Българска търсачка и начална страница

 

Първа книга
Усещане

 

Ани

 

I

 

20 октомври 1947
3:13 часът следобед
В хотелската стая цареше сумрак. Мръсни венециански щори омекотяваха следобедната светлина. Тътенът на движението под прозорците в центъра на града създаваше ленив контрапункт на дърдорещото радио.
В съседната стая спеше дете. Майка му бе заявила, че няма сила, която да го събуди.
— Спи като заклана — твърдеше тя, докато събуваше чорапите си. — Това е единственото й хубаво качество.
Той прие уверенията й, защото нищо не разбираше. Добре съзнаваше, че увлечена в задоволяване на апетитите си, жената е готова да твърди всичко, ала гъделът в слабините го лиши от смелостта да не й вярва.
В края на краищата това си беше неин проблем. Омъжена жена с едва проходило дете… не можеше да не знае какво върши.
— Хайде. Ще се позабавляваме — беше настояла тя в кафенето, впила в него поглед на дете, втренчено в бучка захар на масата. — Съдбата ни срещна отново по странен начин. Грехота ще е да не се възползваме от тази възможност.
На чувствените й устни изплува едновремешната усмивка на копнеж и триумф и той усети как потръпва под панталона си.
— Липсваше ми — добави тя.
— Мислех, че добре си се уредила с твоя… как го нарече? С твоя провинциален благородник — беше възразил той. — А какво ще правим с… — Вдигна вежди към детето.
— Това, което съпругът ми не знае, не може да му навреди. — В гласа й се промъкна презрение. — Тук никой не ме познава. Намираме се на сто километра от дома ми. А и без това е време за следобедния й сън. — Погъделичка детето по гушката със студена усмивка. — Нали, миличко?
Тъй че сега се намираха тук.

 

Лежеше гола до него и ръцете й шареха по тялото му с опитността на стари познати. Възбудата му бързо нарасна, подпомогната от силните напитки, които бе налял от плоското си шише в издрасканите хотелски чаши.
Чу одобрителното й мъркане, когато усети твърдостта му. Познаваше всеки сантиметър от тялото му. Два пръста се плъзнаха по вътрешната страна на бедрото и закачливо се залутаха в лабиринта от косми.
За секунда помисли за съпруга й. Зачуди се защо ли се е свързала с провинциален адвокат без никакви перспективи. Би могла да постигне много повече. Можеше да си пробие път до върха на всичко, което пожелаеше, като скача от легло в легло. Нещо не се връзваше.
И това дете? Смяташе я за прекалено умна, за да му позволи да се пръкне на бял свят. Дали не беше го използвала, за да обвърже мъжа си? Или пък беше поредният резултат на странната й извратеност, която я правеше почти нереална и малко плашеща при мисълта, че е истинска?
Когато тя смъкна бельото си в полумрака, той забеляза пораженията, които раждането бе нанесло на фигурата й. Беше очевидно, че усилено се бори да ги сведе до минимум.
Странна работа, помисли си той. Жените винаги носят следи от ражданията, а мъжете могат да станат бащи на хиляди деца и да приличат на девствени.
Така или иначе, привлекателността й далеч надхвърляше формите на плътта. Извираше от очите й. Те бяха най-ясните и най-съвършено себични очи, които бе виждал или можеше да си представи.
Жаждата й за власт, много по-могъща от нуждата от секс, я правеше толкова съблазнителна. Тъй като в нея нямаше нищо друго, освен алчност, умелите й ласки бяха изумително чувствени. Времето, прекарано с нея, беше като докосване до повърхността на нещата, нямаше дълбочини и висоти, изчезваха добро и зло, съществуваше само лудостта на допира…
Каква щастлива случайност, размишляваше той, че пътищата ни отново се кръстосаха. От колко време не бяха се срещали? Три години? Две? Спомените му бяха смътни, защото отдавна живееше само чрез въображението си, което го издигаше в странни висини над всекидневния живот на хората.
Но може би беше права, като каза, че това е съдба. Може би никога не би се върнал в този град, ако случайността не беше го отпратила тази седмица да провери от любопитство продукцията на «Сивик».
И отново тя, жадна за секс с него! Лежеше на кревата и се плъзгаше надолу по стомаха му, за да го поеме в устата си. Плътта му се пробуждаше от ласките й, изненадана и незабравила.
Изумително, мислеше той. Смяташе, че никога вече няма да я види. Но дори най-разминаващите се траектории намираха начин да се пресекат. А миналото никога не остава минало. Тайничко се промъква в настоящето и се прокрадва в бъдещето. Всичко, което става, някъде и някак си се е случвало и преди, подобно на устните, които си играеха с връхчето му.
Имаше ли въобще нещо ново под слънцето? Може би. Въпреки това човек никога не е напълно готов за връщането на старото. То неизменно го връхлита изневиделица.
Мислите му бързо се претопиха в чисто удоволствие, защото люлеенето на тялото й без усилие го насочи дълбоко в нея.
— Ммм — прошепна театрално тя, актриса до мозъка на костите си. — Хайде, миличък. Искам го целия.
Пръстите, които си бяха играли с мъжествеността му, сякаш бяха заменени от невидими пръсти вътре в нея. Не беше срещал жена, чиито мускули толкова опитно да обвиват мъжа, да го възбуждат и изсмукват семето му в ритъма на пълно господство.
Гърчеше се плавно под него. Той се чудеше на безскрупулността й. Беше олицетворение на измамността. В тялото й нямаше капчица почтеност. Тъкмо затова бе толкова сексуална и затова навремето беше изпитвал перверзно удоволствие от общуването си с нея.
Чу пантите на вратата да скърцат.
Твърде късно разбра, че детето е застанало зад гърба му.
Видя в очите на майката, насочени покрай него, да светва безмълвно предупреждение. Не смееше да погледне зад себе си. Досега не беше му се случвало подобно нещо.
Чакаше шокиран. Не знаеше какво да прави.
Чу още веднъж изскърцването на пантите. Вратата се затвори.
Беше спаднал рязко и макар че още се намираше в нея, бе напълно омекнал.
Но тя се раздвижи отново, заизвива се, ръцете й засноваха по тялото му.
— Ммм, а така, момчето ми. — Почти се изкиска от щастие, когато започна отново да се втвърдява. Чувството му за вина бе затъмнено от неоспоримата й лудост. — Хайде, хайде… искам го целия.
Пръстите й се прокраднаха между краката му и за един безумен миг се усети обгърнат и милван, а смехът й кънтеше в ушите му.
Тогава семето му изригна в нея и той изпусна дълбока въздишка. Беше още по-неистов заради невидимото дете, вече будно от другата страна на вратата и осъзнало реалния факт, че е изпъдено от сладострастието на майка си.
Но под горещия блясък на усещанията си, подобно на гузен юноша, не можеше да не съжалява, че я бе срещал отново.
Подобни изживявания не са полезни за един мъж.

 

II

 

Лос Анджелис
5 юни, 1967
9:30 часът вечерта
Къщата изглеждаше някак зловеща, разположението й вдъхваше страх. Беше сменила над десет собственици, но никой не се оказа достатъчно преуспяващ да я запази за по-дълго време. Повечето бяха звезди или продуценти, имаше и един изтъкнат композитор на филмова музика. Всеки я бе притежавал на върха на кариерата си.
Просторните стаи бяха свидетели на няколко самоубийства, на едно провалило се убийство, на десетки бурно рекламирани любовни връзки и скандали и поне на още толкова непубликувани срещи, придружени с неприемливи сексуални окраски, включващи всевъзможни комбинации от тела, наркотици и оръдия на перверзията.
Но тази вечер къщата бе тъмна и притихнала. Дългата виеща се алея за коли бе празна. Гаражите бяха затворени, а колекцията им от ролс-ройсове, ферарита и мазерати — скрита.
Само един ролс-ройс «Силвър Шадоу» стоеше на върха под звездното небе. Шофьорът вече бе изчезнал в къщата. Самият собственик стоеше до задната врата, от която излизаше едно момиче.
Беше мъж на средна възраст, загорял и очевидно атлетичен въпреки огромното тяло, скрито под хиляда доларовия костюм, скроен по поръчка за него от «Парини» в Рим. Бледата лунна светлина хвърляше сенки под прошарените му вежди.
Момичето нямаше повече от двайсет и една години. Блясъкът на гарвановочерната коса и увереността на походката й придаваха твърде изискан вид за студентка или работеща. Полата плътно обгръщаше безупречни бедра и ханш. Чистите линии на гърба и раменете под блузата хармонираха на извивката на твърдите млади гърди.
На рамото й висеше чантичка. Усмихна се, когато домакинът й показа пътя към странична врата в края на чакълестата пътека.
Хвърли кратък въпросителен поглед към празната алея, сякаш очакваше да види някого. След това тръгна пред него.
Той задържа вратата, докато тя влизаше. Къщата се затвори зад нежното й тяло като челюсти на хищник.
— Колегите ви ще закъснеят ли? — попита тя, докато вървяха по дълъг коридор към салоните.
— Ще дойдат — отвърна той. — Ще ги посрещнем заедно.
Поведението му бе по бащински грижовно, изтъкано от увереност, каквато рядко бе виждала у друг мъж досега можеше да си позволи да е самоуверен.
Казваше се Хармън Кърт. Беше собственик на къщата от седем години, доходите му не бяха пострадали от огромните имуществени данъци и от разходите по поддържането на къщата.
За филмовото братство Кърт беше гений, чийто свръхестествен нюх към вкуса на публиката можеше да се сравни само с ненадминатото му умение да манипулира хората, работещи с него. Всеки проект, носещ печата на одобрението му, получаваше незабавно финансиране от хора, които той лично избираше. Малко неща, получили неодобрението му, виждаха бял свят.
Освен това за широката публика Кърт беше стълб на отговорността и предаността към обществените интереси и бе обгърнат от мантията на гражданска доблест, по-впечатляваща от репутацията на всеки друг филмов продуцент в историята на киното.
През годините, когато управляваше студията, се беше погрижил «Интърнашънъл Пикчърс» да заснеме повече от нормалния дял сериозни, социално ангажирани филми, които събраха за студиото му много повече награди на критиката, отколкото бяха успели да постигнат съперниците му.
Самият Кърт беше бивш съветник на двама президенти по проблемите на културата, доверен консултант на основните информационни агенции и на пет-шест комисии към Конгреса, почетен доктор на няколко университета и основен дарител на безброй благотворителни фондации. В студентските градчета на университетите на Лос Анджелис и Бъркли имаше красиви сгради, носещи неговото име, а цяло крило от Тихоокеанската детска болница за лечение на левкемията беше кръстено на него.
Когато не канеше своите холивудски приятели и съперници, Кърт вечеряше с държавници и посланици. Биографични описания на живота и кариерата му можеха да се намерят във всяка обществена библиотека в Съединените щати, а с разрастването на достиженията му се пишеха нови.
Хармън Кърт беше истинска жива легенда.
Тази вечер той бе решил да уреди неотложния въпрос, свързан с нов важен проект на неговото студио. А младото момиче, което вървеше пред него в тихия коридор, беше част от този проект. Наричаше се Ани Хавиланд и беше начинаеща. Филмът щеше да е романтична комедия с временното заглавие «Три наведнъж». Импресариите на Каръл Суейн, Марк Дивейни и Дженифър Уайс вече бяха препоръчали звездите си за проекта. Изпълнителен продуцент щеше да е Дейвид Хофман, а Айра Латимър и самият Кърт щяха да са продуценти.
Сюжетът беше дело на Сол Бърнстейн — един от най-добрите генератори на идеи в занаята. Кърт трябваше да избере режисьора и сценариста, след като одобреше талантите, събрани за участие във филма.
Точно в този момент се бе появила Ани Хавиланд.
Нюйоркската агенция за манекени, в която тя работеше, беше изпратила снимки, които впечатлиха отдела за подбиране на състава в «Интърнашънъл». Привикаха я на Западния бряг и преди три дни й направиха пробни цветни снимки, които се оказаха направо сензационни. Съветниците на Кърт бяха убедени, че въпреки неопитността си ще може да се справи с твърде важната за сюжета второстепенна роля на по-малката неотразима сестра на главната героиня.
Ролята изискваше много фотогенична сексуалност. Когато видя резултатите от пробните снимки, Кърт трябваше да признае, че магнетичният, зноен поглед на сребристите очи на Ани Хавиланд, комбиниран с естествена физическа грация, която сякаш галеше камерата, я правеше идеална за ролята.
Преди лично да потвърди участието й и да й даде тласък по пътя, който би могъл да я изведе и до голямата слава, оставаше да се направи още едно нещо.
Точно затова тази вечер бе поканена в дома му.

 

— Искаш ли да пийнеш нещо? — попита той. — Или предпочиташ кафе?
Връщаха се от превъзходна вечеря в «Льо Провансал» с Дейвид и Айра, чиито дискретни кимания предвещаваха одобрение за дамата на Кърт. Доволен от начина, по който се подреждаха нещата, Кърт бе в настроение да пийне едно бренди.
— Едно кафе ще ми се отрази добре — рече момичето и спря до него на прага на голяма библиотека.
Той се обърна надясно, където изникна беззвучна сянка.
— Хуан, моля те, едно кафе за госпожица Хавиланд — заговори Кърт към тъмнината. — И един арманяк за мен.
Протегна ръка към стаята пред себе си. Момичето тръгна напред, като обърна гръб на дългия коридор, отрупан с шедьоври на импресионизма.
От сенчестите ъгли на библиотеката дискретно надничаха почетните дипломи и свидетелства, които Кърт беше получил в течение на годините, заедно с негови снимки в моменти на ръкостискане с един губернатор, един президент, един производител на леки коли, група делегати на ООН, председател на сенатска комисия, с когото бе работил по събирането на факти и данни за бедността в американските големи градове.
Свидетелствата за тази обществена признателност бяха разпръснати из цялата къща, защото, ако се съберяха на едно място, щяха да представляват потискащо зрелищна гледка.
Тук-там от подставката над камината, от някоя лавица с книги или маса, стеснително надничаше по някой «Оскар», спечелен за «Интърнашънъл» от филмите на Кърт. В Холивуд всички знаеха, че «Интърнашънъл» е спечелила повече награди от всички други студии, познати в историята.
Килимът бе дебел, камината — голяма, а кожените мебели — огромни и сякаш напомпани. На пръв поглед стаята бе приветлива, но в атмосферата витаеше нещо особено, което накара момичето да се огледа.
— Необичайно, нали? — обади се Кърт и я поведе към дивана с висока облегалка. — Всички мебели са от миналия век и са правени по поръчка на едно семейство, наречено Гудмъндсън, което живеело в Долината. Били са фермери и вероятно са имали гигантски ръст. Открих ги на един търг и накарах да ги реставрират.
Момичето гледаше снимка в рамка, поставена на една лавица между две редици книги. На нея се виждаше привлекателна жена на средна възраст с две красиви момиченца на около седем и девет години.
— Жена ми и децата — гордо заяви Кърт, като проследи погледа й. — За мен са като зеницата на окото ми. — Докато съзерцаваше ликовете им, в плътния му глас се прокрадна нежност, граничеща с обожание. — Тази седмица са в Женева, където Тес и Маги ходят на училище. Съжалявам, че не са тук да се запознаят с теб.
Посочи й дълбокия кожен диван. Момичето седна на ръба на възглавниците и сложи чантичката на пода до себе си. Самото то приличаше на дете.
Кърт усети прилив на задоволство. Приказките за семейство Гудмъндсън и любимото му семейство й бяха попречили да забележи, че зад тежките плътни завеси няма прозорци, а вратата, през която влязоха, е единствената в стаята.

 

Секунда по-късно дребен, извънредно мургав мъж се появи с поднос в ръце и постави пред момичето кафе, а пред домакина — глътка петдесетгодишен коняк. Тя разпозна в него шофьора, преоблечен в ливрея. Крайниците му се движеха с впечатляваща гъвкава сила. Приличаше на боксьор лека категория или някакъв друг спортист.
— Е — каза Кърт и вдигна чашата си. — За какво ще говорим?
Тя се усмихна.
— Много мило, че ме поканихте, господин Кърт. Вечерята беше прекрасна.
— Исках да те опозная по-добре. Няма защо да ти обяснявам, че пробните ти снимки много ни заинтересуваха. Разбира се, няма да започнем веднага, защото режисьорската книга още не е готова. Но искаме да се договорим така, че агенцията ти да бъде удовлетворена, както направихме с изпълнителите на главните роли. Ти самата смяташ ли, че ще се справиш с ролята?
Тя кимна. Косата й проблесна в слабата светлина.
— Ако се спрете на мен, ще направя всичко. Това е голяма възможност за мен, още повече, че нямам нужния опит…
— Ти имаш необходимата външност и стил за ролята. Това е много важно. Дария, ако запазим това име за по-малката сестра, трябва да е предизвикателна, умна, закачлива и ако не възразяваш — доста секси.
— Струва ми се, че знам какво имате предвид — заяви тя и кръстоса крака. — Тя е чувствена по някакъв детски начин. Като палава ученичка.
— Точно така. — Кърт разклати чашата с коняка. — Като второстепенна роля тя поема известна част от по-пряката чувственост, която главната героиня не може да покаже пред героя. Ще трябва да събудиш пламенния си чар, както го направи при пробните снимки.
Тя леко се изчерви и хвърли поглед към недокоснатото си кафе. Кърт знаеше, че е вече неспокойна и се чуди къде ли се бавят другите. Направо усети съзнателното й усилие да не поглежда часовника си.
— Естествено — продължи той, — ти няма да си звездата на филма. Но заплащането ти ще бъде повече от прилично. А присъствието ти ще е съществено за цялостното равновесие на филма. Това е роля, която наричаме «благодарна». Ще те забележат много хора, включително и най-важните.
Беше уредил да дойде сама на тази неофициална среща. Агенцията моментално разбра и благодари на секретарката му за готовността на студиото да направи пробни снимки на съвсем неизвестно във филмовите среди момиче за толкова важен и перспективен проект.
Погледна я отново. Краката й наистина бяха за чудо и приказ. Но най-силно му допадаха изправените рамене над малките твърди гърди. Блузата идеално подчертаваше ключиците й. Те бяха любимото му място в женската физика. Толкова изящни, толкова чупливи.
Видя, че отново поглежда към вратата. Разбира се, беше открехната.
Усети познатия гъдел в слабините си.
Време беше.

 

— Тоалетът ти е страхотно привлекателен — започна той. — Много добре ти стои. Бих казал, по-добре дори от костюмите на Дария.
— Благодаря. — Беше се изчервила.
Той отпи бавно от чашата си, без да сваля очи от нея.
— Защо не го съблечеш?
Бащинското му държане бе изчезнало заедно с меките тонове в гласа. Наблюдаваше я внимателно. Изглеждаше шокирана. Не беше и очаквал друго. Но имаше още нещо. Чувствата й бяха смесени като цвета зад сребристите очи.
Някакво досещане. Естествено. Не може да не е имала някаква идея защо е тук.
И известна доза страх. Очевидно вторият бърз поглед към вратата говореше, че очаква оттам да се появи някаква помощ.
И още нещо. Дали не беше разбиране? Или спомен? Възпряна искрица на примирение?
Каквото и да беше, нямаше нищо общо с жадния поглед на амбициозна старлетка. Просветваше в дъното на очите й като светкавица в горещ летен следобед, като тайна, която не осъзнава, че знае.
Видът на този поглед изпълни Кърт с възхищение.
— Моля? — Червенината се бе сменила с бледност.
— Казах — повтори той — да съблечеш тези дрехи, млада госпожице, и след четири секунди дупенцето ти да е в ръцете ми, ако не искаш да разбия кариерата ти като орех и да я захвърля в калта, където й е мястото.
Тя се притисна към огромната облегалка на дивана. Кремавите очертания на разголените й ръце изпъкнаха на фона на тъмната кожена тапицерия.
— Вие… вие се шегувате — изрече тя.
Той се облегна в креслото. Жестока усмивка изкриви устните му.
— Караш ме да се смея. Не може да си се наконтила с тези прилепнали дрехи и цяла вечер да си висяла на ръката ми, без да знаеш какво се очаква от теб. Малкото ти мозъче не е без никаква представа защо си тук тази вечер. Но за твое сведение ще повторя. Ако до една минута не си съблечена и настанена в скута ми, няма да помиришеш работа в Холивуд, дори да доживееш стогодишна възраст.
Ръката й се стрелна към чантичката. Скочи на крака. За първи път виждаше как изглежда тялото й, когато е напрегната. Беше неописуемо.
Очите й преливаха от гняв и презрение. Кърт бе смаян. Тя наистина уважаваше себе си.
— Не разрешавам на никого да ми говори по този начин — заяви момичето. — На никого.
Тръгна към вратата. С изненадваща пъргавина Кърт скочи и прегради пътя й. Тя спря, устните й се стиснаха от ужас и погледна в коридора зад гърба му.
— Махнете се от пътя ми, ако обичате. — Мъчеше се да говори твърдо въпреки очебийния си страх.
Кърт не помръдна.
— Разбираш ли — попита той — какво ще загубиш, ако излезеш от тази врата? Готов съм да ти предложа филмова кариера, за която хиляди талантливи жени биха продали душата си. Ти имаш потенциал. С моя помощ ще станеш звезда. Без мен ще бъдеш нищо. Ясно ли ти е?
— Напълно. — Странният поглед още трепкаше в зениците й. — Бих желала да си тръгна, ако обичате.
Къртя съзерцава една секунда, после се засмя. Бащинската топлота в тона му се появи така внезапно, както беше изчезнала.
— Съжалявам, че те шокирах — заговори той. — Трябваше да разбера що за човек си. Няма за какво да се тревожите, госпожице Хавиланд. Седнете, моля. Изпийте кафето си. Гостите ни ще дойдат всеки момент.
Тя го изгледа учудено и поклати глава. Един, най-много два процента от нея повярваха в преобразяването му.
— Не разбирам.
— Холивуд вече не е това, което беше. — Смехът му бе успокояващ. — Вече не очакваме от всяка млада актриса или дори актьор да скача в леглото, щом някой продуцент им размаха договор под носа. Днес се нуждаем от професионалисти, Ани. Талантливи хора, които имат нужната подготовка и са съответно представлявани. Киното е бизнес, а не сборище от извратени типове. Просто исках да разбера дали го осъзнаваш. Вече знам и те уважавам за това.
Стоеше пред него с окачена на рамото чантичка. Ухаеше невероятно. Беше толкова млада и чиста, толкова крехка и предпазлива в гнева си.
— Мисля, че ви разбирам. — Отстъпи половин крачка назад. — Но трябва да тръгвам. Ако желаете да се срещнем отново в присъствието на човек от агенцията, ще бъде чудесно. Можете да изпратите и ваш представител…
— Толкова ли те уплаших? — Той се засмя. — Моля те, Ани. Това беше мой малък тест. Не съм искал да те обидя.
— Не, не — настоя тя. — Ще се срещнем, когато решите. Но трябва да тръгвам…
Той вдигна шеговито ръце с отворени длани, сякаш се предаваше, и отстъпи встрани.
— Съжалявам, че те разстроих. Бях прекалено груб. Напълно разбирам тревогата ти. Ще наредя на шофьора да те закара. — Направи жест към отворената врата. — След теб.
Тя започна предпазливо да го заобикаля.
Докато минаваше покрай него, той се напрегна и силно я удари с юмрук в чувствителната точка, където извивката на гръдта й се съединяваше с ключицата.

 

Болезненият й вик отекна кухо в стаята със звукова изолация. Силата на удара я отхвърли от вратата. Ако не беше свръхестественото чувство за равновесие, което й позволи да се задържи на крака, щеше да се простре по гръб на дебелия килим. Залитна назад към дивана. Чантичката й падна на пода.
Кърт се нахвърли отгоре й, преди да възвърне равновесието си. Вторият му удар беше рязък шамар по ухото, а третият — силно ощипване в центъра на гърба. Покосена от силата му, тя се повали по корем в дълбините на огромния диван и за секунда остана без въздух.
Преди да успее да изпищи, тежката ръка на Кърт натисна лицето й в остро миришещата кожа.
— Ти, малка кучко… — Говореше дрезгаво в ухото й, пръстите му се впиха в косите й, а тежестта на тялото му се намести върху нея. — Да не си въобразяваш, че ще те пусна оттук, преди да съм ти дал един добър урок?
Видя в очите й сълзи на страдание.
— Бива те да се обличаш — прошепна той и заби лакът в кръста й. — Знаеш как да напъхаш телцето си в тясна поличка, нали? И искаш да не платиш за това, нали?
Той се засмя и насила разтвори бедрата й с коляно.
— Смяташ се за мило момиче, нали, Ани? Смяташ, че мъжете ще те наричат красавица и ще аплодират хубавата ти външност само защото парадираш пред тях с впита поличка и подрусваш цицките си под умно скроената блуза? Ти, жалка, малка кокетка… Да не си въобразяваш, че можеш да очароваш големия продуцент с хубавичкото си личице, без да платиш сметката? Това ли беше намерението ти?
Коляното му се заби още по-дълбоко в мекото място между разтворените й крака.
— Но ще ти се наложи да платиш вересиите си — изръмжа той. — Големият лош чичко ще се забавлява с мекото ти телце, докато не стане синьо-черно. И никой, никой няма да ти помогне. Не е ли приятна тази мисъл?
Тя ридаеше отчаяно в дивана. Кърт се наслаждаваше на паниката в опънатите й крайници. Очевидно не се готвеше да отстъпи.
Но начинът, по който бе погълната от отчаянието си, го дразнеше. Трябваше да види очите й.
Обърна я грубо към себе си, без да махне коляното си, пъхнато между бедрата й. Стисна китките й. Обляното й в сълзи лице бе красиво в страданието си и изразяваше неподправен ужас. Носеше съвсем малко грим и съвършенството на страните й не бе нарушено.
Предизвикан от нежния тен, Кърт я зашлеви с всичка сила и видя как от ъгълчето на устата й потече кръв. Отново обви ръката й със своята.
— Ще бъдеш малката ми играчка тази нощ, нали? — попита той. — Ще направя каквото си искам с всеки сантиметър от теб и ще ми благодариш коленопреклонно, че не съм размазал мозъка ти и не съм нахранил с него кучетата. Да, миличка, ще изгълташ лекарството си и ще го харесаш, защото нали точно затова дойде тук, скрита под тези хубави дрехи?
Кръвта по устата й го възпламени и той отново я удари с нисък, див смях в гърлото. Бузите и шията й потънаха в кръв. Той посегна и леко я докосна. Почти едновременно с това огромната му ръка сграбчи гръдта й под наранената ключица, разкъса блузата и остави след себе си дълбока драскотина.
Агонизиращият й вик прозвуча като музика в ушите му. Направи напразен опит да се пребори с тежестта върху себе си. Той видя как по разкъсаната блуза се разпростира тъмно петно и се наведе да му се наслади с усмивка. Когато лицето му се приближи към нея, тя заскимтя.
Усещаше члена между краката си твърд и плъзгав. Дребните й наранявания бяха нищо в сравнение с онова, което опитните му партньорки разрешаваха да им причини. Но писъците на това момиче бяха истински и чистосърдечни. Не й беше платил предварително, не му помагаше да изпита удоволствие за пари. Беше самата съпротива. Тръпката, която изпитваше, бе най-пикантното му усещане от години насам.
Отдръпна се и се втренчи в нея. Тя гледаше покрай него към тавана и към високо окачените завеси, в очите й се смесваха ужас и решителност. Очевидно продължаваше да мисли за бягство и пресмяташе шансовете си. Не можеше да отрече, че е интелигентна. Нямаше да се предаде лесно.
— Гледаш как да избягаш, а? — Усмихна се. — Не бързай, Ани. Няма да си тръгнеш оттук, докато не накажа цялото ти тяло. Да, малката, ще ме почувстваш във всички свои потайни местенца. И ще ме молиш за милост, нали?
В сребристите очи се появи безнадеждност и забули упоритата им гордост.
Кърт се забавляваше както никога в живота си.
Тялото й омекна. Той вдигна ръка да я удари отново. Имаше нужда да чуе писъка й.
Но пасивността й бе измамна. Малкият юмрук, който освободи от хватката си, изневиделица го удари в центъра на загорелия нос. Усети вкуса на собствената си кръв. В същия момент нежното бедро, затиснато между краката му, отскочи нагоре и го удари по чатала.
Той изгрухтя от болка и насочи цялата сила на готовата си да избухне ярост в тежкото тяло, което стовари върху нея, за да я прикове към дивана.
Но с гъвкавост на акробат, която го смая, тя успя да се извърти под него и за част от секундата се измъкна. Той се срути на празния диван и почти изкара въздуха си.
Бягството й беше тъй внезапно, че имаше нужда от няколко секунди, за да възстанови равновесието си. Обърна се и огледа стаята.
Това, което видя, го остави без дъх.
Стоеше пред него с разрошена коса и изцапани с нейната и негова кръв лице и гърди. Беше прегърнала голите си ръце. По бузите й се стичаха сълзи, но го гледаше, без да мига.
Най-поразителното бе, че не се обърна да бяга. Гледаше хищника в очите като натикано в задънена улица животно, готово за битка.
Стоеше напълно стабилно на стройните си крака. В сребристите очи, които го гледаха отвисоко, се примесваха гняв и презрение. Чакаше го да стане и да се приближи. Имаше вид, сякаш очаква схватката с нетърпение, без да се бои от неравните сили.
Красотата й му дойде прекалено много. С тежка въздишка Кърт се изпразни в панталона, а големите му ръце заопипваха слабините.
В продължение на дълъг, смайващ момент той гледа нагоре към нея, наслаждавайки се на новото усещане, че е направил удоволствието си от нейната съпротива. Сякаш не той, а тя командваше положението.
И продължаваше да не бяга.
Кърт беше силен мъж и очакваше с нетърпение преследването, защото не се съмняваше, че ще я улови и подчини.
Пое дълбоко дъх. Треперенето в слабините му затихваше. Скочи от дивана с протегнати към нея ръце. Улови въздух. Обърна се учуден и я видя пред дивана. Бе имала възможност да избяга през вратата, но го изпревари с бързината на мишка и пренебрегна пътя към спасението. Дали не беше загубила ума и дума от ужас?
Не спря да обмисля проблема и се хвърли напред да я събори отново на дивана.
Този път тя направо прескочи огромната мебел и Кърт отново се озова по корем на дивана.
Изправи се и с гневен рев се юрна напред. Тя се изплъзна грациозно от ръцете му в последния момент, като избегна масата, която бе преобърнал. Бягството най-сетне я доведе до ъгъла на стаята между два от фалшивите прозорци. Кърт избута едно кресло, за да прегради пътя й. Усети, че се задъхва, докато приближаваше с протегнати ръце. Дебнещите й очи святкаха като искри в слабата светлина на стаята. Този път трябва да я хвана, мислеше той. Беше добре приклещена между стените, които му бяха съюзници.
Но когато замахна с юмрук да я удари в стомаха, тя отново изчезна. Обърна се побеснял и я видя, застанала зад него като палав Питър Пан, дошъл да го измъчва и да го дразни със съвършените си млади крайници, докато неговото застаряващо тяло отслабваше от усилието да я гони.
В очите й продължаваше да гори потресеният, пълен с ненавист поглед. Но сега Кърт забеляза и триумф.
Тръгна бавно към нея. Тя започна също така бавно да отстъпва, като се ориентираше с поглед в обстановката, а рефлексите й бяха готови за незабавно бягство.
Кърт усещаше горещата влага на удоволствието в панталона си. Всички маси бяха преобърнати. Ако отначало на негова страна бяха силата и изненадата, сега на нейна страна бяха младостта, издръжливостта и справедливостта. С всяка изминала секунда тя ставаше по-силна, а той — по-слаб.
И тя искаше точно това! Как иначе можеше да си обясни факта, че не избяга от стаята, когато имаше възможност?
Хвърли с всичка сила една масичка към нея с надеждата ударът да я стресне. Тя я заобиколи с лекота и застана в центъра на стаята.
Гневът му надделя над хладния разум и той се понесе към нея, като хриптеше думи, които сам едва чуваше:
— Кучка… малка кучка… ще ми платиш за това…
А тя всеки път се изплъзваше от ръцете му, измъкваше се от пръстите му като диво и красиво същество, твърде надарено от природата с нечовешка бързина, за да може да го улови и премаже.
А когато накрая падна на колене пред нея, унижен от спермата в панталоните си, запъхтян и твърде слаб дори да протегне ръце да я хване, той видя последния неразгадаем блясък в зениците й, когато тя сведе поглед към него, също задъхана. Погледът й бе пълен с болка и задоволство.
След това се понесе като сърна към вратата.

 

Коридорът се простираше като тунел, рамкиран от дискретно осветените картини и декоративните масички. Килимът бе хлъзгав под летящите й крака. Трябваше да внимава да запази равновесие.
Знаеше, че ключовете са още в колата — бе забелязала дребния шофьор да ги оставя там. Знаеше, че когато стигне до вратата на оградата, тя ще бъде заключена. Няма значение — ако се наложеше, щеше да мине през нея или да слезе от колата и да прескочи оградата.
Неописуем ужас сви сърцето й, докато стените се носеха покрай нея. Припомни си садистичните заплахи на Кърт: «… и ще нахраня с него кучетата…».
Насили се да избистри разума си. Не беше време да мисли какво може да я очаква зад страничната врата. Всичко, което имаше значение, беше да мине през нея и да излезе от къщата.
Не се обръщаше да поглежда в стаите, излизащи в коридора. Видя вратата да се приближава, обемистата месингова топка на бравата просветваше в сянката. Ключът бе обърнат нагоре.
Свободата я окриляше. Беше твърде възбудена да усеща болките в гърдите, гърба и ключицата.
Спря пред вратата и хвана топката.
Преди да успее да я завърти, една ръка се уви около врата й. Някой я запрати на пода с невероятна сила. Горещ мъжки дъх докосна ухото й.
— Momentito — прозвуча тих глас. — Momentito, puta.
Припомни си дребното, гъвкаво, боксьорско тяло на човека, наречен Хуан, който се беше преоблякъл от шофьор в лакей, за да й поднесе кафето.
Разбра, че е загубена.

 

Когато дойде на себе си, видя, че се намира в кола. През прозорците струеше мекият нощен въздух с ухание на жасмин и храсти.
С изумление забеляза, че е напълно облечена, а дрехите й оправени. Косата й бе сресана.
Усещаше крайниците си неестествено безчувствени. Реши, че сигурно е била упоена.
— Къде живеете, сеньорита? — Гласът беше на Хуан. — Ще ви закарам до дома ви.
Не му отговори.
— Ще получите роля — увери я той. — Господин Кърт ви харесал. Така казал на мен. Не се тревожете. Кажете утре на импресарио.
Гледаше с натежала глава как зад прозорците на колата изплуват околностите на Холивуд, които позна с усилие. Думите на Хуан сякаш долитаха от друга планета.
— Господин Кърт много важен човек. Si, senorita? Винаги получава каквото иска. Разбирате, si? Той ви харесал. Ще получите роля. Окей, senorita? Ваш адрес, моля?
Поклати глава. Успокояващите думи на Хуан събудиха у нея непоносимо чувство на ужас и абсурд. Бъдещето приличаше на непроницаем воал, извън обсега на мисълта й.
Тогава забеляза полицейската кола.

 

Беше паркирана пред денонощна закусвалня. В нея седяха двама униформени полицаи, които се хранеха в пластмасови чинии.
Ани рязко отвори вратата на ролс-ройса. Хуан инстинктивно натисна спирачките. Запрепъва се по паважа, без да обръща внимание на клаксоните около себе си, и се втурна към полицаите, които любопитно вдигнаха очи от чиниите си.
— Изнасилиха ме — запъхтяно произнесе тя, опряла ръце на прозорците. — Пребиха ме… и ме изнасилиха… — Обърна се да посочи колата, където Хуан, без да бърза, затваряше задната врата. — Той помагаше — посочи го тя. — Той… ме държеше. Моля ви, помогнете ми…
Пред очите й притъмня, а гласовете заехтяха в ушите й. Подкрепиха я силни ръце. В далечината неуниформен полицай се приближи към ролс-ройса. Хуан спокойно чакаше до него, невъзмутим в сивата ливрея.
Свърши се, помисли тя, а нощното небе се завъртя около нея.
Но в главата й звучеше глас, който я предупреждаваше, че се забърква в нещо, което едва започва.

 

— Добре, госпожице Хавиланд. Можете да се облечете. Ще напиша доклада си и ще го връча на лейтенант Ернандес. Пребита сте, но няма нищо счупено.
Доктор Ръсел беше млад лекар, чието хладно поведение почти успокои Ани. Усети, че е в умели и опитни ръце, още повече, че пред вратата чакаше полицейският офицер Барбара Тауър от отдела по изнасилвания.
Лекарите положително вече знаеха медицинските факти за изтезанията й, а полицейският доклад щеше официално да отрази ужаса на случилото се зад стените на имението «Холмсби Хилс».
Върза колана на болничния халат. Ставите й още бяха сковани и я боляха. Отпусна се на хладните чаршафи и се загледа в антисептичните стени на болничната стая.
Беше объркана и раздразнителна. Болкоуспокояващото, което й бяха дали в стаята за спешна помощ, не можа да облекчи страданието й, а само засили чувството за дезориентация. Сякаш умът й се влачеше из поле от памучни топки.
Усмихна се слабо, когато полицайката се появи на вратата. В коридора зад гърба й се виждаха няколко мъжки фигури.
— Чувствате ли се достатъчно добре да се занимаете с няколко проблема? — попита Барбара Тауър, докато се приближаваше до леглото на Ани.
Ани кимна. В стаята влезе полицай, когото не беше виждала.
— Госпожице Хавиланд, аз се казвам Кампиън — рече той без усмивка. — Съжалявам, че трябва да ви обезпокоя, но нямам избор. Опасявам се, че съм длъжен да ви информирам, че сте арестувана.
Той се поколеба и започна да върти в ръце заповедта.
— Аз? — запита Ани. — За какво? Трябва да има някаква грешка.
Той поклати глава.
— Няма грешка. Срещу вас е предявено обвинение за практикуване на проституция. Ищец е Мартин Фароу — адвокат на господин Кърт. Съгласно иска има трима свидетели на деянието. Дошъл съм да ви уведомя, че сте задържана да прочета законните ви права и да се погрижа да ви закарат в ареста веднага щом състоянието ви го позволи.
Ани поклати смаяно глава.
— Вероятно всички сте полудели — рече тя. — Погледнете ме, господин полицай. Смятате ли, че сама съм си нанесла този побой? Има ли закон срещу това да бъдеш жертва на изнасилване?
Той смутено сви рамене.
— Вашите наранявания нямат отношение към този арест. Обвиненията, които сте предявили срещу господин Кърт, са съвсем отделен въпрос. Всичко ще трябва да се реши в съда.
Ани се обърна към Барбара Тауър.
— Какво да правя? — запита тя.
— Първото нещо, от което имате нужда — отвърна другата жена, — е ваш личен адвокат. Имате ли? — Ани поклати глава. — Познавате ли някой специалист по такива дела?
— Не познавам никого тук, с изключение на Бет Холанд — момичето, при което съм отседнала. Дойдох само за няколко дни…
— Има ли някой, към когото бихте желали да се обърнете за съвет?
Ани не отговори. Волята й сякаш се срина. Стаята се залюля пред очите й.
Докато се бореше да възстанови яснотата на мислите си, се сети за Бет — потънало в работата си момиче, чиито родители живееха в Долината. Нито тя, нито те биха могли да познават адвокат по наказателни дела, специалист по защита на жени, обвинени в проституция. Самата мисъл беше абсурдна. Освен това Ани слабо познаваше Бет и не бе склонна да я информира за ненормалното положение, в което бе изпаднала.
Най-логично би било да се обърне за помощ към Рене Грийнбаум, която я представляваше в агенция «Сирена» в Манхатън. Тя беше установила контакта с Бет, след като използва влиянието си да изпрати снимките на Ани в «Интърнашънъл Пикчърс». В продължение на три години Рене бе неуморимият диригент на кариерата на Ани като манекенка, нейна приятелка и съветничка.
Но това необичайно положение бе изцяло извън уменията на Рене. Едно отчаяно телефонно обаждане сега само щеше да я смути и обърка, защото щеше да се упрекне, че е поставила Ани в това положение.
При тази мисъл срамът, че се е оказала в положението на жертва, внезапно се стовари с всичка сила върху Ани. Ужасът от признаването на отблъскващите неща, които й се бяха случили, не беше по-малък от унижението да бъде арестувана.
Поклати бавно глава. Беше сама в света откак баща й умря преди три години. Никой от приятелите й не бе толкова близък, че да може да му се обади в подобно положение, идеята да моли някой да я спаси противоречеше на цялата й същност.
— Не — безнадеждно изрече тя. — Няма такъв човек.
— В такъв случай — внимателно заговори Барбара Тауър — нека ви изпратя някой от обществените защитници. Той ще знае как да постъпи.
Но благите й очи изразяваха повече съчувствие, отколкото надежда.

 

— Знам колко жестоко звучи това, Ани — говореше Джери Стайнбърг, като потрепваше с тефтера по очуканото си дипломатическо куфарче, — но за теб има само един разумен ход при създалата се обстановка. Да оттеглиш обвиненията си срещу Кърт и Хуан Карера. Говорих с представител на Мартин Фароу. Съгласни са в замяна на това да оттеглят обвинението в проституиране.
— Но то е лъжливо! — извика Ани. — Да не смятат, че могат да останат ненаказани за побой и изнасилване само като излъжат полицията?
Младият адвокат сви рамене.
— Изнасилването е сложно за доказване престъпление — заяви той. — Ани, ти си начинаеща актриса. Адвокатът на Кърт ще те нарече старлетка. Отишла си сама в дома на Кърт да обсъждаш важна за теб роля. За Кърт няма да е проблем да заяви, че си му се предложила, точно както ти твърдиш, че те е насилил. — Въздъхна. — Освен това има трима свидетели, всеки един уважаван член на обществото. Правят огромни дарения във Фонда за подпомагане на полицаите и всяка седмица обядват с най-влиятелните съдии в града. И тримата ще се закълнат, че са били там през цялото време, чули са предложението ти и са те видели да си тръгваш невредима. Ще бъде твоята дума срещу думата на пет души, ако броим и Хуан.
— А раните ми… — Ани помисли за бинтованите си гърди и бодящите я крайници.
Джери Стайнбърг кимна. Медицинският доклад в куфарчето му потвърждаваше ухапванията, тежкия побой и изнасилването.
— Нараняванията ти са истински — потвърди той. — Но алибито на Кърт се поддържа от четирима души, Ани. Той просто ще заяви, че всичко това ти се е случило, след като си напуснала дома му, и че предявяваш фалшиви обвинения, за да измъкнеш пари от него.
— Ами… ами спермата му… слюнката му? — изрече тя, като се насили да произнесе думите и да си припомни случката.
— Резултатите от анализа на сперма и слюнка могат да изключат виновника, но не и да го посочат. — Джери поклати глава. — Това означава, че ако Кърт е невинен, може да се докаже, че не той е мъжът, проникнал в теб. Но пробите могат най-много да посочат, че си изнасилена от него или от един милион други мъже със същата кръвна група. Такава теза няма да издържи пред съдебните заседатели. — Затвори куфарчето. — Слушай, Ани. Ти си наранена. Това, от което имаш нужда, е да се възстановиш. Оздравей, мисли за бъдещето си и забрави Хармън Кърт. Най-многото, което можеш да постигнеш, ако продължиш тази битка, с моя помощ или дори с помощта на скъп адвокат от Лос Анджелис, ще бъде да причиниш лека досада на Кърт. А дори и това не е сигурно. Съветът ми е да оттеглиш обвиненията и да стоиш настрана от него.
В очите на Ани през болката проблесна гняв.
— Значи да оставя да му се размине…
Младият адвокат понижи глас.
— Опитай се да разбереш едно нещо. Хармън Кърт не е обикновен холивудски продуцент. В очите на света той е самият Холивуд. Има безупречна репутация, градена в продължение на повече от едно поколение. Кърт с голи ръце изтегли Холивуд от дъното на ямата, в която бе попаднал по времето на Макарти, и го превърна в нещо наистина уважавано от обществото. Ани, всички знаем, че в този град се вършат наистина ужасни неща. Но Кърт… — Поклати глава. — Можеш ли изобщо да си представиш с какви адвокати разполага? Лостовете, които притежава в калифорнийските съдилища? Имаш ли идея какви данъци плаща всяка година в бюджета на общината? Какви имоти поддържа? Неприятно ми е да го казвам, но дори да имаше десет свидетели за това, което твърдиш, че се е случило снощи, щеше да ти се наложи да водиш истинска юридическа война, за да накараш някой съдия и съдебен заседател да повярва на разказа ти.
Думите му затихнаха, когато видя пронизителния й поглед.
— Ти вярваш ли ми? — попита тя.
— Аз съм твой адвокат, Ани. — Изражението му беше неловко. — Щом си ми казала, че Кърт те е изнасилил, аз съм длъжен да приема, че те е изнасилил. Не говоря за истини и неистини, а за юридически възможности и ограничения. Можеш ли да схванеш разликата? — Изразът в очите й го накара да отмести поглед. — Слушай, Ани, приеми съвета ми. Сега не е време да мислиш за справедливост, а за оцеляване. Трябва да помислиш за личния си и професионалния си живот.
Последните му думи още не бяха отзвучали, когато вратата се отвори и висок мъж в скъп костюм махна на Джери, който се извини и излезе в коридора.
Ани прекара няколко минути в напрегнато очакване.

 

Най-сетне Джери се върна сам. Изглеждаше едновременно доволен и засрамен.
— Добре — започна той. — Сделката е следната… Надявам се, че ще я приемеш. Всички обвинения ще бъдат изтеглени едновременно от двете страни. Сметката ти в болницата ще бъде уредена от Кърт. Той ти се извинява за недоразумението и се надява и ти като него да осъзнаеш колко е важно от днес нататък случаят да бъде забравен. — Джери нервно дръпна вратовръзката си. — Сумата от десет хиляди долара ще бъде незабавно внесена в сметката, чийто номер посочиш. Дискретно.
Ани го гледаше втренчено. В продължение на един дълъг момент остана безмълвна. След това пое дълбоко дъх.
— Взех решението си — изрече тя. — Ще оттегля обвиненията си. Но не му ща парите.
Джери Стайнбърг изгледа очертанията на крехките й крайници под чаршафа. Без съмнение беше измъчена, но не и победена. Очите й излъчваха мрачна светлина, която почти го уплаши.
Ръкува се с нея и излезе.
Най-сетне остана сама.
Минутите несигурно се изнизваха. Изтощението се бореше с гнева и отчаянието на оголените й нерви. Нощната тишина на болницата сякаш само увеличаваше напрегнатостта й.
Мъчеше се безстрастно да оцени положението си. Знаеше, че да си жертва на изнасилване, още не е краят на света. От раните й щяха да останат белези, но щеше да надживее болката.
За миг се поддаде на упоителния импулс да затвори очи. Сънливостта хвърли покривало върху спомена за трите години в агенция «Сирена» — щастливи, независими години, които я доведоха до прага на истинската слава като манекен на модни облекла.
В ума й проблеснаха спомени от прекараното без майчина грижа детство. Те изкристализираха около фигурата на кроткия, изпълнен с топлота Хари Хавиланд — крепост на нейното доверие, докато смъртта й го отне, когато беше осемнайсетгодишна. В очите й се събраха сълзи. Изпита архаичния импулс да се свие на кълбо като уплашено дете в скута на баща си, където навремето винаги намираше сигурност.
Каква полза да бъдеш слаба?
Заспа, без да съзнава, че годините, които й предстояха, щяха да променят хода на живота й. Не можеше да знае, че преди да настъпи утрото, везните на бъдещето щяха да се наклонят и да я тласнат по еднопосочен път към раждането на една Ани Хавиланд, която нямаше да може да познае.

 

III

 

Един час преди зазоряване телефонът започна да звъни. Ниските, но настойчиви бибипкания не събудиха Ани. Трепкащата светлина до шайбата остана незабелязана. Емоционалното изтощение се бе смесило със сънотворното в организма й и удължаваше пътя към събуждането.
В съня си отново бе малко момиче. Чаршафите около тялото й принадлежаха на детското легло.
Събуди я особена миризма. Разбра, че къщата им гори.
Скочи от леглото. Стълбите и коридорите, по които бягаше, й се струваха безкрайни. Простираха се мрачно пред нея само за да я объркат, но тя продължаваше да тича.
Най-сетне се озова в дневната. Видя баща си, заспал на старото кресло.
В скута му имаше и едно малко момиче, което също спеше. Ани знаеше, че трябва да ги събуди, преди пламъците да са стигнали до тях.
Дръпна ръката на бащата си. Твърде късно. Той не помръдна и всъщност вече не приличаше на себе си.
Обърна се към момиченцето и видя, че това е тя. Значи това беше последната й възможност. Когато посегна да я докосне, изпита внезапно и ужасно подозрение. Истината просветна, когато ръцете им се срещнаха.
— Това не съм аз.
Този факт превърна надеждата й в паника.
Загледа се в спокойно затворените очи на детето. Изведнъж те се отвориха. Противна миризма изпълни въздуха и Ани твърде късно забеляза, че пламъците излизат от тези очи — очи, чиито искрици се превръщаха в чудовищни огнени езици.
Ани се обърна да избяга, но не можа да помръдне. Момиченцето я държеше за ръцете.
Писъкът й приличаше на задавена въздишка и пламъците започнаха да я поглъщат.

 

Стресна се и се събуди. Ехото на писъците й продължаваше да звучи слабо, в такт със звъненето на телефона до леглото й.
Загледа объркано апарата. Сънят неохотно отстъпи пред действителността, когато острата болка в гърдите й припомни къде се намира.
Вдигна слушалката.
— Слушай ме внимателно — заговори рязък глас. — Създаде ми твърде много неприятности тази вечер. Предлагам ти да вземеш парите.
Изслуша го и известно време мълча, като се стараеше да прецени силата на волята на мъжа в другия край на линията.
— Знаете отговора ми — най-сетне отвърна тя. — Мога да мина и без парите ви.
— Искам да разбереш нещо — рече гласът. — Никога няма да работиш в Холивуд. Никога и при никакви обстоятелства. А ако в някой бъдещ момент се приближиш до мен, по какъвто и да е повод, ще положа всички усилия да те унищожа. Ясно ли е?
Тя затвори телефона.
Когато легна, възглавницата й още беше топла. Странно, но ехтящият глас на Кърт не беше я уплашил. Вместо това се върна сънят, придружен от увереността, че не го сънува за първи път. Беше го сънувала често и преди, само че го бе забравяла.
Добре беше все пак да чувства, че е жива, въпреки че събуждането й върна мисълта за загубата на Хари Хавиланд, който можеше да я посещава само в сънищата й. Не можеше да върне времето. Изгубеното си беше изгубено.
По същата логика, мислеше тя, изтезанията, които претърпях от Хармън Кърт, също са част от миналото. За да му обърне окончателно гръб, трябваше само да се съсредоточи в бъдещето и да не се обръща назад.
Каквото и да се случеше.
Странно въодушевление припламна в нея. Сега и само сега можа да разбере отчаянието, което бе насочило крачките й към полицейската кола снощи. Дори тогава дълбоко в себе си бе уверена, че и полицията няма да й помогне.
Беше съвсем сама.
Но в самотата се криеше безценна самостоятелност. Не би могла да зависи от никого.
Имаше и още нещо. Разбра, че нахлулото в нея спокойствие извираше не само от тази мисъл, но и от вече взето решение. Някак бе стигнала до него в интервала между разсънването и настоящия момент. Знаеше какво трябва да прави. Как бе могла изобщо да се съмнява?
Разбира се, никога нямаше да го сподели с когото и да било. Щеше да прозвучи абсурдно. Въпреки това решението й принадлежеше, а може би тя вече принадлежеше на него и я тласкаше напред.
Очакваше я неравен двубой, в който победата бе малко вероятна.

 

IV

 

Ню Йорк
8 септември 1967
Беше студена дъждовна събота. Ерохотът на камиона в алеята под прозореца ехтеше в студиото. Миризмите от съседния марокански ресторант изпълваха сетивата на Рой Диран с познатата смесица от глад и отвращение.
Мразеше този сезон. Нямаше свой облик. Коледа бе много далече. Денят на благодарността — също, въпреки че от трийсет години не го смяташе за празник. Лятото, любимият му нюйоркски сезон, вече бе недосегаемо, удавено в дъжда. Нямаше смелост да очаква малкото ясни и студени есенни дни, които биха могли да пробудят редки спомени за покоя и сигурността, с които се бе разхождал из парка зад площад «Вашингтон» или бе пазарувал от магазините близо до апартамента му в Уест Вилидж.
Рай беше сам и премръзнал до мозъка на костите, а дъждът, лъснал паважа на Трийсет и седма улица под колелата на карираните таксита и градските автобуси, създаваше дрезгав контрапункт на чувството му за празнота.
Довечера щеше да ходи на театър. Трима от учениците му щяха да участват в постановка на пиеса от Олби в «Трипени». Никой от тях нямаше да бъде блестящ, но присъствието му щеше да поуталожи паниката им.
Един или друг от педерастите, които минаваха за театрални критици на града, щяха настойчиво да търсят мнението му за представлението.
— Какво мислите за постановката, господин Диран? Бихте ли режисирали актьорите по същия начин?
Въпросите щяха да са свръхпочтителни, за да подмамят Рой да влезе в ролята на гуру, тъй като мненията му винаги се отличаваха с оригиналност. Но в дъното на очите, срещащи погледа му, щеше да трепка обичайната искрица презрение, язвителната усмивка, извираща от увереността, че знаят някаква мръсна тайна.
Не че не го заслужавам, напомни си той. Едва ли имаше хомосексуалист в Ню Йорк, който да не знае за непреодолимата слабост на Рой към еднократни срещи с хубави млади момчета, които му предлагаха телата си с надеждата да им помогне в актьорската професия.
Телефонът зазвъня и Рой вдигна слушалката.
— Господин Диран, аз съм на отсрещната страна на улицата, в магазина за деликатеси. Исках да се уверя, че ме чакате.
— Качвайте се. — Затвори телефона, без да каже нещо повече.
Беше оная Хавиланд, която го обсипа с телефонни обаждания, докато най-сетне се съгласи да я прослуша за включване във вече твърде многолюдния си клас.
Настойчивостта й го беше настроила срещу нея, но накрая отстъпи. Гласът по телефона, толкова чист и невинен, го дразнеше. Пълна аматьорка. На всичко отгоре и манекенка, поне така се бе представила, което означаваше дълги крака и нулев талант.
Рой прекарваше живота си в подобряване на средни таланти. За тези свои усилия бе наричан най-великият преподавател по актьорско майсторство в англоговорещия свят.
Чу звънеца и ехото на леки стъпки по стълбата.
— Господин Диран, безкрайно съм ви благодарна, че се съгласихте да ме приемете.
Момичето вървеше към него по дървения под. Носеше панталони и син пуловер. През ръката си бе преметнало джинсово яке, а от рамото му висеше чанта с ресни.
Рядка красавица. Странни котешки очи, нежна и гъвкава фигура, главозамайваща гарвановочерна коса. Беше казала, че работи за «Сирена», и той позна лицето й от рекламите във вестници и списания. Съвършената й външност засили неодобрението му. Без съмнение очакваше тя да гарантира кариерата й.
— Седнете — рече той и посочи към вехт диван, който служеше за катедра по време на уроците и от време на време за сядане, ако някой можеше да изтърпи разнебитените пружини.
Тя седна предпазливо. Посочи й три книги с протрити меки корици, метнати на ниската масичка. Нямаше намерение да я остави да играе игричките си.
— Познавате ли Хеда Габлер?
Тя поклати глава.
— А «Федра»?
— Ами… чела съм я в гимназията. В часовете по френски.
— Добре — рече той. — Това е стар превод. Опитайте деветдесет и шеста страница. Монологът на Федра пред Иполит.
Тя докосна книгата, сякаш щеше да я ухапе. Беше пребледняла. Вероятно разбра, че иска да я уплаши. Наблюдаваше я как търси страницата. Зениците й започнаха да пробягват по текста.
Рой произнесе по памет репликата на Иполит.
Челото й се набразди. За десет секунди трябваше да се настрои да изиграе майка, която прелъстява собствения си син.
Рой знаеше, че е невъзможно.
Но за него щеше да е полезно да види как тя губи битката, а за нея щеше да е полезен малко опит. Внезапно очите й станаха безизразни, като че ли ще припадне. Зачуди се дали не е от страх. Но не. Лицето й възвърна предишния си израз — едновременно искрен и загадъчен.
Започна да чете.
Измъченото сърце на Рой почти спря, преди тя да произнесе третия ред на монолога.
Ани знаеше от самото начало, че Рой Диран ще й даде само една възможност. А при съдбата, която явно я преследваше, това можеше да се окаже единственият шанс да открехне вратата към бъдещето, което бе набелязала за себе си.
Особено след като мостовете към миналото бяха изгорени.
Тялото й още носеше следи от преживяванията в Калифорния. Лекарят я бе уверил, че белегът на гърдата ще изчезне с времето заедно със схващането на гръбнака. Ключицата й щеше да бъде като нова.
Беше напуснала Лос Анджелис, без да обяснява на Бет Холанд причините за краткото си пребиваване в болницата. При завръщането си в Манхатън каза на Рене Грийнбаум, че пробните снимки за «Интърнашънъл Пикчърс» са довели до резултата «Не ни търси, ние ще ти се обадим».
Тъй като нямаше белези по лицето, ръцете и краката, можеше да продължи да демонстрира всичко, освен бански костюми и бельо.
Въпреки това веднага задейства един свой план, който налагаше драстично ограничаване на кариерата й като манекенка.
Напусна нюйоркския университет, където вече четири години караше вечерни курсове по театроведство и сценография. Безлично писмо от деловодството я уведоми, че решението й е взето под внимание.
Ани пресметна спестяванията си. Изглеждаха достатъчни след три успешни години работа като манекенка в каталози за дрехи и модни ревюта, благодарение на които пътят й към по-известните и луксозни списания изглеждаше открит. Намери един от най-добрите преподаватели по техника на говора и пеене в Манхатън и започна да поставя гласа си за музикални и театрални изпълнения. Записа се в професионална школа по танци и се отдаде на изтощителен екзерсис, който трябваше да я подготви за кордебалетни и солови изпълнения, ако се окажеше наложително. Учителят й по балет, иначе доста кисел мъж, бе впечатлен от способността й упорито да репетира всяко движение, което й показваше.
Първите фази на плана й вървяха по график. Както и очакваше, Рене Грийнбаум не се примири с полуоттеглянето й от манекенската професия.
Ани бе вежлива, но твърда.
— Рене, високо ценя всичко, което направи за мен. Но точно сега имам други задължения, които не мога да подмина.
Когато Ани си тръгна, Рене се смръщи към купчината снимки на писалището си. Още когато видя Ани като осемнайсетгодишно момиче в «Сирена», разбра, че в много отношения е единствена по рода си. Оказа се почти прекалено лесно да изгради пленителен ореол около странната смесица от обикновено американско момиче и завоалирана чувственост, която излъчваше. От меките й сребристи зеници сякаш бликаха неизброими тайни, независимо от ъгъла на фотокамерата.
А сега поставяше всичко на карта. Повечето манекенки имаха само по една възможност да пробият. Ани не беше глупава и го разбираше добре. От друга страна, напоследък красивите й очи излъчваха някаква решителност, вероятно породена от причини, надхвърлящи здравия разум.
Неразколебана от риска, който поемаше, Ани се пренесе от малкия си апартамент във Вилидж в пещероподобен таван заедно с три стюардеси, две от които успя да види едва на десетия ден от пребиваването си там. И трите се мяркаха като сенки и поддържаше връзка с тях почти изключително чрез бележките, закрепени с магнитна щипка на вратата на хладилника. Уединението й не бе нарушено, а от друга страна, плащаше значително по-нисък наем. А пътуването до центъра на града не се оказа толкова страшно, колкото смяташе.
Разреши си само няколко седмици за свикване с новия начин на живот, преди да предприеме следващата и най-трудна стъпка. Знаеше, че трябва да се свърже с Рой Диран и да го убеди да я приеме за своя ученичка по простата причина, че той бе най-добрият. Без него или някой друг като него просто нямаше да успее да превърне необработения си актьорски талант в продаваема стока.
В началото я плашеше дори звукът на тънкия му раздразнен глас по телефона. Но се насилваше да постоянства, докато твърдата му решимост да не се среща с нея се разколеба, въпреки че усещаше как антипатията му расте с всяко нейно обаждане.
И ето, сега той седеше на брезентовия стол срещу нея и я фиксираше безмилостно с ледените си очи.
Значи така изглеждало лицето на съдбоносната възможност, помисли си тя. Мрачно лице на враждебно настроен мъж и груб вътрешен глас, който шепнеше: «Сега или никога».
Но тя се бе въоръжила да отговори на предизвикателството.
В стомаха й се надигна вълна на гадене. Усети как плъзва надолу по ръцете до върха на пръстите й, залива страницата и прониква в напечатаните думи. Когато вълната изцяло обхвана устните и дробовете й, тя зачете думите с невероятно спокойствие, без предварително замислена интонация.
Рой Диран я гледаше зяпнал, веждите му се вдигнаха.
— Я пак — рече той.
Произнесе още веднъж репликите равномерно, без да се старае да ги оцветява или мотивира. Всяка дума излиташе през шемета, който я бе завладял.
Рой Диран я прекъсна.
— В тази сцена тя го милва — заговори той. — Разбираш ли, милва го точно между краката, с думи, естествено. Но самата тя не го осъзнава, както осъзнава нуждата, която изпитва. Опитай се да ми предадеш това.
Прочете отново текста. Той се усмихна и поклати глава, преди тя да свърши.
— Добре.
Стана и протегна измършавяла ръка да й помогне да се изправи. Книгата тупна на масата.
— Ще ти струва по двайсет и пет долара на урок — заяви той. — Събираме се по три вечери седмично — от шест, докато спрем да се понасяме.
Преглътна, като чу цената. Другите уроци също струваха много и банковата й сметка неумолимо се топеше въпреки по-ниския наем.
— Имам и по-добро предложение — каза той. — Ще ми плащаш, когато можеш. По-късно ще приравним разликата.
Лицето й светна. Усещането, че пропада, започна да я напуска. Приемаше я!
— Но трябва да запомниш нещо важно — предупреди я той. — Пред теб стои дълъг, много дълъг път. Липсва ти техника. Напълно. Нямаш чувство за време и контрол. Или ще ги развиеш, или никога няма да станеш актриса. Не бива да храниш измамни надежди. Разбрахме ли се?
Тя се усмихна послушно.
— Има и друго — продължи той. — Безработицата в тази професия е над деветдесет и пет процента и ще остане така в обозримото бъдеще. Ако искаш да играеш за пари, трябва да се разделиш с тази мисъл.
Вместо да отговори, тя му протегна ръка с блеснали очи.
— Много ви благодаря, господин Диран. Няма да съжалявате, че ме приехте. Обещавам ви.
— Ще видим. — Усмивката му бе засенчена от предпазливост. Колко дребничък беше, колко напрегнат! — Ще се видим в понеделник вечерта.

 

Ани спря насред Трийсет и седма улица. Поройният дъжд се сипеше върху раменете й, но не се сети да отвори чадъра.
Вече бе част от Студио 37.
Вече бе ученичка на Рой Диран.
Тръгна към спирката на метрото, без да забелязва колите, които плющяха в локвите около нея. Радостта и учудването й се смесваха с друго чувство, твърде потайно, за да го признае.
Знаеше, че Рой Диран ще я приеме още преди да изкачи стълбите към студиото му.

 

V

 

Ню Йорк
Февруари 1968
— Обмисляйте ролите и се нагаждайте към тях.
Рой Диран нервно крачеше по дървения под с напрегнати като пружина глас и тяло. Притихналата група ученици седеше в различни уморени пози и го наблюдаваше.
— Не вярвайте на актьори, които ви казват да се приспособявате към ролята с помощта на свои спомени, чувства, преживявания и тъй нататък. Не. — Очите му строго пробягнаха по групата. — Ще оставите всичко свое настрана. Ще убивате по малко от себе си заради ролята. И ако го направите достатъчно добре, тя ще ви се отплати с нещо, поне за известно време.
Рой млъкна и махна с текста на пиесата към Ник Маршано, интелигентен млад актьор, който играеше в сцената заедно с Ани. Беше сигнал да започнат отначало.
Ник се обърна към Ани и й подаде репликата. Беше тиха, изпълнена с напрежение сцена от «Котка върху горещ ламаринен покрив». Ани трябваше да изиграе Маги на Тенеси Уилямс в моментна върховно сексуално и лично смущение.
В стаята настъпи напрегната пауза. Ник забеляза, че очите на партньорката му за миг станаха като стъклени. Зачака неловко под погледите на останалите. Те не виждаха, че тя се намира в друг свят. Беше я обгърнала старата, прилична на припадък пустота. Напомняше й за ужасната болка в ушите, от която страдаше като дете. Също толкова безмилостна и неизбежна. Връхлиташе я само в моменти на стрес и винаги я плашеше. Но бе разбрала, че щом се съвземе от нея, тя се свива като сянка под думите, които зазвънтяваха от устните й.
Обърна се към Ник с непозната досега усмивка в очите и изрече първата реплика. Тя смая всички в стаята като съскането на ударила наблизо светкавица.
Изиграха отново цялата сцена. Тя не излезе от транса си, докато не свършиха. Класът наблюдаваше мълчаливо как Ник се тръшна на дивана, а Ани седна по турски до стената и се улови за главата.
— Добре — обади се Рой. — Сега беше по-добре. Направете го по същия начин и в сряда и можем да говорим сериозно. Добре.
В голямата стая се чуха кратки, но искрени и ентусиазирани ръкопляскания. Ани ги прие с уморена усмивка, поклати смутено глава и пак притисна с длани слепите си очи.
Коментарите на Рой за играта на Ник ставаха все по-технически, но мислите му оставаха върху Ани. Да, имаше да извърви още много път. Но там, където щеше да стигне, никой от актьорите в стаята нямаше да успее да стъпи.

 

Ани седеше до стената и гледаше как други трима ученици започват трудна, но забавна сцена.
Възхити се от умението им. Но мислите й се рееха другаде.
Месеците, прекарани с Рой Диран, бяха успели да разсеят и последните илюзии на предишните й амбиции. Лицето й, добре познато на нюйоркчани от двата билборда и от рекламите в местните вестници и списания, а на цяла Америка — от модните списания, постепенно изчезваше отвсякъде, защото не можеше да поеме голяма част от работата, която й намираха Рене и «Сирена». Посвещаваше цялото си време на уроците.
Рене я гледаше с болка всеки път, когато влезеше в кабинета му. Ани се усмихваше с усилие и продължаваше да следва пътя си. Съжаляваше за наложеното от нея отчуждение с жената, която й бе помагала толкова много, но нито искаше, нито можеше да промени хода на събитията.
От друга страна, не беше сама. Избраният път изпълваше дните й с нови лица и едновременно с това изискваше все по-голяма част от времето и усилията й.
Преди не много време учителят й по балет Блейн Джаксън също я бе дръпнал настрана.
— Ако спреш всичките си други занимания и ми посветиш по дванайсет часа на ден — рече той, — смятам, че до две години ще станеш звезда на Бродуей. Не искам да те лаская, а да те информирам. В момента имаш нужда някой да ръководи кариерата ти.
Беше се усмихнала и благодарила вежливо.
— Ще обмисля това, което ми казахте. А мога ли междувременно да продължа да идвам на уроци както досега?
— Разбира се.
Блейн Джаксън не можеше да знае, че балетът беше само едно от средствата да постигне крайната си цел, точно като уроците по пеене и техника на говора, като манекенството и дори като Рой Диран.

 

Ник Маршано се облегна на лакти и започна да наблюдава как очите на Ани следят тримата актьори, които играеха сцената. Гарвановочерната й коса падаше по гърдите като грива на митологично същество.
Ник усети магията на многостранния й чар още първия ден, когато тя дойде в Студио 37, и веднага я покани да излязат. Ходеха на кино, обсъждаха актьорската игра, гледаха няколко постановки «Оф Бродуей» и я представи на приятелите, с които прекарваше свободното си време. Всички бяха актьори, които през деня работеха, а вечер се отдаваха на клюки и слухове за шоубизнеса.
Ник беше енергичен и привлекателен младеж с подчертан вкус към жените, сред които се ползваше със забележителен успех, и не направи опит да скрие намеренията си към красивото тяло на Ани. Знаеше, че дръзкият израз на изваяните му черти и мускулестите крайници не са останали незабелязани. И беше напълно сигурен, че когато за първи път я целуна, милувката на пръстите й в косата му бе наситена с женствена чувственост.
Но за негово смайване и смущение тя му отказа.
— Мисля, че в момента не трябва да се свързвам с никого. Надявам се, че разбираш.
Той прие това, което тя можеше да му предложи с неразбираща усмивка, и се възхити от силата на характера й.
— Сладурче — рече той, — не знам какво вижда Рой, но съм живял достатъчно дълго в този град, за да знам. И можеш да ми вярваш — ти си много талантлива. Притежаваш и нужната амбиция. Ще стигнеш далеч. — Засмя се. — И силно се надявам да ме вземеш със себе си.
— Не ме занасяй — отвърна тя. — Много добре знаеш, че аз още ще се боря за ролички без думи, когато ти ще имаш свой сериал.
Беше разбрала, че той се е насочил към телевизията. Въпреки че бе предан на актьорското изкуство, Ник не хранеше илюзии, че талантът му е подходящ за класически роли или дори за театралната сцена. Амбициите му бяха да печели пари и не го криеше.
Този факт допълнително изостряше неодобрението на суровия му ограничен баща, който преди четири години бе отлъчил официално Ник от рода Маршано, задето отказа да се присъедини към семейния бизнес, свързан с каменните кариери, и отиде в Манхатън.
— Не знам как съм живял в този шантав град, преди да дойдеш ти — казваше той.
— Точно както ще продължиш да живееш и когато се махна — смееше се тя. — Ти ще бъдеш най-търсеният актьор и по прозореца на апартамента ти ще лазят момичета, готови на всичко, за да те докопат.
Разбира се, мислеше си той и се усмихваше. Всички, освен теб.
Замисли се върху неволно изпуснатата й фраза, която подсказваше, че не възнамерява да живее вечно в Ню Йорк.
Да, мислеше той. Тя ще стигне далече, но не иска да каже къде.

 

Сроковете, които си беше поставила, не предполагаха изчакване. Почти от самото начало на работата си при Рой следеше внимателно възможностите за получаване на сценична роля.
Рой без затруднение прозря намеренията й.
— Нетърпението — един ден заяви той — е слабостта, която са ти отредили боговете. Прекалено жадна си да играеш. Ако не си отпуснеш време да разработиш таланта си, ще го разбиеш като яйце.
Тя знаеше, че по негово мнение й трябва още поне година, преди да опита да излезе пред истинската публика от бродуейски познавачи и строги критици.
Но през изминалата седмица на хоризонта внезапно се появи един шанс.
И въпреки предупрежденията на Рой смяташе да се възползва от него.

 

VI

 

Ню Йорк
8 февруари 1968
Пиесата се казваше «Бялата дама».
Работата по нея трябваше да приключи за четири седмици. Играна с незапомнен успех в Лондон преди двайсет и пет години и заснета на добре приет английски филм, пиесата минаваше за почти класическа в модерния лек репертоар. Ала онова, което превръщаше новата й постановка в Ню Йорк в събитие, бе звездата. През последните десет-дванайсет години Райма Бейнс бе водеща холивудска звезда, оглавяваща през последните седем години класациите на «Вараяти» за най-голям касов успех.
Бе изгряла на сцената на двайсетгодишна възраст — невероятно привлекателна неизвестна актриса, в романтичната драма «Да знаеш наизуст», за която веднага получи номинация за «Оскар». Макар че не й дадоха наградата само защото беше ново лице, Райма Бейнс за една нощ стана суперзвезда.
Ани беше на единайсет години, когато излезе «Да знаеш наизуст». Въпреки че съдържанието на филма бе прекалено сложно за момиче на нейната възраст, Хари Хавиланд отстъпи пред молбите й и я заведе да го гледа. От този ден нататък не пропускаше нито един филм с Райма Бейнс.
За кратко време филмовата биография на голямата звезда се обогати с престижни заглавия в различни жанрове — от романтични комедии до приключенски и шпионски филми. Беше универсална изпълнителка, но много капризна и често твърде трудна за съвместна работа. Редовно воюваше с режисьорите и сценаристите на филмите си, в резултат на което те придобиваха отпечатъка на съвършенство и се отличаваха от останалите точно както изпъкваше на екрана и нейната променлива и силно чувствена личност.
Като малка Ани често се взираше в огледалото и виждаше лицето на Райма Бейнс. Пищни къдрици златиста коса и съвършена кожа обграждаха замъглените кафяви очи на Райма. Те бяха най-характерното в нея, защото можеха да преобразят една прелъстителна усмивка в изпепеляващ гняв, хладна интелигентност или пълна лудост в зависимост от желанието й.
Въпреки че Райма бе твърде сложна личност, за да може лесно да се определи като типаж, ролите й си приличаха по своята ексцентричност и тревожна сексуалност. Най-добрите таланти на Холивуд пишеха специално за нея и всеки, филм с Райма Бейнс се превръщаше в събитие.
Явяваше се на бродуейските сцени между филмите, защото твърдеше, че инстинктите й на актриса ще се атрофират от безличната камера и хаотичните снимки и трябва да поддържа изкуството си пред жива театрална публика.
През ученическите си години Ани съжаляваше най-много, че не може да отиде в Ню Йорк да гледа тези знаменити постановки.
Не смееше дори да сънува, че един ден ще участва в пиеса заедно с Райма Бейнс. Дори не би допускала, че ще стои на една и съща сцена със своята дългогодишна любимка, ако не беше следният факт.
В «Бялата дама» имаше малка, но хубава роля на млада съседка — вятърничаво, но привлекателно момиче, у което пламва юношеска любов към известния писател, който по волята на съдбата наема обитаваната от духове съседна къща. Сцените на момичето с писателя, благодарение на комедийния си елемент, разтоварваха сюжета от напрежението, бележеха го с палава чувственост и балансираха по-сериозните епизоди с участието на призрака на дамата.
Ани бе гледала като дете «Бялата дама», но сега внимателно прочете пиесата. Беше прекрасно композирана, пълна с духовити реплики, а ролята на Джил сякаш бе създадена за нея. Лекият романтичен интерес, който предизвикваше ролята, щеше да стане доста по-красноречив поради смайващата красота на външността й.
Въобще не се съмняваше, че ще може да изиграе Джил, и то добре.
Единственият проблем беше да получи ролята.
Нямаше да е лесно.
Театрите на Бродуей бяха в сериозен упадък, защото наемите за залите, профсъюзните разходи и цените на билетите се бяха увеличили, рисковете при поставянето на всяка пиеса бяха станали много по-значителни, отколкото в щастливите години преди появата на телевизията, която силно засегна Холивуд, но направо срази Бродуей.
Дори от човек като Сам Спектър, чиито пиеси продължаваха да печелят пари за инвеститорите си въпреки трудните времена, едва ли можеше да се очаква да прояви интерес към напълно непозната актриса за толкова ярка роля като тази на Джил.
Ани се подготви за неравна битка. Шансовете й ставаха двойно по-малко и от факта, че Рой Диран, единственият й потенциален съюзник в подобна обстановка, щеше да й се изсмее в лицето, ако разбереше каква самонадеяна стъпка предприема.
Но дори авторитетът на Рой трябваше да се преклони пред неумолимо кратките срокове в плана на Ани. Нямаше време за губене.
Скоро щеше да разбере, че смелостта ще се окаже много полезна за каузата й.
Но за свое огорчение щеше да разбере също така, че смелостта и талантът невинаги са достатъчни.

 

Във вторник точно в дванайсет без петнайсет Сам Спектър тръгна по педантично еднаквия маршрут от кабинета си в сградата на театър «Бел» към асансьора, който щеше да го свали на Четирийсет и трета улица да обядва с група приятели.
Ани внимателно бе преценила точния момент на появяването си. Тя и Спектър бяха сами в асансьора. Той не се обърна да я погледне, взираше се в старомодната стрелка, която отчиташе етажите по посока, обратна на часовниковата стрелка.
— Господин Спектър — насили се да заговори Ани, — много ми е неприятно, че ви безпокоя по този начин. Не бих го направила, ако имах друг избор. Разбирате ли, аз съм манекенка в «Сирена» и уча актьорско майсторство при Рой Диран. И… нямам импресарио, но бих дала всичко за възможността да бъда прослушана за ролята на Джил в «Бялата дама». Не искам да ви досаждам, но ако някой отдели само няколко минути да ме чуе…
Спектър се обърна към нея с въздишка на примирение. Снимките от театралните вестници не бяха я подготвили за огромния му ръст. Втренчи се в нея над гърбавия нос от височина най-малко метър и деветдесет.
— Слушайте, млада госпожице — започна той, докато асансьорът поскърцваше надолу. — Как смятате, по колко пъти на ден млади актьори и актриси ми се обаждат по телефона, висят пред кабинета ми и ме спират по асансьорите? Бих искал да дам роли на всички тях, на вас — също, но аз съм обикновен смъртен. Можете ли да го разберете? Намерете си импресарио, накарайте го да се свърже с хората, които подбират състава за следващата постановка, която ви се стори подходяща за вас, и изпробвайте възможностите си наравно с всички останали на Бродуей. Няма друг начин. Ясно ли е? Приказката за Пепеляшка вече не важи за театъра, млада госпожице, нито пък за киното. Ще трябва да платите нужната цена. Ясно ли е?
Речта му очевидно бе полирана от хиляди повторения пред молителите за роли. Произнесе я уморено, но като по вода.
Все пак, докато я рецитираше, очите му одобрително шареха по косата и лицето й. Изгледа я от глава до пети с интереса на експерт, като отбеляза прилепналата рокля, която бе облякла специално за срещата с него.
Блясъкът в очите му можеше да значи само едно. Беше я забелязал като жена.
Не смяташе да изпусне това, без да го оползотвори до края. Насили се да не изостане от него, когато се понесе през фоайето към улицата.
— Наистина безкрайно съжалявам, че ви досаждам по този начин — заговори пак тя, — но съм уверена, че имам всички качества, необходими за Джил. Ако имах импресарио, нямаше лично да се обръщам към вас…
Той рязко спря пред въртящата се врата и се обърна към нея.
— Как се казвате?
— Ани. Ани Хавиланд.
— Хавиланд… С Рой ли работите? Как е той напоследък?
— Добре е, доколкото мога да преценя. Виждам го само в клас. Много е…
— Да, такъв е — иронично довърши Спектър вместо нея.
Но в очите му, които я гледаха втренчено, имаше нещо повече от хумор. Моментът сякаш се проточи, докато обедната тълпа изпреварваше Спектър по пътя към неговия обяд.
От най-ранна младост Ани бе виждала хиляди мъже да я гледат по този начин. Особен, унесен, безличен и дори нечовешки поглед, сякаш мъжът бе попаднал в лапите на нещо огромно, което смазва волята и личността му.
Беше се научила да приема въздействието си върху другия пол като житейски факт. Пък и нямаше избор, защото тялото, отредено й от съдбата, очевидно беше нещо, което другите разглеждаха с алчно страхопочитание.
Повечето мъже бързо прикриваха чувствата си с глуповати шеги или мъжествени изхвърляния при първата си среща с нея, сякаш бяха заловени без панталони и имаха нужда бързо да организират отбраната си.
В очите на Сам Спектър този поглед бе особено застрашителен. Приличаше на гигантски хищник, който може да я глътне наведнъж.
Докато отвръщаше на погледа му, забеляза, че в него се прокрадва нерешителност. Надеждите й започнаха да се покачват.
— Е — проговори той, — можете да поздравите Рой от мен, когато го видите. И му поръчайте да ви намери импресарио.
Без да каже дума повече, той се обърна на пета и изчезна през въртящата се врата.
Сърцето на Ани се сви.
Дълго стоя и гледа как навалицата от измъчени нюйоркчани се носи покрай нея.
Беше задържала вниманието на Сам Спектър в продължение на жизненоважен миг и го бе изпуснала.
Този провал можеше да промени насоката на цялата й кариера.

 

Прекара следобеда в отчаяно предъвкване на случилото се.
Знаеше, че може да изиграе Джил. Но Сам Спектър се явяваше едновременно пречка и възможност, изправена между нея и ролята.
Ако беше друг тип жена, щеше да знае как да използва гласа си, очите си, тялото си, за да го накара да изпълни всяко нейно желание.
Но не беше. Сексуалността, която толкова умело демонстрираше в работата си, не й се удаваше естествено в мъжка компания. Не умееше да я използва като другите жени.

