Българска търсачка и начална страница

Лиза Джаксън, Бевърли Бартън, Уенди Стъб
Грехове на миналото

Пролог

Бал по случай деня на св. Валентин, 1986 година.
Гимназия «Св. Елизабет»
Портланд, Орегон.
Какво иска тя от мен, по дяволите?
Джейк Маркът не смееше дори да си помисли какви биха могли да са плановете й. Застанал неподвижно в мразовития нощен въздух, той се опитваше да се подготви психически за условията, която тя със сигурност щеше да му постави.
Кучка!
Не знаеше дали я обича или я мрази. Вероятно и двете.
Запали цигара с треперещите си пръсти — последица от катастрофата, при която загина най-добрият му приятел, а тоя самият едва оживя.
Иън.
Господи, копелето ужасно му липсваше… Нещата щяха да са толкова различни, ако Иън не бе изхвърчал през предното стъкло на колата. И ако не беше счупил шибания си врат. Мамка му! Ударът от сблъсъка и шумът от посипалите се парчета стъкло, пищенето на гумите и скърцането на намачканите и раздрани ламарини продължаваха да отекват в съзнанието на Джейк. За миг в главата му изплува лицето на Иън, цялото покрито с лунички от силното слънце, но Джейк побърза да прогони познатия образ от мислите си. Твърде често се питаше какво ли щеше да стане, ако съдбата бе решила друго. Как щяха да се развият събитията, ако Йън бе оживял, а той бе загинал в катастрофата?
Тези мисли винаги и го разстройваха, и объркваха.
Напоследък всичко му изглеждаше твърде сиво и безинтересно… радостта си бе отишла от живота му.
Дръпна дълбоко от цигарата и си помисли за транквилантите, които носеше в джоба си, за рецептата, която док Фландърс му изписваше редовно почти без да задава въпроси, сякаш се досещаше, че мъката на Джейк е неописуемо силна, а малките, бели хапченца са твърде слаб, почти безполезен на моменти, дек за болката, раздираща душата му.
Стегни се, Маркът, рече си той, вбесен, че пропускаше бала и стърчеше тук на студа, за да я чака, пременен с шибания си смокинг. Кога най-после ще му дойде умът?
Прокашля се и се огледа наоколо, плъзгайки поглед по този почти призрачен район от кампуса на «Св. Елизабет».
Защо го бе извикала на тази тайна среща?
Защото е луда, ето защо! И ти го знаеш. Винаги си го знаел.
Джейк дръпна от цигарата и издиша дима през носа си. Прокара пръсти през косата си и вдигна гневен поглед към тъмното нощно небе. Високо над него блещукаха звезди. Не че му пукаше за красотата на звездната нощ. Беше му писнало да се опитва да преодолее последиците от катастрофата, уморен беше от вечните си проблеми с жените, а и от целия проклет свят. Беше само на осемнадесет шибани години, а понякога му се струваше, че целият му живот е един голям провал.
Къде беше тя?
Огледа се и се зачуди дали изобщо щеше да се появи.
Уморен от чакането, той хвърли пред себе си фаса от цигарата. Проследи с поглед малкото огънче, което проблесна във въздуха, падна в замръзналата трева, изцвърча и угасна. После вдиша очи към пълната луна, увиснала ниско в небето, и се заслуша в звука на бас китарите, който отекваше сред смълчаните хълмове наоколо. Неспокоен, с опънати до скъсване нерви, Джейк продължаваше да крачи напред-назад пред високия дъб, следвайки точно инструкциите. Скрит дълбоко сред лабиринта от безупречно поддържания жив плет, дъбът, останал без листа, сякаш трепереше под напорите на вятъра, а голите му клони се извисяваха право нагоре като призрачни ръце, устремили се високо към небесата.
Скрит дълбоко в лабиринта, Джейк беше практически невидим. Дори и за някоя от опитните стари монахини, застанала на прозореца на стаята си на третия етаж на стогодишната тухлена сграда, обърната с лице към ширналите се акри на кампуса.
На Джейк обаче мястото му се струваше прекалено зловещо. Навсякъде из лабиринта, сгушени в заоблените му ъгли и неводещи наникъде разклонения, бяха разположени пейки, фонтани и каменни статуи. Точно под големия дъб имаше скулптура на Мадоната, която сякаш бе приковала върху него благодетелния си поглед. С вдигнати нагоре ръце, тя стоеше безмълвно, бяла като избелели на слънцето кости, заобиколена от ниски храсти, подрязани под формата на тъмни създания, които тази вечер му изглеждаха като изсечени от самия дявол.
О, за бога, това са само храсти, Маркът. Просто храсти…
С всяка изминала минута се ядосваше все повече и повече. Вдигна ръка и погледна часовника си.
Тя закъсняваше. С почти десет минути. Ще й отпусне още само пет, след което ще се чупи от тук.
Освен това имаше да върши далеч по-важни неща. Не можеше да пилее повече време заради нея.
Пук!
Някъде около него се счупи клонче. Джейк рязко се извърна по посока на звука. Не видя никого.
— Ей, тук съм — подвикна с нормален глас.
Нищо… никакъв отговор. Чуваше се само далечна музика и смях, както и тихият шепот на вятъра.
После долови предпазливо прокрадващи се стъпки. Косъмчетата на тила му настръхнаха. Сигурно беше тя.
— Крайно време беше да се появиш — рече той, потопен в мастиления мрак. Сърцето му леко ускори ритъма си.
Тя отново не пророни нито дума в отговор. Исусе, ама какъв точно й е проблемът? Вечно играеше някакви игри.
Тази мисъл го накара да се усмихне… Може би точно това искаше. Да я преследва. И да я намери в този лабиринт от грижливо подрязани храсти.
Отново долови предпазливите стъпки. Този път по-близо. Чу и още нещо… дишане.
О, вече беше близо…
— Зная, че си там — прошепна Джейк.
Не можа да сдържи усмивката, появила се на устните му.
Никакъв отговор.
Още по-добре.
— Добре, да бъде на твоята — заяви Джейк. — Ще те намеря.
Присви очи и забеляза някаква тъмна сянка, която помръдна леко… отдалечи се от разкривените форми на подкастрените храсти и отново се стопи в мрака.
Значи наистина иска да я намеря.
Душата му трепна от радостно очакване и вълнение. Кръвта му кипна.
Джейк Маркът не беше човек, който да откаже да приеме нечие предизвикателство. Каквото и да е то.


Къде, по дяволите, беше Джейк?
Нямаше го вече десет минути и Кристън започна да се притеснява, че е била изоставена. На бала на Гимназията. От новия си приятел. В деня, в който празнуваха два месеца от началото на връзката си. Звучеше като текст на сладникава песен от петдесетте.
Не се паникьосвай, той каза, че веднага се връща. Просто го намери.
Нямаше да й бъде трудно да го забележи. Със своите сто деветдесет и два сантиметра той стърчеше с половин глава над повечето момчета и с около тридесетина сантиметра над момичетата. Къде си, Джейк, тихо промърмори Кристън. Висок и жилав, с широки рамене, гъста кафява коса и почти срамежлива усмивка, която бе разтуптявала не едно момичешко сърце, Джейк Маркът определено беше готино парче.
Кристън огледа препълнения гимнастически салон, плъзгайки поглед по учениците, скупчени на групички по ъглите му. Няколко двойки танцуваха, осветени от премигващите светлини на разноцветните лампи, провесени от старите подпокривни греди. Гърмеше силна музика, която заглушаваше разговорите, а машината за мъгла, доставена от диджея, работеше с пълна сила и придаваше на помещението призрачна интимност. Беше късно. Наближаваше единадесет и повечето от младежите бяха захвърлили саката и вратовръзките си, но момичетата все още бяха пременени с роклите си от коприна, атлаз, дантела и шифон — някои изтънчени и елегантни, други с безумни волани и къдрички, но всичките до една далеч по-интересни от тъпите униформи, които носеха всеки божи ден в тяхното девическо католическо училище, останало единствено по рода си в Портланд.
Догодина «Св. Лиз», последният бастион на разделението и обучението по пол, подобно на другите учебни заведения от този тип, щеше да падне жертва на смесеното обучение без задължителни униформи, осъществявано не от монахини, а от учители. Класът на Кристън, слава на бога, беше последният от този традиционен за католиците и, по личното мнение на Кристън, безумно архаичен вид. Говореше се даже, че ще настъпят такива промени в социалния живот на учениците, че дори балът по случай деня на св. Валентин няма повече да се провежда в този проскърцващ от старост салон както през изминалите почти седемдесет години, а ще бъде преместен на далеч по-изискано място, като например Музея на изкуствата на Портланд, или на някое от старите корабчета, които се движеха надолу-нагоре по река Уиламет, или пък в някоя от балните зали на хотелите от началото на века, така популярни в Портланд… където и да е, но не и в този стар и дрипав гимнастически салон.
— Ей! Крис! — Нечий глас се извиси над шума от заобикалящите я разговори точно в момента, в който свърши песента.
Кристън се обърна и видя Манди Ким с вдигната нагоре гарваново черна коса да бърза към нея през тълпата. Дребничка и атлетична, тя умело се провираше и внимателно заобикаляше събраните на групички младежи. Кристън безмълвно изпъшка. Манди беше от хората, критикуващи на висок глас недостатъците, които неизменно виждат у другите. Пълна отличничка, капитан на отбора по европейски футбол, президент на Клуба на Честта, Манди, която вече бе приета да следва в «Станфорд», можеше да бъде неописуемо досадна. Тази вечер беше облечена в елегантна черна рокля, която беше толкова разголена, че със сигурност можеше да докара сестра Мери Майкъл до истеричен припадък.
— Къде е Джейк?
Само ако знаех!
— Навън, струва ми се — изрече на глас тя, забелязала едва сега кавалера на Манди — високо, красиво момче с азиатски произход, което толкова нарядко премигваше, че Кристън бе убедена, че носи контактни лещи. Той стоеше точно зад Манди, гледаше над главата й и, преметнал ръка през раменете й, сякаш я насочваше по пътя й.
— О! — Манди извърна глава и погледна кавалера си. — Мисля, че познаваш Бойд.
— Да. Здрасти.
Бойд смотолеви нещо в отговор, но цялото му внимание остана приковано към онзи участък от голите рамене на Манди, който докосваше с върховете на пръстите си. Презимето му беше Сонг — име, станало причина за никога несекващите шегички по негов адрес. От Бойд Сонг стана Бърд Сонг, Бърди и накрая Биг Бърд.
— Джейк може да е с Ник или с Дийн — продължи Манди, споменавайки двамата най-добри приятели на Джейк, които, също като него, учеха в Уестърн Католик — католическото училище, което се явяваше мъжкия еквивалент на «Св. Елизабет». — Преди малко ги видях да си говорят близо до задния вход. — Наведе се по-близо до Кристън, сякаш се канеше да й прошепне най-страшната тайна на света. — Ей, видя ли кого доведе Бела тази вечер? — Тъмните очи на Манди се разшириха от вълнение. — Уат Годард! Нали се сещаш за него? Бил е изключван от милион училища, включително и от «Св. Игнаций» и «Уестърн». В момента учи в Уошингтън и Бойд казва, че тази година вече е бил отстраняван два пъти. Два пъти. — Изрече го така, сякаш сама не вярваше на думите си, но в гласа й се прокрадваше едва доловима нотка на възхищение към нещо, което я плашеше, но и вълнуваше и очароваше. Бойд кимна. — Изненадана съм, че са го допуснали на бала — продължи Манди със затворнически тон. — Къде й е бил акълът на Бела?
«На кого му пука?», помисли си Кристън, но предпочете да не изрича мислите си на глас. Продължаваше с очи да претърсва тълпата в опит да открие Джейк, докато Манди продължаваше да бърбори в несвяст, обсъждайки двойките на дансинга.
Кристън обаче трябваше непременно да намери Джейк.
Бойд продължаваше да гали рамото на Манди, леко масажирайки голата й кожа. Очевидно се опитваше да я възбуди, тъй като той самият очевидно бе възбуден до крайност от допира на голата й плът. Манди обаче като че ли не забелязваше нищо.
— Значи Джейк се изпари? Питам се дали не е отишъл да потърси Линдзи… преди малко ги видях да разговарят в коридора — допълни тя и махна с ръка по посока на голямата двойна врата на гимнастическия салон, украсена с червени и бели напълнени с хелий балони.
— Мисля, че отиде да пуши. Отвън.
Манди леко повдигна вежди, очите й присмехулно заблестяха, недоверчива усмивка заигра по устните й, покрити с блестящ гланц.
— Сигурно.
Бойд продължавайте да масажира голото й рамо. Очите му трескаво блестяха. Господи, този наистина се бе възбудил. Кристън не смееше да сведе поглед, да не би очите й неволно да се спрат на доказателството за възбудата му, изпълнило до пръсване панталона на взетия под наем смокинг.
Дисководещият пусна «Какво общо има любовта с това» на Типа Търнър. Манди сграбчи ръката на Бойд, прекъсвайки транса му, и го помъкна към дансинга.
Кристън отново остана сама. Слава богу!
Само че Джейк все още го нямаше никакъв.
Е, стига толкова! Джейк бе излязъл преди близо половин час, а Кристън не беше момиче, което да си стои тихо в ъгъла и да го чака. Опита се да прогони обхваналата я параноя. Отказваше да повярва, че той може да е отишъл да се срещне с бившата си приятелка Линдзи, или пък я бе зарязал, за да се напорка с приятелчетата си.
Не. Нямаше начин.
Усмихна се насила и си запроправя път сред тълпата от ученици. Срещна познати лица, видя и няколко напълно непознати, но в царящия полумрак по никакъв начин не можеше да каже кои от присъстващите учат в «Св. Елизабет», кои в «Уестърн Католик» и кои в «Уошингтън». Не че изобщо й пукаше.
Мина покрай един от разпоредителите, който следеше за реда, пременен в розов костюм, и излезе навън в студената нощ.
Линдзи Фарът едва не се блъсна в нея. Беше вдигнала тъмната си коса нагоре, а лицето й изглеждаше призрачно бледо на синкавата светлина на лампата, монтирана над вратата.
— О, извинете — промълви тя, а след това, разпозната приятелката си, се закова на мястото си. Облечена беше в светлосиня рокля без ръкави. Скръсти голите си ръце пред гърдите си, опитвайки се да се предпази от хапещия студ. — Тук е ужасно студено — рече тя, приковала поглед някъде над рамото на Кристън. — Хайде да влезем вътре.
— Търся Джейк.
— О! — Линдзи намусено сви устни, а въздухът между тя сякаш затрептя от неизречените й обвинения. Кристън подозираше, че Линдзи все още обича Джейк. Причината за раздялата им продължавайте да се пази в тайна.
— Не си ли го виждала?
— Аз ли? Не. Искам да кажа… от известно време насам… — Гласът на Линдзи изтъня и тя пристъпи към отворената врата.
— А по-рано?
— Видях го. Беше с теб.
— Къде е Дийн? — попита Кристън. Неприятното чувство, зародило се в душата й, ставаше все по-силно.
— Дийн и Ник отидоха да видят новата кола на Чад Белмонт. — Линдзи потрепери и вдигна очи нагоре към луната, която блестеше като леден диск върху тъмното небе. — Тази нощ е твърде особена, не мислиш ли?
Наистина е особена, помисли си Кристън. Никой от приятелите й като че ли не беше с Джейк в този момент. Но нали точно такава беше целта на бала по случай деня на св. Валентин? Да бъдат заедно? Само те двамата! Да се обичат! А може би тя просто се заблуждаваше? Нима беше поредната безмозъчна и безнадеждна романтичка? Защо пък една определена нощ трябва да бъде по-различна от всички останали?
Дали пък Джейк не бе започнат да изпитва съмнения по отношение на връзката им? Дали не бе решил да се върне при старата си приятелка? При онази, в която бе влюбен истински?
Но Линдзи беше тук. Без Джейк. Беше бледа и напрегната и се държеше така, сякаш няма търпение да се отърве час по-скоро от нея. Кристън се опита да пропъди тревогите си. Джейк и Линдзи бяха скъсали още преди Коледа, но на Кристън все още й се виждайте малко странно да се среща с него. А отношенията й с Линдзи определено пострадаха от това.
— Виж, Линдзи, ако от това се чувстваш неудобно…
— От кое?
— Ами от това, че съм с Джейк.
Линдзи огледа района.
— Наистина ли си с него? — попита тя, но веднага след това нетърпеливо тръсна глава, забелязала червенината, избила по лицето на Кристън. — Виж, нямам време за това.
Обърна се и развяла шумолящите поли на роклята си бързо влезе вътре.
Кристън тръгна към паркинга, опитвайки се да потуши парещото чувство на вина. Беше повече от сигурна, че обича Джейк, а това, само по себе си, беше достатъчно оправдание. А и Джейк не я бе изоставил. Беше тук някъде… вероятно бе отишъл с Дийн и Ник да изпробват новата кола на Чад. Или пък тримата са се скатали някъде и се наливат с бира… или… Погледът й се плъзна към лабиринта зад параклиса и проследи внушителните, гъсти редици подкастрен жив плет, които се срещаха и преплитаха по сложен и неразгадаем начин.
Почувства нещо. Предупреждение. Едва доловима промяна в атмосферата, от която косъмчетата на тила й настръхнаха.
Внезапно изпита силна увереност, че предстои да се случи нещо ужасно.


Линдзи едва успя да се добере до тоалетната. Претича покрай две момичета, които полагаха дебел слой гланц върху устните си, връхлетя в една от кабинките и изля съдържанието на стомаха си в тоалетната чиния.
— О-о-о… гадост… — промърмори едно от момичета. Двете побързаха да напуснат тоалетната, сипейки коментари по адрес на хората, които не трябва да пият щом не могат да носят.
Вратата на тоалетната с трясък се затвори след тях. По челото на Линдзи избиха едри капки пот. В устата й горчеше, но щом повърна изпита мигновено облекчение. Точно както твърдяха материалите, които бе изчела.
Как й се искаше повръщането й да бе вследствие от изпития алкохол!
О, господи, как изобщо ще преживея това? — отчаяно си помисли тя.
Ще живееш ден за ден.
Постави ръка върху плоския си корем и се замисли за детето, което растеше вътре. И това в резултат на една-единствена нощ. Една глупава нощ. Как можа да постъпи толкова глупаво? Какво си е мислела, за бога? Тя, пълната отличничка, която бе напълно запозната с нещата от живота. Но ето че една нощ се бе почувствала потисната и бе захвърлила на вятъра всичките си ценности и мечти, за да се отдаде на страстта.
Затвори очи и треперливо си пое дъх. Излезе от кабината, като продължаваше да диша дълбоко. С препъване се приближи до мивката и наплиска лицето си с вода. Майната му на внимателно положения грим, майната му на колежа, майната му на остатъка от живота й! Ти ще ставаш майка. Линдзи допря чело в студените плочки на стената.
Как щеше да каже на родителите си? Майка й щеше да бъде сломена, а баща й — горчиво разочарован от единствената си дъщеря, която бе допуснала да забременее. Как би могла да обясни случилото се на когото и да било? Та самата тя едва го разбираше.
Линдзи бавно издиша.
Не можеше да се крие в тоалетната цяла нощ. Трябва да излезе от тук и да погледне истината в очите. Времето за преструвки изтече. Това тук беше истинско. Погледна отражението си в огледалото. Тъмна коса, вдигната на изискан кок на тила на главата й, елегантна синя рокля, която подчертаваше фигурата й, и старинна огърлица с диаманти, подарена й от баба й. На нея, принцесата и наследницата на богатството на Фаръл Тимбър.
Която в момента бе бременна.
Дали баба й щеше да се гордее с нея?
Е, винаги бе знаела, че тя не е просто една безмозъчна кукла Барби. Беше нещо много повече.
Време беше да приеме проклетата истина.
Налагаше се да разговаря с Джейк.
Изправи рамене и без да обръща внимание на кичурите коса, изплъзнали се от елегантния кок, без да си дава сметка, че по лицето й не е останал почти никакъв грим. Тя забързано излезе навън и потъна в нощта.
Преди малко бе излъгала Кристън.
Защото знаеше къде точно е Джейк.
Време беше за шоу.


Ерик Конъли беше смотаняк. Идиот. Кретен! Нямаше две мнения по въпроса, а Рейчъл беше обвързана с него поне до края на бала. Видя го да сипва малко джин в чашата с пунш, преди да я занесе на сестра Кларис… Вероятно си мислеше, че онова, което върши, е смешно… О, господи!
Спаси ме, помисли си Рейчъл и се запъти в противоположната посока. Имаше нужда от чист въздух и пространство. Освен това трябваше да се престори, че не е с Ерик. Знаеше, че когато отпие от пунша, сестра Кларис ще разпознае вкуса и миризмата, ще сграбчи Ерик за костеливия му врат и ще повика родителите му… а също и нейните.
Рейчъл тихичко простена и погледна към вратата, която водеше към паркинга зад сградата. Преди по-малко от десет минути бе видяла Джейк Маркът да излиза през тази врата. И знаеше, че още не се е върнал. Дамата му, Кристън стоеше сред тълпата и непрекъснато местеше очи между вратата и дансинга, сякаш го търсеше с поглед. Дали не я бе изоставил? Линдзи Фаръл също бе излязла навън заедно с няколко хлапета. Сестрата на Джейк, Бела се бе измъкнала навън заедно с Уат Годард. Ник и Дийн, приятелите на Джейк, бяха излезли по-рано, а само преди миг Аурора Зефир, която нямаше кавалер за бала, се бе измъкнала навън след Делия Вон и Лаура Трапът.
Като че ли целият бал се бе преместил отвън.
Рейчъл прехапа устни и се замисли за Джейк. Какво ли правеше в момента? Остра болка прониза сърцето й и тя си напомни, че е тук с Ерик Клоуна.
Вярно, че Ерик беше сладур.
Дори беше забавен.
Но просто нямаше мярка. Беше изцяло погълнат от себе си.
Огледа се и забеляза Хейли Суонсън, която се приближаваше към нея.
О, господи, не сега!
Хейли все още беше самото въплъщение на опечалена вдовица: черна рокля, черна панделка в косата и още една на ръката и тъжни, безкрайно тъжни очи. Откакто Иън бе умрял, тя носеше скръбта си като наметало. Рейчъл обаче знаеше, че дълбоко под пластовете скръб на Хейли тлееше силен гняв и изгаряща омраза към момчето, което бе оцеляло в катастрофата, отнела живота на Иън.
На Рейчъл й се искаше да се измъкне от Хейли, макар да съзнаваше, че е невъзможно.
— Стори ми се, че те зърнах да стърчиш тук сама — заяви Хейли без следа от усмивка. На устните й блестеше тъмновиолетово червило, придаващо й леко вандалски вид.
— Здрасти.
— С Ерик ли си тази вечер? — Хейли леко сбърчи нос.
— Аха.
— И защо?
— Какво защо?
— Защо го покани? Той е толкова незрял.
Рейчъл сви рамене. Макар Хейли да изричаше на глас собствените й мисли, никак не и се искаше да води този разговор.
— Щеше да си много по-добре, ако беше дошла сама. Пък и онова копеле и без друго си има дама.
— Онова копеле? — повтори Рейчъл.
Хейли я прониза с поглед.
— Зная, че си влюбена в Джейк — рече тя, а около виолетовите й устни се появиха малки гневни бръчици. — Господи, Рейч, всичко е изписано на лицето ти! Няма човек, който да не знае.
Рейчъл изтръпна. Как е възможно някой да знае за увлечението й по Джейк? Да не говорим пък за всички. Нима не бе успяла да прикрие чувствата си към него? Помисли си за Линдзи и Кристън, двете й най-добри приятелки, които бяха влюбени в него. Те дали знаеха? О, господи, това беше ужасно! Почувства се унизена. Лицето й пламна от срам.
Хейли леко повдигна едната си вежда. Изпита задоволство от реакцията на Рейчъл… тя просто предполагаше за Джейк. Не знаеше абсолютно нищо. Нито тя, нито пък някой друг. Просто бе изказала предположение, което бе попаднало право в целта!
Хейли се наклони към Рейчъл, а в тъмните й като нощта очи проблесна гневен пламък.
— Напразно хабиш чувствата си, Рейчъл. Защото той е смотаняк. Убиец. Той уби Иън както знаеш.
О, Рейчъл знаеше. Целият окръг знаеше. Хейли се бе постарала всяка жива душа в района на Портланд да разбере, че Джейк Маркът бе извършил убийство и се бе измъкнал невредим.
— Не сега, Хейли — рече Рейчъл.
— А кога? Искам да знам кога ще си плати.
— От полицията казаха, че той няма вина.
— Полицаите са идиоти! Те прикриха истината! — Хейли енергично кимаше с глава, съгласявайки се сама със себе си. Слава богу, че музиката гърмеше с пълна сила и никой друг не я чуваше.
— И защо да си правят този труд?
— Защото просто не им пука за истината.
Точно в този момент се появи Ерик, целият вмирисан на марихуана. Хейли хвърли на Рейчъл изпепеляващ поглед и шумно заподсмърча. Рейчъл така и не разора защо го направи — дали защото искаше да даде да се разбере, че е подушила сладкия мирис на тревата, или защото всеки момент щеше да избухне в сълзи.
Рейчъл скърбеше за Иън. Както и всички останали. И най-вече Джейк. Но Иън вече не бе сред живите и нямаше сила, която да го върне обратно. Никакви обвинения, скръбни вопли, отправени към боговете, молитви, плач и покруса не можеха да върнат Иън на този свят. Отслужени бяха мемориални служби и поклонения. Безброй букети с цветя и запалени свещи бяха поставени на ъгъла, на който бе станала катастрофата. Рейчъл и съучениците й изплакаха очите си от плач, изрекоха безброй молитви за Иън и семейството му. Беше тъжно. Трагично. Ужасно. Рейчъл обаче не виждаше никаква конспирация зад случилото се. Просто една ужасна катастрофа. И тя се надяваше тази катастрофа да бъде като обеца на ухото на всеки, който си мисли, че може да пие и да шофира.
В онзи ден Иън бил зад волана. И той, също като Джейк, бил без предпазен колан. Съдържанието на алкохол в кръвта му било убийствено високо. Имало и следи от медикаменти, които се изписват само с рецепта. Беше взел завоя с твърде висока скорост и бе платил за това с живота си. И двете момчета изхвърчали от колата. Джейк се бе озовал в интензивното отделение със счупени ребра, фрактура на рамото, сътресение на мозъка и разкъсан далак. Но бе оцелял. За да изживее остатъка от живота си с чувството на вина, че е бил пощаден.
Всички скърбяха за Иън Пауърс, но мъката на Хейли се бе превърната в горчива ярост. Тя твърдеше, че Джейк, а не Иън е бил зад волана на колата на Иън.
Хейли погледна часовника си, хвърли на Рейчъл един последен, изпълнен с разбиране поглед, след което се обърна и се запъти към другия край на салона.
— Откачалка — отбеляза Ерик, когато песента свърши. В следващия миг зърна сестра Кларис да се носи към него. — Мамка му! — Обгърна с поглед салона. — Виж, Рейч, след малко се връщам. Сега трябва… трябва да отида до тоалетната — рече той и буквално побягна сред тълпата, опитвайки се да избяга от монахинята, която обаче го следваше бавно, но неотстъпно, подобно на лъв, спуснал се да преследва плячката си.
На Рейчъл й идеше да потъне в земята. Но тъй като беше невъзможно, тя се обърна и тръгна навън, последвана от звуците на «Да танцуваш в мрака» на Спрингстийн.
Помисли си, че може би е време да си върви. Ще сервира на Ерик някакво извинение и ще потърси някой да я откара до дома й. Въпреки това продължи да върви и да се оглежда, търсейки Джейк.
Господи, нима ти наистина си много тъпа!
В опита си да зарежеш кавалера си и да хукнеш да търсиш момче, което изобщо не те възприема като момиче, а единствено като приятел, когото да използва!
Няколко от съучениците й се криеха в сенките, далеч от очите на разпоредителите, отговорни за реда на бала. Някои пушеха, други пиеха, трети се натискаха. Само дето Джейк не се виждаше никъде.
Не се опитвай да го търсиш, Рейчъл. Това ще бъде огромна грешка. Наистина огромна.
Не обърна внимание на предупреждението, което кънтеше в главата й, и отмести поглед от учениците, които се криеха в мрака.
Като се придържаше към сенките, Рейчъл заобиколи зад параклиса и пое към градината, където стогодишният лабиринт от подкастрени лаврови растения, декоративни туй и други храсти се очертаваше на фона на тъмното небе и почти скриваше луната от погледа й.
Добро място да се скрие човек.
Място, на което отиваш, за да избегнеш хората, които не желаеш да виждаш.
Място, на което да измисли как да си възвърне гордостта.
Страхливка, рече си тя, но никак не й се искаше заради откачения Ерик да рискува възможността за стипендия и дипломиране с почести. Господи, как можа да постъпи толкова глупаво? Нима бе така отчаяна, че да покани точно него за кавалер на бала? Познаваше Ерик достатъчно добре, за да знае, че той се опиянява от ролята си на клоуна на гимназия «Уошингтън». Въпреки това бе толкова твърдо решена да отиде на бала с кавалер, че взе, че го покани да я придружи. А сега се чувстваше дяволски засрамена. По-добре да беше дошла сама. Господи, трябваше да се досети какво ще стане. Беше разумно момиче. Дъщеря на полицай, за бога! И макар да не беше пълна отличничка, името й винаги бе фигурирало в почетния списък на отличните ученици.
По свой собствен начин обаче и тя си беше загубенячка като Ерик.
Заради Джейк.
Винаги Джейк.
Макар никой да не знаеше за увлечението й. Опипа с пръсти медальона, който винаги носеше на шията си. Медальонът, в който бе сложила не само малки снимки на разведените си вече родители, но и снимка на Джейк… скрита зад фотографията с форма на сърце на баща й.
А Джейк дори не я забелязваше. И тя прекрасно знаеше това.
От колко време е влюбена в него? Три години? Четири? Още от осми клас в училище «Св. Маделт».
От години мечтаеше за него, но не бе споделяла с никого тайните си фантазии. Не бе казвала дори и на най-добрите си приятелки Кристън и Линдзи. Защото не можеше да го направи. Линдзи бе излизала с Джейк в продължение на две години, а веднага щом се скараха той се обвърза с Кристън, като дори не погледна към Рейчъл. Неговата приятелка, момичето, което му помагаше с уроците винаги, когато закъсаше в училище. Момичето, сприятелило се с по-малката му сестра Бела. Момичето, което се грижеше за кучето му, когато той ходеше на лов. Добрата Рейчъл, на която винаги можеше да разчита и която го бе прикрила, когато през коледната ваканция претърпя катастрофа, отнела живота на Иън Пауърс.
Всъщност, тя не бе излъгала никого. Не и директно. Просто не бе признала, че по-рано през онази нощ бе видяла Джейк.
Ти си глупачка, Рейчъл, каза си тя и се запъти към лабиринта, скривалището, в което нито Ерик Конъли, нито който и да било друг би могъл да я открие.
Събу обувките си и въздъхна. Никога не си бе падала особено по обувки с убийствено високи токове и изобщо не й пукаше, че роклята й се влачи по тревата. Какво от това? Майка й, естествено, щеше да бъде бясна. Макар роклята да беше втора употреба, тя все още изглеждайте добре и можеше да бъде облечена отново.
Страхотно!
Какво ли не би дала в този момент за един удобен анцуг и маратонки! С тях би могла да се махне от тук!
И къде ще отидеш, Рейчъл?
В главата й отекна умореният глас на майка й. Все едно че жената вървеше редом с нея, а не се трепеше на двойни смени в местната закусвалня.
Не можеш да избягаш от проблемите си.
Рейчъл навлезе в лабиринта и мина край статуята на Мадоната, вдигнала ръце към небето сякаш в очакване да хване поредната бедна душа, устремила се към небесните селения.
Рейчъл зави надясно и продължи да върви.
Трябваше да помисли. За бъдещето си. За бъдеще без Джейк. Имаше големи планове за себе си. И нищо, дори и чувствата й към Джейк нямаше да й попречат да ги осъществи.


Кристън се насочи към средата на кампуса на «Св. Елизабет», в който дълбокият лабиринт от подрязани лаврови храсти и дървета, осеян с пейки и статуи, отделяше училищния двор от параклиса и сградата, в която сестрите живееха и се молеха. Започваше да се спуска мъгла, която забули пълната луна, придавайки й странен сребрист ореол.
Температурата падна.
Вятърът се усили.
Кристън усети, че настръхва докато вървеше край странно разкривените фигури на подрязаните храсти и стените от изсъхнала шума. Все още не я бе напуснало предчувствието за нещо ужасно, което предстои да се случи. Зави зад един ъгъл и се озова в задънена алея, която не водеше наникъде. Тъмнината внезапно я погълна. Музиката, долитаща от салона, спря. Обгърна я тишина.
Къде отиваше?
Защо й трябваше да се скита из този лабиринт? Чу стъпки зад себе си. Не беше сама.
Сърцето й започна да бие по-силно.
Сссс!
Нещо профуча в нощта.
Последва сподавен вик на изумление, задавен писък, гъргорещо, примитивно стенание на ранено животно. Кристън отскочи назад. Какво, по дяволите, беше това?
Кръвта й се смрази. Затича се по затревените пътеки на лабиринта, насочвана от призрачната лунна светлина. Високите обувки се изхлузиха от краката й, но тя продължи да тича боса, да се блъска в задънените изходи, да отскача от бодливите храсталаци.
Не се паникьосвай! Не се паникьосвай! Не се паникьосвай!
Само че тя вече бе обезумяла от страх. Листата и клонките деряха голите й ръце, косата й падаше безразборно край лицето й, сърцето й щеше да се пръсне от обхваналия я ужас.
Откъде беше долетял онзи звук?
Зави отново, удари пръста на крака си в края на някаква пейка, изкрещя от болка, но продължи да тича през лабиринта. Беше твърде тъмно. Лабиринтът бе твърде висок и светлините от училището не се виждаха. Тя обаче не спираше да тича. Дали не се движеше в кръг? Към центъра на лабиринта? Или навън от него?
От ударения пръст на крака й се процеждаше кръв, която капеше през скъсания чорапогащник.
Тичай! Тичай! Тичай! Потърси помощ!
Зави зад поредния остър ъгъл в момента, в който тишината в храсталака бе раздрана от писък на неподправен ужас.
Сърцето й замръзна.
— О, господи — прошепна, а стомахът й се преобърна от страх.
На слабата лунна светлина различи Джейк Маркът. Тялото му бе приковано към дънера на големия дъб, извисяващ се в самия център на лабиринта. Лицето му беше бяло, очите — широко отворени. Алено петно бе избило по измачканата предница на смокинга му. В средата на петното стърчеше дебела стрела. От устата на Джейк се стичаше кръв, главата му клюмаше под невъзможен ъгъл, мъртвите му очи бяха безжизнени и изцъклени.
Кристън направи крачка напред. Това беше някаква шега… отвратителна, ужасна, извратена шега. Джейк не може да… той не беше…
— О, не… о, не…
Линдзи Фаръл, с окървавени ръце и оплескана с кръв рокля, се бе строполила в краката на Джейк. Косата й се бе измъкнала от елегантния кок и дългите й, тъмни къдрици се виеха по голите й рамене. Тя вдигна глава. От очите й се стичаха сълзи, лицето й бе нашарено с черни вадички от размазания грим.
— Защо? — проплака тя, а Кристън несъзнателно регистрира долитащите уплашени викове и тропота на тичащи към тях нозе.
Помощта идва. Може би все още не е твърде късно. Може би Джейк може да бъде спасен! Може би още не е мъртъв!
— Защо, Кристън? — отново повтори Линдзи. Задавеният й шепот бе остър като бръснач, лицето й бе разкривено от ярост и болка. — Защо го уби?


Едно

Портланд, Орегон
март 2006 година
— Значи не мога да се измъкна, това ли ми казваш? — Кристън притисна клетъчния телефон между ухото и рамото си и се облегна назад на стола. Почувства приближаващото главоболие. Макар че времето вече изтичаше, тя все пак бе таила надежда, че приятелката й Аурора ще намери някой друг, който да поеме организацията на срещата на випуска по случай двадесетата годишнина от завършването им. — Никой друг не желае да поеме този ангажимент, така ли?
— Ти беше първенецът на випуска, който произнесе речта при дипломирането ни. Като не искаш да се занимаваш с другарските срещи, да бе получила поне една петица! — Аурора Зефир се засмя на собствената си шега и Кристън си представи широката усмивка и умните й лешникови очи. Аурора беше единствената й съученичка от «Св. Елизабет», с която бе поддържала връзка през изминатите години.
— Ако знаех, че ще се стигне до тук, щях да го направя.
— Едва ли. Виж какво, хайде престани с вечния си песимизъм! Ще видиш, че ще бъде забавно.
— Да бе, сигурно…
— Ама какво ти става на теб? Имаше време, когато знаеше как да се забавляваш. Помниш ли?
— Да се забавлявам значи… — скептично измърмори Кристън.
— От теб се иска само да организираш голямо парти за бившите си съученици. Заеми се с организацията, моля те.
Кристън въздъхна и се подпря на бюрото.
— Проблемът е в това, че от години се опитвам да избягвам каквито и да било връзки със «Св. Елизабет».
— Зная. Заради Джейк. Всички ние се чувстваме по този начин. Но от тогава минаха двадесет години, за бога! Време е да го преодолееш. Да загърбиш миналото и да погледнеш по-весело на живота.
— Мога да опитам.
— Алилуя и амин, сестро! — възкликна Аурора и Кристън се усмихна.
— Аз вече успях да осигуря и няколко доброволци — додаде Аурора. — Спомняш ли си Хейли Суонсън?
Откачалката, която вярваше, че Джейк е убил Пауърс?
Едва ли би могла да я забрави.
— И тя ли ще присъства?
— Да. Както и Манди Ким. Сега се казва Стулц.
Манди Ким. Още едно момиче, на което Кристън се бе доверявала в гимназията.
— Има и още няколко от бившите ни съученици, за които зная, че ще дойдат със сигурност. А аз казвам на всеки, с когото се чуя, да разпространява новината. Колкото повече хора дойдат, толкова по-добре. Обадих се дори на Линдзи Фаръл и на Рейчъл Алсейс, но те и двете живеят твърде далеч, за да разчитаме на помощта им.
— Зная. — Всяка Коледа Кристън получаваше картички от двете момичета, които на времето бяха най-добрите й приятелки.
— Линдзи е много известна организаторка на светски събития в Ню Йорк, а Рейчъл… господи, чакай малко… трябва да се сетя.
— Тя е в Алабама. И е ченге.
— Точно така — бавно се съгласи Аурора. — Също като баща си. Спомням си, че той години наред работи в полицейското управление на Портланд.
Кристън почувства как мускулите на врата й се напрягат. Мак Алсейс беше един от детективите, които работиха по убийството на Джейк Маркът. Въпреки усилията, положени от него, а и от цялото полицейско управление на Портланд, случаят с убийството на Джейк не бе разрешен и «Убиецът КУПИДОН» не беше разкрит. Кристън бе подочула, че детектив Алсейс се бе пенсионирал рано, разстроен от неспособността си да разкрие убийството на приятел на дъщеря му.
Духът на Джейк Маркът преследваше всички тях.
Кристън не се бе виждала с Линдзи и Рейчъл от деня на дипломирането им. Спомняше си ги с тоги и шапки, спомняше си насилените усмивки и необяснимите им сълзи. Денят, в който получиха дипломите си, беше прекалено топъл за юни. Кристън се потеше на слънцето в очакване да произнесе речта си и да получи дипломата си от сестра Нева, игуменката на училището. След церемонията беше отишла да потърси Линдзи и Рейчъл. Прегърнаха се, направиха си снимки и се заклеха да поддържат връзка помежду си. Но не го сториха. Нито през първата лятна ваканция в колежа, нито след това.
Заради Джейк.
Толкова много неща се бяха променили заради Джейк.
Кристън се наведе напред към бюрото си и се загледа в скрийнсейвъра на монитора, който представляваше аквариум, в който малка декоративна рибка от рода на акулите се стрелкаше между водораслите, преследвана от неоново оцветена тетра.
— Аурора, ти си човекът, който би трябвало да организира тази среща. Не аз.
— Няма начин. Няма да ти позволя да се измъкнеш. Реших, че мога да се заема с началната организация, но самото събитие е твоя отговорност.
— Добре — най-накрая капитулира Кристън. — Защо пък не? Ако щеш вярвай, но дори свърших малко работа по въпроса. Свързах се с няколко компании за кетъринг, които са готови да се заемал с обслужването, ако все пак решим да проведем срещата в «Св. Елизабет».
— Страхотно! Ние бяхме последният женски випуск, дипломирал се в гимназията, която предстои да бъде затворена. Би било неестествено да проведем срещата някъде другаде. Проведох едно бързо допитване с тези от съучениците, с които успях да се свържа, и мисля, че се налага общото мнение, че събитието трябва да се състои в училището.
— Щом казваш.
— Добре. Веднага ти изпращам имейл с няколко прикачени файла. В тях описвам всичко, което съм свършила до момента. От тук насетне ти си на ход. Ще се видим след няколко часа.
— Разбрано.
Кристън затвори телефона, глътна два аспирина в опит да се пребори със засилващото се главоболие, зарови се в работа и, пропъждайки от главата си всички мисли за «Св. Елизабет», се зае да изпипа любопитния материал, посветен на един човек и кучето му, на които им била нужна цяла година, за да изминат разстоянието от Мисури до Орегон. Едва след като изпрати историята на редактора си по мейла, тя вдигна глава и погледна извън малката си работна кабина. Часовникът с форма на Елвис, монтиран на временната стена над бюрото й, отчиташе секундите, мърдайки крака. Ръцете на Краля отчитаха минутите и часовете, движейки се бавно по старомодния циферблат. Точно в този момент Елвис показваше, че наближава шест часа и че Кристън, както обикновено, отново закъснява. Тя провери електронната си поща, намери писъмцето от Аурора и разпечата един файл на Ексел, в който се съдържаше информацията за бившите й съученици. Информация, която не държеше да знае.
Кристън преметна чантата си през рамо, стана от стола и се протегна. Бяха й предоставили малката стаичка докато течеше ремонтът в по-просторните офиси на редакцията на вестника. Работеше за «Нортланд Кларион» от петнадесет години — достатъчно дълго, че да заслужи собствен кабинет. Което си беше доста съмнителна чест, при условие, че все й се струваше, че големите клечки във вестника почти не я забелязват.
— Тръгвам си! — Кристън затвори лаптопа си и го прибра, заедно с разпечатката от Аурора, в чантата му.
— Да не излизаш на среща? — попита Сабрина Лейси, работеща през две кабинки от тази на Кристън. После изгълта остатъка от двойното си еспресо, смачка хартиената чашка с дългите си пръсти и я изхвърли в кошчето за боклук.
— Да бе, сигурно. — Кристън се разрови из чантата си и веднага щом откри голямата връзка ключове, тръгна към вратата. Сабрина я последва, проправяйки си път сред лабиринта от бюра, маси и столове в нюзрума на «Кларион». Това бе първата й работа след завършването на колежа и тя се бе надявала, че заеманият пост ще й послужи като трамплин за постъпване в някой по-голям и по-престижен вестник. Макар положението й в редакцията да се бе променяло през годините — в положителна посока, — тя съзнаваше, че не е случаен фактът, че никак не й се искаше да анализира причините, поради които продължаваше да работи на това място.
— Би трябвало да започнеш да излизаш — настоя Сабрина, насочила към нея големите си кафяви очи и подрънквайки с многобройните се метални бижута. — Намери си приятел. Позабавлявай се малко.
— Аз съм омъжена, забрави ли?
— Само дето си разделена със съпруга си вече цяла година. А, доколкото подочух, вече си решила да се разведеш с онзи задник Рос. — Сабрина вдигна въпросително съвършено оформената си вежда.
— Зная, зная. Просто е много трудно.
— Не, не е. Аз съм го правила три пъти.
— Може би става по-лесно след първия път.
— Никога няма да разбереш докато не опиташ. — Сабрина се спря във фоайето, което водеше към тоалетните.
— Имам дете — напомни й Кристън.
— Което вече е почти самостоятелно.
Кристън изсумтя в знак на несъгласие.
— На шестнадесет години едва ли може да мине за възрастна.
— Споделяш ли с нея това свое мнение?
— Всеки ден. Освен това тази вечер наистина имам среща. Само дето ще се срещам с половин дузина жени, които не съм виждала от двадесет години. Натовариха ме с организацията на проклетата сбирка на випуска.
— Не може да бъде!
— Натовариха ме — повтори Кристън. — Не е по мое желание.
Сабрина сбърчи дългия си нос.
— Не можеш ли да се откачиш?
— Надявам се тази вечер да успея да прехвърля тази отговорност на някой, който повече от мен заслужава тази чест.
— Ами желая ти късмет тогава. — Сабрина се разсмя и се отдалечи надолу по коридора.
Кристън отвори стъклената врата на редакцията на вестника. Блъсна я струя леден въздух, който носеше миризмата на речни изпарения и изгорели газове. Над върховете на най-високите сгради в Портланд се сбираха тъмни облаци. Кристън забърза към паркинга на две преки от сградата, на който държеше старата си очукана хонда. Изведнъж небесата сякаш се разцепиха и рукна проливен дъжд. Кристън нахлупи качулката на якето си и хукна към колата. Хондата изглеждаше също толкова скапана, колкото се чувстваше тя в момента. А забавленията за вечерта едва започваха.
Кристън невярващо тръсна глава. За нея обучението й в гимназията бе приключило в нощта на бала по случай свети Валентин. Остатъкът от учебната година бе неясен, бе обгърнат в мъгла спомен, който не се избистряше с годините. Очевидно обаче една от привилегиите й като първенец на випуска бе организирането на другарските срещи на бившите й съученици.
Бе успявала да се измъкне от това задължение в продължение на цели двадесет години. Но не и този път. Аурора правеше всичко по силите си, за да превърне в тържествен празник отбелязването на кръглата годишнина от дипломирането на випуск '86.
Единствената добра новина в случая бе, че следващата среща ще бъде организирана от някой друг. Ако изобщо има такава…
Кристън се настани зад волана и се зае да тършува из дамската си чанта, опитвайки се да открие клетъчния си телефон. Запали хондата с едната си ръка, а с другата натисна бутона за бързо избиране на домашния си телефон. На второто позвъняване, точно когато пускаше чистачките, се включи телефонният секретар.
— Лиса? — Кристън заговори в мига, в който чу звуковия сигнал след записаното стандартно съобщение. — Вдигни, ако си там. — Тишина. Никакъв отговор. — Лиса, вкъщи ли си? — Не последва отговор, произнесен със задъхан от бързане глас. Дъщеря й не се обади. Очевидно не си беше у дома. — Слушай, обади ми се, ако чуеш това съобщение. Ще се прибера след двадесет минути — прекъсна връзката, избра веднага клетъчния телефон на дъщеря си и чу: «Здравейте, аз съм Лиса. Знаете какво трябва да направите. Оставете номера си и, ако имате късмет, ще ви позвъня по-късно».
Кристън затвори. Дъщеря й несъмнено внимателно пресяваше входящите позвънявания. Възможността за идентифициране на отсрещната страна понякога наистина създаваше сериозни проблеми.
— Страхотно! — процеди през зъби Кристън, изкара колата от паркинга и се включи в потока от коли, които бавно се движеха по посока на централната градска част. Ядоса се, че не намери дъщеря си вкъщи. Това момиче наистина ли не разбираше какво означава да бъде наказано да не излиза от вкъщи? Надяваше се Лиса да се прибере, преди да й се наложи да излиза отново… след колко? По-малко от час?
— Господи, имай милост! — промърмори тя, замислена за предстоящата вечер и за първата от поне още десетина срещи на инициативния комитет.
Карайки с по-малко от двадесет мили в час, Кристън зави на запад по «Кениън драйв», който пресичаше стръмните, гористи зъбери на «Уест Хайтс». Пътят й минаваше под виадукта на «Пето авеню», спечелил си името Мостът на самоубийците. Всеки път, когато се движеше под осемдесетгодишната каменна арка Кристън си мислеше за онези, които скачаха от горе и намираха смъртта си на шосето, по което караше. Кристън потрепери от ужас и през едрите капки дъжд, които се стичаха по предното стъкло на колата, забеляза отбивката, която водеше към къщата й. Натисна газта и малката й кола се закатери нагоре по хълма по невъзможно криволичещия път, който се провираше през стената от огромни ели и стигаше чак до билото, където, в края на сляпата уличка, се издигаше нейната построена през седемдесетте години на миналия век къща от кедрови трупи и стъкло, от която се разкриваше умопомрачителна панорамна гледка към града, ширнал се ниско долу.
Така й се щеше тази вечер да облече най-удобния си анцуг, да запали камината и да се свие до прозореца с интересна книга в ръка. Последното нещо, което искаше в момента, бе да напуска дома си отново, за да се разправя с бившите си съученици. Можеше да мине и без възторженото им желание да се срещнат отново със старите си приятели и врагове след двадесет години, прекарани далеч един от друг. Не би и могла да си представи нещо по-ужасно.
Стигна до дома си и изведнъж осъзна, че дълбоко се заблуждава: предстоящата среща на випуска не заемаше първото място в списъка й с нещата, които не желае да прави. Това ужасно място бе отредено на отношенията й с мъжа, който съвсем скоро щеше да стане неин биеш съпруг. А, както изглеждаше, тази вечер й предстоеше удоволствието да се сблъска с него за пореден път. Чудовищно големият черен пикап на Рос бе спрян пред къщата и блокираше цялата алея.
— Дай ми сили, господи — мълчаливо се помоли Кристън и паркира от другата страна на улицата.
Денят й с главоломна скорост се движеше от лошо към по-лошо.
— Страхотно — тихо промърмори тя. Отправи още една мълчалива молитва, молейки се да прояви търпение към мъжа, за когото се беше омъжила през втората си година в колежа. Прибързано и необмислено решение, за което горчиво съжаляваше. Ако не беше единственото им дете, Мелиса, момичето, което не се обаждаше на мобилния си телефон, целият им брак спокойно можеше да бъде сметнат за колосална грешка.
Само дето Кристън години наред не можеше да набере кураж, време и енергия, за да му сложи край. Очевидно същото важеше и за съпруга й. Никакви документи за развод не бяха попълнени. Все още.
— Става все по-забавно — промърмори през зъби Кристън и извади пощата от кутията. Едва не се спъна в оранжевата котка, излязла да я посрещне, мина през отворената врата на гаража, заобиколи нахвърляните вътре косачка за трева, стълби и туби и се насочи към вратата на кухнята. Рос, огромен като самия живот, седеше до масичката за кафе, пиеше от бирата й и четеше вестник.
Точно както бе изпълнявал същото това упражнение хиляди пъти през годините на съвместния им живот.
Двете най-горни копчета на бялата му риза бяха разкопчани, а вратовръзката му бе нехайно прехвърлена през облегалката на един от столовете. Портфейлът и ключовете му лежаха на масата.
— Отдавна ли си тук? — попита Кристън, когато той вдигна към нея сивите си очи и, както правеше винаги, я изгледа преценяващо.
Сърцето й пропусна един такт. Дори и след всичките тези години, след скандалите и разногласията, тя продължаваше да го намира неустоимо секси. Истинско падение!
— Реших да заведа Лиса на вечеря. Но нея все още я няма.
— Просто ей така?
— Да.
Кристън беше изумена.
— Не ти ли хрумна, че би могъл да се обадиш по телефона?
— Хрумна ми. — Той отпи глътка бира, облегна се назад на стола и я изгледа изпитателно. — Но след това се отказах.
— Защо?
Той нехайно сви рамене.
— Реших, че сигурно ще се опиташ да ме разубедиш. Или пък че дори и да получа одобрението ти ще трябва да обяснявам намеренията си до безкрайност. Помислих си, че ще е далеч по-лесно, ако дойда направо тук.
— Значи си отключи и влезе.
— Все още притежавам половината от къщата. И имам собствен комплект ключове. — Проклетите му очи я пронизваха, предизвикваха я да влезе в спор с него. Кристън обаче не желаеше да налапа стръвта. Не разполагаше нито с време, нито с енергия за спорове.
— Къде е тя?
— Помислих си, че ти би могла да знаеш. — Рос се протегна и едрите му рамене и ръце изпълниха ризата му до скъсване. Черната му коса бе малко по-дълга от общоприетото и опираше в яката му.
В душата на Кристън се промъкна безпокойство.
— Лиса трябваше да се прибере веднага след училище.
— Ти ли й нареди така?
— О, да. — Все още ясно си представяше грозната сцена от сутринта. Двете се скараха жестоко. Лиса бе бясна на майка си, която бе намерила писмото с оценките й, изпратено от училището. И макар че пликът бе адресиран до господин и госпожа Рос Делмонико, Лиса, кой знае защо, бе решила, че съдържанието му, включващо сведения за все по-ниските й оценки, касае само нея и никого другиго. Дъщеря й направи шумна сцена и отказа да закуси. Сивите й очи, същите като на баща й, мятаха гневни пламъци, когато тя буквално избяга от къщата, за да отиде на училище с приятеля си. — Наказах я да не излиза от къщи заради лошия й успех в училище — обясни Кристън.
Рос я изчака да продължи, вдигнал въпросително вежди.
— Има слаб по химия и немски. — Кристън взе писмото от масата в трапезарията и му го подаде.
— Слаб? — повтори той и се зачете в писмото, съдържащо забележките на учителите.
— Тя твърди, че всичко е едно голямо недоразумение. Според нея учителите са пропуснали да впишат няколко от оценките й. Аз й заявих, че трябва да реши този въпрос и я помолих да предаде на госпожа Хенсън и на господин Чилдърс да ми се обадят по телефона, да ми изпратят бележка или имейл. До този момент никой от двамата не го е направил, което означава, че докато не оправи успеха си тя няма да излиза от къщи.
— Това не е ли малко старомодно наказание? Звучи като от роман на Дикенс.
— Ти имаш ли по-добра идея? — Нямаше нужда от уроци по това как да бъде добър родител от човек, който години наред присъстваше като дух в живота им и прекарваше цялото си време в работа. Когато Рос не каза нищо в отговор, тя продължи: — И аз така си помислих.
— Тя продължава ли да ходи на училище заедно със Зийк? — Кристън кимна в отговор, а Рос заяви с влудяващо спокойствие: — Мен ако питаш, това не е никакво наказание.
— Сутринта закъснявах и… — Кристън рязко замълча и стисна зъби. Изгледа го гневно. — Защо ти обяснявам всичко това? И теб те нямаше тук, за да я закараш.
— Решението беше твое, а не мое — напомни й той. Това поне беше истина. Беше го помолила да се изнесе и той се бе съгласил. Сега се размърда на стола си и се обърна да я погледне. Кристън се загледа в отчетливо изсечената му, почти квадратна челюст, все така силна и изразителна, както и при първата им среща преди почти двадесет години.
— Добре, хайде да не започваме с това. Нищо няма да се получи ако пак започнем да търсим виновника.
— Съгласен.
Дяволите да го вземат този мъж! Весело пламъче ли видя да проблясва в сивите му очи? Наистина ли намираше нещо забавно в цялата тази направо невъзможна ситуация?
Рос се надигна от стола и го бутна назад толкова силно, че краката му изскърцаха по застлания с плочки под. Отметна косата от очите си и се изправи, а Кристън, за кой ли път, си даде сметка, че Рос Делмонико е невероятен мъж, способен да спре дъха на всяка жена. Нищо чудно, че си бе изгубила ума по него преди толкова много години. По онова време, след преживяната трагедия в последния клас на гимназията, тя беше силно уязвима, дълбоко наранена и страдаща. В края на юни се премести в Сиатъл, хвана се на работа в един магазин за дрехи и, с помощта на студентски заеми и стипендии, през есента започна обучението си в Университета на Вашингтон.
Рос Делмонико, студент последна година, беше определен за неин помощник по химия през пролетния семестър. Той си направи труда и намери нужното време, за да я обучава индивидуално, а с течение на времето обучението по химия прерасна в поредица от приятни срещи. Двамата се скитаха из града, пиеха кафе на брега, пазаруваха на пазара на Пайк стрийт, мотаха се из малките книжарнички за редки издания и антикварните магазинчета по Илиъниър скуеър, криеха се от дъжда покрай шлюзовете. Понякога взимаха ферибота и прекосяваха залива по залез, за да наблюдават как слънцето бавно залязва зад назъбените върхове на планината Олимпик. И така бавно и неусетно се влюбиха. Кристън успя някак си да вземе изпита по химия, след което се прехвърли да следва журналистика. Каква ирония само, че дъщеря им се проваляше по предмета, който ги бе събрал.
Кристън мислено си представи Рос в младежките му години. Тогава косата му беше по-дълга, а на лицето му постоянно тъмнееше двудневна брада. Обличаше се предимно с дънкови ризи, тениски и избелели дънки. Беше изключително внимателен и грижовен, а когато се усмихнеше, за да открие едрите си бели зъби, които дяволито проблясваха на фона на силно загорялата му кожа, сърцето на Кристън сякаш се качваше чак в гърлото й. Господи, наистина бе силно хлътнала по него.
През последвалите години тялото му малко понаедря, а непокорните къдрици на тила му бяха оформени в по-къса и консервативна прическа. От двете страни на дълбоко разположените му очи се забелязваха бръчици, разперени като ветрило, а в гъстата му коса вече белееха първите сиви косъмчета. Днес Рос изглеждаше като всеки делови мъж, облечен, с елегантен панталон и бяла риза, но дълбоко в очите и, в едва загатнатата му усмивка се спотайваше онзи толкова секси и интелигентен мъж, за когото се бе оженила.
— Какво? — с развеселено изражение попита той, изтръгвайки я от унеса й. Като че ли бе напълно наясно с мислите, които я занимаваха.
През открехнатия прозорец Кристън долови бръмченето на двигател, а само миг по-късно зърна и очукания червен додж.
Рос също насочи поглед към прозореца.
— Както изглежда, блудната ни дъщеря се завърна.
— Добре. Остави ме аз да се разправям с нея.
— Няма начин… Мой ред е, забрави ли?
Кристън наистина държеше да се изясни с Лиса. В края на краищата тя бе тази, която определяше правилата и налагаше наказанията. Помисли си обаче, че може би е време да отстъпи тази роля на баща й.
— Добре, супер татко, ти си на ход.


Две

Видяха как Лиса се наведе през седалката и целуна Зийк с всеотдайност, от която сърцето на Кристън се сви тревожно. Макар навън да продължаваше да вали, завесата от едри дъждовни капки не беше достатъчно плътна, за да прикрие страстта на пламенната целувка.
— Тя го целува с език? Посред бял ден и пред погледите на родителите си? — В гласа на Рос се прокрадваше неподправено изумление.
— Добре дошъл в моя свят!
Лиса се измъкна от колата и се запъти към къщата.
— Щом се целуват по този начин пред свидетели, какво ли правят, когато са само двамата?
— Вече проведох с нея онзи разговор.
— Онзи разговор! Имаш предвид за секса?
— Точно така. Разговаряхме за секса. Знаеш ли, днешните деца като че ли не възприемат оралния секс като нещо кой знае колко сериозно.
— Аз обаче смятам, че си е много сериозно! — Рос изглеждаше потресен.
Но къде беше живял този човек през последните десет години? — запита се Кристън. Нима предпочиташе да живее, заровил глава в пясъка и да се утешава с останалата далеч в миналото увереност, че моята дъщеря никога не би постъпила така? Е, значи му е крайно време да се събуди и да погледне реалността в очите.
— Шегуваш се, нали? — попита Рос, но сериозният му глас подсказваше, че дори и той може да разпознае истината, когато му се сервира направо.
— Ще ми се.
— А дали някой е провел онзи разговор със Зийк?
— Аз поне не съм.
— Може аз да го направя.
— Така ли?
— Знаеш ли, ще изплаша копеленцето до смърт.
— И ще поемеш риска да изгубиш уважението на дъщеря си?
Той изсумтя.
— То и без друго вече е разбито на пух и прах. Струва ми се, че един задушевен разговор със Зийк е просто неизбежен.
Кристън беше съгласна, но на глас каза:
— Това няма да ти спечели червени точки.
— На кого му пука?
Точно така!
— В такъв случай може би ще трябва да подкрепиш мнението ми, че не е нормално да се прави орален секс на шестнадесет години.
— Исусе!
Лиса най-сетне забеляза колата на баща си и забави крачка. Хвърли гузен поглед към кухнята, след което изправи рамене, вирна войнствено брадичка и връхлетя в къщата, готова за битка.
Очертаните й с очна линия очи се спряха предизвикателно върху баща й. Почти черната й коса, подстригана късо и изпъстрена с розови и златисти кичури, беше влажна и се къдреше на главата й.
— Какво правиш тук?
— Чакам те. Тази вечер е мой ред да съм с теб.
— Твой ред? — възкликна тя, неспособна да прикрие присмеха си. — И от кога?
— Откакто се върнах в града и двама ти с майка ти постигнахме споразумение.
Кристън попи потта, избила по лицето й. Нямаше никакво споразумение, но тя улови предупредителния поглед на Рос и си премълча.
— Споразумение? — скептично повтори Лиса, приближи се до хладилника и отвори вратата. — Касаещо мен?
— Точно така!
— Без да поискате съгласието ми? — Извади една диетична кола. — Не трябваше ли да се консултирате с мен?
— Да те информираме — поправи я той. Лиса бутна вратата на хладилника с рамо и го затвори. — Което и правя в момента. — Хайде, отиваме на вечеря, а след това у дома.
— Какво? Защо? — попита тя, очевидно объркана.
— За да прекараме известно време заедно.
— Ти и аз? — Обърна големите си очи към майка си, като едновременно с това се мъчеше да отвори кутийката с кола. — Ти съгласна ли си?
— Идеята беше нейна — обясни Рос и се присегна за сакото си.
— Няма начин!
Рос тръгна към вратата.
— Хайде, иди да си вземеш нещата. Сигурно имаш някакви домашни за утре.
— Чакай малко! Не мога да тръгна. Зийк ще дойде по-късно, за да гледаме заедно телевизия.
— Ти не си ли наказана? — попита Рос.
— Наказана съм да не излизам от къщи, но това не пречи той да идва тук — обясни тя, убедена в непоклатимата си логика. — Освен това наказанието не е честно.
— Да разбирам ли, че ми носиш бележки от учителите си? — намеси се Кристън. — Защото не получих нищо по електронната поща.
— Не съвсем. В момента ги пишат.
— Страхотно. Е, когато ги напишат, ще говорим отново по въпроса.
— Господи, мамо, това е толкова несправедливо!
Кристън кимна.
— Вероятно е така. Но те съветвам да свикваш с несправедливостите. И внимавай как говориш.
— Аз ще се справя с това — обади се Рос и Кристън реши да му позволи да го направи. Реши да го остави да се справя сам с тяхната упорита и войнствено настроена дъщеря тийнейджърка.
— Добре. Оставям споровете на теб.
Той поведе Лиса към вратата, а Кристън, на път за спалнята, се наведе, вдигна Мармълейд от пода и погали меката й козина. Беше възнаградена със силно мъркане и влажна целувка по шията.
— Ти си такова съкровище! — прошепна Кристън, но оранжевата котка започна да се бори, за да се измъкне от ръцете й и Кристън я пусна върху леглото… върху огромното легло, което години наред бе споделяла с Рос.
— Не си позволявай да мислиш за това! — предупредително изрече тя, неспособна да си представи дори на какво ли спи Рос в момента. Може би на люлеещия се стол, който толкова бе обичал, преди да се изнесе. — Това не е твой проблем.
Само че не можа да сдържи усмивката си, когато си спомни деня, в който тръгнаха да обикалят по магазините за легло. Рос се изпружи върху скъпия матрак, кръстоса крака и потупа свободната възглавница до себе си.
— Не мислиш ли, че е редно да го пробваме? Нали разбираш, да проверим дали ще може да ни издържи? — прошепна той.
Кристън се изчерви чак до корените на косата си, избеляла от силното слънце, и успя да смотолеви едно:
— Само в мечтите ти, Делмонико.
— Аз не спирам да мечтая — съгласи се той. Тя се отпусна на матрака до него и си представи как двамата правят любов на това меко легло.
Той сякаш прочете мислите й и се обърна към продавача:
— Купуваме го. Кога можете да го доставите?
— Следващия четвъртък — отвърна плешивият търговец, консултирайки се с някакъв график.
Рос намигна на Кристън.
— Предполагам, че ще се наложи да поизчакаш, преди да сбъднеш фантазиите си, съпруго моя.
Сега Кристън докосна възглавницата и въздъхна.
Това беше много отдавна — напомни си тя и прогони опасните мисли от съзнанието си. Имаше време, когато Рос означаваше всичко за нея. Но това беше преди той да основе строителната си компания и да се зарови в работа. С времето стана толкова зле, че имаше нощи, в които изобщо не се прибираше. Пътуваше по работа до други градове, постоянно измисляше някакви извинения… или поне така й се струваше. Беше започнала да се чуди дали няма връзка с друга жена. Попита го, а той й се присмя. В очите му обаче проблесна нещо, което обезсмисли категоричния начин, по който отрече обвиненията й.
Тя така и не успя да го хване в лъжа.
Никога не получи телефонно позвъняване от друга жена.
Никога не намери разписка, която той да не можеше да обясни.
И все пак…
Най-лошият възможен сценарий бе, че той е лъжец и измамник. В най-добрият случай пък бе човек, който не дава пет пари за семейството си.
А какво ще кажеш за себе си? За обвиненията му, че така и не успя да превъзмогнеш чувствата си към Джейк Маркът? Каква истина има в твърденията на Рос, че духът му все още те преследва?
Кристън затвори очи. Каква част от вината за провала за брака им беше нейна?
Половината?
Една четвърт?
И имаше ли някакво значение?
През последните няколко години Рос бавно се бе отдалечил от нея.
А дали ти не го отблъсна?
Главоболието, с което се бореше през целия ден се появи отново и започна да пулсира зад очите й. Каквато и да бе причината, истината беше една — Рос почти бе изчезнал от живота й.
Но той беше тук преди малко, нали? А вечерта ще прекара с Лиса.
Твърде късно, твърде късно… Кристън не можеше да забрави, че дълбоко в душата си Рос дишаше и живееше единствено заради «Делмонико констръкшън». Съпругата и малката му дъщеря с годините ставаха все по-ненужни, докато накрая Кристън бе започната да се чувства буквално невидима.
През последните две години й стана ясно, че вече по никакъв начин, без значение какво прави или говори, не може да достигне до съпруга си.
Затова днес се съгласи с предложението му да вземе Лиса и да се опита да се справи с проблема. Смяташе, че това е добро решение. Даже много добро.
Влезе в банята и се закова неподвижно на мястото си, когато спуснатата щора леко изтрака.
Колко странно, помисли си Кристън. Този прозорец никога не се отваряше. Никога. И все пак… Вдигна щората и се убеди нагледно, че прозорецът наистина бе леко повдигнат нагоре. Пролуката бе достатъчно голяма, за да може човек да промуши пръста си през нея и да вдигне нагоре целия прозорец. На перваза се бе насъбрала вода, което показвайте, че прозорецът стои открехнат от известно време.
Тя се намръщи, рязко затвори прозореца и се опита да го заключи, но проклетото резе, което от край време си беше леко разхлабено, просто не пасваше.
Кой ли бе отворил прозореца?
Лиса?
Но тя никога не използваше тази баня.
Рос?
Не е… него вече го няма.
Но все още има ключове от къщата.
Защо му е да влиза в банята… в нейната баня?
Навремето тази баня беше и негова.
О, по дяволите, нямаше време за тези разсъждения в момента. Отново се зае с резето, натисна с все сила и успя да заключи прозореца. Реши, че по-късно ще разговаря с Рос и Лиса по този въпрос.
Имаше време само колкото да измие зъбите си, да вдигне косата си нагоре в нескопосан кок и да смени дрехите, с които бе ходила на работа с чифт дънки, тениска с дълъг ръкав и износени маратонки. Мацна малко гланц на устните си, грабна лаптопа, преносимия принтер, дамската чанта и ключовете си и бързо излезе от къщата.
Намръщено пое към мястото, на което щеше да се проведе срещата на инициативния комитет. Работата й отдавна бе загубила привлекателността си, съвсем скоро щеше да се разведе със съпруга си, а единственото й дете се държеше така, сякаш я мрази. На всичкото отгоре не спираше да вали, а тя се бе запътила към последното място, на което й се искаше да бъде.
Колко по-нещастен можеше да бъде животът й?


Значи накрая все пак щеше да се случи.
Изминали бяха двадесет дълги години. Двадесет години, изпълнени с въпроси. Двадесет години, преживяни с разбито сърце. Двадесет години на страх.
Убийцата на Джейк Маркът се усмихна на себе си. Беше чакала този момент дълго време. Проявила бе търпение, защото знаеше, че съдбата все някога щеше да стане неин съюзник и щеше да заработи за нея, а не против нея, давайки й по този начин възможност да изравни резултата.
След смъртта на Джейк последва време, изпълнено със страх и паника. Беше се заклела пред себе си, че е направила всичко възможно, но, разбира се, бе сгрешила. Знаеше за предстоящата среща на випуска и копнееше да бъде там — малка мишчица, сгушена в ъгъла — за да може да слуша и планира заедно с останалите с ясното съзнание, че е време да удари отново, за да поправи ужасните отдавнашни злини.
Приготви се, помисли си тя, прибра косата под шапката си и вдигна очи към облачното небе. Мислите й се върнаха към онази нощ. Спомни си как очите на Джейк я откриха на светлината на лунните лъчи. На устните му се появи развеселена усмивка, зъбите му проблеснаха в мрака. Напереното му изражение обаче мигом се промени, когато тя вдигна пред гърдите заредения вече арбалет, насочи тежкото оръжие към гърдите му и пусна стрелата.
Бум!
Джейк Маркът получи една стрела право в сърцето си.
Така му се падаше!
Тя се усмихна на спомена. През изминалите двадесет години нито веднъж не бе изпитала разкаяние за гибелта на Джейк.
А най-хубавото в цялата история бе, че се бе измъкнала безнаказано. Бе оставила уличаващото оръжие на местопрестъплението, но откраднатия по-рано арбалет по никакъв начин не можеше да бъде свързан с някой от присъстващите на бала през онази нощ.
Никой не знаеше.
Усмихна се отново и се погледна в огледалото.
Убийството на Джейк Маркът така и не беше разкрито.
А випуск 1986 година никога вече нямаше да бъде същия.
Никой не организира среща на випуска по случай петата годишнина от завършването им. Нито пък по случай десетата. Никой не промълви и дума, когато изминаха петнадесет години… Сега обаче, в навечерието на закриването на «Св. Елизабет», випуск '86 щеше да се събере отново.
За някои това щеше да бъде за последно.


Три

Посещението в ресторанта на Рикардо се оказа мъчително пътешествие по алеята на спомените. Разположено само на половин миля от кампуса на «Св. Елизабет», малкото ресторантче беше любимото свърталище на всички приятели на Кристън. Макар че от тогава бяха изминали двадесет години, а едновремешните червени сепарета бяха претапицирани със зелена кожа, почти нищо в заведението не бе променено. Стените все така бяха покрити със снимки на играчи по софтбол и баскетбол, както и на отбори от детската лига, спонсорирани през годините от Рикардо. От кухнята зад големия плот все така се разнасяше аромат на прясно изпечен хляб, пикантен сос марината и чесън.
Кристън веднага забеляза няколкото маси, събрани заедно в единия ъгъл близо до камината. Част от поканените вече бяха пристигнали и стомахът на Крис се сви болезнено, когато тя разпозна между тях Хейли Суонсън и Манди Ким. Тъмната коса на Манди сега беше по-къса, а лицето й се бе позакръглило. Хейли обаче изглеждаше същата като в гимназията. Сякаш не бе остаряла с нито ден от тогава. До Аурора седеше елегантна чернокожа жена, вероятно Делин Вон, а другите две жени… господи, изглеждаха й познати, но кои бяха… Мили боже, онази набитата беше Мартина Перез, а другата много приличаше на Ейприл Райт, макар че едно време безличната й кафеникава коса сега бе нашарена със светли кичури, очилата й ги нямаше, а кривите й зъби бяха подменени от ослепително бели протези.
По масата пред тях бяха разпръснати годишници от гимназията, папки, бележници, пожълтели броеве от училищния вестник, списъци на класовете. Жените разговаряха, смееха се и отпиваха от питиета си — бира, вино, или диетична кола.
Кристина си запробива път към масите.
Аурора вдигна очи и я видя.
— Крис! — усмихна й се широко и й махна с ръка. — Крайно време беше.
— Извинете, че закъснях. Проблеми вкъщи.
— На мен ли го казваш! — Делин Вон изразително завъртя големите си кафяви очи. — Имам седемгодишни близнаци… Синът ми може да се наложи да повтори класа, а сестра му ще премине във втори клас. Разбирам, че така трябва. Наистина разбирам. Та аз съм учителка, за бога! Но от това не ми става по-лесно. Добре де, не искам да говорим за това точно сега. — Тя се усмихна дружелюбно. — Как я караш, Крис? Доколкото знам си един от най-известните репортери на «Кларион», Нали?
— Редактор — поправи я Аурора.
Кристън поклати глава и се настани на свободния стол между Делин и Аурора.
— Заместник-редактор. Не е кой знае какво. Когато човек работи на едно място достатъчно дълго, шефовете, в крайна сметка, решават, че трябва да му дадат някаква титла.
— Правилно. Точно така работи системата. Когато дойде време за повишения никои не гледа колко си способен и талантлив — сухо се съгласи Делин и Кристън неволно се усмихна в отговор. В следващия миг обаче вдигна поглед и се изправи очи в очи с Хейли, която, сериозна като съдия по време на процес, се взираше в нея.
Страхотно, помисли си Кристън. Някои неща никога не се променят.
— Здрасти, Хейли — поздрави тя, решена да стопи ледовете. — Господи, не съм те виждал от дипломирането ни.
— И го намираш за странно? — попита Хейли, опипвайки с пръсти столчето на чашата с вино, от която все още не бе отпила и глътка.
— Малко.
— Предполагам, че това е защото всички сме твърде заети — намеси се Мартина и сви рамене. — Работа, съпрузи или приятели, деца…
— Да, така е — съгласи се Хейли, неспособна да прикрие горчивината в гласа си.
— Е… — Кристън отвори лаптопа си и го включи. — Да се захващаме за работа. Трябва да благодарим на Аурора, която свърши голяма част от предварителната работа. За съжаление обаче не можах да я подкупя да свърши и останалото.
Жените се разсмяха. Но не и Хейли.
— Ти си заслужи правото да си организатор на събитието — заяви Аурора.
— Не ми го напомняй. Е, да видим с какво разполагаме.
Оказа се, че разполагат с доста информация. Аурора и Мартина бяха започнали да се ровят в интернет, използвайки сайтове като «Съученици ком», откъдето бяха извадили множество пощенски и имейл адреси и дори вече ги бяха организирали в отделна база данни. Манди бе поела задължението да изготви брошура с биографични данни на съучениците им, а Делин се бе свързала с настоящата директорка на гимназията, за да обсъдят най-удобните дати за провеждането на срещата. Реши се, че в петък вечерта ще се съберат само бивши съученици и се съгласиха това да стане в ресторанта на Рикардо. Съпрузите и другите официални лица щяха да бъдат поканени на вечерята с танци, която щеше да се проведе в събота вечерта в гимназията.
Също като онзи бал по случай свети Валентин преди двадесет години, помисли си Кристън, но предпочете да не споделя възраженията си, защото останалите изглеждаха силно въодушевени от идеята.
— Знаете ли, не проумявам защо едва сега си организираме такава среща — обади се Манди.
— Да, трябваше да го направим на десетата годишнина от дипломирането… или може би още на петата — съгласи се Ейприл.
— Говорите пълни глупости! — с леден глас заяви Хейли. Кожата на скулите й видимо се изпъна от напрежение и тя измери с поглед всяка една от жените около масата. — Всички ние прекрасно знаем защо не сме се срещали преди.
Жените замълчаха; дори музиката в заведението и разговорите на останалите присъстващи сякаш заглъхнаха.
— Заради Джейк Маркът — обяви Хейли. — Обещах си, че ако дойда на тази среща, ще кажа точно какво мисля, защото предположих, че всички ще се опитате да се престорите, че случилото се с Джейк и Иън е отдавна забравено. Да, ама не е.
— Не мисля, че сега му е времето да говорим за Джейк — възрази Кристън.
— Да, разбира се, че не е. И никога няма да бъде. Защо просто не се престорим, че нищо такова не се е случвало? И да се държим фалшиво и неискрено като през последните си дни в училище?
— Хейли, не сега — настоя Кристън, която се чувстваше крайно неловко в новата си роля на председател на тази групичка.
— А кога, Крис? Кога? — попита тя. — Иън и Джейк са мъртви от двадесет години! А те нямаха двадесет, когато умряха! Не смятате ли, че трябва поне да отдадем дължимото на паметта им?
— На другарската среща?
— Тук! Сега! — Хейли видимо трепереше, а виното се плискаше през ръба на чашата.
— По-късно.
— Вече е достатъчно късно.
— О, не! — Ейприл вдигна поглед към една друга жена, запътила се към тяхната маса. Сърцето на Кристън се сви, когато разпозна Бела Маркът, сестрата на Джейк.
— Успокой се, Хейли — обади се Аурора, но Хейли, която вече бе набрала инерция и придобила смелост от мерлото, което вероятно бе изпила, обърна сърдития си поглед към Бела.
— Какво има? — попита Бела, но веднага след това кимна с разбиране. — Разговаряхте за Джейк, нали? — Преди някой да успее да каже каквото и да било в отговор, тя прикова Хейли с острия си поглед. — А ти си разстроена, защото продължаваш да вярваш, че той уби приятеля ти.
— Казваше се Иън. И не беше просто моят приятел. Той беше нечий брат и син. Освен това беше личност. Иън Пауърс. — С пламнало лице и пълни със сълзи очи Хейли рязко се изправи и обърна виното си на масата. Алената течност се разля като кръв по повърхността й. Хейли обаче изобщо не забеляза Ейприл и Мартина, които се заеха да попиват течността със салфетките си. — Днес той щеше да е на тридесет и девет. Само че така и не получи шанса да отиде в колеж, да си намери работа, да се ожени и да има деца. Но най-жалкото от всичко е, че единствените, които си спомнят за него днес, са близките му.
Ейприл, която продължаваше да бърше разлятото вино, се обади:
— Разбираме как се чувстваш, Хейли. И всички ужасно съжаляваме за смъртта на Иън.
— На никой не му пука за него. — Тя подсмръкна шумно, отдръпна се от масата и се блъсна в един стол. — Знаех си, че правя грешка — проплака тя. — Изобщо не трябваше да идвам.
— О, Хейли, стига. — Аурора, вечната помирителка, се присегна и хвана ръката на Хейли. — Престани.
— Никога няма да престана! — Хейли грабна чантата си от пода и, почти тичайки, изхвърча от заведението.
— Дали да не я настигнем? — попита Бела, загледана след Хейли, която изчезна, погълната от тъмнината навън.
— Аз ще отида. — Кристън вече бе станала от стола си. — Не би трябвало да шофира в това състояние.
— Страхотна артистка е тая Хейли! — процеди през зъби Ейприл. — Нищо й няма. Ще се оправи. Почти не докосна виното си.
— Съжалявам, Бела — въздъхна Аурора и покани сестрата на Джейк да седне на стола, освободен току-що от Хейли. — Сигурна съм, че тя не вярва в нещата, които изрече.
Бела вдигна присмехулно едната си вежда и в този момент толкова силно заприлича на мъртвия си брат, че кръвта на Кристън буквално се вледени.
— Мисля, че се заблуждаваш — отвърна Бела, загледана през големия прозорец към паркинга. — Според мен тя вярва непоколебимо във всяка думичка, която каза.
Кристън остави чантата и лаптопа си на масата и тръгна към вратата на ресторанта. Чувстваше погледите на останалите посетители приковани върху гърба си и безмълвно се укоряваше за решението си да се замеси в проклетата среща на випуска. Тази вечер се събираха за пръв път, а тя вече се чувстваше като човек, направил скок назад в миналото. Изведнъж се бе наложило да преследва Хейли Суонсън, която, също като в гимназията, вечно беше разстроена за нещо. Настигна я на паркинга.
Хейли вече бе успяла да отключи колата си и се канеше да седне зад волана.
— Хейли? — повика я Кристън. Хейли се поколеба за миг и се обърна към нея. — Виж, не се разстройвай толкова. Аз наистина съжалявам за нелепата смърт на Иън. Случилото се бе ужасно, но от тогава изминаха двадесет години.
— Значи просто да погребем миналото? Да го забравим? — Хейли измъкна от чантата си връзка ключове и пакет цигари. Ръцете й трепереха, тялото й изглеждаше напрегнато като струна. Извади една цигара от пакета, но очевидно едва се владееше.
— Виж, никой не е искал да засегне паметта на Иън.
— Ти не беше ли с Джейк през онази нощ? — Запали цигарата с треперещи пръсти.
— Това беше една кошмарна нощ за всички нас.
— Сега разбираш ли какво имам предвид? Всички си спомнят единствено за бала и за убийството на Джейк. Но никой не дава пет пари за Иън. — Отвори вратата на колата и седна зад волана. — Желая ти късмет, Кристън — рече тя и завъртя ключовете. — Имам чувството, че ще ти трябва. — Стиснала цигарата между устните си, тя завъртя ключа и с все сила затръшна вратата на колата.
Рязко включи на задна и даде газ. Спортната кола отскочи назад и задните гуми се удариха в бордюра. Пред смаяния поглед на Кристън Хейли скочи на газта, изхвърча на улицата почти без да намали и едва не отнесе бронята на някакъв бял кадилак. Шофьорът на кадилака рязко сви настрани и гневно натисна клаксона.
Кристън въздъхна и се върна в ресторанта. Съученичките й все още седяха по местата си и гледаха през прозореца.
— Струва ми се, че Хейли никак не е добре — рече Кристън.
Бела завъртя очи.
— Всичкото е само шоу.
— Не съм сигурна.
Ейприл поклати глава.
— Преди време работех с брат й. Тогава работех за една юридическа фирма в центъра. Още тогава Хейли имаше проблеми и се консултираше с психиатър. Постоянно взимаше антидепресанти и други лекарства за контролиране на тревожността.
— Това важи за деветдесет процента от възрастното население в страната — заяви Мартина и даде знак на сервитьорката да й донесе още едно питие. — Хайде да не се занимаваме повече с нея, става ли? — Тя огледа жените около масата. — Не можем да позволим на Хейли да ни извади от релси. Не и сега. Имаме още работа да вършим. Дайте да си поръчаме вино и пица. — Сервитьорката, висока, кокалеста жена със сивееща коса и дълбоко разположени очи, се приближи и Мартина й се усмихна.
Правите ли още от онази мексиканска пица? На времето умирах за нея.
През следващия един час си поръчаха и хапнаха от италианските специалитети в менюто. Не спираха да говорят, опитвайки се да наваксат изминалите години. Извадени бяха и показани снимки на съпрузи, деца и приятели. Аурора призна, че най-голямата й дъщеря се е омъжила наскоро и вече планира бъдещото си семейство. Самата Аурора се бе омъжила веднага след гимназията и бе родила първото си дете на деветнадесет години. Дъщеря й очевидно вървеше по нейните стъпки, а Аурора като че ли не можеше да реши дали да се радва или да плаче.
— Не ме разбирайте погрешно. Обожавам бебетата, но не мога да си представя, че ще стана баба. Та аз съм още толкова млада. — Думите й бяха посрещнати с безмилостни закачки и настроението около масата видимо се покачи.
— Ами ти, Крис? — попита Аурора. — Нямаш ли снимки на семейството?
Кристън поклати отрицателно глава.
— Не нося със себе си.
— Ти имаш една дъщеря, нали?
— Аха… Сега е на шестнадесет, а се мисли за много голяма.
Думите й бяха посрещнати с пълно разбиране от присъстващите.
— Омъжена си за Рос Делмонико, нали? — продължи да я разпитва Аурора. В очите й проблясваше неприкрит интерес, на устните й играеше усмивка.
Кристън се опита да избегне въпроса. Не й се искаше да съобщава факта, че в момента са разделени.
— Аха.
Ейприл обаче не пропусна неохотата, прокраднала се в гласа на Кристън. В очите й проблесна любопитство. Взе си едно хлебче от панерчето, поставено в средата на масата, и го разчупи на две.
— И как я карате?
Кристън от край време си беше ужасна лъжкиня. Освен това не виждаше причина да крие истината. Рано или късно тя щеше да излезе наяве.
— Рос и аз сме разделени.
Ейприл преметна през рамо блестящата си коса.
— Да не си се побъркала? — Тя отхапа от хлебчето. — Виждала съм Рос няколко пъти докато работех за онази юридическа фирма. Той е от мъжете, които дъщеря ми би нарекла трепач. — Облегна се назад на стола с изражение, което даваше ясно да се разбере, че всяка жена, оставила Рос Делмонико да й се изплъзне, трябва да е пълна глупачка. Сдъвка залъка и продължи да разпитва: — Значи смятате да се разведете?
Кристън си помисли за документите, които все още не бяха подадени.
— Всъщност, не съм сигурна — отвърна тя, изненадана от собствената си реакция. Та нали само преди няколко часа бе съобщила на Саманта, с която работеха заедно в Кларион, че разводът й е сигурен?
— Чуй ме сега какво ще ти кажа — започна Ейприл с тон, с който даваше да се разбере, че се шегува. — Ако наистина се умориш от този мъж, прехвърли ми го, моля те.
Кристън се засмя на шегата, но нещо в думите на Ейприл я накара да застане нащрек. О, боже, надяваше се, че няма да се превърне в жена, която смята мъжа си за своя собственост и се вкопчва в него със зъби и нокти всеки път, когато друга жена прояви какъвто и да било интерес. Усмихна се на Ейприл и заяви:
— Не съм сигурна какво ще стане.
— Е, когато решиш, просто ме информирай.
В този момент сервитьорката се появи отново и разговорът се насочи към по-безопасни теми. Ейприл насочи вниманието си към един от годишниците, оставен отворен на масата, и след като си поръчаха по още едно питие, жените отново се заловиха с организацията на предстоящата среща на випуска.
Мартина, която беше омъжена за Крейг Тейлър, випускник на «Уестърн Католик», предложи да поканят момчетата от Уестърн, дипломирани се през същата година.
— Мисля, че трябва да се постараем тази среща да бъде по-специална. Тя ще бъде последната в историята на гимназията, тъй като «Св. Елизабет» съвсем скоро ще бъде закрита. Няма ли да е готино да поканим момчетата, с които правехме всичко заедно на времето?
— Мислиш ли? — предпазливо попита Кристън. Носталгията настрана, но това вече й идваше в повече. — Ще изглежда като че ли…
— Като че ли се опитваме да повторим бала, на който умря брат ми — довърши вместо нея Бела и всички отново се умълчаха. Усмивката на Бела помръкна и тя се загледа мрачно в съдържанието на чашата си. На челото й се появи дебела бръчка. — Знаете ли, може би имаме нужда точно от това. Като някаква форма на катарзис.
— Хейли обаче едва ли ще го възприеме по този начин — обади се Делин.
— На нея нищо не би й харесало. — Ейприл се намръщи. — Както вече казах, тя има нужда от помощ. От сериозна помощ. Но това не е наш проблем.
Бела погледна към Кристън.
— Аз ще приема решението ви, каквото и да е то. Моля ви, не се безпокойте за мен, а ако се питате какво би казал Джейк в случая, сигурна съм, че би изтърсил нещо от рода на: «Хайде, давайте, организирайте шибания купон».
— Тя е права — съгласи се Манди, която продължаваше да записва нещо в жълтия си бележник.
Ейприл се загледа в бутилката мерло.
— В такъв случай, защо не? — възкликна тя и се ухили широко. — Ще бъде забавно.
Всички като че ли бяха съгласни с нея. Всички, освен Кристън.
Мартина отново пое инициативата.
— Добре. Ще се обадя на Лаура. Спомняте ли си я? Лаура Трайънт? Тя се омъжи за един от приятелите на Крейг. Чад Белмонт. Той се дипломира заедно с нас и, доколкото си спомням, беше президент на ученическия комитет в Уестърн. — Мартина все повече се палеше от идеята си и кимаше енергично с глава, а черната й коса проблясваше на светлината на лампите.
Избраха един от уикендите през юли и се разделиха на групи, като всяка една доброволно се нагърби с част от задачите, които трябваше да бъдат свършени. Делин пое ангажимента да се свърже със съучениците им. Ейприл изяви желание да работи с фирмата за кетъринг. Мартина се нагърби да осъществи връзката с момчетата от Уестърн, а Кристън, която беше определена за координатор и касиер, трябваше да се погрижи за изпращането на обявленията. Аурора щеше да й помага. Бела трябваше да се погрижи за украсата. Никой не спомена отново името на Хейли.
Манди Ким, самоназначила се за секретар на комитета, водеше пространни бележки и изпълваше с информация страниците на жълтия си бележник. Работеше със същата съсредоточеност и задълбоченост, с които преди двадесет години слушаше лекциите на сестра Кларис по световна история.
Някои неща никога не се променят, помисли си Кристън докато вкарваше собствените си бележки и наблюдения в лаптопа.
Постигнаха единодушно съгласие да се срещнат отново след месец, пак в ресторанта на Рикардо, за да докладват за постигнатия напредък. Междувременно щяха да поддържат връзка помежду си по телефона или електронната поща.
Час по-късно платиха сметката и повечето си тръгнаха. Остана само Аурора.
— Видя ли? — рече тя и натъпка своя годишник в дамската си чанта, която беше достатъчно голяма, за да побере малък компютър. — Признай си, Крис, срещата мина по-добре отколкото очакваше.
— Добре, добре, имаш право. Като се изключи сцената с Хейли и няколкото неловки момента с Бела, наистина мина добре.
— Не просто добре. Това си беше пълен успех. Свършихме много работа и даже се позабавлявахме. Започвам да си мисля, че срещата на випуска ще бъде грандиозен купон.
— Ще видим.
— Жалко само, че Рейчъл и Линдзи не можаха да дойдат. — Когато Кристън не каза нищо в отговор, Аурора додаде: — Поддържаш ли още връзка с тях?
— Изпращаме си картички по Коледа. — Кристън се зае да събира нещата си. Аурора беше права. Срещата бе минала по-добре от очакванията й. Беше й дори приятно да се срещне с бившите си съученички и да разбере какво са правили през изминалите години. — Надявам се да успеят да дойдат на срещата.
— Защо не им се обадиш? Имаш номерата им, нали?
— Ще го направя — обеща Кристън и двете с Аурора напуснаха ресторанта.
Докато прибираше лаптопа и чантата си в колата Кристън си даде сметка, че започва да се изпълва с оптимизъм и да вярва, че срещата на випуска няма да се превърне в поредната катастрофа. Не беше убедена, че ще бъде чак грандиозен купон, но се надяваше, че ще имат възможност да се позабавляват.
В края на краищата, помисли си тя и се плъзна зад волана, какво толкова би могло да се обърка.


Убийцата на Джейк Маркът седеше в колата си. Не беше изгасила двигателя. Спряла бе в тъмната част на улицата и, скрита в мрака, наблюдаваше паркинга на ресторанта. Всяко мускулче в тялото й бе сковано от напрежение, а във вените й препускаше старото, така познато желание. Дланите на ръцете й се изпотиха. Пулсът й се ускори.
Успокой топката, безмълвно си рече тя, а после устните й се разтегнаха в крива усмивка, осъзнала, че в ушите й отеква съветът, който Джейк Маркът й бе давал толкова често.
— Копеле — промърмори тя, приковала поглед върху входната врата на ресторанта на Рикардо. Той заслужаваше да умре и тя отново почувства вълнението, породено от факта, че лично го бе вкарала в гроба.
Но това беше толкова отдавна…
Макар че мислено си бе представяла сцената хиляди пъти, възбудата, която бе изпитала преди толкова години, бе започнала да избледнява. Но сега, когато на хоризонта се задаваше така очакваната среща на випуска, спомените от онзи ден ставаха все по-ярки и тя отново изпитваше въодушевление от мисълта, че бе отнела живота му и се бе измъкнала невредима. Чакала бе толкова дълго… но сега, най-накрая, щеше да получи възможност за отмъщение.
Вратата на ресторанта се отвори и тя сложи ръка върху скоростния лост, готова да потегли на часа. В следващия момент видя някакъв мъж, който придържаше отворената врата. От ресторанта излизаше четиричленно семейство — майка и татко на средна възраст и две десетинагодишни хлапета. Децата се караха нещо. Момичето удари брат си, той й отвърна, а тя се разпищя на умряло.
Докато вървяха към колата си, бащата се скара на сина си и отвори вратата на минивана. Майката обаче очевидно бе по-наясно със ситуацията. Стисна тънките си устни и прикова поглед върху русата си дъщеря. Момичето обаче знаеше какво прави. Погледна я в отговор, а на лицето му се появи невинна, почти ангелска усмивка.
Точно така, момиченце, изиграй си ролята. И ти си като онези лицемерни кучки от «Св. Елизабет».
Погълната от малката семейна драма, тя едва не пропусна последните две бивши съученички, които излязоха от ресторанта. Но все пак ги забеляза. Тъкмо на време. Не можа да сдържи усмивката си. Аурора и Кристън, главните организаторки на събитието. Едната преливаща от ентусиазъм, другата изпълнена с неохота. Двете жени вдигнаха нагоре яките на саката си, за да се предпазят от дъжда, който заваля отново.
Време е за шоу, помисли си тя и почувства как кръвта пулсира в ушите й. Хвърли поглед към пасажерската седалка, на която лежеше един годишник, няколко снимки и ножица. Някои от снимките бяха изрязани от страниците. Беше внимавала много, едва сдържайки желанието си да ги накълца на лентички. Кръвта й кипеше от ярост. Във вените й пламтеше нажежен до бяло гняв, подхранван от двадесетте години на очакване.
Запази самообладание.
Успокой топката.
Не се проваляй.
Не сега.
Не и когато си толкова близо до целта. Чака твърде, дълго, за да си позволиш да опропастиш нещата точно сега.
Силно прехапа долната си устна. Видя се в мислите си, стиснала ножица в ръка. Представи си как дебне плячката си. Как я преследва. И я хваща. После двуличната кучка щеше да разпознае своята нападателка. Щеше да се паникьоса, щеше да я умолява за милост, да я убеждава колко много съжалява. Жертвата й щеше да се влачи по корем. Щеше да обещае да направи всичко, което убийцата иска, само и само да спаси жалкия си живот. Щеше дори да се престори, че се разкайва.
И тогава убийцата ще да нанесе своя удар.
Бърз, силен и смъртоносен.
Ще забие острата ножица право в гърдите на Кристън и ще прониже сърцето й. Не само веднъж. Отново и отново. И отново.
Ще наблюдава как кръвта блика от раните. Ще слуша задавените писъци на Кристън. Ще гледа как силите я напускат и тялото й бавно омеква.
Ще види мига, в който светлината завинаги угасва в очите на Кристън Даниелс.
— Ти, шибана кучка такава! — прошепна тя и прехапа долната си устна до кръв.
Беше толкова погълната от фантазиите си, че цялото й тяло се тресеше и тя едва не изпусна хондата на Кристън, която излезе от паркинга и пое по една от страничните улички.
Едва.
Остави една кола да я изпревари, след това бавно превключи на скорост, натисна газта и потегли. Не сваляше поглед от колата на Кристън. Видя я да дава мигач и да излиза на главния път.
Съсредоточено, изпълнена с мрачна решителност, тя я последва.


Четири

— Мисля, че трябва да скъсаш със Зийк.
— Какво? — Лиса изумено изгледа баща си, възприемайки го очевидно като човек, който току-що бе изгубил и последната частица от не особено острия си ум. Двамата седяха до бар плота, който отделяше малката му кухничка от всекидневната на елегантния мезонет в една от най-високите сгради в града, в който той се бе преместил, след като Кристън го помоли да напусне дома им. Барът бе облицован с гранит, от големите панорамни прозорци се разкриваше прекрасна гледка към града, към река Уиламет и към покрития със сняг връх Хууд. Брокерката, която му го бе предложила, му бе обещала, че ще се влюби в жилището.
Но бе сгрешила.
Той го ненавиждаше.
Мразеше тишината.
Не понасяше снобската изисканост.
Дразнеше се от шикозната му псевдоелегантност.
Не можеше да оцени дори и шибаната панорамна гледка.
Апартаментът му се струваше като черупка, която лесно можеше да бъде смачкана. Бе наел само онези мебели, без които не би могъл да спи и да гледа телевизия. Нищо повече. И прекарваше вътре колкото е възможно по-малко време.
— Няма да скъсам със Зийк.
— Не ми харесва начина, по който се отнася с теб.
— Чакай малко! Опитваш се да ми кажеш как би трябвало да се отнасят хората с мен, а теб самия дори те няма у дома! — Лиса се облегна назад на стола си и сякаш напълно забрави за недоядения си хамбургер и за пържените картофки, които бяха взели на път за дома му.
— Изнесох се, защото исках да осигуря на майка ти пространството, за което ме помоли.
— Да бе, точно така — презрително изсумтя Лиса.
Момичето очевидно отказваше да се хване на приказките му. Истината бе, че той с охота бе опаковал багажа си и се бе изнесъл от семейното жилище, защото вярваше, че и двамата с жена си имат нужда да си починат един от друг. По онова време Кристън бе сигурна, че той я мами с друга жена, а пък той, на свой ред, я бе обвинил, че се е омъжила за него, за да преодолее скръбта си по Джейк Маркът — момчето, убито през последния им клас в гимназията. В годините след смъртта му Кристън бе започнала да го възприема не само като мъченик, но и като светец. Рос бе направил известни проучвания и от онова, което успя да изрови, му стана ясно, че Маркът е бил всичко друго, но не и кандидат за канонизиране в светец. Кристън обаче, дали поради чувство за вина, от любов или някакво друго първично чувство, така и не можа да се освободи напълно от спомена за него. Рос си бе дал сметка за това още преди да се оженят, но тогава беше твърде млад и си позволи да повярва, че Кристън ще превъзмогне случилото се и ще продължи живота си. С него. Беше толкова влюбен в нея, в атлетичното момиче с червеникавокафява коса, тъжни лешниковокафяви очи и гърлен смях, че вярваше, че ще може да я накара да го заобича.
Истината бе, че рационалната част от Кристън се бе опитала да продължи живота си.
Емоционално обаче тя никога не се отърси от миналото.
Духът на Джейк Маркът нито за миг не престана да я преследва. Да ги преследва. Понякога, късно нощем, след като се бяха любили, Рос я виждаше да се взира тъжно в сенките по тавана, или да наднича през завесите, които леко се полюляваха от летния бриз.
Предстоеше среща на випуска им и Рос си мислеше, че на нея Кристън би могла най-после да затвори онази страница от живота си. Искрено се надяваше тя да успее да се освободи от призраците на миналото.
— Не можеш да ми казваш какво да правя, ясно ли ти е? — заяви Лиса, която продължаваше да полага усилия да го вбеси.
— Не, не ми е ясно.
— Значи смяташ да наложиш някакъв авторитарен стил в отношенията си с мен, така ли? — Тя въздъхна дълбоко, издаде войнствено брадичка и го изгледа с блеснали от гняв очи.
— Аз съм ти баща.
— Голяма работа!
— Голяма е.
— Ей! Не се прави на такъв, какъвто не си!
— На какъв се правя?
— На баща. Аз не съм от онези деца, които… ами не знам… не искам да ми подхвърляш бейзболна топка, за да се упражнявам… не искам да ме водиш на екскурзии, не искам да прекарваш с мен — тя вдигна ръце, за да изобрази кавички — пълноценни мигове… Нищо такова не ми трябва. Аз съм добре. Добре съм си със Зийк. — Грабна чашата си с кола и захапа сламката. — Та ти дори не го познаваш.
— Зная, че не те уважава достатъчно, за да те изпрати до вратата. Зная, че не спира да те опипва, когато сте заедно, а дори не те е поканил на една истинска среща все още.
— Истинска среща? Искаш да ходя по истински срещи? Какво значи това? Значи идва Зийк до входната врата, пременен с костюм и вратовръзка, усмихва се на теб и мама, а след това ме връща в десет у дома… Това ли разбираш под истинска среща?
— Точно това — съгласи се Рос.
— Татко, така се е правило преди петдесет години и дори ти и мама не сте се държали толкова глупаво. Ако още не си забелязал, нашето семейство не е точно Оси и Хариет.
— Искаш да кажеш Ози.
— Искам да кажем, че повече приличаме на семейство Озбърн, отколкото на семейство Нелсън.
— Семейство Нелсън… О, схванах. Ти просто ме надценяваш. — Под маската на отегчение и непукизъм, под косата, боядисана в налудничави цветове, и под шантавия грим се криеше същото онова малко момиченце, което забързано тичаше към него, разперило ръчички във въздуха. Панделката все се свличаше от привързаната й на опашка тъмна коса, а коленете й постоянно бяха охлузени и превързани. Като мъничка изпадаше в буен възторг щом го видеше и оповестяваше на висок глас: «Тати си дойде… Тате, вдигни ме на конче… Тате!». Това момиченце все още беше тук, но заровено под пластове гняв, тъга и прекалено много грим. — Трябва ли да се лаская от мисълта, че ме оприличаваш на Ози Озбърн?
— Защо правиш всичко това? — попита Лиса и въздъхна дълбоко. — Защо се държиш така, сякаш ти пука за мен?
— Но на мен наистина ми пука.
Тя изсумтя презрително. Очевидно не му вярваше.
— Говоря сериозно, Лиса. И искам да знаеш, че много ми липсваш.
— О, спести ми тези глупости! — прошепна тя, обгърна тялото си с ръце и гневно вирна брадичка.
— Добре де, издъних се. Това ли искаш да чуеш?
Лиса не отговори. Рос избута настрана недокоснатата си храна, обърна се към дъщеря си и я погледна право в очите.
— Струва ми се, че се налага да си изясним нещо. Още сега. Никой в нашето семейство не е съвършен. Всички допускаме грешки. Но аз съм ти баща. Освен това съм значително по-възрастен от теб. Затова искам да се опитаме да си изясним как така умно момиче като теб допуска да получава толкова плачевни оценки в училище и да се мотае с някакво хлапе, което непрекъснато демонстрира, че не изпитва грам уважение нито към теб, нито към когото и да било друг.
— Но ти дори не го познаваш!
— Права си. Не го познавам. — Намери клетъчния си телефон и го плъзна по масата към нея. — Обади му се. Мисля, че е време да се запознаем.
— Какво?
— Знаеш номера му, нали? Обади му се. Кажи му, че искам да се запозная с него.
— Сега?
— Не оставяй днешната работа за утре!
Тя погледна встрани. Замисли се.
— Той вероятно е зает.
— Нали преди малко каза, че ще идва у вас да гледате заедно телевизия? Хайде, обади му се.
— За да го помоля да дойде тук? — попита тя, свела очи към земята.
— Точно така.
— При теб? — Тя поклати глава. — Няма да го направи.
— И защо?
— Ще бъде толкова неловко. Та ти дори не го харесваш.
— Е, сега е моментът да промениш мнението ми.
Лиса погледна телефона, след което се изправи, приближи се до канапето и се излегна на него. Взе дистанционното на телевизора и започна да сменя каналите.
— Много си подъл — обвини го тя.
— Може би. Е, щом Зийк няма да ни идва на гости, предлагам да се опитаме да разрешим проблемите ти по химия. Не мога да ти помогна кой знае колко по немски, но по химия съм цар.
— Голям късмет, няма що! — саркастично промърмори тя.
— Точно така. Това, несъмнено, е щастливата ти вечер. — Седна до нея на канапето, разгърна учебника, а след това изтръгна дистанционното от ръката й и загаси телевизора.
— Защо просто не ме оставиш на мира?
Рос се ухили.
— Хайде. Лиса, няма да ти е забавно, ако си сама. Осъзнах, че съм допуснал грешка като не прекарвах достатъчно време с теб, но от днес смятам да отгърна нова страница и да променя това. Така че по-добре свиквай.


