В името на честта от Винс Флин - Книги Онлайн от Napred.BG

Ню Йорк
Наближаваше 22 часът и Мич Рап реши, че е време. Слезе от колата, отвори чадъра, вдигна яката на черния си шлифер и тръгна по мократа Източна двайсета улица. Бодро прескачаше локвите и пълните с вода канавки. Лошото време му помагаше. То не само бе прогонило от улиците възможните свидетели, а и му даваше оправдателна причина да крие лицето си от инсталираните на почти всеки ъгъл камери за наблюдение.
Рап беше в Ню Йорк, за да реши съдбата на един човек. Имаше колебания дали е разумно сам да се захваща с това. Освен риска да го хванат съществуваше и друг, по-сериозен проблем. Преди по-малко от седмица във Вашингтон бяха извършени няколко терористични нападения, при които загинаха 185 души, а стотици други бяха ранени. Трима от терористите все още бяха на свобода и Рап бе получил неофициална заповед да ги намери с всички възможни средства. Досега обаче разследването вървеше изключително трудно и все още нямаше надеждна следа. Тримата сякаш се бяха изпарили, а това говореше за организираност, каквато малцина от колегите на Рап бяха очаквали от врага. По-изненадващ обаче бе фактът, че се налагаше да си губи времето с това, за което беше дошъл. След атаките във Вашингтон глупакът трябваше да се вразуми.
Освен решението дали да убие въпросния човек, или да го остави да живее, трябваше да предвиди и последствията. Ако го убиеше, имаше опасност да създаде повече проблеми, отколкото щеше да реши. Когато оня тип не се явеше на работното си място, щяха да възникнат много въпроси и повечето — насочени към Рап и началничката му, Айрини Кенеди, директор на Централното разузнавателно управление. Една грешна стъпка и щяха да си навлекат колосални главоболия.
Командирът на отряда за следене се бе опитал да го разубеди, но Рап не беше от хората, които следят събитията от уютни кабинети на няколкостотин километра от мястото на действието. Искаше да види със собствените си очи дали не пропускат нещо — дали няма някой незабелязан досега и непредвидим фактор, който е накарал бюрократа да премине на вражеската страна. Добре знаеше колко много врагове има човекът, когото бе последвал до Ню Йорк. Мнозина в разузнавателните среди биха се зарадвали да го видят мъртъв, затова Рап искаше да бъде абсолютно сигурен във вината му. Омразата много щеше да го улесни в решението дали да дръпне спусъка и трябваше да опита да устои на този подтик. Преди да стори непоправимото, трябваше да даде на онзи кретен последен шанс да се спаси.
Все пак би било грешка да се търси нещо по-дълбоко в предпазливото поведение на Рап. Ако намереше доказателството, което търсеше, нямаше да кърши ръце и да се двоуми. Твърде много хора бе убил, за да постъпи като аматьор, и макар че беше американски гражданин, негодникът най-вероятно щеше да се окаже предател. И то не някакъв дребен издайник — този човек имаше достъп до строго секретна държавна информация и действията му по всяка вероятност бяха причинили смъртта на един от колегите на Рап.
Рап тръгна с небрежна крачка към Парк Авеню. Беше облечен като стотиците служебни шофьори, возещи началниците си из града в тази мокра вечер — черни обувки, черен костюм, бяла риза, черна вратовръзка и черен шлифер. Ако някой го видеше, щеше да го помисли за обикновен шофьор, излязъл да се разтъпче и да убие малко време, докато шефът му се навечеря и тръгне за някое друго място или за дома си.
Когато зае позиция по диагонал срещу Грамърси Тавърн, Рап извади от джоба си пакет „Марлборо“. Сам в дъжда на улицата в Ню Йорк човек възбужда подозрения, но запали ли цигара, веднага става един от многото пристрастени пушачи, готови да се изложат на природните стихии за поредната порция никотин. Рап обърна гръб на улицата и застана с лице към голата фасада на близката сграда. Извъртя чадъра така, сякаш се опитваше да си направи завет, за да запали. Всъщност вятърът изобщо не го притесняваше — стараеше се да скрие лицето си, да не би някой да го види на светлината от запалката.
След като дръпна от цигарата, той небрежно погледна изпод мокрия чадър към другия тротоар. Мишената му седеше до една от големите витрини на ресторанта, хранеше се, наливаше се с алкохол и не спираше да приказва на някакъв човек, когото Рап не познаваше и се надяваше никога да не се запознаят. Другият човек го тревожеше, но той нямаше навика да убива непознати граждани само защото са слушали брътвежите на някой застаряващ глупак.
Въпреки усилията си да намери друго решение, Рап бе доста фаталистично настроен. Момчетата от отряда за следене бяха поставили микрофони в ресторанта и през последните два часа седяха в паркиран наблизо „Линкълн Таункар“ и слушаха как колегата им хули Управлението. Агентът отпи глътка вино. Рап не знаеше кое го притеснява повече — злобните критики на негодника или безразсъдното му поведение. Човек би очаквал от един служител на ЦРУ да бъде малко по-предпазлив при избора кога и къде да извърши измяна.
Досега обектът на наблюдението бе изложил само политическите и философските си възгледи. Съмнителни, но нищо, което да може да се окачестви като държавна измяна. Рап обаче чувстваше, че скоро ще се стигне и до това. Човекът от Ленгли бе изпил доста алкохол. Беше изгълтал две мартинита с джин и четири чаши червено вино, а кой знае още колко бе погълнал в самолета от Вашингтон или в барчето на хотела. Рап беше наредил на хората си да стоят далеч от летищата. Имаше прекалено много камери и служители от охраната, които ФБР нямаше да пропусне да разпита. Ако вечерта завършеше така, както се очертаваше, всички стъпки на колегата му щяха да бъдат внимателно проследени и анализирани, като се започне с полета от „Рейгън Интернешънъл“ до „Лагуардия“.
Рап непринудено дръпна от цигарата и отново погледна към ресторанта, където келнерът донесе две чашки коняк на масата. Няколко минути по-рано другият мъж се бе опитал да отклони предложението за още едно питие. Изглежда, че вече беше на път да отпише вечерта като напразно изгубено време. Колегата на Рап обаче настоя за коняка. Каза, че ще му е необходим за онова, което предстоеше да чуе.
Дъждът леко ромолеше по чадъра на Рап. Келнерът остави чашките и се отдалечи. Тогава човекът от Ленгли се наведе напред и се разприказва. Рап чуваше всичко от безжичната слушалка на ухото си. Първите няколко минути бяха общи приказки. Човекът изложи няколко хипотетични сценария и макар че хората от Министерството на правосъдието сигурно биха ги обявили за безобидно бъбрене, Рап видя в тях доказателство за злонамереност. Всеки, който разбира от национална сигурност, знае какво може да говори и къде трябва да спре.
Рап понечи да запали втора цигара, когато разговорът се пренесе от абстрактното към конкретното. Предателят започна да разказва оперативни подробности, известни само на шепа хора, сред които и президентът. „Това е — помисли си Рап. — Този кретен ще го направи.“
По възможно най-небрежния начин той отново погледна голямата витрина на ресторанта. Двамата мъже седяха приведени над масата, приближили главите си на няколко сантиметра. Единият говореше шепнешком, другият слушаше с ужасено изражение. Секретните сведения валяха едно след друго — дати, имена. Сякаш държавните тайни бяха безобидни клюки. Вредата щеше да се окаже по-голяма, отколкото Рап беше очаквал. Толкова голяма, че започваше да се двоуми дали да не пресече улицата и да екзекутира предателя още в този момент.
Изведнъж човекът от Ленгли замълча, внезапно, както беше започнал. Като словоохотлив пияница, на когото последната чашка е дошла в повече, той замълча и обяви, че е разкрил само част от това, което знае, и че преди да каже повече, трябва да постигнат допълнително споразумение.
Досега Рап си мислеше, че за да предприеме тази рискована стъпка, колегата му се ръководи от твърди принципи. Сега обаче, когато двамата мъже започнаха да обсъждат финансовата страна на сътрудничеството си, всяка следа от уважение изчезна. Рап погледна предателя и осъзна, че както при стотици други подлеци, прехваленият идеализъм на колегата му си има конкретна цена.
Той хвърли цигарата в канавката и изчака, докато водата я отнесе в канала. Погледна улицата и вече не изпитваше и капка съжаление. Знаеше, че в момента в големия „Линкълн“ се качва човек, който поразително прилича на предателя — от очилата и вратовръзката до цвета на косата, дори със същия черно-оранжев чадър от хотела. На Рап не му оставаше друго, освен да се върне на поста си на съседната улица и да изчака изменника.

Глен Адамс изпи последните скъпи капки „Реми Мартен“ от топчестата чаша и веднага се почувства излъган, че няма да получи още една доза от пивкия, ароматен коняк. Сътрапезникът му, негов бивш състудент, макар и интелигентен мъж, беше сухар и настоя за сметката. Бяха завършили Нюйоркския юридически университет преди двайсет и шест години и оттогава се бяха виждали веднъж-дваж на сбирки на курса или професионални мероприятия. Сядаха на чашка и обменяха клюки, но несъмнено все пак се отчуждаваха. Никой нямаше вина за това, разбира се. Между кариерата и семейството за старите приятелства оставаше твърде малко време.
Двамата бяха избрали коренно различен професионален път. Ърнес получи мечтаната работа като обществен защитник в Ню Йорк. След тригодишно тежко слугуване прескочи в частния сектор и бързо си спечели репутация на страховит адвокат по криминални дела. На трийсет и няколко вече беше спечелил два процеса пред Върховния съд. На трийсет и девет основа собствена адвокатска кантора и бързо се издигна сред най-известните и преуспелите в град, пълен с първокласни юридически фирми.
Макар да не можеше да се похвали с чак такъв успех, Адамс също се гордееше със своите постижения. Следвайки стъпките на баща си, той постъпи в ЦРУ. Първите му две години, макар и много поучителни, се оказаха по-лоши от всичко, което беше очаквал. От дете си беше мечтал да стане шпионин. За съжаление действителността много се разминаваше с очакванията му. Бащата на Адамс беше участвал във Втората световна война, след което бе постъпил в Специалния отдел на ЦРУ. Рядко се застояваше вкъщи и това даваше на впечатлителния малък Глен много време да си фантазира за невиждан героизъм и храбри подвизи. Дори когато отсъстваше, Адамс старши имаше осезаемо присъствие в къщата и вдъхновяваше сина си.
В реалния живот Адамс установи, че Оперативното управление в Ленгли е пълно с недодялани, груби и нискоинтелигентни бивши военни, които отказваха да видят света в други цветове освен в черно и бяло. Като възпитаник на едно от най-добрите юридически училища в света, за Адамс беше истинско мъчение да работи с такива простаци. След две години работа и въпреки силното недоволство на баща си той напусна ЦРУ и постъпи в Министерството на правосъдието. Това решение доведе до непоправим разрив между тях. На Адамс младши му бяха нужни много години, докато преживее разочарованието, и в известен смисъл тазвечерната среща бе поредната стъпка в тази насока.
Въпреки проблемите с баща си той винаги беше смятал, че напускайки ЦРУ, е взел правилното решение. В Министерството на правосъдието професионалните му отговорности все повече се увеличаваха и той постепенно израсна в кариерата. На 11 септември всичко се промени. През първите една-две години след терористичните атаки той, както всички американци, бе обхванат от патриотичен плам. След време обаче се опомни и осъзна, че елементи от собственото му правителство са не по-малка заплаха от самите терористи. Едно доста гръмогласно малцинство в Капитолия призоваваше за строг контрол над ЦРУ и Адамс знаеше, че като ключова фигура се спряга неговото име. Репутацията му на безкомпромисен федерален прокурор се харесваше на политиците, а наследствената му връзка с Ленгли и краткият му престой в Управлението го правеха в очите на мнозина идеалния избор за генерален инспектор в най-голямата шпионска служба на САЩ.
Адамс се обнадежди, че новата му длъжност ще помогне пропастта между него и баща му да намалее. На стареца, вече около осемдесетте, не му оставаше много живот и Адамс знаеше, че това е рядка възможност. Едва ли би могъл да бъде по-заблуден в оптимизма си. Следобеда, когато съобщи на баща си за завръщането на блудния син, беше и последният им разговор. Адамс не подозираше каква дълбока ненавист таи старецът към топ надзирателя на ЦРУ. Онова, което трябваше да подобри положението, се оказа катастрофа, която унищожи всяка надежда за възстановяване на техните отношения. Четири кратки месеца по-късно Адамс старши почина.
Синът пое новите си задължения с почти религиозен фанатизъм. Като мисионер, покръстващ езичници, Адамс щеше да отвори очите на диваците и непросветените за красотата на правосъдието и върховенството на закона. И също както мисионерите в южноамериканската пустош, той беше готов да използва сила, ако се наложи — покръстване с огън и меч. С помощта на таланта си щеше да доведе нова епоха в Ленгли. Епоха, с която щяха да се гордеят.
Поне така мислеше тогава. Така говореше на жена си и на състудентите си като Ърнес. Старите приятели му вдъхнаха сили. Те разбираха същността на ЦРУ — гнила, изживяла времето си организация. Питаше се дали щеше да поеме поста, ако знаеше това, което му беше известно сега. Дали не се беше проявил като прекален идеалист? Не — повтаряше си неведнъж — разложението бе прекалено голямо. Конституцията и законността бяха по-важни от кариерата на хиляда души. От кариерата на един милион.
Адамс погледна чашата си с надежда, че в малката вдлъбнатинка на дъното е останала още една капка — но нямаше. „Нищо не е загубено“ — помисли си. Тази вечер беше доказателство за това. Планът му беше добър, дори повече — безупречен. Никой не подозираше какво става. Освен това сега бяха прекалено заети да умуват къде са се провалили и как са допуснали близо двеста техни съграждани да бъдат убити посред бял ден. Те бяха просто банда убийци и последните терористични нападения доказваха, че методите им само насърчават врага.
— Това е голяма крачка — каза Ърнес, докато прибираше кредитната си карта в портфейла. — Сигурен ли си, че искаш да го направим?
— Стига, Кени — измърмори Адамс, като погледна другия юрист. — Никога не съм се съмнявал в решителността ти.
— Искам само да съм сигурен — усмихна се широко Ърнес. — Някои много влиятелни хора ще бъдат крайно недоволни.
— Не се съмнявам. Сигурен ли си, че _ти_ си готов да участваш?
Адвокатът се замисли за момент, преди да отговори:
— Готов съм за всяко ново предизвикателство. Кауза, в която да вярвам. Натрупал съм неприлично богатство. Сега искам да направя нещо добро.
Адамс вдигна вежди:
— Като Удуърд и Бърнстийн в „Уотъргейт“ ли?
— Да, само дето ти ще си тайният информатор.
— Да се надяваме, че няма да чакам до деветдесет, за да разкрия ролята си.
— Ако преценката ми е правилна, а тя обикновено е, няма да се наложи да чакаш повече от две години. Дотогава ще съм уредил всичко и ти ще станеш герой.
— Само за някои.
Ърнес избута стола си назад и стана.
— Майната им…
Адамс се засмя и се изправи. Бялата салфетка падна от скута му.
— Сериозно говоря. Майната им. Тия фашисти никога няма да осъзнаят грешката си, затова да вървят по дяволите.
— Прав си — съгласи се Адамс и се усмихна глуповато. Постави ръка на рамото на приятеля си, беше почти с една глава по-висок от него. — Ти си печен пич, Кени. Благодарен съм ти.
— За мен е удоволствие да ти помогна, Глен. Живеем в странни времена. Ако не отстояваме позициите си сега, каква страна ще оставим за децата си?
Двамата минаха през бара на път към външната врата. Адамс погледна бутилките зад плота и в устата му се събра слюнка като на някое от кучетата на Павлов. Забави крачка и потърка корема си.
— Искаш ли да гаврътнем още по едно, преди да отидем да спим?
Ърнес рязко спря, погледна приятеля си със строгото изражение, което обикновено пазеше за клиентите си, и предупреди:
— Мисля, че пиеш прекалено.
Адамс нервно отмести поглед и се изкиска:
— Хайде бе, Кени. Веднъж и аз да дойда в Ню Йорк. Какво лошо има, че искам малко да се сгрея?
— Нищо, ако си търговец на автомобилни гуми от дълбоката провинция, но ти, приятелю, си сериозен човек. Движиш се по опасен ръб. Едно подхлъзване и… край.
Ърнес плесна с ръце, за да наблегне на предупреждението.
— Много добре знам какво правя.
— Не съм убеден. Ако искаш да доведем нещата докрай, ще трябва да намалиш пиенето.
— Е, не твърдя, че не обичам да си пийвам — безгрижно призна Адамс, — но поне няма да карам. Сега само се опитвам да освободя напрежението.
— Да, виждам и като приятел ти казвам да се въздържаш. Това е сериозна работа. Ако провалиш нещата или не изиграеш картите си както трябва, можеш да отидеш в затвора или дори по-лошо.
— Ясно, ясно — Адамс вдигна малко сконфузено ръце.
— Добре, защото ще те наблюдавам. Хайде, ще те изпратя до колата. Трябва да се прибера и да обмисля нещата, преди да си легна.

Адамс и Ърнес, с чадъри в ръце, спряха под малкия навес пред ресторанта. Заоглеждаха мокрите прозорци на най-близките коли за табелки с имената си. Адамс извади късмет. Колата му беше на няколко метра от входа. Ърнес си взе набързо довиждане и заподскача между локвите. Спираше пред всеки автомобил да търси името си. Адамс бързо прецени как да мине, за да се измокри минимално, и се затича към задната врата на линкълна си. Отвори, сви чадъра си и се настани на задната седалка.
Шофьорът кимна и попита учтиво:
— Към хотела ли, господине?
Адамс се изкушаваше да попита дали знае някой хубав бар, но реши да не прекалява. Предупреждението на Ърнес бе наранило гордостта му.
— Да, към хотела, ако обичате.
Разсеяно се загледа към прозореца и заразмишлява как би могъл да оправдае удоволствието, което получаваше от чашка коняк или бутилка хубаво вино. Ърнес не разбираше. Той беше твърде обсебен от кариерата си и не признаваше малките радости в живота. Този човек нямаше друго любимо занимание или интерес извън правото.
„Освен това — помисли си Адамс — искам да го видя поне един месец на моето място, да не говорим за шест години.“ Понякога той се чувстваше като генерал Къстър — заобиколен от диваци, защитаващ справедливата кауза. Всеки ден се сблъскваше с нови измерения на двуличието и предателството. Начело на цялата служба за секретно разузнаване и на повечето ръководни постове в Ленгли стояха професионални лъжци и манипулатори, хора без никакво уважение към Конституцията и другите стълбове на републиката. Затова нямаше нищо лошо в това, че от време на време си пийваше. Просто трябваше да го прави малко по-дискретно.
Адамс погледна през прозореца, когато минаваха през едно оживено кръстовище. Въпреки загрижеността на Ърнес по отношение на пиенето той беше доволен от споразумението си с него. Предвид сложността на проблема, нощта едва ли би могла да мине по-успешно. Адамс се усмихна при мисълта за храбрата си постъпка и за момент си представи чувството на триумф, когато цялата прогнила система на Ленгли се срине до основи.
Даде си сметка, че от месеци не се е чувствал толкова добре. Сега сякаш огромен товар беше паднал от изнурените му рамене. Голяма веселба се очертаваше — с техните камъни по техните глави. Иронията му харесваше. Щеше да ги бие със собствените им методи. Това беше неговата тайна операция. Щеше да продължи да играе ролята на генерален инспектор и с престорено усърдие да търси предателя. Все пак трябваше да внимава, да не си дава твърде много труд. Оперативните кадри не бяха много умни, но имаха добра интуиция. Щяха да усетят, ако променеше твърде рязко поведението си. Затова трябваше да продължи да си върши работата, но в същото време да им даде да разберат, че денят на истината идва. Нямаше търпение да види физиономиите им, когато научат новината. Колата мина през дупка и намали. Адамс вдигна глава и тъкмо се канеше да попита защо спират, когато изведнъж лявата задна врата се отвори. Мокър, тъмен силует се намъкна вътре и седна до него. Преди Адамс да успее да го огледа, вратата се затвори и колата потегли. Някъде дълбоко в съзнанието му зазвъня предупредителна аларма. Той напрегна мозъка си да разбере какво се случва. Какво правеше този тип в колата? Тъкмо се канеше да го попита, когато натрапникът се обърна към него.
Въпреки позабавените си от алкохола реакции Адамс почти инстинктивно го позна. Катраненочерната коса, леко прошарена на слепоочията, мургавата кожа и тези очи, толкова тъмни, че приличаха на две локви нефт. Главният бияч на ЦРУ, самият Мич Рап. Но какво, по дяволите, търсеше в Ню Йорк и още повече — в тази кола?
— Какво? — изпелтечи Адамс. — Какво, по дяволите, правиш тук?
— Как мина вечерята? — небрежно попита Рап.
— Вечерята? Какво искаш? Слизай веднага от колата ми!
В гласа на Адамс прозвуча страх, упоеният му мозък започна да осъзнава сериозността на положението.
— Успокой се, Глен. Не си в положение да даваш заповеди.
— Как не!
Адамс посегна към сакото си.
Рап не направи опит да го спре.
— Какво правиш?
— Ще се обадя на главния прокурор, ето какво!
Рап въздъхна:
— Остави телефона.
Очакваше, че Адамс ще реагира така. Замахна с дясната си ръка и го удари по носа. Не много силно, само колкото да го замае. Не искаше да разкървавява лицето му, поне засега.
Адамс изскимтя като куче и изпусна телефона. Инстинктивно закри лицето си с ръце.
Рап взе телефона и опипа дрехите му. Искаше да се увери, че няма друг апарат.
— Махни си ръцете!
— Не мърдай — заповяда Рап, докато бързо пребъркваше джобовете му.
— Това е прекалено! — закрещя Адамс. — Няма да ти се размине този път! Отвличане, нападение…
Рап не обърна внимание на заплахите, обърна се към шофьора:
— Има само телефон.
Шофьорът кимна и протегна ръката си. Рап му подаде апарата. След малко шофьорът спря, спусна стъклото си и даде телефона на някого, застанал на един ъгъл.
Рап отново насочи вниманието си към Адамс, който, след като бе изредил възможните обвинения, сега описваше какво удоволствие ще изпита, когато го види на подсъдимата скамейка.
— Глен, това няма да стане.
— Как не!
Рап въздъхна:
— Шансовете ти да ме видиш на подсъдимата скамейка са нулеви.
— Изобщо не ме познаваш, ако си мислиш, че ще ме убедиш да не повдигам обвинения за тази свинщина!
— Много добре те познавам, Глен, но явно ти не ме познаваш, ако си мислиш, че ще те оставя жив.
— Жив? Няма да посмееш!
— Посмявал съм повече пъти, отколкото можеш да броиш, и то за по-малки провинения. Ти си изменник и освен ако не ми дадеш задоволително обяснение защо издаваш секретна информация, ще те убия. — Рап погледна юриста в очите. — Изобщо не е трудно и ако наистина вярваш, че съм такова чудовище, каквото ме описваш, ще разбереш, че говоря сериозно.
Най-после Адамс осъзна цялата сериозност на положението. Долната му челюст увисна, той се втренчи в Рап за няколко секунди, после примигна и изкрещя на шофьора:
— Спри веднага!
Шофьорът не му обърна внимание, затова той повтори.
Рап се завъртя и нанесе на генералния инспектор точно премерен удар с лявата ръка под брадичката. Главата на Адамс се удари в прозореца и тялото му се отпусна неподвижно.

Тулсбъро, Айова
Старата ферма стоеше сгушена сред горичка на няколко метра от брега на Мисисипи. Един поток идваше от северозапад и заобикаляше възвишението, преди да се влее във великата река, която разделяше Съединените щати почти през средата. Тристахектаровият парцел се състоеше главно от гора, с малък открит участък от запад. Нещо по-важно, осигуряваше укритие.
Хаким го беше намерил на идване от Ханибал, Мисури, миналата есен. Парцелът се рекламираше във вестника на Уест Бърлингтън като идеалното място за уединение и арабинът реши да го види. След кратък телефонен разговор с агенцията научи, че семейството разпродава собствеността от десетина години. Децата се били разотишли — едно в Чикаго, две на източното крайбрежие, едно на западното, старецът починал, а бабата била в старчески дом. Оставало да продадат само старата къща и двата обора с горичката край реката. От агенцията за недвижими имоти предупредиха, че земята около къщата се наводнява често напролет и водата понякога отнася пътя, затова имотът не бил подходящ почти за нищо друго освен за лов.
Хаким каза, че не го устройва, и благодари на жената. Тръгна на север по шосе 99 и накрая намери къщата, което се оказа по-трудно, отколкото бе очаквал, и това беше добре. От тактическа гледна точка мястото имаше много предимства. Наоколо не се виждаше друга постройка, а пътят свършваше във фермата, което означаваше, че покрай нея няма да минават коли. Хаким направи няколко снимки и се обади на един адвокат в Ню Йорк. Накара го да купи имота от името на тръст за защита на дивата природа, който сам бе основал по-рано. Сделката беше сключена. По нареждане на Хаким адвокатът нае фирма да сложи ограда, порта и няколко табели „Не влизай. Частна собственост“. Оттогава беше ходил само два пъти — да закара провизии и да се увери, че всичко е готово.
Тази къща се оказа едно от малкото неща в плана, по което с Карим бяха на едно мнение. Двамата бяха обсъждали най-добрия начин да избягат след нападенията. За летища и самолети и дума не можеше да става. Американците имаха силен контрол върху въздушните пътища. След това обмислиха възможностите да се измъкнат през някое от пристанищата по източното крайбрежие и Мексиканския залив. При нормални обстоятелства нямаше да им бъде трудно да избягат с товарен кораб, но сега властите щяха да бъдат в повишена готовност, невиждана от взривяването на Близнаците досега. На всяко пристанище стотици очи и безброй камери щяха да ги търсят.
Помислиха за преминаване в Мексико или Канада. Пресичането на границата с кола през охраняван пункт също изглеждаше рисковано, затова решиха да го направят пеша, през планината. Карим беше сигурен, че ще се справят физически. Истинският проблем бе да намерят някого, на когото да могат да се доверят от другата страна. Ресурсите им вече бяха почти изчерпани. Налагаше се да се обърнат за помощ към външна групировка. Познавайки параноичния характер на приятеля си, Хаким даде изненадващото предложение да се скрият във вътрешността на Съединените щати и да изчакат.
Както Саудитска Арабия, Америка бе огромна страна с големи градове и рядко населени открити пространства. Макар че Щатите наистина бяха един голям миш-маш, особено в сравнение с родината на двамата терористи, обществото не беше толкова разкрепостено, колкото изглеждаше. Хората живееха в затворени групички и това свеждаше възможностите някой да се укрие до минимум. Първоначално Карим си беше помислил, че приятелят му предлага да отидат в някой голям град като Чикаго. В урбанизиран район с население около десет милиона те щяха да са буквално като игла в копа сено. Хаким обаче бе опознал достатъчно добре Америка и обясни на приятеля си защо това не е добра идея. Големите градове имаха много очи и уши, а за главите им със сигурност бе обявена награда. Ако всички ги търсеха, най-доброто решение беше да се спотаят на уединено място, където да изчакат отминаването на бурята в абсолютна изолация. Карим хареса идеята и даде на приятеля си разрешение да търси такова място.
Хаким погледна през прозорчето на кухнята към реката и изгряващото слънце. Една дива пуйка притича през двора към гората. Той се огледа за останалите. Пет сутрини подред наблюдаваше седемте пуйки да минават все по един и същи път. Дали ловци бяха убили другите, или някоя беше изгонена от ятото… или както там се нарича групата пуйки? Незнайно защо Хаким почувства близка тази самотна птица. Всяка сутрин през изминалата седмица той си представяше как ще тръгне така, сам като нея. Ще слезе до реката и ще се качи в малката лодка, която беше скрил сред тръстиките. Ще надуе извънбордовия двигател и ще отпраши надолу по течението. Като Хък Фин. Ще се спусне по великата река чак до Мексиканския залив.
Нещо конкретно ли бе причинило разминаването им, или това беше естествено следствие от събитията? Хаким търсеше отговора цяла седмица. Дали когато се бяха разделили в планините на Пакистан преди близо година? Дали южноамериканската джунгла бе изпила мозъка на най-добрия му приятел, или се беше случило много по-рано? Както повечето приятелства от детинство, тяхното се беше запазило без въпроси и промени. Карим беше отличникът. Талантлив атлет с вроден състезателен дух, неприсъщ за никое друго дете в махалата, и винаги най-прилежен в молитвите. Винаги твърде съсредоточен, докато Хаким бе доста по-небрежен. Двамата винаги се бяха допълвали.
Хаким отпи глътка чай и се запита дали всичко това не е илюзия. Дали наистина бяха толкова близки? Искаше му се да вярва, че са били най-добри приятели, но не беше изключено връзката им да е била едностранна. Трудно бе да различиш самоотвержения герой от самолюбивия негодник — а може би двете вървяха ръка за ръка. Какъвто и да беше случаят, промяна със сигурност имаше, макар че може би беше резултат от постепенно развитие. Старият му приятел се превръщаше в същия егоцентричен глупак, каквито бяха останалите водачи на „Ал Кайда“. С всеки изминал ден все повече се вманиачаваше по медийното отразяване на нападенията и последствията от тях. Пророкът беше предупредил да се пазят от такава самовлюбеност.
Хаким се опитваше да оправдае съмнителните теоретични основания за борбата им, когато чу гласа на приятеля си:
— Добро утро.
Не се изненада. Отдавна беше свикнал с умението на Карим да се промъква безшумно. Погледна над рамото си и кимна. Хвърли поглед към близкия часовник и видя, че е 6 часът. Дежурството му беше изтекло, следващото започваше след осем часа.
— Нещо интересно? — попита Карим.
— Не.
— Нещо ново? — добави Карим, като посочи телевизора.
— Не съм го пускал.
— Пак ли чете?
— Да.
— Същите богохулни американски книги, които четеше като дете? — добави Карим с нотка на неодобрение.
— Не бих определил „За кого бие камбаната“ като богохулно четиво.
— Мислиш ли, че имам Бин Абдула ще одобри? — попита Карим, взе дистанционното и включи телевизора.
Хаким се замисли за имама от кварталната им джамия в Мека. Това бе може би най-умният духовник, когото беше срещал при всичките си пътувания. Но колкото и да му се искаше да разкаже за него на приятеля си, реши да си затваря устата. Цяла седмица имаха все такива дребнави спречквания. И двамата бяха напрегнати и той се чувстваше твърде уморен, за да започва отново.
— Я виж това — възкликна Карим, посочи телевизора с дистанционното и увеличи звука.
Хаким погледна. Телевизорът беше настроен на новинарски канал. Карим сякаш не можеше да се насити да гледа репортажите за атентатите, които бяха извършили миналата седмица. Изпитваше извратено удоволствие да следи броя и имената на загиналите. Водеше си списък в един бележник. Двама членове на правителството и седем сенатори бяха загинали при първите взривове. Първата част от мисията беше минала с безупречна точност. Три коли-бомби пред три от най-посещаваните заведения във Вашингтон бяха избухнали по време на обедната почивка. Само те бяха убили 125 души. Четвърта беше взривена няколко часа по-късно, в разгара на спасителните операции. Тя беше убила още хора и бе нанесла жесток психологически удар върху сатанинската американска нация.
Поне така представяше нещата Карим. Хаким обаче не беше толкова вдъхновен. Вторият взрив бе убил десетки пожарникари, медици, полицаи и случайни минувачи. Хаким се беше противопоставил на тази тактика. Не виждаше нищо достойно в тези подли ходове, а това бе само началото. Една от най-големите му борби в „Ал Кайда“ беше да накара съмишлениците си да възприемат по-широк поглед към света. Много малко от другите воини на исляма бяха пътували, а още по-малко бяха живели в Америка. Те не разбираха американските идеали за честна борба. Взрив, заложен с цел да се убият повече участници в спасителните операции, щеше да разгневи американския народ. Карим и другите си мислеха, че с тази тактика ще сломят волята на американците за съпротива, но това беше абсолютно погрешно. Подли действия като тези само щяха да привлекат още повече младежи към наборните центрове. Това щеше да доведе до задълбочаване на войната и да навреди на каузата им в очите на международната общественост. Хаким бе изразил мнението си, доколкото му стигна куражът, и пак беше загубил.
— Гледай — весело възкликна Карим. — Затова никога няма да спечелят тази война. Повтарям ти го от години.
— Какво имаш предвид? — попита Хаким, повече раздразнен, отколкото заинтересуван.
Приближи се до телевизора и видя мъж около двайсетте. Образът изведнъж се смени и показаха снимка на усмихната жена с малко момиченце.
— Имал среща с нея на обяд — обясни Карим. — Работи в Националния резерв. Или по-скоро „работил е“ — добави, като се изкиска. — Закъснял за срещата с повече от трийсет минути. Майката и дъщерята загинали при експлозията. Той оцелял.
— Защо толкова се радваш?
— Самоубил се е — изсмя се Карим. — Можеш ли да си представиш? Толкова са слаби.
Карим извади бележника си. Задраска предишното число и със самодоволна усмивка написа новото.
— А пък ми правиш забележка какво чета — уморено измърмори Хаким.
Карим беше твърде разсеян и не чу добре. Затвори бележника и погледна приятеля си:
— Моля?
— Мислиш ли, че имам Бин Абдула ще одобри как се радваш на чуждата болка?
— Ще ми благодари, че съм убил още един неверник — небрежно отговори Карим.
Твърде уморен, за да влиза в още един разпален спор с може би най-инатливия човек, когото познаваше, Хаким се престори, че не е чул, и тръгна по късото коридорче към топлото легло, като се надяваше на дълъг и спокоен сън.

Езерото Ана, Вирджиния
Мич Рап погледна спокойната, гладка езерна повърхност под лъчите на оранжевото слънце, което започваше да се издига над дърветата на източния бряг. Покрай брега все още имаше облачета мъгла, но вътрешността на езерото беше чиста. Иззад близкото полуостровче се чуваше бръмченето на извънбордов двигател — рибар бързаше към любимото си място за сутрешен риболов. Рап идваше тук често след убийството на жена си. Винаги го изпълваха смесени чувства — от една страна, си спомняше за добрите моменти, прекарани заедно с нея, от друга, по-ясно осъзнаваше жестоката реалност.
Спомняше си старата си къща в Чесапийк, където се бяха влюбили, и нейния роден дом в Уисконсин. Докато тя беше жива, ги бе посетил само няколко пъти. Сега, след смъртта й, никога нямаше да стъпи там. Беше отишъл веднъж до Чикаго да се извини на родителите и братята й. Боеше се до смърт от този разговор, но знаеше, че няма да успокои съвестта си, ако не го направи. Рап не я беше убил, но той бе малоумният егоист, който я завлече в този отвратителен малък свят, където много често в суматохата загиват невинни.
Докато гледаше спокойната вода на езерото, си представяше как тя и братята й са грабвали ските още от ранна утрин. Мислеше си за онези семейни снимки, закачени по грубите дъсчени стени на уютната им дървена къщичка в планината. Ана като малка, с дълги, тънки крака като еленче, се спуска като истинска скиорка, стъпила на две дъски. Със златист тен и лунички около нослето. Тези удивителни зелени очи още му се явяваха нощем. Никога не беше виждал нещо по-красиво и бе готов да се обзаложи на всичко, което имаше, че никога няма да види. След няколко години скръб реши, че би било глупаво да мисли другояче. На два пъти се опита да започне нови връзки, но все още не я беше прежалил, затова опитите му бяха обречени на провал.
Скърцането на панти привлече вниманието му и Рап погледна към главната постройка. Етаж и половина, три големи спални горе и веранда, която обкръжаваше три от стените й отвън. Десетсантиметровата външна обшивка беше боядисана в бяло, а рамките на прозорците и вратите бяха в тон със зелените плочки на покрива. Собственикът излезе на терасата, като се мъчеше да закопчае ципа на камуфлажното си яке. След кратко усилие успя и тръгна към Рап, като се подпираше с бастуна си. Това беше Стан Хърли, седемдесет и осем годишен бивш служител на ЦРУ. Официално беше пенсионер от деветнайсет години, но неофициално още вършеше работа. Този сприхав дъртак бе обучавал Рап през първите няколко години след дипломирането му от Университета на Сиракюз. Младежът неведнъж се беше питал дали старият негодник не се опитва да го убие. По-голямата част от обучението му бе преминало тук, на брега на езерото Ана.
Рап беше един вид експеримент. Всички тайни агенти на ЦРУ се обучаваха в учебната база на Управлението край Уилямсбърг, Вирджиния, известна като „Фермата“. Няколко ветерани от Ленгли обаче усетиха промяната в политическите ветрове и решиха, че трябва да действат скрито от хиените в Капитолия. Тогава Хърли напусна ЦРУ и установи лагера си тук, на около час път южно от Вашингтон. Рап не знаеше колко като него са преминали това обучение, но предполагаше, че преди той да дойде в онова горещо, влажно лято преди повече от двайсет години, Хърли е сдъвкал и изплюл още трима новобранци. Знаеше, защото старецът ги наричаше Идиот едно, Идиот две и Идиот три. Разправяше неща от рода: „Два дни се мъчих, докато науча Идиот три да прави това като хората, а той за малко да се убие.“
Като гледаше как дъртакът куцука по асфалтовата алея, Рап не можеше да не признае, че все още изпитва страх от него. Малцина бяха хората, които го караха да се чувства така. Спомняше си първия ден от обучението си, сякаш беше вчера. Той беше около двайсетте и си мислеше, че е в най-добрата възможна физическа форма след един почти идеален сезон като капитан на отбора по лакрос „Оринджмен“. Нямаше нищо по-унизително от това, да бъдеш надвит от пушещ цигара след цигара и наливащ се с бърбън шейсет и няколко годишен мъж, който беше само кожа и кости. Това се случи само на няколко метра от мястото, където стоеше сега. В голямата барака, върху стар, вонящ тепих за борба, на който Рап бе принуден да се търкаля всеки божи ден в продължение на четири месеца.
Когато си спомняше онези дни, Рап осъзнаваше, че Хърли през цялото време е владеел положението, но тогава имаше моменти, в които сериозно се съмняваше, че ще оцелее. Хърли, вечно с цигара в уста, го събуждаше всяка сутрин в четири. Ако Рап не станеше достатъчно бързо, старецът вдигаше тясната койка и го изсипваше на твърдия, прашен под на бараката. Беше му казал, че ще спи в обора, докато докаже, че е достоен да живее в къщата. Истинските проблеми започнаха, когато Рап се опита да го удари. През сегашните му очи този ход беше повече от глупав. Хърли беше много по-чевръст, отколкото изглеждаше. Рап замахна и в следващия момент се озова проснат на пода, с изкаран въздух, отворил уста като риба на сухо. Хърли застана над него и изсумтя презрително:
— Побойник, а? Идиот едно обичаше да се бие. Не издържа и една седмица, ама поне _можеше_ да се бие!
Рап издържа първата седмица, макар че го ступваха по десетина пъти на ден. Наричаха го с всевъзможни обидни имена и поне веднъж на всеки час му заповядваха да се пръждосва. С възможно най-грубия език Хърли постоянно го убеждаваше, че само си губи времето. Рап беше гледал достатъчно филми, за да разбере какво става. Бе преминал през достатъчно треньорски обучения и знаеше, че така Хърли се опитва да прецени дали е попаднал на човек с подходящите качества. Да знаеш и да го преживееш обаче, бяха две съвсем различни неща. Рап не се беше отказвал от каквото и да било начинание никога през живота си и не смяташе да го направи сега, но Хърли и садистичните му похвати бяха сериозно изпитание.
Докато гледаше как жилавият стар шпионин куцука по алеята, подпирайки се на бастуна си, той не успя да сдържи усмивката си при мисълта как същият този дъртак го е пердашил по няколко пъти на ден.
— Какво е толкова смешно, малоумнико? — извика Хърли с гърлен глас, пресипнал от трите пакета цигари, които изпушваше дневно.
— Нищо — отвърна Рап и се ухили още по-широко.
— Глупости. На тоягата ми ли се смееш? — Вдигна бастуна и го размаха заплашително. — Искам да те видя как ще изглеждаш на моите години. Докторът каза, че първата седмица, след като им сменят бедрената става, повечето дъртаци се тъпчат с болкоуспокояващи. Аз не съм глътнал и едно хапче.
— Е, да, ако не броим бутилката уиски, която изгълтваш всеки ден.
Хърли спря и подозрително изгледа по-младия мъж.
— Да съсипеш живота ми ли се опитваш?
— Не — отвърна Рап и добави, като използва една от любимите фрази на Хърли, — просто отбелязвам реалността, Стан.
Старецът погледна бараката с мътните си очи и бръкна в джоба си. Разрови и след малко извади пакет „Кемъл“ без филтър.
— Да… човек трябва да гледа реалността в очите.
— Сигурен ли си, че искаш да го направиш? — попита Рап, за да му даде още една възможност да се откаже. — Мога да се справя сам.
Хърли закри с длан върха на цигарата и щракна старата си запалка „Зипо“. Пламъчето лизна цигарата и след като смукна дълбоко и издиша облак дим, старецът отговори:
— Знам, че можеш. Но аз трябва да го направя.
Рап би предпочел да свърши работата сам, но знаеше, че няма как да разубеди Хърли.
— Тогава… да започваме. В девет трябва да съм обратно в Ленгли.

Голямата двойна врата на бараката беше затворена. Рап и Хърли използваха по-малката помощна вратичка в ъгъла. Вътре, в непосредствена близост до двойната порта, стояха средно голям трактор, две ATV-та и пикап „Форд F-150“. От другата страна имаше устройство, напомнящо голям сейф, но всъщност беше индустриална пещ, която Хърли използваше за необичайното си хоби, грънчарството, и за някои други цели.
Двамата мъже се приближиха до големия шкаф при отсрещната стена. Кафявото дърво бе надраскано и прашно, а няколко от старите месингови дръжки на чекмеджетата липсваха. Дори без всевъзможните винтчета, гайки, болтове и други джунджурии, с които беше пълен шкафът, изглеждаше така, сякаш тежеше един тон. Хърли се пресегна отзад, натисна едно копче и шкафът се завъртя, а зад него се откри бетонно стълбище. Рап мина първи и след като и Хърли влезе в коридорчето, натисна няколко бутона на електронната клавиатура на стената. Шкафът отново се върна на мястото си.
След като тайната врата се затвори, Рап въведе друг шифър на клавиатурата. Светлината стана зеленикава и когато чу изщракването на електронната ключалка, той бутна друга врата и влезе в правоъгълно помещение със стени от порест бетон. Вътре имаше две масивни метални писалища, диван и кръгла маса с четири стола. На по-близкото бюро седеше човек. Когато Рап и Хърли влязоха, той се изправи. Друг лежеше с вдигнати крака на дивана. Лицето му бе покрито със спортна шапка. Или спеше, или не се интересуваше от новодошлите.
В помещението беше душно от тежката миризма на цигарен дим. Когато Рап бе започнал обучението си, тази стая не съществуваше. Хърли я беше направил след атаките на 11 септември, използвайки услугите на дискретна строителна фирма. Бяха изкопали пода на бараката и положили основите на тайното помещение отвътре. На два часа път с кола от Вашингтон имаше още три такива скривалища, всичките на частни терени и известни само на шепа посветени. Необходимостта ражда всякакви изобретения. За да може да изпълнява функциите си, ЦРУ трябваше да върши повечето от работата си скришно. Хърли неведнъж беше обяснявал, че по време на Студената война имало десетки такива тайни помещения, които се използвали за вербуване на информатори и обработване на предатели.
— Къде е докторът? — попита старецът едрия мъжага, който седеше на бюрото.
Онзи посочи стоманената врата в другия край на стаята:
— Говори с Адамс. От близо два часа е там.
Едрият мъж се казваше Джо Маслик. Беше от Чикаго, бивш парашутист, участвал в три военни мисии, една в Ирак и две в Афганистан. Носеше черна фланелка и дънки.
Хърли погледна Рап и попита:
— Пиян ли е?
Рап кимна:
— Когато го дигнахме снощи, доста беше изгълтал.
— А след това?
— Дадох му няколко питиета в самолета.
— Някакви проблеми на летището?
Рап поклати глава:
— Натоварихме го в хангара в Тетърбъро.
— Пилотите?
— Кабината беше затворена през цялото време.
Хърли измърмори нещо под носа си, после попита:
— Защо просто не го докарахте с кола?
Това беше не толкова въпрос, колкото критика, а Рап не понасяше и двете. Ако говореше с другиго, а не със стария си боен инструктор, щеше да го попита защо не си е вдигнал мързеливия задник да свърши работата сам, но сега се въздържа.
— Стан, тези пилоти са ме карали по целия свят. Видели са много мръсотия.
— Ами ако ги попитат кой е бил в самолета?
— Ще кажат, че са отишли да заредят в Ричмънд, защото е трябвало да летят рано на другата сутрин.
— Ами ако федералните разпитат човека, който е наел самолета?
Рап погледна часовника си. Беше 6:58.
— В момента самолетът лети към Мобайл. Човекът на борда дори не подозира, че аз съществувам.
— Въпреки това тая работа не ми харесва — измърмори Хърли и отново бръкна за цигарите.
На Рап му идеше да отговори с някоя хаплива забележка, но се сдържа. Знаеше, че на Хърли му е много по-трудно, отколкото искаше да си признае. С бащата на Адамс навремето са били приятели. Бяха участвали заедно в мисии по целия свят. За да смени темата, Рап попита:
— Слуша ли записа от снощи?
— Да — отговори Хърли през облак цигарен дим.
— И?
Старецът заобиколи бюрото и погледна плоскоекранния монитор от лявата страна. На него се виждаше как в съседната стаичка Адамс разговаря с къдрав русокос мъж около петдесетте. Това беше психиатърът Томас Люис. Хърли не знаеше на кого да се ядосва повече, на себе си или на отрепката, която седеше оттатък.
— Шибан предател — изсъска, — опозори паметта на баща си.
Рап не знаеше какво да каже, затова си замълча, и понеже и Маслик не беше от най-разговорливите, тримата останаха мълчаливо втренчени в екрана. В другия край на помещението човекът от дивана реши и той да се изкаже.
— Това, че някой е опозорил паметта на баща си, не е достатъчна причина да го убиеш.
Рап не се изненада от този коментар, но въпреки това се ядоса. С часове беше спорил с Майк Неш за тази бъркотия.
— А предателството, умнико? — контрира Хърли.
— То определено е тежко престъпление, но за съжаление ние нямаме правомощия да наказваме за това.
Хърли се втренчи в повърхността на бюрото, ръцете му затрепериха от гняв. Бутна телбода, грабна една керамична чаша и я запрати към другия край на помещението. Тя се удари в отсрещната стена, разби се на парчета и те се посипаха като дъжд върху дивана и Неш.
Неш подскочи и изкрещя:
— Какво е това?!
— Ако искаш да спориш с мен, отворко, ще си размърдаш задника и ще ме гледаш в очите! — Хърли се обърна към Рап и изръмжа: — Какви са тия простотии? Ако се интересувах от чуждо мнение, щях да се запиша в литературен кръжок.
Тръгна към другия край на помещението, като ръмжеше и псуваше сподавено. Когато стигна до стоманената врата, издумка няколко пъти с бастуна си по нея, а после въведе шифъра за отваряне на електронната ключалка.
Рап погледна Неш и размърда устни, сякаш казваше: „Какво те прихваща, по дяволите?“
Неш не си даде труд да отговори. Беше прекалено ядосан на Хърли, за да се занимава с Рап.
След малко доктор Люис дойде при тях и вратата на стаичката за разпити отново беше заключена. На никого не му се седеше. Рап и Хърли застанаха срещу Люис, а Маслик продължи да наблюдава мониторите. Неш остана в другия ъгъл, все още сърдит заради упрека.
— Казвай направо — каза Хърли на психиатъра.
Люис понечи да заговори, но замълча, сякаш се колебаеше откъде да започне. Прокара пръсти през къдравата си руса коса и каза:
— Класическо нарцистично разстройство.
— Само това ли?
— Не, доста по-сложно е. — Люис се поколеба, сетне попита: — Познаваш ли родителите му?
— Да.
— Баща му не му е обръщал много внимание.
— Никой не от нас не се е радвал на много бащински грижи. Така беше едно време.
Люис кимна с разбиране. Втренчи се изпитателно в Хърли със сините си очи.
— Били сте заедно в разузнаването, нали?
— Да.
— Значи е имал доста по-малко време за семейството от един средностатистически баща.
— Предполагам.
— Майка му резервиран човек ли беше?
— Мардж. — Хърли се загледа някъде в стената, сякаш се опитваше да възстанови някой далечен спомен. — Не беше от най-лъчезарните.
— Не е била много грижовна, така ли?
— Колкото това бюро.
Люис кимна:
— Разбирам. Адамс има прекомерно чувство за собствена значимост и патологичен стремеж към себедоказване. Другата страна на медала е, че самоуважението му е много крехко. Освен това му липсва съчувствие към околните, което го прави добър експлоататор. Той живее с чувството, че е уникален… и може да бъде разбран само от гениални хора. Ще сътрудничи само на такива, които смята за достатъчно надарени, а от друга страна, се нуждае техният истински талант да разсее подсъзнателната му несигурност.
— Мъченически комплекс? Мисли си, че другите постоянно го прецакват, и има нужда да се оплаче на всекиго за това.
— Често наблюдавано явление. Когато срещне някого като Мич например… — Люис махна към Рап — … човек със силна воля, независим, целенасочен, пестелив на похвали, човек, доказал качествата си в своята област, Адамс вижда в него враг, който трябва да бъде унищожен. Такива типове често стават юристи. Така се чувстват по-умни от другите хора и могат да използват знанията си, за да унижават онези, които не признават въображаемия им талант.
Хърли се опита да си припомни някои от семейните излети, на които бяха ходили преди четирийсет години със стария си приятел и колега. Марк побесняваше, когато синът му започнеше да се цупи, ако нещо не станеше, както той иска.
— Склонност към самоубийство?
— Не… абсурд. Прекалено е самовлюбен. Може да симулира или да заплашва, че ще се самоубие, но със сигурност няма да го направи.
— Нещо друго?
— Попита за теб.
— Знае ли, че съм тук? — изненада се Хърли.
— Не, няма представа, че си замесен. Твърди, че ти ще разбереш какво става.
Хърли се намръщи.
— Да разбера ли? Откъде му хрумна, че от всички хора точно аз ще разбера постъпките му?
— Не бих разчитал особено на това. Както вече казах, той е прекалено самомнителен. Много е трудно за човек с такова разстройство да поеме отговорност за действията си. Все ще намери някакво оправдание. — Люис погледна Рап и добави: — Бои се до смърт от Мич, защото знае, че нищо, което каже, не може да промени мисленето му. Колкото до тебе… — обърна се пак към Хърли и сви рамене — … надява се на съчувствие от стар семеен приятел.
Това ново развитие на нещата беше тежък удар за Хърли. На Рап не му доставяше удоволствие да гледа как старият му приятел се мъчи по такъв начин, затова докосна ръката му и каза:
— Остави на мен да се погрижа.
— Не. — Хърли поклати глава и се изпъчи, доколкото му позволяваше товарът на седемдесет и осемте му години. — Трябва да го направя аз.

Тулсбъро, Айова
Хаким затвори вратата на спалнята и въпреки че искаше да си почине, отново се замисли за нападенията. Експлозиите на обяд, бомбата, която бе избила десетки спасители, претърсващи развалините на „Монокъл“ — любимия ресторант на американските сенатори и бизнесмени — и накрая последният дързък ход. Според Хаким всичко бе гениално замислено. Въпреки последните им разногласия с Карим, той нямаше как да отрече, че планът на приятеля му беше изключително находчив. Карим го беше накарал да открие къде се намира Националният антитерористичен център — мозъкът на престъпната терористична война на Западния Сатана, както го наричаше. Без знанието на командирите си в „Ал Кайда“ двамата бяха подготвили целия план за нападението. Карим искаше да превърне преследвачите в преследвани. Решиха да нападнат Националния антитерористичен център точно когато американците са заети с последствията от двете първоначални атаки и вторичната експлозия.
Хаким лично бе видял как шестимата им другари, облечени с униформи на спецполицаи, нахлуват в сградата. След като беше поживял във Вашингтон, той знаеше, че големите черни микробуси, пълни със страховити, въоръжени до зъби мъже, не са необичайна гледка. В суматохата около бомбените атентати те лесно проникнаха в центъра за борба с тероризма и обезвредиха охраната.
Бойците се бяха обучавали с месеци, бяха проиграли всяка подробност от плана и всичко вървеше идеално. Микробусът влезе на паркинга с мигащи светлини. Мъжете изскочиха отвътре, подредиха се в редица и нахълтаха в сградата, като убиваха всекиго по пътя си. Имаха заповед да се качат по стълбите на последния етаж, където се намираше оперативната зала. Освен карабините M-4 и пистолетите „Глок“ всеки носеше изработена по мярка „мъченическа“ жилетка, заредена с пластичен експлозив и метални сачми.
Карим очакваше нападението срещу центъра да парализира нападенията на американците над „Ал Кайда“. Това трябваше да стане отдавна. Професионалните убийци и ракетите с дистанционно насочване бяха избили много членове на висшето им командване. Според плана жертвите в командния център на врага трябваше да надминат сто, но нещо не беше станало както трябва. Или американците лъжеха. Засега съобщаваха само за осемнайсет убити. Шест дни по-късно Карим още отказваше да повярва на официалните сведения. Беше убеден, че за да запазят гордостта си и да успокоят обществеността, американците крият истинския брой на жертвите.
Хаким обаче виждаше малък проблем в тази теория. Новинарските екипи бяха успели да заснемат горния етаж на сградата откъм улицата и там не се виждаха никакви поражения. Ако мъченическите жилетки се бяха взривили според плана, всички прозорци трябваше да са счупени, а имаше голяма вероятност и покривът да пропадне. Той беше споделил тези мисли със стария си приятел, но получи само упреци. Карим му каза, че има прекалено наивни представи за света и способността на американците да манипулират медиите.
На Хаким му беше омръзнало твърдоглавието на неговия приятел. Докато той обикаляше света, Карим беше киснал по кафенета и джамии, заобиколен от съмишленици. Почти не беше излизал от Саудитска Арабия. Хаким искаше да му обясни някои неща, но сега не му беше времето. Трябваше първо да се измъкнат от страната. После щяха да си поговорят сериозно.
Хаким изми лицето и зъбите си, обърна се на изток, коленичи на пода и започна да се моли. През по-голямата част от живота си се беше молил по пет пъти на ден, както повеляваше Коранът, понякога оставаше коленичил по два часа, опитвайки се да докаже, че е добър мюсюлманин. От няколко години обаче религиозният му плам беше понамалял. За да изпълни мисията си, се бе принудил да се откаже от навиците и ритуалите си. При пътуванията из Америка и по света трябваше да привлича възможно най-малко внимание.
Дори сега, сам в стаята, когато нямаше кой да го види, той попретупа молитвата. Увери Аллах в предаността си и се помоли за напътствие в това опасно пътуване, но после мислите му започнаха да блуждаят. Все още говореше на Бога, но вместо да моли за съвет, задаваше въпроси. Опитваше се да приеме неприемливото. Объркан, както всеки път, когато мислеше за това, Хаким задаваше въпрос, даваше наполовина отговора, после преминаваше към следващия, без да довърши мисълта си. Така избягваше прекия сблъсък с истината. Осакатените му молитви бяха безплодни опити да успокои съвестта си. Чувстваше се така, сякаш беше оставил на Аллах бележка: „Изведи ме благополучно от тази каша, пък после ще седнем и ще обсъдим проблемите на спокойствие.“
Хаким още вярваше в Бог. Не това беше проблемът. Неувереността му се дължеше по-скоро на другите вярващи — онези, които твърдяха, че знаят какво иска Аллах. Той си легна, зави се и се опита да проясни мислите си. Не, вярата му в Бог не беше застрашена. Вярата в неговия приятел му създаваше проблеми. Замисли се за деня, когато се бяха срещнали, но бързо прогони тези мисли. Напоследък бе пропилял много време да умува за това. Чувстваше се уморен, а ако искаше да обсъди сериозно нещата с Карим, трябваше да си отпочине. Прибягна към стар трик — избра един от най-хубавите си спомени и се опита да си го представи ясно.
Спокойната синя вода около Флорида Кийс блестеше на слънцето. Хаким се облегна назад на стола и изпита блаженство почти както по време на молитва. С дясната си ръка постоянно въртеше макарата, навеждаше се, после издърпваше кордата няколко секунди преди да опре гръб в облегалката. Въпреки изтощителната борба с голямата риба, която продължаваше вече близо час, лицето му бе озарено като на щастливо дете.
За пътуването до Куба го беше вдъхновила книгата „Старецът и морето“ на Хемингуей. За Хаким това беше най-великото преживяване. Не минаваше ден, без да си спомни онзи красив марлин, хванат на кукичката му, и рядко заспиваше, без да си го представи. Знаеше, че това е начин да забрави действителността. Беше видял много смърт и рани — приятели, врагове и непознати, осакатени от куршуми и бомби. Беше видял хора, буквално разкъсани на парчета от артилерийски шрапнели. Толкова окървавени и обезобразени, че би могъл да се закълне, че няма начин да останат живи, но по волята на Аллах някои оцеляваха, а с медицинска помощ още повече щяха да се спасят. Друг път след въздушно нападение виждаше някой свой другар проснат на земята, без никакво видимо нараняване, сякаш просто е заспал. Сякаш само да го сръгаш или да го наплискаш с вода, и ще се свести, но не ставаше така. По-късно Хаким научи, че тези бойци са били поразени от ударната вълна на еднотонните американски бомби, която смъртоносно увреждаше вътрешните органи, без да оставя видими външни наранявания.
Това бяха само някои от кошмарните картини, които се опитваше да забрави всеки път, когато искаше да заспи. Както шестимата обучени бойци, които беше изпратил срещу антитерористичния център. Хаким не харесваше безотговорния начин, по който водачите им убеждаваха други да жертват живота си. Затова се държеше за спомена от Куба и незабравимия ден, в който бе уловил и надвил огромния марлин. Пропастта между двата свята обаче създаваше парадокс. Хаким или се опитваше да намери нещо средно помежду им, или се стремеше да забрави за проблема. И в двата случая знаеше, че няма да може да отлага още дълго.
„Сега не е моментът“ — каза си. Успокои мислите си, като си представи топлите ласки на слънцето върху лицето си. Спомни си влажния солен въздух и лекия ветрец, грациозните движения на голямата синя риба, когато скочеше над водата. Започна да се унася, надявайки се, че един ден ще се върне в Куба. Някакъв вътрешен глас му нашепваше, че е глупак.
Не знаеше дали е спал няколко минути или няколко часа. Все още лежеше по гръб, със затворени очи, когато чу някой да тича из къщата. Вратата се отвори с трясък и Хаким скочи в леглото. Замаян все още полузаспал, отначало не позна човека, който нахълта в стаята.
— Идват! — извика натрапникът с искрен ужас в гласа.
Хаким най-после го позна — Ахмед, малоумния мароканец.
— Бързо, те са тук — пелтечеше той на развален английски. — Грабвай пушката и тичай на поста си.
— Кои са тук? — попита разтревожено Хаким.
— Двама мъже в оранжево… каквото слагат на колите си.
Хаким беше свикнал да си превежда обърканите изречения на младежите, но това беше нещо ново.
— Какво се опитваш да ми кажеш?
— Ставай — настоя мароканецът, вече на ръба на паниката. — Карим те вика! Бързо!

Езерото Ана, Вирджиния
Адамс не можеше да разбере къде се бе провалил. Планът му беше безупречен. Ето какво се случваше обаче на хората с будна съвест. Едни ги приветстваха, други ги заклеймяваха. Законите ги изкушаваха да се корумпират, а мудността на правораздаването превръщаше живота им в ад. Колкото и справедливи да бяха обвиненията им, накрая винаги те излизаха виновни. Политиката беше кърваво забавление във Вашингтон и информаторите винаги бяха на топа на устата. Адамс усилено размишляваше над положението си. Чувстваше се като първия съюзнически войник, стъпил на брега при големия десант в Нормандия. Обречен.
Не, той беше убеден, че постъпва правилно. Знаеше, че с всяка клетка на съществото си Рап, Неш, Кенеди и другите като тях се стремят да погазват Конституцията. Той трескаво бе работил зад кулисите, за да издири най-подходящите хора в Министерството на правосъдието и да ги убеди да се противопоставят. Повечето му колеги в прокуратурата не искаха да се занимават с Кенеди и Рап. Мнозина във Вашингтон се бяха опитали да ги обуздаят, но досега те бяха неуязвими. Нещо по-лошо, хората се бояха, че това ще сложи край на кариерата им. Адамс си беше мислил, че е срещнал съюзник в лицето на Лонсдейл. Сенаторката от Мисури бе председателка на Комисията по правосъдие и споделяше неодобрението му към негодниците в ЦРУ и техните безотговорни методи.
Когато бомбите разтърсиха столицата, нещата отново се промениха. Преди няколко дни Адамс бе отишъл да говори с Лонсдейл и срещата се оказа истински провал. След като няколко месеца бе търсила и най-накрая бе намерила достатъчно агресивен прокурор в Министерството, готов да се разправи с онези престъпници в Ленгли, тя се беше разколебала. Посъветва Адамс да се откаже и да разследва милионите неосчетоводени долари, които ЦРУ бе пропиляло в Ирак и Афганистан. Той отчаяно се опита да я убеди, че сега не е моментът да се отказва. Бяха толкова близо до целта. Адамс се нуждаеше само от политическото влияние и контролната роля на Комисията по правосъдие, за да тикне Рап и останалите зад решетките.
Нямаше как да се справи сам. Въпреки умствената си ограниченост Рап и неговите приятелчета умееха да оцеляват и много майсторски прикриваха следите си. След като Лонсдейл го изостави, а останалите продажни сенатори и конгресмени не искаха да си мръднат пръста, Адамс разбра, че няма надежда да ги изправи пред съда. Без подкрепата на правосъдното министерство или Капитолия мисията му изглеждаше чисто самоубийство, затова той избра трети начин. Пътеводната му звезда беше Марк Фелт, вече покойният заместник-директор на ФБР, който беше съборил президента Ричард Никсън, като хитро подавал информация на Боб Удуърд и Карл Бърнстийн.
Макар че се вдъхновяваше от Фелт, Адамс не беше толкова глупав, че да позволи на някой репортер да натрупа милиони на негов гръб, докато той се мъчи с мизерна държавна пенсия. Смяташе да публикува унищожителна критика срещу ЦРУ, противозаконната му дейност и хората, които я вършеха. Вече беше измислил и заглавието: „Търсене на справедливост“. Щеше да напише книгата под псевдонима „Джеферсън“. Без първо име, само фамилно. Адамс беше казал на Кени Ърнес, че таен агент на ЦРУ му се е обадил и го е помолил за помощ. Този измислен герой искал да продаде ръкопис, излагащ на показ ЦРУ и всичките му незаконни операции. Ърнес щеше да създаде анонимен тръст, в който да се събират милионите от продажбите на романа, а когато нещата се уталожат, след пет до седем години, Адамс щеше да разкрие, че именно той е смелчакът, разобличил фашистката клика в американската държавна система.
Със сигурност щеше да се вдигне голям шум, но той знаеше как да скрие следите си. Вече беше купил на старо и с пари в брой един лаптоп, който щеше да унищожи, след като завърши книгата. Дори беше намерил програма, с която да промени писанията си така, че да не го разпознаят по индивидуалния му стил. Дори да го подложат на полиграф, щеше да мине всички изпитания, без да му мигне окото. Детекторите на лъжата бяха безполезни срещу човек с неговия коефициент на интелигентност. Измислил беше всичко, но въпреки цялото внимателно планиране нещо бе пропуснал.
Адамс побутна празната чаша на масата и мълчаливо си пожела да му донесат още нещо за пиене. Ефектът от водката започваше да отминава, а сега това никак не беше добре. Не беше лесно да запази спокойствие, когато знаеше, че човек като Мич Рап дебне от другата страна на металната врата, а няма кого да извика на помощ. Въпреки че го бяха изненадали, Адамс се беше заклел, че ще накара Рап да си плати. Щеше да говори каквото очакваха от него, за да го пуснат, а после да нанесе своя удар.
Никой нормален човек не би го убил. Това си повтаряше постоянно. Той беше генералният инспектор на ЦРУ, за бога! Медиите щяха да вдигнат врява. Капитолият щеше да иска отговори. Твърде трудно щяха да прикрият следите. Това му подсказваше разумът, но в главата му звучеше и друг глас. Не толкова самоуверен. Глас, който все по-настоятелно го предупреждаваше, че Мич Рап е способен на най-жестоко насилие.
Адамс още се опиваше да се самоуспокои, че всичко ще е наред въпреки лошите му предчувствия, когато вратата се отвори. Той веднага позна осеяното с бръчки грубо лице и макар че не хранеше особени чувства към човека, изпита облекчение. Въпреки различията им Стан Хърли беше стар семеен приятел, легенда в света на разузнаването и може би единственият човек, когото Рап би послушал. Адамс беше уверен, че ще спечели съчувствието на стареца.
— Чичо Стан — извика той с изпълнен с надежда глас. — Слава Богу, че си тук!
Стана и тръгна напред разперил ръце, готов да прегърне най-големия гадняр, когото познаваше, но изведнъж нещо го сръга в корема и той се вцепени.
— Сядай — заповяда Хърли.
Адамс погледна надолу и видя гумения накрайник на бастуна, притиснат в корема му.
— Какво е станало с теб?
— Нищо… сядай!
Хърли отново го сръга и посочи стола.
Адамс бавно се отдръпна назад и седна.
— Чичо Стан, надявам се да има основателно обяснение за всичко това, защото иначе ще стане лошо.
— Нима? — измърмори скептично Хърли. — Същото мислех да кажа и аз.
— Това е безумие. Аз съм генералният инспектор на ЦРУ. Не могат да ме отвличат посред нощ и да ме разпитват така.
— Фактът, че сега си тук, показва, че грешиш и по двата параграфа.
Адамс се намръщи:
— Това не е Прага през 1968-ма. Нито Мич Рап, нито някой друг от ЦРУ има право да ме отвлича.
— От чисто юридическа гледна точка вероятно си прав.
Признанието на Хърли вдъхна увереност на Адамс.
— Разбира се, че съм прав. Всеки прави грешки, но това е нечувано.
— Така е.
— Е… — Адамс се вгледа в лицето на най-добрия приятел на баща си и напразно се опита да отгатне истинските му намерения. — Като услуга към теб… съм склонен да си затворя очите, но искам да получа някои уверения.
— Какви например?
— За начало… Рап и неговите бандити да ми обещаят, че това безобразие няма да се повтаря.
Хърли стисна облегалката на стола със свободната си ръка. Дълго време запази мълчание. През съзнанието му като на лента премина животът на Глен Адамс. Не се беше замислял много дали момчето му харесва или не и започна да му обръща повече внимание едва когато приятелят му сподели притесненията си за сина си, вече гимназист. Сега, когато гледаше Адамс, Хърли си каза, че баща му е бил прав. След дълго мълчание старецът каза:
— Значи смяташ, че всичко това е грешка. Не мислиш ли, че и ти имаш някаква вина?
Адамс си напомни, че трябва да внимава.
— Зная, че от известно време си загубил връзка с Управлението и не очаквам да си в течение на всичко, което става, но нека ти кажа, че Рап си бърка носа в неща, които не го засягат.
Хърли едва не се изсмя, но успя да запази сериозно изражение.
— Наистина ли? — попита, сякаш това го заинтригува. — Защо не ми разкажеш всичко?

Умът на Адамс работеше със светлинна скорост. Трескаво се опитваше да измисли правилните думи, с които да убеди изкуфелия дъртак, че Рап е една колосална грешка. Не помнеше точната дата, но Хърли се беше пенсионирал преди петнайсетина години. Несъмнено още поддържаше някаква връзка, но старите му източници на информация сигурно бяха пресъхнали. Реши, че най-добрата тактика ще е да говори колкото може повече общи приказки.
Сведе поглед, сякаш разглеждаше очуканата и надраскана повърхност на металното бюро.
— Ами това, по което работя… не мога да издавам информация.
Хърли го погледна с кървясали, но проницателни очи.
— Значи, ако се обадя на директор Кенеди сега, тя ще ми каже, че си изпълнявал официална мисия, така ли?
Адамс поклати глава:
— Не, тя не знае.
— На кого да се обадя тогава? Кажи ми едно име.
Хърли скръсти ръцете си на гърдите, сякаш се готвеше да чака дълго.
— Стан, няма какво да те замесвам в това. По дяволите, та ти отдавна не си в Ленгли. Не мога да обсъждам тези неща с теб.
Хърли изсумтя:
— Знам повече за тайните ни операции от самия президент, затова престани да ми губиш времето и започни да отговаряш на въпросите ми или ще подложим на проверка собствената ти „еуфорична“ теория.
— Каква теория?
— Онази за мъченията… твърденията ти, които с такава охота разтръбяваш пред пресата, че не постигали успех. Че са само средство за привличане на поддръжници на „Ал Кайда“.
Адамс се ококори:
— Ама това е вярно!
— Ти откъде знаеш? — Хърли се наведе над стола. — Някога разпитвал ли си някого? Използвал ли си забранени методи, за да спасиш човешки живот?
— Знаеш отговора. Аз съм генерален инспектор на ЦРУ.
— Ами онези двайсет и три месеца, прекарани в службата за секретно разузнаване, с които се хвалиш? Цели пет от тях на терен. И дори тогава единствените случаи, в които си показваше носа от посолството, бяха, за да играеш голф или да ходиш по курви.
— Да не съживяваме тези спомени — измърмори Адамс с пресилена усмивка. — Нека да се разберем, че всяка история има две страни.
— Да… истината и нейната противоположност. Като твоята вечеря снощи.
— Какво за нея?
— Според Мич това е акт на държавна измяна.
— Мич Рап е професионален лъжец.
— По-добре престани да говориш глупости за Мич. Или ми отговори честно, или ще го извикам, а знаеш, че той се интересува от чувствата ти дори по-малко от мен.
— Добре… добре. Но няма какво толкова да говорим.
— Какво правеше снощи в Ню Йорк?
— Вечерях с един стар приятел от университета.
— Какво говорихте?
Адамс се подвоуми. Трябваше да внимава да не го хванат в лъжа.
— Уважавам те, Стан. Винаги съм те уважавал, затова ще ти го кажа максимално учтиво. Не съм длъжен да се отчитам пред теб. Не съм длъжен да се отчитам пред Мич Рап. Аз съм отговорен само пред президента и надзорните комисии на Капитолия. Това е.
Хърли въздъхна раздразнено:
— Ти май не ме разбра.
— И аз се чувствам по същия начин — разочаровано отбеляза Адамс. — Разбирам колко трудна е тази работа, затова съм склонен да погледна нещата и от другата страна, но предложението ми няма да бъде валидно още дълго. Уморен съм и имам много делови срещи днес. Ще дам на Рап още един шанс да ме освободи. Веднага. Само един шанс.
Адамс вдигна показалец, за да наблегне на думите си.
Хърли се изсмя:
— Ти май изобщо не разбираш какво става тук.
— Разбирам, че след около два часа хората ще започнат да се чудят къде съм изчезнал и когато това стане, ще бъде много трудно да се преструвам, че нищо не се е случило. Затова, за последен път, пуснете ме и ще забравя всичко, но те предупреждавам — Адамс почервеня от гняв, — само Рап да ме погледне накриво, ще го загробя.
Хърли не би повярвал, че Адамс е способен на такава арогантност, ако не беше чул това лично.
— Съмнявам се, че скоро ще те пуснат да ходиш където и да било.
— По-добре да ме пуснат, защото търпението ми започва да се изчерпва.
— Кретен — измърмори Хърли, сякаш му казваше, че обувките му са развързани. — Опитах всичко, за да ти помогна в зората на кариерата ти, но ти наистина си бил малоумен.
Адамс реагира така, сякаш са му зашлевили плесница:
— Чичо Стан, не съм сторил нищо нередно. Само се опитвам да постъпя правилно.
— Ако наистина си вярваш, че не си направил нищо нередно, по-добре направо да те застрелям и да се свършва.
Адамс зина от удивление. Познаваше този човек от самото си раждане, това беше най-добрият приятел на баща му, за бога. Адамс измънка:
— Аз служа на страната си — измънка. — Не разбирам… клел съм се в родината, както теб и татко.
— Направи си услуга и не се сравнявай с баща си.
— Аз… — заекна Адамс. — Не исках да потъна с този продънен кораб, пълен с плъхове. Това са най-продажните мръсници, които съм виждал.
— Продажни? За нашите момчета в Богота през осемдесетте ли говориш?
— За тях, разбира се. Всичките бяха за затвора!
На Хърли му идеше да го удари, но не искаше да приема нещата по-лично, отколкото вече ги беше приел.
— Аз съм виновен. Другите инструктори във Фермата искаха да ти скъсат задника, но аз те защитавах. Знаеха, че не притежаваш необходимото, аз също го знаех, но се чувствах длъжен на баща ти, затова ходатайствах за теб и допуснах да завършиш. — Старецът поклати глава. — Това е една от най-големите грешки в живота ми.
— Не съм притежавал необходимото? — попита Адамс и в гласа му прозвуча гняв. — Имаш предвид, че не съм си направил лоботомия? Или може би нямам способността да пренебрегна всички морални стандарти, в които съм възпитан? Не мога да пренебрегна всички повели на Конгреса за това какво може и какво не може да се прави?
— Проблемът ти, Глен, винаги е бил, че се мислиш за нещо много специално, а не си. Като оперативен работник ти беше пълен некадърник. Единственото, за което те биваше, беше да се оплакваш и да се тъпчеш по партитата в посолството. Винаги, когато се наложеше да си изцапаш малко ръцете, подмокряше гащите от страх и започваше да хленчиш като малко момиченце.
— Под „изцапване на ръцете“ потъпкване на закона ли имаш предвид?
— Точно така. Каква, по дяволите, си мислиш, че е работата на ЦРУ? Да не си въобразяваш, че се очаква да спазваме закона? Да искаме разрешение от Международния съд в Хага и Държавния департамент дали можем да разкрием кои колумбийски военни работят за наркомафията?
— О… мисля, че малко опростяваш нещата.
— Искаш ли наистина да ти го кажа просто? Слушай тогава. Ти беше пълен некадърник като шпионин, беше посредствен прокурор, който се издигна само защото целуваше задниците на правилните хора и благодарение на това получи сладката службица на главен инспектор на ЦРУ, а сега си си поставил за цел да пречиш на хората, от които зависи безопасността ни. Достатъчно просто ли се изразих?
— Преча! — изкрещя Адамс. — Нима смяташ върховенството на закона и Конституцията за пречка?
— Не, но съм сигурен, че хората, които са я написали, нито за миг не са очаквали, че някой ще я използва, за да защитава враговете ни.
— Значи хора като Мич Рап трябва да могат да си правят, каквото поискат, така ли? Да убиват когото сметнат за добре, без да отговарят пред никого?
— Ако трябва да избирам между ония импотентни глупаци в Капитолия и Мич, гласувам с две ръце за него.
Адамс стисна юмруци, изправи се и закрещя:
— Знаеш ли защо ни мразят?
— Кой?
— Терористите. Кой мислиш? Мразят ни заради хора като теб, баща ми, Рап, Неш и всичките ви колеги бандити.
— Тези бандити — гневно контрира Хърли — са направили за сигурността на тази страна повече от двете камари на Конгреса, взети заедно, и то без капка признание или благодарност от арогантните копелета като теб.
Хърли се отдръпна, замахна с бастуна и удари Адамс по лакътя.
Той изпищя и се хвана за ръката.
— Какво те прихваща, по дяволите?
— Аз бях единственият ти шанс, кретен такъв. Исках да видя поне някаква следа от разкаяние, а вместо това ти ми отговаряш с още по-голяма надменност.
Старецът се обърна към вратата.
— Къде отиваш? — попита Адамс, внезапно разтревожен.
— При човека, когото толкова презираш.
— Чакай!
В гласа на Адамс прозвуча искрен страх. Хърли не си даде труд да го погледне.
— Ти сам се провали. Сега от личен опит ще разбереш дали мъченията са ефикасни.

