Българска търсачка и начална страница

Сандра Браун
Връщане към живота

Пролог

Това бе водещата новина във вечерните информационни емисии.
Нещастието се случило в планина в Северна Италия. Висока и скалиста, респектираща дори професионалните алпинисти. Пропадането в близо тридесетметровата пропаст било достатъчно опасно, за да увреди сериозно гръбначния стълб на Адам Каванот и да стане водеща новина в емисиите на всички медии, като предизвика паника сред стотиците хора, работещи за него по целия свят.
Тед Рандолф не изпадна в паника. Но съобщението в телевизионните новини определено го накара да се замисли. Остави настрана предавателя, който синът му Мат го бе помолил да поправи, и рязко нареди на него и на сестра му Меган да млъкнат. Пресегна се към копчето на портативния телевизионен приемник, поставен върху кухненския плот, и увеличи говора.

«… единственият оцелял. Той току-що бе транспортиран със самолет до Рим, където сериозността и характерът на неговите наранявания ще бъдат установени и — както се надяваме — оповестени по-късно тази вечер. Другите участници в планинската алпинистка експедиция били френският автомобилен пилот Пиер Готие и английският банков магнат Алегзандър Арингтън. Според досегашната информация и двамата са загинали на местопроизшествието. Мистър Каванот, световноизвестен магнат, е собственик на хотелската верига «Каванот». Той е…»

— Хей, това е мястото, където работи мама! — възкликна Мат. — За Адам, когото ние познаваме, за него ли говорят?
— Да — мрачно каза Тед. — Шттттт.
Репортажът се излъчваше на живо от мястото на събитието в Рим. Водещият от студиото в Ню Йорк попита репортера:
— Лекарите коментират ли състоянието на мистър Каванот?
— Не, напротив. Медицинските власти отказват да направят каквото и да е изявление, преди да станат известни резултатите от пълните медицински изследвания на мистър Каванот и да бъде установено неговото състояние. Единственото, което ни информираха, е, че неговото нараняване — или наранявания — са засегнали гръбначния стълб и както изглежда, са опасни.
— Беше ли в съзнание, когато пристигна?
— Нямаме официално потвърждение за това, въпреки че както изглежда, не е бил в съзнание. Още с кацането на хеликоптера той веднага бе откаран в болницата. Ще получим допълнителна информация…
Тед рязко се пресегна към телевизора и намали звука докрай. Изрече думи, които децата му знаеха, че трябва да забравят и че им е забранено да ги повтарят. Те никога не го правеха, страхувайки се от наказание, което не изглеждаше особено логично, защото майка им никога не наказваше Тед за това, че ги изрича, но те не можеха да не изпълнят желанието му. Не и когато думите буквално излетяха със съскане от устните му:
— Проклет глупак.
— За кого става въпрос? — Елизабет Рандолф влезе в кухнята през задната врата и остави върху масата куфарчето и дамската си чанта. Тримата едновременно се обърнаха към нея.
— Мамо! Познай за кого говореше чичкото от телевизията?
— Мат, Меган, излезте! — бързо нареди Тед. Вдигна ръка и посочи вратата, водеща към вътрешните стаи на къщата.
— Но, татко…
— Хайде. Оставете ни да си поговорим с майка ви.
— Но тя…
Протестите заглъхнаха още преди да стигнат до устните им, когато върху челото на баща им се появи дълбока бръчка. Това означаваше, че разговорът ще е делови. След като Тед Рандолф се бе оженил за Елизабет Бърк, през годините съвместен живот нейните деца бяха го обикнали и бяха започнали да го уважават. Той бе свикнал с тяхната буйност и лудории, а те — с неговите настроения и особености. Бяха се привързали силно един към друг — децата с готовност се бяха съгласили да бъдат осиновени от него по съдебен ред. Но сега лицето му беше приело изражение, което обикновено означаваше: «никакви глупости», т.е. възраженията щяха да бъдат не само безполезни, но и неблагоразумия. Децата тихичко се изнизаха навън.
— Тед? Какво става?
Той се приближи до нея и постави ръце на раменете й.
— Не искам да се тревожиш.
— Твоето изражение вече ме разтревожи. Какво става? Защо е всичко това? Какво се е случило? Нещо ужасно, знам. Мама? Татко? Лайла?
Елизабет бе загубила първия си съпруг при ужасяваща автомобилна катастрофа, причинена от неправомерно отнемане на предимство. Знаеше как се чувства човек, когато неочаквано му бъде съобщено най-лошото. Отново усети силната пареща болка под лъжичката, също както през онази сутрин, когато бе отворила вратата на двамата полицаи с погребални лица и шапки в ръце. Уплашена, тя сграбчи Тед за раменете.
— Кажи ми!
— Адам.
— Адам? — нервно облиза устните си. Лицето й пребледня.
Елизабет лично познаваше и поддържаше делови отношения с Адам Каванот. В началото отношенията им бяха изцяло делови. Но професионалното им познанство се бе задълбочавало пропорционално с разрастването на нейната търговска верига «Фантазия» във фоайетата на притежаваните от Каванот хотели. До този момент те наброяваха вече пет, с перспектива за разкриването на нови магазини. Елизабет и Адам поддържаха близки приятелски отношения, които някога предизвикваха ревност у Тед. Но след като се убеди, че красивият млад милионер не е негов съперник за любовта на Елизабет, Тед прие Адам за свой приятел.
— Нещо се е случило с Адам? — попита Елизабет с изтънял от тревога глас.
— Подхлъзнал се е и паднал по време на планинска експедиция в Италия.
— О, Божичко! — притисна пръсти върху устните си. — Мъртъв ли е?
— Не. Но е тежко ранен. Транспортирали са го в Рим.
— Тежко ранен? Колко?
— Не са сигурни за степента на…
— Тед.
Той въздъхна отчаяно.
— Засегнат е гръбначният стълб.
Сълзи напълниха очите на Елизабет.
— Има ли прекъсване на гръбначния мозък?
— Не знам — когато тя го изгледа недоверчиво, той повтори: — Кълна се, не знам. Съобщенията по новините са неясни — след това й предаде разказаното от репортера. — Струва ми се, че е сериозно.
Елизабет се облегна тежко върху гърдите на съпруга си. Той я прегърна.
— Адам с такова нетърпение очакваше тази експедиция — започна тя, притиснала глава в ризата на Тед. — Когато ми каза, че ще изкачва онази планина, му отвърнах, че според мен е луд да рискува живота си, занимавайки се с толкова опасен спорт — тя подсмръкна, за да спре сълзите си. — Но тогава само се пошегувах — вдигна рязко глава към Тед. — Щеше да бъде с двама свои приятели. Какво се е случило с тях?
Тед прокара пръсти през косите й и отново притисна главата й към гърдите си. След това започна да я гали.
— Загинали са при злополуката, Елизабет.
— О! — изстена тя. — Ще е ужасно за Адам.
— Според съобщенията единият от тях се е подхлъзнал и пропаднал в ледената пропаст, повличайки и останалите двама след себе си.
— Като познавам Адам, той ще поеме цялата вина върху себе си, независимо дали грешката е била негова или не — след няколко секунди тя се отдели от Тед и го погледна в очите: — Какво трябва да направим?
— В този момент не можем да направим нищо.
— Аз трябва да направя нещо, Тед.
— Трябва да помислиш за себе си. И за бебето — той положи длан върху долната част на корема й, която бе силно заоблена от напредналата бременност. Елизабет беше навлязла в седмия месец. — Адам не би искал да застрашиш по някакъв начин неговия бъдещ кръщелник.
— Бих могла да помоля мисис Алдер да се грижи за децата, а ние да хванем нощния полет от Чикаго за Рим.
— Ъъъ — отвърна той, като поклащаше решително глава. — Ти няма да летиш за Рим.
— Не мога просто да стоя тук и да не правя нищо — изплака нервно Елизабет.
— Ще имаш достатъчно работа през следващите дни. Трябва да се погрижиш за милион и една малки подробности. Навсякъде ще цари пълен хаос до официалното оповестяване на резултатите за здравословното състояние на Адам. В такъв момент той ще разчита на твоето благоразумие и на способността ти да преценяваш трезво нещата. Ще бъдеш много по-полезна тук, като поемеш телефонните разговори и отклоняваш вниманието на тълпите любопитни, отколкото ако крачиш нервно из коридорите на някаква римска болница, където не можеш да помогнеш с нищо.
Тя унило се облегна на него.
— Предполагам, че имаш право. Разбирам, че аргументите ти са основателни. Но се чувствам толкова излишна.
Тед не го каза, но той си мислеше колко силно ще е чувството за безпомощност при Адам Каванот, когато дойдеше в съзнание — да не дава Бог противното! — и научеше, че е преживял гръбначномозъчна травма, която е причинила обездвижване на крайниците.
— Горкото копеле — промърмори на себе си той и притисна утешително Елизабет в обятията си.


Първа глава

— Лоша идея. От всички идеи, които някога са хрумвали на някого, тази е най-неудачната.
Лайла Мейсън, стъпила на пода с боси крака, облечена в тесни ластични джинси и избеляла червена тениска с къс ръкав, приличаше на многодетна майка от дом за сираци, сякаш току-що излязла от епохата на шейсетте. През същото онова десетилетие тя е била едва дете, но лицето й носеше отпечатъка на бунтовния дух на отминалото време. Развълнувана, тя отметна назад своите гъсти къдрави коси. Малките кичурчета бяха прибрани назад и пристегнати с пъстър шал за глава, но тя по навик направи движение, сякаш за да отстрани и тях.
— Дори още не си ни изслушала — наставляваше Елизабет своята по-малка сестра.
— Чух достатъчно. Адам Каванот. Само това име е достатъчно, за да ме накара да се противопоставя на всеки замислен от вас двамата план — изгледа сестра си и нейния съпруг с неприкрита враждебност. — Да забравим, че изобщо сте го споменавали и да отидем да ядем сладолед, а? Никакви лоши чувства.
Тед и Елизабет се втренчиха в нея с безмълвен укор. Като видя, че те все още не искат да се признаят за победени, Лайла се отпусна примирено върху канапето във всекидневната на своя малък апартамент и сви единия крак пред себе си, сякаш той беше предпазен щит.
— Добре, хайде да послушаме. Започнете веднага с поучителната проповед, за да приключим по-бързо с цялата процедура.
— Той е в много тежко състояние, Лайла.
— Повечето пациенти с гръбначномозъчни увреждания не са — саркастично отвърна тя. — Особено в началото. А повечето от тях нямат финансовата възможност да си помогнат, с каквато например разполага вашият мистър Каванот. Благодарение на своята чекова книжка той има на разположение повече лекари, медицински сестри и физиотерапевти, отколкото по-голяма част от пациентите в неговото състояние могат да изброят на пръстите на двете си ръце. Той няма нужда от мен.
— Това е снобско отношение с обратен знак, нали? — с основание я запита Тед.
— Колко пари има или не Каванот, е без значение.
— Тогава защо не се съгласиш да бъдеш негов терапевт? — с настоятелен тон попита Елизабет.
— Защото не го харесвам — отвърна Лайла. Вдигна ръце пред гърдите си, за да спре възраженията, с които видя, че щяха да я обсипят. — Не, ще го кажа по друг начин. Мразя го, противен ми е и го презирам. Такива са и неговите чувства към мен.
— Това не би трябвало да има значение.
— Охо! Да, но има — Лайла скочи от канапето и започна да крачи из всекидневната. — Приятелчета като него, които се нуждаят от възстановителна терапия, са най-лошите. Имам предвид най-лошите пациенти. Децата те обикват и те обожават заради вниманието, което им отделяш. Възрастните хора се трогват до сълзи от твоята любезност. Дори младите момичета изпитват дълбока признателност. Но мъже на възрастта на Каванот — каза тя, като клатеше категорично глава, — ъъъ… Невъзможно. В болницата пускаме сламки, за да видим кой ще се хване за тях.
— Но, Лайла…
— Защо се получава така? — гласът на Тед надмогна този на съпругата му.
Елизабет имаше склонност да следва чувствата си в ситуации като тази. Неговият подход бе по-прагматичен, особено към непостоянната му балдъза, промените в настроението, на която бяха резки и непредсказуеми.
— Защото в по-голямата си част, преди да получат гръбначномозъчно увреждане, те са били в отлична физическа форма. Повечето са получили уврежданията, практикувайки някакъв опасен спорт. Те са търсачи на силни усещания. Действени и авантюристични. Мотоциклетисти, сърфисти, скиори, гмуркачи — все от този род. Те са с по-силно изявени атлетични възможности. Поне в сравнение с преобладаващата част от населението. Когато някой получи травма, в резултат на която се парализира, изпада в състояние на лека лудост в известен смисъл. Не може да повярва, че от най-остроумния и породист жребец се е превърнал в безпомощен инвалид. Психиката му не издържа и загубва баланс. Без значение колко приятен е бил преди злополуката, след нея той се озлобява и иска да накаже целия свят за своето нещастие. Накратко такъв човек става… непоносим.
— Адам няма да бъде такъв.
— Правилно — иронично се съгласи Лайла. — При него ще е много по-лошо. Защото е загубил много повече.
— Той ще разбере, че си там, за да му помогнеш.
— Ще негодува срещу всичко, което правя.
— Ще ти благодари.
— Ще ми се противопоставя.
— Ти ще си неговият лъч надежда.
— Ще бъда неговата изкупителна жертва — Лайла вдъхна дълбоко. — Ще трябва да понасям отвратителния му характер и постоянните обрати в настроенията му. Ако се подложа на такова унизително отношение, което никога няма да направя. Затова — край на спора. Какво ще кажете за «Хоаген-Дац»?
Елизабет обърна глава към Тед и го погледна умоляващо. Той се засмя нервно и повдигна рамене.
— Какво очакваш да направя? Тя е зряла жена. Сама взема решенията си.
— Благодаря ти, Тед — признателно каза Лайла.
— Но ти видя Адам. Не аз — Тед бе останал непреклонен в решението си да не разреши на Елизабет да пътува, но по нейно настояване бе отишъл да посети Адам и се бе завърнал с информация от първа ръка относно неговото здравословно състояние. — Кажи на Лайла какво казаха лекарите.
Като въздъхна тежко, Лайла отново седна на канапето. Когато се бе настанила, Тед се обърна към нея:
— Ходих в Хавай, за да го посетя.
— Мислех, че е в Рим.
— Беше. По негова молба след операцията е преместен в една болница в Хонолулу.
— Бил е опериран? — Тед кимна. — От това, което разбрах, при падането не е засегнат гръбначният нерв — въпреки личната й антипатия към финансиста, професионалното любопитство у Лайла започна да се изостря.
— Да благодарим на Бога, че не е бил засегнат. Но няколко кости на гърба са били счупени и спукани. Хирурзите са ги оправили. Не познавам медицинския речник, но е претърпял гръбначна контузия.
— Контузия означава натъртване. Мястото се подува и отокът притиска нервните влакна. Докато не спадне отокът, лекарите не могат да установят със сигурност степента на парализата и дали тя е временна или постоянна.
— Съвсем точно — каза Тед, като кимна утвърдително с глава при нейното професионално заключение, напълно покриващо се със становището на медицинските специалисти.
— А хирургичната намеса е увеличила времето, през което ще има оток около гръбначния стълб — добави Лайла.
— Да, но така беше преди две седмици. Вече трябва да има признаци на подобрение, а все още няма.
— Все още ли е в състояние на диосхизис? — при вида на озадаченото изражение върху лицето на Тед поясни: — Гръбначномозъчен шок. Парализа.
— Да.
— И е загубил чувствителност от кръста надолу?
— Не чувства нищо.
— Вече трябваше да е започнал възстановителна терапия — Тед извърна гузно поглед встрани. — Значи е започнал — разбиращо изкоментира Лайла. — Нали?
— Да — неохотно смотолеви Тед, — но не реагирал добре на нея.
— Което ни връща към началото на нашия разговор. Мъже като Адам винаги се противопоставят при намесата на рехабилитатор. Най-вече от страх, че никога вече няма да бъдат същите, те или искат да се справят с всичко абсолютно сами, или отказват да правят каквото и да било. Какъв е случаят с Адам?
— Не иска да предприема изобщо нищо.
Тя въздъхна с усмивка на познавач.
— Можеш ли да го виниш за това? — попита Тед с нотка на раздразнение в гласа си.
Лайла отвърна със същата острота:
— Не е моя работа да обвинявам, Тед. Работата ми е да се възползвам по най-ефикасния начин от онова, което е останало у такива болни, за да им помогна. А не да ги утешавам, докато те леят сълзи по онова, което са изгубили.
Той прокара пръсти по косата си.
— Знам. Извинявай. Само… по дяволите!… Ако можеше да го видиш само — проснат в онова легло, неподвижен, с такова… тъжно лице.
Изражението върху лицето на Лайла вече не бе толкова сурово.
— Всеки ден виждам пациенти в неговото състояние. Някой от тях заслужават повече съжаление от Адам Каванот.
— Убеден съм, че говориш истината — Тед бавно изпусна въздуха от гърдите си. — Не исках да кажа, че Адам трябва да се ползва с предимство пред останалите пациенти или че ти не проявяваш съчувствие и разбиране.
— Просто Адам е наш приятел — тихо добави Елизабет. — Много добър наш приятел.
— И мой смъртен враг — напомни им Лайла. — Двамата изпитваме взаимна непоносимост още от първия миг, в който се видяхме. Би трябвало да помниш, Лизи. Ти ни представи един на друг тогава във «Фантазия».
— Помня.
— А спомняш ли си сватбата ви? Двамата с Адам едва се изтърпяхме, докато танцувахме от благоприличие онзи валс, без да стигнем до бой с юмруци.
— Обвини те, че водиш танца.
— Да, аз водех! Не харесвах начина, по който той водеше — Елизабет и Тед се спогледаха. Ако положението не беше толкова сериозно, двамата вероятно щяха да се засмеят на коментара на Лайла относно техния сватбен прием. — А миналата Коледа още с моето пристигане сутринта той изнамери някакво неубедително и глупаво извинение, след което веднага си тръгна.
— Едва след като ти направи остроумната забележка относно донесената от него гъска.
— Казах само, че за парите, платени от него за онази проклета птица, други с готовност биха му прерязали гърлото, без изобщо да се замислят.
— Той се засегна, Лайла — каза Елизабет. — И аз не мога да го виня. Гъската беше чудесен жест. Беше красиво приготвена от един от главните готвачи на хотела и…
— Дами! — прекъсна ги Тед с дълбока страдалческа въздишка. Когато двете замълчаха, той се обърна към Лайла: — Напълно наясно сме за нетърпимостта между теб и Адам. Но също така считаме, че при сегашните обстоятелства личните съображения трябва да останат на заден план.
— Моите лични съображения. Като негов рехабилитатор аз ще трябва да бъда внимателна и мила с него. А той ще може да се държи непоносимо, и то съвсем безнаказано.
— Може би си права, Лайла, но сега става въпрос за човешки живот.
— Той все още е жив.
— Но не и според собствените си разбирания за живот. Става въпрос не просто за физиологично съществуване, а за пълноценен живот. Знаеш какъв амбициозен и жизнен човек беше Адам. Беше като лавина, която всеки момент ще се свлече надолу по склона. Живееше с устрема и енергията на парен локомотив.
— Отново би могъл да бъде такъв — възрази тя. — Лекарите са направили всичко възможно, за да гарантират, че не са нанесени трайни увреждания и че парализата му е само временна.
— Но Адам не е убеден. А докато е така, мнението на лекарите е без значение за него. Необходимо е някой да го убеди, че сегашното му състояние е временно. И то по-скоро. Един от лекарите ми каза, че колкото по-дълго време остане неподвижен, толкова по-малки ще са надеждите за пълно възстановяване.
— Съвсем правилно.
Елизабет се изправи и отиде до сестра си. Взе дланите й в своите, след това каза:
— Моля те, Лайла. Знам, че искаме много от теб. Но нима е възможно да ти е неприятно да работиш на Хавайските острови?
— Не е честно, Лизи. Кой може да откаже работа на Хаваите, и то когато са го умолявали така настоятелно?
Елизабет се усмихна, но очите й продължиха да я гледат умоляващо.
— Моля те.
— Ще се наложи да се откъсна за неопределено дълъг период от постоянната си месторабота — в момента тя се улавяше за съвсем незначителни неща и тримата прекрасно го разбираха. Въпреки това Лайла се чувстваше длъжна да продължи да оказва — макар и символична съпротива. — Ще трябва да изоставя другите си пациенти по средата на техните възстановителни програми.
— В болницата има цял екип от добри рехабилитатори, които могат да поемат и твоите пациенти.
— Тогава наемете един от тях да работи с този обкръжен с международна слава пиколо.
— Те не са така добри като теб.
— Ласкателства…
— Ще ти бъде платено три пъти повече, отколкото печелиш в момента.
— Подкуп…
— Ще се завърнеш с приказен тен.
— Съблазняване… — след като ги стрелна с присвити очи, тя замислено засмука вътрешната страна на устната си. — Бъдете откровени с мен. Колко рехабилитатори са се опитали да работят с Каванот и са се провалили?
— Не съм сигурна…
— Трима — Елизабет, чиято добронамерена лъжа бе опровергана още преди да бъде изречена, се обърна с раздразнение към своя съпруг. — Лъжите няма да помогнат — рече той, като повдигна рамене. — Щеше да го разбере, когато пристигне там.
— Но тогава между нея и нас щеше да бъде Тихият океан.
Лайла се изсмя.
— Трима значи? Мили Боже, та той е по-лош, отколкото предполагах. Какви бяха оплакванията му срещу тях?
— Първият беше мъж — започна Тед. — Адам каза, че ръцете му били като ковашки чукове, обвити в плът. Каза, че вероятно идва направо от тренировъчния лагер на Роки Балбоа*.
[* Герой от едноименен игрален филм на САЩ с участието на Силвестър Сталоун. — Б.р.]
— Какво мило приятелче! — изкоментира Лайла, като премигваше пресилено. — Продължавай.
— Вторият избяга от стаята му разплакан. Не знам със сигурност какво й е наговорил.
— На нея? Млада ли беше? — Тед потвърди с кимване предположението на Лайла. — Мога да си представя. Ще останете смаяни от развратните и изобретателни предложения, които излизат от устите на паралитици — добави тя. — Ами какво стана с третия рехабилитатор?
Тед затвори очи.
— Опитах отново с мъж. Адам заяви, че той бил… ъъ…
— Хомосексуалист — помогна му Лайла.
— Нещо в тоя смисъл, да.
Като клатеше глава, Лайла каза:
— Този човек е класически случай. Казвам ви — класически случай — изправи се, пъхна ръце в задните джобове на джинсите си и се обърна с гръб към Елизабет и Тед. Отиде до прозореца и се загледа през него. Вече трети ден студът сковаваше всичко навън. Всичко наоколо тънеше в есенна сивота. Престоят на Хаваите представляваше чудесна възможност да разнообрази климата и обстановката, а промяната определено щеше да й се отрази благотворно.
Нима тя наистина обмисляше възможността да приеме да работи като физиотерапевт на Адам Каванот — мъж, чието име само я караше да потръпва от отвращение?
Но все пак той беше пациент, човек, пострадал при злополука, човек със сериозни увреждания, който би могъл да проходи или да не проходи отново като всички здрави хора. Много щеше да зависи от степента на нараняване. А също и от възстановителната терапия, която щеше да му бъде приложена. А тя беше добра професионалистка. Беше изключително добра. Обърна се с лице към Тед и Елизабет.
— Обсъждали ли сте тази идея с медицинския екип от болницата в Хонолулу?
— Да. Те са съгласни.
— И аз ще определям изцяло неговата рехабилитационна програма? Никой няма да поставя под съмнение моите методи, никакви сестри «със звезди в очите», хлътнали по него, няма да пречат на моята работа, никой няма да преразглежда, отменя или порицава моите действия или решения?
— Какво си намислила да правиш с горкото момче?
Лайла се усмихна на подозрителния въпрос, зададен от Тед.
— Ако лекарят реши, че той може да ходи нормално, ще ме намрази много преди да проходи отново. Ще вдигне голяма олелия и ще трябва да премине през истински ад. Последното важи и за мен.
Елизабет неспокойно постави длани върху заобления си корем.
— Ти не би… Искам да кажа, че двамата с Адам не се харесвате особено, но ти не би…
— Умишлено да го карам да страда ли? — ядосано попита Лайла. — Имай поне малко вяра в мен, Лизи. Може да не страдам от излишни скрупули, но безупречният ми професионализъм не бива да бъде поставян под съмнение.
— Разбира се. Прости ми — извини се Елизабет и разтри уморено слепоочията си с пръсти. — Знам, че ще направиш всичко, което е във възможностите ти, за да помогнеш на Адам.
— Все още не съм казала, че ще приема.
— Ще приемеш ли?
— Кой ще ми плаща, той ли?
— Всъщност екипът от изпълнителни директори в момента води финансовата му документация, но парите ще се превеждат от личната банкова сметка на Каванот, а не от авоарите на корпорацията.
— Чудесно. Той може да си позволи да ме наеме. Хиляда долара на ден — при вида на изненаданите им изражения, за да се оправдае, добави: — Не мислете, че няма да си ги заслужа. Работата ми там ще бъде два пъти по-тежка от заплащането. Хиляда долара на ден, плюс пътните и разходите по престоя ми на Хаваите.
— Споразумяхме се — каза Елизабет, съзнавайки, че нямаше да й бъде трудно да аргументира високите хонорари пред управителния съвет на корпорацията.
— И той няма да има право да ме уволни! Никой, освен вас двамата няма да има това право.
— Чудесно. Приемаш ли по принцип назначението?
Лайла извъртя очи към тавана; изрече нещо, което накара Елизабет да се зарадва, че не е довела и децата със себе си, и въздишайки шумно, каза:
— По дяволите, да! Как мога да устоя на изкушението да имам в ръцете си могъщия Адам Каванот?


— Сигурно има някаква грешка. Каванот. К-а-в-а-н-о-т. Малкото му име е Адам.
— Името ми е добре известно — снизходително каза администраторът на рецепцията. — Но както вече ви казах, мистър Каванот беше изписан от болницата.
Лайла прехвърли тежкия си сак с етикет на авиокомпанията върху другото си рамо.
— Човекът е парализиран. Не ми казвайте, че е излязъл на собствените си крака оттук.
— Не мога да обсъждам състоянието на пациентите.
— Тогава извикайте някого, който може. Веднага.
Администраторът го направи, но не веднага. Изминаха четиридесет и пет минути, преди повиканият лекар да се приближи към Лайла, която седеше в малкото фоайе с вид на вулкан, който всеки момент щеше да изригне.
— Мис Мейсън?
Лайла затвори списанието, което бе наизустила, докато чакаше.
— Да. Вие кой сте?
— Бо Арно.
— Шегувате се.
— Опасявам се, че не. Съжалявам, че са ви накарали да чакате толкова дълго — въпреки че той се усмихваше дружелюбно, Лайла не каза нищо, с което да намали чувството му за вина. Усмивката му изчезна. — Бихте ли ме последвали?
Понечи да вземе куфара й, но тя не му позволи. Качи сака и куфара в асансьора и запази безмилостно мълчание до пристигането им на шестия етаж. Едва когато се настани в едно кресло в неговия кабинет и прие предложеното й разхладително питие, благодарно кимна с глава на секретарката, която й го поднесе. След като отпи, попита направо:
— Адам Каванот все още ли се намира в тази болница?
— Не, не е тук.
Тя изруга тихичко.
— Тогава някой е объркал всичко. Бях наета като негова лична рехабилитаторка. Току-що прелетях през няколко часови пояса и над целия отвратителен океан, както се оказва — напразно.
— Не успяхме да се свържем навреме с вас, за което се извинявам. Вчера сутринта мистър Каванот настоя да бъде изписан. Не можехме да направим нищо — повдигна безпомощно ръце пред себе си. — Той се оттегли във вилата си на остров Мауи.
— Какво беше състоянието му, когато си тръгна?
— Доста лошо. Все още е в състояние на пълна апатия. Умолявах го да почака, докато сме в състояние да изясним всичко. Каза, че знае достатъчно, че се е примирил с мисълта, че ще остане прикован към леглото до края на живота си, и настоя да бъде преместен в своя дом. Съвсем откровено, мис Мейсън, аз съм много по-загрижен за психическото му състояние, отколкото за неговата парализа, която, твърдо съм убеден, е само временно състояние.
— Гръбначномозъчният нерв не е ли засегнат?
— Не. Има тежки поражения, но съм убеден, че след пълното спадане на отока и след започване програма за възстановяване, той постепенно ще възвърне чувствителността на долните си крайници.
— От възстановяването на чувствителността в тях до алпинизма има огромна разлика. Вероятно същото си мисли и Каванот.
— Убеден съм, че сте права — отвърна лекарят с пленителна усмивка. — Той поиска от нас пълни гаранции, а също и от лекарите, извикани от него от континента, че след завършване на лечението ще бъде същият човек, както преди злополуката. Никой не можеше да отговори на неговите въпроси, преди да бъдат изяснени резултатите от пълните изследвания. В много случаи ние не сме в състояние да предскажем как ще протече лечението на подобни гръбначномозъчни травми и в каква степен ще бъде възстановена подвижността на пациента.
— Е, независимо дали ще го почувства или не, в момента изпитвам желание да сритам силно мистър Каванот по задните части заради това, че ми изгуби времето.
Лекарят разсеяно се почеса по бузата.
— Разговарях с вашата сестра, мисис Рандолф. Тя предложи — и аз се присъединявам към нея — да последвате мистър Каванот на Мауи и веднага да започнете рехабилитационните процедури.
— О, това ли предложи тя? Наистина ли? Чудесно, следващия път, когато разговаряте с нея, предайте й следното от мое име — от съдържанието на съобщението бузата, която доктор Арно почесваше, стана аленочервена. — А сега моля да ме извините, Бо Арно, но смятам да открия хотела с най-горещите душове и с най-твърдите легла на тези острови и да се възползвам и от двете. Не задължително в същия ред.
— Моля, мис Мейсън — той скочи от креслото си и с красноречив жест й посочи да седне отново в своето. По-скоро защото беше уморена, а не защото бе готова да му се подчини, Лайла се отпусна в креслото. — Ако за вас професионалният дълг има някакво значение, този пациент наистина се нуждае от услугите ви на специалист.
— И акулите се нуждаят от храна. Това не означава, че доброволно ще се пожертвам, за да имат вечеря.
— Няма да бъде чак толкова страшно — тя му хвърли изпепеляващ поглед. Докторът пръв сведе очи. — Добре, признавам — каза той, като се размърда неспокойно под настоятелните й сини очи, — че мистър Каванот е свикнал да постъпва според своите желания и разбирания. Наистина може да бъде много труден. Но съм уверен, че вие ще се справите с него.
Докато казваше това, той помагаше на Лайла да съблече своето бяло кожено яке, украсено със сребърни перли и гарнирано с дванадесетсантиметрова пухкава кожа. Якето бе твърде топло за тукашния климат, но тя не бе имала време да го съблече, а и беше по-лесно да го носи облечено, отколкото в ръка.
— Моля ви, размислете. Идете на Мауи.
— Чували ли сте някога израза «Невъзможно, Хосе»?
Тя нетърпеливо изслуша доктор Арно, докато той разгорещено излагаше всички аргументи, първоначално използвани и от Елизабет и Тед, които трябваше да я накарат да проумее причините и да се съгласи да се заеме с възстановителната терапия на Адам Каванот.
— Добре, добре! — толкова неочаквано възкликна тя, че лекарят подскочи. — Точно сега съм готова да продам душата си за една баня. В каква посока е Мауи и как се стига дотам?
Без да жали средства, тя изреди необходимата екипировка и съоръжения, които искаше да вземе със себе си. Докато лекарят се разпореждаше за тяхното набавяне и осигуряването на частен самолет, който да я закара до другия остров, Лайла повика такси пред клиниката и се впусна във вихрено пазаруване из търговския център на Хонолулу. Възползва се в пълна степен от дадения й картбланш да се снабди с по-подходящи за местния климат дрехи, без да се съобразява с техните цени.
Когато слезе от частния самолет на Мауи, стройната й слаба фигура бе обвита в пъстроцветен саронг, а на краката си имаше сандали, а не ботуши. С широкопола сламена шапка, която да предпазва очите й от силното слънце, тя се огледа за колата под наем, която, както й бяха обещали, трябваше да я чака на летището.
Вече седнала зад волана, с карта в едната ръка, тя потегли към тропическото убежище на Адам Каванот. Първокласният път не след дълго стана тесен и накрая се превърна в черен път с дълбоки коловози, който тя проклинаше при всяко рязко подскачане на колата. Пътят лъкатушеше нагоре по планински склон, покрит с такава злачна зеленина, че тя не можеше да не се впечатли от изобилието и разкоша на непознатите растителни видове.
Още по-голямо бе смайването й от великолепното имение, което се разкри пред нея в края на криволичещия към върха черен път. Бе очаквала, че вилата на Адам Каванот ще е нещо изключително, но целта на нейното пътуване надминаваше очакванията й. Къщата заслепяваше със своя разкош.
Пешеходна алея, покрита от вулканични камъни, водеше към внушителна входна врата, изработена от метал и легирано английско стъкло. Като влачеше багажа със себе си, тя се отправи към вратата и натисна бутона. След няколко секунди вратата се отвори. В първия момент тя реши, че никой не беше излязъл. Но след това очите й се сведоха надолу към дребничкия азиатец, чието помъдряло от възрастта лице бе на едно ниво с нейните гърди. Или почти на едно ниво.
— Вие коя?
— Малкият Бо Пийп. Изгубих своето агънце. А също и мраморните си топчета, иначе не бих дошла тук.
Той явно сметна думите й за страхотно забавни, защото се заля в смях, като непрекъснато удряше длани в коленете си.
— Вие Райра?
Тя се засмя.
— Това съм аз. А как е твоето име?
— Пийт.
— Пийт! Очаквах да бъде нещо по-ориенталско.
— Доктор звънил. Каза ти дойдеш. Вътре, вътре! — с изненадваща за възрастта си сила той взе от нея куфара и й направи знак да го последва през едно зашеметяващо луксозно фоайе, чийто под бе покрит с черни и бели мраморни плочки.
Тя се наведе и прошепна в ухото на Пийт:
— Пациентът знае ли, че ще пристигна?
Широката му усмивка внезапно угасна. Лайла разбра какъв е отговорът.
— Не мисля, че знае.
— Къде е той?
Черните очи на Пийт се извъртяха към галерията над техните глави.
— Там горе? — той кимна угрижено. — Прекрасно, дотук нищо — измърмори на себе си тя.
Мислено пристегна пояса на саронга си и заизкачва украсената с декоративни конзоли метална стълба. Достигна до първата врата на втория етаж, спря се и погледна въпросително Пийт. Той поклати отрицателно глава и с резки движения на показалеца посочи друга врата. Тя отиде до нея, мълчаливо го попита дали е спряла пред правилната врата и в отговор почти оплешивялата глава на азиатеца подскочи рязко нагоре в знак на потвърждение, преди той да се обърне и да се отправи към друга част от къщата.
— Смелост! — каза си тя.
Силното почукване по вратата бе посрещнато с рев.
— Изчезвай — тя почука отново. — Изчезвай, по дяволите, да не би да си глух! Не искам сок. Нито плодов сладолед на клечка. Не искам нищо друго, освен да бъда оставен на спокойствие.
Лайла разтвори широко вратата.
— Труден случай.
Долната челюст на Адам увисна от изумление. След като се убеди, че тя не е само видение от кошмар, главата му съкрушено се отпусна върху изправената възглавница. Той избухна в саркастичен смях.
— Божичко, трябва да съм извършил някакъв ужасен грях, та да се озова в такъв ад.
— Здравей и на теб.
Подметките на новите й сандали звучно затракаха по полирания мраморен под, когато тя тръгна към взетото под наем болнично легло. Спря едва когато стигна до долния му край, откъдето войнственият пациент имаше възможност да я изгледа от горе до долу.
С изпълнен с язвителност глас, той забеляза:
— Повечето жени биха проявили по-добър вкус. Те се въздържат да провесват плодова салата от ушите си.
Лайла разтърси глава и по този начин раздвижи пластмасовите дълги обеци с клипси, които бе купила от едно от малките павилиончета, продаващи сувенири на туристите.
— Мислех, че тези обици са изключително шикозни.
— О, да, дегизировката е страхотна, но празникът на Вси светии отдавна мина.
Лайла с усилие се въздържа да му отговори подобаващо. Вместо това затвори очи и преброи до десет, като тихичко промърмори:
— Точно както си мислех. Идеята наистина беше неудачна.