 

Върна се след девет вечерта на тавана, готова за гореща вана и легло. Събу обувките си и включи телефонния секретар да чуе съобщенията.
Първото беше от Сам Спектър.
«Госпожице Хавиланд, получих номера ви от «Сирена». Ако ви е удобно, бих желал утре да се явите на прослушване за ролята на Джил в четири часа. Ще ви чакат на входа откъм Четирийсет и трета улица. Ако възникне проблем, уведомете ме. Предполагам, че имате телефона ми. Ще се видим утре.»
Записът свърши. Гласът звучеше твърдо, но уморено.
Ани не можеше да дойде на себе си. Невероятният й късмет я обърка.
Прекара следващата сутрин в разучаване на «Бялата дама» и в опити да успокои нервите си с превъплъщаване във вятърничавата подрастваща Джил. Към три часа беше убедена, че изобщо не е трябвало да предприема този лудешки преждевременен гамбит… и че по някакъв начин, когато стъпи на сцената, ще бъде безупречна.

 

Пристигна точно в четири и млад мъж с очила и тефтер в ръка веднага я поведе по пътеката между редовете. Не я запозна с малката групичка, седнала в сянката на салона, а лично я придружи до сцената.
— Аз съм Дейвид — каза той без усмивка. — Ще ви подавам репликите. Само се успокойте. — Обърна се към невидимата група зад светлините на рампата. — Господа, Ани Хавиланд.
Непознат за Ани глас подвикна:
— Дайте първата им сцена заедно.
Това беше сцената, в която Джил — наперена и пълна с чувство за хумор, се представя на новия си съсед и бързо започва да изпитва подчертан женски интерес към него.
Младият мъж прочете първата реплика на героя.
За десета от секундата Ани се поколеба. Знаеше, че Джил е съвсем лесна роля. И все пак, дори най-лесната роля изисква всеотдайност и самопожертвователност, които могат да бликнат единствено от дъното на душата на актьора. Тъй че за стотен път изпита световъртежа и гаденето, които бяха в центъра на актьорската й игра. След това изплува от тях, отърси се от всяка мисъл за себе си и зачете репликите. Тялото й се движеше свободно и несъзнателно, докато произнасяше текста. Обикаляше около младежа, взираше се нахално в него, оглеждаше сцената, сякаш бе съседната къща. Думите й го галеха и предизвикваха. Звучаха, като че ли извират от пулсирането на някаква първична женственост, бяха свежи, леки и незрели, но от това ставаха само по-провокиращи.
Младежът четеше текста на главния герой, без да обръща внимание на чувствената малка палавница, която сякаш го обгръщаше, без да го докосне.
Междувременно шестото чувство подсказа на Ани, че тишината отвъд рампата е признак на неподправен интерес. Малобройната публика се състоеше от хладни професионалисти, дошли не за да се забавляват, а да вземат трудно делово решение. Въпреки това бе успяла да прикове вниманието им и имаше намерение да се възползва от случая.
— Добре — прозвуча безплътният глас. — Първо действие, втора сцена.
— Последно действие, моля. Деветдесет и трета страница.
— Второ действие, първа сцена.
— Може ли да се върнете на първо действие?
Изиграха по два пъти всички сцени на Джил. С всяко ново четене играта на Ани ставаше все по-сигурна. Във всяка нейна дума отекваше нещо средно между детски смях и любовния призив на момиче, узряло за женитба. Беше забавна, секси и малко тъжна от загубената битка да отклони вниманието на героя от нарастващото му пристрастяване към призрака.
Когато свърши, тишината в залата говореше повече от всичко. Беше ги завъртяла на пръста си и го знаеше.
Следващият ход беше техен.
— Добре, госпожице Хавиланд. Знаем как да се свържем с вас. Благодаря, че така бързо откликнахте на поканата ни.
Край. Младежът посочи към стъпалата. Ани събра нещата си и напусна сцената.
Беше доволна. Нека сега изберат друга за ролята, мислеше тя. Може би нямаше да й я дадат, но никой нямаше да я изиграе по-добре. Беше го доказала.
Докато вървеше по пътеката, пред нея внезапно изникна Сам Спектър и препречи пътя й.
За първи път видя усмивка на грубоватото му лице. Застанал пред нея на наклонената пътека, изглеждаше още по-плашещо огромен.
— Ти игра отлично, Ани — заговори той. — Истинска изненада. Ще си призная, че това прослушване беше чист хазарт от моя страна. Не очаквах, че ще съумееш да вложиш такова съдържание в Джил. Справи се невероятно добре.
— Благодаря. — Ани се загърна в сакото и отметна косата зад гърба си. — Благодаря, че ми дадохте тази възможност.
— Бих желал да обсъдим заедно ролята. Смятам, че мога да дам някои идеи, които ще ти помогнат да поогладиш едно-две по-сурови места.
Ани вдигна към него вежлив поглед, който скриваше истинските й мисли.
— Да… разбира се.
— Какво ще кажеш утре да вечеряме заедно? — попита той, като се взираше надолу към нея през очилата. — Защо не дойдеш в «Клуб 21» да си побъбрим?
Не ставай глупачка.
Щастието не каца два пъти на рамото.
Мисли!
Зад приятната усмивка чувствата на Ани водеха свирепа битка.
— Естествено — продължи Сам Спектър, усетил колебанието й, — напълно разбирам, че може би вече имаш друг ангажимент за утре. В края на краищата сега е разгарът на сезона. Но за мен ще бъде много удобно…
Лицето й се проясни, осветено от пълните с искреност очи.
— Ще ми бъде много приятно. Благодаря.
— Добре! — възкликна високо той. — Сигурен съм, че няма да съжаляваш. Бих искал да науча нещо повече за теб. Ще накарам Алис да запише вечерята в календара ми. — Посочи към жена на средна възраст с накъдрена прошарена коса, която вдигна поглед от мястото си и с леко кимване и кратък поглед към Ани показа, че всичко е чула. — Удобно ли ще ти е в седем?
Преди Ани да успее да отговори, от пътеката зад гърба на Сам звънна женски глас.
— Добре редиш работите си, Сами. Но утре си е утре. Ако мога да убедя госпожица Хавиланд тази вечер да дойде при мен на вечеря, ще успеем да си поговорим за теб зад гърба ти и ще й посоча всичките ти слабости.
Сърцето на Ани почти замря, като видя кой говори.
Сияеща в копринения костюм, обточен с кожа, преметнала самурено палто през ръка, по пътеката се приближи Райма Бейнс и леко целуна Сам Спектър по бузата.
— Райма! Каква изненада. Мислих, че ще отсъстваш от града в края на седмицата.
— Мразя да бъда предсказуема. — Райма Бейнс протегна ръка в ръкавица да се здрависа с Ани. — Човек не знае какво ще натворят мишките, докато го няма. Ето един пример: откъде намери тази прекрасна млада актриса? — Усмивката й стопли Ани, която все пак мимоходом отбеляза учудването на Сам Спектър.
— Вчера в кабинета ми направи честта да ме уведоми за съществуването си — отговори той. — Видя ли цялото прослушване?
— Можеш да не се съмняваш — отбеляза Райма. — И се радвам, че дойдох, защото щеше да я скриеш някъде и никога нямаше да разбера колко е добра.
— Радвам се, че я харесваш. — Сам хвърли бащински поглед към Ани.
— Мъчих се да обясня на този човек — заговорнически се обърна Райма към Ани, — че се нуждаем от темпераментна актриса за Джил. Струва ми се, че най-сетне си го убедила — стисна тя нежно ръката на Ани.
— Е — Сам погледна часовника си, — трябва да се качвам в кабинета си. Госпожице Хавиланд, ще ви чакам утре вечер. Райма, обади ми се по-късно да ми кажеш плановете си. Чака ни работа.
— Вечният надзирател на роби — пошегува се Райма. — Върни се в солните си мини. Ще ти се обадя.
Той се ръкува с Ани и забърза надолу по пътеката към чакащата го секретарка.
— Така — заяви Райма Бейнс. — Аз съм отседнала в «Плаза» със заварените си дъщери. Много ще ми бъде приятно да се запознаеш с тях. След това можем да похапнем само двете и да те открехна за господин Спектър и многобройните му недостатъци.
Занемяла в присъствието на такава звезда, Ани едва успя да изпелтечи благодарностите си.
На път за «Плаза» Ани си припомни всичко, което знаеше за знаменития живот на Райма Бейнс. Единствената бременност на Райма, поразена от тежка инфекциозна болест, бе довела до раждането на красиво момченце, но я бе лишила от възможността да има други деца. Момчето, вече дванайсетгодишно, в момента посещаваше частно училище в Калифорния. Заварените дъщери бяха на третия й съпруг, филмов продуцент. Относителната стабилност на последния й брак беше атакувана почти всекидневно от клюкарската преса, която непрекъснато тръбеше за истински или измислени любовни връзки на Райма с всеки по-известен мъж от филмовото съсловие и с всички важни и влиятелни хора на деня.
Райма беше жива сензация вече повече от десет години и с всеки изминал ден ставаше по-легендарна. Ани не можеше да се отърси от усещането, че сънува, когато портиерът на «Плаза» я придружи до пищния апартамент, където домакинята я посрещна с прегръдка и целувка и извика децата и бавачката да дойдат и да се запознаят с гостенката.
В семплата вечерна рокля Райма изглеждаше смайващо естествена. Държанието й бе непринудено и открито, като леко клонеше към кипящия ентусиазъм на младо момиче. В същото време изглеждаше по-възрастна от екранния си образ, но и по-човечна и приветлива.
— Много мило, че се отзова на поканата — рече тя. — Тина, Джери, вижте какво ще пие Ани. Ако сте мили с нея, сигурна съм, че ще се съгласи да гледа пиесата ви.
Момичетата бяха чаровни и много възпитани. Донесоха на Ани чаша шери и издекламираха училищната пиеска, която подготвяха с помощта на Райма.
Когато двете жени останаха сами в отделената трапезария, обслужвани от малък брой сервитьори на «Плаза», Райма настоя Ани да й разкаже всичко за себе си и за актьорските си амбиции.
— Много умно, че работиш с Рой — отбеляза тя, след като им поднесоха коктейла от раци. — Той е единственият човек в професията, който разбира жените, и е забележителен преподавател. Трябва да се стремиш към съвършенство, Ани. Днес на Бродуей цари хаос. Превзеха го адвокатите. От години не е имало прилична постановка. Същото се отнася и за Холивуд. Управляват го корпорациите, а те не разбират нищо от кино. — Погледна към Ани. — Времената са трудни за актьорите. Но ако имаш талант, а ти положително го имаш, добър импресарио и си достатъчно настойчива, няма да изпуснеш голямата си възможност.
Когато им донесоха кафето, тя многозначително попита Ани какво знае за Сам Спектър.
— Почти нищо — призна Ани. — Освен че жъне големи успехи и е високо уважаван.
Райма стана сериозна.
— Ще ти издам една тайна. Радвам се, че се появих точно в онзи момент. Сам е непредсказуем и трябва да се пипа с кадифени ръкавици. — Започна да върти винената чаша за столчето. — Каза, че нямаш импресарио…
Ани поклати глава.
— Това е лошо. — Чувствените устни на Райма се смръщиха. — Ще трябва да си намериш, и то бързо. Ако искаш, ще ти предложа някои хора и ако се налага, ще кажа добра дума за теб. Но, Ани, проблемът е там, че следващият ти ход трябва да се направи от импресарио. Доколкото схванах, Сам е видял в теб единствено момичето в асансьора и на сцената днес. Дотук добре. — Докосна разсеяно непокорен кичур коса. — Не можеш да разгадаеш ума на един продуцент, Ани. Те са могъщи хора и могат да бъдат опасни. Имаш нужда от човек, който да поема ударите вместо теб… — Стисна решително ръце. — Ще ти дам най-добрия съвет, който мога да измисля. Не смятам, че трябва да ходиш утре на вечеря със Сам. Поне не сама. По дяволите, ако не се налагаше да замина за западното крайбрежие, щях да настоявам да присъствам и аз. Сега е много важно да го впечатлиш с хладнокръвието и професионализма си. Той вече знае, че отчаяно искаш ролята, и видя какво можеш да постигнеш на сцената. Сега от теб зависи дали да не се оттеглиш лекичко, за да го накараш да докаже, че намеренията му да те ангажира са сериозни. Разбираш ли?
Ани кимна. Това, което Райма й казваше по най-милия възможен начин, беше, че една интимна вечер със Сам Спектър може да доведе до загубата на ролята на Джил, а не до получаването й.
— Но не бива и да го ядосваме — замислено отбеляза Райма. — А и ти нямаш импресарио, който да му се обади вместо теб… — Щракна с пръсти и се усмихна. — Чакай! Нека аз да му се обадя! Той ме познава… и ще приеме всичко, което му кажа. — Хвана Ани за ръката. — Да му се обадя ли? Мога да му обясня, че утре вечерта аз имам нужда от теб. Така ще спечелиш време и ще имаш възможност да поемеш глътка въздух. Ако не искаш, кажи ми. Но аз наистина смятам, че това е единственият сигурен ход.
Ани хвърли жребий наум. След това кимна.
Райма махна на сервитьора, който й донесе телефона. Набра бързо номера и зачака.
— Алис, случайно Сам още да се навърта наоколо? — попита тя и се усмихна на Ани. — Не? Добре, слушай тогава. Имам съобщение за него. Кажи му, че се е обаждала Райма. Вечерям с Ани Хавиланд, момичето, което днес кандидатства за пиесата. Да, да, Хавиланд, с «д» накрая. Тя ми трябва утре вечер и няма да може да вечеря със Сам. Кажи му да й се обади за друга вечер. И да не пропуснеш да подчертаеш, че аз съм се обадила. Да, тя е тук сега, при мен. — След секунда затвори телефона и отправи бляскава усмивка към Ани, докато сервитьорът отнасяше телефона. — Всичко е наред. Той ще разбере. Аз поемам отговорността. Ани, нека оттук нататък аз да се разправям със Сам. Ще водя преговорите от твое име. Не бива да мисли, че прекалено силно искаш ролята, но не трябва и да допускаме да реши, че имаш друг ангажимент. Моментът е деликатен. Следващия път ще трябва да имаш импресарио, който да се справи с него. Засега ти трябва приятел.
Ани едва прикриваше чувствата си. Трудно й беше да приеме факта, че нейният идол, великата Райма Бейнс, не само седеше срещу нея, но е и толкова впечатлена от играта й, че не се колебае лично да я защити.
Когато Райма я целуна за лека нощ под знаменитата козирка над входа на «Плаза», тя се чувстваше направо на седмото небе. Не само, че беше освободена от грижата за евентуални усложнения по време на вечерята със Сам Спектър — вероятност, за която направо не смееше да мисли, но беше намерила и невероятна приятелка, която да застане зад нея.
Естествено, Райма нямаше какво да загуби или спечели, като й помагаше. Тя беше звездата на представлението. Изборът на неизвестна актриса за малка роля едва ли можеше да повлияе на Райма, но можеше да помогне на избраната актриса, върху която щеше да падне част от звездното присъствие на Райма.
С тази мисъл Ани забърза към къщи да препрочете «Бялата дама» и да се подготви за тежкия утрешен ден.

 

Изминаха три дни.
Ани не усещаше земята под краката си и непрекъснато си повтаряше, че е на «ти» със Сам Спектър и великата Райма Бейнс.
Почти очакваше Сам Спектър или секретарката му да се обадят с нова покана за вечеря, но изпита облекчение, когато това не стана. Може би Райма тактично бе охладила ентусиазма на Сам, като му е казала, че и тя иска да присъства на следващата му среща с Ани. И тъй като Райма беше на западното крайбрежие, тази среща положително щеше да се отложи…
Ани продължи да посещава Студио 37, без да издава въодушевлението си пред Рой, чиито радарни очи все пак я следяха внимателно. Играеше сцените по-уверено, защото знаеше, че каквото и да се случи оттук нататък, вече бе доказала, че може да покори и най-взискателната бродуейска публика.
И го беше направила при първото прослушване!
Трите дни прераснаха в седмица.
Седмицата стана десет дни.
Ани започна сериозно да се чуди защо никой не й се обажда.
И тогава завесата се вдигна пред очите й.
Кратко съобщение в театралната преса гласеше, че ролята на Джил в «Бялата дама» е поверена на млада бродуейска изпълнителка, участвала в няколко рекламни клипа, които й бяха донесли второстепенна роля в телевизионен сериал.
Името й бе Пати Маклюър. Беше приятна, наперена и пълна с енергия. Но не можеше да се нарече привлекателна, още по-малко — красива. Ставаше за роли на приятелки на героинята, сестри, детегледачки и съседки…
Ани веднага разбра всичко.
Пати Маклюър щеше да изиграе убедително Джил. Но без напористостта на Ани и най-вече без нейната набиваща се в очи красота и чувственост. Пати щеше да изиграе Джил като забавна, безполова пубертетка, докато Ани щеше да направи от нея предизвикателна нимфетка, затрогваща с неуспеха си да се пребори за сърцето на героя с върлуващия наоколо призрак.
Лежа будна до разсъмване и се питаше какво ли се е случило. Когато най-сетне посегна да угаси лампата, на устните й играеше горчива усмивка.
Не можеше да упрекне никого, освен себе си. Бяха я въвлекли в игра за опитни хора, далече над възможностите й. Беше загубила, но поради причина, твърде различна от онази, която очакваше.

 

Не можа да се въздържи от един последен допир с «Бялата дама». Просто искаше да задоволи любопитството си.
През ветровит февруарски следобед отиде да гледа репетиция на пиесата, като подкупи дружелюбно настроена разпоредителка, която я пусна в залата.
Преценката й за Пати Маклюър беше точна. Младата актриса бе добра, но незабележима в ролята на Джил.
Но урокът на Ани още не беше свършил.
Седнала в сянката на последните редове на салона, внезапно чу до себе си тих глас.
— Вие трябваше да изиграете тази роля, млада госпожице.
Беше очилатата секретарка на Сам Спектър, която влизаше откъм Четирийсет и трета улица с кафе и сандвичи за групата около режисьора и продуцента.
— Позволете ми да ви кажа нещо — продължи тя и седна за секунда до Ани. — Не можете да вържете тенекия на най-големия продуцент на Бродуей и да очаквате да ви възнагради със сочна роля.
Ани не каза нищо, само кимна с бегла усмивка. Другата жена я погледна остро през бифокалните очила.
— Гледах прослушването ви, госпожице Хавиланд. Видях как Райма се появи неочаквано на пътеката. — Поклати глава с кисела усмивка. — Знаете ли, Ани, госпожица Бейнс е достигнала онази точка в своята кариера, когато все по-често ще започнат да й предлагат характерни роли. Не се учудвам, че не гори от желание да стъпи на сцената редом с актриса с вашия сексапил. — Присви очи. — Какво стана тогава? Сигурно ви е посъветвала да оставите всичко в нейни ръце. Това е стар номер, мила моя, но върши работа.
Изражението на лицето на Ани й подсказа, че е улучила десетката.
— Е — въздъхна тя, — човек не може да знае всичко. Но следващия път помнете: явявайте се на прослушване подготвена за хората, с които ще имате работа, не само за ролята. Разбирате ли?
Ани кимна. Другата жена се изправи.
— Сам ви хареса — заяви в заключение тя. — Всички ви харесахме. Показахте нещо на тази сцена. Не го забравяйте.
Отдалечи се по пътеката, натоварена с обемистата си чанта и излъчващия апетитен аромат плик.
Ани излезе от театъра, без да се обръща.
Сега Четирийсет и трета улица изглеждаше някак по-приветлива, отколкото й се стори на идване. Чувстваше се пречистена, но и унизена.
Поклати иронично глава и си зададе последния въпрос. С кого ли беше говорила Райма Бейнс по телефона в трапезарията в «Плаза»?
С метеорологичната служба? С точно време?
Нямаше значение.
Да, мислеше Ани, извърших огромна грешка. Но ще е последната.
Идвай подготвена за хората, с които ще имаш работа. Урокът бе горчив, но вече го бе усвоила.
Никога нямаше да й се налага да го учи повторно.

 

Кристин

 

VII

 

Ню Йорк
8 април 1968
— На колене, малкият. Точно така.
Момичето беше на не повече от двайсет години. Русата й коса бе чиста и естествена и падаше на меки вълни по голите рамене. Носеше само прозрачни сутиен и гащички. Пресегна се с изящна ръка зад гърба и разкопча сутиена, загледана надолу в мъжа пред себе си.
Съвършено оформените гърди надникнаха от разхлабеното бельо. Зърната им се втвърдиха, когато прокара връхчето на пръста си по меките извивки на собствената си плът. Талията й бе тънка, бедрата — дълги и заоблени. От пръв поглед беше ясно, че внимателно спазва диетата си и се поддържа в отлична физическа форма.
Разкърши рамене и сутиенът се плъзна в ръката й. Устните й се начупиха в подигравателна усмивка, когато го размаха пред себе си.
— Какво има? — попита. — Да не би да виждаш нещо, което ти харесва?
С другата ръка събра косата на върха на главата си и леко завъртя ханш. Погледна надолу да не пропусне реакцията му. Ясните й сини очи блестяха.
Той коленичи пред нея, съвсем гол, с изключение на копринените чорапи, които преди секунди беше свалила от краката си и го бе накарала да обуе. Изглеждаха нелепи на мъжките му крайници. Ръцете му бяха вързани зад гърба с копринения шнур, който бе донесла специално за целта. Беше затегнала болезнено силно възела, точно както той обичаше.
Мускулите на ръцете и гръдния му кош бяха изхвръкнали от завързването. Коремът му бе стегнат, бедрата — силни. Изправеният между краката му пенис беше твърд и пулсиращ, подобен на кобра, гладна за плячка.
Косата му беше пригладена, под хубавите вежди надничаха тъмни очи. Когато се изправеше, беше висок метър и осемдесет.
Повтори си за стотен път с безразлично любопитство, че всъщност той е това, което жените наричат много хубав мъж.
— Ай-ай — тихо изрече тя. — Какво лошо момче.
Всяка произнесена от нея дума бе повтаряна десетки пъти, всяко движение бе пресметнато секунда по секунда и водеше към крайния миг. Ако се наложеше, можеше да повтори цялата сцена насън. И наистина умът й бе много далече от това, което вършеше.
Сутиенът галеше раменете и широките гърди на мъжа така, че твърдата закопчалка лекичко удряше върха на твърдия му пенис, който се напрегна още повече.
Тя коленичи зад гърба му.
Започна внимателно да плъзга сутиена напред-назад между краката му и да гали тестикулите му с прозрачната материя. Вързаните ръце, побелели от нарушеното кръвообращение, леко потрепериха. Сутиенът продължи да гали слабините му, докато потиснатият му стон й подсказа, че е готов.
— Лошо дете — обади се тя и внезапно щракна с ластика по подутите топки не толкова силно, че да му причини непоносима болка, но достатъчно, за да го накара да изгрухти. — Мисля, че таиш в главата си някои много гадни мисли за мен!
Обви сутиена около талията му, закопча го и грубо го вдигна нагоре по гърдите му така, че да ги покрие, силно опънат.
— Знам какво ти се иска — упрекна го тя. — Искаш да вземеш всичките ми дрехи и да ги облечеш. Така ще заприличаш на мен, нали, малкият?
Изправи се, заобиколи го, разтвори крака и плъзна леко чатала си по устните му, като го остави да усети мириса й през гащичките.
— Ах, горката аз — нацупи се тя. — Тогава ще остана съвсем гола, няма да имам никакви дрешки!
Залюля се грациозно пред него, сексът й дразнеше изострените му сетива. Езикът му започна да посяга към нея.
— Ай-ай — наказа го тя, когато чу дълбоко в гърлото му да клокочи стон. — Срамота!
Отстъпи една крачка, за да не може да я докосва, но лекото въртене на ханша й не спря.
— Ммм — промърмори тя, пръстите й се плъзнаха под ластика на гащичките и ги смъкнаха до коленете. Постояха там един дълъг миг, а златистият й пух се оголи пред погледа му.
Изведнъж, сякаш стресната, ги вдигна обратно.
— Ти си лошо момче! — рече. — Виж какво щях да направя заради теб!
Обърна се към леглото. На него лежаха спретнато сгънатата й пола и бялата блуза, които бе съблякла преди броени минути. Панделката, с която беше вързана косата й, се намираше до дрехите, чантата и пластмасовия плик, в който бръкна.
Застанала с гръб към него, бавно извади лъскав черен камшик. Когато се обърна, той видя, че кожените му ленти свършват с малки стегнати възли. Членът му се напрегна в очакване на онова, което можеше да се случи.
— Лошо момче — каза тя и започна да го налага по раменете, гърдите и гърба с кратки, но силни удари. — Лошо, лошо малко момче.
Плесна го по бедрата и видя, че по чорапите й тръгват широки бримки. Започна да го бие по ханша и задницата и чу как простенва, когато възлите докосваха гениталиите му. Стоновете му преливаха от удоволствие. Очите му гледаха с измъчената красота на светец, вдигнал поглед към небето.
Откъде, зачуди се тя за хиляден път, мъжете изнамират тази способност, толкова чужда на жените, да се превъзнасят в безоблачните сфери на моралната правота, дори когато затъват в трогателната мръсотия на собственото си въображение?
Защо болката им доставя такова удоволствие? Кого искаха да унижат повече — себе си или жените?
Тази загадка не спираше да поглъща вниманието й, защото беше причина за съществуването на професията й.
Погледна надолу към резултата от работата си. По лицето му нямаше белези, както и трябваше да бъде заради погледите на бизнес партньорите му. Червените следи по краката и тялото бяха негов проблем, не се интересуваше как ги обяснява пред жена си.
Пенисът му блестеше от ситни капчици, които се стичаха на тънки нишки към пода.
— Детенцето става лепкаво — изрече тя с подправено учудване и неодобрение. — От мръснишките мисли за мен ли стана на прасе?
Пусна камшика на пода и коленичи срещу него.
— Мръснишки мисли, а? А? Не можеш ли да кажеш на майчето?
Насочи пениса му между краката си. Слабините й бавно започнаха да се плъзгат към стомаха му, потриваха изправения член с мускулите на бедрата, сръчни като пръсти. Усети как гащичките й се навлажняват от възбудата му.
— Детенцето иска да свърши — пак започна напевно тя, като извиваше и притискаше хлъзгавия му пенис, а ханшът й танцуваше срещу него. — Детенцето иска да свърши…
В продължение на десет сеанса й се беше наложило да изтръгва с ченгели от него езика, който му се искаше да слуша по време на сексуалните фантазии. Беше го напила и накарала да шепне на ухото й, потискайки смущението му с изблици на несдържан смях, който прикриваше нарастващата му зависимост от нея. Всичко приличаше на невинна игра, докато успя да приспи задръжките му и да го накара да го направи наистина.
От първата вечер разбра, че ключът към него е бельото й. Веднага реши да му го оставя след всяка среща.
— Помисли само — казваше тя. — Когато се прибера, никой няма да разбере, че под дрехите си не нося нищо!
Следващата стъпка беше лесна. Преди той да проумее какво иска, тя разбра, че единственото му желание е да се намъкне в бельото й под внимателния й поглед и да я накара сама да му помогне да го облече, като едновременно с това го наказва за удоволствието, което изпитва. Фетишизмът му не я изненада. Единствената й грижа беше тактът, който трябваше да проявява, и точното размерване на времето за прелъстяването му.
Не се тревожеше, че ще направи погрешен ход. Беше завършена професионалистка и успя да го примами и закачи на въдицата си с професионално съвършенство.
Изправи се и смъкна гащичките си. Златистият триъгълник между бедрата й докосна устните му. Преди той да успее да го целуне, тя сложи длан на челото му и го отблъсна назад на килима.
— Хайде, детенцето ми — пропя гальовно, — време е и аз да стана лошо момиче.
Моментът да го докосне бе назрял. Мисълта за това не я отврати, въпреки че предпочиташе винаги когато е възможно, да избягва контакти, които можеха да изцапат дрехите й или да й причинят физическо неудобство. Смяташе се за експерт по довеждане на мъжете до оргазъм с всяка част от тялото си. Вече бе стигнала дотам, че можеше сама да подбира клиентите си, и предпочиташе онези, които нямаха желание да я докосват, а те се оказаха учудващо много. Думите и фантазиите вършеха много работа в мъжкия устрем към удоволствието.
Гащичките й вече бяха опънати върху неговия ханш. Ръцете й се плъзнаха под копринената материя и обвиха гениталиите му. Навлажни тестикулите му със собствената му течност и започна да масажира твърдия пенис.
— Какво има? — попита тя, когато го усети да трепери. — Не можеш ли да спреш? Да не ти е прекалено хубаво?
Знаеше от всяко изпъшкване, от всяка въздишка колко близо се намира до толкова нужния му спазъм, тъй че умело подбираше скоростта на потупванията — ту бавно и чувствено, ту триумфиращо ритмично.
— Може би ти е прекалено хубаво? — повтори тя. — Прекалено секси? Хайде. Кажи на майчето.
Той потрепери. Ханшът му започна да се изопва. Оставаха й още две секунди.
— Покажи на майчето — зашепна тя. — Покажи на майчето как свършваш.
Цялото му тяло се раздруса. Пенисът му лудо заподскача в ръката й.
— Ой-ой — галеше го гласът й. — Ой-ой.
Настъпи напрегната секунда. След това спермата му изригна върху нежните й пръсти и проникна в прозрачните гащички, притиснати към тях като паяжина.
— Точно така — гукаше тя. — Добро дете.
Огледа стените на апартамента с огледалата, плакатите и закачалките.
Беше изчакала да установи целия ритуал и поведението му да започне да отразява усещанията точно както тя искаше, преди да го доведе тук.
Знаеше, че зад стените тихичко прещракват бленди, въртят се видеокамери и слушат чувствителни микрофони.
Целият процес й отне осем седмици. Въпреки че той не идваше в града толкова често, колкото й се искаше, го беше накарала да изпадне в зависимост от нея почти след първата им вечер заедно. Плащаше таксата й с усърдие, което я накара да застане нащрек по отношение на произхода и семейството му. Проучванията свършиха останалото. Беше прекалено млад, за да плати голям откуп. Не беше навършил и трийсет години. От друга страна, младостта щеше да го направи по-страхлив. Имаше жена, дете и властен баща.
Общо взето, приемлив.
Продължи да го потупва нежно, докато задъханото му дишане започна да се нормализира. Легнал неподвижен на килима в гротескното облекло, което изглеждаше тъй съблазнително на нейното тяло, той приличаше на жива машина, чийто мотор тя държеше в ръката си. Можеше по желание да го включва и спира, да дои обилни количества пари и може би дори да го програмира за самоунищожение.
И все пак в момента не изпитваше радост от могъществото си.
Изпитваше само любопитство.

 

VIII

 

Ню Йорк
10 април 1968
Тони Пиетранера влезе във фоайето на малкия хотел в центъра на града, където го очакваше Кристин, стиснал куфарчето от крокодилска кожа.
Беше го получил като подарък от фамилията Корона от Маями преди четири години в знак на признание за някои дребни услуги. Оттогава Тони го носеше непрекъснато като своя търговска марка и талисман. Изискаността на куфарчето подхождаше на тъмните раирани костюми, които обичаше да облича.
И наистина, преди да се чуе диалектът му на необразован бруклинец, той можеше да мине за преуспяващ млад адвокат или банкер. Това впечатление обикновено оставаше незабелязано за колегите му от престъпния свят и за жертвите на различните му сделки — от лихварство и търговия с наркотици до изнудване, върху което щеше да работи тази вечер. Въпреки това външността му го караше да си прави самооценка, която смяташе за част от официалния си облик.
А той се нуждаеше от него повече, отколкото някой можеше да предположи.
Тази вечер в куфарчето се намираха плодовете на осемседмичния труд, хвърлен от Кристин по хубавия й млад клиент от западен Ню Йорк. Имаше негативи, касети и видеозаписи, документиращи сложния трансвеститен ритуал, които положително щяха да подсигурят на Тони десетки хиляди откуп, след като обявеше съществуването им.
Апартаментът на Парк Авеню вече бе празен, а табелката с името на Кристин — свалена от кутията, където бе завинтена преди три дни. Оборудването щеше да остане скрито зад стените, докато мястото отново потрябваше на Тони или на друг в бизнеса.
Беше платил с благодарност на фотографите, подари им няколко бутилки хубаво старо вино «Бароло» и сега отиваше при Кристин да отпразнуват победата.
Кимна на сънливия портиер и влезе в асансьора. Помъдрелият стар оператор на асансьора не продума, докато се качваха нагоре.
— Ето ти нещо за труда, татенце — усмихна се Тони, сгъна петдоларова банкнота и я пъхна в сбръчканата му ръка.
Старецът вдигна учуден поглед и се засмя.
— Винаги ми е приятно да ви обслужвам, господине.
Тони потупа стареца по рамото. Грубоватата му непринуденост изглеждаше толкова естествена, колкото бе фалшива.
Комбинираните усилия в многобройните пози не можеха да скрият истината, която знаеше само той. Докато приближаваше стаята, в която го очакваше Кристин, той бе всичко друго, освен безгрижния наперен сутеньор, какъвто искаше и се стремеше да бъде.
Като сутеньор би трябвало по право да има власт над душата на тази жена и да се възползва от тялото й винаги когато пожелаеше. Тя трябваше да е негова вещ, той — неин господар.
Но в момента чувствата му се колебаеха между тези на ученик, тръгнал на първа среща, и комарджия, подготвящ се да заложи последния си долар на трудно печеливша карта.
Беше възбуден, притеснен и доста уплашен. Тригодишната му работа с нея не бе помогнала за сподавянето на тези чувства. Дори напротив, задълбочаваха се с всяка изминала седмица.
Не можеше да отрече, че Кристин имаше такова въздействие върху него.
И това го тревожеше.
Тя се обърна и го изгледа с ясните си сини очи.
— Наред ли е всичко? — попита.
— Страхотни са — потупа той куфарчето. — Ще замина в сряда за родния му град и ще му ги покажа. Ще се срещна с теб в Бостън. Трябва да стане.
Мъжът-жертва произхождаше от малко градче и щеше да бъде ужасен да види как манхатънските му похождения с Кристин се появяват и започват да го преследват пред семейството и приятелите му под формата на добре облечен изнудван италианец.
Ако всичко вървеше по плана, щеше да плати колкото му поискат, само и само да отстрани Тони от пътя си.
Тони си наля неразреден алкохол в една от пластмасовите хотелски чаши и разхлаби вратовръзката.
Тя тръгна към телевизора, без да сваля очи от екрана. Хълбоците й бяха стройни и елегантни като на котка. Изпод полата се мярна загорял крак и очите му се плъзнаха по изящните очертания на раменете й. Твърдите гърди изпъкнаха под тясната фланелка.
Тони трябваше да направи усилие, за да не се втренчи с почуда в дългите й бедра. Бяха най-красивите бедра на света. Те се срещаха на чатала в свенлива извивка, наподобяваща песен, която отекваше в чистата игра на контурите на коленете и глезените й.
Когато се приближи, усети сладкото й ухание. За кратък миг пред очите му проблесна образът й от филма в куфарчето му, пухкавата й голота, красива както сега, но предложена на нетърпеливото трогателно лице на младия глупак.
Смущение и желание връхлетяха Тони. Усети, че се задъхва.
Кристин мина покрай него, без да пророни дума, влезе в банята и затвори вратата след себе си.
Само той си знаеше как непреодолимо стои образът й пред очите му в течение на работния ден и колко му липсва, когато работата налагаше да се разделят за два-три дни или повече. Това бе гузната му тайна, но той ценеше Кристин въпреки всички терзания, които му носеше.
През първите трийсет и четири години от живота си Тони не бе изпитвал нищо, освен алчност и животинско желание. Но когато преди три години Кристин започна да работи за него — опитна професионалистка с външност на мажоретка, която правеше най-мръсните възможни неща с хладнокръвието и точността на хирург, нещата се промениха.
Беше платил цяло състояние да купи нея и кариерата й от влиятелен сутеньор в Маями, който твърдеше, че иска да се раздели с нея само защото била прекалено независима.
Но Тони твърде късно осмисли предупреждението. Докато разбере, че Кристин притежава воля, по-силна от неговата, щетите бяха нанесени и личността й бе започнала да му внушава непривични и смущаващи мисли.
Всичко стана постепенно. Един ден тя не се яви там, където й бе наредил да отиде. След това отказа среща с мъж, уредена от него, после още една и още една. Обясняваше му правотата на решенията си и понасяше боя с празни очи, чийто израз на равнодушно презрение го плашеше.
Тони не се интересуваше от факта, че решенията й са далновидни и професионални. Знаеше само, че същността на призванието му се състои в отговорността да я обуздава и контролира и че по стотици неуловими начини тя му дава да разбере, че няма да му предостави това право. Кристин изцяло владееше свободата на действията и мислите си и поради това бе всичко друго, но не и проститутка.
Не след дълго общото разбиране за изкуството на изнудването и съпътстващите го опасности сложиха край на скандалите им и двамата заработиха гладко като екип. Но нещо у Кристин непрекъснато подсещаше Тони, че този съюз е нейна победа. Усещаше бунт в сърцевината на кроткото й поведение в негово присъствие. Спокойната дисциплина, с която винаги се отнасяше към себе си, говореше за самоуважение, което далече надхвърляше неговото. А срещу това оръжие той не можеше да се бори.
Пълнотата на поражението му го безпокоеше.
Естествено, тя знаеше, че той очаква да спи с нея, и когато беше в настроение, му позволяваше. Приемаше дори най-болезнените му ласки, позволяваше му да влиза в нея на места, до които нито една италианка не би му разрешила да се доближи, и го довеждаше до оргазъм с нежни докосвания, чието съвършенство приличаше на подигравка с властта му над нея.
Но дори в разгара на най-грубите му прегръдки тя оставаше далече и изражението на студените й сини очи му говореше, че физическият контакт с него е професионален жест от нейна страна и не е свързан с никакви чувства.
Не усети как гневът и подозрителността му се смениха с по-злокобни чувства. Когато съзерцаваше поразяващата й красота и тихата гордост, която тя изпитваше от тялото и уменията си, сърцето му се устремяваше към нея. Русата й копринена коса го очароваше също както меките устни, интелигентните очи и сладкото ухание на плътта й.
Влизаше под кожата на Тони и той го знаеше. Изпитваше необичаен копнеж да обгърне нежните, горди крайници като истински влюбен и да я пази в ръцете си като своя любима.
Лудостта на тази прищявка го караше да се надсмива над себе си. Но прищявката не изчезваше, а той знаеше, че това е единственият вид връзка, който не може да има с нея. Тази мисъл ставаше все по-настойчива, превръщаше се в мания, объркваше ума и дразнеше сетивата му.
Кристин се препитаваше от човешката мръсотия. Но младостта и гордостта й я правеха чиста, свежа и красива. Тони наблюдаваше с възхита как реши косата си, как си слага лек грим на очите, как минава през стаята с грациозни крачки. Приличаше на ангел.
С течение на времето Тони все повече се възпламеняваше от нейната сексуалност, но ставаше по-сдържан и колеблив, когато я вкарваше в леглото си.
Дори ако се опиташе да демонстрира мъжествена сила и настъпателност, той знаеше, че Кристин усеща през докосванията нуждата и плахата му молба.
Не можеше да понесе факта, че трябва да моли, когато бе длъжен да заповядва. Тъй че колкото и невероятно да бе, той започна да вехне по нея. И колкото повече проклинаше страданията си, толкова повече сърцето му копнееше да й принадлежи.
А тя сякаш нямаше представа какво прави с него. Просто беше това, което е. Гледаше си работата, като че ли изобщо не забелязва объркването му.
И това тревожеше Тони повече от всичко останало.

 

IX

 

Ню Йорк
11 април
На следващата сутрин, след като се раздели с Тони, Кристин отново бе в малкия си апартамент, недалеч от западната част на Сентрал парк.
Събуди се рано и започна сутрешните си занимания, които бележеха всеки неин ден — рутина, която нито сутеньор, нито клиент, нито външно събитие можеха да променят.
Поигра малко бърза и натоварваща аеробика и задържа пулса си два пъти по-бърз от нормалното в продължение на петнайсет минути. Внимателно направи упражнения за врата, гърба, ръцете и пръстите си и клекна над сто пъти без никакво усилие. Въпреки че изглеждаше тънка и крехка, беше извънредно силна и възнамеряваше да остане такава.
Свърши с упражненията, седна по турски на килима и медитира двайсет минути, като броеше вдишванията си. Този процес пречистваше ума й в началото на всеки ден. Не се занимаваше с мантра и презираше модните пристрастия към мистицизма. Но бе разбрала, че дисциплинираното насочване на мислите в определена насока чрез силата на волята е едновременно успокояващо и ободряващо.
Когато отвори очи, дишането й бе леко, а кожата — хладна. Без да става, започна да обмисля предстоящия ден. Имаше срещи с богати клиенти на обяд и на вечеря, както и кратък следобеден сеанс с един президент на банка и член на Контролен съвет, който я смяташе за своя официална любовница. Тази вечер нямаше да има време за младия директор на фирма, когото изпробваше.
Нямаше да се вижда с Тони няколко дни. И без това не се нуждаеше от присъствието и закрилата му. Дългият опит я бе научил сама да предвижда проблемите, които биха могли да възникнат с всеки от любовниците й, и да взема своевременни мерки да ги предотврати.
По време на всички сложни етапи на улавянето на въдицата на клиент, за да го направи зависим от себе си и дори да се влюби в нея, като същевременно го накара да се раздели с възможно по-голяма част от парите си, Кристин не губеше хладнокръвието и вродената си проницателност на психолог. Беше ненадмината в занаята и го практикуваше с чувство на отговорност.
Имаше редовни клиенти в много градове и правеше обиколките си по маршрут, който се променяше в зависимост от сезона. Всички клиенти бяха зависими от нея и тя засилваше тази зависимост, като ставаше все по-трудно достъпна и скъпа.
Неколкоседмичният й престой в Ню Йорк приличаше на щедра доза наркотик за зажаднели наркомани. Около двайсет и пет от най-богатите мъже в центъра на големия град очакваха на нокти меката кожа и нежния й глас.
Положението в Бостън, Чикаго, Атланта, Филаделфия, Болтимор, Маями и, естествено, Вашингтон бе същото. Една нощ с Кристин струваше хиляди долари. В качеството си на машина за печелене на пари тя струваше над един милион годишно и го знаеше.
И Тони знаеше, че тя знае.

 

Докато закусваше с плодов сок и купичка зърнени ядки с обезмаслено мляко, Кристин внимателно прелистваше «Ню Йорк Таймс» и «Уол Стрийт Джърнал». Интересуваше се от финансовите и политическите събития, които можеха да засегнат клиентите й, а и самата нея. Неведнъж през последните години някоя стачка, пазарен трус или разследване на Конгреса я бяха принуждавали да променя работните си планове, защото някой богат клиент биваше отклонен от прелестите й поради спешни задължения, фалит или затвор.
Прочете за расовите вълнения, които продължаваха в Болтимор, Чикаго и други градове в навечерието на годишнината от убийството на Мартин Лутър Кинг. Цената на златото в Лондон оставаше около 37 долара. Юджин Макарти току-що бе направил на пух и прах президента Джонсън на първичните избори в Уисконсин. Тази новина беше безсмислена, защото Джонсън вече бе обявил, че няма да се кандидатира за втори мандат.
Междувременно Ричард Никсън беше спечелил всички първични избори, на които се бе явил.
От всички тези новини Кристин разбра две неща. Първо, Никсън щеше да спечели изборите. В отсъствието на Джонсън и при страха на Рокфелер да излезе на сцената нямаше кой да го спре.
Президентстването на Никсън би се отразило добре на Кристин. Той щеше да помогне на богатите мъже да запазят парите си, а точно тези пари поддържаха Кристин.
Затвори двата вестника, сгъна ги и ги остави настрана. Умът й бе зает с мисли как най-добре да запази парите си в една нестабилна икономика.
Не можеше да се каже, че й липсват авоари, за които да се грижи.
За своя сутеньор, а и за клиентите си тя беше най-скъпата проститутка. Имаше свой бюджет не само за дрехи, пътувания и джобни пари, а и спестявания. Настояваше да получава парите си на базата на твърд процент и не допускаше закъснения в плащанията.
Инвестираше всичко в акции, освободени от данъци ценни книжа и здравна осигуровка. Знаеше, че може да работи като скъпо платена проститутка още най-много десет години, и възнамеряваше да си осигури бъдещето.
За разлика от почти всички жени в занаята тя не позволяваше начинът й на живот да я експлоатира. Гледаше да изтръгне всичко, което смяташе, че заслужава.
Това не беше отношение, което някой сутеньор драговолно би търпял. Но Тони бе принуден да го върши, защото, докато го разбере, вече бе полувлюбен. А и доста се страхуваше от нея.
Това, естествено, бе предвидено от Кристин.
Беше единайсет без петнайсет.
Оставаше й още час до срещата за обяд.
Обърна се към библиотеката си. Тя съдържаше малък брой книги в меки, силно оръфани корици, изпъстрени с бележки. До тях имаше ученическа тетрадка.
Това бяха единствените книги, които Кристин държеше да притежава, въпреки че четеше и дори изучаваше хиляди други.
Беше прочела около пет-шест биографии и автобиографии на мъже, с които беше спала. Четеше с усмивка как възвеличаваха кариерите им, как записваха в хронологичен ред важните им мисли, защото знаеше как фантазиите им ги карат да се държат като деца в нейно присъствие.
А когато се замисляше за великите мъже, чиито дела бяха променили света, не можеше да не се запита къде ли е била ахилесовата им пета. Тъй като знаеше от непосредствен опит, че публичните изяви на мъжката половина са просто изкривени копия на скритите им мании, лесно заключаваше, че истината за миналото не може да бъде открита във външния поглед върху събитията, толкова скъп на историците.
Няколко седмици след като Тони уж пое опеката върху нея, той откри съществуването на тетрадката.
Сутрин тя сядаше до масата, тъничка и хубава като ученичка, и пишеше на страниците с усърдие, което го изумяваше. Движеше писалката със спокойно лице и безизразни под дългите клепки очи. Тони издърпа тетрадката от ръцете й и я разгледа. От това, което видя, изгуби ума и дума. Беше очаквал да намери момичешки глупости или бележки за клиентите й, за доходите и семействата им. Искаше да знае дали не съдържа информация, която можеше да го компрометира.
Но това, което прочете, беше внимателно подреден логически трактат, написан на стил, чиято сложност далеч надхвърляше възможностите му.
— Каква е тази идиотщина? — запита презрително той. — Какво, по дяволите, ти става, момиче?
Тя го погледна, без да пророни нито дума, и зачака да остави тетрадката обратно на масата. Готовата за писане химикалка не трепваше в ръката й.
Този сблъсък беше вододелът и Тони го знаеше. Инстинктите на сутеньор му подсказваха да скъса страниците една по една, да я пребие до посиняване и да я чука, докато напълно му се подчини. Тетрадката представляваше отделна и непроницаема мисловна територия, в която тя се движеше свободно и независимо от него, като усамотението й се подчертаваше от неразбираемостта на езика, който използваше.
По право само той трябваше да изпълва ума и въображението й. В противен случай щеше да измени на призванието си.
Но беше безсмислено. Начинът, по който седеше, търпеливо кръстосала крака, с вперени през него ясни очи, му дойде много. Волята й бе по-силна от неговата.
Беше получил своевременно предупреждение. Тя не приличаше на другите проститутки.
Когато й върна тетрадката и отиде в кухнята да си сипе нещо за пиене, той направи първата важна капитулация.
Добре, че малката путка поне не ми прави досие, каза си той с наивността на мъж, който е предвидил една опасност и си въобразява, че няма да се сблъска с други.

 

Беше време да тръгва.
Кристин върна тетрадката до книгите, отиде пред голямото огледало до дрешника в коридора и се заоглежда преценяващо.
В косата й имаше бяла панделка. Пухкави вълни падаха по раменете й и пищно блестяха след сто допълнителни разресвания с четка.
Сутиенът под белия пуловер беше бял, гащичките — също. Панталонът бе снежнобял. Гърдите и ханшът й свенливо се очертаваха под свежата тъкан.
Надникна в найлоновия плик. Вътре имаше две опаковки с презервативи, допълнителен чифт гащички за нея, кълбо яка корда, три червила с различен цвят, пакетче бръснарски ножчета и увеличена снимка, взета от колекцията в чекмеджето й.
Направената преди четирийсет години снимка представляваше сниман в ателие портрет на семейство от Лонг Айланд. Бащата и единственият син стояха от двете страни на майката — добродушна на вид около четирийсетгодишна жена. Бащата имаше вид на солидно празноглав и арогантен мъж. Малкото момче, на което в бъдеще предстояха толкова много публични изяви, гледаше набожно нагоре към майка си и очевидно я идеализираше.
Кристин щеше да използва бръснарските ножчета да изреже лика на майката и да го отдели от останалите, а после — да ги забие в плътта на сина. Спиртът и бинтовете, които щяха да й трябват да превърже раните, я чакаха в апартамента, където щеше да е сеансът.
Толкова за заместник-председателя на Контролния съвет.

 

X

 

Ню Йорк
13 април 1968
В сряда сутринта Тони пое по моста «Джордж Вашингтон» към Форт Лий и продължи по магистрала 80 през Ню Джързи през Бинхамтън и Елмира към малкото градче в западната част на щата Ню Йорк.
Беше приятно пътуване през хълмове, леко докоснати от пролетен сняг. Но треската в мозъка на Тони не можеше да се укроти от хубави гледки. Непрекъснато поглеждаше часовника си. Знаеше, че точно в този момент Кристин е в хотелска стая, където причинява възхита и терзание на своя богат клиент. Подигравателната усмивка, танцуващият ханш и зовящите пръсти струваха колкото цялото тяло на всяка друга жена в страната.
Времето й бе тъй ценно! Тони, момчето за всичко, се върна назад по пътя, който тя бе извървяла с хубавата си млада жертва. Той трябваше да свърши грубата работа, защото фината хирургия, с която се занимаваше тя, не й позволяваше да си цапа ръцете.
За кой ли път усети, че унижението му се превръща в гняв. Поне веднъж да можеше да нарани Кристин, ама истински да я нарани! Да притъпи господството й или най-малко да намали болката от собствената си безпомощност.
А тъмното минало на Кристин правеше този импулс особено опасен за реализиране.
Въпреки че не беше го удостоила с разговори за живота си, преди да се запознае с него, до него бяха достигнали слухове за предишните й сутеньори и за начина, по който им отмъщаваше, ако се отнасяха зле с нея.
Като шестнайсетгодишно момиче била под закрилата на някой си Рей д'Анджело, който се опитал да не й даде полагаемия се дял от печалбата. Според слуха тайно от него прелъстила най-могъщия капо в йерархията на Детройт, в която Рей бил дребна риба, и го убедила, че Рей продава тайните му на конкурентна фамилия. В един горещ юлски следобед Рей изчезнал от малък ресторант в южната част на Детройт. Трупът му така и не бил открит, пък и отсъствието му от сцената не било усетено.
Малко след това Кристин започнала да работи за Нунцио Лунета — огромен бияч на синдиката в Маями, за когото работели няколко момичета. Набожен семеен мъж, той се отнасял с нея като с любима дъщеря, възхищавал се от дрехите й, лягал с нея само в специални случаи и ревниво се грижел за благосъстоянието й.
Но Нунцио бил убеден, че дисциплината изисква веднъж месечно да бие до посиняване подопечните си. Тя се възмущавала от белезите, които оставяли огромните му ръце, защото ограничавали професионалната й дейност.
В един мрачен декемврийски понеделник Нунцио й счупил едно ребро, изкълчил врата й и я оставил вързана за леглото до сутринта.
Две седмици по-късно бил екзекутиран в гангстерски стил. Подземният свят бил объркан, защото в момента нямал врагове и братството на екзекуторите знаело със сигурност, че не е издавана присъда.
Според най-тихия от слуховете Кристин го убила сама, успяла някак да натовари едрото му тяло в багажника на кола и я оставила на място, където полицията лесно да я открие. Малко хора повярвали на този слух, защото била крехко момиче с тънки и слаби крайници, а Нунцио бил удушен, преди да бъде застрелян.
Тони споделяше този скептицизъм. Въпреки това две такива истории за една и съща проститутка бяха достатъчни да го предупредят да не върши глупости, докато е с нея.
Стоманеното спокойствие в очите й през ранните дни на контакта им довърши започнатото от слуховете. Той преглътна факта, че прилагането на насилие вероятно ще означава край за самия него.
Тръсна глава, защото в нея се завъртя мисълта, че ако допусне да продължи съществуващото положение, може да го споходи съдба, по-тежка от смъртта.
Подозираше, че Кристин, като всеки хищник, няма да спре да си играе с нуждата му от нея, докато не го унищожи така, както унищожаваше клиентите си, като им изсмукваше парите и ги обезкървяваше. Това бе последното му участие в това състезание и може би началото на неговата гибел.
Да, за него Кристин бе едновременно отрова и противоотрова, която единствено можеше за кратко време да облекчи нанесените опустошения. Неизлечима болест и красива медицинска сестра, която трябваше нежно да го изведе до смъртта.
Освен ако един ден не съумее да я спре по някакъв начин.
Колата продължи да се носи през ухайните долини, изпълнени с топящ се сняг, я зъбите на шофьора бяха стиснати в безмълвна нерешителност.

 

Ани

 

XI

 

Ню Йорк
2 май 1968
Ани знаеше, че месеци наред няма да й се удаде възможност за роля като в «Бялата дама».
Нещо по-лошо — професионално тя се бе върнала на мизерната изходна точка. Без сценични изяви, без импресарио.
Разбира се, ако беше в окаяно материално положение, винаги можеше да си намери някаква работа чрез връзките на Рой Диран. Но отчаянието й не беше свързано с пари.
Ловеше всички слухове за роли, независимо колко отвлечени бяха. Четеше театралните вестници от начало до край. Прекарваше свободното си време с Ник и приятелите му в любимото им кафене, наострила уши към разговорите за готвещи се постановки.
Чу около десет истории за интересни нови пиеси «Оф Бродуей», за мюзикли, телевизионни пиеси, сериали, галаконцерти в «Рейдио Сити», бенефиси, но всичко й се струваше недостижима мечта или неподходящо за възможностите й.
И тогава се случи нещо.
Подготвяше се скъп и амбициозен рекламен клип за популярен одеколон, наречен «Дейзи», използван от много жени, които не можеха да си позволят от най-скъпите парфюми. Производителят искаше да изгради по-елегантен облик на продукта си.
Ключът към пригодността на Ани за тази роля бе в чувствеността, търсена у изпълнителката на централната роля. В началото я показваха като мърлява домакиня с халат и ролки на главата, а след това трябваше за секунда да се превърне в секси танцьорка в разголено облекло, а предизвикателните й движения щяха да са придружени от танца на възхитени момчета — и всичко това благодарение на одеколона «Дейзи».
Ролята изискваше актьорски способности, умение да се танцува, пее, сексапил и най-вече чувственост. Ани беше убедена, че ще я направи.
Докато слушаше приятелките си да бърборят с копнеж за нея, преценяваше недовършените си уроци по балет, слабия си, но приятен глас и най-вече номерата, които беше научила от Рой Диран. Щеше да има нужда от всеки грам талант и умение, които притежаваше, че дори и от повече.
Но съществуваше още една пречка.
— Струва ми се, че е твърде късно — каза приятелката й Джуди. — Чух, че вчера са намерили момиче за ролята. Цяла седмица са правили пробни снимки.
— Кой е продуцентът? Коя агенция? — попита Ани.
— Агенцията е «Бърнбаум и Смит» — отвърна Джуди. — Наели са за режисьор един стар холивудчанин на име Хал Пари. Поставял е мюзикли навремето. Голямо име. — Въздъхна. — Жалко, че вече е избрал момичето. Е, нищо, все ще се появи нещо друго.
— Разбира се — усмихна се Ани. — Винаги се появява.
Колелцата в ума й работеха на завишени обороти.
Навремето Хал Пари беше сила в Холивуд, притежаваше имение в Колдуотър Каньон Драйв, колекция от коли, всички жени, които пожелае, и неограничени количества бърбън «Джак Даниълс», който обожаваше. Но когато започна да пие, вместо да закусва, обядва и вечеря, на него вече не можеше да се разчита за изтощителните репетиции с костюми в студиото и за сложната работа на сцената, а още по-малко за изтънчените бойни действия, които се водеха при снимането на всеки голям филм.
А дотогава, както обикновено се случва, ерата на великите мюзикли беше превалила зенита си и започваше да залязва.
Хал — кръгло, дребно човече с очила, чийто бухалски вид не съответстваше на огромните му енергия и хумор, започна да тъпче на едно място. Жена му се разведе с него, преди да е пропилял последните си пари за алкохол и дългокраки балерини, към които имаше слабост. Издръжката, която трябваше да й плаща, далече надхвърляше финансовото му въображение.
Къщата в Колдуотър Каньон бе продадена на търг на изгряващ млад сценарист. Хал се помота няколко години като консултант, асистент-хореограф и най-често като момче за всичко на други режисьори. Новият му дом бе малко бунгало в Холивуд Флатс. Така стигна до дъното на кладенеца и се намери зад тезгяха на малък снекбар в Сан Бърнардино.
Хал не си направи труда да се окайва за несгодите си. Смяташе, че е видял и добри, и лоши времена и че сега се намира в лош период. Вероятно щеше да види и края му, преди да напусне белия свят. Така прекара двайсет и пет години от живота си. Забавляваше клиентите си в Сан Бърнардино с истории за великите музикални звезди на трийсетте години, а след това ги отегчаваше с безкрайните им повторения.
Хал бе забравен от всички.
Но един ден в закусвалнята се появи приказлив, малко женствен непознат, който се представи като филмов критик и писател, зает с подготовката на книга за великите мюзикли. Възнамерявал да посвети цяла глава на десетината пожънали огромен успех постановки на Хал.
Хал го омая на чаша кафе, демонстрира изключителната си памет за подробностите от историята на Холивуд и изля доста помия върху жените звезди за голямо удоволствие на очевидно хомосексуалния критик.
Гостът толкова се забавлява, че не забрави Хал. Когато се върна в Ню Йорк, спомена името му на няколко сбирки. То събуди много и най-разнообразни мисли.
Хореографията и постановъчната техника не бяха отишли кой знае колко напред от времето на Голямата криза, но бяха намерили нови полета на изява — телевизионни вариетета и реклами.
Готвеше се поставянето на носталгичен мюзикъл в стил трийсетте години с Мей Самсън в главната роля — велика звезда от онова време, но тъй добре запазена, че бе готова и имаше желание и способност да танцува и пее въпреки шейсет и петте си години. Продуцентите бяха убедени от свой приятел импресарио да докарат Хал от Сан Бърнардино да прегледа сценария.
Хал нежно прегърна Мей Самсън и прекара първата си вечер в Ню Йорк на чашка с нея. Пробудиха старите времена и в малките му, скрити под очилата очички, смях и сълзи се бореха за надмощие.
На следващата сутрин се яви на снимачната площадка закръглен и с диктаторски маниер. Професионалният му облик не бе променен след трийсетте години далече от сцената. Репетира с танцьорите, докато получиха мускулна треска, преработи хореографията с патрициански замах, получи работата и завърши в срок и в рамките на бюджета.
Постановката пожъна небивал успех. Продажбите на реклами рязко скочиха нагоре, рекламната агенция закичи ново перо на шапката си, Мей Самсън получи главна роля във възстановена пиеса на Бродуей, а Хал Пари започна новата си кариера. Правеше радио- и телевизионни предавания, на които канеше за разговор интересни хора, даваше дълги интервюта за филмови списания, режисира още два рекламни филма и подписа договор да постави танците в нов мюзикъл.
В момента Хал се носеше по гребена на вълната с епикурейска наслада. Прахоса заплатите и премиите си да наеме луксозен апартамент на Парк Авеню, който не отговаряше на джоба му. Взе под наем и красива мебелировка и плати на един вносител цяло състояние да му обзаведе изба с вина.
И както можеше да се очаква, започна да дава пищни празненства с наета за случая прислуга. Идваха всички, свързани с театрите на Бродуей и рекламния бизнес. Смяташе се за знаменитост и се вживя в тази роля със същото налудничаво въодушевление, за което приятелите му го подбиваха в доброто старо време.
Отново започна да пие, защото можеше да си го позволи, и отново не го биваше да носи алкохола. Претрепваше се да сваля всички нюйоркски манекенки, балерини и актриси, до които можеше да се добере с късичките си пълни ръце.
Всичко това не бе тайна за хората, които даваха ухо на мелницата за слухове, наречена Манхатън.
Не бе тайна и фактът, че ролите за новия рекламен клип на Хал за популярния женски одеколон «Дейзи» са вече раздадени и снимките ще започнат всеки момент.
Ани знаеше всичко това. Знаеше също, че довечера Хал Пари ще дава едно от хаотичните си бурни празненства, с което да подпомогне производството на новия клип.
И възнамеряваше да отиде.

 

XII

 

2 май 1968
Ани беше взела метрото до ъгъла на Петдесет и девета улица и Лексингтън Авеню и сега бързаше на север към непознатата сграда, на чийто последен етаж се намираше луксозният апартамент на Хал Пари.
Беше облечена с опъната по тялото копринена вечерна рокля с тънки презрамки, носеше подходящи обувки с токчета, достатъчно високи да подчертаят нежната извивка на глезените и медальона от слонова кост във формата на изгряващо слънце, който й беше талисман.
Беше късно, наближаваше единайсет и половина. Знаеше за пиянските наклонности на Хал Пари и не възнамеряваше да разговаря с него, когато е трезвен.
Горната част на Ийст Сайд изглеждаше заспала и смълчана на фона на тъмното небе, но тя внимателно се оглеждаше, като пресичаше улиците и се държеше на разстояние от входовете.
Въпреки това чу доста подсвирквания от невидими среднощни минувачи. А на една пресечка преди целта една кола спря до тротоара и шофьорът се опита да й отправи покана. Обърна му гръб и забърза по улицата.

 

Към осем и половина Хал Пари вече бе замаян и правеше всичко възможно да остане поне полутрезвен до полунощ. След това смяташе да остави наетите иконом и барман да се справят с тълпата балерини, актьори, режисьори, продуценти, хора от рекламата и зяпачи, които на групи идваха и напускаха апартамента.
Битката бе неравна, защото важността на случая го караше да излива в гърлото си чаша подир чаша, макар че остатъците от здрав разум му шепнеха да отпива леко от чашите с шампанско между водопадите от бърбън и да сдъвква по малко храна, седнал на някое канапе, за да остане поне донякъде трезвен.
Нямаше представа колко е часът, когато пред него застана ефирно създание във вечерна рокля с нежни рамене. По тях падаха вълни от абаносовочерна коса, а съвършената извивка на гърдите галеше погледа му.
— Радвам се да се запознаем — заговори той и разтърси ръката й. — Как ти беше името, миличка?
— Господин Пари, вие ме учудвате! Та нали миналата седмица се запознахме на празненството у Джулиъс Миъра. — Очите й го предизвикваха. — Да не сте ме забравили? Или пак се шегувате?
Не можа да си спомни да я е виждал преди. Положително би запомнил този напевен глас, толкова умен и закачлив, както и странната амалгама от поддържано здраве, находчива любознателност и знойна сексуалност, които обикновено биваха разделени между поне две представителки на нейния пол, но никога не се срещаха на едно място.
Но у Миъра се беше напил като свиня. Всичко бе възможно.
Освен това му се струваше смътно позната.
Изгледа я с поглед на опитен хореограф и зададе логичния въпрос:
— Балерина ли си, сладурче?
— Освен всичко останало — кимна тя. — Обичам и да пея. Но не си ли спомняте, господин Пари? Миналата седмица вече говорихме за мен. Не може ли сега за разнообразие да поговорим за вас?
Думите й го учудиха, защото знаеше, че винаги говори единствено и само за себе си.
От друга страна, беше мило от нейна страна да проявява такава вежливост.
Остави я да го хване подръка. Докато се разхождаха от стая в стая, опита да я накара да повтори основната информация за себе си, която беше чул и забравил миналата седмица. Думите й заглъхваха в алкохолната мъгла в главата му. Но когато тя спомена, че е манекенка, най-сетне си спомни лицето й, което красеше модните списания.
Малките му очички като никога спряха да блуждаят по жените в апартамента. Алкохолът най-сетне беше под контрол и само му даваше усещане за приятна и постоянна топлина. Объркването му отстъпи на заден план и той позволи на бляскавата си дама да плува с него над тълпата.

 

Вечерта има голям успех.
Хал остана буден много след три през нощта. Беше очарован, че момичето дори за секунда не се отдели от него. Разказа й всичко за живописното минало и вълнуващото си бъдеще. Тя попиваше всяка дума.
Разприказва се и за рекламата за «Дейзи», за предварителната бъркотия и за главоболията по избора на актьорския състав. Вътрешно беше притеснен, защото не си спомняше името й.
По стар навик се обръщаше към нея с «миличка». Това очевидно й доставяше удоволствие. Усещаше нарастващо въодушевление, когато тя му помогна да изпрати първите гости, и дори се зае да надзирава как барманът и икономът разчистват, преди да си тръгнат.
Хал се чувстваше на седмото небе. Сетивата му се изпълваха с желание. Не се осмеляваше да си представи какво би станало, ако това прелестно създание се съгласеше да свали прилепналите дрехи и да му се предложи още тази вечер. Би умрял от щастие.
И все пак, когато тя го сложи да си легне и майчински го целуна по челото, преди да си тръгне, той изпита не разочарование, а почит и вътрешен покой.
Смътно си спомняше настояванията й утре в един часа да отиде при него да я прослуша за главната роля в клипа. А той под зоркия й поглед тържествено отбеляза часа в тефтерчето със срещите си.
Докато заспиваше, с почуда усети, че името й само изплува на устните му и остана там цяла нощ.
Ани Хавиланд.

 

XIII

 

3 май 1968
На другия ден точно в един часа Ани хвърли и последния грам от таланта и амбицията си в прослушването за главната роля в клипа за «Дейзи» пред зачервените, но впечатлени очи на Хал Пари.
След като я сънува цяла нощ, Хал беше на нокти. Въпреки че се отврати от импулсивното си решение да я прослуша, умираше да я види още веднъж в плът и кръв.
Не се разочарова. Под ярките прожектори на сцената тя изглеждаше не по-малко красива от снощи в дома му. А когато се съблече по трико, да й направят цветни снимки за танцовите сцени, видът на гладките й крайници спря дъха му. Докато я инструктираше и бъбреше с нея в паузите между снимките, тя продължаваше да го гледа с онзи особен поглед на сребристите си очи. Беше напълно съблазнен и приятно объркан.
През цялото време Хал се намираше в транс. Едва намираше сили да отлепи очи от нея, за да види видеозаписите с изпълнението й. Но когато го направи, касетите се оказаха истинска благословия.
Хвърли вътрешно жребий и я накара три пъти да повтори изпълнението. До края на следобеда касетите взеха решението вместо него. Беше прекалено добра, за да я отмине.
— Миличка — заяви той, — получаваш ролята.
Тя метна ръце около врата му, помоли го да й разреши да му приготви вечеря в края на седмицата и му обеща утре в шест сутринта да се яви на репетицията с костюми.
Той въздъхна с примирение и тайна възхита. Щеше да съумее да разясни положението на хората от агенцията. Те щяха да скалъпят някакво обяснение пред импресариото на другото момиче. Щеше да приеме всички предварителни условия на Ани.
С нейното участие клипът щеше да стане бомба.
А това беше най-важното.

 

На следващия ден Ани с един замах си намери импресарио.
Оказа се много просто. Влезе в манхатънската кантора на «Континентал Артистс Мениджмънт», заяви на секретарката, че вече има сключен договор за участие в голям рекламен клип, но й трябва помощ да го разбере и защити. След това седна да чака.
След половин час й предложиха Бари Стейн — млад служител на голямата агенция, който подписа договор с нея, стисна й ръката и зададе очевидния въпрос:
— Как успя сама, Ани?
Тя се усмихна.
— Да речем, че съм била на нужното място в подходящ момент.
Бари я изпрати до вратата и погледа как се отдалечава по коридора с уверени елегантни крачки. Не можеше да отрече, че външността й няма грешка. А сигурно е и талантлива. Щом е ученичка на Рой Диран…
Но от друга страна, знаеше, че главната роля в рекламата за «Дейзи» вече е дадена на друга.
Долавяше някаква фалшива нотка.
Е, помисли той и хвърли поглед върху договора на писалището си. Как е получила ролята си е нейна работа. Той пък имаше нова клиентка.

 

Рекламната кампания за «Дейзи» се оказа особено важна. Агенцията бе готова да купи най-гледаното телевизионно време за първия клип в 30 и 60-секундните му варианти и да заснеме продължения в случай на интерес и отклик от страна на публиката. Ани щеше да получи доста премии от непрекъснатите излъчвания.
Разбира се, парите не я интересуваха толкова, колкото фактът, че публиката, вече донякъде запозната с лицето й от неподвижните безименни снимки в списанията, сега щеше да я види как говори, пее и танцува.
Ани всеотдайно се впусна в снимките. В края на деня гледаше заснетия материал в компанията на ръководителите на агенцията. Когато оценяваха танцувалните сцени, ги видя да се въртят в креслата си със силно съсредоточени изражения.
Усмихна се в себе си. Добре беше научила урока, даден й от Райма Бейнс и Сам Спектър. Този път бе направила проучвания за Хал Пари, преди да се появи пред очите му. Беше отишла подготвена с всичките си оръжия и знаеше точно накъде да насочи най-голямата им мощ.
Беше лесно.
Почти прекалено лесно.

 

Само една случка хвърли сянка върху триумфа й.
Няколко дни след започването на снимките отиде в рекламната агенция на Мадисън Авеню за кратък разговор с високопоставения служител, отговарящ за продукцията.
Когато седна да го чака в просторната чакалня, чу как вътре някой повиши тон.
След известно време от кабинета излезе привлекателна млада жена, облечена в джинси и пуловер, следвана от дребен мъж. Жената раздразнено тръсна червеникавата си коса над раменете. Очите й бяха пълни със сълзи.
Ани веднага я позна като актриса и бивша манекенка; бе я виждала да чете прогнозата за времето в новините на Канал 5. Беше безупречна професионалистка, която излъчваше весела, здрава енергия.
Но сега бе разстроена и не се срамуваше да крещи в присъствието на дребния мъж, който, изглежда, й беше импресарио.
— Няма да си признаят — кресна тя и облече сакото си, без да обръща внимание на надменния поглед на секретариата. — Мръсни страхливци. Да се махаме оттук, Санди.
— Не се ядосвай, Тина — заговори мъжът. — Не е настъпил краят на света. Ще поговорим в кабинета ми.
Обърна се разгневена към него — очите й святкаха.
— Бях получила ролята, Санди — отсече тя. — Работих като луда за нея и я получих! Ти видя видеозаписите.
— Разбира се, че я получи, мила — тихо и успокоително реагира той. — Но нека поговорим долу. Хайде, ела.
След секунда си бяха тръгнали. Когато влезе в кабинета за срещата си, Ани положи големи усилия да потисне подозрението какво огромно значение има сцената, която се бе разиграла пред очите й.
Наистина се бе отдала на много тежка професия.

 

Няколко дни по-късно, когато стоеше в претъпкания с какво ли не кабинет на Хал Пари в телевизията и го чакаше да се върне от среща с продуцентите, Ани забеляза лавица, пълна с видеокасети, включително и с нейните пробни снимки. Между кутиите имаше и касети с име, което веднага й се стори познато.
«Тина Мерил», пишеше на етикета.
Ани знаеше, че Хал ще се забави още известно време, пъхна касетата във видеокасетофона и започна да я гледа. Позна младата актриса, която беше тъй разстроена в чакалнята на продуцента. Бяха последните пробни снимки за ролята, която самата Ани бе спечелила впоследствие.
Ани беше шокирана, сякаш получи плесник. Тина придаваше изключителен чар и енергия на ролята. Липсваше й предизвикателната външност на Ани, но по свой начин беше много секси или се правеше на такава с помощта на неуловими ритми и акценти. Беше изключително професионална като певица и танцьорка. Излъчваше самоконтрол, който омая Ани. И внасяше в изпълнението нотка на хумор, който беше убягнал на Ани.
До края на касетата Ани научи редица технически трикове от блестящата актриса, които положително щяха да помогнат и на собственото й изпълнение.
Изживяваше момент на неприятни разкрития.
Беше вложила във воденето на бедния Хал за носа толкова актьорско майсторство, колкото и в самата роля. Беше го направила, защото разбираше, че е необходима и дори съществена за бъдещето й.
И я получи.
Но беше видяла в рекламната агенция и Тина, справедливо разгневена и просълзена заради загубата на роля, която й бе твърдо обещана. Тина вече не беше съперница. Беше уморена, разстроена млада жена, търсеща опора у импресариото си, след като бе преглътнала мръсния номер, погоден от хора, прекалено могъщи да се пребори с тях.
Ани се почувства престъпница.
Запита се объркана защо чувството й за вина е толкова силно. В края на краищата, разсъждаваше тя, и аз съм напълно подходяща за ролята и я наелектризирам чувствено по начин, който Тина не би могла да постигне. Ако Тина я превъзхождаше с чувството си за хумор, Ани носеше по-голяма интензивност.
Нима това бе престъпление? Ани ли беше виновна, че хората от агенцията бяха престъпили обещанието си? Не носеха ли те отговорността?
Тази мисъл я утеши, но не за дълго. Нали тя бе дала началото на процеса, който доведе до отпращането на Тина? Беше си пробила път с измама.
И така, Тина беше губещата страна. Ани разпозна в нея своя съратница, още една жена, която се убиваше, за да успее в актьорската професия. При други обстоятелства еднаквите им усилия, надежди и съмнения биха породили естествена приятелска връзка между тях.
При други обстоятелства…

 

Когато се прибра и се опита да заспи, в съзнанието й започна да се прокрадва едно лице, с което не беше се сблъсквала месеци наред.
Лицето на Хармън Кърт.
От много време Кърт представляваше толкова интимен кошмар, че никога не мислеше открито за него. Той винаги се рееше вляво или вдясно от представите й, съсредоточени в пътя напред.
Да, Кърт я бе насочил по този пъти той я чакаше в края му. Той беше изворът на амбициите й. Денят на срещата й с него бе сложил началото на разписанието, по което се движеше сега. По пътя си към него беше прегазила Тина Мерил.
Светът на Кърт бе наранил Тина и в този свят Ани бе достигнала първия си голям успех.
Беше ли реален? Беше ли единствен? Нима първите й години в «Сирена» бяха просто епизод, който неизбежно щеше да я заведе при Кърт и да я вкара в още по-тревожната гора от опасности, през която си пробиваше път сега?
Сънят я пощади от отговорите на тези въпроси. Но с него изплуваха спомени от времето много преди Хармън Кърт, дори много преди «Сирена» — време, когато мисълта за преуспяване и кариера не бе прекосила детското й съзнание.
Тези спомени бяха болезнени. Връхлитаха я с разкривени усмивки като необичани стари познати. Мяташе се в леглото, защото не искаше да си губи времето с тях дори насън, защото умът й бе извърнат към бъдещето и мразеше да блуждае из миналото.
Прогонени от мислите й, когато беше будна, те мълчаливо се появяваха в пейзажа на сънищата й. Не можеше да знае, че в тях би намерила отговора на въпросите си, защото ги бе заключила зад желязна врата преди почти цял човешки живот.

 

XIV

 

Дълго време беше вярвала, че с раждането си е убила своята майка. Въобразяваше си, че затова живее сама с татко.
Но Хари Хавиланд беше добър и чувствителен баща. Той усети подсъзнателната тревога на дъщеря си, преди тя да навърши шест години, и й разказа достатъчно голяма част от истината, за да я накара да спре да фантазира за вината си.
Ако знаеше истинската причина за безпокойството й, щеше да й каже още повече.
— Майка ти беше много красива — каза й той — и много те обичаше. Но умря, когато ти беше още бебе. Наложи се да постъпи в болница и там почина.
Той се усмихна, хубавите му сини очи бяха уморени, но не губеха искрицата обич и закачливост зад очилата с дебели рамки. Ани седеше в скута му, опряла гръб на доста големия му мек корем, и клатеше крака, преметнати през коленете му.
Взе ръката му и попита:
— Мъчно ли ти беше, когато тя умря?
Той кимна, трогнат от откровеността й.
— Бях тъжен много дълго време. Но имах теб, принцесо, и затова ми мина.
Тя се обърна в скута му и погледна благото му лице. За нея то носеше утеха и подкрепа като земята под краката й. Не забелязваше, че слепоочията му са вече посребрени въпреки младата възраст, не забелязваше, че се състарява с всеки изминал ден.

 

Единствената снимка на мама беше черно-бял портрет, сложен в рамка на тоалетната маса на Хари. Когато Ани беше малка, снимката стоеше толкова високо, че оставаше почти невидима. Но тя растеше и снимката се приближаваше. Промъкваше се на пръсти да я гледа, когато баща й отиваше в кантората си в града, а госпожа Дайон се въртеше из кухнята.
Не можеше да разбере защо бе избрал снимка, която показва мама само в профил.
Образът се усмихваше приветливо. Носът й бе правилен и деликатно оформен, скулата — изискано очертана. Блузата бе леко набрана на гърдите и подчертаваше закръглени и красиви рамене.
Но изражението на очите й бе скрито от профила.
Мама е била красива. Това поне беше ясно.
А фактът, че е умряла трагично толкова млада, изпълваше детския ум на Ани с романтични трепети. Мама наподобяваше на легендарна героиня, чиято участ я бе отнесла далече от този свят. Лицето й бе като профил върху римска монета, посветена на императрица, по-велика от живота. Красотата и добротата й бяха изсечени от метал, по-фин от човешката плът.
Така се изграждаше митът на Ани. Пазеше го дълбоко в себе си и избягваше да проверява истинността му.
Подобно на всички митове, той запази блясъка си, докато времето и любопитството не започнаха да го опетняват.

 

Когато безгрижните години в първите класове отстъпиха на прогимназията, Ани започна да усеща, че е обект на необичайно и смущаващо внимание в градчето Ричланд.
Беше приятно място за прекарване на детството. Сгушено в хълмистия район на Фингър Лейкс, на осемдесет километра южно от езерото Онтарио, то имаше чаровно пасторална атмосфера, въпреки че се намираше съвсем близо до Рочестър, Сиракюз и Бъфало.
Но като всички малки градчета, Ричланд бе изключително съсредоточен в себе си и общественото му око бдеше и за най-дребните човешки слабости на своите жители.

 

Когато отиваше на училище, разхождаше се по познатите тротоари на път към къщи или пазаруваше в големите магазини на Мейн Стрийт, Ани долавяше зад гърба си странен шепот и неестествено мълчание.
С юношеска чувствителност започна да разбира, че Хари Хавиланд е почитан гражданин на Ричланд, който принадлежеше на едно от двете най-стари и влиятелни семейства в града, но около брака му, свършил със смъртта на младата му съпруга, има нещо неприятно и дори скандално.
Естествено, Ани бе последният човек, на когото някой в града би казал истината по такъв въпрос. А не се осмеляваше да го постави пред Хари, чието преклонение пред паметта на жена му беше колкото непоклатимо, толкова и рядко обсъждано.
Освен това драгоценните детски вярвания на Ани бяха тъй силни, че самата мисъл за подобен разговор изглеждаше невъзможна.
Упорито отвръщаше глава от натрапчивата истина, която я следваше по петите, докато един ден това стана невъзможно.

 

Караше колело с Джийнин Спенсър, единствената й близка приятелка в квартала. Майката на Джийнин стоеше на верандата на къщата им с Мериън Бландиш — стара мома и клюкарка.
Момичетата оставиха колелата си на тротоара и Джийнин я поведе към задната страна на къщата. Ани вървеше след нея, но когато мрежестата кухненска врата се затвори зад гърба на Джийнин, се сети, че е забравила ученическата си чанта на зелената площ, и излезе да си я вземе.
Спряха я гласовете откъм верандата, защото тонът им бе доверителен. Остана заслушана зад плета, боеше се да помръдне, за да не я видят.
— Много е хубавичка. — Беше пресипналият глас на госпожица Бландиш. — И тялото й започва да се оформя. Помни ми думата какво ще стане.
— О, Мериън… — долетя укорителният глас на майката на Джийнин, която очевидно бе запозната с теориите на приятелката си.
— Виждаш признаците не по-зле от мен, тъй че не го отричай. — Госпожица Бландиш беше увлечена и настойчива. — Ще бъде като майка си. Кръвта вода не става. Онази жена така кръшкаше, че закичи Хари с рога пред целия град. Отвращавам се само като си помисля колко мъже са я познавали отвън и отвътре. — Цъкна с език. — А сега горкият ще трябва да сърба попарата и на дъщеря си. Само почакай да видиш какво ще стане, когато момчетата започнат да се въртят около нея. Ще бъде лесна плячка. Просто го носи у себе си. Виждам го в креватните й очи.
Докато госпожа Спенсър изпускаше въздишка на неохотно съгласие, Ани тихичко се промъкна обратно към кухнята, напълно забравила за чантата си. Когато Джийнин й каза, че е бледа като призрак, тя се усмихна насила и прие сандвич с фъстъчено масло. Започнаха да слушат новата плоча на Елвис Пресли.
Същата вечер, преди да си легне, Ани се вгледа дълго и безмилостно в очите си. Приличаха на сребро и аметист с леки нюанси на нефрит, скрити в блестящите гънки на зениците. Повърхността им бе кристално бистра и пронизваща, дълбините криеха тайнствена покана.
Разтревожиха я, защото никога досега не беше ги разглеждала толкова внимателно, и й се сториха очи на непозната.
Креватни очи.
Тази нощ спа лошо, следващата — също.

