В плен на нежната грешница от Джек Слейд

* * *
Ласитър развърза Карита Куепо и извади кърпата от устата й.
Момичето на няколко пъти пое дълбоко дъх. По лицето й все още се четеше непреодолим ужас.
Това, което беше преживяла, със сигурност бяха най-ужасните часове, които човек би могъл да си представи само в пай-мъчителпите си кошмари.
- Кой сте вие, сеньор? - задъхано попита тя.
- Защо се намесихте в работа, която изобщо не ви засяга?
Ласитър извади от джоба си пръстена с тайнствения надпис и го задържа така, че гой заблестя на слънцето и бялата кост от пръста изпъкна особено ярко па ослепителния фон.
По нищо не можеше да се познае, че пръстът не е истински. Беше издялан от биволска кост.
А пръстенът също беше имитация, само че това можеше да установи само човек, запознат с тънкостите на подправянето. Трябваше да бъде специалист, а такива хора бяха рядкост.
Може би дори самият Ласитър не би бил в състояние да разпознае фалшификацията, ако не беше предварително информиран.
Той държеше фалшивия пръст с фалшивия пръстен непосредствено пред очите па голата Карита Куено.
- Доминго!
Той произнесе това име съвсем спокойно, като внимателно наблюдаваше лицето й, без да пропусне и най-дребната подробност.
Видя как тя се изплаши. Направо се сгърчи от страх.
- Доминго - промълви тя и затвори очи. - Доминго...
Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще падне в несвяст.
Долу в града все така цареше мъртвешка тишина, но Ласитър беше убеден, че го наблюдават.
Окованият в белезници Вегас Кучильо се обади:
- Никога през живота си не съм те виждал, омбре, и въпреки това ти знаеш думата. Може би ти също си един от нас, омбре?
Ласитър усмихнато погледна брадясалия мъж. Вегас Кучильо тъкмо се канеше да се надигне и да седне. Сега приличаше на човек, от когото вече не може да се очаква нищо лошо.
Той протегна към Ласитър ръцете си, оковани в белезници, и извика:
- Можеш отново да ме освободиш, амиго! Пали сме приятели - или може би не?
Той се ухили свойски.
Ласитър отвърна на усмивката му,
- Ти си напълно прав, Вегас Кучильо. Доволен съм, че нравилно си прозрял как стоят нещата.
След топа свали белезниците от ръцете на опасния убиец и отново ги пусна в един от многобройните джобове на якето си.
Вегас Кучильо закопча ризата си. В следващия момент бронираната му жилетка вече не се виждате. Той потърка гърдите си.
- Как успя да го направиш, амиго? До ден днешен никой, освен теб, не е успявал да го открие. Знаеше ли го предварително?
- Естествено, че го знаех - отвърна Ласитър. - Великото време па Жан-Ласал Доминго. Оттогава и тайното име. Жан-Ласал. Доминго, който подарил такъв пръстен на най-добрите си приятели.
- А как успя да ме надхитриш? - попита Вегас Кучильо. - За мен това си остава загадка.
- И ще си остане загадка - отвърна Ласитър. - Пе ми се вярва някога да го разбереш, Кучильо.
Старият бандит, който се представяше за гробар, погледна Ласитър учудено, уплашено и перазбирашо.
- Аз знам всичко - каза Ласитър. - И за да знаеш с кого си имаш работа - името ми е Ласитър. Просто само Ласитър. Изобщо не ти трябва да запомняш нищо повече.
Вегас Кучильо беше неописуемо нагъл.
Той протегна дясната си ръка към Ласитър.
Ласитър я пое.
- Благодаря ти, амиго - каза Вегас Кучильо.
- Благодаря ти от пялото си сърне.
И тогава нападна. Съвсем внезапно и неочаквано. Извади нож изпод ризата си и посегна към гърлото на Ласитър. При това нададе ужасяващ вик и по всичко изглеждаше, че за Ласи-тър вече няма никакъв шанс.
Тогава лявата му ръка полетя нагоре и ръбът на дланта му улу.чи дясната китка на стария бандит.
Вегас Кучильо здраво стискаше ножа в ръката си. Той отстъпи назад и в следващия миг отново се втурна напред.
- Предател! - изкрещя гой. - Проклет предател! Ти не си Доминго! И ти си измамник като другите!
Беше дяволски сръчен със своя нож, а този нож беше толкова дълъг, че с него човек без особени усилия би могъл да прониже двама души наведнъж.
Острието вече почти се бе опряло в гърдите на Ласитър, когато той мълниеносно атакува с две ръце.
Беше една от онези хватки, които беше научил още преди години от своите китайски и японски приятели в Сан Франциско.
Беше така нареченият кара-суто!
Вегас Кучильо полетя назад във въздуха, като се завъртя няколко пъти около собствената си ос.
Беше вкопчил здраво ръце в дългия си нож. Приличаше на хищна птица, захапала плячката си, която за нищо на света не би я пуснала.
Това беше последната плячка в живота му, защото той падна толкова лошо, че собственият му нож се заби в тялото му.
Нададе последен ужасяват вик, тялото му подскочи неколкократно в мощни конвулсии, докато той внезапно се сгърчи на земята и остана да лежи, без да издаде нито звук повече.
Ласитър го обърна по гръб. Вегас Кучильо лежеше безмълвно и продължаваше да стиска с две ръце дръжката на дългия нож, който сам бе забил в тялото си.
Лежеше със свити ръце, а бронираната жилетка под разкопчалата се риза започна да почервенява.
Обедното слънце печеше безмилостно.
Ласитър се обърна към Карита Куено, която лежеше все още гола, безпомощна и мълчалива в пепелта.
- Доминго! - промълви тя Най-накрая. - Доминго...
Тя се изправи на крака и се заклагушка към Ласитър, а когато стигна близо до него, падна на колене. Той погледна надолу към прекрасния й приведен гръб и изпита съчувствие, защото знаеше какво бе трябвало да преживее, преди да се намери в този ковчег.
Ласитър отиде до коня си и взе наметалото, окачено зад седлото.
- Облечи това, Карита! - каза той, докато й подхвърляше жълтото наметало. - Трябва да се махаме оттук!
След тези думи той се обърна, метна се на коня и изчака, докато тя дойде...

2.
Тя седеше пред него на коня. Мисълта, че под наметалото не носи нищо друго, го изпълваше с пламенно желание. Карита се сгуши в него, като изви гръб, и при това наметалото се разкопча.
Ласитър просто пусна юздите и погали зърната на твърдите й гърди.
Долу в града между къщите все така не можеше да се види жива душа.
- Какво смяташ да правиш? - попита Карита.
Мъжът се засмя.
- Искам да разгледам града. Нали вече ти казах, Карита. Искам да се запозная с тези мили хора, които искаха да се отърват от теб. Любопитен съм да разбера какво ще кажат, като ни видят да се връщаме заедно от гробището.
- Искаха да се отърват от мен, защото еъм различна - отвърна Карита. - Но нали току-що ти обясних. Освен това те през цялото време са наблюдавали какво става на гробището. Чуй ме най-сетне, Ласитър! Там долу и двамата ще се озовем в ада.
Ласитър я притисна по-близо до себе си.
- Обичам такива работи - каза той. - Те си имат свой особен чар. Иначе се отегчавам.
- Не би трябвало да бъдеш толкова лекомислен, Ласитър! - с пресипнал глас възкликна тя. - Вече ти разказах, че Вегас Кучильо трябваше да ме откара оттук. И че цялата история с гроба е един чудовищен блъф. Казах ти, че те винаги действат така. Всеки път всичко изглежда така, сякаш момичетата, които те откарват, са умрели. Във всички останали гранични градчета не е по-различно. Бандитите приготвят гробове, в които няма мъртъвци. А Вегас Кучильо беше най-големият гробар, който някога са имали. Всеки път той откарваше моми-четата при бандитите в планината. Момичетата, които те искаха да имат. Паролата винаги е „Доминго“ и никой не знае какво означава тази дума.
Конят неочаквано спря, но никой от двамата не забеляза.
Карита беше извила глава далеч назад, така че Ласитър можеше да гледа лицето й отдолу нагоре.
- Всички изпитват неописуем страх от Доминго - каза тя. - Л ти притежаваш пръстена, който неговите куриери носят винаги у себе си като знак, когато става дума, че някой отново трябва да повярва в това. Доминго ли те изпрати, за да убиеш Вегас Кучильо?
Ръцете на Ласитър се плъзнаха по стегнатите й гърди. От последния път, когато бе държал в обятията си такова прекрасно момиче, беше минало много време. Той кимна, потънал в мислите си.
- Да, така е - излъга той. - Доминго ме изпрати.
На лицето й отново се изписа изразът на огромна уплаха.
- И какво me стане с мен, Ласитър? - изпъшка тя. - Какво-си решил да правиш с мен?
- Трябва да те отвела при него - отвърна Ласитър и това беше втората му лъжа.
Карита го гледаше неразбирашо.
- Но нали това беше задачата па Вегас Кучильо - каза тя. - Той трябваше да направи съвсем същото. Какво да си мисля за теб, Ласитър? Всичко това тук е толкова объркано, че вече не зная на какво трябва да вярвам и на какво - не. Караш ме да полудявам, Ласитър.
Той се усмихна успокояващо. Ръцете му продължиха да галят тялото й. Усети, че тя започва да забравя.
Ясно разбираше, че сега трябва да отклони мислите й.
- Няма защо да се страхуваш - меко каза той. - Няма да ти се случи абсолютно нищо.
Тя изглеждаше още по-объркана.
- По пали искаш да ме отведеш при Доминго - изнъшка тя. - Тук, в земите около границата, всички знаят какво очаква отвлечените момичета.
- Да, знам това, Карита.
Той беше чул страшно много ужасни новини.
Знаеше за бандата, която вилнееше в планините.
Бяха му съобщили, че дъщерята на губернатора също се намира във властта на тези бандити.
Задачата на Ласитър гласеше:
ОСВОБОДЕТЕ ЛАРА МАКДОНАЛД! ВЪРВЕТЕ ПО ДЯВОЛИТЕ, АКО НЕ УСПЕЕТЕ ДА СЕ СПРАВИТЕ!
И тогава Ласитър тръгна на път.
Мислеше за това, докато държеше Карита в обятията си.
Гласът й го откъсна от мислите му.
- Какво има, Ласитър? За какво мислиш?
- Ще отидем при Доминго - каза той. - По-нататък ще видим.
Тя се обърна и здраво се вкопчи с две ръце в него. Целуна го с бурна страст.
- Нека не отиваме при Доминго, Ласитър! Моля те, нека не отиваме, амиго!
В тайната квартира му бяха съобщили, че би могъл да намери пътя до Жан-Ласал Доминго единствено чрез Карита Куепо.
И точно затова Ласитър беше натоварен със задачата да поеме към малкото гранично градче Лакортас.
Сега беше тук.
Зад него беше хълмът... и един мъртъв мъж, за когото се говореше, че е убил най-малко сто души: Вегас Кучильо.
- Защо го уби? - попита Карита.
- Аз се отбранявах, Карита.
- Но Вегас Кучильо беше от хората на Доминго.
- А аз съм представител на Доминго - каза Ласитър. - Вегас трябваше да бъде по-разумен. Ако беше играл по правилата, сега нямаше да е мъртъв. Трябва честно да ти призная, че нямах за задача да го убивам. Трябваше да говоря с Вегас Кучильо. По за съжаление той не искаше да ме изслуша. И там му беше грешката.
Тя коленичи в скута му. Прегръдката й ставаше все по-крепка и по-страстна.
Долу в града все така не можеше да се забележат никакви признаци на живот. Лакортас действително изглеждаше като призрачен град.
В края на краишата, беше сиеста , а това беше най-горещото време от деня, когато всички хора в тази пустинна земя се прибираха в къщите си.
- Нека не говорим повече за Вегас Кучильо!
- прошепна тя с пламенна страст. - Нека помислим само за нас двамата!
Ласитър си мислеше, че бяха изгубили достатъчно много време и че на цялата тази история трябва най-после да се сложи край.
Той слезе от коня и после помогна на Карита Куено също да слезе.
Тя беше по-гореща от изгарящото слънце на Аризона.
И Ласитър реши поне в следващите два часа да забрави за всичко, което го тревожеше от няколко дни.
Имаше достатъчио храсти и дървета, сред които можеха да се скрият.
Когато легнаха върху топлата земя, и двамата знаеха, че вече никой не може да ги наблюдава от града.
Карита Куено...
Ръцете на Ласитър се плъзнаха по тялото й...
Тя беше най-пламенният сън, който един мъж можеше да сънува...

* * *
Слънцето вече се спускаше към хоризонта на запад.
- Обичам те, Ласитър! - запъхтяно каза Карита. - Никога не бих повярвала, че има мъж като теб! Обичам те, Ласитър! Обичам те и ти благодаря!
Тя отново го прегърна.
Започна да се здрачава.
Той мислеше за мисията си.
Лично губернаторът се беше намесил. Неговата дъщеря трябваше на всяка цена да бъде освободена от ръцете на похитителите си.
По как изобщо можеше да се намери решение на този проблем?
От секретните информации на Бригада Седем беше научил, че в градчето Лакортас има едно момиче, на което бандитите са хвърлили око. Затова Ласитър беше пристигнал в Лакортас и бе улучил точния момент.
Сега нямаше да има гроб без мъртвец, както бе ставало във всички останали случаи.
А прословутия ловен на момичета Вегас Кучильо вече го нямаше.
Ласитър имаше съвсем други планове: възнамеряваше да надхитри Вегас Кучильо и по- късно да принуди този прословут бандит да го отведе до скривалището па Жан-Ласал Доминго в планината, където по всяка вероятност се намираше дъщерята па губернатора.
Лара Макдоналд - по сведенията па Ласитър - младо, много красиво и невинно момиче, което бе попаднало в ръцете на негодника Жан-Ласал Доминго.
Потънала в мислите си, Карита каза:
- Обичам те, Ласитър. Дори не мога да ти го казвам дОстатъчно често. По ти би трябвало поне малко да отвърнеш на любовта ми.
Ласитър се усмихна.
- Нима не го направих вече, Карита? Още ли не си доволна от мен?
- Разбира се, че съм доволна от теб, Ласитър. Но ти не трябва да ме връщаш обратно в Лакортас. За мен това би било равнозиачно на смърт, Ласитър. Повярвай ми.
Сeгa той се замисли. Първопачалпо бе имал намерение да се върне в малкото градче заедно с Карита. Планът му беше да потърси в Лакортас следите към скривалището на Жан-Ласал Доминго в планината.
Но не можеше ли Карита да му помогне?
Дали тя не знаеше много повече, отколкото той предполагаше?
- Това би било смърт за мен, Ласитър! - настоятелно повтори тя. - Вегас Кучильо щеше да ме остави жива. Щеше да ме отведе в лагера на бандитите на Жан-Ласал Доминго. И аз щях да остана жива. Но в Лакортас съм загубена. Не само аз, ти също, Ласитър. Всъщност аз отдавна се бях примирила с мисълта да бъда отведена при Доминго. Какво толкова има в това да бъдеш робиня за удоволствия на един главатар на бандити! Преди малко вече ти разказах, че за доста дълъг период от време изкарвах средствата си за препитание с тази, така наречена, любов. Едва ли ще има някаква разлика, ако го правя за Доминго. Отведи ме при него, Ласитър! Все едно какво ще се случи, предпочитам да отида там пред възможността да се появя в Лакортас дори един-единствен път. Хората там долу ще ме замерят с камъни.
Лежеше гола върху топлата земя пред него. Той сви рамене, стана и започна да се облича.
- Както искаш. Има само една голяма пречка: не знам пътя до скривалището на бандитите в планината.
Видя как тя потрепера.
Очите й се разшириха, издавайки невероятно учудване и скрит ужас.
- Започваш да ми изглеждаш все по-страшен, Ласитър! - възкликна тя. - Що за човек си ти! През цялото време си мислех, че си изпратен от Доминго, и изведнъж трябва да науча, че това изобщо не е вярно. Какъв си ти всъщност, Ласитър?
Тя се изправи и застана пред него във великолепната си голота, обляна от червената светлина на залязващото слънце.
Ласитър отново изпита силно желание, но успя да се овладее. Винаги ставаше така, когато трябваше да се концентрира върху нещо определено, както беше в случая.
- Търся Жан-Ласал Доминго от известно време - каза той накрая. - Чиста случайност е, че тук се натъкнах на неговия гробар Вегас Кучильо.
- Но ти си знаел по какъв начин действа той.
- Естествено. Иначе нямаше да имам ни най-малка представа за какво служи ковчегът.
- Отдавна ли си по петите на Доминго?
Ласитър кимна сериозно.
- Толкова отдавна, че знам много подробности за него. Само скривалището му ми е все още неизвестно.
Тя го погледна замислено и с недоверие.
- Да не би да си човек на закона, Ласитър?
Тя стоеше пред него с леко разтворени крака. Устните й потръпваха като ноздрите на неспокойна расова кобила. Беше му дяволски труд- но да се съсредоточи върху важните неща. В тези минути Ласитър трябваше да положи страшно много усилия, за да не потъне отново в опиянението на чувствените удоволствия.
- Не, не съм човек па закона - отвърна гой.
- А защо тогава искаш да откриеш Доминго?
- По съвсем лична работа, Карита. Това е нещо, което засяга само него и мен.
- И защо ми го казваш едва сега, Ласитър?
- Защото никога не е добре човек да казва без остатък всичко, което знае - отвърна той.
- Значи в такъв случай ти знаеш много повече - каза тя. - Защо премълчаваш пред мен неща, които биха могли да ме интересуват?
Той продължи да се облича и го правеше така, че съблазнителното й тяло да не попада в полезрението му. Едва ли имаше мъж, който при вида му би могъл да издържи дълго време, без да се поддаде и може би дори без да забрави за всичко останало, което не търпи никакво отлагане.
- Какво всъщност искаш да знаеш? - попита гой.
- Откъде познаваш Доминго?
- Бях офицер също както и той - каза Ласитър. - Майор, ако искаш да знаеш съвсем точно. Бях влюбен в Лара Макдопалд. Тя е дъщеря на губернатора. Тя...
- Чувала съм за това! - почти пронизително го прекъсна тя. - Естествено, зная, че Жан-Ласал Доминго е отвлякъл дъщерята на губернатора. Причините за това, разбира се, не са ми известни, но знам, че Доминго по-рано е бил офицер за свръзка при губернатора. И... - Тя направи пауза и го погледна изпитателно. - Никога не бих си помислила, че ти също си бил офицер - продължи тя. - Разкажи ми всичко, Ласитър! Това ме интересува!
Ласитър повдигна рамене.
- Пе остана много за разказване. По-рано смятах Доминго за най-добрия си приятел. Скарахме се, когато стана дума за Лара Макдоналд. Доминго изчезна заедно с нея. До ден днешен никой не знае дали тя доброволно е тръгнала с него, или е била отвлечена.
- Няма съмнение, че той я е отвлякъл - убедено каза Карита. - Една жена никога не би изоставила доброволно мъж като теб. Аз...
Устните й отново потръпнаха по онзи чувствен начин, който Ласитър бе забелязал още преди.
Карита Куено беше по-гореща и от вулкан. Когато страстта й избухнеше с пълна сила, дори за мъж от класата на Ласитър беше трудпо да угаси такъв огън.
Това беше причината тя толкова много да се харесва на Ласитър.
Това, разбира се, беше причината и Доминго да иска непременно да получи това момиче.
По имаше и още една причина Карита Куепо да се озове в центъра на събитията. Досега Ласитър беше успял да разкрие само мъничка част от тази тайна, но той беше твърдо убеден, че скоро ще може да научи повече от това, което му предлагаха секретните доклади на Бригада Седем.
В края на краищата вече беше направил значителна крачка напред. В известен смисъл можеше да каже, че е успял да очертае границите на проблема.
Всичко се въртеше около Доминго, около Карита Куено и около дъщерята на губернатора.
Лко Ласитър успееше да открие скривалището на Доминго, това щеше да бъде последната голяма играчка към целта - ако не и последната крачка в живота на Ласитър.
Това бяха мислите, които за части от секундата преминаха през главата на Ласитър, докато той наблюдаваше чувствено потръпващите устни на Карита и очакваше тя да продължи да говори.
Но тя не довърши започнатото изречение. Само погледна към Ласитър. Аз никога не бих те напуснала - говореха очите й, в които междувременно се бе появил влажен блясък.
И изведнъж пялата горчивина, която се бе насъбрала в душата й, просто избликна.
Тя се спусна към Ласитър, разпери ръце, прегърна високия мъж и трепереща притисна голото си тяло към него.
Избухна в ридания.
- Ще ти разкажа всичко, Ласитър - прошепна тя през сълзи. - Но преди това трябва да ми обещаеш, че няма да ме изоставиш в беда. Никога, Ласитър, каквото и да се случи!
Ръцете му се плъзнаха по кадифената кожа па гърба й. Той почака, докато тя се поуспокои.
- Не мога да ти обещая нищо - колкото е възможно по-нежно каза той. - Разбира се, няма да те изоставя в беда, докато виждам дори най-малката възможност да направя нещо за теб. Но кой би могъл да надзърне в бъдещето?
Тя продължаваше да го стиска в обятията си. Меките й устни се плъзнаха по страните и устните му.
- Знам, че не мога да те спра, Ласитър. Отдавна го почувствах със сърцето си. Но бих искала да останеш с мен, докато това е възможно. Можеш ли да ми обещаеш, Ласитър?
Той я целуна внимателно и нежно.
- Обещавам ти, Карита.
Тя се откъсна от него, направи половин крачка назад и се взря в него още веднъж с изпитателен поглед.
- Да, вярвам ти - каза гя после. - Чувствам го. Ти си човек, на когото може да се вярва. При все че още на обяд ти казах, че не трябва да се месиш в неща, които не те засягат. Знаеш ли защо го казах?
- Доста се учудих - отвърна той. - Дори бях на мнение, че ти би трябвало да ми бъдеш благодарна след всичко, което се бе случило. После си помислих, че изявлението ти би могло да се обясни само с прекомерната ти възбуда. Защо впрочем се нахвърли така върху мен? Изглеждаше така, сякаш с намесата си съм попречил на плановете ти. Наистина, какво искаше да кажеш?
- Смятах, че си един от онези, Ласитър - каза тя. - Един от негодниците, които преследват баща ми също като Доминго с неговите бандити. По аз вече се бях примирила с мисълта, че ще бъда отведена при Доминго. Бях убедена, че съжителството с Доминго е най-малката ог всички възможни злини. Затова се бях примирила със съдбата си, след като Вегас Кучильо ме отвлече. Дори вече имах определени планове. Сигурна съм, че бих успяла да се споразумея с Доминго. Мисля, че бих могла да го убедя да стигне до компромис с баща ми. Но ето че нео-чаквано ти се появяваш на пътя ми. В първия момент бях дори бясна. И точно затова ти казах да не се месиш в работи, които не те засягат.
Червената светлина на вечерното слънце все така обгръщаше голото й тяло. Тя изглеждаше недействителна. Новата партньорка на Ласитър приличаше на аптична богиня на любовта.
- Не знаех, че баща ти е още жив - каза той.
- Каква роля играе той? Защо не си при него, вместо да се мотаеш в този крайграничен град със съмнителна слава?
- Баща ми е побъркан! - обясни тя. - Открил е огромно сребърно находище в планините. Той е баснословно богат, но живее в някакви скривалища, които непрекъснато сменя, и вече изобщо не смее да се появява сред хората. Страхува се, че биха могли да го убият заради сребърното съкровище. Това, което сам знае, го побърква. Дълго време се опитвах да го убедя да регистрира находището си и после да продаде всичко на някоя от големите компании, които имат необходимия опит в тези дела. Но той не иска и да чуе за подобно нещо. Вече във всеки човек вижда само враг, който би могъл да го ограби. Вече не мога да разменя нито една свястна дума с него. Това беше и причината да го напусна преди повече от половин година. Объркана история. Омъжих се за Марко Куено и той беше добър съпруг за мен. Беше играч, но това ми беше безразлично. Тръгнах с него, защото най-после исках да заживея живота, за който всяка жена копнее. Пе можех да издържам повече да живея сама с този стар, полупобъркан човек. Един ден просто избягах от него, но днес ми се струва, че съм била прокълната заради това. Марко Куено беше застрелян на игралната маса в Тъмбстоун. И тогава аз се озовах тук, в Лакортас. В тази дупка винаги идват много бандити. Те бяха мои клиенти и аз печелех добре. В Лакортас имах много приятели, но когато Вегас Кучильо се появи, изведнъж се оказа, че не е останал нито един. Всички се страхуват от Доминго. Никой не смее да се намесва в неговите работи. Едва ли би се намерил и един-единствен човек в целия Югозапад, който би се осмелил да го направи. Аз...
Тя онемя изведнъж.
В падащия здрач към нея и Ласитър се приближаваха конници.
- Вземи наметалото! - каза Ласитър. - Може би така ще е по-добре. Не бих искал сега тук още няколко души да си изгубят ума.
Тя поклати глава и презрително се усмихна,
- Ей сега ще видиш каква власт притежава Доминго над тези хора - каза тя. - Във всеки случай трябва да продължаваш да твърдиш, че си изпратен от него. Разкажи им някаква история за това, защо си се намесил и за това, че си имал за задача да премахнеш Вегас Кучильо, Все нещо ще ти дойде наум.
Тропотът на копита все повече приближаваше.
- Знаеш ли пътя до скривалището на Доминго? - попита Ласитър.
Тя поклати глава.
- Аз не, амиго. Но баща ми го знае. Ще те заведа при него. А после той ще те заведе при Доминго. Във всеки случай трябва да не забравяш какво ми обеща.
Ездачите се появиха пред тях, преди Ласитър да може да й отговори.
Карита Куено стоеше съвсем невъзмутимо. Изглеждаше толкова предизвикателно, че Ласитър имаше дяволски лоши предчувствия. От опит знаеше как обичаха да реагират подобни диви и коравосърдечни типове, когато една красива жена ги предизвикваше по подобен начин.
Сега обаче не можеше да се направи нищо повече.
Ездачите спряха пред тях, като гледаха ту към Карита, ту към Ласитър.
Като че ли все още не можеха да решат на кого да отдадат предпочитание в случая.
Бяха шестима мъже и изглеждаха опасни. С един-единствен поглед Ласитър разбра, че ставаше дума за хора, които можеха да боравят с оръжие и за които не представляваше никакъв проблем на бърза ръка да застрелят някого.
- Ние видяхме всичко от Лакортас, Карита - започна главатарят. - Знаем, че този мъж очисти пратеника на Доминго. И сега се питаме защо се криете вече четири часа тук между храстите и дърветата. А преди всичко искаме да чу-ем кой е този мъж.
Ласитър взе думата, преди Карита да успее да каже нещо.
- Доминго ме изпрати - каза той. - Неотдавна имаше малък спор между него и Вегас Кучильо. Сега аз съм приемникът на Вегас Кучильо. Убеден съм, че е във ваш интерес сега да из-чезнете. Достатъчно ясно ли се изразих?
Някои от мъжете нервно преглътнаха. Други се усмихнаха смутено.
- Разбира се, това е нещо друго - изсумтя главатарят най-накрая. - Щом вие сте представител на Доминго, сеньор, значи тогава всичко е ясно. Моля, извинете за безпокойството.
После той направи знак с ръка на останалите и всички като по команда обърнаха конете и се отдалечиха.
Подобно нещо се случваше за пръв път на Ласитър.
- По дяволите! - изруга той. - Никога не съм подозирал, че само името на един човек би могло да внушава такъв респект.
- Но нали познаваш Жан-Ласал Доминго! - извика Карита. - Всъщност ти би трябвало най-добре да знаеш това! Или той не е бил така отвратително брутален, докато е бил твой приятел?
- Трябва напълно да се е променил - промърмори Ласитър. - Все още не мога напълно да повярвам на очите си. Любопитно ми е как ще реагира той, когато отново ме види. Облечи отново наметалото! Ще слезем в града и ще нощуваме там. Утре сутринта ще си купиш дрехи, а аз ще ти избера добър кон. Освен това искам да се погрижа да запазим от храната за пътуването в планините. Утре сутринта ще ме заведеш в скривалището на баща си. Впрочем как се казва старият вълк?
- Аарон Ривас. Никога ли досега не си чувал за него?
Ласитър поклати глава.
- Не, съжалявам.
- Скоро ще се запознаеш с него - засмя се тя. - Той със сигурност е най-странният особняк, когото някога си срещал. Той е малко смахнат, но причината за това е чисто и просто страхът му, че някой би могъл да му отнеме сребърната мина. Можеш ли да си представиш, Ласитър? Невероятно богат е, но страхът за състоянието му почти е помрачил разума му. Сега живее в разни скривалища в планините, непрекъснато сменя местата и никъде не се задържа повече от три или четири дни. Впрочем възможно е да мине известно време, докато го открием.
Ласитър спокойно махна с ръка.
- Все някак ще се справим.

