Андешон изрично бе забранила да ходят там, и тогава щеше да се разбере, че тя още веднъж е взела надмощие над него. От друга страна, трябваше да предупреди Улуф да очакват последствия, ако се противопоставят на забраната й.
Лундберг вече бе тръгнал към външната врата и Петер с неудоволствие остави последната мисъл да отпадне.
Помолиха шофьора да спре точно пред входа с номер 11. Докато Петер се измъкваше от колата, Лундберг плати. Петер се опита да се направи на невидим, доколкото бе възможно, но явно не успя, защото Ахмед промуши тава през вратата на магазинчето за тютюневи изделия и викна:
— Здрасти отново! По-добре ли си?
— Да, благодаря — отговори Петер и му обърна гръб, за да покаже, че разговорът е приключен.
Улуф въпросително погледна него, после и Ахмед, но той се направи, че не разбира.
Лундберг отиде до портата и изпсува, като забеляза, че е нужен код, за да се влезе. В прилив на раздразнение бутна вратата.
Не беше заключено.
Петер се сети, че вече е преживял това, и чу как дрънна предупредително звънче.
Лундберг въобще не се поколеба, а с устремни едри крачки заизкачва стълбите. Петер се държеше на малко разстояние зад него. Само мисълта, че скоро ще я види, предизвикваше сърцето му да удвои ударите си.
Лундберг позвъни на вратата.
Не се случи нищо.
Изчака малко и позвъни отново, дълго и настоятелно, но вратата остана затворена. Накрая хвана бравата. Петер се опита да го спре, но беше късно. Сега вратата бе широко отворена.
— Улуф, нека си вървим — умоляващо рече той. — Андешон бе категорична, когато каза, че предпочита да се занимае сама с това.
Лундберг се изхили и влезе в антрето.
— Ало! — извика той.
Никакъв отговор.
Петер се приближи, но остана от външната страна на прага. Лундберг направи крачка навътре в жилището.
Антрето бе малко и препълнено с връхни дрехи и обувки. На пода беше чантата на Демона и за Петер това бе достатъчно. Повдигна му се.
— Има ли някой? — викна Лундберг.
Пак никакъв отговор.
— Хайде, Улуф, да си вървим. Можем да я изчакаме на улицата. Не съм сигурен, че е напълно законно. Хайде.
Лундберг се обърна и изненадано го изгледа.
— И откога това има значение за теб? — каза с крива усмивка и отпраши навътре в апартамента, като изчезна от погледа на Петер. — Освен това не можем да я виним, че ни е дала добър пример — добави той.
Беше неприятно да се седи на прага, но май бе още по-неприятно да се влезе в жилището. Петер изпитваше огромна необходимост да е наясно с всеки звук, идващ откъм стълбището.
— Във всеки случай попаднали сме точно на място — чу той Лундберг да вика някъде отвътре. — Ела да видиш!
Петер се колебаеше.
Накрая прескочи прага и след като преодоля инстинкта да си свали обувките, продължи напред.
Жилището се състоеше от стая и кухня. Улуф стоеше надвесен над бюрото в помещението, служещо и за дневна, и за спалня. Когато Петер влезе, той държеше пачка розови пликове в лявата ръка, а с дясната сочеше фотография, закачена над приготвеното за спане легло. Петер прецени, че фотографията бе поне отпреди десет години — показваше Лундберг, който усмихнат и гол до кръста седеше на обляно в слънце мостче.
— Трябва да я е взела, когато е била в къщата ми. Това е от една конференция на фирмата преди няколко години.
Петер се огледа.
Освен един захвърлен на пода найлонов плик стаята бе подредена и изчистена педантично. По стените, боядисани в бяло, нямаше картини и всички предмети и мебели му напомняха за болници и клиники. Като се изключи фотографията на Лундберг, в стаята нямаше нито една лична вещ. Дори пердетата изглеждаха като взети от някоя чакалня.
Петер се приближи до найлоновия плик и го отвори.
— Ето ти доказателствата за нощните действия.
Лундберг се приближи и погледна четирите опаковки от спрей.
— Ама че място — каза той. — Но какво толкова намира в мен? Да бях по-млад и по-малко уморен, направо щях да се обидя!
Влязоха в кухнята. И там цареше същият безупречен порядък като в дневната. Дори на мивката нямаше капчица вода.
Внезапно откъм стълбите долетяха гласове.
Лундберг се вцепени, а Петер изпадна в паника.
От чист инстинкт за самосъхранение той изхвърча в антрето, отвори, както му се стори, вратата към банята, влезе и се заключи.
Мракът го обгърна отвсякъде.
Някакъв вентилатор бръмчеше и заглушаваше всички звуци извън жилището. Затърси копчето за осветлението. Не можа да го намери от вътрешната страна около вратата, затова заопипва нататък в тъмнината. Разпозна мивката и направи крачка назад. Нещо тежко и меко се пльосна върху него и се огъна при сблъсъка с тялото му. Той се обърна. Беше някакъв груб плат и когато опипа надолу, усети, че на края му виси нещо меко. Мозъкът инстинктивно му заповяда да го пусне.
В мига, в който му се подчини, разбра какво е това.
Ръка.
Някой блъскаше по вратата, в същия миг се включи осветлението.
На десет сантиметра от лицето на Петер висеше Демона с въже около врата, окачено на кука на тавана.
Петер се метна към вратата и опита да отключи, но ръцете не го слушаха. За секунда зрението му се превърна в тунел, а шумът в тавата му стана оглушителен. Усети се, че крещи. Заудря с юмруци вратата, която в този миг се отвори и той се строполи с главата напред в антрето, на пода в краката на Лундберг. Запълзя от банята към външната врата.
— О, по дяволите! — застигна го викът на Лундберг.
След миг той се наведе над него, молейки го да диша спокойно. В ръката си все още държеше кухненския нож, с който бе отворил ключалката на банята.
— Трябва да се обадим на полицията — продължи Улуф.
Дишането на Петер вече бе напълно извън контрол, усещаше бодежи в ръцете и краката. Цялото му тяло се тресеше, но той все пак се опита да кимне с глава.
— Не може — успя да изрече.
Опита се да направи няколко дълбоки вдишвания.
— Андешон бе категорична, когато забрани да идваме тук. Може би съм забравил да го кажа…
Лундберг се изправи и явно продължи да мисли.
— Трябва да се махаме оттук — обяви накрая.
Пъхна кухненския нож в джоба си и помогна на Петер да се изправи. Преметна ръката му през раменете си, внимателно се придвижи към външната врата, погледна и се увери, че е чисто. Петер по-скоро се влачеше, отколкото вървеше по стълбите. На портала Лундберг го подпря на стената и извади мобилния си телефон.
— Мамка му, батерията пак е свършила!
Петер посочи през прозореца към магазина за тютюневи изделия и Лундберг с известно усилие отвори вратата и пресече улицата, мъкнейки Петер, все още увиснал на раменете му.
Ахмед задържа вратата отворена пред тях и Лундберг намести Петер на стола, който все още стоеше пред витрината.
— Имаш ли телефон? — попита Лундберг.
Ахмед посочи пространството зад тезгяха. Лундберг изчезна и го чуха как поръчва такси. Ахмед гледаше Петер, който едва се държеше изправен на стола.
— Май днес не е точно твоят ден, а? Мога ли да предложа малко шоколад?


Глава двайсет и втора

След това почти не можеше да си спомни как пътуваха и как влязоха в къщата. Общо взето, Лундберг го бе пренесъл някак си до леглото, после му даде сънотворно, което бе запазил след смъртта на Ингрид. Петер послушно го глътна и почти веднага заспа.
Спа като ударен с чук цяла нощ и когато се събуди, го цепеше глава. Часът беше шест без десет. Разбра, че е спал почти 16 часа. Главоболието бе толкова силно, че той предпочете да остане в леглото. Вчерашните събития го връхлетяха и тревогата ускори пулса му. Всеки удар на сърцето беше експлозия в главата. Повръщаше му се. С усилие стана и успя да се замъкне в банята. От празния му стомах не излезе нищо, той се надвеси над мивката и пое няколко вода направо от крана.
Потръпна, като усети под ръцете си. Споменът се бе запечатал ярко и в мозъка му, и във върховете на пръстите му. Тя беше облечена в кафявото си палто. Черната перука се бе разкривила и изпод нея върху бузата й се беше проточил ръжено рус кичур. Слънчевите очила висяха на едното ухо, а изцъклените й очи обвинително го гледаха. Той знаеше, че този спомен никога няма да изчезне.
Когато излезе от банята, се натъкна на Лундберг.
— Как си? — попита той.
— Страшно ме боли плава. Имаш ли някъде лекарства?
Лундберг мина ребром покрай него и взе две таблетки от шкафчето в банята.
— Не трябва ли да сложиш нещо в стомаха си по-напред? Доста време мина, откакто не си ял.
— Да, може би — каза Петер. — Толкова ми е лошо.
— Върви си легни, ще ти донеса сандвич.
Лундберг изчезна в посока към кухнята. След малко се появи с чаша мляко и сандвич със сирене. Петер отново се пъхна в леглото. Лежеше и се концентрираше върху прилошаването.
Мълчаливо изяде донесеното и глътна двете таблетки. Веднага усети подобрение. Лундберг седеше на стола до бюрото и разсеяно си играеше с усукания телефонен кабел. Накрая вдигна слушалката и я остави да се люлее във въздуха, докато кабелът се оправи. Постави я обратно.
Никой не казваше нищо.
Сякаш в мълчаливо споразумение никой от тях не искаше да спомене вчерашния ден било с думи, било с действия. Общият им проблем, който в крайна сметка бе разрешен, сега изглеждаше още по-тежък, отколкото предишната сутрин. Петер не знаеше какво мисли Лундберг, но се чувстваше така, сякаш той лично бе затегнал примката или поне й бе помогнал да стори това сама. Въобразяваше си, че ако бе послушал полицейския инспектор Андешон и ако те изобщо не бяха отишли там, всичко щеше да е различно. Не беше вярно и той го знаеше, но това никак не му помагаше.
Внезапно бяха станали престъпници. Точно като самия Демон. Бяха влезли с взлом, а освен това не съобщиха за трупа, което полицията (ако знаеше, че са били в жилището) със сигурност щеше да сметне най-малкото за странно. Това, че терорът свърши и задачата бе изпълнена, не компенсираше неприятното чувство, което изпитваше.
Ако можеше, той изобщо не би станал от леглото.
— Трябва да се обадим на Андешон — каза Лундберг най-сетне.
Петер стисна очи.
— Щом вчера не се обадихме, ще изглежда странно, че се обаждаме едва сега. Тя нали щеше да ходи там тази сутрин, значи ще види всичко сама. По-добре да чакаме тя да ни потърси.
Не смееше да погледне Лундберг.
В стаята настъпи тишина.
— Може и да си прав — въздъхна той. — Но с какво съм заслужил всичко това?
Отново тишина.
— Не е така — тихо каза Петер. — Питай мен. Преминах през живота, без да съм наранил и една муха, и въпреки това всичко отиваше по дяволите. Понякога е много трудно да разбереш за какво всъщност става дума.
Нямаше намерение думите му да прозвучат самосъжалително, но въпреки това Лундберг реагира състрадателно.
— Точно така! — тонът му този път бе по-приповдигнат. — Днес трябва да отидем в банката. Сигурно някой и друг банков чиновник чака да се обадиш и днес е големият ден!
Ако някой бе казал това на Петер само преди около седмица, той сигурно щеше да подскочи от радост. Сега обаче остана в леглото, стиснал очи. Чувстваше се напълно опустошен. Знаеше, че е повече от неприемливо да проявява равнодушие, когато му предлагат 1 352 000 крони, но и това не помогна. Нямаше сили дори да се засрами от своята неблагодарност.
— Много ме боли главата — каза.
Лундберг въздъхна и се изправи.
— Коя е твоята банка?
След час и половина телефонът иззвъня. Петер все още лежеше, придремвайки от време на време. Но когато чу сигнала, отведнъж се разбуди. Изправи се като струна в леглото. Най-лошото главоболие бе отминало.
Чуваше гласа на Лундберг през затворената врата, но не различаваше думите му.
Стана и нахлузи панталона си. Не си спомняше как го е събул предишната вечер и се смути, когато се досети, че сигурно Улуф е направил това.
Отвори вратата и чу гласа на Лундберг:
— Ще дойдем в един часа.
Петер продължи към кухнята и го видя да затваря безжичния телефон. Големият панорамен прозорец, който фирмата за почистване бе опитала да изчисти, имаше тъкмо подходящи за случая черни траурни кантове по рамката. Прозорецът на кухнята все още бе черен като нощта.
Телефонът отново звънна. Лундберг натисна едно от копчетата на слушалката:
— Улуф Лундберг.
Няколко секунди беше тихо. Лундберг посочи слушалката и промърмори: «Андешон.» Успя да се направи на изненадан.
— Ами! По дяволите!


Петер седна на стол до кухненската маса. Вслушваше се напрегнато, но не чу и една казана от нея дума. Явно имаше много за разказване, защото Лундберг седя мълчаливо доста време. Накрая тя сигурно млъкна, понеже Лундберг рече:
— Не, няма го тук. Имаше някаква работа. Защо?
Отново стана тихо и той разбра, че тя пита за него. Това вече му идваше много. Изпита нечовешка необходимост да бъде изцяло освободен от отговорност за това, което се случи, и за по-нататъшното развитие на събитията. Чувствате се зависим от Лундберг, от неговия ясен самоконтрол и сила, усещаше страх. Беше свободен, без дългове и задължения, можеше да ходи където си иска, да започне отначало, но преди всичко би искал да седи на стола у Лундберг и никога повече да не става оттам.
— Ще му кажа да звънне, ако се чуем — каза Лундберг. — Нямам кой знае за какво да благодаря и се надявам повече да няма повод да се обаждам. Сбогом.
Той прекъсна връзката.
— Намерили са я — заяви и остави телефона на пейката. — Обади се от жилището. Иска да поговорите, но ми се струва, че е по-добре да изчакаш. Нямаш никаква причина да говориш с нея.
Петер примижа. Лундберг продължи:
— Моето предложение е да се отбием в банката. Предупредих ги, че ще сме там в един часа, а Лота знае, че днес ще отида по-късно в офиса.
Петер отвори очи и погледна Улуф Лундберг. Спомни си първите впечатления от него и бе изненадан колко погрешни са били. Сега виждаше един преуспяващ човек, който през щастливата си кариера бе имал всички условия да се къпе в благоденствие, но вместо това бе предпочел да се поучи от опита и пречките и беше успял да запази чувствата и сърцето си на правилното място. По време на изкачването си до върха той не бе забравил измяната към най-добрия си приятел и се стараеше всячески да оправи грешката си. Петер можеше само да благодари на щастливата си звезда, че е избрал тъкмо него, за да възстанови човешкия си дълг. Сега вече се срамуваше от своето равнодушие и неблагодарност, които бе показал преди час, и разбра колко несправедлив е бил, оставяйки Улуф да тегли сам каруцата тази заран. Опита да се стегне.
— Съжалявам, че те разочаровах вчера, и съм наистина много благодарен за грижите ти. Не съм кой знае каква приятна гледка, когато получавам някой от моите пристъпи.
Улуф го погледна и уморено се усмихна. Изглеждаше поне десет години по-възрастен и за първи път в главата на Петер мина мисълта, че Улуф би могъл да му бъде баща. Млад баща, но — баща. Чудеше се дали и на него не е хрумвало това.
— Сега се обличай и да вървим в града — каза Улуф. — Всъщност въпреки всичко имаме повод за празнуване.