Рап погледна часовника си. Имаше най-много още трийсет минути, след което трябваше да тръгва към Ленгли. Не се безпокоеше за алибито си. Ако федералните започнеха да се интересуват от него, щеше да ги изпрати при Хърли, а докато старецът още дишаше, щеше да им каже, че Рап е дошъл при него около седем предишната вечер и е останал през цялата нощ. Колкото до темата на разговорите им през изминалите дванайсет часа, и двамата можеха спокойно да кажат на разследващите да си го начукат. Можеше да не им хареса, но хората от разузнаването имаха всяко основание да не им издават тайните си и истинските професионалисти във ФБР го знаеха.
Други, по-сериозни проблеми тревожеха Рап. Например как да намери тримата избягали терористи. Бяха започнали издирване, каквото не беше виждал през всичките си близо двайсет години служба. Всеки служител на силите за сигурност в цялата страна беше вдигнат в готовност, но засега имаха само фалшиви следи. Седем дни след нападението най-сетне бяха започнали да анализират възможните сценарии. Отначало съсредоточиха усилията си по летищата, границите и големите пристанища. Флотът беше спрял и претърсил двайсет подозрителни плавателни съда. Никой не можеше да обясни на Рап какви сигнали са поставили тези кораби в категорията „подозрителни“, но с годините се беше научил да не се опитва да плува срещу течението. Флотът само изпълняваше заповеди, а те идваха от хора, които предпочитаха да симулират дейност, отколкото наистина да свършат някаква работа.
Сега се бяха заели с по-малките яхтени пристанища и по-отдалечените гранични пунктове. Мнението на Рап, което той не пропускаше да разтръби, беше, че трябваше да започнат с тях още в началото. Организаторите на нападенията бяха показали достатъчна дисциплина и находчивост и можеше да се очаква, че ще ги проявят и при бягството си. Въпреки всички старателни и отдадени служители, които работят в нея, федералната власт не е прецизна машина. След атентатите на 11 септември подготовката се беше подобрила, оборудването беше по-добро, а обмяната на информация — по-ефикасна, но и броят на държавни агенции със странни съкращения в имената се бе умножил. Както може да се случи само във Вашингтон, бюрокрацията бавно и неуморно настъпваше, и все в името на по-ефективното предотвратяване и действие при терористични заплахи.
Рап и още шепа негови колеги бяха предвидили как ще реагират политиците. Самата стая, в която се намираше сега, беше доказателство, че са били прави и са успели да изпреварят с няколко хода безмозъчните бюрократи, които продължаваха да галят с перце терористите. Сега, освен че издирваше виновниците за атентатите, Рап трябваше да се занимава и с този цирк — малкия проблем с Глен Адамс. Това допълнително утежняваше и без това напечената ситуация. На Рап не му хареса, когато Хърли поиска да закарат Адамс в къщата край езерото, но понеже знаеше за връзките му със семейството на бившия прокурор, се съгласи. В момента му се искаше да бяха прелетели над Атлантическия океан и да бяха изхвърлили Адамс през багажното отделение от две хиляди метра височина. Щеше да бъде много по-лесно.
Сега Рап и колегите му трябваше да чакат и да гледат бавното развитие на тази трагедия. Той имаше достатъчно опит и знаеше: че когато решиш, че някой трябва да умре, няма смисъл да отлагаш. Колебанията и моралните дебати са за преди това. В случая с Адамс това трябваше да стане, преди да го хванат. След залавянето му нямаше връщане назад. Вече бяха нарушили достатъчно закони. Въпреки това Неш още се противеше. Нищо чудно при напрежението, на което бяха подложени напоследък, но въпреки това Рап очакваше повече от него.
Беше ставал свидетел на това и преди, най-често при военните, когато въпреки огромните усилия използването на сила не винаги беше съвсем прецизно. Твърде много невинни загиваха при експлозии или от случайни куршуми и от време на време някой войник изперкваше. Симптомите не бяха еднозначни. Всеки реагираше различно в дните непосредствено след сблъсъка с врага. Особено в първите двайсет и четири часа след битка. Не беше необичайно например някой от хората да стане непривично мълчалив. Сержантите го търпяха известно време, но ако мрачното настроение прераснеше в съмнения относно моралността на мисията, командирите се намесваха бързо и решително. Ако някой войник не съумееше да преодолее тази криза, изхвърчаше от армията. Бойните подразделения не са място за обсъждане на етиката при военни действия в градски условия. В името на бойния дух и ефективността това беше недопустимо, затова войниците или превъзмогваха кризата, или си отиваха вкъщи.
Рап започваше да се чуди дали би направил това с някой от хората си. Не беше очаквал, че Неш ще има такива проблеми. Погледна бившия морски пехотинец, който сега разговаряше с Люис в другия край на стаята, и си помисли, че причината може би е в стреса от последната седмица. Всички бяха прекарали много безсънни нощи, а Неш имаше по-близки отношения от него с момчетата и момичетата в Антитерористичния център. Да гледаш как яки мъже в пълно бойно снаряжение загиват в планината беше достатъчно тежко, но мисията и обстановката го допускаше. Да видиш как врагът застрелва цивилни почти от упор в офис беше съвсем друго. Рап тръгна към Неш и психиатъра, но в този момент чу името си от високоговорителя:
— Мич, ела и донеси папката.
Рап спря. Гласът беше на Хърли. Разговорът с Неш се отлагаше за колата на път към Вашингтон.

Тулсбъро, Айова
Въпреки настойчивостта на малоумния мароканец Хаким не бързаше. Спокойно обу панталона и облече фланелката си, преди да вземе пистолета и противогаза. Беше мислил за този момент много пъти, откакто бе купил къщата. Да си въобразяваш, че можеш да избягаш, беше илюзия. Да, можеха да се измъкнат през реката, но Америка бе страна с неограничени ресурси. След нападенията срещу Близнаците и Пентагона всяко градче и полицейски участък получаваше финансови инжекции за засилване на готовността при терористични нападения.
Местните полицейски служби харчеха като невидели — за последни нововъведения в комуникациите, за предпазни средства срещу биологична заплаха, за оръжия, които можеха да съперничат на оборудването на специалните части. Бюджетът за обучение в някои случаи беше увеличен с хиляда процента. Към арсенала се добавяха самолети и хеликоптери с устройства за нощно виждане, а също всякакви видове и размери специализирани кораби и автомобили. И това в най-затънтените градчета. Чикаго беше на по-малко от час по въздуха, а тамошният клон на ФБР имаше спецотряд, не по-лош от прочутия им Отряд за спасяване на заложници в Куонтико, Вирджиния.
Хаким по принцип бе прагматичен оптимист, но в този случай нямаше място за оптимизъм. От самия момент, в който видя къщата, той знаеше, че ако американците ги намерят, няма да има спасение. Бяха обсъдили възможните пътища за бягство и взели необходимите мерки, но и двамата с Карим съзнаваха, че това няма да им помогне с нищо. Ахмед, от друга страна, беше достатъчно наивен, за да си мисли, че могат да се измъкнат. Хаким тръгна по коридора с почти небрежни стъпки, с пистолет в дясната ръка и противогаз в лявата. Не си правеше труда да заляга. Американците нямаше да стрелят първи. Щяха да се опитат да преговарят с тях, да анализират ситуацията, да се опитат да ги убедят да се предадат и чак след като всичко това се провали, да нападнат или пък просто да чакат, докато те сами се откажат. Последното най-много тревожеше Карим. Ако ще загиват, той искаше това да стане в една последна славна битка, при която да избият колкото могат повече американци. Идеята да бъдат обкръжени и да избират между самоубийство и капитулация беше изключително отблъскваща.
Няколко крачки преди да достигне входната врата, чу пращене на радиостанция. Ахмед докладваше разстоянието до целите. Хаким мина покрай стълбището и стигна до антрето. Отляво беше малката трапезария, а холът — отдясно. Карим беше в хола, коленичил до прозореца, и надничаше през дантелените завеси. Погледна Хаким и заповяда:
— Залегни!
Хаким не му обърна внимание. Приближи се до входната врата и надникна през прозорчето. По чакълестата алея се приближаваха двама мъже и наистина бяха облечени в оранжево — с оранжеви якета и оранжеви шапки. За момент Хаким се стъписа, после разбра какво беше уплашило толкова Ахмед и се изкиска. В Афганистан американците покриваха колите и позициите си с оранжеви плоскости, за да намалят опасността да бъдат бомбардирани от собствената си авиация. Ахмед беше предположил, че двамата мъже носят оранжево по същата причина — че са федерални агенти и са се облекли така, за да не бъдат застреляни от своите хора.
— Залегни! — извика Карим.
— Спокойно. Това са ловци.
— Откъде знаеш?
Хаким често се отегчаваше, когато се наложеше да обяснява очевидното на приятеля си.
— Ловът е много популярно занимание в тази част на Америка. Животните не различават цветове. Хората носят оранжево, за да не ги застреля друг ловец.
Гласът на Ахмед изпращя в радиостанцията:
— Имам прицел. Да стрелям ли?
Хаким погледна към стълбището и изкрещя:
— Не! Не стреляй!
Лицето на Карим почервеня от гняв.
— Не е твоя работа да даваш такива заповеди.
— Това са ловци.
Карим присви очи:
— Ами ако са агенти, облечени като ловци?
Хаким не се беше сетил за това, но не искаше да си признае, затова погледна през прозорчето и огледа двамата мъже. Намираха се само на петдесетина метра. Бяха минали по дългата права алея и сега излязоха на голямата покрита с чакъл площадка между къщата и плевнята. Мъжът отляво беше с половин глава по-висок и доста по-едър от другия. След няколко секунди Хаким осъзна, че по-ниският всъщност е дете.
— Не са агенти — заяви уверено. — Единият е юноша.
— Може да е номер.
На Хаким никога не би му хрумнало такова нещо. Американците не биха използвали такъв трик. С глас, достатъчно силен, за да се чуе на горния етаж, той каза:
— Запазете спокойствие и не се показвайте. Ще изляза да видя какво искат.
Наведе се, за да остави противогаза на пода.
— Не — заповяда Карим.
— Довери ми се поне веднъж, глупако.
Хаким пъхна пистолета в панталона си от задната страна на хълбока и го покри с дългите поли на фланелката си. Когато посегна към бравата, Карим изпсува приглушено. Хаким излезе на верандата и се усмихна лъчезарно. Вдигна дясната си ръка в приятелски жест.
— Добро утро. Мога ли да ви помогна?
Английският му беше почти безупречен, със съвсем лек акцент. Човек би го помислил по-скоро за индиец или пакистанец, отколкото за арабин.
— Извинете за безпокойството — отговори по-възрастният. — Аз съм Тед Уайт… а това е синът ми Хейдън.
— Здравейте. Аз съм Хари. Какво ви води насам?
Двамата се приближиха на двайсетина крачки от вратата.
— Ами… съжалявам, че ви безпокоим, особено в този ранен час. Видях табелите. — Бащата погледна назад към дългата алея. — Но не знаех какво да правя… Вижте, аз съм братовчед на Теруилингър… предишните собственици на къщата. Предполагам, че вие сте новият.
— Да, така е.
Тед Уайт се усмихна смутено:
— Ловец ли сте?
Хаким отвърна с усмивка:
— Не… но нямам нищо против лова.
— Радвам се да го чуя.
Уайт сведе очи към земята и смутено премести тежестта си от единия на другия крак.
Хаким беше абсолютно спокоен. Погледна алеята и видя само правия, покрит с чакъл път. Тези двамата не бяха авангардът на по-голям въоръжен отряд. Очевидно човекът искаше да го помоли за нещо.
— Какво ви води тук толкова рано сутринта?
— Ами чудех се дали ще ни позволите да половуваме при реката? От дете стрелям пуйки по тези места и Хейдън също обича да идва. Обещавам, че няма да ви безпокоим. Използваме малки 22-калиброви. Ще се чува само леко пукане.
Хаким кимна. Всичко звучеше логично.
— Кога искате да започнете?
— Ами, зависи. — Уайт посочи дрехите си. — Смятахме да постреляме още тази сутрин. Пушките са в камиона. Но ако моментът не е подходящ, не искам да ви притеснявам.
— О, няма проблем — отвърна Хаким.
Реши, че най-добрият начин да се справи с проблема е като се държи любезно. Бяха следили внимателно медиите и макар че снимката на Карим беше навсякъде, за неговото участие никъде не се споменаваше.
— Благодаря. — Бащата посочи към него и попита: — От „Мохиканите“ ли сте?
Хаким погледна черната си фланелка с емблемата на Университета на Айова и надпис с ярки жълти букви.
— Да. Учил съм там. Литература.
— Писател ли сте?
— Да. Затова купих тази къща. Много е хубаво и спокойно.
— Разбирам. — Уайт вдигна ръка. Моментът изглеждаше подходящ да оставят домакина на мира. — Много сме ви благодарни за разрешението да ползваме земята ви. Ще слезем покрай потока до реката. Дори няма да ни виждате. Много благодаря. Наистина.
Хаким махна небрежно:
— За мен беше удоволствие. Приятен лов.
В този момент чу изтропването на вратата зад гърба си. Надявайки се, че му се е сторило, остана втренчен в Уайт и сина му. Те тъкмо се обръщаха да си тръгнат, но изведнъж се заковаха на място. Приятелското изражение на бащата изведнъж се промени. Хаким почувства как дъските на верандата се огъват под тежестта на друг човек. Пулсът му се ускори.
— Здравейте — нервно измънка Уайт.
Хаким бавно се обърна. Карим стоеше зад него и малко встрани. Държеше пистолет. Спокойно вдигна оръжието и го насочи към двамата мъже.
— Каква е истинската причина да сте тук?
Хаким прошепна гневно:
— Всичко провали!
— Глупак — изсъска Карим, без да отмества очи от двамата посетители.

Езерото Ана, Вирджиния
Рап отиде до най-близкото метално бюро и взе един хартиен плик с документи. Влизането му в стаичката за разпити на този етап можеше да се разглежда като добър или като лош знак в зависимост от перспективата. От гледна точка на Адамс вероятно беше лош. Рап въведе кода на електронната ключалка и отвори вратата. Маслик влезе с него. Адамс седеше там, където Рап го беше оставил, и макар и изморен, все още успяваше да поддържа самоуверен вид.
— Глен смята, че ти си проблемът — заяви Хърли.
— Така ли?
— Да. Не иска да разкаже какво е правил снощи. — Хърли завъртя очи и се обърна към Маслик. — Докарай количката.
Мъжагата вкара в стаята количка с три табли и я остави в ъгъла. След това издърпа масата на няколко крачки от Адамс, посочи му най-близкия стол и нареди:
— Сядай.
— Чакайте — измънка Адамс, като добродушно вдигна ръце, — не съм ви виждал и не ви познавам, но ви уверявам, че ще съжалявате за това, което правите.
Рап стоеше на вратата с ръце на кръста и решителен поглед.
— Само си хабиш приказките, Глен. Той предпочита да те убие, но понеже е дисциплиниран войник, ще изчака аз да му кажа. Затова сядай и прави каквото ти казваме.
Адамс се колебаеше, затова Маслик насила го натисна върху стола. Извади от джоба си пластмасови белезници и въпреки протестите на пленника, върза ръцете му зад облегалката. След това прикова глезените му към краката на стола. Рап докара количката. На нея имаше полиграф.
Хърли застана пред Адамс и попита:
— Глен, след като си толкова умен, можеш ли да ми кажеш какво кара хора като Мич Рап да си жертват времето и да си скъсват задника от работа заради негодници като теб?
— Не мога да гадая за подбудите на престъпния мозък. Предполагам, че е заради извратеното удоволствие да причинява болка на други.
— Това ли само можа да измислиш? Някаква друга причина?
— Не.
— Аз лично съм го обучавал, глупако. Ако само за секунда бях заподозрял, че е извратен садист, който е само на крачка да стане изпечен престъпник, щях веднага да го изхвърля. Повярвай ми, много добре знам разликата, защото с годините съм изгонил много такива. Единственото, което кара хора като Мич да се ровят в помията на религиозните откачалки, е убеждението, че се сражават в името на доброто. Че вършат нещо полезно за страната си, докато всички префърцунени задници като тебе седят удобно в кожените си кресла и критикуват всяко тяхно действие.
— Добре, какво искаш от мен? Да го оставя да нарушава закона? Да му позволя да убива всеки, за когото жалкият му мозък прецени, че трябва да умре?
— Не, но искам поне да не се самозаблуждаваш, че враговете ни ще ни заобичат, ако се държим по-добре с тях.
Адамс въздъхна отегчено, сякаш само му губеха времето:
— Не искаш ли да изчакам да включите полиграфа, за да си сигурен, че няма да те излъжа?
— Няма да си губим времето с полиграфа — почти се изсмя Хърли. — Всеки средно интелигентен таен агент знае как да излъже тази машина.
Рап се приближи, хвана ризата на Адамс и я разкъса на гърдите.
— Обикновено се старая да не влагам лични чувства, когато разпитвам някого — отбеляза той, — но сега ще ми бъде трудно.
— Правиш голяма грешка — предупреди Адамс.
— Единствената грешка, която съм направил през последните двайсет и четири часа, беше, че не те убих по-рано.
Адамс се изсмя нервно:
— Много добре познавам методите ти.
— Както обикновено, приказките ти са безсмислени.
— Какво сега? Ще ми крещиш, ще ме държиш прав седемдесет и два часа… ще вдигаш и сваляш температурата в стаята, ще ме наливаш с още водка. — Адамс поклати глава. — Накрая нищо няма да изтръгнеш от мен и ще трябва да ме пуснеш. Тогава ще отида направо при главния прокурор и ще поискам да те закопчаят по обвинение за отвличане. И това ще е само началото. Затова… ако тримата заедно можете да съберете достатъчно мозъчни клетки, за да проумеете единственото разумно решение, освободете ме, докато все още съм в настроение да ви простя глупостта, и може да избегнете продължителния престой в затвора.
— Планът ти има един голям минус — отбеляза Хърли, като се облегна на стената и запали цигара. — След като изстискаме истината от теб, лично ще те застрелям в главата с това.
Повдигна сакото си и извади пистолет от раменния си кобур. Адамс се втренчи в оръжието като хипнотизиран.
— Това е 45-калибров „Кимбър Стейнлес Голд Мач — две“. Най-добрият пистолет на света.
Адамс прие заплахата като блъф.
— Няма да посмеете. Комисията по разузнаването, Министерството на правосъдието, ФБР… всички знаят, че съм се заел да премахна този тумор от разузнавателната служба. Знаят, че съм се заел да разоблича Рап, затова, ако ме намерят мъртъв, веднага ще заподозрат вас.
— Кой е казал, че ще те намерят? — Хърли погледна Рап и добави: — Покажи му документите.
Рап вдиган една снимка пред Адамс и обясни:
— Това е от летище „Кенеди“. Снимано е снощи. Човекът в долния десен ъгъл изглежда ли ти познат?
Адамс погледна размазаната черно-бяла снимка и видя свое огледално копие.
— Ето информацията за полета. — Рап извади друг документ, на който името на Адамс бе отбелязано с маркер. — Самолетът ще кацне в Каракас след час. Ти ще излезеш от летището и ще изчезнеш безследно.
Адамс преглътна с усилие. Започваше да се плаши и трескаво се опитваше да измисли как да се спаси.
— Да не мислите, че не съм взел предпазни мерки?
— Сейфа във „Фърст Банк оф Бетесда“ ли имаш предвид? — попита Рап.
— И използвания лаптоп „Дел“, който криеше зад работната маса в гаража? — добави Хърли. — Онзи, на който пишеш книгата си? — Дръпна силно от цигарата и посочи с огънчето към Адамс. — Ти си човек с много проблеми, Глен. Главният е, че си прекалено неуверен. Това не е нещо необичайно… всъщност повечето отрепки, които съм срещал, страдат от този недостатък. Това е причината да не можеш да постигнеш нищо в тази професия. И не защото си глупав. Проблемът е, че когато е толкова неуверен в себе си, човек лесно се самозалъгва, че враговете му са глупави. А в тази професия подценяването на врага е фатално.
— Няма да успеете — Адамс се усмихна пресилено и се опита да придаде увереност на гласа си. — Прекалено много хора във Вашингтон знаят, че малко ми оставаше да разбия цялата кочина.
Рап погледна часовника си. Ако искаше да стигне в Ленгли преди девет, трябваше да ускори нещата. Той вдигна дясната си ръка и каза:
— Виждаш ли това?
Адамс се втренчи в ръката му. В този момент Рап замахна с лявата и му зашлеви звучна плесница. Адамс изскимтя като ударено псе. Изкрещя уплашено:
— Това беше върхът! Чашата преля! Ще се погрижа да гниеш до края на живота си в затвора. Ще те…
Не довърши заплахата, защото Рап го удари отново, този път с дясната ръка. Хвана го за рядката прошарена коса и навря документите пред лицето му.
— Твоите закрилници знаят ли, че изпиваш две бутилки водка и още седем или осем вино на седмица?
— Това е лъжа!
— Истина е! Ти си пропаднал пияница! Имаме извлечения от банката, касови бележки от плащания с кредитната ти карта, разписки от тегления от банкомати… дори имаме видеозапис как си купуваш пиячка от три различни магазина за алкохол. Само толкова проверихме. Намерихме водка в багажника ти, в чекмеджето на бюрото ти. Има те записан как спираш в една градинка и изхвърляш празните бутилки.
— Марти и Мери вече не са при вас — поде Хърли, споменавайки двете деца на Адамс. — Учат в колеж и се обаждат вкъщи веднъж на две седмици. С Гретчен вече не спите в една стая. По дяволите… подслушвахме дома ви цяла седмица. Та вие дори не си говорите. Ти си класически самовлюбен глупак, сърдит на целия свят, защото никой не признава таланта му. Най-смешното е, че дори не се налага да подхвърляме улики. Имаме предостатъчно и повярвай ми, ченгетата ще намерят каквото трябва. Жена ти… децата ти… приятелите ти… всички ще разберат колко си пропаднал.
— Завесата ще падне — мрачно заяви Рап. — Наистина ли искаш децата ти да разберат, че баща им е алкохолик? Че е провален бюрократ, извършил държавна измяна?
— Няма да успеете — повтори Адамс, плувнал в пот. — Кени Ърнес ще се досети, че вие сте ме убили, и няма да бъде единственият. Те няма да се откажат, докато не постигнат възмездие.
— Кой освен някой побъркан кретен, който мрази Америка и ЦРУ, ще се загрижи, че си изчезнал? — изръмжа Хърли. — Кой ще жертва следващите пет години от живота си да търси какво се е случило с теб?
— Нямате представа колко влиятелни приятели имам!
— Нима? Затова ли летя до Ню Йорк да се срещнеш с оня лешояд снощи? За да измислиш сюжет за шпионски роман и да напълниш джобовете си с пари?
— Не съм отишъл за това в Ню Йорк.
— Близо двеста твои сънародници бяха убити миналата седмица, а ти се опитваш да забогатееш на техен гръб.
— Това е лъжа! Вие двамата сте проблемът… не аз. Заради вас ни мразят толкова, не заради мен.
Хърли го удари през лицето и изкрещя:
— Ти си позор за семейството си!
Адамс почувства как губи шансовете си. За първи път осъзна, че може наистина да го убият.
— Не познавате Кени Ърнес. Ако изчезна, той няма да се откаже, докато не разбере какво е станало.
— Снощи Кени Ърнес видя един пияница — спокойно изрече Рап. — Пияница, който си въобразява разни глупости. Когато разбере, че си заминал за Южна Америка и там си изчезнал, няма да се замисли и за минутка дали е истина или не.
— Пък дори и да тръгне да ни разследва — добави Хърли, — няма шанс. Да търси колкото си иска. Ние прегледахме боклуците ти. Ако си имал истински доказателства, вече щеше да си ги занесъл на федералните.
— Не е вярно! — плачливо изписка Адамс.
Хърли направи крачка напред и насочи тежкия пистолет към главата му.
— Искаш ли да кажеш нещо, преди да ти пръсна мозъка?
Просълзен, Адамс се разтресе и закрещя:
— Не можеш да сториш това, чичо Стан! Ти беше най-добрият приятел на баща ми.
— Мога и ще го направя.
— Ами баща ми?
— Ти си позор за баща си — изръмжа Хърли. — Разби му сърцето.
— Ама… аз не знаех.
— Не си знаел, защото си самовлюбено копеле. Интересуваш се единствено от себе си.
— Не е вярно! Жертвал съм се. Правех онова, което смятах за правилно.
— Грешно си смятал.
Хърли допря дулото на пистолета в челото на Адамс и дръпна спусъка.

Гърмежът от големия 45-калибров „Кимбър“ беше оглушителен. Рап нямаше време да запуши ушите си. Едва успя да хване ръката на Хърли и да отклони оръжието. Беше на милиметри. Върху челото на Адамс се отпечата конична следа от изгорелите барутни газове. Куршумът се заби в бетонната стена зад главата му, като образува дупка с размерите на юмрук.
Рап не чуваше какво става, но виждаше отлично. Хърли му крещеше. Адамс плачеше — със затворени очи и наведена глава, брадичката му, притисната върху гърдите, се повдигаше при всяко изхлипване, носът му течеше. Хърли насочи пистолета към Рап и започна да го размахва, за да наблегне на онова, което приказваше. Рап не търпеше да му тикат оръжие под носа и за малко не счупи китката на стареца, но се спря навреме. Бавно вдигна ръка и отклони дулото на пистолета в по-безопасна посока.
Посочи лявото си ухо, за да покаже на Хърли, че не чува. Отиде при вратата и даде знак на стареца да го последва. Натисна копчето на интеркома и поиска да му отворят. От другата страна Неш, Люис и Маслик гледаха с ужасени очи. Рап притисна ушите си с длани и преглътна няколко пъти. Първите думи, които започна да чува, бяха на Хърли. Той все още ругаеше. И все още размахваше пистолета.
— Прибери това чудо! Ще застреляш някого! — изкрещя Рап.
— Някого! — Хърли насочи пистолета към него. — Единственият, когото смятам да застрелям, си ти!
Поведението на Рап изведнъж се промени. Като голяма черна пантера, събудена от сън, всичките му мускули се напрегнаха. Премести тежестта си върху пръстите на краката. Присви очи, намръщи се и предупреди:
— Стан, прибери пистолета или ще ти счупя китката.
Хърли лично беше обучил Рап и съзнаваше, че по-младият мъж няма да се поколебае да изпълни заканата си. Нещо повече, имаше голяма вероятност да счупи китката му, преди той да успее да дръпне спусъка. Намусен, старецът прибра пистолета в кобура и попита:
— Защо ме спря?
Отговорът беше сложен, макар че имаше една основателна причина и още няколко, също немаловажни. Рап реши да започне с главната — онази, която трябваше да обмислят по-рано:
— Откъде черпи информация?
— Нали вече го обсъждахме — раздразнено отговори Хърли. — Обикновени догадки. Ако имаше нещо твърдо, щеше да отиде при прокурора.
Рап поклати глава:
— Въпреки това трябва да е започнал отнякъде. Някой му дава информация.
— Той е „Гестапо“. Вече намерихме десетки микрофони. Сложил е подслушвателни в половината помещения на седмия етаж.
Кабинетът на генералния инспектор в Ленгли бе известен още като „Гестапо“. Точно от това се беше опасявал Рап — бяха допуснали омразата им към Адамс да замъгли преценката им. Той си пое дълбоко въздух и попита:
— Закъде бързаме?
— Много добре знаеш. Не можеш да оставиш подлеци като този да си разиграват коня. Хората ни могат да се обезкуражат, освен това имаме по-сериозна работа.
— Куршумът няма да ни помогне да разберем какво знае.
— Това вече го обсъждахме — изръмжа Хърли. — Имаме това, което ни трябва. Ще го убием и информаторът му няма да знае дали е мъртъв, или е изчезнал. И в двата случая резултатът ще е същият. Това ще е ясен сигнал, че не позволяваме да ни въртят такива номера.
— Под „ние“ — намеси се Неш — предполагам, че имаш предвид нас двамата, защото никой не знае, че и ти си замесен. Ние с Мич сме тези с изрисуваните мишени на гърба.
— Абе ти защо не си…
Хърли посегна към пистолета.
Рап направи една крачка и хвана ръката му. Погледна кървясалите, уморени очи на Неш и веднага разбра, че нервите му са изпънати до крайност. Всички бяха прекалено напрегнати. През изминалата седмица сънят се беше превърнал в рядък лукс.
— Отиди в къщата и се оправи — нареди Рап. — След по-малко от трийсет минути трябва да сме на път.
— Ама аз…
— Не ми дреме какво мислиш! — изкрещя Рап. — Това е заповед. Стан е прав… тук не сме в литературен кръжок. Сега тичай в къщата и се приведи в човешки вид.
По киселата физиономия на Неш личеше, че иска да каже нещо, но си замълча и тръгна към вратата. След като излезе, Рап отново се обърна към другите трима в стаята.
— Докторът каза нещо, което ми направи впечатление. — Погледна Люис. — Каза, че Адамс никога не би се самоубил.
— Казах, че е много малко вероятно.
— Все едно. Значи стремежът му да оцелее е доста силен.
— Точно така.
Рап се обърна към Хърли:
— Мисля, че можем да го привлечем на наша страна.
— Ти луд ли си? Докторе, кажи му защо не можем.
— Щом го пуснем и се почувства в безопасност, ще се обърне срещу вас — обясни Люис.
— Ами ако никога не се почувства в пълна безопасност? Мога да го навестявам от време на време и да му напомням, че постоянно го наблюдаваме.
— Защо да рискуваме? — попита Хърли.
— Защото може да ни бъде полезен.
— Докторе? — измърмори Хърли, сякаш искаше Люис да обясни очевидното на Рап.
— Рисковано е, Мич. При такъв човек не можеш да се надяваш на истинска лоялност.
— Не можем ли да го подкупим? — предложи Маслик.
Всички се обърнаха и се втренчиха смаяно в едрия мъжага, който беше известен с кроткия си характер.
— Да му подхвърлим примамка — продължи той с тих глас. — Да го принудим да ни сътрудничи. — Погледна Хърли в очите. — Както при вербуването на чужд агент. Ти сам си го казвал много пъти, Стан. Трябват само малко пари, малко време и кауза, за която да си струва да се бориш.

Ако тези думи бяха изречени от друг, Хърли със сигурност щеше да реагира остро. Те обаче бяха казани от кроткия мъжага, затова старият шпионин си замълча. Рап имаше време да обмисли следващия си ход. Забеляза, че старецът бавно се отърсва от напрежението, и се досети, че преживява тежка емоционална дилема. Колкото и корав да беше, нищо не можеше да компенсира моралното бреме от опита да застреля сина на най-добрия си приятел, момчето, което бе държал в ръцете си и люлял на коляното си като бебе.
Хърли докуцука до най-близкото бюро и седна на ръба. Люис го наблюдаваше с видима загриженост. Рап реши, че мълчанието само влошава нещата, затова каза:
— Стан, това би могло да помогне. Ти току-що го уплаши до смърт.
— Има логика — добави Люис. — Той очакваше ти да го спасиш от Мич… не обратното. А беше на косъм да го убиеш. Дори да го бяхте планирали, не можехте да го изиграете по-убедително.
— Смятам да се върна вътре и да му подам спасителна сламка — заяви Рап. — Докторе?
Люис сви рамене:
— Знаеш правилата. Първо, не задаваш въпроси, на които вече не знаеш отговорите.
— И не се опитвай да го вербуваш — добави Хърли с разсеян глас. Беше завъртял монитора така, че да наблюдава Адамс. От малките микрофони се чуваше слабо хлипане. — На това ще му дойде времето по-късно. След като покаже, че наистина го иска. Отиди и му кажи, че има искрица надежда, но само това.
Рап кимна:
— Ясно. — Взе от хладилника бутилка вода, бутилка водка и чаша. — Позвъни ми, ако ти хрумне нещо.
Рап знаеше, че има само двайсет минути, но навярно друг път нямаше да има възможност да повлияе на Адамс, докато е толкова уязвим. Въведе шифъра на електронната ключалка и влезе. Челото на Адамс бе осеяно със стотици микроскопични капчици кръв от ударната вълна на изстрела. Той седеше със затворени очи и наведена глава. Панталоните му бяха мокри и в краката му имаше локвичка урина. Хърли бе прав за едно — това беше гадна работа и човек лесно можеше да изгуби самообладание, ако не владее ситуацията. Застрелваш някого, отърваваш се от трупа и продължаваш напред. Няма смисъл да губиш време с излишни размисли или пък да се тюхкаш, след като вече си сторил непоправимото. Започнеш ли да се колебаеш, значи сам си просиш проблемите.
Въпреки това Рап видя една възможност. Скоро хората щяха да забележат отсъствието на Адамс. В службата го очакваха чак следобед и ако не бяха пропуснали нещо, нямаше уговорена среща на закуска в Ню Йорк. Подчинените му вероятно щяха да започнат да се притесняват в късния следобед. Щяха да го търсят на мобилния и нямаше да го намерят. После щяха да се обадят в дома му и жена му щеше да каже, че не го е виждала, но макар това да изглеждаше странно за някои двойки, за тях беше нормално. Сътрудниците му щяха да предупредят съответните хора в Ленгли, които щяха да предпочетат да изчакат до другата сутрин. Ако и тогава не се появеше обаче, федералните щяха да се намесят и не след дълго да установят, че е напуснал страната. Рап не се самозалъгваше, че може да привлече Адамс на своя страна и да го върне в службата до сутринта на другия ден. Това просто нямаше как да стане. Имаше обаче друга възможност, с която да спечелят малко време.
Той издърпа масата пред Адамс. Постави отгоре водата, водката и чашата, после извади сгъваемото си ножче. Отиде зад Адамс и сряза пластмасовите белезници.
— Предполагам, че искаш да си пийнеш.
Заобиколи го и застана пред него. Искаше да го наблюдава внимателно. Пленникът бавно вдигна глава и погледна предметите върху масата. Поколеба се, после се пресегна. Грабна бутилката с водка, точно както очакваше Рап.
Адамс стисна бутилката и бързо разви капачката. Хвърли я на земята. Наклони шишето към чашата и я напълни с водка, като междувременно разплиска доста наоколо. Остави бутилката и вдигна чашата. На две глътки изпи цялото й съдържание. За момент като че ли се канеше да си сипе още, но вместо това затрепери неконтролируемо и отново се разхлипа. Хвана главата си с две ръце и я опря върху масата.
Запелтечи нещо, но Рап не разбра почти нищо. Това беше пълен срив. Рап знаеше, че единственият начин да накара Адамс да се опомни, беше да му удари плесница, но това би било грешка. Ходът на тази среща бе определен няколко минути по-рано и сега той трябваше да играе доброто ченге. След известно време Адамс престана да хлипа и дишането му се успокои. Погледна Рап с молещи очи и промълви:
— Защо?
Въпросът беше доста общ, затова Рап не каза нищо. Само се втренчи в подпухналите, кървясали очи на Адамс.
— Не разбирам — проплака нещастникът. — Аз съм достоен човек. Не заслужавам такова отношение.
Рап се изкушаваше да го наругае, но се сдържа. Трудно беше да се преструва на добър. Идеше му да удари няколко шамара на този кретен и да му даде да разбере, че ако не прави каквото му се казва, Хърли ще се върне и ще довърши започнатото. Вместо това въздъхна и каза:
— Глен, много хора са объркани в тази сложна ситуация.
— Не и аз.
— Знам, мислиш, че си постъпил правилно — предпазливо заговори Рап. — Но не си. Ти просто си станал жертва на партийните интриги във Вашингтон. Републиканци срещу демократи… либерали срещу консерватори… но всичко това са глупости. В Ленгли единственото, което ни интересува, е националната сигурност. Това е нашата мисия и когато Съюзът за граждански права започне да се меси в работата ни, тогава настъпват лоши дни за Америка.
— Ама вие не разбирате какво правите — плачливо възрази Адамс. — Превръщате се в чудовищата, срещу които се борим.
На Рап тази песен отдавна му беше писнала.
— Добре, дай ми един пример.
Адамс вдигна ръце и огледа стаята:
— Как ще наречеш това?
Рап се изсмя:
— Ако работеше за „Ал Кайда“ и те бяха хванали да издаваш тайните им на медиите, нямаше просто да те убият. Щяха да убият жената и децата ти пред собствените ти очи и ако имаш късмет, да те довършат бързо, но едва ли щяха да го направят. Щяха да си играят с теб месеци наред и да те използват за назидание на всеки, който проявява някакви колебания във вярата си.
— Ние не сме като тях. Не ми беше оставена друга възможност. Не можех да седя безучастно и да гледам как грубо потъпквате законите.
— Хм… — измърмори Рап, като погледна към вратата. — Може би беше грешка.
— И още как. Голяма грешка беше да ме домъкнеш тук — заяви Адамс, като отново посегна към бутилката.
— Имам предвид това, че не му позволих да ти пръсне мозъка.
Адамс го погледна тревожно:
— Аз не съм враг!
— Напротив, Глен, такъв си. И ако не проумееш грешката си, няма как да те спася. Стан е готов да откъсне главата ти с голи ръце и да се изпикае в гърлото ти. Той те презира. Вижда в теб очевиден пример как младото поколение води страната към гибел.
— Ама че наглост — изсумтя Адамс. — И то от представител на най-расисткото и фанатично поколение, което е видяла тази страна. — Отпи глътка водка.
— Можеш да го обсъдиш по-задълбочено с него самия. — Рап погледна часовника си. — Трябва да се връщам в Ленгли, имам оперативка. — Тръгна към вратата и спря, преди да я отвори. — Мислех, че ще има някаква полза, ако те спася, но явно съм грешал.
— Чакай! — отчаяно изпищя Адамс. — Не ме оставяй сам с него!
— Защо?
— Защото ще ме убие!
— Какво ме засяга това?
— Засяга те! — Адамс трескаво заоглежда стаята, опитвайки се да измисли нещо правдоподобно. — Така ставаш съучастник в убийство.
— Това опит за шега ли беше? Само това ли успя да измислиш?
— Имам влиятелни приятели!
Рап потърка челото си и реши да отдаде жалките оправдания на Адамс на количеството изпита водка.
— Глен, не мисля, че си лош човек. Мисля само, че си объркан. Затънал си в юридическата кал. Съсредоточаваш се върху един фрагмент, но не виждаш цялостната картина. Загубил си чувство за преценка и ако не си отвориш очите, аз няма как да ти помогна.
— Не съм сторил нищо лошо.
— Последен шанс, Глен. Ако изляза през тази врата, Стан ще дойде и ще ти пръсне черепа. После ще разфасоват тялото ти и ще го изгорят парче по парче. До обяд единственото, което ще е останало от тебе, ще е купчинка прах, която може да се побере в чаша за кафе. На вечеря пепелта ти ще бъде разпръсната по четирите посоки на света. Всички доказателства ще са унищожени. Единственото, което федералните ще узнаят за теб, ще е това, че си напуснал страната… а също, че си пияница. Ще те потърсят няколко седмици и ще те отпишат.
Адамс упорито поклати глава:
— Ще разберат, че нещо не е наред. Няма да спрат, докато не разнищят всичко.
Рап сви рамене, сякаш е опитал всичко възможно:
— Иска ми се да можех да кажа, че ми е било приятно да те познавам, Глен, но бих излъгал. Ти си себелюбив гадняр и на никого няма да му стане тъжно за теб… дори на близките ти. — Натисна копчето на интеркома. — Свърших. Прави, каквото намериш за добре.

Тулсбъро, Айова
Хаким играеше шах от седемгодишен. Беше се научил от дядо си и през следващите шест години, до смъртта на стареца, играеха всяка седмица. Едно от първите неща, които му каза дядо му, бе, че в шаха една грешка може да реши цялата игра. Такъв ход, веднъж направен, води до поредица от други. А в шаха, както и в живота, няма връщане. Затова поуката според дядо му беше, че човек трябва да премисли добре, преди да вземе важно решение. Да огледа въпроса от всички страни. Да види всички проблеми и да потърси подводни камъни.
Хаким не знаеше дали заради шаха или благодарение на комбинацията от природния интелект и безгрижния си характер, досега си беше спестил доста главоболия с търпение и внимателни решения. Не можеше да се каже същото за Карим. Неговата дързост и решителност му бяха спечелили много победи по бойните полета на Афганистан, а нападенията в Америка, въпреки критиките на приятеля му, бяха огромен успех. В ежедневието обаче беше абсолютно лишен от чувство за преценка.
Карим вдигна пистолета и преди Хаким да успее да реагира, стреля. Всичко се разигра като на забавен каданс. Бащата падна, улучен в корема. Момчето хукна да бяга, направи три крачки и също се просна на земята, простреляно в кръста.
Карим свали оръжието и каза:
— Сега да видим истинската причина за идването им.
Слезе от верандата и тръгна по чакълестата настилка. Гърмежите от 9-милиметровия пистолет още ехтяха в долината, а мозъкът на Хаким вече трескаво се опитваше да прецени пораженията. От самото начало разбра, че положението е лошо. Много лошо. Той бе овладял напълно ситуацията, но с болното си самолюбие Карим беше развалил всичко. Сякаш целият му гняв, насъбран през изминалата седмица, се бе излял изведнъж. Хаким тръгна след приятеля си и закрещя:
— Аз знам истинската причина да са тук, идиот такъв!
Карим се извъртя рязко:
— Как ме нарече?
— Нарекох те идиот! Абсолютен идиот!
— Ще се отнасяш с дължимото ми уважение, иначе ще бъдеш наказан! — заплаши Карим.
— Пробвай, ако ти стиска! — Хаким пристъпи към стария си приятел и запретна ръкавите си. — Разбираш ли изобщо какво направи току-що?
По лицето на Карим се изписа недоумение.
— Дали разбирам? Попречих на тези мъже да си тръгнат и да кажат на властите, че сме тук. Направих каквото трябваше.
— Трябваше? Ти си пълен глупак. Провали всичко! Те нямаше да кажат нищо на никого. Щяха да половуват и да си тръгнат. — Хаким погледна мъжа и момчето. Двамата се гърчеха от болка на земята. _Какво, по дяволите, щяха да правят сега с тях?_ — Те ми повярваха, надут глупак такъв!
— Ти си глупак! — контрира Карим. — Само се преструваха, че ти вярват. Най-вероятно са полицаи.
— Ти не си живял в тази страна. Не познаваш тукашните хора. Тези не са полицаи. — Хаким размаха ръце, посочи къщата, плевнята, околната земя. — Къде ще отидем сега?
Въпросът явно подразни Карим.
— Ами… ако наистина са ловци, както твърдиш, ще заровим труповете и готово.
— А когато не се приберат за вечеря и жената се обади в полицията и каже, че са дошли на лов тук? Какво ще правим тогава? Защото полицията ще дойде да ги търси.
Карим видя, че момчето е извадило мобилен телефон от якето си и се опитва да се обади. Вдигна пистолета и дръпна спусъка. Оранжевата шапка хвръкна от главата на младежа сред облак от прах, краката му се сгърчиха за момент и замряха. Карим се обърна към приятеля си и спокойно, сякаш нищо не се е случило, каза:
— Тогава ще трябва да се махнем.
Бащата изстена от ужас и отчаяно запълзя към сина си. На Хаким му се повдигаше. Това не трябваше да става. Тези хора не бяха направили нищо лошо.
— Вече ти обясних какво ще се случи, ако се наложи да се махнем. Казах ти, че имаме най-голям шанс да оцелеем, ако останем скрити тук поне за месец. Да изчакаме да престанат да ни търсят. Тогава ще можем да се измъкнем от страната.
— Писна ми от твоите натяквания. Вече се съмнявам във вярата ти.
— Аз се съмнявам в твоята вяра. Ти си страхливец. С нищо не си по-различен от мързеливите богаташи, които се представят за наши водачи.
Лицето на Карим пламна от гняв.
— Как смееш да се съмняваш в мен?
— Аз не съм от безмозъчните ти роботи. Достатъчно дълго те познавам. Ако беше истински воин, щеше да отидеш в онази сграда с хората си и да умреш като мъченик. Но ти си прекалено влюбен в собствената си слава. Лъвът на „Ал Кайда“… Ха-ха-ха! — Хаким имаше предвид името, с което Карим наричаше себе си във видеозаписите, които беше разпространил след нападенията. — Трябваше да се наречеш Страхливеца на „Ал Кайда“.
Погледна ловеца, който беше допълзял до сина си и се тресеше от хлипове.
Карим не можеше да слуша повече упреци. Отдавна трябваше да сломи дързостта на приятеля си.
— Докажи, че ти не си страхливец — изкрещя. — Убий бащата. Заповядвам ти.
Карим хвърли пистолета към приятеля си. Хаким не направи опит да го хване. Оръжието падна в краката му и се изтърколи на няколко сантиметра по чакъла. Хаким го погледна и поклати глава:
— В това няма никакво достойнство. Не е смела постъпка да убиеш двама невъоръжени, които не са направили нищо срещу тебе или срещу Аллах.
— Заповядвам ти!
— Ние сме неверници в тази страна. Това е грях. Ако ги искаш мъртви, довърши сам каквото си започнал.
— За последен път ти заповядвам да вземеш пистолета и да застреляш бащата.
— Не се подчинявам на твоите заповеди — изсмя се Хаким.
— Ще се подчиняваш!
Хаким се обърна и тръгна към къщата.
— Не смей да ми обръщаш гръб! — изкрещя Карим.
Това вече преля чашата. Той хукна след приятеля си и го настигна точно до стълбите. Нанесе му бърз удар в бъбреците и го изрита в дясното коляно. Хаким падна и Карим скочи върху него. Хвана го за яката, обърна го по гръб и започна да го налага с юмруци в лицето.
— Отдавна трябваше да ти дам този урок — изсъска между ударите.

Езерото Ана, Вирджиния
Адамс молеше, плачеше, между сълзите и подсмърчанията започна да си говори сам. Ключалката избръмча, Рап отвори вратата и отсреща се показа Хърли, на чието лице не се четеше радост от перспективата за втори път да се наложи да застреля сина на най-добрият си приятел.
— Не трябваше да те спирам — с виновен глас каза Рап.
— Сети се.
Хърли го избута от вратата и влезе с бастун в едната ръка и пистолет в другата.
Адамс излезе от транса си и закрещя на Рап да спре. Когато видя Хърли с пистолета, се опита да стане, но забрави, че глезените му още са вързани за стола, и се препъна. Хвана се за ръба на масата и я събори, чашата и бутилката се разбиха на земята.
Хърли застана над него и се прицели.
— Не стреляй! — изпищя Адамс. — Мич, чакай! Имам информация! Мога да помогна!
Рап бързо се спогледа с Хърли, преди да се върне. Клекна до Адамс и каза:
— Това е последният ти шанс, Глен. Кажи ми нещо, за което си струва да те пожалим.
Адамс лежеше на една страна, все още с вързани за падналия стол крака. Погледна локвата урина, после — Рап.
— Първо ми помогни да стана.
— Майната ти! — изръмжа Хърли и завря пистолета в лицето на пленника.
Рап отново се изправи и тръгна към вратата. Адамс отчаяно закрещя, умолявайки го да спре. Хърли избълва куп звучни псувни, изразяващи точно мнението му за пленника. За да наблегне на думите си, приближаваше все повече оръжието към лицето му, докато притисна дулото до слепоочието му.
Рап почти беше стигнал до вратата, когато чу едно име. Адамс го повтори бързо три пъти. Рап спря, най-после нещо го заинтригува.
— Какво каза?
— Кейти О'Браян! — изкрещя Адамс с лице, притиснато в пода.
Рап присви очи. Не знаеше какво точно беше очаквал от Адамс, но името на Кейти О'Браян го изненада. Тя беше съпруга на Чък О'Браян, директора на Националната служба за секретно разузнаване към ЦРУ.
— Какво за нея? — попита Рап.
— От нея разбрах за вашата операция.
Един от факторите за успешния разпит е постоянно да държиш в напрежение. Колкото и изненадваща или странна да е информацията, която ти дава, не трябва да се издаваш.
— Коя операция? — попита Рап.
— За джамиите.
— Продължавай.
— За агентите под прикритие, които бяхте внедрили в джамиите.
Рап се върна при Адамс и го погледна отвисоко.
— Имаш предвид операцията, за която миналата седмица изтече информация в „Поуст“?
— Да… Да… същата.
— Тоест операцията, която ти издаде на пресата — уточни Рап.
Адамс не отговори достатъчно бързо, затова Хърли го сръга с дулото на пистолета — достатъчно, за да одраска лицето му.
— Да! — изкрещя Адамс. — Да… информацията, която дадох на Барейро.
— Информацията, заради която един от агентите ми беше убит.
— Аз… аз… аз… не знаех нищо.
Рап погледна часовника си. Още малко и щеше да закъснее за оперативката.
— И какво общо има Кейти О'Браян с това?
— Ами тя… от нея разбрах.
— Това вече го каза. Искам подробности.
Очите на Адамс отново зашариха наляво-надясно — знак, че пак се опитва да измисли някаква лъжа.
— Не го прави, Глен.
— Какво да не правя?
— Не ме лъжи.
— Не съм те излъгал… Тоест не смятах да те лъжа.
— Всичко, което ми кажеш, може да бъде проверено в рамките на час и ако открия, че си излъгал, тогава… хм, нека само да кажа, че ще те оставя жив достатъчно дълго, за да разбереш какво е истинска болка.
— Тя…
Адамс отново започна да шари с очи, докато изведнъж пред лявото се появи острие. Рап държеше ножа абсолютно неподвижно.
— Глен, обучен съм да разбирам кога ме лъжат. За последен път те питам какво общо има Кейти.
Адамс затвори очи и каза:
— Ходеше на психоаналитик.
— И?
— Сложихме подслушвателни в кабинета.
Рап положи голямо усилие да скрие изненадата си.
— В кабинета на психоаналитика ли?
— Да.
На Рап му хрумнаха още десетина въпроса, но засега трябваше да задържи вниманието на Адамс върху най-непосредствените факти. Щеше да му измъкне останалото по-късно.
— Значи, ако се обадя сега на информаторката си в Министерството на правосъдието, тя ще потвърди, че си имал съдебна заповед за подслушване на психолога.
Адамс не каза нищо, което само по себе си беше отговор.
Рап наклони главата си на една страна.
— Имаше ли съдебна заповед?
— Не точно — призна Адамс.
Рап прибра ножа и бързо се спогледа с Хърли. Пъзелът започваше да се нарежда. Ето как Адамс беше узнал основните подробности за дейността им, но нямаше достатъчно доказателства, за да повдигне обвинения в съда.
— Подслушвал си кабинета на психотерапевт и си записвал сеансите на жената на директора на Службата за секретно разузнаване. И си го направил незаконно.
— Опитвах се да си върша работата.
— И ме упрекваш, че аз съм нарушил шибания закон!
— Само се опитвах да те спра. Ти беше неуправляем.
— Аз съм бил неуправляем… Върша всичко това, за да предпазвам хората. Истински хора. Ти нарушаваш закона, за да защитаваш някаква хартийка, която дори не разбираш.
— Опитвам се да защитя света от зверове като теб!
Рап завря ножа в едната ноздра на Адамс и изсъска:
— Сега ще…
— Мич — обади се доктор Люис от вратата. — Искам да поговоря с теб и Стан.
Рап едва устоя на изкушението да отреже носа на негодника. Имаха утвърдена процедура при разпит и винаги когато Люис искаше да обсъди нещо с някого, трябваше да оставят всичко и да излязат от стаята. Рап се изправи и последва Хърли навън. Затвориха вратата. Люис крачеше нервно напред-назад. Неш се беше върнал, обръснат и с тъмносин костюм. Маслик седеше на бюрото и следеше мониторите.
Люис вдигна два пръста и каза:
— Две неща… Първо, мисля, че няма да можем да го освободим. Възможно е противозаконните му действия да са подтикнати от липса на трезва преценка и от алкохолизма, но според мен едва ли е така. Подозирам, че освен нарцистичното разстройство, от което страда, той е и социопат.
— И това променя нещата… как?
— Той използва правилата като оръжие. Вбесява се, когато реши, че някой е направил нещо нередно или е нарушил законите, но не вижда нищо лошо, когато сам го прави. Толкова е влюбен в себе си, че се смята за привилегирован. Правилата са за простолюдието, не за хора като него, чието призвание е да променят света.
— Това и аз можех да ти го кажа — измърмори Хърли, — а не съм завършил медицина.
Без да коментира забележката, Люис продължи:
— Комбинацията между нарцисизъм и социопатия е изключително опасна… почти невъзможна за лечение, а в такава напрегната ситуация — абсолютно нелечима. Той ще ви каже всичко, което трябва, за да спаси живота си, а когато го пуснете, при първа възможност ще офейка. Ще изтича при всекиго, за когото мисли, че има достатъчно власт, за да те унищожи.
— Кое е второто ти съображение? — попита Рап.
— При други обстоятелства никога не бих признал, но предвид ситуацията мисля, че така ще е най-добре.
Люис замълча, търсейки най-подходящите думи.
— Докторе, нямаме цял ден на разположение. Изплюй камъчето.
Люис се изкашля нервно и каза:
— Аз съм психотерапевтът на Кейти О'Браян.

Рап нямаше време. Ако с Неш искаха да стигнат в Ленгли навреме, трябваше след няколко минути да тръгнат и дори в този случай щеше да се наложи да карат със 130 километра в час. Рап обикновено не бързаше много за оперативки, но това нямаше да бъде обикновено заседание за обсъждане на безсмислени бюрократични въпроси. Кенеди ясно бе казала, че президентът иска двамата й старши агенти от антитерористичния отряд да присъстват. Рап не беше голям любител на политиците, но в кариерата си бе общувал с няколко президенти и беше установил, че повечето съзнават ползата от хора като него, готови да се намесят във всяка напечена ситуация.
— С Майк трябва да тръгваме. — Рап погледна Хърли. — Искам да разбера кой му е помогнал да подслушва кабинета на доктора. Искам да знам къде са оригиналните записи и колко копия е направил. И искам незабавно да вземем мерки.
— Басирам се, че е бил Макс Джонсън — измърмори Хърли.
— Да.
Същото си мислеше и Рап. Макс Джонсън беше заместник-началник на охраната в Ленгли, но преди няколко години се беше пенсионирал. Сега имаше консултантска фирма и изпълняваше доста поръчки на ЦРУ. Рап не го познаваше лично, но от онова, което беше слушал за него, не би се изненадал, ако е паднал толкова ниско.
— Искам списък на всички, с които Адамс е говорил за Кейти О'Браян.
— Аз пък искам веднага да получа записите, за да ги унищожа — намеси се Люис.
— Докторе, и на мен тази история не ми харесва, но някой трябва да изслуша записите.
Рап се замисли за Чък О'Браян. Ако научеше, че сеансите на Кейти с психотерапевта й са били записани, това щеше да го съсипе.
— Можеш да ми имаш доверие, Мич.
— Доверието няма нищо общо — нетърпеливо обясни Рап. — Трябва да изслушам записите, за да преценя вредите.
— Кейти няма да бъде доволна — измърмори Люис. — Нито пък Чък.
Неш се намеси:
— Може би трябваше да помисли, преди да започне да споделя секретна информация с жена си.
— Тя е работила двайсет и пет години в оперативния отдел — побърза да я защити Люис. — Досието й е кристално чисто. — Отново погледна Рап и натърти: — Искам да получа записите. Това е лична информация и само аз имам права над нея.
— Няма да стане, докторе — намеси се Хърли. — Кейти е видяла много гадости, но това не дава право на Чарли да издава тази информация пред нея, още по-малко дава право на нея да я споделя пред теб. Има си правила.
— Да, но… Мисля, че никой от вас не се съмнява в мен. — Люис огледа стаята. — Да погледнем нещата реално. Това, което се случва тук, е много по-сериозно от всичко, което може да е записано на дисковете.
Рап понечи да каже нещо, но Хърли го изпревари:
— Докторе, кабинетът ти не е безопасен. По дяволите… руснаците… китайците… всеки може да е сложил бръмбари. Басирам се, че от „Мосад“ те подслушват от години. — Хърли погледна Рап. — Най-добре изпрати нашите хора довечеря да почистят.
Рап кимна:
— И аз си помислих това. То ще е първото, което ще направя.
— Трябва и аз да дойда — заяви старецът с глас, нетърпящ възражения.
— Добре. Колкото до другото… ще се оправяме по-късно. Сега с Майк трябва да тръгваме. Междувременно започнете да го изстисквате. Искам всяка капчица информация, която знае.
— Няма проблем — отговори Люис, — но съм твърдо против да го освобождаваме. Ще ни предаде при първа възможност.
— Съгласен съм — подкрепи го Хърли.
Рап сви рамене:
— Все ми едно.
— Може би не е зле все пак да го накараме да си помисли, че се опитваме да го привлечем на наша страна. На човек с такова надуто самочувствие постоянно трябва да държиш моркова пред носа. В този ход на мисли, можем да го накараме да напише бележка до Кенеди и жена си, че е постъпил в клиника за лечение на алкохолици. Че има нужда от това… че от известно време е обмислял да го направи. Единственият начин е бил да действа, преди да се разколебае. Важно е да му дадем някаква надежда.
— Чудесно.
— А ако откаже да сътрудничи? — намеси се Хърли.
Рап сви рамене:
— Направи, каквото трябва.
— Ами Чък? — попита Люис.
Рап се замисли за директора на секретната служба.
— Какво за него?
— Той знае, че Кейти идва на сеанси при мен. Кой ще му каже, че са ни записвали?
Рап не гореше от желание да води такъв разговор. Можеше да си представи какво са обсъждали на тези сеанси. Чък и Кейти бяха женени от трийсет години. Ако наистина Макс Джонсън бе организирал подслушването, О'Браян щеше да го убие. И ако искаше да предотврати това, Рап трябваше първо да говори с Джонсън.
— Не искам нищо да се споменава пред Чък, докато не изясним кой е организирал подслушването и не поговорим с него.
— Когато му дойде времето, аз ще го направя — предложи услугите си Хърли.
— Сигурен ли си?
— Ако научи от някого от вас, младоци, това ще го убие. Той все още е ваш шеф. Аз ще се справя.
— Добре… съгласен съм. — Рап погледна Неш. — Хайде да тръгваме.
— Мич?
Рап се обърна към Маслик, който беше станал:
— Да?
— Искам да ми обещаеш нещо.
Рап изпита мрачно предчувствие.
— Какво?
— Когато дойде време да го изпратим с еднопосочен билет… — Маслик кимна към вратата на килията — искам аз да го направя.
Рап веднага разбра. Крис Джонсън, агентът, убит миналата седмица, беше най-добрият приятел на Маслик. Бяха служили заедно в 101-ва въздушна дивизия и три пъти бяха ходили на мисия.
— Ако се стигне до това и още не си се разколебал, няма да ти попреча.

Ленгли, Вирджиния
Рап подмина изхода за Джорджтаун с над 140 километра в час и продължи на север по околовръстното шосе на Вашингтон. Както беше очаквал, движението бе натоварено. Отначало смяташе да подремне по време на пътуването, но се беше отказал от идеята, след като научи за източника на информация на Адамс. Рап никога не се беше преструвал, че патологичното двуличие на генералния инспектор на ЦРУ не го дразни. Напротив, то го вбесяваше, но това беше нищо в сравнение с проблема, за който току-що бяха научили.
Кейти О'Браян не беше единствената пациентка на доктор Люис с връзки в Ленгли. Рап не знаеше подробности, защото психиатърът не говореше за клиентите си, пък и в ЦРУ хората нямаха навика да обсъждат чувствата си, камо ли да изливат цялата си душа пред психоаналитика, но сред служителите се говореше, че можеш да се довериш на Люис, ако се наложи някой да ти намести обратно мозъка. Рап не беше сигурен, но имаше чувството, че директор Кенеди също е прекарала известно време на дивана в кабинета на доктора, опитвайки се да превъзмогне някои лични проблеми. Беше останал с това убеждение, защото след убийството на жена му Кенеди го убеждаваше да се посъветва с Люис.
Въпреки почти непоносимата мъка след загубата на Ана, на Рап нито за миг не му беше хрумвало да търси помощ от Люис. Начинът му на мислене не беше такъв. Знаеше, че трябва да се справи сам. Не че имаше нещо срещу психотерапията. Наясно беше, че има много добри специалисти, които помагат на хората в тежки моменти. И макар че имаше доста проблеми, те не бяха от онези, които човек лесно може да сподели. Пациентската тайна даваше добра защита на средностатистическия гражданин, на когото едва ли някога ще се наложи да защитава невинността си в съда, но разузнавателните служби бяха създадени, за да нарушават правилата. Подслушването на кабинети и важни разговори беше обичайна част от работата.
— Не мога да повярвам, че закъсняваме — с уморен глас измърмори Неш.
Рап погледна приятеля си, който бе гладко избръснат и носеше чиста бяла риза, син костюм и жълта вратовръзка. Отражението на самия Рап в огледалото беше пълната противоположност. Имаше неколкодневна гъста черна брада и не носеше вратовръзка. Ако му беше останало време, може би щеше да се обръсне, но нямаше нужда да се старае толкова. Това не беше първата му среща с президент, но на Неш вероятно му се случваше за първи път. Рап погледна часовника. Девет без три, а имаше още няколко километра. Той включи сигналната лампа, пресече двете десени платна, пълни с коли, и излезе по Джордж Вашингтон Паркуей, без да намали. Докато минат през охраната и паркират, щяха да закъснеят с десетина минути, но макар че не искаше да кара президента на САЩ да ги чака, Рап знаеше, че президентите не са сред най-точните хора.
Загледан разсеяно през прозореца, Неш измърмори:
— Какво правиш, по дяволите?
— Бъди по-конкретен, приятел.
— Ами това… — Неш разпери ръце. — Тези гадости… снощи и тази сутрин.
Рап го погледна за кратко и отново насочи вниманието си към пътя. Бяха 99 процента сигурни, че колата е чиста, но носеха мобилните си телефони и макар че апаратите бяха закодирани, съществуваше техника, с която можеха да бъдат използвани за подслушване. Рап внимателно подбра думите си:
— Хайде да поговорим за това следобед.
Неш не се отказваше:
— Не съм постъпил в Управлението, за да правя такива неща. — Добави шепнешком: — Не съм хладнокръвен убиец.
Рап не беше сигурен, че е чул добре.
— Какво каза?
— Чу ме.
— Трудно е да разбереш някого, който се цупи като малко дете и си мърмори под носа.
— Казах — повтори Неш, натъртвайки на думите, — че не съм хладнокръвен убиец.
— Интересно… защото съм сигурен, че когато бяхме в Куш, те видях как свети маслото на няколко типа.
Рап имаше предвид съвместните им операции в Афганистан.
— Онова беше друго.
— Защо?
— Те бяха врагове.
— А този как го наричаш… съюзник?
— Може би сънародник.
Рап въздъхна. Не искаше да обсъждат това сега, но трябваше да разбере какво му става на Неш, и то преди да застанат пред президента и Бог знае още кого.
— Опасността може да бъде както външна, така и вътрешна — изтъкна той, като се позова на клетвата, която и двамата бяха дали. — Всички се опитват да не забелязват вътрешната. Това, че си американец, не те прави добър.
— Това, че не е съгласен с нас, не го прави враг.
— Значи да си нарушава законите, както поиска. Така ли?
— Ние също не сме ангелчета.
Рап започваше да губи търпение.
— Мисля, че си уморен. Край на разговора.
Неш се изсмя.
— Умората няма никакво значение. Ти просто отказваш да погледнеш истината в очите.
— Майк, занимавам се с тези гадости от двайсет и две годишен. Обвинявали са ме в какво ли не, но никога, че си крия главата в пясъка.
— Е… винаги има първи път.
— Така ли обсъждаше заповедите на командирите си в Корпуса?
— Не сравнявай това тук с Корпуса. Там не ни караха да отвличаме други морски пехотинци.
Рап чу достатъчно. Не му харесваше, че обсъждат конкретни подробности. Погледна кървясалите очи на Неш и поклати глава:
— Май няма да участваш в тази среща.
— Не си ти този, който ще реши.
— Точно аз съм.
Неш изсумтя презрително:
— О, да… проблемът никога не е в тебе. Не и в Мич Рап. Винаги друг е виновен. Искаш да оправдаеш поведението ми с недоспиването, но истината е много по-сложна. Още сега мога да ти кажа, че умората няма нищо общо. Онова, което направихме там… с един от нашите… Просто не е редно.
Рап погледна в огледалото и рязко завъртя волана надясно. Колата излезе на банкета.
— Какво правиш?
— Спирам.
— Нямаме време — разтревожено напомни Неш. — Закъсняваме.
— Трябваше да помислиш, преди да приказваш глупости. — Рап натисна рязко спирачките, изключи двигателя и откопча колана си. — Остави телефона си в колата.
Погледна в огледалото и изчака една кола да мине, после слезе и заобиколи отзад. Постави ръка на ръкохватката на 45-калибровия „Глок“ в кобура на хълбока си.
Неш неохотно слезе.
— Стига, Мич, това е глупаво.
— Глупаво ще е, ако те пусна да застанеш пред президента и всички, които е решил да доведе.
— Проблемът не е в мен, Мич. — Неш посочи себе си, после обърна пръста си към Рап и добави: — Мисля, че трябва сериозно да се замислиш за себе си.
— Толкова жестоко грешиш, че не знам откъде да започна.
— Защо? Защото имам съвест ли? За разлика от тебе и Стан, които си мислите, че можете да си правите, каквото поискате.
— Започваш да издишаш, майоре — каза Рап, като използва чина на Неш от морската пехота. — Това е умора. Не си се наспал, изглеждаш като парцал и нямаш никаква дисциплина.
— Дисциплина ли? От твоите уста звучи направо трогателно. Точно от теб, чиято кариера цялата е низ от неподчинения.
— Така ли говореше на батальонния си командир?
— Стига си намесвал морската пехота. Това тук няма нищо общо с Корпуса.
Рап си пое дълбоко въздух. Малкото му търпение се изчерпи.
— Давам ти две възможности. Или ще си вземеш два дни… пет дни… не ме интересува колко, докато се освестиш, но не искам да ми се появяваш, докато не си наместиш главата.
— Каква е втората възможност?
— Да напуснеш Управлението още сега.
— Ами ако не избера нито едно от двете? — попита Неш с престорено безгрижие.
— Тогава ще те уволня — без колебание отговори Рап.
— Това са глупости. Не съм аз този, който има проблеми. Може би ти трябва да си вземеш почивка.
Рап едва се владееше. Беше наблюдавал такова поведение и преди. Здрави мъже да рухват под стреса от работа, твърде тежка и за най-опитния воин. Хърли го беше предупредил още преди седмица, че Неш проявява признаци на умора. Съпругата на Неш се бе обадила на стареца и беше споделила неща, които може би щеше да е по-добре да запази за себе си. Рап се сети за този разговор и попита:
— Кажи ми кога за последно си имал ерекция?
Неш се намръщи:
— За какво говориш?
— Много добре знаеш за какво.
— Майната ти.
Рап поклати глава.
— Опитваш се да обвиняваш мен и онова, което се случи при езерото, но знаеш, че проблемът не е там. Единствената причина е това, че си само на трийсет и осем, а маркучът ти вече не работи, защото нещо става в главата ти.
Неш почервеня от гняв, пристъпи една крачка към Рап и стисна юмруци.
— Не се опитвай да обвиняваш мен. Не съм постъпил на тази работа, за да правя такива неща. Никой не ми каза, че ще трябва да отвличам и убивам хора… още по-малко други американци. Не ме интересува колко мразиш…
Рап очакваше, че Неш ще се опита да се сбие с него, затова, когато приятелят му започна да споменава твърде много подробности, бързо направи крачка напред и замахна силно с лявата си ръка. Удари го точно в средата на гърдите и почти счупи гръдната му кост. Неш отхвърча назад и падна на задните си части.
Рап се приближи, като остана в нападателна поза.
— Ако имаш глупостта да се изправиш, кълна се, ще те изпратя в болница.
Неш притискаше гърдите си, изражението му бе като на побесняло животно. Личеше, че преценява шансовете си.
— Толкова си уморен, че приличаш на наркоман в абстиненция — продължи Рап. — Не желая да виждам лицето ти поне два дни. Искам да се прибереш вкъщи и да се наспиш. Остани малко със семейството си. И ако след два дни още не можеш да овладееш емоциите си… искам да напуснеш.
— Ами ако не се подчиня? — изръмжа Неш, като масажираше гърдите си. — Какво ще направиш? Ще ме убиеш ли? Ще навредиш на семейството ми?
Рап не можеше да повярва на ушите си.
— Много добре знаеш, че не бих докоснал и с пръст семейството ти.
— Не съм сигурен.
— Нека да си изясним едно нещо. — Рап направи крачка напред. — Ако нарушиш клетвата, която си дал… за нищо на света не бих направил нищо на семейството ти. Но… — добави, като понижи глас — ще те убия. Няма да ми бъде лесно и сигурно ще се измъчвам цял живот, но това, което правим, е по-важно от приятелството ни.

Главната квартира на ЦРУ
Рап остави колата в подземния гараж и се качи в личния асансьор на директора. Кенеди беше уредила да може да го ползва, когато влиза или излиза от сградата и не иска го видят, което се случваше често. Рап не обичаше административната сграда на Управлението и се стараеше да идва възможно най-рядко. Поради уникалния характер на работата си обаче не винаги можеше да се обади на Кенеди по телефона и да й каже какво се случва. И двамата бяха възпитаници на Томас Стансфийлд, емблематична личност от Втората световна война, който ги учеше никога да не се доверяват на телефона само защото някой техник им е казал, че е обезопасен. Историята на шпионажа беше пълна със случаи, когато велики държави са се предоверявали на комуникационната си система, а по-късно се е оказвало, че врагът ги е подслушвал. В някои случаи обстоятелствата все пак налагат да се ползва телефон. Основното тогава е да говориш колкото може по-завоалирано. Ако обаче правиш нещо, за което могат да те тикнат в затвора, най-добре да проведеш разговора очи в очи.
Рап натисна най-горното копче в асансьора. Когато вратата започна да се затваря, той се замисли за Неш. Изобщо не съжаляваше, че го удари. Работата им не беше да подпират по цял ден бюрата, а да се бият. Джудо, карате, борба, кикбокс — разбираха от всичко. Рап беше привърженик на джиу-жицуто, а Неш, бивш шампион по борба в гимназията си, нямаше съперници. Рап знаеше повече трикове и никога не се беше оставял на малко по-младия си приятел да го победи, но фактът, че сега успя да го събори по задник само с един удар, беше красноречив за душевното състояние на Неш. Щом се отрезвеше, сигурно щеше да благодари на Рап за това. Така бяха обучени морските пехотинци. Побесняваха, когато страстите се разгорещят, но след като се успокояха, сами се надсмиваха над глупостта си. Не бяха злопаметни хора. Друго измъчваше Рап — че не го беше предвидил. Той лично бе обучавал Неш. Момчето имаше талант за тази работа. Корав мъж, но в същото време достатъчно естествен, за да не прилича на робот като много военни, когато решат да сменят професията си.
Само преди две седмици Неш първи щеше да свети маслото на Адамс, а сега се тюхкаше като ония мекушави политици в Капитолия. Рап беше виждал и други мъже да се огъват под напрежението. Работата им беше стресираща. Понякога кратко разпускане беше достатъчно, за да се върнат в релси, но имаше и такива, които никога не се опомняха. Рап с горчивина си спомняше за един свой колега. Наложи се да го застрелят като куче. Не искаше дори да си помисля, че същото може да се случи и с Неш. Рап добре познаваше жената и децата му. Неш беше добър съпруг и баща, но за съжаление знаеше твърде много.
Асансьорът спря и в мига, в който вратата се отвори, Рап усети, че нещо не е наред. Двама от телохранителите на директорката стояха на пост, двамата й секретари говореха по телефона, а наоколо не се виждаше нито един агент от Сикрет Сървис. Дори президентът да закъсняваше, поне двама от службата за охрана трябваше да са тук да подготвят терена. Рап понечи да попита Стивън, единия секретар на Кенеди, какво става, но младежът посочи вратата на кабинета и му направи знак да върви. Рап потропа с юмрук няколко пъти и влезе.
Просторното помещение имаше кът за сядане отпред, след това беше бюрото на директора, а отзад имаше голяма заседателна маса. Отдясно бяха санитарният възел и кабинетът на заместник-директора. Вместо шестимата или осмината души, които Рап очакваше да види, вътре имаше само двама — началничката му и един човек, когото не познаваше, но за когото много бе слушал. Беше хубав мъж. Късата му коса бе наполовина черна, наполовина бяла, а върху мургавата му кожа нямаше нито една бръчка или пъпка.
Рап никога не беше обичал седмия етаж на Ленгли. Не си спомняше нито един случай, когато да е дошъл в централата на ЦРУ с желание. Причината не беше в хората. Айрини Кенеди му беше като роднина; предшественикът й, Томас Стансфийлд, бе един от най-интелигентните хора, които познаваше. Момчетата и момичетата от разузнаването бяха отлични професионалисти, но седмият етаж повече от всяка друга служба в тази сфера на дейност служеше на политически амбиции и създаваше купища проблеми, които нямаха никакво отношение към дейността на ЦРУ.
Сегашният посетител на директор Кенеди беше доказателство за това. Гейбриъл Дикърсън остави чашата си с кафе в чинийката върху стъклената маса и се изправи. Подаде дясната си ръка и се усмихна лъчезарно.
— Младежо, за мен е чест да се запознаем!
Рап не споделяше радостта му, затова само кимна. Първото му впечатление бе, че Дикърсън е по-висок, отколкото си го беше представял, особено за осемдесетте си години. Рап беше около метър и осемдесет, а старецът стърчеше с близо половин глава над него. Второто, което Рап забеляза, изобщо не го изненада. Дикърсън имаше чар, с който би могъл да убеди и петгодишно хлапе да му подари близалката си. Дали се беше родил с това обаяние, или го бе усвоил в някоя фирма за употребявани автомобили, Рап не знаеше и не се интересуваше. Знаеше обаче, че трябва да внимава много, защото в политиката Гейб Дикърсън беше онова, което Рап бе в разузнаването. Използваха, разбира се, различни методи, но и двамата бяха майстори в задкулисните игри. Рап често действаше със сила, но Дикърсън беше не по-малко безскрупулен. Голямата разлика беше, че Рап използваше юмруците си и оръжие, а Дикърсън — бележник и малък отряд от юристи, журналисти и политически дейци, за да унищожава враговете си или да прави дребни услуги на клиентите си.
— Къде е господин Неш? — попита той.
— Не успя да дойде — отвърна Рап, като погледна Кенеди, все още седнала на дивана.
— Колко жалко — избумтя Дикърсън с дълбокия си басов глас. — Много исках да се запозная и с двама ви. Чух какво сте направили миналата седмица и исках да ви благодаря лично.
Рап вдигна вежди:
— Миналата седмица ли?
— При нападението над центъра за борба с тероризма. Разбрах, че без вас и господин Неш положението е щяло да бъде много по-лошо.
„То вече е по-лошо — помисли си Рап. — Никой в този проклет град не умее да пази тайна.“
— Не вярвайте на всичко, което чувате, господине. Знаете как се разпространяват слуховете… от бълхата става слон.
Дикърсън избухна в дълбок, заразителен смях:
— Колко сте досетлив! Жалко, че не работите за мен.
Без да иска, Рап се усмихна. „Леле, този е опасен“ — помисли си.
— Вие сте смел мъж, господин Рап… Да нападнете цял въоръжен отряд. — Дикърсън поклати глава, сякаш не можеше да повярва. — Малцина биха постъпили така.
— Както казах, не бива да вярвате на всичко, което чувате в този град.
Рап искаше да запази името си в тайна от медиите на всяка цена, а хората като Дикърсън печелеха много сила и влияние, шепнейки пикантни тайни в любопитни уши.
— Това не е нещо, което съм чул — оправда се Дикърсън. — Прочетох го в доклада на ФБР. Шестима терористи влизат в оперативния център в индианска нишка и започват хладнокръвно да избиват персонала. Господин Неш отвлича вниманието на нападателите от балкона над главната зала, като улучва водача им веднъж в шлема и още три пъти отстрани… с 40-калиброви куршуми. Тогава вие нападате отряда. Застрелвате втория в гърлото, третия в носа, четвъртия два пъти във врата, петия в лицето, а последния — в кръста… с 9-милиметров „Глок“. После установявате, че телата им са заредени с експлозив, но запазвате самообладание и не побягвате. — Дикърсън поклати глава, сякаш тази част го е впечатлила най-много. — Вие и господин Неш с помощта на неколцина други агенти изхвърляте и шестимата терористи през прозореца върху бетонната рампа на подземния гараж. Експлозивите избухват и нанасят сериозни щети на сградата, но никой не загива.
Всичко се беше развило доста бързо, но доколкото Рап си спомняше, политикът бе запомнил най-основното.
Дикърсън продължи:
— Мнозина биха ви обявили за глупак или за луд, но аз виждам нещата в малко по-различна светлина. Вижте, господин Рап, моята работа е да преценявам хора като вас. Имам много общо с майстора шивач, който само с един поглед към човека в другия край на стаята може да му скрои костюма. Е, аз не се интересувам от костюми. — Дикърсън почука слепоочието си с един от дългите си пръсти с безупречен маникюр, после потупа гърдите си. — Аз се интересувам какво има тук горе и какво носи човекът в сърцето си. Обикновено трийсет секунди са ми достатъчни, за да преценя някой перспективен клиент. — Изгледа Рап от главата до петите. — В това, което сте сторили миналата седмица, няма нищо глупаво или безумно. Вие сте в стихията си, когато положението е най-напечено. Когато другите се паникьосат, вие действате, без да се замисляте, като по програма. Изключвате всички външни дразнители… мозъкът ви очертава първо пътищата за нападение и чак след това тези за отстъпление. Преценявате врага, както дървосекач преценява дърво, и действате мълниеносно и безотказно. — Дикърсън поклати глава. — Това не е глупост, това не е лудост.