Втора глава

— Какво, по дяволите, правиш тук?
— Отбивам се от пътя, за да навестя болен приятел. Това е едно от добрите ми качества.
— Ти нямаш добри качества. Съмнявам се дали изобщо имаш и приятели. А дори и да имаш, не допускам, че можеш да проявиш такава добросъвестност, че да посетиш болните си приятели.
Тя зацъка:
— Ау, ау, май днес сме в отвратително настроение.
Адам застрашително свъси смолисточерните си вежди.
— Аз имам всички основания да бъда в отвратително настроение — озъби се той. — Пред последните две седмици от моя живот Стогодишната война изглежда като празник. Намирах се в ръцете на шарлатани, чийто отговор на всеки въпрос е: «Ще трябва да изчакаме и ще разберем.» Бях безпомощна жертва на тиранични медицински сестри, които с удоволствие се разпореждаха с мен, дупчеха ме с игли, мажеха цели туби с мехлеми по отворените рани, за чието съществуване дори не знаеха, и ме хранеха с истинска помия. Онези части от тялото ми, които все още не бяха загубили чувствителността си, бяха разкъсвани от непоносима болка. Мисля, че получих протриване на кожата на гърба от непрекъснатото лежане. Сигурен съм, че езикът ми се изприщи — млъкна, за да поеме дълбоко въздух. — А като капак на всичко това се появяваш ти. Което отново ни връща към моя първи въпрос. Какво, по дяволите, правиш тук?
— Налага се да използвам душа ти — бодро каза тя. — Извини ме.
— Не ми пробутвай… Хей, къде… Върни се тук, Мейсън. Мейсън!
Лайла излезе, като го остави да крещи името й. Облегна се на вратата, която бе затворила плътно след себе си. Когато чашата за вода се удари в нея, в ушите й зазвъня звукът от падащите по пода стъклени парченца. Подсвирна с уста и извика през вратата:
— Ау, ти май наистина си мръднал, нали?
Слезе на долния етаж и като се остави да бъде водена от обонянието си, откри Пийт в кухнята, чийто панорамен френски прозорец беше с размерите на киноекран. Оттук се откриваше прекрасен изглед към близкия склон на планината, а в далечината се виждаше синевата на Тихия океан.
— Ти да не би да си мазохист или какво? — попита тя. Пийт я гледаше смутено, държейки касапския нож, с който бе кълцал зеленчуците с такава бързина и сръчност, че очите на Лайла не можеха да проследят движенията му. — Не се тревожи. Къде остави моите куфари?
С щастлива усмивка на лицето Пийт остави кулинарните си задължения и я поведе отново към втория етаж.
— Следващата врата вдясно — каза азиатецът, като посочи с глава към стаята, където се намираше Адам.
— Леле-мале!
— Вие не харесва стая?
Когато видя посърналото лице на Пийт, тя бързо смени саркастичното си изражение с усмивка.
— Не, стаята е фантастична. Наистина.
Мина край него и пристъпи в апартамента, предназначен за гости, който бе два пъти по-голям от нейното жилище. Беше и по-добре оборудван: имаше малък фризер с автоматична камера за лед, кухненски плот с две газови горелки, а също и малък бар за напитки като допълнение към облицованата с черен мрамор баня, чието предназначение определено бе да доставя удоволствие — както в естетически, така и в чисто физически план.
— Знаех си, че трябваше да започна работа в хотелския бизнес — промърмори тя, докато прокарваше пръсти по разкошните хавлиени кърпи в зелено, които бяха пухкави и меки като персийски килим.
— Моля?
— Нищо, Пийт. Току-що дадох изява на безграничните си апетити. Кога е вечерята?
— В осем часа.
Тя погледна часовника си и мислено пресметна часовата разлика.
— Следователно ще имам време да се изкъпя и да подремна малко. Събуди ме в седем и тридесет — той веднага поклати глава. — От колко време, не се е хранил мистър Каванот?
— Не след като върнал се у дома.
— Така и предполагах. Нищо ли не яде? — Пийт поклати отрицателно глава. — Приготви му вечеря и я сложи на поднос.
— Няма да я изяде. Хвърли на пода.
— Няма, не и този път — каза тя с решителен блясък в очите. — О, между другото, една куриерска агенция трябва да достави днес следобед няколко спортни пособия и съоръжения. Ако камионът успее да стигне дотук по тази козя пътека — добави тя небрежно. — И още нещо: в стаята на принц Каванот има счупена чаша, парчетата, от която трябва да се почистят.
Пийт настояваше да разопакова багажа вместо нея, но тя го изтласка навън, за да може да се възползва от ваната с вградения тангентор за воден масаж. След това се изтегна на кралското легло и едва придърпала сатенените чаршафи върху голото си тяло, веднага потъна в сън.
Не би имала нищо против да прекара още осем часа в сън, когато ниският иконом със смешна външност почука на вратата, а след това влезе в стаята, понесъл чаша с леденостуден ананасов сок върху сребърен поднос.
— Благодаря — каза тя, след като пресуши чашата на един дъх. — След малко ще бъда долу — Пийт безшумно излезе. Лайла отхвърли чаршафа и неохотно се измъкна от леглото. — По-късно — обърна се към него тя и с любовна нежност погали сатенените чаршафи.
Никой нямаше да я укори, ако отложеше началото на рехабилитационната програма на Адам Каванот до следващата сутрин. Денят беше изтощителен, особено като се имаше предвид нейното продължително пътуване. Но й бяха платили добре за тази работа. Не трябваше да допусне да се говори, че Лайла Мейсън се е възползвала от лукса и екзотиката на местоназначението си, без да отделя необходимото внимание на пациента, на своя пациент.
Освен това сега, когато вече бе тук, нямаше търпение да започне. Състоянието на Адам заедно с неговата психо-емоционална депресия беше предизвикателство, което тя, като професионалист не можеше да устои да не приеме. Дори най-незначителният симптом за подобрение в здравословното състояние на пациента често бе повод за празнуване. Адам се нуждаеше от насърчение, от окуражаване, което идва обикновено след постигането на някаква близка цел.
Не трябваше да се пренебрегва фактът, че колкото по-дълго време останеха отпуснати мускулите, загубили чувствителността или способността си да се движат, толкова по-малка беше надеждата за пълно възстановяване. До този момент вече трябваше да е почувствал някакво усещане в тези мускули. Лайла не можеше да си позволи да изчаква още до започването на терапията дори ако такива бяха нейните желания.
С тези мрачни мисли в главата тя излезе от своята спалня, облечена в същия хавайски костюм, с който бе пристигнала, но сега не носеше сламената капела. Пийт настоя тя да вечеря в трапезарията, въпреки че седна сама пред стъклената маса, украсена със запалени свещи, поставени в изящни кристални свещници, и изискан букет от орхидеи. Приготвените без мазнина зеленчуци и крехката риба бяха истински деликатес. Тя изрази пред Пийт своето възхищение от вечерята, докато той изкачваше стълбището след нея, понесъл на поднос вечерята на пациента.
Когато стигнаха до вратата за стаята на Адам, тя взе подноса от него.
— Ако не изляза жива, имаш моето разрешение да го удушиш, докато спи.
— Няма хареса — каза Пийт, като гледаше уплашено затворената врата.
— Вероятно не, но е сигурно, че положението ще стане още по-непоносимо, преди да започне да се подобрява — забеляза тя, докато му даваше знак с глава да отвори вратата. — Най-добре е да започваме още сега, за да приключим по-бързо — веднага след влизането й Пийт затвори вратата.
Адам гледаше втренчено през прозореца. Извърна глава към вратата и изръмжа, когато видя Лайла:
— Излез!
— Не днес. Хей, та това се римува. Била съм поетеса, а да не знам.
Погледът, който й хвърли от леглото, беше убийствен.
— На Елизабет ли дължа твоето присъствие тук?
— Нали не мислиш, че съм дошла доброволно?
— Смятах Елизабет за приятел.
— Тя е твой приятел. Желае ти най-доброто.
Горчивият му смях прозвуча като грачене.
— Ако ти си най-доброто, Бог да ми е на помощ. Какво ли тогава е най-лошото!
— Ако зависеше от мен, щях да те оставя да лежиш тук и да изгниеш в собственото си самосъжаление — повдигна безразлично рамене. — Но ти имаш много пари и част от тях ще влязат в моята банкова сметка, ако остана тук и започна изпълнението на възстановителна физиотерапия.
— Как ли пък не! — изкрещя той.
— Условията тук са поносими. Работата включва и почивка на Хаваите, която определено ще ми се отрази добре. В Щатите сега е студено и дъждовно, а моят тен се нуждае от малко подсилване. Какво облекчение е да се измъкна за известно време от постоянната си работа. Бях се заела с рехабилитацията на пациент, който е по-опак дори от теб… и ако още веднъж захвърлиш тази салфетка на пода, мистър Каванот, кълна се, че ще те бутна долу, за да я вземеш.
Застанала до леглото, с ръце, опрени на хълбоците, очите й хвърляха гневни мълнии към болния. Той я гледаше със същата безгранична неприязън.
— Вземи този поднос и своите нелепи самарянски обноски и си ги напъхай…
— Това съм го чувала — прекъсна го тя. — Не съществува обида или оскърбителен израз, който да не съм чувала. Независимо колко цинични или неприлични са, те не могат да ме засегнат. Затова спести си енергията и моето време и започни да ядеш вечерята си. Защото ще трябва да я изядеш, преди да съм излязла от тази стая. Колкото по-скоро се заемеш с първото, толкова по-скоро аз ще изпълня последното. Всичко опира до това колко дълго ще можеш да изтърпиш моето присъствие.
Лайла постави подноса върху скута му, седна до него на ръба на леглото и скръсти ръце на гърдите си. При това движение гърдите й подскочиха нагоре и издуха тъканта на саронга над тях. Видя как очите на болния се свеждат към гръдния й кош, но не промени положението на тялото си. Изражението на лицето й остана спокойно дори когато той арогантно повдигна очи, за да срещне нейния поглед.
— Да не би показването на деколтето да е включено в комплексните услуги, които предлагаш?
— Частично облагодетелстване — отвърна тя с бодра усмивка, — което се предлага безплатно.
— Виждал съм и по-добри.
— Едва ли. Не и на тази цена.
— Какво е заплащането ти? Ще ти платя двойно повече, за да се махнеш оттук.
— Предвидих, че ще се опиташ да го направиш — започна да рови в чинията с плодова салата върху подноса, която бе част от неговата вечеря, и извади резенче ананас. След това безгрижно започна да го смуче. — Но искам още сега да те информирам, че парите не са единственият ми мотив.
— Не ми казвай, че си дошла тук, водена от доброто си сърце.
Тя го изгледа снизходително.
— Знаеш по-добре от всеки друг, че това е невъзможно.
— Тогава какво?
— Представи си само каква реклама за мен и за моята кариера е фактът, че работя за великия Адам Каванот. Не след дълго ще съм затрупана с предложения да работя за кинозвезди със синдрома на падналите рамене и световноизвестни спортисти със стресови травми. Още преди края на твоята възстановителна терапия ще бъда известна колкото теб.
— Губиш си времето. Вече ме бива единствено да лежа тук и да гледам втренчено тавана.
— Искаш ли да се обзаложим, глупчо? Ще те накарам да ходиш отново дори ако това ми струва живота. А междувременно двамата с теб ще се намразим до смърт.
— Вече изпитваме взаимна омраза.
Тя се засмя.
— Значи състезанието е започнало. А сега бъди добро момче и изяж тези вкусни сочни зеленчуци, които Пийт е приготвил специално за теб.
— Не съм гладен.
— Трябва да си гладен. Не си ял от няколко дни. Така казва Пийт — взе резенче банан от плодовата салата и го пъхна в устата си. — Горкият, всеки път щом се спомене твоето име, се присвива уплашено. Между другото какво направи с него, та успя да го травматизираш така?
— Казах му, че общувам с Буда и че никога няма да постигне нирвана, ако не се махне оттук и не престане да ми досажда. Същото се отнася и за теб.
— Няма да помогне. Не изповядвам будизма.
— Разбираш какво имам предвид — извърна глава встрани. — Просто се махни. Остави ме сам.
— Не преди да си изял вечерята.
— Не можеш да ме принудиш да я изям.
— А ти не можеш да ме принудиш да си отида. Не можеш да ходиш, забрави ли?
Очите му се присвиха заплашително.
— Изчезвай! — думите бяха процедени през два реда равни бели зъби.
— Не и преди да съм ти разкрила всички умения и качества, които притежавам. Затова когато ме интервюират от списание «Пийпъл», ще имам пълното основание да заявя съвсем откровено — и съответно с подобаващите за случая напиращи на очите сълзи, — че съм направила всичко, което е било по моите сили, за да ти помогна — тя разгъна ленената салфетка върху голите му гърди. — Чудесни бицепси. Ще ти са необходими, когато започнеш да се движиш с инвалидната количка. Космите по гърдите ти също са красиви. Изглеждаш много секси.
— Върви по дяволите!
— С риск да се повторя — не преди да си изял вечерята — бодна с вилицата няколко резенчета от плодовата салата и ги поднесе към устата му. Той отказа да я отвори. — Виж, Ейси, вече си в състояние на недохранване. Атрофията на мускулите и костите е довела до отрицателен баланс на количеството азот в организма ти, което никак не е добре. Ако не вкараш малко протеини в клетките на тялото си, смятай се за отписан. Освен това, ако успееш да сложиш малко месо върху тези кокали, те няма да стърчат толкова, което е една от причините да получиш decubitus ulcer, или казано на езика на болния — протриване и разраняване на кожата на гърба, резултат от продължителното залежаване. Знам, че организмът ти може да абсорбира хранителните вещества, защото така ми каза Бо Арно. Също така знам, че си възвърнал контрола си върху физиологичните си потребности, което е голямо облекчение за мен и е една от причините да се опитвам да те убедя, че трябва да се храниш пълноценно. В противен случай щях да се престоря, че не забелязвам, че организмът ти бавно умира от липса на витамини и костите ти бавно изтъняват от недостиг на калций, че меките тъкани се втвърдяват и намаляват нормалния си обем, нито всички останали симптоми, породени от апатичното излежаване и липсата на каквото и да било физическо натоварване. За да обобщим накратко, Каванот, ще кажа, че всички надежди са изгубени още преди да сме започнали, освен ако не изядеш част от тази вечеря. Е, какво ще решим?
Той втренчи поглед в нея, след това във вилицата, която Лайла продължаваше да държи пред устата му.
— Ръцете ми не са парализирани. Мога да се храня сам.
— Чудесно. Едно задължение по-малко, за което няма да се налага да мисля.
Лайла му подаде вилицата. Той отново се загледа продължително в нея. След това я напъха в устата си. Веднага стана ясно, че е прегладнял. След първата хапка започна да поглъща лакомо храната, като буквално я тъпчеше в устата си. Тъй като бе изцяло съсредоточен върху поглъщането на вечерята, Лайла поддържаше разговора почти монологично:
— Не знам кога за последен път си виждал Елизабет, но бебето наистина стана огромно през последните няколко седмици. Елизабет стана широка като конюшня, а гърдите й стигнаха дотук — вдигна ръцете си и ги обърна с присвити нагоре длани малко над кръста си, показвайки с жест тяхната дължина. — Тед си е загубил ума по тях. Тя е убедена, че бебето ще се роди по-рано, въпреки че според лекаря всичко се развива нормално и няма основания да се очаква преждевременно раждане. Стаята на бебето е вече боядисана и подготвена. Очаква единствено своя обитател. Меган естествено изгаря от нетърпение да си имат бебе у дома, за да може да помага на майка си. Искам да съм там, когато за първи път се сблъска с изцапана пелена. Съвсем скоро ще промени своето отношение. Това беше крайно неделикатна забележка, Каванот. Още вода? Мат се страхува, че те ще обичат бебето повече, отколкото обичат него, затова е станал почти непоносим, но Елизабет го търпи — смята, че му е необходимо време да свикне с тази мисъл, в противен случай може да бъде дестабилизирана психиката му. Тед е напълно неадекватен — като птица додо. За човек на неговата възраст старомодните му разбирания за бащинството граничат с абсурда. Но това е неговото първо дете, затова предполагам, че е естествено човек да бъде така увлечен по тези неща.
— Какви неща? — попита Адам между две хапки.
— Знаеш — дом и семейно огнище.
— Това не е за теб.
— Едва ли!
— И не завиждаш на сестра си?
— Да не се шегуваш?
— Би предпочела да преспиш в чуждо легло.
— Какъв противен израз, мистър Каванот! — засегнато отвърна тя. — И аз като теб чета вестници. Знам какво става по света. Вече никой нормален човек «не преспива в чужди легла».
— Това вероятно никак не се връзва с твоя стил.
— Напротив — студено възрази тя. — Винаги съм била особено придирчива към своите сексуални партньори.
— Но никога не сведе броя им до един.
— Намирам, че е скучно да живееш само с един мъж до края на живота си — той нададе ликуващ възглас и избърса устните си със салфетка, а след това я пусна в празната чиния. — Забрави тапиоката — отбеляза Лайла, установила със задоволство, че единствено тя е неизядена.
— Ненавиждам тапиоката и Пийт го знае. Това е неговият начин да ме дразни.
— Какво смяташ да предприемеш? — подразни го тя. — Може би ще го набиеш?
— Много смешно — затвори очи и облегна глава на възглавницата. — Е, аз изядох храната. Сега се махай.
— О, не мога. Не веднага.
Каванот рязко отвори очи.
— Каза, че ще ме оставиш сам, ако изям храната си.
— Добре, това беше хитрост. Не ме гледай така озлобено. Сега ще преминем към забавната част.
— Защо ли не ти вярвам?
Тя взе подноса от скута му и го остави на пода близо до вратата, която след това отвори.
— Пийт, готови сме — извика. Гласът й отекна из цялата къща.
— Готови за какво? Виж, съгласих се и ядох, това не е ли достатъчно?
— Не. Започваме още тази вечер.
— Какво започваме?
— Изпълнението на дълго чаканото отмъщение — Адам повдигна сепнато очи. Тя се засмя. — Не ти ли се иска? Всъщност започваме с възстановителната терапия.
— Не искам да бъда подлаган на възстановителна терапия. Тя няма да промени нищо. Няма да се подложа на такова унижение. Пийт, махни тези боклуци оттук. Какво има в тези кутии?
— Преносима екипировка и инструментариум, необходими за провеждането на терапията.
— Изнеси ги от стаята.
— Скоро тази стая ще заприлича на спортен салон. Би ли ми подал онази отвертка, Пийт.
— Пийт, ако държиш на работата си, ако държиш на азиатския си задник, няма да си помръднеш пръста, за да… Прекрасно, уволнен си. Пийт, не ме ли чу? — след това добави с непреклонен тон: — Няма да докосна нито едно от тези неща. Ей, двамата, говоря ви сериозно. Напразно си губите времето.
— Ще млъкнеш ли? — изкрещя му Лайла, когато заби върха на отвертката в дланта си. — Виж какво направих заради теб.
— Това е моят дом — каза Адам, като с усилие сдържаше гнева си. — Не съм те молил за твоите услуги, мис Мейсън. Не ги желая. Не желая твоето присъствие.
— Да, но аз съм тук.
— Уволнена си.
— Не споменах ли, че не можеш да ме уволниш? Не? О, това беше една от клаузите на договора. Пийт, задръж този трапец неподвижно, докато го закрепя за стената. Малко по-високо. Готово.
Адам продължи да излива яростта си, докато тя, подпомагана от Пийт, монтира трапеца и две въжени макари зад леглото.
— На първо време това ще свърши работа — каза Лайла и отстъпи назад, за да огледа резултата от техните усилия. — Засега няма да имаме нужда от останалата част от екипировката, затова ги свали на долния етаж. Благодаря, Пийт — целуна го по оплешивялото теме. — Можеш да затвориш вратата след себе си.
— Хвърли толкова усилия на вятъра — каза Адам, след като Пийт беше излязъл.
— Познавам хора, които биха дали мило и драго, за да имат монтиран трапец над леглата си — без да се усмихват, очите му я стрелнаха с още по-дълбок гняв. Лайла въздъхна. — Дотук с остроумията. С помощта на този трапец можеш да променяш положението на тялото си и да облекчаваш болката от залежаването. Освен ако не си се привързал към раните от протриване по гърба ти — тя се усмихна предизвикателно, но неговото лице запази каменното си изражение. — А когато пожелаеш, можеш да упражняваш мускулите на горната половина от тялото и ръцете си с тези въжета. Така ще постигнеш две неща: упражненията ще те изморяват и ще спиш по-добре, а освен това ще изострят апетита ти. Ако започнеш да се отегчаваш с въжетата, мога да ти донеса и няколко гири.
— За какъв ме смяташ. Гири? Няма да се занимавам с тези неща. Безсмислено е. Искам само да…
— … се цупиш. Да се самосъжаляваш. Да недоволстваш. Да се удавиш в собственото си самосъжаление, защото най-после си открил нещо, което не може да се купи с пари.
— Да! — изсъска той. — И защо не? — с яростен жест посочи неподвижните си крака под завивките. — Погледни ги.
— Това смятах да направя — тихо каза тя. И още преди той да има време да протестира, с рязко движение отхвърли чаршафа встрани.
Адам рязко пое дъх. Същото направи и Лайла, въпреки че успя да прикрие своето смайване. Бе виждала стотици тела с различни форми, размери и състояния. Но никога не бе виждала такова изваяно тяло. Неговите пропорции бяха също така хармонични като съвършените пропорции на «Давид» на Микеланджело. Но много по-мъжествени. И с по-тъмен слънчев загар. И покрити с мек черен мъх, който предизвикваше у нея желанието да го докосне.
Беше повече от очевидно, че в продължение на няколко дни е гладувал. Ребрата се очертаваха ясно под кожата на гръдния му кош. Бе очевидно, че преди злополуката Адам е спортувал активно. Мускулите на бедрата и прасците бяха добре оформени. Също така очевидно бе, че той може да удовлетвори потребностите дори на най-взискателната жена.
— Прекрасно — каза Лайла с добре модулиран равнодушен глас. — Сега разбирам защо си толкова разстроен от факта, че тези силни мускули вече не ти се подчиняват — покри слабините му с бяла хавлиена кърпа. — Хайде да започваме.
— Да правим какво?
— Онова, което тримата терапевти преди мен са се опитали да направят, преди да ги изплашиш до смърт. Възнамерявам да направя пасивни упражнения с всяка става, като я завъртя и натоваря физически до нейния възможен максимум.
— Права си. Всички те го правеха. Чиста загуба на време.
— Моето време. Едва ли ще е загубено, след като ми плащат толкова много за него. А и ти нямаш други занимания. Затова би могъл да легнеш по гръб и да си държиш устата затворена.
Той резюмира само с две думи какво би искал да й се случи. Тя го изгледа намръщено.
— В момента състоянието ти не позволява да извършиш това. Съжалявам. Липсвали са ти компетентни грижи. А когато отново си във форма да го направиш, боя се, че вече няма да ме искаш. Ако сега си мислиш, че ме мразиш, почакай само да започнем с ФНС.
— Какво, по дяволите, е това?
— Физико-неврологична стимулация.
В очите му припламнаха буреносни искри.
— Звучи отвратително.
— Не си струва отсега да мислиш за него, можеш да ми вярваш, но като начало ще са достатъчни само пасивните упражнения. Тази вечер ще те оставим в леглото. Но утре сутринта ще започнем с правостоящите упражнения, а след това ще те преместим върху бодливата маса.
— Правостоящи упражнения?
— Върху наклонената маса. Знам, че вече си бил поставян на нея, затова не разигравай глупави номера.
— Мразя онова проклето нещо.
— Не е много забавно, в това съм съгласна с теб. Но не искаш кръвта ти да спре да циркулира, нали? Освен това стоенето в изправено положение стимулира нормалното функциониране на отделителната система. Не бих искала отново да се върнеш към използването на катетър, защото продължителното лежане по гръб може да причини инфекция, образуване на камъни в бъбреците и затруднено оттичане на преработените от бъбреците вещества по уретарните канали.
— Не може ли да говорим за нещо друго? — попита той с пребледняло лице.
— Разбира се. За какво искаш да разговаряме?
— За нищо.
Лайла се изправи до леглото, хвана дясното му стъпало с двете си ръце и с въртеливи движения започна да раздвижва стегнатата глезенна става.
— През какъв интервал те обръщаше Пийт?
— Не го правеше.
— Ти не си му позволявал.
— Точно така. Това е унизително.
— Трябва да бъдеш обръщан на всеки два часа.
— Да, да.
— Не е за чудене, че кожата на гърба ти е протрита и възпалена на места. Какво печелиш, като не позволяваш на хората да ти помогнат?
— Свикнал съм сам да си помагам.
— Самостоятелен и независим супермен.
— Какво лошо има в това?
— Предвид настоящите обстоятелства това е глупаво, дори противопоказно отношение. Но — побърза да продължи тя, когато видя, че той ще възрази отново — ако искаш да бъдеш самостоятелен, в такъв случай можеш да се научиш сам да променяш положението на тялото си в леглото — забелязала, че слуша внимателно, тя обясни: — Ето тук на помощ идва трапецът. Ако се притесняваш от присъствието на другите, предлагам ти да го използваш, когато си сам. Чувстваш ли нещо?
— Не.
Тя заобиколи леглото и хвана стъпалото на другия му крак.
— Искаш ли да поговорим за това?
— За кое?
— За злополуката.
— Не.
— Съжалявам за случилото се с приятелите ти.
— Аз също — с тих глас каза той и затвори очи. — Но може би те имаха повече късмет от мен.
— Какви глупости! Наистина ли мислиш, че щеше да е много по-добре, ако беше мъртъв?
— Да — заядливо отговори той. — По-добре мъртъв, отколкото да останеш само купчина безпомощна плът до края на дните си.
— Кой казва, че ще е така? Гръбначният ти нерв не е засегнат. Познавам хора с трайни увреждания на гръбначния стълб, но съвсем не са безпомощни. Те са пълноценни човешки същества, които имат професии и създават семейства. Всичко зависи от това какво ще е твоето решение.
— За лекция допълнително ли ти се плаща?
— Не, предвидена е безплатно за глупавите, невежите, за хората с неправилно отношение. Прогнозите за пълното ти възстановяване са повече от добри, макар че вероятно ще бъде необходимо много време дотогава.
— Но няма стопроцентови гаранции.
Лайла наклони глава на една страна и го изгледа разбиращо.
— Никой от нас не може да знае със сигурност какъв ще бъде неговият утрешен ден, Каванот. А от това, което Елизабет ми е разказвала за теб, знам, че обичаш рисковете, че се наслаждаваш истински на покачването на адреналина не само при криещите смъртна опасност заснежени планински върхове, но и при предприемането на рисковани делови начинания. Не закупи ли неотдавна, въпреки неодобрението на управителния съвет на корпорацията, верига от западащи хотели в северозападната част на Съединените щати? И не се ли преобрази коренно тази верига от хотели?
— Късмет.
— Нима вече не се чувстваш късметлия?
— А ти? — контрира въпроса й той.
— Да. Не бих била щастлива, ако предварително си поръчвах да ми изработят ковчег.
Той изригна поток ругатни и извърна лице.
— Колко време ще е необходимо?
— Може би седмици. Дори месеци.
— Имах предвид за това. За това… което правиш в момента.
— Един час.
— Проклятие.
— Боли ли?
— Не. Бих искал да ме болеше.
— Аз бих искала същото, Адам.
Главата му светкавично се извъртя към Лайла и той я изгледа заплашително.
— Да не си посмяла да ме съжаляваш!
— Да те съжалявам? — повтори тя и се изсмя нервно. — Не бих си го помислила дори. И без това си затънал до гуша в собственото си самосъжаление. Направо струи от всяка фибра на тялото ти. Повече от сигурно е, че не си опрял до моето съжаление.
И продължи методично да раздвижва глезена. Изглежда, мислите му бяха напуснали тялото. Сякаш то бе изцяло отделено. Онази част от тях, която не беше прекъсната от злополуката, той сам бе преустановил. През по-голяма част от времето Каванот остана със затворени очи и с извърната на другата страна глава, съвсем равнодушен към нейните процедури. А когато я погледна, в погледа му пламтеше неприкрита враждебност.
— Достатъчно за тази вечер — каза накрая тя. — Съществува известна атрофия, особено в мускулите на стъпалата и прасците, но това е резултат от липсата на масаж след напускането на болницата, а не следствие от злополуката.
— Благодаря ти, Маркус Уелбай. А сега ще бъдеш ли така добра да разкараш вампирската си физиономия оттук и да ме оставиш сам?
— Разбира се. Съвсем съм изтощена.
— И вземи целия този боклук със себе си — кимна с глава към масичката на колела, докарана от Пийт.
— Какво, това ли? — неразбиращо попита Лайла. — Те ще останат тук. Ще са ни необходими утре.
Взе хавлиената кърпа от скута му и го зави с чаршафа. Когато се наведе над леглото, за да изпъне завивките, той я сграбчи за лактите. Очевидно мускулите на пръстите и ръцете все още му се подчиняваха и не бяха изгубили своята гъвкавост и сила. Хватката му се оказа изненадващо силна.
— Искаш да почувствам нещо, нали? — попита той с кадифен глас. — Тогава защо не приложиш възстановителна терапия по най-ефикасния метод, който владееш?
— А именно?
Устните му бавно се разтегнаха в същата онази усмивка, накарала стотици сърца по цялата планета да се задъхат развълнувано. Той намигна заговорнически с едното си око.
— Хайде, Лайла. Такава малка сексуална палавница като теб сигурно е в състояние да изнамери някакво добро лечение, някакъв трик, който би изправил дори мъртвец от гроба. Защо не седнеш в скута ми, за да установиш отблизо пораженията?
— Пусни ме.
Той не го направи. Вместо това, стисна още по-силно ръцете й и я притегли надолу към себе си.
— Лежах тук и те гледах как се разхождаш из къщата, сякаш се намираш в собствения си дом. Слушах досадното ти, безсмислено бърборене, докато започна да ми се повдига от него. Тези красиви устни сигурно умеят да правят добре и други неща, освен да изричат остроумия. Хайде да проверим колко добра професионалистка си.
Дръпна я рязко към себе си и впи устни в нейните. Езикът му се промъкна между тях и проникна насилнически навътре. Плъзна едната си ръка по гърба й, а другата нагоре към гърдите й. Обхвана в дланта си бюстието на саронга, след това пъхна пръсти в него и започна да ги гали.
Лайла се отскубна и се отдръпна на безопасно разстояние от леглото. Оправи роклята си, изправи рамене и разтърси коси. Устните й бяха мокри и зачервени от неговата целувка. Облиза с език долната си устна. Усещаше я подута и разранена. Но вкусът по нея беше прекрасен.
Това я изплаши повече от всичко друго.
— Ще са необходими много повече от похотливи предложения, за да ме изплашиш дотолкова, че да напусна, мистър Каванот. Такова поведение е хлапашко и изобщо не е новост. Присъщо е за здрави мъже, преживели травми като твоята, да проявяват агресивна сексуалност с единствената цел да докажат на себе си, че все още са мъже. Можеш да се държиш отвратително и покварено, щом това ти харесва. То ще се отрази върху самия теб, а няма да промени мен.
Разярен, Адам удари с юмруци по матрака.
— Защо изпратиха теб? Точно теб? Искам да кажа — милостиви Боже! — че ти си първа в списъка ми с хора, които най-малко бих желал да бъдат около мен.
— Чувствата ни са взаимни, приятел, но до приключването на терапията ще бъда неотлъчно край теб.
— Когато всичко приключи — така озлобено го произнесе, че думите му прозвучаха като ръмжене, — аз лично ще се погрижа да бъдеш изхвърлена от моя дом и да бъдеш върната на континента.
В погледа на Лайла просветнаха предизвикателни искри.
— Мислех, че до края на живота си ще останеш безпомощна купчина плът — засмя се при гледката на пребледнялото му от гняв лице, когато той проумя, че се е хванал в собствения си капан. — Погледни от тази страна на нещата: желанието да ме върнеш с ритници на континента може би ще си струва изключителното старание от твоя страна. Лека нощ, Ейси!