Глава двайсет и трета

В един и десет влязоха в банка С. Е. на Йотгатан. Улуф бе категоричен, че не бива да подраняват, и въпреки че бяха там в един без десет, той реши да изчакат в съседния магазин.
— Не трябва да се натягаме — обясни на Петер.
Петер се запита какво губи всъщност, но не го изрече на глас, а прие информацията като добре съхранявана бизнес тайна.
Лундберг застана отзад и остави Петер да се свърже с персонала на банката. Почакаха малко, но накрая той разпозна чиновничката, която се появи на гишето и ги покани в стая, отдалечена от салона.
— Не можехме да ви открием — каза тя и седна зад бюрото в стаята. Посочи двата стола от другата страна и те послушно седнаха.
— Да видим сега. Един милион триста петдесет и две хиляди крони и лихвата е…
Тя пресметна на калкулатора.
— Осемнайсет хиляди седемстотин и осем крони плюс глоба за закъснението. Прави общо един милион триста седемдесет и девет хиляди и петстотин и деветнайсет крони. Имате ли предложение как да се плати сумата?
Тя владееше до съвършенство положението и говореше без капка състрадание. Той беше просто част от бизнеса. Няколко цифри на лист хартия, които трябваше да се оправят. Още една нескопосана амеба от дъното на обществото, която не може да се справи с парите си.
Служителката погледна към Улуф, който мълчеше като пън и разглеждаше някаква картина в дъното на стаята. Петер не знаеше какво да каже.
— Тогава предлагам да направим план за изплащане в срок от двайсет години и тогава… — Тя пак защрака на калкулатора. — Стават осемнайсет хиляди триста шейсет и осем крони на месец.
Петер се сви.
Лундберг сякаш се пробуди и взе думата.
— Можете да изтеглите цялата сума от офиса на Ханделсбанкен на «Карлавеген».
Жената го погледна колкото изненадано, толкова и подозрително.
— Вие пък кой сте?
— Улуф Юхан Бертил Лундберг. 3901142617.
— Имате ли лична карта?
Той бръкна в джоба си и извади портфейл. Протегна шофьорската си книжка и чиновничката прокара поглед един-два пъти от лицето на Лундберг до пластмасовата карта.
— Нали разбирате, че трябва да проверя — вметна тя.
Лундберг вдигна рамене.
— Моля. Ако паметта не ме лъже, на сметката ми има значително повече. И ако не греша, руската мафия трябва да е внесла там поне седем милиона вчера.
Петер се изчерви, а чиновничката придоби тревожен вид. Изправи се и излезе от стаята.
— Извинявай — каза Улуф. — Просто не се въздържах.
Пет минути по-късно жената се появи с куп книжа, които Петер трябваше последователно да подпише. Когато свърши, тя се обърна към Лундберг:
— Сметката, изглежда, е наред.
— Надявам се — отвърна той.
Усмихна се малко смутено. Подписа документа, който бе оставен пред него.
— Така, готово — каза тя и протегна усмихнато ръка към Лундберг.
Улуф се взря в нея, сложи портфейла във вътрешния джоб и й хвърли бърз поглед.
— Доколкото си спомням, току-що се разреши въпросът със заема на Брулин. Така че благодарете на него.
Ръката й свенливо се стрелна назад и червенина заля шията и лицето й. Петер вече бе до вратата и само вдигна ръка за поздрав. След което напусна стаята като човек без дългове.
Стояха пред банката на Йотгатан. Петер чувстваше, че каквото и да каже, ще бъде недостатъчно.
— Благодаря — бе единственото, което измъдри.
— Всъщност аз трябва да благодаря. Или вече си забравил?
За първи път между тях се настани един вид конфузна тишина. Нямаше какво повече да се каже и това бе ясно и за двамата.
— Така — рече най-сетне Лундберг. — Налага се да отида в бюрото и да се уверя, че работят както трябва. Твърде дълго се справяха без мен. Ще се чуем, нали?
— Естествено — отвърна Петер.
— Чао засега — каза Лундберг и махна на едно такси.
Петер вдигна сака с вещите си за нощувката в Салтшьо-Дувнес и потегли към Осьогатан.


В апартамента му миришеше на застояло. Малкото растения, които притежаваше, се бяха увесили над ръбовете на саксиите и напомняха, че все пак има някой, комуто е липсвал. Върху килимчето в антрето лежеше купчина поща и вестникът «Дагенс Нюхетер», повече от половината писма бяха от банката. Без да ги отваря, той ги изхвърли в кошчето за боклук. Най-отдолу лежеше плик с написан на ръка адрес и той веднага позна почерка на сестра си. Остави го на кухненската маса, седна на един стол и се огледа.
Вече не изпитваше страх, но пък жилището му беше напълно чуждо. За първи път осъзна колко грозно е всичко наоколо. Нуждата от пребоядисване и модернизиране бе направо крещяща. На няколко места маслиненозелените тапети с изображения на гоблени бяха издрани, а където все още бяха цели, носеха тъмните следи от картини и стенни декорации на предишни наематели. Маслиненозелено. Цветът на живота му. Нямаше да се изненада, ако се разтопи и изчезне, щом се подпре на стената. Погълнат от един гоблен.
Повечето от мебелите отдавна бяха изживели добрите си дни и той отбеляза, че от разръфания диван тук-там бе изскочил пълнежът. Светлината, идваща откъм улицата, се процеждаше през отдавна немити, мръсносиви прозорци, които крадяха повечето от слънчевите лъчи, и над всичко това тегнеше равен слой прах и разхвърлени купчини непрани дрехи.
Това бе неговият дом. Онова, което допреди няколко дни бе готов да брани на всяка цена. Неговото убежище, неговият окоп от околния свят. Ако трябваше да бъде честен, това, което виждаше, бе целият му свят. Съзря се седнал там насред грозотията и схвана колко провален бе неговият живот. Защо му трябваше да го пази, след като бе толкова ненужен, а баща му, изпълнявал огромна функция за обществото, бе лишен от своя?
И каква полза?
Би трябвало да има справедливост. Някой трябва да сложи ред в системата. Сега нямаше никакво значение как хората живеят живота си. И масовите убийци, и светците ги чакаше един и същи край. Отдавна го бе напуснала вярата, че един ден ще има възмездие. Не, хората още приживе трябва да съзнават, че колкото повече доброта раздават, толкова по-голямо би било възнаграждението след земния край. А тези, избрали другия път, би трябвало да знаят какво ги чака. Напълно безсмислено би било да наказваш някого, когато злото е извършено и нищо не може да се промени. Изживян живот, който директно след смъртта се оценява и награждава или наказва. Тогава би имало смисъл. Или още по-добре — приживе да се въздава справедливост. Справедливите действия веднага трябва да бъдат възнаграждавани с удължение на живота поне с няколко часа, докато злобните проклетници в такт със злодеянията си да съкращават живота си като разтопяващи се снежни човеци през март.
Тогава нещата щяха да са поносими.
Като малък Петер си бе създал собствен порядък. Бе решил, че всички мъртви възкръсват като гълъби след края на живота. Ако си добър, ще имаш бели пера, а колкото по-лош си бил приживе, толкова по-мрачно е оперението ти. Така всички заслужили могат да се фукат с великолепието си и не би имало никакво съмнение за тяхната истинност. Дори и в Царството на гълъбите. Когато бе дете, това напълно го задоволяваше. Но вече бе голям.
Онова, което виждаше около себе си, бе цялото му съществуване, дори и то бе отблъскващо. За първи път в зрелия си живот призна, че се чувства ужасно самотен. Чак тялото го заболя. Сега, когато задачата бе приключена и дългът платен, никой нямаше нужда от него и даже да легнеше на пода и умреше, никой не би го потърсил месеци наред. Беше един такъв типичен случай, за каквито от време на време пишат вестниците: лягат и умират в жилището си и никой не пита за тях, докато вонята на труп не обезпокои съседите.
Той, който дълги години успешно си въобразяваше колко е доволен да живее сам, само за седмица свикна да се прибира вкъщи и там да има друг човек, с когото да разговаря, някой, който освен другото се интересуваше как е минал денят му. Обезпокоително бързо свикна и вече не знаеше дали е способен отново да се приспособи към бита си.
Беше се завърнал.
Старият обикновен Петер Брулин седеше там до кухненската маса, освободен от дългове, но точно със същия безинтересен и скучен живот, досущ като новина от миналата седмица. И най-лошото от всичко беше, че новият Петер Брулин, който внимателно се бе оформил в последно време, в никакъв случай не би могъл да живее отново със старото. Чисто и просто нямаше никаква представа как ще я кара оттук нататък и как ще изживее остатъка от живота си.


Глава двайсет и четвърта

Лежеше на леглото и плачеше. Като дете. Копнееше за мама и татко, за някакво удовлетворение, каквото никога не бе преживял истински, докато не срещна Улуф Лундгрен.
Изпитваше дълбоко и искрено желание някой да се грижи за него.
Да се грижи, независимо от всичките му провали, да го приема такъв какъвто е. Някой, който чисто и просто го ценеше, такъв какъвто е.
Сега знаеше какво е изпуснал в живота си, и то с кристална яснота, раната бе толкова дълбока и така възпалена, че със сигурност никога нямаше да зарасне. За него животът му бе нерешена загадка и нямаше представа как би могъл да я реши. Някой сигурно бе пропуснал да му даде знак. Някой бе забравил да го научи какво се прави, когато живееш. Имаше нещо недовършено, което го караше досега да живее като сакат. Нещо, което му бе попречило да захвърли миналото и да продължи нататък. Копнееше за някого, който знае неговата история и с когото да сподели спомените си, да може да вдигне слушалката и да се обади някому, който щеше да разбере.
Жадуваше да не бъде пренебрегван. Да е толкова значим за някого, че нечий свят да се провали, ако той изчезне.
Нямаше никого.
Празнотата бе толкова очебийна, че просто не можете да диша.
Беше сам с миналото, с настоящето и с бъдещето.
Най-доброто в живота бе преминало. Единственото, което оставаше и което предстоеше, бе времето.


Глава двайсет и пета

Когато се събуди, часът бе почти осем. В жилището бе тъмно. Полежа в леглото и се взря. Апартаментът изглеждаше по-приятен, осветен само от една улична лампа, чиято светлина проникваше през мръсния прозорец.
Телефонът иззвъня.
Толкова бе тихо, че от внезапния звук той подскочи. Сякаш страхувайки се да не обезпокои някого от повторен звън, бързо протегна ръка и вдигна слушалката. Беше Ева.
— Къде си? — гласът й звучеше почти сърдито. — Търсих те хиляди пъти, откакто разговаряхме за последно! Не разбра ли, че се тревожа?
Дори не му беше минало през ума.
— Здравей. Да, опитвах да ти звънна, но всеки път даваше заето.
Запали лампата. Изглеждаше му някак неприлично да лежи в тъмното и да разговаря с нея.
— Как мина? — продължи тя. — Толкова съм любопитна, че ще се пръсна. Не съм мислила за нищо друго, откакто говорихме. Намери ли я? Лабораторните резултати свършиха ли ти работа?
— Да, наистина — отвърна той. — Открих я, но за съжаление бе твърде късно. Беше се самоубила.
В слушалката настъпи мълчание.
— О, боже! — обади се Ева след малко. — Но не бих казала, че съм изненадана. Толкова напреднал сифилис не е шега работа. Може да предизвика тежки поражения на мозъка и съм се чудила колко е удивително никой да не открие навреме болестта, след като тя във всички случаи е била в контакт с болницата!
— Да, може да се каже.
Остана тихо доста дълго време. Старата привична тишина се настани между тях и както обикновено той не направи опит да я наруши.
— Слушай, Петер, мислех за едно нещо. След месец стават шест години, откак мама умря, и смятах да сложим една обява… от онези възпоминания «In memorian»… във вестник «Йоншьопингс постен». Имаш ли желание да участваш?
Нещо го блъсна в сърцето. На другия край беше сестра му, споделяща спомените и историята му, с която през всичките тези години не бе опитал поне да проведе един свестен разговор. Тя бе онзи човек, когото би трябвало да опази, да се доближи до нея, а вместо това я отхвърляше като старо ненужно детско легло. Кой всъщност бе той? Един мъж на 39 години, който лежеше под завивката и оплакваше безкрайната си самота, когато всъщност имаше един все още донякъде непознат член от семейството си, сестра от същата плът и кръв, и тя загубила баща и майка, но все пак успяла да съхрани живота си? Посвоему Ева също бе самотна, но не позволи това да заеме главно място в живота й, а продължи напред и се постара да създаде свой свят. През всичките години упорито му се обаждаше, стремейки се да го накара да дойде и им погостува.
Самият той никога не й бе отправил подобна покана.
Срамуваше се.
Опита да си я представи, но образът бе едва на двайсет години.
Малка, мъничка надежда се пробуди в него, когато установи, че има нещо, което с удоволствие би направил.
И то бе да я види.
Вместо да приеме или да се адаптира към препятствията, тя винаги се бореше, отказвайки да се остави да бъде смазана. Можеше да го научи на много.
— Искам да ме включиш в обявата — каза той.
— Хубаво — отвърна тя.
Изглежда, се зарадва.
— Тогава ще го уредя — продължи Ева. — Впрочем получи ли писмото ми?
Петер погледна към кухненската маса. — Току-що се прибрах и не успях да прегледам пощата.
Усети, че се изчервява, и се запита дали това е оздравителен признак.
— Тогава ще се чуем пак — каза тя. — Ще бъде готино да се срещнем някой път.
Звучеше, сякаш наистина го иска.
— И за мен — отвърна той.
Стори му се, че се зарадва.


Глава двайсет и шеста

Когато се събуди следващия път, вече беше четвъртък. Навън все още беше тъмно и той седна до кухненската маса. Чувстваше се по-добре. След разговора с Ева бе отишъл и купил малко храна за празния хладилник, та сега взе хляб и масло и кипна вода за чай.
Писмото от Ева все още стоеше неотворено на масата. Взе го и го разпечата. Имаше само една написана на ръка страница, където тя го молеше да й се обади час по-скоро и го уверяваше колко се безпокои.
Той остави листа настрана.
В осем часа телефонът иззвъня.
— Тук е Будил Андешон. Търсих те.
Сърцето му прескочи.
— Както сигурно си разбрал, вчера я намерихме. Имам няколко въпроса. Натъкнахме се на доста отпечатъци, които не принадлежат на жертвата, и искам да се убедя, че си последвал инструкциите ми и не си ходил в жилището. Открихме отпечатъци от двама неизвестни и наистина се надявам да не съвпаднат с твоите и тези на Улуф Лундгрен. Ще е доста странно, както разбираш, защото се оказва, че Елизабет Густафсон не се е обесила сама, а някой й е помогнал. Искам веднъж завинаги да си изясня, че си бил достатъчно умен и си ме послушал, или, ако има причина, ще трябва да те помоля да дойдеш в полицейското за разпит.
Не можеше да изрече нито дума. Не умееше да лъже.
— Ало! Там ли си? — продължи тя.
Въпросът й го накара да затвори слушалката.
После грабна якето си. Облече се бързо и взе метрото до «Карлаплан». После отиде на «Карлавеген» 56. Колебанието му да вземе асансьора трая само секунда. Улуф бе сам в офиса.
— Здрасти — каза той и се усмихна. — Как си?
Изглеждаше уморен.
— Благодаря, по-добре — отвърна Петер, но сам не знаеше какво има предвид, след като всичко бе така относително. — Току-що ми се обади Будил Андешон. Всъщност малко ме изплаши. Не знаех какво да отговоря. Спомена нещо… че Елизабет Густафсон не се обесила сама, и попита дали сме били в жилището.
— И ти какво й каза? — попита Улуф.
Петер отиде до прозореца и погледна навън.
— Нищо… Аз, идиотът, през цялото време мълчах. Не знаех какво да кажа. Мислех, че може би е говорила с теб, и реших, че е най-добре да уеднаквим версиите си.
Улуф го погледна.
— Не се е обаждала. Нито тук, нито у дома.
Петер въздъхна.
— Тогава моят принос не е толкова блестящ — уморено каза той. — Това сигурно я е направило подозрителна.
Телефонът иззвъня. Улуф не пожела да отговори. Няколко минути бе тихо, но после пак иззвъня.
Лундберг вдигна слушалката.
— Ало! — звучеше раздразнено.
Петер го наблюдаваше.
— Аха. Не. Аха. Да. Не, не, не, не съм бил в жилището. Да. Не, и той не беше, бяхме заедно целия следобед. Вечерта също, да. Не, нямаме никакво друго алиби, но мога с подробности да разкажа какво сме правили вечерта, ако не си особено чувствителна. Не. Не. Не мога да си представя. Да. Не и от вчера. Хайде.
Остави слушалката и Петер нетърпеливо го погледна.
— Какво каза тя?
Улуф, изглежда, се опитваше да запамети разговора:
— Първо, че има подозрения за убийство на Елизабет Густафсон, и след това запита ходили ли сме там, дали ти си бил там, после дали и двамата сме били там, имаме ли някой свидетел, че не сме били там, и когато й казах, че сме прекарали заедно цялата нощ, тя си придаде много презрителен тон и попита дали не си се изплъзнал през нощта, но тогава й казах, че не вярвам, и тогава тя попита кога сме разговаряли за последно, а аз й казах, че е било вчера. — Сви рамене и допълни: — Не смятам да обръщам повече внимание на това. Фактически не сме я убили, така че няма от какво да се тревожим.
— Но нашите отпечатъци? — с безпокойство попита Петер. — Апартаментът трябва да е пълен с тях. И особено моите в банята.
— Да, моите отпечатъци ги нямат в полицията, така че не могат да го потвърдят.
Петер затвори очи, но чувстваше, че Улуф го наблюдава.
— Толкова ли е зле? — попита той накрая.
Петер отново погледна през прозореца.
— Когато регистрирах фирмата си и ми трябваше разрешително от полицията и застрахователното дружество, въпрос на рутина беше да си оставя отпечатъците в полицейското, така че при евентуални кражби с взлом бързо да изключат моите от решетки и алармени съоръжения. Изобщо не знам в какъв регистър евентуално са попаднали. Никога не съм смятал, че може да се тревожа тъкмо за това.
Не гледаше към Улуф. Беше притеснен. Без него Лундберг спокойно можеше да остави тази история зад гърба си, но при това положение самият той му висеше като тежък камък на шията. Андешон едва ли би безпокоила Лундберг за такива дреболии, но него с удоволствие би затворила на основание на всичко, което можеше да й хрумне. Ако намереше отпечатъците му в своя регистър и успееше да ги сравни с тези от банята на Демона, работата й щеше да е свършена, но и Улуф отиваше заедно с него по случая. Освен това ясно съзнаваше колко трудно ще бъде да обясни ситуацията по достоверен начин.
Истината хич не беше задоволителна.
Взе две решения. Едното бе за нищо на света да не признава, че Улуф е бил с него в жилището, второто — да замине при Ева в Гьотеборг. Опита да се стегне.
— Все някак ще се оправи — каза на Улуф, но сам усети, че не звучи особено убедително.
Изпита необходимост да го разтовари. Необходимост да не прехвърля тревогите си на Улуф. Положително с нищо не го бе заслужил. Вече бе сторил повече, отколкото имаше нужда.
— Ако пак се обади, кажи, че не сме имали никакъв контакт и не знаеш къде съм. Заминавам за Гьотеборг. Ще живея известно време при сестра ми.
Петер се обърна и погледна Улуф. За известно време в стаята бе тихо.
Улуф се изправи.
— Грижи се за себе си, Петер. Обади се, когато се върнеш.
Звучеше и като предизвикателство, и като надежда. Изглеждаше някак тъжен. Като че разбираше, че с нищо не може да допринесе за ситуацията, и това го смазваше. Направи няколко крачки до Петер и го прегърна.
Не каза нищо повече.
Буца заседна в гърлото на Петер.
Излезе от офиса и затвори вратата след себе си.