Вероятно трябваше да си отиде право вкъщи. Това щеше да е далеч по-умно.
Ставаше късно, а тя бе много уморена. Освен това не можеше да се отърси от тревогите по Лиса. Но след всичките разговори за «Св. Елизабет» и предстоящото затваряне на училището, след срещата с група от бившите й съученици, която я накара да си спомни какви бяха всички те в гимназията и след като въпреки отчаяната си съпротива бе допуснала да я върнат отново към миналото, Кристън просто не беше в състояние да се пребори с внезапния си импулс.
Може би отново се обади репортерът в нея.
Може би изпитваше любопитство.
А може би бе решила, че е крайно време да се отърве от някои от призраците на миналото.
Каквато и да бе причината, тя излезе от града и подкара по посока на Бийвъртън. Макар старото й училище и сегашният й дом да се намираха на не повече от пет мили по права линия, в действителност бяха разделени от стръмни хълмове, дълбоки каньони и криволичещи пътища. До този момент нито веднъж не бе изпитвала желание да посети стария кампус. Всъщност истината бе, че неведнъж старателно бе избягвала завръщането си в «Св. Елизабет».
До тази вечер.
Светлината на фаровете разсичаше тъмнината и осветяваше пътя, мокър от дъжда. Колата криволичеше през стръмните хълмове, преминаваше край високи ели, букове и кедри, а чистачките със скърцане отмиваха дъждовните капки от предното стъкло. Кристън отбеляза, че не е единственият пътник, поел по общинския път, минаващ край училището. Далеч пред нея червенееха стоповете на друга кола, а когато превали билото на хълма, срещу нея заблестя накъсана линия от приближаващи фарове.
Колко пъти бе пътувала по този път по време на четиригодишното си обучение в «Св. Елизабет»? Първоначално майка й, пламенна католичка и вдовица, собственичка на пекарна, в която се сервираше и кафе на Двадесет и трета улица, я возеше до гимназията с вана, с който разнасяше поръчките по домовете на клиентите си. Кристън и до днес си спомняше унижението, което бе изпитвала всеки път, когато майка й паркираше вана редом с поршето, с което пътуваше Линдзи Фаръл, или по-старичкия, но много готин джип на майката на Рейчъл Алсейс.
Кристън спестяваше всички пари, които изкарваше в пекарната, и в момента, в който стана на шестнадесет и издържа шофьорския си изпит, тя си купи «Фолксваген Супер Бийтъл», производство 1976 година. Километражът на колата отчиташе деветдесет хиляди мили, а едната броня бе леко вдлъбната. Колата не можеше да се сравнява с мерцедесите и беемветата, паркирани на училищния паркинг, но беше за предпочитане пред тъпия ван. Имаше собствена кола и беше на седмото небе от щастие. Живееше в щастливо неведение за онова, което й готвеше съдбата.
Сградите на кампуса на «Св. Елизабет» постепенно изплуваха пред погледа й. Ледена тръпка разтърси тялото й. Видя масивната каменна сграда и високата камбанария на църквата и допряния до нея метох, в който на времето живееха монахините, които преподаваха в гимназията.
Кристън се запита дали някоя от сестрите не продължава да живее и днес зад високите училищни порти. Какво ли бе станало със сестра Кларис, онази с издаващата слаб характер брадичка, с очилата без рамка и безкръвни устни? Или сестра Моурийн с кръглите като ябълки бузи и писклив смях? Тя постоянно украсяваше класните стаи с цветя и неизменно ухаеше на люляк. Ами светата майка, сестра Нева, която още по онова време беше на седемдесет? Монахинята се подпираше на бастун и така и не можа да запомни името на Кристън. Дали някоя от тях бе все още жива? Дали продължаваха да обитават стаите си зад дебелите каменни стени?
Дъждът се усили и заплющя по предното стъкло на колата. Кристън пусна чистачките на по-високи обороти и се загледа в училището, което, на слабата светлина, изглеждаше непроменено. Широката галерия, крепяща се на каменни колони, все така защищаваше от стихиите тежката двойна врата, водеща към фоайето. Сградата беше на два етажа, изградена от камъни и хоросан, също като църквата.
Кристън натисна леко газта и приближи още малко, борейки се с убеждението си, че не би трябвало да е тук, че се явява неканена в едно отдавна отминало време, на място, което вече не беше част от живота й.
Колата й продължи да пълзи бавно напред и тя разпозна гимнастическия салон с високия сводест покрив и столовата, сгушена непосредствено до него.
Гимнастическият салон. Мястото, на което се проведе онзи съдбоносен бал по случай св. Валентин. Кристън почука с пръсти по волана и се замисли за лабиринта от храсти, който разделяше гимназията от метоха. Дали все още съществува? Поддържат ли го или са го оставили да израсте и запустее? Дали след трагедията не бяха изкоренили храстите? А може би просто бяха продължили да го подрязват внимателно и да оформят старателно скулптурите, все едно че нищо ужасно не се бе случило зад стените на големия парк.
— Това си е чиста лудост — измърмори Кристън, нахлузи качулката на якето на главата си и извади прожектор от жабката на колата. Загаси двигателя, излезе от колата и се озова в студената и дъждовна нощ. Тръгна към задната част на училището и прескочи веригата, която отделяше неизползваемия паркинг на салона от алеята за поставки. Паважът беше неравен и изровен, но тя продължи неотклонно към задния вход на гимнастическия салон. После прекоси паркинга и се насочи към парка.
Лабиринтът беше точно такъв, какъвто го помнеше… е, може би не бе подстриган толкова старателно, а в основите му се забелязваха избуяли бурени, но иначе изглеждаше непокътнат. Не трябваше да напряга кой знае колко въображението си, за да си спомни онази нощ… музиката, която долиташе от салона, мириса на цигарен дим, ужасяващия писък на Линдзи, последван от още по-ужасяваща гледка — безжизненото тяло на Джейк, отпуснато върху дебелата стрела, приковала го към дървото, кръвта, която тъмнееше по дънера на дървото, събираше се на локвичка в мократа трева, червенееше по ризата на Джейк и роклята на Линдзи.
О, господи, как изобщо можа да й хрумне да се върне на това място? Вдигна поглед към метоха и забеляза няколко лампи, които меко блестяха зад изрисуваните стъкла. Преглътна мъчително, когато видя нечий силует до един от прозорците и зърна движение зад щорите.
И сега какво, Кристън?
Очевидно някои живее в тази стая. Вероятно някоя от старите монахини. Сигурно просто бе минала край прозореца, стиснала в ръка библията и броеницата си!
Защо си причиняваш това? Защо толкова искаш да се побъркаш от страх?
Нямаше отговор на този въпрос. Изключи фенерчето си и отново вдигна поглед към прозореца, зад който бе забелязала движението. Светлината в стаята внезапно изгасна.
Възможните обяснения бяха три. Обитателят на стаята вероятно просто си бе легнал. Или пък бе излязъл от стаята. Или бе загасил лампите, за да се прикрие в мрака.
Е, това вече е истинска параноя. Махай се от тук и се прибирай у дома. Седни пред камината, налей си чаша вино или кафе без кофеин с бита сметана. Поглези се малко. Тази вечер си съвсем сама. Освободена от майчинските задължения.
Въпреки това продължи да върви напред, включила отново фенерчето си. Насочи се към входа на лабиринта, където живият плет беше още по-гъст, а недобре поддържаните храсти стигаха до раменете й. Гротескно оформените фигури тъмнееха зловещо около нея. Лъчът на фенерчето й подскачаше напред, предлагайки съвсем слаба светлина.
«Какво изобщо правиш тук?» — запита се отново Кристън, разбирайки подсъзнателно, че това е нещо, което трябва да направи, импулс, който не можеше да пренебрегне, сила, която я подтикваше да върви напред в дъжда и тъмнината. Зърна старата пейка, а след това и фонтана. С всяка стъпка в мократа трева страхът й се засилваше, изпълваха я мрачни предчувствия, които се опитваше да пренебрегне.
Напрегната си, защото съзнаваш, че си проникнала без разрешение в чужда собственост. Даваш си сметка, че някой може да забележи светлината на фенерчето ти и да повика ченгетата. И какво ще им кажеш като дойдат, а? Че ти се е приискало да посетиш мястото, на което бе убито момчето, в което беше влюбена в гимназията?
Зави зад един ъгъл и се закова на мястото си, защото пред нея се изпречи стена от избуяли клони.
Странно, помисли си тя, изненадана от факта, че бе объркала пътя. Беше абсолютно сигурна, че бе поела по правилната алея. Вятърът се усили, разлюля храстите около нея и докосна врата й с ледените си пръсти.
Обърни се обратно и се върни при колата. Какво се опитваш да докажеш, за бога?
Кожата й бе леденостудена, но тя бе твърдо решена да завърши започнатото. Каквото и да бе то. Насочи лъча на фенерчето към земята, обърна се и пое по обратния път, следвайки собствените си стъпки, отбелязали се в мократа трева. Не след дълго се озова пред нов завой от четиридесет и пет градуса, който, според нея, не трябваше да е тук. Ускори крачка, за да се сблъска отново със задънена алея и непроходима стена от избуяли храсти.
— По дяволите! — Очевидно бе по-напрегната отколкото си даваше сметка, но несполуките само допълнително подсилиха решимостта й. Отново тръгна назад, следвайки стъпките си. Върна се до самия вход и освети с фенерчето лабиринта пред себе си. Този път забеляза по-малките и не толкова гъсти храсти, които растяха редом със старите, и си даде сметка, че лабиринтът е претърпял известна промяна. Някой бе проектирал наново онзи лабиринт, който тя си спомняше от миналото. По-младите храсти, посадени допълнително, вече бяха на почти двадесет години и макар да променяха алеите и пътеките, в тъмнината трудно се различаваха от по-старите растения.
Може би и голямото дърво, до което Джейк бе убит, също е бил отсечено. По онова време се обсъждаше възможността там да се построи паметник, но светата майка бе отхвърлила предложението, той като не искаше този трагичен инцидент да петни репутацията на кампуса и да се превърне в притегателен център за хората, страдащи от патологично любопитство.
— От нас се очаква да преживеем тази болезнена трагедия и да се молим да бъдем осенени от Божия промисъл — заяви пред учениците светата майка в понеделника след смъртта на Джейк. — От полицията вече приключиха с разследването на територията на кампуса и не виждам причина да превръщаме нещастието в сензация и да насърчаваме болезненото любопитство на онези, обсебени от трагедията. Тези от вас, които искат да почетат паметта на бедното момче, могат да го направят на гроба му…
Кристън си спомни всичко това докато вървеше покрай подрязания плет, опитвайки се да открие новите алеи и да предвиди къде и в коя посока да завие. Отне й почти половин час да стигне до средата на лабиринта. Направи и последния завой и изведнъж пред нея се възправи старият дъб, разперил в тъмната нощ голите си клони.
Остра болка прониза сърцето на Кристън, когато насочи лъча на фенерчето към земята, осеяна с изпочупени клончета. Статуята на Мадоната беше непокътната — белееше се в мрака, както и преди, вдигнала ръце към небесата в безмълвна молитва.
Дъждът валеше безспирно. Тъмни облаци скриха луната и Кристън потрепери неволно.
— Мили боже — промълви тя и силно стисна ръцете си. Гърлото й се сви мъчително, горещи сълзи опариха очите й, потекоха по лицето й и се смесиха със студените дъждовни капки, които се стичаха по бузите й. Представи си Джак така, както го бе видяла за последен път. Прегърбен и безжизнен, облечен с взет под наем смокинг, застрелян право в сърцето. И не с какво да е, а със стрела, за бога!
Вестниците нарекоха неизвестния убиец «КУПИДОН».
Кристън отново си представи Линдзи, просната се в краката на Джейк. Бледосинята й рокля бе оплескана с кръвта на Джейк, лицето й бе побеляло от ужас, а от очите й се стичаха черни ручейчета размазан грим. В ушите й отекна изреченото от Линдзи обвинение.
— Защо, Кристън? Защо го уби?
Какво се бе случило с Линдзи през онази нощ? Как изобщо можа да й хрумне, че Кристън има нещо общо със смъртта на Джейк?
Линдзи така и не отговори на този въпрос. Нито тогава, нито през следващата седмица в училище, когато Кристън я попита направо.
Случи се в тесния коридор с ученически шкафчета на първия етаж, който отделяше библиотеката от служебните кабинети.
Кристън завари Линдзи да се опитва да отвори шкафчето си.
— Защо ме обвини за смъртта на Джейк? — Линдзи й отговори веднага, но Кристън настоя: — Линдзи?
Линдзи започна с все сила да дърпа вратата, но шкафчето не искаше да се отвори.
— Аз… аз не знаех какво говоря. Бях в шок. Обезумяла бях от ужас. — Продължи да се опитва да налучка комбинацията на шкафчето си, но вратата му не помръдваше. — Бях много разстроена.
— Всички бяхме разстроени. Но това не обяснява защо обвини точно мен.
— Така е, зная. И съжалявам. — Отново се зае с комбинацията на шкафчето, но ръцете й трепереха неудържимо. — Какво точно искаш от мен? Намерих Джейк по средата на лабиринта с пронизано от стрела сърце. Навсякъде имаше кръв. Знаех… искам да кажа, разбрах, че е мъртъв. Все едно че — спря да дърпа вратичката на шкафчето и за миг вдигна към Кристън огромните си, преливащи от паника очи, — все едно, че видях как душата напуска тялото му, Крис. Заклевам се в бог, че животът го напусна в момента в, който стигнах до него и… аз разбрах, че душата му си отива точно в онзи миг, пред очите ми… О, господи… Бях толкова потресена, толкова уплашена… направо си изгубих ума… а в следващия момент се появи ти и… и… той ти беше кавалер през онази нощ. Ти беше с него! На бала! Макар да знаеше, че аз все още го обичам.
— Но вие двамата скъсахте! — не й остана длъжна Кристън, въпреки че изпита остро чувство на вина. — Освен това двамата с Джейк винаги сме били приятели.
Линдзи се изсмя презрително, а след това сякаш се поуспокои.
— Очевидно си искала нещо повече от него, но… О, по дяволите, какво значение има това сега? Той е мъртъв, нали? И нищо не може да промени този факт.
— Аз нямам нищо общо с убийството му.
Линдзи въздъхна. Премигна няколко пъти, за да прогони сълзите.
— Както вече ти казах. Крис, онази вечер не бях на себе си. Това е истината. Бях обезумяла. Съжалявам! — Брадичката й се разтрепери, тя се обърна към шкафчето си и отново поднови битката си с вратата. — Не зная какво повече бих могла да ти кажа.
Линдзи най-накрая уцели комбинацията, ключалката прещрака и вратата се отвори. Тя се наведе и бързо грабна учебника си по английски. Побърза да затвори шкафчето си, но Кристън успя да забележи, че цялата врата отвътре бе облепена с лика на Джейк Маркът: снимки и откъснати страници от училищните годишници, украсени с малки сърчица, изрязани от блестяща червена хартия.
Шокирана, Кристън отстъпи крачка назад. Сякаш попадна в друг свят, в който едва долитаха обичайните училищни шумове — тропотът на обувки по излъсканите до блясък коридори, затръшването на вратите на шкафчетата, изблиците смях и безспирните подвиквания, пронизителният звън на звънеца.
Едва когато сестра Кларис прошумоля зад нея с черната си дреха, докосна я по рамото и й каза да влиза в клас, Кристън се изтръгна от унеса си и се затича нагоре по стълбите към лабораторията по физика, за да заеме мястото си преди ексцентричната госпожа Крендъл да провери присъстващите.
Сега, години по-късно, застанала под дъжда и загледана в старото дърво, тя се почувства вледенена до кости. Съвсем сама. И, както и преди двадесет години, без нито един отговор на многобройните въпроси, които я измъчваха. Приближи се до дървото и освети с фенерчето неравния му ствол.
— О, Джейк — прошепна Кристън, когато откри знака и прокара пръсти по неравната кора на дървото. — Кой ти причини това?
И защо?
Затвори очи, помоли се на ум и въздъхна. Стори й се, че долавя някакъв шум. Шумолене на листа.
Рязко се обърна и освети с фенерчето храстите зад нея. Мокрите, блеснали от дъжда листа леко се полюляваха.
Кристън замръзна неподвижно. Изпита силен страх. Имаше ли и друг човек наблизо? Нима някой я бе проследил? Кой я наблюдаваше?
Сърцето й започна да бие като обезумяло.
Вероятно някой опосум или скункс е минал наблизо…
Листата постепенно се укротиха.
Не забеляза уплашени животински очички да проблясват на светлината на фенерчето.
Чувайки ударите на сърцето си да отекват в ушите й, Кристън обходи със слабия лъч на фенерчето си блесналите от дъжда храсти. Не видя нищо. Никакво движение. Никакъв необичаен шум. Чуваше единствено забързаните удари на сърцето си и равномерното падане на дъждовните капки.
Тук нямаше никой друг. Беше сама. Уплашена, чувстваща се като натрапник, мокра до кости от дъжда.
Пълна идиотка!
Огледа района за последен път, обърна си и тръгна да излиза от лабиринта. На едно място зави погрешно, но бързо се поправи. Измъкна се от храстите и прекоси на бегом паркинга и малката алея. Намери колата си точно там, където я беше оставила.
Никога не се бе радвала толкова на малката си хонда. Отключи колата с дистанционното и светлините на хондата премигнаха. Кристън хвърли фенерчето и чантата си на задната седалка, настани се зад волана и свали качулката от главата си.
Дъждовните капки потекоха надолу по врата й. Кристън запали колата и радиото засвири… но тя изобщо не го бе пускала докато пътуваше към гимназията… Какво ставаше, по дяволите? Погледна към таблото и осъзна, че музиката идваше не от радиото, а от някаква касета, напъхана в касетофона. Купето на колата се изпълни с някакви неясни звуци, смях и музика… позната мелодия… мили боже… Косъмчетата на тила на главата й настръхнаха. От касетофона се носеше един от класическите хитове на Спрингстийн. «Тя танцуваше в мрака.»
Ледена тръпка пробяга по гръбнака й. Тя погледна през замъгленото предно стъкло и видя движещите се чистачки да местят напред-назад някаква розова картичка.
Кристън се огледа, свали прозореца и отлепи мократа картичка от стъклото. Буквите по розовата хартия бяха избелели, самата тя бе толкова мокра, че почти се разпадна в ръцете й, но Кристън веднага разбра какво представлява. Беше снимката, която двамата с Джейк си бяха направили на бала по случай деня на св. Валентин преди две десетилетия. Снимката, скрита от Кристън в един училищен лексикон, който не бе разгръщала от години. Стомахът й се сви болезнено, когато погледът й се спря върху лицата им — усмихнати, безгрижни, невинни, неподозиращи какво ще им донесе страховитата нощ. По-ужасна обаче бе неравната, кърваво червена черта, надраскана през усмихнатите им лица.
Кристън бе готова да се разпищи. Но не се наложи.
Гласът на Брус Спрингстийн постепенно заглъхна, звуците на бала, провел се преди толкова години, сякаш се разтвориха в нощта… последва секунда мълчание, прещракване… и от касетата се разнесе писък, изпълнен с истински, неподправен ужас.
Кристън извади касетата, рязко натисна газта и изхвърча от паркинга.
Цялото й тяло се тресеше неконтролируемо. Сърцето й щеше да се пръсне от страх. Погледна в огледалото за обратно виждане. Стори й се, че зърна някакъв неясен образ… черна фигура, която претича покрай тъмните прозорци на параклиса.
Кристън премигна.
Фигурата изчезна.
Поредният номер на развинтеното ти въображение!
Няма начин! Някой знаеше, че тази вечер тя бе посетила училището. Беше я проследил. Или просто я бе причакал в мрака.
Погледна към дясната седалка, на която лежаха мократа лъскава снимка и касетата.
Беше си помислила, че кошмарът е свършил.
В този момент обаче си даде сметка, че той едва сега започва.


Пет

Бягай, Кристън. Бягай с всичка сила. Но това няма да ти помогне. Аз ще те намеря. Чаках много дълго и сега не мога да допусна да се измъкнеш.
Убийцата на Джейк Маркът стоеше в сенките край училището и се взираше в отдалечаващите се стопове на хондата. Дъждът преливаше през улуците на галерията, която се извисяваше над входа на добрата стара «Св. Лиз».
Колко пъти бе стояла на същото това място, загледана в останалите. Мечтаеше си да се приобщи към другите, слушаше ги да си говорят за Джейк Маркът и да го превъзнасят като господ бог, да се държат така, сякаш всяка от тях притежаваше част от него.
Само дето изобщо не подозираха, че Джейк не бе обичал нито една от тях.
Нито пък щеше да ги обича някога.
Господи, бяха такива идиотки! Но Кристън, отличничката, беше най-зле от всичките. Предполагаше се, че тя е изключително умна, но в действителност беше тъпа като галош. И предсказуема. Дяволски предсказуема. Дори и да не я бе проследила тази вечер, пак щеше да се досети, че ще се върне в «Св. Лиз».
Планирането на предстоящата среща на випуска бе извикало спомените от нощта, в която се проведе балът по случай деня на св. Валентин и бе накарала Кристън да се върне на местопрестъплението. Интуитивно бе почувствала, че ще стане точно така.
Което напълно съответстваше на плановете й. Продължаваше да се взира след стоповете, които постепенно се изгубиха в дъжда. Питаше се какво ли си бе помислила Кристън, когато бе видяла снимката, оставена на стъклото на колата й. Дали бе разбрала посланието? Досещаше ли се какво предстои? Изтръпнала ли бе от ужас, когато бе чула записа от онази нощ и пронизителния, вцепеняващ писък на Линдзи?
О, ти само почакай, Кристън.
Ще стане още по-лошо.
Помниш ли нощта, в която бе убит Джейк? Помниш ли как завари Линдзи? Ами Джейк?
Онази нощ беше съвършена. Скрита в края на една редица от храсти, убийцата, стиснала в ръце тежкия лък, чу нечии забързани стъпки и се прикри по-навътре в сенките. После включи отново малкия касетофон и видя Линдзи да тича към центъра на лабиринта. Синята й рокля блестеше на лунната светлина. Убийцата веднага я последва, защото искаше да види и запише на лента реакцията на момичето.
Резултатът си струваше усилията.
Линдзи, която не спираше да повтаря: «О, не, о, не, о, не» се втурна към дървото, до което лежеше Джейк. Опита се да го съживи, да го прегърне, да вдъхне живот във вече мъртвото му тяло.
— Джейк, о, господи, не… Джейк! Джейк! — Докато се опитваше да му помогне и да го съживи, кръвта му потече по предницата на скъпата й светлосиня рокля. — «О, не… о, не… о…» А след това, сякаш най-сетне разбрала, че това не е сън, а се случва наистина, Линдзи нададе пронизителен, смразяващ кръвта писък, който отекна далеч по склоновете на Уест Хилс.
Убийцата се отдръпна рязко назад и се затича, но не по заплетените алеи на лабиринта, а през дупките в плета, които бе направила по-рано. Прекоси напряко северната част от лабиринта, затича се надолу по хълма и незабелязано се промъкна в скривалището си в сутерена на училището, където побърза да облече отново роклята си и да се присъедини към групата ученици, които пушеха рева и пиеха и изобщо не бяха обърнали внимание колко време се бе забавила в тоалетната.
Всичко протече толкова гладко.
По-късно дори се присъедини към останалите, които се скупчиха на входа на лабиринта, когато от там, залитайки, се появи Линдзи с побеляло от ужас лице, с разрошена коса и рокля, оплескана с кръвта на Джейк Маркът. Линдзи Фаръл приличаше на зомби и ридаеше неудържимо. Кристън Даниелс стоеше безмълвно с посивяло лице и трепереше неконтролируемо. Рейчъл Алсейс беше ужасена и слисана, но въпреки това веднага се впусна в действие. Обърна се към уплашената сестра Кларис и незабавно изиска от нея да се обади в полицията и да повика баща й.
Останалите ученици, учители и придружители бяха обхванати от различна степен на ужас и шок. Всички бавно осъзнаваха случилото се, поддали се напълно на обхванатата ги параноя.
О, всичко протече много добре. Дяволски добре.
А сега предстоеше повторение.
Убийцата се усмихна студено в дъждовната нощ.


Кристън спря касетата и я измъкна от касетофона, по ужасяващия писък продължаваше да отеква в главата й. Сърцето й сякаш щеше да изскочи от гърдите й.
Стискаше волана с прелели от усилието пръсти и, превишила допустимата скорост, летеше по пътя към дома си.
Кой би ми причинил това? Защо?
Някой от членовете на организационния комитет?
Някой, който не дойде на срещата, но е знаел за нея?
Някой друг? Шибаният убиец?
Припомни си всички присъствали на събирането: Манди, Ейприл, Аурора, Бела, Делин, Мартина, Хейли… Имаше ли и други поканени? От друга страна, Хейли беше достатъчно откачена, че да й спретне този номер. Освен това си бе тръгнала по-рано от останалите.
Кристън се залепи зад една кола и продължи да кара зад нея. Постоянно поглеждаше в огледалото за обратно виждане. Не знаеше какво да очаква; човекът, оставил снимката и касетата в колата й, би могъл да я проследи отново… И да направи какво? Да я нарани физически? Но ако това бе целта, защо той/тя не я изчака в колата й? Защо не я нападна, нарани, или уби в лабиринта, където беше съвсем сама?
— Идиотка! — наруга се тя. Четеше вестници всеки ден, гледаше новините по телевизията с религиозно постоянство, следеше световните, национални и местни събития. Знаеше, че светът е пълен с ненормалници и откачалки и обикновено внимаваше повече. Но не и тази вечер.
Чантата й лежеше на пода пред дясната седалка. Тя се присегна и, стиснала волана само с едната си ръка, с другата бръкна в страничния джоб на чантата и извади клетъчния си телефон.
Колата леко кривна от пътя. Кристън я върна по средата на платното, отвори телефона и се зачуди на кого да се обади.
Рос! За бога, обади се на Рос!
Кристън скръцна със зъби. Достатъчно бе да натисне бутона за бързо избиране и щеше веднага да се свърже с него, но тя се поколеба. Двамата бяха разделени. И бяха поели по пътя към развода. Не можеше да търси подкрепа от него.
Тогава се обади на ченгетата!
И да им каже какво? Че някой е оставил стара снимка и касета в колата й докато тя се е разхождала без позволение из двора на «Св. Елизабет»? Полицаите си имаха достатъчно по-сериозни престъпления, които да разследват. Всеки ден четеше полицейския бюлетин в редакцията на Кларион.
Остави телефона на седалката до себе си, издиша дълбоко и отби по второкласния път, който водеше нагоре по хълма към къщата й. Отново погледна в огледалото за обратно виждане. Никой не я следеше.
Някой обаче очевидно бе решил да я изплаши до смърт.
— И успя! — изрече на глас тя и натисна бутона на устройството за дистанционно управление на вратата на гаража. Вкара колата в гаража, изчака вратата да се затвори и едва тогава излезе.
Все още разтърсена от случилото се, Кристън грабна чантата, лаптопа, касетата и мократа снимка, изправи се и се опита да се овладее.
— Стегни се! — заповяда си тя, но без особен успех. Не знаеше кой се опитваше да я побърка от страх, но разбираше, че човекът се справя дяволски добре. Кой би ми причинил това и защо? Нямаше отговор на този въпрос. Знаеше само, че някой се опитва да я изплаши до смърт… някой, който не иска тя да участва в организационния комитет за подготовка на срещата на випуска, или пък не му харесва тя да се размотава из «Св. Елизабет»… Не, в това нямаше смисъл. Когато по-рано вечерта тръгна за срещата със съученичките си, Кристън изобщо нямаше намерение да ходи в гимназията. Значи някой я бе проследил.
Само дето не знаеше кой.
— Побъркано копеле! — процеди през зъби тя, макар да не можеше да е напълно сигурна, че зад всичко това стои мъж.
Влезе в къщата и едва не се спъна в Мармълейд.
— Ох, извинявай. — Остави нещата си на кухненската маса, наведе се и вдигна котката, която провеси дъгата си раирана опашка и започна да мърка доволно, допряла розовото си носле във врата на Кристън. — Някой май е самотен, а? — Кристън си наложи да се поотпусне малко. Без да пуска котката, бавно обиколи къщата и провери всяка врата и прозорец, за да се увери, че са заключени, а къщата й е напълно защитена. Нямаше алармена система; винаги се бе чувствала напълно сигурна, когато живееше тук заедно с Рос. Дори и през последните години, когато той все по-рядко си беше у дома, Кристън нито веднъж не бе изпитала страх или безпокойство в дома си. Тази вечер обаче си наложи да провери по няколко пъти всеки прозорец и всяка врата.
— Вече сме в пълна безопасност — най-накрая заключи тя.
Мармълейд, отегчена от вниманието й, започна да се гърчи нетърпеливо в ръцете й и Кристън я пусна на пода. Котката моментално се настани на любимото си местенце на облегалката на дивана и се зае да се ближе. Лампичката на телефонния секретар премигваше и Кристън натисна бутона за прослушване на записаните съобщения.
— Имате две съобщения — информира я записаният механичен глас.
— Здрасти, Крис. Аурора е. Първо звъннах на мобилния и ти оставих съобщение, но след това реших да се обадя и в дома ти. Мисля, че събирането мина добре. Не е ли страхотно да се срещнеш отново с някои от старите дружки? А пък Хейли… какво, всъщност, й има? Както и да е. Забравих да спомена, че ще се наложи да използваш връзките си във вестника, за да рекламираш — безплатно, естествено — предстоящата среща на випуска. Може пък чрез вестника да стигнем до онези от съученичките си, чиито адреси все още не сме могли да издирим. Дори и вече да не живеят в града, техните родители, баби, дядовци или братовчеди може да прочетат обявата. И тъй като «Св. Лиз» се очаква да предаде богу дух — тя се засмя на собствената си шега — това може да се използва като повод за написването на интересни статии за съдбите на хората, учили и работили там. Защо, например, не интервюираш някои от старите сестри, които работеха в гимназията по наше време? Сестра Кларис все още живее там, можеш ли да повярваш? Ами спомняш ли сестра Мери Майкъл? И тя е там. Няма ли да е страхотно да ги интервюираш? Както и да е… просто ми хрумна. Обади ми се по-късно! — Чу се как Аурора затваря телефона. Кристън веднага изтри съобщението. Механичният глас обаче заговори отново, напомняйки й, че има още едно съобщение. Проклетата машина я вбесяваше. От известно време се канеше да си купи нов апарат, но така и не го бе сторила.
— Следващото съобщение — обяви машината.
— Мамо, моля те, моля те, моля те, ела да ме вземеш. — Отчаяният шепот на Лиса изпълни стаята и за част от секундата мускулите на Кристън се стегнаха от тревога. — Не мога да стоя тук с татко — продължи Лиса. — Толкова е неестествено. — В следващия миг рязко затвори; вероятно баща й я бе заварил да говори по телефона.
Кристън се облегна на кухненския шкаф, а пулсът й бавно се нормализира. Беше изтощена до смърт, но все пак успя да се усмихне. Нямаше никакво намерение да се обажда у Рос. Нека съпругът и дъщеря й да се оправят сами. Номерът на Лиса просто нямаше да мине. Та тя е с баща си, за бога! Крайно време беше те двамата да се сближат отново.
Все още с опънати от преживяното нерви, Кристън си сипа чаша вино, пусна топлата вода във ваната, сипа ароматизирана пяна и разпусна косата си. Намери любимия си диск на Ийгълс, сложи го в плейъра, съблече дрехите си и се потопи в горещата и ароматна пяна.
Затвори очи.
Заслуша се в музиката.
И за миг успя да прогони от съзнанието си всички мисли за Джейк Маркът, за снимката, за записа от ученическия бал и всичко останало, свързано със «Св. Лиз».
Утре щеше да се погрижи за всичко.
А днес, в края на краищата, беше свободната й вечер.


Сърцето й препускаше неконтролируемо, тялото й се къпеше в пот. Къде беше Джейк? Къде? Нощта беше катранено черна. Тъмни облаци забулваха луната, над земята се стелеше мъгла. Клоните я шибаха по лицето, къпините се закачаха в дрехите й. Беше боса, а тревата беше студена и замръзнала. Тя излезе иззад последния завой в лабиринта и го видя пред себе си, обгърнат в мъгла. Седеше прегърбен и отпуснат до дървото, прикован със стрела към дебелия дънер на дъба. Тъмната му коса падаше в безпорядък по лицето му; кожата му беше бяла като мрамора, от който бе изработена статуята на Мадоната, скрита под широката корона на дъба. Статуята като че ли плачеше; от очите й се стичаше някаква червеникава течност.
— Джейк! — изплака Кристън, затича се към него и едва не падна, спънала се в някакъв дебел корен.
От раната му струеше кръв, стичаше се по дрехите му и се събираше на малка локвичка в краката му.
— Джейк, о, господи, Джейк, какво се случи? Отговори ми… О, моля те, моля те!
Изпълнена с ужас, тя се присегна към безжизненото му тяло и се опита да извади стрелата. Ръцете й, омазани с топлата му кръв се плъзгаха безуспешно по гладката й повърхност.
— Не, не, не — промълви тя и дръпна по-силно, напрегнала мускулите си до краен предел.
Чу нечии стъпки. Обърна се, но не пусна стрелата.
— Помощ! — извика. — Имаме нужда от помощ! О, боже, нека някой да ни помогне!
Линдзи Фаръл се появи като привидение от мъглата. Очите й бяха кръгли като копчета, а разширените й зеници чернееха като нощта.
— Ти го уби, Кристън — обвини я тя. — Ти го уби.
— Не, Линдзи… Моля те, той има нужда от помощ. Трябва пи линейка. Обади се на 911.
— Ти си виновна, Крис. А сега го остави на мира. Аз го обичам. Аз! — Тя прегърна главата на Джейк и нежно го целуна по устните. От очите й се стичаха сълзи и се смесваха с кръвта му. Стори й се, че той помръдна едва-едва… стори й се, че искрица живот продължава да тлее в него.
Възможно ли беше? Кристън видя, че пръстите му помръднаха и ахна от изумление. Възможно ли беше? Нима Джейк беше още жив? Понечи да извади клетъчния си телефон, но не носеше чантата си… Беше я оставила в колата… колата с ужасното послание, оставено на предното стъкло.
Отстъпи назад и прикова невярващия си поглед върху Джейк. Линдзи спря да го целува.
Двамата се извърнаха към Кристън и я погледнаха.
Сините им очи изглеждаха черни. Цялата рокля на Линдзи беше оплескана с кръв. Джак се усмихна с онази негова невероятна, дяволски привлекателна усмивка, която Кристън помнеше още от детството си.
— Защо, Кристън? — попита я. Говореше така, сякаш изобщо не изпитва болка, сякаш нищо лошо не му се бе случило. — Защо ми причини това? Мислех, че сме приятели.
— Ние бяхме… сме… Ние всички сме приятели.
— Докато произнасяше последните думи, от мъглата се появиха всички, присъствали на бала онази вечер… и други, които не бяха там. Тръгнаха към нея като зомбита. Рейчъл, бледа като смъртта, вървеше редом с Ейприл. Манди се присъедини към тях. Разкъсаната й рокля се свличаше от едното й рамо, към което беше прикачена ръка… ръката на Бойд. Те мърмореха нещо, шепнеха все по-високо и по-високо и по-високо, докато гласовете им се извисиха в оглушителен рев.
— Защо, Кристън, защо? — Чад, Ник, Бела, Делия, Мартина — всички вървяха към нея като на забавен кадър. Ръцете им бяха изцапани с кръв, в изцъклените им очи сякаш нямаше живот. Иззад дървото и от различните алеи на лабиринта наизлизаха още хора, хора, които тя познаваше. Всичките бяха облечени в смокинги и официални рокли. Лицата им бяха пепеляво бледи, предниците на белите им ризи, дантелите, коприната и атлазът на роклите бяха оплескани с кръв.
— Аз не съм… Джейк, не бих… аз те обичам… — рече Кристън и заотстъпва назад. Към нея приближаваха нови лица Аурора и Дийн… а след това Хейли, хванала за ръка усмихнатия, но изключително блед Иън.
О, господи, о, господи… не, аз нямам нищо общо с това, опита се да каже Кристън и след това видя Рос… о, слава богу, той беше тук! Опита се да изтича при него, но краката й бяха като залепени за земята и не можа да се помръдне… Едва тогава си даде сметка, че постепенно потъва в някакво блато, скрито дълбоко в лабиринта, а тинестата вода на блатото бавно се обагря в червено от кръвта на всички ония хора, които вървяха към нея.
— Рос! — изпищя Кристън, надявайки се, че той ще я спаси. — Рос!


Кристън рязко отвори очи. Премигна няколко пъти в тъмнината, обхваната от неподправен ужас и паника, и едва тогава си даде сметка, че се намира в собствената си спалня. Циферблатът на цифровия часовник синееше в мрака, а премигващите цифри отбелязваха времето — пет и четиридесет и пет сутринта.
— О, боже! — промълви тя, осъзнала, че тялото й се къпе в пот, макар в стаята да беше студено. Въздъхна дълбоко и пресекливо, благодарна, че се е измъкнала от лапите на съня. Заля я вълна на облекчение.
— Това е само сън… просто един шибан сън… не, просто един кошмар — промърмори тя, светна нощната лампа и се заслуша в шума на дъждовната вода, която се стичаше по улуците. Премигна от ярката светлина. Котката възмутено измяука. Мармълейд, сгушена в долния край на леглото, вдигна оранжевата си глава, протегна се, а след това се промъкна до Кристън и опря розовото си носле в лицето й. Котката обикновено спеше с Лиса, но предишната вечер очевидно бе разбрала, че дъщеря й няма да се върне и по някое време през нощта се бе промъкнала в спалнята на Кристън. — Важното е да се приютиш някъде по време на буря, нали? — подхвърли Кристън, благодарна за компанията. Потупа меката козина на Мармълейд, а в главата й се завъртяха образи от ужасния сън. Спомни си всичките онези хора, обвиненията, вината. Двадесет години, изпълнени с чувство на вина. За пореден път се замисли за онази нощ. За пореден път си каза, че ако бе направила само едно нещо, трагедията може би щеше да бъде избегната и Джейк и до ден-днешен щеше да си е жив и здрав.
Ако само бе отишла да го потърси по-рано.
Ако не го бе изпуснала от погледа си през онази нощ.
Ако изобщо не го бе канила на проклетия бал.
— Не мисли за това — каза си тя, както го бе правила неведнъж в миналото. — Не мисли за това. Не мисли за това. — Отмести с ръка косата, която падаше по лицето й. Защо, за бога, се бе съгласила да участва в организационния комитет? Така ли не й хрумна, че допуска огромна грешка? Добре де, не се включи в подготовката на срещата по собствено желание. Другите настояха за това, но тя можеше да измисли някакво оправдание и да откаже. Така както направи преди пет, десет, петнадесет години. Аурора, или някоя друга от възпитаничките на «Св. Лиз» можеше да поеме организацията в свои ръце… А и проклетата среща можеше изобщо да не се проведе. Какво като ще закриват училището? На кого му пука?
Котката се настани на възглавницата, която лежеше до тази на Кристън. Възглавницата на Рос. Мармълейд положи малката си главица върху рамото на Кристън.
— Не се настанявай твърде удобно — предупреди я Кристън. — Не си ли чувала старата приказка, че за непослушните няма почивка. А ние сме точно такива, момичето ми. Твърде непослушни. Хайде, ставай. — Кристън се размърда и отметна завивките. Мармълейд се претърколи до единия край на леглото и скочи на пода. Кристън се прозина широко и се запрепъва по посока на кухнята. Котката я следваше по петите. — Коя е първа точка от дневния ни ред? Кафе, разбира се. — Сипа във филтъра смляно кафе, наля цяла каничка вода и натисна бутона на кафе машината.
Само след няколко секунди машината заработи и ароматът на кафе изпълни целия първи етаж на къщата. Отвън дъждът продължаваше да се лее. Твърдо решена да не губи нито миг, Кристън излезе в антрето, издърпа стълбата за тавана и се качи в мрачното помещение, пълно с паяжини, коледни украшения и бебешки дрешки и играчки, които сърце не й даваше да изхвърли.
Това лято, обеща си тя. Това лято щеше да изчисти тавана, да отдели нещата на Рос, да организира гаражната разпродажба, за която говореше от години, и да приключи с този въпрос веднъж завинаги. Натисна ключа за осветлението и две голи крушки осветиха претъпканото и неизползвано помещение. Стари мебели, роклите, които бе носила като бременна, излезли от мода още преди петнадесет години, очукани куфари и кутии, натъпкани по ъглите.
Сбръчка гнусливо нос, забелязала мишите изпражнения и погиналите насекоми, и тръгна към онзи ъгъл на таванското помещение, в който, в кашони, напълнени от майка й по времето, когато реши да превърне стаята на Кристън в кабинет за себе си, бяха прибрани старите й учебници, лексикони и други спомени от гимназията.
В първите три кашона имаше само книги, касетки и компактдискове, но в четвъртия намери онова, което търсеше — в него бяха всички бележки, снимки, награди, бележници с оценки и лични вещи от ученическите й години. На дъното бяха разпилени снимки, които така и не бе залепила в албуми, годишници или лексикони.
На първата видя себе си, Рейчъл Алсейс и Линдзи Фаръл. Усмихваха се широко пред обектива на фотоапарата, но усмивките и на трите бяха фалшиви и престорени. Кристън се намръщи, остави снимката и взе следващата — групова снимка, направена на паркинга на «св. Елизабет», на която се виждаше и част от лабиринта. Манди, Аурора, Хейли, Бела, Делин и Кристън се бяха сгушили една до друга, за да се предпазят от дъжда.
Толкова е странно, помисли си Кристън, загледана и лицата им. Всичките изглеждаха толкова млади и невинни на снимката. На времето Делин беше единствената чернокожа ученичка в гимназията, а Бела беше най-малката от всичките. В очите на Хейли тлееше напрежение, а на ръката й проблясваше пръстен училищния пръстен на Иън Пауърс. Аурора, вечната шегобийка, беше вдигнала два пръста зад главата на Манди — не беше ясно дали прави знака на мира или се опитва да направи на приятелката си заешки уши. Що се отнася до Кристън, тя се взираше в нещо в далечината и като че ли изобщо не забелязваше фотоапарата пред себе си.
Сега си спомни. Никоя от приятелките й не бе забелязала Джейк Маркът, който тъкмо влизаше с колата си в паркинга. Тя обаче го видя. Никога не пропускаше каквото и да било, свързано с Джейк.
— Глупаво, глупаво момиче — промърмори Кристън, загледана в изражението на лицето си, запечатано на снимката. Беше влюбена в него откакто се помнеше, макар че през повечето време беше само негова приятелка, и то благодарение на приятелството й с Бела. Линдзи беше тази, която излизаше сериозно с него.
Опитвайки се да пропъди обхваналата я носталгия, Кристън набързо разгледа още няколко пожълтели от времето снимки. Най-накрая откри онова, което търсеше — хартиената обложка под формата на картичка, в средата на която бе поставена снимката й с Джейк, направена на онзи бал. Бързо отвори картичката. Оказа се празна.
Снимката я нямаше.
Сърцето й подскочи.
Снимката беше изчезнала. Отново разгледа купчината снимки пред себе си. Не я намери. Намръщи се замислено. Толкова ясно си спомняше как двамата с Джейк позираха за тази снимка. Бяха застанали прегърнати под арка от изкуствени рози, извили глави към фотоапарата.
Нима снимката, залепена на предното стъкло на колата й, беше нейната собствена! Нима някой я бе измъкнал от тази обложка? Не личеше кашона да е бил местен, но това не означаваше нищо. Кога за последен път бе видяла тази снимка? Когато, още преди петнадесет години, качи тези кашони на тавана? Дори не си спомняше да ги е разглеждала и тогава.
А може би са я взели вчера? Докато беше на работа? Прозорецът на банята беше отворен…
— Ехо? — Отдолу долетя гласът на Рос. — Крис?
Първият й импулс беше да се спусне към него и да се хвърли в прегръдките му. Толкова уплашена се чувстваше. След това се овладя и огледа критично старата пижама, с която беше облечена. Дори не си бе измила зъбите. Нито пък се бе ресала.
— Крис? Къде си?
Тя бързо слезе по стълбата. Беше на последното стъпало, когато той се появи в коридора. Исусе, изглеждаше страхотно: коса, все още влажна от душа, или от дъжда… избеляла дънкова риза, олющено кожено яке, което по нищо не се различаваше от онова, което носеше в колежа преди цял един живот.
— Ей, добре ли си? — попита той, приковал върху нея напрегнатите си сиви очи.
— Да, само… приготвям се за работа.
Той плъзна поглед към стълбата.
— На тавана?
— Не, разбира се. Аз… трябваше да взема някои неща, които ще ми трябват за организирането за срещата на випуска.
— Там горе? — попита той и погледна снимката в ръката й.
— Да. Търсех албума си от последния клас.
— И намери ли го?
— Тъкмо бях започнала да ровя из кашоните, когато те чух да ме викаш. — Това поне не беше лъжа. — Горе е пълно с всякакви вехтории. Някои са твои.
Рос не обърна никакво внимание на последната й забележка.
— Изглежда, че все пак си успяла да намериш нещо — подхвърли той и извърна глава към кухнята.
В следващия миг вече вървеше по късия коридор, а тя го следваше по петите. Беше й ясно какво предстои. Предишната вечер, измръзнала, мокра и изплашена, беше оставила всичко, което носеше, върху масата в кухнята. Чантата си, лаптопа, бележките си, както и касетата и снимката, които бе намерила в колата си.
Страхотно, помисли си тя. Точно това й трябваше в момента! Да обсъжда случилото се с мъжа, който съвсем скоро щеше да стане неин бивш съпруг.
— Къде е Лиса? — попита.
— Оставих я на училище. — Рос вече пълнеше две чаши с кафе. Уверено отвори хладилника, намери вътре обезмасленото мляко, наля малко в чашата й и й я подаде. Той пиеше кафето си черно. — Обеща след училище да се прибере направо у дома. С автобуса. — Погледна към Кристън. — Но това е лъжа, разбира се. Мисля, че прекара половината нощ в разговори с онзи кретен, приятеля й.
— Ти и пред нея ли го наричаш по този начин?
— Не, разбира се. — Отпи от кафето си като гледаше Кристън над ръба на чашата си. — Искаш ли да ми кажеш какво става?
— Всъщност, не.
— Направи го все пак.
— Не и тази сутрин. Наистина нямам време за…
— Намери. — Издърпа един стол и се настани на него.
— Можеш да закъснееш малко за работа.
— Не, наистина не мога. — Не искаше да обсъжда проблемите си с него. Не и сега.
— В такъв случай ще трябва да говориш бързо. — Насочи пръст към обезобразената снимка на Кристън и Джейк. — Откъде се взе тази? Дадоха ти я на срещата на организационния комитет? — Дори не се опитваше да прикрие сарказма в гласа си. — Или си я пазиш за спомен? — Преди да успее да отговори каквото и да било, той гневно изгледа касетата. — А това какво е? — Без да поиска разрешението й, грабна касетата от масата, влезе в кабинета и я сложи в касетофона.
Кристън се напрегна.
Едно натискане на бутона и къщата се изпълни с шумовете от бала — музиката, разговорите, смеховете, а след това смразяващият кръвта писък.
Застанала боса по средата на кухнята, стиснала в ръце чашата с недокоснато кафе, Кристън слушаше ужасяващия писък, а сърцето й биеше като обезумяло в гърдите й. Старите спомени отново изплуваха в главата й. Кошмарът се завъртя пред очите й.
Рос също слушаше напрегнато. Изражението му ставаше все по-мрачно, а бръчките край устата му побеляха от напрежение, когато страховитият писък прокънтя в къщата. Когато звуците утихнаха, той извади касетата, обърна се и я погледна. Шеговитият тон и сарказмът бяха изчезнали без следа. Сега изглеждаше объркан и много ядосан.
— Добре, Крис. Време е да бъдеш откровена с мен. Какво става, по дяволите?


Шест

Въпреки нежеланието си Кристън разказа на Рос всичко случило се предишната вечер. Започна от момента, в който паркира колата си пред ресторанта на Рикардо. Разказа му за срещата със старите си приятелки, за сцената, която им спретна Хейли, за решението й да посети «Св. Елизабет», за обезобразената снимка и касетата с ужасяващия запис, които някой бе оставил в колата й.
В началото говореше колебливо, но постепенно набра скорост. Изражението на Рос се промени. Гневът бе изместен от загриженост. А кафето му си остана недокоснато.
В мига, в който тя млъкна, той поклати глава.
— Как, за бога, можа да ти хрумне да отидеш в гимназията и да се скиташ в онзи лабиринт посред нощ?
— Не зная, но определено и през ум не ми мина, че някой би могъл да ме проследи и да ми остави в колата запис от онази нощ! — Облегна се назад на стола си и отметна косата, паднала върху очите й. — Какво смяташ, че означава всичко това?
— Нищо добро. Според мен трябва да отидеш в полицията.
— И да им кажа какво? Че влязох без разрешение в района на гимназията, а някой решил да остави една обезобразена снимка и касетка със запис от бала в колата ми? Те ще ми кажат, че става дума за безвкусна шега… Искам да кажа, че и аз смятам така. Нали?
Той не се усмихна.
— Според мен е повече от шега. Нещо друго да се е случило?
Тя се поколеба, припомнила си отворения прозорец на банята.
— Крис?
— Добре де, вчера, преди да отида на срещата на организационния комитет, видях, че прозорецът на банята е леко открехнат, но аз никога не го отварям. Тогава не се притесних особено; в края на краищата нищо не липсваше.
— Само че сега разбираш, че някой може да е прекарал тук часове наред. Претърсил е цялото жилище, опитвайки се открие снимката.
— Това е твърде смело предположение. Кой би могъл да знае, че имам такава снимка?
— Точно така. Кой?
Тя сви рамене, присегна се към снимката и я обърна от обратната страна. Макар и избелели от времето, името, телефонният номер и адресът на местно фото все още можеха да бъдат разчетени.
— Фото студиото на Рон Филипс в Бийвъртън — рече тя.
— Спомням си го.
— Още ли работи?
— Не зная. — Рос поклати отрицателно глава. — Не мисля.
— Смятам да проверя как стоят нещата. Ще се поразровя малко. Ще се опитам да открия собственика на фотото.
— Аз продължавам да смятам, че трябва да отидеш в полицията. Това би могло да се окаже опасно, Крис — заяви Рос и остави почти недокоснатото си кафе на масата. — Погледна ли около прозореца на банята? Провери ли за отпечатъци от стъпки?
— Не. Беше тъмно, а и, да ти кажа истината, изобщо не се сетих за това.
— Може би още не е късно. — Той влезе в килера, грабна един фенер, насочи се към входната врата и я отвори рязко. В къщата нахлу струя студен, влажен въздух.
— Не пускай Мармълейд навън…
Твърде късно. Котката, усетила възможността за бягство, мигновено изхвърча през отворената врата. Рос като че ли изобщо не я забеляза.
Кристън бавно допи кафето си. Тъкмо слагаше чашата си в съдомиялната машина, когато Рос се върна. Лицето и раменете му бяха мокри от дъжда.
— Е? — попита тя и избърса ръцете си.
— Не мога да кажа нищо определено. Като че ли някой наистина е минал от там, но пък прозорецът е непосредствено до мястото, откъдето минава кабелът, а, както изглежда, ти си правила някакви ремонти там.
— Преди две седмици. Кабелът беше прекъснат.
— Толкова за детективските ми умения.
— Нанси Дру не трябва да се тревожи, че ще й отнемеш занаята — подразни го Кристън и, за нейна изненада, той леко повдигна едната си вежда, приятно изненадан от опита й да се шегува.
— Нанси е в пълна безопасност. — Тръгна към нея и в ума й мигновено изплува споменът за деня, в който се любиха на пясъчния бряг на едно езеро, скрито в планината. Беше на здрачаване, над бистрата вода се носеше лека мъгла. Те се целуваха и с настървение сваляха дрехите си, изпълнени с усещането, че са единствените хора на света.
Кристън преглътна шумно, облиза устни и почувства, че кожата й пламва. Рос винаги й въздействаше по този начин. Винаги. И това очевидно нямаше да се промени.
— Да, но дали ти си?
— Какво? — Мили боже, ето че се изчерви!
— В безопасност? — Приближи се толкова близко, че тя долови мириса на дъжда по кожата му, чу как проскърцва кожата на якето му, когато той се присегна, за да остави фенера на шкафа до мивката. Леко докосна с длан голата й ръка и тя потрепери като ударена от ток.
— Струва ми се, че придаваме на случилото се твърде голямо значение и ненужно драматизираме нещата — заяви тя и се отдръпна далеч от него. Рос се подпря на печката и я погледна изпитателно. Дяволите го взели този мъж! Понякога й се струваше, че умее да чете мислите й. — Виж, ако някой наистина искаше да ме нарани, досега да съм мъртва. Мисля, че просто се опитват да ме изплашат.
— Защо?
Кристън захвърли кърпата на плота, ядосана, че отново му бе позволила да я извади от равновесие.
— Добър въпрос. Но все още не разполагам с отговор.
— Смяташ ли да разкажеш за случилото се на останалите членове на комитета?
— Разбира се. Не се безпокой, Рос. Аз поемам от тук.
— Това не ми харесва.
— Нито пък на мен, но така стоят нещата. — Погледна към часовника на кухненския плот. — Господи, трябва да побързам. Ще закъснея.
— Крис…
— Виж, ако наистина искаш да ми помогнеш — провикна се през рамо тя, докато почти тичаше по коридора към стаята си, — намери проклетата котка и я прибери вътре. В противен случай ще стои цял ден на дъжда.
Затвори вратата на спалнята зад себе си, притисна гръб към стената и, затаила дъх, изчака докато не го чу да излиза. Задната врата се отвори и затвори. После двигателят на джипа му забуботи. Кристън въздъхна с облекчение. Защо винаги откачаше, когато се намираше близо до Рос? В един момент се измъчва от сексуални фантазии, в които той е главно действащо лице, а в следващия миг е готова да му извие врата.
— Защото си идиотка, ето защо — промърмори тя, пусна душа и съблече пижамата си.
А и част от теб все още продължава да го обича.
Последната мисъл й се стори просто нелепа. Каквото и да бе изпитвала към Рос Делмонико, то отдавна, ама отдавна, бе мъртво. Излезе изпод душа за миг, а след това пусна студената вода и усили струята до край.
Едва не се задави, когато ледените водни иглички се забиха в кожата й.
Нямаше да си позволи повече страстни и чувствени мисли по отношение на Рос Делмонико. Дори и ако за целта трябва да изтърпи стотина студени душа.


На Рос никак не му харесваше това, което се случваше напоследък.
Наистина никак не му харесваше. Семейството му се разпадаше.
Изгаси радиото, пусна чистачките и неохотно подкара към магистралата. Ето, например, дъщеря му. С несериозното си отношение към училището и с това нейно непрокопсано гадже, Лиса съвсем скоро щеше да затъне в големи неприятности. Той самият беше доста непокорен тийнейджър. И беше напълно наясно с мислите, които минаваха през главата на дъщеря му.
Като капак на всичко сега трябваше да се тревожи и за Кристън и за проклетата им другарска среща. Той беше против това мероприятие още от самото начало, защото си даваше сметка, че предстоящата среща на випуска ще разбуди старите й чувства към Джейк Маркът. Чувства, с които все още не бе в състояние да се справи. Само че той нямаше право на глас в случая. Ставаше дума за нейния живот, както тя неведнъж сърдито бе изтъквала.
Затова Рос се отказа от възраженията си, решавайки, че достатъчно дълго се е борил с призрака на Джейк Маркът. Но ето че на сцената излезе друг човек, който очевидно не желаеше да се откаже. Някой, решен да съживи миналото.
Рос изчака на входа на път J-5, който водеше на север. Виждаше пред себе си стоповете на колите във все по-натоварения трафик, чуваше ръмжене на двигатели и свирене на гуми, но той самият шофираше на автопилот, а в мислите си прехвърляше отново и отново онова, което бе научил през последните дванадесет часа.
Какво, по дяволите, й ставаше на Кристън? Как е могла да се върне в старото си училище посред нощ? При това съвсем сама, за бога!
Не е била сама; някой определено я е проследил.
Шегобиец, решил да си направи майтап с нея?
Едва ли. Светофарът светна зелено и Рос настъпи газта, включвайки се в гъстия поток коли, устремил се към Търуилигър Кървс — участък от магистралата, който криволичеше из хълмистата местност. Стискаше волана толкова силно, че кокалчетата на пръстите му побеляха от усилието.
Някой заплашваше семейството му.
И всичко това заради шибаната среща на випуска.
Не забравяй, че убиецът на Джейк Маркът така и не беше заловен.
Рос натисна спирачката, когато един голям камион почти навлезе в неговото платно. В последния момент шофьорът го овладя, Рос отново натисна газта и изпревари камиона.
Видя изхода за Мякадям авеню и се престрои, за да излезе от магистралата. Вече знаеше какво трябва да направи.
На дъщеря му това нямаше да й хареса, а съпругата му щеше да изпадне в дива ярост. Толкова по-зле за тях. Докато обаче тази мистерия не бъде разрешена — а може оп дори и след това — Рос възнамеряваше да се върне обратно в живота им.


— Е… как мина… как я нарече ти вчера? Срещата на випуска, дошла направо от ада? Да, точно така. Е, как мина? — попита Сабрина веднага щом Кристън седна зад бюрото си. Беше закъсняла заради появата на Рос в дома й. Дяволите да го вземат този мъж! Припомни си загрижеността, която се изписа на лицето му, докато разглеждаше обезобразената снимка, и в душата й нахлу топлота.
Наложи й се да се наругае на ум, за да се вкара отново и пътя. Не се хващай на тази въдица! Къде беше той, когато имаше нужда от него? Когато Лиса имаше нужда от него? И за какъв се мисли, по дяволите? Кой му дава право да смята, че може да нахлуе отново в живота ти и да започне да раздава съвети наляво и надясно?
— Мина — рече тя, отговаряйки на въпроса на Сабрина. — Не беше идеално, но важното е, че вече е зад гърба ми. — Прибра чантата си в едно чекмедже и включи компютъра си.
Сабрина приседна на ръба на бюрото си, протегнала напред дългите си крака, и насочи пръст с изрядно оформен маникюр към Кристън.
— Но както виждам, си оживяла.
— Едва. — Кристън леко се отблъсна назад със стола си.
— Не може да е било чак толкова неприятно.
Кристън си спомни избухването на Хейли, както и ужасната снимка и касетата, оставени в колата й.
— Беше доста неприятно, повярвай ми.
— Но не можа да се откачиш от задължението да организираш предстоящата среща?
— Не можах. И можеш да ми вярваш, че се опитах.
— Хайде, не трябва да се настройваш по този начин. Може пък да се окаже забавно — рече Сабрина и бавно се усмихна.
— Мислиш ли? Е, чуй какво ще ти кажа. Можеш да се окажеш сред поканените.
— Аз? — Тя вдигна въпросително черните си вежди. — Но аз не съм учила в «Св. Лиз».
— Не си, но съпругът ти е учил в Уестърн. Дипломирал се е в една и също година с мен, нали? Випуск 86?
Усмивката на Сабрина бавно помръкна.
— И какво от това?
— Решихме да поканим на срещата и момчетата от Уестърн. И тъй като си омъжена за едно от тези момчета, можеш да се окажеш участник във веселбата. Ей! Мога да направя така, че да отговаряш за украсата… Или пък за баджовете с имената… или…
Сабрина рязко се отблъсна от бюрото и се изправи. Вдигна ръце пред себе си, принуждавайки Кристън да замълчи.
— Добре, добре. Схванах положението. Не ме включвай в никакви комитети и не позволявай на никого да разговаря с Джералд. Той и без това си има достатъчно задачки.
— Мисля, че ще му се обади някой от Уестърн. Вероятно Крейг Тенлър или Чад Белмонт.
Телефонът й иззвъня. Тя изпъшка и насочи цялото си внимание към служебните си задължения.
Останалата част от деня мина спокойно. Кристън поизглади няколко материала, предаде ги на дежурния редактор, а след това, когато нещата в редакцията се поуспокоиха, насочи мислите си към касетката, обезобразената снимка и нощта, в която умря Джейк Маркът. Хрумна й, че в архива на вестника не може да не се пазят статии за случилото се през онази нощ. За убийството и последвалото разследване. Трябваше само да ги потърси. В четири часа започна да се рови из старите архиви, качени на електронен носител, но се оказа, че те обхващат период само от дванадесет години. В крайна сметка й се наложи да слезе в сутерена, където се пазеха микрофилмите. Озова се в стая без прозорци, осветена от ярката светлина на флуоресцентните лампи, монтирани на тавана. Седна пред едно малко бюро, пусна прожекционния апарат и не спря докато не намери първата статия, посветена на убийството на Джейк. Отпечатана бе в деня след бала.
Кожата й настръхна докато четеше безстрастния материал, който описваше единствено фактите, свързани с убийството, извършено в местно частно училище. Толкова много неща не се споменаваха в тази статия: човешките емоции, болката, разбитите сърца.
Стиснала зъби, тя продължи да прехвърля микрофилмите, търсейки информация за разследването. За жалост тази информация бе крайно оскъдна.
Джейк бил ученик в Уестърн Католик.
Заупокойната служба била извършена в «Св. Игнаций».
Опечаленото семейство на Джейк включвало родителите му, Джеймс и Керълайн, баба му. Максин Бейлър, и другите три деца — Бела, Наоми и Люк.
Всички ученици, придружители и преподаватели, присъствали на бала, били разпитани. Разпитани били и членовете на семейството на Джейк Маркът, както и всички негови приятели и познати.
Престъплението било извършено с лък, намерен в лабиринта на «Св. Елизабет». Установено било, че лъкът принадлежи на местен ловец, който съобщил за изчезването му някъде през декември. Ловецът притежават непоклатимо алиби и бил изключен от кръга на заподозрените лица.
Имаше и информация, посветена на Джейк. Споменаваше се участието му в отборите по футбол и бейзбол. На бе пропусната и катастрофата, която бе претърпял през коледната ваканция. Катастрофа, отнела живота на друг ученик от Уестърн. Иън Пауърс.
От полицията търсеха съдействието и помощта на обществеността за разрешаването на случая.
Главният разследващ престъплението, извършено от Убиеца Купидон. Детектив Мак Алсейс, упорито се опитвал да открие нови следи, но в крайна сметка убийството не било разкрито, случаят постепенно бил забравен и вестникът престанал да отпечатва материали, посветени на смъртта на Джейк Маркът.
Кристън разпечата част от статиите, спря проектора, прибра микрофилма и разтри схванатия си врат. Не бе научила нищо по-различно от онова, което вече знаеше. Само се бе схванала от дългото седене в една и съща поза.


По-късно вечерта й се наложи да се разправя с Лиса, която недвусмислено заяви, че за нищо на света няма да се съгласи да прекара още една нощ в жилището на Рос.
Ето на това му викам аз добри отношения между баща и дъщеря, помисли си Кристън, полагайки усилия да прикрие чувствата си.
За нейна изненада и за огромно съжаление на Лиса, Рос се появи не след дълго, понесъл със себе си пет кутии с китайска храна. Лиса, която изразително завъртя очи при появата му, все пак не можа да устои на примамливия аромат на пилето по китайски, на телешкото със сусам и на фъстъчения сос. Хапнаха, седнали на пода на кабинета и загледани в откачената церемония по раздаването на някакви музикални награди по телевизията. А Рос изобщо не реагира, когато телефонът на Лиса иззвъня и тя взе чинията си и се прибра в стаята си, за да разговаря по телефона.
Когато обаче тя се позабави и Рос се приготви да отиде да я повика, Кристън го погледна изразително, насочила пръчицата, с която се хранеше, към гърдите му.
— Не го прави — предупреди го тя.
— Но ние вечеряме. Не може ли да отложи телефонните си разговори с половин час?
— За бога, Рос, как може да си такъв лицемер? Не помниш ли колко пъти вечерята ти е изстивала на масата, докато си водил продължителни разговори по телефона с някой подизпълнител?
— Онова е различно. Бизнес. Важно е.
— За нея това е важно.
— В такъв случай трябва да установим определени правила. — Тя вдигна изразително вежда, предизвиквайки го да продължи. И Рос, естествено, не я разочарова. — Никакви телефонни разговори по време на вечеря. И това се отнася за всички. Без изключения.
Кристън се намръщи докато предъвкваше една скарида.
— Чакай малко. Да не би да искаш да кажеш, че — тя завъртя пръчицата в кръг, за да обхване Рос, себе си и празната възглавничка, на която до скоро седеше дъщеря им — ще правим това твърде често?
— Казвам само, че трябва да съблюдаваме определени правила, когато вечеряме заедно.
— Не мислиш ли, че е твърде късно за това?
— Никога не е твърде късно. — Рос говореше сериозно. Кристън изведнъж осъзна какво се опитва да й каже и атмосферата в стаята мигновено се промени.
— Чакай малко. В момента говорим просто за вечерите, които бихме могли да си организираме като семейство, нали? И за нищо друго?
— Какво друго искаш?
Кристън почувства, че проклетите й бузи отново пламват.
— Не прави това, Рос. Не започвай пак с увъртанията. Хайде да си изясним нещата. Ако мислиш, че двамата с теб можем да се съберем отново… ако смяташ да отлагаш развода… искам да ти кажа, че няма да стане.
— Но ти все още не си подала документи.
— Зная. — Кристън се загледа в огъня. От телевизора долиташе песента на някакво момиче на около седемнадесет години, което, облечено в оскъдна дрешка, се дереше така, сякаш животът й зависеше от това. — Това е голяма стъпка. — Въздъхна и поклати глава. — Но искам да знаеш, че напълно искрено и отговорно изрекох брачните си клетви на времето…
— Аз също.
Кристън беше зашеметена от изненада. Изобщо не трябваше да започва този разговор. Подводните течения бяха твърде силни и тя се боеше да не попадне в капана им.
Клетъчният й телефон иззвъня и тя понечи да отговори веднага.
Рос, бърз като мълния, хвана ръката й за китката. Тя едва не изпусна чинията си.
— Остави го да звъни — настоя той, приковал поглед върху лицето й.
— Но… — Дланите му бяха топли, пръстите му се впиваха в кожата от вътрешната страна на ръката й. Колко пъти бе галил ръцете й докато я целуваше? Колко пъти целувките ги бяха отвеждали право в леглото? Пулсът й ускори темпото си.
— Ново правило, забрави ли?
— Не съм се съгласявала с никакви нови правила. Знаеш, че мразя правилата. — Нямаше ли да я пусне най-сетне? Допирът на топлата му кожа я разконцентрираше.
Телефонът иззвъня отново.
— Може да е нещо важно. Майка ми…
— Неубедително извинение, Крис. Майка ти е здрава като кон.
— Откъде знаеш? — Опита се да издърпа ръката си, но той не й позволи.
— Тя ми се обади преди няколко седмици. Интересуваше се от мезонетите край реката. Надяваше се да й предложа добра цена.
— О, господи…
— Знаеш каква е Пола.
Кристън изпъшка безмълвно. Откакто продаде пекарната, Пола Даниелс бе започнала да се изживява като инвеститор. Рос имаше право — майка й все се опитваше да сключи добра сделка.
Телефонът иззвъня отново. Крис се отказа и го хвърли на канапето.
— Добре, предавам се — рече тя и Рос разхлаби хватката си. — Ти печелиш. Отново. — Опита се да не обръща внимание на зачервените следи, останали по ръцете й. Категорично отказа да го погледне в съблазнителните сиви очи. По дяволите, ама какви мисли й минаваха през главата? Какво искаше? Да го целуне? Да се люби с него? Е, това вече би било грешка, каквато не биваше да допуска. Опрат ли нещата до секс, Рос Делмонико винаги успяваше да я накара да се разтопи в ръцете му.


Използвайки ключа, който бе направила преди две десетилетия, убийцата на Джейк отключи вратата в подножието на външното стълбище и влезе вътре. Беше тъмно и миришеше на прах, мръсотия и мухъл. Затвори вратата след себе си и чу прещракването на ключалката. Заслуша се, но долови единствено равномерното почукване на дъждовната вода, протекла през някоя пукнатина на старото училище, и леко дращене по бетонния под. Несъмнено имаше плъхове и мишки в това малко използвано складово помещение, в което се съхраняваха стари и отдавна забравени реликви от историята на «Св. Елизабет».
Колко жалко, че възнамеряваха да съборят старата гимназия…
Самото събаряне бе предвидено за следващата година, а до тогава тя щеше отдавна да е приключила с работата си.
А работата беше наистина сериозна.
Осветявайки пътя си с малко фенерче-писалка, тя безшумно, но уверено се запъти към отдавна забравения килер, на вратата, на който лично бе поставила стар катинар с шифър. За всеки случай. По пътя внимателно заобикаляше натрупаните счупени пейки и чинове, лабораторни маси и отдавна остарялото и вече ръждясало оборудване по физика. Хвана катинара с ръка, завъртя го, видя инициалите, надраскани на гърба му и се усмихна на себе си. «Дж. М.»
Важен и значим като самия живот.
Чу се камбанен звън и тя замръзна неподвижно. В следващия момент се усмихна, заслушана в ехото, което отекваше в кампуса, и си припомни, че камбаната отбелязваше с биене всеки кръгъл час. Набра комбинацията на катинара. Той се отвори с щракване и тя влезе в малкия килер — нейното убежище в големия свят.
Веднага щом затвори вратата зад себе си, извади запалката си, за да запали керосиновата лампа. Очите й постепенно се приспособиха към слабата светлина и тя бавно огледа плодовете на многогодишния си труд — съвършеното помещение за онова, което планираше от толкова отдавна.
Свършила бе огромна работа през изминалите години. Събирала бе предметите на гаражни разпродажби, обикаляла бе местните сергии за използвани стоки, не бе пропуснала нито един от магазините на «Св. Винсент де Пол». Прибягвала бе дори до кражби, за да осигури най-ценните предмети, с които не можеше да се сдобие по легален начин. После неочаквано й се усмихна късметът. Няколко години след смъртта на Джейк обзавеждането на «Св. Елизабет» бе подменено изцяло и старите чинове, оборудване, шкафчета, маси и други пособия бяха продадени на търг.
Което се оказа перфектното разрешение на проблемите й.
Тя купи няколко шкафчета — онези, чиито номера щеше да помни до края на дните си. Шкафчетата, принадлежали на времето на онзи уникален кръг от приятелки, свързани по определен начин с едно и също момче: Джейк Маркът.
Под прикритието на нощта ги донесе тук… прибра ги в тази забравена стаичка под тържествената зала на старото училище. Направила бе копия на снимките от дипломирането им. След това ги бе ламинирала и ги бе прикрепила към съответните шкафчета: — Рейчъл Алсейс, шкафче 102, Кристън Даниелс, шкафче 118; Линдзи Фаръл, шкафче 123… имаше и други, разбира се… всички момичета от онази специална клика.
Усмихна се.
Облиза устни.
О, колко дълго бе чакала.
Но сега щеше да бъде възнаградена.
Безмълвно изрече благодарствена молитва, прекръсти се набързо и отвори шкафчето, принадлежало някога на Кристън Даниелс, сега Делмонико. Вътре имаше няколко неща: последния бележник с оценки на Кристън, онзи, благодарение на който бе изпреварила останалите две претендентки — Бела Маркът и Манди Ким — и си бе извоювала мястото на първенец на випуска; списъка с наградите и научните постижения на Кристън, отпечатан в годишника на гимназията, включително и предложенията от колежите, решили да й отпуснат стипендия, както и грамотите, които бе получила за майсторско писане и за заслугите си като редактор на училищния вестник на «Св. Лиз», капитан на отбора по дебати; учебника й по френски, онзи, който бе изгубила по време на посещението си в Университета на Вашингтон.
И най-накрая: най-важното притежание — дневника на Кристън, малката, подвързана с кожа книжка с нелепото й ключе, съхранила тайните писания на Кристън, нейните мечти, желания, стремления, която неизвестно как бе изчезнала изпод дюшека й. На времето Кристън едва не се побърка от тревога, че майка й е намерила и изхвърлила дневника й… Още повече я плашеше възможността дневникът да е бил намерен от някое от момчетата от Уестърн, които се славеха с лудориите си. Боеше се, че някой от тях се е промъкнат в стаята й, намерил е дневника й и е разгласил съдържанието му пред приятелчетата си. Седмици наред не можа да се успокои. Убийцата се усмихна, припомнила си тревогите на Кристън.
Но онова беше само началото.
Сега, на трепкащата светлина на керосиновата лампа, тя отвори дневника и прочете един от последните пасажи. Нейният любим:

«Не мога да повярвам! Джейк каза «да»! Поканих го на бала и той прие! Линдзи ще бъде разстроена, когато разбере, а Рейчъл вече ме смята за побъркана, но аз съм на седмото небе от щастие! Джейк Маркът ще бъде на бала по случай деня на св. Валентин с мене! С мене!
И аз вече зная, че това ще бъде нощ, която никога няма да забравя.»

И точно така се оказа, помисли си убийцата… Точно така се оказа.


Седем

През следващите три седмици не се случи нищо необичайно. Рос се навърташе постоянно около тях, а Кристън отново започваше да се чувства в безопасност. Днес обаче, докато се прибираше от работа към дома, Кристън не знаеше дали да се ядосва, да се съмнява или просто да приеме ситуацията и да изчака да види какво ще стане. Все още не бе подала документите за развода и не спираше да се пита какво я възпира. Защо се колебаеше? Вече бе взела решение, нали така? Вярно, че Рос изведнъж бе започнал да проявява по-голям интерес към семейството си, но само това не бе достатъчна причина, за да се спре неизбежното. Или? За момента бе решила да изчака. Ще поживее и ще види какво ще стане. Освен това знаеше, че винаги може да каже на адвокатите си да задействат процедура по развода.
Останалата част от живота й минаваше в рутинно еднообразие. Постът и отговорностите й в Кларион си оставаха непроменени и тя не спираше да се пита дали не е време да смени работата — си и да се огледа за нови възможности. Чула бе, че в Уиламетуийк тече конкурс за редактор, но, за момента поне, бе решила да не прави големи промени в живота си. Достатъчно я изнервяше дилемата с развода. А и Лиса с всеки изминал ден сякаш ставаше по-непокорна и се отдалечаваше все повече и повече. Понякога й се струваше, че отношенията й с дъщеря й приличат на минно поле, през което тя пристъпва на пръсти и никога не знае кога ще последва поредната емоционална експлозия.
Престрои се в другото платно и се насочи на запад, присвила очи срещу блесналото срещу нея слънце. За пръв път от месеци насам протегна ръка към сенника и потърси слънчевите си очила. Сложи ги на носа си, но веднага си даде сметка, че стъклата са твърде прашни и осеяни с отпечатъци от пръсти.
За по-късно вечерта бе насрочена поредната среща на организационния комитет — мероприятие, което Кристън не очакваше с нетърпение. Макар да беше далеч по-спокойна отколкото преди първата им сбирка, тя все още не можеше напълно да се примири с мисълта, че трябва да се нагърби с организирането на събитието.
Аурора й се беше обаждала два пъти, за да докладва за свършеното до момента. Останалите също движеха поставените им задачи. Кристън бе разговаряла със сестра Кларис, която пък на свой ред се бе консултираш със своите началници, в резултат на което бе избрана дата за другарската среща и бе одобрена идеята тя да се проведе в старата гимназия. Сестра Кларис с неохота се бе съгласила да даде, заедно с няколко от другите монахини, серия интервюта за Кларион. Аурора бе докладвала, че випускниците на Уестърн Католик са на линия, което означаваше, че ще участват в тържествата. Осигурена бе кетърингова компания, украсата беше планирана, предстоеше разпращането на официалните покани.
По всичко личеше, че проклетата среща, в края на краищата, щеше да се проведе. Освен това не бяха последвали нови предупреждения. Кристън така и не разказа на останалите членове на организационния комитет за случилото се в «Св. Елизабет» в нощта на първата им среща. Дори не бе споменавала, че е ходила там. Предполагаше, че ако нещо подобно се бе случило с Аурора или с някоя от останалите, те със сигурност щяха да й кажат. До този момент бе изчаквала, но тази вечер възнамеряваше да покаже на всички какво бе открила в колата си.
Междувременно бе опитала да издири фотографа, направил снимката на бала. Надяваше се да докаже, че снимката, оставена в колата й, не е оригинал. Може би нейната собствена снимка просто е изчезнала… може би…
Потънала в мисли, караше бавно след един циментовоз по Кениън драйв и едва не припадна от страх, когато телефонът й пронизително иззвъня. Извади го от джоба на чантата си, престрои се в другото платно, слезе от магистралата и успя да отговори, преди да се е включила гласовата поща.
— Ало?
— Крис! — Майка й очевидно се радваше да я чуе.
— Здрасти, мамо. Как си? — Кристън почувства лек пристъп на вина. Двете с майка й обикновено се срещаха веднъж седмично за обяд или вечеря, но напоследък все не можеха да се намерят по телефоните, което беше колкото по нейна вина, толкова и по вина на Пола. Макар че Пола Даниелс от доста време вече бе пенсионерка, тя не бе намалила темпото си на живот нито на йота. — Опитвах се да се свържа с теб.
— Получих съобщението ти и възнамерявах да ти звънна по-навреме, но бях страшно заета. Избраха ме за президент на женската ни група по голф. Освен това членувам в групата по бридж на Хенри и, ако щеш вярвай, жената, която купи пекарната, ме моли да работя по няколко дни седмично при нея.
— Ще се съгласиш ли?
— Още го обмислям. Зависи от това дали ще се преместя.
— Рос ми каза, че проявяваш интерес към мезонетите край реката.
— Много бих искала да си купя един! Така най-после ще се отърва от задължението да кося проклетата трева… ако Рос ми предложи добра цена, ще го взема веднага. Освен това Хенри също проявява интерес.
По думите на майка й, Хенри беше нейният основен експлоататор. Кристън никога не я бе питата какво точно означава това и предполагаше, че е по-добре да не знае.
— Чух, че отново се виждаш с Рос и че си се отказала от развода.
— И къде го чу? — поиска да узнае Кристън. Намали, за да вземе един завой и в следващия момент буквално скочи върху спирачките, за да избегне една катеричка, която претича през пътя.
— Ами така се говори. Както знаеш, аз винаги съм харесвала Рос. Освен това е баща на Мелиса и аз вярвам, че, каквито и да са проблемите ви, вие ще можете да ги разрешите. Никой брак не е вечен празник, повярвай ми. Пък и не трябва да забравяш, че сте се врекли да останете заедно в добро и зло, в болест и здраве…
— С Рос ни ожени мирови съдия — напомни й Кристън и даде газ, за да изкачи последния хълм преди дома си. Защо изобщо водеше този разговор с майка си? Защо?
— Трябваше да помолите отец Макинтайър да ви ожени…
— Но не го направихме, ясно? Пък и това вече е минало. — Зави с една ръка по алеята към къщата и отново натисна спирачките. Колата спря, тя остави двигателя да работи и със свободната си ръка натисна дистанционното за отваряне вратата на гаража.
— Не ти се обадих, за да се караме. Помислих си, че ти, аз и Мелиса можем да си купим билети за Мошеници от класа. Ще гостуват в Келър аудиториум през юли. Отзивите за постановката са страхотни.
— Звучи добре. — Келър аудиториум беше един от най-големите и модерни театри в Портланд и в него гостуваха много трупи от Бродуей.
— Ще ги поръчам тогава… дано да има за събота вечер. Да запазя ли и един билет за Рос?
— Не! — Кристън с усилие успокои тона си. — Хайде да излезем по женски, ставали? Само ти, аз и Лиса.
— Хенри ще бъде разочарован. Пък и, доколкото зная, Мелиса също си има гадже. — Пола отново се опитваше да я увещава с тон, който от край време вбесяваше Кристън.
Но мисълта, че би могла да седи няколко часа редом със Зийк в изискания театър, й идваше в повече. Той вероятно щеше да нахлупи шапка на главата си. В ушите си щеше да напъха слушалки и през цялото време щеше да се натиска в Лиса.
— Стига, мамо. Нека да излезем по женски.
Пола въздъхна шумно и Кристън разбра, че темата остава отворена.
— Ще ти се обадя щом взема билетите. Доколкото си спомням имаше някакви възможности за отстъпки в цената…
— Вземи добри места, мамо. Моля те! Не искам да седим под балкона. И се постарай този път местата ни да са едно до друго. Аз ще платя допълнителните разходи.
— Ахъ… Ще взема най-хубавите места, които успея да осигуря. О, сега трябва да затварям. Някой ме търси… Хенри е… пък аз не знам как да прехвърля разговора с теб на изчакване…
— Не се притеснявай. Ще говорим отново по-късно.
Кристън затвори телефона и влезе в кухнята през плъзгащата се врата, свързваща я с гаража. Даваше си сметка, че е обречена. Майка й не беше от хората, които лесно променят решенията си. А сега, поради някаква причина, държеше да излязат заедно с мъжете в живота им.
— Господ да ми е на помощ — промърмори Кристън.
Провери Лиса, която седеше зад бюрото си и работеше върху домашната си, макар и със слушалки в ушите.
— Нали не си забравила, че тази вечер ще излизам? — попита я Кристън и когато дъщеря й не отговори, изкрещя името й толкова силно, че Мармълейд, която седеше на перваза на прозореца, скочи на пода, изсъска срещу Кристън, оголвайки острите си като игли зъби и невероятно розовия си език, след което се пъхна под леглото на Лиса. Подаде глава изпод завивката и я изгледа злобно.
— Неблагодарница — промърмори Кристън, превърнала се ненадейно във враг.
Лиса извади едната слушалка от ухото си.
— Какво? — попита отегчено.
— Тази вечер ще ходя на сбирка на организационния комитет. Няма да се бавя много. В хладилника има спагети.
Лиса изразително завъртя очи.
— А също и пица.
— Много важно. Татко ще идва тази вечер. — Последва ново пресилено завъртане на изразителните й сиви и прекалено силно гримирани очи. — Той не ти ли каза?
— Сигурно съм забравила. — Рос, естествено, не й бе казвал каквото и да било. Напоследък той като че ли не разбираше, че тя очаква да бъде предупредена за намерението му да нахлуе отново в кухнята й. От инцидента след първата сбирка на организационния комитет Рос полагаше явни усилия да се върне обратно в живота им. Поведението му я ядосваше, но далеч по-лошото бе, че вниманието, което й се обръщаше, очевидно й харесваше по някакъв начин.
Кристън скръцна безсилно със зъби. Поради някаква причина Рос бе решил да играе ролята на заинтересован и загрижен баща и поради това Кристън отново бе включена в дневния му ред. Не беше сигурна, че подновеното му внимание към нея й харесва… Той внезапно бе станал внимателен, забавен и грижовен. От години не се бе държал толкова добре с тях. Но какво точно означаваше това? И колко време щеше да продължи?
Всички тези въпроси водеха до един-единствен извод: Кристън не му вярваше.
Не вярваше и на себе си, когато нещата опираха до него.
Беше твърде лесно отново да падне в капана му.
— Каза ми, че смята отново да донесе вечеря. Ох, ужас! — възкликна Лиса и сви презрително устни. — Поредната среща с татко.
— Може да е и по-лошо — изтъкна Кристън.
— И как по-точно?
— Може да те заведе в апартамента си.
Лиса изглеждаше сломена. Мисълта, че може да бъде затворена в мезонета на Рос, я докарваше почти до нервен срив. Независимо от факта, че тя обикновено отиваше там със своя клетъчен телефон и айпод, макар че ползваше компютъра му и имаше достъп до интернет, Лиса възприемаше посещенията в апартамента на Рос като излежаване на присъда в затвор.
— Мисля, че ще успея да се върна преди десет — рече Кристън, но дъщеря й вече бе надянала слушалките отново и бе забола нос в разтворения учебник по алгебра. В същия момент на монитора пред нея се получи съобщение от някой си Зиймен.
Зийк без съмнение.
Кристън прехапа език, обърна се и се прибра в собствената си спалня, където се изкъпа, преоблече се, сложи са малко червило и спирала и прокара пръсти през косата си. Тъкмо взимаше лаптопа и бележките си, когато Рос влезе в къщата, прибирайки ключовете в джоба си.
Кристън се опита да не обръща внимание на вида му, но женските й антени реагираха мигновено. Черната му коса изглеждаше разрошена, очите му бяха скрити зад огледални авиаторски очила. Облечен беше със спортен панталон в цвят каки. Ръкавите на бялата му риза бяха навити до лактите и разкриваха загорелите му, жилести ръце. Вратовръзката му висеше разхлабена под разкопчаната яка на ризата му и подсилваше образа му на работещ упорито бизнесмен, готов за малко отдих и забавления.
— Здрасти — поздрави той и подхвърли ключовете и портфейла си на масата.
— Не знаех, че ще идваш тази вечер.
Рос свали слънчевите очила и ги прибави към останалите си лични вещи на масата.
— Нямах минутка свободно време днес. Цял ден имах срещи с онези задници от банката. Заради тяхното финансиране може да се забави целият проект… После възникнаха други проблеми с подизпълнителя, който извършва водопроводните услуги. Не ми остана време дъх да си поема, камо ли да ти се обаждам и… — Рязко замълча, отметна косата от очите си и се усмихна разкаяно. — Съжалявам. Трябваше да ти се обадя.
— Амин!
Рос вдигна ръце сякаш се предава.
— Няма да се повтори.
Не му повярва нито за миг и сигурно й пролича, защото той се усмихна още по-широко и театрално се прекръсти.
— Кълна се. Да пукна, ако те излъжа.
— Да бе, точно така. Добре, добре. Прощавам ти. Този път. Само че сега трябва да тръгвам. Вече закъснявам за събирането. — Грабна чантата си и се опита да мине край него.
— Почакай.
Погледна го в закачливите очи. Бяха толкова съблазнителни. Сиви, напръскани с дребни сини точици.
— Трябва да се извиня за още едно нещо.
— И какво е то? — Кръвното й налягане рязко скочи нагоре.
— Това. — Хвана я за ръката, дръпна я към себе си и неочаквано я целуна. Дълбока, страстна целувка. Кристън, сварена неподготвена, ахна от изумление, а той се възползва от слабостта й и, притиснал устни към нейните, започна да изследва с език всяко кътче от устата й.
Тя реагира инстинктивно. Глупавото й тяло сякаш се разтопи под ласките му, кръвта й кипна, сърцето й започна да бие като обезумяло. Ти не искаш това… не го искаш… пронизително крещеше здравия й разум, но тялото й, останало толкова дълго без мъжка ласка, раздирано от нетърпение да го почувства, вкуси и помирише, реагира с пламенна страст. Сякаш гореща лава потече по гръбнака й. Коленете й се разтрепериха. Чантата й падна на пода.
— О, не!
Изпълненият с отвращение глас на Лиса я изтръгна от примката на обхванатото я желание. Сякаш дръпната от невидимо въже, Кристън рязко се отдръпна от Рос. Погледна край него и видя дъщеря си да се взира в нея сърдито, сбръчкала нос, сякаш неспособна да понесе вонята на случващото се.
В следващия миг Лиса се обърна, затича се по коридора и бързо се скри в стаята си. Вратата с трясък се затвори след нея.
Бузите на Кристън пламнаха. Направи една крачка след Лиса, но се отказа.
— Ти се оправяй с нея — гневно изрече тя.
Рос, проклет да е, се хилеше като прословутия котарак, изял канарчето.
— Ще го направя.
— Добре.
— Това беше само една целувка, Крис. Хубава целувка. Една много хубава целувка. Но все пак само целувка. — Плъзна поглед към коридора, по който бе изчезнала Лиса. — Двамата с теб сме големи хора. И сме женени.
Кристън изпъшка. Ядосана беше повече на себе си, отколкото на когото и да било друг.
— Не е като да го правим на пода на кухнята. — За нещастие Кристън си спомни, че имаше време, когато го правеха на пода на кухнята. Рос като че ли веднага схвана какви мисли минават през главата й, защото се разсмя, а очите му заблестяха по начин, на който никога не бе могла да устои. — Бясна си, защото целувката ти хареса.
Тя измуча нещо неразбираемо, но не отрече.
— Да, добре, хареса ми. Не я исках, но… добре де, беше… хубава. — Наведе се, вдигна чантата си от пода и взе лаптопа си. — Но това не означава, че ще има и други такива.
— Както кажеш — отвърна той, а тя излезе и затръшна вратата по-силно отколкото възнамеряваше. Какво у този мъж я влудяваше толкова силно?
Реши, че в момента няма време да размишлява върху това. Не точно сега. Не и когато трябваше да отиде в ресторанта на Рикардо. В единия джоб на куфарчето на лаптопа си бе прибрала снимката, на която бяха двамата с Джейк на онзи бал. В друг джоб лежеше касетата. И макар да носеше със себе си малък касетофон, на който обикновено записваше интервютата, които провеждаше, Кристън нямаше намерение да пуска касетата. Освен ако не преценеше, че е наложително.


Рос почука силно на вратата на дъщеря си. Преди Лиса да успее да изкрещи отвътре «Остави ме на мира!», той бутна вратата и влезе в стаята, в която цареше невъобразим безпорядък. Е, не беше чак кочина, но доста се приближаваше до нея. Лиса се бе излегнала на леглото, притиснала клетъчния си телефон към ухото си.
— Не желая да разговарям с теб — заяви тя и прикри слушалката с ръка.
— Лошо.
— Татко! Не. Не сега.
— Напротив, Лиса, сега. Затвори телефона.
Тя поклати отрицателно глава и Рос долови глас, мъжки глас, който говореше нещо.
— Или ти затвори, или аз ще го направя вместо теб.
— Да, бе!
— Говоря сериозно. — Рос пристъпи към нея.
— Ще ти се обадя по-късно — бързо рече тя. — След няколко минути. — След което затвори телефона. Извърна се към него и го изгледа с пламнали от негодувание очи.
— Доволен ли си сега?
— Не.
— О… мамка му! Ти дори вече не живееш тук.
— Работя по въпроса. И внимавай какъв език използваш.
— Това са само думи, татко. — Очевидно се канеше да изрече поредната нецензурна думичка, но забеляза изражението му и се отказа. — И престани да се опитваш да се върнеш да живееш тук. Двете с мама нямаме нужда от теб.
— Наистина ли? — Той скръсти ръце пред гърдите си. — Я ми обясни по-подробно какво имаш предвид.
— Не е нужно да ти обяснявам каквото и да било. Решил си отново да живееш с нас, защото искаш да спиш с мама. — На лицето й се изписа такава погнуса, сякаш мисълта, че родителите й спят заедно, е най-отвратителното нещо, което би могла да си представи.
— Майка ти ми е съпруга — заяви той, прекоси стаята, завъртя стола, поставен пред бюрото й, и го възседна обратно.
— Няма да е за дълго.
— Така ли смяташ? — Рос се усмихна. — Ще видим.
Тя поклати глава.
— Не схващаш ли? Мама не те обича вече.
Стана му неприятно от последната забележка, но той предпочете да я пренебрегне.
— Ами дай тогава да променим това. Нямах време да взема нищо на идване, затова ти предлагам да излезем и да хапнем по един бургер. Така ще имаш време да ми разкажеш нещо повече за живота ви.
Изгледа го така, сякаш току-що й бе предложил да яде буболечки.
— Хайде, Лиса. Няма да е толкова лошо.
— Аз… аз съм вегетарианка.
— Откога?
Тя се намръщи и сви рамене.
— От известно време.
— Страхотно. Зная едно заведение, където предлагат вегетариански бургери. Направени са от тофу или нещо подобно. Хайде, да тръгваме.


Осем

Кристън се опитваше да се пребори с нервността си, но докато пътуваше към ресторанта така и не можа да се избави от мислите за първата сбирка на организационния комитет и за това, че след нея някой я бе проследил до «Св. Елизабет». Дали не беше някоя от жените от комитета? Или някой, който я бе изчакал на паркинга, а след това бе проследил нейната хонда? Същият човек ли беше откраднал снимката й с Джейк от тавана, където я бе скрила преди толкова много години? Кой?
И защо?
Познатите въпроси не й даваха мира и тя постоянно се взираше в огледалото за обратно виждане и оглеждаше другите коли докато се движеше през натоварения трафик по улиците на Бийвъртън. На два пъти й се стори, че забелязва превозно средство, което я следва по петите. Първия път се оказа, че е камион, шофиран от възрастен мъж с бейзболна шапка, който отби на паркинга на един магазин. Втория път се усъмни в черен джип, шофиран от жена, която я задмина без дори да я удостои с поглед.
— Ставаш параноичка — каза си тя и спря на паркинга пред ресторанта на Рикардо. Забеляза субаруто на Аурора, паркирано близо до входната врата. Разпозна и колите на останалите членове на комитета. Не видя единствено беемвето на Хейли.
Грабна компютъра и дамската си чанта, заключи колата и влезе в заведението. Веднага долови наситените с чесън аромати, които идваха от кухнята, и стомахът й се сви от глад. Днес беше пропуснала обяда, но едва сега си даде сметка колко е гладна.
В ресторанта беше по-тихо отколкото при предишната им среща. Около масите седяха доста посетители, но разговорите бяха по-приглушени. Това може би се дължеше на факта, че в заведението отсъстваха редовните посетители от юношеския отбор по баскетбол.
Кристън махна с ръка на Аурора. Повечето, ако не и всичките, от обичайните заподозрени от «Св. Лиз» вече бяха по местата си. Само Хейли я нямаше. На нейно място бе дошла друга жена, в която Кристън разпозна Лаура Трайънт — съпругата на Чад Белмонт от Уестърн Католик. Изпита облекчение. Никак не й се искаше да преживее отново сцената от последната им среща. Надяваше се Лаура да е далеч по-уравновесена и разумна от Хейли.
Три маси бяха събрани заедно в единия ъгъл близо до бара. Измежду бутилките с вино и изпотените чаши с бира и кола бяха разпръснати бележки, годишници от гимназията, снимки и разпечатки. Манди, Делин, Бела, Аурора и Мартина седяха от едната страна, а срещу тях се бяха настанили Лаура Трайънт и Ейприл.
— Добре дошла, госпожо президент — поздрави я Аурора.
— Извинявайте, че закъснях.
— Не, не си… ние подранихме.
— Разбира се. — Това беше лъжа. Искаха да я накарат да се почувства по-добре. Настани се на един свободен стол до Делин и точно срещу Ейприл. — Всички ли сме тук или ще чакаме Хейли?
— Няма да дойде — отвърна Аурора. — Оставих й няколко съобщения. Тя така и не ми отговори.
— Което, предвид случилото се последния път, вероятно е най-добре — изтъкна Бела. — Сигурна съм, че до края на живота си ще продължи да обвинява Джейк за смъртта на Иън. — Поклати глава и разлюля къдрици, тъмни като на брат й. В гимназията двамата с Джейк си приличаха толкова много, че хората ги смятаха за близнаци. Особено онези, които не знаеха, че Бела е взела два класа едновременно в началното училище.
— Ако иска, може да ни намери. Има телефонните номера на всички нас — сериозно отбеляза Мартина. — Аз съм съгласна с Бела. Хейли създава само проблеми.
— Не точно това имах предвид — с известно раздразнение възрази Бела и вдигна чашата си с вино.
— Напротив. Точно това си мислиш както ти, така и всички останали… О, добре де, няма значение. Хайде да продължаваме нататък. Кристън, спомняш ли си Лаура? Казах ти, че е женена за Чад Белмонт.
— Здрасти и добре дошла в нашия комитет.
— За мен е удоволствие да съм сред вас — увери я Лаура. — Тъкмо си говорихме за момчетата от Уестърн. Мартина и аз се виждаме с много от тях.
Разговорът пое в тази насока и известно време обсъждаха съучениците си от Уестърн, дипломирали се на времето заедно с тях. Лаура беше донесла един годишник, който предизвика много смях, подмятания и коментари от рода на: «Толкова много си падах по него!». Или: «Беше приятел на брат ми. Всеки ден чаках с нетърпение да дойде у дома, за да играят баскетбол». Или: «Господи, той беше такъв досадник в гимназията. Постоянно ме задяваше. Сега чувам, че направил цяло състояние с някаква интернет компания».
В продължение на двадесет минути разговорът се въртеше около момчетата от Уестърн.
Обсъждаха ги, както правеха и преди двадесет години.
— Чад е много въодушевен от идеята за другарската среща — обяви Лаура и отпи глътка бира. — Подкрепя ни сто процента! — Лицето й се беше все така луничаво, но искрящата й на времето червена коса сега бе прошарена със сиви кичури. — Той и няколко от старите му приятели, в това число и Крейг — додаде тя, споменавайки съпруга на Мартина — вече започнаха да се обаждат на съучениците си.
Мартина кимна с глава и отпи от диетичната си кола.
— Крейг вече пусна съобщение по интернет. Доколкото ми е известно, до момента са се записали над четиридесет човека.
— Доведете ги всичките — обади се Ейприл с блеснали от интерес очи. Очевидно й допадаше идеята да прекара известно време с момчетата. Беше се женила и развеждала два пъти и изобщо не криеше, че в момента се оглежда за съпруг номер три.
Аурора посочи към виното и бирата на масата.
— Налей си нещо. Бирата е светла, а виното е мерло. Тази пица е със сирене и пиперони, а тази — насочи ръка към големия поднос пред Мартина — е вегетарианска. Ако искаш да си вземеш салата или нещо безалкохолно, ще трябва да си поръчаш допълнително.
— Една бира ще ми дойде добре — отвърна Кристън и протегна ръка към пълната до половината кана. Взе си и една празна чаша. — А сега да чуя докъде сме стигнали с подготовката.
И те я информираха. Докато се смееха, говореха, похапваха и пийваха, жените изложиха идеите си и докладваха за онова, което вече бяха свършили. Бела имаше страхотни идеи за украсата и дори вече бе поръчала част от необходимите им неща. Делин бе успяла да открие адресите на повечето им съученици. Оставаха й още само три.
— Някой от вас да е чувал нещо за Лесли Бонавентура, за Карлийн Синаторе или Бет Лаблонски? — попита Делин, консултирайки се с разпечатката, която лежеше пред нея на масата. — В началото се оказа, че не зная нищо за около двадесет и шест от съучениците си. За повечето успях да открия някаква информация, но не и за тези трите. Това тук е списъкът с адресите. — Тя раздаде копия на всички присъстващи.
— Бях чула, че семейството на Бет се е преместило в Чикаго — подхвърли Бела, предъвквайки парче пица. — Не съм обаче съвсем сигурна.
— Карлийн има леля в Орегон сити. Или поне имаше — обади се Мартина. — Ще проверя дали имам адреса й.
Делин си водеше бележки върху разпечатката.
— Разговарях и с родителите на Дарла Кампбел. Тя починала миналата година при някаква злополука с лодка. Що се отнася до Селма Ортега, предполагам, че и тя няма да дойде. Съпругът й е бил убит във войната миналата година, а тя самата се бори с рак на яйчниците и не знае как ще се чувства след няколко месеца.
Последваха коментари на загриженост, съчувствие, шок. Беше им тъжно и някак си неестествено да слушат за трагедиите и неприятностите в живота на съучениците им.
Делин почука с молив по масата.
— Селма има две деца. Дарла има син. Мисля, че организационният комитет трябва да организира някакъв дарителски фонд, за да ги подпомогнем. Освен това трябва да се погрижим имената им да бъдат споменати по време на срещата.
Всички се съгласиха с предложението й.
— Добре, стига вече сме говорили за това — намеси се Ейприл. — Мисля, че е време да се занимаем с нещо по-приятно. Ето менюто и цената, които предлага кетъринговата компания. Скъпичко е, но това е най-доброто, което успях да намеря. Както виждате, предлагам два варианта — с десерт и без десерт. — Тя раздаде по едно копие на останалите. — Надявах се, че майката на Кристън би могла да ни помогне по отношение на десертите. Ще ни излезе малко по-евтино, ако купим сладкишите с известна отстъпка.
— От майка ми? — Кристън изсумтя и си взе парче от вегетарианската пица. — Никога не е била особено щедра и аз лично не си спомням да е предлагала печива с отстъпка. Освен това тя продаде пекарната още преди няколко години.
— Но все още има някакви връзки в този бизнес.
— Мога да я попитам — съгласи се Кристън. — Но не разчитайте много на това.
— До тук добре — обобщи Аурора. — А как върви рекламата? Можеш ли да публикуваш обяви за срещата във вестника или в интернет. Може пък чрез обявите да открием онези, за които все още нямаме никаква информация.
— Ще го направя.
Поговориха още малко за организацията на събитието и Аурора връчи на Кристън тесте с почти сто покани.
— Тези са готови за изпращане. Към тях има приложени формуляри за регистриране, пликове за отговор и анкетни карти. От теб, като председател на комитета, се иска само да ги адресираш и да прибавиш по няколко думи от себе си. Предлагам ти да включиш и списъка на Делин с хората, които не е могла да открие до момента. Може пък някой от другите да има информация за тях.
— Мисля, че ти трябваше да напишеш писмата — рече Кристън, но взе купчината покани. — Наистина, Аурора, ти свърши цялата работа.
Аурора махна с ръка.
— Можеш да споменеш заслугите ми в писмото и в малката брошура, която ще раздадем на самата среща. Само не ме изкарвай човека, към когото всеки може да се обърне ако има някакъв проблем. Защото този човек ще си ти, Кристън.
На Кристън изобщо не й се щеше да размишлява върху естеството на проблемите, които биха могли да възникнат. Реши, че е време да разкаже на останалите за случилото се след предишната им среща, но не можеше да измисли как да повдигне въпроса.
Делин погледна часовника си и въздъхна.
— Трябва да вървя. Детегледачката може да остане само до девет и половина.
Кристън пое дълбоко въздух и заговори.
— Има още нещо, за което бих искала да поговорим. — Бившите й съученички я погледнаха с интерес. — Има нещо, което искам да ви покажа. — Кристън разкопча куфарчето и неохотно извади отвътре обезобразената снимка.
Всички присъстващи приковаха поглед върху избелялата, надраскана с червено фотография!
— Какво е това? — попита Делин.
— Някой я беше оставил в колата ми вечерта след първата ни среща.
— Какво? — Аурора изглеждаше слисана от изумление. — Оставили са я тук?
— Не. — Кристън се постара да разкаже историята възможно най-кратко и сбито.
— Защо си ходила в гимназията? И в лабиринта! — попита Бела, приковала поглед върху снимката на брат си.
— Не зная. Постъпих много глупаво.
— Случилото се е повече от зловещо — рече Лаура.


Делин веднага се съгласи.
— Кой би направил подобно нещо?
— Мисля, че някой ме проследи през онази вечер — призна Кристън. — Никой не би могъл да знае, че ще отида там. Аз самата не знаех, че ще го направя. Не го бях планирала. Не мога дори да обясня какво ме накара да отида до гимназията и да се разходя из лабиринта.
— Трябва да отидеш на лекар да си прегледаш главата — промърмори Мартина и отмести поглед от снимката. — А снимката откъде се взе?
— Може да е била открадната от къщата ми — с гримаса отвърна Кристън. — Прерових целия таван. Моята снимка я няма. Намерих само обложката, в която бе поставена.
— Мислиш, че някой е влизал в къщата ти? — прошепна Делин. Беше забравила напълно за детегледачката.
— Как иначе ще се доберат до нея?
— Ами от фотографа например — предположи Аурора.
— Фотото вече не съществува. Проверих.
— И ние имаме вкъщи същата снимка — обади се Бела и преглътна шумно. — Или поне имахме. — Тя прехапа устни. — Аз… ами, не съм я виждала от известно време. Сигурна съм обаче, че Джейк беше платил снимката и тя беше изпратена на адреса ни няколко седмици след… след като той умря. Мама се срина отново като я видя. — Вдигна очи и погледна Кристън. — Ще проверя дали родителите ми още я пазят.
— Това не ми харесва — промърмори Ейприл и разтри ръце, сякаш обхваната от внезапен студ.
— Човекът, оставил снимката в колата ми, който и да е той, ми остави и една аудиокасета… записът е от бала. — Кристън погледна Бела. — Виж, съжалявам. Този разговор е болезнен за всички ни, но си помислих, че трябва да знаете какво става. На касетата има записани разговори и след това… ами завършва с ужасяващ писък. Мисля, че е Линдзи.
— Добре, това наистина е зловещо! — Аурора разтърка слепоочията си и се загледа в снимката, полегнала сред недопитите чаши с бира. — Някой очевидно е превъртял напълно. Ти… ходи ли в полицията?
— Още не съм.
— И защо не си, по дяволите? — сърдито попита Делин.
— Защото си помислих, че може би става дума за нечия безвкусна шега.
— Шега значи! — Очевидно не вярваше в това. — Кристън, това, което се случва, е зловещо, жестоко и потенциално опасно. — Погледна часовника си и промърмори: — По дяволите. Наистина трябва да вървя. — Насочи пръст към фотографията. — Вземи тази снимка и касетата и ги занеси на шибаните ченгета. Нали това им е работата! — Грабна чантата си и бързо излезе през вратата.
— Тя е права — подкрепи я Лаура. — Трябва да занесеш тя неща в полицията. Може да успеят да свалят отпечатъци от касетата… или пък да я прослушат и да изолират различните гласове… След това някой от нас може да си спомни хората, които са били край онези, чиито разговори са записани.
— От тогава минаха двадесет години.
— Знаете ли какво мисля аз? — намеси се Ейприл. — Според мен Хейли стои зад всичко това. Тя просто не е на себе си. И продължавала обвинява Джейк за смъртта на Иън Пауърс. Освен това не се появи тази вечер. Обзалагам се, че е тя.
Аурора сви рамене.
— Нека не започваме да се обвиняваме една друга. Делин обаче има право, Крис. Трябва да разговаряш с ченгетата.


