Българска търсачка и начална страница

 

Пешка

 

1

 

Ако научих нещо през последните петнайсет години, то е, че убийството не е нищо особено. То е просто граница, безсмислена и произволна като всички останали — черта в пръстта. Като гигантската табела «ВХОД ЗА ВЪНШНИ ЛИЦА ЗАБРАНЕН» на алеята към «Сейнт Осуалдс», която стърчи във въздуха като пазач на пост. При първата ни среща аз бях на девет години и тя надвисна над мен заплашително като училищен побойник.

 

ЗАПОВЕД
«ВХОД ЗА ВЪНШНИ ЛИЦА ЗАБРАНЕН!
ЗАБРАНЕНО ВЛИЗАНЕТО ПО-НАТАТЪК БЕЗ РАЗРЕШЕНИЕ!»

 

Друго дете би се стреснало от този надпис. Но при мен любопитството надделя. Чия беше тази заповед? Защо по-нататък от това място, а не от друго? И което беше най-важното, какво ще стане, ако премина ограничителната линия?
Разбира се, вече знаех, че оттатък границата е училището. От шест месеца живеех в сянката му и тази забрана заемаше достойно място сред ограниченията на младия ми живот, въведени от Джон Снайд. Не се глези. Пази това, което е твое. Работи добре, играй добре. Едно питие не е навредило никому. И най-важното: Стой далеч от «Сейнт Осуалдс», понякога подсилвано от: Стой далеч от онова проклето място, ако знаеш кое е добро за теб, или от предупредителен удар с юмрук в рамото. Знаех, че по идея ударите трябва да са дружелюбни. Но въпреки това боляха. Бащинството не беше от силните страни на Джон Снайд.
Така или иначе, през първите няколко месеца аз се подчинявах безпрекословно. Баща ми толкова се гордееше с новата си работа на портиер: такова хубаво старо училище, с такава добра репутация, а и щяхме да живеем в старата къща при входа, където бяха живели поколения портиери. В летните вечери щяхме да пием чай на поляната и всичко се очертаваше да бъде прекрасно. Може би дори като видеше колко добре сме се подредили, и мама щеше да се върне.
Но седмиците минаваха, а нищо такова не се случваше. Къщата на портиера беше второкласна сграда с малки прозорци с решетки, през които почти не влизаше светлина. Навсякъде миришеше на влага, а не ни позволяваха и да си сложим сателитна чиния, защото това беше извън рамките на добрия тон. Повечето мебели бяха собственост на «Сейнт Осуалдс» — тежки дъбови столове и прашни скринове — и до тях собствените ни вещи, спасени от старото общинско жилище на «Аби Роуд», изглеждаха евтини и не на място. Цялото време на баща ми беше заето с новата му работа и аз бързо се научих да разчитам на себе си — всяка молба, било то за приготвяне на храна или за смяна на чаршафи, се окачествяваше като глезотия — да не безпокоя баща си през почивните дни и да заключвам вратата на стаята си в събота вечер.
Мама никога не пишеше, всяко споменаване за нея също се смяташе за глезотия и не след дълго аз започнах да забравям как изглежда. Баща ми обаче криеше под дюшека си шишенце парфюм, останало от нея, и когато беше навън по работа или в кръчмата с приятели, аз понякога се промъквах в стаята му, поръсвах малко от парфюма — казваше се «Цинобър» — на възглавницата си и си представях, че мама гледа телевизия в съседната стая или че е отишла за малко до кухнята, за да ми донесе чаша мляко, и след малко ще се върне, за да ми прочете приказка. Доста глупаво наистина: тя не правеше такива неща дори когато си беше у дома. Така или иначе, след време баща ми трябва да е изхвърлил шишето, защото един ден то изчезна и вече не можех да си припомня уханието й.
Наближаваше Коледа, а с нея — лошо време и още повече работа за портиера, та така и не успяхме да пием чай на поляната. От друга страна, се чувствах добре. Още тогава бях самотно дете, мълчаливо в компания, незабележимо в училище. През първия триместър странях от всички, не се задържах вкъщи, играех в заснежената гора зад «Сейнт Осуалдс» и изследвах всеки инч от територията на училището, като внимавах да не прекрачвам забранената черта.
Открих, че по-голямата част от «Сейнт Осуалд» е недостъпна за страничния наблюдател: основната сграда се криеше зад дълга редица тополи — сега голи — по ръба на алеята, а паркът беше ограден от всички страни от стени и плетове. Но през портите се виждаше тревата, окосена и подравнена до съвършенство от баща ми, игрището за крикет със стройните огради, параклисът с ветропоказателя и надписите на латински. По-нататък се простираше свят, незнаен и далечен за мен като Нарния или Оз, свят, който никога нямаше да бъде мой.
Моето училище се наричаше «Аби Роуд Джуниърс», малка тромава сграда на общинска земя, с неравно игрище, разположено под наклон, и два входа, над които върху зацапан камък беше издълбано «МОМЧЕТА» и «МОМИЧЕТА». Не го харесвах, но въпреки това се ужасявах от преместването си в «Сънибанк Парк», голямото общообразователно училище, където трябваше да уча съгласно разпределението си по местоживеене.
Още от първия си ден в «Аби Роуд» с учудване наблюдавах учениците от «Сънибанк» — евтини зелени пуловери с емблеми на гърдите, спортни раници, цигари, лак на косите. Нямаше да ме харесат, знаех го. От пръв поглед нямаше да ме харесат. Веднага го усетих. Аз бях мършаво дете, дребно за възрастта си, и спадах към прилежните ученици. В «Сънибанк Парк» щяха да ме разкъсат.
Досаждах на баща си с въпроси:
— Защо? Защо в «Парк»? Защо там?
— Не се глези. В «Парк» няма нищо страшно, хлапе. Училище като училище. Всичките са еднакви.
Е, не беше вярно. Дори аз го знаех. «Парк» ме изпълваше с любопитство, с неприязън. И щом пролетта започна да настъпва по голата земя и по живия плет да се разпукват бели пъпки, аз отново погледнах табелата «ВХОД ЗА ВЪНШНИ ЛИЦА ЗАБРАНЕН», старателно изписана с почерка на баща ми, и се запитах: Чия е тази заповед? Защо по-нататък от това място, а не от друго? И още по-припряно и нетърпеливо: Какво ще стане, ако премина ограничителната линия?

 

Там нямаше стена, нямаше никакво видимо заграждение. Не беше и необходимо. Имаше само път, жив плет край него и — няколко ярда по-нататък — табелата. Стърчеше нахално, предизвикателно, властно и самоуверено. Зад нея си представях опасна, непредсказуема територия. Там можеше да има всичко: противопехотни мини, капани, охрана, скрити камери.
О, изглеждаше напълно безопасно — не по-различно от отсамната страна. Но табелата ми казваше друго. Оттатък нея беше заповедта. Там беше властта. Всяко нарушаване на заповедта щеше да доведе до наказание, загадъчно и зловещо. Нито за миг не се съмнявах в това: липсата на подробности само усилваше заплахата, която витаеше във въздуха.
Затова аз сядах на почтително разстояние и наблюдавах забранената територия. Беше странно успокоително да знам, че поне тук Заповедта и Редът се спазват. Виждах полицейските коли пред «Сънибанк Парк». Виждах графитите по стените на сградите и момчетата, които хвърляха камъни по спрелите коли. Чувах ги да крещят на учителите на излизане от училище и виждах дебелата козирка от бодлива тел над служебния паркинг.
Веднъж видях как група от четирима или петима бяха наобиколили едно момче. То беше малко по-голямо от мен, облечено по-грижливо от останалите ученици в «Сънибанк». Още щом забелязах книгите, които носеше под мишница, разбрах, че ще го бият. На места като «Сънибанк» любителите на книги бяха лесна плячка.
«Сейнт Осуалдс» беше друг свят. Знаех, че тук не може да има графити, боклук, вандализъм — нито дори счупен прозорец. Надписът го показваше и аз се изпълних с внезапна, необяснима увереност, че точно тук ми е мястото, тук, където младите дръвчета могат да бъдат засадени, без да ги прекърши някой през нощта, където никой не ходи с разкървавен нос по улицата, където няма изненадващи посещения от местния полицейски началник, нито плакати с предупреждения към учениците да оставят ножовете си у дома. Тук вероятно имаше строги учители със старомодни черни тоги, навъсени портиери като баща ми, внушителни отговорници по дисциплината. Тук да пишеш домашното си не означаваше, че си подмазвач, зубрач или леке. Тук беше безопасно. Тук бях у дома.
Наоколо нямаше никого: никой друг не бе дръзнал да стигне толкова далеч. Птиците кацаха и отлитаха от забранената територия. Нищо не им се случваше. След малко изпод живия плет излезе котка, седна срещу мен и започна да ближе лапата си. Пак нищо.
Тогава продължих напред, като първо се осмелих да стъпя върху сянката, а после и да клекна между големите крака на табелата. Моята сянка боязливо запълзя напред. Сянката ми наруши забраната.
На първо време това беше достатъчно вълнуващо. Но не за дълго: бунтарският дух вече бушуваше у мен твърде силно, за да се задоволи с подобно техническо нарушение. Леко подритнах с крак тревата от другата страна, после го отдръпнах със сладостен трепет като дете, за пръв път нагазило в океана. Разбира се, нямах опит с океана, но инстинктът беше налице, както и усещането за навлизане в нещо непознато, където всичко може да се случи.
Нищо обаче не се случи.
Направих още една крачка и този път не отдръпнах крака си. Пак нищо. Табелата се извисяваше над мен като чудовище от филм на ужасите, само че странно неподвижно, сякаш стъписано от моята дързост. Аз съзрях шанса си, нагазих в територията и се втурнах през ветровитото поле към живия плет, който стоеше приведен, напрегнат като за скок. Стигнах го и задъхано, уплашено се хвърлих в сянката му. Сега вече загазих. Сега ще се появят.
Само на няколко крачки от мен в плета зееше дупка. Изглеждаше като най-добрата възможност. Запълзях към нея, като се притисках в сянката, и се напъхах в тясната дупка. Казах си, че могат да ме издебнат и от едната, и от другата страна; ако дойдат и от двете, ще трябва да бягам. Знаех, че след време възрастните имат склонността да забравят провиненията, и затова не се съмнявах, че ако се измъкна достатъчно бързо, много е вероятно да избегна наказанието.
Лежах в очакване. Напрежението в гърлото ми постепенно се разсея. Сърцето ми почти възвърна нормалния си ритъм. Започнах да забелязвам неща около себе си — отначало с любопитство, после с нарастващо неудобство. През фланелката в гърба ми се забиваха тръни. Усещах мирис на пот и на почва, киселата миризма на живия плет. Някъде наблизо се разнасяше птича песен, в далечината бръмчеше косачка — натрапчиво като жужене на насекоми в тревата. Нищо друго. Отначало се усмихнах от удоволствие — нарушавах забраната, без да ме накажат — после долових чувство на неудовлетворение, пърхащо негодувание в стомаха.
Къде бяха камерите? Противопехотните мини? Пазачите? Къде беше ЗАПОВЕДТА, толкова самоуверена, че трябваше да бъде изписана с главни букви? И най-важното, къде беше баща ми?
Изправих се все така предпазливо и излязох от сянката на живия плет. Слънцето ме удари в лицето и аз вдигнах ръка, за да закрия очите си. Направих крачка в откритото пространство пред мен, след това втора.
Сега вече със сигурност щяха да дойдат пазачите, невидимите представители на реда и властта. Но минаха секунди, после минути и нищо не се случи. Никой не дойде — нито отговорник по дисциплината, нито учител, нито дори пазач.
Тогава в мен се надигна паника, аз изтичах в средата на полето и замахах ръце като корабокрушенец на пуст остров, който се опитва да спре спасителен самолет. Не ги ли интересуваше? Аз бях външно лице. Не ме ли виждаха?
— Тук съм! — крещях аз в негодувание. — Ето ме! Тук! Тук!
Нищо. Нито звук. Нито кучешки лай в далечината, нито приближаващ вой на сирени. Тогава ме обзе гняв и неприятно подобие на въодушевление: осъзнах, че всичко това е било една голяма лъжа. В полето има само трева и дървета. Само черта в пръстта, която ме предизвиква да я пресека. И аз я пресякох. Пренебрегнах ЗАПОВЕДТА.
В същото време чувствах, че са ме изиграли, както ставаше често, когато се сблъсквах със заплахите и уверенията от света на възрастните, който обещава толкова много, а дава толкова малко.
Лъжат, хлапе. Това беше гласът на баща ми, макар и малко далечен, в главата ми. Обещават ти какво ли не, но всичките са еднакви, хлапе. Лъжат.
— Не! Невинаги…
Тогава се убеди сам. Продължи. Предизвиквам те. Да видим колко далеч ще стигнеш.
И аз продължих, тръгнах покрай плета нагоре по малкия склон към дърветата. Там имаше друга табела: «НАРУШИТЕЛИТЕ СЕ НАКАЗВАТ». Разбира се, след първата крачка заплахата не можеше да ме спре.
Но зад дърветата ме чакаше изненада. Мислех, че ще видя път, може би железопътна линия, река — нещо, което да показва, че отвъд «Сейнт Осуалдс» има друг свят. Но докъдето поглед стигаше, всичко беше «Сейнт Осуалдс»: хълмът, горичката, тенискортовете, игрището за крикет, благоуханните площи с райграс и безкрайната ливада зад тях.
И след като излязох от горичката, видях хора, момчета. Момчета на всякаква възраст, някои колкото мен, други опасно, внушително големи. Едни бяха облечени в бели екипи за крикет, други — в къси гащета и разноцветни фланелки с номера по тях. Малко по-нататък на квадратна площадка, постлана с пясък, няколко момчета тренираха скокове. Зад тях се издигаше голяма каменна сграда, потъмняла от сажди, с редове сводести прозорци, блеснали на слънцето, дълъг полегат покрив с тавански прозорчета, кула, ветропоказател, ниски постройки в двора, параклис, изящна стълба, водеща към градина с трева, дървета, цветни лехи и асфалтови площадки, разделени помежду си с огради и арки.
Там също имаше момчета. Едни седяха на стълбите. Други стояха под дърветата и си говореха. Някои бяха облечени в тъмносини пуловери и сиви панталони, а други — в спортни екипи. Глъчката, която вдигаха — и която дори не бях чул досега — ме връхлетя като ято екзотични птици.
Веднага разбрах, че са по-различни от мен, че греят не само от слънцето, но и от нещо по-недоловимо — небрежна увереност, загадъчно сияние.
По-късно, разбира се, видях нещата в истинската им светлина. Благородната разруха зад изящните форми. Упадъкът. Но при онзи пръв забранен поглед «Сейнт Осуалдс» ми се стори недостижимо прекрасен, Ксанаду, Асгард и Вавилон, взети заедно.
Тогава разбрах, че в края на краищата това е много повече от черта в пръстта. Това беше бариера, която никаква смелост и желание не биха ми позволили да премина. Аз бях външно лице: изведнъж съвсем ясно видях мръсните си джинси, окъсаните си кецове, изпитото си лице и мазната си коса. Вече не се чувствах като смел изследовател. Нямах право да влизам тук. Превърнах се в нещо по-низше, нещо по-просто, в нарушител, в крадец, в мръсно малко хлапе с гладни очи и крадливи пръсти. Независимо дали ме виждаха или не, те винаги щяха да ме възприемат така. Това бях аз. Дете от «Сънибанк».
Виждате ли, още тогава се започна. Ето това е «Сейнт Осуалдс», ето какво прави с хората. Гневът се загнезди в мен като рак — гняв и наченки на бунт.
Е, бях външно лице. И какво от това? Всяко правило може да бъде нарушено. Навлизането в чужда територия, подобно на всяко друго престъпление, остава безнаказано, когато няма свидетели. Думите, колкото и заклинателно да звучат, винаги са само думи.
Тогава не знаех тези неща, но в същия миг обявих война на «Сейнт Осуалдс». Не ме искаха? Да, но аз ги исках. И щях да ги получа, и никой, и нищо — дори баща ми — нямаше да ме спре. Чертата беше теглена. Още една граница за пресичане, този път на по-недостъпен терен, сигурен в извечното си високомерие, неосъзнаващ, че в самия него зрее семето на собственото му унищожение. Още една черта, която неумолимо ме предизвиква да я пресека.
Като убийство.

 

Цар

 

1

 

Мъжка гимназия «Сейнт Осуалдс»
Понеделник, 6 септември, септемврийски триместър
По мои изчисления това е деветдесет и деветият ми триместър, пропит с мириса на дърво, стар тебешир, дезинфектант и необяснимата бисквитено-миша миризма на момчета. Деветдесет и девет учебни срока се изтърколиха във времето като прашни хартиени фенери. Трийсет и три години. Като присъда. Това ми напомня за стария виц за пенсионера, осъден за убийство: «Трийсет и три години, Ваша Чест — протестира той, — прекалено много са! Няма да успея да ги излежа!». А съдията казва: «Е, ще излежите колкото можете…».
Като се замисля, никак не е смешно. През ноември ставам на шестдесет и пет.
Не че има значение. В «Сейнт Осуалдс» не пенсионират никого насила. Тук караме по свои правила. Винаги е било така. Още един триместър и ще станат сто. Най-после и аз да се появя на почетната дъска. Представям си надписа с готически шрифт: «Рой Хюбърт Стрейтли (бакалавър), центурион на училището».
Иде ми да се изсмея. Никога не съм предполагал, че кариерата ми ще мине тук. През 1954 година завърших десетгодишното си обучение в «Сейнт Осуалдс» и последното, което очаквах, беше да се озова отново на същото място — и то да учителствам — за да поддържам реда, да раздавам неохотно забележки и наказания. Но с учудване открих, че ученическите години са ми дали нещо като естествен нюх за учителстването. Сега няма лудория, за която да не съм подготвен. В края на краищата, повечето съм ги вършил и аз: като дете, като мъж и по средата между двете. И ето ме днес тук, пак в «Сейнт Осуалдс», за поредния триместър. Човек ще рече, че не мога да живея без това училище.
Запалвам си «Голоаз»: единственото, в което съм се поддал на влиянието на съвременните езици. Разбира се, на теория това е забранено, но днес съм сам в кабинета си и никой не обръща особено внимание. Днес по традиция няма ученици и се занимаваме с административни дела: преброяване на учебници, разпределяне на канцеларски материали, последни уточнения на графика, събиране на отчети и списъци, приемане на нов персонал, катедрени съвети.
Разбира се, самият аз съставлявам цяла катедра. Някога бях ръководител катедра по класически езици и отговарях за група почтителни лакеи, но сега съм избутан в прашния ъгъл на новата езикова катедра подобно на учебник остаряло издание, което все още не смеят да изхвърлят.
Всички мишки напуснаха потъващия кораб, с изключение на учениците. Аз все още имам пълен норматив, за голямо недоумение на колегата господин Стрейндж, Трети учител, който счита латинския за несъществен предмет, и за прикрито безпокойство на новия директор. И все пак момчетата продължават да избират моя несъществен предмет и общата им успеваемост продължава да бъде относително добра. Приятно ми е да мисля, че това се дължи на личния ми чар.
Не че не харесвам колегите си по съвременни езици, но се чувствам по-близък с подмолните гали, отколкото с лишените от чувство за хумор тевтони. Сред тях е Пеърман, учителят по френски — закръглен, весел, на моменти блестящ, но безкрайно неорганизиран — и Кити Тийг, която понякога дели с мен бисквитите си на чаша чай, и Ерик Скуунз, жизнерадостен полуцентурион, също на почтена възраст — шестдесет и две, който ако е в настроение, може да разказва със забележителни подробности за някои от големите дяволии в далечното ми детство.
Тук е и Изабел Тапи, хубавичка, но по-скоро безлична по кльощав, галски маниер, обект на множество възторжени графити, даващи израз на момчешките фантазии в съблекалните. Общо взето, намирам се в приятна компания, членовете на катедрата се отнасят към моите чудатости с похвално търпение и добро чувство за хумор и рядко се бъркат в неконвенционалните ми методи на преподаване.
Като цяло германистите са по-невзрачни: Джеф и Пени Нейшън («Обединените нации»), две в едно, отдавна хвърлили око на кабинета ми; Джери Грахфогел, добронамерен глупак, пристрастен към картите, и накрая доктор Дивайн Киселото грозде, ръководител на катедрата и пламенен привърженик на по-нататъшната експанзия на Великата империя, който ме смята за потаен и прекалено строг с учениците, не се интересува от класически езици и сто на сто си мисли, че carpe diem означава «рибно блюдо на деня».
Той има навика да минава покрай стаята ми с престорена бодрост, като наднича подозрително, сякаш очаква да зърне признаци на неморално поведение, и аз съм сигурен, че днес е само въпрос на време да цъфне на вратата с непринуден вид.
Ето! Какво ви казах?
Точно навреме.

 

Добро утро, Дивайн!
Потиснах инстинктивната си реакция да го поздравя, скрих недопушената си цигара под бюрото и широко му се усмихнах през стъклената врата. Забелязах, че носи голям кашон, пълен догоре с книги и хартии. Изгледа ме с физиономия, която изразяваше зле прикрито самодоволство, и отмина с вид на човек, забързан по важна работа.
Подтикван от любопитство, аз станах и надзърнах в коридора — тъкмо навреме, за да видя как Джери Грахфогел и Обединените нации бързо настигат Дивайн, понесли същите кашони.
Върнах се озадачен на старото бюро и се заех да разглеждам скромното си царство.
Стая 59 — моята територия през последните трийсет години. Многократно оспорвана, но непокорена. До нея постоянно се домогват, и не само германистите. Стаята е просторна и посвоему приятна, предполагам, макар че разположението й във високата част на Камбанарията ме принуждава да изкачвам повече стъпала, отколкото бих искал, и се намира на около половин миля по права линия от горния коридор.
Сигурно сте забелязали, че с времето кучетата и стопаните им започват да си приличат: същото важи и за учителите и класните стаи. Моята ми пасва като стара ръкавица и мирише почти по същия начин — успокояваща смесица от миризми на книги, тебешир и непозволения аромат на цигари. На почетното място се мъдри голяма и достолепна черна дъска — щастлив съм да отбележа, че усърдните опити на доктор Дивайн да въведе нови, бели учебни дъски се увенчаха с неуспех. Чиновете са стари и очукани като ветерани и аз се съпротивлявам на всички стремежи те да бъдат заменени с вездесъщите пластмасови маси.
Когато се отегча, винаги се зачитам в драсканиците. Приятно голям брой от тях е посветен на мен. Любимият ми надпис гласи: «Hic magister podex est», издълбан от неизвестно момче преди — о, преди повече години, отколкото мога да си спомня. Когато аз бях ученик, никой не се осмеляваше да нарече учителя podex. Безобразие. И въпреки това по някаква причина винаги се усмихвам на тези думи.
Моето бюро е не по-малко безобразно: внушителна, потъмняла от времето грамада с бездънни чекмеджета и множество надписи. Издига се върху подиум, първоначално предназначен, за да улеснява по-ниските учители да стигат дъската — и от тази палуба аз мога да надзиравам отвисоко питомците си, като същевременно попълвам кръстословицата в «Таймс», без да ме забележат.
Зад шкафовете са се настанили мишки. Знам го, защото в петък следобед те излизат навън и душат около тръбите на радиаторите, докато момчетата пишат седмичното си контролно по лексика. Не се оплаквам: мишките са ми по-скоро симпатични. Веднъж старият директор опита да сложи отрова, но повече не повтори: вонята на умрели мишки е далеч по-омерзителна от всичко, което живите същества биха могли да оставят след себе си, и трая седмици наред, докато накрая се наложи да повикат Джон Снайд, тогавашния главен портиер, за да отпори перваза на дюшемето и да махне вмирисаните трупове.
Оттогава мишките и аз се радваме на уютно и мирно съжителство в дух на търпимост. Да можеше и с германистите да е така.

 

Вдигнах глава и видях доктор Дивайн отново да минава покрай стаята ми със своя антураж. Той настоятелно посочи китката си, сякаш да каже, че няма време. Десет и половина. Ах, да. Разбира се. Учебен съвет. Неохотно се надигнах, хвърлих угарката от цигарата си в кошчето за боклук и бавно тръгнах към Стаята на учителя, като спрях само да взема протритата си тога от закачалката до шкафа за материали.
Предишният директор винаги настояваше да носим тоги в официални случаи. Днес аз съм всъщност единственият, който ходи с тога на съвет, но повечето ги обличат на Годишния акт. Родителите ни харесват с тоги. Те създават у тях впечатление за непреходност. Аз обичам тогата, защото осигурява добър камуфлаж и спестява носенето на костюми.
Когато излязох от стаята, Джери Грахфогел заключваше кабинета си.
— О, здравей, Рой.
Удостои ме с по-широка от обичайната нервна усмивка. Той е дългурест млад мъж с добри намерения и слаби умения за въдворяване на дисциплина. Когато затвори вратата, видях до стената купчина грижливо наредени кашони.
— Много работа имате днес, а? — попитах аз, като посочих кашоните. — Какво правите? Превземате Полша?
Джери трепна.
— Не, ъ-ъ-ъ… само преместваме това-онова. В… ъ-ъ-ъ… новия кабинет на катедрата.
Изгледах го втренчено. В думите му звънна заплашителна нотка.
— Какъв нов кабинет?
— Ъ… съжалявам. Трябва да вървя. Директорът чака. Не бива да закъснявам.
Това е някаква шега. Джери винаги закъснява.
— Какъв нов кабинет? Някой умрял ли е?
— Съжалявам, Рой. Ще се видим по-късно.
И той се понесе към Стаята на учителя като гълъб към гълъбарника. Аз навлякох тогата си и го последвах с по-достолепна крачка, озадачен и измъчван от лошо предчувствие.

 

Пристигнах в Стаята на учителя тъкмо навреме. Новият директор се появи с Пат Бишъп, Втори учител, и секретарката си Марлийн, майка на бивш ученик, дошла да работи при нас след смъртта на сина си. Настоящият директор е чувствителен, изискан и малко зловещ като Кристофър Лий в «Дракула». Предишният беше сприхав, своенравен, суров и винаги със собствено мнение: точно такъв, какъвто според мен трябва да бъде един директор. Вече петнайсет години не е в училището, а още ми липсва.
Преди да седна, спрях да си налея чаша чай. Със задоволство забелязах, че макар стаята да беше препълнена и някои по-млади колеги да стояха прави, моето място бе свободно. Третото от прозореца, точно под часовника. Стиснах чашата чай между коленете си, за да наглася възглавниците, и установих, че креслото ми е станало тясно.
Може да съм натрупал някой и друг килограм през ваканцията.
— Хъм-хъм — сухо покашляне на новия директор, на което повечето от нас не обърнаха внимание.
Марлийн, над петдесетте, разведена, платиненоруса, вагнеров тип, улови погледа ми и се намръщи. Присъстващите усетиха неодобрението й и в Стаята на учителя се възцари тишина. Не е тайна, разбира се, че Марлийн командва тук. Новият директор е единственият, който не го е забелязал.
— Добре дошли на всички.
Това беше Пат Бишъп, човешкото лице на училището. Едър, весел, с абсурдно младежки дух за своите петдесет и пет години, той е запазил бурния и здрав чар на ученик. Иначе е добър човек. Любезен, трудолюбив, предан до крайност на училището, в което също някога е бил ученик — но не твърде интелигентен въпреки оксфордското си образование. Човек на действието — такъв е нашият Пат, на съчувствието, не на интелекта; мястото му е по-скоро в класната стая и на игрището за ръгби, отколкото на управителен съвет и на събрание. Ние обаче не му се сърдим. В «Сейнт Осуалдс» има повече интелигентност от необходимото: това, от което се нуждаем, е човечност като тази на Бишъп.
— Хъм-хъм.
Пак директорът. Никой не се учудва, че между двамата долавя напрежение. Бишъп, понеже си е Бишъп, усърдно се старае да го прикрие. Но популярността му сред учениците и учителите открай време дразни новия директор, който никак не умее да се харесва на околните.
— Хъм-хъм!
Цветът на лицето на Бишъп, винаги ярък, помръкна малко. Марлийн, чиято преданост към Пат (тайна, както си мисли тя) датира от петнайсет години, изглежда недоволна.
Без да обръща внимание, директорът пристъпи напред.
— Първа точка: набиране на средства за нова спортна зала. Взе се решение за назначаване на второ административно лице, което да се занимава с набирането на средства. То ще бъде избрано измежду шестима кандидати и ще заеме новия пост, който ще се казва «Връзки с обществеността», набиране на…
Пропуснах по-голямата част от това, което последва, унесен от монотонното мърморене на директора. Обичайната проповед, предполагам, за липсата на средства, ритуално изреждане на резултатите от лятото, излагане на неизбежната нова схема за набиране на ученици, пореден опит за въвеждане на задължителна компютърна грамотност сред преподавателите, оптимистично предложение от женската гимназия за съвместна дейност, предложение за инспекция през декември (посрещнато с ужас), кратко оплюване на правителствената политика, хленчене по повод дисциплината на учениците, външния вид на учителите (тук Дивайн Киселото грозде ме стрелна с поглед) и подадените в съда жалби (три дотук, добре като за септември).
Убивах времето, като се оглеждах за нови лица. Очаквах да има такива този триместър: през лятото няколко от старите момчета най-после захвърлиха тогите и предполагам, че се е наложило да ги заместят. Срещнах погледа на Кити Тийг и тя ми намигна.
— Единайсета точка. Преразпределяне на класни стаи и кабинети. Поради промяна в номерирането на стаите в резултат на новото компютърно крило…
А-ха. Ето един новак. Знаете ли, винаги бият на очи заради стойката. Мирно, като армейски кадети. И заради костюмите, разбира се, идеално изгладени и девствени откъм тебеширен прах. Това не трае дълго: тебеширеният прах е вероломна субстанция, която се промъква дори в онези политически коректни крила на училището, където черната дъска — или нейната сестра, бялата дъска — е отдавна премахната.
Новакът стоеше до компютърните специалисти. Лош знак. В «Сейнт Осуалдс» всички компютърни специалисти са с бради — това е правило. С изключение на ръководителя катедра г-н Брад, който в недотам ожесточен разрез с правилото има само малки мустаци.
— … затова от 24 до 36 стая вече ще носят номера от 114 до 126 включително, стая 59 ще стане стая 75, а стая 75, закърнелият кабинет по класически езици, ще стане кабинет по германистика.
— Какво? — Още едно предимство на тогите: съдържанието на чашата чай, разлята в скута ми, почти не остави петно. — Господин директоре, мисля, че нещо не сте прочели както трябва. Кабинетът по класически езици все още се използва. Със сигурност не е закърнял. Нито пък аз — добавих приглушено, като изпепелих с поглед германците.
Новият директор ме изгледа хладно.
— Господин Стрейтли — каза той, — всички тези административни въпроси бяха вече обсъдени на последния съвет миналия триместър. Ако сте имали възражения, е трябвало да ги съобщите тогава.
Усещах как германците ме наблюдават. Джери — неубедителен лъжец — има доблестта да се смути.
Обърнах се към доктор Дивайн.
— Много добре знаете, че не присъствах на миналия съвет. Провеждах изпити.
Киселото грозде самодоволно се подсмихна.
— Аз лично ви изпратих протокола по имейл!
— Много добре знаете, че не чета имейли!
Директорът придоби ледено изражение. Той е радетел за новите технологии (или поне така твърди), гордее се, че е съвременен човек. Аз обвинявам Боб Стрейндж, Третия учител, който обяви, че в съвременната образователна система няма място за компютърно неграмотни хора, и господин Брад, който му помогна да въведе система за вътрешна комуникация, толкова гениална и стройна, че напълно измести устното общуване. Сега всеки, който седи в кабинета си, може да говори с колега от който и да било друг кабинет, без да си прави труда да става, да отваря вратата, да върви по коридора и наистина да говори с него (истинско кощунство, особено като се има предвид отживелия човешки контакт).
Компютърните опозиционери като мен са отмиращо племе и администрацията ги смята за глухи, неми и слепи.
— Господа! — отсече директорът. — Сега не е моментът да обсъждаме това. Господин Стрейтли, предлагам да представите възраженията си писмено и да ги изпратите на имейла на господин Бишъп. Може ли да продължим?
Седнах.
— Поздрав, Цезаре, смъртниците те приветстват!
— Какво беше това, господин Стрейтли?
— Не знам. Може би кроткото срутване на последния стълб на цивилизацията, господин директоре.
Неблагоприятно начало на триместъра. Можех да понеса мъмрене от директора, но мисълта, че Дивайн Киселото грозде е успял да измъкне собствения ми кабинет изпод носа ми, беше непоносима. Така или иначе, реших да не се предавам без бой. Щях да направя окупацията много тежка за германците.
— А сега да приветстваме новите си колеги. — Топла нотка прозвуча в гласа на директора. — Надявам се, че с ваша помощ те ще се почувстват като у дома си и ще бъдат също толкова предани на «Сейнт Осуалдс», колкото и вие.
Предани? Трябва да ги затворят в лудница.
— Казахте ли нещо, господин Стрейтли?
— Нечленоразделен звук на одобрение, господин директоре.
— Хм.
— Точно.
Имаше общо петима новоназначени: един компютърен специалист, както се боях. Не разбрах името му, но Брадите са взаимозаменяеми, точно както и Костюмите. Така или иначе, това е катедра, в която по очевидни причини рядко стъпвам. Една млада жена в Съвременни езици (тъмна коса, хубави зъби, дотук обещаваща), един Костюм в Географията — там явно си правят колекция; учител по спортни игри, обут в чифт крещящи и смущаващи шорти от ликра, плюс спретнат на вид млад мъж за катедрата по английски, когото засега ми е трудно да категоризирам.
Когато човек е прекарал толкова години в Стаята на учителя, колкото съм прекарал аз, започва да разпознава фауната, която се събира на подобни места. Всяко училище има своя екосистема и социална картина, но има видове, които като че ли преобладават навсякъде. Разбира се, това са Костюмите (все повече и повече след идването на новия директор — те се движат на глутници) и естественият им враг, Сакото от туид. Самотно животно със собствена територия, макар и от време на време да участва в общите гуляи, Сакото от туид не се чифтосва често, в резултат на което нашият вид е на изчезване. После идват Работливите бобри, типични представители на които са германските ми колеги Джеф и Пеги Нейшън; Ленивците, които четат «Мирър» по време на съвет, рядко могат да се видят без чаша кафе в ръка и вечно закъсняват за час; видът Нискомаслен йогурт (неизменно женски, тези животни се занимават основно с клюки и диети), Зайците (от двата пола; изравят дупка в земята и се скриват при първия признак на опасност), както и Дракони, Сладкишчета, Странни птици, Стари момчета, Млади пушки и всевъзможни ексцентрици.
Обикновено след няколко минути познанство успявам да причисля всеки новак към подходящата му категория. Географът господин Изи е типичен Костюм: изтупан, грижливо подстриган, предназначен за канцеларска работа. Учителят по спортни игри — Бог да ни е на помощ — е типичният Ленивец. Господин Мийк, компютърният специалист, притежава заешко сърце, скрито под рунтава брада. Лингвистката, госпожица Деър, би могла да мине за млад Дракон, ако не беше присмехулната извивка на устата й: трябва да я изпитам, за да видя от какво тесто е замесена. Новият учител по английски, господин Кийн, не е лесен за категоризиране: не съвсем Костюм, не точно Работлив бобър, но твърде млад за Сако от туид.
Новият директор хвърля големи усилия в набирането на свежа кръв: бъдещето на професията, казва той, е в притока на нови идеи. Старите кучета като мен, разбира се, не се връзват на това. Свежата кръв е по-евтина.
По-късно след срещата споделих това с Пат Бишъп.
— Дай им шанс — отвърна той. — Поне им позволи да се установят, преди да си отидеш.
Разбира се, Пат обича младите хора: това е част от чара му. Учениците го усещат и го смятат за достъпен. Това обаче го прави невероятно лековерен, неспособността му да вижда лошите качества у хората често е създавала проблеми в миналото.
— Джеф Лайт е добър и обещаващ спортист — каза той. Аз се сетих за човека в шорти от ликра (най-типичния Ленивец, който съм виждал) и настръхнах. — Крис Кийн идва с отлични препоръки. — Това беше по-вероятно. — А учителката по френски изглежда много свястна.
Разбира се, Бишъп беше интервюирал всички.
— Е, да се надяваме — казах аз и се запътих към Камбанарията.
След фронталната атака на Дивайн не исках да си създавам проблеми: вече имах достатъчно.

 

2

 

Видяхте ли, не беше никак трудно. Още щом погледнаха препоръките ми, налапаха въдицата. Нелепо е до каква степен хората се доверяват на разни хартийки: удостоверения, дипломи, квалификации, препоръки. А в «Сейнт Осуалдс» — повече откъдето и да било другаде. В края на краищата, цялата система се крепи на бумащина. При това, доколкото разбирам, се крепи доста зле, защото не достига смазочно масло. Парите смазват колелата на машината, казваше баща ми и беше прав.
Не се е променило много от онзи първи ден. Сега игрищата не са толкова просторни, защото сградите са се разраснали, освен това има висока ограда — телена на бетонни стълбове — за подсилване ефекта от табелата «ВХОД ЗА ВЪНШНИ ЛИЦА ЗАБРАНЕН». Но същината на «Сейнт Осуалдс» е непроменена.
Правилният подход е фронталният, разбира се. Фасадата с внушителната алея и портите от ковано желязо имат за цел да всяват страхопочитание. И успяват — срещу сумата от шест хиляди лири годишно тази смесица от старомодна арогантност и очевиден упадък все още привлича учениците.
«Сейнт Осуалдс» продължава да държи на внушителните наименования. Тук заместник-директорът е Втори учител, учителската стая е Стая на учителя, дори чистачите по традиция се наричат камериери, макар че «Сейнт Осуалдс» няма пансион, а следователно и спални за почистване, от 1918 година. Но родителите си падат по тези неща; на староосуалдски (или «ози», както традиционно го наричат) домашното е «подготвителна работа», старата столова все още е «новата трапезария», а сградите, полуразрушени и запуснати, са разделени на множество кътове и крила с причудливи наименования: Ротондата, Избата, Учителските квартири, Арката, Обсерваторията, Порталът. Днес, разбира се, рядко се случва някой да използва официалните наименования, но те изглеждат добре в рекламните брошури.
Баща ми, ако трябва да бъдем честни, много се гордееше с титлата Главен портиер. Това беше чисто и просто работа на пазач и прислужник, но титлата със съответната власт, с която бе придружена, го правеше сляп за повечето унижения и обиди, които му се налагаше да понася през първите години в гимназията. Самият той беше напуснал училище на шестнайсет години без никакви академични степени и за него «Сейнт Осуалдс» бе връх, към който дори не смееше да се стреми.
В резултат на това баща ми гледаше на златните момчета в «Сейнт Осуалдс» със смесица от възхищение и презрение. Възхищение от физическите им данни, спортната им подготовка, превъзходната им костна структура, мириса на пари. Презрение към тяхната мекушавост, самодоволство, защитен живот. Знаех, че ме сравнява с тях и колкото повече растях, толкова повече си давах сметка за това до каква степен не издържам на сравнението в неговите очи и за мълчаливото му — но все по-горчиво — разочарование.
Разбирате ли, баща ми би искал да има син по свой образ и подобие, момче, което да споделя страстта му към футбола, лотарийните билети и рибата с пържени картофи, недоверието му към жените, любовта му към разходките навън. Ако не, то момче от «Сейнт Осуалдс»: играч-джентълмен, капитан на отбора по крикет, момче с амбициите да излезе от своята класа и да постигне нещо в живота, дори ако това би означавало да зареже баща си.
Но той имаше мен. Ни рак, ни риба, безполезно мечтателно дете, което обича книги и филми на ужасите, затворено, кльощаво, бледо, вяло, без какъвто и да било интерес към спорта, толкова саможиво, колкото баща му беше общителен.
Все пак баща ми се стараеше. Полагаше усилия, дори когато аз отказвах. Водеше ме на футболни мачове, на които аз се отегчавах до смърт. Купи ми колело, което трябваше да карам редовно край училището. Но което бе по-важно, през първата година от живота ни там той беше разумно и почтително трезвен. Предполагам, че би трябвало да изпитвам благодарност. Но аз не изпитвах. Точно както той искаше син по свой образ и подобие, аз исках баща, който да бъде като мен. Вече бях изградил образа му въз основа на стотиците книги и комикси. Той трябваше преди всичко да бъде човек с авторитет, строг, но справедлив. Физически издръжлив и много интелигентен. Читател, учен, интелектуалец. Човек, който да ме разбира.
Разбира се, търсех го у Джон Снайд. Понякога дори си мислех, че го намирам. Пътят на израстването е пълен с противоречия, а аз все още бях дете, достатъчно малко, за да вярва в лъжите, с които този път е постлан. Татко знае най-добре. Остави на мен. По-възрастните знаят повече. Прави каквото ти казвам. Но дълбоко в себе си вече виждах пропастта между нас. Макар и дете, аз имах амбиции, докато възрастният и опитен Джон Снайд никога нямаше да бъде повече от портиер.
И все пак виждах, че е добър портиер. Той стриктно изпълняваше задълженията си. Заключваше вратите нощем, правеше вечерни обиколки, поливаше растенията, поддържаше игрищата за крикет, косеше тревата, посрещаше посетителите, поздравяваше учителите, правеше ремонти, чистеше тръби, докладваше за повреди, бършеше графити, местеше мебели, раздаваше ключове за ученическите шкафчета, сортираше пощата и предаваше съобщения. В замяна на това някои учители го наричаха Джон и баща ми грейваше от гордост и благодарност.
Сега има нов портиер — човек на име Фалоу. Той е тромав, недоволен, вял. Слуша радио в будката си, вместо да следи входа. Джон Снайд не би го понесъл.

 

Интервюто ми за работа се състоя в типичния за «Сейнт Осуалдс» стил: насаме с комисията. Така и не видях другите кандидати. На интервюто присъстваха ръководителят катедра, директорът, Вторият и Третият учител.
Веднага ги познах, разбира се. За петнайсет години Пат Бишъп беше станал по-дебел, по-червендалест и по-весел — анимационно копие на предишната си същност; но Боб Стрейндж си е все същият, само косата му е пооредяла: строен мъж с остри черти, тъмни очи и бледо лице. Разбира се, преди години той беше само амбициозен млад учител по английски, с нюх за административни дела. Сега е местният таен съветник, отговорник за учителския график, изпечен манипулатор, ветеран на безбройни подготвителни и квалификационни курсове.
Няма нужда да казвам, че веднага познах директора. Аз го помня като новия директор на училището, тогава четирийсетгодишен, макар и вече започнал да побелява, висок, скован и достолепен. Той не ме позна — в края на краищата, не беше длъжен — но стисна ръката ми със студени, безжизнени пръсти.
— Надявам се, че сте имали време да огледате Училището — главната буква се чу съвсем ясно.
Усмихнах се.
— О, да. Забележително. Особено новото компютърно крило. Динамични нови технологии в традиционна академична среда.
Директорът кимна. Видях как мислено си записа израза, вероятно за рекламната брошура догодина. Зад гърба му Пат Бишъп издаде звук, който можеше да означава както насмешка, така и одобрение. Боб Стрейндж само ме гледаше.
— Това, което ми направи особено впечатление…
Млъкнах. Вратата се беше отворила и секретарката влезе с поднос, на който имаше чайник и чаши. Стреснах се — предполагам, най-вече от изненада, че я виждам; не се страхувах, че може да ме познае.
След малко продължих:
— Това, което ми направи особено впечатление, е органичният начин, по който модерното е съчетано със старото, като са взети най-добрите неща от двата свята. Това училище не се бои да отправи посланието, че макар да може да си позволи най-последните нововъведения, не се е поддало на популярната мода, а използва новото за укрепване на старата академична традиция.
Директорът отново кимна. Секретарката — дългокрака, с изумруден пръстен, ухаеща на «Шанел №5» — ни поднесе чай. Аз й благодарих едновременно с безразличие и признателност. Сърцето ми биеше силно, но в известен смисъл се забавлявах.
Това беше първата проверка и аз я издържах.
Отпих от чая си, съзерцавайки Бишъп. Секретарката премести подноса.
— Благодаря, Марлийн.
Той пие чая си точно като баща ми — с три бучки захар, може би дори четири. В дебелите му пръсти сребърните щипци изглеждаха като пинцети. Стрейндж не обелваше дума. Директорът чакаше с очи, впити в мен като иглички.
— Добре — каза Бишъп и ме погледна. — А сега да влезем в кухнята, какво ще кажете? Чухме ви как говорите. Виждаме, че на интервю се справяте добре с професионалния жаргон. Въпросът ми е: как се справяте в класната стая?
Добрият стар Бишъп. Баща ми го харесваше, смяташе го за народен човек и беше напълно сляп за лисичата му хитрост. «Да влезем в кухнята.» Типично за Бишъп. Човек забравя, че зад йоркширския акцент и лицето на ръгбист се крие диплома от Оксфорд. Не. Бишъп не бива да се подценява.
Усмихнах се и оставих чашата си.
— Аз имам свои методи на преподаване, сър, както и вие със сигурност имате свои. Извън класната стая за мен е важно да овладявам всеки вид жаргон. Ако човек е красноречив и постига добри резултати, няма значение дали следва последните правителствени разпоредби или не. Повечето родители не разбират нищо от преподаване. За тях е важно само да не хвърлят парите си на вятъра. Съгласен ли сте с мен?
Бишъп изсумтя. Откровеността — истинска или престорена — е езикът, на който самият той говори. В изражението му долових възхищение. Проверка номер две премина успешно.
— А къде се виждате след пет години? — Това беше Стрейндж, който през повечето време досега мълчеше. Знаех, че е амбициозен човек, хитрец зад нервната си външност, готов на всяка цена да брани малката си империя.
— В класната стая, сър — веднага отговорих аз. — Там ми е мястото. Това обичам да правя.
Изражението на Стрейндж не се промени, но той кимна, успокоен, че не съм от узурпаторите. Проверка номер три също премина успешно.

 

Не се съмнявах, че съм най-добрата кандидатура. Квалификацията ми беше отлична, препоръките ми — блестящи. Не можеше да бъде другояче: доста време ми отне да ги фалшифицирам. Най-добрата находка беше името, грижливо подбрано от няколкото Почетни дъски в средния коридор. Мисля, че ми подхожда, освен това баща ми със сигурност би се зарадвал от факта, че го представям за «Ози» — бивш възпитаник на «Сейнт Осуалдс».
Историята с Джон Снайд е стара, дори старци като Рой Стрейтли или Хилари Монюмънт «Паметника» не биха могли да я помнят. Но аз реших да представя баща си като бивш местен възпитаник, за да обясня близостта си с училището, привързаността си към него, желанието да преподавам тук. Това — дори в по-голяма степен, отколкото дипломата от Кеймбридж, подходящия акцент или дискретните скъпи дрехи — ме правеше подходяща кандидатура.
Измислих още няколко допълнителни подробности в подкрепа на историята — майка швейцарка, детство в чужбина. След толкова години упражнения не е трудно да си измисля баща: спретнат, точен човек с ръце на музикант и любов към пътешествията. Блестяща научна кариера в «Тринити» — впрочем там се запознал с майка ми — по-късно станал една от видните фигури в своята област. И двамата загинали трагично миналата Коледа при инцидент с лифт край Интерлакен. За по-убедително прибавих още роднини: сестра в Сент Мориц, брат в университета в Токио. Аз имам една година опит в гимназия в Харууд, Оксфордшир, след която ми е хрумнало да си потърся постоянна работа на север.
Както казах, не беше никак трудно. Няколко писма на луксозна хартия, внушително CV, лесни за фалшифициране препоръки. Дори не свериха данните — за мое разочарование, защото ми беше отнело доста време да ги подплатя с доказателства. Не погледнаха даже в регистрите, за да видят дали има дипломи, издадени на това име през съответните години. Не на моето име, разбира се. Но тези хора така лесно се заслепяват. Не толкова, защото са глупави, а защото са арогантни, уверени, че никой няма да се осмели да прекрачи границата.
Впрочем във всяка игра има блъф, нали? Всичко зависи от външния вид на нещата. Ако имах диплома от някое училище на север, простоват акцент и евтин костюм, дори да покажех най-добрите препоръки на света, нямаше да имам никакъв шанс.
Обадиха ми се същата вечер.
Бях вътре.

 

3

 

Мъжка гимназия «Сейнт Осуалдс»
Понеделник, 6 септември
Първото, което направих след съвета, беше да отида при Пеърман. Намерих го в кабинета му в компанията на новата лингвистка Даян Деър.
— Не обръщайте внимание на Стрейтли — весело й каза Пеърман, след като ни представи един на друг. — Той обича да се шегува с хората. Сигурен съм, че и с вас ще намери начин да се повесели.
Аз не обърнах внимание на неуместната му забележка.
— Оставяте катедрата си на жените, Пеърман — строго отбелязах аз. — Скоро ще започнете да избирате дамаски за мебелите.
Госпожица Деър ме изгледа присмехулно.
— Чух всичко за вас — каза тя.
— Все лошо, предполагам?
— Не би било професионално да го коментирам.
— Хм.
Тя беше стройно момиче с умни кафяви очи.
— Е, вече е твърде късно да се откажете от поста — казах аз. — Щом «Сейнт Осуалдс» ви докопа, оставате тук до живот. Това място убива духа, знаете ли? Вижте Пеърман, вече е сянка на някогашното си «аз», дори предаде кабинета ми на швабите.
Пеърман въздъхна.
— Знаех си, че няма да ти хареса.
— О, нима?
— Рой, изборът беше между кабинета ти и стая 59. И тъй като ти никога не използваш кабинета си…
Донякъде беше прав, но аз нямах намерение да му го призная.
— Какво искаш да кажеш? Как стая 59? Това е класната ми стая от трийсет години. Аз съм част от нея. Знаеш ли как ме наричат учениците? Квазимодо. Защото приличам на гаргойл и живея в Камбанарията.
Госпожица Деър запази каменно изражение, но с известно усилие.
Пеърман поклати глава.
— Виж, поговори с Боб Стрейндж, ако искаш. Но повече от това аз не мога да направя. Запазваш си почти изцяло стая 59, а и винаги можеш да ползваш Тихата стая, ако някой друг има час там, а ти искаш да проверяваш контролни.
Това прозвуча чудовищно. Винаги проверявам контролните в класната си стая, когато нямам часове.
— Искаш да кажеш, че трябва да деля стая 59 с някой друг?
Пеърман ме погледна, сякаш се извиняваше.
— Е, повечето учители делят класните си стаи — каза той. — Иначе стаите не стигат за всички. Не си ли погледнал графика си?
Разбира се, че не бях. Всички знаят, че не го поглеждам, докато не ми се наложи. Ядосан, аз бръкнах в пощенската си кутия и извадих смачкан лист хартия, отпечатан на принтер, с бележка от Даниел, секретарката на Стрейндж. Подготвих се за лоши новини.
— Четирима души? Ще деля стаята си с четирима новаци и ще я предоставям за заседания на някакъв Дом?
— Боя се, че има по-лошо — кротко се обади госпожица Деър. — Един от новаците съм аз.
Това, че Даян Деър ми прости казаното в онзи ден, говори много за нея. Разбира се, аз просто се бях разгорещил, реакцията ми беше прибързана. Но всеки друг — Изабел Тапи например — би се обидил. Знам, защото се е случвало. Изабел страда от слаби нерви, а всяка жалба — за нанасяне на емоционална травма, да речем — се приема много сериозно от канцеларията.
Но госпожица Деър се държа мъжки. И за да бъда справедлив, ще кажа, че след часовете в стаята ми нито веднъж не я е оставяла в безпорядък, не е местила нещата ми, не е крещяла при вида на мишките, нито е правила коментари по повод бутилката шери в дъното на шкафа ми, затова чувствах, че не съм бил справедлив с нея.
В същото време се възмущавах от посегателството върху малката ми империя и не се съмнявах кой стои зад това. Доктор Дивайн, ръководителят на германската катедра и което беше може би по-важно, председател на Дома «Амадеус», който по странно стечение на обстоятелствата занапред всеки четвъртък сутрин щеше да заседава в моята класна стая.
Нека ви обясня. В «Сейнт Осуалдс» има пет Дома: «Амадеус», «Паркинсън», «Бъркби», «Крайстчърч» и «Стъбс». Те се занимават основно със спортните мероприятия, клубовете и параклиса, така че аз, разбира се, нямам вземане-даване с тях. Домова система, която се върти около параклиса и душовете, не заслужава да й се отделя внимание в тази книга. И все пак всеки четвъртък сутрин тези Домове заседават в най-големите класни стаи в училището, за да обсъдят задачите за седмицата, и аз бях неприятно изненадан, че са избрали моята стая за заседанията си. Първо, това означаваше, че Дивайн Киселото грозде ще има възможност да се рови из чекмеджетата на бюрото ми и, второ, чудовищен хаос, когато стотина момчета се опитат да се натъпчат в стая, предназначена за трийсет ученици.
Със свито сърце си казах, че това ще става само веднъж седмично. И все пак бях разтревожен. Не ми харесваше бързият начин, по който Киселото грозде бе успял да се вмъкне в стаята ми.
Трябва да призная, че другите нашественици ме безпокояха по-малко. Вече познавах госпожица Деър. Другите трима бяха все новаци: Мийк, Кийн и Изи. За новоназначените не беше необичайно да преподават в десетина или повече различни стаи: в «Сейнт Осуалдс» открай време не достигаха помещения, а тази година оборудването на новото компютърно крило предизвика истинска криза. Аз неохотно се приготвих да отворя крепостта си за външни хора. Не предвиждах проблеми от страна на новите учители. Дивайн беше човекът, когото трябваше да държа под око.

 

Прекарах остатъка от деня в своята светая светих, заровен в бумаги. Графикът ми доста ме изненада — само двайсет и осем учебни часа седмично в сравнение с трийсет и четири миналата година. И класовете ми като че ли бяха намалели. Това означаваше по-малко работа за мен, разбира се, но не се съмнявах, че ще бъда зает всеки ден.
Няколко души минаха да ме видят: Джери Грахфогел подаде глава и за малко да я изгуби (попита кога смятам да освободя кабинета си); Фалоу, портиерът, дойде да смени номера на вратата на 75; Хилари Паметника, ръководител катедрата по математика, дойде да изпуши една цигара на спокойствие далеч от неодобрението на подчинените си; Пеърман остави някакви учебници и ми прочете нецензурно стихотворение от Рембо; Марлийн ми донесе дневниците, а Кити Тийг дойде да попита как съм.
— Добре, предполагам — мрачно отвърнах аз. — Мартенските Иди са далеч. Кой знае какво ще стане дотогава.
Запалих една «Голоаз». Да пуша, докато още мога, казах си. Едва ли щях да имам възможност, след като Дивайн се настани в стаята ми.
Кити ме погледна със съчувствие.
— Ела с мен в столовата — предложи тя. — Като хапнеш, ще се почувстваш по-добре.
— И през целия обяд да гледам как Киселото грозде злорадства?
Всъщност канех се да отскоча до «Жадния професор» за едно питие, но в момента нямах настроение.
— Направи го — каза Кити, след като споделих с нея намерението си. — Ще се почувстваш по-добре, като се махнеш от тук.

 

«Жадният професор» е място, забранено за ученици — поне на теория. Но тъй като се намира на половин миля от «Сейнт Осуалдс», трябва да си пълен наивник да вярваш, че учениците не ходят там. Въпреки строгите наставления на директора Пат Бишъп, който отговаря за дисциплината, пренебрегва забраната. И аз я пренебрегвам, стига само да не са с вратовръзки и пуловери: така и те, и аз можем да се преструваме, че не се познаваме.
Този ден беше спокойно. В бара имаше само няколко души. Забелязах портиера Фалоу с господин Роуч, историка, който ходи с дълга коса и иска учениците да го наричат Роби, и Джими Уат, училищният майстор, който е много добър в ръцете, но не и в главата.
Последният засия, като ме видя.
— Господин Стрейтли! Добре ли прекарахте ваканцията?
— Да, благодаря, Джими.
Научил съм се да не го измъчвам с дълги думи. Някои хора не са толкова любезни и като го видят с недоумяваща физиономия и зяпнала уста, бързо забравят за добродушния му характер.
— Какво пиеш?
Джими отново грейна.
— Малка бира, благодаря, шефе. Че после ще оправям едни кабели.
Занесох неговата и своята бира на първата свободна маса. Забелязах Изи, Мийк и Кийн да седят в ъгъла с Лайт, новия учител по спортни игри, Изабел Тапи, която винаги бърза да се сближи с новите учители, и госпожица Деър, седнала малко по-нататък, през две маси от тях. Не се изненадах, че ги виждам заедно. В група е по-безопасно, а «Сейнт Осуалдс» умее да буди страхопочитание у новодошлите.
Оставих питието на Джими и отидох до масата им, за да се представя.
— Изглежда, че ще деля класната си стая с някои от вас — казах. — Макар че не виждам как ще преподавате компютърни технологии в нея — това бе адресирано към брадатия Мийк, — или това е просто етап от плана ви да наследите имота?
Кийн се усмихна. Лайт и Изи само гледаха стъписани.
— Аз съм на п-половин хорариум — нервно отговори Мийк. — В п-петък преподавам м-математика.
О, горкият. Щом аз успях да го уплаша, пети курс щеше да го изяде жив. Не исках да мисля за кочината, която щяха да оставят в стаята ми. Казах си, че трябва да бъда нащрек, в случай че се надигне бунт.
— Страхотно място за кръчма — отбеляза Лайт, докато пиеше от бирата си. — Може да свикна да идвам тук на обяд.
Изи вдигна вежди.
— Няма ли да имаш тренировки или извънкласни занимания, ръгби, нещо такова?
— Всички имаме право на обедна почивка, нали?
Не стига, че е Ленивец, ами и Профсъюзен деец. Всемогъщи боже. Само това ни липсваше.
— Но директорът каза — тоест аз казах, че ще се заема с Географското дружество. Мислех, че всички трябва да водим извънкласни дейности.
Лайт сви рамене.
— Е, то е ясно, че така ще каже, нали? Аз пък ти казвам, че няма да се занимавам с извънкласни спортове и мачове в почивните дни, нито ще се откажа от обедна почивка. Това тук да не е трудов лагер?
— Е, ти поне нямаш да подготвяш уроци, да проверяваш контролни… — започна Изи.
— Да, колко типично! — възкликна Лайт и лицето му се зачерви. — Колко академично! Щом не е на хартия, не се брои, така ли? Едно ще ти кажа: момчетата получават повече от моите занятия, отколкото като учат коя е столицата на Казахстан или каквото там…
Изи изгуби ума и дума. Мийк зарови лице в лимонадата си и повече не се показа. Госпожица Деър гледаше през прозореца. Изабел изгледа Лайт с възхищение изпод пепелносивите си мигли.
Кийн се усмихна. Конфликтът като се ли го забавляваше.
— А вие? — попитах аз. — Какво мислите за «Сейнт Осуалдс»?
Той ме погледна. Над двайсет и пет годишен, слаб, тъмнокос, с бретон, черна фланелка под тъмния костюм. Прекалено самоуверен за толкова млад човек, а в гласа му, макар и приятен, се долавя нотка на властолюбив.
— Като момче известно време живях недалеч от тук. Прекарах една година в местното държавно училище. «Сънибанк Парк». В сравнение с него «Сейнт Осуалдс» е друг свят.
Е, това не ме учудваше. «Сънибанк Парк» е месомелачка за децата, особено за по-умните.
— Добре че сте се измъкнали от там — казах аз.
— Да. — Той се усмихна. — Преместихме се на юг и смених училището. Имах късмет. Още една година — и това място щеше да ме довърши. Все пак историята е достойна за Бари Хайнс; ако един ден реша да пиша книга, от нея ще излезе добър материал.
О, боже, помислих си. Само не Начинаещ писател! Такива се появяват от време на време, особено сред учителите по английски, и макар да не са толкова нелепи, колкото Профсъюзните дейци или Ленивците, рядко създават друго, освен проблеми. Роби Роуч беше поет в младежките си години. Дори Ерик Скуунз веднъж написа пиеса. Никой от двамата не се възстанови напълно след тази лудост.
— Писател ли сте? — попитах аз.
— Само като хоби — отвърна Кийн.
— Да. Е, доколкото съм чувал, вече и в хорър жанра няма пари — отбелязах аз и хвърлих поглед към Лайт, който показваше бицепсите си на Изи.
Отново се върнах на Кийн: той беше проследил погледа ми. Веднага си личеше, че има потенциал. Надявах се да не се окаже поредният Роуч. При учителите по английски често се среща една пагубна тенденция: болната амбиция да бъдат нещо повече, нещо друго, освен обикновени учители. Разбира се, това най-често свършва със сълзи, бягството от «Алкатрас» изглежда детинско в сравнение с бягството от учителския занаят. Потърсих у Кийн следи от разруха и трябва да кажа, че на пръв поглед не забелязах такива.
— Веднъж написах книга — каза Мийк. — Казваше се «Джаваскрипт и други»…
— Веднъж прочетох книга — прекъсна го Лайт с насмешка. — Не ми се видя кой знае какво.
Изи се засмя. Явно беше преглътнал първоначалното си спречкване с Лайт. Джими се усмихна от своята маса и се премести по-близо до групата, но Изи леко отмести глава и избегна погледа му.
— Друго нещо е Интернет. — Лайт премести стола си с няколко сантиметра, с което обърна гръб на Джими, и взе чашата си с бира. — Там има много какво да се прочете, ако не ви е страх, че ще ослепеете… знаете какво имам предвид.
Джими отпи от чашата си с унил вид. Той не е толкова глупав, колкото хората си мислят, а и пренебрежението беше очевидно. Изведнъж се сетих за Андертън-Пулит, самотния ученик, който ядеше сандвичите си в класната стая, докато другите играеха футбол на двора.
С крайчеца на окото си погледнах Кийн, който следеше всичко нито с одобрение, нито с неодобрение, но с блясък на разбиране в сивите очи. Той ми намигна и аз се усмихнах, учуден, че най-обещаващият досега новак се е оказал момче от «Сънибанк».

 

4

 

Първата крачка е винаги най-трудната. По-късно осъществих още много такива набези в «Сейнт Осуалдс», като постепенно придобивах увереност, навлизах все по-навътре в двора и игрищата, а накрая и в самите сгради. Минаваха месеци, триместри и постепенно бдителността на баща ми отслабваше.
Нещата не се развиха точно така, както той очакваше. Учителите, които го наричаха Джон, продължаваха да се държат също толкова презрително, колкото и момчетата, които го наричаха Снайд; зимно време в къщата при портата беше влажно, а покрай бирата, футбола и страстта му към лотарийните билети парите все не достигаха. Въпреки големите му очаквания «Сейнт Осуалдс» се оказа просто поредната месторабота, изпълнена с ежедневни унижения. Тя му отне целия живот. Никога нямаше време за чай на поляната, а мама така и не се върна у дома.
Вместо това баща ми се събра с една безцеремонна деветнайсетгодишна дама на име Пепси, която държеше салон за красота в града, прекаляваше с блясъка за устни и обичаше да се весели. Тя живееше отделно, но често нощуваше у нас и на сутринта баща ми беше с подути очи и изнервен, а къщата вонеше на студена пица и бира. В онези дни, както и в много други, знаех, че е по-добре да не му се мяркам пред очите.
Най-лошо беше в събота вечер. От бирата баща ми ставаше сприхав и когато се прибереше с празни джобове след обикаляне по заведенията, най-често си го изкарваше на мен.
— Малко копеле! — крещеше той през вратата на стаята ми. — Откъде да знам дали си мое дете, а? Откъде да знам дали си мое дете!
И ако имах неблагоразумието да отворя вратата, тогава се започваше: блъскане, крясъци, ругатни и накрая замахване с юмрук, който в девет от десет случая улучваше стената и пияният ми баща се сгромолясваше на пода.
Не се страхувах от него. Някога ме беше страх, но с времето човек свиква с всичко, както знаете, и в онези дни аз вече обръщах на гнева му точно толкова внимание, колкото жителите на Помпей са обръщали на вулкана, който накрая ги е погубил. Всяко нещо при достатъчно често повтаряне се превръща в навик и моят беше просто да заключа вратата на стаята, каквото ще да става, и на следващата сутрин да избягвам баща си.
Отначало Пепси се опитваше да ме спечели на своя страна. Понякога ми носеше дребни подаръци или приготвяше вечеря, макар че не я биваше много в готвенето. Но аз упорито стоях настрана. Не че не я харесвах — с изкуствените си нокти и оскубаните си вежди тя ми изглеждаше прекалено глупава, за да имам отношение към нея — не мога да кажа също, че присъствието й ме е възмущавало. Не, обиждаше ме мъртвешката й бледност, мисълта, че тя и аз бихме могли да имаме нещо общо, че може би един ден бихме могли да се сприятелим.
Тогава «Сейнт Осуалдс» стана моето място за игра. Все още ми беше официално забранено, но баща ми вече бе започнал да губи първоначалното си благоговение към това място и с радост си затваряше очите за моето погазване на забраната, стига само да проявявам дискретност и да не привличам вниманието.
Така или иначе, Джон Снайд предполагаше, че аз играя само навън. Но портиерските ключове бяха грижливо надписани и подредени в стъклената витрина зад вратата и колкото повече нарастваше любопитството ми, толкова по-трудно ми беше да устоявам на изкушението.
Една малка кражба — и училището беше мое. Нито една врата не бе затворена за мен и с ключове в ръка през почивните дни аз се разхождах из пустите сгради, докато баща ми гледаше телевизия или седеше в кръчмата с приятели. В резултат на това на десет години аз познавах училището по-добре от всеки ученик и можех да ходя навсякъде незабелязано, без да оставям следи.
Познавах шкафовете на чистачите, лекарския кабинет, електрическите табла, архивите. Познавах всички класни стаи, южното крило с кабинетите по география, където беше непоносимо горещо през лятото, хладните, облицовани с плочки кабинети по естествени науки, скърцащите стълби, причудливите форми на стаите в Камбанарията. Познавах гълъбарника, параклиса, обсерваторията със сводестия стъклен таван, тесните учителски кабинети с редовете метални шкафове. Четях призрачните останки от изречения по недоизтритите черни дъски. Познавах учителите — или поне репутацията им. Отварях шкафчетата с шперц. Вдишвах миризмата на тебешир, кожа, кухненски изпарения и лак за дърво. Обличах забравени спортни екипи. Четях забранени книги.
Още по-хубаво — и по-опасно — беше на покрива. Покривът на «Сейнт Осуалдс» бе огромен, просторен, покрит с назъбени плочки като бронтозавър. Той беше отделен малък град със свои кули и дворове, които наподобяваха кулите и дворовете на училището. Големите комини, величествено коронясани с покривчета, се издигаха над ръбестите каменни плочки, в тях гнездяха птици, избуяли растения пускаха корени във влажните пукнатини и цъфтяха необезпокоявани, като сипеха цвят в пролуките между керемидите. Имаше канали, водостоци и обрасли с растения стрехи, силно издадени напред, имаше прозорчета и балкони с опасно достъпни парапети.
Отначало внимавах много заради непохватността си в часовете по гимнастика. Но постепенно придобих самоувереност, научих се да пазя равновесие, да стъпвам предпазливо по гладките керемиди и оголените подпорни греди, да използвам металните парапети, за да се покатеря на стрехата, а оттам на някой малък балкон и после да се спусна по гъсто обраслата с мъх и бръшлян вътрешност на комин.
Харесвах покрива. Обичах стипчивата му миризма, усойността му във влажно време, розетките от жълт лишей, които цъфтяха и се простираха по камъните. Тук се наслаждавах на свободата да бъда себе си. Имаше стълбища, които водеха от различните отвори към вътрешността, но повечето от тях бяха в лошо състояние, някои се бяха превърнали в опасно тънка дантела от ръжда и метал и аз винаги ги пренебрегвах, като предпочитах да намирам свои входове и изходи към покрива, отваряйки прозорци, залепнали от боята, положена десетилетия по-рано, премятайки въжета около комините, за да улесня изкачването, проучвайки отворите и каналите на облицованите с олово каменни водоливници. Нямах страх от високото, не се боях, че ще падна. За свое учудване открих, че притежавам природна ловкост; на покрива крехкото ми телосложение беше предимство, там нямаше кой да се присмива на кльощавите ми крака.
Разбира се, отдавна знаех, че баща ми мрази да се занимава с поддръжката на покрива. Той можеше да смени счупена керемида (ако беше достъпна от прозорците), но оловното покритие на водоливниците беше съвсем друго нещо. За да ги стигне, човек трябваше да се спусне по полегатата повърхност до самия ръб на покрива, където имаше каменен парапет, който ограждаше отвора на водоливника, и там да коленичи на разстояние триста фута от земята, за да огледа покритието. Баща ми никога не изпълняваше това си задължение и си намираше множество оправдания, но след като оправданията се изчерпаха, аз със злорадство прозрях истината. Джон Снайд се страхуваше от високото.
Както виждате, тайните ме пленяваха. Бутилка шери в дъното на шкафа, купчинка писма в метална кутия зад преградата, няколко списания в заключено чекмедже, списък с имена в стара счетоводна книга. За мен нямаше безинтересна тайна, нямаше пикантерия, недостойна за любопитството ми. Знаех кой изневерява на жена си, кой страда от слаби нерви, кой има амбиции, кой чете любовни романи, кой използва скришом ксерокса. Ако знанието е власт, аз владеех това място.
По онова време вече завършвах «Аби Роуд Джуниърс». Престоят ми там не се увенча с успех. Стараех се много, не се забърквах в неприятности, но все не можех да си намеря приятели. В опит да се преборя със северняшкото произношение на баща си аз се мъчех — безуспешно — да имитирам начина на говорене и маниерите на момчетата от «Сейнт Осуалдс», в резултат на което си спечелих прякора «Снобчето Снайд». Дори някои учители ме наричаха така: когато тежката врата на учителската се отвореше, сред облак дим и смях аз ги чувах как говорят за мен. «Снобчето Снайд!» — възкликваше женски глас. — «О, това е забавно. Снобчето Снайд!»
Нямах илюзии, че в «Сънибанк Парк» ще е по-добре. Повечето ученици там идваха от квартал «Аби Роуд», потискащ комплекс от облицовани с камък общински сгради и жилищни блокове, строени като по калъп, с пране по балконите и тъмни стълбища, вмирисани на пикоч. Аз също живеех там. Знаех какво да очаквам. Имаше пясъчник, осеян с кучешки изпражнения, детска площадка с люлки и опасни парчета натрошено стъкло по земята, стени, изрисувани с графити, банди момчета и момичета с груб език и мръсни, грозни лица.
Бащите им пиеха с моя баща в близката кръчма, в събота вечер майките им и моята майка ходеха в кварталната дискотека.
— Направи усилие, хлапе — казваше баща ми. — Дай им шанс и скоро ще си намериш място при тях.
Но аз не исках да правя усилия. Не исках да си намирам място в «Сънибанк Парк».
— Какво искаш тогава?
А! Там беше въпросът.
В пустите коридори на «Сейнт Осуалдс» аз мечтаех да видя името си на някоя от Почетните дъски, да се смея с местните момчета, да уча латински и старогръцки вместо дървообработване и техническо чертане, да седя на един от големите дървени чинове и да пиша подготвителни работи вместо домашни. За осемнайсет месеца тайният ми достъп до училището се превърна от дар в проклятие; аз копнеех да ме разкрият, жадувах да бъда част от това място, стараех се да поемам все по-големи рискове с надеждата, че може би един ден «Сейнт Осуалдс» ще го оцени и ще ме приеме.
Затова издълбавах инициалите си редом с тези на поколения ученици върху дъбовата ламперия в столовата. От скривалището си в дъното на спортната зала гледах неделните състезания. Покатервах се на върха на чинара в центъра на стария училищен плац и правех физиономии на гаргойлите на покрива. След училище тичах презглава към «Сейнт Осуалдс» и гледах как учениците си тръгват, слушах смеха и жалбите им, шпионирах боевете им, вдишвах изгорелите газове от скъпите коли на родителите им, сякаш бяха благовония. Библиотеката в нашето училище беше бедна, пълна основно с комикси и книжки с меки корици, но в огромната мрачна библиотека на «Сейнт Осуалдс» аз четях жадно: «Айвънхоу», «Големите надежди», «Ученическите години на Томас Браун», «Горменгаст», «Хиляда и една нощ» и «Рудниците на цар Соломон». Често отнасях книги у дома — някои не бяха заемани от четирийсет години насам. Любимата ми беше «Невидимият». Докато вървях вечер по коридорите на «Сейнт Осуалдс», вдишвах тебеширения прах и миризмите от кухнята, вслушвах се в заглъхналото ехо на весели гласове и гледах как сенките на дърветата се стелят по прясно лъснатите подове, аз знаех съвсем точно и с болезнен копнеж как се е чувствал той.
Разбирате ли, исках само да бъда част от всичко това. «Аби Роуд Джуниърс» беше разбито и захабено училище, жалка останка от либерализма на шестдесетте. Но «Сънибанк Парк» беше още по-зле. Редовно ме биеха заради кожената ми чанта (тази година всички ходеха със сакове «Адидас»), заради презрението ми към спортовете, за хапливия език, за любовта към книгите, за дрехите и заради факта, че баща ми работеше в «онова баровско даскало» (явно нямаше значение, че е само пазач). Научих се да бягам бързо и да пазя главата си. Представях си, че съм в изгнание и един ден ще се завърна победоносно у дома. Дълбоко в себе си вярвах, че ако се докажа, ако издържа на тормоза и униженията, някой ден «Сейнт Осуалдс» ще ме приеме.
Когато станах на единайсет, докторът реши, че имам нужда от очила, и баща ми хвърли вината върху четенето. Но аз знаех, че това е още един етап по пътя ми към «Сейнт Осуалдс» и макар че прякорът ми Снобчето Снайд бързо се промени на Снайд Цайсите, дълбоко в себе си аз изпитвах удоволствие. Поглеждах се в огледалото в банята и мислех, че целта е близо.

 

Все още страдам от късогледство, макар че очилата сега са заменени с контактни лещи (предпазна мярка). Косата ми е малко по-тъмна отпреди и по-добре подстригана. Дрехите ми също са по-хубави, добре ушити, но не прекалено официални — не искам да изглеждам така, сякаш твърде много се старая. Особено се радвам на говора си: в него няма и следа от бащиния ми акцент, но превзетостта, която правеше Снобчето Снайд превзето хлапе, също е изчезнала. Новият ми образ е приятен, без да бъде натрапчив: умея да бъда слушател — задължителното качество на всеки убиец и шпионин.

 

Като цяло днешното ми изпълнение ме задоволява. Може би отчасти все още се надявам да ме познаят, защото цял ден усещах тръпката на опасността, докато се стараех да не показвам колко добре познавам сградите, правилата, хората.
За мое учудване преподаването е най-лесната част. Аз преподавам на най-слабите класове благодарение на уникалните методи на Стрейндж в съставянето на графика (по-старите кадри винаги получават по-добрите класове, а на новоназначените се падат немирниците), което означава, че макар и графикът ми да е пълен, няма да е толкова изморително. Познавам достатъчно добре предмета си, за да заблудя момчетата, а когато се съмнявам в нещо, ще си помагам с учителските наръчници.
Това е достатъчно за целта ми. Никой не ме подозира. Няма напреднали ученици или горни класове, които да ме предизвикват. Не очаквам проблеми с дисциплината. Тези момчета са много различни от учениците в «Сънибанк Парк», а и ако се наложи, мога да засиля позициите си с помощта на тукашната дисциплинарна инфраструктура.
Чувствам обаче, че няма да ми се наложи. Тези момчета си плащат, за да учат тук. Свикнали са да слушат учителите си, провиненията им се ограничават с ненаписано домашно или говорене в час. Пръчката вече не се използва, но и не е необходима при наличието на голямата неопределена заплаха. Всъщност направо е смешно. Смешно и абсурдно просто. Това е игра, разбира се, сблъсък на воли между мен и учениците. Всички знаем, че ако решат групово да напуснат часа ми, аз не мога да направя нищо. Всички знаем, но никой не се осмелява да оспори блъфа.
Все пак не бива да се оплаквам. Камуфлажът ми е добър, но и най-малката грешка на този етап може да се окаже катастрофална. Да вземем секретарката например. Не че присъствието й променя нещо, но просто показва, че човек не може да предвиди всичко.
Освен това трябва да внимавам с Рой Стрейтли. Нито директорът, нито Бишъп, нито Стрейндж си направиха труда да ме огледат. Но Стрейтли не е като тях. Очите му са също толкова проницателни, колкото и преди петнайсет години, умът му също. Момчетата винаги са го уважавали, дори след като колегите му са престанали. Повечето слухове, които достигаха до мен през тези години за «Сейнт Осуалдс», бяха свързани по някакъв начин с него и макар и ролята му в това, което се случи, да е малка, тя все пак е значителна.
Остарял е, разбира се. Сигурно скоро ще се пенсионира. Но не се е променил: все същите навици, тогата, сакото от туид, латинските сентенции. Днес почти му се зарадвах, сякаш е стар чичо, с когото не сме се срещали от години. Но аз виждам под маската му, макар и той да не ме вижда. Познавам враговете си.
Почти очаквах да чуя, че се е пенсионирал. Донякъде това би улеснило нещата. Но след днешния ден се радвам, че е още тук. Това прави нещата по-вълнуващи. Впрочем в деня, когато ще победя «Сейнт Осуалдс», искам Рой Стрейтли да е тук.

 

5

 

Мъжка гимназия «Сейнт Осуалдс»
Вторник, 7 септември
В първия ден винаги цари особен хаос. Закъснели или загубили се ученици, събиране на книги, раздаване на канцеларски материали. Промените в разпределението на стаите допълнително усложни положението: в новия график не беше отчетена смяната на номерата и трябваше към него да се прибави пояснение, което никой не прочете. Няколко пъти пресрещах колони от ученици, които вървяха към новия кабинет по германистика вместо към Камбанарията, и трябваше да ги упътвам.
Доктор Дивайн изглеждаше стресиран. Аз още не бях освободил кабинета си, разбира се, и всички шкафове бяха заключени, а само аз имах ключ. Освен това трябваше да се занимавам с дневници, с проверки на ваканционните писмени работи, с отчитане на квитанции в канцеларията, с раздаване на ключове за ученическите шкафчета, с настаняване на момчетата по чиновете, с въдворяване на ред. За щастие, тази година нямах нов клас. Моите момчета общо трийсет и едно — са стари ученици и знаят какво да очакват. Свикнали са с мен и аз с тях. Ето го Пинк, тих и своенравен, с необичайно зряло чувство за хумор, приятелят му Тейлър, моите калпазани Алън-Джоунс и Макнеър, големи шегаджии, които получават по-малко наказания, отколкото заслужават, защото ме разсмиват, червенокосият Сътклиф, Ню, момче от Япония, с отлични изяви в училищния оркестър, Найт, на когото нямам доверие, малкият Джаксън, който ежедневно се доказва като си търси боя, едрият Брейзноуз, който лесно се гневи, и Андертън-Пулит, умно, самотно, тромаво момче с множество алергии, сред които — ако може да му се вярва — рядка форма на астма, служеща за извинение както от всички видове спортни занимания, така и от математиката, вероучението, френския, домашните за понеделник, заседанията, събранията и службите в параклиса. Освен това той има навика да ме следва навсякъде — което кара Кити Тийг да се шегува, като го нарича моя «малък приятел» — и да ми проглушава ушите с множеството си увлечения (самолети от Първата световна, компютърни игри, музиката на Гилбърт и Съливан). По принцип не му обръщам внимание — той е странно момче, което съучениците му избягват, и сигурно е самотен — но, от друга страна, имам работа и не мога да прекарвам цялото си свободно време в компанията на Андертън-Пулит.
Разбира се, ученическата привързаност е неизбежна и всеки от нас се справя с нея както може. Всички сме изпадали в подобни ситуации, дори старци като Хилари Паметника и мен, които — да си го кажем направо — не сме сред най-привлекателните хора. Всички се справяме по свой начин с това, макар че според мен Изабел Тапи окуражава момчетата, защото има също толкова голям брой «малки приятели», колкото Роби Роуч и Пени Нейшън. Що се отнася до мен, аз смятам, че равнодушното поведение и политиката на благосклонно пренебрежение обикновено обезкуражават учениците като Андертън-Пулит.
Иначе като цяло харесвам клас С. Те са пораснали през ваканцията, някои изглеждат почти възрастни. Това би трябвало да ме кара да се чувствам стар, но не е така; вместо това изпитвам нещо като гордост. Харесва ми да мисля, че се отнасям еднакво с всички ученици, но към този клас от две години изпитвам особена привързаност. Приятно ми е да мисля, че се разбираме добре.
— О, съ-ъ-ър! — изстенаха те, когато им раздадох тестовете по латински.
— Още в първия ден ли, сър?
— Не може ли само да ни препитате, сър?
— Не може ли да играем на бесеница?
— Когато ви науча на всичко, което самият аз знам, господин Алън-Джоунс, тогава може би ще имаме време дори да решаваме кръстословици.
Алън-Джоунс се усмихна и аз забелязах, че в графата «класна стая» на етикета на учебника му пише «Бивша 59».
На вратата се почука и доктор Дивайн надникна в стаята.
— Господин Стрейтли?
— Какво правиш, докторе?
Учениците се разкискаха. Киселото грозде, който не беше учил класически езици, се намръщи.
— Извинете, че ви безпокоя, господин Стрейтли. Може ли да ви кажа две думи?
Излязохме да говорим в коридора, като аз продължих да наглеждам учениците през стъклото на вратата. Макнеър вече започваше да драска нещо на чина си и аз почуках предупредително по стъклото.
Киселото грозде ме изгледа неодобрително.
— Наистина се надявах тази сутрин да подредя кабинета — каза той. — Вашите шкафове…
— О, няма проблем, ще ги оправя — отвърнах аз. — Оставете на мен.
— А бюрото? Има и книги, да не говорим за онези огромни растения…
— Просто се чувствайте като у дома си — безгрижно казах аз. — Не обръщайте внимание на нещата ми. — На това бюро имаше купчина документи, трупана в продължение на трийсет години. — Ако сте свободен, може да пренесете папките в Архива — добавих.
— Няма! — отсече Киселото грозде. — И като стана дума, може би ще ми кажете кой е сменил новия номер 59 на вратата с това! — Той ми подаде парче картон, на което някой беше написал «Бивша 75» с едри (и добре познати) ученически букви.
— Съжалявам, доктор Дивайн. Нямам ни най-малка представа.
— Това си е чиста кражба. Всяка табелка струва четири лири. Това прави общо сто и тринайсет лири за двайсет и осем стаи, а шест от табелките вече липсват. Не знам какво смешно намирате, Стрейтли…
— Смешно ли казахте? Нищо смешно няма. Фалшифициране на номерата на стаите! Нечувано! — Този път успях да запазя каменно изражение, но Киселото грозде продължаваше да се съмнява.
— Е, ще разпитам тук-там, но ще ви бъда благодарен, ако и вие се оглеждате за злосторника. Не можем да допуснем такова нещо. Това е недостойно. Охраната на училището никаква я няма.
Доктор Дивайн отдавна иска да сложи камери за наблюдение в средния коридор — уж за по-голяма сигурност, но всъщност за да вижда кой какво върши: кой позволява на учениците да гледат мач по крикет, вместо да се готвят за изпит, кой решава кръстословици по време на публични мероприятия, кой закъснява с двайсет минути за час, кой се измъква за чаша кафе, кой допуска нарушение на дисциплината, кой се подготвя за час предварително и кой импровизира.
О, той много би искал да документира всичко това, да притежава веществени доказателства за нашите провинения, за дребните ни прегрешения. Да може да покаже (на някой инспектор, да речем), че Изабел често закъснява за час, че Пеърман понякога съвсем забравя да дойде. Че се случва Ерик Скуунз да загуби търпение и да шляпне някой немирник, че аз рядко използвам нагледни помагала и че Грахфогел въпреки модерните си методи на преподаване едва удържа дисциплината в часа. Разбира се, аз знам всичко това. Дивайн само го подозира.
Също така знам, че майката на Ерик страда от Алцхаймер и че той се бори, за да я остави у дома, че жената на Пеърман е болна от рак, че Грахфогел е хомосексуалист и се страхува някой да не разбере. Киселото грозде няма и представа за тези неща, защото стои затворен в кулата си от слонова кост, в бившия кабинет на катедра «Класически езици». Нещо повече: не го е грижа. Информация, не разбиране — това е разменната му монета.