Глава двайсет и седма

Измина краткото разстояние до Хумлегорден и седна на една пейка. Сняг изобщо вече нямаше и писукането на птичките напомняше за приближаването на пролетта. Пролетта. Тогава се очаква всички хора да се изпълнят с вяра в бъдещето и увереност в себе си. След това оставаше последната права до лятото и до ваканцията и щом човек включеше телевизора или радиото, тутакси го осведомяваха колко души са седели на каменните стълби пред Концертната зала с първия за годината сладолед в ръка. Тогава очакванията бяха най-големи и зимният мрак изглеждаше така далечен, въпреки че доскоро ги беше обгръщал.
Петер си избра пейка на слънце. Облегна се и затвори очи. Светлината бе достатъчно силна, за да усеща топлината.
Обмисляше положението си.
Преди седмина и половина всичко бе съвсем различно. Оттогава се случиха толкова неща, колкото за последните десет години. От един обременен с дългове, заплашен от фалит и неспособен на действие сухар сега той се бе превърнал в освободен от дългове, заподозрян в убийство, но все още неспособен на действие сухар и не беше сигурно дали всъщност има някакво подобрение.
Звук наблизо го накара да отвори очи. Откри, че едно куче се бе промъкнало до него и махаше с опашка току до коленете му. Протегна ръка и го потупа по главата. Подсвирване отнякъде накара животното веднага да реагира и то се впусна през тревната площ. Кучето тичаше на фона на светлината и Петер сложи ръка над очите, за да вижда по-добре. Не помогна особено. Но едно нещо успя да види.
Някой стоеше на ъгъла до Кралската библиотека и гледаше към него. Фигурата бе твърде далеч, за да различи подробности, но от движението на ръцете, които бавно се спуснаха от лицето, стана ясно, че човекът е гледал с бинокъл. Петер усети, че се смразява. Силуетът направи няколко крачки и изчезна зад ъгъла. Петер не вярваше на очите си.
Можеше да се закълне, че бе Демона.
Без колебание се изправи и хукна през тревата, като бързо взе стоте метра и зави зад ъгъла, където бе изчезнал силуетът. Нямаше жива душа. Продължи да тича по Хумлегордсгатан и после по Биргерярлсгатан. Нямаше я. Обърна се и мина напряко към главния вход на библиотеката, но бе спрян от голяма табела, която съобщаваше, че е затворено за ремонт. По-нататък стоеше строителен работник и Петер се затича към него.
— Изминете — каза задъхано, — видяхте ли случайно една тъмнокоса жена да минава току-що?
— Не, не съм забелязал — отвърна онзи. — Нали все пак се опитвам да работя.
Петер се обърна и тръгна.
Отново стоеше на Хумлегордсгатан. Изпълнен с лоши предчувствия, се опита да си внуши, че всичко е било от светлината и от неговите тревоги, изиграли му лоша шега.


Извървя пеш целия път до Осьогатан. Колкото повече вървеше, толкова по-сигурен ставаше, че не е видял нищо. Просто не можеше да бъде тя. Та нали той с очите си я бе видял да виси обесена от тавана на банята. Опита се да се отърси от неприятното чувство. Когато се прибра, се обади на гаровата информация да пита за часовете на тръгване на влаковете за Гьотеборг. После звънна на сестра си.
— Удобно ли е да дойда за няколко дни?
— Прекрасно! Добре си дошъл… когато искаш. Децата почти не те помнят. Обади се и кажи кога да те посрещнем на гарата.
Привършиха разговора и Петер взе все още неразопакованата чанта, оставена пред вратата. Започна да се приготвя. Мислите за преживяното в Хумлегорден не го напускаха и накрая той седна на леглото и вдигна слушалката. Набра телефона на Улуф. Обади се Лота.
— Няма го, излезе по работа — изчурулика тя. — Онази полицайка звънна и го потърси и веднага след това той излезе. Впрочем тя ти остави съобщение.
Петер преглътна. Лота продължи:
— Помоли ме да ти предам, че ти дължи пари за чаша чай.
Отначало Петер не разбра нищо. Нещо не се връзваше. После времето спря и сякаш го удари мълния. Реакцията бе толкова силна, че той изтърва слушалката. Когато накрая успя да я вдигне, Лота вече беше затворила.
Залута се между стените и жилището. Мозъкът му работеше на високи обороти и сякаш на филмова лента без звук събитията от изминалите дни се занизаха пред очите му. Никой друг, освен него и Демона не знаеше, че тя бе поръчала чай в кафенето на Нилен. Петер не можеше да повярва на това, което му казваше собственият му мозък.
Беше тя.
Будил Андешон.
Будил Андешон бе Демона.
Беше си го избрала от самото начало. Изпрати го при Улуф, който захапа стръвта, а сетне го принуди да тича като хрътка по всички посоки, които тя му показваше. Като някакъв наивен и доверчив тъпак Петер бе следвал следата, която тя внимателно оставяше след себе си, а щом се отклони, я предупреди сам за това и по този начин й даде всички възможности да промени плановете си. Очите, които за миг го бяха погледнали в кафенето. Как е могъл да не я познае?
Набра номера на мобилния телефон на Улуф, но абонатът не отговаряше.
Натисна копчето и се обади на телефонни услуги за номера на полицейското управление в Нормалм. Като удавник за сламка се хвана в отчаян опит да си изясни, че е възможно новото му откритие да се окаже недоразумение.
— Търся полицейски инспектор Будил Андешон — каза той.
Сам се чу колко е притеснен.
— Един момент — отвърна гласът от другия край и после настана тишина.
Петер чакаше, останал без дъх.
— Тя тук, в Нормалм, ли работи? — попита гласът.
— Да, най-вероятно.
— При нас няма такова име, но ще погледна в компютъра, за да видя къде може да работи тя.
Отново тишина.
— Съжалявам, но изобщо не намирам служителка с такова име. Искате ли да говорите с някой друг?
Петер затвори слушалката.
Безспорно тя играеше някаква супер хитра игра. Извадила бе невероятен късмет, че никой от тях не бе проверил телефонния й номер и че Петер не я позна от кафенето. Само един наистина болен човек може да поеме такива рискове. Някой, който няма какво да губи.
Петер набра номера, за който вече знаеше, че е на Демона, но никой не отговори.
Спомни си колко пъти обстоятелствата направо са били в ръцете й.
Само безумец може да има такъв късмет.
Трябва да намери Улуф!
Отново набра номера на кантората и попита Лота къде може да е отишъл. Не би било възможно тя да преодолее толкова неща, без да направи поне една-единствена грешка.
Отиде в антрето и се хвърли да търси списъка от лабораторията в Бекомберга из джобовете на сакото. Накрая го намери. На връщане съзря процепа за пощата и един спомен прониза мозъка му. Позвъни в централата на такситата.
— Името ми е полицейски инспектор Пер Виландер. Трябва да проследя един курс. — Помисли, пресметна на пръсти и продължи: — От Йотгатан на ъгъла с Осьогатан около четири и четвърт сутринта предишната сряда. Номерът на таксито е 2930.
— Момент, да погледна.
Само след няколко секунди служителката отговори:
— Имам го тук. С какво да ви помогна?
— Накъде е карал?
— За Тюскбагаргатан седем. Ако желаете, ще попитам шофьора дали си спомня пътника. Сега е на работа.
— Да, благодаря — отвърна той.
Тишина. Наложи се да изчака.
— Да, ало. Съжалявам, че трябваше да почакате. Каза, че не си спомня със сигурност кого е возил. Минали са доста работни смени оттогава.
— Благодаря за помощта — каза Петер.
Разтвори списъка.
Бинго!
Беше последното име: Аня Фрид, родена на 26.07.54. Адрес: Тюскбагаргатан 7.


Глава двайсет и осма

Четвърт час по-късно таксито спря на Тюскбагаргатан. Не знаеше къде точно се намираше, но разбра, че е само на една пресечка от «Карлавеген».
Нима бе толкова просто? Че чисто и просто е видяла Лундберг на улицата и се е влюбила?
Натисна бутона с надпис «Фрид» на домофона и без някой да отговори, вратата зажужа и се отвори.
Погледна таблото и намери името й сред останалите на обитателите в къщата.
Без колебание продължи направо по стълбището и се озова в малък вътрешен двор. Къщата се издигаше от всички страни и той се запита зад кой ли прозорец се крие тя. Наляво, точно през дворчето, видя врата и на бегом изкачи стъпалата. Когато намери името й, вече се бе изкатерил на петия етаж.
Веднага натисна звънеца. Изобщо не се страхуваше.
Когато вратата се отвори, той застана очи в очи с Будил Андешон. Късо подстриганата й руса коса бе току-що измита и през раменете й беше преметната хавлиена кърпа. Въобще не изглеждаше изненадана.
Наблюдаваха се. Никой не помръдваше.
— По-бърз си, отколкото предполагах — каза най-сетне тя. — Дори една сляпа кокошка…
Петер я прекъсна.
— Къде е Лундберг? — остро попита той.
Тя посочи с ръка навътре в жилището и Петер, без да мисли, мина покрай нея и влезе в антрето. Продължи и бързо обходи кухнята и двете стаи. Бяха празни.
Бърна се в антрето и видя как тя превърта бравата и вади ключа. Пъхна го в джоба на панталона си.
Обзе го първото усещане за опасност.
— Къде е той? — попита Петер.
— Кой? — отвърна тя с усмивка.
— Престани — каза той.
Усещането вече прерастваше в бурно чувство и той усети как нещо го стисна за гръдния кош и принуди сърцето му да заблъска с все сила. Все още бе достатъчно запазил самообладанието си, за да реши да не й показва страха си. Нямаше така лесно да го победи.
След като тя явно не възнамеряваше да отговори, Петер отново й нареди да каже къде е… и пак повтори името на Улуф Лундгрен.
— Хайде бе! — каза тя и се изхили.
После посочи към един от прозорците в дневната. Вътре бе монтиран огромен телескоп и с жест на ръката тя го покани да погледне. Той нетърпеливо отиде до прозореца. В мига, в който погледна през окуляра, видя Улуф в близък план да влиза през вратата в своя офис, продължи до бюрото и сега бе с гръб към Петер.
Той се изправи и се взря навън. Всички прозорци на жилището гледаха към Сибилегатан и фасадата на «Лундберг& Ко» стърчеше на ъгъла с «Карлавеген». С помощта на телескопа тя е седяла на първия ред в шоуто.
Обърна се към нея. В ушите му звъняха предупредителни камбани, но той така и не разбираше какво става. В мозъка му съществуваше една-единствена мисъл и тя бе, че час по-скоро трябва да се разкара от жилището.
— Добре тогава — каза той. — Повече няма да те безпокоя.
Тръгна към външната врата. Тя не направи движение да го спре. Той натисна дръжката и си спомни, че вратата е заключена.
Извърна се и я изгледа. Тя се усмихваше. С неприятна усмивка. Той преглътна.
— Бъди така любезна и отвори вратата — каза той.
Сам чу, че гласът му прозвуча повече като молба, отколкото като настояване.
Тя продължаваше да мълчи, погледа го известно време, след това отиде в кухнята. Изчезна от зрителното му поле за няколко секунди, а после се показа на вратата.
В дясната ръка държеше спринцовка.
Петер се обърна и заудря по вратата. Опита се да извика за помощ, но като в същински кошмар от устните му не излезе нито звук. С ъгълчето на окото видя, че тя се приближава, блъсна я и изтича в една от стаите. Инстинктивно се огледа, за да намери нещо, с което да се защитава. Очите му се спряха на увеличена фотография, която висеше на отсрещната стена.
Беше той.
Самият той в зряла възраст, но снимката изглеждаше поне 40-годишна.
Чу стъпките й и усети убождането в гърба. Стаята се завъртя и той падна на пода. Строполяваше се надолу в безкрайни глъбини, а най-високо горе през мъгла успя да види лицето й, което се свеждаше към неговото. После до слуха му с някакво ехо достигна и гласът й, който сякаш проби главата му:
— Е, малкият ми Петер. Най-после си мой!
Успя да схване, че от финландско-шведския й диалект нямаше и следа.
Пропадна още малко в бездната, а после вече съвсем се изгуби…