Убийцата наблюдаваше колите, които една след друга напускаха паркинга. Всяка една от жените, присъствали на сбирката, вървеше предпазливо през паркинга, оглеждаше се през рамо и внимателно проверяваше колата си, преди да се качи в нея. Очевидно бяха обхванати от параноя. След като се увериха, че колите им са празни, те отпътуваха, настъпили здраво газта, заключили всички врати и притиснали клетъчни телефони към ушите си.
Само почакайте, помисли си тя, докато ги наблюдаваше от колата си — тъмен джип със затъмнени стъкла. Усмихна се. Случващото се й доставяше удоволствие.
Беше спряла близо до група палми, които се извисяваха около паркинга. Никой не забеляза джипа й, паркиран между един пикап и един седан. Жените бяха твърде напрегнати и бързаха да се махнат от паркинга.
Защото се страхуваха.
Защото Кристън Даниелс им бе разказала за снимката и касетата.
Всички бяха шокирани. Забелязала бе ужасените им изражения.
Всички бяха напрегнати. С опънати до скъсване нерви.
Добре.
Затананика си «Да танцуваш в мрака», старата песен на Брус Спрингстийн, която звучеше в нощта, в която бе убит Джейк. После се усмихна и включи на скорост.
Нещата щяха да станат по-лоши. Много по-лоши.


Девет

Никой не я проследи. Проверяваше постоянно в огледалото за обратно виждане, стиснала здраво волана с две ръце, но пътуването й до вкъщи мина без всякакви усложнения. До момента, в който спря на алеята и видя джипа на Рос, паркиран на улицата.
Глупавото й сърце се преобърна в гърдите й и тя погледна за пореден път в огледалото — за да види как изглежда този път.
— О, я се стегни — промърмори си. — Това е Рос. Рос! Мъжът, с когото се развеждаш. Забрави ли?
Само че жената, която я гледаше от огледалото, не изглеждаше убедена.
Мина през гаража, влезе в кухнята и завари Рос да се излежава върху канапето във всекидневната. Беше свалил обувките си, огънят в камината гореше, а телевизорът излъчваше някаква спортна програма. Котката се бе свила на облегалката на канапето, обвила опашка около тялото си.
Рос изви глава, когато я чу да влиза и я дари отново с невероятна си, закачлива усмивка.
— Здрасти, скъпа, ти се прибра! — подкачи я той и сърцето й подскочи отново.
Не се хващай! Това са само думи.
— Удобно ли ти е? — попита Кристън и остави чантата и лаптопа си на масата. Котката отвори очи, прозина се и отново се унесе в сън.
Той потупа с ръка възглавничката до себе си.
— Може да бъде и по-добре. — Гласът му беше дълбок. Секси. О, хиляди пъти го бе чувала да говори по този начин през първите пет или шест години от брака им. Щастливите години. — Ела тук да си отдъхнеш.
Изкушаваше се да го направи.
— Не, имам твърде много работа.
Той вдигна въпросително вежди и Кристън забеляза, че не само най-горното, но и още няколко други копчета на ризата му бяха разкопчани. Ръкавите му бяха навити нагоре и откриваха ръцете му, които предвид времето от годината, изглеждаха невероятно загорели.
— Струва ми се, че това е моя реплика. Поне ти ме обвиняваше, че имам много работа поне по… ами по десетина пъти на ден.
— Толкова лоша ли съм била наистина? — попита тя и тръгна към него. Мармълейд, разбудена от гласовете им, скочи от канапето и потърси утеха под кухненската маса, като измяука обвинително.
— По-лоша.
— По този начин няма да натрупаш никакви точки пред мен — заяви Кристън. Неохотно, съзнавайки, че иска твърде много, тя се настани на отоманката срещу него.
Рос я огледа преценяващо. Гореща тръпка пробяга по гръбнака й.
— Искаш ли да ти сипя едно питие? Джин и тоник? Чаша шардоне?
— Как е възможно да си така дяволски сигурен в себе си?
— Дължи се на многогодишна практика. — Рос отново потупа мястото до себе си. — Хайде, Крис. Какво толкова би могла да изгубиш?
— Лиса си е вкъщи.
— А аз предполагам, че тя и без друго знае всичко за нас. Нищо няма да й стане ако сега излезе от стаята си и ни завари заедно.
Кристън не бе толкова уверена в това. Рос продължи уверено.
— Ние сме нейните родители и притежаваме тази къща. Заедно. Мисля, че тя е напълно наясно с фактите от живота. Но тъй като исках да съм напълно сигурен, тази вечер й ги разясних отново докато похапвахме хамбургери с тофу и пържени картофки, които били пържени в нещо, което дори не се доближавало до животинска мазнина.
— О, точно така… тя е вегетарианка.
— Не е просто вегетарианка. Привързаността й към каузата е станала още по-силна и сега вече е от най-ревностните тревоядни, които не хапват абсолютно никакви животински продукти.
— Същото се случи и миналата година. И продължи около две седмици.
Той изсумтя развеселено. Кристън се усмихна в отговор и се отказа да се бори с него. Отказа се и от битката със самата себе си. Плъзна се на канапето и се постара да не се разтопява напълно, когато Рос я обгърна с ръка и я придърпа към себе си, а главата й полегна на рамото му.
— Е, как беше? Успя ли да издириш всичките си отдавна забравени съученици?
Чувстваше се добре в прегръдките му. Ароматът на парфюма му й напомняше колко лесно би било да отвърне на ласките му.
— Да, струва ми се.
— Ама те не знаят ли, че просто нямат шанс да ти избягат? Не са ли чували, че си като хрътка, когато трябва да проследиш и откриеш нещо?
— Всъщност Делин Вон… не, Делин Симс, отговаря за това и, ако съдя по резултатите, се справя далеч по-добре от мен.
— Щом казваш.
— Ммм… — Тя се намръщи и реши да му разкаже за случилото се в края на сбирката им. Ами така, де. Ако ще е гарга, да е рошава. — Показах на всички снимката, която намерих на предното стъкло на колата си, и им казах за касетата.
Почувства, че той се напрегна за миг. Мускулите на ръката му се стегнаха.
— И?
— И всички се съгласиха с теб, че би трябвало да се обадя на ченгетата.
— Добре. А ти обади ли им се?
— Ще го направя утре сутринта. Обещавам.
Рос вдигна брадичката й с един пръст и я принуди да го погледне право в очите.
— Държа да изпълниш обещанието си. Крис. Важно е. И сама знаеш колко откачалки бродят около нас. Шегобиец, който се забавлява като те плаши до смърт, е истински психопат. Като онзи, който уби Джейк Маркът.
Кристън се намръщи. Рос винаги я бе обвинявал, че така и не е могла да преодолее смъртта на Джейк, че продължава да се измъчва от чувство на вина заради смъртта на момчето, което бе обичала, че отказва да остави спомените за него в миналото. Освен всичко останало, Рос я обвиняваше, че нейните неизживени мечти и фантазии по отношението на момчето, което присъстваше като призрак в живота им, бяха станали причина за неуспеха на брака им.
Част от обвиненията му бяха основателни. Тя изобщо не се съмняваше в това.
Опита се да се отдръпне от него, но той я държеше здраво.
— Говоря сериозно. Това не е акт на случаен вандализъм и ние и двамата го знаем. Всичко е било внимателно обмислено и планирано. Човекът, който и да е той, е откраднал снимката. Записал е убийството още преди години, или е откраднал касетата от някой, който го е направил на времето. Някой, който така и не е споменал пред полицията, че има запис на убийството. — Свъси вежди и продължи: — Не е случайно, че това се случва точно сега, когато планирате срещата на випуска. Някой очевидно е чакал именно този момент.
— Не можеш да си сигурен в това.
Рос бавно се отдръпна от нея и заговори настойчиво:
— Нима смяташ, че всичко това е в резултат на някаква случайност? Че човекът, отговорен за случилото се, просто случайно е бил в гимназията и те е видял да влизаш в шибания лабиринт?
— Не, разбира се — призна тя.
— Това не ми харесва — заяви Рос и се загледа намръщено в огъня.
— Нито пък на мен.
— Според мен ще е най-разумно ако се навъртам повече наоколо.
Погледът й, който в последните няколко секунди се бе спрял върху Мармълейд, рязко подскочи към лицето му.
— Какво искаш да кажеш? Че… че ще оставаш тук? За през нощта?
Огънят изпука, разхвърчаха се искри.
— Толкова лошо ли ще бъде това?
— Предполага се, че двамата с теб сме разделени… не можеш просто така… да се нанесеш обратно. — Поклати рязко глава, макар че част от нея толкова отчаяно желаеше той да остане, че чак я плашеше. Кристън рязко се изправи. — Виж, Рос, всъщност нищо не се е променило.
— Как ли пък не, по дяволите! Аз се промених. Ти се промени.
— Недей… — Опитваше се да овладее ситуацията, макар че с всеки изминат ден все по-убедено вярваше, че той никога не й бе изневерявал. Започваше да разбира, че си бе въобразила всичките тези неща, защото той постепенно бе загубил интереса си към нея. Към семейството им. Това беше чистата истина. — Не се получи преди. Не мисля, че ще се получи сега.
— Значи ме изритваш?
— Точно това правя.
— Аз обаче отказвам да се махна.
Кристън не вярваше на ушите си. Нахалството му беше безгранично.
— Двамата с теб имаме споразумение.
— Уговорка. Аз лично не съм се споразумявал с теб за каквото и да било. Просто реших да ти осигуря малко пространство, за да си изясниш нещата. Но вече край с това. — И, за да подчертае казаното, дръпна одеялото от облегалката на канапето и го метна върху краката си. Сивите му очи я предизвикваха да му възрази.
Кристън погледна към вратата на Лиса и снижи глас.
— Виж, Рос, наистина не можеш да останеш тук.
— Разбира се, че мога. Ти само гледай.
— Кучи син такъв! — възкликна Кристън, неспособна да прикрие изумлението си. Рос отиваше твърде далеч.
— Ето я най-после жената, която обичам. Чудех се кога ще си покажеш зъбките.
— И какво възнамеряваш да кажеш на Лиса?
— Какво ще кажеш за татко се прибра у дома!
— Добре. Щом си решил да къмпингуваш в дневната и да доказваш, че си мъж, твоя работа. Утре ще можеш да поговориш с Лиса по въпроса.
— Приятни сънища — извика след нея, когато тя ядосано се запъти към спалнята им и затръшна вратата след себе си.
Рос едва се въздържа да не хукне след нея, да я целува докато я остави без дъх, да я метне на леглото и да се хвърли след нея. Знаеше, че ако го стори ще се любят с изгаряща страст. С изпепеляващо желание. С еротична невъздържаност.
Винаги се бяха любили по този начин.
Дори и когато се опитваха да омаловажат случващото се между тях, душите им пламтяха нажежени до бяло, изгаряни от физическо желание и копнеж.
Рос лежеше на канапето, взираше се в тлеещия огън и докато спортният коментатор по телевизията не спираше да говори нещо за Ен Би Ай, той остави мислите му да се върнат назад във времето, когато двамата с Кристън просто не можеха да се наситят един на друг… когато едно докосване с рамо, игрив поглед, или едва доловима закачлива усмивка бяха достатъчни, за да запалят чувствената наслада, да ги накарат да се хвърлят в прегръдките си и да прекарат поне петнадесет минути, а в повечето случаи цели часове, докосвайки се, целувайки се, галейки се.
Бяха експериментирали с различни пози и места. Всъщност — Рос се огледа наоколо — не си спомняше стая, която да не беше осветена по един или друг начин преди постоянното им преместване в този дом. Затвори очи и си припомни огнената диря, която оставяше езикът й по шията му, по раменете и надолу по корема му. Често плъзваше език и обхващаше със зъби някое от зърната му преди отново да поеме бавния си, мъчително сладостен път надолу по тялото му.
Кръвта му кипна и дори сега, когато беше съвсем сам, само мисълта за нея бе достатъчна, за да запали огън в слабините му.
Опита се да насочи мислите си в друга посока, но вече бе твърде късно.
На времето все не можеха да се наситят един на друг. Дори и да имаха някакви проблеми, те им се струваха дребни и маловажни. Вярно, че той от самото начало на връзката им беше наясно, че Кристън не е преодоляла напълно чувствата си към мъртвото си гадже от гимназията. Рос обаче бе решил, че с течение на времето призракът на Джейк Маркът ще потъне в забвение, а Кристън, в крайна сметка, ще се примири с трагедията, която бе преживяла през онази нощ.
Само че сгреши.
Джейк беше винаги с тях.
Стоеше между тях и ги разделяше. Рос понякога си мислеше, че тъмнокосото момче тайничко се надсмива над наивността му. Понякога дори се появяваше в сънищата му! Гимназистът, когото Рос дори не познаваше! И всеки път, без изключение, Джейк беше този, който излизаше от шибания лабиринт заедно с Кристън, а Рос оставаше прикован към дървото да се вслушва в нейния отдалечаващ се глас.
Винаги беше чисто гол в този свой кошмар. За разлика от Джейк, който бе облечен с черен смокинг, а Кристън носеше най-различни тоалети — понякога дълга черна рокля, друг път само червено бельо и обувки с високи токове.
След всеки кошмар се будеше плувнал в пот, възбуден и преливащ от благодарност, че Кристън кротко спи до него.
Защо бе позволил щастието да им се изплъзне? Защо бе допуснал кошмарите с Джейк Маркът да го отдалечат от нея? Как се случи така, че работата му, проклетата му работа, стана по-важна от съпругата и дъщеря му?
Не се случи в определен момент или по определен повод.
Двамата бавно започнаха да се отдалечават един от друг, а неизречените въпроси, съмнения и страхове взеха връх над любовта и доверието.
Но сега вече край!
Независимо дали на Кристън й харесваше или не, той се бе върнал у дома. Дяволски възбуден и сексуално неудовлетворен при това.


Значи съпругът си бе вкъщи.
Това можеше да се окаже едно неочаквано усложнение.
Убийцата, паркирала две улици по-надолу, се бе промъкнала внимателно, скрита в сенките на високите ели, които отчасти покриваха хълмовете на този рядко населен квартал. Част от къщите тук бяха скрити навътре в обширни имения. Близо до пътя имаше само още няколко къщи, построени върху стръмните, залесени склонове. В този район почти нямаше улично движение, малките улички бяха пусти и безлюдни. Наложи й се на няколко пъти да спира и да се прикрива в сенките, преди да стигне до малката уличка без изход, на която се намираше къщата на семейство Делмонико.
Сега, застанала от другата страна на улицата, убийцата се взираше в големия черен пикап, който принадлежеше на Рос Делмонико. Никак не й харесваше факта, че Делмонико отново се появи в картинката. Той можеше да прецака плановете й. Сериозно при това. А тя бе чакала толкова дълго. Дяволски дълго.
Не се паникьосвай.
Следвай курса.
Стигна твърде далеч, за да позволиш на тази малка пречка да ти повлияе.
Издиша дълбоко и топлият дъх се превърна в облак пара при съприкосновението си със студения нощен въздух.
Загледана в къщата, тя бръкна дълбоко в джоба си и сключи пръсти около ключа, който бе направила от онзи, който Кристън криеше на един пирон под стрехата на верандата, за да е на разположение на дъщеря й, която вечно забравяше своя.
Те така и не бяха разбрали, че го е пипала. Убийцата го откри една сутрин, след като всички бяха излезли от къщи и успя да го върне на мястото му преди някой да се е прибрал у дома. Фасулска работа. Бе постъпила по същия начин с всички останали къщи, в които искаше да влезе. Повечето хора не бяха особено умни, когато избираха скривалища за резервните си ключове.
Бавно погали с палец и показалец гладкия студен метал, прокара пръсти по назъбените остри зъби, изрязани така, че да могат да отключат вратите в дома на Кристън Даниелс.
Съпругът обаче щеше да се окаже проблем.
А също и хлапето.
Тези проблеми са разрешими. Можеш да се справиш с тях. Трябва само да бъдеш по-внимателна и да изчакаш точния момент, за да нанесеш удара. Можеш да го направиш. Няма да се провалиш.
През процепите на щорите видя пламтящия огън, буен и топъл. Видя трепкащите пламъци, които се отразяваха в стъклата на прозорците, проследи струята дим, който се виеше в облачната тъмна нощ. От време на време различаваше очертанията на нечий силует, който минаваше пред прозореца и стомахът й се свиваше от напрежение.
Не позволявай да бъдеш забелязана, непрекъснато си напомняше тя.
Какво, по дяволите, правеше съпругът в къщата?
Лампата в спалнята на Кристън светна и, макар че не можеше да види каквото и да било през спуснатите щори, убийцата си представи какво се случва в стаята. Между Кристън и съпруга. Представи си как се съвкупяват. Огромният съпруг вероятно бе възседнал Кристън, прибягвайки до мисионерската поза… или пък я чукаше отзад сигурно сумтеше от удоволствие, а тя дишаше накъсано, неспособна да си поеме дъх… може би дори стискаше с две ръце таблата на леглото над главата й… в стаята отекваше забързаният ритъм на телата им… пляс, пляс, пляс… по-бързо и по-страстно… натрапчивият мирис на пот и секс бавно проникваше навсякъде из помещението и изместваше аромата на горящия огън и запалените свещи.
Почувства болезнено присвиване в слабините.
Силно желание започна да пулсира болезнено в тялото й. Дали да не се осмели да надникне през щорите, за да ги погледа как се съвкупяват? Дали да не остане за малко и да погледа как Кристън, обхваната от пламъка на страстта, се преструва, че мъжът, който я обладава ненаситно, кара я да се задъхва от удоволствие и да изгаря от залялото я като гореща лава желание, не е Рос Делмонико, а Джейк Маркът?
— Курва! — прошепна убийцата.
Те всичките бяха курви. В очите на Джейк.
Толкова силно стискаше зъби, че челюстта й изтръпна от болка.
Горещи сълзи опариха очите й.
Горчива жлъч се надигна в гърлото й.
Стисна ключа толкова силно, че той се вряза болезнено в плътта й. Но погълната от натрапчивите си фантазии тя сякаш не усещаше болката. И кой знае колко време щеше да остане там, ако не се бе разнесъл пронизителен кучешки лай.
Ако съдеше по гласа му, кучето беше голямо.
Не беше някое малко кутре.
И очевидно не бе вързано.
Отмести поглед от къщата, присви очи и се загледа в непрогледната тъмнина надолу към завоя, където главният път се разделяше на две и едното му разклонение продължаваше нагоре по хълма. Една-единствена улична лампа осветяваше участъка между къщата на Кристън и ново разклонение.
Забеляза подскачащата светлина на фенерче.
Мамка му!
Сърцето й едва не спря.
Някой разхождаше проклетото си куче!
И блокираше пътя й за бягство.
Наостри уши и различи приближаващите стъпки.
Спусна се в противоположната посока, към слепия край на уличката, където нямаше други къщи, защото мястото беше просто една недостъпна скала.
Трябваше да се махне, преди да са я видели.
Туп! Туп! Туп! Маратонките се удряха в асфалта, ускорявайки постепенно ритъма.
О, по дяволите, този тип не бе излязъл да разхожда кучето си. Той тичаше. Посред нощ. Бегачът и кучето му пристигнаха до уличната лампа и застанаха под нея, осветени от синкавата й светлина. Мъжът не беше особено едър, по звяра — някаква кръстоска между доберман и ротвайлер — беше огромен. Масивен. Със страховита разлигавена паст.
Мамка му!
Убийцата хвърли един последен поглед към къщата на Кристън и замръзна неподвижно.
Защото там, точно срещу нея, надничайки през шибания прозорец на спалнята си, стоеше Кристън Делмонико.
Кучката.


Десет

Ръката на Кристън замръзна неподвижно във въздуха. Щората, която се опитваше да нагласи, беше частично отворена и, присвила очи в мрака, тя като че ли различи някакво движение отвъд храсталака в нейния двор. Стори й се, че вижда нечий неясен силует от другата страна на улицата.
Рязко пое дъх.
Какво беше това?
Дали въображението й й играеше някакви номера, или някой наистина стоеше под надвисналите клони на вековните ели, които стърчаха подобно на огромни часови около дома й?
Привиждат ти се разни неща, рече си тя, но сърцето й биеше като обезумяло, а дробовете й се свиваха болезнено като от недостатъчен приток на кислород. Не прави това, Кристън. Не позволявай на въображението ти да те плаши до смърт. Вероятно е просто някой елен… или сянка…
После го видя отново. Нечия тъмна фигура се обърна и побягна.
— О, господи… — Тя загаси нощната лампа. Стаята потъна в мрак, отражението й вече не се виждаше на стъклото на прозореца. Очите й бавно се приспособиха към тъмнината и тя започна да вижда по-ясно.
Ето го отново. Неясният силует.
Някой вървеше или тичаше към слепия край на улицата им.
Без да си даде време да помисли, Кристън изхвърча от спалнята и хукна по коридора към кухнята. Рос продължаваше да лежи на канапето.
— Отвън има някой — обяви тя, отвори едно чекмедже и извади фенерче. — От другата страна на улицата. Наблюдава къщата. После ме видя да стоя на прозореца на спалнята и побягна към края на улицата.
— Какво? — Той мигновено скочи и протегна ръка към обувките си. — Какво искаш да кажеш? Кой?
— Не зная. Но на улицата има някой. Някой, който не трябва да е там по това време — настойчиво изрече тя, неспособна да прикрие обхваналата я паника.
— Ти стой вътре. Аз ще отида да проверя. — Рос вече бе изминал половината път към кухнята.
— Ще дойда с теб.
— В никакъв случай. — Гласът му беше твърд и неотстъпчив. — Вероятно няма нищо сериозно, но ако наистина се окаже, че някой ни заплашва по някакъв начин, по-добре е да останеш с Лиса. Ще извикам, ако реша, че трябва да позвъниш на 911.
— Не, Рос, трябва да изляза да ти покажа къде видях…
Той я сграбчи за раменете.
— Престани! Аз излизам. Ти оставаш тук. При дъщеря ни. Край на разговора! — Сграбчи подвижната слушалка на кухненския телефон и я сложи в ръката й. — Ако имам нужда от помощ, ще се разкрещя. Заключи вратата след мен. — Преди да успее да му възрази по какъвто и да било начин, той изхвърча навън и в стаята нахлу струя студен и влажен въздух. Кристън спусна резето на вратата и се загледа през прозореца на кухнята към отсрещната страна на улицата, където Рос вече се бе изгубил в сенките.
Лиса отвори вратата на стаята си и излезе в коридора.
— Какво става? Защо крещеше? Татко… още ли е тук? — Облечена в долнище на пижама и къса тениска, тя изглеждаше с около пет години по-млада. Кристън не устоя на желанието си да я прегърне и я изплаши още повече.
— Да, Лиса, баща ти е тук и ще остане през нощта. — Дъщеря й отвори уста да възрази, но Кристън я прекъсна. — Всичко е наред. Всъщност това, че той реши да остане, е добре и аз те моля, ама наистина те моля, да не спориш повече по този въпрос.
— Господи! — промърмори Лиса, но се отказа от по-нататъшните спорове. Обходи с поглед кухнята и всекидневната. — И така, какво, всъщност, става? Къде е татко в момента?
— Отвън. Стори ми се, че видях някой да стърчи в другия край на улицата и… ами, татко ти излезе да провери.
— Видяла си някого да прави какво?
— Ами не знам… спотайваше се в сенките.
— О! — Лиса се поколеба, прокара ръка през косата си, а после реши да си признае. — Вероятно е бил Зийк.
— Зийк?
Прехапала долната си устна, Лиса поклати глава сякаш водеше някакъв безмълвен спор със самата себе си.
— Мелиса?
— Аз… ами… помолих го да дойде.
— Но… вече минава полунощ. И защо той просто не дойде до вратата и… — В главата й изведнъж сякаш просветна някаква лампичка, чиято ярка, болезнена светлина Кристън се опита да пренебрегне. — Имала си намерение да го пуснеш тайно в къщата?
Лиза сви нехайно рамене.
— Какво толкова, в края на краищата? Само за малко. Щяхме просто да се помотаем заедно.
— Мелиса Рене Делмонико, това е най-ужасното нещо, което съм чувала през живота си! Не можеш да вкарваш Зийк, или което и да е друго момче, в тази къща! Знаеш това!
Този път Лиса не завъртя очи в отговор, а насочи поглед към вратата, през която Рос влезе в къщата. Сам. Той рязко загаси фенерчето. Лицето му беше напрегнато и тревожно. Бръчките около устата му бяха по-дълбоки от всякога.
— Зийк не е ли с теб? — попита Кристън.
— Не… и защо да е тук? Единственият човек, когото видях отвън, беше един мъж, излязъл да потича с кучето си. Нямаше никой друг.
— Бегач? Няма начин.
— С фенер и куче. Голямо куче при това.
Кристън поклати глава.
— Човекът, когото аз видях, нямаше фенерче. Казвам ти, че — плъзна поглед към дъщеря си и макар че никак не й се искаше да тревожи Лиса, реши, че всички в това семейство трябва да са наясно с какво си имат работа — някой се спотайваше отвън… от другата страна на улицата. Стоеше неподвижно. Размърда се едва когато ме забеляза да надничам през щорите на прозореца. И категорично не беше бегач, които разхожда кучето си.
Очите на Рос тъмнееха от тревога, изражението на лицето му беше напрегнато. Остави фенера на кухненския плот, подпря се на един шкаф и скръсти ръце пред гърдите си. После обърна очи към дъщеря си.
— Защо си помисли, че може да е Зийк?
Лиса премигна няколко пъти, а след това понечи да се обърне и да се прибере в стаята си.
— Не мърдай от мястото си. И отговори на въпроса ми. Какво става тук? — настоятелно попита Рос.
Раменете на Лиса видимо се сковаха. Тя подсмръкна шумно и най-накрая се обърна. Долната й устна се разтрепери, макар тя отчаяно да се опитваше да се овладее и да не заплаче.
— Нищо. Нищо не става, татко. А и всичко това е по твоя вина. Зийк… На Зийк не му харесва, че се мотаеш тук… и… и аз му казах да дойде. Да, точно така, зная колко е часът — додаде тя, когато Рос погледна часовника си. — Той щеше да се промъкне през прозореца ми и…
— Чакай малко! Какво каза?
— Щях да го пусна в къщата, но това вече няма значение, защото предполагам, че той е решил да скъса с мен. Отново. — Обърса носа си с опакото на ръката си и додаде с войнствен тон: — Доволен ли си сега?
Кристън се намеси преди Рос да успее да отговори каквото и да било.
— Можеш да си спестиш лекцията. Аз току-що я изнесох на Мелиса. Тя разбира, че е допуснала грешка, но… — Кристън насочи цялото си внимание към дъщеря си — ако той се отнася по този начин с теб…
— Спести си думите, мамо! — Лиса гневно изгледа родителите си.
— Обади му се — нареди Рос.
— Какво?
Изразът на лицето му категорично изключваше всякакви спорове.
— Провери дали Зийк е тук. Може майка ти и аз да сме го изплашили.
— Не искам да…
— Обади се на малкия негодник веднага, или аз ще го направя!
— По дяволите, татко, не го прави!
— Веднага — заповяда той, макар че гласът му вече не беше толкова непреклонен.
Лиса се поколеба, но все пак извади телефона от джоба си. Обърна гръб на родителите си, натисна бутона за бързо избиране и, застанала в антрето, проведе кратък разговор с тих и приглушен глас. Тесните й раменца бяха прегърбени, главата й висеше отпусната на една страна и тя уморено подпираше тяло на стената.
— Не е имало никого отвън, Крис — рече Рос, когато Лиса завърши краткия си разговор и затвори клетъчния си телефон. Обърна се да ги погледне, борейки се отчаяно със сълзите си.
— Не е бил той, ясно? — Изтри с ръка зачервените си очи и шумно подсмръкна.
— Сигурна ли си?
Тя кимна. Поколеба се за момент, но след това се изкашля и изправи рамене.
— Не мисля, че би довел някого другиго тук. В момента е с Тара О'Райли. Чух я да се смее.
— О, миличка. — Сърцето на Кристън се сви от болка заради дъщеря й.
— Няма нищо — заяви Лиса. — Той е негодник.
Рос реши веднага да се възползва от положението.
— Ти заслужаваш нещо по-добро.
— Защо тогава той е с Тара, а не с мен? — изстреля тя, настръхнала от гняв и разпери ръце във въздуха. — Пък и защо изобщо ти пука какво става с мен?
— Лиса — опита се да я предупреди Кристън, но емоциите на дъщеря й избухнаха с пълна сила.
Беше засрамена и ядосана и сега насочи всичкия си гняв към баща си.
— Мама ми каза, че си се върнал да живееш тук. Какво означава това?
— Казах ти, че ще прекара нощта тук. Това е различно — поправи я Кристън.
— Значи става дума за нещо временно? — попита Лиса, неспособна да прикрие сарказма в гласа си. — Нанасяш се тук, после се изнасяш… после пак се нанасяш… Сякаш си някакъв баща за временно ползване. Така че — кой си ти, че да ми даваш съвети как да живея живота си?
Кристън очакваше, че Рос ще се опита да възрази. Да спори. Да посочи трудностите, с които се сблъскват възрастните в техните взаимоотношения, да обясни защо двамата са изпитали потребност от допълнително пространство и свобода, нужни им, за да могат да изяснят случващото се помежду им. Вместо това той силно стисна зъби, забоде поглед в пода и остана така в продължение на няколко секунди, пъхнал ръце дълбоко в джобовете на панталона си. След това кимна сякаш на себе си, вдигна очи и срещна сърдития и обвиняващ поглед на дъщеря си. Когато най-сетне заговори, гласът му беше много по-спокоен. По-мек.
— Наистина нямам право да ти давам съвети. Имаш право, Лиса.
Последва напрегнато мълчание, нарушавано единствено от пращенето на огъня и тихото бръмчене на хладилника.
— Въпреки това възнамерявам да се върна у дома — заяви той, срещнал открито погледа на Кристън. — Завинаги.


Единадесет

През последвалите няколко дни Кристън разбра колко сериозен всъщност е бил Рос. Не се опита да спори с него, когато го чу да прави изявлението си, защото част от нея беше развълнувана и въодушевена от решението му да се прибере у дома. Искаше й се да даде на брака им още един шанс.
Въпреки това наложи някои правила. За момента Рос щеше да работи и спи в спалнята за гости. Двамата заедно избраха семеен съветник, който да консултира не само тях двамата като двойка, но и Лиса, за да им помогне да заздравят пукнатините в тяхното не особено здраво малко семейство. И двамата се съгласиха, че тези промени са наложителни. Лиса обаче се възпротиви инатливо на първото посещение при съветника, заявявайки, че цялата идея е абсолютно откачена.
Всички обаче съзнаваха, че правят крачка напред… крачка в правилната посока.
Що се отнася до случващото се около предстоящата другарска среща на учениците от «Св. Елизабет», Кристън все пак позвъни в полицията и ги информира за снимката и касетата. Един детектив от участъка дойде да вземе показанията й и да прибере доказателствата. Предвид далеч по-сериозните и смъртоносни престъпления, които се извършваха в града, обаче, Кристън не хранеше особени надежди, че въпросното разследване ще доведе до някакви умопомрачителни разкрития.
Тя успя да напише писма на всички випускници и на преподавателите им и да запечата пликовете. След това, за съжаление, се улиса в работа и, погълната от доста сложното си семейно положение, просто забрави да ги занесе в пощата и да ги разпрати до получателите им. Пликовете престояха цели два дни на кухненската й маса преди тя най-сетне да си спомни, че трябва да ги изпрати.
От последната среща на организационния комитет бе изминала цяла седмица. И едва когато Рос направи някаква забележка по отношение на неизпратените писма и й предложи да ги пусне лично, Кристън си даде сметка, че закъснява с графиците.
Рос се държеше просто безупречно, демонстрирайки непрекъснато, че семейството му е на първо място сред приоритетите му. Много й се искаше да му повярва, но все още се въздържаше, защото си даваше сметка, че отношенията им все още са твърде крехки. Благодари му за предложението да й помогне, но предпочете лично да изпрати писмата на път за работа на следващата сутрин. След това се срещна със Сабрина, която, въпреки първоначалното си нежелание, все пак бе решила да помогне на съпруга си Джерард и на Чад Белмонт при подготовката на срещата на випускниците от «Уестърн Католик», което щеше да се проведе едновременно с тази на учениците от «Св. Елизабет».
— Преди няколко дни и аз научих за зловещата касета и обезобразената снимка, които си получила — отбеляза Сабрина, леко потрепери и се зае да духа горещото си безкофеиново кафе — смеска от мока с карамел — с обезмаслена бита сметана. Двете с Кристън бяха слезли през почивката си в местното кафене. Седнаха до прозореца и докато разговаряха наблюдаваха как облаците се сбират над града, а пешеходците забързано минават край тях, опитвайки се да се предпазят от първите едри капки дъжд. Един огромен градски автобус потегли с ръмжене от автобусната спирка, включи се бавно в движението и се насочи на изток към сивите води на река Уиламет и към моста Хоуторн.
— Разговаря ли с ченгетата?
— Аха, но до този момент не са открили каквото и да било.
— От това може да излезе страхотна статия в Кларион. Можеш да припомниш за убийството на Джейк Маркът, а след това да разкажеш за случилото се с теб. Ще си спечелиш популярност и евтина реклама. — Сабрина се шегуваше, но не съвсем.
— Не, благодаря. Може би точно това иска онзи, който е отговорен за случващото се. Популярност. Извоювал си веднъж място на страниците на вестника, може да реши, че иска още и още и да предприеме нещо още по-ужасно.
— Може и да е жена.
— Така е — съгласи се Кристън. Двете се изправиха и тръгнаха обратно към офиса, понесли със себе си чашите с напитките си. Кристън довърши един материал, посветен на училищното финансиране, или, по-скоро, на липсата на такова, и към пет часа проведе разговора, който бе отлагала през целия ден. Позвъни в Алабама, макар че там вече беше почти осем часа вечерта.
Една жена вдигна на третото позвъняване.
— Ало?
— Рейчъл? — попита Кристън. — Обажда се Кристън. Кристън Делмонико, по баща Даниелс. От «Св. Елизабет».
— Крис? Даниелс? — повтори Рейчъл, очевидно изненадана от обаждането. — Здрасти. Минаха толкова много години… О, сега разбирам. Ти организираш срещата на випуска, нали? — После се засмя. Това беше смях, който Кристън си спомняше твърде добре. Изпита съжаление и разкаяние. Как бе допуснала да изминат толкова много години без дори да направи опит да се свърже със старата си приятелка? — Виж, ако се опитваш да ме въвлечеш по някакъв начин в организацията, забрави за това. Ти си тази, която трябва да свърши работата, не аз. — Отново се засмя.
— Наистина се обаждам във връзка със срещата — призна Кристън, — но просто исках да те чуя и да си поговоря с теб. Имаш ли минутка?
— Разбира се.
Разговаряха почти половин час. Разказваха за живота си, посмяха се. Кристън разказа на Рейчъл за работата си в Кларион, за съпруга и дъщеря си, а Рейчъл й довери, че е разведена и работи като полицай.
— И аз така чух — призна Кристън. — Всъщност, това е една от причините, поради които реших днес да ти звънна. Спомням си, че баща ти работеше по убийството на Джейк Маркът.
Рейчъл въздъхна от другия край на линията.
— О, господи, да. Кълна се в бог, че мисълта, че не можа да разреши този случай, вкара баща ми гроба толкова рано.
— Съжалявам.
— Аз също. За много неща — призна Рейчъл. — Случилото се с Джейк беше… ужасно. За всички нас.
— Права си… и за съжаление драмата още не е свършила.
— И никога няма да свърши — съгласи се Рейчъл. — Знаеш ли, наистина се вбесявам от мисълта, че убиецът се измъкна ненаказан.
— Аз също. Освен това се боя, че, който и да е убиецът, той може би се е върнал.
— Какво? — попита Рейчъл. Доста по-високо този път.
— Или убиецът се е завърнал, или… някой е решил да се заяжда с мен. Вероятно заради предстоящата среща на випуска. — Разказа й подробно за всичко, което се бе случило. Започна с момента, в който заподозря, че някой може да е влизал в къщата й, спомена за първата сбирка на организационния комитет и за чувството, че някой я наблюдава от разстояние. После й разказа как бе отишла с колата си до кампуса на «Св. Елизабет», как бе навлязла в лабиринта, а на връщане бе намерила оставения подарък — снимката и касетката. Завърши с думите: — Въпросното фото вече не работи, а моята снимка, онази, на която сме двамата с Джейк на бала, липсва, макар да не мога да кажа със сигурност от колко време. Не си спомням от колко години не съм поглеждала в онези кашони на тавана.
— Ами другите членове на комитета? Някоя от тях била ли е притеснявана?
— Не, доколкото зная.
— В такъв случай ти си била избрана, защото си председател на комитета. Или защото си решила да отидеш до кампуса. Или поради двете причини взети заедно — заключи Рейчъл. — Ходи ли в полицията?
— Да, само дето те не проявиха кой знае какъв интерес. Взеха касетката и снимката, но… истината е, че имат далеч по-сериозни неща за вършене.
— Не и ако случващото се е свързано по някакъв начин с убийството на Джейк — отбеляза Рейчъл и Кристън долови някакво потропване… сякаш Рейчъл почукваше с края на молива си по нещо… точно както правеше, когато мислеше усилено върху някакъв проблем в класовете по религия на сестра Кларис преди двадесет години. Религията беше един от малкото предмети, които Рейчъл, Линдзи и Кристън посещаваха заедно през последната си година в гимназията. — Знаеш ли, партньорът на татко, Бил Тейлър, все още работи в полицията. Или поне аз така смятам. Ще му се обадя и ще се опитам да разбера как върви разследването.
— Ще ти бъда много благодарна — заяви искрено Кристън. — Е, всички ще ти бъдем задължени. Някои от момичетата… искам да кажа жените… също. Сториха ми се доста поуплашени на последната сбирка на инициативния комитет.
— Обзалагам се, че са се стреснали — съгласи се Рейчъл. — Ще ти звънна, когато имам някакъв резултат.
— Благодаря. — Кристън затвори телефона. Почувства се малко по-добре. Поне един представител на органите на реда бе проявил интерес към случващото се. Нищо, че този представител се намираше на почти хиляди мили разстояние от тук.


Два дни по-късно тя паркира колата си в гаража, след което излезе навън и се приближи до пощенската кутия, за да вземе обичайната купчина от сметки и рекламни материали. Измежду тях, между едно предложение за нисколихвен кредит и извлечението от кредитната й карта «Виза», видя поканата за срещата на випуска. Остана изненадана, защото не си бе направила труда да изпраща покана до себе си. Бе запазила текста на поканата в лаптопа си, решила, че е безсмислено да харчи пари за марка. Но ето че сега получаваше същата такава покана, адресирана до Кристън Даниелс Делмонико.
— Какво, по дяволите, е това? — попита тя и влезе в къщата… в твърде тихата къща. — Лиса? Рос? Прибрах се — извика тя и тръгна надолу по коридора.
Странно… в къщата нямаше никого. Само Мармълейд.
— Това пък какво трябва да означава? — запита се тя, но след това се сети, че батерията на телефона й бе паднала след дългия разговор с Рейчъл, а тя бе забравила да го зареди. Измъкна телефона от дамската си чанта, грабна зарядното от бюрото си и докато телефонът постепенно се връщаше към живот и издаваше всевъзможни звуци, тя намери и ножа за отваряне за писма в едно от чекмеджетата на бюрото си.
— Имате седем нови съобщения — информира я механичният глас на оператора, след като въведе паролата си.
— Седем? — повтори тя, пристиснала телефона с рамо, за да може да отвори писмото с поканата, използвайки двете си ръце. Мармълейд скочи на бюрото и седна посред купчината поща. — Виждаш ли колко съм популярна?
Котката не й обърна никакво внимание и започна да се мие.
— Да, да, виждам колко те интересува.
Първо съобщение — обяви механичният глас.
— Мамо, обажда се Лиса. Ще отида у Бранди, за да работим заедно върху проекта по испанки. Или тя ще ме докара до нас, или аз ще се обадя на някой от вас да дойде да ме вземе.
Щрак.
Съобщението звучеше напълно разумно. Кристън искрено се надяваше, че дъщеря й е там, където бе казала, че ще бъде.
Машината обяви:
Следващото съобщение.
— Здрасти, Крис. Тази вечер малко ще позакъснея. Но ще се прибера у дома най-късно в седем. Ако искаш, мога да купя нещо за вечеря. Или можем да излезем да хапнем някъде. Както решиш. Обичам те.
Гласът на Рос я обгърна. Думите, произнесени толкова забързано, докоснаха сърцето й. Не се отпускай, не още, мислено си напомни тя и измъкна дебелата, сгъната покана от плика.
Следващото съобщение.
— Това ли е твоята представа за шега, Крис? — сърдито попита Аурора с разтреперан от възмущение глас. — Току-що получих поканата за срещата и познай какво? Изненада! Изненада! Как можа да ти хрумне такова нещо, по дяволите? Обади ми се!
Крис зяпна телефона с недоумение, а след това разгъна страниците на собствената си покана. Всичко изглеждаше така, както трябва да бъде. Само дето нямаше кратко писъмце, подписано от нея, а снимката й, онази, която бе копирана и изрязана от годишника, за да я използва като част от баджа с името си на срещата, беше променена. Цялото й лице бе зачертано с дебела червена линия.
От устните й се изтръгна шокирано възклицание. Заканата беше повече от ясна: някой възнамеряваше да й причини зло.
Следващото съобщение.
Телефонът даде свободен сигнал. Отсреща затвориха. Кристън захвърли поканата като опарена.
Следващото съобщение.
О, не!
— Здрасти, Кристън, обажда се Бела. Днес получих поканата си за срещата и… ами, намирам я за доста особена. Някои от момичетата от комитета получили същите такива покани… Не разбирам какво става. Моля те, обади ми се.
Следващо съобщение.
Кристън вече цялата трепереше.
Аурора заговори студено:
— Добре, Крис, разговарях и с останалите членове на комитета. Както изглежда, аз не съм единствената, получила такава покана. Бела и Манди също получили такива. Доколкото зная, обаче, това не важи за останалите момичета от комитета. Какво става, по дяволите? Обади ми се!
При следващите две позвънявания нямаше оставени съобщения, но от познатия номер ставаше ясно, че Аурора й звъни през петнадесет минути.
Кристън сведе поглед към обезобразената си снимка. Започна да й се гади, помисли си, че ще повърне. Кой беше направил това и кога? Помисли си за поканите, които престояха на масата й в продължение на три дни. Нима някой бе ровил из тях?
Нима някой бе влизал в дома й?
Буквално се строполи в стола пред бюрото си. Устата й бе пресъхнала, сърцето й биеше до пръсване. Вдигна телефона, за да се обади на Аурора, после спря и се ослуша.
Сама ли беше в къщата?
Замисли се напрегнато. Тялото й изведнъж оживя от притока на адреналин. Не държеше оръжия в къщата. Рос също не притежаваше такива. Бавно се изправи и тихо се промъкна в кухнята. Потърси касапския нож, но не го намери. Вероятно беше в съдомиялната машина. Нямаше време да го търси и затова измъкна от чекмеджето един друг нож с дълго острие. И тогава зърна отражението си в стъклото на прозореца — бледо, подобно на привидение отражение с огромен нож… също като ония идиотски героини във филмите за юноши.
Голяма работа! Имаше нужда от оръжие, за да се защити. Като се движеше предпазливо, Кристън обиколи стаите една по една. Отваряше гардеробите, надничаше под леглата, взираше се във всеки ъгъл, в който някой би могъл да се скрие. Ударите на сърцето й отекваха оглушително в ушите й, но тя не спря докато не претърси всеки сантиметър от къщата. Вече почти бе повярвала, че е сама, когато изведнъж си спомни за таванското помещение.
Макар че в къщата бе хладно, по гърба й се стичаха капки пот. Не бъди глупачка, рече си тя, но въпреки това хвана въжето, което висеше от тавана, и го дръпна ситно. Стълбата се разгъна в антрето. Единственият друг достъп до тавана беше през едно малко прозорче в покрива и Кристън си каза, че е малко вероятно на тавана да се крие някой. Въпреки това сърцето й сякаш щеше да се пръсне от страх докато се изкачваше по тясната стълба със сковани от напрежение мускули.
Отвори вратата и леко надигна плава. Само до нивото на очите.
Туп!
Кристън ахна и едва не падна от стълбата, когато чу топуркането на малки крачета по пода до нея. Това беше само една проклета мишка! Нищо повече.
Бавно се качи малко по-нагоре и запали лампата. Не видя никой да се крие в прашните сенки. По ъглите не се спотайваха тъмни фигури. Иззад античния скрин, който така и не бе намерила време да реставрира, не надничаше опасен психопат.
Не… всичко беше наред.
Канеше се да загаси лампата, когато погледът й се плъзна към купчината кашони, в които държеше старите си учебници и спомени от гимназията.
Единият кашон липсваше.
Не. Не беше възможно.
Сърцето й отново започна да бие като обезумяло. Ледена тръпка пробяга по гръбнака й. Огледа се диво, местейки поглед от единия ъгъл към другия. Сигурно бе преместила проклетия кашон… Точно така. Сложила го е някъде другаде.
Продължи да оглежда помещението, отказвайки да повярва, че в действителност някой бе нарушил уединението й и бе проникнал с взлом в дома й.
Но кашонът, в който бе прибрала всички спомени от годините в «Св. Елизабет», наистина го нямаше. Кристън забеляза отпечатъка му на мястото, на което бе стоял в продължение на толкова много години.
Мили боже!
Кой беше този психопат? И какво искаше от нея? Ами ако проявеше насилие? В съзнанието й изплува образът на Джейк Маркът. Припомни си смокинга му, напоен с кръв. Съсипаната рокля на Линдзи. Локвичката кръв, насъбрала се до ствола на дъба.
Тръгна надолу по стълбата, а в главата й продължаваше да отеква оглушаващият писък на Линдзи. Помисли си за обезобразената снимка, на която бяха двамата с Джейк на бала… за смразяващия кръвта писък, записан на касетата, за подправените покани за срещата на випуска.
Някакъв болен перверзник бе проникнал в нейната къща.
Без да счупи прозорец и без да разбие входната врата.
Някой притежаваше ключ от дома й, а това означаваше, че никой вече не е в безопасност.
О, господи, Лиса! Дали наистина учеше в дома на приятелката си, или някой я бе принудил да й остави такова съобщение? Дали не е била отвлечена? Не, не, не!
Изпълнена с неописуем страх, Кристън бързо се спусна надолу по стълбата.


Понесла тежкия кашон, убийцата се промъкна в личната си бърлога в заключения и отдавна забравен сутерен на «Св. Елизабет». Днешният ден се оказа много дълъг, труден, но изключително ползотворен. Всичко бе минало съвършено. Точно както го бе планирала.
Остави кашона на един чин, а след това, веднага щом затвори вратата след себе си, запали керосиновата лампа.
На слабата, потрепваща светлина на фенера се зае да разгледа нещата в кашона. Намери вътре всевъзможни дрънкулки и дреболии, снимки, че дори и ученическите бележници и дипломата на Кристън. Личните вещи я изпълниха с възторг. Заигра се с пискюла на шапката, която Кристън бе носила на церемонията по дипломирането си, подръпна дългите златисти ширити, които украсяваха робата на Кристън, която беше член на Клуба на честта.
После се залови със снимките… някои бяха налепени в албум, други нахвърляни безразборно… Снимки на трите приятелки: Рейчъл, Линдзи и Кристън… и, разбира се, снимки на Джейк Маркът.
Тя разгледа снимките и въздъхна.
Какви глупачки бяха всичките. До една. Дори и Кристън Даниелс. Въпреки отличния си успех в гимназията и изумително високите резултати на кандидатстудентските изпити тя беше идиотка.
Като всички останали.
Скоро обаче щяха да получат добър урок.
Изпълнена със задоволство, тя направи няколко крачки, приближи се до стената, набра комбинацията на шкафче номер 118. Шкафчето на Кристън. Последва щракване, след което вратата се отвори със скърцане, за да разкрие няколкото предмета, които вече бе прибрала вътре. Сега редом с учебника по френски, наградите, бележника от последната година и дневника й, тя можеше да изложи снимките и останалите предмети, които Кристън явно ценеше високо, щом ги бе запазила през всичките тези години.
Изпита вълнение, когато окачи избелелите ширити на закачалката в шкафчето. Заприличаха й на тънки руси плитки.
Ама че шега!
— Глупачка, глупачка, глупачка — весело си шепнеше тя. Зае се внимателно да прибира, изрязва и лепи предмети вътре в шкафчето. Когато най-накрая свърши, тя се отдръпна, за да се възхити на творението си, и извади последния предмет от кашона.
Големият касапски нож, който бе отмъкнала от кухнята на Кристън.
Това наистина беше гениална идея, помисли си тя, загледана в стоманеното острие, върху което се виждаше и собственото й размазано отражение.
— Утре — каза си тя и потрепери от нетърпение, когато си представи мига, в който една от випускничките на «Св. Елизабет» щеше да се прости с жалкия си, безполезен и развратен живот.
Убоде палеца си с върха на острието и се загледа в малката капчица кръв, избила от раната.
О, да, помисли си тя и се усмихна студено. О, да!


Дванадесет

Кристън грабна клетъчния си телефон и избра номера на Лиса, но отсреща се включи гласовата й поща. Не, мъничка, о, не, не, не! Остави съобщение на Мелиса и я помоли да й се обади незабавно. Обезумяла от страх, отново избра номера й. И отново се включи гласова поща. Впрягайки цялата си воля, тя успя да овладее достатъчно треперещите си ръце и изпрати на дъщеря си простичко съобщение: «Обади се у дома. СПЕШНО!».
За пръв път откакто се помнеше Кристън се молеше дъщеря й да е изключила мобилния си телефон или пък просто да избира на кого да вдигне и на кого не. Без да губи нито миг, Кристън разтвори указателя на учениците от гимназията и се зае да търси телефонния номер на Бранди. Бранди… Бранди… Паркър… не, Бранди Питърс… не… о, как, по дяволите, се казваше това момиче? Стигна до страницата, на която бяха фамилните имена, започващи с буквата П. Плъзна пръст надолу и спря едва когато прочете Бранди Портър. Точно това беше името. С трескава бързина избра номера и в този момент забеляза пикапа на Рос да спира на алеята пред къщата.
Слава богу!
— Ало? — Някакво момиче вдигна от другия край.
— С Бранди ли разговарям? — бързо попита Кристън и продължи, без да даде възможност на момичето да отговори. — Търся Лиса… Мелиса Делмонико. Аз съм майка й.
— О… ами тя си тръгна.
— Какво? Как?
— Приятелят й дойде да я вземе.
— Приятелят й? Какъв приятел? — викна Кристън, неспособна повече да контролира обхваналата я паника. — Зийк?
— Да.
— Кога тръгнаха?
— Ами… не знам… може би преди петнадесет минути.
Рос влезе през задната врата. Кристън го изгледа, предупреждавайки го с поглед да не казва нито дума. Той остави двете големи торби с продукти, които носеше, на масата в кухнята.
— Дали ще се приберат направо у дома? — попита Кристън, едва сдържайки нетърпението си. Уклончивите отговори на момичето я изнервиха до такава степен, че й идеше да се разпищи от напрежение.
— Ами… така мисля.
— Добре, благодаря. — Затвори телефона, обхваната от страх и безсилие.
— Лиса отново ли е със Зийк? — попита Рос. В гласа му се долавяха стоманени нотки.
Кристън кимна утвърдително. Умът й трескаво препускаше.
Рос изруга невъздържано.
— Как да набия малко ум в главата на това дете?
— Рос, има още нещо, което трябва да ти кажа. Струва ми се, че някой е влизал в къщата. Някой, който разполага със собствен ключ.
Набързо му разказа за онова, което бе открила, след като се прибра от работа. Изражението на Рос стана мрачно, вените на шията му изпъкнаха от напрежение, една малка веничка започна да пулсира на слепоочието му. Кристън му подаде подправената покана, която някой й бе изпратил. Каза му и за обажданията на Аурора и Бела.
— Все още не съм разговаряла с тях, но не мога да се съсредоточа върху този проблем, когато Лиса е… О, господи, това тя ли е? — Затича се от кабинета към кухнята, където надникна през прозореца и видя високите фарове на някакъв джип, които осветяваха стоповете на пикапа на Рос.
Заля я вълна на облекчение, когато видя Лиса да слиза от джипа и да крещи нещо неразбираемо. След това се спря за миг и затръшна вратата на джипа. Обърна се и връхлетя в къщата през вратата на гаража. Шофьорът на джипа мигновено скочи на газта и отпраши по пътя.
— Негодник! — крещеше Лиса, която тъкмо в този момент се появи в кухнята. — Лъжлив, безчестен и безполезен негодник! — Затръшна вратата с все сила, зърна майка си и лицето й се обля в червенина. — Извинявай. Говорех на Зийк.
— Трябваше да ми се обадиш — заяви Кристън, която бе толкова благодарна да види дъщеря си жива и здрава, че в момента изобщо не се интересуваше кой точно я е докарал до дома. — Но сега не е моментът да спорим за това.
— Давала ли си някога на Зийк ключ от тази къща? — попита Рос.
— Какво? Не. — Тя поклати отрицателно глава, приближи се до хладилника и отвори вратата.
— А на някой друг?
— Не, не съм. Тук няма нищо за ядене. — Грабна бутилка минерална вода и я отвори. — Ще вечеряме ли?
— След малко — отвърна Кристън. — Виж, Лиса, мисля, че някой е влизал в къщата в наше отсъствие и е взел някои неща.
— Наистина ли? Какво е взел?
— Един кашон от тавана.
Момичето погледна първо единия си родител, а след това и другия.
— Това е някаква шега, нали? Кой би се промъкнал в къщата, за да краде някакви боклуци?
— Не зная — рече Кристън. — Но някой очевидно го е направил. Татко ти ще ти разкаже всичко най-подробно докато двамата с него приготвяте вечерята.
Предпочете да не обръща внимание на слисаното изражение, изписало се на лицето на дъщеря й.
— Аз имам да свърша малко работа, затова оставям на вас двамата да пригответе нещо за ядене. След това ще обсъдим положението и ще решим какво да правим.
— Ще решим какво ще правим ли! — изпълнена със съмнения повтори Мелиса. — Какво означава това?
— Ами вероятно ще се обадим в полицията.
— Наистина ли?
— Наистина.
— Наистина — потвърди Рос и се зае да изпразва продуктите от пазарските торби. — Виж какво ще ти предложа — след като двамата с теб трябва да приготвим вечерята, предлагам ти аз да избера номера, а ти да поръчаш пицата.
Кристън ги остави да спорят върху преимуществата и недостатъците на различните видове пици и се отправи към кабинета. Батерията на клетъчния й телефон бе паднала отново. Тя го включи в зарядното и седна зад бюрото си. Наложи се да се овладее и избра номера на Аурора. Тя вдигна на второто позвъняване.
— Здрасти. Крис съм. Получих съобщението ти.
— Какво, по дяволите, става…
— Доста неща очевидно. Аз също получих подправена покана. Покана, каквато не съм изпращала. Не бих си направила труда да изпращам покана на самата себе си. Но въпреки това получих една.
— И ти наричаш това подправена покана! Не става дума за обикновена драскулка, Крис. Очевидно някой е натискал с все сила, твърдо решен да остави дебела червена линия. Толкова дебела, че да прилича на рана от нож.
— Зная, но не съм го направила аз.
— Ако не си ги изпратила ти, кой го е направил тогава?
— Точно в това е проблемът. Не зная. Лично занесох адресираните покани в пощата, но просто грабнах купчината от масата, на която ги бях оставила, а по-късно ги пуснах в пощенската кутия. Изобщо не ги проверих колко са и до кого са адресирани. Мисля, че някой е бил в къщата ми. Извадил е част от поканите и ги е поставил в нови пликове. — Мислеше напрегнато, умът й препускаше напред. — Ако съм права в предположенията си, то тези пликове вероятно са адресирани по различен начин. Освен ако извършителят не разполага с копие от нашия списък с надписани пликове.
— Мислиш, че може да е някой от членовете на комитета? — Аурора едва успяваше да контролира паниката си.
— Не зная кой е. — После разказа на Аурора всичко, което се бе случило в дома й. Аурора не я прекъсна нито веднъж; в пълно мълчания изслуша Кристън, която я информира за предположението си, че някой е влизал в дома й, разказа й за липсващия кашон със спомени от училище, сподели подозренията си, че някой я наблюдава непрекъснато.
— Мили боже и пресвета Дева Марийо! — промърмори накрая Аурора и Кристън си я представи как се кръсти над пищната си гръд.
— Уплашена съм до смърт за семейството си. Утре сутринта ще се обадя в полицията. Преди това обаче трябва да разбера колко човека са получили от подправените покани. В едно от съобщенията си казваш, че не всички членове на организационния комитет са получили такива, нали?
— За момента сме само няколко. Моята, например, е такава, но на Делин си е съвсем обикновена. При Мартина също всичко е наред, но Бела и Манди са получили от поканите с червената линия.
— Ами Лаура?
— И нейната е нормална. Също и на Ейприл. На техните покани снимката не е зачертана с червен маркер.
— Вероятно същият маркер е бил използван и за снимката, на която съм с Джейк. Онази, която намерих на колата си.
Аурора рязко си пое дъх.
— О, мамка му, сигурно си права. Цялата тази история започва да става дяволски сериозна. И плашеща.
Кристън бе напълно съгласна. Кръвта й се смразяваше само докато говореше за това. Помисли си за неясната фигура, която бе видяла да се спотайва от отсрещната страна на улицата. Фигура на човек, който се взираше в дома й. Наблюдаваше къщата й. И защо? За да проникне вътре и да открадне кашон с джунджурии от годините й в гимназията?
Потрепери и притисна ръка към корема си.
— Имаш ли някаква информация за хората, които не са включени в инициативния комитет? Наши съученици, които не участват в организацията и подготовката на срещата?
— Няма начин да разберем какви покани са получили докато не ни се обадят… По всяка вероятност ще звъннат на теб, защото твоето име фигурира в поканата. Момичетата, които живеят далеч от тук, вероятно още не са получили своите покани — отвърна Аурора. — Господи, Кристън, разговарях с Линдзи малко преди да получа поканата. Беше ми толкова приятно да се чуя с нея. После затворих телефона, излязох да прибера пощата и намерих поканата. Направо превъртях.
— Зная. Само дето не разбирам защо е всичко това. Да не би някой да е вбесен от факта, че след всичките тези години най-сетне създадохме нужната организация за провеждането на среща на випуска?
— Искаш да кажеш, че някой се опитва да ни попречи да я проведем?
— Може би… а може би става дума за Джейк?
Аурора отново рязко пое въздух.
— Смяташ, че това е работа на неговия убиец!
— Не… не зная… Можеш обаче да си сигурна, че именно предстоящата среща е причина за случващото се. Той… или тя… е чакал твърде дълго. Двадесет години. И ето че най-после настъпва моментът, в който да направи своето откачено изявление. Каквото и да е то.
— Кой би направил това?
— Някой със сериозни психични проблеми.
— Но защо?
— Задавам си този въпрос още от вечерта, в която намерих касетата и обезобразената снимка в колата си. — Чу някакво прищракване в слушалката — знак, че някой се опитва да се свърже с нея. Погледна екрана и видя, че се обажда Х. Суонсън. — Виж, Аурора, трябва да затварям. Хейли се обажда на другата линия.
— Мислиш ли, че и тя е получила от подправените покани?
— Не зная. Но ще ти се обадя веднага щом разбера.
— Непременно.
Хейли Суонсън беше последният човек, с когото Кристън би искала да разговаря в момента, но, предвид обстоятелствата, разбираше, че са налага да разговаря с всичките си съученици. Стегна се, доколкото можа, и превключи на другата линия.
— Ало?
— Исусе Христе, Кристън, защо не ми се обаждаш? — сърдито попита Хейли. В гласа й напираше едва контролирана ярост. — Оставих ти три шибани съобщения!
— Хейли… не съм ги получила. Наистина.
— Да бе, сигурно! Телефонният ти секретар си беше напълно в ред — заяви тя, почти обвинявайки Кристън в лъжа.
— О… тези не съм ги прослушвала. Обикновено използвам клетъчния си телефон.
— Само че в шибаните покани е изписан домашният ти номер, Крис — изтъкна Хейли. Беше толкова сърдита, че гласът й трепереше. Задъхваше се докато говореше, сякаш бе тичала и бе останала без дъх. Кристън си я представи — кълбо от нерви, което крачи от единия край на стаята до другия. — Ще ми кажеш ли какъв е този номер със снимката в поканата? Защо лицето ми е зачертано? — попита Хейли, а Кристън долови щракване на запалка за цигари.
— Значи и ти си получила от тези покани — почти шепнешком отбеляза Кристън.
— И какво точно трябва да означава това?
— Няколко от нас получиха покани с обезобразени снимки. Не съм сигурна кои точно, но до този момент ми се обадиха Аурора, Манди, Бела, а сега и ти…
— О… значи става дума за хората, които бяха свързани с Джейк Маркъс — заяви тя, сякаш отговорът на загадката беше повече от очевиден.
Кристън една не падна от бюрото.
— Свързани с Джейк?
Хейли изсумтя.
— Ами да. Ти излизаше с него по времето, когато беше убит. Бела му е сестра. Аз съм свързана с него чрез Иън.
— Това е твърде далечна връзка, Хейли. — Жената може би наистина преживяваше нервен срив. Или пък точно тя стоеше зад всичко това.
— Джейк и Иън бяха приятели — търпеливо обясни Хейли. — И независимо дали искаш да го повярваш или не, но в нощта на катастрофата именно Джейк е бил зад волана на колата. Джейк уби Иън! Аз бях влюбена в Иън и на времето с Джейк бяхме приятели. — Тя дръпна от цигарата си. — Всички сме свързани с него. По един или друг начин.
— Значи смяташ, че хората, които са познавали Джейк на времето, сега са… мишени? — попита Кристън и нервите й отново се опънаха до скъсване.
— Аз зная всичко, което би могло да се узнае за Джейк. Превърнах това в мисията на живота си, Крис.
— Ами Манди и Аурора? — продължи да спори Кристън. — Доколкото зная нито една от двете не е излизала с него.
— Но и двете го искаха! Всички си падаха по него. Ето това е нещото, което не мога да разбера. Никога не съм могла. Той беше лош човек, Кристън. Много лош. Душата му беше черна и покварена, от мен да го знаеш.
— Значи момичетата, които на времето са искали да излизат с него, сега също получават покани с обезобразени снимки? Това ми се вижда напълно безсмислено.
— Става въпрос за хората, които по някакъв начин са свързани с него! — настоя Хейли. — Манди Ким помагаше на Джейк с домашните и благодарение на нея той успя да си вземе изпитите по най-трудните предмети. Що се отнася до Аурора… те двамата с Джейк работеха известно време в един магазин за домашни любимци… нали се сещаш за кой магазин ти говоря… намираше се в района на Бърлингейм, на ъгъла над Ривърсайдското абатство.
Кристън познаваше района — намираше се на юг от магистралата, близо до Търуилигър Кървс. Доколкото си спомняше, самият магазин бе претърпял няколко промени. В началото продаваха домашни любимци, а след това спортни стоки. По-късно помещението бе превърнато в офис на застрахователна компания, в китайски ресторант, а сега беше кафене.
— Не ми вярваш — обвини я Хейли.
— Не ми се иска да ти вярвам — честно си призна Крис. — Не ми харесва теорията ти.
— На мен пък не ми хареса поканата, която получих.
— Хейли, ако си права, ще има и други хора с такива покани. Например всичките приятели на Джейк от «Уестърн Католик» и «Вашингтон».
— Не… не… За тях няма покани. Не и за другарската среща на «Св. Елизабет». Поканите бяха разпратени само на момичетата, които са завършили нашата гимназия.
Кристън се опитваше да следва мисълта на Хейли.
— Въпреки това ще има и други с такива покани.
— Само няколко. Рейчъл Алсейс беше най-добрата му приятелка, доколкото може да се вярва на онова, което говореха момичетата на времето. И Линдзи Фаръл, разбира се. Всички знаем, че тя беше любовта на живота му.
Кристън знаеше, че това е самата истина, макар винаги да се бе надявала, че Джейк е обичал нея. В момента тези надежди й се струваха безумно глупави. Надникна в коридора и видя Рос да се върти около кухненската маса заедно с Мелиса. Сякаш почувствал погледа й, той вдигна очи, погледна я и сякаш я заля с топлината на любовта си. Защо изобщо се бе усъмнила в него? Защо едва не го бе прогонила от живота си?
— Защото съм идиотка — прошепна тя.
— Какво? — попита Хейли.
— Нищо. — Усмихна се на съпруга си и отмести поглед, съсредоточавайки се отново върху разговора. — Ако си права, това означава, че Рейчъл и Линдзи, а и всички останали, които живеят извън Портланд, все още не са получили поканите си.
— Ще ги получат — предрече Хейли.
Ледена тръпка разтърси тялото на Кристън.
— Откъде си толкова сигурна?
— Който и да стои зад всичко това, той го прави поради някаква причина. Важна причина. Не е чакал цели двадесет години за нищо. Виж, трябва да затварям. Помисли върху това, което ти казах. Ще говорим отново по-късно.
Тя рязко затвори, без да се сбогува. Кристън остави слушалката на мястото й. Точно в този момент пристигна и пицата. Рос плати на пъпчивото хлапе, което я донесе, а след това отвори кутията на кухненската маса. Стаята се изпълни с аромата на чесън, доматен сос и сирене.
— Можеш да ядеш това, нали? — с престорена сериозност се обърна към дъщеря си той. — Поне тази част от нея, която е със сирене?
— Да. Вече не съм толкова стриктна вегетарианка.
— Добре. — Недобре прикритата му усмивка й даде да разбере, че не възприема на сериозно решението й да не яде месо и животински продукти. Тя направи някаква физиономия зад гърба му, но не се опита да спори.
— Е? — попита Рос и се обърна към Кристън, която отвори хладилника и извади две бири отвътре.
— Става все по-зле. — Забеляза, че на телефонния секретар са се записали осем съобщения. Остави бутилката бира и отварачката на масата и натисна бутона за прослушване на съобщенията. — Лиса, избери си нещо за пиене. В хладилника има сода и вода…
Както бе очаквала, три от съобщенията се оказаха от силно разстроената Хейли. Имаше едно от Аурора, едно от Манди Ким, а последното беше от Бела. Всичките те й задаваха един и същ въпрос: «Защо са получили покани с обезобразени снимки?». Имаше и едно съобщение от някаква компания за продажби по телефона. Както и едно обаждане, при което не бе оставено съобщение.
С прослушването на всяко съобщение Рос и Лиса, които спореха за преимуществата и недостатъците на вегетарианството, постепенно утихнаха. Когато чуха и последното съобщение, Рос заяви:
— Веднага щом приключим с вечерята, ще се обадим в полицията. След това се махаме от тук и ще се върнем едва след като сменим ключалките. — Подреждаше картонените чинии на масата, а Лиса ровеше в едно от чекмеджетата. — Ще се нанесем в моя апартамент.
— В мезонета? — Лиса затвори чекмеджето и погледна в машината за миене на съдове. — Няма да стане.
— Ще останем там само една-две нощи. — Рос отвори бирата си, чукна бутилката си в тази на Кристън в обичайния мълчалив тост, който вдигаха още от колежа, след което отпи голяма глътка. Кристън направи същото. — Ще бъде забавно.
— Както кажеш. — Лиса въздъхна недоволно, а след това додаде: — Да знае някой къде е големият нож? Онзи, с който обикновено режем пицата?
— Касапският нож ли? — попита Кристън. — Не е ли в съдомиялната машина?
— Не.
— Сигурна ли си? — Кристън се изправи, надникна в машината, а след това издърпа и чекмеджето, в което държаха ножовете. — Странно.
— Тази вечер всичко е странно — отбеляза Лиса и си избра друг нож.
Кристън срещна погледа на Рос. Не беше нужно да казват каквото и да било. Рос пресуши бирата си на един дъх и затвори кутията на пицата.
— Това беше! Тръгваме още сега. Веднага. Идете да си приготвите багажа, а аз ще потърся котката.
— Не говориш сериозно! — проплака Лиса. — Не искам да ходя, където и да било. Освен това съм гладна.
— Само че си малцинство. — Кристън вече вървеше по коридора към спалнята. — Хапни едно парче пица, преди да тръгнем. — Никак не й се искаше да напуска дома си, но съзнаваше, че не могат да останат. Просто не могат. Само един господ знаеше какво би могъл да направи психопатът, проникнал в дома им.
— Тате, това е нелепо! — Лиса с негодувание се запъти към стаята си. През това време Рос откри Мармълейд и прибра нещастното и фучащо от яд животно в клетката му.
Десет минути по-късно напуснаха къщата: Лиса, Рос и пицата с пикапа; Кристън и жално мяукащата Мармълейд с хондата.
— По всичко личи, че този път май изтеглих по-късата сламка — рече на котката Кристън, а тя й отговори с още по-силно и жално мяукане.
Рос излезе на задна на улицата и изчака Кристън да подкара надолу по хълма. После я последва.


Никой не забеляза фигурата скрита в сенките от другата страна на улицата. Никой не разбра, че се бяха разминали на косъм съм смъртта.
Убийцата изпрати с поглед двете коли. Облечена беше с широка блуза в големия преден джоб, на която бе скрила касапския нож, който бе откраднала от къщата.
Яростта се надигна в душата й като вряща лава. Първоначалният й план предвиждаше да изчака още една нощ, преди да удари, за да може да се наслади на нетърпеливото очакване още двадесет и четири часа. Вълнението обаче я завладя до такава степен, че тя реши, че не може да издържи нито миг повече. Твърде дълго бе чакала. Прекалено дълго.
Надявала се бе да завари кучката сама в къщата. Но се появиха шибаният съпруг и хлапето. Както и бе очаквала, тия двамата се оказаха проблем.
А сега вече бе твърде късно за каквото и да било! Те напуснаха къщата!
Кристън очевидно си бе дала сметка, че някой е влизал в къщата… че е използвал ключ…
Сви пръсти около дръжката на касапския нож. Планирала бе да убие първо Кристън. Представяла си бе как разрязва гърлото на Кристън Даниелс в мига, в който кучката разпознава своя убиец.
Беше си представяла как ще протече всичко:
Кристън ще си бъде у дома, вероятно зад бюрото си… а може и да говори по телефона. Убийцата щеше да я изчака да приключи разговора. Кристън, потънала в мисли, щеше да остави разсеяно слушалката на мястото й.
И тогава тя щеше да удари! Да я атакува! Щеше да извика името на Кристън! Курвата щеше да се обърне. В очите й щеше да проблесне объркване, когато види кой е влязъл в дома й. После щеше да се отпусне и, все още леко объркана, да произнесе името на своята убийца.
— Какво правиш тук? — щеше да я попита… А след това щеше да забележи ножа. Собственият си нож. Паниката щеше да я завладее. Очите й щяха да се уголемят от страх. Тя щеше да започне да пищи или да тича.
Само че вече щеше да е твърде късно.
Убийцата щеше да забие ножа право в сърцето на безполезната кучка.
О, господи…
Цялата трепереше.
Застанала в тъмнината, тя изпита вълнение, неизпитано никога преди. Беше бясна, че мисията й се бе провалила. Тресеше се цялата, неспособна да удовлетвори изгарящата я нужда.
Стегни се.
Не се отпускай.
Не и сега… не и след като си чакала толкова дълго.
Без да произнесе нито звук, тя бавно преброи до десет. После постепенно забави бесните удари на сърцето си. След няколко минути успя да се овладее напълно.
Може пък всичко да се подреди в нейна полза.
Така може би ще има възможност да остави най-хубавото изживяване за накрая.
Имаше и други. Първоначално бе решила да се разправи първо с другите. Да ги елиминира. Една по една, разбира се. Такъв беше първоначалният й план. След като влезе в къщата на Кристън, обаче, след като намери дневника на уличницата и всичките й снимки на Джейк Маркът, убийцата промени намеренията си. Жаждата й за кръв бе толкова силна, че допусна опасна грешка.
Грешка, която обаче можеше да бъде поправена.
Още тази вечер.
Следвай плана. Не се отклонявай. Има и други, които трябва да умрат.
Убийцата издиша дълбоко и си даде сметка, че, потънала в размишления, не бе забелязала, че е започнало да вали. Лекият дъждец галеше кожата й и къдреше косата около лицето й. Вдигна лице нагоре и остави фините капчици да погалят очите й, бузите, гърлото й.
Почувства се много по-спокойна и отново докосна с пръсти студеното острие на ножа.
Действай по плана! Все още разполагаш с време.
Знаеш какво трябва да направиш.
Знаеш коя е следващата.
Облиза устни. Представи си едно друго лице. Големи сини очи, пълни устни, руса коса. Тръгвай сега. Тя те чака.


Тринадесет

Разговаряха с полицаите. В продължение на няколко часа. В мезонета на Рос, откъдето се разкриваше панорамна гледка към светлините на града, отразени във водите на река Уиламет. Рос, Лиса и Кристън дадоха показания за събитията от вечерта, но ченгетата се отнесоха скептично към страховете им. Единствените престъпления бяха предполагаемо проникване в дома им и кражба на касапски нож и на кашон със стари момичешки джунджурии. Двамата полицаи си записаха прилежно всичко и изказаха единодушното си становище, че подправените покани са твърде зловещи, но не са нищо повече от представата за шега на някой болен мозък. По същия начин се бяха отнесли и към касетата и снимката, оставени в колата на Кристън.
Преди да си тръгнат, ченгетата обещаха да изпратят някой в къщата им на другия ден, който да огледа района на дневна светлина. Посъветваха Кристън да инсталира алармена система и да си вземе голямо куче. Според тях не можело да се разчита на постоянно мяукащата оранжева котка. Беше повече от очевидно, че полицаите, макар и да изпълняваха съвестно служебния си дълг, вярваха, че става дума по-скоро за безвкусна и груба шега, отколкото за сериозна заплаха.
Кристън обаче започваше да възприема все по-сериозно теориите на Хейли. Освен това нито за миг не можеше да забрави, че някой бе отнел живота на Джейк Маркът. И този някой се бе измъкнал безнаказано.
Кристън погледна часовника. Беше късно. Искаше й се да се обади на Линдзи и Рейчъл, за да провери дали и те са получили от поканите с обезобразените снимки. Реши обаче да изчака до сутринта. Ако се окажеше, че и техните покани са такива, това би било още едно потвърждение в подкрепа на откачената хипотеза на Хейли.
Кристън тръгна надолу по късия коридор и влезе в едната от двете спални. Лиса бе заспала на леглото, а телевизорът, с намален звук, продължаваше да работи. Подпря се на рамката на вратата и се загледа в спокойното и безгрижно лице на дъщеря им. Не можеше да не се пита каква част от бунтарските изпълнения на дъщеря й бяха естественото поведение на дете, което се опитва да разпери крилца и да полети само, и каква част бяха породени от влошилите се отношения между родителите й.
Остро чувство на вина се загнезди в сърцето й, но тя побърза да го прогони. Неразбирателството й с Рос бе останало в миналото. Време беше да продължат напред.
Не го чу да се приближава, но почувства допира на силното му тяло. Той притисна топлите си устни към ухото й и прошепна:
— Тя е добре. И мисля, че е време двамата с теб да си лягаме.
Кръвта на Кристън кипна, когато той затвори вратата на стаята на дъщеря им, хвана я за ръка и я поведе надолу по коридора към другата спалня. Огромно легло заемаше цялата стена срещу прозорците. Рос затвори вратата, поведе я през просторната стая към банята, в която огромната вана вече бе напълнена с гореща вода. Под тавана се виеше облак пара и замъгляваше прозорците, които също гледаха към светлините на града.
Единственото осветление в банята идваше от трептящите пламъчета на дузината ароматни свещи, които Рос бе запалил.
Кристън погледна пълната вана и цъкна с език.
— По всичко личи, че се опитваш да ме съблазниш.
— Нищо подобно. — Пусна ръката й, но веднага след това я прегърна през кръста. — Нещо си се объркала, госпожо.
— О, така ли! — Тя се разсмя. — Значи аз съблазнявам теб?
Той се засмя и очите му заблестяха дяволито.
— Какво ще кажеш за едно ново начало? За теб и мен?
— Мислех си, че вече се разбрахме по този въпрос и през последните дни правим точно това. Започваме отначало.
— Не, съгласихме се да опитаме. Хайде вече да спрем да опитваме и да го направим наистина.
— Какво имаш предвид?
— Моля те да се омъжиш за мен. Точно в този момент. Точно тук. Искам обвързване, Крис, а не само неясни обещания и намеци. И не ми казвай, че двамата с теб все още сме женени. Защото го зная. — Погледна я право в очите. — Разбираш какво имам предвид.
Кристън се замисли за около секунда. После погледна сериозното му лице, напрегнатите му сиви очи, тъмната коса, която, както винаги, бе паднала върху челото му… вгледа се в лицето на мъжа, когото обичаше. Рос тихичко додаде:
— Да започнем отначало без повече обвинения. Аз никога вече няма да поставя работата пред семейството ни, а ти ще прогониш от живота ни спомена за Джейк Маркът.
Тя кимна и очите й се напълниха със сълзи. Мили боже, каква глупачка само! Това тук беше нейният съпруг. Двамата с него бяха женени от дълго време. Случващото се между тях не беше първа среща между непознати.
— Само не ме подлагай на още една брачна церемония.
— Единственото, което искам, е да кажеш «да».
— Добре. Да! — Надигна се на пръсти и го целуна леко по устните. — Да, да, да!
Той се разсмя и поклати глава, заразен от ентусиазма й.
— Доволен ли си?
— Не още. — Рос протегна ръка, докосна най-горното копче на блузата й и се усмихна похотливо. — Но имам чувството, че съвсем скоро ще бъда.


Убийцата загаси двигателя и паркира недалеч от Уестморленд парк, който се намираше само на няколко преки от дома на жертвата й. Беше идвала тук и преди. Разучила бе мястото и знаеше, че няма да е трудно да изпълни плана си. Трябваше само да прояви малко търпение. Един от прозорците на къщата бе почти постоянно открехнат, а убийцата, за да е сигурна, че винаги може да разчита на него, се бе промъкнала в къщата един ден докато кучката беше на работа и си бе поиграла с ключалката.
Сега трябваше само да го повдигне, да пропълзи в къщата, да се промъкне по късия коридор и да отвори вратата на спалнята, която, за нейно улеснение, не се заключваше.
Цялата облечена в черно, тя се затича по улицата.
Все едно че бе излязла да потича рано сутринта. Носеше руса перука и цветни контактни лещи. Допълнително бе уголемила гърдите си с подплънки, около задника и талията си бе натрупала допълнителни подплънки. За случайния наблюдател тя беше просто едно дебеличко момиче, което се опитва да свали някой и друг килограм.
Ножът беше скрит.
Не срещна обаче никого.
А къщата вече бе точно пред нея.
Притича по задната алея, затаи дъх и се ослуша. Ударите на сърцето й отекваха в ушите й — както от нетърпение, така и в резултат на късия спринт.
Най-накрая.
Преброи бавно до десет, за да уталожи вълнението си, след което тръгна напред, прикривайки се в сенките.


Хейли не можеше да спи.
Вероятно заради проклетата среща на випуска, заради закриването на гимназията и заради образа на Иън, който отново бе започнал да се промъква в сънищата й. А беше решила, че е преодоляла скръбта по него, че завинаги е прогонила от главата си болезнените мисли за смъртта му.
Седна в леглото и погледна часовника до леглото си. Не че бе вехнала по него в продължение на двадесет години. Нищо подобно. Беше се опитала да продължи напред с живота си. Наистина се бе опитала.
Изсумтя недоволно. Четири и половина сутринта. Не трябваше да е будна по това време на нощта. Стори й се, че чу някакъв шум отвън, но не му обърна внимание. Вероятно беше котаракът. Или миещи мечета, които лудуваха в задния й двор, опитвайки се да докопат японските златни рибки, които отглеждаше в малко езерце.
Измъкна пакет цигари от нощното шкафче, излезе на покритата задна веранда и застанала там, облечена само със старата тениска, която използваше като нощница, и пухкавите си пантофи, запали цигара. Не видя никакви миещи мечета. Водата в езерото беше съвършено спокойна, водните лилии се поклащаха едва забележимо по повърхността, рибките бяха в пълна безопасност. Добре.
Една грижа по-малко в един свят, изобилстващ с проблеми.
Над града се спускаше студена мъгла, която бавно поглъщаше нощта. Ръцете й, кой знае защо, неочаквано настръхнаха. Беше твърде напрегната. И това не беше от днес. Живееше така вече седмици наред. Месеци. Години. Живееше в малко бунгало в Селууд — квартал в югоизточната част на Портланд. Къщата, която поначало бе твърде малка, бе разделена на малки апартаменти. Съвсем наскоро съседите й се изнесоха, като й оставиха котарака, който тя с неохота осинови. Пред тяхната половина от къщата поставиха табела: «Дава се под наем».
Котаракът, черен, дългокосмест екземпляр на име Бо, бавно прекоси градината, промъквайки се между голите лехи, в които през лятото растяха петунии и други ярки цветя. За нейно огромно облекчение Бо не проявяваше никакъв интерес към златните рибки.
— Ела тук, Бо — повика го Хейли. — Пис, пис, пис…
Котаракът се обърна и я погледна с кръглите си зелени очи, но не помръдна. Той си беше дворна котка — още един негов плюс в очите на Хейли, която не го искаше вътре в дома си. Хич не й се занимаваше със сандъчета с пясък и котешки тоалетни.
Затвори очи за секунда и дръпна силно от цигарата. Почувства топлия дим да изпълва дробовете й, отпусна се в очакване никотинът да навлезе в кръвта й.
Крайно време беше да се откаже от този лош навик. Не че не бе опитвала. Използвала бе лепенки, дъвка, че дори и хипноза. Нищо не помогна. И сега, независимо дали й харесва или не, ще трябва да се справи съвсем сама. Без чужда помощ.
Преди четиридесетия си рожден ден.
Междувременно възнамеряваше да продължи да се наслаждава на пушенето. Нямаше никакво намерение да се чувства като криминален престъпник само защото си пада по цигарите. Още повече, че сега, с наближаването на срещата на випуска им и предстоящите срещи с всичките онези хора, които бе познавала в гимназията, и в резултат от непрекъснатите разговори за Джейк Маркът, лицето на Иън започна отново да се промъква в сънищата й. Така че просто не виждаше как би могла точно в този момент да се откаже от своя пакет цигари на ден.
Иън… Изрече името му с тъга. Искаше й се да можеше да преодолее скръбта си по него, да го забрави… но случилото се бе толкова несправедливо. Джейк Маркът го бе убил! Толкова бе просто. Никога нямаше да разбере защо ченгетата и всичките им съученици така и не можаха да прозрат истината. Джейк Маркът обаче не беше светец, за какъвто се представяше. В никакъв случай. Приживе Джейк беше грешник. И не беше честно да бъде възприеман от всички като мъченик.
Стори й се чува тихи стъпки.
Хейли извърна глава.
В този час?
Погледна към двора, но не забеляза никого там. Никой не се спотайваше в сенките, неосветени от уличните лампи. По това време на денонощието по улицата не преминаваха никакви коли. Беше твърде рано и за бегачите и велосипедистите, които все не можеха да заситят потребността си от физически натоварвания.
Вероятно така й се е счуло.
Дръпна отново от цигарата и се огледа за котарака, но той беше изчезнал.
— Бо? — Не й се искаше той да се приближава до улицата, макар че котаракът очевидно притежаваше нелоши инстинкти и умееше да се пази от колите. — Котенце?
Никакъв отговор.
Дори вятърът сякаш бе престанал да шумоли в клоните на самотния бор в двора.
— Добре тогава. Стой си отвън.
Пак долови някакъв шум. Космите на тила й настръхнаха.
— Бо? — нетърпеливо подвикна Хейли и се обърна, за да се прибере в къщата. Защо беше толкова напрегната?
Котаракът внезапно се озова в краката й. Съскаше и се взираше в тъмната нощ. Сърцето на Хейли едва не спря от уплахата.
Дяволите да го вземат! Не беше предвидила намесата на котарака. Скрита в храстите, захвърлила русата перука и допълнителните подплънки под клоните на един рододендрон, убийцата бързо извади ножа. Не разполагаше с никакво време. Беше извадила късмет, че Хейли излезе навън, но, за съжаление, котаракът я бе подушил.
Запълзя напред, като се прокрадваше тихо и предпазливо подобно на глупавия котарак, който бе издал присъствието й.
— Кой е? — нервно попита Хейли и направи още една крачка по посока на задната врата.
Твърде късно.
Бърза като светкавица, някаква тъмна фигура се появи иззад ъгъла на гаража и скочи към нея. Жена. Въоръжена с касапски нож.
О, майка му! Хейли хвърли цигарата си и се втурна към отворената врата. Но не беше достатъчно бърза. Само миг и убийцата застана до нея.
— Няма да ми избягаш, кучко!
Тялото на Хейли изтръпна от ужас.
— Не! Недей!
Ножът проблесна на бледата светлина на уличните лампи.
— Почакай! Почакай! — изплака Хейли. Острието описа дъга във въздуха. Спусна се надолу, проблясвайки на светлината. После разряза кожата й.
Хейли залитна назад. Опита се да изпищи. Последва нов удар с ножа. Кръвта й бликна. Тя отново политна назад.
О, господи, това наистина ли се случва?
Острието отново се спусна отгоре й, раздирайки плътта й.
Непоносима болка изригна ниско в корема й.
Убийцата я пробождаше отново и отново и цялата ярост, потисканият в продължение на двадесет дълги години гняв, изригнаха в душата й. Умри, разглезена нещастнице! Умри! Умри! Умри!
Острието излезе от тялото на Хейли с отвратителен съскаш звук. Убийцата не изчака нито миг.
Отново заби ножа в сгърченото тяло. И отново, и отново. Чувстваше топлите пръски на кръвта, душата й се изпълваше със студено задоволство, породено от факта, че правосъдието най-после бе раздадено. От нейната ръка.
Но Хейли бе едва първата й жертва.
Почувства, че тялото й потрепери и го остави да падне на земята.
Хейли се взираше в нея с почти безжизнените си очи.
Убийцата се вгледа в очите на жертвата си.
Хейли беше съвсем близо до смъртта, но устните й оформиха незададен въпрос:
— Ти?
А след това светлината в погледа й помръкна.
Хейли, първата й жертва, беше мъртва.
Обхвана я трескаво вълнение и приповдигнат възторг. Тя бързо разкопча и съблече анцуга. Натъпка го, заедно с допълнителните подплънки, перуката и ножа в един спортен сак. Отдолу бе облечена в прилепнал като втора кожа неопренов костюм, върху който навлече голямо яке, което стигаше чак до коленете й. Прикри косата си с бейзболна шапка на Маринърс. По черните й маратонки имаше капчици кръв, но в момента не можеше да направи нищо по въпроса. Щеше да ги измие в гимнастическия салон на «Св. Елизабет», а дрехите щеше да изхвърли в пещта, която все още се използваше от време на време. Само че преди това трябваше да стигне до там.
Видя котарака, който се криеше под една азалия, но не му обърна повече внимание. На излизане настъпи все още тлеещата цигара на Хейли и си тръгна с мисълта, че най-сетне бе изпратила душата на Хейли Суонсън право в ада.


Четиринадесет

Ню Йорк, май 2006 година
— Мамо?
Линдзи Фаръл скочи от леглото. Сърцето й биеше бясно от пронизителния телефонен звън, изтръгнат я от дълбокия й сън по средата на нощта. Сграбчи телефона здраво и го притисна към ухото си.
— Мамо… защо го направи?
— Кой се обажда? — сърдито попита тя. Сърцето й продължаваше да блъска в гърдите й. Стана и тръгна като замаяна из тъмната спалня. Удари пръста на крака си в голямото легло, но не обърна почти никакво внимание на болката.
— Аз съм, мамо. — Гласът беше странен, тънък и висок. Би могъл да принадлежи на дете…
Но той вече не е дете, напомни си тя. Не, синът й вече е на деветнадесет години. През идното лято ще навърши двадесет.
Беше роден тук, в Ню Йорк, седмица преди тя да започне първия си семестър в университета «Фордъм Бронкс». Първите си занятия като студентка посещаваше с набъбнали от кърма гърди, които пулсираха болезнено. Но болката в сърцето й беше далеч по-нетърпима.
— Защо се отказа от мен, мамо?
— Престани да ми се обаждаш!
Линдзи прекъсна разговора и захвърли безжичния телефон през стаята. Чу го да пада на килима с глухо тупване.
Въпреки това беше сигурна, че не се е счупил.
Миналата нощ го бе блъснала с все сила в стената. Когато тази сутрин се наведе да го вдигне, беше сигурна, че едва ли ще проработи.
Надяваше се, че го е счупила… не че сериозно вярваше, че една повредена телефонна слушалка ще сложи край на тези зловещи среднощни обаждания. Според екрана, на който се изписваше номера, от който я търсят, ставаше ясно, че й звънят от нерегистриран номер. Веднага след първото обаждане натисна звезда 69, за да избере последния входящ номер, но без резултат. По някакъв начин въпросният номер бе блокиран напълно.
Обаждаха й се през вечер вече цяла седмица. Един и същи глас, който произнася едни и същи реплики.
Защо се отказа от мен, мамо?
Значи някой знаеше тайната й.
Само по себе си, това не беше чак толкова изненадващо.
Тя, разбира се, вярваше напълно на монахините от Светото Причастие. Те ръководеха дома за неомъжени бременни момичета в Куинс, където Линдзи бе пристигнала през онзи юни веднага след дипломирането си от гимназията и бе останала при монахините докато роди детето.
Вярваше и на сестра Нева, застарялата игуменка на «Св. Елизабет», която я бе изпратила в този дом.
До ден-днешен не бе доверила тайната си на никого другиго.
Но наистина ли можеше да бъде сигурна, че тайната й е опазена толкова добре?
На времето вярваше, че е така.
Днес обаче си даваше сметка, че в състоянието, в което се намираше по онова време — първо, поради бременността и второ, заради шокиращото убийство на Джейк — не би могла да е сигурна в каквото и да било.
Сега, когато се връщаше назад в спомените си, тя се сети, че бе купила поне седем теста за бременност, когато за пръв път осъзна, непосредствено преди онзи фатален бал по случай деня на св. Валентин, че мензисът й закъснява. Купуваше ги от различни магазини и аптеки, като си мислеше, че така няма да се бъде запомнена. Освен това всеки път се опитваше да замаскира теста с други дребни покупки. Но нима наистина си е мислила, че касиерката няма да обърне внимание на тест за бременност, скрит сред пакетчета дъвка, списания и чорапогащници?
Може би. По онова време беше истинска развалина. Даже и преди тестът да потвърди най-ужасните й страхове.
Спомни си как през последните четири месеца в училище се бе опитвала да прикрие надебелялата си талия и наедрелите си гърди под грозната и широка училищна униформа. Беше слабо и стройно момиче. С времето някои хора — особено майка й — започнаха да й подхвърлят, че започва да дебелее. Един ден Аурора Зефир й заяви през смях, че трябва да вземе мерки по отношение на килограмите си, ако не иска да качи стандартните три килограма, които повечето първокурснички си лепваха през първата година в колежа.
Дали приятелките й бяха клюкарствали зад гърба й, обсъждайки свръх теглото й и евентуалните причини за него?
Може би. По всяка вероятност. Групичката от най-близките й приятелки сякаш изведнъж се разпадна след смъртта на Джейк. Дори и Кристън и Рейчъл, нейните най-близки дружки и доверенички, се отдръпнаха от нея.
Ако това не се бе случило — ако Джейк не беше убит — Линдзи може би щеше да им довери тайната си. Може би щеше да каже дори и на родителите си, които, макар и разочаровани от нея, щяха да я подкрепят и да й помогнат да скрие състоянието си. Дори и само заради честта на семейното име.
Тя обаче не каза на никого. Нито на родителите си, нито на приятелките си.
Вместо това се бореше сам-самичка със сутрешните неразположения, като се надяваше, че никой няма да я чуе как повръща всеки ден в училищната тоалетна.
Когато това все пак се случи, Рейчъл се видя принудена да довери скандалната си тайна на последния човек, на когото иначе би се доверила.
Светата майка беше внушителна фигура, която постоянно патрулираше по коридорите с черните си одежди, като се облягаше тежко на дървения си бастун. Всички ученички се страхуваха от нея. Рейчъл никога не се бе бояла толкова, колкото в деня, в който се измъкна от една от кабинките в тоалетната и завари сестра Нева, която очевидно бе чула всичко, да стои пред нея с напълно безизразна физиономия.
— Лошо ли ти е, дете? — попита тя, фиксирайки Линдзи с поглед.
Линдзи запелтечи нещо, а след това избухна в сълзи.
За нейно огромно изумление сестра Нева я прегърна и я притисна към себе си — прегръдка не особено любвеобилна, но точно онова, от което Линдзи имаше нужда в онзи момент.
Остави се да бъде отведена в светилището на светата майка: кабинет, в които имаше само спартанско бюро, стол за гости, шкаф за документи и, естествено, вездесъщия кръст, окачен на стената.
Там Линдзи призна своя най-голям грях. И вместо очакваното неодобрение получи твърда подкрепа.
Застаряващата монахиня неохотно се съгласи да не казва нищо на родителите на Линдзи, но при условие, че Линдзи й позволи да създаде нужната организация за раждането и осиновяването на детето на Източния бряг.
Нито за миг не допусна възможността тя да задържи детето. В края на краищата, беше благочестива и вярваща католичка.
Сестра Нева се намеси в живота й и установи пълен контрол над положението. Направи каквото бе нужно, за да убеди Линдзи, че това е единственият разумен избор. Беше твърдо решена да помогне на Линдзи да се справи през бременността, да й осигури място, където спокойно да роди детето си и да го подари на достойни родители католици.
До този момент Линдзи почти не се бе замисляла какво ще се стане с детето, след като го роди.
Нещо, което днес й бе трудно да повярва. Изкарваше си прехраната като изключително известна организаторка на светски събития в Манхатън и цялата й кариера се градеше на сложни и взаимно преплетени краткосрочни и дългосрочни планове и графици.
По онова време обаче тя бе изцяло обсебена от непосредственото бъдеще — нейното собствено — и изобщо не се замисляше какво отражение ще даде състоянието й върху нея самата и върху останалите в по-дългосрочен план. Не се и замисляше за съдбата на бебето.
Затова изпита огромно облекчение да прехвърли това отговорно решение на човек, притежаващ далеч повече мъдрост, опит и връзки. Монахинята предвидливо я записа в един летен курс в университета Фордъм, за да е сигурна, че родителите й няма да се усъмнят в ранното й постъпване в колежа. Не че биха имали нещо против да замине далеч от дома след всичко, което бе преживяла.
След смъртта на Джейк всички стъпваха буквално на пръсти около нея. Обясняваха си затвореността и дистанцираността й с факта, че дългогодишният й приятел беше брутално убит, а тя бе намерила мъртвото му тяло.
Изглеждаха облекчени, когато Линдзи обяви, че ще замине за колежа два месеца по-рано и изобщо не се усъмниха в думите й, че ще може да се нанесе в студентските общежития едва след започването на есенния семестър. Не, близките й изобщо не подозираха, че временната й квартира за лятото всъщност представляваше дом за неомъжени бременни момичета.
Линдзи остави цялата организация в способните ръце на сестра Нева и изобщо не съжали за решението си… до момента, в който трябваше да предаде сина си в ръцете на служителката по осиновяването.
Това беше първият миг на съжаления и угризения. Но не и последният.
Само дето вече бе твърде късно.
Само за няколко секунди бебето изчезна от живота й. Обясниха й, че ще живее с двама грижовни родители в стабилен дом, където го очаква много по-добро бъдеще от онова, което би могла да му осигури неомъжена и безработна първокурсничка в колеж.
Тя самата продължи образованието си първо във Фордъм, а след това и в Колумбия.
През последвалите две десетилетия не бе изминал и ден, през който Линдзи да не се бе питала какво става с нейния отдавна загубен син. Чудеше се какво прави, къде е, какъв е. Обръщаше се след всяко момче на неговата възраст, което срещаше по улиците — особено ако момчето имаше тъмна коса и очи като нейните… или като на баща му.
Баща му.
От много отдавна мислеше за него по този начин — още от мига, в който монахините в дома я попитаха за него през онова лято.
— Казала ли си на бащата, дете?
— Не. Той… умря, преди да успея да му кажа.
Така е по-лесно, каза си тя и помоли господ за прошка заради изречената лъжа.
Сама подписа документите за осиновяването. Сама понесе последиците от решението си, от които не можа да се избави години наред. Последици, от които страдаше дори и сега.
Особено сега.
Благодарение на онези ужасни телефонни обаждания.
Очевидно някой бе научил истината и бе решил да я измъчва и тормози. Точно сега, когато животът й най-сетне изглеждаше уреден.
Кой обаче би й причинил подобно нещо?


Засмя се почти беззвучно и затвори телефона. Беше изключително удовлетворена от уплахата, която бе доловила в гласа на Линдзи.
Обзалагам се, че си си мислила, че никой не знае за онова, което направи на времето, мислено се обърна към бившата си съученичка тя, представяйки си я, самотна и уплашена, в апартамента й на Източния бряг. А ти положи толкова усилия да прикриеш следите си.
Да, Линдзи Фаръл сигурно е вярвала, че е успяла да опази тайната си.
Нямаше откъде да знае, че всеки неин ход се следи отблизо. Че някой я следва незабелязано покрай рафтовете на дрогерията и я наблюдава как тайничко сваля един тест за бременност от рафта. Престореното й нехайство беше толкова смешно! Само дето не завъртя очи и не започна да си подсвирква безгрижно, когато касиерката започна да маркира покупките си.
Аз, естествено, не можех да я проследя чак до банята в дома й… не я видях да си прави теста…
Не, но не трябваше да съм гений, за да се досетя за резултата. Особено пък като я видях да купува тест след тест през следващите, няколко дни… сякаш се надяваше да убеди сама себе си, че първият е показал неверни резултати.
Така значи. Линдзи Фаръл е забременяла от Джейк Маркът.
Никога обаче нямаше да се разбере дали самият Джейк бе отнесъл тази информация в гроба, или така и не бе разбрал, че ще става баща.
Онова, което обаче се знаеше със сигурност, бе, че Линдзи и до ден-днешен не може да се примири с онова, което бе сторила.
Чувам угризенията в гласа й.
Но така ми се иска да можех да ги видя и в очите й.
Но и това ще стане. Не след дълго.
До другарската среща на випуска оставаха по-малко от два месеца.
Линдзи щеше да се появи в Портланд без дори да й мине през ума, че първото й връщане у дома след двадесет години щеше да бъде и последното.
Освен ако…
Ами ако реши да не идва на срещата на випуска?
Би било много жалко, ако не дойде.
Не, ще бъде повече от жалко. Ще бъде катастрофа.
Значи просто трябва да й предоставя основателна причина да се върне у дома.
Стиснала телефонната слушалка в ръка тя избра номера на справки.
— Да, бих искала да ми дадете телефонния номер на Юнайтед еърлайнс.


Линдзи отново положи глава на възглавницата, пое дълбоко въздух, задържа го в гърдите си възможно най-дълго, а след това бавно издиша, както правеше на занятията си по стречинг всяка събота сутрин.
Точно в момента обаче сърцето й биеше по-бързо от когато и да било. Никакво натоварване във физкултурния салон не можеше да я доведе до подобно състояние.
Може би трябва да позвъня в полицията, помисли си тя… но веднага се отказа от тази идея.
Полицейското управление на Ню Йорк си имаше далеч по-сериозни проблеми за разрешаване. Тероризъм, престъпни организации, маскиран изнасилвач, който нападаше жени в Ъпър уест сайд. Вероятно щяха да й се изсмеят, когато им разкаже за телефонните обаждания.
Пък и изобщо не беше наранена, нали?
Поне не физически.
Емоционално…
Е, това е друга история. Но тя щеше да оцелее. Винаги оцеляваше.
Всъщност, справяше се изключително добре.
Виж ме сега, Нана, мислеше си всеки път, когато постигнеше някоя по-висока цел. Бакалавърската степен, после дипломата за магистър. Първата й работа, първото повишение, създаването на собствения й бизнес.
Виж ме сега.
Баба й със сигурност щеше да се гордее с нея. Линдзи притежаваше просторен — поне според стандартите на Манхатън — апартамент с една спалня и тераса в Ийст сайд. Беше го обзавела с направени по поръчка мебели и старинни предмети, наследени от баба й. Наскоро дори се бе записала в готварски курс, за да придобие професионални умения в кухнята. В нейното семейство винаги бяха разчитали на услугите на платен личен готвач.
Освен това тя съвсем сама ръководеше «Линдзи Фаръл ивентс» — компанията, която бе основата пак сама. Справяше се с бизнеса със същата ефикасност, с която рано овдовялата й баба ръководеше Фаръл Тимбър.
Е, баба й, естествено, получаваше помощ и подкрепа от бащата на Линдзи, Крейг, и неговия брат Андрю. Двамата братя обаче изобщо не се погаждаха. Не можаха да постигнат разбирателство дори къде да погребат баба й, която почина докато Линдзи учеше в гимназията. На времето дядо й е бил кремиран, а пепелта му била разпръсната над горите, от които компанията получаваше дървен материал.
Нана обаче не желаеше това. Тя беше всеотдайна католичка и искаше да бъде погребана под гранитен кръст на свещена земя. Само че гробището, принадлежащо към Сейнт Майкъл, нейната енория, разположена на изток от Портланд, се намираше твърде близо до река Колумбия. Местният фолклор разказваше ужасяващи истории за ковчези, погребани във водни гробове. Затова бащата на Линдзи се обяви категорично против.
Чичо Андрю пък също толкова категорично отхвърли идеята баба й да бъде погребана в Уест Хилс, в гробището на «Св. Елизабет». Според него връзките на Нана с тази църква датираха твърде отскоро; бе започнала да я посещава едва след като се премести да живее със семейството на Линдзи, защото бе вече твърде слаба да се грижи сама за себе си.
В края на краищата, както се случваше обикновено, победи баща й. По-големият брат.
Линдзи беше доволна от решението. Често посещаваше гроба на баба си — докато не напусна «Св. Елизабет» и Портланд завинаги.
При последния си разговор с майка си обаче бе научила, че предстои затварянето на старото училище и на църквата. Новината я разстрои.
— И какво ще стане с гроба на Нана?
— Предполагам, че гробището ще остане непокътнато — не особено убедено отговори майка й и заговори за поредната инвестиция в недвижими имоти, които бащата на Линдзи бе направил в Невада, където двамата се бяха преместили да живеят, след като се пенсионираха.
Линдзи затвори телефона, разстроена от мисълта, че познатата сграда от червени тухли — нейната Алма матер — ще бъде разрушена.
Изненада се от чувствата си по отношение на старата гимназия, защото спомените, свързани с нея, не бяха от най-приятните.
Точно там, в лабиринта от храсти, който разделяше училището и гробището, бе открила тялото на Джейк Маркът, приковано със стрела към дънера на едно дърво.
Зловещата картина я преследваше и до ден-днешен…
Още един от мрачните й спомени.
Би трябвало да съм доволна, че «Св. Елизабет» ще бъде затворена, каза си тя. Може пък това да ми помогне да преодолея миналото.
Да се освободи от спомените за ужасяващата смърт на Джейк и от майчината болка и угризенията, разяждащи душата й.
Само дето…
Някой знаеше тайната й.
Вероятно някой, свързан с миналото й, който се появяваше отново в живота й, твърдо решен да я тормози и измъчва посред нощ.
Твърде жестока шега.
Сега обаче, припомнила си, че убийството на Джейк така и не беше разкрито, тя горещо се помоли, потрепервайки от страх, среднощните обаждания да се окажат наистина само една жестока и безвкусна шега.