 

След урока аз дискретно взех шперца и отключих шкафчето на Алън-Джоунс. Разбира се, шестте табелки бяха там заедно с чифт тънки отвертки и шепа винтчета, и аз ги прибрах. В обедната почивка щях да помоля Джими да завинти табелките на местата им. Фалоу ще задава въпроси, може би дори ще докладва на доктор Дивайн.
Нямаше смисъл да предприемам по-нататъшни действия. Ако Алън-Джоунс имаше достатъчно здрав разум, нямаше да спомене за случая. Точно преди да затворя шкафчето, видях пакет цигари и запалка, скрити под «Юлий Цезар», но реших да не ги забелязвам.
Следобед бях свободен. Исках да поседя в стаята си, но Мийк имаше час по математика, затова аз се оттеглих в Тихата стая (за съжаление, там не се пуши) с надеждата да побъбря с някой колега, който е свободен.
Разбира се, Тихата стая няма номер. Това е нещо като общ кабинет с бюра в средата и шкафове покрай стените, където колегите се събират да поклюкарстват. Под претекста, че проверяват контролни, те разнасят новини и слухове. Другото предимство е, че Тихата стая се намира точно под моята класна стая, а това щастливо съвпадение ми позволява да излизам когато си пожелая от час и да се уединявам с чаша чай или «Таймс» в приятна обстановка. Всеки звук отгоре се чува съвършено ясно, включително гласовете на момчетата, и аз мога за секунди да стана, да изтичам горе и бързо да накажа ученика, който нарушава дисциплината. По този начин съм се сдобил с репутацията на всевиждащ учител, която ми служи добре.
В Тихата стая заварих Крис Кийн, Кити Тийг, Роби Роуч, Ерик Скуунз и Пади Макдонаф, учителя по вероучение. Кийн четеше, като от време на време си записваше нещо в бележник с червена подвързия. Кити и Скуунз преглеждаха отчетите за успеха на учениците. Макдонаф пиеше чай и прелистваше «Енциклопедия на демоните и демонологията». Понякога ми се струва, че взема работата си прекалено на сериозно.
Роуч беше заровил глава в «Мирър».
— Трийсет и седем — каза той.
Последва мълчание. Когато никой не попита какво има предвид, той поясни:
— Трийсет и седем работни дни. До края на триместъра.
Макдонаф изсумтя.
— Работни? Че ти кога изобщо работиш?
— Аз вече достатъчно работих — отговори Роуч и обърна страницата. — Не забравяй, че през август бях на лагер.
Летният лагер е приносът на Роби към извънкласната програма на училището: три седмици годишно той ходи с ученици в Уелс, води ги на походи, кара с тях кану, играе пейнтбол и организира състезания по картинг. Това е любимият му вид занимание, защото може да ходи по джинси и учениците да се обръщат към него на малко име, но той продължава да твърди, че прави голяма жертва и отстоява правото си да не се натоварва през останалата част от годината.
— На лагер! — презрително отсече Макдонаф.
Скуунз ги изгледа с неодобрение.
— Мислех, че това тук е Тихата стая — изтъкна той хладно и се върна към отчетите си.
В първия момент се възцари мълчание. Ерик е свестен човек, но е на настроения: има дни, в които на него самия му се клюкарства, но днес изглеждаше мрачен. Може би заради новото попълнение по френски. Госпожица Деър е млада, амбициозна и умна, поредният човек, от когото Ерик трябва да се пази. Освен това е жена, а старомоден учител като Скуунз не обича да работи редом с жена, трийсет години по-млада от него. От петнайсет години очаква да го повишат, а сега вече няма шанс. Прекалено е стар и своенравен. Всеки го знае, но не и Скуунз, затова всяка промяна в състава на катедрата му напомня, че не става по-млад.
Кити ме изгледа присмехулно и това затвърди подозренията ми.
— Много административна работа, трябва да се наваксва — прошепна тя. — Миналият триместър е станало объркване и по някаква причина тези отчети са останали неописани.
Тя имаше предвид, че Пеърман е пропуснал да ги опише. Виждал съм кабинета му — претрупан със забравени бумаги, важни папки, потънали в море от непрочетени писма, изгубени контролни, сборници с упражнения, забравени чаши от кафе, изпитни работи, ксерокопия на документи и купчина листа със ситни заврънкулки, които драска, докато говори по телефона. Моят кабинет може и да изглежда по същия начин, но аз поне знам кое къде е. Ако не беше Кити да го прикрива, с Пеърман отдавна щеше да е свършено.
— Как е новото момиче? — попитах аз, за да провокирам Скуунз.
Той изпъшка.
— Толкова умна, че чак й вреди.
Кити се усмихна.
— Нови идеи — обясни тя. — Сигурна съм, че ще се укроти.
— Пеърман е във възторг от нея — отбеляза Скуунз със злобна насмешка.
— Нищо чудно.
Пеърман е голям ценител на женската красота. Носеха се слухове, че Изабел Тапи никога нямаше да работи в «Сейнт Осуалдс», ако не беше късата рокля, с която се бе появила на интервюто.
Кити поклати глава.
— Сигурна съм, че ще се справи. Пълна е с идеи.
— Да ти кажа ли с какво е пълна? — процеди през зъби Скуунз. — Тя е евтина, не виждаш ли? Преди да се усетим, ще заменят всички ни с пъпчиви новобранци със съмнителни дипломи. Ще спестят цяло състояние.
Виждах, че Кийн ни слуша: усмихваше се, докато си водеше записки. Още материал за най-великия британски роман, вероятно. Макдонаф изучаваше демоните. Роби Роуч кимна с кисело одобрение.
Кити, както винаги, зае позицията на помирител.
— Е, налага се да правим икономии — каза тя. — Само бюджетът за учебници…
— Не ми говори за бюджет! — прекъсна я Роуч. — Катедрата по история получи с 40 процента по-малко, класната ми стая на нищо не прилича, таванът капе, аз работя на пълен хорариум, а те какво правят? Хвърлят трийсет хиляди за компютри, от които никой няма нужда. Кой ще поправи покрива? Кой ще боядиса средния коридор? А какво да кажа за DVD плейъра, за който моля бог знае откога?
Макдонаф изсумтя.
— И параклисът се нуждае от ремонт — напомни той. — Трябва да повишат таксите, това е. Този път няма да се измъкнат.
— Таксите няма да се повишат — обади се Скуунз, забравил за потребността си от тишина. — Ако го направим, ще загубим половината ученици. Както знаете, има и други гимназии. И ако трябва да бъдем честни, по-добри от тази.
— Има и други светове… — промърморих аз.
— Чух, че има идея да се продаде част от училищната земя — каза Роуч, допивайки кафето си.
— Кое, игрищата? — Скуунз, виден ръгбист, остана зашеметен.
— Не игрището за ръгби — успокои го Роуч. — Поляните зад тенискортовете. Никой вече не ги използва, учениците ходят там да пушат. И без това не стават за игрище, постоянно са мокри. Добре ще направим, ако ги продадем на някой предприемач.
Предприемач. Това звучеше застрашително. Може би за «Тескос» или «Супербоул», където непрокопсаниците от «Сънибанк» ще идват след училище за дневната си доза бира с чипс.
— Директорът няма да одобри това — сухо отбеляза Макдонаф. — Едва ли ще иска да влезе в историята като човека, продал «Сейнт Осуалдс».
— Може би все пак ще направим сливане — каза Роуч замечтан. — Само си помисли… момичета в униформи…
Скуунз се намръщи.
— А, не! По-добре не.
Сред мърморенето, което се надигна, изведнъж дочух шум над главата си, тропот на крака, скърцане на столове и викове. Погледнах нагоре.
— Това твоите ли са?
Поклатих глава.
— Това е новата Брада от Компютърни технологии. Името му е Мийк.
— Да, така изглежда — каза Скуунз.
Тропотът и олелията продължиха и се издигнаха до кресчендо, в което ми се стори, че различавам блеенето на учителя.
— Може би трябва да се намеся.

 

Винаги е малко неудобно да въдворяваш ред в чужд клас. Обикновено не го правя — в «Сейнт Осуалдс» всеки е свикнал да си гледа работата — но това ставаше в стаята ми и аз се чувствах отговорен. Изкачих стълбите до Камбанарията — вероятно не за последно.
По пътя нагоре срещнах доктор Дивайн.
— Вашият клас ли вдига такава страшна олелия?
Това ме засегна.
— Разбира се, че не — сопнах се аз. — Това е заекът Мийк. Така става, когато се опитвате да дадете компютърни технологии на масите. Пълен хаос.
— Е, надявам се да се справите с това — каза Киселото грозде. — Крясъците огласят целия коридор.
Нервен човек.
— Само да си поема дъх — отвърнах аз с достойнство. — С всяка година тези стълби стават все по-стръмни.
Дивайн се озъби:
— Ако не пушехте толкова, нямаше да се затруднявате от няколко стъпала — и изчезна, по-нервен от всякога.
Срещата ми с Киселото грозде не подобри настроението ми. Връхлетях в стаята, без да поздравя горкия заек, свит на учителското бюро, и с недоволство забелязах мои ученици в неговия клас. Подът беше осеян с хартиени самолетчета. Един чин бе преобърнат. Найт стоеше до прозореца и очевидно разиграваше някаква сценка, защото целият клас се превиваше от смях.
Щом влязох, почти моментално се възцари тишина, долових само шепот: «Квазимодо»! Найт се опита — със закъснение — да съблече тогата, която беше навлякъл.
Щом ме видя, той се изопна като струна и ме погледна уплашен. Имаше защо. След като го хванах с моята тога, в моята стая, да пародира мен — защото нямаше съмнение кого пародира с това маймунско кривене и прегърбена стойка — трябваше да се моли земята да го погълне на мига.
Признавам, че постъпката на Найт ме изненада: той беше потайно, несигурно момче, което обикновено оставяше другите да ръководят парада, докато той гледаше отстрани. Фактът, че дори Найт си беше позволил подобно държане, говореше много за дисциплината в часа на Мийк.
— Ти — вън. — В такива случаи звучният шепот е далеч по-въздействащ от крещенето.
В първия момент Найт се поколеба.
— Сър, не беше…
— Вън!
Найт излезе тичешком. Аз се обърнах към останалата част от класа. За миг оставих тишината да отекне в стаята. Никой не смееше да ме погледне.
— Колкото до останалите, ако още веднъж ми се наложи да вляза, ако чуя викове от тази стая, ще оставя всички ви след часовете: и подстрекателите, и помощниците им, и мълчаливите им съучастници. Ясно ли е?
Всички глави закимаха. Сред лицата забелязах тези на Алън-Джоунс, Макнеър, Сътклиф, Джаксън и Андертън-Пулит. Половината ми клас. Поклатих глава разочарован.
— Имах по-добро мнение за вас, 3С. Мислех ви за джентълмени.
— Извинете, сър — промърмори Алън-Джоунс, без да откъсва поглед от чина си.
— Мисля, че трябва да се извините на господин Мийк — казах аз.
— Извинете, сър.
— … сър.
— … сър.
Мийк стоеше мирно на подиума. Зад огромното ми бюро той изглеждаше още по-дребен и незначителен. Измъченото му лице сякаш се състоеше само от очи и брада — не толкова на заек, колкото на малка маймунка.
— Аз… благодаря ви, господин Стрейтли. Мисля, че оттук ще се оправя. Момчета…
На излизане от стаята се обърнах да затворя вратата зад себе си. За секунда улових погледа на Мийк, който ме следеше от подиума. Той почти веднага се извърна, но аз все пак успях да видя изражението на лицето му.
Нямаше съмнение — днес си бях създал враг. Кротък, но въпреки това враг. По-късно щеше да дойде при мен и да ми благодари за намесата, но никакви преструвки нито от негова, нито от моя страна можеха да скрият факта, че той е бил унизен пред целия клас и че аз съм станал свидетел на това.
И все пак този поглед ме стъписа. Сякаш зад смешната брадица и детски ококорените очи се беше показало тайно лице, лице на слаба, но безмилостна омраза.

 

6

 

Чувствам се като дете в сладкарница, което току-що е получило джобни пари. Откъде да започна? Дали от Пеърман или от Бишъп, или от Стрейтли, или от Стрейндж? Или по-отдолу, от дебелия Фалоу, заел мястото на баща ми с такава безгръбначна дързост? Или от полуидиота Джими? Или от новаците? А може би от директора?
Трябва да призная, че идеята ми допада. Но това би било прекалено лесно; впрочем аз искам да ударя «Сейнт Осуалдс» в сърцето, а не в главата. Искам да го разруша до основи; ако просто съборя няколко гаргойла, няма да е достатъчно. Места като «Сейнт Осуалдс» имат свойството да се възраждат: войните минават, скандалите отшумяват, дори убийствата след време се забравят.
В очакване да ме осени вдъхновението просто ще печеля време. Установявам, че изпитвам същото удоволствие от присъствието си тук, каквото изпитвах и като дете: чувството за сладостта на забранения плод. Малко неща са се променили, новите компютри изглеждат неуместно върху новите пластмасови маси на фона на Почетните дъски, на които блестят имената на старите ученици. Миризмата малко се е променила — по-малко зеле, повече пластмаса, по-малко прах, повече дезодорант; макар че Камбанарията (благодарение на Стрейтли) е запазила първоначалната смесица от мирис на мишки, тебешир и нагрети от слънцето кецове. Но самите стаи са останали същите: и подиумите, по които учителите крачат като морски капитани по палубите си, и дървените подове, почервенели от времето и лъскани до опасна хлъзгавина всеки петък вечер. И Тихата стая си е същата — все същите окъсани кресла — и Салонът, и Камбанарията. Това е изисканата немощ, с която «Сейнт Осуалдс» като че ли се гордее — и по-важно, която в очите на платежоспособните родители говори за дългогодишни традиции.
Като дете аз усещах физическа болка от тежестта на тази традиция. «Сейнт Осуалдс» беше толкова различен от «Сънибанк Парк» с невзрачните му стаи и остри миризми. В «Сънибанк» се чувствах неловко, другите ученици ме преследваха, учителите, които носеха джинси и ни говореха на малки имена, ме изпълваха с презрение.
Исках да ме наричат Снайд, както биха правили в «Сейнт Осуалдс», исках да нося униформа и да ги наричам «сър». Учителите в «Сейнт Осуалдс» все още използваха пръчки за телесни наказания, в сравнение с което моето училище изглеждаше мекушаво и разпуснато. Класният ми ръководител беше жена — Джени Маколи. Беше млада, приветлива и доста привлекателна (много момчета си падаха по нея), но аз изпитвах единствено презрение. В «Сейнт Осуалдс» нямаше жени учители. Гледах на нея като на второразреден заместител.
Месеци наред ме унижаваха и ми се присмиваха — както учители, така и ученици. Крадяха парите ми за обяд, късаха дрехите ми, хвърляха книгите ми по земята. Много скоро в «Сънибанк Парк» стана непоносимо. Не се налагаше да се преструвам, че нещо ме боли: през първата година боледувах повече, отколкото през целия си живот, страдах от главоболие, от кошмари, всеки понеделник сутрин ми прилошаваше до такава степен, че дори баща ми започна да забелязва.
Веднъж се опитах да поговоря с него. Беше петък вечер и той беше решил за разнообразие да си остане у дома. Такива вечери бяха редки за него, но Пепси беше започнала работа в един бар в града, аз отново боледувах, затова той остана у дома и приготви вечеря — нищо специално, само варени яйца и чипс, но за мен това означаваше, че баща ми се старае. Беше се размекнал: шестте бутилки бира стояха недопити до него, вечният му гняв сякаш се бе поразсеял. Телевизорът работеше — даваха поредната серия на «Професионалистите» — и ние гледахме мълчаливо, по-скоро съучастнически, отколкото сърдито. Целият уикенд беше пред нас — два дни далеч от «Сънибанк Парк» — така че и аз можех да се отпусна, да изпитам нещо близко до щастие. Имаше и такива дни, нали знаете: когато почти можех да повярвам, че да си Снайд не е краят на света, когато ми се струваше, че виждам светлина в тунела, когато като че ли нищо нямаше чак такова значение. Погледнах баща си и го видях, че ме наблюдава с любопитство, стиснал бутилката между дебелите си пръсти.
— Може ли да си пийна малко? — попитах аз с новопридобита смелост.
Той погледна бутилката.
— Добре — каза и ми я подаде. — Но не прекалявай. Не искам да се напикаеш.
Отпих, наслаждавайки се на горчивия вкус. Естествено, познавах вкуса на бирата, но баща ми не одобряваше да я пия. Усмихнах му се и за мое учудване той ми се усмихна в отговор, което го подмлади, и аз реших, че сигурно е изглеждал точно така като млад, когато с майка ми са се срещнали. За пръв път ми мина през ума, че ако тогава се познавахме, и аз като нея щях да го харесвам — това едро, тромаво, непослушно момче — и може би дори щяхме да бъдем приятели.
— И без нея ни е добре, нали, хлапе? — попита баща ми и дълбоко в мен нещо се обърна. Той беше отгатнал мислите ми.
— Знам, че не е лесно — продължи той. — Майка ти и всичко останало, а сега и това ново училище. Сигурно ти трябва време да свикнеш, а, хлапе?
Кимнах, без да смея дори да се надявам.
— Тези главоболия и така нататък… Тези болести. Имаш проблеми в училище, а? Това ли е? Другите деца тормозят ли те?
Отново кимнах. Знаех, че сега ще ми обърне гръб. Баща ми презираше страхливците. «Удряй пръв и бързо» — това беше личната му мантра, заедно с «Колкото по-едър, толкова по-тежко пада» и «С пръчки и камъни няма да ми строшиш кокалите». Но този път той не се обърна. Погледна ме право в очите и каза:
— Не се тревожи, хлапе. Ще се погрижа за това. Обещавам ти.
В този миг в сърцето ми болезнено разцъфна цвете: облекчение, надежда, наченки на радост. Баща ми се бе досетил. Баща ми бе разбрал. Беше обещал да се погрижи. Изведнъж с поразителна яснота си го представих как върви забързан към портала на «Сънибанк Парк», моят баща, висок и величествен в гнева си. Видях го как отива при мъчителите ми и блъска главите им една в друга, как се втурва към господин Брей, учителя по физическо, и го събаря на земята, и — най-хубавото и най-приятното от всичко — обръща се към госпожица Маколи, класната ми ръководителка, и казва:
— Заври си проклетото училище знаеш къде, ние ще намерим друго.
Баща ми продължаваше да ме гледа с щастлива усмивка.
— Може да не ти се вярва, хлапе, но и аз съм го преживял. И аз съм бил като теб. Побойници, по-големи момчета — навсякъде ги има, винаги гледат да те изпитат. И аз като дете не бях едър, нямах много приятели. Ако щеш вярвай, знам как се чувстваш. И знам какво трябва да се направи.
Още си спомням този момент. Блаженото чувство на сигурност, на справедливост. В този миг аз пак станах на шест години, доверчиво дете, убедено, че Татко знае най-добре.
— Какво? — попитах едва чуто.
Баща ми ми намигна.
— Карате.
— Карате?
— Точно така. Кунгфу, Брус Лий и така нататък. Познавам един тип, виждаме се в бара от време на време. Провежда тренировки в събота сутрин. Хайде, хлапе — каза той, като забеляза изражението ми. — След няколко седмици карате ще станеш като скала. Удряй пръв и бързо. Не приемай обиди от никого.
Гледах го и не можех да обеля дума. Помня бутилката бира в ръката си, студеното запотено стъкло, телевизионния екран, на който Боди и Дойл не приемаха обиди от никого. На дивана срещу мен — Джон Снайд, който продължаваше да ме гледа с блеснали очи, сякаш очакваше неизбежната ми радост и благодарност.
Значи това беше чудодейното разрешение, така ли? Карате! Тренировки с някакъв тип от бара. Ако сърцето ми не беше толкова сломено, щях да се изсмея на глас. Представях си я тази съботна тренировка с двайсетина здравеняци от квартала, надъхани от филми като «Уличен боец» и «Кикбоксьор» — при повече късмет можеше дори да налетя на някои от мъчителите си в «Сънибанк Парк», тъкмо да им дам възможност да ме набият извън обичайната среда.
— Е? — каза баща ми. Продължаваше да се усмихва и аз без усилие разпознах момчето, което някога е бил: лош ученик, побойник, който само чака да го предизвикат. Беше толкова абсурдно доволен от себе си и толкова далеч от истината, че противно на очакванията си аз изпитах не презрение, не гняв, а дълбока, зряла тъга.
— Да, добре — отговорих накрая.
— Казах ти, че ще измисля нещо, нали?
Кимнах с горчивина в устата.
— Ела тук, хлапе, прегърни стария си баща.
И аз го направих, все още със същия вкус в устата, подсилен от миризмата му на цигари, пот, бира и вълнен пуловер, затворих очи и си казах: «Това е самотата».
За мое учудване не болеше толкова, колкото очаквах. Продължихме да гледаме «Професионалистите» и известно време аз се преструвах, че ходя на тренировки по карате, поне докато вниманието на баща ми се съсредоточи върху друго.

 

Минаха месеци и животът ми в «Сънибанк Парк» влезе в коловоза на рутината. Оцелявах както можех, предимно като избягвах конфликтите. На обяд бягах от училище и се промъквах в двора на «Сейнт Осуалдс». Вечер тичах да гледам спортните извънкласни игри или да надничам през прозорците. Понякога дори влизах в сградите по време на занятия. Знаех всички скришни кътчета, винаги можех да се промъкна незабелязано или да навлека униформа, съставена от изгубени или забравени вещи, и да мина за ученик.
С течение на времето дързостта ми нарасна. На един спортен празник се слях с тълпата: бях с огромен спортен екип, отмъкнат от шкафче в горния коридор. Изгубих се в суматохата, главозамаях се от успеха си и дори участвах в надбягване на 800 метра, представяйки се за нов ученик от Дома «Амадеус». Никога няма да забравя как момчетата се радваха, след като прекосих финалната линия, нито начина, по който дежурният учител — Пат Бишъп, тогава по-млад, атлетичен в спортните си шорти и ученическата си фланелка — разроши косата ми и каза:
— Добре, момче, две точки за Дома! В понеделник ще те зачислим в отбора!
Разбира се, знаех, че и дума не може да става за зачисляване в отбора. Изкушението беше голямо, но дори аз не се осмелих да стигна чак дотам. Посещенията ми в «Сейнт Осуалдс» вече бяха зачестили и макар лицето ми да беше невзрачно до невидимост, знаех, че ако не внимавам, един ден ще ме разкрият.
Но това беше пристрастяване: с времето поемах все по-големи рискове. Ходех в «Сейнт Осуалдс» в междучасието и си купувах бонбони от лавката. Гледах футболни мачове, размахвах униформения си шал срещу поддръжниците на противниковото училище. Седях край игрището за крикет — вечният дванайсети играч. Дори позирах за снимката на училището, намирайки си място в ъгъла сред новите ученици.
През втората година намерих начин да ходя в «Сейнт Осуалдс» по време на часовете, като пропусках собствените си часове по физическо. Беше лесно: в понеделник следобед винаги имахме бягане на пет мили, заради което ходехме оттатък игрищата на «Сейнт Осуалдс» и после се връщахме по обиколния път. Другите ученици мразеха тези часове. Сякаш самото училище беше обида за тях, затова предизвикваше подигравки и освирквания. Понякога, след като минавахме, по тухлените стени се появяваха графити и аз изпитвах изгарящ и мъчителен срам от това, че ако някой ни види, ще си помисли, че и аз съм от злосторниците. После открих, че ако се скрия зад някой храст и изчакам другите да отминат, лесно мога да притичам през полето и да прекарам остатъка от следобеда в «Сейнт Осуалдс».
Отначало много внимавах, криех се и изчаквах класът да стигне мястото за стартиране. Предпазливо планирах нещата. Имах два часа преди връщането на бегачите при портала на училището. Лесно беше да се преоблека в униформата от «Сънибанк» и да се присъединя към опашката на групата.
С нас вървяха двама учители — един отпред, един отзад. Господин Брей беше неуспял спортист, чудовищно суетен и невероятно съобразителен, който обичаше атлетичните момчета и хубавите момичета, а към всички останали се отнасяше с крайно презрение. Госпожица Потс беше учител стажант, която обикновено се влачеше на опашката на групата и търсеше популярност (или «съветваше», както самата тя казваше) сред малка клика възторжени ученички. Никой от двамата не ми обръщаше внимание и затова не забелязваше отсъствието ми.
Криех открадната униформа на «Сейнт Осуалдс» — сива риза, сиви панталони, вратовръзка, тъмносин пуловер (с герба на училището и мотото «Audere, agere, auferre»*, избродирано със златни букви на джоба) — под стълбите на спортната зала и там се преобличах. Никой не ме виждаше — спортните следобеди в «Сейнт Осуалдс» бяха в сряда и четвъртък, така че нямаше кой да ми попречи. И тъй като успявах да се върна в училище в края на часовете, никой не забелязваше отсъствието ми.
[* Желая, действам, постигам (лат.). — Бел.прев.]
Отначало въодушевлението от ходенето в «Сейнт Осуалдс» по време на часовете ми стигаше. Без никой да ме спира, аз бродех по коридорите. В някои стаи цареше хаос. В други беше призрачно тихо. Аз надничах през стъклата на вратите и виждах глави, надвесени над чиновете, лястовички, дръзко хвърляни зад гърба на учителя, тайно предавани бележки. Допирах ухо до затворените врати и заключените кабинети.
Но най-много обичах да ходя в Камбанарията, лабиринт от рядко посещавани малки стаи, ниши, гълъбарници, шкафове и две класни стаи — едната голяма, другата по-малка — по класически езици. Имаше и очукан каменен балкон, от който можех да се кача на покрива и да лежа спокойно на топлите керемиди, да слушам монотонното говорене, долитащо през отворените прозорци на стаите в средния коридор, да прелиствам откраднати сборници с упражнения. По този начин аз тайно присъствах на някои от уроците по латински за начинаещи на господин Стрейтли, на часовете по физика на господин Бишъп, на лекциите по история на изкуството на господин Лангдън. Четях «Повелителят на мухите» заедно с класовете на Боб Стрейндж и дори два-три пъти оставях есета в пощенската му кутия в средния коридор (на следващия ден си ги прибирах тайно от шкафа му прегледани, оценени, с надпис «ИМЕ?» с едри червени букви отгоре). Най-после, казвах си, най-после съм на своето място. Самотно място, но какво от това? «Сейнт Осуалдс» и всичките му съкровища бяха на мое разположение. Какво още можех да искам?
Тогава срещнах Леон. И всичко се промени.

 

Беше ведър, слънчев пролетен ден — един от онези дни, когато обичах «Сейнт Осуалдс» с безумна страст, с каквато едва ли някой местен ученик можеше да се похвали, и чувствах необикновена смелост. След онзи първи сблъсък самотната ми война с училището бе преминала през много етапи: омраза, възхищение, гняв, преследване. Тази пролет обаче бяхме постигнали своего рода примирие. Като се противопоставях на «Сънибанк Парк», аз започвах да чувствам, че «Сейнт Осуалдс» започва да ме приема, бавно, постепенно, да свиква с движението ми във вените си, да гледа на мен не като на външно лице, а почти като на приятел — подобно на вливането на уж отровна субстанция, която впоследствие се оказва полезна.
Разбира се, все още се ядосвах на несправедливостта, на таксите, които не бяха по джоба на баща ми, на факта, че дори да нямаше такси, пак никога не биха ме приели тук. Но въпреки това между нас имаше връзка. Щастлива симбиоза, като на акулата и миногата. Започнах да разбирам, че не е нужно да съм паразит: можех да позволя на «Сейнт Осуалдс» да ме използва, тъй както аз използвах него. Напоследък си водех бележки за нещата, които се повреждат из училището — счупени прозорци, изместени керемиди, издраскани чинове. Вписвах ги в «Книгата за ремонти», която стоеше в портиерската къща, и се подписвах с инициалите на различни учители, за да избегна подозренията. Баща ми надлежно се заемаше с поправките и аз изпитвах гордост от това, че по някакъв начин давам своя малък принос. «Сейнт Осуалдс» ми се отблагодаряваше, одобряваше ме.
Беше понеделник. Разхождах се по средния коридор и се ослушвах пред вратите на стаите. Следобедният урок по латински беше свършил и аз мислех да отида в библиотеката или в крилото по изкуствата, за да се смеся с работещите там ученици. Можех да отида и в столовата — готвачите вече трябваше да са си тръгнали — и да отмъкна малко бисквити, останали от съвета на учителите след часовете.
Тези мисли ме занимаваха до такава степен, че на завоя към горния коридор се сблъсках с едно момче, което стоеше с ръце в джобовете и лице към стената пред една от Почетните дъски. Беше може би с две години по-голямо от мен, на около четиринайсет, с изразително, умно лице и блестящи сиви очи. Забелязах, че кестенявата му коса е малко дълга за «Сейнт Осуалдс», а краят на вратовръзката, увиснала небрежно над пуловера му, беше отрязан. Предположих — с известно възхищение — че пред мен стои бунтар.
— Гледай къде вървиш — каза момчето.
За пръв път ученик от «Сейнт Осуалдс» си правеше труда да ме заговори. Погледнах го с учудване.
— Какво търсиш тук?
Знаех, че стаята в дъното на горния коридор е учителски кабинет. Дори знаех какво представлява отвътре: тясно задушно място, отрупано с хартии, с няколко огромни жилави растения, надвиснали заплашително от перваза на високия малък прозорец.
Момчето се усмихна.
— Квазимодо ме изгони от час. Ще се отърва с предупреждение или оставане след часовете. Квазимодо не наказва никого сериозно.
— Квазимодо? — Името ми беше познато, учениците го споменаваха в разговори помежду си. Знаех, че е прякор, но не можех да се досетя на кого.
— Живее в Камбанарията. Прилича на гаргойл. — Момчето отново се усмихна. — Малко си пада podex, но иначе е свестен. Ще го убедя да не ме наказва.
Гледах го с нарастващо възхищение. Самоувереността му ме очароваше. Начинът, по който говореше за учител — не като за създание със смазващ авторитет, а като за комична фигура — ме накара да занемея от възторг. Но което беше по-хубаво, това момче — този бунтар, дръзнал да презира «Сейнт Осуалдс» — говореше с мен като с равен и нямаше и най-малка представа, че съм външно лице!
Дотогава не се и надявах, че мога да намеря съюзник тук. Посещенията ми в «Сейнт Осуалдс» бяха мъчително интимни. Нямах приятели от училище, на които да разказвам за тях, а да споделям с баща си или с Пепси би било немислимо. Но това момче…
Най-после успях да проговоря:
— Какво е podex?

 

Момчето се казваше Леон Мичъл. Аз се представих като Джулиан Пинчбек и му казах, че съм първокурсник. Бях дребно за възрастта си дете и реших, че няма да ми е трудно да се представя за малък ученик. Така Леон не би се чудил на отсъствията ми от годишните сборове и спортните игри.
За малко да припадна от блъфа си, но същевременно изпитвах неописуем възторг. Беше толкова лесно. Щом можех да убедя едно момче, защо не и останалите, може би дори учителите?
Изведнъж си представих как членувам в клубове, в отбори, как открито посещавам часовете. Защо не? Познавах училището по-добре от всеки ученик. Носех тукашната униформа. Кой би се усъмнил в мен? В училището имаше над хиляда деца. Никой, дори директорът, не би могъл да познава всички. Освен това на моя страна бе дългата традиция на «Сейнт Осуалдс»: измама като моята беше нечувана. Никой не би заподозрял такова дръзко нещо.
— Нямаш ли час? — Сивите очи на момчето блестяха лукаво. — Ако закъснееш, ще загазиш.
Почувствах, че това е предизвикателство.
— Не ми пука — отвърнах аз. — Господин Бишъп ме изпрати да занеса съобщение в кабинета му. Мога да кажа, че секретарката е говорила по телефона и се е наложило да изчакам.
— Не е зле. Ще трябва да го запомня.
Одобрението на Леон ме опияни.
— Постоянно се измъквам така — казах му. — Никой досега не ме е хващал.
Той кимна и се усмихна.
— Какво имате сега?
За малко да кажа «спорт», но се усетих навреме.
— Вероучение.
Леон направи физиономия.
— Уф! Не те упреквам. Сто пъти повече предпочитам езичниците. На тях поне им е било позволено да правят секс.
Аз се изкисках.
— Кой ти е класен? — попитах. Ако знаех това, щях да разбера точно в кой клас е.
— Мазникът Стрейндж. По английски. Същинска дървеница. А на теб?
Поколебах се. Не исках да казвам на Леон нещо, което лесно би могъл да провери. Но преди да успея да отговоря, откъм стълбището зад нас се чу шумолене. Някой идваше.
Леон се сепна.
— Това е Квазимодо — бързо прошепна той. — Да се омитаме.
Обърнах се по посока на приближаващите стъпки с облекчение, че не ми се налага да отговарям на въпроса за класния ръководител, и разочарование заради прекъснатия разговор. Помъчих се да запомня добре лицето на Леон, кичура, падащ небрежно върху челото, светлите очи, насмешливата извивка на устните. Нелепо беше да се надявам, че ще го видя отново. Опасно бе дори да се опитвам.
Когато учителят влезе в горния коридор, аз си придадох спокойно изражение.
Познах Рой Стрейтли по гласа. Аз слушах уроците му, смеех се на шегите му, но все нямах възможност да видя лицето му. Сега го видях: прегърбен силует в изтъркана тога и кожени обувки без връзки. Когато се приближи, наведох глава, но вероятно видът ми е бил гузен, защото той спря и ме измери с поглед.
— Момче, какво правиш тук по време на час?
Промърморих нещо за господин Бишъп и съобщението му.
Господин Стрейтли не ми се стори удовлетворен.
— Кабинетът му е в долния коридор. На мили от тук!
— Да, сър. Трябваше да отида до шкафчето си.
— По време на час?
— Да, сър.
Усещах, че не ми вярва. Сърцето ми биеше силно. Позволих си да вдигна очи и да надзърна в лицето на Стрейтли, грозно, умно, добродушно лице, което ме гледаше намръщено. Беше ме страх, но зад страха ми се криеше нещо друго — несъзнателна, умопомрачителна надежда. Той ме беше видял! Най-после някой ме беше видял!
— Как е името ти, синко?
— Пинчбек, сър.
— Пинчбек, значи?
Виждах, че размишлява какво да прави — дали да продължи да ме разпитва, както му диктува инстинктът, или просто да ме остави и да се заеме със своя ученик. Той продължи да ме гледа още няколко секунди — очите му бяха жълто-сини като избелели джинси — и после усетих как тежестта на погледа му олеква. Явно беше решил, че провинението ми не е толкова важно. Момче от долните класове, излязло от час без разрешение — никаква заплаха, нечий чужд проблем. За секунда гневът ми затъмни естествената предпазливост. Аз не бях заплаха, така ли? Не си заслужавах труда? Или след всичките тези години криене и дебнене вече бях призрак — напълно, безвъзвратно невидим?
— Добре, синко. Да не съм те видял повече тук. А сега изчезвай.
Аз хукнах, треперейки от облекчение. Докато тичах, ясно долових шепота на Леон зад мен:
— Хей, Пинчбек! След училище! Става ли?
Обърнах се и го видях да ми намига.

 

7

 

Мъжка гимназия «Сейнт Осуалдс»
Сряда, 8 септември
Драма в трюма; Голямата тромава фрегата «Сейнт Осуалдс» тази година се блъсна в рифа. Първо, неизбежната училищна инспекция е определена за 6 декември. Това винаги причинява големи щети, особено сред висшите ешелони на администрацията. Второ — и според мен далеч по-опасно — тази сутрин по пощата бяха разнесени съобщения за извънредно повишение на таксите за следващия триместър, което предизвика тревога сред много семейства в околността.
Нашият капитан продължава да твърди, че това е в реда на нещата и че трябва да се съобразяваме с инфлацията, макар че в момента не може да бъде намерен за коментар. Някои страхливци мърморят, че ние, учителите, е следвало да бъдем уведомени за предстоящото повишение, за да се подготвим за тазсутрешните гневни телефонни обаждания.
На всички въпроси Бишъп отговаря, че подкрепя директора. Само че не го бива да лъже. Тази сутрин, вместо да дойде в учителската, той отиде да бяга навън заедно с учениците, като каза, че има нужда да се подготви за състезанието по лека атлетика. Никой не му повярва, но докато изкачвах стълбите към стая 59, го видях през прозореца на Камбанарията да тича, умален като джудже от далечната перспектива.
Учениците ми посрещнаха новината за увеличаването на таксите с обичайния здрав цинизъм.
— Сър, това означава ли, че тази година ще имаме по-добър учител? — попита Алън-Джоунс, очевидно необезпокоен нито от инцидента с табелките на стаите, нито от заплахите, които му бях отправил предишния ден.
— Не, това означава, че барчето в кабинета на директора ще бъде по-добре заредено.
Всички се разкискаха. Само Найт изглеждаше намусен. След вчерашните неприятности това щеше да бъде вторият му ден дежурство, а вече бе станал обект на подигравки по време на обиколката си из двора, където, облечен в оранжев комбинезон, трябваше да събира хартийки и боклуци в огромен найлонов чувал. Двайсет години по-рано наказанието би било бой с пръчка и уважение от съучениците, което само идва да покаже, че всички нововъведения са лоши.
— Майка ми казва, че това е срамота — обади се Сътклиф. — Има и други училища, както знаете.
— Да, но и всяка зоологическа градина би се радвала да те приеме — разсеяно отвърнах аз, докато се ровех из бюрото си в търсене на дневника. — По дяволите, къде е дневникът? Знам, че беше тук.
Винаги държа дневника в горното чекмедже. Може да изглеждам неорганизиран, но обикновено знам кое къде се намира.
— Кога ще ви повишат заплатата, сър? — това беше Джаксън.
Сътклиф:
— Той вече е милионер!
Алън-Джоунс:
— Така е, защото не харчи пари за дрехи.
Найт, по-тихо:
— Нито за сапун.
Изправих се и погледнах към Найт. Изражението му странно съчетаваше едновременно нахалство и раболепие.
— Как ти се стори вчерашното почистване? — попитах аз. — Искаш ли да чистиш още една седмица?
— Не го казахте на другите — промърмори Найт.
— Защото другите знаят къде е границата между шега и грубост.
— Заяждате се с мен — каза Найт почти шепнешком. Погледът му избягваше моя.
— Какво? — искрено се учудих аз.
— Взели сте ме на мушка, сър. Заяждате се с мен, защото…
— Защото какво? — сопнах се аз.
— Защото съм евреин, сър.
— Какво?
Ядосах се на себе си. Бях толкова зает да търся дневника, че се бях хванал на най-стария номер и бях допуснал ученик да ме въвлече в публична конфронтация.
Останалите от класа мълчаха и ни гледаха в очакване.
Аз се опомних.
— Глупости. Не се заяждам с теб, защото си евреин. Заяждам се, защото не знаеш кога да си затваряш устата и имаш тор вместо мозък.
Макнеър, Сътклиф или Алън-Джоунс биха се изсмели на това и всичко щеше да бъде наред. Дори Тейлър би се изсмял, а той носи каскет в клас.
Но изражението на Найт не се промени. Вместо това забелязах нещо, което досега не бях виждал у него — нов вид упорство. За пръв път Найт издържа на погледа ми. За секунда ми се стори, че се готви да заговори, но после сведе очи по познатия начин и промърмори нещо под носа си.
— Какво беше това?
— Нищо, сър.
— Сигурен ли си?
— Напълно, сър.
— Добре.
Отново се зарових в бюрото си. Дори дневникът да се беше изгубил, аз познавах всичките си ученици; ако някой липсваше, щях да забележа още на влизане. Въпреки това изредих имената им по списък — мантрата на учителя, която винаги ги успокоява.
След това погледнах към Найт, но главата му беше наведена и в намусеното му изражение нямаше нищо, което да загатва за бунт. Реших, че всичко се е върнало по местата си. Малката криза беше преодоляна.

 

8

 

Дълго време се колебах дали да отида на срещата с Леон. Исках да го видя — повече от всичко на света исках да бъдем приятели, — но тази граница досега не бях прекрачвал и залогът беше по-голям от всякога. Все пак харесвах Леон — харесах го още от пръв поглед — и това ми вдъхна смелост. В моето училище всеки, който говореше с мен, рискуваше да си навлече гнева на моите мъчители. Леон беше от друг свят. Въпреки дългата коса и срязаната вратовръзка той беше вътрешен човек.
Не се върнах в часа по физическо. На следващия ден щях да фалшифицирам писмо от баща си, в което се съобщава за пристъп на астма, получен по време на бягането, поради който занапред не бива да бягам.
Не съжалявах. Мразех физическото. Особено мразех господин Брей, учителя, с фалшивия му тен и златния синджир на врата, с неандерталските му шеги пред малкия кръг от подмазвачи по адрес на слабите, тромавите, непохватните, неудачниците като мен. Затова се скрих зад спортната зала, все още в униформата на «Сейнт Осуалдс», и с трепет зачаках звънеца за края на часовете.
Никой не ме поглеждаше, никой не поставяше под въпрос правото ми да стоя тук. Край мен тичаха ученици — едни по пуловери или по ризи, други още в спортните си екипи — качваха се в спрелите коли, спъваха се в бухалки за крикет, разменяха си шеги, книги, бележки за домашните. Едър развълнуван мъж подреждаше момчетата на опашка за автобуса — това беше господин Бишъп, учителят по физика — а по-възрастен мъж в черно-червена тога стоеше на вратата на параклиса.
Знаех, че това е бившият директор, доктор Шейкшафт. Баща ми говореше за него с уважение и страхопочитание — в края на краищата, той му беше дал тази работа. «От старата школа — отбелязваше баща ми с одобрение, — строг, но справедлив. Да се надяваме, че новият ще е поне наполовина добър като него.»
Официално, разбира се, не бях наясно с причините, довели до назначаването на новия директор. Баща ми можеше да се държи неочаквано пуритански по някои въпроси и вероятно му се е струвало нелоялно към «Сейнт Осуалдс» да обсъжда това с мен. Но някои местни вестници бяха надушили основното, а детайлите успях да науча от подслушани разговори между баща ми и Пепси: за да се избегнат слуховете, старият директор трябваше да остане на поста си до края на триместъра, уж за да въведе новия в работата и да му помогне да се установи, след което щеше да напусне с прилична пенсия от Тръста. «Сейнт Осуалдс» се грижеше за хората си: щеше да има и щедро извънсъдебно споразумение за засегнатите страни с уговорката, че обстоятелствата около случилото се не бива да се обсъждат.
Затова от мястото си край портала аз с любопитство наблюдавах доктор Шейкшафт. Човек с грубо лице на около шестдесет, не толкова едър, колкото Бишъп, но със същото телосложение на бивш ръгбист, той се извисяваше над учениците като стар гаргойл. От баща си знаех, че е привърженик на боя с пръчки — «Правилно, ще научи момчетата на дисциплина». В моето училище пръчката беше забранена от години. Вместо нея учители като госпожица Потс и госпожица Маколи предпочитаха подхода на разбирането, според който хулиганите и побойниците се приканваха да обсъдят чувствата си, преди да получат забележка.
Господин Брей, самият той бивш побойник, предпочиташе директния подход, доста сходен с този на баща ми, в който пострадалият се съветваше «да спре да хленчи и да води сам своите битки, за бога». Замислих се за естеството на битката, довела до принудителното пенсиониране на директора, и за това как се е водила. Продължавах да се питам за това и десет минути по-късно, когато дойде Леон.
— Хей, Пинчбек. — Той носеше пуловера си метнат на рамо, а ризата му беше разпасана. Срязаната вратовръзка висеше от яката му като език. — Какво правиш?
Преглътнах и си придадох небрежен вид.
— Нищо особено. Как мина с Квазимодо?
— Pactum factum — отговори Леон усмихнат. — Както се очакваше, в петък съм наказан да остана след часовете.
— Лош късмет — аз поклатих глава. — Какво направи?
Той махна с ръка.
— А, нищо. Излях си чувствата на чина. Искаш ли да отидем в града?
Бързо запресмятах: можех да закъснея с един час, баща ми трябваше да прави редовната си обиколка — да заключва врати, да събира ключове — и нямаше да се прибере преди пет. Пепси, ако изобщо я заварех вкъщи, щеше да гледа телевизия или да приготвя вечеря. Тя отдавна беше изоставила опитите да се сприятели с мен, така че аз имах свободно време.

 

Представете си този час, ако можете. Леон имаше малко пари и ние пихме кафе с понички в малката закусвалня до гарата, после обиколихме музикалните магазини, където той пренебрежително определи вкусовете ми като «банални» и изрази предпочитание към групи като «Странглърс» и «Скуийз». Имаше един неприятен момент, когато минахме покрай група момичета от моето училище, и още по-неприятен, когато бялото капри на господин Брей спря на светофара, докато пресичахме улицата, но аз скоро осъзнах, че униформата от «Сейнт Осуалдс» ме прави наистина невидим призрак.
За няколко секунди господин Брей и аз бяхме толкова близо един до друг, че можехме да се докоснем. Зачудих се какво би станало, ако почукам по прозореца и кажа:
— Вие сте пълен и абсолютен podex, сър.
Мисълта ме накара да избухна в такъв бурен и внезапен смях, че едва успях да си поема дъх.
— Кого гледаш? — попита Леон, забелязал накъде гледам.
— Никого — побързах да отвърна аз. — Един тип.
— Момичето, глупак!
— А!
То седеше на седалката до шофьора, леко обърнато към него. Познах я: Трейси Дилейси, с две години по-голяма от мен, звездата на горните класове. Беше с поличка за тенис, показно кръстосала крака.
— Банална е — казах аз, използвайки думата на Леон.
— Аз бих излязъл с нея — отбеляза Леон.
— Наистина ли?
— А ти?
Помислих си за Трейси с тупираната й коса и сладникавия й мирис на дъвка.
— Ъ-ъ-ъ… може би — отвърнах без ентусиазъм.
Малката кола потегли и Леон се усмихна.

 

Новият ми приятел беше в Дом «Амадеус». Родителите му — университетски преподавател и държавна служителка — бяха разведени («но няма проблем, получавам джобни и от двамата»). Той имаше по-малка сестра Шарлот, куче на име Капитан Благоразумие, личен психотерапевт, електрическа китара и както ми се струваше, неограничена свобода.
— Майка ми казва, че трябва да се образовам извън рамките на патриархалната юдео-християнска система. Тя не одобрява «Сейнт Оз», но баща ми е този, който плаща. Той е възпитаник на Итън. Казва, че учениците в държавните училища са пролетарии.
— Така е.
Опитах се да се сетя за нещо вярно, което да кажа за своите родители, но не можах: за по-малко от час запознанство вече имах чувството, че това момче е заело по-голямо място в сърцето ми, отколкото Джон или Шарън Снайд.
Затова най-безцеремонно си съчиних други родители. Майка ми беше умряла, баща ми беше полицейски инспектор (най-важният пост, който можех да измисля по онова време). През половината година живеех при баща си, а през другата — при чичо си в града.
— Дойдох в «Сейнт Осуалдс» по средата на учебната година — обясних аз. — Отскоро съм тук.
Леон кимна.
— Така ли? Предположих, че може да си новобранец. Какво стана на другото място, да не са те изгонили?
Предположението му ме поласка.
— Там беше същинска дупка. Баща ми ме премести.
— Мен ме изхвърлиха от последното училище — каза Леон. — Баща ми побесня. Плащаше им по десет хиляди годишно, а те ме изритаха при първото провинение. Какво ще кажеш? Човек би си помислил, че за тези пари ще се стараят повече, нали? Така или иначе, има и по-зле от «Сейнт Оз». Особено след като старият мръсник Шейкшафт си отива…
Разбрах, че сега е моментът.
— Впрочем, защо си отива?
Леон присмехулно се ококори.
— Ама ти наистина си новобранец! — той понижи тон. — Ще го кажа така: чух, че този път Шейкшафт е правил нещо повече от шейкове.

 

Оттогава нещата се промениха дори в «Сейнт Осуалдс». В онези дни скандалите се потушаваха с пари. Сега е друго. Вече никой не се залъгва от външния блясък на сградата: разрухата прозира иззад него. Зданието е крехко: един добре премерен удар може да го събори. Хвърлен камък или нещо друго.

 

Лесно ми е да се отъждествя с момче като Найт. Дребен, мършав, непохватен, явен аутсайдер. Пренебрегван от съучениците си — не заради религиозната си принадлежност, а по друга, по-съществена причина. Той не може да я промени, тя е в очертанията на лицето му, в невзрачния цвят на рядката му коса, в дължината на костите му. Сега семейството му може да е богато, но вековете на бедност са дълбоко вкоренени в него. Знам. «Сейнт Осуалдс» приема такива като него с нежелание в период на финансова нестабилност, но Найт никога няма да се впише в тази среда. Името му никога няма да бъде издълбано на Почетните дъски. Учителите постоянно ще забравят как се казва. Той няма да играе в нито един отбор. Опитите му да спечели благоразположение винаги ще завършват с неуспех. В очите му се чете нещо, което ми е добре познато: недоверчивият, злопаметен поглед на дете, отдавна престанало да се бори за признание. Единственото, което му остава, е да мрази.
Разбира се, почти веднага научих за сцената със Стрейтли. В «Сейнт Осуалдс» слуховете се разнасят бързо, всяка случка става известна още същия ден. Днешният ден беше особено лош за Колин Найт. Разправия със Стрейтли по време на проверка, през междучасието — инцидент с изгубено домашно за часа на Роби Роуч, на обяд — сбиване с Джаксън от същия клас, в резултат на което Джаксън беше изпратен у дома със счупен нос, а Найт бе отстранен от училище за една седмица.
Когато това се случи, аз дежурех на двора. Видях Найт с оранжев комбинезон да събира боклуци край лехите с рози. Хитро, жестоко наказание, далеч по-унизително от преписването на латински поеми или оставането след часовете. Доколкото ми е известно, само Рой Стрейтли го прилага. Това е същият вид комбинезон, който баща ми носеше навремето и с който сега ходи малоумникът Джими: широк, яркооранжев, видим от всички части на двора. Всеки, който го носи, е лесна мишена.
Найт правеше неуспешни опити да се скрие зад ъгъла на сградата. Там се беше събрала група по-малки момчета, които му се присмиваха и му сочеха боклуците, които е пропуснал да събере. Джаксън — дребно, агресивно момче, което знае, че само наличието на неудачник като Найт спасява самия него от подигравки — обикаляше наоколо с няколко по-големи ученици. Пат Бишъп беше дежурен, но стоеше сред тълпа момчета по-далеч, в другия край на игрището за крикет. Роуч, учителят по история, също беше дежурен, но явно предпочиташе да разговаря с група ученици от най-горния клас, вместо да се занимава с дисциплината.
Аз отидох при Найт.
— Не изглежда много забавно.
Той намусено поклати глава. Цялото му лице беше бледожълто, с изключение на две зачервени петна на скулите. Джаксън, който ме наблюдаваше, се отдели от групата и предпазливо се приближи. Забелязах как ме измерва с поглед, сякаш иска да прецени дали представлявам заплаха. Така правят чакалите, когато обикалят около умиращо животно.
— Искаш ли да му помогнеш? — рязко попитах аз и Джаксън побърза да се върне при групичката си.
Найт ме погледна с плаха благодарност.
— Не е честно — тихо каза той. — Вечно се заяждате с мен.
Кимнах съчувствено.
— Знам.
— Знаете?
— О, да — спокойно отвърнах аз. — Наблюдавам те.
Найт ме погледна. Очите му бяха блестящи, тъмни, изпълнени с абсурдна надежда.
— Чуй ме, Колин — нали така се казваш?
Той кимна.
— Трябва да се научиш да отвръщаш — казах аз. — Не бъди жертва. Накарай ги да си платят.
— Да си платят? — Найт ме погледна озадачен.
— Защо не?
— Ще загазя.
— Вече не си ли загазил?
Той ме погледна.
— Какво ще загубиш?
Тогава удари последният звънец и аз нямах време да кажа нищо повече, но и не се налагаше: семето беше посято. Обнадежденият поглед на Найт ме проследи по двора и на обяд вече имаше резултат: Джаксън лежеше на земята, Найт — отгоре му, Роуч тичаше към тях със свирка в уста, а останалите гледаха стъписани как жертвата най-после отвръща на удара.

 

Разбирате ли, имах нужда от съюзници. Не сред колегите, а сред по-нисшите стъпала на «Сейнт Осуалдс». Ударех ли в основата, главата щеше да падне. Изпитвах бегло съжаление към нищо неподозиращия Найт, който щеше да бъде моята жертва, но си казвах, че никоя война не може без жертви и че ако нещата вървят по план, тук ще паднат още много, преди основите на «Сейнт Осуалдс» да рухнат сред повалени идоли и разбити мечти.

 

Кон

 

1

 

Мъжка гимназия «Сейнт Осуалдс»
Четвъртък, 9 септември
Тази сутрин класът беше необичайно кротък, когато направих проверка по списък на лист хартия (дневникът все още липсваше): Джаксън — отсъства, Найт — отстранен, а още трима други — въвлечени в инцидент, който ставаше все по-заплетен.
Разбира се, бащата на Джаксън се беше оплакал. Също и родителите на Найт: според тях синът им просто бе отговорил на непоносима провокация от страна на други ученици, насъскани, както Найт твърдеше, от класния ръководител.
Директорът, затрупан с безброй жалби относно повишението на таксите, отговори уклончиво, като обеща да проучи случая. В резултат на това Сътклиф, Макнеър и Алън-Джоунс прекараха по-голямата част от часа по латински пред кабинета на Пат Бишъп, защото Найт ги беше посочил за свои главни мъчители, а аз получих съобщение, предадено ми от доктор Дивайн, при първа възможност да обясня ситуацията на директора.
Разбира се, не обърнах внимание. Някои от нас имат часове, дежурства, контролни за проверяване — да не говорим за разчистване на шкафове в новия кабинет по германистика, както напомних на доктор Дивайн, щом получих съобщението.
Въпреки това се подразних от неоправданата намеса на директора. Това беше вътрешен въпрос, който можеше и трябваше да се разреши от класния ръководител. Опазил ни бог от администратори с много свободно време: когато директорът започне да се меси във въпроси, засягащи дисциплината, резултатите могат да бъдат катастрофални.
Същото ми каза и Алън-Джоунс по време на обяд.
— Просто му пуснахме фитила — каза той малко неловко. — Попрекалихме. Разбирате как е.
Аз разбирах. Бишъп разбираше. Но разбирах, че директорът не разбира. Той подозира всички в конспирация. Представям си седмиците телефонни обаждания, писма до родители, многобройни наказания, отстранявания и други административни мерки, докато въпросът загуби актуалност. Това ме отегчава. Сътклиф получава стипендия, която може да загуби в случай на сериозно провинение, бащата на Макнеър е сприхав и не би приел спокойно отстраняване на сина си от училище, а Алън-Джоунс старши е военен и гневът от лудориите на будния му син често води до насилие.
Ако ме бяха оставили да предприема свои мерки, аз бих се справил с виновниците бързо и ефективно, без да се налага намеса на родителите — защото колкото е тежко да се изслушват обясненията на учениците, дваж по-непоносимо е да се говори с родителите им — но вече беше късно. Когато слязох по стълбите към Стаята на учителя, бях в лошо настроение, затова когато идиотът Мийк се сблъска с мен на влизане и едва не ме събори, аз го удостоих с цветист епитет.
— По дяволите, кой ти е ял от паницата? — възкликна Джеф Лайт, учителят по спорт, като надникна иззад брой на «Мирър».
Погледнах къде е седнал. Третото място от прозореца, под часовника. Знам, че е глупаво, но Сакото от туид е създание със своя територия, а и вече почти ме бяха изкарали от нерви. Разбира се, не очаквах новаците да знаят тези неща, но Пеърман и Роуч пиеха кафе в стаята, Кити Тийг седеше наблизо и преглеждаше тетрадки, а Макдонаф беше на обичайното си място и четеше. И четиримата погледнаха към Лайт така, сякаш беше купчина боклуци, която някой бе пропуснал да измете.
Роуч услужливо се изкашля.
— Струва ми се, че си седнал на стола на Рой — каза той.
Лайт сви рамене, но не помръдна. До него седеше Изи, географът с пясъчносиво лице, и ядеше оризов пудинг направо от кутията. Кийн, бъдещият романист, гледаше през прозореца, през който се виждаше самотният силует на Пат Бишъп.
— Не, сериозно, човече — продължи Роуч. — Рой винаги седи там. На практика той и столът са едно цяло.
Лайт протегна безкрайните си крака, с което си спечели поглед от седналата в ъгъла Изабел Тапи.
— Учителят по латински, нали? — каза той. — Чудаци с тоги. Като ги видя, ми иде да си плюя на петите.
— Ето, имаш тор вместо мозък  — отвърнах му аз, с което накарах Макдонаф да се намръщи, а Пеърман да кимне разсеяно, сякаш ставаше дума за цитат, за чийто произход не можеше да се сети. Пени Нейшън ме погледна с една от жалните си усмивки и посочи стола до себе си.
— Няма нищо — казах. — Няма да остана дълго.
Бог да ми е на помощ, не бях толкова отчаян. Сложих чайника и отворих шкафа до мивката, за да извадя чашата си.
Можете да научите много за характера на даден учител от чашата му за кафе. Джеф и Пени Нейшън имат еднакви чаши с надписи «КАПИТАН» и «ЮНГА». Роуч има чаша с Хоумър Симпсън, Грахфогел — с «Досиетата X», а суровата натура на Хилари Паметника ни се разкрива всеки ден от огромната й чаша с надпис «НАЙ-ДОБРИЯТ ДЯДО НА СВЕТА», изрисуван с колебливи детски букви. Чашата на Пеърман е купена по време на училищна екскурзия до Париж и е със снимка на поета Жак Превер с цигара в уста. Доктор Дивайн се отнася с презрение към обикновените чаши и използва сервиза от китайски порцелан на директора — привилегия, запазена за гости, надути Костюми и самия директор. Бишъп, който се радва на особена популярност сред учениците, всеки триместър има различна чаша с анимационен герой (този триместър с Мечето Йоги), подарък от класа му.
Моята е юбилейна чаша на «Сейнт Осуалдс», ограничено издание от 1990. Ерик Скуунз също има такава, както и още неколцина от старата гвардия, но моята е с нащърбена дръжка и по това я различавам от останалите. С приходите от тази чаша построихме новата спортна зала и аз гордо ползвам своята. Или бих я ползвал, ако я намеря.
— По дяволите. Първо дневникът, а сега и проклетата чаша.
— Вземи моята — предложи Макдонаф (с Чарлс и Даяна, малко поочукана).
— Не е там работата.
И наистина не беше: да преместиш учителска чаша от обичайното й място е също толкова лошо, колкото да заемеш чужд стол. Столът, кабинетът, класната стая, а сега и чашата. Започвах да се чувствам обсаден.
Кийн ме погледна присмехулно как си наливам чай в чужда чаша.
— Олеква ми, като знам, че не само аз имам лош ден — каза той.
— Така ли?
— Загубих двата си свободни часа днес. С 5Г, а после и с класа на Боб Стрейндж по английска литература.
Уф. Разбира се, всички знаят, че господин Стрейндж е много зает: тъй като е Трети учител и е натоварен с графика, през годините той е успял да си изгради система от курсове, задължения, заседания, административни задачи и други необходими дела, от които почти не му остава време да се занимава с учениците. Но Кийн изглеждаше достатъчно способен — в края на краищата, беше оцелял след «Сънибанк Парк», а аз съм виждал много силни мъже, смазани от тормоза на учениците там.
— Ще се оправя — каза Кийн, когато му изказах съчувствието си. — Впрочем от всичко това става добър материал за книгата ми.
А, да, книгата.
— Щом ти помага да оцелееш — отбелязах аз, като се чудех дали говори сериозно. У Кийн има нещо като кротка шеговитост, характерна за начинаещите, която ме кара да се съмнявам във всяка негова дума. Въпреки това със сигурност го предпочитам пред мускулестия Лайт, мазния Изи или боязливия Мийк.
— Впрочем доктор Дивайн дойде да ви търси — продължи Кийн. — Спомена нещо за някакви шкафове.
— Добре. — Това беше най-добрата новина за деня, макар че след историята с 3С дори битката с германците изгуби част от очарованието си.
— Той накара Джими да ги изнесе на двора — каза Кийн. — Колкото може по-бързо.
— Какво?
— Пречат на движението — мисля, че така каза. Нещо във връзка с Правилника за хигиена и безопасност.
Изругах. Явно Киселото грозде много искаше този кабинет. Малко колеги дръзваха да излизат с номера за Правилника за хигиена и безопасност. Допих чая си и се втурнах към бившия кабинет по класически езици, където заварих Джими с отвертка в ръка да завинтва нещо на вратата.
— Звънец, шефе — обясни той, като видя учудването ми. — Така доктор Дивайн ще знае, че има някой отвън.
— Разбирам.
По мое време просто чукахме на вратата. Джими обаче беше очарован.
— Ако видите да свети червено, значи говори с някого вътре — каза той. — Ако е зелено, значи е свободен и можете да влезете.
— А жълтата светлина?
Джими се намръщи.
— Ако свети жълто… доктор Дивайн иска да провери кой е отвън. — Той млъкна за момент и се намръщи. — И ако е някой важен, го пуска да влезе.
— Много тевтонско — отбелязах аз, минах покрай него и влязох в кабинета си.
Вътре цареше забележителен и неприятен ред. Нови шкафове с различни цветове в зависимост от предназначението, красив уред за охлаждане на вода, голямо махагоново бюро с компютър на него, девствено чисто преспапие и снимка на госпожа Кисело грозде, поставена в рамка. Килимът беше почистен, растенията ми, тези ветерани, напукани и прашни от жажда и забрава, бяха изнесени, на стената се мъдреше самодоволна табелка с надпис «ПУШЕНЕТО ЗАБРАНЕНО» и ламиниран график на катедрени заседания, дежурства, клубове и работни групи.
Нямах какво да кажа.
— Прибрах нещата ви, шефе — обади се Джими. — Да ви ги донеса ли?
Защо да си прави труда? Знаех, че съм победен. Затътрих се обратно към Стаята на учителя, за да удавя мъката си в чай.

 

2

 

През следващите няколко седмици Леон и аз се сприятелихме. Не беше толкова рисковано, колкото изглежда, отчасти защото бяхме в различни Домове — той в «Амадеус», а аз се представих за ученик от «Бъркби» — и в различни класове. Срещахме се сутрин, аз обличах дрехите си под униформата от «Сейнт Осуалдс» и закъснявах за часовете, като представях поредица от изобретателни извинения.
Пропусках часовете по физическо — историята с астмата свърши отлична работа — и прекарвах междучасията и обедните почивки в двора на «Сейнт Осуалдс». Започнах да се възприемам почти като истински «Ози», от Леон научавах кои са дежурните учители, всички клюки, местния жаргон. С него ходех в библиотеката, играех шах, седях по пейките на двора като всички останали. С него бях част от училището.
Нямаше да успея, ако Леон беше по-общителен, по-популярен ученик, но скоро разбрах, че и той не се чувства на мястото си, макар че за разлика от мен страни от другите по избор, а не по необходимост. «Сънибанк Парк» би го унищожил за седмица, но в «Сейнт Осуалдс» интелигентността се цени повече от всичко, а той беше достатъчно хитър, за да се възползва от това. Беше любезен и почтителен към учителите — поне в тяхно присъствие — и това, както забелязах, му даваше огромно предимство, ако загазеше, което ставаше често. Леон като че ли си търсеше белята: беше специалист по шегите, по дребните отмъщения, по прикритите прояви на пренебрежение. Но рядко го хващаха. Ако аз бях Найт, той беше Алън-Джоунс: чаровник, хитрец, прикрит бунтар. И въпреки това ме харесваше. Въпреки това бяхме приятели.
Аз съчинявах истории от предишното си училище, за да го забавлявам, играех ролята, която, както мислех, отговаряше на очакванията му. От време на време въвеждах герои от другия си живот: госпожица Потс, госпожица Маколи, господин Брей. Говорех за Брей с истинска омраза, припомнях си подигравките и кривенето му, а Леон ме слушаше със заинтересован поглед, който не изразяваше точно съчувствие.
— Жалко, че не си могъл да си го върнеш — каза той веднъж. — Да накараш този тип да си плати.
— Какво предлагаш? — попитах аз. — Вуду?
— Не — отвърна Леон замислен. — Не съвсем.

 

Вече познавах Леон от месец. Краят на летния триместър витаеше във въздуха с мириса на окосена трева и свобода, още месец — и всички училища щяха да затворят врати (осем седмици и половина — безгранично, невъобразимо дълго време): нямаше да има нужда да сменям униформи и да бягам от часовете, можех да забравя за бележките и извиненията.
Леон и аз вече имахме планове: да ходим на кино, да се разхождаме из гората, да обикаляме из града. В «Сънибанк Парк» изпитите, доколкото можеха да се нарекат така, бяха приключили. Часовете бяха символични, дисциплината — слаба. Някои учители вече бяха изоставили предметите си и гледаха «Уимбълдън» по телевизията, други посвещаваха времето си на игри и частни занимания. Бягствата до «Сейнт Оз» бяха по-лесни от всякога. Това беше най-щастливото време в живота ми.
Тогава ме сполетя беда. Можеше изобщо да не се случи, беше чисто съвпадение, нищо повече. Но светът ми рухна и застраши всичко, на което се надявах — и причина за това беше учителят по физическо, господин Брей.
Във въодушевлението си изобщо не се сещах за господин Брей. Вече не ходех на физическо — така или иначе не ме биваше в спорта — и мислех, че не липсвам на никого. Дори и без господин Брей часовете по физическо бяха ежеседмично мъчение: хвърляха дрехите ми под душовете, криеха или крадяха спортния ми екип, чупеха очилата ми, несръчните ми опити да участвам в заниманията се посрещаха със смях и презрение.
Самият Брей беше основен подстрекател на тези подигравки, като постоянно ме избираше за «демонстрациите» си, на които безмилостно изтъкваше всичките ми физически недостатъци.
Краката ми бяха кльощави, коленете — силно изпъкнали, затова когато се налагаше да ползвам екип от наличните в салона (моят твърде често «изчезваше» и баща ми невинаги се съгласяваше да ми купи нов), Брей ми даваше огромни шорти, които смехотворно се вееха, докато бягах, в резултат на което получих прякора «Гръмовните гащи». Почитателите на господин Брей го сметнаха за невероятно забавен и така прякорът ми остана. Това създаде у някои ученици впечатлението, че имам проблем с газоотделянето и така Снайд Цайса стана Снайд Вонята; всеки ден ме обсипваха с подигравки на тема зрял фасул и по време на мачове (на които винаги ме оставяха като последна резерва) Брей се провикваше към другите играчи: «Внимавайте, че Снайд е на бобена диета!».
Както казах, отсъствието ми от час не беше голяма загуба за учителя или поне така си мислех. Но не бях взел предвид злобата на този човек. Не му беше достатъчно да има група от поддръжници и подмазвачи. Не му стигаше да зяпа момичетата (и при удобен случай скришом да опипва някое под претекст, че прави «демонстрация»), нито да унижава момчетата с тролския си хумор. Всеки актьор се нуждае от публика, но Брей се нуждаеше от нещо повече. Нуждаеше се от жертва.
Вече от четири седмици пропусках часовете по физическо. Представях си коментарите:
— Ученици, къде са Гръмовните гащи?
— Не знам, сър. В библиотеката, сър. В кенефа, сър. Вече не ходи на физическо, сър. Страда от астма, сър.
— По-скоро страда от шубе.
След време със сигурност забравяха за мен. Вероятно Брей си намираше друга мишена — имаше ги в изобилие. Дебелата Пеги Джонсън или пъпчивият Харолд Ман, или разплутата като кифла Луси Робинс, или Джефри Стюарт, който тичаше като момиче. Накрая Брей неизбежно щеше да се спре на някого от тях — и те го знаеха, затова ме гледаха враждебно в клас или на сборовете, мразеха ме за това, че успявам да се измъкна.
Тъкмо те, неудачниците, не се отказваха, продължаваха с шегите за Гръмовните гащи, постоянно подмятаха нещо за боб и астма, докато в мое отсъствие часовете се превръщаха в клоунада без клоун и накрая господин Брей започна да подозира нещо.
Не знам кога и къде ме беше видял. Може би на излизане от библиотеката. Не внимавах достатъчно, Леон изпълваше целия ми живот и Брей и кликата му се бяха превърнали в безплътни сенки. Така или иначе, на другата сутрин той ме чакаше: по-късно разбрах, че е разменил дежурството си с друг учител, за да ме спипа.
— Хей, май доста се тъпчеш с боб за човек, болен от астма — каза Брей, когато влязох тичешком през входа за закъснели.
Погледнах го и се вцепених от страх. Той се усмихваше злобно като бронзов тотем от езически култ.
— Какво? Езикът ли си глътна?
— Закъснявам, сър — заекнах аз, за да спечеля време. — Баща ми е…
Брей се надвеси над мен и презрението му почти ме смаза.
— Може би баща ти ще ми каже нещо повече за тази твоя астма — каза той. — Не беше ли пазач в мъжката гимназия? От време на време идва в местната кръчма.
Едва дишах. За секунда повярвах, че наистина имам астма, че дробовете ми ще се пръснат от ужас. Молех се да стане — в този момент смъртта ми изглеждаше далеч по-сладка от другите алтернативи.
Брей видя ужаса ми и усмивката му стана по-зловеща.
— Ела довечера пред съблекалните — каза той. — И не закъснявай.
През целия ден треперех от страх. Коремът ме болеше, не можех да се съсредоточа, влизах в чужди класни стаи, не можех да ям. В следобедната почивка вече бях в такава паника, че госпожица Потс, стажант учителката, забеляза и попита какво има.
— Нищо, госпожице — отвърнах аз в отчаян опит да отклоня вниманието от себе си. — Просто малко ме боли глава.
— Не е само това — каза тя, след като се приближи. — Не изглеждаш добре…
— Нищо ми няма, госпожице. Наистина.
— Мисля, че трябва да се прибереш у дома. Може да имаш някакъв вирус.
— Не! — не можах да овладея гласа си.
Това щеше безкрайно да влоши нещата; ако не отидех на срещата, Брей щеше да говори с баща ми и всеки шанс да избегна разкритието щеше да бъде пропилян.
Госпожица Потс се намръщи.
— Погледни ме. Случило ли се е нещо?
Аз мълчаливо поклатих глава. Госпожица Потс беше само студентка, не по-голяма от приятелката на баща ми. Обичаше да се харесва, да си придава важност: едно момиче от нашия клас, Уенди Ловел, се правеше на болна по време на обяд и когато госпожица Потс разбра, се обади на Асоциацията за хранителни смущения.
Тя често говореше за полово самоосъзнаване, беше специалист по расова дискриминация, бе посещавала курсове по самоутвърждаване, физическо насилие и наркотици. Усещах, че госпожица Потс си търси подходящата кауза, но знаех, че ще бъде в училище само до края на триместъра и след няколко седмици няма да я има.
— Моля ви, госпожице — прошепнах аз.
— Хайде, скъпо дете — нежно ме подкани госпожица Потс. — На мен можеш да кажеш.
Тайната беше проста като всички тайни. Места като «Сейнт Осуалдс» — и дори в известна степен «Сънибанк Парк» — имат свои системи за сигурност, изградени не от противопожарни детектори и скрити камери, а от дебел пласт блъф.
Никой не посяга на учител — никой не дръзва да посегне на училище. И защо? Инстинктивното раболепие пред авторитета — то е по-силно от страха от наказанието. За учениците си учителят винаги е «сър», независимо колко години са минали от училищната скамейка; дори в зряла възраст откриваме, че старите рефлекси не са изчезнали, а само са заглъхнали с времето и при подходящ стимул излизат на повърхността. Кой би дръзнал да блъфира? Кой би се осмелил? Това е немислимо.
Но отчаянието ми беше непоносимо. От едната страна бе «Сейнт Осуалдс», Леон, всичко, за което копнеех, всичко, към което се стремях. От другата — господин Брей, надвесен над мен като самия Господ Бог. Смеех ли? Имах ли шанс да успея?
— Хайде, детето ми — нежно приканваше госпожица Потс, съзряла златна възможност. — Можеш да споделиш с мен, на никого няма да кажа.
Престорих се, че се колебая. После тихо промълвих:
— Става дума за господин Брей — казах аз и я погледнах в очите. — За господин Брей и Трейси Дилейси.

 

3

 

Мъжка гимназия «Сейнт Осуалдс»
Петък, 10 септември
Първата седмица беше дълга. Винаги е така, но тази година като че ли проблемите започнаха твърде отрано. Днес Андертън-Пулит отсъства (поредната алергична реакция, казва майка му), но Найт и Джаксън са в час, Джаксън — с внушителна синина под окото, която подхожда на счупения му нос; Макнеър, Сътклиф и Алън-Джоунс са със забележки за лошо поведение (Алън-Джоунс има белег на лицето с ясно отпечатани четири пръста, получен, както самият той твърди, по време на футболен мач).
Мийк пое кръжока по география, който благодарение на Боб Стрейндж сега се събира всяка седмица в моята класна стая, Бишъп е разтегнал сухожилие в резултат на прекалено ентусиазирано бягане, Изабел Тапи започна да се навърта около спортната зала, облечена в поредица от дръзки полички, нашествието на доктор Дивайн към кабинета по класически езици бе временно прекратено поради новооткрита миша дупка зад ламперията на една от стените, моята чаша и дневникът на класа ми все така липсват, което предизвиква неодобрението на Марлийн, а в четвъртък, когато се върнах от обяд, открих, че любимата ми писалка — «Паркър», зелена, със златно перо — е изчезнала от чекмеджето в бюрото ми.
Загубата на последната направо ме вбеси, отчасти защото бях излязъл от стаята само за половин час и, което беше по-важно, защото стана по време на обяд, а това означаваше, че крадецът е от моя клас. От моя любим 3С — добри момчета, или поне така си мислех, лоялни към мен. По това време в коридора дежуреха Джеф Лайт и — какво съвпадение — Изабел Тапи, но (нищо чудно) никой от двамата не беше забелязал външни лица да влизат в стая 59.
Същия следобед споменах пред класа за изчезналата писалка с надеждата, че някой може да я е взел за малко и да е забравил да я върне, но момчетата ме изгледаха с недоумение.
— Какво, никой ли не я е виждал? Тейлър? Джаксън?
— Не, сър. Изобщо, сър.
— Прайс? Пинк? Сътклиф?
— Не, сър.
— Найт?
Найт отмести поглед със самодоволна усмивка.
— Найт?
Проверих присъстващите по списък и освободих момчетата. Сега определено се чувствах неудобно. Не ми беше приятно да го правя, но имаше само един начин да открия злосторника и той беше да претърся шкафчетата на учениците. За късмет този следобед бях свободен, затова взех шперца и списъка с номерата на шкафчетата, оставих Мийк в стая 59 с група по-малки ученици, които едва ли щяха да буйстват, и тръгнах към средния коридор, където се помещаваха шкафчетата на 3С клас.
Започнах да претърсвам по азбучен ред, без да бързам, като обръщах особено внимание на съдържанието на несесерите, но не намерих нищо, освен половин кутия цигари в шкафчето на Алън-Джоунс и порносписание в това на Джаксън.
После дойде ред на Найт: шкафчето му беше претъпкано с листа, книги и всевъзможни дреболии. Измежду две папки падна сребърна кутия във формата на калкулатор; отворих я, но вътре нямаше писалка. Следващото шкафче беше на Лемън, после на Ню, на Пинк, на Андертън-Пулит — затрупано с книги на любимата му тема, самолети от Първата световна война. Прерових всички шкафчета, намерих забранено тесте карти и няколко снимки на разголени момичета, но не и писалка «Паркър».
Прекарах близо час при шкафчетата, достатъчно, за да удари звънецът и коридорът да се напълни с ученици, но, за щастие, на никого не му хрумна да отиде до шкафчето си между часовете.
Ядосах се още повече — не заради загубата на писалката, която в края на краищата можех да заменя с друга, а заради факта, че част от любовта ми към тези момчета бе помрачена от станалото и докато не намерех крадеца, не бих могъл занапред да им имам доверие.