 

Започна да се замисля върху незабелязвания досега факт, че баща й никога не се среща с множеството си роднини от рода Хавиланд. Поддържаше връзка само с леля Силест, черната овца на семейството, която неизменно ги черпеше с чай и домашни гевречета, когато я посещаваха два пъти в годината. Освен това всяка Коледа и всеки рожден ден изпращаше на Ани по пет долара заедно с поздравителна картичка.
Имаше десетки други Хавиландови. Богати мъже, чиито лица често се появяваха на първите страници на местните вестници, защото работеха в кметството и посвещаваха на достойни каузи време и пари. Хубави жени, които водеха неомъжените си дъщери на празненства в домовете на семейства Даулинг, Патерсън и най-вече Макмилън — всички много богати, в които един ден щяха да влязат като снахи.
Но Ани никога не беше виждала отвътре достолепните къщи на Хавиландови на Мейн Стрийт. Нямаше неделни гостувания, нямаше празнични събирания, нямаше семейни пикници.
Тази мисъл я осени едновременно с факта, че са бедни. Осъзна, че разнебитената къща на Елм Стрийт, в която живееше с баща си, няма нищо общо с къщите на роднините му. Можеше дори да се каже, че е една от най-грозните в тази немодерна част на града, известна сред жителите на Ричланд с прозвището «Дъблин» в чест на ирландските имигранти, които първи я бяха заселили преди стотина години.
За първи път се загледа в купения на старо велосипед, във вехтите мебели на баща си, в очуканата му кола, в износената покъщнина. Хари водеше несретен живот, изпъден от семейството си.
И това изгнание бе причинено от брака му, Ани беше убедена.

 

За кратко време стана прикрита и любопитна към дребните неща. Когато оставаше сама вкъщи, се качваше на тавана и започваше да се рови в старите сандъци и куфари. Преди да разбере точно какво търси, то само попадна в ръцете й.
На дъното на един куфар имаше стара кутия от обувки, пълна със снимки на майка й. Бяха направени с един и същ фотоапарат, очевидно в продължение на няколко седмици от отдавна отминало лято, защото на всички снимки младата жена бе облечена с една от двете си скромни рокли.
Фотоапаратът явно беше евтин и не можеше да прави близки снимки, но Хари го бе фокусирал върху лицето на Алис Хавиланд с любящо внимание. Тя имаше светла вълниста коса, която грациозно падаше на пищните рамене. Ръцете й бяха дълги и изящни, кожата — чиста, а устните — чувствени.
И Ани най-сетне видя очите й.
Бяха също като нейните. Но зад повърхността им се таеше искрица на остра ирония, пълна с прекалено проницателна интелигентност, за да носи истинска доброта. Зад сияйната усмивка се долавяше сянка на хитрост, на хищническа способност да наранява.
Ани се замисли за шушуканията, които бе подочула в Ричланд. Детските й уши не искаха да ги слушат, но не пропускаха нито дума от забранената информация и бяха доловили много неща.
В самотата на тавана почувства, че я обзема неприятен хлад.
Алис Хавиланд не беше родом от Ричланд. Хари се запознал с нея на някаква командировка в друг град. Бракът му беше предизвикал неодобрението на родителите му и бе издълбал пропаст, която така и не се бе запълнила.
Дали Алис не беше лоша жена? Непроницаемата завеса на времето криеше отговора. Но по някакъв начин Ани нито можеше, нито искаше да разбере как времето, прекарано от Алис в Ричланд, бе унизило фатално Хари. И това унижение още го обгръщаше.
Алис беше не просто умряла, както я рисуваше Хари в набожните си спомени. Беше избягала и с изчезването си бе довършила опозоряването му. Смъртта й бе настъпила по-късно.
Това бе всичко, което знаеше Ани. Подробностите потъваха в мрачното мълчание на жителите на Ричланд, в очебийното им нежелание да обсъждат това, което знаеха, пред любопитното малко момиче. Но Ани знаеше достатъчно, за да разбере, че митът за мама е фалшив. Алис Хавиланд не беше мъртвата приказна принцеса. Вместо това се оказа изворът и причината за самотата на Хари и за нещастието на самата Ани.
Но защо?
Докато Ани обмисляше този въпрос, тя забеляза една снимка, много по-впечатляваща от останалите. Беше уловила особено хипнотизиращ поглед в очите на Алис, който сякаш привличаше като магнит фотоапарата и чрез обектива разбиращо проникваше в сърцето на дъщерята.
Ани гледа дълго и внимателно снимката. Кожата й настръхна. Задъха се. Точно както нейните очи в огледалото й се сториха като очи на непознат човек, очите от снимката сякаш откъсваха част от същността й и я запращаха обратно към нея като носещ нещастие талисман.
Преди да успее да отмести поглед, в ума й внезапно проблесна някакъв цвят и движение, твърде кратки, за да ги задържи и определи, но прекалено реални, за да ги отрече. От времето, когато единствената врата към външния свят и единствената защита срещу него бе майка й.
Затвори потресена очи и остана така дълго време. След това върна снимката обратно в кутията и бързо затвори куфара. Когато слезе от тавана и се върна в стаята си, беше спряла да мисли за Алис Хавиланд.

 

От този ден нататък Ани стана експерт по криене на собственото нещастие и най-добрата актриса в света.
Занимаваше се упорито с уроците и когато бележките, които получаваше, й се струваха занижени, открито питаше учителите си защо. Равнодушните им отговори едва прикриваха факта, че в консервативния затворен Ричланд на момиче с нейната семейна история просто не подхожда да се мери с най-добрите ученици.
Ани свиваше рамене, пускаше свежата си млада усмивка и продължаваше да учи.
Удвои домашната си подготовка по математика, точните науки и история, където правилните отговори не можеха да се подминават поради субективни преценки, и скоро повиши общия си успех.
Записа се в отборите по плуване и гимнастика и си проби път до училищните отбори в подготвителната година.
Не обръщаше внимание на факта, че изпълненията й по време на състезания получаваха значително по-малко аплодисменти от страна на ричландската публика, отколкото тези на нейните съотборнички.
Ако мисълта, че Хари Хавиланд се намира някъде в тълпата и вижда хладното отношение към нея, й причиняваше вътрешна болка, тя не я показваше. И нито веднъж не осъзна, че в публиката на другите отбори, неосведомена за опетненото й обществено положение в Ричланд, стотици очи се приковаваха с възхищение в лицето и тялото й.
Защото Ани бе разцъфнала рано и без никакво съмнение беше най-хубавото момиче, отгледано в гимназията на Ричланд от трийсет години насам.
Но в очите на Ричланд красотата й бе срамно напомняне за миналото на майка й.
Изолирана от училищния живот, тя си стоеше вкъщи или ходеше само на тренировки. Пъпчивата Джийнин Спенсър остана единствената й приятелка. Даваше шеговити обяснения на Хари защо не я канят по празненства и купони и не отделяше внимание на факта, че след три години пребиваване в гимназията нито едно момче не я покани на среща.
Работата, спортът и домът запълваха времето й, а се отдаде и на ново увлечение. Записа се в театралния клуб на училището и играеше малки роли в «Не можеш да го вземеш със себе си» и «Арсеник и стари дантели». И тогава, в най-великата вечер на своя живот, тя изигра Лора в «Стъклената менажерия».
Неуморимата режисьорка на клуба госпожица О'Кийф някак успя да накара Тенеси Уилямс да им изпрати телеграма в деня на премиерата. «Желая голям успех на постановката» пишеше в нея и това хвърли във възторг целия малък състав.
Вечерта мина като сън. Ани не само че беше в центъра на вниманието на голяма публика, сред която седеше и Хари Хавиланд, но разбра, че може да контролира това внимание с помощта на темпото и силата на изпълнението си.
След спускането на завесата получи самостоятелни овации, може би повече от съчувствие, отколкото от възторг, но почти не ги чу. Не чувстваше земята под краката си. През тази единствена вечер в своя живот, скрита зад факта, че играе друг човек, тя се усети напълно свободна.
През годините на юношеството не беше осъзнала, че влага актьорските си умения изцяло в личния си живот. Майсторски криеше от Хари Хавиланд, чието влошаващо се здраве го правеше все по-блед и слаб, колко е нещастна и защо.
За Ани времето летеше. Ядоса се единствено, когато в началото на последния клас не я приеха в Националното дружество на отличниците въпреки високите оценки, които бе извоювала от съпротивляващите се учители през трите дълги години.
Макар че успехът й бе по-висок от този на много от кандидатстващите, тайното гласуване на учителите я остави извън дружеството поради «липса на принос в обществения живот».
Това беше единствената вечер, когато Хари видя сълзи в очите й. Когато я попита защо плаче, тя му каза, че е прочела любовен роман с тъжен край, и го прегърна, за да го убеди в голямата си чувствителност.
Пребледнял зад бифокалните очила, Хари я потупа по рамото. Не й повярва, но нямаше как да й помогне.
Две седмици преди края на учебната година той постъпи в болница. Лекарствата, които гълташе в продължение на повече от десет години, се оказаха безсилни.
Даде на Ани медальон от слонова кост във формата на изгряващо слънце като подарък за завършване на училището.
— Винаги си била моето слънчице, принцесо — прошепна той, а отслабналата му ръка улови нейната. — Нека това бъде твоят талисман.
Отиде на церемонията по връчването на дипломите без него. Когато се прибра, завари госпожа Дайон потънала в сълзи. Бяха се обадили от болницата.
Хари беше свършил.

 

Ани никога не можа да разбере какъв безстрашен дух я облада от този момент нататък. Беше спокойна и вежлива, когато роднините на Хавиланд се събраха за погребението. Накара местен агент по недвижими имоти да продаде къщата на Елм Стрийт. Продаде на търг и мебелите.
Прекъсна връзките си с Ричланд, без да погледне назад, и взе влака за Ню Йорк с един-единствен куфар в ръка. Намери си стаичка в западнал, но почтен хотел за жени и обиколи Пето Авеню да си купи най-хубавите дрехи, които можеше да намери. Ужаси се от цените, но все пак ги купи и ги облече на другия ден, когато плахо тръгна да обикаля агенциите за манекени в Манхатън.
За свое изумление разбра, че твърдата решимост превъзхожда страховете й. Знаеше какво иска. Щом красотата й можеше да я плаши в миналото, можеше и да я впрегне да изгради бъдещето си.
Половин час след като мина през вратата на «Сирена», се озова в претъпкано студио, където група гримьори, фотографи, импресарии и началници я оглеждаха втренчено. Бръщолевеха нещо на неразбираем жаргон, снимаха я и най-сетне я оставиха на мира.
Двайсет минути по-късно дойде приветлива жена на средна възраст с бифокални очила и седна до нея.
— Аз съм Рене — представи се тя. — И така, наистина ли искаш да станеш манекенка?
— Да — отвърна Ани. Бъдещето й се струваше толкова неясно, все едно, че се съгласяваше да тръгне за Марс.
— Е, поздравявам те. — Рене Ерийнбаум протегна ръка. — Получаваш място при нас. Хайде, ела. Имаме много работа.
Преди да поеме дъх, Ани под ръководството на Рене подписа договор, който й носеше солидни доходи, започна да участва в стотици модни ревюта и да вижда снимките си по рекламните плакати, окачени в големите универсални магазини.
Беше поела своя път.

 

Напук на всичко, което беше слушала за ужасите на големия град, Ню Йорк се оказа истинско откровение за нея по отношение на дружелюбието и чара си. Рене й намери апартамент, в който заживя с още една манекенка. Започна да изучава стотиците интересни кътчета на града. Записа се в Нюйоркския университет.
Лесно печелеше приятели. За няколко дни се почувства повече у дома в пулсиращия свят на Манхатън, отколкото през целия си живот на Елм Стрийт в Ричланд.
Млади мъже, свързани и несвързани с професията й, скоро започнаха да я водят на кино, на театър и дори на балет. В началото бе поразена от новото усещане, че я възприемат като нормално интересно момиче, но скоро се научи да приема всичко това като приятен житейски факт.
В продължение на три чудесни години Ани просто тънеше в блаженство, че е това, което е, в свят, който не си правеше труда да я сравнява с другите, не се занимаваше с общественото й положение и не клюкарстваше за личния й живот. Анонимността на Ню Йорк силно й допадна.
На двайсет и една години бе твърдо стъпила на пътя към процъфтяваща кариера на манекенка и висше образование. Беше щастлива и в мир със себе си. Не си даваше труда да крои планове за бъдещето, защото настоящето й се струваше безкрайно приятно и му се наслаждаваше от все сърце.
И тогава Рене я изпрати в Холивуд да се пробва за участие във важна роля в новия филм, подготвян от великия Хармън Кърт от «Интърнашънъл Пикчърс». Качи се на самолета без колебание, понесена от приключенски дух.
Беше изгубила навика да се сблъсква с несправедливостта.
Но благодарение на Хармън Кърг никога вече нямаше да бъде толкова наивна.

 

XV

 

Ани продължи да получава роли. Рекламата за «Дейзи» бе само началото.
Проучваше внимателно всяка постановка, която се готвеше в Ню Йорк, както чрез официалните обяви в театралните вестници, така и от слуховете, които чуваше от своите боричкащи се колеги.
Всяка възможност налагаше военни приготовления. Научаваше всичко възможно за хората, които отговаряха за нея. Разузнаваше кой продуцент е сексуално разюздан, коя звезда е хомосексуалист, кой режисьор досажда с вниманието си към жените. Разбираше кой пие прекалено много, кой е комарджия, кой е зле със здравето, коя актриса е капризна поради критична възраст, чия кариера е във възход и чия е стигнала зенита си.
Търсеше слабото звено — някой влиятелен продуцент, който да се поддаде на чара й, но без да влиза в сексуален сблъсък, при който би трябвало да избира между физическия контакт и загубата на ролята.
В много от постановките нямаше слабо звено и Ани хладнокръвно насочваше вниманието си другаде. Но благодарение на внимателните проучвания откриваше възможности, които даваха резултат.
Намери си роли в още две реклами през лятото и есента. Получи малки ролички с думи в две привлекли вниманието пиеси «Оф Бродуей», но за жалост и двете се играха твърде кратко време. Ала все пак я забелязаха.
В резултат на все по-голямата й известност, предложенията от «Сирена» да демонстрира дрехи направо заваляха. Ани приемаше, защото бяха доходни и винаги излизаха по централните страници на най-скъпите модни списания, където нейният елегантен и чувствен образ ставаше все по-търсен.
Участва във втори, все така успешен рекламен клип за «Дейзи», поставен отново от Хал Пари, и направи няколко серии реклами в списания за същия продукт. Хал гледаше на Ани като на неразделна част от новата си кариера, като на свой «талисман», и я водеше да обядват в «Клуб 21» или Руската чайна винаги когато времето и на двамата позволяваше. Обичаше да я показва като новото си откритие и се забавляваше от мисълта, че хората, които ги срещаха заедно, сигурно се чудят доколко е близък с нея.
Тя му дължеше сърцето и душата си и това усещане му допадаше.
Но Хал не можеше да знае, че магията на чара й не беше запазена единствено за него. Всяка седмица тя изнамираше нови жертви, внимателно подбирани по степента на своята податливост. Самият Хал беше парадигмата, въз основа на която оформяше другите си завоевания, и всеки един от тези хора оказваше влияние, не по-малко от таланта й, за получаването на новите роли.
В най-преситения град, в най-свирепата професия Ани бързо се превръщаше в свеж полъх. Никой не можеше да устои на зрялата й младост и жизненост и на уханната й чувственост.
Единственото изключение, разбира се, беше Рой Диран, за когото Ани не можеше да стане сексуален обект, но често беше дъщерята, която никога не бе имал.
Не казваше нищо за независимите й начинания, въпреки че не пропускаше да гледа рекламните й клипове и сценичните изяви, които неизменно го впечатляваха.
Направи й конкретна услуга.
Проведе кратък телефонен разговор от нейно име и я изпрати на прослушване в «Сенчъри Плейърс» — «Оф Бродуей», театрална компания, ръководена от ексцентричния, но блестящ директор Тийг Макинс.
Тийг се оказа огромен, креслив шотландец с пищна брада, който се влюби от пръв поглед в Ани и й даде ролята на Офелия в авангардна постановка на «Хамлет», която компанията му готвеше в стар театър на Четиринайсета улица.
Ани внесе в ролята комбинация от трагична невинност и игрива чувственост и Тийг я задържа в състава, като й даваше роли в пиеси на Олби, Генет, Пирандело, Чехов, Ибсен и някои авангардни драматурзи, чиито работи представяше. Имаше дори възможността отново да изиграе Лора в «Стъклената менажерия» и бе поразена, като разбра колко се е отдалечила от искрения прочит, който бе направила на текста на Уилямс като гимназиста.
Разбира се, пиесите на «Сенчъри» никога не се играеха дълго, салонът рядко се пълнеше и заплащането бе мизерно. Но опитът бе ценен за Ани. А Тийг Макинс бе друга версия на Рой Диран — един голям учител.
По време на сценичната си работа Ани бързо започна да разбира все повече неща за драматургията, структурата, темпото и магията на думите. Докато се учеше да изгражда изпълненията си с помощта на хиляди трикове по отношение на ритъма на ролята, научени от Рой и Тийг, започна да усеща и невидимата ръка на драматурга, независимо дали бе живял преди триста години или вчера.
Така направи едно откритие, което скоро щеше да се превърне в нейна страст. Компанията на Тийг постави повторно пиеса, играна преди двайсет и пет години. Пиесата се казваше «Парабола» и беше от неизвестен навремето автор на име Деймън Райс, който междувременно бе спечелил няколко награди «Пулицър», международни литературни награди и награди «Тони» за пиесите и романите си и който през последните години бе пожънал голям успех в Холивуд с оригиналните ек сценарии.
«Парабола» бе истинско откровение за Ани. Беше писана, когато Деймън не бе навършил трийсет години, но бе наситена с психологични внушения като работа на голям майстор. Човек можеше да усети здравите нишки на съучастие, амбивалентност, потисната любов и омраза между героите на Райс дори когато си разменяха обикновени и очевидно маловажни думи.
«Парабола» приличаше на следващите по-известни творби на Райс единствено по мрачния си трагичен тон. Страстта на героите му ги тласкаше неумолимо към крушение, за което почти копнееха. И все пак човек напускаше театъра, или в случая с Ани — сцената, със странно чувство на опиянение. Самата гибел изглеждаше прелестна под перото на Райс, защото геният му се състоеше в откриването на космически конфликти в обикновения човешки живот, конфликти, които предопределяха бурни съдби.
Когато «Парабола» слезе от сцената, Ани усети непреодолимо желание да гледа петте успешни филма на Райс, направени в Холивуд, и да прочете всички негови книги. Бяха еднакво красиви и тревожни и оставяха незабравим естетически привкус.
Един ден в антикварна книжарница на Четирийсет и четвърта улица Ани откри старо издание на «Парабола» с меки корици, на чийто гръб имаше снимка на Райс от времето на написването на пиесата.
Лицето му силно я впечатли. Беше пълно с младежка гордост и арогантност зад проскубана брада, а малките му пронизващи очи горяха с разяждаща интензивност, която би могла да му бъде вдъхната единствено от Бога.
С изненада осъзна, че досега не го е виждала въпреки широката му известност като признат гений на американската литература. Сигурно, помисли тя, съм виждала десетки негови по-късни снимки в книжарници, списания и дори по телевизията. Липсата на спомен за това й се стори странна.
Колкото и да се разстройваше от произведенията му, реши да продължи да ги изучава, защото подобно на всички, които се поддават на омаята на някой гений, тя усещаше, че Райс изважда на преден план в сюжетите си нещо познато и за самата нея, въпреки че бе дълбоко погребано под защитните слоеве на личността й.

 

— Браво, Ани — казваше Бари Стейн, когато се запознаваше с новия договор, който му носеше. — Продължавай в същия дух.
— Това правя — бе неизменният отговор.
За свое смущение Бари осъзна, че едва ли може да се нарече импресарио на Ани Хавиланд. Той само четеше договорите и ги подписваше, където трябва. Тя сама си намираше роли с помощта на находчиви трикове, които го смайваха. Знаеше, че сезонът е лош за младите актьори, а ето че тя непрекъснато получаваше роли.
Междувременно Ани продължаваше да хвърля цялата енергия и хитрост в борбата да си намира работа. Преследваше настървено ролите и го признаваше. В сърцевината на тази нейна мания прозираше нещо кръвожадно и нечовешко, сякаш се стремеше не към успех, а към власт, към властта да кара да се случват неща, да отстранява хора, да променя другите и себе си.
Не се осмеляваше да се поддаде на такива мисли, защото я лишаваха от малкото равновесие, което й бе останало.
Намирай работа. Получи нова роля. Създай друг образ. Накарай ги да те забележат. Продължавай да работиш! Нека продуцентите я ангажират поради други съображения, ако така им допадаше повече, само да я ангажират! И нека публиката ръкопляска поради каквато и да било неизвестна причина, която се крие в многобройните й сърца. Стига това да й дава достъп до театъра, да й предоставя скъпоценната възможност да изиграе ролята си и по този начин да омае хората.
Работи, работи, работи. Намери още работа! Не спирай да работиш! Всичко друго загиваше пред това единствено желание. Приличаше на ракета, водена от сила извън собственото й разбиране. Талантът я изгаряше и напираше тъй нетърпимо, че трябваше да го вади на показ на всяка цена.
С изненада установи, че във вихъра на този лудешки вихър се долавя ироничен глас, който я поздравява, че се е поддала на този унищожителен процес.
Това беше гласът на критиката.
Критиците без изключение я превъзнасяха до небето и въздействието на думите им се ограничаваше само от големината на ролите й или от постановките, в които играеше.
Ани не обръщаше внимание на подробностите в коментарите за играта й не само защото Рой стотици пъти я бе предупреждавал да не чете критики, но и защото написаното винаги й се струваше несъществено по отношение на вложеното от нея в даден образ и на самооценката й за ролята. Но фактът, че тези блестящи отзиви съществуваха, сам по себе си беше важен. Ани знаеше, че кариерата й е достигнала връх, на който не бива да си позволява да се задържа прекалено дълго. Разписанието й не можеше да бъде нарушавано.
А освен това със или без добри отзиви работата не я доближаваше до Холивуд, където знаеше, че се намира следващият поврат на съдбата й.

 

По настояване на Ани Бари Стейн отпътува за Западното крайбрежие да опипа почвата за подходящи изяви.
Готова съм да приеме всяка роля, обясни му тя. Няма значение колко е малка, стига да я предлага холивудска компания. Телевизията също би свършила работа, трябваше й единствено камера, пред която да застане.
Когато се върна с празни ръце, тя изглеждаше повече замислена, отколкото разгневена.
— Трябва да имаш търпение — утеши я той. — Никой не може да си намери работа на Западното крайбрежие. Успокой се и остани в Ню Йорк. Тук те познават.
— Грешиш. — Ани поклати глава. — Хората познават лицето ми от рекламните клипове и снимки. Но не знаят коя съм. Аз съм лице без име. Дори онези, които са ме гледали в театъра, не ме свързват с име, защото още не съм достатъчно на показ.
Бари въздъхна.
— Ани, ние, импресариите, имаме една поговорка. Най-напред идва признаването, а после разпознаването. Най-важното е да показваш лицето си пред публиката. Тя скоро ще открие коя си. Ще станеш известна за една нощ след някоя сполучлива изява. Наистина! Спри да се тревожиш.
Но той не разбираше причината за тревогата й. Неуспехът му да й намери работа в Холивуд беше просто лакмусът, който потвърди подозренията й за невидимите пречки, пред които щеше да се изправи там.
Знаеше, че и най-влиятелният импресарио не би се справил. Не, наистина нямаше работа.
Нямаше да има никакво значение дали се е изкачила до върха на бродуейската стълбица и дали всички критици в града са в краката й. Пак нямаше да може да си намери работа в Холивуд.
Тоест нямаше да може, ако я търсеше по каналите на холивудската йерархия, оглавявана от Хармън Кърт.
В една снежна декемврийска сутрин Ани седеше на тавана си на пет хиляди километра от целта и четеше вчерашен брой на «Лос Анджелис Таймс». Беше прегледала сто пъти местните новини за расовите безредици, свличанията на почвата, смога и уличното движение. По някаква ирония забеляза обява, че щатското законодателство възнамерява да връчи своята награда за заслуги на Хармън Кърт за изключителната му служба в полза на обществото, заедно с благодарствена резолюция, която да бъде прочетена и включена в стенограмите на Конгреса.
Ани се усмихна и тихичко кимна в знак на признание за силата на противника. Но доброто й настроение бързо угасна, защото следващият прочит на калифорнийските новини я остави без искрица надежда.
Очите й започнаха безцелно да шарят по страниците с обяви.

 

XVI

 

Лос Анджелис
3 януари 1969
Ал Кантийл беше силно разтревожен.
«Кантийл & Бийл» — над десет години водеща фирма за внос на леки коли в Лос Анджелис, сега губеше пари. И то бързо.
Стимулите за производство на американски коли, съчетани с евтиния бензин, ниската безработица и голямото количество пари у населението, бяха снижили продажбите на «Кантийл & Бийл» с трийсет процента през последните две години. Американската подозрителност към чуждестранното производство в разгара на продължаващата лудост във Виетнам допълнително влошаваше нещата.
Ал беше нахлул във вноса, когато привлекателните миниатюрни чуждестранни коли представляваха само каприз. Това бе единственият сигурен начин малка фирма да пробие на пазара.
Но сега този каприз му излизаше солен.
Трите магазина на фирмата в Лос Анджелис се концентрираха върху продажбата на стари коли в трескаво усилие да задържат потока от загуби. Но ако скоро не се забележеше прираст, щеше да се наложи да се затвори една, а може би и две зали за коли.
По съвет на счетоводителите Ал Кантийл убеди партньора си Джери да наблегнат на местната рекламна кампания. Традиционната реклама на «Кантийл & Бийл» започна все по-често да се появява по телевизионната мрежа в необичайни часове — по време на вечерните филми по Канал 4, който по традиция се спонсорираше вече десет години от фирмата.
Рекламата, превърнала се буквално в институция за редовните нощни телевизионни зрители, показваше двамата обемисти мъже на средна възраст, собственици на фирмата, застанали до една или друга лъскава вносна кола, чиято цена беше гордо изложена, докато обсъждаха качествата й и свършваха с едновременното възклицания: «Купувайте от Кантийл & Бийл»!
Ал Кантийл и Джери Бийл бяха едни от стълбовете на Лос Анджелис.
Но бяха и на път да фалират.
Бракът на Джери с Дорис Бийл от години висеше на косъм. Ал, роден Алонсо Кантеле от Детройт преди петдесет и четири години, не беше в по-завидно положение. Жена му Шърли бе навлязла в критичната възраст, бе станала много сприхава и вече повече от година не му разрешаваше да спи с нея.
Синът им Дейвид, постъпил в театрален колеж, показваше всички симптоми на обратен и почти всяка събота и неделя вземаше колата на Кантийл да ходи до Сан Франциско.
Дъщеря им Лиа, толкова възхитителна на тринайсетгодишна възраст, се бе превърнала в ужасяваща пубертетка, която се влачеше с негодния за нищо син на богатите им съседи Лагадон. Момчето беше разглезен хлапак и Ал подозираше, че употребява наркотици. Беше блед, подсмърчащ и със зловещ вид, носеше какви ли не амулети, които да подхождат на мазната му коса, и правеше на Ал знака на мира, като се усмихваше всезнаещо всеки път, когато идваше да вземе Лиа.
Семейството се разпадаше. И ако нещата не потръгнеха, скоро «Кантийл & Бийл» щяха да бъдат разпродадени на загуба и Ал на средна възраст трябваше да започва борба за нова кариера.

 

Тези горчиви мисли се въртяха в главата на Ал един четвъртък сутринта, докато пиеше обичайното си кафе със сметана и захар и се взираше в купищата фактури, които свидетелстваха колко зле върви бизнесът.
Джери, както винаги, беше на игрището за голф. Това бе отговорът му на всички проблеми.
На вратата се появи секретарката със скептичен поглед над очилата.
— Едно момиче иска да ви види. Твърди, че е по важен въпрос. Не иска да каже за какво става дума.
Ал раздразнително стана и погледна през стъклената врата към чакалнята. Подозрението му се смеси с неуспешен опит да сдържи възхищението си, когато забеляза момичето, седнало на тапицирания с изкуствена материя диван до охладителя за вода.
Момичето вдигна поглед и му отправи слънчева усмивка. Махна му и отметна пищните вълни на гарвановата си коса над изящно рамо, скрито под кожено яке.
Ал мислено хвърли жребий.
— Поканете я, но за малко — обърна се към Маргарет, за която знаеше, че говори по телефона с Шърли поне два пъти седмично.
Секретарката кимна, момичето стана и гъвкаво влезе в кабинета му с преметната през рамото чанта.
— Госпожице?… — каза Ал и й посочи стола пред писалището си.
— Хавиланд — отговори тя. — Ани Хавиланд. Благодаря, че ме приехте, господин Кантийл.
— Е? — Ал допря връхчетата на пръстите си и изпитателно се вгледа в очите й. — На какво дължа удоволствието?
— Ще ви обясня веднага — започна тя и кръстоса крака. — Смятам, че можем взаимно да си помогнем. Аз търся интересна работа в областта на рекламата, а ако подозренията ми се окажат правилни, и вие имате нужда от помощ в същата област.
— Не разбирам — отбеляза Ал. — «Файори & Сие» от години ни представят добре. Не знам какво ви е довело тук, госпожице…
— Наричайте ме Ани. Тук ме доведе фактът, че «Кантийл & Бийл» през последните две години са загубили повече от един милион долара и че парите, които харчите за онези омръзнали на всички стари реклами, са хвърлени на вятъра.
Ал почервеня.
— Слушайте, млада госпожице — сряза я той. — Не ми трябва човек, който идва от улицата и започва да ме учи как да въртя бизнеса си. А сега, ако желаете да купите кола…
Тя рязко се изправи. Видът на потрепващите под панталона бедра почти спря дъха на Ал. Реши да бъде по-вежлив с нея.
— Точно това искам да ви кажа и аз — заяви тя и отметна непокорна къдрица от бузата си. — Ако исках да си купя кола, щях да погледна в каталога коя кола отговаря на облика ми. Вашите реклами представят Кантийл и Бийл като двама търговци на стари коли с наднормено тегло, които търсят глупаци. Лично аз бих потърсила нещо по-изчистено и модерно, не толкова банално. — Усмихна му се. — Не исках да ви обидя за наднорменото тегло. Всъщност вие сте привлекателен мъж, господин Кантийл. Имах предвид рекламата.
Ал се чудеше каква ли е истинската й цел, но сетивата му не можеха да се откъснат от главозамайващото й тяло. Не беше виждал толкова красиво момиче в плът и кръв.
— Какво предлагате? — попита той.
— Обмислих нещата — отвърна тя. — Смятам, че имате нужда от момиче в рекламата си. Момиче, което да даде на продукта ви по-младежки и игрив облик.
— Като вас — процеди Ал през стиснати зъби.
Тя кимна и косата й затанцува около раменете.
— Бих искала да ви покажа нещо, ако имате на разположение свободна минута. В залата с колите.
Той сви рамене и тръгна след нея. В залата тя отвори вратата на една от новите му закрити коли и седна зад волана. Върза колана около кръста си и погледна нагоре към него.
— Елате при Кантийл и Бийл — изрече дрезгаво и лека усмивка изви устните й — и си купете нещо удобно, както направих аз.
Коланът обгръщаше тънката талия, а горната му част сякаш галеше гърдите й. Ал я гледаше заинтригуван.
— Кантийл и Бийл ми дадоха възможност за нови усещания — прошепна тя и му отправи нов поглед отдолу на горе, а коленете й зашаваха под волана. — Защо не им позволите да сторят същото за вас?
Изпълнението й беше тъй чувствено, че Ал едва не се изчерви.
Тя продължи да се усмихва и очите й хипнотизиращо приковаха погледа му.
— Добре — предаде се той. — Убедихте ме да обядвам с вас.
— Дадено. — Откопча колана и с лекота се измъкна от колата.
Ал пое нежната ръка, за да й помогне. Усети в слабините глад, стократно по-силен от онзи в стомаха. Мога поне да я изслушам, реши той. Ако разговорът не доведеше до никъде, поне щеше да прекара един час в компанията й. Човек можеше да преживее хиляди фантазии за един час.
Но от друга страна, току-виж, се получило нещо.
Не беше правил любов с жена си от единайсет месеца.

 

Ал Кантийл така и не разбра какво се случи с него.
Тласкан от необясним импулс да впечатли красивото младо момиче, което нахлу в най-потайните кътчета на затруднения му бизнес, той я заведе в един от най-интимните ресторанти на булевард Уилшър.
Там обсъдиха концепцията за новия облик на «Кантийл & Бийл». Всичките му аспекти бяха в противоречие с идеите на Ал не само за самия него и корпорацията, но и за облика на прозаичните, строго икономични вносни коли, които продаваше.
Но след две чаши мартини и трийсет минути вглеждане в огромните сребристи очи нещата започнаха да му изглеждат смислени.
По-късно следобед той изтрезня, дълго се разглежда в огледалото на мъжката тоалетна в магазина за коли и реши, че «Файори & Сие» трябва да бъдат уведомени за новата му идея и младата жена, която лично бе изнамерил за участие в главната роля.
В началото Мартин Файори изглеждаше скептичен. В края на краищата той и неговата агенция бяха превърнали «Кантийл & Бийл» в лосанджелиска институция. Усмихнатите изобретателни лица на двамата търговци бяха неделима част от късните предавания и хилядите стари филми по телевизията. Техният лозунг — «Купувайте от Кантийл & Бийл», беше скъп на Мартин Файори като собствена рожба, защото го беше измислил сам преди повече от десет години.
От друга страна, от известно време се тревожеше за финансовото състояние на Кантийл-Бийл. Рекламата струваше скъпо на клиентите му, а те главоломно губеха пари. Ако нещата продължаваха така, скоро щяха да потърсят друга агенция или изобщо да престанат да рекламират. Тъй че Мартин Файори беше склонен да изслуша идеите на Ал Кантийл.
А момичето, Ани Хавиланд, изглеждаше така, че Мартин не можа да не прояви интерес. Зачуди се какви ли са в действителност връзките на Ал с нея. Публична тайна беше, че Шърли Кантийл го е изритала от леглото си преди месеци и че Ал — иначе примерен съпруг, никога не се отказва от някоя невинна връзчица за разнообразие.
Мартин Файори слушаше и очите му се местеха от Ал към момичето и обратно. Когато свършиха, той се усмихна.
— Да заснемем няколко пробни касети.

 

Джери Бийл, който беше заминал на двуседмична почивка в Палм Спрингс да играе голф, не беше чувал за новите планове на съдружника си и когато се върна, откри на писалището си съобщение да отиде на среща с Ал при «Файори & Сие» за «малка изненада».
Загорял повече от обикновено под редеещата коса, Джери седеше в кабинета на Мартин Файори. Изгасиха лампите и пуснаха видеото.
Това, което видя, го накара да примижи.
Зад волана на малка лъскава вносна кола седеше Ани Хавиланд. Ушитият по поръчка панталон прилепваше по изваяните ханш и бедра, тясната деколтирана фланелка без ръкави разкриваше очертанията на твърди гърди, изящни бели ръце се открояваха на фона на волана, който държеше.
— Дойдох при Кантийл и Бийл за нещо удобно. — Усмихна се. — И, повярвайте ми, тръгнах си удовлетворена. Ако шофирате за удоволствие като мен, защо не дойдете при нас? При Кантийл и Бийл ще сключите супер сделка.
Обгърна колана около талията си. Горната му част се впи между гърдите й.
Появи се надпис: «СЕКСИ ХОРАТА СА ТУК ПРИ НАС» и рекламата свърши.
Ал Кантийл се обърна към стъписания си съдружник. Под палмспрингския загар Джери Бийл бе силно пребледнял.
— Е? — попита Ал. — Открихме врага и се оказа, че това сме ние, друже. Защо за разнообразие да не опитаме нещо ново?
Мислите на Джери препускаха отчаяно. Беше му писнало от Ал Кантийл. Години наред мечтаеше Ал да откупи неговата част, а той да се оттегли и да се посвети на голфа. Но при огромните загуби напоследък мечтата му доста се беше отдалечила.
И ето че сега неизвестно откъде изникна това момиче с вълниста коса, креватни очи и прелъстителна усмивка. Беше направо невероятна. Ако на Божия свят имаше нещо, което да оправи един боледуващ бизнес, това бе тя.
— Щом смяташ, че ще има полза, Ал — започна предпазливо той, — нищо не губим да опитаме.
Ал се усмихна.
— Считай договора за сключен, Марта.
Всички в стаята се ръкуваха. Ал гордо измъкна Ани от стаята.
В продължение на две седмици непрекъснато беше с нея или говореше по телефона, пак с нея. Но не беше успял да се приближи дори с един сантиметър към красивото тяло, което развяваше пред очите му.
Но това изглеждаше някак без значение. Нещата, които правеше на видеокасетата, бяха толкова огромни, че надеждите му за бизнеса компенсираха самотните фантазии, пробудени от плътта й.

 

За първи път излъчиха рекламата в края на февруари. Беше решено да се появи по време на филм, който се харесваше на младежта.
Резултатът бе светкавичен и сензационен.
На следващата сутрин залите на «Кантийл & Бийл» бяха два пъти по-пълни с купувачи, отколкото във всички съботи през последните шест години.
Мартин Файори се беше оказал достатъчно съобразителен да постави между новите коли няколко цветни плаката на Ани в цял ръст и естествена големина, около които сновяха клиентите.
Обадиха се по спешност в домовете на десетина търговци и прекъснаха почивния им ден, за да успеят да се справят с рязкото натоварване.
Никой не намери време да обядва и дори да пие кафе. Денят се изниза трескаво под знака на дрънкането на ключове, затръшването на врати, пробни обиколки, фактури и кредитни договаряния.
Когато затвориха, «Кантийл & Бийл» отчетоха най-добрия съботен ден от основаването на фирмата. Новият им облик за една нощ разруши старата представа за тях.
Пуснаха пак рекламата в събота вечерта и във всички спортни предавания в неделя.
В автомобилния бизнес новините се разпространяват бързо и всеки голям продавач на коли от Малибу до Сан Бърнардино настрои телевизора си на канала, по който показваха рекламата. Останаха впечатлени от смелостта на «Кантийл & Бийл» да се разделят с отдавна утвърдения си облик. Опитът им заслужаваше похвала, въпреки че изглеждаше отчаян на фона на огромните им загуби.
Три търговски фирми за продажби на коли гледаха рекламата с особен интерес. Защото никога нямаше публично да обявят объркването си.
Дон Макарти от «Пасифик Мотърс» веднага позна Ани Хавиланд. Преди четири седмици се беше обърнала към него със същата идея, но секретарката му вежливо й посочи вратата.
Пол Пьотровски от «Уест Сайд Импортс» разпозна в Ани хубавата млада жена, която преди около месец се беше появила в чакалнята му, но той отказа да я приеме, тъй като в момента при него бяха жена му и дъщеря му.
Дийн Фератин от «Фератин Мотърс» почервеня като цвекло, когато видя рекламата. Ани Хавиланд му беше демонстрирала всичко, което правеше сега за Ал Кантийл, включително и номерът с чувственото закопчаване на колана.
А той й отказа категорично.

 

XVII

 

Лос Анджелис
16 април 1969
Шест седмици по-късно една петъчна вечер Ани се разхождаше с Бет Холанд по ярко осветен тротоар в южната част на булевард Санта Моника близо до Ла Сиенега, където Бет имаше среща с приятеля си Майкъл да пийнат по чашка, а Ани се готвеше да се прибере вкъщи и да чете, докато си легне.
След смайващия успех на първата й реклама за «Кантийл & Бийл» Ани на два пъти посещава Западното крайбрежие, за да планира серия от продължения на рекламата, и с благодарност прие предложението на Бет да превърне апартамента й в база на лосанджелиските си операции.
Лицето на Ани вече бе направило впечатление на два и половина милиона жители на Лос Анджелис и много от тях вече обмисляха дали една малка евтина вносна кола с бензинов двигател няма да се окаже идеалното превозно средство за редовни пътувания по магистралите въпреки познатите предупреждения, че при евентуални пътни произшествия малките коли са по-опасни от големите.
Ал Кантийл беше на седмото небе, защото беше взел преднина пред мързеливия си съдружник, и едновременно с това увеличи бизнеса.
Джери Бийл отново се замисли върху стария си план да остави Ал да изкупи частта му, а той да се оттегли в Палм Спрингс и да посвети цялото си време на голфа. Но точно в момента работата беше започнала да става прекалено цветуща, за да я изостави.
Самата Ани беше сдържан оптимист относно стратегическото си навлизане в света на познатите лица в периферията на Холивуд. Беше успяла да накара да я забележат, въпреки че тези, които я забелязаха, не бяха нужните хора. Чудеше се какъв да е следващият й ход, след като се беше утвърдила като символ на «Кантийл & Бийл».
Междувременно с удоволствие подновяваше запознанството си с Холивуд. Когато не работеше с Мартин Файори и операторите му, обикаляше района с кола на фирмата, щедро предоставена й от Ал Кантийл. Трудно преодоляваше ужаса си от шофиране по магистралите, защото беше израснала в малко, тихо градче, а в Ню Йорк нямаше кола.
Беше намерила време да поскита из очарователните квартали на юг от Булеварда на залеза, които току-що беше показала на Бет и където се намираха едни от най-известните и станали исторически жилищни сгради.
Бет смаяна слушаше и гледаше как Ани й показва малко познати холивудски забележителности като старата сива къща в Норт Лоръл, където Франсис Скот Фицджералд беше написал «Последният магнат» през последните месеци от живота си, или сградата на Хейуърд Авеню, където бе умрял в ръцете на журналистката Шийла Грем, изтощен от алкохол и отчаяние.
— Дете мое — възкликна Бет и отметна пясъчнорусата си коса, — ти знаеш за това място повече, отколкото аз ще науча за целия си живот. А съм родена зад онези хълмове. Радвам се, че ме доведе тук. Не прилича на Шърмън Оукс, нали?
— Обичам да се запознавам с нови места. Така започват да ми изглеждат истински — рече Ани. — Аз съм родена за туризъм.
Думите й бяха по-верни, отколкото допускаше Бет. През първата си година в Ню Йорк Ани използваше съботите и неделите да изучава всяка уличка, алея и ливада от Батъри Парк до Клойсгърс, като весело пренебрегваше опасностите по тези места, за които я бяха предупредили.
Сега, когато решимостта да си намери работа в Холивуд я караше редовно да ходи там, твърдо предприе същия вид проучване, въпреки че голяма част от него трябваше да направи с кола, тъй като в Лос Анджелис не съществуваше метро.
Но не само чисто туристическите мотиви бяха причина за разучаването на града. Беше убедена, че скоро ще настъпи ден, когато ще прекъсне връзките си с Ню Йорк и ще се установи тук.

 

Мина десетина пъти по Булеварда на залеза от далечните плажове на Пасифик Палисейдс, през хълмовете, до крещящата гротеска на Сънсет Стрийп, и по-нататък — през Флатс, до лудешката бъркотия на магистралите.
Навсякъде филмовата индустрия беше оставила своя отпечатък — изоставени силуети на рухнали от неупотреба студиа, разпадащи се забележителности, булеварди и кръстовища, оголени от легендарния си блясък, подслонили закусвални и вехтошарски магазинчета.
Холивуд беше земя на реликви. От щърбавия надпис «ХОЛИВУД» на Маунт Лий, от който липсваше «О»-то, и неестествените отпечатъци на ръце и крака в цимента пред Китайския театър, обезсмъртяващи велики звезди, много от които вече бяха мъртви или живееха в дълбока старост, забравени от всички, до публичните разпродажби на известен реквизит и костюми — останки от един златен век, които сякаш тъгуваха по знаменитостите, които бяха надживели.
Както твърдяха всички, Холивуд бе потискащо място. Ани не можеше да го отрече. И все пак, докато поглъщаше атмосферата му, тя изпитваше по-скоро ентусиазма на учен, отколкото смайването на турист или разочарованието на критик.
От дните, когато първите примитивни филмопроизводители смущаваха местните собственици на имоти, като използваха тихите им улички за снимачни площадки с допотопните ръчни камери, до великите години на Холивуд и следвоенния упадък, цялата му изпъстрена със събития история беше сбита в толкова малко десетилетия, че много свидетели на раждането на филмовата ера още бяха живи.
Някои от тях бяха суперзвезди, които живееха в монументални къщи по хълмовете. Други бяха боледуващи над осемдесетгодишни старци, доизживяващи дните си в малки къщурки далече от светлините на рампата, в бедно мебелирани стаички във Флатс или в Кънтри Хаус — прославения старчески дом на Холивуд.
Разбира се, почти всички бяха безработни, и то от петдесетте години, когато могъществото на студиата беше угаснало. Но въпреки това бяха тук, много от тях в плът и кръв, подобни на дърветата и тревата на върха на геоложкия разрез в учебника на Ани. Бяха живи въпреки неизбежното разложение, което скоро щеше да сложи край на дните им, но пълни с живи спомени за онези, които вече бяха изчезнали от сцената.
На Ани й ставаше мъчно при мисълта, че много често сбръчканите останки още съществуваха, докато записите на свежата им младост, на великия им талант и слава се бяха разложили и изчезнали.
Използвайки около пет процента от своята армия актьори, режисьори, сценографи и техници, градът продължаваше да прави филми. А най-отчаяните от неговите чакащи и изживели времето си хора се разхождаха с най-хубавите си усмивки и си представяха бъдеще, в което непредсказуемо чудо ще ги върне към живота заедно с кариерата им.
Тези храбри усмивки късаха сърцето на Ани повече от всичко друго. Говореха за почти безумната издръжливост, с която човешките същества се вкопчват в бъдещето дори когато жестоките му пипала вече изпиват живота от телата и мечтите им.
Но въпреки всичко това беше бъдеще, пълно със звънки гласове и умни, любознателни очи. Защото с всеки изминал ден се стичаха амбициозни млади изпълнители, които намираха мястото си в града и пълнеха апартаментите във Флатс наред с испаноговорещите и ориенталски имигранти, които се интересуваха повече от оцеляването, отколкото от славата.
Без да обръщат внимание на историята, която ги обграждаше, без да се стряскат от мизерното си съществуване, изпълнените с надежда идваха да покорят върховете на филмовата индустрия с младостта и таланта си.
Почти всички щяха да си тръгнат с угаснали амбиции. Една шепа щяха да стигнат до върха и може би да се сгромолясат оттам. Но никой не смяташе да се предава.
Ани беше една от тях.

 

Историческите възходи и падения на Холивуд не засягаха само миналото му. Те имаха нужда от бъдеще. А там, където има бъдеще, съществуват и възможности. Това бе ясно за острия ум на Ани. Но оставаше един критичен въпрос.
Как точно щеше да открие пътя към успеха, щом хиляди талантливи млади хора, изгарящи от амбиция и обсадили Холивуд, търпяха провал?
Длъжна бе да успее.
Отговорът беше прост и неформулиран, защото здравият разум отстъпваше на фанатичната вяра и решимост.
Щеше да успее, защото беше длъжна. Никога нямаше да измени на мисията и да зареже разписанието си.
Имаше и още една причина.
Бет Холанд, когато вървеше редом с красивата си съквартирантка, не можеше да знае, че разходките на Ани из Холивуд не бяха чист туризъм. Всеки божи ден тя пътуваше до имението на Хармън Кърт в Холмсби Хилс и спираше с колата срещу железните му порти.
Взираше се в бариерата през предното стъкло и си повтаряше думите, с които Кърт се бе опитал да я изхвърли от собственото й бъдеще.
Никога няма да работиш в Холивуд. Никога.

 

Вървеше към паркинга на булевард Санта Моника, където я чакаше черешовочервената кола на Ал Кантийл. Големите й крачки бяха отсечени и спортни въпреки дългата разходка, която беше направила с Бет.
Беше оживен и шумен, но не особено опасен район. Ани се движеше покрай непознатите кръчми, без да бърза, когато се случи неочакваното.
Очите й бяха привлечени от стила на сградата — смесица от очарователен «Ар Деко» и долнопробна комерсиалност — комбинация, срещана твърде често в тази част на града, и не видя как пред нея рязко се отвори врата.
Доста тежък мъж, облечен в изтъркан панталон цвят каки и карирано ловджийско сако, изхвръкна от бара и се стовари точно в краката й, като за малко не я повали.
Отстъпи назад, за да запаси равновесие. В същия миг разбра, че мъжът е много пиян. Изправи се, залитна несигурно и опря гръб във фасадата на заведението. Очите му за секунда се спряха на Ани. Бяха най-странните очи, които бе виждала — малки и яркосини, сякаш запалени отвътре, проницателни под булото на опиянението и странно изтерзани. Ани се досети, че източник на тази странна светлина е гневът, защото в същия миг от заведението изскочи млад барман и сграбчи мъжа за сакото.
— Прибирай се вкъщи — изсъска той. — Изпи дажбата си. Вътре има трима души, които с удоволствие биха ти размазали мозъка по паважа. Стига толкова. Да ти извикам ли такси?
Мъжът отговори с учудваща яснота:
— Още една чашка. Ще ти дам толкова голям бакшиш, че ще можеш да прибереш майка си от улицата поне за един месец.
Младежът почервеня.
— Стига. Млъквай. За кого се мислиш?
— За мъж, който е достатъчно силен да помете квартала със задника ти.
— Слушай — заговори барманът. — Познавам твоя тип, приятелче. Не можете да спрете, докато някой не ви изрита. Бъди така добър и ходи да се правиш на свиня другаде. Не ми трябват неприятности.
— Очарован съм — отвърна мъжът.
С весел блясък в очите внезапно изхвърли напред несръчна ръка и изненадващо удари с юмрук хубавата брадичка на бармана. Колкото и да беше пиян, успя да вложи достатъчно сила да блъсне младежа, който мигновено отговори с добре премерен удар в подпухналия корем на противника си.
Мъжът се преви одве пред очите на Ани, която шокирана наблюдаваше боя.
Барманът изпсува и се прибра.
Пияният седна тежко на тротоара и се облегна на стената. В гърлото му наред с болезнения стон заклокочи бавен смях. Беше ударен много силно.
Докато го гледаше, на Ани й се стори, че психологичната преценка на бармана е точна. Мъжът определено се чувстваше по-добре, дори победител, защото успя да предизвика физическо нападение над себе си. Вдигна очи от безформената му фигура към прозореца, зад който се виждаше барманът с телефон в ръка.
Нещо в пълното с гордост и ирония поведение на ударения мъж й попречи да го прескочи и отмине.
Той бавно вдигна поглед към нея. Сините очи продължаваха да горят, но лицето му беше безизразно. Вероятно не я разпозна като момичето, в което току-що се беше блъснал.
Изведнъж вдигна иронично вежди.
— Консепсион? — заговори театрално. — Ти? Тук? Каква изненада. Как са момичетата от сиропиталището?
Ани се наведе да му помогне.
— Барманът вика полиция — заговори тя, без да обръща внимание на палячовщините му. — Ако не се махнете оттук, ще прекарате нощта зад решетките.
— Прекрасно — отвърна той. Теглото му почти я повлече към тротоара, докато се мъчеше да го изправи. — Ще отидем заедно. Тъкмо ще поговорим за мъртвата ни любов. Панделата е прекрасно място за разговор. Вале купа и дама пика, нали? Подай ми ръка.
Политна назад толкова силно, че Ани едва не падна върху него. Очевидно беше прекалено пиян да ходи. Алкохолът потискаше рефлексите му. Ударът бе отнел последните му сили.
Тя импулсивно обърна глава точно навреме да зърне едно от редките холивудски таксита, което бавно пълзеше към натовареното кръстовище на десетина метра от тях. Махна му и шофьорът приближи. Направи му знак да излезе от таксито и да й помогне да хванат пияния под ръка.
— По-бързо, моля.
Усещаше, че мъжът копнее да го арестуват и е в състояние да удари полицай, ако му се предостави такава възможност.
Двамата го настаниха на задната седалка. Ани затвори вратата, а шофьорът седна зад волана.
— Приберете се вкъщи — обърна се Ани към мъжа. — Достатъчно за тази вечер.
— Достатъчно ли?
Очите му се впиха в нея с яснота, която очевидно се подсилваше от опиянението му. Прочете в тях свирепо самоунищожение заедно с още нещо, което зазвънтя дълбоко в душата й и я уплаши.
— Никога не бива да изричаш тази дума, детето ми — заяви той. — Ти си моят ангел-хранител и ще ме пазиш до смъртта ми, но никога не споменавай тази душа.
Закани й се шеговито с пръст и вдигна рошавите си вежди.
Шофьорът се обърна назад.
— Возил съм ви и друг път, господин Райс — рече той. — Бенедикт Каньон, нали?
Мъжът разсеяно кимна. Когато Ани надникна през отворения прозорец, очите му се спряха на развялата й коса и устните му се изкривиха в усмивка на ирония и триумф.
След това сините зеници се замъглиха.
Ани беше стигнала до пресечката, когато полицейска кола с надута сирена спря при тротоара. Обърна се да я погледне и забеляза името «При Харви», изписано с розов неон над прозореца на кръчмата.
Усмихна се при мисълта за неоцененото добро дело, което бе извършила. Непознатият положително си търсеше нощ в затвора.
След това го забрави, намери колата и се прибра.
Когато се изкъпа и легна с книгата, която четеше, последното нещо на света, което би си припомнила, бе името, което спомена шофьорът на таксито.
Скоро заспа дълбок, спокоен сън, без да подозира, че бе осъществила най-съдбовната среща в младия си живот.

 

XVIII

 

Минаха още няколко месеца.
Те бяха болезнени за Ани. Сроковете й наближаваха последните си граници, а нямаше никакъв забележим напредък.
Върна се в Ню Йорк и продължи уроците по балет, постановка на гласа, работата с Рой Диран и интересните, но страшно уморителни изпълнения в «Сенчъри Плейърс». Поемаше и ангажименти като манекенка, колкото да може да си плаща наема и билетите до Лос Анджелис, където Бет я посрещаше радушно и задаваше малко въпроси за кариерата й.
Най-много се затрудняваше от решението какъв следващ ход да предприеме.
Стана свидетел как Ник Маршано се шурна в неизвестното преди нея, като напусна Рой Диран и манхатънската сцена, за да се пресели в Холивуд. Последната им среща имаше горчиво-сладък привкус. Въпреки че Ник все още нямаше конкретни предложения за работа в Холивуд, беше пълен с безгранична увереност. Когато Ани му каза колко се възхищава от смелостта му, той се засмя.
— Не се възхищавай, скъпа. Просто онези кретени на Западното крайбрежие няма да могат да ми попречат. За нула време ще започна да снимам сериали. Само гледай. Преди да се усетиш, ще стана най-добрият изнасилвач и крадец на деца на екрана.
Тя се вгледа в тъмните му очи и в квадратната челюст под орловия нос. Беше толкова ярък, толкова закачлив в мъжествената си жизненост, но и тъй уязвим под цялото си перчене. Боеше се за него, защото притежаваше нещо нежно и крехко. А в актьорската професия щеше да се нуждае от точно противоположното качество — твърда и хладна острота, която си въобразяваше, че има.
— Не, Ани. — Усмихна се и я притегли към себе си. — Не се възхищавай от мен. Ти си човекът с бъдеще в нашия клас. Ти си единствената истинска актриса и Рой го знае.
— Не говори така — упрекна го тя. — Знаеш, че не е вярно.
В отговор той я отдалечи на крачка от себе си и се вгледа в очите й с внезапно напрегнат поглед. За секунда й се стори, че е сърдит, но забеляза в очите му трескава измъчена светлина.
— Мила моя — нежно каза той, — обичам те.
Сърцето й се разкъса. Знаеше, че думите са истински, знаеше, че не може да му отговори със същото.
— Не знам кога ще те видя пак и какво ще стане с нас — продължи той, — но трябва да ти го кажа. Не се притеснявай от това. И не се тревожи. Няма да го повторя. Но ако имаш нужда, винаги можеш да разчиташ на обичта ми. Разбра ли?
Тя кимна и зарови лице в гърдите му. Той я целуна по челото и косата, вдигна брадичката й и леко я целуна по устните. Докосването му бе изпълнено със себеотрицание. Знаеше, че тя никога няма да му принадлежи, и го приемаше.
Ани знаеше, че енергичните му крачки в живота ще бъдат спънати от тайно отчаяние, което нямаше да го доведе до нищо добро.
Но какво би могла да даде на този красив и крехък младеж, за да го въоръжи срещу най-грубия от всички възможни светове? Положително не сърцето си, защото не й принадлежеше. Нито удоволствията на тялото си, без участието на сърцето.

 

Почти седмица след това получи картичка със закачлива рисунка на най-известния павилион за хотдог в Холивуд.
На гърба й имаше адрес и послание, написано с енергичния почерк на Ник.
C
«Страшно се забавлявам. От «Метро Голдуин Майер» ме поканиха за новата версия на «Отнесени от вихъра». В ролята на Мами, но не се оплаквам. Скачай в самолета. Ще използвам влиянието си да ти осигуря Скарлет.»
C$
Беше подписано «твой приятел» и инициал «Н».
Той изпълняваше обещанието си.

 

Ани се чувстваше ужасно самотна без Ник в Ню Йорк. Той беше най-близкият й човек, споделяше с него всичко и разчиташе на него да изслушва скритите й страхове от живота, който си бе избрала. Нямаше кой да запълни тази празнота. Поради нечовешкия си работен режим не беше успяла да намери време да се сприятели с някой от другите ученици на Рой или с колегите си от «Сенчъри», които бяха не по-малко заети от нея.
Ани разбираше защо бе заминал Ник. Човек трябваше да поеме въздух и да скочи.
Но тя все още се въздържаше, въпреки че я тревожеше ценното време, което се изплъзваше между пръстите й. Стараеше се да се утешава с мисълта, че рекламата за «Дейзи» е пожънала голям успех и лицето й, рекламиращо продукта, краси всички женски списания. Междувременно в Холивуд имаше друг видим образ — секси рекламата на «Кантийл & Бийл».
Видим, но безименен.
Знаеше, че й трябва голям скок напред, но не знаеше как да го направи.

 

XIX

 

Пролетта свършваше в Манхатън, когато «Файори & Сие» извикаха Ани да се върне в Холивуд да позира за вестникарска реклама на «Кантийл & Бийл».
Ал Кантийл я посрещна като родна дъщеря и настоя да отиде в дома му на вечеря, където жена му Шърли, навремето изключително хладна, се отнесе към нея като към племенница, пред която може да се оплаче от собствените си разглезени деца.
Голямата новина на седмицата беше, че Бет и приятелят й Майкъл най-сетне се бяха сгодили. Ани се зарадва и за двамата, въпреки че губеше удобната квартира в Долината и се налагаше да търси жилище. Щеше да й липсва смехът на Бет и съчетанието от надеждност, дружелюбие и дистанцираност, което я превръщаше в идеалната съжителка.
Радваше се за Ал Кантийл и Джери Бийл, но нямаше представа как да свърже техните реклами с някаква друга работа. Преходът изискваше широк спектър от находчивост и въображение, които в момента бе твърде уморена да постигне.
През седмицата се видя два пъти с Ник. Когато я посрещна в «Мусо и Франк» на булевард Холивуд с роза в ръка и я прегърна мечешки, й се стори загорял и щастлив.
Но колкото по-внимателно разглеждаше лицето му, толкова по-измъчено й се струваше. Каза, че в момента обсъждат участието му в сериал на новоизгряващ продуцент на име Боб Ромеро, работа, която можела да «доведе до някъде», ако добре изиграе картите си. Но не изглеждаше възторжен или горд с постиженията си.
Апартаментът му беше в стара сграда в неомавритански стил във Флатс, на няколко пресечки южно от Санта Моника. Беше доста приятен, с малка климатична инсталация, която бучеше на прозореца, но не по-малко мизерен от жилището му в Ню Йорк.
Ани работеше неуморно с Мартин Файори, като се мъчеше да се отърси от угнетяващото чувство, което я разяждаше отвътре. Всички вибрации наоколо й се струваха странно зловещи. Опитваше се да погледне в очите факта, че трябва да се върне в Ню Йорк и да продължи да търси възможности, които все не се появяваха.
И тогава стана неочакваното.

 

Гласът, записан на телефонния секретар на Бет, беше приятно познат.
«Миличка, говореше Хал Пари, сложи си балните обувки. Тъкмо слизам от самолета. Отседнал съм в «Бевърли Уилшър». Отиваме на купон. Голям купон, пиленце! В дома на Хари Голд — един от най-големите продуценти в занаята. Всеки, който е някой, ще бъде там, тъй че гледай да изглеждаш фантастично, което значи, че можеш да дойдеш и както си в момента. Утре в осем ще ти изпратя шофьора си. Обади ми се.»
Когато му се обади, той потвърди поканата. Благодарение на новата си популярност в Ню Йорк беше станал много търсен. Предлагаха му да направи няколко различни сериала и телевизионни филми. Говореше се дори за нов вариант на един от известните му мюзикли, в който трябваше да възстанови собствената си хореография.
Върху Хал се сипеха пари и това го опияняваше.

 

Взе я с голяма наета кола и облечен в ливрея шофьор, който нито веднъж не се усмихна, докато Хал прегръщаше Ани и изливаше възторга си от щастието, връхлетяло го напоследък.
— Пийни с мен, миличка — подкани я той с лъчезарна усмивка и вдигна бутилката «Джак Даниълс», която извади от барчето между седалките.
— Не, благодаря. — Тя поклати глава. — Добре ще е и ти да внимаваш, Хал. Искам тази вечер да се грижиш за мен.
— Глупости. — Той сви рамене и си напълни чашата. — Ани, холивудските купони не са нещо особено. Трябва просто да се движиш в кръг. А и съм сигурен, че няма да си самотна. Не и с този тоалет.
Очите му се замъглиха от възторг, когато се загледа във воднистозелената рокля. Тънките презрамки и дълбоко изрязаният корсаж откриваха белите ръце и рамене. Малък медальон от нефрит украсяваше гърдите й, допълван от обици в същия стил. Косата грациозно струеше по гърба.
— Надявам се да не приличам на глупачка — рече тя. — Не познавам никого.
— Толкоз по-добре — отвърна Хал и яко дръпна от чашата. — Ще ти бъде забавно да наблюдаваш туземците. По-лесно е да гледаш как си ръфат месата, ако не им дължиш нищо. Но помни — добави по-сериозно, — на холивудските купони всичко е бизнес. Всяка дума, всяка усмивка. Ясно ли е? Тези хора не се събират да се забавляват. Всички търсят договори или с кого да се чукат, за да си пробият път до тези договори. Такъв е нашият град, миличка.

 

Ани бързо разбра колко е прав Хал за холивудските купони.
Хари Голд живееше в имение отвъд Стоун Каньон Роуд в Бел Еър — неоготическо чудовище с поне трийсет стаи, разпростряло се на двайсет декара, които изглеждаха тесни за него. На гигантската извита алея за коли стояха паркирани повече ролс-ройси, отколкото някога бе виждала на едно място. Взетата под наем лимузина мерцедес на Хал изглеждаше почти бедняшка в това обкръжение.
Ани влезе с пресъхнало гърло, побутвана от общителния Хал, който я преведе край домакинята на купона, стисна й окуражително ръката и веднага я заряза. Загледа безпомощно как малкото му кръгло тяло се понесе към някакъв непознат. Двамата изчезнаха в просторната градина и я оставиха сама.
Пое чаша шампанско от невероятно красив сервитьор и тръгна бавно из двата главни салона на приземния етаж. Мебелите бяха в стил «Луи XVI», килимите — стряскащо меки и дебели, по стените бяха плътно накачени пейзажи и портрети от художници, които Ани разпозна от часовете по изкуствознание в колежа. Скулптури красяха пиедестали и лавици, потънали във величествено мълчание.
Гостите бяха не по-малко екзотични от обстановката. Всички бяха облечени в необичайни пастелни тонове и убити цветове: мъжете — с хубави костюми, жените — с тесни рокли или торбести панталони. Всичко бе по най-последна мода, тъканите бяха потискащо скъпи, аксесоарите — избрани с най-изискан вкус.
Ани се почувства като просякиня в хубавата си рокля. Демонстрираното наоколо великолепие я задушаваше. Зад всеки нюанс на приглушените цветове прозираше близостта на магазините и бутиците по «Родео Драйв». От всяко изшумоляване на платили звън на бижу в стаите лъхаше на приказната страна на «Джорджо», «Ван Клийф», «Гучи» и «Картие».
Но най-странна й се стори тихата унесеност на гостите, въпреки че индивидуалните им разговори бяха достатъчно оживени. Всички имаха меки гласове и поразително контролирани жестове. Тези известни и почти известни хора открито демонстрираха богатството и безгрижието си и приличаха на някаква оранжерийна раса, твърде различна от човешката.
А загарът им! Присъстваше навсякъде като ролс-ройсите, бижутата «Хермес» и чашите за шампанско «Уотърфорд». Златист и равномерен, той затвърждаваше впечатлението, че по околните хълмове се е разпространила екзотична раса от спокойни, величествени същества, филогенетично подобрена от слънцето и парите.
Ани плахо се движеше сред тях, уплашена, че се откроява като скитник на галавечеря на Рокфелер.
Не можеше да не забележи обаче, че наред с безупречния загар, нежните маниери и безценните тоалети почти отвсякъде се дочува завален говор и се виждат странно блеснали очи, подсказващи съчетания от наркотици и алкохол, твърде сложни за възприемане, но невъзможни за отминаване.
Ани не беше чужда на психеделичните вещества, станали популярни в трескавата атмосфера на последните години. Много от нюйоркските й познати, включително и Ник, от време на време експериментираха с ЛСД, мескалин и пейот, а сладко-киселата миризма на марихуаната беше отличителен белег на купоните по таванските апартаменти на Манхатън.
Но за разлика от младите пушачи на наркотици, които познаваше и чиито «полети» се отличаваха с глуповат смях, внезапни пристъпи на глад и мъртвешки сън под звуците на рок музиката, тези калифорнийци очевидно се дрогираха от сутрин до вечер, като вплитаха наркотиците в същността на живота си така, че оставяха следи в него, както слънцето оставяше отпечатък върху плътта им.
Ани погледна часовника си. За свое изумление установи, че са минали само два часа. Имаше чувството, че е там цяла година.
Беше неописуемо потискащо да се слуша езикът, на който гостите на Хари Голд се обръщаха един към друг. Хал беше абсолютно прав — зад всяка дума и усмивка се криеха леден страх и хищническо дебнене.
Едно приятно изключение се оказа Норма Крейн — хубава жена над седемдесетте, на която Хал представи Ани в усамотен солариум.
Приветливото й лице, набръчкано от възрастта и дългите години излагане на слънце, изглеждаше толкова познато, че Ани тактично заяви, че за нея е удоволствие да се запознаят, преди Хал да спомене, че е била звезда на нямото кино.
— Норма Крейн — заяви той — беше и си остава единствената дама в този потънал в невежество град. — Поопознайте се, милички.
За учудване и облекчение на Ани Норма се оказа глътка свеж въздух в клаустрофобната обстановка.
— Аз съм тук за витрината — отбеляза тя и отпи от шампанското си. — При подобни случаи Хари обича да има подръка по пет-шест изхабени звезди за украса. А и ни дава на нас, старците, чувството, че още сме важни, макар и за една вечер.
Ани предпочиташе да изкопчи от Норма нещо за бурното й минало, но старата дама предпочиташе да упражнява остроумието си с настоящето.
— Огледайте се наоколо, Ани — заговори тя. — Това, което виждате, е гробище. Пълно е с трупове с двата крака в гроба, какъвто съм и аз. Всички сме надживели самите себе си и скърбим за свят, който спря да съществува преди двайсет години.
— Дали са прави онези, които твърдят, че телевизията е виновна? — попита Ани.
— Телевизията, да — кимна Норма. — Говорят за промяна на вкусовете след войната и за забраната на блоковите ангажименти след антитръстовото законодателство през четирийсетте години, поради която студиата вече не можеха да хранят зрителите като с лъжичка. Говори се и за лошото име, което получихме всички благодарение на черните списъци от времето на Макарти. Но простата истина е, че хората започнаха масово да остават вкъщи, когато стана по-евтино да се гледа телевизия, отколкото вечер да се излиза и да се ходи на кино. — Усмихна се. — Разбира се, телевизията не е наполовина толкова интересна за гледане, колкото хубавият филм, а рекламите я влошават допълнително. Но тя успя да свърши една работа — да убие киното, а заедно с него и Холивуд. Имам предвид стария Холивуд. Студийната система. — Засмя се тихо. — По дяволите, Ани, нашите студиа са само спомен. «Метро Голдуин Майер», «Уорнър Брадърс» и «Туентиът Сенчъри Фокс» съществуват само да дават под наем помещенията си на независими продуценти на телевизионни филми и сериали.
Ани внимателно претегли истината в думите на Норма. От Холивуд беше изчезнал свят, който нямаше да се върне. Норма бе част от него и го носеше непокътнат в себе си като дух в бутилка. Само спомените можеха да го възкресят.
От друга страна, и днес се правеха филми, а заедно с тях и кариери. Звезди като Уорън Бейти, Дъстин Хофман, Фей Дънауей и Барбра Стрейзънд се издигаха блестящо върху разклатените основи на запустелия самотен Холивуд. Това се отнасяше и до шепа талантливи режисьори, писатели и продуценти.
Норма си тръгна рано, като се пошегува, че има нужда от своя сън за красота и ще стои спокойно вкъщи до следващия път, когато решат да я извадят от нафталина.
Обеща на Ани да й се обади и да я покани на обяд да се запознае с внучките й. Ани почувства, че това е единственото обещание тази вечер, което вероятно щеше да бъде изпълнено.
Когато Норма си отиде, в нервите на Ани се загнезди дълбока умора, която се задълбочаваше от усилията да води разговор с толкова много непознати хора.
Започна да избягва групите бърборещи гости и се заскита от един цветист салон в друг, като се любуваше на картините, скулптурите и антиките, с които се бе обградил Хари Голд, за да гарантира изключителната си почтеност, по подобие на Хал с неговия луксозен апартамент в Манхатън, наетата мебелировка и избата с вина.
Най-сетне влезе в библиотека с книги зад стъклени витрини. Потъналите в полусенки портрети й придаваха мрачна атмосфера като на гробница.
На маса от осемнайсети век в ъгъла имаше барче, както впрочем и във всички останали стаи. Между кристалните шишета с алкохол Ани забеляза съблазнителна бутилка със сода. Преди да се обърне да разгледа по-отблизо подвързаните с кожа томове, тя сложи в една чаша лед и лимоново резенче и сипа отгоре им малко от газираната течност.
И изведнъж замръзна, защото видя, че не е сама.
В коженото кресло до прозореца с книга в скута и порядъчно голяма чаша с чисто уиски на масата до себе си седеше не кой да е, а човекът, с когото се беше сблъскала на булевард Санта Моника и спасила от неминуем арест за пиянска свада.
Той не вдигаше поглед. Изглеждаше напълно погълнат от книгата. На пепелника до лакътя му бе изгоряла забравена цигара. Устните му бяха стиснати, присвитите очи се носеха по печатните редове.
Докато Ани го наблюдаваше, той бързо обърна страницата. Главата му, увенчана с къдрава прошарена коса, която не беше нито повече, нито по-малко чорлава от първия път, когато го видя, незабележимо кимна. Пръстите му бяха пожълтели от цигарите — «Лъки Страйк», ако се съдеше по пакетчето на мраморната масичка.
Внезапно Ани изпита болезнено смущение, защото тишината в стаята, поддържана от интензивната съсредоточеност на непознатия, беше пълна. Очевидно не я беше чул да влиза, а тракането на леда не беше го отвлякло, въпреки че стоеше на по-малко от метър от него.
Продължаваше да чете, ръцете му стискаха книгата.
Ани се опита да измисли нещо да каже, не успя и беше готова да отстъпи на пръсти и да се измъкне незабелязано, когато той се засмя.
Беше къс, подобен на лай смях. Отбеляза с пръст мястото, докъдето беше стигнал, и отпи застрашително голяма глътка.
— Ей! — засмя се отново. — Божичко…
И тогава, докато посягаше да довърши уискито, видя Ани. За миг не реагира, само я загледа с вдигнати рошави вежди.
Изглеждаше доста трезвен в сравнение с вечерта, когато го беше спасила, но трескавият блясък в очите му подсказваше, че или е в състояние на нервна възбуда, или е под влияние на уискито. Зачуди се колко ли е пил.
Моментът се проточи. Той се вторачи в нея, без да се смущава. Ани не можа да измисли какво да каже. Бягството от гостите и покоят на стаята бяха приспали рефлексите й.
Най-сетне той отвори книгата, усмихна се и се изкашля. Започна да чете с развеселен глас:
— Много жени с напредването на възрастта изгубват красотата си и се мъчат да разберат дали от лицето, което им е останало, могат да сътворят ново. Те изместват центъра на тежестта му и пренареждат чертите си около новия център, като на петдесет години се опитват да постигнат нов вид красота като хората, които се стараят да се отдадат на нова професия след достигане на средна възраст или като засаждането с цвекло на лозе, което вече не ражда грозде.
Стрелна кисел поглед покрай Ани към вратата, зад която купонът на Хари Голд се вихреше с пълна сила. Ани разбра, че прочетеното се отнася за цялата категория гостенки, които беше видяла тази вечер.
— Пруст. — Вдигна дебелия том.
Ани колебливо се усмихна. Поведението му беше предизвикателно, но и пълно с искрена приветливост. Изглеждаше горд от остро сатиричните думи, които се бяха отронили от устните му, и я канеше да му стане съучастница.
— И все пак — добави той, като се смръщи замислено — това е писано дълго преди ерата на козметичните операции.
— Козметичните операции не биха го впечатлили — проговори Ани, която не беше чела Пруст, но прозря през прямото изражение на непознатия злата ирония на мислите му.
Като я чу, вдигна одобрително вежда. Под нея погледът му изрази приятна изненада и одобрение.
— Е — рече той, — вие поне още дълго време няма да мислите за пластични операции.
Усети подигравката в покровителствения му тон, но не я сметна за злонамерена. Приятелската й усмивка не трепна и видя, че той й отвръща с топъл проблясък в дъното на очите си.
Той се загледа в чашата си. Празнотата й сякаш го разтревожи. Понечи да стане, но разбра, че тежката книга и пакетчето цигари, от което извади един «Лъки Страйк», му пречат. Обърка се, че трябва да прави толкова много движения едновременно, и погледна към Ани.
— Бъдете добра и ми я напълнете.
Доизпразни бързо чашата и й я подаде. Сега тя можа да забележи, че е кротко пиян, защото ръката му се движеше несигурно.
Занесе чашата до барчето и посочи въпросително кристалните шишета. Той вдигна ръце в красноречиво одобрение. Сипа му един пръст, забеляза укорителния поглед, сипа още един, видя, че устните му се свиха предупредително, и накрая я напълни догоре.
Върна се при него и му я подаде. Той отпи голяма глътка, преди да я остави на масата. За момент дълбоко се замисли. След това отново погледна Ани с нещо мефистофелско в пронизващите очи и рошави вежди. Погледът му бе едновременно далечен и интимен, сякаш я обладаваше през телескоп.
— Не бих желала да допринасям към… — започна тя.
Очите му се бяха замъглили. Думите й заглъхнаха, когато забеляза, че вече не я вижда.
След секунда той отвори книгата и се върна към четенето, напълно забравил съществуването й. Тя не си направи труда да се извини, че му е попречила. Обърна се и излезе от стаята, като се усмихваше на себе си.

 

Много по-късно, когато се канеше да си тръгва, видя непознатия царствено да минава през пренаселената стая, без да обръща внимание на гостите около себе си. Тя попита застаналия наблизо мъж кой е той.
— За бога, скъпа. Това е Деймън Райс. Единственият и неповторимият. Къде си живяла? Целият град е в малкото му джобче. Чувам, че готвел нещо ново, което щяло да е най-доброто досега. Всички говорят за това, но той не обелва и дума. Не може да не познаваш Деймън Райс! Кой би забравил това лице?
Въпросът кънтя в ушите на Ани през целия път на връщане.

 

XX

 

Когато стигна до апартамента на Бет, с изумление видя Ник Маршано да чака пред сградата, облегнат на вратата на тъмен мустанг.
— Привет — рече той. — Какво ще кажеш да се поразходим?
— Ник! — възкликна Ани. — Какво правиш тук? Не искаш ли да влезеш?
Той поклати глава.
— Бет ми каза, че си на купон. Постоях малко, но не ми се говореше с нея. Искаш ли да се поразходим?
Нещо в напрегнатото му държание я накара да кимне утвърдително.
— Твоя ли е, Ник? — попита тя, когато той затвори вратата. Мустангът миришеше на чисто и беше прясно лъснат със смазка.
— Няма начин — отвърна той и включи двигателя. — Фирмена кола, тъй да се каже. Малка аванта за оказани услуги.
В думите му прозвуча горчивина. Изхвръкна от паркинга и бързо се понесе по улиците на предградието към магистралата.
Ани забеляза, че не е на себе си, но не знаеше как да го попита какво е станало. Помъчи се да запази спокойствие, докато той караше доста по-бързо от заобикалящите ги на магистралата коли и бясно сменяше платната.
Когато се върнаха в Холивуд, тя се насили да заговори:
— Ник, какво има? Хайде, можеш да ми кажеш.
Той поклати глава.
— Там е работата, моето момиче. Не мога. — Ухили се мрачно. — Ако го направя, ще спреш да ме уважаваш.
Ани го загледа внимателно. За няколко кратки месеца се бе превърнал от нахакан, самоуверен актьор в блед, напрегнат и някак унизен младеж. Въпреки че сам я бе потърсил, огромното напрежение, стаено в него, не му позволяваше да й се довери.
— Добре. Не си длъжен да ми казваш. Защо не идем някъде да пийнем по една кола?
Той й хвърли бърз подозрителен поглед изпод хубавите си вежди и отново се съсредоточи в пътя. Очите му я уплашиха. Беше очаквала перспективите за участие в телевизията да повдигнат духа му, но явно ефектът беше обратен.
Мълчанието му бе непоносимо.
— Ник, спри някъде — помоли го тя. — Искам да те прегърна.
Той измъчено поклати глава.
— Ако само го беше направила, когато наистина се нуждаех от това.
— Ник, моля те. — Докосна го по ръкава.
— Боб Ромеро не харесва млади мъже, които имат влечение към другия пол.
Ани разбра. Сърцето й се сви от мъка. Зачуди се докъде ли бяха стигнали нещата. Затърси тактични думи да го утеши и окуражи. Но преди да ги намери, той яростно зави по булевард Холивуд и потегли към Сънсет Стрийп.
Понесоха се край тротоари, пълни с проститутки, наркомани и мошеници. Ник лудешки ускоряваше колата между светофарите.
— Какво хубаво място — рече той.
— Ник…
Не знаеше какво да каже. Мисълта й беше заслепена от образите на Хармън Кърт, Сам Спектър, Райма Бейнс и други могъщи фигури в развлекателната индустрия. Имаше толкова начини да се оказва натиск върху младите изпълнители. Толкова подводни камъни, на които да заседнат. Нима дори нейният предпазлив начин на живот й беше спестил поне една грешка?
А Ник беше тъй нетърпелив, толкова уязвим…
Той внезапно удари спирачките и спря пред бар, около който се разхождаха десетина мъже. Хвана я за ръката и я повлече вътре.
Помещението беше тъмно. Свиреше тиха рок музика. Ани видя собствениците с връзки ключове, окачени на коланите. Вдигнаха очи и изгледаха любопитно нея и Ник.
Ник, пленник на яростта си, поръча двойна водка.
— Ти кола ли ще пиеш?
Ани кимна разтревожено, като видя как обърна на един дъх чашата си.
— Така, мила моя — заговори той високо. — Тук няма нито един човек, който да не се чуди откъде съм си намерил такава красива дама.
Ник махна към бармана, който му донесе втора чаша и внимателно го погледна.
Ани го докосна по лакътя. Той се обърна към нея. За първи път тя забеляза с ужас, че очите му имаха същия замаян блясък, който беше забелязала по толкова много лица на купона на Хари Голд.
— За бога, Ник, на какво си? Моля те, нека си вървим.
— Кола — запелтечи той и изля втората двойна водка в гърлото си. — Кола за малката госпожица.
Докато той говореше, тя осъзна, че сто чифта очи в полумрака са се вперили в мускулестото му тяло. А самата тя с предизвикателната рокля, която беше носила на купона, беше обект на вниманието на отделна група гости на заведението, чийто сексуални наклонности бяха на светлинни години от тези, на които беше свикнала. Погледна го умолително.
С вид на гневно задоволство той тръшна чашата си, хвърли една банкнота на бара и двамата излязоха от заведението.
— Нека карам аз — предложи тя, разтревожена от нестабилните му крачки.
— Не, госпожо. — Включи колата на скорости се понесе през трафика към хълмовете. Преди Ани да разбере, бяха отминали Мълхоланд Драйв и се намериха на тесен път в някакъв каньон.
— Ник, моля те, намали — заговори тя, като напипа своя предпазен колан и го закопча. — Нека спрем за малко да поговорим.
— Очарован съм, миличка. — Гласът му се прекърши в странен смях. — И за какво ще си бъбрим? За любов и изкуство? За сравненията между Станиславски и Ракел Уелч? Чудя се какво ли би казал Рой по този въпрос…
Разгорещен от собствената си ирония, той натисна газта. В този миг на завоя срещу тях изрева кола, ярките й фарове заслепиха Ани.
С ужас видя пред очите си паважа, който диво се завъртя наляво. Ник излизаше от границите на пътя и политаше към каньона.
Чу оглушителен писък на пружини и гуми. По колата затрака чакъл, после задраскаха гъсти храсталаци. Тя падна напред, усети остри удари по главата и коленете и изгуби съзнание.