Всичко необходимо бе направено. След ден заминаваше за Ню Йорк, където щеше да отседне в хотел в Ийст сайд. Не беше кой знае какъв, но човек трябваше да е мултимилионер, за да си позволи скъп хотел в Манхатън за толкова дълъг период от време.
Най-хубавото в целия план бе предвидливото й решение да избере един от онези хотели, в които обикновено отсядат бизнесмени, на които се налага да останат в Ню Йорк за повече от ден-два. Така никой нямаше да се усъмни в продължителното й пребиваване — жена без придружител в големия град. Всички щяха да допуснат, че е в града по работа.
Което си беше самата истина. Много важна работа. Усмихна се на себе си.
И продължи да си проправя път, светейки си само с трепкащото пламъче на запалката си, през сутерена на гимназията «Св. Елизабет» към нейното тайно убежище.
Отключи, влезе вътре и затвори вратата след себе си. И тя не знаеше защо го прави. Никой с всичкия си не би пожелал да слезе тук по това време…
Никой, освен мен.
Имаше хора, които сигурно смятаха, че тя самата не е с всичкия си. Но те не знаеха какво бе принудена да изтърпи заради Джейк — да, Джейк и останалите. Никой не знаеше.
Ето защо никой нямаше да я заподозре, когато всичко приключи и тя изпълни мисията си.
Запали фенера и огледа творението си: пресъздадената редица от шкафчета, които на времето заемаха широкия коридор няколко етажа по-горе.
Тази вечер подмина шкафчето на Кристън. Поспря за кратко пред това на Хейли. Едва предишната нощ бе прибрала в него последната си реликва: онази нелепа черна лента, която тя носеше на ръката си като израз на продължителния траур след смъртта на Иън.
Почувства се като наградена, когато най-неочаквано я намери в кутията й с бижута на тоалетната масичка. Откри я докато разхвърляше апартамента на Хейли, опитвайки се да представи убийството като резултат от опита й да предотврати среднощно проникване с взлом и кражба. Взе портфейла й, малко бижута и една-две борсови акции.
На път за вкъщи мина покрай Луи Блейк — долен местен наркоман, който лежеше на тротоара недалеч от апартамента на Хейли, и бе озарена от внезапно вдъхновение. Наведе се и напъха портфейла, бижутата и акциите във вещите му, натрупани на една пазарска количка.
Лентата за ръка, разбира се, запази и веднага я прибра на почетно място в старото шкафче на Хейли.
Хейли трябва да е била пълна откачалка, щом я е пазила през всичките тези години.
Сега обаче тя принадлежи на мен.
Заедно с всичко останало, което бе насъбрала.
Отвори шкафче номер 123 — шкафчето на Линдзи Фаръл.
Засега съдържанието му беше твърде оскъдно. В опит да възстанови състоянието на шкафчето от последната година в гимназията, бе залепила на вратата десетки снимки на Джейк, заобиколени от малки сърчица, изрязани от лъскава червена хартия. На рафтовете имаше и няколко учебника.
На една кука обаче висеше най-ценната й придобивка — бледосинята рокля без ръкави, която Линдзи бе носила на бала по случай деня на св. Валентин през онази нощ. Майката на Линдзи прочистваше семейните гардероби всеки сезон и даряваше цели камари от дрехи на магазина за втора употреба, който се ръководеше от местна благотворителна организация.
През пролетта след убийството на Джейк синята рокля се озова в магазина. Точно както се бе надявала.
Какво вълнение изпита, когато я зърна да виси на една закачалка сред дизайнерските рокли, обличани по веднъж от елита на Портланд и захвърлени след това.
Роклята очевидно е била почистена след онази нощ. Въпреки това, ако човек се вгледаше от близо, все още можеше да различи едва доловими петънца, запазили се по атлазените гънки на полата.
Петна от кръв.
Направо се разтреперваше от вълнение само като я гледаше и си припомняше Линдзи, оплискана цялата с кръв.
В онази нощ кръвта не беше нейна. Съвсем скоро обаче щеше да бъде. Роклята беше истинска находка.
А дори не ми се наложи да я крада.
Щеше да го направи обаче, ако трябваше. Точно както бе откраднала — и продължаваше да краде — всички онези предмети, принадлежали на останалите.
Изграждането на това светилище беше непрекъснат процес. Възнамеряваше да го завърши окончателно преди старото училище да бъде разрушено през лятото.
Струваше й се много подходящо тези отдавна забравени реликви да бъдат заровени дълбоко в боклуците.
Погребани точно като собствениците си.
Мъртви и погребани.
Но забравени?
Съмняваше се. Тя обаче със сигурност щеше да се опита да забрави онова, което никога не би могла да прости.


Петнадесет

— Линдзи Фаръл — изрече тя в отговор на телефонното позвъняване, без да отклонява поглед от доклада, който държеше в ръката си. — Линдзи?
— Да? — След това разпозна гласа и остави доклада настрана, изненада от обаждането.
— Обажда се Айзък.
— Айзък! Как я караш? — попита тя бившия си приятел, онзи, за когото искрено бе вярвала, макар и за кратко, че може да се окаже мъжът на мечтите й.
Да, той си имаше своите кусури… но кой ли ги нямаше?
Да, беше с няколко години по-млад от нея… но на кого му пукаше?
Не и на Линдзи. Не и в началото на връзката им.
Тъмната и привлекателна външност на Айзък Халпърн сякаш я заслепи в началото и тя не разбра веднага, че той не е готов за сериозна връзка.
А може би увлечението й по него се дължеше по-скоро на факта, че тъмнокосият и привлекателен мъж много й напомняше за някой друг.
Един човек, когото не бе успяла да забрави дори и след всичките тези години.
Един човек, който така и не разбра, че тя го обича с цялото си сърце и душа…
Защото самата тя не го знаеше на времето.
Разбра го едва когато стана твърде късно. За тях двамата. И за много други неща.
Но това вече бе минало. Далечно минало.
Айзък бе отскоро в живота й. Въпреки това обаче и връзката с него бе останала в миналото.
— Липсваш ми — простичко рече той.
Тя се поколеба.
— И ти ми липсваш.
Това бе самата истина.
Той наистина й липсваше. Но не чак толкова, колкото й липсваше неговият предшественик, любовта, към когото й бе помогнала да разбере, че изрази от рода на коленете ми омекнаха и стомахът ми се преобърна от нетърпение не са плод единствено на сантименталните романи, които обичаше да чете, а се коренят в самата действителност.
Разтреперани колене, болки в стомаха, сърце, което бие като обезумяло, глава, замаяна и олекнала като в безтегловност… това все бяха неща, които бе изпитвала с него.
Но нито веднъж не ги бе почувствала с Айзък. Нито пък с когото и да било друг.
Въпреки това не можеше да спре да се надява, че в живота й може да се появи човек, който да я накара да го забрави. Да, може би някой ден щеше да се влюби отново, да се омъжи, да си има дете… Друго дете.
Дете, което щеше да задържи при себе. Щеше да го отгледа и да го обича.
Но аз обичах и теб, безмълвно изрече тя, обръщайки се към сина, когото не бе виждала от деня на раждането му. Може да ти се струва налудничаво, но аз наистина те обичах. Не, наистина те обичам. Все още те обичам. Теб и твоя баща.
Бащата.
— Помислих си, че бихме могли да излезем някоя вечер след работа да пийнем по нещо — предложи й Айзък.
— Защо? — Произнесе въпроса по-остро отколкото бе възнамерявала. — Искам да кажа… и сам знаеш, че от това няма да излезе нищо, нали?
— Точно така. Зная. — Той се поколеба. — В момента излизам с друга, Линдзи.
Въздухът сякаш заседна в гърлото й. За момент остана без глас. Когато най-сетне проговори, установи, че не е в състояние да произнесе смислено и завършено изречение.
— Не е… тя не е… не си намерил…
— Не. Не е Рейчъл. Казва се Кила.
— Тя знае ли?
— За Рейчъл!
— Да.
Рейчъл. Жената, която преследваше Халпърн по начина, по който бащата на детето й преследваше Линдзи. Ако някой изобщо би могъл да разбере какво изпитва Айзък, това беше Линдзи.
Точно поради тази причина го напусна. Защото разбираше. Защото не искаше да се примири с второто място в сърцето му… макар да нямаше нищо против да му отреди второто място в собственото си сърце.
— Не — тежко отвърна Айзък. — Не знае за Рейчъл.
— Трябва да й кажеш.
— Защо? За да може да ме напусне? Така, както направи ти?
— Айзък…
— Виж, не те обвинявам, Линдзи. Никой не би искал да се състезава с отдавна изгубената ми първа любов.
А това, помисли си Линдзи, е причината, поради която самата тя може никога да не срещнеше друг мъж, за когото да се омъжи. Просто защото не можеше да се откаже от отдавна изгубената си първа любов. Защото ще искаше да се откаже.
— Извинявай — рече Айзък. — Беше лоша идея. Просто си помислих, че двамата с теб бихме могли да бъдем приятели. Самата ти го каза.
Точно така. Беше го казала. Но нали точно това се очаква от човек, който скъсва с гаджето си?
Нека да продължим да бъдем приятели.
А също и другите банални фрази от рода на: «Няма друг мъж! Не става дума за теб, а за мен».
Използвала ги бе всичките до една през живота си. Много пъти. С много различни мъже.
Преди двадесет години обаче така и не бе имала възможността да ги каже на него… дори и да бе искала.
На него не бе казала каквото и да било.
Беше се престорила, че никога не се е случвало. Той също.
И никой никога не разбра, че се бе случило нещо между тях през онази дъждовна новогодишна вечер. Никой не научи, че Линдзи бе родила детето му през следващото лято.
Мамо… Защо се отказа от мен?
Не. Тя грешеше.
Някой знаеше за бебето.
Това означаваше, че някой би могъл да знае и за него. Може би бе дошъл моментът да се върне към миналото. Трябваше да го направи преди всичките й добре пазени тайни да излязат наяве.
— Линдзи? — Гласът на Айзък я върна към настоящето. — Няма да те задържам повече. Съжалявам, че те обезпокоих на работа. Само исках да те чуя.
— Радвам се, че го направи. И… бих се радвала да пийнем по нещо някоя вечер след работа. Просто ей така — да се видим и да си поговорим. Става ли?
— Добре. — Стори й се изненадан. — Какво ще кажеш за… ами за следващия вторник?
— Не мога… посещавам курс по готварство във вторник вечер.
Почувства усмивката, прокраднала се в гласа му. Прекрасно знаеше, че тя е напълно безполезна в кухнята.
— Помислих си, че е време да се науча да готвя.
— Браво на теб. И как се справяш?
— Страхотно. — После се почувства длъжна да поясни: — Но пък не бива да забравяме, че в момента сме още на ниво подготовка на продуктите — нали се сещаш рязане, кълцане… Искам обаче да ти кажа, че съм царица на рязането на лук.
Той се разсмя.
— Баба ти щеше да се гордее с теб. Добре тогава… щом не можеш във вторник, какво ще кажеш за идния четвъртък?
Поколеба се. Никак не й се искаше да включва допълнителни ангажименти в графика си.
От друга страна, обаче, беше свободна във въпросната вечер, а Айзък винаги я усещаше, когато се опитва да се измъкне.
— Разбира се — неохотно се съгласи Линдзи, вписа ангажимента в календара си и затвори телефона.
Помисли си, че трябва да се постарае да прекарва колкото е възможно повече време с приятелите си. С онези, които й бяха останали. Джилиан, дългогодишната й съседка, която живееше в апартамента срещу нейния, се бе преместила в по-модерна част на града. Тери и Аманда, приятелчетата, с които купонясваше до малките часове, се ожениха и се преместиха в предградията подобно на повечето й други приятели през годините.
Ню Йорк започваше да се превръща в самотно място за Линдзи. Понякога й беше трудно да повярва, че е живяла тук по-дълго отколкото в Портланд.
Поради някаква неясна причина обаче тя продължаваше да мисли за Портланд като за свой дом.
Освен това подозираше, че никога няма да възприеме Ню Йорк по този начин.


Вмъкването в служебния офис на Линдзи се оказа нелесна задача. Беше й ясно, че промъкването в дома й щеше да се окаже още по-голямо предизвикателство.
Предизвикателство, да… но не и невъзможно начинание. А и тя винаги бе обичала предизвикателствата.
Знаеше, че на нюйоркчани не може да се разчита, че ще крият резервни ключове пред входните врати на жилищата си. Бяха твърде умни, за да постъпят така.
Аз обаче разполагам с добър план. Не е безгрешен, но за момента дава добри резултати, поздрави се тя, наближавайки края на етап едно.
Оказа се лесно да отвлече вниманието на асистентката на Линдзи с помощта на един мускулест пощальон, който започна най-безсрамно да флиртува с нея на рецепцията. Той, естествено, си имаше своята цена — те всички имаха — и тя не беше никак ниска. Но пък не задаваше въпроси.
Това му беше хубавото на Ню Йорк. Хората може и да не оставяха ключовете за жилищата си на леснодостъпни места, но пък определено обръщаха по-малко внимание на непознатите. Нюйоркчани не се интересуваха от останалите. Всеки си гледаше собствената работа. Да, бяха нащрек за обичайните заплахи в големия град — джебчии, хвърчащи по улиците таксита — но никога не се взираха в лицата и очите на непознатите. За тях те просто се сливаха с пейзажа.
Заета с пощальона. Кара изобщо не забеляза натрапницата, която се промъкна покрай рецепцията и продължи надолу по коридора.
Видя три кабинета. В единия от тях някакъв млад мъж тракаше по клавиатурата на компютъра си и не обръщаше никакво внимание на хората, които минаваха покрай него. Вторият кабинет се оказа празен. В третия и най-просторен кабинет светеше. На вратата бе изписано името на Линдзи.
Точно срещу нейния кабинет имаше ниша, в която бе поставено офис оборудване. Лампата в нишата беше загасена, а машините изглеждаха така, сякаш не се използват особено често.
Идеално! Тя се скри зад една копирна машина и зачака Линдзи да стане от бюрото си.
Двадесет минути по-късно търпението й беше възнаградено.
Линдзи не носеше чанта със себе си, когато мина бързо покрай нея на път за тоалетната.
Оказа се, че чантата й виси на закачалка зад вратата на кабинета й.
Точно на това разчитах.
Освен това разчиташе да намери ключовете на Линдзи в чантата. Бръкна с ръка и се разрови…
Бинго!
Отне й по-малко от десет минути да се измъкне от офиса, да направи дубликати в железарския магазин малко по-надолу по булеварда и да се върне.
Само че пощальонът вече си бе тръгнал.
Кара вдигна поглед от бюрото си, когато тя влезе в офиса.
— Здрасти… току-що ги намерих до асансьора на този етаж — заяви тя и й подаде сребърния ключодържател на Тифани, върху който, за неин късмет, имаше гравирани инициали. — Някой трябва да ги е изпуснал. Инициалите са «ЛФ». Ваши ли са?
— Не, на шефката ми са. Това трябва да са нейните ключове. Много ви благодаря. Ще й ги предам.
Ето това беше. Фасулска работа.
От офиса тръгна направо към жилищния блок на Източна Петдесет и четвърта улица, в който живееше Линдзи. Надяваше се, че срещу съответното възнаграждение портиерът на сградата ще си затвори очите и ще я пусне да влезе.
Това, естествено, нямаше да му е за пръв път. Беше написала домашната си и знаеше, че в същата сграда живее Дж. Т. Магуайър — бившият фронтмен на известна момчешка банда, който напоследък печелеше огромна популярност като соло изпълнител.
Блокът непрекъснато бе обсаждан от негови почитатели и папараци, които се надяваха да го зърнат отнякъде.
Приближи се до портиера — отегчен на вид млад мъж с тънък черен мустак.
Когато му каза какво иска, той дори не се изненада от факта, че една жена на тридесет и няколко години би проявила интерес към Дж. Т. Магуайър.
И защо да се изненадва? Беше чела, че дори и старици с побелели коси си падат по двадесетгодишния млад идол.
Портиерът прибра в джоба си пачката банкноти и даде знак да влезе в безлюдното фоайе.
— Благодаря — извика през рамо тя.
— Няма проблем.
Не и за теб, весело си помисли тя. Нито пък за Дж. Т. Магуайър.
Но за Линдзи Фаръл? Е, тя щеше да се изправи пред сериозен, ама много сериозен проблем…
Линдзи се върна от двадесетминутното съвещание в кабинета на помощника си, Рей, и се закова изненадано на вратата на собствения си кабинет.
Странно! Ключовете й лежаха на средата на бюрото й.
Как се бяха озовали там? Можеше да се закълне, че, както винаги, ги бе прибрала в чантата си, след като по-рано през деня отключи вратата на кабинета си…
Но пък, от друга страна, тази сутрин беше малко сънлива благодарение на поредното среднощно телефонно обаждане. Обаждане, проведено със същия писклив глас, който обаче не принадлежеше на дете. Гласът упорито я наричаше мамо и не спираше да я пита защо се е отказала от него.
Избухнала в сълзи, тя затръшна телефона, за да прекъсне разговора, но така и не можа да заспи повече до сутринта.
— Линдзи?
— Да?
Вдигна поглед и видя Кара, служителката, която бе наела наскоро, да стои на вратата на кабинета й.
Стройна и привлекателна, тя проявяваше сравнително слаб интерес към административните си задължения и предпочиташе да уплътнява времето си с дълги обедни почивки и флиртове с младоженеца Рей, с техника, който ремонтираше компютрите им, а тази сутрин — дори и с пощальона.
Е, какво толкова! Беше месец май. Очакваше се цяла камара млади специалисти, току-що завършили колеж, да изпратят резюметата си в търсене на работа. Нямаше да й е трудно да намери друг човек на мястото на Кара, която неминуемо щеше да бъде уволнена или принудена да напусне сама.
— Пощата пристигна току-що.
— Благодаря, Кара. — Линдзи пое купчинката и я прегледа набързо: най-отгоре бяха поставени няколко сметки в бели пликове, под тях бяха пъхнати няколко търговски публикации и промоционални каталози. Най-отдолу имаше дебел кафяв плик. — Успя ли вече да ангажираш Греймърси румв Пенинсюла за банкета през октомври?
Кара притисна с ръка ярко начервените си устни.
— Знаех си, че съм забравила нещо. Веднага ще го направя. Става дума за девети, нали?
— За дванадесети.
— О, да. Точно така. За дванадесети. Разбрах.
Помощничката й побърза да напусне кабинета.
Линдзи се настани удобно в стола си и въздъхна. После се отблъсна назад и сложи купчината писма в скута си.
Стъклата на прозорците бяха напръскани с дъждовни капки. През тях, отвъд градските очертания, се разкриваше небето, млечно сиво на цвят. Помисли си, че дни като този винаги й напомняха за дома.
Домът й на северозападното крайбрежие на Тихи океан, където дъждовните и облачни дни бяха толкова обичайни колкото тук бяха жълтите таксита. И не само през пролетта, но и през цялата година.
Трябва да престана да мисля за Портланд днес, мислено се наруга тя. Градът само й напомняше за нещата, които би трябвало да се опитва да забрави.
Опитвайки се да се съсредоточи върху нещо друго, тя отново прегледа пощата и погледът й спря на големия плик най-отдолу.
Толкова за желанието да мисли за други неща.
Обратният адрес беше в Портланд, а името на подателя й беше познато.
Кристън Делмонико.
Известна още като Кристън Даниелс.
А също и като най-добрата приятелка на Линдзи. Така се наричаха на времето те трите — Кристън, Линдзи и Рейчъл Алсейс.
Най-добри приятелки. Завинаги.
Като се изключат коледните картички, които пристигаха регулярно всеки декември, Линдзи не поддържаше никаква връзка с Кристън.
Защо бе решила да й пише сега?
Пръстите на Линдзи леко трепереха, когато протегна ръка към ножа за отваряне на писма и отвори писмото. Вътре имаше дебел сноп нагънати листове.
О!
Срещата на випуска.
Двадесет години.
Аурора вече се бе обаждала веднъж и бе оставила съобщение на телефонния й секретар. Питаше я дали иска да вземе участие в планирането на събитието. Тя, естествено, отговори отрицателно. Пак чрез съобщение, записано на телефонен секретар. Знаеше колко убедителна може да бъде Аурора и се радваше, че не се наложи да разговаря с нея лично.
Оправда нежеланието си да участва в подготовката на срещата с факта, че живее на другия край на континента. Истината обаче бе, че тя просто не проявяваше интерес към съживяването на миналото. Твърде много болезнени моменти имаше в него.
Сега обаче, докато преглеждаше поканата и придружаващите я формуляри, както и приятното писъмце от Кристън, Линдзи се улови, че се усмихва.
Добре де, имаше и приятни спомени.
Хмм…
Почувства се буквално изкушена да се запише за участие… въпреки сериозните си резерви. В края на краищата срещата с всичките онези момичета след толкова години може и да се окажеше приятна. Щяха да си поговорят за живота си, да се сбогуват със сградата на старото си училище, да оставят миналото най-сетне зад себе си.
Да, може би трябваше да отиде.
Прегледа формуляра за участие и приложения въпросник. Имаше и рекламна брошура на новия хотел Мариот, построен недалеч от тяхната Алма матер — очевидно на мястото на стария мол, където тя и приятелките й се отбиваха да пазаруват, преди да отидат да похапнат пица в ресторанта на Рикардо, който се намираше наблизо.
Значи старият квартал се променяше. Зачуди се дали старата пицария с червените си пластмасови сепарета е все още там. Може да е била съборена подобно на стария мол, а на нейно място да е бил построен друг нов хотел.
Кой знае какво щяха да построят след няколко години на мястото на гимназията «Св. Елизабет»?
Това е твоят шанс да се върнеш, рече си тя.
Може би наистина ще го направи…
След това разтвори поканата и видя, че на другарската среща ще присъстват не само випускници на «Св. Елизабет». Момчетата от «Уестърн Католик» също щяха да бъдат там.
Джейк учеше в «Уестърн Католик». Ако беше жив, щеше да присъства на срещата.
Мислено изреди имената на приятелите си, като се питаше дали ще се появят. Дийн Макмайкълс, Ник Монтичело, Крейг Тейлър, Чад Белмонт…
Щеше да й е приятно да види тези момчета отново… е, поне някои от тях.
Хората ще очакват тя да е там.
На времето тя участваше във всичко, което се случваше в «Св. Елизабет». На времето я избраха за момичето, което има най-големи шансове за успех. Състезанието беше много оспорвано. Между нея и Кристън.
Е, Линдзи спечели това състезание.
Кристън, обаче, стана първенец на випуска им. Което беше постижение, далеч по-важно от победата в някакво глупаво гимназиално състезание.
Линдзи се улови, че се пита какво ли прави старата й приятелка. През годините беше подочула това-онова — Кристън работеше като репортер в Портланд Кларион, омъжила се бе за гаджето си от колежа, имаше дете. Винаги подписваше коледните картички, които й изпращаше — най-обикновени, купени от магазина картички — по един и същи начин: С обич, Кристън, Рос и Лиса. Нито веднъж не си направи труда да й драсне поне ред или два.
Линдзи винаги се стараеше да направи поне това.
Процес, който й отнемаше страшно много време. Всяка година поръчваше стотици елегантни коледни картички, гравирани с името й, и ги разпращаше на близките си, на клиентите и на старите приятели.
При все това, като се изключи този единствен повод в годината, тя не поддържаше никакви връзки с Кристън и останалите си приятелки… независимо от сълзливите обещания, които си дадоха при дипломирането си.
Може би е време да се върна, каза си Линдзи и отново разлисти документите, опитвайки се да открие телефони за връзка с някой от членовете на инициативния комитет.
И тогава я видя.
Снимката й беше позната.
Друго нейно копие, поставено в рамка, и до ден-днешен стоеше на библиотеката в дома на родителите й.
Тази снимка бе с по-малки размери и не толкова елегантно изпълнение, но иначе си беше същата — на нея безгрижната седемнадесетгодишна Линдзи Фаръл се усмихваше сияйно пред обектива и изобщо не подозираше, че само няколко месеца по-късно животът й щеше да се обърне с главата надолу.
Само дето копието, което държеше в ръцете си днес, символизираше по ужасяващ начин бедите, които предстояха: лицето й бе зачертано, от дясното слепоочие до трапчинката на лявата й буза, с дебела червена черта.


Шестнадесет

— Представи ли се добре? Как смяташ?
— Ммм? — Лео Джеломино вдигна очи и видя да му се усмихва едно привлекателно червенокосо момиче със зелени очи. Казваше се Сара Ан, или Сара Роуз… нещо такова. През целия семестър сядаше пред него на упражненията по биология. От време на време поглеждаше към него и се усмихваше срамежливо.
Сега вървеше редом с него на излизане от аудиторията, в която току-що се бяха явили на последния семестриален изпит.
При нормални обстоятелства Лео би се зарадвал на вниманието на хубаво момиче, но днес умът му беше далеч от колежа в Куинс. Единственото, което искаше, беше час по-скоро да се върне вкъщи при компютъра си и да хвърли още един поглед на имейла, който бе получил късно предишната вечер.
Ами ако междувременно е изчезнал от файла с получени съобщения? Ами ако някак си се е изпарил в кибер пространството?
Трябваше да го разпечатам, помисли си той, изпълнен с безсилие. Но снощи, разтърсен от онова, което бе прочел — и видял — изобщо не му хрумна да го направи.
Освен това се боеше, че брат му, Марио, може някак си да се докопа до него. Все така се случваше — в даден момент всичките вещи и принадлежности на Лео, кой знае как, се озоваваха в лапите на брат му. Но това беше неизбежно, при положение че му се налагаше да живее в една стая с любопитното си дванадесетгодишно братче.
Лео обаче не можеше да си позволи да се изнесе от къщата на майка си. Не и ако искаше да завърши образованието си в колежа, за да може да си изгради приличен живот някой ден. Освен това майка му имаше нужда от него; сега, когато баща им си тръгна завинаги, той бе останал мъжът в къщата.
— Лео…? Лео се казваш, нали?
Стреснат, той вдигна очи и осъзна, че момичето — все пак се казваше Сара Роуз — продължаваше да върви редом с него.
— О… точно така. Казвам се Лео. — Дари я с кратка, но искрена усмивка. Съвършеният джентълмен. Точно както го бе учила майка му.
— Как се представи на изпита? — отново попита тя.
— Нелошо, предполагам. Ами ти?
— Не зная… Не съм много добра в науките. А и материалът по генетика е доста сложен и объркан, не мислиш ли? Доминантни гени, рецесивни гени… — Тя поклати глава.
Объркан? Как ли пък не!
Ако пожелае, Лео би могъл да й каже едно-две нещица за това какво означава объркана генетика. Само че той не желаеше.
Не й влизаше в работата да знае, че бе израснал като тъмнокос и тъмноок син на двама родители със сини очи, пясъчноруси коси и сицилиански произход. Оставиха го да вярва, че е тяхно биологично дете докато той не се сблъска с първите си уроци по генетика в гимназията.
Едва тогава се изправи пред стряскащата научно доказана истина: от двама синеоки родители не може да се роди дете с тъмни очи.
Когато се изправи пред родителите си и им съобщи за озадачаващото откритие, което бе направил, очакваше, че те, едва ли не, ще го уверят, че господин Дейвидсън, учителят му по биология, е допуснал грешка. И не само това… готов беше да чуе дори, че Грегор Мендел, бащата на човешката генетика, също е допуснал грешка.
Вместо това обаче те му казаха, че той, Леонардо Антъни Джеломино от булевард Куинс, не е онзи, за който винаги се бе мислел.
Научи, че е бил осиновен още като бебе. Каза му го майка му… тази, която до този момент бе смятал за такава. По време на целия разговор очите й се пълнеха със сълзи, а ръката й с все сила стискаше броеница — за утеха и подкрепа.
— Докторите ни бяха казали, че не можем да имаме деца — ридаеше тя. — Двамата с баща ти бяхме съкрушени.
— Ами Марио? Как успяхте да го създадете? — Лео знаеше, че брат му не е осиновен; спомняше си бременността на майка си, спомняше се как я бе успокояват по време на най-силните родилни болки, докато леля му Нита се опитваше да открие баща му, който, както винаги, бе изчезнал някъде.
— Никога не сме очаквали да забременея с Марио. Появата му беше неочакван късмет.
— Късмет? — изрева бащата на Лео… който, всъщност не му беше баща. — Наричаш нашия син просто късмет?
Нашият син.
В този момент Лео си даде сметка, че не си е въобразявал, когато си е мислел, че баща му обича повече по-малкия му брат. Това си беше самата истина. И се дължеше на простичкия факт, че Марио е негов биологичен син. А Лео не е.
— Той беше чудо — поправи се Бети Джеломино. — Не просто късмет. Помислихме си, че бог ни изпраща още едно дете, за да спаси брака ни.
Е, това вече беше нелепо.
Родителите му — всъщност, те не му бяха родители — се разведоха малко след като Лео завърши гимназия. Той стана на осемнадесет тъкмо на време, за да поеме отговорностите на мъжа в семейството, а баща му духна за Маями или за Форт Лодърдейл… някъде по южното крайбрежие на Флорида. Лео нямаше никаква представа къде точно се намира в момента Антъни Джеломино. Не се и интересуваше. И нямаше никакво намерение да се вижда с него.
Майка му обаче продължаваше да плаче и да се моли всяка вечер за неговото завръщане.
А Марио продължаваше да му се обажда тайничко. Лео предполагаше, че в повечето случаи му иска пари. Понякога баща им изпращаше по някоя банкнота в плик, адресиран лично до Марио.
Лео полагаше усилия да не се ядосва и дразни. През последните няколко години по същия начин се опитваше да се примири и с истината за своето раждане и осиновяване.
Тя обаче не му даваше мира. Измъчваше го като заздравяваща рана, хванала крехка коричка, която обаче се разкъсваше от всеки допир и започваше да кърви отново.
Затова Лео се опитваше да не й обръща внимание. И в повечето случаи усилията му даваха резултат… До снощи.
Имейлът с провокативното заглавие биологични родители пристигна от адрес, който му беше непознат: Купидон 21486.
Лео го отвори след моментно колебание. В първия момент си помисли, че е някакъв спам и че няма защо да си прави труда да го чете.

«Имам информация за биологичните ти родители. Ако проявяваш интерес и искаш да ги намериш, моля те да отговориш на имейла.»

Дори и след като го прочете продължи да смята, че става дума за някаква шега, но после забеляза, че към съобщението има прикачен файл. За миг си помисли, че може да съдържа някакъв вирус. После любопитството надделя над здравия разум и той го отвори.
На монитора му се появи снимка.
Беше професионално направена фотография на красиво тъмнокосо момиче, което изглеждаше на възрастта на Лео… или малко по-млада. По старомодните дрехи и прическата й съдеше, че снимката е правена преди доста години.
Беше мургава, с деликатна костна структура и ясно изразена трапчинка на лявата буза. Толкова много приличаше на Лео, че просто нямаше как да не му е кръвна роднина.
Моята майка?
Той, естествено, отговори на имейла.

«Благодаря, че ми изпратихте снимката. Проявявам огромен интерес към биологичните си майка и баща и ще съм благодарен на всяка информация, която бихте могли да ми изпратите.»

Това се случи късно снощи.
Тази сутрин, преди да тръгне за колежа, провери пощата си, но отговор нямаше. Инстинктивно ускори крачка, изгарящ от нетърпение да се върне при компютъра си.
Сара Роуз продължаваше да крачи редом с него.
— Свърши ли вече за днес?
— С изпитите ли? Да.
— Искаш ли в такъв случай да изпием по кафе или нещо друго?
— Не мога.
Отговори твърде прибързано, почти твърдо грубо и мигновено съжали, когато видя нараненото й изражение.
— Трябва да отида на едно място — обясни той, посмекчил тона. — Може би някой друг път.
— Наистина ли?
— Разбира се. Дай ми номера си. Ще ти се обадя.
И тя му го даде… по изражението й обаче личеше, че искрено се съмнява, че той ще й позвъни. Той самият също се съмняваше.
Но пък от друга страна… той също й даде телефонния си номер.
В края на краищата той и приятелката му от гимназията, Елиза, скъсаха още преди няколко месеца — непосредствено след като тя се завърна от «Св. Бонавентура», където бе прекарала коледната ваканция, и му каза, че иска да се вижда и с други хора.
Което означаваше, че вече се вижда с други хора. И, както подозираше Лео, най-вече с една конкретна личност.
Оказа се, че е бил прав.
Е, какво толкова? По времето, когато се разделиха, двамата с Елиза се виждаха по-скоро по навик. Раздялата бе най-правилното решение в случая.
Що се отнася до хубавичката, червенокоса и зеленоока Сара Роуз…
Може би ще й се обади. А може и да не го направи.
Точно в този момент съзнанието му бе заето с една-единствена жена, която имаше тъмна коса, а очите и трапчинката на лявата й буза бяха същите като неговите.
— До скоро — рече на Сара и хукна към метрото без дори да разбере, че го наблюдават от сенките зад автобусната спирка пред кампуса.


— Кристън?
— Не… аз съм дъщеря й.
— О! Може ли да разговарям с Кристън, ако обичате? — Линдзи затаи дъх от напрежение. Надяваше се старата й приятелка да си бъде у дома. Пресметнала бе, че в Портланд наближаваше обяд. Беше я потърсила първо на служебния телефон във вестника, но там попадна на телефонен секретар. Затвори, без да остави съобщение. Просто не можеше да го направи след двадесет години мълчание.
Но го направи, когато телефонира на Аурора, напомни си тя.
Само че сега случаят бе по-различен. Не можеше да остави съобщение относно нещо толкова сериозно.
— Кой се обажда, моля? — попита тийнейджърското гласче от другата страна на линията. Момичето звучеше учтиво, организирано и жизнерадостно — също като майка си преди двадесет години.
— Аз съм стара приятелка… обаждам се във връзка със срещата на випуска.
— Добре, изчакайте — учтиво отвърна момичето. Последва някакво тракане, а след това момичето извика с пълно гърло: — Мамо! На телефона!
Линдзи сигурно щеше да се усмихне ако не беше толкова разстроена и разтревожена от обезобразената снимка, която държеше в ръката си.
— Ало? — Гласът, който долетя от другия край на линията определено беше по-зрялата версия на онзи, с който бе разговаряла преди миг.
— Кристън?
— Да…?
— Линдзи съм.
Последва изненадано ахване.
— О, боже! Смятах да ти се обадя по-късно.
Да бе, сигурно, помисли си Линдзи. Беше чувала същото извинение и преди… през последната им година в гимназията, когато и двете вяло се опитваха да поддържат обреченото си приятелство, като се преструваха, че все още държат една на друга и полагат съответните усилия.
После си напомни, че и двете отдавна вече не са гимназистки. Кристън сигурно вече не й се сърди заради Джейк… Не би могла…
Наистина ли? Защо тогава е обезобразила снимката ми?
За пореден път се опита да убеди сама себе си, че вероятно става дума за случайна грешка. Кристън не би могла да е толкова незряла… дори и ако продължава да мисли за Джейк.
Може би някой бе разлял червен лак за нокти върху снимката на Линдзи или…
Нещо определено се бе случило.
Затова Линдзи реши да се обади на своята стара — и може би вече бивша — приятелка. Да разбере какво става. Да се увери, че зад червената линия не се крият зловещи намерения и заплахи.
— Виж — започна тя, — току-що получих поканата за срещата на випуска и поради някаква причина снимката ми е…
— Чула си за Хейли, нали? — едновременно с нея заговори Кристън.
— Какво? — възкликнаха и двете едновременно след кратка, изпълнена с напрежение, пауза.
— Линдзи… снимката ти е… какво възнамеряваше да ми кажеш?
— Снимката ми е зачертана с дебела червена линия.
— През лицето, нали? Не съм го направила аз — бързо изрече Кристън.
— На плика са написани твоето име и адрес.
— Зная. Аз адресирах пликовете и поставих в тях поканите, но снимката не е от мен. Някой е отворил пликовете и допълнително е сложил снимките в тях. Всички получихме такива.
— Кои всички?
— Аз, ти, Рейчъл, Бела, Аурора, Манди… и Хейли.
Всичките ни стари приятелки, невярващо си помисли Линдзи. Какво става?
Зададе този въпрос на Кристън.
— Мислим, че Хейли ги е изпратила. Тя направи страхотна сцена на последната сбирка на инициативния комитет.
— Защо?
— Все за същото. Иън. Джейк.
— Нима продължава с нейните теории?
— Някои неща очевидно никога не се променят. Хейли си остана същата откачалка каквато беше и в училище.
— А вие попитахте ли я дали наистина тя е изпратила тези снимки?
— Щяхме да го направим, ако не беше…
— Какво? — настоя Линдзи, когато Кристън рязко замълча.
Последва кратка пауза.
— Значи наистина не знаеш?
— Какво да зная?
— Хейли е мъртва, Линдзи.
Тя ахна от изумление.
Дори и сега, разделена в продължение на толкова много години от стария си живот и от старите приятелки, устроила живота си на другия край на страната, тя беше шокирана, потресена и безкрайно натъжена от ненавременната смърт на момичето, което бе познавала на времето.
— Как… кога се е случило?
— Не зная кога точно, но от полицията смятат, че е било поне преди няколко дни. Тя живееше сама в компанията на няколко котки. Затова не е била намерена веднага. Една от съседките усетила миризма…
— Мили боже!
— Зная. Ужасно е. Линдзи, много съм уплашена.
— Ти си… уплашена? Защото Хейли умря?
— Тя не просто умря. Била е убита…
— Какво?
— … и от полицията не знаят кой го е извършил.
Убита. Също като Джейк.
Мислите на Линдзи се завъртяха трескаво в главата й докато същността на казаното от Кристън бавно достигна до съзнанието й. Някой е убил Хейли? И не е заловен?
А на мен някой ми се обажда посред нощ, изпраща ми снимка, на която лицето ми е зачертано…
— Те смятат, че случайно е станала жертва на престъпление. — Гласът на Кристън прекъсна безумните й размишления. — Тя не живееше в особено престижен квартал… освен това апартаментът й е бил обран…
— Ти обаче не мислиш така?
— Аз… аз не зная.
Линдзи се замисли върху думите й.
— Слушай — забързано продължи Кристън. — Ти не си у дома, нали?
— Не, в Ню Йорк съм — отвърна тя, преди да си даде сметка, че именно в Ню Йорк беше домът й.
Кристън обаче говореше за Портланд. Сякаш по някакъв начин бе почувствала какво изпитва към този град Линдзи дори и сега, след всичките тези години. Дом. Портланд беше неин дом.
— Добре. Все още живееш там, нали? — Когато Линдзи измърмори утвърдително, Кристън продължи: — В такъв случай стой там, Линдзи. Отмени пътуването си, ако случайно си била решила да се прибереш у дома.
— Но аз смятах да дойда на срещата на випуска.
— Тя ще бъде чак през юли. Да се надяваме, че до тогава полицаите ще са открили убиеца на Хейли. На твое място бих стояла възможно най-далеч от Портланд, докато не стане ясно какво точно се е случило с нея. Що се отнася до мен, аз дори не живея в собствения си дом в момента. Твърде се страхувам, че някой би могъл да ме нападне.
— В такъв случай… какво правиш там в момента?
— Дойдохме да си вземем още някои неща, защото никой не може да каже колко време ще се наложи да живеем на другото място.
— И къде точно си отседнала?
— Аз съм при… — Кристън рязко замълча. Когато заговори отново, гласът й трепереше неуверено: — Боя се да ти кажа по телефона. Възможно е да го подслушват.
— Не говориш сериозно… нали?
— Напротив! Съвсем сериозна съм. Виж, някой проникна в апартамента и колата ми, открадна някои стари мои вещи, подправи поканите ни за срещата на випуска…
— Но нали каза, че е била Хейли.
— Почти съм сигурна, че е била тя. Но… ами, ако е бил някой друг?
Линдзи потрепери. Опасенията й, свързани със среднощните обаждания, се завърнаха с пълна сила.
— Предполагам, че сега, когато Хайли не е вече сред живите, може никога да не научим със сигурност кой ни е изпратил снимките — бавно изрече тя.
Едно нещо обаче можеше да твърди със сигурност — телефонните обаждания не бяха дело на Хейли. Не и ако е мъртва от няколко дни.
— Виж, трябва да затварям. Някой звъни на вратата. Но чуй ме, Линдзи, ако пожелаеш да се свържеш с мен, потърси ме в редакцията, или използвай имейл адреса, който ще намериш в поканата за срещата.
— Но… какво да предприема по отношение на снимката? Смяташ ли, че трябва да се обадя на ченгетата тук, в Ню Йорк?
— Не мисля. Искам да кажа… как биха могли да ти помогнат? Вероятно ще решат, че става дума за някаква глупава, детинска шега. Което може и да не е далеч от истината. Пък и напълно е възможно Хейли да стои зад всичко това…
Линдзи чу някакъв мъжки глас, който заговори там при Кристън.
— Линдз, изчакай малко, ако обичаш.
Линдз.
Заля я вълна на носталгия, когато чу познатото обръщение. Какво ли не би дала в този момент, за да си върне онези невинни ученически дни. Преди всичко да се обърка и разпадне. Преди убийството на Джейк, преди онази новогодишна нощ, преди деня на свети Валентин, преди бебето…
Само дето нямаше връщане назад. Особено сега.
Джейк беше мъртъв. Хейли също. Била е убита.
— Линдзи? — Кристън се върна на телефона, но този път използва официалното име на приятелката си. — Рос току-що ме информира, че двама детективи са дошли, за да разговарят с мен за Хейли. Трябва да затварям.
— Защо ще искат да разговарят с теб?
— Не знам… дали не е заради снимката? Или защото бяхме приятелки на времето? Или пък защото съм я виждала неотдавна?
— О, точно така. Ти спомена, че е присъствала на сбирката на инициативния комитет. Значи пак ви наду главите с Иън и Джейк?
— Пак. След всичките тези години.
Линдзи обмисли чутото.
— Нали не смяташ, че смъртта й е свързана по някакъв начин с…
— Не зная какво да мисля, Линдзи. Смятам обаче да бъда изключително предпазлива. Поне докато ченгетата не разкрият убиеца. Съветвам те и теб да внимаваш. Зная, че вероятно се чувстваш в безопасност в Ню Йорк, но човек никога не знае какво може да му се случи. Дори и там.
— Точно така — разсеяно се съгласи Линдзи, замислила се отново за телефонните обаждания. Щеше й се да можеше да разкаже на Кристън за тях… да разкаже на някого…
Но това означаваше да признае истината за раждането на бебето.
Може би трябва да го направя… особено пък при тези обстоятелства. Може обажданията да са свързани по някакъв начин със смъртта на Хейли. Или със смъртта на Джейк. Или със смъртта и на двамата. Може нещата да са свързани. Може би си имам работа не просто с някакъв откачен шегобиец, а с хладнокръвен убиец.
— Кристън? — чу се да изрича прибързано.
— Да? — В гласа на Кристън се долавяше нетърпение; Линдзи отново чу мъжкия глас, който й говореше нещо.
Моментът отмина. Импулсът отлетя.
— Няма значение. Ще те оставя да си вършиш работата. Но се пази, става ли?
— Ти също. И още нещо — Аурора ще идва в Ню Йорк по някое време този месец с най-голямата си дъщеря. Това ще бъде сватбеният й подарък.
— Аурора се е омъжила отново?
Но в това едва ли имаше нещо изненадващо предвид факта, че Аурора се омъжи за гаджето си от гимназията скоро след като се дипломираха. Браковете като техния рядко оцеляваха. Линдзи обаче бе убедена, че ако някой може да накара един такъв брак да потръгне, това са точно Аурора и Еди.
— Шегуваш ли се? Бракът на Аурора все още е стабилен като скала — изсумтя в отговор Кристън. — Дъщеря им се омъжи току-що. Освен това е бременна. Аурора реши да й подари като сватбен подарък един уикенд в Ню Йорк. Ще бъдат само те двете. Бяха го запланували за есента, но Аурора реши да го направят преди бременността на дъщеря й да напредне прекалено много. Аурора… баба!
— Уха! — промърмори Линдзи. — Направо ми е трудно да повярвам.
— Случиха се много други неща, които не са за вярване. И така… да кажа ли на Аурора да ти се обади като пристигне?
— Да… непременно. — Ще ми бъде приятно да я видя, помисли си Линдзи и внезапно закопня за искрящото чувство за хумор на приятелката си.
— А ти не сваляй гарда, Линдзи — отново я посъветва Кристън. — Каквото и да правиш, където и ходиш… не сваляй гарда. Бъди изключително предпазлива.
С това последно предупреждение Кристън прекрати разговора, а връзката на Линдзи с миналото бе прекъсната отново.


Отблизо и на живо момчето изглеждаше също като майка си… но пък никак не приличаше на баща си, с лека изненада отбеляза тя и надникна крадешком над разтворения вестник «Ню Йорк пост», който държеше в ръцете си.
Пътуваха във влак номер седем, който се движеше на изток по издигнатите релси над булевард Куинс. По това време на следобеда той не беше много препълнен. Пиковото натоварване щеше да започне едва след час.
Имаше предостатъчно свободни места и тя бе избрала да седне по диагонал с лице към него. Искаше да разгледа добре сина на Линдзи Фаръл и Джейк Маркът.
Да, момчето много приличаше на Линдзи. Наследил беше нейната коса и очите й, които бяха по-скоро черни, отколкото кафяви. Чертите на лицето му изглеждаха твърде деликатни за мъж. С изключение на долната челюст, която беше квадратна и изключително мъжествена.
Джейк обаче нямаше толкова изсечена долна челюст. Освен това момчето имаше трапчинка на брадичката си. Но не и Джейк. Косата на Джейк беше доста по-светло кафява. Беше здрав и широкоплещест младеж, докато това момче, неговият син, беше строен и слаб. Да, и двамата бяха високи, но Джейк беше почти метър и деветдесет, докато това момче, по нейна преценка, не надвишаваше метър и осемдесет и пет.
И какво от това? Не беше задължително момчето да прилича на баща си. Нито пък да наследи високия ръст и конструкцията му.
Тя обаче се бе надявала да си спомни за своя върл противник, когато се изправи лице в лице със сина му. Това обаче не се случи.
Не, вместо това си припомни единствено онази кучка Линдзи.
Влакът рязко спря. Кондукторът обяви гарата: Осемдесет и втора улица в Джаксън Хайтс. Възрастна азиатка, която дремеше на мястото до Лео, изведнъж скочи на крака и се запъти към вратите на вагона като шумолеше с няколкото бели найлонови торбички, които носеше в ръка.
От едната торба падна нещо — ябълка — и се търкулна по пода.
Лео скочи, грабна я от пода и я подаде на азиатката с усмивка. Тя смотолеви някаква благодарност и побърза да слезе от влака.
Тази усмивка…
Появи се и изчезна само за миг, но разкри една позната трапчинка, осъзна тя, преструвайки се на погълната от вестника. Влакът отново потегли и тя удобно се облегна назад.
Трапчинката на Линдзи.
В усмивката на Лео имаше и още нещо… нещо познато.
Да, начинът, по който килна глава на една страна и изви чувствените си устни, маниерът, по който показа само за един кратък миг белите си, идеално равни зъби, а след това отново възвърна сериозното си изражение…
Лео й напомняше за още един човек от миналото.
И това не беше Линдзи.
Нито пък Джейк.
Само че тя все не можеше да се сети кой…
Е, добре. С времето вероятно щеше да си спомни.
За момента щеше да продължи да държи момчето под око… А също и майка му. Наближаваше редът на Линдзи…
Но още не бе дошъл.
Не и преди да съм се позабавлявала.
Беше й невероятно забавно да тормози Линдзи Фаръл, да си представя кошмарите, причинени от среднощните й обаждания, както и нарастващата й тревога, породена от прозрението, че някой бе научил най-тъмната й и ревниво пазена тайна.
Дали вече си даваше сметка, че някой е решил да я наблюдава как страда? Да я види как умира?
С времето определено щеше да го проумее. Но сега бе още рано.
Влакът бавно зави и осветлението изведнъж намаля.
Под неочакваното прикритие на спусналия се полумрак тя си позволи да се усмихне на себе си, замислена за предстоящата гибел на Линдзи. Опияняваше се от факта, че е единствената, която знае какво е стъкмила съдбата за Линдзи. И единствено тя владее контрола над нея.
О, да. Не се бе забавляваш така от години.
Всъщност, никога.
Когато лампите светнаха отново само миг по-късно, лицето й отново бе застинало в абсолютно безстрастно и напълно незаинтересовано изражение.


Седемнадесет

— Защо ме изостави? Сега трябва да си платиш за стореното.
Тялото на Линдзи се вцепени от ужас, когато се изправи лице в лице с прикрития в сенките непознат, прицелил се право в нея със заредения пистолет, който стискаше в двете си, протегнати напред ръце.
— Моля те… моля те, не ме наранявай.
— Съжалявам, но ще трябва да си платиш, мамо.
Непознатият пристъпи напред и застана в кръга от светлина. На ръст беше като възрастен, но в действителност пред нея стоеше новородено бебе с кривогледи очи, червено лице и кичури черна коса.
— Не! Моля те!
Последва остър, пронизителен звук и нейният зловещ мъчител сякаш изведнъж се изпари.


Сън. Било е само сън, осъзна Линдзи и седна в леглото.
Да, навън вече бе утро. Слънчевата светлина струеше през тънките завеси, които покриваха прозорците й с източно изложение на тридесет и четвъртия етаж.
Протегна ръка към будилника и едва тогава осъзна, че звъненето идва от телефона.
Стомахът й се сви болезнено. Вдигна слушалката. Вярно, че не беше полунощ, но въпреки това бе твърде рано за нормални телефонни разговори.
Нима я очакваше поредното злобно обаждане? От последното бяха минати няколко дни, но сънят й вече бе непоправимо разстроен. Заспиваше трудно, с часове се въртеше и обръщаше в леглото, а тялото й бе сковано от напрежение и сякаш тръпнеше в очакване на неизбежното позвъняване.
Натисна бутона, произнесе едно неуверено ало и се опита да се подготви за онова, което предстоеше.
От другия край на линията долиташе само тежко дишане.
— Престани да ми се обаждаш! — със свито гърло изрече тя, стиснала слушалката в ръка.
— Какво?
Гласът беше мъжки. А не онзи неестествен и престорен фалцет.
— Извинете… кой се обажда? — бързо попита Линдзи, погледна отново часовника и се изправи. Беше едва седем сутринта. Кой ли би могъл да я търси в този ранен час?
Клиент може би… Само дето никой от тях не разполагаше с домашния й номер. И слава богу! Кой тогава я търсеше?
Свали слушалката от ухото си и погледна екрана за идентификация на човека, който бе избрал номера й. Изписаното име й бе напълно непознато. Джеломино.
— Вие не ме познавате — чу да казва мъжкият глас, когато отново вдигна слушалката до ухото си. — Казвам се Лео и живея в Куинс…
Линдзи автоматично погледна към прозореца. От него се виждаше Ийст Ривър и покривите на квартала отвъд нея. Мъжът, който й се обаждаше, живееше там, в Куинс.
Вие не ме познавате…
Кой беше той?
О!
О, боже!
Кой знае как разбра. Разбра още преди да й е казал каквото и да било.
Отчасти се дължеше на гласа… гласът му й беше смътно познат.
Но не беше само това.
Може би се бяха задействали и дълго потисканите й майчини инстинкти. Някаква връзка, създадена преди двадесет години, която времето не бе успяло да изличи.
Във всеки случай разбра, че разговаря със сина си.
Отпусна се отново на ръба на леглото. Следващите му думи потвърдиха предположенията й.
— Мисля, че вие може би сте моята биологична майка.
Лео чу смаяното ахване, долетяло от другия край на линията.
Не трябваше да се обажда по телефона.
Трябваше да се срещне с нея лично. Имаше адреса й.
Но когато го потърси в Гугъл, видя, че става дума за изискан блок близо до Сътън Плейс. Където, несъмнено, имаше портиер. Което означаваше, че Лео просто не би могъл да застане пред вратата й, да почука и да се представи. А да се разправя с някакъв униформен пазач и да му обяснява защо иска да я види, му се стори твърде неудобно.
Затова избра телефона.
Обаждаше се от обществен телефон, защото не искаше майка му да подслуша разговора му от къщи. Освен това майка му плащаше клетъчния му телефон и никак не му се щеше впоследствие да бъде подложен на разпит за непознатия манхатънски номер.
Затова сега стоеше в телефонната кабина, разговаряше с биологичната си майка и се чудеше какво да й каже.
Тя го спаси от тази необходимост. Попита го неуверено:
— Как ме намери?
— Някой ми изпрати имейл с нужната информация… За вас и за баща ми.
— За твоя… баща?
— Знам, че е умрял — бързо я увери Лео. — Прочетох статиите.
— Статии?
Той се поколеба, споходен от ужасна мисъл. Ами ако тя не знаеше? За Джейк Маркът? За убийството?
— Публикувани в портландските вестници — внимателно обясни той. — Във въпросния имейл бяха посочени някои линкове… Прочетох ги всичките. Вие знаете… нали?
— За имейла? Не, нямам и най-малка представа за какво…
— За Джейк Маркът. Знаете, че… че той е…
— Мъртъв. Зная. Аз намерих тялото му — рече тя, а той долови жестоката болка, прокраднала се в гласа й, представи си сгърченото й от мъка лице.
Лице, което толкова много приличаше на неговото. Дори и сега.
Знаеше го, защото наред с телефона и адреса й и линковете към архивите на вестника, той бе получил още една нейна снимка. Беше направена с цифров апарат от голямо разстояние и беше малко неясна. На нея бе снимана жена, в която бе лесно да се разпознае момичето от предишната снимка. Имаше същата тъмна коса, изящна хубост и стройна фигура.
Вървеше по някаква улица в Манхатън — разбра, че е в Манхатън, защото на заден план се виждаше вход на метрото, макар надписът над него да не можеше да бъде разчетен.
Тя не гледаше в обектива, което означаваше, че вероятно не е имала представа, че я снимат… А мисълта за това го накара да настръхне.
Въпреки това бе очарован от фотографията. Изучава я дни наред, запомни всяка подробност, опитвайки се да набере достатъчно кураж, за да й се обади.
Най-накрая го направи и ето че сега Линдзи Фаръл — майка му — разговаряше с него по телефона.
— Не знаех, че точно вие сте открили тялото на Джейк — рече той, като се опитваше да си припомни статиите, които бе прочел.
Тялото на Джейк. Прозвуча толкова безлично.
Което си беше нормално… само дето въпросният непознат, Джейк, беше неговият баща.
— Знаех само, че е бил открит от негова приятелка — продължи да бърбори Лео — но във вестника не уточняваха името й.
— Вестникът нямаше право да публикува името ми. По онова време бях на седемнадесет години. Малолетна.
— Била сте на осемнадесет, когато сте ме родила през август. Нали?
Не последва отговор.
После тя все пак отговори. Толкова тихо, че трябваше да се напрегне, за да я чуе.
— Точно така.
Бум. Сърцето му сякаш се разцепи на две.
Значи тя наистина беше майка му. А баща му наистина бе мъртъв. Колкото и да копнееше да намери майка си, да повярва, че Линдзи Фаръл го е родила, толкова не му се искаше да повярва в останалото. За Джейк.
До тук с фантазията му да играе бейзбол с мъж, който не си гледа часовника нетърпеливо и не го подканя да си вървят след първите няколко хвърляния.
До тук с представите му за идеалния баща — някой, който проявява достатъчно търпение и внимание, а сърцето му прелива от любов към сина му.
Изведнъж остана и без другия си баща. Просто ей така. Както се случи и с Антъни Джеломино.
Не беше честно.
— Лео… нали така каза, че се казваш?
Не беше честно, но тя все още беше тук. Линдзи. Звучеше несигурна. Уязвима.
— Да — дрезгаво отвърна той. — Така се казвам.
— Щастлив ли си?
Странен въпрос. Не знаеше как да отговори.
— Щастлив? — повтори глуповато. — Какво искате да кажете?
— Просто питам… дали си щастлив.
— Искате да кажете, в момента?
— Не, въобще. Животът ти. Щастлив ли е?
Спомни се времето, когато баща му си тръгна. А и месеците след това.
— През повечето време — призна той. — Имало е обаче и лоши моменти.
— Такъв е животът на повечето хора. Но не си бил нещастен, нали? Никой не те е бил, не те е държал гладен, не те е измъчвал… Нали?
— Не, не е.
Тя въздъхна.
— Просто искам да се уверя, че съм постъпила правилно. Искам да съм сигурна, че си бил отгледан от хора, които са те обичали с цялото си сърце.
— Майка ми ме обичаше. Обича ме — поправи се той, преди да си спомни, че Бети Джеломино не е истинската му майка.
Но тя наистина го обичаше с цялото си сърце и душа. Нямаше две мнения по този въпрос. И никога нямаше да има.
— Ами баща ти?
Лео помръкна.
— Той си отиде.
— Отиде си? Искаш да кажеш, че е мъртъв?
— Не. — По-лошо. — Напусна ни.
Мълчание.
А после:
— Съжалявам.
— Винаги съм мислил… искам да кажа откакто преди няколко години разбрах, че съм осиновен… мислех си, че може би… — Гласът на Лео постепенно заглъхна.
— Какво?
— Забравете. Беше глупаво.
— Не, кажи ми. Какво си мислеше?
— Фантазирах си как ще намеря баща си… моя биологичен баща. А той ще се окаже страхотен мъж. И ще ме приеме в живота си. Завинаги. Но това няма да се случи… затова е глупаво.
Мълчание.
— Искам да кажа, че е мъртъв — продължи Лео, неспособен да прикрие горчивината в гласа си. — А и другият ми баща, все едно че е мъртъв. Така че просто нямам избор. Налага се да се справям сам. Без баща.
Пак мълчание.
Докато тя не проговори отново. Толкова тихо, че той едва различи думите:
— Може би не е така.
Линдзи затвори телефона. Ръката й трепереше, сърцето й бясно подскачаше в гърдите й. Защо го казах? И защо точно на него?
Защо сега? След всичките тези години?
Отговорът бе повече от ясен.
Защото той, повече от всеки друг, заслужаваше да узнае истината.
И защото сега, след всичките тези години, той я бе открил и имаше нужда от нея.
Ставаше дума или за гигантско съвпадение, или за очевиден знак, че някой манипулира съдбата.
Лео й каза, че не знае кой му е изпратил имейла, довел го до нея.
Когато обаче й спомена името, с което е бил подписан, кръвта й се вледени от ужас.
«КУПИДОН 21486.»
Джейк бе умрял, пронизан от стрела в сърцето в деня на свети Валентин. Февруари, 14, 86 година.
Това име не можеше да е съвпадение.
Нито пък моментът, избран за изпращането на имейла.
Единственото положително нещо в цялата история, поне от гледна точка на Линдзи, беше фактът, че загадъчният човек, измислил и осъществил всичко това, очевидно вярваше, че Джейк е бащата на детето й.
Въпреки това въпросният човек, който й да бе той, по някакъв начин бе разбрал за бременността й. Беше само въпрос на време да научи и кой е истинският баща и да се свърже и с него.
Бих предпочела да го научи от мен. Защото той го заслужава.
Той заслужаваше много други неща, които тя не му бе дала.
Защото не можех. Не и тогава.
Кой знае къде е той сега… Може да е женен, да има семейство.
А може и да не е. Вероятно не е.
Не беше от мъжете, които свиват гнездо и се грижат за семейство, помисли си тя, припомнила си прелъстителната му усмивка… нехайното му отношение…
Малко приличаше на Джейк… Само дето Джейк беше доста по-черен. Много по-черен. По душа…
Той обаче го прикриваше добре. Хората смятаха, че под непокорната му външност се крие страхотен пич.
Дори и аз успях да убедя сама себе си, че е такъв. И вярвах в това твърде дълго. Но дълбоко в себе си знаех, че лошотията му не свършва с образа и поведението му на лошо момче…
Точно както знаеше, че в онова другото момче от миналото — онова, което открадна сърцето й през една отдавна отминала новогодишна нощ, а след това изчезна от живота й — има нещо специално… много специално.
«И чия е вината?» — сурово попита тъничък гласец.
И на двама ни, инатливо отговори тя.
После се поправи: може би беше основно моя…
Тя просто не можеше да се справи с онова, което бе направила. Не беше момиче, което си ляга с почти непознато момче. Нямаше извинение за стореното…
Освен дето през онази нощ се чувстваше много потисната. Все още се опитваше да се съвземе след раздялата с Джейк… Знаеше, че и той ще е там, вероятно с някоя друга.
И трябваше да направи нещо, за да му го върне. Поне това си повтаряше тогава. Такова беше извинението й.
Въпреки това помнеше всяка подробност от онази нощ. Спомняше си как вдигна поглед и го видя да стои пред нея. Разговаряха и тя се почувства неудържимо привлечена към него… освен това осъзна, че привличането е взаимно. И си тръгна от партито с него.
За пръв път в живота си си позволи да направи точно онова, което искаше.
След това вината — всепроникващата католическа вина — я погълна.
Не можа да се справи с угризенията и затова се отдръпна.
Когато го видя отново, той, естествено, беше с друго момиче. И в това нямаше нищо изненадващо. Беше любимец на жените. Всички го знаеха.
И вероятно все още беше.
А може би беше щастливо оженен с цяла сюрия деца. След всичките тези години обаче тя бе решена да го намери. И да го пусне отново в живота си. Просто нямаше друг избор.
Трагедията се бе завърнала в живота им. Още един техен съученик беше убит.
Може да е случайно — и вероятно е, — но ако не е?
Линдзи вече се боеше не само за себе си и за приятелите си у дома. Беше уплашена за детето си.
Нямаше значение, че не го е виждала от деня на раждането му. Нищо, че друг носеше отговорността за него.
Майката на Лео не знаеше онова, което знаеше тя. Майката на Лео не подозираше, че детето й може да е в опасност.
Само аз зная това.
Настъпил бе моментът Линдзи да се отърве от мъчителната тайна, която бе носила в душата си в продължение на двадесет години.
Тя, естествено, не бе казала на Лео цялата истина по телефона. Беше разкрила само част от нея — че Джейк Маркът не е неговият баща.
— Кой е той тогава? — останат без дъх я попита Лео.
— Не мога да ти кажа… още не. Не и преди да му кажа.
— Той не знае за мен?
— Не — призна тя, опитвайки се да преглътне голямата буца, заседнала в гърлото й. — Не знае. Съжалявам.
— Как мислите, че ще реагира?
— Нямам представа.
С разтреперани пръсти натисна три бутона на телефона. 4-1-1.
Но смятам да разбера.


— На телефона. — Алисън протегна ръка със съвършено оформен маникюр и му подаде слушалката.
— За мен ли е?
— За теб. — Усмихна се кратко, студено, а след това се върна в спалнята, където опаковаше последните си неща. Беше станала още в пет сутринта, за да го направи.
Решила бе да се изнесе от неговата къща в колониален стил с четири спални в частен ограден комплекс с охрана на самия бряг и да се премести в малък апартамент в Стамфорд. Жилищният комплекс разполагат с плувен басейн и гимнастически салон, беше му казала тя, сякаш се опитваше да го убеди — него, а и себе си, — че няма търпение час по-скоро да се нанесе там.
Не й повярва нито за миг.
Просто му се искаше да можеше да повярва, че разочарованието й от провалената им връзка е толкова силно, колкото и онова, породено от необходимостта да се изнесе от къщата му с красива градина, плувен басейн, в който се влизаше направо от задната тераса, и собствен гимнастически салон на третия етаж.
От сутринта се опитваше да не се пречка на Алисън. Беше се затворил в идеално оборудваната си професионална кухня, където приготвяше омлет със спанак и сирене, преструвайки се — пред себе си и пред нея, — че съжалява за решението й да го напусне.
Само че не съжаляваше.
Разбра, че допускал грешка още от онзи януарски ден, в който Алисън се нанесе при него.
Може би нямаше да се чувства по този начин ако датата беше по-различна — всяка друга дата от годината, всъщност.
Само че тя избра точно първи януари! Като някакво гигантско съвпадение с космически мащаби.
О, я стига… Повечето хора избират първия ден от месеца за всяко преместване, нали? Новите договори за наем обикновено се сключват от началото на месеца. Освен това на първи януари започва новата година. По традиция този ден се възприема като ден за ново начало.
Каква ирония, че преди двадесет години същият този ден, първи януари, отбеляза края на нещо, което криеше толкова много обещания. За него поне.
Краят?
На нещо, което дори не бе започнало?
Та той и Линдзи Фаръл прекараха заедно едва няколко часа, като се измъкнаха от новогодишното парти доста преди полунощ.
Никой не ги видя да си тръгват.
И никой не би допуснал, че, хванали се за ръце, тръгват заедно под едрите капки на изливащия се над града леденостуден дъжд.
Той, женкарят. Лошото момче. И Линдзи — красивата наследница, която бе отдала сърцето и любовта си на Джейк Маркът.
Линдзи и Джейк бяха скъсали непосредствено преди Коледа. Беше предположил, че тя все още ближе раните си след раздялата и за пореден път се бе примирил с мисълта, че фантазиите му, свързани с това момиче, никога няма да станат реалност.
През онази нощ обаче очите им се срещнаха и тя сякаш го видя за пръв път през живота си. Истински. Видя го и прозря истинската му същност. Онази, която оставаше скрита за всички останали.
И нещо просто… прехвръкна помежду им. В претъпканата с хора стая в сутерена. Беше като в стар филм на Джан Хю.
Дори не разговаряха кой знае колко време преди да я попита дали искат да се махнат от празненството.
Изобщо не бе очаквал, че ще каже да.
Не бе и предполагал, че ще се съгласи да отидат в дома му. А родителите му, естествено, отсъстваха. Не защото беше нова година, а защото те така си отсъстваха от къщи. Когато си беше у дома, той обикновено беше самичък. През онази вечер за пръв път остана доволен от това.
Когато прегърна Линдзи и я притисна към себе си, изобщо не очакваше тя да отвърне на целувката му. Беше си го представял, естествено… толкова много пъти си бе мечтал за тази целувка, че допирът на топлите й устни му се стори почти познат.
И ето че мечтите му изведнъж се осъществиха — Линдзи, пъхнала ръце под тениската му, галеше голите му рамене, жадно се притискаше към ъгловатото му тяло и, отметната с наслада глава назад, го остави да целува шията й, трапчинката в основата на врата й, голите й гърди…
В началото си помисли, че тя може и да е забравила, че се целува с него, а не с Джейк.
После обаче отвори очи и я видя да се взира нежно в очите му. Не му трябваше нищо повече. Осмели се да продължи… още и още… изпаднал в забрава, погълнат напълно от зашеметяващите трепети на тийнейджърската страст.
В онази нощ обаче, в тясната си момчешка спалня, той навлезе в нови, неизследвани и непознати територии.
Линдзи Фаръл беше различна от останалите момичета. Тя го караше да се чувства по различен начин. Не, с нея той наистина чувстваше.
Не се любеше с момиче за пръв път. Нищо подобно.
Но за пръв път влагаше чувства истински чувства, силни и всепоглъщащи като физическата наслада… Не, по-силни.
Когато тялото му се сля с нейното, когато срещна погледа й, той едва не се разплака, разтърсен от силата на дълбокото изживяване.
Въздържа се, естествено.
Момчетата не плачат. Баща му постоянно му бе повтарял тази максима през годините.
Трябва да си корав, често му казваше баща му и го оставяше на милостта на побойниците Шейн и Девин — двамата му по-големи братя.
Трябва да си корав, синко, защото иначе светът жив ще те изяде.
Момчетата не плачат.
Нито пък мъжете.
Много пъти се бе връщал мислено към онази новогодишна нощ и винаги бе знаел, че точно през онази нощ стана мъж. Нощта, в която се влюби за пръв път.
Първи януари бе датата, на която осъзна, че някои неща просто нямат бъдеще. Не им е писано да станат реалност.
Линдзи си тръгна в ранните часове на новата година, шепнейки, че е време да се прибира. Не го погледна, когато го каза.
Всъщност…
Никога повече не го погледна.
Сякаш се срамуваше от случилото се между тях. Сякаш изведнъж си бе спомнила, че не е достатъчно добър за момиче като нея.
Така и не му се отдаде възможност да й каже, че е запленен от нея от доста дълго време… от мига, в който я видя за пръв път на един бал в «Уестърн Католик». В прегръдките на Джейк Маркът, естествено.
Да, беше запленен от много време насам, но след новогодишната нощ вече я обичаше. Истински. Само нея.
Само дето това нямаше значение. Защото по никакъв начин не можеше да промени нито репутацията си, нито финансовия и социален статус на семейството си. Не и в онези години.
Той и Линдзи Фаръл нямаха бъдеще заедно. Тя си тръгна, а на него отново му се прииска да заплаче. Не го стори, естествено.
Скоро научи, от приятели и съученици, че тя продължава да е влюбена в Джейк. Той също все още бил влюбен в нея. И излизал с една от най-добрите й приятелки, Кристън Даниелс, само за да я накара да ревнува. Тактиката му очевидно даваше резултат.
Този слух бе достатъчен, за да го накара да се отдръпне. Никога не се бореше за момиче. Те сами го преследваха, привлечени от тъмната коса и черните му очи, от стройното му и гъвкаво тяло, от немирната му усмивка.
Иронично или не, но момичето, с което започна да излиза непосредствено след случилото се с Линдзи, беше Бела Маркът, сестрата на Джейк. Беше си повтарял, че изпитва привличане към нея, което не се дължи на факта, че тя учи в «Св. Елизабет». Нито пък на обстоятелството, че е близка приятелка на Линдзи. Не, Бела беше изключително интелигентна и забавна. Умът й сечеше като бръснач, винаги знаеше какво и как да отговори. А той харесваше такива момичета. Харесваше Бела… но, разбира се, не я обичаше.
Обичаше Линдзи.
Освен това, когато беше с Бела, Линдзи обикновено се намираше някъде наблизо. И той можеше да я наблюдава крадешком. Бела обаче го излови на няколко пъти. Но предпочете да си затвори очите. Като повечето момичета.
Всички знаеха, че той не става за постоянен приятел; по онова време в живота му имаше твърде много момичета.
И все още имаше.
А ето че днес поредната си отива от живота ми, помисли си, загледан в Алисън, която се прибра в спалнята, без да го погледне дори.
Откъдето дошло, там и отишло…
Да, животът му започва да прилича на поредица от безвкусни клишета.
Започва? Винаги е бил такъв.
Въздъхна, захвърли ножа, с който режеше лука за омлета, и вдигна телефонната слушалка към ухото си.
— Да? Ало?
Изумен се заслуша в отговора отсреща. И чу гласа, за който копнееше от двадесет години.
Нейният глас. Да произнася името му.
— Търся Уот Годард.
Уот Годард?
Намръщи се изненадано. Защо й е на Линдзи Фаръл да разговаря с него след всичките тези години? След всичките тези години?
Стига, бе! Защо й е изобщо да разговаря с него?
Беше й трудно да си представи, че жена като Линдзи би могла да общува с мъж като него.
Та той беше съвсем друга класа… Е, не напълно, но почти.
Бяха го изключват от две католически училища — първия път за пушене, а втория за отсъствия. И двамата му родители бяха алкохолици. Не че тези неща го превръщаха автоматично в неудачник.
Нищо подобно! Популярността на Уот Годард излизаше далеч извън пределите на гимназия «Уошингтън». Приятелките му бяха повече на брой от мостовете в Орегон… А Линдзи Фаръл винаги бе имала сериозен приятел.
Е, с изключение на няколкото месеца непосредствено преди смъртта на Джейк.
Що се отнася до Уот… да, беше популярен, но момичетата от «Св. Елизабет» малко се страхуваха от него.
У него имаше нещо интригуващо, загадъчно дори…
Беше спортист — звездата на отбора по лека атлетика. В същото време пушеше по пакет цигари на ден.
Ползваше се с репутацията на самотник. Въпреки това присъстваше на всяко парти, обкръжен отвсякъде с момичета.
Бяха го изключвали от две католически училища, но оценките му в училище бяха повече от прилични. Освен това редовно ходеше на църква в неделя. Обикновено сам.
Семейството му, с известни уговорки, би могло да бъде причислено към средната класа. А той караше спортно беемве с подвижен гюрук.
Винаги бе облечен по един и същи начин — износени сини дънки, най-обикновена едноцветна тениска, ботуши с ниски токове… И това при положение, че майка му беше чиновничка в отдела за младежки дрехи в Нордсторм, а баща му работеше в Найк. Освен това носеше слънчеви очила. Постоянно. Дори и в мрачни и облачни дни.
От време на време разкриваше страхотното си чувство за хумор, но иначе се усмихваше рядко. А когато все пак го направеше, усмивката му беше кратка — като слънчев лъч, появил се изневиделица и изчезнал толкова бързо, че човек започва неволно да се пита дали ги е видял изобщо…


Усмивката…
Това е…
Знаеше си, че я е виждала и преди.
Лео Джеломино, който изобщо не приличаше на предполагаемия си баща, Джейк Маркът, случайно имаше усмивката на Уот Годард.
Когато видя момчето за пръв път, така и не можа да разбере на кого й напомня… Сега вече знаеше.
Хмм…
А междувременно почитаемата Линдзи Фаръл най-ненадейно реши да позвъни на Уот и въобще не й мина през ума, че телефонът й може да се подслушва… Даже и след като бе предупредена от Кристън…
Хмм…
Това, осъзна тя, заслушана напрегнато в разговора, би трябвало да се окаже интересно.
Неочакван бонус, ако не я лъжеше предчувствието.


— Обажда се Линдзи — успя да изрече тя.
Гласът й звучеше измамно спокойно в момент, в който имаше чувството, че мозъкът й всеки момент ще експлодира.
— Линдзи Фаръл. От Портланд. Учих в «Св. Елизабет» — продължи да обяснява, когато мъжът от другата страна на линията не реагира по никакъв начин.
— Зная. — Чу го да издиша шумно. — Зная коя си.
Не, не знаеш, помисли си Линдзи. Знаеш коя бях… но не и коя съм сега.
А пък аз не знаех нищо за теб.
— В момента си в Кънектикът, нали? — попита тя, продължавайки да се удивлява на съвпадението, че Уот също живее на Източния бряг. Беше се установил в окръг Феърфийлд, на по-малко от петдесет мили от Ню Йорк.
Съвпадение? В района живееха повече от двадесет милиона души. Това че двамата с Уот се бяха установили тук, беше толкова съвпадение, колкото и ако бяха избрали да живеят на някой отдалечен остров.
И все пак…
— Да — отвърна той. — Живял съм къде ли не, но от няколко години се установих на Източния бряг.
— И с какво се занимаваш?
— Имам собствен бизнес — кратко отвърна той, сякаш това обясняваше всичко. И нищо. — Ами ти?
— И аз.
— В Ню Йорк. — Това последното не беше въпрос.
— Да… Откъде знаеш? — попита Линдзи. Искаше й се стомахът й да не се свиваше така болезнено при мисълта, че може да се е интересуват от нея през годините.
— Номерът ти се изписа на телефона — простичко отвърна той. — Разпознах кода на града. 212.
— О!
Толкова за евентуалния интерес от негова страна. Късметлийка беше, че изобщо си спомни името й.
Линдзи се опита да се овладее, да си спомни какво точно бе решила да му каже и как го бе репетирала, преди да избере номера му.
Уот, трябва да знаеш, че през нощта, която прекарахме заедно, забременях, а по-късно родих нашия син. Родих го тук, в Ню Йорк, и го оставих за осиновяване, защото реших, че така ще му осигуря по-добър живот. А сега той ме намери… и иска да намери и теб.
Да, това смяташе да му каже. Беше решила, че ще е най-добре да говори направо.
И вярваше в това до мига, в който чу гласа му.
Сега болезнено осъзна, че не може просто ей така да хвърли такава бомба по телефона. Не и когато се намираше само на час разстояние от човека, чийто живот щеше да се промени завинаги, след като научи новината.
Трябваше да му я съобщи лично.
— Трябва да те видя — бързо изрече тя, опитвайки се да не мисли за жената, която бе вдигнала телефона. Дали беше негова съпруга? Не, това нямаше значение. Въпросът засягаше само него. Тях двамата. И техния син.
— Какво каза току-що? Че искаш да ме видиш? — попита той. Звучеше изненадан и заинтригуван.
— Не, казах, че трябва да те видя. Колкото е възможно по-скоро.
Очакваше той да започне да спори. Не го направи.
— Ще дойда в Ню Йорк — рече Уот.
— Кога?
— Веднага.


Осемнадесет

Докато шофираше в сутрешния час пик по магистрала 95, която се простираше успоредно на Лонг Айлънд, Уот Годард полагаше неимоверни усилия да не позволи на стрелката на скоростомера да скочи над осемдесет мили в час. Не му се искаше да получи поредната глоба за шофиране с превишена скорост и да му се наложи да посещава отново опреснителни курсове.
Истината бе, че той винаги караше много бързо — високата скорост бе неразделна част от живота на Уот. Също като страхотната му външност и тлъстата банкова сметка.
Днес обаче се изкушаваше да натисне газта и да полети по пътя, тласкан не толкова от навика, колкото от нетърпеливото очакване.
Не можеше обаче да допусне да го спрат ченгетата — така само щеше да забави мига на очакваната награда.
Голямата награда. След две десетилетия щеше да види отново Линдзи Фаръл.
Облякъл се бе много внимателно. Официално. В края на краищата, случаят си заслужаваше. Вярно, че в ежедневието все още предпочиташе дънки и тениски. Днес обаче разполагаше с пълен гардероб добре скроени дизайнерски костюми, изработени по поръчка ризи, италиански копринени вратовръзки, обувки от лъскава кожа и очила, които струваха почти колкото първата му кола.
Преобличането тази сутрин не му отне много време. За миг смени шортите, с които бе спал през нощта с елегантния костюм, който носеше в момента. Тъмната му коса, все още мокра след душа, макар и подстригана много по-късо, отколкото я носеше в гимназията, беше все така гъста и непокорна. За негов късмет в семейството им нямаше плешивци. Дори и баща му, въпреки трудния живот, който бе имат, бе остарявал добре.
Уот също. Хората, с които се срещаше ежедневно, не можеха дори да допуснат, че той наближава четиридесетте. През повечето време и той самият го забравяше. Единственият намек за напредващата му възраст бяха малките бръчици, появили се в ъглите на очите му.
В момента обаче те бяха скрити зад черните му дизайнерски очила.
Не че слънцето днес светеше толкова ярко. Не и в момента. Но той бе надянал очилата въпреки облачното небе… така, както правеше в гимназията. По онова време ги използваше като непревземаема крепост, която държеше останалия свят на разстояние.
Вече не. Отдавна бе престанал да се крие.
Не се криеше и от Линдзи. Очилата обаче му осигуряваха предимство. Нямаше да му се налага да я гледа в очите, преди да е имал време да свикне с мисълта, че отново е с нея. Преди да си даде сметка как се чувства. Преди да я погледне. Преди да се опита да разбере какво изпитва тя и защо го бе повикала така ненадейно.
Предполагаше, че тя ще му каже защо й е нужен. Беше споменала, че иска да разговаря с него за нещо. Какво ли би могло да бъде?
Каквото и да е.
Нямаше нищо против изненадващата й поява в живота му. За втори път. Надяваше се само, че този път няма да си тръгне също толкова бързо.
Може би няма да го направи. Вече и двамата сме възрастни.
Точно така. Ако не друго, свързваше ги поне възрастта, горчиво си напомни той. Това и… а, да! Най-голямата ирония! Парите!
По време на краткия им разговор се бе държала така, сякаш не знае нищо за сегашния му живот. Той се бе престорил на също толкова неинформиран по отношение на нея.
Естествено знаеше, че работи като организатор на светски събития в Манхатън. И очевидно преуспяваше, ако се съдеше по адреса, на който живееше, и по списъка на клиентите й.
Не беше трудно да я открие, въпреки че родителите му отдавна бяха покойници, братята му бяха напуснали Портланд, а той самият отдавна бе преустановил връзка с всичките си познати и приятели.
Търсачката Гугъл обаче бе велико изобретение. Необходимо е само да зададеш необходимото ти име и готово! Компютърът ти дава всичко: име, адрес, работа…
Искаше му се само да можеше да намери снимка на Линдзи в мрежата! Проверявал бе неведнъж, но такава просто нямаше.
Е, сега няма да имаш нужда от снимка. Сега ще я видиш на живо.
Десният му крак силно натисна газта. После се осъзна и отново намали скоростта.
Не участваше в рали. Беше чакат двадесет години. Можеше да изчака още половин час.
Да бе, сигурно!
Наложи си да се престрои в дясното платно и луксозната му спортна кола бавно се понесе след един сравнително бавничък пикап.
Защо му се бе обадила? Какво иска? При това държи да се срещнат лично!
Може би внезапният й интерес към него имаше нещо общо с факта, че той вече можеше да купи и продаде баща й. И Фаръл Тимбър. И пак да продължи да върти бизнеса си от тук до Западното крайбрежие.
Няма да е първата използвачка, появила се ненадейно от миналото.
Но пък, от друга страна, Линдзи никога не се бе проявявала като използвачка, преследваща чуждото богатство.
Хайде, стига… никога не й е било нужно да го прави.
Тя си имаше собствени пари. Много при това. Всички в Портланд знаеха, че фамилното дърво на семейство Фаръл ражда пари.
Освен това информацията за финансовото състояние на Уот не беше достъпна в интернет. Той беше партньорът в сянка на една мощна компания, която внасяше екзотични луксозни коли за изключително богати клиенти.
Винаги си бе падал по колите. Дори и в гимназията.
Всъщност точно благодарение на тази своя страст бе забелязал Линдзи за пръв път. Обърна се с възхищение след едно лъскаво черно порше, което тъкмо спираше пред църквата една неделна сутрин. След това тя слезе от задната врата и той бе толкова силно запленен от нея, че забрави за колата. Което, само по себе си, си беше един много красноречив и многозначителен факт…
В онези години Уот си скъсваше задника от работа. Работеше на три места, за да спести достатъчно пари и да си купи беемве на старо. Често се прибираше у дома след три сутринта, след като цяла нощ е мил чинии в местния ресторант. На сутринта се чувстваше твърде изтощен, за да стане за училище. Така му се събраха прекалено много отсъствия и го изключиха от училище.
А щом веднъж те изключат от едно училище, в следващото демонстрират нулева толерантност към евентуалните нарушения на дисциплината. Достатъчно е само да те хванат с цигара в района на училището и край с тебе. Не се задават никакви въпроси; не се приемат никакви обяснения.
Той, естествено, не разполагаше с достатъчно пари, за да учи в колеж и затова не се притесняваше особено от постиженията си в училище. Захвана се с продажби на автомобили веднага щом завърши гимназия «УОШИНГТЪН». Най-напред в Портланд, а след това в Дейтона. Състезателни коли.
От там се захвана с внос на луксозни коли, проправи си път в йерархията на компанията и така се озова на Източния бряг. Но все така си скъсваше задника от работа.
Наградата сега обаче бе много по-голяма. Беше богат и живееше сред благородници със синя кръв, край които привилегированите роднини на Линдзи изглеждаха като просяци.
Той обаче не го правеше зарази парите. Нито пък заради самия себе си.
Не беше и заради Линдзи, която го отхвърли на времето, защото бе решила, че не е достатъчно добър за нея.
Не го правеше даже и заради родителите си, които така и не повярваха в него. Нито пък заради братята си, които осъзнаха какъв е в действителност едва след като преди няколко години им изпрати по един ягуар за Коледа. Шейн, разбира се, веднага продаде своята, за да изплати ипотеката на къщата си в Ел Ей, докато Девин почупи своята през един леденостуден дъждовен ден в Монтана тази пролет.
Е, добре, какво толкова! Миналото си е миналото. Няма защо да се измъчва заради него.
Ако изобщо някога е искал да се доказва, то е било пред самия себе си. Пред Уот Годард.
И отдавна вече би трябвало да е доволен от постигнатото. Живееше охолно по собствените си правила.
Само че не беше.
Не напълно.
Предполагаше обаче, че е постигнал максимума. Не би могъл да очаква повече.
Е, нещо със сигурност липсваше. Нещо, което дори не можеше да дефинира през повечето време. Днес обаче знаеше какво е.
Може би защото Алисън се бе изнесла от дома му. Но по-вероятно заради обаждането на Линдзи. Не, не му липсваше тя…
Само че обаждането й, много повече от заминаването на Алисън, му бе напомнило, че е сам. Отново сам… Както винаги. Сам.
В живота му имаше много хора, но той ги държеше на разстояние. Както бе правил винаги. Това беше в природата му. Да се изолира от хората. В отношенията си с жените, с роднините си, с приятелите и колегите.
Не ги допускаше до себе си. Не му се налагаше да ги принуждава да си тръгват… Не, дори не му се налагаше да ги пуска, когато решат, че искат да се махнат.
Не му трябваше консултация с психолог, за да разбере, че това е защитен механизъм, изграден през годините, когато растеше като дете, оставено да се оправя само от родители, които отсъстваха дори и когато физически бяха около него. Отдавна вече бе простил и на двамата. Много преди те да си отидат един след друг от този свят. В онези тежки мигове той стоеше до смъртното им легло, държеше ги за ръка и ги утешаваше, докато двамата му по-големи братя бягаха настрана, неспособни да се справят с връхлетялата ги трагедия. Първо почина баща му. Цироза на черния дроб. Заболяване, което не изненада никого. Майка му се спомина след по-малко от година. Емфизем. И отново никой не бе изненадан.
Уот отдавна бе отказал цигарите. Не близваше капка алкохол. Никога не бе вземал наркотици. Не бе пушил трева. Дори и в онези откачени години в гимназията.
Не, той беше експерт в умението да владее ситуацията. Да запазва контрол над положението…
Дори и когато хвърчеше с висока скорост.
Хвърли поглед към огледалото за обратно виждане, погледна през рамо, след което даде мигач и сви вляво.
После отпусна крака си върху педала на газта и спортната му кола полетя по магистралата към Ню Йорк.
И към Линдзи.


Това щеше да се окаже трудна работа.
Много й се искаше срещата между Линдзи и Уот да се бе провела в апартамента на Линдзи. Така тя спокойно щеше да подслуша разговора им от хотелската си стая на Лексингтън авеню, само на няколко преки от дома на Линдзи.
Когато обаче Уот заяви, че веднага тръгва за Ню Йорк, Линдзи мигновено му предложи да се срещнат на обществено място.
Е, не го каза направо, разбира се.
Той я попита: Къде живееш, а тя отговори, твърде нервно при това:
— О, предлагам да се срещнем някъде. Смятах да свърша някои неща на път за работа, така че…
Да свършиш разни неща? На път за работа?
Не, Линдзи, нищо подобно. Защо ти трябваше да измисляш такова обяснение? За да не ти се налага да се срещаш с Уот Годард в апартамента ти?
Сещаше се само за две причини, поради които една жена не би искала да остане насаме с някой мъж.
Първо, защото се бои, че той може да я нарани.
Второ, защото се опасява, че може да започне да я сваля.
С Уот Годард и двата сценария изглеждаха възможни.
Не че някога е наранявал, когото и да било. Поне доколкото й бе известно. Около него обаче винаги витаеше усещането за някаква скрита опасност.
Всъщност за нейно огромно задоволство, името му бе споменавано на няколко пъти непосредствено след убийството на Джейк. Като на евентуален заподозрян.
Не официално, разбира се, макар че ченгетата все пак го извикаха на разпит. Но пък те разпитаха всички присъствали на бала през онази нощ. Провеждаха разпитите много методично. На някои от момичета обърнаха по-специално внимание — на Линдзи, например, която бе открила тялото му, и на Кристън, която беше дамата му за вечерта.
Уот така и не бе включен в числото на заподозрените, но в един период се шушукаше интензивно, особено сред приятелите на Джейк, че може той да го е убил. Най-вече защото беше аутсайдер и те така и не го приеха за един от тях. И защото бе прекарал въпросната нощ със сестрата на Джейк.
Тя, естествено, се отдръпна от него веднага след бала.
Както постъпиха и всички останали.
Но пък, от друга страна, всички те сякаш се затвориха в себе си и непосредствено преди дипломирането им се разпаднаха и най-здравите групички и приятелски кръгове.
После дойде юли и всеки един от тях пое по пътя си.
Този юли планираха да се съберат отново. Да се видят за последно в сградата на старата гимназия преди тя да бъде разрушена.
Някои от тях обаче нямаше да доживеят до този ден.
А оцелелите щяха да бъдат преследвани до края на дните си от спомена за случилото се.
Линдзи Фаръл щеше да е от първите. От онези, които нямаше да доживеят до срещата.
Все още не бе решила как да постъпи с Уот Годард, който най-неочаквано се бе появил отново на сцената.
Щеше да изчака, за да види какво ще се случи между него и Линдзи.
Щяха да се срещнат една пряка по-надолу, в голямо и много посещавано кафене, предложено от Линдзи. По това време на деня заведението сигурно щеше да бъде претъпкано.
Толкова претъпкано, че едва ли някой щеше да обърне внимание на старомодно облечената и възпълна блондинка, която закусва сама.
Прекалено претъпкано обаче, с учудване установи тя, когато застана на вратата, осъзнала, че ще й е почти невъзможно да си намери място близо до Линдзи и Уот.
Те двамата тъкмо се поздравяваха в момента, настанили се в малко сепаре в задния край на кафенето, заобиколени от две други сепарета и няколко маси. Всичките заети.
През последните няколко дни следеше Линдзи отблизо и я бе виждала твърде често. Затова не прояви особен интерес към нея. Линдзи бе пристигнала първа и седеше в гръб към вратата, когато Уот влезе в кафенето.
Сега, след като за миг се хванаха непохватно за раменете — не беше точно прегръдка, но не беше и нещо друго, всъщност — Уот се настани с лице към вратата и тя го огледа внимателно.
Не го беше виждала от двадесет години.
Ако не беше подготвена, ако не знаеше кого да очаква, щеше да й отнеме известно време, за да го разпознае.
Все още беше висок, тъмен и красив. Всъщност изглеждаше по-красив от всякога.
Сега обаче излъчваше изисканост и елегантност, каквито в миналото не притежаваше. Облечен беше с тъмен костюм, бяла риза и вратовръзка, която изглеждаше скъпа дори и от разстоянието, от което я гледаше.
Дори и да успееше да се настани близо до тях, уверена, че няма да я разпознаят под русата перука, подплънките и очилата, тя едва ли щеше да успее да чуе за какво си говорят. В заведението беше прекалено шумно — гласовете на посетителите се смесваха с потропването на чиниите и сребърните прибори, а някъде откъм бара се носеше гръцка музика.
Изпълнена с разочарование, тя се обърна и напусна кафенето, осъзнала, че щеше да й се наложи сама да навърже липсващите парчета от мозайката.


Ето го и него.
Стоеше точно пред нея.
И я гледаше иззад тъмните стъкла на очилата, които скриваха очите му.
Докосваше я — за миг я хвана за раменете, но това беше всичко.
И толкова по-добре, каза си Линдзи, опитвайки се да не изпитва разочарование от факта, че не се бе опитал да я прегърне или целуне. Знаеше обаче, че щяха да се почувстват много неловко, ако го бе направил. В края на краищата, не можеше да се каже, че това е среща между двама приятели, загубили отдавна връзка помежду си. Не бяха приятели. Нито пък нещо друго.
Не и официално.
— Изглеждаш много добре, Уот.
«Защо казах това?» — запита се тя, изненадана от неуместната си забележка докато двамата се настаняваха около масата. Тя — за втори път.
Казах го, защото е истина. Той наистина изглежда много добре. Страхотно, всъщност.
И през ум не й бе минало, че Уот Годард може да се появи облечен като преуспяващ бизнесмен. Гладко избръснат, с елегантни слънчеви очила и скъпа подстрижка. Острите краища на косата му сякаш я мамеха да ги приглади с ръка.
Дали наистина беше преуспяващ бизнесмен?
Като се има предвид къде живее, не може да не е преуспял в някаква област. Градчетата по брега на океана в окръг Феърфийлд не бяха по джоба на обикновените хора.
— Ти също изглеждаш много добре, Линдзи.
По дяволите! Почувства, че бузите й пламват при този безобиден комплимент.
А може и да не беше толкова безобиден.
Вдигна поглед и видя, че той е свалил тъмните си очила и се взира в нея сякаш…
Е, сякаш не бе забравил какво точно се беше случило между тях през онази новогодишна нощ.
Тя също не бе забравила. Нито за миг.
Но поради друга причина, очевидно.
О, тя определено си спомняше преживяването — Уот Годард е бе любил през онази нощ.
Човек никога не забравя това първо изживяване.
Линдзи обаче имаше чувството, че не би могла да забрави Уот даже и ако той беше нейният стотен, или дори хиляден, любовник.
Каква ирония, че след като бе излизала с Джейк толкова дълго — в продължение на две години — тя така и не можа да се реши да преспи с него. Всички очевидно смятаха, че двамата са любовници. А той беше убеден, че трябва да го направят.
Беше започнал да я притиска от самото начало на връзката им. Джейк Маркът бе свикнал да получава онова, което иска. В това число и секс. И не можеше да повярва, че приятелката му отказва да му пусне. По онова време Линдзи неведнъж се бе питала защо Джейк продължава, въпреки всичко, да излиза с нея.
Днес, когато знаеше много повече за човешката психология, тя имаше чувството, че ако бе отстъпила, той щеше да я зареже много по-рано.
Хората винаги искат онова, което не могат да имат.
А хорала като Джейк Маркът са готови на всичко, за да го получат.
Точно поради тази причина бе останал с нея толкова дълго.
Но накрая все пак му писна и я заряза.
Никога не успя да си изясни, за самата себе си, защо не се отказа от Джейк на времето. В онези години просто смяташе, че нямаше да е редно да го изостави. Освен това го обичаше. Само че винаги бе усещала, че у него има нещо, което й пречи да му се довери напълно.
Най-странното в цялата история бе инстинктивното доверие, което бе изпитата към Уот Годард още от мига на първото им истинско общуване. На онова новогодишно парти.
Тя, разбира се, го бе виждала и преди. Той винаги се мотаеше наоколо, някъде в периферията на кръга й от приятели, но пък тя бе постоянно с Джейк. Но, дори и да не излизаше с него, Уот просто не беше неин тип. У него имаше нещо твърде грубо и бунтарско… или поне така смяташе на времето.
Може би това се дължеше на факта, че никога не си направи труда да го погледне както трябва. В очите. Не и преди онази нощ.
Само рок звездите можеха да си позволят да се появят със слънчеви очила на парти на закрито. Вечер. Посред зима. Видя го да се взира в нея. Този път без постоянните си очила. Почувства погледа му много преди да си позволи да го погледне в отговор. А когато го направи…
Е, новата година сякаш настъпи в онзи миг. Фойерверки и конфети сякаш изригнаха в душата й под тържествените звуци на фанфари, които огласяваха началото на нещо ново и обещаващо.
Почувства привличане към Уот Годард. Привличане, каквото не бе изпитвала никога преди.
На партито. И след това. Когато останаха само двамата.
Дори и сега, двадесет години по-късно, Линдзи съзнаваше, че ако затвори очи, ще си представи погледа в очите на Уот през онази нощ… когато лежеше над нея, подпрял се на лакти и хванал лицето й с двете си ръце…
Затова не се осмели да затвори очи.
Не искаше да си спомня онзи негов поглед. Особено в този момент.
Не искаше да си припомня неочакваната нежност, която прозираше зад грубата му външност…
Не, не искаше… защото ако си спомнеше щеше да изпита още по-силна вина, че не му е казала за бебето.
В онези години, през месеците, последвали онази единствена нощ, тя успя да убеди сама себе си, че му прави услуга като не му казва за бременността си. Повярва си, че младеж като Уот Годард не би проявил интерес към дете. Пък било то и неговото собствено.
Едва когато стана твърде късно, едва след като Уот и бебето напуснаха живота й, тя започна да проумява, че се е излъгала. Мъглата, обгърнала я през онази година, започна бавно да се разпръсква. Мъглата, която на времето я пазеше като пашкул, закриляше я от жестоката реалност на нейната бременност и от още по-страшната трагедия, свързана с убийството на Джейк.
С времето обаче главата й започна да се прояснява и спомените започнаха да се връщат. Беше принудена да признае, макар и само пред себе си, че Уот Годард не беше точно такъв, какъвто изглеждаше на пръв поглед. У него имаше много повече от онова, което бе видяла, преди да прекара една нощ с него… повече, от колкото бе готова да си спомня, след като го изостави…
Аз го измамих, помисли си в този момент Линдзи. Неведнъж при това.
Сега, когато седеше срещу него и го гледаше в очите, осъзнаването на този факт й подейства като удар в корема.
— Кафе? — попита сервитьорката, която застана до тях с каничка димящо кафе в едната ръка и две ламинирани менюта в другата.
Уот кимна утвърдително и подаде чашата си.
Линдзи го последва, макар да бе сигурна, че ще се задави, ако опита да отпие дори и глътка.
Всъщност можеше да се задави и без да пие каквото и да било. Можеше дори да повърне пред Уот, сервитьорката и всички останали посетители на заведението.
За да се разсее и отвлече вниманието си от горчивата жлъч, напираща в гърлото й, тя фокусира вниманието си върху сервитьорката и отвърна на кратката й, служебна усмивка, с която ги дари докато наливаше кафето.
Добре. Така е по-добре. Съсредоточи се върху избелелите й сиви очи, които напълно съответстваха на също толкова избелялата й сива коса. Жената беше на средна възраст. На табелката на гърдите й бе изписано името й. Мариса. Беа или Мадж биха й подхождали повече.
— Добре ли си, скъпа? — попита тя и погледна Линдзи с майчинска загриженост. — Струваш ми се малко позеленяла.
— Добре съм… просто съм малко… — Замълча, осъзната, че Уот не я изпуска от поглед.
— Позеленяла — довърши вместо нея жената и се засмя.
— Точно така.
— Напълно те разбирам. Бременна съм едва в третия месец — това е петото ми дете — и ми се гади всяка божа сутрин.
Бременна е и й се гади сутрин? Но в такъв случай тя едва ли е много по-възрастна от мен, с изненада осъзна Линдзи. Жената изглеждаше поне с десет години по-стара.
Е, Мариса беше сервитьорка в кафене в Ню Йорк. Издържаше четири деца, а петото вече бе на път. Вероятно водеше доста труден живот, а ежедневната битка за оцеляване си казваше своето.
Което пък означаваше, че Уот трябва да е водил сравнително лек живот. Защото изглеждаше на не повече от тридесет.
— Цяла сутрин нагъвам солени бисквитки — продължи да бъбри сервитьорката като надигна малката захарница от неръждаема стомана, за да се увери, че е пълна. — Всеки път, когато надуя корема, ще ме прощавате за израза, си казвам, че този път ще бъде различно. Повтарям си, че този път няма да повръщам всяка сутрин през първите няколко месеца. И всеки шибан път, извинете ме отново, се оказва, че е по-лошо от предишния.
Линдзи промърмори нещо банално като израз на съчувствие, защото жената като че ли говореше главно на нея.
— Зная обаче, че накрая всичко ще се оправи. Пък и наградата си струва страданията. Обожавам децата си.
Линдзи отвърна с напрегната, измъчена усмивка.
— Ами ти? Имаш ли деца, скъпа?
И това ако не беше възможно най-неподходящия въпрос!
И определено не беше въпрос, на който би искала да отговори в присъствието на Уот Годард. Затова просто поклати глава.
Сервитьорката извърна очи към Уот, а после пак се съсредоточи върху Линдзи. Очевидно бе решила, че двамата се семейство и сега, когато започна да осъзнава, че се е заблуждавала, усмивката й бавно помръкна.
— Ще се върна след малко, за да взема поръчката ви.
Обърна се и се отдалечи.
Уот взе едното меню и безмълвно го подаде на Линдзи.
Тя го погледна невиждащо. Мислите й препускаха като пълноводен планински поток през април. Трябва да му кажа. Веднага.
Просто го кажи. Приключи с това, за бога! Думите обаче все не идваха.
— Реши ли какво искаш?
Да. Искам да ти кажа, че имаш син. Но като че ли не мога да го направя. Вдигна очи и го видя да я наблюдава над менюто, което държеше разтворено пред себе си.
— Само препечена филийка — отвърна тя, защото разбираше, че се налага да поръча нещо.
— И аз ще си взема същото. — Той рязко затвори менюто. — С яйца, бекон и наденичка.
Линдзи не можа да сдържи усмивката си.
— Гладен ли си?
— Постоянно. А и има някои неща, на които просто не мога да устоя.
Той говори за храна, напомни си тя, макар че забеляза провокативно вдигнатата му вежда.
Поради някаква причина се почувства длъжна да попита:
— Като холестерола, например?
— Измежду другите неща.
Добре, значи не говори за храната.
Ти обаче трябва да правиш точно това. Говори направо и дай да се разбере, че между вас двамата не се случва нищо. Абсолютно нищо.
— Винаги ли закусваш обилно сутрин? — И сама чуваше колко нервно звучи гласът й.
— Когато съм си вкъщи, да. Обичам да готвя. Всъщност, винаги съм знаел как да се оправям в кухнята. Готвя от много малък.
— Наистина ли?
— Изглеждаш изненадана.
— Изненадана съм.
— Много от нещата, свързани с мен, може да те изненадат, Линдзи.
Остави менюто си настрана, облегна се назад, преплете пръсти върху масата и я погледна.
— Е? — попита той. — Какво има?
Ето че се започна.
Само че… тя още не беше готова. Затова избегна директния отговор.
— Много време мина, нали?
— Миналата нова година станаха двадесет години.
Уха! Ето един човек, който говори направо, помисли си тя, сведе глава и се зачете отново в менюто, за да не й се налага да гледа в него. Чакай малко!
Това беше нелепо! Та тя отдавна вече не е тийнейджърка. Не й се налагаше да крие факта, че е имала… отношения с него. Та нали точно затова седяха сега тук?
Наложи си отново да срещне погледа му. Видя веселата искра, проблеснала в погледа му, и почувства, че започва да се отпуска. Мъничко.
— Нямах предвид точно това — позволи си да каже, намеквайки за единствената им нощ заедно.
— Но мислеше за тогава, нали?
Рязко се наведе напред и тя изведнъж се озова само на сантиметри от лицето му… и от очите, които толкова упорито се бе опитвала да забрави.
Нищо чудно, че не бе успяла.
Отново се почувства като хипнотизирана.
— И аз съм си мислил един-два пъти за онази нощ — призна й той.
— Говориш за… за онази новогодишна нощ?
— Да. Хайде, не си я забравила… нали?
Не можеш да си представиш дори.
— Не би могла — простичко продължи той, облегна се отново назад и скръсти ръце пред гърдите си. — Иначе сега нямаше да сме тук заедно. Нали?
— Какво искаш да кажеш?
— Поиска да се срещнем. Сигурно има нещо общо с миналото… Освен ако не си търсиш ламборгини.
— Какво?
Той леко се намръщи.
— Коли — обясни неразбираемо.
— Не разбирам.
— С това се занимавам. Екзотични луксозни коли.
— О! — Линдзи се поколеба. Запита се дали няма да е по-добре, ако го накара да повярва, че го е поканила тук по работа?
Какво? Отказа ли се вече?
И какво точно ще направиш? Ще си купиш едно порше, за да го отклониш от следата?
— Не знаех с какво се занимаваш — рече тя, печелейки време.
Той сви рамене.
— Е, с това си вадя хляба. Ами ти?
— Аз организирам светски събития.
Кимна, сякаш вече знаеше това. Беше ли му казала?
Съмняваше се. Но наистина не можеше да си спомни. Точно в този момент, прикована под жаркия му поглед, тя не можеше да си спомни каквото и да било. О, напротив, можеше.
Спомняше си устните му… устата му… ръцете му… голата му кожа до своята… тежестта на тялото му, притиснало се по цялата си дължина към нейното… проникнало в нейното…
Той също си спомняше. Беше повече от очевидно… Спомняше си го точно в този момент.
Огромна буца заседна в гърлото й. Остана буквално без дъх.
По дяволите! Защо между тях двамата винаги се получаваше тази… тази връзка? Винаги?
И това ако не е преувеличение!
В отношенията й с Уот Годард нямаше място завинаги. По-скоро ставаше дума за… никога.
— Решихте ли вече? — дружелюбно попита сервитьорката, която застана до масата им и развали магията на момента.
Благодаря ти, Мариса. Линдзи си поръча препечена филийка.
— От какъв хляб? Бял, пшеничен, ръжен, пълнозърнест, черен…?
— Пълнозърнест.
— С масло, с маргарин?
— С масло.
— Върху филийката, или отделно?
О, за бога, става дума просто за филия препечен хляб! Искаше й се да се разкрещи. Прекъсването, което само преди миг бе посрещнала с такава благодарност, сега я дразнеше неописуемо. Искаше отново да остане насаме с Уот.
Но да бъдат съвсем сами.
И не тук, в общественото кафене.
А сами.
Поръча си маслото намазано върху филийката. Уот си поръча яйца, препечен хляб, бекон и наденичка.
— Как предпочитате яйцата? — започна отново Мариса. — Бъркани, на очи, твърдо сварени, забулени…
— Изненадайте ме — прекъсна я той и бутна менютата в ръцете й. — Във всяко едно отношение.
Сервитьорката го изгледа с разбиране, усмихна се развеселено и се отдалечи от масата им.
— Току-виж ти сервирала твърдо сварени яйца и черен препечен хляб с маргарин — с усмивка го информира Линдзи.
— Не звучи чак толкова зле. — Поклати глава, неочаквано се присегна през масата и сграбчи ръцете на Линдзи.
Сърцето й отново подскочи като обезумяло и започна да пърха в гърдите й.
— Много се радвам да те видя отново — рече й той. — Наистина се радвам. Много.
Уот си беше флиртаджия. Линдзи го знаеше; винаги го бе знаела.
Това е израз на присъщото му очарование, което винаги бе демонстрирал в присъствието на жени, каза си тя. Женкарят си остава женкар до живот.
— От години не съм се виждал с никого от Портланд.
— Всъщност, и аз не съм — призна тя. — Като се изключат родителите ми, разбира се, но и те вече не живеят в Орегон.
— Къде са?
— Пенсионираха се. Сега живеят близо до Лас Вегас. Ами твоите?
— И двамата починаха.
— Съжалявам.
Тъмна сянка забули лицето му.
— Аз също. — Стисна ръцете й още веднъж, след което ги пусна. — Хората обаче постоянно умират, а ние, живите, продължаваме напред. Такъв е животът, нали?
Опитва се да се държи нехайно, помисли си тя, но не се получава. Никак не се получава.
— Женен ли си? — попита, изпълнена с благодарност, че най-после бе освободил ръцете й. В случай, че отговори утвърдително…
Не че нещо би могло да се получи помежду им, ако не е женен. Но все пак…
— Не.
Обзе я нелепо опиянение.
— Разведен ли си? — попита отново.
— Не, не съм. А ти?
— И аз не съм.
— Значи си… Омъжена ли си?
Бързо поклати глава, опитвайки се да прикрие усмивката си. Само дето се чувстваше дяволски въодушевена и леко замаяна от прозрението, че той наистина се интересува от семейното й положение.
— Изненадан съм — заяви Уот и си сипа щедра доза сметана в кафето. — Винаги съм си те представял омъжена за страхотен мъж и заобиколена от няколко дечица.
Дечица.
Тъкмо се канеше да отпие от кафето си. Рязко остави чашата си на масата и недокоснатата черна течност се изплиска в чинийката.
— Не съм — сухо заяви тя. — Не съм омъжена за страхотен мъж и нямам деца.
— Има ли някаква определена причина за това?
Сви рамене.
— Чакай да позная. Все още очакваш появата на Господин Подходящия. Нали?
Насили се да го погледне в очите.
— Не е ли така с всички ни?
Негов ред беше да свие рамене.
Трябва да му кажеш.
Сега.
Не можеш да продължаваш да си бъбриш с него, да флиртуваш и да му даваш повод да си мисли, че тази среща може да се окаже някакъв повърхностен опит за съживяване на миналото.
Или пък съзнателно разпалване на старата страст.
Той заслужава да узнае истината преди отношенията им да се претърпели някакво развитие.
Ще ми се да не копнеех така отчаяно отношенията ни наистина да претърпят развитие. Към по-добро…
Уот настоя да плати сметката, която Мариса остави на масата им. Линдзи се опита да спори, но, в крайна сметка, отстъпи.
Не възрази обаче на предложението му да се разходят из парка. Уот остана с впечатлението, че решението й не бе породено единствено от желанието й да позакъснее за работа и да се наслади на красивото майско утро.
Нещо очевидно я измъчваше.
Нещо, което така и не бе могла да сподели с него в кафенето.
На няколко пъти бе останал с впечатлението, че се кани да му каже нещо важно.
Имаше и моменти, в които тя едва се сдържаше да не побегне от заведението.
Радваше се, че не го бе направила.
Сега, когато я видя отново, имаше чувството, че ги свързва не просто една-единствена нощ, която бяха прекарали заедно, а дълга и истинска връзка.
Което, естествено, не отговаряше на истината.
И въпреки това и двамата се държаха като бивши гаджета… Усещаха силното привличане и химията помежду си, водеха повърхностен разговор и съзнателно избираха само теми от настоящето.
Докато се хранеха — по-скоро той се хранеше, а тя си играеше с препечената си филийка — Уот й разказа за местата, на които бе живял, и за бизнеса си. Съвсем съзнателно не разкри истинските измерения на успеха, който бе постигнал, защото осъзна, че тя, в края на краищата, наистина не знае нищо за него. Беше го извикала поради някаква определена причина това поне бе повече от очевидно, — но, доколкото можеше да прецени, тази причина нямаше нищо общо с новопридобитото му богатство.
Бавно се измъкнаха от претъпканото с пешеходци и коли кръстовище на Петдесет и девета улица и Пето авеню и потънаха в относителното спокойствие и усамотение на Сентрал парк.
Ярките и топли лъчи на слънцето трудно проникваха през големите корони на дърветата. В парка беше сенчесто и сумрачно и Уот вдигна слънчевите очила на върха на главата си. Нямаше причина да ги държи на очите си.
Нито пък имаше защо да се крие. Вече не.
От разлистените клони над главите им долитаха птичи песни, край тях преминаваха бегачи и велосипедисти… непознати хора се разминаваха с тях, но те се почувстваха отново сами. Заедно.
Време беше да разбере защо Линдзи го бе повикала днес.
Погледна през рамо. Единственият човек, който вървеше на около триста метра зад тях бе една пълна жена, която буташе скъпа бебешка количка.
Вероятно е бавачка, лениво си помисли той. Лъскавата количка беше типична за семействата, които живееха в Ъпър ийст сайд, но жената, която я буташе, не принадлежеше към класата на изисканите манхатънски мамички. Беше твърде пълна, раздърпана и груба.
А ти печелиш време, занимаваш се със случайните минувачи, вместо да се съсредоточиш върху причината, поради която си тук с Линдзи.
Най-накрая се обърна към нея и, нарушавайки мълчанието, установило се помежду им, я подкани:
— Е… кажи ми.
Тя рязко извърна глава към него. Изглеждаше стресната. И уплашена.
— Какво да ти кажа? — попита бавно.
— Защо ми се обади. Доколкото разбрах, не си търсиш кола… Така че, кажи ми какво, всъщност, искаш?
Не отговори.
Стъпките им отекваха по застланата с чакъл алея.
Бавачката продължаваше да върви зад тях. Тежките й стъпки заглушаваха почти безшумното търкаляне на гумените колелета на бебешката количка.
Някъде отдалеч се чуваше приглушеното ръмжене на трафика… отекваше чаткане на конски копита и скърцането на файтон, нает несъмнено от романтично настроени туристи.
Уот се улови, че си мечтае как се вози на един такъв файтон, притиснал Линдзи към себе си. Паркът тънеше в мрак, беше зима, а те двамата бяха семейство…
После Линдзи заговори и разби фантазиите му. И слава богу, защото той отдавна вече не беше гимназист, който си мечтае за момичето, което не може да има. Беше зрял мъж, за бога…
Точно така. Зрял мъж, който си мечтае за жената, която не може да има.
Или?
Надеждите му отново разцъфнаха, когато чу първите й думи.
— Става дума за нещо, което трябваше да ти кажа още преди години. Трябваше да ти кажа веднага щом разбрах, но… не можах.
Веднага щом разбрала? Какво по-точно?
О!
Уха!
Той изведнъж осъзна какво се кани да му каже.
Линдзи възнамеряваше да му признае, че чувството, свързало ги преди двадесет години е взаимно. Че след прекараната нощ заедно е осъзнала, че започва да се влюбва в него. Но и тя, също като него, е предпочела да не разкрива чувствата си.
Пулсът му ускори.
Кажи го, Линдзи. Просто го кажи.
Тя обаче не бързаше да изиграе картите си.
Уот се опита да й помогне.
— Няма нищо лошо в това, че не си намерила сили да ми го кажеш тогава. Искам да кажа… нали можеш да ми го кажеш сега…
Опита се да срещне погледа й, но тя отказваше да го погледне. Гледаше право пред себе си, вдишваше дълбоко и издишваше шумно. Изглеждаше силно притеснена.
Уот изчака, опитвайки се да се пребори с желанието си да докосне пръстите й, да хване ръката й.
— Не е лесно. — В гласа й се долавяха панически нотки.
— Зная. Ще се почувстваш ли по-добре, ако ти кажа, че и аз се чувствах по същия начин?
— Какво…?
— Трябваше да ти го кажа още тогава. Но и аз не го сторих.
— За какво говориш?
— И аз изпитвах същото, Линдзи. Мили боже, искам да кажа… никога не съм очаквал, че между нас може да се случи нещо такова. А след това ти се отдръпна и аз реших, че просто не би могла да се интересуваш от такъв като мен. Затова предпочетох да се отдръпна и аз.
— Какво? — отново попита тя и най-накрая се обърна да го погледне.
И тогава Уот видя объркването в очите й. Сърцето му се сви.
— Уот… струва ми се, че двамата с теб говорим за различни неща.
— Да, така изглежда. — Той поклати глава.
Глупак!
— О, боже! — прошепна Линдзи.
Тя знае. Знае за какво говорех, макар аз все още да нямам и най-малка представа за какво е всичко това. Страхотно!
Беше си позволил да свали гарда за малко, да излее душата си… И за какво? За нищо!
— За миг си помислих — бавно продължи тя, — че може да си знаел през цялото време… Тогава всичко би било много по-лесно.
— Кое би било по-лесно? За какво, по дяволите, говориш, Линдзи? — с раздразнение попита той. Търпението му бе се бе изчерпало напълно.
— Онази нощ… нощта, в която… Уот, аз забременях — на един дъх изрече тя.
Думите й предизвикаха истинско цунами в душата му. Чу последните й думи сред грохота, който разкъсваше тялото му, вилнееше в сърцето и главата му.
— Родих дете. Дете. Твоето дете.