3.
Откриха Аарон Ривас още на четвъртия ден, след като напуснаха Лакортас. Междувременно бяха яздили през множество планински вериги, бяха прекосили много голи долини и стръмни каньони и дни наред не бяха виждали дори един-единствен човек.
Дните бяха много горещи, а палещото слънце сякаш се бе пренесло в телата им. В лицето на Карита Куено Ласитър откри истински вярна приятелка, за каквато само би могъл да меч-тае.
Спряха пред входа на една пещера в един от многобройните лъкатушещи мрачни каньони на Сиера Диабло, където зад голяма скала клечеше един мъж, който стискаше в ръцете си „Уинчестър“.
Беше белокос мъж с брадато, загоряло от слънцето лице. Косата падаше до раменете му, а на кожената му риза проблясваха сребърни копчета.
Той се засмя доволно.
- Знаех си, че ще се върнеш, Карита! - извика той. - Но няма защо да храниш излишни надежди. Какъв е този тип, когото си довела със себе си? Да не би вие двамата да сте решили да ме извадите от играта, за да можете да ме нас-ледите?
- Можем да му се доверим, татко! - отвърна Карита. - Името му е Ласитър и той ми спаси живота. Може ли да се приближим и да поговорим с теб?
- Ласитър ли? - проехтя гласът на белокосия. - Ха, това име май вече съм го чувал! И не бяха лоши приказки, тъкмо напротив. Е, хайде, слизайте от конете! Може би най-после съм намерил добър зет. Аз съм доста уверен, че най-после си хванала на въдицата истинския мъж, Карита. Този човек ми харесва още от пръв поглед. Качете се и доведете крантите със себе си. Предпочитам да не остават тук в каньона. Човек никога не знае.
Ласитър и Карита слязоха от конете.
Тъкмо се канеха да поведат животните нагоре по склона, когато Аарон Ривас внезапно нададе предупредителен вик:
- Внимавайте! Там отсреща!
Зад тях вече отекнаха първите изстрели.
Почти в същия миг Аарон Ривас започна също да стреля отгоре между скалите.
Ласитър се хвърли пред коня и с ъгълчетата на очите си видя, че Карита също така се бе скрила с почти призрачна бързина.
Ласитър отдавна бе открил, че тя можеше да се грижи за себе си. През последните дни бе имал възможност да наблюдава реакциите й и междувременно също така знаеше, че бе прека-рала по-голямата част от живота си в пущинаците заедно със своя баща.
В пясъка и скалите близо до Ласитър плющяха куршуми. Край ушите му профучаха парчета камъни. Той потърси прикритие зад един от многото големи скални отломъци също както и Карита, по която никой не стреляше.
Ласитър хвърли кратък поглед към Карита, която се бе скрила зад друга скала. И тя като него бе грабнала уинчестъра си в последния момент.
Започна да стреля. Ласитър и Аарон Ривас също стреляха с гневна решителност.
В каньона се бяха появили седем бандити. Бяха оставили конете си някъде и се бяха промъкнали пеша. Трябва да бяха хора, които през цялото време незабелязано са ги следвали.
Дали бяха мъже от Лакортас, които се бяха съюзили, за да могат по такъв начин да се доближат до Аарон Ривас и скривалището с огромното сребърно съкровище?
Или бяха бандити от дивата орда на Доминго, които бяха разкрили големия блъф на Ласитър?
След високия, окуражаващ вик на главатаря им всички отново се втурнаха напред. Изглежда, ставаше дума за бивши войници, а главатарят им по всяка вероятност беше бивш сер-жант, а може би дори бивш офицер.
Дали не беше дори самият Доминго, бившият майор, който беше успял да отвлече дъщерята на губернатора?
Ласитър нямаше време да мисли повече за това. Сега трябваше преди всичко да се стреля, защото трябваше да оцелее.
Във всеки случай ставаше въпрос само за живота на Ласитър, защото те със сигурност искаха на всяка цена да заловят Карита Куено жива. И бащата на Карита им трябваше жив на всяка цена.
За тях големият враг, когото трябва да убият, беше Ласитър. Защото, ако действително се касаеше за бандитите на Доминго, те също много добре знаеха, че той е най-опасният им противник.
Тези мисли вълнуваха Ласитър, докато непрестанно стреляше по ловко настъпващите си противници. Наистина бяха отлично обучен отряд войници. Познаваше се по това, как се разгърнаха във верига, как всеки път се надигаха само за кратко и с къси подскоци се придвижваха напред, а в следващия миг вече бяха изчезнали зад следващото прикритие.
Съвсем неочаквано в непосредствена близост отново отекна нова команда.
- Прекратете огъня!
Гласът отекна протяжно и натрапчиво в каньона. Звучеше като команда на сержант на учебен полигон.
Незабавно всички изчезнаха. Тези негодници умееха учудващо добре да намират прикритие.
Досега Ласитър беше успял да одраска с един куршум само един от тях, просто те бяха прекалено опитни, за да останат достатъчно дълго под прицел.
Над каньона се спусна тишина.
- Аарон Ривас! - отекна отново онзи свикнал да командва глас. - Можеш ли да ме чуеш, стара лисицо!
- Чувам те! - Гласът на Ривас идваше откъм входа на пещерата. - Кои сге вие и какво искате?
- Искам да поговорим с теб, Ривас! Не трябва да се страхуваш, че би могло да ти се случи каквото и да е, ако си благоразумен. И косъм няма да падне от главата ти. А с дъщеря ти ще се отнасяме като с кралица.
Старият търсач на съкровища гръмко се засмя.
- Първо си кажи името, човече! После може би ще поговорим още малко. Искам да знам името ти и кой ви изпраща!
- Аз съм сержант Лев Маровски. Идваме по поръчение на Доминго. Сигурно си наясно какво означава това. Срещу нас нямаш никакъв шанс. Знаеш съвсем добре, че Доминго е непо-бедим. Впрочем той отдавна те търси.
Старецът отново гръмко се засмя. В тесния каньон ехото отекна като далечен тътен.
- Мнозина ме търсят! - извика той. - И аз съм чувал за един кучи син, някой си Доминго, който се смятал за непобедим. Но аз плюя на подобни лекомислени истории. Никой човек на този свят не е непобедим - никой! Желаеш ли да чуеш още нещо от мен, ти, самозван сержанте?
Разбира се, това бяха думи, които силно засягаха честта на сержанта, който по-рано наистина беше сержант, преди да дезертира със своя майор Жан-Ласал Доминго.
- Какво каза току-що? Как ме нарече? Самозван сержант? И ти не вярваш във властта на Доминго? Само за тези думи би трябвало да ти одера кожата! И може би...
Той не довърши изречението си. Междувременно избухливият му темперамент бе отстъпил пред здравия разум. Със сигурност се беше сетил, че пътува със строго определена задача и че на всяка цена трябва да залови жив стария търсач на съкровища.
- И може би един ден ще го направя - вероятно искаше да извика той, но после го беше осенила мисълта, че няма никакъв смисъл да продължава да дразни този стар и твърдоглав мъж.
- Какво има, сержанте? - извика Аарон Ривас. - Какви хубави думи искаше да кажеш още по мой адрес?
- Ах, по дяволите, не исках да кажа точно това - отвърна Лев Маровски. - Не бива да приемаш нещата буквално, Аарон Ривас. Просто аз се разгневих за момент, защото се подиграваше на моя майор. Забрави за това и нека да пого-ворим отново разумно. Трябва да ти предам едно почтено предложение от Доминго. Той иска да преговаря с теб. Би искал да стане твой съдружник.
Ласитър хвърли кратък поглед назад през рамо.
Това, което видя, накара дъха му да секне.
Аарон Ривас се бе изправил високо горе пред входа на пещерата, така че всички да могат да го видят.
- Съвсем не звучи зле, сержант - извика той. - По тези земи е особена чест за всеки да може да бъде съдружник на Доминго. Би трябвало да поговорим, но аз нямам желание през цялото време да рева оттук като бик.
Той небрежно държеше пушката си в дясната ръка. Беше модерен „Уинчестър“, калибър 76, най-доброто оръжие с дълга цев, което можеше да се купи по това време.
За първи път Ласитър виждаше стария търсач на съкровища в цял ръст. Беше внушителен мъж, висок приблизително колкото Ласитър и широкоплещест като бивол. Беше човек, който въпреки побелелите си коси излъчваше чудовищно непокорство.
Също така беше човек, който не познаваше страх, иначе не би се изправил така открито срещу противниците си.
Бившият сержант Лев Маровски обаче не се виждаше.
- Ако си мислиш, че ще се хвана на твоите номера, значи много се заблуждаваш, Ривас! - извика той. - Вече съм слушал прекалено много за теб. Не можеш да ме преметнеш, Ривас. Ще трябва да измислиш нещо друго. Както и не трябва да се надяваш, че ще ти дадем още един шанс. Там горе си като в капан за мишки. А ние разполагаме с много време. Нима не мо-жеш да проумееш, че всичко това вече няма никакъв смисъл за теб? Ела с нас при Доминго! В негово лице ще откриеш най-добрия съдружник, който би могъл да си представиш.
Белокосият мъж се засмя гръмогласно.
- Зная, сержант. Ти вече ми каза. А дъщеря ми Карита ще се чувства като принцеса при Доминго.
- Да, точно така ще бъде, Ривас!
В гласа на Лев Маровски се прокрадна надежда. Като че ли вече беше успял да убеди стария търсач на съкровища в това, което искаше.
- Хм, не звучи лошо - изсумтя Аарон Ривас.
- Изглежда, наистина нямам никакъв друг избор, освен да приема предложението ви. Но ти говориш само за мен и Карита. Какво ще стане с мъжа, който пристигна заедно с Карита?
- Той не е човек, а свиреп вълк! - изрева сержантът и гласът му премина във фалцет. - Той уби Вегас Кучильо. Знаеш ли какво означава това? Вегас Кучильо беше най-довереният човек на Доминго и най-добрият му приятел. Доминго ще одере кожите на всички ни, ако не можем да му съобщим новината за смъртта на този кучи син.
Аарон Ривас погледна косо надолу към Ласитър.
- Наистина ли имаш предвид този човек? - попита той, сякаш не знаеше за какво става дума. - Не бих могъл да си представя, че някой някога би успял да надхитри Вегас Кучильо. Да не би да го е застрелял в гръб? Да, това би била единствената възможност, поне аз така мисля, защото там има няколко незащитени места между закопчалките на бронираната жилетка на Кучильо. Просто не мога да го повярвам, Маровски. Може би искаш само да ми разкажеш някаква измислена история, за да ме подмамиш да изляза оттук.
- Откъде знаеш за бронираната жилетка на Кучильо, Ривас? - с изумление извика Маровски. - Та това беше тайна, в която бяха посветени малко хора! Откъде знаеш? Да не би този кучи син Ласитър вече да ти е разказал?
- А, значи се казва Ласитър. Интересно. Досега нямаше възможността да се представи. И в интерес на истината нямаше никакво време да ми разкаже за всичко, което се е случило. И как всъщност е успял да пречука Вегас Кучильо?
- С няколко проклети, подли номера! Но за всичко това ще ти разкажа по-късно. Искам преди всичко да очистиш Ласитър. Ти си в много удобна позиция, дори оттук се вижда съвсем добре. Пусни му един куршум и ще заслужиш огромната симпатия на Доминго. Той ще те приветства като брат.
Аарон Ривас беше човек на бързите решения.
Той изстреля два куршума от своя „Уинчестър“, преди още бившият сержант Лев Маровски да е успял да довърши изречението си, a Лaситър се изправи за миг иззад прикритието си зад скалата, нададе предсмъртен вик и после се строполи отново на земята.
Карита изпищя пронизително.
- Татко! Защо го направи! Това беше убийство! Не трябваше да го правиш за нищо на света! Проклет да си!
След това тя скочи и изтича към мястото, където се бе строполил Ласитър.
В каньона отново стана тихо.
Чуваше се единствено тихото хълцане на Карита.
Отсреща зад храстите и скалните късове Лев Маровски се изправи иззад прикритието си. Лев Маровски, бивш сержант от Трети ескадрон във форт Апаче, дезертьор и задочно съден на смърт заради двойно убийство, свързано с отвличането на дъщерята на губернатора, която по това време беше във форт Апаче. Тя се връщаше от гостуване при роднини в Юма и беше ескортирана по пътя през индианските територии от един ескадрон под командването на майор Доминго. И тогава във форт Апаче Лара внезапно бе изчезнала.
Това бяха някои от подробностите, които Ласитър беше научил досега. Спомни си за тях, докато намигаше на хълцащата Карита, която забележително добре играеше ролята си.
Бившият сержант Лев Маровски извика:
- Майсторска работа, Ривас! Защо стреля толкова бързо?
- Ако не бях го направил, сега щях да бъда мъртъв - обясни сърдитият старец горе на входа на пещерата. - Той вече беше вдигнал пушката си. Сигурно е усетил, че не се шегувам. И в последния момент се опита да ме изпревари. Сега вече мога да си представя, че е ликвидирал Вегас Кучильо.
- Напълно ли си сигурен, че е мъртъв? - попита Маровски. - Човекът се казва Ласитър. Досега за него винаги са казвали, че и той като котката има седем живота. Няма ли да предпочетеш да му пуснеш още един куршум за всеки случай?
- Не стрелям по трупове, Маровски. Това можеш да направиш и ти, ако имаш желание. Можеш спокойно да дойдеш тук и да го направиш. Тогава ще можеш най-малкото да доклад-ваш на Доминго, че и ти имаш заслуга за това, че убиецът на Кучильо вече не е между живите.
Карита продължаваше шумно да хълца.
Лев Маровски даде кратка заповед на хората си и всички излязоха от укритията си.
Бавно започнаха да се приближават.
По нова команда на Маровски спряха и насочиха своите нови уинчестъри към Аарон Ривас.
Бившият сержант самодоволно се изсмя.
- Хвана се, Ривас - каза той. - Сега можеш да пуснеш пушката на земята. Повече няма да ти трябва. От този момент си мой пленник. Хайде, пусни оръжието! Вече няма никакъв смисъл!
Аарон Ривас кимна, но това кимване беше предназначено за Ласитър, който разбра, че това е сигналът.
- О’кей, Маровски - каза белокосият трапер. - По всичко личи, че ти спечели.
- Пусни оръжието, Ривас! - тържествуващо заповяда Маровски. - Или предпочиташ преди това да получиш няколко куршума в краката!
- Добре де - изръмжа Аарон Ривас. - Не се горещи толкова, Маровски...
Той като че ли наистина се канеше да пусне уинчестъра на земята. Това беше номер, на който вече се бяха улавяли неколцина. Трябваше само да бъдеш достатъчно бърз, за да мо-жеш да го изпълниш.
Аарон Ривас отново хвана уинчестъра и го притисна към хълбока си.
Долу зад скалата Ласитър светкавично се изправи.
За части от секундата сякаш пъкълът се разтвори и този път стана наистина опасно.
Никоя от страните не търсеше пощада. Всички се биеха с ожесточението на хищници, хванати натясно.
Тътенът от множеството изстрели прерасна в ревяща буря.
Проблясващи дула, диви викове, тук и там притичващи и политащи силуети в барутния дим. Наистина беше пъкъл...
Всичко продължи не повече от минута. След това над каньона надвисна мъртвешка тишина. Тук-там все още можеха да се чуят сподавените стонове на ранените, но Ласитър още отсега знаеше, че едва ли някой от тях щеше да оживее.
Самият той беше улучен на две места, но това бяха незначителни повърхностни рани. Истински късмет беше за него, че на хълма край Лакортас бе взел за себе си бронираната жилетка на Вегас Кучильо, в противен случай сега може би също щеше да бъде един от убитите.
Той хвърли поглед към входа на пещерата. Аарон Ривас седеше облегнат на една скала и изтощено бе затворил очи. Беше още жив, това можеше да разбере по стенанията му, но очевидно беше доста зле улучен.
Карита вече бе тръгнала към него. Запъхтяна, тя се катереше по стръмния сипей.
Ласитър се запъти към застреляните бандити на Доминго.
Четирима от тях лежаха неподвижно и с изцъклени очи. Оставаше да се разбере дали останалите трима щяха да изкарат още дълго.
Един от онези, които бяха още живи, беше Лев Маровски. Лицето му се изкриви още повече, когато Ласитър коленичи. В очите на дезертьора Ласитър прочете най-ужасната омраза.
- Изроди! - изпъшка Маковски. - Проклети кучи синове! За това Доминго ще ви плати с лихвите!
Видът му показваше, че няма да успее още дълго да държи очите си отворени. Беше учудващо, че изобщо още имаше сили да говори. Кръвта изтичаше от раните му и животът постепенно го напускаше.
- Търся Лара Макдоналд - каза Ласитър. - Търся Доминго по поръчение на правителството. Къде да го намеря, сержант?
Лев Маровски поклати глава. В очите му се четеше огромно смайване. Това, което Ласитър току-що му бе казал, беше нещо, което той просто не можеше да проумее.
- Ти... ти си... не, това е най-големият виц... точно ти, Ласитър... точно такъв кучи син...
Той се изправи. Устата му се отвори и устните се изкривиха, сякаш се канеше да избухне в неудържим смях.
Но точно в този момент силите окончателно го напуснаха.
Той падна назад и не помръдна повече. И в смъртта ръката му продължаваше да стиска дръжката на един тежък нож, който бе измъкнал от колана си при последното си изправяне.
Беше се опитал да извърши последното добро дело за своя господар и благодетел Доминго. Но така и не беше успял. Беше отнесъл със себе си в небитието тайната на Ласитър.
Останалите също бяха утихнали.
Сержант Лев Маровски беше завел себе си и всички останали на смърт.
Ласитър зарея поглед из каньона и се вслуша в тишината.
Нищо подозрително не можеше да се види или чуе.
Откъм пещерата долетя гласът на Карита:
- Ела бързо, Ласитър! Трябва да ми помогнеш! Побързай! Не бива да губим нито минута.
Ласитър отиде най-напред до коня си. Движеше се бързо, но не припряно. Свали чантата от седлото и с нея пое нагоре по склона.
Старият трапер седеше все така облегнат на скалата, затворил очи. Приличаше на мъртвец, също като сержанта и неговите бандити.
Ласитър спокойно опипа пулса на Аарон.
С широко разтворени очи, притихнала и изпълнена с тревога, Карита следеше всяко движение на Ласитър.
- Какво има, Ласитър? Кажи нещо най-после!
- Донеси превързочния пакет от багажа ми! - спокойно каза Ласитър. - Ще направя всичко, което е по силите ми...