Рап никак не беше доволен от тази ситуация. Не му харесваше, че от ФБР са записали всичко и то е документирано във всевъзможни формуляри и доклади. Това беше една от големите болки във войната срещу терора — адвокатите принуждаваха твърде много хора да се превръщат в бюрократи, които пазеха собствената си кожа, като изискваха всичко да се документира писмено. За изготвянето на доклада сигурно бяха нужни няколко дни, затова едва ли е бил готов преди повече от три-четири, но въпреки това един цивилен гражданин вече го беше прочел. Рап се ядосваше не на Дикърсън, а на себе си, защото не беше успял да измени съдържанието на доклада, да сведе собствената си роля до минимум и да припише заслугите на друг. Нещата се случваха твърде бързо и той правеше грешки.
Всички седнаха и Дикърсън отбеляза:
— Не изглеждате много доволен.
— Нямам навик да обсъждам секретна информация с цивилни.
— Аха… разбирам. Смущава ви това, че човек като мен, който не работи в никоя федерална служба и няма официален достъп до такава информация, се е сдобил с доклада на ФБР за случилото се миналата седмица в Националния антитерористичен център.
— Доста точна оценка.
Дикърсън кимна с разбиране и обясни:
— Президентът ми показа доклада тази сутрин.
Рап погледна Кенеди, която явно приемаше новината доста по-спокойно от него. Обърна се отново към Дикърсън:
— На какво основание?
— Той ми има доверие, господин Рап.
Рап завъртя очи и отбеляза:
— Значи няма да дойде, така ли?
— Точно така.
Рап погледна Кенеди.
— Политика, Мич — обясни тя.
— Какво общо има това с политиката?
Рап осъзна, че въпросът му е глупав, в момента, в който го изрече. Партийните интриганти във Вашингтон можеха да направят от всичко политически въпрос. В повечето случаи това не го засягаше, но когато беше свързано с националната сигурност, направо го вбесяваше.
Кенеди продължи:
— Във въпросния доклад се споменава за един инцидент между теб и господин Абад бин Бааз.
— Имате предвид арабските терористи, които залових в деня на нападенията?
— Да.
— Е, и какво?
— Той има двойно гражданство — отбеляза Дикърсън.
Явно някой защитник на човешките права се беше активизирал.
— Той е саудитски терорист, който е кандидатствал за американско гражданство, за да не можем да го пипнем. Ако политиците в този град имат малко здрав разум, ще му отнемат гражданството и ще ми го предадат, за да го разпитам, както трябва.
Дикърсън въздъхна:
— Президентът е съгласен с вас, но в собствената му партия има една доста гръмогласна групичка, чието мнение, меко казано, се разминава с неговото.
— Не ми казвайте, че ще ме занимават с това — измърмори Рап, като погледна началничката си. — Твърде много работа имам сега. Твърде много проблеми, които трябва да реша. Точно сега не мога да си губя времето с тия идиоти.
— За щастие изглежда, че са попаднали на препятствие.
— Какво препятствие?
— Един сенатор се е застъпил за вас — вметна Дикърсън.
— Лонсдейл ли?
— Да. В доклада на ФБР е отбелязано, че според господин Бин Бааз вие сте извадили рамото му, а в лекарската експертиза, подкрепяща твърденията му, са записани множество травми, които е получил, докато е бил арестуван от вас. Преди да го предадете на ФБР.
Рап много добре знаеше, че травмите са получени, докато арабинът е бил при него. Ясно си спомняше как бе извадил рамото на малкия гад с такава сила, че дори си помисли, че ръката му ще се откъсне.
— Какво казва Лонсдейл?
— Изпратила е писмени показания, че при пристигането й в Центъра за борба с тероризма господин Бин Бааз е бил в отлично здравословно състояние и е пострадал, когато е бил повален на пода в момента на атаката, и не от друг, а от самата нея.
Рап едва скри изненадата си. Фактът, че сенаторката бе излъгала в негова полза, беше интересно развитие на нещата. Запазвайки непроницаемо изражение, той попита:
— Тогава какъв е проблемът?
— Във Вашингтон проблемите рядко се решават веднъж завинаги. Въпросната групичка сенатори временно се отказа да се задълбава в това. Зад тях обаче стоят мощни поддръжници, които им дават много пари и очакват в замяна да водят битки в тяхна полза. Тези поддръжници ще поискат войната да се поведе на друг фронт.
— Мислех, че сме съюзници — с неприкрит сарказъм отбеляза Рап.
— Те ви мразят, господин Рап. — Дикърсън посочи кабинета. — Мразят цялото това управление.
Рап леко се притесни, че са го нарочили за мишена, но не издаде чувствата си.
— Предполагам, че някои от тези влиятелни поддръжници са ваши клиенти.
— Да, така е.
— И вие печелите много пари от тях.
— Да.
— Защо тогава имам чувството, че днес не сте дошли да защитавате техните интереси?
Дикърсън се усмихна:
— Бързо схващате, господин Рап. Не съм тук заради тях.
— Това не е ли конфликт на интереси?
— Не бъркайте лобизма с правосъдната система. Това е първото, което казвам на съдружниците си, които почти винаги идват пресни-пресни от университета. Аз съм прагматик, господин Рап. Обиколил съм много места, видял съм много неща и ако имам късмет, ще живея още десетина години, преди да се срещна със Създателя. Печеля пари от тези групировки, защото съм капиталист, и заработвам всеки цент, опитвайки се да усмирявам безумните им желания. Зная какво правите и не приемам особено техните разбирания за света, но те са сила, с която трябва да се съобразяваме.
— На чия страна сте в момента?
— Да кажем просто, че изпълнявам патриотичния си дълг… Освен това президентът ме помоли да го заместя.
— По каква причина?
— Защото го посъветвах да не идва на тази среща.
Рап зададе очевидния въпрос:
— Защо?
— Снощи от ФБР му докладваха за хода на едно преследване, което, да кажа просто, не върви добре.
— По-конкретно?
— Няма никакви следи, а заподозрените, които вие сте заловили в деня на атаките, са наели адвокати и отказват да говорят.
— Нима това е изненада за президента?
— Не бих казал, но той обича да вижда резултати. Очакваше да има някакъв напредък, но онези тримата просто са изчезнали. ФБР няма абсолютно никаква следа.
— Е… когато се биеш с вързани ръце, трудно можеш да победиш.
— Президентът започва да разбира вашата гледна точка, но да не избързвам. На срещата се повдигна още един въпрос. Един прокурор спомена вашата заигравка с господин Бин Бааз. Стигна дотам, да твърди, че сенатор Лонсдейл е подписала фалшиви показания и всъщност вие сте малтретирали затворника.
Рап изръмжа:
— Предполагам, че президентът много се е зарадвал да го чуе.
— Изобщо не беше доволен. — Дикърсън продължи с по-сериозен тон. — Каза на юристите, че единствените двама души, които са направили нещо за решаване на проблема през последната седмица, сте вие с господин Неш и че според неговото честно и много авторитетно мнение, ако с колегите ви не си бяхте губили времето с разследванията на Министерството на правосъдието, може би щяхте да предотвратите нападенията от миналата седмица. Добави, че ще е по-добре да спрем да преследваме своите хора, а да отделим малко повече внимание на терористите, които ни нападнаха.
Кенеди се намеси:
— Президентът ми се обади след срещата. Каза, че иска час по-скоро да говори с теб и Майк. Да ви благодари за самоотвержеността и да ви помоли за една услуга.
Рап се обърна към Дикърсън:
— И вие го разубедихте да дойде, така ли?
— Да.
— Защо?
— Моля ви, не ме разбирайте погрешно, господин Рап, но смятам, че ще е най-добре президентът да стои настрана от вас.

Рап не беше толкова самомнителен, че да се засегне. Просто се изсмя. Нямаше нужда от повече обяснения. Всеки глупак би разбрал защо хитра лисица като Дикърсън би посъветвала президента да стои настрана от хора като Рап. Новината, че президентът се е заинтересувал от него, все пак възбуди любопитството му. Странно как се нареждаха нещата във Вашингтон. Политиците гледаха на него и на колегите му като на заплаха, но започнеха ли да се чувстват застрашени, всичко се променяше.
Рап погледна Дикърсън и леко се усмихна:
— Както може би сте се досетили… аз трудно се обиждам.
— Да… съмнявам се, че се интересувате особено от чуждото мнение. Дори от мнението на президента.
— Не искам да прозвучи като липса на уважение. Все пак той е нашият президент… но просто вече ми е писнало. Твърде отдавна се занимавам с тези гадости.
— Аз също. Работя в този град от петдесет и пет години. Оттогава са се сменили много правителства и макар че всяко си има плюсове и минуси, способните управници винаги си приличат по едно.
— Какво е то?
— Умението да се измъкват чисти.
Рап не успя да скрие изненадата си. Беше очаквал да чуе много качества, но това не беше сред тях.
— Какво искате да кажете?
— Това е мръсна работа и главният човек в държавата трябва да съумее да се предпази от помията. След колежа съм служил във Флота. Научих много неща, но най-много ме впечатли как военните обмислят всяко нещо до най-малките подробности. Начинът, по който проектират корабите си, е удивителен. Обучението… не учат матросите просто как да потушават пожар на борда, а как да го правят, докато продължават да се сражават с врага. Корабът ти е улучен от торпедо — хубаво, затваряш херметичните прегради и продължаваш да се биеш. Запечатваш част от плавателния съд, макар че там най-вероятно ще останат твои другари, обречени на смърт.
— В каква връзка го казвате?
— Аз съм херметичната преграда между президента и вас.
Рап се замисли за момент, преди да отбележи:
— С други думи, очаквате да си рискувам кожата, но ако стане напечено… ако водата започне да залива моя отсек, използвайки вашето сравнение, и се опитам да се измъкна, вие ще ми затръшнете вратата пред носа и ще ме оставите да се удавя.
Дикърсън се намръщи:
— Не, не искам да кажа това.
Аналогията на Рап с потъващия кораб беше по-точна, отколкото се харесваше на Дикърсън. Единственият проблем беше, че висшият политик, главно заради общественото си положение, разглеждаше въпроса от обратната страна. Той, разбира се, виждаше себе си застанал на мостика редом с капитана. Други трябваше да умират, за да спасят кораба. По удобно стечение на обстоятелствата в същото време те щяха да се опитват да спасят и собствения си живот. Рап разбираше жестоката логика на военните, но на политическата арена властваха егоизмът и арогантността. Особено в областта на националната сигурност. Принципните политици, готови да защитят страната си и да поставят интересите й пред тези на собствената си партия, се превръщаха в нищожно малцинство. Те прекарваха прекалено много време на мостика и не достатъчно в машинното отделение.
Рап се облегна назад и кръстоса крака.
— Мисля, че точно това имахте предвид.
Дикърсън енергично поклати глава:
— Не. Имайте ми доверие, президентът е ваш голям поддръжник. Посъветвах го обаче, като се има предвид как стоят нещата в този град, да контактува с вас и колегите ви чрез посредници. Особено по отношение на онова, което искаше да обсъди с вас днес.
„Дойдохме си на думата“ — помисли си Рап. Доколкото имаше представа, хора като Дикърсън печелеха между петстотин и седемстотин долара на час и макар че едва ли таксуваше президента за времето, което губеше сега, политикът беше зает човек и едва ли би дошъл до Ленгли, ако нямаше нещо сериозно.
— Както вече споменах, президентът не е доволен от бездействието на ФБР.
— Познавам някои от тези хора и за да съм честен към тях, Министерството на правосъдието не се старае да улесни живота им.
— Съгласен съм с вас, но ние все пак сме правова държава…
Рап се наведе напред и вдигна ръка, за да го прекъсне:
— Вие сте вторият, от когото го чувам днес, и да ви кажа, вече ми звучи банално.
Дикърсън не беше свикнал с такава прямота.
— Наистина ли?
— Това е един безсмислен шаблон.
— Нима твърдите, че не сме правова държава? — изненада се Дикърсън.
— Напротив. Държавата ни е правова, но много хора повтарят тази фраза, без да се замислят за реалната ситуация.
— Мисля, че имам много добро усещане за реалността.
— Помогнете ми тогава да разбера следното… откога сме длъжни да осигуряваме правна защита на враговете си?
Дикърсън замълча за момент, преди да отговори:
— Това е сложен въпрос, господин Рап.
— Не, не е — остро заяви Рап. — Не искате да ми отговорите, защото по много завоалиран начин се каните да ме помолите да рискувам живота си и да наруша същите тези закони, които вие и президентът се преструвате, че толкова уважавате. Ако е така, бих се радвал на малко искреност от ваша страна. — Рап направи кратка пауза. — И не се безпокойте, няма да ви издам пред медиите. Не е в мой стил. Единствените хора, които мразя повече от политиците, са журналистите. Просто искам да сме наясно, преди да ме изпратите да запушвам пробойни в трюма.
Дикърсън кимна. Кенеди вдигна пръст, като погледна Рап:
— Може ли и аз да кажа нещо?
— Давай.
— Това е _правова_ държава — заговори с леко саркастичен тон директорката на ЦРУ, — но в хода на историята неведнъж е потъпквала гражданските права във време на война или опасност за държавната сигурност. Най-яркият пример е Гражданската война. Линкълн налага мораториум върху закона, смятан от мнозина за най-свещен от всички — този за личната неприкосновеност. През Втората световна война ФБР отваря всяко писмо, което сметне за подозрително. Подслушва телефонни разговори, засича телеграми, и то без съдебна заповед. Освен това, ако някой си мисли, че сме се отнасяли с всички военнопленници според изискванията на Женевската конвенция, значи не е говорил с наши морски пехотинци в тихоокеанския район. Не всеки японски пленник е бил третиран, както ни се иска да вярваме. Франклин Делано Рузвелт, когото мнозина смятат за един от най-великите ни президенти, е интернирал хиляди американци с японски, немски и италиански имена. Ние сме затваряли тези хора в лагери единствено въз основа на етническия им произход.
— По време на Студената война Съветският съюз развиваше активна разузнавателна дейност на наша територия, колкото и да не се харесва това на някои хора, които се опитват да пренапишат историята. Джо Маккарти може да е бил пияница и гадняр, но това не означава, че изводите му са били погрешни. Неоспорим факт е, че руснаците развиваха шпионаж в колосални мащаби. Те вербуваха агенти, крадяха важни национални тайни и се опитваха да подкопават политическата ни система, като подкрепяха социалистическата и комунистическата партия. Тази малка глава от националната ни история не е само плод на пияния мозък на един младши уисконсински сенатор. Затова, макар много състрадателно и толерантно настроени хора в Америка да са склонни, съвсем оправдано, да обявят Джо Маккарти за тиранин, те забравят, че Съветският съюз е правил всичко, в което Маккарти, Джордж Едгар Хувър и Джак Кенеди са го обвинявали.
Дикърсън се намръщи:
— Боя се, че това няма връзка със случая.
— Напротив — заяви решително Кенеди. — Има, и то голяма.
Дори Рап се изненада на твърдостта, с която началничката му отговори на Дикърсън.
— Не искам да прозвучи като липса на уважение, Гейб, но се досещам защо си дошъл. Трябва да изслушаш притесненията ни, преди да поискаш да рискуваме кариерата и може би свободата си.
— Добре.
— Знаеш ли какво правехме преди петнайсет години, когато заловяхме някого, заподозрян, че е съветски шпионин? Имам предвид американски гражданин.
— Сигурно сте го предавали на ФБР — с лека усмивка отговори Дикърсън.
— Не. Хващахме го… обикновено посред нощ, закарвахме го на някое уединено място и го подлагахме на всяка форма на разпит, която можеш да си представиш.
— И подозренията не винаги се оказваха оправдани, нали?
— От близо сто случая, за които зная, само в един заподозреният се е оказал невинен.
Дикърсън изсумтя:
— Откъде си толкова сигурна?
— Тези влиятелни политици, за които говори по-рано… Онези, които представляваш.
— Да?
— Нали знаеш колко обичат да повтарят, че мъченията не действали?
— Да.
Кенеди почука с очилата по крака си.
— Е, повярвай ми… действат.

Рап погледна часовника си. Имаше да върши куп неща, а да седи в кабинета на началничката си и да убеждава един от най-близките съветници на президента в ефикасността на мъченията не беше сред тях. От многото си явявания пред различни комисии по разузнаването знаеше, че е безсмислено да си хабиш думите, за да убеждаваш хора с костюми за хиляда долара и грамоти за завършено с отличие юридическо образование, че изтезанията са полезен и необходим метод срещу врагове, които нямат доблестта да облекат военна униформа и целенасочено набелязват цивилни мишени. С подходящ екип от специалисти и достатъчно време, всеки проговаря. Рап обаче беше научил, че повечето политици предпочитат споровете и заучените гръмки фрази пред действителността.
Омръзнало му беше да убеждава кого ли не, че методът действа. Беше достигнал до заключението, че това е точно толкова безполезно, колкото бейзболист да обяснява на феновете защо е изпълнил или не е изпълнил някой удар. Ако не си стоял с бухалка в ръка на игрището, когато от хълмчето на десетина метра пред теб някой здравеняк се кани да запрати с над сто и двайсет километра в час твърдата бяла топка, която може да ти счупи черепа, няма начин да разбереш защо за части от секундата той е решил да я посрещне или да я пропусне. Лесно е да седиш на трибуната с хотдог и студена бира в ръка и да критикуваш. Също толкова лесно е да седиш в някой кабинет във Вашингтон.
В отговор на признанието на Кенеди, че в ЦРУ не само използват мъчения, ами и това действа, Дикърсън каза:
— Има неща, които няма нужда да знам. — Усмихна се смутено. — Точно затова посъветвах президента да не участва в тази среща. Този вид разговори са крайно нежелателни. Въпреки това аз ви разбирам. Дали не ме притеснява, че съм заобиколен от политици, толкова самовлюбени, че за да запишат името си в историята, са готови да съсипят тази страна? Да, притеснява ме. Дали не ме вбесява, че има хора в този град, които си мислят, че пътят към мира минава през толерантност към една нетолерантна група от мюсюлмански фанатици? Хора, които, между другото, отдавна трябва да са се научили да внимават… Да, вбесява ме.
Рап почувства искрица надежда. Не си спомняше да е чувал напоследък толкова влиятелен човек да говори толкова искрено. Дикърсън продължи:
— Пълна лудост е, че Министерството на правосъдието държи четирима души, за които знаем, че са участвали в подготовката на бомбени атаки, отнели живота на близо двеста наши сънародници. И четиримата са родени в Саудитска Арабия. Двама от тях са с двойно гражданство. Тези мъже имат информация, която може да ни помогне за залавянето на тримата бегълци и може би за предотвратяване на нови атаки. А какво правим ние?
— Нищо — вметна Кенеди.
— Всичките са си наели адвокати — обяви Дикърсън, като разпери ръце в знак на безсилие.
— Освен това чух, че тази сутрин Съветът за човешки права ще подаде искане за забрана на екстрадирането им в Саудитска Арабия.
— Не съм изненадан.
— Мислят, че ако ги предадат на саудитците, те ще ги изтезават вместо нас.
Дикърсън се замисли за момент.
— Хм, идеята не е лоша.
Рап поклати глава:
— Всъщност изобщо не е добра. Саудитците обичат да ни уверяват, че ни дават цялата информация, но винаги премълчават по нещо. Изстискват пленниците и накрая ги убиват, а ние получаваме само онова, което искат да ни кажат, а то не включва информация за ролята на техни богати бизнесмени и високопоставени държавни чиновници.
— Какво да правим тогава?
— С арестантите ли?
— Да.
— Нищо — намеси се Кенеди. — Освен ако президентът не издаде писмена заповед и не ни упълномощи официално.
— Не би било зле и да подпише предварителна амнистия за всичко, което може да направим — добави с усмивка Рап.
Новата насока на разговора не се хареса на Дикърсън:
— Президентът се надяваше, че ще приемете по-активна роля в издирването на тримата мъже, които все още не са заловени. Този Лъв на „Ал Кайда“ му е като трън в окото.
Той беше трън в окото и на Рап.
— Значи няма да получа гаранции за амнистия, така ли? — уточни той.
— Не. Но има нещо друго, с което мисля, че мога да ви помогна. Не съм сигурен, че ви е известно, но някои елементи в Капитолия се канят да превърнат това управление и вас, директор Кенеди, в изкупителни жертви за случилото се миналата седмица.
— Не ми беше известно — отговори Кенеди, — но не се изненадвам.
— Това е кампания за популярност и вие губите в нея.
Рап и Кенеди кимнаха едновременно. Беше се наложило като правило, ако ЦРУ постигне успех, това да не се обсъжда, но всеки провал със седмици и дори месеци се раздухваше в медиите.
— Мисля, че мога да ви помогна да се защитавате по-ефикасно. Да изпреварите зложелателите, преди да нанесат удара си. Мога да ви помогна да изразите становището си. Да представите по най-подходящ начин позициите си.
— Как ще го постигнете? — скептично попита Рап. — Медийният елит в тази страна не ни обича особено.
— Мога да им предложа нещо, на което няма как да устоят.
— Какво е то?
— Вас, господин Рап.
— Моля?
— Вие сте герой. Това, което с Майк Неш сте сторили миналата седмица, е, без да преувеличавам, митичен подвиг. Медиите ще налапат примамката и двамата с господин Неш ще станете недосегаеми. В този град няма толкова глупав политик, който да се опита да ви злепостави. Вие ще се превърнете в героя на това поколение.
— Вие сте луд!
— Мич — предупреди Кенеди.
— За нищо на света няма да…
— Мич — прекъсна го Кенеди. — Успокой се. Искам да чуя какво предлага господин Дикърсън.
— Аз пък не искам.
Кенеди го изгледа като майка, готова да зашлеви плесница на разглезеното си синче. След като Рап се поуспокои, тя се обърна към Дикърсън:
— Какво предлагате в замяна?
— Той… — Дикърсън имаше предвид президента, но не искаше да споменава името му — мисли, че би било добре първо да откриете тримата бегълци.
— Защо? — попита Рап.
Политикът замълча за момент, преди да отговори:
— Нека да кажа само, че според него може да престъпите малко червената линия.
— Тоест иска да ги пипна преди момчетата от ФБР и преди да успеят да си наемат адвокати?
Дикърсън сви рамене. Не смееше да си отвори устата от страх да не би да го записват.
— Ох — с отвращение въздъхна Рап, — големи сте смелчаги, няма що.
— Много добре знаете, че президентът не може да одобри официално нещо подобно.
— От това, което казвате, изглежда, че е искал, но вие сте го посъветвали да не го прави. Убедили сте го, че можете да сключите сделка с нас. Няколкостотин часа реклама от вашата фирма, в замяна на което аз трябва да си окача топките на пангара.
Дикърсън направи кисела физиономия.
— Знам, че сделката не изглежда справедлива, но мисля, че вие свеждате до минимум възможните рискове. Тази рекламна кампания ще накара много политици да си траят. Някои дори ще ви подкрепят.
Рап подпря лицето си с ръце и поклати глава. След кратко замисляне погледна Дикърсън и каза:
— Някъде в тази сграда има сейф, пълен с медали и грамоти за хора като мен, които са рискували живота си през годините. Ние не вършим тази работа, за да получим признание от обществото. Не искаме признание и не можем да работим ефективно, ако хората знаят какви сме. Затова няма да участвам в рекламната ви кампания и ако името ми по някакъв начин се появи по медиите, ще разбера кой ме е издал и тежко му.
Дикърсън погледна Кенеди с надежда, че тя ще вразуми подчиненията си. Рап я изпревари:
— По такива въпроси решението е само мое. Няма да постигнете нищо, ако се опитате да го направите зад гърба ми. Затова… съжалявам, че трябва да ви разочаровам, но няма да участвам в „Шоуто на Опра“ и да говоря за петте си любими филма.
— Да кажа ли на президента, че отговорът ви е „не“?
Рап се замисли за секунда, намръщи се и отговори:
— Ще продължа да работя, както досега. Кажете на президента, че ще открия тези трима души. Не знам дали ще ми отнеме седмица или година, но ще ги намеря и тогава няма да ми дреме какво отношение към тях препоръчват Съюзът за човешки права, Министерството на правосъдието или някой друг. Ще разбера всичко за организацията им, кой ги поддържа, кой ги финансира, откъде са взели експлозивите, как са проникнали в страната и кой им е помагал тук. После ще открия всички тези хора и ще ги убия.
Това честно признание доста изненада Дикърсън.
— Президентът много ще се зарадва, че ъъъ… ще вземете активно участие в издирването.
Рап се изправи. Вече беше изгубил достатъчно време.
— Да… и кажете му, че когато лайната се разсмърдят, ще изляза на площада и ще разтръбя навсякъде за днешния ни разговор, че сте ме помолили от негово име да наруша законите и да хвана тези хора.
Дикърсън се ококори, сякаш щеше да повърне.
— Аз… съветвам ви… да не предприемате…
— Спокойно — небрежно го прекъсна Рап. Посочи към Кенеди. — Двамата с нея сме единствените хора в този град, които все още знаят как да си държат езика зад зъбите.

Докато Кенеди изпращаше политика, Рап извади миникомпютъра си, отиде в другия край на кабинета и започна да слуша деветте гласови съобщения, които се бяха натрупали по време на срещата. Не виждаше причина да благодари на Дикърсън за разговора, в който, поне от сегашната си гледна точка, не беше спечелил нищо. Както обикновено, Рап и хората му щяха да поемат всички рискове, а политическият елит да се застрахова срещу евентуален провал. Киселото изражение на Дикърсън, когато си тръгваше, му достави известно удоволствие. Рап явно го беше изнервил.
Дикърсън бе професионален комарджия, а Рап беше неизвестна карта — ръка, на която не можеше да разчита. Политикът бе свикнал да преценява шансовете си за успех в игра, която хората играеха по определени неписани правила. Основните стимули за играчите бяха пари, власт и слава. Рап имаше повече от достатъчно пари, а по отношение на властта, мнозина биха се съгласили, че той е олицетворение на физическото превъзходство, поне на индивидуално ниво. Срещу когото и да било друг в града да се изправеше, трябваше да си глупак, за да не заложиш парите си на него.
Онова, което най-много смущаваше Дикърсън, беше категоричният отказ на Рап да се превърне в национален герой. Цялото богатство на стария политик се дължеше на амбициозни мъже и жени, които за нищо на света не биха отклонили такова предложение. Мнозина от тях, без да се замислят, биха участвали в съчиняването на небивали истории за собствената си храброст, стига да няма опасност да бъдат развенчани, и някои дори го бяха направили. Да се откажеш от светлината на прожекторите, от камерите и микрофоните, беше немислимо. Все едно сексманиак да каже „не“ на безплатно предложение за секс.
Рап знаеше, че Дикърсън не е доволен и поради друга причина. Той виждаше истинската опасност в него — Рап беше като бомба, която може да избухне неочаквано, да събори президента и да обрече цяла партия на продължително пребиваване в опозиция. Това бе основната причина да посъветва президента да не участва в срещата. Въпреки това съветникът съзнаваше както рисковете, така и ползите за държавния глава. По време на мандата му бе извършено терористично нападение и той не си беше помръднал пръста да се противопостави на хората, които Дикърсън представляваше. Очевидно доброто отношение към терористите не оказваше благотворен ефект.
— Сега разбираш ли защо не обичам да идвам тук? — измърмори Рап, след като Кенеди затвори вратата и тръгна към бюрото си.
— Трябва ли да се обидя?
— Причината не е в теб, шефке. Знаеш го. Просто имам доста работа за вършене, а си изгубих почти цялата сутрин да седя тук и да слушам глупости.
— Гейб е човек, когото е добре да имаме за съюзник.
Рап сви рамене:
— Може би, ако искаш да участваш в шоуто на Опра. От моя гледна точка обаче не предлага нищо полезно.
— Не беше нужно да бъдеш толкова груб. Можеше да минеш с едно „не, благодаря“.
— Това щеше да прозвучи като съгласие. И той щеше да задейства плана си, без да пита повече. Единственият начин беше да му обясня кристално ясно какво мисля. Да го убедя, че това може да вбеси дори и тебе.
— Ако това е била целта ти, постигна я.
Кенеди погледна мигащата лампичка на телефона си, но реши, че разговорът може да почака. Първо трябваше да изясни още няколко неща с Рап, а по нервното му държане личеше, че няма намерение да остава дълго. Тя се вгледа в лицето му и попита:
— Къде беше снощи?
— У Стан — отвърна той, без да мигне. — Трябваше да обсъдим някои неща.
Кенеди кимна:
— Аха. И не си беше взел мобилния?
— У мене беше.
— Но не го беше включил или батерията се е изтощила.
Рап сви рамене, сякаш нямаше значение:
— И какво? Може би е от параноя.
— Очевидно… ами ако ми трябваш, какво правим?
— Следващия път ми остави съобщение или пробвай да звъннеш у Стан.
— Той е същият като тебе. Никога не си вдига телефона. Като се замисля, дори не съм сигурна дали има.
— Редовно си говорим по телефона.
Кенеди го погледна изпитателно:
— С теб май няма да изляза на глава.
Рап поклати глава:
— Слушай, преди да сме се отклонили от темата, ти знаеше ли предварително, че на тази среща ще обсъждаме рекламна кампания за Управлението?
— Разбира се, че не. Не бих си позволила да ти губя времето.
— Добре, но ако Дикърсън наистина е толкова умен, колкото твърдиш, как може да не се е сетил, че няма да се съглася?
Кенеди взе една тубичка крем за ръце от бюрото.
— Мисля, че е отчаян. — Изстиска малко крем на дланта си и започна да търка ръцете си. — Президентът има добра интуиция. Разбира накъде вървят нещата. Още не сме погребали труповете от миналата седмица, а в някои среди вече се говори, че е страхливец. Спомни си, че той прокара политиката за върховенство на закона, а сега сме под прицел.
— И затова най-смелото решение е да започнем да се рекламираме.
— Те живеят в друг свят, Мич. — Кенеди сви рамене. — Президентът лично ми каза, че е ядосан на ФБР.
— Защо?
— Защото не са открили нищо. Знаят твърде малко за хората, които извършиха атаките. И трима още са на свобода. Сякаш са потънали вдън земя.
— Няма какво да се сърди на ФБР. Ръцете им са вързани от законите, които той самият прокара.
— Предполагам, че точно затова искаше да говори с теб, Мич.
— Само че Дикърсън го разубеди.
— Точно така. И честно да ти кажа, не съм сигурна, че съветът е бил добър.
— Не дай Боже президентът да се докосне малко до действителността. Камо ли да подпише указ, с който ни нарежда да заловим тези хора.
— Внимавай какво си пожелаваш.
— Ако можех, щях да си пожелая малко подкрепа от Белия дом и Капитолия, по дяволите.
— Колкото и странно да звучи, точно това се опитваше да ти предложи Гейб, но по разбираеми причини ти предпочиташ физиономията ти да не се появява по медиите. — Кенеди натисна един клавиш, за да активира компютъра си. — Рекламната кампания не е лоша идея. Ти просто не си подходящият човек за нея. Знаеш, че би било хубаво, ако привлечем някой и друг сенатор и конгресмен на наша страна. Отдавна не сме…
Рап престана да слуша. В главата му се завъртя някаква поговорка, за една птица в ръката и десет в небето, или пък беше за два заека с един куршум? Каквато и да беше, много добре описваше сегашното му положение.
— Слушаш ли ме какво приказвам? — сопна се Кенеди.
Рап се опита да се съсредоточи.
— Извинявай, мислех си нещо.
— Пил ли си? — Кенеди си спомни за Хърли и колоритния му характер и добави: — Глупав въпрос. Бил си у Стан Хърли… разбира се, че си пил. Впрочем къде е Майк?
Рап си спомни скарването с Неш по пътя и се почуди как да обясни на началничката си, че един от най-способните й служители преживява психологическа криза.
— Не ми казвай, че е бил прекалено пиян, за да се покаже пред президента!
Звучеше като добро обяснение, затова Рап само вдигна многозначително рамене.
Кенеди разочаровано поклати глава:
— Има ли нещо, което трябва да знам?
Рап се замисли за Адамс и отговори:
— Няма нужда.
— Толкова ли е зле положението?
Рап се изкушаваше да й каже, че са участвали в оргия с курви и наркотици, но не искаше да изправя началничката си на нокти.
— Поиграхме карти, пийнахме, полафихме си. Нищо особено.
Кенеди се намръщи като строга учителка.
— Хайде, стига… професията ни не е от най-лесните — заоправдава се Рап. — От време на време трябва да изпускаме парата.
— Съгласна съм. Дано да е било само това. — Кенеди премести мишката и отвори едно писмо на компютъра. — Като заговорихме за медийни кампании… гледайте някой телевизионен екип да не ви снима, каквото и да правите там.
Предупреждението беше излишно. В къщата на Хърли имаше по-силна охрана, отколкото в много държавни сгради. Ако някой репортер се окажеше толкова глупав, че да навлезе в имота му въпреки предупредителните знаци, щеше да се наложи да спасява живота си от кучетата пазачи на стареца.
— Последният, който може да се страхува от такова нещо, е Стан Хърли. Той е по-хитър от всички нас, взети заедно. Достатъчно е врял и кипял в тоя бизнес.
Рап се замисли за неизбежното скарване между Хърли и Неш. Ако Неш не се вземеше в ръце, и то бързо, Хърли щеше да поиска да бъде отстранен. Не да го убият, но щеше да настоява да го махнат от службата за тайно разузнаване, а вероятно и от ЦРУ. На Рап изведнъж му хрумна начин да избегне конфликта.
— Всъщност… може би идеята на Гейб не е толкова лоша.
Кенеди го погледна изненадано:
— Наистина ли?
— Не говоря за себе си — побърза да уточни той. — Говоря за Майк.
Кенеди се замисли за момент.
— Защо Майк?
— Той е идеалният кандидат. Бивш морски пехотинец, красива жена, четири прекрасни деца. Дикърсън може да направи чудеса с такъв човек.
Кенеди присви очи:
— Какво замисляш?
— В какъв смисъл?
— Много добре знаеш какво имам предвид. Преди петнайсет минути твърдеше, че това е най-безумното нещо, което си чувал. Сега изведнъж предлагаш Майк.
— Винаги си ми повтаряла, че трябва да мисля по-мащабно… това е.
Кенеди се вгледа изпитателно в лицето му. Явно не му вярваше.
— Замислил си нещо. Сигурна съм.

Рап трябваше да импровизира. Не смяташе да обяснява на Кенеди, че Неш е изгубил контрол. Тя беше твърде прозорлива и щеше да го попита за причината. Щеше да се досети, че в къщата на Хърли се е случило нещо. Рап можеше да измисли достатъчно правдоподобна лъжа, която да издържи сериозна проверка, но имаше един недостатък. По някое време в близките три дни Неш щеше да се яви пред началничката си. Кенеди щеше да започне да го разпитва и ако все още беше в сприхавото си настроение и се сърдеше на Рап, той можеше да каже неща, които да нанесат сериозна вреда. Рап трябваше да говори с него преди това и да го подготви, но засега се налагаше да даде на Кенеди задоволително обяснение за неочаквания си интерес към предложението на Дикърсън.
Оправданието нямаше да свърши работа, ако не се основаваше на действителността, а Кенеди го познаваше твърде добре, както личеше от подозрителното й отношение. Рап отвори уста и преди да се усети, отговорът сам излезе:
— Мисля, че Майк има проблеми заради случилото се миналата седмица.
— И затова ти предлагаш да го изправим пред прожекторите и да прекратим кариерата му на разузнавач?
Рап сви рамене и се опита да омаловажи очевидното:
— Няма да сложим край на кариерата му. Все ще остане работа за него. Просто няма да участва в по-рисковани операции.
Кенеди се втренчи в него, сякаш можеше да надникне в душата му, и измърмори:
— Снощи е станало нещо.
Това беше констатация. Сякаш беше сигурна, че има нещо нередно. Рап въздъхна:
— Той е уморен, Айрини. Тези гадости му идват в повече. Не съм сигурен, че се е възстановил съвсем от раните, които получи в Куш.
Рап намекваше за една операция в Афганистан преди около година. Бяха получили надеждна информация. Висш член на терористична организация се криеше в едно погранично село. Отидоха с отряд от специалните сили малко преди зазоряване. Всичко изглеждаше добре, но къщата, в която се канеха да нахлуят, избухна. Загинаха двама войници, а на Неш му се размина на косъм.
— Лекарите още вадят осколки от тялото му — продължи Рап, — а жена му ми каза, че всяка сутрин се събуждал с нетърпимо главоболие. Миналата седмица със собствените си очи видя как отряд терористи застрелват секретарката му и още много негови колеги. Имайки предвид какво е преживял, цяло чудо е как става всяка сутрин и отива на работа.
— Ами ти? — попита Кенеди, леко развеселена.
— Какво аз?
— Може да се каже, че си преживял същото.
— Аз не бях ранен в Куш и не бях толкова близък с убитите в антитерористичния център.
— Да, но и ти си раняван.
— Винаги съм го преодолявал.
— Може да се спори за това.
Кенеди намекваше за дългото му отсъствие след убийството на жена му.
— Слушай… грешиш, ако сравняваш Майк с мен. Първо, доста по-отдавна съм в този занаят и мисля, че ясно съм доказал колко съм отдаден на работата. Аз…
— Мислиш, че Майк не е достатъчно отдаден? — прекъсна го Кенеди.
Рап не скри раздразнението си:
— Ще ме оставиш ли да обясня, или ще ме прекъсваш?
Тя се усмихна любезно.
— Добре, продължавай.
— Не казвам, че Майк не е отдаден. Искам да кажа, че неговият живот е малко по-сложен от моя. Той има задължения, които аз нямам.
— Семейството ли?
— Да. Мисля, че работата вреди на личния му живот.
— Всички знаем за напрежението, на което ни излага тази професия.
— По-сложно е, Айрини. Не е само професията… Проблемът е в начина, по който тя влияе върху живота му. — Рап замълча и се опита честно да определи проблема на Неш. Поклати глава: — Мисля, че аз го плаша.
Кенеди се изненада:
— Откъде накъде Майк ще се бои от теб? Да не е направил нещо, за което не си ми казал?
— Не… не е това. Не е направил нищо нередно. Мисля, че се страхува да не стане като мен.
— Интересно.
— Всяка вечер той се прибира при семейството си и трябва по някакъв начин да се абстрахира от всички тези гадости. Трябва да играе ролята на баща и съпруг. Трябва да научи децата си кое е добро и кое зло. Да отговори на идеалите на Маги и да я убеди, че всичко върви добре… че всичко е наред, докато ясно осъзнава какво отвратително място е този свят. В определен момент човек си дава сметка, че някой ден може да не се прибере у дома. — Рап замълча и пред очите му изникна една сцена, която се опитваше да не си спомня.
— Миналата седмица видя собствената си секретарка, просната на пода и с дупка в главата. Такива сцени дълго време не ти дават мира.
Кенеди събра пръстите си като къщички и попита:
— Ти как се справяш с това?
Рап въздъхна. Тя от години се опитваше да го накара да говори за убийство на жена си.
— Не знам. Просто се справям.
— Мисля, че нещата са по-сложни.
Рап сви рамене:
— Аз не съм като нормалните хора. Мисля по различен начин.
— Ти така твърдиш — с леко обвинителен тон отбеляза тя.
Рап видя възможност за контраатака.
— Ами ти как се справяш?
— С кое?
— С напрежението на професията. Ходиш ли на психотерапевт?
Кенеди наклони главата си на една страна и го погледна строго:
— Не е твоя работа.
Айрини рядко издаваше емоциите си, но на Рап му се стори, че видя нещо за момент в очите й. Искрица гняв, която го предупреди да не задълбава в темата. Можеше да го приеме като признание, че началничката му ходи на психолог, най-вероятно при Люис.
— Интересно колко едностранчиво поставяш въпроса. Ти си ми шеф, приятели сме и постоянно ме убеждаваш как трябва да се срещна със специалист и да обсъждам с него мъката си по смъртта на Ана.
— Да, така е, но ти се опитваш да смениш темата. Не става дума за мен. Става дума за теб и Майк.
Рап трябваше да отклони вниманието й от себе си. Искаше да говорят за Неш.
— Разликата е от небето до земята. Първо… аз се прибирам в празна къща. Не се налага да живея с тази лъжа всеки път, щом отворя вратата.
— Каква лъжа?
— Да уча децата си да бъдат послушни… да не шмекеруват в училище… да живеят по правилата… а междувременно днес съм нарушил четири-пет закона и съм убил един човек. След време това започва да тежи.
— На теб не ти ли тежи? — попита Кенеди, като се втренчи в него. — Поне мъничко?
Този въпрос толкова изненада Рап, че той се замисли за известно време. Отдавна никой не му го беше задавал.
— Кое по-точно?
— Ами, всичко, свързано с работата. Но да започнем с онова, което тежи най-много на повечето хора. Убиването.
Рап поклати глава:
— Никога не ме е притеснявало. Хората, които убивам, не са от най-примерните граждани.
Кенеди беше чела всички доклади от мисиите му и бе изслушвала онези, които бяха твърде деликатни, за да ги документира писмено. Знаеше, че Рап не си пада по подробните обяснения и до нея достигат само съкратени версии.
— Никога ли не си убивал невинен минувач?
— Какво значи „невинен“? Ако говориш за някой професионален телохранител, нает да пази доказан негодник, той вече не е невинен по моите разбирания. Ако ще си играеш на наемник, трябва да си осъзнал, че може и ти да получиш куршум.
Кенеди кимна. Бяха обсъждали някои от тези неща и преди.
Рап се замисли, реши да внесе малко емоция. Така Кенеди по-лесно щеше да се хване.
— Онова, което най-много ми тежи, е, че нямам неговия живот.
— В какъв смисъл „неговия живот“?
— Бих зарязал тази помия на мига, ако можех да върна времето и Ана отново да е до мен. След работа човек се прибира при семейството си, децата го обичат и глупакът си мисли, че така ще е вечно. После нещо се случва и изгубваш всичко… Когато някога си имал нещо, което ти е било по-ценно от всичко на света, и изведнъж го загубиш… започваш да недоумяваш как има хора, готови да вършат тези гадости на толкова висока цена.
Кенеди запази дълго мълчание. След известно време каза:
— И за теб не е много късно, Мич. Още си млад.
— Имаш предвид да си намеря друга. Да създам семейство с куп деца? — Рап поклати глава. — Не съм сигурен, че това е за мен. Освен това някой трябва да върши тази работа, а не виждам много други с достатъчно умения и желание да заемат мястото ми.
— Сигурна съм, че ще ти намеря заместник.
Рап се усмихна самоуверено.
— А сигурна ли си, че той ще издържи?
— Едва ли. — Кенеди се замисли и започна да осъзнава, че той може би има право. — Значи ти предлагаш Дикърсън да направи Майк звездата на ЦРУ.
— Още не съм обмислил подробностите, но да… в общи линии това е планът.
— Мислиш ли, че ще се съгласи?
— Не знам, но ние няма да му дадем друг избор.
Кенеди поклати глава.
— Съмнявам се, че ще му хареса.
— Отначало не, но според мен доста бързо ще приеме идеята.
Кенеди присви очи.
— Не знам, Мич… Може да не е чак толкова твърдоглав, колкото теб, но и той е упорит.
— Когато види колко се гордеят Маги и децата с него, ще ни прости — усмихна се Рап.
— Ще си помисля.
— Добре. — Рап погледна часовника си. — Трябва да тръгвам. Трябва…
Кенеди го спря:
— Да. Трябва да отидеш до „Дълес“. Приятелите ти искат да те видят.
— Кои приятели?
— Колегите ти от другата страна на голямото езеро.
— Аха. — Тези срещи на неутрална територия вече се превръщаха в практика. — Кога трябва да съм там?
— Ако не искаш да те чакат, след петдесет минути трябва да тръгнеш.
Рап изруга на ум. Сакът му винаги беше готов в колата, затова нямаше нужда да се приготвя, но искаше да види Скот Коулман и да му каже да се отбие през кабинета на Люис.
— Имаш ли нужда от някаква помощ? — попита Кенеди.
Рап почти се изсмя на въпроса, но преди да отговори, някой почука и вратата се отвори. Високият около метър и деветдесет Чък О'Браян влезе в стаята. Червендалестият директор на Националната служба за тайно разузнаване беше в Ленгли от трийсет и три години и съдейки по стиснатите зъби и напрегнатото му изражение, Рап се досети, че има лоша новина.
— Извинявайте за прекъсването… — О'Браян измина разстоянието до бюрото с три дълги крачки и застана до Рап, — но току-що получих една информация.
— Каква? — попита Кенеди.
— Изглежда, че Глен Адамс е предприел на своя глава малка екскурзия.
— Какво? — сепна се Рап, изненадан, че новината за изчезването на генералния инспектор на ЦРУ вече се е разчула.
— Къде е отишъл? — поинтересува се Кенеди.
— Във Венецуела — отговори О'Браян. — Кацнал е в Каракас преди около час и половина. Излетял е снощи от Ню Йорк.
— Каракас ли? — учуди се Кенеди. — Защо в Каракас? Да няма роднини там?
— Доколкото знам, не.
Кенеди бавно се обърна към Рап.
— Имаш ли представа какво прави Глен Адамс във Венецуела?
Рап я погледна с немигащи очи и поклати глава.
— Откъде да знам? Да не съм му майка?

За късмет на Рап Скот Коулман нямаше навик да спи много. Бившият „тюлен“ от военноморския флот се беше прибрал от Ню Йорк в четири сутринта и след три часа сън бе станал, за да започне новия работен ден. Когато Рап му се обади, Коулман беше минал през залата за фитнес и бе пробягал редовния си седемкилометров крос. Разбраха се да се срещнат на едно от обичайните си места след двайсет минути. Рап взе сака си от багажника на колата и си пусна набързо душ в съблекалнята на фитнес залата в Ленгли. Десет минути след като излезе от кабинета на Кенеди, вече пътуваше.
Излезе през главния изход откъм булевард „Доли Мадисън“ и извади телефона си. Намери номера на Маги Неш и набра. След пет позвънявания от слушалката на хендсфрий устройството прозвуча познат глас:
— Маги Неш.
— Здравей, Маги… Мич се обажда. Как си?
— Добре — отвърна тя предпазливо.
Маги беше страхотен човек и Рап винаги се беше разбирал добре с нея. По несигурността в гласа й веднага разбра, че вече е говорила с мъжа си.
— Говори ли с Майк?
— Да.
Рап имаше сложна задача. Трябваше да накара Маги да види нещата от неговата гледна точка и в същото време да стигне навреме за следващата си среща, без някой да го проследи. За щастие беше израснал на няколко километра от Ленгли и познаваше кривите улички, сякаш сам ги е планирал. Районът беше идеален за отърваване от „опашки“, с много улички без изход. Ако случайно от ФБР бяха решили да го следят, можеше да мине с обяснението, че много чуждестранни шпиони се интересуват какво прави и къде ходи. Да се крие от враговете на Америка беше неразделна част от работата му. Такава беше реалността, но тъжното бе, че в момента повече се притесняваше от службите за сигурност на собствената си страна, отколкото от руснаците или китайците.
— Каза ли ти за малкото ни скарване тази сутрин?
— Да.
— Маги, не очаквам да застанеш срещу съпруга си, но трябва да ме изслушаш.
— Слушам те.
— Много обичам теб и децата. Майк ми е като брат. Бих рискувал живота си за него и знам, че и той ще направи същото за мен. — Рап пресече Винсънт Плейс и след две пресечки свърна по улица „Елм“. Истината бе, че вече беше рискувал живота си за Неш, и Маги го знаеше. — Тревожа се за него.
Тя въздъхна и заговори разпалено:
— Не знам какво е станало тази сутрин… той не ми казва нищо, но виждам, че е страшно разстроен, а заради проклетите ви тайни не мога да говоря с него за работата ви и нямам никаква представа как мога да му помогна.
Рап зави по Чейн Бридж Роуд. Олекна му, че Неш не е казал на жена си за какво са се карали.
— Маги, изслушай ме. Трябва да разбереш, че говоря със сърцето си. Аз съм бита карта. Добре си върша работата, но нищо повече. Отказал съм се да водя нормален живот. Но…
Тя го прекъсна:
— Не говори така, Мич.
— Моля те, нека да довърша. Ако не ти кажа това сега, може би никога няма да го направя. Гледам тебе, Майк и децата и виждам какъв живот можех да имам с Ана. Аз пропилях шанса си. Мислех си, че мога да имам и двете. Мислех си, че мога да водя двоен живот. Да продължавам да правя каквото съм правил петнайсет години. Гадости, за които не мога да приказвам.
— Мич, не трябва да се обвиняваш.
— Ана знаеше, Маги. Умоляваше ме да зарежа оперативната работа, да оставя други да преследват злодеите. Обещах й, но не го направих. Все си казвах: „Още една мисия“. Да заловя още един злодей. Измислях си оправдания. Дори я лъжех за помията, с която се занимавах, защото знаех, че ще се уплаши. Мислех, че ще мога да водя двоен живот, но жестоко сгреших. Много добре знаеш, Маги. Видях как миналата година ти и децата едва не загинахте, а пък сега и този ужас миналата седмица… — Рап замълча за момент, сещайки се за мъртвите си колеги. С виновен тон добави: — Това не е работа за семеен човек.
Маги въздъхна:
— Няма нужда да ме убеждаваш.
— Добре. Слушай тогава какво ще направим.
— Ще направим… тоест ти и аз?
— Да.
Рап погледна в огледалата.
— Мич, обичам те и те уважавам. Възхищавам се на храбростта и отдадеността ти, но мразя професията ви и Майк го знае. Опитвала съм се да го убедя да се откаже, но той не ме слуша. Защо си мислиш, че този път ще е различно?
— Защото няма да му дадем възможност да избира.
— Какво? Ще го уволните ли?
— Не. Точно обратното. Ще го повишим.
— На каква длъжност? Доколкото знам, десетина пъти са го повишавали и нищо не се променя.
— Сега ще е различно. Ще ти направя голяма услуга, Маги. Ще дам на теб и децата живота, който заслужавате.
— Звучи супер, Мич, но още не мога да разбера как ще го постигнеш. Той не е свикнал да се отказва. Ако се опиташ да го извадиш от тайното разузнаване дори с повишение, ще откаже.
— Затова може да ми потрябва твоята помощ, но в крайна сметка той няма да има изход. Повярвай ми. Познаваш ли Гейбриъл Дикърсън?
— Разбира се. Всички във Вашингтон го знаят.
Маги работеше в голяма рекламна фирма.
— Майк казал ли ти е случайно за миналата седмица… за това, което се случи в службата?
— Нападението ли имаш предвид?
— Да.
— Ами… знам, че Джесика е била убита. Бяхме на погребението.
Маги имаше предвид секретарката на Неш.
— Не ти ли е разказал подробности?
— Не. Никога не ми разказва такива неща.
Рап се успокои. Неш поне все още си държеше устата затворена. Той започна да разказва на Маги за геройската постъпка на съпруга й, като внимателно пропускаше своята роля. Каза й най-общо какво замисля Дикърсън. Че ЦРУ има нужда от герой. Реши малко да разкраси историята, като добави, че президентът искал да даде медал на Майк. Това щяло да стане на официална церемония в Белия дом и Маги и децата също били поканени. Неш най-после щял да бъде възнаграден за саможертвата си и Маги нямало вече да живее в лъжа, защото щели да го изтеглят от оперативната дейност. Рап я накара да обещае, че няма да казва на никого, особено на съпруга си.
— Знаеш ги политиците — предупреди я. — Днес идеята им се вижда страхотна. Дикърсън я представи от името на президента, но нищо не е сигурно, докато не се случи.
— Няма нужда да ми казваш. Много пъти съм се надявала напразно.
Рап долови надежда в гласа й.
— Маги, има много неудачници като мен, които нямат семейство, за което да се грижат. Нека те да поемат дежурството. Майк е изпълнил своя дълг. Бъди до него, подкрепяй го, погрижи се да си почине и не му казвай нищо. Познаваш го… ако научи, ще развали всичко.

Рап бързо зави наляво, после — надясно. Влезе назад по една частна алея на Патфайндър Лейн и спря под голям бряст. Гъстата корона на дървото щеше да попречи на всяко наблюдение от въздуха. Навремето един негов съученик живееше тук и той знаеше, че алеята се използва само от няколко семейства. Улицата беше задънена в двата края, затова външните посетители в квартала не минаваха по нея. Рап погледна часовника и зачака да види дали някоя кола няма да изскочи зад ъгъла.
Замисли се за разговора си с Маги и дълго гледа мобилния си телефон. Замисли се дали ще успее да изпълни всичките си обещания и изпита лека вина. Реши, че ще успее. Трябваше да ги изпълни. Щеше да се обади на Дикърсън и да задвижи нещата. Това го накара да се почувства по-добре. Той набра номера на Стан Хърли на кодирания си миникомпютър. След три позвънявания чу хрипливия глас на стареца. Рап заговори, без да поздрави:
— Е… прав ли се оказа?
Имаше предвид предвиждането на Хърли, че Адамс е използвал Макс Джонсън за подслушването в кабинета на Люис.
— За това кого е използвал ли?
— Да.
— Прав бях. От около два месеца работи с него.
На Рап му беше интересно колко пари е получавал Джонсън, но това бяха прекалено големи подробности, за да ги обсъждат по телефона.
— Мотив?
— Още един от почитателите на Мич Рап.
Рап се огледа в двете посоки. Засега нямаше други коли.
— Как така?
— Не знам дали има нещо лично, но предполагам, че му е харесала идеята да прецака един истински боец.
Рап се замисли над това. Хърли обичаше да нарича хората от тайната служба „бойци“. Всички други бяха за него „меки пишки“ или „книжни плъхове“. Рап и неговите колеги бяха съвсем друга порода хора в Ленгли и не беше рядко явление някои от другите в сградата да ги мразят. Джонсън беше прекарал цялата си кариера в безопасната зона на ЦРУ. Няколко пъти може би бе ходил на мисии в чужбина, да разпитва персонала на някое посолство или местните агенти на Управлението, но никога не беше участвал в истинска операция. Цялата му професионална дейност бе свързана със запазване на тайните на Ленгли и разобличаване на онези, които не спазват правилата.
— Някаква представа какво е използвал за подслушването?
— Не е сигурен, но изглежда, че устройствата са извън помещението.
— Добре, ще се заема. Трябва да тръгвам. Ще ти се обадя по-късно.
Рап прекъсна разговора и се замисли за задачата, която щеше да даде на Коулман. Макар да не беше от най-изтъкнатите служители на Управлението, Макс Джонсън не трябваше да се подценява. Тревожно беше, че Джонсън е бил толкова глупав да се замеси с човек като Адамс. Оценката на Хърли за ситуацията беше абсолютно точна, но тук не ставаше дума за импулсивни действия. Джонсън работеше в тази сфера повече от трийсет години. Би трябвало да има повече здрав разум и да не се забърква в такива неща.
Рап отново огледа улицата. Все още нямаше подозрителни коли, затова отново потегли към Луисвил Парк. Голяма част от детството си беше прекарал там. С приятелчетата си от квартала бяха играли в парка всеки възможен спорт, а ако не там, ходеха в басейна и тенисклуба при Грейт Фолс. Рап с усмивка си спомни как заради брат му едно лято ги изгониха от басейна. В този момент Коулман пристигна на паркинга с големия си черен джип. Двамата мълчаливо слязоха от колите си и нагазиха изкуствената трева на игрището за лакрос.
Беше типична априлска сутрин. Температурата беше към двайсет и пет градуса и небето бе облачно, но нямаше опасност да завали. Рап беше сложил удобни дънки и фланелка с дълъг ръкав за полета. Коулман носеше широк панталон, риза и синьо сако. Двамата застанаха един срещу друг, без да се поглеждат в очите. Повече се интересуваха от околността, отколкото един от друг.
Коулман погледна към игрището. Четири момчета играеха баскетбол. Изглеждаха още ученици, твърде малки, за да работят за ФБР или друга организация. Той прокара пръсти през русата си коса и попита:
— Не ми казвай, че вече имаме проблем.
Рап наблюдаваше паркинга.
— Не с онова, за което си мислиш — отвърна той, имайки предвид операцията в Ню Йорк. — Или поне не в това отношение, в което очакваш. Всъщност — добави, като погледна Коулман — тази сутрин чух нещо интересно.
— Какво?
— Чарли О'Браян ми каза, че този мошеник Глен Адамс бил заминал за Каракас, без да уведоми никого в Ленгли, че напуска страната.
— Стига бе. Мислех, че там си имате правила.
— Определено. В такива случаи си длъжен да уведомиш висшето командване и прекия си началник.
— А той не е казал на никого?
— Не. Сериозно е загазил.
— Имат ли връзка с него? — попита Коулман, чудейки се дали техният човек е успял да изчезне. Бяха се разбрали да не прави никакви опити да се свърже с тях, освен ако не изникне нещо спешно.
— Имаш предвид от Ленгли?
— Да.
— Не. Засега не.
— ФБР знае ли?
Рап поклати глава:
— Айрини иска да си остане между нас… поне в близките шест часа. Ще изпратим хора да търсят по хотелите и ще се свържем с колегите от венецуелското разузнаване. Ако не разберем бързо какво става, ще трябва да информираме ФБР и Държавния департамент.
Коулман кимна:
— Мислиш ли, че е решил да ни предаде?
— Кой знае? Мене ако питаш, стига да не разгласява тайните ни, може да се обеси, ако иска. — Рап погледна към момчетата на баскетболното игрище и най-накрая се обърна към Коулман. — Името Макс Джонсън говори ли ти нещо?
Коулман затвори сините си очи, сякаш се опитваше да си спомни къде е чувал това име.
— Да. Той е един от вашите, нали? Или по-скоро беше.
Рап се намръщи:
— Никога не е бил един от нашите. Все едно да кажеш, че хората от вътрешния отдел са ни приятели.
Коулман замълча за момент.
— Добре, разбрах. Все пак е работил в Ленгли, нали?
— Да. Доста години.
— Знае ли ви всички кирливи ризи?
Рап сви рамене:
— Трудно е да се каже за човек като него. Не е от най-приказливите, но пък по принцип с момчетата от службата за сигурност никой не иска да си говори.
— Карал ли си се с него?
— Доколкото си спомням, не. — Рап замълча за момент, после добави: — Но с годините съм си спечелил толкова много врагове, че вече не им знам бройката.
— Айрини?
Рап се замисли за началничката си. Съмняваше се да е имала препирни с хората от собствената си служба за охрана, но Джонсън все пак на два пъти беше пропускал повишение.
— Пряко не са имали спречквания, но нали знаеш как е в тези среди. Рядко се случва някой, който се е разминал с повишение, да не остане с лоши чувства.
— Какво точно е направил? — поинтересува се Коулман.
— Сега има консултантска фирма.
— Знам. Името му ми е познато оттам. Говори се, че бил много навътре с новите техники. Спец е по специалните разузнавателни средства.
Рап кимна. Войната срещу терора беше дала тласък на частните охранителни и консултантски фирми. Сега на мода бяха самоделните охранителни системи.
— Значи ще трябва да се обадиш на Маркъс — отбеляза Рап, имайки предвид компютърния специалист, с когото работеха.
— Можеш ли да ми кажеш за какво става дума?
— Имаш ли лист и химикалка?
Коулман бръкна в джоба на сакото си и извади и двете.
Рап отвори малкия бележник и натисна копчето на химикалката. Поколеба се за момент, но реши все пак да даде информацията, макар и кодирано. Написа няколко изречения, като внимаваше да не натиска върху листа. После върна бележника на Коулман, който погледна написаното:
„Снощи… каза откъде има информация… наел Джонсън да подслушва кабинета на доктора… знаем поне за един, който се е разприказвал… предполагаме, че има още… разбери как го е правил и ми докладвай.“
— Мамка му — възкликна Коулман, като си даде сметка колко хора ходеха при доктор Люис. — Голяма каша. Такава информация ще се продава като топъл хляб.
Рап пак взе бележника и откъсна горните пет листа. Извади запалка от джоба си и ги запали. Извъртя ги така, че пламъците да ги обхванат, почти достигайки до пръстите му. Когато останаха само ъгълчетата, разтръска хартията, докато изгасна.
— Внимавай с този тип. Не се издавай. Не искаме да се уплаши и да избяга със стоката.
Коулман се замисли за Адамс. Новината, че е заминал за Венецуела, щеше да се разпространи сред шпионските среди като огън в суха трева.
— Рано или късно ще научи.
— Със сигурност — съгласи се Рап.
— И без съмнение ще се постресне.
— Затова искам веднага да се заемеш.
— ПВК? — попита Коулман.
ПВК беше военно съкращение, означаващо „правила за влизане в контакт“. Рап се замисли. Не познаваше достатъчно добре Джонсън, за да предвиди как ще реагира. Коулман трябваше да разчита на собствената си интуиция.
— Направи каквото трябва. Само разбери каква информация е изтекла. Ако има записи, искам да ми ги донесеш.
— Ако се наложи да действам по-грубо?
Рап сви рамене.
— Трябва да се върна тази нощ. Ако може да изчака дотогава, добре, но ще трябва да действаш според ситуацията.
— Къде отиваш?
— Не мога да ти кажа. Наблизо е. Ще ти изпратя имейл да ти съобщя кога се прибирам. — Рап тръгна към колата и Коулман го последва. — Дръж ме в течение, но гледай да не споменаваш нищо конкретно. Приеми, че следят всичко, което пишеш или казваш.
— Ясно. Нещо друго?
— Да… внимавай. Имам лошо предчувствие за този Джонсън.

Когато най-после дойде на себе си, Хаким не направи опит да отвори очи. Главата го болеше адски. Тялото го болеше адски. Всичко го болеше. Постепенно започна да чувства крайниците си. Имаше синини, драскотини, може би някоя счупена кост. Остана със затворени очи не защото не искаше да види къде се намира, а защото го болеше твърде много, за да ги отвори. Инстинктивно започна да проверява дали всичко си е на мястото. Размърда пръстите на краката си и със задоволство установи, че се движат. Вдигна левия си крак — изглеждаше добре. Когато се опита да свие десния, остра болка прониза коляното му. Не можа да определи колко е пострадал, но със сигурност нямаше нищо счупено. Гърдите го боляха, но това беше нищо в сравнение с болката, която изведнъж усети в лицето и ръцете си.
Опита се да отвори очи, но не успя. Клепачите му сякаш бяха залепени. Отново опита и с голямо усилие успя да отвори едното си око на един милиметър. Светлината беше слаба, естествена. Някъде в далечината се чуваше познато бучене. Обонянието му бавно се възстанови и той надуши дим.
Успя да отвори още малко лявото си око и след като известно време гледа някакви странни дървесни шарки, осъзна, че се намира в задницата на караваната. Опита се да се извърти настрана, но не му се удаде. Изпъшка леко. Чувстваше се като наръган с нож. Бавно започна да си спомня. Не знаеше колко време е бил в безсъзнание, но последното, което си спомняше, беше как Карим се нахвърли върху него с юмруци, крещейки от ярост.
Като си спомни ударите, изведнъж му хрумна защо не може да отвори очите си. Плахо вдигна ръка и докосна лицето си. Ето нещо, за което човек никога не се замисля. Какво е лицето ти на опипване. Обикновено не ни се налага да го правим. Човек толкова често докосва лицето си, по всякакви поводи, че с годините всеки квадратен сантиметър от него се запечатва в съзнанието му. Познава всяка пъпчица или бръчка. Хаким внимателно опипа областта около лявото си око. Имаше чувството, че пипа нещо непознато. Нещо като презрял домат, надуто и гладко. Плъзна пръстите си по-надолу. Устните му бяха още по-зле, а дясното око — два пъти по-подуто от лявото.
Болката се включи като задействана от невидим прекъсвач. Едновременно навсякъде. Сякаш мозъкът не можеше да се справи със сигналите от всяка част на тялото му. Хаким се чувстваше така, сякаш хиляда отровни мравки едновременно го хапеха по цялото лице. Започна да стене, но след няколко секунди си наложи да спре. Мисълта за Карим го преследваше като ужасен кошмар. Не искаше да стимулира повече арогантността на този мръсник.
Как беше възможно приятел да ти причини такова нещо? Хаким не спираше да си задава този въпрос. Отговорът беше толкова очевиден, че повече не можеше да го пренебрегва. Истината зазвуча в ушите му като гласа на стар, мъдър родител, който отдавна го е предупреждавал, но той е бил твърде твърдоглав или глупав, за да се вслуша в съвета му. Хаким отново опипа подпухналото си лице. Нима беше истина? Нима е бил сляп толкова години? Или изведнъж се беше превърнал в мъченик — последната жертва на своя обладан от злото приятел?
Хаким знаеше, че не е в най-доброто състояние на духа, за да разсъждава върху този въпрос, но вече не можеше да си затваря очите пред действителността. Той ли се беше променил или Карим? Или пък и двамата? А може би просто се бяха раздалечили в две противоположни посоки от радикалните си разбирания за света — онези, които им бяха втълпявали фанатичните духовници? Хаким се замисли за младежкия си плам и осъзна колко е бил глупав. Бяха се превърнали в пионки с промити мозъци.
Друг въпрос обаче беше още по-смущаващ. Нима Карим се беше превърнал в чудовище? Хаким си спомни бащата и момчето, които бяха дошли в къщата да искат разрешение да половуват покрай реката. Той беше овладял ситуацията. Двамата не бяха нито федерални агенти, нито местни полицаи. Бяха просто баща и син, каквито можеш да срещнеш навсякъде по света, и ако Карим бе усмирил самолюбието и гнева си, всичко щеше да бъде наред.
Ужасяващото чувство от момента, в който беше чул отварянето на вратата зад гърба си, отново го обхвана. Цялата сцена се разигра пред очите му като на лента, но по някаква причина звукът беше изключен. Виждаше само като на забавен кадър как куршумите се забиват в плътта и телата падат на земята. Болката върху лицето на бащата. Страхът върху това на сина. И за какво? Какво бяха спечелили? Какво бе постигнал Карим с безумното си, закостеняло мислене? Сега отново трябваше да бягат — чужденци в страна, където всички ги търсеха.
Хаким многократно бе изчислявал шансовете им да избягат и нищо не изглеждаше по-надеждно от къщата в Айова. Това беше последното място, където щяха да ги търсят. Дори беше предупредил Карим да не се притеснява, ако някой случайно се появи. Двамата с Ахмед просто трябваше да се скрият. Хаким беше измислил идеално обяснение за присъствието си. Можеше да заблуди всеки, вероятно дори органите на реда. Бяха го обсъждали и репетирали сто пъти.
Тъкмо се питаше как може приятелят му да е толкова безразсъден, когато завеската с цветен десен, разделяща спалното отделение от останалата част на караваната, се дръпна леко. Две големи, почти детски очи се втренчиха в него. Беше Ахмед. Мароканецът дръпна още малко завесата и влезе. Носеше влажна кърпа и бутилка вода. Постави кърпата върху челото на Хаким и вдигна бутилката.
— Жаден ли си?
Хаким понечи да поклати глава, но болката беше страшна. Присви очи и се опита да каже нещо, но от това също го заболя. Опипа вътрешността на устата си с език и установи, че поне два от зъбите му липсват.
Ахмед се наведе и прошепна:
— Съжалявам.
Явно говореше тихо, за да не чуе Карим. Хаким видя страх в очите му, страх на човек, който върши нещо непозволено. С подпухнали устни, покрити със засъхнала кръв, и може би счупена челюст, той промълви:
— Къде сме?
— Не знам. Мисля, че още в Айова.
— Колко време бях в безсъзнание?
— Не знам. Доста. Боях се да не си мъртъв.
— Колко е часът сега?
Ахмед вдигна черния си електронен часовник. Беше 12:56.
Хаким се опита да пресметне времето и изчисли, че е бил в безсъзнание около пет часа.
— От колко време пътуваме?
Мароканецът сви рамене.
Хаким изведнъж надуши позната, но много силна миризма, идваща от Ахмед.
— Миришеш на дим.
Младежът плахо погледна зад себе си, преди да отговори:
— Карим ме накара да прибера труповете в къщата. В мазето. После я подпали.
— Защо? — удивено попита Хаким.
— Ами да унищожи уликите.
— И да привлече полицията? Какво направихте с припасите в плевнята?
Ахмед сви рамене. Карим го извика отпред, явно той караше.
— Ще дойда да те видя по-късно — измънка младежът.
— Какво стана с тяхната кола?
Ахмед го погледна неразбиращо.
— Колата на ловците.
Мароканецът сви рамене.
— Не знам.
След това излезе.
Хаким бавно се завъртя наляво. Затвори очи и се опита да се отпусне. Питаше се колко време ще й трябва на полицията, докато се досети кой е бил в къщата. Предполагаше, че скоро ще ги заловят, но това не го тревожеше.

Над Атлантическия океан
Рап се събути от приземяването след около час сън, както обикновено се случваше. При излитане му се доспиваше, а при кацане се събуждаше. Не знаеше точно защо, но предполагаше, че е заради прилепянето към облегалката, когато самолетът се издига. За приземяването беше малко по-логично. Когато пилотът намалеше газта и започнеше снишаването, сякаш стюардесата с нежна ръка погалваше рамото му.
На този полет нямаше стюардеси. Само двама посивели пилоти в кабината и Рап в кокпита. И тримата не бяха от разговорливите. Останалите петнайсет места бяха празни. Рап беше прелетял хиляди километри в услуга на родината и в началото на кариерата му пътуванията не бяха никак приятни. „Гълфстрийм 550“ беше хубава машина, доста по-комфортна от шумния C-130, с който летеше навремето. Старият транспортен модел бе на въоръжение от петнайсет години и макар и здрав и надежден, не беше проектиран с цел удобство на пътниците. Никакво заглушаване на шума, минимална изолация, странично разположени неудобни седалки, тоалетна, състояща се от завеска на връвчица и фуния, плюс четири от най-шумните турбодвигатели, известни на човечеството. Рап беше летял по целия свят с тези бръмчилници и резултатът винаги беше един и същи. Машината толкова се тресеше, че ти разтракваше костите. Цяло чудо беше, че войниците, които летяха с тях, успяваха да стрелят точно.
Именно благодарение на тези чести полети на борда на C-130 Рап успяваше да върви в крачка със събитията. Още първите дни след атентатите на 11 септември той бе осъзнал всички последствия от случилото се и накъде отиват нещата. Знаеше, че общественият отзвук в страната ще бъде еднакъв навсякъде. Е, имаше няколко процента, които твърдяха, че самата Америка е виновна за нападенията, но тези лишени от всякаква логика мозъци нямаше как да бъдат убедени в противното. Рап обаче беше чел достатъчно история, за да види малко по-напред в бъдещето. С времето обществената подкрепа за Войната срещу терора щеше да намалее и точно така беше станало, но той не спираше да се изненадва колко ниско можеха да паднат политиците. Сегашната му малка екскурзия до средата на Атлантическия океан беше доказателство колко мащабни и неочаквани можеха да бъдат последствията от техните действия.
Само преди няколко години проблемът можеше да се уреди с едно обаждане или кодирано съобщение. Лицемерните политици обаче, с постоянното им повтаряне, че народът имал право да знае истината, бяха обърнали разузнавателните служби надолу с главата. Британците и французите играеха ключова роля във войната срещу ислямския екстремизъм, много по-голяма, отколкото американският народ и хората във Вашингтон можеха да си представят. В много отношения те бяха свършили най-трудната работа. Имаха повече опит при реагирането в такива ситуации и поне що се отнася до британските власти, гледаха доста по-прагматично на правото на народа да знае истината.
Когато американските политици и различни ляво ориентирани групировки започнаха да настояват за гласност, разследвания и дела, британците, французите и много от техните съюзници преразгледаха политиката си за обмен на информация. Те участваха в много от разпитите на терористи. Сега левите настояваха за разсекретяване на записите и бележките от тези нелицеприятни сесии. За разузнавателните служби е много важно да пазят методите си в тайна и когато федералните съдии започнаха да отсъждат в полза на Съюза за човешки права и други организации, искащи достъп до информация, някои много важни съюзници от Париж и Лондон започнаха да се тревожат.
Кенеди и Рап летяха и до двата града за срещи с колегите си. Всеки в тези среди се тревожеше за едно и също. Исканията на Съюза за човешки права бяха достатъчно вредни, но това беше нищо в сравнение с планините от кодирани сведения, които постоянно се получаваха и препращаха между трите разузнавателни агенции — информацията, която се пазеше в дълбока тайна или се унищожаваше с пълното съзнание, че ако изтече, може да стане причина за избухването на нова световна война. Всички си имаха доверие, но възникна един сериозен проблем. Американската агенция за национална сигурност засичаше невъобразимо количество от тази информация. Както при големите океански траулери, никога не се знаеше какво ще се хване в мрежите й. Може да търсеха риба тон, но междувременно улавяха всичко. Рап и колегите му знаеха, че някъде в необятните архиви на АНС тези кодирани сигнали стоят като надписи на древна азбука, чакащи да бъдат дешифрирани.
Затова потокът от информация бързо намаля и шепа доверени мъже и жени, спечелили пагоните си в битки, започнаха да се срещат лично. Отначало тези пътувания дразнеха Рап. Все му се струваше, че има много по-важни неща, с които да се занимава, но постепенно осъзна, че тези срещи носят и голяма полза. Първо, бяха възможност за почивка. Самолетите винаги бяха снабдени със защитени срещу засичане средства за комуникация и той обикновено отделяше час-два за организационни задачи. Най-често обаче изключваше всичко и използваше тишината на дългите полети, за да разреши някои от по-трудните проблеми, с които се сблъскваше.
Съвременните технологии премахваха необходимостта от предварително планиране. Друго облекчение идваше от факта, че не се налагаше ежедневно да преглежда двайсет и повече страници телеграми, които рядко засягаха пряко работата му. Сега се срещаха лично по два-три пъти месечно и обменяха най-важната информация.
Рап пусна кафеварката, изми зъбите и наплиска лицето си. Косата му беше достатъчно къса и не се налагаше да я реши. Когато кафето стана, той си сипа една чаша, отпи няколко глътки, после се преоблече с черен костюм и чиста светлосиня риза. До кацането оставаха десетина минути. Рап включи лаптопа си и прегледа набързо натрупалите се четирийсет и едно електронни писма. Трийсет и девет от тях бяха маловажни, но две изискваха спешно действие.
Той издърпа един дървен панел и си сложи слушалките на бордовия сателитен телефон. Набра директния номер на Кенеди, като обмисляше как да я убеди, че планът му е добър. След шест позвънявания обаждането бе пренасочено към секретарката й.
— Кабинетът на директор Кенеди — обяви женски глас, нито любезен, нито груб, просто делови.
— Кирстън, Мич се обажда. Айрини там ли е?
— Говори по телефона.
— Можеш ли да я извикаш?
— Чакай да видя.
Чу се изщракване. След малко Кенеди се обади.
— Мислех си за срещата от тази сутрин — започна Рап.
— Да?
— Приемам идеята.
— Сигурен ли си, че си готов да се понесеш с вълната на славата?
— Не… — измърмори Рап, като се постара да прикрие раздразнението си. — Имам предвид Майк.
— Знам. Пошегувах се.
— Можеш ли да го уредиш?
— Интересуваш ли се от мнението на началника си, или вече ти командваш?
Рап изръмжа:
— Защо правиш така?
— Как?
— Защо ме дразниш? Тази сутрин сама каза, че идеята ти харесва.
— Защото мислех, че и ти ще участваш. Цял ден си те представям седнал на диванчето при Опра, да разказваш какъв крем за ръце използваш.
Рап вдигна слушалките от главата си и за момент изглеждаше, сякаш му иде да ги счупи на две.
— Свърши ли с глупостите?
— Да, но дължа да ти обърна внимание, че така не даваш на Майк никаква възможност да се откаже. А сам заплашваше мен и всички останали с жестоко отмъщение, ако признаем заслугите ти, които са още по-впечатляващи от тези на Майк.
— Достатъчно сме говорили на тази тема… Трябва ли пак да започваме?
— Не, не трябва — с леко игрив тон отговори Кенеди. — Просто искам да признаеш, че не си съвсем справедлив.
— Добре… признавам. Животът е несправедлив. Майк има жена и четири деца, които се нуждаят от него. Моята жена и нероденото ми дете са мъртви заради начина, по който си изкарвам хляба. Може би не искам същото да се случи и с него. Може би не искам един ден да почукам на вратата на Маги и да й съобщя, че съпругът й, бащата на децата й, е загинал. Ние не сме нормални хора. Ние сме повредена стока. Майк все още води някакво подобие на нормален живот и затова той трябва да бъде представен като герой. Не аз.
Последва кратко мълчание. Рап рядко говореше за покойната си жена и сега Кенеди се изненада.
— Мисля, че разбирам — каза тя след малко.
Рап се почувства виновен заради резкия си тон.
— Извинявай, шефке.
— За какво?
— Че бях толкова груб. Знаеш, че не съм много тактичен. Само… тревожа се за Майк. Наблюдавал съм същото и при други. Този двойствен живот просто го съсипва.
— Едва ли му е било лесно да види как секретарката и още десетина негови колеги загиват.
— Не, не му беше никак лесно. — Рап се замисли за нестабилното състояние на приятеля си. — Моля те, направи ми тази услуга. И побързай, преди да е сторил някоя глупост.
— Каква глупост имаш предвид? — застана нащрек Кенеди.
— Нищо конкретно — излъга Рап. — Просто имам предчувствие. Кажи на Дикърсън какво да прави. Ако можеш, уреди го за утре.
— Не забравяш ли нещо?
— Какво?
— Майк. Знаеш, че никога няма да се съгласи.
— Не се притеснявай за него. Просто ми кажи в колко часа трябва да се яви в Белия дом и ще го доведа. Само се погрижи някой да не ни изпее.