Трета глава

Предложението на Адам съвсем не можеше да се нарече непривлекателно и тази мисъл я тревожеше. Когато я бе поканил да седне в скута му, представата за това действие й се стори по-скоро възбуждаща, отколкото неприемлива.
Пациентите от мъжки пол обикновено правеха такива цинични забележки и предложения като начин да се освободят от натрупания безсилен гняв. В повечето случаи тя подминаваше спокойно циничните намеци, като им отвръщаше иронично или с безгрижна шега, и забравяше за тях само секунди след изричането им. Но ето че вече бяха изминали почти десет часа, а думите на Адам продължаваха да отекват в ума й обезпокоително.
Не само обезпокоително, но и все по-настоятелно. Нима беше възможно един мъж, който дори не може да се движи, да предизвика такова силно вълнение у нея? Защо й се струваше, че всичките й сетива бяха поизострени тази сутрин? Може би причината беше в екзотичната среда. Бали Ха'и не тънеше в скръб поради оттеглянето на Каванот в планината. Пейзажът беше великолепен, багрите — ярки и наситени, климатът — омиротворяващ, въздухът — наситен с тежкия, упойващ аромат на цъфтящи полинезийски растения. Къщата бе истински архитектурен шедьовър, който подчертаваше величествеността на гледката отвъд нейните млечнобели стени и огромни панорамни прозорци. Интериорът беше хармоничен, но неопределен в стилово отношение и отразяваше разнородните интереси и предпочитания на Адам.
Колкото и ослепително красива да бе обстановката тук, Лайла не мислеше, че единствено тя е причина за изострянето на нейните възприятия. От друга страна, би било несъстоятелно да допусне, че причината може да бъде Адам Каванот.
Тя не го харесваше. Ни най-малко. Когато Елизабет бе започнала да се среща с него, Лайла се бе изказала резервирано относно бизнесмените от неговата величина. Той беше свикнал, когато нареди: «Скачай!», всичките му подчинени да се хвърлят послушно напред. Не само банковата му сметка, но и неговото естествено обаяние и външност на холивудска звезда бяха привлекли много известни жени да работят за него. Той беше плейбой. Само сензационните му любовни авантюри, достойни за отпечатване, поставени на първите страници на вестниците, бяха достатъчни, за да предизвикат презрителната усмивка на Лайла. Мъже като Адам Каванот никога не бяха я привличали.
Трябваше да признае, че той притежаваше и няколко добри качества. Подпомагаше щедро различни благотворителни дейности. Беше постъпил към Елизабет като благороден рицар с ослепителна броня, оказвайки й финансова подкрепа за разрастването на веригата от магазини «Фантазия». Без неговата подкрепа Елизабет никога не би се впуснала в такава рискована, но потенциално благодатна дейност.
Като изключеше това обаче, Лайла винаги се бе отнасяла недоверчиво към него. Както бе казала на Елизабет, тя не се доверяваше на хора с такава бляскава външност и изискани маниери, каквито притежаваше той. Вероятно Адам имаше някакъв скрит недостатък, който бе също така гибелен като едва забележимата пукнатина по повърхността на привидно съвършен диамант.
Тогава защо стомахът й се свиваше от вълнение всеки път, щом си спомнеше за неговата целувка? Когато бе отхвърлила рязко завивките му, бе го направила с намерението да го впечатли, като му покаже, че е преситена от гледане на голи мъжки тела. Да, но собствените й намерения се бяха обърнали срещу нея. Оказа се, че тя е впечатлената. И то по най-неочаквания начин.
Тази нощ през два часа бе ходила в неговата стая, за да го обръща. Първия път усилията й бяха възнаградени с ожесточени ругатни и обидни наименования. Беше ги пренебрегнала и успя да го накара да лежи на едната си страна.
— Удобно ли ти е?
— Върви по дяволите!
— Лека нощ.
— Върви по дяволите!
Следващия път лампата за спешно повикване угасна и когато тя влезе, препъвайки се, той стенеше в съня си.
— Адам? — тихичко го повика. Обърна го да легне по гръб. По лицето му имаше сълзи.
— Пиер? — викаше уплашено той. — Алекс? Обадете се. Божичко, не! Не мога да ги открия. Защо мълчат и не се обаждат?
Лайла го обърна да легне на другата страна, загърна го с чаршафа и се оттегли, без да го събужда от кошмара. Остана в стаята, докато неговият мъчителен монолог затихна и дишането му стана равномерно. Той спеше или се преструваше, че спи, и двата пъти, когато тя отиде, за да го обръща. Всеки път докосването до неговата топла кожа предизвикваше у нея усещане за виене на свят и леко замайване.
Това беше лудост. Нейните колене да се подкосяват от прехласване по някой мъж. По Адам Каванот? Изключено.
Облече бели къси панталони и бяла тениска с огромен, извезан с коприна червен хибискус и излезе от спалнята си.
— Бог да те благослови, Пийт! — поздрави го тя, когато влезе в кухнята и носът й долови аромата на прясно смляно кафе.
Усмихнат до уши, той наля чаша кафе и й я подаде. Лайла отказа с поклащане на глава предложените от него сметана и захар и след като отпи от горещото кафе, седна пред плота в кухнята.
— Шунка, яйца, палачинки? — попита азиатецът.
— Не, благодаря. Плодовете изглеждат превъзходни — когато беше влязла, Пийт подреждаше резенчета от манго, папая и ананас върху сребърна чиния. — И една препечена филийка, ако обичаш. Някакви новини от горния етаж?
— Използва подлога. Казва: «Не харесва вече уринира в цукало.»
Лайла се засмя, но продължи да яде от своята лека закуска.
— Добре. Може би това ще го накара да използва инвалидната количка, за да може да се облекчава в тоалетната — тя почисти трохите, полепнали по пръстите й. — Благодаря за закуската. Време е да атакувам. Готов ли е подносът с неговата закуска? — отклони предложението на Пийт да й помогне и сама занесе подноса до втория етаж. Почука веднъж и отвори вратата. — Добро ут… — не произнесе последната сричка. Едва успя да остави подноса върху някаква мебел и се втурна към леглото на Адам. — Какво е това?
Лицето му беше изкривено от болка. Побелелите му устни бяха разтегнати конвулсивно над здраво стиснатите челюсти.
— Лявото бедро. Спазъм — задъхано каза той.
Лайла отхвърли завивката и направи бърз оглед на лявото му бедро. В мига, в който докосна стегнатия мускул, заяви:
— Мускулен спазъм — вещите й пръсти започнаха да масажират мускула. Адам на два пъти извика от болка. — Искаш ли болкоуспокоително?
— Не. Мразя се, когато не съм в състояние да контролирам мислите си.
— Не бъди горделив. Ако имаш нужда от успокоително…
— Никакви успокоителни — изкрещя той.
— Чудесно — изкрещя му и тя в отговор. За щастие ръцете й бяха несравнимо по-нежни от гласа й. Продължи да масажира крака му. Най-накрая мускулът започна да се отпуска, а с него и чертите на изопнатото от болка лице.
— Благодаря — каза той и бавно отвори очи. — Проклятие. Беше… На какво се усмихваш толкова весело?
— Толкова ли си тъп? Та това е добър знак, идиот такъв. Мускулите вече не са отпуснати.
За момент той се взря изпитателно в нея. Когато причината за нейната усмивка достигна до съзнанието му, Адам също се усмихна радостно.
— Какво означава появата на този мускулен спазъм?
— Вероятно, че вътрешният оток е спаднал и вече не упражнява натиск върху нервните клетки около гръбначния стълб, които осигуряват достъпа на импулси от мозъка, контролиращи движението на тези мускули. Усещаш ли това? — Лайла ощипа голото му бедро.
Вдигна към нея тъжните си очи.
— За теб сигурно е добре, че мога да почувствам само натиска, но не и болката.
— Но усещаш натиска, нали? — Адам кимна. — А тук? — стисна с пръсти мускула над коляното.
— Не.
— Тук? — Лайла прокара пръст по долната част на стъпалото му.
— Нищо.
— Не гледай така унило. Чувствителността ти ще се възвърне първо в областта на бедрата, а след това и надолу. Какво ще кажеш за дясното си бедро? — прокара по него върховете на ноктите си. Той мълчеше. Когато повдигна въпросително очи към него, той бе втренчил поглед върху мястото, където ръката й докосваше бедрото му.
— Натиск — отвърна с дрезгав глас, пресегна се за чаршафа и се зави с него. Лайла побърза да отмести поглед встрани.
— Чудесно. Това е страхотна новина. Въпреки че ще се чувстваш доста неприятно, докато траят мускулните спазми. Ще прекарваме повече време заедно, ще работим по-упорито и по-често — продължи да изрежда със същата възбудена бързина: — Ще трябва да уведомя Арно. Той ще настоява да те прегледа. Ще отида да му телефонирам, докато се нахраниш — постави подноса върху скута му и напусна стаята, преди той да успее да каже нещо.
Когато се върна в спалнята си, която Пийт бе успял да почисти и подреди по време на нейното кратко отсъствие, Лайла взе телефонната слушалка от нощната масичка и започна да набира номера. Но не доктор Арно от Хонолулу отговори на нейното позвъняване.
— Здравей, Тед, обажда се Лайла.
— Здравей! Как си? Добре ли мина пътуването?
— Само не се преструвай и не разигравай глупави представления. Изобщо не съм в настроение да се правя на цивилизована дама. Бясна съм заради теб.
— Бясна? Заради мен?
— Няма съмнение, че ти също си участвал в заговора.
— За какъв заговор става дума, Лайла?
— Много добре знаеш какъв заговор. Същият, който ти и моето по-голямо сестриче сте подготвили, за да ме изпратите на някакъв остров сама с това съвременно превъплъщение на Конрад Хилтън.
— Едва ли сме те «изпратили». Още по-малко просто на някакъв остров. Дочух, че на Мауи е изключително красиво. Винаги съм мечтал да отида там. Може би следващото лято ще можем да заведем децата…
— Тед! — след като преброи мислено до десет, Лайла продължи с напрегнат глас: — Напоследък размислих. Не желая тази отвратителна работа. Той е ужасен. Непоносим. Положението е по-лошо, отколкото предполагах. Непрекъснато ме нагрубява — с думи и физически.
— Физически? Как е възможно един парализиран мъж да те нагрубява физически?
«Целуна ме, докато в ушите ми отекна камбанен звън.» Естествено не изрече на глас тази мисъл. Затрудни се да намери отговор на въпроса, но накрая успя да се сети за нещо.
— Запрати чашата със сок по мен.
— И те удари? Елизабет, ела тук. Лайла е. Адам я замерил с чаша.
Лайла чу шумолене на плат, докато слушалката преминаваше в ръката на нейната сестра. Чу също така и воя, нададен от Мат: «Искам да говоря с леля Лайла.» Детето беше усмирено от своите родители. Най-накрая разтревоженият глас на Елизабет стигна до нея.
— Адам е запратил чаша по теб? Това изобщо не е в негов стил.
Лайла изруга тихичко, след това повтори с подигравателен глас последното изречение на сестра си.
— Вече ти обясних, Лизи. Когато нещо такова се случи с даден човек, неговият характер и личността му като цяло се променят. Поне временно. И обикновено в негативна посока. Не харесвах Каванот още преди да започна тази работа. Сега със сигурност не го харесвам.
— Щом е запратил чаша по теб, вероятно ти си го предизвикала. Какво направи?
— Много ти благодаря!
— Виж, Лайла, по-добре от всеки друг знам колко непоносима можеш да бъдеш.
— Отношението ми към него е съвсем професионално. Откакто съм тук, не съм направила нищо, с което да предизвикам гнева му — спомни си за обеците, приличащи на плодова салата, и за театралния начин, по който бе повдигнала завивките му първия път, но след като прецени отново всичко, реши, че онова, което е казала на сестра си, в основни линии си е чистата истина. — Този човек е невъзможен. Положението тук е нетърпимо. Съгласих се да работя с Каванот в клиника, където има медицински персонал, за да ми помага да се справям с неговите приумици и недостатъци. Работата ми тук, съвсем сама с него, е нещо коренно различно. Вие успяхте да ме склоните да приема. И сега искам да се върна у дома. Днес. Веднага.
— Какво казва? — Лайла чу въпроса на Тед към Елизабет.
— Иска да се върне у дома.
— Страхувах се, че ще стане така. Те са като огъня и водата. Просто не могат да живеят на едно място, Елизабет.
— Но тя е най-добрият рехабилитатор, когото познавам, Тед. А Адам е най-добрият приятел, който имаме. Ето, говори с нея. Просто избухва, когато разговаря с мен, и си мисли, че аз се опитвам да й нареждам.
Лайла извъртя очи към тавана и нетърпеливо започна да потропва с крак по пода. Още щом разбра, че Тед е поел слушалката, започна с унищожителен сарказъм:
— Не съм малко дете, което тъгува за дома и иска да се прибере вкъщи преди края на лагера, Тед. Елизабет винаги е била по-голямата сестра, но ако някой някога е нареждал, това бях аз. Но няма представа колко е права, като каза, че съм бясна. Идването ми в Мауи не беше част от сделката.
— Сигурно има и своите добри страни.
— Не казах, че няма своите преимущества. Къщата би могла да бъде султански палат. Има и едно невероятно, смешно мъничко човече, което е някаква кръстоска между ангел и роб. Много ме харесва и е готов да скочи в огъня заради мен — въздъхна. — Проблемът е в него — Казанова Каванот. Лечението на пациент като него изисква постоянство, енергия и безгранична толерантност. А всичко произтича от факта, че аз не мога да изтърпявам Адам.
— Лайла, преодолей личните си резерви и чувства. Човекът има нужда от твоите умения.
— Не става въпрос само за моите лични чувства. И той е непримирим към присъствието ми в този дом, както и аз. Можеш да ми вярваш. Буквално едва не получи сърдечен удар, когато му се представих вчера. Просто никой от двамата не може да понася присъствието на другия и това никога няма да се промени.
— Остани поне още ден-два.
— Но…
— Показал ли е някакви признаци на подобрение?
Заставена да каже истината, тя описа накратко състоянието на Адам, включително и появата на мускулния спазъм и подобрението, което този симптом предвещаваше.
— Проклет да съм, ако това наистина не е добра новина! — възкликна Тед. Лайла чу как той съобщава новината на Елизабет. — Значи вече сте постигнали напредък. Трябва само да останеш там. Адам скоро ще стане по-сговорчив. Ще свикне с твоето присъствие.
«Но дали аз ще свикна с него? Дали ще привикна да го докосвам?» В това се състоеше същността на нейната дилема, то бе причината за този телефонен разговор. Адам не бе първият мъж, мигновено покорен от гледката на нейната изключително изящна и женствена ръка, положена в опасна близост до най-мъжествената част от неговото тяло. Онова, което тази гледка я накара да изпита, бе далеч по-ужасяващо и от най-непредсказуемото избухване на Каванот.
— Ще издържиш там още няколко дни, нали? — убеждаваше я Елизабет. Тед беше отстъпил телефонната слушалка на съпругата си.
Лайла изрази с въздишка своето примирение.
— Предполагам, че да. Но още от днес започнете да търсите терапевт, който да ме замести. Проверете в болницата. Убедена съм, че ръководителят на моя екип там ще ви даде списък с имена на добри терапевти. Препоръчвам ви да бъде мъж. Според мен мъж ще се сработи по-добре с Каванот — «Коя жена, независимо колко делова е, може да запази чисто професионално отношение към това тяло?»
— Ще видя какво мога да направя — унило отговори Елизабет.
— Още днес, Лизи. Намерете някой, който да ме замести.
— Няма да е лесно.
— Опитай!
— Ще го направя.
— Постарай се.
— Ще се постарая.
— Говоря сериозно, Елизабет. Каква ще е ползата, ако успея да изправя Каванот на крака с единствената цел да прекара остатъка от живота си в затвора, осъден за моето убийство? Радвам се, че намираш това за смешно!
Вбесена от прихването на сестра си, Лайла прекъсна разговора. Дори не бе попитала Елизабет как се чувства, но щом можеше да се смее така неудържимо, следователно беше в чудесна форма.
Професионалният престиж на Лайла щеше да бъде накърнен, ако тя изоставеше Адам в сегашното му състояние. Въпреки това се надяваше, че ще може да си тръгне оттук след няколко дни и че някой друг щеше да продължи изпълнението на неговата възстановителна програма. А дотогава тя щеше да изпълнява физиотерапевтичните процедури, влагайки в тях целия си професионализъм, но запазвайки — доколкото това бе възможно — безпристрастно отношение към пациента.
Лайла се върна в стаята на Адам с тази прагматична нагласа.
— Чудесно. Изял си цялата закуска — взе подноса от скута му.
— Какво казва лекарят?
— Лекарят?
— Не телефонира ли на лекаря?
— О… хм, още не беше пристигнал.
— Обикновено отива в клиниката рано сутрин.
— Тогава предполагам, че е бил на сутрешна визитация.
— Казал е нещо, което не искаш да ми кажеш, нали? — недоверчиво попита Адам. — Казал е да не се ентусиазираш толкова заради мускулния спазъм, че той все още не означава нищо. Прав ли съм?
Лайла постави ръце на хълбоците си и го погледна.
— Господи, ти си параноик.
— Тогава защо не признаеш какво каза той?
— Ако трябва да съм искрена, всъщност не говорих с лекаря. Телефонирах на Тед и Елизабет.
— Защо?
— За да анулирам договора — когато Адам я изгледа изненадано, попита троснато: — Е, не искаше ли точно това?
— Да, естествено, само…
— Е?
— Не останах с впечатление, че си пораженец.
— Не съм. Обикновено. Но взаимната ни неприязън е толкова силна, че боя се, ще се отрази неблагоприятно на възстановяването ти.
— Не си ли достатъчно добра професионалистка, за да не позволяваш на личните чувства да пречат на работата ти?
Вече за втори път в рамките на час и половина чуваше тези думи. Сега от Адам Каванот, и то под формата на предизвикателство. Главата му бе дръзко наклонена на една страна и тази поза сама по себе си беше предизвикателна.
Гневните сини очи се втренчиха напрегнато в него.
— Дяволски си прав, че съм професионалистка. А ти притежаваш ли достатъчно мъжественост да се подложиш на рехабилитационното натоварване, без непрекъснато да сипеш обидни намеци по мой адрес?
— Дяволски права си.
— Никакви злостни забележки, никакви оплаквания, никакви гневни избухвания!
— Дадено.
— Понякога болката ще бъде непоносима, но аз няма да се откажа.
— Мога да понеса болката.
— Колко силно е желанието ти да ходиш отново?
— Целта ми не е ходенето. Искам да тичам и да плувам, да карам ски и… и да изкача онзи проклет италиански връх.
— Тогава ни очакват седмици, не, вероятно месеци изнурителна работа. Ще трябва да се стараеш и изпотяваш повече от когато и да е било преди. Преди да сме стигнали до края, ще достигнеш до максималните предели на издръжливост, за каквато дори не си подозирал до този момент.
— Готов съм.
Лайла старателно прикри своята усмивка. Отношението му към болестта и лечението се бе променило коренно. Беше постигнала поне това. Вече не лижеше раните си като ранен звяр, който се озъбва срещу всеки посмял да се приближи до неговото убежище.
— С какво ще започнем? — попита той със светнал от нетърпение поглед.
— С баня.
— Моля?
— С баня. Вониш непоносимо, мистър Каванот.


Четвърта глава

Той скръсти ръце на гърдите си и изправи войнствено рамене.
— Не мога да се изкъпя.
— Не и във вана. Но аз мога да те изкъпя в леглото.
Докара болничната количка близо до леглото. Взе един голям леген от нея и отиде в банята, за да го напълни с топла вода.
— Пийт може да ме изкъпе — извика й той.
— Това не е работа на Пийт.
— Ще бъде, ако аз казвам, че е.
— Мисля, споразумяхме се, че няма да се оплакваш — каза тя, задъхана от усилие, докато носеше пълния леген обратно към количката.
— Не знаех, че споразумението ни включва и баня в леглото.
— Това също. Трябваше да четеш между редовете.
— Възрастен човек да бъде къпан в леглото! Унизително е.
— Не толкова унизително, колкото да смърдиш.
Придаде си престорено безразличен вид и започна да поставя хавлиени кърпи под тялото му. Той успя сам да обърне горната част на торса си на една страна, докато тя подпъхваше хавлиена кърпа под него, но се наложи Лайла да повдигне хълбоците му, за да успее да подложи кърпите под тях и под краката му. За да отвлече вниманието му от неловката ситуация, попита:
— Имаш ли предпочитания към определен сапун?
— В банята е — промърмори той.
Лайла откри калъп сапун под душа. Беше ароматизиран със скъпо вносно ухание.
— Много е приятен — каза тя, докато миришеше сапуна. — Силно ухае, но без да бъде натрапчиво…
— Радвам се, че ти харесва — беше неговият язвителен отговор.
— Използваш ли тоалетна вода?
— Винаги.
— В такъв случай можеш да се възползваш от одеколона веднага след като се избръснеш.
— Да се избръсна?
— Освен ако не предпочиташ аз да…
— Мога да се избръсна сам — прекъсна я рязко той.
— Тогава човек може да се запита защо не си го направил досега — дари го с неискрена сладникава усмивка. — Или възнамеряваш да оставиш това жалко подобие на брада да израсне?
Той потъна в мрачно мълчание, когато тя повдигна чаршафа от едната половина на тялото му и с привични движения намокри гъбата за баня и започна да я натрива със сапун, докато получи обилна пяна. Най-напред изми стъпалата на краката му. Докато изтриваше с гъбата големите пръсти на краката, попита:
— Гъделичка ли?
— Много смешно.
— Хайде, Каванот, не бъди кисел като лимон.
Тя го изгледа намръщено.
— От смях не боли. Смехът понякога помага. Иначе имаш ли гъдел в областта на големите пръсти?
Той се обърна и сега в погледа му имаше нещо различно. Очите му безочливо се плъзнаха надолу по тялото й, припламвайки с такива гневни искри, че вероятно щеше да изсуши венчелистчетата на хибискуса върху нейната тениска, ако растението бе живо.
— Веднъж само да си възвърна нормалното състояние, тогава може би сама ще го усетиш — провлачено отговори той с възбуждащо пресипнал глас.
— Когато това стане, вече няма да те къпя в леглото.
— Не е задължително да ме къпеш в леглото. Би могла да правиш и други неща с пръстите на краката ми.
— Например?
Той изреди няколко забавления, всяко от тях сексуално.
Гъбата застина неподвижно във въздуха в продължение на няколко многозначителни секунди, след това я потопи в легена, за да я изплакне. Лайла стрелна Адам с кисел поглед, докато той се усмихваше прелъстително.
— Каква гнусотия!
— И развлечение.
— Този разговор клони към разврат, мистър Каванот. Което също е неспазване на нашето споразумение — подсуши го с хавлиена кърпа, после покри крака с чаршафа и заобиколи леглото, за да се заеме с другия крак.
— Как така?
— Не обсъждам своя личен живот с пациентите.
— Не искаш те да се вълнуват, а?
— Точно така.
В продължение на няколко минути той мълчаливо наблюдаваше, докато тя спокойно си вършеше работата.
— Не мога да проумея как е възможно двете с Елизабет да сте толкова различни.
— Повечето хора от пръв поглед познават, че сме сестри.
— Имате общи семейни черти — замислено продължи той, — но приликите свършват дотук. Различни сте като деня и нощта.
— И двете сме руси и синеоки.
— Да, но тя е изискана, женствена и нежна блондинка. А ти си…
Лайла го загърна отново с чаршафа и заинтригувано вдигна поглед към него.
— Каква съм аз?
— Дръзко, предизвикателно и агресивно русокосо същество.
— Както и Хълк Хоугън. Много благодаря — повдигна дясната му ръка и започна да я изтрива с насапунисаната гъба, почиствайки дори осеяната с нежни косъмчета ямка под мишницата.
— Не го казах, за да те обидя.
— О, така ли?
— Наистина не. Очевидно все пак някои мъже са били привлечени от твоята колоритност.
— Сега пък съм колоритна — промърмори тя, обръщайки се настрани като комедиант, който за миг излиза от ролята си, за да подхвърли реплика към публиката.
Адам се засмя.
— Първия път, когато те видях, беше провесила някакво перо от ухото си и носеше тесни кожени панталони и високи до коленете ботуши. Такова облекло аз наричам колоритно.
— Това е един от любимите ми костюми — защити се тя. — Точно в онзи ден обаче го носех по молба на един от моите пациенти.
— Мъж ли беше?
— Ъхъ. Беше пострадал при катастрофа с мотоциклет. Облякох костюма, за да го разведря малко.
— Успя ли?
— В какво?
— Да го разведриш.
Тя погледна Адам в лицето и видя, че неговото изражение, също като тона му, е станало сериозно.
— Да, успях.
— Винаги ли стигаш до такива крайности, за да разведриш пациентите си от мъжки пол? — в гласа му се долавяха укорителни нотки.
Лайла реши да се престори, че не ги е усетила.
— Обръщам еднакво внимание на всички свои пациенти — отговори тя със спокоен глас.
— Наистина ли? — спря движението на ръката й, като постави длан върху нея.
Докато разговаряха, тя машинално бе изпълнявала своите задължения. Забеляза, че зърната на гърдите му са станали твърди и леко порозовели след изтриването с гъбата. Гъстите черни косъмчета по тях бяха мокри и къдрави. Сърцето му биеше учестено под нейната длан.
Колко дълго ли бяха разговаряли? От колко време нейните ръце се движеха по гърдите му? И за кого оставаше удоволствието? За нея или за него?
Тихо изреченият от Адам въпрос я накара да се сепне. Издърпа ръката си, потопи гъбата в легена с вода и я изцеди.
— Ето, измий си ушите и врата и… и всичко друго, което съм пропуснала да измия. Вземи тази хавлиена кърпа, за да се подсушиш след това. Ще те оставя за известно време сам, докато сменя водата в легена.
Подкара болничната количка с такава скорост, че водата се разплиска. Когато взе легена от количката и го понесе към банята, за да го изсипе, ръцете й трепереха. Наля чиста вода и се изкашля предупредително, преди да излезе от банята.
Той тъкмо изваждаше ръка изпод чаршафа. Лайла гледаше встрани, докато поемаше от него гъбата и я потапяше в чистата вода.
— А сега гърба.
— Гърбът ми е добре.
— Каза, че е разранен.
— Излъгах, за да спечеля съчувствието ти.
— Сега наистина лъжеш.
— Никога няма да разбереш със сигурност.
— Виж какво, Ейси — започна тя, като нервно прехвърли тежестта на тялото си върху другия си предизвикателно заоблен хълбок, — тези рани няма да започнат да заздравяват, ако не бъдат почистени и ако не ми позволиш да ги намажа с този антисептичен мехлем — извади една сребристобяла тубичка от чекмеджето на болничната количка и я размаха пред лицето му. — Ако не се погрижа за тях сега, повече от сигурно е, че ще се инфектират.
— Добре, добре. Преобърни ме като гол охлюв.
— Следващия път спести и на двама ни този спор.
Адам не беше културист, но имаше високо стройно тяло на атлет. И двамата трябваше доста да се напрегнат, докато успеят да го обърнат да легне странично. Тя подсвирна при вида на малките мокри ранички по неговия гръб и горната част на хълбоците му.
— Благодаря — сухо каза той.
— Това не беше проява на злорадство от моя страна, Каванот. Би било гадно.
— Това някакъв медицински термин ли е?
— Не, това е моя дума, с която изразявам в едно значенията на подло, отблъскващо и грозно.
— Обноските ти с пациентите се нуждаят от съществено усъвършенстване.
— Гърбът ти се нуждае от грижи. Можеш да крещиш, ако това те облекчава.
Той не крещя, но непрекъснато сипеше ругатни, докато тя почистваше раните, а след това обилно ги мажеше с лечебния мехлем.
— Сам си си виновен — каза му тя, след като той бе измърморил няколко особено пиперливи фрази. — Трябвало е да позволиш на Пийт да те обръща от време на време. Отсега нататък използвай трапеца, за да сменяш положението на тялото си.
— Тази сутрин го направих няколко пъти.
— Добро момче. Получаваш златна звездичка.
— Свърши ли? — Адам обърна глава назад и я стрелна с мрачен, заплашителен поглед.
Тя му намигна многозначително.
— Свършила с какво? Да обработвам раните или да се възхищавам на стегнатото симпатично дупе?
— Лайла! — изръмжа той.
Тя положи звучна целувка върху едната му буза, на място, където нямаше синини и одрасквания.
— Отпусни се. Нямам намерение да те изнасиля. Шевът от операцията причинява ли ти болки? — тя го огледа внимателно, докосна го леко, но не откри причини за безпокойство.
— Понякога чувствам сърбеж.
— Усещаш ли това?
— Да.
— Чудесно. Мисля, че белегът няма да ти създава проблем. Бъдещите ти любовници ще го намират за очарователен.
— Радвам се да го чуя. Свърши ли вече?
— Не. Сега ще измия гърба ти с гъбата. Преживяването ще бъде много приятно.
Ако можеше да се съди по неговите дълбоки въздишки, усещането сигурно бе прекрасно.
— Предполагам, че всички тези стонове и въздишки изразяват одобрение — забеляза тя няколко минути по-късно, докато подсушаваше кожата на гърба му. — Какво ще кажеш за малко лосион? — изсипа лосион върху дланите си и започна да го втрива по кожата на гърба му.
— Усещането е божествено. Малко по-в… оо! Точно там. Ммм!
— Стенеш, сякаш си в състояние на оргазъм — подразни го тя.
— Не си далеч от истината, като се има предвид какво беше състоянието ми само преди час.
Усмихната, Лайла вложи повече сила в движенията на пръстите си и премина надолу към тънкия му кръст. Никакви тлъстини, никаква отпусната плът. Тялото му бе изпънато като кожа на барабан.
— Лайла.
— Ммм?
— Ще мога ли някога пак?
Разтревожена от промяната в неговия тон, тя повдигна дланите си, така че те вече не бяха в пряк контакт с неговата кожа.
— Да можеш какво?
— Способен да изживявам оргазъм.
— Зависи с кого ще си лягаш — духовитостта й бе безвкусна като отворена преди три дни газирана вода.
Адам протегна ръка и хвана ръката й, после я придърпа надолу към себе си така, че свивката на лакътя легна върху рамото му, а дланта й докосваше гърлото му.
— Не си играй с мен. Искам да знам истината. Ще мога ли отново да позная удоволствие с жена? Ще мога ли да дарявам наслада на жените?
Лайла втренчи очи в главата му и в черните разрошени коси, които я покриваха. Беше прекрасен. Коя жена не би изпитала удоволствие само да му се любува? Профилът му беше съвършен, носът — правилен и издължен, долната челюст — масивна и силна. Неколкодневната набола брада изобщо не отслабваше чара му — само добавяше нов съблазнителен щрих към неговото красиво лице.
Но той не искаше да получи от нея потвърждение за своята красота. Тя вече нямаше значение. Лайла се съмняваше, че изобщо съществува мъж, готов да замени своята мъжественост за ослепителен външен вид. Беше чувала този въпрос от всички болни мъже, озовали се в състоянието на Адам. Това винаги бе първият задаван от тях въпрос. Когато се стигнеше до този изключително важен проблем, вече не бе от значение какво е материалното състояние на мъжа, нито колко голям е неговият престиж. Единственото, което имаше значение за него, бе дали е изгубил своята мъжественост, дали отново може да води пълноценен сексуален живот.
Лайла отговори откровено, доколкото това бе по силите й:
— Не знам, Адам. Ще зависи от това в кой прешлен — ако изобщо има засегнати прешлени — пораженията са необратими. Тялото ти е преживяло невероятно тежка травма. Ще е необходимо време, а също и продължителна упорита работа, но моето професионално предположение е, че накрая ще бъдеш отново пълноценен като осемнадесетгодишен юноша.
Помогна му да се обърне по гръб. Съчувствената й усмивка бързо изчезна, когато срещна неговите изпълнени със съмнение и недоверие очи.
— Лъжеш.
Неподготвена за неоснователното му обвинение, тя го отблъсна с неочаквана острота.
— Не лъжа.
— Всички ме лъжете от самото начало.
— Ако лекарите са ти казали, че не знаят, значи наистина не знаят.
— Знаят — озъби се той. — Но защо са избрали именно теб, за да ми съобщиш лошите новини? Или ти самата предложи услугите си? Не беше ли за теб това златният шанс, който се появява веднъж в живота, да спечелиш решителното сражение в личната война, която поведохме от мига на първата ни среща?
— Сигурно си се приземил върху главата си при пропадането в онази планинска пропаст — червените венчелистчета на хибискуса върху спортната й тениска затрептяха възмутено. — Вече ти казах, че не исках да идвам. Опитах се да се измъкна от това място сутринта, но Елизабет нададе такъв жален вой и ме умоляваше толкова настоятелно, че накрая се съгласих да остана, докато ми намерят заместник, който във всички случаи ще пристигне твърде късно за мен. А дотогава ще продължа да изпълнявам своите задължения, но няма да търпя твоите грубости и налудничави самозаблуди.
Адам насочи показалец към носа й.
— Само не ме лъжи!
— Няма.
— И не ми се надсмивай.
— Не съм се надсмивала — пое рязко дъх, ужасена от самата мисъл. — Никога не бих предизвикала злонамерено човек в твоето състояние.
— Може би не с думи, а с действия.
— С действия? За какво, по дяволите, говориш?
— Като начало би могла да се обличаш прилично, когато идваш при мен, вместо да се разхождаш наоколо по спортни гащета. Изглеждаш като някоя от онези жени, разхождащи се по плажовете на лов за поредното лесно завоевание.
— Моля?
— Някога да си чувала за обувки? Повечето жени ги обуват на краката си от чувство за мяра и благоприличие. А не се разхождат боси, освен… освен ако сами си го търсят.
В очите й се появиха сенки на буреносни облаци.
— Ах, ти, похотливо копеле!
— И мислех, че медицинските сестри носят касинки, не се шляят наоколо с разпуснати коси.
— Аз не съм медицинска сестра.
— О, това е повече от очевидно. Що за мехлем сложи на раните ми? Болките са убийствени.
— Радвам се да го чуя. Би могло да се случи и на по-любезни хора.
Втурна се разярена към вратата. Той сграбчи трапеца, висящ над главата му, и се изправи до седнало положение.
— Къде отиваш? Върни се! Не съм приключил.
Лайла се завъртя на пети и изкрещя:
— Да, но аз приключих с теб. Поне засега. Съветвам те да почиваш, копеле, защото когато се върна днес следобед, ще накарам разранения ти задник да се размърда от леглото. Разбра ли? А дотогава намери време да се избръснеш. Сега наистина миришеш много по-добре, но все още изглеждаш като уличен гангстер. Ако не си избръснат, когато дойда следобед, тогава аз ще се заема саморъчно с твоето бръснене — в очите й проблеснаха леденосини искри. — А не мисля, че би искал да се озова близо до гърлото ти с бръснач в ръка в състоянието, в което се намирам сега.
И затръшна вратата след себе си.


Лайла се загледа в пълната със стъклени парчета лопата, която Пийт се бе опитал да скрие от нея.
— Няма да остане и една стъклена чаша, ако продължава в същия дух — Пийт изсипа стъкълцата в контейнера за отпадъци. — Какво прави в момента? — азиатецът обрисува с жестове спане и Лайла кимна с глава. — Това е добре. Трябва да е отпочинал за следобед. Обръсна ли се?
Лицето на Пийт се озари от щастлива усмивка.
— Да, след това… — започна да плясва с пръсти страните на брадата си.
Лайла се засмя и по-скоро на себе си промърмори:
— Одеколон за след бръснене. Възвръщането на суетността е признак за подобрение.
Докато Адам продължаваше да спи, тя облече бански и влезе да поплува в басейна. Пийт й сервира обяда на верандата. Беше задрямала в шезлонга, когато той се приближи предпазливо и я потупа по ръката.
— Доктор дошъл.
— Не го очаквах толкова рано — облече халата си и с леки стъпки влезе в къщата. Срещна лекаря във фоайето. — Здравейте, Бо. Пристигнали сте по-рано, нали? Или аз наистина съм заспала?
— Идвам по-рано. Моля да бъда извинен. Малко след като вие се обадихте, един от пациентите отмени следобедния си преглед, затова реших да взема самолета, който излита по-рано днес. Как е той?
— По-подъл и от улично псе — отвърна тя с рязкост, която озадачи лекаря. — Е, вие попитахте.
— Имах предвид неговото физическо състояние.
Разказа му само за новите моменти, тъй като по-рано днес бе описала в резюме по телефона здравословното състояние на своя пациент.
— Реших, че трябва да знаете за мускулния спазъм.
— Това определено е добър симптом. Ще се кача да го прегледам.
Тя се качи с него до втория етаж и му посочи вратата.
— Ще ви изчакам навън, ако не възразявате. Последния път, когато бях в стаята на мистър Каванот, двамата си разменяхме смъртни заплахи.
Лекарят се засмя, но не беше сигурен дали тя се шегува, или говори сериозно. Веднага след като Бо Арно затвори вратата след себе си, Лайла се прибра в своя апартамент и си взе душ. Когато лекарят слезе отново на долния етаж, вече се бе преоблякла и го очакваше с кана изстуден ананасов сок.
— Смятам, че е постигнал смайващ напредък — развълнувано каза лекарят, докато поемаше чашата с натурален сок и с кимване изразяваше своята благодарност. — Когато влязох при него, правеше упражнения с въжените макари.
— Смятам да го сложа на наклонената маса днес следобед. След нея ще преминем към инвалидна количка; колкото по-скоро получи възможност да се придвижва, толкова по-голяма ще бъде промяната в психическото му състояние.
— Независимо от подобренията, забелязах, че поведението му продължава да е враждебно.
— Това е обяснимо. Може би трябва да знаете, че поисках да ми бъде намерен заместник.
— О?!
— Не съм подходящият терапевт за мистър Каванот. Нашите характери са несъвместими. Противоречията помежду ни стават все по-остри.
— Понякога пациентите се нуждаят точно от такава искра. Непримиримостта също може да бъде стимул. Тя ги мотивира да се борят по-силно.
— Да, всичко това е вярно, красиво и благородно, но аз отказвам да бъда боксова круша на мистър Каванот.
— Служили сте като такава и при други болни. Това е част от вашата професия. Още преди да приемете работата, сте знаели, че мистър Каванот ще бъде настроен враждебно и ще своеволничи.
— Е, той определено оправда моите очаквания. Няма да постигна нищо с него.
— Напротив, от това, което виждам, вие сте му подействали като стимулатора, от който се нуждае. Като говоря от свое име и от името на лекарите, с които се консултирах по този случай, мис Мейсън, надявам се да останете. Би било позор за вас да се откажете от терапията на болен, когато отбелязвате такъв смайващ напредък.
— Това ли е обичайният начин, по които вменявате вина, или какво?
Погледна часовника си и се усмихна.
— Налага се да ви оставя с тази мисъл. Самолетът чака на летището, за да ме върне на Оаху — тръгна към вратата, където вече бе Пийт, готов да я отвори. — О, едва не забравих — каза лекарят, като посочи с глава към една голяма пощенска торба от зебло, подпряна на стената, — в нея са писмата, получени в клиниката до мистър Каванот.
— Всичко това? — невярващо попита Лайла.
— Вашият пациент е много известен човек, мис Мейсън. Убеден съм, че сама знаете каква жизнена и дейна натура е. Или беше, преди тази трагична злополука. Вършеше всичко, с което се заемаше, с целеустременост и замах, които никога не отслабваха. Затова не е чудно, че сега е унил и своенравен, нали? Е, довиждане. Обаждайте ми се всеки ден, независимо от времето, ако настъпи някаква промяна.
— Благодаря много, няма що — промърмори тя, докато го гледаше как се отдалечава. Почувства цялата тежест на вината, вменена й от Арно, докато се изкачваше по стълбата към втория етаж, нетърпелива сама да се убеди в «смайващия напредък», за който бе говорил лекарят.
Наистина сега Адам изглеждаше много по-добре от сутринта и за тази промяна бе допринесло просто едно добро избръсване.
— Здравей — каза тя с необичайна за нея стеснителност.
— Здравей.
— Така е по-добре — посочи към обръснатото му лице.
— Така е по-добре — каза той, като огледа нейното по-благоприлично облекло: джинси и гуменки.
— Е, мислех да си сложа капишона и булото, но ако трябва да съм искрена, Каванот, те са прекалено плътни и неудобни за тукашния климат, а и от плата получавам сърбежи. Така че ако мога да мина с тези дрехи…
Той се разсмя.
— Ти си луда — усмивката му постепенно помръкна, докато накрая съвсем изчезна от лицето му. Бе станало неспокойно и загрижено, когато попита: — Болеше ли?
— Кое?
— Брадата ми. Когато те целунах. Болеше ли?
Алените венчелистчета върху предната страна на тениската й отново затрептяха. Но не от възмущение.
— Бодеше мъничко. Аз… ъъъ, всъщност не усетих.
— О! — втренчиха очи един в друг в продължение на един сякаш безкраен неловък миг. Накрая той добави: — Ами съжалявам, ако съм ти причинил болка.
— Няма нищо — Лайла смутено изтри длани в джинсите си и затърси начин за неусетна промяна на темата. — Много хитро успя да заблудиш лекаря. Непрекъснато повтаряше какъв напредък имаш. Да не би да му показа някакъв трик, който аз не съм виждала?
— Ела тук — Лайла се приближи към леглото и той отгърна чаршафа. Със задоволство видя, че Адам бе с къси спортни гащета и се запита колко ли усилия бе коствало на него и на Пийт, докато му ги обуят. — Виж това.
— Калвин Клайн — каза тя с отегчена прозявка. — Никога не гледам марковите надписи.
— Не бельото ми. Погледни това — посочи към бедрения си мускул. Лайла забеляза как той леко се стегна.
— Браво! — когато наведе усмихнатите си одобрително очи към лицето му, видя, че по челото му имаше капчици пот. Дори това едва забележимо движение на мускула го бе изтощило, но все пак беше движение и тя бе доволна. — Какво ще кажеш да направим няколко упражнения за отпускане?
— Чудесно.
— Не се съгласявай толкова лесно. Скоро след това ще преминем към трудната част.
Тя направи упражнения за раздвижване на ставите, след това завъртя таза в една посока, а гръдния кош и раменете му — в противоположната. Адам все още бе в това положение, когато тя го попита:
— Между другото коя е Лукреция? — той рязко извърна глава назад. — Е, сега вече наистина улучих болезнен въпрос, а?
— Откъде знаеш за нея?
— Не знам. Затова попитах. Лекарят донесе един брезентов чувал, пълен догоре с писма до теб. Надникнах в него и първите три плика, на които попаднах, имаха обратен адрес Швейцария, а в горния им ъгъл беше изписано името Лукреция фон не знам какво или някаква друга глупава титла.
— Тя е просто жената, с която се срещах.
— Срещах?
— Разбираш какво имам предвид — мрачно отвърна той.
— О, да, знам какво имаш предвид. Срещите са равнозначни на преспиването с нея.
— И какво от това?
— Нищо. Просто не познавах хора, които ще нарекат детето си Лукреция.
— И аз не познавах родители, които са кръстили дъщеря си Лайла.
Тя успя да се засмее.
— Тук си много прав. Хубавото е, че поне не са сложили снобско «фон» след него.
Той се загледа в лицето й, а очите му се спряха продължително върху нейните устни.
— Не съм сигурен. Това може би щеше да ти подхожда.
Топла вълна се разля по тялото й, но Лайла реши, че това се дължи на продължителния плаж край басейна. За разлика от Елизабет, тя никога не беше се изчервявала.
— Твоята Лукреция има ли някакви кръвни връзки с Лукреция Борджия?
— Не, но мисля, че ти ги имаш. Проклятие, престани с това! — думите бяха изречени сприхаво и дълго отекваха между двамата.
Тя се опитваше да свие коляното му под прав ъгъл, но кракът се съпротивляваше на усилията й. Натисна по-силно. Той стисна зъби и издаде съскащ звук.
— Така боли ли?
— И още как, просто… — очите му срещнаха нейните. — Така добре ли е?
— Да, сукалче. Хайде заедно да се опитаме да свием крака в коляното. Ще дойде ден, когато ще се опитваш да го прегънеш, а аз ще ти противодействам. Тогава ще ме намразиш истински.
— Помогни ми да проходя отново, Лайла, и ще се влюбя в теб.
За миг погледите им се срещнаха. Лайла първа извърна очи. Опита се да излезе с шега от тази ситуация.
— Всички пациенти говорят така. Но много скоро след своето възстановяване забравят думите си.
Направи още няколко опита да огъне коленете под прав ъгъл. Това им коства много енергия и пот. Но тя не се предаде. Не преди двамата с Пийт да го преместят върху наклонената маса и преди Адам да бе стоял в изправено положение близо час и половина.
— Опитваше се да ме подведеш, Каванот. Нали?
Той се усмихна с изключително самодоволно изражение.
— Преди да напусна клиниката, два пъти дневно стоях прав в продължение на час и половина.
— В такъв случай е било изключително глупаво да си тръгваш.
— Не изглеждаше голямо постижение да стоиш изправен върху наклонена маса, когато всъщност тя те държи в изправено положение.
— Но това е постижение. След като вече си такъв експерт в това упражнение, мисля, че можем да преминем към по-трудни и по-полезни упражнения.
Когато отново се озова в леглото, Каванот въздъхна с непресторено облекчение.
— Винаги имам чувството, че ще се свлека от това съоръжение. Радвам се, че приключвам с него.
— Не бързай толкова, Каванот. Дай да ти стисна ръката. А след това наистина се залавяме за работа.
Отиде до вратата и я отвори с театрален замах. Със същата загадъчност на движенията си Лайла излезе. Но само след секунди отново влезе, седнала в инвалидна количка.