4.
Аарон Ривас беше улучен от три куршума. Единият беше заседнал в дясното бедро, вторият беше прострелял дясното рамо, а третият куршум беше оставил дълбока, силно кървяща бразда в кожата на лявото му слепоочие.
Кръвта се стичаше по бялата сплъстена брада; траперската риза с ресни от мека кожа на антилопа беше потъмняла от кръв около дупката, оставена от куршума в рамото. Петното ставаше все по-голямо, а платът на панталоните му вече беше прогизнал от кръв около дясното бедро.
Грамадният мъж беше изгубил много кръв, но продължаваше да се държи учудващо бодър. Дори се усмихна, когато взе бутилката уиски от ръката на Ласитър и отпи голяма глътка.
- На тези им дадохме да разберат. Вярваше ли всъщност, че наистина искам да стрелям по теб?
- За момент, да - призна Ласитър. - Но когато първият куршум премина покрай мен, всичко ми стана ясно. Така, а сега трябва да кротуваш за малко. Така най-добре ще мога да почистя и от двете страни раната на рамото.
Аарон Ривас не помръдна, докато Ласитър освобождаваше рамото и после се зае да почисти раната. Този стар единак и търсач на съкровища беше наистина един от най-коравите хора, които Ласитър някога беше срещал.
Но когато най-после Ласитър приключи с всичко и вече беше извадил куршума от дясното бедро на стария Аарон, мъжът беше просто съсипан. Беше дошло твърде много.
С протяжен стон той се отпусна назад и остана да лежи в безсъзнание по гръб.
- Корав мъж - с възхищение каза Ласитър. - Но ще му трябва най-малко седмица, за да се възстанови в известна степен. Какво ще правим сега? В никакъв случай не можем да го оставим сам.
Карита го погледна замислено.
- Ти вече имаш нещо предвид, Ласитър. Кажи ми! Мисля, че знам какво е.
- И какво е то?
- Искаш да ме оставиш при баща ми, за да се грижа за него в следващите дни. Ти искаш да продължиш сам, Ласитър. И аз също мисля, че така е правилно.
Той отново се удиви на прозорливостта й.
- Чудесно си разбрала всичко, Карита - похвали я той. - И съм доволен, че го осъзнаваш още сега. Желязото се кове, докато е горещо. А сега е горещо. Не трябва да оставям на Доминго никакво време за размисъл. Сега той все още не знае какво се е случило. Все още не усеща липсата на своя сержант и на другите бандити, които е изпратил, за да изпълнят някаква важна мисия. Може би те само са отишли до Лакортас, за да се огледат за Вегас Кучильо. Възможно е той да се е забавил прекалено дълго. Във всеки случай в Лакортас са научили какво се е случило и след това незабавно са поели по следите ни. Доминго все още не може да знае за случилото се тук, в каньона, но скоро ще изпрати съгледвачи. И най-късно след три или четири дни ще бъде осведомен за станалото. Значи трябва да бъда при него преди това, за да се възползвам от предимството на изненадата. Наистина съм доволен, че си схванала това, Карита.
- Но как ще откриеш скривалището на Доминго? - загрижено попита тя. - Ако някой би могъл да ти помогне да продължиш, това е единствено баща ми. Сигурна съм, че той знае всичко. Ти сам преди малко чу разговора му с Лев Маровски. Той знаеше дори за бронираната жилетка на Вегас Кучильо.
Ласитър се потупа по гърдите.
- И никой освен нас двамата не знае, че сега я нося аз - каза той. - Идеята ти наистина беше великолепна. Това нещо със сигурност ще ми бъде от полза, когато се срещна с Доминго. Междувременно той загуби осем души, а Вегас Кучильо и бившият сержант бяха може би най-добрите му бойци.
Гласът на Аарон Ривас ги накара да се обърнат. Не бяха предполагали, че старият трапер толкова бързо ще дойде на себе си.
- Това бяха не само най-добрите, но и най-жестоките му бойци - гневно обясни Аарон Ривас. - Познавам ги добре, защото ги наблюдавам вече дяволски дълго време. В края на краищата, трябва да съм наясно що за хора са тези, които ме преследват заради съкровището ми.
Той изкриви лице в усмивка, признак за това, че имаше силни болки. Но зад тази усмивка се криеше и голяма несигурност, породена от страха за неговото забулено в тайнственост сребърно съкровище, за което беше разказвала Карита.
Забележката за съкровището изобщо не интересуваше Ласитър. Той сметна, че ще е по-добре, ако изобщо не изказва мнение. Възможно беше само една необмислена дума да пробуди недоверието на стария самотник.
- Виждал ли си скривалището му? - попита Ласитър. - Знаеш ли къде се намира?
- Зная - сърдито отвърна Аарон Ривас. - Само че най-напред ми кажи какво ще търсиш там!
- Искам да си разчистя сметките с Доминго - каза Ласитър. - Задоволява ли те този отговор? Вече разказах всичко на дъщеря ти. Тя е наясно.
Аарон Ривас насочи поглед към Карита.
- Вярно ли е дъще?
- Можеш да вярваш на всяка негова дума, татко. Този мъж е съвсем почтен. Не го интересува твоята сребърна мина. Трябва да му се довериш! Кълна ти се, че той никога няма да те предаде. Можеш да разчиташ на него във всяко отношение.
Старият трапер и търсач на съкровища гледаше втренчено пред себе си. Трябваше му доста време, за да се пребори със себе си и да вземе решение.
- Е, добре тогава - изсумтя той накрая и тонът му ясно показваше, че това решение му бе коствало немалко усилия. - Щом така желаете и двамата.
Той с мъка бръкна в задния джоб на панталона си и измъкна оттам четвъртито парче кожа, което бавно разгъна.
Махна уморено към Ласитър.
- Ето, разгледай тук! Това е карта, която сам съм направил. Линиите са очертани с нажежено желязо. Това е карта на Сиера Диабло. - Той посочи към една точка. - Запомни добре всичко, Ласитър - каза той и ясно се чу, че му става все по-трудно да говори. - Тук, в тази точка, се намираме сега. А тук - той посочи към друга точка, - се намира каньонът Мисте- риозо. Скривалището на Доминго. Трябва точно да следваш начертаните линии. Само така ще можеш да достигнеш целта си. Но ти ще се справиш. Имам ясно предчувствие. Ти си човек, който ще се справи.
Той изтощено притвори очи. Говоренето му беше струвало много сили. Сега лежеше сякаш потънал в сън. Беше пуснал кожената карта небрежно на земята.
Ласитър я взе и я разгъна.
Непосредствено след това Аарон Ривас започна отново да говори. Изглежда, беше изпаднал в транс. Очите му оставаха все така затворени, а гласът му звучеше като глас на човек, който бълнува в съня си.
Но Ласитър се заслуша внимателно и така разбра почти всяка дума.
Разказът звучеше горе-долу така:
„Има още една загадка, Ласитър. Знам със сигурност, че там се разиграва още нещо, за което знаят само малцина. Забелязах много подробности, но така и не можах да разкрия тайната на Доминго. Може би ти ще успееш, Ласитър. Свързано е с момичето, което Доминго държи в плен. Струва ми се, че той държи в плен и един мъж. Отношенията му с него, изглежда, са много особени. Но това е голямата тайна на Доминго. Вярвам, че е важно, Ласитър...“
След тези думи, които бяха изречени толкова неясно, че Ласитър разбра смисъла само от отделни срички, Аарон Ривас отново загуби съзнание.
- Не разбрах почти нищо - каза Карита.
- Аз обаче разбрах - замислено промърмори Ласитър. - Той говореше за някаква голяма тайна. За някакъв мъж, когото Доминго държи затворен в скривалището си. Имаш ли някаква представа за всичко това? Или може би се досещаш какво би могъл да има предвид?
- Не зная. Сигурно става дума за някакво откритие, което е направил, докато не съм била при него.
Полузаспалият, полуприпаднал мъж започна отново да шепне едва разбираеми думи.
Ласитър се заслуша внимателно.
- Тайна... пленникът... важен човек... не е обикновен пленник... Доминго... проклет да си... Ти ми отне всичко... Проклет да си, Доминго...
Главата му клюмна настрани. Чуваше се само дълбокото му дишане.
Карита погледна Ласитър.
- Не разбирам какво трябва да означава всичко това, Ласитър. Наистина не мога да го разбера. Може би е само трескаво бълнуване. Всичко звучи толкова призрачно, толкова недействително. Вярваш ли, че действително би могло да има нещо вярно във всичко това?
Ласитър кимна убедено.
- Човек като баща ти не разказва врели-некипели - каза той. - Такъв човек никога не би и помислил да си изсмуче нещо подобно от пръстите. Още повече - в неговото състояние - не би могъл да го направи. Дори и изпечен лъжец не би бил в състояние да го направи.
Слънчевите лъчи падаха в каньона и обливаха стръмните скали в червеникава светлина.
- А сега? - попита Карита.
Ласитър погледна надолу към мъртвите бандити.
- Ще потърся подходящо място за тях - каза той. - Ти остани тук при баща си!
После отново се спусна надолу към дъното на каньона. Не след дълго откри скален процеп, който беше достатъчно широк. По-късно натрупа камъни върху мъртвите, така че накрая никой не би могъл да забележи нищо подозрително.
В случай, че се измъкнеше жив, щеше да информира съответните служби, а всичко останало щеше да бъде работа на организациите, отговарящи за това.
Задачата на Ласитър гласеше да се освободи дъщерята на губернатора от Жан-Ласал Доминго. В случай, че останеше жив, щеше отново да изчезне, а някой ден босовете от Бригада Седем щяха да го натоварят с нова задача. Само че дотогава имаше да изтече още много вода.
Той закрачи в посоката, от която според него трябваше да са пристигнали бандитите. Търсеше конете им. Правеше това не само от любов към животните, но и защото искаше да заличи последните следи.
Намери животните на половин миля на юг. Стояха в един вир сред скалите и не показаха никакъв страх от високия мъж. Той се метна на първия попаднал му кон, един вран жребец, и подкара останалите коне пред себе си обратно към пещерата.
Карита му махна с ръка и извика:
- Току-що разгледах пещерата. Отзад има малка долина, в която има достатъчно място за конете. Да ти помогна ли, Ласитър?
Той поклати глава.
- Остави и сам ще се оправя. Погрижи се за баща си! С това тук може да се оправи всеки що-годе добър каубой.
Той подкара конете нагоре по каменистия склон и ги вкара в пещерата. При това надаваше пронизителни викове, както правеха каубоите, а те бяха хора, които познават конете.
Пещерата беше много по-широка, отколкото си бе помислил в началото Ласитър, а конете не показваха и следа от уплаха, защото още отсега надушваха свежия въздух и мириса на зелена трева.
Малко по-късно Ласитър видя пред себе си котловината, за която бе говорила Карита. Имаше достатъчно трева и вода. Там долу беше един истински малък рай за конете.
Ласитър свали седлата и юздите от конете на бандитите. Животните вкупом се спуснаха надолу. Беше прелестно да ги наблюдава как най-напред направиха една обиколка из котловината, сякаш вдъхваха аромата на една нова свобода.
Ласитър остана още няколко минути, дълбоко вдъхвайки свежия въздух. Карита пристъпи до него и той сложи ръка на раменете й.
- Кога ще тръгнеш? - тихо попита тя.
- Още тази вечер - каза той и гласът му прозвуча сурово. - По-добре е да се възползвам от тъмнината. По моя преценка утре вечер ще мога вече да стигна до каньона Мистериозо. Не трябва да губя повече време.
Тя се сгуши в него. Следобедното слънце галеше нежно лицата им.
- Страхувам се за теб, Ласитър - прошепна тя. - Дали някога ще се видим отново?
Той сви рамене.
- За такива неща никога не трябва да се говори предварително. В повечето случаи става не това, което човек си мисли.
Тя се обърна и сякаш понечи да го прегърне, но после се стегна и отстъпи назад.
- Трябва да донесем татко тук - рязко каза тя. - Сама няма да се справя, Ласитър.
Двамата влязоха отново в пещерата. Тук, в задната част, имаше струпани сухи съчки и огнище. Необходимите съдове също бяха налице.
- Той се е обзавел така във всичките си скривалища - обясни Карита. - Отсреща, в скалните ниши, има складирани достатъчно хранителни припаси. Моят баща се е подготвил за всякакви случаи.
Те спряха.
- Убеден съм, че той не е толкова смахнат, както ти ми разказваше в Лакортас, Карита - промърмори Ласитър. - Той е единак, който не се доверява на никого. Това е всичко.
- Но историята с мината! - възкликна Карита, клатейки глава. - Можеш ли да повярваш в това? Всичко звучи толкова невероятно, Ласитър. Нима това не са само измишльотини на един стар човек, който е прекарал прекалено дълго време в самота? Можеш ли да му вярваш, Ласитър?
Ласитър усмихнато кимна.
- Вярвам му, Карита.
- Но защо, Ласитър? Та ти дори не го познаваш достатъчно добре! Той би могъл хиляди пъти досега да продаде своето съкровище и сега можеше да бъде солиден човек!
Тя почти изкрещя последните думи. В гласа й се прокрадваше безсилна ярост, а Ласитър знаеше какво я бе породило.
- А ти щеше да бъдеш солидна жена, Карита - сухо каза той. - Добре те разбирам. Щеше ла опознаеш големия свят и да бъдеш изискана, уважавана дама с много приятели. Вместо това трябва да живееш тук заедно с един старец сама в пущинаците. Това е била и причината да избягаш оттук и да се омъжиш за комарджията Марко Куено. Наистина добре те разбирам, Карита. На твое място и аз едва ли бих постъпил по друг начин.
Тя изглеждаше доста слисана и сведе поглед. Най-накрая тихо каза:
- Съжалявам, Ласитър. В никакъв случай няма втори път да избягам от баща си.
- А един ден той ще ти се отблагодари, Карита - промърмори той. - Можеш да разчиташ на това.
Този път тя го прегърна, без да се колебае. И го целуна.
- Благодаря ти, Ласитър, че толкова много държиш на него. Но защо си толкова сигурен? Не мога да те разбера. Та ти го познаваш съвсем отскоро.
- Видях очите му - отвърна Ласитър. - И видях как предизвика бандитите. На такова нещо е способен само един много смел човек. А никога досега не съм срещал истински смел и безстрашен човек, който да е бил лъжец.
Тя се усмихна някак смутено.
- Само ако имаше право, Ласитър - въздъхна тя. - Убедена съм, че в такъв случай целият ми живот би се променил с един замах.
- Пожелавам ти го, Карита - каза той и това беше истина. -Но сега трябва най-напред да се погрижим за него. Ако той умре, никой никога няма да научи къде се намира неговата сребърна мина.
Те се върнаха обратно при ранения. Той отново си бе отпочинал и беше седнал.
- Ако само ми помогнеш да се изправя на крака, Ласитър - изпъшка той, - ще мога да вървя и сам.
Ласитър го повдигна и преметна едната му ръка през рамото си. Така двамата влязоха навътре в пещерата. Аарон Ривас куцукаше на един крак, но се държеше мъжки.
- И така, сега ти знаеш всичко, Ласитър - изпъшка той, когато най-после лежеше на простата си постеля. - И знаеш какво трябва да правиш. Важното е сега да побързаш. Така ще използваш предимството на изненадата. И ще ти кажа още нещо. Доминго е сатана в човешки образ. Той знае хиляди хитрости. В сравнение с него Лев Маровски беше просто новак.
През входа на пещерата се процеждаха последните слънчеви лъчи.
- Зная - каза Ласитър.
- Значи го познаваш?
- Да, от форт Апаче. Двамата служехме там като офицери. Някога го смятах за свой приятел. Докато накрая той отвлече момичето, за което исках да се оженя.
Старият Аарон тихо подсвирна.
- Момичето в каньона Мистериозо?
- Трудно бих могъл да допусна, че е някое друго момиче - мрачно каза Ласитър. - Казва се Лара Макдоналд и е дъщеря на губернатора.
- Значи и това - сухо отбеляза Аарон Ривас. - Работата може да стане напечена. Защо тогава още не са изпратили армията? Всичко би могло да се уреди много по-просто, отколкото да изпратят един човек.
- Армията го търси вече седмици наред - отвърна Ласитър. - Но тя го търси не където трябва. Освен това ще е необходимо да се мобилизира цялата армия на Съединените щати, ако трябва истински да се контролира тази огромна, трудна за ориентиране местност. Не, стари човече, такъв хитър дявол като Доминго не може да бъде заловен по този начин.
- Моите уважения! - с възхищение каза чепатият старец. - Ти обаче си се заел със страшно трудна задача. Наистина ли се надяваш да се справиш?
- Трябва най-напред да стигна до него - каза Ласитър, като сви рамене - и тогава вече ще знам.
Аарон Ривас притвори очи.
- Е, в такъв случай ти желая успех, Ласитър. И не забравяй за другото, което ти разказах. В Мистериозо има още една загадка. Каква точно, не зная. Но по някакъв начин има връзка с момичето и пленника. За бога, приятелю, бъди предпазлив! Впрочем каньонът има само един вход и там винаги има човек на пост. Макар че познавам всеки камък там наоколо, никога досега не ми се е удавал случай да стигна достатъчно близо до Доминго. Той е предпазлив като лисица в дупката си.
- И без това нямах никакво намерение да се промъквам тайно дотам - отвърна Ласитър. - Ще отида съвсем открито при него. И тогава ще му разкажа някои работи.
- Но преди това като непознат ще трябва да оставиш всичките си оръжия.
Това беше хитро поставен въпрос уловка, но Ласитър веднага разбра, че лукавият старец му слага капан.
- Нали вече ти казах, че го познавам от времето, когато беше офицер - каза той. - Не си ли ме чул, старче?
Аарон Ривас се усмихна широко.
- Не се сърди, амиго. Просто исках само да те изпитам. Можеше пък да се уловиш.
- Ти не вярваш, че аз също съм бил офицер, Ривас?
- Е, да. Във всеки случай във всички фортове на целия Югозапад няма нито един майор на име Ласитър. Но да оставим това. Ако ти действително познаваш Доминго, той ще те пусне близо до себе си. Обаче ако не те познава, вероятно ще заповяда да те застрелят на място. В случай, че сам не го направи веднага. Желая ти късмет, Ласитър. И не се бави прекалено дълго със сбогуването.
Ласитър тръгна. Карита го чакаше на входа на пещерата.
- Успех, Ласитър - каза тя, после рязко се обърна и изчезна навътре в тъмнината.
- Благодаря - каза Ласитър и пое надолу по склона. Точно такъв начин на сбогуване обичаше.
Сега можеше да съсредоточи мислите си върху целта...