Санта Мария, Азорски острови
Колесникът се спусна с бръмчене и самолетът се наклони наляво. От прозореца Рап мерна западния бряг на остров Санта Мария и голямата трикилометрова писта, построена с пари на американските данъкоплатци. През Втората световна война тук е гъмжало от военни самолети, но сега островът беше обикновена туристическа дестинация и удобно място за среща на трима шпиони, които не искат да се набиват на очи.
Самолетът кацна толкова меко, че Рап не разбра, че са се приземили, докато пилотът не натисна спирачките, но при трикилометрова писта няма нужда от рязко спиране. През прозореца видя още два частни самолета, спрени до станцията за презареждане. Това беше другото, с което беше известен островът — горивото. На около хиляда и шестстотин километра от Европа, голямата писта беше удобно място за презареждане и поправка при презокеанските полети.
Другото удобство на острова беше това, че имаше само пет хиляди жители, които изобщо не се интересуваха от постоянно кацащите и излитащи самолети. Въпреки това Рап взе черни очила и вестник, докато се готвеше да слиза. След като самолетът съвсем спря, той разкопча колана си и спусна стълбичката. Бързо слезе и тръгна към спрения наблизо „Бомбардир Глоубал Експрес“, като се преструваше на вглъбен в съдържанието на вестника. Спря до стълбичката на другия самолет и бързо се огледа. Нямаше жива душа. Рап се качи, като вземаше по две стъпала наведнъж. След като влезе, погледна наляво. Вратата на пилотската кабина беше затворена. Рап натисна едно копче до нея и стълбичката започна да се вдига. Тръгна към задницата. Щорите на всички прозорци бяха спуснати, а при масичката най-отзад един до друг седяха двама познати.
И двамата гледаха към него, но само единият стана. Около метър и деветдесет висок, Джордж Бътлър се принуди да наведе главата си, за да не се удари в тавана. Четирийсет и осем годишният британец подаде ръка и каза:
— Здравей, Мич. Радвам се да те видя.
Рап се здрависа с началника на антитерористичния отдел към МИ6.
— И аз се радвам да те видя.
Обърна се към жената, която остана седнала. Беше нисичка и слаба. Рап я познаваше от близо петнайсет години. Казваше се Катрин Шевал и работеше в Генералната дирекция за външна сигурност на Франция. Тя се усмихна леко и му подаде бузата си за целувка. Той се наведе и я целуна първо по дясната, после по лявата.
— За мен винаги е удоволствие да те видя, Катрин.
— Чувствата ни са взаимни — отвърна тя на безупречен английски.
Облегна се назад и отметна един кичур от катраненочерната си коса зад дясното ухо. Беше на петдесет, но изглеждаше с десет години по-млада.
Рап седна срещу тях. Шевал махна към чашата пред него.
— Моля.
Докато французойката му сипваше кафе, Рап се извини за закъснението.
Бътлър кимна:
— Честно казано, изненадан съм, че успя да дойдеш при такава неочаквана покана.
— Айрини не ми даде право на избор. Каза, че е важно.
Бътлър и Шевал се спогледаха и кимнаха едновременно. Французойката каза:
— Имаме информация, която може да ви бъде полезна.
— Но преди да започнем — предпазливо добави Бътлър, — искаме да си припомним основните правила.
Рап би могъл да се обиди от този коментар, но не се засегна. В много отношения тези двама души и хората под тяхно командване бяха по-добри съюзници от собственото му правителство. Фактът, че Бътлър засегна тази тема обаче, подсказа на Рап две неща: първо, информацията беше важна и второ, Министерството на правосъдието и Конгресът на САЩ нямаше да я одобрят.
— Ако искате да промените правилата, нямам нищо против, но имайте предвид, че що се отнася до някои елементи от нашата система за управление, аз имам най-голям стимул да ги държа в неведение.
— Така е — каза Шевал. — Имаме ти доверие. Просто някои любопитни хора от твоята страна ще тръгнат назад по следата. Ще искат да разберат откъде си получил информацията.
— Дори могат да се досетят — добави Бътлър. — Ако започнат да мътят водата на нашите правителства, това ще ни навлече много главоболия.
— Ясно. Обещавам, че на никого няма да кажа това, което ще чуя от вас.
— Би било хубаво — съгласи се Шевал, — но не е реалистично. Имайки предвид какво ще ти кажем, почти сигурно е, че ще искаш да го споделиш с някого.
Шевал бръкна под масичката и извади една картонена папка. Изглеждаше съвсем безобидна и този ефект беше търсен съзнателно. Французойката я постави по средата на масата и се поколеба за момент. Бавно отмести светлокафявите си очи от папката и се втренчи в Рап. Изглеждаше така, сякаш още не е решила как да му представи новината.
Рап беше виждал папката и преди и в нея винаги се съдържаше информация, много по-ценна, отколкото можеше да се предположи по износената, с нищо незабележителна корица. Винаги се беше възхищавал на изобретателността на Шевал. В Ленгли папките бяха масивни и дебели. Важните бяха червени, с големи надписи. Имаше лесни за разгадаване, като „Строго секретно“, но повечето бяха озаглавени с неясни фрази като „Само за очи“ или с безсмислени поредици от букви, непонятни за непросветените. Всичко това беше „Поверителна информация“. Някои имаха ключалки или електронни щипки — отваряха се с помощта на малък диск. Ключалките не бяха предназначени за отблъскване на любопитни погледи. Целта им беше да забавят човека, който иска да прочете съдържанието на папката, да го накарат да предприеме още една стъпка, да се замисли какво прави.
ЦРУ имаше странна практика. Основната цел беше служителите да бъдат съсредоточени винаги върху своята област на специализация. По време на кариерата си Рап беше ставал свидетел на две пълни преобразувания на системата и множество дребни модификации. В крайна сметка един от най-сигурните начини да си навлечеш неприятности беше, ако те хванат да отваряш папка, която не ти влиза в работата. Французите и британците имаха подобни правила, затова той отдавна се беше досетил, че изтърканата картонена папка на Шевал никога не е минавала през проверка на пропуска на Дирекцията за външна сигурност в Париж.
— Имате ли някакъв напредък в идентифицирането на извършителите на атаките? — попита Шевал.
— Съвсем малък.
Рап се почувства леко засрамен да признае пред колегите си, че досега успехът им е почти нулев. Разследването се водеше от седмица, а все още тъпчеха на едно място.
— Нищо ли? — изненада се Бътлър.
— Ако говорим за шестимата, които участваха и нападението над Центъра за борба с тероризма… от тях не остана много за идентифициране. Камерите за наблюдение не ни помагат с нищо. Шестимата носеха пълно снаряжение на спецполицаи, с качулки, очила, каски, ръкавици, дебели жилетки… — Рап сви рамене. — Нищо не се вижда.
— Веществени доказателства? — намеси се Шевал.
Рап си спомни кашата от раздробени тела, която беше останала след едновременното взривяване на шестте жилетки с експлозив. В гората на няколкостотин метра от мястото още откриваха парчета плът. Взривът беше станал в основата на бетонната рампа към подземния гараж. Гладките, порести стени приличаха на стар влак от метрото, покрит с графити, наслагвали се в продължение на години, но вместо с цветен спрей картините бяха изрисувани с парченца от кости, месо и много, много кръв, които се бяха натрупали не в течение на половин десетилетие, а за части от секундата.
— Откриха шест различни набора ДНК, но само толкова.
— Не може да няма някой пръстов отпечатък — измърмори Бътлър.
— Виждал съм много гадости, Джордж, но това беше отвратително. — Рап се замисли за секунда, после реши да се коригира: — Поправка. Не беше отвратително… беше извратено. Нищо не беше останало от тях. Само размазана пихтия.
— Все пак имате шест различни ДНК отпечатъка — отбеляза Шевал.
— Така ми казаха.
— От ФБР?
— Да.
— Може би имаме проба от роднина на някой от вашите нападатели — предпазливо отбеляза французойката. — Можете ли да ми дадете ДНК проба?
Шевал и Бътлър се спогледаха. Това не убягна на Рап.
— Какво има?
— По-добре ти да ми дадеш каквото имате — отговори Шевал. — Аз ще проверя за съвпадение.
Рап небрежно разпери ръце:
— Ще го уредя. А този роднина какъв е… сестра, майка, баща?
— Брат.
— Как го намерихте?
— Това трябва да остане между нас.
— Разбира се.
— Нашите хора са го хванали в Казабланка.
— Мароканец?
— Да.
— Активно разследване?
Шевал сви слабите си рамене, сякаш да каже: „Кой знае?“
Рап се намръщи подозрително. Шевал беше началничка на Разузнавателния отдел в Дирекцията за външна сигурност. Всички тайни операции се отчитаха пред нея.
— Как може да не знаеш?
— Служителят, който ми даде информацията… как да кажа? — Тя се замисли, търсейки подходящите думи. — Много ми напомня за тебе.
Рап се ухили:
— Значи висок, мургав, красив… много умен? Мечта за жените?
— Да не забравяме, самонадеян — добави Бътлър, като се усмихна накриво.
Рап се изкиска.
Шевал се усмихна и продължи:
— Няма навик да изпълнява много стриктно заповеди.
— Ахаа — кимна Бътлър. — Склонен към неподчинение. Познавам такива.
— Да, това е точният израз. Склонен към неподчинение. Много труден характер. Понякога дразнещ — съгласи се Шевал, като се усмихна на Бътлър. Той кимна съчувствено.
Рап се изсмя:
— Добре де, ако е толкова недисциплиниран, защо още го търпиш?
Шевал го погледна сериозно.
— Познай.
— Защото си върши работата — с нескрита гордост заяви Рап.
— Точно така. Изключително добре си върши работата. Но…
Шевал замълча.
— Какво?
— Ще кажа просто, че разбирам Айрини.
Кенеди и Шевал се познаваха отдавна, още от Бейрут преди трийсетина години.
— Страхуваш се, че един ден ще свърши в затвора? — попита Рап.
Шевал поклати глава:
— Не.
— Какво тогава?
— Всеки път, когато излезе от страната, се чудя дали ще го видя пак.
Рап сведе очи и се почувства като глупак.
— Съжалявам.
С Кенеди неведнъж бяха говорили за това. Той не се замисляше много за съдбата си, но тя очевидно се тревожеше.
— Няма за какво да съжаляваш. Такава ни е работата. Та този мой служител е живял доста в Алжир и Мароко и има много познати там. Чул слух, че сред нападателите е имало мароканци. Разтърсил се и открил човек, който се хвалел, че брат му е участвал в атаките срещу Америка.
Рап се намръщи:
— Сигурно милион мюсюлмани твърдят, че са роднини на участници в атаките.
Знаеше, че звучи малко неблагодарно, но това беше самата истина.
— Моят човек е проверил информацията. Може да му се вярва.
Рап погледна Бътлър за потвърждение. Англичанинът кимна:
— Изслушай и останалата част от историята. И тя е интересна.
Рап по принцип беше скептик. Светът на шпионажа бе пълен с полуистини, догадки и чисти лъжи, толкова много, че понякога беше невъзможно да разнищиш всички нива на заблуда. Шевал и Бътлър обаче не бяха наивници. Те бяха не по-малко подозрителни от него, дори може би повече. Израженията и на двамата показваха, че са разкрили важна част от много сложна загадка. Рап беше видял същото изражение на лицата им преди няколко седмици край същата маса на същия остров насред Атлантическия океан. Тогава му бяха казали, че има трета терористична групичка, която е на свобода и се кани да проникне в Америка. Рап взе кафето си и се облегна на кожената седалка. Приготви се да чуе новината.
— Говорете.

Според първоначалния план три въоръжени групи трябвало да нападнат Америка. Типично за стила на „Ал Кайда“, бяха избрали Ню Йорк, Лос Анджелис и Вашингтон. Деветдесет процента от сведенията, които получаваха, сочеха към тези три града. От време на време се говореше и за Чикаго, но по очевидни причини шефовете на „Ал Кайда“ предпочитаха Ню Йорк и Вашингтон. Терористите добре разбираха каква роля могат да изиграят медиите за разпространението на тяхното послание. Неверниците заслужаваха да умрат, но избиването на няколкостотин души в някое градче в Охайо нямаше да направи същата сензация, както нападението над някой мегаполис.
Британците бяха заловили един от отрядите, докато се опитвал да се прехвърли през Хонконг, а французите бяха засекли друг в Западна Африка. Доста по-умели в пазенето на тайна от началниците си, хората от МИ6 и Дирекцията за външна сигурност бяха закарали терористите на тайни места и търпеливо бяха изкопчили цялата информация за готвените атаки. За местонахождението на третия отряд обаче нямаше никакви сведения. Трите отряда не се бяха срещали никога. Единственото, което знаеха едни за други, беше, че съществуват и че всеки трябва да удари различен град. Само водачите знаеха точните цели.
Рап се почуди дали колегите му са успели да измъкнат още малко информация от заловените терористи, затова се обърна към Шевал:
— Нещо ново от хората, които бяхте хванали?
— Моят човек активно участва в тези разпити — обясни французойката. — Като тебе той не се страхува да си изцапа ръцете. Затова съм абсолютно сигурна в това, което ще ти кажа. Първоначално ни бяха казали, че трите отряда не се познават. Изобщо не са се виждали. Макар че това е вярно, всичките им членове принадлежат към една организация, най-общо казано.
— И повечето са се изявили в Афганистан — добави Бътлър.
— Терористите са приказливи като всички други хора — отбеляза Шевал. — Не споделят подробности за акциите си, но обичат да клюкарят за личния си живот. За сформирането на трите ударни отряда са били избрани най-добрите. Имало е доста спречквания. Саудитците, с обичайната си арогантност, поискали да командват и трите отряда и да вкарат свои хора. Тогава обаче се появил един проблем.
— Нека да отгатна — прекъсна я Рап. — Осъзнали са, че заминават с еднопосочен билет, и храбрите синове на Арабия са се огънали.
— Отчасти. Другият проблем е, че саудитските отряди са пълни с богаташки синчета, които рядко са виждали сражение. Тяхната роля е да дават пари, а когато се приберат в родината, само се тупат по гърдите. За тази операция са били нужни истински бойци, хора с опит в сраженията. Най-добрите за целта били воините от афганските и пакистанските племена, но тези мъже не харесвали идеята да загиват в чужда страна на хиляди километри от родината.
— Затова са тръгнали да търсят мароканци, алжирци, сирийци, йорданци… — досети се Рап.
— Именно. А тези хора обичат да приказват. При тях има същото съперничество, както при нашите военни. Обожават да се хвалят, да преувеличават успехите си и разбира се, да се присмиват на другите групи.
— И всички мразят саудитците, но ги търпят заради парите им — вметна Бътлър.
— Да. И така моят човек научил, че мароканците много се гордеят с трима от техните, които били избрани в единия отряд. Обадих се на Джордж… — Шевал погледна Бътлър — и той потвърди, че сред заловените от неговите хора няма мароканци.
— И си заключила, че тримата мароканци са в третия отряд.
— Да. Моят човек отиде в Рабат, после в Казабланка и започна да души наоколо. За една седмица намери каквото търсеше.
— Братът.
— Да. — Шевал погледна сконфузено Рап и добави: — Отначало работата вървеше бавно.
— Братът не е искал да говори.
— Именно. На моя човек му отне малко повече време, отколкото ни се искаше, но знаеш как става. В крайна сметка и най-упоритите проговарят.
Рап понечи да попита дали братът е още жив, но реши да си замълчи.
— Вече знаем имената и на тримата мароканци, които са участвали в отряда.
— Нека да отгатна… всичките са били в групичката на самоубийците.
Шевал поклати глава:
— Според моя човек, не. Единият е още жив.
Рап се наведе леко напред.
— Един от тримата, които търсим?
— Да. — Шевал поглади с безименния си пръст ръба на папката, отвори я и извади една снимка. Показа я на Рап. — Гледай, но не пипай. По-добре да не оставяш отпечатъци.
Той кимна:
— Кой е това?
— Ахмед Абдулах. Двайсет и четири годишен, роден в Казабланка, прекарал последните три години в Афганистан и Пакистан.
— Сигурна ли си, че е жив?
— Почти сто процента.
— Какво те кара да мислиш така?
— Вчера е написал имейл на брат си.
Рап вдигна вежди. Трудно му беше да повярва.
— Какво му е писал?
— Да не се тревожи. Че бил жив и мисията била успешна.
— Успяхте ли да го засечете?
Шевал поклати глава:
— Установихме само, че писмото е изпратено от американски сървър.
— Ами другите двама?
— Имаме някои предположения. Но нека първо Джордж да ти каже какво е открил.
Бътлър се прокашля:
— Мисля, че знаем как са финансирали операцията.
— Сигурно от саудитците.
Рап знаеше, че в девет от десет случая финансирането идва от Саудитска Арабия.
— Не. Може да звучи странно, но парите са южноамерикански наркодолари.
Това изненада Рап:
— Сигурен ли си?
— Да. Успях да сглобя един странен сценарий, който обяснява как са проникнали в страната ви.
— Южноамерикански наркодолари? — измърмори Рап.
Все още не можеше да повярва. Беше обмислял тази възможност преди години заради търговията с опиум от Афганистан и Югоизточна Азия. Логиката беше, че ако наркокартелите могат да прекарват нелегално наркотици, значи могат да вкарат и терористи.
— Не е възможно. Там са католици — измърмори Рап, имайки предвид Латинска Америка. — Праволинейни католици. Църквата ясно заяви, че това е техен континент и не иска да имат нищо общо с мюсюлманите. Колкото и да е странно, наркобароните много слушат духовенството по такива въпроси. Освен това, ако помагат на терористи, това ще навреди на бизнеса им. Добре съзнават, че така само си търсят белята.
— Съгласен съм с тези оценки, но тук става дума за нещо друго. Хората от този трети отряд изглежда са много хитри — добави Бътлър с леко възхищение. — Решили са да направят нещо, което никой не е правил преди.
— Какво?
— Изключили са се.
— Изключили? — Рап погледна англичанина озадачено. — Какво, по дяволите, означава това?
— Прекъснали са всички контакти с „Ал Кайда“. Строга операционна секретност.

Бътлър продължи разказа си за разкритото от неговите хора. Другите две групи бяха поддържали контакт с висшето командване на „Ал Кайда“ по време на обучението си. Изпращали доклади и приемали заповеди. Целите били уточнени според хода на тренировката и възможността за внасяне на експлозиви и оръжие в Америка.
— Третата групичка обаче съвсем изчезнала — обясни англичанинът. — Месеци наред нямало никаква вест от тях. Появиха се на бял свят едва миналата седмица след взривяването на бомбите.
Рап не искаше да търси недостатъци в теориите на колегите си, но сега не се сдържа.
— Това са обикновени мерки за безопасност.
— За нас, да, но винаги има резервен вариант. Винаги поддържаме някаква връзка, ако се наложи мисията да се отложи или модифицира.
— Със сигурност знаем, че са предвиждали такава възможност — включи се Шевал. — Освен това командването е имало опасения, че са били заловени още преди няколко месеца.
— Защо?
— Защото не е имало никаква вест от тях — отговори Бътлър. — Били са се покрили съвсем. Не са поддържали абсолютно никаква връзка.
— Ами финансирането? — попита Рап.
— Открихме сметката им. Не са я пипали от пет месеца.
Рап поклати глава леко скептично:
— Всички знаем колко е скъпо да организираш такава операция. Да транспортираш хората и боеприпасите, да даваш подкупи… става дума за значителни суми.
— Така е. — Бътлър бръкна под масата и извади друга папка, по-тъмнокафява от тази на Шевал, но също толкова износена. — Мисля, че открихме откъде са взели парите.
— От южноамериканските наркобарони — измърмори Рап, все още неубеден.
— Да. — Бътлър потропа по папката и погледна колегата си с мрачно изражение. — Мич, още веднъж изрично наблягам на това. Имам ти голямо доверие. Иначе нямаше да дойда тук.
— Но?
— Информацията в тази папка е изключително деликатна. Начинът, по който е стигнала до мен, е една от най-строго пазените тайни на моето правителство.
Рап се досети какво поражда тази предпазливост. Затова кимна:
— Опасяваш се да не разконспирираш информатора си.
— Да.
— Кажи ми какво искаш от мен.
— Първо, нищо да не излиза в писмен вид. Поне нищо, което да отговаря на истината.
Рап се засмя:
— Да създам лъжлив източник? Кубински може би?
Бътлър не беше мислил да стигат чак толкова далеч. Имаше предвид повече дезинформация, но веднага хареса идеята за създаване на призрак. Така щяха да всеят паника сред кубинските разузнавателни служби и да ги накарат да хвърлят много усилия в търсене на несъществуващия предател.
— За това ще мислим по-късно. Нека първо да ти кажа за материала. Първата част е проверена. Можеш да поискаш потвърждение на информацията от Бюрото по наркотиците. Миналата седмица, докато вниманието на целия свят беше привлечено към атентатите във Вашингтон, в Южна Америка се вихреше малка война за наркотици. Започнала в изолиран район сред джунглата близо до Тройната граница и се разпространила в пет-шест града. Според оценките броят на жертвите надхвърля сто и макар че явно няма единно мнение кой е главният виновник, всички са единодушни за събитието, което е станало повод за избухването й.
Бътлър извади чифт очила с черни рамки и си ги сложи. Отвори папката, извади една сателитна снимка, постави я на масата, за да може да я види Рап, и посочи една кафява линия на зеления фон:
— Нелегална писта на картела „Червена команда“ от Сао Паулу. Служи като регионална разпределителна база за кокаина им. Местните селяни отглеждат кока, правят кокаин, занасят го при пистата и оттам го извозват веднъж седмично. Три дни преди нападенията във Вашингтон срещу базата е извършен удар. Не знаем точни цифри, но смятаме, че около осем души от картела са били убити, а цялото количество наркотик — откраднато. Разбира се, има всякакви слухове, но откраднатата стока е на стойност между десет и двайсет милиона долара.
— Много кокаин е това — измърмори Рап.
— И за „Червената команда“ е много. Предложили са огромна награда. Искат си наркотиците обратно и виновниците да бъдат наказани. Изчакали няколко дни и след като не се появила полезна информация, започнали да удрят конкурентните картели. Така избухнала истинска война.
— Ти не мислиш, че виновниците са от конкурентен картел, така ли?
— Не. Мисля, че го е направила третата група терористи.
Рап кимна:
— Интересно.
— Тук нещата стават сложни. Това, което ще ти кажа, е само за твоите уши и за ушите на Айрини.
— Ясно — съгласи се Рап. По-късно щяха да измислят начин да представят информацията.
— В деня на удара срещу разпределителната база в Куба е кацнал самолет с девет души и две палети кокаин. Там били посрещнати от един полковник от кубинската армия и малък контингент войници, които свалили наркотика и го натоварили на две моторници. Полковникът е получил десет процента от пратката в замяна на помощта. На стойност между един и два милиона долара.
Рап обмисли току-що получената информация.
— Не съм специалист по Куба, но доколкото знам, това е честа практика.
— Случайно аз имам опит с Куба. Следва още нещо. — Бътлър извади друга сателитна снимка. Отново беше от джунглата, но този път разчистеното пространство беше квадратно. Имаше надписи, указващи различни обекти. — Ето нещо познато. Това е казарма, това тук — полоса, този квадрат е за физическа подготовка, тук е стрелбището.
— Тренировъчен лагер?
— Да.
— Къде се намира?
— През една долина от пистата на наркокартела. На десетина километра по права линия.
— Според теб терористите са нападнали разпределителната база, отмъкнали са наркотиците и са кацнали в Куба, така ли?
— Точно така мисля.
Рап не беше убеден:
— Чувал съм за тази „Червена команда“. Те са сред най-безскрупулните злодеи на планетата. Трудно ми е да повярвам, че не са се досетили за това. Все пак се случва в техния заден двор.
Бътлър го погледна над очилата:
— Вчера следобед в Сиудад дел Есте, на Тройната граница, е била взривена джамия. Сградата е изгоряла до основи, а осемнайсет са загинали.
— Какво друго?
— Според информатора ми в Куба деветимата, които са слезли от самолета, са били повече средиземноморски тип, отколкото южноамериканци. За последната част може би вече знаеш. Два дни след кацането на самолета в Куба към Флорида Кийс са се приближили две моторници. Вашата брегова охрана изпратила хеликоптер да ги залови, но е катастрофирал в морето. Водолазите са открили в останките от мотора дупки от петдесеткалиброви куршуми.
Рап леко се засрами, че не се беше досетил за връзката по-рано. Само през последната седмица пред очите му бяха преминали хиляди сведения. Имейли, текстови и гласови съобщения, доклади, интернет търсения, неофициални разговори с негови колеги от пет-шест други разузнавателни служби, сводки от ФБР и разбира се, не толкова маловажните номера на Глен Адамс. Рап страдаше от недоспиване и претоварване с информация. Трябваше да спре и да започне на чисто.
Рап потърка очите си и измърмори:
— Добре, убеди ме. Какво друго имате?
Бътлър извади лист от папката. От едната страна имаше скица на мъжко лице.
— Това е човекът, който е организирал всичко в Куба.
Рап разгледа рисунката. Мъжът имаше хубави черти. Изглеждаше около трийсетте. Косата му беше чуплива и със средна дължина, но не рошава.
— Това по снимка ли е направено?
— Да.
— Сигурен ли си в този източник?
Има специалисти, които могат да определят точно къде е направена дадена снимка. Изработиш ли скица само на лицето, което те интересува, вече няма опасност някой да разпознае мястото.
— Отново искам да подчертая, че това трябва да остане между нас. Да не се оставят никакви писмени улики. Източникът ми е в Куба… вербувал съм го преди много години. Бих направил всичко, за да го предпазя.
Рап и Шевал кимнаха. И двамата бяха попадали в подобна ситуация.
— Знаем ли и име в комбинация с тази скица? — попита Рап, като посочи листа.
Шевал се усмихна:
— Някога да сме ти губили времето напразно?
— Не.
Шевал потупа с пръст върху скицата и продължи:
— Джордж ми изпрати тази рисунка и аз я показах на няколко затворници. Двама го познаха. Можеш ли да се сетиш от коя държава е?
Рап погледна скицата. Беше черно-бяла и нямаше по какво да съди за тена му. Носът и скулите все пак можеха да му подскажат.
— Сигурно от Саудитска Арабия или Йемен.
Шевал кимна.
— От Саудитска Арабия. Не знаем точни дати, но през последната година се е сражавал в Афганистан. Говори се, че е човек с много космополитно мислене.
Рап се намръщи. „Космополитно мислене“ не беше обичайна характеристика за джихадист в планинските райони на Афганистан.
— В какъв смисъл?
— Обичал да чете… особено американска литература. Посещавал е Щатите и преди. Също и Куба. Любимият му автор бил Ърнест Хемингуей. Смятал да отиде в къщата му в Кий Уест, а също в Куба. Доколкото имаме информация, напуснал е Афганистан преди окомплектоването на отрядите. Според слуховете бил изпратен предварително да проучи евентуалните цели.
Рап вече нямаше съмнения.
— Име?
— Хаким ал Харби. Израсъл в Мека, Саудитска Арабия. А ето и най-интересното. Както знаеш, повечето бойци се записват в отрядите групово. Хаким е постъпил в армията на исляма заедно с най-добрия си приятел, Карим, който бързо си е спечелил славата на свиреп и способен воин.
— Според един информатор само седмица след пристигането му талибаните влезли в сражение с американски ударен отряд, който заел позиция на едно възвишение — добави Бътлър. — Местният талибански командир заповядал три атаки и всичките завършили катастрофално. Карим и отрядът му от саудитски новобранци получили заповед да извършат четвърто нападение. Вместо да поведе хората си на сигурна смърт, Карим застрелял началника си и поел командването.
— Добър начин да си издействаш повишение.
— Точно така е станало. Явно въпросният талибански командир е бил тъпичък. Главното командване на „Ал Кайда“ отдавна търсело начин да се отърве от него, а Карим решил проблема, без дори да си мръднат пръста. Талибаните също не протестирали, защото убитият имал навик да тормози новобранците.
— Нещо интересно след инцидента? — попита Рап.
— Сега събираме и анализираме сведенията, но е станал известен като строг и дисциплиниран командир със сприхав характер.
Шевал добави:
— И явно не се стеснява от време на време да се самоповишава.
— Как така?
— Измислил си е прякор.
— Ще се опиташ ли да отгатнеш? — попита Бътлър.
Рап беше свикнал да решава такива ребуси, а за това трябваше да се досети преди няколко минути. Той поклати глава:
— Лъвът на „Ал Кайда“.
— Точно така — потвърди французойката.
Рап погледна папката на Бътлър, после тази на Шевал.
— Моля ви, кажете ми, че ми носите още една снимка. Разпитваме саудитците, но не ни казват нищо. Отричат да имат нещо общо с него.
— Това не ме изненадва — призна Бътлър. — Съжалявам, че ще те разочаровам, но за момента нямаме друга снимка. Уверявам те обаче, че хвърляме големи усилия за решаване на този проблем.

Средният запад, САЩ
Хаким отново дойде на себе си и първото, което му направи впечатление, беше, че не усеща движение. Нямаше ги лекото полюшкване и подрусване от случайни неравности на пътя. Завъртя главата си първо на едната, после на другата страна. Имаше чувството, че някаква течност се движи вътре. Едното ухо го заболя. Веднага се досети, че тъпанчето му е спукано. Стисна зъби и след малко отвори очи и огледа задницата на караваната. Щорите на двата прозореца все още бяха спуснати, но през тях проникваше дневна светлина.
Този път обаче имаше нещо странно. Да каже, че е загубил чувство за време, би било твърде меко. Хаким изобщо нямаше представа за часа, но предполагаше, че е спал почти цял ден. От време на време нещо го заболяваше толкова силно, че го стряскаше, но след малко пак се унасяше. Спомените му бяха размътени, но се сети, че по някое време Ахмед заби нещо в ръката му. Мислите му отново блуждаеха, но изведнъж осъзна, че е жаден. Опита се да седне, но беше твърде болезнено. Със сигурност имаше счупени ребра.
Пресегна се и хвана завесата, разделяща спалното от кухненския бокс. Успя да пропълзи малко напред и видя Карим и Ахмед в предницата. На масичката имаше разгънати карти и двамата говореха шепнешком. Карим усети, че го гледат. Вдигна черните си очи и погледна през пролуката човека, когото преди няколко часа беше пребил.
Хаким не се смути. Втренчи се в приятеля си с полуотвореното си ляво око (дясното все още бе твърде подпухнало). Искаше Карим хубаво да види обезобразеното му лице. Искаше да види добре какво е сторил на човека, с когото уж бяха приятели.
Ахмед също го видя, че се е събудил, и бързо дойде в кухненското отделение. Отвори вратата на малкия хладилник и извади бутилка вода. Занесе я на Хаким и като внимателно подпря главата му, допря гърлото до подутите му устни.
Хаким отпи няколко глътки, спря за момент, после пак отпи. Когато почувства, че може да говори, без да хрипти, попита:
— Къде сме?
Ахмед погледна командира си и Карим кимна неохотно. Мароканецът отново се обърна към Хаким и отговори:
— Не знаем.
— Не знаете? Искаш да кажеш, че сте се загубили?
— Да.
Хаким не знаеше дали да плаче, или да се смее.
— Как така се загубихте, бе? Къде е джипиесът?
Ахмед замълча. Карим отговори тихо, но гневно:
— Остана в къщата.
Хаким вдигна лице към тавана и се изсмя без глас. Толкова много предпазни мерки беше взел. Как бе възможно да провалят всичко? Не се притесняваше, че са се загубили. Той бе пропътувал Америка надлъж и шир. Беше прекарал безброй нощи в уединени крайпътни мотели, разучавайки пътни карти, толкова много, че сигурно можеше да спечели всяко географско състезание в страната.
— Колко е часът?
Ахмед погледна часовника си и отговори:
— Почти пет.
— Кога тръгнахме от фермата?
— Около девет… струва ми се.
— Точно в осем и четирийсет и седем — уверено обяви Карим.
— Знаете ли в кой щат сме?
Ахмед измънка смутено:
— Мислех, че знам, но сега не съм сигурен.
Хаким беше потресен. Централните американски щати бяха огромни.
— Как може да не знаеш?
— Ами реката — отвърна мароканецът, сякаш това обясняваше всичко. — Вие се като змия.
Сега Хаким разбра объркването му. Мисисипи служи за щатска граница през по-голямата част от три хиляди и седемстотинте километра на течението си. Караваната имаше два резервоара, които побираха около двеста и осемдесет литра. Той знаеше, че резервоарите са били пълни, защото лично ги беше заредил догоре от резервните цистерни във фермата. Ако пътуваха по федерални шосета и спазваха ограниченията, можеха да изминат около хиляда и двеста километра, без да зареждат. Това означаваше около десет часа каране, а пътуваха не повече от осем.
— Колко гориво имаме?
— Малко.
— Колко малко?
— Резервоарите са почти празни.
Страх обхвана Хаким. Как беше възможно? Той бе обяснил плана за бягство и на двамата. Беше се опитал да го набие в главите им, та ако нещо се случи с него, да могат да избягат по един от два проверени маршрута — през Хюстън или през Чикаго. В двата варианта предвиждаха да пътуват по главните шосета, което позволяваше да стигнат максимално далеч за минимално време и намаляваше риска от непредвидени проблеми. Като загубване например.
— Какво стана с маршрутите, които бях подготвил? Те могат да се следват лесно, дори без джипиес.
Ахмед завъртя очите си така, сякаш искаше да посочи зад гърба си, но не смееше да се обърне. Хаким разбра.
— Карим, защо не следвате плана ми?
Искаше му се Ахмед да види киселото изражение на лицето на Карим.
— Взех тактическо решение. Имайки предвид случилото се, реших, че трябва да импровизираме.
— И какво постигна, като се отклони от плана ми? — попита Хаким, без да се интересува дали ще ядоса приятеля си.
След дълго мълчание Карим изръмжа:
— Нямам нужда от твоята помощ. Ще се справя и без теб.
— Затова ли сме спрели? Ако беше следвал плана ми, щяхме да сме на половината път до Хюстън или скрити под някой мост в Чикаго. Толкова усилия положих, а ти пак не ме слушаш и ето какво постигна.
— Ахмед, ела тук! — заповяда Карим.
Якият мароканец послушно отиде в предницата на караваната.
Карим погледна заплашително приятеля си и предупреди:
— Няма да се поколебая пак да те пребия. Нямам нито време, нито търпение да се занимавам с накърнените ти чувства.
— Аз пък нямам време и желание да търпя арогантността и глупостта ти.
Лицето на Карим пламна от гняв. Той дръпна назад разпасаната си риза и показа ръкохватката на пистолета си.
Хаким се усмихна — вече не можеше да се похвали с идеално подредените си бели зъби — и изхриптя:
— Говориш за мисия и вяра, твърдиш, че водиш свещена война, но не можеш да се смириш дори за секунда.
— Аз съм ти командир. Откъде накъде ще се смирявам пред тебе?
— Кой ти е дал този командирски чин?
Карим стисна ръкохватката на пистолета.
— Сам си се обявил за командир — продължи Хаким. — Аз никога не съм бил част от отряда, който си обучавал в джунглата. Може да си мислиш, че съм, но не е така и дълбоко в сърцето си знаеш, че това е истината.
— Писна ми да ми говориш така! — изкрещя Карим и се изправи.
Хаким запази спокойствие.
— И мислиш, че това е оправдание да ме убиеш?
— На бойното поле всичко е оправдано. Дисциплината трябва да се спазва.
Хаким се разсмя, но се задави. Изкашля кръв, която потече по брадичката му. Лицето му обаче бе толкова подуто и изтръпнало, че той не усети.
— Какво би казал Аллах за това? — попита той. — Казваш, че правиш всичко, за да угодиш на Аллах. Как ще угодиш на Аллах, ако ме убиеш?
Карим стисна пистолета толкова силно, че ръката му затрепери.
— Аллах иска тази мисия да завърши успешно. Това ще му хареса. Той се отвращава от теб и западните ти маниери. Аллах изобщо не го е грижа за теб. Той ще ме възнагради, ако те убия и изпратя в ада.
— Сега твърдиш, че знаеш какво мисли Аллах. Я, какъв велик си бил. Защо не го попиташ къде сме?
— Не мога да търпя повече — изръмжа Карим и насочи пистолета към Хаким.
Ахмед се провикна от предницата на караваната:
— Командире, моля те, може ли да поговорим?
Карим се обърна. Мароканецът стоеше изпънат като струна, с притиснати до тялото ръце, вдигната брадичка и насочен напред поглед, сякаш беше на тържествена проверка.
— Какво има?
— Лично е. Моля те, командире.
Хаким лежеше и се питаше дали си е загубил ума. Защо предизвикваше този луд, който беше готов по-скоро да убие човек, отколкото да признае, че греши? Причината вероятно беше в това, че не му пукаше. Карим се подвоуми, но реши да изпълни молбата на младежа. Двамата излязоха и затвориха вратата. Останал сам, Хаким се запита дали ще има достатъчно смелост да ги остави да се оправят сами. Нека се спасяват без неговата помощ. Така справедливостта щеше да възтържествува. Нека този самовлюбен глупак разчита на собствените си качества, за които имаше толкова високо мнение. Нямаше да оцелее повече от няколко дни.
Ахмед се качи в караваната сам и затвори вратата. Предпазливо отиде в задницата и седна на ръба на леглото. Заговори тихо:
— Знам, че не ти е лесно. Той се промени в джунглата. Всички се променихме.
— Това не е извинение.
— Не, но е причина.
Хаким за пръв път осъзна, че Ахмед може би не е толкова глупав, за колкото го беше мислил.
— Каквато и да е причината, той не ми е командир.
— Ти може да мислиш така, но трудно ще убедиш него.
— Тогава няма смисъл да си говорим.
Ахмед вдигна помирително ръце.
— Мисля, че трябва за известно време да не се виждате.
— Идеално… оставете ме някъде по пътя.
Ахмед се престори, че не е чул. Още понижи глас:
— Предложих аз да се занимавам с теб.
— Аха, сега ти ли ще ме командваш? Да спазваме стриктно йерархията — подигравателно измърмори Хаким.
— Не. Искам да спася живота ти. Мисля, че си добър човек. Освен това имаме нужда от теб. Моля те, помогни ни.
Хаким се замисли. След малко отговори:
— Отдясно в задния багажник има една черна раница. Донеси ми я.
Ахмед излезе и след малко се върна с раницата. Карим се качи в караваната и застана зад Ахмед, като още държеше пистолета. На Хаким му хрумна, че сигурно го следи да не извади оръжие от раницата. Отвори един цип и извади малко джипиес устройство. Включи го и погледна Карим с притвореното си око:
— Трябваше само да ме помолиш. Имам резерви от почти всичко.

Хаким вдигна малкия уред с натъртените си и ожулени ръце, чакайки да засече най-близкия сателит или предавателна антена на мобилните оператори. След четирийсет секунди вече имаше информацията, която му трябваше. Идеше му да се изсмее, но още помнеше болката от предишния опит и запази сериозно изражение. Погледна Карим и обяви:
— Браво. Намираме се в Мексико!
Карим се намръщи:
— Не е възможно.
— Мексико, Мисури. — На Хаким му идеше да добави „глупако“, но знаеше, че само ще си изпроси още един пердах, а може би дори куршума. — Градче на запад от Сейнт Луис.
— Знаех, че сме близо до Сейнт Луис.
Хаким не му повярва. Погледна Ахмед и каза:
— В раницата имам лаптоп. Би ли ми го подал. — След като получи компютъра, добави: — В страничния джоб има малко флаш-устройство с надпис „Веризън“. Дай ми го.
Хаким включи компютъра и докато чакаше Ахмед да намери Ю Ес Би модема, попита Карим:
— Имаш ли представа откъде сте минали?
— Не точно.
— Не искам точно. Искам в общи линии.
— По едно време бяхме в Илинойс.
— Няколко пъти — добави Ахмед, докато ровеше в джобовете на раницата. Извади нещо. — Това ли е?
— Да. — Хаким включи модема. — Защо не минахте по маршрута, който бях начертал?
Карим погледна часовника си и отговори:
— Не исках да се набиваме на очи. Затова избягвах главните шосета.
Този човек беше твърдоглав идиот.
— И така се загубихте. Не ти ли хрумна, че по главните пътища минават повече коли? Така човек по-лесно остава незабелязан.
— Да, и има повече полиция — надуто отбеляза Карим. — Затова се загубихме. Исках да избегнем Сейнт Луис. Прекалено много полиция, а имаше и някакъв ремонт.
— Тръгнали сте от фермата преди повече от осем часа. Ако бяхте следвали плана ми, вече да сме в Оклахома или на път за Хюстън. Сега едва сме влезли в съседния щат.
— Няма проблем — небрежно заяви Карим.
— Преди три минути не знаеше къде се намираме.
— Знаех, че сме около Сейнт Луис.
Празни приказки. Хаким погледна екрана на лаптопа и видя, че вече имат връзка. Отвори картите на „Гугъл“ и щракна по средата на Америка. Уголеми района около Сейнт Луис. Прецени на око разстоянието между фермата в Айова и Мексико, Мисури.
— Изминали сте около двеста километра за осем часа.
— Добро разстояние.
Хаким осъзна, че глупакът си въобразява, че се намират в планинските райони на Афганистан, където, ако изминеш трийсет километра за един ден, се смята за голям успех.
— Ако ми беше имал доверие, за това време щяхме да сме минали повече от седемстотин километра.
— Няма значение. В безопасност сме и знаем къде се намираме.
— Нямало значение ли? Трима араби насред Америка. В град като Мексико сигурно деветдесет процента от населението са бели. Останалите са латиноамериканци, черни и азиатци. Хората сигурно не са виждали жив арабин.
— Голяма работа. Никой няма да ни търси в тази част на страната.
— Ами когато намерят ловците, които уби в къщата?
— Дотогава ще минат дни — уверено заяви Карим. — Ако изобщо ги намерят.
— Мога да се обзаложа, че вече са ги открили.
Карим поклати глава:
— Невъзможно. Справяме се отлично. Трябва само да изчакаме да се стъмни и да заредим. С твоето устройство вече няма опасност да се загубим.
— Да чакаме да се стъмни?
— Имаме само пари в брой, затова ще се наложи да плащаме на ръка. Така ще видят лицата ни.
Този човек беше пълен кретен. Хаким отново поиска раницата от Ахмед. Бръкна в страничния джоб и извади портфейл. Вътре имаше шофьорска книжка с тексаска регистрация, пари и още няколко неща. Извади и една кредитна карта.
— Сега можем да заредим.
— Откъде я намери? — подигравателно попита Карим. — Как да съм сигурен, че е безопасно да я пробваме.
Без да отговори, Хаким натисна няколко клавиша. След малко на екрана се отвори местният вестник на Айова Сити. Това беше най-близкият град до фермата. Онова, което търсеше, се намираше на заглавната страница.
— Двойно убийство — обяви Хаким и обърна компютъра към Карим. — Телата вече са открити и полицията знае, че са били убити.
— Не ти вярвам.
— Твърдоглав глупак — изсумтя Хаким. — Американците действат бързо. Сигурен съм, че някой е видял караваната да тръгва от фермата около часа на пожара. Местните полицаи ще се обадят на колегите си в другите окръзи и ще питат дали са виждали такава кола. Преди да се усетиш, ще получат десетки сигнали, че цял ден сновем между Мисури и Илинойс.
— Надценяваш ги.
— А ти очевидно ги подценяваш. Ще вдигнат на крак цялата полиция в района. Това е стандартна процедура. Изгорихте ли добре и плевнята?
Карим и Ахмед се спогледаха бързо. Ахмед измънка:
— Мисля, че да.
— Мислиш?
— Изгоря цялата — заяви Карим с пресилена самоувереност.
Хаким усети, че думите на двамата се разминават.
— Видяхте ли я как изгаря? — настоя той.
— Не — гузно измърмори Ахмед.
— Къщата се разгоря по-бързо, отколкото очаквахме — обясни Карим. — Щеше да привлече хора. Имаше опасност и караваната да се запали.
— Значи плевнята не е изгоряла, така ли?
— Изляхме останалия бензин между къщата и плевнята. Сигурен съм, че се е запалила.
— Тубите с гориво бяха жълти — отбеляза Хаким.
— Какво значение има?
— Това е нафта!
— И какво от това?
— Нафтата не е леснозапалима.
— Пак гори.
Гори, но не толкова бързо, колкото бензина. Хаким нямаше сили да обяснява. Нафтата сигурно беше попила в земята, преди да отдели достатъчно изпарения, за да се възпламени.
— Какво направихте с резервните провизии?
— Нямаше време да се занимаваме с тях — отговори Карим. — Но съм сигурен, че са изгорели.
Какъв идиот!
— А ако не са изгорели? Полицията ще намери мотоциклетите, оръжията, боеприпасите, храната, горивото, паспортите, парите и двете раници, които бях приготвил за всеки от вас. — Хаким се опита да поклати глава, но не можа от болка. — ФБР сигурно вече е на мястото или пътува натам. — Подаде на Карим джипиеса. — Карай на запад. Спри на първата бензиностанция на шосе 54. Нямаме време за губене. И не забравяй… тази каравана върви с дизел. Да не налееш бензин!

Вашингтон
Сенатор Лонсдейл не беше много сигурна какво прави тук, но когато влезе във фоайето на комплекс „Уотъргейт юг“, вече нямаше връщане. Хари, портиерът, я видя и излезе да я посрещне. Външно тя изглеждаше уверена и с десет години по-млада, но психически бе уязвима, крехка и измъчена. Въпреки това продължи към асансьора и Хари, който я чакаше с тъжно изражение на лицето.
— Добър вечер, госпожо сенатор.
— Добър вечер, Хари — отвърна вяло Лонсдейл.
— Съжалявам за всичко. Знам, че загубихте много приятели.
Съболезнованията му бяха искрени. Тя вече четвърти ден ходеше на погребения и помени. Трудно беше да гледа мъката на хората, загубили свои близки, но още по-тежка й бе мисълта, че именно нейните опити да пречи на ЦРУ може би са улеснили терористите.
— Благодаря, Хари. Ти също приеми моите съболезнования. Знам, че сенатор Сафърд много се грижеше за теб.
— От осемнайсет години работя тук и го познавам от самото начало. — Хари леко се закашля. — Страшно ще ми липсва.
— На всички ни ще липсва, Хари. На всички. — Лонсдейл го потупа по ръката. — Пази се, Хари.
— Вие също, госпожо.
Тя се качи на шестия етаж, слезе от асансьора и спря. Погледна надясно и се поколеба. Почти се върна в асансьора, но той вече беше затворен и в този момент вратата на апартамента отдясно се отвори. Сенатор Каръл Огдън надникна в коридора и каза:
— Миличка, нали не мислеше да пропуснеш сбирката?
Лонсдейл погледна яркорозовия анцуг на колежката си и се усмихна престорено:
— Ни най-малко.
— Опасявах се, че няма да дойдеш — отбеляза сенаторката от Калифорния. — Влизай. Изглежда, че имаш нужда от нещо силно.
— Много си права.
Лонсдейл влезе. В хола имаше още две жени, Фран Бъртън и Ейми Прингъл, и двете — членове на Сената. Бяха известни като Четирите мацки. Така ги бяха кръстили колегите им сексисти преди шестнайсет години. Сега в Сената имаше общо седем жени, но останалите три бяха от другата партия, затова четирите решиха да не разширяват групичката си. Работата винаги ги притискаше, но през тези шестнайсет години се събираха поне по веднъж всеки месец.
Отначало играеха карти, пушеха и пиеха. Лонсдейл предполагаше, че така са демонстрирали на мъжете, че и те не падат по-долу от тях. Бъртън и Прингъл се бяха отказали от цигарите преди десетина години и горе-долу по същото време четирите започнаха да си говорят за книги. Занимаваха се с това няколко години, докато се убедят, че всяка обича да чете различен жанр и нищо не би я накарало да промени вкусовете си. Затова отново започнаха да играят карти и да пият шардоне. Основната причина да се събират обаче беше друга — да обменят информация, да координират действията си и да се подкрепят взаимно.
Огдън подаде на Лонсдейл чаша шардоне и отбеляза с пресипналия си глас:
— Хари ми каза, че си малко разстроена.
Лонсдейл взе чашата.
— Всички сме малко разстроени… нали?
Бъртън и Прингъл бяха подготвили масата за игра на трийсет и едно. Бъртън започна да раздава картите.
— Спя максимум по час-два — каза тя. — Събуждам се посред нощ и имам чувството, че се задушавам. Сякаш някой ме е стиснал за гърлото.
— Аз също — добави Прингъл, като вдигна картите си. — Постоянно си мисля… какво са преживели? Как са се чувствали? Да бъдеш погребан под останките и бавно да се задушиш, или по-лошо, да изгориш жив?
— И аз си мислех същото.
— На обяд имах среща с Грег Гивънс от клуб „Сиера“ — продължи Прингъл. — В последния момент я отмених. В неделя дойде с цялото си семейство да ми благодари. Всички много плакахме.
Огдън хвърли на колежката си свиреп поглед и кимна към Лонсдейл. Прингъл, която често говореше, без да мисли, осъзна как са прозвучали думите й. Докато тя бе спасила един човек, отменяйки обяда, Лонсдейл не беше отишла на своята среща, а бе изпратила началника на екипа си, осъждайки го на смърт.
— О, Барб, извинявай. Говоря, без да мисля.
Лонсдейл кимна, отпи голяма глътка шардоне и тогава изгуби самообладание. Разплака се неутешимо. Разтревожена да не разплиска вино по килима, Огдън взе чашата от ръката й, заведе я до близкия диван и й помогна да седне. Другите две оставиха картите и всички се скупчиха около разстроената си приятелка. След няколко минути Лонсдейл успя да овладее дишането си и промълви:
— Толкова виновна се чувствам.
— Нямаш никаква вина — опита се да я успокои Огдън. — Такава ти е била съдбата. Писано било да оцелееш. Ти си човек, който винаги оцелява.
Лонсдейл изхлипа:
— Да, и като всеки оцелял изпитвам чувство за вина. Аз изпратих Ралф на смърт. Той беше най-добрият ми приятел и се опитваше…
Не успя да довърши изречението и пак захлипа.
Огдън я потупа по гърба малко грубовато. Направи гримаса, сякаш беше вкусила нещо гадно.
— Това са глупости. Ралф най-малко от всички би искал да се разстройваш за това.
— Ралф се опита да ме предупреди — продължи Лонсдейл през сълзи. — Мислеше, че е глупаво да преча по този начин на ЦРУ и на Рап. Опитваше се да ми покаже кой е истинският враг.
Огдън се намръщи:
— Ралф беше благороден човек, но… ако мога така да се изразя, моралните му убеждения не бяха много адекватни.
— Напротив. Прав беше — настоя Лонсдейл.
— Не съм много сигурна — отбеляза Огдън, като отстъпи няколко крачки назад и постави ръце на широката си талия. — Ще ви кажа нещо, но искам да си остане между нас. Разбрано? — След като трите й приятелки кимнаха, тя продължи: — Цялата тази работа ми се струва съмнителна. Времето… всичко. Ти имаше среща за обяд, Барбара. Ейми също. Двамата най-големи врагове на ЦРУ в Сената. Броени минути след взривовете Мич Рап и онзи Неш „случайно“ залавят някакъв арабин с коефициент на интелигентност колкото на домашно куче и започват да го бият, за да изтръгнат самопризнания. — Огдън поклати енергично глава. — Няма да се хвана на това.
— Какво намекваш, Каръл? — попита Прингъл.
— Намеквам, че тук има нещо гнило. Не бих се изненадала, ако тази коварна кучка Кенеди и нейните наемници стоят зад всичко.
— Сигурно се шегуваш! — възкликна Лонсдейл. — Аз бях там. Бях в Националния антитерористичен център, когато го нападнаха. Терористите стреляха по Неш и Рап.
— И никой от двамата не е получил дори драскотина. После са изхвърлили труповете през прозореца, а те, много удобно, са станали на каша, след като натъпканите им с експлозив жилетки са се взривили. Съвпаденията станаха твърде много.
Бъртън, която седеше срещу Лонсдейл, погледна Огдън и се намръщи:
— Пак ли си се ровила в онези побъркани шпионски сайтове в интернет?
— Не — тросна се приятелката й. — Още не съм разкрила цялата схема. Много е заплетено, но ви предупреждавам — посочи трите жени една след друга. — Не се хващайте в този капан и не забравяйте вината на ЦРУ. Тези хора са отговорни за смъртта на приятелите ни миналата седмица. Трябва да ги накараме да си платят.
С това приказките за конспирация свършиха. Изпиха се още три бутилки вино и Бъртън настоя да почетат паметта на загиналите. Прингъл накара всички да обещаят, че няма да говорят нищо лошо за покойните си колеги и приятели. Огдън наруши правилото два пъти, но другите винаги я сгълчаваха шумно, а Лонсдейл получи само още един тежък пристъп на истерия и няколко по-леки.
В общи линии събирането подейства добре на душата й. Особено смехът. Огдън разказа историята за първата си година като сенатор, когато отишла на разследваща мисия в Бразилия. Една нощ в бара всички танцували и толкова се напили, че сенаторите Сафърд и Шелдън предложили да направят „Огдън сандвич“. Тя щяла да бъде месото, а те — филийките. Сафърд прекалил, като решил да стисне младата калифорнийка за лявата гърда. В отговор Огдън хванала левия му тестис между палеца и показалеца си и го стиснала като гроздово зърно. Сафърд почти припаднал и се наложило да го занесат до стаята му. Когато чу историята за първи път, Ейми Прингъл почти се беше подмокрила от смях.
Лонсдейл помогна в разтребването. Радваше се, че все пак дойде. И смехът, и плачът й се бяха отразили добре. Когато си тръгваше, Огдън й напомни за мероприятието на „NARAL Про чойс Америка“, което двете заедно организираха в събота вечер.
— Твоята реч е един от гвоздеите в програмата.
— Боже мой — изстена Лонсдейл. — Не знам дали ще се справя.
— Ще се справиш. — Огдън потупа ръката й. — Ще ти напиша няколко реда за всеки случай. Не забравяй, че го правим в памет на уважавания доктор Смит.
Лонсдейл кимна.
— А онази работа с ЦРУ… Не се хващай на въдицата им. Изчакай да поразуча как стоят нещата.
Лонсдейл нямаше желание да спори с приятелката си, затова не коментира.
— Благодаря, че ме развеселихте. До утре.
Докато чакаше асансьора, тя се замисли за мероприятието на NARAL — националното движение за правото на аборт. Организираха го в памет на човек, който бе отнел повече животи, отколкото можеше да преброи, а Огдън искаше да унищожи мъж, посветил цялата си кариера в защита на родината си. Лонсдейл изведнъж се почувства като в абсурдна сцена от роман на Луис Карол. „Тук всички сме луди“ — помисли си. Странен град беше Вашингтон.

Южен Мисури
Хаким отпи глътка портокалов сок и взе още четири обезболяващи. Седеше в леглото, подпрян с три възглавници, гледаше лаптопа и умуваше какво да правят сега. От стратегическа гледна точка положението беше може би по-ясно, отколкото изглеждаше. Просто, както да пътуваш по течението на Мисисипи. Имаше много завои и криволици, но в крайна сметка водата се изливаше в Мексиканския залив. Те обаче не следваха реката, а си губеха времето по малките шосета на щата Мисури.
Още му беше трудно да повярва, че всичко, което се беше случило днес, е истина. Едно неразумно решение бе довело до поредица от грешки, всяка от които намаляваше шансовете им и ги излагаше на безсмислени рискове. Двамата с Карим можеха цял живот да спорят дали е било разумно да убиват двамата ловци и никой нямаше да отстъпи, но и никой не можеше да отрече, че така си бяха навлекли цял куп проблеми. Едно прибързано решение влечеше след себе си друго и сега трябваше да бягат, без да имат представа колко близо след тях са силите на закона.
Почти цяла вечер Хаким беше ровил из новинарски сайтове в интернет. През това време минаха през Джеферсън Сити, покрай езерото Озаркс и накрая завиха към Спрингфийлд по шосе 65. Той се отказа от идеята да влязат в Оклахома по магистрала 44. Дълго обмисля това решение, но накрая стигна до заключението, че междущатският път е твърде опасен. Реши да тръгнат към Брансън. Това беше известен туристически обект, посещаван от много автотуристи. Хаким смяташе, че най-разумното решение е да пренощуват на някой голям паркинг сред другите каравани и да чакат утрото. Тогава, в зависимост от новините, щяха или да вземат друг автомобил, или да заредят догоре и да тръгнат към Хюстън.
По някое време северно от Брансън караваната намали и Хаким усети как отбиват. Той вдигна задните щори и надникна, като почти очакваше да види мигащи полицейски лампи. Нямаше нищо. Не се виждаше друга кола. Погледна към предницата на караваната точно когато тя спря. Карим разкопча колана си и дойде при него. Дръпна завеската, подвоуми се за момент и прошепна:
— Нещо ме притеснява.
— Ох, тебе все нещо те притеснява.
Карим изсумтя раздразнено и още повече понижи глас, за да не го чуе Ахмед.
— Ще ме изслушаш ли поне за малко.
Хаким кимна.
— Забелязах, че на юг отиват много каравани.
— Знам. Брансън е като оазис за караваните.
— Да… но всичките са стари.
— Караваните ли?
— Не, хората, които ги карат. Всеки път, когато ги задминавам, те ми махат.
— Това ли те тревожи?
— Не ме тревожи това — сопна се Карим, — но вече близо час не съм видял друга каравана.
Хаким разбра притеснението му.
— Спират да нощуват.
— Така мисля. Преди няколко километра минах покрай паркинг за тирове и освен камионите имаше спрели десетина каравани.
Хаким се замисли за момент.
— Може би трябва да се върнем и да пренощуваме там.
Карим енергично поклати глава.
— Сигурно трябва да се регистрираме. Ще ни поискат документи.
Хаким осъзна, че може би е прав.
— Какво друго можем да направим?
— Нали имаш достъп до сателитни снимки на лаптопа?
— Да.
Хаким натисна интервала и екранът се включи. Вече беше отворил прозореца на „Гугъл“. Премести курсора и щракна върху сателитната карта. Извъртя компютъра към Карим.
— На това място ли се намираме?
— Не, но сме наблизо. Може да се увеличава оттук. Ако донесеш джипиеса, ще ти кажа точно къде сме.
Карим взе лаптопа и седна на масичката с лице към Хаким.
— Какво правиш? — попита го Хаким.
— Търся място, където да пренощуваме — отвърна приятелят му, без да вдига очи от лаптопа.
Стомахът на Хаким се сви.
— Какво място?
— Някоя къща. За предпочитане далеч от други съседи.

Международно летище „Дълес“, Вашингтон
На пристигане в Съединените щати Рап се чувстваше доста по-добре, отколкото когато заминаваше. Беше си поспал четири часа по време на полета. Събуди се точно един час преди приземяването и сложи кафе. Докато чакаше да стане, изяде един сандвич с пуешко и бекон, хапна малко чипс и изпи бутилка минерална вода. След това си сипа кафе и се зае да направи списък на нещата, които трябваше да свърши. Всеки път, когато извадеше бележник и химикалка, Кенеди заставаше на нокти. Тя беше привърженичка на старата школа, на хората като Бил Донован, Бил Кейси и Томас Стансфийлд. Те често казваха, че ако са ти потрябвали лист и химикалка, значи си объркал работата. Рап нямаше тяхната фотографска памет, но пък и те със сигурност не можеха да счупят нечий врат с голи ръце.
Затова той направи списък. Откъсна един лист и нахвърля някои мисли с почти неразгадаем почерк. Не пишеше имена, само инициали. Запълни близо два листа и половина с драсканици, като прескачаше от един човек или проблем към друг и отново се връщаше на предишния, ако му хрумнеше нещо ново. Беше установил, че ако не прави това поне два пъти седмично, започва да забравя, а в неговия занаят това означаваше, че някой ще загуби работата или живота си.
Когато самолетът се приземяваше на мократа писта, Рап скъса листчетата на четири и ги пусна през мелачката за документи. Ивиците хартия, наподобяващи спагети, се събираха в плик за изгаряне. Помощният персонал на летището щеше да ги унищожи по-късно, но и да попаднеха в неподходящи ръце, чудо голямо. Дори да успееха да възстановят страниците, пак нищо нямаше да разберат.
Самолетът спря при частните хангари, където ЦРУ държеше машините си. Рап погледна през прозореца и си отдъхна, когато не видя официална кола, дошла да го посрещне. Взе нещата си, благодари на пилотите и слезе на асфалта с двата си сака в ръка. Излезе от летището и видя някакъв човек, застанал до колата му. Това го накара да застане нащрек. Преметна сака с дрехите на дясната си ръка и с плавно движение посегна към ръкохватката на пистолета си. След две крачки позна Коулман и се успокои.
Извади ключовете си и отключи колата от три метра.
— Какво става?
Коулман изглеждаше в кофти настроение.
— Имаме проблем — измърмори той.
— Какъв проблем?
— По-добре да го обсъдим на път към града.
Коулман погледна към входа на частния авиационен център. Двама юначаги с вид на телохранители чакаха някого.
Рап хвърли нещата си на задната седалка и попита:
— Ще се качиш ли при мен?
— Да. — Коулман посочи една кола през няколко реда от неговата. — Дойдох с Мик. Ще кара зад нас до центъра.
— Центърът ли? Защо ще ходим в центъра?
— Защото трябва да поговориш с един човек.
Рап понечи да попита с кого, но реши да изчака, докато потеглят.
Когато излизаха от паркинга, Коулман отбеляза:
— Колата ти е чиста. Проверих я, докато чаках.
— Хубаво. — Рап зави в локалното платно. — Сигурен ли си?
Коулман само го погледна.
— Проверих и кабинета на доктора — добави след малко.
— И какво?
— Нищо нямаше.
Рап се намръщи:
— Колко души използва?
— Заедно с мен, четирима.
— Маркъс? — попита Рап, имайки предвид компютърния специалист.
— Да.
— И не сте открили нищо? Мамка му!
— Не съм казал, че не сме открили нищо. Казах, че в кабинета нямаше нищо. От другата страна на улицата в един офис под наем имаше доста сериозна апаратура.
— Колко сериозна?
— Не бях виждал такава. Пасивни устройства. Нали помниш как са ни учили винаги да дърпаме завесите срещу лазери, които улавят вибрациите на стъклото?
— Да.
— Е, при тази техника това не важи. Маркъс знаеше за нея. Каза, че била от последните разработки на Учените.
Коулман имаше предвид хората от Научно-техническия отдел в Ленгли. Те бяха експерти по специални разузнавателни средства и поддържаха тесни връзки с охраната на ЦРУ, което означаваше, че Джонсън е бил запознат с работата им. Въпреки това Рап попита:
— Ако е последен вик на техниката, а Джонсън вече не работи в Ленгли, откъде, по дяволите, я е взел?
— Този въпрос искам да зададеш на Айрини.
— Мислиш ли, че знае?
— Нямам представа. Това е в твоята област, не в моята, но ако бях на твое място, щях да взема телефона и да й се обадя.
— По-късно. — Рап излезе на магистралата. Съмняваше се Айрини да знае нещо за Джонсън, но все пак щеше да провери. — Какво друго?
— Това чудо беше свързано с оптичен кабел. Предавало е в реално време. Според Маркъс записът се обработва с програма, почиства се от шума и се подготвя във вид, удобен за слушане, за по-малко от минута.
— Може ли да проследи връзката?
— Сега работи по това, но дава шанс петдесет на петдесет в най-добрия случай.
— Значи нямаме доказателства, освен ако не хванем някого, когато дойде да прибере апаратурата.
Коулман се замисли, преди да отговори:
— Ако кажем на федералните, можем да започнем да разпитваме заподозрени и да видим кой ще каже най-опашатата лъжа. Можем дори да попритиснем Учените, да разберем кой е дал апаратурата на Джонсън. Обаче…
Той замълча. Идеята не му харесваше.
— Не можем да извикаме федералните, защото няма как да обясним откъде знаем за съществуването на това чудо.
— Точно така.
— Освен това — продължи Рап, като погледна страничното огледало и смени лентата — не държа да развявам мръсното бельо на ЦРУ пред някой настървен федерален прокурор.
— Очаквах, че ще кажеш така.
— Защо тогава отиваме в центъра?
— Защото Джонсън е там.
Рап погледна Коулман с крайчеца на окото си:
— Защо ми е да го виждам точно сега?
— Защото работи с хора, които никак няма да ти харесат.
— Кои?
— Руснаци. Много руснаци.
— За тях ли работи? — изненада се Рап.
— Нямам доказателства за пред съда, поне засега, но това не са хора, които си пият бирата с дебели, позастарели бивши агенти на ЦРУ само защото са им симпатични.
— Какви са тия руснаци?
— Много богати.
— Мамка му — изръмжа Рап. — Най-лошата компания. Бивши кадри на КГБ?
Коулман сви рамене:
— Някои може би, но главният шеф е твърде млад. Трийсет и шест годишен вундеркинд. Пьотър Сидоров, ако си чувал.
— Името ми е познато.
— Защитил е докторантура по физика в Кеймбридж.
— С какво се занимава?
— Управлява хеджфонд. За последните две години е натрупал милиарди. Чрез спекула с цените на търговски стоки, ако вярваме на злите езици.
— Руснак, управляващ хеджфонд, спекулира с цените на търговски стоки — измърмори Рап с престорена изненада. — Какъв феномен.
— Да… но знаеш какво прави завистта. Особено сред тези нови емигранти от Русия. Навсякъде се говори, че има връзки с Федералната служба за сигурност или с мафията.
— Или с двете едновременно.
— Да. Да не забравяме и негодниците, които сами пускат слухове, че имат такива връзки, за да играят тежкари.
Рап познаваше и двата типа новобогаташи. По очевидни причини предпочиташе играчите.
— Добре. От кои е нашият човек?
— Не знам. Не съм специалист в тази област. Нямам контакт с тези среди.
— Е, аз имам. И случайно познавам един човек, който може би е най-големият специалист на тази тема.
— Айрини?
— Да. Но мисля, че знам отговора и без да я питам.
— Как?
— Ако съм научил нещо за руснаците през всичките тези години, то е, че за тях правилата и законите са само досадни пречки. Да наемат човек като Макс Джонсън да им върши черната работа, е все едно да наемат счетоводител да им скрие данъците.
— Как това ти помага да разбереш с кого си имаме работа?
— Ако бяха от руската мафия, щяха да се опитат да наемат човек като мен и теб. Освен това няма сведения, че действат във Вашингтон. Лос Анджелис, Чикаго… повечето големи градове по източното крайбрежие и няколко в северните щати, но не и столицата. Айрини казва, че Путин не иска да се бъркат на техните разузнавачи.
— И какво… мислиш, че е обикновен промишлен шпионаж?
— Не знам, но каквото и да е, Макс Джонсън е попаднал в неподходяща компания.

Границата между Мисури и Арканзас
Решиха да продължат още петнайсетина километра и да влязат в Арканзас, а не да се връщат на север в Брансън, в по-рядко населените райони. Чувстваха, че колкото повече щатски граници пресекат, толкова по-добре ще е за тях. Хаким беше съгласен, че е по-добре да не пътуват по тъмно, но се страхуваше от неизвестното, а неизвестното бе онова, което Карим щеше да направи със злощастните обитатели на къщата, където щяха да пренощуват.
Малко след границата покрай шосе 65 имаше няколко интересни възможности. Карим занесе компютъра на Хаким и му показа двете къщи, които беше увеличил на екрана. Хаким веднага се досети коя ще посетят. Двете бяха разположени близо една до друга, но ги разделяха няколкостотин метра гора и пасища. Имаха общ чакълест път, който на стотина метра от главното шосе се разделяше на две. Едната алея водеше до няколко постройки, които дори от космоса изглеждаха запуснати. Хаким се вгледа внимателно и забеляза осем коли, оставени безпорядъчно на различни места из имота. Сред тях сигурно имаше селскостопански машини, но беше трудно да се види със сигурност. Цялата околност изглеждаше в безпорядък. Хаким предположи, че във фермата живее голямо семейство, хора от всички възрасти сновяха насам-натам. Много кучета. Твърде много проблеми, ако се изтърсят в този късен час — всъщност в който и да е час.
Другият имот поразително приличаше по разположение на фермата в Айова. Чакълестият път се изкачваше по малко възвишение и водеше до широк, постлан с чакъл двор между къщата и голяма плевня. Гъста горичка обграждаше къщата от всички страни, а от другата страна на хълмчето започваха ливади. Всичко изглеждаше подредено и грижливо поддържано. Това със сигурност беше по-добрият избор.
Карим посочи екрана и попита:
— Не ти ли напомня на нещо?
— Къщата в Айова.
— Да. Почти същата е.
Хаким продължи да се взира в екрана.
— Не знам кога е правена снимката, но не виждам следи от добитък.
— Какво искаш да кажеш?
— Ако имаха крави или овце, щяха да се виждат отъпкани пътечки в тревата — обясни Хаким, като посочи екрана. — Като козите пътеки в планината. Добитъкът ги отъпква, когато отива на паша и се връща в обора.
— Това хубаво ли е?
— Да. Ако имат добитък, трябва да се грижат за него. Особено ако го доят. Млякото се събира ежедневно. Това означава, че утре някой ще дойде да го вземе.
— Тогава ще сме си тръгнали.
— Ако имаме късмет, може да сме попаднали на някоя така наречена хоби ферма.
— Какво е това?
— Не е истинска ферма. Хората просто живеят там, но не се занимават със селско стопанство. Използват я като вила. Живеят в града, а идват само за почивните дни.
— Значи може да е празна?
— Възможно е — отговори Хаким. Искрено се надяваше да е така.
Карим размени няколко думи с Ахмед и обясни какво ще направят. Измисли строен план за по-малко от шейсет секунди. Хаким трябваше да признае, че приятелят му имаше талант за това. Умът му работеше безотказно. Още при пристигането им в Афганистан преди много години беше доказал, че е блестящ боен командир.
Карим седна зад волана и отново потегли. Минаха бавно през Брансън и по-усиленият трафик ги поуспокои. След няколко километра влязоха в Арканзас. Завиха по едно странично шосе. Малко след това Карим видя разклона за двете ферми. Имаше две пощенски кутии, едната — в отлично състояние, другата — килната на една страна. Карим прочете името на по-хубавата кутия и се опита да го запомни. След няколко метра видя табела за частна собственост. Той погледна километража и продължи. След около километър намали и даде знак.
Ахмед си беше сложил черен гащеризон, бойна жилетка и черно кепе. Със снабдена със заглушител карабина M-4 в ръка, скочи от караваната и изчезна в нощта. Карим продължи бавно по пътя. След шест километра стигна до отклонение с врата. Обърна и тръгна в посоката, от която току-що беше дошъл. Радиостанцията, закрепена върху държателя за чаши, изпращя.
— Не се виждат хора — докладва Ахмед. — Една бледа лампа.
Карим взе радиостанцията и натисна копчето за предаване.
— Животни?
— Не се виждат.
— Охранителна система?
— Не, доколкото мога да видя.
Карим замълча за момент.
— Кучета?
— Не.
— На позиция ли си?
— Да.
— Идвам след минута.
Карим върна радиостанцията в държателя и започна да търси отклонението. След известно разстояние го видя. Завъртя докрай големия волан, за да направи 150-градусовия завой. След трийсетина метра подмина отклонението за другата къща с трийсетина километра в час. Караваната бавно започна да намалява по нагорнището. След малко Ахмед докладва, че ги вижда и че ситуацията в къщата не се е променила. Увереността на Карим растеше с всяка минута. Вече беше сигурен, че са намерили най-доброто място.
Караваната превали възвишението и влезе в двора, широк колкото паркинг на супермаркет. Две лампи на плевнята се включиха и цялата веранда на къщата се освети. Карим грабна радиостанцията и изкрещя:
— Какво става?
— Няма никого — спокойно отговори Ахмед. — Лампите са с детектор за движение.
Карим спря караваната, като насочи фаровете към къщата. Изгаси двигателя и слезе. С радиостанция в едната ръка и пистолет в другата, тръгна към къщата. Оглеждаше се внимателно и държеше оръжието близо до дясното си бедро. Беше на десетина метра от главния вход, когато вратата се отвори.

Вашингтон
Рап отби от Ейч Стрийт и спря на едно място, очертано с жълто. Остави на таблото пластмасова полицейска карта за паркиране и огледа масивната сграда. Покрай цялата стена на бившия склад бяха наредени младежи, между двайсет и трийсетгодишни, които се поклащаха и подскачаха в ритъм с басите, каращи прашните прозорци на клуба да треперят. Момчетата бяха с пет-шест години по-големи от момичетата. Всички мъже бяха облечени като по модел — дизайнерски дънки за по двеста долара, пъстри фланелки и шикозни обувки. Косите им бяха или много къси, или много дълги и имаше доста брадясали лица. На Рап му изглеждаха като позакъснели последователи на евротраш модата, която беше актуална на Френската Ривиера преди десетина години.
Момичетата бяха истински балсам за очите. Обувки с десетсантиметрови дебели подметки и оскъдни рокли от всякаква кройка и материя, големи количества грим и рошави прически. Приличаха повече на кандидатки на прослушване за порнофилм, отколкото на обикновени жени, излезли да се забавляват. През десетина метра някое и друго конте от Капитолия се опитваше да се впише в атмосферата. В крайна сметка се убеждаваха, че вратовръзките не им трябват, и се осмеляваха да разкопчеят цели две копчета на официалните си ризи. Това не беше средата на Рап, още по-малко на един петдесет и шест годишен бивш служител на ЦРУ.
По изражението му Коулман се досети, че спътника му го избива на бой. Рап беше стиснал зъби и неодобрително намръщен оглеждаше групичката.
— Знам като си мислиш — каза безгрижно Коулман, — но няма да е здравословно.
— Какво си мисля? — контрира Рап, като оглеждаше входната врата.
— Мислиш да използваш агресивния подход. Имаш доста друга работа и не си в настроение да киснеш цяла нощ в колата и да чакаш.
— Нещо друго? — попита Рап, без да отмества поглед от вратата.
— Да… ядосан си. Мислиш, че Макс Джонсън е направил глупост, като се е забъркал в това, и заслужава един хубав пердах.
— Ами за руснаците?
— Не ти харесва, че идват тук и нарушават всичките ни правила.
— Нещо друго?
— Да… виждам как гледаш четиримата бабанки на вратата.
Рап се ухили.
— Сърбят те ръцете — отбеляза Коулман с неодобрителен тон.
— Понякога най-добрият начин е да действаш бързо — отвърна Рап и разкопча предпазния си колан.
— Руснаците са кофти типове, Мич. Не спазват правила.
Рап се обърна и погледна Коулман, като вдигна вежди:
— А ние спазваме ли?
— Е… не съвсем. Но не сме толкова луди — добави Коулман.
— Може би е време и ние да станем луди. Да ги накараме да се почувстват неудобно, че се намъкват в задния ни двор и вербуват негодници като Джонсън.
— Те не се плашат лесно.
— Ще видим.
Коулман въздъхна. Знаеше, че в такива ситуации няма как да разубеди Рап.
— Какво ще правиш?
— Ще импровизирам.
— Ами ако се появят местните?
Рап бръкна в джоба на палтото си и попита:
— Нали Маркъс следи компютърната мрежа на клуба?
— Да.
Рап извади кожено калъфче за документи. Отвори го, бръкна зад служебната си карта от ЦРУ и извади второ ламинирано картонче, на което с тъмни сини букви пишеше „НАЦИОНАЛНА СЛУЖБА ЗА СИГУРНОСТ“. Пъхна го пред документа от ЦРУ и го показа на Коулман.
— Това нещо върши чудеса. Кой не обича стражите на националната сигурност?
Коулман поклати глава:
— Ако се появят ченгета, с хората ми се махаме.
— Добре. Кажи на Маркъс, че след около две минути искам да изключи камерите им за наблюдение, да прекъсне телефонните връзки и да блокира излъчването на мобилните оператори.
— Кои влизаме?
Рап се замисли за момент, погледна четиримата мъжаги на вратата и предположи, че вътре има още между шест и осем.
— Мисля, че двамата с теб ще се справим.
Коулман се изсмя:
— Хубаво, но ще кажа на Мик да се навърта наблизо.
Мик Рийвърс беше едночленният ударен отряд на Коулман. Имаше телосложение на бик и доста по-лош характер.
— Няма проблем — отговори Рап.
Слезе и отвори багажника, докато Коулман даваше нареждания на хората си. Въведе два трицифрени кода на ключалката на голям черен правоъгълен куфар и го отвори. Вътре куфарът беше запълнен с голямо сиво парче пенопласт. В него бяха изрязани дупки с формата на различни оръжия. Рап вече носеше 9-милиметровия си пистолет „Глок“ на хълбока. Оръжието почти винаги бе заредено с ултрабързи куршуми с кух връх. Рап извади портфейла си от джоба на панталона и го прибра в куфара. Взе по-късия от двата заглушителя и го постави на мястото на портфейла.
Той не ходеше никъде невъоръжен и имаше всичката необходима документация, за да внесе пистолет където си поиска, но въпреки това стрелбата в района на столицата винаги водеше до куп неприятности. Властите във Вашингтон бяха изключително чувствителни към използването на оръжие, със или без официално разрешение. Рап погледна към вратата и тълпата отпред. Нямаше да влезе там без оръжие, но положението трябваше да стане много напечено, за да го използва. Пистолетът беше само за самоотбрана. Огледа съдържанието на куфара, опитвайки се да избере нещо по-малко смъртоносно. Имаше сълзотворен спрей, но не обичаше да го използва, особено на такова оживено място. Ако изпръскаш прекалено голямо количество, вентилацията го засмуква и разпръсква навсякъде, мястото за миг се изпълва с кашлящи и плюещи хора и за нула време довтасват екипи на бърза помощ. Такава случка би могла да привлече и някоя местна телевизионна станция.
Рап не искаше да причинява суматоха, ако можеше да я избегне. Предпочете да вземе една телескопична бойна палка. Представляваше тежка стоманена пръчка с двайсетина сантиметра дължина и пластмасова дръжка. При определено движение с китката палката се удължаваше до петдесет сантиметра. Беше коварно малко оръжие, много ефективно срещу по-едри противници с дълги ръце. Вършеше работа и когато искаш бързо да си разчистиш път в гъста тълпа. Достатъчно бе да го размахаш няколко пъти и хората се разбягваха като подплашени овце.
Рап закачи палката отдясно на колана си и реши да вземе още нещо. Извади електрошоковия пистолет „Тазер X26“ и два резервни пълнителя. Оръжието приличаше на обикновен пистолет, но частите му бяха жълти. Рап прибра пълнителите в десния си джоб и пъхна тазера под колана на гърба си. Коулман дойде при него.
— Искаш ли нещо? — попита го Рап.
Коулман погледна съдържанието на куфара като дете сергия с играчки.
— Това новата ти карабина M-4 ли е?
— Да.
— Ще я взема.
— Голям шегаджия си. — Рап му подаде сълзотворния спрей. — Използвай го само в най-краен случай.
— Ясно. — Коулман закачи спрея на колана си и закопча якето си. — Добре, какъв е планът?
Рап затвори багажника и сви рамене:
— Влизаме, сякаш сме си вкъщи… което си е точно така. Това е Вашингтон, не е Москва.
— И после?
— Хващаме малкия негодник за врата и го довличаме тук.
Коулман попита малко неспокойно:
— Ами ако се опитат да ни попречат?
Рап се замисли за момент.
— Ако ни попречат… ще изпратим някого в болницата.
— Имам лошо предчувствие — изръмжа Коулман.
Рап махна небрежно и тръгна към входа на клуба и четиримата яки телохранители.
— Ти винаги така казваш.
— И обикновено съм прав — изсумтя Коулман, докато се опитваше да върви в крачка с него.

Северен Арканзас
Освен четирите години в армията Дан Стюарт бе прекарал целия си съзнателен живот, работейки за един и същи работодател. Родом от Лоуъл, Арканзас, той беше попаднал на това място след третото си участие във Виетнамската война. Една новооткрита търговска верига за евтини стоки беше отворила магазин в квартала и набираше персонал. Стюарт стана помощник-управител и се премести в Юрика Спрингс на няколко часа път от родното си градче. След година го възнаградиха за старанието, като го повишиха в управител и го преместиха в новия магазин на фирмата в Брансън, Мисури.
Там се запозна с Кели. Работеше като касиерка и бе дъщеря на местен баптистки свещеник. След петмесечно ухажване се ожениха. На мнозина това би се сторило маловажно, но Стюарт беше методист, а в Лоуъл, Арканзас, методистите и баптистите не се обичаха. Петнайсет години по-късно, вече с четири деца и след като смени още девет магазина и шест щата, го преместиха в главното седалище на фирмата в Бентънвил, Арканзас, като старши мениджър. Моментът беше идеален, защото това осигури някаква стабилност на децата му и те тръгнаха в бентънвилската гимназия. След като завършиха, три отидоха да учат в колеж, а едно постъпи в армията като баща си.
С годините Стюарт се включи в акционерната политика на фирмата. През цялото това време той обещаваше на Кели, че след като се пенсионира, ще се върнат в Брандън. На трийсет и деветата година от постъпването му на работа в „Уол-Март“ тя узна, че са натрупали около триста хиляди акции от компанията. При цена от петдесет долара на акция, сметката беше проста. На четирийсетата му годишнина във фирмата съпругата му го принуди да се пенсионира. Купиха една барака край езерото Тейбър Рок, където Кели бе прекарвала летните ваканции като малка. Няколко години по-късно Стюарт купи и фермата на няколко километра от виличката. Роднините на Кели твърде често им ходеха на гости на брега на езерото, а неговите приятели постоянно му се подиграваха, че живее в Мисури. Затова той убеди жена си, че просто трябва да купят фермата — за да побере всичките си неща и да не плаща безобразните мисурски данъци.
Стюарт спеше дълбоко на големия кожен фотьойл, когато немската му овчарка се разлая. Кучето се казваше Рейзър Трети. Първото и второто бяха живели съответно десет и единайсет години, а Трети караше деветата си. Беше хубаво куче, подчиняваше се във всичко на стопанина си, защитаваше Кели и горе-долу търпеше внуците им. Стюарт спеше на фотьойла, защото имаше проблеми с рамото. Отлагаше операцията от години и сега най-сетне беше решил, че е време да оправи проклетото нещо. Приятелите му играеха голф и ходеха на лов, а той не можеше да прави нищо заради болката.
Рейзър изръмжа, после излая два пъти. Стюарт понечи да го смъмри, но външните лампи светнаха и се чу бръмчене на двигател. Той разбираше от автомобили и веднага прецени, че не е лека кола, а нещо по-голямо. Бутна креслото назад, отмести табуретката, на която държеше краката си, и стана. Одеялото падна на пода. Отсрещната стена, зад телевизора, се освети от фарове. Първото, което му хрумна, беше, че са наркоманите, които от няколко години създаваха главоболия на местната полиция. Нападаха вилите покрай езерото дори по Коледа. Заплашваха възрастните обитатели, биеха ги, връзваха ги и ги ограбваха.
Стюарт се беше зарекъл, че никога няма да позволи няколко надрусани бели боклуци да го надвият. Той отвори гардероба в антрето и разрови колекцията от есенни, зимни и пролетни якета. Нямаше нужда да гледа. В задния десен ъгъл напипа ловната си пушка „Ремингтън 870“. Затвори гардероба, дръпна резето на входната врата и я отвори. Излезе в хладната нощ по кафявата си пижама с емблемата на „Арканзас Рейзърбакс“, която внуците му бяха подарили за шейсет и шестия рожден ден.
Стъпи бос върху боядисаните в бяло дъски на верандата. До него Рейзър изръмжа и оголи зъби. На светлината от лампите на плевнята Стюарт видя силует, който се приближаваше към него откъм голяма каравана. Той пъхна патрон в зарядната камера и освободи предпазителя с ловко движение на човек, който ходи на лов от седемгодишна възраст. Насочи оръжието към натрапника и извика:
— Кой е? Какво искате?
След това всичко стана твърде бързо. Някъде от дясната си страна Стюарт чу изпукване. Рейзър застърга с нокти по гладките дъски на верандата, сякаш беше на ролкови кънки, сетне падна и замря. Стюарт погледна да види какво е станало и точно когато видя кървавото петно върху бялата стена отзад, нещо силно го удари в гърдите. Нямаше време да разбере какво става. Залитна и падна, не успя да се задържи на босите си крака. Стовари се тежко на лявата си страна, пушката падна от ръцете му и се изтърколи с тракане по стълбите.
Стюарт още се опитваше да разбере какво става. Усети някаква топла течност да се събира от лявата му страна и осъзна, че е ранен. За секунда си помисли за Рейзър, после — за жена си. Чу скърцане по чакъла и се досети, че нападателят вдига пушката. Стъпките се приближиха, бавни и уверени. Той се опита да вдигне глава, за да види кой е, но пронизващата болка в лявото рамо го спря. Нападателят го обърна по гръб с крака си. Стюарт присви очи от болка и стисна рамото си. Погледна тъмния силует, застанал над него.
— Какво искате?
— Колко души има в къщата?
Стюарт не беше виждал наркоман, но този тип звучеше твърде уверено, а имаше и странен акцент.
— Само ние с жена ми сме. Вземете, каквото искате, и ни оставете на мира, моля ви. Не сме сторили лошо на никого.
Нападателят държеше пушката в едната ръка и още нещо в другата. Насочи тайнствения обект към Стюарт и части от секундата преди да умре, той осъзна, че това е пистолет.