Пета глава

— Би-бийп! — направи няколко обиколки на стаята, преди да спре количката край леглото. Погледна го усмихнато и изрече със старомоден носов изговор: — Това нещо притежава многобройни достойнства: метални колела, удобна тапицерия, моторно задвижване. Също и ниска скорост. Да, сър, няма да сгрешите, ако инвестирате парите си в тази красавица. Или бихте желали да ви демонстрирам друг модел?
— Махни това глупаво нещо от очите ми.
— Какво? Очаквах, че ще бъдеш развълнуван.
— Не ме е грижа за твоите очаквания. Няма да се унижа да ставам от леглото с цената на огромни усилия единствено за да се напъхам в количка, в която не желая да се озова. Лекарите казват, че постигам напредък и без нея. Това е достатъчно добро за мен.
— О, съмнявам се — тя скочи от инвалидната количка и се надвеси над него. — Нима си се примирил с мисълта да прекараш остатъка от живота си, прикован към легло?
— Не е задължително.
Лайла упорито разтърси глава.
— Ти може би си готов да се предадеш, но не и аз.
— Теб това какво те засяга?
— Мой пациент си.
— Какво от това?
— Това, че докато не можеш да ме изгониш, си изцяло в моите ръце.
— Какво искаш да кажеш?
Вместо отговор, тя отиде до вратата и я отвори.
— Пийт! Качи се при нас! — изкрещя му тя с глас, който не можеше да бъде наречен женствен.
Само след няколко секунди се чу потракването на неговите малки обувки по металните стъпала на стълбата.
— Да, Райра?
— Помогни ми да преместим мистър Каванот в инвалидната количка. След това докарай ремаркето пред входната врата.
— Ще пътуваме?
— Точно така. Ще пътуваме. И той идва с нас — тя посочи с глава към Адам.
Изражението на лицето му бе каменно, челюстите му бяха непреклонно стиснати.
— Никъде няма да пътувам.
— Да, знам, че си дошъл тук, за да умреш, също като древните индианци и като слоновете, които се отправят към планината в очакване на смъртта си. Предпочиташ да лежиш тук, задушаващ се в собственото си самосъжаление, и да оставиш тези красиви мускули да се съсухрят — опря показалец в гърдите му. — Но аз няма да го допусна.
— Не можеш да ме принудиш да правя нещо, което аз самият не желая да извърша.
— Прав си, не мога. Но преди да решиш да се предадеш, искам да ти покажа нещо.
— Не знам какво си запланувала, но то никога няма да стане.
— Аха, значи така? — тя го дари с ослепителна усмивка, която много скоро стана крехка и язвителна. — Добре, Пийт. Аз ще го хвана през раменете. Ти хвани краката му.
Мина зад Адам и наклони горната част на торса му напред. Промуши ръце под мишниците му, извъртя тялото му и сключи ръце пред гърдите му.
Адам се съпротивляваше ожесточено, непрекъснато размахваше ръце във всички посоки.
— Пази си силите, Каванот. Справяла съм се с мъже, които бяха с близо четиридесет килограма по-тежки от теб.
— Пусни ме, кучко! — опита се да раздели здраво сключените й пръсти, но тя ги сви в юмруци.
— Ако не млъкнеш, ще те усмиря — заплаши тя. — Ще завържа ръцете ти. Готов ли си, Пийт?
— Проклета да си! — Адам нададе рев, когато Лайла повдигна тялото му над ръба на леглото и бавно го спусна в количката. Пийт, който не искаше да се замесва, но осъзнаваше, че намесата му е наложителна, изпълни указанията на Лайла и постави стъпалата му върху специалната поставка.
Адам мигновено вкопчи пръсти и изправи гръб. Лайла добре познаваше този трик. Преди да има време да се изправи, преди да се изтласка от стола, тя застана пред него.
— Дори не се опитвай. Ако го направиш, ще те завържа в количката. Излизаме на разходка с автомобил. Идваш с нас — със или без достойнство. Решаваш сам.
Черните му очи се впиха в нейните с почти физически осезаема омраза, която бе нормално да се появи на този етап от възстановителната терапия. Лайла положи върховно усилие да се престори, че не я забелязва и да не отвърне с взаимност на това чувство. Но точно в този миг й се прииска да го зашлеви през лицето.
— Пийт, иди да докараш открития фургон пред входа.
Той с радост се изниза от стаята. Лайла мина зад инвалидната количка, освободи спирачката и я подкара. С лекота се качиха на асансьора, чието съществуване тя бе установила по-рано същия ден. Но поради височината и теглото на Адам, тя срещна затруднения с повдигането на колелата на количката над праговете на вратите. Стигнаха до входната врата точно когато Пийт паркираше пред нея специално оборудвания открит фургон. Вкара количката на определеното място и я закрепи неподвижно.
— Не изпитваш ли поне любопитство да разбереш къде отиваме? — попита тя, докато хидравличното устройство повдигаше количката до нивото на фургона.
Онова, което той направи, навсякъде по света се приема като недвусмислен израз на дълбоко презрение.
— Предполагам, че друг отговор няма да получа — обезопаси инвалидната количка върху платформата и сама се качи във фургона. — За твоя информация, доктор Арно се зае да осигури този открит фургон. Можеш да го ползваш, докато ти е необходим. Би могъл да му изпратиш благодарствена бележка.
Адам само извърна глава встрани и равнодушно се загледа през прозореца. Пийт, седнал върху възглавничка поради ниския си ръст, подкара фургона. Лайла в движение му даде указания за посоката.
Адам показа признак на интерес и на вълнение едва когато Пийт прекара караваната през портала. Когато прочете надписа на полузакритата табела над вратата, той рязко извърна глава и мълчаливо — само с поглед — поиска обяснение от Лайла.
— Точно така, Адам. Това е рехабилитационен център за частично и напълно парализирани хора. Ако не беше толкова богат, за да си позволиш лично медицинско обслужване, щеше да се озовеш в някой от тези центрове. Карай бавно, Пийт. Искам добре да види всичко тук. Погледни — посочи му тя. — Това са два отбора от мъже, които играят баскетбол. Сигурна съм, че никой от тях сам не е пожелал да бъде в инвалидна количка. Биха предпочели да могат да тичат из игрището, но поне се смеят, прекарват забавно, правят всичко, което е по силите им, да не мислят непрекъснато за своето нещастие. Спри за минута, Пийт — Пийт изпълни молбата й. — А там е плувният басейн, Адам. Виж онези деца. Те се държат като нормални деца край плувен басейн. Само че те не са обикновени деца. Това са много особени деца — очите й се премрежиха от сълзи. — Особени, защото за тях е трудно дори да стигнат до басейна, камо ли да плуват в него. Не могат да се затичат по трамплина и да скочат във водата. Не могат да играят на водна топка или да преплуват дължината на басейна под водата.
Прекалено развълнувана, за да може да говори, тя даде знак на Пийт да продължи напред. Когато стигнаха до една пресечка, Пийт спря и тримата изчакаха, докато една медицинска сестра прекоси алеята, бутайки пред себе си парализирана пациентка, настанена в инвалидна количка. Младата жена се смееше на нещо, което сестрата й бе казала.
— Погледни я добре, Адам. Двамата с нея много си приличате. Но между вас съществуват две основни разлики. Тя се усмихва, а не се цупи. А тя ще остане парализирана до края на живота си — Лайла разпери ръце, за да обхване цялата група. — Точно така. Всеки един от тези хора ще остане в инвалидна количка до деня на своята смърт. И те са благодарни, че имат поне тази възможност за придвижване.
Ожесточено избърса сълзите, стичащи се по лицето й.
— Как се осмеляваш… как се осмеляваш да проявяваш такъв безскрупулен егоизъм, когато имаш всички шансове да ходиш отново, да живееш нормално, а те са лишени от тях — цяла трепереше. Като гледаше втренчено Адам, мрачно нареди: — Прибираме се, Пийт.
Пътуването към вилата премина в тягостно мълчание.


Преди да отиде в стаята му на следващата сутрин. Лайла изчака, докато се увери, че той е закусил и се е избръснал. След като се бяха прибрали след вечерната разходка предишния ден, тя му бе помогнала да се върне в леглото и бе излязла от стаята, без да му проговори. Въпреки че представляваше нарушение на професионалната етика, тя не се бе поколебала в решението си да го заведе в рехабилитационния център. Беше заслужил шоковата терапия. Не бе редно да го оставя сам през предишната нощ, но Лайла го бе оставила. Страхуваше се, че ако се бе наложило да докосне Адам Каванот, то щеше да го направи с единствената цел да сключи пръсти около гърлото му и да го удуши.
Сега стоеше пред вратата на неговата стая, несигурна дали ще трябва да избягва летящи към нея предмети. Но когато я видя, вместо да запрати по нея чашата с кафе, от която отпиваше в този момент, той просто я остави на нощното шкафче.
— Добро утро.
— Добро утро — отговори на поздрава му тя. — Добре ли спа?
— Около три часа тази сутрин получих мускулни спазми.
— Съжалявам. Трябваше да ми позвъниш.
Той повдигна рамене.
— Използвах трапеца, за да променя положението на тялото си. Постепенно преминаха.
— Силни ли бяха?
— Като болезнено изтръпване на ръка или крак.
— В областта на бедрените мускули?
— Предимно в задната част на бедрата.
— Трябваше да вземеш болкоуспокоително.
— Оцелях и без него — погледна надолу към палатката, образувана от чаршафа над големите пръсти на краката му. Лайла предвидливо реши да замълчи и да го остави той да насочва разговора. След като помълча известно време, Адам повдигна очи към нея и попита: — Защо не ме изрита по задника вчера?
— Когато целият е покрит с рани от залежаване? Сигурно ме смяташ за чудовище.
Едното ъгълче на устата му се изви нагоре в печална усмивка, но очите му не се смееха.
— Държах се като истински мухльо.
— Няма да получиш опровержение от мен.
— Откъде… — изкашля се, за да прочисти гърлото си. — Откъде знаеш за рехабилитационния център?
— Доктор Арно ми каза за него. Предложи, след като приключа ангажимента си тук, да поработя за известно време там. Доброволци не се намират лесно. В тези центрове рехабилитаторите никога не достигат.
— Притежавам тази вила от години. Никога не съм знаел за съществуването на тази клиника — каза той и умислено се загледа през прозореца.
Лайла предусети, че се задава тежък пристъп на меланхолия. Въздействието от посещението на рехабилитационния център бе оправдало нейните очаквания, но според нея то можеше да се окаже с нежелателно трайни последствия. Последното нещо, което желаеше, бе Адам да изпадне в депресия.
— Беше жестоко от моя страна да те заведа там — каза тя. — Ако ми простиш за това посещение, аз ще ти простя, че се държа като жалък страхливец. Съгласен ли си? Освен това, ако не беше реагирал като жалък страхливец, щях да те смятам за ненормален. Всички пациенти, особено младите, спортуващи мъже, преминават първоначално през този труден етап.
— Защото се страхуват, че никога вече няма да бъдат пълноценни мъже.
— Преди всичко — отвърна тя с усмивка.
— Наистина сериозно основание за тревога, не си ли съгласна?
— Да — колебливо отговори тя, — но не е нужно да се тревожиш за това днес. Защото днес трябва да мислиш как сам ще се качиш в инвалидната количка.
— Никога няма да успея — поклати тъжно глава той. — Никога няма да мога да го направя.
— Разбира се, че ще можеш. Съвсем скоро ще кръстосваш цялата къща с инвалидната количка. Имаш късмет, че архитектът на вилата предвидливо е монтирал асансьор.
— Между другото как научи това? Неговото съществуване се пази в тайна. Пийт ли ти каза?
— Не, открих го, докато се шляех из къщата.
— Какво друго откри?
— Запасите ти от коняк и колекцията от порно клипове.
— Опита ли брендито?
— Отпих една-две глътки.
— Хареса ли ти?
— Изключително е.
— Гледа ли клиповете?
— Отблъскващи, отвратителни и омерзителни.
— Това е повторение.
— Но също сполучлива и благозвучна алитерация.
Облягайки глава назад, Адам я освирка.
— Колко от тях изгледа, преди да стигнеш до заключението, че са отблъскващи, отвратителни, омерзителни и така нататък?
— Четири.
Той се разсмя. За свое оправдание тя добави:
— Трябваше по някакъв начин да убия времето си. Снощи не можах да заспя.
— Защо?
— Защото знаех, че на сутринта моят пациент ще се опита да отклони вниманието ми, за да не го карам да се размърда от леглото. Опитах се да измисля начин да осуетя неговите планове.
— И успя ли?
— Очевидно не.
Двамата се засмяха и едновременно с това се изненадаха колко приятно им бе да водят словесни престрелки.
Лайла се изправи и придаде строго, професионално изражение на лицето си.
— Представи си, че ще трябва да се превърна в роб-кочияш — той изстена. — Хайде сега, изправи се сам до седнало положение.
— Дори когато съм в инвалидна количка, няма да мога да се движа навсякъде.
— Пийт е на долния етаж с един дърводелец, който поставя наклонени летвички от двете страни на всички прагове. Ще можеш да се движиш из цялата вила.
— Юю-пп-иии! — извика той театрално.
— Искаш ли или не искаш да го направиш? — изправи се пред него, опряла юмруци на хълбоците, а рекламният надпис на бира от лицевата страна на тениската й плътно прилепна към гърдите й.
Адам веднага се възхити на гледката.
— Харесва ми да те наблюдавам, когато си ядосана.
— Това е нищо. Трябва да ме видиш, когато се разгорещя.
За стотна от секундата зениците му се разшириха от изненада, след това едва забележимо се присвиха.
— Бих искал — каза той.
— Със сигурност ще го видиш — обеща му тя със загадъчна усмивка, на която той мигновено отвърна. — Но не днес.
— Тогава те съветвам да бъдеш по-предпазлива.
— Предпазлива?
— Виждам очертанията на гърдите ти под тениската.
Стомахът й възбудено затрепери, но тя си придаде равнодушно изражение.
— А това ще ти помогне ли да се размърдаш от леглото?
— Би могло. Можем да проверим веднага.
Той се пресегна да хване долния край на тениската. Тя отмести ръката му встрани.
— Съжалявам, това не е включено в програмата за тази сутрин.
Мъжете, които флиртуваха с Лайла, бяха много — от строителни работници по улиците на града до лекари-хирурзи, които я задяваха по коридорите на болницата. Без да се изчервява и да се гневи, тя можеше да отклони атаките на всеки от тях. Рядко изпадаше в конфузни ситуации. Но този път едва не се стъписа.
Болните мъже често се държаха вулгарно с единствената цел да предизвикат възмущение и да поставят в неудобна ситуация жените от медицинския персонал. Също като децата искаха да проверят колко далеч в лудориите си могат да стигнат, без да бъдат наказани.
Но Адам не приличаше на дете. Не звучеше като дете. В очите му липсваше палавият блясък, който бе виждала в погледа на повечето болни, които се опитваха да я шокират. И видът, и гласът му бяха плашещо сериозни. В един непозволен порив на въображението си, траял само миг, Лайла се изкуши да вземе ръката му и да я сложи върху своята гръд. Наложи се да тръсне русата си глава, за да прогони тази недопустима мисъл.
— Вече можем ли да се залавяме за работа? — строго попита тя.
— Разбира се.
Усмивката му издаваше, че неговите мисли продължават да кръжат около удоволствията, а не са съсредоточени върху предстоящата работа, но тя бързо щеше да поправи това.
— Как са бицепсите?
— В отлично състояние. Защо?
— Радвай им се. По това време утре вечер ще бъдат като живи рани. Ще трябва да ги използваш, за да се повдигнеш над ръба на леглото и да се прехвърлиш в инвалидната количка.
— Тогава покажи ми как да ги използвам — каза той със същия властен тон, който караше хотелските управители да се движат със скорост, оставяща впечатление, че са им поникнали криле, и разплакваше немарливите администраторки от рецепцията. — Не съм убеден, че си струва усилията — повдигна очи към нея. Един кичур коса бе паднал над обляното му в пот чело.
Лайла по навик протегна ръка и отметна кичура назад.
— Обещавам ти, че ще си струва. Това е просто първият опит. Спомняш ли си първия път, когато си се качил на ски? Обзалагам се, че тогава също си си казал: «Не съм убеден, че си струва усилията.»
Той кимна огорчено.
— Доколкото си спомням, престанах да го твърдя едва на третия ден. Единственият спорт, който си струваше усилието още първия път, когато опитах, беше сексът. Отне ми час и половина, докато убедя Ориел Дейвънпорт да извърви пътя докрай.
— Изненадана съм, че ти е отнело само толкова време. Звучи ми като истинска глупачка, която непрекъснато ще отлага.
— Доста ограничена. Но тогава не се интересувах от нейния характер.
— Била е просто отдушник на юношеското ти сладострастие.
Той се засмя.
— Виновен. Но Ориел също не се интересуваше от моите качества.
— Та кога значи се случи това мимолетно събитие?
— В Деня на благодарността, по време на първата ми година в гимназията.
— И оттогава насам сексът си остана за теб само спорт?
Той извърна глава назад, за да я погледне.
— Естествено. Не е ли същото и за теб?
— Естествено — приковаха погледи един в друг. Измина дълго време, преди Лайла да каже: — Хей, докато все още си в това нещо, не искаш ли да се поразходиш наоколо?
— Добре — облегна гръб назад. Когато тя не се помръдна от мястото си, за да мине отзад и да подкара количката, той очакващо впери очи в нея. — Е?
— Ако смяташ, че възнамерявам да прекарвам свободното си време като твой шофьор, мистър Каванот, трябва отново да се замислиш.
— За хиляда долара на ден трябва да си готова да разпериш криле и да полетиш, ако аз поискам това от теб.
— Значи си проверил?
— И още как.
Лайла бе доволна, че е проявил достатъчно интерес към професионалните си дела, за да се обади на континента и да направи справка за нейните хонорари. Но смръщи лице и се престори на недоволна.
— Аз съм терапевт на свободна практика, а не една от твоите подчинени, чиято единствена цел в живота е да угажда на големия лош началник — скръсти решително ръце на гърдите си.
Когато стана ясно, че тя няма да отстъпи, той изръмжа:
— Как задвижваш тази глупава бричка?
— Мислех, че никога няма да зададеш този въпрос — бодро отвърна тя.
Упражниха се заедно в коридора. Скоро той се научи сам да управлява и движи инвалидната количка.
— Не е чак толкова лошо — каза Каванот с широка усмивка. — Знаеш ли, виждал съм хора, които се надбягват с инвалидни колички, дори ги управляват само на две колела.
— Моля те, не прави това. Изчакай да минат поне два-три дни — предизвикателно изрече тя. — Тед понякога кара своя мотоциклет само на задното колело. Децата обожават този номер. Елизабет изпада в ярост.
— Тед има мотоциклет?
— Изглежда странно, нали?
— Той е страхотно момче.
— Да, имаш право. Радвам се, че срещна сестра ми. Или обратното.
— Изглежда, че са щастливи да бъдат заедно.
— Двамата не могат един без друг. Гукат си като щастливи гълъбчета. Понякога е отвратително. Но точно от това имаше нужда и Елизабет — да обикне някого, да бъде обичана всеотдайно. Тед беше идеалният избор — погледна Адам с периферното си зрение. — По-добър от теб.
— От мен?
— По онова време имаше период, когато мислех, че ухажваш сестра ми. Дори я поощрявах да се забавлява повече, преди тя да направи своя избор между вас двамата.
— Аз я ухажвах заради деловите й качества.
— Спомням си как една вечер се появи на вратата с букет от рози, самото въплъщение на представата за галантен кавалер.
— Вечерта, когато бяхте прегорили бисквитите. Елизабет ми разказа след време — обясни той, когато долната й челюст увисна от изненада. — Вечерта се превърна във вещаещо провал начало. Спомняш ли си, че двамата с Тед й бяхме донесли еднакви букети?
— Спомням си, че се смях до премала, когато Мат изтърси точно същите думи. Чудя се какво ли щеше да стане, ако Тед не беше там, сипещ смъртни заплахи срещу теб? И какво стана?
— Между мен и Елизабет имаш предвид? Нищо. Същото, което се случи по-късно. Щяхме да си останем делови партньори, но нищо повече. Не ме разбирай погрешно. Елизабет е красива жена. Винаги ми е било приятно да бъда с нея. Но аз разбирах какво иска тя и от какво има нужда. Съзнавах също така, че не съм онова, което търси.
— Съпруг, баща за своите деца. Тази роля не е за теб, нали?
— Не повече, отколкото би подхождала на теб.
— Любовта и сексът са взаимно свързани.
— Права си — лаконично отвърна той, после дълго я гледа в очите.
— Права?
— О, да. Абсолютно права. Ето, вече се върнахме — добави тя, като пое управлението на инвалидната количка и я спря в непосредствена близост до леглото. — Сега, за да стигнеш в леглото, просто повтаряш процедурата в обратен ред.
Той изстена високо.
— Искаш да кажеш, че трябва да премина отново през всичко отново?


Шеста глава

Продължаваха да се дразнят като куче и коте, но отношенията им значително се подобриха.
Адам продължаваше да я ругае и да я обвинява в коравосърдечие и жестокост, която, подтиквана от нейната подлост, го тласка отвъд границите на неговата физическа издръжливост и пределите на човешката болка.
Лайла продължаваше да отвръща на неговите ругатни и му натякваше, че е страхлив и разглезен богат хлапак, който за пръв път през своя приказен живот се сблъсква с истински трудности.
Той твърдеше, че на нея й липсва подход към болните.
Тя отвръщаше, че той не може да се справи дори с най-малката трудност.
Обвиняваше я, че безмилостно го подлага на мъчения.
Отвръщаше му, че непрекъснато хленчи.
И така продължаваше. Но положението бе значително по-добро.
Адам постепенно започна да й вярва. Започна да я слуша, когато му казваше, че не се старае достатъчно упорито и че трябва да се концентрира изцяло върху усилията си. Вслушваше се в съвета й, когато тя му казваше, че се пренатоварва и че се нуждае от кратка почивка.
— Не те ли предупредих, че ще стане така? — Лайла беше седнала в долния край на леглото и масажираше единия му глезен.
— Все още не съм готов да танцувам степ.
— Но вече възвръщаш чувствителността на долните си крайници.
— Заби остра игла в големия пръст на крака ми.
— Но усети болка — спря да раздвижва глезена и повдигна настоятелно очи към лицето му, в очакване да се съгласи с нея.
— Усетих болка — признанието бе изречено с недоволно ръмжене, но той не успя да прикрие радостната си усмивка.
— И то само за двадесет дни — тя подсвирна. — Това е голяма стъпка напред, приятелче. Днес ще се обадя в Хонолулу и ще поръчам чифт патерици. Много скоро ще можеш да стоиш уверено между тях.
Усмивката му угасна.
— Никога няма да мога да го направя.
— Същото казваше и за инвалидната количка. Няма ли да се поотпуснеш?
— А ти? — изръмжа през зъби, когато тя сви крака в коляното и го повдигна към гръдния му кош.
— Не преди да си проходил отново.
— Ако продължаваш да се появяваш с тези спортни гащета, съвсем скоро вече ще тичам. След теб.
— Обещания, обещания.
— Мисля, че те предупредих да се обличаш по-прилично.
— Намираме се на Хаваите, Каванот. Всички се обличат спортно — или още не си чул? Сега ще противодействам на движението на крака. Натискай срещу ръката ми. Това е. Малко по-силно. Чудесно.
— Господи! — простена той през стиснати зъби. Изпълни нейните указания, които представляваха упражнение за обтягане на триглавия бедрен мускул. — Задната част на краката ти е изгоряла от слънцето — забеляза Адам, докато в същото време се напрегна още по-старателно.
— Значи си видял?
— Какво можех да направя? Оголваш ги пред очите ми при всяка възможност. Мислиш ли, че те — краката ти де — са достатъчно дълги? Сигурно стигат до подмишниците ти? Но как ще сляза сега оттук? За какво говорехме?
— За това, че краката ми са изгорели от слънцето. Добре, Адам, задръж така за известно време, след това опитай отново. Хайде сега без мрачни физиономии. Още веднъж — Лайла подхвана отново същия глупав разговор, за да разсее мислите му от усещането за болка. — Краката ми са изгорели, защото вчера следобед заспах край басейна.
— За да правиш това ли ти плащат такива нечувано високи хонорари? За да дремеш на слънце край моя басейн?
— Не, естествено! — след една добре обмислена пауза добави: — Също така поплувах в него — той я изгледа свирепо и натисна силно стъпалото на крака си към нейната длан. — Добре, Адам.
— Каза, че това беше за последен път.
— Излъгах.
— Коравосърдечна кръвопийка.
— Страхлив смотаняк.
Всичко вървеше добре.


— Елизабет, проклетницата, имаше съвършен глезен, който предизвикваше възхищението и прехласа у нашия учител. Нейното изящно краче винаги бе на показ, понякога ние, останалите момичета в класа, също трябваше да му се възхищаваме. Беше идеалната малка балерина със съвършеното тяло. Винаги получаваше соловите изпълнения, когато предстоеше рецитал. Когато тя танцуваше, очите на ръководителката се премрежваха от сълзи. Аз винаги оставах в последната редица. Имах леко прегърбена стойка и изглеждах като гъска, която се опитва да изтанцува «Лебедово езеро». Когато танцувах, учителката пак плачеше, но не беше същото.
Лайла усети как от ниския гърлен смях ръцете й, които в този момент масажираха гърба му, започват да вибрират. Той се бе отпуснал, а това я зарадва. Наистина го бе накарала да се напрегне здравата тази сутрин и мускулите му трепереха от изтощението.
— През първата година от обучението ни в гимназията мама ни записа на салонни танци. Елизабет танцуваше така грациозно, истинска Джинджър Роджърс. Аз бях с една глава по-висока от момчетата в курса. Разлях пунш върху роклята си още при първия танц. Старанията ми да стана дама се увенчаха с такъв грандиозен провал, че вече спрях да се старая и се превърнах в шута на класа. Преподавателката телефонирала на майка ми и предложила да й върне внесената такса, ако тя се съгласи да ме отпише от курса. Подривен елемент бе точният израз, с който ме бе охарактеризирала.
— Обзалагам се, че за теб е било облекчение, че не е трябвало да се върнеш към това обучение.
Тя смръщи лице, но не отговори веднага.
— Не, наистина не. С това неуспехите ми ставаха с един повече.
Адам повдигна глава от масата и отново я погледна.
— Защото не си била блестяща в салонните танци?
— Е, заради това и още милион и едно други начинания. Елизабет винаги постигаше клас «А». А аз неизменно бях в клас «Б». Но и това като че ли ми се струваше прекалено топличко и удобно положение за мен, така че слязох с още едно ниво по-надолу — в клас «С». Достатъчно, за да не повтарям учебната година. Сестра ми беше образцова ученичка, любимката на всички преподаватели, затова аз се превърнах в плашилото за учителите от цялата система. Каквото и да направеше Елизабет, аз исках да направя точно противоположното.
— Толкова много ли я мразиш?
— Изобщо не я мразя. Обичам я и й се възхищавам. Просто навреме проумях, че никога не мога да бъда като нея, затова реших да бъда нейна противоположност. С други думи мислех, че щях да остана в нейната сянка и никой нямаше да забележи моето съществуване.
— Изпитвам дълбоки съмнения, че някога ще останеш незабелязана — каза той и се разсмя с плътен гърлен глас.
— Обърни се на другата страна. Хайде, спести ми пъшканията си. Знам, че можеш.
Като напрегна мускулите на ръцете, на таза и бедрата си, върху които вече бе възвърнал контрол, Адам изпълни нейната молба. Вече се местеше от леглото в инвалидната количка и от нея обратно в леглото почти съвсем сам.
— Ето. Така е добре — каза му тя, когато той се изтегна в полулегнало положение, облегнат на възглавниците. — Нуждаеш ли се от нещо?
— Да. Има едно нещо, от което бих се възползвал — с многозначителна усмивка отвърна той.
Въпреки пикантния си речник и своето непочтително мислене, Лайла поруменя.
— Не правя такива неща.
— Никога ли?
— Не и с пациенти.
— Сама предложи, като каза «нещо».
— Имах предвид да ти донеса плодов сок, някакво списание или дистанционното управление на телевизора.
— В такъв случай — не, благодаря.
— Добре, ще се видим по-късно — обърна се, за да си тръгне.
— Защо бързаш толкова? Къде ще отиваш?
— Да пазарувам.
— За какво?
— Нуждая се от няколко неща.
— Какви неща?
— Лични вещи.
— Като например?
— Крайно нетактичен въпрос! А сега — довиждане. Следобедът почти свърши.
— С караваната ли ще ходиш?
— Не, с моята взета под наем кола.
— Вземи караваната. Ще мога да пътувам с теб.
Лайла поклати глава.
— Трябва да се отбия на няколко места. Ще се отегчиш, преди да съм приключила със своите ангажименти.
— Не, няма.
— Да, права съм. Освен това възнамерявах да прекарам известно време в рехабилитационния център, след като приключа със своите ангажименти.
— Ами аз?
— Какво ти?
— Колко време ще отсъстваш?
— Не знам, Адам — отвърна тя с нарастващо раздразнение. — Какво значение има?
— Ще ти кажа какво значение има — ядосано каза Адам. — Плащам ти хиляда долара на ден, за да се грижиш за мен.
— Но заслужавам малко почивка за добро поведение, нали?
— Било ли е някога добро твоето държане?
— Тръгвам — с напевен глас отвърна Лайла.
— Не можеш — извика след нея той. — Може да имам нужда от теб тук.
— Пийт ще бъде тук, ако ти потрябва нещо. Довиждане.
— Лайла?
— Какво? — отново обърна глава към леглото. Изражението й показваше готовност да услужи, но се долавяше и нетърпение.
— Не бягай така — беше променил своята тактика. Сега не нареждаше гневно, а я увещаваше. — Пийт ще е тук, но той не остава при мен, за да разговаряме.
— Ние двамата разговаряме от сутринта. Чувствам се изчерпана и не мога да говоря повече.
— Ще играем на «ежедневно преследване».
— Винаги се караме, когато играем тази игра.
— Ще играем покер.
— Не е честно. Винаги печелиш ти.
— Тогава стрип-покер?
— Пак не е честно. Аз ще печеля. А ти и бездруго си само по бельо — тя го изгледа триумфиращо.
Като се усмихваше, Адам отстъпи:
— Добре, щом покерът отпада, бихме могли да гледаме някой видеофилм.
— Вече сме гледали всичките. По два пъти.
— Но не и голите клипове.
— Без мен.
— Не си ли прекалено превзета?
— Не съм в настроение.
— Те ще ти създадат настроение. Обещавам.
Нетърпеливо пристъпи от крак на крак.
— Знаеш ли за какво говоря?
Адам няколко пъти прехапа долната си устна.
— Хайде, Лайла, не ме изоставяй. Скучно ми е.
— Да, но аз не съм от социални грижи. Довиждане, Адам — с непреклонен тон тя се сбогува, преди той да има време да възрази.
Ако бе останала още малко, той вероятно щеше да успее да я накара да промени решението си. Напоследък оставаше в неговата стая по-дълго, отколкото налагаха задълженията й. След всяко оставане откриваше, че й е все по-трудно да си тръгне.