Глава двайсет и девета

Първо се възвърна слухът. Чуваше звуци, но не можеше да определи откъде идват. Беше невъзможно да си отвори очите и той опита да си спомни какво се бе случило.
В ноздрите му нахлу остър мирис и тялото му веднага реагира. Вдигна очи и в същия миг си спомни всичко. Тя стоеше надвесена над него и държеше нещо срещу лицето му. Той обърна глава, за да избегне неприятната миризма. Осъзна, че лежи на легло, и опита да се изправи. Нещо му пречеше. Краката и лявата му ръка бяха завързани.
Усети паниката да го връхлита. Какво всъщност искаше тя?
Погледна я, но не можа да каже и дума.
— Сега се дръж съвсем спокойно — каза тя. — Това е само предпазна мярка, докато се поопознаем. Ако викаш или опиташ да се освободиш, ще отидеш ей там, в тесния гардероб. А там вече наистина е тясно. Онази Елизабет Густафсон, дебеланата, изпълва почти цялото пространство.
Той погледна към затворената врата. Възможно ли бе? Възможно ли е, без да бъде забелязана, да е пренесла тялото тук? Не, не може да бъде! Сякаш дочула мислите му, тя продължи:
— Да не би да искаш да излезе и да каже здрасти?
Без да дочака отговор, отиде до гардероба и отвори вратата.
— Кажи здрасти на публиката! — рече и се изсмя.
Провря ръка, изтегли през пролуката една безжизнена ръка и помаха с нея.
Петер потърси с очи наоколо нещо, в което да повърне, но не намери. Провеси се колкото може по-далеч от леглото и изпразни стомаха си.
— Ех ти, мой малки Петер — каза тя с глезен глас. — Така ти се пада.
Той положи глава на възглавницата и затвори очи. Трябваше да помисли. Нищо не разбираше. Твърде много обстоятелства се промениха, твърде много хора се намесиха, за да може в замаяното си съзнание да сглоби ситуацията. Разбра, че единственият начин е да я попита. Ако това беше краят, най-малкото бе да поиска да знае защо.
Отвори очи. Бе се надвесила над грамофона и в следващия миг стаята се изпълни с музика. Тя затанцува, държейки ръката си свита като микрофон пред устата. Той позна мелодията: АББА, «Dancing Queen».
Не издържа да я гледа. Обърна глава и се втренчи в стената.
Забеляза, че вече не се чувства уплашен, което невероятно го изненада. Толкова страх беше насъбрал напоследък, че направо не бе за вярване колко бе спокоен в сегашната ситуация. Може би запасите му от страх вече бяха изчерпани или чисто и просто той несъзнателно разбираше, че и това няма да помогне.
След песента музиката спря. Иглата опря в края на плочата и застърга.
Петер погледна изпод клепачите си и видя, че тя седи в един от фотьойлите.
Стаята бе доста голяма и освен леглото, на което лежеше той, имаше още кафяв диван от кадифе с два фотьойла, претрупана маса и една полица за книги. Стените бяха изпълнени с картини и афиши, поставяни в безпорядък, някои дори се застъпваха. Подчертаваха безредието наоколо и едва ли имаше по-подходяща от думата «хаос» за тази атмосфера. Малкото останала повърхност, незаета от снимки, вероятно в предишния си живот трябва да е била зелена, но сега липсваха големи парчета и оттам надничаше зидарията. Напряко през тавана минаваше широка пукнатина, която можеше да накара и най-оптимистичния да се съмнява в издръжливостта му. Там, където пукнатината опираше в стената към улица Сибилегатан, висяха мръснозелени парцаливи пердета, полузакриващи прозорците. Подът бе засипан с вестници и боклуци, стари опаковки от храна и парцали. В стаята нямаше нито едно цвете или растение. Сякаш всички предмети в жилището бяха сключили тайно споразумение нито един жив организъм да не оцелее между четирите стени. Дори въздухът изглеждаше нездравословен.
Беше напълно ясно, че човекът, живеещ в тази кочина, не беше съвсем наред. Петер си даде сметка, че се намира в една стая с луд.
Иглата продължаваше да драска по плочата.
Той погледна към телескопа до прозореца. Чудеше се дали фигурата на Улуф все още е там. Дори самата вероятност за това го изпълни с въображаема сигурност и изпита необходимост телескопът да си стои на мястото. Сякаш уредът бе източникът на необяснимото спокойствие, което струеше от неговия окуляр.
Тя проследи погледа му и Петер веднага отмести очи. Не биваше да му отнема този последен контакт с обкръжаващия свят. Тя стана и за миг той реши, че е прочела мислите му. Успокои се, когато тя изчезна в антрето.
Загърчи се и се замята в своите окови. Седна в леглото. Лявата му ръка бе закопчана с белезници, те пък на свод ред захванати в дебела хапка на стената, а краката му бяха овързани с въжета.
Тъкмо полегна пак, когато онази се появи на вратата.
Отвращението го прониза като светкавица. Можеше горе-долу да изтърпи Будил Андешон и Аня Фрид, но не беше достатъчно подготвен за Демона.
Сега Демона стоеше на вратата.
Беше без палто, но перуката и очилата си бяха на мястото. Носеше червената рокля, която преди няколко дни бе видял завързана за стола на Улуф в офиса. Или може би беше преди години? Усмихваше му се широко.
Сърцето му заби лудешки.
Тя му се поклони и пусна отново плочата. Той извърна лице към стената. За секунда тя се озова до него, дръпна го за косата и го застави да обърне лице към стаята.
— Ще гледаш! Разбра ли, проклети глупако!
Изглеждаше напълно луда. Петер схвана, че тя се обижда, когато извръща глава от нея. Самият той от сърце искаше да пропусне тази гледка — как тя се прави на посмешище. Но явно бе решила да му представи спектакъл. Той се напрегна, за да не извърне пак глава. Онова, което видя, го накара да се засрами заради нея и дори усещането, че така й се пада, не помогна.
Беше наистина болен човек, нямаше съмнение. Но Петер се питаше какво общо има той с всичко това. Тя танцуваше ту предизвикателно, ту напълно безразборно. Понякога заставаше на четири крака или лягаше по гръб на пода с протегнати към тавана ръце, като през цялото време повтаряше буквално текста.
По средата на песента внезапно се изправи и застина. Изглеждаше объркана. Лявата половина на лицето й затрепери и тя излезе от стаята.
След Няколко минути се върна. Без рокля и без перука. Носеше същите панталони и пуловер, с които го посрещна.
Разликата беше шокираща. Сърдечната усмивка бе изчезнала и лицето й бе застинало в злобна гримаса. Петер за пръв път изтръпна от онова, което видя в очите й.
Изгаряща омраза.
— Какво искаш от мен? — попитаха устните му.
Тя не отговори. Отиде до грамофона и вдигна вилката.
— Какво общо имам аз? — продължи той. — Не съм заставал между теб и Лундберг. Напротив! Фактически той ме помоли да те намеря!
Тя се изсмя високо.
— Мислиш се за много умен, малко гадно нищожество — каза тихо. — Но нещо не си разбрал. Най-малко се интересувам от Улуф Лундберг. Той беше моята малка играчка и забавление за известно време. — Посочи към прозореца. — Седеше си там в стъклената си клетка, преуспяващ и надут пред очите ми, и всичко, което исках, бе малко да го поразтърся. Изпратих му няколко писма и той реагира по-забавно, отколкото си бях представяла. Седях ей там и го наблюдавах, когато си скубеше косите над дребните ми изненади. Беше като роден за експерименти. — Тя прихна. — Но после ми хрумна, че бих могла да съчетая полезното с приятното, и тогава реших да ви представя един на друг. Две нищожества, с които да си поиграя. — Усмихна му се. — Ти. Ти нищо не си разбрал. Майната му Улуф Лундберг. Не той ми трябва, разбираш ли? А ти, малки ми Петер. Ти ще платиш за всичко, което ми дължиш. При това не бързам. Четирийсет и две години ад не се отплащат току-така. Пък и за теб никой няма да пита, така че цялото време на света е наше.
По тялото на Петер пролазиха студени тръпки, втресе го. Все още бе лишен от способността да се страхува, но тялото му търсеше други начини да изрази своето.
— Какво съм направил? — попита предпазливо той.
— Нищо, малък Петер. Нищо. Там е работата.


Глава трийсета

Тя не каза нищо повече. Седна отново във фотьойла и се вторачи оттам в него. Вече нямаше и помен от усмивка по лицето й.
Той не посмя да задава повече въпроси. Чудеше се колко ли е часът. Откакто се бе пробудил, нямаше представа за времето. А освен това му се пикаеше.
Все още се чувстваше някак непонятно спокоен. Разбираше, че нейното най-голямо желание е да го види рухнал, но за първи път от много години тялото и душата му бяха партньори.
Навън бе тъмно. Сигурно Улуф бе излязъл от офиса. Мракът пролази и в жилището, но тя не направи усилие да запали някоя лампа. Сега беше само силует, стърчащ във фотьойла срещу осветлението, идващо откъм Сибилегатан.
Никой от двамата не бе проговорил в продължение на няколко часа.
Петер обмисляше положението си. И нямаше никакви идеи.
Споменът за фотографията на стената в другата стая се върна, което още повече го обърка. Сигурно бе видял нещо погрешно. Сети се за видението си в Хумлегорден. Сега бе ясно, че не е било никакво видение. Лицето от снимката сякаш бе залепнало зад вътрешния му взор и той вече знаеше какво бе видял. Себе си. Макар и с няколко години по-стар, с гладко пригладена назад коса. С риза и вратовръзка. И пуловер.
Никога не бе притежавал пуловер. Нито вратовръзка. Човекът на фотографията трябва да беше някой друг.
Двойник.
Двойник, когото Аня Фрид явно ненавиждаше.
Разбра, че първата и най-важна задача сега бе да я убеди, че го взема за някой друг.
— Кой е мъжът на снимката? — попита.
— Ерик Фрид — веднага отвърна тя.
Отговорът го смути. Предположението му бе неточно.
— Роднина ли ти е?
Тя не отговори.
— Мога ли да отида до тоалетната?
— Не — отсече тя. — Можеш да го направиш в панталона.
И се изсмя високо и злорадо.
Петер реши да стиска още малко.
Отново настъпи дълга тишина. Силуетът й седеше неподвижен във фотьойла.
Лежането започна да става неудобно. Чаршафът се бе усукал на топка под него и със свободната си ръка той опита да го оправи. Движението му напомни за нуждата от тоалетна.
Тя запя. Най-напред тихо, после все по-силно и по-силно.
— «Къде отиваш, малката? За пиене отивам…»
Когато стигна до първия припев «да дойда ли и аз?», тя високо изрева, изправи се и изпя с крясъци песента докрай.
От долния етаж някой затропа.
Звукът изпълни Петер с надежда, но Демона продължи да крещи:
— Вървете по дяволите, проклетници!
Лампата на тавана светна. Той примижа срещу внезапната светлина.
— Трябва да отида в тоалетната — примоли се той.
— Нищо не ти трябва, лайно такова — беше отговорът.
Той се обърна към стената.
— Но ако ми се помолиш любезно, може и да те пусна — прошепна тя.
— Моля ти се, нека отида в тоалетната — опита той.
— Можеш и по-добре! Кажи «мила, добра Аня»!
— Мила, добра Аня — повтори той.
Нуждата не познава закони и достойнство.
— Кажи «мила, скъпа, фантастична Аня» — продължи тя.
Той стисна очи и повтори думите й.
— Видя ли, че можеш — каза тя и изчезна към кухнята.
Върна се с нов чифт белезници и му нареди да протегне дясната си ръка. После се наведе над него и заключи свободния край около китката на лявата му ръка. Сега гледаше право в ноздрите й и това го накара да сведе поглед. Миризмата й го обгърна. Миришеше силно на стара пот и парфюм и той опита да сдържи дъха си. Тя го освободи от стената и той се изправи. За секунда му се дощя да я удари, но бързо схвана, че не печели нищо. Освен това страшно му се пикаеше. Тя вдигна един катинар, който явно беше причина краката му да стоят неподвижни на ръба на леглото, и той ги прехвърли навън. Въжетата обаче останаха около глезените му и се принуди да подскача, за да се придвижи по пода.
В антрето хвърли поглед към следната стая и видя фотографията. Приликата бе изумителна.
— Голяма или малка нужда? — усмихна се тя.
Той заподскача до ръба на тоалетната и се опита да свали ципа на панталона. Толкова му се пикаеше, че дори не чувстваше срам. Все едно да се облекчаваш пред куче. Фактът, че е жена, той почти бе забравил.
— Ако не искаш да се изпикая на пода, трябва да подържиш — се чу да казва.
Не вярваше на ушите си. Обърна се и я погледна.
Тя реагира мълниеносно. Изниза се от тоалетната и застана с гръб към противоположната стена на антрето. Гледаше го с широко отворени очи и дишаше забързано и шумно.
Той обърна глава и се опита да уцели колкото може тоалетната чиния. Повечето се стичаше извън ръба й и се лееше по пода. Помъчи се да предпази краката и панталона си. Трудно успя да завърти крана за водата. Изпитваше остра нужда да си измие ръцете. С периферното си зрение я зърна да се появява на вратата и преди да успее да реагира, иглата се заби в гърба му.
Последното, което усети, бе вонята на урина.


Глава трийсет и първа

Лежеше в лазарета и град Йоншьопинг. Когато се събуди, майка му седеше на стол край него. Болеше го коремът и той заплака. Майка му несръчно го погали по бузата.
— Ще се оправиш скоро — каза успокояващо тя.
На съседното легло лежеше възрастен мъж и спеше. Стаята бе бяла и ухаеше на чисто.
Беше на девет години и току-що го бяха оперирали от апандисит.
Спря да плаче и замижа. Изненадан се наслаждаваше на майчините ласки и желаеше никога да не оздравява. Погледна я.
Тя плачеше. Едри сълзи се стичаха по бузите й и той обезпокоен се запита какво е направил.
— Няма нищо — хълцайки, каза тя и извади поената си кърпичка. — Опитай да заспиш.
Продължи да го гали по бузата и той се постара да я послуша.
Събуди се отново. Тя продължаваше да го гали по бузата. Отвори очи.
Вече не беше майка му, която седеше до него. Беше Аня Фрид. Той инстинктивно отмести лицето си. Ласките й бяха като посегателство. Тя отдръпна ръка.
Беше толкова гладен, че стомахът му крещеше.
— Трябва да хапна нещо — каза той.
Тя го погледна за момент, сякаш преценявайки ситуацията, и после изчезна към кухнята. Той пресметна, че трябва да е събота. Вероятността Улуф да е в обсега на телескопа бе минимална и това го отчая. Разбра, че сериозно трябва да обмисли как да се измъкне оттук. Пък и Ева сигурно е побесняла. Той се надяваше, че този път ще отиде в полицейското управление и ще го обяви за изчезнал. Но какво помагаше това? Нямаше никаква връзка между него, Улуф Лундберг и Аня Фрид. Невъзможно бе да го намерят.
Шофьорът на таксито, който го докара, бе единственият шанс, но той знаеше, че не умее да прави впечатление на хората. И се съмняваше, че е успял да направи това тъкмо по време на курса с таксито.
Как можа да е толкова глупав и да не остави някъде някакво съобщение? Сигурно самочувствието му е преляло, щом се втурна тук презглава като истински Супермен.
Доказателството за провала бе повече от ясно тук, където лежеше. Той реши, че ако краят е дошъл, поне трябва да знае защо.
Може би затова бе толкова спокоен. Защото дълбоко в себе си смяташе, че това е краят и че от това голяма полза няма.
Замисли се за съня си. Беше толкова действителен. Никога не бе сънувал майка си преди, но чувството от нейната близост оставаше в него. Отдавна не си беше спомнял за болничната стая.
Тя се появи с поднос с два намазани сандвича и чаша мляко.
— Ето — каза недружелюбно и протегна подноса.
Той се изправи в леглото и тя го остави върху коленете му.
Обърна се и потъна в кухнята.
Той погледна сандвичите с отвращение. Отпечатъците от мръсните й пръсти личаха върху едно от парчетата сирене и той потръпна само при мисълта, че го е докосвала, но все пак гладът надделя. Отхапа от единия сандвич и после го остави, за да може със свободната си ръка да вдигне чашата с мляко.
Вгледа се в халката на стената и опита да я раздвижи. Не се поддаде и на милиметър. Той я пое между пръстите и се помъчи да я завърти напред-назад.
В главата му блесна стар спомен. Той и Юхан, един приятел от автобусните линии, преди много години се разхождаха по Вестерлонгатан и зяпаха коледната украса. На витрината на магазин за сладкиши видяха механичен Дядо Коледа, който с упоритостта на луд думкаше с бастуна си по стъклото. Бастунът улучваше всеки път едно и също място. Юхан, който караше вечерен курс по физика, удивен се спря и загледа играчката. Той обясни, че дори и ударите да са слаби, след известен брой стъклото ще получи материално изтощение и ще се счупи. Дори Дядо Коледа да трябваше да седи там цяло денонощие, чрез сложно пресмятане можеше да се изчисли точно колко удара ще издържи стъклото. Накрая щеше да рухне пред изпитанието.
Петер се замисли над това, надявайки се то да важи и за стените.
Продължи да яде, като с лявата си ръка целенасочено започна да обработва халката.