 

XXI

 

Три часа по-късно Ани седеше до леглото на Ник в Холивудския презвитериански медицински център. Пустият коридор приличаше на сиво петно зад открехнатата врата.
Беше ударила челото си в таблото и я бяха превързали с марля и лепенки. Лекарят от спешното отделение я бе изпратил на рентген и установи, че няма опасни увреждания. Един спасителен храст беше омекотил удара на колата, а коланът бе свършил останалото.
Ник нямаше същия късмет, защото не бе закопчал своя колан. Лежеше по-блед от всякога, счупената му ръка беше в гипс, гръдният кош — омотан в превръзки, разбитият нос и срязаната буза също бяха покрити с лепенки.
В очите му се четеше болка. Лекарите бяха отказали да му дадат по-силни лекарства, защото изследванията показаха, че в кръвта му има опасна смес от успокоителни и алкохол, която вероятно бе довела до злополуката.
— Казват, че си извадил голям късмет — заговори Ани като го държеше за ръката. — Лошото е, че не беше закопчал колана си. Можеше да минеш въобще без наранявания.
Той поклати глава и виновно погледна превръзката й.
— Божичко, мила, толкова съжалявам. Ако бях само аз… Но да нараня теб… Можеш ли да ми простиш?
— Разбира се, глупчо. Само не го прави пак.
Стисна по-силно ръката му, защото видя, че очите му отново се замъгляват. Изглежда, не можеше да го изтегли към реалността. Непрекъснато клонеше към безразличие, което я плашеше.
— Време е да си вървиш — каза той. — Бет сигурно е откачила от безпокойство.
— Обадих й се. — Ани се усмихна. — И няма да си отида, докато не ми обещаеш да се погрижиш за себе си. Ще се върна утре сутринта, но не мога да остана на Западното крайбрежие само за да те държа под око. Обещай ми.
Кимна й машинално.
— Ник — продължи тихо тя, — нищо не е вечно. Можеш ли да го проумееш? Имало е дни, когато ми се е искало да се гмурна в дълбокото и да не изплувам. Но те минават. Винаги минават. Моля те, обещай ми да се грижиш за себе си, когато ме няма.
Лицето му се сгърчи, когато погледна бинтованото й чело. Насили се да се усмихне.
— Е — рече той, — може би със счупен нос ще съм по-убедителен като един от лошите във «ФБР».
— Глупости — засмя се тя. — Ще играеш някой секси частен детектив.
Той кимна, хлътналите му очи бяха издали смесени импулси, част от които спазмодично достигаха до нея, докато други потъваха дълбоко в него, далече от усилията й да установи контакт.

 

Взе такси и потегли към къщи в празната уханна нощ с намерението да поспи няколко часа, преди да се върне при Ник.
Усети, че я бодна страх, като видя, че на задните седалки на таксито няма предпазни колани.
— Нямате ли колани? — обърна се тя към шофьора.
— Законът не ги изисква — отговори той, — тъй че фирмата не си прави труда. Хората и без това не искат да ги използват.
Тя овладя треперенето си и загледа как магистралата оставя хълмовете зад гърба си и пред тях се появява Долината.
Нещо прещрака в ума й, изчезна и отново се появи със странна яснота. Заобмисля го, без да забелязва, че се зазорява.
Предпазни колани, разсъждаваше тя.
Случилото се тази вечер я наведе на една идея.

 

XXII

 

Не беше трудно да разбере коя рекламна агенция използва Отделът за моторни превозни средства.
Директорът на агенцията Бърнард Юър прие Ани и вежливо я изслуша.
Когато свърши, той я погледна с безизразни очи. Да, потвърди той, бил гледал рекламата на «Кантийл & Бийл» и бил силно впечатлен. От друга страна, излъчването на нейния образ било доста неподходящо за сериозна кампания за убеждаване на хората да използват предпазните колани.
— Бих се съгласила с вас — реагира Ани, — ако не пропускахте нещо важно. Хората не използват коланите, защото намират, че ограничават движенията им. Те искат пътуването с кола да бъде удоволствие, приключение, особено в щат като Калифорния, и смятат, че коланите не подхождат на стила им. Господин Юър, трябва просто да се обединят идеите за развлечение и безопасност. Точно в това се състои моята концепция.
Той не изгуби скептичния си вид въпреки този довод.
— Освен това — добави тя — трябва да се направи нещо, и то бързо. Смъртността по шосетата на Калифорния нараства непрестанно. Вашият щат е един от най-опасните в страната.
— Разбирам мисълта ви — студено заяви той, като очевидно не искаше да разкрие картите си пред нея. — Ще отнеса предложението ви до Джим Макюън.
От подписа върху всички шофьорски книжки в Калифорния Ани знаеше, че Макюън е секретарят на Калифорния.
Заразглежда внимателно изисканото началническо присъствие на Макюън. Изглеждаше недокоснат от очарованието й. Вежливостта му можеше да прикрива и намерението да я изхвърли от кабинета си.
Но нямаше други оръжия. Затова се сбогува усмихната и си отиде.
Вкъщи обмисли идеята да отиде сама при щатския секретар.
Решението беше трудно. Ако бе прекалено настойчива, можеше повече да навреди, отколкото да помогне на идеята си. В края на краищата Джим Макюън беше много зает обществен служител.
Накрая времето изтече в размишления и се наложи да се връща в Ню Йорк да възстанови работния си график. Оставаше само да чака и да види какво ще стане.

 

Три седмици по-късно беше в Ню Йорк, затънала до гуша в репетиции на постановка на ранна пиеса на Лерой Джоунс в «Сенчъри Плейърс».
Ник беше излязъл от болницата и тя му се обаждаше поне при пъти седмично, като внимателно се вслушваше в интонациите на оптимизъм и депресия в гласа му.
Разнообразните професионални задължения поглъщаха цялото й време. Вътрешно сви рамене и реши, че идеята й за калифорнийска кампания за използване на предпазни колани или се е провалила, или се е забатачила в бюрократичните дебри.
И тогава, в една тъмна сряда вечер, тя се прибра и завари на телефонния секретар съобщение.
«Госпожице Хавиланд, обажда се Бърнард Юър, чу лишен от хумор глас. Обсъдихме идеята ви за кампания за предпазни колани и щатският секретар лично прояви интерес. Бихме желали да ви направим пробни снимки. Ако ви е удобно, следващата седмица…»
На 15 юни по калифорнийската телевизия, точно преди новините в шест часа, беше излъчена първата серия от реклами.
Предизвикателното секси момиче, вече познато на жителите на Лос Анджелис като символ на «Кантийл & Бийл», се появи, седнало зад волана на кола и закопчаващо предпазния колан с дългите си изящни пръсти. Докато говореше, горната част на колана се впи в тясната къса фланелка без ръкави.

 

— Когато карам кола — се обърна към камерата тя, — искам да се забавлявам, а не да се нараня. Защо следващия път, като седнете на волана, не направите същото? Ще се почувствате удобно… и в безопасност.

 

Изпълнението й беше тъй чувствено, че хората просто не можеха да откъснат очи от нея. Успяваше да създаде впечатлението, че автомобилът я прегръща. Коланът бе неговата ласка по гъвкавите крайници.
На екрана се появи надпис:
C
«Отдайте се на сигурността, сложете си предпазния колан.»
C$
С това рекламата свършваше.
Беше необичайна, защото отнемаше цялата скука на концепцията за безопасността. И идеално подхождаше на калифорнийците, за които шофирането е начин на живот.
Много хора чакаха излъчването със стиснати палци и най-вече Ани.
Отговорът на публиката беше незабавен.
В продължение на няколко седмици предизвикателното момиче от «Кантийл & Бийл» стана известно от Сан Диего до Орегон. Лицето й беше по вестници и списания и можеше да се види на огромните плакати по магистралите, дори дрезгавият и глас тихо припяваше съблазнителни подканвания към сигурност по радиоапаратите в колите.
Не след дълго се появиха и очакваните резултати. Статистиците отчетоха, че фаталните пътни произшествия в Калифорния са намалели в резултат на повишеното използване на предпазни колани от страна на шофьорите.
Щатският секретар беше на седмото небе. Надяваше се да изгради бъдещата си предизборна кампания за губернатор на базата на това блестящо постижение.
Бърнард Юър се разхождаше усмихнат, което съвсем не бе обичайно за него. Рекламната му агенция не беше постигала такъв успех през всичките двайсет и пет години на съществуването си.
А Ани Хавиланд, въпреки че още не беше познато на всяко семейство име, бе станала познато на всяко семейство лице по Западното крайбрежие.

 

XXIII

 

Отново наближаваше есен.
От събитията в Холмсби Хилс, дали начало на разписанието на Ани, бяха изминали над две години.
Гледаше разстроена календара си. Бе направила всичко, което позволяваха талантът, усилията и въображението й, за да доведе плана си до успешен завършек в предвидения срок. Беше работила денонощно за усъвършенстване на способностите си и за привличане на хорското внимание, като често го вършеше против волята им.
И беше почти успяла.
Сега имаше нужда само от един голям шанс, от една възможност да покаже на публиката на какво е способна. Но подобен шанс не се появяваше. Кариерата й за пореден път засядаше на етап, от който сякаш не можеше да се придвижи напред.
В интерес на истината продължителната борба беше донесла някои големи промени в живота й. Преди две години беше умерено амбициозна млада жена, очакваща бърза кариера и доста неясно бъдеще. Днес можеше да си позволи удобно и разнообразно съществуване чрез участия в рекламни клипове и фотографии и добра възможност за признание в театъра. Можеше ли човек да се оплаче от такава съдба?
Да, може, размишляваше Ани с горчивина. Човек положително може да се чувства ограбен, когато остане извън границите на филмовия свят.
Ани бе постигнала най-доброто при крайно неблагоприятно стечение на обстоятелствата. И въпреки това просто нямаше солидна основа, на която да стъпи на Западното крайбрежие.
От друга страна, в отсъствието на нещо реално, за което да се захване, непрекъснато нарастващ брой предзнаменования сякаш й подсказваха, че е дошло времето да направи следващата си и най-съществена крачка.

 

Джим Макюън и Бърнард Юър бяха единодушни в мнението си, че Ани трябва да стане постоянна жителка на Калифорния.
— Ако наистина смяташ да участваш в кампанията до края — заяви Бърнард Юър, — трябва да имаш шофьорска книжка, издадена в Калифорния, и да станеш гражданка на щата. Калифорнийците много ще се смутят, ако научат, че си нюйоркчанка. Освен това проектът за предпазните колани се разпростира във времето. Може да продължи години наред. Имаме нужда да си тук.
Ани не можа да отрече логиката на тези доводи. А честите й разговори с Ник я караха да се тревожи за него повече, отколкото през целия период след катастрофата.
Гласът му по телефона беше кух и често говореше завалено. Въпреки крехкото оживление, което имитираше, когато говореше с нея, тя знаеше, че Ник крие истината за себе си и положението, в което се намира.
Епизодът от телевизионния сериал, в който си беше намерил роля миналата зима, бе излъчен наскоро в най-гледаното време. Изпълнението му разтревожи Ани не само защото й се видя безлично и немотивирано, но и защото лицето му на екрана, заснето само няколко месеца след заминаването му от Манхатън, вече изглеждаше по-изпито и нездраво от онзи Ник, когото познаваше тогава.
Ник бързо се плъзгаше по нанадолнището. Имаше нужда да го държи под око. В противен случай не смееше да си представи какво бъдеще го чака.
А и той сякаш съзнаваше, че тя е единствената му връзка с живота, защото последното му обаждане беше много възторжено. Знаел в Холивуд идеален апартамент за нея. Негов приятел актьор тъкмо щял да се изнася оттам и му доверил, че ще е свободен след няколко седмици.
— Една дума, и е твой. Ще ти бъде много удобна база. Ако искаш, можеш да ходиш пеша до «Уорнър» и «Парамаунт», след като приключат войната с кого да подпишеш договор.

 

Успя да хване една от трите стюардеси между полетите и гаджетата и уреди напускането на тавана.
Прекрати уроците по техника на говора и нежно се сбогува с Блейн Джаксън, който така и не беше й простил, че не прие съвета му да направи кариера в балета.
Същото се отнасяше и за Рене Грийнбаум, въпреки че сбогуването с нея беше много по-болезнено и чувството за вина у Ани — далеч по-остро. В продължение на пет години Рене беше правила всичко, за да подпомогне кариерата на Ани като манекенка, и хранеше големи лични и професионални надежди за нея.
Най-покъртителната й раздяла беше последната.
В деня на тръгването си, след като си опакова багажа и го натовари в джип, уреден от Ал Кантийл, каза довиждане на Рой Диран в самотата на студиото му на Трийсет и седма улица.
Той я изгледа дълго и изпитателно в очите.
— Слушай ме добре — проговори най-сетне. — Познавам те. Знам какво те яде отвътре. Не само защото имам очи и уши и съм от дълго време в занаята, но и защото преди много, много години и аз имах своите надежди и понесох своите удари. Запомни думите на човека, който е взел погрешно решение и е платил за това — не позволявай на този огън да изгасне в теб. Дори ако това ти причини рани, които никога няма да зараснат.
Тя го прегърна с всичка сила. Той я изпрати до вратата. Докато слизаше по стълбите към Трийсет и седма улица, Ани чуваше как крачките му кънтят по дървения под.
За нея имаше само една посока — напред. Намери колата си и потегли към моста «Джордж Вашингтон».

 

XXIV

 

Колата се измъкна от магистралата и пое по Франклин Авеню направо към дома на Ник. Той я посрещна с отворени обятия, почерпи я с кафе и закара колата й до чудатата улица Анита, недалече от Мелроуз, където се намираше новият й апартамент.
Сградата беше част от редица къщи с луксозни апартаменти, строени през двайсетте и трийсетте години в различни архитектурни стилове. Щастието й проработи и Ник намери място за паркиране близо до номер 317. След няколко минути Ани се ръкуваше с ниската си и много дебела, но изпълнена с достойнство хазяйка госпожа Ернандес.
— Dios — промърмори тя с разширени очи, когато погледна Ани. — По-красива сте, отколкото ви описа той.
Показа на Ани скромен едностаен апартамент на третия етаж. Имаше климатична инсталация и беше рехаво обзаведен с безлични, но солидни мебели. Кухнята бе обзаведена с допотопна техника, но всичко работеше. Най-приятна беше ярката светлина, която нахлуваше през ъгловите прозорци, и частичният изглед към Бевърли Хилс.
Както предполагаше, наемът беше висок, но не надхвърляше онова, което плащаше в Манхатън.
— Прекрасно е — каза тя на Ник. — Много мило от твоя страна, че ми го намери.
— Е, все някак трябваше да те докарам тук. — Ник успя да се усмихне закачливо въпреки тревожния поглед в тъмните си очи. — Ще превземеш този град като ураган, ще видиш.
— Добре, защо не използваш силните си ръце да ми помогнеш да кача багажа? След това ще отидем на пазар и ще ти приготвя вечеря. Шест дни съм яла само сандвичи и умирам от глад.
— Нямаш проблеми.

 

Късно същата вечер тя седеше сама в новия си апартамент и слушаше непознатите звуци на далечното улично движение, близките нощни птици и щурците отвън. Госпожа Ернандес не беше я излъгала — не се чуваше нищо от апартаментите под и над нея, нито от стълбите.
Леглото беше меко, а кухненските маса и столове — стабилни. Но сега, когато Ник си отиде, Ани се почувства потресаващо сама.
Той изглеждаше по-зле от всякога. Холивуд сякаш бе отворил рана в психиката му, която с всеки изминал ден все повече застрашаваше живота му. Искаше да се облегне на него, защото се притесняваше за собственото си бъдеще, но нямаше начин.
Реши, че това, което го съсипва, ще срещне непримирим противник в нейно лице. Но реалистичната й натура я предупреди, че в крайна сметка неговото съществуване си е негова отговорност. Макар и загрижена за добруването му, трябваше да се погрижи преди всичко за себе си.
Обзета от тези мисли, си беше купила един брой на «Дейли Вараяти». Седна по турски на пода пред ниската масичка за кафе и отвори първата страница.
Ръката й спря във въздуха, когато прочете заглавието на трета страница.
C
#Нов проект за филм на Райс вероятно ще надмине всичките му досегашни успехи.
«Деймън Райс, автор на бестселъри и всепризнат титан на американското кино, е завършил новия си сценарий, озаглавен «Среднощен час». Подготовката за снимките, включително и подборът на изпълнителите, ще започне съвсем скоро.
Райс разкри пред журналистите, че анти героинята на неговия нов опус няма да прилича на нито един от досегашните му женски образи. Темпераментната хищна жена, наречена Лиан, ще съсипе героя на филма с прелъстителските си дарби и ще го доведе до насилствена смърт, която положително ще остави публиката без дъх.
Пробните снимки за Лиан ще бъдат достойни за проследяване, защото ролята ще придаде ярък блясък на актрисата, избрана от Райс.
На добър час, госпожи (и импресарии) и успешен лов.»
C$
Ани затвори вестника. Докато четеше статията, нещо в нея се пробуди. Трябваше да прочете новия сценарий на Деймън Райс.
Не беше суеверна, но през последните седмици прекалено много предзнаменования за Калифорния и бъдещето й се бяха струпали и не можеше да ги пренебрегне. За четвърти път пътят й се пресичаше с този на Деймън Райс, но вече не като млад автор на «Парабола», не като войнствен пияница на булевард Санта Моника, не като мрачен читател на Пруст в библиотеката на Хари Голд, а като непознат, който й протяга възможност, надписана с нейното име.
Защото преди двайсет и три години беше кръстена Лиан Върджини Хавиланд.

 

XXV

 

3 септември 1969
Два дни след пристигането си в Холивуд тя се облече консервативно, преметна най-голямата си чанта през рамо и отиде с колата до «Интърнашънъл Пикчърс», където беше разбрала, че от десет години насам Деймън Райс заема един кабинет.
Присъедини се към група туристи и така прекрачи студиото. Когато се озова вътре, се отдели от групата и се отправи към административната сграда, в която преди две години беше попълнила формуляра за злощастните си пробни снимки за «Три наведнъж».
Всичко си беше същото. Сградата бе безлична като всяка административна сграда в кой да е американски град или предградие. Единствената разлика се състоеше в това, че всяко от имената на указателя за стаите струваше незнайна сума долари и бе познато на милиони хора.
Най-ироничното беше, че от апартамента си на последния етаж Хармън Кърт контролираше не само «Интърнашънъл Пикчърс», но и по-голямата част от самия Холивуд.
Ани се намираше под носа му в буквалния и преносния смисъл. Лесно намери целта си в указателя: «Райс, Деймън. 6 С». Пое дълбоко дъх и влезе в асансьора.

 

Шестият етаж бе покрит с убито оранжеви килими.
Коридорът беше тих. Ореховите врати бяха затворени. Прозорци нямаше. Очевидно недостъпността бе много съществена за продуцентите, режисьорите, сценаристите и шефовете на отдели, които работеха тук.
Вратата, която търсеше, беше в края на коридора.
«ДЕЙМЪН РАЙС»
Буквите бяха четвъртити и скромни.
Ани бутна вратата.
В чакалнята имаше малък диван, маса, отрупана със списания, голяма кантонерка и писалище, на което седеше секретарка и говореше по телефона.
— Съжалявам, че ви задържам — каза тя в слушалката, спокойно загледана в Ани. — Сигурна съм, че днес ще се заеме с това. Защо не опитате да се обадите към четири? Мисля, че дотогава ще има нещо за вас. Добре. Довиждане.
Затвори телефона и погледна Ани с подозрителен от дългогодишен опит поглед. Ани се усмихна с предварително планирано изражение на очаквателна неувереност.
— Какво мога да направя за вас? — попита секретарката.
— Закъснях малко — обясни Ани. — Движението по магистралата беше страшно задръстено. Надявам се, че господин Райс не ме е забравил.
Секретарката видимо застана нащрек.
— Съжалявам, госпожице… как, казахте, ви беше името?
— Ани Хавиланд. Щях да дойда по-рано…
— Имате ли среща с господин Райс? — Жената разгърна страницата на тефтера със срещите, като имитираше неувереност, каквато не чувстваше.
— Ами да. — Ани убедително изигра учудване. — Не е ли… искам да кажа, не сте ли я записали?
— Често казано, не. — Видялата и патила секретарка, без съмнение, беше чувала всички възможни извинения.
— Ами… не знам какво да кажа — запелтечи Ани. — Във вторник вечерта господин Райс ме покани да дойда днес сутринта. Беше… искам да кажа… каза ми го съвсем определено…
Секретарката вдигна вежди.
— Разбира се — продължи Ани, — ако не сте ме записали, трябва да има някаква грешка. Всъщност ние се видяхме на един прием. Може би е сметнал, че разговорът ни е неофициален…
Бързата искрица в очите на секретарката каза на Ани всичко, което искаше да знае. Другата жена признаваше, че Райс може да е бил пиян или почти пиян, когато е поканил красивата непозната в кабинета си. Вероятно не помнеше нищо.
И сега невярващата на ушите си посетителка стоеше срещу нея, видимо обидена от грубостта на Райс, но прекалено благородна да каже на секретарката му, че началникът й е бил пиян, когато е уредил срещата.
— Може би — продължи Ани с огорчен глас, — може би, ако му оставя при вас бележка… Може би друг път… Разбира се, както той реши. Но бих искала да знае, че съм идвала.
Секретарката въздъхна.
— Защо не седнете, госпожице Хавиланд? Ще поговоря с господин Райс и ще видя дали мога да разплета тази история. По какъв въпрос е срещата ви?
— Как по какъв? — реагира Ани, сякаш въпросът беше излишен. — Във връзка със «Среднощен час».
— Много добре. — Секретарката се изправи. — Седнете, моля.
Изчезна в кабинета и затвори вратата след себе си. Веднага след това Ани чу отвътре буботещ мъжки глас. Веднага позна необичайния тембър. Райс сигурно говореше по телефона или при него имаше човек.
В чакалнята беше тихо. Сърцето на Ани се качи в гърлото. Планът й не се простираше по-далече от този момент.
Разгледа писалището на секретарката. Беше празно, с изключение на писалката и тефтера със срещите.
Очите й се спряха на кантонерката.
С отчаяна решителност заобиколи писалището и отвори страничния шкаф. Молеше се да й останат няколко секунди, докато секретарката чака да настъпи пауза в разговора на Райс и да му разкаже историята й.
Ани намери това, което очакваше. Имаше куп фотокопирани ръкописи, повечето изпратени вероятно от продуценти или импресарии с надеждата да заинтересуват Райс да им сътрудничи.
Ани бе обзета от вдъхновение и набързо прегледа папките с по-нови на вид листа с еднакъв размер и обем.
Естествено, на най-долната лавица имаше десетина копия, които можеха да бъдат само от един оригинал.
Разгърна най-горната папка. В нея имаше копие на «Среднощен час», без съмнение предназначено за някой от сътрудниците на Райс или за импресариото на някой от именитите изпълнители, който щеше да прави пробни снимки за една или друга роля.
Като четеше наум молитви, Ани измъкна папката, скри я в огромната чанта, която бе донесла специално за тази цел, изтича до бюрото и седна на мястото си.
Времето едва се влачеше. Опита се да нормализира дишането си.
Най-сетне секретарката се върна.
— Съжалявам, госпожице Хавиланд. Господин Райс наистина не знае нищо за среща с вас. Ако желаете, можете да оставите бележка или да ни се обадите по всяко удобно за вас време.
Ани стана и продължи да изобразява сломена откровеност.
— О, всичко е наред — каза тя. — Всъщност грешката е моя. Трябваше да се обадя вчера или онзи ден. Знам колко е зает. Вероятно дори не ме помни. Съжалявам, че ви обезпокоих.
Беше толкова убедителна, че секретарката я изгледа с искрена симпатия.
— Не се извинявайте — отвърна тя. — Случва се непрекъснато. — В гласа й прозвуча тъжно примирение. — Моля ви, не се притеснявайте да му се обадите, когато решите.
— Добре. — Ани храбро се усмихна, въпреки че прекрасно знаеше, че Деймън Райс няма да намери време за нея и след милион години. — Довиждане и благодаря.
— Довиждане, госпожице Хавиланд.
В асансьора Ани въздъхна с облекчение.
Беше се сдобила с ръкописа на «Среднощен час».
Не знаеше какво ще прави с него, но поне бе в ръцете й.
По пътя към къщи с усмивка помисли за отчаяната си маневра. Чудеше се какво я бе прихванало, за да предприеме такава мелодраматична акция.
Ускори колата, защото сетивата й горяха. Трябваше да се прибере час по-скоро.

 

XXVI

 

Когато се прибра, събу обувките си, седна по турски на дивана и зачете. След две страници усети, че не й достига въздух. Чете повече от час, без да вдига очи от папката пред себе си.
Когато най-сетне затвори последната страница, беше в състояние на шок.
«Среднощен час» беше не по-малък шедьовър от всички пиеси на Райс. Но за разлика от всичко, написано от него досега, това бе историята на едно сексуално насилие, толкова просто и ужасяващо, че човек не можеше да се отърси от него.
Без да се сети да си направи кафе или поне да си свали чорапите, Ани започна да чете сценария за втори път.
Героят се казваше Тери. Историята започваше с връщането му от казармата в малък южен градец, където трябваше да сключи подходящ брак и да наследи селскостопанската империя на семейството си. Но по волята на съдбата по пътя от гарата към къщи среща местно момиче на име Лиан, което по време на отсъствието му е разцъфнало в готова за женитба хищна млада жена, чиято красота прикрива отровната й същност.
Ани четеше захласната как Лиан прелъстява Тери, отклонява го от светлите планове за бъдещето и го свежда до такава зависимост от себе си, че смъртта остава единственият му изход. С изобретателност, породена от отчаянието, Тери прелъгва най-добрия си приятел също да се остави да бъде прелъстен от Лиан. Приятелят довежда историята до трагичния й край, когато — воден от сляпа ревност — убива Тери, без да разбере, че изпълнява неговото желание.
Историята се развиваше с величествена деликатност към шокиращата кулминация. Стремежът на героя към самоубийство, извършено чрез ръката на приятеля му, очевидно бе нещо повече от естествен резултат на обладалата го страст. Той се коренеше в невидима слабост, дремеща в иначе светлата и очарователна личност. Тази слабост от самото начало бе изворът на беззащитността му пред Лиан.
Цялата драма оставяше особен привкус в устата — колкото неприятен, толкова и опияняващ. Човек можеше да почувства върховната безнадеждност в съдбата на героя, особено защото тя го връхлиташе в момент, когато бе на крачка от един щастлив и пълноценен живот.
И все пак тази съдба се разгръщаше с трагична красота, съвършена като залез.
А Лиан!
Блестеше в центъра на «Среднощен час» като ангел на смъртта — красива, престорено свенлива, чувствена, погълната от себе си и напълно покварена.
Беше роля, която се среща веднъж в живота. Актрисата, която я изиграеше, щеше да срещне страховито предизвикателство и да получи огромна възможност за изява.
Известно време Ани остана потънала в мислите си. След това прочете сценария още веднъж, като се удивляваше на непредсказуемото майсторство на Райс да борави с тон и език. От най-обикновените реплики в диалога, подобно на змии, изпълзяваха подмолни значения. Дори движенията на камерата, предвидени от Райс, имаха скрит резонанс.
Ани не забеляза, че се е стъмнило. Без да забележи, беше запалила лампиона. Когато най-сетне, след четвъртото прочитане на сценария вдигна очи към часовника над печката, наближаваше единайсет.
Изправи се и подвитите й от дълго време крака я заболяха. Тръгна към кухнята. Вълната от умора я накара да изостави мисълта за вечеря. Съблече се и отиде под душа.
Водата започна да се стича по нея. Погледна надолу и голата плът й се стори някак чужда.
Ами ако аз играех Лиан?
Мисълта изведнъж изскочи от подсъзнанието й. Преди да успее да се разграничи от нея, за да разкритикува несъстоятелността й, беше обладала сърцето й както горещата сапунена вода заливаше тялото й.

 

Това е лудост, повтаряше си тя.
Щяха да дадат ролята на Лиан на призната холивудска актриса или може би на ярък чуждестранен талант, но положително на личност с влиятелен импресарио и добри връзки.
Последният човек в света, на когото биха я предложили, бе съвършено неизвестна жена, чийто опит в киното се свеждаше до няколко реклами и най-вече, чието име бе забранено в Холивуд.
Усмихна се, като се сети за кабинета на Деймън Райс в сърцето на административната сграда на «Интърнашънъл Пикчърс», само на няколко етажа под светилището на Хармън Кърт.
Не, Ани Хавиланд нямаше да получи предложение за ролята на Лиан в «Среднощен час».
От друга страна, самата абсурдност на тази мисъл предизвикваше твърдата й воля и я примамваше към забранени мисли.
Случвали са се и по-странни неща.
Припомни си неизвестните актриси, катапултирани към славата благодарение на неповторимата възможност да изиграят важни роли. Сети се за Джийн Сибърг в «Жана д'Арк», за Джули Кристи в «Доктор Живаго» и за Фей Дънауей съвсем наскоро в «Бони и Клайд». Тези актриси, получили уникалния шанс да покажат в главни роли на какво са способни, бяха станали звезди благодарение на таланта и екранното си присъствие.
Щом те бяха успели, защо да не успее и тя?
Със или без Хармън Кърт.
Здравият й разум се бунтуваше срещу тази мисъл. Но не пречеше на ролята да я обсебва все повече.
Стоеше гола пред чуждото още огледало в спалнята. Разглеждаше сребристите си котешки очи в мрака, както го беше правила толкова често в миналото. Струваха й се по-непознати от всякога, но не спираше да дълбае с поглед в тях.
И изведнъж, съвсем безшумно, като падаща звезда на летен хоризонт, в зениците й засия Лиан.
Веднага изчезна. Бе твърде плаха, за да се остави да я улови. Постоя няколко секунди, без да мига, и я видя отново хубава, прелъстителна, но зла, почти дете в невинната си разрушителност.
Ани плъзна поглед по обграденото от мокра коса лице. Наблюдаваше как интелигентна полуусмивка присвива устните й. Прекара ръка под косите си и бавно ги спусна по врата. Главата й се повдигна в свенлив нарцисизъм. Възхищаваше се на тялото си, на бялата кожа, на изящните, предназначени за любов крайници, на които никой мъж не би устоял…
От огледалото я гледаше Лиан — егоистична, нахакана и опасна. Сякаш израстваше от някакво тайно семенце, укрито в отдалечено кътче от личността на Ани, семенце, което до тази вечер и този момент беше спало в плодородна почва.
В началото цветчето му бе крехко, но укрепваше с всяка секунда, през която Ани го гледаше.
Да, Лиан придобиваше форма и сила от очите, които я гледаха. Очи, омаяни от злокобния й чар. И както доктор Джекил, загледан в огледалото да търси себе си, виждаше триумфиращата усмивка на господин Хайд, Ани забеляза появата на чужд за нея човек, който обитаваше тялото й.
Отиде до гардероба и избра най-семплата си рокля. Тя беше най-близка до облеклото, което сценарият на Райс определяше за Лиан. Облече я на голо и се върна боса при огледалото.
Оттам я погледнаха очи, пълни със зловещ блясък. От устните й спонтанно се откъснаха думи, запаметени от сценария.
— Толкова е горещо. Къде си се забързал? — Напевният глас не бе нейният. — Хайде. Разгорещен си, нали?
Ехото на фразите заигра около устните, набъбнали от властта на секса. Всеки сантиметър от плътта й беше като зов.
Ани бе изчезнала от огледалото. Оттам гледаше само Лиан.
Жребият беше хвърлен.

 

XXVII

 

Ани разузна всичко възможно за личността и миналото на Деймън Райс, за стила на работата и дневното му разписание.
Докато се занимаваше с него, разбра, че в лицето на Райс ще има работа с един от най-чудатите гении, завладявали някога американската сцена.
Райс пребиваваше половин година в Холивуд, където имаше паянтова къща в сляпа уличка на Бенедикт Каньон Драйв. Вярна и дългогодишна икономка се грижеше мястото да не стане съвсем необитаемо под небрежната ръка на собственика си.
Останалата част от времето си Райс прекарваше в любимата си къща в пустинята Мохави западно от Лас Вегас, близо до езерото Мийд в северозападния ъгъл на Аризона. Пустинните форми на живот и Големият каньон бяха две от големите му слабости.
Говореше се, че и двете къщи са пълни с антики, хармониращи с мрачното въображение на Райс — средновековни оръдия и инструменти за изтезания, истински отрязани и изсъхнали лави, древни статуи на плодородието и други необичайни неща.
Според слуховете обаче най-злокобното нещо бе, че и двете къщи бяха обзаведени като камери за самоубийство и снабдени с всякакви технически пособия за безболезнено отнемане на живота, ако и когато Райс реши, че моментът е настъпил.
Беше направил идеите си за самоубийство публично достояние в интервю преди няколко години така непринудено, сякаш говореше за съвсем естествен житейски факт.
Беше заявил, че се е примирил със старостта и смъртта, но ако заболее от неизлечима болест или реши, че животът повече не го интересува, не смята да чака смъртта да го посети. Щял сам да избере момента.
Точният метод на самоубийството не беше известен, въпреки че се говореше за експлозиви, бутилки със смъртоносен газ и дори за нечувани отрови, от които да си направи «коктейл».
Малко след навършване на двайсетгодишна възраст се беше оженил и почти веднага развел. Оттогава странеше от брака. Нямаше деца.
В продължение на много години бе водил разюздан полов живот, но от началото на петдесетте си години умишлено се въздържаше от контакти с млади старлетки и леснодостъпни актриси, които с радост биха задоволили всяко негово желание. Беше имал една след друга няколко постоянни любовници, все негови връстници, и обясняваше на журналистите, че не се бои от остаряването и иска да се движи в обществото на зрели жени.
Беше меценат на група американски художници и скулптори. И двете му къщи бяха пълни с абстрактни, експресионистични и сюрреалистични творби.
Отбягваше литературните кръгове, които величаеха произведенията му, но изпитваше иронично удоволствие да се появява на претрупани холивудски приеми като онзи в имението на Хари Голд.
Мразеше колите. Поради тази причина мразеше и Лос Анджелис — най-зависимия от автомобилите град, но нямаше избор и живееше там месеци наред.
Колкото и парадоксално да беше, обичаше самолетите заради опасността, стаена във вътрешността им, и се наслаждаваше на трепета при излитането и кацането.
Обичаше също парадоксите, насилието и гротеската. Забавляваше се от нелепия факт, че Лондонският мост, демонтиран през 1967 година, беше монтиран като риба на сухо в Лейк Хавейсу Сити, Аризона. Забавляваше го и пищното богатство на Запада, глупостта на голямата част от американската култура и фалшът на Холивуд.
Изпитваше дяволито удоволствие публично да демонстрира увлечението си по неща, които надменните писатели смятаха, че са под равнището им — закусвални, професионален бокс, порнография, кънтри музиката и дори телевизионните мрежи, които наричаше «най-великия принос на Америка към сюрреализма».
Имаше и своя порок, който Ани беше забелязала лично — алкохола.
От години беше известен като голям пияница и побойник. Когато не беше в период на интензивно писане на роман, разказ, пиеса или сценарий, леко откачаше, седмици наред не излизаше от кръчмите и се биеше с други пияници и дори с полицията.
Безброй пъти го бяха арестували за пиянство и единствено благодарение на услугите на високоплатени адвокати досието му се свеждаше до непристойно поведение и не отразяваше обвиненията в обида, побой и пиянски свади, които заслужаваше.
От друга страна, когато работеше върху някоя творба, сякаш беше магически щаден от алкохола. След ден на напрегната работа вечер се напиваше тихо и заспиваше към единайсет, за да се събуди в три през нощта и да се отдаде на сериозна работа, която според твърденията даваше най-добрите резултати.
Пишеше трескаво до изгрев, без да изпие дори чаша вода, след това отново пропадаше в тежък сън и спеше три-четири часа. Закусваше със сурово яйце, разбито в чаша зеленчуков сок, изпиваше десетина чаши еспресо и започваше деня.
На обяд изяждаше една зелена салата с аншоа, предхождана от четири чаши неразредено ирландско уиски и последвана от пет чаши еспресо. Следобед работеше в студиото или у дома си и започваше да пие коктейлите си точно в пет и половина. Понасяше достатъчно добре чудовищните количества алкохол и успяваше да дочака часа за вечерята. Привечер провеждаше няколко телефонни разговора. Но към единайсет брендито добавяше ефекта си към коктейлите и той потъваше в пиянски сън.
На следващия ден всичко се повтаряше.
При внимателна равносметка се виждаше, че успява да надделее в очевидния си двубой с алкохола. Но всички подозираха, че нежеланието му да шофира има нещо общо с разбираемия му страх от това, което би могло да се случи, ако някоя нощ се озове сам зад волана.
Такъв бе животът на Райс.
В момента програмата му включваше сутрин и следобед престой в кабинета в сградата на «Интърнашънъл Пикчърс», където изтощителната подготовка за снимките на «Среднощен час» включваше от пазарлъци с продуцентите и хората от студиото за финансирането до самото ангажиране не само на звездите за филма, но и на хората «зад кулисите» — от осветители до сценични работници.
Райс се отнасяше много сериозно към работата си и с течение на годините беше събрал истинска постановъчна фирма от сценографи, тон режисьори, оператори и техници. В резултат и петте му успешни филма имаха свой неповторим «облик», който подхождаше на безспорното им интелектуално и драматично сродство. Знаеше се, че Райс работи зад камерата с Марк Салинджър — предпочитан от него режисьор, и участва както в режисирането на актьорите, така и в избора им.

 

Ани внимателно проучи този материал и се постара да пресметне шансовете си за влизане в по-съществен контакт с Райс.
След седмица на дълбок размисъл реши да направи очевидното.
Използва поредната група туристи отново да влезе в «Интърнашънъл Пикчърс». Когато Райс излезе от кабинета си и тръгна да обядва, тя целенасочено тръгна срещу него.
— Здравейте — рече приветливо Ани. — Помните ли ме?
Той леко забави крачка и се загледа през нея с малките си пронизващи сини очички, които толкова я впечатлиха при предишните им срещи.
— Миналата пролет ми четохте откъси от Пруст в библиотеката на Хари Голд — продължи тя. — Беше много интересно.
В очите му се появи израз, който нямаше нищо общо с евентуално разпознаване. Продължи неотклонно да крачи към бюфета.
— Е — каза Ани. — Предполагам, че в края на краищата не се сещате за мен. Все пак ми беше приятно да ви видя.
Той продължи, без да обели дума, сякаш на пътя му се е изпречила мравка, която е решил да не настъпва.
По пътя към къщи тя стигна до извода, че вероятно е бързал да погълне първата от четирите си обедни чаши уиски и не е изгарял от желание да бъде забавен от някаква непозната. Освен това беше естествено Райс да допусне, че всяко хубаво младо момиче, което твърди, че го познава, е някоя използвачка.

 

Решена да не се предава, Ани продължи да крои планове.
Опита се да се появява пред него по редовните му маршрути.
Причакваше го във фоайето на мексиканския ресторант, в който често ходеше да обядва, фиксираше го, но не го заговаряше.
Задминаваше го на тротоара в парка пред «Интърнашънъл Пикчърс», където той понякога се разхождаше по средата на работния си ден. Отправяше му най-привлекателната си усмивка, но мълчеше. Погледът в извърнатите му очи й подсказваше, че я е видял, но предпочита да не обръща внимание на присъствието й.
Отиде дори в любимата му холивудска кръчма и подслуша разговора му с другите редовни клиенти и с бармана — мъж на средна възраст, който се отнасяше фамилиарно с него.
Райс редуваше мрачни мълчания с епизоди на словоохотливост, гласът му ехтеше из тъмната кръчма с нейния рекламиращ бира часовник и пъстрите групи редовни посетители. Повечето от тях приличаха на изпаднали хора от киното на ръба на алкохолизма.
Една вечер, когато Райс излизаше оттам, умерено пиян, тя успя да се блъсне в него.
— Ето че пак се срещнахме — усмихна се Ани.
Този път той я изгледа с искрица на разпознаване, в която се четяха досада и твърдото намерение да не контактува. Обърна й гръб и я остави на улицата.
Обхвана я вцепенение. Беше пресрещала Райс и трезвен, и пиян. Пиян би разговарял с нея, но щеше да я забрави. Трезвен изобщо не я поглеждаше.
Книгите и пиесите му показваха, че не вярва в случайността. Очевидно съзнаваше, че тя го преследва. Това само щеше да увеличи упоритата му непреклонност.
Знаеше също, че не може да го прелъсти с усмивката или тялото си, защото липсата му на интерес към жени, два пъти по-млади от него, беше пословична.
Налагаше се да предприеме отчаяни действия.

 

Една сутрин, когато Райс излезе от къщата, пред която го чакаше такси да го заведе в студиото, Ани препречи пътя му.
— Моля ви, господин Райс, ще ме закарате ли с таксито?
Замътените му още очи пламнаха от гняв. За секунда й се стори, че ще я удари.
Но той сви рамене, пусна кратък, кисел смях и й посочи таксито.
Докато караха на север по Мълхоланд, а после на изток към студиото, той не проговори. Ани седеше безмълвна, като се молеше поне да я наругае, за да може да влезе в разговор с него.
Почти усещаше махмурлука му, нетърпението да се залови с работата си за деня и нуждата му от питиетата на обяд. Беше преуморен, дневната му програма бе строго начертана и нейната намеса сигурно нарушаваше какви ли не деликатни равновесия.
— Съжалявам, че ви безпокоя — най-сетне заговори тя.
Той погледна към хълмовете през прозореца покрай нея, сякаш в колата нямаше никой друг.
— Предполагам, за вас не е тайна — осмели се тя, — че от известно време търся възможност да поговоря с вас.
Той продължаваше да мълчи.
— Наскоро играх Сара в «Парабола», на «Оф Бродуей» в театъра на Тийг Макинс — предпазливо продължи тя. — Пиесата е превъзходна, господин Райс. Оттогава не мога да спра да чета вашите творби. Да играя Сара беше истинска радост за мен.
— Беше много отдавна.
Най-сетне проговори. Това бяха първите думи, които чуваше от него след кратката им среща в библиотеката на Хари Голд.
Тя помълча и се насили да продължи разговора.
— Смятам, че техниката ви дори тогава е била блестяща. Признавам, че преди не познавах добре творчеството ви, но оттогава съм изчела всичко и съм искрена ваша почитателка.
Очите му грубо се вторачиха в нея.
— Не ставате за ролята — отсече той.
Тя се обърка.
— Съжалявам, че мислите така. Вложих много усилия и получих добри отзиви. Твърдо съм убедена, че между Сара и мен има някои общи неща. Чувството й към семейството, към бащата…
Той поклати глава.
— Говоря за Лиан. — Тънката му усмивка беше жестока. Докато Ани го гледаше, отбеляза, че беше произнесъл името Лий-Ан, сякаш го изговаряше герой южняк от «Среднощен час». — Тя е руса — продължи той и очите му зашариха по нея с израз, близък до отвращението. — С доста по-едри цици. По-секси. — Сви рамене. — Но имате хубави очи. Накарайте импресариото си да ви намери нещо в телевизията. В «Невъзможна мисия» или може би във ФБР. С малко късмет един ден ще имате собствен сериал.
Беше прочел мислите й и я мачкаше като насекомо. Нямаше начин да се измъкне.
— Съжалявам — отвърна тя. — Шофьор, моля ви, спрете. Ще сляза тук.
Бяха близо до магистралата. Улиците гъмжаха от движението в късната сутрин. Трябваше да намери начин да се прибере сама.
Райс не направи опит да я спре. Таксито намали ход.
Хвана дръжката на вратата и се обърна към него. Беше се загледал в далечината отвъд главата на шофьора.
— Съжалявам, че ви отнех от времето. Наистина мисля, че сте велик писател.
Когато затвори вратата, той вдигна поглед към нея.
— Благодаря — произнесе студено. — Винаги ще използвам предпазния колан.
Таксито отмина. Значи през цялото време е знаел коя е.

 

Дните минаваха и напрежението на Ани растеше. Всеки път, когато поглеждаше в огледалото, виждаше Лиан. Мислеше за множеството добри актриси, пропуснали възможността да изиграят роли, които биха увенчали кариерата им, само защото тези роли бяха създавани и поставяни, когато тези актриси са били твърде млади или прекалено възрастни да ги изиграят. Колко ли нещастни са се чувствали!
Дори хората, които като Ани се възхищаваха от Елизабет Тейлър в Дой се страхува от Вирджиния Улф, не можеха да не си представят какво би направила Бети Дейвис е ролята десет-петнайсет години по-рано. Но това можеше да се случи само във въображението им.
И колко щастливи бяха актрисите, които попадаха където и когато трябва, с подготвени и изострени умения за ролята на живота им! Като Джоан Удуърд в «Трите лица на Ева», като Вивиан Лий в «Отнесени от вихъра»…
Ани почти усещаше как Лиан й заповядва да я превъплъти. Всяка клетка в тялото й желаеше да участва в създаването на тази изключителна роля. Загубата на Лиан щеше да бъде като ампутация на част от тялото й.
Не можеше да се откаже от битката без една последна отчаяна схватка. Ако не опиташе поне още веднъж, щеше да се пръсне.

 

В една тъмна вечер, когато знаеше, че той ще вечеря вкъщи, тя отиде до Бенедикт Каньон Драйв, паркира в сляпата уличка срещу къщата му и тихичко се прокрадна през гъстия листак към верандата.
Искаше да надникне през прозореца, преди да събере смелост да натисне звънеца. Но в този миг чу, че се отваря входната врата. Беше икономката — привлекателна жена над четирийсетте, която си отиваше у дома през нощта.
Значи Райс вероятно беше сам.
Ани мина на пръсти по верандата до прозорците в задната част на къщата. Уханието на храстите и разцъфналия жасмин се смесваше с мириса на евкалиптовите дървета наоколо.
За нейна изненада дневната беше тъмна.
Ани регистрира за секунда този факт и зад прозореца се появи светлина, която я принуди да отстъпи назад в сянката, надникна зад ъгъла и видя Райс да се настанява в кресло на по-малко от два метра от нея.
Разбра, че плъзгащите се врати на верандата са отворени и няма мрежа. Очевидно Райс обичаше да гледа как насекомите летят свободно из къщата му.
Беше толкова близо до нея, че нямаше да може да мръдне, без да привлече вниманието му. Трябваше да го изчака да напусне тази стая.
На масата до него стоеше голяма бирена чаша, пълна с толкова силно бренди, че усещаше миризмата му от мястото си. До чашата лежеше цигулка, която взе и започна да настройва с високи, пискливи звуци.
Сложи носна кърпа между брадичката си и цигулката, затвори очи и засвири бавна, величествена, барокова пиеса. Въпреки че техниката му не беше на професионалист, вероятно беше подобрил свиренето си благодарение на многократното изпълнение на пиесата, защото звучеше гладко и с много страст.
Чашата стоеше недокосната на масата. Докато свиреше, Райс изглеждаше странно отнесен. Мелодията силно впечатли Ани, която стоеше и го наблюдаваше от сянката.
Мебелите в просторната дневна бяха стари и протрити, но удобни на вид. Пред дивана имаше огромна кръгла масичка за кафе, отрупана с книги, тефтери, разхвърляни напечатани страници, пепелници и някои по-необичайни неща — зловещ нож за харакири, средновековна гарота за удушаване с оловни дръжки, бамбуково приспособление, което Ани реши, че е средство за изтезание, и безобразен бог на плодородието, издялан от камък, чийто изправен пенис беше голям почти колкото тялото му.
Райс свърши изпълнението. Седна и уморено се загледа в онази част от стаята, която Ани не можеше да види. Въздъхна и остави лъка и цигулката в скута си. Ани спря да диша, защото в този момент и двамата можеха да чуят падането на карфица.
Внезапно иззвъня телефонът и тя подскочи. Сложи ръка на устата си, за да не извика.
Райс, мърморейки, вдигна слушалката с едната ръка и посегна към брендито с другата.
— Да — обади се и поднесе брендито към устните си. — Да, здравей.
Послуша малко, като несръчно се опитваше да отпие покрай слушалката. Отказа се, тръшна чашата с внезапна ярост и прекъсна говорещия.
— Изслушай ме, дявол да те вземе! Ще ме уморите. Казах ви два пъти, че Райма няма да получи ролята. Можете ли да го проумеете с дебелите си глави? Райма няма да получи ролята. Райма е прекалено стара. Ясно ли е?
Гласът му бе надебелял от алкохола и пълен със злост. Засмя се и поклати глава, докато слушаше отговора.
— Що за хора сте вие! Смятате, че писателите са толкова евтини, че са готови да сменят Тихия океан със Сахара, само и само някаква си актриса да не намокри крачката си, докато снима филма. Ако Шекспир ви беше послушал, Отело щеше да е албинос, за да подхожда на вашия обратен касов изпълнител, а Ромео и Жулиета щяха да са Ози и Хариет. Не ме ли чувате, за бога! Зарежете тая работа!
Започна пиянски да се кара в слушалката, като сарказмът му се изостряше с всяка изречена дума. За учудване на Ани колкото повече се ядосваше, толкова по-малко заваляше говора си. Разпозна космическата ярост, която го бе накарала да удари бармана вечерта, когато за първи път пътищата им се пресякоха.
Най-сетне тръшна слушалката. Помисли, вдигна я и остави телефона отворен.
— Да ти еба проклетата… — Продължи да псува замислено и вдигна брендито към устата си. — Райма — произнесе с отвращение. — Райма? — Изрече подигравателно името и го разголи с лек акцент и толкова яростна интонация, че Ани едва не избухна в смях от скривалището си.
Но веднага чу неговия смях, в началото тих и с пиянска наслада от собствената си ирония, след това все по-силен и по-силен. Изпразни чашата на екс, остави я на масата и продължи да се смее, като леко се давеше.
— Райма! — изрева той толкова силно, че стаята сякаш се разтресе. Опита да се изправи, но смехът не му позволи. Носеше се като мощен весел лай, затихваше и отново избухваше, докато накрая се превърна в серия от хълцукания, които накараха едрото му тяло да се загърчи на стола.
Взе цигулката, дръпна една струна, но я захвърли на масата, очевидно убеден, че е прекалено пиян да свири.
Посегна встрани и взе от пода един от тефтерите. Затърси писалката, сякаш обхванат от вдъхновение, намери я и я насочи към тефтера. В продължение на един безкраен миг остана неподвижен. Писалката не помръдваше. Очите му бяха притворени, устните — стегнати съсредоточено, дишането — затруднено.
Писалката докосна хартията. Написа няколко думи с трудно подвижни пръсти. След това измърмори: «По дяволите!», зачеркна ги, хвърли тефтера и писалката на пода и се срина назад на стола.
— По дяволите! — повтори монотонно.
Обърна се към празната чаша и въздъхна. Забеляза носната кърпа, която беше подложил между брадата си и цигулката. Още висеше на ловджийската му риза. Взе я и я вдигна пред лицето си.
— Стари приятелю — театрално възкликна той. — Ще издържиш.
Пусна я в скута си. С мъчително бавни движения остави цигулката и лъка на пода и ги покри с кърпата, сякаш беше саван.
— Нека лампата запази лъчите си — прошепна той и съвсем обърка Ани.
Силата на гнева му в комбинация с алкохола очевидно бяха изцедили последните му сили за деня. Моментният опит да напише нещо, изглежда, го беше потиснал. Потъна в толкова интензивно мълчание, че Ани се уплаши. Надникна зад ъгъла да го види по-добре.
Беше се вторачил в пространството. Изведнъж очите му се напълниха със сълзи. Беше толкова неочаквано, че сърцето й се сви. Отчаянието му изглеждаше неизмеримо.
Отново въздъхна. Телефонът и чашата стояха до него. Изоставената цигулка лежеше на пода до тефтера. Ани усети изключителната му потиснатост, която го обричаше на неподвижност сред самотни и ненужни предмети, разхвърляни около него.
— Няма… да… пиша — произнесе той, вгледан в тефтера. — Вече никакви истории.
Очите му се затвориха. Пак потъна в пълно мълчание. Ани се страхуваше да диша.
И тогава от устата му избухна горчив смях.
— Райма! — поклати глава. — Няма да играеш моето момиче, дърта курво! Не. В никакъв случай. Никой няма да… Ще я убия със собствените си ръце…
Сложи ръце на страничните облегалки.

 

XXVIII

 

В продължение на един безкраен момент остана да се клатушка пред нея, като я гледаше, сякаш е видял призрак. Бездънно отчаяние и умора се смесиха хаотично в очите му.
Но гневът надделя.
— Очарован съм — издекламира иронично.
Започна застрашително да пристъпва към нея. Тя изведнъж видя, че всъщност е много висок, почти метър и осемдесет, а широките му рамене и гърди го правеха направо величествен, особено когато сините очи горяха от ярост, докато я изпепеляваха.
Когато се хвърли напред с очевидното намерение да я вмъкне насила вътре, Ани отстъпи една крачка встрани.
Инерцията на Райс се оказа прекалено голяма за пияното му състояние и той профуча покрай нея, като сграбчи въздуха. От гърдите му се изтръгна недоволен рев, след което се стовари по корем върху чамовите дъски.
Тя се изправи над него. Райс продължаваше да лежи по корем, а едрото му тяло се затресе от гърлен смях. Бавно се обърна и я погледна отдолу на горе.
— Ще ви дам под съд — изрече през смях, развеселен от абсурдността на положението, в което беше изпаднал. — За злонамерено… как беше? Злонамерено нахлуване. Превърнахте къщата ми в заплаха за мен. Законът едва ли го позволява.
Докато говореше, от носа му потече струйка кръв. Докосна я и се засмя. Доказателството, че е наранен, сякаш го зарадва.
— Кръвта на праведните — заяви той. — Вижте какво направихте. Нямате ли милост? Що за магьосница сте? Добра или лоша?
Внезапно смехът му секна. Изгледа я внимателно и в очите му зловещо трепна искрица на познанство.
— Вие бяхте!… Вие ме качихте в таксито вечерта, когато ме изхвърлиха от «При Харви»…
Тя кимна. Хрумна й, че в отчаяните етапи на пиянството си може да се сети за нея, а да я забрави в други.
— Исусе Христе! — възкликна той и в очите му се появи неподправен страх. — Исусе Христе!
— Ето. — Ани измъкна кърпичка от джоба си. — Дръжте главата си назад. — Коленичи и подложи ръка под тила му. Миризмата на алкохол я задуши.
— Главата назад — въздъхна той. — Исусе Христе!
За миг заприлича на щастливо дете, опряло глава в гърдите й. След това помрачня и проговори сякаш на себе си.
— Надпреварата с алкохола може да е и весела. Но до време. — Цъкна с език и се подпря на ръцете си. — Хайде, госпожице Предпазен колан. Помогнете ми да вляза и проверете дали можете да ме разсъните.
Помогна му да се изправи и да влезе в къщата.
— Да ви направя ли кафе? — попита тя.
Той се засмя.
— Не знаете какво нещо е алкохолът, млада госпожице. Сега е времето ми за сън. Не искам да стоя буден. Ако дойдете в три през нощта, ще бъда с ясен поглед и навирена опашка.
Отиде до бюфета и си сипа уиски в ниска чаша. Погледна към Ани и махна с бутилката към другите чаши. Тя поклати глава.
Посочи й дневната. Тя тръгна пред него. Той рухна в креслото си, а тя седна на дивана отсреща.
Настъпи мълчание. Райс клатеше чашата си.
— Съжалявам — най-сетне продума тя. — Не исках… Просто… трябваше да дойда. Трябваше да опитам още веднъж…
— Великият и могъщ Оз — намигна той — знае защо сте дошли. — Вдигна чашата и бавно отпи.
Тя седеше, глътнала език. Очите му започнаха критично да разглеждат краката, гърдите, раменете и косите й. Поклати глава.
Протегна ръка към копието от сценария, захвърлено на пода до тефтера. Протегна й го, като я наблюдаваше как го взема и се връща на мястото си.
— Сцена шейсет и четвърта. — Прозя се. Отпи предизвикателно, докато тя разлистваше страниците.
Ани намери сцената и го погледна изненадана. Беше най-сексуалната и най-интензивна сцена на Лиан, в която тя залага на правилността на психологическата си оценка за Тери и най-сетне успява да го вмъкне в леглото.
И съдържаше думите, чрез които Лиан за първи път мина през устните на Ани.
C
ЛИАН: Къде си въобразяваш, че отиваш?
ТЕРИ: (на вратата) Вкъщи. Трябва да тръгвам.
ЛИАН: Толкова е горещо. Къде си се забързал? (Минава през кухнята, отива при него и слага ръце на ханша му.) Хайде. Разгорещен си, нали? (Започва бавно да го изтласква от кухнята към спалнята.)
C$
Ани се изкашля. Райс я наблюдаваше с интерес. В очите му се четеше неподправено презрение и подигравка.
Знаеше, че той се надява да я смути, като я кара хладнокръвно да прочете сцената. За секунда се оттегли в себе си и извика черния вътрешен вихър, от който й се гадеше, но който беше извор на актьорската й игра през последните две години. Щеше ли да й дойде на помощ и сега?
Гледката на масивното тяло на Райс в креслото пробуди внезапна промяна у нея. Не, мислеше тя, вече съм уморена да бъда жертва въпреки таланта си. Този път ще е различно. Мъжът, който й натрапваше скептицизма си, преграждаше пътя към собственото й «аз».
Тази вечер инициативата беше нейна. Нямаше минало, към което, да се върне, нямаше бъдеще без Деймън Райс. Трябваше да премахне този недоверчив поглед в малките сини очички, и то още сега, сега!
Остави сценария на масичката. В нея започваше да израства нечие чуждо тяло, което вече водеше ръката й. Прочете първата реплика с плавен, котешки шепот. Райс по памет й върна отговора на Тери. Когато свърши, тя стана и му показа тялото си, леко потрепващо в нощния въздух.
Втората реплика на Лиан се изтръгна от нея със затаено насилие, прилично повече на мускусния аромат на женския пол, отколкото на звука на обикновени думи. Запъти се към него, тихите й стъпки напомняха походката на тръгнал на лов хищник, пусната в забавен каданс.
Коленичи до него, сложи ръце на коленете му и погледна с очите на Лиан дълбоко в неговите, докато последните думи се отронваха от устните й:
— Хайде. Разгорещен си, нали?
Той я гледаше, без да мига. Видът му бе заинтригуван. Дълбоко в себе си Ани беше сигурна, че пламъкът, който я изгаряше, се е превърнал в необятната злина на Лиан и е улучил целта.
— Можеш ли да го повториш? — попита той.
Тя се отдалечи, прекоси стаята и направи всичко отново. Всяко нейно движение бе изпълнено с полутонове, които изненадаха и самата нея, защото бяха различни от първия път.
Усети, че я обзема въодушевление. Разбра, че може да повтаря сцената десетки, стотици пъти, без Лиан да я подведе.
— По дяволите! — промърмори той и поклати глава. Погледна примирено пълната чаша уиски и момичето, клекнало между коленете му. — По това време трябваше отдавна да съм заспал. — Кимна в знак на съгласие. — Мисля, че ще изпия кафето.

 

Четоха заедно сценария до пет сутринта.
Умората на Райс изчезна след първите няколко минути. Започна да показва на Ани как да произнася репликите с ново, сдържано уважение. Започна на място да променя някои от тях с бързи удари на писалката в своето копие на сценария.
Изправи се, улови я за ръцете и й показа как да ходи като Лиан, как да взема книга, пепелник, как да стои, как да отмята коси. Въпреки че нито веднъж не разкритикува гласа й, някаква осмоза постепенно й подсказа как му се иска да звучи гласът на Лиан с мекия южняшки изговор.
Правеха кана след кана от силното еспресо, което той обичаше. Повториха безброй пъти възловите сцени. Когато не пишеше бележки в сценария, Райс се взираше в Ани със странно променливо изражение.
За Ани нощта мина, като че ли раждаше. Не забелязваше как се изнизват часовете. Правеше всичко, каквото й казваше Райс, но с напрегнати сетива да долови тайните заповеди, които идваха от източник извън него.
В стаята сякаш имаше трима души. Невидимата Лиан непрекъснато изненадваше другите двама. Райс клатеше глава и повторно обмисляше идеите, които не беше изразил, докато Ани със затаен дъх правеше сцена след сцена, сякаш се намираше на ръба на колкото красива, толкова и опасна пропаст.
Премигна смаяно, когато най-сетне той си погледна часовника и посочи към верандата, където зората беше позлатила кедровите клонки.
— Помогни ми да стана — рече.
Подаде му ръце. Изправи се и бавно я притисна към себе си, пръстите му милваха раменете й. Докосна възхитен косата й.
— Тя е руса. — Усмивката му беше примирена и измъчена.
После се обърна и с целенасоченост, която я шокира, взе забравената чаша с уиски и я обърна на един дъх.
Заведе я в кухнята. Сенките хвърлиха неочаквана умора върху сетивата й.
Посочи й телефона, до който имаше стара кутия от кафе, пълна с пари. Повлече я по коридора към спалнята си. Когато видя мрежата против комари над леглото му, разбра защо спеше без мрежи по прозорците.
Лежа тежко на леглото и я погледна втренчено.
— Вземи от онези пари — каза той. — Повикай си такси. Освен ако не предпочиташ да спиш тук.
Тя поклати глава, загледана в леглото.
— Нямам предвид да спиш с мен — усмихна се той. — Долу има още две стаи. Не се тревожи, Кончата ги поддържа чисти.
Ани пак поклати глава.
— Колата ми е на улицата.
— Закопчан ли е предпазният ми колан? — попита той, пълен със заядлив хумор въпреки полузатворените си очи.
Тя кимна и тръгна да си ходи.
— Почакай — промърмори той. — Целуни ме за лека нощ.
Лежеше абсолютно неподвижен, без да откъсва очи от нея, когато тя се приближи и се наведе да го целуне по челото.
— Никога не съм имал дъщеря — каза. — Напиши си номера на тефтера до телефона. — Не си прави труда да заключваш външната врата. Тя няма да спре никого. — На устните му заигра последна усмивка. — Лека нощ, натрапнице. Карай внимателно. Ще ти се обадя.
Когато се изправи, чу тихо похъркване. Беше заспал.
Написа адреса и телефонния си номер на тефтера, затвори входната врата зад себе си и тръгна през утринната роса към колата.
Докато пътуваше, слънцето пламна в парещите я очи. Беше благодарна, че булевардите са почти празни.
Изкъпа се и си легна. Ярката слънчева светлина напираше през щорите. Нощта, прекарана с Деймън Райс, приличаше на сън, който не напусна мислите й дори когато започна да се замъглява.
Последната мисъл, преди да заспи, беше тревожна.
Щом на нея й приличаше на сън, какво оставаше за Деймън Райс, който беше пиян, когато започна, и щеше да е още по-пиян до вечерта. От натрупания с него опит знаеше, че не може да се предскаже споменът за коя от срещите им ще изникне в паметта му в даден момент.
Нямаше да й се обади.
Така да е, помисли тя. Беше направила всичко възможно. В края на краищата и утре е ден.
Странни образи затанцуваха в нейния съпротивляващ се ум и я повлякоха в мъртвешки сън.

 

XXIX

 

«Дейли Вараяти», 29 септември 1969 година
Райс поверява експлозивна роля на неизвестна актриса.
«Деймън Райс ни смая отново. Очевидно пренебрегвайки съветите на своя отдел за подбиране на състава, на продуцентите и на смаяната изпълнителна йерархия на «Интърнашънъл Пикчърс», във вторник той обяви, че е възложил на неизвестната манекенка-актриса Ани Хавиланд бленуваната роля на Лиан — хищната южнячка-прелъстителка в новия му филм «Среднощен час».
Госпожица Хавиланд, позната на широката публика единствено като манекенка на модни дрехи и от няколко реклами, е известна на калифорнийците като закачливото секси момиче с предпазния колан от новата серия рекламни филми и плакати на Отдела за моторни превозни средства, а преди това — като образа на «Кантийл & Бийл Мотърс» от Лос Анджелис.
Нямаме информация за договора на госпожица Хавиланд с «Интърнашънъл Пикчърс» или за естеството на пробните снимки, които са и донесли ролята. Добре информиран вътрешен източник коментира това изненадващо разпределение по следния начин: «Господин Райс знае какво иска и когато става дума за филмите му, обикновено го получава».
Поредица от суперзвезди на Холивуд кандидатстваха за ролята. Носят, се слухове, че са били готови да жертват дясната си ръка, за да я получат. За неизвестна особа като госпожица Хавиланд героинята на Райс Лиан означава нещо повече от известност. Това е ключова роля във важен филм и би могла да я превърне в суперзвезда с един замах.
Младата дама поема голямо предизвикателство. Окото на публиката ще я следи под лупа през следващите няколко месеца и наред с бързата популярност ще й се наложи да понесе голямо натоварване.
Желаем и всичко най-добро. А на онези, които загубиха състезанието за Лиан — по-добър шанс следващия път.»

 

Госпожа Ралф Сондърборг затвори «Вараяти» и го мушна под дъската за готвене в кухнята при другите таблоиди на прислужницата Лулу — бивша участничка в дневни сериали, която обичаше да държи под око новостите в развлекателния бизнес. Същото правеше и госпожа Сондърборг, която, естествено, не можеше да се абонира за подобно издание, защото това би се сторило непристойно на обществото в Палм Спрингс.
Когато разговорът от трапезарията достигна до ушите й, госпожа Сондърборг си хвърли бегъл поглед в кухненското огледало. Тъничкият гласец на Ралф анемично се стараеше да наложи на вниманието на семейство Кийтинг еднообразните му разкази от войната.
Войната бе единственият извор на лична гордост за Ралф, въпреки че дори тогава е бил от възрастните офицери, негоден за военна служба поради аритмия на сърцето. Работата зад писалище във Вашингтон едва ли би му донесла медал за храброст. Но сега филмите за войната бяха единствените, които не проспиваше, и винаги когато попадаше пред внимателни слушатели, каквито бяха семейство Кийтинг, обичаше с копнеж да повтаря едни и същи случки.
Ръс Кийтинг беше млад служител в банката, на която Ралф беше президент. Положението на Ралф го задължаваше да кани вкъщи младия мъж и съпругата му, защото Кийтинг имаше добри препоръки и го подготвяха в близките години да стане вицепрезидент — това беше морковчето на пръчката, с което Първа национална банка се надяваше да го накара да преглътне нищожната си заплата и да се съгласи с ненормираните работни дни и седмици.
Госпожа Сондърборг обикновено се ужасяваше от тези тихи и скучни вечери, сухо домакинствани от мъжа й. Но в момента, в който видя семейство Кийтинг, чувствата й се промениха.
Ръс беше висок, мускулест и хубав. Изобщо не приличаше на стереотипния очилат банкер. Очевидно беше умен, настъпателен и амбициозен. И хвърляше едни особени странични погледи, които особено заинтригуваха госпожа Сондърборг.
Наред с това жена му се оказа дебела особа, чиято безцветна коса, жълтеникав тен и увиснали гърди говореха за цената, която беше платила за двете си малки деца — на осемнайсет месеца и на три годинки, както обясни сама.
В продължение на петминутен разговор младата съпруга беше успяла два пъти да спомене за тежкото им положение — не успели да предприемат някакво пътуване поради липса на средства и тежките вноски за ипотеката на къщата. Оплака се и от заетостта на съпруга си, който не можел да й помага в изтощителната домакинска работа. Очевидно обичаше да се вайка.
В същото време в първия поглед на младия банкер към съпругата на президента припламна жив интерес, който далече надхвърляше задължителното уважение.
Госпожа Сондърборг можеше да разбере защо е привлечен Кийтинг. Крайниците под костюма «Гучи», който й стоеше превъзходно, бяха издължени и изящни. Очите блестяха в кухненското осветление под вълни от леко посребрена коса. Чувствените устни и правилният нос завършваха впечатлението за опитна сексуалност, скрита зад кротка интелигентност.
Нямаше никакво съмнение — въпреки възрастта си беше прекрасна представителка на своя пол, още способна да получи всичко, каквото иска от мъжете.
Разбира се, Ралф беше особен случай. Някоя и друга нощ, която прекарваше в леглото му, съпроводена с ласките, които той предпочиташе, бе напълно достатъчна да го задоволи за дълго. Прекарваше останалото време, като й се възхищаваше от разстояние, плащаше с удоволствие дрехите, в които изглеждаше толкова елегантна, и поздравяваше с вежливо снизхождение гостенките, които идваха на чай или бридж.
Разликата във възрастта им го беше накарала от самото начало да я постави на пиедестал. В неговите очи тя бе красивото момиче, което не беше срещнал през скучната си младост и бе открил като по чудо благодарение на вдовството й.
Нещата се бяха подредили прекрасно. Госпожа Сондърборг беше най-привлекателната сред членовете на обществения кръг, над който властваше безапелационно, и надежден стълб на общността на Палм Спринт. Възхищаваха се от благотворителната й дейност и я канеха на всички важни сбирки в града. Накратко — възторгът на Ралф се споделяше от цялото общество.
Разбира се, и госпожа Сондърборг се нуждаеше от някои човешки развлечения. Но те едва ли биха прилегнали на изтънчеността на публичните й изяви. Във всеки случай знаеше как да ги държи далече от любопитни очи.
Дори вярваше, че в тази област няма равна на себе си.
Поради тази причина, когато отвори вратата на трапезарията, след като промърмори нещо на госпожа Еймс за следващото блюдо, тя се чувстваше уверена като хирург, който влиза в операционна зала, или като опитен политик, изправен срещу избирателите си. Знаеше, че няма да се провали. Инициативата беше в нейни ръце.
Но за секунда мислите й се върнаха към статията във «Вараяти».
Ани Хавиланд…
Само името не беше достатъчно да я убеди — холивудските тарлетки често използваха измислени имена, но лицето на снимката не оставяше място за съмнение.
Може би беше от времето на кариерата й като манекенка. Момичето беше възхитително чувствено, гарвановата коса обграждаше странни, кристални очи. В очите на мъжете сигурно приличаше на истински ангел и бяха готови да я изхрускат.
Госпожа Сондърборг, специалист по чудатостите на човешката природа, я позна без затруднение. Философската част на острия й ум се забавляваше от факта, че след толкова време отново се натъква на това лице — доста променено, но все пак същото.
Влезе усмихната в трапезарията.
— Ах, госпожо Сондърборг! — възкликна съпругата Кийтинг с влажни от супата устни. — Готвачката ви е гений. Тъкмо казвах на господин Сондърборг, че това е най-прекрасното консоме, което съм яла от малка. Трябва да я помоля за рецептата, въпреки че у дома нямам свободна секунда да сготвя нещо хубаво. През цялото време трябва да тичам подир едното дете, а другото е все в ръцете ми… слава богу, че стаите, из които го гоня, не са толкова много.
— Ще накарам госпожа Еймс да ви напише рецептата — рече госпожа Сондърборг. — Въпреки че не съм сигурна, че претовареният ви съпруг ще може да напълнее от консомето.
— Щом не напълнява от хамбургерите и макароните, които редовно му сервирам, не виждам от какво — изкиска се младата съпруга. — Старая се да не готвя калорични неща и заради двамата.
— Но той не ми изглежда пълен — отбеляза госпожа Сондърборг, като погълна с поглед тъмните очи, загорялото лице и очертанията на атлетични ръце и рамене под костюма на младия мъж.
Президентът, седнал начело на масата, беше потънал в мислите си и не забеляза как очите на жена му се срещнаха с погледа на младия банков служител. Този взаимен поглед не оставяше съмнение относно чувствата на Ръс Кийтинг към свадливата му жена и на какво би бил готов, стига госпожа Сондърборг да помръдне малкия си пръст.
В края на краищата Ралф беше най-краткият път към повишението на всеки млад банкер.
А пък госпожа Сондърборг бе най-сигурният път към благоразположението на Ралф. Стига, естествено, да се вземат съответни мерки да бъде спечелена.
Госпожа Кийтинг, изглежда, забеляза моментното мълчание и се постара да го прикрие с нови ласкателства.
— Приборите ви са толкова елегантни — заяви тя. — Никога не съм виждала такъв красив дизайн.
Докато говореше, съпругът й хвърли многозначителен поглед към жената на работодателя си и се обърна към Ралф с почтителен въпрос за недвижимите имоти в околността.
Госпожа Сондърборг слушаше разсеяно бръщолевенето на съпругата за сребърните прибори. Мислите й се бяха върнали към Ани Хавиланд, неизвестната актриса, около която се вдигаше такъв шум.
Какъв изключителен късмет да започне кариерата си в Холивуд като звезда във филм на Деймън Райс! Как ли го беше постигнала? Разбира се, Райс беше напълно откачен, но винаги се стремеше към съвършенство.
И беше нарекъл героинята си Лиан! Нямаха ли край тези съвпадения?
От друга страна, реши госпожа Сондърборг, съвпадение може би не е точната дума. «Връзка» беше по-добра.
Каква пикантна ирония, че съдбата отваря вратите пред това момиче точно по този начин! Съдбата, чиито криволичения не могат да бъдат предсказани. Госпожа Сондърборг познаваше Холивуд само от безопасното разстояние на Палм Спрингс, но се намираше достатъчно близо до тази прочута джунгла, за да усети варварската й воня.
Да, това момиче Хавиланд се изправяше пред изпълнена с опасности съдба. Съдба, която госпожа Сондърборг можеше да наблюдава от разстояние или да промени по своя прищявка.
Това бе най-изкусителният избор. Отсега нататък щеше да следи по-отблизо «Вараяти».
Но засега най-добре да насочи цялото си внимание към младия мъж срещу нея, чиито живи очи продължаваха да се стрелкат към лицето й, докато вечно недоволният глас на жена му звучеше между тях.

 

Бари Стейн седеше на писалището си в «Континентал Артистс Мениджмънт» и клатеше глава.
Ани Хавиланд отново бе успяла.
А той уж беше импресарио, от когото се очакваше да воюва на ролите й. Вместо това четеше в «Дейли Вараяти» за последния й триумф и чакаше тя да му се обади за подробностите.
Можеше само да седи до телефона и да чака. Унизително беше да се чувства като момче за всичко, а не опора на кариерата й. Все пак трябваше да признае, че от самото начало беше постигнала пробиви там, където той не се осмеляваше да опита.
Но главната женска роля във филм на Деймън Райс! За бога, как ли го беше направила?
Особено когато получи недвусмислени сигнали, че поне още осемнайсет месеца Холивуд няма да отвори вратите си за нея, въпреки че Бари нямаше сърце да й го каже.
Е, въпреки това беше успяла. Съвсем сама.
Тайнственият й талант да открива оазиси от добри възможности в най-безнадеждни пустини беше ненадминат. Нямаше защо и да си затваря очите пред факта, че за пореден път беше свършила неговата работа.
Сега важното бе да договори условията на договора й и да създаде впечатление у началниците на «Континентал Артистс Мениджмънт», че хитростта и опитът зад този удар са на Бари, а не на звездата.
Защото нямаше съмнение, че един ден тя ще да бъде точно това. Звезда.
С тази мисъл Бари посегна към телефона.

 

Ник Маршано седеше по плувки пред маса със стъклена повърхност до голям басейн. Утрото беше извънредно горещо.
Дори бризът в Малибу не помагаше.
От вътрешността на къщата долетя мъжки смях и глас, който говореше отсечено по телефона.
На масата пред Ник лежеше отворен брой на «Вараяти», страниците му бяха затиснати с пепелник и чаша водка. Навлажнено от пръските на басейна, лицето на Ани го гледаше от долу на горе.
Значи все пак успя. Тази мисъл се издигна като облак през тежкия махмурлук, който цепеше главата му.
Да не би статията да беше сън? Възможно ли бе снимката да е форма на най-новите му фантазии за нея?
Напоследък всичко приличаше на сън. Успокоителните и алкохолът бяха най-добрите му приятели през нощта, но най-злите му врагове сутрин. Защото, когато поглеждаше в огледалото, не виждаше себе си.
Затвори очи за един дълъг момент и отново ги отвори. Да, снимката още стоеше там. Колко красива беше Ани. Колко чиста, свежа и мила.
Днес трябва да се опита да се вземе в ръце и да й се обади. Щеше да я поздрави, да й обещае да я заведе на вечеря, да се съгласи с настояванията й да се грижи за себе си. Да се съгласи с всичко.
Ако не беше любовта му към нея, сега можеше да е спокоен. Това, което го съсипваше, вземаше връх, но не му пукаше.
«Върви, стани курва. — Прощалните бащини думи прозвучаха като подигравка в ушите му, докато гледаше унесено бездушните хълмове над басейна. — Благославям да се продъниш в ада. Отсега нататък нямам син.»
Ник се усмихна. Скоро проклятието щеше да се сбъдне и мъките му щяха да свършат.
Но Ани! Тя заслужаваше дълъг живот, деца, щастие.
Що за човек беше този Райс? Какво ли беше поискал от нея?
Дали му го беше дала? Не. Не!
Самият въпрос го нараняваше повече от всичките му рани, взети заедно.
Внезапно усети топла ръка да докосва голото му рамо.
— Голяма новина, а, Ник? — Гласът от вътрешността на къщата беше излязъл и говореше в ухото му. Ръката посегна по-надолу и бавно го потупа.
Ник кимна, очите му се впиха в чашата с водка.
— Ела, любими — рече гласът. — Хайде да поплуваме.

 

В сърцето на Бел Еър Райма Бейнс седеше в шезлонга си, а броят на «Вараяти» лежеше смачкан на топка в краката й върху мокрите плочки до басейна. Поднесе към устните си с леко трепереща ръка чашата «Блъди Мери» с двойна доза водка.
Погледна розовия телефон на масичката до себе си. В същия момент той тихо иззвъня и тя грабна слушалката.
Беше импресариото й. Поздрави го с неприлична ругатня.
— Предполагам, че си прочел вестниците — продължи тя. Оная малка мръсница Хавиланд… Не знаех, че Райс толкова си пада по евтини путки. Дърт пръч като него би трябвало по-малко да размахва хуя си.
Импресариото търпеливо слушаше пороя от думи. Най-сетне започна да долавя паузи. Прекъсна го шест пъти, преди да свърши с яростна въздишка.
— Райма? — внимателно заговори той.
— Какво?
— Райма, не можем да си губим времето да предугаждаме действията на алкохолик като Райс. Той е луд от двайсет години насам. Филмите му едва покриват разходите си, и то заради пищната реклама… — Кръстоса пръсти и продължи да лъже. — … а тази нова простотия положително ще го довърши. Прекалено голяма звезда си да се свързваш с такива граничещи с провал филми. Ти си кралица. Онзи човек е клоун.
Отново кръстоса пръсти. Ролята на Лиан щеше да е невероятна за Райма, ако беше с десет години по-млада. Или поне с пет.
Е, най-малко седем. Осем.
— Добре — изсъска най-сетне тя. — Отивам да плувам. Ще говорим по-късно. Но те предупреждавам. Трябва да направиш всичко възможно следващият ми филм да е такъв, че този «Среднощен час» да заприлича на лайното, каквото е всъщност.
— Разбира се, Райма. Ти си над подобни глупости. Поздрави семейството си. Ще ти се обадя скоро, миличка.
Остави внимателно слушалката на мястото й и въздъхна с облекчение. Бурята беше отминала, поне за тази сутрин.
Поклати глава и посегна към барчето. Десет години.