— Как е водата?
— Фантастична. Искаш ли да се потопиш?
— Не, не тази вечер.
Лайла излезе от водата и си взе хавлията. Докато се подсушаваше, усещаше погледа на Адам върху себе си. Поради тази причина обикновено използваше басейна по време, когато той си почиваше на горния етаж.
Тази вечер обаче той бе настоял да остане долу по-дълго, отколкото обикновено оставаше след вечеря. Луната бе изгряла. Нощта бе приказна. След като чака достатъчно дълго с надеждата, че Адам ще се оттегли за почивка на горния етаж, неспособна да устои на примамливата прохлада на водата в басейна, Лайла съблече халата си и се гмурна, за да преплува няколко дължини.
— Нещо интересно от днешната поща? — попита Лайла, докато подсушаваше косите си с единия край на хавлията.
— Нищо. Просто е много обемна. Никога няма да мога да я изчета, а още по-малко — да отговоря на тези писма.
— Сигурно не е лесно да бъдеш обичан от хиляди хора — забеляза тя с хлътнали страни и с недоумяващо разширени зеници. — По какъв критерий разделяш тези купчини?
Адам бе разпределил писмата в три купчини на масата пред себе си.
— Добрите, лошите и грозните — обясни той, като показваше поотделно всяка купчина.
Лайла се надигна от своя шезлонг, бръкна в купа с «грозните» и извади оттам един пощенски плик. Приближи го до светлината, разпръсквана от електрическия фенер на върха на метален пилон, циментиран в цветната леха зад нея.
— Тед и Елизабет Рандолф — прочете тя на глас адреса на гърба на плика.
— Я виж, писмото им е попаднало в погрешен куп.
— Не мисля, че отдаваш голямо значение на този твой метод за разпределение — несмущавана от факта, че писмото е адресирано до него, тя пъхна пръст в отворения плик.
— Не внимавах да спазвам стриктно критерия за разпределение. Наблюдавах те, докато плуваше — пръстите на Лайла застинаха в плика. Тя повдигна очи към Адам. — Защо не се къпеш гола?
— А ти защо не се държиш прилично? — попита тя, леко задъхвайки се.
— Ще бъде прекрасна гледка.
— Благодаря.
— Няма защо — двамата втренчиха очи един в друг в продължение на безкраен миг. Адам пръв погледна встрани, за да посочи към забравения плик в ръцете й. — Какво пишат семейство Рандолф?
Отвори плика и извади писмото. Очите й започнаха да се движат бързо по редовете, въпреки че след този наситен със скрито напрежение разговор между нея и Адам бе необходимо време, за да достигнат думите на сестра й до нейното съзнание.
— Изразяват надежда, че си добре и че аз не те натоварвам прекалено много — той изсумтя развеселен. — Пропуснала е да се поинтересува как живея аз. Няма да го забравя, Лизи — измърмори Лайла. — Пишат още, че Меган е много разстроена от загубата на любимия й отбор по софтбол при последния мач от шампионата на града.
— Горкото момиче. Как е Мат?
— Ооо! Наложило се да прекара цял един ден в своята стая, защото подучил най-добрия си приятел да каже неприлична дума.
— Вероятно я е чул от леля си Лайла.
Лайла го замери по главата с мократа плажна кърпа.
— Мат е моят любимец. Смята, че съм страхотна.
— Как се чувства Елизабет?
Лайла продължи да чете.
— Пише, че е в чудесна форма. Главната й грижа е Тед. «Държи се все по-нелепо с приближаването на моя термин.» О, Божичко, чуй това. Купил е нови буфери и за двете им коли, в случай че попаднат в задръстване или бъдат блъснати по пътя към клиниката — Лайла изпръхтя укоризнено. — Това момче съвсем си е изгубило ума по предстоящото раждане.
Адам се засмя, но когато заговори, гласът му прозвуча умислено:
— Въпреки всичко, сигурно е хубаво.
— Кое? — попита Лайла, докато поставяше писмото обратно в плика.
— Да знаеш, че си дал живот на още едно човешко същество — когато обърна глава и срещна погледа й, очите му отразяваха трептящите отблясъци от светлината на електрическата лампа.
— Да, предполагам, че усещането е красиво. Ако това е в кръвта ти.
— Да, ако това е в кръвта ти.
Потънаха в мълчание. Лайла заговори първа.
— Относно тези писма, мога ли да помогна с нещо? Не бих имала против да напиша няколко лаконични отговора вместо теб. Нещо в духа на «Признателен съм за проявената от вас загриженост, точка. Искрено ваш, запетая, Адам Каванот».
— Разполагам с цели екипи, които се занимават с моята кореспонденция. Ще накарам Пийт да ги опакова в кашон и да ги изпрати в седалището на корпорацията.
— Дори и личните писма ли? — намекваше за многобройните пощенски пликове, на чийто гръб бе изписано името на Лукреция. Те бяха отделени от останалите и изчетени, но доколкото тя знаеше, още не им бе отговорено.
— Предполагам, че сам ще трябва да се заема с тях. Само че… — въздъхна дълбоко. — Чувствам се изолиран. Разбираш ли? — потърси с поглед потвърждение от нея. Тя мълчаливо кимна с глава, въпреки че не бе сигурна накъде бие той. — Миналата седмица пропуснах официалното откриване на хотел «Каванот» в Цюрих. Ако бях здрав, щях да бъда там, да ръководя празненството, да давам последните разпореждания за доизпипване на детайлите, да проверявам лично всичко, за да бъда убеден, че подготовката и останалите неща вървят според предварителните очаквания. Но — замълча и направи пренебрежителен жест с ръка — наистина не мисля, че пропускам нещо съществено.
— Сега трябва да мислиш за много по-сериозни неща. Залогът този път е доста по-голям от едно тържество по повод откриването на нов хотел. Злополуката е променила представите ти за света. Довела е до преразглеждане на твоята лична ценностна система.
— Предполагам, че е точно така. Или може би просто съм уморен. След смъртта на баща ми започнах сам да се грижа за бъдещето си, изпитвах непрекъсната нужда да получавам повече, да постигам повече, да се впускам в нови завоевания.
— Да преуспееш.
— Да.
Лайла знаеше историята на неговия живот от Елизабет. Адам бе наследил от баща си малка верига от посредствени хотели. Той ги бе продал веднага след изтичането на определения в завещанието срок. Спечелените от продажбата средства бе инвестирал в строителството на луксозен хотел, който незабавно бе спечелил многобройни клиенти и неоспоримо признание. Този хотел бил първият от веригата хотели, чийто брой достигнал осемнадесет. Без значение в коя част на света се намираха, хотелите «Каванот» бяха еталон и гаранция за отлично качество и първокласно обслужване.
Вярно, че Адам бе получил начален тласък, наследявайки значително състояние и от двамата си родители, но обективно погледнато, той бе станал милионер благодарение на собствените си усилия и труд.
— Начинът на живот, който водех, ме отегчаваше още преди злополуката — призна пред Лайла той. — Звучи абсурдно, нали?
— В известен смисъл — отговори тя с нежна усмивка. — Човек може да ти завижда за всичко, което си постигнал.
— Знам това. Отегчението не бе нещо, с което се гордеех, не бе поза. Защо ли бях отегчен?
— Постигнал си всичките си цели, предизвикателствата в живота ти са се изчерпали. Затова сам си ги създавал — например изкачването на онази планина.
Той потъна в мислите си.
— Сякаш беше преди цяла вечност, когато Пиер, Алекс и аз замислихме това изкачване. За мен е трудно да си представя, че отново мога да се включа в подобна експедиция. Бях поканен да прекарам един от пролетните месеци в Средиземноморието на яхтата на мои приятели. Никога не отсъствам толкова дълго време от офиса си, но дори и да го правех, предложението не ми изглеждаше съблазнително. Чувствам се така отчужден от всичко онова — красивите хора, бързите коли, екзотичните ресторанти, ослепително бляскавите яхти. Хотелите. Жените — извърна лице и напрегнато се взря в очите на Лайла.
Тя преглътна с усилие.
— Това ще премине. Чувстваш се откъснат и отчужден, защото това наистина е така. Налага се да съсредоточиш всичките си усилия върху възстановяването и връщането ти към нормален живот. Когато това стане, отново ще заплуваш в същите среди.
— Не съм убеден.
— О, да — възрази тя. — Желанието за преуспяване е просто част от теб. Стремежът към свръхпостижения е заложен в гените ти, също като цвета на очите. Елизабет казва, че притежаваш невероятна, безгранична енергия, която винаги оставя у нея усещането, че се задъхва след теб. Нейното определение за теб е: непрестанно в движение. Всичко това ще се върне отново.
— Но аз никога няма да бъда същият. Нямам предвид физически — побърза да обясни той, когато видя, че тя се кани да му възрази. — Никога вече няма да мисля по същия начин за живота, за човешкия дух като цяло.
— Не, Адам, никога няма да бъдеш същият. Вероятно някога, в далечното бъдеще, ще бъдеш благодарен за злополуката, която преживя — стана от шезлонга, мина зад количката и започна да я отдалечава от масата край басейна. — Ако трябва да бъда искрена, Ейси — добави тя с по-ведър глас, — цялата тази философия започва да ме уморява. Защо не приемем, че е време за сън, а?
— Не съм уморен.
— Не спори, Адам! Какво правиш?
Със сила и ловкост, които я смаяха, той протегна ръка назад, сграбчи нейната и я принуди да заобиколи инвалидната количка и да застане пред нея. Обгърна кръста й с ръце, които сключи безмилостно отзад, улавяйки я по този начин като в капан.
— Какво правя? — игриво повтори той. — Нима не разбираш? Поставям те там, където трябва да бъдеш.
При тези думи сърцето й запърха като птица, но тя го изгледа строго.
— Можеше да се удариш. Такива импулсивни действия понякога се оказват опасни.
— Действието ми не беше импулсивно. Мисля за него вече от няколко дни.
— За кое?
Той приближи устни към нейните и я целуна. Знаеше как да целува. От Ориел Дейвънпорт до Лукреция фон… каквото там беше, несъмнено бе практикувал дълго това свое умение. Целувката му бе завладяваща, но не насилническа, и оставяше неповторимо усещане върху устните.
Издавайки същите вибриращи звуци, които сподавено отекваха в гърлото му, Лайла също отвърна на неговата целувка. След това, осъзнала, че върши нещо непозволено, отдръпна назад главата си и я извърна встрани.
— Не, Адам.
— Да — устните му се плъзнаха надолу по врата й, който бе извит в очакване на техните ласки.
— Това не е предвидено в рехабилитационната програма.
— Но е предвидено в моята програма — шепотът му издаваше припряността, с която се пресегна зад нея и развърза връзките на горната част от банския й костюм. Тя падна в скута му. Адам наведе глава и обсипа с целувки дълбоката извивка между гърдите й.
Лайла издаде тих хриптящ звук, който можеше да изразява удоволствие, съжаление или угризение. Или и трите едновременно.
— Адам, престани, моля те! Не съзнаваш какво правиш.
— Права си, не искам да знам — захапа лекичко гърдата й, след това нежно целуна мястото с устни.
— Желаеш ме, защото тук няма друга жена.
— Просто те желая.
— Защото си зависим от мен.
— Защото си дяволски сексапилна.
— И преди си ме целувал.
— Онова не беше целувка. Бе обида.
— И сега е същото. Напълно се вписва в клишето. Първо яростта, след това сляпото увлечение. Приемаш чувството за зависимост за сексуално привличане.
— Винаги разбирам, когато желая някого, Лайла — докато изричаха последните думи, устните му възбуждащо докосваха зърната й и те станаха твърди.
Изстена, когато езикът му започна да ги докосва бързо и веднага да се отдръпва.
— Недей, недей!
Той не обърна внимание на нейната лека съпротива, а целуна извивката на шията й.
— Много си сладка, Лайла — промърмори. — Навсякъде ухаеш толкова превъзходно!
Тя вплете пръсти в косите му с намерение да отдръпне главата му от себе си. Но нямаше сили да го направи. Неговите влажни топли устни й даряваха удоволствие, каквото никога преди не бе изпитвала. Гореща вълна се разля по гръдта й, надолу към извивката на бедрата й, създавайки неповторимо трескаво усещане.
— Не трябва, Адам, правим голяма грешка.
— Тогава защо ми позволяваш да го правя? — повдигна глава и напрегнато се взря в очите й.
— Не знам — отвърна тя с глас, в който се прокрадваха нотки на отчаяние и объркване. — Не знам.
Положи нежни целувки върху устните й.
— Защото желаеш да бъдеш целувана също така силно, както аз искам да те целувам. Не се опитвай да лъжеш. Няма да ти повярвам.
И отново покри устните й.
Премаляла от нега, Лайла сложи длани върху раменете му. Адам не носеше риза. Неговата кожа, която тя познаваше така добре от масажите, беше топла и гладка. Изпита желание да обвие ръце около врата му и да притисне покритите му с тъмен мъх гърди до голата си гръд, но устоя на това изкушение.
Главата й бе замаяна от вълнението, но умът й бе достатъчно бистър, за да осъзнае, че нарушава едно от основните правила на своята професия, без да може да си обясни как се бе стигнало до това и в каква степен можеше да контролира създалата се ситуация. Нямаше съмнение, че е длъжна да сложи край на всичко това.
Отблъсна се от него и веднага се изправи. Горнището на банския й падна на земята. Наведе се да го вземе, после се обърна с гръб и го облече. Преди да се обърне с лице към него, тя навлече халата си и се загърна плътно.
Без да каже дума и с цялата професионална решимост, която успя да си наложи, въпреки че устните й още пулсираха от неговата целувка и усещаше тръпнеща нега в гърдите си, мина зад инвалидната количка и я подкара пред себе си. Потънали в мълчание, двамата стигнаха до неговата стая и с общи усилия преместиха Адам от количката в леглото. Когато бе настанен в него, Лайла събра достатъчно смелост да го погледне в очите.
— Потресена съм от това, което се случи.
— Изплашена си от това, което се случи.
Понечи да възрази, но премълча, затвори очи и поклати глава в отрицание на истината.
— Ще забравим завинаги — каза тя.
— Няма да ти позволя дори да се опиташ да го направиш.
— Ще се преструваме, че никога не се е случвало.
— Невъзможно.
— Никога няма да се повтори.
— И още как.
— Ако се повтори, аз ще си замина.
— Лъжкиня.
— Лека нощ.
— Сладки сънища.
Остави го сам и се прибра в спалнята си. Както преди, всичките й сетива бяха изострени. Струящата през прозореца лунна светлина приличаше на разтопено сребро. Усещането на незаменимия плътен килим под босите й стъпала беше прекрасно. Седна на самия ръб на леглото, бавно се отпусна върху него, сякаш беше издатина над изключително дълбок каньон.
Втренчила невиждащи очи в пространството, Лайла повдигна ръка и предпазливо докосна устните си. Бяха набъбнали. Прокара език по долната си устна. Усети вкуса на Адам.
Очите й бавно се затвориха и пряко волята си простена, изпълнена с желание. Не бе допускала, че е възможно да се случи — не наистина, никога сериозно, определено не и на нея. До този момент без никакво колебание бе готова да се обзаложи, че никога няма да се обвърже емоционално със свой пациент. Това правило бе отпечатано на първата страница на наръчника за физиотерапевтите.
И ето я сега, седеше тук с объркани чувства, с възбудени до краен предел сетива и както изглеждаше, неспособна да направи нищо, за да промени ситуацията.
Никога преди не бе й се случвало такова нещо. О, тя също бе имала своите разгорещени обожатели. Не една заблудена мъжка ръка се бе плъзвала под полата й, докато бе масажирала някой болен. Бяха я опипвали много от нейните влюбчиви пациенти, въобразили си, че са влюбени в нея само защото познаваше така добре техните тела. Отблъскваше тези спонтанни посегателства, отнасяше се към тях като към естествени за своята професия случайности и ги забравяше само няколко минути по-късно.
Но този случай тя нямаше да забрави. Поне не скоро. Искаше да забрави, че инцидентът изобщо се е случвал. Неуспяла, поиска да потисне неговото въздействие. Но инцидентът бе факт. И въздействието му върху нея бе неизмеримо. Свидетелствата за неговата реалност съществуваха. Върху нейните устни. Върху нейните гърди.
Свали горнището на банския си костюм и огледа гърдите си. Да, беше се случило, не бе плод само на нейното въображение. Виждаха се едва забележимите следи, оставени върху кожата й от неговата неколкодневна брада. Зърната й бяха все още розови, влажни и отпуснати. Осмели се и ги докосна.
Когато телефонът върху нощната масичка иззвъня, подскочи, сякаш някой я бе снимал. Грабна слушалката и изкрещя:
— Какво? Искам да кажа, моля. Исках да кажа, домът на Каванот.
— Лайла? Какво се е случило?
— Какво се е случило? Ще ти кажа какво се е случило — изкрещя тя в пристъп на раздразнение. — Събуди ме, ето какво се случи. Знаеш ли колко е часът тук?
— Не. Колко е часът при вас?
— Откъде, по дяволите, да знам? Късно е, това не е ли достатъчно?
— Извинявай — разкаяно каза Елизабет. — Но поне ти се обаждам с добри новини.
— Бебето? — попита Лайла, неочаквано променила настроението си.
— Не, още не. Лекарят казва, че остават седмици дотогава.
— Как се чувстваш?
— Като дирижабъл.
— Ще оставя името и адреса ти на «Goodear». Може би ще поискат да те използват.
— Как е Адам?
— Той… той е, хм, добре. Добре.
— По-силен ли?
Лайла преглътна, спомнила си за силата, с която я бе притискал, докато бе седяла в скута му.
— Ъъъ, да, определено по-силен от преди.
— И двамата още не сте се сбили на живот и смърт?
— Не съвсем. Но бяхме близо.
— Именно за това се обаждам. Намерихме ти заместник.
Лайла зяпна.
— Заместник?
От отсрещната страна също настъпи кратко мълчание. След това Елизабет каза:
— Избрала съм верния номер, нали? Говори сестра ми Лайла Мейсън, личен рехабилитатор на хотелския магнат Адам Каванот. Нали?
— Съжалявам, Лизи — каза Лайла, като разтриваше слепоочията си. — Знам, че сигурно ти звуча нелепо. Бе толкова отдавна, когато говорихме, че някой друг трябва да продължи терапията, че почти бях забравила за този разговор.
— Забравила? — невярващо повтори Елизабет. — Беше толкова категорична.
— Бях… съм — беше ядосана на себе си, че не се е зарадвала на новината, но изля яда си върху Елизабет. Попита троснато: — Защо ви отне толкова много време да намерите заместник?
— Помолихме ръководителя на твоя екип в болницата да ни направи списък с имената на подходящите хора. Той ни препоръча няколко души и ние разговаряхме с всеки, но реших, че никой от интервюираните няма да може да работи с Адам. Вчера разговаряхме с мъж на средна възраст, чиито препоръки бяха изключително добри. Двамата с Тед решихме, че той ще се справи. Готов е, има желание и възможности веднага да се премести. Още утре, ако това е твоето желание.
— Разбирам.
— Струва ми се, че не си особено ентусиазирана от тази идея.
— О, радвам се, само… мъж на средна възраст, казваш?
— Около петдесетте.
— Хм.
— Лайла, нещо не е наред ли?
— Не, просто съм сънена. Събуди ме, нали помниш? Нужно ми е малко време, за да осмисля всичко.
Щеше да й е необходимо време, за да разбере защо не прави задни салта само при мисълта, че може да напусне къщата на Адам Каванот още утре.
Първо: Двамата с Адам тъкмо започнаха да привикват един към друг.
Второ: Двамата заедно бележеха все по-голям прогрес към пълното възстановяване на Адам.
Трето: Двамата току-що се бяха натискали в неговата инвалидна количка.
Лайла искрено се напрегна да прецени коя от горе изредените причини лежеше в основата на нейното нежелание да напусне Адам сега. Вярно, искаше да доведе докрай неговото лечение. Искаше да бъде първият човек, към когото щеше да тръгне той, когато отново проходи. Искаше да изживее и сподели неговата победа над временната парализа. Искаше отново да го целува.
Но това никога нямаше да се повтори.
Не биваше да го допусне. Мотивите на Адам да я целуне бяха така прозрачни, сякаш четеше по книга. Нейните мотиви да целуне Адам бяха твърде абсурдни, за да бъдат сметнати за основателни. Поради тези две причини тя щеше да запомни тази вечер като отклонение от повелите на здравия разум и щеше да се погрижи никога вече да не се случи нещо подобно.
При това положение би било глупаво да пожертва огромния напредък, постигнат от двамата, заради едно маловажно недоразумение. Адаптацията към нов терапевт можеше да забави значително оздравяването на Адам. Това щеше ли да е добре за пациента? Не. Трябваше ли да вземе решение на основата на това кое би било най-добро за болния? Да.
— Не искам заместник.
— Какво?
Лайла повтори думите си, този път с повече решителност.
— Съзнаваш ли колко време и усилия ни струваше с Тед, докато успеем да намерим подходящ човек?
— Съзнавам и се извинявам.
— Можеше да ни кажеш, че си променила решението си.
— Едва сега осъзнах промяната. Наистина, Лизи, искрено съжалявам, извини се на Тед от мое име.
Елизабет въздъхна уморено.
— Не се тревожи. Благодарение на проведените събеседвания времето, оставащо до раждането на бебето, преминаваше за нас по-неусетно. Между другото тази работа не ни беше по сърце. Двамата с Тед винаги сме смятали, че ти си най-добрата. И двамата се радваме, че Адам остава под твоите вещи грижи.
«Ръцете на Адам също са вещи» — каза си Лайла. Дланите й се изпотяваха само при спомена за неговите възбуждащи ласки.
— Е, ако това е всичко, Лизи, аз ще се връщам в леглото.
— Сигурна ли си, че се чувстваш добре? Все още ми звучиш странно.
— Добре съм. Прегърни децата от мен. Целуни моя красив зет. Дочуване — бързо затвори слушалката и рязко отдръпна ръка от телефона, сякаш апаратът можеше да я обвини в двуличие и манипулиране.
Но не можеше така лесно да избяга от своите мисли.
След като отгърна завивките и се пъхна под тях, се поздрави за вземането на едно толкова благородно решение като това да остане докрай, за да изпие до дъно горчивата чаша.
Но дълбоко в себе си знаеше, че подбудите й бяха егоистични. Поне една част от тях.


Седма глава

— Винаги ли спиш гола?
— Ммм?
Лайла се изтегна лениво под сатенените чаршафи. След това се прозя широко. Клепачите й бавно се повдигнаха. В началото. След това очите й едва не изскочиха от орбитите си.
— Адам?!
— Спомняш си името ми? Поласкан съм.
Лайла отметна назад падналите върху лицето й кичури, придърпа сатена върху гърдите си и се подпря на лакът.
— Какво правиш в моята спалня? Как се озова тук?
— Все още не си отговорила на моя въпрос.
— Какъв въпрос?
— Винаги ли спиш…
— Да! Сега ми кажи как подкупи Пийт, за да те пусне тук.
— Пийт не знае, че съм тук. Стигнах до стаята ти съвсем сам.
Озадачена, Лайла подаде глава над ръба на леглото. Адам беше в своята инвалидна количка.
— Станал си от леглото си и си се качил в количката съвсем сам, без ничия помощ?
— Гордееш ли се с мен?
— Разбира се — дари го с ослепителна усмивка, която изчезна така бързо, както се бе появила. — Но това не дава отговор на моя въпрос. Какво правиш в моята спалня?
— Нарушавам уединението ти.
— Вярно. Би ли напуснал! — но друга мисъл проблесна в главата й: — Как разбра, че съм гола?
— Надникнах под завивките — тя го гледаше с отворена уста, невярваща на ушите си, а той се разсмя. — Всъщност сутиенът ти е на земята, а върху раменете ти не се виждат презрамки на нощница.
— А сега, мистър Каванот, ще бъдеш ли така добър — кимна студено с глава към вратата, — защото бих искала да взема душ и да се облека.
— Донесох ти нещо — беше видяла цветята, но до този момент не бе се досетила за тяхното предназначение. Проумя го едва сега, когато Адам промуши гирлянда от цветя през главата й и го занаглася около врата й, докато най-накрая остана доволен. — Добре дошла на Хаваите, Лайла!
— Закъснял си с няколко седмици, не смяташ ли?
— Какъв човек си, педантичен до най-малката подробност.
Лайла сведе очи към изящните ароматни цветове и ги докосна с възхищение. Усещаше ги като хладен полъх върху кожата си, защото бяха мокри от утринна роса.
— Благодаря, Адам. Красиви са.
— Нали знаеш какво се получава срещу гирлянда?
Тя бързо повдигна глава. Очите на Адам проблясваха дяволито.
— Аха! Виждам, че знаеш.
— Ще си спестим тази част от традицията.
— Благодарение именно на тази част, традицията е просъществувала толкова дълго време. Освен това аз никога не нарушавам традициите.
Взе главата й в дланите си, притегли я към себе си и положи ленива целувка върху устните й.
— Не се прави така — каза тя, когато разделиха устни. — Традицията изисква да ме целунеш само по бузите, нали?
— Обикновено — да.
— Мислех, че винаги спазваш традициите.
— Освен когато са намесени твоите и моите устни — успя да я целуне още веднъж, преди тя да успее да го изгони навън. Най-накрая Лайла събра достатъчно воля у себе си, за да каже:
— Изчезвай! Време е да ставам и да се обличам.
Очите му се сведоха към чаршафа, който не можеше да скрие великолепните й гърди.
— Мисля, че си страхотна. Затова, моля те, не се обличай заради мен.
— Именно заради теб трябва да се облека. Струвало ти е много усилия и енергия да станеш сам от леглото. Необходимо е да затвърдим това твое умение.
— Имам по-добро предложение. Хайде днес да си почиваме и да отпразнуваме моя напредък.
— По какъв начин?
Той прокара пръст по устните й.
— Като останем в леглото — след това повдигна покоряващо очи към лицето й. — В общо легло. В това легло. Така несъмнено ще запомним завинаги този голям ден.
В първия миг Лайла едва не се поддаде на въздействието на очарователния пресипнал глас и на изкусителното предложение. Но здравият разум се върна твърде бързо у нея. Когато отговори, гласът й издаваше силно раздразнение.
— Не бъди глупав. Освен това днес нямаш почивен ден. Същото се отнася и за мен.
Нейният отказ не помрачи доброто му настроение и той отдалечи инвалидната количка от леглото.
— Това няма да помогне, Лайла.
— Кое?
— Да се преструваме, че снощи не се е случило нищо. Но съм прегладнял, затова засега се оттеглям, за да закуся — обърна количката и я подкара към вратата. Когато стигна до нея, спря и обърна глава назад. — И наистина погледнах под завивките.
Тя го изгледа с присвити очи.
— Блъфираш, Каванот.
— О, така ли? Влюбих се в онази малка бенка точно под линията, до която стига слънчевият загар — с провлачен глас отвърна той.
Преди тя да успее да намери отговор, той вече беше излязъл. Лайла отхвърли чаршафите и тичешком прекоси стаята. Затвори шумно вратата и превъртя ключа така, че и двете действия да бъдат чути. След това се затвори в банята и развъртя крановете на душа.
Адам й се присмиваше заради нейното отношение към случилото се през предишната нощ. Намираше, че тя е излишно свенлива и сякаш не й вярваше. Последната нощ може би бе уталожила техните сексуални потребности, но тя бе предизвикала огромен скок напред, що се отнася до възвръщането на неговата подвижност и самостоятелност. Именно последното, а не любовната авантюра, трябваше да бъде неговият движещ мотив. Всичко зависеше от това тя да успее да се наложи отново като негов терапевт, а не като негова любовница. Крайно време бе да предприеме решителни мерки.
Когато влезе в стаята му час по-късно, той хвърляше баскетболната топка към коша, който Пийт бе монтирал на стената по негово нареждане.
— Двадесет и осем точни попадения още от първия ден — похвали се той.
Лайла ходеше скована като в колосана риза и изтръгна топката от ръцете му.
— Достатъчно с игрите. Можеш да се забавляваш през свободното си време. А следващите деветдесет минути са време за моите упражнения.
Отиде до стереоуредбата и я изключи. Гласът на Уитни Хюстън замлъкна по средата на изпълнението.
— Какво ти става? — попита Адам. — Да не би да си неразположена?
— Дори да е така, това изобщо не те засяга, нали мистър Каванот?
— Или лошото ти настроение се дължи на липса на активен полов живот.
— Ще се престоря, че не съм чула.
— Не можеш. Не повече, отколкото можеш да забравиш миналата нощ. Къде е гирляндът от цветя, който ти донесох?
— В хладилника в моята стая. Разсъждавай трезво. Не мога да го нося по време на съвместната ни работа.
— Тогава кога?
— Не знам.
— Може би ще го сложиш за вечеря?
Беше време да премине направо към целта.
— Виж, Адам, реших, че напоследък прекарваме твърде дълго време заедно. Терапевтът трябва да предначертава целите, понякога може да изслушва пациента, но никога не трябва да бъде…
— Сексуален партньор.
— Не исках да кажа това.
— О, така ли?
С усилие на волята си наложи да не избухне.
— Не можем да бъдем толкова близки, Адам.
— Никога не целувам така близките си.
— Дори не сме интимни приятели.
— Точно така. Отдавна сме преминали този етап. Всъщност отдавна преминахме периода на платоничното ухажване. Готови сме за истинската, пълноценната любов.
Предизвикателните му думи събудиха приятна тръпка по цялото й тяло. Опитвайки се да не им обръща внимание и да не признае пред себе си тяхната истинност, тя се прокашля, за да прочисти гърлото си, и строго каза:
— Ако това продължава, скоро ще загубиш всякакъв респект към моя професионализъм. За последен път те моля да престанеш веднъж завинаги с тези хлапашки сексуални задевки. Днешният ден поставя едно ново начало. Оттук нататък ще става все по-трудно.
Докато тя говореше, неговото лице постепенно помръкна. Едва се бе сдържала да не избухне, но неговият гневен изблик изглеждаше неизбежен. Когато Лайла завърши своето изявление, свитите му в юмруци ръце потропваха ритмично по страничните облегала на инвалидната количка.
— По-трудно от преди? Какво по-тежко може да съществува от непрекъснатите ти укори по мой адрес, от това постоянно да ме тласкаш към неща, които не мога да направя?
— Никога не съм казвала, че ще бъде лесно.
— Е, добре! — изкрещя той. — Защото повече от сигурно е, че не е.
— Стига с този хленч. Да започваме — с недопускащ възражение глас каза тя.
Сутрешната терапия бе истинска катастрофа. Караше го да прави серия упражнения, предназначени да тонизират мускулите, които до този момент бяха отпуснати. В най-добрия случай можеше да се каже, че Адам полага половинчато усърдие. Когато го укори в леност, той започна да се претоварва и последицата от прекаленото старание бе мускулен спазъм, който тя трябваше да отстрани чрез продължителен масаж, докато той непрекъснато ругаеше болката и нея. Лайла му помогна да стигне до леглото, като движеше инвалидната количка от безопасно разстояние, с което си спечели още по-цветисти епитети.
Напоследък бе оставала при него през часовете между техните занимания. Гледаха телевизионни игри и сапунени опери, слушаха музика, играеха карти или просто разговаряха. Днес Лайла не дойде в стаята му, преди да настъпи време за следобедната терапия.
Тя премина по-катастрофално и от сутрешната. Нервите й се опънаха от мига, когато влезе и той заяви:
— Никога вече не оставяй инвалидната количка извън моя обсег.
Докато накрая се изопнаха до краен предел, когато той равнодушно отказа да изпълни едно упражнение за раздвижване на колянната става с думите:
— Вече няма да правя това.
— Чудесно! — отдръпна ръката си, поддържаща неговото коляно. С глух звук кракът му тупна върху килима. — След като продължаваш да се държиш по този начин, мисля, че ще ти позволя почивен ден, както поиска сутринта. Това ме подсеща, че и аз не съм имала почивен ден, откакто пристигнах.
Час по-късно Лайла излезе от своята стая, оставяйки след себе си ухание на парфюм. Беше облечена в червена трикотажна рокля без презрамки, която разкриваше слънчевия загар на раменете й. Закопчаващият се отстрани тоалет прилепваше към тялото й. Страничните цепки разкриваха дълги, изящно оформени бедра при всяка стъпка на обутите й в сандали от плетена кожа крака. Косите й бяха прибрани зад ушите и се придържаха от широка барета, килната кокетно на една страна. Венецът от цветя искреше на шията й.
Когато влезе в кухнята, двамата мъже останаха заслепени от красотата й.
— Не ме чакай, Пийт. Вероятно тази вечер ще се върна доста късно.
Адам седеше в инвалидната количка край масата и ядеше студената вечеря, приготвена от Пийт. Лайла се престори, че не го забелязва. Помаха грациозно с ръка на иконома и заднишком излезе през вратата.
Докато шофираше по лъкатушещия планински път, Лайла се запита дали не бе постъпила твърде жестоко.
Не. Адам не бе възприел сериозно нейните думи, когато му бе заявила, че е немислимо да повтарят целувките от предишната нощ. Ако искаше да успее да му помогне да проходи отново, той трябваше да продължи да мисли за нея единствено като за рехабилитатор. Личен шофьор — да. Компаньон и треньор — да. Но не трябваше да я възприема като другарче за игри и обект на своите сексуални потребности.
Невинните флиртове бяха нещо нормално. Те стимулираха неговото самочувствие. Дръзките словесни престрелки поддържаха духа му. Но колкото и разтегливо да бе това понятие, случилото се предишната нощ не можеше да се нарече невинен флирт.
Лайла вечеря сама в изискан ориенталски ресторант, като си поръчваше ястия, които не харесваше, за да удължи колкото можеше вечерята. Учтиво отклони поканата на двама моряци, които я пресрещнаха на улицата, предлагайки й пари и една нощ на незабравими и опияняващи преживявания. Взе си билети и изгледа два филма. Първият бе посредствен, а вторият едва не я приспа.
След като се бе шляла достатъчно дълго, подкара колата към вилата. С тихи стъпки се отправи към къщата. Спря пред входната врата, събу сандалите си, взе ги в ръка и тръгна към стълбището.
Инвалидната количка на Адам неочаквано се появи откъм всекидневната и едва не я бутна. Лайла извика уплашено.
— Защо не внимаваш с проклетата бричка? — гневно попита тя. — Едва не прегази крака ми.
— Добре ли прекара?
— Изтощена съм.
— Къде беше?
— В Лахаина.
— Лахаина! Сама си шофирала чак до Лахаина?
— Шофирам сама от деня, в който навърших шестнадесет години, Адам. Когато отивам някъде, почти винаги пътувам сама.
— Не бъди толкова самоуверена.
— А ти не ставай ревнив. Да, отидох до Лахаина, защото никога преди не съм била там. Между другото мястото си струваше дългия път. Разгледах великолепни забележителности, вечерях чудесно и добре се позабавлявах. Нуждаех се точно от такова разтоварване. Но то ме изтощи напълно, затова отивам да спя. Лека нощ.
— Само минута. Къде беше?
— Вече ти казах.
— Исках да кажа, къде «се забавлява добре»?
— Не си спомням — по-скоро би умряла, отколкото да му каже, че е прекарала вечерта сама в някакъв киносалон.
— Да не би паметта ти да е обременена от алкохол и наркотици?
— Сега пък твоето въображение се развихри. Не помня името на заведението. Какво значение има? Доколкото си спомням, имаше сламен покрив — опита се да си спомни името на локала, край който бе минала на излизане от туристическото градче. — Не знам каква си колиба.
— «Захарната колиба»? Отишла си сама в «Захарната колиба»?
— Старата песен на нов глас.
— Това е най-долнопробното свърталище на острова. Там можеш да получиш всичко — от кокаин до венерическа болест.
— Това са думи на човек, който говори от личен опит ли?
Адам я изгледа свирепо.
— Но ти чудесно се вписа сред тази измет, нали? Дори се облече като жена от някой бордей. Незабелязано си се вляла в тази тълпа, чийто девиз е да се опитва от всичко, да се прави всичко, независимо от последствията.
Тя наклони глава на една страна и предизвикателно каза:
— Да поставим нещата така, татенце: позабавлявах се добре, но не срещнах никого, с когото да установя сериозна връзка.
— Легна ли с някого?
Лайла почервеня цялата — първоначално от смущение, а след това от обзелата я ярост. Бе прекалено възмутена, за да може да говори, затова Адам се възползва да посипе сол върху раната, която бе отворил само преди миг.
— Точно с такава цел излезе, нали? — протегна ръка и постави длан върху извивката между бедрата й. — За да намериш някой, който да угаси огъня, разпален тук от мен през предишната нощ.
Като хвърляше убийствени погледи към него, Лайла се отдръпна извън неговия обсег. Свали гирлянда от цветя и го хвърли в скута му. Едва тогава забеляза чашата за шампанско в неговата ръка.
— Ти си пиян. Затова ще забравя за кръстосания разпит и за обидните думи. Но просто за твоя информация държа да те осведомя, че дори да съм излязла, с цел да «легна с някого», както вулгарно се изрази, това изобщо не те засяга — когато стигна до края на стълбите, хвърли последен поглед назад. — Бог да ти е на помощ утре, когато те налегне махмурлукът.


Но Бог не беше милостив.
Когато на следващата сутрин Лайла влезе в стаята на Адам, той се беше облегнал на високите възглавници с прежълтяло лице и изражение, което недвусмислено говореше, че в този момент предпочиташе да е мъртъв.
— Не играеш баскетбол? — попита тя с висок бодър глас. — Не слушаш Уитни Хюстън? — Адам я изгледа заплашително изпод гъстите си вежди. Тя направи несполучлив, но вълнуващ пирует, след това каза: — Аз съм в отлична форма! Утрото наистина е прекрасно. Вече опита ли специалитета на Пийт? Омлет със ситно нарязана шунка — Адам изръмжа. — Истински деликатес. С много сирене. Буквално се топи в устата, докато…
— Млъкни, Лайла! — процеди заплашително той през зъби.
— О, но какво има? — присви устни и ги издаде напред. — Да не би Адам да страда от болки в стомаха?
— Махни се оттук, по дяволите, и ме остави на спокойствие.
Лайла се усмихна.
— Аз те предупредих. Не можеш да ме обвиняваш за състоянието си. Какво пи, джин ли? Водка? Скоч? Бренди? — той изстена жално и се хвана за корема. — Бренди значи. Доста скъп гуляй си си устроил. Но защо не, щом можеш да си го позволиш, нали така, кралю Мидас?
— Идва ми да те убия.
— Първо ще трябва да ме хванеш, Каванот. А никога не ще успееш, ако продължиш да седиш на задника си. Хайде, ставай, време е да започваме — хвана ръката му и се опита да го издърпа. Той остана залепен за възглавницата. — Хайде, не ни е до шеги. Трябва да започваме.
— Няма да помръдна от това легло.
С ръце, поставени на хълбоците, Лайла го изгледа с отвращение.
— Една-две таблетки аспирин ще помогнат ли?
— Не. Но смъртта би могла.
— Доколкото ми е известно, никой не е умрял от махмурлук, макар че, убедена съм, милиони хора по света са призовавали смъртта в твоето състояние — гласът й все още запазваше бодрото си настроение. — Помоли се още веднъж, докато ти донеса аспирина… в случай че Бог обърне глухото си ухо и те остави да живееш.
Отиде до банята и само след минута се върна с три таблетки аспирин и чаша вода.
— Ето, вземи.
— Не искам този глупав аспирин.
— Ще се чувстваш значително по-добре по време на терапията, ако го изпиеш.
— Тази сутрин няма да правя никакви упражнения. Чувствам се като глупак.
— И чия е вината? — търпението й се изчерпваше. Сега в гласа й се доловиха остри, язвителни нотки. — А сега престани да се държиш като малко дете и изпий аспирина.
Разтвори пръстите на ръката му и пусна таблетките в шепата му. Той ги захвърли яростно. Те паднаха на пода с тихо тупване, като малки бомби, улучили целта и експлодирали в същия миг. Нервите на Лайла не издържаха и тя пусна пълната с вода чаша в скута му. Това го накара да се отдели от възглавницата. Той се изправи рязко в леглото, зяпнал от изненада, изруга ожесточено и втренчи невярващи очи в стичащата се по бедрата му вода. Преди да има време да се съвземе от изумлението, звънът на входния звънец оглушително се разнесе из цялата вила.
Пийт бе отишъл да напазарува до близкото градче, затова Лайла трябваше да отвори вратата. След като изгледа гневно Адам, излезе от стаята и изтича надолу по стълбището. Разтвори широките крила на входната врата. Бе трудно да се каже коя от двете жени е по-силно изненадана да срещне другата.
Гостенката първа възвърна способността си да говори и попита:
— Коя сте вие?
— Не се нуждаем от нищо.
— А именно?
— От това, което ще предложите, мадам.
Брюнетката изправи гордо гръб. Кожата върху отговарящото на представата за класическа красота лице се изопна. Дамата каза с леден глас:
— Не отговорихте на въпроса ми, млада госпожице.
— Сега аз задавам въпросите. Коя сте вие?
Но Лайла вече знаеше отговора. Куфарите с багаж, оставени зад жената, струваха повече от колата на Лайла. Не бе необходимо човек да види етикетите на нейните дрехи, за да разбере, че струват доста пари. Жената имаше млечнобяла кожа, сини очи, абаносовочерни коси и сочни червени устни.
— И това ако не е Снежанка — измърмори Лайла.
— Моля?
— Нищо. Заповядайте.
Лайла се отдръпна встрани и направи път на жената да влезе във фоайето. Тя прихвана внимателно полата си, да не би да се докосне до голите глезени на Лайла — превзетост, която развесели момичето.
— Къде е Пийт? — попита гостенката.
Значи бе идвала тук и преди.
— На пазар.
— А Адам?
— Горе в стаята си.
— И за последен път — коя сте вие?
— Лайла Мейсън.
— Лукреция фон Елзингхауер — Лайла не каза нищо. Очевидно очакваха от нея да падне на колене и да моли за извинение. Тя само втренчи равнодушно очи в жената и не отстъпи пред строгия й поглед. — Какво правите тук, мис Мейсън?
Лайла бавно притвори единия си клепач в многозначително намигване.
— Не искате ли да знаете твърде много? — доставяше й удоволствие да наблюдава как се изопват напрегнато чертите на това съвършено лице. — Успокойте се, Лукреция. Аз съм личният терапевт на Адам.
Студените сини очи се плъзнаха по тялото на Лайла, спирайки се последователно върху босите й стъпала, после върху оскъдните спортни гащета и памучната тениска без ръкави, чийто надпис рекламираше една специализирана за рокмузика радиостанция, и двете несиметрични обеци.
— Искам да видя Адам. Незабавно — подчерта тя.
— Да ви заведа ли при него? — услужливо попита Лайла.
— Мога да отида сама.
— Така и предполагах — с широк жест посочи към стълбището.
Лукреция прехвърли през рамо дамската си чанта от колекцията на Луис Вуитън и се заизкачва. Когато достигна до втория етаж, Лайла й извика отдолу:
— О, може би трябваше да ви предупредя. Току-що му се случи нещо неприятно в леглото — повдигна изразително рамене, почти до нивото на ушите си. — Ех, случват се такива неща.


— Не хубаво за господар — умислено каза Пийт, като клатеше глава. — Тя казва: «Почисти това.» Господар цял вода. Аз почиства. Сменя завивки. Тя казва: «Сега напусне.» Аз излиза. Не хубаво за господар.
— Престани да го повтаряш — Лайла взе едно грахово зърно от салатата, която азиатецът приготвяше, и го лапна. — Не е необходимо да ми разясняваш личните качества на мис Фон Елзингхауер. Сигурно е потомка на Хитлер — Пийт поднови обичайния си ритуал с пляскането по бедрата, което означаваше, че намира казаното за неописуемо забавно. — Не го казах като шега, а напълно сериозно.
От мига, когато бе отворила вратата на Лукреция, Лайла бе разбрала, че нейното пристигане не вещаеше нищо добро за никого от тях. Може би не бе обективна в преценката си, но тя не смяташе, че греши. Жената бе под този покрив едва от няколко часа и вече бе успяла да преобърне всичко с главата надолу.
След като Пийт бе донесъл мокрите чаршафи на долния етаж и Лайла бе предоставила достатъчно време на Адам и Лукреция да подновят своята връзка, тя се качи горе и почука на неговата врата. Отвътре се чу гласът на Лукреция:
— Влезте.
За първи път след пристигането на Лайла във вилата, стаята на Адам приличаше на болнична стая. Щорите на прозорците бяха спуснати и затворени, скривайки от погледа прекрасния изглед към планината, и сега през тях се процеждаше съвсем оскъдна слънчева светлина. Вместо обичайната високо звучаща рокмузика, предпочитана от нея и от Адам, от стереоуредбата се носеше меланхолична оркестрова мелодия. Плакатът на нашумяла попгрупа, купен от нея по време на една от обиколките й по магазините и поставен на стената срещу неговото легло, сега беше свален. Атмосферата беше погребална.
— Май ще се наложи да потърся жива вода, ако трябва да оставя пациента си в такава тъжна среда — духовито забеляза Лайла, докато приближаваше към леглото. — Какво, по дяволите, ти има сега? — достигнала до леглото му, забеляза, че той лежеше, облегнат на възглавниците, поставил торбичка лед върху челото си.
— Адам не се чувства добре — Лукреция изникна от мрака като възвръщащ материалната си обвивка фантом.
— Това трябваше да се очаква. Снощи се напи като прасе. Има махмурлук, който, една «Кървава Мери» и няколко аспирина бързо ще излекуват.
— Не мисля, че трябва да взема медикаменти, преди да сме се консултирали с личните му лекари.
— Медикаменти? Става въпрос само за три безобидни аспирина.
— Лайла, моля те — изстена Адам. — Понижи височината на гласа си поне до пищене.
Тя се наведе над него.
— Ще бъдеш ли така добър да ми обясниш какво става тук. Време е за възстановителната ти терапия, а ти разиграваш сцената с болния на смъртно легло.
Той закри лицето си с длани и притисна пръсти около слепоочията си.
— Мили Боже, главата ми ще се пръсне!
— Много лошо, Ейси. Време е за упражнения.
Лукреция застана между Лайла и леглото.
— Вероятно не очаквате от един болен човек да изпълнява възстановителни упражнения.
— За ваша информация, мис Фон не знам каква, повечето от моите пациенти страдат. А сега моля да извините мен и моя пациент. Очаква ни работа.
— Очевидно имате ограничена практика в избраната от вас професия, а също така сте прекалено ентусиазирана в изпълнението на професионалните си задължения.
Лайла стисна зъби.
— Аз съм професионалист с огромна практика в работата както с болни хора, така и със справянето с техните приятели, близки и любовници, които може би им желаят доброто, но които не разбират за какво, по дяволите, говорят, когато става въпрос за възстановителна терапия.
— Хвалите се с професионализъм, но вашето облекло и обноските ви биха накарали човек да се усъмни в него. Не намирате ли?
— Същият този човек може да си опакова багажа и да се озове в най-близкия мотел наоколо, ако не разкара елегантния си задник от пътя ми. Адам — рязко се обърна тя към него, — кажи й да напусне стаята, докато приключим терапията.
Той уморено свали торбичката с лед от челото си. Погледна първо едната, после другата жена, но погледът му се задържа върху Лайла.
— Наистина не се чувствам добре, Лайла. Не можем ли да я отложим за следобед?
Кръвта лудо запрепуска във вените й със скорост, пропорционална на нарастващия й гняв. Изгледа го с безгрижно презрение, пренебрегна самодоволното изражение на Лукреция и разярена изхвърча навън, затръшвайки вратата с такова ожесточение, че всички стъкла във вилата задрънчаха.
Сега, седнала в кухнята в очакване на следобеда, тя все още трепереше от гняв всеки път, когато си припомняше сцената. Наложи се Пийт няколко пъти да повтори думите си, преди да успее да я изтръгне от мислите й.
— Извинявай, какво каза?
— Обед готов.
— Добре. Ще отида да ги извикам.
— Това няма да е необходимо, мис Мейсън — каза Лукреция, застанала на прага на кухнята. — Дойдох да взема храната му на поднос. Адам предпочита да обядва в стаята си.
— Добре, но какво предпочита Адам и какво ще прави Адам са две различни неща — студено отвърна Лайла, докато ставаше от плота, и се изправи срещу другата жена. — Вече няколко седмици той се храни тук, на долния етаж. Не е ял в стаята си, откакто се научи сам да се качва в инвалидната количка. Има нужда от движение. За него е добре да не се залежава, да става и да се движи сам, без чужда помощ. И да бъда проклета, ако му позволя да лежи горе, докато вие го храните със занесения на поднос обяд и с вашето състрадание.
— Не искам да подлагам на съмнение вашата компетентност…
— Бъдете сигурна, не бива да го правите!
— … но Адам ми изглежда напълно изтощен. Възнамерявам да позвъня на доктор Арно днес следобед и да го попитам от какво според него се нуждае Адам. Пийт, защо не приготвите обяда на Адам?
— Райра казва не.
— О, приготви й глупавия поднос — рече гневно Лайла и минавайки край Лукреция, излезе от кухнята.