Тя се върна в стаята и седна във фотьойла. Протегна ръка към масата, събори на пода вехториите и постави бутилка вино и чаша. Махна подноса от коленете му и го сложи на пода. Повръщаното си стоеше още там.
Той дръпна завивката над лявата си ръка и продължи опитите си да изтръгне халката.
Тя си наля чаша вино. Гаврътна го, без да трепне.
Никой не каза дума.
Тя продължи бързо да пие и той не можеше да прецени това добре ли е или зле.
Накрая събра кураж.
— Мога ли да видя снимката на Ерик Фрид? — попита.
Тя се изправи, без да отговори, и с леко залитане изчезна в отвора на вратата. Тутакси се върна, държеше снимката между палеца и показалеца си. Напомни му на Улуф, когато изваждаше изсъхналата роза от пакета.
Пусна снимката върху него и я оста пи да падне на гърците му. Той бавно я повдигна и после я погледна.
— Знаеш, че това не съм аз, нали?
Тя прихна.
— Да не мислиш, че съм глупава, лайно такова? — отвърна веднага.
Да, може би, помисли Петер.
— Тогава кой е?
Тя вдигна поглед от чашата с вино и го изгледа с присвити очи.
— Това, малки ми Петер, е моят баща.
Изправи се, отиде до него и изтръгна снимката от ръцете му. Взе писалка от пода и започна да боде с нея лицето.
— Ти, дяволе, дяволе, дяволе… — виеше тя в такт.
Той я наблюдаваше. Че не беше здрав човек, това бе ясно. Накрая тя падна назад във фотьойла и силно захленчи. Цялата се тресеше. Опита се да налее още вино, но не уцели чашата и затова отпи директно от бутилката.
Внезапната й слабост му вдъхна кураж.
— Какъв беше той? — попита внимателно той.
Тя се стегна и го погледна. Петер престана да върти халката под завивката.
— Иска ти се да знаеш, нали? — прошепна тя. — Сигурно ще искаш да знаеш и какво е да имаш баща, който се промъква в стаята ти всяка вечер година след година и върши с теб забранени неща. Това щеше да ти хареса, нали?
Той се изчерви.
Тя отново отпи от бутилката. Виното потече по брадичката й. Започваше наистина да се напива.
— И после, когато най-сетне умря, остави в мен спомен, залепнал в тялото като вечно наказание, което не можеш да отмиеш. Който оставя големи, отворени, кървящи рани по цялото тяло, които никога няма да зараснат. Така че всички да видят позора, който носиш, като че ли самият дявол се опитва да излезе през твоята кожа. Сигурно искаш да знаеш как се понася това, а?
Той мълчеше. Мъжът от снимката я е заразил със сифилис. Собственият й баща.
— Защо не отиде на лекар? — попита тихо той.
— Затваряй си устата! — изкрещя тя. И се изправи. Изпразни последните капки вино и после метна бутилката на пода. Залиташе и изглеждаше, сякаш не знае какво да прави. Накрая отново седна. Петер реши, че е по-добре да мълчи.
Тя потъна в мислите си. А той се изплаши, че желанието й да говори се е изчерпило, и се изкашля, за да прекъсне мълчанието й. Тя го погледна с пияни очи. Кашлянето свърши работа.
— А ти, малко лайно, ти се измъкна от всичко. Ти изчезна и ме заряза сама в този ад. Първо отне майка ми, а теб аз изобщо повече не видях. После останах сама с дявола. Почти успях да порасна, докато не проумях, че ти никога няма да се върнеш и да ме спасиш.
Той не разбираше. С кого го бърка?
— Онзи най-сетне умря и аз бях свободна. Така си мислех. Но той се бе пъхнал под кожата ми и ме бе отровил. Никога вече не мога да съм свободна. — Тя се облегна назад и затвори очи. — После получих писмото и накрая започнах да те търся. И тогава видях, че ти си той. Четири години чакам това. Да те накарам да платиш за твоята измяна. И явно напълно си е заслужавало!
Тя стана и отиде до полицата, откъдето взе нещо. Пак седна във фотьойла.
— Това писмо, Петер, съм чела поне хиляда пъти. То е до теб. — Изсмя се. — И знаеш ли кое е забавното? Знаеш ли?… Че ти никога няма да го прочетеш!
Тя залитна към него, протягайки писмото така, че да може да види адреса. Беше адресирано до нея, но почеркът го накара да затаи дъх. Направи бързо движение със свободната дясна ръка, за да го докопа. Но тя бе бърза като невестулка и отстъпи назад.
Тук нещо съвсем, съвсем не бе наред.
— Не, скъпи ми братко — каза тя с омраза в погледа. — Последната ми цел в живота е никога да не прочетеш това писмо!
Той замижа и се опита да си внуши, че е видял погрешно, но вече знаеше, че е вярно. Пликът беше надписан с почерка на майка му.


Глава трийсет и втора

Най-накрая тя заспа във фотьойла. Петер се почувства зле и това задейства всички познати предупредителни белези за приближаваща се атака на отчаяние.
Опита се да диша спокойно. Използва всичко, на което тялото му бе способно, за да се защити.
През цялото време я смяташе за луда.
Една луда, въвлякла го в това без никаква причина — тази мисъл го успокояваше и снемаше от него отговорността, но след като му показа писмото с майчиния почерк, той проумя, че има още нещо.
Нещо, за което нямаше представа.
Писмото се бе изплъзнало от ръката й и сега лежеше на пода. Огледа се за някакъв дълъг предмет, за да го докопа, но не намери нищо.
Преди тя да му покаже писмото, той бе равнодушен към своето положение, сякаш нямаше кой знае какво значение, но сега ужасът се пробуди, ужасът да не успее да разбере какво е искала да му каже майка му. В своето пиянство Демона бе намерила слабото му място и от този момент нататък той вече се бе превърнал в жертва на нейното насилие. Преди тя заплашваше единствено живота му и това не бе нещо особено, но сега сриваше всичко около него.
Какво имаше предвид, като го наричаше свой брат? Не беше ли още един вариант от сложните й игри? За да го обърка още повече?
Разбра, че би било направо опасно за живота му, ако покаже пробудените си чувства. Тогава тя щеше да е постигнала целта си, а какво щеше да прави с него после — за това той дори не смееше да си помисли.
Стори му се, че от гардероба долитат зловонни изпарения, все още толкова слаби, че бе възможно и да си въобразява. Положително в жилището имаше и друг боклук, който можеше да мирише така.
Дори самият той вонеше.
Продължаваше упорито да обработва халката на стената. Тя все още не помръдваше и пръстите го заболяха. И ако успееше да се освободи, какво щеше да направи? Не можеше да отвори външната врата без ключ. На пода до прозореца имаше два телефона, но той вече бе забелязал, че кабелите им са прерязани. Може би щеше да успее да извика за помощ през отвора за писма, но за да има достатъчно време, първо би трябвало да я обезвреди, а той знаеше, че няма да се справи.
Трябваше да измисли нещо, което възможно най-бързо да привлече вниманието, нещо, което е невъзможно да бъде пренебрегнато.
Опита да се концентрира, за да държи страха на разстояние. Ако сега получеше силен пристъп, нямаше да узнае какво възнамерява да прави с него тя.


В жилището започна да се развиделява, когато тя се събуди. Огледа се сънено и той видя, че рипсът от кадифения фотьойл е оставил дълги следи по дясната й буза. Тя го изгледа злобно и изчезна в кухнята. Чу, че точи вода от крана.
От някое съседно жилище долиташе слаба музика.
Всеки път, когато му се напомняше, че животът навън продължава, той изпитваше утеха, но и слабо безпокойство. Имаше ли там, навън, някой, който да го търси? Имаше ли някой, комуто да липсва?
Вечерта минаваше. Тя не се показа и това беше добре. Имаше достатъчно време да се успокои. Писмото лежеше на пода и всеки път, когато го погледнеше, получаваше сърцебиене.
Щом в стаята стана тъмно, той обви халката с част от завивката, за да не мъчи разранените си пръсти. По този начин с десния юмрук можеше да нанесе удар. Халката все още не даваше признаци, че може да бъде изтръгната.
На моменти задрямваше за кратко, но не тъй дълбоко, че да не се пробуди и при най-малкия звук. Нямаше да допусне да бъде изненадан.
После реши, че вече е нощ. В къщата не се долавяха никакви шумове, отдавна не бе чул и стъпки по стълбището. Питаше се какво ли прави тя. Вероятно лекуваше махмурлука си.
Лампата на тавана светна.
Той замижа и се престори, че спи. Чу я да крачи напред-назад. Крадешком погледна и я видя, скръстила ръце пред гърди, да се разхожда неспокойно сред стените на стаята.
Престори се, че се е събудил, и отвори очи. Под завивката с равномерни упорити движения се опитваше да освободи халката.
Тя се опули злобно. Изглеждаше раздразнена. Може би все пак не бе толкова забавно, колкото тя си мислеше? Може би самият лов и обкръжаването на плячката са по-забавни от победата?
— Ти харесваш тоя Лундберг, нали? — каза тя най-сетне.
Той не отговори.
— Видях ви да се прегръщате в кантората. А какво правите нощем, не е трудно да се предположи. Пфу! Да повърнеш.
Говореше на тласъци, сякаш някъде я болеше.
Той се изчерви.
— Мисля, че трябва да се заема с него, та малко да те пораздвижа. Не мога да те държа тук да си лежиш на спокойствие.
Седна във фотьойла.
— Дали да не отида да му прережа гърлото? — усмихна се тя.
Той се вбеси.
— Или чисто и просто да му запаля къщата, както си лежи и спи, и да го изчакам да избяга навън. А? Ти какво мислиш, Петер? Кое ще те отчая повече?
Той преглътна.
Боже мили, помогни ми да се владея!
Тя прихна. Той видя, че на горната й устна се появиха слюнки.
— Виж — каза усмихнат, — няма човек на този свят, за когото толкова да не ми пука, както за Улуф Лундберг!
Несъзнателно бе заключил пръстите на лявата си ръка при тази лъжа.
Тя разбра, че той използва думите й, и очите й се присвиха.
— Какво си въобразяваш? — просъска. — Че си нещо? Я се виж! Лежиш там като вързоп и не си в състояние да сториш нищо. Мога да правя с теб каквото си поискам. От мен зависи дали ще преживееш нощта!
Лявата половина на лицето й започна да трепери. Накрая се затресе цялата глава. Изглежда, това я притесни, защото се опита да скрие лице в ръцете си. Обърна му гръб.
Левият й крак беше върху писмото.
Сякаш усетила погледа му, тя се наведе и го вдигна. Тресенето престана. Отново се обърна към него. Усмивката й го изплаши. Вдигна ръката си, стискайки писмото.
— Я сега, малки ми Петер, да видим дали има още нещо, за което да ти пука на този свят!
Сърцето му подскочи.
Тя отиде в кухнята и той чу звук от драскане на клечка кибрит. Сграбчи халката и с всичка сила се напъна да я разхлаби. В същия момент тя се появи на прага със запалена стеаринова свещ в червен коледен свещник. Щракна ключа и лампата на тавана угасна.
— Да видим сега как прощалната реч на оная бабишкера гори — прошепна Аня Фрид.
Тръгна плавно през стаята като Санта Лусия с протегната пред себе си свещ. Постави я на масата. Сърцето му биеше до пръсване. Можеше да прави с него каквото поиска, само не и да изгори писмото.
Но тя отлично знаеше това.
Беше спечелила.
Бавно наведе хартията към пламъка.
Нещо в него се счупи.
Изкрещя. Напълно безразсъдно. Всичките му сетива се събраха в гърлото и звукът, който изтръгна от себе си, бе невероятен. Ужасът от последното денонощие тайно се бе превърнал в ревящ тигър и сега тръгна в отбрана към нечовешката заплаха, на която бе подложен. През тялото му премина адреналинов шок, който обтегна мускулите му като стоманени жици, и по-скоро като нещо естествено, отколкото изненадващо, халката се отскубна от стената.
Той стана и се обърна към нея. Тя стоеше като окаменяла, с все още протегната към свещта ръка. Без команда от мозъка Петер механично посегна, грабна възглавницата и я метна срещу пламъка така, че свещта падна и угасна.
Мозъкът бе изключен, тялото му действаше самостоятелно. Той хвана въжето при краката си и започна да рита леглото. С ъгълчето на окото си забеляза как тя се съвзе от първоначалния шок и избяга и кухнята.
Някъде сред цялата шумотевица в главата му прозвучаха предупредителни камбани — да му съобщят, че няма време. Продължи да рита. Таблата поддаде с пукот и въжето се отпусна.
Беше свободен.
Видя я на вратата и цялото му тяло се напрегна за битка. Точно сега беше непобедим.
Тя запали лампата на тавана. Гледката вероятно я уплаши, защото се поколеба и спря. Той не я изпускаше от очи.
Тя колебливо се огледа.
Той направи внезапна крачка към нея.
Тя потръпна. Спринцовката, която държеше между показалеца и средния пръст, изхвърли малка струйка течност и опръска пода.
— Дай ключовете от вратата — прегракнало прошепна той.
Нещо в гърлото му се бе повредило.
Изразът на лицето й се промени, когато схвана, че все още има малко предимство.
— Ела да си ги вземеш — подкани го с усмивка.
Той пристъпи към нея. Тя не помръдна. Сърцето му изпомпваше адреналина в тялото. Усещаше пулса си във всяка негова частица.
— Не са у мен — обади се най-сетне тя. — Хвърлих ги в тоалетната. Никога повече няма да напуснеш този апартамент. Още ли не си разбрал? Ще живеем тук, ти и аз, като едно щастливо семейство, каквито сме. Нали така, малко братче?
Той се метна върху нея и тя падна възнак в антрето. Легна отгоре й и успя да сграбчи китката на ръката, в която още държеше спринцовката. Беше силна, но сега той бе по-силният. Успя да извие ръката й и я принуди да пусне спринцовката. Все още неспособен да мисли, я счупи с юмрук. Тя не издаваше звук, но омразата струеше от очите й.
Удари я силно през лицето.
Миризмата, която струеше от нея, го подлуди. Той я сграбчи за косата и заблъска главата й в пода. Очите й не изпускаха неговите. Продължи да блъска и чак когато усети, че тялото й омеква и клепачите се затварят, успя да се спре.
Изправи се, хълцайки силно. Адреналинът помпаше навсякъде из тялото му. Обърна се и видя писмото на масата. Сгъна го и го пъхна в джоба на панталона.
Изтича в антрето и започна да удря по външната врата.
Викаше за помощ, но нямаше търпение да чака отговор. Скочи към прозореца и опита да го отвори.
В офиса на Улуф беше тъмно.
На прозореца нямаше ръчки и той разбра, че е запечатан. Огледа се. Взе един от телефоните, които стояха на пода, и го хвърли срещу стъклото. Целият вътрешен прозорец се счупи, но на външния се появи дупка, голяма само колкото телефона. Той смъкна едно от пердетата и го усука около ръката си. Започна да избива парчетата стъкло.
Чу я, че простена в антрето.
Когато се надвеси навън, видя колко е високо над улицата. Невъзможно бе да се спусне. Беше тъмно, уличните лампи бяха запалени и по Сибилегатан насам-натам се движеха коли, сякаш всичко си беше както обикновено.
Съзря счупения телефон на тротоара.
Отдолу минаха двама души. Опита се да извика. Не се чу и звук.
Те спряха при телефона, единият го побутна с крак и погледна нагоре. Петер се надвеси над перваза и замаха с две ръце. От лявата му китка висяха белезниците.
Те помахаха в отговор и продължиха.
Цялото му тяло се затресе.
В антрето тя все още стенеше.
Той видя, че ръцете му кървят.
Не мислеше, тялото му продължаваше да работи самостоятелно.
Отиде до гардероба и отвори вратата. Подутото лице на Елизабет Густафсон се взря в него, но тялото му не позволи да реагира. Ръцете му сръчно освободиха ремъка, с който бе прикрепена към задната стена, и безжизненият й труп се просна на пода. Подхвана я под мишниците и я довлече до прозореца, с последни усилия успя да я повдигне до перваза и я изхвърли през счупеното стъкло.
Седна изтощен на пода.
Силите го напускаха и мозъкът се задействаше.
Успя да се изправи и погледна навън. Тялото лежеше в неестествена поза долу на тротоара. Вече бяха спрели две коли. Той замаха с дясната си ръка и се запрепъва напълно изнемощял назад в стаята. С последен проблясък на ума успя да включи радиото на стерео и завъртя копчето на звука до максимум. После се закандилка в антрето, прескочи Аня Фрид и влезе в тоалетната.
Внимателно заключи и извади ключа.