Вървеше на внимателно премерена дистанция зад тях и наблюдаваше Уот Годард, който рязко се закова на място и прокара ръка през косата си.
Слънчевите му очила паднаха на земята. Той като че ли изобщо не забеляза.


Тя с все сила стисна дръжката на празната бебешка количка, която току-що бе откраднала от тротоара пред един магазин за деликатеси на една съседна странична улица.
Забави крачка. Не искаше да ги настигне.
Лек ветрец шумолеше в клоните над главата й и напълно заглушаваше думите им.
Линдзи се поколеба, докосна плахо рамото на Уот и отскочи назад като опарена, очевидно отблъсната от грубо изречените му думи.
Вятърът утихна и до ушите й достигнаха откъслечни думи от разговора им.
Спря да бута количката и се наведе над нея, сякаш се опитваше да оправи одеялцето на несъществуващото бебе.
— … толкова съжалявам. Аз просто не знаех какво да…
Думите бяха изречени от Линдзи. После продължи. По-високо и по-ясно:
— Моля те, Уот, недей…
Вятърът отново задуха. По дяволите!
Продължи да се суети над количката, като поглеждаше крадешком към тях. Този път говореше Уот.
Няколко негови фрази отново достигнаха до слуха й въпреки безспирното шумолене на листата над главата й. Между тях имаше други неразбираеми коментари, или може би протести, дошли от Линдзи.
— Как си могла?
— По дяволите, Линдзи, имах право да зная.
И накрая:
— Значи той е в Куинс?
Бях права, триумфално си помисли тя.
Уот Годард беше баща на детето на Линдзи Фаръл.
Искаше й се само Джейк Маркът да бе живял достатъчно дълго, за да научи за шокиращата измяна на приятелката си.
Бившата му приятелка, поправи се тя.
Въпреки това, макар връзката на Джейк и Линдзи да изглеждаше приключила през онзи декември на последната им година в гимназията, всички смятаха, че това няма да е за дълго. Хората не се разделят просто ей така след една толкова продължителна любов. Струваше им се, че между тях двамата все още има нещо неизречено и недовършено. Вярваха, че Джейк все още обича Линдзи. И Линдзи продължава да обича Джейк. Всички бяха убедени в това. Дори и Кристън Даниелс, която стана следващата му приятелка. Последната му приятелка.
Мълвеше се, че Джейк зарязал Линдзи, защото тя отказала да спи с него.
Беше чувала този слух неведнъж през двете години, през които двамата излизаха, но на нея й бе трудно да го повярва.
Когато разбра за бременността на Линдзи, предположи, че слуховете са били определено неверни. Но ето че сега отново започваше да се съмнява в това.
Можеше да се окаже, ле Линдзи наистина не е спяла с Джейк. Но се е любела с Уот Годард зад гърба му. Колко скандално от нейна страна! Колко дръзко. И хитро.
Всъщност…
Това почти ме изпълва с възхищение към Линдзи, с иронична усмивка си помисли тя и се загледа в Линдзи, която се взираше след отдалечаващия се от нея Уот Годард.
Само че по никакъв начин не променя онова, което трябва да й причиня.
Неочакваното разкритие щеше да направи отмъщението още по-сладко… Излизаше, че в онзи мразовит февруарски ден на фамилния гробищен парцел на семейство Маркът не е бил погребан истинския любим на Линдзи Фаръл.
Не, очевидно истинският й любим си беше съвсем жив. И очевидно преуспяваше.
Виж я само Линдзи. Опустошена, съкрушена… стои съвсем сама на алеята, а Уот бързо се отдалечава от нея. Цялото й същество буквално излъчваше несподелен копнеж.
Въпреки жестокия им скандал тя вероятно все още се надяваше, че за тях двамата ще има втори шанс.
Може би си мислеше, че двамата заедно ще могат да се срещнат със сина, от когото се бе отказала. Че тримата могат заедно да тръгнат към залеза и да живеят щастливо до края на дните си. Като семейство.
Съжалявам, но това няма да се случи, Линдзи.
Няма да живеете заедно до края на живота си.
Ти няма да живееш изобщо.


Без дори да подозира за страшното бъдеще, което й готвеше съдбата, и без да обръща внимание на жената, наблюдаваща я от разстояние, Линдзи стоеше неподвижно и се взираше в отдалечаващия се Уот.
Той буквално тичаше и съвсем скоро се скри от погледа й, завил по първата изпречила му се алея.
След това я връхлетя болка. И копнеж. Толкова силен и отчаян, че буквално се преви на две и обгърна тялото си с ръце. Остана така само за миг. Когато се изправи и се огледа, забеляза някаква набита жена с бебешка количка, спряла непосредствено зад нея на алеята.
Гледаше право към Линдзи. После сведе поглед и се засуети около бебето в количката.
Типична нюйоркчанка. Вероятно бе решила, че Линдзи изпитва някаква силна физическа болка и не желаеше да се намесва.
Всъщност това нямаше значение.
Линдзи нямаше нужда от помощ. Тя беше добре.
Добре беше.
Пое дълбоко въздух, постара се да укроти опънатите си нерви и пое в посоката, в която бе изчезнал Уот.
Само че нямаше никакво намерение да го гони. Беше достатъчно умна, за да разбере, че е безсмислено.
Той имаше нужда от време, за да асимилира онова, което му бе казала току-що. Имаше нужда от време, за да се успокои.
Разбираше, че това може да не се случи никога.
Но поне знаеше, че е постъпила правилно. Най-накрая.
Само това имаше значение в случая.
Линдзи не би могла да иска нещо повече от Уот.
Може би, но все пак искаш.
Добре.
Наистина искаше нещо повече. Не можеше да го избегне. Искаше да го види отново. Искаше го в живота си.
Погълната от безпочвените си фантазии, тя изобщо не се обърна назад.
Не видя как пълната русокоса бавачка заряза бебешката количка насред алеята.
Не я видя да вдига очилата, които Уот бе изпуснал и, доволно усмихната, да ги пуска в джоба си.


Деветнадесет

Мобилният телефон на Лео Джеломино иззвъня във вторник привечер точно когато той минаваше край група възрастни мъже, които играеха шах пред един жилищен блок отпреди войната на Куинс булевард.
Първата му мисъл бе, че човекът, който го търси, ще трябва да остави съобщение на гласовата му поща. Носеше голяма и плоска бяла кутия и закъсняваше вече с петнадесет минути. От три години разнасяше пици от пицарията на чичо си Джо и през това време бе научил, прекрасно при лова, че гладните клиенти имат ниско ниво на кръвна захар. Знаеше още, че хората с ниска кръвна захар са раздразнителни и нетърпеливи. А пък раздразнителните и нетърпеливи хора не дават добри бакшиши. Ако изобщо дадат.
Пък и най-вероятно се обаждаше Сара Роуз. Тя бе звъннала в дома му, за да го търси, а майка му й бе дала и номера на клетъчния му телефон.
И тогава Лео изведнъж си спомни, че бе дал номера на мобилния си телефон и на Линдзи Фаръл.
В мига, в който му хрумна тази мисъл, той се огледа нетърпеливо, опитвайки се да открие място, на което да остави пицата.
Като не видя нищо подходящо, той се наведе и я положи внимателно на земята, след което измъкна звънящия телефон от джоба на ризата си.
Изписалият се номер беше с непознат код от Манхатън.
— Ало? — нетърпеливо изрече той, опитвайки се да не обръща внимание на неодобрителните погледи на старците.
— Лео, обажда се Линдзи Фаръл.
Неговата майка.
— Здрасти — задавено поздрави той.
— Съжалявам, че ти се обаждам чак сега. Имаше обаче някои неща, за които трябваше да се погрижа.
Точно така. Да информираш например баща ми за моето съществуване.
Ако трябваше да бъде напълно честен, обаче, трябваше да си признае, че не бе очаквал тя да го потърси толкова скоро. Не беше сигурен дори дали изобщо ще го потърси.
— Няма нищо — отвърна той и направи крачка встрани, за да се отдръпне от недоволните старци.
Едва не стъпи право в пицата, но все пак успя да задържи крака си във въздуха и да запази равновесие.
Размина се на косъм. Добре поне, че не съсипах стоката, каза си той, обърна гръб на старците и внимателно прескочи кутията, която продължаваше да лежи на земята.
— Лео, питах се дали този уикенд си свободен. Ние… ние бихме иска ти да се срещнем с теб. Ти съгласен ли си?
— Ние? Искате да кажете…?
Тя се прокашля.
— Твоят… ъ-ъ… баща. И аз.
— Шегувате ли се? Много бих искал да се срещна с вас.
Чу я как издиша шумно; очевидно бе сдържал дъха си в очакване на отговора му.
И едва тогава осъзна, за пръв път, че той не е единственият човек, който залага твърде много на тази среща.
Същото се отнасяше и за Линдзи Фаръл.
И за баща му… който и да беше той.
По дяволите, нямаше никакво значение кой е той.
Единственото, което имаше значение в момента, бе, че той вече знае за съществуването на Лео… и иска да се запознае с него.
— Уот, обажда се Линдзи. Получих съобщението ти и организирах нещо за този уикенд. В Кънектикът, както ти пожела. В събота след обяд у вас, нали? Надявам се междувременно да не си променил плановете си. Казах му, че ще изпратим кола да го вземе… но не е нужно да изпращаш кола и за мен. Аз ще се придвижа сама, така че няма защо да се безпокоиш за…
Сигналът на телефонния секретар изяде последната й дума… мен.
О, и какво толкова. Той едва ли се е разтревожил толкова за нея.
Изобщо не я бе потърсил през няколкото дни, изминали след признанието й в парка онази сутрин.
Реакцията му беше напълно очаквана и предвидима.
Уот беше шокиран, ядосан, разстроен.
Ясно й бе дал да разбере, че не се интересува от обясненията й и затова тя не му предложи такива. Можеше да му предложи единствено искрените си извинения, но той не прие и тях.
Но нима можеш да го виниш за това?
След онзи разговор в парка всеки пое по пътя си и през първите няколко дни тя дори реши, че той може изобщо да не й се обади повече.
Предполагаше, че вероятно заслужава точно това и си каза, че може да го приеме. Наистина може.
Но какво щеше да се случи с Лео в този случай?
Момчето вероятно нямаше да го преживее кой знае колко трагично.
В края на краищата, човек не може да изпита липсата на нещо, което никога не е имал.
Това са глупости и ти го знаеш по-добре от всеки друг, каза си тя, затвори телефона и се запъти към банята.
Наплиска лицето си с вода и се погледна в огледалото.
Едва когато отново видя Уот, осъзна колко много й бе липсвал през годините.
А когато я заряза там, в парка, болката стана просто непоносима.
През онази сутрин Линдзи все пак успя някак си да се вземе в ръце и да отиде на работа. Успя някак си да се справи със задълженията си през целия работен ден. И през следващия. И следващия.
Успя дори да се справи и през дългите нощи, необезпокоявани от зловещите среднощни позвънявания.
От разговора с Кристън, от който бе научила за убийството на Хейли, бе изминала почти седмица. Споменът за преправения глас, който я тормозеше по телефона, също бе започнал да избледнява и тя бе престанала да се страхува толкова много за безопасността си — своята и на Лео.
Всъщност, когато се събуди тази сутрин, тя почти бе успяла да убеди сама себе си, че трябва да забрави всичко, свързано с миналото й: срещата на випуска, Хейли, Джейк, Лео… и, разбира се, Уот. Особено Уот.
После, когато вечерта се прибра у дома, видя премигващата лампичка на телефонния секретар.
— Линдзи, обажда се Уот…
Гласът му — дори и записан на секретаря — буквално я остави без дъх.
— Слушай, мислих много и смятам, че трябва да се срещнем с него, ако той наистина го желае. Предполагам, че случаят е точно такъв. Искам да кажа… защо иначе би тръгнал да издирва биологичните си родители, нали?
Засмя се горчиво.
И продължи да говори, инструктирайки я да организира среща в събота в дома му. Непременно трябвало да бъде в събота, защото в неделя заминавал по работа и щял да отсъства цяла седмица. В два часа щял да изпрати по една кола за нея и за Лео, за да ги докарат в Кънектикът. Същите коли щели да ги върнат обратно в Ню Йорк.
Указанията му бяха делови, гласът му — спокоен и лишен от емоции.
Линдзи веднага разпозна прозиращата зад хладния тон ефективна деловитост — тя самата говореше по същия начин, когато работеше по подготовката на светските събития, които организираше.
Само че в случая не става дума за обикновено събитие, каза си тя и затършува из чекмеджето, опитвайки се открие някакво червило.
Съботната среща беше като жалон, който щеше да промени целия й живот.
Човек би си помисли, че Уот би трябвало да си дава сметка за това и да се вълнува поне мъничко.
Виж Лео наистина се бе развълнувал, когато му се обади преди няколко минути, за да го информира за предстоящата среща.
Изобщо не се опита да прикрие вълнението в гласа си. Особено пък като му каза, че баща му ще изпрати кола да го вземе.
— Означава ли това, че е богат? — попита.
— Не съм сигурна — излъга тя.
Беше се досетила, съдейки по външния вид на Уот, по онова, което й бе разказал за бизнеса си, и по района, в който живееше, че наистина е богат.
Ето го! Измъкна от чекмеджето едно бледо розово червило, пренебрегвайки червеното, което Айзък толкова харесваше.
Тази вечер щяха да излязат заедно за по едно питие.
Линдзи обаче не се опитваше да го впечатли. Вече не.
С Уот нещата обаче не стояха точно така. В деня на първата им среща бе положила доста усилия за външния си вид. Чудеше дали и той бе постъпил по същия начин или винаги се обличаше толкова елегантно.
Може би по-скоро второто. Предвид работата му, той очевидно се движеше в доста изискани кръгове.
Парите бяха променили външния вид на Уот, но дори и за краткото време, което бяха прекарали заедно, тя бе разбрала, че не бяха успели да променят същността му.
Уот не бе загубил чувствителността, която я бе запленила преди двадесет години. Би я запленила и сега, ако той я допуснеше до себе си.
Ще го направи…
Знаеше го… Преди да го сюрпризира с новината си, той бе започнал да се отпуска и да руши предпазните стени, които градеше около себе си. Опитваше се да я разсмее, да я накара да се успокои…
И тогава аз съсипах всичко.
Не че имаше друг избор. Трябваше да му каже; нали точно заради това го бе потърсила. А и той самият нямаше дълго да се преструва, че са се срещнали, за да си побъбрят малко. От самото начало знаеше, че му предстои да чуе нещо важно.
Да, само дето беше решил, че става дума за нещо друго.
«Ще се почувстваш ли по-добре, ако ти кажа, че и аз се чувствах по същия начин?» — беше я попитал.
Никога не съм очаквал, че между нас може да се случи нещо такова. А след това ти се отдръпна и аз реших, че просто не би могла да се интересуваш от такъв като мен. Затова предпочетох да се отдръпна и аз…
Да се отдръпне? Да скрие чувствата си? Той изпитваше чувства към нея?
Не можеше да не се пита, в миговете преди всичко между тях да се обърка отново, дали не долавя искрица надежда.
Дали не съществуваше начин тя и Уот да…
Пронизителен телефонен звън прекъсна размишленията й.
Тя бързо очерта устните си, върна червилото на мястото му и бързо тръгна към телефона, като мимоходом хвърли един поглед към часовника си. Увлечена от мислите си за Уот, изобщо не бе усетила как лети времето. И ето че вече закъсняваше. Само с няколко минути, но Айзък вероятно бе започнал да се пита дали не е забравила за уговорката им и бързаше да й се обади по телефона.
— Здрасти, страннице — поздрави я женски глас.
— Кой… О, боже! Аурора?
— Ей, много си добра! Не съм сигурна обаче дали щеше да ме познаеш, ако Кристън не те бе предупредила, че ще се обадя.
Истината обаче бе, че Линдзи бе забравила напълно за предстоящото посещение на Аурора.
— В Ню Йорк ли си, Аурора? — попита, опитвайки се да си спомни какво точно й бе казала Кристън за плановете на приятелката им. Струваше й се, че от разговора с Кристън е изминала цяла вечност.
— Да, току-що пристигнахме. Господи, този град наистина е огромен. През целия си живот съм мечтата да го разгледам и ето че най-после съм тук. Съжалявам само, че Еди не можа да дойде с нас.
— И защо така?
Аурора се впусна в кратко описание на задълженията на съпруга си у дома, който трябвало да пази крепостта и да се грижи за другите им деца.
— Постоянно се оплаква, но иначе е страхотен баща. На сватбата на Тина плака повече от всеки друг.
— Сигурна съм в това — отвърна Линдзи и се улови, че отново си мисли за Уот.
Тя изобщо не му бе дала възможност да бъде страхотен баща. А той сигурно щеше да бъде точно такъв. Само че сега вече бе твърде късно. Техният син бе пораснал.
Уот беше ограбен от възможността да го отгледа.
— Е, кога ще можем да се видим? — попита Аурора. — Заета ли си тази вечер?
— Всъщност имам среща, за която вече закъснявам.
— Хмм… Утре тогава? Или в събота? Имаме желание да гледаме някоя постановка на Бродуей, но не можем да си намерим билети. Всичко е разпродадено.
— Така е през това време на годината — рече Линдзи. — Какво точно искате да гледате? Може би ще мога да ви помогна.
— Сериозно ли говориш?
Линдзи се засмя. Все същата Аурора.
— Разбира се. Само ми кажи коя постановка искате да видите и ще се опитам да ви осигуря два билета. Може и да не са на най-хубавите места, но…
— Ама ти шегуваш ли се, Линдз? Изобщо нямаме претенции по отношение на местата. Много мило от твоя страна, че искаш да ни помогнеш…
Линдз.
Ето го отново — старото умалително име, което по твърде болезнен начин й напомняше за миналото.
Днес никой не я наричаше по този начин. Странно, защото това бе най-естественото нещо, когато разговаряш с близък на теб човек.
Само че никой не й беше толкова близък колкото тези момичета — приятелките й от гимназията. С напредването на възрастта приятелствата вече не са толкова искрени и всеотдайни. Пък и вече не разполагаше със свободно време за това. Освен това бе достигнала до етап от живота си, когато вече не изпитваше неувереност и зависимост от другите.
Но продължаваше да има нужда от приятели.
А напоследък Линдзи си даваше сметка — както никога преди — че животът й е изпълнен със самота.
Изпитвам копнеж по старите приятелства, но може би има и още нещо.
Може би изпитвам потребност да създам по-различна връзка. По-трайна. По…
Страстна.
Уот Годард отново нахлу в мислите й.
Не, той изобщо не ги бе напускал. През последните дни мислите за него се спотайваха в подсъзнанието й, готови във всеки един момент да я завладеят напълно.


Хмм… тази седмица май се очертаваше като доста натоварена за Линдзи… особено по отношение на старите й приятели.
Първо Кристън, после Уот, а сега и уговорката за късна вечеря с Аурора в петък вечер.
В гласа й дори се прокрадна ентусиазъм, когато прие предложението на Аурора да вечерят в «Сарди» — един от ресторантите в града, посещаван от най-много туристи.
Но пък защо се изненадваш толкова? Линдзи винаги е била преструвана и лъжкиня!
Погледна часовника си като се питаше къде ли отива Линдзи. Беше споменала, че има среща със стар приятел.
Не би могъл да е Уот, нали?
Не. Подслушваше телефона на Линдзи цяла седмица и, доколкото знаеше, двамата си общуваха само със съобщения, които оставяха на телефонните си секретари. Не се предвиждаше да се виждат преди събота, когато планираха да проведат милата си семейна среща в Кънектикът.
А в главата й вече се оформяше планът, който щеше да задейства за този специален повод.
Твърде дързък план, който се отклоняваше драстично от намерението й да не наранява странични хора, които не са включени в списъка с мишените й.
Идеята обаче вече се бе зародила в главата й и тя просто не можеше да я пренебрегне.
Измислила бе съвършения начин да нарани Линдзи… да я накара да преживее онова, което хората — или поне някои от тях — смятаха за съдба по-страшна дори и от смъртта.
Точно тази фраза бе изплакала Керълайн Маркът на погребението на сина си през онзи отдавна отминал февруарски ден.
Наистина ли загубата на дете е съдба, по-страшна дори и от смъртта?
Не би могла да знае.
Но може би скоро ще разбере. Благодарение на Линдзи.
Да, щеше да се погрижи Линдзи да изживее тази така наречена съдба, по-страшна от смъртта… А след това щеше да се сблъска и със самата смърт.
А след това ще решим кое е по-страшно, помисли си тя.
О, почакай малко, Линдзи… ти няма да си в състояние да решаваш каквото и да било. Просто няма да те има повече.
Предполагам, че ще трябва да решавам сама, нали така?
Устните й се разкривиха в зловеща усмивка. Бързо напусна хотелската стая и излезе на улицата с надеждата да стигне до блока на Линдзи навреме, за да може да я проследи до мястото на тазвечерната й среща.


— Тази вечер изобщо не приличаш на себе си — отбеляза Айзък и остави на масата чашата си, пълна с коктейл маргарита. Взираше се в лицето й от мястото си от другия край на малката маса, върху която стоеше недокоснато панерче с пържени картофи и купа със салца.
Линдзи премигна объркано.
— Така ли?
— Не. При нормални обстоятелства веднага щеше да излапаш пържените картофки и да си поръчаш още. Ако не беше толкова мълчалива, щях да предположа, че си вечеряла, преди да се срещнем.
— Извинявай — рече тя и направи опит да му се усмихне. — Просто не мога да спра да мисля за работата си.
— Нищо подобно. — Айзък я изгледа напрегнато. — Кой е той?
Тя се намръщи.
— Кое те кара да мислиш, че има някакъв той?
Той повдигна въпросително едната си вежда.
— Защо, да не би да е тя?
— Не.
Той протегна ръка и щракна с пръсти, демонстрирайки престорено разочарование.
— А пък аз, макар и само за миг, си помислих, че си с лява резба и това е единствената причина, поради която ме заряза.
Премигна изненадано, но все пак се усмихна.
— Не съм те зарязвала, Айзък. Решението да се разделим беше взаимно.
— Аз предпочитах да продължим да се срещаме. Но не и ти.
Може би й казваше истината. А може би не. Но това вече нямаше значение.
Той я бе заменил с Кила… но очевидно все още не бе успял да преодолее чувствата си към Рейчъл. Е, добре.
Това вече не беше неин проблем.
И без това си имаш предостатъчно собствени проблеми, напомни си тя и мислите й отново се насочиха към Уот. И Лео.
Почти се изкушаваше да сподели всичко с Айзък. Той, в края на краищата, не беше свързан по никакъв начин със света, който бе оставила зад гърба си преди двадесет години. И не съществуваше опасност да разгласи тайната й.
Само че не е нужно да продължаваш да се притесняваш за това. Уот вече знае всичко.
Да, именно той бе причината, поради която така ревностно бе пазила тази тайна през изминатите години. Не искаше той да научи.
Сега, когато вече знаеше какво бе направила…
Да, в действителност вече нямаше основателна причина, поради която да крие миналото си толкова упорито.
Родителите й, естествено, щяха да бъдат разочаровани. Но и те бяха омекнали с възрастта. Пък и за нея самата одобрението им не беше толкова важно, колкото през годините, в които живееше под покрива им и напълно зависеше от издръжката, която й отпускаха.
Старите й приятелки щяха да бъдат шокирани.
А също и Джейк, ако все беше жив.
Не можеше обаче да си представи ясно каква би била неговата реакция. В края на краищата, той беше мъртъв от двадесет години. Но дори и да беше жив, тя едва ли щеше да продължава да крие от него доказателството за нощта, която бе прекарала с друг.
Освен ако не бяха женени…
Само дето тя за нищо на света не би се омъжила за Джейк Маркът.
Днес го знаеше със сигурност.
Джейк не притежаваше качествата, които тя търсеше у мъжа, когото би искала за свой съпруг.
Джейк не притежаваше дори и качествата, които би искала да има гаджето й.
Само че тя никога не сподели това с когото и да било. Не разкри пред никого истинската му същност. Защото за мъртвите се говореше или добро, или нищо.
— Е, кой е той? — отново попита Айзък, който замислено предъвкваше края на една мексиканска питка.
— Просто един мъж, когото познавах на времето в Портланд — чу се да признава.
Сигурно е от текилата.
— Старо гадже?
— Не съвсем.
— Той ли те потърси?
— Всъщност аз го издирих.
— Видяхте ли се вече, или само разговаряхте по телефона?
— Видяхме се.
— А сега ти се иска да не го бяхте правили, нали? Защото старите чувства отново припламнаха?
— Не, изобщо не става дума за това.
— И аз така си помислих. — Айзък кимна замислено.
— Има и още нещо, нали? И то те плаши до смърт.
— Нещата не са толкова прости.
— Никога не са. Женен ли е?
— Не!
— Да не е бил в затвора?
— Не! — Линдзи се размърда неловко на мястото си. — Виж какво, не искам да говоря за това.
— Това е повече от очевидно. Позволи ми да кажа само едно нещо и се заклевам, че веднага ще сменя темата. Та значи ти не си виждала този човек от години, но на времето си държала на него. Ти не си омъжена, той не е женен… и не е в затвора. И това ако не е бонус!
Линдзи едва се насили да се усмихне на шегата му.
— Опитвам се да кажа, че напълно разбирам защо жена като теб би се изплашила и би се отдръпнала на часа. Само че не трябва да го правиш. Запомни едно нещо от мен, Линдзи. Не прави нещо, за което по-късно ще съжаляваш. Ако бях имал само още един шанс с Рейчъл…
— Нещата изобщо не стоят по този начин — прекъсна го тя.
— Напротив! Всички ние губим хора, които обичаме, Линдзи. Но не всички имаме късмета да ги намерим отново. И ако това стане, не бива да ги прогонваме от живота си.
— Продължаваш да говориш за теб и Рейчъл, а не за мен и…
— Права си — призна той, а на тъмното му лице се изписа изражението, което се появяваше винаги когато станеше дума за Рейчъл. — Съжалявам. Предполагам, че просто съм…
— Обсебен?
Каза го като шега, но гримасата на лицето му й даде да разбере, че на него не му беше до шеги. Не и когато ставаше дума за Рейчъл.
И за нея самата Уот не би могъл да бъде повод за смях и веселие. Но по коренно различни причини.
— Хайде просто да сменим темата — предложи тя. — Съгласен ли си?
— Определено.
Опитаха се да разговарят за други неща. За нейната компания, за работата му като софтуерен инженер, за новата му приятелка, за Янките, за времето…
Но така и не успяха да прогонят призраците от миналото, които сякаш витаеха около масата, и Линдзи си отдъхна с благодарност, когато станаха да си ходят.
Айзък й предложи да я изпрати до дома й, но тя отказа. Живееше само на няколко преки източно от заведението, а жилището й изобщо не му беше на път; той трябваше да тръгне на запад, за да хване метрото до дома си.
Разделиха се с обещанието скоро да се срещнат отново, но Линдзи не беше съвсем сигурна, че ще го направят.
После пое по тесния тротоар на улицата, която вървеше на изток от Лексингтън авеню. Постепенно я обхвана необясним страх.
Улицата не беше безлюдна. Не и в този квартал по това време на прекрасна майска нощ. От двете страни на улицата се издигаха високи блокове с луксозни апартаменти и няколко по-стари тухлени сгради, чиито входове се заключваха автоматично от скъпи алармени системи. По прозорците се виждаха сандъчета с пъстри пролетни цветя, по тротоара растяха внимателно гледани и поддържани млади дръвчета.
Видя и неколцина минувачи: възрастен мъж, който се подпираше тежко на бастуна си, младеж и девойка, които вървяха хванати за ръце, набита жена на средна възраст, която разхождаше две смешно дребни кученца, завързани с обща каишка.
Линдзи погледна крадешком през рамо и зърна за миг някаква тъмна фигура, която вървеше на известно разстояние зад нея и която мигновено спря и се скри в най-близкия вход…
Сякаш въпросният човек не иска да го видя.
Не, очевидно отново си въобразяваше разни неща.
Човекът, който и да бе той, вероятно бе стигнат до дома си точно в мига, в който се бе обърнала. А собствената й параноя я бе накарала да си помисли, че се опитва да се скрие от нея.
Отново се обърна напред и продължи към дома си. Доста по-бързо този път, оглеждайки се непрекъснато през рамо.


Този път се размина на косъм.
Приклекна в сенките край една висока жълта тухлена сграда, като се опитваше да не диша дълбоко. Контейнерът за боклук, който миришеше ужасно, се намираше само на няколко метра от нея.
Ами ако ме е забелязала?
Успокой се. Дори и да те е видяла, изобщо не би те познала.
Перуката, очилата с дебели стъкла, подплънките…
Маскировката й беше съвършена. Толкова съвършена, че самата тя едва се позна, когато зърна отражението си в една от витрините, край които минаваше.
Такова странно чувство… да си напълно невидим, макар и изцяло изложен на показ.
Всъщност не би трябвало да е чак толкова странно. Не и за нея.
Нали точно поради тази причина бе започнала всичко?
Да. И ето че почти бе настъпил моментът, в която щеше да затвори кръга.
Каквото повикало, това се обадило…
Гласът отново отекна в главата й, извиквайки смътния спомен за нещо болезнено и тя се опита да си спомни кой точно й бе казал тези думи.
Някой от учителите?
Сестра Нева?
Беше Джейк, изведнъж си спомни тя. И това ако не е съвпадение!
— Каквото повикало, това се обадило — присмехулно бе заявил той, докато тя плачеше неудържимо.
Сега, връщайки се назад в спомените си, просто не можеше да си спомни за какво бе плакала тогава — знаеше само, че той я бе наранил като отмъщение за нещо, което уж му била сторила.
Разтреперана, скрита в сенките зад вонящия контейнер за смет, тя затвори очи и си представи самодоволната физиономия на Джейк Маркът.
Каквото повикало, това се обадило…
Да, точно така, Джейк, тихо изрече тя, припомнила си удовлетворяващото свистене на стрелата, която се заби в тялото му и го прикова към дървото. Припомни си шокираното изражение, появило се на лицето му, ужаса, с който се взираше в бързо растящото червено петно на предницата на ризата си, начина, по който я погледна.
С едва доловим глас я попита защо.
Защо ли наистина?
Изобщо не си направи труда да отговори на патетичния му въпрос.
Не разполагаше с време; трябваше да се махне от него и да се върне при другите. Трябваше да се подготви да реагира подобаващо на шокиращата трагедия, която щеше да разтърси живота им.
Пък и не виждаше защо трябва да обяснява на Джейк каквото и да било. Той би трябвало да знае защо.
Вината беше изцяло негова. Негова и на момичетата, които бяха, по един или друг начин, свързани с Джейк, и, за тяхно нещастие, и с нея самата.
Джейк бе платил цената за греховете си.
Хейли също.
Останалите щяха да ги последват една по една, превръщайки се в неразделна част от легендата за гимназията «Св. Елизабет».
О, да, каквото повикало, това се обадило, весело си помисли тя, измъкна се от сенките и излезе отново на ярко осветената улица.
Линдзи вече бе отминала.
Е, добре. За момента й бе достатъчно да знае, че е проникнала в охолния живот на Линдзи Фаръл.
Надвиснала над него подобно на тежкото гюлле, с което съвсем скоро щяха да разрушат стените на училището, в което бе започнало всичко.
А когато моментът настъпи, тя ще замахне с всички сили и ще разруши всичко по пътя си.


Двадесет

Линдзи би познала Аурора Зефир навсякъде.
Зърна старата си приятелка да разглежда известните карикатури, залепени във фоайето на Сарди на Четиридесет и четвърта улица, непосредствено до Бродуей, и се спря, за да я огледа.
Същата тъмна къдрава коса, същите закачливи лешникови очи, които се разшириха от радост, когато тя се обърна и видя Линдзи.
— О, боже! Виж се само! — изписка тя и се втурна да я прегърне. — Толкова си изискана!
— Така ли? — Линдзи погледна черния костюм, който бе носила цял ден в офиса. Така и не й остана време да се прибере вкъщи и да се преоблече.
— Ами да, за бога! Особено пък както си застанала до мен! — Аурора имаше право, но Линдзи никога не би го признала пред нея.
Леко пълничка, с пъстра рокля и обикновен бежов чорапогащник, с ниски бели обувки, които очевидно носеше поне от няколко години, приятелката й напълно се вписваше в тълпата от туристи, които се блъскаха във фоайето на известния ресторант.
— Изглеждаш страхотно, Аурора — увери я Линдзи. Е, може и да не беше изискана, но пък на кого ли му пукаше толкова? Старата й приятелка беше като глътка свеж въздух, а господ й е свидетел, че тази вечер се нуждаеше точно от това.
— О, я стига, аз съм само една стара повлекана. Която до края на годината вече ще бъде баба, ако искаш да знаеш. Никога не съм си мислила, че ще доживея да имам внуци, но ето че и това стана.
— Зная, разбира се. И поздравления! А къде е Тина? — Линдзи се огледа за дъщерята на Аурора. — Нямам търпение да се запозная с нея.
— Тя, бедничката, просто не можа да дойде. Беше напълно изтощена, след като днес цял ден обикаляхме магазините. И двете не си падаме много по ходенето, но тя се почувства буквално смазана от умора. Така е през първите три месеца от бременността — ненужно додаде тя.
Линдзи ли не го знаеше?!
Спомни си колко й бе трудно да стане от леглото и да отиде на училище през последните месеци от учебната година. Припомни си постоянната умора, от която често едва не заспиваше в час.
Аурора, естествено, не знаеше абсолютно нищо за това.
И затова в този момент като че ли изпитваше съжаление към нещастната и бездетна Линдзи. Продължи да бъбри за предстоящото раждане на първото й внуче, но на моменти гласът й звучеше почти извинително.
Тъй като смениха резервацията си и вместо за трима поискаха маса за двама, бяха настанени по местата си доста по-бързо отколкото можеше да се очаква, предвид наплива в ресторанта. Линдзи се бе подготвила при необходимост да предложи голям бакшиш, за да им осигурят добра маса, но не се стигна до там.
— Виж само това място! — ентусиазирано възкликна Аурора, разстла салфетката в скута си и продължи да разглежда портретите, които висяха по стените в главната зала на ресторанта. — Винаги съм искала да дойда тук. Храната добра ли е?
— Не съм сигурна — призна Линдзи, която предпочиташе по-малките и не толкова популярни ресторантчета във Вилидж и Трайбека.
— Ти сигурно постоянно се храниш навън — с лека завист отбеляза Аурора. — Искам да кажа, че живееш тук, в Манхатън и управляваш свой собствен бизнес.
— Наистина често се храня навън — също толкова завистливо отвърна Линдзи, представила си задушевни семейни вечери и Аурора, седнала начело на масата някъде в предградията на Орегон.
Питаше се как ли се чувства човек, който е бил женен в продължение на толкова много години за човека, когото обича, създал е семейство с него, остарял е заедно с него…
Нима имаше нещо по-ценно на света? Не, нямаше.
Линдзи искрено се надяваше, че Аурора си дава сметка каква късметлийка е в действителност.
Мрачно прогони от главата си мисълта за Уот и Лео. За пореден път тази вечер.
Образите им я бяха преследвали през целия ден, но тя бе взела решение да не позволи на предстоящата на другия ден среща да помрачи вечерта й с Аурора.
Поръчаха си бяло вино, побъбриха още малко и разтвориха менютата.
— Какво мислиш, че означава прикс фикс!
Линдзи я поправи тихичко. Надяваше се да не я обиди, но Аурора избухна в смях, надсмивайки се над самата себе си.
— Смяташ ли, че някой ме чу каква глупост изтърсих? — попита тя и крадешком огледа посетителите по съседните маси.
Линдзи също се огледа.
— Не, не мисля. — Повечето от гостите на ресторанта бяха възрастни двойки и цели семейства туристи, които бяха изцяло погълнати от собствените си разговори. Една едра руса жена се хранеше сама на съседната маса. Седеше с гръб към тях, но пък на кого му пукаше дали е успяла да чуе неволния гаф на Аурора?
— Господи, такава съм тъпачка. Не мога да си представя как успя да се преместиш тук и да се впишеш толкова добре в този град, Линдзи.
— Аз живея тук цели двадесет години, а ти изобщо не си тъпачка. Ти си просто една сладурана, която не знае френски.
Аурора се ухили.
— Която обаче се опитва да чете на френски и я докарва до там, че говори за мъжки полови членове в изискан ресторант.
Да, тя наистина е глътка свеж въздух, помисли си Линдзи. Радваше се, че бе отделила време, за да се срещне със старата си приятелка. Докато похапваше от пушената сьомга, която си бе поръчала, установи, че дори не й се налага да говори прекалено много. Всъщност, когато Аурора беше наблизо, винаги се получаваше така.
Аурора се справи набързо със салатата си от домати с босилек и моцарела, като през цялото време говореше оживено за семейството си. По-късно, докато отпиваха мерло и чакаха да им сервират основното ястие, тя смени темата и заговори за предстоящата среща на випуска. И за смъртта на Хейли.
— Чух за това от Кристън — рече Линдзи, като не спираше да върти чашата в ръката си. — И все още не мога да повярвам.
— Никой не може. Днес сутринта се обадих у дома и Еди ми каза, че снощи са арестували някого за убийството й — най-неочаквано изтърси Аурора.
Линдзи остави чашата си на масата.
— И кого по-точно?
— Спомняш ли си Лу Блейк?
Линдзи поклати отрицателно глава.
— А трябва ли? Да не би да ни е съученик?
— Не! — Аурора сбръчка нос. — Не, той сигурно вече наближава петдесетте. И е скитник. От години се шляе по улиците и създава проблеми. Предполагам, че ти вече си била напуснала града, когато той се появи.
— И той е убил Хейли? — Линдзи изпита облекчение при мисълта, че някой вече е бил задържан заради извършеното убийство и той няма нищо общо нито с тяхната гимназия, нито с Джейк.
— Така смятат полицаите. Хванали са го, когато се опитал да пробута една от кредитните й карти в магазин за алкохол. При обиска открили много нейни вещи, които сигурно е отмъкнал от апартамента й.
— Бедничката Хейли…
— Зная… Чувствам се виновна, че не изтичах след нея, когато превъртя на срещата на инициативния ни комитет. Тогава само Кристън я последва, но и тя не успя да я накара да се успокои. Тя разказа ли ти какво се случи?
— Кристън ли? Каза ми само, че след всичките тези години Хейли продължавала да бъде силно разстроена от смъртта на Иън и все така обвинявала Джейк за смъртта му.
— Точно така. Онази вечер направи ужасна сцена. Отправи ни куп нелепи обвинения и напусна ресторанта. Беше ужасно. А аз наистина я съжалявам… Искам да кажа, че я съжалявах.
И двете се умълчаха, дали си сметка, че от тук насетне ще говорят за Хейли само в минало време.
Аурора додаде:
— Тя така и не можа да превъзмогне мъката си по Иън.
— Зная. Бедничката Хейли…
— Ами ти, Линдзи?
— Какво аз?
— Ти успя ли да превъзмогнеш мъката си по Джейк?
Линдзи, която тъкмо се канеше да отпие глътка вино, едва не се задави. Огледа се с надеждата, че сервитьорът всеки момент ще се появи с храната им.
— Не обичам да говоря за това, Аурора — рече тя. — Случилото се бе твърде травмиращо.
— Разбира се, че беше травмиращо. Господи, съжалявам, че повдигнах този въпрос. Предполагам, че просто исках да се уверя, че си добре. И че си продължила живота си. Ти напусна града веднага след тази трагедия и не се върна никога повече… и аз реших, че не си идваш заради случилото се с Джейк.
Точно така. Вероятно всички останали си мислеха същото. Смятаха, че се е преместила в Ню Йорк, защото е била съсипана от убийството на Джейк. Пък и кой би могъл да я вини за решението й?
Двамата с Джейк бяха скарани по времето на убийството му, но, за огромно изумление на Кристън, която едва успяваше да прикрие неприязънта си, повечето хора смятаха не нея, а Линдзи за опечалената му приятелка.
— Беше ми много трудно да преодолея случилото се — рече на Аурора тя. — Но човек все някога трябва да продължи напред. Да продължи да живее собствения си живот.
— Зная. — Аурора се присегна и стисна ръката й. — Изобщо нямах намерение да те връщам към миналото, Линдзи. Хайде да говорим за нещо по-весело.
Линдзи се насили да се усмихне.
— Добра идея. Освен това зная коя е темата, която те интересува. Искам да ти кажа, че успях да осигуря два билета за постановката, която искахте да гледате с Тина. Дневно представление утре след обяд.
— О! — Аурора се присегна и я прегърна през масата. — Ти си върхът, Линдзи. Не зная как ще ти се отблагодаря.
Не е нужно да го правиш. Че за какво тогава са приятелите?


— Това е домашният телефон на Линдзи. Не съм у дома; моля оставете съобщение и аз ще ви се обадя при първа възможност.
Уот затвори телефона тъкмо когато се чу гласовият сигнал на телефонния секретар. Да остави съобщение? И какво да й каже?
Щом не знаеш какво искаш да й кажеш, защо изобщо й се обаждаш?
Добър въпрос.
Въпрос, на който не знаеше отговора. В един момент се бе уловил, че крачи неспокойно из къщата си, стиснал мобилния си телефон в ръка. А нейният номер беше запаметен в него.
Все още нямаше обяснение за решението си да вкара номера й в телефона си. Можеше например да го надраска на някакво хвърчащо листче и да го тикне в чекмеджето на кухненския шкаф, където държеше цяла камара визитни картички, сметки, разписки и други телефонни номера. Обикновено постъпваше по този начин с телефоните на повечето жени, с които се виждаше. Много малко бяха тези, чиито номера, в крайна сметка, вписваше в телефона си. А и дори да ги впишеше, винаги настъпваше мига, в който се налагаше да ги изтрие.
Алисън беше най-пресният пример.
Не беше се чувал с нея от деня, в който се изнесе от къщата му; Уот и не очакваше тя да му се обади отново.
Що се отнася до Линдзи…
След утрешната среща ще прекрати общуването с нея. Просто няма да има повод да й се обажда.
Всъщност, ако съществуваше някакъв начин да се срещне със сина си без нея, той със сигурност щеше да предпочете този вариант.
О, я стига, Уот! Кого се опитваш да заблудиш?
Истината е, че нямаш нужда от нея за утрешната среща. Спокойно можеше да я помолиш за телефонния номер на момчето, да му се обадиш и да си уговорите среща. Само вие двамата.
Защо тогава не го направи?
Защо бе решил да организира тази семейна среща? Всеки друг на негово място би бил изпълнен с гняв срещу Линдзи заради онова, което бе сторила. Той също бе гневен. Бесен дори.
Имаше обаче част от него… заровена много надълбоко… която изпитваше може би известна… Благодарност.
Какво щеше да направи, ако тя беше дошла при него преди двадесет години, за да му каже, че е бременна?
Днес знаеше с абсолютна сигурност какво щеше да направи.
Щеше да я убеди да задържи бебето и да се омъжи за него.
По онова време беше влюбен в нея. Мисълта, че тя носи неговото дете, щеше да го изпрати на седмото небе от щастие.
А тя сигурно щеше да му откаже и да се отдръпне. Отново… Сигурно щеше да роди бебето и да го остави за осиновяване… както, всъщност, бе постъпила.
Или пък щеше да се омъжи за него и двамата щяха да се опитат да отгледат сина си заедно.
Да се опитат.
Уот изобщо не се съмняваше, че бракът им нямаше да потръгне. На осемнадесет години, а вече женени и с дете! Щяха да се сблъскат с невероятни трудности; щеше да им се наложи да се борят с целия свят. Да, той обичаше Линдзи, но дали бе достатъчно силен и отговорен, за да бъде съпруг и баща? Ни най-малко.
И тъй като и двамата бяха католици, те щяха да продължат да живеят заедно, изпълнени с разочарования и горчивина… също като родителите му…
Или пък щяха да се разведат и да се опитват до края на живота си да преодолеят чувството на вина и угризенията… В края на краищата бяха почтени хора. И католици. А детето им щеше да израсне в разбито семейство… Какъвто беше случаят и в момента, напомни си Уот. Само че този път вината не беше негова. Един друг мъж, когото дори не познаваше, бе изоставил съпругата и детето си.
Моето дете.
Всеки път, когато се замислеше за това — за изумителния факт, че има син, — стомахът му се свиваше от вълнение.
Да, с решението си Линдзи го бе лишила от право на избор и му бе отнела възможността да бъде част от живота на сина си. До този момент…
Но освен това му бе отнела и възможността да прецака всичко. А той със сигурност щеше да го направи.
В онези години изобщо не беше пригоден, емоционално и финансово, за да поеме такава отговорност.
А сега?
Сега беше различно.
Беше повече от готов. С цялото си сърце и душа щеше да подкрепи сина си. Емоционално и финансово. Ще му даде всичко, от което момчето се нуждае. Всичко, от което някога е имал нужда, по дяволите! Ще го разглези непоправимо, ще го обича както никой друг.
Ами Линдзи? Какво ще правиш с нея?
Щеше да се опита да й прости за онова, което бе сторила, разбирайки с разума си, че, предвид обстоятелствата тогава, тя бе взела вероятно най-мъдрото, безкористно и самопожертвователно решение.
Макар и само на осемнадесет, Линдзи бе взела най-зрялото и логично решение.
Значи и той може да постъпи мъдро и логично. Като се опита да й прости.
Да, бе! Точно както направи и преди.
И виж какво стана.
Достатъчно беше да ти се обади по телефона само веднъж и ти хукна към нея, без да задаваш каквито и да било въпроси. Достатъчно беше тя само да те погледне веднъж, за да забравиш изминалите двадесет години и да се превърнеш отново в неуверен тийнейджър, който има една-единствена мисъл в главата си.
Да, а пък сега й звъниш у дома и затваряш телефона. Браво!
Уот се намръщи, подхвърли телефона на гранитния кухненски плот и се запъти към физкултурния салон. Щеше да поспортува и да се опита да я прогони от мислите си. Само така можеше да се надява на здрав сън преди съдбоносната среща, която го очакваше на следващия ден.


Петдесети четвърта улица блестеше ярко, окъпана от неонови светлини и изпълнена с хора, когато Линдзи и Аурора излязоха от Сарди след продължителната и разточителна вечеря. След като изядоха и десерта, който бяха поръчали, двете се качиха в бара на горния етаж за по едно питие. Времето отлетя неусетно, темите за разговор сякаш нямаха край.
Не разбраха кога стана толкова късно. Тротоарите на улицата бяха претъпкани с хора, които тъкмо излизаха от късното театрално представление.
— О-ох, сега ще ми е доста трудно да си хвана такси до хотела, нали? — отбеляза Аурора, приковала поглед върху улицата, задръстена от таксита, лимузини и други коли. Превозните средства се движеха далеч по-бавно от пешеходците, които изпълваха тротоарите.
— Не бих казала, че ще ти е трудно да вземеш такси. Според мен ще бъде просто невъзможно — отвърна Линдзи. — Но ти си отседнала в Гранд Хайат непосредствено до Гранд сентрал стейшън, нали? Хотелът ти се намира съвсем наблизо. Само на няколко преки от тук.
— Да бе, точно това ми каза и портиерът, когато ми предложи да дойда пеша до тук. Откъде можех да зная, че става дума за толкова дълги преки! — печатно отбеляза Аурора. — Мислех си, че става дума за късите улички, с които съм свикната у дома. Не, просто не мога да измина това разстояние още веднъж.
— Разбира се, че можеш. Няма да е чак толкова лошо. Хайде, аз ще те изпратя.
— Хотелът ми на път ли ти е?
— Горе-долу — отвърна Линдзи.
Аурора като че ли се замисли върху предложението й, но колебанието й продължи не повече от минута.
— Не, благодаря, но краката ми ме болят ужасно. Днес вървях твърде много пеша. Мисля, че ще е най-добре, ако взема метрото.
— Метрото? — В гласа на Линдзи се прокраднаха нотки на съмнение. Не беше сигурна дали приятелката й ще може да се оправи със сложната плетеница от влакове, които кръстосваха под градските улици.
От друга страна, ако хване метрото от Таймс скуеър, щеше да й се наложи да пътува само две спирки до Гранд сентрал, след което щеше да се прибере пеша до хотела си. Би могла също така да се качи на влак номер седем, който се движеше по същия маршрут, преди да поеме към Куинс.
Куинс.
Веднага се сети за Лео. И за Уот.
И този път не успя да ги прогони от мислите си.
— Винаги съм искала да се повозя в метрото — весело отбеляза Аурора. Двете пресякоха Бродуей и тръгнаха към гарата. — Гледала съм го в толкова много филми и телевизионни програми. Всъщност чак не мога да повярвам, че наистина ще пътувам с него.
Линдзи посрещна с усмивка заразителния ентусиазъм на приятелката си. Спомни си, че и тя се бе чувствала по същия начин, когато пристигна в Ню Йорк за пръв път. Макар и не веднага, разбира се. Излезе сама из града чак след като се роди бебето, а тя започна обучението си в колежа, опитвайки се да продължи живота си.
— Откъде да си купа жетон? — попита Аурора, когато оставиха зад гърба си ярко осветената улица и се спуснаха в мрачните недра на метростанцията.
— Вече не се използват. Вместо тях използваме магнитни карти — отвърна Линдзи. — Ще ти помогна да си вземеш една.
— Ти няма ли да се прибереш с метрото?
— Не, предпочитам да повървя — рече Линдзи, която вече с нетърпение очакваше момента, в който ще може да остане насаме с мислите си.
Да, време беше да се подготви за изпитанието, което я очакваше на следващия ден.
Застанала пред една голяма карта, окачена на стената, тя се преструваше, че изучава линиите на метрото и наблюдаваше крадешком Линдзи, която получи една карта за метрото от автомата и я подаде на Аурора.
След това й показа редицата пропусквателни пунктове, очевидно обяснявайки й как да мине през тях, за да слезе надолу по стълбите до съответния перон.
Метростанцията кипеше от живот дори и по това време на нощта. Самата тя се почувства объркана и поуплашена. Имаше толкова много различни линии, обозначени с цифри и букви, че тя просто не можеше да си представи как изобщо човек може да се ориентира в тази бъркотия и да стигне там, закъдето е тръгнал. Не спираше да се пита как Аурора ще успее да стигне до хотела, в който бе отседнала.


Линдзи очевидно нямаше намерение да пътува с нея. В противен случай не би си губила времето с толкова пространни обяснения. Непрекъснато сочеше към знака над главите им, сякаш се опитваше да накара Аурора да проумее къде точно трябва да слезе.
Най-накрая изглежда постигна някакъв успех, защото двете се спогледаха и се прегърнаха.
Изпита неприязън докато ги наблюдаваше.
Двете жени сякаш все още държаха една на друга и се обичаха. Дори и след всичките тези години.
Мен никога не са ме обичали по този начин. Преструваха се, подобно на всички останали, но истината е, че не даваха пет пари за мен.
Никой не го бе грижа за мен. Дори и Джейк.
А към края той дори вече не си правеше труда да се преструва.
В душата й заклокочи гняв. Нужна й бе цяла минута преди да осъзнае, че Линдзи вече я няма.
Огледа се, опитвайки се да я открие сред тълпата. Не я видя.
Аурора обаче си беше там. Тъкмо пъхаше магнитната карта в процепа и се канеше да мине през пропускателния пункт.
Ох! Не можа да си отвори.
Развеселена от неуспеха на Аурора тя се разсея и забрави и да се оглежда за Линдзи. Вместо това продължи да се взира в Аурора, която удари с ръка преградата, а след това я изрита.
Без успех, естествено.
Аурора рязко се обърна, очевидно с надеждата да види Линдзи зад себе си. О, боже…
Шокирана и изненадана, тя се озова очи в очи с Аурора. Гледаше право в нея въпреки гъмжилото от хора около тях.
Тя ме видя!
Успокой се! Не забравяй, че си маскирана.
Да, носеше маскировка… но тя очевидно се оказа недостатъчна. На Аурора й бе нужен само миг, за да я разпознае… В очите й се изписа изненада… после шок.
Точно в този момент до Аурора застана един униформен служител, за да провери пропускателната бариера. Тя веднага се възползва от отворилата се възможност и се прикри зад едно рекламно табло.
Мили боже!
Тя определено ме видя.
И сега какво?
Надникна предпазливо иззад таблото. Видя как униформеният служител се наведе и натисна нещо. Бариерата мигновено се отвори.
Аурора се поколеба. Извърна глава през рамо и се огледа.
Мен търси.
Служителят нетърпеливо подкани Аурора да побърза. Няколко нетърпеливи пътници стояха зад нея и очакваха реда си да минат през пункта.
Аурора безпомощно премина от другата страна, спря се и се огледа за последен път.
Все още не ме вижда…
Да, но преди малко ме видя. Със сигурност ме видя. И ти прекрасно знаеш какво трябва да направиш сега.


Какво, за бога, прави тя тук? Каква работа би могла да има в Ню Йорк? Аурора, изпълнена със съмнения и безпокойство стоеше на претъпканата с хора платформа и чакаше поредния влак да спре на перона.
Все още разтревожена от неочаквания сблъсък с познатата и едновременно с това неузнаваемо променена физиономия, тя безуспешно се опитваше да не обръща внимание на тълпите, които я заобикаляха.
Винаги се бе притеснявала малко от големите тълпи, а тази тук бе просто неописуема. Около нея имаше толкова много хора, че тези, които бяха най-близо до нея, буквално се притискаха към тялото й. Говореха всевъзможни езици, а от някои се разнасяше ужасно неприятна миризма. Бебета плачеха, просяци подрънкваха монети в протегнатите напред чашки, а един скитник изпълняваше на кларнет «Танц на лунна светлина» на Ван Морис.
Може би все пак не беше тя…
Аурора отново и отново се опитваше да убеди сама себе си.
Само че без особен успех.
Тя беше. Определено беше тя.
И носеше някаква шантава маскировка. Тялото й изглеждаше доста по-тежко, на главата й имаше руса перука.
Лицето й обаче не можеше да бъде сбъркано. А погледът в очите й… Господи, започваше да се плаши.
Аурора никога преди не я бе виждала да гледа по този начин. Очите й бяха тъмни и сериозни, почти… Зловещи.
Именно затова се опитваше да убеди сама себе си, че се е припозната… че е видяла друга жена да стои там зад нея… да я наблюдава.
Защото другото беше напълно безсмислено. Защо една приятелка би я гледала по този начин? И то не къде да е, а тук, в Ню Йорк?
Аурора се взираше невиждащо в релсите пред себе си и се чудеше какво да предприеме.
Веднага щом се прибера в хотела ще се обадя на Еди и ще му разкажа всичко, реши тя.
Винаги споделяше неприятностите с него. Всъщност, споделяше с него абсолютно всичко. Всичките си преживявания. Радостите, вълненията, лошите моменти, страховете.
Внезапно изпита силна носталгия по дома и съпруга си. Прииска й се да е в собствената си къща. В Портланд.
Особено пък когато забеляза някакво движение сред боклуците, разпръснати около релсите непосредствено под перона и осъзна, че вижда плъх.
Истински жив плъх.
О, господи! Това вече бе прекалено. В този момент искаше единствено да се прибере у дома.
Тук не познаваше нищо и никого. Тина не се чувстваше особено добре, а Линдзи вече си бе тръгнала. На всичкото отгоре видя и нея! На същата тази гара! Видя я да я наблюдава, маскирана и почти непозната.
Само че ако наистина бе непозната, не би отвърнала на погледа на Аурора.
Потрепери, припомнила си втренчения й поглед.
Не, тази нощ в Ню Йорк бе изпълнена единствено със странни и непознати за нея неща; чувстваше се като човек, озовал се внезапно в чуждоземна и екзотична страна… Не можеше да се избави от чувството, че е попаднала по погрешка във военна зона… не можеше да прогони смътното и необяснимо предчувствие за надвиснала опасност.
Това е така, защото си сам-сама в голям и непознат град. Вече си на тридесет и осем години, а продължаваш да се държиш като уплашено хлапе, което отчаяно копнее да се вкопчи в нечия ръка…
Поведението й предизвикваше смях. Наистина!
Ама аз наистина съм голяма тъпанарка. Това е истината. Тъпанарка и страхливка.
Долу, на релсите, плъхът рязко подскочи и побягна надалеч. Аурора почувства, а след това и чу, далечен тътен. За миг се уплаши отново. Земетресение? Терористична атака?
О, мили боже. Еди… Толкова съм уплашена, Еди.
Тътенът се засилваше, а сърцето й подскачаше като обезумяло в гърдите й.
Мили боже в небесата, пресвета майко, моля те, моля те помогни ми!
Вдигна глава и видя прословутата светлина в края на тунела.
Влакът. О!
Ето какво било.
Влакът вече с грохот навлизаше в гарата.
Аурора инстинктивно отстъпи крачка назад… или поне се опита.
Някой бе застанал непосредствено зад нея и не й позволяваше да се отмести. Нищо чудно предвид гъстата тълпа, скупчила се на перона. Почувства, че я блъснаха. Човекът отзад се притискаше към нея. Силно.
Не!
Не се притискаше към нея. Буташе я.
Изведнъж осъзна, че се намира на самия край на перона. Беше твърде близо до приближаващия влак. В гърлото й се надигна паника и я задави.
Почувства, че губи равновесие… а влакът вече бе съвсем близо. После започна да пада… Мили боже, не… падаше и…
Последната мисъл, която мина през главата на Аурора Зефир, бе, че няма да доживее да стане баба.


Двадесет и едно

В събота сутринта Линдзи отиде в гимнастическия салон за обичайната си едночасова тренировка. Знаеше, че единствено тук може да се пребори със стреса и да намери успокоение докато върти педалите на стационарния велосипед по въображаеми планински пътеки и слуша разсеяно музиката, която бе надула до край.
Само че тази сутрин физическото натоварване не можа да премахне напрежението и да прогони страховете й.
Пред очите й непрекъснато се появяваше лицето на Уот. И това на Лео.
Всъщност представяше си Лео като по-младо копие на Уот. Синът й сякаш се бе преродил в оня Уот, когото бе познавала преди много години в Орегон — висок и жилав, с буйна черна коса, блестящи тъмни очи и усмивка, ярка като слънчев лъч.
Порасналият Уот все още притежаваше същата усмивка, същата черна коса и блестящите очи. Само дето тялото му бе станало по-мускулесто и силно. Промените, настъпили с тялото му, се забелязваха дори и под елегантното и скъпо сако.
Мразеше се загдето дори и днес, няколко дни след срещата им, продължаваше да си фантазира за силните му мускули и ръце и си мечтаеше да го види без риза… или пък напълно гол.
Хайде, признай си, рече си тя, когато излезе изпод душа в съблекалнята на салона и се присегна за хавлията си, че си закопняла безнадеждно за някакво физическо… облекчение. Такова, каквото не можеш да получиш, въртейки педалите на колелото.
С Айзък бяха сложили край на връзката си преди месеци. След него не бе излизала с друг мъж. Срещала се бе от време на време с този или онзи, но никога не бе пожелала да ги види отново.
Въпросът обаче не опираше единствено до сексуалните потребности на Линдзи.
Не, тя имаше нужда не от кого да е, а от Уот.
И защо? Защото той беше първият мъж в живота й? Нима се опитваше да повтори това изживяване и то точно с мъжа, с когото го бе споделила?
Или имаше нещо повече?
«Кого се опитваш да заблудиш? — запита сама себе си, обви хавлията около тялото си и влезе в съблекалнята. Разбира се, че имаше нещо повече.»
И изобщо не ставаше дума за физически потребности.
Само дето тези размишления не водеха до никъде. И бяха без значение. Защото тя и Уот Годард нямаха общо минало и определено не се очакваше да имат общо бъдеще.
— Ей, Линдзи, как си?
Вдигна очи и видя Ейми — позната, която бе срещнала тук, в салона.
— Страхотно — излъга тя. — Ами ти?
Докато си бъбреше нехайно с Ейми и обличаше дрехите си, тя не можеше да не сравни този леко насилен и на моменти фалшив диалог със сърдечния и искрен разговор, който бяха провели с Аурора предишната вечер.
Двете с нея сякаш изобщо не се бяха разделяли. Имаха толкова общи спомени и неща, за които да си говорят, че в края на вечерта се разделиха и сбогуваха с явна неохота.
Преди да изпрали Аурора до метрото Линдзи й довери, че възнамерява да отиде на срещата на випуска.
— О, Линдзи, наистина ли? Ще бъде страхотно. Всички много ще се радват да те видят.
— Аз също с нетърпение чакам да се видя с тях.
С Аурора се прегърнаха и останаха така известно време. За своя изненада Линдзи почувства силно вълнение. Очите й се напълниха със сълзи и, смутена, тя се обърна и побърза да се отдалечи. Не искаше Аурора да се прибере у дома и да разкаже на всички, че приятелката им Линдзи се е превърнала в емоционална развалина.
Макар че това си беше самата истина. Тя наистина беше емоционална развалина. И снощи. И днес.
Днес обаче не тъгуваше по старата си приятелка, нито пък си припомняше с носталгия миналото.
Днес й предстоеше да влезе в роля, която по свой собствен избор, макар и неохотно, бе отказала на времето. Предстоеше й да се сблъска с последиците от едно решение, за което бе съжалявала дълбоко. Макар винаги да бе знаела, че то беше единственото възможно.
Нищо чудно, че е толкова напрегната.
— Чу ли, че по-късно през деня ни очаква силна буря? — подхвърли Ейми, докато вървяха към изхода, преметнали през рамо спортните си сакове. — Толкова съм разочарована. Днес след обяд трябваше да излезем с лодка по Хъдзън с мъжа, с когото се виждам напоследък.
— Е, да се надяваме, че бурята ще ни отмине и ще можете да осъществите плановете си.
— Съмнявам се. Синоптиците предупредиха, че се очакват силни ветрове, дъжд и дори градушка.
Линдзи искрено се съмняваше в тази прогноза докато вървеше към дома си, окъпана от изненадващо топлите лъчи на майското слънце.
Първото нещо, което направи, когато се прибра у дома, беше да си резервира самолетен билет до Портланд и да си запази стая в новия хотел «Мариот», построен недалеч от гимназията им. Предвиждаше да пристигне в града седмица преди срещата. Мислеше си, че би могла да бъде в помощ на момичетата от инициативния комитет. В края на краищата цял живот се занимаваше с планирането и организирането на подобни събития.
Това поне беше официалното й извинение за решението да прекара толкова много време в родния си град. А иначе с нетърпение очакваше срещата и искаше да се освободи от измъчващата я носталгия.
Добре, това беше решено.
А сега какво? Колата, изпратена от Уот, щеше да пристигне чак след няколко часа.
Беше твърде рано да започне да се приготвя. Тя обиколи апартамента няколко пъти, поля цветята, подреди разхвърляните навсякъде вестници и рекламни брошури, изпразни съдомиялната машина.
И тогава изведнъж осъзна, че умира от глад. Отвори хладилника. Вътре имаше картон яйца и кофичка кисело мляко.
Хрумна й, че би могла да си сготви нещо. Така ще убие повечко време.
През изминатата седмица в готварския курс бяха учили да правят обикновени омлети.
Линдзи не разполагаше с голяма част от съставките, които бяха използвали, но все пак имаше лук и домати.
Изми ги и ги остави на кухненския плот, извади дъска за рязане и започна да рови из чекмеджето за подходящ нож.
Ако наистина смяташ да се занимаваш сериозно с готварство, ще трябва да си набавиш и съответното оборудване, каза си тя, когато най-после намери някакъв нож, който донякъде приличаше на онзи, който бяха използвали на курса.
Започна да кълца лука, опитвайки се да използва техниките, които бе усвоила, но това се оказа нелека задача с този нож. Острието беше доста тъпо.
Но не достатъчно, както се оказа. Установи го по най-трудния начин, когато вместо лука, клъцна един от пръстите си.
— Оох! — Грабна кърпата за подсушаване на съдове и обви с нея пръста си, опитвайки се да спре кръвта, която бликаше от болезнената рана. Само че това отне известно време. На няколко пъти повдига кърпата, за да види какво става, но раната продължаваше да кърви обилно.
Най-накрая кръвта намаля. Линдзи влезе в банята и, премигвайки от болка, се зае да почисти раната. Зачуди се дали няма да има нужда от шевове… Днес обаче беше събота. Ще трябва да отиде в спешния център, само че, ако можеше да се вярва на всичко, което бе чула от приятели и познати, това сигурно щеше да отнеме няколко часа.
Което означаваше, че ще се наложи да отложи днешната среща.
Не. В никакъв случай.
По-добре да остави раната да заздравява сама и да се надява, че няма да възникнат усложнения.
Превърза пръста си и се върна в кухнята. Изхвърли накълцания лук в боклука и прибра обратно яйцата, доматите и маслото.
Отвори си кофичката с кисело мляко и се изпъна на канапето с намерението да погледа телевизия.
Телевизорът й бе настроен на двадесет и четири часовия местен новинарски канал — единствения, който гледаше, когато изобщо си направеше труда да пусне телевизора.
Уха, Ейми май щеше да се окаже права. Синоптиците вещаеха силни гръмотевични бури по-късно през деня.
Линдзи се надяваше това да не е прокоба, че днешната среща с Уот и Лео няма да протече особено гладко.
Стига… Наистина ли очакваш всичко да мине мирно и тихо?
Предстоящото запознанство щеше да бъде съпроводено с твърде много емоции. Лео може и да беше нейна кръв и плът, но тя изобщо не го познаваше. За нея той беше пълен непознат.
А също и Уот.
Въздъхна, хапна няколко лъжици кисело мляко и се загледа мрачно в телевизионния екран. Над лявото рамо на водещия се виждаше зловеща снимка, изобразяваща човешка фигура и влак, между които се разпростираше червено петно.
«Трагичен инцидент през изминалата нощ…»
Тази сутрин вече се бе нагледала на предостатъчно наранявания. Протегна ръка към дистанционното с намерението да потърси нещо по-забавно преди предстоящото трудно посещение в дома на Уот.
Може би по някой от каналите вървеше стар филм… или пък кулинарно шоу. Нещо, което да отвлече мислите й от срещата, която я плашеше до смърт.
«… под улиците на Манхатън неидентифицирана жена беше блъсната и убита от…»
Линдзи насочи устройството за дистанционно управление и се зае да сменя каналите докато най-накрая попадна на някакъв стар филм със Стив Мартин. Беше го гледала и знаеше, че има щастлив край.
Добре. Най-после нещо, за което бе сигурна, че ще свърши добре.


Разгледа предметите, които бе разпръснала по бюрото в хотелската стая.
Портфейл, пълен със стари снимки — някои на семейството, други на приятелките й. Малък флакон парфюм. Тефтер, пълен с бележки за предстоящата среща на випуска. Балсам за устни с аромат на ванилия. Същия като онзи, който бе използвала в училище. Четка, по която се бяха закачили няколко къдрави черни косъма.
Нямаше търпение да се върне при шкафчето на Аурора, скрито в подземията на «Св. Елизабет» и да прибави към колекцията си тези неочаквани и прекрасни съкровища.
В портфейла имаше и значителна сума пари в брой, която щеше да й дойде добре днес. Тя, както обикновено, вече бе намерила човек, готов да изпълни указанията й и да си държи устата затворена. Той обаче искаше дяволски голяма сума пари за услугите си.
Толкова голяма сума, че тя почти беше готова да открадне една кола… или да наеме една, да накара шофьора да я закара на някое отдалечено място, да го изненада и да го елиминира.
План, който едва ли щеше да бъде труден за изпълнение, но криеше доста рискове.
Натъпка парите на Аурора в чантата си. Сега разполагаше с предостатъчно пари, за да плати на шофьора, който щеше да й преотстъпи колата си. Въпреки това мразеше да харчи толкова нашироко. Животът й щеше значително да се опрости, когато се върне отново у дома. Там беше в стихията си и не й се налагаше да разчита на непознати хора в непознат град.
С една малка ножичка за нокти внимателно наряза на съвсем малки парченца шофьорската книжка и кредитните карти на Аурора, както и магнитната карта за отключване на хотелската стая. Прибра ги в малка найлонова торбичка, която също натъпка в чантата си. Възнамеряваше да изхвърли торбичката в някоя кофа за боклук.
Бе дръпнала чантата на Аурора от рамото й и я бе прибрала именно заради тези документи, благодарение на които тя щеше да бъде идентифицирана веднага. Колкото повече се забавеше идентифицирането й, с толкова повече време щеше да разполага тя, за да постигне целите си.
Удовлетворението, което изпита, когато блъсна Аурора пред връхлитащия влак, изобщо не можеше да се сравни с онова, което бе изпитала докато кълцаше тялото на Хейли, но убийството на Аурора преследваше далеч по-важна цел.
Аурора я бе видяла. И я бе разпознала. Трябваше да бъде спряна, преди да каже на някого. Представилата й се удобна възможност бе знак от бога, че е трябвало да постъпи точно по този начин.
Перонът бе толкова претъпкан с народ, че изминаха няколко секунди преди хората да осъзнаят, че някой е паднал пред влака.
Тя се възползва от възникналата суматоха и бързо пое нагоре по стълбите. Трябваше само да излезе на повърхността и да се разтопи в тълпите, изпълнили улицата. Чу далечния вой на полицейски сирени, видя униформени служители, които тичаха към перона, но тя вече почти бе излязла на улицата.
Инцидентът в метрото бе отразен в сутрешните новини.
В град като Ню Йорк обаче той бе изместен от далеч по-важни истории: маскираният изнасилвач, който от известно време тероризираше жените в Ийст Сайд, церемонията, на която кметът тържествено бе открил поредния нов проект в Харлем, че дори и прогнозата за времето.
Съвсем малко време бе отделено на неидентифицираната жена, която бе паднала от претъпкания с хора перон на метростанцията на Таймс скуеър. Свидетелите твърдяха, че перонът, както обикновено, е гъмжал от хора. В края на краищата, както изтъкна репортерът, Таймс скуеър беше пресечната точка на света.
Никой като че ли не бе забелязал нищо подозрително; предполагаше се, че бедната жена, която и да бе тя, просто е изгубила равновесие и е паднала на релсите.
Идеално. Това щеше да й осигури времето, което й бе необходимо.
Чудеше се колко време ще е нужно на дъщерята на Аурора, която сигурно вече е докладвала за изчезването на майка си, да разбере за инцидента в метрото. И колко време ще е нужно на ченгетата, за да свържат изчезналата туристка с мъртвата жена.
С малко повече късмет това можеше да отнеме поне ден, или два.
А това ще ми осигури предостатъчно време, да направя онова, което трябва да бъде направено, и да се прибера у дома в Портланд.
Там, разбира се, я чакаше още работа.
Надяваше се всичко да протече без повече усложнения.
Уморено — не беше спала добре през изминалата нощ — протегна ръка към слънчевите очила, които бе взела от Сентрал парк оня ден.
Сложи ги и се вгледа в отражението си в огледалото над бюрото.
Очилата бяха мъжки и закриваха по-голямата част от лицето й.
Идеално, отново си помисли тя.


Лео стоеше пред прозореца на голямата спалня и се взираше надолу към Куинс булевард. Непрекъснато си напомняше, че колата ще пристигне едва след двадесет минути.
Въпреки това не можеше да се отдели от прозореца; нямаше търпение час по-скоро да тръгне за срещата с родителите си.
Беше се приготвил преди повече от час и от тогава насам кръстосваше из малкия апартамент облечен с най-хубавия си костюм. Единственият му костюм, купен за погребението на баба му миналата година. Сега панталонът му бе станал твърде къс и черните му чорапи се показваха над обелените му официални обувки. Беше се опитал да ги лъсне, но без особен успех — беше ги носил през цялата последна година в училището «Св. Люк». С тях беше и на погребението на баба си. Затова бяха намачкани и обелени. И с един номер по-малки.
Скоро щеше да стане на двадесет години, а краката му май продължаваха да растат.
Зачуди се дали баща му има големи крака. Истинският му баща.
Днес ще може да го попита.
Хайде, хайде, помисли си той и погледна към стрелките на часовника, поставен на нощното шкафче. Струваше му се, че изобщо не се помръдват.
Беше спечелил този старомоден будилник на един панаир преди няколко години. В началото стоеше на неговото нощно шкафче, но когато баща му — осиновителят му — се изнесе от къщата и взе със себе си цифровия будилник, Лео преотстъпи своя на майка си.
Улови се, че му се иска баща му да узнае по някакъв начин какво точно смята да прави днес… и се радва, че майка му не знае.
Беше завела брат му Марио в града на гости на леля Роуз и чичо Фил. Искаше и Лео да отиде с тях, но той й каза, че ще ходи на работа.
Сега се чувстваше виновен заради изречената лъжа. Знаеше, че майка му няма как да провери дали казва истината и от това угризенията му се засилваха. Чичо Джо, собственикът на пицарията беше брат на бившия й съпруг. А майка му вече изобщо не разговаряше с роднините на съпруга си.
Въпреки това позволяваше на Лео да работи за Джо. Той имаше нужда от тази работа. И от парите. Освен това чичо Джо се отнасяше добре с него. Далеч по-добре от баща му на времето.
Започна отново да крачи из стаята. Стигна до отсрещната стена, обърна се и тръгна обратно. Спря се пред климатика. Помисли си, че май трябва да го включи. Отвън беше доста горещо. На майка му сигурно щеше да й стане приятно да се прибере в приятно охладената си спалня.
Протегна ръка към климатика и отново хвърли поглед към улицата четири етажа по-долу. Ей, ама какво е това?
Една лъскава черна кола с униформен шофьор тъкмо спираше до тротоара.
Такива коли се срещаха изключително рядко в техния квартал. Особено пък в събота.
Колата бе подранила. Но щом така и така вече бе тук, Лео реши, че няма причина да изчаква повече.
Забрави напълно за климатика и за майка си. Жената, която го бе осиновила.
Бързо се спусна към вратата. Беше му трудно да повярва, че най-после бе настъпил мигът да се срещне с биологичните си родители.
Докато тичаше надолу по стълбите, се запита дали родителите му ще отговорят на очакванията му… А той на техните?
За разлика от него, те бяха имали двадесет години на разположение, през които да си мислят за него и да си представят какъв би могъл да е станал.
Ами ако не ме обичат?
Да те обичат? Та те дори не те познават.
Самите те не се обичат.
Ако се обичаха, днес щяха да са заедно.
Така че ще трябва да забравиш фантазиите си за семейството, за което си мечтал през целия си живот, мрачно си помисли Лео, излезе на булеварда и бързо тръгна към очакващата го кола.
За негово огромно изумление шофьорът се оказа жена.
Сам не разбираше защо се изненада толкова; жените шофьори бяха често явление в града. Той обаче, кой знае защо, си бе представял, че ще го вози елегантен мъж, а не някаква раздърпана лелка с черен костюм, шапка и нелепо огромни очила, които скриваха цялото й лице.
— Как сте? — учтиво го попита тя и му отвори задната врата.
— Добре — кратко отвърна Лео и се плъзна на задната седалка, опитвайки се да се държи като човек, който едва ли не всеки ден пътува по този начин.
Поеха на север към моста Трибъро и Лео напълно забрави за жената, която го возеше. Не обърна внимание и на маршрута, по който пътуваха.
Нямаше как да знае, че по-късно щеше горчиво да съжалява за разсеяността си.


Уот чу проскърцването на гуми по чакълестата алея и вдигна поглед от «Ню Йорк таймс», който четеше… или поне се опитваше.
Погледна през високия прозорец, от който се виждаше идеално окосената морава, оградена от високи дървета, и видя лъскавата черна кола, която приближаваше към къщата.
Линдзи трябваше да пристигне първа. Беше казал на шофьора й да отиде до дома й малко по-рано от уговорения час, а на другия шофьор бе казал да пристигне в Куинс малко по-късно.
Целта му не бе да прекара известно време с Линдзи насаме преди пристигането на Лео. Смяташе обаче, че е редно двамата да са заедно, когато се изправят за пръв път пред сина си.
Освен това може би нямаше да е зле да обсъдят какво точно се надяват да постигнат с днешната среща.
Уот остави вестника настрани, надигна се от стола и се запъти към входната врата. Зърна отражението си в голямото огледало в антрето и се поздрави за неофициалното облекло, което бе избрал за днешната среща.
Облечен беше с мокасини, дънки и поло. Изглеждаше спокоен и дружелюбен като всеки друг татко, който живее в предградията.
Странно, защото той бе всичко друго, но не и татко от предградията.
Но ми се иска да можех да бъда.
Но пък може би…
Не. Никакви очаквания. Каквото има да става, ще стане.
Наложи си да овладее емоциите си, отвори вратата и излезе на покритата веранда. За част от секундата се запита как ще се почувства, ако се окаже, че синът му е пристигнал пръв.
От задната седалка на колата обаче слезе Линдзи.
Без да си дава сметка, че той я наблюдава от верандата, тя плъзна ръка по бледозелената си рокля без ръкави, сякаш за да изглади несъществуващите гънки, и опипа косата си, която бе вързала на най-обикновена конска опашка.
Нервна е, осъзна той.
Този факт някак си му помогна да се отпусне. Тя благодари на шофьора, обърна се към къщата и се закова неподвижно, когато го видя.
— Здрасти — поздрави Уот. Щеше му се да имаше слънчеви очила. Опита се да не се взира в тялото й, но онези отдавна забравени момчешки хормони се разбушуваха отново в него.
— Здрасти. — Тръгна колебливо към него. Уот видя колата да потегля от алеята и най-после си спомни, че е домакин.
— Как мина пътуването? — попита с учтивата заинтересованост, с която посрещаше новите си клиенти.
— Добре. Това твоят шофьор ли е?
— Не — през смях отвърна той. — Просто ползвам услугите на компанията от време на време. За клиенти или пък когато ми се налага да отида до летището или на някоя среща.
— О! — Погледна към триетажната бяла къща в колониален стил с черни капаци на прозорците и внушителни колони отпред. — Помислих си, че може би постоянно се возиш насам-натам с лимузина.
— Нищо подобно. Обикновено шофирам сам. — Нямаше намерение да споменава, че в гаража си държеше четири луксозни коли, които, заедно с онези, които стояха в гаража на зимната му къща в Дейтона, струваха почти толкова, колкото бе платил за тази къща.
Виждаше се, че е впечатлена от обстановката. И не защото не бе свикнала с такъв лукс, а тъкмо обратното. Това беше нейният свят, а сега и той бе станал част от него.
Но не и по начин, който има значение, помисли си той, отвори вратата и я покани да влезе.
Линдзи разгледа антрето, спря поглед на внушителното стълбище, на произведенията на изкуството, поставени в елегантни рамки, на излъсканите дървени подове.
— Красиво е.
— Предлагам да го изчакаме във всекидневната.
— Той още не е пристигнал, така ли? — Изглеждаше облекчена.
— Не. Но скоро трябва да е тук. Той… го…
Нито един от двамата не можеше да се насили да изрече името на сина им.
Нито дори думичката син.
Настаниха се, някак си сковано, на канапето. Уот, за своя голяма изненада, почувства някаква близост, някаква връзка с Линдзи.
Постараха се да седнат на разстояние един от друг, но, независимо дали им харесваше или не, предстоеше нещо, което трябваше да свършат заедно.
— Благодаря, че… какво се е случило с ръката ти? — попита Уот и наруши мълчанието, на фона, на което тиктакането на големия стенен часовник в антрето отекваше оглушително.
— О, това ли? — Линдзи вдигна превързания си пръст. — Порязах се с един тъп нож тази сутрин, докато се опитвах да накълцам глава лук.
Той премигна.
— Ох! И защо си използвала тъп нож?
— Само такъв можах да намеря. Съвсем наскоро се записах на един курс по готварство и реших да приложа наученото у дома. Оказа се обаче, че не разполагам с нужните готварски пособия.
— Какъв е този готварски курс?
— О, нищо особено. За начинаещи. Точно така. Спомням си, че ми каза, че обичаш да готвиш.
— Така е. Искаш ли нещо за хапване — със закъснение се сети да попита.
— Не, не съм гладна. Благодаря.
— Ами нещо за пиене? Чай с лед? Кафе? Глътка текила?
Стресната от последното предложение Линдзи рязко вдигна глава и го погледна. Той се усмихна.
— Само се пошегувах. Извинявай. Не можах да се въздържа.
За негова изненада тя се усмихна в отговор.
— Жалко. Тъкмо се канех да приема предложението.
— Наистина ли?
— Не… но за миг се изкуших. Струва ми се, че в момента съм просто кълбо от нерви. Ами ти?
— И аз — призна той. — Как ще се справим с това?
Ние.
Забраненото местоимение се бе изплъзнало от устата му с изненадваща лекота.
Което, само по себе си, беше интересно, защото през целия престой на Алисън в дома му — както и по време на всички останали връзки с жени преди нея — той така и не се бе научил да гледа на себе си като на половинката от ние.
— Не зная — бавно отвърна Линдзи. На Уот му беше трудно да прецени дали е притеснена от местоимението или от самия въпрос.
— Разговаряла ли си с майка му? Искам да кажа… с жената, която го е осиновила?
— Разбирам какво имаш предвид — с крива усмивка отбеляза тя. — Не, не съм. Реших, че не съм аз човекът, който трябва да го направи. В края на краищата, той вече е навършил осемнадесет години. Пък и ме помоли да не го правя.
— Кога?
— Когато му се обадих, за да насроча днешната среща.
— О! — За момент си бе помислил, че тя може би вече се е срещата с Лео сама. Без него.
Инстинктивно обаче разбираше, че не би постъпила по този начин.
Имаше й пълно доверие.
Което си беше направо смешно предвид онова, което бе направила и го бе държала в тайна през всичките тези години зад гърба му.
Уот с изненада установи, че вече не изпитва толкова силна неприязън и негодувание. През последните няколко дни гневът му се бе уталожил, яростта му бе утихнала.
Той не само й имаше доверие, а бе започнал да разбира мотивите й.
На времето Линдзи бе взела трудно решение, защото бе вярвала, че прави правилния избор за тяхното бебе. Ръководила се бе единствено от интересите на детето. И бе проявила сила на характера, каквато Уот дори не предполагаше, че притежава.
По-голяма сила — и повече себеотрицание — отколкото той някога е демонстрирал.
Възхищението, което изпитваше към нея, постепенно изместваше гнева му и той просто не знаеше как да тълкува тази промяна в чувствата си.
Гневът му беше приятел, защото му помагаше да я държи на разстояние.
А ето че сега тя седеше само на една ръка разстояние и той трябваше да впрегне цялата си воля, за да не я притегли към себе си… макар и само за приятелска прегръдка.
— Трябва да решим какво ще му кажем, когато пристигне. Нали разбираш… да уточним какво иска всеки един от нас от тази среща.
Това всеки един от нас бе предназначено да заличи използваното по-рано ние. Да й покаже, че не очаква да продължат да бъдат ние след днешния ден. Да й даде да разбере, че след малко ще се срещнат със сина си, а след това всеки ще поеме отново по пътя си и сам ще изгражда връзката с детето им.
— Аз всъщност не знам какво точно искам — тихо заяви Линдзи. — А ти?
— Предполагам, че въпросът не опира до това какво искаме или от какво се нуждаем ние — отвърна той. — Става дума за онова, което иска и от което се нуждае той. Нали така?
— В такъв случай единственото, което можем да направим в момента, е да го изчакаме да дойде.
Тя кимна и се облегна сковано назад, скръстила ръце пред гърдите си.
Уот направи същото.


Лео, който се возеше на задната седалка на елегантната кола, ставаше все по-неспокоен.
Според часовника на таблото вече наближаваше три и половина. Отдавна трябваше да са пристигнали… нали?
А може да грешеше. В края на краищата той изобщо не знаеше къде живее баща му. Сигурен беше обаче, че домът му се намираше някъде в Кънектикът, а пущинакът наоколо едва ли беше Кънектикът.
Защото около тях в момента имаше само пущинак.
От междущатската магистрала се прехвърлиха на второкласно двупосочно шосе, а в момента се движеха по някакъв тесен и изровен междуселски път. Беше очаквал скъпи предградия, а не потискащо грозни малки градчета, разположени далеч едно от друго сред голи поля и селски райони.
Колата взе поредния завой, напусна изровения път и пое по тясна черна алея, заобиколена от двете страни с дървета.
— Тук ли е? — попита Лео и се наведе напред.
— Тук е — отвърна тя, а Лео се наведе още малко, опитвайки се да зърне лицето й в огледалото за обратно виждане.
Очите й бяха напълно скрити зад големите тъмни очила, но устните й изглеждаха здраво стиснати.
Облегна се притеснено назад и погледна през страничния прозорец.
Наоколо се виждаха само дървета.
Нещо тук не беше както трябва.
Дали?
Отново насочи поглед към жената зад волана, която като че ли също оглеждаше местността. Дали и тя не смяташе, че са се изгубили?
Жената извърна глава и тогава Лео забеляза нещо странно.
Видя кичур коса, който се спускаше отстрани на слепоочието й.
Беше по-тъмен от останалата й коса — странно наистина.
Съсредоточи се върху главата на жената пред себе си и изведнъж осъзна, че русата коса не е нейна. Жената носеше перука.
С разтуптяно сърце той се взря в кичурите руса коса, които се подаваха изпод шапката и забеляза, че са синтетични. Направи му впечатление и еднаквото оформление на къдриците… Леля му Роуз също бе носила перука, когато, преди няколко месеца, трябваше да се подложи на химиотерапия.
Но леля Роуз беше изгубила собствената си коса. И имаше напълно основателна причина да носи перука.
Тази жена тук не беше плешива. Нейната коса си беше на мястото.
Каква причина би могла да подтикне една жена да скрие собствената си коса? Тя очевидно не отиваше на маскарад по случай деня на Вси светии, нали?
Лео изведнъж осъзна, че колата намалява скорост.
— Къде сме? — попита и чу паниката, която прозираше в гласа му.
Този път жената не отговори. Мълчанието й го уплаши.
Още по-плашещ бе фактът, че колата изведнъж бе спряла сякаш по средата на нищото. А от двете страни на тесния път се виждаха единствено гъсти гори.


— Не трябваше ли вече да е пристигнал? — попита Линдзи.
Отново.
Уот погледна часовника си.
— Определено. — Гласът му не беше — а и той самият не изглеждаше — толкова уверен колкото преди малко.
Докато чакаха пристигането на Лео и се питаха защо се бави, двамата поговориха с изненадваща лекота за случилото се в живота им след гимназията. Говориха за всичко, освен за романтичните си връзки. Линдзи допускаше, че Уот бе имал не една и две.
Той обаче вече й бе казал, че в момента не е женен и никога не се е развеждал. Линдзи се питаше защо продължава да е сам след всичките тези години, но не се осмели да попита.
Защото се страхуваше от отговора.
Изобщо нямаше да бъде изненадана да разбере, че той си е все същият женкар какъвто беше още като младо момче.
— Колко е часът? — попита го тя, продължавайки да си мисли за Лео.
— Около четири без двадесет.
— Той трябваше да е пристигнат още преди час, нали?
— Да.
— Не мислиш, че… ами ако е станала катастрофа или някакъв друг инцидент?
— Права си, може да се е случило нещо. Катастрофите са нещо обикновено по път номер 95. Особено при лошо време.
И двамата погледнаха към прозореца. От известно време валеше проливен дъжд. Небето бе сиво, мрачно и прихлупено.
— Може да се озовали по средата на голямо задръстване, причинено от някакъв пътен инцидент — предположи Уот.
А може самите те да са пострадали при инцидент, ако изобщо има такъв.
Дали Лео беше добре? Дали не е бил ранен? Ето какво означавало да си майка.
Едва сега започваше да разбира смисъл на израза уплашен до смърт.
Не, все още не разбираш, поправи се тя. Тревожиш се едва от час. Неговата майка, онази, която го осинови на времето, е човекът, който наистина знае какво означават майчините притеснения и тревоги.
Почувства пристъп на вина. Не трябваше да се съгласява да държи майката на Лео в неведение. Тя заслужаваше да знае какво прави синът й. Нищо че той бе почти мъж.
Това е първото нещо, което ще му кажа, когато пристигне, реши Линдзи. Ще настоявам той дай каже, че е установил връзка с нас.
— Ще отида да се обадя на компанията за коли под наем, за да проверя какво става — намръщено обяви Уот и се запъти към съседната стая.
Линдзи кимна, приближи се до прозореца и се загледа унило в проливния дъжд, молейки се да види колата да се задава по алеята.
Не я видя.
Уот се появи отново. На лицето му се четеше тревога.
— Какво има? — попита тя.
— Казаха ми, че шофьорът пристигнал на адреса малко след два часа. Той бил отвън и чакал. Изминали почти целия път до тук без инциденти. На едно кръстовище той внезапно отворил вратата на колата, скочил на пътя и побягнал.
— Побягнал? — невярващо възкликна тя. — Какво искаш да кажеш с това побягнал?
— Шофьорът ми каза, че момчето просто избягало. Шофьорът го почакал известно време, след което запалил колата и тръгнал да обикаля да го търси. Но не го намерил.
— Какво? — Линдзи поклати глава. — Защо би постъпил така?
— Предполагам, че се е уплашил — рече Уот и сви рамене. — Тази среща вероятно му е коствала твърде много усилия.
— Не можем да го виним, нали?
— Не. Не можем. Той все още е само едно хлапе.
Спогледаха се.
Линдзи се запита дали и той си мисли същото като нея.


А сега какво!
— По дяволите! Къде се дяна, малък негоднико? Като че ли очакваше хлапето да й отговори! Вероятно вече се бе отдалечил на цяла миля от тук.
Изминаха поне петнадесет минути откакто Лео скочи от колата точно когато тя се канеше да се измъкне от шофьорското място и да се разправи с него.
Той като че ли знаеше…
Беше се досетила, че момчето започва да изпитва подозрения. Трябваше да обмисли този етап по-добре. Така както бе направила с останалата част от плана. Беше предвидила абсолютно всичко. Наела бе дори едно хлапе от квартала, което да се качи в другата лимузина — онази, изпратена от Уот Годард — и да се представи като Лео.
По този начин известно време никой нямаше да разбере, че момчето липсва.
Беше инструктирала момчето да се вози до Кънектикът и да изскочи от колата, преди да стигнат до къщата на Годард. За услугата му бе платила двеста долара.
— Но след това как ще се прибера обратно? — беше попитало хлапето.
— Не зная. Няма ли някакъв влак, който да хванеш от там?
— И как да се добера до този влак?
Даде му още стотачка и го посъветва да си вземе такси. После се помоли момчето да не прецака всичко.
Момчето очевидно се бе справило, но Лео Джеломино обърка плановете й.
Изхвърча от колата и само за миг изчезна в гъстата гора.
Сигурно бе разбрал, че е загазил. Добре, значи беше умен. Но не е по-умен от мен.


Двадесет и две

— Заповядай. — Уот подаде на Линдзи чаша с «Пино Грижио» и се настани на дивана до нея, стиснал в ръка своето пепси.
— Благодаря, Уот.
Дали и преди я бе чувал да произнася името му?
Сигурно.
Но не по този начин. Не и по време на непринуден разговор… сякаш водеха такива всеки ден.
Заинтригуван, той я погледна крадешком и я видя да отпива предпазливо от виното си.
— Ако това не ти харесва, имам и други бутилки — подхвърли той.
— О, не, хубаво е. Просто аз не разбирам много от вина. — Посочи чашата, която Уот държеше в ръката си. — Ти няма ли да си налееш малко?
— Не пия алкохол.
— Изобщо?
Той кимна утвърдително.
— Родителите ми пиеха — заяви той, сякаш това обясняваше всичко.
Всъщност, за него самия бе точно така.
— О, вярно. Спомням си — със съчувствие изрече Линдзи. После го погледна разкаяно. Сякаш й се искаше да върне назад последните си думи.
— Няма нищо. Зная, че хората ги одумваха на времето. Постоянно клюкарстваха за мен, за семейството ми…
— Както правеха за мен и за моето семейство. — Линдзи сви рамене. — В някои отношения градът ни беше твърде малък.
— Да, така е. — Замълча за момент, очевидно размишлявайки за миналото. И за настоящето. — Странното е, че и в момента живея в малък град, но не зная абсолютно нищо за съседите си.
— Така е по тези места. Животът тук е доста… самотен понякога, не мислиш ли?
Въпросът го изненада. И той отговори с въпрос.
— Ти самотна ли си?
Линдзи сви рамене.
— Понякога. Обикновено съм твърде заета, за да изпитам самота, но… ами, случва ми се понякога.
— Ами… искам да кажа… нямаш ли си някого?
— Имам приятели. По няколко пъти в годината гостувам на родителите си, така че…
— Не — прекъсна я Уот. — Не това имах предвид.
— Питаш ме дали съм обвързана с някого? — Не пожела да срещне погледа му. — Не, не съм. Не съвсем.
— Не съвсем? И какво точно означава това.
— Трябваше да кажа само «не». — Пое дълбоко въздух и бавно издиша. — Не, не съм обвързана с никого. Ами ти?
— Не. И аз не съм. — Плъзна се малко по-близо до нея като не спираше да се пита какво прави, по дяволите!
Тя все така отказваше да срещне погледа му. Защо той толкова държеше да я накара да го погледне?
Всъщност, не търсеше само погледа й. Искаше му се да я докосне.
Отвън, някъде в далечината, изтрещя гръмотевица.
Тя като че ли се стресна. Погледна към прозореца и, най-накрая, вдигна очи към него.
Погледът й му каза всичко, което искаше да знае. За момента поне.
И тя изпитваше същото.
Осмели се да се присегне и да докосне ръката й. Кожата й беше мека и хладна. Чу я как затаява дъх.
— Недей — промълви, но не подскочи, нито пък се отдръпна.
— Защо не?
— Идеята не е добра.
— Права си — отвърна Уот. — Когато сме заедно обаче двамата с теб обикновено не се вслушваме в здравия разум.
Лека усмивка заигра по устните й.
— Говориш така, сякаш сме били все заедно.
— Зная. Това е, защото все забравям, че не е така.
— Знаеш ли, и аз постоянно изпитвам същото. Мислиш ли, че се дължи на… нали разбираш… на него?
Нашият син.
Все още не можеше да се насили да произнесе двете думички.
— Не — рече Уот. — Аз се чувствах по същия начин, преди да разбера за съществуването му. Той не е единствената връзка между нас двамата. И ти разбираш това, нали?
— Да — тихо отвърна Линдзи. — Струва ми се, че го разбирам.
И тогава той я целуна.
По-късно, когато се връщаше в мислите си към този момент, все не можеше да се начуди откъде бе намерил смелостта да го направи.
Тогава обаче изобщо не мислеше затова. Всъщност не мислеше за каквото и да било. Устните му леко докоснаха нейните, после целувката стана малко по-смела, за да прерасне в страстна експлозия на копнежа, потискан в продължение на толкова много години.


Да, тя беше умна.
Достатъчно умна, за да осъзнае, че е безсмислено да продължава да търси хлапето в това време.
Валеше като из ведро, кънтяха гръмотевици, силни светкавици раздираха небето. Не беше безопасно да броди из гората и да търси сина на Линдзи и Уот.
И без друго момчето беше просто едно малко отклонение от генералния план. Начин да причини още по-големи страдания на Линдзи Фаръл.
Макар че тя самата изобщо не вярваше, че загубата на дете е съдба, по-страшна и от смъртта.
Нима нещо би могло да бъде по-страшно от смъртта?
Особено от смъртта, която подготвяше за Линдзи Фаръл.
Нужни й бяха малко повече от деветдесет минути, за да се върне в града. Движението беше кошмарно.
Катастрофите следваха една след друга. На места пътят беше наводнен или пък препречен от паднали клони и дървета.
Оставаше й единствено да се надява, че Линдзи, в случай че си бе тръгнала от дома на Уот, след като Лео така и не се появи, все още не се бе прибрала у дома.
Трябва да се движа няколко крачки преди нея. Това е ключът към успеха. Само няколко крачки преди нея и всичко ще се подреди според плана ми.