— Сигурен ли си, че те е разбрала?
— Напълно — отвърна по телефона доктор Арно. — Обясних на мис Фон Елзингхауер какво забележително подобрение е настъпило в състоянието на Адам, откакто ти се зае с неговата терапия. Казах й, че ако лечението продължава да протича така, само след няколко седмици той отново ще бъде нормален или почти нормален, но че от решаващо значение е да не се прекъсва изпълнението на възстановителната терапия и че трябва да се запазят високият дух и оптимизмът на болния.
За първи път, откакто бе отворила вратата на ослепително красивата Лукреция, Лайла почувства, че напрежението я напуска.
— Благодаря, Бо. Мисля, че без теб трябваше да водя битка на живот и смърт с цялото войнство европейски аристократи.
— Готов съм да се обзаложа в твоя полза, че ще победиш във всяка битка, която се наложи да водиш, Лайла — каза той през смях. — Ако възникнат усложнения, моля те, телефонирай ми. Но мисля, че току-що предотвратихме една сериозна криза.
— Още веднъж — благодаря за подкрепата.
Веднага след като постави слушалката обратно, изтича от спалнята си и се отправи към стаята на Адам. Но устремът й бе пресечен от онова, което видя, когато влезе там.
Лукреция бе седнала на края на леглото. Беше се преоблякла и сега носеше три четвърти памучни панталони, но всеки косъм бе прибран безупречно на мястото си и цялата й външност бе твърде далеч от представата на Лайла за «небрежно». Тя притискаше ръката на Адам между своите длани. Лайла остана като ударена от мълния, когато откри какво покоряващо обаяние излъчва лицето му, когато се усмихва по този начин. С изненада откри колко много й бе липсвал той. Бяха прекарали толкова малко време заедно през последните два дни. И го бяха прекарали в непрекъснати спорове и противоречия.
Бе поразена от откритието, че изпитва непреодолимо желание да издере с нокти очите на Лукреция фон Елзингхауер не само заради намесата й в лечението на Адам.
Лайла ревнуваше. От Лукреция. О, по дяволите, беше се влюбила!


Осма глава

Когато Лукреция забеляза, че Лайла стои на прага, се наведе и целуна нежно Адам по устните.
— Ще се видим по-късно, скъпи.
Враждебният поглед на Лайла я проследи, докато излезе от стаята. Когато обърна глава да погледне Адам, видя, че той също гледа унесено към вратата, през която току-що се бе изнизала Лукреция. Но лицето му бе тъжно и изпълнено с копнеж.
— Какво направи? Изпрати сигнали за помощ ли? — раздразнено попита тя.
— Какво искаш да кажеш?
— Не я ли призова по телепатичен път да дойде и да те освободи от моите жестоки лапи?
Той се премести от леглото в инвалидната количка без нейна помощ.
— Никога не се уповавам на други хора, още по-малко на жени, да ме спасяват от трудни ситуации. Идването на Лукреция е съвсем неочаквано за мен.
— Често ли постъпва така? Просто се появява някъде, неканена и неочаквана?
— Тя е независима жена. Прави онова, което й харесва — повдигна очи към лицето й и добави: — И знае, че поканата остава открита.
— По-добре бъди по-предпазлив с откритите покани, Каванот. Лукреция някога може да разкрие истинската си същност и да те постави в доста затруднено положение.
— Като например?
— Като те изненада, докато си с друга жена в леглото, лековернико.
— Е — измърмори мрачно той, докато се нагласяваше върху терапевтичната маса, — този път такава опасност не беше възможна дори хипотетично, нали?
Лайла постави краката му върху специалната поставка пред масата.
— Прав си, не.
— Тогава какво те тормози?
— Изтормозена ли изглеждам?
— Така прозвуча.
— Не ме интересува дори да държиш цял харем от наложници тук, които да те галят и да те глезят. Просто изчиствай терена от леки жени, когато стане време за възстановителните упражнения.
— Една лека жена едва ли прави цял харем.
— Една или петдесет, независимо колко, но във времето, определено за терапия, ще трябва здравата да се изпотиш, за да приключим с всичко това, след което аз се връщам у дома. Прохождаш отново и аз се махам. А дотогава, ако Снежанка не ми пречи да си върша работата, ще си живеем чудесно.
— Снежанка?
— Няма значение.
— Аз кой съм, принцът ли?
— Ти си Доупи.
— Е, вече е лесно да се досети човек за твоята роля. Ти си Гръмпи.
Както се очакваше, тя не пропусна да забележи:
— Мускулите и ставите ти са обездвижени.
— Оох! Престани с това.
— Нито дума за болката, Каванот. Сам си си виновен. Последица от двудневното ти лежане и пълно безделие. Сега трябва да възстановим степента на подвижност, която бяхме постигнали, преди да решиш, че трябва да станеш абсолютен ленивец.
През останалото време почти не си говориха. Лайла не намали броя на физическите упражнения, въпреки че натоварването бе голямо за човек, прекарал два дни в пълен покой.
— Можеш да натискаш по-силно от това, Адам — следобедният терапевтичен сеанс вече бе към своя край, когато тя наруши мълчанието с това остро обвинение. Обикновено двамата се шегуваха по време на най-болезнените упражнения, разменяха си цветисти епитети и сексуални задевки. Мълчанието бе започнало да я изнервя. Усещаше, че е необходимо да възстанови поне в известна степен приятелските отношения, на които двамата се бяха радвали преди целувката, ненавременното пристигане на Лукреция и осъзнаването от нейна страна, че зад професионалната й загриженост за Адам се таи едно много по-дълбоко чувство. — Казах да натиснеш.
— Това правя, по дяволите! — бе стиснал зъби и по челото му вече блестяха малки капчици пот.
— По-силно.
— Не мога.
— Можеш. Хайде! — Адам повтори усилието. — Така е по-добре. Чудесно. Малко по-силно, Адам. По-високо.
— Когато някоя жена ми казва да натискам по-силно и по-високо, обикновено извличам далеч по-голямо удоволствие от това действие.
Погледите им се срещнаха, сякаш привлечени от магнит. Под въздействието на неговия поглед Лайла задиша учестено. Отпусна ръцете си, които противодействаха на неговия натиск, и бавно постави крака му върху масата.
— В сравнение с онова, упражненията не са много приятни, нали? Съжалявам, че не мога да ти осигуря по-забавно прекарване на времето.
Той продължаваше да я гледа в очите и повдигна рамене.
— Не е твоя вината, че пропаднах в онази пропаст.
Когато заговореше за злополуката, лицето му помръкваше и върху него се изписваха разкаяние и самообвинение. Лайла винаги се трогваше до сълзи, защото знаеше, че той продължава да скърби за смъртта на своите приятели.
— Вложи много енергия и усърдие в днешния сеанс и заслужаваш награда.
— Масаж? — обнадеждено попита той.
— С балсам.
— Фантастично.
— Свали спортните гащета и легни по корем.
Беше се упражнявал в това действие и сега го направи с лекота. Похвали го, докато го покриваше с чаршаф. Горд от себе си, той положи ръце под главата си и я проследи с поглед, докато тя отиваше към банята.
— Знаеш ли, ти вбеси Лукреция.
— Защо? — донесе влажна кърпа от банята и започна да разтрива ръцете, краката и гърба му с нея. След като подсуши кожата му, нанесе малко ароматизиран лосион за тяло и започна да го втрива в задната част на бедрата му с опитни движения на пръстите. Той изстена от удоволствие. Очите му се затвориха. — Мисли за отпускането на мускулите си. Какво казва Лукреция за мен? — вмъкна въпроса непринудено в разговора с надеждата, че той няма да долови в него възбуденото й любопитство.
— Очаквала е, че моят физиотерапевт ще има набита фигура, дебели пръсти, късо подстригана коса. Колосана бяла престилка. Полукецове с мека подметка. Не е очаквала да попадне на дълги крака в къси спортни гащета, буйна руса грива и лакиран в червено педикюр.
— Ако имам право на мнение, искам да кажа, че съвсем определено предпочитам второто описание — сега масажираше мускулите в задната част на бедрата и хълбоците. Въздишките му взеха да стават по-дълбоки, по-чести, по-възбудени.
— Лайла, вярваш ли в прераждането?
— Не съм убедена. Защо?
— Защото мисля, че току-що си представих каква си била в своя предишен живот.
— Каква?
— Не съм сигурен, че искаш да го чуеш.
Тя се надвеси над него и го побутна по рамото. Той отвори очи.
— Имат ли нещо общо моите занимания в предишния ми живот с плътски грехове?
Погледът му обгърна косите й, които сега падаха свободно върху неговото рамо.
— Точно с такива.
— В такъв случай радвам се, че съм била там.
— Безсрамница — измърмори той през смях и затвори очи.
Лайла харесваше начина, по който неговите дълги мигли падаха върху скулите му. Всъщност тя харесваше всяка черта от лицето му. Тайно му се любуваше, докато пръстите й нанасяха лосион по кожата на гърба му. Лайла притискаше и отпускаше всеки мускул между пръстите си с точно премерена сила. Докосването до кожата му бе вълнуващо. Неговата жизненост и енергия можеха да бъдат почувствани при съприкосновението с всяко изваяно мускулче по тялото му. Бе толкова съсредоточена върху работата си, че не забеляза кога Лукреция е влязла в стаята. Лайла припряно покри гърба на Адам с чаршафа.
— Ще трябва да дойдеш малко по-късно — сухо каза тя. — Все още не сме приключили. В момента правя масаж за отпускане на мускулите.
— Виждам това — въпреки казаното от Лайла, Лукреция се приближи към тренировъчната маса. — Мисля, че мога да му предложа нещо, което ще го отпусне по-добре от масажа. Мартини, скъпи? Точно както го харесваш.
Адам се облегна на лакът и протегна ръка, за да поеме чашата с питието.
— Благодаря — отпи една глътка. — Ммм! Прекрасно е.
Усмихнаха се един на друг, след това многозначително погледнаха към Лайла. Тя реши да отстоява своето, обърна се към Адам и каза:
— Ще ти е необходима помощ, за да стигнеш до инвалидната количка.
— Убедена съм, че мога да му помогна за това.
Лайла мълчаливо погледна Адам. Той отпиваше на малки глътки от мартинито като истински ценител на добре приготвените коктейли. Изпитваше желание да избие с удар чашата от ръката му и да изличи усмивката върху глупаво ухиленото му лице.
— Чудесно — отправи се към вратата. — Ще се видим отново преди лягане, Адам.
— Това също няма да е необходимо — каза Лукреция с онзи добре заучен в швейцарския колеж глас, който Лайла бе започнала да ненавижда. — Аз ще нощувам при Адам. Ще бъда на негово разположение, в случай че има нужда от нещо през нощта. Ще ви събудим, ако имаме нужда от вас. В противен случай Адам ще ви види отново по време на сутрешната терапия. Приятна вечер, мис Мейсън.
Лайла хвърли изпепеляващ поглед към своя пациент, после затръшна шумно вратата.


— Какво е това?
— На какво прилича?
— Изглежда ми като стойка за успоредка.
— Поздравления! — каза Лайла на Адам. — Току-що даде правилен отговор на въпроса. Като награда имаш право да избираш между цирконовия пръстен, комплекта неръждаеми кухненски прибори и безплатен уикенд на островите Озаркс!
— Сигурно си професионална комедиантка.
— Именно талантът ми да разигравам кратки комични диалози ми помогна да спечеля клас «F» на изпита по социални контакти — Лайла постави стойките на избраното от нея място и отстъпи назад, за да прецени резултата от своята работа. — Готово.
— За какво служи тя?
— Ами вероятно, не за да изпълнявам акробатични номера за твое развлечение.
— Тогава за какво?
— Предназначена е за теб, за да изпълняваш номера за мое забавление.
Адам изглеждаше изненадан и изплашен.
— Не е ли още твърде рано? Защо я монтираш в стаята ми точно днес?
— Защото е време да започнеш да се упражняваш да ходиш между лостовете на успоредката.
— Както вече казах, оставаш си непоправима шегобийка.
— Не се шегувах.
— Нито пък аз — рязко отговори той. Оглеждаше уреда така, сякаш бе творение на самия дявол. — Не мога да го направя.
— Можеш да се опиташ.
— Ще бъда най-големият глупак дори ако само опитам.
Лайла изръмжа отегчено.
— Ще ми спестиш ли всичко това, Каванот? Казваш същото всеки път, когато донеса някакъв нов уред. Въжетата, инвалидната количка, тренировъчната маса. Чувала съм всичко това и по-рано и вече наистина започва да ми омръзва. Размърдай си задника. Ставай от леглото и — в количката!
— За количката не възразявам. Дори и за тренировъчната маса няма да възразя. Но не очаквай от мен да стоя на собствените си крака. Не мога.
— Предизвиквам те.
— Какво?
Тя се наведе, докато лицето й почти се изравни с неговото.
— Предизвиквам теб, скапан страхливецо. Обзалагам се, че те е страх дори да опиташ.
Видя как ирисите на очите му се присвиха около зениците. Той се взря изпитателно в нея, после отново хвърли подозрителен поглед към успоредката. Прокара нервно език по долната си устна.
— Добре. Ще опитам — колебливо се съгласи той. — Но ако се проваля…
— Ще опиташ отново.
Той отиде с количката до единия край на успоредката, спря и погледна въпросително към Лайла. Тя застана между лостовете на успоредката. Обви колан около кръста му и с негова помощ го изправи от инвалидната количка. В същото време, като използваше ръцете си, той се хвана за лостовете и се задържа прав. Лайла коленичи бързо и постави предпазни наколенки на краката му.
Когато отново се изправи, попита:
— Стегнат ли си? Коремът ти, Каванот, става дума за корема ти. Искаш ли да ти сложа еластичен колан?
В очите му проблеснаха игриви пламъчета.
— Пипни го и виж сама колко е стегнат.
— Обзалагам се, че предлагаш същото на всички жени — отвърна му тя със същата многозначителна усмивка.
Приела негласното му предизвикателство, Лайла положи длан върху неговия корем. Мускулите под топлата, осеяна с малки косъмчета кожа се присвиха при допира на ръката й. Застанали съвсем близо един срещу друг, и двамата почувстваха искрата, припламнала при това докосване. Тя притисна върховете на пръстите си към кожата. Мускулите на корема му мигновено се присвиха и стегнаха, потвърждавайки онова, което тя искаше да разбере. Терапевтът у нея остана доволен. Но жената у нея копнееше за още. Лайла неохотно отдръпна ръката си.
— Достатъчно стегнат е — с пресипнал глас каза тя.
— Да. Последното нещо, от което се нуждая, е стимулиране за тази цел.
Погледите им се срещнаха и останаха приковани един в друг, докато техните сърца забързано отмерваха секундите. С усилие на волята си Лайла бавно измести очи встрани.
— Да започваме.
— Покажи ми какво да правя.
Лайла го заплашваше, даваше му указания, увещаваше го. Той й крещеше. Тя му отвръщаше с викове. Двамата си разменяха цветисти ругатни. Но преди края на терапевтичния сеанс той вече можеше да влачи краката си в някакво подобие на пристъпване, като се опираше с ръце на успоредните лостове.
— Великолепна работа, Ейси. Започваш да…
— О, мили Боже!
Писъкът на Лукреция стресна Адам и той изгуби контрол върху мускулите на ръцете си. Щеше да се свлече на пода, ако Лайла не бе успяла да го прихване навреме. Поела цялата тежест на тялото му върху себе си, тя го повдигна и след това внимателно го спусна в инвалидната количка. После гневно се обърна към Лукреция.
— Напуснете веднага! Как се осмелявате да прекъсвате работата ни по време на терапевтичен сеанс!
— Вие не можете да ми заповядвате в този дом, мис Мейсън.
— Разбира се, че мога. Аз нося отговорността за състоянието на мистър Каванот. Докато сме в тази стая, вниманието му трябва да бъде концентрирано единствено върху мен и върху онова, което правим.
— Фактът, че отговорността за състоянието на мистър Каванот лежи изцяло върху вас, може да бъде променен — отвърна заплашително Лукреция с глас, който би могъл да изстуди до заскрежаване мартинито, което с толкова нежност приготвяше за Адам. — Смятам да поставя този проблем на вниманието на неговия личен лекар. Всъщност много е възможно вече да се ползваме от съветите на друг лекар. Смятам, че това, което правите на Адам по съветите на доктор Арно, причинява по-скоро вреда, отколкото някаква полза. Повече от очевидно е, че той изпитва болка.
Лайла веднага се обърна и видя, че лицето на пациента й изразява непресторена болка.
— Адам? — коленичи пред инвалидната количка и започна да масажира мускула на прасеца. Той беше се стегнал във възел с големината и формата на бейзболна топка.
Лукреция застана до количката и попи потта от челото му с носна кърпичка с извезан на нея монограм.
— Оставете го на мира, мис Мейсън. Не мислите ли, че е достатъчно за тази сутрин?
— Аз ли? Не аз нахлух в стаята, където присъствието ми не бе желано, нито пък съм искала или накарала да изгуби концентрацията си.
Отне няколко минути, но накрая мускулът възвърна обичайното си състояние. Изкривените от болка черти на лицето му се отпуснаха. Но Лайла бе сигурна, че психическите поражения, причинени от падането, бяха не по-малки от физическата болка. В това си състояние тя като нищо можеше да удуши Лукреция, защото само за няколко секунди бе опропастила онова, което двамата с Адам бяха постигнали след почти час изтощителни усилия. Падането бе засегнало гордостта му и наранило неговото чувство за самопреценка. Самочувствието му бе сериозно наранено. Когато отново му предложеше да се упражнява на успоредката, трябваше да започне от самото начало, да го убеждава в собствените му възможности. Проклета жена!
— Бъдете така добра да излезете — студено каза тя.
— Времето за сеанса изтече.
Лайла погледна часовника върху нощното шкафче.
— Не познавате ли часовника? Разполагаме с още петнадесет минути.
— Сигурно не възнамерявате отново да го накарате да стои изправен.
— Не, ще направим няколко серии от упражнения за отпускане на мускулите.
— В такъв случай ще остана и ще гледам.
— Няма да го направите. Това засяга само моя пациент и мен. Адам, нали не желаеш тя да остане тук?
Лукреция сложи ръка на рамото му.
— Не мислиш ли, че би било добре да се науча да правя сама всичко това?
При тези думи търпението на Лайла преля.
— В момента не говорим за това как се налива чай, Снежанке. Не можете да се научите да «правите това» за един следобед. Необходими са години обучение и практика с ръцете, за да се получи сертификат за упражняване на тази дейност.
— Не може да е толкова трудно — каза Лукреция с тих подигравателен смях. — Трябва да се науча как го правите, за да мога да провеждам сама терапевтичните упражнения, когато двамата се оженим.
Сърцето на Лайла сякаш падна в краката й. Тя изгледа втренчено първо Лукреция, после Адам.
— Да се ожените? — със свистене попита тя.
— Не знаете ли? — Лукреция нежно зарови пръсти в косата на Адам. — Всъщност Адам ми направи предложението едва вчера, макар че бе много близо да го направи при последната ни среща, която бе само дни преди злополуката.
Когато погледна към него, лицето й изразяваше неприкрита мъка и отказ да повярва.
— Направил си й предложение да стане твоя жена?
— Сериозно обмисляхме тази възможност.
— Наистина ли искаш да се ожениш за нея? Защо?
— Моля? — засегнато каза Лукреция. — Адам…
— Замълчи, Лукреция! — рязко я прекъсна той. — Искам да чуя какво ще ми каже Лайла — очите му не я изпускаха. Те упорито се взираха в нея изпод гъстите вежди, но изражението му не беше сурово. — Защо смяташ, че не трябва да се оженя за Лукреция? С нея се познаваме вече няколко години.
— Дори малко повече, скъпи — намеси се Лукреция.
Адам я изгледа предупредително, за да разбере, че трябва да мълчи. След това отново се обърна към Лайла.
— Лукреция проявява разбиране към сегашното ми състояние. Каквото и да стане, тя ще приеме да живее с мен.
— Какво имаш предвид с «каквото и да стане»?
— Вероятността да остана сексуално непълноценен.
— Налага ли се наистина да обсъждаме нещо толкова лично с временно наетия персонал? — с раздразнение попита Лукреция.
Адам отново я изгледа сурово, за да я накара да замълчи.
— Ще правя каквото пожелая, Лукреция. Ако не можеш да мълчиш, излез навън.
Тя предпочете да остане, но начервените й устни се присвиха нацупено.
— Лукреция е готова да се омъжи за мен въпреки неспособността ми да оставя потомство — започна с тих глас Адам. — Тя е мила и несъмнено красива. Образована и приятна жена. Кой мъж, особено мъж в моето състояние, не би подскачал от радост, ако тя приеме да стане негова съпруга?
Лайла вирна гордо брадичката си и отметна предизвикателно назад коси.
— Ако си решил да направиш най-голямата грешка в живота си, то не моят нос ще бъде ожулен.
Лукреция пак отвори уста, за да протестира, но Адам я стрелна с такъв заплашителен поглед, че съвършените й ослепително бели зъби изтракаха ядно.
— Защо мислиш, че бракът с Лукреция ще бъде непоправима грешка?
— Запомни, че ти зададе въпроса — предупреди го.
— Ще запомня.
— Добре — каза Лайла, поемайки си дълбоко въздух. — Тя не прави това, което е най-доброто за теб. Глези те, угажда ти, дундурка те, изобщо — отнася се с теб като с детенце.
— Какво лошо има в това?
— Всичко.
— Не смяташ, че съпрузите трябва да бъдат глезени?
— Не и съпрузите в твоето състояние, а още по-малко на този етап от лечението ти. Когато отново се върнеш към нормалното си състояние, тогава може да те носят и на гръб дори и аз ще дам зелена светлина на всяка жена, достатъчно глупава да прави това заради мъж. Но точно сега имаш нужда да бъдеш окуражаван, дори заплашван и непрекъснато подтикван…
— С други думи трябва да се отнася към мен по същия начин като теб.
— Точно така! Сегашното й отношение би било чудесно, ако си съгласен да се излежаваш непрекъснато и да пиеш мартинито, което тя ти поднася, а също и да се храниш от лъжицата, която тя ти подава. Ако това е животът, към който искаш да се върнеш, далеч съм от мисълта да оспорвам решението ти. Ако си съгласен да наблюдаваш безпомощно как стегнатите мускули на корема ти се покриват с тлъстини, как краката ти се превръщат в безсилни съсухрени придатъци, как бицепсите ти се отпускат и залиняват от бездействие, да не говорим за красивата брадичка и гръдния кош, то тогава — добре. Заведи я пред олтара и кажи «Да». Но ако искаш да бъдеш Адам Каванот, ако искаш отново да ходиш, да тичаш за здраве, да се спускаш със ски и да изкачваш планински върхове, за което, според собствените ти думи, мечтаеш, тогава ще е по-добре да я държиш на разстояние от себе си или изцяло да се отървеш от нея.
— Адам!
Лайла се престори, че не е чула яростното възклицание и продължи да излага своите аргументи.
— Преди да вземеш окончателно решение, помисли също и за това. Когато настъпи сезонът за ски и всички нейни приятели и познати заминат за Сейнт Морис, какво мислиш, че ще стане? А? Аз ще ти кажа: ще останеш сам. Изоставен. Защото тя също ще замине за Сейнт Морис. И ти сам ще настояваш да го направи, воден от чувството си за вина, че тя е пожертвала толкова много заради теб. Ще стоиш затворен в някоя потискаща хотелска стая, обслужван от още по-потискаща прислуга, която ще ти се присмива и ще те презира заради твоята безпомощност и злорадо ще се бави всеки път, когато натиснеш копчето на звънеца, монтирано върху нощната ти масичка. Докато твоята зашеметяващо красива съпруга се наслаждава на снега по планинските писти — а вероятно и на неколцина ски учители, защото дотогава благородният порив, подтикнал я към този жест, ще бъде изхабен и тя вече ще гледа на брака си като на лоша сделка — ти ще си лежиш в леглото, ненужен и безпомощен. Ще се измъчваш от непрестанни подозрения с кого е тя в този момент и какво прави там. С горчивина ще си спомняш за миналите дни, когато си флиртувал с мацките по пистите, а вечер си ги водел у дома, за да се гушнете. Ще скърбиш за времето, когато си бил начело на международна корпорация с филиали по цялото земно кълбо и си карал хората да тичат задъхано след теб. Накрая тя ще започне да те оставя сам все по-често, защото ще прекарва уикенда на някоя яхта или на лов за яребици, или на среща с любовник, а после ще дойде денят, когато вече няма да е «шик» да си омъжена за паралитик и тя ще подаде молба за развод и ще те напусне, отнасяйки със себе си няколко от твоите милиони, които според нея ще е заслужила напълно заради времето и вниманието, които ти е отделяла.
— От всичко… Няма да остана тук и да…
— Можеш да си тръгнеш по всяко време, Лукреция — с учтива ирония каза Адам.
— Какво? Не бих и помислила дори, че мога да те изоставя тук сам с тази извратена особа. Тя очевидно е психически неуравновесена.
— Не съм такава — отвърна Лайла. — А колкото до това, че ще остана сама с него, аз прекарах тук седмици преди вашето появяване.
Лицето й стана мораво.
— Адам, какво иска да каже с това тя?
— Напрегни въображението си, Лукреция.
— Значи вие двамата наистина сте замесени… във… във…
— Не само във флиртове. Не можете ли да се опитате да го изречете? — присмя се Лайла. — Той ме целуна. Не само веднъж.
— Не само я целунах, но и ми беше приятно — тихо добави Адам. — Изключително приятно.
Лукреция остана слисана от дълбокото чувство зад неговите тихо прошепнати думи. Също и Лайла. Тя прикова очи в Адам и едва след няколко минути успя да продължи:
— Което отново ни връща към въпроса за секса.
— Наистина ли? — върху лицето му грейна същата усмивка, онази покоряваща и обезоръжаваща усмивка, която му придаваше пиратски вид.
— Нали точно затова се изговориха всички тези неща? — попита реторично Лайла, сякаш двамата бяха сами. — Страхуваш се, че ако не впримчиш първата срещната жена, готова да прояви разбиране и съчувствие към твоето състояние, никога вече няма да имаш жена, Адам — разпалено продължи Лайла. — Ако вярвах, че е искрена, сама щях да окача медал за саможертва на гърдите й. Но ако бях на твое място, щях да преценя добре какви са мотивите й така бързо да се откаже да има деца.
И двамата пренебрегнаха яростното възклицание на Лукреция. Лайла продължи безмилостно:
— Допускал ли си някога, че това може би идва като облекчение за нея? Може би дори се радва, че ще има съпруг, който няма да настоява тя да изпълни своя естествен дълг и да го дари с наследници. Съмнявам се, че тя би пожертвала фигурата или времето си заради едно дете. Просто не изглежда родена, за да кърми дете или да сменя пелени. Ако това може да го върши някоя дойка, тя със сигурност няма да го прави.
— Кърменето не е от жизнена необходимост — с тих глас й напомни той.
— За мен би било.
— Наистина ли?
Лайла усети потрепване в долната част на корема.
— Не в това е въпросът. Отклоняваш ме от темата. Не мисля, че ще имаш проблем в брачното си ложе, нито във възпроизводително или еротично-хедонистично отношение. За всяка жена, която истински те обича, това не би било от значение. Но аз знам, че то е от значение за теб. Затова ако наистина си толкова разтревожен заради този проблем, по-скоро ще се съглася да проверим твоята мъжественост върху мен, вместо да продължаваш да изпитваш съмнения, които да те доведат до брак със Снежанка.
Всички мълчаха смаяни. Но най-смаяна от всички бе Лайла. Чу собствените си думи, но не можеше да повярва, че ги е изрекла. Казала ги бе импулсивно. Макар че сега, когато разполагаше с време да ги прецени, осъзна, че те бяха истина и отразяваха нейните най-съкровени чувства.
Не се тревожеше какво щеше да си помисли Лукреция за нейното откровение, но се тревожеше как ще реагира Адам. В този момент не би имала сили да срещне погледа му. Очите му издаваха единствено дълбочината и силата на неговата реакция. Но самата реакция оставаше неразгадаема.
Завъртя се на босите си пети и излезе от стаята. Изминаха няколко минути на неловко мълчание, преди Лукреция тактично да се прокашля и да заговори.
— Можеш ли да повярваш, че някой от персонала се осмелява да говори така открито за неща, които изобщо не го засягат? Какво ли непоносимо изпитание е била за теб — потрепери от отвращение. — Учудена съм, че си я търпял толкова дълго, скъпи. Ще се погрижа да си опакова багажа и да напусне къщата, преди да се е стъмнило.
Адам хвана ръката й, когато тя премина край инвалидната количка. Тя наведе очи към него, изненадана от силата, с която я стисна.
— Лайла няма да опакова нещата си. Това ще направиш ти.
Лицето й пребледня.
— Не говориш сериозно, Адам. Убедена съм, че не си повярвал на нито дума от онова, което тази глупачка наговори, нали? Не би го направил. Твърде интелигентен си, за да се хванеш.
— Аз съм много интелигентен. Затова винаги се информирам добре за всички свои познати, приятели и врагове — направи пауза, след това добави: — И любовници — пусна ръката й и се облегна назад в количката. — Лайла не каза нищо, което аз самият не знаех — усмихна се замислено, сякаш за миг се бе пренесъл другаде. — Нищо ново, поне що се отнася до теб.
Когато вниманието му отново се насочи към Лукреция, лицето му пак стана сериозно.
— Зная за кредиторите, които вече те преследват.
— Нетактично е от твоя страна да говориш за финанси, Адам.
— Не бих говорил за финанси, ако те не бяха причината да дойдеш тук — продължи, изпреварвайки нейното несъстоятелно възражение. — Известно време прекарвахме добре заедно, Лукреция.
— Искаш да кажеш, правехме добър секс.
Той махна пренебрежително с ръка.
— Той бе толкова леснопостижим, че ставаше безинтересен още преди да сме стигнали до леглото.
— Ти…
С повдигане на раменете Адам изрази своето безразличие към нейните злобни обиди.
— Всъщност никога не съм обмислял възможността се женя за теб. Не сериозно. Още от мига на първата ни среща знаех защо ме преследваш така неумолимо.
— Влюбих се от пръв поглед — изкрещя тя.
— В банковата ми сметка.
— Това не е вярно. Дълбоко съм привързана към теб. Дойдох тук да…
— Да постигнеш онова, което Лайла предположи. Искаше да ме приласкаеш със своите всеотдайни любвеобилни грижи, докато накрая се съглася да се оженя за теб от признателност. И бракът щеше да бъде сделка и за двама ни. Аз щях да имам съпруга, която търпеливо приема моята непълноценност. А ти щеше да имаш съпруг, достатъчно състоятелен, за да те спаси от кредиторите. Но си пропуснала да предвидиш нещо важно — продължи той. — Че няма да се примиря да бъда зависим като малко дете до края на живота си. Винаги съм правил всичко сам. Отказвам да приема, че това отстъпление от принципите ми може да бъде друго, освен временно. Може да съм принуден да ръководя корпорацията си от инвалидна количка, но никога няма да бъда прикован към леглото инвалид, съгласен мозъкът му да атрофира от бездействие, докато моята съпруга се възползва от мен.
— Струваше ми се, че ти е приятно да бъдеш инвалид през последните два дни — студено отбеляза тя.
— Ти пристигна, когато имах почивен ден — тъжно отвърна той. — Бях в лошо настроение, защото Лайла ме бе отблъснала. Освен това исках да видя колко далеч ще стигнеш. Таях надежда, че греша относно теб. Знам, че е изтъркано, но аз ти дадох въже и ти сама се обеси.
— Подложил си ме на някакъв глупав тест, това ли искаш да кажеш?
— Не, в действителност тестът беше за Лайла. Тя преодоля изпитанието с гордо развети знамена. Ти се провали.
Лукреция презрително сви устни.
— Щом ще говорим с клишета, твоята привързаност към тази вулгарна особа е сантиментална и достойна за присмех. Всеки мъж в твоето състояние би си въобразил, че е влюбен в рехабилитаторката си.
— Това е почти дословен цитат на нейните думи. Но смятам, че и двете грешите.
— И ти се хвалиш със своя интелект — язвително продължи тя. — Нима не разбираш, че тя е единствената жена, която е достъпна за теб?
— Ти също беше достъпна, Лукреция — тихо й напомни той. — Но аз не те поисках, нали?
— Копеле.
Адам си придаде възмутено изражение.
— И ти наричаш Лайла вулгарна?
— Облича се като проститутка.
— Ти бе тази, която искаше да се продаде.
— Не мога да повярвам, че наистина я желаеш.
— О, можеш да не се съмняваш — отвърна той и върху лицето му грейна усмивка. — И смятам да се възползвам от нейното предложение.


От прозореца на своята стая Лайла видя как Пийт отвори вратата за задната седалка на намусената Лукреция. Когато тя се качи, той заобиколи и седна зад волана. Горкият Пийт! Беше принуден да изтърпи пътуването до летището в компанията на Лукреция. А тя, изглежда, не беше в най-доброто си настроение.
Що се отнасяше до Лайла, нейното сърце плачеше с кървави сълзи.
Беше се справила с всички трудности по нелекия път към неговото оздравяване, с първоначалната му ярост, с хлапашкото му влюбване в нея, с неговата състрадателна приятелка. Обикновено винаги се появяваше приятел или роднина, който да постави под съмнение правилността на провежданото от рехабилитатора лечение. Въпреки че действията им бяха подбудени от любов и съчувствие, те бяха пагубни за възстановяването на пациентите.
Но двамата с Адам за последен път виждаха Лукреция фон Елзингхауер. Оттук нататък щяха да плават в спокойни води.
Тя изчака, докато светлините на стоповете се изгубят във вечерния полумрак, след това отиде до стаята на Адам и почука на вратата. Получила покана, влезе безшумно вътре, но спря до вратата, обзета от внезапен неприсъщ за нея свян.
— Тя си отиде.
— Прав й път.
Лайла недоумяващо поклати глава.
— Не си ли разстроен?
— Неизразимо облекчен.
— Ще ми обясниш ли?
— Не.
— Водихте сериозна битка, нали?
— Ням съм като риба.
— По дяволите! Надявах се да науча всички пикантни подробности.
— Съжалявам, че ще те разочаровам — отвърна Адам с широка усмивка, — но ще отложа обяснението за друг път. Научих за Лукреция повече, отколкото бих могъл да понеса, в рамките само на един ден.
Преизпълнена с удоволствие от думите му, Лайла каза:
— Цялата къща отекваше от ругатните й, докато опаковаше и се приготвяше за път. Реших да отложа терапевтичния ти сеанс до нейното заминаване.
— Предчувствах, че това е причината за закъснението. Но сега, когато си тук, можем ли да опитаме отново с онова упражнение на успоредката?
Лайла присви длан около ухото си.
— Правилно ли чух? Не си ли същият пациент, който вдигна такава олелия за успоредката тази сутрин?
— Сърцето ми омекна.
— И аз си помислих същото. Добре…
— О, почакай. Къде ми е плакатът? Онзи, който Лукреция нарече «болестотворен дразнител за окото», сквернящ стените на стаята ми.
— Подла твар! — възмути се Лайла, слагайки ръце на хълбоците си. — Казала е това за моя плакат? Какво лошо е видяла в снимката на жена с кошница плодове?
— Мисля, че не възразяваше срещу плаката като цяло, но не харесваше близостта на дамата и банана.
— Някои хора изобщо нямат вкус.
— Къде е той? — попита Адам, като се усмихваше на нейното раздразнение.
— В моята стая. Наредила на Пийт да го изхвърли, но той го донесе на мен.
— Донеси го тук.
С нацупено изражение, но всъщност изключително доволна, Лайла отиде до стаята си и се върна с плаката. Отново го окачи на гвоздея, забит в стената от самата нея. Тогава Адам каза:
— Ето. Така е много по-добре. А сега можем да започваме.
Отидоха при успоредката. Сега ръцете му служеха по-добре в сравнение с предобедния сеанс и той използваше по-активно краката си. Наложи се тя да го увещава да прекъснат тренировката:
— Адам, съвсем ще се изтощиш.
— Още пет минути.
— Каква ще е ползата да се пренатоварваш сега, когато утре няма да си в състояние да направиш нищо?
— Не съм изтощен, вдъхновен съм.
Накрая тя успя да го придума да се върне в инвалидната количка.
— Хайде да пропуснем упражненията за гимнастическата маса. Връщаш се в леглото. Ще те масажирам в него. Мисля, че не би се отказал и от една баня.
Едва след като бе обтрила тялото му с влажна хавлиена кърпа, приключила с масажа и вече му пожелаваше «лека нощ», той повдигна очи към нея и попита със съблазняващ глас:
— Ами другото?
— Другото?
— Възпроизводителните и еротично-хедонистичните умения за брачното ложе, които трябваше да усвоя до съвършенство с твоя помощ — гласът му премина в дрезгав шепот: — Кога започваме да работим по този проблем?