Глава трийсет и трета

Седеше на тоалетната чиния. Малкото помещение танцуваше пред него, той се облегна назад и притвори клепачи. Потъна в сън без сънища…
Някой блъскаше по вратата. Той подскочи. Цялото тяло го болеше, а малката стая все още се въртеше пред очите му.
— Ало! Има ли някой там? — попита мъжки глас.
Той се опита да каже нещо и да се обади, но гласът му все още отказваше. Не можеше да се изправи. Наведе се напред и удари по вратата.
— Отвори! Полиция! Излез с ръце над главата.
Петер смътно видя, че ключът лежи до тоалетната чиния, и протегна ръка. Тялото му се тресеше. В мига, в който го взе, падна напред и удари главата си в мивката. Остана да лежи на пода.
— Ще броя до три! — викаше гласът. — Ако не отвориш, ще разбием вратата! Едно, две, три.
Чу се грохот и върху него се посипаха трески. Сви се и така и не видя острието на брадвата, проникнало през вратата. Осъзна, че стана светло, и опита да извърне глава към източника на светлината. Две лица се вгледаха в него и едното се приближи.
— Обадете се на Улуф Лундберг в Салтшьо-Дувнес — прошепна Петер. Имаше чувството, че в гърлото му зее рана.
После настъпи мрак.


Позна миризмата, но долитащите до него звуци не различи. Гърлото го болеше, по китката на лявата ръка все още усещаше стоманата от белезниците. Чу нечие дихание и проумя, че до него седи някой.
Беше Улуф.
Когато видя, че Петер отваря очи, Лундберг стана и направи крачка към леглото. В стаята бе тъмно и единствената светлина идваше от лампа над съседното празно легло.
— Колко е часът? — прошепна Петер.
Улуф повдигна лявата си ръка.
— Един и половина — отговори и се усмихна.
Петер опита да преглътне. В гърлото му гореше.
— Кой ден е днес? — продължи той.
— Неделя. Не, впрочем вече е понеделник. Искаш ли нещо за пиене?
Той кимна.
Улуф напълни чаша с червен сок от масичката до леглото и наведе сламката към него. Гърлото му бе нажежено, сякаш поглъщаше чист спирт.
Закашля се.
— Къде съм?
Толкова го болеше, че едвам говореше.
— В Каролинската болница.
Улуф остави чашата и с безпокойство го загледа.
Петер не знаеше какво да каже. Само се радваше, че Улуф е до него, и реши да се задоволи с това засега. Протегна му ръка, той я пое и потупа.
Вратата се отвори и в стаята влезе медицинска сестра.
— Събуди ли се? — попита приветливо тя. — Как е?
— Много ме боли гърлото — с усилие прошепна Петер.
Опита да се изкашля, но стана още по-лошо.
— Ще се погрижа да донеса нещо за облекчаване на болката — каза тя и се усмихна. — Натисни копчето, ако имаш нужда от нещо.
После изчезна през вратата.
— Можеш ли да говориш? — попита Улуф.
Петер посочи гърлото си и поклати глава. Седяха мълчаливо известно време. Най-сетне вратата се отвори и сестрата се върна. Отиде до системата и инжектира нещо в ръката му.
— Скоро ще се почувстваш по-добре — каза с усмивка тя. — Опитай да пиеш колкото можеш повече. Беше доста обезводнен, когато те докараха.
Жената излезе от стаята и през отворената врата Петер мярна гърба на полицай. Облегна се назад и се почувства напълно спокоен. Лекарството подейства почти веднага.


— Беше тя — каза, когато усети, че гласът му ще издържи.
— Коя?
— Будил Андешон.
— Какво?!
— Тя е била през цялото време. Звънях и те търсих, но ти беше излязъл на среща с нея. Беше ми оставила съобщение чрез Лота, което ме накара да разбера, че е била тя.
— Но…
— По списъка от Бекомберга успях да науча коя е и се метнах на едно такси. Мислех, че ще ти стори нещо, така че не разсъждавах много, когато се втурнах в жилището. А тя ме хвана в капан. Къде е сега? Да не съм я убил?
Болката почти бе отминала, но усещаше, че гърлото му се разкъсва, докато говори. Принуди се да каже колкото може повече, преди лекарството да е спряло да действа.
— Нямаше я в жилището — каза Улуф. — Намериха само теб.
Петер се огледа.
— Трябва да я открият! Тя е абсолютно луда. Държеше ме вързан за леглото през цялото време и… — гласът му изневери. — Полицията? — прошепна и кимна към вратата.
Улуф сведе поглед.
— Тук са, за да те разпитат… И аз не разбрах какво се е случило и не знаех какво да кажа. Името Аня Фрид не ми говореше нищо. Но сестра ти успя да се свърже с мен вчера и тогава проумях, че нещо е станало, затова те обявих в полицията за изчезнал. Не можах да намеря Будил Андешон и сега разбирам защо. — Той недоверчиво поклати глава. — Каква проклета безумица! Наистина ли беше тя? Но тя…
Улуф сам прекъсна разсъжденията си. Те бяха звънели само на директния й телефон или на мобилния. С информацията, за която тя твърдеше, че е получила от район Нака, се бе сдобила сама. А колегата й, дето все закъсняваше? Него така и не срещнаха. Улуф отново поклати глава, допускайки, че това бе възможно, а всъщност доста невероятно.
— Какво искаше? — попита той.
Вратата се отвори и вътре влязоха двама полицаи. Кимнаха към Улуф за поздрав, като към познат, и всеки придърпа стол до леглото на Петер.
— Бусе Ериксон от отдела за насилие — каза единият и протегна ръка. — Мислиш ли, че ще издържиш да отговориш на няколко въпроса? — Посочи колегата си. — Този е Магнус Далберг.
Далберг му кимна и извади от вътрешния си джоб бележник и писалка.
— Най-напред да те освободим от това — продължи той и посочи белезниците около лявата му ръка.
Извади ключ, който пасваше. Петер следеше учудено действията им.
— Универсален модел — обясни Ериксон.
Петер се обърна към Улуф:
— Предполагам, че са се легитимирали?
Лундберг се усмихна и кимна. Ериксон и Далберг объркано се спогледаха, после казаха на Петер:
— Е?
— Улуф, може би ти трябва да почнеш пръв — помоли той, посочи гърлото си и с труд преглътна.
Улуф разказа всичко от самото начало, полицаите слушаха внимателно. На едно-две места го прекъсваха с въпроси. На два пъти Петер вдигна ръка, за да отбележи, че е забравил някоя подробност. Когато Улуф стигна до последния телефонен разговор с Будил Андешон, сви рамене и заяви, че това е последното нещо, което му е известно. Останалото Петер бе преживял сам от последния четвъртък насам. Завърши изложението си, като разказа за разговора в офиса същия четвъртък.
— По телефона каза, че трябва бързо да отида в апартамента на Фалугатан, но там нямаше никой, нямаше и никакъв знак, че се е провеждало полицейско разследване. — Той въздъхна. — Разбира се, още тогава би трябвало да заподозра нещо, но тя наистина напълно ни заблуди. Сигурно е изчислила, че ще се усъмним в Елизабет Густафсон, като напише инициалите й върху писмото и го подхвърли у дома. После е отишла при нея и я е убила, оставяйки всички улики. Пликът, моята снимка и торбата с флаконите със спрей. — Сякаш за първи път проумявайки думите си, прибави: — Това е ненормално. Жената трябва да е напълно луда!
Той млъкна.
— Така че не си я виждал оттогава? — попита Ериксон.
Улуф поклати шава, все още потопен в собствения си разказ.
Ериксон се обърна към Петер:
— А ти?
Той кимна. Започна да разказва бавно и внимателно. Усещаше как всяка сричка дълбае рани в гърлото му.
— Когато Улуф бе тръгнал вече към Фалугатан, аз се обадих в офиса му. Будил Андешон, или Аня Фрид, както трябва да я наричаме сега, беше оставила съобщение за мен, което ме накара да разбера, че именно тя е Демона.
— Демона? — попита изненадано Далберг.
— Това е нещо като прякор. — Петер сведе очи. — Успях с помощта на нишките, които сам събрах, да уточня, че това е Аня Фрид, и се метнах на едно такси. Мислех, че ще стори нещо на Улуф. Тя отвори вратата, пусна ме вътре и май не съм разсъждавал много-много. После заключи с отделен ключ и успя да ми удари някаква инжекция така, че припаднах. Когато се събудих, бях овързан на леглото и така лежах оттогава досега.
Ериксон и Далберг се спогледаха.
— Но ние те намерихме в тоалетната — напомни Ериксон. — А преди това намерихме, както предполагаме, тялото на Елизабет Густафсон на тротоара под апартамента. Какво стана всъщност?
Петер преглътна пак.
— Успях да се освободя и разбрах, че веднага трябва да привлека нечие внимание. Аня Фрид ми бе показала трупа в гардероба. Нямам никаква представа как го е завлякла там.
Петер искрено поклати глава. Мъжете отново се спогледаха.
Улуф гледаше Петер с широко отворени очи. Болката в гърлото се бе завърнала. Беше невъзможно да продължи да говори… което впрочем го зарадва. Умишлено бе премълчал за писмото. Засега искаше да запази тази част от историята за себе си.
— Виж ти — каза Ериксон. — Ако всичко това е вярно, трябва да кажа, че се възхищавам на спокойствието и самообладанието ти. Трупът, естествено, предизвика известно внимание.
Улуф се усмихна, изглеждаше горд.
Петер за последен път направи усилие да преодолее болката в гърлото.
— Знаете ли къде е? — попита. — Тя търси и мен, и Улуф.
Двамата полицаи отново размениха погледи.
— Не. Жилището бе празно, когато пристигнахме.
В стаята настъпи тишина.
— Накрая, защо толкова те боли гърлото? — попита Далберг.
Петер вдигна рамене.
Ериксон и Далберг станаха и се сбогуваха.
— Сигурно скоро ще се върнем с още въпроси. Ще помолим персонала да ни осведоми, ако те изпишат.
Изведнъж пак го обхвана страх. Без да му пука за болката, избухна:
— Но нали не си отивате? Тя може да дойде тук!
Мъжете се спогледаха.
— Няма за какво да се безпокоиш. Ще кажем на дежурния отвън да си държи очите отворени. Чао.
И напуснаха стаята.
Петер разбра, че те не вярват на неговата история. Обърна се към Улуф.
— Това е истината! — прошепна.
— Знам — отвърна Улуф и кимна успокояващо. Петер обърна глава и затвори очи.
Скоро щеше да разкаже цялата истина.
Но първо трябва сам да я установи.


Глава трийсет и четвърта

Улуф си беше отишъл и той бе сам в стаята. Боляха го раните по ръцете, които бе нарязал от стъклата на прозореца. Цялото му тяло бе изтощено, но мозъкът работеше на високи обороти. Смесицата от объркване и страх не го оставяше да заспи. Сети се за писмото в джоба на панталона. Няколко пъти искаше да помоли сестрата да му го донесе, но се разколебаваше. Още не беше готов. Смяташе, че каквото и да съдържа писмото, от него той най-вероятно щеше да научи нещо, което не е знаел преди, и нямаше представа как би реагирал. Беше изправен на ръба на огромна пропаст и се страхуваше да не загуби опора и да падне в нищото, ако прочете писмото.
Коя беше тя?
Какво общо имаше майка му с нея?
Натисна копчето, за да привлече вниманието на нощната сестра. Само след една-две минути вратата се отвори и тя влезе в стаята му.
— Извинете, че ви безпокоя, но ще бъдете ли така любезна да ми подадете панталона? Има нещо в джоба, което ми трябва.
Тя отвори един от долапите вляво от вратата и започна да търси из дрехите му. Намери панталона и го извади от шкафа.
— Трябва да се изпере — каза тя и сбърчи нос.
Той се изчерви.
— Няма нищо в джобовете. Впрочем кой джоб?
Сякаш го заля ледена вълна и той седна в леглото.
— Дайте тук да видя!
Тя дойде при него и му подаде панталона. Вонеше на мръсотия и урина. Петер бръкна в десния джоб, където си спомняше, че бе оставил писмото.
Беше празен.
Сестрата се бе върнала до шкафа и сега търсеше по пода в тясното пространство.
— Какво търсиш? — попита тя. — Нещо важно ли е?
Не можеше да отговори. Дишаше задъхано и учестено. Тя отново дойде при него.
— Как си? Опитай се да полегнеш, моля те. Ще ти донеса нещо за спане.
После излезе.
Той не се колеба нито секунда. С рязко движение махна лепенката, която го свързваше със системата, и внимателно извади иглата. Прехвърли крака през ръба на леглото и опита дали все още го слушаха. Макар и трудно, но вършеха работа. Нахлузи панталона и напъха бялата болнична риза под чаршафа. Обувките и сакото му не бяха в шкафа, сигурно бяха останали в жилището.
Промъкна се бос в коридора и се огледа. От една отворена врата вляво долитаха звуци и той бързо се насочи в противоположната посока.
Коридорът свършваше със стъклена врата, а зад нея бе стълбището. Той я отвори колкото може по-тихо и почти се затича надолу. Два етажа по-долу отвори врата, подобна на онази, през която току-що бе минал, и се озова в друго отделение.
Белият часовник на тавана показваше почти четири и половина.
До първата врата отдясно пишеше «Зала 8» и той тихо я открехна.
Имаше късмет. В стаята лежаха и хъркаха петима мъже. Шестото легло бе празно. Шкафовете бяха разположени досущ като в неговата стая и той внимателно започна да отваря вратите. Първите обувки, които намери, бяха 45-и номер, затова ги остави. В следващия шкаф имаше стари гимнастически обувки, които нямаше да липсват дори на собственика им. Той ги взе и се измъкна от стаята. Поколеба се дали да не вземе и някое сако, но се отказа. Все още не беше уличен в някакво престъпление и бе твърдо решен да продължи пътя си.
Стълбите свършиха и Петер се озова пред отвора на голяма тръба. Спускаше се ниско от тавана и със сигурност минаваше под земята поне на 150 метра. Той се напрегна. Навярно вече го търсеха, трябваше бързо да се измъкне от сградата. Натисна всички брави, покрай които минаваше, но навсякъде беше заключено. Мина покрай асансьор. Самообладанието му бе на свършване, но той се вмъкна в кабината. Натисна копчето за партера. Нищо… Опита и с останалите бутони, но асансьорът бе като умрял. Удари с юмрук по стената и прилепи чело към хладната стомана.
Вратата на асансьора се отвори. Той се сгърчи, сякаш някой го бе ударил, и внимателно извърна глава.
Появи се мъж на около 25 години, в бяла униформа, с голяма връзка ключове в ръка.
— Здрасти. Накъде?
— Навън — отвърна Петер колкото се може по-овладяно.
Мъжът пъхна един от ключовете в ключалка на таблото и завъртя. После натисна един бутон и асансьорът тръгна. Петер му обърна гръб, но усещаше погледа му във врата си.
— Ти не си ли от трето?
Петер кимна. В този миг асансьорът спря. Спътникът му го разглеждаше и Петер се молеше на господа вратите да се отворят. Май бог го чу незабавно, но в мига, в който направи крачка напред, усети ръката на онзи върху рамото си. Спря се.
— Слушай. Тук нямаме трето отделение. Мисля, че е най-добре да дойдеш с мен.
Петер трескаво се опитваше да размисли. Не, не и сега, когато бе толкова близо! В същия миг вратите на асансьора тръгнаха да се затварят, Петер бързо се обърна и блъсна мъжа в кабината. Последното, което видя, беше изразът на изненада на лицето му, после то изчезна в процепа между вратите. Затича се към изхода.
Чудеше се как така късметът този път бе на негова страна.
След две минути бе на паркинга.
Беше му студено без сако. След десет минути вече псуваше почтеността си.
Трепереше от студ.
Отне му около половин час да отиде до Тюскбагаргатан. Целеустремеността му бе взела връх над всички останали чувства и дори мисълта, че може да срещне нея, още не му бе хрумнала.
Трябваше му писмото.
То бе по-важно от всичко останало. Нищо не бе от значение, единствено това — да си върне писмото.
Натисна всички копчета на домофона. Някой попита кой е, но той не отговори, накрая бравата избръмча.
Беше на половината път.
Сега бе точно обратното. Мозъкът му бе поел командването и не разрешаваше на тялото да се поддаде на изтощението. Краката трепереха, дишането бе затруднено, но той не си позволи да спре, а тръгна нагоре по стълбите.
На четвъртия етаж спря и се ослуша. Не чуваше нищо, освен собственото си дишане и продължи към последния етаж.
Вратата на Аня Фрид бе разбита, полицията бе сложила надпис, че районът е отцепен поради полицейско разследване.
Вслуша се навътре към жилището. Беше тихо. През зеещата дупка на вратата видя, че няма запалена лампа. Навън се развиделяваше и той се отказа да запали стълбищното осветление, а предпочете да се задоволи със светлината, идваща от големите прозорци на стълбището. Опита резето. Беше яко, но не толкова, че да не се поддаде на устремната му сила. То с трясък се освободи от пантите и той застана там замрял, заслушан за евентуални реакции откъм стълбите.
Нищо не се случи.
Сигурно нямаше повече от двайсет часа, откак бе напуснал жилището. Никога не би могъл дори да предположи, че толкова щеше да бърза да се върне тук.
Вратата се отвори и Петер за втори път през живота си влезе без колебание. В апартамента бе тихо. Запали лампата на тавана, коленичи насред стаята, където бе лежал като затворник, и затърси сред боклуците по пода. Продължи и в кухнята, и в другата стая, макар да знаеше, че е невъзможно да го е изпуснал там. Усещаше, че куражът го напуска. Най-вероятно се бе изплъзнало по пътя към болницата. Отпусна се с разтворени колене и обхвана с длани главата си.
Не може да бъде!
Панталонът му вонеше ужасно.
Тоалетната!
Спусна се към антрето и влетя в тоалетната. Миризмата на урина го блъсна като стена, но без да се колебае нито миг, той се хвърли на пода и затърси. Откри го най-отзад, в дъното зад тоалетната чиния. В съзнанието му нахлу облекчение, силно като успокоителна инжекция. Взе писмото и още веднъж прочете надписа върху плика.
Не се беше излъгал.
В антрето висеше сакото му, портфейлът все още беше там. Без повече да се озърта, напусна жилището и остави вратата да виси на пантите.
Слизайки по стълбите, внимателно пъхна писмото в портфейла и същевременно погледна дали всичките му пари лежат недокоснати в отделението за банкноти.
Долу на улицата той спря първото такси.