 

* * *

 

Днес бях дежурен след часовете и следях опашката за автобуса. Мийк беше на плаца, едва различим сред учениците, които излизаха от училище, а Паметника стоеше на стълбите към параклиса и наблюдаваше всичко отвисоко.
— Довиждане, сър! Приятно прекарване на почивните дни! — Това беше Макнеър, който тичаше с изкривена вратовръзка и разпасана риза. След него търчеше Алън-Джоунс, както винаги на максимална скорост, сякаш от това зависеше животът му.
— По-полека! — провикнах се аз. — Ще си счупите главите!
— Съжалявам, сър — изкрещя Алън-Джоунс, без да забавя скорост.
Не можах да не се усмихна. Помня, че и аз тичах така — не толкова отдавна, когато уикендите се простираха пред мен като безкрайни игрища. Сега минават за един миг: седмици, месеци, години — всички потъват като в бездънна магическа шапка. И въпреки това се чудя. Защо момчетата все тичат? И кога аз спрях да тичам?
— Господин Стрейтли…
Наоколо се вдигаше такъв шум, че не бях чул кога новият директор ме настигна. Дори в петък следобед видът му е безупречен: бяла риза, сив костюм, вратовръзка, вързана и разположена под най-правилния ъгъл.
— Господин директоре.
Мрази да го наричат просто «господин директоре». Това му напомня, че в историята на «Сейнт Осуалдс» той не е нито единствен, нито незаменим.
— Онзи ученик от вашия клас ли е? Който тича с неприбрана риза?
— Не — излъгах аз.
Директорът има административна мания към ризи, чорапи и други униформени подробности. Като чу отговора ми, той ме погледна скептично.
— Тази седмица ми направи впечатление известно пренебрежение на учениците към униформата. Надявам се да им обясните колко е важно да правим добро впечатление извън вратите на училището.
— Разбира се, господин директоре.
С наближаването на инспекцията правенето на добро впечатление се превърна в един от основните приоритети на новия директор. Гимназията «Крал Хенри» има строги правила по отношение на облеклото, включително сламени шапки през лятото и високи шапки за членовете на църковния хор — това според него допринася за по-високите им позиции в списъците с престижни учебни заведения. Моите изцапани с мастило хулигани не се отнасят така благосклонно към съперниците си — или Хенриетите, както по традиция ги наричат нашите ученици — но трябва да призная, че аз споделям мнението им. Бунтът към униформите е своеобразен ритуал за посвещаване и нашите ученици — особено тези от 3С — изразяват бунта си чрез разпасаните ризи, отрязаните вратовръзки и неподходящите чорапи.
Опитах се да кажа това на новия директор, но той ме изгледа с такава погнуса, че по-добре да си бях мълчал.
— Чорапи ли, господин Стрейтли? — попита директорът, сякаш му говорех за някаква нова, нечувана перверзия.
— Ами да — отвърнах аз. — Нали знаете, с Хоумър Симпсън, «Саут Парк», Скуби Ду.
— Но ние имаме изисквания за чорапите — каза новият директор. — Сиви, вълнени, три четвърти, с жълта и бяла ивица по края. Осем и деветдесет и девет за чифт, от магазина за училищни униформи.
Безпомощно свих рамене. От петнайсет години беше директор на «Сейнт Осуалдс» и още не беше разбрал, че никой — никой! — не носи униформени чорапи.
— Е, надявам се да сложите край на това — каза той, все още потресен. — Всяко момче трябва да носи униформа, пълна униформа, постоянно. Ще се наложи да пусна заповед.
Запитах се дали като ученик директорът е носил униформа, пълна униформа, постоянно. Опитах се да си го представя и установих, че не е трудно. Въздъхнах.
— Fac ut vivas, господин директоре.
— Какво?
— Непременно, сър.
— И като стана дума за заповеди… Секретарката ми три пъти ви изпраща по имейла покана да дойдете в кабинета ми.
— Така ли, господин директоре?
— Да, господин Стрейтли. — Тонът му звънна като лед. — Получихме оплакване.
Беше от Найт, разбира се. Или по-скоро от майката на Найт, изкуствена блондинка на неопределена възраст с променливи настроения, благословена с щедра издръжка от бившия си съпруг и в резултат на това с достатъчно свободно време, за да се занимава с редовно подаване на жалби. Този път мотивът беше, че съм превърнал сина й в жертва заради еврейския му произход.
— Антисемитизмът е много сериозно обвинение — обяви директорът. — Двайсет и пет процента от клиентите ни — тоест родителите на учениците ни — принадлежат към еврейската общност, а едва ли се налага да ви напомням…
— Не, не се налага, господин директоре.
Това беше прекалено. Да заемеш страната на ученик срещу учител — при това на публично място, където всеки би могъл да чуе — бе повече от нелоялно. Почувствах как нервите ми се опъват.
— Тук става въпрос за личен конфликт и аз очаквам да ме подкрепите изцяло срещу това неоснователно обвинение. И понеже стана дума, може би трябва да ви напомня, че по отношение на дисциплината съществува пирамидална структура, която започва от класния ръководител, затова не ми е приятно някой да ми отнема задълженията, без да се консултира с мен.
— Господин Стрейтли! — Директорът изглеждаше силно потресен.
— Да, господин директоре.
— Има още нещо.
Застинах в гневно очакване.
— Госпожа Найт казва, че вчера следобед от шкафчето на сина й е изчезнала скъпа писалка, подарък за неговата Бар Мицва. А вас, господин Стрейтли, са ви видели да отваряте шкафчетата на 3С клас точно по това време.
«По дяволите!» — изругах наум. Трябваше да бъда по-предпазлив и — съгласно правилника — да претърся шкафчетата в присъствието на самите ученици. Но 3С са моят клас — до голяма степен любимият ми клас. По-лесно беше да постъпя както правех винаги: скришом да отворя шкафчето на виновника, да извадя вещественото доказателство и да оставя нещата така. Това беше свършило работа с Алън-Джоунс и табелките за вратите, можеше да свърши работа и с Найт. Само че в неговото шкафче не намерих нищо — макар и интуицията да ми подсказваше, че е виновен — и със сигурност не бях взел нищо от там.
Директорът беше улучил целта.
— Госпожа Найт ви обвинява не само в това, че редовно тормозите и унижавате момчето, но и че на практика сте го обвинили в кражба, а когато той е отрекъл, сте взели ценен предмет от шкафчето му, може би с надеждата, че ще го принудите да си признае.
— Разбирам. Е, ще ви кажа какво мисля аз за госпожа Найт…
— Училищната застрахователна компания ще покрие загубата, разбира се. Но това повдига въпроса…
— Какво?
Не можех да повярвам на ушите си. Учениците всеки ден губят по нещо. Предлагането на компенсация в този случай означаваше признаване на вината ми.
— Няма да се хвана. Сто процента проклетото нещо ще се окаже под леглото му или още някъде.
— Предпочитам да разреша случая на това ниво, отколкото да го отнасям до Управителния съвет — каза директорът с необичайно откровен тон.
— Не се и съмнявам — отвърнах аз. — Но направите ли го, в понеделник сутринта ще намерите оставката ми на бюрото си.
Директорът пребледня.
— Успокойте се, Рой…
— Не мога да се съглася с това. Дълг на директора е да застава зад подчинените си, а не да се измъква при първата злобна клевета.
Настъпи хладно мълчание. Осъзнах, че гласът ми, свикнал с акустиката в Камбанарията, е набрал сила. Няколко момчета и родителите им стояха достатъчно близо до нас, за да ни чуят, а дребничкият Мийк, който продължаваше да дежури на плаца, ме гледаше със зяпнала уста.
— Много добре, господин Стрейтли — сковано отговори новият директор.
След тези думи се отдалечи, оставяйки у мен чувството, че в най-добрия случай съм победил в словесната схватка, а в най-лошия съм си вкарал опустошителен автогол.

 

4

 

Горкият стар Стрейтли. Днес си тръгна толкова умърлушен, че почти съжалих за откраднатата му писалка. Стори ми се стар — не страховит, а просто стар, тъжен комедиант с подпухнало лице, прехвърлил годините на разцвета си. Не беше така, разбира се. У Рой Стрейтли има истински хъс, истински — и опасен — ум. И все пак — наречете го носталгия, ако щете, или порочност — днес той ми хареса повече откогато и да било. Чудя се дали да не му помогна малко. Заради доброто старо време.
Да, може би. Може би ще го направя.
Отпразнувах първата си седмица с бутилка шампанско. Играта едва започва, разбира се, но аз вече посях достатъчно отровни семена — и това е само началото. Найт се показва като ценен инструмент — почти «малък приятел», както се изразява Стрейтли: говори с мен през всяко междучасие, попива всяка моя дума. О, не казвам нищо директно — аз най-добре от всички разбирам от тези неща — но с намеци и общи приказки мисля, че успявам да го ориентирам в правилната посока.
Разбира се, майка му не се оплака на Управителния съвет. Не очаквах да го направи въпреки всичките си истерии. Поне не този път. Въпреки всичко случките не се забравят. Оставят дълбока следа там, където трябва.
Скандалът е онази плесен, от която основите рухват. «Сейнт Осуалдс» е видял достатъчно такива скандали, грижливо потулвани от Управителния съвет и членовете на Тръста. Историята с Шейкшафт например или онази неприятна случка с портиера преди петнайсет години. Как му беше името — Снайд? Училището е старо, не помни подробностите, но това само показва, че на никого не може да се вярва.
В случая с господин Брей в моето училище нямаше Тръст, който да вземе нещата в свои ръце. В продължение на минута госпожица Потс слуша с ококорени очи и уста, която все повече се изкривяваше от омерзение.
— Но Трейси е на петнайсет! — възкликна тя (която в часовете на господин Брей винаги полагаше усилия да се държи любезно и чието лице сега се бе изопнало от възмущение). — На петнайсет!
Аз кимнах.
— Не казвайте на никого. Той ще ме убие, ако разбере, че го знаете от мен.
Това беше стръв и госпожица Потс я налапа, в което не се и съмнявах.
— Нищо няма да ти се случи — твърдо обеща тя. — Трябва само да ми разкажеш всичко.

 

След часовете не отидох на срещата с Брей. По това време седях пред кабинета на директора и със страх и въодушевление се вслушвах в звуците от драмата, която се разиграваше вътре. Разбира се, Брей отрече всичко, но опиянената от любов Трейси, въобразила си, че е Жулиета, се разрида неудържимо от публичното му предателство, заплаши, че ще се самоубие и накрая обяви, че е бременна — от което членовете на учителския съвет изпаднаха в паника и започнаха да си разменят взаимни обвинения, Брей се втурна да търси представителя на профсъюзите, а госпожица Потс заплаши да разкаже всичко на местната преса, ако веднага не се вземат мерки, за да се предпазят други невинни момичета от посегателствата на този перверзник, когото тя винаги е подозирала и който трябва да бъде тикнат в затвора.

 

На следващия ден господин Брей не дойде на училище заради започналото разследване, а в светлината на последвалите разкрития повече не се върна. В следващия триместър Трейси призна, че всъщност не е бременна (за явно облекчение на не един от съучениците си), по физическо дойде нова учителка, госпожица Апълуайт, която прие извинението ми за астмата без въпроси и други прояви на любопитство, а аз открих, че дори без уроци по карате вече се ползвам с известно уважение сред някои съученици като хлапето, дръзнало да изобличи мръсника Брей.
Както казах, един добре премерен удар може да повали гигант. Брей беше първият. Експерименталният случай, ако щете. Може би съучениците ми го усетиха, усетиха, че в края на краищата умея да отвръщам, защото след това повечето подигравки, които бяха превърнали живота ми в ад, кротко секнаха. Разбира се, не се ползвах с по-голяма популярност от преди, но докато по-рано хората полагаха всячески усилия да ме тормозят, сега ме оставяха да правя каквото искам — както учители, така и ученици.
Твърде малко, твърде късно. Тогава аз ходех в «Сейнт Осуалдс» почти всеки ден. Разхождах се по коридорите, говорех с Леон през междучасията и в обедната почивка, опиянявах се от щастие. Дойде седмицата на изпитите и когато нямаше изпит, Леон можеше да седи в библиотеката и тогава двамата бягахме в града, обикаляхме музикалните магазини — понякога дори крадяхме от тях, макар че Леон нямаше нужда да го прави, защото имаше джобни пари в изобилие.
Аз обаче нямах. Буквално всичките ми пари — малката ми седмична издръжка, както и парите за обяд, които вече не харчех в училище — отиваха за усъвършенстване на измамата.
Непредвидените ми разходи бяха огромни: книги, канцеларски материали, напитки и закуски от лавката, билети за автобус до стадиона и, разбира се, униформата. Скоро установих, че макар и всички ученици да носеха еднакви униформи, трябваше да се поддържа определен стандарт. Леон ме познаваше като нов ученик, син на полицейски инспектор, затова беше немислимо да продължавам да нося захабената униформа, сглобена от изгубени вещи, или окъсаните и мръсни кецове, с които ходех. Имах нужда от нова униформа, от лъскави обувки, от кожена чанта.
Някои от тези неща крадях от шкафчетата на учениците след училище, като свалях етикетите с имената и слагах свои. Други неща купувах със спестените си пари. Веднъж-дваж дори откраднах от парите на баща си, докато го нямаше, като знаех, че ще се прибере пиян и може би после няма да помни колко точно е похарчил. Това свърши работа, но баща ми се оказа по-паметлив за тези неща, отколкото очаквах, и втория път за малко да ме хване. За щастие, в къщата имаше друг заподозрян, по-вероятен извършител от мен. Последва ужасна разправия и през следващите две седмици Пепси ходеше със слънчеви очила, а аз повече не рискувах да крада от баща си.
Вместо това крадях от магазините. Преструвах се пред Леон, че го правя за забавление: имахме състезание по кражба на дискове, като деляхме плячката помежду си в нашия «клуб» в гората зад училище. Аз се представях неочаквано добре в тази игра, но Леон имаше природна дарба, не изпитваше никакъв страх, беше пригодил едно дълго палто специално за целта и пъхаше дисковете в големите джобове на подплатата, докато палтото натежаваше и той едва можеше да ходи. Веднъж за малко да ни хванат: на излизане от вратата подплатата на палтото му се скъса и касетите и дисковете се разпиляха по земята. Момичето на касата ни гледаше със зяпнала уста, клиентите ни зяпаха, дори детективът на магазина се беше вцепенил от учудване. Аз понечих да избягам, но Леон само се усмихна със съжаление, грижливо събра дисковете си и едва тогава се втурна да бяга, размахвайки полите на палтото си като криле. Дълго след това не смеех да отида в този магазин — макар че накрая го направихме по настояване на Леон, но както той каза, и без това вече бяхме отмъкнали всичко хубаво.
Всичко е въпрос на поведение. Леон ме научи на това, макар че ако знаеше за измамата ми, сигурно дори той би ме признал за победител в тази игра. Но това беше невъзможно. За Леон повечето хора бяха «банални». Учениците от «Сънибанк» бяха «паплач», а онези, които живееха в общинските блокове (сред тях и блоковете на «Аби Роуд», където някога живеех и аз с родителите си) — «дроги», «проститутки», «дрипльовци» и «пролетариат».
Разбира се, аз споделях презрението му, но моята омраза беше по-дълбока. Аз знаех неща, които Леон с хубавата си къща, латинския си и електрическата си китара не би могъл да знае. Нашето приятелство не беше дружба между равни. В света, който си бяхме създали, нямаше място за детето на Джон и Шарън Снайд.
Единственото ми съжаление беше, че играта ни не можеше да продължи вечно. Но на дванайсет човек не се замисля често за бъдещето и ако на хоризонта се задаваха тъмни облаци, новото ми приятелство ме заслепяваше до такава степен, че не можех да ги забележа.

 

5

 

Мъжка гимназия «Сейнт Осуалдс»
Сряда, 15 септември
Вчера, когато влязох в класната си стая след обедната почивка, на таблото за съобщения висеше рисунка: груба карикатура на моя милост с хитлеристки мустачки. От устата ми излизаше балонче, в което пишеше: «Juden'ram!».
Всеки можеше да я е окачил — някой от учениците на Дивайн, които бяха тук след голямото междучасие, или ученик на Мийк, или дори някой дежурен с извратено чувство за хумор — но аз знаех, че това е Найт. Личеше си по самодоволната му физиономия, по това как отбягваше погледа ми, по закъснението, с което произнесе «сър» след «да» — дързост, която само аз забелязах.
Разбира се, махнах рисунката, смачках я и я хвърлих в кошчето, без да покажа, че съм я видял, но във въздуха миришеше на бунт. Иначе всичко изглеждаше спокойно, но аз съм тук от прекалено дълго, за да се оставя да ме заблудят: това е само затишие пред буря, кризата тепърва предстои.
Така и не разбрах кой ме е видял да тършувам из шкафчетата. Можеше да е всеки, който обича да клюкарства: Джеф и Пени Нейшън са такива, вечно докладват за «процедурни аномалии» по благочестивия си начин, зад който се крие истинско злорадство. Тази година по стечение на обстоятелствата преподавам на сина им — умно, безлично момче — и още от отпечатването на графика те проявяват нездравословен интерес към методите ми на преподаване. Би могла да бъде и Изабел Тапи, която никога не ме е харесвала, или Мийк, който си има причини да ме мрази, или дори някой от учениците.
Не че има значение, разбира се. Но още от първия ден имам чувството, че някой ме наблюдава — изпитателно и безмилостно. Предполагам, че Цезар се е чувствал по същия начин в навечерието на мартенските Иди.
В класната стая всичко върви както обикновено. Групата на първокурсниците все още е с впечатлението, че глаголът е «дума-действие», тази на шестокурсниците, съставена от ученици под средното ниво, усърдно пъшка над «Енеида», IX, моят клас 3С се бори с герундива (за трети път) сред остроумните коментари на Сътклиф и Алън-Джоунс (неустоим както винаги) и по-дълбокомислените забележки на Андертън-Пулит, смятащ латинския за загуба на време, което би могъл да посвети на самолетите от Първата световна война.
Никой не обръщаше внимание на Найт, който приключи с работата си, без да обели и дума, а малкото контролно, което им дадох в края на часа, ме успокои, че сега повечето от тях са толкова запознати с герундива, колкото се полага на всеки третокурсник. В качеството на бонус към контролното Сътклиф беше прибавил дръзки рисунки, които илюстрираха «представители на герундива в естествения им хабитат» и «какво става, когато герундив срещне герундив». Да не забравя някой ден да поговоря със Сътклиф. Междувременно залепих рисунките на бюрото си в качеството на малък, ободрителен антидот срещу загадъчната карикатура от тази сутрин.
В катедрата стават и добри, и лоши неща. Даян Деър като че ли се приспособява бързо, което е добре дошло, защото Пеърман е по-неефективен от всякога. Вината не е изцяло негова — аз съм донякъде привързан към Пеърман въпреки неговата неорганизираност: в края на краищата, човекът има мозък — но след новите попълнения Скуунз става все по-досаден, заяжда се и злослови до такава степен, че кроткият Пеърман постоянно е на ръба на нервна криза и дори Кити е умърлушена. Само Тапи като че ли не се влияе от това, може би в резултат на зараждащата се интимност между нея и омерзителния Лайт, с когото все по-често се появява в «Жадния професор» или дълго и напоително обядва в столовата.
Германците, от друга страна, се наслаждават на превъзходството си. Да им е сладко. Мишките може да са унищожени — пожертвани в името на Правилника за хигиена и безопасност — но призракът на Стрейтли ще продължава да ги преследва, да дрънчи с вериги и да стряска спокойствието на новите обитатели на кабинета му.
На цената на едно питие в «Жадния професор» успях да се сдобия с ключ за новия кабинет по германистика, в който се оттеглям всеки път, когато Дивайн има заседание на Дома. Знам, че то продължава само десет минути, но за това време аз обикновено предизвиквам безобиден хаос — кафени чаши по бюрото, преместен телефон, попълнени кръстословици в екземпляра на «Таймс», лично притежание на Киселото грозде — колкото да му напомня, че още ме има.
Моите шкафове са пренесени в близкия до кабинета Архив — това също смущава доктор Дивайн, който доскоро не знаеше за съществуването на врата между двете стаи, но аз я открих. Той се оплаква, че усеща мирис на цигари в кабинета си и с благочестиво самодоволство ме заплашва с Правилника за хигиена и безопасност; казва, че сред многото книги може лесно да се предизвика пожар, и се кани да постави противопожарен детектор.
За щастие, Боб Стрейндж, който в качеството си на Трети учител отговаря за разходите на всяка катедра, даде да се разбере, че до приключването на инспекцията не бива да се правят повече неоправдани разходи, така че засега Киселото грозде е принуден да търпи присъствието ми, докато несъмнено планира следващия си ход.
Междувременно директорът продължава офанзивата си срещу чорапите. Съветът в понеделник бе изцяло посветен на тази тема и в резултат на това буквално всички ученици от моя клас започнаха да идват на училище с най-екстравагантни чорапи, в отделни случаи придружени с крещящи жартиери.
Дотук съм преброил един чифт с Бъгс Бъни, три с Барт Симпсън, един «Саут Парк», четири с Бийвъс и Бътхед, а Алън-Джоунс се появи със сигналнорозови чорапи с Пауърпъф Гърлс, избродирани с блестящи конци. Цяло щастие е, че очите ми не са като едно време и че никога не забелязвам тези неща.
Разбира се, никой не се заблуждаваше за причината, породила внезапния интерес на новия директор към ученическите чорапи. Датата на училищната инспекция наближаваше, а след обезсърчителните изпитни резултати от лятото (благодарение на прекомерния брой курсови работи и последните нововъведения в системата на образованието) той знае, че не може да си позволи неблагоприятен доклад.
Като последица от това чорапите, ризите, вратовръзките и други подобни ще бъдат мишена номер едно за този триместър, както и разните там графити, нарушения на Правилника за хигиена и безопасност, мишки, компютърна неграмотност и движение от лявата страна на коридора. Ще има вътрешно оценяване на новоназначените учители, вече се печата нова брошура, сформиран е комитет, който да обсъжда възможностите за подобряване имиджа на училището, а на паркинга за посетители е прибавен нов ред места за инвалиди.
В разгара на тази бурна дейност портиерът Фалоу е повече от досаден. Благословен със способността да изглежда зает, когато не върши нищо, той души из ъглите и край класните стаи с бележник в ръка, надзирава ремонтните и обновителните работи, с които се занимава Джими. Така успява да подслуша много от разговорите между учителите, които, както подозирам, предава на доктор Дивайн. Разбира се, макар външно да се отнася с презрение към клюките в Стаята на учителя, Киселото грозде е забележително добре осведомен.
Този следобед госпожица Деър седя в класната ми стая, за да замества Мийк, който е болен. Стомашно разстройство, или поне така казва Боб Стрейндж, но аз имам своите подозрения. Едни хора са родени за учители, други не, и макар че Мийк не би могъл да счупи местния рекорд — той принадлежи на един учител по математика на име Джером Фентиман, който още първия ден изчезна по време на междучасие и повече не се появи — няма да се учудя, ако ни е напуснал насред триместъра под претекст, че страда от загадъчна болест.
За щастие, госпожица Деър е замесена от по-жилаво тесто. Чувам я от учителската как говори на компютърните генийчета на Мийк. Кротостта й е измамна, под нея се крият интелигентност и блестящи способности. Давам си сметка, че отчуждеността й не се дължи на срамежливост. Тя просто се чувства добре в собствената си компания и няма много общо с останалите новаци. Виждам я доста често — в края на краищата, делим една стая — и съм изненадан от бързината, с която тя се приспособи към хаотичната топография на «Сейнт Осуалдс», към множеството стаи, традиции и табута, към инфраструктурата. Държи се дружелюбно с момчетата, без да попада в клопката на интимниченето, знае как да наказва, без да предизвиква негодувание, знае добре предмета си.
Днес преди часовете я заварих да оценява писмени работи в класната ми стая и няколко секунди я наблюдавах, преди тя да е забелязала присъствието ми. Стройна, делова, в снежнобяла блуза и спретнати сиви панталони, с тъмна коса, подстригана късо на дискретна хубава прическа. Пристъпих напред, тя ме видя и тутакси скочи, освобождавайки стола ми.
— Добро утро, сър. Не очаквах да дойдете толкова рано.
Беше седем и четирийсет и пет. Верен на себе си, Лайт всяка сутрин пристига в девет без пет, Бишъп идва рано, но само за редовния си крос навън, дори Джери Грахфогел не влиза в стаята преди осем. И това «сър» — надявах се жената да не се окаже поредното мекотело. От друга страна, не ми харесва, когато новаците свободно се обръщат към мен на малко име, сякаш съм водопроводчикът или някой, когото са срещнали в бара.
— Защо не сте в Стаята на учителя? — попитах аз.
— Господин Пеърман и господин Скуунз обсъждаха последните назначения. Стори ми се, че ще е по-тактично да се оттегля.
— Разбирам.
Седнах и запалих сутрешната си «Голоаз».
— Съжалявам, сър. Трябваше да ви помоля за разрешение. — Тонът й беше учтив, но очите й блестяха.
Реших, че е амбициозна и още повече я харесах за това.
— Цигара?
— Не, благодаря, не пуша.
— Никакви пороци, а? Опазил ни бог от още едно Кисело грозде.
— Повярвайте ми, имам достатъчно пороци.
— Хм.
— Един от вашите ученици ми каза, че преподавате в тази стая от двайсет години.
— Повече, ако се броят годините, в които съм я делил с Други.
В онези дни тук имаше цяла класическа империя, учителят по френски беше един — Сако от туид, закърмен с метода «Асимил», — а да се учи немски беше непатриотично.
О tempore! О mores! Въздъхнах дълбоко като Хораций на моста, който собственоръчно отблъсква варварските орди.
Госпожица Деър се усмихваше.
— Е, доста различно е от стаите с пластмасови маси и бели дъски. Мисля, че сте прав да държите на тази стая. Освен това харесвам латинистите. Не се налага да ги уча на граматика. И знаят правописа.
Личеше си, че е интелигентно момиче. Зачудих се какво иска от мен. Имаше далеч по-бързи начини за изкачване по йерархичната стълбица, отколкото през Камбанарията, а ако наистина това целеше, подмазването й би свършило по-добра работа пред Боб Стрейндж, Пеърман или Дивайн.
— На места като това човек трябва да внимава — казах й аз. — Преди да се усетите, ще бъдете на шейсет и пет, с наднормено тегло и цялата в тебешир.
Госпожица Деър се усмихна и взе купчината с писмени работи.
— Сигурна съм, че имате работа — каза тя и тръгна към вратата. Изведнъж се спря. — Извинете за въпроса, сър, но нямате намерение да се пенсионирате тази година, нали?
— Да се пенсионирам? Сигурно се шегувате. Аз се готвя да ставам центурион. — Погледнах я изпитателно. — Защо? Да не би някой да е споменал нещо?
Госпожица Деър като че ли се смути.
— Просто… — Тя се колебаеше. — Тъй като съм млад учител, господин Стрейндж ме помоли да редактирам училищното списание. И докато преглеждах списъка на катедрите и учителите, случайно забелязах…
— Какво забелязахте? — Любезността й започваше да ми действа на нервите. — Изплюйте камъчето, за бога!
— Просто… Тази година името ви не фигурира в списъците — каза госпожица Деър. — Сякаш класическите езици са… — Тя отново млъкна, сякаш търсеше подходящата дума и аз почувствах как търпението ми се изчерпва.
— Какво? Какво? Маргинализирани? Претопени? По дяволите терминологията, изкажете си мисълта! Какво става с проклетите класически езици?
— Добър въпрос, сър — невъзмутимо отвърна госпожица Деър. — Доколкото може да се съди по училищната документация — рекламни брошури, списъци на катедри, училищно списание — просто такова нещо не съществува. — Тя отново млъкна. — И, сър… В списъците на учителите вие също не съществувате.

 

6

 

Понеделник, 20 септември
До края на седмицата скандалът беше гръмнал в цялото училище. Предвид обстоятелствата би могло да се очаква, че на първо време старият Стрейтли ще си мълчи, ще премисля възможностите си и ще кротува, но това не беше в характера му, макар и да бе единственият разумен ход. И тъй като Стрейтли беше Стрейтли, веднага щом провери фактите, той се запъти право към кабинета на Стрейндж и влезе в пряка конфронтация с него.
Естествено, Стрейндж отрече да е предприемал каквито и да било подмолни действия. Той каза, че новата катедра просто ще се нарича Катедра по чужди езици, като ще включва и класическите, и съвременните езици, а също и два нови предмета — компютърна лингвистика и лингвистичен дизайн, които ще се преподават веднъж седмично, веднага щом пристигне съответният софтуер (което, както обясни Стрейндж, ще стане преди училищната инспекция на 6 декември).
Той каза също, че класическите езици не са нито пренебрегнати, нито маргинализирани, вместо това целият профил на Катедрата по чужди езици е разширен в съответствие с новите учебни програми. В «Крал Хенри» са направили това още преди четири години, а при тази жестока конкуренция…
Това, което Рой Стрейтли каза, не става за документиране. За щастие, доколкото разбрах, повечето му ругатни са били изречени на латински, но въпреки всичко между двамата се възцари хладна и дребнава любезност.
«Боб» стана «господин Стрейндж». За пръв път в кариерата си Стрейтли започна строго да спазва правилата и сега настоява да го уведомяват за всички промени в графика не по-късно от осем и трийсет сутринта, което принуждава пунктуалния Стрейндж да идва на работа двайсет минути по-рано от обичайното за себе си време. В резултат на това Стрейтли получава дежурства на двора в дъждовно време или в петък следобед, което не допринася за отслабване на напрежението помежду им.
Все пак, колкото и забавно да изглежда, това е малка маневра за отвличане на вниманието. «Сейнт Осуалдс» е преживял хиляди драматични дрязги от този род. Измина втората ми седмица в училището, аз се чувствам съвсем удобно в ролята си и макар да се изкушавам да удължа насладата от новосъздадената ситуация, знам, че няма по-подходящ момент да нанеса удара си. Но по кого?
Не по Бишъп, не по директора. По Стрейтли? Интригуващо е, още повече, че рано или късно ще дойде и неговият ред, но тази игра ми доставя твърде голямо удоволствие, за да се отърва от него толкова бързо. Не. Всъщност има само едно място, откъдето мога да започна. От портиера.

 

* * *

 

Онова лято беше лошо за Джон Снайд. Той пиеше повече от преди и най-после това бе започнало да си личи. Тъй като поначало беше едър мъж, постепенно и почти неусетно с годините бе трупал килограми и като че ли изведнъж стана очевидно дебел.
За пръв път и аз си дадох сметка за това: виждах как момчетата от «Сейнт Осуалдс» минават през портала и колко бавно се движи баща ми, виждах кръвясалите му очи, виждах мечешкия му намусен темперамент. Макар и рядко да го показваше в работно време, аз знаех, че е там, притаен като гнездо на оси под земята, което само чака някой да го разрови.
Доктор Тайди, касиерът, изказа неодобрението си по този повод, но досега баща ми успяваше да избегне официалните предупреждения. Момчетата също го знаеха, особено по-малките, които през това лято го дразнеха, крещяха «Джон! Хей, Джон!» с момичешките си гласчета, ходеха след него на групи, докато той изпълняваше задълженията си, тичаха след косачката, с която той методично обикаляше игрищата за крикет и футбол и едрият му мечешки задник стърчеше от двете страни на тясната седалка.
Баща ми имаше куп прякори: Джони Дебелака, Плешивия Джон (той беше станал чувствителен относно оредяващото си теме и се мъчеше да го прикрие, използвайки за камуфлаж дълъг кичур коса, който зализваше отгоре му), Джон Поничката, Големия Мазен Джон. Косачката беше неизбежен извор на шеги: момчетата я наричаха Адската машина или Тротинетката на Джон, тя постоянно се разваляше и се носеха слухове, че Джон е изхабил маслото от нея, за да зализва косата си, че я кара, защото е по-бърза от колата му. Случваше се учениците да долавят застоялия бирен дъх от устата на баща ми рано сутрин и по този повод също се появиха множество подигравки: момчетата се преструваха на замаяни от изпаренията, питаха с колко е превишил позволените промили алкохол и дали може да кара Адската машина.
Няма нужда да споменавам, че при обиколките си из училището гледах да стоя настрана от тези момчета, защото макар да знаех, че баща ми не вижда по-далеч от униформата на «Сейнт Осуалдс», родството ми с него ме караше да се чувствам неловко и да се срамувам. В такива моменти ми се струваше, че изобщо не го познавам, а когато подигравките го изваждаха от равновесие и той започваше да отвръща — отначало с викове, а после и с юмруци — аз треперех от мъчително неудобство, срам и омраза.
Тези чувства до голяма степен бяха последица от приятелството ми с Леон. Макар да се държеше като бунтар с дългата си коса и кражбите от магазините, той продължаваше да бъде продукт на средата си, да говори с презрение за тези, които наричаше «пролетарии» и «простолюдие», да се подиграва на съучениците ми от «Сънибанк» с безмилостна и язвителна злоба.
Колкото до мен, аз безрезервно се присъединявах към подигравките. Открай време изпитвах омраза към «Сънибанк Парк», не чувствах съпричастност с учениците там и затова без колебание прегърнах каузата на «Сейнт Осуалдс». Там ми беше мястото и аз се стараех всичко в мен — косата, гласът, маниерите — да отразява тази моя принадлежност към него. По онова време повече от всичко мечтаех измислицата ми да е действителност, копнеех за бащата полицейски инспектор от въображението си и мразех от цялото си сърце дебелия портиер със зловонен дъх и издут бирен корем. Той ставаше все по-раздразнителен, провалените ми уроци по карате бяха задълбочили разочарованието му от мен и от време на време се случваше да ме гледа с искрена и открита неприязън.
Все пак понякога правеше плахи, нерешителни опити. Канеше ме на футболни мачове, даваше ми пари за кино. През повечето време обаче не правеше нищо. Гледах го как от ден на ден затъва все повече и повече в рутината си — телевизия, бира, готова храна и непохватен, шумен (най-често несполучлив) секс. Скоро и това престана, посещенията на Пепси започнаха да стават все по-редки. Случваше се да я виждам в града, веднъж дори в парка в компанията на млад мъж. Той беше с кожено яке и беше пъхнал ръка под розовия ангорски пуловер на Пепси. След това тя съвсем престана да идва у дома.
Каква ирония, че единственото спасение на баща ми в онези дни беше онова, което той намразваше все повече. Някога «Сейнт Осуалдс» бе неговият живот, неговата надежда, неговата гордост, а сега като че ли започваше да го дразни заради собствената му неуместност. Така или иначе, той търпеше, изпълняваше съвестно задълженията си, макар и вече без любов, упорито обръщаше едрия си гръб на момчетата, които го дразнеха и пееха груби шеговити песнички за него. Търпеше заради мен, заради мен издържа почти до края. Сега го знам — сега, когато вече е късно — но на дванайсет толкова неща са невидими, толкова неща са неоткрити.
— Хей, Пинчбек!
Седяхме на плаца под буковите дървета. Слънцето печеше силно и Джон Снайд косеше тревата. Помня мириса — мириса на учебните дни: на окосена трева, на прах, на бърз и безконтролен растеж.
— Като че ли Големият Джон има проблем.
Погледнах. Така беше: на края на игрището за крикет Адската машина пак се беше повредила и баща ми се опитваше да я запали, ругаеше, потеше се, мъчеше се да разхлаби потния колан на джинсите си. Малките момчета вече бяха започнали да се събират около него: цял кордон пигмеи, наобиколили ранен носорог.
— Джон! Хей, Джон!
Виковете долитаха до мен през игрището за крикет, птичи гласчета в маранята. Момчетата подскачаха напред-назад, предизвикваха се един друг да застанат по-близо.
— Разкарайте се оттук! — Баща ми размаха ръце като човек, който плаши гарги. Дрезгавият му вик достигна до нас със секунда закъснение, последван от пронизителен смях. Учениците се разбягаха с писъци, но след малко пак се върнаха и се разкискаха като момичета.
Леон се подсмихна.
— Ела — каза. — Ще се посмеем.
Последвах го неохотно, като вървях отзад. Свалих очилата, които биеха на очи. Нямаше защо да си правя труда — баща ми беше пиян. Пиян и ядосан, раздразнен от жегата и малките ученици, които не го оставяха на мира.
— Извинете, господин Снайд, сър — каза Леон, приближил го в гръб.
Той се обърна със зяпнала уста, стъписан от обръщението «сър».
Леон го погледна в лицето, учтив и усмихнат.
— Доктор Тайди иска да ви види в канцеларията — каза той. — Казва, че е важно.
Баща ми мразеше касиера — хитър човек с остър език, който управляваше финансите на училището от безупречния си малък кабинет недалеч от будката на портиера. Враждебността между тях биеше на очи. Тайди беше спретнат до крайност, дребнав. Всяка сутрин ходеше в параклиса, пиеше чай от лайка за успокояване на нервите, отглеждаше орхидеи в училищната оранжерия, с които печелеше награди на различни конкурси. Всичко у Джон Снайд като че ли нарочно го дразнеше: тромавата му походка, грубите му маниери, начинът, по който панталоните му висяха от кръста, разкривайки пожълтяло бельо.
— Доктор Тайди? — попита баща ми с присвити очи.
— Да, сър — каза Леон.
— По дяволите.
Той закрачи тромаво към канцеларията.
Леон ми се усмихна.
— Чудя се какво ли ще каже Тайди, като помирише дъха му — каза той и прокара пръсти по очукания корпус на Адската машина. После се обърна към мен с блеснали очи. — Хей, Пинчбек, какво ще кажеш да се повозим?
Поклатих глава с ужас, но в същото време с любопитство.
— Хайде, Пинчбек. Такава възможност не е за изпускане.
И с един скок се озова на седалката, натисна копчето на стартера, косачката забръмча…
— Последен шанс, Пинчбек.
Не можех да устоя на предизвикателството. Скочих зад волана и едва успях да запазя равновесие, когато машината рязко тръгна. Малките ученици се разбягаха с писъци. Леон се смееше неудържимо, иззад колелата хвърчаха победоносни зелени пръски и Джон Снайд се втурна през полето, прекалено тромав, за да може да ни стигне, но гневен, обезумял от ярост:
— Хей, момчета! Проклети момчета!
Леон ме погледна. Наближавахме края на игрището, Адската машина издаваше чудовищни звуци, отзад виждахме Джон Снайд, безнадеждно далеч от нас, и доктор Тайди с лице, почервеняло от гняв.
За секунда ме обзе опияняваща радост. Ние бяхме великолепни, бяхме Буч и Сънданс, които скачат от ръба на пропастта, скачат от косачката, окъпани в трева и слава, и бягат, бягат с всички сили, докато Адската машина неконтролируемо продължава внушителния си бавен ход към дърветата.
Така и не ни хванаха. Малките ученици не можаха да ни разпознаят, а касиерът беше толкова ядосан от поведението на баща ми — повече от мръсния език, който бе държал на учениците, отколкото от пиянството и недобросъвестното изпълняване на задълженията — че забрави да проследи уликите, ако изобщо имаше такива. Господин Роуч, който беше дежурен в онзи ден, получи мъмрене от директора, а баща ми — официално предупреждение и сметка за нанесените щети.
Случилото се не ме засегна по никакъв начин. Поредната граница беше прекрачена и аз изпитвах възторг от това. Дори след натопяването на мръсника Брей удоволствието не беше толкова голямо; дни наред ходех като в розова мъгла, през която виждах, чувах и усещах единствено Леон.
Това беше любов.

 

По онова време не смеех да го нарека с тези думи. Леон ми беше приятел. Не би могъл да бъде нищо повече. И все пак това беше любов — изгаряща, сляпа, опияняваща, безсънна, жертвоготовна любов. Всичко в живота ми се пречупваше през бляскавата й призма: първата ми мисъл сутрин, последната ми мисъл вечер беше за Леон. Нямах дързостта да вярвам, че чувствата ми са дори отчасти споделени, за него аз бях просто един новобранец — вярно, забавен, но все пак по-нисш от него. Имаше дни, когато прекарваше обедната си почивка с мен, и други, в които ме караше да го чакам по цял час, без изобщо да си дава сметка за рисковете, на които ежедневно се подлагах, за да бъда с него.
Въпреки всичко изпитвах радост. Нямах нужда от постоянното присъствие на Леон, за да се опивам от щастието си: стигаше ми само да знам, че е наблизо. Казвах си, че трябва хитрост, търпение. Чувствах, че за нищо на света не бива да му досаждам, и криех чувствата си зад маска от остроумие, докато замислях още по-изобретателни начини за задоволяване на тайното си обожание.
Веднъж си разменихме пуловерите и цяла седмица аз носих неговия. Вечер отварях шкафчето на Леон с шперца на баща си и тършувах из нещата му, четях записките му от часовете, книгите му, разглеждах драскулките, които рисуваше в моменти на отегчение, опитите му да упражнява подписа си. Извън ролята си на ученик от «Сейнт Осуалдс» аз го наблюдавах отдалеч, понякога минавах покрай къщата му с надеждата да зърна него или дори сестра му, която обожавах по асоциация. Знаех номера на колата на майка му. Тайно хранех кучето му. Сресвах рядката си кестенява коса така, че да прилича на неговата, изучавах физиономиите и вкусовете му. А се познавахме едва от шест седмици.
Очаквах наближаващата лятна ваканция с облекчение и тревога. Облекчение, защото усилията, които полагах, за да ходя на две училища едновременно — макар и нередовно — започваха да дават отражение. Госпожица Маколи се беше оплакала заради честите ми отсъствия и ненаписаните домашни и макар да подправях съвършено подписа на баща си, винаги имаше опасност някой да го срещне случайно и измамата ми да се разкрие. Тревога, защото макар че скоро щях да имам свободата да виждам Леон когато пожелая, това означаваше да се подлагам на още по-големи рискове в поддържането на измамата в цивилния живот.
За щастие, паяжините ми в «Сейнт Осуалдс» вече бяха изплетени. Останалото беше въпрос на време, място и добре подбран реквизит, предимно костюми, с чиято помощ бих могъл да се представям за заможното момче от средната класа, чиято роля играех.
Откраднах чифт скъпи маратонки от един спортен магазин в града и ново колело (моето беше крайно неподходящо) от двора на заможна къща далеч от квартала на Леон. За по-сигурно го пребоядисах и продадох своето на съботния битпазар. Ако баща ми забележеше, щях да му кажа, че е трябвало да разменя старото си колело, което е започнало да ми омалява, за ново втора ръка. Историята беше достоверна и сигурно би свършила работа, но към края на триместъра баща ми съвсем се отпусна и вече не забелязваше нищо.

 

Сега Фалоу е заел мястото му. Дебелият Фалоу с провисналите устни и старата ватенка. И той е прегърбен като баща ми от годините, прекарани на косачката, и той като баща ми има шкембе, заплашително щръкнало над тесния лъскав колан на панталоните. По традиция всички училищни портиери се казват Джон и Фалоу не прави изключение, но сега момчетата не тичат след него и не го дразнят, както правеха с баща ми. Радвам се; ако го правеха, щях да се намеся, засега обаче не искам да привличам вниманието.
Но Фалоу ме вбесява. Има косми в ушите и чете «Дъ Нюз ъв дъ Уърлд» в малката си будка, обут в стари чехли на босо, пие чай с мляко и не обръща внимание на нещата, които стават наоколо. Малоумникът Джими върши всичката работа: строителни ремонти, дърводелство, електричество, канализация. Фалоу само вдига телефона. Обича да кара хората да чакат — разтревожени майки, които питат за домашните на болните си синове, богати бащи, задържани на заседание с директора — понякога дълго, докато си допие чая и надраска съобщението върху жълт лист хартия. Обича да пътува и понякога ходи на еднодневни екскурзии до Франция, организирани от местния работнически клуб — там обикаля супермаркетите, яде чипс край туристическия автобус и се оплаква от французите.
На работа е груб или почтителен в зависимост от статута на посетителя, взема от момчетата по една лира, за да отвори шкафче с шперца, зяпа краката на учителките, докато се качват по стълбите. С по-нисшестоящите е надут и самоуверен, използва изрази като: «Разбираш ли к'во искам да кажа?» и «Ще ти го кажа безплатно, човече».
С по-висшите ешелони се държи раболепно, с ветераните — омерзително приятелски, с новаци като мен — немногословно и делово, сякаш няма време за губене в празни приказки. В петък след часовете ходи в компютърното крило, уж за да изключи компютрите, но всъщност да сърфира из порносайтове, докато отвън Джими лъска коридорите и усърдно търка дъските, докато придаде на старото дърво мек блясък.
За по-малко от минута едночасовият му труд отива по дяволите. В понеделник сутринта до осем и половина подовете са вече толкова мръсни и издраскани, сякаш Джими никога не ги е лъскал. Фалоу знае това и макар да не чисти сам, все пак изпитва смътно недоволство към учителите и учениците, сякаш те пречат нещата да вървят гладко.
Затова портиерът прекарва живота си в дребни и злобни отмъщения. Никой не му обръща внимание — той е слуга и може да си позволява волности, които остават незабелязани. Учителите нямат и представа, но аз го наблюдавам. От позицията си в Камбанарията виждам малката му къщичка и мога да следя кой влиза, кой излиза, без някой да ме забележи.
Пред портала на училището има фургон за сладолед. Баща ми никога не би допуснал това, но Фалоу не възразява и след училище или по време на обедната почивка там се събира опашка от ученици. Някои си изяждат сладоледа пред фургона, други се връщат с издути джобове и дяволити усмивки на хора, успели да преметнат някого. Официално на малките ученици се забранява да напускат очертанията на училището, но фургонът е само няколко метра по-нататък и Пат Бишъп си затваря очите, стига само учениците да не пресичат оживената улица. Впрочем самият той обича сладолед и вече няколко пъти го виждам да стои с кофичка в ръка, докато наглежда момчетата в двора.
Фалоу също ходи до фургона за сладолед. Прави го сутрин, след като часовете вече са започнали, и обикаля отдалеч, за да не минава под прозорците на Стаята на учителя. Случва се да се връща с найлонова торба — лека, но доста издута — която оставя под тезгяха на будката си. Понякога се връща със сладолед, друг път не.
За петнайсет години много от училищните ключове са сменени. Това може да се очаква — «Сейнт Осуалдс» винаги е бил примамлива мишена и трябва да има охрана — но будката на портиера е едно от изключенията. В края на краищата, защо му е на някого да влиза с взлом в портиерската будка? Там има само старо кресло, газова печка, чайник, телефон и няколко порносписания, скрити под тезгяха. Има и друго скривалище, по-трудно за откриване, зад капака на вентилационната система — тайна, ревностно предавана от портиер на портиер. Не е много голямо, но лесно може да побере дузина бири, както баща ми установи, доверявайки ми го с думите: «Шефовете не трябва да знаят всичко».

 

Днес на път за вкъщи се чувствах добре. Лятото е почти към края си и светлината е някак зърнесто жълтеникава, напомня ми за телевизията от моето детство. Нощите стават студени и апартаментът ми под наем на шест мили от центъра на града скоро ще се нуждае от отопление. Не е особено удобен — една стая, кухненски бокс и миниатюрна баня — но това беше най-евтиното жилище, което можах да намеря, а и не смятам да се задържам.
Апартаментът е практически празен. Има разтегателен диван, бюро, лампа, компютър и модем. Може би ще ги оставя тук, когато си тръгвам. Компютърът е чист — или ще бъде, след като изтрия уличаващите файлове от хард диска. Колата е взета под наем и също ще бъде грижливо почистена от фирмата, докато разследването на полицията стигне до мен.
Старата ми хазайка обича да клюкарства. Чуди се защо толкова приятна, спретната личност като мен е избрала да живее в долнопробна сграда, обитавана от наркомани, бивши затворници и безработни. Казах й, че работя в отдел продажби на голяма международна компания за софтуер, че фирмата е трябвало да ми осигури жилище, но строителите още не са завършили сградата. Тя клати глава, възмущава се от неблагонадеждните строителни предприемачи и се надява, че до Коледа ще успея да се нанеса в новия си дом.
— Защото сигурно е тежко да нямаш собствено жилище, нали, мило дете? Особено на Коледа…
Очите й сантиментално се навлажняват. Чудя се дали да не й кажа, че повечето стари хора умират през зимата, че три четвърти от самоубийствата се извършват по време на коледните празници. Но засега трябва да пазя поведение, затова добродушно отговарям на въпросите й, слушам спомените й, държа се безупречно. За благодарност хазайката е сложила в апартамента ми пердета и ваза с прашни изкуствени цветя.
— Чувствайте се у дома си, макар и далеч от дома — казва тя. — И ако имате нужда от нещо, винаги съм на ваше разположение.

 

7

 

Мъжка гимназия «Сейнт Осуалдс»
Четвъртък, 23 септември
Всичко започна в понеделник и аз разбрах, че нещо се е случило, когато видях колите. Волвото на Пат Бишъп беше на паркинга както обикновено, винаги първото от вратата — Пат понякога прекарва цели нощи в кабинета си, когато има работа — но беше невероятно, че колата на Боб Стрейндж е тук преди осем сутринта, а до нея се мъдреше и аудито на директора, и ягуарът на свещеника, и пет-шест други коли, сред които и черно-бяла полицейска, всичките наредени на служебния паркинг пред къщата на портиера.
Лично аз предпочитам автобуса. В претовареното движение той е по-бърз, а и местата, на които ходя, са на работа и до магазина. Впрочем сега пътувам с карта за намаление и макар да не мога да се отърся от усещането, че има някакво недоразумение (възраст — 64? Как е възможно аз да съм на 64, за бога?), така спестявам пари.
Тръгнах по дългата алея към «Сейнт Осуалдс». На завоя липите блестяха, позлатени от наближаващата есен, а от влажната трева се издигаха тънки струйки бяла пара. По пътя надзърнах в будката на портиера. Фалоу не беше там.
Никой в Стаята на учителя като че ли не знаеше какво точно се е случило. Стрейндж и Бишъп бяха в кабинета на директора с доктор Тайди и сержант Елис, участъковия полицай. От Фалоу все така нямаше и следа.
Зачудих се дали някой не е влязъл с взлом. Такива неща се случват от време на време, макар че в повечето случаи Фалоу си гледа работата. Вярно, подмазва се на началството и, разбира се, от години взема подкупи. Дребни неща — чувал въглища, кутия бисквити от кухнята, плюс рекета на ученици за отварянето на шкафчетата, но иначе е достатъчно отговорен, а като се има предвид, че взема заплата, равна на една десета от заплатата на най-младия учител, човек си затваря очите. Надявах се да не се е случило нищо лошо с Фалоу.
Както винаги, учениците бяха най-добре осведомени. От сутринта се носеха какви ли не слухове: че Фалоу получил инфаркт, че заплашил директора, че го уволнили. Но Сътклиф, Макнеър и Алън-Джоунс дойдоха при мен в междучасието и ме попитаха с типичния весел, непринуден вид, който си придават, когато знаят, че някой друг е загазил:
— Сър, Фалоу арестуван ли е?
— Кой ви каза? — попитах аз в отговор с преднамерено многозначителна усмивка.
— О, чух някой да споменава нещо подобно. — Във всяко училище слуховете са разменна монета и аз не очаквах Макнеър да издаде информатора си, но явно някои източници са по-сигурни от други. Изражението на лицето му ме наведе на мисълта, че тази клюка идва от човек, на когото може да се вярва.
— Намерили скривалище в къщата на портиера — каза Сътклиф. — Измъкнали какви ли не неща.
— Като например?
Алън-Джоунс сви рамене.
— Кой знае!
— Може би цигари?
Момчетата се спогледаха. Сътклиф леко се изчерви. Алън Джоунс се подсмихна.
— Може би.
По-късно историята излезе наяве: Фалоу използвал евтините пътувания до Франция, за да внася безмитни цигари и после да ги продава на момчетата чрез продавача на сладолед, който му бил приятел.
Печалбата била висока — цената за една цигара стигала до лира в зависимост от възрастта на купувачите — но учениците на «Сейнт Осуалдс» имат пари в изобилие, а освен това тръпката от нарушаването на правилата под самия нос на Втория учител е почти неустоима. Тази схема работела от месеци, може би дори от години; полицията намерила към петдесет картона цигари, скрити зад един капак в будката на портиера и още стотици в гаража му, наредени от пода до тавана зад стари книжни рафтове.
И Фалоу, и продавачът на сладолед си признали за цигарите. За другите предмети, открити в къщата му, портиерът отрекъл и не бил в състояние да даде обяснение. Найт познал писалката си, подарена му за Бар Мицва, а аз с известно недоумение прибрах старата си зелена писалка «Паркър». Донякъде бях облекчен от факта, че кражбата не е била дело на ученик от моя клас, но, от друга страна, си давах сметка, че това е още един гвоздей в ковчега на Джон Фалоу, който отведнъж загуби дома си, работата си, а най-вероятно и свободата си.
Така и не разбрах кой е докладвал на властите. Чух, че имало анонимно писмо: във всеки случай личността на доносника не се изясни. Роби Роуч казва, че трябва да е бил вътрешен човек (пушач и близък до Фалоу), някой подлец, който е искал да създаде проблеми на портиера. Сигурно е прав, макар и никак да не ми е приятно да мисля, че за случката е отговорен мой колега.
Може би ученик? По някаква причина това ми се струва още по-лошо: ужасява ме мисълта, че някое от момчетата ни е способно собственоръчно да нанесе такава голяма вреда.
Момче като Найт? Това е само предположение, но у Найт се забелязва някакво самодоволство, пробуждане, което ме дразни дори повече от обичайната му намусеност. Найт? Нямам основания да мисля така. И въпреки това си го мисля, дълбоко в себе си, където държа всички значими мисли. Наречете го предубеденост, наречете го инстинкт. Сигурен бях, че момчето знае нещо.
Междувременно малкият скандал се разраства. Ще има разследване от «Митници и акцизи», а макар да не е много вероятно училището да предприеме мерки срещу мен — всеки намек за лоша реклама хвърля директора в ужас — госпожа Найт засега отказва да оттегли жалбата си. Ще бъде уведомен Управителният съвет, освен това ще се задават въпроси около портиера, назначаването му (доктор Тайди вече е заел отбранителна позиция и проверява целия персонал по поддръжката за полицейски досиета), евентуалната му замяна. Накратко, случката с Фалоу разбуни духовете в цялото училище — от канцеларията до Тихата стая.
Момчетата го усещат и са крайно недисциплинирани, сякаш изпитват границите на търпението ни. Член на училищния персонал, макар и само портиер, е публично унижен — във въздуха се носи мирис на бунт: във вторник Мийк изскочи от часа си по компютърна грамотност целият пребледнял и разтреперан; Макдонаф раздаде поредица от злобни наказания, Роби Роуч бе повален от загадъчна болест, с което предизвика гнева на колегите си от катедрата, принудени да го заместват. Боб Стрейндж изцяло се покри от часовете с оправданието, че е прекалено зает, а днес директорът свика извънреден съвет, на който обяви (за всеобщо, макар и негласно възмущение), че в злобните слухове около господин Фалоу няма и капка истина и че всеки ученик, разпространяващ такива слухове, ще бъде наказван най-строго.
Но Вторият учител Пат Бишъп пострада най-много от аферата «Фалоугейт», както я кръсти Алън-Джоунс. Мисля, че отчасти защото подобна постъпка е напълно непостижима за ума му: предаността на Пат към «Сейнт Осуалдс» надхвърля период от трийсет години и каквито и грехове да има, той е честен до педантизъм. Цялата му философия (ако може да се нарече така, защото нашият Пат не е философ) се основава на твърдото убеждение, че хората са природно добри и дълбоко в сърцето си искат да правят добро, дори да им се случи да кривнат от правия път. Тази способност да вижда доброто у всички е същината на общуването му с учениците и му върши отлична работа, шегобийците и хулиганите се засрамват от добродушния и непреклонен нрав на Пат и дори колегите са във възторг от него.
Но случаят Фалоу предизвика у него същинска криза. Първо, защото го бяха заблудили — Пат се обвиняваше, че не е забелязал какво става — и, второ, заради презрението към него, което подобна измама предполагаше. Фактът, че Фалоу, към когото Пат винаги се беше отнасял любезно и с уважение, му се отплати по такъв злобен начин, го разтърси и засрами. Той добре помни историята с Джон Снайд и се чуди дали и тогава не е сбъркал някъде. Не говори за тези неща, но аз виждам, че напоследък се усмихва по-рядко, стои в кабинета си през деня, сутрин прави по-малко обиколки на игрището и често се заседява до късно.
Колкото до езиковата катедра, тя пострада по-малко от другите. Това отчасти се дължи на Пеърман, чийто природен цинизъм служи като оправдание за Стрейндж да страни от нас и отблъсква тревожния гняв на директора. В часовете на Джери Грахфогел е като че ли по-шумно от обикновено, но недотам, че да се налага моята намеса. Джеф и Пени Нейшън са натъжени, но не и изненадани, клатят глава на подлостта на човешката природа. Доктор Дивайн използва историята с Фалоу, за да тероризира горкия Джими. Ерик Скуунз е в лошо настроение, но не повече от обикновено. Даян Деър, също като творчески изкушения Кийн, следи всичко с голям интерес.
— Тук нещата се развиват като в заплетена сапунена опера — каза ми тя сутринта в Стаята на учителя. — Никога не се знае какво ще стане по-нататък.
Признах, че в доброто старо училище от време на време стават неща, които не са лишени от развлекателна стойност.
— Затова ли от толкова години киснете тук? Искам да кажа… — Госпожица Деър млъкна, вероятно осъзнала неучтивото значение на думите си.
— Кисна тук, както така любезно се изразихте, защото съм достатъчно старомоден да вярвам, че учениците може да имат някаква полза от уроците ми и което е по-важно, защото това дразни господин Стрейндж.
— Извинете — каза тя.
— Не се извинявайте. Не ви отива.
Трудно е да обясниш «Сейнт Осуалдс», още по-трудно на някого, с когото те дели пропаст от четирийсет години. Тя е млада, привлекателна, умна, един ден ще се влюби, може би ще има деца. Ще има къща, която ще й бъде истински дом, а не второто място след класната стая, ще прекарва ваканциите на далечни места. Поне така се надявам; алтернативата би била да се присъедини към останалите роби и да остане окована за кораба, докато някой не я изрита през борда.
— Нямах намерение да ви обидя, сър — каза госпожица Деър.
— Не сте ме обидили.
Може би с възрастта съм започнал да омеквам или пък случката с Фалоу ме е потресла повече, отколкото си давам сметка.
— Просто тази сутрин се чувствам малко като герой на Кафка. Обвинявам за това доктор Дивайн.
Тя се засмя на думите ми и аз реших, че има защо. Но изражението на лицето й остана някак безпокойно. Госпожица Деър се приспособи доста бързо към живота в «Сейнт Осуалдс»: виждам как влиза в час с куфарче и куп книги в ръце, чувам я как говори с учениците с деловия бодър тон на медицинска сестра. И тя като Кийн притежава самообладание, което й върши добра работа в училище, където всеки трябва да си извоюва мястото и където да молиш за помощ е признак на слабост. Даян Деър умее да имитира гняв и да прикрива недоволството си, когато се налага, знае, че учителят трябва да бъде преди всичко актьор, винаги да владее публиката и винаги да контролира сцената. Необичайно е млад учител да притежава това качество; предполагам, че и госпожица Деър, и господин Кийн са родени таланти, тъй както съм сигурен, че Мийк не е.
— Идвате в интересно време — казах аз. — Инспекция, преструктуриране, измяна и заговор. Солта на «Сейнт Осуалдс». Ако преживеете тези неща…
— Родителите ми бяха учители. Знам какво да очаквам.
Това обясняваше всичко. Винаги си личи. Взех си чаша (не моята, тя още липсва) от рафта до мивката.
— Чай?
Тя се усмихна.
— Кокаинът на учителите.
Погледнах съдържанието на чайника и налях и за двамата. С годините бях свикнал да пия чай в най-елементарната му форма — без нищо. Но когато погледнах гъстата кафява утайка в чашата си, тя ми се стори прекалено силна. Свих рамене и си сложих мляко и захар. «Което не ни убива, ни прави по-силни» — подходящо мото за място като «Сейнт Осуалдс», което винаги е на ръба на трагедията или на фарса.
Огледах колегите си, насядали на групички из старата учителска стая, и изпитах дълбок и неочакван прилив на нежност. В ъгъла седеше Макдонаф със своя «Мирър», до него — Паметника, заровила глава в брой на «Телеграф», Пеърман обсъждаше френската порнография от XIX век с Кити Тийг, Изабел Тапи съзерцаваше червилото на устните си в малко огледалце, Обединените нации ядяха разделен помежду си банан. Стари приятели, добри колеги.
Както казах, трудно е да обясниш «Сейнт Осуалдс»: звуците рано сутрин, ехото от стъпките на момчетата по каменното стълбище, мириса на препечени филийки от столовата, характерния шум от влаченето на претъпкани раници по прясно лъснатия под. Почетните дъски с позлатени имена от времето на моя прапрадядо, военният мемориал, снимките на отборите, дръзките млади лица, пожълтели от времето. Метафора на вечността.
Боже, ставам сантиментален. От възрастта е: само преди миг оплаквах съдбата си, а сега съм готов да се разплача от умиление. Може да е от времето. И все пак, както казва Камю, трябва да си представяме Сизиф щастлив. Аз нещастен ли съм? Знам само, че нещо ни е разтърсило, разтърсило ни е до основи. Носи се във въздуха — мирис на бунт; и не знам откъде, но съм сигурен, че ще отиде по-далеч от историята с Фалоу. Каквото и да е, то не е свършило. А още е едва септември.

 

Ан пасан

 

1

 

Понеделник, 27 септември
Въпреки всички усилия на директора случаят с Фалоу стигна до вестниците. Не в «Нюз ъв дъ Уърлд» — това би било прекалено висока летва — а в местния «Икзаминър», който е почти също толкова добър. Традиционният конфликт между училището и градът е изострен, затова лошите новини от «Сейнт Осуалдс» се разнасят бързо и в по-голямата си част се посрещат с ожесточено и неблагочестиво злорадство. Последвалата статия беше победоносна и язвителна, представяща Фалоу като дългогодишен служител в училището, уволнен (набързо и без намесата на профсъюзите) за все още недоказано престъпление, и в същото време като вероятен мошеник, който от години живее на гърба на система, представлявана от ентусиазирани млади богаташчета, безлични бюрократи и откъснати от действителността академици.
Ситуацията много напомняше на Давид и Голиат: Фалоу беше символ на работническата класа, изправила се срещу чудовищните машини на богатството и привилегиите. Авторът на статията, подписал се просто като «Къртицата Мол», намеква, че «Сейнт Осуалдс» е изпълнен с подобни скандали и дребни случаи на корупция, че методите на преподаване са безнадеждно остарели, че пушенето (а вероятно и употребата на наркотици) е широко разпространена практика и че дори сградите така отчаяно се нуждаят от ремонт, че сериозните инциденти са почти неизбежни. Отстрани беше поместена редакционна статия, озаглавена «Частните училища — на скрап?», която приканваше читателите да изкажат мислите и оплакванията си срещу «Сейнт Осуалдс» и традиционната система, която го подкрепя.
Изпитвам приятно задоволство. Статията е излязла почти без поправки, а аз обещах да държа редакцията в течение за по-нататъшния развой на събитията. В писмото си до тях намекнах, че съм източник, близък до училището — тукашно момче, ученик, член на Управителния съвет, може би дори учител — без да споменавам подробности (по-късно може да се наложи да ги променя).
Използвах една от наскоро отворените си електронни пощи — mole@hotmail.com — за да предотвратя евентуалните опити за разкриване на самоличността ми. Не че някой от «Икзаминър» ще се опита — те са свикнали да отразяват предимно кучешки изложби и местни политически свади, а не да се занимават с разследваща журналистика — но човек никога не знае как може да завърши подобна история. Дори аз не знам със сигурност и може би тъкмо това я прави забавна.

 

Тази сутрин, когато пристигнах в училище, навън валеше. Уличното движение беше по-мудно от обичайното и аз с мъка потисках досадата си, докато пъплех по улиците на града. Една от причините местните жители да мразят «Сейнт Осуалдс» са задръстванията, които се образуват в пикови часове: стотиците чисти, лъскави ягуари, волво и внушителни джипове, които изпълват улиците всяка сутрин, натоварени с чисти, лъскави момчета с пуловери и каскети.
Някои ползват коли дори когато живеят на по-малко от миля разстояние. Пази боже, чистото, лъскаво момче да прескача локви и да диша отровни изпарения или (още по-лошо) да прихване нещо от невзрачните, недодялани ученици на близкото училище «Сънибанк Парк»: кресливите разпасани момчета с евтини спортни якета и окъсани маратонки, заливащите се от смях момичета с къси поли и боядисани коси. На тяхната възраст аз ходех пеша на училище, носех същите евтини обувки и захабени чорапи и понякога, докато карам наетата кола на път за работа, все още усещам как в мен се надига онзи гняв, неукротимият гняв от това, че принадлежа към тях и че не искам да е така.

 

Помня един ден късно през лятото. Леон беше отегчен, училището бе свършило и ние седяхме на детска площадка в града (помня въртележката: боята й се беше изтъркала чак до метала от ръцете на няколко поколения деца), пушехме «Кемъл» (Леон пушеше, затова и аз го правех) и гледахме минаващите край нас ученици от «Сънибанк».
— Варвари. Простолюдие. Пролетариат.
Пръстите му бяха дълги и изящни, силно изцапани с мастило и никотин. По пътеката се приближаваше групичка ученици от «Сънибанк», които влачеха чантите си, крещяха, вдигаха прахоляк в горещия следобед. Те не бяха заплаха за нас, макар че понякога се налагаше да бягаме, преследвани от тамошните банди.
Веднъж, когато ме нямаше, бяха притиснали Леон край кофите за смет зад училището и го бяха смазали от бой с ритници. Аз ги мразех още повече за това, дори повече от Леон — в края на краищата, това бяха хора от моята среда. Но тези бяха само момичета: четири вървяха в група, едно — на моята възраст — малко изоставаше; те шумно мляскаха дъвки, смееха се и пищяха, тичаха по пътеката и размятаха загрубели крака под късите поли.
Видях, че момичето, което изостава от групата, е Пеги Джонсън, дебеланата от часовете по физическо, и инстинктивно обърнах глава, но Леон ме погледна и ми намигна.
— Е?
Знаех какво означава този поглед. Познавах го от разходките ни из града, от кражбите в магазините, от малките ни прояви на бунт. Леон гледаше дяволито, вперил светлите си очи в Пеги, която подтичваше зад групичката.
— Е, какво ще кажеш?
Другите четири момичета вървяха много напред. С потно лице и тревожен поглед Пеги установи, че е сама.
— О, не — казах аз.
Истината беше, че нямах нищо против Пеги: тромаво, безобидно момиче, на една крачка от умствената изостаналост. Дори малко я съжалявах.
Леон ме изгледа с презрение.
— Какво, Пинчбек, да не ти е гадже? — подкачи ме той. — Хайде!
Изведнъж нададе победоносен вопъл и се втурна през площадката. Аз го последвах: казах си, че нищо друго не мога да направя.
Грабнахме й чантите — Леон взе екипа й по физическо, пъхнат в обикновен найлонов плик, аз взех брезентовата й чанта с изрисувани отгоре малки сърчица. После хукнахме да бягаме в кръг около нея — прекалено бързо, за да може Пеги да ни настигне — като я оставихме да крещи след нас. Аз просто исках да избягам, преди да ме е познала, но така се засилих, че се блъснах в нея и я съборих на земята.
Като видя това, Леон избухна в смях и аз злобно се разсмях с него, макар да знаех, че в друг момент можех аз да седя на пътеката и да крещя през сълзи: «Мръсници, гадняри!», докато някой хвърля кецовете ми със завързани връзки по високите клони на дърветата, а страниците на учебниците ми хвърчат в топлия летен въздух като конфети.
Съжалявам, Пеги. При това почти искрено. Тя не беше лоша, поне не колкото другите. Но просто беше наблизо и изглеждаше отвратително с мазната си коса и зачервеното си от яд лице — почти можеше да мине за дете на баща ми. Затова аз стъпках учебниците й, изпразних чантите й, разпилях екипа й по физическо в жълтия прахоляк (още виждам тъмносините й шорти, просторни и размъкнати като моите легендарни Гръмовни гащи).
— Озита! Гадове!
«Силните оцеляват» — казах си наум аз; яд ме беше на нея, яд ме беше на себе си, но изпитвах въодушевление от жестокостта си, сякаш това бе някакъв изпит, сякаш с това си действие скъсих още повече разстоянието между себе си и «Сейнт Осуалдс», между детето, което бях, и това, което исках да бъда.

 

— Гадове.
Светофарът светеше зелено, но върволицата от коли отпред беше прекалено дълга, за да мога да мина. Няколко момчета видяха, че могат да пресекат улицата — сред тях познах Макнеър, един от любимците на Стрейтли, дребничкия хулиган Джаксън от същия клас и тромавата рачешка походка на Андертън-Пулит — и точно в този момент колите пред мен се раздвижиха.
Джаксън пресече тичешком. Макнеър го последва. Пред мен се отвори празнина от 4-5 метра; знаех, че ако побързам, мога да мина. В противен случай светлината щеше отново да се смени и да вися на кръстовището още пет минути, докато се изниже безкрайната върволица от коли. Но Андертън-Пулит не тичаше. Той беше едро момче, което на тринайсет вече изглеждаше като на средна възраст, вървеше бавно и дори не ме погледна, когато натиснах клаксона, сякаш като не ми обръщаше внимание, можеше да ме накара да изчезна. С куфарче в едната ръка и кутия за сандвичи в другата, Андертън-Пулит грижливо заобиколи локвата на платното и когато се махна от пътя ми, светлината вече се беше сменила и аз трябваше да чакам.
Нищо особено, знам. Но това бе проява на арогантност, на лениво презрение, типични за «Сейнт Осуалдс». Зачудих се какво би направил Андертън-Пулит, ако просто подкарам колата към него — или през него. Щеше ли да се затича? Или щеше да се закове на място, самоуверен, глупав, убеден до последно, че няма да го направя, че не мога…
За съжаление, и дума не можеше да става да прегазя Андертън-Пулит. Първо, колата ми трябваше, а и фирмата за коли под наем щеше да заподозре нещо, ако я върнех със смачкана предница. Казах си, че има много други начини, а и заслужавах да получа нещо за награда. Спрях на поредния светофар, усмихнах се и пуснах радиото.

 

* * *

 

Първия половин час от обедната почивка прекарах в стая 59. Благодарение на Боб Стрейндж, Стрейтли беше излязъл — или седеше в своя Архив, или в качеството си на дежурен учител патрулираше по коридорите. Стаята беше пълна с ученици. Едни пишеха домашни, други играеха шах или разговаряха на кутия безалкохолно и чипс.
Всички учители мразят дъждовното време: учениците нямат къде да отидат, освен да седят по стаите и някой трябва да ги наглежда: подът е кален и стават злополуки, стаите са претъпкани и шумни, свадите прерастват в битки. Аз вече се намесих в една — между Джаксън и Брейзноуз (дебело разплуто момче, което още не се е научило как да използва едрите си габарити като предимство) — след това проследих почистването на стаята, поправих правописните грешки в домашното на Тейлър, приех ментов бонбон от Пинк и фъстък от Найт, поговорих няколко минути с момчетата на задните чинове, които ядяха донесените от къщи сандвичи, после, когато работата ми приключи, отидох в Тихата стая, за да проследя текущите събития на чаша силен чай.
Разбира се, аз нямам свой клас. Никой от новите учители не е класен ръководител. Това ни дава повече свободно време и по-широки перспективи; мога да гледам отстрани и да забелязвам пропуските, източниците на заплаха, слабите места на училището, минутите — или секундите — когато гигантът е най-уязвим.
Един от тези моменти е звънецът в края на обедната почивка. Следобедната проверка на учениците още не е започнала, макар че обедната почивка официално е приключила. На теория това е пролука от пет минути, в която учителите се сменят и тези, които седят в учителската, тръгват към класните стаи, а дежурните по време на обедната почивка имат време да подредят нещата си (може би да прелистят някой вестник) и да се подготвят за проверка на учениците.
В действителност обаче това е петминутен период на уязвимост в иначе гладко протичащата схема на работа. Никой не е дежурен, много учители — а понякога и ученици — все още се местят от стая в стая. Затова няма нищо чудно, че повечето произшествия стават по това време: боеве, кражби, дребни прояви на вандализъм, откъслечни нарушения на дисциплината, извършвани мимоходом и под прикритието на бурното оживление, което предхожда следобедните занятия. Поради тази причина едва с петминутно закъснение се установи, че Андертън-Пулит е припаднал.
Можеше да стане и по-рано, ако той беше популярен ученик. Но не беше: вечно сядаше встрани от другите, ядеше си сандвича (зеленчуков пастет и бяло сирене върху черен хляб — винаги един и същ) на бавни, усърдни хапки, приличаше повече на костенурка, отколкото на тринайсетгодишно момче. Във всеки клас има по един такъв — преждевременно съзрял, очилат хипохондрик, когото всички избягват до такава степен, че дори не се заяждат с него, защото изглежда прекалено дебелокож, за да си струва труда, говори педантично като старец и това му създава репутацията на умно момче, държи се учтиво с учителите, което го прави техен фаворит.
Стрейтли го намира за забавен и това е обяснимо: като момче вероятно и той е бил същият. На мен ми се струва досаден, в отсъствието на Стрейтли ходи след мен, когато дежуря на двора, и ми чете дълбокомислени лекции за различните си увлечения (научна фантастика, компютри, самолети от Първата световна война), говори ми за болестите си, реални и въображаеми (астма, непоносимост към определени храни, агорафобия, алергии, депресии, кожни раздразнения).
Докато седях в Тихата стая, аз се забавлявах да идентифицирам звуците, които долитаха от тавана, и да гадая дали припадъкът на Андертън-Пулит е мним или въображаем.
Никой друг не забелязваше, никой друг не се ослушваше. Роби Роуч, който имаше свободен час и също като мен не е класен ръководител (заради прекомерното натоварване с извънкласни дейности), се ровеше в шкафа си. Забелязах вътре пакет френски цигари (подарък от Фалоу), който той бързо скри зад купчина книги. Изабел Тапи, която е на половин график и поради това също не е класен ръководител, пиеше вода «Евиан» и четеше книга с мека подвързия.
Чух звънеца за влизане в час, последван от глъчка — дивата ученическа прелюдия преди началото на часа — шум от нещо (стол?), съборено на земята. После силните викове на Джаксън и Брейзноуз, подновили битката си, още един паднал стол, след това — тишина. Предположих, че Стрейтли е влязъл. Разбира се, ето го и неговия глас, приглушения шепот на момчетата, ритуалните каденци на проверката за отсъстващи, познати и близки като гласовете на футболните коментатори в събота следобед.
— Адамчик?
— Тук.
— Алмънд?
— Тук.
— Алън-Джоунс?
— Тук съм, сър.
— Андертън-Пулит?
Тишина.
— Андертън-Пулит?

 

2

 

Мъжка гимназия «Сейнт Осуалдс»
Сряда, 29 септември
Все още няма новини за Андертън-Пулит. Приемам това като добър знак: чувал съм, че в някои случаи алергичните реакции могат да се окажат фатални, но така или иначе, мисълта, че едно от момчетата ми може да е умряло — наистина умряло — в моята класна стая, в моя час, кара сърцето ми да подскача и дланите ми да се потят.
За всичките си години като учител съм имал три смъртни случая на ученици от моя клас. Лицата им ме гледат всеки ден от груповите снимки в Средния коридор: Хюит, починал от менингит през коледната ваканция на 1972 година; Констабъл, прегазен от кола през 1986 година на собствената си улица, докато тичал след изпусната футболна топка; и, разбира се, Мичъл от 1989 — Мичъл, който продължава да ме тревожи до ден-днешен. Всичко това е станало извън часовете, но за всеки случай (особено за последния) аз изпитвам вина, сякаш съм бил длъжен постоянно да ги наблюдавам.
После идва ред на старата гвардия. Джеймстоун — рак на трийсет и две години, Дийкин — мозъчен тумор, Станли — автомобилна катастрофа, Паулсън — самоубил се преди две години, никой не знае защо, оставил съпруга и осемгодишна дъщеря със синдром на Даун. Те продължават да бъдат моите момчета — всички до един, и досега като си спомня за тях, усещам празнота и тъга, примесена с онова мъчително, необяснимо убеждение, че е трябвало да бъда до тях.
В първия момент помислих, че се преструва. Учениците буйстваха, Джаксън се биеше с някого в ъгъла, аз бързах да въдворя ред. Може да е изпаднал в безсъзнание още преди да вляза, да са минали ценни секунди, докато усмиря класа и намеря писалката си. Казват, че било анафилактичен шок — Бог ми е свидетел, често бях чувал момчето да ми говори за това, макар и да смятах, че болестите му се дължат повече на свръхгрижовната му майка, отколкото на реалното му физическо състояние.
Твърде късно установих, че всичко е било записано в досието му заедно с множество препоръки към нас във връзка с диетата му, упражненията, униформата (изкуствените материи предизвикваха у него кожни раздразнения), фобиите, антибиотиците, религиозното възпитание и социалната интеграция. В графата «алергии»: пшеница (средна непоносимост) и с едри букви, придружени със звездичка и множество удивителни — ядки!
Разбира се, Андертън-Пулит не яде ядки. Той се храни само с онова, което майка му е обявила за безопасно и което отговаря на собствената му ограничена представа за това какво може и какво не може да яде. Всеки ден съдържанието на кутията му за сандвичи е винаги едно и също: два сандвича с бяло сирене, зеленчуков пастет и черен хляб, нарязани на четвъртинки, един домат, един банан, пакетче желирани бонбони «Мейнардс» (от които той изяжда само червените и черните) и кутия фанта. Изяждането на всички тези неща му отнема цялата обедна почивка, той никога не ходи до лавката и не приема храна от никое друго момче.
Не ме питайте как съм успял да го сваля по стълбите. Костваше ми много усилия, момчетата безполезно се щураха около мен, възбудени и объркани, аз виках за помощ, но единствено Джери Грахфогел от съседната стая излезе, пребледня и се затюхка: «О, боже, о, боже!», като размахваше малките си ръчички и нервно се озърташе във всички посоки.
— Джери, повикай помощ! — наредих му аз, докато крепях Андертън-Пулит на едното си рамо. — Повикай бърза помощ. Просто го направи.
Грахфогел само ме зяпаше. Алън-Джоунс пръв реагира: втурна се надолу по стълбите и прескачайки по две стъпала, без малко не събори идващата насреща му Изабел Тапи. Макнеър хукна към кабинета на Пат Бишъп, а Пинк и Тейлър ми помогнаха да удържа припадналото момче. Когато стигнахме долния коридор, аз се чувствах така, сякаш дробовете ми бяха пълни с разтопено олово и с искрена благодарност предадох товара си на Бишъп, който като че ли се зарадва на поставената задача и подхвана Андертън-Пулит като бебе.
Смътно дочувах как зад гърба ми Сътклиф довършва проверката на класа. Алън-Джоунс говореше по телефона с болницата — «Казват, че ще стане по-бързо, ако вие сам го закарате, сър!» — Грахфогел се мъчеше да обуздае класа си, който масово се бе струпал да види какво става, а новият директор тревожно подаде глава от кабинета си, следван от Пат Бишъп и Марлийн, която уплашено надничаше зад рамото му.
— Господин Стрейтли! — Дори в такъв извънреден случай той съумяваше да запази вдървеното си любопитно изражение, сякаш лицето му бе направено от друг материал — гипс, може би слонова кост — а не от плът. — Може би ще ми обясните…
Но наоколо настана ужасна шумотевица, като най-оглушително от всички шумове беше биенето на сърцето ми; това ми напомни за старите приключенски книги от моето детство, в които пътешественици изкачваха вулкани под зловещата какофония на туземни барабани.
Облегнах се на стената в долния коридор: изведнъж ми се стори, че вместо от кости, вени и сухожилия краката ми са направени от желе. Белите дробове ме боляха, на едно място, някъде около горното копче на жилетката ми, като че ли някой продължително е забивал показалец в подкрепа на някакво свое твърдение. Огледах се за стол, на който да седна, но беше късно: целият свят се наклони и аз се плъзнах надолу по стената.
— Господин Стрейтли! — Обърнато с главата надолу, лицето на директора изглеждаше по-зловещо от всякога. «Намръщен директор» — помислих си аз отвлечено. — «Подходяща жертва за умилостивяване на сърдития бог на вулкана.» И въпреки болката в гърдите не можах да се сдържа и се разсмях.
— Господин Стрейтли! Господин Бишъп! Може ли някой да ми каже какво става тук?
Невидимият показалец отново се заби в мен и аз седнах на пода. Винаги експедитивната Марлийн реагира първа: коленичи до мен и без колебание разтвори сакото ми, за да напипа сърцето. Барабаните на туземците биеха, сега по-скоро усещах, отколкото виждах движението около себе си.
— Господин Стрейтли, дръжте се! — Тя ухаеше на цветя и женственост, почувствах, че може би трябва да подхвърля нещо остроумно, но не се сещах какво да кажа. Гърдите ме боляха, ушите ми бучаха, помъчих се да стана, но не можах. Свлякох се още по-надолу, погледът ми се изравни с Пауърпъф Гърлс на чорапите на Алън-Джоунс и аз се усмихнах.
Последното, което си спомням, е лицето на директора, засенчило полезрението ми, и себе си да казвам:
— Буана, туземците няма да влязат в Забранения град.
След това съм изгубил съзнание.

 

Събудих се в болницата. Докторът каза, че съм имал късмет, получил съм така наречения микроинфаркт, предизвикан от тревога и пренапрягане. Поисках веднага да стана, но той не ми позволи, като каза, че трябва да остана под наблюдение поне три-четири дни.
Медицинска сестра на средна възраст с розова коса и маниери на възпитателка в детска градина дойде да ми задава въпроси, като си записваше отговорите с изражение на снизходително неодобрение, сякаш бях дете, което продължава да се напикава в леглото.
— Така, господин Стрейтли, колко цигари пушим седмично?
— Не мога да кажа, госпожо. Не съм достатъчно интимно запознат с навиците ви на пушач.
Медицинската сестра ме погледна стъписана.
— А, имате предвид мен! — казах аз. — Извинете, помислих, че може би сте член на кралското семейство.
Тя присви очи.
— Господин Стрейтли, имам работа.
— И аз. Трети курс латински, част втора, пети триместър.
— Сигурна съм, че известно време ще се оправят и без вас — отбеляза сестрата. — Никой не е незаменим.
Меланхолична мисъл.
— Мислех, че ваше задължение е да се грижите за доброто ми самочувствие.
— Ще го имам предвид, веднага щом попълним тази малка анкета.
За трийсет минути Рой Хюбърт Стрейтли беше сведен до нещо, много сходно с училищен регистър — загадъчни съкращения и чавки в квадратчета — след което медицинската сестра придоби по-доволен вид. Трябва да призная, че нещата не изглеждаха добре: възраст — шестдесет и четири, заседнал начин на живот, умерен пушач, употреба на алкохол — умерена, тегло — между нормално и наднормено. Докторът прочете написаното с мрачно задоволство. Заключи, че това е предупреждение, знак от боговете.
— Знаете, че вече не сте на двайсет и една — каза ми той. — Има неща, които просто не бива да правите.
Стара песен, чувал съм я и преди.
— Знам, знам. Да не пуша, да не пия, да не ям риба с пържени картофи, да не участвам в кросове, да не ходя по жени, да не…
Докторът ме прекъсна:
— Говорих с личния ви лекар. Доктор Бевънс, нали?
— Бевънс. С него сме стари познайници. От 1975 до 1979 ми беше ученик. Умно момче. Отличник по латински. Завърши медицина в Дърам.
— Да. — Тази малка сричка бе натоварена с тонове неодобрение. — Казва, че от известно време се безпокои за вас.
— Наистина ли?
— Да.
По дяволите. Даваш на момчетата класическо образование, а те ето как ти се отплащат. Обръщат се срещу теб, малките неблагодарници, и докато се усетиш, вече си на диета, ходиш по анцуг и се оглеждаш за старчески дом.
— Хайде, изплюйте камъчето. Какво препоръчва този път малкият негодник? Топла бира? Ядрено-магнитен резонанс? Пиявици? Спомням си го, като беше в моя клас — нисичък, закръглен, вечно притеснен. И сега ми нарежда какво да правя!
— Той е много привързан към вас, господин Стрейтли.
Започва се, помислих си.
— Но вие сте на шестдесет и пет…
— На шестдесет и четири. Рожденият ми ден е на пети ноември. Нощта на кладите.
Той отмина сведението за Нощта на кладите с пренебрежително кимване.
— Очевидно смятате, че можете до безкрайност да я карате както досега…
— Каква е алтернативата? Да легна в гроба?
Докторът въздъхна.
— Сигурен съм, че образован човек като вас може да намери полза и удоволствие от пенсионирането си. Ще си изберете хоби…
Хоби, как пък не!
— Нямам намерение да се пенсионирам.
— Бъдете разумен, господин Стрейтли…
«Сейнт Осуалдс» беше моят свят в продължение на повече от трийсет години. Какво има отвъд него? Седнах в леглото и спуснах крака на пода.
— Чувствам се добре.