Девета глава

Лайла не отговори.
Той изчака няколко минути, после каза:
— Е?
— Какво, е?
— Кога започваме с тази терапия? — протегна ръка и я обви около врата й. — Аз предлагам още сега.
Тя се изсмя нервно.
— Не мислиш, че говорех сериозно, нали?
Очите му се присвиха и той усмихнато кимна.
— Да, мислех, че беше сериозно.
— Това само идва да покаже колко заблуден може да бъде човек. Говорех, без да се замислям, просто от отчаяние, оставих думите да изпреварят мислите ми, както казваше някога татко. Това бе просто трик, за да се отърва от Снежанка. Бях готова да кажа всичко, за да се освободя от нейното присъствие. С действията си тя заплашваше да съсипе всичко, което бяхме постигнали. Тя подценяваше… Защо клатиш така глава?
— Всички тези извинения отговарят на действителността, но само отчасти, Лайла, защото тогава у теб говореха чувствата. Беше разстроена. Без самата да го искаш, каза онова, което наистина мислеше. То просто се изплъзна от устата ти, защото се беше разгорещила.
Несъзнателно и някак нервно Лайла навлажни устните си. Адам прокара пръст по долната й устна. Тя отдръпна глава назад и я изви настрани, но той не свали ръката, обвита около врата й.
— Виж, Каванот, просто блъфирах с нея, не разбираш ли? Не разбираш ли от шега?
— Разбирам, когато някой се шегува. Ти не се шегуваше.
— Откъде знаеш?
Той изправи гръб, след това се наведе напред към нея така, че тя да почувства дъха му в лицето си.
— Защото си луда по мен.
— Не съм.
— Разиграваш този театър от седмици. Не можех да направя нищо, освен да те наблюдавам — целуна нежно устните й. — Сега аз водя представлението. И ще се възползвам.
— Няма да позволя…
— Замълчи, Лайла.
С рязко движение на ръката си приближи лицето й към своето. Устните му се притиснаха агресивно към нейните. Като отпиваше от техния аромат, той прошепна:
— Отвори устните си.
— Адам…
— Благодаря — езикът му проникна зад тях. Лайла започна да издава приглушени звуци — първо от негодувание, после от копнеж, най-накрая от удоволствие. Напрегнатите й мускули се отпуснаха, затова той свали ръката си от врата й и зарови пръсти в косите й.
Когато се отдръпнаха един от друг, тя задъхано произнесе името му. Устните му затърсиха най-благоуханните извивки на нейната шия.
— Ти си като факел — каза той.
— Така ли? — наклони глава на една страна и той я целуна по ухото.
— Сигурно навсякъде, където отидеш, караш мъжете да полудяват по теб.
— Не преднамерено.
— Скъпа, не би могла да изглеждаш по-съблазнителна дори ако върху гърдите си имаше татуирано «Родена за удоволствия.»
— Не дарявам лесно своите прелести.
— Точно това те прави дяволски сексапилна. Показваш ги, но никога не ги отстъпваш. А това е достатъчно, за да подлуди всеки мъж само като те види. Като те докосне. Като вдъхне аромата ти.
Последната дума бе приглушена и неясна, тъй като устните му отново обсебиха нейните. Плъзна ръка под тениската й и пипнешком разкопча сутиена, после я отблъсна леко от себе си, на достатъчно разстояние, за да се наслади на гледката. Обгърна в длани красивите плътни полумесеци, омаломощен само от докосването до тях. Тихичко изстена и промърмори през шепот:
— Господи, липсваше ми докосването до жена.
Наведе глава надолу и обсипа шията й с топли целувки. Пръстите й инстинктивно се сплетоха в косите му, главата й се изви назад, от устните й се отрони задавено стенание. Когато той се отдръпна, тя почти проплака, почувствала се ограбена. Повдигна към него неразбиращи и премрежени от преживяното очи.
— Не спирай — с дрезгав глас прошепна тя.
Той я целуна отново.
— Искам да те видя така, както природата те е създала. Ще се съблечеш ли заради мен?
Мислите й веднага се отрезвиха.
— Ммм?!
— Бих искал да можех да го направя аз — с тъжен глас добави той, — но в такава ситуация предпочитам да съм в състояние да стоя стабилно на краката си — положи нежна целувка върху устните й и зашепна припряно: — Съблечи се пред мен, Лайла. Направи го бавно. Направи го предизвикателно.
Тя полека спусна крака на пода и се изправи. Сега беше моментът. Беше далеч от тези даряващи ласки ръце и нежно увещаващи устни. Сега бе последната й възможност да запази своя безупречен професионализъм. Последната възможност да отрече и преодолее личното си пристрастие към този пациент. Накратко — сега беше моментът да обърне гръб и да избяга.
Но тя продължаваше да стои край леглото му, сякаш краката й се бяха вкоренили в пода край него. Припламващите с нескрита страст очи на Адам, както и желанието й да обича и да бъде обичана, й диктуваха да остане. Гласът на професионалиста в нея претърпя огромно поражение, допускайки да бъде надмогнат от женственото начало, което я правеше много по-уязвима и увеличаваше вероятността да вземе неправилно решение при стоящата пред нея дилема. Нямаше съмнение какъв щеше да бъде нейният избор.
Това не беше изпитание. Не истинско изпитание. Защото още преди да се освободи от прегръдките му, тя вече знаеше, че щеше да се върне при него. Гола и изпълнена с желание.
Без да откъсва очи от Адам, тя съблече корсета си през главата. Задържа ръцете си вдигнати. Няколко секунди след това бавно ги спусна надолу и захвърли корсета на пода. Косите й отново се разпиляха върху раменете. Адам изпиваше с очи всяко нейно движение.
Лайла плъзна ръка назад към копчето на спортните си гащета. Пръстите й бяха загубили своята сръчност, но тя успя да ги разкопчае и да свали ципа им. Остана в тази прелъстителна поза няколко секунди, след това много бавно започна да ги смъква, извивайки снага, и накрая ги остави сами да се плъзнат по бедрата й, докато стигнат пода. Повдигна единия, после другия си крак и пристъпи встрани от тях, останала само по бикини. Така присъщата й предизвикателност сякаш се изпари. Усмихваше се свенливо, плахо и някак неопределено, което подейства десетократно по-възбуждащо на мъжа в леглото.
— Приближи се! — нареди с пресипнал глас той.
Лайла пристъпи неуверено към леглото, достатъчно близо, за да е в обсега му. Той протегна ръка и докосна почти заличилия се белег, останал от операцията на апендикса й, правена още в ранните й детски години. Очерта подлудяващ кръг около пъпа й. Върхът на пръста му бавно се плъзна по триъгълника, който бикините закриваха.
— Красиви са — каза той за кристалносиньото късче дантела и нежния светъл облак под него. — Направи го докрай.
— Аз… Не мога, Адам.
— Защо?
— Притеснявам се.
— Със сигурност и друг път си се събличала пред мъж.
Тя направи безпомощен жест.
— Но винаги беше… Искам да кажа…
— Моля те, Лайла.
Умоляващото изражение върху лицето му я накара да забрави изцяло за своите задръжки. С почти недоловимо колебание Лайла пъхна показалците на ръцете си под ластика на бикините, свали ги изцяло и пристъпи встрани от тях. След това тя, която обикновено нямаше капчица свян, която винаги бе презирала онези, които робуваха на своите предразсъдъци, която винаги бе уважавала човешкото тяло, независимо от неговата форма, изправи гръб и свенливо погледна Адам.
Той изруга тихичко.
— Знаех, че си красива, но… — бе твърде ангажиран да поглъща с очи и да черпи докрай от възхитителната гледка, за да успее да довърши изречението си. — Легни тук.
Ръцете му, закалени и силни от упражненията и натоварването, на което се бе подложил напоследък, се обвиха около кръста й. Притегли я към себе си. Загубил контрол, обсипа с жадни целувки косата, слепоочията, носа, скулите и накрая — устните й. Стенещ от възбуда, промърмори:
— Усещането е неповторимо.
— Голотата ли?
— Не. Това.
Взе ръката й и я пъхна под чаршафа. Някак си естествено и сякаш притежаваха своя отделна воля, пръстите й се обвиха около най-мъжествената част от неговото тяло. Той започна да ругае полугласно през стиснати зъби и потърси устните й. Целувката им бе дълга и жадна, пламенна и безпаметна. Двамата дишаха учестено и стенеха от удоволствие.
— Усещаш ли това? — попита тя.
— Усещам притискането. Усещам кожата ти. Усещам това… — той плъзна ръка между телата им и докосна малкото мъхесто хълмче в свивката между бедрата й. Реакцията й беше мълниеносна — цялото й тяло потръпна, сякаш помежду им бе преминало електричество.
Той застина.
— Нараних ли те?
— Не, не, нищо, не изпитах никаква болка.
Адам притисна главата й към гърдите си, а пръстите му потънаха в млечнобялата плът. Забила пръсти в раменете му, така силно, че маникюрите й оставиха дълбоки следи върху тях, Лайла затвори очи и се остави на блаженството, с което я даряваха неговите ласки. Тялото й търсеше неговата щедра на нежности ръка. По него пробягваха горещи тръпки на удоволствие, всяка следваща по-разтърсваща от предишната, докато накрая изпадна в състояние на безпаметно блаженство. Когато събра сили и отвори очи, тя си даде сметка, че ръцете му вече не я прегръщат, а лежат отпуснато край тялото му. Главата му бе облегната назад върху възглавницата, а лицето му бе безизразно и апатично. Но най-лошото от всичко — Адам бе охладнял.
— Адам? — изрече името му едва чуто, но знаеше, че я бе чул. Той не отговори, затова тя отново го извика.
— По-добре ще бъде сега да ме оставиш сам — с мрачна лаконичност отвърна той. — Уморен съм.
Лайла го гледаше неразбиращо. С чувство за вина бавно започна да се изправя. Забави се за миг, но тъй като той не я спря дори с жест, тя стана от леглото. Уплашена до смърт и объркана, грабна дрехите от пода и избяга от стаята.
Радваше се, че на тавана в спалнята й бе монтиран вентилатор. Поне имаше в какво да се взира. В продължение на часове бе гледала как неговите перки изписват кръг след кръг, раздвижват въздуха в стаята и изсушават стичащите се по лицето й сълзи в малки солени вадички.
Сигурно бе си припомняла всичко отново и отново поне сто пъти, но все още не можеше да открие логично обяснение за поведението на Адам. Кръвта бе препускала лудо във вените му. Какво би могло да я охлади така бързо? Какво? Какво бе направила? Или какво не беше направила?
Изпълнена с тревога и огорчение, тя се обърна на другата страна. Една сълза се оказа твърде тежка, за да бъде изсушена от вентилатора. Спусна се надолу по бузата й, плъзна се край едната й ноздра и падна върху възглавницата. Тя сякаш я обвиняваше… а също и всички предишни и последвали я сълзи. Лайла никога не плачеше. Никога, никога не плачеше заради мъж. Беше ядосана, че сега погазваше този свой принцип и плачеше заради Адам Каванот. Какъв коравосърдечен простак бе той, за да я изгони — в буквалния смисъл — от леглото си.
Но в постъпката му нямаше себелюбие. Отношението му към нея не бе като към бръснарско ножче за еднократна употреба, което се изхвърля, след като веднъж вече е било използвано. Дори обратното — самият той изглеждаше много по-разстроен от случилото се. Но защо, когато тя му бе дала всичко, което бе желал и от което бе имал нужда, когато бе доказал на себе си, че е способен да…
Мисълта проблесна съвсем неочаквано и я накара да затаи дъх. Бавно се извъртя да легне по гръб. Устните й се разтвориха от недоумение. Защо не се бе досетила за това по-бързо? Вече съвсем ясно Лайла си припомни изражението върху лицето на Адам, когато тя си бе тръгнала. Не тържествуващо. По-скоро обратното. То носеше отпечатъка на поражението. Не че тогава не бе могъл да понесе да я гледа. Не бе могъл да понесе тя да го види в това състояние.
С разсеяно движение на ръката изтри сълзите от лицето си и измърмори нещо, неподобаващо за речника на една истинска дама. След това прошепна в тъмното:
— Нищо чудно, че изглеждаше разстроен.
Лайла познаваше дори най-интимните части на неговото тяло. Имаше малък N-образен белег по рождение от вътрешната страна на ръката, малко над лакътната става. Като дете бе стъпил върху консервена кутия, полускрита в пясъка на плажа, и порязната рана бе оставила белег върху петата му. В горната част на свивката между лопатките, малко под петия прешлен, кожата му бе осеяна със ситни меки косъмчета, които образуваха пухкаво островче.
Но Лайла познаваше неговата психика не по-зле от тялото му. Знаеше заради какво живее той. Познаваше неговия начин на мислене. И при каквито и да е обстоятелства би трябвало да може да предвиди каква ще бъде реакцията на Адам при такава ситуация. Именно защото го познаваше така добре, тя успя да открие какво го е разстроило така дълбоко.
Лайла веднага си даде сметка какви мерки трябва да предприеме. Налагаше се да пожертва своята гордост, но това едва ли имаше голямо значение, когато ставаше въпрос за самочувствието, с което щеше да продължи да живее този мъж. Прийомът, който бе замислила да приложи, бе недопустим от гледна точка на професионалната етика и сам по себе си представляваше достатъчно сериозно основание за отнемане на свидетелството й за правоспособност като физиотерапевт. Въпреки това щеше да постъпи така, както й повеляваше чувството за дълг. Нейните основания бяха сред най-висшите, които можеха да залегнат в основата на нечие решение и от които зависеше една човешка съдба; те можеха да бъдат обобщени само с една дума: любов.


На следващата сутрин Лайла влезе в стаята на Адам с полъха на морския бриз, свежа като цвета на червило от серията «Фламингови криле» и с лице, върху което бе изразходвала не по-малко от половин тубичка крем за прикриване на сенки под очите, за да го направи поносимо за гледане.
— Добро утро, Ейси. Как е днес?
Адам седеше в инвалидната количка и гледаше навън през прозореца. Беше потиснат, точно както бе очаквала.
— Прекрасно.
— Добре ли спа?
— Добре спах.
— Пийт каза, че почти не си докоснал закуската.
— Ти какво, да не си ми майка?
Лайла се засмя, но смехът й прозвуча някак принудено.
— Е, ако бях — каза тя, намигайки му с едното си око, — тогава върху нас щеше да тежи непростим грях — той дори не се усмихна. — Не е ли смешно?
— Не е смешно.
— Какво ти става, сръдльо? Да ти донеса ли и кисели краставички?
— Само посмей да ми се появиш с кисели краставички и ще…
— Какво? С пръчка ли ще ме набиеш?
— Защо не млъкнеш и не започнеш да си вършиш работата?
— Какъв мърморко! — едва чуто каза тя. Застана точно пред него, сложи длани на тила си и се протегна със съзнанието, че така дава възможност на Адам да зърне част от корема й, оголил се при изхвръкването на долните краища на памучната тениска нагоре. — А аз спах прекрасно. Закуската беше фантастична. Вече съм готова за басейна. Искаш ли да ме придружиш?
— Не, ще остана тук.
— И ще допуснеш твоят великолепен тен да избледнее? — попита тя с престорено недоумение. — Ще монтираме тренировъчната маса край басейна и ще проведем терапевтичния сеанс на открито. Какво ще кажеш?
— Искам отново да опитам с успоредката.
— Добре, но по-късно.
— Защо не сега?
— Защото аз така казвам.
— Защото искаш да се приличаш на слънце край моя басейн и да се грижиш за тена си.
Лайла премести тежестта на тялото си върху другия крак, издаде напред красиво оформеното си бедро и гневно го изгледа.
— Ще се престоря, че не съм чула, Каванот, въпреки че подобни изявления ме изваждат от равновесие. Кога дебелата ти глава най-после ще разбере, че аз съм терапевтът, а ти пациентът, и че докато не си в състояние да ме надвиваш физически, ще става това, което аз кажа.
Той удари ядно с юмруци по страничните облегала на количката и изкрещя:
— Искам да изляза от това проклето нещо.
— Добре — провлачено отвърна тя, — следователно си губим времето в празни приказки, когато вече можехме да бъдем долу и да работим по този проблем — усмихната добави тя. Заобиколи отстрани, освободи спирачката на количката и я забута през стаята. Когато стигнаха до терасата, тя му наля ананасов сок от термоизолационната кана, която бе наредила на Пийт да занесе по-рано там. Като се навеждаше да подаде чашата на Адам, положи нежна целувка върху бузата му. — Може би това ще подобри настроението ти, докато се върна.
Очевидно той остана така слисан от спонтанната на пръв поглед целувка, че сякаш онемя. Тя изхлузи тениската през главата си, захвърли я небрежно върху плочите край басейна, засили се с обтегнато тяло по трамплина и изпълни съвършен скок, при който почти не разплиска водата. След като преплува няколко дължини, се изкачи по стъпалата в по-плиткия край на басейна и отърси водата от себе си.
— Страхотно е! Искаш ли да се потопиш на плиткото?
— Ще мина и без това.
Тя повдигна равнодушно рамене.
— Може би някой друг път.
Очите на Адам бяха приковани в нея, въпреки че се преструваше, че не я забелязва, когато тя тръгна към раклата, където бяха плажните хавлии, винаги изрядно сгънати и подредени. Водата блестеше на малки капчици по кожата й, точно както го бе замислила. Плажният балсам вършеше чудеса.
Попи с хавлията блестящите водни капчици, след това и косите си. Застанала с гръб към него, тя се пресегна назад и разкопча бюстието на банския си костюм. Вместо него, облече памучната тениска, която бе съблякла само преди няколко минути. Меката материя прилепна към влажната й кожа.
Когато се обърна с лице към Адам, установи, че приложената от нея хитрост дава резултат. Той стискаше страничните облегала на количката с такава сила, че ставите на пръстите му бяха побелели. Имаше вид, сякаш всеки момент щеше да скочи от нея, независимо как щеше да го направи — с помощта на специална катапултираща седалка или благодарение на собствените си сили. Очите му гледаха и хвърляха заплашителни мълнии, запалени от някаква свръхенергия. И беше възбуден. Спортните гащета от синтетичен плат не можеха да прикрият това му състояние.
— Виждам, че Пийт е приготвил тренировъчната маса — посочи с ръка към масата. — Можеш ли сам да стигнеш до нея?
Той закара количката до уреда. Облегна се с една ръка на ръба на масата, а с другата на облегалото на инвалидната количка и сам се качи върху нея. След това, пак сам, качи краката си върху плота.
— Скоро няма да имаш нужда от мен — Лайла наведе глава и добави с прелъстителен тон: — Поне не за това.
— Готов съм да го направя.
Погледът й многозначително се премести към слабините му.
— И аз това виждам.
— Лайла! — предупредително каза той.
— Добре, добре. Нямаш търпение отново да се качиш на успоредката. Но не можеш да се сърдиш на никоя жена, че се впечатлява от другите ти… достойнства.
Изпълниха комплекс упражнения за раздвижване и закаляване на мускулите. Тя противодействаше на всяко негово движение и въпреки че ругаеше заради нейната взискателност, когато приключиха, Адам се усмихваше гордо.
— Днес съм по-добър, нали?
— Утре вече ще можеш да ме изриташ в басейна — тайно погледна към него с периферното си зрение. — Обзалагам се, че това особено ще ти хареса, нали?
Той горчиво се засмя.
— Много повече бих искал да те задържа по-продължително време под нея.
— Под кое?
С прикрито задоволство Лайла забеляза как мускулите на лицето му потрепнаха от силно желание и раздразнение.
— Под водата.
— О! — отмести поглед, сякаш неговият отговор я бе разочаровал. — Бързаш ли много да се върнеш в стаята си?
— Не особено. Защо?
— Би било хубаво човек да се изтегне тук и да се попече на слънце.
— Направи го. Вече изпълни задълженията си.
— Имах предвид и двамата. Защо не останеш тук заедно с мен?
— За какво?
— Заради слънцето, глупчо. Някои цивилизации са вярвали, че неговите лъчи имат целебна сила.
— Това са глупави предразсъдъци.
— Но е сигурно, че не вредят — троснато отвърна тя. — Решавай сам — постла една от плажните хавлии край басейна и легна по корем, без да пропусне да свали памучната тениска.
— Дявол да го вземе — възкликна Адам. — Нямаш ли поне капка чувство за благоприличие?
Тя се обърна на една страна.
— Сега пък защо се горещиш?
Той махна с ръка към изложената на слънчевите лъчи гръд.
— Пийт може случайно да се появи.
— Разреших му да си вземе почивен ден.
— Ти си разрешила на наетия от мен иконом да си вземе почивен ден?
— Къщата е безупречно почистена, прането е изпрано, аз мога да готвя. Е, достатъчно, за да не умрем от глад — поправи се. — Искаше да отиде на луауто, устроено от негов братовчед по повод рождения му ден. И аз казах «да» — преди Адам да има време да се впусне в безкрайно недоволстване, Лайла пъхна флакон с плажно масло в ръцете му. — Би ли намазал гърба ми с това?
— Не мога да те достигна оттук.
— Тогава слез долу, откъдето ще можеш — легна отново по корем и подпря лице на дланите си. Точно както бе готова да се обзаложи, Адам бавно слезе от количката и се спусна върху плочките край водата. Преди седмици щяха да са му необходими няколко етапа, за да слезе от инвалидната количка върху плътните меки постелки, които използваха при изпълнението на някои от упражненията. А сега вече бе в състояние да извърши действието без затруднение благодарение на мускулите на ръцете, гръдния кош и кръста си. Лайла старателно прикри гордата си усмивка.
— Къде искаш да те намажа? — кисело попита той.
— Навсякъде — няколко секунди по-късно се чу: — Уау! Не толкова силно и по-внимателно. Ммм, така е по-добре.
Съвсем скоро и другата му ръка се включи в процедурата. С бавни, внимателни движения дланите му нанасяха маслото върху кожата по гърба й. От време на време върховете на пръстите му случайно докосваха гърдите й и се задържаха там за миг, а после отново подновяваха своите масажиращи движения. Когато усети, че той ще се оттегли, тя каза:
— Намажи и задната част на краката ми, ако обичаш.
Изрече молбата си със сънен глас, но в действителност никога през живота й вниманието й не е бивало така изострено. Всички сетива и нервни окончания по тялото й функционираха като добре смазан часовников механизъм.
Той не изпълни молбата й веднага, а дълго време се колеба. Ударите на сърцето й неспокойно отмерваха секундите. Затвори очи и с цялото си сърце се помоли той да изпълни нейното желание — както за негово, така и за нейно добро.
Очевидно трезвият разум отстъпи пред напора на естествените му потребности. Лайла усети ръцете му върху задната част на прасците си. После върху бедрата си. Притискаха и масажираха плътта, постепенно изкачвайки се нагоре. Трябваше да прехапе долната си устна, за да не изстене от удоволствието, с което я даряваха неговите длани.
Но прекалено бързо и за двама им, той се отдръпна. Лайла се обърна леко, само дотолкова, че да му открие дискретно полуприкритата си гърда.
— Свърши ли? — очите му мигновено се приковаха в малкия розов връх. — Може би е трябвало да станеш физиотерапевт — добави тя. — Ръцете ти определено притежават усета, необходим за тази професия.
Като използваше похватите, усвоени под нейно ръководство, Адам отново се качи в инвалидната количка и се намести удобно. После погледна към нея и каза:
— Но не и безсрамието.
Като ужилена, Лайла сграбчи тениската и се прикри с нея.
— Не съм безсрамна.
— Тогава си жестока.
— Нито съм жестока.
— О, така ли? — завъртя инвалидната количка и побърза да се отдалечи.
— Къде отиваш?
— В стаята си.
— Ще ти донеса обяда там.
— Не си прави труда.
— За мен не е затруднение. Влиза в задълженията ми.
— По дяволите задълженията! — извика през рамо той. — По-скоро бих останал гладен, отколкото да изям приготвена от теб храна.
И количката се скри в сянката на къщата. Лайла продължи да се взира още дълго след него, обзета от силното желание отново да заплаче. Беше добра в изобретяването на предварителни сценарии. Много лошо, че винаги се обръщаха срещу нея.


В първия миг не можа да идентифицира звука, който я бе събудил. Преди да отвори очи, остана да лежи неподвижно в леглото, за да се отърси от последните остатъци от съня и да се събуди мозъкът й. Когато погледна, с изненада установи, че спалнята е залята от виолетовата светлина на полуздрача. Бе спала по-дълго, отколкото бе планувала.
Когато преди няколко часа се бе прибрала тук, беше изтощена напълно — и физически, и психически. След като си бе взела душ, едва бе имала сили да пропълзи под завивките и да намести възглавницата под главата си. Бе заспала почти веднага, физически и емоционално омаломощена след прекараната безсънна нощ. Но бе възнамерявала да се събуди доста по-рано. Отдавна бе преминал часът за терапевтичния сеанс на Адам. Обзета от чувство за вина, тя се обърна по гръб и изрита встрани завивките.
И в същия миг отново долови познатия звук. И този път в главата й като мълния проблесна една мисъл.
— Какво, по дяволите, става?
Скочи от леглото, грабна кимоното от долния му край и докато тичаше към вратата, в движение пъхна ръце в ръкавите му. Когато стигна до стаята на Адам и разтвори вратата, вече бе завързала небрежно колана около кръста си.
Но видът й все пак си оставаше на една сънена Лайла, с вързани на опашка разрошени коси и подпухнали очи. Към тази Лайла се обърна той, застанал прав между гредите на успоредката.
— Отдавна беше време да се появиш.
— Адам! — извика тя и се втурна към него. — Какво, за Бога, си мислиш, че правиш?
— Гледай.
Тя го наблюдаваше с отворена уста как се навежда от кръста и като се държи с едната ръка за лоста на успоредката, с пръстите на другата докосва пода. Необходими му бяха много-много усилия, но той успя сам да се изправи отново.
— Как се научи да го правиш?
— Беше оставила своя наръчник тук — извърна глава, за да посочи към наръчника на терапевта върху нощното шкафче. — Прави се за раздвижване и обтягане на сухожилията и бедрените мускули.
— Знам за какво е предназначено упражнението — отвърна рязко тя. — Знам също така, че ти не си готов за него.
— Кой го казва?
— Аз го твърдя. Как ще се изправиш на крака? Къде са ти наколенките?
Без да отговаря на нейния въпрос, Адам каза:
— Гледай какво още мога да правя. Без твоя помощ бих могъл да добавя — съсредоточи се така дълбоко върху усилието, че капчици пот оросиха челото му, мускулите на ръцете и краката му се издуха. Бедрата му се огънаха. Усилията му бяха възнаградени. Адам успя да направи няколко неуверени крачки.
Лайла се наведе и мина под една от гредите на успоредката, след това се изправи само на сантиметри от него.
— Това е много хубаво, Адам, но за днес е достатъчно. Ще те заболи… Адам. Чуваш ли какво говоря?
— Да.
— Тогава спри. Веднага. Говоря сериозно. Казах не!
Той направи още една стъпка. Докосна гърди до нейните. Лайла го прихвана през кръста, за да го подкрепи. Но откри, че той е по-силният от двамата. Пръстите на едната му ръка се вкопчиха в косите й, свиха се в юмрук и притиснаха грубо главата й към гърдите му.
— Каква игра играеш? — изръмжа той.
— Аз не си играя с хората.
— Как ли пък не! Разиграваш някакъв театър пред мен. Искам да знам защо. Да не би да имаш перверзно чувство за хумор? По този начин ли се забавляваш? Или си посветила последните няколко дни за развлечение на инвалидите? — така силно стисна косите й в юмрука си, че очите й се напълниха със сълзи. — Защо използва цялата си женственост и женско лукавство, за да ме възбудиш?


Десета глава

Като се усмихваше прелъстително, Лайла притисна гърди към неговите. Забеляза как погледът му се премрежи. Повдигна се на пръсти и го целуна по устните. Без да откъсва устни от неговите, прошепна:
— Защото така те искам.
Той жадно започна да я целува. Неговото нетърпение и ненаситност направиха целувката груба.
— Много добре знаеше какво точно правиш с мен, нали?
— Да — предизвикателно отвърна тя.
— Целенасочено ме тормозеше.
— Не те тормозех, а те омагьосвах.
— Защо?
— Защото те желая, Адам.
Последвалата целувка освободи дълго таените в него ожесточение, гняв и желание. Обви ръце около нея и я притегли към себе си. Когато тя отвърна с притискане на бедрата си към него, Адам бързо свали ръце от нея.
Но той бе далеч от мисълта да се оттегли. Като се опираше на ръце, той отстъпи назад и се отпусна в инвалидната количка. След по-малко от минута вече беше в леглото по гръб и притискаше Лайла върху гърдите си.
— Покажи ми най-доброто, на което си способна, сладка моя — прошепна той с пресипнал глас.
Тя го направи. Целуваха се безкрайно, с открита, дълго жадувана страст. Когато се отдръпнаха, останали без дъх, Адам разтвори кимоното и оголи раменете й. Тя го съблече и застана на колене пред него, горда и без никакъв свян. Протегна пръсти към ластика на гащетата му.
В същия миг забеляза, че в очите му проблясват първите искри на съмнение. Той хвана ръката й.
— Лайла, почакай, аз…
Лайла леко плесна ръката му и притисна показалец в ямката на гърдите му.
— Да не си посмял отново да се правиш на недостъпен пред мен, Адам Каванот. Миналата нощ ти се размина безнаказано, но да бъда проклета, ако допусна това да се повтори.
— Аз…
— Замълчи и ме изслушай — с припрян жест отметна назад един паднал пред лицето й кичур коса. — Страхуваш се, че няма да можеш да стигнеш до края. Но никога няма да узнаеш дали си прав, или грешиш, ако поне не опиташ — задъхано пое въздух и гърдите й се повдигнаха високо. — И можеш да забравиш притесненията си, ако си бавен или непохватен, или дори се провалиш напълно. Аз няма да съм в състояние да го усетя. Няма да мога да преценя дали си бил добър, или си се представил зле, или пък си бил безразличен, защото… защото ти ще бъдеш първият ми любовник.
Той недоумяващо втренчи очи в нея. Когато миг по-късно избухна в смях, смехът му беше смазващ за нея.
— Ах, ти, малка интригантке. По-дръзка си от всички жени, които някога съм срещал. Готова си да направиш всичко, да кажеш всичко, каквото и да е, за да накараш пациента си да реагира положително на замислената терапия. Е, добре, аз не искам да слушам лъжите ти. А още по-малко се нуждая от твоето съжаление.
Лайла постави юмруци на хълбоците си.
— Виж, Ейси, съществува само един начин, по който можеш да провериш дали лъжа или не.
Сръчно смъкна гащетата му и възседна скута му. Опря длани на гърдите му, наведе лице към него и впи устни в неговите.
— Предизвиквам те да опиташ — отново го целуна. — Това е моето предизвикателство, Каванот. Моето двойно предизвикателство — обсипа с целувки гърдите му. Той изсъска през зъби някаква вулгарна дума и сграбчи с две ръце косите й. Но не дръпна главата й назад, не и след последната интимна целувка. — Предизвиквам те, Каванот.
Едва довършила последните думи, Адам прикова устните й между своите, сграбчи с две ръце хълбоците й и я притегли надолу. В действието му нямаше нежност.
Съпротивление.
Сподавен вик на болка.
Той застина.
— Господи, Лайла, съжалявам! — лицето му изразяваше две чувства едновременно: вина и недоумение. — Не исках да бъда… Не разбирам как… Това е… Ти наистина си… Защо не ми каза?
— Казах ти — погледна го право в очите. — Истина е. Ти си първият мъж в моя живот. Можеш да ми вярваш и за следното: ако спреш сега, ще те убия.
В единия ъгъл на устните му трепна едва забележима усмивка, но когато повдигна ръка, за да докосне лицето й, в жеста му имаше нежност и съчувствие.
— Убедена ли си?
— Да — запъна се. — Но не мисля, че ще мога да остана с отворени очи, докато се любим. За мен е толкова… А аз…
— Лайла!
— Какво?
— Замълчи.
Притегли я към себе си за дълга целувка. Тя приемаше всяко прошепнато в ухото й напътствие, докато накрая, без болка, а по-скоро отдадени изцяло на удоволствието и насладата, Адам проникна в лоното на нейната женственост.
Той продължи да я направлява. Едно нежно докосване, наставляващо движение на ръката, прошепната любовна дума. Любовна прелюдия. Думи, вибриращи от нега и предизвикателство. Еротичен, изострящ сетивата разговор. Докато накрая вече не бе ясно кой от двамата бе водещ в тази любовна игра.
Сякаш светът около тях потъна и започна да се разпада. Двамата притискаха неистово тела, които се търсеха. Той повтаряше нейното име. Тя заклеващо призоваваше неговото. Постигнаха блаженство, за чието съществуване дори не бяха подозирали. Екстаз, възторгващ телата и единяващ душите им. Мечтите ставаха реалност.
Измина дълго време, преди тя да събере сили, за да го погледне.
Адам се усмихваше.
Тя също се усмихна и каза:
— Ами като за първи път не беше никак лошо.