Глава трийсет и пета

Щом се отпусна на задната седалка, тялото му напомни за себе си. Мразовитата разходка чисто и просто бе изчерпала ресурсите на силите му и сега всяка част на тялото му крещеше за почивка и възстановяване.
Помоли шофьора да го закара до Салтшьо-Дувнес. Улуф трябваше да си е у дома по това време на денонощието и ако по някаква причина не бе там, Петер все още държеше в джоба си резервния ключ, който му бе дала Лота.
На стълбите се поколеба. Часовникът на таблото в таксито показваше шест без десет. Дали да позвъни, или просто да си отключи? Избра среден вариант. Отвори със своя ключ и доколкото му позволяваше гласът, извика навътре в къщата, че е той. Червената лампа на алармата сърдито запримига и върху малкия дисплей се появи надпис, че скоро ще се задейства, ако някой не натисне правилния код. Той все още си го спомняше и лампата престана да мига. Още не си бе свалил обувките, когато Улуф се появи в антрето. Халатът му висеше полузакопчан. Изглеждаше толкова уморен, сякаш едва се държеше на краката си.
— Какво правиш тук? Не си ли в болницата?
Изглеждаше едновременно ядосан и изненадан.
— Не издържах. Мога ли да вляза?
Петер сведе поглед, когато се досети, че вече е вътре. Улуф вече беше поставен пред свършен факт.
— Влизай и сядай! Изглеждаш повече умрял, отколкото жив.
Петер можеше да му отвърне със същото, но се въздържа. Улуф го отведе до дивана, взе одеяло и го метна на раменете му.
— Боже господи, трепериш целият! Искаш ли нещо?
Петер кимна.
— Малко чай ще е добре.
Улуф отиде в кухнята, а той се облегна и затвори очи. Питаше се на какво още би подложил тялото си, преди то да реши чисто и просто да легне и да умре.
Улуф се върна с чаша чай и му помогна да я доближи до устните си. Мозъкът му все още беше нащрек, но тялото вече бе напълно извън строя.
— Опитай да пиеш повече, така казаха в Каролинската болница. Някой знае ли, че си тук?
Той поклати глава.
— Може би трябва да звъннем и да им кажем… да не вдигат шумотевица.
Това беше шега, но той така и не успя да се усмихне. Улуф вдигна слушалката и се обади на телефонни услуги. Оттам го свързаха с централата на Каролинска болница.
— Бих искал да говоря с някой от отделение петдесет и трето. Благодаря.
Петер замижа отново.
— Името ми е Улуф Лундберг. Искам само да съобщя, че пациентът Петер Брулин, изчезнал тази нощ, е при мен у дома.
Тишина.
— Да, много е уморен и се опитвам да го накарам да изпие нещо. Какво още трябва да направя?
Отново тишина.
— Окей. Не, той ще остане тук. Не понася болници. Може би ще е добре да изпратите някой да го прегледа тук днес?
Улуф продиктува адреса си и приключи разговора.
— Благодаря — прошепна Петер.
— Спокойно сега. Ще се почувстваш по-добре, след като здраво се наспиш. Казаха, че трябва да пиеш много течности, но и да почиваш. Твърдят, че си пренапрегнат. Така ли е?
Петер го изгледа. Улуф се усмихваше и този път той му отвърна с уморена усмивка.
— Какво стана в жилището всъщност? — попита сериозно Улуф. — Имаш ли сили да разкажеш?
— Утре — отговори той.
Улуф кимна.
— Искаш ли да си легнеш, или да останем тук още малко? Чаршафите ти са същите.
Петер не желаеше да остава сам. Навън вече бе светло, усещането за страх не бе вече толкова осезаемо, но той знаеше, че остане ли сам, едва ли ще заспи.
— Можеш ли да поседиш тук още малко? — попита Петер. — И ти май не си спал много нощес.
— О, да, три часа са достатъчни.
Улуф бе седнал във фотьойла срещу него и сега се облегна назад.
— Освен това вече ще имам повече време за сън.
Петер го погледна въпросително. Улуф забарабани с пръсти по ръкохватката на креслото.
— През последните няколко дни взех важно решение. — Той отпи от чая си и допълни: — Мисълта отлежаваше известно време, но през последната седмица най-накрая реших. Ще продам фирмата.
В стаята настъпи тишина.
— Мислех, че бизнесът е от значение за теб — каза Петер.
Улуф укроти пръстите си.
— Така беше, но времето лети. Преди месец навърших петдесет и седем, но времето така и не спря. Трийсет и седем години не съм вършил друго, освен да работя, и моята фирма напоследък бе на върха, така че не виждам причини да продължавам. Вече спечелих толкова пари, че ще ми е трудно да ги похарча, докато умра, затова смятам да започна още сега.
Изведнъж той се оживи, наведе се напред във фотьойла и продължи, сякаш убеждаваше и себе си, и Петер:
— Нямам деца, нямам семейство. Дори нямам братя и сестри и да вървя по дяволите, ако събраните ми с толкова труд пари трябва да отидат в държавната хазна. Мечтал съм да направя хиляди неща. Да скитам из Хималаите, да се гмуркам в океана край Австралия, да замина на сафари в Африка… Тогава човек ще се запита: ами защо не го направиш? Ами защото всеки ден отивам в офиса и измислям как да убедя хората да купуват прах ОМО вместо АРИЕЛ, да им внушавам, че не могат да преживеят и ден, без да си купят сателитна чиния, която им осигурява четиристотин и осемнайсет телевизионни канала. — Въздъхна и пак се облегна назад. — Просто съм стар за такива неща. Вече не се чувствам мотивиран. Единственото, което искам, е спокойствие и почивка.
Отново стана тихо. Край панорамния прозорец прелетя ято чайки.
— Но все пак съм разбрал и признал пред себе си, че това, което досега ме е възпрепятствало да продам фирмата, е фактът, че ме е страх от самотата.
Погледна Петер, който слушаше, наострил уши. Улуф разпери ръце.
— Мога да завъртя няколко телефона и да напълня къщата със стотина гости още тази вечер, ако искам… но кои ще бъдат те? Ами деветдесет усмихнати лица от рекламния бранш, които знаят, че трябва да се държат добре с Улуф Лундберг, и десетина, които навярно мога да нарека мои приятели, но с които решително не бих могъл да скитам из Хималаите. Всички си имат семейства, за които се грижат.
Той наведе поглед, сякаш внезапно нещо го смути. Петер се изпълни със състрадание.
— Така е, хората забравят, че дори проспериращ мъж може да бъде самотен. Аз самият почти го бях забравил. Но действително е така. Ако направим един анализ — какво излиза? Аз съм тотално самотен и кантората служи за нещо като заместител на приятел. Отивам там всеки ден, за да получа потвърждение, че от мен все пак има нужда, но всъщност нямам представа кой съм аз извън професионалната ми роля. Сега съм решил да установя това.
Помълча известно време, вдигна поглед и се вгледа в Петер.
— Но същевременно ме е страх, чувствам се несигурен. И така, ето къде се вместваш в картинката ти, Петер.
И двамата седяха и мълчаха.
— Имам предложение — продължи Улуф. — Само да не припаднеш! Питам се дали би се съгласил да живееш в къщата с мен? Просто ще я разделим по средата и ще имаме само обща кухня и дневна. Ако искаш спокойствие, се оттегляш в своята част, същото важи и ако имаш посещения.
Петер не вярваше на ушите си. Кой беше този, който след 32 безгрижни, безбрежно зелени години изведнъж бе забелязал, че сега е ред на друг човек да живее така?
Погледна го и се усмихна. Улуф изглеждаше нетърпелив, сякаш очакваше по-скоро неговата реакция.
— Предложение ли ми правиш? — усмихна се Петер.
Улуф се засмя.
— Ами нещо такова… Но — той усмихнато вдигна показалец във въздуха — трябва да поясня, че няма да изпълняваме брачни задължения. Мисля, че е напълно ясно. Тях ще си ги уреждаш сам. Ако искаш да дойдеш с мен, заповядай… след три седмици заминавам за Непал. Може пък да си намериш някоя там?
Петер усети топлина да се разлива по цялото му тяло. Радко срещано спокойствие го обзе до дъното на душата му. Все още имаха нужда от него… сега дори може би повече отпреди.
— Може би не трябва да споменавам, че нямам парични средства — каза той.
Улуф се усмихна.
— О, не, имаш.


Глава трийсет и шеста

Петер лежеше в леглото и държеше портфейла в дясната си ръка. Часът бе осем и той бе завладян от спокойствие.
Усещаше, че е готов.
Бързо разгъна писалото, докато куражът все още бе с него.
Не успя да прочете повече от първите няколко думи, когато почувства болезнена буца да нараства в гърлото му. След още няколко изречения тя се отпусна и се превърна в река от облекчаващи сълзи, рукнали по бузите му. Прочете писмото четири пъти, като се мъчеше да плаче колкото се може по-тихо. Точно сега нямаше нужда от компания.
Напълно сащисан, пъхна отново писмото в портфейла.
В главата му хаотично се преплитаха мисли и спомени, а той опитваше да ги подреди. Беше се издигнал над земята и все още не знаеше дали ще полети, или ще падне.
Целият му живот се оказа изграден върху една лъжа или поне отбягване на истината. Сега, когато най-сетне получи мечтаната парола и ключа към товара, възпрепятствал го винаги да върви напред и да обърне гръб на миналото, не можеше да възприеме обяснението. Не се чувстваше нито тъжен, нито ядосан, но не се чувстваше и радостен или облекчен.
Чувстваше се напълно опустошен.
Мислеше за майка си. Когато тя умря, цялото жилище вече беше почистено, всичко бе опаковано. Тя бе подготвила отиването си в отвъдното до най-малката подробност. Дрехите бяха подредени в черни чували, повечето от покъщнината — прибрана в кашони. Вече се бе обадила на фирма да дойде и ги прибере.
Един цял човешки живот се свеждаше до запечатани кашони и черни чували.
Върху четири от пакетите стояха имената на Ева и Петер и там тя бе разпределила между тях всички по-ценни неща и снимки. В дъното на един от кашоните на Петер бяха подредени алманасите от пожарната. Не беше оставила нито едно лично послание, а само формален списък върху масата в кухнята — как най-добре да постъпят, за да се отърват от мебелите. До него лежеше ключът от банковата касета, където вече бе поставила паричните си доходи, разделени наполовина — два бели плика без никакво послание. Петер реши, че тя е направила това, за да може в случай на провал да им спести всякакви проблеми, но той повече от всичко би желал да прекара няколко дни в сортиране и почистване на родния си дом. Чувстваше се безкрайно ограбен от възможността сам и на спокойствие да може да се движи из вещите на «Времето преди» и да се справи със скръбта си.
Сега проумя нейния страх. Страхът, да не би да открие документи или други белези, които цял живот бе крила.
След като бе почистила и внимателно разтребила живота си, тя бе легнала на леглото, за да се съедини най-после със своя любим.
По време на аутопсията не бяха открити следи от сънотворни или каквито и да било знаци за самоубийство. Тя просто бе легнала и беше престанала да диша.


Глава трийсет и седма

Два часа по-късно той глътна таблетката, която му даде Улуф, и най-накрая потъна в облекчителен сън.
Когато се събуди, в стаята беше полутъмно. Отне му малко време, за да подреди новите обстоятелства, и остана да лежи със затворени очи, опитвайки се да сортира всички факти от огромния емоционален запас. Искаше му се да не е толкова изтощен, защото разбираше, че това едва ли подобрява психическия му баланс. Мозък, така объркан и мъгляв като неговия, в тяло, което едва можеше да се изправи от леглото, не беше най-подходящата комбинация за ситуация като тази. Нуждаеше се от всичките си сили, от душевно равновесие, за да издържи на преоценката на своя живот, пред която бе изправен, и то без да се предаде и да се отпусне пред сантименталността и самосъжалението.
Щеше да е толкова лесно да позволи да бъде въвлечен в примамливата клопка. Да поеме по най-простия път вън от цялата обърканост, впрочем достигнала го, когато вече бе на дъното.
Но сега тук беше Улуф.
Петер стоеше на кръстопътя на своя живот. Улуф вече бе изчистил и утъпкал пътеката пред него. Единственото, което сам трябваше да направи, бе да продължи да диша и за първи път да вдигне взор към бъдещето, вместо вечно да се обръща, за да се увери колко много призраци от миналото го следваха.
Трябваше да ги премахне от пътя си.
Трябваше да ги остави и да заживее свой живот.
Ако не беше толкова уморен.
Беше и жаден. Гърлото му бе пресъхнало. Извърна глава и се усмихна, когато видя, че на ръба на масичката до леглото Улуф бе оставил кана с вода.
Сега наистина се грижеха за него. Някой бе чул молбите му.
Опита да се изправи на лакът и протегна ръка към чашата.
Насред движението си се спря и застина неподвижно с все още протегната ръка.
Чу звук.
Беше съвсем близо до него и в секундата, в която разбра какво е, рязко дръпна ръка и запали лампата.
Някой дишаше в стаята.
Седна в леглото и притисна гръб о стената. Всичко, което мислеше и чувстваше допреди час, се бе изпарило. Единственото, което съществуваше, беше страшната заплаха, на която бе изложен. Светът наоколо изчезна и стаята, в която се намираше, се сви до размерите на малка кутия.
Внимателно изви глава и погледна към пода. Столът до бюрото бе отдръпнат и в празното пространство стърчаха два голи крака.
Два голи крака с боядисани в червено нокти на всичките девет пръста.