 

Райма тресна слушалката с последния гняв, който можа да събере. Проклета да е оная кучка Хавиланд! По колко ли начина беше чукала Райс, докато й даде ролята?
Най-лошото беше, че тя просто не можеше да знае толкова начини да подчини един мъж, колкото знаеше Райма. Прекалено млада беше.
Но беше се добрала първа до целта. По дяволите, по дяволите, по дяволите!

 

Хармън Кърт седеше на терасата с изглед към конюшнята зад къщата. В скута му лежеше брой на «Вараяти». Хуан му го беше донесъл, без да продума, а единственият признак, по който можеше да се отгатне, че знае, беше бутилката петдесетгодишен арманяк на подноса до кафето.
Кърт нямаше нужда да чете статията повече от веднъж. Познаваше Деймън Райс и знаеше какво се е случило.
Наблюдаваше ленив ястреб, който плавно се носеше над хълмовете и търсеше плячка. Сивите му очи не мръдваха и не мигаха. Лицето му беше безизразно като на гущер.
Откъм басейна се дочу приглушен смях. Розмари организираше обяд на открито за Тес, Мага и няколко техни приятелки. Последната възможност, преди момичетата да се върнат в Женева за училище.
Кърт сръбна от коняка. Умът му работеше гладко и без да бърза.
Накрая вдигна слушалката и набра номера.
— Тази сутрин искам да ме свържеш с Уолтър Дененбърг — тихо заговори той. — После с Лон Хамър, Мирон Шубов, Тео Кърк и може би с Пол Ожински. В тази последователност. Ще бъда тук още половин час. След това съм в колата, а после в кабинета. Благодаря.
Затвори телефона.
Лицето на Ани Хавиланд беше непрестанно пред вътрешния му взор, непроменено за двете години, откак го видя за първи път. Красивата коса падаше около порцелановото лице като ореол.
Докато се взираше в този образ, очите му потъмняха от възхита. Рани в ъгълчетата на красивите устни, смесващи кръвта с червилото. Червена пелена пред очите, когато виковете за милост се откъснаха от разранените уста.
Стройното тяло се носеше грациозно, извиваше се над светлината, докато мъжки ръце бавно драскаха по кожата, нараняваха гърдите, разчекваха бедрата и най-сетне стигаха до слабините. Писъците на болка и ужас звучаха в блестящата клетка на спомена като химни, предизвикателни в своето отчаяние.
Кърт се втвърди под панталона, защото между краката й бликна струя кръв. Голата плът трептеше, косата също лепнеше от кръв, тънката талия пълнеше ръцете му, докато завираше члена си в най-нежната част на раната.
Задъха се. След още пет секунди удоволствието щеше да се излее в панталона му, толкова възбуждаща беше мисълта за онази мека кожа, пламнала в агония.
Изведнъж усети в дланта си малка ръка и чу мелодичен глас:
— Татко?
Беше Тес.
Той се сепна и се втренчи в деветгодишното момиченце с милите очи, луничките и червената коса, вдигната на конска опашка. Усмихваше се. От кокетния й бански костюм още капеше вода.
— Няма ли да дойдеш? — попита тя.
Той я притегли и притисна към себе си, без да обръща внимание на водата, която остави петна по копринената му риза. Когато я пусна, ръката й остана в неговата.
— Тази сутрин не, принцесо. Боя се, че трябва да тичам на работа. Но ще се върна следобед да отидем да яздим заедно. Искаш ли?
Тя се усмихна.
— Добре, татко.
Загърна хавлията около раменете й да я стопли и отново я целуна. Обичаше да я прегръща. Все едно, че се притискаше към своя ангел-хранител. Тя и Мага бяха единствените чисти и красиви части от света, заедно с майка си, разбира се. Те правеха всичко останало поносимо.
— Внимавай с басейна — каза той. — Не тичай наоколо.
— Ще внимавам. Довиждане, татко.
— Обичам те, принцесо.
— И аз те обичам.
Загледа се в стройното й телце, което се втурна обратно през ливадата. Когато изчезна зад фигуралния жив плет, върна мислите си към неотложните задачи.
След секунда телефонът щеше да започне да звъни. Шубов, Ожински и другите вече бяха научили новината и чакаха заповеди.
Устните на Кърт се извиха в предпазлива усмивка. Беше време да задвижи пионките.

 

От другата страна на Сентрал Парк, точно срещу апартамента на Хал Пари, още една личност четеше статията във «Вараяти».
Тънки пръсти придържаха вестника, докато хладният поглед пробяга по редовете още веднъж.
От страницата се усмихваше снимката на Ани Хавиланд — елегантен и чувствен образ от висшата мода. Съвършената костна структура и хубавите вежди подчертаваха тайнствени котешки очи, към чиято странна прямота се примесваше възможност, а може би и желание да се скрие зад фасадата на голям актьорски талант.
Очите, вгледани в снимката, се присвиха.
Беше виждала момичето и преди. Сигурна беше.
В статията се споменаваше, че е била манекенка и че е участвала в рекламни клипове.
Да, рекламната кампания за одеколона «Дейзи».
Но това не беше всичко. Беше виждала това лице на живо.
Кога? Къде?
Очите се притвориха, златистите ресници се свиха като разноцветни ветрила. Зад тях мисълта й бездействаше. Умишлено си го наложи, за да се съсредоточи. Остана само черна стена, на която трябваше да се изпише отговорът.
Минаха секунди. Обгърна я сънлива празнота, която бавно я залюля…
И отговорът се появи.
Бяха се срещнали случайно. Тогава не обърна внимание. На излизане от някакъв магазин някой връхлетя отгоре й. Беше забързана млада жена, която мило й се извини.
Изпуснах си чантата…
Разбира се, не би могло да бъде чиста случайност. Не и след всичко това. Някой някога беше казал, че случайността е скрита форма на необходимостта. Положително беше вярно, защото всеки две орбити, колкото и отдалечени да бяха, винаги се пресичаха в някоя точка на времето и пространството…
Ръцете й пуснаха вестника. Прекоси стаята, върна се с ножиците и внимателно изряза статията. Погледна я за последен път и я занесе до лавицата, на която стояха книгите.
Взе първата, която й попадна подръка, и пъхна вътре статията. Когато страницата се отвори, позна думи, които беше чела стотици пъти, абзаци, чиято форма и синтаксис й бяха познати като мебелите в стаята.
Отиде до огледалото и се вгледа в очите си. Остана като хипнотизирана, докато мислеше за младата манекенка, която току-що се беше появила от неизвестността като изпълнителка на голяма роля, съчинена от най-великия сред творците.
Какво ли щеше да мисли тази Ани Хавиланд, когато една сутрин се събудеше и се замислеше за големия си късмет и за внезапното, жадно внимание на света към нея? Дали радост и страх щяха да се борят за надмощие в ума й? Щеше ли да почувства как бъдещето се стоварва върху нея петдесет пъти по-бързо от преди?
Снимката не даваше отговор.
По-точно даваше много ценен отговор. Същият, който се четеше в очите й вечерта, когато пътищата им се бяха пресекли.
Извинете, не гледам къде вървя.
Хубава млада жена. Хубави очи.
Но родена актриса. Тези очи никога нямаше откровено да разкрият истината. А може би нямаше и да я забележат в бруталната й близост. Над тях беше спуснат сложен воал, който променяше истината, независимо дали идваше отвън или отвътре.
Кристин забеляза, че още държи книгата в ръката си, и се върна да я остави между посестримите й с подгънати страници.
За секунда очите й се спряха на малката колекция, чието съдържание беше познато и близко като собствените й мисли.
Книгите съдържаха цял свят — и то единствения свят, който имаше значение. А сега в него се включваше и съдбата на непознатата Ани Хавиланд.
Както вече съдържаше съдбата на Кристин.
Бяха всичките съчинения на Деймън Райс.

 

Втора книга

 

Ангел

 

I

 

Най-ранните й спомени бяха свързани с приятелите на Алития, които я слагаха да си легне.
Тримата се хранеха заедно — пици, хамбургери, картофена салата, и отиваха на кино или на мач, преди да се върнат в хотела или в наетите мебелирани стаи.
Кристин чуваше звуците от любенето на големите — задъханото грухтене на мъжа, въздишките на Алития или странните затишия. От бебе се беше научила да не ги прекъсва с плача си, защото веднага биваше наказвана с незабавен и жесток бой от страна на майка си.
Когато Алития излизаше да работи, приятелят — някой от почти безликата поредица мъже, останали в паметта й с юнашките мустаци, приятната миризма или липсващия пръст, чукаше Кристин.
В тези моменти разликите между мъжете напълно изчезваха, защото болката, която й причиняваха, беше винаги една и съща, както и кратките извинения и двусмислените предупреждения. Държеше очите си затворени.
Имаше и такива, които не я докосваха, но те бяха рядко изключение. Чудеше се и дори се тревожеше защо не го правят. В нейния, гледан с широко отворени очи свят на възрастните, причиняването на болка от страна на мъжете беше начин да се спечели уважението и привързаността им.
Или поне средство да се избегне боят.
Когато стана петгодишна, плътта между краката й се беше оттеглила в някаква мъглива забрава, беше безчувствена и изцяло отделена от останалата част на тялото и дори на ума й.
На седем години цялото й тяло беше станало толкова различно от самата нея, колкото географската карта от реалната територия.
Научи се, защото вече имаше собствени клиенти, че трябва да поддържа плътта си чиста и да полага грижи за нея, тъй като така носеше пари на Алития. Изпълняваше поредици от трикове, защото струваха повече и спестяваха наказанията от страна на майка й.
Всичко ставаше все по-лесно и по-лесно, защото тялото вече не й принадлежеше.
Разнообразните усещания се управляваха от закони, на които Кристин се посвещаваше с детския си талант за лесно възприемане. Можеше да усети болка, ако се порежеше или удареше коляното си в масата. Но когато някой мъж й причиняваше болка между краката, в ануса или по зърната на гърдите, все едно, че четеше книга за черната чума, уморила една четвърт от населението на Европа през 1300 година, или вестник — десет души загинали при тежка пътна катастрофа на магистралата.
Удоволствието за нея беше пипа с кренвирш, геврече, телевизионен екран, който да гледа, докато възрастните бяха заети в съседната стая. Топъл радиатор през зимата, уличен пожарен кран със студена вода през лятото, парцалената кукла, която се крепеше на безопасни игли и надежди.
Болката беше Алития.
Житейските й проблеми бяха достатъчно прости. Да се държи на разстояние от Алития, докато не се появят сигналите, че може да се доближи до нея, без това да е свързано с някаква опасност.
Но сигналите бяха двусмислени и измамни. Човек можеше често да ги сбърка.
Когато Алития протегнеше ръка с блеснали очи и весело тръснеше пясъчните си къдрици, можеше предпазливо да се приближи, привлечена от обещанието за странните сладки милувки, които понякога получаваше.
Но щом влезеше в обхвата на ръцете й, очите ставаха жестоки, гласът — дрезгав, и наивността й биваше възнаградена със силно ощипване. Винаги я примамваше с една ръка, а в другата криеше по някаква тайна зад гърба си.
— Познай какво ти е донесла мама!
Малък подарък? Наказание? Колебаеше се, поучена от минали грешки. Но размишленията не помагаха, защото по някакъв тайнствен начин Алития вината беше на крачка пред нея.
Ако се приближеше, скритата зад гърба ръка изскачаше, хващаше я през талията, в ушите й зазвънтяваха тихи ругатни, а силните пръсти на Алития я щипеха и се забиваха в най-болезнените места.
Ако се отдръпнеше страхливо, изваждаше иззад гърба си захарна пръчка и я хвърляше в кофата с боклук.
— Щом така се отнасяш с майка си, по-добре да я изхвърля. Не съм купила проклетото нещо за себе си.
Опакованата захарна пръчка оставаше на дъното на кофата за боклук и непреодолимо я изкушаваше часове, а понякога и дни наред. Можеше да опита да я вземе късно вечерта или рано сутринта. Но ако го направеше, Алития забелязваше и следваше сурово наказание.
Така че оставяше примамката на мира. Едва в края на седмицата съблазнителната пръчка изчезваше с боклука.
Когато разресваше косите на Кристин, които като пищна златна коприна се стелеха по гърба й, чуваше гальовен, мек глас:
— Ти си истинска красавица. Ще се грижиш за мен на старини, нали?
И от пръстите по рамото й се плъзваше топло удоволствие, твърде опияняващо, за да му устои. Но мисълта за собствения залез гневеше Алития. Четката неочаквано удряше силно дъщеря й по главата, докато станалите жестоки пръсти я стисваха за тънката китка.
Последната бисквитка, последните пържени картофи, последното парче пица често отиваха в боклука, въпреки че стомахът на Кристин копнееше за тях! И Алития го знаеше, Алития винаги знаеше всичко. Кристин се научи да крие глада дори от самата себе си, защото той отваряше вратата към мъчителните игри, в които не можеше да победи.
Животът с Алития я превърна в изкусен политик, обучен да се движи по яйчени черупки. Макар да знаеше предварително, че битката с по-силния и по-коварен противник е загубена, стана специалист по свеждане на неприятностите до минимум и печелене на дребни удоволствия и изгоди.
И оцеля.
Кристин не подозираше, че по света има деца, за които думата «опасност» значи сънувани в кошмар чудовища, тъмна изба, торбалан или смърт, но не и собствената им майка.
Тези деца, ако съществуваха, сигурно принадлежаха към друга раса.

 

Минаваха година след година.
Пътуванията им ги водеха от Кливланд до Болтимор, но околният пейзаж почти не се променяше. Винаги представляваше сива уличка пред хотел или къща със стаи под наем в центъра на града, бетонна повърхност на магистрала и паркинг в Маями, където можеше да си играе на плажа, докато Алития държи под око туристите.
Рутината беше неизменна. Гевречета за закуска, хамбургери за обяд, безкрайни периоди сама, докато Алития и приятелят й бяха заети, непознати мъже, чиито ръце, устни и пениси причиняваха болка, която вече не бе в състояние да изпита.
Алития никога не целуваше Кристин за лека нощ. Просто затваряше вратата на стаята й, погълната от присъствието на мъжа в съседната стая.
Кристин нямаше рожден ден. Не знаеше, че такова нещо съществува, докато не го видя по телевизията. В по-късните години й се наложи да си измисли дата на раждане, за да получи номер на обществената осигуровка.
Нямаше Ден на благодарността, нямаше Коледа, освен ако някой от приятелите на Алития не ги споменеше на шега, докато се хранеха в закусвалня или в хотелската стая. Вси светии, Великден и Четвърти юли бяха извънземни ритуали, присъщи на героите от телевизионните сериали.
Кристин не беше получавала подарък от Алития, чиято щедрост се свеждаше до подхвърлянето на няколко монета, когато денят беше печеливш. Научи се да очаква подаръци само от мъжете — малки играчки, гривни, дрънкулки и неподходящи предмети като миниатюрни бутилчици с алкохол, джобни ножове, ключодържатели и пепелници.
Чарли, най-милият от приятелите, обичаше да се облича официално и да вечеря навън. Поръчваше на Кристин детското меню и понякога я водеше на сладолед, като я вдигаше на конче, докато чакаха на опашката. От него получаваше пакетчета с дъвка и панделки за косата. Именно той й връчи церемониално парцалената кукла.
Когато лягаше с нея, беше нежен и бавен.
— Да не ти причинявам болка?
Тя клатеше глава.
— Не.
Обичаше да прокарва дебелите си пръсти през хубавата й коса. В известен смисъл сякаш я боготвореше. Не знаеше как да го разбира.

 

Нямаше летни кънки, нямаше кукленски къщи, нямаше мечета. Имаше само дрехи, внимателно избрани от Алития да подчертаят нежното тяло на дъщеря й, гребени, фуркети, миниатюрни гащички и жартиери и, разбира се, мъже.
Кристин чуваше и виждаше повечето от нещата, които майка й правеше с клиентите си, и скоро се научи да ги прави и тя.
Разбра, че макар действията им да са физически, мъжете са раса от фантазьори. Идваха при Алития, за да се преструват, че я наказват или че са наказвани от нея. Изпитваха огромен копнеж към болката и унижението. Кристин се научи да ги понася и нанася.
Поради тази причина собствените й роклички, гащички, обувчици и чорапки се присъединиха към камшиците, въжетата и иглите на майка й и влязоха в големите безчувствени центрове, каквито бяха и гениталиите й. Гласът и тялото й принадлежаха на непознатите, които получаваха удоволствието си от него в тръпчиви проблясъци на контакт, преди да изчезнат в сенките зад дебелите стени, които беше издигнала около себе си.
Това, което принадлежеше на Кристин, бе празнотата, която носеше в същността си. Тя я предпазваше, защото благодарение на нея беше мъртва.

 

На девет години представляваше същество извън всяка категория. Често за една седмица печелеше пари колкото някой почтен гражданин, беше невежа по много основни въпроси, познати на по-малки от нея деца, но знаеше истини, които за свое щастие тези деца никога нямаше да научат.
Знаеше как да кара мъжете да потреперват и да се изпразват в панталоните само като си повдигне полата едва сантиметра и се усмихне с премрежени очи.
Не знаеше да играе на дама.
Знаеше как да вземе такси, автобус или метро до далечен хотел, да намери стаята, в която абсолютно непознат мъж я чукаше и й даваше пълен плик с пари, а после успяваше да се прибере сама в тъмното.
Не знаеше да кара колело.
Никога не беше притежавала боички, картинки за оцветяване, кутия за моливи, спестовна касичка във формата на прасенце. Не знаеше какво значи ваканция или летен лагер.
Не беше виждала класна стая.
Въпреки това умът й беше ясен и аналитичен. И си беше изградила собствена философия.
Нямото внимание към телевизионното представяне на реалността я бе накарало да разбере, че човечеството като цяло крие страстите и слабостите си не повече и не по-малко от клиентите, които обслужваше Алития. Уреденият вид на света бе изграден върху непоклатимите основи на насилието и глада така, както чистите дрехи на клиентите прикриваха гузните им мръсни мисли.
Оцеляването значеше яснота. Успехът представляваше движение между илюзиите на другите и набито око за използването им в собствен интерес.
Кристин вършеше женска работа с детското си тяло. Дори не подозираше, че животът й е отнел възможността да обитава света на децата.
Съзряваше с времето и започна да разбира, че притежава природни дарби и интелигентност за живот извън орбитата на Алития.
Знаеше, че е твърде млада да скита сама по света, без приятел, който да я закриля. Тъй че прекарваше времето, като съсредоточаваше остроумието си върху дипломатичните си ходове по отношение на Алития и тихомълком се подготвяше за живота извън тесния свят, който познаваше.

 

Тялото й разцъфна рано. На дванайсет години заоблените очертания бяха добавили своята грация към чистата й руса красота.
Алития стана още по-ревнива и все по-често се изкушаваше да я наказва. Но беше започнала да се плаши от празния поглед в очите на малкото момиче и от желязната воля, която долавяше зад кроткото поведение на дъщеря си. Подозираше, че Кристин, ако се ядоса, може да й отмъсти по опасен начин. Тъй че започна да я бие по-рядко и непрекъснато да я следи.
В едно студено кливландско утро каращата тринайсетата си година Кристин се измъкна от мотелската стая, където спяха Алития и приятелят й, като взе всички пари, които можа да намери, и тръгна на автостоп към Маями.
Не взе никакъв спомен от живота си с Алития. Парцалената кукла остана на леглото й в мотела. Изостави и дрънкулките, пръстенчетата и медальоните, които беше събрала.
Но в дъното на малката й чанта, под сгънатите банкноти, откраднати от Алития, беше скрит единственият предмет, с който не пожела да се раздели.
Една снимка.
Намери я, когато беше осемгодишна. Подаваше се от страничното отделение на един от куфарите на Алития. Тогава живееха с Фил — брутален любовник на Кристин и човек, който непрекъснато се караше с Алития за пари.
Снимката беше извехтяла и кръгла. Показваше младата Алития с едър, около трийсетгодишен мъж.
Мъжът имаше пясъчноруса къдрава коса, дълги вежди и ясни малки очи, които блестяха от снимката със свирепа интензивност, въпреки че изглеждаше пиян.
Носеше вълнена риза под военно яке. Рошава брада покриваше бузите и брадичката му. Пръстите около раменете на Алития бяха дълги и учудващо чувствителни.
Кристин беше впечатлена от странния пронизващ блясък в очите на непознатия. Ако снимката не лъжеше, беше изключителен човек.
От друга страна, беше виждала особен поглед в очите на много мъже. Знаеше, че зад него неизменно трепка простотата на сладострастието.
Върна снимката на мястото й и я забрави.
Две години по-късно видя лицето на мъжа в неделната притурка на «Чикаго Трибюн».
Кристин обожаваше вестниците. Като дете си изрязваше кукли от тях. Беше очарователно да разрязва света и да го възпроизвежда като своя играчка. Можеше да си осигури късче война или глад, пожар или злополука, като парченце от мозайка зад усмихнатото лице на книжната кукла.
По-късно се научи да преглежда вестниците с някакво свободно плаващо внимание, приспиващо от неспокойните капризи на света, който се носеше пред очите й, без да я докосва. Измъкваше се крадешком в шест сутринта, купуваше вестник и когато Алития и мъжът се събуждаха, я заварваха спокойно да го чете.
И ето че изведнъж от неделната притурка я погледна непознатият от снимката. Изглеждаше по-възрастен и масивен, косата му беше посивяла, но все още притежаваше пронизващия поглед, хипнотизирал почти арогантно камерата.
Кристин прочете, че е известен писател. Казваше се Деймън Райс и романът му «Разказвачът» току-що беше спечелил наградата «Пулицър». Авторът на статията смяташе, че Райс е най-добрият жив американски, а може би и световен писател.
В статията имаше биографични бележки. Райс дълги години се беше занимавал с театър и продължаваше да пише пиеси, не по-малко известни от романите му. Два престижни холивудски филма бяха заснети по негови сценарии.
Статията продължаваше с интервю. Възгледите на Райс бяха особени. Впечатлиха Кристин повече с поетичното си красноречие, отколкото със съдържанието, което беше прекалено неразбираемо за детския й ум.

 

«Хората смятат, че да си човек, значи да си увит в хубава черупка, която да те пази, докато един ужасен ден дойде смъртта и те накаже, като счупи черупката и те вземе със себе си — беше писал Райс. — Всъщност е точно обратното. Само чрез гниенето и разпадането на черупката, само като умираме ден подир ден, ние израстваме, учим се и ставаме нови хора. Поради това — заключаваше той — целият свят е пълен с лъжци, които дълбоко в себе си отричат реалността на живота и времето, защото знаят, че то ще разруши това, което са днес, за да направи възможно съществуването им утре. Под маската на собствените си лица те се крият между събратята си и вярват, че принадлежат към братство от същества, приличащи си като грахови зърна в шушулка. И правят всичко възможно да забравят, че никой не може да умре вместо тях и че независимо дали им харесва, или не, бъдещето им се определя единствено от тях самите.»

 

Кристин четеше думите безкритично, сякаш бяха молитва от непозната религия. Улови се, че ги повтаря по памет, докато изрязваше статията. Върна се при куфара на Алития, откри снимката, взе я и я скъта заедно със статията в най-тайното си скривалище.
Беше очарована от мисълта, че преди години Алития е кръстосала пътя си с този на Деймън Райс. Знаеше, че Алития известно време е била в театъра. Може би там се е срещнала с него. Може би докосването му до нейния живот чрез снимката и Алития е мистично събитие. Фантазираше си, че това докосване може да е причина за нейното съществуване.
Защо не? И тя имаше светла коса, очите й бяха сини като неговите. А Алития, най-равнодушната от жените, беше запазила снимката му. Защо?
Защото по някакъв начин Райс представляваше нещо по-специално за нея.
Защото беше баща на детето й.
Спря съзнателно да обмисля тази теория, но я скри в себе си, както беше скрила снимката на място, където Алития не можеше да я намери.
Започна да купува джобни издания на книгите на Райс. Бяха прекалено зрели за нея, но тя ги четеше с религиозна прилежност, както силно набожните деца четат Библията.
И подобно на религиозен фанатик, криещ се в атеистична държава, тя се боеше, че увлечението й по забранената вяра ще бъде открито. Можеше спокойно да крие само по една книга, тъй че след няколко седмици или месеци изучаване на всяка негова творба тя я изхвърляше и купуваше следващата.
Книгите включваха разкази, романи, пиеси и сценарии. Разказваха й странни приказки за мании и бедствия, някои от тях я държаха будна по цяла нощ, защото беше достатъчно дете да се плаши от неща, по-малко трагични от собственото й съществуване.
С течение на времето и наближаването на юношеството увлечението на Кристин по света на Райс ставаше все по-зряло и всепоглъщащо. Връзката между тези сложни творби и младият й ум беше неговото виждане за човешката раса като видиотени по рождение фантазьори и преструвачи, търсачи на удоволствия, които живееха в ужас от насилието, но оставаха слепи за разпадащата се реалност извън подредения им живот.
Райс виждаше хаос там, където другите виждаха леки и поправими пукнатини в бронята на човешкия контрол и човешката власт. А Кристин, прекарала години пред телевизора, наблюдавайки образи на буржоазна осигуреност между сношенията си с грухтящи педофили, разпознаваше истината, уловена от Райс.
Това не беше истина, която заслонява и утешава. Беше истина, която разяжда като киселина и не предлага нищо в замяна на илюзиите, които разрушаваше.
Кристин поглъщаше книгите на Райс една по една и за свое изумление откриваше, че си припомня съдържанието им с такава лекота, сякаш бяха вкусът на привична храна или непогрешимият аромат на трева, дъжд и дим.
Когато дойде време да напусне Алития, Кристин унищожи пожълтялото копие от интервюто с Райс. Не искаше да оставя следи от контактите си с него.
В края на краищата той не принадлежеше на света, който оставяше зад гърба си.
Той беше в бъдещето.

 

Кристин щеше да научи, че дипломацията, на която се бе научила през годините, прекарани с Алития, ще й служи добре. И че в живота й ще има малко проблеми, които няма да успее да реши чрез съответно използване на тялото си.
Един час след пристигането си в Маями се запозна с Джони — енергичен млад сутеньор, който й намираше клиенти между туристите, картоиграчите и обслужващия персонал. Настани я в жилище, биеше я профилактично от време на време и не й даваше никакви джобни пари.
Остана при него, докато се организира, като поощряваше арогантността му с невинните си маниери в леглото и безупречната игра на зависимо малко момиченце.
Когато назря моментът, тя избяга с всички пари, които успя да открадне, и си намери нов сутеньор на име Франк, от когото знаеше, че Джони се бои заради по-добрите връзки в подземния свят на Маями. За двайсет и четири часа се сдоби с нов гардероб, по-висока класа клиенти и обещаваща кариера в изнудванията, подпомогнати от крехката й възраст и ужаса на клиентите от законодателното преследване за изнасилване на непълнолетни.
Линията беше очертана. Кристин разцъфна като млада жена и проститутка. Въоръжена от съдбата с таланта да вярва единствено на себе си, тя беше най-добрата си приятелка и закрилница.
Знаеше, че потенциалът й да печели далече надхвърля ограничените хоризонти на Франк. Когато започна повече да й пречи, отколкото да помага, тя се откачи от него, като използва «фамилията» от Маями да го вкара в правия път.
На шестнайсет години Кристин беше завършена професионалистка с предпазлив и аналитичен поглед върху призванието си. Тъй като работеше извън закона, разбра, че трябва да си прокарва път между четири групи интереси — на сутеньора, на клиентите, на полицията и на мафията.
Вече знаеше, че всеки сутеньор има слабо място. Един беше алчен, друг — наркоман, трети — комарджия. Но всички бяха егоцентрични, арогантни и пълни с презрение към жените. Вярваха, че проститутките по природа са отстъпчиви, омагьосани от тях и предсказуеми. Точно тук беше ахилесовата им пета. Поради тази причина една интелигентна жена винаги можеше да ги превземе с изненада и да ги води за носа както си иска.
Колкото и да беше странно, клиентите бяха от същото тесто като сутеньорите. Защото в своите фантазии, които разиграваха с проститутките, и те разкриваха драгоценната си илюзия за жените — независимо дали ги виждаха като палачи, въоръжени с камшици и високи токчета, или като раболепни жертви. Бяха лесни за управляване и дори за изнудване, защото се откъсваха от реалността чрез сексуалната сила на фантазиите си и бяха готови на всичко, за да ги прикрият.
Мафията беше ключовият фактор в управлението. Нейните властелини се отнасяха с хората в този бизнес без оглед на пола им. Една умела професионалистка можеше да впечатли мафията със своята надеждност, с чувството си за логика и справедливост, с достъпността на услугите си и със своето самоуважение.
Мафията се грижеше за проблемите с полицията.
Веднъж осъзнала тези истини, Кристин трябваше само да заостри уменията си и да се грижи да става по-красива с всеки изминал ден.
Сменяше сутеньорите си толкова често, колкото намереше за добре. Разучаваше слабите им места и ги омагьосваше със специалните си трикове, като се преструваше на зависима. Когато преставаха да й бъдат полезни, прекъсваше връзките си с тях. Ако за това се налагаше упражняването на някаква форма на насилие, не се колебаеше да го пусне в употреба.
Тогава се появи Тони. Тя вече се славеше по Източното крайбрежие и Средния запад като надеждно и честно момиче, което умее да се грижи за себе си, не допуска да го лъжат и е експерт по изнудване.
Тони доста трудно я отне от Джоузеф Мансини — патриарх между сутеньорите, който управляваше десетки жени. Изтъргува я с наркотици за хиляди долари. Смяташе, че тя ги заслужава. Беше поразително красива, щеше да върши работа още най-малко десет години, говореше като образован човек и както знаеше от собствен опит — беше бомба в леглото.
Но не подозираше, че след първата им нощ заедно Кристин откри у Тони онези признаци, които търсеше отдавна. Дивият и неспокоен поглед в очите му я убеди напълно. Той не само щеше да я защитава и да бди над кариерата й. Щеше да се остави да бъде управляван от нея.
Алития вече приличаше на сянка в спомените й като образ от друг живот. Не беше чула нищо за нея от деня, в който избяга. Струваше й се, че е било преди векове. Болката, причинена от Алития, отдавна беше удавена от силната воля и отправения към бъдещето поглед на дъщеря й.
Миналото бе престанало да съществува за Кристин. Само един символ се открояваше от годините на детството й и продължаваше да живее във въображението й.
Лицето на Деймън Райс.
Купи отново книгите му. Прочете ги внимателно и тъй като умът й съзряваше с всеки изминал ден, разбра нова част от идеите му. По този начин тя израстваше с него и съвършенството на неговото изкуство започваше да блести все по-ярко поради промените в мисленето й.
Беше забравила детските си фантазии, че той й е вдъхнал живот. Как би могъл един-единствен любовник да бъде отделен измежду стотиците мъже, които бе имала Алития? А и самата Алития имаше сини очи и руса коса и Кристин ги бе наследила от нея.
Не, въпросът за нейния баща завинаги щеше да остане неизяснен. Най-добре беше мъжът, отговорен за нейната поява на бял свят, да остане фантом.
Освен това харесваше й самотата на сираче. Тя потвърждаваше теорията на Райс, че е предопределена за съдба, по-различна от тази на другите хора, и че ако отхвърли илюзиите, в които човешката раса се бе вкопчила по такъв жалък и егоистичен начин, ще открие пътя си към тази съдба. Трябваше само да приеме насилието, което я съпътстваше.
Грижеше се за тялото си, образоваше ума си, спестяваше парите си. И чакаше. Знаеше, че никой ден ще стигне до свой кръстопът и тогава ще научи предназначението на живота си.
Чакаше.

 

Ани

 

II

 

«Холивудски репортер», 12 октомври 1969 година
«Едва две седмици след като шокира филмовия свят, като възложи на неизвестната Ани Хавиланд експлозивната главна роля в своя нов филм «Среднощен час», Деймън Райс, обитаващият Холивуд гений, който подобно на Мидас превръща в злато всичко, до което се докосне, на практика осигури сензационно бъдеще на филма си, като избра за партньор на госпожица Хавиланд не друг, а Ерик Шейн.
Информирани източници ни осведомиха, че Шейн — актьорът с най-голям касов успех последните десет години, е бил поканен за ролята на Тери в «Среднощен час», но отхвърлил предложението поради други ангажименти.
Една седмица след обвитите с мълчание пробни снимки, на които госпожица Хавиланд получи ролята на Лиан, Шейн очевидно е променил намерението си, свързал се е с Райс и по собствено желание е направил пробни снимки заедно с госпожица Хавиланд в студио «Кълвър Сити» на «Интърнашънъл Пикчърс». Резултатите били наелектризиращи, както се казва в занаята, и договорът с импресариите на Шейн бил сключен незабавно.
В четвъртък Райс и звездите му дадоха кратка пресконференция. Шейн, известен със своята свенливост пред журналистите, отговаряше на въпросите с прословутата си едносрична двусмисленост, но изглеждаше доволен, че работи за втори път с автора на «Времето ще каже», който помогна на актьора да осъществи амбициите си преди девет години.
Госпожица Хавиланд беше запитана как смята да се справи с двойното предизвикателство да изиграе сензационната фатална жена на Деймън Райс пред филмова публика, която никога не е чувала за нея, в партньорство с киноактьора, известен в Холивуд като най-сексапилен между мъжете и крал на касовите успехи.
Госпожица Хавиланд — вежлива млада жена с тих глас, очарова журналистите с откровеността си.
«Когато прочетох сценария на «Среднощен час», заяви тя, помислих, че може би ще успея да изиграя ролята на Лиан. Сега, когато я получих, признавам, че вече не съм толкова сигурна. Но за щастие господин Райс изпитва доверието, което липсва на самата лен. Ако успее да ме зарази с част от него, ще бъде чудесно.»
Запитана относно съвместната й игра с разбиващия сърцата Шейн, госпожица Хавиланд демонстрира неочаквано чувство за хумор.
«Е», рече тя и хвърли свенлив поглед към партньора си, «аз приемам много сериозно актьорските си прояви. Мисля, че мога да обещая по време на снимките да бъда дисциплинирана професионалистка. Ако Ерик Шейн успее да понесе ученическия ми възторг от него по време на почивките, вероятно ще се сработим. Все пак няма да се изненадам, ако прекарва обедните си почивки колкото може по-далеч от мен, за да може да хапне на спокойствие.»
Тази седмица предснимачният период на «Среднощен час» започва с пълна сила, след като беше официално открит с пищен прием, даден от вдъхващия страхопочитание собственик на «Интърнашънъл» Хармън Кърт. Очаква се режисьор да бъде Марк Салинджър — постановчик на четири от петте успешни филма на Райс, а Дънкан Уърт, чиято операторска работа е неделима част от тъй наречената «атмосфера на Райс», ще изпълнява съответните функции. Самият Райс ще бъде изпълнителен продуцент, а дългогодишният му сътрудник Клифърд Наумс ще бъде продуцент.
Наблюдатели твърдят, че даването на ролята на Тери на Ерик Шейн ще бъде неговата поредна изява в прокълнатия, белязан от съдбата образ, който е негов специалитет и е последната липсваща част от мозайката, нужна на Райс да започне «Среднощен час». Но очевидно самият Райс смята Лион за ключ към разказа си. Това означа, че госпожица Ани Хавиланд — смайващо привлекателна млада жена с достойно поведение и прагматичен език, скоро ще трябва да се нагърби с товар, който малко актриси с нейната неопитност биха издържали. Не само че ще трябва да се превъплъти в един от най-сексуално експлозивните образи, които се раждат по веднъж на всяко поколение, но ще й се наложи и да придаде достатъчно дълбочина на изпълнението си, за да не избледнее на фона на най-мислещия и сложен главен изпълнител на Холивуд, актьор, чийто прославен сексапил извира от съвършенството на изпълнението му.
За начеваща актриса, чиито единствени досегашни изяви на екрана са свързани с няколко реклами, Лиан ще бъде тежко изпитание и съмнително добър шанс.
Деймън Райс, както винаги непоклатим, махна с ръка на въпросите относно способността на новата му звезда да устои на напрежението.
Само почакайте да я видите, пресипнало отговори той и бащински прегърна госпожица Хавиланд. Ще ви събере очите.»

 

 

 

III

 

Хармън Кърт седеше сам в частната зала за кинопрожекции, скрита в подземието на къщата му. Беше дал строго нареждане да не го безпокоят по никакъв повод.
На екрана пред него бе замръзнал образът на Ани Хавиланд в ролята на Лиан от пробните снимки, които бе направила с Ерик Шейн преди десет дни.
Единственият звук в стаята беше бученето на високоговорителите от двете страни на екрана. Устните на младата актриса бяха присвити в неуловима усмивка, а погледът й бе насочен извън кадъра, където стоеше Шейн в ролята на Тери.
Носеше проста памучна рокля, която откриваше ключиците и прилепваше към гърдите й. Беше боса, облегната, на кухненската маса на снимачната площадка, с издаден напред ханш. Косата струеше по гърба й като животинска грива.
Кърт натисна бутона за включване на апарата. Филмът започна да се върти.
— Къде си въобразяваш, че отиваш? — подвикна тя от екрана с докоснат от мелодичен южен акцент глас. Коляното й потрепна под роклята като призив.
— Вкъщи. Трябва да тръгвам. — Шейн, в близък план, произнесе репликата с обичайната смесица от натрапчив чар и забулена амбивалентност. Използваше красивата си външност като безупречна опаковка на чертите, които вграждаше в героите си.
Кърт кимна и стисна устни. Шейн без съмнение беше превъзходен актьор. Струваше си да участва във филма, въпреки че това щеше да увеличи бюджета му с цял милион. Но без истинско голямо име можеше и да се провали. А Шейн нямаше равен на себе си като касов актьор.
Камерата проследи Лиан от главата до петите.
— Толкова е горещо. Къде си се забързал?
Момичето сякаш мъркаше като котка, докато произнасяше репликата. Незабележимо протегна крайници. В самата мекота на движенията й се таеше някаква заплаха, като последен внимателен поглед на хищника, преди да сграбчи жертвата си.
Камерата се спря на дългите й красиви бедра, мина покрай коленете и се насочи към босите пръсти, стъпили на дървения под. Остана върху краката й, когато тръгна към Шейн, и се спря на таза й, когато го докосна.
— Хайде — прошепна тя и камерата се фокусира върху устните й. — Разгорещен си, нали?
Кърт усети, че пенисът му се втвърдява в панталоните, докато наблюдава как тя бавно облизва устни.
Силуетът й бавно затегли Шейн през сянката към спалнята, разголената й плът бе тъй ослепително бяла, че роклята сякаш не се крепеше на нея. Човек можеше да усети мускусния мирис на пола й направо през камерата.
Кърт едва повярва на очите си.
Онази Ани Хавиланд, която беше чукал преди две години и половина, беше чисто, стегнато малко същество, чиято най-открояваща се черта бе смразяващото самоуважение. Тогава го беше възбудила невинността й. Никога нямаше да забрави атлетичния начин, но който се изплъзваше от ръцете му, и колко възбуждащо стана, когато Хуан най-сетне я улови.
Но сега, на екрана, сребристите очи светеха с нескрита женска похот. От устните й, подобно на невидима паяжина, се наточваха невидими нишки, които обвиваха и убиваха жертвата. Чувствеността й бе толкова злокобна, че дори окото на камерата сякаш намигаше със злобно удоволствие, когато се разхождаше по нея.
Кърт пренави филма за пети път и загледа сцената отначало, възбудата му нарастваше, докато увиваше омразата си около момичето, прожектирано на екрана.
Беше добра актриса. В това нямаше съмнение. Беше обучена, интелигентна и най-вече много амбициозна по отношение на ролята.
Но присъствието й на екрана бе непоносимо оскърбление за могъществото на Кърт. Преди две години и половина категорично бе затворил пред нея вратите на Холивуд. Забраната носеше неговия личен печат.
И все пак тя беше тук и се перчеше пред него с младостта и таланта си.
Благодарение на Деймън Райс. Този проклет, проклет Райс. Той бе единственият човек в бизнеса, който можеше да й помогне, защото винаги работеше самостоятелно и бе прекалено погълнат от себе си, за да обръща внимание на правилата, а още по-малко да им се подчинява.
Райс не можеше да бъде контролиран. Не само защото филмите му бяха едни от най-солидните опори на престижа на «Интърнашънъл Пикчърс», но и защото критиците от Ню Йорк до Кан бяха влюбени в него и най-вече защото носеха много пари. Нямаше студио, което да си позволи лукса да изтърве такъв човек.
Очевидно малката Хавиланд беше предвидила всичко това. Кърт не можа да не се възхити на коварството й.
Беше хванала Райс под ръка, когато му я представиха на приема. Райс, пиян от повода за приема и неразреденото ирландско уиски, което пиеше от голяма чаша, сияеше от гордост, когато я запозна с него.
Беше се ръкувала с Кърт, без да покаже с нещо, че го е виждала и преди, държанието й беше делово и изпълнено с полагащата се на ранга му почтителност.
— От много години се възхищавам от работата ви — беше заявила тя. — Много се вълнувам, че съм тук.
Зад сребристите очи се криеше леден контрол, който предупреди Кърт, че е опасна. Нито следа от враждебност, нито искрица от триумф. Само тихият груб факт, че е там, в неговото собствено студио, като звезда на негова филмова продукция, след като очи в очи й беше обещал, че кракът й няма да стъпи в Холивуд.
И това беше само началото. Това беше значението на твърдото й ръкостискане. Виждаше звездата си да изгрява в бъдеще, предвещаваща неизбежния залез на Кърт.
А това подсказваше, че някъде в следващите си ходове е предвидила отмъщение.

 

Кърт отново спря филма на усмихнатия образ на момичето.
Трябваше да я унищожи. Това не подлежеше на съмнение.
Но беше получила ролята. И нещо още по-важно, беше добра. Много добра. Кърт, опитен познавач на актриси, беше искрено впечатлен от силата й да внушава чувства през камерата.
Кърт беше преди всичко професионалист. Ползата за студиото стоеше на първо място в мислите и действията му. Затова омразата в сърцето, не по-малка от болезнения гъдел между краката, трябваше да бъде обуздана.
Имаше само едно решение. Трябваше да извлече печалба от нея, преди да я унищожи. Използвай я и я изхвърли като парцал.
Но това решение нараняваше гордостта му, защото беше отстъпление от твърдото обещание, което й беше дал преди две години и половина. От друга страна, щеше да улучи с един куршум два заека — да направи хубав филм за «Интърнашънъл» и да елиминира сериозната заплаха за авторитета си.
Кърт започна да обмисля подробностите. Начините, средствата.
Само че се съсредоточаваше трудно, защото тя още стоеше на екрана пред очите му, плътта й приличаше на блестяща струна, която свиреше по сърцевината на мъжките желания.
Беше многолика, защото в очите й Кърт съзираше не само Лиан, а и уплашеното, отчаяно момиче, което беше обладал с огромно удоволствие преди две години, както и хладното, сдържано протеже на Райс, ръкувало се с него на приема и чиято победа беше тайна, споделяна само от тях двамата.
А беше и блестяща актриса, което очевидно бе постигнала през последните две и половина години. От всяка нейна пора лъхаше опасност, алчна властност и секс. Най-вече секс. Беше родена прелъстителка, открила оръжието си и използваща го без всякаква милост.
Кърт се отказа да събере мислите си. Стисна слушалката и набра един номер.
— Да?
— Сандра? — рече той и въздъхна с облекчение. — Аз съм. Ела тук. Веднага.
— Ами аз… искам да кажа… чакат ме на едно място, господин…
— Зарежи го и няма да съжаляваш. Ако след десет минути си тук, ще получиш допълнителна хилядарка.
Затвори, без да дочака отговора. Загледа се задъхан в бленуваното тяло на момичето на екрана.
Трябваше да се задоволява с познатата плът на Сандра, когато жадуваше за кръвта на Ани Хавиланд!

 

IV

 

Сърцето на Ани не беше спряло да прескача от момента, в който Ерик Шейн се появи на снимачната площадка за пробни снимки с нея.
— Наричай ме Ерик — каза той, след като захвърли пуловера си на облегалката на един стол. — Надявам се, че съгласието ми в последния момент да дойда на снимките не ти е нарушило плановете. Много мило, че дойде.
И за десет години нямаше да успее да свърже този висок, хубав, но и много човечен непознат с невероятния филмов герой, населявал нейните мечти, както и мечтите на повечето американки.
Но нямаше време за подготовка. След няколко объркани минути двамата се озоваха в светлината на прожекторите. Зад камерата беше Деймън, а тя за първи път усети вкуса на устните на Ерик Шейн в качеството си на Лиан.
Съмняваше се, че скоро ще успее да стъпи на земята.
Въпреки това жребият беше хвърлен. Колкото и да изглеждаше невероятно, щеше да играе с Ерик Шейн в продукция на Деймън Райс.
С кръстосани пръсти и стиснати зъби се бореше да запази самообладание.
Но беше по-лесно да го пожелае, отколкото да го постигне.
Малко актьори в Холивуд бяха уважавани като Шейн, но нито един от тях не притежаваше неговата привлекателност.
Първата му голяма роля беше на объркан юноша в изпълнена с насилие психологическа драма, наречена «Игра с огледалото». Изпълнението на такава трудна роля от толкова млад актьор за една нощ го превърна в идол. Оттогава въздействието му върху цяло поколение киномани можеше да се сравни с това на Монтгомъри Клиф и Джеймс Дийн.
Като дете Ани го обожаваше и гледаше филмите му по няколко пъти. По време на хиляди юношески нощи мечтите й се въртяха като калейдоскоп около неговия образ, а пробуждащата се женска плът потръпваше при всяко споменаване на името му.
От екрана излъчваше небрежен чар и почти зловеща чувствителност. Момчешката му привлекателност беше споена с нещо тъжно и вечно. Милиони жени искаха да го прегърнат и закрилят, но и да замрат безпомощно в силните му ръце, да прекарват пръсти през гъстата му къдрава коса и да отварят жадни устни пред целувките, на които не биха могли да устоят. Сложните настроения в блестящите му сини очи хипнотизираха и омагьосваха безброй обожателки.
Въпреки ненадминатия успехи безспорния си талант никога не беше печелил «Оскар» и само веднъж бе получил номинация. Ани смяташе, че това се дължи на факта, че крие огромните си актьорски умения зад красиво лице и екранно присъствие. Личността му беше толкова магнетична, че никой не търсеше изкуство в изпълненията му.
Въпреки че беше търсен от всички големи съвременни продуценти, Шейн внимателно подбираше ролите си. Поради това във всеки нов филм създаваше ново психологично измерение, ново лице на цялостната личност, в която се съсредоточаваше актьорското му призвание.
В действителност беше угнетен човек. Всички роли, които избираше да играе, бяха вътрешно раздвоени, а повърхностният им чар и прямота прикриваха изстрадали до степен на саморазрушение души.
Затова не беше чудно, че преди девет години бе смаял корифеите с изпълнението си във втория филм на Деймън Райс «Времето ще каже». Поради естествения афинитет на двамата мъже от екрана хвърчаха искри, защото всеки от тях казваше по нещо за невидимите слабости на човешката природа.
Тогава Райс спечели «Оскар» за най-добър сценарий, а в речта си при получаването на статуетката посочи Шейн като съавтор, тъй като изпълнението му било не по-малко съществено за успеха на филма от самия сценарий.
Оттогава творческите пътища на двамата мъже тръгнаха по различни, но еднакво звездни маршрути. И нищо чудно, че Райс не беше забравил известния си приятел и го покани за Тери в «Среднощен час».
А след първоначалните трудности, които изглеждаха непреодолими, Шейн беше приел ролята.

 

Ани не можеше да реши дали живее в кошмар или в сбъдната мечта. Мисълта, че ще се появи на екрана редом с Шейн, беше невероятна. В края на краищата той беше касов актьор номер едно сред мъжете, и то от години, а тя беше дефиниция на неизвестността.
И нещо по-лошо, Шейн беше най-големият секссимвол на своето поколение. А Ани трябваше да играе фаталната прелъстителка, която да го опитоми и унищожи на екрана. Как можеше да се надява да изгради образ, достатъчен силен да се сравни с неговия?
Дори по време на кратките пробни снимки беше успяла да почувства сексуалния магнетизъм, излъчван от твърдото тяло на Шейн, докато инстинктите му опипваха пътя към Тери, откриваха го и го съживяваха със смайваща увереност. Годините, прекарани в обожание на филмите му, не бяха я подготвили за по-интимната гледка на превъплъщаване.
Но сега знаеше, че слуховете за него са верни.
През последните десет години беше имал връзки с голяма част от най-красивите жени на екрана — от млади актриси до звезди с по двайсет години по-възрастни от него. Никоя не успяваше да устои на чара му. Журналистите непрекъснато пишеха в завоалирана форма за уменията му на любовник и за неутолимия му апетит към другия пол.
Ани не се тревожеше от мисълта дали ще я съблазни, защото се съмняваше, че толкова неизвестна особа като нея би могла да го заинтригува. Но през малкото мигове, прекарани заедно, беше успяла да изпита инстинктивното женско желание да го пази и закриля, толкова нежна беше чувствителността, която усети зад актьорското му изпълнение.
Чувството бе главозамайващо, защото знаеше, че като Лиан трябва да бъде твърдо решена да го унищожи. И това толкова неуместно чувство изглеждаше все по-обезсърчаващо.
Правеше всичко възможно да се отърси от тези странни усещания и да прочисти главата си за предизвикателствата, които я очакваха. След два дни трябваше да започнат репетиции на маса с Шейн под придирчивия поглед на Деймън Райс. Беше получила възможност, която се случваше веднъж в живота, и трябваше да се изяви.
Защото нещо й подсказваше, че тази възможност може да е последна.

 

V

 

На младини Харви Конклин беше невидимият цар на Холивуд, а звездите — негови угодничещи лакеи.
В продължение на повече от четирийсет години, въпреки че заемаше различни длъжности в четирите големи филмови студии, които неспирно се състезаваха за неговите услуги, за външния свят, Харви Конклин беше единственият достоверен глас на Холивуд.
През този период почти всяка важна новина в печата, свързваща две звезди в любовни, приятелски или враждебни отношения, без да се споменават клюките, които натикваха дълбоко в калта нещастниците и слагаха скандален край на кариерите им, биваха дирижирани лично от Харви Конклин.
Благодарение на Харви десетки неизвестни личности за една нощ се превръщаха в звезди, стотици незабележителни филми имаха касови успехи и безброй продуценти, сценаристи и режисьори се възвисяваха от мизерията до богатството само за да видят благосъстоянието си да се изпарява като мехурче в шампанско, когато губеха благоразположението му.

 

Днес Харви Конклин седеше в разкошната чакалня пред луксозния кабинет на Хармън Кърт в «Интърнашънъл Пикчърс».
Чакаше повече от половин час — нещо немислимо през щастливите години. Повикването в кабинета на Кърт беше грубо и безцеремонно и беше направено чрез секретарка. При съществуващите обстоятелства тези признаци бяха доста зловещи.
Най-сетне секретарката го придружи до кабинета. Кърт не дойде до вратата да го посрещне, а само завъртя стола си, когато се появи посетителят.
— Харви — усмихна се широко той, — седни, моля те.
— Добро утро, Харм. — Харви измайстори мазно и фалшиво доброжелателство и протегна ръка. — Много се радвам да те видя.
— Удоволствието е мое — отвърна Кърт. — Ужасно съжалявам, че не можах да ти се обадя лично, но имах дълга и скучна среща с губернатора за корпоративното данъчно облагане и баланса на щатския бюджет. Страшно досадно е, но за наше общо благо се налага да му правя мили очи. Ще пийнеш ли нещо, Харви?
Възрастният господин протегна ръце във вежлив отказ. Знаеше, че по време на разговора главата му трябва да е бистра.
— Не близвам преди пет — рече той. — Старият ми стомах вече не го понася. Какво мога да направя за теб, Харм?
Хармън Кърт опря връхчетата на пръстите си във формата на купол. Ръцете му не трепнаха, докато се взираше в бледите очи на Харви Конклин.
— Харви, по-скоро въпросът е какво мога да направя аз за теб.
Загледа се в отворената върху масивното писалище папка и умишлено замълча. Докато преглеждаше съдържанието й, на лицето му се изписа известно учудване.
— Харви — заговори най-сетне той и затвори папката. — Струва ми се, че познаваш млад шофьор от Бевърли Хилс на име… — отвори за миг папката — на име Том Паснек. Така ли е?
Погледът му беше станал леден. За да го погледне в очите, Харви Конклин трябваше да вдигне очи, седнал на ниския стол.
— Харм — тихо изрече той. — Не разбирам.
— Ако не греша, младежът работи за концерн, наречен «Престиж Ливъри» — продължи Кърт. — Въпросът ми към теб е съвсем прост, Харви. Познаваш ли този млад човек?
Старецът се сви на мястото си. Беше пребледнял и очите му умолително загледаха Кърт.
— Харм… просто не знам какво да кажа.
Кърт се изправи и се извиси над госта си. Когато заговори, чувствените му устни се сгърчиха от отвращение.
— Харви — започна пак той, — искам да разбереш едно нещо. Днес всички сме в един бизнес и знаем кого да ценим. Така. «Интърнашънъл Пикчърс» няма да разреши на някакво нищожество с евтина идея за изнудване да навреди на човек с твоето положение, човек, с когото «Интърнашънъл» от дълги години има сърдечни и взаимноизгодни връзки. Това първо.
Загледа се замислен през големите прозорци към далечните хълмове.
— Точно поради тази причина реших, че е твое право да научиш, че информация за връзките ти с този младеж е на наше разположение. Няма защо да те обременявам със сведения как е попаднала при нас. Важното е, че няма да излезе от тази стая. Извикахте просто да ти го съобщя.
Харви Конклин тъжно кимна, прекалено нащрек да изпусне въздишката на облекчение, която напираше в гърдите му.
Един ден миналата зима беше наел Том Паснек, защото шофьорът му се беше разболял. През дългия следобед, докато обикаляха из Бевърли Хилс за деловите му срещи, успяха да се поопознаят.
Младежът бе толкова очарователно искрен в мненията си, толкова скромен и почтителен, че Харви се оказа възхитен и изненадан, когато краят на деня ги завари голи в тиха мотелска стая. Мъжествеността му се оказа не по-малко впечатляваща от хубавото лице.
Оттогава бяха постоянни любовници. Том беше мило момче. Ако изобщо се занимаваше с изнудване, то беше в съвсем умерен мащаб — от време на време искаше по някой малък заем, приемаше дребни подаръци като риза, колан, чифт ботуши, самолетен билет до езерото Тахо или Лас Вегас, когато Харви отиваше там.
Връзката им беше миролюбива, нарушена само от една-две любовни разправии. Беше идеална за възрастен и доста деликатен хомосексуалист, който се нуждаеше от нежен и внимателен любовник.
На Харви и през ум не му беше минало, че зад Том може да се крият друга хора. Хора по-недружелюбни, по-нескромни и по-неотстъпчиви от него. До този момент.
Хармън Кърт се върна до писалището си и отново отвори папката.
— Харви — сериозно заяви той, — Холивуд вече не е това, което беше. И хората в него, ако искат да оцелеят, не могат да са това, което бяха, нито да се държат както се държаха. Всички разбираме, че в днешно време трябва да се подкрепяме. Нашата обща репутация се нуждае от най-внимателно направляване и грижи.
Затвори пак папката и впи очи в стареца пред себе си.
— Човек като теб има нужда от защита, Харви. И ние от «Интърнашънъл» ще бъдем направо щастливи и благодарни, ако можем да ти я окажем. Ясно ли се изразявам?
Гласът му беше колкото успокоителен, толкова и предупредителен.
— Разбирам, Харм. Не мога да ти опиша колко ценя…
— Нито дума повече, Харви. — Кърт вдигна длани в шеговито неодобрение. — Нито дума. Знаех, че ще разбереш. И можеш изцяло да разчиташ на мен. Давам ти лично уверение.
Понижи глас и лицето му потъмня.
— Разбира се, освен това трябва да съм сигурен, че отсега нататък ще мога да разчитам на твоята дискретност. Никакви грешки, никакви подхлъзвания. Помни, стари приятелю, вече няма нищо свято. Днес всичко… и всички са лесно заменяеми. — Сви рамене. — В такъв свят живеем.
Харви Конклин напълно осъзна заплахата.
— Можеш да разчиташ на мен, Харм — рече той и по сбръчканото чело избиха капчици пот, а сърцето забумтя в ушите му.
Мъка и ужас се смесиха в душата му. Помисли за прекрасното тяло, което никога вече нямаше да докосне, за хубавото младо лице, което вече нямаше да милва с набръчканите си пръсти, за чувствените устни на шофьора. Изпита могъща болка, но се насили да погледне отвъд нея.
Сега най-важното беше да оцелее. А оцеляването беше в ръцете на безчовечното и бездушно същество, което стоеше пред него и го гледаше отвисоко.
— Да не говорим повече за това. — Кърт гнусливо отблъсна папката на сантиметър. — Все едно, че не се е случвало. Стига ти да си съгласен.
Старецът кимна жадно.
— Прекрасно — заяви Кърт и с усмивка се отпусна в стола. Дълбоко в себе си беше възхитен, че успя да натрие носа на стария педал след всички тези години. Не му беше сефте да изнудва лично служители на «Интърнашънъл» и хора от холивудската общност, зависими от студиото.
Но беше пазил Харви Конклин повече от десет години, защото разбираше, че когато се обърне към него за услуга, случаят трябва да е наистина важен. Властта на Харви, въпреки че беше позападнала, не беше за пренебрегване. Трябваше да се използва умно.
— Прекрасно — повтори Кърт, но вече с вид на дълбоко потънал в мислите си човек, сякаш нещо го е отвлякло от присъствието на Харви. Намръщи се и докосна преспапието на писалището си.
— Изслушай ме още малко, Харви — рязко отсече той. — Има и друг въпрос, който искам да обсъдя с теб. Нещо доста важно. Струва ми се, че ще можеш да ми помогнеш.
— Само го назови, Харм — отвърна Харви, като се мъчеше да потисне треперенето на гласа си. — Ще направя всичко възможно.
— В «Интърнашънъл» възникна деликатно положение. — Кърт се намръщи. — Едно от онези неща, които стават, преди човек да се е подготвил за тях. Доста неприятна работа. Става дума за една актриса. Името й е Ани Хавиланд…
— Разбира се, Харм — възкликна Харви Конклин и извади носна кърпа да попие потта от горната си устна. — И как мога да ти услужа?
Кърт се усмихна.
— Като направиш това, за което най-много те бива. Как иначе?

 

Половин час по-късно Харви Конклин си беше отишъл. Кърт го беше информирал какво се очаква от него. Харви беше готов да изпълнява всички инструкции буквално, защото знаеше, че общественото му положение виси на косъм, който се намира в ръцете на Кърт.
Кърт постоя за секунда сам на писалището си. След това вдигна слушалката и набра извънградски телефон.
След няколко иззвънявания се обади тих, доста дрезгав мъжки глас.
— «Дъгас Инвестигейшънс». Какво мога да направя за вас?
— Кърт се обажда.
Последва мълчание.
— Бяха ли задоволителни материалите? — попита гласът.
— Да, в общи линии се оказаха безупречни. Много ви благодаря, господин Дъгас. Чекът ви вече е изпратен по пощата. — Докато говореше, Кърт гледаше гипсовата фасада на Студио 12. — Ако имам нужда от допълнителна помощ по случая Конклин, ще ви се обадя.
— Добре, господине. — В гласа прозвуча професионална гордост и нотка на леко иронично раболепие.
— Засега довиждане. — Тонът на Кърт беше хладен. Умът му вече бе зает с друго.

 

Уоли Дъгас затвори телефона и се вслуша в поскръцването на стария, въртящ се стол.
На евтината ламперия имаше окачена диплома в рамка и пейзаж, купен от вехтошарски магазин, изобразяващ безвкусно изобилие от есенни листа. Срещу металното писалище имаше два стола за посетители и пепелник на стойка. Беше по-мръсна и стереотипна детективска кантора, като излязла от романите на Реймънд Чандлър, и тъкмо затова я харесваше. Никога не търсеше сам клиентите си. Единствените хора, влезли тук за последните десет години, го бяха сторили по грешка.
Уоли съвсем сам вършеше всякакъв вид поверителни проучвания и получаваше хонорара си чрез директни вноски в лична банкова сметка от хора, с които контактуваше само по телефона. Името му почти не беше известно в занаята, защото приемаше малко клиенти.
Само най-печените професионалисти на запад от Мисисипи знаеха, че в момента Уоли Дъгас е може би най-умният и ловък частен детектив. Услугите му се търсеха от повечето големи агенции, когато собствените им служители удряха на камък. Полицейските сили на десетина щата го използваха неофициално.
Работодателите му го наричаха специалист по престъпността във висшите сфери, но Уоли се смяташе за експерт по откриване на тайни. В неговите очи светът представляваше сложна мрежа от камуфлажи. Призванието му бе да прониква през тях.
С тежкото си тяло, кръглото като месечина невинно лице и недодялани маниери Уоли приличаше на безличен смотаняк. Беше култивирал този свой облик в продължение на двайсет години и усъвършенства поведението и техниката си, докато не започна да води за носа и най-хитрите си опоненти и да ги кара да му казват точно това, което не искаха да знае.
Преди шест години прие частна поръчка на Хармън Кърт във връзка с няколко холивудски служители и звезди. Заплащането беше изключително добро, а работата лесна по стандартите на Уоли. Обитателите на Холивуд не умееха да прикриват дребните си прегрешения.
Уоли беше приел поръчката като на шега, но когато поопозна Кърт, реши да я продължи. Личният живот на интересуващите Кърт лица не го заинтересува особено, защото хиляди пъти беше виждал подобни неща. Но самият Кърт беше нещо друго. Той принадлежеше към рядък вид и заслужаваше по-подробно проучване.
Хармън Кърт смяташе, че използва Уоли за собствените си цели горе-долу както ловецът използва пушка с добри качества. Не можеше дори да си представи, че Уоли Дъгас има собствени основания да му помага, като кара греховете на влиятелните хора да се връщат при тях и да тревожат съня им.
И ако тези основания биха се променили, пушката, която използваше Кърт, щеше да избухне в лицето му.

 

VI

 

В сряда следобед Ани и Ерик Шейн започнаха да репетират на маса с Деймън Райс.
По желание на Райс Ани отиде в дома му по-рано и сподели лекия му обяд, след което седна над сценария, като се мъчеше да не издава свитото си сърце. Беше облечена в джинси и лека блуза, а на врата й на златна верижка висеше талисманът от слонова кост.
Деймън Райс се отпусна в старото си кресло и засвири на цигулка любимата си партита от Бах. Уханието на храстите от каньоните нахлуваше през отворените прозорци. Минутите се точеха като часове, а ленивото следобедно слънце започна да наднича над планините.
Ани реши, че ако това вцепенение продължи още секунда, ще започне да полудява. Зачуди се дали Райс усеща смущението й и не казва нищо, за да я държи на нокти и да я накара да вложи повече енергия в репетицията.
Най-сетне отвън се чу мотор и звънецът на вратата издрънча. Ани стана да отвори.
На прага стоеше Шейн. В алеята беше паркиран мотоциклет. Ани замънка някакви приветствени думи със свит стомах. Той я спаси, като се усмихна и й подаде ръка.
— Как си? — попита. — Радвам се да те видя.
— И аз — запелтечи тя със смутена усмивка, като гледаше как дланта й изчезва в неговата.
— Целият град е пълен с твои снимки — каза той. — Май вече си ме ударила в земята.
— О, господин Шейн — запротестира тя.
— Наричай ме Ерик. Не помниш ли, че обеща? И не се притеснявай, ако станеш по-популярна от някого. Като Лиан ще привлечеш голямо внимание и това е в реда на нещата. Мога ли да те наричам Ани?
— Разбира се.
На прага на дневната се появи Деймън Райс и тя се изчерви.
Двамата мъже се ръкуваха и размениха по няколко шеговити фрази като стари приятели. Шейн съблече пуловера, който беше облякъл над протритите джинси. Под него носеше трикотажна риза, която плътно обгръщаше твърдите мускули, плоския стомах и тънката талия. Ани не можа да отдели погледа си от дългите му крака, твърдите бицепси и мускулестия врат под гъстата, буйна коса. На живо притежаваше хиляди линии, цветове и аспекти, които камерата не можеше да улови. Изглеждаше по-шлифован и самоуверен, отколкото на екрана. Непосредствеността и дружелюбието завършваха обезоръжаващото впечатление.
— Ерик, искаш ли кафе? — попита Райс. — Или чай? А може би нещо по-така?
— Предпочитам чай с лед.
Деймън Райс изчезна и остави Шейн да се усмихва на глътналата езика си Ани и да потупва каляното си със сценария в продължение на две подобни на вечност минути. Райс се върна, след минута се появи и Кончата с поднос и чаши. Райс започна да показва на Шейн последните промени, които беше направил в сценария.
Отвориха сценариите си. Ани се изкашля. Знаеше, че трябва да заговори първа, защото филмовият диалог започваше, когато Лиан, яхнала велосипеда си като ученичка, каквато вече не беше, среща Тери по пътя му от гарата към дома.
Шейн не вдигаше очи от сценария и чакаше Ани да се настрои и да започне.
Тя се прекръсти наум.

 

Повториха пет пъти първата сцена, преди да продължат нататък.
Репликите на Лиан бяха двусмислени като сценичното й поведение. Трябваше да изглежда млада и безгрижна в първите си сцени с Тери, който от своя страна запазваше веселото си покровителствено отношение към нея до първата им колеблива целувка. Изпълнението на Ани трябваше да е много нюансирано, за да разбере зрителят твърде късно, заедно със самия Тери, колко пресметнато е било поведението на Лиан.
Ани се стараеше и приемаше грубоватите, но търпеливи прекъсвания на Райс, без да се сърди.
Междувременно слушаше гласа на Ерик Шейн с нарастващо страхопочитание. Очевидно, преди да дойде, беше обмислил изпълнението си. Беше хлапашко, крехко, с оттенък на уязвимост. Напереното му държание прикриваше сенките на характера му зад почти невидим екран. Подобно на Ани, и той трябваше да влага сложни мотиви във всяка своя дума. И го правеше, но с уверено владеене на ритъма и интонацията, което я изуми.
Някъде зад изпълнението си Ани започваше да се чувства все по-неловко. Акцентите, които се беше борила да постигне безброй вечери сама пред огледалото, се удаваха на Шейн почти без усилие. Почувства се като любител-музикант до виртуоз.
Наблюдаваше как между репетициите двамата мъже обсъждат Тери. С подобна на радар интуиция веднага се съгласяваха за техническите аспекти на характеристиката на Шейн.
И за какво съм им аз? — чудеше се нещастно Ани. Те бяха гении, майстори в своите професии. Тя беше пето колело, аутсайдер, безнадеждно неспособен да крачи редом с тях.
С напредването на следобеда започна да й се струва, че изпълнението й става все по-слабо. Не можеше да поддържа дори южняшкия изговор. Стомахът й се свиваше неудържимо и с всяка секунда все по-силно пребледняваше.
— Извинявай — обърна се към нея Шейн, когато тя изфъфли една от репликите си. — Аз ти подадох погрешно текста. Ако нямаш нищо против, нека го направим още веднъж. Сигурен съм, че ще мога да ти подскажа по-добър ритъм.
Докато повтаряха сцената, Райс мълча със забодени в текста очи.
Колкото и да беше смайващо, леката промяна в артикулацията на Шейн изведе Лиан на по-видно място в ритъма на сцената. Окуражена, Ани прочете репликите си с апломба, който се искаше от нея. С ъгълчето на очите си забеляза Райс да кима незабележимо.
Без да разбере, току-що за първи път бе изпитала великодушието на Шейн като актьор. С един замах беше подобрил Лиан, дал сили на партньорката си и помогнал на «Среднощен час» да стъпи на трудния път към успеха.

 

До края на следобеда Ани започна да се чувства като Галатея в ръцете на двама блестящи Пигмалиони. Въпреки че отчаянието от собствените й ограничени възможности оставаше, започна да се успокоява, че Райс и Шейн няма да я оставят да направи слаба Лиан.
Беше толкова притеснена и възбудена от дългата репетиция, че когато в пет и половина Райс обяви почивка, умората я удари като чук.
— Е? — обърна се Райс и към двамата, като хвърли сценария на масичката за кафе. — Как мислите? Ще стане ли филмът?
— Да запитаме Ани — отговори Ерик Шейн, прокара ръка през косата си и се облегна на дивана.
— Мисля — започна Ани, като събра всичката си смелост да бъде непринудена като тях, — че филмът вече е голям. Единственото нещо, което го дели от славата, съм аз.
Мъжете се засмяха на страховете й. Шейн стана да си ходи. Ръкува се с нея на входната врата.
— Още веднъж те поздравявам, че получи ролята — каза той. — И не се тревожи, Деймън никога не греши. Знам, че ще бъдеш страхотна.
Навлече пуловера си и се обърна да си ходи.
— Ще се видим утре.
— Лека нощ, господин… Ерик.
Той одобрително вдигна вежда и тръгна към мотоциклета.
— Лека нощ, Ани.
След това изчезна.

 

VII

 

Ани щеше да запомни следващите четири месеца като най-парадоксалния период в живота си.
От една страна, бяха самотни, изпълнени със страх месеци, по време на които способността й да съществува самостоятелно бе доведена почти до краен предел. Същевременно бяха време на задъхано въодушевление, на главозамайващи открития и на вълнуваща близост с хората около нея.
Преди да започне да се ориентира в ролята на Лиан, репетициите на маса с Ерик Шейн и Деймън Райс свършиха и беше време да започнат дванайсетседмичната снимачна програма, която включваше две седмици снимки на открито в Южна Каролина, където Ани за първи път видя увисналия мъх и магнолиевите дървета, които щяха да бъдат толкова важен зрим елемент в готовия филм.
Когато минаха първите, изпълнени с подводни камъни снимачни дни, Ани се запозна с вилнеещия червендалест продуцент Клифърд Наумс, който сякаш се дразнеше всеки път, когато трябваше да размени по някоя дума с нея.
— Не може да се направи филм в рамките на бюджета без такъв звяр — засмя се Деймън Райс. — Ако те тормози, заплюй го в очите. Само ще те уважава за това.
Райс работеше зад камера в тясно сътрудничество с Марк Салинджър — известен във филмовите среди режисьор, чиито най-очебийни характеристики бяха мършавата му фигура и начинът, по който палеше цигара от цигара. Маркс неизменна вежливост молеше за дубъл след дубъл на почти всяка важна сцена и работеше с актьорите до пълно изтощение, докато не получи точно онзи ритъм, който си беше наумил.
Операторът Дънкан Уърт, чиято опитна ръка бе нужна за всяка отделна сцена, беше от съвсем различно тесто. Висок два метра, бивш футболист от националния отбор, той беше домошар, който показваше на Ани снимки на жена си и седемте си деца и я запозна с тънкостите на осветлението, работата с камерата и композицията на филма през ценния обектив. «Среднощен час» до голяма степен щеше да дължи уникалния си сенчест ефект, доста по-мрачен и смразяващ, отколкото в предишните филми на Райс, на артистичността на Дънкан.
Ани бързо се сприятели с тонрежисьора Джери Фалкоуски, чиято специалност най-много я заинтересува. Джери трябваше да записва на магнетофона всеки звук в заснетите сцени и вършеше това с ненатрапчив перфекционизъм и добродушие. Оставаше невъзмутимо спокоен, когато на снимачната площадка ставаха гафове, и лично изрязваше и монтираше повредените ленти с деликатността на хирург. Джери учеше френски за удоволствие и прекарваше много обедни почивки, като даваше оценки на училищния френски на Ани.
По време на снимките Ани се сближи най-много със скриптерката Айлийн де Гро с необичайния прякор Дийдъл, която внасяше спокойствие в изнервения актьорски състав чрез деликатното си и крехко поведение. Докато работеше, дъвчеше небрежно дъвка и очарова Ани с приятния си характер, когато двете успяваха да откраднат по малко време и да отидат на пазар през почивните дни.
Целият екип работеше рамо до рамо в спокоен дружески дух и Ани се учеше от всички. А отделните капризи се затъмняваха от властно насочващия гений на Деймън Райс, който зареждаше всеки снимачен ден с опасности и въодушевление, каквито Ани не беше изпитала досега.
Деймън контролираше всички технически аспекти на изпълнението на Ани, инструктираше я по въпросите на интонациите и ритъма. Въпреки това говореше малко за собствената си концепция за Лиан и я оставяше да навлезе в образа по собствен път. Всеки ден променяше по нещо в сцените, които трябваше да снима Ани. Промените бяха минимални — по някоя дума, жест, насочване на брадичката наляво или дясно, и Ани не можеше да схване значимостта им. Но те й помагаха да характеризира образа и да направи всекидневния й къртовски труд малко по-лек, така че охотно се съобразяваше с тях.
Въпреки че беше непреклонен в задачите, които поставяше, Райс винаги намираше добра дума за всяка заснета сцена, която му допадаше, и нито веднъж не намекна, че смята Ани за по-малко професионалистка или по-малко талантлива от останалите актьори.
Доверието му в нея беше особено ценно на фона на еднообразната и доста недружелюбна реклама, съпътстваща участието й в продукцията. Изглежда, меденият й месец с журналистите от филмовите издания беше свършил, защото всеки ден в една или друга публикация се появяваше нейна снимка, придружена от статия, чийто кисел тон отразяваше очевидното негодувание на Холивуд от тази неизвестна актриса, откраднала ролята на Лиан от по-утвърдени таланти.
«Ще може ли да я изиграе?» — гласеше едно заглавие.
«Неравен път за момичето с предпазния колан» — твърдеше друго.
«Докога ще изтрае късметът на начинаещите?» — питаше трето над статия, която намекваше, че аматьорството на Ани бави снимките на филма.
Ани благодареше на бога за Деймън Райс. Той беше неин водач и ментор при най-трудното предизвикателство в живота й и не се отделяше от нея в най-тежките периоди на снимките.
И все пак, колкото и да я подкрепяше, в любезността му нямаше нищо лично. Беше прекалено погълнат от «Среднощен час», за да я забележи като личност.
Тя знаеше, че вечер пие много, но призори винаги беше на крак, готов за работа, а енергията му галванизираше всички наоколо. В момента нямаше и помен от буйстващия потиснат пияница. Но Ани наблюдаваше нервните му движения, чувстваше погледа на малките му сини очи и все повече се убеждаваше в правотата на първото си впечатление — че принадлежи към неземна раса, управлявана от други денонощия, друга обмяна на веществата и най-вече от други мисли.
Очевидно този филм бе единствената му любов. Колкото и да държеше на Ани, не й беше истински приятел. Ето защо, когато го виждаше отпуснат в голямото овехтяло кресло в караваната му, както навремето Хари Хавиланд се свиваше в дневната в Ричланд, тя изпитваше самота, каквато не беше чувствала, откак умря баща й.
Оставаше й Ерик Шейн.
Ани не би могла да мечтае за по-несебичен колега. Той непрекъснато я окуражаваше, приемаше предложенията й, допълваше ги със свои и неуловимо я насочваше в толкова новото за нея изкуство.
За разлика от напрегнатия, разсеян Деймън Райс, Ерик беше хладно безразличен в работата си, подобно на лекар, адвокат или банкер. Шегуваше се за малките неуредици, които непрекъснато възникваха на снимачната площадка, но никога не повиши тон в гняв или упрек.
В края на всеки снимачен ден той отарашваше нанякъде на мотоциклета си, облечен пак с протритите джинси и пуловер или кожено яке, след като махваше непринудено с ръка.
Ани още благоговееше пред любимата си звезда и не можа да свикне да му казва «довиждане», след като беше прекарала целия ден, превъплътена като гъвкавата страстна убийца, която го омагьосваше, прелъстяваше го, увиваше полуголите си крайници около него и го смайваше с ласките си, подобно на паяк, твърдо решен да му изсмуче и последната капчица живот чрез отровната мощ на своята сексуалност.
Близо седмица беше посветена на безкрайните дубли, необходими за дългите им голи сцени. Ани безброй пъти трябваше да гали гърдите му със своите и да покрива устните му с множество целувки, докато камерата жужеше наблизо.
След това намаляваха осветлението, полагаха телесен грим върху голата им плът и в следващата сцена Ани бавно прекарваше лениви пръсти по крайниците му, заравяше ги в косите му.
Противоречието в тези контакти с толкова красив представител на мъжкия пол я оставяше задъхана от изтощение и неволна възбуда. В тези моменти усещаше у Ерик Шейн неопровержимото потръпване на мъжкото желание, виждаше блясъка в ясните му очи.
Той не се боеше да покаже физическата страна на чувствата си. Точно обратното, мобилизираше я, за да добави сила и дълбочина в образа на Тери. Нито една от мълчаливите искри, които прескачаха между него и Ани, не отиваше напразно. Всичко се използваше за доброто на филма.
И въпреки че Ани не го разбираше, обърканите й чувства към Ерик Шейн бяха умно използвани от Деймън Райс.
Ерик бе толкова привлекателен, че не можеше да не преплете възхищението си от него в пъклената решимост на Лиан да прелъсти и унищожи Тери. По този начин под жестоката агресивност на Лиан в изпълнението на Ани се прокрадваше и нещо нежно и всеотдайно. Лиан стана по-сложна и ролята се обогати по отношение на правдивостта си.
Егоцентричната личност на Лиан се допълни с още една парадоксална нотка на мекота поради страхопочитанието на Ани пред изключителните актьорски умения на Шейн и състраданието и към скритата, уязвима сърцевина под уникалния изпълнителски стил.
И така, Лиан оживяваше на екрана с невидим ореол на женствена нежност, споена с ехидни жестове на триумф. Получи се образ с впечатляваща дълбочина.
Едва когато видя заснетия материал на сцените й с Ерик, Ани разбра истинската цел на малките промени, който Деймън беше направил в сценария през самотните си бели нощи.
Като цяло те отразяваха точно приноса на самата Ани към ролята — подсъзнателната мекота и нелепост, върху които се наслагваше злобата на Лиан. Обхващаха и въздействието на Ерик Шейн върху нея, и нейното превъплъщение.
През цялото време Райс се беше намирал на крачка пред тях, като внимателно бе прекроявал сценария по мярката на актьорите. Промените бяха майсторски. Благодарение на тях Лиан, в плът и кръв, беше станала още по-страховита, отколкото на хартия, Тери бе още по-натрапчив, а хаотичното снимане на филма беше създало съвършен готов продукт.
По-късно Ани така и не можа да разбере беше ли спала чрез онези трескави седмици и как успяваше да се яви усмихната в шест без петнайсет сутринта при Анди Ричи, нейния личен гримьор, и весело да пожелава «добро утро» на сънливите членове на екипа. Спеше, хранеше се, репетираше, снимаше дубъл след дубъл, повтаряше до втръсване движение след движение.
С всяка изминала седмица усещаше, че играта й се подобрява и задълбочава, със съжаление искаше да се върне назад и да преснима първата си сцена. Разбира се, беше твърде късно. Иронията на филмовата лента се състоеше в това, че всеки епизод имаше само по един шанс и след това, добър или лош, се използваше.
И така, снимките продължаваха — все по-изтощителни, по-бавни, по-ужасяващи и по-въодушевяващи. И точно когато мрачната интензивност на «Среднощен час» сякаш достигна кулминацията си като тежък сън, от който не можеш да се събудиш, всичко свърши.
Деймън Райс и Клифърд Наумс обявиха края с няколко шеги. Направиха купон за актьорите и членовете на техническия персонал, които още бяха в града. Започна следснимачната работа. Райс и Марк Салинджър се затвориха с монтажистката Айлийн Малер и нейния екип, а Клифърд Наумс хукна по йерархията на разпространителите в «Интърнашънъл Пикчърс», за да изтръгва договори и финансови обещания, които студиото нямаше да изпълни охотно.
Екипът, работил по «Среднощен час» на снимачната площадка, се беше разпръснал по четирите посоки на света и може би никога вече нямаше да се събере в същия състав.
За Ани всичко бе свършило.
Или почти всичко.