5.
Въпреки цялата си простота, примитивната карта на стария Ривас беше толкова точна, че Ласитър не се заблуди дори в отделните разстояния.
Както беше преценил още предишния ден, привечер Ласитър разбра, че вече се намира недалеч от прословутото скривалище на Доминго.
Мислеше си за другите момичета, които бяха отвличани от бандитите на Доминго и довеждани тук, мислеше си за ужасяващите истории, които се разказваха за масовия убиец Вегас Кучильо, който сам беше отвлякъл не малко момичета със своя ковчег.
Всичко това бяха информации, които Ласитър беше получил от Бригада Седем.
Обаче Аарон Ривас беше говорил само за едно определено момиче. За останалите не бе проронил и дума.
Какво бе станало с другите?
Дали не ставаше дума за банда, която се занимава с търговия с момичета в голям мащаб?
Ласитър си помисли, че в това не би имало нищо необичайно. В края на краищата, и на него му се беше налагало да изяснява подобни случаи. Най-често такива момичета биваха отвеждани в Мексико, а оттам ги изпращаха в Южна Америка и дори в Азия. Там също имаше богати мъже, които предпочитаха екзотичното, също както и в африканските страни.
Това, което ставаше тук, не беше нищо друго, освен чудовищна търговия с роби, както в миналите столетия, само че този път при променени обстоятелства.
През цялото време Ласитър си бе мислил за бившия майор Жан-Ласал Доминго. Всъщност всичко това изобщо не съвпадаше с онзи тип, който му беше описан, докато събираше първите си сведения.
Жан-Ласал Доминго, двайсет и осем годишен, син на офицер от френския легион и мексиканка, избягал от Мексико след падането на император Максимилиан, заедно с много други събратя по съдба намерил в Съединените щати нова родина, постъпил в армията, отличил се с особена съобразителност и храброст по време на войните с индианците, стигнал до чин майор, командвал ескорта, който трябвало да охранява дъщерята на губернатора по време на пътуването през земите на апахите, изчезнал безследно заедно с дъщерята на губернатора от Форт Апаче.
Това беше първото, което Ласитър беше научил за майора. А сега това!
Всъщност по-голямо противоречие не можеше и да съществува. Защо този мъж за кратко време се бе превърнал в безпощаден, всяващ ужас главатар на банда?
В далечината Ласитър съзря четири зъбера, които изглеждаха като четири ъглови кули на огромен замък. Тези четири зъбера бяха нарисувани на картата на Аарон Ривас, Ласитър добре си спомняше това. Там, при зъберите, трябваше да се намира входът към каньона Мистериозо, онзи тайнствен каньон, за който вероятно можеше да се каже дори: каньонът на голямата загадка.
Испанците, които бяха завладели тази страна, бяха дали на отделните местности много сполучливи имена. Най-вероятно на това място някоя експедиционна група беше изживяла нещо мистериозно и ето че вече каньонът е бил обозначен на картата като Мистериозо.
Ласитър все повече приближаваше към зъберите. Слънцето клонеше към залез. Той намали хода на коня, защото искаше да пристигне там, след като луната изгрее.
Постоянно се озърташе незабелязано, но с извънредна предпазливост във всички посоки, за да се увери, че не го наблюдават. Не забеляза нещо подозрително.
Слънцето току-що беше залязло, когато в далечината отекнаха изстрели. Идваха откъм каньона Мистериозо. Изглежда, там беше избухнала някаква свада.
Ласитър дръпна юздите на сивия кон и се заслуша в падащия мрак.
Изстрелите бяха заглъхнали. Ласитър чакаше. Слезе от седлото, за да се поразтъпче. Беше необходимо, защото беше прекарал много часове на гърба на коня.
Едрият мъж извади бутилка уиски от чантата на седлото, запали пура и реши да почака още известно време. Седна на един топъл камък и си помисли, че това е може би последното уиски в живота му. Искаше му се да го изпие с особена наслада. Той пиеше, пушеше и следваше мислите си - докато внезапно дочу отсечен тропот на копита. От север се зададе кон, профуча като дявол покрай скалата, зад която се бе скрил Ласитър, и той само за момент успя да забележи призрачния силует на ездач, който стоеше почти прав на стремената, приведен далеч напред над шията на коня.
Това беше всичко, което Ласитър успя да види за няколко секунди, после ездачът отново изчезна в тъмнината на нощта, а тропотът на копитата внезапно заглъхна.
Ласитър отново чу конски тропот. Този път бяха три или може би четири коня. Животните също профучаха край него, а ездачите им ги бяха подгонили така, сякаш дяволът дишаше във врата им.
Бяха всичко трима мъже и, както изглеждаше, преследваха първия ездач. Но от него вече нямаше и помен. Ласитър се засмя. Подозираше, че той бе постъпил особено съобразително. Най-напред щеше да остави преследвачите си да яздят напразно, а после възможно най-тихо щеше да поеме в друга посока.
Нямаше съмнение, че в каньона Мистериозо се бе случило нещо, което не влизаше в плановете на бандитите, и затова сега някой от тях е трябвало да избере пътя на бягството. Но какво се бе случило?
Първо изстрелите, после - бягащият ездач и накрая преследвачите.
Дали бандитите се бяха скарали помежду си?
Или имаше някаква връзка със загадъчния пленник, за когото бе говорил Аарон Ривас?
Ласитър извади трофейната бронирана жилетка от багажа си. Беше опасно да бъде заловен с тази запазена марка на Вегас Кучильо, но ако се стигнеше дотам, тя можеше да му бъде единствено от полза.
Ласитър спокойно закопча катарамите на гърба. Във всеки случай трябваше да закопчае каишките на последните дупки, защото в сравнение с Ласитър Вегас Кучильо беше доста дребно, но затова пък дяволски пъргаво човече.
След като Ласитър беше отново напълно облечен - той носеше и специалното си яке - потегли, без да бърза. Беше запомнил точно посоката и знаеше, че след малко повече от половин час ще достигне целта си, ако продължи да язди със същото темпо.
Знаеше какво го очаква, но не изпитваше ни най-малко вълнение.
Просто беше любопитен от първата среща с Жан-Ласал Доминго, мъжа, от когото всички се страхуваха.
Лунната светлина обгръщаше Ласитър. Звездите блестяха студени и далечни. Поят на койотите разкъсваше нощната тишина.
И тогава съвсем неочаквано някой извика на Ласитър. Стана в момент, когато той изобщо не го очакваше.
- Стой! Нито крачка нататък! Кой си ти? Накъде си тръгнал?
- Изобщо не ти влиза в работата кой съм - невъзмутимо отвърна Ласитър. - Нали това тук е каньонът на Доминго. Трябва да говоря с него. Нося важни новини.
Часовият несигурно се засмя. Възможно беше Ласитър действително да има важни новини за Доминго. Ако това беше вярно и той не го беше пуснал да премине, по-късно можеше да има неприятни последици.
Ако пък не беше вярно, часовият пак щеше скоро да изживее катастрофа.
Ласитър вече се смееше развеселено. Колко лесно беше всъщност да подведеш такива хора с няколко думи и да ги хвърлиш в голяма несигурност.
- Имам стриктна заповед да не пускам никакви въоръжени хора, които не са от нас - разколебано каза часовият. - Трябва да разбереш това, човече! Постави се на моето място! Как би постъпил ти, а?
- Добре, добре - примирително каза Ласитър. - Естествено, мога да те разбера. Обаче ти не бива да се страхуваш от нищо. После всичко ще се изясни.
Часовият се появи между скалите вляво от тесния проход, който водеше към каньона Мистериозо. Мъжът държеше ловна пушка, опряна на хълбока си. Беше двупевна карабина с рязани цеви. От разстоянието, което сега делеше Ласитър и часовия, подобно оръжие имаше унищожително действие.
Ласитър примирително вдигна двете си ръце на височината на раменете.
- Спокойно, спокойно, амиго - предупреди той. - Остани там съвсем кротко и не върши никакви глупости, защото иначе Доминго ще ти откъсне главата.
- Кой си ти, човече? Кажи си поне името!
- Нищо няма да научиш, омбре - отвърна Ласитър. - Никой друг освен Доминго няма да научи кой съм и защо съм тук. Мога да ти кажа само едно: нося извънредно важни новини за него. Искаш ли пура?
Той зададе въпроса толкова непосредствено, че часовият напълно изгуби вътрешното си равновесие.
Ласитър се усмихна доволно.
Той спокойно бръкна в джоба на гърдите на специалното си яке и извади оттам две тънки хавански пури. Би могъл да извади и нещо друго, ако беше бръкнал в някой друг от многото си джобове, но Ласитър вече беше намислил нещо.
- Ето, дръж - дружелюбно каза той и мъжът посегна да хване пурата, която полетя във въздуха към него.
В последния момент му мина през ума, че е допуснал съдбоносна грешка, като за момент беше изпуснал Ласитър от погледа си.
С изражение на дива решителност той веднага насочи двойното дуло към ездача, но Ласитър продължаваше невъзмутимо да седи на седлото и в този момент тъкмо палеше пурата си.
- Трябва ли ти огън, амиго? - любезно попита той. - От мен можеш да получиш всичко, дори и първокласно уиски от моята бутилка от чантата на седлото. Ето, наистина няма защо да се страхуваш от мен. Пийни си. Не ти трябва твоята глупава ловна пушка. Аз съм миролюбив човек.
Часовият не можеше да разбере какво става.
Този беден дявол беше един от многото такива бедни дяволи, които бяха в състояние единствено да изпълняват стриктно само строго определени заповеди, но никога не се осмеляваха да предприемат каквото и да е на своя глава.
Но ето че Ласитър сега така го беше объркал, че гой действително остави ловната пушка опряна на един камък и запали пурата.
Междувременно Ласитър бе приближил с коня си дотолкова, че можеше да му подаде бутилката уиски.
Бандитът я взе и пи от нея доста дълго.
Чак сега Ласитър имаше възможност да го разгледа по-отблизо. Беше брадат мъж, чието лице представляваше своего рода напълно див пейзаж. Ако се съдеше по външността му, той би трябвало да принадлежи към най-изпечените представители на неговия ужасен занаят, а той действително беше един от тях, що се отнасяше до боравенето с оръжие.
Колкото до интелекта, то той беше на равнището на детския.
Ласитър изобщо не би могъл да си намери по-добър събеседник.
- Значи работата е такава, приятел. Мога да ти разкажа нещичко. Та как ти беше името?
- Били - обясни смутено другият. - Били Акерман. Наистина ли вече съм ти го казал?
- Да, да, възможно е - промърмори Ласитър. - Можеш да ме наричаш Джери. Засега по-добре да не ти казвам фамилното си име. Впрочем с това име си имам неприятности още от самото си рождение. Ротзатакаплуяроу - съвсем просто е, какво ще кажеш? Или може би предпочиташ да ти го напиша?
Били се възпротиви така енергично, сякаш някой се готвеше да извърши покушение срещу него.
- Не, не, няма нужда, Джери. Първото име ми е достатъчно. Ти не искаш ли също да пийнеш една глътка, Джери?
- Много мило от твоя страна, Били. Но можеш да задържиш бутилката. Нека само да ти е сладко, амиго. - И после отново направи напълно неочакван преход. - Май тук преди малко се случиха доста неща, а, Били? На няколко мили оттук покрай мен като опърлени прасета профучаха няколко души. Какво им беше станало? Първият за малко не ме прегази.
Били с наслада надигна бутилката, после направи пренебрежителен жест на досада.
- Ах, не се е случило нищо особено, Джери, само една малка престрелка, както се случва понякога... Този път имаше трима убити. Но какво от това! Не ме засяга. Стрелям, когато босът иска, а всичко останало ми е напълно безразлично. Впрочем аз бях там, когато се започна. Разбира се, застанах на страната на боса, ясно, нали? И после стрелях като дявол. Мога да ти кажа на ухо, че всичко беше един път! Много ми харесва, когато от време на време се случват такива работи.
Той прекъсна разказа си с една солидна глътка от бутилката.
- Само да ти е сладко, приятел - отново го насърчи Ласитър. - В багажа имам още бутилки. Приятелите на Доминго са и мои приятели. Впрочем каква беше причината за цялата пукотевица? Знаеш ли?
- Ах, всичко стана само заради тази тъпа фуста. Казва се Лapa. Била дъщеря на губернатора. Е, и какво значение има това? Ако питаш мен, може да е дъщеря на президента или на китайския император. Няма защо да се държи така. За мене всички жени са еднакви. Плюя на това, кой е бащата. Какво ме интересува губернаторът. Той така или иначе ще се погрижи да бъда обесен, ако един ден ме пипнат.
- И заради тази Лара неколцина мъже са се изправили срещу боса? - попита Ласитър между другото.
- Да, така беше. Тези идиоти защо се бъркат в работите на боса! Така не се прави. Аз никога не бих направил подобно нещо, Джери, можеш да ми вярваш.
- Вярвам на всяка твоя дума - увери го Ласитър. - Ти имаш право, Били. Защо са направили такава глупост! И казваш, че един от четиримата негодници е успял да се измъкне?
Били отново беше надигнал бутилката. Съдържанието й беше на привършване. Ласитър слезе от коня и извади нова бутилка от чантата на седлото.
- Ето, можеш да получиш и още, Били. Имам достатъчно бутилки в багажа си.
Били изпразни старата бутилка и зарадвано взе новата. Наведе се напред. Вече беше настроен наистина свойски.
- Един от четиримата на име Том Хубърд успя да ни избяга - изръмжа той. - Но няма да стигне далече. Досега Доминго винаги е пипвал всеки, когото е искал да пипне, кълна ти се.
- И как е успял този Хубърд да се измъкне от каньона?
- Ах, за това е виновен Грег Уилърти. Бил е пак къркан и е заспал. Доминго заповяда да го затворят. Утре Грег ще бъде обесен, обаче аз не мога да му помогна. Сам си е виновен за всичко. Вярно, беше добро момче, но сега ще трябва да изсърба каквото е надробил. При нас всеки, който направи грешка, увисва на въжето. Вероятно Доминго ще избере мен за палач. Грег и аз бяхме най-добрите приятели в нашето гнездо. Разбираш ли защо Доминго действа така, Джери?
Естествено, Ласитър разбираше, но само сви рамене.
- Няма никакво значение, Били - каза той. - Доминго знае какво върши. Той винаги е постъпвал правилно. Защо впрочем е отвлякъл това момиче?
- Иска да я пречупи - ухили се Били. - Само че не като другите. Всички те бяха направо разсипани след тежкия престой тук. След това всички бяха доволни, че най-после ги откарват оттук. Но при дъщерята на губернатора е другояче. Той каза, че иска да прекърши гордостта й и че скоро тя ще яде от ръката му. При нея не става с пердах и други такива работи. Не, Джери, не си мисли подобни неща. Доминго прави всичко по много фин начин - чакай, как беше казал той? - ах, да, сега се сещам: това е изискан английски метод, или нещо подобно, така каза той. Последното е, че тя няма право да носи дрехи в лагера. Само ако видиш това, сигурно няма да можеш да се стърпиш. Тя има едно телце... такова нещо досега не сме имали в каньона. Освен това е все още доста млада. Но ти скоро и сам ще я видиш, Джери.
Били вече беше отворил новата бутилка и отново отпи доста голяма глътка.
Ласитър вече знаеше достатъчно. Той се обърна към коня си, но в последния момент се сети за нещо важно.
- Пленникът още ли е при вас? - попита той.
Били го изгледа неразбиращо.
- За какъв пленник плещиш? Никога не сме имали никакъв пленник в каньона.
- Значи трябва да съм се заблудил, Били. Всъщност Лев Маровски върна ли се вече заедно с останалите?
- Още не, но скоро ще се върнат. Заедно с Вегас Кучильо. Този път той ще ни донесе особено тлъста гъска, нашия гробар. Става дума за онзи стар Ривас, разбираш ли, амиго? Момичето е дъщеря на стария Ривас. Веднъж само да я пипнем, тогава и този проклет стар търсач на съкровища ще се хване на въдицата. Дъщеричката му ще бъде стръвта. Хе, ти знаеш ли изобщо кой е този Ривас, амиго Джери? Знаеш ли...
Ласитър го прекъсна отвисоко. Сега трябваше да се отнесе с кучето като с куче.
- Няма защо да ми обясняваш, Били Акерман. Аз съм доверен човек и приятел на Доминго. Знам всичко.
Глупавият Били потрепера и буквално се смали под думите на Ласитър. Стоеше свит и едва се осмеляваше да погледне, докато Ласитър се метна на седлото и потегли.
Ласитър бе успял така да го обърка, че той напълно бе забравил за задълженията си.
После отново опря бутилката уиски до устните си.
- Дяволски любезен джентълмен - промърмори той на себе си. - Такъв човек не можеш да срещнеш всеки ден.
Ласитър изчезна в скалния проход, който все повече се стесняваше и най-накрая достигна в котловината, която наричаха каньона Мистериозо. Действително беше не само котловина, но и начало на един тъмен каньон, който водеше на север към гигантски планински масив, разделяйки се на множество извивки и разклонения.
Какви ли тайни криеше каньонът!
Ласитър видя колиби и палатки, малко езеро и една голяма, масивна каменна сграда на северния бряг на езерото.
На южния бряг гореше голям огън. Край огъня стояха трима души. Допреди малко там долу бяха пекли месо на големи шишове, но сега вече никой не мислеше за това. Парчетата месо се бяха овъглили върху жарта.
Когато чуха тропота на копита, тримата мъже веднага грабнаха оръжията си. Ласитър невъзмутимо продължи да язди към тях.
- Здравейте, омбрес - ухилено поздрави той и леко почука с пръсти периферията на шапката си. - Да не би случайно някой от вас да е босът?
На светлината от огъня се появи нова фигура. Отляво и отдясно на Ласитър също се появи по един човек.
Мъжът, който беше дошъл отпред, носеше черен костюм и бяла риза. Сребърна кордела украсяваше сомбрерото му, а дръжката на револвера му беше обкована със страшно много сребро.
Отзад на колана носеше навит камшик.
Ласитър разбра веднага кой стои пред него.
Беше Доминго...