Глава трийсет и осма

Ужасен, остана в леглото. Не можеше да помръдне.
Цялото му тяло и душата бързо изясниха, че въртележката, на която бяха подложени през последното денонощие, бе повече, отколкото можеха да поемат. Това трябваше да се свърши.
Дишането му се наруши, въздухът нахлуваше неравномерно и бързо в дробовете. Той осъзна, че ако не се стегне веднага и не задиша по-спокойно, ще получи пристъп на хипервентилация. Вече усещаше бодежи в ръцете.
Погледът му бе прикован в онези крака. Когато реши, че е минала цяла вечност, те се раздвижиха и иззад ръба на бюрото погледна едно око.
Нямаше съмнение чие е.
Русата й коса бе станала ръждивочервена от засъхнала кръв, а окото бе зачервено и дълбоко хлътнало в тъмнолилав ореол.
Тя се измести малко и му показа цялото си лице.
Дишаше тежко и с усилие. Не го изпускаше от поглед, но клепачите й бавно премигваха и за секунда му заприлича на механична кукла, на която свършват батериите.
Лицето й носеше явни белези от боя, който той й бе хвърлил, и на равни интервали се изкривяваше от силни гърчове.
Тя не каза нищо, но продължи да се взира в него с празни очи.
Той не можеше да спре хипервентилацията. Увеличеното вдишване на кислород бе достигнало всяка част на тялото, ръцете и краката му бяха вцепенени. В едната половина на лицето си усети ясни признаци — сякаш бе получил внезапен мозъчен удар и бузата, както и устата от тази страна висяха, а по чаршафа се стичаше слюнка. Ръцете му се бяха притиснали до гръдния кош и пръстите стърчаха като птичи нокти. Беше извън всякакъв контрол. Невъзможно му бе да повлияе на дишането си. Пред очите му заиграха точици, но някъде иззад сивата пелена видя как тя с мъка се изправя и се приближава.
Опита да удари главата си в стената, за да привлече внимание, но стената бе каменна и звукът замря още в стаята.
— Никой няма да те чуе — проломоти тя. — Прерязах му гърлото.
Той я виждаше някъде далеч в дъното на тунела. Усети, че ще загуби съзнание, а тогава вече беше свършено с него.
— Почти успя да ме убиеш — продължи да ломоти тя, — но преди това ще ти върна нещо, кое то си ми дал.
Видя я, че залита.
Тя се обърна към бюрото и той предположи, че взема нещо от кутията с писалки. С огромно усилие преодоля двете крачки до леглото и по-скоро се свлече, отколкото седна пред него.
Сега цялото му лице бе застинало в гримаса, краката и ръцете го боляха от усилието.
— Най-сетне, татко! — прошепна почти беззвучно тя. — Ще получиш онова, което ми даде.
Вдигна над него ножа за рязане на хартия и той затвори очи.
Чу я да стене и погледна.
Ножът стърчеше от лявата й ръка, кръвта се стичаше по китката и образуваше малка локва върху чаршафите.
Гледаше го в очите. С нещо като свръхестествено усилие тя протегна ръка и остави кръвта да се стича по лицето му.
Огромни гърчове обхванаха тялото му и той не беше в състояние да затвори уста. Усети вкуса на кръвта по езика си.
Тя смъкна ръка и с мъка издърпа острието. Лицето й се изкриви от болка. Бавно повдигна ножа до лицето му.
— Най-добре е да направим малка рана, така че поздравът със сигурност да влезе. Би било жалко, ако не мога да ти върна подаръка.
Усещаше върху бузата си тъпото острие.
Внезапно стаята се взриви.
Дъжд от стъклени парчета се стовари върху тях и в същия миг се отвори и вратата.
Когато отново погледна, тя се намираше в другия край на стаята между двама униформени полицаи, а трети влизаше през строшения прозорец.
Тя изкрещя.
Пресипнал вик изпълни стаята и той за миг загуби зрение.
— Къде си ранен? — извика един от полицаите, но той не можеше да отговори.
Помещението се изпълни с полицаи и в следващия момент Улуф се появи пред него.
Той изкрещя на полицаите:
— Изведете я оттук, по дяволите! — След това се обърна към Петер: — Ранен ли си? Опитай да кажеш къде си ранен!
Петер витаеше на тавана. Долу видя себе си, Улуф и полицаите. Улуф бе успял да го положи на леглото — така както бе сгърчен в ембрионална поза. Двама мъже, облечени в бяло, се втурнаха в стаята, единият започна да преслушва сърцето му, а другият мереше кръвното налягане. През цялото време разговаряха дрезгаво помежду си. Лицето на Улуф беше тебеширено-бяло, а дланта му галеше Петер по челото. Цялото легло бе подгизнало от кръв.
— Трябва да премахнем шока — каза единият в бяло. — Дай му нула пет атропин.
Сложиха кислородна маска върху устата му.
— Трябва да интубирам! Извинявай, би ли се преместил малко?
Улуф се изправи и отстъпи крачка встрани от леглото, за да направи място на лекарите.
Петер усети през гърлото му да минава тръбичка и видя как гръдният му кош се вдига и спуска.
Падна назад в леглото и се сля с тялото, което лежеше там. Някак неясно, като през мъгла, осъзна, че някой го вдига и го изнася от стаята.


Глава трийсет и девета

Той стоеше на ръба.
Още една крачка и го очакваше падане от няколко километра. Никой нямаше да може да го намери. Дъно не се виждаше.
Пое дълбоко дъх. Въздухът имаше различен вкус от всички места, където някога беше пребивавал. Въпреки слънчевата светлина бе хладно и той закопча сакото си.
Тя беше задържана.
Отново.
Когато се почувства по-силен, реши да отиде да я види. От персонала в болницата в Бекомберга бяха казали, че тя най-сетне реагира на лекарствата, но са нужни по-големи дози, за да може повече или по-малко да я упоят, защото дълго отлаганото лечение на сифилиса е нанесло непоправими щети на гръбначния стълб; има атеросклероза на мозъка, невъзможно било да я оперират.
Никой не можеше да обясни как през всичките години не са забелязали болестта и никой не се наемаше да каже колко още й остава.
Петер стоеше зад прозореца на вратата и я наблюдаваше. Тя лежеше напълно неподвижно на прикован за стената нар. Впрочем всички мебели бяха приковани за стената и помещението приличаше повече на килия, отколкото на болнична стая. Нямаше нито един излишен предмет. Персоналът бе обяснил, че получавала ужасни пристъпи на бяс през равни интервали и че се безпокоени да не се нарани.
Тя нямаше представа, че Петер стои там и я наблюдава, затова той не бързаше.
Беше отслабнала. Така, както лежеше свита в ъгъла, приличаше на паднало от гнездото малко пиле. Жалко и изоставено. Страхът, който се опасяваше, че ще изпита, се превърна в гняв. Гняв от непонятното в живота. Какъв живот бе живяла… Той винаги беше смятал себе си за големия губещ, но истината беше, че тя бе изтеглила непечелившия билет и й бе отнета възможността за достоен живот преди още да бе започнал.
Персоналът му разказа нейната ужасяваща житейска история. Семейните взаимоотношения по време на подрастването й били ужасни. Бащата бил алкохолизиран в тежка степен, а майката на няколко пъти била принудена да вика лекари заради побоища. Но нито веднъж не съобщила в полицията, което направило невъзможно отвън да повлияят на ситуацията. Цялата истина била открита, записана в дебелия дневник на Аня Фрид. Майката починала през 88-а година и пациентката останала да живее с баща си.
Била на единайсет, когато се появили първите белези на психическо разстройство и няколко пъти пациентката била приемана в разни лечебни заведения, винаги с добър резултат. Не могли да поставят никаква диагноза. След завръщането й вкъщи рецидивът настъпвал бързо. Повдигнат бил въпросът за настаняване в сиропиталище.
Лекарите констатирали «ненормално сексуално съзряване», след като в дома за сираци пациентката на два пъти направила опити за сексуална близост с пазача. Присъствието й там било прекратено и временно била настанена в психиатрична болница за изследване. Била описана като емоционално увредена, с големи усилия разграничавала своите от чуждите физически качества.
Когато пациентката станала на тринайсет години, бащата приел препоръките на лекарите да бъде направена стерилизация, за да се избегнат нежелани бременности. Интервенцията била извършена и пациентката била върната у дома.
Следваха само бележки за рутинни посещения, в които пациентката е определяна като «затворена в себе си» и «социално приспособима», без да са отбелязани никакви рецидиви до януари 88-а, когато бащата умрял. Следващите три години пациентката била приемана за дълбоки депресии в повечето случаи в закрити заведения.
През 91-ва тя получила собствено жилище и се очаквало да се грижи сама за себе си. Изплащали й преждевременна пенсия.
Последен контакт с лечебница пациентката имала през март 96-а, когато сама посетила психиатричната клиника на Бакомберга, след като на няколко пъти имала натрапчиви идеи. Предписали й подходящи лекарства и записали час за повторно посещение. Последното вписване бе от октомври 96-а, където се казва, че пациентката не се е явила на повторен преглед и че трябва да се вземат мерки.
Той внимателно почука на вратата.
Тя бавно извърна глава.
Когато го видя през прозореца, цялото й лице се изкриви в нещо, което изглеждаше като усмивка. Една сестра отключи вратата и той влезе.
Тя се изправи и дойде при него.
— Папа — каза и се сгуши в прегръдката му.
Той я притисна здраво.
— Най-сетне дойде, толкова те чаках.
Помоли го да седне. Той се настани в края на нара, без да знае какво да каже. Искаше да донесе цветя, но персоналът му забрани.
Седяха мълчаливо. Тя го гледаше предано и цялото й лице грееше. Той отвори уста, мислейки да каже нещо, но едва започнал, вече беше забравил какво бе то.
— Какво каза, татко? — попита оживено тя, позасмивайки се.
Усети как нараства буцата в гърлото му. Преглътна и се втренчи в пода.
— Прощавай — прошепна той.
В стаята стана тихо, Петер се изкашля и я погледна.
— Прощавай — повтори по-ясно.
Бавно, бавно усмивката й премина в измъчена гримаса и по бузите й се затъркаляха едри сълзи. Хълцаше високо.
Той взе ръката й и леко я погали.
— Прости ми — каза пак.
Обгърна я с ръка и я притисна до себе си. Кокалестото й тяло се тресеше в прегръдката му. Усети как собствените му сълзи се изнизаха от ъгълчетата на очите и потекоха по лицето му. Един пропаднал живот.
Седяха дълго така.
Сянката от запречения с решетка прозорец бавно се местеше върху стената.
Най-сетне на вратата се почука, в стаята влезе мъж и каза, че е време за вечеря.
Изправиха се.
Тя взе ръката му и се усмихна.
— Хайде, чао — рече и тръгна към вратата.
Там се спря. Той гледаше гърба й. Промяната, през която премина, се усети в цялата стая. Тя бавно се обърна и го изгледа. Очите й бяха като малки цепки.
Ужасът тотално го връхлетя.
— Чао, малък Петер! — прошепна тя. — Пак ще се видим.


Той стоеше на покрива на Света.
Целият свят буквално лежеше в краката му. Дори не бе близо до самия връх, но достатъчно високо, за да бъде изгледът зашеметяващ.
Писмото беше в джоба му. Извади го и го сгъна като самолетче. Послушните прегъвки на хартията механично се оформяха между пръстите му и все пак имаше нещо, което той със сигурност знаеше — баща му го бе научил на това.
Никога не го забрави.
Вдигна ръка и късчето хартия в перфектна дъга напусна дланта му и отлетя надолу в пропастта.
Бяха го оставили на мира.


Епилог


«Скъпи Петер,
Не е лесно да напиша това писмо, ще ми се да го бях сторила отдавна. Не посмях сама да говоря и не мога да искам някога да ми простиш. Всички тези години на лъжи направиха разстоянието между нас непреодолимо, но ти никога не трябва да се самообвиняваш, че е станало така. Знам, че лъжите ти бяха заради мен, че сигурно бремето ти е било тежко, но моите лъжи също бяха заради мен и това вече е непростимо. Толкова дълбоко съжалявам, че нямах способността да променя нещата, че действах погрешно от самото начало и после така и не намерих правилния път. Сега умирам, но преди това държа да узнаеш истината. Аз обичах Ленарт повече от всичко на този свят. Той беше всичко за мен. Бяхме много щастливи. Тогава се роди Ева. Раждането беше много трудно и веднага след това бях принудена да се оперирам за отстраняване на матката. Ленарт, чиято най-голяма мечта беда има син, беше извън себе си от разочарование. Самата аз бях уморена, но съзнавах задачата си да поддържам и у двамата висок дух. Ева растеше, но Ленарт участваше във всичко това с половин сърце. И аз разбрах, че трябва да предприемем нещо, за да не рухне бракът ни. Разочарованието ми от неговите постъпки бе много голямо, но накрая предложих да осиновим едно момченце. Свързахме се със съответното бюро и след половин година научихме, че има новородено момче в лазарета на Сундсвал. Беше ти. Майка ти умряла по време на раждането; баща ти въобще не се интересувал от теб и така ти се появи при нас. Ленарт просто стана друг човек. Той те заобича още от първия миг и любовта му бе толкова голяма, че обхвана и Ева, но ти, ти беше неговата скъпоценност. Питаше първо за теб, когато се прибираше у дома, и избираше теб, за да прекара свободното си време. За да бъде Ева компенсирана, аз от своя страна й се посвещавах колкото можех повече. Признавам, че имаше моменти, в които направо изпитвах ревност. Ти получаваше цялото му внимание. Любовта му към теб бе огромна.
Когато умря, светът ми се срути. Дори и да ти е трудно да разбереш, всъщност живеех само заради Ева и теб. Знам, че те разочаровах, Петер, и угризенията ми са ужасяващи. Постоянно трябваше да се оправяш сам и виждах как се опитваш да направиш всичко възможно, за да спечелиш любовта ми. Искам да знаеш, че винаги съм те обичала, но ревността ми не умря с Ленарт. Ти оставаше като живо доказателство за неговата любов, теб той обичаше най-много. Ти си бил в мислите му и когато е разбрал, че умира. «Грижете се за Петер», били последните му думи. Така и не можах никога да ти ги кажа. Прости ми! Знам, че за теб щеше да е от голямо значение да ги бе чул.
Бих желала да има някакъв начин да поправя вината си. Затова реших да издиря истинския ти род. Биологичният ти баща е умрял през 88-а година, но открих биологичната ти по-голяма сестра и може би за теб ще е добре, ако се срещнеш с нея. Тя се казва Аня Фрид и живее в Стокхолм, също като теб. Адресирам писмото си до нея с надеждата, че ще те потърси. Може би двамата ще намерите сили един за друг.
Надявам се да разбереш, че си бил обичан.
Прости ми!
Майка ти»



«Хималаите, Катманду, 17 март 1997 г.
Скъпа Ева,
Надявам се, че всички у дома сте добре. Тук е хубаво. Непал е изумително красив. Вчера се завърнахме от тридневно странстване из прохода Хиксабангма Фенг от южната част на Хималаите. Изгледът беше просто фантастичен. Стомахът малко ме притеснява, но иначе се чувствам добре. След около седмица се завръщаме в Швеция и се надявам да ни посетите за празника, както бяхме решили. Наистина ще е забавно да се видим!
Поздрави на всички!
Привети от Петер
П.П. Повече няма нужда да се тревожиш заради онази жена. В деня, преди да заминем, се обадиха от болницата и ми съобщиха, че е умряла.»
 

Napred.BG е търсачка от българи за българи.

Повече от година работим тя да става все по-добра.

Tя има шанс за успех само, ако вие ни помогнете, като я опитате, харесате и споделите!

Подобно на Уикипедия ще опитаме да се издържаме по некомерсиален начин. Може да ни помогнете в тази насока, като ни направите дарение.

Може да сигнализирате грешка, да предложите сайт или да се свържете с нас през Facebook.

За уебмастъри:
Ако сложите линк към нас, ще сме Ви много благодарни! Ако искате банер, само ни пишете какъв размер и ще ви предоставим.