 

VIII

 

Ани седеше до Ерик Шейн в студиото на «Интърнашънъл» за озвучаване. Пред нея беше листът с репликите на Лиан за главата си имаше слушалки, Ерик — също.
От другата страна на стъклената преграда тонрежисьорът, също със слушалки и със собствен екземпляр на репликите, следеше диалога, който трябваше да се повтори, и номерацията на кадрите.
Днес бе последният ден на дублажа. Ани и Шейн трябваше да повтарят в синхрон репликите, които бяха изговаряли по време на снимките в Южна Каролина и които бяха пострадали от външен шум. Веднага след това тонрежисьорът добавяше околните звуци така, че гласовете да звучат естествено, без кухия тон от студиото.
Пренавиха филма до нужното място и го пуснаха. Ани чу в слушалките три бибипкания и започна да говори в синхрон с филма, като точно възпроизвеждаше интонациите и настроението на Лиан в дадената сцена.
Докато изговаряше репликите, се сети за изтощението, с което бе живяла всеки снимачен ден. А сега трябваше да повтаря отделни дребни фрагменти, и то убедително.
Когато свърши текста, чу отговора на Ерик в слушалките. Той, както винаги, се беше дълбоко вживял в личността на Тери. Ритъмът му бе безупречен, Ани благодари на щастливата си звезда за професионализма, за спокойствието му в стресови ситуации и за безукорната точност, която внасяше в общите им сцени.
— Да опитаме отново последните четири реплики — прозвуча гласът на тонрежисьора. — Лиан, искам малко по-висок говор. За всеки случай.
Пренавиха филма и прожекцията започна, трите бибипкания се повториха, а Ани и Шейн отново зачетоха репликите си.
Ани видя тонрежисьора да кима. До него седна Айлийн Малер, чиято работа по монтажа зависеше и от неговото умение. Усмихна се и вдигна двата си палеца.
— Готово — заяви тя, когато излезе от стаята на тонрежисьора. — Свършихте работата си.
Ерик Шейн стана и протегна ръка на Ани.
— Госпожице Хавиланд, за мен беше голямо удоволствие. — Усмихна се. — Ще очаквам с нетърпение окончателното копие и се надявам един ден да работя отново с вас.
Ани стисна ръката му, внезапно обзета от недоверие.
— Нима наистина свършихме?
— Край — потвърди той, като махна с ръка на Айлийн и тонрежисьора и поведе Ани навън към ярката слънчева светлина. — Ако Деймън, Марк или Айлийн открият някаква грешка в окончателното копие, могат да те помолят да им помогнеш. Но по договор от този момент нататък работата ти е свършена и ако имат нужда от теб, трябва да сключат нов договор. При мен положението е същото. Естествено, ако се наложи, ще им помогнем, но официално сме приключили.
Вървяха между облицованите с гипсова мазилка сгради. Внезапно Ани се почувства болезнено изоставена. Щяха да й липсват множеството интересни хора, събрани от Деймън Райс за дългата и усилена работа. Всеки един от тях, дори сприхавият, гризящ ноктите си Клиф Наумс, я беше приел въпреки неопитността й и беше направил всичко възможно да изглежда добре в името на филма.
Като си спомни колко интензивни бяха контактите им, Ани разбра защо хората обожаваха да работят в киното въпреки дългите работни часове, психическото изтощение и бъркотията при непоследователното снимане. Филмите бяха резултат на екипна работа. Създаваха ги всички заедно. И в известен смисъл готовият продукт ги свързваше така, както участието в една и съща битка обединява старите войници в братска носталгия.
Всички имаха място в сърцето й. И въпреки това бяха пръснати по четирите посоки на филмовия свят. И Ерик Шейн скоро щеше да й каже довиждане.

 

Бяха стигнали паркинга. Видя мотоциклета на Ерик и се усмихна, като се сети за мрачните предупреждения на Деймън Райс, че някой ден ще се убие по шосетата.
— Е — рече тя и се обърна да погледне хубавото му лице. — Не знам какво да кажа. Беше прекрасно, че работих с теб. Научих толкова много неща… Всичко това ще ми липсва.
Чертите му се озариха от нежност.
— Бих искал да те помоля за нещо — започна той. — Ако те притеснява, просто кажи «не» и ще го забравим. Съгласна ли си?
Тя кимна и отметна кичур, залепен от вятъра върху бузата й. Той се усмихна малко нервно.
— Съгласна ли си да излезем заедно в петък вечерта?
Ани го зяпна смаяна.
— Сериозно ли говориш?
— Съжалявам — с извинителен вид каза той. — Не исках да бъда нахален.
На лицето му се изписа разстроено изражение, което Ани никога не беше виждала. Приличаше на наранено момче и тя се смути.
— Май че говориш сериозно. Но защо… защо чак сега? Защо не ме покани преди? Не съм мислила, че…
Той сви неловко рамене.
— Ами не исках да смесвам работата ни с лични отношения, по-точно не исках да обърквам усещането за Лиан и Тери, не исках и да усложнявам личния ти живот толкова скоро след идването ти в Холивуд. Но исках да те поканя. Помъчих се да събера смелост, но не успях. Сега обаче общата ни работа свърши, няма да те виждам повече и разбрах колко ще ми липсваш. — Засмя се. — Затова трябваше да те поканя сега или никога.
Вдигна изумена очи към третия Ерик, за чието съществуване не бе подозирала. Не хладен професионалист, не актьор с блестяща интуиция, а деликатен мъж, който искаше да излиза с нея.
— Това е най-милата покана, която съм получавала — усмихна се тя.
— Ако не искаш, не се притеснявай — увери я бързо той. — Ще те разбера. Може просто от време на време да обядваме заедно. Просто… ще бъда благодарен, ако мога да те виждам.
— Не бързай толкова — спря го тя и импулсивно докосна косата му с длан. — Не съм отказала.
Лицето му засия. Тя усети приятно смущение. Като Лиан го беше милвала и целувала, обвивала се бе десетки пъти около голото му тяло. Но в този момент той изглеждаше съвсем различен мъж, неизвестна територия, предизвикателно чужда и приканваща.
— А ти? — попита тя. — Наистина ли си сигурен?
Взе ръцете й в своите и я погледна от горе на долу с грейнали очи.
— Никога в живота си не съм бил толкова сигурен.
— Добре тогава. — Вятърът развя косата й, докато му се усмихваше.
— В петък вечерта? В седем?
Тя кимна.
— В петък вечер.

 

IX

 

Ерик Шейн пристигна в определения час с ужасно скъпа на вид спортна кола, която Ани не беше виждала.
Беше почти готова и посрещна със смях възхитените му коментари за жилището й, докато дооправи косата си и сложи малко грим на бузите.
Когато излязоха в хладния вечерен въздух, не забелязаха, че госпожа Ернандес ги зяпа смаяна от прозореца.
— Изглеждаш страхотно — каза той, докато държеше отворени пред нея вратата на колата.
— Ти също — отбеляза откровено тя, след като хвърли поглед към твърдото тяло под спортното сако и панталони. Носеше с лекота красивите си дрехи и няколко пъти беше влизал в списъка на най-добре облечените мъже. От разкопчаната яка на ризата надничаха космите на гърдите му, а лицето му беше по-загоряло, отколкото по време на снимките на «Среднощен час».
Когато пристигнаха в «Жан-Марк» — нов ресторант на булевард Уилшър, блесна светкавица от фотоапарат, но управителят за секунда ги отведе до отделна стая, а сервитьорът им сипа шампанско в красиви, високи чаши.
— Надявам се, че обичаш шампанско — рече Ерик и вдигна чаша. — За мен това е много специален случай.
— Не само за теб — отвърна на тоста му Ани. — Не всеки ден едно обикновено момиче излиза с Ерик Шейн.
— Не го чувствай като привилегия. Не съм толкова изключителен.
— Как да не си. Ти си изключителен актьор.
Той сви рамене и се усмихна.
— Това може да бъде усетено само от човек със същото качество.
Ани опита вкуса на шампанското «Дом Периньон» и започна да се отпуска.

 

След вечеря отидоха в Малибу, където Ерик я разведе из стаите на просторната си, но скромно обзаведена къща, преди да тръгнат да се разхождат боси по плажа. Срещнаха и други разхождащи се, но никой не ги позна в мрака.
Ани усети, че говори за живота и спомените си, окуражавана от въпросите на Ерик. Сега, когато Лиан беше в миналото, се почувства странно разговорлива и свободна да се връща назад в годините, през които беше живяла без Хари Хавиланд.
— Не трябваше да ми позволяваш да започна — рече накрая. — Сигурно съм те отегчила до сълзи.
— Ни най-малко — сериозно отвърна той. — За мен си като глътка свеж въздух. Често съм се чудил откъде се появи и какъв е бил животът ти преди Деймън и филма. Честно казано, бях много озадачен как успяваше да играеш Лиан без никакъв, филмов опит. Сега мисля, че разбирам. Твоето вътрешно равновесие ти е позволило да понасяш стреса и в същото време да твориш. Имаш добра глава на раменете, Ани.
Благодари му с усмивка за комплимента.
— Тук ще имаш нужда от нея. — Той посочи хълмовете по посока на Холивуд.
— Не знам дали ще се задържа за дълго — отбеляза тя.
— Най-добре започни да се готвиш за дълъг престой. Познавам филмовия свят и знам, че «Среднощен час» ще те направи звезда, независимо дали го искаш.
Тази мисъл беше толкова плашеща, че Ани потъна в замислено мълчание, докато се връщаха към къщата.
— Искаш ли да пийнеш нещо? — попита той. — Няма да те напия, обещавам.
Тя се засмя и прие. След малко седяха на големия диван в дневната с чашки отлежал «Калвадос» на масичката пред тях. Ани огледа мъжката, малко безлична обстановка и се втренчи в нощния океан зад големите прозорци.
Когато отново се обърна към Ерик, той я гледаше неуверено.
— Смешно — каза. — Правили сме десетки пъти любов пред камерата. Ето от това нещата като че ли само се влошават, а искам да те целуна, но не смея. — Загорелите му ръце нервно докоснаха възглавниците на дивана.
— Чух фразата на живота си — засмя се тя. — Ерик Шейн се бои да целуне Ани Хавиланд…
Той импулсивно я прекъсна, като се наведе и докосна лека устните й със своите.
— Ето — въздъхна с преувеличена въздишка на облекчение. — Може би това ще стопи леда.
Беше неин ред да го докосне нежно по бузата, по врата и да притегли хубавото му лице към себе си. Смаяна от новото усещане на тази толкова позната плът, тя разтвори устните му и пресрещна езика му. Усети как сетивата й примират под сладката му топлина.
Беше дълга бавна целувка. Когато свърши, той я задържа в ръцете си със затворени очи.
— Трябва да ти призная нещо — започна той, като погали косата й със силната си длан. — Не се смей — добави.
Тя усети неудобството му. Загледа го очакващо. Дланта й остана в неговата.
— Аз съм… е, не съм голям любовник — изрече той и отмести поглед.
Тя не каза нищо.
— Искам да кажа, че… — Прокара ръка през хубавата си коса, челото му се набръчка от смущение. — Ако не съм с жена, която наистина харесвам и на която се доверявам… просто не мога да го направя. — Засмя се. — Разбираш какво искам да кажа.
Сега наистина чух думите на живота си, помисли тя.
Обзет от същия хлапашки импулс, той се наведе и отново нежно я целуна. Очите му преливаха от желание и самота.
— Жените, с които си ме виждала в клюкарските списания, са ми просто приятелки. Всъщност дори не са и това. Харесва им техните имена да се свързват с моето… по делови причини. Не знам дали ще ми повярваш, но всъщност се запознавам с тях чрез агенции. — Въздъхна. — Някои са приятни жени. Но не са моят тип. Това прави Холивуд с хората. Трябва да мислят преди всичко за себе си. Разбирам го. Но те вече не са момичета… не са жени. Не знам какво са, но не мога да правя любов с тях.
За момент се загледа в студената камина с ръка върху рамото на Ани.
— Половин година работих с теб. Познавам те като актриса. Но ми се струва, че познавам и момичето под актрисата. И… не знам как да се изразя… харесвам те, Ани. За мен това е ново усещане. Много те харесвам. Когато те виждам, ми се иска да се усмихна. Мисълта, че няма да те видя, ми се струва ужасна. — Взе ръката й. — Не мога да ти обещая нищо за себе си. — Усмихна се. — Но мога да ти обещая, че ще ти бъда дяволски благодарен, ако ме целунеш отново.
Приглушеният грохот на прибоя беше единственият звук в стаята. Ани погледна светлината и каза с очи на Ерик да я изгаси. След секунда тъмнината ги обви, те се изправиха и се люшнаха в лунната светлина до отворения прозорец.
Тя държеше ръцете му. След това го прегърна. Предложи му устните си, зарови пръсти в косата му и наведе главата му към себе си.
Ръцете й замилваха широките му гърди и рамене и усети чистия му, земен аромат да прониква в нея, когато започна да го докосва с устните си.
Внезапно се усети жена повече от всякога. Ерик Шейн се съмняваше в себе си, не в нея.
Беше много нежен и може би доста уплашен, когато колебливо помръдна на сантиметър към спалнята.
Тя беше тази, която пое ръката му и го поведе през сенките към леглото. Прегърна го отново и тялото й подсказа на ръцете му къде да се насочат. Скоро роклята й беше разкопчана и се свлече в краката й като паднал лист на цвете. Съвършеното й тяло блесна в лунната светлина.
Когато започна отново да го целува, ръцете й се плъзнаха по стомаха към колана му. Той се откопча в пръстите й. Помогна му да се съблече и когато остана гол, той я вдигна на ръце с неподозирана сила. Целуна я толкова жадно, че тя се задъха.
Положи я върху меката покривка на леглото и застана пред нея като неземен силует в посребрената светлина, огромен, изправен и красив като никога досега.
Ани протегна ръце към него.
Беше толкова нежен любовник, че не се боеше да го докосва, да го насочва, да се радва на възбудата му и да я подхранва със своята. Телата им бавно се движеха едно върху друго, а милувките им приличаха на музика, пълна с познати и непознати тонове, защото се познаваха и много добре, и никак.
Най-сетне с леко извиване на ханша тя му подсказа, че иска той да проникне в нея. Държеше лицето му в ръце, докато я доближаваше. И изведнъж стана негова.
Усети го толкова добре в себе си, че простена от изненада и от изумителното удоволствие, което я разтърси. Вкопчи се с нежни ръце под кръста му и му помогна да проникне още по-дълбоко в нея. Ритъмът му се засили с увереност, която говореше за облекчението и радостта, че се изявява като истински мъж.
Това е вълшебството на момента, помисли Ани, но мислите започнаха да потъват в бурното въодушевление на сетивата й. Откриваше у себе си жената — чиста и желана, дори когато му помагаше да възприеме самия себе си.
Беше непоносимо красиво и толкова чувствено, толкова бавно, че застена и затрептя от спазмите на екстаза си, преди да усети огромната вълна на желанието му да я издига все по-високо и по-високо, докато в гърлото й зазвучаха странни звуци, които не беше чувала дотогава, а сърцето й запя от неизразим възторг.

 

Х

 

«Дейли Вараяти», 10 юни 1970 година
«Вътрешна информация от студио «Интърнашънъл» дългоочакваната предпремиерна прожекция на новия експлозивен филм на Деймън Райс «Среднощен час» ще се състои довечера в театър «Даял» в Уестуд.
Всички, които си спомнят за сензационните обстоятелства, свързани с избора на Райс, спрял се на никому неизвестната Ани Хавиланд за ролята на страстната главна героиня в партньорство със суперзвездата Ерик Шейн, положително ще поискат да присъстват на предпремиерната прожекция довечера.
Същото ще пожелаят и множеството хора, чули слуховете за тайна връзка между Хавиланд и Шейн, благодарение на която нашата героиня е получила ролята, въпреки че талантът й е някъде по средата между необработен и несъществуващ. Този факт е причинил не малки търкания и скандали по време на снимките, където Деймън Райс, перфекционист както винаги, едва е успявал да откъсне звездите си от правенето на любов зад камерата и да ги накара да се позанимаят с това пред нея.
Каквато и да е истината, тази вечер готовата продукция ще бъде показана пред публика и положително ще налее допълнително масло в огъня на слуховете за филма, които отдавна заливат града.»

 

Ани затвори таблоидния вестник, хвърли го на пода и хвана главата си с ръце.
— Боже мой — простена тя и очите й се напълниха със сълзи. — Няма ли най-сетне да престанат?
Статията беше просто поредната от дълга поредица, присъстваща във всяка публикация на клюка реките и филмовите издания през петте месеца, изминали от края на снимките.
В началото слуховете смаяха Ани с очевидната си нелепост. Беше се опитала да ги отмине със свиване на рамене. Но тогава — разбра, че нямат намерение да спират.
«Лиан хипнотизира Шейн» — гласеше заглавието в един таблоид.
«Женска свенгали постига своето» — твърдеше друг.
«Лиан: Знам какво искат мъжете» — заявяваше трети над крещяща снимка на Ани, хванала Ерик Шейн под ръка.
Обидите се сипеха непрестанно и ставаха все по-злостни. Всеки, който приемаше сериозно подобни статии, сигурно вярваше, че Ани е сексуална маниачка, далече надминаваща Лиан по егоизъм и необуздани властолюбиви амбиции.
Бездарна актриса, според писанията, тя въртяла Ерик Шейн на малкия си пръст и го била принудила да използва влиянието си пред Деймън Райс, негов стар приятел и сътрудник, за да й даде ролята на Лиан въпреки очебийните й недостатъци като актриса.
И това не беше всичко. Историите грубо внушаваха, че в гонитбата си на успех Ани не оставила на мира нито един мъж от екипа на «Среднощен час», където преследвала всички с прелестите и изискванията си. Говореше се, че била в близки отношения с продуцента Клифърд Наумс, с Марк Салинджър, със самия Деймън Райс и с всеки от йерархията в «Интърнашънъл» — от президента Кърт до портиерите на студиото.
Рязката промяна в тона на вестниците — от обикновен скептицизъм, свързан с неопитността на Ани, до сензационните спекулации относно сексуалните й похождения, беше настъпила малко след края на снимките. Безжалостната кампания беше успяла да възбуди огромен интерес към филма и едновременно с това толкова болезнено унижаваше Ани, че тя бе принудена да отказва да дава интервюта за себе си или за «Среднощен час», и буквално започна да се крие.
Деймън Райс реагира на статиите с иронична усмивка и презрително публично опровергаване на писанията чрез подчертаване на простия факт, че Ани беше получила ролята на Лиан дълго преди пробните снимки на Ерик Шейн. Ерик поддържаше същата версия за събитията. Ето вестниците приемаха тези отрицания като вода в мелницата си.
Ани разбра, че не може да направи нищо, освен да се скрие от бурята до излизането на «Среднощен час». Тогава талантът и усилията, които беше вложила в образа на Лиан, щяха да станат обществено достояние.
Кръстоса пръсти и се замоли да е оправдала доверието на Деймън Райс. Той е перфекционист, разсъждаваше тя, и няма да приеме нещо по-малко от отлична игра.
Ето вярата в самата нея толкова се разклати от прочетеното, че когато неокончателното копие на филма беше готово, не събра смелост да отиде да го види. А когато Деймън Райс преди един месец я покани да гледа окончателния вариант в главната кинозала на «Интърнашънъл», отказа, като заяви, че иска да бъде в компанията на обикновената публика, когато за първи път се срещне с Лиан.
Сега съжаляваше за решението си и неуверено се придържаше към него. Тази вечер, когато Лиан щеше за първи път да види бял свят, навсякъде около нея щеше да гъмжи от лъскава холивудска публика, бомбардирана от неумолимия слух, че там, на екрана, Ани не играе, а просто показва бясната си сексуалност, благодарение на която е манипулирала създателите на филма да й дадат ролята.
Искаше само да се завре в някоя дупка, да заспи за двайсет години и когато се събуди, далече от това време и място, да гледа «Среднощен час» в някоя нощна програма на телевизията, далече от любопитни очи и грозни истории.
Но не можеше да го направи. Трябваше да живее в настоящето и да се справи с положението, въпреки че живото любопитство на света беше съсредоточено върху сразената й вече героиня.
По бузите й се затъркаляха сълзи.
Усети нежно докосване по раменете, което я накара да вдигне глава. Усмихна се през сълзи, защото гледаше в очите на Ерик Шейн.
Той я обгърна с ръце и я притегли до себе си на мекото легло, в което само преди няколко часа му беше принадлежала с цялото си тревожно сърце.
— Дръж се — заговори той с тихия, интимен шепот, който вече познаваше така добре. — Стрелят с тежката артилерия заради предпремиерната прожекция. Ани, ако им се оставиш, ще те сдъвчат и ще те изплюят. Но тази вечер, когато публиката види какво правиш на екрана, ще запеят друга песен.
Тя кимна неуверено и зарови лице в гърдите му. Ръцете й се увиха около голата му талия и го притеглиха по-плътно до нея. Усети, че той я гали с цялото си топло тяло.
От пет месеца познаваше прекрасната амалгама от окуражителни думи на Ерик, тъй пълни с приятелство и уважение, както и красивия начин, по който правеше любов. Въпреки че не можеше да премахне или обясни злобата на всичко написано за нея, беше станал незаменим слушател и съветник.
— От петнайсет години ме наричат сексуален маниак — говореше той. — Няма начин да ги спрем. Божичко, ако през тези петнайсет години бях имал всички жени, за които пишеха, нямаше да имам време да отида до банята. Ани, това е част от играта. Тези хора са свине, но представляват институция в нашия град. Трябва да стискаш зъби, докато решат да те оставят на мира.
Но очите му често ставаха тревожни и объркани, когато четеше вестниците. А Ани усещаше вина, задето нейният срам хвърляше сянка и върху него. В тези статии той приличаше на омаян ученик, а не на завършен професионалист, какъвто беше.
Но той нито веднъж не спомена тази страна на проблема. В неговите представи единствената жертва беше Ани.
— Ерик — каза тя и го прегърна с отчаяна нежност. — Не мисля, че тази вечер трябва да отидем заедно. Това само ще влоши нещата. Всички ще помислят…
— Няма значение какво ще мислят — отвърна той. — Ще отидем заедно да видим тази публика. Искам да погледам физиономиите им, когато станат свидетели на играта ти. Пък и това, че ние ще ги видим — добави той с усмивка в гласа, — не значи, че и те ще ни видят.
Ани разбра какво има наум.
През последните пет месеца беше открила, че Ерик Шейн умее да се крие от журналистите не по-зле, отколкото да играе пред камерата. И сега, когато бяха любовници, използваше находчивостта си да разпростре инкогнито то си и върху нея.
Но прекараното заедно време не успяваше да притъпи засилващото се чувство на самота у Ани. Защото беше започнала да се среща по-рядко с него.
Ерик бе затънал до гуша в снимането на новия си филм и дните му бяха запълнени. Ани прекарваше времето си в очакване Бари Стейн да й се обади по телефона или да прескочи до Западното крайбрежие. Не можа да събере смелост да тръгне сама да си търси работа и когато Бари говореше за липсата на предложения, докато филмовата индустрия очакваше премиерата на «Среднощен час», тя уморено приемаше неговата версия за събитията.
Посещаваше Бет Холанд в Долината, ходеше на пазар с Дийдъл де Еро, обядва с Норма Крейн и внучките й и се опитваше да се откъсне от безпокойството и тревогата си. Но нищо не помагаше. Дните се влачеха като тежки главоболия.
И все пак вечер телефонът иззвъняваше и гласът на Ерик я обгръщаше и връщаше към живота. Обаждаше се почти всяка вечер, дори когато беше на снимки в Ню Мексико. Приятелските му думи бяха единственото лекарство, което можеше да успокои страданията и да повдигне духа й.
Когато беше в Холивуд, обичаше да я изненадва, като се изпречваше на пътя й, когато най-малко го очакваше. Мотоциклетът му спираше пред нея, когато се прибираше от пазар, и гласът му зазвъняваше между палмите на улица Анита:
— Да ви повозя ли, госпожо?
Често намираше в пощенската си кутия шеговити бележки, понякога й ги носеха на ръка, в тях имаше покана за среща и за някакво малко приключение, което винаги я развеселяваше.
Имаше и скъпоценни вечери, когато той се появяваше късно — очите му бяха изпълнени с желание, което я караше да потръпва от приятно очакване.
Прошепваше някакво неодобрение, че идва толкова късно.
— Какво правиш тук, Ерик? Нямаш ли нужда от сън? Ще се разболееш.
Но дланта му обгръщаше пръстите й с нежна настойчивост и тя тръгваше с него през тъмните хълмове с пламнали сетива. Когато пристигаха в дома му, въздишките й го галеха, докато я носеше към леглото. Целувките му бяха балсам, който изолираше враждебния външен свят и унищожаваше самотата, а усмихнатият му лик изпълваше мислите и душата й.
Настоя да й даде ключ от къщата си. Не смяташе да го използва, защото не можеше да понесе мисълта, че ще се натрапи в личния му живот. Той я убеждаваше да направи компромис и да остане поне един-два дни при него.
Ерик не можеше да се насити на тялото й, но беше не по-малко любопитен за миналото й, за преценките й за живота, за нейните идеали и планове. След няколко седмици на интимност тя имаше чувството, че той е проникнал във всички кътчета на личността й и я попива в себе си.
А когато любопитството му относно миналото й я караше да се връща към Хари Хавиланд и младостта си, не можеше да не си спомни тайнствената Алис Хавиланд и снимките, които беше открила на тавана като малка, снимки, които я бяха изпълнили с толкова силен ужас, че бе избягала панически от тях.
Възможно ли е, питаше се тя, чудовищните лъжи на вестниците да съдържат зрънце истина? Дали не беше прекалено добра в ролята на Лиан? Дали старата стаена заплаха, доловена тогава от погледа на изгубената й майка, не беше се материализирала чрез Лиан?
Не можеше да товари Ерик с тези тревожни мисли. Още повече, че имаше още едно зрънце истина в слуховете за нея и него. В края на краищата нима той не й беше любовник, въпреки че връзката им беше започнала след свършването на «Среднощен час»?
Трябваше да полага усилия да се бори с чувството на вина и да мрази враговете си, а не да търси причините у себе си. Знаеше, че в Холивуд не е направила нищо, което да не посмее да повтори, стига да има такава възможност. И на първо място бяха срещите с Ерик, дарили я с такива вълшебни мигове.

 

Ерик беше успял да подкупи директора на театър «Даял» да запази за него и Ани две ненабиващи се в очи места. Когато театърът се напълни и осветлението угасна, те се промъкнаха вътре и седнаха, незабелязани от изпълнената с очакване публика.
Залата потъна в мрак и от високоговорителите прозвуча тихото съскане на въртящия се филм.
Ани чу гласа на Лиан да си тананика тихичко на черния фон. След това започнаха да се появяват големите букви на надписите и да се разтварят в тъмнината.

 

«ИНТЪРНАШЪНЪЛ ПИКЧЪРС ПРЕДСТАВЯ: ЕРИК ШЕЙН»

 

Публиката пое колективно дъх при появата на легендарното име.

 

«АНИ ХАВИЛАНД»

 

В претъпканата зала се появи втора реакция, доста неясна, за да бъде точно определена.

 

ВЪВ ФИЛМА НА РАЙС/САЛИНДЖЪР
«СРЕДНОЩЕН ЧАС»
ПРОДУКЦИЯ НА КЛИФЪРД НАУМС

 

Започваше.
Ани се изуми от впечатляващата музика, която Райс беше възложил на Кенджи Нишимура — блестящ млад композитор на класическа музика. Звучеше мрачно в тъмнината, докато блестящите отсенки в операторската работа на Дънкан Уърт с магнолиите, дъбовете и висящия мъх на Южна Каролина започнаха да изплуват на екрана.
Гледаше как на екрана минават имената на екипа от актьори и технически персонал, които бе опознала толкова добре — от Айлийн Малер през Джери Фалкоуски до Айлийн де Еро и Анди Ричи. За първи път в живота си четеше надписи, като свързваше почти всяко име с лице.
Името на Марк Салинджър изпълни екрана и надписите свършиха. Ани отново стисна ръката на Ерик.
Камерата започна да следва Тери от гарата по тесните пътища към дома му. Носеше куфар и походката му беше ритмична и незабързана. И тогава, сякаш изпратена от съдбата, на пътя му се изпречи Лиан на колело, с прилепнала по предпазливата си женственост семпла рокля. Препречи пътя на Тери, усмихна се и го заговори.
От този миг нататък сърцето на Ани спря.
Слушаше диалозите си като в кошмар. Звучаха ужасно приповдигнато, като Моцарт в изпълнението на третокласен музикант с десетдоларова цигулка. Гласът й звучеше неестествено, южняшкият й акцент бе нелеп. Отврати се от лицето и изражението си. Всяко движение на тялото й изглеждаше ненавременно и любителско.
Дланите й залепнаха от пот, задъхваше се.
Усети как Ерик още по-силно стиска ръката й. Дали се опитваше да успокои ирационалния й страх, или искаше да я утеши в оправдания срам?
След известно време един човек стана и напусна салона. Последва го възрастна двойка — съпругът подкрепяше жена си за лакътя, докато минаваха по пътеката.
Някой се изкашля. Иначе мълчанието остана оглушително.
На Ани й се стори, че ще умре.
Филмът се влачеше бавно и смазващо към шокиращия край.
Ани се осмеляваше да погледне екрана само когато лицето й беше извън камерата. Когато се появяваше на екрана, можеше да гледа само с полуизвърнати очи.
Изпълнението на Ерик като мъж, който почти преднамерено се саморазрушава чрез оръжието на Лиан, беше хипнотизиращо. Всеки негов поглед и жест бяха разтегливи, многопластови и заредени с мрачна многозначителност. Никога досега не беше играл така блестящо.
Едва сега Ани можа да забележи видимите резултати от безкористните му усилия да помага на играта й. Разбра, че той ги е пресметнал и с оглед качеството на филма.
«Среднощен час» продължаваше. Ани не спираше да се учудва на силата и блясъка на филма. Но собственият й лик я измъчваше, струваше й се, че всяка сцена, в която се появява, е провал.
Когато филмът свърши, ръкоплясканията бяха вежливи, но продължителни. Ани не се осмели да ги разтълкува.
Стоеше с Ерик в един тъмен ъгъл и чакаше зрителите да се разотидат. Всички изглеждаха бледи и замислени.
Нищо чудно, помисли тя. Още бяха под впечатлението на ужаса в разказа на Деймън.
Много от тях вземаха от анкетните карти, попълваха ги набързо и ги пускаха в кутиите, поставени от студиото. Не посмя да си представи какво пишат.
Театърът се изпразни и Ерик я поведе към къщи. Притискаше се към него, нощният въздух ги охлаждаше, докато се носеха с мотоциклета по Булеварда на залеза и крайбрежната магистрала към Малибу.
Когато стигнаха, още не беше се осмелила да проговори.
— Е? — рече той и затвори вратата, зад нея. — Не ме дръж в неведение. Как ти се стори?
Тя се опита да поеме дъх, за да отговори. Не можа да намери думи.
— Толкова ли бях слаб? — попита той.
— Ти ли? — извика тя и смутено се изсмя. — О, Ерик, как можа да ми зададеш такъв въпрос?
Не я разбра. Стоеше, загледан в нея, в усмивката му се примесваха смущение и истинска болка.
— Хайде сега — продължи той. — Можеш да проявиш малко снизхождение. Беше истински динамит на екрана. Засенчи ме напълно, точно както предсказах, че ще стане. Два часа ги държа на нокти. Смили се, Ани. Толкова ли лошо играх?
— О! — Обви го с ръце, прекалено развълнувана, за да запита дали е искрен. — Колко те обичам!
Той нежно я потупа, осъзнал какво изживява, и готов да я поддържа, докато мине най-лошото.
След секунда щеше да се вземе в ръце и да му каже колко свръхчовешки прекрасен е бил в тази сложна и изцеждаща силите роля и как до края на живота си ще е благодарна, че щастливата съдба й е позволила да работи с него.
Но сега можеше само да се притиска към тялото му, да притегля все по-близо с тънките си пръсти гърдите му към лицето си и да се вслушва в ехото на трите думи, които въпреки предпазливостта се бяха промъкнали през всички задръжки и стигнаха до устните й.

 

XI

 

На другата сутрин се събуди в прегръдките на Ерик. Къщата беше хладна и сънена. Приглушеният тътен на прибоя само подчертаваше атмосферата на ритмичен, незабързан покой.
Ани полежа, загледана в спящото му лице. Изглеждаше, като че ли крие безкрайни светове, в които се случваха непредсказуеми неща. Какви ли сънища го вълнуват сега, зачуди се тя, какво ли го озадачава, или може би тревожи? Никога нямаше да разбере, а и той сам едва ли щеше да ги помни, когато се събудеше за новия ден.
Измъкна се тихичко от леглото и мина боса през кухнята към задната врата.
На верандата отвън лежаха вестниците.
Отвори вратата към спокойната утрин, внесе ги и ги остави на кухненската маса.
Насили се да си направи кана с кафе, също като дете в коледна утрин, което нетърпеливо си мие зъбите, преди да се втурне към елхата с подаръците.
Най-сетне седна и погледна първата страница на «Таймс».
Първото, което видя, беше собственият й лик. В ъгъла на страницата, ограден с каре.
«Ангел на секса кара публиката на предпремиерната прожекция да занемее» — гласеше малко заглавие. «Подробности и коментари на страница 38.»
Преди Ани да успее да обърне на страницата, видя, че се намира и на първите страници на «Дейли Вараяти» и «Хералд-Икзаминър». Странната фраза «ангел на секса», кой знае защо, фигурираше и в трите заглавия.
Върна се към коментара на «Таймс». Беше подписан от Уолтър Аткинсън, най-влиятелния филмов критик в Холивуд.
Очите й се понесоха по параграфите, заобикалящи голяма нейна снимка в прилепналата рокля на Лиан и по-малки фотографии на Ерик и Деймън. Докато търсеше частта, посветена на нея, остана с впечатлението за възхладни похвали за сценария на Деймън.
Най-сетне намери преценката за изпълнението си.

 

«Госпожица Хавиланд може и да не е актриса, пишеше Аткинсън, но представлява ярко екранно присъствие, каквото не съм виждал от години. Тя излъчва почти непоносимо чувствена котешка незадоволеност, толкова дълбоко вкоренена в плътта й, че на практика не я усеща. Човек усеща наличието на чудовищна сексуалност, посветена само на собствения си триумф, на кристализирало в чист вид зло, облечено в тяло и скрито зад лице на мадона.»

 

Ани се намръщи и продължи да чете.

 

«Човек не може да не поздрави Деймън Райс за откриването на този ангел на секса, каквито и главоболия да му е струвало това на снимачната площадка и извън нея. Хавиланд определено си струва да се види. С тези сребристи очи, гъвкави крайници и похотлив маниер тя може да стане един от големини секссимволи на своето поколение, истинска наследница на Бардо, Монро, Мансфилд и други подобни.»

 

Ани прочете и другите две критики, без да спре да се черви и те, подобно на първата, бяха вежливо одобрителни към Деймън Райс и хладно почтителни към изпълнението на Ерик Шейн като обличаха похвалите си в стереотипните фрази, често използвани от критиците.
Най-отличителната черта на статиите бе конструкцията им, която заедно със снимките привличаше вниманието към сексуалното въздействие на филма и към Ани като негов център. При все това очебийно се въздържаха да хвалят играта й или дори да признаят, че е игра, а не сексуално представяне на самата себе си пред камерата.
Всичко беше много странно. Прозвището «ангел на секса» от материала на Аткинсън в «Таймс» фигурираше в текстовете и заглавията и на другите две статии. Как беше възможно?
И трите статии изглеждаха предварително планирани, имаха своеобразен глуповат и блудкав тон.
— Не си изненадана, нали? — Гласът на Ерик беше нежен. — Правят същото с мен от петнайсет години. Това им е работата, Ани. Оплюй някой филм, направи услуга на приятел, измисли някакъв лозунг. Пет пари не дават за самия филм и за труда, който сме вложили в него. Те са критици.
Докато се мъчеше да я утеши, в гласа му звучаха презрение и умора от света. Но когато вдигна очи, тя забеляза, че чете критиките с истинска тревога, точно както беше преглеждал безмилостните залпове на антиреклама, които я преследваха през последните месеци.
Нещо не беше в ред и Ани го знаеше.
Разбираше го и той.
Но беше схванал отчаянието й, защото обърна лицето й към себе си и я погледна нежно в очите. Коленичи да я целуне, започна да я гали по раменете, косите и бузите.
Но тя знаеше, че това няма смисъл. Светът не можеше да бъде лесно сразен. Той се беше опълчил срещу нея и нямаше да я остави, докато не го победеше със собствени средства.
Веднъж и завинаги.

 

XII

 

Хармън Кърт седеше до прозореца на кабинета си и гледаше към сградите и снимачните площадки на «Интърнашънъл Пикчърс».
Телефонът на писалището му мълчеше. В приемната секретарките приемаха обаждане след обаждане с поздравления за сензационната предпремиерна прожекция на «Среднощен час».
Филмът положително щеше да спечели петдесет милиона. Всички служители на «Интърнашънъл», всички подмазвачи, конкуренти и приятели се обаждаха да важат на Кърт, че «отново е успял».
Хорото поведе ръководителят на «Американ Студиос» Хауард Ман — холивудска акула, зинала да погълне кормилото на «Интърнашънъл».
— Харм — беше заявил той, — искам само да ти изкажа поздравленията си. Постигнал си нещо прекрасно. «Среднощен час» е един красив филм, значителен филм. Триумф за «Интърнашънъл». Желая ти несекващи успехи, приятел.
Приятел. Дежурното фалшиво обръщение на Ман. Без да иска, беше избрал най-комично неподходящата дума.
При съответно стечение на обстоятелствата чакалът Хауард щеше пръв да забие нож в гърба на Кърт. Кърт го знаеше от години, защото беше нащрек и разпознаваше сигналите — стратегически връзки, създавани от Ман, избор на приятели между враговете и завистниците на Кърт, които можеха да се забележат само от най-опитното око. Ман имаше характер на убиец, чиято амбиция не може да се задоволи, ако не вкуси от кръвта на висшестоящите.
Но днес и Ман като всички останали, независимо дали бяха приятели или врагове, трябваше да признае, че въпреки дивите слухове, които се вихреха около продукцията «Среднощен час» стана поредният удар на Кърт. Филмът беше завършена и продаваема стока, съвсем различна от бъркотията, която Ман и групата около него си бяха представяли.
Кърт си оставаше на върха. И възнамеряваше да стои там.
— Благодаря ти за похвалата, Хауард — отвърна той с пресметната топлота. — В твоите уста тя означава много.
— Хайде да обядваме заедно другата седмица, Харм. Да си поговорим за доброто старо време.
— С удоволствие, Хауард. Ще накарам секретарката ми да се обади на твоята. И още веднъж благодаря.
През последния час Кърт беше потънал в дълбок размисъл. Двайсетте години на изключително могъщество го бяха научили, че човекът на върха единствен е отговорен за съдбата си. Преценките му трябваше да бъдат безупречни, защото висшестоящите, лишени от независим интелект, можеха само да отразяват решенията на водача си.
Кърт беше открил, че мъдростта на Холивуд се свежда до един-единствен извод — не заспивай на лаврите си.
Планът, който беше разработил през последните шест месеца, се изпълняваше гладко. «Среднощен час» бе предмет на изключително любопитство от страна на публиката. Предполагаемият роман на двете звезди на филма, всъщност недотам предполагаем, беше налял масло в огъня. Междувременно насоката на рекламата успешно беше дискредитирала оная Хавиланд.
Но Кърт беше изгледал внимателно окончателния вариант на филма. Беше прекалено хитър, за да се съгласи с глупостите на критиците.
Момичето можеше да играе.
Щом това беше неоспорим факт, бъдещето не можеше да бъде гарантирано. Кърт знаеше, че понякога събитията разрушават и най-непоклатимите вероятности.
Стисна устни, вдигна слушалката на личния си телефон и набра номер в друг щат.
След няколко прещраквания и избръмчавания някой се обади.
— «Дъгас Инвестигейшънс». Какво мога да направя за вас?
— На телефона е Кърт.
— Да, господине. С какво мога да ви бъда полезен?
— Тук при нас се появи една нова особа. На практика напълно неизвестна, въпреки че е доста видима. Играе заедно с Ерик Шейн главната роля във филма на Деймън Райс «Среднощен час».
— Ани Хавиланд. — Като всички, интересуващи се от развлекателния бизнес, Уоли беше проследил сензационните предварителни реклами на филма и беше чул за неизвестната актриса-манекенка, получила главната женска роля.
— Интересува ме миналото й.
— Дадено. Разполагате ли с нещо, на което да стъпя?
— На практика с нищо. Имам биографията й, предоставена на студиото, и досието й от импресарската агенция в Ню Йорк, с която работи. Ще трябва да се справите сам. — Замълча. — Искам да ви е ясно, че трябва да я разнищите до дъно. Изцяло.
Уоли разбра кодираното желание на Кърт. Задачата му беше да намери толкова очерняща информация за Ани Хавиланд, че да я съсипе професионално.
Дали въпросната информация щеше да се използва, беше работа на Кърт.
— Ако има нещо, ще го открия — заяви Уоли с грубоватия тон, който знаеше, че Кърт не може да понася.
— Да се надяваме — отсече Кърт. — Много е важно да стане бързо.
— Разчитайте на мен. — Уоли произнесе думите като човек от простолюдието, за когото фразата не значи нищо. Ядосан от киселото позьорство на Кърт и напълно осъзнаващ колко са незаменими услугите му, реши да се позабавлява, като се прави на простак.
Кърт затвори. Той никога не си правеше труда да казва «довиждане», когато даваше заповеди.

 

XIII

 

Уоли Дъгас не беше чужд на живота в малките градчета.
По време на кариерата си беше провеждал деликатни разследвания в десетки от тях из цялата страна. Отдавна бе усъвършенствал маниерите на простоват, закръглен, посредствен човечец, които му помагаха лесно да се нагажда към провинциалния пейзаж.
И така, влизането му в Ричланд, щата Ню Йорк, беше дискретно и резултатно. Отиде направо в Търговската палата, там го упътиха, настани се в Долидей Ин, близо до изхода за Труей и тръгна с колата към центъра на старото градче.
Знаеше, че каквото и да открие за Ани Хавиланд, началото му ще да е тук. Проучванията в Манхатън не бяха изнесли на бял свят нищо друго, освен че е била борбена манекенка и актриса, преди да направи големия си скок благодарение на Деймън Райс. Никакви наркотици, никаква хомосексуалност, никакво спане за роли, нямаше дори интимни приятели.
Уоли телефонира на Кърт да му докладва първите резултати не без садистично удоволствие.
— Господине, доколкото мога да кажа, след идването й в Ню Йорк с нея не се е случило нищо скандално или достойно за отбелязване. Ако не се брои посещението във вашия дом преди три години. Тя е подала иск за изнасилване срещу вас, а вие — за проституция срещу нея, което може да се сметне за скандално от някои хора, въпреки че и двете страни са оттеглили обвиненията си.
Мълчанието на Кърт беше красноречиво.
Уоли беше напипал любимия си елемент — двусмислията в личния живот на човек с безукорна обществена репутация на повърхността, но с невидими дълбини, обитавани от пипалата на миналото.
Двайсетте години като детектив го бяха научили, че няма човек без минало и минало без тайни.

 

Проведе първите си разговори с бедни жители на градчето, предпочитащи спомените за миналото — възрастни мъже в люлеещи се столове на верандите, собственици на кръчми, администраторката в стар пансион, с единствения шофьор на такси в града.
След кратка преструвка, че е застрахователен агент, Уоли вадеше нов вестник и посочваше снимката на Ани Хавиланд.
— В този Ричланд ли е родена и израснала? — питаше той.
Следваше неизменният отговор:
— Точно тъй.
— Какво нещо! — възкликваше Уоли и килваше назад меката си шапка. — Истинска кинозвезда! Неописуем успех!
Събеседниците му, горди от това, че ги свързват с някаква важна личност, не се отказваха да побъбрят по въпроса. Ако започваха предпазливо поради факта, че холивудската репутация на Ани в момента беше доста отблъскваща, Уоли ги предразполагаше, като изразяваше задъхан възторг от славата й, надхвърляща всички възможни скандали.
В резултат почти без усилие се добра до спомените за неприличното поведение на Алис Хавиланд.
Разказът беше доста необичаен. Хари Хавиланд — най-големият син на местния земевладелец Кори Хавиланд, по време на училищните си години бил подготвян да заеме ключова позиция в семейната селскостопанска империя, която включвала фермерство, търговия с недвижими имоти, производство на селскостопански машини и търговия на едро. Бъдещето му било допълнително подсигурено от факта, че по-малкият му брат Боб минавал за почти малоумен и никой от братовчедите на Хари нямал неговото чувство за отговорност.
Хари завършил колежа към щатския университет и постъпил в Юридическия факултет в Бъфало, както бил направил навремето и баща му. През горещ августовски ден на 1945 година той заминал за Бъфало да вземе държавния си изпит. Върнал се с три дни закъснение и изненадал всички, като излязъл от колата на баща си с млада жена, която представил като своя съпруга.
— И тъй — продължи портиерът на градския закрит басейн, — това беше оглушителен шамар за всички. Хавиландови очакваха Хари да се ожени за някое от момичетата на Даулинг или може би за Джейни Макмилън — тя му беше гадже в гимназията. Тези две семейства притежаваха всичко, което не принадлежеше на Хавиланд в окръга. И естествено, планираше се голяма сватба. Ама не, Хари тръсна булката си пред всички, и толкоз.
Уоли се помъчи да си представи пресилените здрависвания, първоначалния шок на семейството, шушуканията зад гърба на Хари през първите дни и нарастващата вълна негодувание, довела до неминуем сблъсък.
— Не бива да забравяте — сподели възрастен пенсионер, живял в един пансион с младото семейство, докато Хари търсел нов дом, — че хората тук смятаха Алис за жена с лошо потекло и възпитание. Била е актриса, знаете. Говореше се, че Хари отишъл на театър в Бъфало да си отдъхне след изпитите. След представлението се запознали и малко по малко се сближили. Никой не знае как са решили да се оженят в онези броени дни. Хари отнесе тази тайна в гроба си. Но всички в града смятаха, че Алис е търсела изгоден брак, а Хари е споменал, че семейството, му има пари.
— Какво нещо са хората! — кимна двусмислено Уоли и избърса челото си с носна кърпа, без да спира да си вее с шапката.
Пред очите му се очертаваше мъчителна картина. Младият адвокат, наследил в излишък от упоритостта на семейството си, купил една съборетина на Елм Стрийт и настанил съпругата си в нея. Отхвърлил съветите и съгласието на роднините си по всички въпроси, от задълженията към обществото до обзавеждането на къщата, той започнал живота си на женен мъж.
Но тлеещата между Хавиландови жарава рано или късно трябвало да се разгори.
— Стана тя една — рече пенсиониран влаков кондуктор, изпаднал до метач на гарата. — Старият Кори Хавиланд не можа да прости на Хари, че обърна гръб на момичетата на Даулинг. Беше си наумил чрез брака му да свърже двете семейства. Непрекъснато премисляше положението и ставаше все по-бесен. Накрая извикал Хари да си поговорят насаме. Или Хари да разкара Алис и да започне връзка с момиче, което е присърце на Кори, или ще го лиши от наследство. — Поклати глава, очарован от разказа си. — И точно тогава Хари гордо обявява, че неговата Алис чака бебе. Не съм бил там да видя лицето на баща му и слава богу. Паднала му дамла. Не можеше да търпи някой да му натрива носа по този начин, тъй че погледнал Хари в очите и повторил заплахата си дума по дума. Развод с Алис или загуба на всичко, което би получил от семейството. — Старецът вдигна вежди и се засмя. — И да ти река право, господине, нашият Хари приел предложението, сякаш било коледен подарък. Целунал майка си, казал «сбогом» на баща си и напуснал къщата, без да се обърне. А Кори изпълни обещанието си. Не само че отряза Хари от завещанието си, но и не му проговорило края на живота си. Поне аз не съм чул подобно нещо.
Семейство Хавиланд се справило и без Хари да поеме юздите на финансите им, работите им дори процъфтели още повече. Междувременно Хари започнал адвокатска практика на Мейн Стрийт и се опитал да подхване някаква търговия с недвижими имоти. Не успял, защото сянката, под която живеел, била известна в целия град и малко жители на Ричланд били склонни да правят бизнес с човек, когото Кори Хавиланд не одобрява.
— Дори в най-добрите времена в малките градчета трудно се печелят пари — заяви бръснарят, докато подстригваше Уоли. — И ако не можеш да работиш с трите най-влиятелни семейства в областта, защото Макмилънови и Даулингови, естествено, подкрепиха Кори, трябва да се задоволиш с трохите. Това направи и Хари. Работеше, без да вдига много шум. Той поначало не обичаше да се оплаква.
Съдбата на непокорния млад адвокат била окончателно решена, когато в окръжната болница, осем месеца след връщането му от Бъфало, се родила Ани Хавиланд.
Жителите на Ричланд си бяха направили заключение за обстоятелствата около бременността на Алис Хавиланд, от което нямаше да се отклонят през следващите години.
— Виждах през витрината Алис да минава по улицата — бръснарят посочи с ножицата — най-малко пет-шест пъти седмично. Божичко, каква красавица беше. Вървеше по Мейн Стрийт горда колкото си иска. Пазаруваше, а по-късно возеше бебето с количката. Май обичаше да се показва. Така си го връщаше на всички, които не искаха дори да разговарят с нея. Знаеше дяволски добре, че в радиус от сто и петдесет километра няма по-хубава жена от нея. — Въздъхна, без да спира да кълца косата на Уоли. — Имаше блестящи очи, хубава вълниста коса и страхотна фигура. И я възстанови веднага след раждането на Ани. Добре се грижеше за себе си.
— Човек би помислил, че семейството би омекнало след известно време — отбеляза Уоли. — Все пак появила се е малка внучка…
— Не, господине — отсече бръснарят. — Вие не познавате Хавиландови. А старият Кори беше най-корав от всички. Никога не би престъпил думата си. За него бебето не беше нищо, освен позор. Така го и погребаха, без да даде признак, че знае за съществуването й. Хари живееше като чужд човек под носа на семейството си. — Сви рамене. — Не че младата Алис не направи опит да строши леда. Опитвала е, поне така съм чувал. Мъчила се да се сприятели с хората. Ходила при Мег Хавиланд в магазина, представила се на братовчедите на Хари в църквата, изпратила покани за кръщенето на бебето и обърнете внимание, всичко това зад гърба на Хари. Но без никакъв успех. Хавиландови са си костеливи орехи.
Внезапно замълча. Уоли усети нещо скрито зад следващите му думи.
— И тогава тя си отиде. Просто така. Хари остана сам с бебето и беден като църковна мишка, но не склони глава и продължи да си гледа работата, сякаш нищо не се е случило. Идваше тук всяка седмица и сядаше на стола, на който сте вие сега. Разговаряхме, докато го подстригвах. Мил човек. Изразяваше се много изискано. — Сниши глас. — Говореше се, че Алис отмъкнала и последния цент, до който успяла да се докопа. Но Хари не даваше и дума да се издума против нея. Само да чуеше името й, и лицето му придобиваше такова изражение, че всички започваха неволно да мерят приказките си.
— Какъв човек — кимна Уоли, загледан в отражението си в бръснарското огледало.
— Точно така — промърмори бръснарят. — Малко след това Алис умря. Така и не разбрах от какво. Някои казаха, че било от туберкулоза… Злите езици шушукаха, че имала срамна болест. Както и да е, бракът на Хари вече не беше новина. Но той не се сдобри със семейството си. Струва ми се, че след заминаването на Алис бе могъл да оправи работите, ако просто беше посетил стария Кори и поговорил тактично с него. Можеше и да вземе бебето, да се премести в друг град и да започне живота си отново. Но не и Хари. Не би се смирил и не би избягал. Това е в кръвта на Хавиландови. Те са кротки хора, не обичат да се хвалят. Но са горди и сурови. Не се прекланят.
Уоли не каза нищо, но се усмихна неопределено в знак на съгласие, докато бръснарят четкаше врата му от космите.
Историята ставаше все по-интересна, точно както предполагаше. Но инстинктът му подсказа, че мъжкото население на Ричланд му е доверило всичко, което знаеше за авантюрата на Хари Хавиланд и последиците й.
Налагаше се за останалото да се обърне към жените.

 

— Аз бях единствената в семейството, която признаваше, че Хари и Ани съществуват — заяви Силест Хавиланд, неомъжената леля, която живееше в мрачна стара викторианска къща на хълма зад Дюз Стрийт. — Останалите са страхливци и глупаци. Това са Хавиландови. Хари беше единственият мъж в семейството, който направи нещо самостоятелно. Разбира се, Алис не беше свястна жена. От самото начало ламтеше само за парите му. Това се виждаше. Но кой има право да упреква мъжете, че се държат като глупаци? Това е в животинската им природа.
Изгледа остро Уоли над чинията с гевречета, които беше сложила на масата пред него. Ако съзнаваше, че е единственият член на семейство Хавиланд, който се беше съгласил да разговаря с него, не го показваше. Но изглеждаше възхитена от възможността да развява преценките си за човешката раса и множеството й недостатъци.
— Най-важното е — продължи тя, — че той не свали гарда. Изправи се срещу Кори и беше добър съпруг, докато Алис живееше при него. А след това не даваше да се каже нищо лошо за нея и не падна на колене, за да умилостиви семейството. Трепереше над Ани и беше прекрасен баща. Знаеше, че животът й в това спарено място няма да е лесен, но запази гордостта си и я предаде и на нея.
— Значи са живели почти в усамотение… — вметна Уоли.
Брадичката на старицата затрепери, когато поклати глава.
— В тези краища, едва ли има жива душа, несвързана с родство с нас, Макмилънови или Даулингови — рече тя. — А тези, който не са, вероятно ни дължат пари. Не, господин Дъгас, Хари нямаше приятели. А на малката Ани не й беше лесно. Но ще ви кажа едно: беше наследила хладнокръвието на Хавиландови. Беше винаги весела и се занимаваше с нещо. Не хленчеше.
Показа, на Уоли коледните картички, които беше получавала от Ани в течение на годините. Детският почерк прерастваше в равен, старателен подпис.
— Каквото и да говорят сега за нея в Холивуд — заяви леля Силест, — не е вярно. Можете да ми вярвате. Ани е най-почтената млада жена на Божия свят. — Подсмръкна. — Естествено, тукашните хора ще ви кажат, че този скандал е следвало да се очаква при тази майка и тъй нататък. Това са глупости. Познавам човешката природа, младежо, и не съм доживяла до тази възраст, без да разбера едно-друго. Това, че майка й пое по лош път, по никакъв начин не опетнява Ани. Дори до голяма степен е причината да бъде толкова добро момиче. Хората винаги се стараят да избегнат грешките на родителите си. Освен това е добра в същността си. В нея няма нито капка нечестност. — Въздъхна. — Подлеците в този град не я оставиха да порасне, естествено — приключи тя. — Но мисля, че това само я направи по-силна. Много по-силна.

 

Пола Спайсър, пенсионирана учителка по английски и бивша възпитателка в гимназията на Ричланд, затвърди впечатлението на Уоли, че животът в училище никак не е бил приятен за Ани.
— Хората в малките градчета са много тесногръди — каза тя. — Не обичат да прощават и никога не забравят. Виждате ли, Ани толкова приличаше на Алис. В походката, в тялото, в красотата… и най-вече в очите. Когато хората я поглеждаха, виждаха Хари и срама му. Никой не забрави преждевременното й раждане… — Доби измъчен вид. — Не ми е приятно да си го спомням, защото в онези години можех да й помогна, но не го направих. Никога няма да забравя как седях в учителската стая и слушах онези злобни жени да оплюват майката на Ани. Момичето беше добра ученичка, с която би се гордяла всяка гимназия, но не й отдаваха заслуженото. За всяка хубава оценка трябваше да се бори два пъти повече от другите ученици… — Поклати глава. — Имаше толкова малко приятели, беше сама през цялата прогимназия и гимназия. Винаги съм се възхищавала от смелостта й, защото въпреки всичко ходеше с вдигната глава. Печелеше награди и почетни дипломи, получаваше високи оценки и играеше в училищния театър. Когато беше абитуриентка, аз бях главна съветничка в Националното почетно дружество. Честно ви казвам, господин Дъгас, как ли не молих онези деца. Дори не издържах и се разплаках. Но те гласуваха против приемането й. Струва ми се, че това е най-мръсният номер, правен някога в дружеството. В края на краищата целта му е да учи добрите ученици да ценят независимото мислене… Още не мога да си го простя. Трябваше да им кажа, че ако не гласуват за приемането й, ще ги издъня всичките. Но…
— Какви хора има! — съчувствено възкликна Уоли. — Да обвиняват едно малко момиче за постъпките на майка му…
Пола Спайсър попиваше с кърпичка навлажнените си очи. Избелелият лен приличаше на екран, зад който го наблюдаваше много внимателно въпреки чувствата си.
Той знаеше, че последната част от мозайката още не е заела мястото си.

 

С безпогрешен инстинкт Уоли се насочваше от свидетел към свидетел, докато на петия ден от престоя си в Ричланд откри градската клюкарка.
Името й беше Мариан Бландиш. Самотната стара мома, надхвърлила седемдесетте, беше прикована от артрит към инвалиден стол и очевидно жадуваше за компания. Накара Уоли два пъти да повтори «застрахователната» си реч и го принуди да обещае да й изпрати брошури колкото може по-бързо. С разкривени пръсти му сервира чай с лед и сладкиши.
Беше съвсем лесно да я насочи към темата за семейство Хавиланд, защото съмнителната репутация на Ани в Холивуд беше раздвижила духовете. Уоли търпеливо изслуша клюките, които вече знаеше, и наостри уши, когато тя понижи гласа си за най-пикантната част.
— Предполагам, че не бива да ви казвам всичко това — рече, — но познавах едно момиче, което онази есен, когато Алис избяга, работеше в банката. Истината е, че е задигнала спестяванията им до последния цент и е изпразнила касетката с ценностите. Наистина беше лош човек.
— Ужасно — съгласи се Уоли. — Смятате ли, че всичко тава е вярно? Имам предвид хорските приказки.
В очите на старица припламна злорада искрица.
— Мога да ви кажа само едно, млади човече — знам, че е вярно. В градче като нашето можеш да научиш всичко, ако държиш ушите си отворени. Алис имаше връзка с Лиън Гътрич до деня, в който си замина. И той беше женен. — Кимна и изцъка в знак на неодобрение. — Жена му почина, лека й пръст. Какво ли не изтърпя с него! Беше най-разпасаният женкар през последните двайсет години, и той не е стока.
— Жив ли е още? — попита Уоли и отпи отчая с лед.
— Да, и си живее все там. Само се мотае из къщата. Почти не се занимава със земята си. Дочух, че пиел много. Да, той и Алис си бяха лика-прилика. Нали знаете, краставите магарета…
— Мислите ли, че е имало и други? — Тонът на Уоли беше неодобрителен.
Старото лице се сбръчка недоволно.
— Въобще няма да се учудя. Въобще. Тя непрекъснато миткаше наоколо. Уж ходеше по пазар. Никой не може да знае с какво се е занимавала всъщност. Не, не, оная Алис беше лоша жена. Нищо не би ме учудило.
Уоли отклони предложението за втори сладкиш. Време беше да тръгва.

 

Следващата му спирка беше Областното медицинско дружество. Там откри, че акушер-гинекологът, който се беше грижил за Алис по време на бременността й, е умрял, без да остави архиви. Не можаха да намерят нищо.
Не беше учудващо, че и местният вестник — седмичник, обслужващ няколко градчета в околността, нямаше снимки на Алис Хавиланд в архивите си. Съобщението за кръщението на Ани беше в майски брой от 1946 година, но без снимки на родителите й. Алис беше живяла твърде кратко време в града и имаше прекалено лоша репутация, за да заслужи публикуването на снимка. В архивите имаше само снимка на Хари Хавиланд.
Уоли отиде в областната болница и намери сведения за раждането на Ани. Рождената дата на Хари Хавиланд беше дадена 5 юни 1920 година, а на Алис — 20 октомври 1925 година. Родното й място, според формуляра, беше Таусън, щата Мериланд.
Рождената дата на Ани беше 22 април 1946 година. Уоли се замисли за станалото през август 1945 година, осем месеца преди това.
Налагаше се да посети Юридическия факултет и мировите съдии в различни градове около Бъфало, включително и Ниагара Фолс.
Кръвната, група на Ани беше АБ. На Хари беше Б, на Алис — А.
Уоли тегли чертата на посещението си в Ричланд. Беше научил достатъчно, за да нахвърли доста любопитния профил на Алис Хавиланд, но нищо повече. Цялото й лице щеше да се появи във фокус едва когато разбереше къде е била, преди пътят й да се пресече с този на Хари Хавиланд, и какво е станало с нея след изчезването й.
Интуицията му подсказваше, че истинската тайна се крие именно тук. Никой в Ричланд нямаше и най-малка представа кога, къде и как е умряла Алис. Единодушното приемане на смъртта й в градчето по своята наивна доверчивост приличаше на религиозен мит: беше избягала, умряла и справедливостта възтържествувала.
Тъй като семейство Хавиланд бяха отказали да я опознаят, само най-близките й — Хари и Ани, биха могли да му помогнат със спомени и документи. Но Хари беше умрял отдавна, а Ани е била съвсем малка, когато майка й бе изчезнала. Госпожа Дайон — икономката, живяла през детството на Ани в къщата на Елм Стрийт, беше умряла малко след последния инфаркт на Хари.
Уоли беше научил всичко, каквото можеше. Беше време да тръгне по следите на Алис Хавиланд. И се насочи към първата спирка.

 

Лиън Гътрич беше плешив, надхвърлил петдесетте мъж с бирено шкембенце. Стоеше пред вратата на къщата си и гледаше Уоли с празен поглед.
Уоли му показа картата си на застрахователен детектив и заговори с неутрален тон:
— Провеждаме разследване, засягащо името на Алис Хавиланд. Попаднахме на информация, че навремето сте имали връзка с нея.
Вместо отговор мъжът започна лениво да размазва с ботуша си една по една мравките на пътеката. Уоли слушаше звуците на преживяща крава от обора на двайсет метра от тях и си мислеше, че преди петнайсет-двайсет години Лиън Гътрич е бил хубав мъж, а вероятно и добър любовник. Внушаваше някаква мъжествена бруталност, която би привлякла определен род жени.
— Не мога да ви помогна — лаконично рече Гътрич.
— Надявах се, че ще ми спестите малко тичане — продължи Уоли с по-мек тон. — Една жена, застрахована при нас, умря преди два месеца и е посочила Алис за своя наследница. Говорих с цялото семейство, но май никой не знае какво е станало с Алис. Болничните й данни в компютъра ме доведоха тук, обаче разбрах, че е напуснала Ричланд преди около двайсет години. Хората я смятат за мъртва. Но ако не е, тя ще е малко над четиридесетгодишна и ще наследи тлъста сумичка. Трябва да съм сигурен жива ли е или умряла.
Лицето на мъжа приличаше на обгоряла от слънцето маска. Уоли си свали шапката и избърса чело.
— Разбира се, времето, което е прекарала тук, е минала работа — успокояващо продължи той. — Не ми е чудно, че никой в града не знае къде е отишла, след като е напуснала Хари Хавиланд. Но все пак някой може да получи малко възнаграждение за едно име, адрес… каквото и да е.
— Въобще не съм я познавал. — Зад студените сини очи на Лиън Гътрич се появи замъглен блясък, който Уоли разтълкува като тревога. В разказа на Мариан Бландиш сигурно имаше зрънце истина.
— Добре. — Уоли въздъхна и извади визитна картичка. — Ако се сетите за нещо, каквото и да е, ще ви помоля да се обадите на този адрес. Дамата ще стане доста заможна, ако я намерим. В противен случай чичо Сам ще стане още по-богат.
Уоли се сбогува, подкара колата, докато се скри от погледа на Еътрич, паркира я в непавирана алея и се върна през дъбовата горичка, която го делеше от къщата. Стъпките му бяха учудващо леки за едрото тяло.
Пикапът, който беше забелязал, когато пристигна, още беше паркиран между къщата и обора.
Уоли постоя заслушан за момент. Мина покрай страничната стена на къщата, зави и тихо се промъкна през мрежестата врата.
Постоя неподвижен в антрето и усета миризмата на лук и доматен сос. Чу шум на няколко метра пред себе си по коридора и се отправи на пръсти нататък.
Видя малък кабинет. Вътре на очукано писалище седеше Лиън Гътрич и гледаше надолу. Барабанеше с пръсти по писалището. Уоли го чу да въздиша.
Отвори едно чекмедже, прибра нещо и отблъсна стола си назад.
Уоли се плъзна като змия по коридора и се скри в дневната. Чу мрежестата врата да се затръшва.
След малко пикапът закашля и заподскача надолу по алеята.
Уоли бързо се върна в кабинета. За секунди прерови чекмеджето.
Върху купчина сметки и писма видя избледняла пощенска картичка с адреса и името на Гътрич. Текстът беше с типично женски почерк.

 

«Прекарвам прекрасно, пишеше на нея. Надявам се, че и ти.»

 

Клеймото се виждаше ясно. Седми ноември 1949 година, Бъфало, Ню Йорк.
Уоли обърна картичката. Представляваше снимка на хотел «Екселсиор», сграда в центъра на града, която очевидно беше видяла и по-добри дни. Изпращачката беше оградила шеговито един от прозорците.
Ироничният тон на бележката подсказваше, че е предназначена и за очите на жена му. А искаше да засегне и Гътрич, своя някогашен любовник.
Уоли погледна още няколко пъти картичката от двете страни и запечата в паметта си архитектурата на сградата, датата на клеймото и почерка. Сложи я обратно в чекмеджето и го затвори. Не си направи труда да го заключва или да бърза, докато се връщаше през горичката при колата си.
Беше научил каквото му трябваше. Алис беше посочила адрес.

 

XIV

 

Ани отиваше да види Ник.
Изпитваше голямо неудобство при мисълта за срещата си с него, защото шест месеца не бяха поддържали никаква връзка. Тежката й снимачна програма сложи началото на раздялата им, а мъчителният период след предпремиерната прожекция на «Среднощен час» поддържаше отчуждението им.
Към смущението от това отчуждение се прибавяше и чувство за вина — беше толкова погълната от Ерик Шейн след края на снимките, че не й беше останало време да помисли за нелеката съдба на Ник.
Въпреки това през последните месеци му беше звъняла много пъти с надеждата, че приятелството им може да продължи, неповлияно от новодобитата й скандална известност. Но Ник, макар че говореше ласкаво и съчувствено за кариерата й, винаги намираше извинение да не се види с нея.
Гласът му по телефона беше кух и бездушен. Този безизразен глас плашеше Ани. В същото време интуицията й подсказваше, че той я ревнува от Ерик и от спечелената за една вечер печална слава, но е твърде горд да го покаже. Криеше се зад фалшиво лекомислие, което сякаш целеше да я отблъсне.
И нещо по-лошо — беше гледала първия епизод от телевизионния сериал, в който той се появи след катастрофата. Играеше отрицателен герой, който отвлича хора, точно както беше предсказал.
Въпреки че героят му по сценарий беше душевноболен и носеше крещящ грим и проскубана брада, Ани прозря, че Ник наистина е болен. Беше отслабнал, с празен поглед. На изпълнението му липсваше блясък. От наперения завоевател, с когото бе учила при Рой Диран, нямаше и следа.
Чудеше се с какви ли наркотици е бил натъпкан в нощта на катастрофата. Въпреки че не беше запозната с физическите проявления на твърдите наркотици, които толкова хора използваха напоследък, подозираше, че Ник използва някакъв барбитурат, обилно примесен с алкохол.
Не можеше просто да го остави на съдбата, която той подготвяше за себе си. Ако Ник се нуждаеше от помощ, щеше да му я окаже. В състоянието на лично и професионално объркване, в което се намираше сега, щеше да е най-добре да спре да мисли за себе си и да се опита да бъде полезна на малкото хора в света, които значеха нещо за нея.
Имаше и още една, по-егоистична причина да потърси Ник. Ерик Шейн беше заминал за около три седмици на снимки в Испания. Обаждаше се рядко, разговорите им бяха кратки и Ани все по-остро чувстваше самотата си.
Ник бе единственият човек на Западното крайбрежие, който можеше да я върне към по-обикновените, невдъхващи страх времена. Може би общите спомени щяха да се окажат полезни и за двамата.
Разчиташе много на това. Защото, ако скоро не се отвлечеше от дилемата, която все по-силно затягаше клещите си около нея, щеше да се пръсне.

 

Неспирната кампания на сензационно рекламиране, предназначена да смачка личността на Ани, доби нов размах поради обрат на събитията, който никой не бе очаквал — смайващото въздействие на «Среднощен час» върху публиката.
Бяха пуснали филма в страната през юни и резултатите се оказаха изумителни. Малко след това филмът превзе автомобилните кинотеатри като връхлитаща армия. Сега, четири месеца след пускането му, не се забелязваха никакви признаци на спад в почти скандалната му популярност.
Рекламният отдел на «Интърнашънъл Пикчърс» беше намерил за уместно да рекламира филма с нов, шокиращ плакат. Сцената беше взета от момента на жаркото прелъстяване и показваше Ани като Лиан само по сутиен и гащички, наклонена назад, облегната на кухненската маса. Ханшът й бе издаден напред, голите бедра и глезени се набиваха в очите с чувствените си очертания, а босите ходила, нежно галещи пода, изглеждаха особено предизвикателни.
Плакатът бързо се превърна не само в официална икона на филма, но и в парадигма на пазарен ураган, основан изцяло върху Лиан. Продаваха го по сергиите, а студиото получаваше огромни приходи.
Според слуховете красеше всяка спалня в страната, а «Среднощен час» беше най-успешният филм, пускан в автомобилните кина в най-новата история, и затъмняваше меките и твърдите порнографски прожекции, които обикновено се гледаха там.
И всичко това заради Ани.
Памучната, но много секси рокля, която носеше във филма, беше станала най-модната дреха в Америка. На Сънсет Стрит човек можеше да си купи тениски и потници с Лиан, а в специален магазин се продаваха дори кукли Лиан — малки, подобни на Барби, облечени с роклята на Лиан и с малък сутиен и гащички отдолу.
Носеха се грозни слухове, че в салоните за масаж и други порнографски заведения произвеждат и продават надуваеми кукли Лиан в естествена големина.
И това бе само началото. Ореолът на сексуалност около Ани се разпространяваше като смъртоносен газ върху всички аспекти на кариерата й и задушаваше всичко по пътя си.
Бари Стейн й се обаждаше всяка седмица да й предава изгодни, но неприемливи предложения. Производител на бельо искал да пусне на пазара серия «Лиан», рекламирана от Ани. Производител на парфюми имал готов продукт, на който да залепи името и лицето й при условие, че се съгласи да го рекламира.
Междувременно всички еротични списания за мъже — от най-луксозните до най-долнопробните, предлагаха на Ани главозамайващи суми да се появи гола на страниците им. Беше най-горещият секссимвол на Холивуд от времето на Мерилин Монро и бяха готови да й платят шестцифрени суми, ако се съгласеше да свържат лика й с тях.
Рене Грийнбаум се беше обадила на Бари да го информира, че десетки рекламни агенти и издатели са предложили на «Сирена» големи пари за правата на Ани като манекенка и фотомодел. Искаха да издадат подробни и скъпи фотоалбуми, с които да документират кариерата и личността на Ани чрез изкусни монтажи на по-чувствените й снимки от «Сирена».
Преди Бари и Ани да успеят да обсъдят тези предложения, те научиха, че по сергиите са се появили долнопробни пиратски албуми от този тип, съставени грубо и набързо. На лавиците до тях се мъдреха нейни сладникави, писани кой знае от кого биографии, основани на измислици и общоизвестни факти.
Имаше предложения за издаване на книги с диетата на Ани, съдържаща предпочитани от нея храни, и снимки на тънката й фигура, книги за упражненията на Ани Хавиланд, за козметиката, лекарствата и гримовете й и, естествено, написани неизвестно от кого сборници със съвети на Ани към жените как да свалят свободните мъже.
Седмица след седмица Ани се появяваше по кориците на всички клюкарски списания и таблоидни вестници в страната. Снимката й, в началото с Ерик Шейн, сега се монтираше с всички влиятелни мъже на Холивуд.
И като отвратителен стих от две думи, прозвището «ангел на секса» я придружаваше навсякъде, пленило въображението на издателите на жълтата преса.

 

«АНГЕЛЪТ НА СЕКСА РАЗКАЗВА ЗА ВСИЧКО!
АНГЕЛЪТ НА СЕКСА РАЗКРИВА СВОЯ ПЛАН!
ТАЙНАТА ТРАГЕДИЯ НА АНГЕЛА НА СЕКСА!»

 

Обсадата не спираше. Ани отдавна бе спряла да дава интервюта, защото й бе писнало да отговаря на едни и същи въпроси с отрицания, които влизаха от едното и излизаха от другото ухо на енергичните интервюиращи. Пресата продължи да се занимава с нея и без нейното участие и не спря да я залива със злонамерени намеци само въз основа на външността й.
Ани разбра колко е бил прав Ерик, когато говореше за ролята на импресариите в дирижирането на скандални холивудски връзки. Към Бари се бяха обърнали импресариите на над десет известни киноактьори, заинтересовани името им да се появи редом с името на Ани и които с удоволствие биха я завели на вечеря, на дискотека, на театър и дори в Париж, Рим или Капри, естествено, придружени от глутница фотографи. Разбира се, всичко щеше да е свързано с изгодни за нея финансови условия.
Бари със смях обясняваше на шокираната Ани колко от тези холивудски разбивани на женски сърца са хомосексуалисти, чиято кариера би укрепнала от една шумно разгласена връзка с нея.
— Най-важното е лъскавата опаковка — шегуваше се той. — Поне от самото начало ще знаеш, че честта ти няма да е застрашена, докато си с тях.
И така до безкрай.
Почти всеки ден получаваше покани за участия в програми със знаменитости по местната и националната телевизия.
Но не я канеха като знаменитост, а от неприлично сексуално любопитство. Това личеше от факта, че продуцентите настояваха предварително да одобрят тоалета на Ани и да я представят с клипове от най-пикантните сцени в «Среднощен час».
Бари беше получил десетина предложения за участия на Ани във филми, които неизменно се оказваха евтина порнография на независими продуценти със съмнителна репутация.
Битката продължаваше и смелостта на Ани бе на изчерпване. Намираше се в ръцете на безлико чудовище, което живееше за пари и се хранеше с живи хора. Нито един човек не би могъл да му се противопостави. Благодарение на безграничните възможности на Холивуд лицето и фигурата вече не й принадлежаха, обсебени и разкривени от чужди хора за печалба и извратени удоволствия. Беше прокудена от тялото и таланта си и се намираше далече от света, в който се бе надявала да живее, посветена на актьорството.
Самотата й бе лишена от усамотение. Телефонът й непрекъснато звънеше. Смени номера и не го даде в указателя, но и това не помогна. Единствено телефонният секретар я спасяваше от непрестанно досаждащи.
Където и да отидеше, биваше обсаждана от хора, но поздравленията и молбите за автографи винаги бяха примесени с изблици на глуповат смях, нещо като звукова похот, която оскърбяваше чувствата й.
Шумното внимание, което я обграждаше, бе лишено от симпатия и дружелюбие. В началото, след пускането на «Среднощен час», я канеха на десетки холивудски приеми, но почти веднага спря да ходи, защото около нея се тълпяха умилкващи се импресарии и зяпачи, а всяка нейна крачка беше придружавана от злобен шепот за спешената й кариера и предположението, че не е поканена само с рекламна цел.
Ани беше най-сензационното лице в целия филмов свят. Притежаваше степен на видимост и познаваемост, за която много актриси биха продали душата си. Съгласно холивудската терминология беше толкова «гореща», колкото не е бил нито един изпълнител от цяло поколение насам.
И все пак по силата на някаква жестока ирония в центъра на този вихър от любопитни очи, жадни въпроси и съблазнителни предложения Ани не можеше да упражнява избраната от нея професия.
Колкото и невероятно да изглеждаше, не можеше да си намери подходяща работа.

 

С присъщата си интуиция Ерик Шейн разбра какво изживява Ани, още повече, че и той в кариерата си бе жертва на същата съдба в по-малко остра, но по-постоянна форма.
— Ани, болестта, която си прихванала, се казва Холивуд — говореше той. — Може да бъде смъртоносна, ако не се бориш с нея. Днес ще ти отнемат всичко, каквото могат да задигнат, и пет пари не дават какво ще правиш утре. Но помни, те не могат да отнемат таланта ти. Само изчакай. Ще преживееш всичко това. Имаш добра глава на раменете и тя няма да те подведе. Придържай се към истинската си същност с всички сили. — Усмихна се и я прегърна. — И ако ми позволиш, и аз ще се придържам. За мен тя е толкова важна, колкото и за теб.
Но думите му не донесоха успокоението, което целяха. Защото добрата глава на раменете на Ани бе твърде проницателна да не усети, че злата съдба, връхлетяла я през последните месеци, не се дължи само на лош късмет.
Първоначалните й подозрения на практика се бяха превърнали в увереност. Зад всичко, което ставаше, осезаемо прозираше фината ръка на Хармън Кърт.
Колко умен беше! С един блестящ удар, повторен в забавен каданс от хиляди клюкарски вестници, беше осигурил успеха на «Среднощен час» — финансов триумф, петкратно надвишаващ всеки друг филм на Деймън Райс, и едновременно с това съсипване на кариерата на младата актриса, която преди години се бе заклел да унищожи.
Едва по-късно Ани осъзна, че в лицето на своенравния ексцентричен Деймън Райс вероятно се бе натъкнала на единствения създател на филми в Америка, който имаше властта и свободата да й даде главна роля въпреки черния списък, в който я беше включил Хармън Кърт.
Колко ли вбесен е бил Кърт, когато е гледал как тя играе Лиан под собствения му покрив?
Е, сега си беше отмъстил и продължаваше да го прави.
Ани изгаряше от желание да се срещне очи в очи с Кърт, знаейки всичко, което върши, и дори да го изправи пред съда да отговаря за тежките щети, които й бе нанесъл.
Но не. Обвиненията й щяха да бъдат категорично отхвърлени и искът й едва ли щеше да издържи на хаотичното и неофициално естество на кампанията срещу нея.
Здравият разум препоръчваше друго поведение. Това бе игра на покер, в която Кърт държеше печелившите карти. Гневът бе най-злият враг на Ани. Търпението, хитростта и издръжливостта бяха най-силните й оръжия. Залогът бе кариерата, а може би и цялото й бъдеще. Не можеше да ги проиграе с лека ръка.
И все пак й се искаше поне да може да се довери на Ерик за истинския извор на неприятностите си. Но и това бе изключено. Ерик беше с вързани ръце, ако решеше да я защити, дори звезда от неговия ранг не можеше да си позволи да се противопостави на Хармън Кърт без катастрофални последици за себе си. Той само щеше да се упреква за неспособността си да й помогне.
Тъй че приемаше с благодарност моралната му подкрепа и пазеше личното си бреме в тайна. С течение на времето говореха все по-малко за огорчението й, отдаваха се на любовта си и на дългите мълчаливи моменти заедно, които успокояваха нервите на Ани и тонизираха надеждите й.
Но сега Ерик го нямаше и тя трябваше да се справя сама.

 

Откри, че много й липсва Деймън Райс. Спомняше си за прекараните преди месеци вечери в дома му, когато й свиреше в дневната своя Бах. Спомни си и спокойните мълчания, които ги сближаваха, докато и двамата мислеха как най-добре да вдъхнат живот на Лиан.
«Никога не съм имал дъщеря.» Това беше любимата шега на Райс, която често повтаряше, докато я потупваше по рамото или докосваше косите й с разсеяни пръсти, а смесеният мирис на тютюн, уиски и мъжки одеколон се обвиваше около нея. Когато седеше в креслото си, той й напомняше за Хари Хавиланд и й се искаше да бъде по-близка с него, да се закача и се грижи за доброто му настроение като истинска дъщеря.
Но сега Райс беше заминал в къщата си в пустинята или още по-далече, прекарваше белите си нощи в търсене на мъничката вътрешна искрица, която щеше да го поведе към следващата книга или пиеса. Интервалът между две произведения беше период на тихо терзание за всеки творец, а Райс обичаше да го превръща в гръмко пътуване от едното крайбрежие до другото, като редеше запой след запой. Капризните му пиянски набези можеха да го отведат в Мексико или дори в Европа.
Сега Райс живееше в собствен свят. За Ани щеше завинаги да остане един далечен приятел, към когото би могла да се обърне, ако изпадне в нужда, но за него тя бе част от миналото.
Беше съвсем сама. Затова, въпреки че Ник очевидно не искаше да я види, тази вечер отиваше при него. Каквито и да бяха трудностите му, той я свързваше с по-щастливи времена. Може би неочакваното й посещение и рамото, на което можеше да поплаче, биха се отразили добре и на него, и на нея.