6.
Всичко съвпадаше напълно с описанието, което Ласитър беше получил заедно със задачата си.
Без съмнение, Жан-Ласал Доминго беше симпатичен мъж. Тъмно облекло, смолисто черни, поддържани мустаци, изразително лице. Джентълмен от глава до пети.
В първия момент той отправи мрачен поглед към Ласитър. Беше явно, че той трескаво мислеше.
Накрая Жан-Ласал Доминго като че ли стигна до някакво съвсем определено решение.
Неочаквано той се усмихна, а усмивката му беше любезна.
- Кой сте вие? - попита той. - И преди всичко - как влязохте в този каньон?
Ласитър незабелязано се огледа наоколо. Никъде не можеха да се открият други мъже. Значи всичко беше приблизително така, както вече си бе представял.
И с това можеше да се обясни и неочакваната любезност на Доминго. За Ласитър нямаше съмнение, че беше точно така.
R момента Доминго разполагаше само с тези петима мъже в долината. Четирима беше изгубил в престрелката заради Лара Макдоналд, трима от тях бяха убити, а четвъртият беше из-бягал.
Други трима бандити преследваха беглеца, а това означаваше, че бандата на Доминго беше намаляла с общо седем души.
Освен това имаше загуби, за които в момента Доминго не можеше и да предполага.
Най-напред Вегас Кучильо, а после Лев Маровски и неговите хора. Това бяха още осем души. Значи в момента му липсваха общо петнайсет души.
Този негодник! Ласитър съвсем ясно прозря тактиката му. Искаше да печели време, затова беше толкова любезен.
- Часовият не се ли опита да ви задържи - настойчиво попита Доминго. - Никой ли не се изпречи по пътя ви насам, господине?
Ласитър се усмихна.
- Приемам, че разговарям с Жан-Ласал Доминго - дружелюбно каза той. - В случай, че вие не сте Доминго, сър, няма да отговоря на въпросите ви. Това, което имам да кажа, е предназначено за сеньор Доминго.
Доминго се наведе леко напред. Започна да разглежда Ласитър още по-изпитателно отпреди. Любопитството му беше събудено.
Но той беше също така видимо подразнен от гордото, спокойно и самоуверено държание на Ласитър.
- Да, аз съм Доминго - отвърна той и бавно скръсти ръце на гърдите. Ласитър беше уверен, че под изисканата му мексиканска жилетка е скрит малък револвер. - Но преди да ви приветствам с добре дошъл в моя лагер, бих искал да науча името ви, господине.
Ласитър слезе от коня. Остави своя „Уинчестър“ в кобура на седлото. Това трябваше да бъде знак, че е дошъл с приятелски намерения.
Спокойно пристъпи към Доминго и се спря на две крачки пред бандита, от когото всички се страхуваха.
Доминго се изправи.
Зад Ласитър бандитите заредиха пушките и револверите си. Чу се многократно тихо изщракване.
- Сеньор Доминго - каза Ласитър толкова тихо, че никой от останалите бандити не можеше да го чуе. - Това, което имам да ви кажа, е много важно. Името ми е Ривас, Алесандро Ривас.
Той изсъска измисленото си име много тихо, но Доминго разбра всичко. В очите му изведнъж се появи трескав блясък.
- И защо останалите не трябва да чуят това? - също толкова тихо изсъска Доминго. - Тук всеки един знае всичко.
- Само че никой не трябва да знае какъв е моят план - отвърна Ласитър. - Това е нещо, което засяга само нас двамата, Доминго. Вас и мен. Ясно ли е?
Доминго все още беше изпълнен с недоверие. Личеше му, че все още не е наясно как трябва да се държи в този случай. Това, което беше станало в последните пет минути, му беше дошло твърде много.
Ласитър се надяваше, че Доминго истински ще се изнерви. Колкото по-неспокоен беше, толкова по-малко щеше да се вслушва в здравия разум. В такива случаи мислите не можеха да се подредят както трябва. И човек допускаше грешки.
- Е, добре тогава - каза той накрая. - Готов съм да разговарям с вас, Ривас. Обаче...
Той направи многозначителна пауза. Погледът му се плъзна към неговите хора, които стояха зад Ласитър с оръжия, готови за стрелба, и не изпускаха нито за секунда високия мъж от погледите си.
- Аз съм предпазлив човек, Ривас - продължи Доминго. - Сигурен съм, че ще проявите разбиране за това. На мое място човек не може да си позволи ни най-малка грешка. Затова бих желал най-напред да ми отговорите на няколко въпроса, които са много важни и за вас, и за мен. Бих желал да отговорите на тези въпроси в присъствието на моите хора. Тук, на място.
Ласитър се усмихна снизходително.
- И какво целите с това, Доминго?
- В последна сметка ще разбера що за човек сте вие в действителност. Дали не сте просто един измамник. В мига, когато забележа, че в цялата тази история има нещо гнило, вие ще бъдете един мъртъв човек. Трябва само да дам малък знак и моите хора ще започнат да стрелят. А после ще ви оставят до останалите убити. Ако се обърнете, можете да видите труповете. Те са три. Обърнете се спокойно, сеньор!
Ласитър поклати глава. Предпочиташе да не изпуска Доминго от погледа си.
- Няма нужда, Доминго - каза той. - И така ви вярвам. Освен това чух изстрели, когато наближавах каньона. По-късно видях неколцина ездачи да препускат в нощта. Но всичко това не ме интересува. Дошъл съм тук да разговарям с вас и да ви направя предложение. Какво повече искате?
- Бих искал да зная как сте влезли в каньона.
- Не беше особено трудно - отвърна Ласитър. - Удаде ми се възможност да убедя вашия часови. Това е всичко.
- Как го убедихте? Може би с помощта на нож?
Ласитър невинно разпери ръце.
- Аз не съм коварен убиец, Доминго. Цялата работа ми струваше само една бутилка уиски. Бърбън „Тенеси“, доста добро качество.
Лицето на Доминго потъмня.
- Били, този идиот! - изръмжа той. - Доведете го... - В последния момент той размисли. - Не, почакайте! Сега това няма никакъв смисъл. Ще се занимаем с него утре, когато останалите се върнат. Смятам, че Вегас Кучильо и Маровски утре ще бъдат вече тук. Впрочем те вече се забавиха с един ден. С Били ще се занимаваме утре. Ще увисне на въжето заедно с Грег Уилърти. И без това по-рано двамата бяха все заедно навсякъде.
Разбира се, Ласитър знаеше съвсем точно защо Доминго трябваше да отложи екзекуцията за следващия ден. Той просто нямаше никакъв друг избор, защото беше определено предпазлив човек.
- Какво толкова се е случило? - лицемерно попита Ласитър. - Защо трябва човекът да бъде обесен? Та той не е направил абсолютно нищо!
- Той е престъпил моите заповеди! - изръмжа Доминго. - Такова нещо при всички случаи се наказва. Същото очаква и неговия приятел Грег Уилърти.
- Той пък какво е направил? - с престорено любопитство попита Ласитър. - По какъв начин е престъпил заповедите ви?
- Той пусна да избяга един човек, когото нямаше право да изпуска - обясни Доминго. - Но това е история, която изобщо не би трябвало да ви интересува, сеньор. И така, да си дойдем на думата! Били просто взе бутилката и ви пусна да минете, така ли? Или стана нещо друго?
- Е, не беше чак толкова просто - отвърна Ласитър. - Разбира се, трябваше най-напред да убедя човека с аргументи. Аз му казах, че съм ваш познат, сеньор Доминго, и че имам важни новини. Което е вярно, както знаете.
- Все още не знам нищо конкретно - недружелюбно каза Доминго. - Така че тепърва ще видим.
Недоверие заливаше Ласитър като невидима сила, от която не можеше да избяга. Колкото по-дълго време прекарваше заедно с Доминго, толкова по-осезателно Ласитър чувстваше, че неслучайно Жан-Ласал Доминго имаше славата на най-опасния бандит в целия Югозапад.
Той наистина беше зловещ човек. Погледите му сякаш пронизваха Ласитър.
- Трябва да разберете Били - каза Ласитър, за да отклони вниманието на Доминго. - Аз доста го поуплаших. Казах му, че вие ще му откъснете главата, ако веднага не ме пусне да вляза. Струваше ми доста красноречие, докато той най-накрая отстъпи. Не би трябвало да го съдите прекалено строго. А и той не е сгрешил в нищо. Моля, щом като искате, можете да заповядате на хората си да ме застрелят на място и така ще наваксате това, което по ваше мнение Били е пропуснал.
Доминго не можа да прикрие усмивката си.
- Вие сте добър оратор, сеньор - каза той. - Умеете да убеждавате хората. Да се надяваме, че ще успеете да убедите и мен. Разбира се, трябва да ви е ясно, че лесно сте спечелили играта с Били Акерман. При мен ще ударите на камък.
Ласитър махна небрежно с ръка.
- Изобщо нямам такива намерения, сеньор Доминго - каза той. - Вярвате ли, че щях да дойда тук, ако имах намерение да се препирам с вас?
Очите на Доминго се бяха свили до две тесни цепки.
- Възможно е да имате съвсем почтени намерения, сеньор - промърмори той проточено. - Само че аз далеч не съм убеден в това. Може в действителност да сте някой проклет кучи син, дошъл тук, за да ме постави натясно. Я ми кажете как изобщо намерихте пътя до скривалището?
Това беше опасният въпрос, който Ласитър беше очаквал през цялото време и от който се бе страхувал.
Ставаше все по-взривоопасно.
Ако сега сам попаднеше в капана с неубедителен отговор, с него беше свършено.
Погледът на Доминго беше станал още по-настоятелен.
Ласитър се чувстваше всичко друго, но не и удобно в собствената си кожа.
Само една погрешна дума и с него беше свършено. Тогава и бронираната жилетка под ризата нямаше да може да му помогне.
- Известно време бяхме заедно с Вегас Кучильо - каза той. - Преди около две години нападнахме една парична пратка в Сонора. Преди по-малко от четири седмици се срещнахме от-ново в Аламогордо. Почерпихме се малко и той ми каза, че ако някога се нуждая от добра работа, трябва да дойда тук. Каньонът Мистериозо, така се нарича този каньон, нали? Той ми нарисува всичко. Разбира се, не особено точно, но, както виждате, намерих мястото, Доминго.
Доминго едва се сдържаше да не избухне.
- Вегас Кучильо! - кипна той. - Този негодник да не би да си е загубил ума? Ще го накарам да се кае за това. Той е престъпил всички заповеди. Този проклет глупак!
Ласитър поклати укоряващо глава.
- Убеден съм, че Вегас е постъпил правилно, Доминго - каза той. - Сега имате точно човека, който ви трябва! Би било несправедливо да отправяте упреци към моя стар приятел Вегас.
Доминго продължаваше за изпитва недоверие.
- И защо тогава не ви е довел веднага направо тук? - лукаво попита той. - Не ви ли е разказал с какво се занимаваме тук?
- Чак толкова много не ми се е доверявал, Доминго.
- Но нали той е знаел името ви, сеньор!
- Не и истинското ми име, Доминго. Аз имам много имена. Тогава в Мексико той ме наричаше Карлос Корента. Но това се разбира от само себе си. Ние не можахме да останем дълго време заедно. По това време нещо се беше случило в Аламогордо. Моят стар амиго Вегас трябваше спешно да замине. Ставаше дума за сделка с някакъв гробар, така поне каза той. Аз така и не можах нищо да разбера, но нямах никакво време да мисля. Имах свои собствени грижи. Налагаше се също да изчезна.
- Вие сте беглец?
- Може и така да се каже. Но днес вече на всичко това е сложен кръст. Някои хора наистина не те оставят никога на мира.
Той въздъхна.
- Започвате ли вече лека-полека да ми вярвате, Доминго? Или трябва още да ви разказвам за едно време? Изобщо, къде е Вегас? Трябва само да го попитате, той ще потвърди всичко.
- Вегас е още на път - каза Доминго. - Може би утре ще бъде отново тук. После ще видим. Сега можете да дойдете с мен, сеньор, само че трябва да оставите оръжията си. Това е част от моите мерки за безопасност.
Ласитър посочи към коня си.
- Моят „Уинчестър“ е там, в кобура, Доминго - каза той. - Това не ви ли стига?
- Вие носите револвер, сеньор.
Ласитър хвана катарамата на широкия си колан.
- Вие сте най-недоверчивият човек, когото някога съм срешал, Доминго - изсумтя той. - Никога досега не съм обичал да се разделям с оръжията си, но във вашия случай съм готов да го направя дори доброволно. И знаете ли защо го правя, сеньор Доминго? Бих искал най-после да ви освободя от вашето проклето недоверие. Вие трябва най-накрая да ми повярвате, че не съм дошъл тук като ваш враг. Ето, не искате ли да ви дам и ножа си?
Доминго се усмихна коварно.
- Няма нужда, сеньор. С ножа едва ли бихте представлявали опасност за мен. Само че сега разкопчейте якето си. Може би носите още един револвер в кобура под мишницата.
Ласитър разкопча якето си. В дясната ръка държеше колана със своя тежък „Ремингтън“ калибър 44. По знак на Доминго един от бандитите пристъпи и взе колана.
- Доволен ли сте сега, Доминго? - иронично попита Ласитър.
Дано само на Доминго да не му хрумнеше да заповяда да претърсят дрехите му за други оръжия. Тогава на Ласитър не би му оставало нищо друго, освен да нападне и да се бори.
Само че искаше най-напред да разбере къде се крие Лара Макдоналд. Трябваше да разбере съвсем точно. Едва след това можеше да предприеме нещо.
- Можем да тръгваме - отбеляза Доминго. - Ще разговаряме в моята къща. Но двама от хората ми ще бъдат постоянно наоколо, зад прозореца на стаята, в която ще разговаряме. Така че е излишно да храните каквито и да е надежди.
- По дяволите! - кипна Ласитър. - Още ли продължавате да мислите, че съм дошъл тук, за да ви убия? Дойдох, за да ви предложа сделка. Още ли не можете да разберете? Или просто не искате да го разберете?
- Не се горещете толкова! - каза Доминго. - От това няма никаква полза. И така, да тръгваме.
Той се обърна и пое към къщата, а Ласитър го последва.
Петимата бандити тръгнаха след тях.
Ласитър беше любопитен да разгледа масивната къща от другата страна на малкото езеро.
Беше любопитен да види Лара Макдоналд.
Би трябвало да бъде кротко, нежно момиче. Така му я бяха описали.
Едва след отвличането постепенно беше станало известно, че тя е имала връзка с този майор.
Приятелките на Лара, които са знаели за това, бяха признали през сълзи по време на отделните разпити. Ставаше дума за тайна любов между дъщерята на губернатора и майора и никой не беше допускал, никой не бе могъл дори да предполага, че един ден ще се случи нещо толкова ужасно.
Но ето че то се бе случило и до ден-днешен никой не знаеше дали тя бе тръгнала с майора по своя воля, или този негодник я бе отвлякъл.
Посветените вече й бяха дали прозвище. Ласитър го знаеше от секретните доклади на Бригада Седем.
В пълна секретност я наричаха Нежната грешница, защото при нейната кротост и сдържаност никой не бе предполагал за връзката й с майора.
Изглежда, че трябва да е била безумно влюбена в него, толкова влюбена, че по-късното разочарование със сигурност се бе превърнало в най-съкрушителното преживяване в нейния живот.
От събитията Ласитър си правеше свои собствени заключения.
Може би това е било една чисто платоническа връзка. Може би Лара Макдоналд никога не е имала физически контакт с майора. И това го е влудило дотолкова, че той е прибегнал до брутално насилие, за да я притежава единствено за себе си и да я накара да се покори.
Ласитър много добре си представяше цялата история. Наивна симпатия на едно момиче, детинска обич, така да се каже, която все още няма нищо общо с физическо привличане.
Майорът е спечелил доверието на момичето, за него това не е било трудно.
Ласитър можеше да си представи Жан-Ласал Доминго - един съвършен джентълмен в изискано общество, напет, добре изглеждащ офицер, който умее да води забавни разговори и е достатъчно съобразителен, за да не прави многозначителни комплименти на дамите.
Жан-Ласал Доминго, един не само представителен и духовит човек, но и мъж с интересно минало. Всичко това беше известно на Ласитър. Когато такъв човек се появи в обществото, той за кратко време се превръща в център на внимание на изискания дамски свят и буди възхищение у всички.
Но после по неизвестни причини бе изпуснал нервите си.
Това беше проблемът, който занимаваше Ласитър през цялото време, откакто беше натоварен с този случай. Досега не беше стигнал до никакъв отговор. Но може би съвсем скоро щеше да открие обяснение.
Двамата мъже стигнаха до голямата къща, построена така масивно, както сградата на командването в граничен форт.
Вътре гореше светлина, но не се виждаха никакви хора. Мъжете преминаха през пристройката и влязоха в едно голямо помещение, което беше обзаведено като кабинет на висш офицер или може би дори на генерал. На стената срещу вратата зад масивно писалище беше окачено мексиканското знаме, но синьото, с корона, от времето на император Максимилиан.
До него се виждаха големи карти, върху които с пъстроцветни знаменца бяха отбелязани множество точки.
Навсякъде бяха окачени пушки, пистолети и саби. Върху масивиото писалище стоеше офицерски шлем от времето на императора. Цялото помещение представляваше спомен за отми-нали времена.
- Това е моята командна централа, Ривас - обясни Доминго. - Оттук ръководя всичките си походи.
„Този се е побъркал“ - помисли си Ласитър.
- Какви походи, сеньор Доминго? - гласът му прозвуча така, сякаш Ласитър беше силно впечатлен. - Не ви разбирам добре. Вегас не ми е разказал нищо за това. Нямах ни най-малка представа, че тук става дума за тайна военна централа. Ако знаех, изобщо нямаше да дойда.
Доминго го гледаше със странно втренчен поглед. Сякаш се взираше в нещо далечно и непознато.
- А за какво си мислехте, Ривас?
- Ами, всъщност само за това, което винаги е било моят занаят - отвърна Ласитър. - Трябва ли да се изразявам по-конкретно, сеньор Доминго? Или бихте искали да ви наричам другояче? Може би с някакъв офицерски чин?
Доминго се усмихна коварно.
- Всъщност, какво знаете за мен, Ривас? - попита той. - Преструвате се на невинен като новородено дете, но не мога да ви приема в тази роля. Наистина ли никога не сте чували, че Жан-Ласал Доминго известно време е бил майор във федералната кавалерия и един ден е дезертирал? Наистина ли не знаете за това?
Ласитър не загуби присъствие на духа.
- Вече ви казах, че напоследък бях в Ню Мексико, сеньор Доминго - обясни той. - Бях в Аламогордо заедно с Вегас Кучильо. Малко по-късно тръгнах насам. Беше крайно време за мен. Трябваше да изчезна. Ако желаете, бихте могли да заповядате да проверят, майор Доминго.
- И със сигурност ще го направя. Любопитен съм да разбера дали Вегас Кучильо ще потвърди обясненията ви, Ривас. Той ще се върне най-късно вдругиден. Дотогава трябва да се смятате за мой пленник. Но да си дойдем на думата, Ривас. Вие знаете... - Той направи пауза. Смръщи отново чело. - Момент, Ривас - лукаво продължи той. - Знаехте, че името Ривас ще ми подейства като вълшебна дума. А твърдите, че не сте чували за дезертьор на име Жан-Ласал Доминго. Тук нещо не се връзва.
Ласитър разбра, че е направил грешка. На този дявол Доминго наистина не можеше да се хвърли прах в очите.
- Вегас Кучильо ми беше разказвал - неубедително каза той. - Не ви ли споменах преди малко? Ами така става, когато човек знае, че зад гърба му са насочени пет дула. В такива моменти всеки се изнервя.
Бившият майор крачеше неспокойно напред-назад.
Зад двата прозореца стояха бандитите и слушаха внимателно, както им беше заповядал Доминго. Всъщност трябваше да са само двама, но сега любопитството беше обхванало всички.
- Вегас! - неочаквано изсъска Доминго и се спря, стискайки юмруци. - Вегас Кучильо! И точно теб винаги съм смятал за свой най-доверен човек и приятел! Как можа да ми причиниш това! - Той рязко се обърна отново към Ласитър, на когото през последните минути беше обърнал гръб. - Наистина ли бяхте толкова добри приятели с него, Ривас?
Ласитър кимна сериозно.
- Сигурен съм така, както съм сигурен, че сега стоя пред вас, майор Доминго! - каза той.
- Можете ли да ми обясните защо тогава той не ми е споменал нито дума, Ривас?
- Съжалявам, майор Доминго. Нямам никакво обяснение. Може би е мислил, че така или иначе никога повече няма да ме види. Може би в последно време е имал да уреди достатъчно много важни неща, така че изобщо не му е останало време да говори с вас.
Доминго се взираше пред себе си и кимна няколко пъти като в мълчалив диалог със самия себе си.
- Да, възможно е - промърмори накрая на себе си и тези думи не бяха отправени към Ласитър. Но после отново вдигна глава и погледна към него с такъв поглед, под който повечето други хора неволно биха се снишили. - Възможно е вие да сте само един подъл лъжец, Ривас - рязко каза той толкова тихо, че прозвуча още по-заплашително. - Но това ще се установи, когато Вегас Кучильо се върне. А ако сте ме излъгали, Ривас, ще умрете не един, а стотици пъти. Седнете!
Той седна в тежкото, тапицирано с кожа кресло зад писалището. Ласитър трябваше да се задоволи с един от обикновените столове, които бяха подредени пред писалището.
Доминго отново се взря в Ласитър със своя демоничен, настоятелен поглед.
По стените бяха окачени лампи, които разпръскваха жълтеникава светлина. Беше тихо в цялата къща. Ласитър се ослушваше да чуе някакъв шум, който да издава присъствието на други хора, но такова присъствие не можеше да се забележи дори и по най-дребна подробност.
Къде ли можеше този дявол да държи затворена дъщерята на губернатора?
Доминго започна да говори. Гласът му звучеше толкова безучастно, че всичко изглеждаше по-опасно, отколкото ако бе изревал като бик.
Ласитър беше обхванат от толкова силно вътрешно напрежение, че му беше дяволски трудно да остане да седи спокойно и да не се издаде с гримаса.
- Ще повторя още веднъж, Ривас. По мое мнение вие сте един проклет измамник. А аз никога досега не съм се заблуждавал в оценките си. Но, за съжаление, нямам никакви доказателства против вас. Още от вашето появяване се питам дали не би било най-добре да заповядам на хората си да ви застрелят на място.
Ласитър разпери ръце в жест на невинност.
- Не бих могъл да го предотвратя, майор Доминго - каза той. - Дори не бих могъл да се отбранявам. Вие сам знаете, че освен ножа нямам никакво друго оръжие. Хайде, какво чака-те още? Дайте знак на вашите хора там отвън! Нямам с какво да се противопоставя. Аз, глупакът, се питам само защо ми трябваше да идвам тук. Бях си представял това посещение по съвсем друг начин.
Доминго леко се наведе напред. Сега отново се усмихваше. Беше ужасно да се наблюдава колко бързо се сменя изражението на лицето му.
- Искам първо да чуя какво предложение можете да ми направите, Ривас - каза майорът.
- По-късно може би ще помисля какво ще стане с вас. Значи вие твърдите, че се казвате Алесандро Ривас?
- Аз не само твърдя; аз действително се казвам така.
- И какво толкова особено има в това?
- Аз съм син на Аарон Ривас. Наистина ли не разбирате, Доминго? Защо се държите по такъв начин? Та аз знам, че вие искате да пипнете легендарното сребърно съкровище на Аарон Ривас. Той е мой баща.
- До днес не знаех, че има и син. Знаех само за дъщеря му. Как се казваше тя?
Той се престори, че се опитва да си спомни. Този дявол!
- Карита Ривас - каза Ласитър.
Доминго кимна със задоволство.
- Виждам, че знаете, Ривас. А знаете ли къде е сега сестра ви?
- Нямам понятие, Доминго. Също така не знам къде се намира и баща ми. Научих само, че се скита някъде из планините и че уж е открил огромно сребърно съкровище. Така говорят хората и затова знам, че различни банди са по петите му.
- И защо ме потърсихте, Ривас? Защо не тръгнахте да търсите баща си?
- По дяволите баща ми! - диво изръмжа Ласитър. - Скъсах с него още преди седем години. Ние вече не се разбираме, т.е. в действителност аз бях виновен, защото тогава избягах и се разделих с него. Исках да видя нещичко от широкия свят. Не можех повече да понасям скучния живот в пущинаците.
Доминго отново стана. Пече не го свърташе на коженото му кресло. Беше го обхванало безпокойство, което можеше да овладее в известна степен само като крачеше насам-натам из стаята.
- И какво предложение искате да ми направите, Ривас?
- Ние трябва да ми помогнете да открия Аарон Ривас, Доминго.
- А после?
- Когато го открием, аз ще отида сам при него и съм уверен, че той веднага ще ме приеме в обятията си. Бащите са си такива. Ще говоря с него и все някой ден той ще ми каже къде се намира неговото легендарно сребърно съкровище. По-късно ние ще му изплатим обезщетение, така че той да няма грижа за нищо до края на живота си, а ние двамата ще си поделим по равно останалото. Ще има достатъчно за нас, Доминго. Какво ще кажете за моя план?
Доминго се спря, като продължи да гледа недоверчиво.
- Добър план - каза той. - Даже много добър. В цялата работа има само една огромна пречка. Трябва най-напред да открием Аарон Ривас. Чак тогава можем да мислим за останалото.
- Сигурно ще го намерим - уверено каза Ласитър. - Ще обиколя околността и ще питам за него във всички малки градчета и търговски станции. Един ден новината, че го търся, ще стигне до него. Останалото ще се уреди, така да се каже, от само себе си. Не споделяте ли моето мнение, Доминго?
Бившият майор скептично изкриви уста.
- Изглежда, вие сте стара лисица, Ривас. Също като баща си. Няма да повярвате от колко време сме по петите му, но той е като сянка. Просто не можеш да го пипнеш. Въпреки всичко планът ви съвсем не звучи лошо, Ривас. Впрочем знаете ли, че скоро отново ще видите сестра си?
Изведнъж той се ухили сатанински.
Ласитър подскочи.
- Карита? - извика той. - Къде е тя? Кога ще я видя?
- Щом вашият приятел Вегас Кучильо се появи тук - отвърна Доминго. - Именно той е специалист по залавянето на красиви жени. Любопитен съм как ще реагира тя.
Ласитър продължаваше да се преструва на невероятно учуден.
- Наистина ли Вегас ще докара сестра ми тук? - невярващо възкликна той. - Откъде ще дойде тя, Доминго? Току-що казахте нещо за залавяне! Какво трябва да означава това?
Доминго поклати глава.
- Имайте търпение до утре сутринта, Ривас. Сега най-напред ще хапнем и ще пийнем нещо. Елате, Ривас. Лека-полека наистина започвам да ви вярвам. Точно заради това ще седна с вас на една маса. Между другото, имам още една изненада, сеньор Ривас. Кълна ви се, че това ще бъде една от най-вълнуващите изненади през целия ви живот. Но трябва още веднъж да ви предупредя, Ривас. Всичко се случва. Ако си позволите да извършите каквато и да било глупост, за вас това ще е равносилно на незабавна смърт.
- Как да разбирам това, Доминго?
- Продължавайте да ме наричате майор - отбеляза престъпникът. - Обичам да се обръщат към мен с истинския ми чии. Това пробужда определени спомени.
- Всичко е наред, майоре. Но вие току-що говорехте за някакви глупости, в които аз евентуално бих могъл да се впусна. Как да разбирам това, майоре? Нали и досега вече достатъчно често ви уверявах, че не съм дошъл тук с намерението да ви нападам по какъвто и да е начин. Все още ли не ми вярвате?
Доминго изкриви устни. Неговото всъщност симпатично лице отведнъж стана ужасяващо зло.
- Какво мислите за жените, Ривас?
Ласитър повдигна вежди и се усмихна.
- Нямам нищо против красивите жени, майоре.
Той добре знаеше какво има предвид Доминго, но сега не трябваше да се издава по никакъв начин.
Трябваше първо да разбере съвсем точно какво се разиграва тук. Едва тогава щеше да пристъпи към действие.
И тогава Доминго щеше да изживее нещо невиждано.
Ласитър беше подготвен за най-лошото.
- Значи вие сте това, което хората наричат кавалер, Ривас - констатира Доминго. - И точно това е причината да ви предупредя. Тази вечер умряха вече трима мъже, защото искаха да бъдат кавалери. Ако нямате здрави нерви, ще бъдете четвъртият за тази вечер, Ривас. Но да тръгваме най-после! Ще научите всичко останало, когато отидем в трапезарията.
Ласитър беше обхванат от почти непоносимо напрежение.
Но неговата усмивка не издаваше с нищо мислите и чувствата му.