Вашингтон
Рап носеше черен костюм и бяла риза. Не се налагаше да разкопчае още едно копче, за да се впише в обстановката. Така или иначе не закопчаваше горните две-три копчета. С брадясалото си лице не приличаше на полицай. За сметка на това на Коулман му личеше отдалече. Бившият „тюлен“ носеше синьо яке, черна фланелка с висока яка, камуфлажни панталони и високи черни военни обувки. Всеки с малко опит в тази работа можеше да се досети от какво са издутините под дрехите им.
Рап, който бе свикнал да не се набива на очи, сега трябваше да положи усилие да се държи като ченге, да действа с малко по-насечени движения и да гледа хората в очите, давайки на всички да разберат кой командва парада. Реши да пресече улицата направо, а не под ъгъл. Докато се приближаваше, прецени четиримата телохранители. Трима бяха черни, един — бял. Бяха големи мъжаги, с яки крака, мускулести ръце, мощни гърди и дебели вратове. Лесно изпъкваха в тълпата, защото носеха черни дънки и фланелки и бяха доста по-едри от всички други наоколо.
Когато Рап стигна на пет крачки от тротоара, единият чернокож огледа улицата и забеляза двамата приближаващи се мъже. Присви очи и на лицето му за момент се изписа изненада. Рап тръгна право към него. Никой от телохранителите не носеше някакъв знак за ранга си, затова нямаше как да разбере кой е главният. Интуицията му подсказваше, че това вероятно е най-бдителният от четиримата.
Спря пред червеното велурено въже и надникна над широките рамене на бодигарда към отворената врата. През пролуката между дебелите кадифени завеси се виждаха танцуващи хора. Силната музика с мощни баси го удари като вълна. Той отново погледна мъжагата. Рап беше висок около метър и осемдесет и съдейки по наклона на тротоара, прецени, че телохранителят е може би с няколко сантиметра по-висок от него. Височината обаче не го притесняваше. При уличните боеве тя може да бъде само недостатък, а който не вярва, нека да гледа шампионата „Бой без правила“ по телевизията. Високите мъже имат по-голям замах, но центърът на тежестта им е твърде високо, а това пречи, когато се биеш, за да победиш на всяка цена.
Рап отвори сакото си от лявата страна и бръкна във вътрешния си джоб. Телохранителят погледна към кръста му. Видя пистолета, но дори не мигна. Рап извади калъфчето за документи, отвори го и го вдигна до дясното си ухо, за да не кара бодигарда да се напряга.
Черният се вгледа в снимката, после в лицето му и кимна.
— Какво искате?
— Служба за национална сигурност. Не ни интересува клубът. Идваме да говорим с един човек.
Телохранителят понечи да каже нещо, но един от другите, застанал до самата врата, го спря. Този беше още по-едър. Сигурно имаше два метра и вдигаше стрелката на кантара над сто и седемдесет килограма. Бялата му глава беше гладко избръсната, под яката и ръкавите на ризата му се показваха крайчетата на татуировки. Рап забеляза кръстосани сърп, чук и меч на предмишницата му. Повтори онова, което беше казал на негъра, и отново показа служебната карта от Службата за национална сигурност.
Белият мъжага посегна към калъфа за документи и Рап отстъпи крачка назад.
— Няма да ви създаваме неприятности. Искаме само да говорим с един човек.
— Не — изръмжа бодигардът със силен руски акцент и го погледна мръсно. — Имаш ли хартия?
— Хартия? — не разбра Рап.
Якият руснак щракна няколко пъти с пръсти, търсейки правилната дума.
— Заповед — сети се най-после. — Съдебна заповед. Няма заповед, няма влизаш.
Рап погледна едрия негър:
— Не говори сериозно, нали?
Бодигардът сви рамене, сякаш не му влизаше в компетенциите да отговаря на такива въпроси.
Рап отново се обърна към руснака:
— Дай да ти видя паспорта.
Мъжагата започна демонстративно да опипва джобовете си, сякаш търсеше документа. След малко се усмихна нахално:
— Сори. Няма паспорт.
— Тогава ме пусни да вляза или ще те арестувам.
Руснакът се изсмя:
— Дай видя заповед. Няма заповед… чукай се.
Рап махна, сякаш се опитваше да отпрати някой нахален амбулантен търговец. Погледна Коулман, който се оглеждаше назад за Рийвърс.
— Има три възможности — заговори Рап. — Първо, мога да преглътна наглото ти държане, ако веднага се махнеш от пътя ми. Второ, ако се опиташ да ме спреш, ще те арестувам за възпрепятстване на федерален агент и ще те депортират с всички други руски копелета, които сме прибрали през последната седмица.
— А трето? — попита руснакът и скръсти самоуверено ръце пред огромния си гръден кош.
— Трето — завърши Рап, като наклони главата си на една страна, — ще те пребия и ще те оставя да си събираш зъбите по паважа. Избирай. И за да не кажеш, че не съм проявил търпение, давам ти една секунда да решиш.
Докато якият руснак стоеше като статуя, Рап се обърна към Коулман.
— Обади се на Маркъс и му кажи да блокира всичко — каза тихо, за да не го чуят бодигардовете. — В клуба сигурно има още руснаци. Не искам да извикат подкрепления, когато простра този тип.
— Какво смяташ да правиш?
— Ще нокаутирам това копеле, преди да усети откъде му е дошло.
Той погледна над рамото си и отново огледа мъжагата от лъскавите черни обувки до лъскавото голо теме. Съществуват много начини да свалиш противника. Всеки има различни силни страни и слабости. Едрите мъжаги обаче винаги притежават един недостатък и Рап много добре знаеше кой е той. Руснакът щеше да изгуби двубоя още преди да е започнал. Не се съмняваше в това. Притесняваше се само от тримата яки негри. Лесно можеше да се справи с тези горили, ако го нападат един по един, но в група щяха да го затруднят. Достатъчно беше да го притиснат от всички страни и да се хвърлят върху него. Ако такава тежест се стовареше отгоре му, най-вероятно щеше да му счупи ребрата.
Рап видя Рийвърс да пресича улицата и реши, че е време да действа. Присъствието на мъжагата можеше да се окаже достатъчно, за да респектира тримата телохранители. Рап се обърна и тръгна право към руснака. Спря на крачка от него и постави дясната си ръка на кръста, а лявата — върху ръкохватката на пистолета.
— Е… какво реши?
Руснакът остана с ръце, скръстени пред гърдите. Беше пъхнал стиснатите си юмруци под мишниците.
— Как се казва на английски? — попита, отново търсейки подходящата дума.
— Кое как се казва на английски?
Рап отново огледа краката на бодигарда. Държеше ги разкрачени на широчината на раменете, леко присвити в коленете. Този човек беше свикнал да стряска хората със самите си размери.
Руснакът се ухили:
— Я си го начукай бе. Свобода на слово, нали? Слава на САЩ, кур за ченгетата.
— Кур за ченгетата — повтори Рап достатъчно силно, за да привлече вниманието на другите телохранители и някои от хората, чакащи на опашката.
— Точно така. Вие американци си мисли, че руснаци много глупави, но ние знае закона. Не можеш да направи нищо. Ти си ченге. Не можеш ме пипнеш.
Рап се усмихна и кимна. Наклони се леко напред. Изправи се на пръсти и каза тихо, тъй че да го чуе само руснакът:
— Теорията ти ми харесва, но има един недостатък. Аз не съм ченге.
Обърна се, сякаш си тръгваше. Направи крачка с левия крак и започна да вдига десния. Всичко изглеждаше нормално. По нищо не личеше какво ще се случи в следващия миг. Пръстите на десния му крак докоснаха земята и тогава Рап нанесе удара си. Присви левия си крак и пренесе тежестта си напред. Погледна леко надясно и в този момент ритна с десния си крак като магаре. Петата му улучи крака на руснака точно над дясната капачка и сгъна коляното му назад. Дори става на трениран човек не би издържала подобен удар, камо ли такава, която от десетина години крепеше със седемдесетина килограма по-голяма тежест от здравословното. Изпукването от разместването на костите бе последвано от неприятния звук от късане на сухожилия.
Части от секундата след като нанесе удара, Рап отскочи встрани като секач, който се отдръпва от пътя на падащо дърво. Руснакът остана прав за около секунда, която изглеждаше цяла вечност. Рап издърпа тежката черна палка изпод колана си. Руснакът залитна надясно. Рап знаеше точно какво ще се случи. Мозъкът още не беше осъзнал нещастието, сполетяло дясното коляно. Вътрешният жироскоп подсказваше на тялото да пренесе тежестта си върху десния крак, за да запази равновесие. Това беше нещо, което мозъкът прави автоматично безброй пъти всеки ден и винаги се справя със ситуацията, освен ако някоя външна сила не му попречи или ако дясното коляно не е невъзвратимо увредено.
Руснакът дори не изкрещя. Нямаше време. Просто продължи да се накланя надясно, пристъпи, за да се задържи, и когато всичките сто и седемдесет килограма се пренесоха върху дясното коляно, кракът му се сгъна като евтино картонено столче. Стовари се с трясък, въпреки че се опита да се подпре с ръце. Дясното му слепоочие се удари в твърдата, мръсна настилка и главата му спря с лице към пръстите на дясната му обувка. Тогава започна суматохата.

Рап беше преценил, че разполага с пет минути да влезе, да свърши работата и да излезе, преди положението да стане напечено. Можеше да има и петнайсет, но така вече пресилваше късмета си. Блокирането на телефонните връзки и радиостанциите със сигурност щеше да му спечели време, но в квартала доста редовно минаваха полицейски патрули. Можеше да се измъкне при евентуален арест, но не искаше да прекара нощта в обаждания до различни приятели, а близките два дни — в обяснения. Целта на днешната акция беше да реши определен проблем и да не се занимава повече с него.
Животът му много щеше да се улесни, ако успееше просто да влезе, да хване Джонсън за врата и да го извлече от заведението. Лесно и бързо решение. Рап умееше да използва инерцията. В такива ситуации най-доброто решение беше да не спираш. Много често, ако запазиш присъствие на духа и се държиш, сякаш ти владееш положението, хората ти се подчиняват.
Рап погледна първия телохранител и вдигна рязко ръката си. Двете секции на палката се разгънаха и се заключиха в неподвижно положение със силно изщракване. Той насочи палката към мъжагата и каза:
— Дадох му три възможности за избор. Ти получаваш само две.
Негърът погледна якия плешив руснак. Той се гърчеше на цимента, ругаеше на родния си език и ужасено гледаше коляното си. Рап добави:
— Веднага ме заведи при Пьотър Сидоров, иначе ще прекараш идните три дни в ареста с всички други отрепки в града. Як изглеждаш, но ония са като хиени. Нападат на стада. Може да не успеят да те изнасилят, но със сигурност ще те наръгат и в близката година ще се чудиш дали не си заразен със СПИН.
Телохранителят се подвоуми за половин секунда, после развърза велуреното въже и даде знак на Рап да го последва. Рап погледна Коулман:
— Стой тук и следи нещата. Мик — обърна се към Рийвърс, — ела с мен.
Якият негър ги въведе през главната врата. Рап вървеше на две крачки зад него, Рийвърс го следваше. От лявата страна на големия склад имаше около трийсетметров бар с никелирана повърхност. Рап спря за миг, за да огледа горната част на помещението. В старите складове като този обикновено имаше балкон по дължината на всяка стена. Рап забеляза още четирима бодигардове, облечени като онези пред входа. Отдясно имаше дансинг с вдигната платформа за дисководещия. Клубът беше претъпкан и тримата се принудиха да забавят крачка.
След няколко стъпки Рап видя накъде отиват. В другия край на помещението имаше тераса за ВИП гости. Две стълбища — едно отдясно и едно отляво — водеха към голяма платформа с размери около двайсет и пет на седем метра. На всеки два-три метра имаше метални колони, служещи за разделители между сепаретата. Пред всяко сепаре висеше червена кадифена завеса, закачена на хоризонтална греда между двете колони. През пролуките между завесите се виждаха кушетки и кресла, гостите стояха прави или седяха, а някои в най-отдалечените ъгли вероятно вършеха неща, за които полицията можеше да ги арестува.
Музиката беше толкова силна, че Рап нямаше нужда от заглушител, ако речеше да стреля. Стигнаха до основата на стълбището и негърът се качи на платформата, където с една друга горила започнаха да си крещят в ушите. Рап погледна татуировките на врата на другия телохранител и се почуди дали теорията му няма сериозен недостатък. Този мъжага беше досущ като онзи, когото бе осакатил пред входа, само дето имаше коса. Светът на руските мафиоти и техните татуировки беше странен. В родината им човек можеше да бъде убит заради татуировка, която не е заслужил, но дали това важи и тук, в Съединените щати, Рап не беше много сигурен. Дали тези двамата бяха истински мафиоти, или биячи, които са се татуирали просто за да всяват страх?
Новият руснак изслуша негъра, даде на Рап стандартния знак с ръка да изчака и изчезна в дима на ВИП зоната. Рап започна да се опасява, че отзад може да има тайна врата. Ако Джонсън имаше капка мозък и узнаеше, че го търси федерален агент, веднага щеше да духне. „Движение“ — напомни си Рап. Трябваше да действа бързо — основна бойна тактика. Никога не давай на врага възможност да се опомни.
Бързо огледа района. Видя двама бодигардове, но не гледаха към него. Бяха твърде заети да бърникат радиостанциите си. Рап се ухили. Това беше добро отвличане на вниманието. Докато се опитваха да включат радиостанциите, той можеше да действа. Погледна Рийвърс и му даде знак. Мъжагата се наведе и доближи ухото си до устата му.
— Не искам да се измъкне през задната врата — каза му Рап. — Ще обезвредя този дебелак. Мръдни се надясно и ме закрий. Когато го зашеметя, помогни ми да го поставим плавно на земята.
Рийвърс кимна.
Рап погледна негъра и размърда устните си. Телохранителят не чу нищо, затова извъртя главата си настрани, с дясното си ухо към него. Рап бръкна с лявата ръка зад гърба си. Взе тазера и го премести покрай тялото си. Когато започна да пита негъра за задния вход, извъртя тялото си леко наляво и с дясната си ръка дръпна предпазителя. Оголи двата електрода и ги приближи на няколко сантиметра от гръбначния стълб на телохранителя, малко под кръста. Дръпна спусъка и петдесет хиляди волта ток преминаха от пластмасовия електрошоков пистолет в тялото на мъжагата. Докато натискаше спусъка, внимаваше телата им да не се допрат. Преброи наум до три и дръпна тазера.
Рийвърс беше готов. Когато телохранителят започна да се свлича, той го подхвана за раменете и бавно го положи на стълбите. Рап отново сложи предпазителя на тазера и го пъхна под колана на гърба си. Вече не се интересуваше от другите бодигардове. Качи се по стълбите. Когато излезе на терасата, бързо се огледа. Руснакът, който му беше дал знак да изчака, говореше с двама костюмари. И двамата бяха по-едри от Рап, но по-дребни от този гигант. Тези сигурно бяха истинските професионалисти. Вероятно войници от специалните части, но не задължително от руските. Можеше дори да са местни, което беше добре за Рап. Зад тримата мъже седеше Макс Джонсън в компанията на две жени.
Руснакът видя Рап, каза нещо на костюмарите и с много ядосан вид тръгна да пресрещне двамата неканени гости. Рап показа ръцете си с дланите напред, за да примами телохранителя да се приближи още, и също продължи да върви напред. Леко свали лявата си ръка, излагайки дясната като по-ясна мишена. Двуметровият руснак се хвана на въдицата и посегна към целта. Сега беше моментът Рап да действа. За слънчевия сплит и дума не можеше да става заради едрото телосложение на телохранителя. Имаше твърде много слоеве тлъстина, които правеха нанасянето на парализиращ удар невъзможно. Втората възможност беше брадичката, но Рап забеляза, че руснакът има доста добре развити трапецовидни мускули. Тези мускули държат главата за тялото и колкото са по-яки, толкова по-трудно е да зашеметиш човека.
Последната и най-добра възможност криеше известен риск, но той не се притесняваше толкова от това. Този човек едва ли можеше да се нарече невинен. В момента, когато руснакът посегна с дебелите си пръсти към дясната му китка, Рап нанесе удара си. Скочи, пренесе почти цялата си тежест на десния крак и се завъртя. Мъжагата не осъзна какво става. За такъв удар както отворената длан, така и стиснатият юмрук бяха прекалено широки, затова Рап трябваше да използва кокалчетата си.
Той сви пръстите си така, че предните фаланги да се допрат до дланта му. Лявата му ръка, от лакътя до издадените напред кокалчета, беше като стенобойно оръдие. Целта му беше най-слабата част от човешкото тяло — адамовата ябълка. Много хрущял и меки тъкани. Няма значение колко си ловък или силен, ако те ударят директно в адамовата ябълка, свършено е с теб. При този удар има само един проблем. Ако не прецениш силата си, има опасност да убиеш противника. Точно когато нанасяше удара, Рап си представи една сцена — как якият руснак пада на килима, стискайки гърлото си, и умира със счупен гръклян. Това го накара да се забави за частица от секундата. Голяма грешка.

Северен Арканзас
Хаким се успокояваше с факта, че възрастната жена е умряла в съня си. Той не беше в стаята, когато се случи, само чу изщракването на пълнителя и глухото изпукване на барутните газове през заглушителя на 9-милиметровия пистолет. Преди това видя как старецът умира на верандата на къщата си. Не знаеше защо, но искаше да гледа със собствените си очи. Затова въпреки счупванията и натъртванията успя да се измъкне от леглото и докуцука до предницата на караваната. Видя как приятелят му вдигна пистолета и застреля човека почти от упор. Пред цевта припламна второ пламъче и тялото се сгърчи за последен път.
Хаким беше убивал хора — в планините на Афганистан и Пакистан — но никога толкова отблизо, никога толкова лично. Тогава просто стреляше по силуети в далечината. Отдавна се чудеше как ще се почувства, ако вижда ясно всяка бръчка… всяко косъмче. Ако знае точния цвят на очите на човека, чийто живот отнема. Дали тези очи щяха да го преследват в сънищата му? За него отговорът беше „да“, но за приятеля му — едва ли. Изобщо спираше ли се пред нещо той? Имаше ли граница, която не би пресякъл?
Хаким се взираше през предното стъкло и с нарастващо безпокойство видя как приятелят му се качва на верандата и влиза в къщата. С огромно усилие слезе от караваната и тръгна след него толкова бързо, колкото му позволяваше изтерзаното тяло. Качи се на верандата не повече от пет минути след Карим. Погледна труповете на кучето и на стареца, застрелян буквално между очите. Тревогата му се засили. Не знаеше защо, но беше убеден, че в къщата има деца. Каквото и да твърдяха фанатизираните имами, Аллах никога не би одобрил избиването на деца.
Хаким спря в антрето. Право напред имаше стълбище, вляво — коридорче. Още по-вляво беше холът с телевизор, голямо кожено кресло и табуретка за крака от същата материя. На пода имаше намачкано одеяло. Сигурно там беше седял старецът, когато са пристигнали. Това обясняваше защо излезе толкова бързо. Хаким докуцука до креслото, за да провери теорията си. Пипна го. Кожата беше още топла.
В този момент чу изщракването и глухото изпукване на пистолета. Звукът не дойде от втория етаж. Фаровете на караваната още осветяваха стаята през големия прозорец вляво. Хаким погледна по посока на шума и видя Карим да идва от една врата в задната част на къщата. Той вдигна пистолета и го насочи към Хаким. Тогава се случи нещо странно. Хаким бе мислил за смъртта много пъти, но никога не я беше желал. Сега тя му се струваше като топло одеяло в свирепа зима. Той беше готов да се завие с нея и да изчезне. Да посрещне присъдата, която го очакваше в задгробния живот. Имайки предвид онова, което бе помогнал да се случи през последните дни, едва ли щеше да види рая.
— Глупак. — Гласът на Карим проряза като с нож тишината на дома. — За малко да те застрелям. — Бързо се приближи с безшумни стъпки по килима. — Кротувай, докато проверя горе.
Когато минаваше покрай него, Хаким го хвана за ръката.
— Няма нужда да убиваме всеки, когото срещнем.
Карим гневно се освободи и бързо се качи по стълбите. След като приятелят му се скри от поглед, Хаким отиде в задната част на къщата. Спря пред вратата на спалнята и се поколеба. Вътре беше тъмно, но той ясно различи силуетите на леглото, нощните шкафчета и лампите. Близката половина на кревата беше плоска и гладка. В другия край имаше издутина. Хаким въздъхна и несъзнателно тръгна натам. Приближи се до далечната половина на леглото, където съпругата на стареца бе лежала, правейки онова, което правят нощем милиарди други хора по света — да спи. С какво бе навредила тя на неговата религия? Нима можеш да наречеш неверник човек, който спокойно спи в леглото си на хиляди километри от сърцето на исляма — в една предимно християнска страна?
Хаким си наложи да погледне по-отблизо, да види поредното зло, сторено от приятеля му. Отначало успя да различи само силуета под завивките и главата върху бялата възглавница. Наведе се да види по-ясно лицето на жената. Забеляза тъмно кръгче с размер на дребна монета върху слепоочието. Включи нощната лампа. Около сивото кръгче имаше черен ореол. Карим я беше застрелял почти в упор, само от няколко сантиметра. Хаким очакваше да види старица, но жената беше около шейсетте. Оставали са й още много години живот. Докато те не се бяха появили.
Тези мисли го натъжиха. Той изгаси лампата и се върна в хола. Спря пред камината и погледна снимките върху полицата. Много деца. Училищни снимки, снимки от спортни събития, семейни снимки. Предположи, че това са внуците. Нещо стегна гърдите му. Той затвори очи, заслуша се и започна да се моли. Ослушваше се за изщракването на пълнителя и изпукването на пистолета. Молеше се децата да не са там. Нямаше да преживее друго безсмислено убийство. Не и тази нощ. Може би никога повече. Помоли Аллах за съвет, попита го дали това е, което наистина иска. И след като Аллах не му се обади, Хаким му обеща нещо. Предложи му сделка. Той щеше да довърши започнатото докрай и се надяваше Аллах да изпълни своята част от сделката.
След малко Карим слезе и обяви, че горе няма никого. Обади се на Ахмед по радиостанцията и го накара да огледа наоколо, преди да влезе. Хаким почувства облекчение, но нямаше време да му се наслаждава много. Нещо загъделичка гърлото му и той се закашля. Отначало не му се стори необичайно, но скоро усети металическия вкус на кръвта в устата си. Добра се до креслото, където беше седял старецът, и едва успя да седне, преди да изгуби съзнание.

Вашингтон
Този руснак се оказа по-бърз, отколкото изглеждаше. Дръпна се части от секундата, преди Рап да нанесе удара. На сутринта щеше малко да го боли гърлото и нямаше да може да преглъща няколко дни, но гръклянът му остана непокътнат, в отлично състояние. Затова нямаше проблем да напълни с кислород мощните си дробове, а те, от друга страна, захранваха тези яки ръце — и това вече беше проблем.
Всеки бой следва определена последователност и за Рап тя обикновено беше абсолютно предсказуема. Започваше и няколко секунди по-късно свършваше, като той оставаше прав, а противникът му се оказваше проснат на земята да чака лекарска помощ. Затова, когато първият му удар не попадна в целта си, той реагира като опитен диригент, доловил фалшива нота. Страничният наблюдател можеше да не забележи, но той знаеше, че бързо трябва да направи нещо, иначе едрият мъжага щеше да го надвие и тогава Рап щеше да бъде този, който ще пътува за болницата. Освен това се налагаше отново да прецени противника. Ръкопашният бой не е работа за аматьори. Професионалистите атакуват бързо, новобранците се колебаят и ако не си се научил да нанасяш точно ударите си, значи не си пригоден за жестокия свят на улицата.
Когато се отдръпваше, Рап усети, че руснакът хваща дясната му китка. Дръпна дясната си ръка силно надолу и я завъртя. В същото време нанесе бърз удар по носа на руснака, не толкова силно, че да го счупи, но достатъчно, за да го разкървави и може би да замае противника за секунда. После се отдръпна. След като освободи китката си, отскочи назад и в този момент не толкова видя, колкото почувства как масивният юмрук на руснака приближава към главата му. Друго нещо, което боецът трябва да научи, е да поема удари. Не е никак приятно, просто притискаш брадичката до гърдите си, свиваш раменете си и се подготвяш за няколко крошета.
Юмрукът на руснака обърса горната част на темето му. Рап усети пареща болка, но не й обърна внимание. Когато толкова едър мъж нанесе толкова силен удар, той обикновено остава незащитен. Рап видя пролуката. Приклекна, плъзна се наляво и фрасна руснака под дясната мишница, където ребрата са най-уязвими. Ударът накара мъжагата да се изправи и да отстъпи назад, опитвайки се да избегне следващия удар. Следващите три неща станаха много бързо едно след друго. Рап видя своята цел — задната част на дясното коляно, точно над прасеца. При едрите мъже колената винаги са най-слабата точка. Рап го изрита силно с десния си крак. Този път ставата нямаше да пострада сериозно. Този тип нямаше да отиде в болница, но със сигурност щеше да се просне на земята, а това бе достатъчно за Рап. Имаше да върши по-важна работа. Когато якият руснак залитна, отнякъде изскочи Рийвърс и му нанесе идеално прицелен десен удар, който завъртя главата му на четвърт оборот.
Бодигардът падна като парцалена кукла. Ръцете му увиснаха, раменете му се отпуснаха, политна напред и макар да не ги виждаше, Рап знаеше, че очите му са се обелили. Тогава се случи третото нещо. Рап се завъртя, за да хване Макс Джонсън, и се озова срещу дулото на голям пистолет „Зиг Зауер“.
— Не мърдай или ще ти пръсна мозъка.
Това беше изречено на перфектен английски. Дори с лек южняшки акцент, от Тексас или Оклахома. Лицето на човека, държащ оръжието, бе прорязано от бръчки и похабено от времето. Изглеждаше на около трийсет и пет.
— Нима ще застреляш федерален агент? Веднага ще те върнат в Тексас и там ще ти спукат задника!
Бодигардът се подвоуми за около минута.
— Покажи ми документ. Бавно!
Рап внимателно бръкна в джоба на сакото си, извади калъфа за документи и го отвори. Онзи внимателно огледа лицето му и снимката на фалшивата служебна карта. Рап се досети какво му минава през главата, затова попита:
— За кого работиш?
— „Трипъл Канъпи“.
Те бяха добри. Едни от най-добрите в охранителния бизнес, което означаваше, че този тип вероятно е доста интелигентен.
— Аз съм от ДПА. Работя за Службата по национална сигурност, когато съм в Щатите. Вашите момчета много ни помагат в Афганистан и Ирак.
Бодигардът кимна.
Рап беше казал малко, но достатъчно. ДПА означаваше „Другата правителствена агенция“ и всеки, който работеше за „Трипъл Канъпи“ и беше участвал на мисии в Близкия изток, знаеше, че това е кодирано название на ЦРУ. Като спомена работата, която „Трипъл Канъпи“ вършеше за Ленгли, Рап напомняше на бодигарда, че в сравнение с милиардите, които ЦРУ, Държавният департамент и Министерството на отбраната плащаха на фирмата му и нейните подизпълнители, парите, които получаваха за охраната на Сидоров, са капка в морето.
— Искам да говоря с шефа ти.
— Няма да стане. Той не разговаря с представители на властите. Ако искате да приказвате с него, обърнете се към адвокатите му.
Рап се почуди в какви помии се е забъркал Сидоров. Даде на бодигарда знак да насочи пистолета в по-безопасна посока. Той направи крачка назад и свали оръжието към пода.
— Бил ли си в Москва? — попита Рап.
Бодигардът поклати глава.
— Аз съм бил и искам да ти кажа нещо. Там няма съдебни заповеди. Ако службите искат да говорят с тебе, не искат разрешение. Идват и говорите, а това обикновено не е никак приятно. Аз не се интересувам от Сидоров. Поне засега. Но ако продължава да ме разиграва, ще се ядосам и тогава ще стане лошо. Човекът, който ми трябва, седи ето там.
Рап посочи подковообразното сепаре, където беше компанията на Сидоров. Имаше само четирима мъже, останалите бяха жени.
Бодигардът погледна натам.
— Оня по-възрастния с дънките и шарената риза ли имаш предвид?
— Да, оня със странните очила. Той ми трябва.
Рап поклати глава. Джонсън беше облечен като двайсетгодишните хлапаци на дансинга. От години не се бяха виждали, но не изглеждаше много променен. Сега имаше по-дълга коса и дори на бледата светлина в сепарето личеше, че я боядисва. Беше си пуснал и козя брадичка, за да изглежда по-модерен.
Бодигардът прибра пистолета си в кобура.
— Ще питам Сидоров. Изчакай.
В момента, когато охранителят се отдръпна, за да говори с шефа си, мястото му бе заето от друг негов колега. Рап се намръщи:
— Морската пехота… армията… флота?
— Тюлен.
Рап се изсмя. Този мъж беше като точно копие на Рийвърс. „Тюлените“ — хората от Специалните части на Американския флот — обикновено бяха по-дребни. Рап даде знак на Рийвърс да се приближи и погледна Джонсън, който най-накрая успя да откъсне поглед от надарената жена от лявата му страна. Лицето му изведнъж се изпъна. Той зина и примигна няколко пъти, сякаш не искаше да повярва на очите си.
Рап го погледна строго. Посочи го с пръст и му направи знак да се приближи.
Джонсън стана, но вместо да отиде при Рап, се присламчи към бодигарда и Сидоров. Тримата заръкомахаха разпалено. Рап не чуваше нито дума, но изглежда, че Джонсън енергично се защитаваше, а Сидоров го подкрепяше. Вътрешният часовник на Рап му подсказваше, че петминутният срок вече изтича. Трябваше да побърза. Бодигардът остави Сидоров и Джонсън и се върна при него, като клатеше глава.
— Съжалявам — каза, когато се приближи на няколко стъпки. — Не дава. Иска веднага да напуснете клуба.
— По-добре не се опитвай да ми пречиш — заплаши Рап. — Той е само един клиент на фирмата ви и дори не е американец. За десет секунди мога да се обадя на директор Кенеди. Още десет секунди и тя вече ще говори с шефа на „Трипъл Канъпи“. Трийсет секунди след това телефонът ти ще позвъни и ще бъдеш уволнен. И за какво? Защото изпълняваш заповедите на Сидоров. На някакъв плъх, който продава тайните на собствената си страна.
— Слушай, не искам неприятности.
— Тогава не си ги търси. Пусни ме да мина. След шейсет секунди ще съм изчезнал и Сидоров може да се тръшка, колкото си иска, но нищо няма да постигне. Когато шефовете ти говорят с директор Кенеди, ще получиш повишение, а на руснака ще му обяснят учтиво да си го начука.
— Не знам…
— Аз знам. Хайде, мръдни се. Това е работа на националната сигурност. Прекалено е сложно за тебе. Правя ти услуга.
Бодигардът кимна и се отдръпна.
Рап това и чакаше. Нахълта в сепарето на Сидоров и компания. Джонсън се беше настанил през една жена от руснака. Без да обръща внимание на Сидоров, Рап посочи бившия си колега.
— Ставай. — Даде му знак с два пръста. — Веднага.
Сидоров се изправи. Каза нещо на руски, но бързо превключи на английски:
— Нямате работа тук. Ще ви помоля да си тръгнете.
Рап извади калъфа за документи за сетен път тази вечер и го показа на Сидоров.
— Служба за национална сигурност. Не се месете.
— Знам кой сте, господин Рап. Тук не е Русия. ЦРУ няма право да арестува никого.
Едва сега Рап погледна Сидоров. Беше хубав мъж с гъста кестенява коса, сресана на път. Имаше високи скули и хлътнали очи.
— Не се месете. Не ме интересува колко пари имате.
— Не е здравословно да се заяждате с мен, господин Рап.
Рап се наведе над руснака и изръмжа:
— Слушайте какво. Не съм голям защитник на законността, но този мръсник е нарушил половин дузина разпоредби на националната сигурност. Не ме интересува колко членове на правителството ви дължат услуги или с колко сенатори играете голф, той се е самозабравил и моята работа е да го вразумя. Или се мръднете от пътя ми, или ще свършите като онази горила, която бяхте сложили да пази входа.
Сидоров изсумтя презрително, но отстъпи крачка назад.
— Слушал съм много за вас от приятелите ми в руското разузнаване.
— Значи би трябвало да знаете, че говоря сериозно.
— Знам. Вие не търпите някой да ви пречи.
— Много сте прав.
Сидоров замълча за известно време, втренчен в Рап.
— Ще ви помоля нещо — каза след малко.
— Какво?
— За една среща.
— Среща ли? — изненада се Рап; нямаше представа накъде бие руснакът.
— Да. С вас, господин Рап. Искам да обсъдим някои неща.
Рап погледна часовника си. Крайно време беше да се маха. Трябваше да отложи разговора за друг път.
— Ще видя кога съм свободен, но не очаквайте да клекна пред вас за пачка долари като тази отрепка — предупреди, като посочи Джонсън.
Сидоров му подаде визитната си картичка.
— Вие не сте човек, който ще предаде страната си, господин Рап. Не съм толкова глупав, че да ви обиждам по този начин. Просто мисля, че имаме общи интереси и не е зле да ги обсъдим.
Рап взе картичката.
— Добре, ще ви се обадя. — Погледна ужасения Макс Джонсън, който се вкопчи в най-близкото момиче като в спасителен пояс. — Хайде, мърдай.
Джонсън поклати глава и се притисна по-силно до жената. Рап се пресегна и го хвана за лявото ухо. Дръпна го и го принуди да се изправи. Хвана го за едната ръка, Рийвърс — за другата, и двамата го извлякоха от клуба.

Рап набута Джонсън в задницата на колата при Коулман. Тръгнаха на изток, далеч от ФБР, Министерството на правосъдието, Върховния съд и всеки друг, който би могъл да защити Джонсън. С всяка пресечка, покрай която минаваха, къщите отстрани ставаха все по-занемарени. Това като че ли засилваше паниката на Джонсън. Като човек, който се бои от водата, а вижда как навлиза все по-навътре в морето, той просто не можеше да мълчи. През цялото пътуване цивреше, стенеше, молеше, увещаваше.
След известно време свиха по тясна уличка покрай железопътна линия. Рап беше наредил на двама от хората на Коулман да огледат предварително мястото. Намираха се в периферията на един от най-неприветливите квартали на Вашингтон. Линията бе заобиколена от порутени изоставени складове. Идеалното място да убиеш някого и да се отървеш от трупа.
Обстановката съвсем паникьоса Джонсън. Той погледна двамата свирепи мъжаги до микробуса и заплака. Рап би се изсмял на детинското поведение на пленника, но точно в момента започваше да го мъчи леко главоболие, несъмнено резултат от удара, който бе получил по главата.
Уличката беше засипана от боклук. На един дървен стълб бе подпрян стар матрак; до него се търкаляше нарязана автомобилна гума. Лампата на стълба отдавна я нямаше, вероятно счупена от местни бандити. Коулман извлече Джонсън от колата и го накара да застане прав. Двамата мъжаги го сграбчиха и му сложиха пластмасови белезници. Джонсън остана неподвижно за момент, като гледаше белезниците — навярно се чудеше дали те са добър или лош знак.
Просълзен, с умоляващ гласец, запелтечи:
— Мич, моля те, не го прави. Има много неща, за които не знаеш. Трябва да ми дадеш възможност да ти обясня. Не съм помагал на Сидоров. Аз само…
Не можа да довърши, защото Рап го удари през лицето. В сравнително тихата уличка плесницата прозвуча като гърмеж.
— Млъкни и слушай. Ако чуя още една лъжа от шибаната ти уста, ще те убия на място. — Рап посочи земята. — Тук, на тази уличка, в лайната и боклуците.
— Ама… видяха, че тръгвам с теб. Не можеш…
Рап отново вдигна ръка и това беше достатъчно, за да накара Джонсън да замълчи.
— Не знам дали си забелязал, но хората са по-загрижени да не се случи още някое терористично нападение. Никой не се интересува от теб. Ти си бивше ченге, което се е продало на един руски милиардер.
— Не е вярно. Имам приятели, за които работя. Влиятелни хора, които ще искат да знаят какво е станало с мен.
Рап се изкушаваше да спомене за Глен Адамс, но не го направи.
— Ти си предател и лъжец. Готов си да кажеш всичко, за да спасиш жалкия си задник, но имаш един проблем, Макс. Аз нямам нужда от детектор на лъжата, за да разбера дали казваш истината. За разлика от теб съм прекарал почти цялата си кариера в полеви операции. Не се налага да разчитам на помощници или на последния писък на техниката.
— Нямам нищо против теб. Винаги съм ти се възхищавал.
— Ето един интересен пример — отбеляза Рап, като се обърна към Коулман. — Това не беше нито лъжа, нито истина. Може да няма нищо против мен лично, но вероятно е против някои от нещата, които правя. Мога да заложа цялата си пенсия, че в неговите очи съм безскрупулен побойник, който не признава постиженията на другите хора в Ленгли.
— А това вече е истината — вметна Коулман.
— Точно така. Но се бои да го каже, за да не го пребия. Или пък просто е изпечен лъжец и в този случай само си губи времето. Кое от двете е вярно? — обърна се Рап към Джонсън.
Пленникът го погледна объркано.
— Не разбирам.
— Защо не казваш истината? Защото си жалък страхливец или защото си изпечен мошеник?
— Не… не съм нито едното, нито другото. Просто в момента много ме е страх. Много. Не е справедливо.
— При шпионажа няма справедливост, глупако. Този занаят не е толкова забавен, колкото изглежда. Не е като да си седиш удобно в кабинета.
— Не е това, което изглежда. Не съм направил нищо нередно.
На Рап му идваше да го хване за гушата. Да му каже веднага да даде записите, които беше направил от кабинета на Люис. За момента обаче трябваше да изчака.
— Нима? Сигурно милиардер като Сидоров те кани в компанията си, защото си много печен с мацките.
Джонсън не отговори.
— Кажи ми… хрумна ли ти да информираш Ленгли за новия си приятел? — попита Рап, макар да знаеше отговора.
— Не работя за него.
— Отговори ми на въпроса.
— Казах на няколко души… но не съм подал нищо писмено. Чаках да излезе нещо сериозно.
Рап погледна Коулман. Без да се обръща към Джонсън, отново му зашлеви силна плесница. Пленникът изскимтя като куче. Рап извади 9-милиметровия „Глок“ от кобура си и започна да завива цилиндричния заглушител на дулото.
— Слушай какво ще направя сега. Първо левия глезен… после десния глезен… лявото коляно… дясното коляно. Повечето негодници припадат още на първото коляно. За теб… не съм сигурен, че ще издържиш до втория глезен.
Рап се прицели в левия крак на пленника.
Джонсън запищя:
— Чакай! Изпълнявах негови поръчки, вярно е! Но само някои проучвания. Не съм застрашил с нищо националната сигурност.
— Отново полуистина — отбеляза Рап. — Работил си за него, но не се опитвай да изкараш, че си правил всичко законно.
— Не съм казал, че е било законно.
Рап погледна към земята. Прицели се и дръпна спусъка. Върху лявата обувка на Джонсън се появи малка дупка. След секунда потече кръв и пленникът закрещя. Един от хората на Коулман държеше приготвен парцал и сега го напъха в устата му.
Рап погледна часовника си. Четиримата мъже останаха неподвижни, докато Джонсън се гърчеше от болка. След петнайсет секунди Рап извади парцала от устата му. Преди да успее да зададе следващия въпрос, Джонсън запелтечи. Рап го слуша около минута. Джонсън не беше вършил нищо законно за Сидоров и ако големите играчи във Вашингтон разберяха за това, с удоволствие щяха да платят на Рап всеки цент от фондовете си за извънредни ситуации, за да реши проблема окончателно.
Той отново напъха парцала в устата на Джонсън. Отиде зад микробуса и Коулман го последва.
— Закарайте го в кариерата, затворете го в килия и му дайте бележник и химикалка. Накарай го опише всичко. До последната подробност. Всичко, което е вършил за Сидоров.
— Да му дам ли надежда?
— Да, разбира се. Давай му каквито искаш надежди. Засипи го с надежди, ако трябва. Все ми е едно.
Коулман го погледна подозрително:
— Ще има ли някакво покритие?
— О, да. Този мазник има талант. Ако мога да му имам доверие, предпочитам да работи за нас, отколкото за случайни клиенти.
— Прострелването в крака не е най-добрият начин да го спечелиш на твоя страна.
Рап поклати глава:
— Прострелях го през меките тъкани. Не съм го осакатил. След две седмици ще е напълно здрав.
— Въпреки това… — измърмори Коулман, като се намръщи неодобрително.
— Все още нищо не ми пречи да го очистя. Затова не ми чети морал.
— Много хора те видяха тази вечер. Ако изчезне, ще възникнат подозрения.
— Няма да ми е за първи път. След като се разчуе с какво се е занимавал, хората ще загубят желание да го търсят.
— Да се обадя ли на доктора?
Рап поклати глава.
— Не. Засега не искам да го замесвам. Нека Джонсън да напише всичко, което се сети. За всяка поръчка, която е изпълнявал.
— Мислиш ли, че е работил и за други освен за Сидоров и Адамс?
— Не се знае, но това може да излезе златна мина. Нека момчетата да му дадат малко викодин. Само колкото да се поуспокои, но да не го приспите. Ще дойда преди седем и искам да е бодър. — Рап се наведе назад и надникна зад микробуса. Джонсън стоеше на един крак и плачеше. Рап поклати глава с отвращение и добави: — И ако е толкова глупав, че да се опита да премълчи за поръчката на Адамс… тогава трудно ще ме убедиш да не го убивам.

Феърфакс, Вирджиния
Рап се събуди в пет и половина, огледа скромно обзаведената спалня и се замисли за кучето си. Повечето психотерапевти вероятно биха му казали, че това е напредък, защото не се събуждаше с мисли за жена си. Времето наистина лекуваше. Не че се смяташе за излекуван, но поне се справяше по-добре. Преди да се запознае с Ана, никога не се беше събуждал с чувство на самота. Не се беше привързвал към никого. Сега, когато се събудеше в празна къща, дори жена му да не беше живяла в нея, имаше чувството, че нещо не е наред. Затова сега колито Шърли му липсваше.
Често изпращаше кучката при семейство Кенеди, където синът на Айрини, Томи, се грижеше за нея. Отначало Рап му плащаше, но сега момчето отказваше да взема пари. Беше се привързало към Шърли и при натоварената програма на Рап тя стоеше повече при Томи, отколкото при стопанина си. Беше страхотно куче. Страшно умна и вярна. На Рап му се искаше повече хора да бяха като нея.
Той не беше от онези, които обичат да се самосъжаляват. Имаше много неща за вършене, затова стана от леглото и легна на пода. Първите десет лицеви опори винаги бяха бавни. Най-напред трябваше да раздвижи кръвта в раменете си. Освен това тази сутрин имаше и главоболие. Направи следващите четирийсет с добро темпо. Всеки път, когато се спуснеше към пода, болката в лявото слепоочие се усилваше до максимум и му напомняше за якия руснак, който за малко не му отнесе главата. Рап се усмихна, защото както и да се чувстваше той, на бодигарда със сигурност му беше по-зле. Типично състезателно мислене. Болката се преглъща лесно, ако си победител.
След лицевите опори той се обърна по гръб и направи сто коремни преси. После отиде в банята. Стоя под душа пет минути неподвижно, спомените от миналия ден течаха през ума му като топлата вода по тялото му. Това бяха петте минути през деня, когато мисълта му беше най-ясна. Кръвта снабдяваше мозъка му с кислород. Топлата вода караше мускулите му да се отпуснат. Шуртенето на душа го успокояваше. Нямаше телефони, нямаше радиостанции, нямаше интернет, нямаше телевизия, нищо не прекъсваше мислите му. Идеален начин да започне деня, особено този.
На път за вкъщи се беше отбил през дома на Кенеди. Тя нямаше навик да си ляга рано и с нетърпение чакаше да разбере как е минала срещата с британските и френските им съюзници. Рап осъзна, че може би точно затова тази сутрин се събуди с мисълта за Шърли. Кучето седя до него през цялото време, докато той разказваше на началничката си за притесненията на Джордж Бътлър за информатора му в Куба. Кенеди го разбираше много добре. Неизброими часове и усилия отиваха за вербуването на информатори на ключови позиции. Веднъж компрометирани, връзката с тях прекъсваше и не можеше да ги ползваш пак, каквото и да става. Горчивият й опит я караше да внимава, когато споделя информация с агенции, които нямаше да я третират с нужната предпазливост. Решиха да изчакат ден-два, докато намерят подходящо решение на проблема. Рап вече имаше план, но все още твърде необмислен, за да го сподели с Кенеди. Трябваше му време да го доизпипа.
Когато си тръгваше, Шърли изтича в стаята на Томи и той за момент се почувства предаден. Сега споменът за това го накара да се усмихне. Томи беше страхотно хлапе и Шърли бе добро куче. Застанал под душа, Рап търсеше недостатъци в плана си. Както винаги в неговата професия, имаше риск. Въпросът беше струва ли си. След като поразмишлява още малко за това, той реши засега да зареже идеята и да се върне на нея по-късно. Днес трябваше доста да пътува и щеше да има достатъчно време за мислене, докато чака в задръстванията. Първият проблем беше Макс Джонсън. Ако на глупака му беше мил животът, щеше да е изписал цял бележник с признания за греховете си.
Кариерата се намираше на петдесетина километра западно от Вашингтон. Малцина знаеха за нея и това бе добре за онези, които я използваха. Беше реликва от Студената война — едно от малко тайни места, които не бяха разсекретени и обявени в медиите, и това се дължеше единствено на факта, че за нея нямаше никакви писмени сведения и никой политик през последните трийсет години не беше информиран за съществуването й. Друг плюс беше, че дори през Студената война рядко я бяха използвали. Заради лошо планиране мястото се намираше над сливането на две подземни реки и затова често се наводняваше. В последните години бяха направени някои подобрения — инсталираха нови помпи и сушители, захранвани от резервен генератор — но въпреки това навсякъде имаше мухъл. Хората, които работеха там, се шегуваха, че не се страхуват от разобличаване в Конгреса — хигиенната инспекция щяла да ги затвори за неспазване на трудовата хигиена. За щастие всички от службата за секретно разузнаване бяха свикнали да работят при тежки условия.
Базата беше организирана като команден бункер от Втората световна война — с коридори, разклоняващи се в различни посоки като кръвоносни съдове. Рап завари Коулман да дреме в едно от помещенията за почивка и го събуди с разтърсване и кафе. Коулман свали краката си от койката на студения под и взе чашата. След няколко глътки почеса русата си глава и разказа какво се е случило през нощта. Един от хората му донесе бележника.
Рап се опита да разчете драсканиците на Джонсън.
— Пише ли нещо за подслушването на доктора?
Коулман се ухили:
— Не съм го насилвал да пише за това. Реших, че ще искаш да го запазиш като изненада.
Рап кимна. Точно това беше намерението му.
— Споменал е за това, но доста кратко. Пише само, че се е консултирал с генералния инспектор на Ленгли.
— Знае ли, че според официалната информация Адамс е напуснал страната?
— Не.
Коулман му разказа още няколко неща. Рап продължи да преглежда бележките. След десетина страници вдигна глава и отбеляза:
— Явно не е стоял със скръстени ръце.
— Така изглежда. Трябва да му се признае, бива го в шпионирането. Моите хора казаха, че използва почти космическа техника. Не са виждали такава апаратура преди.
Рап се поколеба за момент. Може би имаше полза да пощади нещастника. Погледна часовника си и попита:
— Има ли нещо друго, преди да вляза при него? Нямам много време.
— Легнах си около пет, но дотогава ми продъни ушите с оправдания. Очевидно се изживява като жертва. Страшно е разстроен заради раната. Много го боли. Мисля, че ще дава мило и драго за обезболяващо.
— Хубаво. Къде са лекарствата?
Коулман отиде при един метален шкаф, отвори го, извади червено шишенце и му го подаде. Рап взе хапчетата и бутилка вода и излезе в дългия коридор към килиите. Въведе кода на електронната ключалка и отвори вратата. Имаше две килии отляво и две отдясно, с тежки стоманени врати, които изглеждаха като извадени от военен кораб. Бяха свързани с постоянно работещи микрофони. Влагата смущаваше устройствата за запис, затова Рап носеше свое. Беше го взел за всеки случай, ако се наложеше по-късно да уточнява нещо. Най-вероятно обаче щеше да изтрие записа в момента, в който разпитът свърши.
Спря пред първата врата отляво и дръпна тежкото капаче на шпионката. Джонсън седеше с бинтования си крак, вдигнат върху масата. Пред него имаше друг бележник и химикалка. Рап затвори шпионката и отвори вратата. Човекът на Коулман, който пазеше затворника, излезе мълчаливо. Рап постави бутилката върху масата и подрънка с хапчетата, за да привлече вниманието на Джонсън.
— Искаш ли още едно от тези?
— Да!
Джонсън протегна ръка. По горната му устна имаше капчици пот.
— След малко — каза Рап.
Джонсън започна да се гърчи и загрижено погледна крака си.
— Искам първо да обсъдим няколко неща.
Джонсън изстена и удари с юмрук по масата.
— Хайде! Дай ми хапче!
Рап го погледна строго и попита:
— Какво знаеш за мен?
— Знам, че снощи ме простреля в крака без никаква причина. Това знам за теб.
Рап вече си представяше какво е слушал Коулман миналата нощ.
— Имам предвид в по-широк смисъл, Макс. С каква репутация съм известен?
Джонсън се огледа и нервно сви рамене. Рап съблече сакото си и го преметна на облегалката на стола. Постави ръка върху ръкохватката на пистолета и настоя:
— Въпросът не е провокативен, Макс. Тази сутрин е много важно да си искрен. Не ми дреме дали ще ме обиждаш, искам да знам истината. Това може да ти помогне да излезеш по-бързо оттук. Разбираш ли ме?
— Не знам. Всичко е толкова объркано.
— Няма нужда да мислиш много — продължи Рап малко по-настойчиво. — Истината си е истина, лъжата е лъжа. И ако пак мислиш да ме лъжеш, нямам нищо против да повторим снощната игра.
— Каква игра? — не разбра добре Джонсън.
Рап извади пистолета си за по-ефектно.
— Ляв крак, десен крак, ляво коляно, дясно коляно.
Джонсън закри лицето си с ръце.
— Затова помни. Само истината. Повтарям въпроса. С каква репутация съм известен?
Джонсън сви рамене:
— Не знам… убил си много хора.
Рап се опита да бъде обективен:
— Като се замисля, в това има голяма доза истина.
— След снощи — бързо добави Джонсън — изобщо не се съмнявам. Дявол да го вземе… двайсет и пет години съм бил в Ленгли. Служил съм. Това, което направи снощи, е абсурдно. Не можеш така да се отнасяш с колега.
Рап се радваше, че е успял да подремне пет часа, защото Джонсън бе ярък пример какво се случва с човешкия мозък, когато бъде лишен от сън. Като се добави и фактът, че от дете сигурно не беше изпитвал истинска болка, резултатът бе един много възбуден петдесет и шест годишен мъж.
— Чакай да си изясним нещата. През последната година ти се продаваш като курва на всеки, който може да ти плати. Нарушил си десетки закони. Незаконно шпионираш служители на собствената си държава…
— Незаконно! — изсумтя Джонсън. — Ами това тук как го наричаш? И ти не играеш по правилата.
— Може би, но между това, което аз и ти правим, има голяма разлика.
— Във въображението ти.
— Така ли? Защо не ми кажеш тогава колко пари съм спечелил, докато съм нарушавал законите в хода на кариерата си?
Джонсън се размърда сконфузено.
— Аз нямам твоята продажна философия, Макс. Върша тази работа, защото е важна. Върша я, защото разни самовлюбени негодници като тебе мислят само за себе си и изкарват пари за сметка на националната сигурност. Онова, което най-много ме ядосва, е, че когато дойде следващият Единайсети септември, същите задници ще ме сочат с пръст и ще ме обвиняват, че не съм направил нищо, за да защитя страната. До гуша ми е дошло, Макс. Писна ми да плувам срещу течението. Последните два дни се занимавам само с такива лайна. Като тебе. Алчни глупаци, които не дават пукната пара за никого.
— Не е вярно.
— Нима? — Рап скръсти ръце на гърдите си. — Ти се определяш като мой колега, Макс. Е, ако наистина се смяташ за такъв, напоследък доста сериозно нарушаваш клетвата, която си дал, и това ми дава пълно право да ти пръсна мозъка.
— Не е вярно… има неща… неща, които не знаеш.
— Глупости! — изкрещя Рап. Адамс се беше опитал да го мине със същия номер. — Ти избираш, Макс. Или ще изпееш всичко, което знаеш, или ще ти тегля куршума. Решавай!

Това не беше първият сеанс на Рап, както обичаха да се изразяват в някои среди. Имаше излезли две-три книги за методите на разпит, но те бяха доста постни. Истинската тежка артилерия беше описана в „Ръководство за използване на човешкия ресурс“ и „Наръчник за разпити на контраразузнаването“ на ЦРУ. Тези книги бяха писани преди няколко десетилетия от хора, достатъчно смели или достатъчно луди, за да разкажат всичко писмено. Рап беше чел и двата наръчника преди доста години и бе установил, че са много полезни, защото очертаваха основните правила. Това обаче беше все едно да се учиш да отбиваш бейзболна топка по ръководство. Повечето хора ще го прочетат и ще разберат как се прави, но по-малко от един процент могат да застанат на мястото на батера и да посрещнат с бухалка летящата с бясна скорост топка.
Рап не се съмняваше, че Джонсън е уплашен до смърт. Но дали се страхуваше достатъчно, за да каже истината? При повечето хора страхът от смъртта или от силната болка е достатъчен и ако имаш възможност да провериш твърденията им, ще ти кажат истината, защото ако излъжат, ще се върнеш и ще ги накажеш.
Джонсън го погледна и заяви с убедителен тон:
— Искам да кажа истината.
Сега идваше най-деликатната част. При Джонсън основният проблем беше в това, че толкова дълго бе живял при двоен стандарт, че вече приемаше лъжата за свое рождено право. Изживяваше се като велик инквизитор, натоварен с мисията да следи за спазването на правилата от хората в Ленгли. Ако при това се наложеше той да наруши закона обаче, смяташе го съвсем в реда на нещата. Той беше над всичко. Правилата бяха за простолюдието. Нищо чудно, че се беше сдушил с Глен Адамс. Затова Рап предприе малко по-различен подход:
— Ще бъда честен с теб. Чака ме труден ден. Сутринта трябва да взема един приятел, който почти се е побъркал от преработване, два пъти през изминалата година за малко не загуби живота си, а работата му е пет пъти по-тежка заради самозабравили се задници като тебе. После се налага да отида в Капитолия и да слушам глупостите на Комисията по правосъдие, която ще ме върти на шиш, защото съм понабил няколко терористи. След това трябва да отида в Белия дом да кажа на президента, че или съм те убил, както ми е заповядал, или съм нарушил заповедта му и съм те оставил жив.
— Президентът ти е заповядал да ме убиеш? — ококори се Джонсън.
— След нападенията миналата седмица президентът реши, че „Война срещу терора“ не е просто звучен лозунг. Той трябва да се справя с последствията от атаките, да намери извършителите, които все още са на свобода, и кой ги е финансирал. Междувременно се оказва, че генералният инспектор на ЦРУ е напуснал страната и сега е в Каракас, Венецуела. — Рап видя изненада в очите на Джонсън. — Точно така. Старият ти приятел Глен Адамс. Наблюдаваме го от около месец. Отнякъде е изтекла информация, той се е уплашил и е офейкал. Оказва се, че през последните четири години е работил за оня селяк Чавес.
— За Уго Чавес ли?
— Кой друг? Претърсихме нещата му и за съжаление твоето име изскача навсякъде.
Джонсън преглътна тежко.
— Така попаднахме на следите ти. Нямах никаква информация за Сидоров и другите ти мръсни поръчки.
— Вчера хората ме видяха. Много хора. — Джонсън погледна Рап. — Тебе също те видяха.
— Руснаци. Само руснаци. Те играят по други правила. Уважават само това. — Рап размаха пистолета си. — Знаят, че ще ги преследвам и ще ги очистя. А Сидоров… той има достатъчно проблеми. Последното, което иска, е човек като мен да тръгне да му отмъщава.
— Имаше двама от охраната — настоя Джонсън с изражение, сякаш е открил слабото място на Рап. — Те са американци. Те също ме видяха. Видяха как ме отвличате от клуба.
— Двете момчета от „Трипъл Канъпи“ ли имаш предвид? Онези, които са служили в спецчастите? Вече говорихме с тях. Предложиха да помогнат при разпита ти. Казах им да изчакат да видя как ще потръгнат нещата тази сутрин. — Рап погледна часовника си. Беше шест и петдесет и шест. — Имаш трийсет минути да ме убедиш, че заслужаваш да живееш.
Джонсън гледаше в далечината с немигащи очи.
— Разбра ли какво ти казах току-що?
— Не мога да повярвам, че работи за Уго Чавес.
Рап не го показа, но вътрешно се забавляваше. Може би в този човек беше останала капчица патриотизъм.
— И ние не сме много радостни от този факт. Сега разбра ли какво ти казах?
— Да.
— Не съм много убеден в това, затова пак ще ти обясня. Президентът ми нареди да те убия. Бесен е, че човек с достъп до секретна информация се е оказал предател. Между нас да си остане, но той се ужасява при мисълта, че онова кюфте Чавес ще показва Адамс пред камерите. Президентът знае, че си помогнал на предателя да се добере до много информация. — Рап сви рамене. — След като не може да хване Адамс, може да си го изкара на тебе.
— Не знаех, че работи за Чавес.
— Макс — изрече Рап, като въздъхна разочаровано, — бих проявил някакво съчувствие към теб, но ти много добре си знаел, че нарушаваш закона. Влязъл си в конспирация с онзи плъх и сега те хванахме. Единственият ти шанс да оцелееш след седем и половина тази сутрин е да сложиш всички карти на масата. Знам, че няма да ти е лесно, защото си професионален лъжец. Ще се наложи да се пребориш с инстинктите си. Ако разбера, че ме лъжеш, а повярвай ми, аз усещам тези неща, изваждам пистолета и започвам с левия крак, десния крак и така нататък. Ясно ли е?
— А ако кажа истината?
Рап се ухили:
— Нека просто да отбележа, че тук има няколко души, които одобряват професионалните ти качества.
— Какво означава това?
— Означава, че ако си абсолютно искрен и не премълчиш нищо, може да реша да те пожаля. А пък ако реша, че мога да ти имам доверие, не е изключено да получиш и предложение за работа.
В очите на Джонсън проблесна искрена надежда. Той се изпъчи като куче, готово да се подмаже на господаря си.
— Добре. Мисля, че разбрах.
— Говори тогава. И помни — без лъжи.
— Добре… Преди около шест месеца Глен дойде при мен и сподели подозренията си за това, което правите ти и Айрини. Каза, че аз съм единственият, който може да го разбере. Че ако искаш да хванеш някого, който нарушава законите, не можеш да играеш по правилата. Трябва и ти да ги нарушиш.
— И ти се съгласи — намеси се Рап със спокоен тон, за да го окуражи да говори.
— Да.
Джордж понечи да продължи, но млъкна.
— Говори. Единственият ти шанс е да кажеш истината.
— Ами ако те ядосам?
— Ще го преодолея.
— Като ме простреляш в крака?
Рап поклати глава:
— Само ако ме излъжеш. Значи, решил си да му помогнеш…
Рап му даде знак да продължава.
— Започна доста лесно. Искаше да подслушвам един кабинет. Дори не знаех на кого е.
Рап веднага разбра, че това е лъжа. Насочи пистолета към превързания крак на Джонсън.
— Истината!
— Добре де — побърза да каже затворникът. — Добре. Знаех кой е, но не го познавах лично.
— Продължавай.
— Казва се Томас Люис. Психолог. Повечето големи клечки от седмия етаж ходят при него. Кабинетът му е на Тайсън Корнър.
— Познавам го.
— Ами… подслушвахме кабинета му.
— Голямо геройство.
— Не съм избирал сам какво да правя. Изпълнявах заповеди.
— Аз също изпълнявам заповеди — каза Рап. — Президентът иска да те убия, затова кой съм аз, че да оспорвам решенията му? Може би трябва да те убия още сега и да си измия ръцете.
— Моля те, нека да обясня. Видя ми се малко нередно.
— Но и си харесал идеята.
Джонсън се поколеба за момент.
— Може да се каже…
— Добре, как го направи?
— Поставих пасивна система за подслушване в един съседен офис и започнах да записвам. Ходех веднъж на всеки две седмици, за да проверявам апаратурата, но през повечето време се управляваше от разстояние. Слагах записите на диск и ги предавах.
— Слушаше ли някои от тях?
Джонсън понечи да отрече, но се усети навреме.
— Да, няколко. Не много.
— Сериозно?
— Да. Може да звучи интересно, но всъщност беше адски досадно.
— Колко копия правеше? — небрежно попита Рап.
— Едно давах на Адамс, а друго качвах на секретен сървър.
Рап кимна и взе шишенцето с обезболяващите. Отвори го и извади две хапчета. Показа ги на Джонсън.
— Познаваш ли Маркъс Дюмон?
— Да — изсумтя Джонсън. — Нагло копеленце.
— Не е такъв. Просто така изглежда, защото е по-умен от нас. Както и да е, онзи ден ми каза, че имал някаква нова програма, която може да определи колко пъти е презаписван един файл. В момента Маркъс е в офиса ти. Ще му се обадя и ще го попитам колко копия са правени на записите и ако числото е по-голямо от две… тогава… така да се изразя, разговорът ни ще приключи. Затова пак си помисли. Колко копия правеше?
Джонсън се замисли за няколко секунди. След малко каза:
— Три. Мисля, че всъщност имаше три копия.
Рап постави хапчетата на масата и бутна бутилката напред.
— Добър отговор. — Изчака Джонсън да глътне обезболяващите. — Сега за офиса, който бяхте наели.
Джонсън кимна.
— На третия етаж, точно срещу кабинета на Люис. Цялата ви апаратура вече е при нас. — Рап забеляза изненада върху лицето на Джонсън. — Знам повече за теб, отколкото можеш да си представиш, Макс. Още веднъж се опитай да ме излъжеш и играта наистина ще загрубее. Ще ти приложа „Саддам Хюсеин“. Знаеш ли какво е това? Пъхат ти термометър в уретрата и го размазват с чук. После ти навират главата в собствените ти лайна. Така правим с предателите.
— Извинявай — проплака Джонсън.
— Извиненията не важат. Искам да си набиеш в главата, че имаш само един шанс.
— Разбирам.
— Добре. Защото следващия път, когато поискам да ми кажеш някое число, най-добре да бъдеш точен.
— Ще бъда. Обещавам.
Рап не беше сигурен в това, но може би след малко превъзпитание можеха да го върнат в отбора. Никога не би приложил „Саддам Хюсеин“ върху Джонсън, но можеше да му покаже снимки, които щяха да го накарат да напълни гащите от страх.
— Добре. Къде са третите копия?

Маклейн, Вирджиния
Къщата се намираше на хубава, обградена с дървета улица в Северен Арлингтън, недалеч от мястото, където бе отраснал Рап. Беше луксозна, но не прекалено натруфена. Наоколо беше пълно с двуетажни постройки в колониален и федералистки стил с добре поддържани морави. Кварталът беше населен с адвокати, търговци на влияние и подизпълнители на държавни поръчки. Хора, които получаваха парите си от неизчерпаемите федерални фондове. Тук живееха твърде малко държавни служители, освен такива, както в случая с Неш, чиито половинки работеха в частния сектор.
Рап спря пред къщата няколко минути преди осем. Погледна бялата входна врата и се опита да си представи какво става вътре. Кенеди се беше обадила на Неш вечерта, за да го предупреди, че на другия ден ще пътува. Имаха изслушване пред Комисията по правосъдие и среща с президента. Ако Неш й бе съобщил за скарването си с Рап, Кенеди явно бе решила да го премълчи. Рап разкопча предпазния си колан и слезе от колата. Докато вървеше към къщата, се замисли дали Неш ще се опита да се сбие с него. Надяваше се, че приятелят му е успял да поспи и се е вразумил.
Позвъни и се отдръпна от вратата. Ако Неш все още му се сърдеше, по-добре да бъде готов. След няколко секунди му отвори Маги. Вече се беше облякла за излизане — с черна права пола и бяла памучна блуза. Черната й коса беше вързана на опашка, което едновременно подчертаваше прекрасните й черти и й придаваше строг вид на жена, с която мъжете трябва да се съобразяват. Фигурата й не издаваше с нищо, че е майка на четири деца.
Тя се усмихна чаровно и намигна съзаклятнически на Рап.
— Мич, каква изненада!
Подаде му бузата си.
Рап я целуна и прошепна:
— Как е той?
— Нищо не подозира. Хайде, влизай — добави с по-висок глас. — Пусна го да влезе в антрето. — Тъкмо подготвяме децата за училище.
— Добре. Надявах се да ги заваря.
Когато Рап влезе в кухнята, четири лица светнаха, сякаш са видели Дядо Коледа, а едно се намръщи, като че ли се е появил смъртният му враг. Шанън, петнайсетгодишната дъщеря на Неш, скочи от стола и протегна ръцете си за прегръдка.
— Чичо Мич! — Прегърна го и изчурулика: — Познай какво! — И без да му даде шанс да каже нещо, отговори сама: — В събота взех книжка!
Рап твърде отдавна бе преживял тези тийнейджърски тревоги, но беше ясно, че момичето е изключително въодушевено от успеха си.
— Супер.
— Ще ми даваш ли да карам?
— Разбира се.
Рап погали Джак, десетгодишният вундеркинд на семейството, който едновременно ядеше овесена каша и гледаше „Спортен център“ по телевизията. Маги беше от Бостън и децата бяха големи любители на „Ред Сокс“, затова Рап попита:
— Как се представят „Янките“?
— Стига бе — измърмори момчето. — Банда лигльовци, които получават прекалено много пари.
— За „Ред Сокс“ ли говориш?
Маги донесе чаша кафе от другия край на кухнята.
— Изпий го да не го хвърлям.
Подаде чашата на Рап точно когато Чарли, едногодишното бебе, затрака с паничката си по детското столче.
Рап взе кафето и се обърна към Чарли, който го гледаше с големите си кафяви очи. Усмихна се обнадеждено с олигавени, омазани с каша устни.
— Извинявай, дребосъче. И до тебе щях да стигна.
Наведе се и го целуна по главичката. Изправи се и погледна Рори, който седеше от другата страна на масата. Пред тринайсетгодишното момче имаше чинийка със сухари и отворена книга.
— Как мина уикендът?
Рори го погледна и се усмихна широко:
— Спечелихме и трите мача!
Без да отмества погледа си от телевизора, Джак вметна:
— Отбеляза четиринайсет гола. Беше необуздаем.
— Страхотно.
Рори беше феноменален спортист. Като бивш ученически шампион по лакрос в Сиракюз Рап много се радваше да го гледа как играе. Хлапето беше истинска фурия на игрището и имаше потенциал за успешна спортна кариера.
— Тази събота пак играем — съобщи Рори, сякаш искаше да намекне нещо.
— Чудесно… ще се опитам да дойда. — Рап насочи вниманието си от децата към господин Сърдитко, който стоеше в другия край на кухнята. — Айрини ме изпрати да те взема. — Погледна часовника си. — Иска да отидем по-рано, за да обсъдим някои неща.
— Мога и сам да се закарам — измърмори Неш.
— Виждам, че още си сърдит.
Маги се изкашля подканващо.
— Хайде, деца. Да тръгваме. Време е да се качваме в колата. — Избърса лицето на Чарли с влажна кърпа, после го разкопча и го вдигна от столчето. Подаде го на Рап. — Трябва да го оставите в яслите. Погрижи се господин Мърморко да вземе детската седалка от микробуса. — Целуна Чарли и Мич, после отиде при съпруга си и целуна и него. — Обичам те. Пази се и приятен ден. Ще ти се обадя.
Трийсет секунди по-късно тя и децата се изнесоха и Рап остана в кухнята с Чарли в едната ръка и чаша кафе в другата. Неш стоеше облегнат на плота и гледаше така, сякаш се опитваше да прецени дали може да фрасне Рап, без да нарани бебето.
Отпи глътка кафе и измърмори:
— Имам синина на гърдите.
Рап не беше свикнал да гали хората с перце. Изкушаваше се да остави Чарли и да натупа хубаво баща му, но това би било твърде недалновидно. Най-важната му цел днес бе да заведе Неш в Белия дом. Той преглътна гордостта си и като пренебрегна съветите на много по-стари и опитни воини, каза:
— Съжалявам. Не исках да се стига дотам.
— Не искал да се стига дотам. Това ли е извинението ти?
Рап въздъхна:
— Слушай… нека да го обсъдим в колата. Трябва да ти кажа някои неща и…
— И какво?
— Кога за последно са проверявали къщата ти за подслушвателни устройства?
— Преди около месец.
— Ще говорим в колата — категорично заяви Рап.
Излязоха през страничната врата. Неш подаде на Рап чантата с пелените и отиде в гаража да вземе бебешката седалка. Чарли видя котката на съседите и почти скочи от ръцете на Рап. Започна да сочи, да се друса, да пищи и след като нищо не помогна, стисна един кичур от косата му и го задърпа. Упоритостта на бебето толкова развесели Рап, че той се разсмя.
След като Неш се пребори с бебешката седалка, сложиха Чарли в нея, закопчаха коланите и потеглиха. Неш поседя мълчаливо около минута. Когато излязоха на Глиб Роуд, Рап каза:
— Знам, че ми се сърдиш, но трябва да ми кажеш накъде да карам.
— Отиваме в сенатската сграда „Дирксън“. Знаеш пътя.
„Боже мой, наистина се е смахнал“ — помисли си Рап. Направи знак с главата си към задната седалка:
— Детската ясла на Чарли.
— О… тук наляво.
Рап зави по „Глиб“.
— Слушай… знам, че не е лесно да работиш с мен или със Стан, но в тази работа трябва по-твърда ръка.
— Коя работа? — раздразнено попита Неш.
— Мислиш, че вчера те натупах, защото съм ядосан на работата си, така ли е?
— Може би.
Рап поклати глава.
— От колко време се познаваме… и нито веднъж не съм те докосвал дори с пръст… освен онзи път в Куш, когато те измъкнах от огневата зона, за да ти спася кожата. — Погледна Неш за момент. — Ще се радвам да си спомниш за това, преди да ме осъдиш на вечни мъки.
Неш поклати глава и се извърна към страничния прозорец.
Рап изсумтя:
— Ето. Това никой не ми го признава. Рискувах живота си, за да спася неблагодарния ти задник, а ти не казваш нищо.
— Знаех си, че ще го натякваш до края на дните ми.
— Така става обикновено, когато спасиш нечий живот, Майк. Честно да ти кажа, не се бях замислял за това до вчера. Когато се прояви толкова неразумно.
— Неразумно… аз?
— Да, Майк. Ти си професионалист. По-добре от всеки друг знаеш, че в наши дни човек не може да си позволи да говори прекалено много, защото всичко може да се записва. Но тебе нищо не можеше да те спре. Предупредих те два пъти, а ти продължаваше ли, продължаваше.
— И тогава ме удари.
— Точно така. И пак бих го направил. Тази гадост е по-важна от теб и мен и ти много добре го знаеше, когато постъпваше в Управлението. Ти беше този, който дойде при мен и каза, че ти е писнало да воюваш с вързани ръце.
Неш запази мълчание за няколко минути. Отзад Чарли нещо си пееше. След малко Неш измърмори:
— Не съм неблагодарен, но не смятам да плюя на съвестта си. Нямаш право да… Стан няма право да…
— Спокойно — прекъсна го Рап. — Замълчи, преди отново да прозвучиш като глупак. Не те карам да продадеш душата си на дявола.
— Точно така изглежда.
— Изслушай ме малко. Говорих със Стан и му казах за твоето положение.
— Чудесно — измърмори Неш. — Сигурно си му се похвалил, че си ме проснал по задник.
— Да.
— Гадост. Цял живот ще слушам подигравки.
— Възможно е. Но не това е важното.
Неш се загледа право напред.
— Какво каза той?
— Каза, че самият факт, че съм успял да те поваля само с един удар, доказва необходимостта да си вземеш почивка.
Неш беше бивш ученически шампион по борба в Пенсилвания и се беше боксирал в морската пехота. Малкото му спречкване с Рап бе най-кратката схватка в живота му. Гърдите го боляха адски, но това беше нищо в сравнение с нараненото му его.
— Аха… е, в последно време не спя много добре.
На Рап му хрумнаха десетина жлъчни забележки, но нито една от тях нямаше да помогне. Тази сутрин целта му не беше да спечели спора и да постигне невъзможното — тоест да накара приятеля си да признае, че е сгрешил. Задачата му беше само да вкара топката в мрежата.
— Всички сме подложени на стрес — съгласи се той. — Ти може би повече от другите. Крис беше твой човек, а си отиде по много глупав начин. После Джесика и останалите в Центъра. Стан никога не е стъпвал там, а и аз не ходя много често, но ти познаваше тези хора. Аз не съм безсърдечно дърво. Знам защо си малко объркан, но в тази професия няма място за лични чувства. Трябва да си починеш няколко седмици… вземи си отпуск, но спазвай клетвата си и си дръж устата затворена.
— Ами ако си взема отпуск и после продължавам да не съм съгласен с тебе и Стан, какво правим тогава? Трябва ли да пренебрегна гласа на съвестта си и да ви оставя да направите нещо, което смятам за грешка?
— Не. Всъщност мисля, че Стан е измислил решение.
— Чакай да отгатна… свързано с един „Кимбър 1911“ и едно длето?
— Не. — Рап поклати глава и се усмихна, като си представи сцената. — Каза, че ти решаваш.
— Какво да решавам? — намръщи се Неш.
— Дали онова продажно копеле ще види отново слънчева светлина.
— Глупости.
— Сериозно говоря. Стан каза, че му е омръзнало все той да взема трудните решения. Че му е писнало да те слуша как мрънкаш за размера на дупката.
— Размера на дупката ли? — попита Неш, който не разбираше какво е имал предвид Хърли.
— Да… каза, че е твой ред да вземеш лопатата и да почнеш да копаеш. Той се отказва. Прехвърля щафетата на теб.
— Щафета за какво?
— За съдбата онзи плъх, който издаде операцията ни. Онзи, заради когото Крис Джонсън и още сто осемдесет и седем американци са мъртви.
Неш бавно извъртя главата си и погледна през прозореца. Замисли се за Крис Джонсън. Бившият рейнджър беше първият, когото бе вербувал за Управлението. Двайсет и девет годишният чернокож беше преминал в дълбока нелегалност за близо година, за да проникне под прикритие в една от най-радикалните джамии във Вашингтон. Малко му оставаше да разкрие групата, която извърши бомбените атаки от миналата седмица, когато „Поуст“ публикува обвинения, че ЦРУ незаконно следи половин дузина джамии по източното крайбрежие. В деня след излизането на статията Джонсън бе разкрит, измъчван и убит от Лъва на „Ал Кайда“ и неговите терористи.
Без да поглежда Рап, Неш попита:
— Кога искате решението ми?
— Стан каза, че имаш около седмица, докато свършим с разпитите.
Една седмица, помисли си Неш. Седем кратки дни, за да реши съдбата на един човек. Един човек, когото мразеше. В какво, по дяволите, се беше забъркал!