 

Фоайето на сградата беше празно. Звънецът за отваряне на входната врата не работеше. Докато Ани стоеше до пощенските кутии, излезе млада жена по джинси и къса, изрязана фланелка, обградена от особен аромат. Преди да излезе от фоайето, Ани успя да забележи тъмната й коса, оформена в доста мръсна афрофризура.
Вътрешната врата с разхлабени панти не беше затворена. Ани импулсивно я дръпна и влезе.
Стълбището миришеше на гниещо дърво и прах, котешки нечистотии и урина. Сградата беше доста западнала, откак Ани я беше посетила за последен път.
Качи се до апартамента на Ник. Отвътре се чуваше тиха музика. Почука на вратата.
Никой не отвори. Сви рамене и натисна дръжката. И тази врата беше отворена.
Дневната беше празна, крещящо осветена от самотна зелена крушка, увиснала от тавана. На масите имаше мръсни чаши и пепелници, преливащи от фасове. Наоколо се носеше сладникавият отблъскващ мирис на застоял дим от марихуана.
— Ник! — извика Ани. — Тук ли си?
Погледна в кухнята. Умивалникът бе задръстен от мръсни чинии. В средата на една от тях беше залепена полуизгоряла свещ. Подът под сандалите на Ани заскърца от трохи и боклуци.
Тръгна към спалнята и мина покрай разхвърляни бутилки евтино червено вино и кутии от бира.
Ник спеше в мръсното легло. Дишането му бе плитко, лицето — измършавяло.
— Ник? — Ани се приближи до него.
Пепелникът до леглото беше пълен с угарки от марихуана и изгорени пръчици за вдишване. На очуканата дървена маса до прозореца имаше по-зловещи принадлежности: малка лъжичка до свещта, парчета алуминиево фолио, малка медна тръбичка. Видя пластмасов плик, пълен с червени капсули, още един със странно оформени хапчета и пръснати по масата големи бели таблетки.
Имаше чекмедже, но не се осмели да погледне в него. Кой знае какво щеше да види.
— Ник — рече тя и седна на края на леглото. — Ник, миличък.
Беше блед като призрак, небръснат и мръсен. Знаеше, че сънят му е на тежко упоен човек.
Внезапно телефонът в кухнята гръмко иззвъня. Като видя, че Ник не помръдва, Ани изтича да се обади.
— Ало?
— Ти ли си, Кенди? Къде е Ник? — Беше мъжки глас.
— Съжалявам — отвърна Ани. — Аз съм приятелка на Ник. Той е тук, но спи.
— Добре, добре. Няма нищо — прозвуча недружелюбно гласът. Телефонът се затвори.
Ани се върна в спалнята и леко раздруса рамото на Ник. Той не помръдна. Запали лампата и отвори едното му око. Въпреки че зеницата му реагира на светлината, клепачът му не показа никакъв рефлекс.
Погледна към хапчетата на масата и отново към Ник. Дъхът му миришеше на алкохол. Премери пулса му. Беше слаб и неравномерен.
Събра смелост и се опита да го събуди.
— Ник, събуди се. Аз съм, Ани. Хайде, Ник, моля те!
Успя да изтръгне от него единствено слаби стонове. Знаеше, че трябва да направи нещо.
Помисли за линейка, но се сети, че Ник ще побеснее, ако го изпрати в болница.
Беше прекалено тежък да го премести. Трябваше да извика помощ. Сети се за Ерик и Деймън. Всички, които познаваше, бяха извън града.
Най-сетне се обади на госпожа Ернандес.
— Ало, Риджънси Апартмънтс.
— Здравейте, госпожо Ернандес. Обажда се Ани от горния етаж.
— А, Ани. Какво мога да направя за теб? Да не би да има повреда в апартамента?
— Не, госпожо Ернандес. Не съм вкъщи. У един приятел съм. Много ми е неприятно да ви безпокоя, но не можах да се сетя за друг, на когото да се обадя.
— Какво има, Ани? Как мога да ти помогна?
— Познавате ли някой лекар? Мисля, че случаят е спешен.

 

След един час доктор Вайрует — домашен лекар на госпожа Ернандес, затвори докторската си чанта и стана от леглото на Ник. Махна с ръка на Ани да отиде с него в кухнята.
— Как е той? — попита тя. — Зле ли е?
Доктор Вайрует я погледна със спокойните си, уморени от живота очи. Беше привлекателен мъж над петдесетте със златиста кожа и тънки мустачки.
— Приятелят ви е жертва на отравяне с барбитурати — отвърна той и сложи чантата на мръсната маса. — Системно отравяне, опасно за живота. Вие, младите, ги наричате «успокоителни». Червените хапчета. Поемал е алкохол, а вероятно и кокаин, ако се съди по състоянието на тъканите в носа му. Силното отслабване говори за метадрин. Вашият млад приятел е истинска аптека. Виждали ли сте го да ги взема?
Ани поклати глава.
— Не съм го виждала от няколко месеца. Но отдавна подозирам, че взема нещо…
Докторът кимна.
— Приятелят ви иска да се самоубие, госпожице. Ако се съди по вида му, вече е постигнал осемдесет процента от целта си.
Ани ужасена стисна ръцете си.
— Какво да направя? — попита тя.
— Признаците на живот са стабилни — заяви докторът. — Няма да умре тази вечер. Въпреки това препоръчвам хоспитализация и незабавно включване в програма за отказване от наркотици.
Забеляза разтревожения вид на Ани.
— Ако хоспитализацията е невъзможна, оставете го тук тази нощ. За всеки случай ще му бия една инжекция. Останете при него. Сутринта му дайте аспирин, кафе и храна колкото може да поеме. Елате в кабинета ми преди обяд. Ще ви дам адреса. — Огледа стаята. — Най-малкото, което смятам, че трябва да се направи, е да се махне оттук. Съветвам ви да го убедите, ако искате да поемете отговорността за него.
— Благодаря ви, докторе! — възкликна Ани. — Не знам какво бих правила…
— Не се уповавайте прекалено много на медицината по отношение на приятеля си — прекъсна я той. — Самото време ще го излекува от отровите, които е натрупал в себе си тази вечер. Те не могат да го убият. Но никой център за лечение на наркомани не може да излекува хора, които не искат да бъдат излекувани.
Въздъхна и погледна Ани с интелигентните си очи.
— Вие употребявате ли?
Тя поклати глава.
— Добре — рече той. — Махнете приятеля си оттук. Утре ще го прегледам. Постарайте се да го научите да живее. Иначе ще бъде твърде късно да му се помогне.
Ани мислеше трескаво.
— Може би госпожа Ернандес ще ми разреши да го взема при мен, докато не се почувства по-добре. Това е единственото, което мога да измисля. Ако се опитам да го изпратя в болница или клиника, той ще избяга и ще ме намрази.
Докторът кимна.
— Когато се събуди, можете да го вземете. Мария Ернандес е добра жена.
Отиде в спалнята с чантата си и след малко се върна. На вратата се обърна към Ани.
— Наистина сте много красива, госпожице Хавиланд — каза той. — Не съм гледал филма, за който се шуми толкова. Аз съм зает човек, с голямо семейство. Прибирам се рано.
Ани се усмихна с облекчение.
— Радвам се да видя човек, който не го е гледал — отбеляза тя.
— Но чета вестниците. Точно сега животът ви едва ли е много приятен. — Кимна към спалнята. — Помнете — не по този начин. Бог се грижи за тези, които сами се грижат за себе си.
— Благодаря ви, докторе. Много ви благодаря.
— Ще изляза сам. До утре сутринта.
Вратата тихо се затвори след него. Ани чу стъпките му по скърцащите стълби и се запъти към мръсната спалня.

 

XV

 

Хари Хавиланд беше държал държавния си изпит в Бъфало на 21, 22 и 23 август 1945 година.
По онова време в града е имало няколко бурлескни театъра и местни трупи. Работели са два местни театъра. Единият е бил в ремонт. Другият — «Сивик», е представял всяка вечер «Живот с татко». Не пътуваща трупа, а постоянен актьорски състав, наречен «Дейн Плейърс».
Съставът се разпаднал в началото на петдесетте години, защото не издържал конкуренцията на телевизията. Театър «Сивик» станал място за стриптийз, после кино, след което бил разрушен.
Импресариото на «Дейн Къмпани» Лоуъл Инграм умрял през 1955 година. Нямаше никакви документи за съдбата на членовете на трупата. Данъчните декларации и социалните осигуровки на актьорите липсваха. Бяха плащали всичко в брой.
Но мировият съдия в Батавия, щата Ню Йорк, имаше документ за сватбата на Хари. Датата беше 24 август.
Младоженката бе дала моминското си име като Алис Крофърд, за място на раждане бе посочила Таусън, Мериланд, а датата на раждането й беше 20 октомври 1925 година.
Тези лъжи беше повторила и по-късно в свидетелството за раждането на дъщеря й. Уоли беше установил, че не е родена в Таусън, и само се усмихна, като забеляза признаците на колебание в равния почерк. Призна й постоянството в лъжите пред Хари.
Време беше да отиде в Бъфало.

 

Хотел «Екселсиор» беше прекратил съществуването си преда четиринайсет години, съборен след около шейсет години цветиста история. Порутената част на града, където се беше издигал, бе обект на обновление. Повечето от петната за строеж бяха празни, тук-там се виждаха развалини на сгради като след бомбардировка.
Но останалите двуетажни хотели имаха механи, басейни, магазини и заведения, в които господстваха стари пияници, оттеглили се от занаята мошеници и бивши проститутки, които си спомняха разцвета на квартала.
Тъкмо те интересуваха Уоли. Беше открил, че изчезналите никога не изчезват наистина, а само за хората, от чийто живот искат да се махнат. Винаги оставяха следи, дори ако това бяха следите на усилията им да изчезнат.
Уоли усещаше присъствието на Алис Хавиланд в запустелия градски пейзаж около себе си. Намесата й в живота на Хари Хавиланд бе започнала и свършила тук. Междувременно бе родено едно дете. И в края на следата, която започваше тук, Алис беше умряла.
Уоли искаше да научи кога и как е станало това.
Вършеше обиколките си методично, по двата тротоара на всяка улица. Разпитваше смачканите от бедността хорица не за Алис, а за хотела и театъра. Кой бе достатъчно стар да си спомня отминалите следвоенни дни? Кой беше с достатъчно бистър ум да си спомня ясно миналото?
Лесно откри ориентирите си — вдовицата на последния собственик на хотела, управителя на театъра, прикована на легло гардеробиерка, хоп и бивш сутеньор, сервитьорка от кафенето на хотела.
Никой не си спомняше за Алис или Хари Хавиланд.
Уоли продължаваше да опитва. Прекара три дни в квартала, спеше в мръсен пансион с дупки по чаршафите, разтревожен от евентуалното наличие на дървеници, които обаче не се появиха. Не искаше да отседне в «Холидей Ин» от страх, че няма да е наблизо, ако неочаквано се появи важен човек.
Не се появи.
На четвъртата сутрин Уоли беше готов да се откаже, да тръгне направо за Холивуд и да се обърне към самата Ани Хавиланд. Ако беше достатъчно деликатен, няколко добре обмислени въпроси щяха да изцедят нещичко от нея — спомен, име, снимка. От друга страна, напоследък върху нея се изливаше толкова помия, че тя можеше да реши, че разследването има за цел да й навреди, което си беше самата истина. Щеше да е естествено да откаже да разговаря за майката, оставила болезнен отпечатък върху детството й.
Освен това вероятността момичето да знае дори част от предисторията на своя живот беше едно на милион.
Щеше да я запази за по-късен етап. Засега трябваше да се задоволи с малкото сламки и с интелекта си, който щеше да му помогне да извлече всичко възможно.
В историята за смъртта на Алис Хавиланд имаше нещо фалшиво, подобно на подписа й на брачното свидетелство. Приличаше на удобна, спасителна за достойнството на Хари измислица, споделяна от целия град, станал свидетел на унижението му.
Била е здрава млада жена и беше родила без усложнения. Уоли се съмняваше, че смъртта й би могла да настъпи поради скоротечна болест.
Между другото се сети за Лиън Гътрич. Когато Уоли пробуди спомена за изгубената му любовница, той скри смущението и желанието си зад фасада на наперена грубост.
Значи Алис знаеше как да накара мъжете да се нуждаят от нея.
Така си обясняваше Уоли и бързия й брак с Хари.
Но беше умряла.
Е, помисли Уоли, щом е изпратила картичка за сбогом на Гътрич, защо да не е изпратила и на Хари?
«Прекарвам прекрасно. Надявам се, че и ти.»
Как би реагирал Хари на подобно предизвикателство? Бил е адвокат, не би забелязал пощенското клеймо като Уоли.
А беше и Хавиланд.
Тихи, но непреклонни хора. Горди. Никога не се огъват.
Ами ако я беше проследил?
Ами ако я беше убил?
Уоли се намръщи, седнал сам в стаята си, пълна със смесените миризми на дезинфекционно средство, гниещо дърво, храна и леко кисел дъх на стара любов.
Замисли се за тихата гордост на Хари в навечерието на бягството и смъртта на жена му. Не давал и дума да се издума срещу нея или поне така се говореше.
Би ли могъл да го прави, защото със собствената си ръка я бе изтрил завинаги от живота си? Защото е знаел, че мъже като Лиън Гътрич никога вече няма да се наслаждават на плътта й?
Уоли въздъхна. Не беше лек животът на детектива. Най-простата врата водеше към лабиринт от коридори, насочени към неизвестното. Но едно нещо беше ясно. Ани Хавиланд имаше минало.
В момента Бъфало бе единствената логична първа стъпка, след която би могъл да проследи дирята. Ако не успееше тук, целият случай можеше да се изплъзне от ръцете му. Боеше се от този интелектуален провал повече, отколкото от безсилния гняв на Хармън Кърт.
И през ум не можеше да му мине, че нишката на Ариадна, която търсеше, се намира в съседната стая.
Казваше се Бъстър Гътиъл.
Прехвърлилият осемдесетте алкохолик бавно се клатушкаше по коридора към банята с бръснарски принадлежности в ръка. Носеше непран от месеци вмирисан панталон.
Уоли го срещна на петата си сутрин в Бъфало, на път за банята. Две минути сдържан разговор му разкриха, че двайсетте години преди разрушаването на «Екселсиор» Бъстър е работил в неговия асансьор, като е придружавал пътниците нагоре-надолу по етажите.
Уоли го покани в стаята си на бутилка червено вино, купено от магазина отсреща. Едва прикри възбудата си, когато паметта на стареца за отдавна минали събития се оказа неочаквано точна.
Да, потвърди той, помнел много добре 1945 година. Да, помнел «Дейн Плейърс». Отсядали в «Екселсиор» винаги когато идвали в Бъфало. Заемали двойни стаи.
И, о, чудо на чудесата, помнел извънредно добре Алис, младата актриса. Била с трупата по време на третото й турне в Бъфало. Не беше отсядала в хотела нито преди, нито след това.
Можеше ли да си спомни как беше напуснала «Дейн Плейърс»?
— Да, господине — потвърди той и пийна от виното. — Помня мъжа, който я отведе. Току-що беше станал адвокат. Мил младеж. Прекара тук само три нощи. После отидоха в Ниагара Фолс да се оженят.
Докато говореше, гордостта от добрата памет отстъпи място на пресметлив поглед, подсказващ на Уоли, че няма безкористно да разкрие всичко, което знае.
— Можеш да ми спестиш много тичане — заяви Уоли и извади пет долара, — ако си спомниш едно-две неща. Разбира се, това са стари истории, но всяка дреболия ще ми помогне.
— Добре помня — рече старецът с безизразен глас.
— Разкажи ми за адвоката — подхвърли Уоли.
— Тих младеж — започна Бъстър. — Беше отседнал в хотела, докато вземе държавния си изпит. Добре облечен — раирани костюми, тъмна коса, очила. Сериозен човек.
Втренчи се в банкнотата — искаше му се да я спечели, но се боеше, че това, което знае, струва по-малко… или много повече.
— Алис беше в града през същата седмица. Младежът беше гледал постановката. Поздравяваше я, когато се качваха с асансьора. Беше стеснителен, смущаваше се да разговаря с актриса. — Въздъхна тихо над чашата с вино. — Явно беше, че нашата Алис е хлътнала по него. Държеше се много сериозно. Излъчваше достойнство и чар. — Засмя се дрезгаво. — Това не беше в стила й, просто разиграваше театър. Можеше да накара и президентът на Съединените щати да й падне на колене.
— Гледал ли си я на сцената? — попита Уоли.
— Аз ли? Не, не обичам да излизам. Пък и работата ме държеше на крак по цяла нощ.
Уоли се усмихна, като си представи каква сцена на човешки желания и лъжи е представлявал асансьорът на Бъстър Гътиъл. А и придружителят му едва ли е бил безмълвен наблюдател.
— Разбира се — произнесе Уоли и придърпа банкнотата на сантиметър към себе си, — мина толкова време. Вече никой не се интересува. Изпращал ли си й някога мъже?
Кървясалите очи бяха алчни и тревожни.
— Два или три пъти — реши се Бъстър. — Нищо особено, нали разбирате? Просто дребни запознанства. След това тя продължаваше сама. Никога не съм я гледал на сцената, но пред мъжете беше страхотна актриса. Превръщаше се в това, което смяташе, че даден мъж иска да бъде. Виждал съм го със собствените си очи.
Уоли го срази, като извади десетдоларова банкнота, сложи я до петдоларовата, която докосна леко, сякаш се чудеше дали да я прибере, или да я остави при другаря й.
— Нямам много време — продума той. — Предполагам, че онзи млад адвокат не е имал никакви шансове.
Старецът доби още по-разтревожен вид. Онова, което знаеше, може би струваше повече от петнайсет долара, но трябваше да каже нещо, за да поддържа интереса на Уоли.
— Беше от някакъв южен градец. Итака ли беше, Елмира ли. Радваше се, че успешно взема държавния си изпит, но му беше мъчно за дома. А Алис се представи пред него като много сериозна актриса. Сериозна и блестяща. За нула време завъртя младежа около пръста си. Докато се усетя, бяха заминали.
— Когато тя замина, някой потърси ли я? — Уоли зададе най-съществения въпрос с каменно лице.
— Да, господине — отвърна Бъстър Гътиъл. — На приятеля й никак не му стана приятно. — Хитро се подвоуми. — Не мога да си спомня името му.
Уоли не помръдна.
Най-сетне старецът въздъхна.
— Май беше Фонтейн — предаде се той. — Майк Фонтейн. Да, точно така. Пристигна с влака заедно с трупата «Дейн». Но не беше актьор. Навърташе се около хотела и държеше Алис под око от разстояние. Ако питате мен, работата му беше да й помага да намира клиенти в свободното си време. Посвоему беше хубав мъж. Приличаше на един футболист, който играеше в «Доджърс»…
Уоли се усмихна.
— И какво стана с Майк Фонтейн?
— Беше много разстроен. Но това е животът. Хората идват и си отиват. Майк беше корав, но Алис не му отстъпваше. Разбра, че го е изпързаляла. Замина за Болтимор, ако не греша. Но най-смешното беше, че в деня, когато тя пристигна отново…
Бъстър си прехапа езика, но със секунда закъснение. Осъзна, че е изтървал най-силния си коз.
— Та какво стана в деня, когато тя пристигна отново? — подсети го Уоли. — След около година и половина, нали? Какво беше най-смешното?
Старецът, сломен, отпи глътка вино.
— Най-смешното беше, че когато се появи тогава, попита за Майк.
Очите му тревожно се разшириха, когато Уоли прибра петте долара. След това внимателно наблюдава как ги смени с десет. На масата сега имаше двайсет долара — повече, отколкото беше виждал от дълго време.
— Ти помогна ли й? — попита Уоли.
— Ами насочих я към Болтимор, ако това имате предвид. Предполагах, че правя услуга и на нея, и на Майк. Все пак те бяха съдружници…
— Разказа ли ти нещо за брака си?
Старецът поклати глава.
— Алис никога не говореше за себе си. Просто казваше на хората какво иска от тях. Такава си беше.
— След това не си ли я виждал?
— Не, господине. Повече не я видях. — Бъстър Гътиъл гледаше парите на масата с уморено лукавство. — Но държах ушите си отворени.
— Алис Крофърд истинското й име ли е?
Старите очи се помрачиха.
— В този живот твърде малко хора се интересуват от истински имена. Каква полза от тях? — Засмя се невесело. — Тя си беше просто Алис. Какво е прикачала след Алис си е нейна работа.
— Как мога да открия Майк Фонтейн?
— Не можеш, синко. Майк е мъртъв. Отиде си преди десетина години. Някакъв поляк го убил при пиянско сбиване в питсбъргски бар.
— Добре — отсече Уоли. — Алис откри ли го, когато я изпрати в Болтимор?
— О, да. — Старецът се разведри. — И още как. Слуховете се разнасят бързо между нас, хотелските служители.
Настъпи пауза, утежнена от нерешителността на двете страни. Мислите зад сбръчканото чело на Бъстър Гътиъл бяха насочени към парите. В главата на Уоли се въртеше думата «убийство».
Двайсетте долара не помръднаха.
Старостта още веднъж загуби борбата на нерви.
— Да — въздъхна Бъстър. — Майк я прие обратно, без да се сърди. Дори с радост. — На лицето му се изписа причудливо изражение. — Това момиче имаше стил. Можеше да влезе под кожата на всеки мъж, стига да поиска. — Сви рамене. — Струва ми се, че не след дълго напусна Майк. И нищо чудно. Категорията му беше прекалено ниска за нея. Сигурно е имала нещо друго наум.
— И постигна ли го?
— След това й загубих дирите. Както казах, хората идват и си отиват. Но чух, че се е преместила в Кливланд и се е хванала с някакъв мъж, който имал повече приятели от Майк. Всъщност по-високопоставени приятели. Името му е…
Ръката на Уоли се приближи към парите.
— Беше някакво жабарско име. Нещо като цвете. Чакайте, чакайте… да, Фиорензо. Сами Фиорензо. Никога не съм го виждал. Знам само името му. Затова си го спомних толкова трудно. Но смятам, че е имал доста добри връзки в Кливланд. Семейни връзки.
— Още ли е в Кливланд?
Бъстър Гътиъл се изсмя тънко и дрезгаво.
— На този свят няма нищо сигурно, братле. Сами е на оня свят. Мафиотска работа. Стана отдавна. Дори не помня кога. Много отдавна.
Уоли не откъсваше поглед от мускатела в чашата си.
— Какво стана с Алис?
Старецът неловко замълча. Уоли усети, че изворът пресъхва.
— Още нещо, което може да ми помогне, Бъстър? Жива ли е? Къде е?
Старческите устни се свиха. Уоли внимателно го наблюдаваше. Ако Алис беше умряла скоро след раздялата си с Хари, Бъстър щеше да знае.
Опита в друга посока.
— Идвал ли е някой друг да я търси? — Пръстите му зловещо докоснаха двайсетте долара. — Трябва да я намеря.
Старецът въздъхна.
— Майк Фонтейн не ставаше за нищо. Мъже като него нямат близки, няма кой да се погрижи за тях. Но Сами имаше семейство и приятели. Хора, на които не беше безразлично дали е жив или умрял. Май имаше двама братя. Единият умря, но другият е жив и здрав.
— Къде мога да го намеря?
Бъстър се усмихна.
— Имаш късмет, синко. Той е съвсем близо. Трябва само да отидеш в затвора в Атака и ще можеш да говориш с него. Не му провървя, но е корав човек. Ще лежи при строг режим десет-дванайсет години.
— Как се казва?
— Също като мен — Бъстър. Не знам как е истинското му име. Винаги са му викали Бъстър.
Уоли остави на масата до парите визитната си картичка.
— Чух, че Алис била мъртва. Знаеш ли нещо за това?
Старческото чело се свъси. Изглеждаше истински озадачен.
— Не, господине. Не съм чул да е умряла. Разбира се, не съм чул и че е жива. Последният път, когато видях Алис, отиваше при Майк. Но питайте Бъстър Фиорензо. Той е човекът, който ви трябва.
Уоли прибави още пет долара към парите на масата и посочи картичката.
— Ако чуеш нещо, което ще ми помогне да намеря Алис, обади се на този телефон. Ще ти се обади секретарка, която ще знае името ти. Ако информацията ти е интересна, ще ти изпратя още пари. Съгласен ли си, Бъстър?
— Съгласен съм, господине. — Бъстър се ръкува с него, без да откъсва очи от парите. В погледа му се четеше удивление и известно съжаление.
Защо не знаеше повече!

 

XVI

 

Затворът «Атака» наистина се намираше само на няколко километра от Бъфало, но преди да отиде при Бъстър Фиорензо, Уоли направи дълго отклонение към Кливланд.
По време на полета имаше достатъчно време да обмисли смесицата от късмет и объркване, в която се мяташе.
Тъй наречената Алис Крофърд оставаше загадка. Но въздействието й върху хората се открояваше драматично.
Уоли лесно можеше да си представи как умореният Хари Хавиланд излиза вечерта от хотел «Екселсиор» и отива да гледа «Живот с татко», за да се отпусне след напрежението на държавния изпит. Вероятно е видял Алис на сцената и е бил впечатлен. А когато по-късно вечерта е завързал разговор с нея в асансьора, сигурно се е сблъскал отблизо с красотата й и е бил привлечен от нея.
Дали не е бил по-податлив поради предстоящото си завръщане в Ричланд, очаквания брак с някое от момичетата на Даулинг или Макмилън и живота под чехъла на баща си? Дали в упорития характер на този Хавиланд не е просветнала бунтовна искрица? Дали не е бил самотен в чуждия Бъфало?
Съобразила, че всичко това намалява човешката устойчивост, Алис го е чакала. При първата им среща е разиграла блестящо ролята на сериозна откровеност. Естествено, за него тя, като професионалистка в развлекателния бизнес, е била вълнуващ забранен плод, но и честно нежно момиче със златно сърце.
Дали направо не го е свалила през онази първа нощ? Или са прекарали няколко часа в задушевен разговор, подтикнала го е да пийне повечко и се е оставила да я убеди да прекара нощта в стаята му?
Нямаше значение как го е омотала, но несъмнено беше гений в секса. Това беше изписано върху нея.
А после вероятно се е превърнала в шокирана и връхлетяна от угризения девственица. Това силно е засегнало чувството за чест на Хари.
Имаше логика. Хари не би искал да я обезчести. Бил е готов да се ожени за нея, за да компенсира злото, което й е причинил в страстта си.
Но никой уважаващ себе си Хавиланд не би допуснал да покрие семейството си с позор, като доведе вкъщи непозната годеница без положение в обществото и се изложи на притеснителна публична сватба.
Тъй че е настоял да се оженят веднага и тогава да се върнат в Ричланд, като по този начин направят компромис между две взаимно изключващи се необходимости.
Тя се е съгласила и без съмнение е заявила, че е сираче и няма семейство, което да уведоми. Фалшивият подпис върху брачното свидетелство говореше много.
Според Уоли единствената грешка в уравнението беше решението на самото момиче. Очевидно бе обиколила страната и не би могла да не знае какво представлява животът в Ричланд. Би я отегчил до смърт. Защо се беше спряла на Хари, който имаше жълто около устата?
Само заради парите? Може би. След като е изтръгнала от него не само оценката на семейното му състояние, но и факта, че е предопределен да го контролира, тя е хвърлила ези-тура и е решила да заложи на него. Вероятно младостта и стремежът към сигурност се бяха обединили и я бяха подтикнали към това решение.
Може би е гледала на целия епизод като на приключение, като на някаква шега, от която би могло да излезе нещо.
А може да е имала и друга причина — нещо по-тъмно и сложно.
Във всеки случай животът в Ричланд се беше оказал далече по-лош, отколкото си го е представяла, защото се беше озовала в съборетина в бедняшки квартал, с лишен от наследство съпруг и нежелана бременност.
Така че след разумен интервал тя е избягала с парите на Хари и се е опитала да се върне към стария начин на живот в Болтимор с Майк Фонтейн. Оставила е зад гърба си и огорчения Лиън Гътрич. А Хари е продължил да живее с детето, родено един месец по-рано, с чувството си за дълг и чест, със срама, а може би и с гнева си.
И съществуваше вероятност той, неподозирано за околните, да е развил упорита решимост един ден да я открие някъде въпреки всичко.
Защо не беше умряла?
Само да имаше снимката й!

 

Тъмничарите в «Атака» настаниха Уоли пред мръсен прозорец, подсилен с тежка метална мрежа. Взе слушалката и заговори на сгърченото кисело лице срещу себе си.
— Казвам се Уоли Дъгас. Събирам информация за млада жена, която навремето е била близка на брат ви Сами.
Бъстър Фиорензо го гледаше кръвнишки през стъклото. Уоли продължи усмихнат.
— Възможно е да се е наричала Алис Крофърд, Алис Хавиланд… Била е в Болтимор. Красива — с кестенява или руса коса. Сини очи. Доколкото разбрах, имала е забележителна фигура.
Лицето зад прозореца не се промени. Очите святкаха като шевни въгленчета.
— Господин Фиорензо — заяви Уоли. — Вчера разговарях със сестра ви в Кливланд. Много й липсвате. Тежко болна е и се нуждае от пари. Бих желал да й помогна.
Лицето се промени. Споменаването на семейството бе стопило леда.
— Има нужда от лечение — продължи Уоли. — Не иска да ви безпокои, защото знае, че не разполагате със средства. Така. Имам някои приятели лекари в Средния запад. Хора, на които съм помагал в миналото. Сигурен съм, че ще могат да направят нещо за вашата Ан-Мари.
— Не беше стока — безстрастно проговори Бъстър Фиорензо.
Уоли се обърка. За сестра си ли говореше?
— Моля?
— Али. Никога не съм чувал да я наричат Алис. Само Али.
— Какво искате да кажете с това, че не е била стока? — попита Уоли.
Фиорензо смръщи чело.
— Какво й е на Ан-Мари?
Уоли направи гримаса.
— Има рак на гърдата. Вече е оперирана, но й предстои дяволски дълго лечение.
— Защо толкова се интересувате от Али? — Очите го гледаха подозрително.
— Просто трябва да разбера какво е станало с нея. Това няма нищо общо с вас или със семейството ви.
— Е — отсече Бъстър, — не си дошъл където трябва. Не съм чувал за нея от двайсет години. Струва на брат ми цяло състояние и накрая избяга от него.
— Чудесно — реагира Уоли. — Вече ми помагате. Кажете ми само какво си спомняте.
— Беше висока класа. — Бъстър сви рамене. — Изглеждаше добре. Сами я пое и я свърза с подходящи хора. Беше добра проститутка, изкарваше доста пари. Не беше долнопробна. Обичаше скъпите дрехи. Но след известно време спря да работи. Искаше да си играе на съпруга на Сам и да му харчи парите. Въртеше го на пръста си…
Значи Бъстър Гътиъл беше дочул истината. Въпреки незначителната промяна в името Уоли беше сигурен, че говорят за една и съща жена.
— И какво стана тогава?
— Заловиха Сам след една тъпа грешка, за някаква конспирация. Получи пет години и излезе след осемнайсет месеца. Но мацката не го изчака. Задигна всичко, каквото можа, взе си детето и изчезна. Оттогава не съм чувал нищо за нея. Сам го преживя тежко. Беше разчитал, че ще го чака. Както казах, не беше стока.
Уоли с усилие прикри изненадата си.
— Детето ли? Имала е дете?
— Разбира се. Ако питаш мен, влезе под кожата на Сам заради него. Бедна, бездомна жена с дете на ръце. Сами беше луд по децата. Ан-Мари — също. Ан-Мари би й помогнала, докато Сам беше в панделата. Но Али нямаше чувство за семейство. Интересуваха я единствено парите. Не ставаше за Сам. Той през цялото време се тревожеше за нея, искаше да я направи щастлива. Животът ни се нормализира чак когато успя да я зачеркне от мислите си.
— А детето? — Уоли внимателно подбираше думите си. — Как го наричаше тя?
— Чакай да помисля… Май Хъни. Не знам. Беше пеленаче. Честно казано, струва ми се, че въобще не си беше направила труда да му измисли име.
— Как изглеждаше?
— Не знам… като бебе. Мъничко такова.
— Коса? Очи?
Бъстър поклати глава.
— Някакви снимки?
— Нямахме навика да се снимаме.
— Добре. Опитайте да ми помогнете с датите, господин Фиорензо. За кога говорим?
— О, може би за четирийсет и девета. Или за петдесета. Питайте Ан-Мари. Тя помни такива неща.
Уоли кимна. Ан-Мари Паоли, родена Фиорензо, лежеше в кома в болницата в Кливланд. Всичките й жизненоважни органи бяха поразени от метастази и лекарите й даваха още няколко седмици.
Законоохраняващите институции щяха да осведомят Уоли кога Сам Фиорензо е получил присъда за конспирацията. Това щеше да му даде края на периода.
— Та колко време живя Али с брат ви?
Затворникът сви рамене.
— Около година — година и половина.
Бихте ли се опитали да прецените колко голямо беше бебето, когато Али се появи за първи път?
Бъстър поклати глава.
— Малко беше. Но аз не разбирам от тези неща. Малко бебе. В пелени. Помня как й ги сменяха.
— Значи не беше проходило?
— Не.
Уоли кимна.
— Благодаря за помощта. Ще направя за сестра ви каквото мога. И не сте чували какво е станало с Али?
Лицето зад стъклото остана безизразно.
— Днес тук, утре там. Добре, че се отървахме от нея. Ще ми се да вярвам, че все някъде е получила каквото си търсеше.
Уоли кимна. Точно това беше въпросът.

 

Докато вървеше към паркинга с развято от острия есенен вятър спортно сако, пред очите му се мержелееше очилатото лице на Хари Хавиланд, преследващ безликата маска на младост и красота, каквато беше Алис.
Но сега от кълбото преплетени нишки, което хвърляше сянка върху съдбата на Ани Хавиланд, бе изникнал нов неясен образ.
Малко момиченце…
Нещата се развиват все по-странно, мислеше Уоли, докато палеше взетата под наем кола.

 

XVII

 

Измина една седмица.
Когато се събуди в апартамента на Ани, заобиколен от старите й мебели и телевизор на тоалетката, Ник се ядоса, но мълчаливо се примири. Когато тя му обясни, че спи на сгъваемия диван в дневната, на измършавялото му лице просветна искрица от старото му лекомислие.
— Толкова усилия положих да се вмъкна в леглото ти, а ти си в проклетата дневна!
Хуморът му беше слаб, но Ани се надяваше, че е стъпка към подобрение.
Беше ангажирала госпожа Ернандес да помага в готвенето за Ник и заедно с нея да му бъде медицинска сестра. Непрекъснато информираха доктор Вайрует за състоянието му. Беше преценила, че госпожа Ернандес, получила разрешение по всяко време да използва универсалния си ключ, ще бъде по-доволна, ако може да надзирава двамата млади хора и да запази репутацията на сградата. Въпреки че на вид беше строга дуеня, госпожа Ернандес се оказа весела и много интелигентна компаньонка за Ник.
Ани даде на Ник да разбере, че докато е при нея, няма да допусне да се среща със старите си приятели и ако се наложи, е готова да го превърне в затворник.
— В края на краищата — заяви тя — аз имам време. Не работя повече от теб. Може да ти се стори интересно, че за мен няма работа. Отново съм една от безработните в бизнеса.
Като разбра пред каква тежка дилема е изправена Ани, той сякаш за първи път забрави собствените си грижи.
— Каква свиня съм, че не ти се обаждах. Ако само разбирах какво правят с теб… Но аз ти завиждах. Струваше ми се, че си преуспяла и не искаш около себе си мъртва тежест като мен. Сега виждам, че си минала през свой собствен ад.
Въпреки вродената си гордост Ани го остави да я съжалява, защото най-добрият начин да достигне до него беше да събуди покровителствените му инстинкти. Ако решеше, че трябва да я закриля, щеше да й даде добър повод да го държи под око.
— Писна ми да се държим като чужди — заяви тя. — Вече няма да го допусна. Всъщност, щеш не щеш, вече си свързан с мен.
— Както желаеш. — Изтегна се подигравателно в леглото й. — Стига да не наруша стила на любовния ти живот. Що се отнася до моя — с удоволствие бих си починал от него.
Двусмислието на забележката не остана незабелязано от Ани. Докато играеха карти, гледаха телевизия и ядяха сандвичи, тя слушаше киселите му коментари за водещите на предаванията и изпълнителите на сериалите, мръсни клюки за продуцентите в града и не спираше да се удивлява от израза в очите му. Беше пълен със самота и прибулено отчаяние. Разбра, че при нея се намира само една част от Ник. Останалото бе извън обсега й.
Все пак вярваше, че докато го държи под крилото си, няма да направи някоя лудост поради силното си чувство за чест и защото й беше задължен.
Но се боеше, че приятелството му не може да се мери с невидимия хищник, в чиито лапи беше попаднал през ужасните последни месеци.
И Ани си стоеше вкъщи. Излизаше само да купи нещо за ядене и вестници.

 

Но днес се налагаше да излезе. Имаше задължение, което не търпеше отлагане.
Преди няколко дни Ник й каза, че започват прослушвания за нов телевизионен сериал. Продуцент щеше да бъде маститият Норман Малкевич. Самият Ник възнамеряваше да се яви за една от мъжките роли.
Ани се заинтересува от главната женска роля. Филмът беше романтична комедия за млада жена, която се омъжва за богат правителствен чиновник с деца на нейната възраст. Става им мащеха, а от особеностите на крехката й възраст и отношението на децата към нея възникват редица комични положения.
Беше роля, която Ани би изиграла с удоволствие. Но ролята идеално подхождаше на здравия енергичен външен вид на една амбициозна млада изпълнителка, която не излизаше от ума на Ани — Тина Мерил.
Ани не беше забравила неповторимия стил на Тина в прослушването й за рекламата на «Дейзи». Може би това беше възможността, която щеше да помогне на Тина, още повече, че Бари Стейн беше близък с Норман Малкевич и вече представляваше двама от любимите му актьори.
След като изкопчи от Бари обещанието, че лично ще се погрижи Тина да бъде прослушана, Ани потърси името й в регистъра на актьорите и откри, че няма импресарио. Все пак имаше някакъв адрес в Шърмън Оукс. Това значеше, че Тина се е преместила в Калифорния да търси работа.
След името на Тина беше написано в скоби името Скайлър Ръш. Значи бе омъжена.
Когато Ани позвъни на домашния й телефон, обади се бавачка и й каза, че госпожа Ръш следобед ще си бъде вкъщи.
Ани стигна до извода, че напоследък не е виждала Тина по телевизията или в реклами, защото е била бременна.
Значи още повече ще иска да получи роля, мислеше тя. И вероятно имаше нужда някой да й помогне. Щом беше безсилна да помогне на себе си, може би поне ще успее да направи нещо за човек, който заслужаваше възможност за изява.
Мина по претоварената магистрала за Сан Диего и се ориентира в непознатите улици до квартала, където живееше Тина.
Паважът беше нажежен от слънцето. Крехките фиданки, посадени преди десетина години по време на невероятното развитие на Долината, не хвърляха достатъчно сянка. В алеите за коли Ани забеляза велосипеди, косачки за трева и малки евтини коли, които я накараха да се усмихне на спомена за Ал Кантийл и процъфтяващия му бизнес.
Къщата на Тина не се различаваше от останалите, но номерът беше ясно изписан. Ани паркира колата на напечената алея за коли и отиде до входната врата. Натисна звънеца и в същия момент чу отвътре бебешки плач.
Младата жена, която й отвори, смаяно разшири очи.
— Божичко! — извика тя. — Ани Хавиланд! Не мога да повярвам…
Преди да успее да изрече още нещо, плачът отвътре се усили.
— Ами заповядайте. — Усмихна се. — Трябва да взема бебето. Не знам на какво дължим честта, но се чувствайте като у дома си.
След секунда Ани се озова в простичка дневна на хора от средната класа. Тина излезе от спалнята и седна да накърми детето, чиито розови ританки подсказваха, че е момиче.
— Как се казва? — попита Ани.
— Натали, Натали Ан Ръш — отвърна Тина. — Името на съпруга ми е Скип, по-точно Скайлър. Работи в кантора за недвижими имоти тук, в Долината.
Ани се сети за Бет и Майкъл в Пасадина и се вгледа в Тина, която носеше приятните белези на скорошно майчинство. Беше леко напълняла, лицето й бе уморено, а хубавата, изпъстрена с лунички кожа — леко пожълтяла. Носеше широк панталон, за да побере разширената си талия.
Очевидно не беше във форма за прослушването, което Ани имаше предвид. Изглеждаше по-възрастна, не приличаше достатъчно на момиче. Изглеждаше омъжена.
При тази мисъл Ани усети, че я бодва завист. Тина имаше спокойния сериозен вид на жена, чиято утроба е дала хубав плод — плод на взаимна любов, предвещаващ щастлив живот.
— Всъщност — започна тя — не би трябвало да ви безпокоя. Не знаех, че имате малко бебе и всичко останало…
Тина любопитно я изгледа.
— Не сме се запознавали, нали?
— Официално не сме. Но в известен смисъл пътищата ни са се кръстосвали…
— Да, спомням си! — Тина се усмихна, белите й зъби блеснаха. Държеше в ръце бебето, което сучеше и не сваляше очи от нея. — Видях ви веднъж в кабинета на Боб Тюдър. Карах се с него за една реклама, която правеха. На одеколона «Дейзи».
Погледна Ани с очарователна прямота.
— Видях ви в нея. Бяхте страхотна. — Поклати глава. — Наистина страхотна.
Ани се размърда на стола. Не можа да измисли думи, които да не прозвучат неловко.
— Отдавна ли сте омъжена? — попита. — Аз си помислих, че сте дошли тук да търсите работа.
— Не съвсем. — Тина се засмя. — Въпреки че се запознах със Скип именно покрай работата си. Видя ме в едно ревю на Бродуей и ме покани да излезем. Влюбихме се до уши и той ме доведе тук. — Засмя се отново. — Смешно, толкова години се борих да дойда в Холивуд и ето, сега съм на прага му. Но като всяка друга жена в Долината, и аз ще остана там.
Погледна бебето. Ани усети сладкия аромат на пелени, бебешка пудра и неповторимия свеж мирис на бебешката кожа.
— Когато се омъжих, се отказах завинаги — продължи Тина. — Миналата зима се записах в програмата по психология на университета в Лос Анджелис. Надявам се да взема диплома и да започна да се занимавам с обучение на увредени деца. — Усмихна се на мъничката Натали. — Щом тя проходи, ще родя още деца. Десетки! — Вдигна очи. — Обичаш ли децата, Ани?
— О, да — кимна сериозно Ани. — Нямам братя и сестри, но често съм гледала децата на съседите…
Детето се беше нахранило, Тина стана и безцеремонно го подаде на Ани заедно с кърпа, която да сложи на рамото си.
— Защо не я оригнеш вместо мен, докато аз сложа по едно кафе?
Тина изчезна в кухнята, а малкото меко вързопче загука на гърдите на Ани. За миг я обзе странно чувство на самота, смесено с удоволствието да държи дете след толкова години. Усети се напълно изоставена.
Тина се върна с кафе на поднос и погледна въпросително Ани.
— И така — рече тя. — Какво те носи насам?
— Ами — започна Ани, като леко потупваше гръбчето на бебето — това едва ли има значение, след като вече не си в занаята и очевидно се чувстваш добре. Чух за една роля. Никога не биха я предложили на мен, но е добра за теб, поне така ми се стори. Исках да разбера дали няма да искаш да се явиш на прослушване.
Усмивката на Тина беше блага, но задълбочена.
— Много мило от твоя страна — каза тя. — Но както сама отбеляза, вече не съм в занаята.
Загледа се в непознатата, която държеше дъщеря й. В зелените очи затрепкаха искрици.
— Но, Ани… нали мога да те наричам Ани? Ти не ме познаваш. За теб аз съм никой. Защо си правиш такъв труд заради мен?
Ани се изчерви.
— Тина… нали мога да те наричам Тина? — добави тя през смях. — Искам да те питам нещо. Защо скъса с професията? Само заради брака си ли? Ти имаше… имаш голям талант.
Тина въздъхна. Усмивката й се смени със замислено изражение.
— Разбрах, че талантът не е достатъчен. Поне за мен и за хора като мен. Трябва да понасяш да се отнасят с теб като с роб, изложен на продан. Трябва да целуваш толкова задници, извинявай за израза. Знаех, че имам талант, достатъчен да се справям с работата, но не и с хората. Разбираш ли какво искам да кажа? Трябваше да водя истински войни само за да се добера до справедливо прослушване. — Лицето й се разведри. — Някой ден може да си опитам късмета в малък общински театър, стига да имам свободно време. Сигурно ще е забавно. Но да вляза отново в съсловието — не. — Сви рамене, без да сваля очи от Ани. — Но аз говоря за обикновените хора като мен. За теб сигурно е трудно да си представиш моите проблеми. Преди един месец гледахме със Скип «Среднощен час». Оттогава е непрекъснато възбуден. Луд човек. Ани, та имаш много особен талант. Просто разтърсваш хората. Имаш голямо бъдеще. И трябва да си горда с това. — Въздъхна. — Но за простосмъртни като мен прекарването на най-добрите години в борба за реклами и телевизионни сериали не е привлекателна идея. Нездравословно е. Сега съм много по-добре, много по-щастлива. Със съпруг, дом и дете. Наистина.
Ани определено се почувства зле, докато слушаше простичките красноречиви думи. Тина добре знаеше коя е и какво иска. И беше толкова великодушна. Едва ли бе забравила колко несправедливо постъпиха с нея, като дадоха на Ани ролята в рекламата на «Дейзи».
Ръчичките на бебето леко мачкаха блузата на Ани. Чу я да смуче ушички и усети, че шава неспокойно.
— Мисля, че още е гладна — рече Ани и я подаде обратно на Тина.
— Яде като ламя — засмя се Тина. — Бащичко.
Кимна към семейна снимка на масата. Скип Ръш беше приветлив, рус и атлетичен млад мъж с блестящи сини очи.
— Прилича и на двама ви. — Ани погледна бебето.
Тина изгледа детето с майчински критичен поглед, пълен с обич и хумор.
— Според Скип има моя темперамент. И чу дробовете й. Може пък да стане певица. Слава богу, че поне спи като Скип. И земетресение няма да я събуди.
Оголи гърдата си и я даде на детето, което започна тихо да суче. Двете представляваха изпълнена с покой гледка.
След миг на болезнено колебание Ани събра смелост да каже това, което искаше.
— Тина — започна тя, — изгледах касетата с твоето изпълнение на ролята в рекламата за «Дейзи». Един следобед останах сама в кабинета на Хал Пари и я пуснах. Ти беше… наистина беше фантастична. Честно казано, това е причината да съм тук днес, след толкова време. Тогава реших, че заслужаваш ролята. И че трябваше да я получиш. Когато аз се впуснах подир нея, бях чула, че прослушванията вече са свършили. Бях отчаяна, но това не е оправдание. Всички бяхме отчаяни. Почувствах, че ти беше измамена. Оттогава неспирно мисля за теб.
Замисленото изражение пак изплува на интелигентното лице на Тина. Не отговори веднага.
— Бедното момиче — най-сетне рече тя. — Онази случка май е навредила повече на теб, отколкото на мен. Слушай, Ани. Това е част от играта. Някой губи, за да спечели друг. Естествено, тогава бях много разстроена. Но после видях как ти се справи с ролята. Не я беше получила случайно. Не разбираш ли? Талантът ти трябва да се изявява. Не бива да смущаваш нощите си с нещо, което е било неизбежно.
Човечността в думите на Тина погали Ани. Но не можа да проникне дълбоко, където бе скрита болката й. Знаеше, че онова, което започна на пиянския купон у Хал Пари, е отнело част от нея, въпреки че откри пътя към бъдещето й. И че тази отнета частица може би никога нямаше да се върне.
Погледна щастливата и спокойна млада жена, която седеше срещу нея и държеше бебето до гърдите си. Каква ирония! Тина, която не беше успяла да пробие, се стараеше да утеши Ани — едно от най-сензационните имена във филмовия свят!
Ирония и въпреки това беше съвсем логично.
И тя носи своите белези, мислеше Ани. Но е цяла. Мога ли и аз да, кажа същото за себе си?
На този въпрос нямаше отговор.
— Не трябва да ме съжаляваш дори за секунда — продължи Тина и погледна бебето с блеснали очи. — Благодарна съм на актьорството, че ми помогна да се запозная със Скип. А това е премията ми. — Докосна бузката на Натали. — Нещата се уреждат както трябва. Имам всичко, каквото съм искала, Ани.
Немият въпрос отново изплува в ума на Ани. А аз? Имам ли всичко, каквото искам? Ще го имам ли някога?
Насили се да се усмихне.
— Виждам, че е така. Завиждам ти, Тина.
Тина се вгледа в гостенката си и в очите й блесна остър интелект.
— Чета вестниците — рече тя. — Сигурно страдаш ужасно. Писанията им не са верни, нали?
Ани поклати глава и примирено сви рамене.
— Разбрах го още като гледах филма. Влагаш огромна амбиция в тази роля. Всеки глупак може да забележи, че въобще не си като нея. Техниката ти очевидно е била готова, когато си получила ролята.
— Благодаря. — Усмивката на Ани се върна. — В твоите уста това значи много, Тина.
Настъпи пауза.
— Не се предавай — най-сетне продума Тина и залюля сънливото вече бебе в ръцете си. — Не ми се е налагало да се тревожа за капаните на успеха, но виждам, че ония от Холивуд стрелят с тежка артилерия. Не им позволявай да те уплашат, Ани. Талантът ти те задължава. Бъди добра към него и съм сигурна, че ще те изведе от неприятностите. — Смръщи се майчински към Ани. — И, за бога, не се тормози за неща, които отдавна са в миналото. Щом аз мога да го надживея, можеш и ти. — Лицето и внезапно засия. — Слушай, защо не останеш за вечеря? Скип се връща към пет. Ще получи инфаркт, като те види в плът и кръв. Какво ще кажеш?
Ани се изправи.
— Бих искала да остана. Но при мен живее един болен приятел. Звучи като извинение, но не е. Наистина е много зле и трябва да се погрижа, за него. Но някой ден с удоволствие ще дойда да видя всички ви — кимна към бебето — и колко е пораснала Натали.
— Дадено — съгласи се Тина и я изпрати до вратата. — Почакай само секунда.
Забърза към кухнята и се върна с лист и писалка.
— Напиши на Скип един автограф. Ще бъде бесен, че не те е заварил, но поне ще има с какво да се хвали пред колегите си.

 

«На Скип Ръш, написа Ани, и прекрасното му семейство.
С най-добри пожелания, Ани Хавиланд.»

 

— Кажи довиждане, Натали. — Тина вдигна бебето, докато Ани затваряше мрежестата врата зад гърба си.
След минута Ани се озова на магистралата.
Чувстваше се опустошена и лишена от надежда. Както още навремето беше решила, Тина се оказа човек, който инстинктивно й допадаше и би й станала приятелка. Но съдбата за втори път бе изкопала пропаст между тях.
Съмняваше се, че ще успее да събере сили да посети отново уютната малка къща и да слуша Тина да я окуражава, потънала в свят, който самата Ани желаеше толкова силно, но не можеше да има.
Беше дошла да помогне на Тина, да се бори за нея и дори да я съжалява. Но не и да й завижда.
Ани се насили да остави неудовлетворението зад гърба си. В края на краищата не можеше да върне времето. Единствената възможна посока беше напред. Имаше достатъчно проблеми с бъдещето си.
Но дали точно такова бъдеще й трябваше?
Каква мъчителна съдба, мислеше тя, вечно да се бориш задъхана, без прекъсване, когато единственото нещо, което наистина искаш, е да избягаш от този лудешки свят, да се скриеш в тихия си дом и да затвориш вратата.
Но подобни убежища бяха за другите. Не за нея. Това, което беше започнала преди три години, не можеше да се спре. Беше извън контрол, тя — също.
Тежките мисли не я напуснаха през целия път към къщи.
Но когато се прибра, бързо ги забрави, защото завари госпожа Ернандес, която я очакваше с изписано на лицето безпокойство.
Ник беше изчезнал.

 

XVIII

 

— Оох… хайде… така, момчето ми…
Мотелската стая беше тъмна. Двете тела на леглото се бяха сключили в последна и най-трескава прегръдка, ханшът му беше притиснат към слабините й, дългият пенис бе потънал докрай.
Госпожа Сондърборг се забавляваше. Правеха го за трети път през последния час и той успя да се сдържи дълго време. Спазмите му идваха бавно. Може би поради количеството погълнат алкохол, и тя бе изпитала два пъти удоволствието, което тази млада машина помпаше в нея с трепетна енергия.
Ударите бяха силни и бе много надарен. Истински жребец, точно както беше предположила още първата вечер, когато беше на вечеря у тях. Нищо чудно, че беше свалил толкова бързо тъпата си съпруга.
— Ммм — въздъхна тя. — Ох! Ммм… още малко… Чакай… не…
Най-сетне в гърлото й заклокочи нисък смях, толкова опитен, толкова пълен с почти маниакален триумф, че усети как той се напряга за последния си удар и потрепери, притиснат в нея. Плъзна нежна ръка под ханша му и го погъделичка между краката по набъбналите тестикули.
Той простена, докато се изпразваше в нея, остатъците от спермата му бяха като малка капка в сравнение със забележителното му изпълнение. Когато се стовари върху нея, тя усети изтощението му и горещото удоволствие, което плъзна между бедрата й.
Беше несръчен любовник и трябваше да го насочва въз всяка стъпка, за да успее да извлече нещо от него. Но бе успяла и това я радваше. За жена с нейното обществено положение не беше лесно да намери пълноценен мъж.
Госпожа Сондърборг не търсеше само голям член и никога не беше го търсила. Тя държеше да притежава мъжете ако не тялом и духом, то поне в някое незащитено кътче от характера им. Иначе не можеше да открие удовлетворение от телата им.
А сега притежаваше и този. Почти.
Клечеше като козел върху нея, без да вади члена си. Окосмените му гърди се повдигаха, а на лицето му в мрака се очерта усмивка. Беше горд от себе си. Въобразяваше си, че тя скимти от екстаз пред мъжката му сила. Истински млад оръженосец, който чука жената на шефа си, за което тя трябва да му бъде благодарна. Познаваше мислите му по-добре от самия него. Беше убедена в нахалството му да си въобрази, че е независим от нея. В този аспект още не го притежаваше.
И затова щеше да го накаже.
Най-сетне той се отдръпна от нея и легна в сянката до тялото й, все още задъхан, сложил ръка на бедрото й. Мълчеше.
Изчака да си отдъхне. Когато мълчанието стана подходящо, прекара пръст през космите на гърдите му и сериозно пошепна в ухото му:
— Това не може да продължава така.
След малко той кимна, брадичката му докосна косата й.
— Трябва да я напуснеш — добави тя.
Този път паузата беше по-дълга. Все пак той кимна отново.
Знаеше, че съгласието му е стратегическо. Обработваше го вече три месеца. В началото беше стабилен, но ставаше все по-податлив. С увеличаването на сексуалната й власт над него нарастваше и убедителността на доводите й.
Двамата с Ралф, твърдеше тя, живеели по този начин благодарение на парите на семейството й. Заплатата на Ралф като президент на Първа национална банка не значела нищо в днешния свят. Самата тя произхождала от семейство с богатство, а разполагала и с голямо наследство от първия си съпруг.
Обясняваше му, че се омъжила за Ралф, когато била объркана от мъка. Млада вдовица, уловена в момент на слабост, отчаяно нуждаеща се от стабилност. Оттогава непрекъснато се разкайвала за този брак. За Ралф не представлявала нищо повече от ценна собственост. Не я обичал, не можел да я задоволява. Трудно беше да се устои на скръбния поглед в очите й, когато говореше колко е нещастна.
Но сега, твърдеше тя, вече е намерила Ръс. Очаквал ги нов живот, живот на духовна близост, който да хармонира на очевидната им сексуална съвместимост. Разбира се, тя била по-възрастна, но била и нещо специално. Той знаеше това. Нямаше жена, която да се сравни с нея в леглото, и все още бе много красива.
В сравнение с нея нито една дебела фрау с две хленчещи хлапета и трето на път не заслужавала времето му. Това е непоправима загуба, повтаряше тя. Загуба на сексуалността му, на цената му, на въображението му, на жаждата му за живот. Грешка на младостта, която трябвало да се поправи.
Когато и двамата бъдат свободни, той щял да спре да робува, за да се издигне по нормалните канали на Първа национална и да получи обещаващата банкова кариера, която заслужавал. Тя щяла да му помага като предан другар в живота, нейната хитрост, интелигентност и познанията й за бизнеса щели да са в негова услуга заедно с огромните й финансови ресурси. Двамата щели да водят вълнуващ, изпълнен с предизвикателства и романтика живот.
И щяха да разполагат с нейните пари, нали така? Несигурността щеше да изчезне от ежедневието им, бедността вече нямаше да го разделя от призванието му.
— Ще бъдеш истинският ти, Ръс, за първи път в живота — говореше тя. — Истинският ти. В момента си обвързан с неща, които са извън теб — плащане на сметки, семейство, тази нелепа йерархия в Първа национална. Всичко това те принизява и къса по нещо от теб. Когато се съберем, ще обърнеш гръб на тези неща. И тогава нищо няма да те спре.
Обработваше го умно — ту призоваваше гордостта, ту алчността му. Знаеше, че няма да може да се съпротивлява и срещу двете, защото нямаше оръжие против тях, но характерът му беше кух. Не беше трудно да се открие ключът към него.
Сега го беше докарала почти там, където то искаше. Но все пак оставаше предизвикателство. Съпругата и децата не можеха да не значат нищо за него, като се вземеше предвид средата и възпитанието му. Те до голяма степен се покриваха с бъдещето, което си представяше за себе си. Откъсването му от тях не беше проста работа. Но чуваше машината да работи и фино я настройваше така, че с течение на времето везните със сигурност да се наклонят към нея.
— Скоро, нали? — попита тя с чувствена и нетърпелива нотка в гласа. — Нали ще го направиш скоро?
Той въздъхна.
— Да.
Потупа го по плоското и гладко място под пъпа, стана и тръгна гола към банята да се освежи.
Когато мина покрай тоалетката, забеляза броя на «Холивуд Рипортър», който й беше купил и донесъл. Беше му казала, че обича да чете клюкарски статии, тъй че всеки път, когато се срещаха по хотелите, той й носеше новия брой като част от романтичен ритуал.
Знаеше, че днешният брой ще е пълен със слухове от мелницата, която смилаше бедната Ани Хавиланд от деня, когато филмът на Райс излезе по кината.
Ангел на секса.
Госпожа Сондърборг затвори след себе си вратата на банята и се зачете в очевидно дирижираната рекламна кампания.
Според статиите Ани била свалила Ерик Шейн още по време на снимките. Да, момичето положително знаеше как да започва от върха на пирамидата.
Но дали беше вярно?
Госпожа Сондърборг се загледа в собствената си руса красота в огледалото и си припомни тъмната коса и порцелановите бузи на Ани.
Прелъстителка, способна да завърти на пръста си Шейн, а може би и самия Райс?
От една страна, изглеждаше малко вероятно. Госпожа Сондърборг беше гледала няколко интервюта на момичето. Изглеждаше мила и сладка. Това бе логично, като се имаше предвид възпитанието й. Малко градче, кожа като праскови със сметана, потомка на горделив, упорит род. Всъщност в нея имаше нещо много почтено.
И все пак госпожа Сондърборг гледа «Среднощен час» и прояви голям интерес към играта на младата актриса в ролята на Лиан. Знаеше, че делата говорят по-силно от думите. Това, което се получаваше на екрана, може би беше по-вярно от образа в огледалото.
Нещо повече, Ани положително беше се впуснала да получи ролята с развети знамена, сигурна какво иска, сигурна в таланта и съдбата си. Каква ли част от себе си бе готова да пожертва, за да постигне желаното?
Ани беше сложна личност, независимо дали го разбираше, или не. Далече не беше обикновеното момиче, за каквото се обявяваше и искаше да бъде. Всеки по-наблюдателен човек можеше да го долови и най-вече госпожа Сондърборг. Хибридната орхидея никога не се хвани лесно като обикновените растения.
Имаше известна ирония в това, че калта, с която я обливаха, само повишаваше пикантната й слава.
Как ли би изглеждало това красиво личице, ако го принудеха да се сблъска очи в очи с истината… с цялата истина?
Госпожа Сондърборг можеше да открие отговора на този въпрос винаги когато пожелаеше.
Хвърли последен поглед към косата и грима около очите и се върна в стаята. Имаше време да мисли за Ани. В момента любовникът й беше по-важен.
Утре щеше да помоли Ралф да повиши Ръс Кийтинг, както му беше обещал. Това беше част от плана.

 

XIX

 

Хари Хавиланд беше излъгал.
Младата, изоставила го съпруга, не бе умряла преждевременно от тайнствена болест или нещо друго.
Разбира се, би могла и да бъде мъртва. Дори отдавна. Но след като беше зарязала Хари, тя се бе отдала на живот, отдалечил я от неговия свят. Уоли беше убеден, че Хари така и не е разбрал какво е станало с нея.
Вече беше ясно — можеше да изостави хипотезата, че Хари е продължил да обича Алис, тръгнал е по петите й с гнева на наранен влюбен и по някакъв начин я е унищожил.
Е, може и да е получил пощенска картичка с жестоко съдържание. Но дори да беше така, Хари вероятно я бе скътал при личните си книжа и бе скрил божата си от хората.
Доказателството беше, че Алис се бе върнала при Майк Фонтейн и евентуално се беше прехвърлила при Сами Фиорензо напълно жива и здрава. А Уоли вече знаеше, че следата продължава и по-нататък.
Разказът на Хари пред приятелите и съседите му в Ричланд бе димна завеса, за да може да ходи с вдигната глава в града. И за да даде възможност и на дъщеря си да ходи с вдигната глава Уоли започваше да разбира как е действал Хари под въздействието на гордостта и ината на Хавиландови. Колкото и разрушителна да е била за него загубата на Алис, той я бе приел и бе съсредоточил непреклонната си воля върху възпитанието на дъщеря си, с цел да я направи почтено и нормално момиче. Била му е скъпа като негово дете и като жива връзка с жената, която бе обичал. Бе направил всичко, което е било по силите му.
Но по отношение на семейството си е останал неумолим. Отказал да моли прошка от баща си и да приеме финансовата подкрепа, която сигурно би придружила прошката.
Тъй че е водил невзрачно съществуване. Вероятно не се е виждал като несретник. Бил е почтен като истински Хавиланд и е съзнавал общественото си положение.
И все пак по някакъв неясен начин от младини е бил готов да се превърне в изгнаник. Оттук и нещастният брак, сключен в момент на бунт и хвърлил сянка върху целия му живот.
Поддържан от гордостта и от яростната си преданост към Ани и изчезналата й майка, Хари е живял с високо вдигната глава. За съседите си представлявал смесица от мъчените, рогоносец и обеднял местен герой до ранната му смърт от сърдечно заболяване.
Историята беше трагична, но и човешка и не бе лишена от здрав смисъл. Различните й компоненти съвпадаха с някаква парадоксална логика, която удовлетворяваше аналитичния ум на Уоли. Хари Хавиланд не представляваше никаква тайна. Беше просто жертва.
Алис обаче бе нещо съвсем различно.

 

Приличаше на комета. Човек не можеше да види самата нея, забелязваше само опашката, която оставаше след нея в полета й през света. Колкото повече Уоли мислеше, че я разбира, толкова повече се объркваше. Не можеше да влезе във фокус дори когато всичко бе ясно.
Не можа да открие следи от съществуването й преди появата й като млада актриса в трупата «Дейн». Нямаше актьорска карта, нямаше номер на социална осигуровка. Нямаше шофьорска книжка или застраховка. Информацията в брачното й свидетелство беше фалшива, в болничния формуляр при раждането на Ани в окръжната болница в Ричланд — също.
Това, което Уоли сметна за още по-значително, беше, че тя нямаше досие в полицията. Всички институции по прилагането на закона, към които се обърна, горди с новопридобитите компютри, където бяха вкарани досиетата, бяха единодушни — не знаеха нищо за нея.
Но Бъстър Гътиъл не беше сбъркал в първата си оценка за нея. Вероятно бе печелила от мъже още преди да се срещне с Хари Хавиланд и положително бе продължила да го прави и след това. Този факт, заедно с младостта й, й е налагал да работи със сутеньор след сутеньор. Уоли насочи значителните си умения в тази насока и успя да открие част от тях.
В Торонто имаше човек на име Пат Черек — дребен мошеник и бивш крадец, свързан с Алис в началото на петдесетте години. Преди десет години бил убит без видима причина.
В Тампа Алис живяла половин година с някой си Питър Златиш, сутеньор на евтини жени, който по-късно умрял от пневмония във федералния затвор.
Работела няколко бурни месеца във Филаделфия с Бърт Радич — брутален изпълнител на въоръжени грабежи и заподозрян в изнасилвания, от когото Уоли успя да изцеди нечленоразделно описание в стаята за посещения в затвора «Фолсъм».
Тези мъже си приличаха само по едно, но твърде важно нещо — по своята долнопробност. Бяха по-неудачни престъпници от Сами Фиорензо и колективната им съдба го доказваше. Подземният свят беше по-опасен за такива посредствени мъже от самия закон.
Повечето бяха умрели или изчезнали. Уоли вероятно нямаше да успее да открие нито един от тях и да проследи действията на Алис след Сами Фиорензо, ако не съществуваше нещо съдбовно и неразбираемо, което я различаваше от масата безлики проституиращи жени в нейното положение.
Детето.

 

Всички си спомняха за него под едно или друго умалително име като за неразделна част от багажа на Алис. Но никой нямаше и най-малка представа откъде се е появило.
Присъствието му, въпреки че улесняваше издирването на Алис, затрудняваше вникването в личността й.
Можеше да се открие смисъл в това, че след напускането на Хари Хавиланд Алис е тръгнала там Болтимор да търси Майк Фонтейн. Искала е да подеме стария си начин на живот. Майки е вършел работа — зависим бивш съдружник, който е щял да я посрещне с отворени обятия.
Имаше смисъл и в това, че като амбициозна млада жена скоро след това бе зарязала Майк и бе потърсила по-добра компания. Беше я намерила в лицето на Сами Фиорензо.
Но интервалът, разделящ като черна яма тези два епизода, бе неизвестно дълъг и местонахождението на Алис през този период оставаше загадка за Уоли.
Тогава бе родила и детето. От този момент нататък завесата върху личността и се спускаше изцяло.
Според логиката жена от нейния тип, неуспяла в експеримента с Хари Хавиланд, скоро би потърсила друга подобна възможност. Когато животът на скитаща проститутка й омръзнеше, би трябвало да използва значителния си артистичен талант да улови на въдицата друг заможен съпруг.
Вместо това се бе хвърлила в бясно проституиране и мизерен живот в компанията на тъпи и брутални мъже. Живот без никаква перспектива за подобряване.
А второто й дете, безликото момиченце, наричано от различните хора Хъни, Типи, Тина или Крис, се намираше неотлъчно до нея.
Уоли би си обяснил присъствието на малката с майчинска прищявка на своенравна жена и не би й обърнал внимание поради по-належащия си интерес към Ани Хавиланд, ако не беше един съществен факт.
Всички, които помнеха майката и дъщерята, бяха в пълно съгласие по два въпроса. Първо, свидетелите охотно твърдяха, че момиченцето било необикновено красиво, толкова красиво, че Алис го принуждавала да се занимава с порнография и проституция едва ли не от деня на прохождането му.
Вторият въпрос, изяснен от Уоли благодарение на учудващо предпазливите намеци от страна на мъжете — преки свидетели, беше по-интригуващ. Алис Хавиланд бе една от жените, нанасяли най-безжалостните и садистични побои над деца, на които Уоли се бе натъквал в кариерата си на детектив.
И тяхна жертва беше момиченцето.
Побоите били непрекъснато, но така пресметнати, че да не оставят белези и синини. Междувременно всички приятели на Алис, пожелали да спят с детето, бяха получавали разрешение, въпреки че очарованието им от малката често водело до сцени на ревност от страна на майката. След време, разбира се, момичето започнало да има свои собствени клиенти и много от тях били садисти.
Този сценарий озадачи Уоли. Първо, защо Алис е решила да роди детето и да го води навсякъде със себе си? Едно бебе само би я забавило, би нарушило стила й. Детето, родено на Хари Хавиланд, несъмнено е трябвало да бъде брънка от веригата, която го е привързвала към нея. Но това второ дете е било само нейно.
Нямаше логика.
Уоли бе започнал да си представя Алис като млада жена със сложен характер, у която приключението с Хари Хавиланд и краткият допир с живота на почтените жени бяха предизвикали незрима вътрешна експлозия. Сякаш животът с Хари бе запалил в нея неосъзнато желание, което не можеше да се задоволи от Лиън Гътрич и подобните нему. И бе прекарала следващите години в опити да го задоволи.
Но дали нямаше нещо повече от похот? Дали не беше гняв?
Как иначе би могъл да си обясни саморазрушителното обграждащо с тъпи и брутални сутеньори? Отказът от природния талант, който би я издигнал в обществото? Хаотичното скитане в мизерен, изпълнен с насилие живот?
Мислите на Уоли се върнаха към малкото момиче. Ако Хари Хавиланд е бил последната разумна спирка в плановете на Алис, то тайнствената поява на дъщерята бе изходна точка на всичко, случило се след това.
Само повърхностен наблюдател можеше да допусне, че Алис е смятала детето за трън в очите и го е наказвала единствено от злоба. Ако е искала свобода, нищо не й е пречело да го изостави.
На Уоли му се струваше, че случаят е точно обратният — задържането на детето беше ключът към решаването на загадъчното поведение на Алис. Принуждавала го е да води отвратителен начин на живот, биела го е и го е подлагала на най-жестока експлоатация. Ала през цялото време е било до нея, не е сваляла очи от него.
Защо?
Този въпрос не даваше мира на Уоли. Докато упорито следваше пътя им, непрекъснато търсеше отговор. Защото двайсетте години работа като частен детектив го бяха научили, че вариантите на човешките желания и извращения, с много малки изключения, могат да се сведат до няколко групи и подгрупи.
Алис беше изключение.
По-тайнствена от всички хора, които бе следил през всички тези години, тя все по-силно завладяваше въображението му.
Не можеше да знае, че на следващата спирка от пътя си най-сетне щеше да види лицето й.

 

XX

 

— Хайде, Кенди. Умирам да се надрусам.
Ник лежеше на смачканите мръсни чаршафи в леглото на мебелиран апартамент на авеню Пойнсетия зад сградата на студио «Парамаунт».
Апартаментът беше ничия земя за провеждане на купони с наркотици. Тази вечер Ник беше дошъл направо тук, защото съзнаваше, че Ани ще го потърси най-напред в дома му.
Когато тя тръгна за Долината, изчака госпожа Ернандес да отиде на пазар с децата. После се облече.
Огледа за последен път чистия и подреден апартамент на Ани, който не чак толкова отдавна сам й беше намерил. Бе добавила малко неща към обстановката. Нямаше снимки, освен една — на баща й в рамка, която стоеше и на писалището й в Ню Йорк.
Мисълта за пари се мярна в ума му, но знаеше, че не може да открадне от нея. Разгледа с копнеж съдържанието на гардероба й. Роклите, блузите и полите на закачалките имаха свежо ухание, джинсите и фланелките, сутиените и пликчетата бяха спретнато сгънати в чекмеджетата.
Очите му се навлажниха, когато мислите му се завъртяха около чистотата на това момиче, върху което Холивуд изливаше цялата мръсотия, на която беше способен.
Но знаеше, че тя ще оцелее. Беше несломима.
По-добре, че я беше обичал просто така, без да я омърсява с похотта си. Светът я беше наранил достатъчно. Беше доволен, че неговите ръце не бяха се присъединили към ръцете на останалите.
Освен това я чакаше голямо бъдеще и то бе по-важно от всичко, което можеше да се случи с него. Рой Диран го беше забелязал отдавна, Ник — също.
По-добре, ако е сама.
Затова й остави прощална бележка:

 

«Ти си страхотна Флорънс Найтингейл, но аз съм ужасен пациент. Много ти благодаря. Гледай ме през есента във «ФБР». От мен ще излезе страхотен изнасилвач.»

 

Тръгна си, без да се обръща.
Но не преди да се обади на Кенди и да я помоли да отиде при него в къщата на Пойнсетия.
— Хайде, миличка — нетърпеливо рече той, като оголи ръката си и я стегна с гумен маркуч високо над лакътя. — Не съм поемал нищо цели десет дни. Това е последната ми възможност. Утре имам прослушване.
— Добре де, задръж малко. — Тя се приближи до него с евтина спринцовка в ръка. В светлината на свещта къдравата й коса приличаше на омотано кълбо. Видя под ризата очертанията на малките гърди. Прекалено слабият й ханш приличаше на кинжал в ножница.
Слабостта й беше метедринът. Убиваше я бавно. Употребяваше «Дуалуд», успокоителни, кокаин и хероин само колкото да прави компания на Ник и останалите. Бързината тонизираше живота й.
Заби бавно иглата във вената му. Ник усети притока на наркотика като благослов.
Кенди седна до него и се вгледа в хлътналите му очи.
— Ще бъдеш прекалено друсан, за да се явиш на прослушване.
— Ами! — усмихна се той и сложи ръка на бедрото й. — Да вървят по дяволите.
Вгледа се продължително в нея. Стори му се, че вижда Ани, седнала на ръба на леглото със супа в ръка. Убеждаваше го да хапне и го галеше с нежни пръсти по слепите очи.
След това се превърна в Кенди, която по свой начин също приличаше на медицинска сестра. Във вените на двете течеше еднаква митична кръв. Само че едната се стараеше да спаси тялото му, а другата — да му помогне да умре. И двете бяха нежни и търпеливи помощнички.
И Ник знаеше коя му трябва сега.
— Дай по една глътка — каза той.
Тя донесе бутилка уиски и пиха заедно.
— Ах! — въздъхна той, като усети топлината на алкохола да се смесва с успокоителните, които беше взел скришом от нея. — Чакай, трябва да ида до банята.
Затвори вратата, след себе си и намери няколко таблетки «Дуалуд», които глътна с вода. Облекчи се, като едва се задържаше прав пред тоалетната чиния.
Когато се върна в стаята, Кенди седеше по турски на дюшека. По очите й позна, че си беше ударила инжекция.
— Хайде, миличка — рече той и включи стереоуредбата. — Да започваме.
Тя послушно се съблече, той също смъкна дрехите си. Тя с учудване забеляза, че е възбуден въпреки хероина.
— Скъпи, какво става с теб?
— Фирмена тайна — отвърна той и се притисна към нея с последните си сили. Лицето на Ани не напускаше мислите му.
Поне не съм само аз, мислеше той. Милиони мъже тази вечер чукаха жените си и си представяха Ани.
Усети се доволен и дори облагодетелстван, че е един от тях. Трябваше да се примири с това, защото никога не беше я докосвал и вече нямаше да я види.
— Какъв жребец си — въздъхна Кенди, когато свършиха.
— Нека си починем сега — промълви Ник. — Утре съм на прослушване. Не ме буди до осем. Ако си тръгнеш по-рано, навий будилника.
— Добре. Почини си.
Притисна го към гърдите си. Той усети киселия, леко нездрав мирис на тялото й и на потта под мишниците. В утробата й беше последната му сперма, предварително убита от противозачатъчните хапчета.
Идеално, помисли той, благодарен на ефикасните химикали, създадени на този свят да подпомогнат раздялата му с него.
Обземаше го огромно тъмно облекчение. Всички клетки на тялото му започнаха да падат надолу, носеха се покрай черните стени на алкохола и хапчетата, покрай ръце, лица и гласове, които бяха използвали плътта му, покрай глупавите, неуместни, отдавна мъртви надежди.
Обърна се за последен път към светлината в края на тунела, останал далече зад него.
Видя усмихнатото лице на Ани, нежно и всеопрощаващо.
Съжалявам, миличка. Произнесе беззвучно думите. Не можах да се лиша от това.
Очите му се затвориха.
Сбогом.