7.
Доминго го въведе в една стая, в средата на която стоеше продълговата маса. Не беше обикновена дървена маса, а беше каменна. Краката бяха от дялан камък, а върху тях беше поставена гладка скална плоча. От двете страни на масата стояха също блокове дялан камък, които изпълняваха функцията на столове.
Това беше цялото обзавеждане на стаята, която се осветяваше от множество свещи.
Зад прозорците отново се бяха появили призрачните фигури на бандитите. Отново бяха всичките петима.
- Тази вечер има антилопа - каза Доминго. - Един от моите хора я застреля. Нали обичате месо от антилопа, Ривас?
На Ласитър му беше трудно да продължи да се усмихва любезно, защото вече се досещаше какво му предстои да преживее.
- Желаете ли едно уиски преди това, Ривас? - попита Доминго. И без да дочака отговора на Ласитър, извика: - Лара! Очаквам те! - Това беше заповед, произнесена с повелителен тон, който не допускаше противоречие. - Ей сега ще преживеете изненадата, за която ви говорих - усмихна се Доминго. - А, ето, тя вече идва!
Този проклет, противен, тържествуващ глас!
Ласитър бръкна в един от джобовете на якето си. Претършува за момент и извади тънка пура. Краткото време му бе достатъчно да приготви още нещо много важно.
В момента, в който вратата се отвори, Ласитър драсна клечка кибрит о нокътя на палеца си и задържа огънчето пред пурата си.
На вратата се появи точно фигурата, която беше очаквал. Лара Макдоналд, дъщерята на губернатора! Ласитър я позна веднага, макар че никога досега не беше я виждал.
Описанията, които беше получил от Бригада Седем, му бяха достатъчни.
А освен това беше чул достатъчно и от глуповатия бандит Били.
Всичко беше горе-долу така, както му беше разказал Били.
Лара беше почти гола. Беше заметнала само една обикновена червена кърпа около бедрата си.
Така тя пристъпи към масата.
Ласитър за първия път виждаше отблизо момичето, заради което беше обикалял из непроходимата планинска пустош на Аризона.
Лара се движеше спокойно и същевременно гъвкаво. Цялото й поведение излъчваше безразличие.
Ласитър беше опитен мъж, но това, което виждаше тук, беше нещо, което винаги бе смятал за невъзможно.
Лара Макдоналд беше млада, едва на деветнайсет години, но понасяше ужасната си участ с безразличието на робиня, която от рождението си се е оставила в ръцете на съдбата.
Тя беше силна, това личеше в цялото й поведение. С достойнство спря близо до каменната маса.
- Сеньор Доминго? - попита тя. - Какво желаете?
Той направи крачка към нея. Като че се канеше да я удари.
- Върви по дяволите! - кресна й. - Колко пъти трябва да ти казвам, че не трябва да ме наричаш така. За теб аз съм твоят приятел, твоят любим майор Жан-Ласал Доминго!
Тя го гледаше невъзмутимо и безстрашно с големите си нежни очи.
- За мен Жан-Ласал е мъртъв - каза тя със суров глас. - В моите мисли той вече не съществува, майор Доминго. Какво да ви донеса, майоре?
В първия момент той сякаш щеше отново да избухне, но после се овладя и каза:
- Най-напред донеси уиски. После приготви печеното от антилопа и поднеси вино към него. Само че преди това ще свалиш тази проклета кърпа от бедрата си! Това е заповед!
Той отново крещеше. При вида на момичето той, изглежда, напълно губеше контрол над себе си. Рязко пристъпи към нея и в следващия момент Лара остана без кърпата си.
Ситуацията беше потискаща, а Ласитър едва ли бе изпитвал по-силен гняв някога през живота си.
Това голо, невинно, беззащитно момиче стоеше пред един човек, който в очите на Ласитър не беше нищо друго освен един безогледен и жесток кучи син.
Ако в този момент някой можеше да види Ласитър, едва ли в негово лице би познал този иначе толкова спокоен и владеещ се мъж.
Ласитър беше обладан от дива ярост. Това беше ярост, която го накара да забрави за всякакви опасности.
Вече нищо не можеше да го спре. И дори в този момент към него да бяха насочени хиляди пушки, пак нищо нямаше да успее да спре едрия мъж, който направо експлодира като най-големия заряд динамит на всички времена.
Най-напред с бясна бързина се спусна към Доминго и стовари юмрука си върху главата му. Беше удар, който вероятно би могъл да повали млад бик. В същото време Ласитър нададе неудържим, проникващ до мозъка на костите вик, който вече бе хвърлял някои от противниците му в ужас.
Доминго се строполи на земята като поразен от гръм.
Ласитър се спусна към прозорците, от които вече се стреляше. Изглежда, изненадата напълно бе парализирала бандитите за известно време.
Те стреляха, но Ласитър не мислеше за огъня от дулата, който го връхлиташе. Почти не усещаше куршумите, макар че беше улучен на много места.
Ласитър трябваше да благодари на Вегас Кучильо. Ако някога успееше да се измъкне жив оттук, щеше да се чувства задължен да му постави паметник на хълма край Лакортас.
Скачайки с главата напред и с див, пронизителен вик Ласитър прелетя през тесния прозорец, през един ад от пръскащи се парчета стъкло, следван от изстрели като непрестанни мълнии.
Той се сблъска с един мъж и падна заедно с него на коравата земя.
Мъжът изкрещя и Ласитър стовари юмрук върху главата му, също както беше направил това преди малко с Доминго.
В същия миг един от бандитите, улучен от куршума на приятеля си, нададе страхотен вик.
Цареше неописуема бъркотия и това беше голямото предимство на Ласитър, най-малкото един голям шанс.
Той вече беше отново на крака и държеше своя „Деринджър“. Без да се колебае, изстреля първия куршум в негодника, който стоеше най-близо до него и се канеше да стреля. Видя как улученият вдигна нагоре двете си ръце и политна назад.
Ласитър скочи в тъмнината толкова бързо, колкото можеше. Беше стиснал здраво зъби и това му помагаше да преодолее болките, които усещаше по цялото си тяло.
След четири-пет дълги скока той се хвърли по очи на земята. Междувременно вече беше извадил от якето си една от своите специални изненади. Беше един от специалните взривове, които постоянно носеше у себе си. Да го запали и да го хвърли към противниците си - това беше работа за половин секунда. Беше извадил най-мощния заряд, който имаше.
Ослепително ярка светкавица превърна нощта в ден, а грохотът, който я последва, накара земята да потрепери.
На светлината от експлозията Ласитър видя две олюляващи се фигури, вдигнали високо ръце, които бяха пометени като от тайфун.
Ласитър не знаеше дали изобщо някой от неговите противници беше все още жив. Във всеки случай вече не се чуваха изстрели, а това беше добър признак.
На първо време Ласитър трябваше да се погрижи не за негодниците тук отвън.
Най-опасният човек се намираше в къщата.
Доминго!
Само ако можеше да го хване жив!
Този двукрак изрод не трябваше да му се изплъзне!
С това щеше да предизвика страх от бога у всички бандити от граничните територии, което щеше да бъде не само полезна поука за тях, но и знак за всички онези хора, които досега се бяха снишавали и прекалено много се бяха страхували да се опълчат срещу един вероятно непобедим тиранин.
Но сега Ласитър не мислеше за това.
Той дори не си даваше сметка, че е улучен на много места. Беше съсредоточил цялата си воля върху това на всяка цена да остане на крака. Ако не успееше, всичко щеше да бъде нап- разно.
Само напред, Ласитър! Стегни се! Напред, човече! Няма съмнение, че ще успееш! И дори никой друг човек на света да не успее, ти ще го направиш, Ласитър! Не се оставяй да паднеш на колене! Продължавай, не бива да спираш да вървиш, Ласитър! Там е вратата! Зад нея е стаята, в която навсякъде по стените висят окачени оръжия! Стисни зъби, Ласитър!
Той усещаше, че се олюлява. Кръвта от многото рани но тялото му се стичаше на гоили вадички. Гърдите му сякаш бяха удряни с чук. Това беше действието на всички куршуми, които бяха улучили бронираната му жилетка.
Продължавай, Ласитър! Точно сега не трябва да се огъваш!
Беше изгубил деринджъра си, когато се бе спасил отвън с няколко диви скока, за да извади от джоба си и да запали един от зарядите. Те бяха първокласно откритие, което беше взел със себе си. За да се възпламени подобен заряд, нямаше нужда от кибрит. Чувствителната главичка сяра беше изработена на края на късия фитил. Такава главичка можеше да се драсне и на нокътя на палена и Ласитър беше направил точно това.
Той притежаваше още доста такива взривове. Притежаваше и още един револвер, но това беше специално оръжие, отделните части на което бяха скрити в специални тайни джобове на якето му. Би трябвало първо да ги сглоби, но не разполагаше нито с време, нито със сили.
Като в мъгла той видя оръжията по стените и грабна най-близкото нещо, което блестеше, а това беше една дълга испанска пика с месингов обков.
С тази пика в ръце едрият мъж се втурна през вратата към трапезарията.
Още веднъж мобилизира последните си запаси от енергия. Погледът му отново се избистри, когато видя Лара Макдоналд и я чу да надава ужасен вик.
Също така видя, че Доминго току-що се бе изправил на крака и тъкмо изваждаше револвера изпод скъпото си мексиканско яке.
Писъкът на Лара заглъхна.
Изведнъж тя сякаш се вкамени.
Пламъчетата от многобройните свещи потреперваха от полъха на въздуха и създаваха призрачна атмосфера.
В стаята беше съвсем тихо.
Доминго и Ласитър впериха погледи един в друг.
Револверът в ръката на Доминго беше насочен към Ласитър.
- Кой си ти в действителност? - извика Доминго. - Наистина ли си Алесандро Ривас? Кажи ми истинското си име, сатана!
Ласитър усети, че започва да залита. Но продължаваше да стиска дългата дръжка на пиката здраво в ръцете си.
- Името ми е Ласитър! - извика той. - И съм тук по заповед на губернатора. Нещо друго, Доминго?
Ръката на Доминго започна да трепери.
- Ами Вегас Кучильо? - прегракнало понита той. - Къде е Вегас?
- Вероятно в пъкъла, Доминго. Погребах го в собствения му ковчег. Лев Маровски също вече не е между живите. Ти си последният, Доминго, и аз те искам жив! Сега пусни револве-ра! Срещу мен нямаш шансове!
Доминго започна да се смее. Смехът му звучеше зловещо.
И тогава изстреля първия куршум.
Ласитър гледаше неустрашимо пламъчето, което припламна от дулото, и премести тежестта си леко напред, за да поеме удара от куршума.
И в същото време изхвърли пиката. Вложи цялата си сила в това движение, а собственият му мах го понесе напред, така че той направо се сблъска с куршума на Доминго.
Ударът беше дяволски силен и Ласитър имаше чувството, че сърцето му ще спре да бие.
Падна напред, мъчейки се да поеме дъх. С всички сили се бореше с връхлитащата го несвяст и с отчаяна решителност успя да се задържи на колене.
Доминго стреля още веднъж, но този куршум не можа да причини никакви щети. Той профуча покрай Ласитър и се заби в дървената стена зад него.
Доминго така и не успя да стреля трети път.
Беше изпуснал револвера и сега беше вкопчил и двете си ръце в дръжката на пиката. Сякаш се опитваше да изтръгне от гърдите си това ужасно средновековно оръжие. В своя безумен страх от смъртта не можеше да разбере, че всичко това вече нямаше никакъв смисъл.
- Проклет да си, Ласитър! - из пъшка той с отпаднал глас. - Проклет да си, кучи сине. Бъди про...
Не можа да продължи. Издъхна още прав. Беше вече мъртъв, когато се строполи на земята със забита в гърдите пика.
Ласитър все още стоеше на колене. Междувременно болката в гърдите му беше позатихнала, той можеше поне да диша нормално.
Момичето коленичи до него. Беше все още голо, но във вълнението си не мислеше за това. Кърпата, с която беше прикривала бедрата си, лежеше на каменния под край Доминго.
- Не трябва да ми помагаш, момиче - изпъшка Ласитър. - Все още не мога да си позволя да се предавам. Дай ми едно уиски, момиче! Мисля, че това ще ме задържи на крака поне докато всичко окончателно свърши.
Той се изправи и пое няколко пъти дълбоко дъх. Куцукайки, се придвижи до каменната маса и се отпусна върху един от каменните столове.
Усещаше пулсираща болка и в двата крака. Кръв бликаше през простреляните крачоли на панталона му и се стичаше по каменния блок. Лapa се плъзна покрай него и опря бутилката с уиски до устните му. Силният алкохол парна стомаха му и отново пробуди живота в тялото му.
Ласитър посочи простреляните си бедра и Лара го разбра. Без да каже нито дума, поля с уиски раните му. Стомахът му пареше още по-ужасно отпреди, а от гърлото му се отрони потиснат стон.
Ласитър знаеше, че сега вече не би могъл да стане от това място, но също така знаеше, че на всяка цена трябва да остане в съзнание. Защото оставаше още Били Акерман, а той със сигурност беше чул изстрелите.
- Оръжие! - прегракнало изрече той. - Трябва ми оръжие, Лара. Дай ми револвера на Доминго. Скоро ще имаме посещение. Донеси още няколко пушки! Надявам се, че можеш да си служиш с оръжие!
Тя се отдалечи мълчаливо, както винаги. След като му подаде револвера, отново изчезна.
Ласитър погледна към Доминго. Страховитият крал на граничната област лежеше на една страна и дори и в смъртта си продължаваше с две ръце да стиска дръжката на пиката.
Лара се върна. Бе облякла една обикновена синя ленена рокля. Носеше два уинчестъра и остави единия върху каменната плоча пред Ласитър.
- Това стига ли?
Той й се усмихна измъчено. Тя му харесваше.
- Благодаря, Лара. Сега погледни какво става навън.
Той кимна към прозореца, през който бе направил опасния смъртен скок при нападението над бандитите.
Сега и тя се усмихна. За първи път той я виждаше да се усмихва. В нея имаше нещо ангелско. Усмивката й беше също толкова нежна, колкото и гласът й.
- Това вече не е необходимо - каза тя. - Току-що проверих. Никога досега не бях виждала някой да се бие така решително като теб. И вече си мислех, че си нов приятел на Доминго.
- Имах късмет. Всъщност отначало исках да изчакам по-подходящ момент, но после вече сам не можех да се спра. Честно казано, такова нещо не ми се е случвало никога досега. Сам не можех да се позная.
- Няма защо да се упрекваш, Ласитър. Ние наистина можем да кажем, че имахме късмет да сме все още живи. По лична заповед на баща ми ли си тук?
Учудващо бързо тя минаваше от една тема към друга. Беше едно крехко, но с вътрешна сила момиче.
- И така може да се каже - уклончиво отговори той. - Разбира се, твоят баща задвижи всички възможни механизми, за да те открие отново. Бяха мобилизирани цели армейски части, но аз от самото начало знаех, че тук само един човек, действащ самостоятелно, би могъл да има успех.
Лара си наля чаша уиски.
- Сега и аз имам нужда да пийна нещо силно - каза тя и някак извинително добави: - Естествено, обикновено не пия такова нещо. - Тя отпи и веднага след това се закашля. Лицето й почервеня. - Та това пари като жарава - задъхано каза тя. - Но въпреки това ми се отрази добре. Вече се чувствам много по-силна.
Ласитър не можеше да твърди същото за себе си. Погледна към простреляните си бедра. Лека-полека започваше да усеща и болките от другите рани.
- Дай ми пак бутилката, Лара!
Тя отново я задържа до устните му, както преди. От нейната близост той се чувстваше по-добре, но същевременно си задаваше въпроса колко още ще може да издържи, без неочаквано да клюмне и да изгуби съзнание.
- По мои пресмятания трябва да очакваме още четирима души - каза той и сам се учуди колко бавно говореше. - Така ли е?
Тя помисли за момент и отвърна:
- Може би имаш право. Трима преследват Том Хубърд. Четвъртият, Били Акерман, е на пост при входа към каньона. Във всеки случай не трябва да се забравя и за Грег Уилърти, когото Доминго се канеше да обеси утре сутринта. Аз...
Тя замълча и вдигна пушката. Ласитър също реагира незабавно.
На вратата стояха двама мъже. Ласитър вече познаваше единия, беше Били Акерман, който изглеждаше така, сякаш вече е успял да изпие всичкото уиски, което Ласитър му бе подарил.
Двамата невярващо се взираха в своя мъртъв бос. Държаха пушките си с дулата надолу.
Били обърна поглед към Ласитър. Мислите в пияната му глава започнаха съвсем бавно да се подреждат.
- Хей! - прегракнало възкликна той. - Значи ти си дошъл, за да пречукаш нашия бос, а?
Ласитър поклати глава.
- Не е точно така, Били - каза той. - Аз само не бях съгласен да се отнасят така с това момиче. Сега бих могъл да изпратя в ада и вас двамата, Били. Струва ми се, че си довел със себе си приятеля си Грег Уилърти, прав ли съм?
Мъжът до Били закима усърдно. Двамата не създаваха впечатление, че се канят да се бият.
- Ами останалите? - със свито сърце попита Били. - Къде са останалите, Ласитър? Къде са?
Ласитър кимна леко към прозореца.
- Вашите компанерос лежат там отвън, Били. Направиха най-доброто, което можеха да направят. И те, както всички останали, вярваха, че Доминго действително е непобедим.
Двамата мъже не можеха да го проумеят. Никога не бяха допускали, че подобно нещо е възможно, но босът действително лежеше пред очите им, осветен от пламъка на свещите. Между ребрата му стърчеше пика, а навън лежаха мъжете, които бяха останали верни на Доминго.
В тези минути Ласитър им изглеждаше като извънземно същество.
- И... и какво ще стане с нас? - запелтечи Били с треперещи устни. - И-и-искате ли и н-нас...
Той не се доизказа.
Ласитър беше на път да припадне. Той изкриви гневно лице и двамата неволно отстъпиха назад.
Били хвърли пушката си и боязливо вдигна двете си ръце.
- Сеньор! - извика той. - За бога, сеньор! Ние ще направим всичко, което поискате от нас! Само ни подарете живота! Обещаваме ви също така никога вече да не се мернем тук! Честна дума, сеньор! Да не ми е името Били Акерман!
Гласът му прегракваше все повече. Беше го обхванал ужасен страх. Сигурно в този момент смяташе Ласитър за човекоядно чудовище, иначе не би се показал толкова уплашен.
Ласитър свали лявата си ръка от приклада на пушката и направи нещо като знак на пощада към двамата негодници.
- 0’кей - с последни сили каза той. - Подарявам ви мизерния ви живот! Изчезвайте! Не искам никога повече да ви виждам. И предупредете приятелчетата си никой от тях да не се мярка повече тук. Всеки от някогашната банда на Доминго, който се появи край мен, ще отпътува за ада. Няма защо да се надявате повече за Вегас Кучильо и сержант Лев Маровски. Всички те отдавна са там, където им е мястото!
Били Акерман се прекръсти и изпъшка:
- А кой сте вие, сеньор? Какво да кажа на останалите, когато ги видя?
Ласитър се усмихна сърдито.
- Кажете им, че аз съм наследникът на Доминго - изръмжа той. - Кажете им, че сте срещнали сатаната! А сега се измитайте оттук!
Двамата изчезнаха. Били даже забрави да си вземе уинчестъра. Двамата бяха обезумели от страх.
Ласитър политна напред. Искаше му се да кръстоса ръце върху каменната плоча и да облегне главата си върху тях. Искаше му се да си отдъхне поне за няколко минути. Но Лара вече стоеше зад него. Тя го хвана с две ръце и отново го изправи.
- Сега не бива да заспиваш, Ласитър - каза тя със своя нежен, но енергичен глас. - Събери за последен път силите си, приятелю! Ще ти помогна да си легнеш в истинско легло, а после ще почистя раните ти. Когато свърша с това, ще можеш да се наспиш както трябва. Аз ще стоя на пост.
Едрият мъж се изправи с усилие. Момичето продължаваше да го крепи и той едва сега усети колко сила се крие в крехкото му тяло. Успя да се стегне.
- Пусни ме, момиче - промърмори. - Аз ще се справя и сам...
Вече едва чуваше собствения си глас. По-скоро спящ, отколкото буден, той пристъпваше от крак на крак, а Лара Макдоналд го поведе към стаята, в която искаше да го настани.
Той забеляза, че стигнаха до някакво легло. Усети, че се строполи в меката постеля, и после потъна в мрак.
Беше изпаднал в състояние на пълно изтощение.
Лара Макдоналд леко погали страните му. Усмивка на благодарност озаряваше нежните й черти. Но после стройната й фигура отново се стегна и лицето й стана сериозно.
Със сръчността на опитен лекар тя огледа раните, след като внимателно разсъблече припадналия мъж, и не се учуди, когато откри бронираната жилетка.
- Знаех си - прошепна тя. - Все някога трябваше да дойде някой, който да те победи, Доминго...
И след това се залови за работа.
Макар да беше още млада, тя знаеше какво върши.
Вече беше работила като медицинска сестра, за да се подготви за следването си по медицина. Искаше да стане лекар, защото с цялото си сърце и душа се чувстваше призвана да помага на другите хора.
Сега за пръв път можеше да приложи на практика придобитите знания.
Почисти огнестрелните рани с уиски, направи превръзки и накрая разтри с уиски цялото тяло, защото знаеше, че това беше благотворен масаж.
Накрая зави Ласитър с дебело одеяло и импулсивно погали още веднъж страните му.
- Спи спокойно, приятелю - прошепна тя.
После взе пушката и излезе.
В трапезарията повечето свещи все още горяха.
Тя се спря край Доминго и с горчивина погледна надолу към убития мъж.
- А аз ти имах доверие, Доминго - сподавено прошепна. - Как само съм могла да се заблуждавам толкова много...
Тя дълго стоя мълчаливо до мъртвото тяло. Свещите пламтяха. В каньона отвън цареше дълбока тишина.
Лицето на Лара приличаше на желязна маска, докато тя отправяше мълчалива молитва към небето.
Момичето бдеше край мъртвия мъж, когото някога беше обичала повече от всичко на света...

