|
|
Всеки сам кове щастието си
Живял някога в едно село стар ковач. И ковачницата му била така стара като него.
Още от древни времена в това село съществувал такъв обичай: срещу Нова година всички жители от селото се събирали при ковача и донасяли парченца олово да си гадаят. Изливали разтопеното олово в студена вода, а после гледали каква форма ще придобие и по нея гадаели дали ще имат щастие през годината. Защото без щастие, колкото и малко да е то, човек не може да живее.
Така направили и този път — ковачницата се напълнила с хора и всеки държал в ръката си парче олово. Чакали да стане полунощ.
Точно в полунощ ковачът насипал въглища в огнището и почнал да надува меха. Когато въглищата се превърнали в червена жар, ковачът дал на хората едно канче, за да може всеки да разтопява в него оловото и сам да излива щастието си.
Ето че дошъл ред и на самия ковач. Той хвърлил оловото в канчето, разтопил го, излял го в коритото е вода и почакал да се втвърди. А когато го извадил, какво да види — оловото на нищо не приличало.
— Ех! — извикал ковачът. — Щом като нямам щастие, сам ще си го изкова!
Сложил парче желязо в огъня, нажежил го и почнал да удря с чука така, че всичко наоколо заехтяло. Скоро се появила глава, после рамене, тяло, крака.
Човек!
Извадил човекът желязното човече от огъня и го хвърлил в коритото. След малко от водата се показала главата на момченце. То самичко излязло навън.
Не успял ковачът и да се озърне, когато желязното момче вече стояло до баща си, размахвало голям чук и ковяло така, че искри хвърчали наоколо.
Щом момчето навършило три години, изковало си боздуган, тежък петстотин кила и тръгнало по белия свят.
Вървяло ден и нощ и най-сетне стигнало до една къща. Решило да си почине, хвърлило боздугана край стълбите, но боздуганът ги пробил и паднал в избата.
Навело се желязното момче, пъхнало ръка в дупката и измъкнало боздугана. После влязло в къщата и помолило да му позволят да пренощува.
Щом си легнало момчето, креватът се сгромолясал под него. Но то дори не усетило — заспало веднага.
На сутринта станало и тръгнало по-нататък.
Срещнало по пътя един старец. Старецът му се примолил:
— Помогни ми, синко, да овършея житото на господаря. Аз нямам вече сили, а господарят ни е същински дявол!
Съгласило се момчето и влязло в плевника. За час овършало там толкова жито, колкото старецът и за цял ден не можел да овършее.
Свършило работата си момчето и казало:
— А сега ще посплаша господаря ви!
Грабнало то боздугана и го стоварило върху стената на господарския замък. Наклонили се най-напред куличките, а после рухнал и целият замък. Господарят там си и останал.
Тогава хората попитали:
— А кой ще ни бъде сега господар?
— Сега вие сами сте си господари — отговорило желязното момче.
— Но кой ще ни управлява?
Размахало железният си боздуган момчето и казало:
— Всеки сам кове щастието си! И си тръгнало.
Оттогава в тази страна нямало никакви господари.
|
Napred.BG е търсачка от българи за българи.
Повече от година работим тя да става все по-добра.
Tя има шанс за успех само, ако вие ни помогнете, като я опитате, харесате и споделите!
Добави в любими
Подобно на Уикипедия ще опитаме да се издържаме по некомерсиален начин. Може да ни помогнете в тази насока, като ни направите дарение.
Може да сигнализирате грешка, да предложите сайт или да се свържете с нас през Facebook.
За уебмастъри:
Ако сложите линк към нас, ще сме Ви много благодарни! Ако искате банер, само ни пишете какъв размер и ще ви предоставим.
|