 

3

 

Четвъртък, 30 септември
Горкият стар Стрейтли. Знаете ли, отидох да го видя веднага след часовете и разбрах, че е напуснал сърдечното отделение за голямо неудоволствие на лекарите. Но намерих адреса му в справочника на «Сейнт Осуалдс», така че тръгнах към дома му с малко растение в саксия, купено от магазина в болницата.
Досега не се бяхме срещали извън училище. Осъзнах, че е старец с набола старческа брада, с костеливи старчески крака, обути в опърпани кожени чехли. Изглеждаше почти трогателно щастлив, че ме вижда.
— Не биваше да се тревожите — обяви той. — От утре съм на работа.
— Наистина ли? Толкова скоро? — Почти го обикнах за тези му думи, но в същото време се тревожех. Прекалено много се наслаждавах на играта ни, за да го изгубя по такава глупава причина. — Не трябва ли да си починете малко, поне няколко дни?
— Не започвайте и вие — каза той. — Наслушах се на достатъчно такива приказки в болницата. «Ще си изберете хоби», казва докторът, нещо спокойно като препариране на животни или макраме. Боже, защо просто не ми даде чашата с бучиниш и да се свърши?
Стори ми се, че прекалено драматизира, и му го казах.
— Е, да — отвърна Стрейтли намусен. — В това ме бива най-много.
Къщата му е миниатюрна — две стаи горе, две долу — на тиха улица на десет минути път от «Сейнт Осуалдс». Всекидневната му е пълна до тавана с книги — едни наредени по рафтове, други не — така че стените почти не се виждат. Навсякъде килимите са изтъркани чак до основата, с изключение на салона, където се спотайва архивен кафяв килим от Аксминстър. Мирише на прах, лак и куче, умряло преди пет години; големият училищен радиатор във всекидневната грее немилостиво, има кухня с мозайка на пода, а всяко свободно парче стена е заето от снимки на ученици.
Той ми поднесе чай в чаша на «Сейнт Осуалдс» и някакви съмнителни шоколадови бисквити в метална кутия от полицата над камината. Забелязах, че в дома си изглежда по-дребен.
— Как е Андертън-Пулит? — Доколкото разбрах, по време на престоя си в болницата задавал този въпрос през десет минути, дори когато момчето вече беше извън опасност. — Разбраха ли какво се е случило?
Аз поклатих глава.
— Никой не ви обвинява, господин Стрейтли.
— Не е там въпросът.
И наистина не беше: снимките на стените го потвърждаваха, редовете усмихнати млади лица. Запитах се дали и Леон не е сред тях. Какво ли щях да почувствам, ако видех лицето му в дома на Стрейтли? И какво ли щях да почувствам, ако се видех до него с нахлупен на очите каскет, със закопчана догоре риза втора ръка?
— Нещастието обича числото три — каза Стрейтли и посегна да си вземе бисквита, но размисли. — Първо Фалоу, после Андертън-Пулит… Чакам да видя кой ще е третият.
Усмихнах се.
— Нямах представа, че сте суеверен, сър.
— Суверен? Това идва с опита. — Той все пак си взе бисквита и я потопи в чая си. — Когато е работил в «Сейнт Осуалдс» толкова дълго, човек не може да не вярва в знаци, поличби и…
— Призраци? — подхвърлих аз с небрежна усмивка.
Стрейтли не отвърна на усмивката ми.
— Разбира се — каза той. — В проклетото училище гъмжи от тях.
Запитах се дали не си мисли за баща ми. Или за Леон. За миг се запитах дали и аз не съм призрак.

 

4

 

През същото това лято Джон Снайд започна да се разпада — бавно и незабележимо. Отначало проявите бяха дребни, едва видими на фона на живота ми, в който Леон заемаше основното място и всичко друго се свеждаше до ред смътни силуети на далечния и мъгляв хоризонт. Но юли напредваше, краят на триместъра наближаваше и сприхавият му нрав, който открай време се проявяваше, стана нещо неизменно.
Най-ясно от всичко помня гнева му. През това лято баща ми като че ли постоянно беше ядосан. На мен, на училището, на загадъчните художници на графити, които драскаха по стените на спортната зала. На малките ученици, които го дразнеха, докато караше косачката. На двете по-големи момчета, които я подкараха веднъж и заради които баща ми получи официално предупреждение. На кучетата на съседите, които оставяха нежелани сувенири на игрището за крикет и той трябваше да ги събира със салфетки в найлонова торба. На правителството, на собственика на бара, на хората, които минаваха на отсрещния тротоар, щом го видеха да се прибира с мърморене от супермаркета.
В понеделник сутрин, дни преди края на триместъра, баща ми хвана един първокурсник да рови под тезгяха в портиерската будка. Момчето се оправда, че търси изгубена чанта, но Джон Снайд не беше вчерашен, за да се хване. Намеренията на ученика се четяха на лицето му — кражба, вандализъм или някакъв друг опит да унижи Джон Снайд: той вече се беше натъкнал на малката бутилка ирландско уиски, скрита под купчина стари вестници, и малките му очички блестяха дяволито и доволно. Така поне си помисли баща ми и разпознал маймунското лице и наглите обноски на един от малките негодници, които му се подиграваха, той реши да му даде урок.
О, не вярвам да го е набил. Предаността му към «Сейнт Осуалдс» беше горчива, но истинска и макар вече да мразеше много хора в училището — касиера, директора и особено учениците — самата институция му внушаваше уважение. Но момчето се опитало да го заплаши, казало му: «Не ме докосвай!», поискало да излезе от портиерската будка, а накрая с глас, който пропищял ушите на баща ми (неделната вечер беше тежка и този път това си личеше), се развикало: «Пусни ме, пусни ме, пусни ме!», докато крясъците му стигнали до ушите на доктор Тайди в близката канцелария и той дотичал запъхтян.
Заварил момчето с маймунска физиономия — Матюс, така се казваше — да плаче. Джон Снайд беше едър човек, внушителен дори когато не беше ядосан, а в онзи ден той бе много, много ядосан. Тайди видял кръвясалите очи на баща ми и смачканите му дрехи, видял разплаканото лице на момчето и изцапаните му сиви униформени панталони и си направил неизбежния извод. Това беше капката, от която чашата преля: още същата сутрин повикаха Джон Снайд в кабинета на директора в присъствието на Пат Бишъп (като гаранция за обективността на процедурата) и му отправиха второ, последно предупреждение.
Старият директор би постъпил другояче. Баща ми беше убеден в това. Шейкшафт знаеше колко е тежко да се работи в училище и би се справил със ситуацията, без да прави сцени. Но новият човек беше от държавния сектор, възпитан в дух на политическа коректност и обществена активност. Освен това под суровата си външност той бе слаб и тази възможност да се утвърди като силен, решителен лидер (без да поема какъвто и да било професионален риск) беше твърде добра, за да я изпусне.
Директорът каза, че ще има разследване, че засега Снайд ще продължи да изпълнява задълженията си, като всеки ден се отбива в канцеларията за инструкции, но по никакъв начин няма да контактува с момчетата. Още един такъв инцидент — думата «инцидент» бе произнесена с благопристойното самодоволство на ревностен богомолец и трезвеник — и ще последва незабавно уволнение.
Баща ми беше сигурен, че Бишъп е на негова страна. Добрият стар Бишъп, казваше той, похабява се като чиновник, а трябва да бъде директор. Разбира се, баща ми имаше защо да харесва този едър, грубоват мъж с нос на ръгбист и пролетарски вкусове. Но Бишъп беше предан на «Сейнт Осуалдс» и колкото и да съчувстваше на баща ми за неволите му, аз знаех, че ако се стигне до избор, училището ще може изцяло да разчита на него.
Все пак, каза той, през ваканцията Снайд ще има време да се възстанови. Бишъп знаеше, че баща ми пие много, че се е запуснал, но иначе е добър човек, служил предано на училището в продължение на пет години, и може да се справи с това.
Типичен израз на Бишъп: «Можеш да се справиш с това». И на момчетата говори по същия войнишки начин, като треньор по ръгби, който повдига духа на отбора. Речта му, също както тази на баща ми, изобилства откъм клишета: «Можеш да се справиш с това», «Бъди мъж», «Колкото по-едър, толкова по-тежко пада».
Това беше език, който баща ми обичаше и разбираше, и за известно време Бишъп успя да повдигне духа му. Заради него Джон Снайд престана да се напива. Подстрига се и започна да се облича по-грижливо. Стреснат от обвинението, че «се е запуснал», както се изрази Бишъп, той дори започна да тренира вечер, като правеше коремни преси пред телевизора, докато аз четях книга и мечтаех баща ми да не ми е баща.
После дойде ваканцията и напрежението отслабна. Задълженията му намаляха, нямаше ученици, който да тровят живота му, той безпрепятствено косеше тревата и патрулираше сам из владенията си, като зорко се оглеждаше за художници на графити или кучета.
В онези дни почти ми се струваше, че е щастлив: в едната ръка с ключове, в другата с кутия бира баща ми се разхождаше из малкото си царство с ясното съзнание, че има място там — като малка, но необходима гайка в голяма лъскава машина. Бишъп бе казал така, значи беше така.
Колкото до мен, аз имах други грижи. Дадох на Леон три дни след края на триместъра и после му се обадих, за да си уредим среща: той се държа дружелюбно, но без ентусиазъм, каза, че с майка му имат някакви гости и той трябва да ги забавлява. Това ми подейства като удар след всичките ми усилия и грижливи планове, но го приех, без да се оплаквам, защото знаех, че най-добрият начин да се справя с проявите на упорство у Леон е да не им обръщам внимание и да отстъпя.
— Тези хора приятели на майка ти ли са? — попитах аз, по-скоро за да удължа още малко разговора, отколкото от истински интерес.
— Да. Семейство Тайнън с детето си. Малко е досадно, но Чарли и аз трябва да помагаме. Нали знаеш: подай сандвичите с краставици, донеси шери и така нататък. — Тонът му звучеше унило, но не можех да се отърся от чувството, че докато говори, се усмихва.
— Дете ли? — попитах аз, представяйки си някой умен, весел ученик, който изцяло ще ме измести от полезрението на Леон.
— Ъ-хъ. Франческа. Малко дебело момиче, лудо по конете. Добре че Чарли е тук, защото иначе трябваше да се занимавам и с нея.
— Добре. — Не можах да прикрия докрай разочарованието си.
— Не се тревожи — каза Леон. — Няма да останат дълго. Ще ти се обадя, става ли?
Това ме ужаси. Разбира се, не можех да откажа да дам на Леон телефонния си номер. Но мисълта, че баща ми можеше да вдигне слушалката, ме изпълваше с тревога.
— Сигурно ще се видим — казах аз. — Не е толкова важно.

 

* * *

 

И така, аз зачаках. Изпитвах едновременно безпокойство и отегчение, разкъсвах се между желанието да чакам до телефона, ако Леон се обади, и също толкова силния импулс да се кача на колелото и да мина покрай къщата с надеждата «случайно» да го срещна. Нямах други приятели, четенето ме изнервяше, не можех дори да слушам музика, защото тя ми напомняше за Леон. Беше прекрасно лято, от онези, които съществуват само в спомените и в някои книги — горещо, синьо-зелено, изпълнено с пчели и ромолене, но за мен нямаше значение, дори всеки ден да валеше. Без Леон нямаше радост, аз се спотайвах в ъглите, крадях от магазините от чиста злоба.
След известно време баща ми забеляза. Добрите му намерения бяха породили у него нова, временна наблюдателност, той започна да прави коментари по повод нервите и избухливостта ми. Нарече го «мъките на растежа» и ми препоръча упражнения и чист въздух.
Аз наистина растях: през август щях да стана на тринайсет и изведнъж се източих на ръст. Тялото ми продължаваше да бъде мършаво и кокалесто като на птица, но виждах, че въпреки това униформата ми от «Сейнт Осуалдс» започва да ми омалява, особено пуловерът (скоро щеше да се наложи да си потърся нов), а глезените ми стърчат поне с два инча от панталоните.
Мина седмица, после още една. Усещах как ваканцията се изнизва и не можех да направя нищо. Дали Леон беше заминал? Докато минавах с колелото покрай къщата му, забелязах отворена врата, която водеше към задния двор, чух смях и гласове в топлия въздух, макар че не можех да определя колко души са, нито дали моят приятел е сред тях.
Запитах се какви ли са гостите. Знаех, че са банкер и секретарка на високопоставен чиновник — като майката на Леон. Хора с професии, които ядяха сандвичи с краставици и пиеха коктейли на верандата. Хора, каквито Джон и Шарън Снайд никога не можеха да бъдат, независимо колко пари имаха. Родители, каквито аз исках да имам.
Тази мисъл ме обсеби, започнах да си представям семейство Тайнън — той с леко ленено сако, тя с бяла лятна рокля — госпожа Мичъл до тях с кана разхладително питие и поднос с високи чаши, Леон и сестра му Чарли, седнали на тревата, всички позлатени от светлината и от още нещо — онова, което зърнах за пръв път в «Сейнт Осуалдс» в деня, когато прекрачих границата.
Границата. Тя отново се изпречи пред погледа ми, изкусителна с достъпната си близост. Сега почти я виждах — златната линия, която ме отделяше от всичко желано. Какво още трябваше да направя? Нима от месеци не прекарвах цялото си време във вражеския лагер като вълк единак, тръгнал на лов с хрътките, за да краде тайно от храната им? Защо беше тази изолация? Защо Леон не ми се обади?
Дали по някакъв начин бе усетил, че не съм като него и сега се срамуваше да общува с мен? Седях в будката до портата, не смеех да изляза, за да не ме забележат, и бях почти сигурен, че е разбрал. У мен имаше нещо евтино — може би особен мирис или полиестерен блясък, които ме бяха издали. Дегизировката ми не беше достатъчно убедителна и той ме е разкрил. Това ме подлудяваше: трябваше да разбера, затова в неделя грижливо се облякох и подкарах колелото си към къщата на Леон.
Дързък ход. Леон никога не ме бе канил в дома си — карането на колело отпред не се броеше — и когато отворих портата и тръгнах по дългата алея към къщата, забелязах, че ръцете ми треперят. Това беше голяма къща в стил Едуард VII с две фасади, с градинки отпред и отстрани, и заден двор с лятна пристройка и овощна градина.
Стари богаташи, както би казал баща ми със завист и презрение; но за мен това беше светът от книгите, от «Лястовици и амазонки», от Великолепната петорка, свят с лимонада на верандата, пансиони, пикници край морето и добродушни готвачки, които правят палачинки, изискани майки, полегнали на дивана, бащи, които пушат лули и са вечно прави, вечно добронамерени, макар и рядко да се задържат у дома. Още нямах тринайсет, а вече чувствах бремето на старостта, сякаш не можех да имам детство — поне онова детство, което заслужавах.
Почуках — иззад къщата долитаха гласове. Майката на Леон говореше нещо за госпожа Тачър и профсъюзите, мъжки глас — «Единственото, което може да се направи, е…» — и приглушено подрънкване на кана с ледени кубчета. После — гласът на Леон, сякаш съвсем наблизо, който каза: «Моля ви, стига с тази политика. Някой иска ли лимонада с лед?».
— Да! — Това беше сестрата на Леон, Чарли.
После — друг глас, момичешки, плътен и модулиран:
— Да. Разбира се.
Сигурно беше Франческа. Когато Леон ми каза името й по телефона, то ми се стори доста глупаво, но кой знае защо, вече не мислех така. Бавно тръгнах към страничната фасада на къщата — ако някой ме видеше, щях да кажа, че не са ме чули да чукам на вратата — и надникнах иззад ъгъла.
Беше почти така, както си го представях. Зад къщата имаше веранда, над нея — голямо дърво, което хвърляше мозайка от светлосенки върху масите и столовете. Там беше госпожа Мичъл, русокоса и хубава, облечена в джинси и снежнобяла риза, които много я подмладяваха; госпожа Тайнън в сандали и изискана ленена рокля, Шарлот, седнала на люлката, а с лице към мен по джинси, изтъркани кецове и с избеляла фланелка «Странглърс» стоеше Леон.
Стори ми се пораснал. За три седмици чертите на лицето му се бяха изострили, тялото му се бе издължило, а косата, която още в учебно време беше на ръба на позволеното в правилника на «Сейнт Осуалдс», сега падаше на очите му. Без униформа той можеше да бъде всеки, приличаше на всяко друго момче от моето училище, ако не беше онова сияние, патината, която се образува от живота в такава къща, от часовете по латински с Квазимодо в Камбанарията, от яденето на палачинки с пушена сьомга и пиенето на лимонада с лед вместо бира с риба и пържени картофи, от това, че не му се налага да заключва вратата на стаята си в събота вечер.
Обля ме вълна от любов и копнеж — не само по Леон, а по всичко, което олицетворяваше. Вълната беше толкова мощна, толкова загадъчно зряла в силата си, че в първия миг дори не забелязах момичето отстрани — Франческа, малкото дебело момиче със страст към конете, за което Леон се изказа толкова пренебрежително по телефона. После я видях и застинах в учудване и смущение, като забравих дори да се скрия.
Може и да е била малко дебело момиче със страст към конете. Но сега… Нямах думи да я опиша. Всяко сравнение беше невъзможно. Собственият ми опит в сферата на женската красота се ограничаваше с примери като Пепси, жените в списанията на баща ми и момичетата като Трейси Дилейси. Нямах представа какво е — но тогава нямаше да го забележа, нали?
Спомних си за Пепси, за изкуствените й нокти и постоянния мирис на лак за коса, за Трейси с нейните дъвки, насинени крака и намусена физиономия, за жените в списанията, превзето свенливи, но някак хищни, целите на показ, сякаш проснати на маса на патолог. Спомних си за майка си и за мириса на «Цинобър».
Това момиче сякаш принадлежеше към съвсем друг вид. На четиринайсет, може би на петнайсет, стройно, мургаво. Въплъщение на сиянието, коса, вързана небрежно на опашка, дълги стройни крака в къси панталони цвят каки.
Малко златно кръстче, сгушено във вдлъбнатината на врата й. Стъпала на танцьорка, лице, окъпано в зелените отблясъци на лятото. Ето защо Леон не се беше обадил: заради това момиче, това хубаво момиче.
— Хей! Хей, Пинчбек!
Боже, забеляза ме. Хрумна ми да побягна, но Леон вече вървеше към мен, изненадан, но не неприятно, следван на няколко крачки разстояние от момичето. Гърдите ме стегнаха, сърцето ми се сви до размерите на орех. Опитах да се усмихна, усещах лицето си като маска.
— Здравей, Леон — казах аз. — Здравейте, госпожо Мичъл. Просто минавах наблизо.
Представете си, ако можете, този ужасен следобед. Исках да си отида у дома, но Леон не позволи; наложи се да преживея два крайно напрегнати часа в задния двор, да пия лимонада, която изгаряше стомаха ми, докато майката на Леон ме обсипваше с въпроси за семейството ми, а господин Тайнън ме потупваше по рамото и размишляваше на глас за всички лудории, които двамата с Леон вършим в училище.
Беше истинско мъчение. Главата ме болеше, стомахът ми се обръщаше, а през цялото време трябваше да се усмихвам, да се държа любезно и да отговарям на въпроси, докато Леон и момичето му — защото вече нямаше съмнение, че това е неговото момиче — се изтягаха на сянка и си шушукаха, мургавата ръка на Леон почти небрежно докосваше по-светлото рамо на Франческа, сивите му очи бяха пълни със слънце и с нея.
Не знам как успявах да отговарям на въпросите им. Помня, че майката на Леон беше особено, мъчително любезна: правеше всичко, за да ме включва в разговора, разпитваше ме за хобитата ми, ваканцията ми, мислите ми. Аз отговарях почти напосоки, следвайки животинския си инстинкт да се крия, и може би се представях успешно, макар че Шарлот ме гледаше с мълчание, което би ми се видяло подозрително, ако можех да мисля за друго, освен за страданието си.
Накрая госпожа Мичъл като че ли забеляза нещо, защото ме погледна изпитателно и каза, че не й изглеждам добре.
— Боли ме глава — отвърнах и направих опит да се усмихна, докато Леон си играеше с кичур от меднорусата коса на Франческа. — Понякога получавам мигрена — отчаяно импровизирах аз. — Най-добре да се прибера у дома и да си легна.
Майката на Леон не ме пускаше. Предложи ми да легна в стаята на Леон, да взема аспирин, обсипа ме с такава любезност, че за малко да се разплача. Може би нещо се изписа на лицето ми, защото тя се усмихна, потупа ме по рамото и каза:
— Добре тогава, Джулиан, скъпи. Прибери се у дома и си легни. Може би така е най-добре.
— Благодаря, госпожо Мичъл — отговорих аз и кимнах с благодарност. Наистина ми беше зле. — Прекарах чудесно. Наистина.
Леон ми махна, а госпожа Мичъл настоя да ми даде голямо лепкаво парче торта, увито в хартиена салфетка, което да си занеса у дома. Докато вървях по алеята към улицата, гласът й долетя иззад къщата.
— Какво забавно момче, Леон. Толкова любезно и резервирано. Добър приятел ли ти е?

 

5

 

Мъжка гимназия «Сейнт Осуалдс»
Вторник, 5 октомври
Официалната диагноза от болницата беше анафилактичен шок, предизвикан от поглъщане на фъстъци или храна със съдържание на фъстъци, вероятно по случайност.
Разбира се, вдигна се страшна олелия. Това е възмутително, каза госпожа Андертън-Пулит на Пат Бишъп, училището трябва да осигурява безопасна среда за сина й. Защо по време на припадъка му учениците са били без надзор? Как учителят не е забелязал кога горкият Джеймс е изгубил съзнание?
Пат положи всички усилия да успокои разтревожената майка. В такава ситуация той е в стихията си, умее да преодолява враждебността, има рамене с подходящия за утешаване размер, излъчва убедителна доза авторитет. Обеща, че инцидентът ще бъде разследван най-обстойно, но увери госпожа Андертън-Пулит, че господин Стрейтли е много добросъвестен учител и че несъмнено е положил всички усилия за осигуряване безопасността на сина й.
Дотогава въпросният син вече седеше в леглото, четеше «Практическа аеронавтика» и изглеждаше доста доволен от живота.
В същото време господин Андертън-Пулит, член на Управителния съвет на училището и бивш член на националния отбор на Англия по крикет, тормозеше болничната администрация да анализира останките от сандвича на сина му за следи от ядки. Той се закле, че ако се открие и най-малката следа, ще съди производителите на храни, докато им отнеме и последното пени, да не говорим за веригите от дистрибутори и продавачи. Но анализите така и не бяха направени, защото преди да започнат, фъстъкът се намери — плаващ и почти непокътнат на дъното на кутията фанта на Джеймс.
Отначало семейство Андертън-Пулит бяха озадачени. Как този фъстък би могъл да попадне в напитката на сина им? Първоначалната им реакция беше да се свържат с производителя и да подадат жалба в съда, но скоро стана очевидно, че няма никакви доказателства за нарушение от негова страна. Кутията вече беше отворена — всичко би могло да падне в нея.
Да падне или някой да го сложи.
Беше неизбежно: ако някой е пуснал нещо във фантата на Джеймс, този някой беше негов съученик. Което бе по-лошо, злосторникът със сигурност знаеше, че действието му би довело до опасни, ако не и необратими последици. Родителите на Андертън-Пулит отнесоха въпроса направо до директора, като в гнева и възмущението си прескочиха дори Бишъп, и обявиха намерението си, ако училището не предприеме нищо, да се обърнат направо към полицията.
Трябваше да бъда там. Непростимо е, че не бях, но на сутринта, когато се събудих след краткия си престой в болницата, се чувствах толкова изтощен — толкова разнебитен и стар — че се обадих в училището и казах на Боб Стрейндж, че няма да отида на работа.
— Не съм и очаквал да дойдеш — каза Стрейндж с тон, който прозвуча учудено. — Предполагах, че ще те оставят в болницата поне през почивните дни. — Благопристойният му официален тон не успя да скрие искреното му неодобрение от това, че не е станало така. — Мога да уредя други да поемат часовете ти за следващите шест седмици.
— Няма да се наложи. В понеделник се връщам.
Но до понеделник се разнесоха още новини: предприето бе разследване на класа ми, призоваваха се и се разпитваха свидетели, претърсваха се шкафчета, провеждаха се телефонни разговори. Доктор Дивайн също беше намесен в случая като отговорник за хигиената и безопасността, и заедно с Бишъп, Стрейндж, директора и доктор Пули, председател на Управителния съвет, прекара дълго време в директорския кабинет със семейство Андертън-Пулит.
Резултат: в понеделник сутринта се върнах и заварих в класа си пълен хаос. Нова случка с Найт бе заглушила дори шума около излязлата наскоро — и посрещната с крайно негодувание — статия в «Икзаминър», в която зловещо се намекваше за таен източник от училището. Разкритията от разследването на директора бяха недвусмислени: в деня на инцидента Найт купил пакет фъстъци от училищната лавка и през обедната почивка ги донесъл в класната стая. Отначало момчето отричаше, но имаше няколко свидетели, сред които и един учител. Най-накрая си призна, че ги е купил, но отричаше да е пускал фъстък във фантата на Андертън-Пулит. Освен това, добави Найт със сълзи на очи, той харесва Андертън-Пулит и не би си позволил да го нарани.
В деня на отстраняването на Найт се появи списък със свидетелите на боя между него и Джаксън. Разбира се, сред тях беше и Андертън-Пулит. Мотивът беше налице.
Е, обвинението не би издържало в Олд Бейли. Но училището не е съдебна зала, то има свои правила и методи на прилагането им, има своя система, свои защитни мерки. Подобно на църквата, подобно на армията, то се грижи за своите. Когато се върнах на работа, установих, че Найт вече е бил осъден, обявен за виновен и отстранен от часове до края на триместъра.
Аз обаче не вярвах това да е негово дело.
— Не че Найт не е способен на нещо подобно — казах на Даян Деър в Стаята на учителя по време на обедната почивка. — Той е нагъл малък негодник и е далеч по-вероятно да направи някоя беля подмолно, отколкото открито, но… — въздъхнах аз. — Не ми се вярва. Не го харесвам, но не мога да повярвам, че дори той би постъпил толкова глупаво.
— Никога не подценявайте глупостта — отбеляза Пеърман, който стоеше наблизо.
— Не, но това е зла умисъл — каза Даян. — Ако момчето е знаело какво прави…
— Ако е знаело какво прави — прекъсна я Лайт от мястото си под часовника, — трябва да го затворят. Напоследък четем за такива хлапета — изнасилвания, обири, убийства, бог знае още какво — и дори не могат да ги затворят, защото проклетите милозливи либерали не позволяват.
— По мое време — мрачно се намеси Макдонаф — имаше пръчки.
— Оставете пръчките — отвърна Лайт. — Върнете военната повинност. Да ги научи на дисциплина.
Боже, помислих си, какъв задник. Той продължи да говори още няколко минути в същия напомпан, безмозъчен дух, с което си спечели сладострастен поглед от Изабел Тапи, която го наблюдаваше от ъгъла си.
Младият Кийн, който също слушаше, направи бърза комична мимика извън полезрението на учителя по спортни игри, като изкриви острите, умни черти на лицето си в точна пародия на изражението на Лайт. Аз се престорих, че не виждам и се подсмихнах в шепа.
— Можем до безкрайност да говорим за дисциплината — обади се Роуч иззад своя «Мирър», — но какви санкции имаме? Направиш ли нещо лошо, оставаш след часовете. Направиш ли нещо по-лошо, те отстраняват от часовете, което е точно обратното. Какъв е смисълът?
— Няма никакъв смисъл — отговори Лайт. — Но трябва да предприемем нещо. Независимо дали Найт или някой друг го е направил…
— А ако не е? — попита Роуч.
Макдонаф махна с ръка.
— Не е важно. Важното е да се въдвори ред. Който и да е виновникът, бъдете сигурни, че следващия път ще се замисли, ако знае, че наказанието е бой с пръчка.
Лайт кимна. Кийн направи още една физиономия. Даян сви рамене, а Пеърман се усмихна с чувство на разсеяно и иронично превъзходство.
— Найт е бил — отсече Роуч. — Той е способен на такава глупост.
— Все пак не ми се връзва. Нещо не е наред.
Момчетата бяха необичайно сдържани по въпроса. При други обстоятелства подобен инцидент би се посрещнал като щастлива възможност да се откъснат от училищната рутина — с дребни разправии и малки лудории, тайни шушукания и боеве, типичните прояви на юношески вълнения. Но този път като че ли бе различно. Беше прекрачена някаква граница и дори момчетата, които не изпитваха симпатия към Андертън-Пулит, възприемаха случилото се с безпокойство и неодобрение.
— Ама тоя не е наред, нали, сър? — каза Джаксън. — Нали разбирате, не че е луд или нещо такова, но все пак не е съвсем нормален.
— Андертън-Пулит ще се оправи ли, сър? — попита Тейлър, който също страда от алергии.
— За щастие, да. — Момчето си почиваше у дома и доколкото можеше да се съди, вече се беше възстановило напълно. — Но последствията можеха да бъдат фатални.
Последва неловка пауза, в която учениците се спогледаха. До този момент малцина от тях се бяха сблъсквали със смъртта, като се изключи кучето, котката, някоя баба или дядо; мисълта, че техен съученик е могъл наистина да умре, и то пред тях, в класната стая, изведнъж ги уплаши.
— Сигурно е станало случайно — каза Тейлър накрая.
— И аз така мисля.
Надявах се да съм прав.
— Доктор Дивайн казва, че ако имаме нужда, можем да отидем на психолог — подхвърли Макнеър.
— Имате ли нужда?
— Ще бъдем ли освободени от часове, сър?
Аз го погледнах и видях широката му усмивка.
— Само през трупа ми.

 

През останалата част от деня чувството на безпокойство се засили. Алън-Джоунс беше хиперактивен, Сътклиф — депресиран, Джаксън — заядлив, Пинк — въодушевен. Освен това духаше вятър, а вятърът, както всеки учител знае, прави класовете недисциплинирани и учениците нервни. Хлопаха врати, дрънчаха прозорци, октомври ни връхлетя стремглаво и изведнъж настъпи есен.
Обичам есента, драматизма й: златният лъв реве през задната врата на годината и тръска гривата си от листа. Опасно време — на ожесточен гняв и измамно спокойствие, на конфети в джобовете и кестени в юмруците. Това е сезонът, в който се чувствам най-близо до момчето, което някога бях, и в същото време най-близо до смъртта. Тогава в «Сейнт Осуалдс» е най-красиво: сред златото на липите кулата стърчи оголена като гръклян.
Но тази година има още нещо. Деветдесет и девет триместъра, трийсет и три есени, половината ми живот. Тази година многото триместри тегнат над мен като непоносимо бреме и аз се питам дали младият Бевънс все пак не е прав. Пенсионирането не е непременно смъртна присъда.
Още един триместър — и ще станат сто, да се оттеглиш след такъв юбилей не е срамно. Впрочем нещата се променят и така трябва. Само аз съм твърде стар за промени.
На път за вкъщи в понеделник вечер надзърнах в будката на портиера. Все още не са намерили заместник на Фалоу и междувременно Джими Уат е поел толкова портиерски задължения, с колкото може да се справи. Например да вдига телефона в будката, но не го бива за телефонист, често се случва по погрешка да прекъсне разговора, когато трябва да го прехвърли. В резултат на това никой не отговаря на обажданията през деня и объркването нараства.
Вината е на касиера, Джими прави каквото му кажат, не умее да решава сам. Може да смени бушон или брава, да измете падналите листа, дори да се покатери на телеграфен стълб, за да свали от там чифт обувки, завързани една за друга и преметнати през жиците от някой училищен хулиган. Лайт го нарича Джими Четирийсетте вата и се подиграва на глуповатото му лице и забавеното му говорене. Разбира се, преди години самият Лайт е бил хулиган, това още си личи по червендалестото му лице и агресивната, странно предпазлива походка — стероиди или хемороиди, не знам каква е причината. Във всеки случай мястото на Джими изобщо не е в будката и доктор Тайди го знае, но просто така е по-лесно (и по-евтино, разбира се) — да го използва като пазач до назначаването на нов портиер. Впрочем Фалоу е работил за училището петнайсет години и не може за една нощ да бъде лишен от дома си, каквато и да е причината. Замислих се за това, докато минавах покрай будката; не че особено харесвах Фалоу, но той беше част от училището — малка, но необходима част — и отсъствието му се усещаше.
Когато минах, видях, че в будката седи жена. Не си зададох въпроса какво търси там; предположих, че е секретарка, наета временно от училището, за да приема обажданията и да замества Джими, докато той изпълнява някое от многобройните си задължения. Жена с прошарена коса и костюм, малко стара за обичайния контингент на агенциите за работа, с лице, което ми се стори странно познато. Трябваше да я попитам коя е. Доктор Дивайн постоянно говори за външни лица, за убийства в американски училища, за това колко лесно е някой маниак да влезе в сградите и да ги опустоши — но Дивайн си е такъв. В края на краищата той е отговорник за хигиената и безопасността и трябва да оправдае заплатата си.
Но аз бързах и не заговорих жената с прошарената коса. Едва когато видях статията и снимката й в «Икзаминър», я познах, но вече беше късно. Загадъчният информатор бе нанесъл поредния си удар и този път мишената бях аз.

 

6
Понеделник, 11 октомври
Както би могло да се очаква, госпожа Найт не се отнесе благосклонно към отстраняването на единствения си син от училище. Знаете какви са този тип жени: разточителни, арогантни, леко невротични и страдащи от онази странна слепота, която засяга само майките на тийнейджъри. Тя връхлетя в «Сейнт Осуалдс» още на сутринта след оповестяването на решението и пожела да види директора. Той не беше в училището, разбира се, затова набързо се свика среща на Бишъп (нервен и изтощен), доктор Дивайн (отговорник по хигиената и безопасността) и поради отсъствието на Рой Стрейтли — мен.
Госпожа Найт изглеждаше зловещо в костюма си от «Шанел». Изпъната като струна на твърдия стол в кабинета на Бишъп, тя изпепели трима ни с очи, блеснали като циркони.
— Госпожо Найт — започна Дивайн, — момчето можеше да умре.
Госпожа Найт не се заинтригува.
— Разбирам вашата загриженост — каза тя. — Но, изглежда, по време на инцидента учениците са били без надзор. Колкото до вината на сина ми…
Бишъп я прекъсна.
— Това не е съвсем вярно. През междучасието в стаята са влизали няколко учители, макар и…
— А някой от тях видял ли е синът ми да пуска фъстък в напитката на другото момче?
— Госпожо Найт, не става дума…
— Е? Видял ли е?
Бишъп очевидно се чувстваше неловко. В края на краищата, решението да отстрани Найт беше взето от директора, вероятно самият Бишъп би подходил към въпроса другояче.
— Доказателствата сочат, че синът ви е виновен, госпожо Найт. Не казвам, че го е направил умишлено…
Категорично:
— Синът ми не лъже.
— Всички момчета лъжат — намеси се Дивайн и беше прав, но не предвиди реакцията на госпожа Найт.
Тя го измери с поглед.
— Наистина ли? В такъв случай може би трябва да преразгледате разказа на Андертън-Пулит за предполагаемото сбиване между Джаксън и сина ми.
Дивайн не очакваше това.
— Госпожо Найт, наистина не виждам каква е връзката…
— Не виждате ли? Аз виждам. — Тя се обърна към Бишъп. — Виждам целенасочена кампания за очерняне на сина ми. Всеизвестно е, че господин Стрейтли има фаворити — неговите «калпазани», както той ги нарича — но аз не очаквам да заемете неговата страна. Синът ми е подложен на тормоз, обвинения, унижения, а сега е отстранен от училище и това ще влезе в досието му, може би дори ще повлияе на перспективите му за университета, а не му е дадена възможност да се защити. И знаете ли защо, господин Бишъп? Имате ли представа защо?
Изправен срещу такава атака, Бишъп изгуби ума и дума. Чарът му — доколкото го има — е единственото му оръжие, а госпожа Найт беше бронирана срещу него. Усмивката, успяла да укроти баща ми, не разтопи леда, а като че ли я вбеси още повече.
— Ще ви кажа, искате ли? — продължи тя. — Синът ми беше обвинен в кражба, в сбиване, а сега, доколкото разбирам, и в опит за убийство. — Тук Бишъп направи опит да я прекъсне, но тя махна с ръка на протеста му. — И знаете ли защо е нарочен по такъв начин? Попитахте ли господин Стрейтли? Попитахте ли другите момчета? — Госпожа Найт направи пауза, за да подсили ефекта, срещна погледа ми, аз окуражително й кимнах и тя обяви, точно както бе направил синът й в часа на Стрейтли: — Защото е евреин! Синът ми е жертва на дискриминация! Искам да проучите случая и ако не го направите, очаквайте писмо от адвоката ми.
Настана оглушително мълчание. Госпожа Найт излезе, разстрелвайки тишината с тракането на токчетата си, доктор Дивайн остана потресен, Пат Бишъп се отпусна на стола си и закри очи с ръка, а аз си позволих едва забележимо да се усмихна.
Естествено, разбрахме се въпросът да не се обсъжда извън кабинета. Дивайн ме помоли за това от самото начало и аз му го обещах с подобаваща искреност и почтителност. Той каза, че изобщо не е трябвало да присъствам и че са имали нужда от свидетел поради отсъствието на класния ръководител на момчето. Не че някой съжали за липсата на Стрейтли: и Бишъп, и Дивайн бяха убедени, че със своята докачливост старецът само би влошил и без това тежкото положение.
— Разбира се, че не е вярно — каза Бишъп, докато се възстановяваше на чаша чай. — В «Сейнт Осуалдс» никога не е имало и намек за антисемитизъм. Никога.
Дивайн не изглеждаше толкова сигурен.
— И аз като всички съм привързан към Рой Стрейтли — заяви той. — Но не може да се отрече, че на моменти е доста чудат. Само защото е тук по-дълго от всички нас, си мисли, че училището му принадлежи.
— Със сигурност не би искал да навреди на никого — отбелязах аз. — Това е тежка работа за човек на неговата възраст, а всеки допуска грешки от време на време.
Бишъп ме погледна.
— Какво имате предвид? Чули ли сте нещо?
— Не, сър.
— Наистина ли? — Това беше Дивайн, който от любопитство без малко да падне от стола.
— Наистина, сър. Просто исках да кажа… — Аз се поколебах.
— Какво? Кажете най-сетне!
— Нищо особено, сър. Мисля, че за своята възраст той е учудващо наблюдателен. Просто напоследък забелязвам…
И аз със скромно нежелание изредих случаите с липсващия дневник, непрочетените имейли, смехотворния шум, който вдигна заради изчезването на онази стара зелена писалка, без да пропускам няколкото важни минути, в които не беше забелязал припадналото момче на пода на класната стая.
Засега упоритото отричане е най-добрата тактика в обвиняването на врага. По този начин аз успях при цялото си уважение и възхищение от Рой Стрейтли невинно да намекна за останалото. Така се показвах като предан, макар и малко наивен член на училищната общност и освен това се погрижих съмнението да се загнезди като трънче в главите на Бишъп и Дивайн, подготвяйки ги за следващата стъпка, която се появи под формата на статия в «Икзаминър» още същата седмица.

 

ФЪСТЪЦИТЕ СА ЗА ВАС, СЪР!
«Колин Найт е усърден, срамежлив ученик, за когото социалният и академичният натиск на «Сейнт Осуалдс» напоследък става все по-непоносим. «Тук открай време има тормоз — каза той пред «Икзаминър», — но повечето от нас не смеят да се оплачат. В «Сейнт Осуалдс» някои момчета правят каквото си искат, защото учителите са на тяхна страна и всеки, който се оплаче, може да загази.»
Колин Найт със сигурност не прилича на проблемно дете. Но ако вярваме на обвиненията, отправени към него през този триместър от класния му ръководител (Рой Стрейтли, 65-годишен), само за три седмици той е извършил кражба, няколко пъти е лъгал и тормозил съучениците си и като кулминация е отстранен от училище по странно обвинение в опит за убийство на съученик (Джеймс Андертън-Пулит, 13-годишен), задавил се с фъстък.
Разговаряхме с Джон Фалоу, уволнен преди две седмици от «Сейнт Осуалдс» след петнайсет години предана служба. «Радвам се, че младият Найт защитава правата си — каза Фалоу пред «Икзаминър». — Но бащата на Андертън-Пулит е в Управителния съвет на училището, а Найт са обикновено семейство.»
Пат Бишъп (54-годишен), Втори учител и говорител на «Сейнт Осуалдс», ни каза: «Това е вътрешен въпрос, засягащ дисциплината в училище, и ще се разследва основно, преди да се вземе окончателно решение».
Междувременно Колин Найт ще продължава да учи в стаята си, без да се възползва от правото да посещава часовете, за което семейството му плаща 8000 лири годишно. И макар че за средния ученик в «Сейнт Осуалдс» тази сума не е голяма, за обикновени хора като семейство Найт тя не е колкото пакет фъстъци.»

 

Гордея се с малката си статия: смесица от факти, предположения и подъл хумор, които би трябвало да отекнат подобаващо в арогантната душа на «Сейнт Осуалдс». Съжалявам единствено, че не можах да се подпиша с името си — дори с фалшивото си име, макар че и Къртицата Мол върши работа.
Използвах за прикритие една жена репортер и й изпратих материала, като добавих няколко детайла, за да улесня разследването й. Статията излезе със снимка на младия Найт, спретнат и благонадежден в училищната си униформа, и портрет на класа от 1997 година, на който Стрейтли изглеждаше немарлив и безцветен, заобиколен от момчета.
Разбира се, всяка критика към «Сейнт Осуалдс» е балсам за «Икзаминър». До края на седмицата по случая се появиха два материала в националната преса: единият — шеговито каре на страница 10 в «Нюз ъв дъ Уърлд», а другият — по-задълбочена обзорна статия в «Гардиън», озаглавена «Сурово правораздаване в независимите училища».
Като цяло — добра работа. Погрижих се засега да не споменавам нищо за антисемитизъм и наблегнах на трогателното описание на семейство Найт като почтени, но бедни хора. Това искат читателите — истории за обикновени хора (или поне така си мислят), които с цената на лишения спестяват, за да изпратят децата си в най-добрите възможни училища — макар че ми се иска да видя как някой от тях ще похарчи осем хиляди за такси вместо за бира, когато правителството предоставя безплатно образование, за бога!
Баща ми също четеше «Нюз ъв дъ Уърлд» и използваше същите измислени клишета като «Училището е най-добрата инвестиция» и «Учението е за цял живот», макар че доколкото можех да съдя, не отиваше по-далеч от приказките и ако изобщо виждаше ирония в тях, с нищо не го показваше.

 

7

 

Мъжка гимназия «Сейнт Осуалдс»
Сряда, 13 октомври
В понеделник сутринта Найт се върна, надянал физиономия на смел мъченик, като жертва на покушение, с едва забележима насмешка. Другите момчета го посрещнаха предпазливо, но не нелюбезно, дори забелязах, че Брейзноуз, който обикновено го отбягва, сега полагаше усилия да се държи приятелски, седна до него по време на обедната почивка и дори му предложи половината от своя шоколад. Сякаш Брейзноуз — постоянна жертва на подигравки — бе намерил потенциален защитник в реабилитирания Найт и държеше да се сближи с него.
Андертън-Пулит също се върна. Изглеждаше неочаквано добре за човек, избегнал смъртта на косъм, носеше нова книга за самолети от Първата световна война, с която да ни досажда. Колкото до мен, аз бях по-зле. Признах го на Даян Деър, която попита дали е разумно да се връщам толкова бързо на работа, а по-късно и на Пат Бишъп, който отбеляза, че изглеждам уморен.
Трябва да кажа, че самият той не изглеждаше особено добре. Първо случаят с Фалоу, после сцената с Андертън-Пулит, а накрая и тази история с Найт… Чух от Марлийн, че Пат е прекарал няколко поредни нощи в кабинета си, а сега забелязах, че лицето му е по-червено от обикновено и очите му са кръвясали. От начина, по който подхвана разговора, се досетих, че новият директор го е изпратил да ме преслуша, и си личеше, че Бишъп не е доволен от това, но като Втори учител е задължен да се подчинява на директора, независимо какво е мнението му по въпроса.
— Изглеждаш изтощен, Рой. Сигурен ли си, че си достатъчно добре, за да бъдеш тук?
— Няма ми нищо, което една добра медицинска сестра да не може да излекува.
Той не се усмихна.
— След това, което се случи, би трябвало да си починеш поне седмица-две.
Усещах накъде бие.
— Нищо не се е случило — отсякох аз.
— Не е вярно. Получи пристъп…
— Нерви. Нищо повече.
Пат въздъхна.
— Рой, бъди разумен…
— Не ми чети лекции, Пат. Не съм от твоите ученици.
— Не се дръж така. Просто си помислихме…
— Ти, директорът и Стрейндж?
— Просто си помислихме, че малко почивка ще ти се отрази добре.
Погледнах го, но той не отвърна на погледа ми.
— Почивка? — Започвах да се изнервям. — Да, разбирам, че ще ви бъде много удобно, ако изчезна за няколко седмици. Докато нещата се уталожат. Докато пригладите няколкото разрошени перца. Или подготвите почвата за някои нови идеи на господин Стрейндж.
Бях прав и това го ядоса. Не каза нищо, но виждах, че му се иска, а лицето му, и без това зачервено, придоби по-наситен цвят.
— Износваш се, Рой — каза той. — Признай си, забравяш разни неща. И вече не си млад като преди.
— Кой е?
Пат се намръщи.
— Говори се, че е време да те отстраним.
— Така ли? — Сигурно е работа на Стрейндж или може би на Дивайн, който е хвърлил око на стая 59, последната крепост от малката ми империя. — Не се съмнявам, че си им казал какво ще стане, ако се опитат. Отстраняване без официално предупреждение? — Аз не съм профсъюзен човек, но Киселото грозде и директорът са. — Който живее по правилата, умира по правилата. И те го знаят.
Пат отново не посмя да срещне погледа ми.
— Надявах се да не се налага да ти го казвам, но ти не ми остави избор.
— Какво ще ми кажеш? — попитах аз, макар че знаех отговора.
— Вече е изготвено предупреждение — каза той.
— Изготвено? От кого? — Сякаш не знаех. От Стрейндж, разбира се, човека, който премахна катедрата ми, оряза графика ми и който сега се налагаше да ме пенсионира, докато Костюмите и Брадите превземат света.
Бишъп въздъхна.
— Слушай, Рой, ти не си единственият с проблеми.
— Не се съмнявам — отвърнах аз. — Някои от нас обаче… Някои от нас обаче получават по-големи заплати от другите и могат да се справят с проблемите си. Вярно е все пак, че рядко се замисляме за личния живот на колегите си. Деца, любовници, домове. Момчетата винаги се стъписват, когато ни виждат извън «Сейнт Осуалдс» — да си купуваме храна в супермаркета, да се подстригваме в бръснарницата, да пием в бара. Стъписват се и се радват, все едно са видели някоя знаменитост на улицата. «В събота ви видях в града, сър!» Сигурно си ни представят окачени зад вратата на класната стая като тоги, които висят там от петък вечер до понеделник сутрин.
Честно казано, чувствам се донякъде виновен за това. Но когато видях Бишъп днес — наистина го видях, с телосложението му на ръгбист, превърнало се в сланини въпреки ежедневните кросове, с изнуреното му лице на човек, така и не разбрал кога от четиринайсет е станал на петдесет — изпитах неочаквано съчувствие към него.
— Виж, Пат. Знам, че…
Но Бишъп вече вървеше по горния коридор, прегърбен, с ръце в джобовете, с широки, леко увиснали рамене. Това беше поза, в каквато го бях виждал много пъти, когато училищният отбор по ръгби губеше срещу «Крал Хенри», но познавах Пат твърде добре, за да вярвам, че покрусата, която демонстрира, е нещо повече от поза. Не, той беше ядосан. Може би на себе си — Пат е свестен, макар да е човек на директора — но повече на упорството ми, на липсата на колективен дух и разбиране за това в какво трудно положение се намира.
О, съчувствах му, но Вторият учител на място като «Сейнт Осуалдс» би следвало да очаква, че ще се сблъсква с проблеми. Той знае, че директорът ще се радва да ме направи изкупителна жертва — в края на краищата, аз нямам още много години пред себе си, освен това съм скъп и наближавам възрастта за пенсиониране. Ако ме заместят, това би облекчило мнозина — с някое младо момче, чиновник, Костюм, компютърно грамотен, ветеран на много курсове, с добри изгледи за бързо повишение. Малкият ми здравословен проблем сигурно ги е обнадеждил. Най-после имат извинение, за да се отърват от стария Стрейтли без много шум. Достойно пенсиониране по здравословни причини, сребърен плакет, запечатан плик, ласкателна реч пред учителите.
Колкото до историята с Найт и останалото — е, какво по-лесно от това да се хвърли вината — макар и негласно — върху бивш колега? Старомоден, от старата гвардия, нали знаете, много добър човек, но малко особняк, неподходящ за работа в екип. Не като нас.
Грешите, господин директоре. Нямам намерение тихо и кротко да се пенсионирам. А колкото до официалното ви предупреждение, pone ubi non sol lucet. Аз ще направя сто триместъра или ще умра по пътя към Почетната дъска.

 

Когато се прибрах у дома същата вечер, все още бях враждебно настроен и невидимият показалец отново леко, но упорито започна да ме боде в гърдите. Взех две от хапчетата, предписани ми от Бевънс, и ги глътнах с малко шери, преди да седна да преглеждам контролните на пети клас. Когато свърших, беше тъмно. В седем часа станах да дръпна пердетата и погледът ми улови движение в градината. Надникнах през прозореца.
Градината ми е дълга и тясна, очевидно останка от епохата на лентовото земеделие, с плет от едната страна, зид от другата и разнообразни храсти и зеленчуци по средата. В далечния край има голям кестен, който виси над «Дог Лейн» през оградата. Под дървото има островче мъхеста трева, на което обичам да седя през лятото (или обичах, преди процесът на ставането да започне да ме затруднява), и малка стара барака, в която държа разни неща.
Никога не са ме обирали. Не вярвам в къщата ми да има нещо, което да си струва да се краде, с изключение на книгите, но престъпното братство обикновено ги смята за предмети без стойност. «Дог Лейн» обаче има опасна репутация: на ъгъла има бар, от който се разнася глъч, в далечния край има будка за риба и пържени картофи, от която се разнасят боклуци, и разбира се, наблизо е училището «Сънибанк Парк», от което се разнася каквото ви дойде наум: шум, боклуци и два пъти дневно оживено движение, подобно на миграция на слонове, което би засрамило и най-недисциплинираните ученици на «Сейнт Осуалдс». Аз се старая да бъда толерантен към всичко това. Дори си затварям очите за хулиганите, които прескачат оградата ми в сезона на събиране на кестени. През октомври кестенът принадлежи на всички, включително на учениците от «Сънибанк».
Но този път беше различно. Първо, часовете отдавна бяха свършили. Беше тъмно и доста студено, а в очертанията, които ми се мярнаха, имаше нещо неприятно крадливо.
Долепих лице до прозореца и в далечния край на градината видях три или четири силуета, не толкова едри, че да бъдат на възрастни хора. Значи бяха хлапета: сега дочувах гласовете им, силно приглушени, през стъклото.
Това ме учуди. Обикновено ловците на кестени действат бързо и не се натрапват. Повечето хора на улицата знаят с какво се занимавам и уважават професията ми, а учениците от «Сънибанк», на които правя забележки за хвърлянето на боклуци, рядко — да не кажа никога — отвръщат.
Почуках силно по стъклото. Сега ще побегнат, казах си, но вместо това фигурите застинаха неподвижно и след няколко секунди дочух — съвсем ясно — хихикане под дървото.
— Това вече е прекалено. — С четири крачки стигнах вратата. — Хей! — провикнах се аз с най-внушителния си учителски тон. — Какво, по дяволите, правите там?
От дъното на градината се разнесе смях. Стори ми се, че двама побягнаха — видях за кратко неоновите контури на силуетите им над оградата. Другите двама останаха под сигурното прикритие на тъмнината и дължината на пътеката.
— Питам ви какво правите!
За пръв път от години момче — дори от «Сънибанк» — ме предизвикваше. Усетих прилив на адреналин и невидимият показалец отново се заби в гърдите ми.
— Я елате насам!
— Иначе какво? — Гласът беше дързък и младежки. — Мислиш, че ще ме хванеш, а, дебелако?
— Как пък не, виж го колко е дърт!
Гневът ми даде сили: втурнах се по пътеката като бизон, но беше тъмно, земята беше кална, единият ми крак в чехъл се подхлъзна и аз загубих равновесие.
Не паднах, но едва се задържах. Навехнах си коляното и когато отново погледнах, двете момчета прескачаха оградата със смях и писъци като грозни птици.

 

8

 

Мъжка гимназия «Сейнт Осуалдс»
Четвъртък, 14 октомври
Това беше незначителен инцидент. Дразнеща дреболия, нищо повече. Никой не пострада. И все пак… Преди време аз щях да хвана тези момчета, каквото и да ми струваше, и да им издърпам ушите. Сега вече не, разбира се. Учениците от «Сънибанк» си знаят правата. Но отдавна авторитетът ми не е бил предизвикван толкова умишлено. Децата усещат слабостта. Всички деца я усещат. И не биваше да се втурвам така в тъмното, особено след предупрежденията на Бевънс. Изглеждаше прибързано, недостойно. Грешка на неопитен учител. Трябваше да се промъкна на «Дог Лейн» и да ги хвана, докато прескачат оградата. Те бяха само момчета, тринайсет-четиринайсетгодишни, ако се съдеше по гласовете им. Откога Рой Стрейтли се оставя на някакви момчета да го надвият?
Размишлявах над случката повече, отколкото заслужаваше. Може би затова после спах лошо — или може би заради шерито, или заради притеснението от разговора си с Бишъп. Така или иначе се събудих уморен, измих се, облякох се, направих си препечени филийки и изпих чаша чай, докато чаках пощальона. Разбира се, в седем и трийсет пощенската кутия хлопна и, разбира се, в нея имаше писмо с логото на «Сейнт Осуалдс», подписано от Е. Грей, директор, бакалавър, и доктор Б. Д. Пули, председател на Управителния съвет, с копие (както се твърдеше) за личното ми досие, където ще остане за период от 12 (дванадесет) месеца, след което ще бъде извадено от досието при условие, че няма последващи жалби срещу мен и при пълна дискретност на Управителния съвет, дрън-дрън, по дяволите, дрън-дрън.
В друг ден изобщо нямаше да се трогна. Умората обаче ме правеше уязвим, така че без ентусиазъм и с коляно, което още ме болеше от снощното злополучно приключение, тръгнах пеша към «Сейнт Осуалдс». Без да знам защо го правя, аз направих малък завой към «Дог Лейн», може би, за да проверя за следи от вчерашното нахлуване в двора ми.
Тогава я видях. Не бих могъл да я пропусна: свастика, нарисувана на оградата с маркер, а отдолу надпис «ХИТЛЕР» с едри букви. Явно беше отскоро, почти със сигурност работа на снощните хулигани от «Сънибанк» — ако наистина бяха от «Сънибанк». Но аз не бях забравил карикатурата, окачена на таблото за съобщения в класната стая, изобразяваща ме като нисък дебел нацист, нито убеждението си, че Найт стои зад това.
Възможно ли бе Найт да е разбрал къде живея? Не беше трудно: адресът ми беше в училищния справочник, а и сигурно десетки момчета ме виждаха как се прибирам към къщи. Въпреки това не можех да повярвам, че Найт — точно Найт — би дръзнал да направи нещо подобно.
Учителската игра се гради на блъф, разбира се, но Найт не е достатъчно добър играч, за да ми даде шах. Не, сигурно е съвпадение, на път за вкъщи някой ученик от «Сънибанк Парк», случайно въоръжен с маркер, е видял хубавата ми чиста ограда и ненакърнената й повърхност го е подразнила.
През почивните дни ще я почистя с шкурка и ще я лакирам наново. И без това има нужда от освежаване, а както всеки учител знае, едни графити водят след себе си други. Но докато вървях към «Сейнт Осуалдс», не можех да се отърся от чувството, че всички неприятности от последните седмици — Фалоугейт, кампанията на «Икзаминър», снощната случка, нелепата история с фъстъка във фантата на Андертън-Пулит и дори превзетото писмо на директора от тази сутрин по някакъв начин — загадъчно, ирационално, преднамерено — са свързани помежду си.
Училищата като корабите са богати на суеверия, а «Сейнт Осуалдс» — повече от другите. Заради призраците може би или ритуалите и традициите, които карат старите колела, макар и със скърцане, да се движат. Но през този триместър от самото начало ни спохожда единствено лош късмет. На борда има някой, който носи нещастие. Само да знаех кой е.
Тази сутрин, когато влязох в Стаята на учителя, заварих подозрителна тишина. Сигурно се беше разнесъл слух за предупреждението ми, защото през целия ден щом влизах някъде, разговорите секваха, а блясъкът в очите на Киселото грозде не предвещаваше нищо добро.
Обединените нации ме избягваха, Грахфогел изглеждаше потаен, Скуунз бе по-саможив от всякога, а Пеърман нямаше нищо общо с обичайната си весела натура. Кити също изглеждаше прекалено заета — почти не отвърна на поздрава ми, когато влязох, и това доста ме разтревожи: Кити и аз открай време сме приятели и се надявах да не се е случило нещо, което да промени отношенията ни. Не вярвах да е така — в края на краищата, дребните тревоги от миналата седмица не й се бяха отразили; но когато вдигна очи и ме погледна, в лицето й определено имаше нещо необичайно. Седнах до нея на чаша чай (изчезналата ми юбилейна чаша бе заменена с друга — обикновена, кафява — от къщи), но тя като че ли беше потънала в книгите си и почти не обели дума.
Обядът ми представляваше тъжно меню от зеленчуци — благодарение на отмъстителния Бевънс — последвано от чаша чай без захар. Взех чашата със себе си в стая 59, макар че повечето момчета бяха навън, с изключение на Андертън-Пулит, доволно заровил глава в книгите си по аеронавтика, и Уотърс, Пинк и Лемън, които кротко играеха на карти в ъгъла.
От десет минути проверявах контролни, когато вдигнах глава и видях заека Мийк, застанал до бюрото ми с розов лист хартия в ръка и поглед, изразяващ смесица от омраза и почтителност на бледото брадясало лице.
— Сутринта получих този лист, сър — каза той и ми подаде хартията. Така и не ми беше простил намесата в часа му и факта, че станах свидетел на унижението му пред момчетата. В резултат на това сега се обръща към мен със «сър» като ученик, а тонът му е равен и безизразен като този на Найт.
— Какво е това?
— Бланка за оценяване, сър.
— О, богове. Съвсем забравих.
Разбира се, вътрешното оценяване: пази боже да пропуснем да попълним всички необходими хартийки преди официалната инспекция през декември. Предполагам, че и за мен имаше такава бланка, новият директор беше голям почитател на вътрешното оценяване, въведено от Боб Стрейндж, който иска да въведе и повече квалификационни курсове за персонала, ежегодни курсове по мениджмънт и индивидуално заплащане според представянето на учителя. Не проумявам — резултатите на учителя са добри колкото учениците, на които преподава — но това държи Боб далеч от класната стая, което е най-същественото.
Основният принцип на оценяване е прост: всеки млад учител поотделно се наблюдава в класната стая и се оценява от по-възрастен колега, всеки класен ръководител от ръководител на курс, всеки ръководител на курс от заместник-директор, тоест от Пат Бишъп и Боб Стрейндж. Вторият и Третият учител се оценяват лично от директора (макар че в случая със Стрейндж времето му в класната стая е толкова малко, че не знам защо изобщо си струва да се оценява). Директорът, който е географ, почти не преподава, но прекарва повечето си време в курсове и лекции пред студенти на тема расова дискриминация или наркомании.
— Пише, че днес следобед ще присъствате в часа ми — каза Мийк. Не изглеждаше много доволен от това. — Трети клас, информатика.
— Благодаря, господин Мийк. — Запитах се кой шегобиец е решил да ми възложи да наблюдавам час по информатика. Сякаш не знаех. При това точно на Мийк. Е, добре, казах си. Отиде ми свободният час.
В учителската кариера има дни, когато всичко се обърква. Знам, преживявал съм го неведнъж: дни, когато единственото разумно нещо е да се прибереш у дома и да си легнеш. Днешният ден беше такъв: абсурдна върволица от недоразумения и досадни дреболии, разпилени боклуци, изгубени учебници, безсмислени дрязги, неприятни административни задължения, извънредни дежурства и подозрителни коментари в коридорите.
Разправия с Ерик Скуунз по повод някакво провинение на Сътклиф, дневникът ми (все така липсва и ми създава проблеми с Марлийн), вятър (винаги неблагоприятен), теч в ученическите тоалетни и последвало частично наводнение на средния коридор, Найт (необяснимо самодоволен), доктор Дивайн (също), няколко досадни размествания на класовете в резултат на теча, изпратени по имейл (о, богове!) до всички учители, в резултат на което влязох със закъснение в допълнителния си сутрешен час — английски, на мястото на Роуч.
Има много предимства в това да си стар учител. Едно от тях е, че ако си си създал репутация на строг преподавател, почти не се налага да я подсилваш с доказателства. Слухът се разнася — «Не се бъзикайте със Стрейтли» — и спокойствието ми е осигурено. Днес обаче беше различно. О, случват се и такива неща и ако беше станало в който и да било друг ден, аз не бих реагирал по този начин. Но класът беше голям, от малки ученици — трийсет и пет момчета, и нито един латинист между тях. Те ме познаваха само по репутация, а неотдавнашната статия в местната преса не помагаше много.
Бях закъснял с десет минути и в класа вече се вдигаше шум. Учениците нямаха поставена задача и когато влязох, очаквах да застанат мирно и да млъкнат, но те само ме погледнаха и най-безцеремонно подновиха заниманията си: игри на карти, приказки, някаква разправия отзад, придружена с преобръщане на столове и силна миризма на дъвка във въздуха.
Не биваше да се ядосвам. Добрият учител прави разлика между престорения и истинския гняв — престореният е безобидна игра, част от арсенала за блъфиране, но истинският трябва да се прикрива на всяка цена, в противен случай момчетата — тези изкусни манипулатори — ще разберат, че са спечелили точка.
Но аз бях уморен. Денят ми започна зле, учениците не ме познаваха, а аз още бях ядосан заради случката в градината от предишната вечер. Тези дръзки млади гласове — «Как пък не, виж го колко е дърт!» — ми звучаха твърде познато, за да мога лесно да ги забравя. Едно момче ме погледна и се обърна към съседа си по чин. Стори ми се, че ясно чух: «Фъстъците са за вас, сър!», съпроводено с грозно хихикане.
И се хванах — като новак, като стажант-учител — на най-стария номер на света. Загубих самообладание.
— Господа, тишина! — Това обикновено работи. Този път обаче не стана, забелязах как групичка момчета отзад открито се смеят на износената тога, която бях забравил да съблека след дежурството си в междучасието. Чух: «Фъстъците са за вас, сър!» (или поне така ми се стори), и ако не друго, то шумът като че ли се усили.
— Казах: тишина! — изкрещях аз, внушителен звук при обичайни обстоятелства, но бях забравил за Бевънс и съвета му да не се ядосвам и невидимият показалец ме бодна в гърдите насред крясъка. Момчетата отзад се разкискаха и аз неволно се запитах дали сред тях няма някой от снощните злосторници — «Мислиш, че ще ме хванеш, а, дебелако?».
Е, в такава ситуация неизбежно има жертви. В този случай — осем без право на обедна почивка, което може би беше малко прекалено, но в края на краищата, дисциплината е лична грижа на учителя и Стрейндж нямаше право да се меси. Той обаче го направи: мина покрай стаята в най-неподходящия момент, случайно чу виковете ми и погледна през стъклото на вратата точно в мига, когато бях хванал едно от хихикащите момчета за ръкава на пуловера, за да го обърна с лице към себе си.
— Господин Стрейтли!
Разбира се, в днешно време никой не докосва ученик. Възцари се мълчание, ръкавът на момчето се оказа скъсан на лакътя.
— Нали видяхте, сър? Той ме удари.
Всички знаеха, че не съм. Дори Стрейндж знаеше, макар че лицето му остана безизразно. Невидимият показалец отново ме смушка в гърдите. Момчето — името му беше Пули — показа скъсания си пуловер за инспекция.
— Чисто нов беше!
Не беше: всички го виждаха. Тъканта беше излъскана от износване, а ръкавът беше възкъс. Миналогодишен пуловер, на който беше дошло времето да се смени. Но аз бях прекалил — вече го виждах съвсем ясно.
— Може би ще разкажете на господин Стрейндж цялата случка — предложих и обърнах гръб на смълчания клас.
Третият учител ме погледна като змия.
— А когато свършите с господин Пули, върнете го в час, ако обичате — казах аз. — Трябва да уредим наказанието му.
Стрейндж нямаше друг избор, освен да излезе от стаята заедно с Пули. Предполагам, че не му беше приятно да бъде командван от колега, но тогава не трябваше да се намесва, нали? Все пак имах чувството, че Стрейндж няма да остави нещата така. Това беше прекалено добра възможност — а както си припомних (с малко закъснение), младият Пули беше най-големият син на доктор Б. Д. Пули, председател на Управителния съвет, на чието име съвсем наскоро се бях натъкнал в официалното си писмено предупреждение.
Разбира се, след това толкова се разстроих, че обърках стаите и закъснях с двайсет минути за часа на Мийк, в който трябваше да го оценявам. Когато влязох, всички се обърнаха да ме погледнат, с изключение на самия Мийк, чието бледо лице беше като вдървено от неодобрение.
Седнах в дъното — някой ми беше приготвил стол — и разгърнах розовата бланка за оценяване. Прегледах листа. Беше обичайният формат с квадратчета за попълване: планиране на урока, изнасяне, стимулиране, ентусиазъм, контрол над класа. Оценки от едно до пет плюс няколко реда за коментар като в хотелски въпросник.
Запитах се какво мнение се очаква да дам; но в класа беше тихо, като се изключат двама-трима бъбривци на последните чинове, гласът на Мийк беше силен и уверен, компютърните екрани се държаха, както се очаква от тях, показваха някакви предизвикващи мигрена схеми, които вероятно представляваха предмета на упражнението. В края на краищата предположих, че урокът протича задоволително, усмихнах се окуражително на злочестия Мийк, тръгнах си по-рано с надеждата да пийна набързо чаша чай преди следващия час и пъхнах розовата бланка в пощенската кутия на Третия учител.
Докато го правех, забелязах нещо на пода в краката си. Беше малък бележник джобен размер с червена подвързия. Разгърнах го набързо и видях, че е изписан до половината със ситен почерк, а от вътрешната страна на подвързията прочетох името «К. Кийн».
А, Кийн. Огледах се из учителската стая, но новия учител по английски го нямаше. Затова прибрах бележника в джоба, с намерението по-късно да го върна на Кийн. Грешка, както се оказа. Все пак знаете какво казват за хората, които подслушват на чужди врати.
Всеки учител си ги води — бележки за учениците, бележки за графика и дежурствата, бележки за случки, важни и маловажни. По бележника може да се съди за учителя точно толкова, колкото и по чашата му: бележникът на Грахфогел е спретнат, с различни цветове на страниците, който сякаш призовава за ред; Кити има сериозен на вид дневник джобен формат; Дивайн — внушително черно томче с малко бележки в него. Скуунз използва все същите зелени тетрадки от 1961 година насам, Обединените нации имат бележници, раздавани безплатно от Християнската асоциация, Пеърман разнася купчина листчета с причудливи форми, които събира в използвани пликове за писма.
След като бях отворил бележника, не можех да устоя на изкушението да надникна в записките на Кийн и докато се усетя, че не бива да ги чета, вече се бях увлякъл.
Разбира се, знаех, че човекът е писател. Дори изглежда така: притежава тихото самодоволство на страничен наблюдател, който се наслаждава на видяното, защото знае, че няма да се задържи дълго. Учуди ме колко много вече бе видял — дрязгите, съперничеството, малките тайни от живота на Стаята на учителя. В бележника имаше страници, изписани от горе до долу с толкова ситни букви, че почти не се четяха: бележки върху отделни хора, скечове, дочути изказвания, слухове, истории, новини.
Преглеждах страниците, като напрягах очите си да разшифровам ситния шрифт. Споменаваха се Фалоугейт, фъстъците, фаворитите. Имаше и малко училищна история — видях имената на Снайд, Пинчбек и Мичъл редом до сгъната изрезка от вестник, разказваща онази тъжна история. До тях — ксерокопие на официална училищна снимка на «Сейнт Осуалдс», цветна фотография от спортен празник на някакво друго училище — момчета и момичета, насядали с кръстосани крака на тревата — и лош портрет на Джон Снайд с вид на престъпник, както изглеждат повечето хора на вестникарските снимки.
Видях още няколко страници, изпълнени с рисунки, предимно карикатури. Тук беше директорът, строг и с ледено изражение, представен като Дон Кихот редом с Бишъп — Санчо. Тук беше и Боб Стрейндж, хибрид между човек и компютърен терминал. И моят Андертън-Пулит беше там с очила и шлем на летец, и Найт, чието увлечение по новата му учителка бе безмилостно разкрито; госпожица Деър, изобразена като старомодна очилата учителка, до която седеше Скуунз като лаещ ротвайлер. Дори аз бях там, прегърбен, в черната си тога, увиснал на въже от Камбанарията и стиснал под мишница Кити в качеството на закръглена Есмералда.
Това ме накара да се усмихна, но в същото време се почувствах неудобно. Предполагам, че винаги съм се отнасял с особена топлота към Кити Тийг. Не съм го крил, разбира се — просто нямах представа, че е толкова очевидно. Запитах се дали Кити го е забелязала.
По дяволите, казах си. Нима от самото начало не видях, че момчето е амбициозно? И въпреки това го харесвах. Още го харесвам, ако трябва да бъда откровен.
Р. Стрейтли: латински. Предано старо момче на «Сейнт Осуалдс». Над шейсетте, пушач, възпълен, подстригва се сам. Всеки ден носи едно и също кафяво сако от туид с кожени кръпки на лактите (е, тук малко прекали, умнико, в официални случаи и на погребения нося тъмносин костюм), хоби — заяждане с ръководството и флиртуват с учителката по френски. Момчетата са неочаквано привързани към него (забравяш Колин Найт), което е примка на шията на Б. Стрейндж. Безобиден.
Е, харесва ми. Безобиден, друг път!
Все пак можеше да бъде и по-зле: под името на Пени Нейшън прочетох «отровна благодетелка», а под това на Изабел Тапи — «френска торта». Не можех да отрека, че човекът притежава дарба. Щях да продължа да чета, но в този момент удари звънецът за началото на часа и аз неохотно пъхнах бележника в чекмеджето на бюрото си с надеждата да го дочета по-късно.
Така и не го направих. Когато се върнах в стаята след часовете, открих, че чекмеджето е празно и бележника го няма. Тогава си помислих, че Кийн, който също като Даян има часове в стаята ми, го е намерил и си го е прибрал. Не го попитах — по очевидни причини — и едва по-късно, когато скандалите започнаха да избухват един подир друг, се сетих да направя връзката между малкия червен бележник и вездесъщата Къртица Мол, която познаваше училището така добре и която знаеше толкова много за безобидните ни дребни навици.

 

9

 

Петък, 15 октомври
Като цяло още една успешна седмица. Същото важи и за измъкването на бележника с уличаващото му съдържание. Предполагам, че Стрейтли е прочел нещичко от него, макар че едва ли е стигнал до края. Почеркът е прекалено ситен за старите му очи, а и ако си беше направил подозрителни изводи, досега щеше да се забележи в поведението му. Все пак не би било разумно да запазя бележника. Затова го изгорих — не без съжаление — за да не попадне във вражески ръце. Може би ще трябва да се заема с този проблем, но не днес. Днес имам други грижи, за които да мисля.
Октомври е, триместърът е в разгара си и аз имам много работа (нямам предвид само оценяването на контролни). Не, тази седмица трябва да ходя в училището всеки ден. Разбрах се с Пат Бишъп, който също почти не излиза от училище, и с господин Брад, ръководител катедра по компютърни науки, с когото имам неофициална уговорка.
Всичко е съвсем невинно — в края на краищата, интересът ми към технологиите не е новина за никого, а от опит знам, че най-доброто скривалище е на най-откритото място. Бишъп одобрява идеята ми да се усъвършенствам: той не разбира много от компютри, но ме надзирава по своя добродушен, фамилиарен начин, като от време на време наднича от кабинета си, за да види дали нямам нужда от помощ.
Аз не съм компютърен гений. Една-две елементарни грешки създадоха впечатлението, че не се отличавам с особени способности, но имам желание да се уча, което дава възможност на Бишъп да чувства превъзходство над мен и така да ми осигурява прикритие, ако случайно ми потрябва. Съмнявам се: ако по-късно някой се усъмни в работата ми на компютрите, знам, че мога да разчитам на Пат да каже, че просто нямам достатъчно опит в тези неща.
Всички учители в «Сейнт Осуалдс» имат имейл адреси. Те се състоят от инициалите им, следвани от адреса на училищния уебсайт. На теория всеки учител трябва да проверява пощата си два пъти дневно за спешни съобщения от Боб Стрейндж, но на практика някои изобщо не го правят. Сред тях са Рой Стрейтли и Ерик Скуунз; много други използват системата, но са пропуснали да персонализират пощите си и са запазили общата парола («PASSWORD») за достъп до имейлите си. Дори онези като Бишъп, които си въобразяват, че са по-грамотни компютърно, са достатъчно предсказуеми: Бишъп използва за парола името на любимия си спортист и дори Стрейндж, който би трябвало да е по-досетлив, има серия от близки до ума кодове (моминското име на жена му, датата му на раждане и така нататък).
Дори не ми се налагаше да правя догадки. Фалоу, който всяка нощ ползваше компютрите, държеше списък с пароли в бележника си в портиерската будка, както и кутия дискове (с материали, свалени от Интернет), които никой не си бе направил труда да погледне. Като минах по стъпките му (под друга самоличност), успях да заложа доста убедителна следа. Но което беше по-добре, за няколко минути неутрализирах защитата на училищната мрежа и изпратих грижливо приготвен файл на адрес admin@saintoswalds.com от един адрес в хотмейл, с който пуснах простичък вирус, предназначен да дреме в системата една-две седмици и след това да се пробуди за действие.
Знам, че не е най-вълнуващата хакерска работа. И въпреки това ми достави удоволствие. Реших, че мога да си позволя да го отпразнувам с вечеря навън и някое и друго питие в «Жадния професор». Това се оказа грешка: не знаех, че толкова много колеги — и ученици — ходят там. Още пиех първото си питие, когато дойде малка група — разпознах Джеф Лайт, Джери Грахфогел и дългокосия географ Роби Роуч в компанията на седемнайсет-осемнайсетгодишни ученици от «Сейнт Осуалдс», вероятно шестокурсници.
Нямаше защо да се учудвам — не е тайна, че Роуч обича да общува с учениците. Лайт също. Грахфогел обаче изглеждаше леко притеснен, но той винаги изглежда така, а и е достатъчно разумен да знае, че — както казва Стрейтли — прекомерното сближаване с учениците не води до нищо добро.
Изкушавах се да остана. Нямах причина да страня от тях, но мисълта да се присъединя към компанията им, да «разпусна», както би се изразил отвратителният Лайт, и да «гаврътна една-две чашки», ми беше крайно неприятна. За щастие, седях близо до вратата и успях да се измъкна бързо и незабелязано.
Видях колата на Лайт — черен «Форд Проуб» — в уличката до бара и се поколебах дали да не счупя страничното стъкло, но си казах, че на улицата може да има камери за наблюдение и не си струва да рискувам заради някаква глупава приумица. Вместо това тръгнах по дългия път към къщи — вечерта беше приятна, а и си обещах да хвърля още един поглед върху оградата на Рой Стрейтли.
Вече беше изтрил драсканиците. Не се учудих: макар че надписът не се виждаше от къщата, вероятно присъствието му го дразнеше, точно както го подразни наглото поведение на момчетата, влезли в градината му. Може би ще го повторя — само за да видя лицето му — но не тази вечер. Тази вечер заслужавам нещо по-добро.
И така, прибрах се в своята стая с пердета и отворих втората бутилка шампанско (имам каса с шест бутилки и възнамерявам до Коледа да ги отворя всичките), прегледах и написах няколко писма, после слязох до телефонния автомат отвън и се обадих на местната полиция, за да съобщя за черен «Форд Проуб» (регистрационен номер LIT 3), потеглил с превишена скорост от бар «Жадния професор».
Това е поведение, което психотерапевтът ми не одобрява. Казва, че е твърде импулсивно, твърде предубедено. Невинаги се съобразявам с чувствата на другите, а би трябвало. Но сега не рискувах нищо: не съобщих името си, а и ще се съгласите, че Лайт си го заслужава. И той като господин Брей е самовлюбен хулиган, който не се съобразява с правилата и искрено вярва, че след няколко бири шофира по-добре. И той е предсказуем. Всички са толкова предсказуеми.
Тъкмо там е слабото им място. На всички от «Сейнт Осуалдс». Лайт, разбира се, е самодоволен глупак, но дори Стрейтли, който не е такъв, притежава същата глупава самоувереност. Кой би дръзнал да ме нападне? Да нападне «Сейнт Осуалдс»?
Аз, господа.

 

Шах

 

1

 

Лятото, в което баща ми рухна, беше най-горещото, откакто се помнех. Отначало това го радваше, сякаш бележеше завръщането на легендарните лета от неговото детство, когато, ако можеше да му се вярва, е бил най-щастлив. Сега, докато слънцето изгаряше немилостиво тревата по игрищата и поляните на «Сейнт Осуалдс» и я превръщаше от жълта в кафява, баща ми се вкисна и започна да се разпада.
Тревата беше негова грижа, разбира се, и едно от задълженията му беше да я поддържа. Той слагаше пръскачки, за да я полива, но тревните площи бяха твърде обширни, за да се напояват по този начин, и баща ми беше принуден да съсредоточи вниманието си върху игрището за крикет, докато останалата трева съхнеше под горещото немигащо око на слънцето. Но това беше само една от грижите на баща ми. Художникът на графити отново се беше развихрил, този път в пъстри цветове: на стената на спортната зала се бе появил стенопис, висок шест фута.
Баща ми изгуби два дни, за да го почисти, после още седмица, за да пребоядиса стената, и се закле, че следващия път малкият кучи син ще си плати. Но злосторникът все се измъкваше, още два пъти се появиха рисунки на различни места в «Сейнт Осуалдс», ярки, пъстроцветни, своеобразни произведения на изкуството, изобразяващи и осмиващи учителите. Баща ми започна да наблюдава училището нощем, легнал зад спортната зала с десетина бутилки бира, но така и не успя да спипа виновника, макар че за Джон Снайд беше тайна как хулиганът успява да се измъкне.
Освен това имаше мишки. Има ги във всяка голяма сграда — в «Сейнт Осуалдс» повече, отколкото другаде — но от началото на ваканцията мишките бяха плъзнали из коридорите на необичайно големи групи. Дори аз ги виждах от време на време, особено в Камбанарията, и знаех, че преди началото на новия триместър този проблем трябва да се реши, да се сложи отрова и да се изхвърлят умрелите мишки, за да няма оплаквания от родителите.
Това вбесяваше баща ми. Той беше сигурен, че учениците оставят храна в шкафчетата си, обвиняваше чистачите за тяхната небрежност, дни наред отваряше и проверяваше всички шкафчета в училището, като все повече се ядосваше — но без успех.
Следващият проблем бяха кучетата. Горещото време им влияеше, както влияеше и на баща ми, правеше ги сънливи през деня и агресивни вечер. Нощем собствениците им, които обикновено пропускаха да ги изведат на разходка в жегата, ги пускаха да тичат на свобода зад «Сейнт Осуалдс» и те се събираха на глутници, лаеха и ровеха тревата. Не признаваха загражденията и въпреки опитите на баща ми да ги пъди, се промъкваха през оградата в училището и оставяха изпражнения по прясно напръсканото игрище за крикет. Като че ли инстинктивно избираха мястото, което баща ми най-много се стараеше да опази, и на сутринта той тръгваше с лопатка по игрището и бясно ругаеше, отпивайки от кутия изветряла бира.
Тъй като можех да мисля само за Леон, едва след време осъзнах — и след още повече започнах да се безпокоя — че Джон Снайд постепенно губи разсъдъка си. С баща ми не бяхме близки и не ми беше лесно да го разбирам. Сега лицето му беше постоянно намръщено, като най-често изразяваше див гняв. Преди време възлагах надежди на този човек. Но той предложи да разреши проблемите ми с тренировки по карате. В деликатната ситуация, в която се намирах, как изобщо можех да се надявам на разбиране?
Татко, обичам момче на име Леон.
Невъзможно.
Въпреки всичко се опитвах. Казвах си, че и той някога е бил млад. Изпитвал е любов, желание, каквото и да е. Аз му носех бира от хладилника, правех чай, седях часове наред пред телевизора да гледам любимите му сериали с надеждата да получа нещо повече от мълчание. Но Джон Снайд бързо затъваше. Депресията го връхлиташе като вълна, в очите му проблясваха единствено отражения на цветовете от екрана. И той като останалите не ме забелязваше: и у дома, както и в «Сейнт Осуалдс», аз постепенно се превръщах в Невидимия.
После, две седмици след началото на горещата лятна ваканция, се случиха две драматични събития. Първото стана по моя вина: като отварях един от прозорците към покрива на училището, по някакъв начин задействах алармата и тя се включи. Баща ми реагира с неочаквана бързина и за малко да ме залови на местопрестъплението. Но аз успях да дотичам до къщата и тъкмо понечих да закача ключовете на мястото им, когато баща ми влезе и ме видя с връзката в ръка.
Опитах да се измъкна с блъфиране. Казах, че когато алармата е гръмнала, той е излязъл, а ключовете са останали на таблото и намерението ми е било да го настигна, за да му ги дам. Той не ми повярва. През целия ден беше изнервен, а и вече подозираше, че от време на време ключовете изчезват. Разбрах, че този път няма да ми се размине. Нямаше как да изляза от къщи, без да мина покрай баща си, а по изражението на лицето му виждах, че нямам шанс.
Разбира се, това не беше първият път, в който ме удари. Джон Снайд беше шампион по домашен бокс: в три от десет случая ударите му бяха точни и усещането беше като да те ударят с цепеница. Обикновено аз се измъквах, скривах се и когато отново ме видеше, вече беше изтрезнял или не помнеше защо изобщо ме е бил.
Този път бе друго. Първо, баща ми беше трезвен. Второ, престъплението ми беше непростимо — проникване в «Сейнт Осуалдс», недвусмислено предизвикателство към портиера. За миг видях в очите му неукротимия гняв, безсилието: кучета, графити, изсъхнала трева, момчета, които го сочат с пръст и го обиждат, хлапето с маймунско лице, неизказания яд срещу хора като касиера и новия директор. Не знам колко пъти ме удари, но накрая от носа ми течеше кръв, лицето ми беше подуто, аз се свивах в ъгъла и криех главата си с ръце, а той стоеше над мен със слисано изражение на едрото си лице, разперил ръце като убиец на сцена.
— Боже мой. О, боже. О, боже.
Той говореше на себе си, а аз твърде много се тревожех за разкървавения си нос, за да му обръщам внимание, но накрая се осмелих да сваля ръце. Коремът ме болеше и имах чувството, че ще повърна, но успях да потисна гаденето.
Баща ми се беше отдалечил и седеше на масата, стиснал главата си с ръце.
— О, боже. Съжалявам. Съжалявам — повтаряше той, макар че не можех да определя дали говореше на мен или на Господ.
Бавно се изправих, но Джон Снайд не ме погледна. Продължи да говори, стиснал глава с ръце и макар че аз стоях на разстояние, защото знаех колко непостоянен е в настроенията си, усещах, че нещо в него се е прекършило.
— Съжалявам — каза той и се разтърси от ридания. — Не мога повече, хлапе. Просто… не издържам.
И с тези думи най-после изплю камъчето, нанасяйки ми последния и съкрушителен удар в този злополучен следобед, и докато го слушах отначало с учудване, а после с нарастващ ужас, почувствах, че наистина ще повърна и изтичах навън, където «Сейнт Осуалдс» се простираше до безкрайност на синия хоризонт, а слънцето размекваше главата ми и изсъхналата трева ухаеше на «Цинобър», и през цялото време глупавите птици пееха ли, пееха, без да спират.