За втори път в живота си Линдзи Фаръл се озова гола в обятия на Уот Годард.
Този път обаче чаршафите, усукани около телата им, бяха от мек бял памук, а не от мръсно син полиестер. Матракът под тях беше огромен и мек, а не тесен и на буци.
Само дъждът, който продължаваше да барабани по покрива на къщата, си беше същия.
Не че обстановката имаше някакво значение. Единственото важно нещо в случая бе начинът, по който Уот я накара да се почувства докато я любеше.
И след това.
Дори и сега, когато трябваше да е останала без капчица сила, Линдзи продължаваше да чувства сладостните вълни на наслада, които все не отшумяваха.
Подпрян на лакът, изтегнал голото си тяло до нейното, Уот прокара пръст по голите й гърди.
— Престани — промълви тя. Не че искаше той да спре.
— Защо?
— Защото когато ме докосваш по този начин, отново събуждаш апетитите и надеждите ми.
— Сериозно? — погали я отново, плъзна ръка надолу и я остави да лежи на бедрото й.
— Сериозно. А пък ти едва ли ще издържиш още веднъж.
Уот се ухили похотливо.
— Така ли мислиш?
Тя само поклати глава. Той я взе в прегръдките си и я целуна отново. И отново.
Този път се любиха бавно. Не като първия път, когато страстта им, сдържана и потискана с години, изригна като вулкан.
Този път Линдзи имаше усещането, че тялото й е пълно с разтопена лава. Уот се наведе и лениво плъзна език по стегнатия й корем. Тя изстена задавено… сграбчи косата му, когато езикът му се плъзна още по-надолу… извика името му, когато ласките му я доведоха до ръба… и отвъд него.
— Не се налага да се прибираш у дома тази вечер, нали? — порочно усмихнат я попита той.
— Не — задъхано отвърна тя. — Изобщо не се налага.


— Лео? Ти ли си?
— Да, мамо — отвърна той и напъха подгизналата носна кърпа в джоба на дънките, с които се бе преоблякъл, когато се прибра у дома. Грабна последния брой на «Спортс илъстрейтнд» от пода и бързо го разтвори. — Аз съм.
Чу стъпките й. Тя надникна през вратата на стаята му и го видя да лежи на леглото.
— Тази вечер рано свърши работа.
— Да. — Опита се да си спомни къде бе захвърлил мокрия си костюм, след като го съблече. На пода на гардероба? На пода до леглото?
— И защо така?
— Нямаше хора. — Насили се да я погледне. Прошарената й коса бе влажна от дъжда, а кръглото й лице бе наплескано с грим. Облечена беше с панталон и с удобните обувки, които обичаше да носи при своите пътувания до Манхатън. От спирката на метрото до апартамента на леля Роуз имаше цели осем пресечки. — А твоят ден как мина, мамо?
— Добре. Леля ти Роуз се чувства страхотно. И изглежда страхотно. Проблемите вече са зад гърба й и двамата с чичо ти Фил смятат да си организират едно пътуване до Мъртъл Бийч идния месец.
Лео се постара да демонстрира малко ентусиазъм.
— Прекрасна новина. А Марио къде е?
— Долу срещна Хосе и отиде у тях да поиграят на неговия плейстейшън. — Бети Джеломино изгледа по-големия си син с тревога. — Добре ли си, Лео?
— Да. Само съм малко уморен.
— Ял ли си нещо? Леля ти Роуз ти изпраща малко сладки.
— Ще ги опитам по-късно.
Майка му се поколеба още миг на вратата, след което само сви рамене и се прибра в стаята си.
Останал отново сам, Лео захвърли списанието и се претърколи по гръб, като не спираше да се пита какво да прави сега.
Не можеше да разкаже на майка си за случилото се. Това поне беше сигурно.
Не можеше да подаде оплакване и в полицията, защото ченгетата веднага щяха да информират майка му, а тя щеше да бъде сломена.
Защо не бе помислил за това, преди да се съгласи да се срещне с биологичните си родители?
Защото се остави на фантазиите си, ето защо.
Защото повярва, че наистина ще се срещне с тях.
Как е могъл да бъде толкова глупав? Как можа да се подлъже по една толкова очевидна измама по интернет? Постоянно четеше за такива случаи… за престъпници, които използват мрежата, за да се докопат до лековерни тийнейджъри.
Изобщо не му бе хрумвало, че може да му се случи и на него. На неговата възраст. Никога не бе предполагал, че може да бъде толкова безразсъдно тъп.
Но как е разбрала за мен? За осиновяването?
Идиот такъв! А ти как мислиш?
Всичко можеше да бъде намерено в интернет.
Само че преди днешния ден това изобщо не му мина през ума. Не, той наистина повярва, че разговаря с биологичната си майка. Не му хрумна дори, че става дума за измамница, която успя да го прилъже само с една снимка на някаква жена, която случайно приличаше на него.
Какво ли щеше да му стори в онази гора? Да го ограби? Да го изнасили?
Какво щеше да се случи, ако не бе успял да избяга? Наложи му се да се скита под дъжда из гората, пременен с най-новия си костюм. После стигна на стоп до Бронкс, откъдето хвана метрото до вкъщи.
През цялото време се опитваше да се пребори със сълзите си. Не спираше да си повтаря, че е мъж, а мъжете не плачат.
Когато се прибра у дома, обаче, сълзите му се отприщиха като порой. Не можеше да се сдържа повече. Случилото се беше кошмарно.
А той се бе вързал като лековерно малко дете, получило близалка от гнусен перверзник.
Не, не можеше да се оплаче в полицията. Не можеше да разкаже на никого.
Искаше само да можеше да забрави за случилото се.


— Гладна ли си?
— Хммм? — Линдзи надигна глава от гърдите на Уот. Беше почти задрямала, отпусната и спокойна както никога преди.
Имаше чувството, че може да остане завинаги в прегръдките му, положила глава върху гърдите му, заслушана в силните удари на сърцето му, което сякаш биеше в такт с дъжда, който продължаваше да барабани по покрива и прозорците.
— Мога да приготвя нещо за хапване — рече той и погали косата й. — Защото направо умирам от глад.
— Аз също.
— Хайде, ставай тогава.
Нахлузи чифт шорти, а на нея даде една своя тениска. Линдзи я навлече през главата си, обгърната от аромата му, и една се сдържа да не притисне тъканта към лицето си.
Уот излезе от стаята и натисна ключа за осветлението в коридора.
Не се случи нищо. Коридорът остана тъмен.
— Сигурно е прекъснат някой далекопровод — отбеляза той. — Случва се често при бури като днешната.
Хвана я за ръка и я преведе през тъмната къща до кухнята, където запали няколко свещи.
После се разтършува из хладилника.
— Имам пържоли, картофи и достатъчно зеленчуци за салата.
— Няма нужда да приготвяш толкова много неща.
— И без друго трябва да ги изядем, защото ще се развалят. Утре заминавам и ще отсъствам цяла седмица.
Линдзи го наблюдаваше как подрежда продуктите на кухненския плот заедно с голяма дъска за рязане и няколко ножа, които извади от специалната им стойка.
— Мога да нарежа зеленчуците за салата — предложи тя.
— Сигурна ли си?
— Определено. Само това мога в кухнята.
— Ами пръстът ти?
— Нали знаеш оная поговорка… ако искаш да успееш, трябва да се качиш отново на велосипеда, от който си паднал…
— Мислех, че ставаше дума за кон.
Тя се усмихна.
— Няма значение.
Застанаха рамо до рамо в осветената от свещи кухня и се заеха с вечерята. Уот овкуси пържолите и ги сложи да се пекат на един от газовите котлони, а Линдзи наряза зеленчуците.
— Чак сега разбирам колко е важно да се реже с подходящ нож — изкоментира тя. — Трябва да си набавя като твоите. Откъде си ги купил?
— От Франция. Истината е, че тук е почти невъзможно да бъдат намерени.
— Е, в такъв случай ще си ги запиша в списъка с покупките при следващото си пътуване до Париж — сериозно заяви тя, а той се разсмя. — Да не би утре да заминаваш за Франция?
— Не, този път ще ходя в Италия.
— Често ли пътуваш до Европа?
Той кимна и провери пържолите.
— Ти била ли си там?
— Не. Но много бих искала да отида някой ден.
— Би могла да дойдеш с мен.
Линдзи здраво стисна дръжката на ножа. Надяваше се Уот да не си е помислил, че си проси покана.
— Може би — отвърна небрежно, макар да й се искаше да му отговори с едно пламенно и ентусиазирано «да».
Съзнаваше обаче, че не беше сигурно дали ще продължат да се виждат.
А и нямаше логика да продължат да се срещат сега, когато синът им бе дал ясно да се разбере, че не желае те да бъдат част от живота му.
Само че логика нямаше и в чувствата, които бушуваха в гърдите на Линдзи точно в този момент. Никаква логика.


Уот наблюдаваше спящата Линдзи на светлината на свещите, които бяха запалили по-рано вечерта. Повредата в електрическото захранване бе отстранена след известно време, но той предпочете да не загася свещите докато се хранеха на долния етаж. Остави да горят и тези в спалнята, където се оттеглиха веднага след вечерята.
Предполагаше, че я бе изтощил напълно с ненаситния си апетит. Апетит, който никоя храна не би могла да засити. Линдзи спеше от доста време насам. Дишаше леко и безшумно, а дъхът й леко люлееше косъмчетата по ръката му, с която я бе прегърнал.
Не му се искаше да се отделя от нея, но се налагаше да го направи. За малко поне. Минаваше три часа сутринта, а той все още не бе опаковал багажа си за предстоящото пътуване до Италия. След малко повече от час щеше да дойде да го вземе кола и да го откара до летище Кенеди.
Би отложил пътуването, ако можеше. Само че точно тази командировка бе свързана с доставката на кола за нов клиент, който се оказа един от най-известните финансисти в света. Да не изпълни задълженията си към него би означавате просто да се откаже от всякакъв бизнес за в бъдеще.
Извърна глава и я погледна за последно, заслепен от красотата на Линдзи… от затворените й очи и леко разтворените устни. Целуна я нежно по устните и внимателно измъкна ръка изпод главата й.
Тя се размърда и отвори очи.
— Извинявай — прошепна той. — Не исках да те будя.
Линдзи премигна.
Не може да разбере къде се намира, осъзна той. Гледаше го така, сякаш се питаше кой е и какво прави в леглото до нея.
Усмихна се.
— Помниш ли ме?
— Определено. — Тя се протегна. — Колко е часът?
— Още е нощ. Не е нужно да ставаш, но аз трябва да се приготвям за пътуването. След малко трябва да тръгна за летището. Можеш да останеш тук и да се наспиш. Ще се погрижа утре сутринта да те откарат до дома ти… или до където пожелаеш. Можеш да останеш тук, да използваш басейна… Да ме чакаш да се върна идната седмица… Моля те, остани, Линдзи. Не си тръгвай.
Тя поклати глава и седна в леглото. Прокара пръсти през разрошената си коса.
— Не, благодаря… Искам да кажа, че предложението ти е много мило, но аз трябва да се прибера у дома.
— Сега?
— Ще тръгна заедно с теб.
— Ако искаш, шофьорът ми може да те остави на път за летището.
— Би било добре… Стига да не е проблем за теб.
— Не е. — Така щеше да прекара още цял час с нея. Не беше много, но трябваше да му стигне до другата седмица.
Разсъждаваш така, сякаш си сигурен, че ще я видиш отново.
Ами ако тя не иска да те вижда повече? Ако всичко свършва тук и сега?
— Линдзи — рече той и хвърли поглед към часовника, ядосан, че трябва да се съобразява с времето, — двамата с теб трябва да поговорим, когато се върна.
— За Лео?
Ето че най-накрая го каза.
Изпита сладко-горчива болка, когато я чу да произнася името на сина им.
— За Лео — повтори той. — И за… нас.
Нас, също като ние, беше дума, която Уот не използваше често. Въпреки това също като онова ние, което изрече по-рано вечерта, думичката се отрони без никакви усилия от устата му.
Затаи дъх, докато очакваше Линдзи да възрази по някакъв начин.
Да му каже, че няма никакво нас.
Тя обаче само се усмихна.
Усмивката й говореше сама за себе си. На Линдзи не й се наложи да казва каквото и да било.
— Ще бъда тук, когато се върнеш — простичко му рече тя.
И за пръв път в живота си Уот се улови, че с цялото си същество очаква онова, което предстоеше през останалата част от живота му.


Курва.
Ето каква си ти, Линдзи.
Курва.
Крачеше из познатата й вече всекидневна като затворена в клетка пантера и непрекъснато поглеждаше към часовника.
5:21.
Бяха минали малко повече от шестдесет секунди откакто го погледна за последен път.
По никакъв начин не би могла да предположи кога ще се върне Линдзи. Двамата с Уот Годард очевидно отново се бяха отдали на страстта.
Та тя спокойно може да реши да прекара целия уикенд при него.
Не можеше да стои тук безкрайно и да я чака да се прибере. Вече бе обявила на рецепцията на хотела, че напуска в неделя. Предстоеше й полет до Орегон след около дванадесет часа.
Не мога да си тръгна от Ню Йорк, преди да съм се погрижила за Линдзи.
Не, но пък не ви могла да направи каквото и да е докато Линдзи не се прибере у дома.
Прозина се широко и си даде сметка, че се намира на ръба на изтощението. Вратът й бе скован от умора, а краката я боляха от дългото стоене права. Може би трябва да се върне в хотелската стая, да уреди оставането си за още една нощ и да поспи малко.
Би могла да опита отново ут…
Замръзна, доловила някакъв шум откъм входната врата.
В ключалката се превъртя ключ.
Линдзи.
Облечената й в ръкавица ръка стисна с все сила дръжката на касапския нож, който бе отмъкнала от кухнята на Линдзи.
С разтуптяно от нетърпеливо очакване сърце тя бързо се насочи към скривалището, което си бе избрала преди часове.
Линдзи престъпи през прага на жилището си с усмивка на лицето. Мислите й все още бяха насочени към Уот, който я бе целунал нежно на задната седалка на лимузината и, най-неочаквано, й бе направил малък подарък на раздяла.
— Ще ти се обадя веднага щом кацна в Италия — обеща й той докато Линдзи прибираше подаръка в чантата си. — И ще дойда да те видя в мига, в който се върна.
— Добре. Ще те чакам — отвърна на обещанието с обещание тя.
Сега обаче умората най-после бе започнала да си казва думата и да подсилва омаята, в която живееше от няколко часа насам.
Протегна ръка към ключа за осветлението до вратата, но се отказа. Небето, което се виждаше през големия прозорец над дивана, вече бе започнало да розовее. Зората се сипваше и в апартамента бе достатъчно светло, за да може да стигне без проблеми до спалнята.
В момента искаше единствено да се строполи в леглото, да премисли случилото се пред изминалите двадесет и четири часа… и да поспи.
Прозина се широко, изрита сандалите от краката си и ги остави да лежат под масичката до вратата. Без да сваля чантата си от рамо, тя се запъти към банята, за да измие зъбите и лицето си.
После премисли и се отказа.
Предпочете да заспи с вкуса на Уот на устните си и с аромата на афтършейва му по пламналата си от острата му брада кожа.
Канеше се да окачи чантата на бравата на вратата, да съблече дрехите си и да облече нощницата, която висеше на вратата на банята…
И тогава забеляза нещо странно. В банята цареше тъмнина.
Малката нощна лампа над мивката, която Линдзи никога не гасеше, този път не светеше.
Само преди два дни бе сменила крушката.
Не би могла да изгори отново толкова бързо.
Намръщи се леко, протегна ръка към ключа и го щракна.
Лампата светна.
Ха!
Странно.
Дали неволно не бе загасила лампата предишния ден?
Съмняваше се; никога досега не го бе правила. Погледна се в огледалото и забеляза тревогата в очите си.
Добре, не се панирай веднага. Пак се поддаваш на параноята. Може токът да е спирал заради бурята. Може прекъсването в захранването да е станало причина за изключването на лампата.
Твърде съмнително предположение, но тя бе готова да го приеме, защото каква друга би могла да е…
Линдзи замръзна.
Можеше да се закълне, че току-що бе зърната в огледалото някаква човешка фигура да се промъква покрай стената срещу вратата на банята.


Лео изчака да се съмне. Скоро чу майка си да шета из кухнята.
После, без да е заспивал нито за миг през нощта, тихичко се надигна от възглавницата, седна в леглото и провеси крака от леглото.
Майка му винаги ставаше рано в неделя сутрин.
Докато Лео и брат му се събудят от аромата на пържени яйца с бекон, тя вече е изпила кафето си, прочела е вестника, прескочила е до църквата за службата в седем часа и е омесила каймата за соса за спагетите, които обикновено приготвяше за вечеря.
До този неделен ден обаче Лео нито веднъж не бе оценил по достойнство този ритуал. Не бе оценил и майка си.
Силни чувства разтърсиха душата му, когато, застанал на вратата на кухнята, я видя пред мивката, облечена с износения си розов халат да пълни старата кафеварка със студена вода.
Огромна буца сякаш заседна в гърлото му и той една намери сили да проговори.
— Мамо?
Тя подскочи от изненада и рязко се обърна към него.
— Лео! Изплаши ме!
— Извинявай, мамо.
— Защо си станал толкова рано? Да не си болен? — с тревога попита тя.
— Не.
Поколеба се. Беше лежал буден през цялата нощ, разтърсен до дъното на душата си и измъчван от чувство на вина. Сега обаче се питаше дали бе взел правилното решение.
Майка му обаче го гледаше с очакване. Твърде късно беше да променя решението си.
Освен това отново се бе почувствал като уплашено малко момче, което има нужда от закрилата на мама.
Слава богу, че тя е тук. Точно тук, където винаги е била
Пое дълбоко въздух и се гмурна в неизвестността.
— Има нещо, което трябва да ти кажа.


Прилепила гръб към стената и стиснала здраво дръжката на ножа, тя отправи безмълвна молитва към бога.
Не й оставаше нищо друго, освен да чака, затаила дъх, жертвата й да престъпи през прага.
А когато го направиш, с теб ще бъде свършено, обеща тя, дала си сметка, че елементът на изненадата е на нейна страна.
Стори й се, че чака цяла вечност.
И тогава, най-накрая, долови движение от другата страна на стената и вдигна ножа, готова за атака.
С периферното си зрение видя някаква фигура, която се промъкваше крадешком.
В този момент се задейства. Нападна с все сила, макар и на сляпо. Почувства как ножът се заби в плътта, чу пронизителен вик на болка.
Видя, че острието я бе пронизало отстрани, малко под ребрата. От раната шурна кръв.
Въпреки това най-изненадващо изведнъж се оказа в положение да се защитава, опитвайки се да отбие злостната противникова атака. Врагът й беше сила, с която трябваше да се съобрази… единствената й мисъл в момента бе да се махне възможно най-далеч от тук с надеждата да спаси живота си.
Сборичкаха се на пода на банята. Опитваше се да задържи ножа и да го насочи така, че да го използва отново. В душата й клокочеше ярост, гняв изпълваше сърцето й. Беше дяволски решена да направи каквото е нужно, за да оцелее.
Не мога да умра точно сега. Не и когато нещата най-после започнаха да се нареждат за мен. Моля те, господи…
Превъртяха се върху застлания с плочки под. И още веднъж. В следващия миг се озова върху противника си. Моментално се възползва от тази възможност с ясното съзнание, че друга няма да има.
От гърлото й се изтръгна животински рев. Отметна ръка назад и с все сила замахна с ножа.
Той отново попадна в целта. Почувства как острието му прониква през плътта и костта и се забива в нещо доста по-твърдо.
Това е стената, осъзна тя… Току-що бе приковала нечия ръка към стената… също като онази стрела преди двадесет години, която бе приковала тялото на Джейк Маркът към дървото.
Ушите й писнаха от агонизиращия писък, отекнат в банята.
За миг замръзна неподвижно, скована от неподправения ужас на случилото се… от болката, която бе причинила на друго човешко същество.
След това, цялата оплискана с кръв, изхвърча от апартамента и остави жертвата си прикована към стената с парижкия нож на Уот, който той й бе дал като подарък на раздяла.
— Вземи го — с усмивка й бе казал той. — Не искам да се прибера идната седмица и да открия, че си си отрязала пръста с твоя тъп нож.
Беше му благодарила и го бе прибрала в чантата си. В онзи миг и през ум не й мина, че този нож ще спаси живота й.


По това време на денонощието нямаше никакво движение. Уот щеше да пристигне рано на летището. Твърде рано.
Загледа се замислено в някакво корабче, което плаваше по Ийст Ривър, осъзнал, че можеше да прекара поне още петнадесет-двадесет минути с Линдзи.
Да, и какво от това? Какво са петнадесет минути? — запита сам себе си, чувствайки се като глупак.
Никак не са малко; даже напротив… отговори си сам. Особено когато става дума за жена, която не си виждал от двадесет години и която няма да виждаш още цяла седмица.
Сещаше се за много неща, които би могъл да каже на Линдзи през тези петнадесет минути.
Да, и със сигурност щеше да съжалиш за всяка изречена дума в мига, в който си тръгнеш.
Уот Годард чудесно знаеше какво се случва на сутринта след прекарана страстна и пламенна нощ. Така се бе стигнало до решението Алисън да се нанесе в дома му… така бяха започнали и всичките му предварително обречени връзки с няколко жени в миналото.
Може би беше по-добре, че трябваше да се сбогуват толкова набързо.
Е, поне я бе целунат и й бе подарил ножа, който толкова й бе харесал в кухнята му.
Някой ден, съвсем скоро, ще я заведа в Париж и ще й купя цял комплект такива ножове, зарече се той… а след това само поклати глава.
През следващите шест дни между него и Линдзи ще се простира цял един океан, но това май не беше чак толкова лошо.
Раздялата щеше да му попречи да изрече или направи нещо прибързано… щеше да му предостави достатъчно време, през което да се опита да разбере дали чувствата му към Линдзи са само моментно увлечение и носталгия по миналото… или нещо далеч по-дълбоко и трайно.


— Стойте отзад — предупреди я широкоплещестият полицай от ПУНЙ и заедно с партньора си се приготви да влезе в апартамента й с ключа, който току-що бяха получили от Боб, портиера на сградата.
След като тя избяга от апартамента, вратата се затвори с трясък зад нея и се заключи. От премеждието в банята бяха изминати десет-петнадесет минути, но сърцето й продължаваше да бие като обезумяло, а гърдите й се свиваха от болка.
Беше настояла да се качи заедно с полицаите. Изпитваше потребност да види нападателката си.
Трябва да зърна лицето й.
В първия момент изобщо не си даде сметка, че нападателката е жена. После обаче чу агонизиращия й писък и с изумление проумя, че е изправена срещу противник от нейния пол.
Писъкът й продължаваше да отеква в главата на Линдзи.
Беше станала жертва на твърде нетипично престъпление. Разбрала го бе още преди да прочете изненадата, изписала на лицата на полицаите докато слушаха разказа й.
Попитаха я дали е сигурна, че нападателят, притаил се в тъмния й апартамент, не е бил мъж. Линдзи знаеше какво си мислят: че маскираният изнасилвач от Ийст Сайд бе завладял нови територии и се бе осмелил да нападне жена на петнадесетина преки по на юг.
В отговор Линдзи заяви категорично, че е сто процента сигурна, че е била нападната от жена.
Разбираше обаче, че не й вярват напълно. Дори и сега.
С насочени напред оръжия те се промъкнаха предпазливо в жилището й. Линдзи и Боб останаха в коридора на безопасно разстояние от апартамента.
Линдзи обви ръце около тялото си. Все още не можеше да нормализира дишането си и вече започваше да усеща физическите последици от преживяната схватка. Беше ударила глава в плочките на пода и сега мястото пулсираше от болка. Лактите й бяха охлузени до кръв и подозираше, че болезнено подпухналото й лице е покрито с драскотини. Но все пак бе оцеляла.
Благодарение на Уот.
Откъм апартамента долетя гласът на единия полицай, който изруга високо.
Само миг по-късно двете ченгета излязоха при тях в коридора.
— Какво има? — попита Линдзи, макар вече да се досещаше за отговора. Израженията на лицата на полицаите бяха повече от красноречиви.
— Цялата ви баня е оплискана с кръв. А също и стената, на която казвате, че сте го оставили… искам да кажа нея… Само че в апартамента вече няма никого. Нападателят, който и да е бил той, се е измъкнал.


— Ядосана ли си ми, мамо?
Бети Джеломино рязко вдигна глава и погледна Лео. Не бе казала почти нищо докато той й разказваше преживяванията си. Лицето й бе останало безизразно през цялото време.
— Дали съм ти ядосана? — Наведе се през кухненската маса, придърпа Лео към себе си, притисна главата му към меката тъкан на халата си и погали косата му. — О, скъпи, не съм ти ядосана. Само не мога да повярвам, че не си ми казал какво се случва с теб. Като си помисля какво е могло да стане…
— Добре съм — бързо я увери той. — Нищо лошо не ми се случи.
— Трябва да се обадим в полицията.
— Знаех си, че ще кажеш точно това. — Той поклати глава. — Не, мамо.
— Тази жена може да нападне някой друг… И само един господ знае какво може да се случи тогава… Следващата жертва може да няма твоя късмет.
— Така е, но не виждам как ще я открият ченгетата. Изобщо не видях номерата на колата. Така и не успях да зърна лицето й. А и тя, без друго, носеше маскировка.
— Ами телефонния номер, на който си се обаждал? И електронната поща? Могат да я проследят чрез тях.
— Не — заяви той, осъзнал, че е направил нещо глупаво. Наистина глупаво. — Вчера, след като се прибрах, изтрих телефонния й номер от телефона си… Изтрих и имейлите. Бях толкова разочарован и отвратен от самия себе си.
— Няма защо да се отвращаваш от себе си. Отвращавай се от нея. Ти не си направил нищо лошо.
— Опитах се да се срещна с биологичната си майка зад гърба ти. А също и с биологичния си баща.
— Зная, но не те виня. Може би не трябваше да пазим тайната за осиновяването ти толкова дълго. Може би трябваше да ти кажем много по-рано. Може би трябваше да разговаряме повече по този въпрос.
— Всичко е наред.
— Не, не е. — Тя пое дълбоко въздух и отпи от кафето си. После рече: — Виж, аз ще ти помогна да откриеш биологичните си родители, ако наистина го желаеш.
Желаеше ли го? Вече не беше толкова сигурен.
— Може ли да си помисля? — попита.
— Разбира се, че можеш. — Тя погледна към часовника. — Трябва да се приготвям за църква.
— Ще имаш ли нещо против да дойда с теб? — попита Лео и майка му го погледна с изненада. — Мисля, че дължа на някого, там горе, една голяма благодарност — обясни той.
Майка му се усмихна, наведе се към него и го целуна по челото.
Той вдиша познатия аромат: кафе, талк и… На нея. Точно така.
Аромата на неговата майка.
Тя може и да не го беше родила, но му беше майка във всяко друго отношение. И беше винаги до него. Във всеки един момент от живота му.
— Тази вечер ще приготвя повече храна — рече тя и го потупа по ръката. — В случай, че решиш да поканиш някого на вечеря.
— И защо да го правя?
— Не видя ли съобщението, което ти оставих миналия ден? От едно момиче на име Сара Роуз?
Беше го видял. Но мигновено забрави за него, твърде погълнат от всичко останало, което се случваше в живота му.
Сега вдигна поглед и се ухили.
— Може пък наистина да поканя някого на вечеря. Благодаря, мамо.


— А на вас, мадам, какво да предложа? — попита с усмивка стюардесата и без изобщо да погледне към пътничката на място 15 Е.
— Безалкохолна бира, ако обичате.
Стомахът й продължаваше да се бунтува след сутрешното изпитание, но гаденето беше най-малката й грижа в момента.
Слава богу, че раната се оказа повърхностна. Просто едно твърде болезнено порязване. Ако ножът обаче бе проникнал само няколко милиметра по-навътре, сега проблемите й щяха да са далеч по-сериозни.
Същото се отнасяше и за ръката й. Острието бе преминало през кожата и сухожилията между палеца и показалеца, без да нанесе сериозни поражения. Само дето болеше дяволски силно. Едва не припадна от болката, когато извади ножа от ръката си… Успя обаче да се овладее достатъчно и да запази самоконтрол.
После се измъкна.
Окървавена, разрошена, измъчвана от непоносими болки…
Но се измъкна.
— Заповядайте, мадам. — Стюардесата й поднесе пластмасова чаша, в която се виждаха няколко кубчета лед, но отново не я погледна в очите.
Тя пое чашата с дясната си ръка като внимаваше да не показва ранената си лява ръка.
— Приятно пътуване.
Тя се усмихна.
— Благодаря.
След по-малко от пет часа щеше да кацне в Портланд, където щеше да получи медицинска помощ за раните, които временно бе почистила и превързала сама.
Там, в Портланд, никой не би могъл да я свърже с привидно необяснимото нападение в Манхатън.
Там щеше да продължи с изпълнението на плановете си.
Не си мисли, обаче, че съм забравила за теб, Линдзи Фаръл. Нито за миг не съм те забравила. И очаквам да те видя в Портланд на срещата на випуска.


Двадесет и три

Хънтсвил, Алабама, май 2006 година
Партньорът й лежеше в краката й, а кръвта му изтичаше. Тя се обади по радиостанцията за помощ и се опита да го прикрие, примъквайки го в един от по-тъмните ъгли на уличката. Заваля дъжд от куршуми, изстреляни от полуавтоматично оръжие. Мили боже, къде беше подкреплението, което бе извикала преди десет минути? Сърцето й биеше до пръсване, адреналинът препускаше из тялото й с главоломна скорост. В този момент сержант Рейчъл Алсейс си даде сметка, че води битка на живот и смърт с избягалия убиец.
Изстреля няколко бързи и добре насочени изстрели. Противникът й веднага отвърна на стрелбата и внезапно, без никакво предупреждение, един куршум попадна в рамото й и прониза плътта й като нажежено до бяло желязо. Въпреки неописуемата болка тя все пак успя да натисне спусъка на своя глок още два пъти. После зрението й се замъгли, обгърна я мрак.
Разкъсвана от страх и раздирана от агонизираща болка, тя бавно загуби съзнание.
Потта блестеше по тялото й, просмукваше се по огромната памучна тениска, на която бе изрисуван известният алабамски слон, и мокреше памучните чаршафи на голямото й легло.
Рейчъл рязко се събуди и подскочи в леглото. Изрита леките завивки, надигна се до седнало положение и пое няколко дълбоки глътки въздух, опитвайки се да се успокои. Откакто я изписаха от болницата преди три дни все не можеше да се отърси от кошмарите, свързани с деня, в който партньорът й бе убит, а тя бе сериозно ранена. Двадесет и седем годишният офицер Боби Джо Пул бе оставил жена и две малки деца. За кой ли път от онзи ужасен ден насам Рейчъл се запита защо бе загинал един млад мъж, който имаше толкова важни причини да живее, а тя, разведената и бездетна жена, която след две години щеше да стане на четиридесет, бе отървала кожата. Късмет? Съдба? Божествено предопределение?
Рейчъл се обърна и стана от леглото, задушавана от силно чувство на вина, примесено със също толкова силно облекчение. Вина, породена от факта, че тя бе оцеляла, а партньорът й бе загинал. Облекчение, че е все още жива и съдбата й предоставя втори шанс да открие някакъв начин за лично удовлетворение извън работата си като полицай в Хънтсвил, Алабама.
Погледна светещия циферблат на часовника до леглото й. Пет и десет. Само двадесет минути преди обичайното й време за ставане. Пет и половина бе часът, в който ставаше всяка сутрин, за да отиде на работа. Преди да бъде принудена да излезе в продължителен отпуск. По здравословни причини. Вероятно нямаше да се върне на редовна служба поне още няколко месеца. Възстановяването й след раняването, което едва не й бе коствало живота, както и предстоящите безброй психологически тестове, на които трябваше да се подложи, щяха да отнемат известно време. Да не говорим за започналото вече вътрешно разследване, целящо изясняване на обстоятелствата около смъртта на човека, когото бе застреляла. Ранди Гримър. Престъпник, който бе убил един магазинер и двама клиенти при обир посред бял ден, а след това бе открил стрелба по нея и партньора й.
Рейчъл са запъти боса към банята, завъртя крана на мивката и плисна няколко шепи студена вода на лицето си. Избърса се и натисна ключа за осветлението. Шейсетватовата крушка, монтирана над мивката, заля малкото помещение с ярка светлина. Рейчъл примижа за миг, за да предпази очите си от острата светлина, вдигна здравата си ръка — дясната — и разтри схванатия си врат. После бавно и предпазливо отвори очи и се загледа в отражението си, което я гледаше от огледалната вратичка на аптечката. Господи, каква гледка само! Късата й руса коса стърчеше във всички посоки. Прокара пръсти през заплетените къдрици и излезе от банята.
Прекоси спалнята и излезе в антрето, благославяйки човека, изобретил климатичната инсталация. На юг горещините започваха още от пролетта, но тази година жегите ги нападнаха твърде рано — за Деня на майката — и за момента поне нямаше никакви изгледи за промяна.
Рейчъл се опита да прогони от главата си мислите за собствената си майка, която й липсваше все повече и повече с всяка изминала година. Ако не бяха няколкото близки приятели и далечните братовчеди, тя щеше да е съвсем сама на света. Баща й почина преди доста години в Портланд, Орегон — неговия роден град. Майка й се спомина преди шест години. Рейчъл реши да я погребе до близките й в гробището на родния й град Чатанууга, Тенеси. Годината, в която почина майка й, беше една от най-ужасните в живота й. Тя претърпя спонтанен аборт, изгуби майка си и най-накрая призна, че шестгодишният й брак с Алън Търнър, заместник-шериф в окръг Хамилтън, Тенеси, е приключил. Трите загуби, преживени в рамките на десет месеца, принудиха Рейчъл да подложи живота си на преоценка. След като в продължение на единадесет години бе работила в полицейския участък на Чатанууга, тя реши да напусне и да се премести в Хънтсвил, където я назначиха в местното полицейско управление.
От деня, в който изгуби баща си, Рейчъл посвети живота си на една-едничка цел — да стане служител на закона. Полицай, с когото баща й би се гордял.
Тя влезе в кухнята, запали осветлението и включи кафе машината. Малкото помещение се изпълни с аромата на прясно кафе. Рейчъл деактивира алармената система, отвори задната врата и стъпи на тротоара, който обикаляше около къщата и водеше до алеята отпред. Светлината от близките улични лампи разпръскваше сутрешния сумрак и тя веднага зърна вестника, който лежеше по средата на бетонната алея. Рейчъл харесваше спокойния квартал, в който живееше, обичаше спретнатата си тухлена къща с три спални и оценяваше високо приятните мъже, с които се бе запознала, след като се нанесе в района. Всъщност дори бе започнала отново да излиза по срещи. Не бе сериозно обвързана с никого, но продължаваше да се надява, че не е далеч денят, в който ще срещне Господин Подходящия. Знаеше обаче, че ще се справи и сама, ако това така и не стане. В края на краищата водеше доста приятен и ползотворен живот.
Рейчъл се прибра в къщата, наля си чаша димящо черно кафе и я отнесе, заедно с вестника, до кухненската маса. Настани се удобно, разгърна вестника и отпи глътка кафе. Прегледа набързо заглавията и забеляза, че е било извършено поредното убийство на жена, окичена с титлата Кралица на красотата. Убиецът бе взел поредната си жертва в Алабама, в едно малко градче на юг от Хънтсвил. Кулман. Жената, бивша Кралица на памука, е била брутално убита, а главата й била буквално отделена от тялото.
Рейчъл потрепери. Горката жена!
Прочете кратката статия и поклати глава. Работеше в полицията вече повече от шестнадесет години, но и до ден-днешен не можеше да проумее какво кара хората да убиват. Разбираше убийството, извършено при самозащита. Но никога нямаше да разбере жестокостта на хладнокръвно извършените брутални убийства.
През последните няколко години следеше с интерес обратите в разследването на убийствата на кралиците на красотата. Извършителят беше жесток сериен убиец, който бе нанесъл поредица от удари в южните щати. Нейна стара приятелка от полицейското управление в Чатанууга беше започнала работа към частна детективска агенция, наета от семейството на една от жертвите, за да проведе независимо разследване. Рейчъл и Лин Макалистър поддържаха връзка предимно с имейли, а веднъж или два пъти в годината се чуваха и по телефона.
Рейчъл прегледа и останалите материали във вестника и допи първата си чаша кафе. Кофеинът й помогна да се разсъни напълно. Още една чаша и щеше да е напълно във форма. Във форма за какво? За поредния ден, в който щеше да запълва времето си с решаването на кръстословици, с шоуто на Опра и сапунката «Докато свят светува»! И ще се опитва да се съсредоточи върху последния роман на Сандра Браун?
Изпи още две бързи кафета, наля си четвърто и, стиснала чашата си в ръка, се настани пред преносимия си компютър, поставен в ъгъла на кухнята. Отвори електронната си поща, изтри няколко мейла, но спря, когато забеляза две писъмца от стари приятелки, бивши съученички от «Св. Елизабет». Пръстът й се насочи към бутона за изтриване, но се поколеба, макар да й се искаше да ги изтрие без дори да ги прочете. Не че имаше нещо против двете си стари приятелки — приятелки, които не бе виждала от двадесет години. Просто знаеше, че и двата мейла се отнасят до предстоящата среща на випуска им. Рейчъл обаче нямаше никакво намерение да се връща в Портланд. Нито сега, нито когато и да било друг път. Макар че пазеше някои прекрасни спомени от гимназията, те в голямата си част бяха засенчени от две трагични загуби. Едно момче, което обожаваше на времето — Джейк Маркът — беше убито по време на бала за св. Валентин в последния им гимназиален клас. Рейчъл отдавна бе престанала да го обича, но част от нея все още скърбеше за него. По-малко от две години след неразкритото убийство на Джейк баща й — детективът, на когото бе поверено разследването на убийството — почина от внезапен инфаркт. Всички, които познаваха Мак Алсейс, подозираха, че неспособността му да изобличи убиеца на Джейк буквално го вкара в гроба.
Просто прочети шибаните имейли!
Рейчъл продължи да се колебае. Преди седмица бе получила по пощата покана за предстоящата среща на випуските на двете училища — «Св. Елизабет» и «Уестърн Католик». Когато една от съученичките й, Аурора Зефир, й се обади по телефона преди няколко месеца, Рейчъл даде ясно да се разбере, че няма да присъства на срещата. Въпреки това Кристън Даниелс Делмонико й бе изпратила поканата и другите материали.
А поканата наистина си я биваше! Тази толкова специална покана съдържаше снимката й, изрязана от албума на гимназията. Страхотна идея! Със зловещ привкус. Защото цялото й усмихнато лице бе задраскано с дебела линия. Червена като кръв. Какво точно трябваше да означава това? Нечия нескопосна шега? Познаваше Кристън достатъчно добре, за да знае, независимо че писмото бе изпратено от нея, че тя не бе човек, който би извършил нещо толкова отвратително. Кристън по никакъв начин не би опетнила паметта на Джейк Маркът, защото на времето беше влюбена в него. Също като Линдзи Фаръл. А само един господ знае колко други момичета, включително и самата Рейчъл, бяха въздишали по него.
Ти не беше влюбена в Джейк. Твоето не беше истинска любов. Просто се бе увлякла по него. Представяше си как би се почувствала, ако той те целуне. Представяше си как те люби и те засипва с вниманието, което засвидетелстваше на Линдзи и Кристън.
Ако не го бяха убили през онази далечна февруарска нощ, днес той щеше да е само един смътен спомен. Като останалите спомени от годините й в гимназията. Но тъй като Джейк бе загинал от ръката на все още неизвестен убиец, хората, които подобно на Рейчъл го познаваха толкова отблизо, щяха да го помнят до края на дните си.
Стига си отлагала. Прочети имейлите.
Отвори най-напред писъмцето на Кристън и го прочете набързо. Стомахът й се сви болезнено.

«Здрасти, Рейч,
Ужасно съм разстроена от мисълта, че трябва да ти съобщя поредната ужасна новина. Самата аз все още не мога да повярвам, че това наистина се случва. Едва миналия месец ви съобщих, на теб и на Линдзи, за смъртта на Хейли Суонсън и за ареста на някакъв бездомник, заподозрян за убийството й. А ето че току-що научавам, че Аурора Зефир е загинала по време на екскурзията до Ню Йорк. Двете с Линдзи се срещнали докато тя била в града и… Никой не знае със сигурност какво точно се е случило, но се предполага, че се е спънала и паднала на релсите в метрото и е била премазана от навлизащия на перона влак. По време на злополуката не е имала никакъв документ за самоличност в себе си и затова е минало известно време преди да бъде идентифицирана от полицията.
Зная, че си против идеята за среща на випуска, но сега, когато още две наши съученички не са между живите…
Виж, Рейч, не бих го казала на всеослушание, но инстинктът ми — може би инстинктът ми на репортер — ми подсказва, че има нещо съмнително в това, че Хейли и Аурора умряха от насилствена смърт в рамките на няколко седмици само. Изтъкнах тези мои съмнения пред другите членове на организационния комитет и предложих да отложим събитието. Всички обаче ми заявиха, че реагирам прекалено емоционално и пресилвам нещата. Какво е твоето мнение?»
Крис

Онази Кристън Даниелс, която познаваше на времето, не беше невротична параноичка и Рейчъл искрено се съмняваше, че се е превърнала в такава през годините. Днес тя беше на тридесет и осем години и се казваше Кристън Делмонико, но със сигурност беше все така уравновесена и разсъдлива. Така че щом инстинктът на Крис я предупреждава, че има нещо неестествено в скорошните злополуки, отнели живота на две от съученичките им, Рейчъл бе готова да й повярва.
Но какво би могла да направи по въпроса? Не живееше в Портланд. Нито пък в Ню Йорк. Не беше виждала Хейли и Аурора от двадесет години. Макар да съжаляваше за случилото се с тях, смъртта им нямаше по никакъв начин да окаже влияние върху собствения й живот.
Или?
Стъпи на земята, наруга се тя. Не бързай да се връзваш на някаква налудничава теория, сътворена от развинтеното журналистическо въображение на Кристън.
Рейчъл насочи вниманието си към писъмцето от Линдзи, отвори го и го изчете на един дъх.

«Здравей Рейчъл,
Сигурна съм, че някой вече ти се е обадил, за да ти съобщи тъжната новина за смъртта на Аурора Зефир, която претърпя злополука по време на посещението си в Ню Йорк. Все още не мога да повярвам, че вече я няма. Двете с нея се видяхме и си прекарахме чудесно. Също като в доброто старо време.
Не ти ли се струва странно, че две приятелки от старата ни тайфа загинаха наскоро при толкова трагични обстоятелства? Зная, че е много глупаво от моя страна дори да си го помисля, но не мога да се отърва от мисълта, че смъртта им по някакъв начин е свързана със срещата на випуска, която Кристън и други наши съученички планират. Сякаш съдбата се опитва да ни предупреди да не организираме тази среща.
Какво мислиш по въпроса? Ти винаги си била най-разумната и уравновесената от нас. Ако някой може да проумее какво се крие зад тази лудост, това си ти.»
Линдзи

Рейчъл пое дълбоко дъх и бавно издиша. На устните й се появи слаба усмивка, когато си припомни, че сладката, емоционална Линдзи винаги подписваше писъмцата си по този начин. Прегръдки и целувки.
Загледана в монитора пред себе си, Рейчъл отново прочете последния ред от мейла.
Ако някой може да проумее какво се крие зад тази лудост, това си ти.
После се изправи, отнесе чашата с изстинало кафе до мивката и го изля в нея. След това си сипа прясно. Хвърли поглед към часовника на микровълновата фурна и осъзна, че наближава шест часът. Стомахът й започваше да се бунтува. Трябваше да хапне нещо, преди да вземе лекарствата си. Поредната доза антибиотици. Но повече никакви болкоуспокояващи! Проклетите хапчета замъгляваха разсъдъка й. А тя мразеше това. От край време си беше малко маниак на тема самоконтрол и никак не можеше да се примири с мисълта, че лекарствата контролират мозъка й.
Започна да крачи напред-назад из малката си кухня, разсъждавайки върху основните факти. От онова, което бе чула, можеше да заключи, че през последните двадесет и няколко години Хейли Суонсън бе демонстрирала психическа лабилност, започнала през последната им година в гимназията, когато приятелят й Иън Пауърс загина при автомобилна катастрофа. За съжаление тя така и не бе успяла да се отърси от скръбта и да вземе живота си в ръце. Още по-жалко бе, че някакъв бездомник от града я бе ограбил и убил. Но какво общо имаше нейната смърт с убийството на Джейк или пък с предстоящата среща на випуска? А и бедничката Аурора. Рейчъл си спомни тъмното момиче с къдрава коса, което силно копнееше да стане актриса. Вместо това се омъжи веднага след гимназията и роди първото си дете. Злополуката в метрото бе само един трагичен инцидент. И смъртта й нямаше нищо общо със срещата или пък с Джейк. Злополуки като тази се случват всеки ден. Всеки час дори.
Да, защо тогава изобщо разсъждаваш върху обстоятелствата на смъртта им? И тук не става дума за най-обикновено полицейско любопитство. Може би се влияеш от Кристън и Линдзи и оставяш въображението си да се шири на воля…
Как е възможно обаче три интелигентни жени да изпитват едни и същи съмнения?
Заради Джейк Маркът. Защото през една ужасна нощ преди толкова много години момчето, което и трите обичаха, беше убито по време на училищен бал, а предстоящата среща на випуска събуждаше спомени, които и трите биха искали да забравят.
Знаеше какво трябва да направи. Ще изпрати мейли на Кристън и Линдзи. Ще им каже колко много съжалява за ненавременната кончина на Аурора. Ще изрази надежда, че срещата на випуска ще протече като по ноти и ще потвърди намерението си да не присъства.
В края на краищата, тя разполагаше със съвършеното извинение. В момента се възстановяваше от огнестрелна рана, която едва не бе отнела живота й.


Още преди разсъмване, докато всички останали спяха кротко в меките си легла в безопасните си и защитени къщи, тя предприе поредното поклонение в светилището, което бе създала в сутерена на «Св. Елизабет». Сградата беше празна и безлюдна в очакване на деня, в който щеше да бъде съборена. Това беше нейното убежище, скривалището, което бе построила само за себе си и което не желаеше да споделя с когото и да било. Освен, може би, с призрака на Джейк. Понякога усещаше присъствието му в тъмния и влажен сутерен. Долавяше аромата на афтършейва му в спарения и пропит с миризмата на мухъл въздух. Освен това, можеше да се закълне, че от време на време чува смеха му. На времето едновременно обичаше и мразеше смеха на Джейк. Така както обичаше и мразеше самия Джейк.
Ако нещата бяха малко по-различни… Ако Джейк беше по-различен. Беше я обичат. И тя го знаеше. Само че се бе държал жестоко с нея. Бе позволил на онези кучки да я унижават, да я пренебрегват, да се отнасят с нея като с боклук.
Те си мислеха, че той ги обича. Линдзи и Кристън. Дори и Рейчъл вярваше, че държи на нея. Глупачки! И трите бяха глупачки. Тя беше единствената, която той бе обичал някога.
Освети с лъча на прожектора редицата от шкафчета в сутерена и се усмихна. Беше й отнело доста време. Събирала бе спомени и предмети от миналото, за да изгради този паметник в памет на Джейк. На неговата смърт. И на миналото. И през цялото врече бе планирала следващата си екзекуция. Те трябваше да умрат. Ако успееше да ги убие всичките преди срещата на випуска, щеше да бъде добре. Ако пък не успееше, щеше да намери начин да отнеме живота им в нощта на срещата.
Плъзна ръка по тялото си, припомнила си острия нож, който разряза дрехите й и разсече плътта й. Слава богу, че раната се бе оказала повърхностна. Ръката й също заздравяваше добре, но нараняването й бе причинило значителни болки. И тъй като беше майстор готвач, никак не й бе трудно да обясни раната с трудова злополука — острият нож, с който работеше, се бил отплеснал настрани и бил разрязал плътта и сухожилието между палеца и показалеца й.
Ще си платиш за болките, които ми причини, Линдзи.
Изсмя се.
Джейк толкова искаше да спи с Линдзи.
И тя, през всичките тези години, бе вярвала, че бебето на Линдзи е от Джейк. Господи, беше се лъгала! Радваше се, че детето не е на Джейк. Линдзи не заслужаваше да бъде майка на неговото дете.
Ако само бе узнала истината преди години. Истината можеше да й спести много терзания и мъки, причинени от мисълта, че Джейк има дете, което расте някъде и се чувства здраво, щастливо и защитено.
Плановете й да елиминира Линдзи в Ню Йорк се бяха провалили. Имаше обаче и други начини да постигне целта си. До срещата на випуска оставаха по-малко от шест седмици. Ако имаше късмет, Линдзи и Рейчъл щяха да пристигнат в града за голямото събитие. И защо да не го направят?
Ще почака и ще види.
Дали нямаше някакъв начин да подмами Линдзи и Рейчъл да се върнат в Портланд? Мисли! Какво може да ги върне тук? Всеки човек си има слабо място, нали така? Всеки си има своята ахилесова пета.
Слабото място на Линдзи беше нейният син. Копелето на Уот Годард.
Отново се изсмя.
— Чу ли това, Джейк? — Зададе въпроса на глас в смълчания сутерен на гимназията Св. Елизабет. — Той не е твое дете. Син е на Уот Годард. Линдзи ти е изневерявала и се чукала, с когото завари, а ти не си и подозирал дори. Синът й се казва Лео Джеломино. И аз за малко не го убих.
Вдигна ръка, доближила палец и показалец, за да покаже колко малко й е трябвало, за да погуби детето на Линдзи Фаръл.
О, смъртта на това момче щеше да бъде най-подходящото наказание за Линдзи! Но наказанието щеше да е още по-заслужено, ако той беше твой син, Джейк.
Не беше честно детето на Линдзи да е още живо. Не и когато нейното собствено бе мъртво.
Би могла да използва детето на Линдзи, за да я подмами обратно в Портланд… Но как? Ако не може да използва сина й, кого тогава?
Смъртта на добра приятелка?
Мисълта, че може да убие още една от жените на Джейк, извика усмивка на лицето й.
Ами Рейчъл Алсейс? Тя беше ченге в някакво малко градче в Алабама. Поне това й бе казала Кристън. Какво би могло да привлече едно ченге обратно в Портланд? Може би едно неразкрито престъпление с двадесет годишна давност?
Разсмя се налудничаво и затанцува в тъмнината. Представяше си как ги убива. Една по една. Кристън. Линдзи. Рейчъл.


Линдзи Фаръл и Уот Годард седяха един до друг в кабинета на частния детектив. Уот се присегна и хвана ръката на Линдзи, която лежеше в скута й. Стисна я окуражително.
— Колко е часът? — попита тя.
— Изминала е само една минута откакто ме попита за последен път — отвърна Уот.
— Няма да дойде.
— Ще дойде, госпожо Фаръл — намеси се Джийн Лестър. — Майка му — хвърли на Линдзи изпълнен със съчувствие поглед — осиновителката му — ще дойде заедно с него.
Уот бе наел частен детектив от Ню Йорк, за да открие сина им. Макар че Линдзи би предпочела да изчакат и да дадат на Лео времето, от което очевидно се нуждаеше, за да дойде сам при тях, Уот бе заявил, че са чакали предостатъчно. Почни двадесет години.
— Но след онова, което се случи с него… след отвличането му от онази откачена жена, с която бе разговарял неведнъж, мислейки си, че говори с мен… — Линдзи преглътна мъчително, опитвайки се да овладее емоциите, които заплашваха да я задушат. Стараеше се да не мисли за това, че синът й — техният син — едва не бе умрял… Само че тази мисъл не й даваше мира. Нито денем, нито нощем.
Уот отново стисна ръката й.
— Не мога да си представя как изобщо е възможно да се случи нещо толкова ужасно. Склонен съм обаче да се съглася с предположението, изказано от Джийн. Някой, който е знаел, че съм богат, е научил по някакъв начин, че Лео е мой син и е решил да го отвлече.
Преди Линдзи да успее да отговори, някой почука на затворената врата. Секретарката на Джийн Лестър надникна в кабинета и обяви:
— Госпожа Бети Джеломино и нейният син Лео са тук.
— Покани ги — кимна Джийн.
Сърцето на Линдзи сякаш спря. Спря и да диша за една безкрайно дълга секунда. Младият мъж влезе в стаята пръв. Линдзи вече не виждаше нищо друго. Нейният син изпълни целия свят.
Лео беше висок, строен и красив. Напомняше на баща му в младежките му години. Тъмната му коса, обаче, очите, носът и овалът на лицето бяха на семейство Фаръл. Господи, той толкова много приличаше на нея. Освен в устата. Устата му беше пълно копие на устата на Уот.
Синът й прикова поглед върху нея. В тъмните му очи напираха безброй въпроси. Очите им се срещнаха. Линдзи издиша пресекливо и, опитвайки се да не обръща внимание на болката, която раздираше гърдите й, се изправи. Уот също стана от канапето и застана до нея. Двамата се изправиха пред детето, която бяха създали през онази единствена нощ на необуздана младежка страст.
— Здрасти — поздрави Лео.
Уот се съвзе пръв. Пристъпи напред и подаде ръка.
— Аз съм Уот Годард. И съм твоят баща. Твоят биологичен баща.
Лео остана за миг загледан в ръката на Уот, след което я пое и я стисна. Уот се извърна, прегърна Линдзи през кръста и я привлече до себе си.
— Това е Линдзи Фаръл, твоята рождена майка.
Линдзи стоеше като вкаменена. Не можеше да помръдне. Не можеше да проговори дори.
Лео кимна. После се обърна и посочи жената, която все още стоеше до вратата.
— Това е майка ми. Бети Джеломино.
Бети се здрависа първо с Уот, а след това с Линдзи. Погледна Линдзи право в очите и рече:
— Благодаря ви за Лео. Той е добър син. Истинска благословия.
Очите на Линдзи се напълниха със сълзи.
По дяволите! Не го прави!
— Благодаря ви. — Линдзи се прокашля неловко. — Молих се моето бебе да попадне в любящо семейство и да има добра майка.
— Мама е най-добрата — заяви Лео, който очевидно изпитваше някаква потребност да защити госпожа Джеломино.
Линдзи насочи цялото си внимание към сина си.
— Сигурна съм, че е така. Точно това желаех за теб, когато… Не ми беше лесно да подпиша документите, да се откажа от правата си върху теб, но по онова време бях тийнейджърка, а родителите ми дори не знаеха, че съм бременна. — Обърна се и погледна Уот. — Баща ти също не знаеше.
— Виж, зная, че в момента всички се чувстваме неловко — намеси се Уот. — Особено пък след случилото се с шофьора на онази лимузина. Господи, това трябва да е бил истински кошмар за теб, сине. — Уот рискува да погледне към Лео. Сякаш по този начин искаше разрешение да нарича този млад мъж свой син.
— Тогава реших, че цялата тази история с намирането на рождената ми майка е някакъв налудничав номер, скроен от онази откачалка — довери им Лео. — Когато господин Лестър дойде да се срещне с мама и й каза за вас двамата… Просто ми дойде твърде много.
— Ние не искаме да те притискаме — обади се Линдзи.
— Ако решиш, че в живота ти няма място за нас двамата, ще те разберем. Искахме обаче да знаеш, че държим на теб и много искаме да те опознаем. А и ти да опознаеш нас.
— Не задължително като твои родители. — Уот отново се включи в разговора и погледна към Бети Джеломино.
— Бихме искали да бъдем твои приятели, ако ни дадеш тази възможност. Решението обаче е изцяло твое.
— Аз… аз мисля, че бих искал да ви опозная. И двамата. — Лео гледаше Линдзи право в очите. — Искам обаче да ви е ясно, че никой никога няма да заеме мястото на мама. Тя винаги ще бъде моя майка.
Линдзи изпита силна болка. Непоносима тъга изпълни душата й, но тя се постара да я прикрие, доколкото бе възможно и дори се насили да се усмихне неуверено, когато погледна сина си.
— Това, че ми даваш възможност да бъда част от живота ти, е повече, отколкото съм могла да очаквам някога. — Едва се сдържаше да не протегне ръце и да го притисне към себе си. Ръцете й копнееха да прегърнат детето й.
Бети Джеломино побутна Лео напред. Той неохотно подаде ръка на Линдзи. Тя разтвори ръце. Лео се поколеба. Бети отново го побутна. Той пристъпи напред и ръцете на Линдзи обгърнаха високото му, сковано от напрежение тяло.
Притисна го към себе си. За кратко. Но й беше достатъчно. Засега.
Когато Лео се отдръпна и отстъпи назад, Уот я прегърна през раменете. Устните му докоснаха косата й и тя въздъхна. След двадесет дълги години мъжът, когото винаги бе обичала, и тяхното дете бяха отново част от живота й.


В осем и тридесет местно време Рейчъл позвъни на бившия партньор на баща й от полицейското управление на Портланд. Чарли Йънг, който в момента бе шеф на полицията в града, бе малко по-млад от баща й. През първите няколко години след като Рейчъл и майка й се преместиха в Тенеси след смъртта на баща й, Чарли и съпругата му Лорейн поддържаха редовно връзка с тях. Чарли искаше да остане част от живота на Рейчъл — единственото дете на стария му приятел. И независимо от факта, че родителите й се разведоха няколко години преди баща й да умре от инфаркт, майка й и Лорейн Уънг си останаха добри приятелки.
В слушалката отекна дрезгавият глас на Чарли и извика в съзнанието й спомени за годините, в които бездетният Чарли я отглеждаше като своя собствена дъщеря.
— Чичо Чарли, Рейчъл е.
— Е, здравей, момиче. Как я караш?
— Добре съм. А ти и леля Лорейн как сте?
— По-стари, по-дебели и по-побелели. — Той се разсмя на собствената си шега.
— Аз… имам намерение да дойда за няколко дни до Портланд.
— Хмм… Значи ще дойдеш за срещата на випуска през юли?
— Вероятно, но може да дойда малко по-рано.
— Ще отседнеш при нас, естествено. Лорейн няма да ти позволи да отидеш другаде.
— С удоволствие, но мислите ли, че ще можете да ме изтърпите в продължение на пет или шест седмици?
— Толкова дълго, а? — Той отново се засмя. — Отпуск ли възнамеряваш да си вземеш или…
— Аз и в момента съм в отпуск — информира го Рейчъл. — Преди няколко седмици бях ранена по време на работа.
— Добре ли си?
— Оправям се.
— Тогава скачай на следващия самолет и пристигай.
— Чичо Чарли?
— Да?
— Искам да те помоля за една услуга.
— Разбира се. От какво имаш нужда?
— Искам да ми позволиш да разгледам материалите от разследването на убийството на Джейк Маркът.
Чарли Йънг подсвирна от изумление.
— И защо да го правиш? Този случай е отдавна забравен.
— Нека просто да кажем, че всичките тези приказки за предстоящата среща на випуска събудиха много стари спомени. Освен това ще имам нужда от нещо, с което да запълвам времето си докато съм в Портланд.
— Ти не продължаваш да вехнеш по момчето на Маркът, нали? Сигурен съм, че баща ти не ти е казвал нищо, но искам да знаеш, че на времето открихме някои доста неприятни неща за това хлапе.
— Не, отдавна вече не вехна по Джейк — увери тя стария партньор на баща си. — А когато пристигна в Портланд, искам да ми разкажеш всичко за тези не толкова приятни неща, които сте научили за него.


Двадесет и четири

Портланд, Орегон, юни 2006 година
Около две седмици след разговора с Чарли Йънг Рейчъл пристигна в Портланд. Градът, в който бе израснала. Градът на розите. В началото смяташе, че може просто да си събере багажа и да тръгне, но се оказа, че се е заблуждавала. Най-напред лекарят й й забрани да пътува преди насрочения контролен преглед, а след това трябваше да получи разрешението на началника си от полицейското управление в Хънтсвил да напусне щата. Струваше й се странно, че за толкова кратко време бе променила напълно намеренията си, свързани с предстоящата среща на випуска им в Портланд. Когато Аурора й позвъни през март, Рейчъл не прояви никакъв интерес към идеята. Беше дяволски уверена, че не желае да присъства на срещата. Не искаше да се връща към миналото. Смяташе, че не е добра идея да се събуждат за живот старите спомени. И добрите, и лошите.
Сега Аурора бе мъртва.
Злополука.
Наистина ли?
Хейли също бе мъртва.
Жертва на обир.
Имаше ли в смъртта й нещо съмнително?
Имейлите на Кристън и Линдзи събудиха любопитството й. Рутината и опитът, придобити в полицията, я накараха да формулира сто и един въпроса за смъртта на двете си стари приятелки. Въпроси, останали без отговори. Ако беше по-умна, щеше просто да постъпи като полицаите от Портланд и Ню Йорк и да приеме официално обявените причини за смъртта им. В дълбините на съзнанието й обаче се спотайваше неясно съмнение, което не й даваше мира и я подтикваше да направи нещо. Не спря да я измъчва докато не разбра какво трябва да направи. Реши да се върне в Портланд под претекст, че, като бивша възпитаничка на «Св. Лиз», посещава града, от който си бе тръгнала преди толкова много години, за да се подготви за предстоящата среща на випуска, посветена на двадесетата годишнина от дипломирането им.
Ненавременната смърт на двете й бивши съученички не бяха единствените събития, които я изпълваха със съмнения. Към тях задължително се прибавяха и неприятностите, преживени от Линдзи и Кристън. Неприятности, които в никакъв случай не можеха да бъдат наречени случайни. Линдзи бе атакувана от неизвестен нападател в собствения си дом, а Кристън от известно време насам бе заплашвана и тормозена от също толкова неизвестен извършител.
Рейчъл просто не можеше да приеме, че двата смъртни случая, нападението и тормозът са съвпадения. Не и при положение, че и четирите жертви бяха нейни стари приятелки. Които, на всичкото отгоре, бяха свързани по някакъв начин с Джейк Маркът и «Св. Лиз». Не, тук нещо просто не се връзваше. Сценарият изглеждаше твърде неубедителен, а инстинктът й й подсказваше, че случващото се по някакъв откачен начин е свързано с предстоящата среща на випуска, с групичката стари приятелки от гимназията и с Джейк Маркът. Той беше общият знаменател. Едно момче, което беше колкото обичано, толкова и мразено. Момче, което бе пронизано със стрела право в сърцето — стрелата на Купидон — по време на бала за св. Валентин в последния им гимназиален клас.
Предишният ден Рейчъл кацна на международното летище в Портланд и си взе кола под наем. Двадесетминутното шофиране през града й позволи да види големите промени, настъпили през последните години. А също и нещата, които си бяха останали същите. Река Уиламет, която тече на север и се влива в река Колумбия, разделяше града на две части — източна и западна. На западния бряг на реката бе деловият център на града. В северозападната му част бяха изникнали лъскави бутици, магазини и ресторанти. Пивоварната «Блитц» все още съществуваше, но сега районът бе известен под името Перлената област и бе застроен с луксозни жилища и мезонети.
Чичо Чарли и леля Лорейн вече живееха във великолепна нова къща в нов квартал. Когато пристигна, Чарли беше на работа, но Лорейн я посрещна с отворени обятия и я настани в апартамента за гости на първия етаж.
— Ти, разбира се, ще получиш и собствен ключ — увери я Лорейн. — За да можеш да излизаш и да се прибираш, когато си пожелаеш. Апартаментът ти има отделен вход. Освен това има собствена баня и малък кухненски бокс. Купихме тази къща, когато майка още живееше с нас. — Лорейн въздъхна тежко. — Изгубихме я преди три години. Но тя живя добър и дълъг живот. Почина на осемдесет и девет години.
Независимо че много й се искаше да отиде право в кабинета на Чарли и да се зарови в старите документи от разследването на убийството на Джейк Маркът, Рейчъл прекара останалата част от деня с Лорейн. По време на вечеря обаче повдигна въпроса пред Чарли.
— Ами, щом толкова държиш да го направиш, не виждам защо да не се поразровиш из старите папки — рече Чарли. — По случая не се работи от двадесет години, така че няма опасност да навлезеш в чужд периметър. Освен това разследването беше на баща ти, а самата ти си полицай.
И така, тази сутрин Рейчъл се събуди рано, изкъпа се и си облече чифт светложълти панталони, бледосиня блуза и леко, тъмносиньо сако. Обу удобни мокасини, а през рамо преметна огромната си дамска чанта. След като закуси с Чарли — кафе и ябълков пай, двамата тръгнаха към центъра на града.
Полицейското управление на Портланд, което се намираше на Северозападно Второ авеню, номер 1111, беше значително по-голямо от това в Хънтсвил, но вътрешното разположение на кабинетите бе сходно и Рейчъл веднага се почувства като у дома си. Освен това няколко от по-възрастните офицери на времето бяха работили с баща й и я помнеха от онези години.
— Смятам да те прикрепя към един от нашите детективи в отдел «Убийства» — каза й Чарли. — Детективът ще ти осигури достъп до всички материали, свързани с убийството на Маркът. Този наш служител също като теб на времето бе свързан с Джейк Маркът.
— О? — Рейчъл се зачуди кой от старите й познати бе постъпил в органите на реда. Някое от момичетата, с които бе учила в «Св. Лиз»? Или, може би, някой от випускниците на «Уестърн Католик» или на «Уошингтън».
Чарли я поведе към дъното на общата зала, където в една от преградените клетки седеше някакъв мъж и прелистваше «Дъ Орегониън», вестник, разпространяван в целия щат.
Чарли леко се изкашля. Мъжът вдигна очи. Сърцето на Рейчъл пропусна един такт. Вгледа се в златисто кафявите очи с цвят на тъмен мед. Мъжът се ухили. Не бе виждала скоро толкова порочна и закачлива усмивка.
Изправи се в пълния си ръст от сто осемдесет и осем сантиметра и протегна напред голямата си ръка.
— Здравей, Рейчъл. Много време мина.
Тя продължи да се взира в красивото лице. Квадратна челюст. Ястребов нос. Високи скули. И буйна грива от гъста и къдрава, изсветляла от слънцето тъмнокестенява коса.
— Дийн Макмайкълс?
— Да. Не ми казвай, че не можа да ме познаеш.
— Не… да… в първия момент.
— Е, тъй като очевидно не е необходимо да ви представям един на друг, смятам веднага да се оттегля. Дийн, ти отговаряш за нея. — Чарли преметна ръка през раменете на Рейчъл и я прегърна с бащинска топлота. — Ако имаш нужда от нещо, скъпа, само ми кажи. — После насочи поглед към Дийн. — И да се отнасяш добре с нея. Чу ли?
— Да, сър. — Дийн отдаде чест. Чарли се засмя, прегърна отново Рейчъл и се отдалечи, оставяйки я да се взира в лицето на мъжа, който в детството й бе превръщал живота й в истински ад.
— Заповядай, седни. — Дийн посочи въртящия се стол зад бюрото му.
Рейчъл седна. Той приседна на ъгъла на бюрото и я погледна.
— Обясни ми защо искаш да си причиниш това? Защо ти е да преглеждаш всички онези стари документи, свързани с разследването на убийството на Джейк?
— Не знам — излъга тя. — В момента съм в отпуск и имам свободно време. — Забелязала въпросително вдигната му вежда, побърза да обясни: — Бях ранена при изпълнение на задача и ще съм в болнични още цял месец. Както вече казах, в момента имам свободно време, а Кристън и Линдзи много настояваха да присъствам на срещата на випуска… Чичо Чарли и леля Лорейн пък искаха да поостана и…
— Престани да шикалкавиш — прекъсна я той. — Аз съм Дийн, забрави ли? Не можеш да ме излъжеш. Не можеше, когато бяхме деца и все още не можеш.
— Единственото, което си спомням за теб от детските и тийнейджърските си години, е, че ме тормозеше до смърт.
Той се наведе напред, приближи лице до нейното и я погледна право в очите.
— Питала ли си се някога защо те дразнех по този начин?
— Защото двамата с теб не можехме да се понасяме. Ти беше такова гадно създанийце. Постоянно ме скубеше за косата, криеше чантата ми, наричаше ме с най-различни имена, присмиваше ми се, подиграваше ми се заради увлечението ми по Джейк.
— Беше твърде добра за тип като Джейк — заяви в отговор Дийн и стана от бюрото. — Искаш ли да изпием по кафе, преди да те разведа наоколо и да те настаня на някое празно бюро?
— Да, благодаря. — Последва Дийн, припомнила си мигновено времето, когато бяха деца и живееха врата до врата. Още тогава Рейчъл искаше да прави всичко онова, което вършеха момчетата, и мразеше да й обясняват, че не може да направи нещо, защото е само едно момиче. Колко пъти бе чувала Дийн да повтаря тези думи?
Той спря пред кафе машината, напълни две пластмасови чашки със силно черно кафе и й подаде едната.
— Така добре ли е?
Тя кимна утвърдително.
— Какво искаше да кажеш с това, че съм била твърде добра за Джейк? — Доколкото си спомняше, Дийн и Джейк бяха приятелчета. Много момчета, които като Дийн учеха в «Уестърн Католик», имаха приятели от гимназия «Уошингтън».
— Истинският Джейк Маркът беше доста по-различен от онзи, когото познаваше. Повярвай ми, той имаше и своята тъмна страна.
— Никой ли не ти е казвал, че не бива да говориш лошо за мъртвите?
— Ти все още си падаш по Джейк, нали?
Рейчъл отпи от кафето. Господи, беше ужасно. Прекалено силно. И горчиво.
— Джейк изобщо не е присъствал в живота ми през изминалите двадесет години. Дали си спомням за него? Да. Мисля ли от време на време за него? Да. Сещам ли се за увлечението си по него? Разбира се, че се сещам. Но двамата с Джейк никога не сме били нещо повече от приятели. А след него в живота ми имаше неколцина други мъже. Включително и един бивш съпруг.
— Разведена ли си?
— Да.
— Аз също.
— Деца? — попита Рейчъл.
— Нямам. Но се борихме отчаяно за попечителството върху Брайтън, нашия кокер шпаньол. Тя спечели.
Погледна я и се усмихна. Стомахът на Рейчъл се преобърна. Господи, какво й ставаше? Защо реагираше по този начин? Та това е Дийн, за бога! Дийн Макмайкълс.
— Ами ти? — попита я. — Имаш ли си твои хлапета?
— Нямам деца.
Загубих бебето си, когато бях бременна в четвъртия месец. Преди шест години.
— Това, предполагам, означава, че и двамата сме свободни като волни птички.
— Предполагам.
— Какво ще кажеш да вечеряме заедно?
— Какво? — Очите й се разшириха от неподправено изумление. Нима Дийн Макмайкълс току-що я бе поканил на среща?
— Не съм от хората, които губят време в празни приказки — отвърна той. — Разведен съм от години. Преживях две неудовлетворяващи връзки през това време, а от шест месеца насам съм абсолютно свободен. Затова ще се пробвам с теб. Освен ако ти си нямаш някое ревниво гадже в Алабама.
Рейчъл продължава да се взира в него, неспособна да се отърси от преживяния шок. Все още сякаш не можеше да схване напълно, че този невероятен мъж, който се опитваше да я ухажва, беше не друг, а Дийн Макмайкълс.
— Вечеря, а? Добре. — И защо не? Дийн имаше право — и двамата бяха свободни като волни птички. Освен това нямаше защо да се притеснява, че тридесет и осем годишният Дийн би започнал отново да я скубе, да я дразни безмилостно и да й казва, че не може да играе с момчетата.
— Отседнала си в дома на шефа, нали?
Рейчъл кимна утвърдително.
— Ще мина да те взема в седем.
Усмивката му стана по-широка и разкри два реда съвършени бели зъби.
— Добре, в седем. — Преглътна мъчително, като се питаше дали не си е изгубила ума. Последното нещо, което бе очаквала, когато тази сутрин влезе в сградата на полицейското управление в Портланд, бе да открие, че Дийн Макмайкълс е неин колега полицай. А само няколко минути след изненадващото откритие, взе, че се съгласи да излезе с него. — Що се отнася до материалите от разследването на убийството на Маркът…
— Ще ми кажеш ли защо наистина се интересуваш от тези материали?
— Може би. Когато те опозная по-добре и се уверя, че мога да ти имам доверие.


Кристън Делмонико не можеше да се избави от усещането, че някой я наблюдава. Преди няколко месеца щеше да реши, че се държи като параноичка. Но не и сега.
Не и откакто някой нахлу в живота й, принуди я да напусне собствената си къща и да се хвърли обратно в ръцете на съпруга, с когото почти се бе развела. Много неща се бяха променили откакто заедно с дъщеря им Лиса се бяха нанесли при Рос. И неосъщественият развод беше най-малкото от тях. След като признаха, че все още се обичат, тя и Рос се съгласиха да дадат на брака си още една възможност. И до момента всичко вървеше добре. Рос я обсипваше с внимание. Превърна се в съвестен баща, който държеше изкъсо единственото им отроче. Невидимият и неизвестен злодей, който тормозеше Кристън от няколко месеца, бе задействат инстинктите му на защитник и покровител и Кристън трябваше да признае, че, независимо от вродената си независимост и желание да се справя сама, нямаше нищо против да има около себе си един силен и як мъж.
Никой няма да те нападне посред вял ден в ресторант в центъра на града. Светло е и около теб има куп хора.
Да, ама и Аурора сигурно е била заобиколена от много хора, преди да падне под влака в нюйоркското метро. Не е задължително да си сама у дома си — като Хейли — за да станеш жертва на убийство.
Хейли беше ограбена и убита от някакъв бездомник. А случилото се с Аурора е злополука.
Кристън се надяваше, че ако си повтаря официалните версии достатъчно често, може и да повярва в тях. И да престане да се страхува, че някакъв лунатик методично избива членовете на малката групичка от приятелки в гимназията, които, подобно на малки планети, кръжаха около Краля Слънце Джейк Маркът.
Престани да пълниш главата си с тези шантави теории, каза си тя. Никой не знае къде отиваш и с кого ще се срещаш. Освен ако не са те проследили, след като излезе от офиса.
Може би някой тип, седнал на бара, я наблюдаваше отдалеч. Или пък някой от съседните маси я зяпаше, уверен, че я познава отнякъде. Съществуваха не едно и две разумни обяснения на странното й усещане, че е наблюдавана.
— Крис? — Женски глас с едва доловим южняшки акцент изрече името й.
Вдигна очи и видя Рейчъл Алсейс да се приближава към нея. Би позната Рейчъл навсякъде и по всяко време. Но тя все пак изглеждаше различна. Не само по-стара. Походката и държанието й бяха станали по-уверени. Вдигнала високо брадичка, изпънала рамене, Рейчъл сякаш казваше: аз съм сила, с която трябва да се съобразявате. Тя от край време си падаше малко мъжкарана. Обличаше се небрежно, подстригваше късо русата си коса, не носеше грим или бижута. Сегашната нова и подобрена версия продължаваше да бъде с къса коса, но къдриците й падаха меко около лицето й, а умело положеният грим подчертаваше бледата й кожа. На ушите й проблясваха чифт златни халки.
— Рейчъл! — Кристън рязко се изправи и сграбчи двете ръце на приятелката си. — Момиче, изглеждаш фантастично. — Никога не й бе хрумвало дори, че Рейчъл ще стане такава красавица.
Рейчъл прегърна Кристън, а след това двете се настаниха една срещу друга от двете страни на малката маса.
— Изобщо не си се променила, Крис. Красива си, както и преди двадесет години.
— С ласкателства като това ще получиш най-вкусната храна в това заведение. Шунката е просто трепач. Обикновено си поръчвам от всичките им специалитети по малко. Трябва да ги опиташ. Аз дори вече поръчах и за двете ни. Надявам се, че нямаш нищо против.
— Не, разбира се. — Рейчъл я погледна изпитателно. — Изключително ми е приятно да те видя отново.
— Да. И аз се чувствам по същия начин.
Мълчание.
Усмивките им изчезнаха.
— Наистина ли смяташ да се разровиш из материалите от разследването на смъртта на Джейк? — попита Кристън.
Рейчъл кимна утвърдително.
— Никога няма да познаеш кой е един от двамата детективи от отдел «Убийства», който се занимава с такива отдавна забравени случаи.
— Дийн Макмайкълс.
— Значи си знаела и не си ми казала!
Усмивката на Кристън се върна на лицето й.
— Да си призная честно, дори не съм мислила по въпроса. Зная, че Дийн е детектив в полицейското управление на Портланд, но наистина не знаех, че се занимава със стари случаи.
— Той определено се е променил — отбеляза Рейчъл.
— Така ли? И как по-точно?
— Ами, на първо място, станал е изключително привлекателен. Направо убийствено привлекателен.
— Винаги си е бил привлекателен — възрази Кристън. — Просто не си го забелязвала, защото по онова време имаше очи само за Джейк. — Въздъхна. — Като много други. Ти, аз, Линдзи, Манди и половината момичета от класа ни. Идиотки ли сме били или какво?!
— Знаеш ли, Джейк не е обичал никоя от нас — отбеляза Рейчъл. — Дори и Линдзи.
— Да, зная. — Кристън се намръщи. — Господи, мразя самата мисъл, че ще отворим отново тези стари рани. Ще ми се да не бях позволявала на Аурора да ме убеди да оглавя инициативния комитет за срещата. Но тя ми каза, че това е мой дълг, защото съм била първенец на випуска.
— А сега Аурора е мъртва.
Мълчание.
Сервитьорът донесе храната, поръчана от Кристън.
Сервира я заедно с бутилка вино от магазина за вино, който се намираше на долния етаж на ресторанта.
— Крис, ако смъртта на Аурора не е злополука и ако онзи бездомник не е убил Хейли, сигурно и сама разбираш, че съществува възможност някой — може би убиецът на Джейк да е решил да елиминира момичетата, които формирахме най-вътрешния кръг около Джейк.
Кристън пое дълбоко въздух и бавно издиша.
— Мина ми подобна мисъл през главата, но въпросът е защо точно сега. Защо този човек е чакал двадесет години? И защо да избива точно нас? Какъв мотив би могъл да има?
— Защо сега, двадесет години по-късно? Допускам, че предстоящата среща на випуска е запалила някаква искра в този човек. Фактът, че всички ние възнамеряваме отново да се съберем заедно е събудило миналото за него. Или за нея. А защо иска да убие точно нас? И представа си нямам. — Рейчъл протегна ръка към чашата с вино. — Всичко това са, естествено, предположения от моя страна, но, като ченге, съм се научила да се осланям на интуицията и инстинктите си. А в момента те просто не ми дават мира. Смятам, че единственият начин да разбера дали предположенията ми са правилни, е да проуча основно материалите, свързани с убийството на Джейк, за да стигна до истинската същност на Джейк Маркът.
Кристън отпи от виното си и кимна в знак на съгласие.
— Пък и не е за изпускане фактът, че през цялото време ще работиш рамо до рамо с фантастичния Дийн.
Рейчъл се ухили.
— Той ме покани да излезем.
— Дийн те е поканил на среща?
Рейчъл кимна.
— Довечера.
— Изобщо не си губиш времето, приятелко. Знаеш ли, че той е един от най-видните ергени в Портланд? Откакто се разведе не може да се отърве от обожателки. Дори успя да разбие няколко сърца и да прекрати връзките си с две невероятни дами, които, както подочух, били луди по него.
— Информираш ли ме, или ме предупреждаваш?
— По малко и от двете.
— Познаваш ли бившата му съпруга?
— Не, не я познавам, но съм я виждала веднъж. Една дребничка блондинка, която, доколкото зная, е била мажоретка в гимназията. Преди време водеше собствено тридесетминутно предаване по местния телевизионен канал. Дойде тук от Сакраменто. Чух, че след развода се е върната пак там.
— Знаеш колко много го мразех — отбеляза Рейчъл и насочи вниманието си към платото с всевъзможни вкуснотийки. — Когато бяхме деца.
— Зная, че двамата се карахте като куче и котка, но аз лично винаги съм подозирала, че това е, защото си падахте един по друг, но никой от вас не притежаваше достатъчно здрав разум, за да си го признае.
— Шегуваш се, нали?
— Да не би да се опитваш да ми кажеш, че никога не си го харесвала и че не смяташ, че той беше луд по тебе?
— За един и същ човек ли говорим в момента? За Дийн Макмайкълс? Който учеше в «Уестърн Католик». Момчето, което живееше до нас и ме тормозеше всеки божи ден? От детската градина, та до последния клас в гимназията.
— Не си ли спомняш, че веднъж се опитах да те посъветвам да забравиш за Джейк и да грабнеш Дийн, преди да е станало късно? — попита Кристън.
— Да, спомням си, но тогава си помислих, че просто се опитваш да ме отдалечиш от Джейк и да намалиш бройката на конкуренцията.
Кристън и Рейчъл се разсмяха едновременно и мигновено разсеяха напрежението, което се създаваше всеки път, щом някоя споменеше името на Джейк.
— Предлагам сега да се насладим на храната и да забравим за всичко останало. За малко поне — предложи Кристън. — Сега, когато вече си в Портланд и планираш да останеш чак до срещата на випуска, ще имаме достатъчно време да си поговорим за всичко.
— Включително и за това кой се опитва да убие теб, мен и Линдзи.


Седеше достатъчно далеч от Кристън и Рейчъл, за да е сигурна, че те няма да я видят. Все пак леко придърпа стола си напред, за да може да ги наблюдава от разстояние.
Още не можеше да повярва на късмета си. Рейчъл бе пристигнала в Портланд четири седмици преди срещата на випуска. Говореше се още, че Линдзи и Уот Годард също възнамерявали да се появят в града няколко дни преди самата среща. Всичко се нареждаше по-добре отколкото бе очаквала. Нямаше да се налага да ги търси, нито да пътува отново извън града. Всичките й жертви сами идваха при нея. Колко мило от тяхна страна!
Днес бе проследила Кристън от офиса й като караше на безопасно разстояние от нея, за да е сигурна, че тя няма да забележи колата й. Изобщо не предполагаше, че Кристън има среща с Рейчъл за обяд, макар да бе чула, че Рейчъл е в града и възнамерява да прекара един месец с шефа на полицията Йънг и съпругата му. Дори и да я видеха на излизане от ресторант Андина, Рейчъл и Кристън едва ли щяха да я познаят под умелата й маскировка. Бе започнала да изпитва истинско удоволствие от различните си превъплъщения. Вече притежаваше три различни перуки — руса, червена и черна. Днес бе избрала да бъде червенокоса. Носеше още чифт кръгли очила и ефектни обици, които изглеждаха така, все едно има поне по пет дупки на всяко ухо. Лилав лак за нокти и лилаво червило допълваха крещящата роба в оранжево и виолетово, която се развяваше след нея докато вървеше.
Виж ги само как си седят там! Смеят се и се забавляват със спомени от добрите стари дни. Вероятно разговаряха за Джейк. Припомняха си какъв красавец беше… какъв жребец! Спомняха си вкуса на целувките му, споделяха как ги бе чукал на времето. Всъщност, тя не знаеше със сигурност дали бе чукал някоя от двете, но, тъй като го познаваше добре, можеше спокойно да заключи, че сигурно го е правил.
Само дето никога не бе обичал никоя от тях. Дори и Линдзи.
Той обичаше мен. Само мен. И аз го обичах.
Джейк, защо ме накара да го направя? Защо ме принуди да разруша нещо толкова скъпоценно?
Ти заслужаваше да умреш след онова, което направи.
Те също заслужават да умрат. Всичките до една. Две вече са мъртви. Остават още четири. Една по една ще си отидат от този свят и ще се преселят при теб в ада.


Двадесет и пет

Манди Ким Стулц изпитваше безпокойство. И то не за пръв път през последните няколко седмици.
Имаш твърде богато въображение, каза си тя. Никой не я наблюдаваше, не я следеше, не контролираше всяка нейна крачка. Срещата на випуска наближаваше и всички бяха малко поизнервени. Кристън, Делин, Мартина, Ейприл и Бела й бяха признали, че смъртта на бившите им съученички Хейли Суонсън и Аурора Зефир ги бе извадила от релси. За дълго при това. В края на краищата и двете жени, загинали от насилствена смърт през последните два месеца, членуваха в инициативния комитет, който се занимаваше с подготовката на срещата на випуска.
Освен това и двете бяха познавали Джейк Маркът. Едната го мразеше; другата го обожаваше.
Престани да си мислиш такива глупости! Хейли загина по време на обир в дома й, а Аурора умря при злополука. Причините за смъртта и на двете нямат нищо общо с членството им в инициативния комитет. Нито пък с Джейк Маркът.
Колкото и да се опитваше, обаче, Манди просто не можеше да се отърве от съмнението, че двата смъртни случая са нещо повече от ужасно съвпадение.
Кристън първа бе изрекла на глас онова, което си мислеше и от което се страхуваше всяка една от тях — че някой, може би убиецът на Джейк, си е поставил за цел да убие някои, или всичките, момичета, които на времето играеха важна роля в живота му.
От интеркома, поставен на бюрото в домашния кабинет на Манди, долетя детски хленч. Тя се заслуша напрегнато, за да разбере дали малката Емили само проплаква в съня си или вече се е събудила. Манди затаи дъх. Беше й нужен цял час, за да приспи осемнадесетмесечната си дъщеря и сега бързаше да отпечата диплянката за випуск '86, да я подвърже с черни корици и да я приготви за голямата вечер. Макар че до срещата оставаха още четири седмици, Манди не обичаше да върши нещата в последната възможна минута.
Тишина. Не се чуваше детски плач. Добре. Значи Емили продължаваше да спи.
Манди и съпругът й, Джеф, безуспешно се бяха опитвали да си родят дете в продължение на почти десет години. Не се получи. Накрая, след два безуспешни опита за оплождане ин витро, двамата решиха да си осиновят дете. Емили Аманда Стулц беше изпратено им от бога, красиво момиченце с очи на сърна, което бяха намерили с помощта на агенция за осиновяване отвъд океана. Биологичната майка на Емили, виетнамска проститутка със смесена кръв, бе продала бебето си на хората, предложили най-висока цена. Само благодарение на божията милост скъпоценното детенце бе спасено от участ, по-страшна и от смъртта.
Имай малко милост, Манди! Защо всяка мисъл, появила се в главата ти напоследък, е свързана със смъртта? Та нали точно ти, като пълна идиотка, възкликна на първата сбирка на инициативния комитет: «Защо чак сега организираме тази среща?».
Нито един от съучениците й от випуск '86 не можеше да се върне назад в спомените си, без да се сети за онази студена февруарска вечер, за бала по случай деня на св. Валентин и за убиеца, наречен Купидон. Човекът, пронизал Джейк право в сърцето със стрела, така и не беше открит. Може би той, или тя, продължаваше да живее сред тях и, поради някаква неизвестна причина, бе решил да убива отново?
Телефонът иззвъня. Манди подскочи, обезумяла от страх.
Вдигна слушалката с треперещата си ръка.
— С Манди Стулц ли разговарям? — попита непознат глас.
По дяволите! Защо вдигна слушалката, преди да е проверила номера, от който й звънят? Някой несъмнено се опитваше да й пробута нещо по телефона.
— Да, аз съм Манди Стулц, но не се интересувам от онова, което се каните да ми продадете. Каквото и да е то.
Понечи да затвори, но чу, че отсреща казват нещо.
— А не те ли интересува дали ще останеш жива?
Манди стисна слушалката толкова силно, че ставите на пръстите й побеляха от усилието.
— Кой се обажда?
— Най-страшният ти кошмар.
— Вижте, ако това я някаква долна шега…
— Никой не се разсмя, когато умряха Хейли и Аурора, нали?
За част от секундата Манди остана без дъх. В ушите й отекна зловещ смях. Манди отчаяно отвори уста, опитвайки да си поеме въздух.
После отсреща затвориха и тя чу свободния сигнал.
Мили боже, кой?… Защо?…
Манди затръшна слушалката и седна на мястото си, разтреперана от главата до петите. Когато успя поне отчасти да възвърне част от самообладанието си, тя провери телефонния номер, от който й бяха позвънили. Беше на клетъчен телефон. Веднага го избра. Включи се гласова поща:
— Здрасти, аз съм Мики Маус — заговори нечий стържещ, почти нечовешки глас. — Оставете съобщение и Мики ще ви се обади в отговор.
Манди поклати глава.
Що за лудост беше това?
И какво да прави сега?
Ще трябва да каже на другите.
Най-напред ще се обадя на Кристън. Тя ще знае какво трябва да се направи. След това ще звънна на Джеф и ще му кажа да се прибере веднага у дома.
Колкото и да не й се искаше да си го признае, Манди осъзна, че е уплашена до смърт.


Пъхна телефона с предплатена карта в чантата си и се усмихна. Време беше да пораздвижи духовете още малко, да засили драмата. Искаше жертвите й да обезумеят от страх. Искаше да ги накара да лежат будни в леглата си нощем, да тънат в недоумение и да се разкъсват от тревоги. Искаше да ги принуди постоянно да се оглеждат през рамо, търсейки с очи преследвача си. Първоначалната й идея беше да убие трите — Рейчъл, Кристън и Линдзи — първи, но, след като не се получи, реши да ревизира намеренията си. Щеше да се отърве най-напред от другите, а Кристън, Рейчъл и Линдзи щеше да остави за най-накрая. Мразеше ги до една, но най-силна ненавист изпитваше към Линдзи. С удоволствие би убила всяка една от тях на самата среща, стига да беше възможно. Ами ако някак си успееше да ги примами, една по една, тук, в лабиринта в двора на «Св. Елизабет»? Това би било просто прекрасно.
Вдигна очи към мрачното сиво небе, от което сякаш всеки момент щеше да завали, и вдиша дълбоко. Заобиколена от лабиринта от храсти, дълбоко в самото сърце на това тихо светилище, тя бавно плъзна поглед към скулптурата на Мадоната, избеляла от слънцето като изсъхнала кост, а след това и към стария дъб, разперил клони над храстите. Дървото беше зелено и разлистено, пълно с живот. През онази нощ преди двадесет години бе изглеждало съвсем различно. Тогава беше февруари. И дървото беше без листа, голо и зловещо, а дългите му, наподобяващи скелет, клони се люлееха от студения вятър.
Положила бе неимоверни усилия да изтрие миналото от главата си, но така и не успя. Спомените я преследваха постоянно и с годините ставаха все по-ярки и натрапчиви. Опитала бе да се бори с омразата, завистта и горчивината, които изпитваше към другите. Направила бе опит да им прости за онова, което й бяха причинили, така както се бе опитата да прости на Джейк. Джейк, когото обичаше.
Но той не те обичаше толкова, колкото ти него. Той те използваше. И те накара да унищожиш живота, който растеше вътре в теб.
— Не можеш да родиш това дете — беше й казал той.
Но Линдзи бе родила детето му. Нейният син бе получил живот. Не, не, не е така. Ти просто реши, че бебето е на Джейк. Но Лео Джеломино не е син на Джейк. И никога не е бил.
Може би Джейк не беше баща и на моето дете и напразно ме накара да го убия.
Ако беше казала на Джейк, че в живота й има някой друг, някой, който я обича и се държи добре с нея, дали щеше да й позволи да задържи бебето си? Но тя просто не можеше да каже на Джейк, че не е единственият мъж в живота й. Защото той щеше да побеснее от ярост. Може би дори щеше да…
Но това вече няма значение. Бебето ми е мъртво. И Джейк е мъртъв.
Аз ги убих и двамата.
Излезе лек ветрец, който прошумоля в избуялите храсталаци и разлюля най-високите клони на стария дъб. Присвила очи, тя се обърна към дървото и потърси с очи мястото, на което Джейк бе застанал през онази нощ. Опираше се нехайно на дънера на дървото, а в ръката му димеше изпушена до половината цигара. Беше толкова наперен и сигурен в себе си. Господин Неустоимият.
Ухили се, когато я зърна да наднича иззад храсталаците. Беше се прикрила в нещо като ниша, образувана от няколко изсъхнали храста. Усмивката не слезе от лицето му до мига, в който стрелата го улучи право в сърцето. Дали точното попадение бе просто чист късмет? Или божествено провидение? Какво значение имаше. Джейк Маркът бе платил с живота си за извършените грехове.
Очите й се напълниха със сълзи, когато си го представи в онези последни мигове от живота му. Тялото му бе приковано към дънера на дървото, от раната му струеше кръв, очите му се бяха окръглили от неочаквания шок, а устата му зееше отворена, опитвайки се да поеме глътка въздух. Не бе умрял мигновено. Но не бе и живял дълго. Само няколко секунди. През цялото време се бе взирал право в нея сякаш я молеше за помощ.
Но тя просто се отдалечи, доволна, че е сложила край на живота му.


Дийн Макмайкълс се смяташе за добър човек. Дружелюбен, учтив, сърдечен. Бе започнал да привлича дамите още през първия гимназиален клас. Тийнейджърките, естествено. Първото му завоевание обаче бе едно по-голямо от него момиче. Той беше на петнадесет, а тя — на седемнадесет. Тийна беше братовчедка на приятел на негов приятел. Всичките му приятеля я бяха чукали по едно или друго време. Сега, когато се връщаше назад в спомените си, осъзнаваше, че изобщо не е бил чак толкова горд от мисълта, че е един от многото, но на времето беше доста страстно хлапе, а тя буквално му се слагаше. След Тийна стана малко по-придирчив; обикновено правеше секс с момиче едва след като са излизали известно време. Имаше обаче едно-единствено момиче, което наистина желаеше. Желаеше я толкова силно, че през целия си съзнателен живот така и не можа да престане да сравнява всяка появила се в полезрението му жена с нея. Тя, обаче, си падаше по друг. По Джейк Маркът. Дано черната му душа изгние в ада!
Познаваше Рейчъл Алсейс още от детската градина. Тогава семейството й се премести от Чатанууга, Тенеси, откъдето бе майка й, в Портланд, родния град на баща й. Започна да се подиграва на селския й акцент от мига, в който я зърна. Веднъж дори я разплака и мигновено съжали за това. Рейчъл беше истинска мъжкарана. Катереше се по дърветата, караше скейтборд, хвърчеше по улиците с велосипеда си, играеше бейзбол. Беше като живак и преливаше от енергия и ентусиазъм.
Не е сигурен кога точно престана да я възприема като едно от аверчетата му в игрите и започна да я вижда като момиче. Може би по времето, когато тя премина през пубертета и се сдоби с чифт гърди убийци. Господи, как копнееше да ги види! Веднъж — само веднъж — я целуна. Това се случи на тринадесетия рожден ден на Линдзи Фаръл, когато започнаха да играят някаква шантава игра, включваща много целувки. Рейчъл, която си беше пич, му позволи да я целуне. Не се поколеба обаче да го зашлеви с все сила, когато той се опита да опипа гърдите й. Изправиха се един срещу друг, преплели пламналите си погледи. Искаше да я целуне отново, но съзнаваше, че току-що бе проиграл единствената си възможност да й стане нещо повече от другарче в игрите.
Когато Джейк Маркът се появи в живота й — тогава бяха вече на шестнадесет — Дийн бе започнал безжалостно да дразни и тормози Рейчъл, правейки всичко възможно да я накара да го забележи. Защо ставаше така, че всички останали момичета се интересуваха от него, но не и онова, което той желаеше?
След убийството на Джейк нещата се промениха изцяло. Никой от тях вече не бе същият. И това важеше в най-голяма степен за Рейчъл и семейството й. След смъртта на баща й тя и майка й се върнаха в Тенеси и той повече не я видя. Веднъж случайно срещна Кристън и я попита за Рейчъл, но и тя не знаеше нищо повече от адреса й. В колежа имаше две сериозни приятелки — и двете бяха симпатични, дребнички блондинки. Когато се ожени, наближаваше тридесет, а съпругата му, Кели, отговаряше на същото описание. Дийн съвсем ясно си даваше сметка, че всяка негова връзка е опит да открие заместител на единственото момиче, което някога бе желал истински.
И ето че сега тя се бе върнала обратно в Портланд и живота му и сякаш се бе устремила право към него. Единственото, което му идваше на ум, докато се намираше край нея, бе, че изглежда дяволски добре. Дъхът му спираше само като я гледаше. Не беше някаква бляскаво умопомрачителна красавица. Но излъчваше здраве и енергичност и притежаваше онази типично американска хубост, от която вътрешностите на Дийн буквално се разтопяваха.
И двамата бяха на тридесет и осем години, разведени, без деца. И се срещаха отново за пръв път след двадесет години. Нима съдбата бе решила да му даде втори шанс с Рейчъл? Или е глупак да вярва, че има такова нещо като втори шанс!
Дийн се загледа в Рейчъл, опиянен от хубостта й. Късите й руси къдрици падаха меко около сърцевидното й лице. Големите й сини очи преливаха от веселие и любознателност — също като на времето, когато беше дете.
Облечена беше неофициално, но дрехите й изглеждаха подходящи за всяко едно заведение, в което би могъл да я заведе в Портланд. Бял панталон и тънка, свободно падаща блуза, украсена с ред дребни мъниста, пришити непосредствено под гърдите й. Господ да му на помощ, искаше му се да я схруска.
— И да я върнеш вкъщи в прилично време, младежо — шеговито подхвърли Чарли Йънг и потупа Дийн по гърба.
— Два часа сутринта прилично време ли е? — попита Дийн.
— Ще се прибера преди полунощ — обяви на всеослушание Рейчъл.
— Приятно прекарване! — провикна се след тях Лорейн.
Двамата се настаниха в белия тъндърбърд на Дийн. Той запали двигателя, обърна се към Рейчъл и я погледна право в очите.
— Много си красива.
Устните й помръднаха в едва доловима усмивка.
— Не съм красива и го зная. Не си губи времето с ласкателства, защото те няма да ти помогнат да ме вкараш в леглото си. Разбра ли?
Дийн се разсмя. Господи, изобщо не се бе променила. Поне не и в отношението си към него. Винаги реагираше по един и същи начин на всяка негова дума. Палеше се, възразяваше, спореше, отстояваше мнението си.
— Аз наистина мисля, че си красива. — Винаги съм го мислил. — И, за да не живееш в заблуждение, държа да ти кажа, че никога не спя с жена на първата среща. Едно момиче трябва да ме омае и завладее, преди да й позволя да прави каквото си иска с мен.
— Не мога да повярвам! Държиш се все едно си още на шестнадесет години! — Изгледа го с раздразнение. — Аз съм симпатична, жизнена, енергична и имам хубава фигура, но не съм и никога не съм била красива!
Той превключи скоростите, изкара спортния си форд от алеята на семейство Йънг, натисна газта и колата литна като ракета по улицата.
— Ще те глобят за превишена скорост — предупреди го тя.
Той намали и сега караше само с десет мили в час над позволената скорост.
— Имам приятели в полицията, които ще отменят глобата ми.
И тогава Рейчъл се усмихна истински и сърцето му сякаш спря за миг.
— Искаш ли да отидем на кино преди вечерята? — попита Дийн, който вече се бе спрял на определен филм.
— Нямам нищо против, стига да дават нещо, което си струва да се гледа.
— Определено си струва.
Тя го погледна.
— Не искам да гледам кървави касапници, от които след това ще сънувам кошмари. Нито пък някаква боза, в която всяка втора дума е псувня.
— Е, мисля, че с това се изчерпва представата ми за хубави филми.
Двамата се разсмяха.


Тази вечер, след като оставиха Емили при родителите на Манди, Манди и Джеф отидоха до апартамента на Рос Делмонико. Манди се бе обадила по-рано вечерта и бе предупредила Кристън, че се налага да поговорят и че въпросът не търпи отлагане. Сега, след като бе имала на разположение цял следобед да размишлява върху зловещото телефонно обаждане, Манди вече можеше да разкаже на Кристън всичко, без да плаче и трепери от страх.
— Сещаш ли се за някого, който би искал да те изплаши или нарани? — попита я Кристън. — Някой, който да не е свързан със «Св. Лиз» или със срещата на випуска, или — въздъхна дълбоко — с Джейк?
— Не, няма такъв човек — заяви Манди.
— Мисля, че Манди трябва да съобщи за телефонното обаждане в полицията — рече Джеф, като не спираше да мести поглед между Кристън и съпруга й Рос.
— Съгласен съм — рече Рос. — Когато Кристън осъзна, че някой постоянно я следи и наблюдава…
— Рейчъл Алсейс е тук, в Портланд — прекъсна го Кристън. — Тя е полицай в Алабама. Началникът на полицията Йънг й е позволил да прегледа отново всички материали по разследването на убийството на Джейк. Ще работи заедно с Дийн Макмайкълс. Спомняш си Дийн, нали?
Манди прикова поглед върху лицето на Кристън, опитвайки се да разшифрова скритото послание, което би могло да се съдържа в думите й. Съсредоточи се максимално, опитвайки се да чете между редовете.
— Ти видя ли се вече с Рейчъл? Разговаряхте ли?
— Днес обядвахме заедно.
— И?
— Тя смята, че може би съществува връзка между смъртта на Хейли и тази на Аурора. Мисли, че има нещо, което полицаите в Портланд и Ню Йорк не знаят и това не им позволява да вникнат в случаите, абстрахирайки се от очевидното.
— Какво? — едновременно възкликнаха Рос и Джеф.
— Рейчъл не е абсолютно сигурна, но смята, че става нещо — поясни Крис. — А щом Рейчъл чувства, че в смъртта на двете жени има нещо нередно… щом и ние самите изпитваме определени съмнения, то тогава бихме били истински глупаци, ако не се доверим на инстинктите си.


След като решиха да не ходят на кино, Дийн предложи да й покаже града. Тя веднага поиска да минат покрай «Св. Елизабет», но той сякаш се поколеба.
— Защо да разваляме една толкова прекрасна вечер? — попита.
— Няма да слизаме от колата — отвърна тя. — Искам само да минем от там, за да я погледна.
И той наистина мина край гимназията без изобщо да намали скоростта. Бързаше час по-скоро да се махне от там, сякаш духовете от миналото го гонеха по петите.
— Ти и Джейк бяхте приятелчета на времето, но понякога ми се струваше, че не го харесваш особено — рече Рейчъл.
— Той можеше да бъде истински негодник. — След като сградата на старото училище, построена от червени тухли през 1920 година, се скри зад завоя, Дийн продължи: — Понякога Джейк се държеше като долен кучи син. Само че умееше добре да прикрива тъмната си страна.
— Много е лесно да му правим характеристики сега, когато вече не е между живите, за да се защити.
След тази наистина много глупава забележка от нейна страна, между нея и Дийн се възцари мълчание, което продължи известно време. Никой не проговори докато не стигнаха до първоначалната си цел. «Пастише» беше странно малко ресторантче в югоизточната част на булевард Хоуторн. Беше странно в смисъл, че представляваше нещо като малка закусвалня, в което менюто се сменяше всеки ден, ястията се изписваха на амбалажна хартия, окачена на стената, а посетителите хвърляха на пода смачканите си книжни салфетки, както вероятно се правеше в истинските заведения от този тип в Испания. Ресторантчето не можеше да се похвали с лукс, но храната беше фантастична. Седнаха един до друг пред малкия бар. Отпиваха от питиетата си и похапваха сандвичи с малки кюфтенца и забулени яйца по испански.
След вечерята тръгнаха да се прибират с колата на Дийн. Той я погледна и попита:
— Още е много рано да те водя до дома. Искаш ли да отидем да потанцуваме? Да си купим сладолед? Да минем през къщи, за да те запозная с котката си?
— Имаш котка?
Той се разсмя.
— Не, не съвсем, но ми се стори, че въпросът с котката звучи по-добре от искаш ли да минем през къщи, за да ти покажа широкото си легло?
Тя игриво го ощипа по ръката.
— Няма да ходим до вас. По каквато и да било причина. И няма да танцуваме. Не и тази вечер. Ако обаче, решиш да ми предложиш двойна порция ванилов сладолед с череши…
Клетъчният телефон на Рейчъл иззвъня. Най-обикновено звънене. Никакви песнички или музика от филми. Тя бръкна в бялата си чанта, извади малък телефон и го отвори.
— Ало?
— Дано не е някой друг мъж — промърмори Дийн и й намигна.
— Какво? — попита събеседника си тя. — О, по дяволите! Да, изчакайте ме там! — Погледна към Дийн и само с устни изрече едно име. Кристън. Той веднага разбра, че има предвид Кристън Даниелс Делмонико.
Когато Рейчъл затвори телефона и го пусна в отворената си чанта, Дийн попита:
— Какво иска Кристън?
— Иска да отидем в апартамента й… апартамента на съпруга й. Манди Ким, която сега се казва Манди Стулц, и нейният съпруг са там заедно с Кристън и Рос. Изглежда, че днес след обяд Манди получила някакво заплашително телефонно обаждане и двете с Крис са убедени, че някой ги дебне и заплашва… заплашва всички нас.
Дийн вдигна въпросително вежди.
— Какво означава това всички нас!
— Момичетата, които на времето бяхме близки по някакъв начин с Джейк — Крис, Манди, Бела, Линдзи и аз. Може би и някои други. Не сме сигурни.
— Съзнаваш колко налудничаво звучи това, нали?
— Ако искаш нещо наистина налудничаво, трябва да чуеш следната теория: ние, имам предвид Кристън, Линдзи и аз, смятаме, че Хейли и Аурора може да са били убити от един и същи човек. И може това да е същият човек, който на времето уби Джейк.
— Вие мислите, че убиецът Купидон е започнат да убива отново след цели двадесет години?
— Да, така мислим. И това е истинската причина, поради която се върнах в Портланд. Защото възнамерявам да заловя убиеца на Джейк Маркът.