— … знаех единствено, че губехме почва под краката си и аз не можех да направя нищо, за да попреча. Опитвах се да намеря опора, да се хвана за нещо, но когато сключвах пръсти, между тях оставаше само въздух. Непрекъснато си повтарях: «Хайде, Адам, направи нещо. Спри това. Не допускай то да се случи.» Но бях безсилен.
— И сега се ненавиждаш.
— Да.
Докато разсеяно прокарваше пръсти по разпилените върху гърдите му като мека свила коси на Лайла, Адам въздъхна.
— Спомням си, чух Пиер да вика. А може би е бил Алекс. А възможно е да съм чул и собствения си вик, защото по-късно ми беше казано, че те са починали на място.
— Чувстваше ли болка? — разговорът за преживяната от него злополука имаше терапевтичен характер. С пълното съзнание за страданието, което връщането към миналото щеше да му причини, Лайла го бе окуражила да излее в думи чувствата си, свързани с нещастието.
— Не мисля. Не помня да съм чувствал болка в онзи момент. Може би съм изпаднал в шок.
— Вероятно.
— Губех съзнание, после отново идвах на себе си и това се повтори няколко пъти. Не виждах никого от приятелите си, но си спомням, че ги виках по име и никой не отговори на моя зов. Мисля, че заплаках.
Тя го притисна към себе си. Преди да продължи, Адам се прокашля, за да овладее гласа си.
— Следващото нещо, което си спомням, бе хеликоптерът, с който ме транспортираха към болницата. Шумът бе оглушителен. Усетих тревогата и припряността по лицата на хората около мен. Когато се върнах в съзнание, ми казаха, че съм бил подложен на спешна хирургическа интервенция, за да наместят счупените кости в областта на гръдния кош.
— Наистина ти съчувствам — каза тя и целуна нежно ямката в основата на шията му. — Преживяването сигурно е било мъчително.
— Спомням си, че не бях толкова уплашен, а по-скоро ядосан. Това се случваше с мен и още не можех да го повярвам. Имаше още толкова много неща, които бях запланувал да постигна в живота си — поклати умислен глава. — Знам, че бе налудничаво да разсъждавам така в онзи момент, но така функционираше мозъкът ми тогава.
— Сигурно си си казвал: «Не е справедливо», нали?
Адам отпусна тежко ръка върху главата й.
— Да. Най-общо казано. Нещастията обикновено се случваха с други хора. Не с Адам Каванот. Бях чул за трагични истории по новините, но продължавах да живея както преди — безразличен и незасегнат. Сега, когато ти разказах това, сигурно ме виждаш в съвсем различна светлина, нали?
Лайла опря юмруци върху гърдите му и подложи глава на тях. После повдигна очи към него и каза:
— Това те прави нормален човек. Същото казват всички озовали се в твоето положение. Синдромът «Защо аз?». И въпросът е съвсем основателен.
Лицето му стана умислено.
— Не знам. Като какъв се проявяваше Бог към мен — като благодетел или като възмездител? Дълго разсъждавах по този въпрос, след като излязох от упойката. Защо аз единствен останах жив?
— Не трябва да се чувстваш виновен за това, че си останал жив. Аха, значи вече страдаш от такъв комплекс — добави тя и докосна предпазливо неговото печално лице. — Понякога това е най-тежкият проблем за оцелелите.
— Върху това също мислих дълго време. Особено преди да ме преместят тук. За мен беше непоносимо да лежа по цял ден в онази клиника в Рим, безпомощен, измъчван от болките, парализиран и изплашен.
— От какво най-много се страхуваше?
Преди да отговори, известно време остана замислен.
— Страхувах се, че никога вече няма да бъда Адам Каванот. Чувствах се така, сякаш бяха ми отнели не само способността да се движа, а сякаш бях ограбен от своята индивидуалност.
— Това също е характерно за хора в твоето състояние — целуна го леко по устните. — Какво има? Усмихваш се странно.
— Знам, че изглежда глупаво, но бях и много притеснен. Първия път, когато ме поставиха на онази… — обрисува с жест какво имаше предвид.
— Наклонената маса?
— Да. Цялото ми същество се разбунтува. Представяш ли си само — Адам Каванот, собственик и генерален менажер на хотелската верига «Каванот», да се подлага на такова унижение…
Лайла се надигна лекичко и го целуна отново, този път по-звучно.
— Ти единствен сред всички останали си се отнасял без съчувствие или самосъжаление към собственото си състояние.
— Знам. Държах се отвратително с тях.
— Сигурно се шегуваш.
Адам се усмихна тъжно, но очите му останаха сериозни.
— Една от характерните ми черти е, че съм безкомпромисен към личните си несполуки.
— Проявяваш безкомпромисност и непримиримост към неща, които са извън контрол.
Той сведе очи към нея.
— Мисля, че ти попадаш точно в тази категория. Излизаш извън обсега на нещата, които мога да предвидя и да контролирам.
Лайла се засмя.
— Именно затова не ме харесваш.
— Харесвам те — в гласа му прозвучаха нотки на настоятелност, които веднага привлякоха нейното внимание.
— Така ли? Откога?
— Откакто… Не знам.
— Обзалагам се, че аз знам. Започна да ме харесваш, след като съблякох бельото ти и седнах на скута ти.
— Не. Искам да кажа, да, това също ми хареса. Особено ми хареса — добави той със сладострастни пламъчета в очите. — Но само преди секунди открих, че те харесвам и като личност.
— Защо?
— Предполагам, защото търпеливо ме слушаше, докато разказвах за злополуката.
Лайла прокара пръст по устните му.
— Радвам се, че го сподели с мен. Изпитвал си нужда да поговориш за това с някого. Казаха ми, че си отказал консултация с психолог, докато си бил в болницата.
Той сви рамене.
— Чувствах се като глупак.
— Твърде горд си, за да се обърнеш за помощ към някого, нали? — зададе въпроса със закачлив тон, който извика усмивка върху лицето му.
— Благодаря, че ме изслуша и не направи никакви коментари, Лайла.
— Винаги на твое разположение.
Адам протегна ръка и започна да навива кичур от косите й около пръста си.
— Заченахме обсъждането на много сериозна тема, но откривам, че ми е трудно да разсъждавам философски, когато до мен се е изтегнала такава прелъстителна палавница.
— Дори сега ли?
— Хмм! — изгледа я с неприкрито любопитство и интерес. — Но сега, след като ти разкрих всичките си тайни, е твой ред да свалиш картите. Разкажи ми как и защо?
— Защо и как какво?
— Защо все още си девствена?
— Каква къса памет имаш.
Той я изгледа строго.
— От техническа гледна точка е напълно възможно, защото моите любовни връзки никога не бяха консумирани.
— Това отговаря на втората част от моя въпрос. А какво ще отговориш на първата? За да освежа паметта ти, тя се отнасяше към въпроса защо.
— Защото никога преди не съм го пожелавала.
— Лайла! — изрече го с тона на родител, порицаващ детето си, че постоянно увърта и заобикаля истината. — Искам да ми кажеш причината.
— Това е самата истина. След като вече добре ме познаваш, допускаш ли, че бих запазила своето целомъдрие по някакви други причини?
Адам сякаш все още не проумяваше.
— Това просто не се побира в представата ми за теб. Способна си да направиш или да изречеш каквото и да е без никакви задръжки. Трудно ми е да повярвам, че имаш такова освободено и естествено отношение към секса, без никога преди да си го правила.
— Ходя на футболни мачове и викам окуражително за играчите, но самата аз никога не съм играла футбол.
— В случая не може да се прави такава аналогия.
Лайла въздъхна раздразнено.
— Какво предлагаш, да си татуирам едно голямо «Д» върху челото ли?
Адам сключи длани на тила й и я притегли към себе си. После притисна устни в извивката на шията й и промълви:
— Сега вече е твърде късно.
— Точно така. Защо тогава го правиш световен проблем?
— Бях изненадан. Не, точната дума е шокиран. А ти все още не си отговорила директно на моя въпрос.
— Никога по-рано не съм пожелавала да се любя. Нищо по-просто от това.
Адам поклати глава.
— Не, има нещо друго — втренчи изпитателно поглед в очите й и се опита да открие истината зад техните сини ириси, но тя побърза да ги извърне настрани. — Този разговор има ли нещо общо с разговора ни за твоето усещане за неадекватност?
— Не, естествено.
— Бинго.
— Добре, може би има. И какво от това?
— Красива си, забавна, чувствена и изключително привлекателна жена, ето това. Защо си се лишавала от най-приятното и изпълващо с удовлетворение чувство, познато на човека?
— Защото ако е имало начин да се отдам на най-приятното и доставящо най-пълно удовлетворение преживяване, познато на човешкия род, то щях да съм го направила.
Сега Адам говореше съвсем тихо.
— Ще възразиш ли, ако те помоля да ми обясниш?
— Да, но ще изпълня молбата, защото оставам с впечатлението, че ще продължиш да настояваш дотогава, докато не го получиш.
— Права си.
Лайла пое дълбоко въздух, за да сдържи раздразнението си, после бавно го изпусна.
— Мислех, че в секса ще съм също така тромава и непохватна, както във всичко останало. Нямам предвид само в леглото. Говоря за всички примамки и хитрини, които са част от прелюдията към него. Страхувах се, че ще забременея въпреки предпазните средства. Боях се, че ще попадна сред онзи процент и половина от населението, върху който противозачатъчните таблетки не действат. Боях се, че ще се влюбя в някой мъж, но той няма да се влюби в мен. Или обратното — огромните й сини очи умоляваха за разбиране. — Знам, че ще прозвучи нелепо, но винаги оплесквах всичко, с което съм се захващала.
— С изключение на баскетбола и тениса. Знам го от Елизабет.
— Да, бях много добра, но ме изхвърлиха от отбора на гимназията.
— Мога ли да попитам защо?
— Защото обших с пайети ръбовете на спортните си гащета. Е, онези екипи бяха наистина грозни, Адам — натърти тя, когато той избухна в смях. — А мъжете направо побесняваха от яд, когато аз печелех, затова престанах да играя тенис. Разбираш ли? Беше логично да се проваля и в любовта.
В гласа й се прокрадваха нотки на уязвимост, макар че тя не ги долавяше.
— Не исках да запиша още един провал в отрицателния си баланс. А когато станах достатъчно голяма, за да казвам «да» или «не» на мъжете, които ми предлагаха, Елизабет вече бе омъжена за Джон Бърк. Тя беше идеалният човек, който можеше да свие уютно домашно гнездо. Съпругът й я боготвореше. Елизабет роди изключително красиви, мили и преждевременно развити бебета. Ако аз бях завързала сериозни отношения с някой мъж, то те неизбежно щяха да приключат катастрофално.
— Но си излизала с мъже.
— Да, с много мъже. Обаче винаги ги обуздавах преди последното преброяване.
— Горките наивници.
— Хей, това, че се срещаш с някого, не означава, че ще му се отдадеш. Аз не давах надежди, които по-късно да излъжа. Не обичах истински никого от тях, затова не ме бе грижа, че разбират погрешно моите постъпки, а след това изпадаха в ярост, наричаха ме с обидни думи, тръгваха си унили и никога не ме канеха да излезем отново.
— Но, Лайла, при твоите действия, при твоите обещания не можеш да обвиниш никой мъж, че ще се почувства излъган, ако ти откажеш да стигнеш до края.
— Предполагам, че си прав — призна тя. — Но залогът бе твърде висок. Всичко, което бях постигнала, всичко, което изграждаше личността ми, бе заложено на карта, а никога не съм смятала, че залогът си струва риска — очите й заблестяха. — Поне не до този следобед. Сега вече знам какво съм пропускала.
— Не ме гледай така, ти, малка немирнице. Трябваше да започнеш работа в рекламния бизнес. По-добре от всеки друг знаеш как да опаковаш стоката и как да я предлагаш. Превърнала си своя самозащитен механизъм в истинско изкуство — очите му обходиха фигурата й, плъзгайки се първоначално по разпилените й коси, по устните й, поруменели от неговите целувки, след това се спряха на очите й, изпълнени с онзи блясък, който сякаш казваше: «Готова съм за всяка игра.» — Господи, и камък не би устоял на твоя чар.
— А ти мислеше, че съм лесно завоевание.
— Определено не лесно — през смях отвърна той, — но което си струва всички неприятности. Е, при твоите изкусителни дадености и естествени заложби нищо чудно, че така бързо се възпламени вчера.
Лайла наистина поруменя.
— Не можех да противодействам на онова, което ти събуди в мен — Адам се усмихна щастливо. — Гордееш се със себе си, нали, Каванот? Хей, не бъди самодоволен. Както сам се изрази, имах заложбите и бях заредена. Всеки мъж би могъл да ме възпламени.
— Но не позволи на никой друг да го направи — с тих глас напомни той. — На мен обаче позволи. Защо?
Като приглаждаше разсеяно веждите му с показалец, тя се замисли, за да открие верния отговор.
— Може би ти щеше да бъдеш благодарен и на гвинейска свиня и нямаше да се подразниш от аматьорското ми представяне. Всъщност разбирах, че ще бъдеш по-уверен, ако партньорката ти е начинаеща.
— Ти не си начинаеща. Родена си за това. Съжалявам всички онези неудачници, които са се опитали да те вкарат в леглото си и са се провалили. Но се радвам, че не са успели.
Притегли главата й към себе си и я целуна.
— Адам! — дишайки учестено, започна тя. — Можем ли да го направим отново?
— Да, да — простена той. — Мога да го направя отново. Сега вече знам, че ще се справя с всичко.


На следващата сутрин Адам се събуди със същото самочувствие от предишния ден. Отхвърли завивките и за миг понечи да прехвърли крака на пода и да направи обичайната си сутрешна гимнастика, както някога, през годините преди злополуката.
С излизането от съня обикновено настъпваше унинието. Тази сутрин обаче той се усмихна и прогони мрачните мисли от главата си.
Адам беше неудържим. Можеше да направи всичко. Беше любил жена, при това успешно. Възвръщането на сексуалната пълноценност бе само началото. Скоро щеше да ходи сам. След това да тича. И всичко това дължеше на жената, която лежеше до него.
С усмивка, изпълнена с нежност, Адам обърна глава и с разочарование откри, че Лайла я няма. Цялата нощ бяха прекарали заедно с приковани тела върху тясната болнична кушетка. Върху възглавницата все още личеше вдлъбнатината от главата й, чаршафите пазеха уханието на нейната кожа, но през някой от малките часове на нощта, когато той бе заспал от пълно изтощение, тя вероятно се бе прибрала в стаята си.
Адам се усмихна на себе си. Ако го беше направила заради Пийт, старанието й бе напразно. Още преди седмици азиатецът сам го бе посъветвал да държи Райра в леглото, да я люби по цял ден и тогава тя няма да говори толкова много и да бъде така необуздана.
Адам отново се засмя, този път на глас, припомнил си как всеки път, когато тя отваряше уста, за да каже нещо през изминалата нощ, той осуетяваше нейното изявление, като покриваше устните й с целувка. Почти винаги я целуваше мълчаливо или почти без да говори. В гърлото й затрептяваше онзи специфичен звук, който имаше върху него безспорно възбуждащ ефект. Само като си го спомнеше, кръвта във вените му започваше да препуска необуздано.
Обу спортните си гащета. Без да облича нещо друго, той се прехвърли в инвалидната количка. Вече дори не се налагаше да се замисля за последователността на движенията, които първоначално му бяха изглеждали непостижими, но след това, под непрекъснатите напътствия на Лайла, се бяха превърнали в негова втора природа.
Много често му се бе искало да я прокуди от планетата, особено когато го бе карала да прави някое унизително за него упражнение. Сега й бе признателен за непреклонността и твърдостта, проявявани към него. Трябваше само да се види колко много бе направила тя за него.
Когато излезе в коридора, погледна към вратата на нейната спалня и видя, че е затворена. Подкара количката в противоположна посока, към асансьора, качи се в него и слезе на първия етаж. Пийт не беше в кухнята, нямаше го и в неговите стаи.
— Хитър малък интригант — усмихнато промърмори Адам. Пийт им предоставяше възможност да прекарат по-дълго време насаме.
Направи кафе и го постави върху поднос заедно с две чаши и пакет нискокалорични бисквити. Закуска в леглото. Когато приключеха с кафето и с бисквитите, той щеше да получи десерта «Лайла» — гола, предизвикателно съблазнителна и изпълнена с нега.
От унеса на мечтите го изтръгна собственият му стон на силна възбуда. Мислите му ставаха все по-приятно неблагоприлични. Бе адски хубаво да прави планове за прелъстяване сега, когато знаеше, че може да ги осъществи. Забързано отиде до откритата тераса да откъсне огромен червен цвят от хибискус, който щеше да се впише добре наред с другите изящни форми във фигурата на Лайла, после се върна в кухнята, постави подноса върху коленете си и се отправи към втория етаж. Не почука на вратата на спалнята й, а завъртя количката и натисна бравата.
Когато обърна отново количката с глуповатото ухилено изражение на влюбените до уши върху лицето си, Адам се сблъска с разочарование, въздействието, на което се равняваше на смъртоносен удар.
Лайла я нямаше. Нито следа от нея. Нито следа, че Лайла наистина е съществувала някога.
Стаята бе педантично почистена и подредена, също както в деня, когато тя се бе нанесла тук. Покривката на леглото бе безупречно изпъната. По килима не се виждаха събути в движение сандали, оставени в безпорядък. Не се виждаха и показващи се от чекмеджетата дантелени кордели от елегантно дамско бельо. В стаята се носеше миризмата на необитавано жилище, а не уханието на дамски парфюм. Лакираната повърхност на вградения гардероб не беше покрита от едва забележим слой прах. По повърхността на тоалетната масичка не се отразяваха сенките на наредените върху нея шишенца и кутийки с козметични препарати, нито блясъкът на бижута и накити. Без да го отваря, Адам бе сигурен, че гардеробът също е празен. Помещението бе останало без живот. Бе останало без Лайла.
От гърдите му се изтръгна оглушителен вик на безсилен гняв. Той се надигна от диафрагмата, набра сила и отекна из празната къща като рев на ранено животно в нощната тишина на някоя джунгла. Бе прекъснат от трясъка на каната с горещо кафе, запратена в отсрещната стена.


Единадесета глава

— Не мога да повярвам, че просто си си тръгнала.
— Да, но го направих.
— Без да кажеш нищо? Без да кажеш на никого къде отиваш?
Лицето на Лайла бе напрегнато. През последния час и половина Елизабет я бе подложила на кръстосан разпит и за нея това ставаше уморително.
— Казах ти, че бях в Сан Франциско.
— Ние трябваше да знаем къде си.
— Не, не трябваше — изкрещя Лайла. — Точно това исках. Исках да избягам далеч и да остана сама известно време. Вече съм голямо момиче. Не знаех, че е необходимо да искам нечие разрешение, за да отида на почивка.
Тед направи с ръка знак на Елизабет да замълчи.
— Разбираме и зачитаме твоето желание да си починеш известно време, Лайла. Но трябва да признаеш, че действията ти бяха доста непредсказуеми.
— Импулсивността е едно от най-характерните ми качества.
Защо просто не се приберяха вкъщи и да я оставят на спокойствие? Все още нямаше желание да вижда никого. Изобщо нямаше намерение да оправдава своето дезертьорство. Самата тя още не можеше да открие причината, накарала я да избяга от Адам, още по-малко можеше да я обясни на други хора.
— Този път твоята импулсивност е вървяла ръка за ръка с липсата на чувство за отговорност — укорително каза Елизабет. — Напусна Адам, когато най-много се нуждаеше от теб. Без да кажеш дума. Напуснала си го, без да му се извиниш поне от чувство за неудобство, без дори да кажеш «довиждане».
— Адам ще оцелее. Самият той ми го каза. Преди да си тръгна, каза, че вече може да се справи с всичко. Аз му вярвам.
— Но професионалният ти ангажимент не е бил завършен. Той все още се нуждае от теб.
Лайла непреклонно поклати глава.
— Не от мен. А от терапевт. Всеки терапевт може да му помогне. В духовното му състояние настъпи коренен прелом. Той се справяше сравнително добре. Преди да напусна Оаху, се отбих при доктор Арно, който ме увери, че веднага може да намери друг специалист.
— От това, което знам, доктор Арно е успял — каза Тед. — Според информацията, Адам се справя удивително добре. Дори отново е оглавил управлението на корпорацията.
— Ето, нали ви казах — увери ги Лайла, — всичко е наред.
— Това все още не оправдава твоето неочаквано бягство от поетия ангажимент.
— Тогава не ми плащайте. Прекарах чудесна ваканция по време на престоя си там. Беше страхотно.
— Не ме иронизирай, Лайла.
— Тогава не се дръж като вода ненапита — рязко отвърна Лайла. — Омръзна ми да съм заточеница в онази тропическа планина. Нуждаех се от смяна на обстановката.
— А защо именно Сан Франциско?
— Никога преди това не съм била там. Исках да видя този град.
В действителност това бе първата спирка, след като се бе качила на самолета от Хонолулу. Градът бе подходящ, както всеки друг град, в който тя можеше да избяга от познатите си и да забрави мъката си. Беше видяла много малко от неговите забележителности, защото бе прекарала по-голямата част от времето си в хотелската стая. Но не искаше те да знаят за това.
— Какво прави там през цялото време?
— Прекарах чудесно.
— Сама?
— Не казах, че съм била сама.
— Каза, че си отишла там, за да бъдеш сама.
— Но промених решението си — раздразнено отвърна Лайла.
— С мъж ли беше?
През последните дни Лайла едва успяваше да контролира нервите си. Мрачното й настроение не се бе подобрило, когато само минути след завръщането й у дома Тед и Елизабет се бяха появили на прага.
— Да не би да сте наели детективи да следят всяка моя стъпка? — бе попитала тя, след като неохотно ги покани да влязат.
От този момент нататък разговорът им не потръгна. Сега тя се обърна срещу сестра си с неприкрита враждебност.
— Какво те засяга дали съм прекарала времето си в Сан Франциско с един мъж или с цяла дузина?
— О, Лайла! — Елизабет заплака. Тед се спусна да й помогне да седне на най-близкия стол.
— Не се разстройвай, Елизабет. Не е хубаво нито за теб, нито за бебето.
— Как да не се разстройвам? Моята съвсем безотговорна сестра е била на двуседмичен лов за мъже в Сан Франциско. Какво става с нея?
— Винаги си казвала, че тя е вятърничава и странна.
— Вече би трябвало да е минала този етап. А сега е по-лоша от всякога. Защо?
— Хормонална буря — предположи Тед.
— Имам по-добро предложение — прекъсна ги Лайла с престорена веселост. — Ако двамата възнамерявате да ме обсъждате, сякаш съм някаква трета, невидима страна, бих предпочела да се приберете вкъщи и да продължите там. Уморена съм. Искам да разопаковам багажа си. Налага се да се обадя в клиниката и да им кажа, че съм готова да започна отново работа. Ако трябва да съм откровена — искам да си отидете.
Елизабет изглеждаше засегната, но се изправи на крака.
— С най-голямо удоволствие. Но ще използвам банята ти, преди да си тръгнем.
— Моля, самообслужвай се — с широк жест Лайла й показа пътя към банята.
След като Елизабет излезе, Лайла се обърна и видя, че Тед я наблюдава заинтригувано. Седна в креслото срещу него, но погледът му й пречеше да се съсредоточи.
Той пръв наруши дългото потискащо мълчание.
— Винаги си била вятърничава и странна, но аз все още те харесвам.
Неговите думи прозвучаха като ехо на нечие друго неотдавнашно изявление. Споменът бе едновременно приятен и горчив. Усети как сълзите напират в очите й, но се насили да се засмее.
— Благодаря.
Той се отпусна назад в креслото и сключи длани на тила си.
— Знаеш ли, странно е.
— Кое?
— Че тази вечер си толкова избухлива, когато се връщаш от почивка.
— Пътуването е уморително.
— Не, най-странното е в съвпаденията. През последните няколко седмици разговарях с Адам много пъти и при всеки разговор се долавяше същата раздразнителност. По телефона не звучеше като щастлив човек, но всеки път ми казваше, че се чувства много добре. Всъщност сякаш за него беше важно да ме убеди, че всичко е наред. Държеше се по същия начин, нещо подобно на твоето отношение към мен и Елизабет сега.
— Чувствам се много добре.
— Ъхъ! — възкликна Тед и открито се усмихна. — И каквото и да те кара да се чувстваш толкова добре, сигурно е същото, което прави Адам така щастлив. Във всеки случай вие двамата сте най-щастливите хора, които някога съм срещал. Питам се само защо полагате такива големи усилия целият свят да го разбере.
Тед я изгледа със съчувствие. В този момент на Лайла наистина й идваше да се разплаче. Но не й бе дадена възможност. Елизабет се върна при тях и съвсем спокойно оповести:
— Водата ми току-що изтече.
Двамата скочиха едновременно, сякаш земята под нозете им се бе запалила. Тед бързо се изправи и я сграбчи за раменете:
— Сигурна ли си? Добре ли се чувстваш? Какво трябва да правим?
— Да отидем в болницата и да родим бебе — отвърна му тя през смях. — Лайла, мисис Алдер е при Меган и Мат. Моля те, обади й се и я попитай може ли да остане при тях тази нощ.
— Да, разбира се. Нещо друго?
— Да накараш Тед да свали ръцете си от раменете ми. Пречи на кръвообращението ми.


С характерното за нея спокойствие Елизабет роди момиченце, малко преди разсъмването на следващия ден.
— Такава си мъничка — шепнеше тихо Лайла. — Толкова нежна.
Докосна буза до покритата с мек мъх главица на своята племенница. Като придържаше детето в сгъвката на лакътя си, Лайла се възхищаваше на живота, трептящ в това малко създание.
— Не се тревожи. Когато майка ти започне да те облича в детски престилчици с апликации на мечета и патета и други такива, леля Лайла ще се притече на помощ. Тя ще ти купи нещо наистина весело и свежо.
От мъничката устица на бебето забълбука балон. Лайла реши, че това е израз на одобрение към идеята. Стоеше усмихната, когато вратата на болничната стая тихо се отвори. Усмивката й угасна в мига, когато го видя. С едната си ръка се опираше на патерица, а в другата държеше букет свежи цветя.
Върху лицето на Адам се изписа същото изумление, когато видя Лайла, седнала на края на болничната кушетка, притиснала бебе към гърдите си. Но само в първия миг. След това изражението му стана студено и враждебно.
— Очаквах да видя Елизабет.
— Е, не си ли доволен? Вместо нея срещаш мен.
— Какво правиш тук?
— Бих могла да ти задам същия въпрос.
— Аз първи зададох въпроса.
Лайла отстъпи с повдигане на рамене. Надяваше се, че той не забелязва учестеното й дишане.
— Тук съм заради едно от онези болнични безредия, които неизменно се случват, когато дойде време за изписване. Детето вече бе показано на гордите родители, когато бе открита допуснатата в документацията грешка. Така че Тед и Елизабет отидоха да поправят недоразумението и ме помолиха да остана при бебето.
— Изглежда, не я обичат толкова много.
— Как можа да го кажеш!
Адам не се извини. Вместо това се придвижи с подскоци до вътрешността на стаята и остави букета върху нощното шкафче.
— Как се казва?
— Мили.
— Мили, а? Красиво име. Колко тежи?
— Три килограма и шестстотин грама. Къде е инвалидната ти количка?
— Повече от три килограма? Уау! Вече нямам нужда от онази проклета бричка.
— Какво правиш на тази патерица?
— Вече мога да ходя.
— На една патерица? Без обезопасители? Този твой терапевт да няма тиквени семки в главата си вместо мозък?
— Изглежда, мисли, че съм готов за това.
— Да, но аз не мисля като него.
— Но вече не си мой терапевт, нали? — гласът му беше нежен като коприна, но очите му я разкъсваха като острие на бръснарско ножче. — Защо избраха бебето да носи това име?
— Уф! Позволиха на Мат да й стане кръстник.
— Мат?
— Беше много разстроен, че бебето не е момче. Желанието му беше за братче. За да го утешат, те му предоставиха възможност той да й избере име. Избра Мили, защото звучи хармонично с Мат и Меган. Всички с начална буква «М», нали разбираш? Изглежда твърде благозвучно, за да задоволи моя вкус, но те не са… Виж, може вече да не съм твой терапевт, но мога да различа добрия лекарски съвет от лошия и не мисля, че си готов за патерица, а още по-малко за една.
— Откъде знаеш за какво съм подготвен? Не си ме виждала от две седмици и три дни.
«Седем часа петдесет и две минути» — можеше да добави Лайла, но не го направи. Вместо това каза:
— Не си имал време да калиш достатъчно мускулите на краката, за да издържат тежестта на тялото ти.
— Тренирах ден и нощ.
— Още една грешка на терапевта. Знаех, че Арно е шарлатанин — ядоса се тя. — Ако претоварваш тези мускули, можеш да получиш навяхване или напълно да ги съсипеш. Не трябва да ги натоварваш с упражнения, за които все още не са достатъчно укрепнали.
— Изглежда, че инстинктивно долавяш за какво съм подготвен — черните му очи проницателно се вторачиха в нейните. — Прав ли съм?
Мили размаха ръчички, сграбчвайки леля си за брадичката. Лайла мислено й благодари. Беше й признателна за отклонението, за повода да избегне неговите очи. И докато все още можеше, възползва се да промени темата на разговора.
— Как понесе дългия полет?
— Съвсем нормално — отговори той. — Стюардесите бяха изключително внимателни към мен.
Лайла рязко извърна глава. Предизвикателната му усмивка породи у нея желание да изскърца със зъби.
— Не се съмнявам.
— Невероятен екипаж. Много добре се справяха, когато трябваше да ме настанят, а след това и изведат от пасажерското място. Масажираха краката ми, за да отпуснат стегнатите от контракциите мускули. Стимулираха възобновяването на нормалното кръвообращение.
— Колко мило! — троснато забеляза тя.
— Да, наистина беше хубаво.
— Би могъл да изчакаш известно време. Елизабет и Тед щяха да проявят разбиране. Не е трябвало да прелиташ целия океан единствено за да видиш Мили.
— Аз съм неин кръстник. Нямах търпение да я видя.
— Въпреки че това можеше да доведе до забавяне на твоето пълно възстановяване или дори да те върне отново в инвалидната количка.
— Никога вече няма да седна в инвалидна количка. Тогава си оставен на благоволението на безскрупулни и незаслужаващи доверие хора.
— Имаш предвид мен, предполагам?
— Ако характеристиките съвпадат.
— Върви по дяволите!
Мили изрази протеста си срещу разменените с повишен тон реплики с пронизителен плач. Лайла започна да я люлее на ръце. Бебето продължаваше да плаче. Тя изгледа ядно Адам.
— Ето, виждаш ли какво направи!
Той се приближи до края на кушетката и внимателно се отпусна върху нея.
— Никакви майчински инстинкти ли нямаш?
— Разбира се, че имам. Всяка жена ги има.
— Тогава я накарай да спре да плаче.
— Ти какво предлагаш?
— Може да се е подмокрила.
— Тед вече отнесе пелените в колата.
— Може би е гладна.
— И този път ще удари на камък. Не съм подходящо екипирана за тази цел.
— Напротив.
Погледите им се срещнаха. За част от секундата всепоглъщаща нежност измести гнева, проблясвал до преди миг в техните очи. И двамата си спомниха за времето, когато устните му обсипваха с пламенни целувки нейното тяло.
С усилие на волята Лайла откъсна очи от него, уплашена, че ако не го направи, ще се хвърли в обятията му и ще го умолява завинаги да остане в прегръдките му.
— Започна да се успокоява — без нужда отбеляза тя. Когато глъчката, вдигната от Мили, заглъхна, Лайла внимателно се взря в чертите на лицето му.
— Изглеждаш уморен.
— Аз също съм те виждал в по-добра форма.
— Благодаря — усмихна се някак принудено. — Дори не мога да ти възразя, защото знам, че казваш истината. Последните няколко дни бяха изтощителни. Изпълнявах различни поръчки на Лизи и се опитвах да задържа Тед да не литне в облаците и да помагам, с каквото мога на мис Алдер, тяхната детегледачка. Меган и Мат бяха по-диви от индианци, защото, сигурна съм, се чувстват застрашени от новото бебе. Правят всичко възможно да задържат вниманието на околните върху себе си, като непрекъснато вършат лудории.
— Но ти си добре запозната с психологията, нали?
Нещо в интонацията му я накара да стисне зъби.
— Понякога — равнодушно отговори тя.
— Особено с психологията на болните. Можеш да предугадиш какви са техните потребности и да ги задоволяваш, независимо дали става въпрос за някоя шега, за ругатня или за нещо друго.
— Ако имаш предвид нещо конкретно, Каванот, защо просто не го кажеш направо?
— Добре. Защо избяга от мен?
— Завърших онова, за което бях дошла.
— За да ме прелъстиш ли?
В очите й проблеснаха буреносни мълнии.
— За да ти помогна да ходиш отново.
— Тогава все още не ходех.
— Но много скоро щеше да го направиш. През онази сутрин, когато си заминах, ти самият каза, че можеш да се справиш с всичко. Вече нямаше нужда от мен.
— Това не трябваше ли да решат лекарите? Или аз? Или ти си по-интелигентна от всички останали?
— Нямах намерение да оставам там до дълбока старост.
— Когато ти плащаха по хиляда долара дневно? — невярващо извика той. — Трябва да си имала сериозна причина, за да се откажеш от такъв хонорар.
— Уморих се до смърт от прекалено екзотичния климат.
— Защо легна с мен, Лайла? — неочаквано попита той. — Просто мимолетна авантюра? Или ми се отдаде като награда за моите усилия? И аз бях наградата, заслужена от теб?
Лайла реагира, сякаш я бяха зашлевили.
— Как смееш да ми говориш по този начин!
— Тогава защо? Кажи ми?
— Съзнавах, че се нуждаеш от доказателство, че ще останеш пълноценен мъж.
Той се засмя, но в смеха му нямаше и следа от веселие.
— Това не е ли извън рамките на твоите професионални задължения? Всички млади болни мъже имат този проблем. И двамата знаем, че ти не си им давала такова доказателство. Какво ме правеше различен? Защо ми се отдаде?
— Защото го желаех — изкрещя тя.
Мили проплака.
— Защо?
— От любопитство — отвърна през зъби. — Трябваше да сме го направили много преди това. Исках сама да разбера защо е цялата пукотевица.
— Лъжкиня — долната й челюст увисна във въздуха. — Ти отвърна на магията, породила се помежду ни още при нашата първа среща — каза Адам, като приближаваше лице към нея. — Всеки път, когато питаше: «Как да правя кое», изпитвах желание да те любя и да открия това. Ти също изпитваше силно влечение към мен, независимо че и двамата отказвахме да си го признаем. Но това неизбежно се случи. Не устояхме на привличането и му се отдадохме. Беше неповторимо изживяване, но то неописуемо силно те изплаши. Именно защото си се измъкнала невредима от всички други връзки с мъже, без да стигнеш докрай, ти не можа да се справиш с истинското чувство. Когато проумя какъв е бил смисълът на многозначителните реплики и накъде ще те отведат привидно невинните задевки, ти подви опашка и избяга.
— Главата ти е пълна с глупости, Каванот.
— Ти си страхливка. Избяга още преди да се бе натъкнала на някакво препятствие.
— А защо не? Нямах намерение да стоя неотлъчно до теб, докато отново си в състояние да изтичаш при Снежанка фон Елзинтхаус…
— Хауер. Фон Елзингхауер.
— Каквато там беше. Нямах намерение да остана, за да наблюдавам как окрилен се понасяш към нея — за свой ужас Лайла усети, че плаче. Изтри ядно сълзите от лицето си. — Проклет да си, ирландски идиот такъв! Знаеш защо легнах с теб. Бях влюбена в теб. И да, щях да направя всичко, всичко, което зависеше от мен, за да ти върна способността да използваш краката си и да се върнеш към предишния си живот. Бях готова да дам живота си, за да видя как правиш първите си стъпки с обърнати към мен очи. Не исках да гледам как се отдалечаваш от мен. Нямах намерение да остана при теб, за да бъда освободена, когато повече нямаше да се нуждаеш от помощта ми. Не можех да продължа да се любя с теб, когато ти бъркаше своята признателност с голямата любов, и да гледам как от плода на моя труд се възползват други жени. И последното, не мисля, че все още си готов за патерици. Не знаеш ли какви поражения…
— Лайла!
— … би могъл да си причиниш? Глупак. И този…
— Лайла!
— … терапевт, който ме е заместил, също трябва да е някой глупак. Защото всеки специалист ще се съгласи, че постъпваш прибързано.
— Лайла!
— И още нещо — каза тя, като изтри непрекъснато сълзящите си очи, — знаех си, че нещо няма да е както трябва, ако някога се отдам на мъж. Повече от сигурно е, че съм била права. Менструацията ми закъснява вече цяла седмица. Идва ми да те убия, Каванот.
Той хвана брадичката й между пръстите си.
— По дяволите, знам един-единствен начин, по който мога да те накарам да замълчиш.
Притисна устни към нейните. Не бе необходимо нищо повече. Миг по-късно двамата се целуваха ненаситно, извили глави над малката Мили. Накрая, откъсвайки се, Адам изръмжа.
— Би трябвало да те удуша за това, че ме накара да изживея сам изминалите непоносими дни. Никога вече не си тръгвай от мен по този начин. Никога.
— Липсвах ли ти?
— Не. Липсваха ми шетнята, шумът и абсолютният хаос, които царяха след теб.
— Липсвал ти е някой, който да ти се противопоставя.
— Хм. Харесват ми споровете с теб.
— Наистина ли? Защо?
— Защото когато се разгневиш, ставаш по-предизвикателна. Толкова предизвикателна, че би могла да накараш мъртвец да се надигне от гроба си.
— Пречим ли?
Лайла и Адам обърнаха глави към вратата. Бяха семейство Рандолф. Елизабет ги гледаше сащисана и с широко отворени очи. Тед се опитваше да сподави напиращия на устните му смях. Адам отдръпна ръката си изпод пуловера на Лайла, но без да бърза.
Никой от четиримата не знаеше как да ги измъкне от конфузната ситуация. Накрая Лайла каза:
— Е, само не стойте там с глупаво зяпнали уста. Елате да вземете детето, за да можем ние с Адам да отидем в моя апартамент и да забъркаме още по-голяма каша.


— Какво ще правя с тези свежи устни?
Устните на Лайла бяха недвусмислено прелъстителни.
— Имам прекрасна идея.
Той я изгледа подозрително.
— Не искам да я чувам.
— О, да, искаш. Умираш от нетърпение да я чуеш.
Прошепна му я на ухо и то почервеня по краищата.
— Имаш право — пресипнало каза той, — идеята наистина е прекрасна. Ще се заемем веднага с това, след като уредим някои неща. Като например това какво ще правя с твоите изкусителни устни, когато не сме в леглото и наоколо е пълно с хора. Важни, достолепни, благоприлични и богати хора, които подпомагат моите хотели.
— Ще се налага ли да бъда сред тях?
— Ако ще ставаш мисис Каванот, ще трябва да бъдеш неотлъчно с мен.
— А ще ставам ли мисис Каванот?
— И още как. Не съм чувал по-сериозна причина за брак от един закъснял с цяла седмица менструален цикъл.
— Това ли е единствената причина да се ожениш за мен?
— Нали не мислиш, че ще се оженя за теб, освен ако не е наложително? — Лайла греховно притисна тяло към него. Той изстена. — Като размисля, може би бих го направил — тя плъзна ръка по гърдите му. — Добре, добре, ще се оженя за теб.
Лайла го целуна.
— А аз обещавам винаги да бъда мила с теб.
— Не прекалено мила, надявам се. Просто ме предупреждавай преди това или кажи нещо, което ще ме вбеси, за да се скрия навреме. И никога, никога не бъди мила с мен в леглото — претърколи я по гръб и се надвеси над нея.
— Добър номер, Ейси — подразни го тя. — Кой те научи на него?
— Един много вироглав терапевт, който някога имах.
— Доколкото си спомням, твоята глава не беше в ред. Припомни си раните от залежаване по дупето си.
— Сега вече ги няма — целунаха се. Когато разделиха устни, в погледа му имаше безпокойство.
— Какво? — бързо попита тя. — Боли ли те нещо?
Адам поклати глава.
— Не, не е това — за миг се загледа в пространството зад нея, сякаш тя бе от стъкло, после очите му отново срещнаха нейните. — Прогнозите за пълното ми възстановяване все още са неопределени, Лайла. Срещнах се с Арно преди два дни. Направихме цяла серия изследвания. Продължава да вярва, че един ден ще бъда като нов, но съществува и вероятността до края на живота си да ходя с бастун, да накуцвам с единия крак. Мисля, че ако се бе наложило, щях да захвърля тази патерица и да те подгоня по коридорите на клиниката, докато те заловя — замълча. — Но може би никога няма да мога да тичам след теб. Исках само да знаеш това.
Тя наклони глава настрани.
— Каванот, ти наистина ме предизвикваш. Нима още не си разбрал, че ще те обичам дори ако единственото нещо, което ще можеш да правиш до края на дните си, да е да пълзиш по корем. След като можеш да се примириш със словоохотливата ми уста, най-малкото, което аз мога да направя за теб, е да те приема, въпреки че ще ходиш с бастун и ще накуцваш.
Той вплете пръсти в косите й и я целуна пламенно.
— Божичко, обичам те.
— Е, алилуя. Мислех, че никога няма да се решиш да го изречеш. И просто за информация — не бях с мъж в «Захарната колиба» през нощта, когато ходих до Лахаина.
Той обсипваше с горещи целувки шията й.
— Знаех.
— Знаеш ли?
— Ммм. Тогава отношенията ни бяха в доста напреднал етап. Единственият мъж, когото желаеше през онази нощ, бях аз.
— Не си ли доста самоуверен, а?
— Съвсем не. Падането от онази планина бе нищо в сравнение с пропадането ми в твоите мрежи, Лайла Мейсън. Знаеш какво казва Елизабет за това, че винаги съм в движение, че където мина, хората остават задъхани от моето темпо — Лайла, останала безмълвна от неговото откровение, само кимна с глава. — Ти не само успя да ме накараш да забавя темпото си, но и ме накара рязко да се закова на място. Не говоря за дните, когато бях прикован към леглото от парализата. Ти превзе сърцето на могъщия Адам Каванот още първия път, когато той те видя в онези нелепи панталони от черна кожа. От този миг нататък аз нямах никакви шансове и много добре съзнавах този факт. Точно затова се съпротивлявах толкова дълго.
Лайла преглътна с усилие, но откри, че е изгубила способността си да говори. Той се засмя тихо.
— Не ми казвай, че си онемяла от изумление.
Това я подсети да се усмихне и да се пошегува:
— Едва ли, Каванот, но съм уморена от разговори. Разполагаш с време, докато преброя до три, за да сложиш край на това театрално изпълнение.
— В противен случай?
Тя му намигна.
— В противен случай ще се наложи да броя до четири.

Napred.BG е търсачка от българи за българи.

Повече от година работим тя да става все по-добра.

Tя има шанс за успех само, ако вие ни помогнете, като я опитате, харесате и споделите!

Подобно на Уикипедия ще опитаме да се издържаме по некомерсиален начин. Може да ни помогнете в тази насока, като ни направите дарение.

Може да сигнализирате грешка, да предложите сайт или да се свържете с нас през Facebook.

За уебмастъри:
Ако сложите линк към нас, ще сме Ви много благодарни! Ако искате банер, само ни пишете какъв размер и ще ви предоставим.