 

2

 

Предполагам, че трябваше да се досетя. Причината беше майка ми. Преди три месеца тя започнала да му пише, отначало намеквала, после ставала все по-конкретна и обстоятелствена. Баща ми не бе споменал и дума за писмата, но като се замисля, пристигането на първото писмо вероятно е съвпаднало горе-долу с първата ми среща с Леон и началото на депресията на баща ми.
— Не исках да ти казвам, хлапе. Не исках да говоря за това. Мислех, че ако не обръщам внимание, нищо няма да се случи. Всичко ще е наред.
— За какво говориш?
— Съжалявам.
— За какво?
Тогава той ми разказа, като продължаваше да хлипа, а аз бършех устата си и слушах пеенето на идиотските птици. Три месеца се беше мъчил да крие от мен; изведнъж проумях причината за изблиците му на гняв, пиенето, сприхавостта, неочакваните, опасни промени в настроението. Сега ми разказа всичко, все така стиснал главата си с ръце, сякаш очакваше тя да се пръсне от усилието, а аз с ужас изслушах разказа му.
Животът очевидно се бе оказал по-благосклонен към Шарън Снайд, отколкото към останалите членове на семейството. Тя се беше омъжила млада и ме бе родила няколко седмици преди седемнайсетия си рожден ден, а когато ни напусна, беше едва на двайсет и пет. Също като баща ми, и Шарън си падаше по клишетата и аз предположих, че писмата й са пълни с психотерапевтични празнословия: как иска «да намери себе си», как съзнава, че «и двете страни имат вина, как се е намирала в емоционална криза» и множество подобни оправдания за дезертьорството си.
Но сега е друга, най-после е пораснала. Все едно ние бяхме играчки, за които беше станала твърде голяма, може би детско колело, някога обичано, но вече ненужно. Чудех се дали още ползва «Цинобър» или и от него е израснала.
Така или иначе, тя се бе омъжила повторно за чуждестранен студент, с когото се беше запознала в лондонски бар, и сега живееше в Париж с него. Ксавие, казваше Шарън, е прекрасен човек, и на двама ни ще се хареса. Всъщност тя би искала да ни запознае с него, той е учител по английски в един лицей в Марн ла Вале, интересува се от спорт, обожава децата.
Което ни отвежда към следващия въпрос: макар че с Ксавие многократно са се опитвали, не са успели да си родят дете. И макар че Шарън не е имала смелост да ми пише, нито за миг не е забравила своето бебче, своето сладкишче и не минава и ден, в който да не мисли за мен.
Най-после Ксавие се е съгласил. В апартамента им има достатъчно място за трима, аз съм умно дете и лесно ще науча езика, но най-хубавото е, че отново ще имам семейство, семейство, което ще се грижи за мен, и пари, които ще ми осигурят всичко, липсвало ми през тези години.
Не можех да повярвам. Бяха изминали четири години и през това време отчаяният копнеж по майка ми се бе сменил с безразличие и дори забрава. Мисълта за срещата с нея и за помирението, което тя очевидно си представяше — сега ме изпълваше със смътно и боязливо неудобство. От променената си перспектива виждах как Шарън Снайд, придобила ново, евтино лустро, ми предлага нов, евтин живот наготово в замяна на годините страдание. Единственият проблем беше, че вече не го исках.
— Искаш го, хлапе — каза баща ми.
Жестокостта му се беше сменила с мекушаво самосъжаление, от което не по-малко ме болеше. Не можеше да ме заблуди. Това беше баналната сантименталност на хулигана с татуировки «МАМА» и «ТАТЕ» върху разкървавените кокалчета на пръстите, покрусата на главореза от съобщенията за насилие над деца по новините, сълзите на тирана над прегазено на улицата куче.
— Искаш го, хлапе. Това е шанс, разбираш ли, нов шанс. Ако питаш мен, аз още утре щях да я приема обратно, стига да можех. Още днес щях да я приема.
— Е, аз обаче не искам. Тук ми е добре.
— Да. Добре. Когато можеш да имаш всичко…
— Кое всичко?
— Париж и прочее. Пари. Живот.
— Имам си живот — казах аз.
— И пари.
— Да си задържи парите. Ние си имаме достатъчно.
— Да бе. Добре.
— Наистина, татко. Не я оставяй да спечели. Искам да остана тук. Не можеш да ме накараш…
— Казах: добре.
— Обещаваш ли?
— Да.
— Наистина?
— Да.
Но забелязах, че не може да ме погледне в очите и вечерта, когато излязох да хвърля боклука, намерих в кухненската кофа цял куп лотарийни билети с изтрит защитен слой: двайсет, може би и повече — «Лото», «Страйкър» и «Спечели веднага» — блеснали като коледни конфети сред утайката от чай и празни консервени кутии.

 

3

 

Проблемът с Шарън Снайд беше върхът на всичко, което ме сполетя през това лято. От писмата й, които баща ми бе скрил от мен, но сега ми даде да прочета, личеше, че плановете й се простират далеч напред. По принцип Ксавие се бе съгласил да ме осинови, Шарън беше проучила възможностите в училищата, дори се свързала с местните социални служби и те й предоставили сведения за мен — успех в училище, отсъствия, начин на живот, — които да увеличат шансовете й пред баща ми.
Не че имаше нужда от това: след години борба Джон Снайд най-накрая се беше предал. Рядко се къпеше, рядко излизаше, освен да купи риба с чипс или китайска храна, харчеше парите ни за лотарийни билети и пиене, а през следващите две седмици се затвори в себе си.
По всяко друго време щях да се радвам на свободата, която депресията му ми осигурява. Вечер можех да се прибирам когато поискам, без да отговарям на въпроси и да давам обяснения. Можех да ходя на кино, на бар. Можех да си вземам ключовете (след злополучната случка с баща ми си извадих дубликати) и да ходя в «Сейнт Осуалдс». Но почти не го правех. В отсъствието на моя приятел повечето обичайни развлечения бяха изгубили очарованието си и аз бързо ги изоставях, за да прекарвам времето си с Леон и Франческа (ако можеше да се нарече така).
Всяка влюбена двойка има нужда от подставено лице. От някой, който да стои на пост, от удобен трети, от нещо като придружител. Призляваше ми от това, но те се нуждаеха от мен и аз утешавах разбитото си сърце с мисълта, че поне веднъж, макар и за кратко, Леон има нужда от мен.
Ние имахме колиба («клуб», както я наричаше Леон) в гората зад игрищата на «Сейнт Осуалдс». Бяхме я построили далеч от пътя върху останките от нечия отдавна грохнала барака. Това беше спретнато малко местенце, добре замаскирано, със стени от цепеници и покрив от дебели борови клони. Там ходехме тримата и аз оставах да пазя, като запалвах цигара и се опитвах да не слушам звуците, долитащи от малката колиба зад мен.
У дома Леон се държеше съвсем хладнокръвно. Всяка сутрин минавах с колелото да ги взема, госпожа Мичъл ни приготвяше храна за пикник и тримата тръгвахме към гората. Всичко изглеждаше съвсем невинно — благодарение на моето присъствие — и никой не подозираше за дългите сладострастни часове под боровите клони, за приглушения смях в колибата, за нещата, които виждах, докато надзъртах вътре, за голия му мургав гръб и по-светъл задник, окъпан в сенчести петна.
Това беше в хубавите дни; в лошите Леон и Франческа просто се измъкваха, втурваха се със смях навътре в гората, а мен оставяха да стърча с глупаво чувство на безполезност. Ние не бяхме трима. Бяхме Леон-и-Франческа, екзотичен хибрид, податлив на настроения, на жесток ентусиазъм, на неочаквана жестокост, и аз, изцяло зависимото подставено лице, изпълнено с глупаво обожание.
Франческа не беше особено доволна от присъствието ми. Беше по-голяма от мен — може би на петнайсет. Доколкото можех да съдя, не беше девственица — така влияе католическото училище — и вече беше луда по Леон. Той се възползваше от това, говореше й нежно, разсмиваше я. Всичко беше поза, тя изобщо не го познаваше. Не го беше виждала да мята кецовете на Пеги Джонсън на телеграфната жица, нито да краде дискове от магазините в града, нито да хвърля мастилени бомбички през оградата върху чистата риза на някой ученик от «Сънибанк». Но той й казваше неща, които никога не бе казвал на мен, говореше за музика, за Ницше и за увлечението си по астрономията, докато аз вървях като призрак зад тях с кошницата за пикник в ръка и ги мразех до смърт, но не можех да си тръгна.
Е, разбира се, мразех нея. Нямах основание за това. Тя се държеше любезно с мен, истинската неприязън идваше от Леон. Но аз мразех шушукането им, споделения им смях, който ме изключваше и ги правеше интимни.
Освен това те се докосваха. Постоянно се докосваха. Не говоря за целувки или секс, а за хилядите малки докосвания: ръка на рамото, допир на коляно до коляно, докосване на кичур от косата й до бузата му като на коприна до каучук. Аз ги усещах, всичките до едно, като статично електричество във въздуха: те ме жилеха, наелектризираха, изгаряха.
Това беше удоволствие, по-болезнено от всяко мъчение. След като в продължение на седмица играх ролята на параван за Леон и Франческа, ми идваше да крещя от досада и в същото време сърцето ми биеше с отчаян ритъм. Изпитвах ужас от разходките ни, но нощем лежах и часове наред с мъчително усърдие прехвърлях в паметта си всяка подробност. Пушех повече, отколкото ми се искаше, изгризвах ноктите си до кръв. Престанах да се храня, по лицето ми изби грозен обрив, имах чувството, че ходя по тънко стъкло.
Най-лошото бе, че Леон знаеше. Не можеше да не го е забелязал, играеше си с мен като котка с мишка, проявявайки същата безгрижна жестокост.
Виж! Виж какво си имам! Гледай!
— Е, какво мислиш? — Кратък миг далеч от Франческа, която береше цветя или пишкаше, не помня кое точно.
— За кое?
— За Франки, кретен такъв. Какво мислиш?
Първите дни, все още богати на шеметно нови усещания. Изчервих се.
— Свястна е.
— Свястна, а? — Леон се ухили.
— Да.
— Не би я изхвърлил, нали? Би се възползвал при пръв удобен случай? — Очите му блестяха дяволито.
Поклатих глава.
— Не знам — отвърнах аз, като избягвах погледа му.
— Не знаеш ли? Какво ти става, Пинчбек, да не си обратен?
— Разкарай се, Леон — изчервих се още повече. Извърнах глава.
Леон ме гледаше усмихнат.
— Хайде, виждал съм те. Виждал съм как ни гледаш в клуба. Не говориш с нея. Дума не обелваш. Но иначе гледаш, нали? Гледаш и се учиш?
Внезапно осъзнах: той си мислеше, че искам нея, мислеше, че я искам за себе си. За малко да се изсмея. Каква грешка, каква космическа, чудовищна грешка.
— Виж, хубава е — казах аз. — Просто… не е мой тип, това е.
— Не е твой тип? — Но гласът му вече не беше сериозен. Той избухна в заразителен смях. Провикна се: — Хей, Франки! Пинчбек казва, че не си негов тип!
После се обърна към мен и докосна лицето ми — почти интимно — с върховете на пръстите си.
— Почакай още пет години, приятелю — каза Леон с шеговита откровеност. — Ако дотогава не ти е излязъл късметът, обади ми се.
И побягна, втурна се през гората с развени коси и тревата лудо запляска по босите му глезени. Не бягаше от мен — не този път — просто тичаше от буйна радост, че е жив, че е на четиринайсет и че е разгонен като животно. Стори ми се почти безплътен, изгубен в светлосенките под дърветата, момче от въздух и слънце, безсмъртно, красиво момче. Не можех да го стигна, следвах го от разстояние, Франческа протестираше отзад, а Леон тичаше напред с викове и невероятно големи крачки прекоси млечнобялата пелена и потъна в мрака.

 

Толкова ясно си спомням този момент. Миг на чиста радост, като късче от сън, недокоснато от логика или събития. В този миг можех да повярвам, че ще живеем вечно. Нищо нямаше значение: нито майка ми, нито баща ми, нито дори Франческа. Пред мен се беше открило нещо — там, в гората — и макар че не се надявах изобщо някога да го стигна, знаех, че ще остане с мен до края на живота ми.
— Обичам те, Леон — прошепнах аз, докато си проправях път през високата трева. И за момента това ми беше повече от достатъчно.

 

4

 

Беше безнадеждно, знаех го. Леон никога нямаше да погледне на мен така, както аз гледах на него, или да почувства към мен нещо друго, освен любезно пренебрежение. И въпреки всичко посвоему изпитвах щастие, задоволявайки се с трохите на нежността му: потупване по рамото, усмивка, няколко думи — «Бива си те, Пинчбек» — бяха достатъчни, за да ме окрилят, понякога дори за часове. Аз не бях Франческа, но знаех, че скоро тя ще се върне в своето католическо училище, а аз… аз…
Е, това беше големият въпрос, нали? В седмиците след откровението на баща ми Шарън Снайд се обаждаше през вечер. Аз отказвах да говоря с нея, заключвах се в стаята си. Писмата й също оставаха без отговор, подаръците й — неразопаковани.
Но светът на възрастните не може да се игнорира вечно. Колкото и да усилвах звука на радиото, колкото и часове да прекарвах извън дома, не можех да избягам от машинациите на Шарън.
Баща ми, който сигурно иначе би ме спасил, беше бита карта: пиеше бира и се тъпчеше с пица пред телевизора, докато работата му стоеше непокътната, а моето време — ценното ми време — изтичаше.

 

«Скъпо сладкишче,
Харесаха ли ти дрехите, които ти изпратих? Не знаех точно кой размер да купя, но баща ти казва, че не си едро дете. Надявам се да съм улучила. Толкова ми се иска всичко да е съвършено, когато отново се срещнем! Не мога да повярвам, че скоро ще станеш на тринайсет. Още малко остана, нали, бебчето ми? Самолетният ти билет ще пристигне до няколко дни. Очакваш ли пътуването си със същото нетърпение, с което и аз? Ксавие е много въодушевен, че най-после ще те види, макар че е и малко нервен. Сигурно го е страх, че ще остане на втори план, докато ние с теб наваксваме последните пет години!
Твоя любяща майка,
Шарън»

 

Невероятно. Тя си вярваше, разбирате ли: наистина вярваше, че нищо не се е променило, че може да подхване отново живота си от там, където го е оставила, че аз мога да бъда нейното сладкишче, нейното бебче, малката й играчка. По-лошото беше, че баща ми вярваше в това. Искаше го, окуражаваше го по някакъв извратен начин, сякаш ако ме пуснеше да си отида, можеше някак да промени курса на собствения си живот, както когато изхвърляш баласт от потъващ кораб.
— Дай й шанс — казваше този път с примирение, като снизходителен баща на непослушно дете. От деня, в който ме наби, вече не ми повишаваше тон. — Дай й шанс, хлапе. Може дори да ти хареса.
— Никъде не отивам. Не искам да я виждам.
— Казвам ти, Париж ще ти хареса.
— Няма.
— Ще свикнеш.
— Няма, проклет да е! Пък и отивам само на гости. Няма да живея там или нещо такова.
Мълчание.
— Казах, че отивам само на гости.
Мълчание.
— Татко!
О, аз се опитвах да го окуража. Но нещо у него се беше пречупило. Агресията и жестокостта отстъпиха място на безразличието. Той продължаваше да наедрява, стана небрежен, оставяше ключовете къде ли не, тревните площи оплешивяха занемарени, игрището за крикет, лишено от дневната си доза влага от пръскачките, стана кафяво и голо. Летаргията му — отпускането му — като че ли имаше за цел да ми отнеме всяка възможност за избор между това да остана в Англия и да приема новия живот, който Шарън и Ксавие бяха така грижливо планирали за мен.
И аз се разкъсвах между предаността си към Леон и нарастващата необходимост да прикривам баща си. Нощем поливах игрището за крикет, дори се опитвах да кося тревата. Но Адската машина е доста своенравна и аз успях единствено да скалпирам тревата, което съвсем влоши нещата, а въпреки всичките ми усилия тревата на игрището за крикет отказваше да придобие свеж вид.
Рано или късно някой щеше да забележи. Една неделя се прибрах у дома от гората и заварих Пат Бишъп във всекидневната, седнал удобно на един от здравите столове, а баща ми — с лице към него на дивана. Почти усещах напрежението във въздуха. Когато влязох, той се обърна; понечих да се извиня и да изляза, но погледът на Бишъп ме макара да замръзна на място. На лицето му се четеше вина — и съжаление, и гняв — но най-вече дълбоко облекчение. Това беше погледът на човек, готов да се залови за най-малкото разсейване, за да се измъкне от неприятната ситуация. И макар усмивката му да беше широка както обикновено, а бузите — обичайно розови, нито за момент не се заблудих.
Зачудих се кой се е оплакал: съсед, минувач, учител. Или може би родител, който искаше да получи най-доброто за парите си. Със сигурност имаше куп неща, за които човек можеше да се залови. Училището винаги привличаше внимание. То трябваше винаги да изглежда безупречно. Служителите му също трябваше да бъдат безупречни: между «Сейнт Осуалдс» и останалата част на града имаше достатъчно дрязги, за да се дават още основания за слухове. Портиерът знае това, по тази причина «Сейнт Осуалдс» държи портиери.
Обърнах се към баща си. Той не смееше да ме погледне, не откъсваше очи от Бишъп, който вече тръгваше към вратата.
— Вината не е моя. Аз… Ние с детето преживяваме малко тежък период. Кажете им, сър. Ще ви послушат.
Усмивката на Бишъп — този път без следа от веселие — сякаш се простираше на цял акър.
— Не знам, Джон. Вече получи последно предупреждение. След онази история… Все пак удари момче, Джон…
Баща ми се опита да стане. Костваше му известно усилие. Видях лицето му, омекнало от смущение, и почувствах как сърцето ми се свива от срам.
— Моля ви, сър…
Бишъп също го видя. Едрото му телосложение изпълни вратата. За секунда очите му се спряха върху мен и аз видях в тях съжаление, но той не ме позна, макар че ме беше виждал в «Сейнт Осуалдс» повече от десет пъти. По някакъв начин това — че не ме видя — ми се стори по-лошо от всичко друго. Прииска ми се да говоря, да кажа: «Сър, не ме ли познахте? Това съм аз — Пинчбек. Веднъж ми дадохте две точки, помните ли, и ми казахте да се явя за зачисляване в отбора!».
Но беше невъзможно. Измамата ми беше прекалено убедителна. Мислех ги за съвършени, учителите на «Сейнт Осуалдс», но ето че Бишъп стоеше тук зачервен и гузен, точно както стоеше и господин Брей в деня, когато го разобличих. С какво можеше да ни помогне той? Ние бяхме изоставени и само аз го знаех.
— Успокой се, Джон. Ще направя каквото мога.
— Благодаря ви, сър. — Баща ми трепереше. — Вие сте приятел.
Бишъп сложи голямата си ръка върху рамото на баща ми. Беше самото добродушие, гласът му бе топъл и сърдечен, още се усмихваше.
— Стегни се, човече. Можеш да се справиш. С малко повече късмет до септември ще сложиш всичко в ред и никой нищо няма да узнае. Но стига издънки. И още нещо, Джон… — Бишъп потупа баща ми по ръката дружелюбно, както се потупва лабрадор. — Стой по-далеч от пиенето, разбра ли? Още едно провинение и дори аз няма да мога да те спася.

 

Донякъде Бишъп спази обещанието си. Жалбата беше оттеглена — или поне прибрана в някоя папка. Бишъп минаваше от време на време да пита баща ми как е, а Джон Снайд като че ли се постегна. По-важното бе, че касиерът назначи нещо като общ работник — тежък случай на име Джими Уат, който трябваше да поеме някои от по-тежките задължения на портиера, като с това даде на Джон Снайд повече време да се занимава с истинската си работа.
Това беше последната ни надежда. Без работата си на портиер баща ми нямаше шанс срещу Шарън и Ксавие. Но си казах, че за да иска да ме задържи, аз трябва да отговарям на неговите очаквания. И затова продължавах да обработвам Джон Снайд. Гледах с него футбол по телевизията, ядях риба и пържени картофи от книжна кесия, пренебрегвах книгите си, доброволно се захващах с всяко домакинско задължение. Отначало той ме гледаше с подозрение, после с учудване и накрая — с намусено одобрение. Фатализмът, който го беше обзел в началото, след като научи за намерението на майка ми, сякаш започна да се разсейва; баща ми говореше с горчив сарказъм за парижкия й начин на живот, за превзетия й съпруг, за това как си въобразява, че може да се върне в живота ни както и когато й се прииска. Аз придобивах смелост и му внушавах, че трябва да осуети плановете й, да й покаже кой командва тук, да се съгласи с жалките й амбиции, само колкото да я обърка преди окончателния решителен удар. Това му допадаше, даваше му цел, той открай време беше мъж на място, изпълнен с кисело недоверие към женските машинации.
— Всичките са такива — каза ми веднъж в момент, когато сякаш бе забравил с кого разговаря, при едно от честите си разсъждения на глас. — Кучки. Смеят ти се насреща, а докато се усетиш, вече са посегнали към кухненския нож, за да ти го забият в гърба. И накрая се измъкват — всеки ден го пише във вестниците. Какво можеш да направиш? Голям здрав мъж — дребно малко девойче — не е трудно да си помислиш, че той е виновният, нали. Домашно насилие и каквото там се сетиш, и на следващия ден тя седи в съда, мига на парцали, получава попечителство над децата, пари и какво ли още не…
— Не и над това дете — казах аз.
— Хайде стига — отвърна Джон Снайд. — Не говориш сериозно. Париж, хубаво училище, нов живот…
— Казах ти. Искам да остана тук.
— Но защо? — Той ме гледаше озадачен като куче, което стопанинът не иска да изведе. — Можеш да имаш каквото поискаш. Дрехи, дискове…
Поклатих глава.
— Не ги искам — отсякох аз. — Тя не може просто да се върне след пет години и да иска да ме купи с кинтите на онзи французин. — Баща ми ме гледаше със сините си очи и между веждите му се бе образувала дълбока бръчка. — Искам да кажа, че ти винаги си бил до мен. Грижил си се за мен. Давал си всичко от себе си. — Тук той кимна едва забележимо и аз видях, че ме слуша. — Беше ни добре, нали, татко? За какво са ни притрябвали тези двамата?
Последва мълчание. Личеше, че думите са засегнали някаква чувствителна струнка.
— Беше ти добре, нали? — попита той.
Не знаех дали ми задава въпрос или изказва твърдение.
— Ще се оправим — казах аз. — Винаги сме се оправяли. Удряй пръв и бързо. Не се предавай, а, татко? Не се оставяй да те повалят.
Последва нова пауза, този път по-дълга. Изведнъж баща ми се изсмя — изненадващ, слънчев, младежки смях, който ме стъписа.
— Добре, хлапе — каза той. — Ще се опитаме.

 

* * *

 

И така обнадеждени влязохме в месец август. До рождения ми ден оставаха три седмици, новият триместър започваше след четири. Достатъчно време, за да може баща ми да приведе игрищата и тревните площи в обичайния им съвършен вид, да завърши някои ремонтни работи, да сложи капани за мишките и да пребоядиса спортната зала за септември. Оптимизмът ми се възвърна. И с основание: баща ми не беше забравил разговора ни и този път като че ли наистина полагаше усилия.
Това ми даваше надежда, дори се срамувах от предишното си отношение към него. Казвах си, че макар да имам проблеми с Джон Снайд, той поне е честен. Той се стараеше, през цялото това време не ме беше изоставил, не се опитваше да ме подкупва, за да ме спечели на своя страна. На фона на действията на майка ми дори футболните мачове и уроците по карате вече не ми се струваха толкова смехотворни, по-скоро тромави, но искрени опити за сприятеляване.
Затова аз му помагах както можех: чистех къщата, перях дрехите му, дори го карах да се бръсне. Демонстрирах покорство, почти привързаност. Той трябваше да запази работата си, това бе единственото ми оръжие срещу Шарън, моят билет към «Сейнт Осуалдс» и към Леон.
Леон. Странно как една мания произтича от друга. Отначало беше «Сейнт Осуалдс», предизвикателството, радостта от прекрачването на границата, нуждата да имам свое място, да бъда нещо повече от дете на Джон и Шарън Снайд. Сега беше само Леон: да бъда с Леон, да го познавам, да го притежавам за себе си по начини, които дори не разбирах. Нямах никакво обяснение за избора си. Да, той беше привлекателен. Беше и любезен по своя безгрижен начин, беше ме включил в живота си, беше ми дал средството, с което да отмъстя на Брей, своя мъчител. А и страдах от самота, уязвимост, отчаяние, слабост.
Но знаех, че не това е причината. Още в мига, когато го видях за пръв път в средния коридор с коса, паднала на очите и отрязана вратовръзка, щръкнала от яката на ризата му като изплезен език, вече знаех. Сякаш дотогава виждах света през филтър. Времето се раздели на време преди Леон и след Леон и нищо вече не можеше да бъде същото.
Повечето възрастни смятат, че чувствата в юношеска възраст са без значение и че разкъсващите страсти, яростта, омразата, смущението, ужасът и безнадеждната, унизителна любов са неща, които човек надраства, че са нещо хормонално, подготовка за истинския живот. При мен не беше така. На тринайсет всичко има значение, навсякъде дебнат остри ръбове и всичките са опасни. Някои наркотици могат да възстановят същата интензивност на чувствата, но зрялата възраст заглажда ръбовете, приглушава краските и обагря всичко в разум, разсъдливост и страх. На тринайсет аз нямах нужда от тези неща. Знаех точно какво искам и с праволинейността на юношеството се борех за него до смърт. Не исках да ходя в Париж. Каквото и да ми струваше това, нямаше да замина.

 

5

 

Мъжка гимназия «Сейнт Осуалдс»
Понеделник, 25 октомври
Общо взето лошо начало на новия триместър. Октомври стана заплашителен, късаше листата от златните дървета и бомбардираше плаца с конски кестени. Ветровитото време прави момчетата неспокойни, вятърът и дъждът означават, че в класната стая ще има буйни ученици, а след последната случка аз предпочитах да ги оставям на собствените им занимания, но не смеех да откъсна поглед от тях дори за миг. Нямаше почивка за Стрейтли, дори за чаша чай, в резултат на което настроението ми така се влоши, че се зъбех на всички, включително на любимите ми калпазани, които обикновено успяват да ме разсмеят и в най-тежки моменти.
Забелязали това, момчетата седяха с наведени глави въпреки ветровитото време. Аз наказах двама четвъртокурсници за неизпълнение на поставените задачи, но иначе почти не ми се налагаше да повишавам тон. Може би учениците бяха усетили нещо — някакъв мирис на тревога във въздуха, който им подсказваше, че сега не е моментът да се правят на духовити.
Доколкото разбрах, Стаята на учителя е станала арена на множество дребни, злъчни свади. Някакви неприятности с оценяването, компютърен проблем в кабинетите, разправия между Пеърман и Скуунз във връзка с новата учебна програма по френски. Роуч е загубил кредитната си карта и обвинява Джими, че е оставил учителската стая отключена след часовете, доктор Тайди е заявил, че от този триместър чаят и кафето (досега безплатни) ще струват 3,75 лири седмично, а доктор Дивайн в качеството си на отговорник по хигиената и безопасността е направил официална заявка за противопожарен детектор за средния коридор (с надеждата да ме изгони от импровизираната ми пушалня в стария Архив).
Хубавото беше, че все още нямаше реакция от Стрейндж за скъсания пуловер на Пули. Трябва да призная, че това малко ме изненадва: очаквах досега да съм получил второ предупреждение и мога само да предполагам, че Боб или е забравил за случката, или я е оставил без внимание заради хаоса в края на триместъра.
Впрочем има други, по-важни неща от един скъсан пуловер. Досадният Лайт е изгубил шофьорската си книжка, или поне така казва Кити, в резултат на някакъв инцидент в града през почивните дни. Има и друго, разбира се, но принудителното ми стоене в Камбанарията почти през целия ден не ми позволи да се осведомя за слуховете в Стаята на учителя и отново ми се наложи да разчитам на учениците за повече сведения.
Както обикновено обаче, клюките се бяха разпространили из цялото училище. Едни твърдяха, че Лайт е бил арестуван за превишена скорост. Други — че е превишил десет пъти законното ограничение за алкохол, трети — че когато са го спрели, в колата му е имало ученици от «Сейнт Осуалдс», един от които дори е седял зад волана.
Трябва да призная, че отначало това изобщо не ме развълнува. От време на време се появяват учители като Лайт — арогантни глупаци, успели някак да излъжат системата и да влязат в училище с мисълта, че са намерили лесна работа с дълги отпуски. Като правило тези учители не се задържат дълго. Ако не учениците, нещо друго ги довършва и всичко продължава постарому.
С напредването на деня обаче започнах да си давам сметка, че тук става нещо повече от глупавата случка с Лайт. Класът на Джери Грахфогел беше необичайно шумен, по време на свободния си час аз надникнах в стаята и видях повечето момчета от 3С, включително Найт, Джаксън, Андертън-Пулит и обичайните заподозрени, да разговарят помежду си, докато Грахфогел гледа през прозореца с такава отвлечена тъга, че с мъка потиснах инстинкта си да се намеся и просто се върнах в своята класна стая.
Когато влязох, Крис Кийн ме чакаше.
— Случайно да съм забравил бележника си тук? — попита той, щом ме видя. — Малък, с червена подвързия. Записвам вътре идеите си.
Стори ми се, че изглежда неспокоен и като си спомних някои от записките в бележника му, разбрах защо.
— В края на миналия триместър намерих бележник в стаята на учителя — казах му аз. — Мислех, че сте си го взели.
Кийн поклати глава. Зачудих се дали да му кажа, че съм надзърнал вътре, но като видях смутеното му изражение, реших да не го правя.
— Нещо във връзка с уроците ли? — попитах невинно.
— Не точно — отговори Кийн.
— Попитайте госпожица Деър. Тя също преподава в тази стая. Може да го е видяла и да го е преместила.
Това като че ли обезпокои Кийн. И как не — предвид съдържанието на малкия бележник… Все пак той достатъчно хладнокръвно каза:
— Няма проблем. Сигурен съм, че рано или късно ще изскочи отнякъде.
Като се замисля, през последните седмици нещата имат свойството да изчезват. Писалките например; бележникът на Кийн, кредитната карта на Роуч. Такива неща се случват от време на време, портфейл — разбирам, но не проумявам защо му е на някого да краде стара юбилейна чаша на «Сейнт Осуалдс» или дневника на моя клас, който все още не се е появил, освен просто за да ме ядоса: ако е така, наистина успява. Запитах се колко други малки и незначителни неща са изчезнали напоследък и дали между тези изчезвания няма някаква връзка. Казах го на Кийн.
— Е, това е училище — каза той. — В училищата постоянно нещо изчезва.
Може би, помислих си, но не и в «Сейнт Осуалдс».
Видях как Кийн се усмихна иронично на излизане от стаята, сякаш бях произнесъл мисълта си на глас.

 

В края на часовете се върнах в стаята на Грахфогел с надеждата да разбера какво го мъчи. Джери е посвоему свестен човек, не го бива много за преподавател, но е истински академик, който обича предмета си, затова не ми беше приятно да го виждам така посърнал. Но към четири часа, когато подадох глава през вратата на класната му стая, не го заварих там. Това беше доста необичайно: Джери обича да остава след часовете, да работи на компютрите или да подготвя безкрайните си нагледни пособия и със сигурност за пръв път се случваше да оставя стаята си незаключена.
Някои от моите момчета продължаваха да седят на чиновете си и да преписват нещо от дъската. Не се учудих да видя Андертън-Пулит, винаги прилежен, и Найт, усърдно навел глава, но на лицето му се мъдреше самодоволна усмивка, която ми подсказваше, че е забелязал присъствието ми.
— Здравей, Найт — казах аз. — Господин Грахфогел каза ли дали ще се връща?
— Не, сър. — Гласът му беше безцветен.
— Мисля, че си тръгна, сър — каза Андертън-Пулит.
— Разбирам. Е, момчета, съберете си нещата колкото може по-бързо. Не искам никой от вас да изпусне автобуса.
— Аз не пътувам с автобус, сър — каза Найт. — Майка ми идва да ме вземе. Напоследък са се навъдили всякакви перверзници.
Старая се да бъда обективен. Наистина. Всъщност дори се гордея с това — с честността си, с обективната си преценка. Може да съм строг, но винаги съм справедлив, никога не заплашвам с нещо, което не бих изпълнил, не давам обещания, които не бих спазил. Момчетата го знаят и повечето от тях ме уважават за това, старият Квазимодо знае какво прави, той не оставя емоциите да се намесват в работата му. Поне така се надявам, с напредването на годините ставам все по-сантиментален, но не мисля, че това някога ми е пречило да изпълнявам задълженията си.
В кариерата на всеки учител обаче има моменти, когато обективността изчезва. Като гледах Найт, който продължаваше да седи с наведена глава и очите му да се щурат нервно насам-натам, отново си спомних за това. Нямам доверие на Найт; истината е, че у него винаги е имало нещо, което ме дразни. Знам, че не е редно, но дори учителите са човешки същества. И ние имаме своите предпочитания. Така е, разбира се, но трябва да избягваме несправедливостта. И аз се опитвам, но осъзнавам, че в малкия ми клас Найт не е на мястото си, като Юда, като жена на борда на кораб, онзи, който винаги прекалява, който бърка хумора с грубостта, шеговитостта със злобата. Намусен, самонадеян малък нахалник, който обвинява всички, освен себе си за своята неадекватност. Въпреки всичко аз се държа с него така, както и с останалите, дори проявявам снизходителност, защото си давам сметка за слабостта си.
Но днес в поведението му има нещо, което ме смущава. Сякаш знае някаква нездрава тайна, която едновременно му доставя удоволствие и го поболява. Наистина изглежда болен въпреки надутия си вид: по бледото му лице е избило акне, по кестенявата му коса се забелязват наченки на омазняване. Тестостерон най-вероятно. Въпреки всичко не мога да се отърся от мисълта, че момчето знае нещо. Със Сътклиф и Алън-Джоунс бе достатъчно само да попитам, за да получа информацията (каквато и да е тя). Но с Найт…
— Случило ли се е нещо днес в часа на господин Грахфогел?
— Какво, сър? — Лицето на Найт бе предпазливо безизразно.
— Чух викове — казах аз.
— Не от мен, сър — отговори Найт.
— Не. Разбира се, че не.
Беше безполезно. Найт никога нямаше да ми каже. Аз свих рамене и излязох от Камбанарията на път за езиковата катедра, където щеше да се състои първият ни катедрен съвет за този триместър. Казах си, че Найт може да почака. Поне до утре.

 

Джери не беше на съвета. Всички други бяха там, което още повече затвърди съмнението ми, че колегата ни се е разболял. Джери никога не пропуска съвет, обича вътрешния инструктаж, пее енергично на училищните сборове и винаги се подготвя за тези неща. Днес го нямаше и когато споменах на доктор Дивайн за отсъствието му, отговорът беше толкова хладен, че изобщо да не бях питал. Предположих, че още се цупи заради стария ми кабинет, но в поведението му като че ли имаше нещо повече от обикновено неодобрение и по време на съвета аз с тревога прехвърлях в ума си всички дреболии, с които бих могъл да предизвикам стария идиот. Може да не знаете, но аз съм доста привързан към него въпреки костюмите му и всичко останало: той е една от малкото константи във вечно изменящия се свят, а напоследък броят им съвсем е намалял.
Съветът мина в разправии между Пеърман и Скуунз относно достойнствата на различните изпитни комисии, доктор Дивайн — ледено невъзмутим и почтителен, Кити — необичайно унила, Изабел — погълната от ноктите си, Джеф и Пени Нейшън — заели еднакви пози «мирно» като близнаци, а Даян Деър — заинтригувана от всичко до такава степен, сякаш катедрените съвети бяха най-пленителното нещо на света.
Когато съветът свърши, беше вече тъмно и училището бе пусто. Дори чистачите си бяха отишли. Само Джими бавно и усърдно движеше машината за лъскане на паркета в долния коридор.
— Скоро работата ти ще намалее — казах аз. След уволняването на Фалоу Джими бе поел всички портиерски задължения и не му беше леко. — Кога започва новият човек?
— След две седмици — отговори Джими с широка усмивка на кръглото си лице. — Казва се Шатълуърт. Привърженик на «Евертън». Въпреки всичко сигурно ще се погаждаме добре.
Аз се усмихнах.
— Значи ти самият не си кандидатствал за работата.
— Не, шефе — Джими поклати глава. — Много е тежка.

 

Когато излязох на паркинга, валеше като из ведро. Колата на Обединените нации вече потегляше. Ерик няма кола — зрението му е слабо, а и живее на две крачки от училището. Пеърман и Кити бяха още в кабинета и проверяваха контролни — откакто жена му се разболя, Пеърман много разчита на Кити. Изабел Тапи освежаваше грима си — бог знае колко време щеше да й отнеме — а знаех, че не мога да очаквам доктор Дивайн да ме закара.
— Госпожице Деър, чудя се дали…
— Разбира се. Качвайте се.
Благодарих й и се настаних на предната седалка на малката корса. Забелязах, че и колата като бюрото отразява характера на собственика си. В колата на Пеърман цари невероятен хаос. Обединените нации имат стикер на задното стъкло, чийто надпис гласи: «Не следвай мен, следвай Исус.» Изабел има малко плюшено мече, окачено на огледалото.
Противно на тях колата на Даян е спретната, чиста, функционална. Няма нито играчки, нито забавни надписи по стъклата. Харесва ми: това е признак за подреден ум. Ако аз имах кола, тя сигурно щеше да бъде като стая 59: с дъбова ламперия и прашни растения.
Споделих мислите си с госпожица Деър и тя се разсмя.
— Не съм се замисляла за това — каза, докато излизаше на главния път. — Като кучетата и техните стопани.
— Или учителите и техните чаши.
— Наистина ли?
Очевидно госпожица Деър не беше го забелязала. Тя използва една от общите чаши (бяла със синя ивица по края), донесени от кухнята. Даян има необичайно малко капризи за толкова млада жена (признавам, че базата ми за сравнение не е богата), но мисля, че това е част от чара й. Хрумна ми, че сигурно се погажда добре с младия Кийн, който също е много спокоен и хладнокръвен за новак, но когато я попитах как се разбира с останалите нови учители, тя просто сви рамене.
— Много работа, малко свободно време? — подхвърлих аз.
— Не съм по тези неща. Да пия с ученици и после да им давам да карат колата ми. Колко глупаво.
Е, права е: идиотът Лайт със сигурност е съсипал досието си заради тази нелепа история в града. Изи е поредният заменим Костюм, Мийк всеки момент ще си подаде оставката.
— А Кийн?
— Почти не сме говорили.
— А би трябвало. Той е местно момче. Имам чувството, че ще си допаднете.
Казах ви, че ставам сантиментален. Не ме бива за тези неща, но в госпожица Деър има нещо, което ме подтиква към откровеност. Млад Дракон, ако изобщо разбирам от това (макар и далеч по-привлекателна от повечето Дракони, които съм виждал): установявам, че не ми е трудно да си я представя след трийсет или четирийсет години — нещо близко до Маргарет Ръдърфорд в «Най-щастливите дни от живота ти», малко по-стройна, но със същото присмехулно изражение.
Лесно е да попаднеш в капана, знаете ли: «Сейнт Осуалдс» живее по други закони, различни от тези навън. Една от разликите е времето, което тук минава много по-бързо, отколкото другаде. Погледнете ме: скоро ще стана центурион, а когато се погледна в огледалото, виждам същото момче, което винаги съм бил, сега побеляло, с торбички под очите и характерния, макар и по-трудно различим вид на стар клоун.
Опитах се — и не успях — да кажа част от тези неща на Даян Деър. Но вече наближавахме къщата ми, дъждът беше спрял и аз я помолих да ме остави на ъгъла на «Дог Лейн», като обясних, че искам да погледна оградата си, за да се уверя, че инцидентът с графитите е бил единичен случай.
— Ще дойда с вас — каза тя и спря до бордюра.
— Няма нужда — отвърнах аз, но Даян настоя и аз с ирония осъзнах, че тя се безпокои за мен — отрезвяваща, но приятна мисъл. И може би имаше основание, защото още щом свихме в улицата, аз го видях — беше прекалено голям, за да го пропусна: не просто надпис, а портрет в цял ръст, изобразяващ ме в най-ярки цветове с мустаци и свастики.
В първата минута просто го гледахме. Боята изглеждаше почти суха. После ме обзе гняв: неукротим, безмълвен гняв, какъвто съм изпитвал не повече от три-четири пъти за цялата си кариера. Аз го излях по типичния англосаксонски маниер, забравил изисканите латински фрази. Защото знаех кой е виновникът, този път нямах никакви съмнения.
Още преди да съм забелязал малкия продълговат предмет в сянката на оградата, аз разпознах стила. Беше същият като на карикатурата, която бях свалил от таблото за съобщения в класната си стая — рисунката, която според мен бе дело на Колин Найт.
— Найт? — повтори госпожица Деър. — Но той е тих като мишка.
Мишка или не, знаех, че е той. Впрочем момчето имаше мотив: мразеше ме, а подкрепата на майка му, на директора, на вестниците и бог знае още на кого му беше вдъхнала дързост и кураж. Вдигнах продълговатия предмет от земята. Невидимият показалец отново ме бодна в гърдите, почувствах как кръвта пулсира в слепоочията ми и гневът пълзи по вените ми като смъртоносен опиат, лишавайки света от пъстротата му.
— Господин Стрейтли! — Даян изглеждаше загрижена. — Добре ли сте?
— Напълно — отвърнах аз, след като се опомних. Още треперех, но умът ми беше бистър, дивият гняв — овладян. — Погледнете това.
— Писалка, сър — каза Даян.
— Не просто писалка.
Не можех да не я позная: твърде дълго я бях търсил, преди да я намерят в будката на портиера. Нямаше съмнение: писалката на Колин Найт, подарък за Бар Мицва, цена — 500 лири, както твърдеше майка му, при това удобно надписана с инициалите му — КН — сякаш за по-сигурно.

 

6

 

Вторник, 26 октомври
Приятен детайл. Писалката. «Монблан», от евтините, но пак не е по джоба ми. Не че бихте го разбрали: полиестерният блясък е изчезнал, заменен с хладен, непроницаем защитен слой. Едно от многото неща, които заимствах от Леон, наред със слабостта към Ницше и лимонадата. Колкото до Леон, той харесваше стенописите ми: не го биваше в рисуването и винаги се чудеше как успявам да правя такива точни портрети.
Разбира се, имах достатъчно възможности да наблюдавам учителите, имах и бележници, изпъстрени с рисунки, освен това можех да подправя всеки подпис, който Леон ми даваше, затова и двамата се възползвахме от тази ми дарба, фалшифицирайки извинителни бележки от лекаря и от родителите.
С радост установявам, че талантът ми не ме е напуснал. Следобед имах свободен час и се измъкнах от училище, за да довърша рисунката — не беше толкова рисковано, колкото изглежда, освен учениците от «Сънибанк» малко хора минават по «Дог Лейн» — и се върнах навреме за осмия час. Нямаше никакви проблеми, никой не забеляза, с изключение на малоумния Джими, който боядисваше училищните порти и ми се ухили идиотски, когато минах с колата през тях.
Казах си, че трябва да направя нещо във връзка с този Джими. Не че имаше опасност да ме познае или нещо такова, но пропуските са си пропуски, а този остана твърде дълго без внимание. Освен това Джими ме дразни. Фалоу беше дебел и мързелив, но Джими с влажната си уста и животинска усмивка е още по-зле. Чудя се как е оцелял толкова време тук, не разбирам как «Сейнт Осуалдс» — при цялата си горда и славна репутация — изобщо го търпи. Доколкото си спомням, беше препоръчан от социални грижи: евтина и заменима четирийсетватова крушка. Думата е «заменима».
През обедната почивка извърших три малки и незабележими кражби: тубичка смазочно масло за тромбона на един ученик (от класа на Стрейтли, японец на име Ню), отвертка от комплекта с инструменти на Джими и, разбира се, легендарната писалка на Колин Найт. Никой не ме забеляза и никой не видя какво направих с тези три предмета, когато моментът настъпи.
Времето — времето е най-важният фактор. Знаех, че Стрейтли и другите преподаватели по езици ще бъдат на вечерния съвет (с изключение на Грахфогел, който има пристъп на мигрена в резултат на неприятния си разговор с директора). След това всички ще си отидат, с изключение на Пат Бишъп, който обикновено остава в училище до осем-девет часа. Не мисля, че това ще създаде проблеми: кабинетът му е в долния коридор — два етажа по-надолу, твърде далеч от езиковата катедра, за да може Пат да чуе нещо.
За миг отново се озовах в сладкарницата с изобилието от възможности. Очевидно Джими беше първата ми цел, но ако планът ми успееше, можех да получа като бонус някого от езиковата катедра. Въпросът беше кого. Не Стрейтли, разбира се, още не. Аз имам планове за Стрейтли и те са в процес на зреене. Скуунз? Дивайн? Тийг?
От географска гледна точка трябваше да е някой, който преподава в Камбанарията, някой несемеен, чието отсъствие би останало незабелязано, но най-вече уязвим, ранена газела, изостанала от стадото, беззащитен — може би жена — чието нещастие би предизвикало истински скандал.
Изборът беше само един: Изабел Тапи с високите си токчета и тесните си пуловери, Изабел, която редовно отсъства поради предменструален синдром и която е излизала буквално с всички учители мъже под петдесетте (с изключение на Джери Грахфогел, който има други предпочитания).
Стаята й е в Камбанарията, точно над тази на Стрейтли. Чудато тясно помещение със странни форми, горещо през лятото, студено през зимата, с прозорци от четирите страни и дванайсет тесни каменни стъпала, които водят от коридора към стаята. Не е много практично — по времето на баща ми това беше склад, там едва се смества цял клас. Ако закъсаш, не можеш да се обадиш по мобилен телефон, защото няма обхват; Джими мрази това място, чистачите го пропускат — почти невъзможно е да се качи прахосмукачка по тесните стълби, а повечето учители, освен ако не преподават в Камбанарията, дори не знаят, че съществува.
Това го прави идеално за целта ми. Изчаках края на часовете. Знаех, че Изабел няма да отиде на катедрен съвет, преди да е пила кафе (и да е поприказвала с животното Лайт), което ми даваше пет-десет минути. Бяха ми достатъчно.
Първо отидох в стаята, която беше празна. После извадих отвертката и седнах на стълбите с лице към дръжката на вратата. Механизмът беше достатъчно прост, на основата на един-единствен четвъртит щифт, който свързва дръжката с езика на бравата. Натискаш дръжката, щифтът се завърта и езикът се прибира. Нищо по-лесно от това. Ако извадиш щифта, колкото и да блъскаш и да дърпаш дръжката, вратата остава затворена.
Бързо отвинтих обкова, повдигнах го леко и извадих щифта. После, придържайки вратата с крак, за да не се затвори, отново наместих обкова и стегнах винтовете. Ето. Отвън вратата изглеждаше съвсем нормално. Но влезеш ли веднъж…
Разбира се, нищо не е напълно сигурно. Изабел може да не се върне в стаята си. Чистачите могат да проявят необичайно усърдие, Джими може да надникне вътре. Но не очаквам да стане така. Мисля, че познавам «Сейнт Осуалдс» по-добре от повечето учители, а и имах достатъчно време да свикна с рутината му. Освен това неизвестността е половината удоволствие, нали? Казах си, че дори да не проработи, винаги мога да повторя опита на сутринта.

 

7

 

Мъжка гимназия «Сейнт Осуалдс»
Сряда, 27 октомври
Снощи спах лошо. Може би от вятъра или от спомена за самодоволната физиономия на Найт, или от внезапния артилерийски обстрел на дъжда точно след полунощ, или от сънищата, живи и тревожни, каквито не бях имал от години.
Преди лягане изпих две чаши кларе — разбира се, не очаквам Бевънс да одобри това, както и пая с месо, който вървеше с тях — и в три и половина се събудих жаден, с натежала глава и тежко предчувствие, че най-лошото тепърва предстои.
Излязох за училище по-рано, за да избистря мислите си и да имам време да планирам стратегия срещу Найт. Все още валеше и когато стигнах портите на «Сейнт Осуалдс», палтото и шапката ми бяха прогизнали от дъжд.
Беше едва осем без петнайсет и на служебния паркинг имаше малко коли: колата на директора, на Пат Бишъп и малката небесносиня мазда на Изабел Тапи. Тъкмо се чудех на това (Изабел рядко пристига преди осем и половина, а най-често дори в девет), когато чух шум от кола зад гърба си. Обърнах се и видях очуканото старо волво на Пеърман да влиза в пустия паркинг, оставяйки криволичеща следа върху влажния асфалт. На седалката до шофьора беше Кити Тийг. И двамата изглеждаха напрегнати — Кити се криеше зад вестник, Пеърман вървеше много бързо.
Хрумна ми, че може да се е случило нещо със съпругата на Пеърман, Сали. Бях я виждал само веднъж след заболяването й и тя ми се стори съсухрена и прежълтяла въпреки широката храбра усмивка, а кестенявата коса на главата й като че ли беше перука.
Но когато видях Пеърман да влиза, следван от Кити, разбрах, че е нещо по-сериозно. Лицето му беше отчаяно. Той не отвърна на поздрава ми, почти не ме погледна, докато отваряше вратата. Зад него Кити вдигна глава и веднага избухна в сълзи, това ме изненада и докато се опомня, за да я попитам какво става, Пеърман вече се отдалечаваше по средния коридор, оставяйки след себе си диря от мокри стъпки по излъскания паркет.
— За бога, какво се е случило? — попитах аз.
Кити закри лицето си с ръце.
— Сали… — започна тя. — Получила е писмо. Тази сутрин. Отворила го е на закуска.
— Писмо? — Сали и Кити бяха близки, но въпреки това такава скръб ми се виждаше неоправдана. — Какво писмо?
В първия миг тя като че ли нямаше сили да отговори. После ме погледна през размазания си грим и тихо каза:
— Анонимно писмо. За Крис и мен.
— Наистина ли? — Трябваше ми известно време да разбера какво има предвид. Кити и Пеърман? Пеърман и госпожица Тийг?
Помислих си, че наистина остарявам: изобщо не ми беше хрумвало. Знаех, че са приятели, че Кити му помага, често дори в извънработно време. Но сега всичко излезе наяве: представях си как са пазили връзката си в тайна от Сали, за да не я тревожат, как са се надявали един ден да се оженят, а сега… сега…
Заведох Кити в Стаята на учителя, направих чай, изчаках я с чашата в ръка пред женската тоалетна. След десет минути Кити се появи със зачервени очи и страдалческо лице под пресния слой бежова пудра, видя чая и отново избухна в сълзи.
Не бях очаквал това от Кити Тийг. Тя беше в «Сейнт Осуалдс» от осем години и никога досега не бях я виждал да плаче. Предложих й носната си кърпа и й подадох чая, като се чувствах неловко и се молех (с известно чувство на вина) да дойде някой по-опитен в тези неща — госпожица Деър може би — за да ме смени.
— Добре ли си? — (Тромав гамбит на добронамерен мъж).
Кити поклати глава. Естествено, че не беше добре, това се виждаше, но Сакото от туид не се слави с умения в общуването с противоположния пол, а все пак трябваше да кажа нещо.
— Искаш ли да повикам някого?
Предполагам, че имах предвид Пеърман: казвах си, че като ръководител катедра това е негова отговорност. Или Бишъп — той е човекът, който обикновено се занимава с емоционалните кризи на персонала. Или Марлийн — да! При мисълта за секретарката, действала толкова бързо в деня на моя припадък и толкова грижовна към учениците, изведнъж ме заля вълна от облекчение и благодарност. Силната Марлийн, преживяла развода и смъртта на сина си, без да рухне. Тя щеше да знае как да постъпи, а дори да не знаеше, поне беше запозната с етикета в общуването с разплакани жени, недостъпен на мъжете.
Марлийн тъкмо излизаше от кабинета на Бишъп. Предполагам, че я приемам за даденост, както правят и останалите учители.
— Марлийн, чудя се дали… — започнах аз.
Тя ме изгледа с престорена строгост.
— Господин Стрейтли. — Винаги ме нарича «господин Стрейтли», макар че от години всички учители я наричат Марлийн. — Сигурно още не сте намерили онзи дневник.
— Уви, не.
— Хм. Така си и мислех. Какво има сега?
Обясних й за Кити, без да навлизам в подробности. Марлийн ме погледна загрижено.
— Нещастието никога не идва само — каза тя. — Понякога се чудя защо изобщо стоя тук. Пат се съсипва, всички са като на тръни заради училищната инспекция, а сега и това…
За миг ми се стори толкова обезпокоена, че се почувствах виновен за това, че съм я разтревожил.
— Не, няма проблем — каза Марлийн, като видя физиономията ми. — Оставете на мен. Мисля, че в момента и без това имате достатъчно грижи.
Беше права. Сега цялата катедра се крепеше на мен, госпожица Деър и Обединените нации. Доктор Дивайн отсъстваше по административни причини, Грахфогел още го нямаше, а тази сутрин в свободните си часове поех първокурсниците на Тапи и класа на Пеърман, плюс рутинното оценяване на новаците, този път на безупречния Изи.
Найт отсъстваше и аз не можех да го попитам за графитите на оградата си, нито за писалката, която бях намерил на местопрестъплението. Вместо това написах пълен доклад за случилото се и предоставих едно копие на Пат Бишъп и друго на господин Брад, който освен ръководител катедра по компютърни науки е и ръководител на трети курс. Мога и да почакам, сега имам доказателство за деянието на Найт и ще се разправям с него, когато му дойде времето. Ще отложа удоволствието, така да се каже.
През междучасието поех дежурството в коридора вместо Пеърман, а след обедната почивка останах да наглеждам неговия и моя клас плюс тези на Тапи и Грахфогел в салона, докато навън валеше безмилостен дъжд, а в другия край на коридора безспирен поток от хора влизаше и излизаше от кабинета на директора.
По-късно, пет минути преди края на часовете, Марлийн дойде да ми каже, че Пат ме вика. Намерих го в кабинета му заедно с Пеърман, който изглеждаше неспокоен. До бюрото седеше госпожица Деър, която ме погледна съчувствено на влизане и аз разбрах, че нещо се е случило.
— Предполагам, че става въпрос за ученика Найт.
Всъщност учудих се, че не чака пред кабинета на Бишъп; може би Пат вече беше говорил с него, въпреки че по правилник ученик не можеше да се разпитва преди класният му ръководител да е говорил с Втория учител.
В първия миг лицето на Пат беше безизразно. После той поклати глава.
— Не. Тони Брад ще се заеме с това. Той е ръководител на курса, нали така? Не, става дума за инцидент от миналата нощ. След съвета.
Бишъп погледна ръцете си — признак, че не знае как да започне. Видях, че ноктите му са в ужасно състояние, изгризани почти до дъно.
— Какъв инцидент? — попитах аз.
В първия момент той отбягваше погледа ми.
— Съветът е свършил малко преди шест.
— Точно така — казах. — Госпожица Деър ме закара у дома.
— Знам. Всички са си тръгнали по същото време, с изключение на госпожица Тийг и господин Пеърман, които са се задържали още двайсет минути.
Свих рамене. Накъде ли биеше и защо говореше толкова официално. Погледнах Пеърман, но по изражението му не можах да отгатна нищо.
— Госпожица Деър казва, че на излизане сте видели Джими Уат в долния коридор — продължи Пат. — Лъскал пода и чакал, за да заключи.
— Точно така — отвърнах аз. — Защо? Какво се е случило?
Това обясняваше донякъде поведението на Бишъп. И Джими, точно като Фалоу, беше назначен от него и навремето Пат отнесе доста критики за това. Все пак Джими вършеше добра работа. Не беше много умен, разбира се, но беше предан, а това е най-важното в «Сейнт Осуалдс».
— След снощния инцидент Джими Уат беше уволнен.
Не можех да повярвам.
— Какъв инцидент?
Госпожица Деър ме погледна.
— Явно не е проверил всички стаи, преди да заключи. По някакъв начин Изабел е останала в стаята си, уплашила се е, подхлъзнала се е по стълбите и е счупила глезена си. Едва тази сутрин в шест часа е успяла да излезе.
— Добре ли е?
— Някога да е била добре?
Не можах да не се усмихна. Това беше типичен фарс в стил «Сейнт Осуалдс», който стана още по-смешен заради плачевното изражение на лицето на Пат.
— Смей се — сопна ми се той, — но получихме официална жалба. Нарушение на правилника за хигиена и безопасност.
Това означаваше намеса на Дивайн.
— Явно някой е разлял нещо на стълбите — нещо като олио.
Значи не беше толкова забавно.
— Сигурно би могъл да поговориш с нея.
— Повярвай ми, опитах. — Пат въздъхна. — Госпожица Тапи си мисли, че това не е просто неволна грешка на Джими. Според нея има зла умисъл. А повярвай ми, тя си знае правата.
Разбира се, че си ги знаеше. Хората като нея са такива. Доктор Дивайн беше профсъюзният й представител, предположих, че вече я е осведомил каква точно компенсация би могла да очаква. Щеше да има жалба за нараняване на работното място, за лишаване от работоспособност (със сигурност никой не би могъл да очаква, че тя ще ходи на работа със счупен глезен) плюс жалба за нанесени морални щети. За каквото и да се сетите, тя щеше да го е споменала: травма, болки в гърба, хронична умора, каквото и да е. Щях да я замествам през следващите дванайсет месеца.
Колкото до рекламата, «Икзаминър» щеше да има повод за празненство. Забравете Найт. Тапи с дългите си крака и физиономия на измъчена храброст беше далеч по-апетитен залък.
— Сякаш не ни стигаха проблемите, и то точно преди инспекцията — горчиво каза Пат. — Кажи ми, Рой, има ли други неприятности, за които трябва да знам?

 

8

 

Петък, 29 октомври
Добрият стар Бишъп. Странно, че попита за това. Всъщност аз се сещам за поне две неща: едното вече наближава бавно и неотстъпно като приливна вълна, а второто любезно го съпътства.
По мои впечатления литературата е изпълнена с утешителни лигавщини за умиращите. За търпението им, за разбирането им. Моят опит сочи, че умиращият може да бъде също толкова злобен и безмилостен, колкото и онези, които оставя след себе си. Сали Пеърман е пример за това. Въз основата на едно-единствено писмо (съчинено с голямо старание, трябва да призная) тя задейства всички обичайни клишета: смени бравите, обади се на адвоката, изпрати децата при баба им, разпиля дрехите на съпруга си по моравата отпред. Пеърман, разбира се, вече не може да лъже. Той като че ли се надяваше да бъде разкрит. Погледът му изразява злочестина и облекчение. Типично за католик. Но поне му носи утеха.
Кити Тийг е друга работа. Сега няма кой да я утеши. Смазан от мазохистичното си чувство за вина, Пеърман почти не говори с нея, не я поглежда. Сигурно тайно я държи отговорна — тя е жена в края на краищата — и докато Сали все повече потъва в носталгична мъгла, подсладена от угризенията му, Кити знае, че никога не би могла да си съперничи с нея.
Днес тя не дойде на училище. Вероятно заради преживяния стрес. Пеърман отново пое часовете си, но изглежда разсеян, а без Кити, която да му помага, е чудовищно неорганизиран. В резултат на това постоянно допуска грешки, забрави да влезе в часа на Изи, за да го оцени, забрави за дежурството си в обедната почивка, изгуби цяло междучасие в търсене на купчина контролни по литература на шести курс, които не помни къде е оставил (всъщност те са в шкафчето на Кити в Тихата стая, знам, защото аз ги сложих там).
Не ме разбирайте погрешно. Нямам нищо против човека. Но трябва да продължа напред. А по-ефективно е да се работи по катедри — ан блок, ако щете — отколкото да се хвърлят разпилени усилия из цялото училище.
Колкото до другите ми проекти… приключението на Тапи не успя да влезе в днешните вестници. Добър знак: това означава, че «Икзаминър» пази материала за почивните дни, но ако се вярва на слуховете, Изабел е преживяла силен стрес, обвинява цялото училище за злополучното си падане (и конкретно Пат Бишъп, който явно не е проявил достатъчно съчувствие в решителния момент), очаква пълна подкрепа от профсъюзите и щедра компенсация, било то със съдебно или извънсъдебно споразумение.
Грахфогел пак отсъства. Чувам, че горкият човек напоследък страда от мигрена, но мисля, че по-скоро отсъствието му има нещо общо с натрапчивите телефонни обаждания, които получава напоследък. След вечерта, която прекара навън с Лайт и учениците, изглежда доста умърлушен. Разбира се, живеем в епохата на равенството, когато не може да има дискриминация на основата на раса, религия и пол (ха!), но въпреки това той знае, че да бъдеш хомосексуалист в мъжка гимназия означава да си много уязвим и постоянно се пита как се е издал и пред кого.
При нормални обстоятелства Грахфогел би могъл да се обърне за помощ към Пеърман, но сега Пеърман има свои грижи, а доктор Дивайн, който на практика му е шеф и ръководител катедра, никога не би го разбрал. Но грешката си е негова. Трябвало е да помисли, преди да се сприятелява с Джеф Лайт. Къде му е бил умът? Лайт рискува далеч по-малко. От него блика тестостерон. Тапи го усеща, макар че ми е любопитно какво ще каже, когато цялата история излезе наяве. Засега Лайт показва голямо съчувствие към съдбата на Изабел Тапи: той е профсъюзен деец и приветства всяко предизвикателство към системата. Добре. Но кой знае, може би и това ще свърши зле. С малко помощ отвън, разбира се.
А Джими Уат? Джими си отиде завинаги и на негово място дойде нов екип чистачи от града, които работят на акорд. На никого не му пука, с изключение на касиера (работниците на акорд излизат по-скъпо, освен това работят по разписание и си знаят правата) и може би на Бишъп, който има слабост към безнадеждните случаи (като баща ми например) и който би искал да даде втори шанс на Джими. Това не важи за директора, който успя да изгони малоумния Уат от училището със зашеметяваща (и недотам законна) бързина (от това би излязла интересна статия на Къртицата Мол, след като случаят с Тапи отшуми) и който прекара последните два дни затворен в кабинета си, общувайки с учителите само по интеркома и чрез Боб Стрейндж — единствения член на ръководството, който остава напълно равнодушен към тези дребни проблеми.
Колкото до Рой Стрейтли, не очаквайте да го забравя. Той заема място в мислите ми повече от всички останали. Но допълнителните задължения му отнемат цялото време, което е добре, защото се готвя да навляза в следващия етап от разрушителния си план. Въпреки това и Стрейтли има за какво да се тревожи: случайно се намирах в компютърното крило, когато чух гласа му в коридора и успях да подслушам интересен разговор между него и Брад относно а) Колин Найт, и б) Ейдриън Мийк, новия учител по компютри.
— Но аз не съм писал нищо лошо за него — протестираше Стрейтли. — Изслушах урока му, попълних бланката и изразих мнението си обективно. Нищо повече.
— Лош контрол върху класа — каза Брад, който четеше от бланката за оценяване. — Лошо изнасяне на урока. Липса на обаяние? Къде е обективността тук?
Последва пауза, докато Стрейтли преглеждаше бланката.
— Не съм писал това — каза той накрая.
— Е, със сигурност прилича на твоя почерк.
Последва нова, по-дълга пауза. Хрумна ми да изляза от стаята, за да видя изражението на лицето на Стрейтли, но реших да не го правя. Не исках да привличам вниманието към себе си, особено на това място, което скоро щеше да се превърне в местопрестъпление.
— Не съм писал това — повтори Стрейтли.
— Кой тогава го е писал?
— Не знам. Някой шегаджия.
— Рой… — По тона на Брад личеше, че започва да се чувства неудобно. Познат ми е — тревожният, леко утешителен тон на човек, който говори с опасен луд. — Виж, Рой, разбирам, че искаш да бъдеш справедливо критичен и така нататък. Знам, че младият Мийк не е най-талантливият учител, който сме имали…
— Не — каза Стрейтли. — Не е. Но не съм го оплюл. Не можеш да приемеш тази бланка, след като не съм я попълнил аз.
— Разбира се, Рой, но…
— Но какво? — В гласа на Стрейтли сега се долавяше гняв. Никога не е обичал да се разправя с Костюми, както ги нарича, и си личеше, че цялата тази работа го дразни.
— Виж, сигурен ли си, че просто не си… забравил какво си написал?
— Как така ще съм забравил?
Брад помълча малко.
— Ами имам предвид, че може би си бързал или…
Тихичко се изсмях в шепа. Брад не е първият учител, който предполага, че Рой Стрейтли «се износва», както казва Бишъп. Аз посях това семе в няколко глави, а и има достатъчно случаи на ирационално поведение, хронично забравяне и дреболии, които правят идеята да изглежда правдоподобна. Стрейтли, разбира се, изобщо не подозира.
— Господин Брад, вярно, че скоро ще направя сто триместъра тук, но съм далеч от старческата сенилност. А сега ако може да говорим за нещо важно. — (Запитах се какво ще каже Мийк, когато му съобщя, че Стрейтли смята оценяването му за нещо маловажно). — Дали успя да намериш свободно време в претоварения си график, за да прочетеш доклада ми за Колин Найт?
Аз се усмихнах пред компютърния екран.
— А, Найт — незаинтересовано каза Брад.
А, Найт.
Както казах, не ми е трудно да се идентифицирам с момче като Найт. Всъщност с него нямаме нищо общо — като дете в мен имаше много повече дързост, злоба и издръжливост — но с повече пари и по-добри родители можех да се окажа на неговото място. У Найт има дълго трупано негодувание, което мога да използвам, а тъй като е саможив, най-вероятно няма да сподели нищо с никого, докато не стане необратимото. Ако желанията бяха коне, както казвахме ние като деца, старият Стрейтли щеше да е стъпкан още преди години. Сега подготвям Найт (основно извън часовете), а ако не в друго, то поне в злобата и отмъщението той е способен ученик.
Не ми отне много време. Отначало не правех нищо директно: две думи тук, побутване там.
— Представи си, че аз съм класният ти ръководител — казвах му аз, докато той ходеше като куче след мен по време на дежурствата ми из двора. — Ако имаш проблем и чувстваш, че не можеш да го обсъдиш с господин Стрейтли, ела при мен.
И Найт идваше. За три седмици се наслушах на жалкото му хленчене, на глупавите му оплаквания: никой не го обича, учителите се заяждат с него, учениците го наричат тъпак и загубеняк. Постоянно е нещастен, освен когато се радва на нещастието на другите. Всъщност той ми помогна да пусна доста слухове за себе си, както и за горкия господин Грахфогел, чиито отсъствия се забелязват и енергично се обсъждат. Когато Грахфогел се върне — ако изобщо се върне — ще намери подробностите от личния си живот с всички добавки и украси, които момчетата може да са добавили от себе си, изписани по всички чинове и тоалетни в цялото училище.
През повечето време обаче Найт обича да се оплаква. Аз го слушам със съчувствие и макар вече да ми е напълно ясно защо Стрейтли не може да понася хлапето, трябва да призная, че се радвам на напредъка на ученика си. Нахалството, обидчивостта и злорадството се удават на Найт с особена лекота.
Наистина жалко, че трябва да си отиде, но както би казал старият ми баща, не можеш да направиш омлет, без да убиеш някого.

 

9

 

Мъжка гимназия «Сейнт Осуалдс»
Петък, 29 октомври
Какъв задник е този Брад. Какъв невероятен задник. На кого изобщо му е хрумнало, че от него може да излезе добър ръководител на курс? Започна с това, че на практика ме обяви за сенилен заради идиотската бланка за оценяване на Мийк, после има нахалството да се усъмни в мнението ми по случая Колин Найт. Искал още доказателства, можете ли да повярвате? Искал да знае дали съм говорил с момчето.
Дали съм говорил с момчето? Естествено, че говорих, и ако изобщо някога съм виждал ученик да лъже… Знаете ли, по очите се познава, по това как току се стрелват някъде долу вляво, сякаш там има нещо — може би тоалетна хартия, залепнала на обувката ми, или голяма локва, която трябва да се заобиколи. Личи си по смирения поглед, по преувеличената готовност, с която отговарят, по поредицата от «Честна дума, сър» и «Кълна се, сър», а зад това — крадливото самодоволство, сякаш знаят нещо повече.
Не се съмнявах, че всичко ще се свърши, щом извадя писалката. Оставих го известно време да говори, да се кълне, че казва истината, да се кълне в майка си. После се появи и тя — писалката на Найт, с инициалите му отгоре, намерена на местопрестъплението.
Той зяпна. Лицето му посърна. Бяхме сами в Камбанарията по време на обедната почивка. Навън беше свеж слънчев ден, момчетата тичаха из двора, гонеха есента. Чувах далечните им викове — като на чайки, носени от вятъра. Найт също ги чуваше и гледаше с копнеж към прозореца.
— Е? — попитах аз, като се стараех да не изглеждам прекалено доволен. В края на краищата, той беше само момче. — Това е твоята писалка, нали, Найт?
Мълчание. Найт стоеше с ръце в джобовете и все повече се смаляваше пред очите ми. Знаеше, че провинението е сериозно, достойно за изключване от училище. Виждах го в очите му: петното в досието, разочарованието на майка му, гнева на баща му, пропилените перспективи.
— Така ли е, Найт?
Той кимна мълчаливо.
Изпратих го при ръководителя на курса, но той така и не е стигнал до там. По-късно следобед Брейзноуз го видял на спирката на автобуса, но не обърнал внимание. Решил, че Найт има час за зъболекар или отива до някой магазин в града. Никой друг не помни да го е виждал: момче с права коса в униформа на «Сейнт Осуалдс», с черна раница и физиономия на човек, понесъл бремето на целия свят на плещите си.
— О, разбира се, че говорих с него. Найт не каза почти нищо. Особено след като му показах писалката.
Брад ме погледна смутен.
— Разбирам. А какво точно каза на момчето?
— Обясних му колко сериозно е провинението.
— Имаше ли свидетели?
Вече ми дойде до гуша. Разбира се, че нямаше, какви свидетели през обедната почивка, когато хиляда момчета играят навън?
— Какво става, Брад? — попитах аз. — Да не би родителите да са се оплакали? Това ли е? Пак ли тормозя момчето? Или може би знаят твърде добре, че синът им е лъжец и че единствено заради доброто име на «Сейнт Осуалдс» не съм отишъл в полицията?
Брад си пое дълбоко дъх.
— Мисля, че трябва да обсъдим това другаде — предложи той смутено (часът беше осем сутринта и ние се намирахме в долния коридор, където нямаше жива душа). — Исках Пат Бишъп да присъства, но в кабинета му го няма, а не мога да го намеря по телефона. О, боже — при това възклицание Брад подръпна тънкия си мустак, — наистина мисля, че трябва да изчакаме идването на съответните упълномощени лица…
Бях готов да отправя парлива забележка относно ръководителите на курсове и съответните упълномощени лица, когато влезе Мийк. Той ми хвърли отровен поглед и се обърна към Брад.
— Проблем в лабораториите — каза младият учител с безличния си глас. — Мисля, че трябва да погледнете.
Брад не скри облекчението си. Компютърните проблеми бяха стихията му. Без неприятни човешки контакти, без недоразумения, без лъжи, само машини за програмиране и декодиране. Знаех, че тази седмица постоянно има някакви компютърни проблеми — вирус, или поне така чух — в резултат на което за мое голямо удоволствие комуникацията по имейл беше напълно прекратена и за няколко дни катедрата по компютърни науки се премести в библиотеката.
— Съжалявам, господин Стрейтли. — Пак същият поглед, като на човек, чието спасение е дошло в последната минута. — Дългът ме зове.
В края на обедната почивка намерих бележка от Бишъп (написана на ръка) в пощенската си кутия. Не преди това, убеден съм, макар Марлийн да казва, че я е пуснала още сутринта. Но сутринта имаше толкова проблеми: отсъствието на Грахфогел, депресията на Кити, Пеърман, който се преструваше, че всичко е наред, но изглеждаше уморен и блед и имаше тъмни кръгове под очите. Чух от Марлийн (която винаги знае всичко), че тази нощ е спал в училището и че не се прибирал у дома от вторник, когато анонимното писмо е разкрило дългогодишната му изневяра. Марлийн казва още, че Кити обвинява себе си, защото смята, че е подвела Пеърман и се пита дали не е нейна вината, че загадъчният автор на писмото е научил истината.
Пеърман казва, че не е така, но въпреки всичко страни от нея. Типично за мъж, казва Марлийн, толкова е погълнат от собствените си проблеми, че не забелязва колко страда горката Кити.
Знам, че е по-добре да не коментирам. Не заемам ничия страна. Само се надявам Пеърман и Кити да могат да работят заедно след случилото се. Не бих искал да загубя никого от тях, особено тази година, когато толкова други неща тръгнаха на зле.
Все пак има едно утешение. Сред всичките си паднали духом колеги Ерик Скуунз е изненадващо непоклатим. Макар в добри времена да има труден характер, в лоши разгръща докрай възможностите си и поема задълженията на Пеърман, без да се оплаква (и с известно удоволствие). Разбира се, Скуунз би искал да ръководи катедрата. Вероятно дори би се справял добре: макар че му липсва чарът на Пеърман, той усърдно върши всякакъв вид административна работа. Но с възрастта е станал кисел и само в моменти на криза се проявява истинската същност на Ерик Скуунз, на младия човек, когото познавах преди трийсет години — предприемчив, енергичен, демон в класната стая, неуморен организатор, дързък младотурчин.
«Сейнт Осуалдс» поглъща тези неща: енергията, амбицията, мечтите. С такива мисли влязох в Стаята на учителя пет минути преди края на обедната почивка, стиснал в едната ръка стара кафява чаша, а в другата — изсъхнала бисквита (от учителските запаси: чувствам, че след като плащам, трябва да получавам достатъчно за парите си).
По това време в стаята винаги е оживено като на железопътна гара, от която пътниците потеглят към различни дестинации. Заварих обичайните заподозрени, заели съответните си места: Роуч, Лайт (необичайно хрисим) и Изи запълваха петте минути до началото на следобедните часове с четене на «Дейли Мирър». Паметника дремеше, Пени Нейшън седеше с Кити в женския ъгъл, госпожица Деър четеше книга, дори младият Кийн надникна за малко, колкото да си поеме дъх след обедното дежурство.
— О, сър — започна той, щом ме видя. — Господин Бишъп ви търси. Мисля, че ви е изпратил съобщение.
Съобщение? Вероятно имейл. Този човек никога няма да се научи.

 

Намерих Бишъп в кабинета му. Присвиваше очи пред компютърния екран, надянал на носа си очила за четене. Щом влязох, веднага ги свали (той си дава ясна сметка как изглежда, а тези кръгли очилца биха подхождали повече на някой стар академик, отколкото на бивш ръгбист).
— Не си си счупил краката от бързане.
— Съжалявам — кротко казах аз. — Не съм видял съобщението ти.
— Глупости — отсече Бишъп. — Никога не си проверяваш пощата. До гуша ми дойде, Стрейтли, омръзна ми да пращам да те викат като някой ученик от пети курс, който не си пише домашните.
Не можах да сдържа усмивката си. Харесвам го, нали знаете. Не е Костюм — макар че се опитва, Бог да му е на помощ — и когато е ядосан, си го казва, не е като директора.
— Вярно ли казваш?  — любезно попитах аз.
— Зарежи тия работи — каза Бишъп. — Затънали сме до ушите, и то по твоя вина.
Погледнах го. Не се шегуваше.
— Какъв е проблемът? Нова жалба? — Предполагам, че съм очаквал да чуя пак нещо за пуловера на Пули, макар че това беше повече по вкуса на Боб Стрейндж.
— По-лошо — каза Пат. — Става дума за Колин Найт. Офейкал е.
— Какво?
Пат ме изгледа гневно.
— Вчера, след малката ви разправия в обедната почивка. Взел си чантата, излязъл и никой — ама съвсем никой, нито родителите, нито приятелите, нито една жива душа, по дяволите, не го е мяркал оттогава.

 

Офицер

 

1

 

Неделя, 31 октомври
Нощта на Хелоуин. Един от любимите ми празници. Именно тази нощ, а не Нощта на кладите с безвкусните си тържества (а и винаги ми се е струвало доста нелепо децата да празнуват страшната смърт на човек, виновен най-вече в това, че се е водил по чужди идеи).
Вярно е, Гай Фокс винаги ми е бил симпатичен. Може би защото и аз до голяма степен се намирам в същото положение: на самотен заговорник, разчитащ единствено на собствената си съобразителност в борбата с мощния си противник. Но Фокс е бил предаден. Аз нямам съратници, нямам никого, с когото да обсъждам подривните си планове и ако някой ме предаде, това ще бъде само собствената ми небрежност или глупост.
Разкритията ме ободряват, защото заниманието ми е самотно и аз често жадувам да споделя с някого триумфа, вълненията от своя бунт. Но тази седмица бележи края на поредния етап от плана ми. Ролята на пикадора е изчерпана, време е на сцената да излезе матадорът.
Започнах с Найт.
Малко съжалявам: през този триместър той ми беше от голяма полза, а и, разбира се, нямам нищо лично против момчето, но то все някога трябва да изчезне — знае прекалено много (независимо дали го съзнава или не), за да може да остане.
Разбира се, очаквах да предизвикам криза. И аз като всички хора на изкуството обичам да провокирам, но реакцията на Стрейтли на малкото ми произведение на оградата му със сигурност надхвърли очакванията ми. Знаех, че ще намери писалката и ще стигне до логичния извод.
Както казах, тези учители от «Сейнт Осуалдс» са много предсказуеми. Трябва само да натиснеш копчетата, да дръпнеш лоста и да ги гледаш как се самоунищожават. Найт беше вече готов, Стрейтли още узрява. За няколко пакета «Кемъл» момчетата от «Сънибанк» се съгласиха да подхранят параноята на стареца; същото направих и с Колин Найт. Всичко е готово, и двамата главни герои заеха позиция за битка. Остана само решаващото сражение.
Разбира се, знаех, че ще дойде при мен. «Представи си, че аз съм класният ти ръководител», казах му и той ме послуша. В четвъртък след обедната почивка горкото момче дотича при мен разплакано и ми разказа всичко.
— Успокой се, Колин — казах аз, като го поведох към един празен кабинет в средния коридор. — В какво точно те обвини господин Стрейтли?
Найт ми разказа с много сълзи и сополи.
— Разбирам.
Сърцето ми заби учестено. Започна се. Вече нямаше спиране. Гамбитът ми се беше отплатил щедро и сега аз трябваше само да наблюдавам как «Сейнт Осуалдс» се разрушава, част по част.
— Какво да правя? — Момчето беше близко до истерия, разплаканото му лице бе почти посиняло от тревога. — Той ще каже на майка ми, ще се обади в полицията, може дори да ме изключат…
А, изключването. Най-голямото безчестие. В поредицата от ужасни последствия то е по-страшно дори от родителите и полицията.
— Няма да те изключат — твърдо казах аз.
— Откъде знаете?
— Колин, погледни ме. — Найт истерично клатеше глава. — Погледни ме.
Той се подчини, все още разтреперан, но наченките на истерия бавно започваха да отшумяват.
— Чуй ме, Колин — казах аз. Кратки изречения, поглед право в очите и уверен тон. Учителите често използват този метод, както и лекарите, и свещениците, и други илюзионисти. — Слушай ме внимателно. Няма да те изключат. Прави каквото ти казвам, ела с мен и всичко ще се оправи.