Капитолият
Сенатор Барбара Лонсдейл спря пред една врата в широкия коридор на сенатската сграда „Дирксън“. Почука веднъж с изящната си ръка и влезе. Мич Рап говореше с Айрини Кенеди в един ъгъл; в друг Майк Неш обсъждаше нещо с двама юристи от Ленгли. И петимата млъкнаха и погледнаха председателката на Комисията по правосъдие. За една седмица поведението на Лонсдейл се беше променило коренно. Рап можеше да я оприличи с богата защитничка на човешките права, която след като бива ограбена една нощ от улични бандити, прекратява връзките с доскорошните си съмишленици, купува си пистолет и се присъединява към доброволческия охранителен отряд в квартала.
Лонсдейл погледна двамата юристи:
— Господа, бихте ли ни извинили?
Те погледнаха Кенеди и директорката на ЦРУ кимна.
— Отидете в залата на комисията — предложи им Лонсдейл. — Ние идваме след малко.
Двамата мъже взеха куфарчетата си и излязоха през противоположната врата на тази, през която беше влязла Лонсдейл.
След като затвориха вратата, сенаторката потупа по дланта си с белия плик, който държеше.
— Е… това е.
— Сигурна ли сте, че искате да го направите? — попита Кенеди.
Лонсдейл бе сключила сделка да подаде оставката си като председател на Комисията по правосъдие в замяна на председателското място в Комисията по разузнаването.
— Да — отговори тя, без да се замисля.
— Още не е късно — отбеляза Рап. Не беше сигурен дали на сегашния си пост нямаше да им бъде по-полезна.
— Ще остана в комисията, тъй че ще следя нещата.
— Да, но няма да имате контрола над нея.
Лонсдейл се усмихна:
— Все още съм старши сенатор. Това ме прави втори човек след председателя. Познавам тази комисия по-добре от всеки друг. Помощният персонал ми е верен. Всички обичаха Ралф.
Гласът й потрепери, когато спомена началника на екипа си, загинал при експлозията в „Монокъл“ заедно със седем сенатори и цял куп висши служители в Сената, юристи и влиятелни хора.
— Крайнолевите вече са ви погнали — намеси се Неш. — Двама събират пари, за да ви изместят на следващите избори.
— Това е Америка. Имат пълно право да го сторят, а пък аз имам пълно право да не им обръщам внимание. Стремежът да се съобразявам с всякакви идиоти ме докара до това фиаско.
— Просто казвам, че няма да ви бъде лесно. Можехме да изиграем картите си по-хитро. Да ги накараме да си мислят, че все още сте техният водач.
Лонсдейл махна пренебрежително:
— Тези хора никога няма да бъдат доволни. А и не си падам по двойните игри. По-добре се чувствам на фронтовата линия. Там изпъквам с целия си блясък. Ако някой иска да ви критикува, първо трябва да мине през мен, а аз ще бъда безкомпромисна.
Рап трудно можеше да прецени истинската стойност на тези обещания. Може би имаха някакво значение, но в крайна сметка си оставаха само думи. Той сподели мнението си и Лонсдейл контрира:
— В този град думите значат много. Освен това аз не съм единственият сенатор, който е променил коренно становището си под удара на реалността. Други също подкрепят позицията ми. Не съм сама. Пък и — добави с по-решителен тон — мога да се справя и сама. Мисури може да е крепост на републиканците, но ние сме добри в отбраната. В светлината на последните събития мисля, че избирателите ми ще разберат защо съм променила позицията си.
— Мисля, че това е добър ход, Барб — каза Кенеди. — Медиите няма да могат да пренебрегнат факта, че една от най-праволинейните критички на ЦРУ сега е сред най-ревностните му защитници. Благодаря ти.
— Няма защо. Добре… — Лонсдейл погледна часовника си. — Започваме след две минути. Ето как стоят нещата. Говорих с дванайсет от деветнайсетте членове. — Тя замълча. Двама от състава на комисията бяха загинали при бомбените атентати.
— Дванайсет от седемнайсетте. Само от трима очаквам някакъв отпор. Петима в най-лошия случай.
— Нека да отгатна — измърмори Рап. — Огдън?
— Тя води атаката — съгласи се Лонсдейл. Огдън беше старши сенатор от Калифорния. — Заседанието е закрито, но знаете как става. Тази малка групичка от недоволни ще започне да пуска информация за историята, така както я разбира, още след края на срещата. Затова внимавайте какво говорите. Не признавайте нищо, което може да ви създаде главоболия с Министерството на правосъдието. Вече подписах показания, подкрепящи вашата версия. — Сви рамене и добави: — Сенатор Огдън и малката й армия искат да защитават терористите. Не вярвам да спечелят битката при сегашните условия, но въпреки това трябва да внимаваме.
Лонсдейл обясни още няколко неща. После каза:
— Влизайте. Аз ще дойда след малко. — Когато тримата тръгнаха към вратата, добави: — Мич, изчакай за секунда. Искам да поговорим.
Рап спря и изчака сенаторката да заобиколи голямата заседателна маса. Когато се приближи, тя му подаде белия плик, който държеше. Рап го взе и попита:
— Какво е това?
— Малко проучване на противника.
— За кого по-точно?
— Сенатор Огдън.
Рап отвори плика и извади три листа. Прегледа ги набързо.
— Какво е това?
— Черновата на речта й.
Рап беше впечатлен.
— Откъде я взехте?
— В атентатите не загинаха само сенатори. Девет души от помощния персонал на Сената също бяха сред жертвите. Тези хора много се поддържат.
— Някой от хората й я е предал?
Лонсдейл кимна.
— Ще имаш време да го прочетеш, докато обсъждаме общите неща. Първите две страници са забележките й. Третата е специално за теб. Нещо, което Ралф редовно ми изтъкваше. Можеш да го наречеш крещящ пример за двуличие. Ще ти бъде полезно, за да сломиш устрема на Огдън.
Рап прегледа първите две страници. Името му се споменаваше няколко пъти. Сенаторката от Сан Франциско не си поплюваше. Никога не отстъпваше, дори в националния траур след атаките. Третата страница истински го изненада.
— Това точно ли е?
— Да.
— Интересно.
Лонсдейл го потупа по ръката.
— Сигурна съм, че ще ти свърши добра работа. Хайде, да започваме.

Седемнайсетте членове на комисията седяха около подковообразна дървена маса. Тъй като заседанието беше закрито, в залата присъстваха ограничен брой хора от канцелариите на сенаторите. На Рап му се сториха малко по-сериозни от нормалното. Дори Огдън имаше по-печално изражение. Тя погледна над очилата си. По лицето й не се четеше нито удовлетвореност, нито злоба. Само хладна, премерена критичност. Двамата никога не бяха хранили топли чувства един към друг и Рап не се самозалъгваше, че причината е единствено в нея. Той никога не беше демонстрирал към сенаторите уважението, което бяха свикнали да получават. Близо петнайсет години успяваше да убегне от вниманието на Комисията по правосъдие, но напоследък се беше замесил в поредица от тежки инциденти, които възбудиха твърде голям интерес. През последните няколко години комисията го наблюдаваше отблизо. Сочеха го като крещящ пример за всичко, което не беше наред във Войната срещу терора, поне така го представяше сенатор Огдън.
Лонсдейл удари с чукчето си, за да даде начало на заседанието, и през следващите няколко минути очерта дневния ред. Преди да даде думата на първия желаещ да говори, попита директор Кенеди дали иска да каже нещо.
При други обстоятелства Кенеди би отказала, но сега се възползва от възможността:
— Бих искала да изкажа искрените си съболезнования на комисията. Знам, че някои от хората, които загинаха миналата седмица, са били за вас много повече от колеги. Били са ваши приятели. Съжалявам за загубата ви.
— Благодаря, госпожо директор — отговори Лонсдейл. — От името на комисията бих искала да изкажа съболезнованията си към ЦРУ и семействата на загиналите при нападението над Националния антитерористичен център.
— Благодаря, госпожо председател.
Лонсдейл кимна на колегите си, седнали отдясно, и даде начало на въпросите. Всички започваха по един и същи начин, макар че съболезнователните речи бяха доста съкратени поради липсата на камери и факта, че стенограмите от заседанието щяха да останат секретни с години напред. Всъщност всичко беше съкратено. Сенаторите държаха на позициите си, но не искаха да губят време. Двама членове на опозицията и един от управляващата партия изразиха пълна подкрепа за ЦРУ и дори не споменаха за проблема, който се бяха събрали да разискват — издевателствата на Мич Рап и Майк Неш над един американски гражданин.
Когато дойде ред на сенатор Огдън, настроението коренно се промени. Сега щеше да започне пукотевицата.
— Директор Кенеди, във встъпителните си думи споменахте, че няма да се откажете, докато виновниците за нападенията не бъдат изправени пред правосъдието. Какво точно имате предвид под правосъдие?
Кенеди се наведе напред и понечи да отговори, но не успя, защото Огдън я прекъсна:
— В миналото раздавахте правосъдие, като оставяхте господата Рап и Неш да играят ролята на съдия, съдебни заседатели и палач.
Рап се наведе напред и отбеляза:
— Госпожо сенатор, казвате го, сякаш в това има нещо лошо.
Огдън се втренчи в него и напрежението стана осезаемо. Рап я погледна дръзко, сякаш я предизвикваше да го нападне, и точно такава беше целта му. С годините беше установил, че трудно изтърпява дневния ред и процедурите в сенатските комисии, особено в тази — известна с това, че в състава й участваха някои от най-самовлюбените и надути членове на Сената. При толкова много по-важни неща, които имаше да прави, изобщо не му дремеше, че ще разяри Огдън и групичката й от съмишленици. Калифорнийската сенаторка беше учебникарски пример за политик, който няма реален поглед над действителността. Движеше се в елитните кръгове на партията си и слушаше само изтъкнати юристи, учени и най-смахнатите групи по интереси. Рап никога не беше твърдял, че разбира тънкостите на политиката, но имаше чувството, че Огдън е в крещящо противоречие с волята на мнозинството от избирателите в Калифорния.
— Господин Рап — изрече тя с леден тон, — не е тайна, че никога не съм одобрявала и вас, и вашите методи. Не съм единствената, която смята, че са ви оставили да правите каквото поискате и това продължава вече твърде дълго. Вашите безобразни методи само помагат на врага да набира още повече доброволци. Вие се ръководите от примитивния принцип „око за око, зъб за зъб“ и макар че за кратко време отмъщението носи удовлетворение, в дългосрочен план то има катастрофални последствия. Вие използвате „екстремални мерки“, ако използвам този отвратителен евфемизъм. — Тя замълча за момент и огледа останалите в залата. — Всички знаем какво означава това. Мъчения. Когато умишлено извадите нечия раменна става и после извиете ръката така, че да причините на човека още по-силна болка, това не може да бъде наречено по друг начин освен мъчение.
— За разлика от моите колеги, които са склонни временно да забравят положената от тях клетва и да пренебрегнат моралните си ценности, аз нямам такова намерение. Вие петните всичко, което ние олицетворяваме. Подкопавате репутацията ни на световната сцена и сте в крещящо противоречие с националните ни ценности. Вашата престъпна тактика и неморалните ви методи невъзвратимо омърсиха доброто ни име. Мъченията, които своеволно прилагате, са етично недопустими и крещящо противозаконни. Те нарушават нашите закони. Това е плесница в лицето на международните съдилища и потъпкване на Женевската конвенция, която по закон сме задължени да спазваме. Вашите действия застрашават живота на нашите служители и разпалват антиамерикански страсти по цялото земно кълбо. Вие на своя глава уронвате моралния ни престиж, и за какво? За съмнителни резултати, в най-добрия случай. Всеки в тази комисия, който е достатъчно смел, за да го признае, ще каже, че от мъченията няма полза. Въпреки това всички ние седим със скръстени ръце и се надяваме, че черното петно просто ще изчезне. И всичко това въпреки факта, че разполагаме със свидетелство, представено от известен адвокат и подписано от уважаван лекар, че след атаките от миналата седмица един американски гражданин е бил измъчван от господин Рап и господин Неш.
Рап търпеливо изслуша цялото й обвинително слово. Отбелязваше отделните точки една по една и внимателно замисляше контраатаката си. Никога друг път нямаше да има такава възможност пред тази комисия. Бързо огледа лицата около масата. От седемнайсет сенатори поне половината гледаха колежката си намръщено. Неколцина други изглеждаха така, сякаш просто искат да станат и да си тръгнат. Огдън имаше само двама твърди поддръжници, старшите сенатори от Върмонт и Илинойс — загубили връзка с действителността партийни фанатици, изградили кариерата си с нападки срещу ЦРУ при всяка удобна възможност.
Огдън поклати глава, сякаш пред тях стоеше отвратителен изнасилвач на деца, и продължи:
— Аз не мога да мълча като колегите си. Длъжна съм да изразя цялото си негодувание срещу вас, господин Неш и жестоките ви, неморални методи. Мисля, че вие сте чудовища. Мисля, че трябва да бъдете прогонени от системата на държавните служби. Мисля, че трябва да бъдете разследвани, обвинени, осъдени и затворени в най-лошия затвор, който можем да намерим във федералната система… и надявам се, за много, много дълго време. — Тя се облегна назад и се огледа в двете посоки. — Освен това съм длъжна да изразя изключителното си разочарование от колегите си, които с такава готовност си затварят очите пред вас и противозаконните ви прийоми. В крайна сметка това е комисия по правосъдието, където върховенството на закона е най-важно. Смущаващо е, че тази сутрин аз съм единственият глас на законността.
В стаята настъпи мълчание за няколко дълги секунди. Рап седеше в най-левия край на голямата свидетелска маса. Кенеди беше в средата, а Неш — отдясно. Двамата юристи седяха точно зад тях. Рап погледна началничката си и кимна леко в знак, че той ще отговори. Погледна към Лонсдейл в средата на голямата маса и каза:
— Госпожо председател, ако може, да отговоря?
— Разбира се.
Рап избута стола си назад и се изправи. Закопча черното си сако и излезе иззад масата.
— Защо става свидетелят? — попита подозрително Огдън, като погледна странично Лонсдейл.
Рап знаеше, че това ще я ядоса още повече.
— Ставам в знак на уважение, госпожо.
— Госпожо „сенатор“ — сопна се тя. — Много съм се трудила, за да достигна до този пост, затова държа да се обръщате към мен с полагащата ми се титла. И ако обичате, седнете на мястото си.
— Госпожо сенатор, защо трябва _аз_ да засвидетелствам уважение към вас, след като вие поставяте под съмнение морала и мотивите ми?
— Поставям ги под съмнение, господин Рап, защото народът на Калифорния ме е сметнал за достатъчно достойна, за да ме избере четири пъти за сенатор на Съединените американски щати, и бих нарушила клетвата, която съм дала в името на Конституцията, ако си затворя очите пред варварското ви поведение. Сега седнете!
— Не, благодаря. Но преди да отговоря на забележките ви, бих искал да ви задам един прост въпрос. Склонна ли сте да признаете, че двамата с господин Неш сме направили известни жертви? Че служим добросъвестно на страната?
— Господин Рап — изсъска Огдън с глас, наситен с презрение, — в страната има милиони държавни служители и от всички тях аз ви причислявам към най-долната категория.
Рап почувства известен прилив на гняв.
— Госпожо сенатор, раняван съм три пъти, докато съм служил на тази страна. Получих този симпатичен белег, когато бях на двайсет и пет. — Рап показа лявата страна на лицето си, където покрай челюстта се виждаше десетинасантиметров белег. — Това ми е спомен от главния виновник за терористичния атентат над самолета на „Пан Ам“. На борда имаше сто седемдесет и девет американци. Изгубил съм трийсет и пет мои състуденти от Университета на Сиракюз, включително жената, с която излизах от години и за която смятах да се оженя. Бил съм пленник на „Хамас“ в продължение на близо месец. Бил съм арестуван и бит в Сирия и Йемен, и всичко това много преди скандалите с „Абу Гариб“ и „Гуантанамо“, затова, моля ви се, недейте да твърдите, че ние с господин Неш сме създали този проблем. Тези садисти действат дълго преди двамата да се включим в борбата, и за съжаление ще продължават да действат и след като се пенсионираме.
— Господин Рап, всичко това е много хубаво, но в момента не съм в настроение…
— Настроение! — изкрещя Рап толкова силно, че неколцина сенатори се дръпнаха стреснато назад. — Вие поставяте под съмнение морала и лоялността ми, оспорвате факта, че съм се жертвал за страната си, а когато реша да се защитя, нямате настроение да ме изслушате, така ли?
— Нямате право да ми говорите така! — заяви Огдън, опитвайки се да сложи нещата под контрол.
— Сега пък недоволствате заради тона ми. Поведението ми ви обижда — подигравателно изрече Рап.
— Барбара, това е недопустимо.
— И още как! — изкрещя Рап. — Два свята се сблъскаха и седем от вашите колеги се убедиха по най-жестокия начин, че с тези кръвожадни изроди не може да се преговаря. А сега вие обявявате моите действия за неморални.
— Господин Рап — отбеляза Огдън, като се опитваше да запази спокойствие, — нима е скандално да наречеш прилагането на мъчения неморално?
— А какво ще кажете за частичните аборти?
Огдън се намръщи, сякаш Рап говори глупости.
— За какво приказвате?
— Вие засегнахте темата за морала, не аз. Обвинявате ме, че съм изкълчил ръката на един терорист.
— Заподозрян. Който освен това е гражданин на САЩ и невинен до доказване на противното.
— Невинен. Нека да ви разкажа за този боклук, когото толкова ревностно защитавате. Той е от Саудитска Арабия и е кандидатствал за американско гражданство с единствената цел да помогне за атаките, при които миналата седмица загинаха 185 наши съграждани. Преди няколко минути разказахте на членовете на комисията, че съм извадил рамото на този човек след първоначалните три експлозии, но не споменахте, че докато, по ваше твърдение… — Рап замълча за миг и отново наблегна на фразата — … по _ваше_ твърдение, съм вадил рамото на терориста, приятелите му нахлуха в сградата и хладнокръвно застреляха осемнайсет федерални служители. Така, докато поставяте нас в най-нисшата категория на държавните чиновници, рискувате самата вие да се наредите сред онези, които се интересуват повече от политическата си власт, отколкото от сигурността на страната.
— Не мога да слушам повече това — заяви Огдън и затвори папката си.
— Кажете ми, сенатор Огдън — продължи Рап, имайки предвид написаното в листа, който беше получил от Лонсдейл, — кое според вас е по-неморално. Да извадиш рамото на терорист, който умишлено е излъгал в молбата си за получаване на гражданство, за да може да се нарече американец и да помага за убийството на много невинни хора, или да забиеш игла в мозъка на осем и половина месечен човешки зародиш и да изсмучеш мозъка му?
— Добър ход, господин Рап… но в случая говорите за утвърден закон, а пред тази комисия това е голяма грешка. Не сте подготвен, за да спорите по тази тема.
— Напълно сте права, госпожо. Но не ме разбирайте погрешно. Аз не критикувам вашата позиция. Убил съм твърде много хора, за да агитирам против абортите. Просто се опитвам да изтъкна двуличието, което вие последователно показвате през двайсет и една годишната си кариера като американски сенатор. — Рап започна да цитира числата, които му беше казала Лонсдейл. — Вие неизменно подкрепяте политиката за узаконяване на абортите. Трийсет и осем пъти сте гласували за запазване или разширяване на възможностите за частичен аборт, а и за увеличаване на финансирането за клиники, които го правят.
— Хората в тази стая много добре знаят за какво съм гласувала и мога да ви уверя, че не съм единственият член на комисията, подкрепящ сто процента правото на избор на жените.
— Не знаех и не следя отблизо този проблем. Не е моя работа да обсъждам защо някой гласува по определен начин. Аз съм този, когото вие, госпожо сенатор, обвинявате, че съм варварин без никакъв морал. Затова се опитвам да разбера на какво се дължи възмущението ви.
— Наистина ли не разбирате защо се възмущавам от използването на мъчения?
— Вие сте интелигентна, цивилизована жена. Не съм очаквал да одобрявате открито мъченията. Просто не разбирам откъде идва това възмущение. Преди малко повече от година саудитски гражданин на име Абад бин Бааз идва в Съединените щати, настанява се във Вашингтон и започва да складира експлозиви и да събира информация в помощ на същата терористична група, която миналата седмица със същите тези експлозиви взриви няколко сгради и уби много невинни граждани. Аз го хванах на местопрестъплението и в усилията си да заловя терористите, които все още са на свобода, съм — по _ваше_ твърдение — извадил рамото му и съм го понабил. И вие се възмущавате от поведението ми!
— Мисля, че всеки нормален човек би се възмутил.
— А какво ще кажете за хората, които изсмукват мозъка на неродени бебета с единственото основание, че майката е представила медицинско от двама лекари, твърдящи, че имала депресия или друг психически проблем и това щяло да попречи на нормалното раждане?
— Господин Рап, двата въпроса нямат нищо общо. Както казах…
— Помня какво казахте, сенаторе — изкрещя Рап, — и ми писна от престореното ви възмущение.
— Господин Рап! — Червендалестият сенатор от Върмонт скочи на крака. — Внимавайте как се държите! Намирате се в Сената на Съединените американски щати!
— Много добре знам къде сме, господине. Това е институцията, която не само че одобрява убийството на напълно оформени неродени бебета, ами и смята, че данъкоплатците трябва да плащат за това. — Рап погледна Огдън. — И наричате _мен_ варварин!
— Господин Рап, за последен път ви казвам, че не сме се събрали да обсъждаме абортите.
— Много добре знам, госпожо. Събрали сме се да слушаме моралните ви поучения за онова, което _вие_ твърдите, че съм направил. Аз само се опитвам да изтъкна лицемерието, с което тази многоуважавана институция е известна.
Рап се върна при масата и седна.

— Откъде, по дяволите, измисли всичко това? — попита Неш, щом излязоха от залата.
Кенеди още беше вътре и разговаряше с няколко сенатори.
Рап се замисли за листа, даден му от Лонсдейл, и се усмихна:
— Просто ми хрумна.
— Беше блестящ ход. Гениален. Никога не бях виждал Огдън толкова ядосана.
— Сама си го изпроси.
— Мислиш ли, че това ще я накара да промени мнението си?
Рап поклати глава.
— Едва ли. Ще се опита да ме уязви лично. Предпочита да убие вестоносеца, отколкото да приеме истината за собственото си лицемерие.
— Е, имаше още шестнайсет сенатори, които като че ли бяха на твоя страна.
Рап се засмя:
— Най-много четиринайсет или петнайсет. Може би достатъчно, за да се справим с проблема, преди да е станало твърде късно, но тя със сигурност ще раздуха нещата в пресата и пред приятелчетата си в „Амнести Интърнешънъл“ и Съюза за човешки права. В този град не са малко юристите, които само чакат възможност да ни закарат пред съда.
Двамата спряха, за да изчакат Кенеди.
— Да, но поне имаме политическа подкрепа от комисията — отбеляза Неш.
— Най-вероятно. Президентът също е на наша страна.
Неш изчака двама служители от помощния персонал да минат и прошепна заговорнически:
— Няма ли да е супер, ако президентът просто ни даде по една заповед за помилване, в случай че ни осъдят?
Рап се засмя. На Неш явно му беше омръзнало да се цупи.
— Ще ги пазим за черни дни в сейфа на Айрини. Никой няма да знае за тях. — Рап се замисли за следващата среща, която им предстоеше. — Можеш да го попиташ, когато отидем в Белия дом. Аз обезвредих бомбата тук — кимна към залата на комисията, — сега е твой ред.
Неш се замисли за момент.
— Да, може да го попитам.
— Не разчитай много. От години чакам да получа такъв документ.
Кенеди излезе при тях в коридора. Погледна изпитателно Рап:
— Това беше интересно.
— И още как — съгласи се Неш.
— Мисля, че комисията ще се откаже да се занимава с проблема.
— Ами Огдън? — попита Рап.
— Какво значение има? — намеси се Неш. — Ти я съсипа.
— Въпреки това може да ни създаде главоболия — предупреди Кенеди.
— Да… ще се съвземе и пак ще е готова за бой — съгласи се Рап. — Налага се да го направи. Иначе трябва да признае, че е сгрешила, а твърде отдавна се опиянява от собственото си величие, за да го направи.
— Имахме късмет — отбеляза Кенеди.
— Късмет ли? — изсумтя Неш.
— Да, знам — отговори Рап.
— Не мисля, че късметът има нещо общо — възрази приятелят му. — Ако беше предопределен двубой, щяха да го прекратят след първия рунд.
— Айрини има предвид, че при нормални обстоятелства нямаше да ме търпят. Щяха да ме надвикат и ако не бяхме говорили с Лонсдейл, щеше да е абсурд да постигна каквото и да било.
Кенеди погледна Рап:
— За близо двайсет и пет години работа не бях виждала такова нещо. Те са уплашени до смърт. — Погледна назад към залата и добави, без да крие удивлението си. — Твоят приятел от Илинойс…
— Онзи, който обича да ни нарича нацисти ли?
— Да. Извика ме настрана и ми каза, ако имаме нужда от нещо, просто да си го поискаме. Каза ми да ти махна намордника и да ти откача нашийника.
— Не е за вярване. Този тип от две години се опитва да ме хване за топките. Хиляди хора загинаха в Близнаците и Пентагона, а той искаше да викам адвокат за всеки боклук, когото заловя. Сега, след като бомбите паднаха малко по-близо до дома му, изведнъж призовава да сваля меките ръкавици и да забравя за правилника. Бога ми, това са най-егоистичните копелета на планетата.
— Да… Е, на подарен кон зъбите не се гледат. Не е ли това точно което искахме?
— Да. Просто ми се иска да го беше направил заради здравия разум, а не от страх за собствения си задник.
— Да се задоволим с това, което имаме — посъветва го Кенеди. — Радвай се, че не наредиха разследване. Щеше да прекараш близката година по зали и кабинети, като пиеш разредено кафе, ядеш понички и си говориш с адвокати.
— Права си.
— Добре — обяви Кенеди, като погледна часовника си. — Да не караме президента да ни чака.
Тръгнаха по коридора. Двама от телохранителите на Кенеди се приближиха. Неш попита:
— Какво иска президентът?
Кенеди бързо се спогледа с Рап, преди да отговори:
— Нямам представа. Ще разберем, когато стигнем.
Рап и Неш се разделиха с началничката си и слязоха по задното стълбище до мястото, където бяха оставили колата. Рап спря с ключовете в ръка и погледна към булеварда, където екипи от спецполицаи претърсваха останките от един от най-известните ресторанти във Вашингтон. Мястото приличаше повече на археологически разкопки, отколкото на местопрестъпление. Големият паркинг беше разделен на десетина секции с жълта пластмасова лента и оранжеви конуси. Полицаите разравяха останките с лопати или с ръце. За всеки случай наблизо чакаше кран, но повечето тежки отломки вече бяха разчистени.
ФБР търсеше улики. Претърсваше всяко парче от разрушената сграда. В това бяха специалисти — да събират веществени доказателства и да подготвят материали за повдигане на обвинения. Можеха да намерят пръстов отпечатък на останките от детонатора, да открият кой го е направил, да проследят всяка стъпка на убиеца. Няколко години щяха да подготвят делото за съда, а след още десетина можеха да убедят някое чуждо правителство да им предаде главния виновник. Процесът беше бавен и мъчителен.
Рап поклати глава и осъзна, че президентът иска от него да ускори нещата. В тази задача нямаше да играе ролята на съдия и съдебни заседатели — само на палач. Той се качи в колата, запали и даде на задна. Докато излязат от охраняваната зона на Втора улица, изслуша едно гласово съобщение от Коулман. На „Конститюшън“ зави надясно.
След около две пресечки, мислейки за съобщението на Коулман, попита:
— Ходил ли си на психолог? — Знаеше, че въпросът ще прозвучи странно на Неш, затова добави: — Айрини ме кара да тръгна на сеанси.
— Може би няма да е зле — отговори Неш, без да издаде нищо.
— Отидох след смъртта на Ана. Не мина много добре.
Неш го погледна косо.
— Да… предполагам.
— Какво означава това? — попита Рап, като се изсмя самоиронично.
— Хората като теб не умеят да говорят за чувствата си. Нямам нищо против това. Мисля, че психотерапията помага, но и много хора я използват като патерица.
— Да… Маги сигурно я одобрява. Ана се опитваше да ме накара да ходим на психолог. Щяло да ни помогне да решим някои от проблемите си.
— Маги ги приказва същите. Знам, че от време на време ходи при един. Не говори много за това, но мисли, че ще е добре за мен да поговоря с някого.
Рап зави по Пенсилвания Авеню и добави:
— Естеството на работата ни не позволява да споделяме тайните си пред психиатри.
— Да, и аз това се опитвам да й обясня.
Рап се изкушаваше да му каже за съобщението на Коулман. Доктор Люис очевидно не беше единственият психолог, чийто кабинет е бил подслушван. Макс Джонсън бе признал, че Адамс го е накарал да следи Маги Неш. Когато узнал, че посещава психолог два пъти месечно, наредил да подслушват кабинета му. Рап обаче не можеше да каже това на приятеля си. Поне не днес. Сега трябваше да го закара в Белия дом и да го остави да преживее своя момент на слава. После щеше да му каже всички подробности, пък нека тогава да решава съдбата на Адамс.
Влязоха в района на Белия дом през югозападната врата и спряха на паркинга за посетители откъм Екзекютив Авеню. Предадоха пистолетите си на един служител на охраната, който ги провери, затвори ги в оръжейния сейф и им даде разписки. Рап погледна книгата за посетители и със задоволство установи, че Кенеди вече е дошла. Бяха я докарали от Капитолия със сирени и без да спират на светофарите.
Вървяха по късия коридор и Неш понечи да завие към Оперативната зала. Рап го хвана за ръката:
— Днес сме на горния етаж.
— Къде? — изненада се Неш.
Той не идваше много често в Белия дом и нито веднъж не се беше срещал със сегашния президент, но досега всички брифинги се бяха провеждали в Оперативната зала.
— Не знам — излъга Рап.
Тръгна нагоре по стълбите, като се надяваше да не срещнат някого. Беше подготвил изненада и не искаше някой да я провали. Качиха се на главния етаж и завиха към Кабинетната зала. Отпред двама агенти от Сикрет Сървис пазеха вратата на Овалния кабинет. Телохранителите застанаха малко по-нащрек и погледнаха двамата посетители с немигащи очи.
Рап знаеше, че присъствието на хора като него и Неш в сградата винаги изправя на нокти тези момчета. Погледна единия от агентите и поздрави:
— Добър ден, господа.
Те кимнаха, но не казаха нищо. Рап свърна наляво точно преди да стигне до тях и влезе в един помощен кабинет, където седеше административната секретарка на президента. Погледна жената зад бюрото и поздрави:
— Добър ден, Териса. Водя господин Неш при президента.
— Очаква ви. Влизайте.
— Благодаря.
Рап отиде при вратата и надникна през шпионката. Всички бяха там — Маги, Шанън, Рори, Джак и Чарли, а също повечето, ако не и всички, членове на личната охрана на президента и отбрани журналисти. Той се усмихна, отвори вратата, даде знак на Неш да влезе първи и след като приятелят му прекрачи прага, затвори вратата след него и отново доближи око до шпионката.

Майк Неш спря, сякаш бе нагазил в пресен цимент, и се втренчи в усмихнатите лица пред себе си. Някои не ги беше виждал на живо, но ги познаваше, други му бяха интимно близки. Чу изщракването на бравата зад гърба си и се обърна, за да сподели изненадата си с Рап. Видя обаче само голата врата и след секунда осъзна, че това е клопка. Почувства, че се изчервява, и за момент си помисли дали да не избяга, но разбира се, не можеше да го направи. Колкото и да му се искаше, това щеше да бъде в разрез с всичко, на което го бяха учили в Морската пехота. Истинският воин стиска зъби и посреща трудностите; само страхливците бягат. Той бавно се обърна, макар че в момента сто пъти би предпочел да се срещне с цял вражески взвод, отколкото с тази групичка.
Всички се усмихваха, а някои от тях не бяха известни като веселяци. Тук бяха министърът на отбраната, държавният секретар, съветникът по национална сигурност, директорът на Националната разузнавателна служба, директорът на ФБР, председателят на Генералния щаб, няколко души, които не познаваше, но сигурно бяха важни клечки, началничката му и най-голямата изненада — семейството му. И всичко това в може би най-известната стая в света. Жена му държеше Чарли и бе изчервена почти колкото съпруга си.
Всичко започваше да си идва на мястото. Тази сутрин Маги лично беше избрала костюма, ризата и вратовръзката му — нещо, което рядко правеше; беше накарала децата да се изкъпят и да си облекат чисти дрехи; а този Юда — Рап, бе отвлякъл вниманието му и го беше докарал, нищо неподозиращ, като някой среден чиновник на изненадващо парти за четирийсетия му рожден ден. Въпреки неудобството си и лошите мисли, които минаваха през ума му за нещата, които искаше да стори на Рап, Неш се усмихна до уши. Нямаше представа как изглежда, но се чувстваше като пълен глупак. Всички също се хилеха, споглеждаха се и кимаха доволно, че изненадата се е получила. Той се зарече, каквото и да става, да си отмъсти на Рап.
— Господин Неш — заговори президентът, като се приближи, — току-що разбрах, че тази среща е малка изненада за вас.
Неш се опита да каже нещо, но устата му беше твърде пресъхнала, затова само кимна и пое протегнатата ръка на държавния глава. Айрини Кенеди побърза да се нареди до президента.
— Съжалявам, Майк, но знаехме, че няма да приемеш да участваш, ако си уведомен предварително.
Неш облиза устните си и попита дрезгаво:
— В какво трябва да участвам?
— Това е церемония за награждаване — обяви президентът. — За храбростта, която сте проявили в престрелката миналата седмица.
Неш погледна между началничката си и президента и се усмихна на жена си и децата си. Отдясно някой започна да снима, което за служител от разузнаването беше почти толкова опасно, колкото стрелба с едрокалиброво оръжие.
— Това репортер ли е? — попита нервно той.
— Да.
— Ама аз работя под прикритие. Не може да ме снимат — възрази Неш.
— Не се тревожете за това — успокои го президентът. — Ще получите повишение.
— Радвай се, Майк — добави Кенеди. — Малцина от нас имат този шанс.
— Какъв шанс? — попита Неш с половин уста.
— Да получат медал в Овалния кабинет. — Президентът се дръпна встрани и постави ръка върху рамото му. — Обикновено вашите колеги трябва да умрат, за да им се случи такова нещо. Отпуснете се и се забавлявайте.
— Не знам дали трябва… — измърмори Неш.
— Разбира се, че трябва. ЦРУ има голяма нужда от повдигане на бойния дух… По дяволите, след миналата седмица всички се нуждаем от това. — Президентът поведе Неш към близките му. — Имате прекрасна съпруга и страхотни деца. Те много се гордеят с вас.
Кенеди го хвана за другата ръка.
— Всички се гордеем с теб, Майк. Заслужаваш това признание.
Неш се обърна към нея и изръмжа:
— Ами Мич?
Тя отговори, без да го поглежда:
— Ще говорим за това по-късно. Сега се отпусни и се забавлявай.
Неш искаше да говорят за това сега, но жена му и децата се приближиха. Той още се чудеше как Рап е успял да се измъкне, когато видя сълзи в очите на съпругата си. Тя го прегърна и целуна по устните и в този миг Неш забрави гнева към приятеля си. Чарли, малкото сладко бебче, успя да се освободи от ръцете на майка си и се вкопчи в баща си. Другите три деца също дойдоха да го прегърнат. После се изредиха всички членове на президентския екип. Ръкостисканията и потупванията по рамото продължиха близо пет минути. Когато това свърши, Неш се чувстваше значително по-добре.
Тогава започна същинската церемония. Неш връчи Чарли на дъщеря си Шанън и Маги застана от дясната му страна пред величествената камина. Нещата станаха по-сериозни, след като Кенеди подаде на президента почетната грамота и отвори обшитата със синьо кадифе кутия. Докато държавният глава четеше похвалите, Неш се почувства на седмото небе от щастие.
— От името на нашата велика нация имам честта да ви връча най-високото отличие за член на разузнаването — Почетния кръст на разузнавача — за изключителния ви героизъм пред лицето на опасността. — Президентът замълча за момент, погледна Неш и Маги и се усмихна. — Благодаря за самоотвержеността, верността и саможертвата. Вашите решителни и храбри действия по време на терористичното нападение над Националния антитерористичен център спасиха живота на много хора. Вие сте жив пример за чест, смелост и героизъм. Нашата велика нация завинаги ще ви бъде длъжна и се надяваме, че идните поколения американци ще черпят от вашите действия вдъхновение в трудни времена.
Кенеди поднесе медала на Маги, която го взе от тапицираната с коприна кутия със страхопочитание, сякаш беше древна семейна реликва. Нежно постави лентата около врата на съпруга си и го целуна по бузата. Засвяткаха светкавици. Много светкавици. Групови снимки, индивидуални снимки, снимки на цялото семейство. Когато и това свърши, Неш го чакаше още една изненада.
Президентът се приближи и каза:
— Директор Кенеди смята, че е по-добре семейството ви да остане тук, докато ние свършим навън.
Неш не разбра съвсем, но това не му звучеше добре.
— Какво има навън?
Президентът кимна към остъклената врата отляво на бюрото му.
— Медиите. Чакат ни.
Сякаш го караше да произнесе слово пред нацията.
— Аз не се показвам пред медиите, господин президент.
Кенеди се приближи с държавния секретар Уика и министъра на отбраната Ингланд. Уика заговори:
— Хайде. Вие сте човекът, от когото най-много се нуждаем в този момент. Един прекрасно изглеждащ герой.
— И бивш морски пехотинец — добави Ингланд. — Не забравяйте това.
— Не се притеснявайте — продължи президентът. — Няма да ви караме да говорите. Само стойте и се дръжте естествено.
Неш погледна към Кенеди като към последна възможност за спасение. Излезеше ли през тази врата, връщане нямаше да има.
— Айрини?
— Върви, Майк. Това е важно за всички нас. Помисли за колегите си в Ленгли, които всеки ден търпят нападките на пресата. Днес всички те ще се приберат с гордо вдигнати глави, знаейки, че вършим достойни дела.

Северен Арканзас
Когато се събуди, слънцето светеше през ефирните бели щори. Хаким примигна няколко пъти, за да проясни зрението си. На полицата под телевизора имаше DVD устройство. Там примигваха четири малки сини цифри. Ако апаратът показваше правилно, часът беше девет и четирийсет и една. Хаким погледна надолу и видя кръв върху ризата си. Отвори уста и почувства засъхнала кръв и по устните си. Спомни си как се беше закашлял, спомни си мъртвия мъж пред вратата и жената в спалнята и осъзна, че не е било сън. В компанията на Карим всичко това беше възможно. Той беше като ангел на смъртта.
Хаким нямаше сила да се изправи, затова взе дистанционното от близката масичка и включи телевизора. След миг на екрана се появиха водещите от един двайсет и четири часов новинарски канал. Ахмед явно чу телевизора. Влезе с чаша вода и кърпа.
— Как си? — попита тихо.
Хаким не можеше да определи. Чувстваше се отпаднал, но дишаше по-леко от вчера.
— Жив съм. — Погледна зад Ахмед. — Къде е Карим?
Мароканецът се намръщи:
— Навън.
— Какво прави?
— Много е ядосан.
— Защо?
— Заради теб. — Ахмед поклати глава. — Мисли, че ни създаваш проблеми.
Хаким се помъчи да не се ядосва. Не беше той този, който ги бе вкарал в сегашното приключение.
— Казва, че си се превърнал в пречка за мисията.
— Аз ли? — попита Хаким с искрена изненада. При по-добри обстоятелства би се изсмял, но не и сега. — Мисли, че аз съм проблемът? А ти какво мислиш, Ахмед?
— Не е моя работа да мисля. Обучен съм само да изпълнявам.
— Ти да не си маймуна? Ако ти заповяда да се гръмнеш, ще го направиш ли?
Ахмед започна да бърше брадичката му с кърпата.
— Изглеждаш ужасно.
— Защо не отговори на въпроса ми, Ахмед?
Младежът започна да чисти засъхналата кръв.
— Двамата достатъчно се карате. Не искам да се включвам.
— Ще те попитам по друг начин тогава. Разбираш от тактика. Мислиш ли, че реагирах правилно, когато бяхме в Айова… в онази къща? Мислиш ли, че беше правилно да излезе и да застреля онези хора?
— Ами ако бяха полицаи?
— Ако бяха полицаи, сега щяхме да сме мъртви. Нищо нямаше да постигнем, като ги застреляме. Най-добрата тактика е да изчакаш и да видиш какво ще стане. Освен това полицията не използва деца. Това бяха просто един човек и синът му, които отиваха на лов.
— Да, ама ние не го знаехме.
— „Ние“? Имаш предвид, че ти и Карим не го знаехте, а не го знаехте, защото не сте живели в тази страна. Вие не познавате Америка, както я познавам аз. Затова не виждате очевидното. Ти сляпо следваш Карим, а накъде те води той? В друга къща, където уби още двама души. Мъж и жена, които си живееха спокойно, не се бъркаха на никого и с нищо не бяха оскърбили Аллах.
Ахмед погледна през прозореца и измърмори:
— Това са странни времена.
— Кажи ми… не можеше ли просто да ги върже?
— Не знам. Сигурно има причина. — Ахмед се загледа в телевизора и след малко добави: — Нямам право да го критикувам.
— Само това повтаряш, но ако искаш да видиш рая, по-добре започни да мислиш със собствената си глава. Аллах не одобрява това, което правите. Хората в тази къща не бяха неверници. Те с нищо не бяха предизвикали гнева Му.
— Това е друго. Намираме се в сърцето на врага, на хиляди километри от нашите приятели. Трябва да използваме всички средства, за да оцелеем.
— „Всички средства“? Вече говориш като него. Много добре знаеш какво одобрява Аллах и какво не одобрява. Кажи ми… мислиш ли, че би одобрил онова, което сторихте снощи от Негово име?
Преди Ахмед да отговори, Карим влезе през входната врата. Спря в антрето и погледна подозрително двамата мъже.
— Какво си шушукате?
Ахмед побърза да отговори:
— Казвах му за голямата пресконференция в Белия дом.
— За какво?
— Президентът ще говори за случилото се миналата седмица във Вашингтон.
— Какво има да говори? — Карим прибра пистолета си в кобура и свали дънковото си яке. — Ние победихме… те загубиха.
Ахмед погледна нервно Хаким и измънка:
— Обсъждат предположения за разследването.
— Кой?
Ахмед го погледна объркано:
— Не разбирам.
— Кой обсъжда предположения за разследването?
— Репортерите. Цитират източници от правителството.
— Хубаво. Малко информация няма да ни е излишна.
Карим тръгна към кухнята. Ахмед погледна разтревожено Хаким и прошепна:
— Дръж се прилично. Не го ядосвай.
След тези думи последва Карим в кухнята. Хаким отново погледна телевизора и се запита колко още им остава до заключителния сблъсък с полицията. След малко Карим се върна в стаята. Носеше черната раница на Хаким. Постави я на масичката и отвори джобовете. Извади три мобилни телефона и попита:
— Защо не си ми казал за тях?
Хаким погледна трите предплатени апарата, които беше купил преди няколко месеца.
— Казах ти.
— Не си.
Хаким го погледна предпазливо. Карим търсеше нов повод за сбиване.
— Казах ти, когато бяхме в онази ферма. В Айова.
— Не си ми казал.
Хаким преглътна.
— В деня, след като пристигнахме, ги сложих да се зареждат. Бяха в кухнята. На плота.
Въпреки побоя той помнеше всичко. Карим го беше попитал за телефоните.
— Не съм ги видял — заяви той.
Лъжеше.
— Купих ги преди няколко месеца. Могат да се използват и като радиостанции. Включват се със страничните копчета.
— Къде и как си ги купил? — попита Карим, като разтърси телефоните.
— От Ню Орлиънс и платих в брой.
Бяха обсъждали всичко това миналия уикенд.
— Не си спомням да съм ти давал разрешение за това.
— Няма как да се проследят.
— Ами записът от охранителната камера в магазина?
— Възможността е нищожна. Бях с очила и шапка и говорех с британски акцент.
Карим се замисли за момент. Погледна телефоните и заяви:
— Не искам повече тайни. — Хвърли единия телефон на Хаким, а другия на Ахмед, който стоеше до вратата на трапезарията. — Няма да ги включвате без разрешение. Програмирани ли са номерата и на трите?
— Да.
Карим прибра третия телефон в джоба си и излезе, без да каже нищо. Хаким погледна апарата в ръката си и за момент се усъмни в здравия си разум. Дали случилото се в Айова беше само плод на въображението му? Абсурд. Много добре си спомняше, че бяха обсъждали въпроса за телефоните. Изрично бе казал на Карим, че ги е купил, като е спазил всички мерки за сигурност. Беше му обяснил, че апаратите ще им трябват, в случай че се разделят. Това означаваше, че Карим или имаше пропуски в паметта, или удобно забравяше когато му изнася. Хаким знаеше истината и започваше да разбира безумието на Карим. Проблемът не беше в него или в някого другиго. Целта не беше да се защитят Аллах и честта на исляма или да се сразят колониалистите. Всичко се правеше, за да се подхранва егото на Лъва на „Ал Кайда“.

Вашингтон
Рап пътуваше по Масачузетс Авеню към Рок Крийк. Във въображението си виждаше истинска географска карта. Червена линия свързваше основните обекти, важните места и факти. Беше говорил със специален агент Арт Харис, старшия представител на ФБР в Националния антитерористичен център. Арт току-що бе маркирал нов обект върху мисловната карта на Рап, макар че изглеждаше много странно. Рап имаше стопроцентово доверие на Харис, затова внимателно изслуша всички подробности.
Двамата имаха взаимноизгодна уговорка. По неофициални канали Арт предаваше на Рап всяка информация за разследвания на ФБР, които можеха да му послужат. Нищо не оставаше на хартия. През последните няколко години тази навреме получена информация бе позволила на Рап да реагира достатъчно бързо и да изпревари всички останали служители на реда, както и адвокатите.
Харис му разказа за едно разследване в Айова. В мазето на опожарена ферма били намерени два трупа. Били много обгорени и това правело разпознаването невъзможно, но според предварителните данни имали рани от куршуми. Местният шериф бил почти абсолютно сигурен, че са двама ловци, които изчезнали предишния ден. Харис разказа подробно предположенията на шерифа за случилото се. На Рап всичко това му звучеше като добър сценарий за епизод от детективски филм, но се досети, че сигурно има още нещо, защото иначе Арт нямаше да му губи времето.
— Шерифът се е обадил на САТО в Чикаго — обясни Харис.
САТО беше съкращение от Съвместен антитерористичен отряд, създаден след атаките на 11 септември за координиране на действията на многобройните полицейски агенции и подразделения из цялата страна.
— Продължавай.
— Плевнята не се е подпалила. Вътре са намерили припаси… достатъчно, за да преживееш трета световна война. Много храна, оръжие, муниции, пластичен експлозив с детонатори. Също две раници с карти, пари в брой, кредитни карти, фалшиви документи.
— Снимки? — попита Рап, знаейки, че имената на документите ще са фалшиви.
— Да.
— Твоите хора пуснаха ли ги в нашата база данни?
В Националния антитерористичен център имаше богат архив със снимки на доказани и предполагаеми терористи.
— В момента ги проверяват, но не изглежда обещаващо. Вече ги сравниха със снимките на всички обичайни заподозрени. Не сме ровили в целия архив, но едва ли ще излезе нещо. Освен ако не очакваш да са филипинци.
— Не…
Рап се замисли. В селските райони се случваха странни неща. Различни нелегални групировки разполагаха с невероятни количества оръжие. Можеше да не е свързано с неговото разследване, но за всеки случай той каза:
— Ще ми изпратиш ли снимките на миникомпютъра?
— Разбира се. Има и още нещо, което може да те заинтересува. Фермата е купена преди около шест месеца от фирма. Сделката е извършена чрез кантора в Ню Йорк.
— Сигурно не е нещо необичайно — измърмори Рап, който също го беше правил.
— Така е. Според шерифа никой не е виждал никого около къщата. Доста странно, ако е на някого от онези откачалки, дето се готвят за края на света. Те обикновено превръщат базите си в истински военни лагери. Постоянно гъмжи от хора.
— Да… Сигурно си прав.
— Просто реших да ти кажа. Не бих се изненадал, ако в понеделник гениите от министерството ни изпратят да разпитаме адвоката, извършил сделката. Ако не за друго, заради наркотиците.
Беше петък около обяд. Рап обмисли различните възможности.
— Шерифът случайно дал ли е на хората ти копие от нотариалния акт и другите документи?
— В обществения архив са. Накарал съм да ми извадят копия.
— Добре. Изпрати ми ги. И се обади на Маркъс. Вашите хора от Чикаго огледали ли са мястото?
— Преди около час са пристигнали. Отрядът за бързо реагиране е в готовност.
— Добре.
Рап зави по Шеридан Съркъл и продължи към Декатур Плейс. Мястото, където отиваше, беше на Ес Стрийт, но искаше първо да обиколи и да огледа за нещо интересно. Право напред видя онова, което търсеше.
— Арт, трябва да затварям. Благодаря за информацията и ми се обади веднага щом научиш нещо повече.
Рап затвори и веднага натисна копчето за бързо набиране на номера на Маркъс Дюмон. След няколко секунди компютърният гений вдигна телефона.
— Маркъс… до няколко минути ще получиш имейл от Арт. Това са копия на нотариален акт и документи за продажба на ферма в Айова. Купена е преди няколко месеца от името на някаква фирма. Сделката е сключена от адвокатска кантора в Ню Йорк. Можеш ли да проникнеш в компютрите им и да разбереш откъде са дошли парите?
— За купуването на имота ли?
— Да.
— Лесна работа. Дай ми един час.
— Благодаря. Обади ми се, щом разбереш нещо.
Рап намали и се взря в матовите прозорци на голямата къща. От другата страна на вратата стоеше мъж със сериозно лице, имаше и куче. В края на карето Рап зави наляво по Двайсет и втора улица и после пак по Ес Стрийт. След няколко метра спря и извади визитната картичка. Беше градски номер, затова той пропусна първите три цифри и набра останалите седем. Обади се женски глас:
— Личният телефон на господин Сидоров. Какво желаете?
— Пьотър може ли да се обади?
— А вашето име?
— Не е от значение. Кажете му, че се обажда приятелят му от снощи. — Рап погледна към наскоро купената за осем милиона къща във федералистки стил. — Повярвайте ми, ще иска да говори с мен.
Не се наложи да чака много. Познатият глас на Сидоров скоро се чу от друга страна:
— Господин Рап, радвам се, че се обаждате толкова скоро. Значи решихте да приемете офертата ми?
Рап потрепери — от отдела за контрашпионаж на ФБР имаха навика да подслушват телефоните на хора като него. Трябваше да води разговорите по възможно най-безопасния начин.
— Всъщност си мислех, че може вие да започнете да работите за нас.
Сидоров се изкиска:
— Нямате достатъчно пари, за да ме купите.
— Може би, но се надявах да го направите от любов към свободата и демокрацията.
— Да, това е единственият ви шанс. Вижте… обадих се на един приятел в руското разузнаване и той ми разказа за вашите подвизи. Вие сте много интересен човек. Също и опасен, ако вярвам на източника си.
— Само ако ме ядосате.
— О, надявам се да не съм ви засегнал — с престорен страх отбеляза руснакът.
— Още не.
— Снощи не изглеждахте много доволен.
— Повече ме дразни бизнес партньорът ви.
— Той само се опитва да припечели някоя пара. Не мога да си представя да живея с мизерната ви държавна пенсия.
— С вашия ексцентричен начин на живот сигурно ще е трудно. Но не това е проблемът. Нарушил е правилата, въпреки че много добре ги знае.
— Ами аз? — предизвикателно попита Сидоров.
— Доколкото знам, не сте нарушили нито един закон.
— Ха — изсмя се руснакът, — още не ме познавате добре.
— Знам достатъчно. Аз също разпитах за вас.
— И какво?
Рап не коментира.
— Мисля, че трябва да обсъдим някои неща.
— С удоволствие. Как сте с времето тази вечер?
— Зает съм — отговори Рап, като погледна къщата. — Какво ще кажете за сега?
Сидоров се изсмя:
— Едва ставам, господин Рап. Още не съм се нагодил към часовата разлика и снощи стоях до късно.
— Няма проблем. Аз също не съм спал много. Освен това вие руснаците държите много на алкохол. — Рап потегли и зави пред входа на имението. — Слушайте, в момента съм пред къщата ви. Поканете ме на едно кафе. Тази сутрин имам да правя много неща.
Изгаси двигателя и слезе. Докато преброи до десет, Сидоров се показа от един прозорец на втория етаж. Беше по халат.
— Много сте бърз, господин Рап. Откъде да съм сигурен, че не сте дошли да ме убиете?
Рап го погледна и се замисли какво уверение да му даде.
— Първо… не обичам да сера в задния си двор.
— Тоест?
— Това е Вашингтон. Аз живея тук. Рискувам да ме хванат. Освен това нямаше да ви се обаждам. Щях направо да ви убия. Дори нямаше да разберете.
Сидоров се замисли.
— Сигурно сте прав — отбеляза след малко. — Ще кажа на хората си да ви пуснат. Изчакайте няколко минути да се облека.

Северен Арканзас
Хаким седеше на мекото кожено кресло и бавно ядеше банан. Прокарваше хапките с лимонов сок, който Ахмед му беше направил. Високият мароканец беше излязъл навън да огледа за опасности — наказание, задето се грижеше за Хаким. Карим явно се тревожеше от тази проява на грижи от страна на младежа. Той винаги беше презирал слабите. Още от дете. Не търпеше оправдания или оплаквания.
Хаким го гледаше как крачи от единия до другия край на къщата. Личеше си, че Карим се дразни при вида на болния. Въпреки че той сам го беше пребил. Достатъчно самолюбив беше, за да оправдае постъпката си. За него Хаким си просеше боя, наказанието беше заслужено. Вероятно си мислеше, че ако приятелят му беше по-трениран, щеше да преживее по-леко ударите. Всичко това беше безумно, разбира се, но му даваше оправдание за стореното и повод да се отнася към Хаким с презрение.
Входната врата се отвори и Ахмед влезе. Подпря пушката си на стената и свали бинокъла от врата си. Лицето му беше зачервено.
— Чисто е — обяви. — Наоколо няма никого.
Карим се изпъчи.
— Чух кучета.
— Да. От другата къща долу. Има няколко.
— В двор ли са?
— Не.
— Какво ще правим, ако дойдат тук?
Ахмед погледна нервно Хаким, сякаш очакваше да му подскаже. След малко отговори:
— Ами… ще ги застреляме.
— Може би. — Карим бавно се обърна и погледна болния. — Това място не ми харесва.
— Защо? — попита Хаким.
Карим замълча за малко, сякаш нямаше намерение да отговори. Сетне каза:
— Има твърде много неизвестни.
— Например?
— Не знаем дали собствениците са чакали гости. Може да са очаквали доставка. Телефонът вече звъня два пъти. — Погледна снимките на камината. — Може би имат близки, които живеят наблизо.
Да, прав беше. Но всичко това можеше да се избегне. Хаким реши да рискува и да изтъкне очевидното:
— Може би ако не бързаше да убиваш всеки, на когото се натъкнем, щяхме да знаем отговорите на някои от тези въпроси.
Карим погледна Ахмед и поклати глава. Изражението му казваше: „Виждаш ли? Точно за това ти приказвах.“ Отново се обърна към Хаким:
— Какво ти става бе? Защо спориш за всичко, което кажа?
— Защо трябва да убиваш всеки, когото срещнем?
Карим погледна приятеля си с неприкрито презрение. Сякаш Хаким беше болно куче, което трябва да бъде убито. Ако не го направеше навреме, можеше да зарази и Ахмед. Трябваше да се махнат оттук. Жената все още беше в леглото. Карим мислеше да я премести, но възглавницата, чаршафите и дюшекът бяха наквасени с кръв. Старецът и кучето бяха в ъгъла на гаража под едно платнище. Можеше да убие и Хаким, както си седи на коженото кресло, и да го остави там. Можеше да го нагласи като самоубийство, за да заблуди полицията. Планът изглеждаше добре. Да изпочупи всичко, да застреля приятеля си в главата и да остави пистолета в ръката му. Карим вече обмисляше как да го направи, без Хаким да заподозре намеренията му, когато Ахмед посочи телевизора:
— Започва.
Тримата погледнаха екрана. Американският президент се качи на подиума в парка на Белия дом и започна да чете предварително подготвена реч. Карим се намръщи и за момент си помисли какво ли ще е, ако убие президента на Съединените щати. Така със сигурност щеше да си спечели вечна слава пред Аллах и мюсюлманите по целия свят. Президентът мънкаше някакви глупости за труда, дълга, саможертвата и упоритостта на спасителите и полицаите през изминалата седмица. Карим не за първи път забеляза, че големите политици обожават да слушат собствения си глас. Те бяха като ходещи речници. Използваха по няколко прилагателни, когато и едно щеше да свърши работа. Така сигурно се мислеха за по-умни.
Президентът говореше за загубата, която ги е сполетяла. Задави се, когато спомена, че бил загубил скъпи приятели в експлозиите, и кратко спомена, че почти всеки ден през последната седмица е ходил на погребения. С по-властен глас изброи няколко трагични събития, сполетели страната през последните осем години, и даде пример как американците винаги са устоявали на трудностите и са оцелявали. Това, което каза после, прикова интереса на Карим.
— Във връзка с подлите нападения от миналата седмица има една неразказана глава, която досега пазех в тайна от вас. Причините да не обявя това по-рано са сложни, но най-общо са свързани с проблемите на националната сигурност. Освен трите ресторанта, които бяха взривени миналата седмица, бе извършено нападение и срещу една федерална сграда във Вирджиния. Вече се чуват всякакви слухове за това коя е сградата и за подробностите около нападението. Става дума за Националния антитерористичен център. Както подсказва името, това е сравнително новообразувано звено от отделите за борба с тероризма на ФБР и ЦРУ, включващо също специалисти от още десетина други служби и организации. Това е главният щаб на борбата срещу тероризма. Броени часове след подлите нападения във Вашингтон миналата седмица…
Карим посочи телевизора и закрещя:
— Подли! Пускат безпилотни самолети от Пакистан и бомбардират села с жени и деца, а нас нарича подлеци!
Хаким се изкушаваше да изтъкне, че причината за тези бомбардировки е в това, че „Ал Кайда“ обича да се крие под полите на споменатите жени, но реши, че това ще изкара приятеля му от кожата, а искаше да остане жив поне докато президентът завърши речта си.
— … през портала на Националния антитерористичен център влязъл черен микробус, маскиран като автомобил на спасителните служби. Вътре имало шестима тежко въоръжени мъже, дегизирани като полицаи от специалните части. Те застреляли охраната и проникнали в сградата. Качили се на последния етаж, където се намира Оперативният център за борба с тероризма. Нападателите нахлули там и открили огън по невъоръжените служители, които в това време самоотвержено се опитвали да помагат на хората, ангажирани в спасителните операции. За щастие няколко от тях имали оръжие. Един такъв човек е при нас днес.
Президентът замълча и погледна към по-млад мъж с черен костюм и медал, окачен на врата му на трицветна копринена лента.
— Искам да ви представя Майк Неш. Господин Неш е бивш офицер от Морската пехота и доскоро работеше като агент под прикритие в службата за секретно разузнаване на ЦРУ.
Карим посочи телевизора и изрева:
— Това е змията, която изпращаше агентите си в нашите джамии!
Президентът продължи:
— Господин Неш е бил в сградата миналата седмица по време на нападението и с ужас и объркване видял как шестимата въоръжени мъже нахлуват в оперативния център и започват да избиват колегите му. Опитен боец и специалист по военна тактика, господин Неш преценил ситуацията и реагирал мигновено. Пренебрегвайки опасността, той направил последното, което са очаквали терористите… Нападнал бойната им формация. Храбростта и превъзходната му подготовка изненадали терористите. Само за няколко секунди, въоръжен единствено с пистолет, господин Неш застрелял и убил и шестимата. Скоро обаче той забелязал, че мъжете носят жилетки, натъпкани с експлозив и снабдени с часовникови взриватели, нагласени да избухнат след по-малко от две минути. Господин Неш и колегите му мигновено намерили решение и успели да изхвърлят шестте трупа през прозореца на шестия етаж. Експлозивите избухнали, без да причинят повече жертви. Смелостта на господин Неш трябва да ни напомня…
Хаким забеляза летящия предмет части от секундата преди той да удари телевизора и да разбие екрана. Обърна се и видя Карим, стиснал яростно юмруци и с опънати сухожилия на врата, сякаш всеки момент щяха да пробият кожата и да изскочат навън.
— Лъжи! — закрещя. — Това са лъжи!
Хаким погледна крадешком Ахмед, който стоеше забил поглед в пода и не смееше да погледне командира си.
— Говорят за чест и смелост… те нищо не разбират от тези неща! Чухте ли го? Превъзходната му подготовка! — Карим закрачи из стаята, като гневно тропаше с крака. Изрита стъклената масичка толкова силно, че тя се разби. — Превъзходна подготовка! Ще им покажа аз! Ще им покажа какво са храброст и превъзходна подготовка! — Като побесняло животно се обърна и се втренчи в приятеля си. — И на тебе ще ти покажа! Ти се съмняваш в моята смелост! Казваш, че съм ги изпратил да умрат напразно! Че съм прекалено страхлив, за да жертвам себе си! Сега _всички_ ще се жертваме! Дори по-рано, отколкото си очаквал. Ще отидем във Вашингтон и ще покажем пред света, че президентът е лъжлив кучи син! Ще покажа на тоя Майк Неш как се бият истинските воини!

Вашингтон
Когато входната врата се отвори, Рап видя едно враждебно лице. Пред него стоеше едрият руснак, който преди по-малко от дванайсет часа едва не му бе отнесъл главата. Рап почувства болка в лявото слепоочие само при вида на мъжагата. Телохранителят беше с превързано гърло и имаше хубава синина от удара на Рийвърс, но въпреки това беше на поста си, което говореше много за него. След такъв пердах малцина биха отишли на работа с желание на следващата сутрин. Този тип беше или много предан на работодателя си, или много глупав. Рап се надяваше да е първото, защото във втория случай всички усилия да му влее малко мозък щяха да са напразни.
Този път бодигардът беше по-предпазлив. Посочи кръста на Рап и изхриптя:
— Разкопчай сакото.
Рап разкопча двете копчета и разгърна дрехата. Над левия хълбок носеше пистолет.
— Остави играчките навън — нареди бодигардът.
— Не става.
Много беше важно да не отстъпва. Той нямаше видими физически поражения от снощното спречкване.
— Нямаш избор.
— Я си го начукай. Това е моят град, не твоят.
Якият руснак го изгледа изпитателно. След малко каза:
— Чакай.
И затвори вратата.
Рап остана на мястото си и се почуди какво ще прави, ако му кажат да се разкара. Беше уведомил Кенеди къде отива, за да има обяснение, ако някоя друга федерална служба реши да го следи, но нямаше подкрепления, а беше известно, че ако играта загрубее, руснаците не зачитат правила. Отдавна бе научил урока, че без оръжие няма сигурност. Не обичаше да оставя пистолета си дори когато влизаше в Белия дом. Абсурд беше да се лиши от него тук.
След малко вратата се отвори. Този път се появи самият Сидоров. Беше бос, по скъсани дънки и избеляла синя фланелка. Приличаше повече на рокаджия след тежък запой, отколкото на милиардер. Усмихна се на Рап:
— С вас винаги ли се общува толкова трудно?
— Може би — отговори Рап, след като се замисли за момент. — Не се обиждайте, Пьотър, но не ви познавам и нямам представа кой друг е в къщата. С годините съм си създал доста врагове.
Сидоров отвори вратата по-широко.
— Разбирам ви. Аз самият съм преживял три опита за покушение.
Обърна се и влезе във фоайето, постлано с шахматно разположени черни и бели мраморни плочи. Рап го последва и се огледа. Отдясно имаше голямо извито стълбище, достатъчно широко, за да минат едновременно четирима души. Сидоров тръгна по централния коридор, който разделяше къщата по средата. Рап вървеше след него, като поглеждаше в стаите отляво и отдясно, когато минаваше покрай тях. Имаше музикален салон, библиотека, всекидневна, трапезария и втора дневна. Всичките — празни. В дъното на коридора влязоха в огромна кухня, която изглеждаше прилежно възстановена в оригиналния си вид от 30-те години на двайсети век. От другата страна на централния плот стоеше старица със сив пеньоар.
Сидоров й каза нещо на руски, мина през кухнята и излезе на остъклена тераса. Настани се на бял дървен шезлонг и махна към друг стол през масата. Рап седна и домакинът му предложи да си избере между „Файненшъл Таймс“ и „Уолстрийт Джърнъл“. Рап не взе нито единия от двата.
Сидоров започна да преглежда първата страница на „Файненшъл Таймс“.
— Така… с какво мога да помогна на знаменития Мич Рап?
— Снощи хубаво си поговорих с вашия човек — Макс.
— Много способно момче — отбеляза руснакът, без да вдига очи от вестника. — Удивен съм, че вашето ЦРУ не е намерило начин да го използва по-пълноценно.
— Предполагам, че при други обстоятелства щяха да го използват, но сега времената са други.
— Да, така е. Това се опитвам да обясня и на бодигарда си, който, съвсем разбираемо, не ви харесва много.
— Нямам нищо срещу него. Просто исках да взема Джонсън и да се омета, а той ми пречеше.
— Защо толкова ви беше притрябвал? Едва ли заради съвместната му работа с мен.
За това Рап не беше много сигурен. Дали Джонсън бе продавал допълнителна информация на Сидоров или на друг? Това трябваше да се изясни, но в момента той искаше да обсъдят нещо друго.
— Отношенията му с вас не ме интересуват. Поне засега. Да кажем просто, че някои от нещата, които е правил, засегнаха определени хора.
— Какви неща?
— Неща, в които е по-добре да не се бъркате.
— Ясно.
Старицата донесе табличка с чаши и каничка и сипа кафе за двамата. Сидоров си сложи сметана и захар. Рап го предпочиташе черно.
— Добре. Какво мога да направя за вас в този ранен час?
— Ранен ли? Почти обяд е.
Сидоров се усмихна:
— Аз съм млад човек, господин Рап. Понятието „рано“ е относително.
— Предполагам. — Рап отпи глътка кафе. — Макс ми разказа за дейността ви в Куба.
— Наистина ли? Платих му доста солидна сума. Надявах се, че за тези пари ще си държи устата затворена.
— Умея да предразполагам хората.
— Да… представям си. — Сидоров го погледна изпитателно. — Добре, за какво сте тук?
— Свързано е с Куба.
— Да?
— Имате ли връзки с генерал Рамирес?
— Всеки, който иска разрешение да прави нещо в Куба, минава през Рамирес.
— Така се говори. — Рап побутна чашата си и добави: — Искам да се срещна с него.
— Мисля, че може да се уреди.
— На четири очи.
— Разбира се. Но защо трябва аз да ви помагам?
— Не искам да разбере, че ще се среща с мене, докато не стане твърде късно, за да се откаже. И предпочитам да се срещнем на неутрална територия.
— Генералът е опасен човек — измърмори Сидоров.
— А за мен какво мислите, Пьотър?
Руснакът се замисли за момент, после обясни:
— Три години съм изгубил, докато създам тази връзка. Инвестирал съм сериозни средства. Защо да я подлагам на изпитание с нещо, което очевидно крие голям риск?
Рап беше очаквал този отговор.
— Защото мисля, че можете да го използвате за своя изгода.
— Как?
Рап се усмихна:
— Това е неофициална информация, но има един човек, който живее недалеч оттук. В голяма бяла къща. Сигурно се сещате. По причини, които не съм сигурен, че можете да разберете, той не е доволен от определени събития през последната седмица. — Рап не се стесняваше и да преувеличи малко. — Нареди ми да накажа всеки, който по някакъв начин е помогнал на терористите.
— Какво общо има генерал Рамирес?
Рап обясни как откраднатите наркотици са били превозени до Куба. Как Рамирес е позволил на терористите да използват страната му като база за подготовка на нападението, а в замяна е получил солиден дял от наркотиците.
Сидоров се намръщи, докато слушаше. След като Рап свърши, заяви:
— Ненавиждам наркотиците. Бягам от тях като от чума. Много вредят на бизнеса, особено на моя, но не обвинявам онези, които са решили да изкарват прехраната си с тях.
— Не ви карам да застанете срещу Рамирес.
— Искате само да ви помогна да го убиете.
Рап не отговори пряко:
— Искам да дам на генерала шанс да се реваншира за стореното.
— По какъв начин?
— Като ми даде информация за човека, с когото е работил.
— Някой от терористите ли?
— Да.
— Ами ако не иска да ви каже?
— Ще ми каже, вярвайте ми.
Сидоров се замисли. След малко измърмори:
— Тези терористи са лоши хора. Не мога да ги разбера и не искам да имам нищо общо с тях. Все още не виждам причина да се замесвам в това.
Рап се усмихна. Сидоров, като всеки добър бизнесмен, искаше да знае какво ще спечели.
— Когато Кастро си отиде окончателно, ще настане истинска война за позиции. Каквото и да сте купили или взели под наем там, конкуренцията ще бъде огромна — кубинските емигранти, чиито имоти са били отнети от диктатора. Ще си ги поискат обратно или поне да получат някакви компенсации за тях. Борбата ще бъде жестока и скъпа и всеки съюзник ще ви бъде от полза. Но няма какво да ви обяснявам, нали точно затова сте наели Макс Джонсън да се рови в мръсните тайни на важни сенатори и конгресмени.
Сидоров се усмихна:
— Сигурно имате да предложите и още нещо.
— Моите услуги.
— Вашите услуги?
— Тази армия от телохранители около вас е доказателство, че през сравнително кратката си кариера сте си създали доста врагове.
— Така е.
— Както знаете, аз имам известна репутация… умения, които могат да всеят респект у някои хора.
— Слушам внимателно.
— Готов съм да ви предложа известна защита. Може би да се разправя с някои от най-ожесточените ви неприятели по начин, който ще накара останалите да внимават.
Сидоров сгъна вестника и няколко пъти се потупа по крака с него. После измърмори:
— Мисля, че може да се уреди нещо.

Северен Арканзас
Карим даде отдушник на част от гнева си, като счупи няколко лампи и събори всички снимки от полицата на камината. Хаким седеше на креслото и не смееше да помръдне. Пистолетът ясно изпъкваше под разпасаната риза на приятеля му. По-добре беше да изчака бурята да отмине. След няколко минути Карим най-после се поуспокои. Обяви, че тръгват точно след един час. Искаше всички да се изкъпят и обръснат за пътуването. Нареди на Ахмед да претърси кухнята и да вземе всичката храна, която намери, после взе големия пътен атлас, който откри в една секция, и го хвърли на Хаким.
— Намери най-добрия път, за да стигнем там.
— Къде? — прошепна Хаким с най-кроткия си тон.
— Във Вашингтон!
Хаким имаше чувството, че Карим търси най-малкия повод да се отърве от него, затова кимна и започна да разлиства атласа.
— И дръж под око прозореца! — изкрещя Карим.
След това излезе. Спря в кухнята, за да каже нещо на Ахмед, после отиде в банята. Чу се шуртене на душ. Десет секунди по-късно Ахмед се появи на вратата. Изглеждаше уплашен. Приближи се до Хаким, като нервно се озърташе. Когато дойде при него, прошепна:
— Можеш ли да се движиш?
Хаким не разбра. Ахмед бързо извади нещо от джоба си и му го подаде. Прошепна трескаво:
— Иска да те убие. Така ми каза. Вземи.
Хаким напипа ключове от кола.
— В гаража има една бяла кола — продължи Ахмед. — Сложих раницата ти на предната седалка. Бягай! Тръгвай веднага, преди да е излязъл от банята.
Дръпна го от креслото и го вдигна на крака.
Хаким се чувстваше буквално като пребит. Болеше го толкова силно, че не знаеше дали ще може да помръдне, но някак успя. Отначало правеше малки крачки. Тътреше се като старец. Стигна до входната врата сам и погледна назад, за да благодари на Ахмед, но него вече го нямаше. От кухнята се чуваше тряскане на шкафове. Хаким отвори вратата и я затвори след себе си. Мина по верандата и там се закова на място. Имаше само три стъпала, но му се струваха като пропаст. Вкопчи се в парапета и си наложи да направи първата крачка. Тялото му се извъртя и го проряза непоносима болка. Сякаш някой заби нож в гърдите му. Досещаше се какво му е. Едно от счупените му ребра разкъсваше меките тъкани на левия му бял дроб.
Буквално се изтърколи по последните две стъпала, после се затътри през двора, влачейки левия си крак. Болката беше непоносима. Опасяваше се, че всеки момент може да се закашля и тогава всичко щеше да свърши. Щеше да падне насред покрития с чакъл двор и да изгуби съзнание. Карим щеше да се приближи с онова надменно, неодобрително изражение и преди да го убие, щеше да изтърси още някоя глупост. Някоя гръмка фраза, с която да представи предателството към най-добрия си приятел като благородно дело. Това повече от всичко друго накара Хаким да се мобилизира и да продължи към гаража. Омразата, която изпитваше срещу Карим сега, не можеше да се сравнява с никое друго чувство.
Искаше да успее. Искаше да оцелее и да накара арогантния си приятел да изпита болката от предателството. Искаше глупакът да се опита да стигне сам до Вашингтон, искаше Лъва на „Ал Кайда“ да се провали и да почувства настъпването на смъртта, както я бяха посрещнали шестимата храбри воини.
За късмет гаражът беше по-близо, отколкото плевнята, в която бяха скрили караваната. Хаким се повлече към страничната врата, като си поемаше въздух на пресекулки. Това беше единственият начин да преодолее пронизващата болка. Не смееше да погледне назад, докато не стигна до металната вратичка, и дори тогава го направи само за миг. От къщата все още не се беше появил никой. Хаким натисна дръжката и почти прелетя през прага. Лампата се включи от сензор за движение. Той затръшна вратата след себе си и понечи да отвори двойната порта на гаража, но реши първо да се качи в колата. Вътре сигурно имаше дистанционно устройство за отваряне.
Колата беше голям бял „Кадилак DTS“. Собственикът му беше направил услугата да паркира на заден ход. Хаким отвори лявата врата и с облекчение видя раницата си, която Ахмед беше оставил отдясно. Подпря се с една ръка на покрива, с другата на вратата и внимателно започна да се намества на седалката. В един момент болката стана непоносима и той просто се отпусна. Хвана се за кормилото, качи първо десния, после левия си крак. Остана неподвижен известно време, като се чудеше дали няма да изгуби съзнание.
Стори му се цяла вечност, но сигурно не бяха минали и пет секунди. Някакъв глас като че ли го напътстваше. Ръководеше всяка негова стъпка. Сега му казваше да сложи ключа в стартера. Той го постави и го завъртя. Таблото светна. Хаким потърси копчето за дистанционно отваряне на вратата, но нямаше. Огледа цялото табло и накрая го забеляза на страничното огледало. Натисна го и вратата започна да се отваря.
Хаким натисна спирачката, премести скоростния лост в положение за потегляне и се подготви за най-лошото. Ако Карим се опиташе да му препречи пътя, щеше да се наложи да го прегази. Надяваше се от другата страна да види само дневната светлина, но отмъстителната му половина искаше оня надут глупак да го чака отпред. Сниши се и се приготви да залегне и да натисне газта. С всеки сантиметър издигане на вратата напрежението растеше. Накрая тя съвсем се отвори и той видя, че дворът е празен. Без да се надига, премести крака си от спирачката на газта.
В къщата Ахмед още ровеше из кухненските шкафове, като се опитваше да вдига колкото можеше повече шум. Броеше наум. Най-много се страхуваше, че Хаким няма да се добере до колата. Как щеше да реагира Карим, ако го намереше навън, в безсъзнание на чакъла? Ахмед понечи да отиде в хола и да погледне през прозореца, но се спря. Реши да даде на Хаким още трийсет секунди. Нямаше да рискува да му помага повече, иначе самият той рискуваше да стане пушечно месо. Молеше се мислено на Аллах, призоваваше го да даде сили на Хаким.
Ахмед не разбираше какво става. Не можеше да изпитва нищо друго към Карим освен уважение. Той беше удивителен командир и най-способният водач, когото мароканецът познаваше, но в отношенията с най-добрия приятел от детството си направо излизаше от кожата си. Имаше моменти през последните няколко дни, когато Ахмед имаше чувството, че гледа две каращи се осемгодишни хлапета. Постоянни злобни забележки. Постоянни препирни за всичко, за което се сетят. И накрая онази случка в Айова с двамата ловци. Тогава Ахмед за първи път си помисли, че Карим е сгрешил. Всеки прави грешки, но тази беше очевидна. Ахмед бе убеден, че причината е в завистта на Карим към приятеля му от детинство. Карим се изживяваше като герой и затова всеки около него трябваше да му се подчинява безпрекословно. Затова излезе от къщата в Айова — за да направи на пух и прах всички внимателно обмислени планове и да ги тласне към сегашното опасно и непредвидимо приключение.
Ахмед за втори път преброи до трийсет и тръгна към дневната, като изрита една тенджера на пода в кухнята. Погледна през големия прозорец на стаята. С радост видя как предният капак на бялата кола се показва от гаража. Мярна Хаким през предното стъкло и му се стори, че на брадичката му има кръв.
„Дръж се — призова го наум. — Не припадай. Аллах, дай му сили! Моля те, закриляй го.“ Колата зави покрай плевнята и даде газ. Изкачи се по криволичещия път, вдигайки прах, и след малко задните фарове се скриха. Ахмед си отдъхна, но облекчението му не продължи дълго. Шуртенето на вода от банята изведнъж спря.