Двадесет и шест

След като предишната вечер Рейчъл и Дийн се срещнаха с Кристън, Манди и техните съпрузи, всички изразиха съгласие, че някой очевидно преследва и тормози Кристън и Манди, но мъжете изтъкнаха, че не могат да бъдат сигурни, че това има нещо общо със срещата на випуска или с убийството на Джейк Маркът, извършено преди двадесет години. Всички обаче категорично изтъкнаха, че Кристън и Манди не бива да поемат каквито и да било рискове, защото някой очевидно се опитва — в най-добрия случай — да ги сплаши. А в най-лошия?
Този въпрос се превърна в повод за разногласия между Рейчъл и Дийн, когато по-късно вечерта двамата се заеха да обсъдят възникналото положение.
— Ами ако човекът, който дебне и заплашва Крис и Манди, е същият, който е убил Хейли, успявайки по някакъв начин да насочи подозренията към онзи бездомник? Ами ако същият този човек е отишъл в Ню Йорк, убил е Аурора и се е опитат да убие и Линдзи?
— Твърде много ами ако има в тази теория — изтъкна Дийн.
— Ами ето и още едно — не се отказваше Рейчъл. — Ами ако двата смъртни случая, опитът за убийство и преследването и тормозът, са свързани по някакъв начин със срещата на випуска и с Джейк?
Дийн, поемайки ролята на адвокат на дявола, се опита да посочи неубедителните моменти и пропуските в нейната теория и й зададе единствения важен въпрос, на който все още никой нямаше отговор: Какъв е мотивът на евентуалния извършител?
Рейчъл не можеше да отговори. Дийн напълно основателно зададе и един друг въпрос: Защо убиецът бе изчакал цели двадесет години, за да се появи отново?
Днес Рейчъл седеше в единия ъгъл на общото помещение на детективите и разлистваше задълбочено материалите, свързани с убийството на Купидон. Налагаше се да асимилира твърде голяма по обем информация само за два дни. Прекарала бе едва няколко часа в сортиране и подреждане на фактите по случая, но те й бяха напълно достатъчни, за да достигне до първото си заключение — тя изобщо не бе познавала истинската същност на Джейк Маркът. Забавното, красиво и обичащо да флиртува момче, което си спомняше от онези години, очевидно бе просто плод на богатото й тийнейджърско въображение. Джейк бе притежавал и друга, мрачна страна. Точно както я бе предупредил Дийн. Защо не го бе забелязала на времето? Джейк беше трудно момче, израснало в нестабилно семейство с много проблеми. Но и той, също като сестра си Бела, успешно бе прикривал този факт.
Рейчъл и Бела не бяха първи приятелки, но с нея Бела се разбираше далеч по-добре отколкото с останалите приятелки на Джейк. И най-вече с момичетата, които присъстваха постоянно в живота му. Бела приемаше с неприязън факта, че не успява да се впише напълно в групичката ученици от «Св. Лиз» и «Уестърн Католик», които се въртяха около по-големия й брат. Рейчъл винаги бе изпитвала съчувствие към по-малката сестра на Джейк, защото си даваше сметка, че момичето излъчва някаква странна и необяснима тъга.
Чудя се дали все още прилича на мълчаливото и постоянно замислено момиче, което си спомням отпреди двадесет години?
Е, само след няколко минути щеше да разбере каква е Бела в момента. Натисна звънеца и зачака да й отворят, застанала на предната веранда на просторната къща на Манди и Джеф Стулц, която сигурно им бе струвала едно малко състояние. В което нямаше нищо чудно, защото, както я информира Кристън, счетоводната фирма на Джеф Стулц бе една от най-реномираните в Портланд и областта и той печелеше повече от добре.
— Манди беше негова служителка — разказа й Кристън. — Така са се запознали. Сигурно е с десет години по-стар от нея, но не му личи, нали?
Вратата се отвори и Рейчъл се озова лице в лице с жена, която не познаваше. Тъй като очакваше да бъде посрещната от Манди, тя се поколеба и се зачуди дали не е объркала къщата.
— Рейчъл? — попита привлекателната чернокожа непозната.
— Да, аз съм Рейчъл. — Пристъпи в просторното фоайе. — Боя се, че не се сещам… — Вгледа се въпросително в жената.
— Аз съм Делин Вон. Всъщност, сега се казвам Делин Симс. — Усмихна се топло и затвори вратата след Рейчъл. — Заповядай, влизай. Манди е на горния етаж, приспива малката Емили. Останалите са във всекидневната. Сипали са си по едно питие и обсъждат случилото се с Кристън и Манди.
Когато Кристън й позвъни рано сутринта, Рейчъл веднага се съгласи да се срещне с членовете на организационния комитет, които възнамеряваха да се видят тази вечер в къщата на Манди. Сбирката им обаче не бе свързана с подготовката на предстоящата среща на випуска. Жените искаха да обсъдят случилото се и да се убедят сами, че Манди и Кристън са подложени на преследване и тормоз от неизвестно лице.
Рейчъл влезе във всекидневната, където бе посрещната от Кристън. Тя й предложи чаша вино и Рейчъл прие.
— Хайде, влизай — рече Кристън. — Вече се срещна с Делин. А това са Ейприл и Мартина, които също изгарят от нетърпение да те видят.
Докато поднови познанството си с Мартина Перез Тейлър и Ейприл Райт, Манди също се появи в стаята. Макар че Мартина бе напълняла с поне двадесет и пет килограма през изминалите двадесет години, Рейчъл би я познала навсякъде. Виж с Ейприл нещата не стояха точно така. Тъмнокестенявата й на времето коса сега бе слънчево руса, изкуствените коронки на зъбите й бяха бели като сняг, а очилата с дебели стъкла, които носеше като ученичка, бяха заменени с контактни лещи.
В стаята беше и Бела Маркът, която се здрависа с Рейчъл, но не каза и думичка. Май си беше все така мълчалива и срамежлива. Затворена в себе си, педантична стара мома. С къдравата си черна коса и светлосини очи Бела би трябвало да бъде изумителна красавица — по-красива и от Джейк на времето, — но въпреки че двамата много си приличаха, Бела и тогава, и сега бе просто бледо подобие на красивия си покоен брат.
— Радвам се да те видя — рече й Рейчъл.
— Променила си се — отвърна Бела. — Сега си по-красива.
— Благодаря ти.
В миналото често й се бе случвало да не знае как да тълкува думите на Бела. Тя от край време си беше странна птица. Момиче, което не се вписваше никъде. И тази вечер не бе изключение. Бела по никакъв начин не се вписваше в малката групичка. Ако Кристън не й бе споменала, че в срещата ще участват и техни съученици от «Уестърн Католик» и «Уошингтън» Рейчъл щеше да бъде силно изненадана от участието на Бела в организационния комитет.
През първите петнадесет минути жените си побъбриха за децата, съпрузите и бившите си съпрузи, за работата си и за наближаващия годишен фестивал на розите в Портланд. След това въпросът, надвиснат над тях като тъмен облак, бе зададен от последния човек, от когото Рейчъл би очаквала да го направи.
— Е, Рейчъл, ти си полицай и имаш опит в тази неща. Ще ни кажеш ли какво става според теб? — попита Бела. — Мислиш ли, че убиецът на Джейк се е завърнал? Допускаш ли, че убиецът, когото на времето нарекоха Купидон, е убил Хейли и Аурора, а сега тормози и преследва и нас?
В стаята се възцари неестествена тишина. Долавяше се единствено учестеното дишане на шестте жени, скупчени една до друга във всекидневната на Манди.
Рейчъл насочи цялото си внимание към Бела.
— Струва ми се, че е възможно.
— Но защо убиецът на Джейк ще започне най-неочаквано да убива отново? — попита Мартина.
— И защо да убива Хейли и Аурора? — додаде Ейприл.
— Ние — Кристън и аз — смятаме, че това има нещо общо със срещата на випуска, която подготвяте — отговори Рейчъл. — Поради някаква причина мисълта, че старата ни банда ще се събере пак заедно, е накарала този човек отново да изгуби самоконтрол. Аз обаче си мисля, че има и още нещо. Затова възнамерявам да проуча задълбочено всички следствени материали по убийството на Джейк с надеждата да попадна на нещо, което би дало основание на полицейското управление в Портланд да започне отново да разследва случая.
— О! — тихо възкликна Бела. На лицето й се изписа изненада.
— Съжалявам, Бела — рече й Рейчъл. — Зная, че това сигурно е много болезнено за теб, но…
— Не, не е. Наистина. Разбирам защо искаш да го направиш и не възразявам. Едва ли има човек, който повече от мен да иска убиецът на Джейк да бъде изправен пред съда. Дори и сега. След всичките тези години.
Рейчъл възнагради Бела с половинчата усмивка, предназначена да изрази съчувствие.
— Вижте, вече не можем да направим каквото и да било, за да помогнем на Хейли или Аурора, но бихме могли да помогнем на себе си. Да се защитим. Знаем, че някой следи и тормози Кристън и Манди. Ами останалите? Някоя от вас има ли чувството, че е наблюдавана? Струва ли ви се, че някой ви следи? Нещо да е изчезнало от домовете ви? Ако напоследък ви се е случило нещо странно, разкажете ми за него.
Една по една жените поклатиха отрицателно глава. И тогава Бела изведнъж ахна, очевидно изненадана от мисълта, която й бе хрумнала.
— Може да е нищо, но… ами, в последно време ми изчезнаха няколко шала. Стори ми се странно, но тъй като постоянно забутвам разни неща, реших, че все ще излязат отнякъде. Не мислиш, че някой ги е откраднал, нали?
— Забелязала ли си следи от проникване с взлом в дома ти? — попита Рейчъл.
— Не, но обикновено отварям прозореца на спалнята през нощта. Обичам да спя на чист въздух. Освен това е публична тайна, че често забравям да го затворя, когато изляза от къщи на другия ден.
— Нямаш чувството, обаче, че някой те следи или наблюдава?
Бела поклати отрицателно глава.
— От днес нататък искам всички вие да бъдете нащрек. Това не означава, че трябва да станете параноички, разбира се. Просто внимавайте повече.
— Ти съвместно с ченгетата ли работиш? — попита Мартина. — Искам да кажа… знаят ли в полицията на Портланд за случващото се?
— Всъщност, Рейчъл работи неофициално с Дийн Макмайкълс — намеси се Кристън. — В момента Дийн е детектив в отдел «Убийства». И е прикрепен към звеното, което се занимава с неразрешени минали случаи.
— Великолепният Дийн? — Ейприл въздъхна. — Още ли е такъв красавец както на времето?
— Определено — увери я Кристън.
— На времето имах някои много шантави фантазии, в които той беше главно действащо лице — призна си Делин.
— Мисля, че всичко се дължи на очите му — отбеляза Мартина. — Единствен той измежду познатите ми има златисти очи.
Изпитала леко неудобство при тези откровения на момичетата по отношение на Дийн, Рейчъл леко се прокашля, за да привлече вниманието им.
— Дами, струва ми се, че се отклонихме от темата.
— Добре, значи работиш съвместно с Великолепния Дийн. Според мен това е плюс, тъй като вие двамата с него сте приятели още от бебета, нали? — раче Ейприл. — За теб едва ли ще бъде проблем да го убедиш да се заеме отново с убийството на Джейк. Особено пък ако наистина смяташ, че то е свързано по някакъв начин със случващото се в момента. — Ейприл погледна Рейчъл право в очите, съсредоточила цялото си внимание върху нея. — Мислиш ли, че всички нас ни заплашва някаква опасност? Искам да кажа, че… ами аз не съм била сред гаджетата на Джейк. Всъщност, двамата с него дори не бяхме приятели.
— Не мога да кажа със сигурност кой е в опасност и кой не е — призна Рейчъл. — За момента просто смятам, че всички членове на инициативния комитет трябва да бъдат по-предпазливи и да обръщат внимание на всичко случващо се около тях. За сега не може да се каже със сигурност кой е набелязан за цел и кой не е. Не знаем нищо за критериите, по които този човек избира жертвите си.
— Брат ми Джейк обаче и убийство му по някакъв начин стоят в центъра на случващото се в момента — почти шепнешком заключи Бела. — Бедната Аурора. Никога не е причинила зло на никого. Ами Хейли… е, всички знаем, че беше малко неуравновесена, нали? Нито една от двете не заслужаваше да умре.
— Ако решиш, че се налага да подпишем петиция или нещо от сорта, с която да призовем полицейските власти да се заемат отново с разследването на убийството на Джейк, просто ни информирай — подхвърли Делин.
Другите единодушно изразиха съгласието си с нея.
Половин час по-късно Рейчъл си тръгна от дома на Манди с чувството, че не само е възстановила връзките със старите си приятелки, ами е постигнала значителен напредък в осъществяването на целта, която си бе набелязала. Тя не беше единственият човек, който искаше да се разкрие убиеца на Джейк Маркът с надеждата, че по този начин щеше да се избегне опасността други потенциални жертви да загубят живота си.


В тъмното и влажно подземие на «Св. Елизабет» тя насочи лъча на фенерчето към шкафчето на Манди Ким. Манди с нейното кръгло лице, скъпа прическа и богат съпруг. Манди, която винаги бе превъзнасяна като твърде умна, твърде хубавичка, твърде забавна. На времето Джейк все повтаряше, че Манди прилича на кукличка и си мечтаеше как ще събуе гащичките й. Тя знаеше, че той говореше така, защото искаше да я нарани и да я накара да ревнува. Един-единствен път се е отнесъл мило с нея и то бе, когато успя да я размекне и да я накара да се съгласи на убийството. От край време възприемаше секса с Джейк по този начин. Като убийство. Всеки път, когато я докосваше, всеки път, когато проникваше дълбоко в тялото й, тя умираше по малко. В деня, в който уби Джейк, вече бе напълно мъртва. Душата й бе попарена, утробата — празна, емоциите осланени, бъдещето й — съсипано. Затова успя да го убие толкова лесно. И не изпита никакви угризения. Той сам си бе виновен за всичко. Ако не я бе унищожил напълно, тя нямаше да…
Убийството на Манди изискваше съобразителност и коварство. И сложно планиране. Тя щеше да бъде много предпазлива. Постоянно нащрек. В очакване на най-лошото.
Няма нищо. Нека да живее в страх. А аз просто ще трябва да изобретя план, който да ми позволи да я изненадам, да я ударя тогава, когато най не очаква.
Тя има бебе, което обожава. Може би ще мога да използвам малката Емили Слутц, за да примамя Манди в капана.
Изригна в дълбок, зародил се в диафрагмата й смях, който прерасна в буен и невъздържан кикот. Беше ги подплашила всичките до една. Сега всяка една от тях непрекъснато се озърташе през рамо и очакваше неизвестният убиец да нанесе удара си.
Дори и мислещата се за много хитра полицайка Рейчъл Алсейс нямаше никаква представа кои са онези, белязани да умрат. Изобщо не подозираше коя ще бъде следващата жертва.
Трябва обаче да разбереш, че си в списъка ми. Ти, Кристън и Линдзи. Момичетата, които най-много обичаха Джейк.


Рейчъл трябваше да си признае, че на следващия ден пристигна на ЮГОИЗТОЧНО второ авеню № 1111 и зае бюрото си в ъгъла на помещението си с надеждата да види Дийн. Но когато стана два часа след обяд, а тя не го бе зърнала дори и за миг, Рейчъл започна да си мисли, че той нарочно я отбягва. После вниманието й бе изцяло погълнато от снимките на мястото, на което Купидон бе извършил убийството през онази февруарска нощ. Някой избра точно този момент, за да сложи ръка на рамото й. Тя силно подскочи и дори извика от изненада.
— Извинявай — рече Дийн. — Не исках да те изплаша.
Рейчъл издиша шумно, опитвайки се да се успокои, завъртя се със стола към него и го погледна.
— Следващия път свирни или дай някакъв друг знак, че се приближаваш — помоли тя и остави снимките настрана.
Дийн приседна на ръба на бюрото й и погледна към лъскавите фотографии. Разрови ги с ръка и отдели две — на едната се виждаше тялото на Джейк, приковано със стрелата към ствола на големия дъб, а на другата бе сниман лъкът, намерен на местопрестъплението.
— Грозна гледка — отбеляза той.
Рейчъл кимна.
— Знаеш ли, по онова време всички се подозирахме един друг. Истинска лудост, а? Та ние бяхме просто хлапетии, които дори не знаехме как се стреля с лък. Нито в «Св. Лиз», нито в «Уестърн» или в «Уошингтън» се практикуваше този спорт.
— Да, тогава дори не ни мина през ума, че човек трябва да е истински майстор на стрелбата с лък, за да може да уцели някого право в сърцето и да го прикове към дървото зад него.
— Дори и да стоял съвсем близо, убиецът все пак трябва да е бил много опитен стрелец. А в нашия приятелски кръг просто нямаше такъв човек. — Рейчъл разпръсна снимките по бюрото си, а после ги подреди една до друга. — Когато се запознах с материалите от разследването за пръв път, си зададох въпроса дали една жена би могла да опъне тетивата до краен предел. После обаче прочетох, че лъкът имал някакво приспособление, благодарение на което почти всеки би могъл да стреля с него.
— Да, но не всеки би могъл да уцели целта. Точно в средата при това.
— Прочетох доклада от разпита на собственика на лъка, но това очевидно се е оказала поредната задънена улица. — Рейчъл се разрови из папката и измъкна въпросния доклад. — Името му е…
— Патрик Дюи — прекъсна я Дийн.
Рейчъл го изгледа изпитателно.
— Май и ти доста си се ровил из тези доклади, а?
— Разбира се. Неведнъж. Беше време, когато двамата с Джейк бяхме добри приятели.
— Какво точно се случи между вас двамата? Кога престанахте да бъдете първи приятелчета?
— Наистина ли искаш да чуеш истината?
— Да.
— Когато научих, че Джейк е шофирал колата в нощта, в която бе убит Иън Пауърс, но решил да стовари цялата вина върху Иън, защото той вече бе мъртъв и не можеше да каже нищо в своя защита. Джейк нямаше желание да опере пешкира за катастрофата, причинила смъртта на Иън.
Сърцето на Рейчъл сякаш спря за миг, притиснато от огромна тежест. За част от секундата й се стори, че не може да си поеме дъх. Значи беше истина. Всички обвинения, които Хейли сипеше по адрес на Джейк, са били истина!
— Откъде знаеш, че Джейк е шофирал през онази нощ?
Дийн изсумтя.
— Джейк ми каза. Няколко седмици след погребението на Иън.
Една нощ, през която и двамата бяха изпили твърде много бира.
— И ти не каза на никого?
Дийн не отговори. Рейчъл инстинктивно разбра, че има още нещо. Въпросът беше дали наистина има желание да разбере какво точно бе то.
— Разкажи ми и останалото — помоли тя.
— Сигурна ли си?
Рейчъл кимна.
— Джейк ме заплаши.
— Какво? Да не би да ми казваш, че Джейк те е заплашил с убийство? — Ако Джейк бе заплашил Дийн, че ще го убие, това не осигуряваше ли на Дийн нужния мотив, за да отнеме живота на някогашния си най-добър приятел?
— Не е заплашвал да ме убие — заяви Дийн.
— Не разбирам. Ако той не е…
— Заплаши ме, че ще нарани един човек, който означаваше много за мен.
Озадачена, Рейчъл го изгледа въпросително.
— Каза ми, че ако спомена и думичка от онова, което ми бе разказал за нощта, в която бе загинал Иън, той ще те съблазни, а след това ще те захвърли като ненужен парцал. А аз знаех, че ако наистина го направи, не само ще разбие сърцето ти, но ще прекърши и духа ти.
Рейчъл замръзна неподвижно на мястото си. Продължи да се взира в Дийн, опитвайки се да осъзнае чутото и да го навърже с изкривените спомени от миналото и разбитите мечти. В онези години бе силно влюбена в Джейк. И макар да знаеше, че на моменти може да бъде себичен и егоцентричен негодник, тя го боготвореше. Само че никога не бе имала възможност да се докосне до тъмната му страна. А Дийн, който неизменно присъстваше в живота й още от детската градина, така и не стана нейния герой. Нейният шампион. Как е могла да бъде толкова сляпа?
— Добре ли си? — Дийн се присегна, хвана ръцете й, положени върху бюрото, и ги стисна.
— Да, добре съм. Просто съм смаяна. Мислех си, че познавам Джейк. Но съм се лъгала. — Срещна погледа на Джейк. — Оказва се, че съм се лъгала и по отношение на теб.
— Това е стара история, скъпа. Джейк също. Той остана в миналото. И вече не може да нарани никого.
— Не съм толкова сигурна.
— Виж, не мога официално да подновя разследването на убийството му, но не виждам защо да не ти помагам в свободното си време. Ще прегледам отново старите доклади, ще се поогледам, ще задам някой и друг въпрос.
— Да не би да ми казваш, че вярваш в нашата — в моята — теория, че е възможно убиецът на Джейк да е отнел живота на Хейли и Аурора и сега да преследва…
Той сложи пръст върху устните й.
— Не, предлагам да ти помогна, защото искам да натрупам някоя и друга червена точка пред теб.
Бяха й нужни няколко секунди, за да разбере, че Дийн се шегува. Но дали наистина беше така? Стоеше право пред нея и я гледаше с копнеж, с който примрял от глад човек се взира в последната хапка храна, останала на масата.
— Ще приема предложението ти — рече му тя. — Що се отнася до червените точки, броят им ще зависи от това колко помощ ще ми окажеш.
— Смятам, че е справедливо.
— Откъде ще започнем и кога?
— Сегашният момент ми се струва напълно подходящ.
— На нали все още си на работа?
— В момента ползвам почивката си за кафе.
— Не бих искала да ти създавам неприятности — увери го тя. — Чичо Чарли и Леля Лорейн ще вечерят с приятели тази вечер. Предлагам ти двамата с теб да окупираме кабинета му у дома. Ще си поръчаме храна, ще обмислим нещата и ще си изградим план за действие.
— В колко часа? В шест?
— Нека да бъде шест и половина.
— Това е среща, да знаеш.
Тя поклати глава.
Той се засмя.
— Не, наистина е среща.


Всяка привечер, около час преди да седнат да вечерят, Манди извеждаше Емили на разходка. Минаваха бавно по улицата и се спираха в близкия парк. Днес обаче реши да не го прави. В края на краищата, ако някой наистина я дебнеше…
От друга страна, кварталът, в който живееха, бе един от най-безопасните в Портланд. Освен това беше съвсем светло. И бе въоръжена със свирка и със сълзотворен газ Мейс. Дори и Джеф трябваше да се съгласи, че не може да изживее живота си в страх и ужас.
Пет минути по-късно Манди се бе отдалечила само на две преки от къщата си, но вече се намираше на ръба на нервна криза. Привиждаха й се неясни сенки, усещаше присъствието на тъмни фигури, спотаени зад всяко дърво, край което минаваше, чуваше странни звуци. Просто нелепо!
А денят беше един от онези редки за Портланд дни, в които слънцето обливаше земята с ярките си лъчи и я къпеше в топлина. Подухваше лек ветрец, в клоните на дърветата пееха птички, навсякъде пърхаха пеперуди. Манди се опитваше да убеди сама себе си, че трябва да се наслаждава на разходката с дъщеря си, вместо да тръпне от ужас и да очаква някакъв неидентифициран злодей да се материализира от нищото и да я сграбчи.
Когато навлезе с количката на Емили в малкия парк, Манди вече се чувстваше малко по-спокойна и уверена, че всичко ще бъде наред. По пътя мина край господин Хенети, който работеше в градината си, срещна госпожа Кенеди да разхожда кучето си и задмина двете близначки на семейство Монро, които скачаха на въже на тротоара. В парка се натъкна на още една съседка с малко дете, Ерин Майнър. Двете побъбриха малко. Не си казаха нищо важно — просто обсъдиха развитието на децата си.
По обратния път към дома Манди се отпусна до толкова, че да се наслади на приятната разходка и хубавия ден. Приближи се към задната врата, през която се влизаше в килера, в който държеше количката на Емили, и забеляза нещо залепено върху стъклената врата.
Пресвети боже!
Някой бе залепил стрела на вратата й. Пулсът й мигновено се ускори. Манди се огледа с надеждата да зърне злосторника, оставил стрелата на вратата й, после се наведе над количката, вдигна Емили и я притисна към себе си. Подпря я на бедрото си, доближи се още малко и огледа стрелата. Беше детска играчка с гумен връх. От него обаче капеше нещо червено и мокро. Кръв? Не, разбира се!
Манди стисна зъби, за да не се разкрещи. Отстъпи няколко крачки назад, заобиколи количката, бръкна в чантата, в която носеше резервни пелени за бебето и извади клетъчния се телефон. При нормални обстоятелства щеше да се обади първо на Джеф. Но не и този път.
Избра последния номер, който бе вкарала в паметта на телефона си. Номерът на Рейчъл Алсейс.


Двадесет и седем

През осемте дни, които Рейчъл бе прекарала в Портланд, членовете на организационния комитет бяха обхванати от притеснения и страх, които се разпростряха от Кристън, Линдзи и Манди и към останалите — Делин, Мартина, Бела и Ейприл. И Рейчъл. Всяка една от тях бе получила поне по едно зловещо телефонно обаждане и по една странна, заплашителна бележчица. Всяка една от жените в организационния комитет бе намерила по една детска стреличка, залепена за задната врата на къщата й. Гуменият връх на всяка стрела бе напоен с капеща червена боя. Не кръв. Боя. Посланието обаче бе повече от ясно — Спомни си как умря Джейк Маркът.
Първоначално полицията сметна тези инциденти за хулигански прояви. За глупави вандалски актове. Но тъй като и Рейчъл се оказа сред засегнатите, а една от въпросните стрелички бе залепена на задната врата на шефа на полицията Чарли Йънг, се започна разследване, целящо да изясни проблема. Не беше трудно да се проследят стрелите и боята, които обаче се продаваха в толкова много магазини в района на Портланд, че идентифицирането на купувача се оказа невъзможно. Всички телефонни обаждания бяха проведени от клетъчни телефони с предплатени карти, закупени от Мики Маус.
Изпратените заплашителни бележки бяха изписани с готови думи, изрязани от вестници и списания и залепени върху обикновен бял лист.
Първоначално, след като Манди се върна от разходка в парка с детето си и намери стрелата върху задната си врата, Дийн се бе опитал да убеди Рейчъл, че някой си прави с тях гадни шегички. Допускаше, че става дума за човек, който поради някакви причини, породени от болното му съзнание, иска да съживи миналото и да припомни на всички за бруталното убийство на Джейк. След това обаче всички останали членове на организационния комитет намериха такива стрелички на задните врати на къщите си и Дийн трябваше да приеме теорията на Рейчъл. Очевидно някой бе взел на мушка жените, които участваха активно в живота на Джейк в гимназията. Но защо? И дали това бе същият човек, който на времето бе отнел живота на Джейк?
Ден след ден Рейчъл се ровеше в материалите от разследването на убийството на Джейк. Дийн й помагаше в свободното си време. И докато работеше усърдно, за да разкрие едно убийство с двадесет годишна давност, Рейчъл не можеше да се избави от чувството, че предава паметта на баща си. На времето Мак Алсейс беше най-добрият детектив на света. Щом той не бе успял да открие убиеца на Джейк, какво я караше да вярва, че тя ще успее?
Изминалото време и разстоянието често имаха способността да премахват сивите петна и неясноти, да правят нещата по-отчетливи и ясни. Понякога дори и най-добрият детектив можеше да се окаже твърде близо до гората, неспособен да види отделните дървета. Докато разглеждаше снимките, четеше докладите и прехвърляше в съзнанието си фактите отново и отново, Рейчъл започна да си създава по-ясна картина за нещата. Едно нещо вече знаеше със сигурност — Джейк Маркът не беше момчето, за което го бе смятала на времето. Много по-важно обаче бе заключението й, че вероятността Джейк да е бил убит от някой от своите съученици бе почти нулева. Освен ако някой от тях не е прикриват успешно факта, че е изкусен стрелец с лък.
Непосредствено след убийството от полицията оповестиха една много малка част от информацията по случая, надявайки се по този начин да попречат на убиеца да се досети за хода на следствието. Бащата на Рейчъл нито веднъж не си позволи да сподели с нея подробности от разследването. Отчасти защото бе служебно задължен да пази тайна и отчасти защото очевидно бе искат да я предпази от някои грозни разкрития и истини.
След всичките тези години баща й все още й липсваше. Макар да бе обичала майката си с цялото си сърце, тя беше и си оставаше момиченцето на татко. Изобщо не беше подготвена за смъртта му. Та той беше едва на четиридесет и седем. Такава загуба! Отиде си точно в разцвета на силите си.
Рейчъл не можеше да не се пита дали животът й би бил по-различен, ако баща й не бе починал толкова рано. Едно нещо знаеше със сигурност — майка й не би се преместила в Тенеси без Рейчъл, а Рейчъл никога не би напусната Портланд, ако баща й беше жив. И какво ако бе останала тук, в Портланд? Нямаше да говори с лек южняшки акцент, нямаше да й се налага да си припомня отново имената на хората от миналото и нямаше да се омъжи за Алън Търнър.
Дали сега щеше да работи рамо до рамо с баща си, който, ако бе останал жив, сега вероятно щеше да бъде шеф на полицията? Дали нямаше да бъде партньор на Дийн Макмайкълс? А може би двамата щяха вече да са женени с няколко поотраснали хлапета?
Уха! И откъде й хрумна тази мисъл? Тя и Дийн женени? В онези далечни години тя дори не го харесваше. Но пък сега разбираше, че тогава изобщо не го бе познавала. Ако го бе познавала поне мъничко, никога не би го заподозряла в убийството на Джейк. А тя бе направила точно това! В края на краищата за никого не беше тайна, че двете момчета, които в продължение на години бяха първи приятели, изведнъж се отчуждиха без някаква видима причина. Никой на времето не разбра какво се бе случило между тях. Сега Рейчъл вече знаеше. Просто Дийн бе научил една от най-страшните и грозни тайни на Джейк. А Джейк се бе възползвал от чувствата на Дийн към Рейчъл, за да го изнуди и накара да си мълчи.
Дийн се приближи и остави два кафяви амбалажни плика на бюрото на Рейчъл.
— Време е за обяд — обяви той, придърпа си един стол и се настани до нея.
— Не трябваше да ми носиш обяд. — Рейчъл се завъртя на стола и се обърна с лице към него. — Но жестът е много мил. Благодаря ти.
— Няма за какво. И без друго трябва да хапна нещо. Просто реших да купя нещичко и за теб. — Погледна пликовете на бюрото. — Още ли обичаш сандвичи с говеждо? Туршия с копър? Диетична кола?
Устата й буквално висна от изумление. Възможно ли бе Дийн да си спомня любимите й храни от онези години?
— Ако има и едно шоколадче «Сникърс» за десерт…
— И ако има, какво?
— Няма да повярвам докато не го видя с очите си. — Отвори единия плик и извади отвътре два сандвича, две гигантски порции туршия с копър и две пликчета с пържени картофки.
Дийн отвори втория плик и измъкна две коли, едната от които диетична. После обърна плика и го изтръска. На бюрото паднаха две шоколадчета «Сникърс».
Рейчъл ахна, а после избухна в смях.
— Дийн Макмайкълс, ти помниш като слон!
— Само важните неща — отвърна той и й намигна.
Сърцето й подскочи като обезумяло.
— Предполагам, че точно тази памет ти е помогнала да станеш първокласен детектив.
Той разопакова сандвича си.
— И кое те кара да смяташ, че съм първокласен детектив?
Тя отвори двете кутийки кола, извади сламките от книжните им опаковки и ги постави в кутийките.
— Чичо Чарли ми каза. Ти си най-награждаваният детектив в управлението. Произведен си в чин лейтенант предсрочно, а скоро ти предстои поредното голямо повишение.
— Само си върша работата. Това е всичко.
Изглеждаше искрено смутен от похвалата. Скромен човек. Чак не можеше да повярва! Беше толкова различен от бившия й съпруг. И толкова различен от Джейк. Дийн отвори пликчетата с пържени картофки.
— Издирих притежателя на лъка, с който е бил убит Джейк.
— Наистина ли?
Дийн кимна.
— Патрик Дюи и семейството му се преместили в Салем преди деветнадесет години. Преди да отида да купя обяда ни, му звъннах по телефона.
— И?
— Разговарях със съпругата му Мерилин. От нея научих, че Патрик е починал преди две години.
— Хмм… жалко за човека. Но той едва ли би могъл да ни каже нещо повече от онова, което е казал по време на разследването преди двадесет години. Седмица преди убийството на Джейк е подал оплакване в полицията и е съобщил за откраднатия лък.
— Да, освен това Дюи се е свързал с производителя непосредствено след закупуването на лъка и благодарение на това успяхме да проследим оръжието до собственика му. Производителите следят серийните номера на лъковете заради условията на гаранцията.
Рейчъл сдъвка едно картофче.
— Видях един доклад, в който са записани разпитите, проведени от баща ми на неколцина ловци, които ловуват с лъкове. Нито един от тях, обаче, включително и Дюи, не е познавал Джейк и семейството му.
— Да, пък и всички са имали алиби за нощта, в която бе извършено убийството.
— Ти наистина си преглеждал старите папки, нали? — Рейчъл отпи от колата си.
— Преди няколко години, непосредствено след като постъпих на работа, помолих да ми разрешат да прегледам отново материалите от разследването — отвърна Дийн. — Истината е, че не вярвах, че бих могъл да открия нещо, което баща ти и партньорът му са пропуснали. Просто бях любопитен. Нали разбираш… заради Джейк и заради начина, по който бе убит. Мисля, че всички ние бяхме засегнати от убийството му по един или друг начин.
— Ммм… — Рейчъл преглътна и отпи глътка кола. — Понякога си мисля, че причината, поради която постъпих в полицията веднага след колежа — освен желанието ми да тръгна по стъпките на татко, естествено — бе убийството на Джейк. — Погледна Дийн право в очите. — Шантаво, а?
— Не мисля, но пък аз едва ли съм човекът, който би могъл да ти даде обективен отговор. Предполагам, че случилото се с всички нас непосредствено след смъртта на Джейк бе една от причините, поради които започнах работа в полицейското управление на Портланд.
— Ние двамата с теб май доста си приличаме, а?
Дийн се присегна, хвана една къдрица, паднала върху лицето й, и я намести зад ухото й. Погледите им се срещнаха и останаха така в продължение на един безкрайно дълъг миг.
— Жалко, че не го осъзнахме още преди години — подхвърли тя.
— По-добре късно, отколкото никога.
О, не! Стомахът й отново се сви от вълнение, а под диафрагмата й сякаш запърха цял орляк пеперуди. Всеки път щом Дийн я погледнеше по този начин, в душата й пламваше онзи трепет, който изпитваха единствено влюбените. Но тя не се влюбваше в Дийн, нали? Не и в Дийн Макмайкълс! Защо точно в него, за бога!
Това е само похот, каза си тя. От дълго време не си била с мъж и изпитваш сексуален глад и неудовлетвореност. Ето, това е обяснението. Имаш нужда от секс!
Означаваше ли това, че трябва да прави секс с Дийн?
— Значи сме готови за довечера — рече Дийн.
— А?
— Не ме слушаше, нали? Накъде се отнесе?
— На никъде. Просто се разсеях за миг.
— За Джейк ли си мислеше? — Дийн се отдръпна от нея и се облегна назад.
— Какво? Не, не мислех за Джейк. Всъщност мислех за… — Да не си се побъркала? Не можеш да кажеш на Дийн, че си мислеше как би могла да правиш секс с него. Да го използваш да начешеш крастата си.
Дийн я изгледа с раздразнение.
— Мислех си, че трябва да купим бутилка вино, преди да отидем в дома на Кристън и Рос тази вечер.
Възнаградена бе със скептичен поглед. Знаеше, че Дийн не се бе хванал на лъжата й.
— Няма проблем. Ще я купим по пътя.
Рейчъл сложи ръка върху ръката на Дийн.
— Повярвай ми, че не съм прекарала всичките тези години, вехнейки по Джейк. След като с майка ми се преместихме в Чатанууга, аз продължих живота си и почти напълно забравих за него.
— А за мен не си се и сещала, нали?
— Истината е, че се сещах. От време на време. — Ощипа го закачливо по ръката. — Спомнях си как ме докарваше до полуда на времето. — В мига, в който изречението се изплъзна от устата й, й се прииска да не го бе казвала. Или поне да го бе казала по друг начин.
Дийн се ухили.
— Интересен избор на думи.
Тя се изчерви. Да му се не види!
— Не търси скрит подтекст в тях — заяви. — Това са просто думи.
— Щом казваш. Човек обаче не може да не се пита…
— Нямам намерение да довършвам изреченията ти вместо теб.
— Добре, аз ще го довърша. Та човек не може да не се пита какво би станало, ако двамата с теб се бяхме сближили повече… ако се бяхме хвърлили в леглото… — той снижи глас — и се бяхме любили на времето.
— Дори и да проявявам известно любопитство, това не означава, че веднага ще скоча в леглото с теб — прошепна в отговор Рейчъл. — Може и да не ти се вярва, но на този свят все още има жени, които не правят случаен и необвързващ секс. И аз съм една от тях.
— Ако двамата с теб някога правим секс, няма да е случаен. Нито пък необвързващ.
Преди да успее да отговори какво и да е, към тях се насочи полицай Рей Мидълтън и заговори на Дийн още преди да е стигнал до бюрото на Рейчъл.
— Ей, Дийн, онзи очевидец по случая на Хендерсън се появи по-рано. Човекът е много неспокоен и реших да те предупредя, че е тук, за да не го караме да чака твърде дълго. Току-виж си хванал пътя и избягат.
— Да, благодаря — рече му Дийн и се обърна към Рейчъл. — С теб ще се видим отново по-късно.
И й намигна отново.
А в корема й отново запърха орляк пеперуди.


Кристън тревожно набръчка чело докато разговаряше с Линдзи Фаръл, която й телефонира тъкмо когато Кристън подреждаше масата за гости в апартамента на Рос. Дъщеря им Лиса щеше да спи у приятелка и вечерята бе предназначена само за четирима.
— Виж, Линдз, и на мен много ми се иска да отменим срещата на випуска, но не трябва да го правим. Освен това двете с Рейчъл имаме мнозинство, така че ще трябва да се съгласиш с нас — заяви Кристън. — Дори и Манди, която е извън себе си от притеснения, смята, че не трябва да позволяваме на някаква откачалка да ни диктува какво да правим. Останалите са съгласни с нея, така че подготовката на срещата продължава с пълна пара.
— Аз самата имах намерение да пристигна по-рано — рече Линдзи. — И вероятно ще го направим, ако…
— Ти и Уот?
— Да, Уот и аз. Кой би си помислил, че двамата с него ще свържем живота си? Но пък, от друга страна, на никого не би му хрумнало дори, че имаме деветнадесетгодишен син, роден в резултат на една-единствена нощ, която на времето прекарахме заедно.
— Защо не ни каза тогава? На мен или пък на Рейчъл? Може би щяхме да ти помогнем по някакъв начин?
— И какво щяхте да направите? — попита Линдзи. — И вие бяхте тийнейджъри като нас и сигурно щяхте да се съгласите с мен, че единственият ми избор предвид обстоятелствата е да дам бебето за осиновяване.
— Не мога дори да си представя как си живяла през всичките тези години, знаейки, че имаш дете, което не можеш да виждаш. Лиса постоянно ми къса нервите, но не бих могла да приема мисълта, че, поради липса на избор, трябва да се откажа от нея веднага след раждането й…
— Ако двамата с Уот успеем да си изясним нещата с Лео… ако тримата постигнем съгласие за това какви отношения да установим помежду си… то това ще означава, че получавам втори шанс да опозная сина си. А също и баща му.
— Линдз?
— А?
— Пази се, моля те.
— Ще се пазя. Ти също.
— Най-лошото е, че никой не може да предположи какъв ще е следващия му удар — рече Кристън. — Рос толкова се тревожи за мен, че почти не ме изпуска от поглед. А съпругът на Манди се кани да наеме бодигард, който да не се отделя от нея. Дори и Рейчъл, която е опитен полицай, носи пистолет и знае карате и други бойни изкуства, постоянно се движи в компанията на Дийн.
— Те двамата заедно ли са? — попита Линдзи. — Чудесата просто нямат край. Кой би си го помислил на времето — Великолепния Дийн и нашата Рейч. По онова време тя не спираше да въздиша по Джейк.
— Да, така беше. Но същото важи и за теб, и за мен.
— Бяхме глупачки, нали?
— Да, така е, но тогава бяхме още деца и не знаехме почти нищо за света около нас.
— Крис, моля те, дръж ме в течение на случващото се.
След като затвори телефона, Кристън довърши подреждането на масата и влезе в кухнята, за да нагледа печеното във фурната.
Ако зависеше от нея, тя веднага щеше да отмени срещата на випуска. От друга страна, приятелките й може би имаха основание, когато изтъкваха нежеланието си да се поддават на оказвания им натиск и не позволяваха на страховете им да диктуват поведението им. Пък и кой би могъл да твърди със сигурност, че заплахите ще престанат, ако срещата бъде отменена? Ако човекът, който стоеше зад номерата с детските стрели, зад телефонните обаждания, бележките и проникванията с взлом, бе убил и Хейли, и Аурора, то той би могъл да удари отново във всеки един момент. Без нужните доказателства обаче смъртта на Аурора си оставаше нещастен случай. От друга страна, полицията бе събрала достатъчно уличаващи доказателства срещу скитника, който, според тях, бе убил Хейли по време на грабеж в дома й. Освен това не разполагаха с нищо, което би им помогнало да свържат тези два смъртни случая с нападението над Линдзи в дома й в Ню Йорк. Нито пък със случващото се с нея, с останалите членове на организационния комитет и с Рейчъл.


Сега и четиримата бяха там горе. Кристън и Рейчъл, Дийн Макмайкълс и богатият съпруг на Кристън Рос Делмонико. Точно както и на времето в гимназията те се забавляваха заедно, радваха се на живота, а тя стоеше отвън, изолирана и забравена от всички. Да вървят по дяволите! Всичките до един! Кристън, толкова красива и… о, да! — толкова умна! Винаги с гадже до себе си. Дори и Джейк се обърна към нея, след като скъса с Линдзи. И Рейчъл — симпатягата. Приятелка с всички. Дори и с Джейк. Преди двадесет години смяташе, че е несправедливо момичета като Кристън, Рейчъл и Линдзи да получават всичко от живота. Смях, веселие, любов, забавления. А сега й се струваше, че почти нищо не се е променило от тогава насам. Те може би дори не си даваха сметка, че се отнасят жестоко към нея. Просто я пренебрегваха. Имаше моменти, в които не можеше да се избави от усещането, че е невидима. Никоя от тях сякаш не я забелязваше. А тя толкова копнееше да бъде една от тях, а не просто едно от момичетата, които се въртят около сплотената им групичка.
Стоеше пред високата сграда и, вдигнала нагоре глава, се взираше в мезонета, който принадлежеше на Рос Делмонико. Беше проследила Рейчъл и Дийн, за да разбере къде отиват. Изобщо не се изненада, когато установи, че са се запътили на гости на стар приятел. Вероятно бяха поканени на вечеря. Забеляза, че Дийн носеше бутилка вино.
Позабавлявайте се тази вечер. Насладете се на вечерята. Поговорете си, посмейте се, припомнете си старите времена. Само че аз ще се смея последна. За ваша сметка. Ще ти се присмивам, Крис! И на теб, Рейчъл. Но най-много ще се смея на Линдзи. Кучка такава!
Не можеше обаче да ги убие веднага. Трябваше да изчака. Вече знаеше, че съвсем скоро ще настъпи подходящият момент. За тези трите обаче щеше да измисли специален край. Нямаше търпение да свети маслото на Крис. И най-вече на Линдзи, защото нея мразеше най-силно.
Господи, как мразеше тези сладки умалителни обръщения! Крис, Линдзи Рейч. Джейк ги наричаше така на времето, а тя ги мразеше още по-силно заради това.
— Госпожо, добре ли сте? — попита някакъв глас. Изумена от факта, че някой я бе заговорил, тя буквално ахна от изненада. Сведе поглед и видя чифт тъмни очи, които я гледаха изпитателно. Мъж и жена, очевидно излезли да разходят кучето си, стояха пред нея и я гледаха така, сякаш има две глави.
— Аз… аз… добре съм — отвърна тя и бързо се отдалечи нагоре по улицата. Не се паникьосвай! Тия двамата изобщо нямаше да я запомнят. Така и не бяха успели да я разгледат в спускащия се здрач. Пък и защо някой би започнал да ги разпитва за нея?
Почти на бегом стигна до колата си, паркирана една пряка по-нагоре. Настани се зад волана и запали двигателя. Остави Крис и Рейч за друг ден — за нощта на срещата на випуска. Насочи вниманието си към една друга личност — не толкова важна колкото тези трите, но виновна не по-малко от тях. Тя също заслужава да умре. Скоро при това.


Вечерята със семейство Делмонико беше приятна. Дийн хареса Рос. Надяваше се, че двамата с Кристън ще успеят да спасят брака си. И не само заради детето си, а защото изглеждаха искрено влюбени един в друг. Може би любовта наистина беше най-важният компонент в една връзка. Истинската любов. Не страстта. Не преходното увлечение. Нито пък спомените за бушуващите тийнейджърски хормони.
И кого се опитваше да заблуди с тези разсъждения? Та той не знаеше нищичко за истинската любов. Като тийнейджър бе готов да изчука всяко момиче, склонно да му пусне. А по-късно… е, имаше някое и друго гадже, преди да се ожени. Обичаше Кели. И тя него. Но това не беше достатъчно. Любовта им не беше истинска и вечна, достатъчно силна, за да издържи до края на живота им. Като любовта, която свързваше родителите му. До ден-днешен. В момента двамата пътуваха с каравана из страната. Радваха се на живота и се обичаха по-силно от всякога.
Той копнееше за такава връзка. По дяволите, годините минаваха, а той не ставаше по-млад. Ако възнамеряваше да се ожени отново и да създаде потомство, трябваше да го направи час по-скоро. В края на краищата беше почти на четиридесет. Може би заради това бъдещите му планове се въртяха все около Рейчъл. Напоследък не спираше да мисли за нея като за негов партньор в живота, като за бъдещата госпожа Дийн Макмайкълс. Израснаха заедно и той винаги се бе старал да я закриля и предпазва. Държеше се като неин по-голям брат. Не знаеше кога точно се случи, но с времето започна да я ревнува от останалите, а през последната година в гимназията вече знаеше, че е влюбен в хубавичката, преливаща от живот Рейчъл Алсейс.
Която в момента се возеше на пасажерското място на неговия тъндърбърд и гледаше навън през прозореца.
— Давам царство, за да науча мислите ти.
Тя се обърна първо напред, а след това се извърна към него и го погледна.
— Мислех си за това каква късметлийка е Кристън. А също и Рос. Те се обичат и са заедно. Имат дъщеря и… А пък Линдзи е подновила връзката си с Уот Годард. Вече разказах за тях и за техния син…
— На нашата възраст не е толкова забавно да си сам, нали?
— Така е — съгласи се тя. — А това ни прави далеч по-уязвими. Кара ни да се обвързваме с неподходящи хора. Да убеждаваме сами себе си, че дадена връзка е по-специална, когато, в действителност, изобщо не е така.
Дийн издаде някакъв нечленоразделен звук.
— Какво беше това? Смях или ръмжене? — попита Рейчъл.
— По малко и от двете — призна той. — И аз си мислех нещо подобно. За нас, ако трябва да съм честен до край.
— Под нас имаш предвид теб и мен?
— Да. Винаги съм държал на теб. Още от детските ни години. Но чувствата ми бяха някак си объркани. Дразнех те непрекъснато, но и се опитвах да те закрилям като по-голям брат. После, в гимназията, започнах да те желая… Наистина да те желая.
— Ще ми се да ми го беше казал… тогава.
— Щеше да бъде безсмислено. Ти беше твърде силно увлечена по Джейк.
— Ако просто ми беше казал какво изпитваш…
— Ето, казвам ти го сега. В момента копнея да те закарам у дома и да те любя цяла нощ — заяви Дийн. — Но ако го направим, след това и двамата ще се объркаме още повече и ще се чудим какви са истинските чувства, които изпитваме един към друг. По дяволите, аз почти успях да убедя сам себе си, че съм влюбен в теб. Струва ми се, че и ти започваш да се питаш дали помежду ни не възниква някаква романтична връзка. Нали?
— Може би. И защо смяташ, че в това има нещо лошо?
— Поради причините, които самата ти изтъкна преди малко. И двамата сме почти четиридесетгодишни, не сме женени, нямаме деца и завиждаме на старите приятели, които като че ли са получили всичко в живота. Не искам да допуснем грешка и да си причиним само болка и страдания, впускайки се необмислено в интимна връзка.
Рейчъл не отговори. Той я погледна и видя, че отново е извила глава и гледа през прозореца.
— Рейчъл?
— Ммм?
— Нещо лошо ли казах?
Тя леко се прокашля.
— Не, не каза нищо лошо.
Когато спря на алеята пред дома на семейство Йънг, Рейчъл отвори вратата на колата, изскочи бързо навън и рече:
— Не си прави труда да ме изпращаш. Късно е и не ми се иска да будя чичо Чарли и леля Лорейн. — Миг преди да затръшне вратата, додаде: — До утре.
Дийн я проследи с поглед. Тя буквално се затича по алеята към къщата и не се обърна нито веднъж. Той свали прозореца на колата и вдиша дълбоко. Жени! Никога не е могъл да ги разбере.
«Стига си седял тук! — рече ти той. Прибирай се у дома. Ясно е, че сериозно оплеска нещата с Рейчъл. А това не е нещо, което би могъл да оправиш тази вечер.»
И какво точно бе направил? Разговарял бе с нея напълно откровено. Какво толкова лошо имаше в това? Смяташе, че и тя се чувства по същия начин. Че, също като него, се бои да не вземат да си повярват, че са влюбени. Че и тя, като него, иска да изясни чувствата си преди връзката им да премине на друг етап. Искаше го не заради себе си, а заради нея. Държеше на нея твърде много и никога не би си позволил да се възползва от нея с едничката цел само да начеше крастата си.
Честността обаче, очевидно невинаги се оказваше най-добрата политика.


Двадесет и осем

През следващата седмица Рейчъл преследваше две основни цели. Цел номер едно: да продължи да търси отговорите за убийството, извършено преди двадесет години. Цел номер две: да прекарва с Дийн Макмайкълс възможно най-малко време. Първото беше лесно за изпълнение, защото беше изцяло в нейна власт. Второто обаче се оказа далеч по-сложно. Дийн се държеше сякаш не се бе случило нищо особено. Сякаш не й бе казал, макар и не с тези думи, да се отдръпне, защото той не проявява интерес към сериозна връзка между тях. Налагаше й се да признае факта, че Дийн вероятно флиртуваше неудържимо с всяка жена, застанала на пътя му, а сексуалните задявки за него вероятно бяха нещо обичайно в подобни ситуации. Всичките онези приказки за чувствата, които бе изпитвал към нея на времето, очевидно бяха само начин да я размекне и да я накара да си легне с него. В края на краищата той се славеше с репутацията на сваляч — нещо, което бе научила от общи техни познати, които го познаваха по-добре от нея. След развода си той очевидно бе излизат с десетки жени. И Рейчъл предполагаше, че тя е просто поредното му завоевание.
По всичко личеше, че Дийн като че ли бе започнат да осъзнава факта, че тя постепенно се влюбва в него, а това е последното нещо, което той би желал. Добре, така да бъде. Тя няма нищо против. Не бе хлътнала чак до там, че да не може да живее без него. Времето, което бяха прекарали заедно, бе твърде кратко за възникването на дълбоки и искрени чувства.
А може би не?
Щом не бе влюбена в него, защо приемаше факта, че я бе отхвърлил като унизителна плесница? Защо стомахът й се свиваше болезнено всеки път, когато той беше наблизо? И защо постоянно се улавяше, че мечтае за него?
Защото си идиотка, ето защо!
Мобилният телефон на Рейчъл иззвъня. Тя го грабна от бюрото, на което го бе оставила, когато пристигна в сградата на полицейското управление, провери кой се обажда и се поколеба за момент, когато не разпозна номера. Разбра единствено, че й звънят от клетъчен телефон в района на Портланд.
Рейчъл реши да отговори. Отвори телефона и съобщи името си.
Мълчание.
— Ало? Има ли някой?
Дишане. Тежко и шумно.
Но това е нелепо!
— Вижте, ако сте объркали номера, просто го кажете и да затваряме.
— Не, това е правилният номер — отвърна нечий преправен глас. Рейчъл мигновено разбра, че събеседникът й от другата страна на линията използва някакво устройство за модулиране на гласа. Тактика, използвана и при други подобни обаждания. Тези устройства се продаваха свободно, а цените им варираха от дребни суми до няколкостотин долара. Проследяването на всички купувачи на такива устройства от областта щеше да отнеме много време и сили. И, в крайна сметка, можеше да се окаже напълно безполезно упражнение.
— Кой сте вие и какво искате? — попита Рейчъл със спокоен и равен глас.
— Някой съвсем скоро ще умре.
Рейчъл мигновено застана нащрек. Реагира като истински професионалист и попита спокойно:
— Така ли? И вие ли ще причините смъртта му?
— Да, аз. Точно както убих Джейк.
Сърцето на Рейчъл сякаш се качи в гърлото й. Наистина ли разговаряше с убиеца на Джейк Маркът?
— Вие ли убихте Хейли и Аурора?
Смях. Груб, изтерзан смях.
— Вие ли ги убихте? — настоятелно попита Рейчъл. Гласът й обаче си оставаше все така спокоен.
— Е, това е нещо, което ще трябва да откриеш сама. Нали си много умен и кадърен полицай! Хайде, намери ме, ако можеш. Спри ме, ако можеш.
— Защо правите това? Защо избивате приятелите на Джейк?
Не последва отговор. Рейчъл осъзна, че отсреща бяха затворили.
Остана неподвижно в продължение на няколко секунди. Продължаваше да стиска телефона в ръка, а сърцето й биеше с все сила. После изведнъж се раздвижи. Извика от менюто номера на последното позвъняване и натисна бутона за избиране. Телефонът започна да звъни. Отсреща обаче никой не вдигна. И в това нямаше нищо изненадващо.
— Ти какво, да не се опитваш да смачкаш телефона с голи ръце? — попита я Дийн.
Рейчъл подскочи от уплаха, възкликна сподавено, завъртя се рязко на стола си и го възнагради с убийствен поглед.
— Изплаши ме почти до смърт, по дяволите!
— Извинявай. Май започна да ми става навик да те стряскам. Какво има? Неприятно телефонно обаждане?
Рейчъл рязко затвори телефона и го остави на бюрото си.
— Току-що разговарях с убиеца на Джейк. Или поне с човека, който ми се обади — бил той мъж или жена — и се представи по този начин.
Дийн приседна на бюрото й.
— Нищо чудно, че ми изглеждаш пребледняла. Разпозна ли гласа?
— Не. Както и в останали случаи, гласът беше модулиран.
Дийн кимна.
— Можеш ли да кажеш дали е мъж или жена?
— Не съвсем. Струва ми се, че е по-скоро жена, но не мога да го твърдя със сигурност.
— Да приемем за момент, че става дума за жена. Кажи ми какво точно ти каза?
— Не много. Заяви само, че е убила Джейк и че възнамерява да убие още някого.
— Предполагам, че ти каза кого.
— Не, не ми каза. Освен това няма начин да проследим и установим номера. Предполагам, че отново е използвала карта с предплатена комуникация. На телефона ми се изписа кода на Портланд.
— Вероятно си права, но ние все пак ще направим необходимите проверки, за да сме сигурни. — Погледна телефона й. — Опитала си се да избереш номера, нали?
— Да. Но никой не вдигна.
Дийн сложи на бюрото й една хартиена чаша с капак.
— Горещ бял шоколад. Любимия ти, нали?
Рейчъл изгледа чашата с неприязън. Все едно че виждаше гърмяща змия пред себе си. През изминалата седмица Дийн постоянно я сюрпризираше с такива дребни жестове. Предложения за мир? Или просто обичайните атаки на известния с флиртовете си женкар?
— Благодаря. — Свали капачето, взе чашата и отпи.
— Ако човекът, който ти позвъни току-що, наистина е убил Джейк, ние тук ще се окажем изправени пред сериозен проблем, нали?
— Точно така. Лошото е, че няма как да разберем коя ще бъде следващата жертва — промърмори Рейчъл.
— Най-напред трябва да се свържем с всички членове на инициативния комитет и да ги предупредим да бъдат още по-предпазливи и внимателни.
— Аз ще се заема с това. Не е нужно ти да…
— Виж, скъпа, дай да се разберем веднъж завинаги. Аз също съм въвлечен във всичко това, макар и неофициално. Искам да те уверя, че започвам да вярвам във вашата теория — твоята и на Кристън и Линдзи, — че убиецът на Джейк, който и да е той, може да е отнел живота на Аурора и Хейли и сега е набелязал за свои цели останалите момичета, с които Джейк беше близък на времето.
Рейчъл потупа с ръка камарата папки върху бюрото си.
— Прерових всички доклади по няколко пъти. Разговарях с много хора, които присъстваха на бала през онази нощ. Разрових се из личните си спомени. — От гърдите й се изтръгна тежка и дълбока въздишка. — И трябва да призная, че се озовах в задънена улица. Също като татко на времето. Не попаднах на нищо, което да насочи подозренията ми към определен човек. Джейк е бил колкото обичан, толкова и мразен, но, въпреки това, никой като че ли не е имал мотив да желае смъртта му.
— Може би само Хейли. Само че подозренията към нея отпаднаха още в самото начало на разследването преди двадесет години. А сега се оказа първата жертва.
— Значи има още някой, който е мразил Джейк. Мразил го е достатъчно силно, за да пожелае смъртта му. И да го убие по толкова ефектен и драматичен начин.
— Да, убиецът е искал да гледа Джейк в очите докато отнема живота му. — Дийн насочи поглед към папките върху бюрото на Рейчъл. — Според съдебния лекар изстрелът е бил произведен от съвсем близко разстояние. А Джейк вероятно е стоял непосредствено до дървото. Иначе стрелата не би го приковала към дъба.
— Вероятно е пушел и се е подпирал на дървото.
— Често съм се питал дали Джейк е разбрал какво предстои да се случи и е замръзнат от ужас, или твърде късно е осъзнал какво го чака.
— Джейк беше пил през онази вечер. А алкохолът го правеше още по-самоуверен и арогантен. Представям си го как се взира нахално в убиеца си и се хили в лицето му. Вероятно си е мислел, че това е някаква шега. — Очите на Рейчъл се напълниха със сълзи.
Дийн изруга през зъби.
— Престани да пилееш сълзите си за този задник, по дяволите! — Рязко се надигна от бюрото й се отдръпна назад.
Рейчъл забеляза, че ръцете му, отпуснати край тялото му, са свити в юмруци. Дяволите да го вземат. Какъв точно му е проблемът на този?
— Хайде да не ме подценяваш толкова, става ли? Изобщо не плача. Просто очите ми леко овлажняха. Но не заради Джейк.
Дийн я изгледа вбесено.
— Ако не се размекваш заради Джейк, защо тогава?
— За всичко. Заради миналото, заради предстоящата среща на випуска, заради Хейли и Аурора… И, ако искаш да знаеш истината, безпокоя се заради заплахите, които този човек отправи току-що. Тревожа се за безопасността на старите ми приятелки. Че и за собствената си безопасност.
Напрежението на Дийн видимо отслабна. Разтвори юмруци, отпусна стегнатите си рамене.
— Извинявай. Май прибързах със заключенията. И сбърках.
Рейчъл кимна.
— Виж, отбих се да ти донеса шоколад с надеждата, че може да поговорим за повече от две минути — рече Дийн. — Заел съм се с нещо и исках да чуя и твоето мнение по въпроса.
Тя го изгледа въпросително.
— Разбира се. За какво става дума?
— Наречи го инстинкт на ченге, или просто предчувствие, но откакто разговарях с вдовицата на Патрик Дюи, все не мога да се избавя от чувството, че нещо около тази жена не е съвсем наред.
— Да не би да е казала нещо, което…
— Не, не беше това, което каза. По-скоро става дума за онова, което не каза и за начина, по който отговаряше на въпросите ми.
— Може би само така ти се струва. В края на краищата съпругът й не е свързан пряко с убийството на Джейк. Вярно, че престъплението е било извършено с неговия лък, но той е докладвал за открадването му седмица по-рано.
— И точно това не ми дава мира откакто разговарях с Мерилин Дюи. Помолих я да потвърди фактите, изложени в доклада на баща ти — че лъкът, използван за убийството на Джейк, е бил единствената открадната вещ от дома им.
— Точно така — потвърди Рейчъл. — Съвсем ясно си спомням този доклад. Нищо друго не липсвало от дома и гаража им. Само лъка на господин Дюи.
— И защо точно този лък?
— Какво искаш да кажеш?
— Защо е изчезнал точно този лък? Дюи е притежавал няколко лъка, като единия от тях е бил много по-нов и скъп от останалите. Защо крадецът не е взел останалите лъкове? Защо не е откраднал пушката му? Или пък бижутата на жена му?
Колелцата в мозъка на Рейчъл се завъртяха със свръхзвукова скорост.
— Не мислиш, че лъкът е бил откраднат, нали?
Дийн сви рамене.
— Може и да е бил. Нека за момент обаче приемем, че не е бил откраднат.
— Защо тогава са се обърнали към полицията и са докладвали за изчезването му?
— Защо наистина?
— Ако не е бил откраднат, то тогава Дюи е имал някаква причина да се обърне към властите. Надявал се е да получи пари от застраховката му? Не, в това няма никакъв смисъл. С въпросния лък беше убит Джейк, а убиецът го зарязва на местопрестъплението… като че ли е искат лъкът да бъде намерен.
— Нека да предположим, че поради някаква причина господин Дюи е решил да убие някого и е възнамерявал да го направи с един от лъковете си. После е докладвал, че въпросният лък е бил откраднат. Какъв по-добър начин да прикрие задника си?
— Доста логичен сценарий — отбеляза Рейчъл. — Но има два основни недостатъка. Патрик Дюи изобщо не е познавал Джейк и поради това не би могъл да иска смъртта му. Освен това Дюи е имал убедително алиби за нощта, в която бе убит Джейк.
— Спомняш ли си кой е човекът, осигурил му алибито?
— Ааа… да, сега си спомням. Жена му казала, че си е бил вкъщи с нея. — Рейчъл ахна. — Съпругата му може да е излъгала. Но защо?
— Преди да продължим да разсъждаваме в тази насока, ще трябва да поговорим отново с госпожа Дюи. Сега, когато са минали толкова много години, а съпругът й вече не е между живите, може и да успеем да я убедим да ни каже онова, което знае. Ако знае нещо, разбира се.
— Семейство Дюи имат ли син? Ако имат, той може да е познавал Джейк…
— По онова време двамата синове на семейство Дюи са били съответно на пет и седем годинки.
Рейчъл се намръщи.
— До тук с тази версия.
— Предлагам ти утре да отскочим до Сатем и да разговаряме с госпожа Дюи очи в очи.
Тя веднага се поколеба. Не беше сигурна, че иска да прекара целия ден с Дийн. Особено пък затворена в една кола с него по пътя до Сатем и обратно.
— Ще можеш ли да си вземеш свободен ден?
— Мисля, че ще мога да го уредя. — Той се ухили. — Имам се с шефа.
— Така значи. Ами добре, тогава. Ще се срещнем тук в…
— Ще те взема от дома на началника около осем и половина. Ако не е твърде рано, разбира се.
— Не е рано. Никога не съм могла да спя до обяд.
— Значи остава в осем и половина.
— Нали си даваш сметка, че инстинктът ти може и да те подвежда и от пътуването ни до Сатем да не излезе нищо? — подхвърли тя. — Искам да кажа, че е малко вероятно собственикът на лъка, с който е била изстреляна фаталната стрела, да е бил замесен в престъплението.
— Не твърдя, че е бил замесен. Просто разговорът с вдовицата му повдигна някои въпроси и породи известни съмнения в мен.
— Е, това е повече от онова, което самата аз успях да постигна. Ако съществува и един процент вероятност госпожа Дюи да знае… О, боже! Ами ако тя е познавала Джейк? Ами ако той се е свалял с по-голяма от него омъжена жена и съпругът й е разбрал?
Дийн се ухилили.
— Скъпа, харесва ми начинът ти на мислене.


След като Рейчъл й позвъни и й разказа за заплашителното обаждане, получено от човек, твърдящ, че е убил Джейк, Манди сериозно се замисли дали да изведе Емили на следобедна разходка. Реши обаче, че не може да стои затворена в собствената си къща и да не ходи, където и да било без Джеф. Да го направи, означаваше да позволи на някаква откачалка да контролира живота й. Освен това какво толкова можеше да й се случи посред бял ден в техния спокоен квартален парк, пълен с други майки и деца?
И днешният ден, подобно на толкова други в Портланд, беше облачен и мрачен. Небето сивееше, във въздуха се носеше мирис на дъжд. Наближаваше обаче краят на юни и лекият ветрец, който подухваше, беше топъл и уханен.
Наслади се на ежедневния ритуал с дъщеря си, каза си тя. Не позволявай на страха да контролира живота ти. Беше чувала други майки да твърдят, че децата долавят настроенията им и се изнервят, когато почувстват, че нещо с мама не е на ред. А Емили бе много раздразнителна през целия следобед. Манди премери температурата й, но тя се оказа нормална. После я попита да не се е ударила някъде.
Емили само я изгледа сърдито и поклати отрицателно главичка. След това се зае да разрушава къщата, която в продължение на цял час бе градила от разноцветни кубчета. После категорично отказа да легне и да поспи след обяд. Манди я сложи в креватчето и излезе от стаята, но момиченцето се скъса да пищи след нея.
Сега обаче, седнала удобно в количката си, малката глезанка се усмихваше широко и махаше с ръчичка на всеки минувач по тротоара. Заради доброто на дъщеря си Манди просто не можеше да позволи на последните събития да променят живота й. Колкото и да се опитваше обаче, тя все не можеше да пропъди от главата си предупреждението на Рейчъл. Дали наистина човекът, позвънил на Рейчъл, беше убиецът на Джейк Маркът? Дали същият този човек бе убил Хейли и Аурора? Дали щеше да убие отново? Или обаждането беше само една жестока шега?
— Добър ден, Манди — поздрави възрастната госпожа Джонсън, застанала до пощенската си кутия. После вдигна побелялата си глава към небето. — Изглежда, че ще вали. Взела си си чадър, нали?
— Да, никъде не ходя без него. — Манди потупа с ръка чантата, закачена за количката на дъщеря й. — Ние отиваме само до парка. Ако завали, за нула време ще се приберем у дома.
Стиснала в ръка пощата си, госпожа Джонсън погледна към Емили.
— Тя расте като тревата и от ден на ден става все по-сладка.
— Благодаря. Тя със сигурност е една малка красавица. — Манди махна с ръка на съседката и продължи да бута количката на Емили надолу по пътя. Колкото и да обичаше госпожа Джонсън, не й се щеше да изгуби половин час в празни приказки с нея.
Само след пет минути Манди стигна до парка. Докато буташе количката по застланите с тухли алеи, засенчени от огромни дървета и оградени от пъстри летни цветя, тя си припомни, че на времето често идваше да тича в същия този парк и винаги срещаше млади майки, извели децата си на разходка. О, колко силно бе завиждала на тези жени. Но сега, благодарение на Емили, тя бе станала една от тях. Майка.
Когато стигнаха до детската площадка, Манди свали Емили от количката и я настани на една от люлките. На площадката имаше само още един родител с дете. Манди разпозна развелия се наскоро татко, който бе спечелил пълно попечителство над двегодишното си дете.
— Здрасти, Тим. — Манди махна с ръка на съседа си, който живееше в двуетажна къща в колониален стил само през три къщи от нейната.
— Добър ден — отвърна той. — Вие двете май няма да можете да останете дълго тук. Струва ми се, че скоро ще завали. Двамата с Джоу смятаме да си ходим след малко.
Преди да тръгне, Тим побъбри с Манди за децата им, за тазгодишния фестивал на розата и за доброволните отряди, които се грижеха за реда в квартата. Вятърът постепенно се усили, небето притъмня още повече и Манди сметна, че е време да си ходят, независимо от факта, че бяха дошли преди малко. Емили обаче толкова много се забавляваше, че Манди реши да поостанат още няколко минути. В края на краищата вятърът и облачното небе не означаваха непременно дъжд. Не и в Портланд.
Десет минути по-късно Манди осъзна, че паркът е абсолютно безлюден. Време беше да се прибират. Наведе се да откопчее предпазния колан на люлката и усети първите дъждовни капки.
— По дяволите… — Свали Емили от люлката въпреки възраженията й, настани я в количката и извади чадъра. Опита се да го разтвори, но силният вятър го обърна. Докато се опитваше да се пребори с непокорния чадър чу, че някой се приближава зад нея. Някаква ръка с издължени пръсти се присегна и сграбчи дръжката на чадъра. Манди изпищя. Ужасни и страховити мисли изпълниха главата й. Пусна чадъра, рязко се обърна и сграбчи дръжките на детската количка, готова да хукне в дъжда.
— Манди, всичко е наред — чу познат глас. — Аз съм.
Погледна през рамо. Ударите на сърцето й отекваха оглушително в ушите й, пулсът й препускаше като обезумял. Манди отвори уста и с облекчение пое глътка въздух, когато разпозна жената, която се опитваше да оправи чадъра й.
Какво прави тя в тази част на града? В този парк? По това време на деня?
— Изобщо не трябва да излизаш на разходка в такова време — рече жената и й подаде чадъра само миг преди дъждът да рукне от небето.
— Емили обожава нашите следобедни разходки в парка и аз никак не обичам да я лишавам от тях.
«Защо ме зяпа по този начин?» — зачуди се Манди. «Странно какво прави тук по това време на деня… а и държанието й е доста неестествено.»
— Е, май трябва час по-скоро да се прибереш у дома, защото, както е тръгнало, ще се измокриш до кости.
Назъбена светкавица освети небето зад тях. Манди едва сподави уплашеното си възклицание. Отекна силен гръм. Емили извика уплашено, а след това ревна с пълно гърло.
Стиснала чадъра с едната си ръка и количката с другата, Манди погледна през рамо и рече:
— Имаш право. Трябва да бързам към къщи. До скоро. — Всичките й инстинкти сякаш крещяха: Махай се от тук. Бягай. Бягай с всичка сила!
Не ставай смешна. Та двете се познавате още от гимназията. Участвате в инициативния комитет за подготовка на срещата на випуска. Тя не е човек, който би убил, когото и да било.
Дали? Та вие двете изобщо не сте поддържали връзка през изминалите години.
Манди понечи да бутне количката и да се отдели и в този момент осъзна, че вече е твърде късно. Най-неочаквано нещо се усука около врата й и силно я дръпна назад. Манди сграбчи с две ръце копринения шал, който се впиваше в гърлото й, но колкото по-отчаяно се бореше, толкова по-силно опъваше нападателката й, която бе достатъчно силна и разгневена, за да я победи.
Как можах да постъпя толкова глупаво? Защо не си останах у дома днес? И защо не се опитах да извадя от чантата флакона със сълзотворен газ? Чуваш ли ме, господи? Не й позволявай да ме убие. Моля те, господи, не искам да умра. Какво ще стане с Емили, ако аз умра?


Рейчъл стоеше на вратата на полицейското управление и наблюдаваше гръмотевичната буря. Никак не й се искаше да излиза в дъжда, но бе обещала на леля Лорейн да се прибере по-рано. Двете възнамеряваха да се възползват от отсъствието на чичо Чарли, за да купят подарък за рождения му ден.
— Искаш ли да ти дам един чадър на заем? — попита я Дийн, който се приближи и застана до нея.
— Не, благодаря, имам си.
Той извърна глава и я огледа.
— И къде е?
— В колата ми.
Дийн се изсмя.
— Защо тогава не ми позволиш да те изпратя до колата ти? — попита и отвори големия си черен чадър.
— Ей, Макмайкълс? — извика след него дежурния сержант.
— Да, какво има?
— Търсят те по телефона. — Сержантът вдигна телефонната слушалка във въздуха. — Шефът е. Пита защо не вдигаш клетъчния си телефон.
Дийн опипа колана на панталона, на който обикновено държеше телефона си. Изпъшка, когато осъзна, че телефонът не е в калъфчето си.
— Изчакай ме малко, моля те. — И й подаде чадъра.
Рейчъл реши да го изчака. Не защото му бе обещала. Нито пък защото държеше Дийн да я изпрати до колата. Просто бе любопитна да разбере защо чичо Чарли бе позвънил на Дийн.
Затвори чадъра и се приближи до Дийн, който тихичко разговаряше с Чарли.
— Сигурно съм го забравил на бюрото си горе — рече Дийн. След това се заслуша. И се намръщи.
От изражението на лицето му Рейчъл разбра, че нещо не е наред. Стомахът й се сви. Дийн изпъшка като човек, изпитващ силна болка. Случилото се, каквото и да бе то, сигурно бе ужасно.
— Да, все още е тук. Аз ще й кажа. — Пауза. — Не, не мога да направя това.
Рейчъл хвана ръката на Дийн и я дръпна. Той я погледна, а тя, само с устни, попита: Какво става?
— Да. Зная. Разбирам. — Дийн продължаваше да говори с Чарли. — Значи бебето е добре, нали? — Пауза. — Няма начин да пренебрегнем изводите, които се налагат. Не и този път.
Дийн върна слушалката на дежурния сержант, след което се обърна и погледна Рейчъл.
— Какво? Кой? — попита тя.
Дийн я стисна за раменете. Тя пое дълбоко въздух. Очакваше думите като осъден затворник, който очаква изпълнението на смъртната си присъда.
— Тялото на Манди Ким… Манди Стулц, е било намерено в кварталния парк преди половин час. Изглежда е била удушена.
В първия момент Рейчъл се оказа неспособна да проговори. Не можеше да разсъждава дори. Зашеметена от ужасната новина, но не и чак толкова изненадана, тя просто стоеше и се взираше в Дийн. След това започна да трепери. Той плъзна длани надолу по ръцете й и започна да ги масажира.
— Рейчъл?
— Да. Аз… чух те. Защо попита чичо Чарли за Емили?
— Емили?
— Бебето на Манди.
— О, бебето. Тя е добре. Някаква жена я намерила в парка. Седяла в количката и се деряла от рев. Жената се огледала, за да потърси майката на ревящото бебе и намерила тялото на Манди зад някакви храсталаци.
— Значи се случи. — Гласът на Рейчъл прозвуча странно неестествено дори в собствените й уши. Беше мрачен. Сериозен. Тъжен. — Човекът, който ми позвъни, уби отново.
— Не можем да сме сигурни в това. Не и преди да установим всички факти. — Отново я стисна за раменете.
— Не, сигурна съм. — Рейчъл постави ръце на корема си. — Чувствам го точно тук. Човекът, който уби Хейли и Аурора и се опита да убие Линдзи в Ню Йорк, е същият, който днес отне живота на Манди.


Двадесет и девет

Лъчът на фенерчето освети последователно подредените в редица ученически шкафчета и се спря на това, което на времето принадлежеше на Манди Ким. Скоро щеше да завърши колекцията си. Колекция, събрана с много усилия и любов. А сега, когато и Манди бе мъртва, още едно от момичетата от харема на Джейк се бе присъединило към него в ада.
Усмихна се като си помисли за Джейк, който се пържи в ада, обречен на вечни мъки. Мъки, подобни на онези, които й бе причинил. Гримаса измести усмивката от лицето й, когато спомените я връхлетяха като мрачни сенки и протегнаха към нея лепкавите си пипала, готови да я сграбчат с тях. Тя запелтечи:
— Вървете си — прошепна. — Оставете ме на мира. Не желая да си спомням.
Страховитите сенки обаче станаха още по-черни и заплашителни. Обградиха я и бързо я сграбчиха със зловещите си пипала.
— Не, не, моля те, недей, Джейк. Боли ме, когато правиш така.
— Мълчи, скъпа, мълчи. Не искаш някой да ни чуе, нали?
Почувства как прониква дълбоко в нея, наранява я, причинява й болка. Изплака високо.
— Не, моля те. Недей. Спри.
Той затисна устата й с ръка, за да заглуши плача й. После отново проникна в нея. И отново. И отново.
Не можеше да понесе това. Спри! Недей! Махни се! Остави ме на мира!
— Обичам те, миличка. Теб обичам най-много от всички.
Започна да се бори с черните сенки от миналото, отблъсквайки ги така, както на времето се бе борила и отблъсквала Джейк. Сенките постепенно я пуснаха и бавно се отдръпнаха от нея, очевидно доволни, че я бяха разплакали отново.
На времето Джейк обичаше да бърше сълзите й.
Сълзи, които самият той бе причинил.
Сълзи, които момичетата в живота му й причиняваха.
Те си мислеха, че той държи на тях и че дори ги обича. Но не беше така. Той обичаше единствено нея. Защо тогава не им каза колко много я обича? Защо не ги накара да я допуснат в малката си елитарна групичка? Защо бе изпитвал потребност от други момичета, когато имаше нея?
Стисна под мишница малката чанта, в която Манди носеше памперси за бебето, и изтри с ръка мокрото си лице. Не беше честно, че дори и след всичките тези години той все още имаше властта да я разплаче. Но не за дълго. Щом всички те умрат, а «Св. Елизабет» се превърне в купчина боклук, който да погребе Джейк и миналото им, тя щеше да бъде свободна.
Свободна за какво?
Освободена от миналото? Освободена от спомените? От горчивата омраза, която изпълваше душата й?
С чантичката на Манди под едната ръка и с фенерчето в другата, тя се приближи до шкафчето, на което бяха изписани името и номера на Манди. Точно както в гимназията. Отвори чантичката и започна да рови из нея. Търсеше лични вещи на Манди. Ако разполагаше с повече време в парка, щеше да стори това непосредствено след като удуши Манди, за да може да остави чантата в количката. Но тъй като малката Емили пищеше, та се късаше, на нея й се наложи да действа бързо. Никак не й се щеше да остави детенцето сам-самичко в парка в разгара на бурята, но просто нямаше избор. Ако Манди не бе направила проникването в дома си толкова трудно начинание, убийството щеше да бъде извършено там.
Тя измъкна връзка ключове от чантата. Проблясващите в полумрака метални трофеи зазвъняха като звънчета, когато ги разклати.
Остави тежкия фенер на бетонния под и го обърна така, че светлината да пада директно върху шкафчето на Манди. Отвори вратата и остави връзката ключове на най-горния рафт. Отново бръкна в чантата и извади отвътре пудра и червило. Прибра и тях в шкафчето.
Колко типично за Манди! Да вземе пудра и червило докато разхожда детето си в парка. Малката кучка от край време се грижеше за външния си вид. Всеки кичур от лъскавата й черна коса бе прилежно разресан и подреден. Гримът й бе съвършен, парфюмът — скъп. Маникюрът и педикюрът — идеално оформени и поддържани. Дори и с униформата на «Св. Лиз» тя някак си успяваше да изглежда по-спретната и изискана от останалите ученички.
— Манди е истинска кукличка — казваше на времето Джейк. — Смятам да си я взема за себе си.
— Е, твоята кукличка е на път за ада, за да се срещне с теб — изрече високо тя, а гласът й отекна зловещо в празното подземие на старото училище.
Подхвърли чантичката настрана, след като извади от нея всички лични вещи на Манди. Затвори шкафчето на Манди, наведе се, вдигна фенера от земята и освети с него останалите шкафчета.
Вече бе елиминирала три от жертвите си. Оставаха още четири.
Може би трябва да убия поне още една преди срещата на випуска. Но коя? Линдзи все още не е пристигнала в Портланд, а аз не смея да предприема ново пътуване до Ню Йорк, дори и под фалшива самоличност. Освен това имам други планове за Рейчъл през идните няколко седмици. Малка игричка на котка и мишка. Може би бих могла да намеря начин да се добера до Кристън? Не, по дяволите! Онзи неин съпруг буквално не се отделя от нея. Денонощно я държи под око.
Няма значение. Ако се наложи, ще ги ликвидирам всичките в нощта на срещата. Една по една. Трябва само да измисля надежден план. А ако извадя късмет и ми се отдаде възможност да премахна коя да е от тях преди срещата, толкова по-добре. До тогава обаче смятам да превърна живота на Рейчъл Алсейс в ад.


Силната буря бе унищожила напълно всички улики на мястото на престъплението. Рейчъл стоеше под огромния черен чадър, който Дийн държеше над главите им, и наблюдаваше екипа съдебни следователи, които събраха апаратурата си и се запътиха към колите си. Бяха се постарали да стоят отстрани и да не им се пречкат, но Дийн по никакъв начин не можа да убеди Рейчъл да си тръгне от парка. Беше се опитала да го накара да разбере, че не може да си тръгне. Че изпитва потребност да върши нещо — каквото и да е — макар да съзнаваше, че на този етап не би могла да направи много.
— Хайде, Рейч — подкани я Дийн. — Позволи ми да те закарам у вас. Имаш нужда от гореща вана и здрав сън.
Тя поклати отрицателно глава.
— Единственото, от което имам нужда, е да разбера кой уби Манди.
— В такъв случай нека да отидем някъде, където ще можем да си поръчаме по едно кафе, или нещо по-силно, и да поговорим.
— Добре. Мога да изпия едно кафе. — Сетивата й бяха притъпени, а съзнанието — фокусирано върху една-единствена цел: да разкрие убиеца, преди да е умрял още някой. Обърна се и позволи на Дийн да я заведе до своя тъндърбърд, паркиран от другата страна на улицата.
Дийн отвори вратата и й помогна да седне, като през цялото време държеше чадъра над главата й. След това затвори чадъра и закопча предпазния й колан. Когато и той се настани зад волана, Рейчъл се извърна и го погледна. Дийн прокара пръсти през мократа си коса и напръска таблото на колата.
— Изобщо не разбирам какво става — рече Рейчъл. — Защо да убива Манди? Та тя нямаше и един-единствен враг на този свят. Винаги беше толкова мила с хората. — Рейчъл въздъхна дълбоко. — Бедничката Емили. Това сладко детенце е толкова мъничко, а вече губи втора майка. А Джеф…
— Зная, скъпа, зная. — Дийн се присегна и хвана ръката й. — Това се превърна в кошмар за теб… за нас.
Той стисна ръката й и тя му отвърна със същото. Останаха така известно време, а след това Рейчъл освободи ръката си, облегна глава назад на седалката и затвори очи.
— Убиецът ме предупреди, че той — или тя — възнамерява да удари отново. Ако само можех да разбера кой и защо…
— Ти веднага предупреди всички членове на инициативния комитет и Линдзи. Какво повече можеше да направиш?
Дийн запали колата и се включи във вечерния трафик. Чистачките се движеха напред-назад по предното стъкло, опитвайки се да се справят с проливния дъжд. Рейчъл се взираше невиждащо през прозореца, а главата й вреше от въпроси и предположения.
Непрекъснато се питаше кой би могъл да мрази Джейк Маркът толкова силно, че да пожелае смъртта му. После идваха други въпроси, на които също нямаше отговор. Дали човекът, убил Манди и вероятно отнел живота на Аурора и Хейли, е същият, който на времето бе убил Джейк? И ако е така, защо бе чакал цели двадесет години преди да започне да убива отново? Цялата история представляваше един гигантски пъзел, от който липсваха няколко ключови елемента.
Зад всяко престъпление имаше и мотив. Понякога той изглеждаше налудничав и лишен от логика, но винаги съществуваше. Защо някой би искал да избие членовете на инициативния комитет?
Защото не искаше випуск '86-та да се събере отново? Възможно ли е да е толкова просто? Не, разбира се, че не. Освен това Линдзи също бе нападната, а тя не участваше в комитета. Не, но пък беше приятелка на Джейк. Значи убиецът се опитваше да елиминира или членовете на инициативния комитет, или момичетата, с които Джейк бе излизал на времето, или… Не, не гаджетата на Джейк. Защото той не бе излизат нито с Хейли, нито с Аурора, нито с Манди. Самата тя бе приятелка на Джейк, но никога не бе излизана на среща с него.
Значи гаджетата на Джейк отпадат. А също и членовете на инициативния комитет. Всички жертви познаваха Джейк, но не всички бяха излизали с него. И не всички го бяха обичали. Хейли дори го мразеше. Какъв тогава бе общият знаменател? Кое беше нещото, което свързва всички тях?
Припомняйки си всичко, което знаеше за всяка една от жертвите, Рейчъл бързо стигна до съответното заключение. Всички загинали жени бяха учили в «Св. Елизабет» и бяха част от един и същ приятелски кръг.
Означаваше ли това, че всяка една, която не отговаряше на тези условия, е в безопасност? Може би. Преди да успее да докаже теорията си, обаче, Рейчъл предпочиташе да не прави прибързани изводи.
— На три преки от тук има една малка денонощна закусвалня — рече Дийн. — Искаш ли да отидем там или…
— Да, добре.
— Вината не е твоя.
— Какво?
— Ако си мислиш, че си могла по някакъв начин да предотвратиш случилото се с Манди, престани. Нищо не можеше да сториш, за да спасиш живота й.
— Ако само можех да проумея кой би могъл да ни мрази толкова много, че да желае смъртта ни… след всичките тези години.
Дийн спря на малкия паркинг пред закусвалнята, загаси двигателя и се обърна към Рейчъл.
— Ако убиецът е само един — а това все още не е безспорно доказано, — тогава вероятно става дума за душевно болен човек. Посочи някой, който ти изглежда психически нестабилен и току-виж сме се сдобили със заподозрян.
— Това е! Ще проверим всички, дипломирали се през осемдесет и шеста в трите гимназии и…
— Чакай малко, скъпа. И кой точно ще направи тази проверка? Като служители на закона сме ограничени в действията си. Има неща, които просто не са позволени. Освен това, дори и да получим зелена светлина, ще са ни нужни поне шест месеца, за да обработим нужната ни информация за всичките тези хора.
— По дяволите! Имаш право. Добре, тогава ще започнем с хората, които бяха най-близки с Джейк. Особено с онези, които членуват в организационния комитет. Става дума само за четири жени. Мисля, че спокойно можем да изключим Кристън и Линдзи, тъй като и двете са нарочени от убиеца.
— Склонен съм да се съглася с теб, но, в името на обективността, мисля, че е редно да проверим и тях. Никога не елиминирай заподозрян поради лични причини.
— Прав си, но…
— Щом ще елиминираш заподозрени, тогава изключи и Бела Маркът от списъка. Тя е негова сестра и на времето буквално го боготвореше.
Рейчъл хвана дръжката на вратата.
— Хайде, ела да изпием по едно кафе. Може би кофеинът ще проясни мозъците ни достатъчно, за да измислим някакъв план за действие.


Докладът от аутопсията на Манди потвърди заключението на съдебния лекар, направено на местопрестъплението. Манди е била удушена. По шията й бяха открити натъртвания, охлузвания и контузии, дължащи се на приложената сила по време на убийството. Такива следи се наблюдават, когато убиецът души жертвата си с голи ръце, или използва въже или шал.
Рейчъл прочете отново доклада от аутопсията. Началникът на полицията Чарли Йънг бе използват цялото си влияние, за да ускори аутопсията на Манди, поради което само пет дни след убийството й разполагаха с пълния доклад. Което, пред вид обичайната практика, си беше направо нечувано постижение. През тези пет дни приятелките на Манди се обединиха, за да помогнат на Джеф и Емили. Редуваха се да стоят в къщата с тях, да им носят и приготвят храна, да отговарят на телефонните обаждания.
А Рейчъл всеки божи ден получаваше по едно телефонно обаждане от убиеца. Или поне така твърдеше преправеният глас. Човекът, който я тормозеше по телефона, знаеше много факти за живота на бившите възпитаници на «Св. Лиз», които бяха известни единствено на хората, учили и завършили тази гимназия. Ако само можеше да разпознае гласа… Ако убиецът сгрешеше за миг и споменеше по телефона нещо, което би й помогнало да го идентифицира… Него или нея… Обажданията обаче бяха съвсем кратки. Само няколко думи, изречени с подигравателен глас по отношение на Рейчъл, която не била по-добра от баща си, когато ставало дума за разкриване на убийство.
Последното обаждане беше по-рано сутринта. Стигна се до там, че Рейчъл изгуби контрол и избухна — нещо, което й се случваше твърде рядко.
Дийн се приближи до нея в момента, в която тя ядосано затвори телефона си и го хвърли върху бюрото. Рейчъл почувства присъствието му още преди да го види до себе си. Самата тя не беше сигурна дали го познава по енергичната походка или по едва доловимия цитрусов аромат на афтършейва му.
Вдигна глава, вгледа се в така познатите й златисти очи и мигновено разбра, че става нещо. Сърцето й подскочи уплашено. Страх скова душата й. Моля те, господи. Нека не е нещо лошо!
— Поредното обаждане от нашия приятел, самопровъзгласил се за убиец? — попита Дийн.
Рейчъл изсумтя.
— Да. — Не сваляше поглед от лицето му. — Нещо се е случило. Просто ми го кажи. Каквото и да е.
— Опитах се да си уговоря среща с госпожа Дюи, но тя отказва да се срещне с нас.
— Какво? Защо?
След убийството на Манди Дийн и Рейчъл отложиха посещението в Салем, където възнамеряваха да зададат на вдовицата на Патрик Дюи някои въпроси за покойния й съпруг и за лъка, използван за убийството на Джейк. Предишния ден обаче Дийн заяви, че е време да се срещнат с госпожа Дюи и предложи да го направят днес.
— Оправда отказа си с обяснението, че няма какво повече да добави към онова, което е казала на полицията преди двадесет години — рече Дийн.
— Ти каза ли й защо ние…
Клетъчният телефон на Рейчъл отново иззвъня. Тя мигновено се напрегна.
Дийн погледна към телефона, който лежеше на бюрото.
— Искаш ли да се обадя?
Тя поклати глава.
— Нашият убиец се обажда само по веднъж на ден.
Взе телефона, погледна го и въздъхна с облекчение, когато разпозна номера, от който й звъняха.
— Здрасти, Лин. — Веднага след убийството на Манди Рейчъл позвъни на старата си приятелка от годините й като ченге в полицейското управление на Чатанууга. Лин Макалистър в момента работеше в частната агенция за разследвания и сигурност «Лауъл», която се ползваше с репутацията на една от най-престижните и надеждни агенции в страната.
— Разполагам с информацията, която поиска по отношение на шестте жени — информира я Лин. — Заради теб направихме проучването доста по-бързо от обичайното.
— Благодаря. Задължена съм ти.
— Много при това. За да ти свърша работа трябваше да ангажирам няколко от най-ценните сътрудници на агенцията в продължение на дни. Наложи се и да попрестъпя някой и друг закон и да попритисна някои хора, които, също като теб, ми бяха задължени за едно или друго.
— Знаеш, че ако можех да си позволя да платя за тази толкова ценна информация, щях да го направя.
Лин се разсмя.
— Почакай първо да прочетеш доклада, пък тогава решавай дали е ценна или не. Виж си електронната поща веднага щом приключим разговора. Изпратила съм ти шестте доклада като отделни прикачени файлове.
— Забеляза ли нещо, което да се набива на очи? Нещо, което да те накара да изпиташ съмнения? — Никак не й се искаше някоя от старите й приятелки да се окаже с тъмно и подозрително минало, но ако Лин можеше да й предостави информация, която да й подскаже, че някоя от тях би могла да е способна да извърши убийство…
— Всеки човек, прехвърлил тридесетте, сигурно има по някоя и друга тайна в живота си — отвърна Лин. — Приятелките ти не правят изключение, но аз лично не забелязах нищо необичайно.
— Благодаря.
— Няма защо. Виж, пази се, моля те. Не искам да чуя, че и ти си станала жертва на възкръсналия убиец с прозвището Купидон.
В душата на Рейчъл се надигна мрачно предчувствие. Нервите й се опънаха до скъсване.
— Ще внимавам.
Затвори телефона и го остави на бюрото. Включи лаптопа си и го изчака да зареди.
— Ще имам нужда от принтер — рече на Дийн. — Една стара приятелка от полицейското управление на Чатанууга, която в момента работи в агенция Пауъл, ми е изпратила информацията, за която я помолих.
— Знаеш ли, все ми се струва някак си нередно, че една частна агенция може да се сдобие с информация, която полицаите не могат да получат по законен начин. Не и без специален закон или друг законов акт на Конгреса. — Дийн махна с ръка на Рейчъл. — Можеш да използваш принтера в стаята на секретарката на капитана. Трейси няма да задава въпроси.
Петнадесет минути по-късно, стисната в едната си ръка шестте доклада и понесла лаптопа с другата, Рейчъл се запъти към преградената стаичка на Дийн. Не го завари зад бюрото му и огледа помещението, търсейки го с поглед. Видя го да върви към нея с по едно кафе във всяка ръка. Тя остави лаптопа на бюрото му и си придърпа един стол от свободното за момента съседно бюро.
Дийн й подаде едното кафе.
— Благодаря. — Взе чашата и седна.
Дийн остави неговото кафе на бюрото, издърпа стола си и седна до Рейчъл.
— Как предлагаш да постъпим — ти да вземеш три и аз три, или пък да ги четем заедно всичките?
— Ти решаваш — отвърна Дийн.
— Ти вземи Линдзи, Кристън и Бела. Аз ще се заема с Ейприл, Делин и Мартина.
Подаде на Дийн три от шестте доклада, разгърна четвъртия и започна да чете. Четеше и препрочиташе отделни пасажи и все не можеше да се отърве от чувството, че нарушава грубо правото на личен живот на старите си приятелки. И в собствения й живот имаше моменти, които би предпочела да запази в тайна.
— Свърши ли? — попита Дийн.
— Аха.
— Предлагам ти да унищожим хартиените носители — рече Дийн. — За момента ще запазим тази информация в компютъра ти, но не бива да я споделяме с никой друг. За момента поне. Че и по-късно.
— Съгласна съм. — Рейчъл си даде сметка, че и той, също като нея, смята, че във въпросните доклади се съдържа информация, която не бива да става достояние на друг. Освен ако някоя от шестте жени не се окажеше убийца.
Дийн се огледа, за да се увери, че никой не би могъл да послуша разговора им.
— Ами чуй тогава заключенията ми. Ще бъда кратък. Линдзи е чиста като сълза… като се изключи, разбира се, детето, което родила незаконно и дала за осиновяване преди деветнадесет години.
Рейчъл се усмихна.
— Тя и Манди от край време са си добри момичета.
— Ти също, скъпа.
Рейчъл сви рамене.
— Аз просто нямах куража да извърша нещо лошо.
— Не, не е това. Беше твърде умна, за да направиш нещо наистина глупаво.
— Да, но бях влюбена в Джейк. А това си беше доста глупаво.
— Не, просто си била млада и неопитна.
Рейчъл се изкашля, за да прочисти гърлото си.
— Делин е изпаднала в нервна криза веднага след колежа и направила опит за самоубийство. Лекувала се в продължение на две години. А Ейприл Райт е направила аборт в последния гимназиален клас. В колежа се пристрастила към наркотици, но няколко години по-късно успяла да се вземе в ръце и от тогава е напълно чиста. И трезва.
— Кристън пиела повечко и взимала марихуана в колежа. За нея няма нищо друго… освен един полицейски доклад за някакъв пътен инцидент, съпроводен от скандал, преди пет години.
— Мартина била осъдена да посещава терапия за овладяване на гнева — продължи Рейчъл. — Изглежда имала конфликт с един от съседите си и изрисувала цялата му къща — зелена къща — с червени точки. Случило се преди осем години.
— Като чета тия доклади започвам да си мисля, че в ония години забременяването на гимназистките е било нещо като епидемия — подхвърли Дийн. — Бела също е правила аборт, което е изненадващо предвид факта, че родителите й бяха вярващи католици. Човек би си помислил, че момиче от такова религиозно семейство ще постъпи като Линдзи — ще роди детето и ще го даде за осиновяване.
— Бедничката Бела. — Рейчъл поклати глава. — Разбирам как е загазила Ейприл, която в гимназията смяташе, че единственият начин да си хване гадже, е да преспи с него. Зная, че правеше секс с няколко различни момчета. Но абортът на Бела наистина ме изненадва. Изобщо не зная да е имала приятел по онова време. Та тя дори не ходеше по срещи. Беше с година и повече по-малка от нас. Съвсем хлапе.
— След убийството на Джейк Бела имала сериозни емоционални проблеми. — Дийн остави трите доклада на бюрото си. — Родителите й потърсили професионална помощ и Бела посещавала терапевт в продължение на няколко години.
Рейчъл въздъхна дълбоко.
— Не зная какво точно очаквах да ми подскажат тези доклади. Предполагам, че съм се надявала да попадна на нещо очебийно, което да ни насочи в правилната посока.
— Но единственото, което доказват тези доклади, е, че никой не е съвършен.
— Две нервни кризи, един скандал на пътя, едно незаконно родено дете, два аборта, наркотична зависимост, един опит за самоубийство и един случай на наложена терапия за овладяване на гнева. Нищо, което да казва: Аз съм способна на хладнокръвно убийство.
— И сега какво? — попита Дийн. — Ще задълбаеш по-надълбоко? Ще се прехвърлиш към момчетата, които на времето бяха близки с Джейк или…
— Ти също ще фигурираш в този списък.
— Да, така е.
— Но ти не си убил Джейк.
— Не, не съм, но… — Погледите им се срещнаха. Във въздуха помежду им припламна сексуално напрежение. — Щях да го направя, ако те беше наранил.


Тридесет

Клошарката с посивяла гъста коса, която падаше в очите й, се изравни с Рейчъл. След себе си дърпаше малка, ръждясала метална количка. Известно време вървяха една до друга по тротоара. После другите минувачи ги разделиха и Рейчъл постепенно изпревари клетата старица. Но не можа да избяга далеч. Или жената я следеше, или пък двете случайно бързаха в една и съща посока. След няколко преки Рейчъл не можеше повече да пренебрегва инстинктите си, които нашепваха, че клошарката наистина я следва по петите. Бедната старица вероятно искаше да я помоли за подаяние. Рейчъл стигна до светофара, за да пресече улицата, поспря се за миг на тротоара и се оказа лице в лице с преследвачката си.
Жената беше изчезнала.
Странно.
Пресече улицата, но продължи да се озърта през рамо. Чувстваше, че някой я наблюдава и душата й отново се изпълни със страхове и мрачни предчувствия.
Стъпи на тротоара на Второ авеню и отново се обърна. От клошарката нямаше и следа. На нейно място, появила се сякаш изневиделица, забързано и енергично крачеше червенокоса жена с очила с дебели стъкла. Обута беше с каубойски ботуши. На главата си носеше широкопола шапка «Стетсън».
Непривлекателната жена, която се опитваше да мине за каубойка, задмина Рейчъл и дори не си направи труда да се извини, когато леко се блъсна в нея.
Разтреперана от необяснимия страх, сковал душата й, Рейчъл замръзна неподвижно на мястото си и се огледа във всички посоки. Отвсякъде бе заобиколена от непознати. Отвсякъде я дебнеха странно изглеждащи жени, скрили под умела маскировка истинската си самоличност.
Внезапно към нея се приближи красив млад мъж. Тъмната коса и така познатите очи буквално разбиха сърцето й. Джейк Маркът й се усмихна. Рейчъл пое дълбоко въздух, изтръпнала от ужас. От гърдите на Джейк стърчеше смъртоносна стрела.
Всички хора, които вървяха около нея бяха мъртъвци.


Не, това не може да е истина. Имам халюцинации.
Рейчъл се събуди изведнъж. Беше дезориентирана и в продължение на няколко секунди се опитваше да разбере къде се намира. Лежеше неподвижно в обгърналия я мрак, а ударите на сърцето й отекваха с влудяваща яснота в главата й. Постепенно осъзна, че лежи в леглото си в гостната на Чарли и Лорейн Йънг в Портланд и кошмарът бавно започва да отстъпва пред реалността.
Всичко е било сън. Просто сън.
Не, не сън, а кошмар. Посивялата клошарка, която я следваше по петите. Грозната, грубовата каубойка с червената коса. Усмихнатият труп на Джейк Маркът. Нищо от това не бе истина.
Отметна завивките, седна на ръба на леглото и остана така в продължение на няколко минути, давайки си време да се събуди напълно. Главата й буквално вреше от мисли — някои смислени, други объркани и неясни. Стъпи на дървения под, протегна ръце над главата си, а после се наведе и докосна пръстите на краката си. Напълно будна и все още разтърсена от кошмара, Рейчъл влезе в банята, запали лампата и пусна чешмата. Наплиска лицето си със студена вода и се вгледа в бледото си отражение в огледалото над мивката.
Очите й се разшириха. Долната й челюст буквално увисна, когато осъзна значимостта на случващото се. Студената вода се стичаше по лицето й, слизаше надолу по шията и мокреше гърдите й. Мили боже! Предвид всичко случващо се напоследък няма нищо изненадващо, че бе сънувала Джейк и окървавения му труп. Но какво общо имаха клошарката и неугледната каубойка? Защо се бяха появили и те в съня й?
Защото през последните няколко седмици тя бе срещала из града както старата и мърлява клошарка, така и непривлекателната червенокоса жена, пременена с шапка «Стетсън» и ботуши. Както и една пълна руса бавачка, която буташе бебешка количка. И трите й се бяха сторили доста странни.
Защото са били маскирани!
Всяка една от тези три жени носеше маскировка.
Клошарката, грозната червенокоса и пълната блондинка. Нима наистина ставаше дума за един и същи човек? Разбира се!
Някой дебнеше Рейчъл, следеше я непрекъснато, играеше някаква зловеща игра.
Рейчъл избърса лицето си, върна се в спалнята и грабна клетъчния си телефон. Погледна часовника на нощното шкафче. Пет и половина сутринта. Дали Дийн беше вече буден? Вероятно не.
Включи телефона си, написа текстово съобщение и го изпрати на Дийн.
«Обади ми се, веднага щом се събудиш. Трябва да поговорим.»
Отговорът пристигна само след няколко минути.
«Буден съм. Обади ми се. Или ела у дома.»
Тя му звънна веднага.
— Какво има? — попита я.
— През последните седмици някой ме следи постоянно.
— И защо ми го казваш чак сега?
— Защото едва сега си дадох сметка за това — обясни Рейчъл. — Не мога да повярвам, че ми бе нужно толкова много време, за да проумея какво се случва. Вярно, че тя носеше различни маскировки, за да ме заблуди, но, въпреки това, трябваше да усетя, че става нещо.
— Говори по-бавно, скъпа. Престанах да следвам мисълта ти още на думата маскировка.
— Моята преследвачка постоянно променя вида си докато ме следи.
— Сигурна ли си?
Рейчъл шумно издиша.
— Не съм сигурна в нищо. Часът е едва пет и половина сутринта. Сънувах ужасяващ кошмар, в който се появи усмихнатият труп на Джейк. Днес след обяд ще ходя на погребението на Манди и… — Нервно цъкна с език. — Просто съм малко изплашена.
— Искаш ли да дойда при теб?
— Не. Не искам да будим Чарли и Лорейн.
— А защо не мина да те взема, за да отидем да закусим някъде?
— Дай ми половин час, за да се изкъпя и приготвя — отвърна Рейчъл. — Ще оставя на Лорейн бележка, за да й кажа къде съм. Ще те чакам пред къщата.
— Не излизай отвън, преди да ме видиш, че идвам. За всеки случай.
— Не смяташ, че тя дебне отвън по това време на деня в очакване на възможност да ме нападне, нали?
— Не мисля, че иска да те убие — заяви Дийн. — Или поне не още. В момента си играе с теб. Измъчва те. И е доста смела. Поемала е огромен риск всеки път, когато те е следвала по петите. Ами ако я бе разпознала?
— Ще ми се да го бях направила. Ще ми се да бях осъзнала по-рано какво става. Съзнанието ми обаче е толкова задръстено от фактите относно убийството на Джейк и скорошното убийство на Манди, че не можах да забележа нещо толкова очевидно.
— Е, сега вече си на ясно. Знаеш какво става. И ще бъдеш подготвена, когато тя се появи отново.
Сърцето на Рейчъл ускори ритъм. Мисълта, че може да се изправи лице в лице с онази жена, я поизплаши.
— Рейч?
— А?
— Добре ли си?
— Да, добре съм. Просто съм малко разтърсена. Понякога кошмарите изглеждат твърде истински.
— И с какво си облечена в момента?
— Какво?
— Носиш ли пижама или си лягаш гола?
Беше толкова изумена от въпроса, че й бе нужна цяла минута, за да разбере какво прави Дийн и защо.
— Добър опит, Макмайкълс. Очевидно е, че се опитваш да отвлечеш мислите ми от преследвачката.
— Да, така е. Но наистина съм любопитен дали си гола в момента.
— Съжалявам, че трябва да те разочаровам, но съм облечена със стара раздърпана тениска с логото на щата Алабама.
— Обичам жени, които си лягат с нещо наистина удобно.
— Така ли?
— В случай, че те интересува, аз спя само по боксерки.
— И защо трябва да ме интересува?
— Поради същата причина, поради която аз се интересувам от теб.
— Виж, хайде да сложим край на тези глупости. — Не беше особена добра във флиртуването. Беше пряма и искрена — каквото й е на сърцето, това й е на устата. И ако в момента Дийн дойдеше при нея и я помолеше да правят секс, вероятно щеше да се съгласи. — Ела да ме вземеш след половин час.
— Ще бъда там, скъпа.