 

Той ме чакаше, както се бяхме уговорили, на автобусната спирка до служебния паркинг. Беше четири без десет и вече се смрачаваше. Излязох от часа си десет минути по-рано (като никога) и улицата беше пуста. Спрях колата си на отсрещния тротоар. Найт дотича и седна на седалката отпред, пребледнял от ужас и надежда.
— Всичко е наред, Колин — успокоих го аз. — Ще те закарам у дома.
Не беше точно по плана. Наистина първоначалната ми идея не беше такава. Наречете го безразсъдство, ако искате, но този следобед, докато се отдалечавах от «Сейнт Осуалдс» по улицата, потъмняла от ситния октомврийски дъжд, все още нямах конкретна представа какво ще правя с Колин Найт. В личен план, разбира се, обичам да изпипвам нещата до съвършенство. Да покривам всички бази.
Но понякога е по-добре да разчиташ изцяло на инстинкта си. Леон ме научи на това и трябва да призная, че някои от най-добрите ми ходове са били спонтанните, случайни проблясъци.
Същото стана и с Колин Найт: осени ме внезапно вдъхновение, точно когато минавахме покрай градския парк.

 

Казах ви, че открай време обичам Хелоуин. Като дете го предпочитах пред публичните празненства в Нощта на кладите, които винаги са предизвиквали у мен смътно недоверие със своята комерсиалност, с тролското си веселие и голямото си барбекю. Най-много от всичко мразех градското увеселение с огъня в парка, където хората се събират масово, за да видят запалването на огромната клада и посредствените фойерверки. Често има пътуващи панаири, докарани от цинични търговци в търсене на по-голяма печалба, будка за хотдог, голям чук «Провери силата си (Всеки печели!)», стрелбище с проядени от молци плюшени мечета, провесени за вратовете като трофеи, захаросани ябълки (смачкани и кафяви под яркочервения слой захар) и много джебчии, които невъзмутимо си пробиват път през празничната тълпа.
Ненавиждам този тип безпричинни публични събирания. Шумът, потта, суетнята, жегата и предчувствието за насилие, което всеки момент ще избухне, винаги са ме отблъсквали. Ако щете вярвайте, но аз мразя насилието. Най-вече, струва ми се, поради липсата на изисканост. Поради грубата му, покъртителна глупост. Баща ми обичаше градинските увеселения в Нощта на кладите по същите причини, поради които аз ги ненавиждах; в такива моменти той се чувстваше щастлив с бутилка бира в ръка, зачервено от огъня лице, чифт извънземни антени на главата (или дяволски рога, както се случи) и поглед, устремен нагоре към фойерверките, които припукват в опушеното небе.
Но тъкмо след този спомен ме осени идеята — толкова гениална, че ме накара да се усмихна. Не се съмнявах, че Леон би се гордял с мен: с един удар щях да разреша двата си проблема — отстраняването и заличаването на следите.

 

Дадох мигач и завих към парка. Големият портал беше отворен — всъщност това е единственото време в годината, когато вътре може да се влиза с коли — и аз бавно подкарах към главната алея.
— Какво ще правим тук? — попита Найт, забравил тревогата си.
Той ядеше шоколад и играеше на някаква игра на свръхмодерния си мобилен телефон. В едното му ухо имаше слушалка.
— Трябва да оставя нещо тук — казах аз. — За кладата.
Според мен това е единственото предимство на кладата в парка. Тя дава възможност на всеки, който иска, да се отърве от нежелани стари вещи. Дърво, слама, хартия и картон са винаги добре дошли, но това важи и за всички леснозапалими предмети. Приемат се автомобилни гуми, стари дивани, дюшеци, вестници и гражданите могат да донесат каквото пожелаят.
Разбира се, когато пристигнахме, кладата беше вече издигната — по всички правила и с голямо старание. Това бе пирамида с височина четирийсет фута и великолепна конструкция: грижливо подредени мебели, играчки, хартии, дрехи, чували с отпадъци, щайги и — по стара традиция — чучела. Десетки чучела, някои с табели на вратовете, едни по-елементарни, други съвсем като хора, изправени, седнали и полегнали в различни пози по незапалената клада. Районът в диаметър около нея беше отцепен: когато се запали, температурата става толкова висока, че ако някой се приближи, рискува да изгори.
— Внушително, нали? — казах аз и паркирах в максимална близост до отцепения район. Пътят по-нататък беше блокиран от множество камионетки, натоварени с най-различни отпадъци. Предположих, че все пак сме достатъчно близо до огъня.
— Да — отвърна Найт. — Какво носиш?
— Ела да видиш — казах аз и слязох от колата. — И без това сигурно ще се наложи да ми помогнеш. Малко ще ми е трудно да пренеса всичко без чужда помощ.
Найт слезе, без да сваля слушалката от ухото си. В първия миг си помислих, че сигурно ще протестира, но той тръгна след мен, като гледаше незаинтересовано кладата.
Аз отворих багажника.
— Хубав телефон.
— Да — каза Найт.
— Обичам големите клади, а ти?
— И аз.
— Дано само не завали. Няма по-лошо от клада, която не гори добре. Макар че сигурно използват нещо — бензин, предполагам — за да я запалят. Винаги като че ли се разгаря бързо…
Докато говорех, стоях между Найт и колата. Може би не е било необходимо. Той не беше особено досетлив. Като помисля, стореното от мен е в услуга на генофонда.
— Ела, Колин.
Найт пристъпи напред.
— Добро момче.
Удар в гърба — лек тласък. За момент си спомних чука — «Провери силата си (Всеки печели!)» — от моето детство, представих си как го вдигам високо, а наоколо мирише на пуканки, дим, горещ хотдог и пържен лук, баща ми се усмихва с нелепите извънземни антени на главата си, Леон държи цигара «Кемъл» в изцапаните си с мастило пръсти, гледа ме окуражително…
С всичка сила блъснах капака на багажника и чух онова неописуемо — но успокояващо познато — изхрущяване, което отново ми показа, че планът ми е успял.

 

2

 

Имаше доста кръв.
Очаквах го, затова не се изненадах, но все пак ще ми се наложи да дам костюма си на химическо чистене.
Не си мислете, че ми е било приятно; всъщност всяка проява на насилие ме отвращава и много по-лесно би ми било да оставя Найт да падне отвисоко или да се задави с фъстък — всичко друго пред това примитивно и нечистоплътно решение. Но не може да се отрече, че все пак беше решение, при това добро. Найт нямаше как да остане жив, освен това трябва да вземе участие в по-нататъшните ми действия.
Като примамка, така да се каже.
Използвах телефона му за кратък разговор, като преди това го избърсах във влажната трева. После го изключих и го прибрах в джоба си. Сложих на главата на Найт черен найлонов чувал (винаги си нося няколко в багажника, за всеки случай) и го завързах с ластик. Същото направих и с ръцете му. Настаних го в счупено кресло в подножието на пирамидата и сложих в скута му купчина списания, омотани с връв. Когато свърших, той изглеждаше точно като останалите чучела на кладата, само може би малко по-реалистичен.
Докато се трудех, край мен мина старец с куче. Поздрави ме, кучето излая и двамата отминаха. Никой не забеляза кръвта по тревата, а колкото до тялото, от опит знам, че когато не се държиш като убиец, на никого не му минава през ум, че си такъв, независимо какви доказателства съществуват срещу теб. Ако някога реша да се захвана с обири (а един ден и това може да стане: харесва ми да мисля, че имам много възможности за реализация), ще ходя с маска и плетен пуловер и ще нося пазарска чанта с надпис «КРАДЕНИ ПАРИ». Който ме види, ще си мисли, че отивам на карнавал, и няма да ме подозира. Забелязвам, че повечето хора са крайно ненаблюдателни, особено за неща, които са непосредствено под носа им.

 

През почивните дни отпразнувах успеха си с огън. В края на краищата такава е традицията.
Открих, че къщата на портиера гори доста добре предвид отколешния проблем с влагата. Единственото, за което съжалявам, е, че новият портиер — Шатълуърт, мисля, че така се казва — още не се беше нанесъл. Но все пак къщата бе празна, Джими беше уволнен — не можех да избера по-подходящ момент.
В «Сейнт Осуалдс» има няколко охранителни видеокамери, повечето съсредоточени на главния вход и внушителния портал. Предполагах, че къщата на портиера не е под наблюдение. За всеки случай бях с качулка, достатъчно голяма, за да закрива лицето ми. На всяка камера би се видял единствено силует с качулка, с ученическа раница през рамо и две кутии без етикети в ръцете, който тича покрай оградата към къщата на портиера.
Не беше трудно да вляза. По-трудно бе да овладея спомените, които витаеха между стените: миризмата на баща ми, киселия дъх на влага, призрачното ухание на «Цинобър». Повечето мебели бяха собственост на «Сейнт Осуалдс» и още стояха там: гардеробът, часовникът, тежката маса и столове, които никога не използвахме. Бледият правоъгълник върху тапета във всекидневната, където по времето на баща ми имаше картина (сантиментална рисунка на момиче с куче), неочаквано ме развълнува.
Изведнъж по някаква абсурдна асоциация си спомних къщата на Рой Стрейтли с редиците училищни снимки на усмихнати момчета в избледнели униформи, застиналите в очакване лица на дръзки млади мъртъвци. Беше ужасно. По-лошо — беше банално. Мислех, че бавно и методично, с бодра стъпка ще излея бензин върху старите килими, старите мебели. Вместо това направих каквото трябваше с крадлива привързаност и побягнах, както бягат престъпниците, нарушителите, за пръв път от онзи ден в «Сейнт Осуалдс», когато видях красивата сграда с блесналите на слънцето прозорци и я пожелах за себе си.
Това беше нещо, което Леон не разбираше. Той не виждаше «Сейнт Осуалдс», не виждаше изяществото му, историята му, арогантната му правота. За него това беше просто училище с чинове, по които да драска, стени, които да покрива с графити, учители, които да осмива и да предизвиква. Колко погрешно, Леон. Колко детински, фатално погрешно.
И така, изгорих къщата на портиера, но докато пламъците подскачаха и съскаха злорадо, вместо очаквания възторг аз изпитах смътно угризение, това слабо и най-безполезно от всички чувства.
Когато дойде полицията, аз възвърнах самообладанието си. След като смених широката блуза с качулка с нещо по-подходящо, аз им разказах всичко, което очакваха да чуят (младеж с качулка на главата, избягал презглава) и ги оставих да намерят празните кутии и захвърлената раница. По това време пристигнаха пожарните и се заловиха за работа. Дотогава вече не беше останало много за гасене.

 

Ученическа шега — така ще пише в «Икзаминър»: веселба в нощта на Хелоуин, отишла твърде далеч. Шампанското ми се стори безвкусно, но въпреки това го изпих, докато провеждах рутинните разговори по телефона на Найт и слушах шума от фойерверките отвън, примесен с виковете на малките веселяци — вещици, призраци и вампири — които тичаха долу по улицата.
Ако застана в най-десния край на прозореца, мога да видя «Дог Лейн». Чудя се дали тази вечер и Стрейтли стои на прозореца си на нощна лампа и спуснати пердета. Със сигурност очаква някаква пакост. От Найт или от ученици на «Сънибанк», или от неизвестни духове. Стрейтли вярва в духовете — и има причина — а тази вечер те са се развихрили като внезапно нахлули спомени, които плашат живите.
Нека ги плашат. Мъртвите нямат много забавления. Аз дадох своя принос, сложих прът в старото колело на «Сейнт Осуалдс». Наречете го жертвоприношение, ако желаете. Кръвен данък. Ако това не ги задоволи, тогава какво?

 

3

 

Мъжка гимназия «Сейнт Осуалдс»
Понеделник, 1 ноември
Какъв погром. Какъв ужасен погром. Разбира се, снощи видях пламъците, но си помислих, че е празничният огън по случай деня на Гай Фокс, подранил с няколко дни и запален малко встрани от обичайното място. После чух сирените на пожарните коли и реших, че трябва да отида. Толкова ми напомни за онзи път, за воя на сирените в мрака, за Пат Бишъп, стиснал проклетия мегафон като побеснял кинорежисьор…
Когато излязох, навън беше страшно студено. Радвах се, че съм с палтото и карирания си шал, получен като коледен подарък от едно момче в дните, когато учениците все още правеха такива неща. Въздухът миришеше приятно — на пушек, мъгла и барут — и макар че беше късно, по улицата вървеше група деца с чувалче с лакомства. Едно от тях, облечено като призрак, пусна някаква хартийка на улицата — обвивка от «Сникърс», струва ми се — и аз машинално се наведох да я вдигна.
— Хей! — извиках с учителския глас.
Призракът — момче на осем-девет години — се спря.
— Изпусна нещо — казах аз и му подадох хартийката.
— Какво? — Призракът ме изгледа така, все едно бях луд.
— Изпусна нещо — повторих търпеливо. — Там има кошче за боклук. — Аз посочих близкото улично кошче. — Иди да хвърлиш хартията.
— Какво?
Зад него децата се побутваха и се подсмихваха. Някой се изкиска под евтината пластмасова маска. «Сънибанк Парк», помислих си аз и въздъхнах. Или малки хулигани от общинските жилища на «Аби Роуд». Кои други родители биха пуснали децата си да скитат по улиците в единайсет и половина вечерта без възрастен придружител?
— В кошчето, ако обичаш — казах аз. — Сигурен съм, че не са те учили да хвърляш боклуци на улицата.
Усмихнах се. Пет-шест малки лица се взираха в мен с почуда. Имаше един вълк, три призрака, сбръчкан вампир със сополив нос и нещо трудно за идентифициране, което приличаше на върколак, на джудже или на някакво безименно холивудско творение.
Малкият призрак погледна мен, после хартийката.
— Точно така — казах аз, като го видях да тръгва към кошчето.
При тези думи той се обърна и ми се ухили, оголвайки зъби, жълти като на стар пушач.
— Майната ти! — извика хлапето и се затича по улицата, като пътьом хвърли обвивката от «Сникърс» на плочките. Другите хукнаха в противоположната посока и разхвърляха след себе си хартийки. Смеховете и подвикванията им отекнаха в студения въздух.
Не биваше да им обръщам внимание. Като учител се сблъсквам с какви ли не деца, дори в «Сейнт Осуалдс», където, в края на краищата, средата е привилегирована. Учениците от «Сънибанк» са друга порода: в кварталите, от които идват, се шири алкохолизъм, наркомания, бедност, насилие. Там ругатните и лошите обноски са нещо съвсем естествено, като «добър ден» и «довиждане». В тях няма зла умисъл. Но все пак това ме подразни — може би повече, отколкото си струваше. Същата вечер бях раздал три чувала лакомства, сред тях имаше и шоколадчета «Сникърс».
Вдигнах хартийката, пуснах я в кошчето и се почувствах необичайно потиснат. Остарявам, това е. Очакванията ми за младежта (и за човечеството като цяло, предполагам) са доста старомодни. Макар да подозирах — дори може би дълбоко в себе си знаех — че огънят, който бях видял, има нещо общо със «Сейнт Осуалдс», не го очаквах: абсурдният оптимизъм, който винаги е бил най-хубавата и най-лошата черта в характера ми, не ми позволява да мисля отрицателно. Затова искрено се изненадах, когато пристигнах в училището, заварих пожарникарите и пламъците и разбрах, че къщата на портиера е запалена.
Можеше да бъде и по-зле. Можеше да е библиотеката. Веднъж там е имало пожар — много преди мен, през 1845 — при който са изгорели над хиляда книги, някои от тях редки. Забравена свещ може би: в архивите на училището няма нищо, което да предполага умишлен палеж.
Но този беше. В доклада на пожарната пише, че е използван бензин, има очевидец, съобщил за момче с качулка на главата, излязло тичешком. Най-лошото: раницата на Найт, захвърлена на местопрестъплението, пообгоряла, но лесна за идентифициране, пълна с учебници, надписани с името и класа му.
Разбира се, Бишъп беше там. Сновеше сред пожарникарите и действаше толкова енергично, че в първия момент го взех за един от тях. После дойде при мен целият в сажди, със зачервени очи и разрошена коса, поруменял почти до степен на апоплексия от жегата и вълнението.
— Вътре няма никой — каза той задъхан и аз едва сега забелязах, че носи под мишница голям стенен часовник. Приличаше на ръгбист, който бърза да направи тъчдаун. — Помислих, че мога да спася от огъня някои неща.
После отново се отдалечи и аз видях силуета му, жалък на фона на пламъците. Извиках след него, но бях изгубил гласа си; след няколко минути го видях да влачи дъбова ракла през горящата врата.
Както казах, пълен погром.

 

Тази сутрин районът беше отцепен, останките все още тлееха гневно червени, а цялото училище миришеше на нощна клада. В класа ми няма друга тема за разговор, изчезването на Найт, а сега и пожарът подклаждат слухове от такива необуздани мащаби, че директорът е принуден да свика спешен съвет, на който да обсъдим вариантите за действие.
Той винаги е избирал достоверното отричане. Спомнете си историята с Джон Снайд. Дори Фалоугейт беше безцеремонно опроверган, а сега директорът се готви да отрече и случая Найтсбридж (както го кръсти Алън-Джоунс), особено след като «Икзаминър» започна да задава натрапчиви въпроси с надеждата да напипа някой нов скандал.
Разбира се, до утре новината ще е обиколила целия град. Някой ученик ще се разприказва — винаги става така — и всички ще научат. Изчезнал ученик. Последвало отмъстително нападение над училището, вероятно провокирано — кой знае? — от тормоз и непоносими подигравки. Няма бележка. Момчето го няма. Къде? Защо?
Предположих — както всички останали — че полицаите идват заради Найт. Те пристигнаха в училището в осем и трийсет, петима — трима от тях цивилни, една жена, четирима мъже. Нашият участъков полицай (сержант Елис, ветеран, обигран във връзки с обществеността и разговори по мъжки на четири очи) не беше с тях и още тогава трябваше да заподозра, че нещо не е наред, макар че бях твърде зает със собствените си грижи, за да им обърна внимание.
Всички бяха заети. И с основание: половината катедра липсва; компютрите са заразени с опасен вирус, момчетата — с бунт и недоумение; учителите са изнервени и не могат да се съсредоточат. Не бях виждал Бишъп от предишната нощ, Марлийн ми каза, че се е обгазил, но е отказал да постъпи в болница и на всичкото отгоре е прекарал остатъка от нощта в училище, в оглеждане на щетите и разговори с полицията.
Разбира се, общото, макар и неофициално становище, възприето поне от ръководството, е, че аз съм виновен. Марлийн ми го каза: видяла чернова на писмо, което Боб Стрейндж диктувал на секретарката си и което сега очаквало одобрението на Бишъп. Аз нямах възможност да го прочета, но мога да се досетя както за стила, така и за съдържанието му. Боб Стрейндж е специалист по безкръвните разправи и в хода на кариерата си се е специализирал в писането на подобни писма. «В светлината на последните събития…», «със съжаление, но неизбежно…», «вече не може да се толерира…», «творчески отпуск на пълна заплата, докато…»
Сигурно се споменаваше за странното ми поведение, за това, че все по-често забравям, както и за любопитния инцидент с Андертън-Пулит, без да забравяме злополучното оценяване на Мийк, пуловера на Пули и множество по-дребни пропуски, неизбежни в кариерата на всеки учител, отбелязани, номерирани и складирани от Стрейндж за по-нататъшна употреба в случаи като този.
После щеше да дойде ред на протегнатата ръка, на благодарствената грамота за «тридесет и три години предана служба», на уверенията в дълбоко уважение, изречени тихо, с присвити устни. Зад всичко това контекстът винаги е един и същ: «Вече си ни в тежест». Накратко, Стрейндж ми готвеше чашата с бучиниш.
О, не мога да кажа, че това ме учудва. Но в продължение на дълги години аз съм давал всичко на «Сейнт Осуалдс» и може би съм си въобразил, че това ме прави изключение от правилото. Не е така: механизмът, който представлява сърцето на «Сейнт Осуалдс», е бездушен и неумолим като компютрите на Стрейндж. Това не е зла умисъл, а просто уравнение. Аз съм стар, скъпоструващ, неефективен, изхабена част от стара машина, която вече не върши работа. А ако наистина избухне скандал, кой по-добре от мен може да понесе вината? Стрейндж знае, че аз няма да вдигна шум. Първо, защото е недостойно, а и защото не искам да въвличам «Сейнт Осуалдс» в допълнителен скандал. Щедро споразумение, прибавено към пенсията, красноречива реч на Пат Бишъп в Стаята на учителя, намек за крехкото ми здраве и новите възможности, които се откриват пред мен с предстоящото пенсиониране, чашата с бучиниш, ловко скрита сред лаври и гръмки фрази.
По дяволите. Почти съм убеден, че го е планирал от самото начало: нахлуването в кабинета ми, изваждането ми от брошурата, намесата в работата ми. Чакал е досега само защото Бишъп не е бил подръка. Имал е нужда от Бишъп за съюзник. И го е получил: харесвам Пат, но нямам илюзии по отношение на неговата лоялност. «Сейнт Осуалдс» е на първо място. А директорът? Знаех, че той би се радвал да представи случая пред Управителния съвет. А там доктор Пули ще свърши останалата работа. И кой, казвах си, ще се трогне? А юбилеят ми? В положението, в което се намирах, от него ме делеше цяла вечност.

 

В обедната почивка получих бележка от доктор Дивайн, написана на ръка като никога (предположих, че компютрите все още не работят) и донесена от един петокурсник.

 

«P. С., елате незабавно в кабинета ми.
М. Р. Д.»

 

Запитах се дали и той участва в заговора. Едва ли би го пропуснал. Затова го накарах да чака, прегледах няколко контролни, посмях се с момчетата, пих чай. След десет минути Дивайн се завъртя пред стаята ми като дервиш и щом видях изражението на лицето му, махнах на момчетата да излязат и му посветих цялото си внимание.
Може да сте останали с впечатлението, че между мен и Киселото грозде има някаква стара вражда. Ако е така, дълбоко се заблуждавате: всъщност през повечето време препирните помежду ни искрено ме забавляват, макар че невинаги сме на едно и също мнение по въпросите за правилника, униформите, хигиената и безопасността, чистотата или поведението.
Все пак знам къде е границата и още щом видях лицето на стария досадник, всяко намерение да се препирам с него се изпари. Дивайн изглеждаше болен. Не просто блед, което е обичайно за него, а жълт, безпомощен, стар. Вратовръзката му беше изкривена, косата му, обикновено безупречна, беше разрошена и го правеше да прилича на човек, стоял дълго на силен вятър. Дори походката му, друг път стегната и ритмична като на робот, сега беше неравномерна: той влезе в стаята ми, олюлявайки се като механична играчка, и тежко се отпусна на най-близкия чин.
— Какво се е случило?
В гласа ми нямаше и следа от закачливост. Първата ми мисъл беше, че някой е умрял: жена му, ученик, близък колега. Само ужасна катастрофа би се отразила така на доктор Дивайн.
Признак за силния му смут беше, че той не се възползва от възможността да ме сгълчи за това, че не съм се отзовал на повикването му. Киселото грозде продължи да седи на чина, подпрял кльощавите си гърди на щръкналите колене.
Аз извадих «Голоаз», запалих една цигара и му я подадох.
Дивайн не беше пушил от години, но я пое, без да каже и дума.
Зачаках. Не съм прочут с умението си да успокоявам, но знам как да се държа с притеснени ученици, а в този момент Дивайн ми приличаше точно на такъв, побелял, силно разтревожен ученик, с уплашено лице и прибрани към гърдите колене в отчаян опит за защита.
— Полицията — промълви той задъхан.
— Какво?
— Арестували са Пат Бишъп.
Наложи се да изчакам доста, докато науча цялата история. Първо, Дивайн не я знаеше. Каза, че имало нещо общо с компютрите, но не знаеше подробности. Спомена Найт и разпити на ученици на Бишъп, макар че в какво точно обвиняваха Пат никой не знаеше.
Все пак разбирах защо Дивайн е толкова уплашен. Той винаги се е старал да стои близо до ръководството и естествено се страхуваше, че може да се окаже забъркан в този нов, неясен скандал. Разбрах, че полицаите са го разпитвали надълго и нашироко, че са се заинтересували, когато им е казал, че Пат неколкократно е канил на гости господин и госпожа Кисело грозде и че сега претърсват кабинета му в търсене на доказателства.
— Доказателства! — възкликна Дивайн и угаси цигарата си. — Какво очакват да намерят? Поне да знаех…
Половин час по-късно двама полицаи изнесоха компютъра на Бишъп. Когато Марлийн ги попита защо, не получи никакъв отговор. Тримата им колеги останаха, за да «проведат допълнителни разпити», предимно в компютърното крило, което сега бе затворено за целия персонал на училището. Един от полицаите (жената) влезе в класната ми стая по време на осмия час и ме попита кога за последно съм ползвал компютрите там. Уведомих я, че никога не използвам компютрите, тъй като изобщо не се интересувам от електронни игри, и тя си тръгна с вид на училищен инспектор, който се готви да напише неблагоприятен доклад.
След това класът стана напълно неконтролируем и през последните десет минути от часа играхме на бесеница, докато в главата ми се въртяха объркани мисли и невидимият палец (винаги наблизо) почукваше по гръдния ми кош с нарастващо упорство.
След часа отидох да потърся господин Брад, но той говореше със заобикалки за някакви вируси в училищната мрежа, за пароли, защити и сваляне от Интернет — все неща, които за мен са също толкова безинтересни, колкото произведенията на Тацит за господин Брад.
В резултат на това сега знам също толкова малко, колкото и през обедната почивка. Тръгнах си от училище (след като близо час напразно чаках Боб Стрейндж да излезе от кабинета си) объркан и силно разтревожен. Каквото и да е това, то не е свършило. Може да е ноември, но имам чувството, че мартенските Иди сега започват.

 

4

 

Вторник, 2 ноември
Моят ученик пак стигна до вестниците. Този път в националния печат, което ме изпълва с гордост (разбира се, Къртицата Мол му помогна малко, но рано или късно той щеше да го направи и сам).
«Дейли Мейл» обвинява родителите, «Гардиън» го представя като жертва, «Телеграф» е прибавил обзорна статия за вандализма и как да се борим с него. Всичко това много ме радва; имаше и сълзливо телевизионно обръщение на майката на Найт, която уверяваше Колин, че нищо лошо няма да му се случи, и го молеше да се върне у дома.
Бишъп беше отстранен до приключване на разследването. Не се учудвам: нещата, които намериха в компютъра му, със сигурност са допринесли за това. Джери Грахфогел също трябва вече да е арестуван, а много скоро ще последват и други арести. Новината връхлетя училището като бомба — онази бомба със закъснител, която заложих в началото на триместъра.
Вирус за премахване на защитите. Старателно подбрани интернет линкове. Писма, изпратени до и от личната поща на Найт до хотмейл адрес, достъпен от училищната мрежа. Колекция от картинки, предимно снимки, но и няколко интересни клипа, изпратени до адреси на учители и свалени в защитени с пароли файлове.
Разбира се, нищо от това не би излязло наяве, ако полицията не се беше заела да разследва електронната кореспонденция на Колин Найт. Но във времето на интернет чатовете и виртуалните хищници човек трябва да покрива всички бази.
Найт отговаряше на профила за жертва — самотен младеж, непопулярен в училище. Знаех, че рано или късно ще направят връзката. Те я направиха рано. Господин Брад помогна, преглеждайки системата след заразяването с вируса. Останалото беше само въпрос на проследяване.
Нататък е просто. Това е урок, който хората от «Сейнт Осуалдс» тепърва трябва да научат и който аз научих преди около десет години. Толкова са самодоволни тези хора, толкова арогантни и наивни. Те трябва да разберат това, което аз разбрах пред голямата табела «ВХОД ЗА ВЪНШНИ ЛИЦА ЗАБРАНЕН»: че правилата и законите на света се крепят на същата опасна смесица от блъф и самонадеяност, че всяко правило може да бъде нарушено, че прекрачването на границата, подобно на всяко друго престъпление, остава безнаказано, когато няма кой да го види. Това е важен урок в образованието на всяко дете — а както казваше баща ми, образованието е най-ценното нещо на света.
Но защо? — чувам ви да питате. Понякога и аз се питам същото. Защо го правя? Защо упорствам след толкова години?
Отмъщение? Де да беше толкова просто. Но и вие, и аз знаем, че е далеч по-сложно. Признавам, че отмъщението е една от причините. Отмъщение за Джулиан Пинчбек може би, за хленчещото страхливо дете, което се криеше в ъглите и отчаяно искаше да бъде някой друг.
За себе си? Сега се харесвам. Аз съм стабилна личност. Имам работа, в която проявявам неочакван талант. «Сейнт Осуалдс» може все така да не ме вижда, но аз усъвършенствах ролята си и сега тя не се свежда до проста измама. За пръв път ми хрумва, че мога да се задържа тук по-дълго.
Със сигурност идеята ме изкушава. Началото ми е обещаващо, а в периоди на революция редовите офицери бързо се издигат в йерархията. Може да се окажа един от тези офицери. Да получа всичко — всичко, което «Сейнт Осуалдс» може да предложи: пагони, оръжие и слава.
Чудя се дали да приема.
Пинчбек би се зарадвал от сърце на такава възможност. Разбира се, ако не щастлив, Пинчбек беше доволен, че може да остане незабелязан. Но аз не съм той.
Какво искам тогава?
Какво искам най-много от всичко?
Ако беше въпрос само на отмъщение, аз можех просто да запаля основната сграда вместо къщата на портиера и да оставя цялото гнездо на оси да изгори. Можех да сложа арсеник в чайника или кокаин в оранжадата. Но тогава нямаше да е толкова забавно, нали? Всеки може да го направи. Но никой не би направил това, което правя аз, никой никога не го е правил. И все пак едно нещо липсва от картината на победата ми. Моето лице. Лицето на художника сред тълпата на фона. И с течение на времето тази дребна липса става все по-голяма.
Поглед. Едно от значенията на тази дума означава «представа, гледище». Основното й значение обаче е «насочване на очите към нещо». Това — да ме видят — е единственото ми желание, да не бъда просто бегла фигура в далечината, дванайсетият човек в мача между Джентълмени и Играчи. Дори невидимите могат да хвърлят сенки, но моята сянка, издължила се с годините, се е изгубила в мрачните коридори на «Сейнт Осуалдс».
Но стига толкова. Вече се започна. Името Снайд вече се споменава. Също и това на Пинчбек. И преди да свърши, докато «Сейнт Осуалдс» се приближава към неизбежната си съдба, аз ви обещавам: ще ме видят.
Междувременно се задоволявам с преподаване. Но по моя предмет няма изпити. Единствено тест по оцеляване. В това аз имам известен опит — в края на краищата училището «Сънибанк Парк» все трябва да ме е научило на нещо — но ми харесва да мисля, че останалото е природен талант. В «Сейнт Осуалдс» моята дарба щеше да се рафинира и на нейно място да дойдат латинският, Шекспир и всички удобни осигуровки на този толкова привилегирован свят. На първо място «Сейнт Осуалдс» те учи на конформизъм, на отборен дух, на игра по правилата. Игра, в която Пат Бишъп няма равен на себе си, което го прави най-подходящата първа жертва.
Както вече казах, за да повалиш «Сейнт Осуалдс», трябва да удариш в сърцето, не в главата. А Бишъп е сърцето на училището: добродушен, честен, уважаван и обичан както от ученици, така и от учители. Приятел на изпадналите в беда, силна ръка за слабите, съвест, треньор, вдъхновение. Истински мъж, спортист, джентълмен, човек, който не прехвърля задачите си на другите, а работи неуморно и с радост за доброто на «Сейнт Осуалдс». Той никога не се е женил — как би могъл? Точно като при Стрейтли, предаността му към училището изключва възможността за нормален семеен живот. Някои долни хора биха могли да си помислят, че има други предпочитания. Особено в този климат, където простото желание да работиш с деца може да бъде основателен повод за подозрения. Но Бишъп? Бишъп?
Никой не вярва в това, но в учителската стая вече цари разделение. Едни гневно се възмущават от немислимото обвинение (Стрейтли е сред тях). Други (Боб Стрейндж, семейство Нейшън, Джеф Лайт, Пади Макдонаф) тихо разговарят помежду си. Откъслечни клишета и догадки — «Няма дим без огън», «Винаги ми се е струвал прекалено свестен», «Доста беше близък с момчетата — разбирате какво имам предвид» — се носеха из стаята като димни кръгчета.
Поразително е с каква лекота приятелите стават неприятели, след като страхът и личният интерес изместят другарските отношения. Трябваше да го предположа; сега вече сигурно и Бишъп е започнал да го забелязва.

 

Има три стадия на реакция на подобно обвинение. Първият — отричане. Вторият — гняв. Третият — капитулация. Баща ми, разбира се, се призна за виновен от самото начало. Нечленоразделно, гневно, смутено. Пат Бишъп сигурно е изиграл по-добър спектакъл. Вторият учител на «Сейнт Осуалдс» не е човек, който лесно се сплашва. Но доказателствата бяха налице, не можеха да се отрекат. Разговори в чата, водени след часовете от защитения му с парола компютър в «Сейнт Осуалдс». Текстово съобщение, изпратено от телефона на Найт до този на Бишъп вечерта, когато избухна пожарът. Картинки в паметта на компютъра. Много картинки, все на момчета, някои изобразяващи неща, за които Пат в своята невинност дори не е чувал.
Разбира се, той отрече. Първо с мрачно учудване. После с ужас, възмущение, гняв, а накрая със сълзливо объркване, което го уличи дори повече от доказателствата, намерени от полицията.
Претърсиха къщата му. Прибраха много снимки в качеството на доказателства. Училищни снимки: на отбори по ръгби, на ученици на Бишъп през различните години, които се усмихваха по стените, без да подозират, че един ден ще бъдат използвани като доказателства. Имаше и албуми. Десетки албуми, пълни със снимки на момчета на училищни екскурзии, мачове на чужд терен, дни преди завършването, момчета в лодки на някаква река в Уелс, момчета, голи до кръста край морето, застанали в редици, гладки крака, разрошени коси, млади лица, усмихващи се пред обектива.
Толкова много момчета, казваха те. Не е ли малко… необичайно?
Разбира се, Бишъп възрази. Той е учител, всички учители пазят такива неща. Стрейтли би могъл да им го каже: как година след година нито един ученик не се забравя, как някои лица се задържат дълго в паметта. Толкова много момчета, сменящи се като сезоните. Естествено е да чувстваш известна носталгия, още по-естествено е в отсъствието на свое семейство да се привържеш към момчетата, на които преподаваш, да се привържеш и…
Как точно да се привържеш? Ето тук беше мръсният момент. Те го надушиха въпреки протестите му, наобиколиха го като хиени. Той отрече с погнуса. Но те бяха любезни, говореха за стрес, за преумора, за помощ.
Компютърът му беше защитен с парола. Разбира се, някой друг би могъл да я научи. Някой друг би могъл да използва компютъра му. Някой друг би могъл да запише картинките там. Но кредитната карта, използвана за плащането на снимките, беше неговата. Банката го потвърди и Бишъп изобщо не можа да обясни как със собствената му кредитна карта е било платено за свалянето на стотици снимки в компютъра в кабинета му.
Позволете ни да ви помогнем, господин Бишъп.
Ха, знам ги тези приказки. Но те напипаха ахилесовата му пета: не похотливостта, както очакваха, а нещо далеч по-опасно — желанието да получи одобрение. Фаталният му стремеж да се хареса.
Кажи ни за момчетата, Пат.
Повечето хора не забелязват това у него. Виждат едрото му телосложение, силата му, безрезервната му преданост. Зад всичко това той е жалко създание, неспокоен, несигурен, с вечните си кросове отчаяно се стреми да излезе напред. Но «Сейнт Осуалдс» е взискателен учител с отлична памет. Нищо не забравя, нищо не прощава. Дори в кариерата на Бишъп е имало провали, погрешни съждения. Той го знае, както и аз, но момчетата са неговата гаранция. Щастливите им лица му казват, че е успял. Младостта им го стимулира…
Мръснишки смях в залата.
Не, няма предвид това.
Тогава какво точно има предвид? Отново се скупчват около него като кучета около мечка. Като малките момчета около баща ми, докато той ругае и кълне, едрият му задник стърчи от седалката на Адската машина, а те крещят и подскачат.
Кажи ни за момчетата, Пат.
Кажи ни за Найт.

 

— Ама че идиот — каза Роуч днес в Стаята на учителя. — Колко глупав трябва да е човек, за да използва собственото си име и кредитна карта?
Макар още да не го подозира, самият Роуч е в опасност. Няколко нишки водят към него, а близостта му с Джеф Лайт и Джери Грахфогел е очевидна. Горкият Джери, доколкото чух, вече го разследват, макар че слабите му нерви го правят неблагонадежден свидетел. Интернет порнография е намерена и в неговия компютър, също платена с кредитната му карта.
— Винаги съм знаел, че е особняк — каза Лайт. — Голям приятел с момчетата, разбираш ли какво искам да кажа?
Роуч кимна.
— Това само идва да покаже, че в днешно време не можеш да бъдеш сигурен в никого — каза той.
Колко вярно. Следях разговора отдалеч с известна доза иронично учудване. Господата от «Сейнт Осуалдс» са доверчиви хора: оставят ключове в джобовете на саката, които мятат по облегалките на столовете, държат портфейли в чекмеджетата на бюрата си, не заключват кабинетите си. Кражбата на кредитна карта е нищо работа, не се изисква ловкост и обикновено картата дори може да се върне на мястото й, преди собственикът да е забелязал, че я няма.
Картата на Роуч е единствената, която не успях да върна — той веднага я обяви за изчезнала и не ми даде време за това — но Бишъп, Лайт и Грахфогел нямат оправдание. Единственото, за което съжалявам, е, че не успях да натопя и Рой Стрейтли — би било гениално с един замах да пратя всички по дяволите — но старата лисица дори няма кредитна карта, а и не знам дали е достатъчно компютърно грамотен, за да знае как се пуска компютър.
Все пак това може да се промени. Играта между него и мен едва сега започва, а толкова отдавна я планирам, че не ми се иска да свърши така бързо. Той вече е на ръба на отстраняването, стои в училище само поради отсъствието на Втория учител, а отчайващият недостиг на учители в неговата катедра го прави — макар и само докато трае кризата — незаменим.
В петък има рожден ден. В Нощта на кладите: предполагам, че го очаква с ужас, при старите хора често е така. Трябва да му изпратя подарък, нещо приятно, което да отвлече мислите му от неприятностите през седмицата. Засега нямам никакви идеи, но и напоследък не ми остава свободно време.
Дайте ми време.

 

5

 

Знаете ли, оттогава мразя рождените дни. Подаръци, торта, картонени шапки и тържество с приятели — години наред копнеех за тези неща, но не ги получавах, точно както копнеех за «Сейнт Осуалдс» и завидната му патина на състоятелност и уважение. На рождените си дни Леон ходеше на ресторант, където носеше вратовръзка и му позволяваха да пие вино. До тринайсетгодишната си възраст аз изобщо не знаех какво е ресторант. «Пилеене на пари» — мърмореше Джон Снайд. Дори преди майка ми да си отиде, рождените ми дни се празнуваха набързо, с купена торта и свещи, които грижливо се прибираха в стара кутия за тютюн (с миналогодишни трохи, полепнали по краищата) за следващия път. Подаръците ми се поднасяха в хартиени пликове от магазина с етикетите по тях, понякога пеехме «Честит рожден ден», но с мрачно неудобство, характерно за работническата класа.
Разбира се, след като тя си отиде, дори това престана. Когато се сещаше за рождения ми ден, баща ми ми даваше пари, като казваше «да си взема каквото ми се иска» — но нямаше нито приятели, нито картички, нито тържества. Веднъж Пепси се помъчи да направи нещо: пица със свещички и шоколадова торта, накривена на една страна. Опитах се да й благодаря, но чувствах, че са ме изиграли, донякъде простичките усилия на Пепси ми се видяха дори по-лоши от нищо. Когато нямаше нищо, поне можех да забравя кой ден е днес. Но в онази година беше различно. Онзи август — още го помня със свръхестествената яснота на ярък сън — горещ и сладък, ухаещ на пипер, пушек, гума и трева. Вълшебно, ужасно, опияняващо време: оставаха две седмици до тринайсетия ми рожден ден и баща ми се готвеше да ме изненада.
Не го каза точно с тези думи, но аз го усещах. Той беше въодушевен, нервен, загадъчен. Мяташе се от крайно раздразнение от всичко, което правех, в изблици на сълзлива носталгия, казваше ми, че пораствам, предлагаше ми бира, надяваше се, че един ден, когато напусна дома, няма да забравя бедния си стар баща, който винаги е правил всичко за мен.
Най-необичайното бе, че пилееше пари. Джон Снайд — който винаги беше толкова стиснат, че рециклираше фасове от изпушените си цигари и свиваше събрания тютюн в тънки хартийки, като наричаше това «петъчна аванта» — най-после бе открил радостта от терапията на пазаруването. Нов костюм — за интервютата за работа, каза. Златен синджир с медальон. Цяла каса «Стела Артоа» — невероятно за човек, който твърдеше, че презира чуждестранната бира — и шест бутилки малцово уиски, които прибра в бараката зад къщата под старо памучно покривало за легло. Имаше и лотарийни билети — десетки — нов диван, дрехи за мен (аз растях), бельо, фланелки, дискове, обувки.
Имаше и телефонни обаждания. Късно нощем, когато мислеше, че вече спя, аз го чувах да говори с приглушен глас по цели часове. Отначало си помислих, че се обажда на секстелефон или прави опити да се събере с Пепси: в шепота му имаше някаква потайност. Веднъж дочух нещо от коридора: само няколко думи, които тревожно заседнаха в съзнанието ми.
— Тогава колко? — Мълчание. — Добре. Това е за добро. Детето има нужда от майка.
Майка?
Дотогава майка ми пишеше всеки ден. За пет години нито дума, а сега нямаше спиране, обсипваше ни с картички, писма, колети. Повечето от тях се въргаляха неотворени под леглото ми. Самолетният билет до Париж за септември още стоеше неразпечатан в плика си и аз мислех, че може би баща ми най-после е разбрал, че не искам нищо от Шарън Снайд, нищо, което да ми напомня живота преди «Сейнт Осуалдс».
После писмата изведнъж секнаха. Може би това трябваше да ме обезпокои, да ми подскаже, че тя замисля нещо, което държи в тайна от мен.
Но дните минаваха и нищо не се случваше. Телефонните разговори също престанаха — или може би баща ми внимаваше повече — така или иначе, аз не чувах нищо и мислите ми като стрелка на компас отново се завъртяха към севера.
Леон, Леон, Леон: той никога не беше излизал от ума ми. След заминаването на Франческа стана разсеян и затворен в себе си. Аз правех опити да го разведря, но вече като че ли нищо не го интересуваше, той се отнасяше с презрение към обичайните ни игри, непрекъснато се мяташе между състояния на маниакална радост и намусено безразличие, но което беше по-лошо, сега сякаш се дразнеше от намесата ми в самотата му, питаше ме със сарказъм дали нямам други приятели и постоянно ми се присмиваше за детинските идеи и липсата на опит.
Само ако знаеше. В развитието си аз бях на светлинни години пред него. В края на краищата победих господин Брей и скоро щях да продължа напред със завоеванията си. Но с Леон винаги се чувствах глупаво и болезнено се мъчех да му се харесам. Той го усещаше и това го правеше жесток. Беше на възраст, когато всичко изглежда черно-бяло, ново и категорично, когато възрастните са неизмеримо глупави, когато законът на «аз»-а изпреварва всички останали и опасният коктейл от хормони придава на всяко чувство кошмарна интензивност.
Най-лошото от всичко бе, че той беше влюбен. Мъчително, отчаяно, жестоко влюбен във Франческа Тайнън, която се беше върнала в училището си в Чешиър и с която той почти всеки ден говореше тайно по телефона, навъртайки огромни сметки, разкрити — със закъснение — в края на четиримесечието.
— Не може да се сравни с нищо — казваше той, и не за пръв път. Намираше се в маниакалната си фаза и всеки момент щеше да премине към сарказма и откритото презрение. — Можеш да говориш каквото си искаш — всички говорят — но не знаеш какво е. Аз го изпитах. Наистина го изпитах. Ти може и да си изпитвал далечно подобие на това, докато си се натискал в съблекалните със съученичките си от шести клас в началното училище.
Аз направих физиономия, като се престорих, че ми е смешно. Но не беше. В такива моменти у Леон се появяваше злоба, почти жестокост, косата му падаше на очите, лицето му беше бледо, от тялото му се разнасяше кисела миризма, а около устата му имаше прясно избили пъпки.
— Бас държа, че ще ти хареса, женчо. Ще ти хареса, бас държа, нали, госпожичке? — Той ме погледна и в сивите му очи видях злостна проницателност. — Госпожичка — повтори с грозна насмешка, а после вятърът се смени, слънцето изгря и той отново стана предишният Леон, заговори за концерт, на който иска да отиде, за косата на Франческа и как блести на светлината, за диск, който си е купил, за краката на Франческа, колко са дълги, за новия филм за Джеймс Бонд. Започвах да мисля, че се е пошегувал, но после си спомнях хладната проницателност в очите му и с неудобство се чудех как се е досетил.
Трябваше още тогава да сложа край на това. Знаех, че нищо няма да се промени към по-добро. Но чувствах безпомощност, объркване, смут. Дълбоко в себе си още вярвах, че мога да го променя, че всичко може да стане както преди. Трябваше да вярвам: това беше единствената искрица надежда на иначе мрачния ми хоризонт. А и той имаше нужда от мен. Нямаше да види Франческа най-малко до Коледа. Това ми даваше приблизително пет месеца. Пет месеца, за да го излекувам от манията му, да извлека отровата, проникнала в хубавото ни приятелство.
О, налагаше се да му угаждам. Предполагам, повече, отколкото му беше полезно. Но няма нищо по-злобно от влюбените, освен ако не се броят неизлечимо болните, с които имат много общи характеристики. И двата вида са егоисти, затворени в себе си, манипулатори, нестабилни и пазят цялата си нежност за любимия човек (или за себе си), а на приятелите си се нахвърлят като бесни кучета. Такъв беше и Леон, но въпреки това аз държах на него повече от всякога — най-после споделяхме едно и също страдание.
В човъркането на раната има някакво перверзно удоволствие. Влюбените го правят постоянно, търсят най-интензивните източници на болка и се опиват от нея, жертват се отново и отново за любимия с глупаво упорство, което поетите често вземат за всеотдайност. При Леон такъв източник на болка беше говоренето за Франческа. При мен — слушането на приказките му. След известно време стана непоносимо: любовта, подобно на рака, обсебва живота на страдащия до такава степен, че той губи способността да води разговор на каквато и да било друга тема (с което втръсва до прималяване на слушателя) — и аз все по-отчаяно се опитвах да внеса разнообразие в разговорите си с Леон.
— Предизвиквам те. — Стояхме пред музикалния магазин. — Хайде, предизвиквам те. Да видим дали още ти стиска.
Той ме погледна изненадан, после надникна през рамото ми в магазина. Нещо бегло премина по лицето му — може би сянка от отминало удоволствие. Усмихна се и ми се стори, че в сивите му очи видях бледо отражение на предишния безгрижен, невлюбен Леон.
— На мен ли говориш? — попита той.

 

* * *

 

И така играехме — на единствената игра, която Леон все още приемаше да играе. И с нея започна «лечението»: неприятно, може би дори брутално, но необходимо, точно като агресивната химиотерапия, която се използва срещу рака. У двама ни бликаше агресия и ние просто я обръщахме навън вместо навътре.
Започнахме с кражби. Отначало дребни: дискове, книги, дрехи, които криехме в малката си колиба в гората зад «Сейнт Осуалдс». Постепенно залогът на лечението нарасна. Драскахме графити по стените и чупехме автобусни спирки. Хвърляхме камъни по минаващите коли, обръщахме надгробни камъни в стария двор на църквата, крещяхме обидни думи по старците, които разхождаха кучетата си наблизо. През тези две седмици аз се разкъсвах между мъчително отчаяние и неописуема радост, отново бяхме заедно — Буч и Сънданс — и макар и за минути, Франческа изчезваше от разговора, тръпката от нея отстъпваше пред по-силни, по-опасни усещания.
Но това никога не траеше дълго. Лечението ми действаше срещу симптомите, но не и срещу заболяването и аз с болка установих, че пациентът ми се нуждае от все по-големи дози въодушевление, за да реагира. Често ми се налагаше да измислям нови предизвикателства и впрягах цялото си въображение, за да изнамирам все по-силни усещания.
— Музикалният магазин?
— Не.
— Гробището?
— Банално.
— Естрадата в парка?
— Вече сме го правили.
Вярно беше: предишната нощ влязохме в общинския парк и изпотрошихме всички седалки пред градската естрада, както и малките заграждения наоколо. Не ми беше приятно да го правя: помнех как като съвсем малко дете майка ми ме водеше в парка, как лятото ухаеше на окосена трева, хотдог и захарен памук, как оркестърът свиреше. Помнех как Шарън Снайд седеше на един от сините пластмасови столове и пушеше, докато аз марширувах нагоре-надолу под ритъма на невидим барабан. За миг това ме накара да се смутя. Тогава бях на шест години и все още имах майка, която миришеше на цигари и «Цинобър», и нямаше нищо по-внушително и великолепно от градската естрада през лятото, и само хулиганите чупеха и рушаха.
— Какво има, Пинчбек? — Беше късно, на лунната светлина лицето на Леон изглеждаше гладко, мрачно и проницателно. — Много ли ти дойде?
Да. Много, дори прекалено. Но не можех да го кажа на Леон; в края на краищата той беше пациентът.
— Хайде — пришпори ме той. — Приеми го като урок по добър вкус.
Направих го и бързо се опомних. Леон ми нареди да разруша естрадата, аз му отвърнах, като го предизвиках да върже консервени кутии за ауспусите на всички коли пред полицейския участък. Залозите нарастваха, предизвикателствата ставаха все по-сложни за изпълнение, дори до степен на сюрреализъм (върволица от умрели гълъби, завързани за оградата на парка, поредица от живописни графити по стените на Методистката църква), драскахме и цапахме стени, чупехме прозорци и плашехме малките деца от единия до другия край на града. Оставаше само едно място.
— «Сейнт Осуалдс».
— Не става.
Досега бяхме избягвали училището, като се изключат рисунките по стените на спортната зала. До тринайсетия ми рожден ден оставаха броени дни, а с него наближаваше и загадъчната и дългоочаквана изненада. Баща ми се правеше на спокоен, но аз виждах, че едва се сдържа. Не пиеше, беше подновил упражненията си, къщата беше безупречна, а на лицето му се бе появила напрегната, суха усмивка, която не издаваше какво става вътре в него. Приличаше на Клинт Истууд в «Скитникът от платата», малко дебел за Клинт, но със същите присвити очи и съсредоточено очакване на някакво апокалиптично събитие. Харесваше ми — това говореше за решителност — и не исках да съсипя всичко заради някаква идиотска шега.
— Хайде, Пинчбек. Fac ut vivas. Живей си живота.
— Какъв е смисълът? — Не биваше да упорствам прекалено, защото Леон щеше да си помисли, че се страхувам да приема предизвикателството. — Правили сме го в «Сейнт Осуалдс» милион пъти.
— Не и това. — Очите му блестяха. — Предизвиквам те… Предизвиквам те да се покатериш на покрива на параклиса.
После ми се усмихна и в този миг видях мъжа, който би могъл да стане, подмолния му чар, неустоимия му хумор. Блъсна ме като юмрук — любовта ми към него, единственото чисто чувство в цялото ми сложно, тъжно юношество. Хрумна ми, че ако беше поискал да скоча от покрива, сигурно щях да се съглася.
— На покрива?
Той кимна.
За малко да избухна в смях.
— Добре, ще го направя — казах аз. — Ще ти донеса нещо за спомен.
— Няма нужда — отвърна Леон. — Сам ще си го взема. Какво? — попита той, като видя учудването ми. — Нали не мислиш, че ще те оставя да се качиш сам?

 

6

 

Мъжка гимназия «Сейнт Осуалдс»
Сряда, 3 ноември
Пет дни, и нито вест от Найт. Нито дума и от Бишъп, макар че завчера го видях в «Тескос» с разсеян поглед да бута количка с котешка храна (дори не съм сигурен, че Пат Бишъп има котка). Заговорих го, но той не ми отвърна. Приличаше на човек, който взема силни успокоителни и трябва да призная, че нямах смелост да завържа разговор.
Знам, че Марлийн му се обажда всеки ден да проверява дали е добре — жената има сърце, което не може да се каже за директора: той забрани на всички учители да общуват с Бишъп, докато нещата не се изяснят.
Полицаите пак стояха тук цял ден — трима души, разпитваха учителите, момчетата, секретарките и всички останали с бездушната ефективност на училищни инспектори. Отворена е телефонна линия, на която момчетата могат да се обаждат анонимно, за да потвърдят вече установеното. Много момчета се обадиха — повечето настояваха, че господин Бишъп не би могъл да направи нищо нередно. Други бяха привиквани за разпит в извънучебно време.
Това прави преподаването невъзможно. Класът ми не иска да говори за нищо друго, но тъй като недвусмислено ми беше казано, че всяко обсъждане на проблема може да влоши положението на Пат, аз не позволявам на учениците да го правят. Много от тях са силно разтревожени, в четвъртия час по латински заварих Брейзноуз да плаче в тоалетните на средния коридор, а дори Алън-Джоунс и Макнеър, на които обикновено може да се разчита да намерят смешното и в най-тежката ситуация, сега са мълчаливи и равнодушни. Същото важи за целия клас — дори Андертън-Пулит изглежда по-чудат от обикновено и покрай всичките си останали чудатости е развил новия екстравагантен навик да накуцва.
Последният слух е, че Джери Грахфогел също е бил разпитван и може да му повдигнат обвинение. Носят се и други, още по-невероятни слухове, според които всички отсъстващи учители са заподозрени в нещо.
Споменава се името на Дивайн, а той днес отсъства, макар че това само по себе си не означава нищо. Нелепо е, но вчера сутринта в «Икзаминър» се цитираха «вътрешни източници от училището» (най-вероятно ученици) и се намекваше, че зад «достопочтените порти» на доброто старо училище е разкрита дългогодишна педофилска верига от безпрецедентен характер.
Както казах, нелепо е. Аз преподавам в «Сейнт Осуалдс» от трийсет и три години и знам за какво говоря. Тук не би могло да стане подобно нещо — не защото се мислим за по-добри от всички останали (независимо какво пишат в «Икзаминър»), а просто защото на място като «Сейнт Осуалдс» нищо не може да остане дълго в тайна. От Боб Стрейндж — може би, той не излиза от кабинета си и е заровил глава в графиците; а също и от Костюмите, които не виждат нищо, освен ако не е под формата на имейл. Но от мен? От учениците? Никога.
О, виждал съм достатъчно порочни колеги. Имаше един доктор Джеху, който впоследствие се оказа най-обикновен господин Джеху от Университета в Дърам и който, както се разбра, вече се беше прославил там. Това беше преди години, когато такива неща не стигаха до новините, и той си тръгна кротко, без скандал, както повечето като него, без да навреди. Или господин Тайт-Уийвър, учител по изкуства, който се опита да въведе рисуването от натура. Или господин Гропър, развил нещастно увлечение по студентка по английска литература, с четиридесет години по-млада от него. Или дори нашият Грахфогел, за когото всички ученици знаят, че е хомосексуалист — напълно безобиден — но който ужасно се бои за работата си и за това Управителният съвет да не научи. Боя се, че вече е малко късно, но той не е перверзник, както злобно намеква «Икзаминър». Лайт може да е скучен задник, но не вярвам да е по-голям перверзник от Грахфогел. Дивайн? Не ме разсмивайте. А колкото до Бишъп, е… познавам Бишъп. По-важното е, че учениците го познават, обичат го, а повярвайте ми, ако имаше и най-малката сянка на нередност у него, те щяха първи да го разберат. Момчетата имат инстинкт за такива неща, а в училище като «Сейнт Осуалдс» клюките се разпространяват със скоростта на епидемия. Разберете: от трийсет и три години преподавам рамо до рамо с Пат Бишъп и ако в тези обвинения имаше и капка истина, щях да знам. Момчетата щяха да ми кажат.
В Стаята на учителя обаче мненията продължават да се поляризират. Много колеги изобщо не говорят за това, за да не се забъркат в скандала. Някои (макар и малобройни) се отнасят с открито презрение към обвиненията. Други се възползват от възможността да разпространяват кротки, самодоволни клевети.
Една от тях е Пени Нейшън. Спомням си какво пишеше за нея в бележника на Кийн: «отровна благодетелка» и се чудя как съм могъл да работя с нея толкова години, без да забележа природната й злоба.
— Вторият учител трябва да бъде като министър-председател — говореше тя в Стаята на учителя през обедната почивка. — Щастливо женен като Джеф и мен. — Бърза усмивка към нейния капитан, днес издокаран в тъмносин костюм на райета, който подхождаше идеално на комбинацията от пола и пуловер на Пени. На ревера му блещукаше малка сребърна рибка. — По този начин се отхвърля всяка възможност за подозрения, нали така? Във всеки случай, щом ще работиш с деца — тя произнесе думата «деца» със сочен сладникав тон а ла Уолт Дисни, сякаш самата мисъл за децата я караше да се разтапя от умиление, — трябва да имаш свои, нали?
Пак същата усмивка. Чудя се дали не вижда съпруга си на мястото на Пат в недотам далечно бъдеще. Джеф със сигурност е достатъчно амбициозен: усърден богомолец, семеен човек, играч джентълмен, ветеран на множество курсове за повишаване на квалификацията.
Той не е единственият с амбиции. Ерик Скуунз също вече се натиска за поста — за мое учудване, защото винаги съм смятал Ерик за открит човек въпреки злобата му от това, че все не го повишават. Изглежда, че съм грешил: този следобед, като слушах разговора в Стаята на учителя, с изненада видях как се съюзява с Обединените нации срещу Хилари Паметника, която винаги е била поддръжничка на Пат и която в края на кариерата си няма какво да загуби, ако сложи картите си на масата.
— Със сигурност скоро ще стане ясно, че това е някакво недоразумение — казваше Паметника. — Тези компютри! Как да имаш вяра в тях? Постоянно се развалят. А онова там — как се казваше — спам? То е причината. Сто на сто старият Пат е получил някакъв спам и дори не е знаел, че го има. Колкото до Грахфогел, той дори не е арестуван. Само са го разпитали. За да помогне на разследването им.
Ерик презрително изсумтя.
— Ще видите — каза той (човекът не използва компютър повече от мен). — Проблемът ви е, че сте прекалено доверчиви. Всички говорят едно и също, нали? Някой излиза на магистралата и убива десет души. После казват: «А той беше толкова свестен човек!». Или водач на скаути, който от години опипва учениците: «О, децата толкова го обичат, и за миг не бихме си помислили!». Там е проблемът. Никой не може да предположи. Никой не мисли, че такова нещо може да стане в собствения му двор. Впрочем какво толкова знаем за Пат Бишъп? О, прави се на порядъчен — и още как! Но какво знаем за него? Или за другите си колеги?
Това беше забележка, която ме смути и още продължава да ме тревожи. Ерик се караше с Пат от години, но винаги съм смятал, че както и в моите дребни схватки с доктор Дивайн, в това няма нищо лично. Разбира се, Ерик е сърдит на Пат. Добър учител, макар и малко старомоден, от него би станал приличен ръководител на курс, ако се разбираше по-добре с началството. Но въпреки всичко винаги съм вярвал, че той е лоялен. Ако изобщо съм очаквал някой от колегите да забие нож в гърба на горкия Пат, не съм предполагал, че това може да е Ерик. Сега вече не знам: днес в погледа му имаше нещо, което ми разкриваше за Скуунз повече, отколкото бих искал да знам. Той винаги е обичал да клюкарства, разбира се, но през всичките тези години не бях забелязвал хапливото злорадство в очите на стария си колега.
Съжалявам за това. Но той беше прав: какво знаем за колегите си? Тридесет и три години — и какво знаем един за друг? За мен неприятното разкритие беше свързано не с Пат, а с всички останали. Скуунз. Обединените нации. Роуч, който умира от страх, че приятелството му с Лайт и Грахфогел може да породи съмнения за самия него. Брад, който възприема всичко случило се като лична провокация към него и към катедрата по компютърни науки. Мийк, който само повтаря дума по дума казаното от Брад. Изи, който се води по мнението на мнозинството. Макдонаф, който през междучасието заяви, че само перверзник би назначил хомосексуалиста Грахфогел за учител.
Най-лошото от всичко е, че никой не се противопоставя на обвиненията; дори Кити, която винаги е била в приятелски отношения с Джери Грахфогел и която няколко пъти е канила Бишъп на вечеря, не каза нищо по време на обедната почивка, а само сведе очи към чашата си с бегло изражение на погнуса, като не смееше да ме погледне. Знам, че сега я вълнуват други неща. И все пак не ми беше приятно. Сигурно сте забелязали, че съм привързан към Кити Тийг.
Въпреки всичко с облекчение виждам, че поне на едно-две места здравият разум все още тържествува. Крис Кийн и Даян Деър са сред малкото незасегнати от подлостта. Докато си наливах чай, те стояха до прозореца и се възмущаваха от колегите, които така бързо обявиха Бишъп за виновен без съд и присъда.
— Мисля, че всеки има право на справедливо изслушване — отбеляза Кийн, след като изказах чувствата си на глас. — Разбира се, аз не познавам господин Бишъп, но трябва да кажа, че някак не ми прилича на престъпник.
— Съгласна съм — намеси се госпожица Деър. — Впрочем момчетата наистина като че ли са привързани към него.
— Така е — обадих се аз на висок глас, за да предизвикам благонравното мнозинство. — Това е недоразумение.
— Или капан — каза Кийн замислен.
— Капан?
— Защо не? — Той сви рамене. — От някого, който му има зъб. Недоволен учител. Бивш ученик. Който и да е. Трябва само да има достъп до училището плюс известна компютърна грамотност.
Компютрите. Знаех си. Без тях ни беше по-добре. Но думите на Кийн ме накараха да се замисля — всъщност запитах се как, за бога, сам не съм се сетил. Нищо не нанася такава вреда на едно училище, както шумен сексскандал. Нали нещо подобно се случи преди време в «Сънибанк Парк»? Нали самият аз съм го виждал в дните на стария директор?
Разбира се, вкусовете на Шейкшафт не бяха ориентирани към момчетата, а към секретарките и младите учителки. Такива истории рядко надхвърлят стадия на заплахите, те се решават като между зрели хора, рядко излизат извън училището.
Но този път беше различно. Вестниците откриха сезона за клюки, свързани с учителската професия. Историите за педофили преобладават в популярната преса. Не минава и седмица, без да излезе нова история. Учители, водачи на скаути, полицаи, свещеници. Всичките лесна плячка.
— Възможно е — обади се Мийк, който слушаше разговора. Не очаквах точно той да изкаже мнение: досега предимно кимаше енергично на всяка дума на Брад. — Предполагам, че достатъчно хора са сърдити за нещо на «Сейнт Осуалдс» — продължи младият учител с тихия си глас. — Фалоу например. Или Найт.
— Найт?
Възцари се мълчание. В бурния развой на събитията почти бях забравил за избягалия си ученик.
— Найт не може да е виновен за това.
— Защо не? — попита Кийн. — От него може да се очаква.
О, да. От него наистина можеше да се очаква. Видях как лицето на Ерик Скуунз потъмня: той слушаше, а по безгрижните погледи на колегите можех да съдя, че и те следят разговора.
— Паролите на учителите не са трудни за отгатване — каза Мийк. — Имам предвид, че всеки с достъп до административните данни…
— Това е нелепо — обади се господин Брад. — Паролите са съвсем тайни.
— Вашата е «Аманда» — каза Кийн усмихнат. — Името на дъщеря ви. Паролата на господин Бишъп е «Гоу, Джони, гоу» — не е нужно голямо въображение, за да се сетиш, като се има предвид страстта му към спорта. На Джери вероятно е нещо от «Досиетата X». Може би «Мълдър» или «Скъли».
Госпожица Деър се засмя.
— Кажете ми професионален шпионин ли сте, или това е само хоби?
— Просто внимавам — отговори Кийн.
Но Скуунз все още гледаше недоверчиво.
— Никой от нашите ученици не би се осмелил — каза той. — Още по-малко това мекотело.
— Защо? — попита Кийн.
— Просто не би дръзнал — презрително отвърна Скуунз. — За да тръгнеш срещу «Сейнт Осуалдс», трябва кураж.
— Или мозък — каза Кийн. — Какво? Нима искате да ми кажете, че никога досега не се е случвало?

 

7

 

Четвъртък, 4 ноември
Колко неприятно. И то точно когато бях на път да се разправя окончателно с Бишъп. За да се почувствам по-добре, отидох в интернет клуба в града, влязох в хотмейлската поща на Найт (полицията със сигурност вече я следи) и изпратих няколко приятно обидни съобщения до избрани учители от «Сейнт Осуалдс». Това донякъде ме разсея от яда ми, а и ще продължи да подхранва надеждата, че Найт е още жив.
После се прибрах в апартамента си, където изпратих нова статия от Къртицата Мол в «Икзаминър». Изпратих и есемес до мобилния телефон на Дивайн, а след това се обадих на Бишъп с променен глас и провинциален акцент. Това ме накара да се почувствам по-добре — чудно как като се занимаваш с досадни неща, настроението ти може да се разведри — и след като си поех дъх, позвъних, за да предам отровното си съобщение.
Гласът му ми се стори по-дебел от обикновено, сякаш беше на лекарства. Разбира се, вече наближаваше полунощ, така че можеше и да е сънен. Аз лично не се нуждая от много сън — три-четири часа обикновено са ми достатъчни — и рядко сънувам. Винаги се чудя на хората, които рухват, когато спят по-малко от осем или десет часа и, струва ми се, през половината време сънуват: безполезни, накъсани сънища, които след това разказват на другите. Предполагам, че Бишъп спи много, сънува ярки сънища и е привърженик на фройдисткия анализ. Не тази вечер. Тази вечер в главата му ще се въртят тревожни мисли.
След час отново се обадих. Този път гласът на Бишъп звучеше дрезгаво като на баща ми след тежка нощ.
— Какво искаш? — изрева той като бик и нещо изпука по трасето.
— Знаеш какво искаме. — Винаги е полезно да говориш от името на няколко души, когато подклаждаш параноя. — Искаме справедливост. Искаме да си получиш заслуженото, мръсен перверзник.
Разбира се, досега вече трябваше да е затворил. Но Бишъп никога не е бил от досетливите. Вместо това той избухна, опита се да възрази:
— Анонимни обаждания? Само това ли можете? Нека ви кажа нещо…
— Не, Бишъп. Ние ще ти кажем. — Гласът ми забръждя, тънък и пакостлив, придружен със статично електричество. — Знаем какво си направил. Знаем къде живееш. Ще ни паднеш. Само въпрос на време е.
Щрак.
Нищо сложно, както виждате. Но вече свърши отлична работа при Грахфогел, който сега изобщо не си включва телефона. Впрочем тази вечер се разходих до дома му, просто за всеки случай. По едно време ми се стори, че някой наднича иззад пердетата на всекидневната, но аз бях с ръкавици и качулка и знаех, че той не би се осмелил да излезе навън.
Накрая за трети път позвъних на Бишъп.
— Близо сме — казах с тънък глас.
— Кои сте вие? — Този път той беше нащрек и тонът му беше по-рязък. — Какво искате, за бога?
Щрак.
После — у дома и в леглото за следващите четири часа. Тази нощ сънувах.

 

8

 

— Какво става, Пинчбек?
Двайсет и трети август, навечерието на тринайсетия ми рожден ден. Стояхме пред страничната врата на училището — претенциозна малка решетка от XIX век на входа към библиотеката и параклиса. Това беше едно от любимите ми места в «Сейнт Осуалдс», приличаше на извадено от роман на Уолтър Скот — училищният герб в червено и златисто над мотото (прибавено сравнително наскоро, но няколко думи на латински будят страхопочитание у платежоспособните родители). Audere, agere, auferre.
Леон ми се усмихна. Косата му падаше свободно върху очите.
— Признай си, госпожичке — каза той подигравателно. — От тук изглежда доста високо, нали?
Аз свих рамене. Засега закачките му бяха достатъчно безобидни, но можех да разчета знаците. Ако покажех слабост, ако проявях и най-малкото раздразнение от този глупав прякор, той щеше да излее върху мен целия си сарказъм и презрение.
— Далеч е — казах безгрижно. — Но няма да ми е за пръв път. Лесно е, като знаеш как да го направиш.
— Наистина ли? — Личеше си, че не ми вярва. — Покажи ми тогава.
Не исках. Ключовете на баща ми бяха тайна, която нямах намерение да разкривам пред никого, дори (и може би най-вече) пред Леон. Но ги напипвах в джоба на джинсите си, сякаш ме предизвикваха да ги покажа, да ги споделя, да прекрача последната забранена граница.
Леон ме гледаше като домашна котка, която се колебае дали да си поиграе с мишката или да я разкъса. Изведнъж ме връхлетя спомен за него в градината с Франческа, небрежно сложил ръка върху нейната, кожата му — мургавозелена в сенките. Нищо чудно, че я обичаше. Как можех изобщо да се сравнявам с нея? Тя беше споделила нещо с него, тайна, нещо могъщо, което аз не можех и да се надявам да повторя.
Или пък можех.
— Уха! — Очите на Леон се разшириха, когато видя ключовете. — Откъде ги измъкна?
— От будката на големия Джон. В края на триместъра. — Напук на себе си се усмихнах на учудената му физиономия. — Извадих дубликати в обедната почивка и после ги върнах на мястото им. — Това беше почти вярно. Направих го точно след като баща ми ме наби, докато лежеше мъртвешки пиян в стаята си. — Кучият син даже не забеляза.
Сега Леон ме гледаше с нов блясък в очите. В тях имаше възхищение, но това ме накара да се почувствам малко неудобно.
— Виж ти, виж ти — каза той накрая. — А пък аз те мислех за поредния новобранец без въображение и хъс. И досега не си казал на никого, така ли?
Аз поклатих глава.
— Е, браво на теб. — Лицето на Леон бавно се озари от нежна, очарователна усмивка. — Значи това е нашата тайна.
В споделянето на тайни има някаква неустоима магия. Чувствах как ме завладява, докато показвах на Леон царството си, макар и с известно съжаление. Коридорите и нишите, закътаните тавански помещения и тайните мазета на «Сейнт Осуалдс» вече не бяха само мои. Сега те принадлежаха и на Леон.
Излязохме на покрива през един от прозорците в горния коридор. Предварително изключих алармата в тази част на училището и грижливо затворих външната врата. Беше късно — най-малко единайсет часа — и обиколките на баща ми отдавна бяха приключили. По това време никой не можеше да дойде. Никой не можеше да заподозре присъствието ни.
Прозорецът водеше към покрива на библиотеката. Аз се изкатерих със заучена ловкост, Леон ме последва усмихнат. Тук дебелите, покрити с мъх каменни керемиди се спускаха под полегат наклон и завършваха с дълбок оловен улей. По цялото протежение на улея имаше перваз, по който портиерът трябваше да минава с метла в ръка, за да почиства падналите листа и боклуци, макар че поради страха си от високото баща ми никога не го правеше. Ако се съдеше по състоянието на оловното покритие, той изобщо не беше поглеждал улеите, в резултат на което те бяха пълни с мръсотия и отпадъци.
Погледнах нагоре. Луната беше почти пълна, вълшебна на пурпурнокафявото небе. От време на време малки облачета я закриваха, но тя продължаваше да грее ярко и да очертава всеки комин, всеки улей, всяка керемида в мастиленосиньо. Чух как зад мен Леон шумно затаи дъх.
— Уха!
Погледнах надолу: далеч под мен се виждаше къщата на портиера, цялата осветена като коледна елха. Баща ми беше там, може би гледаше телевизия или правеше коремни преси пред огледалото. Той като че ли не възразяваше срещу късното ми прибиране: от месеци не ме питаше къде ходя и с кого.
— Уха! — повтори Леон.
Аз се усмихнах: изпълваше ме абсурдна гордост, сякаш всичко това бе построено лично от мен. Улових се за едно въже, донесено и вързано за близкия комин още преди месеци, и тръгнах да се изкачвам нагоре към билото. Комините се извисяваха над мен като крале и тежките им корони се открояваха в черно на фона на небето. Над тях — само звезди.
— Хайде!
Олюлях се и разперих ръце, сякаш за да уловя нощта. За секунда ми се стори, че мога да пристъпя в искрящия въздух и да полетя.
— Хайде, ела!
Леон бавно ме последва. Лунната светлина ни превръщаше в призраци. Лицето му беше бледо и озадачено — като на учудено дете.
— Уха!
— Това не е всичко.
Успехът ми ме зашемети и аз го поведох по перваза — широка пътека, по която играеха сенки. Хванах го за ръка и той не се възпротиви, а кротко ме последва, протегнал другата си ръка във въздуха. Два пъти го предупредих за изместена керемида, за счупена стълба.
— От колко време идваш тук?
— От доста.
— Боже.
— Харесва ли ти?
— И още как.
След половин час катерене и спускане спряхме да починем на гладкия широк парапет над покрива на параклиса. Тежките каменни керемиди бяха поели дневната горещина и дори сега бяха още топли. Легнахме на парапета и гаргойлите се сгушиха в краката ни. Леон извади пакет цигари и двамата си разделихме една, загледани в града, ширнал се като одеяло от светлини.
— Това е невероятно. Не мога да повярвам, че толкова време не си ми казал.
— Сега ти казах, нали?
— Хм.
Той лежеше до мен, пъхнал ръце под главата си. Единият му лакът докосваше моя: чувствах допира му като гореща ютия.
— Представи си какво е да правиш секс тук — каза Леон. — Можеш да останеш цяла нощ, ако искаш, и никой няма да разбере.
В тона му долових лек упрек, сякаш си представяше нощите с хубавата Франческа сред сенките на комините крале.
— Предполагам.
Не исках да мисля за това, за тях. Мълчаливото разбиране премина между нас като експресен влак. Близостта му беше непоносима, пареше като коприва. Усещах мириса на потта му, на цигарения дим и натрапчивото упойващо ухание на дългата му коса. Той се взираше в небето, в очите му сияеха звезди.
Небрежно протегнах ръка и усетих рамото му с върховете на пръстите си — пет парещи иглички. Леон не реагира. Бавно разтворих длан и тя се плъзна по ръкава, ръката, гърдите му. Не мислех, дланта ми сякаш съществуваше отделно от тялото ми.
— Липсва ли ти? Франческа имам предвид? — Гласът ми трепереше и краят на изречението отекна необичайно пискливо.
Леон се усмихна. Неговият глас беше мутирал преди месеци и той обичаше да ме дразни за моята незрялост.
— О, Пинчбек. Такова си хлапе.
— Само питам.
— Малко хлапе.
— Млъкни, Леон.
— Да не мислиш, че беше сериозно? Луна, любов, романтика и други такива идиотщини? Боже, Пинчбек, толкова ли си банален?
— Млъкни, Леон. — Лицето ми пламтеше, помислих си за лунна светлина, зима, лед.
Той се разсмя.
— Съжалявам, че разбивам илюзиите ти, госпожичке.
— Какво имаш предвид?
— Имам предвид любов, за бога. Тя беше просто една кучка.
Това ме потресе.
— Не е вярно.
Помислих си за Франческа, за дългата й коса, за стройните й крака. Помислих си за Леон и за всичко, което жертвах за него, за романтиката, тревогите и мъчението от споделената му страст.
— Знаеш, че не е вярно. И не ме наричай «госпожичка».
— Иначе какво? — Той седна, очите му блестяха.
— Стига, Леон. Не разваляй всичко.
— Да не мислиш, че ми е първата? О, Пинчбек, кога ще пораснеш? Приказваш точно като нея, знаеш ли? Погледни се: тормозиш се, мъчиш се да излекуваш разбитото ми сърце, сякаш изобщо някога ми е пукало за момиче…
— Но ти каза…
— Само те будалках, глупчо! Не разбра ли?
Аз стъписано поклатих глава.
Леон ме ощипа по ръката, не с лошо чувство.
— Госпожичке, такъв си романтик! Вярно, тя беше сладка, но все пак е само момиче. И не беше първата. Дори не беше най-добрата, с която съм бил, ако трябва да бъда честен. И със сигурност — със сигурност — няма да е последната.
— Не ти вярвам — казах аз.
— Не ми ли вярваш? Чуй, хлапе. — Той се смееше, изпълнен с енергия, ситните косъмчета по ръцете му блестяха като сребро на лунната светлина. — Казвал ли съм ти защо ме изритаха от предишното училище?
— Не. Защо?
— Чуках един даскал, госпожичке. Господин Уийкс по металообработване. В работилницата след часовете. Вдигна се голям шум…
— Не! — разсмях се заедно с него от чисто негодувание.
— Казваше, че ме обича. Глупав развратник. Пишеше ми писма.
— Не! — Ококорих очи. — Не!
— Никой не ме обвини. Лошо влияние, казаха. Доверчиво момче, опасен перверзник. Не разкриха самоличността ми, за да запазят невинното дете. По онова време всички вестници писаха за случая.
— Олеле.
Изобщо не се съмнявах, че казва истината. Това обясняваше толкова много неща: безразличието му, преждевременната му полова зрялост, дързостта му. Боже, дързостта му.
— Какво стана?
Леон сви рамене.
— Pactum factum. Развратникът влезе на топло. За седем години. Малко ми беше мъчно за него, честно. — Той се усмихна снизходително. — Биваше си го този господин Уийкс. Водеше ме по клубове и така нататък. Обаче грозник. С дебело шкембе. И стар — имам предвид, трийсет и отгоре…
— Боже, Леон!
— Е, какво да ти кажа. Не е задължително да го гледаш. Освен това ми даваше разни работи — пари, дискове, този часовник струва към пет стотачки…
— Не!
— Така или иначе, майка ми се побърка. Наложи се да ходя на психотерапевт и прочее. Може да ми се е отразило, казва майка ми. Може никога да не се възстановя.
— И как… — Виеше ми се свят от нощта наоколо и от признанията му. Преглътнах, гърлото ми беше пресъхнало. — Как…
— Как беше ли? — Той се обърна към мен и ме придърпа към себе си. — Искаш ли да разбереш как беше?