Централата на ЦРУ, Ленгли, Вирджиния
Рап спря в подземния гараж и се качи с асансьора на първия етаж. Мина покрай магазинчето и барчето, като се усмихваше в приятно очакване. Голямата двойна врата на Тържествената зала беше отворена и вътре се виждаха доста хора. Той влезе и спря за момент, като огледа гостите, търсейки признак за някаква непредвидена неприятност, без да спира поглед за твърде дълго върху ничие лице. Обикновено пропускаше подобни събития. Предпочиташе да общува възможно по-малко с хората от централата на Управлението. Днес обаче беше изключение.
Събирането беше буквално панаир на службите за национална сигурност — тук бяха големите клечки от всяка агенция или организация, която има нещо общо с борбата срещу тероризма. Както обикновено, в залата не се допускаха репортери или фотографи. За тях щеше да има време по-късно, но засега събитието бе повод служителите от тайното разузнаване да се покажат от скривалищата си и да отпразнуват награждаването на един свой колега. Повечето от тези хора имаха необходимия достъп до секретна информация или подходящите познати, за да знаят цялата истина за случилото се в деня на атаките, и мнозина се обръщаха да погледнат Рап — другия герой от онзи следобед. Професионалистите щяха да шушукат помежду си, но никой нямаше да престъпи клетвата си. Всички знаеха, че има основателна причина човек с позицията на Рап да остане в сянка. Трябваше обаче да бъде реалист. Историята за ролята му щеше да се носи от уста на уста и при толкова предаване и препредаване нямаше как да предвиди какво ще излезе накрая.
Рап чу бебешко пискане от лявата си страна и тръгна натам. На такъв прием едва ли бяха поканени много деца, затова най-вероятно беше чул гласа на Чарли Неш. Искаше да поздрави децата и Маги, да им каже колко се гордее с техния баща и съпруг, може би да потърси Арт Харис за кратък обмен на информация и после да се маха.
Едва направи три крачки, когато ухилената до уши Джули Тритин му препречи пътя. Едва метър и петдесет с високи токчета, дребната брюнетка беше изгряваща звезда в Съвета за национална сигурност. Идваше от армията и се бе изявила в една важна операция на военното разузнаване.
Тритин погледна Рап и се усмихна игриво:
— Е, Мичъл. Как успя да извъртиш тоя номер?
Рап се усмихна сдържано.
— За какво говориш, Джули?
Тритин вдигна чашата си с шампанско като за тост.
— Очаквах да кажеш така. — Заобиколи го отдясно и го хвана под ръка. Поведе го към близкия ъгъл. — Много добре.
Рап кимна и продължи да оглежда тълпата.
— Да, добре се получи.
— Знаеш какво имам предвид. За „храброст“. Между другото, къде е твоят медал?
Рап само се засмя.
— Според моите източници ролите в престрелката са били малко разменени.
— Какви източници?
— Не се опитвай да ме будалкаш. Знам, че ти си нападнал терористите, а Майк само те е прикривал от балкончето.
— Знаеш, че в битка хората се объркват. Не вярвай на всичко, което чуваш.
Тритин погледна към мястото, където стоеше Майк Неш. Беше заобиколен от цяла тълпа доброжелатели. Всички се усмихваха и искаха да се здрависат с героя на деня.
— Е… радвам се и за двама ви.
— И за двамата ли? — попита Рап.
— Да. Президентът остана малко разочарован, че се измъкна така от Белия дом тази сутрин.
Рап въздъхна:
— Знаеш как е, Джули… Политиците не ми понасят особено.
— Не отклонявай темата — каза Тритин с малко по-сериозен тон. — Президентът поръча да ти предам, че си неблагодарно копеленце и че медалът ти те чака на бюрото му. Иска лично да се отбиеш да си го вземеш.
— И за мене ли има? — с престорена изненада попита Рап.
— Да. — Тритин поклати глава и се подсмихна. — Ама ти вярно си голяма работа.
— Благодаря ти, Джули. Тебе също си те бива.
Тя се засмя и тонът й отново стана сериозен:
— Още две неща. ФБР издирва Глен Адамс.
— Можеше да се очаква, нали?
— Да, но благодарение на сенатор Огдън ти си на челно място в списъка.
Рап не издаде някакво притеснение, но с тези думи Тритин възбуди интереса му.
— Какъв списък?
— Списък на хората, които може би имат нещо общо с изчезването му.
— Доколкото разбрах… просто е напуснал страната.
Тритин сви фините си рамене и го погледна, сякаш казваше: „Абе кой знае какво е станало?“
Рап видя децата на Неш и прошепна с половин уста:
— Чух, че пиел много.
— И аз така чух, но както знаеш… ФБР ще провери всяка следа.
— Дори да им е показана от отмъстителна вещица като Огдън?
— Особено ако им е показана от отмъстителна вещица като Огдън.
— Чудесно.
— В момента може да се окаже уязвима — отбеляза Тритин, без да го поглежда.
— В какъв смисъл?
— Една наша нова приятелка сподели, че Огдън разправяла пред най-доверените си хора, че в атаките от миналата седмица има нещо гнило.
Рап застина неподвижно за миг, после се обърна към Тритин.
— Какво ще рече това, по дяволите?
Тритин се огледа, за да се увери, че никой не ги подслушва.
— Мисли, че са организирани от определени хора в тази сграда, които искат по този начин да елиминират критиците си и да насадят антиислямски настроения.
— Какво? — Рап не знаеше дали да се ядосва, да се притеснява, или да се смее. — И да убият цял куп невинни хора? Включително много свои колеги в центъра за борба с тероризма?
— Както повечето теории за конспирация, тази е много добре подплатена откъм мотиви, но куца откъм доказателства.
— Това е лудост… не ме разбирай криво, колкото и да мразя тези продажни глупаци в Сената, трябва да съм откачен, за да го направя.
— Президентът е на същото мнение. Затова ми поръча тихо да пусна информацията в пресата.
— Защо? — възкликна Рап. — Това е последното, което искаме да се говори за нас.
— То вече се говори. Поне в интернет. Същите смешници, които мислят, че атентатите от 11 септември са организирани от собственото ни правителство. Причината, Мич, е, че президентът иска най-после да се отърве от нея. Писнало му е от глупостите й. Не си е позволявал да го казва публично, но мисли, че тази жена не е с всичкия си.
— Мисли… по дяволите, още преди години съм му го казвал.
— Е, исках само да знаеш какво става по трасето. Ти търси Лъва на „Ал Кайда“, а ние ще се оправяме с Огдън и ФБР.
— Благодаря, Джули.
Тритин го прегърна бързо и се отдалечи. Рап обиколи залата, докато намери децата на Неш. Бяха разчистили своя територия в единия край на помещението. Без нито един възрастен в радиус от пет метра. Само четирите деца на Неш и Томи Кенеди, десетгодишният син на Айрини. Стояха в кръг, а между тях едва проходилият Чарли се клатеше като пиян британски моряк — майка му беше му сложила бяло яке, бели панталонки и бели обувки. Другите деца, включително Томи Кенеди, бяха с ученическите си униформи. Всички се обърнаха да поздравят Рап и тогава Чарли видя своя шанс. Измъкна се от кръга и нападна приятеля на баща си. Рап се наведе, подхвана го и го подхвърли във въздуха. Чарли изпищя радостно, преди да кацне безопасно в ръцете на Мич.
— Как е, деца?
— Татко ти е много сърдит — каза Джак Неш.
— На мен? Стига бе. Шегуваш се.
— Опитваше се да говори тихо, докато идвахме насам, но след експлозията е малко оглушал и не знае, че чуваме всичко, което казва. Много е ядосан.
— Мама му се смееше, затова може би не е чак толкова ядосан — намеси се Шанън. — Но все пак каза някои неприятни неща за тебе.
— Няма да е за първи път. А на вас, деца, хареса ли ви срещата с президента?
— Да! — въодушевено отговори Джак. — Направихме снимки!
— Внимание — предупреди Рори, като погледна над рамото на Рап. — Идва.
Рап се обърна. Неш се приближаваше втренчен в него като яростен бик, готов да смачка съперника си. Няколко души се опитаха да го поздравят, но той не спираше. Рап се зарадва, че в момента държи Чарли. Надяваше се, че бебето ще осуети всеки опит за физическа разправа. Обърна го като щит към опасността.
Неш изръмжа:
— Не мога да повярвам!
— Да, хубав медал — отбеляза Рап, като посочи към гърдите му.
Неш сведе очи и побутна медала.
— На два пъти се опитвам да го сваля, но жена ми, Айрини и някаква кокошка от „Връзки с обществеността“ ме накараха пак да си го сложа.
Рап се изсмя на очевидното смущение на приятеля си.
— Смешно ли ти се вижда? Ако не държеше Чарли, щях да те размажа.
Рап се опита да запази сериозно изражение.
— Трябва да признаеш, че те изиграх.
— Да… и тъпкано ще ти го върна. — Неш се наведе към него и добави: — Това е шибано предателство, много добре го знаеш.
Рап закри с една ръка ухото на Чарли и възкликна с престорено възмущение:
— Какви приказки!
— Татко, чух те — обяви Джак, като застана до Рап.
— Ако не си забелязал, Джак, това е моят ден. Когато станеш на трийсет и осем и президентът на Съединените щати ти даде медал, ще можеш да ругаеш, колкото си искаш. Сега вземи брат си. Искам да поговоря с Мич.
Рап подаде Чарли на Джак и двамата с Неш се отдалечиха на едно празно място. Неш огледа хората, които се бяха събрали в негова чест.
— Не мога да повярвам, че ми погоди такъв номер.
Рап не успя да скрие усмивката си.
— Още не ми се вярва колко лесно стана.
— Да. Напоследък бях доста зает.
— Все пак работиш в ЦРУ. Би трябвало да предвиждаш тези неща.
— Не ми говори. Сега не ми е до твоите подигравки. Нямаше право да ми причиниш това.
— Да, няма нужда да ми благодариш. — Рап посочи към съпругата на Неш в другия края на залата. — От години не съм виждал Маги толкова щастлива.
Неш погледна жена си, която разговаряше с Кенеди, Дикърсън и още няколко големи клечки. Рап беше прав. Тя изглеждаше така, сякаш от раменете й е паднало огромно бреме.
— Това не е основание да ме изпързаляш така — изръмжа Неш. — Щеше ли да ти хареса, ако аз ти бях спретнал такъв номер?
— Би било в нарушение на закона.
— Защо ти да можеш да нарушаваш закона, а аз да не мога?
— Защото президентът не ти е разрешил. Той одобри това… пък и аз нямам жена и четири деца, които да разчитат на мен. — Рап погледна децата на Неш и добави: — Повярвай ми, не ти трябва да ставаш като мен. Те имат нужда от теб и ти имаш нужда от тях.
Тези думи поне накараха Неш да се замисли. След малко каза:
— Можеше поне някой да ме попита какво мисля.
— Щеше да откажеш.
— И още как. Не съм направил нещата, които президентът твърдеше, че съм направил. Ти ги направи!
— Да, направих част от тях, но не ми приписвай всичките заслуги. Ти много помогна. Ако не беше свалил първия нападател, и аз, и много други хора, включително и ти, щяхме да сме мъртви. — Рап сръга приятеля си в гърдите. — Заслужаваш този медал.
— Ами ти?
— По дяволите… аз имам вече три.
— Лъжеш.
Рап сви рамене:
— Сам ще се убедиш. Сега, след като те повишат, ще имаш възможност да прочетеш за някои от нещата, които съм направил.
Лицето на Неш изведнъж грейна.
— Айрини каза, че сега аз съм ти шеф. Е, поне нещо хубаво да ми се случи днес.
— Стига си се оплаквал. Виж колко се радват жена ти и хлапетата. След като се успокоиш, ще си спомняш за този ден и ще си ми благодарен.
Неш се огледа и прошепна:
— Ще ти спукам задника, това ще направя. Ще бъда най-лошият началник, който си имал.
Рап се изсмя:
— Желая ти късмет. Не си първият, който ми се заканва.
Арт Харис, заместник-началник на Отдела за борба с тероризма към ФБР, се приближи ухилен до уши. Неш се намръщи. Харис протегна огромната си ръка и избоботи:
— Браво, Мич! Как само го накисна!
— Благодаря, Арт, но това не е първият шаран, който налапва въдицата — ухили се Рап.
— Да, като лабрадори са. Изключително верни, но не много интелигентни.
— Ох… а вие сте като чакали — изръмжа Неш.
— Кой?
— Няма значение. — Неш се обърна и видя директорката на отдела за връзки с обществеността на ЦРУ да идва към него. — По дяволите!
Мериън Райс се приближи към последната си жертва и обяви:
— Страхотна новина! От „Шейсет минути“ искат ексклузивно интервю с теб. Ще изпратят най-добрите си хора. — Видя неохотното изражение на Неш и добави: — Знам, че не ти харесва, но това е уникална възможност. Трябва да действаме, докато си на гребена на вълната. Ела. — Хвана го за ръката. — Още няколко души искат да се запознаят с теб.
Неш се опита да се съпротивлява, после видя самодоволните усмивки на Рап и Харис и изсумтя:
— Смейте се, смейте се. Големи приятели, няма що!
Тръгна след Райс като човек, отиващ на собствената си екзекуция.

Северен Арканзас
Хаким се пресегна, нагласи седалката и се изтегна още малко назад. С всеки изминат километър се чувстваше по-добре. На два пъти по време на бягството си за малко не припадна. Първо на стълбището пред къщата, после — когато се наложи да се сниши. Болката от забиването на реброто в белия му дроб бе непоносима. Сега беше сигурен, че Аллах му е помогнал. Нищо друго не можеше да обясни защо не припадна от болка. Когато зави на юг по шосе 65, се задави, но успя да овладее дишането си, като си поемаше дъх на малки глътки.
Сега, два часа по-късно, се чувстваше доста добре. Голямата кола беше удобна и за негово щастие собственикът бе напълнил резервоара догоре. Вятърът духаше от север, а той пътуваше на юг, затова предполагаше, че ще мине около петстотин километра, докато се наложи да зареди. Наближаваше Литъл Рок по хубава магистрала с по две ленти във всяко платно. Беше минал транзит покрай няколко градчета. Ограничението на скоростта беше между 50 и 110 километра в час и той не беше забелязал, докато някакъв човек на един ъгъл не му даде знак да намали. След тази грешка внимаваше повече. Нагласи автопилота на 120 км/ч и намери някаква новинарска станция с добър сигнал по радиото. Беше изслушал вече два местни и един национален бюлетин, но никъде не се споменаваше за случилото се в Айова.
Имаше два проблема, които трябваше да реши — един голям и един малък, който можеше да стане голям. Ходеше му се по нужда и при нормални обстоятелства щеше да спре на първата бензиностанция, но му беше толкова зле, че не смееше да слезе от колата. При самата мисъл за болката му прилошаваше. Сети се какво може да направи и започна да оглежда билбордовете покрай шосето, търсейки подходящо място.
След няколко километра видя знака на „Макдоналдс“. Нареди се на опашка с другите коли, погледна се в огледалото и зачака. В жабката намери чифт черни очила, от онези, които по-възрастните хора слагат над диоптърните си очила. Бяха толкова големи, че закриваха голяма част от синините и му придаваха вид на по-възрастен. Поръча си ванилов шейк, едно голямо кафе, две бутилки вода, два чийзбургера, пържени картофки и няколко салфетки допълнително. Не беше гладен, но реши, че е хубаво да има храна в колата за всеки случай. Сложи шейка и кафето в подставките за чаши и хвърли другите неща на дясната седалка. Когато излизаше от паркинга, видя два знака, които му подсказаха, че Аллах бди над него. Първото беше аптека с гише за обслужване на коли, а второто — бензиностанция на пълно обслужване. Ако заредеше сега, щеше да има бензин да мине целия щат.
Спря на най-далечната колонка от сградата и изчака да го обслужат. Дойде някакво хлапе, което беше още по-добре. Докато малкият пълнеше големия резервоар на кадилака, Хаким започна бавно да отпива от шейка. Бензинът беше за 38,50. Хаким даде на момчето две двайсетачки и му каза да задържи рестото. Когато пресече натоварената улица и отби в лентата пред аптеката, той се замисли какво да прави по-нататък. Добре познаваше крайбрежието на Мексиканския залив. От Флорида Кийс чак до Браунсвил, Тексас. Имаше познати в пет-шест града, все свързани с търговията с наркотици, но нито един мюсюлманин. Онези, на които имаше най-много доверие и които му дължаха най-много услуги, бяха в Маями, но дотам имаше много път. Браунсвил също бе далече. В сегашното си състояние не можеше да стигне до нито един от двата града, без да спре, а това щеше да усложни нещата. Трябваше да се отърве от колата по някое време, защото в крайна сметка някой щеше да намери убитите собственици и да подаде сигнал за кражба.
„Не — рече си. — Най-добре към Ню Орлиънс.“ Щеше да вземе разстоянието за десет часа, да пристигне малко преди полунощ. Тогава щеше да се отърве от колата и да се обади на своя познат. Имаше още една възможност и Хаким се изкушаваше да предпочете нея, но първо трябваше да види как ще се разиграят събитията. Купи си от аптеката силни обезболяващи и антибиотик и отново излезе на магистралата. След като изпиеше шейка, щеше да се изпикае в чашата и да я изхвърли. Сега, след като бе решил да отиде до Ню Орлиънс, оставаше да проведе един разговор. Извади мобилния си телефон от джоба и за първи път го включи.
Нагласи автопилота на 120 километра в час и изчака телефонът да се включи. След двайсет секунди апаратът издаде няколко сигнала, докато нагласи настройките, и след странно изпиукване на дисплея се появи известие за ново гласово съобщение. За момент сърцето на Хаким се сви, но после се сети, че сигурно е от мобилния оператор. Набра номера на гласовата поща и изчака. След малко металически женски глас го уведоми за нещо, което вече знаеше — че има ново съобщение. Няколко секунди по-късно един глас от не толкова отдавнашното минало го накара да потрепери:
— Наричаш ме страхливец. А ти какъв си? Измъкваш се като уплашена жена, докато съм под душа, и ме оставяш да се боря сам. Сам насред Америка. Ще си платиш за това! — Карим звучеше ядосан и Хаким се почуди дали Ахмед не си е изял боя, задето не го е спрял. — Аллах ще ти поиска сметка. Ще кажа на всички, че си предател. Една жена с мъжки органи. Макар че за второто не съм сигурен. След като изпълня мисията си, ще те открия. Ще те преследвам като куче и ще те подложа на невиждани мъчения и унижение. Бъди сигурен, че ще успея. Ще те намеря!
Хаким отново изслуша съобщението. Този път нямаше изненада, а с нея бе изчезнал и страхът от Карим. Той погледна пътя пред себе си и реши да зареже всяка предпазливост. Натисна копчето за обратно набиране и включи телефона на високоговорител. След шестото позвъняване чу гневния глас на Карим:
— Не мога да повярвам, че ми се обаждаш!
— Аз не мога да повярвам, че си оставил телефона включен. Изневеряваш на себе си. Допускаш емоциите да надделеят над така наречената ти военна дисциплина.
Карим се изсмя:
— Ти пак бягаш… както в Афганистан. Страхливец!
Хаким не смяташе да се хване на лъжите му:
— Ти си побъркан убиец и лъжец.
— Говоря само истината, Аллах ми е свидетел.
— Самозабравяш се. Аллах не одобрява това, което вършиш. Изобщо не го е грижа за теб.
— А пък ти забрави верния път. Твърде дълго живя на запад и си станал слабак. Затова винаги те надвивам толкова лесно.
— Ще видим кой ще победи накрая.
— Аз не бягам. Както Юнус, отивам право в устата на кита, докато ти бягаш при приятелите си наркопласьори.
— Искаш да кажеш, че искаш да убиваш още невинни хора… или ще накараш Ахмед да го направи вместо теб, както стори с другите? — Хаким замълча за момент и сам отговори на въпроса си. — Мисля, че ще накараш Ахмед да ти свърши работата. Прекалено си влюбен в себе си, за да рискуваш да те убият.
— Защо не дойдеш във Вашингтон да видиш какво ще направя?
— Не, благодаря. Ще изпълня дълга си да разкажа на света истината за Лъва на „Ал Кайда“.
Карим запази мълчание няколко секунди.
— Какво ще им кажеш?
— Ще разкажа защо не харесваш жени.
— Какви са тези глупости?
— Ще разкажа на всички, че Лъвът на „Ал Кайда“ си пада по малки момченца и се страхува да убива истински, въоръжени мъже. Че предпочита да убива старци и жени през нощта като обикновен престъпник.
Последва дълго мълчание. Хаким чуваше учестеното дишане на Карим от другата страна. Знаеше, че го докарва до ръба на истерията, и се усмихна на себе си.
— Ще им кажа, че изпращаш други мъже да умират вместо теб, после обираш славата им и убиваш невъоръжени момчета. Ще разкажа на света, че си зло, подло човече.
С глас, наситен със злоба, Карим изсъска:
— Ще те убия, ако ще това да е последното, което ще направя.
— Първо трябва да ме намериш, а понеже не си много умен, това няма да се случи.
— Може би ще кажа на полицията за колата, с която пътуваш. Ще подам сигнал, че е открадната.
Този път Хаким се изсмя с глас:
— Чувал ли си поговорката, че докато мълчиш, хората се чудят дали си глупак, но когато заговориш, това разсейва всички съмнения? Ако подадеш сигнал за колата и ме арестуват, просто ще разкажа всичко, което знам за теб. Дори мога да им дам твоя снимка. Много е хубава. — Отново се изсмя и знаейки, че с това ще вбеси Карим, добави: — Хайде, затварям, че бързам за самолета. Може да ти се обадя по-късно. Не убивай повече невинни хора. Чао.
Не се беше чувствал толкова добре от седмици. Затвори телефона и извади батерията. Представи си как на няколкостотин километра по` на север Карим чупи още неща в безсилна ярост. Замисли се за Ахмед, като се надяваше мнимият му приятел да не изкара целия си гняв върху мароканеца. После погледна дългия, прав път и заяви на глас:
— Аз съм свободен. Свободен от безобразията и глупостта на човек, с когото никога не трябваше да се сприятелявам.

ЦРУ, Ленгли, Вирджиния
След като се съвзеха и престанаха да се присмиват на нещастието на приятеля си, Харис попита:
— Получи ли снимките?
Рап съвсем ги беше забравил. Той извади миникомпютъра си и видя, че Харис му е изпратил имейл още преди няколко часа. Изчака снимките да се появят на дисплея и ги прегледа. Първият мъж не му беше познат, но вторият много приличаше на снимката на един мароканец, която Катрин Шевал му бе показала. Рап върна предишната снимка и се почуди дали е възможно. Възможно ли беше това да е Лъва на „Ал Кайда“? Почувства се така, сякаш държи печеливш лотариен билет.
Харис видя изражението му и попита:
— Е?
Рап свали миникомпютъра си и се почуди каква част от истината може да разкрие. Нямаше как да премълчи цялата информация. „Айова — помисли си. — Тези мръсници са избягали във вътрешността на страната.“
— Какво знаеш? — нетърпеливо попита Харис.
— Трябва да попитам някои от източниците ми.
Харис го погледна в очите като професионален полицай.
— Нещо криеш.
Рап се подвоуми. Очевидно беше, че премълчава нещо. В този свят на интриги в пресечната точка на политика, полицейски служби и международен шпионаж трябваше да внимава. Имаше доверие на Харис, но ФБР търсеше във всичко твърди доказателства и възможност за съдебен процес, а тогава се намесваха юристите от Министерството на правосъдието. Те с маниакална точност следяха за спазването на всяка законова разпоредба, знаейки, че адвокатът на защитата ще направи същото в опит да пробие тезата на прокуратурата.
Точно от това се бояха президентът и Дикърсън. И в двата случая Рап губеше. Ако кажеше всичко на федералните, в крайна сметка щеше да изложи френските си колеги и да развали сътрудничеството си с тях. За нищо на света нямаше да допусне това. От друга страна обаче, имаше нужда от помощта на ФБР. Просто нямаше достатъчно хора, за да направи каквото трябва. В един момент щеше да се наложи да разчитат на късмета си или да покажат снимките в медиите. Рап изведнъж се сети още нещо и това влоши настроението му. Ако се разчуеше, че е скрил тази информация, дори само за ден-два, той и ЦРУ щяха да бъдат подложени на унищожителни критики.
Погледна Харис и се замисли за отрядите за бързо реагиране на ФБР. Не знаеше колко точно имат, но бяха най-малко шест.
— Отрядът за бързо реагиране в Чикаго още ли е в готовност?
— Да.
— Смятам, че трябва да го използваш — каза Рап след кратко обмисляне.
— Трябва да посоча причина, ако ще го използвам — заяви Харис като намек, че иска още информация.
— Ти си човек с повече от двайсет и пет години в Бюрото. Не си някой портиер. Кажи им, че просто трябва.
Харис продължи да настоява:
— От последния ни разговор има ново развитие. Тази сутрин директорът изпрати писмена заповед до всички. От една седмица получаваме все фалшиви следи, Мич. Специалните отряди кръстосват цялата страна. Директорът заповяда да престанем да преследваме призраци. Отрядите ще стоят в базите и ще чакат твърди доказателства.
— Не мислиш ли, че два трупа, купчина пластичен експлозив и два набора от фалшиви документи със снимки на хора с черти на араби са солидно основание?
— Какво искаш да ми кажеш, Мич?
— Арт, знаеш как работим. Не мога да ти кажа какво знам, защото твоите хора ще ме изправят пред банда юристи и ще ме накарат да кажа под клетва откъде имам тази информация. — Рап поклати глава. — Това никога няма да стане.
— Ама, Мич…
— Няма „ама“. Не искам да ме замесваш. Извикай отряда, изпрати снимките до всички подразделения и обяви, че са заподозрени за двойно убийство. Нека твоите хора да се досетят за останалото.
— Искаш да кажеш, че това може да са двама от тримата терористи, които търсим, така ли?
— Нищо не искам да кажа, Арт. — Рап намигна. — Казвам само, че тия двамата приличат много на араби. Със сигурност не са мексиканци, както пише в документите. — Рап отново погледна миникомпютъра и добави: — Имам предчувствие, че може да са двама от терористите, и твоят вътрешен глас би трябвало да ти подсказва същото.
— Това ли само ще ми кажеш? Че имаш предчувствие?
— Засега, да. Хайде, имам работа, Арт. Изпрати специалния отряд да видим какво ще намерят.
Рап се обърна и се огледа за Кенеди.
— Къде отиваш? — попита Харис.
Рап се престори, че не го е чул, и тръгна между гостите към началничката си. Беше заобиколена от твърде много хора, с които той не искаше да говори, затова застана така, че тя да го види. След няколко секунди Кенеди го забеляза.
Той посочи с пръст нагоре и размърда устни: „Сега“. После излезе и веднага набра номера на Маркъс Дюмон. Спря по средата на коридора. Компютърният специалист вдигна след четири позвънявания.
— К'во става?
— В сградата ли си? — попита Рап.
— Коя сграда?
— Старото централно управление.
— Да. В мазето. Работя по…
Рап го прекъсна:
— Зарежи го, каквото и да правиш, и моментално се домъкни в кабинета на Айрини.
— Да не съм загазил?
— Само ако закъснееш.
Рап затвори и прибра телефона в джоба си точно когато Кенеди излизаше от залата. Двама от телохранителите й я последваха.
— Какво има?
— Ще запазя най-интересното за кабинета ти.
Рап тръгна напред. Докато вървяха бързо по коридора, той й съобщи новината от Айова. Завиха няколко пъти, докато стигнаха до частния асансьор на Кенеди. Качиха се мълчаливо на седмия етаж. Когато вратата се отвори и двамата телохранители се дръпнаха встрани, Рап последва Кенеди в кабинета й.
— Повиках и Маркъс — каза той. — Всеки момент ще дойде.
Кенеди се облегна на ръба на бюрото си и кръстоса глезени. Беше облечена като за пред камера. Тъмносини пола и сако, черни чорапогащи и обувки на висок ток, бледокремава блуза.
— Още не разбирам защо си толкова притеснен.
— Вчера, когато отскочих да се видя с Катрин и Джордж…
— Да?
— Нали ти казах снощи, че ми дадоха доста добра информация.
По мрачното му изражение Кенеди се досети, че има проблем.
— И какво?
— Ами да кажем просто, че твоите приятели от Капитолия няма да одобрят методите им.
На Кенеди не й убягна споменаването на „нейните“ приятели.
— Не искаш да дадеш информацията на ФБР, така ли?
— Да. Обещах на Джордж много да внимавам. Да си остане между нас — почти сто процента съм сигурен, че сведенията са от информатора му в кубинското правителство.
Кенеди кимна и се замисли колко би внимавала тя, ако ставаше дума за някой от нейните източници на високи държавни постове.
— Разбирам.
— Казах ти, че са установили самоличността на двама от тримата терористи и имат следа към третия.
— Спомням си.
— Сега идва най-невероятната част. — Рап извади телефона си и отвори снимките на дисплея. — Арт ми ги изпрати. Затова те извиках тук. Това са фалшиви документи, намерени на мястото на двойно убийство в Айова. Един от тях… — Рап погледна дисплея — този отдясно… почти съм сигурен, че е мароканец на име Ахмед Абдулах. Според Катрин той е един от тримата, които търсим.
— Откъде знае?
— По неофициална информация… _много_ неофициална информация, един от хората й е хванал брата на Ахмед и си е поговорил добре с него. Не знам всички подробности, но звучеше доста убедително.
— И?
— Познаваш Катрин. Не би ми сервирала такова нещо, ако не беше сигурна.
— Ами другата снимка?
— Не знам. Когато Маркъс дойде, ще го накарам да я изпрати на Джордж и Катрин. Не искам да я получат директно от някого от нас. По-добре да го представим като изтичане на информация.
Кенеди се замисли за момент, после отбеляза:
— Значи братът на Ахмед вероятно е бил измъчван.
Рап сви рамене, сякаш това се подразбираше.
— И ако дадеш информацията на федералните, те ще искат да им кажеш откъде я имаш.
— Точно така.
— И по някое време в недалечното бъдеще ще изпратят двайсетина агенти да разпитат брата на Ахмед и човека на Катрин.
— Да, а това не бива да го допускаме.
— Не, не бива — съгласи се Кенеди и се загледа през прозореца.
— От теб искам да измислиш правдоподобно обяснение защо смятаме, че това двойно убийство е свързано с атаките от миналата седмица, без да излагаме на опасност Джордж, Катрин и техните хора.
— Можем да попроменим тези снимки и да ги подхвърлим в архива.
— Идеята не е лоша, но Арт вече ги търси в архива и не намери съвпадения. Информацията трябва да дойде зад граница. — Рап погледна към вратата с надежда Дюмон вече да се появи. — Маркъс ще знае как да го направи, без да остави следи. Освен това съм му дал задача да разнищи една работа в Ню Йорк.
— В Ню Йорк ли?
Рап осъзна, че още не й е казал всичко.
— Фермата в Айова е била купена чрез посредник преди шест-осем месеца. Адвокатът, който е сключил сделката, е от Ню Йорк. Исках да прегледам документацията му, преди буквоядите от правосъдието да цъфнат в понеделник.
— Да проследиш парите?
— Именно. Изкушавах се да отида лично и да понатупам този тип. За да съм сигурен, че ще ми каже всичко.
Кенеди поклати глава:
— Идеята не ми харесва.
Рап очакваше това, но все пак попита:
— Защо?
— Ако всичко е така, както подозираш, ФБР ще посети адвоката в понеделник. Знам, че можеш да бъдеш много убедителен, но нищо не ни гарантира, че няма да подаде жалба срещу теб. Всъщност, след като се озове заобиколен от федерални агенти, почти сигурно е, че ще подаде жалба, и тогава ще се наложи да обяснявам на цял куп сърдити хора защо един от най-добрите ми служители е набил американски гражданин, свидетел във важно криминално разследване.
Преди Рап да коментира, на вратата се почука. Дюмон влезе и се приближи. Носеше развлечени камуфлажни панталони, синя риза с къс ръкав и стара черна плетена вратовръзка с правоъгълен край. С бухналата си афроприческа приличаше на заблудена реликва от седемдесетте.
— К'во става?
— Имаме нужда от теб. — Рап му показа двете снимки. — Искам да ги изтеглиш оттук и да ги изпратиш на Джордж и Катрин. Можеш ли да го нагласиш като изтичане на информация? Първо ги изпрати на тях, а после и на всичките ни съюзници с молба да помогнат за идентифицирането им.
— Няма проблем.
— Как вървят нещата с адвоката от Ню Йорк?
— Джеймс Гордън.
По тона на Маркъс личеше, че няма нищо интересно.
— Проследи ли източника на парите? — попита Рап.
— В началото съм. За сделката в Щатите са преведени от „Чейс Манхатън“.
— Откъде са дошли в „Чейс“.
— От Насау, но за там ще ми трябва още време, за да разнищя връзката.
— Защо?
— „Роял Банк оф Насау“… много добра система за сигурност. Ще пробия защитите в крайна сметка, но ми трябва почти цял ден, ако не и целият уикенд.
— По дяволите!
Тези правила за банковата тайна вбесяваха Рап.
— Изчакай няколко часа. Ще пробвам един специален трик.
— Добре. Хайде, действай. След малко ще сляза да си взема телефона. — Рап погледна Кенеди и добави: — Обади се на Джордж и Катрин. Опитай се да им обясниш нашите затруднения.
Тя погледна часовниците на стената зад бюрото си. Натисна копчето на интеркома и нареди на секретарката си да я свърже с Бътлър и Шевал:
— Кажи им, че е спешно.
— Имаш ли някаква идея? — попита Рап.
— Няколко, но нищо гениално.
— Струва ми се, че аз имам добро предложение.
След половин минути Бътлър и Шевал бяха на линия.
— Мич е при мен — каза Кенеди, като включи телефона на високоговорител.
— Здравей, Мич — обади се Шевал. — Разбрахме се да ми пратиш ДНК пробите от шестимата терористи. Нали не си забравил?
— Извинявай, Катрин, но изникна нещо по-добро. — Рап разказа за двойното убийство в Айова, за експлозивите и фалшивите документи. — Един от тези мъже ми изглежда познат. Сигурен съм, че наскоро съм го виждал на снимка. — Рап се спогледа с Кенеди и добави: — Прилича ми на мароканец.
След кратко мълчание Шевал попита:
— Защо не ми изпратиш снимката?
— След малко ще я получиш. Прати я на твоите хора в Северна Африка. Може да имат този човек в архивите си.
— Ще го направя.
Бътлър се покашля:
— Ами другата снимка?
— Прилича ми на саудитец.
— Ясно. Какво точно търсите, Айрини?
— Опитваме се да действаме предпазливо, Джордж. Знаеш как стоят нещата. Ако обявим тези хора за издирване или кажем на федералните, те ще искат да знаят откъде сме разбрали, че са те. Засега Мич излиза с обяснението, че не приличат на мексиканци, както пише в паспортите.
— Да — намеси се Рап. — Приличат на араби.
— Снимките се получиха — обяви Шевал. — Единият определено е мароканец. До час ще имаш потвърждение от независим източник.
— Под независим такъв, който ФБР може да използва в съда, ли имаш предвид?
— Да. Съветвам ви да внимавате с другата снимка. Съмнявам се, че саудитците ще искат да ви помогнат. Може да започнат да унищожават улики.
— Не ни трябва потвърждение и за двете снимки — каза Кенеди. — Мароканецът е достатъчен, за да прехвърлим топката към ФБР.
— Нещо за мен? — попита Бътлър.
Рап се намеси:
— Ще съм ти благодарен, ако покажеш втората снимка на когото трябва.
— Дадено.
— И още нещо. Мислил ли си да се разходиш до Бахамските острови този уикенд?
Бътлър се засмя:
— Нямах такова намерение.
— Сутринта заминавам за Насау.
— Защо?
— Трябва да говоря с един човек за пратка крадени наркотици. Докато съм там, може да посетя и някоя от твоите банки.
— О — измърмори Бътлър леко обезпокоено.
— Ако се интересуваш, чакай ме в „Грейклиф“. Да речем, около единайсет. Ако не… изпрати някой доверен човек. Някой, който да свърши работа бързо.
— Ще помисля.
— Добре. Прати ми имейл, когато решиш какво ще правиш.
Кенеди обсъди още няколко въпроса с двамата, благодари им и затвори. Погледна замислено Рап.
— Бахамските острови, а?
— Да.
— Кога смяташе да ми кажеш?
— Мислех да ти изпратя картичка от плажа.
— Аха… и как смяташ да стигнеш там?
— Мислех да взема един от твоите самолети. Спътникът ми ще изпрати своя до Куба, за да докара един тип, с когото искам да поприказвам.
— От Куба… — Кенеди се намръщи. — Кой?
— Мисля, че е по-добре и за двама ни, ако ти спестя тези подробности.
— Невъзможен си — въздъхна Кенеди и поклати глава.

Ню Орлиънс
Часовникът го събуди с монотонно _пиу_… _пиу_. Хаким изключи алармата и погледна таблото. Беше четири и половина. Той смъкна ръката си и напипа ръчката за регулиране на седалката. Натисна я и облегалката започна да се вдига. Погледна над кормилото, като почти очакваше да види полицейски кордон. Нямаше никого. Огледа другите коли отпред и се усмихна. Наоколо нямаше жив човек, а над бетонната рампа на паркинга небето започваше да просветлява. Хаким почувства облекчение. Засега планът му работеше.
На отиване към Ню Орлиънс беше обмислил всички възможности и реши, че е време да изпита късмета си, докато още не е станало късно. Трябваше да действа решително. Проведе кратък разговор с приятеля си Тими Кокаина, който му каза, че след пет дни чака лодка. Идеята беше Хаким да отиде за получаването на пратката и да отплава с празната лодка. Планът можеше да свърши работа, но имаше няколко проблема. Първият — че трябваше да остане пет дни в бараката на Тими. Мястото беше истинска кочина. При сегашното си състояние рискуваше да хване някоя убийствена инфекция. Другото, което го притесняваше, бе мисълта как ще се прехвърля от една на друга лодка в развълнуваното море. И това след като се е клатушкал неизвестно колко часа при неизвестно какво вълнение. Би се подложил на това мъчение само ако беше единствената му възможност.
За щастие имаше алтернатива. Рискът беше голям, защото, влезеше ли в летището, попадаше в капан, но понякога най-простото решение се оказваше най-доброто. Хаким имаше американски паспорт и кредитна карта на същото име с лимит от десет хиляди долара. На идване към Ню Орлиънс беше спрял на паркинга на един „Уол-Март“ край Виксбърг и бе включил лаптопа си. Нямаше директни полети, но в известен смисъл така беше по-добре. Можеше да избира от десетина полета. Най-добрата комбинация беше в 6:00 часа от Ню Орлиънс с прекачване в Маями. И двете летища му бяха познати. Охраната на Ню Орлиънс не беше сред най-старателните, в Маями също не си даваха много зор. Маями бе сред най-натоварените летища в света и там се интересуваха повече от хората, които влизаха в страната, отколкото от излизащите.
Хаким произнесе кратка молитва и резервира билети по интернет. След това много внимателно слезе от колата и влезе в супермаркета, където можеше да използва тоалетната и да купи някои неща за следващата част от пътуването си. Когато излезе, прилежно подреди всички покупки в новия си сак. След по-малко от половин час отново беше на път. Край Джаксън, Мисисипи, спря на един паркинг за камиони. Излезе с новозакупения куфар на колелца и намери автоматичните кабини с душовете за шофьорите. Вкара няколко банкноти в процепа и влезе в тясното помещение. Внимателно свали дрехите си и ги напъха в двете найлонови пликчета от покупките.
Изправи се пред мръсното, надраскано огледало и огледа раните си. Лявата част на тялото му, от под мишницата до кръста, беше синя. Около двете му очи имаше тъмни петна, носът му беше счупен, устната — сцепена. Дори сега, когато виждаше истинските мащаби на пораженията, не искаше да повярва, че това му е причинено от най-добрия му приятел. Включи електрическата машинка, нагласи я на най-ниската степен, наведе главата си над умивалника и започна да стриже средно дългата си черна коса. След няколко минути беше готов. Взе самобръсначката и обръсна неколкодневните косми по бузите и врата си. Остави само мустаците и малко брада на брадичката. Точно така изглеждаше на снимката на фалшивия паспорт.
След като си взе набързо душ, Хаким прибра самобръсначката в куфара, а машинката за подстригване — при обувките си в сака. Обу широки къси панталони и джапанки, облече си фланелка на бели и сини райета и сложи шапка с щампа на „Будвайзер“. На връщане към колата хвърли найлоновите пликове в една кофа.
Пристигна на международното летище „Луис Армстронг“ в Ню Орлиънс малко след единайсет. Взе билет от автомата за кратковременно паркиране и влезе с колата в многоетажния гараж. Откри идеално място на четвъртия етаж. От едната страна имаше спрян голям джип, от другата — пикап. Той внимателно паркира на заден ход на тясното място. От всяка страна имаше не повече от трийсет сантиметра, което беше добре. Ако охраната минаваше на оглед, това беше последното място, където щеше да гледа. Хаким нагласи алармата на часовника си, спусна седалката си назад, повери съдбата си в ръцете на Аллах и заспа.
Сега вече бе буден и трябваше да побърза за самолета. Понечи да отвори вратата, но видя, че няма място да излезе. Изкара колата и спря на друго, по-широко място. Отвори багажника и взе ключове от таблото. Пъхна ги в джоба на анорака, който беше облякъл над фланелката, после много внимателно измъкна куфарчето на колелца и го остави да се свлече по бронята на земята. След като издърпа дръжката, извади едно пликче с памук и го отвори. Взе три топчета и ги пъхна от лявата страна на устата си между зъбите и бузата. Опипа лицето си и реши, че може да използва още няколко. Сложи две под дясната си буза и напъха няколко в джоба си. После взе металния бастун, който бе купил от „Уол-Март“, и затвори багажника. С бастун в лявата и дръжката на куфарчето с колелца в дясната ръка закуцука към терминала.
Точно преди да стигне до двойната стъклена врата, спря и пусна другите си документи в едно кошче за боклук. Нямаше да бъде добре, ако го претърсят и ги открият. Слезе с ескалатора два етажа и после с подвижната пътека отиде до главния терминал. По пътя срещна само един човек — някаква стюардеса, която бързо го подмина. В терминала имаше още хора, но огромното помещение изглеждаше почти празно. Хаким внимателно се огледа и видя само един полицай. Дебел и полузаспал, служителят на закона не изглеждаше много опасен. Ако го очакваха, майсторски се бяха замаскирали.
Гишето на „Американ Еърлайнс“ беше най-натоварено. Хаким се нареди на опашката за полета в шест за Маями. Когато редът му дойде, служителката го погледна загрижено.
— Леле! Какво ви се е случило?
— Катастррррофа — измънка Хаким през памука в устата си. Подаде паспорта си.
— Съжалявам — каза жената. Взе паспорта и въведе името му в компютъра. — Да, ето резервацията ви, господин Андрос. Шест часа за Маями. — Натисна няколко клавиша и пак погледна екрана. — Вижте какво мога да направя. Първа класа е свободна. Мисля, че там ще ви бъде по-удобно. Ще предупредя наш служител да ви посрещне в Маями. Компютърът не показва с кой полет ще летите след това, затова не мога да ви резервирам място в него. Искате ли да регистрирате багажа си?
Хаким се усмихна:
— Ддда, моля.
Жената взе куфара и му даде бордната карта. След като й благодари, той се нареди на опашката за проверка. Само един метален детектор работеше и служителите от охраната изглеждаха сънливи като полицая при главния вход. „Вече няма връщане назад“ — помисли си Хаким. Показа бордната си карта на служителя. Той — около петдесетте и с кървясали очи — само провери дали името на паспорта и на картата е едно и също. Хаким събу джапанките и много бавно се наведе да ги вдигне. Остави ги на поточната линия заедно с парите, часовника, телефона и ключовете от колата. Една служителка го попита дали може да мине през металния детектор без бастуна и той кимна. Остави бастуна и анорака на поточната линия и мина през детектора. От другата страна взе нещата си.
Успешното преминаване през проверката толкова го въодушеви, че се наложи да си напомни, че не трябва да бърза. Като се подпираше с бастуна, отиде до близкото кафене и точно се канеше да се нареди на опашката, когато си спомни за памука в устата си. Затова взе два вестника вместо кафе и тръгна към изхода за качване. По пътя извади част от памучните топчета и ги прибра в левия си джоб при другите. До изхода имаше телевизор, включен на денонощна новинарска станция. Хаким спря и погледа няколко минути. Нямаше нищо ново, освен че директорът на ФБР обяви пресконференция за 11 часа.
Качи се на самолета рано, заедно с единствения друг пътник в първа класа. Когато стюардесата дойде с чаша шампанско и портокалов сок, той реши, че нещата вървят добре и прие поканата. Тогава реши да се обади на Карим. Извади още няколко топчета памук от устата си, включи телефона и набра. За негова изненада веднага се включи гласовата поща. След сигнала Хаким се обърна към прозореца и с тих глас каза:
— Жалко, че не ми се довери. След малко ще съм извън страната. Предполагам, че ти все още си някъде насред Америка и се каниш да убиеш поредната невинна жена. Лъва на „Ал Кайда“. — Хаким се изсмя. — По-скоро Агнето на „Ал Кайда“. Жалко, че нямаш куража да се изправиш в равен двубой срещу истинските мъже.
Хаким затвори и за всеки случай извади батерията. Представи си как ще реагира сприхавият Карим, след като чуе съобщението, и се ухили самодоволно. Искрено се надяваше идиотът да срещне смъртта сред дъжд от куршуми. Надяваше се да прочете новината за това, докато се излежава на плажа. Скоро щеше да забрави лудостта на „Ал Кайда“ и да започне нов живот.

Насау, Бахамски острови
Рап носеше черна риза с къси ръкави и две вертикални кремави ивици, ленени панталони и черни обувки. Беше гладко избръснат, а очите му бяха скрити зад чифт черни авиаторски очила. Видя ги седнали в едно кафене на открито, докато се разхождаше по улицата и разсеяно зяпаше витрините на магазините. Хората на Сидоров го познаваха и го очакваха, но и генералът беше довел двама души. Рап нямаше представа дали са въоръжени. Имаше голяма вероятност да са пренесли пистолети с дипломатическия си багаж, както беше направил той. Трябваше да избягват престрелките. Ако все пак кубинците прибегнеха към сила, Коулман, Рийвърс и Уикър бяха отсреща в един микробус, а Бътлър и хората му чакаха в другия край на улицата в едно кафене.
Рап вървеше сравнително спокойно и внимателно оглеждаше обстановката. На четирите ъгъла имаше банки, а между тях — множество бижутерийни магазини, кафенета, галерии и бутици на известни френски и италиански модни къщи. Не се виждаше и едно разместено паве или изхвърлено боклуче. Рап беше ходил по такива улици в десетки градове по света. Свръхбогаташите, които не искаха да плащат данъци, се събираха на тълпи в градове със стриктна банкова политика като Насау. Сред тях се намъкваха по-малък брой хора, печелещи парите си от незаконна търговия с оръжие, наркотици и друга престъпна дейност. Рап бе посветил голяма част от кариерата си в преследване на такива съвременни пирати и следите им често водеха до тези малки островни държави.
Той спря до уличното кафене и се престори, че разглежда златните часовници на витрината на близкия бижутериен магазин. В отражението огледа петимата телохранители — трима на Сидоров и двама на генерала. Беше достатъчно близо, за да подуши дима от пурата на кубинеца, и долавяше реплики от разговора, който двамата с руснака водеха на английски. Небрежно прескочи въжето, разделящо масите на кафенето от останалата част на тротоара. Застана с дясното си рамо към сградата и с лице към телохранителите. Ако някой от тях посегнеше към оръжието си, щеше да вдигне ръце и Коулман и британците да дотичат. След като се справи с бодигардовете, щеше да има достатъчно време за Рамирес.
Никой от мъжагите не реагира, докато Рап не се доближи до масата. Сидоров и Рамирес седяха един срещу друг. Имаше още два стола и Рап застана зад онзи, който беше поставен с облегалката към сградата.
— Пьотър — възкликна приятелски, — каква изненада!
Сидоров стана и му подаде ръка.
— Мич, радвам се да те видя. Заповядай, седни при нас. Искам да те запозная с генерал Рамирес.
Генералът остана седнал. Огледа Рап през огледалните си очила. След кратко неловко мълчание подаде ръката си. Рап я стисна силно.
— Господин генерал, с нетърпение чаках този момент.
Кубинецът продължи да го гледа безизразно.
— Съжалявам, не ви познавам.
Рап се настани на стола.
— Няма откъде да ме познавате. Благодаря на Пьотър, че уреди тази среща.
— Какво означава това? — Генералът свали очилата си и погледна неодобрително руснака. — Не обичам изненадите.
— Тогава тази изобщо няма да ви хареса — побърза да каже Рап, за да не му даде възможност да реагира. — Както може би сте се досетили, аз съм американец, но има и нещо, което ще ви бъде още по-интересно… работя в Отдела за борба срещу тероризма към ЦРУ и работата ми накратко е да убивам терористи и продажниците, които им помагат.
Дори да се бе впечатлил, Рамирес не го показа.
Рап продължи:
— Предполагам, че знаете за терористичните атаки във Вашингтон миналата седмица. Много американци загинаха и президентът не е никак доволен от това. Той ми даде картбланш да убия всеки, който има нещо общо с нападенията.
Рамирес запази спокойствие.
— Хубаво. Но какво ме засяга това?
— Ами… оказва се, че терористите са използвали вашия остров като база, за да проникнат в Америка.
— Не може да бъде — заяви генералът и погледна през рамо единия от телохранителите си.
— Миналата седмица в Куба е кацнал самолет и вие сте наредили на хората си да разтоварят голямо количество кокаин и да го качат на две моторници и един камион.
— Не разбирам за какво говорите.
Рап погледна кубинеца в очите:
— Можем да постъпим по три начина. Първият е най-лесен. Кажете ми всичко, което знаете за Хаким ал Харби.
— Никога не съм чувал това име.
— Това е истинското име на контрабандиста, на когото сте помогнали. Той е от Саудитска Арабия, сражавал се е известно време в Афганистан, след което се е внедрил като разузнавач на „Ал Кайда“ във Вашингтон.
Рап извади един плик от джоба си и измъкна от него три снимки, взети от шофьорската книжка, студентската книжка и паспорта на Ал Харби. Дюмон ги беше изтеглил от различни бази данни, без саудитците да го усетят.
— Това е човекът, с когото сте имали сделка — продължи Рап. — Представил се е за посредник в опиумната търговия на талибаните.
Рамирес издиша тежко и пак погледна към най-близкия си бодигард.
— Той не може да ви помогне, генерале. Трябва да ми кажете всичко, което знаете, абсолютно всичко. Имейли, хотели, самолетни полети, хора за свръзка и най-важното — какви банкови сметки е използвал.
Дюмон и хората му вече двайсет и четири часа проверяваха цялата международна банкова система и още не бяха открили нищо.
— Не познавам този човек.
— Нека да се разберем нещо, генерале. Вие не ме обиждайте и аз няма да ви обидя.
— Примамвате ме с фалшиви обещания, а сега се оплаквате, че ви обиждам. — Генералът гневно поклати глава. — Американска наглост!
— Зная за вас повече, отколкото можете да си представите, генерале. Знам например, че преди да сключите сделка с когото и да било, искате депозит. Навремето сте вземали парите в брой, но откакто здравето на Фидел се влошава, започнахте да ги държите в офшорни сметки. Всъщност, доколкото чух, предпочитате в злато. Сто хиляди долара.
— Лъжи.
Търпението на Рап се изчерпваше. Реши да пробва още веднъж с добро, преди да пусне голямата бомба.
— Генерале, не усложнявайте нещата. Вашите сделки с наркотици изобщо не ме интересуват. Искам само малко информация.
Рамирес се загледа за известно време към най-близката банка, сетне се обърна към Рап и каза:
— За един милион долара ще ви дам информацията, която искате. В злато — добави с подигравателна усмивка. — Американският долар не струва нищо в наши дни.
Цялото впечатление на Рап за човека срещу него се промени за един миг. Беше или невероятно алчен, или ужасно глупав.
— Нека да си изясним още едно нещо. Тук съм, защото Пьотър ме убеди да седна да поговоря с вас. Имам заповед да убия всяко нищожество, което има пръст в това престъпление. Не ви познавам и идвайки на тази среща, си представях, че сте разумен човек. Очаквах, че ще признаете грешката си и с готовност ще се реванширате, като ми помогнете.
— Извинете ме, господин… не ви запомних името, но нямам намерение да се прекланям пред американския олтар. Вашата страна също не е безгрешна. Не може да ме подмамвате тук с лъжи и да ме заплашвате. Какво ще направите? Ще ме убиете ли? Тук? — Рамирес разпери ръце и се огледа. — Ако ме мислите за дребен мошеник, много се лъжете. Вашата страна е богата. Един милион долара са нищо. Може да ме заплашвате, колкото искате, но накрая ще ми платите. Така става много по-лесно. Затова вземете телефона… — генералът направи жест с дясната си ръка, сякаш вдига телефон — и поискайте разрешение за превода на парите. Когато пристигнат по сметката ми, ще си помисля каква информация да ви дам.
Рап се намръщи неодобрително и внимателно огледа генерала. Знаеше, че Бътлър и хората му са наблизо и следят разговора. Точно в момента британският му колега сигурно горещо се надяваше Рап да даде на наглия генерал милиона, който искаше. Това просто нямаше да стане.
Той се изкашля и подпря лактите си на масата.
— Вие не ме познавате, затова може би трябва да ви обясня още нещо. Тръгнах за тази среща с няколко възможни плана в главата. Когато имаш вземане-даване с толкова много отрепки, трябва да си подготвен за най-лошото. Първоначално мислех да ви застрелям на място за назидание на всички продажни копелета из Третия свят, които въртят бизнес с терористи. Резервният план беше някой от хората ми да ви гръмне в главата на летището. Доста лесно изпълнимо. Правили сме го неведнъж. Всичко е подготвено. Качвате се по стълбичката на самолета и когато стигнете до горното стъпало — _бум_! Хубав, тежък куршум с мек връх в тила от около триста метра. Падате в самолета, предната врата се затваря и екипажът изхвърля трупа ви през задната над големия син океан.
— Не ме плашите, господин Рап. Дайте ми парите и ще говоря. Дотогава няма какво да обсъждаме.
Рамирес понечи да стане. Сидоров хвана главата си с две ръце и започна да мърмори нещо. След малко вдигна очи и каза:
— Господин генерал, не постъпвате разумно.
— Вие не ме учете — сопна се Рамирес.
Рап го хвана за китката и го дръпна.
— Седнете.
— Не ме докосвайте! И руснаците, и американците сте един дол дренки. Снизходителното ви поведение вече е изтъркано. Никой от вас не ме плаши. Една дума на телохранителите ми и двамата ще сте мъртви. Ето така!
Рамирес щракна с пръсти. Рап го погледна и реши, че е време да му разкаже третия възможен сценарий.
— Генерале, мислите, че понеже съм американец, няма да изпълня заканите си.
Рамирес изсумтя:
— Точно така. Всеки път, когато сте се опитвали да измамите Куба, сте се проваляли. Точно както сега не успявате да ме сплашите.
— Ще видим. Този самолет с наркотици, който хората ви са разтоварили миналата седмица… имате ли представа откъде е дошъл?
— Не разбирам за какво говорите — нахакано отговори генералът.
— Вашият приятел Ал Харби — продължи Рап, без да се впечатлява от отричането на кубинеца — е откраднал наркотиците от картела „Червена команда“.
Рап замълча за по-силен ефект. В очите на Рамирес пролича тревога.
— Не ви вярвам.
— Не ми дреме дали ми вярвате или не. Важното е, че те ще ми повярват, защото мога да им дам достатъчно доказателства. Сателитни снимки как хората ви разтоварват самолета. От информаторите си научавам, че вече сте продали половината наркотици. Имаме записани телефонни разговори как разправяте за някакво ново, много изгодно сътрудничество.
Рап си беше измислил част от нещата, които казваше, но знаеше, че генералът е твърде разтревожен от намесването на „Червена команда“, за да се усъмни в думите му. От всички южноамерикански наркокартели този беше най-безскрупулният.
— Както аз виждам нещата, имате два проблема — продължи американецът. — Първо ще съобщя на хората от „Червената команда“, че сте помогнали в кражбата на техните наркотици, а после ще разкажа на британците за целия ви бизнес. Те ще разпердушинят всяка офшорна сметка, свързана с вашето име. Всички долари, които сте скътали за черни дни, ще бъдат блокирани с години напред. Семействата, които загубиха близките си миналата седмица, ще ви съдят до дупка и всички пари ще отидат за обезщетения.
Рамирес се обърна към Сидоров и изсъска:
— Ще ми платиш за това!
— За кое? — възкликна руснакът. — За това, че ти спасих живота?
— Забрави за всичко, което си инвестирал в моята страна. Няма го вече.
Рап се изсмя:
— Какъв глупак. Пьотър се опитва да ви помогне, а ето как му се отблагодарявате.
— Това не е помощ.
— Напротив. Ако не беше той, вече да сте мъртъв. — Рап поклати разочаровано глава и добави: — Преди да се срещнем, мислех да уредя нещата по най-чистия начин. Или ми казвате всичко за Хаким и за финансовите му дейности, или ви убивам.
— Моля ви, стига с тези лъжливи заплахи и превземки. Платете ми един милион долара или си тръгвам.
— Защо не ви пратя по дяволите и не се обадя на „Червения картел“ още сега? Ще им разкажа как сте помогнали за нападението, в което са загинали седем от хората им, и сте отмъкнали от разпределителната им база кокаин за около двайсет милиона долара.
— Блъфирате.
— Съмнявам се, че ще бъдат толкова любезни, че да ви докарат до Бахамите с частен самолет. Всъщност изобщо няма да разберете кога са се появили. Ще се вмъкнат в къщата ви някоя нощ и ще ви прережат гърлото. Ще убият внуците ви, слугите ви, всеки, когото хванат, и сигурно ще ви оставят жив, за да гледате.
За първи път от началото на срещата Рамирес потрепери. Рап се изправи, като бутна назад стола, и погледна охраната на кубинеца.
— Е, какво избирате, генерале? Да останете жив и да запазите парите си или да умрете?
Изчака пет секунди. Алчният генерал явно усилено разсъждаваше какво да направи. След пет секунди Рап реши, че няма смисъл да полага повече усилия.
— Вървете по дяволите, генерале.
Тръгна да си ходи.
— Чакайте.
Рап погледна през рамо. Рамирес извади от джоба си химикалка и малък бележник.
— Представи се за ливанец. — Написа име. — Адам Фарат. — Написа още няколко неща и подаде листчето на Рап. — Тази банка използваше. Специално ме накара да се свържа с един банкер, Кристиан не знам кой си… не помня фамилията. Депозитът трябваше да остане блокиран, докато приключим сделката.
— Номерата на сметките?
— Не ги знам, но предполагам, че човек с вашите ресурси лесно може да ги намери.
„Много си прав“ — помисли си Рап. Обърна се към Сидоров:
— Ще говорим по-късно. — Погледна генерала за последен път: — А вие се молете повече да не се срещаме.

Прехвърлянето от Маями мина лесно. Хаким се нареди на опашка пред изхода за самолета и се качи. Този път не му дадоха място в първа класа, защото такава нямаше. Самолетът беше малък, собственост на „Американ Ийгъл“. Единствените по-силни емоции дойдоха на летище „Линдън Пиндлинг“. На митницата даде фалшива информация в граничния формуляр, като записа, че ще отседне в луксозния курорт Атлантис. Нямаше никакво намерение дори да мине наблизо и се притесни, когато граничният полицай задържа необичайно дълго погледа си върху екрана, след като въведе името му в компютъра. Хаким бе използвал паспорта няколко пъти, но сега щеше да е за последно. Когато Майкъл Андрос не се появеше за обратния полет в понеделник, щяха да го обявят за издирване, но тогава Хаким смяташе да е на няколкостотин километра оттук.
Полицаят му сложи необходимите печати и след няколко минути Хаким вече чакаше такси навън. Беше доста възбуден. Прекалено възбуден. Зад всеки чифт черни очила виждаше шпионин, следящ всяко негово действие. Реши, че има нужда от един хубав сън в топло легло. Каза на шофьора да го закара в болница „Принцеса Маргарет“. Пътуването през града мина спокойно, но пък и не можеше да се обърне да провери дали не го следят. Шофьорът го попита дали да го закара пред спешното отделение или на главния вход. Хаким предпочете главния вход.
Плати му с американски долари и му остави петачка за бакшиш. Няколко минути обикаля по коридорите на болницата, като влачеше куфара след себе си. Изхвърли памуците в първото кошче за боклук. Когато влезе в спешното отделение, подпря бастуна на стената и излезе. На отсрещната страна на улицата чакаха няколко таксита. Хаким се качи в първото и поръча да го закарат до хотел „Таун“. Отсядал беше там и преди. Не беше нищо особено, всъщност доста мизерно място, но за един следобед щеше да му свърши работа. Пътуването отне само няколко минути. Когато слезе, Хаким се огледа и се изсмя на иронията. Над целия квартал застрашително се извисяваше американското посолство.
На регистратурата работеше някакъв младок. Хаким извади пачка банкноти и каза:
— Стая за една нощ, моля.
— Само за вас ли, господин…
— Смит — довърши с любезен тон Хаким и плъзна една стотачка по плота.
Служителят погледна към ресторанта да види дали някой не го гледа и небрежно покри банкнотата с няколко пощенски плика.
— В брой ли ще платите, господин Смит?
— Да.
Служителят му каза тарифата и добави всички данъци и такси. Общо излизаше малко под деветдесет долара на нощувка. Хаким му даде една стотачка отгоре и му каза да задържи рестото. Взе ключа и тръгна по коридора към стаята, като се усмихваше сам на себе си. Нямаше търпение да почувства пясъка под краката си, но първо трябваше да проведе един разговор и да поиска една услуга. Когато влезе в стаята, остави куфара до вратата и седна на ръба на леглото. Погледна телефона и се опита да си спомни номера. После взе слушалката и набра.
— Ало.
— Кристиан — каза весело Хаким, опитвайки се да прикрие тревогата. — Адам се обажда. Как сте?
Заслуша се внимателно за най-малкия признак на безпокойство в гласа на другия мъж.
— Адам! Чудех се кога ще се появите. Тази седмица получих солидна сума във вашата сметка. Доста повече, отколкото ми бяхте казали.
— Да — потвърди Хаким, като мислеше за двете палети наркотици. — Партньорът ми реши да удвои поръчката.
— Това е много кафе.
— Да, така е.
Банкерът звучеше нормално. Явно още вярваше, че Хаким търгува с кафе.
— Дори по време на рецесия хората не могат без кофеин — добави той.
— Знам от личен опит. Не мога да живея без кафе. Аз също ви дължа благодарност. Шефът ми е много доволен от вашите депозити. Издигнах му се в очите покрай вас. Сега предполагам, че искате да прехвърлите парите.
— Преди това ще ви дам възможност да ми продадете някоя инвестиция.
— Чудесно. Имате ли време за една вечеря?
— Може би… — Хаким наистина не беше сигурен. Трябваше да измисли някакво обяснение, за да не изненада Кристиан прекалено много, когато се видят. — Претърпях катастрофа и не се чувствам много добре.
— Боже мой… Много съжалявам. Сериозно ли е?
— Няколко счупени ребра, но главно натъртвания.
— С нещо да ви помогна? На острова ли сте? Мога да ви настаня у нас.
— Да, тук съм. Току-що пристигнах. Мислех да дойда вчера, но не съм в добра форма за пътуване.
— Как мога да ви помогна?
— Ами… трябва да взема нещо от сейфа си. Заминавам утре, а си спомних, че когато наемах сейфа, ми казахте, че за специални клиенти може да се уреди достъп и през празничните дни.
— Разбира се! Вие сте един от най-добрите ми клиенти. Кога искате да отворите сейфа?
— След един час може ли?
— Естествено! Надявам се да ми позволите да ви почерпя нещо. И задължително трябва да отидем заедно на риболов… Обещахте ми.
— Ще отидем — засмя се Хаким. — Непременно. Добре, след час ще се видим.
Затвори. Беше спокоен, че прикритието му още действа. Взе дистанционното и пусна телевизора. Прехвърли няколко канала, докато намери Си Ен Ен и тогава се вцепени. На екрана се появиха две паспортни снимки, които той много добре познаваше. Беше накарал Карим да ги направи, докато обучаваше хората си в района на Сиудад дел Есте. Хаким ги получи по електронната поща и ги използва, за да направи два фалшиви паспорта — един за Карим и един за Ахмед. Беше ги оставил в една раница в плевнята на фермата в Айова. Същата плевня, за която Карим беше толкова сигурен, че е изгоряла до основи.

Вашингтон
Минаха през Сентървил по шосе 66 малко преди пладне. Планът беше да стигнат до предградието в 8:00 часа, но нещо се объркаха в Тенеси. Най-бързият път за Вашингтон щеше да ги върне до Сейнт Луис, а Карим не искаше да се връща там, откъдето бяха дошли, затова завиха на юг и избраха по-сложен маршрут. Така си повтаряше Карим, защото иначе трябваше да признае, че е сбъркал пътя, а това просто нямаше как да се случи. Когато стана грешката, караше той, а Ахмед спеше отзад.
Карим беше уморен и раздразнителен, но когато видя Вашингтон на хоризонта и почувства вкуса на отмъщението, настроението му се подобри. Той беше човек на действието. Не беше в негов стил да се крие в някаква си ферма, макар още да страдаше от предателството на приятеля си. Беше сигурен, че той е истинският виновник за отклоняването от правилния път. Карим бе обхванат от самосъжаление. Заради Ахмед се опитваше да се държи така, сякаш нищо от случилото се не го притеснява, но в действителност беше вбесен — повече, отколкото можеше да си представи. Предателството, думите, делата на онзи егоист. Беше дал на Хаким толкова много, а как му се отплащаше той? Как не го беше прозрял по-рано?
Гениалният му план, подвизите му, героизмът му — всичко това бе заплашено от провал заради човека, когото смяташе за свой приятел. Като се замислеше сега, осъзнаваше, че всичко е било ясно от самото начало. Хаким никога не е бил истински мюсюлманин. Той още от малък поставяше под съмнение думите на учителите и имамите им. Беше покварен от толкова дългото си пребиваване на Запад. А и тази вманиаченост по американската литература и спортния риболов… Всичко това трябваше да послужи като предупреждение за Карим, но той си мислеше, че приятелят му го прави само за показност, за да може да се внедри по-добре и да подготви почвата за елитния отряд. Идеята да избягат във фермата в Айова и там да чакат отминаването на бурята беше на Хаким. Той го бе кръстил Лъва на „Ал Кайда“. Той бе посял в главата му семенцето на съмнението срещу водачите на „Ал Кайда“. Хаким му беше пошепнал да не им се доверява. Той го убеждаваше, че могат да финансират мисията сами. Карим не можеше да повярва колко наивен е бил и как не е прозрял истинските, егоистични мотиви на приятеля си.
Сега страхливецът беше избягал и заплашваше да разпространява лъжи, пълни измислици, които щяха да направят Карим за посмешище пред целия ислямски свят. Докато пътуваше, Лъва на „Ал Кайда“ се опитваше да си внуши, че Хаким няма да посмее или няма да успее да стори такова нещо. С всеки изминат километър обаче все повече се убеждаваше, че греши и в двете отношения. Хаким бе помогнал за създаването на Лъва на „Ал Кайда“ и беше напълно по силите му да разруши този мит. По едно време, когато беше сигурен, че Ахмед спи дълбоко, Карим дори плака. Случваше му се за първи път от години. Плачеше заради тази крещяща несправедливост. Как бе възможно негов събрат мюсюлманин да му причини това? Когато сълзите спряха, обърна гнева си към самия себе си. Той бе позволил на приятелските чувства към Хаким да го заслепят. Твърде дълго му позволяваше неща, които не би търпял от друг воин.
Рано сутринта, когато минаваха покрай някаква неизвестна планина, Карим стана свидетел може би на най-красивия изгрев в живота си, по-красив от всички, които беше виждал в афганските планини, преди да тръгне на битка с американците. Долината отпред бе потънала в мъгла и изглеждаше така, сякаш се намираха в рая и гледаха надолу към земята. В този бляскав, красив момент Карим почувства, че Аллах го вика. Хаким го беше измамил и отклонил от съдбата му. Беше му отнел заслужената слава, честта да умре като истински пълководец с войниците си в битка. От очите на Карим отново потекоха сълзи, но този път на гняв, не на самосъжаление. Замисли се за храбрите си воини, които бяха влезли в устата на самия Сатана. Нито един от тях не се поколеба, нито един не погледна назад. Това бе най-храбрата постъпка, която някога беше виждал.
Сега американският президент ги наричаше страхливци. Карим стисна кормилото толкова силно, че се притесни да не го счупи. Президентът беше излъгал света и възхваляваше вероломната тактика на собствените си слуги — този Майк Неш с глупавия му медал. Всеки път, когато си спомняше онази скалъпена пресконференция, му идеше да закрещи. Американският президент не можеше да си отвори устата, без да сипе лъжи, но медиите, неговите лакеи, повтаряха и умножаваха лъжите. Карим щеше да ги събуди. Щеше да им даде нещо, с което да го запомнят. Той щеше да възвиси паметта на хората си и да покаже пред света, че американският президент е лъжец.
Помнеше наизуст адреса и телефонния номер. Близо година по-рано ги бе запечатал в подсъзнанието си. Това беше част от оригиналния план, създаден от висшето командване на „Ал Кайда“. Вече наближаваха тайната квартира, но преди това трябваше да се отърват от караваната. Извика Ахмед при себе си.
— След два изхода. Готов ли си?
— Да.
Карим остана в дясната лента, намали заедно с другите коли, излизащи от магистралата. На изхода за Феърфакс мина по детелината и продължи на север. Зави на второто кръстовище надясно по Феър Лейкс Паркуей и продължи направо до големия търговски център. Паркингът беше огромен, с голям избор от автомобили. Карим посочи няколко камери и една кола на охраната, спряна близо до един от главните входове.
— Запомни — каза, като вдигна телефона си. — Включи твоя и го използвай като радиостанция със страничното копче.
— Запомних.
Карим спря до зелена площ, оградена от булеварда с редица дървета. Ахмед слезе и пресече улицата. Мина между колите и тръгна към входа на „Мейсис“ заедно с хилядите купувачи, дошли в търговския център в този слънчев съботен следобед. Карим продължи с караваната още стотина метра и спря в най-далечната част на паркинга. Около 70 процента от местата бяха заети. Той погледна часовника си. Всеки човек от отряда му беше обучен да краде коли. Бяха се съсредоточили върху най-разпространените марки и модели и знаеха точно кои жички да срежат и как да отключат волана. Въпреки това сърцето му биеше възбудено.
Телефонът изпиука и за момент той си помисли, че Ахмед се опитва да се свърже с него. Погледна дисплея и видя, че има съобщение. Включи телефона, като се чудеше дали може да го изслуша и в същото време да се свърже с Ахмед. Знаеше, че съобщението е от Хаким, и любопитството да разбере какво ще му каже той беше твърде силно. Натисна копчето на гласовата поща и зачака да се включи.
Заоглежда паркинга, докато тихият глас на Хаким звучеше от малкия високоговорител:
— Жалко, че не ми се довери. След малко ще съм извън страната. Предполагам, че ти все още си някъде насред Америка и се каниш да убиеш поредната невинна жена. Лъва на „Ал Кайда“. — Последва подигравателен смях. — По-скоро Агнето на „Ал Кайда“. — Карим стисна зъби. — Жалко, че нямаш куража да се изправиш в равен двубой срещу истинските мъже.
Карим изрева от гняв и заудря с юмрук по таблото. Огледа се, за да види дали някой не го е чул, и пак даде израз на яростта си. Не си спомняше никога да е имал по-голямо желание да убие някого. Още веднъж изслуша съобщението, после избра „Отговор“. След сигнала каза:
— Ти си страхливец, винаги си бил страхливец. За пореден път го доказа, като избяга и ме остави да се бия сам. Ще докажа пред света, че аз съм лъвът, а ти си агнето. Съжалявам само, че няма да мога да те убия със собствените си ръце, но не се тревожи… Ще се погрижа да бъдеш белязан като предател на исляма и да те преследват до края на света.
Секунди след като изпрати съобщението, телефонът изпращя и се чу гласът на Ахмед:
— Зад теб съм.
Карим погледна в огледалото и видя тъмносин пикап. Натисна копчето за предаване и нареди:
— Карай след мен.
Излязоха от паркинга на търговския център отново на Феър Лейк Паркуей. Карим бе видял паркинг на някаква офис сграда малко по-нататък по улицата. В събота следобед сигурно беше празен. Зави наляво по Феър Лейкс Корт и спря на оградената с дървета площадка. Забеляза, че няма камери, и това го зарадва. Изгаси караваната, слезе и заобиколи откъм вратата на кухненския отсек, където чакаха две предварително приготвени раници. Затвори вратата и заключи. Ахмед вече бе отворил страничния багажник. Извади оттам две торби и ги натовари на пикапа, после се върна за трета.
След това се качи зад волана на пикапа „Форд F-150“. Карим седна до него, извади картата от джоба си и провери местоположението им, преди да каже на мароканеца накъде да кара. Върнаха се назад към търговския център и завиха по Окс Роуд. Започнаха да криволичат из някакъв лъскав баровски квартал, докато излязоха на Стюарт Мил Роуд. На тази живописна, засенчена от дървета улица се намираха някои от най-скъпите къщи в страната. Карим обаче не се впечатли.
Къщата беше напред и вдясно. Карим позна портата, макар че бе гледал снимка от нея преди близо година. Преди да тръгнат от Пакистан, със седмици бяха проучвали всеки детайл от плана. Първоначално тази къща трябваше да служи като главна база за подготвяне на атаките. Сградата, разположена на възвишение, беше заобиколена от дървета и можеше да побере цял батальон. Над 80 декара безвкусен разкош, собственост на „Сауди Арамко“. Използваше се за забавление и жилище на вашингтонския представител на една саудитска нефтена компания. Карим знаеше, че собственикът няма да бъде в страната една седмица преди и една седмица след атаките. Персоналът беше пуснат в отпуск.
Спряха пред портата. Двамата мъже погледнаха дългата павирана алея. От мястото си виждаха само част от къщата. Карим погледна електронната ключалка и си спомни кода. Беше доста лесен.
— Четирите ъгъла — каза на Ахмед. — Едно, три, девет, седем.
Ахмед въведе числото и вратата се отвори. Вкараха пикапа бавно, минаха покрай главния вход на къщата и заобиколиха отдясно, където се намираше гаражът. Карим извади пистолета си и зави заглушителя, преди да слезе от колата. Намери електронната ключалка на първата от четирите врати и въведе същия код, който беше използвал за портала. Вратата започна плавно да се вдига. Той се отдръпна надясно и погледна задния двор зад ъгъла на къщата. Растителността беше така оформена, че от другата страна не се виждаше нищо. Карим се върна при гаража, наведе се и погледна под вдигащата се врата. Мястото точно насреща беше празно, но другите три бяха заети. Остана доволен. Приклекна под вратата и влезе. Ахмед го последва с пикапа.
Когато фордът влезе, Карим натисна копчето на вратата и тя се спусна. Ахмед изгаси двигателя и слезе. Без да се налага да му се напомня, извади пистолета си и зави заглушителя. Карим хвана дръжката на вътрешната врата. Бяха му казали, че вероятно няма да е заключена, но в противен случай ключът щял да е зад кофата за боклук. Той натисна дръжката и вратата се отвори. Двамата влязоха в задното антре и погледнаха бръмчащата клавиатура на алармената система. Карим въведе същия код, но този път в обратна последователност и бръмченето спря. Двамата си отдъхнаха, но облекчението им не беше за дълго.
От коридора се чуха стъпки, после — мъжки глас. Карим вдигна пистолета си и безшумно се запромъква към шума. Ахмед вървеше на две крачки след него. Широкият коридор имаше по една врата отляво и отдясно. Карим ги подмина, оставяйки ги на Ахмед. На стената право напред висеше модернистична картина. Отляво и отдясно имаше открити арки. Карим се премести надясно и за секунда огледа помещението отляво. После бързо се извъртя, за да има по-добър поглед към стаята, от която му се беше сторило, че идва гласът. Долови движение. Имаше поне един човек. Карим бързо влезе, готов да застреля всеки нападател. До кухненската маса седеше мъж по бял халат. По средата на кухнята стоеше жена, също с бял халат, застинала като статуя, с чаша кафе в едната ръка и чинийка в другата.
Карим не разбра кое го накара да дръпне спусъка — падането на чашата и чинийката и звънът на счупените парчета върху пода или пронизителният писък на жената — но реакцията му беше мълниеносна. Куршумът влезе през устата й и отнесе солидна част от тила й. След части от секундата тялото й се гърчеше на земята сред отломките от бял порцелан. Карим я погледна за кратко, после — шкафовете зад нея. Белите им врати бяха опръскани с кръв и парченца мозък и поразително напомняха абстрактната картина, покрай която беше минал в коридора. Премести погледа си към вцепенения мъж до масата. Изглеждаше около петдесетте и очевидно беше арабин. Жената вероятно му беше дъщеря.
Човекът преглътна уплашено и с треперещи устни промълви:
— Моля ви, не ме убивайте.
Карим кимна и попита:
— Как се казваш?
— Халид. Халид ас-Саид.
— Ти ли си управителят на „Арамко“ във Вашингтон?
— Да.
— Трябваше да си извън страната.
Мъжът кимна.
— Ти си Лъва на „Ал Кайда“.
Карим се изненада:
— Откъде знаеш?
— Показаха снимката ти по телевизията. Също и неговата.
Халид посочи към Ахмед, застанал зад Карим.
Стомахът на Карим се сви. Той се опита да запази спокойствие и попита:
— Какво правиш тук? Трябваше да те няма.
— Реших да се прибера по-рано.
— Семейството ти?
— Още са в Кралството.
Карим погледна жената на пода. Халатът й се беше разтворил и отдолу нямаше бельо.
— Коя е тази?
— Една приятелка.
Карим кимна, претегли всички възможности в главата си и взе бързо решение. Втренчи се в уплашените очи на човека и изрече:
— Аллах е велик!
— Не — проплака Халид. — Аз съм арабин. Добър мюсюлманин съм. Имам връзки… добри връзки. Аз…
Карим вдигна пистолета и застреля бизнесмена два пъти в сърцето.