8.
Те стояха пред могилата от камъни. Лара беше скръстила ръце. Ласитър държеше пушката в дясната си ръка. Макар че изглеждаше отпуснат, високият мъж непрекъснато се взираше във всички посоки. Знаеше, че с Лара още не бяха стигнали там, където искаха да стигнат.
- Все още не мога да разбера - прошепна тя. - Та аз го обичах толкова много. Той беше джентълмен от глава до пети. Той беше човек, който по това време имаше света в краката си. Един ден вероятно щеше да стане дори генерал. Притежаваше всички необходими качества.
Тишина. Ласитър не отговори. Мислеше си за прозвището, което й бяха дали Нежната грешница...
Във внезапен порив той сложи дясната си ръка на раменете й и двамата останаха така.
Потънали в мислите си, се взираха в могилата, която двамата бяха издигнали над мъртвите бандити.
- Аз наистина го обичах, Ласитър, можеш да ми вярваш. Винаги съм мислила, че на света няма по-добър мъж от него. А после така се разочаровах от него.
Той сметна за по-добре да я отклони от мислите й.
- Трябва да се махаме оттук. Ще те отведа колкото е възможно по-бързо във форт Апаче. Там най-после ще бъдеш в безопасност.
Тя гледаше втренчено пред себе си.
- Ами ако изобщо не желая да се върна, Ласитър? - тихо попита. - Би ли ме отвел там насила?
- Аз имам задача, Лара. Трябва да се придържам към нея. Моля те да разбереш това.
- Колко ти предложи баща ми?
- Казах ти вече, че въобще не познавам баща ти, Лара. Получих тази задача по околни пътища.
- Но тогава по същите околни пътища ти е била предложена определена сума, Ласитър!
- Възможно е - уклончиво отвърна той. - Не обичам да говоря за личните си дела, Лара.
Тя изви глава така, че сега можеше да го гледа в очите.
- Колко, Ласитър?
Гласът й звучеше нежно като мъркането на котка. Ласитър се засмя развеселено.
- Сто хиляди долара - каза той.
Видя как очите й заблестяха.
- Окей, Ласитър. Предлагам ти двойно повече, за да мога да остана тук при теб в планините. Не желая да се връщам, Ласитър. Нима наистина не можеш да разбереш? Позорът, който ме сполетя, ще ме преследва цял живот.
Той се обърна и закрачи към масивната каменна къща.
- Няма да бъде чак толкова ужасно - каза, когато тя го настигна. - И над тази история ще поникне трева. След няколко седмици едва ли някой ще си спомня. Най-напред ще се отпразнува щастливото ти завръщане. Ти ще разказваш на всички хора историята на твоето насилствено отвличане и всички ще ти съчувстват или ще ти завиждат. Зависи от отделните хора. Във всеки случай ти ще бъдеш център на вниманието, Лара. Репортерите от вестниците ще се избиват да те интервюират и в същото време ще имаш десетки кандидати за женитба.
Двамата влязоха в къщата и отидоха в трапезарията с каменните мебели.
На масата все още стоеше бутилката уиски. Ласитър си наля малко в една чаша.
- Да налея ли и на теб?
Тя се съгласи, а след като пи, се закашля и лицето й почервеня.
- Сигурно никога няма да мога да свикна с това, Ласитър.
- Човек свиква с всичко.
Тя го гледаше с големите си невинни очи, които го бяха очаровали още от първия миг. Очите и нежният глас.
- Аз наследих цялото състояние на покойната си майка - без заобикалки започна тя. - Възлиза на приблизително един милион долара, а може би и повече. Можем да бъдем богати и независими, Ласитър. Би трябвало да си помислиш.
Гледаше го, изпълнена с очакване. В очите й прочете любов и отчаяние. На това момиче нямаше да му дойде умът в главата. Питаше се какво иска от него.
Дали пък не се беше влюбила?
Само това му липсваше.
- Какво да си помисля? - попита той. - И какво ще правим с толкова много пари тук, сред тази пустош? Впрочем, ти никога не би успяла да стигнеш до това наследство. Не, Лара, би трябвало да забравиш всичко това. Аз не съм мъжът, подходящ за теб. Аз...
- Аз и не те искам като мъж! - енергично го прекъсна тя. - Никога повече няма да поискам да има някой, който да ме обича. Ти си ми нужен като приятел и нищо друго! Нима не можеш да разбереш това, Ласитър? Искам да имам истински мъж до себе си, мъж, на когото да мога да разчитам при всякакви обстоятелства. Закрилник, баща и брат едновременно. И, естествено... - Тя сведе поглед, сякаш се срамуваше.
Ласитър бе срещал много жени, но никога досега не беше се чувствал така очарован, както в тези минути.
- Ти си представяш всичко прекалено просто - грубо каза той. - Отдаваш се на някакви илюзии, които никога не биха могли да се превърнат в действителност. А аз със сигурност не съм подходящият партньор за теб, Лара. Трябва да забравиш за разочарованието си в обятията на друг мъж. А аз не съм най-подходящият.
Не му беше лесно да говори толкова грубо. Дори не вярваше в това, което говори, но разумът му подсказваше, че за нищо на света не бива да се съгласява на варианта, който му предлагаше тя.
Лара пристъпи към него. Като в транс вдигна ръце и ги сключи на тила му.
- В продължение на два дни се грижих за теб - прошепна. - Бях непрекъснато близо до теб и сега познавам всяка частица от лицето ти, от тялото ти. Откакто си близо до мен, успявам да забравя за миналото. Всичко, което някога е било, потъва в мрак. Нима наистина не можеш да разбереш това, Ласитър? Аз вече бях приключила с живота си. По-скоро бих предпочела да умра, отколкото да се подчиня на волята на Доминго. Бях решена да мразя всички мъже, които в бъдеще се изпречат на пътя ми. Обаче сега ти си тук, Ласитър! И само ти единствен имаш значение за мен!
Той хвана китките й и се освободи от прегръдката й. Беше му трудно, защото тя беше толкова млада, толкова красива и толкова желана. Но мъжът от Бригада Седем също така разбираше, че в тази ситуация не трябваше да се поддава на собствените си слабости.
- Ще те отведа във форт Апаче - каза той с твърдост, неочаквана непозната и за самия него. - Дори ако трябва да те завържа и да те сложа на коня, пак ще изпълня задачата си, Лара.
Беше му мъчно за нея, защото я разбираше. Щеше да й бъде тежко да признае грешката си пред баща си. И то не само пред него, но и пред всичките си приятелки и досегашни обожатели. Междувременно вече беше станало публична тайна, че е имала връзка с дезертиралия майор Жан-Ласал Доминго.
Тя сведе глава.
- Съжалявам, Ласитър - прошепна. - Но ти имаш право, приятелю. Трябва да изкупя грешката си. Да тръгваме. Искам най-после да оставя зад себе си цялата тази история. Но можеш да ми вярваш, че никак няма да ми бъде леко.
Ласитър си наля още едно уиски.
- Да, зная, Лара - съчувствено каза той. - Но наистина не може да се направи нищо друго.
Тя вдигна глава и отново го погледна. Големите й очи блестяха и тя каза със сподавен глас:
- Благодаря ти, че ме разбираш, Ласитър. Сигурна съм, че ще ми помогнеш да забравя всичко, което е било. Аз го обичах, Ласитър. Аз го боготворях. Но после...
Тя отново се хвърли на гърдите му. Беше напълно отчаяна. Преживяното беше объркало мислите и чувствата й.
Той усети, че все повече попада във властта на това момиче. Изглежда, тя притежаваше дарбата да привлича мъжете както медът - пчелите, но въпреки това - Ласитър беше напълно уверен - тя не го правеше от пресметливост.
Беше около десет часът сутринта. Слънчевата светлина падаше през тесния прозорец. Лара все още носеше същата ленена рокля и беше застанала така на слънцето, че тялото й ясно се очертаваше под тънкия плат.
Тя си даваше съвсем ясна сметка за това, във всеки случай поне Ласитър мислеше така.
Усмихна му се многообещаващо.
- Помогни ми да забравя, Ласитър! - прошепна тя. - Нека поне веднъж да забравя! Моля те, Ласитър!
Гласът й беше топъл и мамещ.
Ласитър не можеше повече да се противи. Достатъчно дълго се бе противопоставял на инстинктите си. Повече не можеше.
И забрави за всичките си добри намерения...

10.
Майор Жан-Ласал Доминго, когото всички смятаха за дезертьор, приближаваше към форт Апаче. По това време на деня слънцето се издигаше най-високо и той и конят му вече се нуждаеха от почивка. Но майорът не мислеше за това.
Искаше възможно най-бързо да свърши с всичко. Прекалено много бе трябвало да преживее. Беше преминал през ада и сега искаше най-после да намери спокойствие.
Всички беше започнало във форт Апаче и всичко трябваше да свърши там.
Майорът познаваше военните закони, които бяха в сила за неговия случай. А тези закони бяха особено жестоки, защото официално все още цареше военно положение. Апахите далеч не се бяха признали за окончателно победени. Щяха да се борят, докато бъдат напълно унищожени. Майор Доминго познаваше манталитета на този народ прекалено добре, за да храни някакви илюзии.
И понеже беше военно положение, той също така добре знаеше какво го очаква. Щеше да има военен съд по съкратената процедура и накрая присъда: СМЪРТ ЧРЕЗ РАЗСТРЕЛ!
Майор Доминго сам искаше така. Не искаше да живее повече! Беше прекалено разочарован от живота.
Най-напред неговият брат-близнак Карерас, който от години тероризираше граничните територии под името Ел Мортеро, го залови. Майор Жан-Ласал Доминго нямаше пи най-малка представа, че става дума за собствения му брат. Докато един ден Карерас неочаквано се появи, когато майорът ескортираше с още няколко войника каретата, в която пътуваше дъщерята на губернатора.
Майор Доминго нямаше никакви шансове, когато бандитите го нападнаха. А Лара Макдоналд нямаше понятие, че мъжът в красивата униформа изобщо не е нейният любим.
Но въпреки всичко тя бе останала горда и не се бе подчинила на мнимия Доминго. Майорът бе имал възможност да наблюдава това от своя затвор в каньона, който представляваше нещо като орлово гнездо: една килия, изсечена в скалите, където брат му редовно го посещаваше, за да му носи храна. Понякога с него идваха и Вегас Кучильо или дезертиралият сержант Лев Маровски. Никой освен тези трима души нямаше представа за съществуването на затворника.
През нощта, когато избухна престрелката в каньона, майорът най-после бе успял да се измъкне от своя затвор. И тогава бе срещнал мъжа, чието име и досега не знаеше. Но този мъж беше спал с Лара, а това беше достатъчно, за да направи разочарованието му пълно.
Той изпитваше такъв гняв и огорчение, че от този момент нататък беше като заслепен.
Сега се вълнуваше единствено от мисълта да отиде във форт Апаче и да се предаде. Също така не искаше да разкаже истинската история, а щеше да представи всичко така, че на съдиите да не им остане никаква друга възможност освен да го осъдят на смърт.
Той съзря очертанията на форт Апаче в изгарящата обедна жарава. Все още не можеше да различи подробности. Всичко се размазваше във възпалените му от пепелта и потта очи. Конят му продължаваше да се тътри напред едва-едва, и то само защото беше надушил вода някъде нататък.
Майор Жан-Ласал Доминго не забелязваше почти нищо от света около себе си. Той се сепна едва когато на входа някой му повика.
- Хей, господине, от земите на апахите ли идвате?
Той дръпна юздите на уморения си кон. Пред него се изправи един сержант. Стоеше важно разкрачен.
Майорът веднага го позна.
- Сержант Шонеси - прегракнало кача той. - Съобщете незабавно на коменданта за мен! Кажете му, че имам да направя много важни самопризнания!
Едва сега сержантът го позна.
- По дяволите! - гръмогласно извика той. - Майор Доминго! Знаех си през цялото време! Днес е празник за мен! Само ако знаехте колко облози спечелих сега! Пях се обзаложил на всичко, което притежавам! Аз си знаех, че вие ще се върнете! За тези работи дон Шонеси винаги е имал верен усет! Какво се е случило, майоре? Ще се пръсна от любопитство.
Сега той стоеше вече съвсем близо до уморения, покрит с прах, кон и посегна към юздите.
Майор Доминго уморено махна с ръка.
- Защо питате, сержант - промърмори той. - Нали вече знаете всичко. Аз съм един дезертьор, един предател. Лз отвлякох Лapa Макдоналд и се обградих в планините с банда негоднице. Това е цялата истина и към нея няма какво да се добави.
Сержантът зяпна от учудване.
- Сериозно ли говорите, майоре? - с усилие попита той. Беше толкова развълнуван, че едва ли би могъл да събере мислите си. - Не ми разказвайте приказки, майоре! Не вярвам на нито една ваша дума! Можете да разказвате тези работи на другите, но не и на вашия стар сержант дон Шонеси! Вие не сте престъпник и също така не сте отвлекли дъщерята на губернатора.
Всичко, което се разказва за вас, е чиста глупост! Как мислите, защо съм се обзаложил с толкова много хора, майоре?
- Това си е ваша лична работа, сержант Шонеси - безучастно отговори майор Доминго. - Отведете ме сега при полковник Тейлър. Пред него ше направя пълни самопризнания.
Сержантът се плесна с длан по челото.
- Или аз съм се побъркал, или вие, майоре!
- извика той. - Аз съм готов пак да се обзаложа, че вие не сте похитител на момичета и бандит. И залагам последното, което ми е останало - главата си. - Дон Шонеси беше ирландец, един от онези, които биха тръгнали с главата напред, когато трябва. Той стисна по-здраво юздите на уморения кон. Погледна майора отдолу нагоре така, сякаш се канеше да го разкъса, и продължи с много по-тих глас: - Майоре, чухте ли какво казах? Сега не трябва да вършите глупости, майоре! Чуйте ме най-после!
Майор Доминго го гледаше с равнодушие.
- За какво се вълнувате, сержант? - попита той. - За облога или за мен?
Сержантът беше огорчен.
- За вас се вълнувам, майоре, само за вас. - Сержант дон Шонеси беше наистина корав човек, но сега очите му се навлажниха.
- Отведете ме при полковника! - сухо каза майор Доминго. - Все още мога да ви заповядам, сержант. Не задълго. Може би вие ще бъдете и в наказателния отряд.
Сержантът мрачно поклати глава.
- Окей, майоре - тихо каза той повече на себе си. - Но не ме упреквайте за нищо! Ще направя само това, което ми заповядате! - А после добави съвсем тихо: - Само почакай, майоре. Тази битка още не е свършила... - Обърна се и влезе през портата. Майор Доминго го последва.
Пред голямата масивна сграда на коменданта на форта двамата спряха. Сержантът въведе майора.
А няколко минути по-късно сякаш дяволът се разбесня...