Дийн я наблюдаваше изучаващо докато тя стискаше бялата чаша с малките си деликатни ръце и се взираше замислено в тъмната течност в нея. Вътрешностите му сякаш се разтопяваха само като я гледаше. Изобщо не можеше да я прогони от ума си. Защо просто не й каже, че я желае? Най-лошото, което би могло да се случи, е да му откаже. Не че щеше да му е за пръв път. Само че сега не ставаше дума за коя да е жена. А за Рейчъл.
Освен това тя нямаше намерение да остане в Портланд. Пристигнала бе в града поради две причини — срещата на випуска и подновеното разследване на убийството на Джейк. През изминалите двадесет години тя изобщо не се бе сещала за него. И ако трябва да бъде напълно честен, той самият също не бе мислил често за нея. Защо тогава не можеше да приеме факта, че двамата с нея са само приятели и нищо повече? На времето това му беше достатъчно. Или поне успяваше да убеди сам себе си, че е така. Само че той отдавна вече не беше тийнейджър с кипящи хормони, който, докато прави секс с многото си обожателки, си мисли за едно друго момиче.
За едно добро момиче, което бях готов да защитавам и пазя с цената на живота си. Едно момиче, заради което бях готов да убивам.
Поръчаха си специалитета за деня — бекон, яйца и препечени филийки — и докато се хранеха обсъдиха кошмара на Рейчъл и произтичащите от него последици. Стигнаха до извода, че никой от двамата не е готов да приеме, че някой от старата им тайфа е убил Джейк и сега, двадесет години по-късно, убива отново.
— Веднага щом отидем в управлението ще се опитам да разбера дали някое от момичетата е било в Ню Йорк приблизително по времето, когато Аурора е била там — рече Дийн.
— Ами ако се окаже, че е така?
Дийн се намръщи.
— Тогава ще се опитаме да разберем защо е била там.
Рейчъл отпи от кафето си.
— Ами ако се окаже, че никоя от тях не е била в Ню Йорк по времето, когато Аурора беше убита, а Линдзи бе нападната в дома си? Тогава какво?
— Тогава ще търсим другаде. Освен ако…
— Освен ако?
— Жената, която те следи… Освен че променя външния си вид, тя може би използва и фалшива самоличност — изтъкна Дийн. — Не е чак толкова трудно човек да се сдобие с фалшива шофьорска книжка. А за да се качи на самолета за Ню Йорк, на нея не й е бил нужен друг документ.
— По дяволите! Ако е така, какъв е смисълът да проверяваме?
— Казвам само, че може да е пътувала под фалшива самоличност. При все това ще проверя всички възможни полети в периода, съвпадащ с екскурзията на Аурора до Ню Йорк.


Четири часа и пет кафета по-късно Дийн застана до бюрото на Рейчъл в сградата на управлението.
— Имам една добра и една лоша новина — рече той.
— Нека първо да чуя добрата.
— Разговарях със сина на Патрик Дюи. Обеща ми да поговори с майка си и да се опита да я убеди да се срещне с нас. Жената е обявила къщата си за продан и в момента събира нещата си и се готви да се изнесе. Не съм съвсем сигурен как ще реагира на молбата ни.
— И това е добрата новина?
Дийн се ухили. Обичаше наперената му усмивка. Всеки път, когато я видеше й се приискваше да го целуне.
— Би могла да бъде добра, ако госпожа Дюи се съгласи да говори с нас. Също като баща ти преди двадесет години, двамата с теб стигнахме до задънена улица с разследването. Без някаква нова следа… — Дийн безпомощно разпери ръце.
— Хващаме се за сламка, като се надяваме, че госпожа Дюи би могла да хвърли някаква светлина върху стария случай, нали?
— Вероятно.
Рейчъл се намръщи.
— Е, каква е лошата новина?
— Ейприл Райт и Делин Вон може да се били в Ню Йорк по времето, когато Аурора беше убита, а Линдзи бе нападната в дома си.
— Какво искаш да кажеш с това може да са били!
— Ейприл е била на гости на сестра си в Бриджпорт, Кънектикът. От там до Ню Йорк се стига за нула време. Делин е била в командировка в Скрентън, Пенсилвания. Намира се по-далеч от Ню Йорк, но е напълно възможно човек да прескочи до там.
— Мамка му!
— Взе ми думите от устата.
— Не мога да възприема нито Ейприл, нито Делин като убийци.
— Може би се движим в напълно погрешна посока. Просто ми хрумна да проверя къде са се намирали членовете на инициативния комитет по времето, когато Аурора беше убита. Това че Ейприл и Делин случайно са се намирали близо до Ню Йорк, не означава абсолютно нищо.
— В момента ми се иска да не беше проверявал. Не и преди погребението. Сега, по време на опелото, ще трябва да намеря начин да не се взирам непрекъснато в тях двете, опитвайки се да преценя дали някоя от тях е способна да извърши убийство.


Плака не по-малко от останалите по време на опелото на Манди Стулц. Бедничкият Джеф. Беше натъпкан с успокоителни и се движеше като зомби. Родителите му стояха от двете му страни. Баща му го бе прегърнал през раменете, а майка му държеше едната му ръка и тихичко плачеше. А родителите на Манди! Бяха толкова тъжна гледка… притискаха се един към друг и се опитваха да се държат смело заради другите си деца. Сестрата и братът на Манди, и двамата по-големи от нея, не изпускаха от поглед възрастните си родители.
Би предпочела да пропусне опелото, но хората щяха да започнат да задават въпроси, ако го бе направила. Никой не я подозираше и тя нямаше никакво намерение да променя това. Преди двадесет години бе извършила убийство и й се бе разминало, нали така? И макар Рейчъл и Дийн да подозираха, че смъртта на Аурора не е била случайна и че задържаният бездомник не е истинският убиец на Хейли, те не разполагаха с нищо, което да насочи разследването им към нея.
Най-прекрасното в цялата история обаче бе присъствието на Линзди Фаръл. Придружавана не от друг, а от самия Уот Годард. И като си помисли, че през всичките тези години бе вярвала, че детето на Линдзи е от Джейк… Напълно разбираема грешка. В края на краищата, никой не би допуснал, че Линдзи е изневерявала на Джейк с Уот.
Чуваш ли това, Джейк? Уот я е чукал през цялото време, а ти си мислеше, че е твоя и само твоя.
Едва успя да сподави импулса си да се изсмее на глас.
А ти така и не разбра, че аз също си намерих някого. Човек, изпълнен с доброта и разбиране. Човек, който ме обичаше. Не ме съдеше сурово и не ме обвиняваше за това, че те обичам и мразя едновременно.
Ако нещата само се бяха подредили по друг начин! Ако бе успяла да задържи бебето си.
Детето може и да не е било от теб, Джейк. Може и да е било негово.
Обходи с поглед опечалените. Дискретно, разбира се. Притиснала влажната от сълзи кърпичка към очите си, тя се преструваше на съсипана от скръб. Гледаше да не прекалява, естествено. Само по някоя и друга сълза от време на време, колкото да убеди всички, че е дълбоко опечалена от смъртта на Манди. Наблюдаваше останалите, особено Линдзи, Кристън и Рейчъл, и копираше действията им. Само дето не участваше в прегръдките, които си разменяха. Също като в миналото, беше до тях, само на една ръка разстояние от затворения им кръг. Но все едно че се намираше на милион мили от тях. Както тогава, така и днес не я допускаха до себе си.
Но скоро — много скоро — щеше да сложи край на този кръг… на това затворено общество на популярни момичета.
Те всичките ще умрат. До една.
А когато булдозерите разрушат сградата на «Св. Елизабет», когато извозят боклуците и останките, ще оцелее единствено тя. Жаждата й за отмъщение ще бъде задоволена, а враговете й наказани. И тогава правдата най-после ще възтържествува.


През изминалите двадесет години Рейчъл се бе сприятелила с много хора в Чатанууга и Хънтсвил, но към никого от по-скорошните си приятели не изпитваше силната привързаност, която бяха изковали с Кристън и Линдзи в гимназията. Възможността отново да бъде с тях бе като сбъднат сън — сякаш бяха върнали времето назад и отново бяха тийнейджърки, които споделят всичко помежду си. Е, почти всичко. Линдзи бе запазила бременността си в тайна. Само един господ знае защо. И тя, и Кристън знаеха, че Линдзи не прави секс с Джейк и може би поради тази причина бяха решили, че е девствена.
През този ден Рейчъл си обеща тържествено, че никога — повече няма да допусне да бъде прекъсната връзката между нея, Кристън и Линдзи. Никога. От тук насетне щяха да се чуват и виждат постоянно.
Майката на Манди се прибра в детската стая, за да се грижи за невръстната си внучка, и остави сломения си съпруг на грижите на другите си две деца. Джеф продължаваше да функционира на автопилот — стискаше ръцете на приятелите, дошли да му изкажат съболезнованията си, говореше с познатите, отбили се в къщата след погребението. Баща му стоеше неизменно до него, а майка му помагаше на любезните съседи, които се бяха нагърбили със задължението да сервират освежителни напитки и нещо за хапване.
Сякаш привлечени от силата на гравитация, Линдзи и Уот застанаха в единия ъгъл и поведоха разговор с Кристън и Рос. Само след миг към тях се присъединиха и Рейчъл и Дийн. След задължителните прегръдки и тъжни въздишки, трите стари приятелки потърсиха подкрепа у мъжете в живота си. Рос прегърна Кристън през раменете, а Линдзи отчаяно се вкопчи в ръката на Уот. Сякаш почувствал, че Рейчъл се нуждае от утеха и ласка, Дийн постави ръка на кръста й.
— Не знам как ще я кара Джеф от тук нататък — подхвърли Кристън. — Той е загубен без Манди. Двамата се обичаха много силно.
— В момента е упоен и не чувства нищо — рече Дийн.
— Но господ да му е на помощ, когато медикаментите престанат да действат.
Пред следващия час през къщата на семейство Слутц се извървяха много хора, дошли да изкажат съболезнованията си. Повечето бяха непознати за Рейчъл. Ако Дийн не беше неотлъчно до нея, тя едва ли щеше да успее да се справи с мъката, която изпълваше душата й, и да издържи до края на този ден. В един момент Дийн я забелязала се взира изпитателно в Бела Маркът и веднага я накара да престане. Рейчъл се стараеше да не задържа погледа си за повече от минута или две върху Делин и Мартина. Ейприл обаче забеляза, че я гледа. Рейчъл само кимна тъжно и побърза да отмести поглед.
Докато изучаваше всяка жена, не спираше да си задава един и същи въпрос: Тя способна ли е да извърши хладнокръвно убийство?
Бела си проправи път през тълпата и застана точно пред Рейчъл.
— Имаш ли да ми казваш нещо? Забелязах, че ме наблюдаваш.
— Съжалявам — извини се Рейчъл. — Беше грубо от моя страна. Просто се питах коя от нас ще бъде следващата жертва. Ти, аз, Делин, Крис…
— Ти какво мислиш по този въпрос, Бела? — намеси се Дийн.
— Предпочитам да не мисля за това — отвърна Бела.
— Страшничко е да повярвам, че някой ни избива нарочно. Една по една. Полицаите имат ли някаква представа кой може да е убил Манди? Знаят ли дали смъртта й е свързана по някакъв начин със смъртта на Аурора в Ню Йорк?
— Работим по няколко версии — отвърна Дийн. — И рано или късно ще заловим убиеца.
— Убиецът на Джейк така и не бе разкрит и задържан — изтъкна Бела.
— Още не е. — Рейчъл срещна погледа на Бела и я изгледа изпитателно. Без да се крие този път.
— Наистина ли мислиш, че можеш да разрешиш убийство отпреди двадесет години?
Рейчъл кимна.
— Да, така мисля. Особено ако се потвърди теорията ми, че убиецът му, който и да е той, е започнал да убива отново, ликвидирайки жените от най-близкото обкръжение на Джейк.
— Доста странна теория! И защо някой би поискал да избие жените на Джейк?
Какъв необичаен израз, помисли си Рейчъл. Жените на Джейк. Предполагаше обаче, че всички те бяха такива — по един или друг начин.
Една от съседките на семейство Стулц — жена на средна възраст със сини очи като на Бети Дейвис — се приближи до Рейчъл.
— Извинете, че ви прекъсвам. Пристигна още един букет, но когато казах на младежа да внесе цветята във всекидневната и да им намери някакво място, той ми заяви, че има указания да ги достави директно на сержант Рейчъл Алсейс.
Ледена тръпка пробяга по гръбнака на Рейчъл и тя се огледа несигурно.
— Искаш ли да отида да проверя за какво става въпрос? — предложи Дийн.
— Не, мога да се справя. — Обърна се към Бела. — Ще ме извиниш ли за момент?
— Разбира се.
Рейчъл тръгна към входната врата, пред която едно двадесет и няколко годишно момче държеше голяма бяла кутия. Когато го наближи, осъзна, че Дийн я следва по петите. Погледна го през рамо и се усмихна. После погледна доставчика и рече:
— Аз съм Рейчъл Алсейс.
— Беше ми казано да ги предам директно на вас. — Понечи да й подаде кутията, но Дийн се присегна и я взе от ръцете му. Момчето стреснато отскочи назад, изплашено от неочакваната намеса на Дийн. — Няма нужда да ми давате бакшиш. Той беше платен… заедно с направената поръчка.
Дийн и Рейчъл се спогледаха безмълвно. Дийн бавно отвори капака. В кутията имаше седем лилии. Всяка една бе привързана с бяла панделка. Бяха същите като лилиите и панделките, с които бе отрупан ковчегът на Манди. Към всяка панделка бе прикачена картичка. На всяка картичка бе изписано по едно име. Рейчъл извади първата лилия и прочете името на картичката.
— Делин.
Бързо върна лилията в кутията и разгледа картичките на другите шест. Ейприл. Кристън. Мартина. Бела. Линдзи. И Рейчъл.
— Изпраща ни послание. — Рейчъл вдигна поглед към Дийн. — Иска да знаем, че ще умрем… че тя ще ни убие една по една, така, както уби Манди.


Тридесет и едно

Дийн продължи да се занимава с кутията с лилии, а Рейчъл разказа на Кристън и Линдзи за доставката и ги инструктира да уведомят и останалите.
Бяха получили поредното предупреждение. И трябваше да вземат необходимите предпазни мерки.
— Кажи им да не се паникьосват, но да бъдат по-предпазливи от всякога — посъветва я Дийн.
Рейчъл и Дийн се сбогуваха с Джеф, който на следващия ден вероятно изобщо нямаше да си спомня кой е бил в дома му и кой не е, качиха се на колата и отидоха направо във Флауър гардън — модерен цветарски магазин в центъра на Портланд, който се ръководеше от младо семейство, Марк и Мелани. И двамата наближаваха тридесетте. Съпругата си спомни поръчката.
— Да, беше направена по телефона — информира ги Мелани. — Преди четири дни. Жената каза, че ще изпрати парите преди датата на доставката и ще ми се обади отново, за да ми каже къде точно да ги достави. И го направи. Плащането беше извършено в брой, което, на мен лично, ми се стори странно, но тя ме увери, че предпочита да пазарува в брой.
— Кога ви се обади, за да ви съобщи адреса на доставката?
— Тази сутрин — отвърна Марк.
— Нещо в гласа на жената да ви направи впечатление? Забелязахте ли нещо странно? — попита Дийн.
Мелани се намръщи.
— Не.
— Съвсем обикновен женски глас — намеси се Марк.
— Ще го познаете ли, ако го чуете отново?
Мелани поклати отрицателно глава.
— Не, съжалявам — рече Марк. — Говорим с твърде много хора по телефона.
— А случайно да сте запазили плика, в който получихте парите? — попита Рейчъл.
— Не. Нямаше причина да го направя. — Мелани отново се намръщи.
— А жената съобщи ли ви името си? — попита Дийн.
— Да, разбира се. — Мелани се замисли. — Струва ми се, че се казва Елизабет Сейнт.
Рейчъл изпъшка.
— Името познато ли ви е? — попита Марк.
— Да, познато ни е — увери го Дийн. — Благодарим ви за помощта.
Пет минути по-късно Рейчъл и Дийн вече пътуваха към полицейското управление и обсъждаха името Елизабет Сейнт, което очевидно бе игра на думи и бе производно на името на гимназията «Св. Елизабет». В този момент клетъчният телефон на Рейчъл иззвъня.
На екрана се изписа кодът на Портланд. Орегон. Звъняха от клетъчен телефон. Но име нямаше.
Рейчъл веднага отговори.
— Ало?
— Получи ли цветята ми? — попита я преправеният глас.
— Да. — Рейчъл даде на Дийн знак, информирайки го, че обаждането е от нея.
— Искаш ли да знаеш коя ще бъде следващата?
— Да не би да имаш намерение да ми кажеш?
Смях.
— Не, разбира се. Ако го направя, няма да е изненада, нали?
— Има ли нещо, което бих могла да кажа или направя, за да те убедя да престанеш? Искаш ли нещо, което аз… ние… бихме могли да ти дадем?
Мълчание.
— Ти убиваш поради някаква причина, нали? — Рейчъл искаше да я накара да говори. — Кажи ми каква е тази причина.
— Единственото, което искам, е да ви видя всичките до една мъртви и заровени заедно с миналото.
Заровени заедно с миналото?
— Какво сме ти направили, че ни мразиш толкова силно?
— Знаеш какво… Знаеш какво правехте, кучки такива… Знаеш как се отнасяхте към мен.
— Ами Джейк? И той ли се отнасяше зле с тебе? Затова ли го уби?
— Джейк заслужаваше да умре заради онова, което ми причини — заяви гласът.
— Какво ти причини?
Мълчание.
— Кажи ми. Моля те. Помогни ми да разбера защо ти…
Плач. Тихи ридания.
— Моля те, позволи ми да ти помогна — настоя Рейчъл.
— Твърде е късно за това.
Разговорът прекъсна.
Рейчъл въздъхна нервно и затвори телефона.
— Тя почти си призна, че е убила Джейк. Каза още, че той заслужавал да умре заради онова, което й бил причинил.
— Ако съдя по онова, което зная за Джейк, той е могъл да й причини какво ли не. Би могъл дори да я принуди да прави секс с него — заяви Дийн.
Само преди месец Рейчъл за нищо на света не би повярвала, че Джейк е бил способен на толкова ужасни дела. Но онзи Джейк, когото опозна, докато преглеждаше материалите от разследването на убийството му, нямаше нищо общо с момчето, което си спомняше. Джейк сякаш бе водил двойствен живот… или поне се бе постарал да скрие тъмните страни от характера си и да се представи пред света в най-добрата си светлина.
— Ако я е изнасилил, разбирам защо е искала да го убие — рече Рейчъл. — Но защо иска да убие нас? Защо Аурора, Манди и Хейли? В това просто няма смисъл.
— Вече стигнахме до заключението, че въпросната жена не е психически стабилна.
— И освен това е една от нас.
— Вероятно.
— Делин е преживяла нервен срив преди години. Бела също. Ейприл пък е била наркоманка, а това може да се е отразило на психиката й.
— От друга страна, Делин и Ейприл са се намирали недалеч от Ню Йорк в периода, в който бе убита Аурора, а Линдзи бе нападната в дома си. — Дийн зави и подкара своя тъндърбърд по Югозападна Втора улица.
— Не искам убийцата да се окаже една от тях.
— Твърде вероятно е обаче да стане точно така. И ако двамата с теб сме прави, това би означавало, че убийцата, която и да е тя, не е убила Джейк.
Рейчъл стисна зъби и тихичко изруга.
— Никоя от нас не можеше да стреля с лък, а Джейк беше убит от човек, който е бил достатъчно опитен, за да го прониже право в сърцето.
— Което означава, че или убийците са двама, или…
— Или става дума за мъж, който преправя гласа си и се маскира като жена.
— Или пък за мъж и жена, които работят заедно, или…
— Добре, нека да предположим, че убиецът не е жена. Ами ако е някой от момчетата, които учеха в «Уестърн Католик» или «Уошингтън Хай»!
— Смятам, че трябва да продължим с най-вероятния сценарий, вместо да измисляме нови, които са далеч по-неубедителни и по-малко вероятни — заяви Дийн. — Спомни си още, че смяташ, че си следена от жена, която постоянно сменя маскировките си. Човекът, поръчал цветята, също е жена. Най-логичното заключение е, че убиецът на Джейк и днешната убийца не са едно и също лице.
— Зная. Зная. Колкото повече информация събираме, толкова по-объркано става всичко. А и нещата като че ли опират до това, че аз просто не мога да си представя, че някоя приятелка от старата ни тайфа би могла да бъде хладнокръвна убийца.
— И на мен тази възможност никак не ми допада, но конкретните факти, с които разполагаме, ми подсказват, че трябва да съсредоточим вниманието си върху членовете на инициативния комитет за подготовката на срещата на випуска.
— Предполагам, че това означава да се откажем от по-нататъшното разследване на възможността Мерилин и Патрик Дюи да са убили Джейк.
— Не съм казал, че ще се отказваме от каквото и да било. Мотивацията обаче е ключов фактор — и за убийството на Джейк, и за сегашните убийства. Патрик Дюи е мъртъв, което означава, че не може да е нашият убиец. А защо й е на Мерилин Дюи да избива жени, които дори не познава?
— Господи, чувствам се толкова безпомощна! — с гняв си призна Рейчъл. — Би трябвало да мога да предприема нещо, за да спра тези убийства преди още някой да умре.
— Предполагам, че баща ти е изпитвал същото, когато така и не е успял да стигне до заподозрян за убийството на Джейк. Но дори и ние не сме всесилни. Ако липсват улики и доказателства…
— Не, не липсват — възрази Рейчъл. — По дяволите, те са някъде из докладите. Но ние просто не можем да ги видим!


По-късно вечерта Кристън и Рос закараха Мартина до дома й и Рос настоя да я изпрати до входната врата. Тя посрещна предложението му с искрена благодарност. Не че се боеше чак толкова. Но изпитваше безпокойство.
Твърде много неща се случиха напоследък, помисли си тя и пъхна ключа в ключалката. Чу характерното изщракване, обърна се и махна с ръка на Кристън и съпруга й. Не би се страхувала толкова да се прибере в собствения си дом, ако останалите членове на семейството й си бяха вкъщи. Само че Крейг бе заминал в командировка извън града, а децата бяха на летен лагер. На Крейг никак не му се тръгваше, но командировката беше запланувана няколко седмици преди убийството на Манди. Мартина бе настояла той да замине и го бе уверила, че нищо няма й се случи през няколкото дни, през които той щеше да отсъства.
Не разбираше защо се държи като глупачка. Никой не би могъл да проникне в дома й. Не и при наличието на толкова здрави ключалки на всички врати и прозорци. И при включена алармена система.
Веднага щом влезе във фоайето, Мартина набра кода на алармената система, за да я изключи и побърза да заключи вратата след себе си. Въздъхна с облекчение, прекоси антрето и влезе в кухнята. Преди да излезе бе оставила осветлението в антрето включено. Светеше и флуоресцентната лампа над мивката в кухнята.
Придърпа малката домакинска стълба, която държеше в килера, и я сложи така, че да може с нея да стигне до най-високия кухненски шкаф. Извади от там кутията с бонбони, които нарочно държеше скрити високо и се надяваше по този начин да прогони мисълта за тях от ума си, сложи я на кухненския плот, отвори я и си избра бонбон от нуга с карамел.
Знаеше, че не трябва да си угажда по този начин, но храната бе нейният предпочитан наркотик. От край време. Затова днес, двадесет години след като бе завършила гимназията, тежеше с двадесет и пет килограма повече.
Не трябваше да прави това. От два месеца бе на диета. Свалила бе десетина килограма с надеждата да изглежда по-добре на срещата на випуска.
Но след всичко случило се напоследък — смъртта на три от старите й приятелки и постоянния страх, че тя, или някоя друга нейна приятелка, може да бъде следващата жертва — Мартина имаше нужда от утехата, която можеха да й осигурят единствено бонбоните. Ако пиеше, щеше веднага да обърне една чаша уиски. Ако пушеше, щеше незабавно да запали.
Присъствието на погребението на скъпа приятелка бе достатъчно основание да се обърне към единственото нещо, което й носеше утеха в трудни моменти. Храната. И особено бонбоните.
Преглъщаше последната хапка от бонбона, когато телефонът иззвъня.
Стресната, Мартина извика уплашено и притисна ръка към устата си.
Стегни се. Това е само телефонът.
Ами ако е тя?
Ами ако се обажда Крейг?
Провери откъде й се обаждат. От Портланд. Име нямаше.
По дяволите! Просто не вдигай.
Телефонът иззвъня десет пъти и млъкна.
Мартина пъхна още един бонбон в устата си, взе кутията и се запъти към кабинета.
Телефонът отново започна да звъни.
Ръцете й се разтрепериха от притеснение. Тя изпусна кутията и бонбоните се разпиляха по пода на кухнята. Мартина изобщо не направи опит да ги събере. Веднага провери откъде й звънят.
От Портланд. Нямаше име.
Телефонът иззвъня десет пъти. Последва миг тишина. После започна да звъни отново. Десет пъти. Тишина. И отново зазвъня.
Мартина затисна ушите си с ръце.
Престани да ми звъниш!
Звъненето не спираше. И когато накрая я докара почти до лудост, тя сграбчи преносимата телефонна слушалка и изкрещя с пълно гърло:
— Остави ме на мира!
Смях.
Човекът от другата страна на линията й се присмиваше.
— Какво има, Мартина? — попита нечий преправен глас. — Да не си разстроена, че провали диетата си с тези бонбони, дето ги нагъваш?
— Какво? Откъде знаеш? — Мартина се спусна към прозореца над мивката и надникна навън в мрака.
— Трябваше да вдигнеш още първия път. Ако го беше направила, сега бонбоните ти нямаше да се търкалят по пода.
О, боже! Тя е там отвън и ме наблюдава. Гледа през прозореца.
Мартина обаче не виждаше никого. Само безлюдната алея, баскетболния кош, закрепен за стената на гаража, и велосипеда на най-малкото й дете.
— Ти не можеш да ме видиш, но аз те виждам — продължи да я предизвиква гласът.
Мартина затвори и веднага избра номера на Рейчъл. В мига, в който Рейчъл отговори, Мартина заговори бързо, неспособна да прикрие страха в гласа си.
— Тя е тук. Пред къщата ми. Стои някъде отвън и ме наблюдава. Моля те, помогни ми!
Рейчъл я увери, че двамата с Дийн тръгват веднага към нея. Мартина затвори телефона и бързо набра кода на алармената система до задната врата на къщата.
Така. Почувства се в относителна безопасност. Ако някой се опита да проникне в дома й, алармата щеше да се включи.
Телефонът иззвъня.
Мартина започна да пищи.
Телефонът продължаваше да звъни. Отново и отново.
Мартина се отпусна на пода. Седна посред разпилените бонбони, прегърна коленете си с ръце и започна да се люлее напред-назад.
Аз съм в безопасност. Никой е може да влезе в къщата ми. Никой не може да ме нарани.
Телефонът продължаваше да звъни.


Рейчъл помогна на Кристън и Рос да настанят Мартина в колата си.
— Трябва да отидеш в дома на Крис — рече й Рейчъл. — Там ще си в безопасност. Дийн и аз ще се погрижим за нещата тук.
Веднага щом чу изплашения глас на Мартина и отчаяния й зов за помощ, Рейчъл позвъни в управлението за подкрепление и намиращата се най-близо полицейска кола незабавно бе изпратена на адреса на Мартина. После Рейчъл звънна на Кристън и я помоли двамата с Рос да отидат пред дома на Мартина и да я изчакат там.
— Тази нощ ще трябва да остане при вас — каза им Рейчъл. — Освен това искам да се свържете с Крейг и да му кажете да се прибере у дома, защото съпругата му се нуждае от него.
Мартина се плъзна на задната седалка на колата на Кристън, след което се присегна и сграбчи ръката на Рейчъл.
— Тя беше тук. В двора ми. Гледаше ме през прозореца. Намери я, Рейч. Намери я и я спри, преди да е убила отново.
Рейчъл стисна в отговор ръката на Мартина.
— Ще направя всичко по силите си. Обещавам.
Рос затвори вратата на колата и се обърна към Рейчъл.
— Ще се погрижим за нея и ще се свържем със съпруга й. Още тази вечер, ако е възможно.
Кристън прегърна Рейчъл.
— Не оставай сама нито за миг. Зная, че имаш пистолет и си способна да се защитиш, но… Всички ние имаме нужна от някого, който да бди над нас. Аз си имам Рос. Линдзи е с Уот. — Крис плъзна поглед по предния двор на Мартина и го спря върху Дийн, който разговаряше там с четирима патрулиращи полицаи. Двете полицейски коли бяха пристигнали преди Рейчъл и Дийн, но Мартина бе отказала да им отвори вратата. — Дийн е добър човек. Позволи му да се погрижи за теб? Нали?
— Не се тревожи за мен. Само се погрижи за себе си и за Мартина.
Рейчъл изчака семейство Делмонико да си тръгне и се приближи до Дийн. Застана отстрани, свела очи към земята. Едва когато четиримата полицаи се сбогуваха с Дийн и се запътиха към колите си, тя вдигна глава и го погледна в очите.
— Как е Мартина? — попита Дийн.
— Уплашена до смърт.
— Намерихме следи от обувки под кухненските прозорци — информира я той. — Всеки момент трябва да пристигне служител, който да ги фотографира и да изработи отливки. Следите са малко разкривени и неясни. Очевидно човекът, който ги е оставил, се е опитат да ги изтрие, но не е успял да се справи напълно.
— Значи двамата с теб сега ще чакаме пристигането на съдебните следователи и ще пазим местопрестъплението, така ли?
— Да, тук и отзад — съгласи се Дийн. — Искам Хюс да провери и за отпечатъци по прозорците.
Рейчъл и Дийн използваха следващите двадесет минути, през които чакаха пристигането на съдебния следовател Фил Хюз, за да проведат няколко телефонни разговора. Обадиха се последователно на всички жени от инициативния комитет. С всеки телефонен разговор преследваха две цели: на първо място искаха да ги предупредят да бъдат изключително предпазливи и внимателни; освен това искаха да проверят дали всички са си вкъщи. Бяха наясно, разбира се, че за изминалото време всяка една от тях би могла да измине разстоянието от къщата на Мартина до собствения си дом. Въпреки това трябваше да проверят и да се уверят, че всички са си вкъщи.
Линдзи беше с Уот в хотелската им стая. Бела вдигна на четвъртото позвъняване. Обясни, че си е у дома и тъкмо излиза изпод душа. Делин не отговори на домашния, но вдигна мобилния си телефон. Била у майка си, за да вземе близнаците. Ейприл не отговори нито на домашния, нито на мобилния си телефон.
— Това, че не отговаря на телефоните, не я превръща автоматично в заподозряна — заяви Дийн.
— Не, но… Не мога да издържам повече! — Нервите на Рейчъл бяха опънати до скъсване. През годините бе разследват не едно и две убийства — първо в Чатанууга, а след това и в Хънтсвил — но винаги досега жертвите бяха напълно непознати за нея хора. Всичко обаче бе съвършено различно, когато жертви на престъпление стават хора, които познаваше. Които бяха нейни стари приятели. Положението се усложняваше още повече от факта, че най-очевидните заподозрени също бяха нейни приятели.
Дийн обви ръце около тялото й и привлече към себе си в успокояваща прегръдка. В първия момент Рейчъл се стегна. Не беше сигурна нито в себе си, нито в Дийн. От много време насам не бе разчитала на друг човек за помощ, подкрепа и утеха. Дийн плъзна голямата си ръка по гърба й, подпря брадичка на върха на главата й и тя мигновено се отпусна. Хареса й начинът, по който я прегръщаше. Обви ръце около кръста му и положи глава на гърдите му.
Така ги завари Фил Хюз. Да се прегръщат в тъмнината.
Той лекичко се изкашля.
Рейчъл понечи да се отдръпне от Дийн, но той я прегърна през раменете и изви глава, за да погледне Фил. Съдебният следовател носеше тежко оборудване. Наведе се и го остави на алеята.
— Следите са под кухненските прозорци — информира го Дийн. — Имаш ли нужда от помощ, за да монтираш фотоапарата си.
— Не, няма нужда — отвърна Фил и се захили глуповато.
— Ами тогава се захващай за работа — почти се сопна Дийн. — Не искаме да висим тук цяла нощ.
— Да не би да имаш на ум нещо по-добро? — Фил намигна дяволито.
— Не ме занимавай с мръсното си подсъзнание — сряза го Дийн.
Фил се засмя, обърна се и тръгна към прозорците на кухнята.
— Провери за пръстови отпечатъци — извика след него.
— Разбрано.
Като внимаваше да не повреди оставените по земята следи, Фил насочи лъча на фенерчето към двойния прозорец. Посипа с прах за снемане на отпечатъци и двете крила — перваза и рамките. Леко духна с уста, за да отстрани излишния прашец, след което се зае да изучава внимателно посипаните с прах повърхности.
— Не виждам нищо. Нашият човек вероятно е бил с ръкавици. Или изобщо не се е докосвал до прозорците.
След като приключи с първата си задача, Фил постави триножника с камерата непосредствено над следите по земята, като насочи обектива право надолу. Съдебните следователи използваха именно този вид камери, защото при тях бе възможно да се установи съотношението между заснетия негатив и обувката, оставила отпечатъка. Това означаваше, че с нейна помощ бе възможно да се възстановят следите до истинския им размер.
Фил засне оставените отпечатъци и се зае да прави отливки. За целта напръска с фиксатор участъка под прозореца.
— Ще имам нужда от малко вода — рече им той. — За да разтворя гипса. Щом го отлея, вие двамата може да си тръгвате. Във влажна нощ като тази ще са нужни поне час или два, за да може гипсът да стегне.
— Имаш ли вече някакви предположения по отношение на размера и типа на обувката?
— Изглежда отпечатъкът е бил оставен от някаква спортна обувка. Вероятно осми или девети размер. Което е твърде малък размер за мъжка обувка. Бих казал, че е твърде вероятно тези следи да са били оставени от жена.


Изчака да мине полунощ и едва тогава подкара към «Св. Елизабет», неспособна да устои повече на импулса, който я тласкаше към гимназията. Рискът обаче не беше чак толкова голям, нали? Не и при положение, че никой дори не подозираше за светилището, което бе създала в старото училище. Винаги паркираше зад сградата, за да е сигурна, че никой няма да забележи колата й. Проявяваше изключителна предпазливост. И беше винаги нащрек. Никога не бе приемала за даденост своите сигурност и безопасност.
Веднага се отправи към сутерена на гимназията. Окачи мощния си фенер на стената и насочи лъча му към редицата от шкафчета. Ако нещата тази вечер бяха протекли според плана й, сега щеше да разполага със сувенир за шкафчето на Мартина. Жената обаче се оказа по-умна отколкото бе очаквала.
Прикрита в сенките в задния двор на Мартина, тя бе започнала да я тормози по телефона с надеждата, че ще успее да я примами навън и да я убие.
Да не си разстроена, че провали диетата си с тия бонбони, дето ги нагъваш? Трябваше да вдигнеш още първия път. Ако го беше направила, сега бонбоните ти нямаше да се търкалят по пода.
Беше толкова сигурна, че Мартина ще хукне навън да я търси в мига, в който осъзнае, че мъчителката й е някъде отвън и я вижда. Само дето не стана така. Вместо да изхвърчи през задната врата, за да я търси, Мартина се отпусна безсилно на пода и отказа повече да вдига телефона. След което, очевидно, бе позвънила на Рейчъл.
Този път успя да ме надхитриш. Но следващия…
До срещата на випуска оставаше по-малко от седмица. Само след няколко дни всички те щяха да се съберат в «Св. Елизабет». Випускниците на «Св. Лиз», на Уестърн Католик и на Уошингтън Хай. Момчета и момичета на средна възраст. Цели двадесет години разделяха онези тийнейджъри от днешните мъже и жени, изживели най-съзидателната част от живота си, натрупали опит и мъдрост.
Никой от тях обаче не бе забравил Джейк Маркът и нощта, в която бе умрял. Готова беше да заложи живота си на това.
Ти не можеш да бъдеш забравен, Джейк.
Но ти си го знаеше още тогава, нали?
Аз със сигурност не съм те забравила. Спомням си колко много те обичах. И колко силно те мразех. И никога няма да ти простя, че ме принуди да убия бебето си.
Нашето бебе.
Ако ме бе завел при истински лекар, за да направи аборта, днес нямаше да бъда стерилна. Ти ми отне всичко. Всичко.
А сега аз ще им отнема всичко. На тях. На онези самодоволни момиченца, които смяташе за по-добри от мене. На онези щастливи жени, които си намериха мъже, които да ги обичат, които си родиха деца и които си създадоха прекрасен живот.


Рейчъл и Дийн седнаха в колата му. Прозорците бяха спуснати до долу, а гюрукът — свален. Рейчъл заговори преди още Дийн да е успял да запали двигателя.
— Крис носи седми номер обувки. Или поне носеше на времето. А Линдзи носи шест и половина.
— Мислех, че си ги елиминирала напълно като заподозрени.
— Така е. Просто разсъждавах на глас, припомняйки се кой номер обувки носеха приятелките ми на времето. — Завъртя се на мястото си и предпазният й колан се откопча. — Аз нося шести номер.
— Крака като на Пепеляшка.
— Какво? — Изгледа го въпросително.
— Имаш малки крака. Ще можеш да обуеш стъклената пантофка — обясни той.
— О! — Възкликна и веднага продължи с разсъжденията си. — Нямам никаква представа какъв номер обувки носят останалите. Но мисля, че можем да изключим Мартина от списъка със заподозрените. Едва ли би могла да изиграе ужаса, който очевидно изпитваше тази вечер. Което означава, че в списъка остават Делин, Ейприл и Бела. — Погледна Дийн право в очите и попита: — Обръщал ли си някога внимание на краката им?
— Не, не бих казал.
— Делин е висока и стройна. Предполагам, че носи поне осми номер. Освен това си спомням, че Ейприл като че ли имаше големи крака. Може би девети номер. За Бела не бих могла да кажа нищо.
— Предлагам ти да престанем да гадаем и да изчакаме Фил да ни съобщи по-точна информация. Ще започнем разследване веднага щом научим точния номер.
— И какво ще направим? Ще поискаме да видим обувките им?
Дийн се наведе към Рейчъл и я стисна за рамото.
— Не мисли повече за това тази вечер. Фил ще ни се обади утре сутринта. А междувременно и двамата се нуждаем от малко храна и почивка след дългия ден, който имахме. Ще те откарам у вас…
— Не искам да се прибирам. — Думите излетяха от устата й, преди да е имала време да помисли. — Аз… аз… не предлагам и не искам нищо от теб. Само да не съм сама тази вечер. Разбрано?
Той кимна.
— Закопчей си колана.
Подчини се веднага. Дийн закопча своя колан, запали двигателя и се включи в нощния трафик. Вятърът, топъл и уханен, ги блъсна в лицата. Дийн превключи скоростите и спортната кола се понесе по пътя. Сетивата на Рейчъл се изостриха до краен предел. Почувства опияняващата ласка на вечерния бриз. Долови звуците на двигателя и тътена на уличния трафик. Усети смесицата от аромати, характерни за големия град. Загледа се в размазаните светлини и сградите, край които профучаваха с пълна скорост. Устата й пресъхна, изпълнена с вкуса на страх и желание.
Никой от тях не проговори през целия път до апартамента на Дийн. Той рязко удари спирачки и паркира колата в подземния гараж. Вдигна прозорците и гюрука, излезе от колата, заобиколи отпред и отвори вратата на Рейчъл. Тя го погледна и се усмихна. Дийн й подаде ръка. Тя я пое и слезе от колата.
— Само смъртта може да събуди у човек неистовата потребност да докаже, сам на себе си, че все още е жив — отбеляза.
— Така ли смяташ? Наистина ли мислиш, че е само това? — Погали я по бузата с опакото на ръката си.
Тя рязко пое въздух.
— Може би. Отчасти поне.
— А останалата част? — Хвана я за ръка и я поведе към асансьора.
— Нуждата от секс — призна Рейчъл.
Дийн натисна бутона и вратите на асансьора се отвориха. Влязоха и той натисна копчето за шестия етаж. Вратите се затвориха и асансьорът се понесе нагоре.
— Значи в цялата работа няма нищо лично, така ли? — попита я. — Няма значение дали си с мен или с някой друг. Стига да…
Запуши устата му с ръка.
— Не е така и ти го знаеш.
Вгледаха се в очите си. Въздухът помежду им затрептя от напрежение. Рейчъл отдръпна ръката си.
— Не те разбирам, Рейчъл. Мислех си, че не си падаш по нищо неозначаващите свалки за една нощ.
— Ти беше този, който заяви, че не бива да надценяваме сексуалните потребности и желанието ни да бъдем обичани — припомни му тя. — Ти си този, който не искаше сериозно обвързване.
Асансьорът спря и вратите се отвориха на шестия етаж. Без да каже нито дума в отговор, Дийн я изчака да излезе; последва я, отново я хвана за ръката и безмълвно я поведе към вратата на апартамента си.
Извади връзка ключове от джоба си, отключи вратата и протегна ръка, за да запали осветлението в малкото входно антре. Тя го усещаше зад себе си. Гърдите му се притискаха към гърба й, горещият му дъх пареше шията й.
— Заповядай в моите покои.
Казал паякът на мухата. Разтреперана, тя се поколеба за част от секундата, но той леко я побутна отзад и тя влезе в ергенския му апартамент. Не беше нищо особено. Бели стени. Дървени подове. Здрави, типично мъжки мебели. Нито прекалено скъпи, нито твърде евтини.
— Влизай и се чувствай като у дома си. Искаш ли нещо за пиене?
Тя поклати отрицателно глава.
— И как ще го изиграем този път? — попита Дийн. — Открито и искрено? Или изтънчено и коварно?
— Не съм особено добра в игричките.
— Скъпа, вече не можеш да ме излъжеш. Мисля, че си играеш с мен вече седмици наред.
— Не, не е вярно. Наистина. Аз, аз… — Обърна се и тръгна към вратата. — Това беше грешка, нали? Помислих си, че ме искаш… че може би дори се нуждаеш от мен тази вечер. Предполагам обаче, че трябва просто да ме откараш вкъщи.
Преди да осъзнае какво се случва, Дийн я настигна, рязко я обърна към себе си и я блъсна към стената. Наведе глава и впи устни в нейните. Целувката, всеотдайна и покоряваща, я изплаши, но и възбуди. Едрото му и силно тяло се притисна към нея. Рейчъл почувства възбудата му и осъзна колко силно я желае.
Тя също го желаеше. Господи, как само го желаеше!
Подпря двете си ръце на гърдите му и се опита да го избута назад. Не се отказа докато той не сложи край на целувката. Стояха един срещу друг и се гледаха яростно. С пресъхнали устни и накъсано, задавено дишане.
— Излишно е да говорим — задъхано рече тя. — Няма нужда да анализираме случилото се.
— Не, скъпа, няма да го анализираме.
Взе я на ръце, изрита полуотворената врата на спалнята и я занесе до неоправеното си легло. Вкопчиха се един в друг и отчаяно задърпаха дрехите си. Само след минута и двамата бяха голи. Обувки, колани, неговият панталон, нейната блуза и останалите им дрехи се валяха по пода в долния край на леглото.
Дийн се загледа в нея. Изпиваше я с поглед. Изучаваше я жадно и ненаситно. Тя не остана по-назад и огледа оценяващо стройното му, силно и здраво тяло.
— Знаех си, че си съвършена — промълви Дийн и хвана с ръце гърдите й. — От четиринадесетгодишен копнея да зърна тези красавици.
Тя се усмихна.
— По-добре късно, отколкото никога.
Дийн рязко я пусна и се отдръпна.
— Не мърдай от тук. В банята имам кутийка с кондоми.
— Наистина ли мислиш, че ще ни е нужна цяла кутия? — закачливо попита Рейчъл.
— Скъпа, ако знаеш какво ти мисля, ще разбереш, че може и да не ни стигне.


Часове по-късно, когато зората вече се сипваше навън и през прозорците на апартамента нахлу дрезгава светлина, Дийн се подпря на лакът и се загледа в жената, която спеше до него. Рейчъл. Неговата Рейчъл.
Сериозно ли говореше, когато му каза, че го обича? Или думите, които бе изрекла, бяха плод на страстта? Три пъти! Не беше и предполагал, че на зрялата възраст от тридесет и осем години ще е способен на такъв героизъм. Само че го бе направил. И сега отново бе възбуден. И отново я желаеше.
Целуна пъпчето й. Тя се размърда. Целуна пухкавите руси къдрици между бедрата й. Рейчъл рязко отвори очи.
— Това ти хареса, нали? — закачи я той.
Тя разроши косата му.
— Харесва ми всичко, което ми правиш. Всичко.
— Дали ще можеш да понесеш още малко от всичко, което ти правя? — попита. Надигна се и я възседна.
— Знаеш ли, бих могла да свикна да бъда обект на желанията и страстта ти.
— За постоянно? — попита, но съзнателно не промени шеговития тон.
Тя обви ръце около врата му и го придърпа надолу към себе си. Целуна го. Той притисна към нея възбудения си член. Тя въздъхна блажено.
— И какво означава за постоянно? — попита.
Дали да й каже, че беше напълно искрен, когато многократно й повтаряше, че я обича? Дали да не се опита да разбере дали и тя наистина го обича? Да я помоли ли да се омъжи за него и да поеме риска да бъде отхвърлен?
— Мислех си, че бихме могли да се сгодим… след съответното ухажване, разбира се. А след това да се оженим и да си родим няколко деца и…
— И защо да чакаме? — Рейчъл разтвори крака, повдигна се и го покани да я обладае. Притисна устни към шията му. — Нямам нужда от ухажване. Още една-две срещи и можеш да ми купиш традиционния диамантен пръстен.
— Диамантен пръстен, а? И колко голям? — Проникна дълбоко в нея.
Тя затаи дъх и простена от наслада.
— Наистина голям. — Въздъхна блажено.
Той се разсмя.
— Говорех за пръстена.
Погледна го с усмивка.
— Аз също, арогантен и самонадеян…
Ахна и буквално спря да диша, когато той се раздвижи дълбоко в нея, пъхна ръце под задника й, повдигна я нагоре и я направи своя отново.
— О, Дийн…
Час по-късно иззвъня будилникът на Дийн и ги събуди и двамата. Той се наведе над нея и я целуна. В този момент започна да звъни телефонът му.
— Кой, по дяволите…
— По-добре се обади — обади се Рейчъл. — Може да е Фил Хюз, или чичо Чарли.
Дийн взе телефона от нощното шкафче и изобщо не си направи труда да провери кой се обажда.
— Лейтенант Макмайкълс?
Женски глас. Дийн седна в леглото.
— Да, аз съм.
— Обажда се Мерилин Дюи. Надявам се, че не съм ви събудила.
— Не. Не, мадам, не сте.
— Синът ми ме убеди, че трябва да разговарям с вас.
— Да, мадам. Ще ви бъда много благодарен, ако ми позволите да дойда в Сатем и да ви задам няколко въпроса относно неразрешеното убийство, извършено преди толкова много години.
— Аз… ами аз в момента се изнасям от къщата си и се местя в апартамент, който е по-близо до дома на големия ми син… и тук цари пълна бъркотия.
Долови неохотата в гласа й. И още нещо. Неувереност.
— Госпожо Дюи, ако предпочитате, може вие да дойдете в Портланд. Синът ви би могъл да ви придружи.
Рейчъл смушка Дийн в ребрата и изрече само с устни Мерилин Дюи.
— Не, не. По-добре вие елате тук. Следващата седмица.
— Защо да чакаме толкова?
— А закъде да бързаме? Джейк Маркът беше убит преди двадесет години?
— Полицията на Портланд смята, че убиецът на Джейк може да е започнал да убива отново. Мислим, че през последните няколко месеца е отнел живота на три от старите приятелки на Джейк. Три момичета, които той на времето е познавал отблизо.
— Не е възможно — заяви Мерилин.
— Какво искате да кажете?
— Убиецът на Джейк Маркът е мъртъв.


Тридесет и две

Домът на семейство Дюи, в едно от предградията на Салем, се намираше в стар квартал с добре поддържани морави и спретнати къщи, повечето от които бяха построени през шейсетте години на миналия век. Пат Дюи младши, здрав мъжага с кестенява коса, посрещна Рейчъл и Дийн на вратата и ги покани във всекидневната на майка си.
— Мамо — обърна се към пълничката дама с розови бузи, тъжни кафяви очи и прошарена кестенява коса, — лейтенант Макмайкълс и сержант Алсейс са тук.
Мерилин Дюи седнала в инвалидния си стол, вдигна поглед и им даде знак да се приближат и да се настанят на близкото канапе.
— Моля, заповядайте. — Обходи с поглед многобройните кашони, натрупани в стаята. — И ме извинете за бъркотията. Както вече ви казах, в момента се изнасям от къщата.
Рейчъл се усмихна дружелюбно и стисна ръката на Мерилин.
— Много ви благодаря, че се съгласихте да се видите с нас.
Дийн кимна в знак на съгласие.
— Наистина високо ценим жеста ви.
Двамата с Рейчъл се настаниха на канапето срещу Мерилин. Синът й застана зад инвалидния стол и сложи ръка на рамото й.
— Хайде, мамо. Кажи им какво знаеш.
Мерилин Дюи сведе поглед към скута си, където лежаха двете й ръце с подути и възлести пръсти.
— Ако Патрик беше жив, аз никога… Пазих тайната през всичките тези години.
Рейчъл се премести на самия ръб на канапето.
— Каква тайна?
— Патрик беше добър човек — заяви Мерилин. — Добър съпруг и баща.
— Да, мадам. — Дийн погледна Пат младши, а след това се съсредоточи изцяло върху госпожа Дюи. — Сега ще ви помоля да ни разкажете онова, което знаете. Не се притеснявайте и не бързайте.
— Патрик не беше с мен в нощта, в която беше убито онова момче Маркът. — Думите буквално се сливаха една с друга в произнесеното на един дъх изречение.
Рейчъл и Дийн се спогледаха въпросително. Тишина, гъста като мъгла, надвисна в стаята.
— Да не би да твърдите, че сте излъгала, когато полицаите са ви разпитвали преди двадесет години? — попита Рейчъл.
— Да. Излъгах заради съпруга си. Патрик ми каза, че ако не му осигуря алиби, полицаите ще се разровят по-надълбоко и той ще загази сериозно — обясни Мерилин. — Попитах го защо има нужда от алиби, но той ми каза, че за мен ще е най-добре да не зная нищо. Трябвало просто да направя онова, което ми казва, и всичко щяло да бъде наред. — Очите й се напълниха със сълзи.
Пат младши стисна рамото на майка си, опитвайки се да й вдъхне кураж.
— Всичко е наред. Справяш се чудесно. Сега им кажи и останалото.
Мерилин преглътна мъчително.
— По онова време бях съвсем млада. Имах две деца и не работех. Дори не успях да завърша гимназия. Имах нужда от Патрик. — Замълча за момент, въздъхна тежко и погледна умолително към Рейчъл. — Освен това го обичах.
— Разбираме — увери я Рейчъл. Наистина разбираше защо една жена би излъгала заради съпруга си. Но това не означаваше, че одобрява стореното.
— Излъгах полицаите за две неща. Патрик не беше с мен в нощта, в която бе убито момчето Маркът. И лъкът, за който подаде оплакване, че е бил откраднат, всъщност изобщо не беше откраднат. Той… той го скри в гаража. В една стара кутия за инструменти, останала още от баща му.
Рейчъл се напрегна.
— Знаете ли защо е обявил лъка за откраднат?
Мерилин поклати отрицателно глава.
— Попитах го, но той не ми каза. Никога повече не разговаряхме за това. Не и докато не… — Сълзите потекоха по лицето й.
Пат младши извади носна кърпичка от джоба си и я подаде на майка си. Тя избърса сълзите си и започна да сгъва кърпичката с треперещите си ръце.
— Патрик се разболя от рак на гърлото. Беше върл пушач през целия си живот — рече Мерилин. — Няколко дни преди да умре той ми каза, че иска да успокои съвестта си преди… Изпитваше потребност да разголи душата си пред мен. Искаше да ме помоли за прошка.
Рейчъл затаи дъх. Дийн буквално замръзна на мястото си. Напрегнато очакване надвисна в стаята.
— И какво ви каза? Че е убил Джейк Маркът? — попита Дийн. Гласът му преливаше от съчувствие.
— Да. Каза ми, че го планирал в продължение на няколко седмици. Затова обявил лъка за откраднат… за да може да го използва…
— Защо съпругът ви е убил Джейк? — попита Рейчъл.
Мерилин се поколеба. После продължи:
— Знаете ли, в цялата история било замесено и момиче. Момиче, с което Патрик се виждал. — Замълча отново. Сякаш истината бе твърде ужасна, за да бъде изречена на глас. — Съпругът ми имал връзка с непълнолетно момиче.
Мили боже! Умът на Рейчъл работеше със свръхзвукова скорост и съединяваше липсващите парчета от пъзела, останал неподреден цели двадесет години.
Мерилин Дюи се разплака, неспособна да понесе мисълта за изневярата на съпруга си.
— Момичето имало връзка и с онова момче. Маркът. — Мерилин вдигна поглед към сина си и стисна ръката му, която продължаваше да лежи на рамото й.
Пат младши се наведе и я прегърна.
Жената възвърна самообладанието си и продължи.
— Патрик ми разказа, че Джейк се държал много жестоко с момичето. Наранил я толкова лошо, че заслужавал да умре. Убийството било единственият начин да му попречи да я измъчва повече.
— Съпругът ви каза ли ви името на момичето? — попита Рейчъл, преизпълнена с надежда.
Мерилин поклати глава.
— Не. — Погледна първо Рейчъл, после Дийн и накрая сина си. — Даже и на прага на смъртта продължи да я защитава и закриля.


Няколко дни след първия разговор на Рейчъл и Дийн с Мерилин Дюк и непосредствено след последвалия разпит, който бе официално записан, полицейското управление на Портланд приключи окончателно разследването по убийството, извършено от човека, когото всички бяха започнали да наричат Купидон. Шефът на полицията Чарли Иънг мъдро реши да изчака малко и да оповести новината едва след срещата на випускниците на «Св. Елизабет». Дийн пък успя да убеди висшестоящите началници да не предявяват обвинения срещу госпожа Дюи — жена, прехвърлила шейсетте и почти осакатена от болезнения артрит, от който страдаше. Рейчъл смяташе, че жената бе страдала достатъчно и Дийн бе напълно съгласен с нея. Напоследък мненията на двамата съвпадаха по повечето въпроси.
Ако само госпожа Дюи можеше да им съобщи името на момичето…
След разговора им с нея всичко придоби нов смисъл. Всички части на пъзела си отидоха по местата. Остана едно-единствено парченце. На времето Патрик Дюи бе имал връзка с момиче. Момичето било обвързано по някакъв начин и с Джейк, който я подлагал на системен тормоз. Патрик решил да отстрани съперника си. Замислил и осъществил убийството му. По много показен и запомнящ се начин. Изкусният стрелец пронизал Джейк право в сърцето със стрелата на Купидон.
Какво обаче се бе случило след убийството на Джейк? Дали момичето не се бе обърнало срещу Патрик? А може би той просто бе сложил край на тайната си връзка с нея?
Рейчъл смяташе, че със сигурност има и други хора, които знаят за връзката на Патрик Дюи със загадъчното момиче. Опитваше се да реши къде и по кое време се бяха срещали. В някой от местните мотели? Извън града? Дали някой все пак не ги бе видял?
Прекарала бе дни наред, опитвайки се да измисли някакъв начин за идентифициране на момичето. Накрая обаче осъзна, че изминалите двадесет години работеха срещу нея и срещу стремежа й да разкрие истината. Дали мотелите все още пазеха архивите си отпреди двадесет години? А дори и да беше така, Патрик едва ли бе използвал истинското си име. Пък и не можеше да очаква от хората, работили на времето в тези мотели, да си спомнят за зрял мъж и тийнейджърка, срещали се тайно през 1986 година.
С всеки изминал ден Рейчъл се чувстваше все по-безпомощна и изпълнена с безсилие. Ако не беше благотворното влияние на Дийн, който винаги успяваше да я успокои по някакъв начин, тя едва ли щеше да преживее тези дни, без да се пречупи. Нощем лежеше в прегръдките на Дийн и не можеше да се начуди на късмета си. Би могла да се изпълни със съжаление за пропилените години, но знаеше, че няма смисъл да гледа назад. Важно беше единствено настоящето. За Дийн, за нея и за старите им приятели от гимназията. Убийството на Джейк Маркът бе разкрито, но убиецът също вече не бе между живите. Последните убийства обаче си оставаха неразкрити. А убиецът беше някъде навън и се готвеше да убие отново.


Денят беше настъпил. Тази вечер щеше да осъществи замисъла си. Беше се погрижила за всичко. Обмислила бе всяка подробност. Те всичките щяха да присъстват. Съучениците й от випуск 1986 година, дипломирали се в «Св. Елизабет», Уестърн Католик и Уошингтън. По-рано през деня ченгетата доведоха обучени кучета, за да претърсят сградата за бомби. Властите извършиха пълен оглед на старото училище. Или поне те смятаха така. Никой от тях не си спомни за подземието под стария гимнастически салон. Искрено се съмняваше дали все още има някой, който да си спомня за помещението, до което можеше да се стигне единствено през сутерена на гимназията. От гимнастическия салон нямаше достъп до него. Тя самата бе научила за това помещение от нейния прачичо, който работел като пазач в училището в края на шейсетте.
Ако полицаите бяха претърсили сутеренното помещение, те щяха да открият тайната й стаичка, ученическите шкафчета и сувенирите, които си бе взела от Манди, Аурора и Хейли. Ако това се бе случило, тя щеше да се изправи пред необходимостта бързо да изработи нов план и да отложи екзекуциите за след предстоящото тази вечер събитие. За неин късмет обаче изобщо не се наложи да променя плановете си.
След като помогна на членовете на организационния комитет да подредят масите и столовете в стария гимнастическия салон и да провесят пъстроцветни вимпели, ленти и знаменца от гредите на тавана, тя се сбогува с останалите и под предлог, че си отива вкъщи, излезе от салона и се прокрадна в сутерена. Няколко дни преди това бе донесла всички неща, от които щеше да има нужда по-късно вечерта и ги бе прибрала в тайното си убежище. Никой нямаше да заподозре нищо, когато вечерта се появи отново, безупречно облечена и елегантна.
Ако никой не се изпречеше на пътя й, ако нещо не провалеше плановете й, тази вечер щяха да умрат три от випускничките на «Св. Елизабет» — Кристън, Рейчъл и Линдзи. Щеше да започне с тази, до която успее да се добере най-лесно.
Засмя се щастливо и, стисната в ръка стария пистолет Берета на Патрик Дюи, затанцува из изоставеното и забравено от всички мазе под гимнастическия салон. Пистолетът не бе регистриран. Патрик й го бе дал преди двадесет години, за да се защитава с него.
— Ако онова копеле се опита да те изнасили отново, застреляй го — беше й казал тогава Патрик.
Сладкият, грижовен и любвеобилен Патрик.
Той наистина я обичаше. А на нея така и не й даде сърце да му каже, че макар да мразеше Джейк с всяка фибра на тялото си, тя изпитваше и дълбока любов към него.
Патрик не би я разбрал.
Ако не беше до мен през онази нощ, аз нямаше да мога да събера куража да убия Джейк и да сложа край на кошмара, в който се бе превърнал животът ми. Ти беше моят рицар на бял кон, Патрик. Ти беше моят ангел-отмъстител.


Рейчъл се огледа за последен път в голямото огледало на вратата на гардероба. Облечена с дълга до глезените рокля от зелен атлаз, която меко обгръщаше тялото и подчертаваше гърдите й, тя се готвеше за предстоящата среща на випуска. Среща, помрачена от скорошните убийства на три от съученичките им и от реалната заплаха, че има и други, чиито живот се намира в опасност. Ако зависеше от нея, предстоящото тази вечер събитие щеше да бъде отложено, но тъй като твърде много хора очакваха с нетърпение срещата, а и имаше такива, пристигнали от други щати, членовете на организационния комитет заключиха, че нямат кой знае какъв избор и решиха да се придържат към първоначалния план.
Рейчъл погледна часовника си — шест и петнадесет — въздъхна дълбоко, взе от тоалетната масичка диамантените обеци и го сложи на ушите си. Дийн щеше да дойде да я вземе в шест и половина. Разполагаше с достатъчно време, за да събере мислите си и да успокои опънатите си до скъсване нерви.
Клетъчният й телефон иззвъня и тя подскочи от уплаха. Наруга се заради обхваналото я безпокойство, взе телефона и провери кой се обажда.
— Здрасти, Дийн — рече игриво, опитвайки се да прикрие тревогите, които не й даваха мира.
— Слушай, скъпа. Налага се незабавно да дойдеш до управлението.
— Защо? Какво се е случило?
— Току-що ми се обади Пат Дюи. Той и майка му са в Портланд и се намират на около две мили от управлението. Днес след обяд госпожа Дюи най-сетне привършила с изпразването на гардероба в спалнята й. Възнамерявала да изхвърли останалите боклуци, но попаднала на някакви снимки, прибрани в стар куфар, който синът й свалил от тавана.
— Снимки на какво?
— По-скоро на кого — поправи я Дийн. — Тя не е сигурна кое е момичето на снимките, но смята, че може да е същото, с което Патрик е имал връзка преди двадесет години.
— Мамка му!
— Да, и аз реагирах по същия начин.
— Пат не може ли да опише момичето? Не би ли могъл…
— Не можа да ми я опише — прекъсна я Дийн. — Доколкото разбрах, майка му не му позволява да види снимките.
— Какво? Защо?
— Той смята, че момичето на снимките вероятно е голо. Майка му заявила, че ще покаже тези снимки единствено на теб.
— Защото съм жена.
— Да. И аз така смятам.
— Веднага тръгвам към управлението, но знаеш какъв е трафикът в късния съботен следобед. Предполагам, че пътуването ще ми отнеме поне тридесет минути.
— Само карай внимателно.
— Ще се опитам.


Линзди предпочиташе да е навсякъде другаде, но не и тук. Живописната украса на стария гимнастически салон й напомняше твърде силно за последния бал, проведен в същата тази сграда. Балът по случай деня на св. Валентин през 1986 година. Само че тогава салонът бе декориран в червено, бяло и розово. Навсякъде из залата висяха книжни сърца и дебели малки фигурки на Купидон. Ако Уот не беше до нея тази вечер, тя щеше с всички сили да побегне през вратата и да се отдалечи колкото е възможно по-бързо от сградата на «Св. Елизабет».
— Не беше задължително да идваме тук тази вечер — прошепна в ухото й Уот и я прегърна през кръста.
— Напротив. За мен е задължително. — Обърна се към него и се усмихна. Насила. — Твърде дълго бягам от миналото. Бягах от теб, от нашия син… от спомена за Джейк. Сега трябва да направя това, за да мога да прогоня призрака му от мислите си.
— Не зная от какво точно имаш нужда, за да се освободиш от призрака на Джейк и да оставиш миналото зад гърба си, но съм готов да ти помогна. Само кажи какво искаш и…
— Излез с мен отвън — прекъсна го тя. — Изпитвам потребност да се върна в лабиринта и да намеря мястото, на което беше убит Джейк. Там, където го намерих.
— Сигурна ли си? — попита Уот. — Защо искаш да се подложиш на това мъчение?
— Не мога да го обясня. Но това е нещо, което просто трябва да направя.
— Добре. Сега ли искаш да отидем, или по-късно?
— Сега, защото се боя, че решимостта ми може да се изпари.
Насочиха се към изхода и се сблъскаха с Ейприл Райт.
— Къде сте тръгнали вие двамата? Надявам се, че не си тръгвате толкова скоро.
— Не, просто ще излезем да подишаме чист въздух — излъга Линдзи. — Ще се върнем преди празникът да е започнал наистина.
— Бъди внимателна отвън — посъветва ги Ейприл. — Аз самата за нищо на света не бих се разхождала в тъмното. Не и тази вечер. Не и при положение, че някой ни дебне, за да ни убие.
— Отвън все още е светло — отвърна Уот. — Освен това Линдзи няма да бъде сама. Няма да се отделя от нея дори и за миг.
— Е, радвам се да го чуя.
Уот я стисна леко за лакътя и я изведе от гимнастическия салон.
— Мисля, че е натам, нали?
— Да — отвърна тя. — Ето там.
Скрит дълбоко в лабиринта от храсти, старият дъб се извисяваше високо в притъмнялото небе. Статуята на Мадоната все така заемаше почетното си място под сянката му. Точно тук бе намерила Джейк. Стрелата, пронизала сърцето му, го бе приковала към дънера на дървото.
Откъслечни спомени пробягваха през съзнанието на Линдзи. Все едно гледаше кадри от филм, пуснат на бързи обороти. Видя безжизнените очи на Джейк да се взират в нея. Кръвта на ризата му. Все още димящата цигара, която се търкаляше в краката му. Чу оглушителните си писъци.
Видя се да се втурва към него, молейки се да е все още жив. Той обаче беше мъртъв.
Линдзи се разтрепери неконтролируемо. Уот обви около нея силните си ръце.
— Забрави за това. Сега си с мен и си в безопасност. Ето, вече се изправи пред демоните от миналото. А сега трябва да забравиш за него.
Тя изплака, притиснала лице към гърдите му. Уот й отпусна няколко минути, за да се успокои. След това я хвана за ръката и рече:
— Време е да се връщаме.


Мерилин Дюи седеше в инвалидната си количка и стискаше малък кафяв плик в остарелите си, разкривени от артрита ръце. Вдигна поглед в мига, в който вратата на кабинета на капитана се отвори и Рейчъл влезе вътре. Рейчъл кимна на Дийн, който стоеше в ъгъла, и се насочи право към Мерилин.
Измъкна един стол, сложи го точно пред Мерилин, седна и погледна възрастната жена.
— Разбрах, че искате да ми покажете нещо.
Мерилин прикова върху Рейчъл тъмните си, изпълнени с мъка очи.
— Той я е снимал. — Снижи гласа си почти до шепот. — Гола.
— Днес ли ги намерихте? — Рейчъл кимна към плика, който лежеше в скута на Мерилин.
— Бяха в стария куфар на Патрик… не сме го използвали от години.
— Може ли да видя снимките? — Рейчъл протегна ръка, опитвайки се да не притиска твърде силно жената срещу себе си. Само че просто не можеше да овладее нетърпението си. Та нали тези стари снимки можеха да разкрият самоличността на убийцата и да предотвратят по-нататъшни престъпления!
Мерилин внимателно вдигна плика и го подаде на Рейчъл.
— Той… той е писал разни неща на гърба на всяка снимка. Неща за нея.
Рейчъл издиша шумно и грабна плика.
— Ще имате ли нещо против лейтенант Макмайкълс да ги разгледа заедно…
— Не! — извика Мерилин. — Той не. Само вие.
— Добре, само аз. Искате ли да отида да ги разгледам в друга стая?
— Да, моля ви.
Пат Дюи постави двете си ръце върху треперещите рамене на майка си.
— Остани тук — рече Рейчъл на Дийн и се запъти към вратата.
Той кимна.
Рейчъл затвори вратата след себе си, насочи се към бюрото на секретарката, седна и отвори плика. Ръцете й трепереха неудържимо, ударите на сърцето й отекваха оглушително в главата й. Изсипа съдържанието на плика върху бюрото. Цяла купчина моментални снимки.
О, господи! О, господи!
Обърна първата снимка и изпъшка, когато мигновено разпозна голото момиче на нея. Седнала с престорена свенливост на ръба на някакво легло, пъхнала съблазнително палец в устата си, тя се взираше право в обектива. С широко отворени очи. В които обаче нямаше невинност.
Рейчъл набързо прегледа двете дузини снимки. На всичките бе все същото момиче. Позите обаче бяха различни — очевидно снимките не бяха правени по едно и също време. Прочете някои от надписите по гърбовете на снимките. Един от тях веднага привлече вниманието й.
Милостиви боже!
Последното липсващо парче от пъзела си дойде на мястото.
Рейчъл натъпка снимките обратно в плика, изправи се и забързано връхлетя в кабинета на капитана.
— Обади се на патрулната кола, която се намира най-близо до «Св. Елизабет» и я изпрати в училището — рече Рейчъл. — Убийцата е там в момента. Линдзи и Кристън се намират в непосредствена опасност!


Тридесет и три

Линдзи се извини и тръгна към тоалетната. На влизане се размина с Мартина и Кристън, които тъкмо излизаха от там. Когато влезе в съблекалнята, през която трябваше да се мине, за да се стигне до дамската тоалетна, тя видя няколко от съученичките си, които оживено разговаряха. В тоалетната обаче се оказа съвсем сама. Изведнъж потрепери и гръбнакът й се скова от напрежение. Тишината в кабинката я изкара от равновесие. Изведнъж се разбърза. Облекчи се набързо и неволно закачи чорапа си с нокът. Веднага се пусна бримка. По дяволите!
Ако не държеше толкова много на хигиената, тя може би щеше да пропусне миенето на ръцете си и щеше да изчезне мигновено от зле осветената и зловеща тоалетна. Дългогодишният навик обаче взе връх над страховете й. Пусна водата и в същия миг някаква фигура се появи в периферното й зрение. Фигура на жена, която тъкмо влизаше в помещението.
— Здрасти, Линдзи — поздрави познатият глас. — Тази вечер изглеждаш толкова красива, колкото и в нощта, в която умря Джейк.
Линдзи рязко се обърна и се изправи лице в лице с жената, която стоеше само на няколко метра от нея и стискаше пистолет в ръката си.


Дийн караше като бесен към сградата на «Св. Елизабет». През целия път Рейчъл поддържаше връзка с патрулиращите полицаи, които бяха изпратени в сградата на гимназията. Само няколко минути преди Дийн да закове колата пред входа на физкултурния салон, полицай Кайл Уилиямсън докладва, че е изчезнала жена на име Линзди Фаръл, а приятелят й, обезумял от ужас, буквално се разпада пред очите му.


Линдзи се подчини на разпорежданията, осъзнала, че убийцата не би се поколебала да стреля в нея.
— Бих предпочела да го направим насаме, само двете, но, ако ме принудиш, ще те застрелям точно тук и сега — заяви тя.
Линдзи разбра, че жената говори сериозно. Съзнаваше, че би могла да спечели малко време — и да остане жива — само ако се подчинява напълно и й съдейства. Но само до определен момент. Похитителката й бе толкова погълната от усилието да я измъкне незабелязано през задната врата на салона и да я преведе през покрития коридор, който свързваше салона със сградата на училището, че изобщо не забеляза как Линдзи отвори дамската си чанта и започна да изпуска разни предмети по пътя. Предмети, които падаха безшумно по пода.
Последователка на Хензел и Гретел, помисли си Линдзи. Когато се озове в лапите на жестока вещица, човек е длъжен да направи онова, което трябва да бъде направено.
«И къде ме води, за бога?» — зачуди се Линдзи, озовала се на някакво дървено стълбище, което водеше надолу към сутерена.


Рейчъл и Дийн, които не искаха да създават паника, която би могла да усложни допълнително положението, се обадиха за подкрепление, в което влизаше и отрядът за бързо реагиране, а след това разпратиха патрулиращите полицаи да търсят Линдзи, докато те двамата разговаряха с Уот, Мартина, Крейг, Кристън и Рос. Дийн каза на приятелите си онова, което бе казал и на униформените полицаи:
— Ако ги намерите, не се опитвайте да се разправяте с нея. Просто ме извикайте и ме оставете аз да се справям със ситуацията.
Разделиха се на групи, за да могат по-бързо да претърсят района. Дийн даде фенерчета на двамата мъже. Рос и Кристън поеха в една посока, а Уот, Крейг и Мартина в друга. Докато всички те отчаяно търсеха Линдзи, празненството продължаваше с пълна сила.
Рейчъл знаеше, че трябва да намерят Линдзи час по-скоро. Не можеха да се бавят, защото можеше да не я заварят жива. Ако само Мерилин Дюи беше открила тези снимки вчера, а не днес…
— През онази нощ Линдзи намери тялото на Джейк в лабиринта — рече тя. — Ами ако е решила да замъкне Линдзи на мястото на престъплението?
— Достатъчно откачена е, за да го направи. — Дийн насочи лъча на фенерчето си към лабиринта от високо подкастрени храсти. — Да вървим.
Рейчъл и Дийн понечиха да влязат в лабиринта и се сблъскаха с Рос и Кристън, които се появиха на пътеката, която извеждаше от храсталаците.
— Изглежда, че и на вас ви е хрумнала същата идея — отбеляза Дийн.
— Очевидно — съгласи се Рос.
— Там няма никого — рече Кристън. — А сега какво? Бях толкова сигурна, че ще заведе Линзди при стария дъб.
— Нека да се разделим отново и да продължим да търсим. — Рейчъл се опита гласът й да прозвучи спокойно, макар че тревогата й нарастваше с всяка измината минута.


Линдзи извади последната от четирите банкноти, които бе сложила в малката си вечерна чантичка. Преди да успее да пусне банкнотата на пода, за да маркира посоката, в която се движеха, лудата жена, която вървеше пред нея, рязко спря пред една купчина дървени щайги и насочи лъча на фенерчето си право напред.
После допря дулото на пистолета до ребрата на Линдзи.
— Мини зад щайгите.
Линдзи се подчини безмълвно.
Похитителката я побутна напред и насочи фенерчето към стара дървена врата, която беше почти скрита зад щайгите. Присегна се през Линдзи, за да натисне бравата. Линдзи си помисли, че това може би е моментът, в който би могла да окаже съпротива. Смъртоносното оръжие обаче продължаваше болезнено да се притиска към тялото й и тя мигновено отхвърли тази възможност.
— Къде ме водиш? — успя да попита с разтреперан от страх глас.
— Някъде, където никой няма да те намери. Не и преди Рейчъл и Кристън да се присъединят към теб.
Линдзи хвърли бърз поглед към жената, която познаваше още от юношеските си години, и се запита защо никога до сега не си бе дала сметка колко е лабилна и неуравновесена.
Докато похитителката й се бореше с вратата, като едновременно с това притискаше пистолета към тялото на Линдзи, тя внимателно разтвори пръсти и пусна на пода последната банкнота.
Мили боже, моля те, помогни на Уот да разбере, че ме няма. И да тръгне да ме търси.
Какъв беше този звук? Музика ли чуваше? Да, точно така. Не можеше да различи мелодията, но музиката сякаш идваше иззад затворената врата.
Жената я сръга с дулото на пистолета и нареди:
— Влизай вътре! Веднага.
Линдзи пристъпи през бетонния праг се озова в ярко осветена, вмирисана на влага и мухъл стая. Беше толкова погълната от гледката, която се разкри пред очите й, че дори не чу как вратата се затваря зад нея.
Мили боже!
Десетина фенера, наредени на пода пред редицата стари ученически шкафчета, осветяваха тъмното помещение.
Шкафче ти? Шкафчетата от последната им година в «Св. Елизабет»? Възможно ли беше това?
— Отне ми доста време и усилия, за да преместя шкафчетата тук долу — информира тя Линдзи. — Но си струваше, не смяташ ли? — Побутна Линдзи напред, принуждавайки я да прекоси помещението до другия му край, минавайки покрай шкафчетата.
Линдзи зърна името си върху едно от тях. На следващите три бяха изписани имената на Рейчъл, Кристън и Мартина. Тези три шкафчета бяха отворени и празни. Останалите бяха затворени.
— Остават ми само още четири — с усмивка заяви тя. — Едва тогава ще съм изпълнила задачата си. Тъкмо на време за злощастния брат.
— Защо? Аз… аз не разбирам.
Уот, ти вече ме търсиш, нали? Вече си извикал на помощ Рейчъл и Дийн. И си казал на ченгетата, че съм изчезнала…
— Единственото, което ти трябва да знаеш, е, че ще умреш.
— Защо? Какво съм ти направила, че ме мразиш толкова силно? Какво сме ти причинили? Аз и останалите?
— Продължавай да вървиш докато стигнеш до стената. След това се обърни. Бавно.
Линдзи продължи да върви към стената, обърнала гръб на похитителката си.
— Кажи ми с какво сме заслужили тази твоя омраза?
— Ти и останалите бяхте отвратително високомерни и надути. Не ме допускахте до себе си, отбягвахте ме, карахте ме да се чувствам нищожна.
— Но ние никога не сме имали за цел да те караме да се чувстваш по този начин! — Накарай я да говори. Опитай си да си спечелиш още време. — Съжалявам. Наистина съжалявам. Ако мога да направя нещо, за да изкупя вината си и да ти се реванширам за стореното… Готова съм, каквото и да е то.
— Знаеш ли, че в онези години мразех най-много теб? И това все още не се е променило. Затова искам да те накарам да страдаш, преди да те убия. Искам да изпиташ поне частица от болката, която ме разкъсваше през всичките тези години. Сега се обърни към мен и ме погледни. Искам да те гледам в лицето, когато стрелям в теб.
Линдзи спря, обърна се и погледна право към жената, която възнамеряваше да я убие.
— Ще ми кажеш ли защо ме мразиш най-силно от всички? — Опитай се да не мислиш за заканата й да те накара да страдаш. Сега не е моментът да се поддаваш на страховете си.
— Защото Джейк желаеше теб, а не мен.
С разкривено от омразата лице Бела Маркът се спусна напред, блъсна Линдзи към стената и притисна пистолета към корема й. Линдзи политна назад, удари се в рамо с бетонната стена и в този момент зърна огромното червено сърце, изрисувано на стената зад нея. Страховито и откачено напомняне за онзи далечен бал по случай деня на свети Валентин.
А музиката… Мелодията, която се носеше от преносимия Си Ди плейър, поставен на пода до шкафчетата, й се стори позната. Не мога да се боря с това чувство… На времето това беше любимата им песен. Нейната и на Джейк.
Срещна погледа на Бела и видя злобната ярост и неподправената лудост, които напираха в очите й. Очи, които толкова много й напомняха за Джейк.


Кристън и Рос вече втори път се сблъскваха с Уот, докато и тримата трескаво претърсваха района. Първия път го срещнаха заедно с Мартина и Крейг, но сега беше сам. Сам и много ядосан. Обвиняващ себе си за изчезването на Линдзи.
— Не би могъл да отидеш в дамската тоалетна заедно с нея — заяви Кристън, полагайки усилия да го успокои.
— Не, но можех да настоя да те потърси и да те помоли да я придружиш.
Кристън сложи ръка на рамото на Уот и го стисна уверено.
— Ще я намерим.
Уот дълбоко си пое въздух и закри устата си с ръка. Едва успяваше да контролира емоциите си.
— Ако не я открием скоро…
Бела ще я убие. Кристън знаеше какво си мисли той. И всички останали. Струваше й се невероятно, че именно сестрата на Джейк бе отговорна са смъртта му. Нищо, че не тя бе изстреляла стрелата, която го бе пронизала в сърцето и го бе приковала към дънера на дъба.
— Хайде! — Кристън дръпна Уот за ръката. — Рос и аз ще отидем да претърсим страничния вход на «Св. Елизабет». Онзи, който свързва основната сграда с гимнастическия салон. Ти защо не се заемеш със задните входове? Зная, че ченгетата вече ги огледаха, но може да са пропуснали нещо.
Уот я изгледа втренчено. Лицето му бе разкривено от ужас, но той кимна утвърдително, давайки й да разбере, че е схванал какво му говори. След това се обърна и се запъти към задния вход на старото училище.
— Той буквално си е изгубил ума — отбеляза Кристън.
— И аз щях да се чувствам по същия начин, ако ти беше изчезнала.
Кристън протегна ръка и погали бузата на съпруга си. Направо не можеше да повярва, че едва не бяха съсипали любовта и брака си.
— Ще я открием. Жива. — Кристън насочи лъча на електрическото си фенерче към покрития проход между физкултурния салон и сградата на училището.
Рос вървеше редом с нея, нагаждайки крачките си към нейните. Вървяха по коридора между двете сгради, когато Кристън внезапно спря.
— Какво има? — попита той.
— Не зная. — Насочи лъча на фенерчето към бетонния под, където нещо бяло бе привлякло погледа й. — Какво е това? — Наведе се, взе книжната кърпичка и я разгледа внимателно. — Някой е попил червилото си с тази кърпичка.
— Предполагам, че сигурно е била жената, която я е изпуснала.
— Червилото е розово. Линдзи беше с такова.
— Кристън, недей…
— Може да я е пуснала нарочно. За да насочи къде да я търсим.
— Добре, може би имаш право. Но…
— Ще се обадя на Рейчъл — заяви тя и отвори мобилния си телефон.


— Как се чувстваш сега, когато знаеш, че ще умреш? — попита Бела и насочи пистолета право към сърцето на Линдзи.
— Страхувам се. Това ли искаш да чуеш? Ужасена съм. И не искам да умирам.
Бела се усмихна.
— Джейк нямаше време дори да се изплаши. Поне до последната секунда, в която изведнъж проумя, че възнамерявам да го убия.
— Ти си убила Джейк? — Но как е възможно това? Нали Рейчъл и Дийн им казаха, само на нея и на Крис, че някакъв мъж на име Патрик Дюи е убиецът на Джейк?
— Не може да си убила Джейк! — заяви Линдзи, без да му мисли много.
Бела я изгледа гневно.
— И защо смяташ така?
— Той… той ти беше брат. Ти го обичаше.
— И той ме обичаше.
Какво ли ще направи Бела, ако я предизвикам? Дали ще ме застреля? Ще мога ли да я отблъсна, преди да е стреляла? Ако успея, може би ще имам шанс да изтръгна пистолета от ръката й. Трябва да предприема нещо. Не мога просто да стоя, притиснала гръб към това огромно червено сърце и да чакам да ме убие.
Стиснала пистолета с двете си ръце, Бела продължаваше да се цели в Линдзи.
— Ти си мислеше, че той те обича, но това не беше истина. И ти, също като всички останали, си беше само една глупачка.
— Права си. Наистина бях глупачка. — Съгласявай се с нея. Говори онова, което тя иска да чуе. Линдзи стискаше малката си вечерна чантичка и я притискаше към корема си.
— Жалко, че не го разбра преди двадесет години. — Бела се усмихна, но усмивката й твърде много приличаше на гримаса. — Мисля, че трябва да знаеш, че възнамерявам да стрелям в теб повече от един път. Ще започна с краката ти, после ще прострелям ръцете ти и тогава… — Налудничавият смях на Бела изпълни подземната тъмница.
Горчива жлъч се надигна в гърлото на Линдзи. Заля я вълна на неподправен, първичен ужас. Това не се случваше наистина. Това бе само страховит кошмар. Тя не можеше да умре. Не и сега. Не и когато отново бе свързала живота си с Уот. Не и когато бяха намерили сина си.
— Какво те кара да вярваш, че ще продължа да стоя тук, до стената и ще ти позволя да ме използваш като мишена?
Бела я изгледа с любопитство.
— Просто е. Аз имам оръжие, а ти нямаш.
— Не виждам какво ще изгубя, щом ти, така или иначе, възнамеряваш да ме убиеш.
— Прави каквото щеш. — Бела сви рамене. — Ако се опиташ да направиш нещо, ще те застрелям веднага. Ако играеш по правилата ми, може и да поживееш още час.
Преплетоха пламналите си от омраза и напрежение погледи.
— Мислиш си, че ако спечелиш достатъчно време, някой може да те намери, нали? Е, няма да стане. Никой не знае за съществуването на това помещение. Това е моята малка тайна. Е, когато сградата бъде разрушена, може и да намерят телата ви сред отломките. Твоето, на Кристън и на Рейчъл.
Скривалището в сутерена, редицата стари ученически шкафчета, музиката от миналото им, цялата обстановка беше направо сюрреалистична. В ума на Линдзи се въртяха безброй мисли, въпроси и безмълвни молитви.
Затвори очи и за последен път се помоли на господ… Не искам да умра, помисли си.
— Отвори очи и ме погледни! — изрева Бела.
Разтреперана от страх, парализирана от ужас, тя отвори очи и я погледна.
— Ето така е по-добре. — Бела хвърли поглед към шкафчетата. — Струва ми се, че ще прибера вечерната чантичка и обеците ти в старото ти шкафче.
Сега или никога, помисли си Линдзи. Докато не гледа към мен…
Линдзи се спусна към Бела, която рязко се завъртя, прицели се и стреля. Куршумът мина покрай крака на Линдзи и се удари в пода. Остри парчета бетон се разхвърчаха наоколо. Няколко се забиха в крака на Линдзи. Тя извика от болка, изпусна чантичката си, отскочи назад и притисна гръб към стената зад нея.
Заслушана в силните удари на сърцето си, които отекваха оглушително в главата й, Линдзи напрегнато зачака следващия изстрел. Оня, който би могъл да сложи край на живота й.


Рейчъл се взираше в тухленото училище. Беше тъмно и мрачно. Една изоставена стара сграда. Дийн бе изпратил две двойки униформени полицаи да проверят двата входа, но те не бяха видели и чули нищо. Щеше да им отнеме време да проверят стаите една по една. Включително и сутерена.
Телефонът й иззвъня. Вдигна на третото позвъняване.
— Рейч, ела до страничния вход на гимназията. Онзи, който е най-близо до гимнастическия салон — рече Кристън. — Открихме нещо в свързващия коридор.
Само след няколко минути Рейчъл вече държеше в ръка изцапаната с червило бяла кърпичка.
— Намерихме я тук — обясни Рос и посочи точното място само на около метър от страничния вход. — Опитахме да отворим вратата, но тя изглежда заключена.
Дийн насочи лъча на фенерчето си през стъклата на вратата.
— Рейчъл, ела да погледнеш.
Лъчът светлина осветяваше пода на продължаващия зад заключената врата коридор. Там, на няколко метра от вратата, се белееше още нещо.
— Трябва веднага да влезем там. Веднага. — Инстинктите и опитът на Рейчъл й нашепваха, че времето е от особено значение.
Дийн замахна с обратния край на фенерчето си, счупи стъклото на вратата, внимателно промуши ръка и отключи вратата.
— Била е заключена отвътре, което означава, че някой е минал през нея и е заключил след себе си — поясни той.
Кристън и Рос понечиха да ги последват. Дийн се обърна към тях.
— Изчакайте тук. И се обадете на Рейчъл ако видите или чуете нещо необичайно.
Двамата кимнаха едновременно в знак на съгласие.
— Накъде да тръгнем? — попита Дийн. — Нагоре, надолу, или направо?
— Ти провери стълбите нагоре, а аз ще погледна надолу — отвърна Рейчъл. — Ако не намерим нещо, ще продължим напред по коридора.
— Ще се свържа с полицай Уилиямсън докато проверявам стълбите.
Рейчъл отвори вратата, която водеше към сутерена, насочи фенерчето си към дървеното стълбище и пристъпи няколко крачки. На петото стъпало лежеше нещо, което й заприлича на кредитна карта. Рейчъл се наведе и я вдигна. Разгледа я внимателно, а след това бързо тръгна нагоре по стълбите. Затвори вратата и извика на Дийн, който бързо дотича при нея.
— Виж. Това е шофьорската книжка на Линдзи.


Притиснала гръб към стената, измъчвана от болката в кървящия си крак, Линзди се опитваше да разсъждава рационално. Но дали това бе възможно? Беше се озовала в лапите на побъркана убийца, която вече бе отнела живота на три други жени.
— Бела, не трябва да правиш това. Ти не си на себе си — рече й Линдзи. — Имаш нужда от помощ.
Спокойната усмивка на Бела я извади от равновесие.
— Имах нужда от помощ преди двадесет години — заяви тя. — Ако тогава някой бе спрял Джейк… ако му бяха попречили да ме наранява…
— Как те нарани Джейк? — Продължавай да говориш. Печели време. Моли се някой да те намери преди е станало прекалено късно.
— Патрик знаеше. Той единствен държеше на мен. Никой друг.
— Кой е Патрик?
Усмивката на Бела стана по-широка. Очите й се изцъклиха.
— Патрик ме обичаше. Когато му разказах за Джейк… Трябваше да кажа първо на Патрик, а не на Джейк, когато разбрах… Патрик не би ме накарал да го направя. Той щеше да ми позволи да задържа бебето си.
— Бебе? Била си бременна? Забременяла си от този мъж? От Патрик?
— Исках да задържа бебето си, но Джейк каза, че не мога да го родя. Той ме накара да направя аборт. Патрик ми каза, че това не е правилно. Затова уби… не, не беше така. Патрик искаше да убие Джейк заради онова, което ми беше причинил. Но аз държах да убия Джейк лично. Спомням си как държах лъка… как наблюдавах стрелата, която лети към него. Джейк не можеше да повярва, че го правя. Просто стоеше там и се взираше в мен.
— Бела, ти не си убила Джейк. Не би могла да го направиш.
Бела поклати глава.
— Грешиш. И не се опитвай да ме объркваш.
— Може да си искала да убиеш Джейк, но не си го направила.
— Направих го! Убих го! — Стиснала пистолета с две ръце Бела тръгна към Линдзи. Спря на по-малко от половин метър от нея. — Аз убих Джейк. Убих още Хейли, Аурора и Манди. А сега ще убия и теб.
Краката на Линдзи трепереха толкова силно, че тя едва успяваше да стои права. По лицето й се стичаха вадички пот, сутиенът й гащичките й буквално подгизнаха от пот.
Не искам да умра.
Няма да умра!


Дийн се обади на патрулиращите полицаи и им съобщи нарежданията си. След това двамата с Рейчъл слязоха в сутерена. Ориентираха са по предметите, разпръснати по пода. Още една книжна кърпичка, а след това празната опаковка. Кредитна карта и банкноти от един долар.
Браво, Линдзи! Добро момиче! Не си се паникьосала. Използвала си главата си и си ни оставила следи, по които да те намерим.
Последният предмет лежеше пред солидна на вид, тухлена стена. Рейчъл стисна зъби.
— В това няма никакъв смисъл. Не може да са се изпарили във въздуха.
Дийн обходи с фенерчето си целия участък, опитвайки се да открие някакъв отвор. Сбута Рейчъл, когато лъчът на фенерчето освети нещо като врата, скрита наполовина зад купчина мухлясали дървени щайги.
Рейчъл се приближи до вратата и я огледа внимателно. После притисна ухо към нея.
— Чуй!
Дийн също се приведе към вратата.
— Чува се музика.
— Знаеш ли коя е тази песен? На времето беше любимото парче на Линдзи и Джейк.
Мамка му!
Дийн й подаде фенерчето и натисна бравата. Вратата се отвори веднага. Без никакви усилия от негова страна. Старата врата дори не изскърца.
— Тази врата е била използвана често напоследък — тихо отбеляза Дийн, даде знак на Рейчъл и измъкна служебния си глок от нараменния кобур. — Стой зад мен.
Бавно и предпазливо минаха през вратата и се озоваха в друго помещение, което бе осветено от дузина фенери, поставени пред редица стари ученически шкафчета. Мили боже, това са старите ни шкафчета от последната гимназиална година, помисли си Рейчъл. Възможно ли е това?
Популярната през средата на осемдесетте години песен се носеше от портативния Си Ди плейър и изпълваше помещението с нежна музика и любовни слова.
Линдзи стоеше в другия край на дългата и тясна стая. Разтрепераното й тяло се очертаваше на фона на огромно червено сърце, изрисувано на бетонната стена зад нея. Бела стоеше пред Линдзи с насочен право в нея пистолет. Беше с гръб към Дийн и Рейчъл.
— Джейк не те обичаше — тъкмо казваше Бела. — Не обичаше никоя от вас.
— Права си — съгласи се Линдзи. Гласът й трепереше от страх. — Той… не обичаше нито една от нас.
— Той обичаше мен! — изкрещя Бела. — Но ме накара да убия бебето си. А теб не те накара да убиеш твоето бебе. Кажи ми защо! Не беше честно!
— Защо… защо Джейк те е накарат да убиеш бебето си? — попита Линдзи.
— Защото знаеше, че може да е от него.
Линдзи зяпна от изумление.
— Започнахме да правим любов, когато бях на дванадесет. Аз не исках да го правим. В началото поне. Той обаче ме принуди. Каза ми, че ме обича. Обеща ми… Но ме излъга. Непрекъснато ме караше да го правим. Отново и отново. А след това ме накара да убия бебето си. Заведе ме при някакъв шарлатанин, който остърга бебето ми и ме осакати за цял живот.
Дийн се промъкваше все по-близо до побърканата жена в другия край на стаята. Рейчъл затаи дъх, когато осъзна, че Линдзи го е видяла.
— Затова трябваше да го убия — продължи Бела. — Трябваше да бъде наказан заради онова, което ми причини. Патрик ми каза, че той ще го убие, но аз му заявих, че искам да го направя лично… че имам пълното право да го убия.
Не давай да се разбере, че си видяла Дийн, мислеше си Рейчъл. Моля те, Линдзи, не се издавай. Животът ти зависи от това. Тя е побъркана. Ще те убие както уби Хейли, Аурора и Манди.
— Не знаех, че си знаела как да боравиш с лък — подхвърли Линдзи, приковала поглед върху пистолета, който се намираше на по-малко от метър от сърцето й.
Точно така, Линдз, продължавай да говориш. Трябва да отвлечеш вниманието й, за да позволиш на Дийн да се приближи. Само още няколко метра.
— Не знаех нищо за стрелбата с лък — призна Бела. — Патрик беше специалист в това отношение. Той знаеше как да убие Джейк.
— Струва ми се, че каза, че ти си убила Джейк.
— Направих го. Аз мразех Джейк.
— Как го уби?
— Знаеш как. С лък и стрела. Бях там, скрита в храстите. Наблюдавах и чаках. Джейк се подпираше на стария дъб и пушеше цигара. Сварихме го неподготвен. Патрик носеше лъка си и… Не, не беше така. Аз държах лъка. Аз убих Джейк. — Поклати глава. — Но Патрик се прицели. Аз го наблюдавах. Криех се… и, когато Патрик се прицели и стреля по Джейк, аз го направих заедно с него. Не, не беше така. Аз наблюдавах, когато стрелата уцели Джейк в сърцето. Но аз го убих. — Буквално изкрещя последните думи. Продължаваше да стиска пистолета с двете си ръце. — И сега ще убия теб. Всички вас.
— Бела! — извика я Дийн.
Тя рязко се завъртя и стреля. Куршумът мина покрай Дийн и откърти парче от стената зад него. Бела Маркът отново се обърна напред и се прицели в Линдзи.
— Недей! — изкрещя Дийн. — Свали пистолета.
В тъмното и влажно помещение отекна втори изстрел. Линдзи изпищя. От плейъра продължаваше да звучи старата песен. Рейчъл се спусна напред. Бела се срина на пода и се захлупи по очи, улучена в тила с един-единствен куршум.
Рейчъл обви ръце около изпадналата в истерия Линдзи.
— Всичко е наред. Ти си в безопасност. Бела е мъртва.
Опитвайки се отчаяно да си поеме въздух, Линдзи попита през сълзи:
— Тя е побъркана, нали? Вярваше, че Джейк я е изнасилил. И все споменаваше някакъв мъж на име Патрик. Джейк не я е изнасилил, нали? Не е бил баща на детето, което е абортирала, нали? Джейк не беше такъв. Нали?
— Тихо, тихо — прошепна Рейчъл. — По-късно ще ти обясня всичко. Ти си в безопасност, а това е единственото, което има значение сега… Кошмарът най-после свърши. За всички нас.


Епилог

Нова година 2006 година
Уот и Линдзи Годард бяха домакини на новогодишното парти. Организираха го в мезонета, който бяха взели под наем в Портланд. Линдзи искаше да има втори дом в Орегон, за да може всеки път, когато си пожелае да посещава не само семейството си, но и скъпите си приятелки Кристън и Рейчъл. Линдзи и Уот се ожениха през ноември. Сватбата беше малка и елегантна. Кристън и Рейчъл бяха шаферки на младоженката, а Лео стана кум на Уот. Взаимоотношенията със сина им укрепваха и се развиваха бавно и макар да прекара Коледа с осиновителите си, Новата година Лео щеше да посрещне заедно с Линдзи и Уот.
Кристън и Рос изглеждаха много щастливи заедно. Почти толкова, колкото бяха тя самата и Дийн. Изумително беше как животът на даден човек може да се промени напълно — към по-добро при това — за по-малко от година. Всъщност, за малко повече от шест месеца. Когато се върна в Портланд за двадесетата годишнина от завършването на гимназията, Рейчъл, твърдо решена да открие убиеца на Джейк Маркът, изобщо не подозираше как ще се промени животът й. Тя определено не бе очаквала, че ще се влюби до полуда в мъжа, когото като тийнейджърка възприемаше като истинска напаст и проклятие. И нито на нея, нито на някоя друга от съученичките и можеше да й хрумне, че Джейк е започнал да изнасилва по-малката си сестра на дванадесетгодишна възраст, а на шестнадесет я бе принудил да направи аборт. Бедната Бела… Бедната, побъркана Бела. До самия край непоколебимо вярваше, че именно тя е убила Джейк. Тя, а не Патрик Дюи. Изпитвала бе толкова силна омраза към Джейк и така отчаяно бе искала смъртта му, че с помътеното си съзнание бе успяла някак си, с течение на годините, да убеди сама себе си, че наистина го е пронизала в сърцето.
Нищо обаче не можеше да промени миналото. Нямаше сила, която да върне Хейли, Аурора и Манди на хората, които ги обичаха. И този факт, сам по себе си, беше достатъчно основание за живите да отпразнуват спасението си и да вдигнат тост с пожелания за радостна и щастлива Нова година. Животът беше за живите. И те бяха твърдо решени да се насладят на всеки скъпоценен момент.
— Аз ли съм единствената, която се чувства леко виновна за неимоверното щастие, което изпитвам? — попита Линдзи.
Кристън и Рейчъл се бяха присъединили към домакинята в кухнята, за да й помогнат да напълни отново подносите с мезета, които съпрузите им и двамата тийнейджъри бяха омели за отрицателно време.
Кристън въздъхна.
— Разбирам какво имаш предвид. Ето ни нас трите, празнуваме и се веселим, преизпълнени с благодарност към съдбата, а няколко от старите ни приятелки вече не са между живите. Аурора никога няма да види внучетата си, а Манди няма да участва в живота на дъщеря си. Бедничката Хейли също си отиде без време.
— Ако преди двадесет години бяхме разбрали какъв всъщност е Джейк и какво причинява на сестра си… — Рейчъл не довърши и поклати глава. — Може би тогава щяхме да съумеем да помогнем на Бела и да предотвратим трагедията от миналото лято.
— Не можем да променим миналото — отбеляза Кристън. — Можем само да благодарим на съдбата за късмета си и да продължим да живеем, без да пилеем сили за угризения и съжаления.
— Пия за това. — Линдзи извади една тава от фурната.
— Едно нещо зная със сигурност — Рос и аз никога повече няма да се отнасяме един към друг и към брака си като към даденост — продължи Кристън. — И двамата разбираме, че от тук насетне трябва да се борим ежедневно за това, което имаме. Знаем обаче, че всички усилия ще си струват, защото единственото, което има значение, е, че двамата с него се обичаме.
— Тук си абсолютно права. — Когато се омъжи за Дийн, Рейчъл знаеше, че не може да очаква животът им да бъде съвършен. Крис обаче имаше право — в края на краищата едно-единствено нещо имаше значение и това беше любовта помежду им. — Отказах се от работата си в Алабама и се преместих тук, за да бъда с Дийн. Зная обаче, че никога няма да съжалявам за това свое решение.
Линдзи извади хапките от тавата и ги подреди на подноса.
— Бракът ми с Уот ми изглежда като сън. И като си помисля колко много години изгубихме, колко много години аз…
— Никакви съжаления и угризения! — прекъсна я Рейчъл. — Всички сме допускаш грешки в миналото. Най-голямата ни грешка беше, че и трите бяхме като обсебени от Джейк Маркът. Нека забравим за проявената глупост и да я отдадем на младостта и неопитността си.
Кристън и Линдзи се усмихнаха тъжно и кимнаха в знак на съгласие.
— Лео смята да прекара пролетната си ваканция при нас — съобщи Линдзи.
— Но това е прекрасно — едновременно възкликнаха Кристън и Рейчъл.
— Зная, че винаги ще трябва да го делим с майка му — и да, тя е негова майка във всяко едно отношение — но Уот и аз сме благодарни, че той все пак присъства в живота ни.
— Двамата с Уот не сте ли мислили да имате още едно дете? — попита Рейчъл.
— Аз съм мислила за това — призна Линдзи. — Но още не съм го обсъждала с Уот.
Ударите на стенния часовник във фоайето оповестиха приближаването на Нова година.
— След малко ще настъпи полунощ — рече Кристън. — Предлагам да се присъединим към съпрузите си ако искаме да получим новогодишна целувка.
Трите стари приятелки зарязаха подноса с хапките в кухнята, оставиха всички нещастия и несполуки в миналото, където им беше мястото, влязоха във всекидневната и се отпуснаха в прегръдките на мъжете, които обичаха.
После приятелите застанаха един от друг, стиснати в ръце чаши с искрящо шампанско и гроздов сок. Рейчъл забеляза как Лиса, дъщерята на Кристън, нехайно се промъкна по-близо до Лео, с когото не спираше да флиртува цяла вечер. Ето, от тези двамата би излязла страхотна двойка, помисли си Рейчъл.
Дийн се наведе към нея и прошепна в ухото й:
— Това в чашата ти е гроздов сок, нали?
— Разбира се. Знаеш, че не бих пила нищо друго. Не и сега.
— Какво си шепнат двете влюбени птички? — попита Кристън. — Разбирам защо Линдзи и Уот не могат да се отделят един от друг. В края на краищата те се ожениха едва миналия месец. Вие двамата обаче сте женени от септември!
Всички присъстващи се разсмяха. Въздухът в стаята сякаш затрептя от щастие.
Рейчъл погледна към Дийн. Искаше да получи одобрението му, преди да сподели прекрасната новина. Той кимна утвърдително. Тя пое дълбоко дъх, издиша бавно и обяви:
— Ние сме бременни.
Жените се прегърнаха и се целунаха. Мъжете стиснаха ръката на Дийн и го потупаха по рамото. Двамата тийнейджъри, застанали един до друг, само се усмихнаха. След това всички вдигнаха чаши и пиха за Рейчъл и Дийн, за добрите приятели и за бъдещето.
Часовникът удари дванадесет пъти. Новата година настъпи.
Лео се обърна към Лиса и я целуна по бузата. Тя обви ръце около врата му и го целуна право в устата. Хванаха се за ръце и се приближиха до прозореца, за да гледат фойерверките, осветили тъмното небе.
Дийн привлече Рейчъл в прегръдките си.
— Честита Нова година, госпожо Макмайкълс. — Сложи ръка върху все още плоския й корем. — Обичам теб и нашето неродено дете.
Наведе се и я целуна страстно. Останалите две двойки последваха примера му. Имаха право на щастие. Бяха загърбили греховете на миналото и продължаваха напред.
 

Napred.BG е търсачка от българи за българи.

Повече от година работим тя да става все по-добра.

Tя има шанс за успех само, ако вие ни помогнете, като я опитате, харесате и споделите!

Подобно на Уикипедия ще опитаме да се издържаме по некомерсиален начин. Може да ни помогнете в тази насока, като ни направите дарение.

Може да сигнализирате грешка, да предложите сайт или да се свържете с нас през Facebook.

За уебмастъри:
Ако сложите линк към нас, ще сме Ви много благодарни! Ако искате банер, само ни пишете какъв размер и ще ви предоставим.