 

Времето се втурна напред. Аз обичам приключенските книги и често ми се е случвало да чета как «времето спира», като например: «когато човекоядците наобиколиха беззащитните деца, за миг времето спря». В този случай обаче аз ясно усетих как то потегли като влак, който бърза да излезе от гарата. Отново като че ли се разпаднах, ръцете ми запърхаха като криле на птица, устата на Леон се залепи за моята, ръцете му запълзяха по мен, дърпайки дрехите ми със сладка целенасоченост.
Той все още се смееше: момче от светлина и мрак, призрак; под себе си усещах грубата момчешка топлина на керемидите, приятното триене на дрехите по кожата ми. Бях близо до припадък, треперех от вълнение и страх, от метежно опиянение и ирационална радост. Чувството ми за опасност се изпари, бях само кожа, всеки инч — милиони точки на беззащитно възприятие. Несвързани мисли блещукаха в главата ми като светулки.
Той никога не я е обичал.
Любовта е банална.
Никога не може да му пука за момиче.
О, Леон, Леон.
Той захвърли ризата си и започна да се бори с ципа ми; през цялото време аз се смеех и плачех, а Леон говореше и се смееше, едва чувах думите му от сеизмичното туптене на сърцето си.
После всичко секна.
Просто така. Застинал кадър на голите ни или полуголите ни тела: аз в колоната на сянката, която се точеше покрай комина, той на лунната светлина — ледена статуя. Ин и Ян: моето лице — озарено, неговото — потъмняло от учудване, шок, гняв.
— Леон…
— Господи.
— Леон, съжалявам, трябваше…
— Боже! — Той се отдръпна с протегнати ръце, този път, сякаш за да се предпази. — Боже, Пинчбек…
Времето. Времето политна. Лицето му беше обезобразено от омраза и отвращение. Ръцете му ме отблъскваха в тъмното.
Думите пърхаха в мен като пеперуда в твърде малък буркан. Нищо не излизаше. Аз изгубих равновесие, паднах назад и гърбът ми опря в комина; не говорех, не плачех, дори не чувствах гняв. Това дойде по-късно.
— Ти, малко перверзно изчадие! — Гласът на Леон трепереше. — Проклето… малко… перверзно…
Презрението, омразата в гласа му ми казаха всичко, което имах нужда да знам. Нададох вой — протяжен, отчаян вой на горчивина и болка — и се втурнах с тихи бързи стъпки по обраслите с мъх керемиди, прескочих парапета и хукнах по перваза.
Леон ме последва с ругатни, натежал от гняв. Но той не познаваше покрива. Чувах го далеч зад гърба си, как се препъва, как непредпазливо пада върху керемидите. По пътя си събаряше някои и те експлодираха като гранати долу в двора. Докато минаваше от страната на параклиса, Леон се подхлъзна и падна. Един комин спря падането му и ударът сякаш разтърси всички улуци, всички керемиди и комини. Хванах се за клоните на един бъз, които стърчаха през решетката на отдавна задръстена шахта, и продължих изкачването си нагоре. Зад мен Леон се катереше и ругаеше.
Аз бягах инстинктивно: нямаше смисъл да се обяснявам точно сега. Гневът на баща ми беше съвсем същият. В мислите си отново станах на девет години, представих си как се пазя от смъртоносната дъга на юмрука му. Може би по-късно щях да обясня на Леон. По-късно, когато има възможност да размисли. Засега единственото, което исках, беше да избягам.
Реших да не губя време в опити да се върна през прозореца на библиотеката. По-близо се намираше Камбанарията с малките си балкончета, проядени от лишеи и птичи курешки. Камбанарията беше поредната приумица на «Сейнт Осуалдс»: малка четвъртита конструкция с арка, където, доколкото ми е известно, никога не е имало камбана. От едната й страна имаше стръмен оловен водоливник, отвеждащ до улук, от който дъждовната вода се изливаше в дълбок, вмирисан на гълъби кладенец между сградите. От другата страна покривът се спускаше почти отвесно, като единственото, което отделяше стоящия на покрива от северния плац двеста фута* по-надолу, беше един тънък перваз.
[* Около шестдесет метра. — Бел.прев.]
Предпазливо погледнах.
От пътешествията си по покрива знаех, че точно под мен е стаята на Стрейтли и че прозорецът, който води на разпадащия се балкон, не се затваря плътно. Олюлях се на перваза, опитвайки се да преценя разстоянието от там до мястото, където се намирах, после леко подскочих на парапета, а оттам се спуснах на балкона.
Както се надявах, прозорецът се отвори лесно. Пъхнах се през него, счупената дръжка одраска гърба ми, но аз не обърнах внимание и изведнъж алармата се включи — пронизителен, непоносим вой, който ме оглуши и обърка.
В пристъп на паника се измъкнах по същия начин, по който влязох. Долу на плаца прожекторите блеснаха и аз приклекнах, за да се скрия от силното осветление, като безпомощно изругах.
Всичко се обърка. Преди да влезем, аз изключих алармата в библиотечното крило, но в паниката и объркването си забравих, че сигнализацията на Камбанарията е още включена и сега сирените виеха пискливо като златната птица в «Джак и бобеното зърно», нямаше начин баща ми да не чуе, а Леон все още беше някъде тук и не можеше да се измъкне…
Изправих се на балкона и скочих обратно на перваза, като междувременно хвърлих поглед към осветения плац. Там стояха двама души и гледаха нагоре, гигантските им сенки бяха разперени около тях като ветрило. Сгуших се в сянката на Камбанарията, пропълзях до ръба на покрива и отново погледнах надолу.
От двора ме гледаше Пат Бишъп, а до него стоеше баща ми.

 

9

 

— Ето там. Там.
Радиогласове отдалеч.
Понечих да се скрия, разбира се, но Бишъп вече бе забелязал движението, кръглата тъмна глава на фона на светлото небе.
— Момчета на покрива.
Момчета. Разбира се, това беше най-логичното предположение.
— Колко са? — обади се Бишъп, тогава по-млад, мускулест, стегнат и само леко червендалест.
— Не знам, сър. Поне две, струва ми се.
Отново се осмелих да погледна надолу. Баща ми все още ме гледаше с обърнато нагоре мъгляво лице. Бишъп вече бързо вървеше нанякъде. Беше тежък, набит, целият мускули. Баща ми го следваше с по-бавна крачка, огромната му сянка се удвояваше и утрояваше от светлините. Аз не си направих труда да ги погледна отново. Знаех накъде са се запътили.

 

Баща ми изключи алармата. Мегафонът беше идея на Бишъп — той го използваше на спортни празници и тренировки по противопожарна безопасност — и от него гласът му стана невъзможно оглушителен и пронизителен.
— Хей, момчета! — започна той. — Останете по местата си! Не се опитвайте да слезете! Помощта идва!
Така говореше Бишъп по време на криза: като герой от някой американски екшън. Личеше си, че се наслаждава на ролята си: новоназначен Втори учител, човек на действието, спасител, съветник на света.
За петнайсет години той почти не се е променил — този особен вид праведна арогантност рядко изчезва. Дори самата мисъл, че може да оправи нещата единствено с мегафон и няколко сладки приказки — как ви се струва?
Часът бе един и половина, луната се беше скрила, небето, никога съвсем тъмно по това време на годината, бе придобило безплътно сияние. Над мен някъде на покрива на параклиса беше Леон, спокоен, съсредоточен, седеше и чакаше. Някой беше повикал пожарникарите: вече чувах сирени в далечината, които приближаваха към нас. Скоро щяха да ни хванат.
— Съобщете местоположението си! — Пак Бишъп, който възторжено размахваше мегафона си. — Повтарям, съобщете местоположението си!
Все още нищо от Леон. Запитах се дали е успял сам да намери прозореца на библиотеката, дали са го заловили или още тича безшумно по коридорите и търси откъде да излезе.
Някъде над мен издрънча керемида. После се разнесе шум като от плъзгане — обутите му в кецове крака стъпваха по оловния улей. След малко го видях — главата му се мярна над парапета на параклиса. Докато гледах, той започна да се движи — бавно, почти незабележимо — по тесния перваз, който водеше към Камбанарията.
Разумно, казах си. Сигурно беше разбрал, че влизането през прозореца на библиотеката вече е невъзможно: покривът покрай параклиса беше полегат и ако се опиташе да мине по него, щяха да го видят. Камбанарията беше по-висока, но по-сигурна, там можеше да се скрие. Аз обаче бях от другата й страна и ако сега станех, за да тръгна към него, веднага щяха да ме забележат отдолу. Реших да заобиколя по дългия път през покрива на Обсерваторията и да застана с Леон в сенките, където нямаше да ни виждат.
— Момчета! Слушайте! — Това отново беше гласът на Бишъп, толкова силен, че запуших уши. — Няма да ви накажат! — Обърнах се, за да скрия нервната си усмивка: той беше толкова убедителен, че сам си вярваше. — Само останете на местата си! Повтарям! Останете на местата си!
Леон, разбира се, не се върза. И двамата знаехме, че системата работи с такива плоски лъжи.
— Няма да ви накажат!
Представих си как Леон се усмихва на тази чудовищна лъжа и изведнъж изпитах болка от това, че сега не съм с него, за да се повеселим. Щеше да е толкова хубаво, казвах си, Буч и Сънданс, заловени на покрива, двама бунтари, отправящи предизвикателство към обединените сили на «Сейнт Осуалдс» и реда.
Но сега… Осъзнах, че има повече от една причина да не искам да хванат Леон. Собственото ми положение далеч не беше сигурно — само една дума, само един поглед към мен и измамата ми се проваляше завинаги. Нямаше връщане назад — след тази нощ Пинчбек трябваше да изчезне. Разбира се, това можеше да стане много лесно. Само Леон знаеше, че Пинчбек е призрак, фалшификат, кукла от парцали и грим.
Тогава обаче не се страхувах толкова за себе си. Познавах покрива по-добре от всички и ако се скриех, можех да избегна разкритието. Но ако Леон кажеше нещо на баща ми… ако поне единият от двамата направеше връзката…
Не измамата щеше да предизвика гнева на всички, а предизвикателството. Към «Сейнт Осуалдс», към системата, към всичко. Вече си го представях: разпитите, вечерните вестници, отзивите в националната преса.
Можех да преживея наказанието — бях само на тринайсет, за бога, какво толкова щяха да ми направят? Но се страхувах от присмеха. От присмеха и от презрението, и от съзнанието, че въпреки всичко училището «Сейнт Осуалдс» е победило.
Виждах как баща ми стои с увиснали рамене и гледа към покрива. Усещах ужаса му — не просто от атаката срещу «Сейнт Осуалдс», а от работата, която го чакаше. Джон Снайд не беше много досетлив, но беше посвоему съвестен и със сигурност знаеше какво трябва да направи.
— Трябва да отида при тях. — Гласът му, слаб, но ясно различим, стигна до слуха ми от плаца.
— Какво? — В стремежа си да се прави на екшън герой Бишъп съвсем беше пренебрегнал най-простото решение. Пожарникарите още не бяха пристигнали, полицията, вечно претоварена с работа, дори още не беше тръгнала.
— Трябва да се кача горе. Това ми е работата. — Този път гласът му беше по-силен: портиерът на «Сейнт Осуалдс» трябва да бъде силен. Помнех това от лекциите на Бишъп: «Разчитаме на теб, Джон. «Сейнт Осуалдс» разчита на теб да изпълниш дълга си».
Бишъп измери разстоянието с поглед. Виждах го как пресмята, как претегля възможностите. Момчета на покрива, човек на земята, портиер по средата. Той искаше лично да се качи — разбира се, че искаше — но ако изоставеше поста си, кой щеше да държи мегафона? Кой щеше да се занимава с пожарникарите? Кой щеше да владее положението?
— Не ги сплашвай. Не ги доближавай. Пази се, разбра ли? Тръгни по пожарната стълба. Качи се на покрива. Аз ще ги придумам да слязат.
«Ще ги придумам да слязат.» Поредната фраза на Бишъп, изречена с тон на екшън герой. Той би се радвал да се покатери на покрива на параклиса и може би дори да слезе по пожарната стълба с припаднало момче на ръце: нямаше да му коства никакво усилие, но за баща ми бе нечовешко усилие да го направи.

 

Никога не използвах пожарната стълба. Предпочитах по-неконвенционални методи за качване и слизане: прозореца на библиотеката, Камбанарията, таванския прозорец в студиото по изкуство, през който се излизаше на тясна метална греда, свързваща студиото с Обсерваторията.
Джон Снайд не знаеше за тези неща, но и да знаеше, не би ги използвал. Макар да бях дребно дете, аз вече тежах доста и трудно се придвижвах по стъкления покрив на Обсерваторията, а също с мъка си проправях път през бръшляна на тесния перваз. Знаех, че за всичките си години като портиер в «Сейнт Осуалдс» баща ми никога не се е качвал по пожарната стълба в средния коридор, да не говорим за опасните улеи и керемиди по-нататък. Можех да се обзаложа, че и сега няма да го направи, а дори да се осмели, няма да стигне далеч.
Погледнах към изхода от средния коридор. Ето я пожарната стълба: скелет на динозавър, проснат на полегатия склон. Беше в лошо състояние: през дебелата боя избиваха мехурчета ръжда; но конструкцията изглеждаше достатъчно здрава, за да издържи един човек. Щеше ли да се осмели? И ако го направеше, как щях да постъпя аз?
Хрумна ми да се върна обратно през прозореца на библиотеката, но беше прекалено рисковано, виждаше се от земята. Използвах друг път, като минах по дълга греда между два големи тавански прозореца на студиото по изкуство, след това прекосих стъкления покрив на Обсерваторията и се върнах по главния улей към параклиса. Знаех поне десет пътя за бягство. Имах ключове, а освен това познавах всеки килер, всеки коридор и задно стълбище. С Леон можехме да се измъкнем и да не ни хванат. Напук на себе си изпитвах въодушевление, почти си представях как ще подновим приятелството си, как ще забравим глупавата свада, увлечени в това голямо приключение…
Сега вече пожарната стълба беше безопасно далеч, но знаех, че за минута-две ще трябва да се изложа на показ. Все пак рискът не бе голям. Малко вероятно беше след като са видели очертанията ми на безлунното небе, хората на двора да ме познаят.
Тогава хукнах, като стъпвах здраво по обраслите с мъх керемиди. Отдолу чувах Бишъп с мегафона: «Останете на местата си! Помощта идва!», но знаех, че не ме е видял. Стигнах гръбнака на динозавъра — билото на основната сграда — спрях и го възседнах. Леон не се виждаше никъде. Предположих, че се крие в далечния край на Камбанарията, където е най-тъмно и където ако не си подаде главата, няма да го видят.
Бързо запълзях на четири крака по билото. Когато влязох в сянката на Камбанарията, погледнах назад, но не видях баща си нито на пожарната стълба, нито на перваза. Не видях и Леон. Стигнах Камбанарията, прескочих добре познатия кладенец между нея и покрива на параклиса и под удобното прикритие на сянката огледах царството си. Позволих си да извикам:
— Леон!
Нямаше отговор. Тихият ми глас отекна във влажната нощ:
— Леон!
Тогава го видях проснат на парапета пред мен, наклонил глава като гаргойл, за да вижда сцената долу.
— Леон!
Знаех, че ме е чул, но не помръдваше. Започнах да се придвижвам към него, без да вдигам глава. Все още имахме време, можех да му покажа прозореца, да го отведа някъде, където да се скрие и после, когато пътят е вече чист, да го измъкна незабелязано. Исках да му го кажа, но не знаех дали ще ме послуша.
Приближих се; отдолу мегафонът оглушително се прозина. Изведнъж блеснаха светлини и озариха покрива в червено и синьо, за секунда видях сянката на Леон върху керемидите, после той отново легна и изруга. Пожарникарите бяха пристигнали.
— Леон!
Пак нищо. Леон беше като зазидан за парапета. От мегафона се надигна гигантски размазан рев, който ни връхлетя като воденични камъни.
— Хей, вие! Не мърдайте! Останете на местата си!
Подадох глава над парапета — знаех, че отдолу се вижда само една черна издатина сред многото други. От наблюдателния си пост виждах четвъртитата фигура на Пат Бишъп, дългите неонови светлини на пожарната, тъмните пеперудени сенки на мъжете около нея.
Лицето на Леон беше безизразно — гъба в тъмното.
— Малко мръсно копеле.
— Хайде, човече — казах аз. — Още имаме време.
— За какво? За едно бързо чукане?
— Леон, стига. Не е това, което си мислиш.
— Наистина ли? — Той се разсмя.
— Моля те, Леон. Знам откъде да излезем. Но трябва да побързаме. Баща ми вече върви насам и…
Мълчание, дълго като смърт.
Под нас — гласове, примесени и смътни като дим от клада. Над нас — Камбанарията с издадения си балкон. Пред нас — кладенецът, разделящ Камбанарията от покрива на параклиса, воняща дупка, подобна на сифон, заобиколена от гнезда на гълъби и улуци, които се спускаха полегато до тясното гърло между сградите.
— Баща ти ли? — попита Леон.
Тогава от покрива зад нас се чу шум. Обърнах се и видях човек на перваза, който препречваше пътя ни. Между нас се простираха петдесет фута покрив и макар че первазът беше широк, човекът се олюляваше, сякаш вървеше по въже, притискаше ръце към гърдите си и със съсредоточено лице пристъпяше към нас, за да ни стигне.
— Стойте там — каза той. — Идвам да ви помогна.
Беше Джон Снайд.
Не можеше да види лицата ни. И двамата бяхме в сянка. Два призрака на покрива — можехме да се измъкнем, знаех го. Кладенецът, който отделяше параклиса от Камбанарията, беше дълбок, но гърлото му бе тясно — пет фута в най-широката си част. Аз редовно го прескачах и знаех, че дори на тъмно рискът е малък. Баща ми никога не би дръзнал да ни последва. Можехме да се изкатерим по покрива, да минем по перваза на Камбанарията и да скочим на балкона, точно както направих и предишния път. Знаех, че там има сто места, на които можем да се скрием.
Не мислех какво ще стане по-нататък. Отново си представих, че двамата сме Буч и Сънданс, застинали в рамките на настоящето, герои завинаги. Трябваше само да скочим.
Мисля, че се поколебах. Искам да вярвам, че действията ми поне донякъде са били обусловени от разумна мисъл, а не от слепия инстинкт на бягащо животно. Но след това в спомените ми има вакуум. Може би в този момент престанах да сънувам: може би през този миг изхабих всичките сънища, отредени ми до края на живота — никога повече сънища.
Тогава обаче приличаше повече на пробуждане. Пробуждане след години сън. Мислите се щураха в главата ми като метеори в лятно небе.
Леон, засмян, допрял устни до косата ми.
Леон и аз на косачката.
Леон и Франческа, която никога не бе обичал.
«Сейнт Осуалдс» и близостта — осезаемата близост — до победата в играта.
Времето спря. Увиснах в пространството като кръст от звезди. От едната ми страна — Леон. От другата — баща ми. Както казах, мисля, че се поколебах.
После погледнах Леон.
Леон ме погледна в отговор.
Скочихме.

 

Царица

 

1

 

Мъжка гимназия «Сейнт Осуалдс»
Помнете, помнете ноември, ден пети, измяна, барут и погром…
Ето я най-после в целия си зловещ блясък. Анархията. Тя връхлетя «Сейнт Осуалдс» като чума: изчезнали ученици, осуетени часове, отсъстващи учители. Дивайн беше отстранен до приключване на разследването (в резултат на това аз се върнах в кабинета си, но едва ли съм преживявал по-безрадостна победа), също и Грахфогел, и Лайт. Още учители се разпитват, сред тях Роби Роуч, който сочи виновници наляво и надясно с надеждата да отклони подозрението от себе си.
Боб Стрейндж ми даде да разбера, че собственото ми присъствие тук е само извънредна мярка. Според Алън-Джоунс, чиято майка е в Управителния съвет, на последното заседание бъдещето ми е било обсъждано надълго и нашироко и доктор Пули, чийто син съм «нападнал», е настоявал за незабавното ми отстраняване. В светлината на последните събития (повечето от които станаха в отсъствието на Бишъп) нямаше кой да се застъпи за мен, а Боб даде да се разбере, че само извънредните обстоятелства в училище отлагат тази напълно легитимна мярка.
Разбира се, накарах Алън-Джоунс да се закълне, че ще запази наученото в тайна, което означава, че досега вестта трябва да е обиколила цялото училище.
Само като си помисля, че преди няколко седмици най-голямата ни тревога беше училищната инспекция. Сега имаме училищна криза. Полицаите са още тук и като че ли нямат намерение да си тръгват. Ние преподаваме в изолация. Никой не вдига телефоните. Кошчетата за боклук стоят пълни, подовете — нелъснати. Шатълуърт, новият портиер, отказва да работи, докато училището не му предостави алтернативно място за живеене. Бишъп, който се занимава с тези неща, вече не е в състояние да го прави.
Колкото до момчетата, те също предчувстват неминуема катастрофа. Сътклиф пристигна с фишеци в джоба и предизвика очаквания хаос. В света отвън се изказват съмнения относно способността ни да оцелеем. Едно училище е само толкова добро, колкото показват последните му резултати и ако не успеем да завършим този катастрофален триместър, аз не храня големи надежди за тазгодишните успехи и дипломи.
Моят клас по латински може би ще успее да се справи, като се има предвид, че още миналата година приключихме задължителния учебен план. Но този триместър германците пострадаха жестоко, както и французите, при които сега отсъстват двама учители — Тапи отказва да се върне, докато случаят й не се разгледа, а Пеърман все още е в отпуск по семейни причини — и няма голяма вероятност да наваксат пропуснатия материал. Другите катедри имат същите проблеми: по някои предмети цели класове не са предали курсовите си работи и няма кой да се заеме с това. Директорът прекарва повечето време в кабинета си. Боб Стрейндж е поел задълженията на Бишъп, но без особен успех.
За щастие, Марлийн е още тук и държи нещата в свои ръце. Сега не изглежда толкова ослепителна, по-скоро делова, косата й е прибрана назад на грижлив кок и открива продълговатото й лице. Тя вече няма време за клюки, през по-голямата част от деня приема жалби на родители и отговаря на въпроси на репортери, които искат да знаят как върви полицейското разследване.
Както винаги, Марлийн се справя добре — разбира се, тя е по-силна от повечето хора. Нищо не може да я извади от равновесие. Когато синът й почина, предизвиквайки криза в семейството, която така и не беше преодоляна, ние дадохме на Марлийн работа и призвание, а оттогава тя дава на «Сейнт Осуалдс» цялата си безрезервна преданост.
Отчасти това се дължи на Бишъп, което обяснява предаността й към него, както и факта, че от всички възможни места Марлийн избра да работи точно тук. Едва ли й е било лесно. Но тя никога не прояви слабост. За петнайсет години не е отсъствала и един ден. Заради Пат. Пат, който я извади от кризата.
Сега той е в болница, казва Марлийн: снощи получил някакъв пристъп, може би в резултат на стреса. Сам отишъл с колата до Бърза помощ, припаднал в чакалнята и го настанили в сърдечното отделение за изследвания.
— Поне е в добри ръце — каза тя. — Да бяхте го видели снощи… — Марлийн млъкна, загледа се в далечината и аз с тревога осъзнах, че едва сдържа сълзите си. — Трябваше да остана — каза тя. — Но той не ми позволи.
— Да. Хм.
Обърнах глава смутен. Разбира се, от години беше обществена тайна, че Пат не поддържа строго професионални отношения със секретарката си. Повечето от нас не обръщаха внимание на това. Марлийн обаче винаги се стремеше да поддържа фасадата на приличието, може би защото смята, че един скандал би могъл да навреди на Пат. Фактът, че в момента намекваше за това — дори отдалеч — ми подсказа съвсем ясно колко зле стоят нещата.
В училище като «Сейнт Осуалдс» всички промени имат значение и аз изпитах внезапна тъга за онези от нас, които са още тук, старата гвардия, която храбро стои на поста си, докато бъдещето безмилостно ни мачка.
— Ако Пат си тръгне, аз няма да остана — каза Марлийн, като завъртя изумрудения пръстен около пръста си. — Ще започна работа в адвокатска кантора или нещо такова. Ако не, ще се пенсионирам, и без това догодина ставам на шейсет…
Това също беше новина. Марлийн беше на четирийсет и една, откакто я помнех.
— Аз също се замислям за пенсиониране — признах аз. — В края на годината ще стана центурион. — Разбира се, ако старият Стрейндж дотогава не ме изхвърли.
— Какво? Квазимодо ще напусне Камбанарията?
— Мина ми през ума. — През последните няколко седмици това се случи неведнъж. — Днес е рожденият ми ден — казах й аз. — Можете ли да повярвате? Шейсет и пет години.
Тя се усмихна малко тъжно. Милата Марлийн.
— Къде се дянаха всичките тези рождени дни?

 

В отсъствието на Пат тази сутрин Боб Стрейндж трябваше да ръководи сбора на средните курсове. Аз не бих му го препоръчал, но след като толкова хора от ръководството отсъстват или са заети, Боб реши да се нагърби с това и да върне кораба ни обратно в тихи води. Още в началото си помислих, че е грешка. Но с някои хора не може да се спори.
Разбира се, всички знаем, че Боб не е виновен за отстраняването на Пат. Никой не го обвинява за това, но на учениците не се харесва лекотата, с която той се настани на мястото на Пат. Кабинетът на Бишъп, винаги отворен за всички, които го търсеха, сега е затворен. Поставен е същият звънец като на вратата на Дивайн. От този административен център наказанията се раздават безкръвно и ефективно, но човечността и топлотата, която правеше Пат Бишъп приемлив за учениците, у Стрейндж видимо липсва.
Момчетата го усещат и странят от него, като търсят все по-изобретателни начини публично да го злепоставят. За разлика от Пат, нашият Боб не е човек на действието. Това пролича след шепата фишеци, хвърлени под подиума по време на сбора, в резултат на което всички средни курсове прекараха половината сутрин в мълчание, докато Боб чакаше някой да си признае.
Пат Бишъп би открил виновника за пет минути, но повечето ученици се стараят да му се харесат. Боб Стрейндж със студеното си лице и тактика на злодей от анимационен филм е лесна плячка за тях.
— Сър! Кога се връща господин Бишъп?
— Казах «тишина», Сътклиф, иначе ще отидеш при директора.
— Защо, сър? Той знае ли?
Боб Стрейндж, който не беше преподавал на средните курсове от близо десетилетие, нямаше представа как да отвърне на подобна фронтална атака. Той не проумява как суровите му маниери издават неговата несигурност, как крещенето само влошава нещата. Може да е добър администратор, но в отношенията с паството си е поразително неопитен.
— Сътклиф, ще останеш след часовете.
— Да, сър.
Аз бих се усъмнил в дяволитата усмивка на Сътклиф, но Стрейндж не го познаваше и просто продължи да затъва.
— Нещо повече — каза той, — ако момчето, което хвърли фишеците, не стане веднага, всички средни курсове ще остават след часовете в продължение на един месец.
Един месец? Това беше невъзможна заплаха. Тя се спусна като мираж над залата и през насъбралите се ученици премина тих, бавен звук на неодобрение.
— Ще броя до десет — обяви Стрейндж. — Едно. Две.
Нов шум в залата, докато Стрейндж демонстрираше математическите си умения.
Сътклиф и Алън-Джоунс се спогледаха.
— Три. Четири.
Те станаха. Секунда тишина. Целият ми клас ги последва.
В първия момент Стрейндж се ококори. Беше забележителна гледка: целият клас 3С, подреден в стегната малка фаланга — Сътклиф, Тейлър, Алън-Джоунс, Адамчик, Макнеър, Брейзноуз, Пинк, Джаксън, Алмънд, Ню, Андертън-Пулит. Всичките ми момчета (без Найт, разбира се).
После 3М (класът на Хилари Монюмънт Паметника) направи същото.
Още трийсет момчета се изправиха едновременно като войници, гледайки право пред себе си, без да кажат и дума. После стана 3П (класът на Пеърман). После 3КТ (Тийг). Накрая и 3Р (Роуч).
Всички момчета от трети курс стояха прави. Всички мълчаха. Никой не помръдваше. Всички бяха вперили очи в дребничкия мъж на подиума.
В първия момент той остана неподвижен.
После се обърна и излезе, без да каже и дума.

 

След това вече нямаше смисъл да преподавам каквото и да било. Момчетата имаха нужда да говорят и аз ги оставих, като от време на време излизах да успокоя класа на Грахфогел в съседната стая, където временно заместващата учителка госпожа Кант с мъка поддържаше дисциплината. Разбира се, основна тема на разговорите беше Бишъп. Тук нямаше поляризация на мненията, нямаше никакво съмнение в невинността на Пат. Всички бяха единодушни, че обвиненията са абсурдни, че изобщо няма да издържат в съда, че всичко е едно ужасно недоразумение. Това ме ободри: искаше ми се и колегите ми да бяха толкова сигурни, колкото тези момчета.
По време на обедната почивка аз останах в стаята да хапна сандвич и да проверя няколко контролни, за да избегна стълпотворението в учителската и обичайните приказки на чай и «Таймс». Всъщност всички вестници пишеха за тазседмичния скандал в «Сейнт Осуалдс» и на влизане през главния портал се налагаше да минаваме през кордон от репортери и фотографи.
Повечето не се спираха, за да коментират, макар че, струва ми се, Ерик Скуунз беше казал нещо пред «Мирър» в сряда. Разбира се, в кратката им статия се долавяше тонът на Скуунз с жалбите му по повод нехайството на ръководството и обвиненията му в пристрастие сред висшите ешелони. Все пак ми е трудно да повярвам, че старият ми приятел Ерик може да бъде потайната Къртица Мол, чиято смесица от хумор, клюки и злостни нападки от няколко седмици завладява читателите на «Икзаминър». И въпреки това думите ми звучаха познато, сякаш авторът беше човек, чийто стил познавам, чийто ненатрапчив хумор разбирам — и споделям.
Мислите ми отново се върнаха към младия Кийн. Във всеки случай той е проницателен наблюдател и, струва ми се, притежава талант за писане. Дали той би могъл да е Къртицата Мол? Не ми се иска да мисля, че е така. По дяволите, харесвам момчето и забележките му в Стаята на учителя завчера бяха едновременно умни и смели. Не, не Кийн, казах си. Но ако не е Кийн, тогава кой?
Тази мисъл ме гризеше целия следобед. Преподавах зле, изпуснах си нервите с група четвъртокурсници, които като че ли не можеха да се съсредоточат; наказах с оставане след часовете един шестокурсник, чието единствено провинение, както по-късно с болка си признах, беше, че ми посочи грешка в употребата ми на конюнктива в превода на един откъс. Към осмия час вече бях решил. Ще попитам човека, открито и честно. Мисля, че разбирам от характери и ако той е Къртицата Мол, със сигурност ще разбера.
Когато го намерих, той беше в Стаята на учителя и разговаряше с госпожица Деър. Тя ми се усмихна, щом ме видя да влизам, и Кийн направи същото.
— Чух, че днес е рожденият ви ден, господин Стрейтли — каза той. — Приготвили сме ви торта.
Това беше шоколадова поничка върху малка чинийка, и двете отмъкнати от училищната столова. Някой беше сложил отгоре жълта свещ, а наоколо — пъстра гирлянда. На чинийката имаше картичка с надпис: «Честит рожден ден, господин Стрейтли — 65!».
Разбрах, че Къртицата Мол трябва да почака.
Няколкото учители, които още седяха в стаята в този късен час — Паметника, Макдонаф и двама новаци — заръкопляскаха. Свидетелство за душевния ми смут е, че за малко да избухна в сълзи.
— По дяволите — сърдито промърморих аз. — Пазех го в тайна.
— Защо? — попита госпожица Деър. — Вижте, довечера Крис и аз излизаме да пийнем по нещо. Искате ли да дойдете с нас? Ще отидем да видим кладата в парка, ще хапнем захаросани ябълки, ще погледаме фойерверките… — Тя се разсмя и за миг забелязах колко хубава е всъщност с черната си коса и розовото си лице като на порцеланова кукла. Въпреки подозренията си относно Къртицата Мол, които сега ми се струваха напълно неоснователни, аз се радвах, че тя и Кийн ще излизат заедно. Добре знам какво блато е «Сейнт Осуалдс», как си мислиш, че имаш всичкото време на света, за да срещнеш момиче, да се ожениш, може би да имаш деца, ако тя иска, а после изведнъж откриваш, че всичко това е минало покрай теб, че си закъснял не с година, а с десетилетие или две и вече не си Млада пушка, а Сако от туид, необратимо обвързано със «Сейнт Осуалдс» — този прашен стар боен кораб, който някак си е погълнал сърцето ти.
— Благодаря за предложението — отвърнах аз. — Но мисля, че ще си остана у дома.
— Тогава си намислете желание — каза госпожица Деър и запали свещта.
— Това мога да направя.

 

2

 

Добрият стар Стрейтли. През последните няколко седмици почти го обикнах заради неизличимия му оптимизъм и идиотските му маниери. Странно колко заразителен може да бъде този оптимизъм, чувството, че миналото може да се забрави (както го забрави Бишъп), че горчивината може да се потисне и че дългът (към училището, разбира се) може да бъде също такава мотивираща сила, както (например) любовта, омразата, отмъщението.
Тази вечер след училище изпратих последните си имейли. От Роуч до Грахфогел, уличаващ и двамата. От Бишъп до Дивайн. От Лайт до Дивайн, в дух на нарастваща паника. От Найт до всички, със заплахи и сълзи. И накрая решителният удар — до мобилния телефон на Бишъп и до електронната му поща (не се съмнявам, че полицията вече ги следи): последно отчаяно, умоляващо съобщение от Колин Найт, изпратено от мобилния му телефон с цел след време да потвърди най-лошото.
Общо взето, добра работа, от моя страна не са необходими повече действия. С един елегантен удар — петима учители. Бишъп, разбира се, всеки момент ще се прекърши. Може да получи пристъп или инфаркт, предизвикан от стреса и увереността, че какъвто и да е изходът от полицейското разследване, времето му в «Сейнт Осуалдс» е свършило.
Въпросът е дали направих достатъчно. Калта лепне, както казват хората, още повече в неговата професия. В известен смисъл полицаите се престарават. И най-малкият намек за непристойност е достатъчен да съсипе нечия кариера. Останалото мога да оставя на публиката, която е закърмена с подозрения, завист и «Икзаминър». Топката вече се търкулна и изобщо няма да се изненадам, ако в следващите седмици някой друг я поеме. От «Сънибанк Парк» може би, от тесногръдите хора от общинските жилища на «Аби Роуд».
Ще има пожари, може би нападения над самотни колеги, нажежени до червено слухове в баровете и клубовете в града. Най-хубавото от всичко е, че от известен момент нататък няма да ми се налага да предприемам нищо. Едно леко побутване — и плочките домино започват да падат сами.
Разбира се, ще остана колкото може по-дълго. Половината от забавлението е да следя отблизо развоя на събитията, но имам готовност да реагирам в зависимост от ситуацията. Във всеки случай, вредата вече е необратима. Цяла катедра се е сринала, много други учители са заподозрени, Вторият учител е безнадеждно опетнен. Учениците напускат — дванайсет за тази седмица — и потокът скоро ще се превърне в река. Преподаването е занемарено, хигиената и безопасността са в окаяно състояние, а и наближава инспекция, при която училището неминуемо ще бъде затворено.
Чух, че от една седмица насам Управителният съвет се събира всяка вечер. Директорът, който не умее да преговаря, се страхува за работата си, доктор Тайди се тревожи за възможното отражение на кризата върху училищните финанси, а Боб Стрейндж скришом се опитва да обърне всяка дума на директора в своя полза, докато привидно се държи като напълно предан и коректен служител.
Засега (като се изключат един-два провала в сферата на дисциплината) той доста добре се справя със задълженията на Бишъп. Следващата му стъпка може да се окаже директорският пост. Защо не? Стрейндж е хитър (поне достатъчно хитър, за да го прикрива пред Управителния съвет), компетентен, способен и точно толкова дързък, колкото е необходимо, за да бъде ръководител в «Сейнт Осуалдс».
Като цяло това е истински шедьовър на престъпната мисъл. Казвам го аз, защото никой друг не може да го каже, но наистина се забавлявам от начина, по който се развиват нещата. Остава още една дреболия за довършване и още тази вечер смятам да се заема с това на градското увеселение в парка. След това мога да си позволя да празнувам: остана ми една бутилка шампанско с името на Стрейтли отгоре и тази вечер смятам да я отворя.
Сега обаче нямам какво да правя. Това са най-лошите моменти в цялата ми кампания: дългото, напрегнато чакане. Веселбата започва в седем и трийсет, в осем кладата вече ще се е разгоряла и в парка ще има хиляди хора, ще има музика, която ще гърми от високоговорителите, ще има писъци от въртележките, а в осем и трийсет ще започнат фойерверките и небето ще се изпълни с дим и падащи звезди.
Подходящо място за тихо убийство, не мислите ли? Тъмнината, тълпата, объркването… Толкова е лесно да се приложи законът на По, според който предмет, скрит на видно място, остава най-дълго невидим. После просто ще се отдалеча, като оставя някоя бедна душа да открие тялото или дори лично ще го открия, ще извикам от уплаха и ще потъна в насъбралата се тълпа.
Още едно убийство. Заслужих си го. Или може би две.

 

Все още пазя снимката на Леон: изрезка от «Икзаминър», вече пожълтяла и помътняла от времето. Училищна снимка, направена през същото онова лято, с лошо качество, увеличена за първа страница до степен на зърнеста каша от точици. Но все пак това е неговото лице, неговата самоуверена усмивка, неговата дълга коса и вратовръзка с отрязан край. Покрай снимката е изписано заглавието:

 

«МЕСТЕН УЧЕНИК ПАДА ОТ ПОКРИВ. РАЗПИТВАТ ПОРТИЕРА»

 

Е, поне такава е официалната история. Ние скочихме, той падна. Още когато краката ми опряха в другия край на комина, аз го чух — трополене на счупени керемиди и скърцане на гумени подметки.
Отне ми минута, за да осъзная. Кракът му се беше подхлъзнал — може би в миг на колебание, може би вик отдолу го беше стреснал. Аз се огледах и видях, че Леон не стои до мен, коляното му се беше ударило в ръба на улея, той се беше подхлъзнал по мръсната му повърхност, олюлявайки се назад, и сега висеше над пропастта, като се държеше с пръсти за улука, акробатично протегнал единия си крак, за да опре в далечния край на комина, а другия провесил във въздуха.
— Леон!
Спуснах се надолу, но не можех да го стигна — бях от другата страна на комина. Не смеех да го прескоча, за да не разместя някоя керемида. Знаех колко крехък е този улей, колко нащърбени и неравни са ръбовете му.
— Дръж се! — извиках аз и Леон ме погледна с лице, изкривено от уплаха.
— Стой там, синко. Аз ще те хвана.
Вдигнах глава. Джон Снайд стоеше на парапета на няколко крачки от мен. Лицето му беше като бяло петно, очите — като дупки, цялото му тяло трепереше. Той запристъпя напред като механична играчка и страхът излизаше от него на вълни като миризма. Но вървеше напред. Инч по инч, все по-близо и по-близо — очите му бяха почти затворени от страх — и скоро щеше да ме види, затова исках да побягна, трябваше да побягна, но Леон още беше там долу, не можеше да се измъкне…
Чух под себе си приглушено изпукване. Улеят поддаваше, едно парче се откъсна и падна в пространството между сградите. Чу се скърцане на гума — подметката на Леон се хлъзна малко по-надолу по мръсната стена.
Докато баща ми се приближаваше, аз започнах да отстъпвам, все по-навътре и по-навътре в сянката на Камбанарията. От пожарната долу струяха светлини, скоро на покрива щеше да гъмжи от хора.
— Дръж се, Леон — прошепнах аз.
И изведнъж го усетих, гъделичкане по тила си, беглото усещане, че някой ме наблюдава. Обърнах глава и видях Рой Стрейтли в старото си сако от туид да стои на прозореца на около дванайсет крачки от мен. Лицето му се открояваше ярко на светлината, погледът му беше стъписан, ъгълчетата на устните му висяха надолу като на трагикомична маска.
— Пинчбек? — каза той.
И в тази секунда отдолу се чу звук — глух, подрънкващ звук като от гигантска монета, заседнала в тръба на прахосмукачка.
После — храс!
Тишина.
Улеят не беше издържал.

 

3

 

Тогава се втурнах да бягам, а звукът от падането на Леон ме следваше по петите като черно куче. Краката ми сами намираха пътя по добре познатия покрив, аз заподскачах като маймуна по керемидите, като котка се прехвърлих от парапета на пожарната стълба, оттам излязох в средния коридор, а оттам — навън.
Бягах инстинктивно, разбира се, единствената ми мисъл беше да оцелея. Отвън светлините на пожарната кола все още обагряха всичко в двора на параклиса в мистично червено и синьо.
Никой не ме видя да излизам от сградата. Бях в безопасност. Наоколо пожарникари и полицаи отцепваха района, като препречваха пътя на малката тълпа зяпачи, натрупала се на алеята. В безопасност съм, повтарях си аз. Никой не ме видя. Освен Стрейтли, разбира се.
Предпазливо се промъкнах към къщата на портиера, като заобиколих отдалеч паркираната пожарна със синьо-червена лампа и линейката, която виеше на дългата алея. Инстинктът ме водеше. У дома. Там щях да се скрия. Щях да заключа вратата, да легна под леглото, да се загърна в одеяло, както правех в събота вечер, да лапна палеца си и да чакам баща ми да си дойде. Под леглото щеше да е тъмно и сигурно.
Вратата на къщата зееше отворена. Кухненският прозорец светеше, пердетата във всекидневната бяха спуснати, но и там светеше; на светлината от къщата се открояваха силуети. Там беше господин Бишъп със своя мегафон. До патрулната кола, която блокираше алеята, стояха двама полицаи.
Сега видях и още някого — жена в палто с мъхеста яка, жена, чието лице изведнъж ми се стори бегло познато…
Тя се обърна с лице към мен и устата й, обилно намазана с червило, се отвори широко във формата на буквата «О».
— О, сладкишче! О, любов моя!
Жената се затича към мен на тънките си токчета. Бишъп се обърна с мегафон в ръка и в този момент от далечния край на сградата се разнесе вик:
— Господин Бишъп! Сър! Ето там!
Жената ме връхлетя с разпилени коси, мокри очи, ръце, разперени като криле на прилеп, за да ме грабнат. Усетих как се смалявам, как мъхестата яка ме гъделичка по устата и изведнъж сълзите ми потекоха — горещи сълзи — и всичко се стовари върху мен като вълна от спомени и мъка. Леон, Стрейтли, баща ми изхвърчаха от главата ми и останаха далеч, докато тя ме водеше към къщи, където беше безопасно.
— Не биваше да става така, сладкишче. — Гласът й трепереше. — Трябваше да бъде изненада.
В този миг всичко ми се изясни. Неразпечатаният самолетен билет. Загадъчните телефонни разговори. «Колко? — мълчание. — Добре. Това е за добро.»
Колко за какво? За да се откаже от претенциите си? И колко лотарийни билети, колко бири и парчета пица му бяха обещали, за да се откаже от това, което им е нужно?
Отново се разплаках, този път от яд заради предателския им заговор. Майка ми ме обгръщаше с облак скъпо и непознато ухание.
— О, сладкишче! Какво се е случило?
— О, мамо — ридаех аз и заравях лице в мекото й палто, усещах устните й върху косата си, миризмата на цигарен дим и сухия й упойващ мирис, и в този момент нещо малко и коварно протегна ръка към сърцето ми и стисна с всичка сила.

 

4

 

Въпреки уверенията на госпожа Мичъл, че Леон никога не би се качил на покрива сам, най-добрият приятел на сина й — момче на име Джулиан Пинчбек — така и не беше намерен. Претърсиха училищните регистри, разпитваха от врата на врата, но без резултат. Дори и тези усилия нямаше да бъдат положени, ако не беше настояването на господин Стрейтли, че е видял Пинчбек на покрива на параклиса, но за съжаление момчето се измъкнало.
Полицията прояви съчувствие — в края на краищата жената беше в шок — но сигурно тайно са си мислели, че бедната госпожа Мичъл е загубила разсъдъка си и затова говори за несъществуващи момчета, отказвайки да приеме, че смъртта на сина й е трагична злополука.
Това можеше да се промени, ако госпожата ме беше видяла, но тя не ме видя. Три седмици по-късно аз заминах с майка си и Ксавие за Париж, където прекарах следващите си седем години.
През този период обаче у мен настъпиха големи промени. Грозното патенце беше започнало да се разхубавява, а с помощта на майка ми това стана бързо. Аз не й се противопоставях. След като Леон беше мъртъв, Пинчбек нито се надяваше, нито желаеше да оцелее. Аз бързо се отървах от униформата на «Сейнт Осуалдс» и оставих майка ми да се заеме с останалото.
Втори шанс, каза тя. Аз отворих всички бележки, писма, колети, които чакаха в красивите си опаковки под леглото ми, и се възползвах докрай от нещата, намерени вътре.
Никога повече не видях баща си. Разследването на поведението му беше чиста формалност, но разбрах, че той се е държал странно и е предизвикал подозрения у полицията. Нямаше основателна причина да го подозират. Но по време на разпита Джон Снайд бил агресивен, алкохолната проба показала, че е пил доста, а разказът му за случилото се бил объркан и неубедителен, сякаш не си спомнял какво точно се е случило. Рой Стрейтли, който потвърдил присъствието на портиера на покрива, казал, че го е чул да вика на едно от момчетата: «Аз ще те хвана». По-късно полицията придаде голямо значение на тези думи и макар че според Стрейтли Джон Снайд е искал да помогне на падащото момче, истината е, че портиерът е стоял с гръб към него, следователно Стрейтли не би могъл да види дали Снайд се е опитвал да помогне или не. В края на краищата досието на баща ми далеч не беше безупречно. Същото лято той бе получил официално предупреждение заради побой на ученик на територията на «Сейнт Осуалдс», а грубото му поведение и избухлив нрав бяха широко известни на цялото училище. Доктор Тайди потвърди, а Джими прибави някои неща от себе си.
Пат Бишъп, който би могъл да помогне, се оказа странно уклончив по отношение на баща ми. Това отчасти беше по вина на новия директор, който, както разбрах, обяснил на Пат, че основното му задължение е към «Сейнт Осуалдс» и че колкото по-бързо случаят «Снайд» се изясни, толкова по-скоро училището ще се дистанцира от цялата тази тъжна история. Впрочем Бишъп започваше да се чувства неудобно. Случката застрашаваше както новото му назначение, така и нарастващата му близост с Марлийн Мичъл. В края на краищата той се беше сприятелил с Джон Снайд. В качеството си на Втори учител Бишъп го окуражаваше, вярваше в него, защитаваше го, макар да знаеше, че Джон е обвиняван в насилие срещу майка ми, срещу мен и поне в един документиран случай срещу ученик от «Сейнт Осуалдс», което правеше още по-правдоподобно предположението, че човек, преуморен и докаран до ярост, е изгубил ума си и е подгонил Леон Мичъл по покрива към смъртта.
Нямаше нито едно доказателство в подкрепа на това твърдение. Със сигурност Рой Стрейтли не желаеше да предостави такова. Впрочем човекът се боеше от високото, нали? Но вестниците подхванаха случая. Заредиха се анонимни писма, телефонни обаждания, обичайните публични реакции на подобни случаи. Не че изобщо имаше случай. Джон Снайд не беше обвинен в нищо. Въпреки това се обеси в хотелска стая в града три дни преди да заминем за Париж.
Още тогава знаех кой е виновен. Не Бишъп, макар че и той имаше вина. Не Стрейтли, нито вестниците, нито дори директорът. «Сейнт Осуалдс» уби баща ми, точно както уби и Леон. «Сейнт Осуалдс» със своята бюрокрация, горделивост, слепота, предразсъдъци. Уби ги и ги смля, без да се замисли, като кит, който поглъща планктон. Петнайсет години по-късно никой не си спомня за тях. Те са просто имена в списъка от кризи, които училището е преодоляло.
Не и тази. С последната ще плати за всички.

 

5

 

Петък, 5 ноември
6,30 вечерта
След училище минах през болницата с цветя и книга за Пат Бишъп. Той не чете много, но може би ще му дойде добре; освен това му казах, че сега трябва да бъде по-спокоен.
Не че беше. Когато пристигнах, го заварих да се кара със същата онази сестра с розова коса, която преди известно време се грижеше за мен.
— Боже, още един — възкликна тя, като ме видя. — Кажете ми, всички учители от «Сейнт Осуалдс» ли са като вас или просто на мен ми върви?
— Казвам ви, добре съм.
Не изглеждаше така. Червендалестото му лице беше синкаво, а и той като че ли се беше смалил, сякаш многото кросове бяха започнали да дават отражение. Погледът му се спря на цветята в ръцете ми.
— За бога, още не съм умрял.
— Дай ги на Марлийн — предложих аз. — Може да я разведрят.
— Сигурно си прав. — Той ми се усмихна и за миг отново видях стария Бишъп. — Отведи я у дома, Рой. Тя не иска да си ходи, а е уморена. Мисли си, че нещо ще ми стане, ако поне една нощ се наспи добре.
Разбрах, че Марлийн е отишла в кафето на болницата, за да пийне чай. Отидох да я потърся там, след като накарах Бишъп да ми обещае, че няма да се опита в мое отсъствие да напусне болницата.
Тя като че ли се изненада да ме види. В едната си ръка държеше смачкана носна кърпа и лицето й, като никога без следа от грим, беше зачервено и мокро.
— Господин Стрейтли! Не очаквах да…
— Марлийн Мичъл — строго казах аз, — след петнайсет години мисля, че е време да ме наричате Рой.
Докато държахме пластмасови чаши с особено безвкусен чай, ние се разговорихме. Странно как колегите ни, тези близки хора, не съвсем приятели, с които прекарваме повече време, отколкото с най-близките си роднини, остават така непознати за нас. Когато мислим за тях, ние си ги представяме не като хора със семейства и личен живот, а както ги виждаме всеки ден: облечени като за работа, с делови вид (или недотам), забързани (или недотам), всички сателити на една и съща голяма планета.
Колега в джинси изглежда странно, колега, облян в сълзи — почти неприлично. Тези интимни картини от живота извън «Сейнт Осуалдс» ни се струват почти нереални, като сън.
Реалността е камъкът, традицията, постоянството на «Сейнт Осуалдс». Колеги идват и си отиват. Понякога умират. Понякога дори ученици умират, но «Сейнт Осуалдс» остава и с напредването на възрастта това ми носи все по-голяма утеха.
Виждам, че при Марлийн е различно. Може би защото е жена — забелязал съм, че за жените тези неща не означават толкова много. Може би защото вижда какво причинява «Сейнт Осуалдс» на Пат. Или може би заради сина си, чийто призрак още ме преследва.
— Не биваше да идвате тук — каза тя и избърса очите си. — Директорът каза на всички…
— По дяволите директора. Часовете свършиха и мога да правя каквото искам — отговорих й с тон, който подхождаше повече на Роби Роуч. Думите ми обаче я разсмяха, а аз целях точно това. — Така е по-добре — казах, докато разглеждах останките от изстиналия си чай. — Кажете ми, Марлийн, защо чаят в болниците винаги има вкус на риба?
Тя се усмихна. Когато се усмихва, изглежда по-млада — или може би е заради липсата на грим — по-млада и не толкова вагнеров тип.
— Много мило, че дойдохте, Рой. Никой друг не дойде, знаете ли? Нито директорът, нито Боб Стрейндж. Нито един от приятелите му. О, това е толкова тактично. Толкова в стил «Сейнт Осуалдс». Убедена съм, че и Сенатът е бил също толкова тактичен към Цезар, когато му е дал чашата с бучиниш.
Мисля, че имаше предвид Сократ, но реших да си замълча.
— Ще го преживее — излъгах аз. — Пат е силен, а и всички знаят, че тези обвинения са нелепи. Ще видите, че до края на годината Управителният съвет вече ще го моли да се върне.
— Надявам се. — Марлийн отпи от студения си чай. — Няма да ги оставя да го погребат, както погребаха Леон.
За пръв път от петнайсет години я чувах да споменава името на сина си. Още една бариера падна. Не се изненадах: през последните седмици тази стара история се върти все по-често в главата ми, затова предположих, че и с нея е така.
Може да се направи паралел, разбира се: болници, скандал, изчезнало момче. Синът й не загина на място, но никога не дойде в съзнание. Последва дълго чакане край леглото му, страшното, колебливо мъчение на надеждата, процесия от доброжелатели — съученици, роднини, приятелка, учители, свещеник — и така до неизбежния край.
Така и не намерихме второто момче, а упоритото убеждение на Марлийн, че то може да е видяло нещо, се приемаше като отчаян опит на истерична майка да осмисли трагедията. Само Бишъп се опита да помогне, започна да проверява училищните регистри, да преглежда снимки, докато някой (може би директорът) даде да се разбере, че упорството му в разравянето на случая може само да навреди на «Сейнт Осуалдс». Не че това имаше значение, разбира се, но Пат не остана доволен от разследването.
— Пинчбек. Така се казваше онова момче.
Сякаш можех да забравя — фалшиво име, ако изобщо разбирам от тези неща. Но аз помня имена и запомних неговото още в първия ден, когато го хванах да се мотае в коридора пред кабинета ми без основателна причина. Помня, че и Леон беше там. И момчето се представи като Пинчбек.
— Да, Джулиан Пинчбек. — Тя се усмихна безрадостно. — Никой не вярваше, че такова момче съществува. Освен Пат. И вас, разбира се, нали го бяхте видели…
Запитах се дали наистина го бях видял? Никога не забравям ученик, знаете ли, за трийсет и три години не съм забравил нито един. Всички млади лица, застинали в миналото, всяко с убеждението, че за него времето ще направи изключение, че само и единствено то ще остане завинаги на четиринайсет…
— Видях го — казах й аз. — Или поне мислех, че съм го видял.
Дим и огледала; призрачно момче, разсеяло се като нощна мъгла на сутринта.
— Бях напълно сигурен…
— Всички бяхме сигурни — каза Марлийн. — Но в никой от училищните регистри нямаше Пинчбек, нито на снимките, нито дори в списъците с кандидат-ученици. Така или иначе всичко беше свършило. Никой не се интересуваше. Синът ми беше мъртъв. Трябваше да се грижим за училището.
— Съжалявам.
— Вината не беше ваша. Впрочем… — Тя стана рязко, точно като училищна секретарка. — Съжалението няма да върне Леон, нали? Сега Пат се нуждае от мен.
— Той е човек с късмет — казах аз съвсем искрено. — Мислите ли, че ще възрази, ако ви поканя да излезем? Само на питие, разбира се… Но днес имам рожден ден, а ми се струва, че вие се нуждаете от нещо по-силно от чай.

 

Приятно ми е да мисля, че не съм изгубил подхода си към жените. Разбрахме се да излезем за час, не повече, като инструктирахме Пат да лежи и да чете книгата си. Извървяхме пеша разстоянието до дома ми и когато пристигнахме, вече се беше стъмнило и вечерта миришеше на барут.
Над общинските жилища на «Аби Роуд» вече гърмяха ранни фойерверки, във въздуха се стелеше мъгла и беше изненадващо топло. У дома имаше питки с джинджифил и сладко ароматно вино, запалих огъня в салона и извадих две еднакви чаши. Стана топло и уютно, на светлината от огъня старите ми фотьойли изглеждаха по-малко опърпани, килимът — не толкова протрит, а от стените около нас гледаха моите изгубени момчета с усмихнатия оптимизъм на вечно младите.
— Толкова много момчета — тихо каза Марлийн.
— Моята галерия от призраци — отвърнах аз, но като видях лицето й, добавих: — Съжалявам, Марлийн. Не беше много тактично.
— Не се тревожете — каза тя усмихната. — Вече не съм толкова чувствителна, колкото бях навремето. Знаете ли, затова приех тази работа. Разбира се, тогава бях убедена, че има заговор за укриване на истината и че един ден ще го видя да върви по коридора с раница на гръб, с малките очилца, които се изхлузват от носа му… Но това не се случи. Оставих го да си отиде. И ако господин Кийн не ми беше заговорил отново за него след толкова години…
— Господин Кийн? — попитах аз.
— О, да. Говорихме надълго и нашироко. Той много се интересува от историята на училището. Мисля, че възнамерява да пише книга.
Кимнах.
— Знам, че се интересува. Има бележки, рисунки, снимки…
— Това ли имате предвид?
Марлийн извади от портфейла си малка снимка, грижливо изрязана от обща училищна фотография. Веднага я познах: в бележника на Кийн имаше некачествено копие, едва различимо. Едно от лицата беше оградено с червен молив.
Но този път познах и момчето на снимката: бледото малко лице, очилато като сова, остро като муцуна на енот, с нахлупен на бретона училищен каскет.
— Това Пинчбек ли е?
Марлийн кимна.
— Не прилича много на себе си, но бих го познала навсякъде. Впрочем гледала съм тази снимка хиляди пъти, съпоставяла съм имената с лицата. Всички лица съответстват на имената. Всички, освен неговото. Който и да е той, Рой, не е от нашите. Но е бил там. Защо?
Отново изпитах същото усещане за нещо, което ми се изплъзва, което не иска да дойде на мястото си. Но усещането беше смътно. Смътно. В това малко неоформено лице имаше нещо, което ме смущаваше. Изглеждаше ми познато.
— Защо още тогава не показахте снимката на полицията? — попитах аз.
— Беше вече късно — отвърна Марлийн и сви рамене. — Джон Снайд беше мъртъв.
— Но момчето е било свидетел.
— Рой, имах работа. Трябваше да мисля за Пат. Всичко беше свършило.
Свършило? Може би. Но нещо в тази странна история продължаваше да ми се струва недовършено. Не знам откъде се бях сетил за нея — защо си я спомнях след толкова години — но сега мисълта не ми даваше мира.
— Пинчбек.
Измислено име, фалшификат.
— Името е фалшиво, ако изобщо разбирам от тези неща.
Марлийн кимна.
— Знам. Още ми е странно, като си го представя в униформа на «Сейнт Осуалдс», как върви по коридорите с другите момчета, как говори с тях, дори се снима с тях, за бога. Не мога да повярвам, че никой не е забелязал.
Аз мога. В края на краищата защо да го правят? Хиляда момчета, всичките в униформи: кой би помислил, че той не е от училището? Освен това беше смехотворно. За какво му е на момче да лъже по този начин?
— Заради предизвикателството — казах на глас. — Просто заради тръпката. Да види дали може.
Разбира се, сега трябва да е с петнайсет години по-голям. На двайсет и осем или някъде там. Пораснал, естествено. Може би висок, добре сложен. Сигурно носи контактни лещи. Възможно е, нали? Нали е възможно?
Безпомощно поклатих глава. Досега не си давах сметка колко надежди съм възлагал на Найт — само на Найт — като съм очаквал той да е отговорен за последните ни неволи. Смятах, че Найт е злосторникът, който изпраща имейли и сърфира (мисля, че така се казваше) в Интернет, за да изравя мръсотии. Че Найт е натопил Бишъп и останалите, че той е изгорил къщата на портиера, дори за малко да повярвам, че Найт стои зад статиите, подписани с псевдонима «Къртицата Мол».
Сега виждах, че това са били опасни илюзии. Тези престъпления срещу «Сейнт Осуалдс» далеч надхвърляха обикновените пакости. Никое момче не би могло да ги извърши. Този вътрешен човек, който и да беше, се бе подготвил да стигне толкова далеч, колкото се налага.
Сетих се за Грахфогел, сгушен у дома в килера.
Сетих се за Тапи, заключена в Камбанарията.
За Джими, който (също като Снайд) пое вината.
За Фалоу, чиято тайна беше разкрита.
За Пеърман и Кити — също.
За Найт, Андертън-Пулит, обидните графити, къщата на портиера, кражбите, писалката «Монблан», малките дреболии, които затрудниха работата в училище, и накрая за букета Бишъп, Дивайн, Лайт, Грахфогел и Роуч, които изгърмяха един след друг като фойерверки в небето…
И отново се сетих за Крис Кийн, за умното му лице и тъмния му бретон, за Джулиан Пинчбек, бледото момче, което на дванайсет или тринайсет вече беше дръзнало да предприеме измама, за която след петнайсет години все още никой не вярваше, че е възможна.
Можеше ли Кийн да е Пинчбек? Кийн, за бога?
Това противоречеше на цялата ми логика и интуиция, но виждах, че би могло да е така. «Сейнт Осуалдс» има доста своеобразна политика на назначаване, основана повече на лични впечатления, отколкото на документи. Напълно възможно е някой — някой хитрец — да премине поредицата от проверки, имаща за цел да отсява желаните кандидати (разбира се, в частния сектор не се изискват справки от полицията). Впрочем самата мисъл за подобна измама ни се струва недопустима. Ние сме като граничари на дружеска граница, които обикалят в камуфлажни униформи с небрежна походка и накрая падат покосени от неочакван вражески обстрел. Не сме очаквали да ни нападнат. Там ни е грешката. И сега някой ни избива като мухи.
— Кийн? — възкликна Марлийн, точно както бих направил и аз на нейното място. — Този приятен младеж?
С няколко думи й изредих уликите срещу този приятен младеж. Бележникът. Компютърните пароли. Но най-вече беглата насмешка, самоувереността, сякаш преподаването е просто забавна игра.
— Но къде тогава е Найт?
И аз си мислех за това. Цялото разследване на Бишъп се крепеше на Найт, на съобщенията, изпратени от неговия мобилен телефон до този на Пат, на внушението, че Найт е избягал, защото се е страхувал от нови посегателства…
Но ако Найт не беше злосторникът, тогава защо не се връщаше?
Замислих се. Без обажданията от телефона му, пожара в къщата на портиера и съобщенията от имейла му какво оставаше?
— Мисля, че Найт е мъртъв — заключих мрачно. — Това е единственият смислен извод.
— Но защо му е на някого да убива Найт?
— За да вдигне залога — бавно произнесох аз. — За да е сигурен, че Пат и другите ще загазят здраво и сериозно.
Марлийн ме гледаше пребледняла като платно.
— Не е Кийн — каза тя. — Той изглежда толкова мил. Дори ви поднесе торта…
Боже!
Тортата. Съвсем бях забравил за нея. Както и за поканата на Даян да гледаме заедно фойерверките, да пийнем, да се повеселим…
Дали нещо у нея не бе накарало Кийн да се стресне? Може би беше прочела бележника му? Може би неволно бе споменала нещо? Спомних си очите, блеснали от радост на живото младо лице. Спомних си думите, произнесени с шеговит тон: «Кажете ми, професионален шпионин ли сте, или това е само хоби?».
Скочих толкова рязко, че усетих как невидимият показалец ме бодна в гърдите, сякаш ме съветваше пак да седна. Не му обърнах внимание.
— Марлийн, трябва да тръгваме. Бързо. Към парка.
— Защо? — попита тя.
— Защото той е там — отвърнах аз, грабнах палтото и го наметнах на раменете си. — С Даян Деър.

 

6

 

Петък, 5 ноември
7,30 вечерта
Имам среща — вълнуващо, нали? Всъщност това е първата ми среща от години насам: въпреки надеждите на майка ми и оптимизма на моя психоаналитик противоположният пол никога не ме е интересувал. Дори сега, като се замисля за това, първото, което ми идва наум, са виковете на Леон — «Ти, малко перверзно изчадие!» — и звукът от падането му.
Разбира се, не им го казвам. Вместо това ги забавлявам с разкази за баща си, за това как ме е бил и колко е бил жесток. Психоаналитикът ми е доволен, а напоследък дори аз започвам да си вярвам, да забравям Леон, увиснал на улея, да гледам как лицето му избледнява до приятната старост на снимка от далечното минало.
Ти нямаш вина. Колко ли пъти след това са ми повтаряли тези думи? В душата ми беше студено, измъчваха ме кошмари, треперех от мъка и страх, че ще ме разкрият. Мисля, че дори за кратко умът ми наистина ме напусна и аз отчаяно се отдадох на преобразяването си, като усърдно се трудех (с помощта на майка си) да излича всяка следа от някогашния Пинчбек.
Разбира се, сега това е минало. Вината, както казва психоаналитикът ми, е естествената реакция на истинската жертва. Дълго работих над себе си, за да премахна тази вина, и мисля, че постигнах успех. Терапията действа. Естествено, нямам намерение да споделям конкретното естество на тази терапия, но психоаналитикът ми ще се съгласи, че комплексът ми на вина е почти преодолян.
Остава да свърша само още нещо преди окончателния катарзис.
Последен поглед в огледалото преди срещата на кладата.
Добре изглеждаш, Снайд. Добре изглеждаш.

 

7

 

Петък, 5 ноември
7,30 вечерта
Обикновено пътят от къщата ми до градския парк е петнайсет минути. Ние го изминахме за пет, като невидимият показалец постоянно ме пришпорваше да бързам. Мъглата се беше разсеяла, около луната сияеше дебел нимб, а фойерверките, които току просветваха над нас, озаряваха небето като светкавици.
— Колко е часът?
— Седем и половина. Всеки момент ще запалят кладата. — Аз се разбързах, заобикаляйки група малки деца, които бутаха чучело в количка.
— Една лира за чучелото, господине?
По мое време искахме по едно пени. С Марлийн избързахме напред в нощта, напоена с дим и искри. Вълшебна нощ, ясна като нощите от детството ми и изпълнена с аромат на есенни листа.
— Не съм сигурна, че трябва да го правим — каза Марлийн, разумна както винаги. — Това не е ли работа на полицията?
— Мислите ли, че ще ни изслушат?
— Може би не. Но все пак ми се струва…
— Марлийн, просто искам да го видя. Да поговоря с него. Ако съм прав и Пинчбек е Кийн…
— Не ми се вярва.
— Но ако е така, госпожица Деър е в опасност.
— Ако е така, и вие ще сте в опасност, стар глупчо!
— О! — Това не ми беше минавало през ум.
— На входа ще има полицаи — разумно предположи Марлийн. — Ще поговоря кротко с някого от тях, докато вие търсите Даян. — Тя се усмихна. — А ако грешите, в което съм напълно сигурна, ще отпразнуваме заедно Нощта на кладите. Съгласен ли сте?
Забързахме към парка.

 

Още на пътя, дълго преди да стигнем портите на парка, видяхме светлината. Беше се събрала внушителна тълпа, на всеки вход стояха пазачи, които продаваха билети, а зад портите имаше още повече хора — хиляди, кипяща маса от глави и лица.
Огънят вече беше запален, скоро пламъците щяха да заподскачат в небето. Едно чучело в старо кресло, качено почти на върха на пирамидата, заседаваше като Краля на анархията.
— Никога няма да ги намерим тук — каза Марлийн, като видя тълпата. — Много е тъмно, а и има толкова хора…
Вярно, тази нощ край кладата имаше много повече хора, отколкото очаквах. Предимно семейства, мъже, понесли деца на раменете си, празнично облечени тийнейджъри, младежи с извънземни антени на главите, които размахваха неонови пръчки и ядяха захарен памук. Зад кладата беше панаирът: игрални автомати, увеселителни влакчета, стрелбища, въртележки, «Кулата на страха», «Колелото на смъртта».
— Ще ги намеря — казах аз. — Вие се заемете с другото.
От другата страна на поляната, където почти нищо не се виждаше в ниско стелещата се мъгла, се готвеха да започнат фойерверките. Там гъмжеше от деца, под краката ми тревата беше смачкана и кална. Бях потопен в коктейл от звуци: гласовете на тълпата, няколко панаирджийски музики, които се смесваха, а отзад червеният огън бучеше, пламъците подскачаха и натрупаните предмети един по един експлодираха от жегата.
Започна се. В тълпата се разнесоха ръкопляскания и викове и в небето с пукот разцъфнаха фойерверките, озарявайки мъглата в червено и синьо. Аз тръгнах напред, като оглеждах лицата, осветени в неоново ярки цветове, краката ми неприятно се плъзгаха в калта, гърлото ми бе пресъхнало от барутен дим и очакване. Беше нереално: небето в пламъци, лицата, озарени от светлината като ренесансови демони с рога и антени по главите.
Казах си, че Кийн е някъде сред тях. Но дори тази увереност започна да се разсейва, сменена от непознато съмнение в себе си. Спомних си как преследвах учениците от «Сънибанк» и старите ми крака се подхлъзнаха на пътеката, а момчетата със смях прескочиха оградата. Спомних си за Пули и приятелите му, за припадъка в долния коридор, точно пред кабинета на директора. Спомних си за Пат Бишъп, който каза: «Износваш се». За младия Бевънс — вече не толкова млад, предполагам — и за леките, но непрестанни бодежи на невидимия показалец в гърдите. На шейсет и пет съм, казах си, колко дълго още мога да се преструвам? Наближавах юбилея си от сто триместъра, а след него виждах само мрак.
След десет минути осъзнах, че е безнадеждно. Да намериш човек в този хаос беше като да се опитваш да изпразниш вана с лъжица. С крайчеца на окото си виждах как Марлийн усърдно обяснява нещо на млад полицай със смутена физиономия.
Градското празненство в Нощта на кладите е тежък момент за полицията. Често стават пожари, злополуки и кражби, под прикритието на мрака и развеселената тълпа почти всичко е възможно. И все пак Марлийн се стараеше. Видях как младият полицай се обади по радиото си, но после тълпата се раздвижи и ги скри от погледа ми.
Вече се чувствах доста особено. Може би заради огъня, може би от закъснялото действие на виното. Така или иначе, реших за малко да се отдалеча от кладата. Край дърветата беше по-прохладно и по-тъмно, а и не беше толкова шумно. И невидимият показалец като че ли реши да ме остави на мира, малко задъхан, но иначе добре.
Мъглата се беше спуснала по-ниско и изглеждаше призрачно светла от фойерверките, като вътрешността на китайски фенер. През нея почти всеки млад мъж ми приличаше на Кийн. Но все се оказваше друг млад мъж с остри черти и тъмен бретон, който ме поглеждаше с любопитство, преди отново да се обърне към съпругата си (или приятелката, или детето си). Въпреки това бях сигурен, че той е тук. Инстинкт може би — инстинктът на човек, прекарал трийсет и три години от живота си в проверяване на вратите за брашнени бомбички и чиновете за драсканици. Тук някъде беше. Усещах го.

 

Трийсет минути по-късно фойерверките бяха почти свършили. Както винаги бяха оставили най-хубавото за накрая — букет от пъстри искри, фонтани и въртящи се колела, които превърнаха мъгливата нощ в звездна. Спусна се пелена от ярка светлина и за миг почти ме заслепи. Пипнешком си запроправях път през множеството. Десният крак ме болеше, а по цялото протежение на дясната ми ръка нещо ме опъваше, сякаш някой ме разплиташе и леко изваждаше сламения пълнеж като от старо плюшено мече.
И изведнъж в тази апокалиптична светлина видях госпожица Деър да стои сама на известно разстояние от тълпата. Отначало си помислих, че съм се припознал, но после тя се обърна — лицето й, полускрито под червена барета, все още беше озарено в синьо и зелено.
За миг гледката размърда някакъв спомен дълбоко в мен — предчувствие за голяма опасност — и аз се затичах към нея, като се хлъзгах в размазаната кал.
— Госпожице Деър! Къде е Кийн?
Тя беше облечена в червено палто, същия цвят като баретата й, черната й коса беше грижливо прибрана зад ушите. Когато се приближих задъхан, госпожица Деър ме погледна с любопитство.
— Кийн? — попита тя. — Наложи му се да си тръгне.

 

8

 

Петък, 5 ноември
8,30 вечерта
Трябва да призная, че доста се смутих. Бях толкова сигурен, че Кийн ще е с нея, че я гледах глупаво, без да обелвам дума, съсредоточен в цветните отблясъци, които подскачаха по бледото й лице, и заслушан в гигантското туптене на старческото си сърце в мрака.
— Нещо случило ли се е?
— Не — казах аз. — Просто един стар глупак се прави на детектив, това е.
Тя се усмихна.
Над мен избухнаха последните фойерверки. Този път в горскозелено, приятен цвят, който превръщаше в марсианци хората, обърнали лица нагоре. Синьото малко ме изнерви — напомни ми за сините светлини на линейка… и за червените и…
Отново нещо подобно на спомен изскочи на повърхността на съзнанието ми и пак изчезна. Имаше нещо в тези светлини, в цветовете, в начина, по който огряваха лицето на…
— Господин Стрейтли — тихо каза госпожица Деър, — не изглеждате добре.
В интерес на истината, сега бях по-добре, но димът и горещината от огъня ме измъчваха. По-важното беше, че до мен стоеше тази млада жена, за която всички инстинкти ми подсказваха, че е още в опасност.
— Чуйте ме, Даян — казах й аз и я улових за ръка. — Мисля, че трябва да ви кажа нещо.
И започнах. Първо за бележника, после за Къртицата Мол, за Пинчбек, за смъртта на Леон Мичъл и Джон Снайд. Взети поотделно, тези обстоятелства като че ли нямат нищо общо помежду си, но колкото повече мислех и говорех за тях, толкова по-ясно виждах общата картина.
Той ми беше казал, че е учил в «Сънибанк». Какво ли преживяване е било за някого като Кийн. Умно момче с любов към книгите, с бунтарски дух. Вероятно учителите са го мразели точно толкова, колкото и учениците. Представям си го: мрачно, самотно момче, което мрази училището, мрази съучениците си, живее в света на фантазиите.
Може би всичко е започнало като вик за помощ. Или като шега, или като бунт срещу частното училище и ценностите, които стоят зад него. След като се е осмелил да направи първата крачка, нататък сигурно не е било трудно. Докато е носил униформата, с него са се отнасяли като с всеки друг ученик от «Сейнт Осуалдс». Представям си каква тръпка е било да върви незабелязан по внушителните стари коридори, да надзърта в класните стаи, да общува с другите момчета. Самотна тръпка, но въпреки това силна, постепенно прераснала в нещо като мания.
Даян слушаше мълчаливо историята ми. Тя се състоеше само от догадки, но звучеше достоверно и докато говорех, започнах ясно да си представям момчето Кийн, да чувствам това, което той е чувствал, и да разбирам в какво ужасно същество се е превърнал.
Чудех се дали Леон Мичъл е знаел истината. Със сигурност Марлийн е била напълно убедена в съществуването на Джулиан Пинчбек, както и аз.
Този Пинчбек притежаваше изненадващо хладнокръвие, особено за такова малко дете. Дори на покрива запази самообладание и избяга като котка, преди да успея да го хвана, потъна в сенките и остави Джон Снайд да поеме вината, вместо да признае за собственото си участие в случилото се.
— Може би просто са се забавлявали. Знаете какви са момчетата. Глупава игра, стигнала твърде далеч. Леон пада. Пинчбек побягва. Оставя да обвинят портиера и петнайсет години живее с тази вина.
Представете си как може да се отрази това на едно дете. Помислих си за Кийн и се опитах да прозра горчивината зад невъзмутимата фасада. Не успях. Може би в гласа му имаше известна непочтителност, младежка самомнителност, шеговитост. Но злоба — истинска злоба? Трудно ми беше да повярвам. И все пак ако не Кийн, тогава кой?
— Разигравал ни е — казах на госпожица Деър. — Това е в негов стил. С характерния му хумор. В основата си играта е същата като преди, но този път е решил да я доведе до край. Вече не му стига да стои в сянка. Иска да удари «Сейнт Осуалдс» в най-болното му място.
— Но защо? — попита тя.
Аз въздъхнах. Изведнъж се почувствах много уморен. Казах без всякаква връзка:
— Харесвах го. Още го харесвам.
Последва дълго мълчание.
— Обадихте ли се в полицията?
Кимнах.
— Марлийн говори с полицаите.
— Значи ще го намерят — каза Даян. — Не се тревожете, господин Стрейтли. Може би все пак ще се почерпим за рождения ви ден?

 

9

 

Няма нужда да казвам, че моят рожден ден беше тъжен. Въпреки това разбирах, че трябва да положа усилия, стиснах зъби и отворих подаръците си, които още стояха под леглото ми в красивите си опаковки. Имаше и писма — всички онези, които дотогава захвърлях с презрение. Сега попивах всяка дума, ровех се в редовете, за да открия ценните зрънца, които да довършат моето преобразяване.

 

«Скъпо мое сладкишче,
Надявам се, че получи дрехите, които ти изпратих. Дано да ти станат! В Париж всички деца около мен растат толкова бързо, а аз искам да изглеждаш добре, когато дойдеш. Сигурно няма да те позная. Трудно ми е да повярвам, че самата аз скоро ще навърша трийсет. Докторите казват, че не мога да имам други деца. Добре, че поне имам теб, любов моя. Сякаш Бог ми дава втори шанс.»

 

В пакетите имаше повече дрехи, отколкото можех да си представя. Детски костюмчета от «Прентан» или «Галери Лафайет», симпатични блузки в ярки цветове, две палта (червено за зимата и зелено за пролетта) и множество фланелки и шорти.
Полицаите се държаха много любезно с мен. И още как — бях в състояние на шок. Изпратиха една приятна дама да ми задава въпроси и аз отговарях с убедителна чистосърдечност и тук-таме някоя сълза. Няколко пъти ме похвалиха за смелостта ми. Майка ми се гордееше с мен, приятната дама от полицията — също, казваше, че скоро ще приключи и че аз трябва само да кажа истината, без да се боя от нищо.
Странно колко лесно хората вярват в най-лошото. Историята ми беше проста (открих, че елементарните лъжи са най-правдоподобни) и дамата от полицията ме изслуша внимателно, без да ме прекъсва или да демонстрира недоверие.
Официално училището обяви случилото се за трагична злополука. Смъртта на баща ми удобно сложи край на разследването, като дори му спечели посмъртните симпатии на местната преса. Самоубийството му беше обяснено с непоносими угризения за смъртта на ученик, когото не е могъл да спаси, и всички други детайли, като например присъствието на загадъчното второ момче, бързо бяха забравени.
Госпожа Мичъл, която можеше да създаде проблеми, получи прилична компенсация и нова работа като секретарка на Бишъп — двамата доста се сприятелиха в седмиците след смъртта на Леон. Самият Бишъп, който наскоро беше повишен, получи предупреждение от директора, че по-нататъшно разследване на инцидента може както да накърни репутацията на «Сейнт Осуалдс», така и да го лиши от поста Втори учител.
Оставаше Стрейтли. Той не беше по-различен от сега: преждевременно побелял симпатичен чудак, по-слаб, отколкото в момента, но все така несъразмерен, тромав, подобен на албатрос в прашната си тога и кожените си чехли. Леон не го уважаваше така, както го уважавах аз, смяташе го за безобиден клоун, приятен, умен, който не представлява заплаха. И все пак тъкмо Стрейтли беше най-близо до истината и само неговата самонадеяност — самонадеяност, типична за «Сейнт Осуалдс» — му попречи да прозре очевидното.
Предполагам, че това би трябвало да ме радва. Но талант като моя жадува за признание и от всички обиди, които «Сейнт Осуалдс» небрежно ми нанасяше през тези години, от обидата на Стрейтли ме заболя най-много. От изненадата — и снизхождението, — когато за втори път ме погледна и не ме видя.
Разбира се, тогава аз не разсъждавах трезво. Измъчвах се от вина, тревога, страх, тепърва ми предстоеше да науча една от най-поразителните и грижливо пазени в тайна житейски истини: че с времето угризенията, подобно на всичко останало, изчезват. Може би в онзи ден исках да ме хванат, да ми докажат, че Редът все още тържествува, да запазят мита за «Сейнт Осуалдс» в сърцето ми; но най-вече след пет години в сянка най-после да заема мястото си на сцената.
А Стрейтли? В дългата ми партия срещу «Сейнт Осуалдс» винаги Стрейтли — а не директорът — беше царят. Царят е мудна фигура, но силен противник. Въпреки това и пешка, ако е добре поставена, може да го унищожи. Не че го исках, не. Колкото и да беше абсурдно, аз исках не унищожението, а уважението, одобрението му. Толкова дълго бях невидимият дух в скърцащата машина на «Сейнт Осуалдс». Сега исках той най-после да ме види — да ме забележи — и да признае ако не поражението, то поне отстъплението си.

 

Когато дойде у дома, аз седях в кухнята. Беше рожденият ми ден, тъкмо щяхме да вечеряме, с майка ми бяхме прекарали половината ден в обиколки по магазините, а другата половина — в кроене на планове за бъдещето.
На вратата се почука. Досещах се кой е. Разбирате ли, познавах го толкова добре, макар и от разстояние, че очаквах посещението му. Знаех, че от всички той последен би приел лесното пред справедливото решение. Строг, но справедлив — такъв беше Рой Стрейтли — с природна склонност да вярва в доброто у всеки. Нито репутацията на Джон, нито заплахите на новия директор, нито последната статия в «Икзаминър» можеха да го откажат от убеждението му. Дори възможното петно върху репутацията на «Сейнт Осуалдс» беше второстепенно в сравнение с това. Стрейтли беше класен ръководител на Леон, а за учител като него момчетата му бяха на първо място.
Отначало майка ми не го пускаше да влезе. Беше ми казала, че е идвал вече два пъти, но единия път ме е заварил в леглото, а другия — да меря новите си парижки дрехи от многото пакети, изпратени по-рано.
— Госпожо Снайд, може ли да вляза за момент?
Гласът на майка ми с новите й закръглени гласни прозвуча непознато зад кухненската врата.
— Казах ви, господин Стрейтли, последните двайсет и четири часа бяха много тежки за нас и не мисля…
Още тогава разбрах, че се чувства неудобно в присъствието на жени. Надзърнах през открехнатата врата и го видях в рамка от нощен мрак, свел глава, пъхнал ръце дълбоко в джобовете на старото си сако от туид.
Пред него стоеше майка ми, готова да се опълчи, цялата в парижки перли и пастелни тонове. Това го смути, този женски темперамент. По-лесно би му било да говори с баща ми, да мине направо на въпроса, кратко и ясно.
— Дали може само да разменя две думи с детето ви?
Погледнах отражението си в чайника. Под грижите на майка си сега изглеждах добре. Косата ми беше гладка и стилно подстригана, лицето ми — чисто, в новите си дрехи изглеждах великолепно. Свалих очилата си. Знаех, че номерът ще мине, а освен това исках да го видя — да го видя и той да ме види.
— Господин Стрейтли, повярвайте, не можем с нищо…
Аз бутнах вратата на кухнята. Той бързо вдигна глава. За пръв път застанах пред него с истинската си самоличност. Майка ми се приближи, готова да ме грабне при първия признак на безпокойство. Рой Стрейтли пристъпи към мен, усетих успокояващата миризма на тебеширен прах, «Голоаз» и нафталин. Зачудих се какво ли ще каже, ако го поздравя на латински — изкушението бе почти неустоимо — но после си припомних, че играя роля. Щеше ли да ме познае в тази нова роля?
В първия миг си помислих, че ще ме познае. Погледът му беше проницателен. Сини, леко зачервени очи, които се присвиха, когато се спряха на моите. Протегнах ръка и поех дебелите му пръсти в хладната си длан. Спомних си за всички пъти, в които се бяхме сблъсквали в Камбанарията, за всички неща, на които неволно ме бе научил. Щеше ли да ме види сега? Щеше ли?
Видях как ме измери с поглед, как забеляза чистото ми лице, пуловера в пастелен цвят, чорапите до коленете и лъснатите обувки. Не беше очаквал да види това. Едва успях да потисна усмивката си. Майка ми също го забеляза и се усмихна, горда с постижението си. И имаше защо: това преображение беше изцяло нейно дело.
— Добър вечер — каза той. — Нямах намерение да се натрапвам. Аз съм господин Стрейтли. Класният ръководител на Леон Мичъл.
— Приятно ми е, сър — отговорих. — Аз съм Джулия Снайд.