Насау, Бахамски острови
Джордж Бътлър погледна от другата страна на масата и отбеляза:
— Можеше просто да му дадеш един милион долара.
Рап се усмихна и сви рамене.
— Вероятно.
— Добре, че не го направи — каза Дюмон, докато работеше на лаптопа си. — Този тип е световен мошеник.
Рап се засмя. Не беше в стила на Маркъс да дава такива строги присъди. Седяха в Клуба на председателя в „Грейклиф“, бивше плантаторско имение, преустроено в хотел и ресторант. Мястото беше много уединено и в типично британски стил. Рап предполагаше, че Бътлър има устна договорка с управителя. Келнерът донесе голям поднос. Остави на масата три чинийки и допълни чашите с вода и студен чай. Когато той излезе, Бътлър настоя:
— За малко да го изпуснеш. По-лесно щеше да стане, ако му беше платил.
Рап поклати глава.
— Може би, но Рамирес е от хората, които могат да ти вземат парите и да те излъжат. Той е престъпник. Постига своето с насилие и заплахи.
Бътлър остави чашата си.
— Затова ти използва единствения начин на убеждение, който ще разбере.
— Може да се каже. И подейства, нали?
— Да, но знаеш, че нямаше да позволя да използваш сила срещу него. Поне докато е тук.
— Знам — усмихна се Рап. — Никога не бих ти създал такива проблеми.
— Щеше да ми създадеш, и още как — мрачно измърмори англичанинът.
— Е… поне нямаше да е умишлено.
— Това винаги е било слабото ти място.
— Кое?
— На някои хора им се удава да пипат деликатно. Ти, от друга страна… действаш с финеса на нападател в американския футбол, който нокаутира противниковия защитник, за да вкара гол.
— Благодаря — усмихна се Рап.
Телефонът на Бътлър завибрира. Той не вдигна. Само погледна дисплея, прочете съобщението и обяви:
— Намерихме банкера.
— Кристиан?
— Да. Кристиан Нелсън. Има апартамент в Гроув, недалеч от тук.
— Твоите хора следят ли го вече?
— Още не. Колата отива натам, но подслушваме телефоните му и следим електронната му поща.
Рап се усмихна. По отношение на националната сигурност и секретността британците действаха пет пъти по-бързо от американците.
— Знае ли се дали е на острова?
— Според граничните власти, да.
— Проникнах — обяви Дюмон, като вдигна ръката си, сякаш очакваше да получи олимпийски медал.
— Къде? — попита Бътлър.
— В Първа карибска банка.
— Невъзможно. — Бътлър нервно погледна към вратата. — Как успя толкова бързо?
Рап махна небрежно:
— Ако много те интересува, може да си поговорите по-късно.
— Ама… — опита се да настоява Бътлър.
— Да не губим време — прекъсна го Рап, знаейки, че англичанинът е техничар по сърце. — Ще започнете да си приказвате за защити, задни вратички и портали и ще ми докарате някое главоболие. Това може да почака. Сега… — обърна се отново към Дюмон — искам да разбера за финансовите подвизи на Адам Фарат.
Дюмон, който можеше да върши по няколко неща наведнъж, не спираше да трака по клавишите.
— Мамка му и прасе! — възкликна, без да отмества очи от екрана.
— Какво има?
— Има над тринайсет милиона долара на сметката. Около десет от тях са внесени тази седмица.
— Логично — отбеляза Бътлър. — Парите от наркотиците.
— Какво друго? — попита Рап.
— Изглежда, че има фирма за внос на кафе.
— Плащания? Къде изпраща пари?
— Освен този превод от сто хиляди долара, които вероятно са отишли за генерала, няма друго. Само е внасял. — Дюмон присви очи и натисна още няколко клавиша. — Освен това има и сейф.
Телефонът на Бътлър иззвъня. Той погледна дисплея и вдигна.
— Ало. — Замълча за няколко секунди и в очите му пролича тревога. — Имаме ли хора на мястото? — Отново се заслуша и закима енергично. — Добре. След малко идвам. — Затвори и погледна Рап. — Преди малко Нелсън е говорил с началника си в банката.
— И какво?
— Един от най-важните му клиенти е поискал да отвори сейфа си този следобед.
— Това нормално ли е за събота?
Бътлър сви рамене.
— Банките правят изключения за най-добрите си клиенти.
— Къде е Нелсън сега?
— Излиза от апартамента си. Предполагаме, че отива към банката.
Рап погледна мълчаливо Бътлър, после, без да обелят дума, двамата станаха. Дюмон ги погледна:
— Къде тръгнахте бе? Сандвичите току-що дойдоха.
— Вземи ги. Ще ядеш в колата — отговори Рап.

Ленгли, Вирджиния
Мачът беше голяма емоция. „Маклейн“ водеше с 14:1 срещу вечния си съперник „Саксонците“ от Ленгли. Звездата тази година беше Рори Неш. Тринайсетгодишното момче бе отбелязало осем от точките на отбора си. Неш внимателно наблюдаваше как синът му разбива защитата на „Саксонците“. В друг мач Рори щеше да е сред резервите, но сега треньорът на „Маклейн“ искаше реванш за миналогодишното поражение. Отборът от Ленгли имаше един добър защитник и Неш го наблюдаваше през целия мач. Беше напомнил на сина си да го следи внимателно. Хлапакът бе с една глава по-висок от другите на терена и се знаеше, че изкарва от строя поне по един противников играч всеки мач. Сега Рори тичаше в лявата част на игрището с топката. Провря се между двама защитници и изглеждаше като че ли якото хлапе от Ленгли най-после ще го сграбчи. В последната секунда обаче Рори спря рязко, приклекна и майсторски отскочи встрани. Едрото момче профуча покрай него с гневен вик, неспособно да извърши такава бърза маневра. Рори се приближаваше отляво към голлинията. Замахна, сякаш хвърляше топката, и изпрати вратаря към другия край. Отново се затича напред. Краката му затанцуваха по головата линия. Отново замахна, този път ниско, и накара вратаря да се хвърли на земята, после замахна над главата си със стика и изпрати топката в другия край на полето, където един от съотборниците му я хвана и хвърли в откритата мрежа.
— Якооо! — провикна се Джак.
— Да — съгласи се Неш с известно облекчение. — Брат ти дори не би трябвало да е там в момента.
Погледна настрани, търсейки жена си. Тя стоеше на двайсетина метра от него и говореше с две други майки. Усмихна се на съпруга си и го посочи. Другите две жени се обърнаха и му помахаха. Усмихнаха се, закимаха на Маги и нещо си зашушукаха. Неш се изчерви. Не беше свикнал с такова внимание. Откакто бе дошъл на игрището, хората постоянно го сочеха и си говореха нещо.
— Татко — каза Джак, като го погледна. — Ти си известен.
Този коментар подейства на Неш като плесница. Изпита гняв, но си пое дълбоко въздух и се опита да се успокои. Джак не беше виновен. Той беше само на десет.
— Не, Джак, не съм известен.
— Е… може да се каже, че си. Снимката ти беше на първата страница на вестника тази сутрин, а снощи те показваха по телевизията.
— Това, че снимката ми е във вестника, не означава, че съм известен.
— Приятелят ми Скот не мисли така.
— Не искам да говоря за това, Джак. Не съм известен, и толкоз!
Маги се приближи точно навреме. Прегърна силно съпруга си през кръста.
— Всички говорят за тебе — отбеляза.
— О… не!
— Защо не се успокоиш и не се забавляваш?
— Защото това не съм аз. Не съм се променил. Аз съм същият човек, който идва на тези мачове от не знам колко години. Единственото, което се е променило, е всеобщото мнение за мен.
— Това мнение се основава на истината. Тези хора знаят къде работиш и какво правиш и трябва да ти кажа — добави Маги, като понижи глас, — че някои от онези дами, като Стейси и Клаудия например, се възбуждат от това. Струва им се много секси, че съм омъжена за шпионин.
— Чух те — каза Джак, без да отмества поглед от игрището. — Отврат!
Маги го хвана и го притисна до себе си заедно с Неш. След секунда реферът обяви край на мача. Двата отбора се строиха, за да си стиснат ръцете, и Неш заоглежда паркинга за дъщеря си.
— Къде е Шанън?
— Не знам. — Маги се огледа. — А, ето я… с Чарли на люлките.
Неш погледна девойката — буташе зеленото столче, на което бе седнало бебето. Изведнъж го обхвана безпокойство.
— Дали да й дам да кара до вкъщи?
— Разбира се.
— Не шофира много добре. Тъй де, не искам да прозвучи лошо… тя е страхотно дете… но не може да кара.
— Майкъл, дадоха й книжката тази сутрин. Никой не е безупречен през първия си ден на волана.
— Не искам да кара безупречно, но…
— Но какво?
— Некадърна е, мамо — намеси се Джак.
Маги се наведе и го хвана с две ръце за бузите.
— Ох… Джак, понякога си ужасен!
— Мамо — настоя той, като се освободи от ръцете й, — не казвам, че е глупава или лоша. Просто това е истината. Тя изобщо не може да кара.
— Добре, тогава с баща си можете да се приберете пеша.
Джак се отдръпна една крачка и погледна баща си:
— Хайде, татко! Ще бъде забавно…
— Джак Неш! — Маги посегна да го хване, но той реагира бързо. Изтича на игрището да посрещне брат си. — Метнал се е на теб — обвини тя мъжа си.
— Мисля, че е взел и доста от майка си.
— Това остроумничене е от тебе.
— Ами магарешкият инат? Откъде го е взел според теб?
Маги се канеше да продължи наддаването, когато към тях се приближи възрастна двойка.
— Извинете — заговори мъжът, — вие ли сте Маги и Майк Неш?
Двамата кимнаха.
— Аз съм Чарли Кели. А това е жена ми Мери.
— Приятно ми е — каза Неш и стисна ръката му.
— Внукът ми играе за Ленгли.
— О… чудесно — намеси се Маги.
— Днес имахме лош късмет — добави мрачно Кели. — Вашият син ни разби. Страхотен играч.
— Благодаря — каза Неш.
Кели обърна замъглените си сини очи към игрището, долната му устна леко потрепери.
— Исках само да ви поздравя — обясни, без да поглежда Неш и жена му. — И да ви благодаря. Служил съм във Флота, после четирийсет години работих в Ленгли. В тайното разузнаване, в оперативния отдел… през повечето време бях в Европа. Това, което сте направили… накара малкото от нас, които все още сме живи… да се гордеем. — Погледна Неш и поклати глава. — Реших, че трябва да го знаете.
Неш се стъписа. За секунда гласът му изневери.
— Благодаря ви, господине.
— Чарли. Наричайте ме Чарли.
— Добре. Благодаря, Чарли.
— Е… — Старецът погледна към паркинга. — Ще се виждаме пак.
— Задължително.
— Много ми беше приятно да се запознаем — каза Маги. Когато възрастната двойка се отдалечи, добави: — Много трогателно.
— Да. Не можем да се отървем от обожатели.
Джак се върна от игрището с Рори и двама негови съотборници.
— Мамо — извика малкият, — наистина ли ще дадеш на Шанън да кара?
— Това не ти влиза в работата, младежо.
— Добре, ако тя кара… — Джак изведнъж извади иззад гърба си каската за лакрос на брат си — аз ще си сложа това.
— Чашата вече преля…
Маги понечи да го хване за ръкава на анцуга, но Джак отново беше по-бърз и побягна през игрището. Майка му се опита да запази някакво достойнство и се обърна към Рори и приятелите му:
— Хубав мач, миличък.
— Благодаря. — Рори посочи двете момчета. — Може ли Уил и Бен да преспят у нас?
— Ами… — Маги не беше подготвена за това развитие на нещата — с баща ти ще ходим на ресторант и Шанън ще се грижи за къщата…
Замълча и погледна съпруга си.
— Отлична игра, момчета — каза Неш.
— Благодарим — отвърнаха те в един глас.
— Нямам нищо против да останете у нас. Вашите пускат ли ви?
Двете момчета казаха, че ще питат, и изтичаха при родителите си.
— На ресторант ли отиваме? — обърна се Неш към жена си.
— Да — отвърна тя с широка усмивка. — През последната седмица не сме останали сами и за пет минути. Имаш ли нещо против?
— Не, изобщо. — Той я прегърна през рамото. — Ще отидем в някое заведение наблизо.
— Където искаш, мили.
— Какво ще кажеш за италианско?
Тръгнаха към колата. Рори изтича напред да види какво правят Шанън и Чарли.
— Добре.
— А после, след като се приберем? — попита Неш с обнадежден глас.
— Можем да поиграем на шпиони и ти да ми покажеш пистолета си.
Неш се засмя. Погледна Шанън, която сваляше Чарли от люлката. Бебето запищя, когато видя брат си да се приближава с изпънати напред ръце, сякаш беше чудовището Франкенщайн. Чарли издаде пронизителен крясък, после се разсмя. Неш се усмихна и си рече: „Колко хубаво нещо е нормалният живот!“

Насау, Бахамски острови
Хаким реши да отиде пеша до банката. Не беше далеч и му трябваше време да помисли. Точно както се опасяваше, плевнята не бе изгоряла. Карим беше идиот, още повече, защото се мислеше за много умен. Непоносим глупак. Хаким постоянно се питаше дали в плевнята е имало нещо, което би могло да насочи ФБР към него. Цял късмет беше, че бе прибрал своята раница по-рано в багажника на караваната. Карим му беше заповядал да скрие неговата торба и тази на Ахмед под брезента в плевнята. Искал лично да ги провери. Падаше му се на глупака. Сега постоянният му стремеж да контролира всичко щеше да стане причина за провала му.
Когато излезе от хотела на слънчевата улица, Хаким беше сигурен, че единствената връзка между него и фермата в Айова е тайният тръст, който беше създал, за да я купи. Преди да разплетат всичко обаче, щеше да мине време, пък и щяха да попаднат в задънена улица. „Роял Банк оф Насау“ беше на малко повече от километър и той никога не беше стъпвал в нея. Всички сделки се уреждаха по телефона. В сметката имаше около двайсет хиляди долара за покриване на текущи разходи и такси — жълти стотинки в сравнение с депозита му в Първа карибска. Да ги вземат, ако искат. Хаким вървеше по тротоара уверен, че е изпреварил бурята. Освен това Кристиан не умееше да се преструва. Това бе една от причините да го избере за свой личен банкер.
На една пресечка преди банката спря и погледна часовника си. До срещата имаше десет минути. Най-разумно беше да използва времето, за да огледа за шпиони, затова пресече улицата и тръгна небрежно, сякаш се разхождаше. От време на време спираше и се преструваше, че зяпа витрините. Всъщност проверяваше отраженията в стъклата, за да види дали някой не го чака. Не забеляза никого и се замисли за новия живот, който го очакваше. Щеше да отиде в Бразилия. С над 200 милиона души, тя беше сред страните с най-разнообразни природни условия на планетата. Местното население говореше португалски, английски и испански и нещо по-важно, акцентът не правеше впечатление. Кръвта на испанските и португалските заселници се беше смесвала с тази на местните жители от векове. Мургавият му тен нямаше да прави по-голямо впечатление, отколкото в родната му Саудитска Арабия.
Хаким бе обиколил бразилското крайбрежие и знаеше десетки места, където можеше просто да изчезне и да започне нов живот. Единственото му изискване беше да е близо до морето. Щеше да си купи лодка и първата година да живее в нея, да обикаля пристанище след пристанище, да си създаде нова самоличност и приятели. Може би някой ден в недалечното бъдеще щеше да се засели на едно място и да се задоми. Единственото му колебание беше за вярата му. Бразилия не беше място, където мюсюлманин като него можеше да спазва религиозните ритуали открито. Трябваше да запази тази част от живота си в дълбока тайна.
Толкова вглъбен беше в мислите си, че не чу как някой вика името му, докато Кристиан не пресече улицата. На лицето на банкера се изписа дълбока загриженост.
— Леле Боже! Какво се е случило с вас?
— Претърпях тежка катастрофа.
— Тези синини от въздушната възглавница ли са? Чувал съм, че може да те обезобрази.
— Да, но ми спаси живота.
Кристиан спря и го огледа внимателно.
— Иначе как се чувствате?
— Добре… имам няколко счупени ребра, но ще оцелея.
— Съжалявам, че сте пострадали така. Нека да влезем и да ви свършим работата.
Двамата пресякоха улицата до главния вход на банката. От другата страна на стъклената врата чакаше човек от охраната. Той махна на Кристиан и отключи вратата. Когато влязоха, банкерът му благодари и преведе Хаким през фоайето до кабинета си, където взе връзка ключове и изкара информацията за сейфа на клиента върху монитора на компютъра си.
— Преди да слезем, искате ли нещо за пиене… чай, вода?
— Не, благодаря: Не съм жаден.
— Имате ли собствен ключ?
— Да.
Хаким сам не можеше да повярва колко спокоен се чувства. Може би защото толкова добре познаваше Кристиан. Щеше да бъде още по-спокоен, след като вземе каквото му трябва от сейфа и изчезне.
Слязоха в подземието. Кристиан го остави да изчака в една стая с два стола и бюро и отиде да донесе сейфа. Върна се след по-малко от минута, остави металната кутия върху писалището и излезе. Хаким извади ключа си, вкара го в ключалката и го завъртя на 180 градуса наляво. Тя изщрака и той отвори капака. Вътре имаше неизползвани документи, кредитна карта с лимит от 25 000 долара, торбичка със 100 000 в брой и купчина акции на стойност един милион. Хаким вдигна ризата си и закопча торбичката с парите около кръста си. Сложи кредитната карта и новия паспорт в предния си десен джоб и погледна в големия хартиен плик, за да се увери, че акциите са вътре.
Затвори сейфа, прибра ключа в джоба си и каза на Кристиан, че е готов. След като банкерът прибра сейфа, двамата се върнаха с асансьора на горния етаж и излязоха от сградата. На улицата Кристиан настоя да отидат да пийнат нещо, но Хаким отговори, че не се чувства добре. Банкерът му предложи да го закара в хотела, но той обясни, че иска да подиша чист въздух, и обеща да се видят на вечеря по-късно, макар че нямаше намерение да го прави. Уговориха се за час и място и се разделиха. Докато се връщаше към хотела, Хаким се почувства окрилен, както отдавна не му се беше случвало. Вече обмисляше каква яхта да си купи. Беше решил точно каква дължина и от коя марка и знаеше откъде може да вземе една добре запазена на старо. Ако не я бяха продали през последния месец, разбира се.
Започна да обмисля следващия етап от плана, най-вече как да стигне до целта си. Яхтата беше във Фармърс Хил на около сто и шейсет километра на юг. Нямаше директен ферибот до там, а той искаше да избягва летищата за известно време, ако не и завинаги. Беше толкова вглъбен в решаването на този проблем, че не забеляза автомобила, който го настигна и намали. Страничната врата на микробуса се отвори и в този момент Хаким почувства остра болка във врата. Някой го сграбчи отзад. Едновременно го вдигнаха и го набутаха в колата. Почувства се абсолютно безпомощен. Похитителят го напъха вътре и го сгъна на задната седалка, където го чакаше друг непознат мъж. Почувства болка в ребрата, но някак притъпена. Понечи да закрещи, но не можа. Никоя част от тялото не го слушаше. Нито устата, нито ръцете, нито краката. Дори очите му се затвориха против волята му и в следващия момент всичко потъна в мрак.

Рап и Бътлър видяха двамата мъже да влизат в банката, но дори тогава не бяха много сигурни, че са те. След няколко минути Дюмон подаде сигнала. Следеше компютърната система на банката и видя чий сейф взема Нелсън. Бътлър остави Рап да реши какво ще правят. Дали да хванат двамата още сега и да видят какво има в сейфа, или да ги изчакат да излязат? Рап знаеше какво би предпочел британският му колега. Доколкото знаеха, банкерът не беше извършил нищо противозаконно. Ако нахлуеха в банката, това щеше да наложи намесата на полицията и на началниците на Нелсън. Докато нямаше опасност да избяга, по-доброто решение беше да не го закачат засега. Хората на Бътлър щяха да го проучат и ако откриеха нещо нередно в близките два дни, тогава щяха да го разпитат.
Рап реши да отвлекат арабина от улицата. Коулман носеше спринцовка с приспивателно, пластмасови белезници и качулка. Микробусът с Коулман, Уикър и Рийвърс обиколи квартала, докато двамата мъже бяха в банката. Рап влезе в един магазин за сувенири отсреща. Поздрави продавачката и попита за ламинирани туристически карти. Купи една, излезе пред магазина и се престори, че я разглежда. Арабинът и Нелсън останаха в банката малко под петнайсет минути. Рап гледаше в противоположната посока, когато целта излезе от сградата. Петима от хората на Бътлър правеха същото. Нямаха представа дали обектът е сам и не искаха да ги забележи.
— Излязоха — чу се гласът на Бътлър от миниатюрната, почти невидима слушалка на ухото на Рап. Ал Харби и Нелсън стояха на тротоара и си говореха. След около половин минута се ръкуваха и тръгнаха в различни посоки. Рап вдигна картата и сведе очи, когато арабинът пресече улицата и се насочи право към него. Бяха го видели да идва от същата посока. Рап не можеше да прецени дали непредпазливостта му се дължи на мързел или на прекалена самоувереност. Може би причината беше в плачевното му състояние — изглеждаше като след жесток побой.
Мина покрай Рап и продължи по улицата. Рап преброи до десет и тръгна след него. Арабинът се беше отдалечил на петдесетина метра. Носеше червена шапка с емблемата на „Будвайзер“, която се забелязваше отдалече. Рап хвана картата с две ръце и наклони главата си на една страна, сякаш се опитваше да се ориентира. Зад черните очила обаче очите му следяха червената шапка. Един от хората на Бътлър трябваше да му пази тила, но той не смяташе да се доверява за тази работа на човек, когото не познаваше. Прекаленото съсредоточаване в следенето на обекта е сигурен начин да получиш куршум в гърба. Рап се завъртя, върна се няколко крачки назад и се престори, че се опитва да се ориентира по картата. Имаше сравнително малко пешеходци и това го улесняваше. Видя кой върви зад него и отново се обърна. Забеляза няколко камери за наблюдение, които можеха да създадат проблеми, и запомни местата им, в случай че другите са ги пропуснали.
Спирката беше отсреща. Дванайсет метра свободно от паркирали коли място. Идеално за целта им. Рап ускори крачка. Като все още се преструваше, че гледа картата, каза:
— Изглежда добре.
Когато се приближи на десетина метра от обекта, даде сигнал, като пъхна картата в джоба си. Нямаше форсиране на двигател. Нямаше свирене на гуми. Нищо, което да стресне целта. Микробусът бавно отби на празното място пет метра пред арабина. Рап се усмихна и подмина двама млади, които изглеждаха като младоженци на меден месец. Бързо и безшумно се приближи зад целта. Бръкна в левия си джоб и извади малка спринцовка. Беше пълна с достатъчно успокоително, за да приспи 100-килограмов мъж за по-малко от пет секунди. Обектът изглежда тежеше не повече от 85 килограма. Рап свали капачето и пъхна спринцовката в десния си джоб.
Голямата странична врата на микробуса се отвори. Рап се фокусира в главата на арабина и видя как се обръща да погледне автомобила. Приближи се, сякаш се канеше да го подмине от лявата му страна, извади спринцовката и заби иглата във врата му. С дясната си ръка го стисна силно през рамото и го набута през отворената врата. Ал Харби се отпусна като парцалена кукла. Рап го хвърли в ръцете на Рийвърс и се качи след него. Когато дръпна вратата, Коулман вече потегляше.
Рап опипа джобовете на пленника. Намери два паспорта, единият — на името на Адам Фарат. Снимката беше същата като тази, която имаха.
— Хванахме правилния човек. Поздравления, момчета.
Продължи да рови в джобовете на арабина. Намери телефон, батерия за него, ключ от хотелска стая, чантичка за кръста, пълна с пари, и хартиен плик, скрит в подплатата на късите му панталони. Сложи всичко в брезентова торба и започна да оглежда нещата по-внимателно. Тъкмо отваряше хартиения плик, когато гласът на Бътлър се разнесе от слушалката:
— Може да имаме проблем. Един от продавачите в близкия магазин. Мисля, че е записал номера ви и сега говори по телефона. Може би се обажда на полицията.
— Мамка му. — Рап погледна отражението на Коулман в огледалото за обратно виждане и нареди: — Тръгни към Парадайз Айлънд. За всеки случай.
Коулман зави по посочената улица, без да задава въпроси.
Рап извади мобилния си телефон и се обади на пилотите. Предупреди ги, че може да се наложи да излетят по спешност. Обичайно беше самолетът да чака зареден и готов за излитане. Рап скъса плика и извади няколко листа. Разгърна ги и разгледа натруфените печати.
— Облигации, платими на приносителя. По дяволите! Това са много пари.
Прибра ги пак в торбата, взе телефона и сложи батерията. Лампичката за чакащо съобщение светна. Той натисна копчето и вдигна телефона до ухото си.
— Как смееш да ме наричаш страхливец? — Гласът беше с арабски акцент и звучеше много ядосано. — А ти какъв си? Измъкваш се като уплашена жена, докато съм под душа, и ме оставяш да се боря сам. Сам насред Америка. Ще си платиш за това! Аллах ще ти поиска сметка. Ще кажа на всички, че си предател. Една жена с мъжки органи. Макар че за второто не съм сигурен. След като изпълня мисията си, ще те открия. Ще те преследвам като куче и ще те подложа на невиждани мъчения и унижение. Бъди сигурен, че ще успея. Ще те намеря!
— Сам насред Америка — измърмори Рап.
Огледа Ал Харби. Очилата му бяха паднали и лицето му бе насинено като след тежък побой. Рап се опитваше да си обясни какво е станало, когато гласът на Бътлър пак се чу от слушалката:
— Полицията пристигна на мястото.
Рап си помисли за съобщението, което беше изслушал току-що, и взе бързо решение:
— Ясно. Излитаме.
— Ами приятелят ви компютърджия?
Рап съвсем беше забравил за Дюмон.
— Ще изпратя друг самолет. И още нещо… Намерих ключ от хотел „Таун“. Дванайсета стая.
— Ще изпратя да претърсят.
Коулман натисна газта и нареди на Рийвърс и Уикър да напъхат Ал Харби в брезентовия чувал, който носеха специално за целта. Докато те се бореха с безжизненото тяло, Рап отново се обади на пилотите и им каза, че ще летят за Щатите и иска там да ги чака кола. Печатите в паспортите и митническата документация бяха приготвени допълнително. Рап потръпна, като си представи как полицията залавя екип на ЦРУ при нелегална операция със силно упоен терорист, отвлечен посред бял ден от една от най-известните туристически дестинации. Независимо дали Ал Харби беше виновен или не, това можеше да предизвика международен скандал. Коулман ги закара направо на терминала за частни самолети.
Когато излязоха на пистата, чувалът беше завързан, а двигателите на самолета работеха. Коулман спря микробуса пред задната товарна врата. Рап слезе с малката брезентова торба в ръка и отиде направо при човека от наземния екип, който работеше за една местна авиокомпания. Пъхна му в ръката стотачка и се заприказва с него, докато Уикър и Рийвърс мъкнеха тежкия чувал към товарния отсек. Коулман остави микробуса на паркинга и изтича обратно при самолета, докато затваряха товарната врата. Рап се качи след него и натисна копчето за вдигане на стълбата. Подвоуми се дали да не вземат и Дюмон, но реши, че ще минат и без него за няколко часа. Не искаше точно сега цялата операция да се провали.
Четиримата мъже седнаха и закопчаха коланите си, докато самолетът ускоряваше по пистата. Рап почука по микрофона си.
— Джордж?
— Да.
— Не забравяй номерата на микробуса.
— Няма. — След кратка пауза Бътлър попита: — Имаме ли потвърждение?
Рап погледна малката торба и взе двата паспорта. Снимките приличаха на скицата, която бе направил човекът на Бътлър.
— Той е, Джордж. Поздравявам те за добре свършената работа. Много сме ти задължени.
— Можете да ми дадете някой медал като този на Майк.
Рап се изсмя на дебелашкия хумор на британеца.
— Ще направя нещо повече. Ще те предложа за рицарско звание.
— Да, това ще ми свърши по-добра работа — засмя се Бътлър. — Ще ти се обадя след няколко часа. Дочуване.
— Дочуване.
Рап извади слушалката от ухото си, свали малката радиостанция от колана си и я остави на масичката пред себе си. Коулман го погледна и се усмихна:
— Има ли по-добро чувство от това?
Рап отвърна с усмивка:
— В нашата професия, не.
Самолетът стигна до края на пистата и дори не спря. Завъртя се обратно, срещу вятъра, и бързо ускори. След секунди вече беше във въздуха и зави над морето. Рап погледна Коулман и отбеляза:
— Един падна. Остават още двама.
— Да. Бързо да го събудим и да разберем какво знае.
Рап погледна назад към вратата на товарния отсек.
— След малко. Първо да разгледаме нещата му и да се обадим на Айрини.

Оуктън, Вирджиния
Замъкнаха труповете в мазето и Ахмед попи кръвта със салфетки, докато Карим бързо огледа къщата за още хора и се увери, че всички врати са затворени. След това седнаха да проучат врага. Интернет беше удивително нещо. Там, където бе израсъл Карим, компютрите бяха рядкост, а ползването на интернет беше строго забранено. Духовният му водач, имам Бин Абдула, ги учеше, че това е изобретение на Сатаната за покваряване на света. Ахмед обаче доста се беше ровил в световната компютърна мрежа като дете и знаеше как да се ориентира. Започнаха с двата вестника, които намериха на кухненската маса. Бяха пълни с хвалебствия за Майк Неш и професионалните му постижения.
Настаниха се в натруфения кабинет на саудитския бизнесмен. Имаше два компютъра на бюрото и голям плоскоекранен телевизор на стената. Никъде не се споменаваше за двата трупа в Айова, но в интернет беше пълно с догадки. Двете снимки бяха навсякъде. Пет минути да погледаш някоя кабелна програма, и ще се покажат на екрана. Те бяха и водещата новина във всички вестници. Полицията вече знаеше името на Ахмед, а за другата снимка имаше основателни предположения, че това е не друг, а самият Лъв на „Ал Кайда“. Отначало Карим се разтревожи, но после осъзна, че това е в негова полза.
Беше успял да измести Майк Неш от първите страници на вестниците. Карим беше основната новина сега, а играта едва започваше. След тази вечер за него щеше да се говори с години напред. Той щеше да докаже пред света храбростта и дързостта на Лъва на „Ал Кайда“. Хаким щеше да бъде опозорен и преследван до най-забутаните кътчета на света. След тази вечер никой нямаше да повярва на лъжите му.
Ахмед му показа как да проникне в обществените архиви. Карим се удиви колко информация можеш да намериш само по едно име. Можеш да разбереш къде живее даден човек, какъв имотен данък плаща, кога и за колко си е купил жилището, кога е ходил на училище, телефонни номера — всичко беше там. Нямаше никаква лична тайна. В една интернет енциклопедия имаше дори чисто нова страница, посветена на Майк Неш. Съдържаше пълна биография. Къде е роден, спортни успехи, кога е постъпил в морската пехота, кога и за кого се е оженил. Четирите му деца бяха споменати по име и възраст. Карим беше смаян колко лесно могат да се открият тези неща.
Намериха статии от местни и училищни вестници за двете по-големи деца. Дъщерята, Шанън, участваше в пиеси и танцов ансамбъл, който бил спечелил някакво голямо състезание. Големият син, Рори, бил звезда в гимназиалните отбори по американски футбол и лакрос. Намериха две снимки на отбора му в мрежата. Беше трудно да се прецени, но изглеждаше, че прилича на баща си. Имаше една снимка на дъщерята от училищно представление на „Макбет“, а когато намериха страницата й в „Май Спейс“, попаднаха на истинска златна мина. Американските тийнейджъри се занимаваха с цял куп неща. Карим не можеше да повярва каква свобода са дали семейство Неш на дъщеря си. За съпругата намериха още повече сведения. Във вестника имаше две снимки с нея на заден план, но в интернет бяха десетки. На сайта на фирмата й имаше пълна биография и снимка в близък план. Намериха още десетина фотографии от различни благотворителни прояви, в които беше участвала. Ахмед отпечата всичко, което откриха, и даде материалите на Карим да ги чете.
В пет часа Карим описа пред мароканеца в общи линии какво иска от него. Ахмед го изслуша мълчаливо. Беше обучен да не задава въпроси. Част от плана — заключителната част, включваше нещо, за което той бе отлично подготвен. Това беше резервният план, измислен от Карим още преди няколко месеца. Не представляваше някаква трудност. Особено за обучен снайперист като Ахмед. Виж, първата част на плана беше друга работа. По ентусиазма, с който говореше Карим, личеше, че нищо не може да го разубеди. Ахмед го бе наблюдавал много пъти и лично беше видял какво се случва с всеки оказал се толкова глупав, че да попита нещо, или още по-лошо, да посочи евентуален недостатък. Не му оставаше друго, освен да слуша, да кима и да си напомня, че не е негова работа да поставя под съмнение решенията на командира си. Съмнението пораждаше колебание, а колебанието даваше предимство на врага.
Обсъждането на плана отне близо час. Проучиха внимателно всички карти. Ако оцелееха до втората част от плана, щяха да използват телефоните си като радиостанции. Провериха оръжията си, за да се уверят, че действат безотказно. После съчиниха кратко писмо, което Карим смяташе да изпрати до медиите. Кратко. Така искаше той. Не смяташе да се унижава до многословието на американския президент. Съчини го едновременно като послание до американския народ и до мюсюлманския свят. Писмото гласеше: „Аз съм Лъва на «Ал Кайда». Син на Мохамед. Аз не бягам. Аз се бия. Убих вашия герой и жертвах живота си за исляма. Знам, че армия от храбри мюсюлмани ще поеме знамето ми и ще продължи борбата. Аллах е велик!“
Карим погледна текста и си представи до какво ще доведе това. Никакви лъжи нямаше да помогнат на Хаким да го очерни. Той щеше да бъде почитан във всеки мюсюлмански дом по света. Съвременният Саладин. В смъртта си щеше да намери славата, която заслужаваше. Нямаше време да изпипа всяка подробност от плана. Не искаше да се бавят. Дори ден. Всеки момент някой от другите обитатели на къщата можеше да се прибере. Всички криминални експерти по телевизията твърдяха, че терористите ще се опитат да избягат или в Мексико, или в Канада. Неколцина смятаха, че ще побегнат към западните щати, но никой не подозираше, че са се върнали във Вашингтон. Изненадата беше на тяхна страна, а този Неш щеше да е толкова замаян от собствената си известност, че нямаше да заподозре нищо. Сега беше най-подходящият момент. След като подготвиха всичко, Карим и Ахмед се помолиха заедно. Карим никога не се бе чувствал толкова близък до Създателя. Дори в спускащата се нощ чувстваше топлината от погледа на Аллах. Обхвана го гордост и чувство на удовлетворение. Сигурен беше, че ще успее.
В гаража имаше още три коли освен откраднатия пикап: яркочервено „Ферари“, сребрист „Мерцедес Майбах“ и черен микробус „Събърбан“. Изборът беше ясен, макар че и сребристата кола имаше известни предимства. Все пак един от автомобилите беше най-подходящ за мисията. Натовариха нещата си в събърбана, после се качиха на горния етаж, за да потърсят подходящи дрехи. В гигантския гардероб на Саид Карим намери тъмносин костюм, който му прилегна сравнително добре, макар че се наложи да стегне колана с няколко дупки. Черните обувки му бяха почти по мярка. Ахмед доста по-трудно намери нещо подходящо. Провери и в другите стаи и накрая си хареса синьо яке, малко късо в ръкавите, но иначе удобно.
В кухненския килер намериха кутия с енергийни закуски и взеха няколко бутилки вода. Ахмед се качи зад волана и въведе адреса в джипиеса. Компютърът начерта маршрута. Целта беше на 24,6 километра, време за достигане — 23 минути. Карим даде знак и изкараха колата от гаража. Изчакаха, докато вратата се затвори зад тях, и потеглиха в спускащия се сумрак.

Маклейн, Вирджиния
Неш отвори входната врата и излезе. Носеше бяла риза и черни панталони. Върху левия си хълбок държеше Чарли, изкъпан и с пижамка. Рори, двамата му приятели и Джак играеха бейзбол по средата на улицата. Неш погледна часовника си. Резервацията беше за осем, а да запазиш маса за този час бе истинско постижение. Управителят му беше казал, че всичко е заето, но могат да изчакат на бара, ако нещо се освободи. Неш му каза името си, за да го запише в списъка на чакащите, и човекът направо се разтопи:
— _Онзи_ Майк Неш? Дето получи медал от президента?
Неш неохотно си призна, че е той, и тогава управителят откачи. Предложи му най-добрата маса в заведението, в който час пожелае, и дори настоя вечерята да е за сметка на ресторанта. Досега това беше може би единствената полза от известността. Маги слезе, носеше тясна черна вечерна рокля и пелерина. Застана до съпруга си на прага. Беше прекрасна.
— Изглеждаш страхотно, мила.
— Благодаря. Ти също.
Чарли се усмихна на майка си. Неш извика:
— Хайде, момчета! Всички вътре!
— Ама, татко, имаме още едно разиграване — възрази Джак. — Още не се е стъмнило.
Неш погледна на запад.
— Не виждам слънцето, а ти?
— Още е светло.
Неш подаде Чарли на жена си.
— Занеси го на Шанън и й кажи да го сложи да спи. Аз ще прибера тези хлапетии.
След това излезе на улицата. Джак удари пластмасовата бухалка по асфалта и измърмори:
— Не е честно!
— Такъв е животът. Хайде, замъквайте се вътре. — Джак се опита да протестира, но Неш го сряза: — Джак, няма да повтарям. Не съм казал, че не можете да играете. В мазето имаме маса за пинг-понг, стотици филми и видеоигри. Прибирайте се, последно предупреждение.
— Хайде, пичове — намеси се Рори. — Ще ви спукам на „Мадън 360“.
Неш и четирите деца влязоха в къщата. В кухнята Джак се настани на един стол и поглади луничавото си лице.
— Може ли да си направим едно пликче пуканки?
Неш кимна:
— Направете си колкото искате. Само натискайте на микровълновата копчето, на което има нарисувани пуканки. Това е достатъчно. Някой от вас винаги ги изгаря и усмърдява цялата къща.
— Откъде знаеш, че не е Шанън? — попита Джак.
— Защото тя е единствената, която си измива съдовете, а и не съм я виждал да яде пуканки.
Маги влезе и обяви:
— Готова съм.
— И още нещо, момчета. Никой да не излиза от къщата. И да не отваряте на никого. Когато излезем с майка ви, ще включим алармата. Ако я изключите, телефонът ми ще изпиука и тогава нечий задник ще яде бой. Ясно ли е?
Четирите момчета кимнаха.
— Добре. — Неш погледна към стълбите и извика: — Шанън, тръгваме.
Тя дотича след няколко секунди и изчурулика:
— Приятно прекарване.
Целуна баща си по бузата.
— Никой да не излиза от къщата, ясно?
— Да! — категорично заяви тя. — Чух те и предишните четири пъти. Тръгвайте и се забавлявайте. Ние ще се гледаме.
— Хайде. — Маги го хвана за ръката. — Ресторантът е само на няколко минути оттук.
Неш последва жена си в задното антре. Отвори оръжейния си сейф. Можеше да избира между няколко възможности. За тази вечер взе свръхкомпактен пистолет G27, 40-ти калибър, в малък кожен кобур. След това задейства алармата, излезе и затвори вратата. В кухнята Шанън и братята й се спогледаха съзаклятнически и се втурнаха към предната част на къщата. Залегнаха и пропълзяха в столовата. През големия прозорец видяха как родителите им излизат с колата и изчезват по улицата. След минута всички се оживиха.
Джак обяви:
— Хайде… Да тръгваме. Имаме да си доиграем още два паса.
— Ами алармата? — попита русокосият приятел на Рори.
— От години ни заплашва така — презрително изсумтя Джак. — Вече съм я пробвал. Въобще не разбира дали сме я изключили, или сме я оставили включена.
Въведе кода на входната врата и дезактивира алармата.
Шанън отиде пак в кухнята и когато се върна, връчи на Рори електронната бавачка.
— Дръж.
Рори безропотно взе предавателчето.
— И да внимавате — добави тя.
— За какво да внимаваме? — попита Джак.
— Ще направя няколко кръгчета из квартала.
Джак поклати глава.
— Ти си луда. Ако татко те хване, ще те убие.
— Джак, ще покарам само в квартала! Не е престъпление!
— Защо тогава чакаше да излязат?
— А защо ти ги изчака да излязат?
Джак замълча. Колкото и да не искаше да признае, тя имаше право, макар че да играеш бейзбол на улицата след мръкване също не беше престъпление.
— Още не можеш да караш добре, Шанън. Какво ще стане, ако се блъснеш някъде?
— Стига, Джак, тя ще се упражнява само из квартала — смъмри го Рори. — Стига сте се карали и да тръгваме, че съвсем ще се стъмни.
— Ами ако татко се обади? — не се предаваше Джак.
Шанън показа телефона си:
— Винаги ми звъни на мобилния.
— Добре, хайде тогава.
Четирите момчета излязоха отпред с ръкавиците, бухалките и топките, а Шанън се измъкна през задната врата с ключовете от минивана. С три маневри успя да го изкара от гаража и на минаване през двора сгази само едно храстче. Момчетата спряха играта си, за да я гледат как се отдалечава с охлювска скорост по улицата. На първата пресечка даде мигач и зави надясно. Момчетата продължиха мача. След шест подавания и две отбивания тя отново се появи в другия край на улицата. Момчетата се отдръпнаха на тротоара и дружно поклатиха глави, докато миниванът пропълзя покрай тях. После пак се заиграха и съвсем забравиха за Шанън.

Феърфакс, Вирджиния
Рап седеше срещу Хаким от другата страна на масата и се опитваше да си обясни ситуацията. За близо двайсет години в разузнаването бе видял доста странни неща, но това беше уникално. Неведнъж бе принуждавал пленниците да говорят, но винаги след известно усилие от своя страна. В крайна сметка всеки започваше да приказва, но повечето от тези бойци трябваше да видят смъртта в очите, преди да издадат важна информация. Имаше и друг тип, не истински войници, а хората, които им помагаха да си набавят оръжие и провизии — богаташите и търговците, които обикаляха Близкия изток, събираха пари и вербуваха нови бойци за каузата. Те се пречупваха лесно — достатъчно беше да ги заплашиш с насилие или да им намекнеш, че може да спечелят сериозна сума, ако ти помогнат. Хаким му се струваше от втория тип, но той открито призна, че е убивал американски и съюзнически войници в Афганистан.
По време на полета го бяха извадили от чувала и му инжектираха вещество, което да съкрати ефекта от приспивателното. Той се събуди полузамаян, но очевидно изпитваше силна болка. След кратък преглед се оказа, че освен синините по лицето има и две счупени ребра. Единият му бял дроб почти беше излязъл от строя. Уикър беше добре обучен да дава първа медицинска помощ. Той извика Рап настрани и го предупреди да внимава. Ако и другият бял дроб се пробиеше, пленникът можеше да умре. На Рап не му пукаше много за живота на този боклук, повече го интересуваше информацията, която можеше да получи от него. Все пак трябваше да почакат с по-грубите методи, докато състоянието му се подобри.
За негова изненада Ал Харби веднага се разприказва, без да се двоуми и без да поставя условия. Докато Рап задаваше въпроси, Коулман следеше разговора и записваше. Когато кацнаха във Вашингтон, Рап вече бе убеден, че арабинът или казва истината, или е най-добрият лъжец, когото е срещал. По съвет на Уикър вкараха самолета в един хангар и затвориха вратата. Не беше много разумно пак да пъхат пленника в чувала. Когато пристигнаха в кариерата, доктор Люис ги чакаше. Той инжектира на Ал Харби болкоуспокояващо и силен антибиотик. После го прикачи към детектор на лъжата и му зададе няколко въпроса, за да калибрира уреда. Рап стоеше в стаята и следеше дали арабинът ще се опита да излъже машината. Не забеляза нищо такова, но това не означаваше, че не го е направил.
Без знанието на Рап Коулман влезе в килията на Макс Джонсън и го попита за познатите му в областта на телекомуникациите. Джонсън веднага изреди цял списък от фирми и имената на неговите хора във всяка от тях. Коулман се поинтересува дали могат да засекат местоположението на мобилен телефон единствено по номера му. Джонсън обясни, че са в състояние само да установят чрез коя антена предава в момента. После започна да бръщолеви за някаква специална апаратура, която той бил измислил и можела да засече мобилен телефон с точност до сантиметри. Коулман му каза, че засега искат да засекат местоположението само на един апарат. После му обясни, че помощта му ще помогне да убедят Рап да му повярва. Джонсън с готовност се възползва от този шанс. Поиска само връзка с интернет и обеща, че ще намери желаната информация за по-малко от пет минути.
И наистина, само след три минути информацията беше налице. Коулман попита дали има начин да проникнат тайно в системата на митниците и Джонсън потвърди. Провериха къде е пътувал Ал Харби и наистина се оказа, че на път за Насау е летял от Ню Орлиънс до Маями под името Майкъл Андрос. Коулман нареди на Рийвърс да наглежда Джонсън и отиде да съобщи новините на Рап.
Рап тъкмо разпитваше Ал Харби в присъствието на доктор Люис. Коулман почука и поиска да поговорят отвън. Рап излезе, затвори вратата и попита:
— Какво има?
— Мисля, че това е важно. Онзи номер… за който казва, че е на телефона на Карим. Накарах да го проверят.
— Маркъс върна ли се вече? — с надежда попита Рап.
— Не, Джонсън свърши работата.
Рап настръхна:
— Дал си му да ползва компютър?
— Успокой се… наблюдавах го.
— Можем ли да разчитаме на този гад?
— Още му се живее, затова мисля, че можем. — Коулман му подаде картата, която беше отпечатал. — Две неща. Първо… телефонът е бил използван в близост до тази антена южно от Брансън, Мисури. Часът съвпада със съобщението, оставено на гласовата поща на Хаким.
— Значи не е излъгал за местоположението им.
— Да. Накарах Джонсън да провери и в архива на граничната полиция. Майкъл Андрос е заминал от Ню Орлиънс в шест часа тази сутрин, а в Маями се е прехвърлил за Насау. Пътувал е сам и е купил билета си по интернет.
— Ами другото съобщение?
— Кое друго съобщение?
— Карим е оставил две.
— Знаех само за едно.
— Провери телефона. Има още едно. Започва по подобен начин на първото. Карим го нарича страхливец… такива глупости. Нека Джонсън да се опита да засече през коя антена е предавал, когато е изпратил второто.
— А какво да правим с ФБР?
Това беше въпрос с повишена трудност. Рап потърка тила си и се опита да реши.
— Няма да е лесно — измърмори след малко. — Ако им дадем номера, ще искат да знаят откъде го имаме.
— В Северен Арканзас има два трупа и ако съдим по онова, което той ни казва… — Коулман посочи вратата — този Карим едва ли се е отказал да убива. Трябва да им дадем тази информация. Федералните още тъпчат на едно място в Айова, а извършителите са на стотици километри от мястото, убиват старци и Бог знае кого още.
— Знам. Обадих се на Айрини и тя се опитва да измисли начин да представи информацията.
Коулман отстъпи назад и поклати глава.
— Скот, тази работа и на мен не ми харесва, но имаш ли по-добра идея? — настоя Рап. — Ние не крием информация, просто се опитваме да съберем още.
— Ако дадем номерата на федералните, те ще ги засекат за десет минути.
— Глупости… ще ни докарат куп адвокати, ще ни искат съдебни разрешителни, ще ни карат да попълваме десет формуляра в по три екземпляра и едва тогава ще изискат архивите от телефонните компании.
Коулман поклати глава:
— Не знам…
— Слушай. Айрини тръгна за Белия дом. Тя ще измисли нещо. Междувременно накарай нашия приятел Макс Джонсън да влезе отново в архива на телефонната компания и да разбере откъде Карим е изпратил второто съобщение. И да види дали е използвал телефона и за други обаждания.
Коулман кимна и се отдалечи. Рап събра мислите си и се върна в килията. Люис и Хаким си приказваха. Рап застана зад стола на арабина и постави ръцете си върху облегалката. Обсъждаха избухливия характер на Карим. Рап почти не слушаше какво говори Хаким. В момента беше по-загрижен как ще изкарат тази заплетена история от шпионските потайности в прозрачния свят на правозащитните органи. Нямаше съмнение, че рано или късно това трябва да стане. Въпросът беше как. Рап се опитваше да измисли начин, когато нещо, казано от Хаким, привлече вниманието му.
— Какво каза?
— Той много се гордееше с хората си — повтори пленникът — С шестимата, които загинаха при нападението срещу вашия отдел за борба с тероризма.
— Не… преди това. Каза нещо друго.
— Много се ядоса, че се съмнявам в храбростта му. Побесня, когато президентът нарече хората му страхливци. Каза, че ще отиде във Вашингтон и ще покаже на света, че президентът ви е лъжец. Щял да покаже…
— Вашингтон ли? Сигурен ли си, че каза Вашингтон?
— Да, но не знам дали да му вярвам. В смисъл… може да изпрати само Ахмед. Това беше част от първоначалния план. Да прати Ахмед във Вашингтон да убива, докато го спрете.
— Ахмед снайперист ли е?
— Да. При това много способен. Гледал съм го в Афганистан.
— И е казал, че отивате във Вашингтон?
— Да. За да умрем като мъченици. — Хаким поклати глава. — Но не вярвам да го направи. Карим е прекалено влюбен в себе си.
Някой почука и вратата се отвори. Този път Коулман не изчака Рап да излезе.
— Второто съобщение е изпратено в дванайсет и четири минути — обяви. — Предадено е от антена на ъгъла между Шейсет и шеста и „Джаксън Лий“.
— Мамка му!
Рап закрачи напред-назад. Обстоятелствата го притискаха. Трябваше да разгласят информацията веднага. Той извади миникомпютъра си от джоба и се канеше да се обади на Кенеди, когато апаратът иззвъня. На екранчето се изписа името на Неш. Рап реши, че приятелят му може да е при Кенеди, затова вдигна. Послуша няколко секунди, после каза:
— Успокой се, Майк. Сигурен ли си?
Отново се заслуша. От онова, което чу, стомахът му се сви.
— Веднага идваме. Не прави нищо необмислено… само изчакай да се появим.

Маклейн, Вирджиния
Неш караше със сто и двайсет. Натисна спирачки и колата се закова рязко пред самата къща. Маги изскочи навън като куршум. Вече й беше казал какво да направи и тонът му не търпеше възражения. Още не бяха преполовили първата чаша вино, когато той реши да се обади вкъщи да провери децата. Първо набра домашния номер, после мобилния на Шанън, но никой не вдигна. Започна да се притеснява, но Маги, като отговорна съпруга, се опита да го успокои. Пет минути по-късно той отново пробва да се свърже, но резултатът беше същият. Тогава кръвта му кипна. Маги пак започна да го успокоява, като измисли няколко правдоподобни според нея обяснения. Никое от тях не разсея тревогата му и той започна да звъни през шейсет секунди, докато Джак не вдигна.
Десетгодишното хлапе се опита да му сервира някаква лъжа, но изправено пред гнева на баща си, бързо изплю камъчето. Неш хвърли две двайсетачки на масата и хвана жена си за ръката. Измънка някакво извинение на нещастния управител, който с такава гордост им беше дал най-хубавата си маса. Маги се оправда, че едно от децата се е разболяло. Минаха два пъти на червено и стигнаха до дома си за по-малко от две минути. По време на краткото пътуване Неш нареди на жена си да се заключи в къщата, да включи алармата и да вземе един от пистолетите му от оръжейния сейф. Маги се опита да го убеди, че тревогата му е неоснователна, и той не се опита да спори. Само се надяваше да е права.
Неш изчака Маги да се заключи в къщата и даде газ. Спря на следващата пресечка и погледна наляво и надясно. Видя само няколко паркирани коли. Запита се накъде може да е завила и реши, че надясно. Даде газ и спря на следващото кръстовище. Огледа се. След две пресечки видя полицейска лампа. Завъртя волана и натисна газта до пода. Когато се приближи, видя минивана, спрян по средата на улицата, малко зад полицейската кола. Дясната врата беше отворена. Неш спря колата и си отдъхна. Явно я бяха спрели, че кара без възрастен придружител. След като най-лошият му страх отмина, той слезе и се приближи до полицая, който стоеше по средата на улицата и говореше с някаква жена около петдесетте.
— Другата кола задмина вана и спря пред него — тъкмо казваше тя. — Препречи му пътя.
Неш застина на място. Погледна пред минивана. Не видя друга кола. Взря се в полицейския автомобил, като очакваше да види дъщеря си на задната седалка. Нямаше я. Сърцето му се разтуптя.
— Имаше двама мъже — продължи жената. — Бяха с голям черен „Събърбан“. Облечени като агенти от ФБР. Препречиха й пътя и я извадиха от колата. Напъхаха я на задната седалка на събърбана и отпътуваха натам, към Глиб Роуд.
Неш отиде при тях. Опита се да овладее емоциите и се обърна към полицая:
— Казвам се Майк Неш. Работя в отдела за борба с тероризма на ЦРУ. Тази кола е моя и дъщеря ми е била в нея. Трябва веднага да обявим за издирване този микробус, двамата мъже и дъщеря ми. Тя е на петнайсет години и се казва Шанън Неш. — Изчака няколко секунди, докато смаяният полицай осмисли чутото, после добави: — Ще ви бъда благодарен, ако побързате, полицай, защото всеки момент ще си изпусна нервите.
Полицаят кимна:
— Познавам ви от снимките.
— Да. Трябва веднага да се обадя във ФБР. Моля ви, веднага обявете издирването.
Полицаят грабна радиостанцията, закачена на рамото му, и се свърза с диспечерите. Неш се обади на Арт Харис от ФБР и му разказа каквото знаеше. Харис обеща незабавно да изпрати хора на местопроизшествието, а също в дома на Неш, и да обяви спешно издирване. Майк тъкмо се канеше да се обади на Рап, когато телефонът му иззвъня. Погледна дисплея и видя усмихнатото лице на Шанън. Обаждането беше от нейния апарат.
Неш преглътна тежко и вдигна.
— Ало.
За секунда — мълчание. После се чу мъжки глас с лек акцент:
— Дъщеря ти е при мен.
— Докажи.
— Тате! — Гласът на Шанън секна.
— Това достатъчно ли е?
Неш затвори очи и си наложи да запази спокойствие.
— Какво искаш?
— Теб.
— Добре.
— Ще разменя нейния живот за твоя.
Неш кимна, без да осъзнава, че го прави.
— Добре. Къде искаш да се срещнем?
— Скоро ще ти кажа.
— Аз съм тук. На мястото, откъдето сте я отвлекли. Върни се. Ще оставя пистолета си на средата на улицата и ще направим размяната.
Другият мъж се изсмя:
— Ще видим кой е истинският страхливец. Светът ще види кой е страхливецът. След един час ще узнаеш къде ще направим размяната.
— Как?
— Гледай телевизия.
Връзката прекъсна. Неш стоеше втренчен в телефона си. Ръката му трепереше. Понечи да се обади на Маги, но спря. Не знаеше какво да й каже. Реши да се обади на Рап. Ако някой знаеше какво да направи, това беше той.

Мемориалът на Линкълн
Когато Рап и Неш стигнаха до Мемориала на Линкълн, полицията беше заградила мястото. От северозападната и югозападната страна на барикадите имаше телевизионни екипи и силите на реда се опитваха неуспешно да ги изблъскат назад. Отпред бяха спрени големи полицейски камиони с размера на пожарни коли. Рап показа картата си от Службата за национална сигурност на пропускателния пункт и нареди на охраната да пусне и следващия автомобил. Неш седеше на седалката до него. Рийвърс беше отзад. Рап тайно бе наредил на бившия „тюлен“ да следва Неш навсякъде.
Доктор Люис беше в микробуса зад тях заедно с хората на Коулман и Хаким ал Харби. Психиатърът бе убеден, че Рап трябва да вземе и Хаким. Имайки предвид съобщенията, които бяха анализирали, и готовността на арабина да им помага, Люис очакваше да получи от него важна представа за начина на мислене на Карим. Рап се беше сетил за други начини да използва пленника, но засега ги държеше в тайна. Коулман и Уикър също трябваше да дойдат с Макс Джонсън и микробуса му за следене. Те щяха да засекат местоположението на третия мобилен телефон, който Хаким беше дал на Ахмед. Засега знаеха със сигурност само, че Карим е при монумента с една много важна заложничка. Рап спря възможно най-близо до командния пункт, скочи от колата и изтича да пресече пътя на Неш. Хвана го за ръката.
— Успокой се, Майк.
През двайсетминутното пътуване Неш почти не беше продумал. По очевидни причини Рап се опасяваше да не направи някоя глупост.
Неш се обърна и замахна с все сила. Рап приклекна точно навреме и юмрукът само обърса косата му. Вдигна двата си юмрука, за да закрие лицето си, и направи крачка назад.
— Майната ти! — закрещя Неш. Очите му бяха пълни със сълзи, лицето му беше почервеняло от гняв. — Ти си виновен за това! Ако не ме беше изложил на показ, нямаше да се случи! Никога няма да ти простя, че изложи мен и семейството ми на опасност. Затова си го начукай и не ми се пречкай.
Обърна се и тръгна към командните автомобили.
Рап очакваше тази реакция. Просто не мислеше, че ще дойде толкова скоро. Погледна Рийвърс и даде знак с глава:
— Следвай го. Стой близо до него.
Доктор Люис се приближи. Хаким го следваше на няколко крачки, подкрепян от двама души. Китките му бяха стегнати с пластмасови белезници. Люис отбеляза:
— Неприятна реакция, но разбираема при тези обстоятелства.
— Да, така е — измърмори Рап.
Вече мислеше как да оправи нещата. Знаеше какво би направил той самият, ако неговата дъщеря беше заложничка. Тръгна към командния пункт. Почука по слушалката в ухото си и каза:
— Скот, къде сте?
— Близо сме. Сега минаваме по „Уотъргейт“. Там сме след шейсет секунди.
— Открихте ли нещо досега?
— Засякохме и двата телефона, но трябва да се приближим, за да определим по-точно местоположението им.
— Разбрано. — Рап се завъртя и огледа района. — Сигурен съм, че вторият е от северната страна, ако не са заедно.
— Прието.
Рап погледна Хаким и попита:
— Какъв е крайният му план?
— Не знам.
— Да не криеш нещо от мен?
— Не. Никога не съм очаквал да се набута в такъв капан, както сега.
Рап погледна полицаите, операторските екипи и всички зяпачи. Люис като че ли прочете мислите му и отбеляза:
— Иска да се изяви. — Погледна Хаким: — Ти си го предизвикал, като си заплашил, че ще разтръбиш пред света, че е страхливец. Той е толкова самовлюбен, че би направил всичко, за да запази името си. Не понася да се говорят такива неща за него, затова ще се погрижи да не остане и капка съмнение в храбростта му.
— Като отвлече петнайсетгодишно момиче? — изсумтя Хаким.
Люис посочи Неш.
— Той е истинската му цел. Ти сам каза… побеснял е, когато е гледал пресконференцията след връчването на медала. Мисли, че ако убие един американски герой на тази голяма сцена, милиони мюсюлмани ще му се кланят.
— Дълбоко се съмнявам, мене ако питаш — измърмори Рап.
Обърна се и тръгна към Неш, който говореше с началниците от полицията. За щастие Арт Харис се приближи в същия момент от другия край на кръга. Неш вече спореше с двама от командващите:
— Няма да повтарям повече. Дъщеря ми е там. Той иска мен. Когато се обади, аз ще отида, а тя ще излезе. Елементарно е.
Харис носеше бронирана жилетка. Представи се на двама от командващите и съобщи, че ФБР е изпратило отряд за освобождаване на заложници от Куонтико.
— И никой — добави той — няма да прави нищо, докато те не пристигнат. — Посочи Мемориала на Линкълн. — Това е федерална собственост. Освен това са я отвлекли от Вирджиния, а тук сме във Федералния окръг. Все в юрисдикцията на ФБР.
— Не ми дреме за вашата юрисдикция. Там е дъщеря ми. Когато той се обади, влизам. И не искам вашите некадърници да прецакат всичко.
— Майк, разбирам как се чувстваш, но не си ти този, който взима решенията.
— Майната ти, Арт. — Неш посочи сградата. — Това там е дъщеря ми! Шанън! Познаваш я от бебе. Какво щеше да направиш, ако беше Шели? Щеше ли да се довериш на отряда за освобождаване на заложници, или щеше да размениш живота си за нейния?
Рап чу гласа на Коулман от слушалката и се отдалечи от групичката, за да чува по-добре.
— Повтори.
— Макс смята, че е локализирал снайпериста. На север от вашата позиция. На ъгъла на „Конститюшън“ и Двайсет и трета.
Рап излезе иззад командната кола и погледна на север. Покривът на сградата се виждаше добре над дърветата. Рап го огледа внимателно. Не видя нищо. Сградите в тази част на града заемаха по цяло каре. Той заоглежда съседните. През една сграда беше федералният резерв — масивно чудовище с плосък покрив.
— Уикър.
— Да, Мич.
— Качи се на федералния резерв и заеми позиция в югозападния ъгъл на покрива. После докладвай дали виждаш снайпериста оттам.
— Мич, а аз какво да правя? — попита Коулман.
— Закарай го и се погрижи да влезе. Ако трябва, стреляйте на месо. Попитай Макс дали може да заглуши сигналите от двата телефона.
След няколко секунди Коулман отговори:
— Казва, че няма проблеми, но пита дали искаш да блокира сигнала само от тези два номера или всички телефонни връзки.
— Засега само тези двата, но ще си помисля. Хайде, побързайте да качите Уикър на покрива.
— Вече сме пред сградата. Има един охранител.
— Покажете му картите си и ми се обади, ако има проблеми. Арт е при мене.
Когато отново се обърна към групичката, Рап чу бръмчене на хеликоптери. Погледна нагоре и видя три машини „Блекхоук“. След няколко минути кацнаха на стотина метра от тях, до Огледалното езеро.
— Това е отрядът за спасяване на заложници — каза Харис.
Рап тръгна към групичката. Харис нервно раздвижи устни: „Направи нещо!“
Неш спореше с един от командващите. Рап послуша няколко секунди, преди да се намеси. Обърна се към един от началниците:
— Има ли други заложници?
В този момент чу гласа на Уикър от слушалката. Докладва, че вече е на покрива.
— Мислим, че няма — отвърна полицаят, — но е убил най-малко осем души. Петима на стълбите и още трима вътре.
— Имате ли представа къде се намира?
— Почти сме сигурни, че е зад ъгъла в северната част на сградата.
— „Почти сигурни“?
— Трима души ни казаха, че е от север. Никой не го е видял в южната част.
— Какво ме интересува? — намеси се Неш. — Няма значение. Аз отивам.
Рап постави ръка на рамото му и каза:
— Нека да го обсъдим.
Неш блъсна ръката му и стисна юмруци.
— Не ме пипай!
Рап се отдръпна и разпери ръце.
— Не искаш ли поне да опитаме?
— Не. Ако отида, той ще я пусне.
— Или ще й пръсне главата пред теб.
— Млъквай, Мич. Прекалено дълго играя по свирката ти. Тази вечер няма да стане. Това там е дъщеря ми. Аз решавам какво да правя.
Гласът на Уикър отново се чу от слушалката на Рап:
— Видях го. На 310 метра. Няма вятър. Дай ми двайсет секунди.
Рап отново се обърна към Неш:
— Добре… но ако искаш да стане, както ти си решил, първо се обади на Маги. Кажи й, че я обичаш. Сбогувай се с момчетата и тогава отиди да направиш размяната.
Неш разбра. Кимна сериозно. Извади телефона си, втренчи се безизразно в него за момент, после се отдалечи, докато набираше номера.
Рап го последва и когато Неш вдигна телефона на ухото си, извади от джоба си малка спринцовка, махна капачето и заби иглата във врата на приятеля си. Задържа я няколко секунди, после я издърпа, пусна я на земята и взе телефона от ръцете му. Рийвърс пристъпи и подхвана Неш, преди да падне.
Арт Харис се приближи, изглеждаше разтревожен.
— Какво ще правим сега, по дяволите?
— Зависи колко време имаме, Арт. — Рап погледна Рийвърс. — Остави го на земята. Хайде да тръгваме. — Хукна към колата. — Уикър, докладвай, ако има нещо ново. Щом чуеш да казвам „бинго“, стреляй.
— Разбрано.
Когато се качиха в колата, Рап нареди на Рийвърс да вземе нещата си от задната седалка. Отвори багажника и съблече сакото си. Облече си бронирана жилетка и камуфлажно яке. Взе карабината M-4 от сандъка и й зави дебел заглушител. Рийвърс беше готов — със същото оръжие и яке.
Когато се върнаха в командния пункт, Харис ги чакаше със скръстени на гърдите ръце.
— Какво, за бога, си мислите, че правите?
— Недей да ми опяваш, Арт. Мръдни се.
— Не може така. Това е акция на ФБР. Нямате право да се намесвате. Виж всички тези камери.
Рап спря и огледа операторските екипи.
— Да, прав си. — Обърна се към Рийвърс. — Носиш ли си маската?
Рийвърс извади черна плетена маска, каквито понякога използваха при акции. Рап направи същото. Нахлузиха ги, но само до челата си, като шапки.
— По дяволите — измърмори Харис. — Не може така. Изчакайте специалния отряд.
Телефонът, който Рап беше взел от Неш, иззвъня. На дисплея се показа усмихнатото лице на Шанън. Рап погледна Харис и каза:
— Няма време.
Натисна копчето за връзка и вдигна апарата на ухото си.
— Ало.
Последва кратка пауза.
— Кой е?
— Един от приятелите на Майк.
— Къде е той? — гневно попита Карим.
— Ами… сега повръща.
— Страхливец — изсумтя арабинът. — Ще се погрижа медиите да научат, че вашият герой е повърнал, преди да се срещне с мен.
— Да… Не всеки може да запази присъствие на духа в такива ситуации.
— Кой си ти?
Рап се огледа и видя Люис и Хаким.
— Доктор Люис. Аз следя обстановката тук. Господин Неш очевидно е много разстроен от случващото се. — Рап се замисли какви думи би използвал Люис. — Току-що говори с жена си и момчетата. Искаше да се сбогува с тях.
— Дай ми да го чуя. Време е да направим размяната.
— Момент. — Рап изключи звука на телефона. Приближи се до Хаким. — Наистина ли вече ти е писнало да гледаш как загиват невинни хора?
Хаким погледна ярко осветената сграда и отговори:
— Да.
Рап за последен път се подвоуми, преди да задейства плана си.
— Добре… тогава ще имаш шанс да го докажеш. Ще ти дам този телефон и искам да го подмамиш в капан, в който не е сънувал, че ще попадне. Искам да го вбесиш до обезумяване.
Хаким кимна.
— Знам как да го направя.
— Мич — намеси се Люис, — не съм убеден, че идеята е добра.
— Нямаме време да спорим — сопна се Рап. — Уикър, готов ли си?
— Да.
Рап хвана Хаким и го изведе през полицейския кордон в основата на стълбите. Харис ги последва.
— Арт — нареди Рап, — вземи му телефона, ако се опита да го предупреди.
Харис извади пистолета си. Рап погледна клавиатурата, пое си дълбоко въздух и отново включи звука.
— Там ли си още?
— Да. Трябва да те предупредя, че не съм сам. Ако някой друг освен Майк Неш се приближи, ще убия момичето.
— Разбрах.
Рап подаде телефона на Хаким и смъкна черната маска върху лицето си.
— Карим, обажда се старият ти приятел. Виждам, че още се криеш зад полите на невръстни момиченца.
Рап се обърна и каза:
— Бинго! Повтарям… Бинго!
Втурна се нагоре, вземайки три стъпала наведнъж. Рийвърс тичаше до него.
— Знаеш какво да правиш. Влизаме отдясно.
— „Танго“ падна — чу се гласът на Уикър от слушалката. — Повтарям, „Танго“ падна.
Новината беше добра, но Рап нямаше време да се радва. Един от враговете беше елиминиран, но оставаше още един. Изкачиха последните стъпала почти безшумно. Когато приближиха масивните колони, някъде от огромното помещение Рап чу някой да крещи. За миг се поколеба. Трябваше ли да спре и да прецени ситуацията, или да действа и да използва изненадата? Предпочете втория вариант. Вече си представяше сцената, която ще види. Достигнаха входа и той се промъкна през най-далечната арка вдясно. На лявото си око носеше холографски мерник „Еотек“. Центърът на мишената светеше в червено по средата на квадратния отвор.
Това, което Рап видя, много се разминаваше с онова, което си представяше. Карим стоеше на около пет метра пред него и крещеше по телефона. Държеше пистолета в дясната си ръка, а Шанън не се виждаше никаква. Арабинът го видя и понечи да вдигне пистолета. Рап направи още две крачки и стреля три пъти в горната част на тялото му. От заглушителя се чуха само изпуквания. Карим падна назад и изпусна пистолета. Рап пристъпи напред, все още с пушка, насочена към проснатия по гръб терорист.
— Шанън?
Отляво нещо се размърда. Той погледна и видя момичето, вързано и с гръб към него. Отново погледна Карим, който се държеше за гърдите. Нямаше следи от кръв. Рап се досети, че под якето носи бронирана жилетка. Замисли се за президента, за Дикърсън и какъв фарс ще бъде процесът, който щеше да последва. Вдигна пушката и се прицели в лицето на Карим. Арабинът се опитваше да каже нещо, но Рап не го беше грижа. Той дръпна още веднъж спусъка и сложи край на играта.

Езерото Ана, Вирджиния
Хеликоптерът се спусна от нощното небе. Прожекторите му осветиха поляната на север от къщата. В сянката чакаха Стан Хърли, Рап и леко замаяният Майк Неш. Доктор Люис беше в къщата и се грижеше за Шанън. Беше й дал леко успокоително и сега се опитваше да разбере дали има още нещо, за което я е било страх да разкаже в присъствието на баща си.
Рап се обърна с гръб към течението от витлата, Хърли и Неш затвориха очи и наведоха главите си. Скот Коулман скочи от хеликоптера. Държеше Джак Неш под мишница и го остави на тревата далеч от машината. Рори слезе сам и ги последва. Двамата с Джак видяха баща си и хукнаха към него. Маги беше следващата. Държеше Чарли, който беше увит в одеяло и някак си успяваше още да спи. Коулман й помогна да слезе и последна на вратата се показа Кенеди. Тя каза нещо на пилотите и слезе.
Рап и Хърли гледаха усмихнати как Неш прегръща двамата си синове. Маги се приближи и притисна глава до гърдите на съпруга си. Майк обгърна с лявата си ръка жена си през кръста и постави дясната върху главицата на Чарли. Останаха така известно време, без да кажат нищо.
Най-сетне Маги избърса сълзите си и попита:
— Къде е Шанън?
— В къщата с доктора — отговори Неш. — Добре е. Има синини и одрасквания, но докторът казва, че не е нищо сериозно.
— Искам да я видя. — Маги се обърна и видя Хърли. Приближи се към него и го целуна по бузата. — Благодаря, че се грижиш за нас, Стан. Трябваше да се махна от онази къща.
Медиите бяха обсадили жилището на Неш. Иначе тихата квартална уличка сега беше като в разгара на карнавал, пълна с прожектори, микробуси и репортери, опитващи се да се докопат до някаква информация. Когато научи за това, Кенеди изпрати два микробуса с охрана и евакуира семейството в Ленгли. Понеже знаеше, че ще искат да бъдат заедно, уреди и хеликоптер.
Най-накрая Маги видя Рап. Пристъпи към него. Изражението й беше неразгадаемо и за момент той си помисли, че ще го удари. Беше готов да приеме плесницата. Чувстваше се ужасно, че е изложил семейството й на опасност.
Но тя протегна ръце и го прегърна.
— Благодаря ти. Айрини ми разказа какво си направил.
Рап я целуна по главата.
— Извинявай, че застраших живота на децата ти.
Тя храбро поклати глава и отново обърса очите си.
— Глупости, Мич. Ти ми върна съпруга. Този мръсник се опита да ми го отнеме и ти го спря.
— Да, но…
— Няма „но“. Ако не се беше намесил, сега Майк щеше да е мъртъв, а може би и Шанън. — Маги отново го целуна по бузата и добави: — Благодаря.
Семейството тръгна към къщата. Всички искаха да са до Шанън. Хърли, Рап, Коулман и Кенеди ги изпратиха с поглед. Когато децата се отдалечиха достатъчно, Кенеди въздъхна:
— Добре си поговорих с нея, докато летяхме насам. Силна жена.
Тримата мъже кимнаха мълчаливо. Кенеди погледна хеликоптера.
— Трябва да се връщам във Вашингтон. Колегите от ФБР се притесняват как ще представим случилото се пред медиите.
Рап сви рамене:
— Нека си припишат заслугите. Няма нужда да се разчува за нашето участие.
— Доста хора са видели тебе и Майк. Слуховете се разпространяват като лавина. Арт Харис се обади. Във ФБР постоянно звънят репортери, които искат потвърждение за участието на двама служители от отряда за борба с тероризма на ЦРУ.
— Не виждам никакъв проблем — настоя Рап. — Военните постоянно правят такива номера. Отряд „Делта“ свършва работата, а приписват заслугата на рейнджърите или на някое друго подразделение.
— Случаят е малко по-различен. Тях не ги заснемат с десетина камери.
— Нищо не са заснели. Само двама мъже с черни маски и камуфлажни якета. ФБР, градската полиция… който ще да си припише заслугата, не ми дреме.
— Ще трябва да измислим нещо.
— Няма как да опровергаеш слуховете — намеси се Хърли, докато палеше цигара. — Хората вярват на онова, на което искат да вярват. Пък и това няма да е най-вредната клюка. Дори може да е полезно. Сгазваш лука и момчетата с черни маски ти пръсват черепа. Това ще накара следващите терористи да се замислят, преди да се запишат доброволци.
Кенеди се замисли.
— Стан, ти винаги имаш интересен поглед върху нещата. — Целуна го по бузата и добави: — Хайде, трябва да тръгвам. Благодаря, че се погрижи за тях. — Обърна се към Рап и Коулман. — Утре ви искам в Управлението. Мисля, че няколко души ще искат да говорят с вас.
Кенеди тръгна към хеликоптера и пилотите включиха моторите.
Рап погледна към къщата и каза:
— Стан, хайде да пийнем по нещо.
— Разумно предложение.
Тръгна към къщата.
— Скот, ти с какво обичаш да се тровиш?
— Само една бира, Стан.
— Мич?
— Уиски и бира за мен.
— Пури?
— С удоволствие — отвърна Рап.
Коулман отиде да помогне на Хърли, а Рап се запъти към огъня на брега на езерото. Небето беше ясно, отрупано със звезди. Рап погледна нагоре, намери Голямата мечка и Северната звезда, после Орион, Ловеца. Коулман и Хърли се върнаха и всеки си взе стол. Хърли искаше да чуе всичко и Рап му разказа за случилото се с безстрастен глас. Старецът зададе само няколко въпроса, повечето свързани с Макс Джонсън и Хаким ал Харби.
Коулман настоя Джонсън не само да бъде помилван, а и да го включат в екипа. Рап и Хърли не бяха много сигурни за второто, но и двамата бяха съгласни, че е направил достатъчно, за да спаси живота си, а може би дори да получи пълно опрощение. Случаят с Хаким беше по-сложен. Рап заяви, че не иска да го убива. Коулман нямаше мнение.
Хърли се втренчи в огъня и отпи глътка от питието си.
— Ще поговоря с доктора за него — измърмори. — Трябва да вникнем в начина му на мислене. Да разберем всичките му прегрешения. Каква точно е ролята му в тази гадост.
Чуха хлопване на врата и след малко Неш се приближи с още бири в ръка. Взе стол и седна при тях.
— Как е Шанън? — попита Хърли.
Неш се втренчи в огъня.
— Не знам. Просто заспа, но мисля, че докторът й е дал още хапчета.
— Ще се оправи — успокои го Хърли.
Неш поклати глава.
— Кой знае? Такава случка може завинаги да прецака мозъка на едно дете.
Рап, Коулман и Хърли се спогледаха. Хърли отговори от името на тримата:
— Децата са издръжливи. Ние сме тези, които преживяват по-тежко тези гадости.
Неш кимна и продължи да гледа втренчено огъня.
— Не мога да повярвам, че почти я изгубих.
Изведнъж се разплака. Опита се да спре, но не можа. Тримата му другари не помръднаха.
След около минута Хърли го подкани:
— Кажи си всичко. Сега му е времето. — Изчака няколко секунди и добави: — И не забравяй, че можеше да бъде много по-лошо. Всъщност доста голям късмет извади.
Неш успя да се овладее и кимна.
— Прав си. — Най-сетне погледна Рап, който мълчаливо пушеше пура. — Извинявай. Маги е права. Ако не беше ти, щях да съм мъртъв, а може би и Шанън.
— Е, радвам се, че я спасих — отговори Рап. — Колкото за тебе, глупако… не съм много сигурен дали си струваше усилията.
Неш се засмя и другите трима също се разкискаха. Неш изсипа цял куп звучни ругатни по адрес на Рап. После добави:
— Следващия път, когато решиш да ме направиш телевизионна звезда, можеш да ме попиташ.
— Сега ти си ми шеф. Не мога да ти погаждам номера, без да питам — отвърна Рап и му намигна подигравателно.
— Ох… Боже — изстена Хърли. — Навремето му бях шеф. Преди много време. Това бяха най-ужасните години от живота ми.
— Да… — измърмори Рап. — Веднъж спасих и твоя неблагодарен задник.
Хърли започна да сипе обиди по негов адрес. Настроението в групичката започваше да се възвръща. Сякаш изведнъж напрежението от изминалата седмица изчезна и животът се върна в нормалния си ритъм. Започнаха да си разказват бойни истории, разменяха си грубости, които не бяха нищо друго освен израз на приятелство.
Хърли заяви, че става късно. Имаше обаче още един проблем, който трябваше да решат — какво да правят с Глен Адамс. Старецът погледна Неш:
— Мич ми каза, че още не си сигурен за съдбата на онзи долен предател.
Кимна към плевнята, за да не остане съмнение за кой долен предател говори.
Неш се поколеба.
— Не знам — измърмори. — В момента не може да се каже, че се отличава с особена психическа стабилност.
— Все пак трябва да вземем решение.
— Затова прехвърли отговорността на мен. — Неш поклати глава. — Не е много благородно от твоя страна.
— Майк — намеси се Рап, — ти имаш голямо семейство. Заради тях и заради теб се опитах да те тласна по друг път. Пътят на честта. Не можеш да правиш и двете. Не можеш да бъдеш добър съпруг и баща и в същото време да вършиш гадостите, които вършим ние. Трябва да се откажеш от едното.
Неш се втренчи в огъня и се замисли за това противоречие.
Рап се наведе напред и каза:
— Остави ние да се оправяме с тази помия. Ти се грижи за семейството си.
Неш запази мълчание няколко минути. След малко кимна, сякаш е взел решение. Изправи се и хвърли празната си бирена кутия в огъня. Тя се нажежи до червено и се смачка. Той погледна Рап и промърмори:
— Благодаря.
Стана и тръгна към къщата. Рап погледна Коулман и Хърли, който изглеждаше разочарован.
— Ще се погрижа за семейството си — чу се гласът на Неш от тъмното. — Лека нощ, момчета.

Българска търсачка и начална страница

Винс Флин
В името на честта

Как се появи търсачката Napred.bg и защо да ни ползвате вместо Google?

Българска търсачка и начална страница

Винс Флин В името на честта

Как се появи търсачката Napred.bg и защо да ни ползвате вместо Google?

Винс Флин
В името на честта