11.
Тя имаше притегателната сила на магнит, а Ласитър беше така омаян от пея, че вече почти беше забравил за Карига.
Междувременно беше изминал един пял ден, откакто истинският майор се беше появил, по Ласитър все още не бе имал възможност да обясни истината на Лара.
Отново вече наближаваше обед, когато той дойде откъм езерото и каза:
- Оседлах два коня, Лара. Време е. Ще те отведа във форт Апаче. - Тя изобщо не го слушаше. Така беше през цялото време, откакто истинският майор се бе появил и после отново бе изчезнал. - Чу ли, Лара? Трябва да се махаме оттук! Оседлах конете. Облечи се, Лара!
Тя лежеше на топлата земя пред каменната къща. Пак беше спала. Изглежда, в съня се опитваше да намери забрава. Сега се протягаше пред погледа му и той си помисли дали не би било най-добре да остане завинаги в този каньон, да отглежда коне и постепенно да изкупи земите наоколо.
Наследството на Лара щеше да им позволи да станат собственици на цялата земя надолу чак до мексиканската граница, а някъде в тази област се намираше и легендарната сребърна мина на Аарон Ривас.
Ласитър със сигурност щеше да се споразумее с него.
После двамата можеше да създадат истинска империя. Аарон Ривас притежаваше необходимата енергия за това.
Ами Карита Ривас?
Междувременно Ласитър беше отишъл толкова далеч в мислите си, че беше намерил разрешение на този проблем.
Прехвърли още веднъж през главата си всички тези мисли, докато гледаше надолу към Лара.
Лара и Карита! Две от най-красивите жени, които човек въобще би могъл да си представи!
И той...
Това беше сън, от който непременно трябваше да се събуди. Даваше си ясна сметка, че той никога не би могъл да се превърне в действителност, и затова се опитваше да избягва погледа на Лара.
- Време е! - настоя той. - Слушаш ли ме изобщо, Лара? Сега ще те отведа обратно във форт Апаче. А два дни по-късно твоят татко ще може да те държи в обятията си. Сега стани, Лара!
Тя седна.
Погледна сънено нагоре към него.
- Искам да остана - прозина се тя.
- Няма да стане, Лара.
Тя се изправи, застана пред него с леко разтворени бедра и протегна ръце високо нагоре, така че стегнатите й гърди се очертаха още по-ясно.
В Ласитър се бореха изкушението и чувството за дълг.
Нямаше ли да е много по-добре просто да остане при нея? Голямото наследство, за което бе говорила тя! Един милион или дори може би повече! Сребърната мина, която щеше да експлоатира заедно с Аарон Ривас! Огромната област, която можеше да се сравнява с едно малко царство!
И две от най-красивите жени, които човек можеше да си представи!
Всичко това беше едно от най-големите изкушения през целия живот на Ласитър.
Ако сега направеше това, което си представяше в мечтите, нямаше вече да има нужда от Бригада Седем и повече нямаше да му се налага да се разправя с всевъзможни бандити.
- Няма ли да е по-добре да останем, Ласитър?
Той беше готов да й каже, че споделя мнението й. Но не успя да й отговори.
Отекна изстрел, но Ласитър не можа да чуе неговия тътен.
Усети дяволски силен удар в главата и денят се превърна в нощ за него.
Остана да лежи някак много спокойно.
Голото момиче погледна надолу към него.
Откъм малкото езеро се зададоха двама мъже. В ръцете си държаха пушки, но дулата им бяха насочени към земята. Изглежда, смятаха, че Лара не представлява никаква заплаха за тях.
Тя стоеше съвсем спокойно и чакаше. Отдавна беше забелязала, че Ласитър беше само одраскан от куршума, а и притежаваше достатъчно опит, за да разбере, че той скоро ще дойде на себе си. Това беше причината тя да стои толкова спокойно и да гледа към двамата негодници.
А те сякаш виждаха само голото й тяло.
Па около пет крачки от нея двамата се спряха.
- Какво има? - попита тя с нежния си глас. - Защо застреляхте приятеля ми?
Биха Били Акерман и Грег Уилърти, и двамата осъдени на смърт от Доминго.
- Ние размислихме, лейди - иронично каза Били. - Ние видяхме в Лакортас един плакат на губернатора. И там пише, че онзи, който ви отведе във Финикс, ще получи сто хиляди долара. И тогава си помислихме, че не можем да пренебрегнем сто бона.
Тя продължаваше да стои съвсем спокойно, сложила ръце на хълбоците. И с известно задоволство забеляза как двамата негодници я поглъщаха с погледи.
Кимна лека към Ласитър, който продължаваше да лежи като мъртъв.
- Това, което направихте, е голяма свинщина - каза тя. - Той искаше сам да ме отведе.
Били Акерман се ухили широко.
- Ами, да, мадам - каза той, - така става в живота. Все пак може да бъде доволен, че ще свършим работата вместо него. - Той посочи през рамо към езерото и продължи: - Там, долу, стоят два оседлани коня. Струва ми се, че сте искали да заминете с тях. Трябва да кажа, че вашият приятел се изпречи на пътя ни. Как се казва този тип всъщност, мадам?
Тя продължаваше да стои съвсем невъзмутимо. Беше напълно уверена във въздействието на голотата си и умишлено кокетираше с нея, като разтвори още малко бедра и изправи още малко раменете си, така че гърдите й изпъкнаха още по-добре.
- Този тип се казва Ласитър - самоуверено каза тя. - Но всъщност това вече няма никакво значение. За вас той вече не представлява опасност. - Тя посочи към себе си. - Значи вие искате да ме вземете със себе си - каза тя. - Аз съм съгласна. Трябва само да почакате за момент, докато се облека.
Тя се обърна и понечи да тръгне към къщата.
- Стой, лейди! - извика Били Акерман. - Ние, разбира се, ще те придружим! Отсега нататък ще се намират под охраната ни.
Тя се засмя гръмко, сякаш беше чула особено смешен виц.
- Разбира се, можете да дойдете с мен - невъзмутимо каза тя. - Да не би да се страхувате, че мога да ви избягам?
Тя тръгна към къщата. Двамата мъже я последваха. Всичките й дрехи бяха в спалнята. Тя облече обикновената ленена рокля и обу ботушите от мека сърнешка кожа. формите й ясно се очертаваха под плата на роклята.
Двамата мъже едва успяваха да сдържат желанието си.
- Добре е, че сте толкова разумна, лейди - изсумтя Били Акерман. - Дано намерите добра дума и за нас двамата, когато се стигне до изплащането на наградата. Когато имаме парите, ще започнем съвсем нов живот.
Тя се взираше в празнотата. Изглежда, изобщо не бе чула думите на недодялания мъж.
Мислеше си за Ласитър, който продължаваше да лежи отвън и досега не бе помръднал.
- Вие допускате голяма грешка - каза тя. - Ще увиснете на бесилката, защото аз ще свидетелствам, че сте от хората на Доминго. Съдът няма да се церемони с вас.
- Доминго е мъртъв - каза Грег Уилърти. - Вие сте последната свидетелка, лейди, и вашите показания няма да имат никаква стойност.
Необходими са поне двама свидетели.
- Освен това Доминго не е мъртъв - важно отбеляза Били Акерман. - Вие само си въобразявате, лейди. Той беше изправен пред военен съд във форт Апаче. Научихме това вчера в Лакортас.
Тя отново втренчи поглед в празнотата.
Мисълта й трескаво работеше.
Откакто отново бе видяла Доминго, вече не знаеше дали всичко това е било действителност или само лош сън. През последните дни я бяха сполетели толкова много неща, че вече не можеше да направи разлика между реалност и сън.
Ласитър на няколко пъти й бе казвал да се вразуми най-после, но тя не бе повярвала на нито една негова дума. Той й бе казал, че нейният любим е жив, но тя бе сметнала всичко това за плод на фантазията му.
През цялото време бе смятала, че Ласитър се опитва да й каже няколко добри думи, за да я успокои.
Сега обаче двамата мъже казваха същото, в което Ласитър се бе опитвал да я убеди.
- Какво сте научили в Лакортас? - разсеяно попита тя. - Наистина ли чух добре? Но това изобщо не може да бъде вярно! Доминго е мъртъв! Ласитър и аз го погребахме заедно с оста-налите бандити под могилата камъни. Трябва само да погледнете през прозореца, за да видите гроба. Май не искате да ми повярвате, че Доминго е мъртъв?
- Пие също не можем да си обясним, лейди - обясни Били Акерман. - Но ние ще разкрием тази тайна, когато пристигнем във форт Апаче.
Мислите й отново се объркаха. Колкото и да се напрягаше, не можеше да намери обяснение на цялата тази история.
Ласитър вече й беше разказал толкова много неща. Беше се опитвал да я убеди, като й бе говорил за някаква история с брат-близнак. Но тя бе сметнала всичко за плод на фантазията му. Ако беше вярно, тя би трябвало да забележи някаква разлика, но това не бе станало. Всъщност не би могла да се остави дотолкова да я заблудят.
Докато си даваше вид, че напрегнато мисли, тя се ослушваше навън.
Все някога Ласитър трябваше да дойде на себе си! Или чак толкова много се бе заблудила? Дали Ласитър не беше наистина мъртъв? Може би не беше само одраскан, както й се бе сторило в началото...
Но отвън не се чуваше никакъв шум.
Лара започна да губи надежда.
- Интересува ни само още едно нещо - каза Грег Уилърти. - В Лакортас ни разказаха, че Ласитър се е бил с Вегас Кучильо. Ти сигурно си говорила с Ласитър за какво ли не. Той каза ли ти как е успял да разкрие тайната на Вегас Кучильо?
Тя поклати глава.
- Не, не ми е казвал. А и аз не съм го питала. Струва ми се, че никой от нас няма да научи отговора на този въпрос. Ласитър отнесе със себе си във вечността всичко, което знаеше. Ако не бяхте го застреляли, сега щяхте да можете да му зададете още въпроси.
- Какво толкова искате да знаете? - попита един глас откъм вратата. - Мога да дам отговор на всичките ви въпроси.
На вратата стоеше Ласитър. Върху дясната половина на лицето му имаше засъхнала кръв. Косата на челото му беше разчорлена. Той изглеждаше изтощен, но по вида му личеше, че е готов и е в състояние да се бие.
В дясната си ръка държеше револвер.
Двамата бандити го гледаха така, сякаш бе призрак.
- Били Акерман! - с укор каза Ласитър. - Не те ли посъветвах никога повече да не се мяркаш пред очите ми?
Бандитът неволно се сви. Страхуваше се.
- Това беше недоразумение - продрано каза той. - Ние изобщо не искахме да стреляме по теб. Но тогава пушката на Грег неочаквано гръмна. И ние самите не знаем как стана всичко. Дай ни шанс, Ласитър! Моля те!
Ласитър се усмихна сърдито.
- Вие, разбира се, ще получите своя шанс - каза той. - И при това пред съда. Няма да имате никакви основания да се оплачете.
Двамата го гледаха неразбиращо.
- Пред съда ли? - задъхано попита Били Акерман. - Но ти не можеш да ни причиниш това, Ласитър! Какво ще спечелиш, ако ни завлечеш пред съда? В края на краищата, ти също не си светец!
- Знам какво трябва да направя - сухо отвърна Ласитър. - В това отношение не приемам никакви предписания. Вие играхте твърде на едро, приятелчета, и сега ще трябва да си платите за това! Разкопчайте коланите и пуснете пушките! Хайде, ще броя до три.
Били и Грег се разбраха с един кратък поглед. Ласитър веднага разбра какво означава това. Двамата не искаха за нищо на света да се предадат. Знаеха, че така или иначе ги очаква бесилката. Така че предпочитаха да загинат в битка.
Може би по такъв начин щяха да получат още един малък шанс.
- Не, Ласитър! - диво изкрещя Били. - Никога няма да ни хванеш живи. Ще трябва да се пребориш с нас!
И двамата се приготвиха за нападение.
Ласитър разбра, че не се шегуват. Тези двама негодници щяха да се бият до последен дъх, защото добре разбираха, че пред съда не могат да очакват пощада.
- Вие сте луди! - каза Ласитър. - Нима не разбирате, че всичко това вече няма смисъл? Може би ще получите още един шанс, ако направите честни признания пред съда. Но ако сега започнете да стреляте, с вас е свършено.
- Но и с теб също е свършено - каза Грег Уилърти с леден тон. - Накрая никой от нас няма да остане жив. Би трябвало да се споразумеем, Ласитър, какво ще кажеш? Губернаторът обещава награда от сто хиляди долара. Завеждаме дъщеря му, прибираме паричките и започваме приказен живот. Това е значително по- добро, отколкото сега да си разменяме парчета олово.
Били Акерман каза с крива усмивка:
- Намирам, че идеята на Грег е великолепна. Ти наистина би трябвало да си помислиш, Ласитър. Или може би си човек на закона? Затова ли непременно искаш да ни откараш на бесилката?
Ласитър поклати глава. При никакви обстоятелства не трябваше да признава подобно нещо. Това беше част от правилата на играта. Бригада Седем беше секретен отдел, за чието съществуване знаеха само малцина посветени.
- Не искам да ви откарам на бесилката - търпеливо каза той. - Искам само да върна Лара Макдоналд обратно при баща й. Това е всичко. Дори съм готов да ви дам още един шанс. Измитайте се на мига и гледайте никога да не се появите отново на пътя ми. Това е всичко, което мога да направя за вас.
Двамата отново се спогледаха въпросително. Бяха станали много неспокойни и усещаха, че са попаднали в една зловеща сянка.
Наистина не знаеха как трябва да постъпят. Погледът на Ласитър притежаваше такава потискаща сила, че безпокойството им нарастваше все повече.
- Значи ти не си човек на закона, Ласитър - изсумтя Били. - Но как тогава попадна на следите на Вегас Кучильо? Можеш ли да ни отговориш поне на този въпрос?
Ласитър бръкна с лявата ръка в един от многобройните джобове на якето си и извади фалшивата кост от пръстена на безименния пръст.
- Това е тайната - хладно каза той.
Двамата стояха като вкаменени.
- Доминго...
Тази дума се отрони едновременно и с усилие от треперещите им устни. Бяха не по-малко уплашени от Вегас Кучильо, куриера на смъртта на Доминго, преди няколко дни.
- Сега вече знаете - каза Ласитър. - И може би ще се възползвате от шанса, който ви предлагам. Разполагате с една минута време за размисъл.
Двамата бандити изпитваха нескрит ужас.
Тръгнаха напред към вратата, а когато минаха край Ласитър, хукнаха да бягат.
Ласитър продължаваше да държи в ръката си костта с фалшивия пръстен на нея. Той погледна през прозореца и видя двамата бандити да тичат към езерото, където бяха оставили конете си.
След няколко минути отекна тропот на копита. Двамата мъже препускаха към изхода от каньона.
Лара Макдоналд се взираше в пръстена и парчето кост, което изглеждаше като пръст па мъртвец.
- Доминго - прошепна тя. - Това е неговият знак. Откъде го имаш, Ласитър?
- Това е дълга история - каза той. - Ще ти обясня всичко, когато потеглим към форт Апаче.
- Но какво ще правим във форт Апаче?
- Нали ти обещах да те отведа обратно при баща ти.
Тя поклати глава.
- Не искам да се връщам при баща си. Казвам ти го вече достатъчно често.
Той се усмихна.
- Нима не искаш да се върнеш обратно и при своя любим, Лара? Нима не искаш да видиш отново Жан-Ласал Доминго?
Тя го гледаше като човек, който току-що се е събудил от продължителен сън и не може да се ориентира в действителността.
- Жан-Ласал - прошепна тя. - Къде е той?
Ласитър й беше обяснявал достатъчно. Във всеки случай се бе опитвал, но всеки път опитите му бяха претърпявали неуспех. Всеки път имаше чувството, че се сблъсква с невидима стена.
- Жан-Ласал е жив - каза той. - Преди малко чух Били Акерман да прави многозначителен намек за това. Ти сигурно също си го чула, Лара.
Тя изглеждаше много объркана.
- Да, Ласитър - тихо каза тя. - Чух го. Но все още не мога да приема всичко това за възможно. Моля те, прости ми, Ласитър. Никой не може да избяга от сянката си.
Той се опита за последен път.
- Истинският Жан-Ласал Доминго е жив - каза той. - И по мое мнение е на път да извърши най-голямата глупост в живота си. Ако някой е в състояние да му помогне, това си ти, Лара Макдоналд. Той те обича и неговата любов към теб е помрачила разсъдъка му. Преди малко чух, че е отишъл във форт Апаче и се е предал. Склонен съм да допусна, че се е признал за виновен в неща, които никога не е извършвал. Не познавам твоя Доминго, Лара. Това е нещо, което само ти можеш да прецениш.
- Да - прошепна тя. - Ти имаш право, Ласитър. Аз трябва съвсем сама да се справя с този проблем. Но... - Тя погледна към костта с фалшивия пръстен. - Това е знакът на Доминго - тихо каза тя. - Как успя да разкриеш тази тайна, Ласитър?
Той бръкна в друг джоб и извади същата кост и същия пръстен.
- Ето, това тук е истинският пръстен - обясни той. - Това е пръстенът на арондарака, древно господстващо племе от империята на ацтеките. Този пръстен са носели старейшините. Бил символ на власт, плодовитост и богатство. Но с този пръстен от стотици години е свързано и едно проклятие. Това, естествено, е една от онези стари легенди, които никой никога не може да провери. Но ето, че проклятието отново се потвърди. То гласи, че онзи, който някога използва пръстена за своя лична облага, трябва да умре. Доминго го направи. И сега лежи там, отсреща, под голямата могила от камъни.
- Да, аз знам тайната на този пръстен - с треперещи устни прошепна тя. - Това е така, както ти току-що каза, Ласитър. Доминго ми беше разказал нещо подобно. Казваше, че един ден с помощта на този пръстен ще завладее целия свят. Доминго беше луд, Ласитър. Сега разбирам това съвсем ясно. Той беше човек, на когото никой вече не би могъл да помогне. Ще се съгласиш ли с мен, Ласитър?
- Да, така е. Само че това е вярно само за мнимия Доминго. Мъжът, който е погребан там, под камъните, не беше човекът, когото ти си обичала, Лара Макдоналд. Защо не искаш да ми повярваш? Мъжът, който лежи под каменната могила, се нарича Карерас Доминго. Той е бил близнак на Жан-Ласал Доминго. Нима наистина не искаш да повярваш, Лара?
Тя поклати глава.
- Просто не мога да повярвам, Ласитър - прошепна тя. - Това е сянка, от която не мога да избягам. Прости ми, Ласитър! Моля те!
- Аз не те обвинявам - каза той. - Само те помолих да ми повярваш поне малко! Сега заедно трябва да се опитаме да помогнем на Доминго. След всичко, което чух преди малко, ми се струва, че той е решен на всяка цена да се остави в ръцете на съдбата. Сега ние трябва да му помогнем. Може да го направим само заедно, Лара. Сега трябва да действаме заедно.
- И ти наистина смяташ, че Жан-Ласал е още жив? - с надежда попита тя. - Не се ли заблуждаваш, Ласитър? Не се ли опитваш само да ми вдъхнеш малко надежда, за да ме утешиш?
- Той е жив, Лара - сериозно каза Ласитър. - Аз съм напълно сигурен в това. Сега не бих могъл да ти го докажа, но съвсем скоро ще имаш възможност да се увериш, че съм ти казал истината.
- Благодаря ти, Ласитър - прошепна тя. - Не зная как бих могла да ти се отплатя.
- Помогни на първия срещнат беден дявол - каза той. - По такъв начин ще ми направиш лична услуга.
Изведнъж тя се усмихна.
- Какъв човек си ти всъщност, Ласитър!
Той тръгна към вратата. Стана му приятно от думите на Лара.
- Трябва скоро да потеглим - каза той, когато вече беше на вратата. - Ще доведа конете, Лара. Чакай ме тук!
Слънцето стоеше в зенита си, когато Ласитър излезе. Погледът му се плъзна из долината и той си спомни за големите мечти, които бе имал.
Да бъде господар на огромна област и в същото време да има две красиви жени!
Да притежава достатъчно пари и да живее безгрижно.
- Не - каза си той. - Не, не върви.
Той закрачи надолу, към долината, и след малко доведе двата коня. Усещаше непрестанно пулсиране в слепоочието си, но не му обръщаше внимание. Реши да забрави за болката, също както бе забравил за мечтите си за прекрасно, безгрижно бъдеще.
Когато той се върна с конете, Лара стоеше пред къщата.
- Аз премислих още веднъж всичко - каза тя. - Ти ме накара отново да се опомня, Ласитър. Моля те да ме извиниш, че бях толкова неразумна. Сега вече зная истината, Ласитър. Можеш ли да разбереш, че човек понякога може да бъде така ужасно глупав?
- Разбирам още толкова много неща, Лара - каза той. - Но сега ти трябва да се качиш на коня и да потеглиш с мен. Имам чувството, че вече не трябва да губим много време. Мятай се па седлото, лейди! Трябва да побързаме...

Българска търсачка и начална страница

Джек Слейд
В плен на нежната грешница

Как се появи търсачката Napred.bg и защо да ни ползвате вместо Google?

Българска търсачка и начална страница

Джек Слейд В плен на нежната грешница

Как се появи търсачката Napred.bg и защо да ни ползвате вместо Google?

Джек Слейд
В плен на нежната грешница