 

10

 

За малко да се разсмея. От толкова време не се бях представяла като Джулия, просто като Снайд. А и не харесвах Джулия, и баща ми не я харесваше, и сега, когато мислех за нея — когато бях Джулия — се чувствах странно и особено. Мислех, че съм надраснала Джулия, точно както бях надраснала Шарън. Но майка ми се беше преобразила. Защо не и аз?
Стрейтли, разбира се, не забеляза. За него жените са отделна раса, на която можеш да се възхищаваш (или може би да се страхуваш) от безопасно разстояние. Той говори с тях по-различно, отколкото с момчетата си; с Джулия се държеше малко сковано, предпазлива пародия на обичайната си същност.
— Не искам да ви разстройвам — каза Стрейтли.
Аз кимнах.
— Но все пак познавате ли момче на име Джулиан Пинчбек?
Трябва да призная, че облекчението ми се примеси с известно разочарование. Кой знае защо, бях очаквала повече от Стрейтли, от «Сейнт Осуалдс». В края на краищата бях му поднесла истината на тепсия. А той въпреки това не я видя. В своята арогантност — типично мъжка арогантност, която лежи в основите на «Сейнт Осуалдс» — Стрейтли не можеше да види това, което беше пред очите му.
Джулиан Пинчбек.
Джулия Снайд.
— Пинчбек? — попитах аз. — Не мисля, сър.
— Трябва да е на вашите години или някъде там. Тъмнокос, слаб. Носи очила с метални рамки. Може да е ученик от «Сънибанк Парк». Сигурно сте го виждали около «Сейнт Осуалдс».
Поклатих глава.
— Съжалявам, сър.
— Знаете защо ви питам за това, нали, Джулия?
— Да, сър. Мислите, че снощи е бил тук.
— Той беше тук — отсече Стрейтли. После се закашля и по-тихо добави: — Надявах се и вие да сте го видели.
— Не, сър — казах аз и отново поклатих глава.
Беше ми много забавно, но все пак се чудех как така не ме позна. Дали защото бях момиче? Простолюдие, беднячка, парцаливка, пролетариат? Толкова невъзможно ли беше да се усъмни в Джулия Снайд?
— Сигурна ли сте? — Той ме погледна изпитателно. — Защото това момче е свидетел. Беше там. Видя какво стана.
Аз забих поглед в лъскавите върхове на обувките си. Изведнъж ми се прииска да му кажа всичко, само за да видя учудването му. Но тогава трябваше да му кажа и за Леон, а това беше невъзможно. Вече бях жертвала прекалено много. Затова се приготвих да преглътна гордостта си.
Вдигнах глава и оставих очите ми да се напълнят със сълзи. Не беше трудно предвид обстоятелствата. Помислих за Леон, за баща си, за себе си и сълзите сами потекоха от очите ми.
— Съжалявам — казах аз. — Не съм го виждала.
А сега и старият Стрейтли се смути, започна да пристъпя от крак на крак точно като с Кити Тийг, когато се беше разплакала в учителската.
— Хайде, стига. — Той извади голяма и малко смачкана носна кърпа.
Майка ми го изгледа злобно.
— Надявам се да сте доволен — каза тя и обгърна раменете ми със собственически жест. — След всичко, което горкото дете преживя…
— Госпожо Снайд, не исках…
— Мисля, че трябва да си вървите.
— Джулия, моля ви, ако знаете нещо…
— Господин Стрейтли — прекъсна го майка ми, — искам да си вървите.
И той тръгна — неохотно, изпълнен с подозрения и неудобство, със смесица от съжаление и недоверие.
Защото Стрейтли наистина не ми вярваше, по очите му личеше. Разбира се, нямаше и представа за истината, но годините на преподаване му бяха дали нещо като второ зрение, своего рода радар, който по някакъв начин аз бях задействала.
Той се обърна с ръце в джобовете.
— Джулиан Пинчбек. Сигурна ли сте, че името нищо не ви говори?
Аз кимнах безмълвно, изпълнена с победоносна радост.
Раменете му увиснаха. После, когато майка ми отвори вратата, той отново се обърна рязко и ме погледна за последен път.
— Нямах намерение да ви разстройвам. Всички се тревожим за баща ви. Но аз съм класен ръководител на Леон. Нося отговорност за тези момчета…
Отново кимнах.
— Довиждане, учителю.
Казах го шепнешком, но мога да се закълна, че той ме чу.
— Какво казахте?
— Довиждане, сър.

 

11

 

След това се преместихме в Париж. Нов живот, казваше майка ми, ново начало за малкото й момиче. Но не беше толкова просто. Не ми харесваше в Париж. Липсваше ми къщата, гората и успокояващото ухание на окосена трева над полетата. Майка ми се зае да ме отучва от момчешките ми навици, за които, разбира се, обвиняваше баща ми. Той винаги бе искал да има син. Майка ми оплакваше късо подстриганата ми коса, кльощавите ми гърди, одраните ми колене. Благодарение на Джон, казваше тя, аз приличах повече на мръсно малко момче, отколкото на прекрасната дъщеря от мечтите й. Но това щеше да се промени. Трябваше ми само време, за да разцъфна.
Бог ми е свидетел, че се опитвах. Имаше безкрайни обиколки по магазините, часове при шивач, посещения в козметични салони. Всяко момиче би мечтало за такива грижи, да бъде Джиджи, да бъде Елиза, да се превърне от грозно патенце в красив лебед. Поне това беше мечтата на майка ми. И тя сега й се наслаждаваше, като доволно се суетеше около живата си кукла.
Сега, разбира се, почти не са останали следи от грижите на майка ми. Външният ми вид е по-претенциозен и далеч по-ненатрапчив. Френският ми е добър благодарение на четирите години в Париж и макар че така и не постигнах съвършенство, ако се вярва на майка ми, аз мисля, че притежавам известен стил. Освен това имам ненормално високо самочувствие, или поне така твърди психоаналитикът ми, което понякога избива до патологични крайности. Може и така да е, но при липсата на родители къде едно дете би могло да намери одобрение?
Когато станах на четиринайсет, майка ми осъзна, че никога няма да бъда хубавица. Не бях подходящият тип. Типично английски стил, както обичаше да повтаря козметичката (кучка!). Късите полички и изисканите костюмчета, които стояха толкова добре на френските момичета, ме правеха да изглеждам нелепо, затова скоро ги замених за джинсите, спортните блузи и маратонките от детството си. Отказвах да се гримирам и се подстригвах късо. Вече не приличах на момче, но беше очевидно и че никога няма да бъда Одри Хепбърн.
Майка ми не беше чак толкова разочарована, колкото би могло да се очаква. Въпреки големите й надежди ние не успяхме да се привържем една към друга. Нямахме почти нищо общо помежду си и в един момент тя се умори да полага усилия. По-важното беше, че тя и Ксавие най-после постигнаха това, което се смяташе за невъзможно — бебе чудо, което се роди през август следващата година.
Е, тогава всичко се промени. За една нощ аз се превърнах в бреме. Бебето чудо — кръстиха го Аделин — практически ме обезцени и нито майка ми, нито Ксавие (който поначало имаше особено мнение) вече се интересуваха от тромавото момиче тийнейджър. Отново напук на всичко станах невидима.
О, не мога да кажа, че съм страдала. Не за това, във всеки случай. Нямах нищо против Аделин, която просто беше едно ревящо розово вързопче. Това, което ме вбесяваше, беше обещанието — обещанието за нещо, отнето още преди реално да го получа. Фактът, че не го исках, нямаше значение. Важна беше неблагодарността на майка ми. В края на краищата аз бях направила жертви за нея. Заради нея бях напуснала «Сейнт Осуалдс». И сега повече от всякога «Сейнт Осуалдс» ме примамваше като изгубения Рай. Бях забравила как го мразех, как години наред воювах срещу него, как уби приятеля ми, баща ми, детството ми — всичко с един замах. Мислех за него през цялото време и ми се струваше, че само в «Сейнт Осуалдс» съм се чувствала истински жива. Там имах мечти, там изпитвах радост, омраза, желание. Там бях герой, бунтар. Сега бях просто намусено дете тийнейджър с пастрок и майка, която крие възрастта си.
Сега го знам: бях се пристрастила и «Сейнт Осуалдс» беше моят наркотик. Ден и нощ мечтаех за него, търсех жалки заместители. Те бързо ме отегчаваха: моето училище беше скучно и най-дръзките му бунтари се занимаваха с безобидни пакости — малко секс, малко бягства от час, малко леки, безинтересни наркотици. С Леон бяхме правили далеч по-вълнуващи неща години по-рано. Исках още, исках анархия, исках всичко.
По онова време не съзнавах, че поведението ми започва да привлича вниманието. Бях млада, гневна, опиянена. Може би ще кажете, че «Сейнт Осуалдс» ме е разглезил, че съм била като студент от университета, върнат обратно в детската градина и принуден да чупи играчки и да обръща маси. Приятно ми беше да ме смятат за лошо дете. Не ми пукаше, подигравах се на учителите, пиех, пушех, правех припрян (и за мен незадоволителен) секс с момчета от други училища.
Промяната дойде по най-обикновения начин. Майка ми и Ксавие, за които предполагах, че са изцяло погълнати от бебето чудо, за да забелязват другото си дете, ме наблюдаваха по-старателно, отколкото си мислех. След кратко претърсване на стаята ми те намериха претекста, който търсеха: пет грама хашиш, пакетче презервативи и четири хапчета екстази, загърнати в хартия.
Детски дреболии, нищо повече. Всеки нормален родител би забравил за това, но Шарън промърмори нещо за предишния ми начин на живот, премести ме в друго училище и — най-голямото наказание — ме записа на детски психолог, който, както каза, бързо ще ме оправи.
Не мисля, че по природа съм злобен човек. Винаги когато съм предприемала нещо, то е било в резултат на непоносима провокация. Но това беше повече, отколкото можех да понеса. Не си губих времето в безполезен протест. Вместо това, за голямо учудване на майка ми, се стараех да угодя на всички. Детският психолог — жена на име Мартин, която носеше обеци със сребърни котенца — заяви, че напредвам и аз всеки ден й давах каквото иска, докато я подчиня на себе си.
Можете да говорите каквото искате за образованието ми, но аз имам доста обширни общи познания. За това трябва да благодаря на библиотеката в «Сейнт Осуалдс», на Леон и на филмите, които гледах — така или иначе, знаех достатъчно за психичните разстройства, за да баламосвам психоложката, която имаше слабост към котките. Почти съжалявах, че задачата ми е толкова лесна и на моменти исках предизвикателството да е по-голямо.
Психолози. Всичките са еднакви. За каквото и да им говорите, в крайна сметка всичко се свежда до секс. След като демонстрирах нежелание и с мъка разказах няколко цветисти фройдистки сънища, аз признах, че съм правила секс с баща си. Не с Джон, а с новия си баща, което той смятал за нормално, макар че аз съм имала известни съмнения.
Не ме разбирайте погрешно. Нямах нищо (конкретно) против Ксавие. Майка ми беше тази, която ме бе предала и нея исках да нараня. Но Ксавие беше толкова удобен инструмент, а и аз казах, че е било по взаимно съгласие, за да може да се отърве с по-лека присъда.
Това свърши добра работа. Може би прекалено добра: междувременно аз бях задълбочила «признанията» си, като бях украсила основните неща с допълнителни елементи. Още сънища — както казах, никога не сънувам, но имам достатъчно богато въображение — подсилени с няколко физически доказателства, като например рязане на вените (идеята ми дойде от едно чувствително момиче в нашия клас).
Физическият преглед потвърди казаното от мен. Ксавие бързо бе принуден да напусне семейното жилище, да обещае щедра издръжка на майка ми, а аз (отчасти благодарение на блестящото ми представяне) бях изпратена за три години в психиатрична клиника от любящата си майка и Мартин със сребърните обеци, защото и двете бяха убедени, че представлявам опасност за самата себе си.
Знаете ли, има такова нещо като прекалено добра работа.

 

Мат

 

1

 

Петък, 5 ноември
Нощта на кладите
9,15 вечерта
— Е — каза той. — Мисля, че това беше краят.
Фойерверките бяха свършили и тълпата започна да се разпръсква. Потоци от хора бавно запълзяха към изходите. Отцепеният район беше почти пуст, остана само мирисът на дим.
— Може би трябва да потърсим Марлийн. Не искам да я оставяме сама.
Добрият стар Стрейтли. Вечният джентълмен. И толкова досетлив — със сигурност повече от майка ми или психоаналитика ми, или всички други професионалисти, които се бяха опитвали да надникнат в тийнейджърския ми ум. Не беше отгатнал всичко — още не — но беше съвсем близо, на финалната права. При мисълта за това сърцето ми заби по-силно. Преди много време аз го бях застрашила като пешка и бях изгубила. Сега най-после го предизвиквах като царица.
Обърнах се към него, усмихнах се и казах:
— Vale, magister.
— Какво казахте?
Тя се беше обърнала към изхода, на светлината на догарящия огън лицето й изглеждаше много младо под червената барета, очите й блестяха от танцуващите пламъци.
— Чухте ме. И тогава ме чухте, нали, сър?
Тогава? Невидимият показалец ме бодна леко, почти съчувствено. Изпитах внезапно желание да седна, но устоях.
— След време ще си спомните — каза госпожица Деър усмихната. — В края на краищата вие никога не забравяте лица.

 

Наблюдавах го как мисли. Мъглата се беше сгъстила, едва виждах близките дървета. Зад гърба ми кладата догаряше, ако не завалеше дъжд въглените щяха да пушат още два-три дни. Стрейтли се намръщи, мургав като сбръчкан тотем в мъждивата светлина. Мина минута. Две минути. Започнах да се тревожа. Толкова ли беше остарял? Нима беше забравил? И какво щях да направя, ако и сега ме подведе?
Най-после той заговори:
— Джули, нали?
Още малко, старче. Поех си дъх.
— Джулия, сър. Джулия Снайд.

 

Джулия Снайд.
Толкова време мина, откакто за последно чух това име. Толкова отдавна не бях се сещал за нея. Но ето че беше тук, в облика на Даян Деър, гледаше ме с топлота — и лека насмешка — с блестящите си кафяви очи.
— Сменили сте името си? — попитах накрая.
Тя се усмихна.
— Наложи се поради обстоятелствата.
Разбирах. Беше заминала за Франция…
— Париж, нали? Предполагам, че там сте научили френски.
— Бях добра ученичка.
Спомних си онзи ден в къщата на портиера. Тъмната й коса, по-къса, отколкото сега, спретнатите момичешки дрехи, плисираната пола и пуловера в пастелен цвят. Тогава тя ми се усмихна, малко срамежливо, но със загадъчно знание в очите. Спомням си колко бях сигурен, че крие нещо…
Сега я гледах на слабата светлина и се чудех как не съм я видял. Запитах се какво търси тук сега, как се е превърнала от дъщеря на портиер в самоуверена млада жена. Но най-вече се питах какво знаеше за онзи случай и защо го бе скрила от мен преди години.
— Познавахте Пинчбек, нали? — попитах аз.
Тя мълчаливо кимна.
— Но тогава… къде е Кийн?
Даян се усмихна.
— Както казах, наложи му се да си тръгне.

 

Е, заслужаваше си го, хитрата лисица. По дяволите и той, и бележниците му. Още от пръв поглед трябваше да се сетя: бележките, рисунките, кратките наблюдения върху характера и историята на «Сейнт Осуалдс». Помня как се запитах още тогава дали да не го премахна, но по онова време умът ми беше зает с други неща, а и освен снимката нямаше много доказателства, които да ме уличат.
Човек би си помислил, че начинаещ писател ще бъде прекалено зает с Музата си, за да се рови в такива стари истории. Но той се зарови, освен това беше учил известно време в «Сънибанк Парк» — беше с три-четири години по-голям от мен, затова не се сети веднага.
Самата аз не се сетих, но с течение на времето мисля, че си спомних лицето му. Бях го виждала още преди да стана ученичка в «Сънибанк», един ден, когато банда момчета го причакаха след училище; помня спретнатите му дрехи — нетипични за тамошен ученик — и книгите под мишница, които го превръщаха в мишена. Тогава си помислих, че това можеше да съм аз.
Докато гледах как бият това момче, научих нещо. Бъди незабележима, казвах си. Не изглеждай прекалено умна. Не носи книги. А ако усетиш опасност, плюй си на петите. Кийн не бягаше. И тогава, и сега това беше основният му проблем.
Донякъде ми е мъчно. Но след като видях бележника, разбрах, че не мога да го оставя жив. Вече беше намерил груповата снимка от «Сейнт Осуалдс», беше говорил с Марлийн, но най-вече бе открил онази снимка, направена бог знае кога по време на спортен празник в «Сънибанк», на която аз стоях в задната редица (за късмет Гръмовните гащи не се виждаха). След като направеше връзката (а това беше неизбежно), нямаше нищо по-лесно от това да се зарови във фотоархива на «Сънибанк» и да намери каквото търси.
Преди няколко месеца си бях купила нож — за 24,99 от военния магазин — и трябва да призная, че се оказа доста добър: с тънко, добре заточено острие от двете страни, смъртоносно оръжие. Точно като мен. Жалко, че трябваше да се простя с него — бях го предвидила за Стрейтли, но нямаше да е лесно да го измъкна, а и не исках да се разхождам из градския парк с кърваво оръжие в джоба. Нямаше опасност да намерят отпечатъци по дръжката. Носех ръкавици.
Проследих го до отцепения район, точно когато фойерверките започваха. Наблизо бяха дърветата, а под тях сенките бяха почти непрогледни. Разбира се, наоколо гъмжеше от хора, но повечето от тях гледаха в небето, а на цветните светлини от фойерверките никой не видя кратката драма, която се разигра под дърветата.
Оказа се изненадващо трудно да намушкаш някого между ребрата. Най-трудно е с мускулите: те се свиват, както знаете, и дори ако избегнете реброто, трябва да пробиете пласта от напрегнати мускули, за да причините истинска вреда. Да се намушка сърцето е също толкова рисковано — гръдната кост пречи. Идеалният метод е да се цели гръбначният стълб между третия и четвъртия прешлен, но кажете ми, как очаквате да намеря точното място в тъмното, още повече под дебело зимно яке?
Разбира се, можех да му прережа гърлото, но онези, които са го опитвали наистина, а не просто са гледали как става във филмите, ще ви кажат, че не е толкова лесно, колкото изглежда. Затова аз се спрях на мястото малко над диафрагмата, точно под мечовидния израстък. Оставих го под дърветата, където дори и да го видеха, щяха да решат, че е пиян, и да отминат. Не съм учител по биология, така че мога само да предполагам техническата причина за смъртта — загуба на кръв или пробит бял дроб — но едно ще ви кажа със сигурност: той изобщо не го очакваше.

 

— Убихте ли го?
— Да, сър. Нищо лично.
Хрумна ми, че може би наистина съм болен, че всичко това е вид халюцинация, която говори за подсъзнанието ми повече, отколкото бих искал да знам. Със сигурност се чувствах зле. В лявата си подмишница усетих болезнено подръпване. Невидимият показалец се превърна в цяла длан, която неумолимо натискаше гръдния ми кош и ме караше да се задъхвам.
— Господин Стрейтли? — Гласът на госпожица Деър ми се стори загрижен.
— Само леко убождане — казах аз, като рязко седнах. Калната земя, макар и мека, ми се стори непоносимо студена, студът пулсираше в тревата като умиращо сърце. — Убихте ли го? — повторих въпроса си.
— Той беше пречка, сър. Както казах, наложи се да си тръгне.
— А Найт?
Последва мълчание.
— И Найт — отвърна госпожица Деър.
За миг — ужасен миг — дъхът ми секна. Не харесвах момчето, но то беше от моя клас и предполагам, че въпреки всичко се бях надявал…
— Господин Стрейтли, моля ви. Сега не ми е до това. Хайде, станете.
Тя пъхна рамо под мишницата ми — явно беше по-силна, отколкото изглеждаше — и се помъчи да ме изправи.
— Найт е мъртъв? — глухо попитах аз.
— Не се тревожете, сър. Стана бързо. — Госпожица Деър ме подпря с хълбока си, за да стъпя на крака. — Но имах нужда от жертва, при това не просто от труп. Трябваше ми история. Убито момче е чудо за три дни, но изчезнало момче дълго поддържа интереса. Разследвания, предположения, сълзливи обръщения от разстроената майка, интервюта с приятели, а после, когато надеждата започне да угасва, идва ред на претърсването на езера и язовири, намирането на части от дрехи, неизбежните ДНК тестове на всички педофили в областта. Известно ви е как става, сър. Знаят, но не знаят. И докато не разберат със сигурност…
Отново усетих убождане под мишницата и изпъшках. Госпожица Деър веднага омекна.
— Съжалявам, сър — каза тя с по-нежен глас. — Това вече няма значение. Найт може да почака. И без това за никъде не бърза, нали? Дишайте бавно. Да вървим. И, за бога, гледайте ме, когато ви говоря. Нямаме много време.
И така, аз дишах, гледах и вървях, и бавно закуцукахме към дърветата, аз — увиснал като албатрос на врата на госпожица Деър.

 

2

 

Петък, 5 ноември
9,30 вечерта
Под дърветата имаше пейка. Ние се довлякохме до нея през калната трева и аз толкова рязко седнах, че почувствах как старото ми сърце подскочи като счупена пружина.
Госпожица Деър се опитваше да ми каже нещо. Аз се опитвах да й обясня, че в момента мисля за други неща. О, знам, че рано или късно за всички идва край, но аз си бях представял нещо по-различно от тази лудост насред калното поле. Но Кийн беше мъртъв, Найт беше мъртъв, госпожица Деър беше някой друг, а аз не можех повече да се преструвам, че агонията, която изпитвам, е само леко убождане. Старостта е толкова недостойна, казах си. Не слава в Сената, а прибързан изход през задната врата на линейката — или по-лошо, бавно угасване. И въпреки това се борех. Чувах как сърцето ми се мъчи да бие, да поддържа старото тяло още малко, и си помислих: готови ли сме някога? И можем ли изобщо някога наистина да повярваме?
— Моля ви, господин Стрейтли. Трябва да се съсредоточите.
Да се съсредоточа, друг път!
— Случайно съм много зает в момента — казах аз. — С дребния въпрос на неизбежната си кончина. Може би по-късно…
Но споменът отново ме връхлетя, по-ярък, почти можех да го докосна. Лице, синьо-червено, обърнато към мен, детско лице, изопнато от уплаха и решителност, видяно веднъж преди петнайсет години…
— Ш-шт — каза госпожица Деър. — Виждате ли ме сега?
И изведнъж я видях.
Кратък миг на съкрушителна яснота. Плочки домино, изправени в редица, които ожесточено падат една върху друга. Картини в черно и бяло, изведнъж придобили релефност, оживял натюрморт, познато лице, което се разпада като мозайка и се превръща в нещо коренно различно.
Погледнах и в този момент видях Пинчбек: лице, обърнато към мен, очила, отразяващи светлините на пожарната кола. И в същото време видях Джулия Снайд с равния й черен бретон, и госпожица Деър, чиито сиви очи надничаха под ученическата барета, светлините от фойерверките се отразяваха в лицето й — и изведнъж разбрах.
Виждате ли ме сега?
Да.

 

Улових момента. Челюстта му увисна. Лицето му сякаш се отпусна: все едно гледах бързо разлагаща се снимка. Изведнъж ми се стори много по-стар от своите шейсет и пет години, всъщност истински центурион.
Катарзис. За това говореше моят психоаналитик, но до този момент аз не бях изпитвала нищо подобно. Погледът на Стрейтли. Разбирането — ужасът — и покрай него, струва ми се, съжаление.
— Джулиан Пинчбек. Джулия Снайд.
Тогава се усмихнах и почувствах как годините паднаха от гърба ми като тежък товар.
— През цялото време беше пред вас, сър — казах аз. — И вие така и не го видяхте. Дори не се досетихте.
Той въздъхна. Сега изглеждаше наистина болен, лицето му блестеше от пот. Дъхът му излизаше на пресекулки. Надявах се да не умре. Твърде дълго бях чакала този момент. О, накрая и това щеше да стане, разбира се — със или без нож, аз лесно можех да го довърша — но преди това исках да разбере. Да види и да се увери.
— Разбирам — каза той (знаех, че не разбира). — Случилото се беше ужасно (така беше). Но защо трябва да си го изкарвате на «Сейнт Осуалдс»? Защо обвинявате Пат Бишъп, Грахфогел, Кийн или Лайт — и защо убихте Найт, който беше просто едно момче…
— Найт беше стръв — обясних аз. — Тъжно, но необходимо. А колкото до другите, не ме разсмивайте. Бишъп? Какъв лицемер. Бяга презглава при първия намек за скандал. Грахфогел? Това щеше да стане рано или късно, независимо дали се бях намесила. Лайт? Без него е по-добре. А колкото до Дивайн, на практика аз ви направих услуга. По-интересен е начинът, по който историята се повтаря. Вижте колко бързо директорът се отърва от Бишъп, когато се уплаши, че скандалът може да навреди на училището. Сега Бишъп знае как се е чувствал баща ми. Нямаше значение дали Снайд е виновен или не. Дори нямаше значение, че един ученик е загинал. Това, което имаше значение — и което още има — е училището. Момчетата идват и си отиват. Портиерите идват и си отиват. Но боже опази да стане нещо, което да опетни «Сейнт Осуалдс». То трябва да се пренебрегне, да се закопае, да се скрие. Това е мотото на училището. Нали? — Поех си дъх. — Но вече не. Най-после привлякох вниманието ви.
Той издаде звук, който можеше да бъде и смях.
— Може би. Но не можахте ли просто да ни изпратите картичка?
Добрият стар Стрейтли. Вечният комедиант.
— Той ви обичаше, сър. Винаги ви е обичал.
— Кой? Баща ви?
— Не, сър. Леон.
Последва дълго, мрачно мълчание. Почти чувах как сърцето му бие. Празничната тълпа отдавна се беше разпръснала и оставаха само единици, чиито силуети се открояваха на далечната светлина от кладата и вече пустите въртележки. Бяхме сами — доколкото можехме да бъдем — и наоколо се чуваше само шумът на голите дървета, бавното, тихо поскърцване на клоните, рядкото изшумоляване на някое дребно животно — мишка или плъх — в падналите листа.
Мълчанието продължи толкова дълго, че се уплаших старецът да не е заспал — или да е отишъл на някое далечно място, където не мога да го последвам. После той въздъхна и протегна ръка към мен в тъмното. Докосна ръката ми със студени пръсти.
— Леон Мичъл — бавно произнесе той. — Затова ли било всичко?

 

3

 

Нощта на кладите
9,35 вечерта
Леон Мичъл. Трябваше да се досетя от самото начало, че Леон Мичъл стои в дъното на тази история. От всичките ми призраци той е най-немирният. И от всичките си ученици него съм запомнил най-ясно.
Веднъж говорих за него с Пат Бишъп: опитвах се да разбера какво точно е станало и дали съм могъл да направя нещо. Пат ме увери, че не. Тогава аз стоях на балкона. Момчетата бяха под мен на покрива на параклиса. Портиерът вече беше пристигнал. След като не можех да летя като Супермен, какво бих могъл да направя, за да предотвратя трагедията? Всичко стана толкова бързо. Никой не можеше да се намеси. Но закъснелите преценки са измамно оръжие, те превръщат ангелите в злодеи, тигрите в агънца. С времето съмненията узряват като сирене, никой спомен не е в безопасност.
Можех ли да го спра? Не знам колко пъти съм си задавал този въпрос. В малките часове на нощта това често ми се струва възможно, събитията се връщат с неестествена яснота и отново и отново момчето пада, четиринайсетгодишно момче, и този път аз съм там, на балкона, като стара Жулиета и ясно си представям как Леон Мичъл се държи за ръждивия ръб, как счупените му нокти се забиват в плесенясалия камък, как в очите му се чете ужас.
— Пинчбек?
Гласът ми го стряска. Властен глас, отекнал така неочаквано в нощта. Той инстинктивно поглежда нагоре — хватката му отслабва. Може би изкрещява, придърпва се нагоре, кракът му се забива в стената, която вече се е олющила.
И тогава започва — отначало бавно, а после невъобразимо бързо, и има секунди, цели секунди да мисли за голямото разстояние, за страховития мрак.
Вината набира скорост като лавина.
Спомени — бързи проблясъци на тъмен екран.
Плочки домино, изправени в редица — и нарастващото убеждение, че може би аз съм виновен, че ако не бях извикал точно в този момент, може би, само може би…
Вдигнах поглед към госпожица Деър и видях, че ме гледа.
— Кажете ми. Кого точно обвинявате?
Даян Деър мълчеше.
— Кажете ми.
Убождането, което не беше убождане, здраво ме стегна отляво, но след всичките тези години потребността да знам беше станала по-мъчителна. Гледах я, толкова спокойна и невъзмутима, в мъглата приличаше на ренесансова мадона.
— Вие бяхте там — произнесох с усилие. — Аз ли бях причината Леон да падне?

 

О, какъв хитрец, помислих си. Моят психоаналитик може да научи един-два трика от него. Да ми хвърля в лицето тази сантименталност — може би с надеждата да спечели повече време…
— Моля ви — каза той. — Трябва да знам.
— Защо? — попитах аз.
— Той беше от моите момчета.
Толкова просто. Толкова опустошително. «От моите момчета». Изведнъж ми се прииска да не беше идвал или да се бях отървала от него, както се отървах от Кийн — лесно, безболезнено. О, той се чувстваше зле, но сега аз се задушавах, аз усещах как лавината се търкаля срещу мен. Прииска ми се да се засмея, но в очите ми се появиха сълзи. След толкова години възможно ли беше Рой Стрейтли да обвинява себе си? Беше невероятно. Беше ужасно.
— Още малко и ще ми кажете, че ви е бил като син. — Треперенето на гласа издаде злобата ми. Всъщност бях разстроена.
— Изгубените ми момчета — каза той, без да ми обръща внимание. — Трийсет и три години, и още ги помня всичките. Снимките им по стената на всекидневната ми. Имената им в дневниците ми. Хюит, 1972. Констабъл, 1986. Джеймстоун, Дийкин, Станли, Паулсън… Найт… — Стрейтли млъкна. — И Мичъл, разбира се. Как бих могъл да го забравя? Малкият кучи син.

 

Знаете ли, случва се от време на време. Не можеш да ги харесваш всичките — макар че всячески се мъчиш да се отнасяш с тях еднакво. Но понякога има момчета — като Мичъл, като Найт — които колкото и да се мъча, не мога да харесвам.
Изключен от предишното училище за съблазняване на учител, разглезен до невъзможност от родителите си, лъжец, използвач, манипулатор. О, той беше умен, дори можеше да бъде чаровен. Но аз знаех какво представлява — и й го казах. Прояден чак до сърцевината.
— Не сте прав, сър — каза тя. — Леон ми беше приятел. Най-добрият приятел, който някога съм имала. Държеше на мен, обичаше ме и ако вие не бяхте там — ако не се провикнахте точно когато не трябваше…
Гласът й звучеше странно, за пръв път, откакто я познавах, той беше писклив и неконтролируем. Едва тогава ми хрумна, че е намислила да ме убие — абсурдно наистина, защото още докато слушах изповедта й, трябваше да се досетя. Предполагам, че трябваше да се страхувам, но вместо това, въпреки болката отляво, единственото, което чувствах, бе усилващ се гняв към тази жена, сякаш беше умен ученик, който допуска елементарна граматична грешка.
— Кога ще пораснете? — възкликнах аз. — Леон никога не е мислил за друг, освен за себе си. Той обичаше да експлоатира хората. Точно това правеше: настройваше ги едни срещу други, навиваше ги като играчки. Не бих се изненадал, ако той е предложил да се качите на покрива, просто за да види какво ще стане.
Тя си пое дъх — звук, подобен на котешко съскане — и аз разбрах, че съм прекрачил границата. После възвърна самообладание и сякаш изобщо не го беше губила, се разсмя.
— Вие сте истински Макиавели, сър.
Приех го като комплимент и й го казах.
— Така е, сър. Винаги съм ви уважавала. Дори сега мисля за вас по-скоро като за противник, отколкото като за враг.
— Внимавайте, госпожице Деър, ще ми завъртите главата.
Тя отново се разсмя, силно и звънко.
— Дори тогава — каза с блеснали очи. — Исках да ме видите. Исках да знаете…
Разказа ми как е слушала уроците ми, как е преглеждала бележките ми, как е трупала разпилените зрънца от щедрата реколта на «Сейнт Осуалдс». Докато говореше, за момент се отнесох — болката отслабваше. Тя разказваше за онези дни, когато заемала учебници, крадяла части от униформи, нарушавала правила. Като мишка си свила гнездо в Камбанарията и на покрива, трупала знания, хранела се с каквото намери. Била жадна за знание, нямала насита. И без изобщо да подозирам, аз съм бил нейният учител, избран в мига, в който съм я заговорил в коридора, а сега избран отново, за да понеса вината за смъртта на приятеля й, самоубийството на баща й и множеството провали в живота й.
Случва се понякога. Повечето ми колеги са се сблъсквали с това по едно или друго време. То е неизбежна последица от учителската професия, от общуването с чувствителни деца. Разбира се, на жените учителки това се случва ежедневно, колкото до останалите, слава богу, само от време на време. Но момчетата са момчета и понякога се увличат по учител (било мъж или жена), понякога го наричат любов. Случвало се е и на мен, и на Кити, и дори на старото Кисело грозде, което веднъж в продължение на шест месеца не можеше да се отърве от вниманието на млад ученик на име Майкъл Смолс, който постоянно търсеше претекст, за да ходи след него, да монополизира личното му време и накрая (когато героят му не можа да отговори на невъзможните очаквания) при всеки удобен случай се оплакваше от него на господин и госпожа Смолс, в резултат на което те го преместиха от «Сейнт Осуалдс» (след поредица от опустошително ниски оценки) в друго училище; казаха ми, че там се укротил и бързо се влюбил в младата си учителка по испански.
По всичко личеше, че аз съм бил в същата ситуация. Нямам претенциите да бъда Фройд или някой като него, но дори на мен ми е ясно, че тази нещастна млада жена по някаква причина е избрала мен, точно както младият Смолс бе избрал Киселото грозде, и ми е приписала качества — а сега и отговорности — които изобщо не отговаряха на реалните ми възможности. По-лошото беше, че бе направила същото и с Леон Мичъл, който, тъй като беше мъртъв, бе придобил статут и романтика, до които никой жив човек, колкото и съвършен да е, не можеше да стигне. Между нас не можеше да има никакво сравнение. В края на краищата за каква победа може да се говори, когато водиш битка с мъртвец?
Все пак гневът оставаше. Причината беше загубата, разбирате ли, тя ме смущаваше, безпричинното похабяване. Госпожица Деър беше млада, умна, талантлива: би трябвало да я очаква бляскав живот, пълен с обещания. Вместо това тя бе избрала да се прикрепи като някой стар центурион към разнебитения кораб на «Сейнт Осуалдс», към златния нимб на Леон Мичъл — точно на него, момче, забележително единствено с невероятната си посредственост и глупавото пропиляване на младия си живот.
Опитах се да й го кажа, но тя не ме слушаше.
— Той щеше да стане забележителен човек — упорито отсече госпожица Деър. — Леон беше особен. Различен. Умен. Имаше свободен дух. Не играеше по правилата. Хората щяха да го запомнят.
— Да го запомнят? Може би. Със сигурност не познавах друг човек, който да оставя толкова поражения след себе си. Горката Марлийн. Знаеше истината, но Леон й беше син и тя го обичаше, каквото и да правеше той. И онзи учител в старото му училище. По металообработване — женен, глупав. Леон го унищожи. Егоистично, заради мимолетен каприз, защото се отегчи от вниманието му. А жена му? И тя беше учителка, а в тази професия човек е виновен по асоциация. Две кариери отидоха по дяволите. Човекът влезе в затвора. Бракът им се разпадна. А онова момиче — как се казваше? Едва ли беше на повече от четиринайсет. Всички те станаха жертви на малките игрички на Леон Мичъл. А сега и аз, и Бишъп, и Грахфогел, и Дивайн — и вие, госпожице Деър. Защо си мислите, че сте по-различна?
Спрях да си поема дъх и се възцари мълчание. Такова пълно мълчание, че се запитах дали не си е тръгнала. После промълви с тих, леден глас:
— Какво момиче?

 

4

 

Нощта на кладите
9,45 вечерта
Знаех, че са се видели в болницата, където аз не посмях да отида. О, много исках, но майката на Леон стоеше до леглото му през цялото време и рискът беше прекалено голям. Но Франческа отиде, а също и господин и госпожа Тайнън, и Бишъп. И Стрейтли, разбира се.
Той си я спомняше добре. В края на краищата, кой би я забравил: петнайсетгодишна и хубава по начин, който старите мъже намират за особено вълнуващ. Сигурно я беше забелязал първо заради косата й, заради начина, по който падаше на лицето й като сурова коприна. Сигурно е била притеснена, но и развълнувана от драматизма на събитията, от реалната трагедия, в която и тя участва. Беше се облякла в черно като за погребение, но вероятно защото й отиваше — едва ли е мислила, че Леон наистина ще умре. Той беше на четиринайсет, за бога. На четиринайсет смъртта съществува само по телевизията.
Стрейтли не е говорил с момичето. Отишъл е до кафето, за да донесе на Марлийн чаша чай и да убие времето, докато посетителите на Леон си тръгнат. Видял е Франческа на излизане от стаята — сигурно пак се е впечатлил от косата, развяна като воал на гърба й — и му е минало през ум, че коремът й е по-закръглен от обичайното за пълните момичета: всъщност дългите стройни крака и тесните рамене не подхождали на такъв издаден корем, по-скоро…
Аз си поех дъх, използвайки метода, на който ме учеше психоаналитикът ми. На пет вдишваш, на десет издишваш. Мирисът на дим и влажна растителност беше много силен, в мъглата от устата ми излезе пара като огнен дъх на дракон.
Той лъжеше, разбира се. Леон щеше да сподели с мен. Казах му го. Старецът на пейката седеше съвсем неподвижен, не казваше нищо.
— Това е лъжа, старче.
Сега детето трябваше да е на четиринайсет — точно на възрастта на Леон, когато почина. Момче или момиче? Момче, разбира се. На възрастта на Леон, със сивите очи на Леон, с кожата на Франческа. Невъзможно е, казвах си — и все пак образът не искаше да изчезне. Това момче, това въображаемо момче — със скулите на Леон, с пълната горна устна на Франческа… Чудех се дали е знаел. Дали би могъл да не знае?
Е, какво, ако знаеше? Франческа нямаше значение за него. Тя беше само момиче, Леон ми каза така. Поредната кучка, нито първата, нито най-добрата. И въпреки това го беше запазил в тайна от мен, от Пинчбек — най-добрия си приятел. Защо? Срамувал ли се е? Страхувал ли се е? Мислех, че Леон е над тези неща. Леон, свободният дух. И все пак…
— Кажете, че лъжете, и ще ви оставя жив.
Нито дума от Стрейтли, само звук, сякаш старо куче се върти в съня си. Проклет да е, казах си. Играта ни практически беше приключила, а той се опитваше да внесе елемент на съмнение. Това ме подразни, сякаш отношенията ми със «Сейнт Осуалдс» не бяха само отмъщение за съсипания ми живот, а нещо далеч по-сложно, далеч по-неблагородно.
— Говоря сериозно — казах аз. — Или играта ще свърши.

 

Болката в гърдите беше намаляла, но на нейно място се появи дълбок и непоносим студ. В мрака над главата си чувах учестеното дишане на госпожица Деър. Запитах се дали ще ме убие сега или просто ще остави природата да свърши своето. Установих, че това не ме интересува особено.
Все пак се чудех защо толкова се вълнува. Мнението ми за Леон като че ли не й повлия, но когато споменах за бременното момиче, тя се сепна. Явно госпожица Деър не знаеше. Замислих се какво означава това за мен.
— Това е лъжа — повтори тя. В гласа й нямаше и следа от присмех. Сега всяка дума беше заредена със смъртоносно статично електричество. — Леон щеше да ми каже.
Поклатих глава.
— Не. Бил е уплашен. Ужасен, че перспективите му за университета могат да се провалят. Отначало отричаше, но накрая майка му измъкна истината от него. Колкото до мен, не съм чувал нищо за момичето. Нито за семейството й. Но аз бях класен ръководител на Леон. Трябваше да ми кажат. Разбира се, и той, и момичето бяха малолетни. Но Мичъл и Тайнън бяха приятелски семейства и предполагам, че с подкрепата на родителите и църквата нещата са се подредили.
— Измисляте си. — Гласът й беше безизразен. — Леон никога не би се притеснявал за тези неща. Би казал, че са банални.
— Да. Той обичаше тази дума, нали? Претенциозен малък наглец. Мислеше си, че за него правилата не важат. Да. Беше банално и го плашеше. В края на краищата той беше само на четиринайсет.
Последва мълчание. Госпожица Деър се извисяваше над мен като монолит. Най-после заговори:
— Момче или момиче? — попита.
Значи все пак ми повярва. Поех дълбоко дъх и ръката, която притискаше гърдите ми, като че ли се отдръпна — съвсем леко.
— Не знам. Загубих връзка със семейството. — Разбира се. Всички загубихме връзка с тях. — Навремето се говореше за осиновяване, но Марлийн така и не ми каза какво е станало, а и аз не попитах. Вие поне би трябвало да разбирате защо.
Последва ново мълчание, този път по-дълго от предишното. После тя се разсмя — тихо и отчаяно. Разбирах я. Беше трагично. Беше смешно.
— Понякога се изисква смелост да се изправиш пред истината. Да видиш героите си — и злодеите си — каквито са в действителност. Да се видиш така, както те виждат другите. Чудя се, госпожице Деър, през цялото време повтаряхте, че сте била невидима — самата вие виждали ли сте се някога?
— Какво имате предвид?
— Знаете какво имам предвид.
Тя искаше истината. И аз й я дадох, като още се чудех по каква причина се подлагам на това — и за кого. За Марлийн? За Бишъп? За Найт? Или просто за Рой Стрейтли, бакалавър, някогашен класен ръководител на момче на име Леон Мичъл, към което се бе отнасял така, както и към всички останали момчета — или поне горещо се надявах да е било така, при цялото въздействие на закъснелите преценки и на онзи упорит страх, че може би съм знаел, че момчето ще падне, знаел съм, но не съм предприел нищо, не съм попречил на другото момче, на момчето, което го бутна.
— Това е, нали? — тихо попитах аз. — Това е истината. Вие го бутнахте, после размислихте и решихте да му помогнете. Но аз бях там, а вие трябваше да бягате…
Защото мисля, че това видях, когато надникнах с късогледите си очи от прозореца си в Камбанарията. Две момчета, едното с лице към мен, другото с гръб, а между мен и тях — фигурата на училищния портиер, чиято сянка се простираше по покрива.
Той извика и момчетата побягнаха, едното — с гръб към мен — се втурна пред другото и спря почти срещу мен в сянката на Камбанарията. Другият беше Леон. Веднага го познах, за кратко зърнах лицето му на светлините, докато тичаше към приятеля си и към улея.
Скокът трябваше да е лесен. Няколко крачки — и щяха да стигнат големия парапет, по който да прекосят главния покрив. Лесен скок за момчетата, но виждах, че Джон Снайд напредва неуверено и не би могъл да ги настигне там.
Можех — трябваше — да извикам още тогава, но исках да разбера кое е другото момче. Вече знаех, че не е от моя клас. Познавам момчетата си и дори на тъмно бих ги разпознал. Двамата стояха на ръба, дълъг лъч светлина от плаца озаряваше косата на Леон в пурпурно и синьо. Другото момче беше още в сянка, с една ръка сякаш закриваше лицето си от наближаващия портиер. Последва разгорещен спор за нещо.
Той продължи десет секунди, може би по-малко. Не чувах какво казваха момчетата, долових само думите «скачаме» и «портиер», придружени с рязък, неприятен смях. Ядосах се, точно както се ядосах и на неканените гости в градината си, вандалите, които надраскаха оградата ми. Дразнеше ме не толкова самото нарушение на правилата, нито че ме бяха повикали посред нощ (всъщност дойдох доброволно, щом чух, че нещо се е случило). Не, гневът ми беше по-дълбок. Момчетата правят бели, такъв е животът. За трийсет години съм видял достатъчно. Но единият беше мой ученик. И аз се чувствах точно така, както вероятно се бе чувствал Мийк в онзи ден в Камбанарията. Не го показах, разбира се — да бъдеш учител означава да криеш истинския си гняв и да се преструваш на ядосан, когато не си — но все пак щеше да ми достави удоволствие да видя физиономиите на тези момчета, когато ги извикам по име в тъмното. За това обаче трябваше да знам имената и на двамата.
Вече бях познал Леон, разбира се. Знаех, че на сутринта ще издаде приятеля си. Но до сутринта оставаха часове, тогава вече на момчетата щеше да им е ясно, точно както и на мен, че не съм могъл да ги спра. Представях си как ще реагират на гневните ми викове — със смях и подигравки — как ще побегнат. По-късно щях да ги накарам да си платят. Но легендата щеше да се разнесе и училището щеше да запомни — не как съм ги наказал да чистят двора или съм ги отстранил от часове за пет дни — а фактът, че някакви момчета са предизвикали стария Квазимодо на собствен терен и — дори само за няколко часа — са се измъкнали.
Затова чаках, присвивах очи да различа чертите на второто момче. За миг то отстъпи назад, за да се приготви за скок, и аз ги зърнах — внезапен проблясък на синьо-червените светлини ми показа детско лице, изкривено от силно вълнение, оголени зъби, очи като цепки. Едва го познах, но все пак бях сигурен, че съм го виждал. Момче от «Сейнт Осуалдс». То се затича и скочи. Портиерът бързо се приближаваше — широкият му гръб отчасти скриваше момчетата от погледа ми — и изведнъж в блясъка на светлините със сигурност видях как ръката на Пинчбек се докосна до рамото на Леон, само за секунда, преди и двамата да изчезнат в тъмното.

 

Разбира се, не беше точно така. Поне не от моята гледна точка. Но все пак е близо до истината. Да, старче, аз блъснах Леон и когато ме повика по име, разбрах, че си видял как го направих.
Може би дори исках някой да ме види, най-после да признае съществуването ми. Но бях объркана, ужасена от стореното, въодушевена от дързостта си, разтреперана от чувство за вина, от гняв, от ужас и любов. Бих дала всичко, за да променя нещата, за да стане така, както ти го разказах, Буч и Сънданс на покрива на параклиса, последен миг, последен съучастнически поглед между приятели, преди да направим смелия си скок към свободата. Но не беше така. Изобщо не беше така.
— Баща ти ли? — попита Леон.
— Скачай! — извиках аз. — Хайде, човече, скачай!
Леон ме гледаше втренчено с лице, синьо от светлините на пожарната.
— Значи това било — каза той. — Ти си хлапето на портиера.
— Побързай — изсъсках аз. — Няма време.
Но Леон най-после беше прозрял истината, погледът, който така мразех, пак се появи в очите му, устните му се присвиха в жестока насмешка.
— За това дори си струва да се оставя да ме хванат — прошепна той, — само за да видя физиономиите им…
— Престани, Леон.
— Иначе какво, госпожичке? Какво ще направиш, а?
В устата ми имаше отвратителен вкус, вкус на кисел метал: разбрах, че съм прехапала устната си. Кръвта се стичаше по брадичката ми като слюнка.
— Моля те, Леон…
Но Леон се смееше задъхано, като луд, и за миг се видях през неговите очи, видях дебелата Пеги Джонсън и Джефри Стюарт, и Харолд Ман, и Луси Робинс, и всички загубеняци от класа на господин Брей, и учениците от «Сънибанк» без бъдеще извън общинските жилища на «Аби Роуд», парцаливците, просяците и пролетариите, и — най-лошо от всичко — видях себе си, ясно, за пръв път.
Тогава го блъснах.
Трудно ми е да си припомня ясно този момент. Понякога си казвам, че е било нещастен случай. Понякога дори си вярвам. Може би съм очаквала той да скочи — Спайдърмен скача на двойно по-голямо разстояние, самата аз го бях правила достатъчно пъти, за да съм сигурна, че Леон няма да падне. Но той падна.
Ръката ми на рамото му.
Онзи звук.
Боже. Онзи звук.

 

5

 

Нощта на кладите
9,55 вечерта
Ето, най-после чу всичко. Съжалявам, че трябваше да стане тук и сега. Нямах търпение да посрещна Коледа в «Сейнт Осуалдс», да не говорим за инспекцията, разбира се. Но нашата игра свърши. Царят е сам. Всички други фигури напуснаха дъската и сега можем честно да се погледнем в очите — за пръв и последен път.
Вярвам, че ме харесваше. Мисля, че ме уважаваше. Сега ме познаваш. Това исках от теб, старче. Уважение. Поглед. Онази странна видимост, толкова естествена за онези, които не са като мен.
— Сър! Сър!
Той отвори очи. Добре. Уплаших се, че съм го изгубила. Може би щеше да е по-хуманно да го довърша, но открих, че не мога да го направя. Той ме беше видял. Знаеше истината.
Ако сега го убиех, победата ми нямаше да е сладка.
Тогава реми, учителю. Мога да го преживея.
Впрочем има едно последно нещо, което ме смущава — въпрос, останал без отговор, заради който не мога да обявя края на играта. Изведнъж ми хрумна, че отговорът може да не ми хареса. Въпреки това имах нужда да разбера.
— Кажете ми, сър, след като ме видяхте да бутам Леон, защо още тогава не казахте? Защо ме защитихте след онова, което направих?
Разбира се, знаех какво искам да каже. И мълчаливо го погледнах в лицето, като приклекнах, за да доловя и най-слабия шепот.
— Кажете ми, сър. Защо не съобщихте?
Известно време цареше тишина; чуваше се само дишането му, дрезгаво и бавно. Запитах се дали не съм закъсняла, дали не е решил да умре, просто за да ме подразни. После той заговори — гласът му беше слаб, но аз го чух добре. Каза:
— «Сейнт Осуалдс».

 

* * *

 

Тя каза «без лъжи». Е, дадох й истината. Доколкото можех, разбира се, макар че след това не помнех каква част от нея съм произнесъл на глас.
Затова пазих тайната през всичките тези години, не казах на полицията какво съм видял на покрива, оставих историята да умре заедно с Джон Снайд. Трябва да разберете, смъртта на Леон на територията на училището беше достатъчно трагично събитие. Самоубийството на портиера влоши нещата. Но да намеся дете — да обвиня дете… Това би изстреляло тъжната история във всички таблоиди. «Сейнт Осуалдс» не го заслужаваше. Моите колеги, моите момчета — вредата, която това можеше да им нанесе, беше непредвидима.
А и впрочем какво толкова бях видял? Лице, зърнато за част от секундата на колеблива светлина. Ръката на рамото на Леон. Фигурата на портиера, която закриваше полезрението ми. Не беше достатъчно.
Затова оставих всичко както си беше. Казвах си, че не е непочтено — в края на краищата самият аз не вярвах на собствените си очи. Но сега истината излезе наяве, върна се като огромна колесница, за да размаже мен, приятелите ми — всички, които навремето исках да защитя — под гигантските си колела.
— «Сейнт Осуалдс». — Гласът й отекна замислено, едва чуто през разстоянието от мрак.
Кимнах доволен, че е разбрала. А и как да не разбере? Тя познаваше «Сейнт Осуалдс» не по-зле от мен, знаеше навиците му и мрачните му тайни, грижите му и радостите му. Трудно е да обясниш място като «Сейнт Осуалдс». Също като преподаването, или си роден за него, или не. Попаднат ли тук, много хора се оказват неспособни да напуснат — поне до деня, в който старото училище реши да ги изплюе (със или без малък хонорар от фонда на учителя). Толкова години съм прекарал в «Сейнт Осуалдс», че нищо друго не съществува за мен, нямам приятели извън Стаята на учителя, нямам надежди извън учениците си, нямам живот извън…
— «Сейнт Осуалдс» — повтори тя. — Разбира се. Странно, сър. Помислих си, че може да сте го направили заради мен.
— Заради вас? — попитах аз. — Защо?
Нещо падна на ръката ми — капка от близките дървета или друго, не бях сигурен. Изведнъж почувствах прилив на състрадание — със сигурност неуместен, но въпреки това го почувствах.
Наистина ли е могла да си помисли, че толкова години съм мълчал заради някакво невъзможно приятелство между нас? Това би обяснило много неща: привързаността й към мен, убийствената нужда от одобрение, всевъзможните, все по-барокови начини да привлече вниманието ми. О, тя беше чудовище, но в този момент изпитах съчувствие към нея и протегнах в мрака тромавата си старческа ръка.
Госпожица Деър я пое.
— Проклетото училище «Сейнт Осуалдс». Проклет вампир.
Знаех какво има предвид. Можеш да даваш и да даваш, и да даваш, но «Сейнт Осуалдс» винаги е гладен, изяжда всичко — любов, живот, преданост — без да може да задоволи безграничния си апетит.
— Как можете да го търпите, сър? Какво има там за вас?
Добър въпрос, госпожице Деър. Фактът е, че нямам избор: аз съм като птица майка, изправена пред човката на пиле с чудовищни пропорции и ненаситна лакомия.
— Истината е, че много от нас — поне старата гвардия — биха излъгали и дори умрели за «Сейнт Осуалдс», ако дългът го изисква.
Не добавих, че наистина в момента ми се струва, че умирам, но това беше само защото устата ми беше пресъхнала.
Тя неочаквано се изкиска.
— Вие сте цар на драмите. Знаете ли, за малко бях готова да изпълня желанието ви — да ви дам възможност да умрете за «Сейнт Осуалдс» и да видя колко благодарност ще получите за това.
— Никаква благодарност — казах аз, — но ще спестя много от данъци.
Беше жалък опит за последна дума, но при тези обстоятелства не бях способен на нищо по-добро.
— Не бъдете идиот, сър. Няма да умрете.
— Вече съм на шейсет и пет и мога да правя каквото си искам.
— И да пропуснете юбилея си?
— Важна е играта — цитирах аз отнякъде, не помня откъде. — Не този, който я играе.
— Зависи на чия страна сте.
Аз се засмях. Умно момиче, казах си, но съм готов да се обзаложа с всекиго, който твърди, че жените разбират от крикет.
— Сега трябва да поспя — промърморих сънено. — Лека нощ. Знаеш какво казват…
— Не още, сър — каза госпожица Деър. — Не можете да спите сега…
— Само гледайте — отвърнах аз и затворих очи.
Последва дълго мълчание. После чух гласа й, все по-тих, чух стъпките й, докато студът все повече ме обгръщаше.
— Честит рожден ден, учителю.
Последните й думи прозвучаха много далечно, много окончателно в тъмното. Покровът на мрака, помислих си. Всеки момент очаквах да видя тунела от светлина, за който постоянно говори Пени Нейшън, небесните пратеници, които ме пришпорват да вървя напред.
Честно казано, винаги съм мислил, че това звучи малко глупаво, но сега ми хрумна, че наистина виждам светлина — или призрачен зеленикав блясък — и чувам гласовете на изгубените си приятели да шепнат името ми.
— Господин Стрейтли…
Странно, казах си, не съм очаквал небесните създания да се обръщат толкова официално към хората. Но ясно чух думите и на зелената светлина видях, че госпожица Деър си е отишла, а онова, което съм взел за паднал клон в мрака, е човек, легнал на земята само на десет крачки от мен.
— Господин Стрейтли. — Същият шепот с глас, също толкова човешки и дрезгав като моя.
Сега вече забелязах протегнатата ръка, бледото лице в голямата качулка и слабата зелена светлина, която най-после разпознах като светещ екран на мобилен телефон. Тя озари лицето. Познато лице, с напрегнато, но спокойно изражение. Като държеше телефона, с мъчително усилие фигурата запълзя към мен.
— Кийн? — попитах аз.

 

6

 

Париж, 5 район
Петък, 12 ноември
Обадих се на Бърза помощ. В нощта на кладите край парка винаги има линейки за всеки случай, ако стане злополука, бой или пожар, затова трябваше само да позвъня (за последен път от телефона на Найт) и да съобщя, че възрастен мъж е припаднал, като обясних къде се намира, така че да го намерят навреме и аз да мога да избягам.
Стана бързо. През годините съм станала почти специалист по измъкванията. В десет часа пристигнах в апартамента си, в десет и петнайсет бях готова с багажа. Оставих наетата кола (с ключове на таблото) на «Аби Роуд»: със сигурност до десет и трийсет са я откраднали или запалили. Вече бях изтрила всичко от компютъра си и бях извадила твърдия диск, а всичко останало разпилях край железопътната линия на път за гарата. Имах само малък куфар с дрехите на госпожица Деър, който оставих в урна на Армията на спасението: знаех, че ще изперат и ще ги изпратят в Третия свят. Накрая пуснах няколко документа, които разкриваха предишната ми самоличност, в кошче за боклук, платих стая в евтин мотел и билет за влака.
Трябва да призная, че Париж ми липсваше. Преди петнайсет години не бих повярвала, че е възможно, но сега харесвах този град. Свободна съм от майка си (тъжна история, двама изгорели до смърт при пожар в апартамент), в резултат на което съм наследник на прилична сума. Промених името си, точно както бе направила майка ми, и преди две години започнах да преподавам английски в приятна гимназия, като наскоро си взех творчески отпуск, за да завърша изследването, което ще ми донесе повишение. Надявам се на това: всъщност знам, че скоро ще избухне скандал (по повод малкия проблем, който прекият ми началник има с комара) и това може да ми осигури удобен пост. Не е «Сейнт Осуалдс», но върши работа. Поне засега.
Що се отнася до Стрейтли, надявам се да е оцелял. От всички учители само той заслужаваше моето уважение — не мога да кажа същото за учителите от «Сънибанк Парк», нито за онези от парижката гимназия, които срещнах след тях. Никой друг — нито учител, нито родител, нито психоаналитик — не ме е научил на нещо, което си струва да знам. Може би затова го оставих жив. Или може би за да докажа на себе си, че най-после съм надминала стария си учител — макар че в неговия случай оцеляването е свързано и с отговорности, а какво ще донесат разкритията му на «Сейнт Осуалдс», не може да се каже. Със сигурност ако иска да предпази колегите си от скандал, не виждам друга алтернатива, освен отново да повдигне въпроса за старата история със Снайд. Ще бъде неприятно. Ще споменат името ми.
Нямам големи притеснения по този въпрос обаче: следите ми са добре прикрити и за разлика от «Сейнт Осуалдс» аз отново ще се измъкна невидима и невредима. Но училището е преживявало и други скандали и макар че новите събития ще го представят в много неблагоприятна светлина, предполагам, че ще издържи. Донякъде тайно се надявам да стане така. В края на краищата оставила съм голяма част от себе си там.
Сега, докато седя в любимото си кафене (няма да ви кажа кое е) на чаша кафе с кроасани и ноемврийският вятър вие и хленчи по просторния булевард, аз се чувствам почти като на почивка. Във въздуха витае същият мирис на обещание, на нови планове. Би трябвало да се забавлявам. Остават ми още два месеца отпуск, предстои ми нов, вълнуващ проект, но най-вече, най-невероятно — аз съм свободна.
Но толкова дълго влачих след себе си отмъщението, че бремето му почти ми липсва, липсва ми целта, която да преследвам. Засега ми се струва, че инерцията ми е изхабена. Интересно чувство, но разваля момента, за пръв път от много години мисля за Леон. Знам, че звучи странно — та нали той беше с мен през цялото време? Но имам предвид истинския Леон, а не фигурата, получила се под влияние на времето и пространството. Сега трябваше да е на трийсет. Помня как казваше: «На трийсет човек е вече стар. За бога, убий ме, преди да стана на толкова».
По-рано не можех, но сега виждам Леон на трийсет, Леон женен, пуснал шкембе, Леон с работа, Леон с дете. И сега виждам колко обикновен изглежда, забравен с времето, сведен до поредица от стари снимки с избледнели цветове, с комични спомени за отдавна отминала мода — Боже, наистина ли са носили това? — и изведнъж нелепо започвам да плача. Не за Леон от въображението ми, а за себе си, за малката госпожичка, която бях, която сега е на двайсет и осем, устремена с всичка сила и завинаги към неизвестна, нова тъмнина. Мога ли да го понеса, питам се. И ще спра ли някога?
— Хей, госпожичке, нещо не е наред ли?
Това е Андре Жубер, собственикът на кафенето, човек към шейсетте, тънък като бастун и тъмнокос. Той ме познава — или си мисли, че ме познава — и на острото му лице се чете тревога. Аз махам с ръка — Всичко е наред — и след като оставям няколко монети на масата, излизам на булеварда, където сълзите ми ще изсъхнат на суровия вятър. Може би ще спомена това на следващия сеанс при психоаналитика ми. От друга страна, може изобщо да не отида.
Психоаналитикът ми се казва Зара, носи обемисти пуловери и ползва парфюм «Лер дю Тан». Не знае нищо за мен, освен измислиците, които съм й разказвала, предписва ми хомеопатични тинктури от сепия и йод за успокояване на нервите. Изпълнена е със съчувствие заради тежкото ми детство и трагедиите, които в ранна възраст са ме лишили първо от баща, а после от майка, пастрок и сестра. Тревожи се заради моята срамежливост, момчешки маниери и факта, че никога не съм била интимна с мъж. Обвинява баща ми, когото й описах по-скоро като Рой Стрейтли, и ме подтиква да търся близост, катарзис, самоопределение.
Мисля, че го правя.
От отсрещната страна на булеварда Париж е пъстър и изискан, брулен от ноемврийския вятър. Това ме прави неспокойна, иска ми се да видя къде точно отива вятърът, да зърна цвета на светлината отвъд далечния хоризонт.
Парижката гимназия изглежда банална в сравнение със «Сейнт Осуалдс». Малкият ми проект не е нов и перспективата да се установя, да приема повишението, да запълня нишата сега ми се струва прекалено лесна. След «Сейнт Осуалдс» искам повече. Все още искам да желая, да действам, да постигам — и дори Париж ми се струва твърде малък, за да задоволи амбициите ми.
Къде тогава? В Америка сигурно е хубаво, в тази земя на нови открития, където дори само фактът, че си британец, автоматично ти дава статут на джентълмен. Страна на черно-бели ценности — това е Америка, страна на интересни противоречия. Чувствам, че там има щедри награди за талантливи играчи като мен. Да, в Америка може да ми хареса.
Или в Италия, където всяка катедрала ми напомня за «Сейнт Осуалдс», а светлината блести като злато по прахоляка и разорението на великолепните древни градове. Или в Португалия, или в Испания — или още по-далеч, в Индия и Япония — докато един ден отново се озова пред портите на «Сейнт Осуалдс» като змия, захапала опашката си, която с амбицията си да пълзи опасва земята.
Сега като помисля, ми се струва неизбежно. Не тази година — може би дори не това десетилетие — но един ден ще застана там, ще погледна игрището за крикет и игрището за ръгби, и двора, и арките, и комините, и прозорците на мъжката гимназия «Сейнт Осуалдс». Тази мисъл ми се струва странно успокоителна — като свещ на перваза на прозорец, запалена специално за мен — сякаш ходът на времето, който през последните няколко години долавям все по-осезателно, е само шепа отминаващи облаци над златистите покриви. Никой няма да знае коя съм. Годините на преобразяване са ми придали защитна окраска. Само един човек ще ме познае, а аз възнамерявам да изчакам, докато Рой Стрейтли се пенсионира, за да покажа лицето си — някое от лицата си — в «Сейнт Осуалдс». Жалко донякъде. Бих се радвала да изиграем още една партия. Все пак, когато се върна в «Сейнт Осуалдс», няма да пропусна да потърся името му на почетната дъска сред старите центуриони. Имам силното предчувствие, че ще го намеря там.

 

7

 

14 ноември
Мисля, че е неделя, но не съм много сигурен. Сестрата с розовата коса пак е тук, чисти отделението, а мисля, че видях и Марлийн преди време да седи кротко на стола до леглото ми и да чете. Но днес наистина е първият ден, в който времето върви с нормалния си ход и в който приливите на безсъзнание от предишните ми дни и нощи започнаха да отшумяват.
Изглежда, че госпожица Деър е изчезнала безследно. След злополучната вечер апартаментът й се оказа празен, колата й бе намерена запалена, пликът с последната й заплата остана неприбран. Марлийн, която разпределя времето си между болницата и училището, ми каза, че удостоверенията и писмата, представени при кандидатстването й за работа, са се оказали фалшиви и че истинската Даян Деър, получила диплома от Кеймбридж преди пет години, от три години работи в малко издателство в Лондон и дори не е чувала за «Сейнт Осуалдс».
Естествено, полицията разпространи нейно описание. Но външният вид може да се промени, самоличността може да се фалшифицира и аз предполагам, че госпожица Деър — или госпожица Снайд, ако все още се казва така — дълго време ще остане неразкрита.
Боя се, че не можах да помогна на полицията толкова, колкото се очакваше. Знам само, че тя повика Бърза помощ и че лекарите, дошли на местопроизшествието, спасиха живота ми. На следващия ден жена, представила се като дъщеря ми, е донесла опакован като подарък пакет в болницата: вътре намерих старомоден сребърен часовник с красива гравюра.
Никой не можа да си припомни как е изглеждала младата жена, макар че аз и без това нямам дъщеря, нито роднина, която да отговаря на описанието. Така или иначе жената повече не се върна, а часовникът си е просто часовник, малко стар и поочукан, но много точен въпреки възрастта си, а циферблатът му, който не е особено красив, със сигурност притежава характер.
Това не беше единственият подарък, който получих през тази седмица. Никога не съм виждал толкова цветя накуп: за малко да си помисля, че наистина вече съм труп. Все пак знам, че е от добри чувства. Получих един щръкнал кактус от моите калпазани с дръзката бележка: «С мисъл за вас». Имаше африканска виолетка от Кити Тийг, жълти хризантеми от Пеърман, мимози от Джими, смесен букет от Стаята на учителя, нарциси от благопристойните Обединени нации, фикус от Хилари Паметника (може би, за да замени растенията в саксии, които Дивайн извади от кабинета по класически езици), от самия Дивайн — голям рицин, който стои до леглото ми с вид на сърдито неодобрение, сякаш пита защо още не съм умрял.
Бях близо, или поне така ми казаха.
Колкото до Кийн, операцията му продължи няколко часа и за нея отидоха шест банки кръв. Завчера дойде да ме види и макар сестрата да му забранява да става от количката, той изглеждаше невероятно добре за човек, който е бил на косъм от смъртта. Разбрах, че си е водил записки за престоя си в болницата с рисунки на сестрите и кратки наблюдения за живота на пациентите. Казва, че един ден може да напише книга за това. Радвам се, че случилото се не е потиснало творческото му вдъхновение, макар да му казах, че от учител драскач не излиза нищо добро и че ако иска прилична кариера, трябва да се ограничи с това, което наистина умее.
Пат Бишъп е излязъл от сърдечното отделение. Сестрата с розовата коса (която се казва Роузи) твърди, че това е голямо облекчение.
— Трима учители от «Сейнт Осуалдс» по едно и също време? Косата ми ще посивее — мърмори тя, но забелязах, че напоследък значително омекна (вероятно страничен ефект от чара на Пат) и че прекарва повече време с мен, отколкото с другите си пациенти.
В светлината на новите разкрития обвиненията срещу Пат бяха свалени, макар че той все още е отстранен до следващо нареждане от новия директор. Другите ми колеги имаха повече късмет — никой от тях не беше официално обвинен, така че могат да се върнат на работа. Джими също се върна, официално до намиране на заместник, но аз предполагам, че ще остане за постоянно. Самият Джими смята, че трябва да благодари на мен за втория си шанс, макар да му казах няколко пъти, че нямам нищо общо с това. Само споменах няколко думи на доктор Тайди, това е всичко, за останалото е виновна наближаващата училищна инспекция и фактът, че без нашия малоумен, но способен общ работник много от необходимите винтчета и гайки в машината на «Сейнт Осуалдс» щяха да се развинтят.
Колкото до останалите колеги, чух, че Изабел е напуснала. Лайт също (за да започне курс за бизнес мениджъри, защото учителската професия му се е сторила твърде тежка). Пеърман се е върнал за разочарование на Ерик Скуунз, който вече си е представял как ръководи катедрата, а Кити Тийг е подала молба за работа в «Крал Хенри», където не се съмнявам, че ще я вземат. На по-горните етажи Боб Стрейндж ръководи нещата временно, макар че според слуховете му се налага да се справя с много недисциплинирани прояви на момчетата, а чух също, че на Пат е предложена щедра сума, за да стои настрана.
Марлийн смята, че Пат трябва да се бори — профсъюзите със сигурност ще го подкрепят — но скандалът си е скандал, независимо от изхода, а винаги ще има хора, които ще го обвиняват. Горкият Пат. Предполагам, че все още може да намери място на заместник-директор другаде или, още по-добре, пост на екзаминатор, но сърцето му принадлежи на «Сейнт Осуалдс» и сега е разбито. Не от полицейското разследване — полицаите просто си вършеха работата — а от хилядите понесени обиди, анонимните телефонни обаждания, неудобните случайни срещи, приятелите, които усетиха накъде духа вятърът и се обърнаха срещу него.
— Мога да се върна — каза ми той, преди да си тръгне. — Но няма да е същото.
Знам какво има предвид. Веднъж развалена, магията никога не може да се възстанови.
— Освен това не искам да постъпя така със «Сейнт Осуалдс».
— Не виждам защо — намеси се Марлийн, която го чакаше. — В края на краищата къде беше «Сейнт Осуалдс», когато ти имаше нужда от помощ?
Пат само сви рамене. Не можеш да го обясниш, не на жена, дори да е една на милиони като Марлийн. Надявам се, че ще се погрижи за Пат, надявам се, ще проумее, че има неща, които остават неразбрани.
Найт?
Колин Найт все така липсва и вече всички го смятат за мъртъв, с изключение на родителите му. Господин Найт възнамерява да съди училището и вече се е хвърлил в шумна медийна кампания, настоява за прокарване на «Закон на Колин», според който всеки учител трябва да се подлага на задължителни ДНК тестове, психологически оценки и строги полицейски проверки — за да се гарантира, твърди той, че случилото се с неговия син няма да се случи повече. Госпожа Найт отслабна и се отрупа с още бижута, на снимките във вестниците и в ежедневните телевизионни бюлетини тя изглежда суетна, лустросана жена, чиито врат и ръце едва издържат теглото на множеството вериги, пръстени и гривни, които висят от нея като коледна украса. Аз лично се съмнявам някога да намерят тялото на сина й. Във водоемите не се намери нито следа, обръщенията към съгражданите предизвикаха много добронамерени реакции, много надежди, много добра воля, но без резултат. «Все още има надежда» — казва госпожа Найт по телевизията, но причината телевизията още да я показва не е момчето (което всички са отписали), а трогателната гледка на жена в костюм на «Шанел» и обсипана с диаманти, която все още храни илюзии и ще се надява, докато умре. Това е по-добро шоу от «Биг Брадър». Никога не съм я харесвал и сега нямам причини да го правя, но я съжалявам. Марлийн прави всичко възможно, за да я подкрепя, тъй както подкрепя и Пат; но Марлийн все пак имаше и дъщеря, Шарлот, която не можеше да замени Леон, но все пак беше дете, надежда, обещание. Госпожа Найт няма нищо — нищо, освен спомен, който избледнява с времето. Легендата за Колин Найт се разраства, колкото повече я разказват. Както всички подобни жертви, той стана популярен в ретроспекция, обичан от учителите и от приятелите. Добър ученик, който можеше да стигне далеч. Снимката във вестника го показва на рожден ден, на единайсет или дванайсет години, усмихнат дръзко (не мисля, че някога съм виждал Найт усмихнат), с измита коса, бистри очи, чиста кожа. Едва го познах, но действителното момче вече няма значение, това е Найт, който всички ще помним: трагичната картина на изгубеното малко момче.
Чудя се какво мисли Марлийн за всичко това. В края на краищата и тя е загубила сина си. Днес я попитах между другото, докато Пат събираше багажа си (растения, книги, картички, балони). Зададох й и въпроса, който толкова дълго бе стоял без отговор и трябваше да стане друго убийство, за да го произнеса на глас:
— Марлийн — попитах, — какво стана с бебето?
Тя стоеше до леглото с очила за четене на носа и разглеждаше табелката на една палма в саксия. Имах предвид детето на Леон, разбира се — на Леон и на Франческа — и Марлийн сигурно ме разбра, защото лицето й изведнъж застина в предпазлива безизразност, която за кратко ми напомни госпожа Найт.
— Това растение е изсъхнало — каза тя. — Трябва да се полее. Рой, никак не умеете да се грижите за растенията.
Погледнах я.
— Марлийн…
В края на краищата това беше нейното внуче. Детето на Леон, новата надежда, живото доказателство, че не си е отишъл безследно, че животът продължава, че винаги идва пролет — все клишета, знам, но такива са малките колелца, които задвижват големите колела. Какво бихме правили без тях?
— Марлийн — повторих аз.
Погледът й се спря на Бишъп, който говореше с Роузи на известно разстояние от нас. Тя бавно кимна.
— Исках да го взема — каза накрая. — Той беше син на Леон, разбира се, че го исках. Но бях разведена, твърде стара, за да осиновя дете, имах дъщеря, която се нуждаеше от мен, и работа, която отнемаше голяма част от времето ми. Макар че бях баба, те така и не ми го дадоха. Освен това знаех, че видя ли го дори само веднъж, няма да мога да се разделя с него.
Дали бебето за осиновяване. Марлийн така и не се опитала да разбере къде е отишло. Може да е навсякъде. Не знае нито имена, нито адреси. Може да е всеки. Може да го е виждала и да не е разбрала: на мач по крикет, във влака или просто на улицата. Може да е мъртво — случва се, знаете — а може и да е тук, сега, четиринайсетгодишно момче сред хиляди други, младо, полупознато лице, буйна коса, поглед…
— Сигурно не е било лесно.
— Преживях го — каза тя.
— А сега?
Мълчание. Пат беше готов за тръгване. Приближи се до леглото ми — непознат мъж в джинси и фланелка (учителите от «Сейнт Осуалдс» носят костюми) — и се усмихна.
— Ще се оправим — каза Марлийн и го хвана за ръка.
За пръв път я виждах да прави това и за пръв път разбрах, че никога повече няма да ги видя в «Сейнт Осуалдс».
— На добър час — казах аз, като имах предвид «довиждане».
За миг двамата се спряха до леглото ми, ръка за ръка, погледнаха ме.
— Грижи се за себе си, старче — каза Пат. — Ще се виждаме. Боже, не мога да те видя от всичките тези проклети цветя.

 

8

 

Понеделник, 6 декември
Очевидно не съм желан. Или поне така ми каза Боб Стрейндж, когато тази сутрин дойдох на работа.
— За бога, Рой. Момчетата няма да умрат, ако пропуснат няколко урока по латински!
Е, може и да не умрат, но аз се интересувам от резултатите на учениците си, интересувам се от бъдещето на класическите езици в училище, а и се чувствам много по-добре.
О, докторът говори каквото говорят всички доктори, но аз помня Бевънс още като малко пълничко момче в часа ми по латински с навик непрекъснато да си събува едната обувка и проклет да съм, ако му позволя да ми нарежда.
Разбрах, че сега Мийк отговаря за класа ми. Личи си по шума, който се носи отгоре, докато седя в Тихата стая — странно носталгична смесица от звуци, сред които се чува упоритото потропване на Андертън-Пулит и звучният глас на Брейзноуз. Има и смях; и за миг се пренесох във времето — неопределено време — в което чувах смеха на момчетата, протестите на Мийк, усещах мириса на тебешир и изгорени филийки от средния коридор, заслушвах се в далечните звънци, трясък на врати и стъпки, и онова особено хлъзгане, характерно за раници, влачени по лъснатия под, и токчетата на колежките ми, тракащи на път за някой кабинет, за някой съвет, и съзерцавах златистия въздух на Камбанарията, изпълнен с лъскави прашинки.
Поех дълбоко дъх.
Ах.
Струва ми се, че съм отсъствал години, но вече чувствам как събитията от миналите седмици се отдалечават като сън, сънуван от някой друг преди много, много време. Тук, в «Сейнт Осуалдс», все още има да се водят битки, да се преподават уроци, да се учат момчета, да се обясняват тънкостите на Хораций и опасностите на абсолютния аблатив. Сизифов труд, но докато още мога, ще продължавам да го правя. С чаша чай в едната ръка и брой на «Таймс» в другата, отворен на кръстословицата, с тога, която бърше лъснатия под, аз решително крача към Камбанарията.
— А, Стрейтли. — Това е Дивайн. Не мога да сбъркам този сух, неодобрителен глас, нито факта, че никога не се обръща към мен на малко име.
Ето го, стои на стълбите: сив костюм, изгладена тога и синя копринена вратовръзка. Колосан — това дори не е достатъчно силна дума, за да опише неговата скованост, дървеното му лице е като на индианец на фона на изгряващо слънце. Разбира се, след случая с Деър той ми е задължен, а предполагам, че това само влошава нещата.
Зад него стоят на стража двама мъже в костюми, готови за административна дейност. Разбира се. Инспекторите. Покрай цялото си въодушевление бях забравил, че трябваше да дойдат днес, макар да забелязах необичайна резервираност сред момчетата, когато пристигнаха сутринта, а и имаше три запазени места на паркинга за посетители, които не бях видял предния ден.
— А, инквизицията. — Аз махнах за поздрав. Киселото грозде ми хвърли един от онези погледи.
— Това е господин Брамли — каза той, като махна почтително към единия от посетителите, — а това е колегата му господин Флоун. Тази сутрин те ще следят уроците ни.
— Разбирам.
На Дивайн може да се разчита да ми погоди такъв номер още в първия ден. Все пак човекът, който отговаря за хигиената и безопасността, не бива да се спира пред нищо, а и твърде отдавна съм в «Сейнт Осуалдс», за да се притесня от чифт костюми с табелки. Усмихнах им се най-сърдечно и веднага побързах да съобщя:
— Е, аз тъкмо отивам към кабинета по класически езици. Толкова е важно човек да има свое пространство, нали? О, не му обръщайте внимание — казах на инспекторите, когато Дивайн изведнъж се втурна по средния коридор като газела. — Малко е зле с нервите.
Пет минути по-късно стигнахме до кабинета. Приятно място, трябва да призная, винаги съм го харесвал, а след като Дивайн го пребоядиса, стана още по-хубаво. Растенията ми се върнаха тук от шкафа, в който той ги бе напъхал, а книгите ми са приятно наредени на няколко рафта зад бюрото. Най-хубавото е, че табелката с надпис «Кабинет по германистика» сега е заменена от по-малка, на която пише просто «Класически езици».
Е, нали знаете, един ден печелиш, друг ден губиш. Затова с победоносно чувство влязох в стая 59, като накарах Мийк да зяпне от учудване и в Камбанарията да се възцари мълчание.
То трая само няколко секунди, после по пода се разнесе шум като ракета, която ще излети: те станаха на крака, всички до един, ръкопляскаха, викаха, смееха се и ме поздравяваха. Пинк и Ню, Алън-Джоунс и Макнеър, Сътклиф и Брейзноуз, и Джаксън, и Андертън-Пулит, и Адамчик, и Тейлър, и Сайкс. Всичките ми момчета — е, не съвсем всичките — и както стояха, смееха се, ръкопляскаха и крещяха името ми, изведнъж видях, че с тях стои и Мийк и на брадатото му лице сияеше искрена усмивка.
— Това е Квазимодо!
— Той е жив!
— Върнахте се, сър!
— Това означава ли, че този триместър няма да имаме по-добър учител?
Погледнах часовника си. Затворих капака. На него пишеше училищното мото:

 

«Audere, agere, auferre.
Желая, действам, постигам.»

 

Разбира се, няма как да знам със сигурност, че именно госпожица Деър ми го е изпратила, но мисля, че е тя. Чудя се къде ли е — кой ли е — сега. Нещо ми подсказва, че още не сме чули всичко за нея. Тази мисъл не ме смущава толкова, колкото би трябвало. И преди сме посрещали предизвикателства и сме ги преодолявали. Войни, смърт, скандали. Момчетата и учителите идват и си отиват, но «Сейнт Осуалдс» остава завинаги. Нашата малка частица вечност.
Затова ли го е направила? Вярвам, че може и да е така. Намерила е място за себе си в сърцето на «Сейнт Осуалдс»: след три месеца престой се превърна в легенда. А сега какво? Отново ли ще се върне към статута на невидима — с малък живот, малка длъжност, може би дори семейство? Това ли правят чудовищата, когато героите остареят?
За секунда оставям шума да вилнее. Оглушителен е, сякаш не трийсет, а триста момчета вдигат бунт в малката стая. Камбанарията се разтресе, Мийк ме погледна притеснен, дори гълъбите отлетяха от балкона, оставяйки разпиляна перушина. Този момент ще остане за дълго в паметта ми. Зимното слънце, което наднича през прозорците, преобърнатите столове, надрасканите чинове, ученическите чанти, разпилени по избелелите дъски, мирисът на тебешир и прах, на дърво и кожа, на мишки и хора. И на момчета, разбира се. На разрошени момчета с ококорени очи, усмихнати, с лъскави чела, които блестят на слънцето, немирници с изцапани от мастило пръсти, които тропат, мятат каскети, крещят с разпасани ризи и неуниформени чорапи.
В някои моменти звучният шепот върши работа. В други обаче, когато наистина трябва да се съобщи нещо важно, се налага и да изкрещя.
Отворих уста и нищо не излезе.
Нищо. Нито звук.
Отвън удари звънецът — далечно бръждене, което по-скоро усетих, отколкото чух през виковете на момчетата. За момент реших, че това е краят, че съм изгубил подхода си заедно с гласа си, че вместо да застанат мирно, момчетата просто ще се втурнат навън и ще оставят мен и горкия Мийк слаби и протестиращи срещу анархията им. За миг почти повярвах, че е така, докато стоях на вратата с чашата си в ръка, а момчетата скочиха, готови да излязат.
После пристъпих две крачки напред, качих се на своя квартердек, опрях длани на бюрото и изпробвах силата на дробовете си:
— Джентълмени, тишина!
Точно както си мислех.
Звучно както винаги.