 

XXI

 

Когато непознатият влезе, Чарли Гжибек обслужваше бара «Тип Топ» на Гроув Стрийт в Скрантън, както беше правил през последните десетина година.
Беше типичен квартален бар с неонови реклами за бира на витрината, джубокс, маса за билярд, машини за пуканки в дъното, наливна бира и постоянни посетители от работническата класа. Повечето идваха всяка вечер по едно и също време.
Чарли беше приветлив барман и толкова внимателен слушател, че познаваше проблемите на много от клиентите си по-добре от изповедниците им — кварталът беше католически.
Беше закръглен благ човек на неопределена възраст, който никога не повишаваше тон. Ако някоя петъчна или съботна вечер се случваше неприятност, вярната му клиентела с общи усилия изхвърляше навън смутителя и така спестяваше на Чарли както средствата да плаща за охрана, така и личното неудобство да влиза в схватки с войнствени пияници.
Чарли не притежаваше нито смелостта, нито злобата да вреди на хората. Това му бе спечелило много приятели.
Този следобед, когато влезе дребният мъж със сламена шапка и си поръча бира, барът беше почти празен. Дружелюбният му вид предразположи Чарли да поведе разговор.
— Нов ли сте тук, господине?
— Само минавам. — Гласът беше леко дрезгав, почти галещ.
— Продавате ли нещо? — Чарли се усмихна. — Приличате на човек, който умее да продава стоката си. Хобито ми е да отгатвам професии.
— Не, господин Гжибек — отвърна непознатият и протегна ръка. — Не съм търговец.
Чарли объркан се ръкува с него. Непознатият не пускаше ръката му. Усмивката не помръдна от лицето му, но в силното ръкостискане се усети властност.
— Детектив съм — рече той. — Търся хора, които сте познавали в миналото. Жена и малко момиченце. Жената се казва Али или Алис, а момичето… май ще е по-добре вие да ми кажете как сте го наричали.
Дребният човечец внезапно започна да излъчва властност, сякаш душата на Чарли му принадлежеше. Чарли разтревожен се изкашля.
— Защо смятате, че аз… — започна той.
— Има хора, които знаят за вас тримата — обясни мъжът. — Те ме осведомиха. Търсих ви и най-сетне ви намерих.
Дружелюбният вид се върна на лицето му със същата внезапност, с която беше изчезнал, и той пусна ръката на Чарли.
— Казвам се Уоли Дъгас. Задачата, която изпълнявам, не ви засяга пряко, господин Гжибек. Просто се нуждая от помощта ви.
Чарли се втренчи тревожно в мъжа и отиде в задната стаичка. Когато излезе, развързваше престилката си.
— Дани ще постои за малко на бара — обясни той. — Да отидем у дома. Съвсем близо е.
— Благодаря.
Уоли остави на бара до недокоснатата бира един долар.
— Името й беше Алития. Поне така искаше да я наричам.
Чарли Гжибек сложи две бутилки бира на масата в мебелирания апартамент на две преки от «Тип Топ».
— А малката? — заинтересува се Уоли.
— Крис. — Чарли въздъхна. — За мен Криси.
Очите му се навлажниха, когато Уоли му обясни мисията си да разкрие съдбата на Алис и дъщеря й. Уоли не си направи труда да увърта и започна да изрежда подробностите, за да докаже, че е запознат със случая.
— Живели сте с тях… колко време? — попита той.
— Може би година. — Чарли нервно въртеше в ръце бутилката с бира. — Май беше през 1956-а, през пролетта и лятото… Помня, че ходихме на бейзбол…
— Във Филаделфия — вметна Уоли.
— Да, и известно време в Болтимор. Алития не обичаше да се застоява на едно място. Аз, както винаги, работех като барман.
— Уреждахте ли й срещи с мъже? — Заповедническият тон отново зазвуча в тихия глас на Уоли.
Чарли кимна и страхливо погледна госта си.
— Съвсем рядко. В интерес на истината, тъкмо затова започнаха неприятностите ни. Не бях достатъчно агресивен за Алития. Аз обичам тихия живот. Мисля, че бях твърде скучен за нея. — Поклати глава. — Когато беше ядосана, избухваше страшно. Вдигаше скандали за най-дребни неща — за капещ кран, димящ ауспух, за цвета на вратовръзката ми, но проклет да съм, ако й се оставях. Всъщност не беше лош човек. Беше само малко… напрегната. — Изглеждаше смутен. — Честно казано, господин Дъгас, оттогава се държа по-надалеч от жените. Избягвам постоянните връзки. Алития изчерпа цялото ми търпение.
— Кажете ми нещо за интимната страна, искам да кажа, за физическата.
— Наистина беше страхотна. Красавица. Гладка кожа, сини очи, които блестяха като звезди. Вълниста, пясъчноруса коса. Великолепна фигура. — В очите му се четеше смесица от носталгия и страх. — Беше… плашеща. Контролираше всичко. Това винаги ме е притеснявало. — Сви рамене. — Не че не беше добра. Напротив, беше невероятна в леглото. Мъжете не можеха да й се наситят. Винаги съм смятал, че след като се разделихме, е потърсила нещо по-добро. Аз съм дребна риба и такъв ще си остана. За мен и до днес е тайна как изобщо се захвана с моя милост. Но както вече казах, беше необикновена жена.
Уоли кимна.
— Тормозеше малката, нали?
— Откъде знаете? — Чарли гледаше като хванат натясно.
Уоли не отговори.
— Е, предполагам, че няма смисъл да лъжа за толкова стари работи. Отнасяше се зле с Крис. Много я биеше, щипеше я. Нахвърляше се върху нея, когато най-малко очаквахме. Такава си беше. Не ми харесваше, дето бие детето, но нямах сили да й надвия. Мъчех се да изглаждам нещата… опитвах се да ги помирявам.
— Малката също проституираше, нали? — Очите на Уоли не се откъсваха от лицето на домакина му.
Чарли кимна и в очите му се мярна влага.
— Както казах, не можех да излизам наглава с Алития. Знаех какво става, но не знаех как да го прекратя. Ако отворех дума, щеше да налети като ястреб върху мен. Просто си държах езика зад зъбите. — Поклати глава. — Разбирате ли, господин Дъгас, бях като риба на сухо. Не бях сутеньор. Не съм бил и няма и да бъда. Нещата тръгнаха в тази посока от само себе си. Когато ме напуснаха, изпитах облекчение. В известен смисъл ми беше мъчно, че си тръгваха, но бях и облекчен.
Настъпи пауза.
— Спяхте ли с малката? — Беше повече изявление, отколкото въпрос. Гласът на Уоли беше спокоен.
Чарли замълча. Но лицето му бе достатъчно красноречиво. Най-сетне въздъхна.
— Опитвах се да й помогна. Да бъда мил с нея. Не можете да си представите какво лице имаше. Беше само осемгодишна… истински малък ангел. Малък, рус ангел. — Очите му отново се навлажниха. — Беше толкова мрачна, толкова сериозна. Никога не се оставяше на Алития. Волята й беше не по-слаба от тази на майка й. И Алития го знаеше. Да, мисля, че го знаеше. — Докосна потта, избила над горната му устна. — Държах се настрана, когато двете бяха заедно. Но когато оставах сам с Криси, й правех подаръци, водех я на сладкарница. По дяволите, бях готов да реша косите й, но Алития не ми даваше. Никога. Това беше нейна работа. А как я обличаше само! Беше много внимателна към външността и на двете. Когато излизаха заедно, всички се обръщаха подир тях. — Лицето му потъмня. — Но след това винаги имаше неприятности. Смятам, че Алития ревнуваше. Не че не беше достатъчно красива, но Крис бе нещо неземно. Неприятно ми е да го казвам, но печелеше много. И колкото повече печелеше за майка си, толкова по-бясна ставаше Алития. — Поклати глава. — Просто не можех да го понеса.
Уоли бавно кимна.
— Бяхте ли влюбен в нея?
— В коя?
Въпросът се заби като стрела в раната, която се отваряше в сърцето на Чарли през последния половин час. И двамата мъже не хранеха съмнения за коя от двете се отнасяше въпроса.
Чарли се изправи, отиде до гардероба, отвори стара кутия от обувки и се върна с малка снимка. Сложи я на масата пред Уоли.
— Правена е онова лято. Ходихме на разходка до залива. Случайно взех назаем един фотоапарат. Алития мразеше да я снимат, но този път се съгласи.
Уоли едва потисна възбудата си, докато гледаше снимката. За първи път виждаше Алис.
Снимката показваше много привлекателна млада жена, ненавършила трийсет години, с вълниста коса и големи очи, фин, правилен нос и деликатна брадичка, фигурата под лятната рокля наистина впечатляваше.
Изражението й беше неопределено. Очевидно беше разтревожена, че я снимат. Но се беше насилила да се усмихне, явно заради минувачите наоколо.
И все пак на черно-бялата снимка, в дъното на очите й, играеше слаб блясък. Беше нещо повече от смущение, повече от самодоволство, някаква остра, завоалирана искрица — не само иронична, не само злобна, а нещо по средата.
Уоли веднага разбра. Беше блясъкът на господство над фотографа, чистата светлина на енергията й, на една толкова силна воля, че сякаш граничеше с лудостта.
Заливът беше зад гърба им. Вятърът развяваше лененорусата коса на малката. Стройна, бледа, облечена в хубава рокличка, малко натруфена за случая, тя имаше съвършени черти и оформени детски крайници.
Майката ревниво стискаше рамото на дъщеря си, дългите й пръсти се открояваха върху малката ключица. Детето сякаш се дърпаше, без да помръдва.
Уоли се вгледа в очите на момичето.
На пръв поглед бяха кротки, нежни и не без сянка от срамежлива усмивка. Но именно привидната им уязвимост хипнотизираше наблюдателя. Под нея тези очи бяха нащрек. Може би не уплашени, но пълни с предпазливост, не по-малко натрапчива от искрицата триумф на майката.
А още по-дълбоко, в основата на всичко, се таеше изражение, което Уоли в началото не можа да определи. Чудеше се какво представлява и приближи снимката до лицето си.
Поклати глава, прекалено ослепен от хипнотизиращото въздействие на този поглед, за да го изолира и идентифицира.
И внезапно го осъзна.
Търпение.
Да, това беше. Бяха търпеливи, изчакващи очи. Майка и дъщеря на брега на морето в летен следобед. Палачът и жертвата в момент на отдих със съединени в напрегната прегръдка тела.
— Бих искал да си направя копие — заяви Уоли. — Ще бъда внимателен с нея.
— Много ви моля — отвърна Чарли. Видът му бе по-отчайващо безпомощен от всякога. — Ще ми бъде неприятно да я изгубя. Тя ми е единствена.

 

На другата сутрин Уоли отново отиде в «Тип Топ». Плъзна снимката по гладката повърхност на бара.
— И последен въпрос — рече той. — Физическото насилие на Алития над детето… Излизаше ли понякога извън контрол?
Чарли пребледня и се втренчи в снимката.
— Веднъж и това стана. Вероятно няколко дни поред я беше малтретирала непрекъснато. Криси изглеждаше ужасно. Разтревожих се и я заведох на един познат лекар. Беше цялата в синини. Опасявах се, че има кръвоизлив, вътрешен кръвоизлив. На дискретността на лекаря можеше да се разчита. Грижеше се за момичетата, следеше за трипер, правеше аборти и тъй нататък. Прегледа Криси и каза, че е пребита, но е много силна. Силна за ръста и възрастта си. Нямаше вътрешен кръвоизлив. Заръча ми да се погрижа за нея…
Потъна в толкова безнадеждно мълчание, че Уоли го докосна по ръката.
— Ако знаете къде се намират, бихте ми казали, нали? Или ако сте чули нещо?
Очите на Чарли отново се насълзиха.
— Ако някога я намерите… — заговори той — аз… надявам се, че е добре.
Очевидно в представите му още беше храброто беззащитно момиченце, което беше обичал и на което бе помагал.
— Ще я открия — отсече Уоли. — Да я поздравя ли от вас?
Чарли поклати глава.
— Няма смисъл. Съмнявам се, че ме помни. Честно казано, най-добре ще е, ако не помни нищо.
— А онзи лекар?
Чарли сви рамене.
— Затвориха го за търговия с наркотици. Освен това беше и наркоман. Пък и не поддържаше картотека, нали разбирате?
Уоли кимна.
— Разбирам.

 

XXII

 

Ако не го търсеше така енергично, Ани щеше да научи последна за смъртта на Ник.
Тялото му бе открито от двама редовни посетители на апартамента на авеню Пойнсетия, които, уплашени от находката си, бяха избягали, без да извикат линейка.
Намери го бе малко предобед Кенди Ресник, която си беше тръгнала призори. Тя се обади анонимно в полицията на Лос Анджелис.
Ани се опасяваше от най-лошото и поддържаше телефонна връзка с властите от предишната вечер, но й бе заявено, че не може да се организира търсене на Ник, преди да са изтекли двайсет и четири часа от изчезването му.
Цяла вечер въртя във всички болници на града, подремна неспокойно четири часа и отново започна да звъни. Едва в ранните следобедни часове един служител в спешното отделение на Холивудския презвитериански медицински център й каза, че е видял човек, докаран с отравяне от наркотици, който отговаря на описанието на Ник.
Помоли я да изчака и след най-мъчителните три минути, които беше изживявала, се върна на телефона.
— От документите му, госпожице, ми се струва, че това е вашият Ник Маршано. Ще ви бъда много благодарен, ако дойдете да го идентифицирате. Ще бъде от полза за нас.

 

Ани идентифицира парчето бледо месо, което представляваше сега Ник.
Не можа да повярва на очите си. Последният мъртвец когото бе видяла, беше баща й. Но беше подготвена за това от продължителната болест на Хари. Години преди смъртта си той приличаше на слабо и бледо привидение с единия крак в гроба.
А Ник беше хубав млад мъж, съсипан от наркотиците и алкохола за по-малко от година и половина. Това, което видя на масата на следователя, нямаше нищо общо с чувствения мускулест мъж от класа на Рой Диран, който я беше очаровал с чувството си за хумор и я бе държал в прегръдките си, а целувките му изпълваха сетивата й с вихър от желания, които не можеше да отрече, но и не искаше да им се поддаде.
Беше истински мъж, жаден да люби и живее…
Знаеше какво го бе убило. Холивуд беше проял мъжествената му сърцевина, караше го да се държи като проститутка, за да намери работа, а след това му предлагаше наркотиците, с които убиха тялото му, защото крехката и уязвима гордост не му позволяваше да си прости униженията.
И сега, толкова бързо и безполезно, нейният Ник се бе избавил от всички опасности.

 

Беше време да поплаче за Ник. Не беше плакала, откак свърши разговора си с лекаря от спешното отделение.
Само да можеше Ерик да е тук! Той щеше да разбере всичко. Познаваше Холивуд по-добре от всеки друг, познаваше злобните му челюсти и убийствените изкушения.
Но Ерик нямаше да се върне от Европа преди неделя. Не й се искаше да му се обажда там и да го обременява със скръбта си, когато той привършваше тежките снимки.
Стоеше сама в притихналата стая и чувстваше как в нея се надига нещо ужасно. Болеше я все повече и повече, но не можеше да избухне.
Загледа се продължително в огледалото. През последните седмици беше отслабнала. Изглеждаше бледа и изтощена и нямаше апетит. Дни наред, докато беше принуждавала Ник да се храни, не можеше да преглътне нито хапка. А в безумието на последните трийсет и шест часа не бе сложила троха в устата си.
Докато се взираше в очите си, помисли за Ник и Тина Мерил — и двамата жертви на развлекателния бизнес. Но Тина бе щастливо оцеляла, докато той си бе отишъл завинаги и вече нямаше бъдеще.
Дали Ник не бе изпитвал удоволствие при мисълта, че може да се самоунищожи когато пожелае? Беше ли внесла тази мисъл малко покой в последните му мигове? Биха ли могли хората, които тъгуваха за него, да намерят утеха в тази спорна истина?
Това беше последната й мисъл, преди огледалото да се замъгли. Рухна в безсъзнание на пода, преди да успее да заплаче.

 

XXIII

 

Когато дойде на себе си, госпожа Ернандес й вееше притеснено и разтриваше дланите й, а малкият й син стоеше на вратата с изписана тревога на детското си лице.
Ани се постара да промълви някакво извинение, че е предизвикала толкова неприятности, но преди да свърши, през вратата се втурна доктор Вайрует с черната лекарска чанта в ръка. Премери й температурата, преслуша сърцето и дробовете й и бързо поклати глава.
— Елате с мен — рече той и й помогна да се изправи. — Отиваме в кабинета ми.
Подкрепяше я, докато слязоха по стълбите, и я отведе до претъпканата си чакалня, където беше седяла преди десет дни, докато Ник беше вътре. Твърде уморена, за да протестира, Ани се остави сестрата да я вкара в кабинета, където й бе наредено да се съблече. Сестрата измери кръвното й налягане и я остави да седи по книжна престилка на тапицираното канапе.
След интервал, който би могъл да бъде пет минути или един час, лекарят се върна и направи на Ани щателен физически преглед — от очите и ушите до половите органи. Когато свърши, й каза да се облече и я настани на пластмасовия стол срещу писалището си.
— Намирате се в състояние на преумора, граничеща с изтощение — започна той. — Недохранена сте. Страдате от депресия и безпокойство и криете стреса от самата себе си.
— Кажете ми нещо, което не знам — усмихна се горчиво Ани.
— Точно това възнамерявам да направя — отвърна докторът. — Вие сте бременна.
Ани занемя.
— След няколко дни тестът ще потвърди резултата от прегледа — продължи доктор Вайрует. — Но симптомите не лъжат. Поне четири, а може би и петседмична бременност. Мензисът ви е закъснял, нали?
Ани сви рамене.
— Винаги е бил нередовен. А откак започна всичко това, тази шумотевица и останалото през последните месеци… наистина се чувствах особено. — Въздъхна. — Предполагам, че не съм искала да се чувствам жена.
Не можеше да признае цялата истина. Отблъскващата й слава през последните месеци беше тясно свързана с Ерик. Чувството й за близост с него сякаш нарастваше право пропорционално на факта, че когато го нямаше, не можеше да помисли за секс, толкова опетнен беше образът й в собствените й очи.
Криеше се сексуално от себе си и се превръщаше в жена само в ръцете на Ерик, където се чувстваше едновременно защитена и пречистена от това, че той я притежава.
Лекарят строго я изгледа.
— Онзи ваш младеж… Ник. Той ли е бащата?
Тя поклати глава.
— Но знаете кой е, нали?
Кимна.
— Опитвал ли се е Ник да ви дава наркотици?
— Не! — извика Ани. — Дори не е споменавал подобно нещо.
— В Холивуд има много наркотици — отбеляза доктор Вайрует. — Нищо ли не сте поемали през последните шест седмици? Някакви успокоителни? Приспивателни? Или нещо по-силно?
Ани поклати глава.
— Нищо.
— Това е добре. Отсега нататък няма да гълтате нищо без мое предписание. Когато се приберете вкъщи, трябва да почивате. Мария Ернандес ще ви наглежда. Ваш ред е да бъдете пациент. Спете колкото може повече. Ако имате безсъние, обадете ми се. Яжте супи, докато се почувствате по-силна. След това може сандвичи и топли ястия. Пийте много мляко. И никакъв алкохол. Имали ли сте симптоми на сутрешно повръщане?
— Не. Да. Не се чувствах добре, но смятах, че…
— Вече няма да смятате. Обадете ми се, ако почувствате нещо повече от световъртеж. Що се отнася до депресията, тя е свързана с приятеля ви и чувството на безпокойство. Познавам добър психиатър. Да ви уредя ли приемен час?
Ани поклати глава.
— Ще се оправя. — Насили се да се усмихне. — Обещавам.
— Не обещавайте на мен — рече докторът. — Обещайте на себе си. Ясно ли е? Във вашето тяло живее нов човек. Това е огромна отговорност. Имате ли достатъчно сили да я понесете?
Ани кимна, смутена от строгото му отношение не по-малко, отколкото от бавното осъзнаване на факта, че ще става майка.
— Още три въпроса — продължи той и погледна часовника си. — Първо, тази бременност планирана ли е или е случайна?
— Случайна е.
— Искате ли детето?
— Аз… Да! — В гласа й прозвучаха изненада и внезапна радост.
— Добре. А какво ще бъде отношението на бащата?
Тя го погледна с учудване. Този въпрос дори не й беше минал през ума.

 

XXIV

 

Уоли стана от пейката в църквата «Света Катерина» на Лорейн Авеню в Кливланд и последва свещеника, докато вярващите се отправиха към гробището.
Ан-Мари Паоли, родена Фиорензо, беше умряла от рак след шестседмична кома. Верен на личния си кодекс на професионалист, Уоли не беше забравил обещанието към Бъстър Фиорензо, дадено в затвора в Атика, и беше проследил последната фаза от заболяването на сестра му. Възнамеряваше да направи още нещо за затворника.
— Отче — започна той, — бих искал да ми направите една, услуга. Братът на госпожа Паоли е в затвор в щата Ню Йорк. Много страда за сестра си. Чудя се дали не бих могъл да му занеса кичур от косата й за спомен.
Отец Даниел Тромбета изгледа Уоли без изненада. Семейство Фиорензо бяха дълбоко вярващи, което не им пречеше в течение на годините да изпращат редица свои членове в затвора. Чакането на съпруг, излежаващ присъда зад решетките, беше обичаен начин на живот за жените Фиорензо.
— Ако семейството не възразява — отвърна той. — Ще помоля някоя от сестрите да ви помогне.
— Много ви благодаря.
— Откъде познавате Васко? — Свещеникът произнесе фамилиарно истинското име на Бъстър.
— Аз съм детектив — рече Уоли. — Разпитвах го във връзка с едно разследване, свързано с покойния му брат Сам. За жена на име Алис. Имала е дете… Но няма защо да ви отегчавам с това, отче. Бъстър… Васко много ми помогна и аз му обещах да наглеждам сестра му вместо него… Бог да я прости.
Свещеникът бавно кимна.
— Отлично помня Алис. И детето, разбира се. Аз го кръстих.
Дъхът на Уоли секна в гърлото. Никога не беше допускал, че набожността на семейство Фиорензо може по някакъв начин да засегне Алис и дъщеря й.
— Простете изненадата ми, отче. Вие направо ме шокирахте. Не съзнавах, че…
Свещеникът сви рамене.
— Аз съм свещеник на семейство Фиорензо повече от трийсет години. Това, което стана, не ме учуди. Когато Сам взе жената под крилото си, той настоя детето да бъде кръстено, и то веднага. Беше силно набожен. Майката не възрази.
Уоли съобразяваше бързо.
— Пазите ли копие на кръщелното свидетелство? — попита той. — Може много да ми помогне, отче.
Двамата отидоха към църковната канцелария, където се съхраняваха архивите на енорията. Отец Даниел откри кръщелното за броени минути.
Настоящото удостоверява, гласеше то, че Кристин-Мари Смит, дъщеря на Даниел Хари Смит и Алис Мей Крофърд, родена в Таусън, Мериланд, на четвъртия ден на месец юли 1948 година, е кръстена на 8 септември 1948 година съгласно ритуалите на римокатолическата църква от преподобния отец Даниел Тромбета. Кръстници са Самюел Фиорензо, Ан-Мари Фиорензо и Роуз Фиорензо, както е видно от кръщелния регистър на настоящата църква.
Уоли дълго се взира в документа, за да запамети текста. Докато го правеше, не можа да не обърне внимание на следите от привичната лъжливост на Алис. По очевидни причини беше избрала безличното фамилно име Смит, името на предполагаемия баща беше Даниел и вероятно бе подсказано от свещеника, кръстил малката. Това вероятно бе признак на ирония, както и рождената дата, избрана за детето — 4 юли, националния празник на страната.
Таусън, Мериланд, беше измисленото място, което Алис бе посочила и за свой роден град в брачното свидетелство с Хари Хавиланд. Вероятно го беше приписала и на дъщеря си, защото се бе запечатало в паметта й.
Второто име на малката Кристин — Мари, без съмнение беше заето от сестрата на Сам Фиорензо.
А името Хари на фиктивния Даниел Смит беше повече от ясно.
Уоли си припомни объркаността на Бъстър Фиорензо по повод името на бебето. Смяташе, че го бяха наричали Хъни. Колкото и да беше невероятно, кръщението в католическа църква вероятно бе подсказало на Алис името Кристин. Не можеше да знае…
Във всеки случай кръщелното беше фалшиво. Всяка дума беше невярна. Но датите бяха важни.
— Отче — започна Уоли, — неприятно ми е да насилвам паметта ви, но можете ли да си спомните това бебе, тази Кристин?
Свещеникът смръщи чело.
— Всъщност — заговори той след известен размисъл, — струва ми се, че мога. Хубаво дете. Русо със сини очи. Помня, защото майката беше невероятно красива, и по време на церемонията, пък и преди това, непрекъснато ги сравнявах. Приликата беше подчертана.
— Разрешете един последен въпрос, отче. Госпожа Смит е посочила за рождена дата на детето 4 юли 1948 година. Това значи, че е била на малко повече от два месеца, когато сте я кръстили.
— Никога не е късно.
Уоли се усмихна.
— Мисълта ми е дали детето, което сте видели, изглеждаше на два месеца?
Отец Даниел вдиша примирено ръце.
— Кръщавам толкова много…
— Не допускате ли — продължи да натиска Уоли, — че датата на раждане може да е била сгрешена? Че може да е била по-голяма от два месеца? Да речем, на три или четири?
Лицето на свещеника внезапно се озари от спомен.
— Не — решително отсече той. — Сега се сещам. Разбира се, големината и теглото й показваха, че е на два или три месеца. Но онези хубави сини очи още не бяха координирани и оживени като на по-големите деца. Впечатлението ми беше, че наистина е на два месеца.
Уоли кимна. Колелцата в мозъка му бавно се завъртяха.
— А бащата на детето? — попита той.
— Доколкото разбрах, бил умрял — обясни отец Даниел. — Естествено, не мога да гарантирам, че е вярно. Ние, свещениците, сме свидетели на толкова неща…
— Разбирам. Значи господин Фиорензо пожела бебето на госпожа Смит да бъде кръстено, а той и семейството му да станат кръстници.
— Точно така.
Уоли бръкна във вътрешния си джоб и извади снимката на Алития и Крис на плажа на залива Чисапийк.
— Това ли е жената, която присъстваше на церемонията тогава?
Свещеникът се втренчи в снимката.
— Да, така мисля. Тук е малко по-възрастна… А това момиче… Да не е порасналата Кристин?
— Смятате ли, че е възможно? — попита Уоли.
— Напълно. Руса, красива… Все още прилича на майка си. Вероятно е тя.
Погледна отново снимката. Изражението на остро любопитство се примеси с тревога. Когато я върна на Уоли, в очите му се четеше мъдрост и умора.
— Има ли още нещо, господин Дъгас?
— Не, отче — каза Уоли и пъхна снимката обратно в джоба си. — Много ми помогнахте. Благодаря ви.
Уоли напусна църквата и въздъхна от облекчение, че самото провидение го бе изпратило на погребението на Ан-Мари Паоли. Наруга се, задето досега не се беше сетил за тази следа.
Всичко, което свършва добре, е добро, реши той. Въпреки че датата на раждане на Кристин очевидно беше фалшива, паметта на свещеника беше ясна. На 8 септември 1948 година детето е било на не повече от два-три месеца. Това означаваше, че е родена през юни или юли.
Оставаше един въпрос. За да открие отговора, трябваше да посети още веднъж Ричланд, щата Ню Йорк.

 

XXV

 

Следващите четирийсет и осем часа минаха като в сън.
Ани с благодарност се остави на грижите на Мария Ернандес и ядеше домашните й супи с учудващ апетит. Четеше, гледаше телевизия, изслушваше съобщенията на телефонния секретар и се обаждаше на съвсем малко от хората, които я търсеха. През цялото време пазеше тайната си.
Потвърждението от лабораторията на доктор Вайрует дойде не като изненада, а като благослов. През двата дни, изминали от прегледа, Ани бе извървяла пътя от несигурността дали ще е благоразумно да роди дете до ужаса, че симптомите на бременността могат да се окажат лъжливи.
Искаше й се да се качи на покрива и да закрещи от радост.
Бебе, повтаряше си непрекъснато тя и ръцете й не се отлепяха от стомаха. Бебето на Ерик.
Сети се за Тина Мерил и за сладката малка Натали, за гукането и за сладкия аромат на ръчичките и краченцата й. Дали особените чувства, които бе изпитала в дома на Тина, не бяха признаци, че тялото й се опитва да й подскаже, че е бременна?
Светът бе главозамайващ, ирониите му — непредсказуеми! В разгара на тъгата й по Ник избухна опиянението от тази невероятна новина. От пепелта на най-голямото разрушете се въздигна най-великата красота. Как можеше човек да мрази света за жестокостта му, когато той засипваше хората с неочаквана и незаслужена благодат?
Носеше в себе си нов живот. Детето на нейната любов към Ерик.
Искаше така да се засмее от щастие, че да я чуят всички, и би изпаднала в лудешка, шумна възхита, ако физическата й слабост не я обричаше на часове благословена тишина.
Какви професионални проблеми можеха да я развълнуват сега? Как можеха любопитните очи на журналистите да я тревожат, а шепотът на слуховете да й нанесе вреда? Щеше да става майка.

 

Докато госпожа Ернандес се суетеше около нея, Ани тайничко си мислеше за Ерик.
През целия първи ден не можа да концентрира мисълта си върху проблема как ще му съобщи новината. Толкова му беше благодарна за съдбовния факт, че я бе направил жена в най-хубавия смисъл на думата.
Когато въодушевлението й утихна достатъчно, за да отстъпи място на спокоен размисъл, бързо реши, че няма да се опитва да му казва веднага. В неделя той се връщаше от Европа, можеше да почака дотогава.
За кратък миг се зачуди как ли ще реагира. После разбра, че няма защо да се тревожи. Радостта и отговорността бяха изцяло нейни. Не се боеше да ги посрещне и да се справи сама.
И през ум не й мина да влиза в конфликт с него заради случилото се и да го обременява с някаква отговорност. Уважаваше свободата му да избира собственото си бъдеще, както и той уважаваше нейната. За него детето не биваше да се превръща в нежелано бреме или в цена на връзката им.
Не! Заключението й беше радостно, защото Ерик вече я бе изпълнил повече, отколкото можеше да мечтае. Животът в нея беше плод на прекрасните й срещи с него и на почти мистичното усещане за близост, което я бе привързвало към него през всичките тези месеци.
Мислеше за интимността им, за бавното любене с очи, ръце и устни, за нежния им шепот и за тайната сила на любовта й, толкова силна, че можеше да расте и разцъфтява без нуждата от насрещна любов.
Какво можеше да чувства към Ерик извън тази любов и вечната й благодарност?

 

Въпреки това й хрумна, че може би ще го измами, ако не сподели веднага новината, защото тя би могла да се окаже най-добрата възможна вест и за него.
На практика можеше жестоко да го нарани с колебанието си да му довери щастието си. Беше чувствителен човек и щеше да се разстрои, ако тя допуснеше, че той ще приеме с неохота своята част от връхлетялото я чудо.
Нещо повече, Ерик можеше силно да пожелае да играе основна роля в живота на малкото същество в нея. Би могъл да се окаже смазан от мисълта, че сериозно е възнамерявала да поеме сама отговорността за нещо, създадено и от двамата.
В края на краищата кой може да предскаже бъдещето? Свободният избор на Ерик можеше и да я изненада.
За първи път й мина през ума, че страстната светлина в очите, които толкова често се бяха спирали върху нея през последните месеци, може би беше видимо доказателство, че Ерик Шейн бе по-интимно свързан с нея, отколкото си беше представяла.
Не беше ли заявявал от самото начало на връзката им, че е по-различна от жените, които бе познавал? Че може да го накара да се почувства добре, като истинско човешко същество по начин, който не е изпитвал досега?
Дали нямаше вероятност или просто надежда, че първата му реакция ще бъде да я помоли да прекарат останалата част от живота си заедно?
Как щеше да отговори на това?
Тази мисъл заслепяваше интелекта й. Не се осмеляваше да й се поддаде, защото се страхуваше, че преливащото й сърце ще се пръсне.
Реши да не позволява надеждата или страхът да отровят радостта й. След като беше решила да освободи Ерик от всяка отговорност, която сам не би пожелал, от какво можеше да се опасява?
В края на краищата можеше ли дар от бога да носи опасения?

 

Броеше бавно влачещите се дни и потънала в нервна възбуда, се бореше с мислите си. Изгаряше от нетърпение да види Ерик.
В петък й хрумна нещо. Щеше да го изненада в къщата му в Малибу, когато се върнеше в неделя сутринта. Колко пъти я беше молил да го чака там, когато се връща от снимки!
Този път реши да удовлетвори желанието му. Но изненадата, която щеше да му поднесе, щеше да бъде по-възхитителна, отколкото можеше да си представи.
Изрепетира думите десетина пъти. Щеше да го предразположи, да го убеди, че нищо не се е променило между тях, и едва тогава да му каже колко опияняващо щастлива я бе направил.
Може би, само може би, щяха да се любят, преди да се осмели да му съобщи новината, а може би щяха да го направят след това, когато щеше да знае какво означават тялото му и милувките…
Ани нетърпеливо се подготвяше за изненадата на своя живот.

 

XXVI

 

Процесът беше дълъг, изпълнен с приливи и отливи, но това не беше нещо ново за Кристин.
Най-напред младият мъж, безпомощен и объркан, беше плащал. Нуждата му от нея беше по-силна от скрупулите и страха. Когато му поиска повече пари — от порядъка на стотици, като средство да възпре Тони да използва снимките, които притежаваше и той, номерът мина.
— Той изнудва повече мен, отколкото теб — оплакваше се тя. — Опитва се да контролира живота ми. Ако не му плащам, поне докато не намеря някаква защита, ще причини и на двама ни големи неприятности.
Обсъждаше с него планове да заплашва Тони, да го прогони от живота си, да използва други професионалисти, които да се справят с него. Но всичко струваше пари.
През първата година успя да изсмуче от жертвата си над двайсет хиляди долара. Смяташе, че това е добре при дадените обстоятелства. След това той изчезна.
Опита се да се свърже с него по телефона във фирмата на баща му. Никой не се обади. Веднъж го потърси вкъщи. Същият резултат.
Така че сега чакаше и нареди и на Тони да чака. Минаха девет месеца. Колкото една бременност.
И внезапно той се върна с пълен джоб с пари и с фантазии изострени до точката на кипене. Със спокойно задоволство от търпението си Кристин се зае да подсили паяжината, която беше изплела около него.
След няколко месеца той отново изчезна. Но този път се върна по-скоро. Само след осем седмици.
Тя, естествено, знаеше, че той е влюбен в нея. В него имаше страст дори когато, облечен в нейното бельо, мастурбираше пред нея или я караше да го върши вместо него. Въпреки че мислите му изглеждаха далечни, потънали във фантазии, очите, приковани в нея, й говореха, че си е извоювала трайно присъствие в душата му.
Знаеше, че финансовите му ресурси са почти изчерпани. Не беше купил къщата, която баща му очакваше да купи. Ценните му книжа вече ги нямаше. Подозираше, че по време на дългите си отсъствия се беше борил с нокти и зъби да докопа още пари.
Следващата й стъпка беше да го убеди направо да поиска пари от баща си. Щом го направеше, с цената на унижение, което Кристин щеше да уталожи, откупът щеше да се повиши най-малко четири пъти.
Естествено, трябваше да излъже нещо. Например дългове от хазарт. Самата тя щеше да му го предложи.
Тази вечер се беше обадил от непозната крайпътна странноприемница в Куинс, където, както сам призна, отчаяно се мъчел да намери пари. Обеща му да го накара да се почувства по-добре след тежкия ден.
Отвори след тихото й почукване. Влезе в стаята, без да каже дума, окачи си палтото и се обърна към него. Стоеше пред нея по риза.
— Как си? — попита тя.
— Добре. — Изглеждаше спокоен.
— Добре изглеждаш — отбеляза тя, сложи ръце на ханша си и започна да го разглежда в мъждивата светлина, отпуснала тежестта на единия си крак. Косата й падаше на хладни вълни върху раменете. Тесният корсаж на роклята се впиваше в гърдите й. Късата пола разкриваше почти изцяло копринен чорап, прилепнал към бедрото.
— Разбира се — усмихна се тя, — имаш вид, сякаш съм ти липсвала. Изглеждаш малко натопорчен, ако ме извиниш за израза.
Той очевидно се бореше със себе си.
— Да не би през главата ти да минават странни мисли за мен? — попита тя и ханшът й леко потръпна под роклята. — Нещо малко по-нахално, отколкото би признал?
Внезапно той поклати глава, стана от леглото и отиде до нея. Хвана я за раменете и тихо заговори в ухото й:
— Не така. Не и тази вечер. Искам да бъде както в началото. Моля те. Само се съблечи.
Веднага след това я целуна със страстна нежност. Объркана, тя му позволи да й помогне да се съблече.
Когато остана гола, я прегърна, ръцете му се плъзгаха по копринената й плът като сомнамбули. Тя инстинктивно се поведе по него и докосна врата и косата му, отговори на целувката. Разкопча ризата и докосна колана му. Той се отвори за секунда заедно с ципа. Стоеше пред нея задъхан, сексът му беше твърд и пулсираше, докато я държеше за раменете.
Тя го сложи между краката си и започна нежно да го целува, докато събличаше ризата му. Поведе го към леглото и го придърпа до себе си. Целунаха се продължително. След това той засмука зърната и загали стомаха й с устни и език, големите му ръце обгърнаха талията й.
Беше се съвзела от почудата при това странно възвръщане към нормалността. Щом това щеше да го обвърже още по-силно с нея, нека.
С въздишка на нетърпение влезе в нея докрай и започна да се движи с бавни, дълбоки удари. Ръцете му бяха в косата и на бузите й, след това дръпна ханша и бедрата й нагоре към себе си, за да потъне още по-дълбоко в нея. На лицето му се изписа онова унесено елегично изражение, което придобиваше, когато я молеше да го бие с камшика. Но очите му гледаха в нейните с почти трагично доверие и страст.
Усети първите тръпки на удоволствието му. Ръцете му разрошиха косата й и се впиха във възглавницата до главата й. Застена, а ханшът му се удряше в нейния.
Сега вече е мой, мислеше тя въпреки тревогата, кънтяща някъде в дълбините на съзнанието й. Иска да ми бъде съпруг.
Мислите й бяха прекалено самоуспокояващи. Унесоха, я секунда по-дълго в момент, когато трябваше да е нащрек.
Ръцете й, без подозрение, държаха с любов ханша му. Когато с внезапно движение напред той грабна възглавницата и я притисна с всичка сила към носа и устата й, без да вади пениса си от нея.

 

XXVII

 

Над хълмовете падаше уханен здрач, ароматизиран от евкалиптовите и лимоновите дървета. Ани мина по крайбрежната магистрала и зави към Малибу. Топлият бриз галеше лицето й, а соленият мирис на океана изпълни колата.
Нощта бе омайна, наситена със свое собствено въодушевление. Беше си взела чанта с най-необходимото за пренощуване и възнамеряваше, когато Ерик се върне, да го посрещне в леглото му. Детинският възторг пред изненадата се смесваше с по-дълбокото сияние вътре в нея и помисли за новия живот, който зрееше в утробата й.
Струваше й се, че чак сега започва да се възстановява от смъртта на Ник. Приближаването на великолепното бъдеще затъмняваше скръбта й и я изпълваше с нови надежди.
Тази вечер Ани се чувстваше като никога досега.
Когато за първи път погледна студения и безжизнен Ник, мисълта й още не се бе откъснала от образите на Тина Мерил и нейното честно извоювано щастие, беше изпитала отвратителното усещане, че всички решения, които е взела за собствения си живот, носят клеймото на провала и слабостта.
Не трябваше. Не трябваше. Най-неоспоримата истина във вселената, олицетворена от хубавото бебе на Тина Мерил и преждевременната ужасна смърт на Ник, приличаха на предупреждения, че бесният й устрем към успеха е грешка и погубва живота й.
Но сега имаше нова цел.
Сега я водеше нещо повече от унижението и лудешката амбиция. Беше на път към своя любим, най-красивия мъж в света, а в себе си носеше създанието на тяхната любов, нов живот със своя собствена съдба.

 

Както очакваше, къщата беше тъмна.
Паркира колата на алеята и докато гасеше двигателя, слушаше приглушения грохот на прибоя зад дърветата.
В един от задните прозорци проблесна светлина, но знаеше, че Ерик още не се е върнал, и реши, че е отражение от пътя.
Отключи входната врата със своя ключ. Дневната беше тъмна, но от кухнята се процеждаше слаба светлина. Срещу крадци, предположи тя.
На кухненската маса имаше празни бутилки от алкохол. Ани се закова на място. Къщата някак нямаше мирис на необитавана.
Разтревожи се, че някой е нахълтал вътре. След това й хрумна, че може би Ерик е разрешил на свои приятели да живеят в къщата.
И защо не? Това, което вършеше, си беше негова работа. В живота му имаше огромни територии, които оставаха бели петна за нея. Може би със своя набег бе налетяла на едно от тях.
Прокле се, че не бе почукала или извикала, когато влезе. Във всеки случай трябваше веднага да обяви присъствието си и да се увери, че всичко е наред.
Тръгна неуверено по коридора. Вратата на голямата спалня беше открехната. На пода падаше ивица светлина.
Чу от стаята шепот на гласове. Отвътре излизаше някакъв познат мирис. Да, там имаше хора.
Направи още една крачка към вратата. Не искаше да безпокои никого. Помисли за секунда и леко почука по стената на коридора.
— Извинете… има ли някой?
Според закона за реализирането на най-неприятната вероятност отворената врата й даде възможност за идеална панорамна гледка към леглото. Сякаш гледаше през телескоп.
На леглото имаше три голи тела. Едното стана при звука на гласа й.
Вратата се отвори по-широко. Пред нея застана голо момиче. Зад него на леглото беше Ерик. До него лежеше млад мъж, също гол.
Момичето изглеждаше раздразнено и смутено. Но Ани виждаше само Ерик.
В очите му имаше изражение, което не беше виждала никога — чуждо, като на извънземен. Лицето беше на Ерик, но под него живееше друг човек.
За десета от секундата това изражение се разпадна и се промени като метаморфоза на маска. Ани прочете тревога, съжаление, гняв и нещо повече от състрадание в познатите очи. Още докато го наблюдаваше, всичко това изчезна и очите потънаха в тъпо, безизразно безразличие, празнота, дължаща се на наркотици или на нещо по-сериозно.
— Извинете — рече Ани, без да се обръща конкретно към някого, и върна поглед на голото момиче. — Не исках да… Извинете.
Обърна се и си тръгна. В стаята никой не продума.

 

XXVIII

 

Натискът върху лицето на Кристин беше интензивен и болезнен. Носът й бе силно изкривен към бузата. Устата й беше отворена, а устните — впити в зъбите. Езикът й усещаше сухия лен на калъфката.
Опита се да поеме дъх и разбра, че не може. Никога не беше приемала сериозно филмовите сцени, в които жените биваха удушавани с възглавници, но сега разбра, че силните мъжки ръце, които я притискаха, не й оставят пространство да диша.
Твърдият пенис в нея бурно се размърда, когато вдигна ръце. Усети под дланите си корави рамене и разбра, че ръцете й не са достатъчно дълги да достигне лицето над себе си. Започна бясно да върти глава наляво-надясно. Но възглавницата стискаше като менгеме цялото й лице.
Започна да дере с нокти раменете и гърдите му. Припомняйки си анатомията, затърси зърната му и ги улучи. Спазъмът на тялото му й подсказа, че му е причинила болка, въпреки че не чуваше нищо, освен собствените си бездиханни стенания.
Дробовете й вече горяха. Знаеше, че ще има сили за още няколко секунди борба. Опита се да свие колене и да го ритне, но фактът, че беше нанизана на члена му, я надхитри. Краката бяха безполезни като оръжия.
Продължи да дере гърдите и раменете му и задърпа лактите му със сила, родена от паниката. Без резултат. Силата на натиска върху лицето й показваше, че твърдо е решил да я убие.
Усети, че започва да губи съзнание, и след секунда наистина щеше да припадне, ако вдъхновението не й бе дошло на помощ.
Плъзна тънката си ръка под ханша му, покрай твърдото мъжко бедро, приклещило гръдния й кош. За миг намери тестикулите му, трепкащи под пениса, който още беше в нея.
Обви ги с дланта си и ги изви с всичката сила на здравите си пръсти.
Краката, които я притискаха, омекнаха. Чу писък и възглавницата се отпусна. Тялото му се стовари върху нея. Пурпурният облак, който бе започнал да се простира пред очите й, се превърна в силно кънтене в ушите, когато успя да напълни дробовете си.
Чувстваше се прекалено слаба, за да помръдне. Но отчаяната решимост я накара да се измъкне изпод него. Въздухът дращеше гърлото й. Знаеше, че след секунди той ще се възстанови и отново ще я прикове към леглото с тежестта си.
Хвърли настрани възглавницата и го погледна. Очите му бяха обърната, ръцете — мушната между бедрата.
Вратът му бе открит. Все още задъхана, Кристин бързо пролази на колене и с последно усилие на волята сви ръката си в юмрук и го стовари върху гръкляна му.
Дишането му стана тежко и неравно. Сега Кристин знаеше, че има предимство. Мислите й се носеха в главата по-бързо, отколкото кислородът нахлувахте в дробовете.
Трябваше да разбере защо. Защо тази вечер, защо тук? Трябваше да научи, преди да го убие… или да реши да го остави да живее. Убийството му би могло да се окаже сериозна грешка.
Изправи се както беше гола и погледна надолу към него. Той се бореше да поеме дъх, ръцете му шареха по чаршафа. Без да го изпуска от очи, тя се втурна към гардероба и намери сакото.
Не се учуди, когато във вътрешния джоб откри малък пистолет. Автоматичен, калибър 32.
Претърси другите джобове за документи. Не намери. Коленичи до захвърления на пода панталон и измъкна портфейла му. Между банкнотите имаше сгъната бележка.

 

«Простете ми, пишеше на нея. Обичам ви.»

 

Нямаше подпис.
Кристин се замисли. Очевидно беше замислил още нещо, след като я убиеше. Дали възнамеряваше да се самоубие тук и да го открият заедно с трупа на проститутката?
Едва ли. Дори в смъртта би искал да изглежда почтен. Щеше да изостави трупа й тук или да се отърве от него, преди да се самоубие на друго място.
Освен ако не беше решил след отстраняването на Кристин да сложи ново начало на живота си.
Погледна към леглото. Очите му бяха отворени. Все още се задъхваше.
Хвана пистолета за дулото, коленичи до него и силно го удари над сляпото око. Очите му се оцъклиха. Лежеше отпуснат, но дишаше.
Седна гола на леглото до него и започна да обмисля вариантите.
Хвана китката му и измери пулса.
Най-сетне взе решение.
Щеше да постъпи както той искаше.
Уви около дръжката на пистолета омекналите му пръсти и опря дулото в сляпото око, което беше ударила. Дръпна внимателно спусъка, като използва възглавницата да заглуши изстрела.
Чу се звук, не по-силен от пукване на балон. Когато махна възглавницата, беше потънала в кръв. Сложи я под главата му и потокът от отворената рана бързо попи в нея.
Разгледа стаята. Полицията лесно щеше да стигне до заключението, че е бил с жена. Щяха да открият косми от главата й. Слюнката й беше по възглавницата, парфюмът й се носеше във въздуха. Детективите бързо щяха да разберат, че сам е написал прощалната бележка.
Усилията им да възстановят точно случилото се нямаше да доведат до никакво заключение. Но нямаше да пропуснат травмата на гръкляна му и щяха да направят щателно разследване. Щяха да издирват жената като непосредствен свидетел на умственото му състояние, а може би и като заподозряна в убийство.
Никой не беше видял Кристин да влиза в стаята. Беше взела обичайните предпазни мерки.
Въпреки това разпитите на полицията можеха да доведат до нея, ако бяха достатъчно настойчиви. Следователно трябваше да се погрижи Тони веднага да унищожи снимките.
След като изтри отпечатъците си от малкото предмети, които беше докосвала в стаята, тя се изправи до леглото и погледна надолу.
Мъртвецът лежеше по гръб с обърнати нагоре длани и отворена уста.
За миг мисълта й се задържа на последиците от случилото се.
Бе избягал от нея в смъртта. И, за негово щастие, близките му никога нямаше да научат истината.
А Кристин, и Тони никога нямаше да видят шейсетте или седемдесетте хиляди, които би могъл да им плати.
Е, какво пък. Такива са рисковете на професията.
Кристин се облече спокойно, подреди стаята и си тръгна.

 

XXIX

 

Ани не усети как включи двигателя, как светнаха фаровете, не чу бученето на мотора. Знаеше само, че крайбрежната магистрала вече е зад гърба й, а планинското продължение на Булеварда на залеза бясно се носеше от двете й страни като трептяща бяла лента, осветена от жълтите лампи.
Докато хълмовете се стрелкаха покрай нея, не мислеше за нищо, освен за бягство. Вземаше широко завоите, без да забелязва начина, по който тялото й, незакрепено от колана, се люшкаше във всички посоки.
Не знаеше къде отива. Разбираше, че Ерик може да я потърси у дома, може би в момента я следваше по шосето.
Неизвестно защо това беше най-страшната мисъл. Трябваше да избяга. Трябваше да бъде сама. За нея щеше да е много по-добре, ако не я преследваше. Толкова добре щеше да е никой да не идва да я търси, да бъде с нея.
Изведнъж й хрумна, че най-добре ще е да не стига до някакво определено място. Да напусне човешката раса, без да бъде принуждавана отново да протяга ръце към нея поради някаква необходимост.
Да, тази вечер никъде изглеждаше най-доброто място.
Затова с цялото си сърце бягаше от Ерик, а пристъпите на повръщане изгаряха всички надежди, които беше таила за себе си.
Винаги научават последни… Старата максима я блъсна с всичка сила, брутална и унизителна.
Не беше ли слушала безкрайни истории за бурния сексуален живот на Ерик, за легендарната му разюзданост? Не беше ли свързван с актриса подир актриса от слухове, твърде единодушни да бъдат пренебрегвани?
И въпреки яростните му отрицания самата Ани не беше ли забелязала, че е един от най-добрите любовници в света?
Винаги научават последни.
Образът на лицето в леглото, празните очи, заобиколени от голота и парадиращи знаци на удоволствие, се върна пред очите й — изтощено от удоволствия същество, което я наблюдаваше от дълбините на себичната си самовглъбеност.
Връхлетя я отвращение и й се прииска да размаже с крак това втренчено лице, да го унищожи с диващината на отмъстителност, каквато самата тя трудно можеше да си представи. Може би тогава срамът й щеше да се стопи в постигнатото разрушение.
Само като си помисля, че исках да се омъжа за него, мислеше тя и не спираше да натиска газта. Бореше се отчаяно да се освободи от очите, които я бяха погледнали от леглото, но те оставаха приковани в нейните, а преситената им умора и ужасното безразличие сякаш се впиваха в плътта й като куки за изтезания.
Ани подкара още по-бързо, подтиквана колкото от омразата към мъжа в леглото, толкова и от унижението, че се бе оказала глупаво, доверчиво момиче, което го искаше и му вярваше. Летеше нагоре и надолу по стръмните хълмове, на острите завои тялото й се блъскаше във вратата. Фаровете осветяваха храсталаците като водопади от светлина, на няколко пъти гумите закачиха банкета.
Но Ани не забелязваше.
Как е възможно, чудеше се тя, да съм била толкова непростимо тъпа? Дали Ерик се беше смятал за префинен съблазнител, когато заяви, че се съмнява в мъжествеността си? Казанова се прави на импотентен! А тя се бе уловила на въдицата и майчинските й инстинкти излязоха на преден план, за да отвърнат на желанията му и на отчаяната й нужда да бъде обичана.
Не, не, мислеше тя, а люшканията на гнева й по някакъв перверзен начин концентрираха вината върху самата нея. В какво упрекваше Ерик? Беше ли направил нещо да я нарани или предаде, освен това, че беше в интимната обстановка на дома си, когато тя нахлу там и надникна с любопитните си очи?
Беше ли престъпление да се върне от Европа ден-два по-рано, отколкото го очакваше? И да се отдаде на свои удоволствия, преди да й се обади? Да не би да беше нейна собственост?
През всички тези прекрасни месеци той беше най-добрият й приятел, единственият извор на интимна привързаност, толкова близък, че изглеждаше незаменим. Можеше ли да го обвини, че на тесния коридор, свързващ личностите им, имаше множество затворени врати към интимни пространства, които тя не знаеше и нямаше право да знае?
Нима от първия ден, когато се присъедини към нея под крилото на Деймън Райс, не й беше дал безусловно най-доброто от себе си и не беше я научил да играе в буквалния смисъл на думата? Не беше ли лекувал раните й с най-нежни думи и ласки през тази мъчителна година, без да иска нищо в замяна, освен удоволствието от присъствието й?
Увлечена от логиката на самообвиненията, Ани кимна към черната нощ зад прозореца на колата. В какво можеше да обвини Ерик? В нищо.
В нищо!
Защо тогава тази думичка я изпълваше с такава ярост?
Защо се смесваше с животински задоволеното лице в леглото и разкъсваше сърцето й като насмешлив нож, отсякъл и последните останки от самоуважението й?
А аз исках да се омъжа за него…
Изведнъж силата на собствения й гняв я уплаши и тя разтърси глава, за да премахне паяжината, обвила мозъка й. В края на краищата това, което беше видяла тази вечер, й помагаше да разбере по-добре Ерик и да го съжали.
От самото начало на връзката им беше усетила върху себе си поглъщащия му втренчен поглед, неутолимото му любопитство по отношение на миналото й, мислите й, мечтите й. Сякаш искаше да извлече от нея всичко, което можеше, да разбере всичко за нея. Беше се чувствала почти пресушена от интензивността на тази негова нужда.
А може би в преструвките му, че се съмнява в мъжествеността си, имаше зрънце истина. Може би голото момиче и голото момче в спалнята бяха негов личен начин да открие извор на стимули, да се бори с дълбоко заровената си импотентност, която го правеше такъв забележителен трагичен актьор, която подбуждаше ненаситността му към Ани, към нещо истинско, сякаш животът му веднъж и завинаги е бил опустошен през ужасната му младост.
Да, помисли тя, всичко това несъмнено е вярно. Самият Ерик не беше напълно истински. И през цялото време храбро беше крил от нея този факт, като й позволявате да се облегне на най-доброто в него и същевременно я закриляше от истината, че никога не може да бъде изцяло мъж, нито за нея, нито за която и да било жена. Можеше ли да го упреква за недостатъците му? Не.
И въпреки това образите на голи, готови на всичко момичета и разсъблечени за секс момчета между омачкани чаршафи, видът на глуповати лица и преплетени крайници бяха декорът на празния поглед в очите му, които хладно я наблюдаваха от нечовешко разстояние…
Какво значение има, повтаряше си нервно тя. Каквото и да се беше случило или да се случеше в бъдеще, все още можеше да разчита на себе си.
Каквото ида се случеше.
Тогава защо в нея отново с главозамайваща сила се надигаше гневът, който се надсмиваше над всичките й опити да бъде разумна и я изпълваше като отровен газ, облял света?
Не знаеше.
Не знаеше и кога беше започнала да разчита на себе си, потънала в горчива самота, кога беше решила да държи на разстояние външния свят, сякаш пипалата му щяха да изцедят живота й, ако го допуснеше прекалено близо. Знаеше само, че началото бе във времена, които не помнеше.
Да, тя имаше собствената си сила. Тя беше най-старата, й приятелка, оръжието зад усмивката, с която се изправяше срещу света.
Не беше ли празнотата в нея не по-малко ужасна от онази у Ерик? Не беше ли и тя сбъркан човек като него? И дали това не бе истинската причина за копнежа и срама, които изпита пред Тина Мерил в скромния й дом в Долината?
Да, така беше. Това беше и пружината на гнева, който избухваше сега в нея и я подтикваше към все по-голяма скорост при бягството й в нощта.
Кое беше истинско? Любовта й? Чуждите образи на личността й, пъхната в кожата на Лиан, плъзнали по света като икони на някаква нездрава религия? Празните очи на мъжа в леглото, обграден от двамата си компаньони?
Какво друго беше истинско? Животът в Ричланд с фалшивото му лустро на общоамерикански аристократизъм? Тихите измислени разкази на Хари Хавиланд за миналото? Собственото й замаяно въодушевление, когато разбра, че може да се реализира като актриса във фалшивата плът на несъществуващи хора?
Нищо от това не е истинско, реши тя. А най-малко самата тя. Вярвайки единствено на себе си, отдавна бе загубила някъде във времето истинската си същност. Изцяло съсредоточена в бъдещето, сложила капаци на очите си, хипнотизирана от работата, успеха и отмъщението, беше загубила представа за света. Никога не е била цялостна, никога не е била истинска и нямаше да бъде.
Внезапно бързият полет на пътя, податлив като уплашен заек под колелата, утешително засенчи всичко останало, краткотраен и несъществен. Фаровете с лудешка ярост осветяваха нощта, за да й позволят да погълне света зад себе си — тъмен и триумфиращ.
Междувременно блясъкът на загубени илюзии, които досега беше съхранявала, започна да осветява сенчестите цели, към които се стремеше, нещата, на които вярваше, че може да се облегне.
Колкото по-бързо, толкова по-добре, размишляваше тя с любопитно безразличие. Колкото по-бързо, толкова по-нереално. Нека въртящата се планета засили скоростта си и изхвърли своите създания в спокойната бездна…
Без да знае защо, зави рязко, със скърцащи гуми, към Бенедикт Каньон Драйв и се стрелна нагоре го хълмовете. Тук уличките се кръстосваха и колелата отново направиха неочакван завой. Озова се на стръмна, населена улица с много завои.
Чу паническото бибипкане на клаксон, видя фарове, които се кръстосаха с нейните, и покрай нея изрева кола. Спусна се надолу по хълма и най-сетне разбра къде отива.
Неосветената къща на Деймън Райс внезапно изникна пред очите й. Беше празна. Той не беше вкъщи, а в пустинята или в някоя отдалечена кръчма. Усмихна се, като разбра, че търси убежище, лишено от живот.
Подобно на образ на екрана пред нея се появи табелка «СЛЯПА УЛИЦА», дървена бариера и дърветата, които я мамеха към дерето отвъд.
Писъкът на спирачките беше немощен, педалът — безсилен под сандала й. Разумът й се върна със закъснение и загуби битката с гнева, който я беше завладял. Ужасена, Ани се опита да овладее колата.
Усети удар, пукот на счупени дървета и пленителното усещане за падане и забрава. След това видя сплескан, огънат метал и в колата нахлу внезапна остра миризма, неприятна като соления дъх на тъмна блатна вода, която покрива потъваща човешка уста и я затваря завинаги.
Твърде късно се сети за детето.

 

XXX

 

В девет и половина зазвъня личният телефон на Хармън Кърт. Той вдигна слушалката, сам в светилището си.
— Да?
— На телефона е Дъгас.
— Благодаря, че се обадихте. Имате ли нещо за мен?
— Мисля, че да. Както ви докладвах преди, жената, известна като Алис Хавиланд, се е върнала към предишния си начин на живот, след като е избягала от Хари Хавиланд заедно с почти всичките му пари. Изоставила е дъщеря му, за която има съмнение, че е незаконна, тъй като е родена около месец по-рано от нормалното. Не можах да открия точно коя е тази Алис Хавиланд, нито откъде се е появила. Това е неприятната новина. Но съм напълно сигурен, че не е умряла, както е твърдял Хари. Имам доказателство, че е била жива поне осем или девет години, след като го е напуснала.
Кърт не каза нищо.
— Но положението е извънредно объркано — продължи Уоли. — Известно време, след като Алис е избягала от Хари, се е появила в Кливланд е едно бебе. Момиченце. Успях да се добера до снимка на майката и дъщерята, направена няколко години по-късно. Детето със сигурност е нейно. Приликата е красноречива.
— Господин Дъгас… — В гласа на Кърт прозвуча нетърпение.
— Нека да довърша. Тук трябва да използваме същата логика. Разумният ход на Алис след трудностите, с които се е сблъскала в Ричланд, е бил да се отърве от Ани и Хари едновременно. За какво й е дете, което пречи на начина й на живот? В края на краищата бракът й е бил един експеримент. Но тогава, за най-голяма изненада, тя изниква с друго момиченце, което през следващите години жестоко тормози, но никога не изпуска от очи. Защо не е махнала това второ дете, не го е дала за осиновяване или не го е оставила пред нечия врата? Това са очевидните начини, по които би постъпила жена от нейния тип. Там е въпросът.
Настъпи мълчание. Вроденото чувство на Кърт към интересния разказ се беше пробудило.
— Не би могло да бъде само за да накаже момичето — продължи Уоли. — За какво е трябвало да я наказва? Алис наистина е превърнала живота й в ад — принуждавала я е да се занимава с детска порнография и проституция, разрешавала е на собствените си приятели да я имат когато пожелаят, биела я като опитна садистка, но смятам, че зад всичко това е имало причина. А зад причината задължително стои някой. Някой зад детето, така да се каже. Следвате ли мисълта ми?
— Продължавайте — изкомандва безцеремонно Кърт.
— Засега не успявам да се добера до кръвната група на детето. Когато го направя, може да се окаже полезно. Бях се съсредоточил върху фактора време. Сводникът на Алис в Кливланд е бил дълбоко вярващ и е настоял детето да бъде кръстено. Тогава е било на около два месеца. Кръщението се е извършило през септември 1948 година, което значи, че е родено през юни или юли. Наложи се да се върна в Ричланд да проверя още някои неща. Не беше лесно, но успях да хвърля поглед върху банковата информация за общата сметка на Алис и Хари по време на брака им. Документите показват, че Алис е изчезнала, като е опразнила общата сметка и банковата касетка на трети ноември 1947 година. Прекарала е известно време в Болтимор, а следващото лято се е появила в Кливланд с дете на ръце.
— Даваше по същество, господин Дъгас.
— Стигам дотам. Въпросните дати в началото ме подведоха. Реших, че това второ дете — Хъни, Типи или Крис, както са я наричали тогава, е било заченато, след като Алис е напуснала Хари. Вероятно в Болтимор. Неволна малка грешка при връщането в занаята. Естествено, ако случаят е такъв, това дете не ви интересува. Но представете си, че е заченато, преди Алис да зареже Хари. Представете си, че и то е дъщеря на Хари. Това значи, че след като е напуснала и ограбила Хари, Алис е имала възможност да го нарани още повече, като запази второто дете и го малтретира колкото е могла.
Млъкна, за да даде време на Кърт да осмисли думите му.
— Разбирате ли — продължи той, — за да извърши това, тя трябва да е притежавала префинена жестокост. Най-напред е изоставила Ани, първата дъщеря, на неговите грижи и така го е унизила публично. Знаела е, че преждевременното й раждане е всеизвестно в Ричланд. И изведнъж е разбрала, може би, след като е избягала, че носи второ дете. Може бременността да не е била предвидена. Във всеки случай тя решава да износи детето и да му даде живот, за да го съсипе и унищожи.
— Как изглежда второто момиче? — заинтересува се Кърт.
— Руса. Много красива. Нямам информация за нея след осемгодишната й възраст, но в семейство Хавиланд има много руси хора. А и Алис е била руса.
— Този начин за отмъщение спрямо господин Хавиланд изглежда извънредно ненормален — скептично заяви Кърт.
— Говорим за една напълно ненормална жена — отвърна Уоли. — Начинът, по който Алис се е отнасяла към втората си дъщеря, безспорно е извратен, но точно така се е отнасяла и към собствения си живот. Изборът на сводници и приятели, пропиляването на способностите й… По природа е била необикновено амбициозна, а толкова години е живяла като евтина проститутка. Допреди да видя банковите документи ми се струваше, че след като го е напуснала, се е мъчела да се разтовари от нещо. Но не можах да разбера защо е запазила детето. Сега мисля, че знам. Фактът, че го е родила, е ключът към загадката. Дъщеря й е била причината да води такъв начин на живот. Всичко е било заради нея — евтините сводници, мизерията, порнографията, всичко.
Кърт се изкашля.
— Какво искате да ми кажете, господин Дъгас?
— Ако нещата са такива, каквито ми се струват, искам да ви кажа, че Ани Хавиланд има сестра.
Настъпи пауза.
— Сестра — завърши Кърт вместо него, — която е израснала като дете-проститутка при ненормална, подлагаща я на насилие майка. И която в този момент може би живее някъде.
И двамата замълчаха, за да обмислят нещата.
Уоли пресмяташе вероятността предположенията му да са истина. Знаеше, че Кърт преценява стратегията и подбира оръжия.
Когато думите най-сетне прозвучаха в слушалката, не го изненадаха.
— Открийте я.

 

Трета книга
Нещо шокиращо

 

I

 

«Лос Анджелис Таймс», 11 декември 1970 година
«Актрисата Ани Хавиланд, добила широка известност с ролята си в последния филм на Деймън Райс «Среднощен час» снощи пострада сериозно при катастрофа с кола в каньона, разположен само на една пряка от дома на Райс в Холивуд Хилс.
Служители от полицейския участък на Бевърли Хилс са заявили пред журналисти, че колата на госпожица Хавиланд е прелетяла през бариерата и е паднала в дълбоко дере в дъното на сляпата улица. В къщата на господин Райс нямало никой по време на злополуката.
Говорители на Университетската болница на Лос Анджелис описват състоянието й като критично. Рано тази сутрин е била подложена на коремна операция, резултатите от която още не са оповестени. Говори се, че има рани по лицето, врата и гръбначния стълб, както и много счупени кости.
Полицаи, които са били на местопроизшествието, твърдят, че госпожица Хавиланд не е била с предпазен колан.»

 

Госпожа Ралф Сондърборг сгъна вестника и го остави на масата. Ограденото с каре съобщение за Ани Хавиланд беше на първа страница. Продължи да го гледа, когато се усмихна на съпруга си.
Тази сутрин Ралф беше в добро настроение. Предстоеше му седмичното посещение в клуба, където го очакваше масаж и ревматична игра на скуош с осемдесетгодишен приятел.
Тя непрекъснато демонстрираше неодобрението си към спортните занимания на Ралф, защото не влияели добре на слабото му сърце, но всъщност пет пари не даваше какво той прави с черупката, представляваща тялото му.
Във всеки случай днес той се чувстваше добре. Тя също.
С кариерата на Ани Хавиланд беше свършено.
Госпожа Сондърборг обичаше катастрофите. Наслаждаваше се на чувството, че се случват всеки ден и навсякъде и особено на хора, от които се интересуваше. Действаха й ободрително и бяха неизчерпаем източник на радост. Светът бе жестоко място.
Какво ли бяха направили, за да подтикнат малката Ани да се втурне към дерето? Дали не беше несекващата вулгарна реклама?
Не. Госпожа Сондърборг имаше вътрешното усещане, че не е това. Колективната жестокост не беше достатъчна да прекърши една Хавиланд. Беше прекалено твърдоглава, прекалено отдадена на бъдещето си.
Трябва да е било нещо друго. Нещо по-близко до личността й, намерило път към скрита слабост, за която външният свят не подозираше.
Е, добре. Госпожа Сондърборг беше предвидила една изненада за Ани Хавиланд, може би през следващата пролет, но катастрофата промени плановете й. Налагаше се да обмисли всичко отначало.
Насочи вниманието си към съпруга. Тънкото й чувство за ирония, за връзка и съзвучие на нещата й подсказа да избере точно този ден да натрие носа на оня хлапак Кийтинг. Седмици наред беше подготвяла Ралф за това и сега моментът бе назрял.
— Скъпи — започна тя. — Мислих си за онези неща, които ми беше казал за Ръс. — Умишлено използва малкото му име.
Съпругът й се изчерви. Остави на масата «Уол Стрийт Джърнал» и сърдито я погледна.
— Опасявам се, че беше прав — продължи тя, като усети яда му. — В крайна сметка ми се струва, че не заслужава доверие. Да се разведе по такъв начин с жена си, с три малки деца…
— Не е там работата — изфъфли Ралф. Настроението му бе помръкнало. — Обясних ти, че това няма значение. Личният живот на хората не е моя работа.
Беше започнала да го обработва преди месеци, малко преди развода на Кийтинг. Довери му деликатния факт, че Ръс е направил бегъл опит да я ухажва, когато бяха останали за малко сами по време на вечерята, на която Кийтинг ги беше поканил в малката си къща.
Ралф поиска да го уволни веднага, но тя го защити, като обвини себе си в прекалена чувствителност, и заяви, че епизодът вероятно бил невинен. Заклейми се, че е изтълкувала погрешно агресивното му поведение, вероятно предизвикано от няколкото чашки в повече.
В себе си бе решила да остави Кийтинг известно време да се пържи на огъня.
Предупреди го за гнева на Ралф. Каза му, че една нейна приятелка, голяма клюкарка, ги видяла в колата му и разбудила подозренията на Ралф.
Накара Ръс да й обещае да не се защитава направо пред Ралф. Увери го, че тя ще се справи с него.
Но през следващите седмици се престори на много разтревожена. Сподели с Ръс, че разводът му направил Ралф още по-подозрителен — смятал го за безотговорен и разюздан. Ралф имал много ограничени възгледи за секса и бил склонен да не поверява на Ръс вицепрезидентското място, повишение, за която тя работила дълго и упорито.
В същото време вкъщи все повече подклаждаше негодуванието на Ралф, така че отношението му към Ръс в банката наистина стана хладно и заплашително.
Продължи да играе съвършено ролята на Яго, като увещаваше Ралф да не бъде прекалено суров и прибързан в преценките си, и същевременно непрекъснато му намекваше, че Ръс е нахален млад сваляч, който изгаря от желание да бръкне в скъпите й копринени гащички.
По природа Ралф беше прекалено тъп и флегматичен, за да се поддаде лесно на ревността, но тя успяваше да го улучи по болните места, накара го да получи алергия от Ръс. Застрашеният млад мъж запази работата си единствено благодарение на нейните усилия. Потънал в грижите си, той се вкопчи в нея, защото трябваше да плаща издръжка на жена си и децата и живееше в евтино апартаментче в града. Затова чакаше госпожа Сондърборг да го избави и вярваше, че тя е на косъм от развода си с Ралф, брака с Ръс и щастливия живот след това.
Така че моментът за удара бе настъпил.
— Като се замисля — рече тя на съпруга си, — все повече се убеждавам, че ти беше прав, скъпи. Опасявам се, че Ръс наистина е имал предвид нещо нередно. След онзи случай държанието му е… непристойно. Неприятно ми е да го призная, след като толкова време го защитавах. Твоето усещане беше правилно от самото начало.
Ралф засия от облекчение. Толкова се гордееше с нея! Тя беше най-близкият му съветник, единственият човек, на чиито преценки вярваше безрезервно. А сега му доказваше, че през цялото време е бил прав. Оня младеж Кийтинг беше нехранимайко и жиголо, убеден, че с хубавата си външност може да завладее света. Е, нямаше да успее да пропълзи до върха на Първа национална. Очевидно беше лабилен егоцентрик. Разводът му го доказваше.
— Ще се погрижа за това още в понеделник сутринта — твърдо заяви той. — Понеделник ще е последният му работен ден.
— Сигурен ли си, мили? — с тихичко гласче попита тя, сякаш ужасена от силната ръка, с която той управляваше.
— Решил съм. Не затормозявай повече главичката си с този въпрос. Достатъчно време се прави на адвокат на дявола. В края на краищата той се е опитвал да се възползва от теб.
— Щом е така… — съгласи се послушно тя.
Докато говореше, погледна надолу към заглавието за Ани Хавиланд. Представи си смазаното лице под бинтовете в болницата. Болката… Момичето беше безпомощен инвалид, обезобразено, на крачка от смъртта.
Усмихна се на съпруга си с грейнали очи.
— Скъпи, защо довечера не си направим една интимна вечеря? Само двамата. Напоследък ми липсваш. Толкова много работиш…
Старото лице отново засия. Ралф Сондърборг беше възхитен. Не само щеше да прекара почивния си ден в клуба и да премахне Кийтинг, който му беше трън в очите, но и тази вечер го чакаше една от редките срещи с жена му, които го караха да се чувства истински мъж. Неуловимите искрици в очите й не оставяха никакво съмнение.
Зад тези искрици госпожа Сондърборг изпитваше презрение. Довечера щеше да подхвърли нещичко на Ралф, за да го направи щастлив. Беше нищо в сравнение с удоволствието, че напълно е съсипала Кийтинг.
Играта беше забавна. Ето сега мишката бе мъртва, а котката — уморена от лова. Време бе за кратка почивка.
След това щеше да се огледа за нещо свежо.
Сети се отново за Ани Хавиланд. Разбира се, с момичето беше свършено. Дребният номер, който госпожа Сондърборг бе замислила за нея — толкова прост и ефектен, вече беше излишен.
Може би.

 

Хармън Кърт научи новината от секретарката си, която поддържаше телефонна връзка с болницата.
— Много ли е зле? — попита той.
— По-зле, отколкото казват — отвърна тя. — Големият въпрос са шийните прешлени. В безсъзнание е и не могат да разберат със сигурност дали е парализирана. Има и много тежки увреждания на лицето. Счупена челюст, разбит нос и нарязано чело. Веднага са направили пластична операция, но са нужни още няколко.
— Как стои въпросът със застраховката?
— Застрахована е. Още е в договорни отношения с нас. Но тъй като в момента не снима, няма право да ни предяви иск.
— Благодаря. — Кърт затвори телефона.
Седеше неподвижен. Писалката му чертаеше дребни кръстчета по отворения тефтер. Колелцата в мозъка му гладко се движеха.
Знаеше, че проблемът му може би е решен от автомобилната катастрофа.
При тази мисъл усети кратък изблик на съжаление, че изящната чувствена Ани Хавиланд, обезсмъртена в «Среднощен час», най-вероятно вече не съществува. След намесата на пластичната хирургия лицата не са същите.
Ангел на секса.
Кърт се усмихна. Можеше да прибере кучетата, които беше пуснал по дирите й.
Но веднага смръщи чело. Знаеше, че човек никога не може да е достатъчно предпазлив. Кариерата му се крепеше на тази максима.
Изпълнението й във филма на Райс се бе запечатало в паметта му. Трябваше да се опасява и от таланта й.
Сети се за начина, по който се бе ръкувала с него на приема в «Интърнашънъл» — с лишени от всякакви чувства очи и непринудена усмивка, сякаш го виждаше за първи път.
Желязната воля в тези очи и омразата не останаха скрити от Кърт. Комбинирани с талант, представляваха арсенал, който можеше да надживее загубата на външността.
По-добре да не връща Дъгас от пътя. Нека продължи да работи.
Нещо подсказваше на Кърт, че трябва да мине много време, за да се справи с това момиче.

 

Деймън Райс бе потънал в дълбок пиянски сън в една кръчма в мексиканския курорт Куернавака, когато някакво момче му донесе съобщение от Кончата, която единствена знаеше къде да го намери по всяко време.
— Senor — рече момчето и задърпа ръкава на неподвижния мъж. — Имате телеграма. Много важна. Por favor, senor.
Наложи се да прибегнат до комбинираните усилия на бармана, момчето и съседния бръснар, за да върнат Райс към живот.
Когато дойде на себе си, той прочете телеграмата, изпрати момчето за вестник и осъзна какво се е случило.
През пристъпите на махмурлука усети внезапен безсилен гняв.
Шейн, помисли той. Ти, мръсно животно…
Трябваше да се очаква подобно нещо.
Но защо да вини Ерик Шейн? Той не беше виновен, че е това, което беше.
По-добре да обвинява ония путки от «Интърнашънъл», подели публичната кампания за окалване на Ани и филма му. Разбира се, това му беше донесло пари, на тях, естествено — също, но вероятно до голяма степен бе причина за инцидента.
Въпреки това обвиняваше най-вече себе си.
Трийсет и пет години бе живял сам. Изцяло беше загубил навика да е нужен някому. Беше изградил живота си като писател и алкохолик, давайки на хората да разберат, че смята за свое вродено право да разчита на тях за снизхождение и помощ, без да се смята задължен да им отвръща със същото.
А сега Ани лежеше на смъртно легло.
Нямаше съмнение, че е отивала при него.
Знаеше това дере. Може би последното нещо, което беше видяла, преди да падне в него, е била тъмната празна къща.
Потънал в анонимност след «Среднощен час», той бе мислил само за себе си и за болезнения интервал, преди да го осени вдъхновението за следващото му произведение.
Беше я оставил да се справя сама, без дори да помисли, че целият град се опитва да я разкъса.
А тя се нуждаеше от него и помощта му. Ако не беше той, можеше да е жива и здрава.
— Фелипе — извика той на бармана, — изправи ме на крака. Помогни ми да отида до телефона.
След десет минути беше в хотела и опаковаше единствената чанта, с която пътуваше, за да хване първия полет за Лос Анджелис.
Скапан пияница, мислеше той. Скапан, безполезен пияница. Боже, запази я поне докато я видя.
Пръстите му трепереха. Стомахът го болеше. Главата му се цепеше. Светът никога не бе изглеждал толкова потънал в махмурлук.
Скапан пияница.

 

II

 

Надолу, надолу, надолу.
Стълбището насмешливо се разстилаше пред нея, разгъваше се като хармоника, докато тя тичаше надолу. Краката й се движеха като в гъста вода.
Най-сетне се озова в миришещата на лошо дневна и задърпа ръката на баща си, като безпомощно се мъчеше да го събуди. Той никога нямаше да стане и тя го знаеше. Беше някакъв непознат.
Започна да тегли ръцете на малкото момиче, теглеше ги, макар вече да знаеше, че това я обрича на смърт.
И, разбира се, малкото момиче отвори очи и огънят бликна от тях. Ани се опита да се освободи, но крехките ръце я стискаха все по-крепко и изсмукваха силите й, приковаваха я като с отвратително лепило, някакъв димящ катран.
А пламъците бавно облизаха краката й и плъзнаха нагоре по нощницата, докато около нея започнаха да падат парчета от къщата, а трясъкът им иронично заглушаваше писъците й.
Малкото момиче се усмихваше и притегляше Ани все по-близо и по-близо.
Най-сетне всичко свърши. Горещите езици на пламъците изчезнаха заедно с гадните миризми и зловещата малка убийца.
Но с изчезването си те оставиха тъмно петно, което внезапно се превърна в чиста болка, толкова ужасяваща, че скимтенето на Ани се превърна в безпомощно трепкане на гърлото.
Очите й внезапно се отвориха. Разбра, че лицето й е покрито с тясна, задушаваща я маска. Когато се опита да помръдне ръце и да я махне, усети, че са обездвижени от стегнати шини.
Устата й бе зашита с тел, нито чудно, че писъкът бе угаснал в гърлото й. В носа й имаше тръбичка. Не можеше да помръдне глава, защото беше здраво стегната от шина, която сякаш провикваше в черепа й.
И краката й бяха обездвижени, въпреки че бяха отвъд полезрението й. Плътната прегръдка на нещо — бинтове, гипс? — й подсказа, че вероятно са гипсирани.
Тези впечатления, заедно със системата, закачена на стойка до нея, идваха на проблясъци, заливани отвъдните на болката, толкова непосредствена, че не можеше да събере нито силите, нито волята си да ги осъзнае.
Нека умра. Божичко, нека умра.
Това бе най-логичната мисъл, която можа да оформи, и най-сърдечната й молба.
Но хората около нея чуха само гърлено скимтене.
Защото наоколо имаше хора. Гласовете им долитаха като напористо ехо, размивано от разлюления океан на болката.
— Всичко е наред — извика една сестра в ухото на Ани. — Докторът идва. Ще се оправите. Само не се тревожете.
Почти веднага към женския глас се присъедини мъжки. Чу го да я успокоява, увещава я да се опитва да разпита. Но нищо не можеше да се сравни с комбинираната сила на болката и отчаянието.
— В такъв случай ще минем на морфин… четвърт гран… Да, има ужасни болки…
Отдъхна си, че вече не разговарят с нея. Гласовете бяха делови, но разтревожени.
Ани усети, че някъде в невидимата част на ръката й се забива игла. Бодването изглеждаше смешно незначително. За миг гласовете зазвучаха по-ясно и веднага безкрайно се отдалечиха.
В нея набъбна огромна мека вълна на безчувственост, която помиташе всичко по пътя си и свеждаше света до апатичен хоризонт отвъд и под нея. Заедно с това започнаха да й се привиждат ужасни гледки, странни същества, жестоки съдби, гноящи рани, плът, разпадаща се на парчета. Но й беше безразлично.
Болката не премина, а се сви в едро ъгълче на кошмара и остана там, като й се надсмиваше с постоянството си. И тогава за първи път разбра къде са центровете й. Коремът и лицето. От тях се разпростираха пипала, които подхранваха болката в гръбнака, врата, ханша, дясното рамо и ръка, левия крак.
— Госпожице Хавиланд, аз съм доктор Рийд — прозвуча отново мъжкият глас. Лицето на очилатия млад лекар заплува точно пред очите й. — Аз съм хирургът, който се погрижи за вас тази сутрин. Намирате се в Университетската болница на Лос Анджелис. Знаете ли защо сте тук? Помните ли какво ви се случи?
Опита се да поклати глава, но веднага една ръка се присегна и я задържа.
— Не, госпожице Хавиланд. Не се опитвайте да движите главата си. Това е много важно. Обездвижена е от специална шина, защото сме загрижени за евентуални наранявания на врата. Бих искал да мигнете веднъж за «да» и два пъти за «не». Добре ли ме чувате?
Ани мигна. Когато го направи, за миг й се мярна черната блатна вода, която сякаш се затваряше над нея секунда след като бариерата бе разбита от колата й.
«СЛЯПА УЛИЦА» гласеше знакът.
— Претърпяхте автомобилна катастрофа, госпожице Хавиланд. Помните ли?
Мигна с безразличие.
— Това беше преди трийсет и шест часа — продължи докторът. — Оттогава претърпяхте операция за изваждане на спукания далак и прекратяване на вътрешния кръвоизлив. Това обяснява болката в стомаха. Челюстта ви е зашита с жица, защото сте я счупили, когато сте ударили главата си в стъклото на колата. На лицето имате специална маска, която ни помага да оправим нарязаното ви лице. Системата в ръката и тръбичката в носа са нужни да поддържаме състоянието ви стабилно и да ви храним, но скоро ще ги махнем. Разбрахте ли ме дотук?
Клепачите й трепнаха и се затвориха, след това с усилие се отлепиха.
— Ханшът, левият крак и дясното ви рамо са в специални шини, които ще ни позволят да ги задържим неподвижни, докато сте в състояние да понесете ортопедична операция за счупванията. Същото се отнася и за гръбначния ви стълб. Бинтована сте от главата до петите, но ще се оправите. Сега най-важното е да ви задържим абсолютно неподвижна, докато изрично не ви помолим да раздвижите една или друга част от тялото си. Знам, че е неудобно, но е много, много важно. Разбирате ли ме?
Отчаянието зад бавното премигване остана видимо само за нея.
— Добре — продължи той. — Бих искал, ако желаете, да направите нещо за мен. Ще докосна десния ви крак и бих искал да помръднете пръстите си…
Поздрави я, когато успя да мръдне пръстите на краката и ръцете в съответствие с простичките му указания. След това започна да я разпитва за центровете на болката. Объркана, мигваше за «да» почти на всичките му въпроси, но й беше невъзможно да му каже, че болката е навсякъде, навсякъде…
Беше започнала да се отдалечава от него към мрачния хоризонт на опиата, когато нещо внезапно я върна обратно. От устата й се откъсна една дума, сподавена от еластичната маска и зашитите челюсти, но все пак разбираема, защото знаеше, че е в ума и на доктора.
— Бебето…
Почувства, че взема ръката й. Поклати глава.
— Ще имате други деца, госпожице Хавиланд. Постарайте се мисълта за бебето да не ви потиска много. Важното е, че ще излезете от тежкото си състояние. Не открихме трайни увреждания на детеродната ви система. Искам да се съсредоточите върху това как да ни помагате да ви оправим. Ще го направите ли заради мен?
Чернилката се върна като балсам и напълно обви гласа му. Лекарството сякаш разбираше отчаянието й и се мъчеше да го разпростре върху цялото тяло. Подозираше, че докторът лъже, че ще се оправи. Тази мисъл й достави удоволствие. Светът беше място, което би напуснала с удоволствие.
Вече беше заприличала на мумия, на гузен призрак, наказан за лекомислието си с вечно мълчание, неподвижност и болка. Системата на стойката до леглото й можеше да е пълна и с балсамираща течност.
— Бебето… — Чу ехото на собствените си разпадащи се, неразбираеми надежди.
След това се хвърли в дълбините на гаденето, което я понесе към съня.

 

III

 

Когато се събуди, стаята беше потънала в сянка. Разбра, че е ден по ивиците светлина, процеждащи се през щорите на тавана. Бяха едва видими, но я пронизаха като нож.
Застена още преди да започне да мисли. Представи си, че някъде до нея трябва да има копче за повикване, но с шинираната си глава не можеше да се обърне да го потърси. Интензивността на болката в лицето и стомаха замъгляваше опитите й да мисли.
В полезрението й се появи мъжка ръка с дълги, пожълтели от тютюна пръсти, протегна се към копчето и го натисна. После сложи подвижния модул в ръката й.
Вдигна очи и видя Деймън Райс, надвесен над нея. Сините му очи грееха.
— Ето го, хубавице. Дръж го здраво. Ще ти потрябва.
Познатият дрезгав глас беше като безсилна ласка в разгара на корабокрушение.
Реши, че възпитанието я задължава да се усмихне, но маската правеше подобен поздрав невъзможен. Само очите изразиха благодарността й.
Опита се да каже «здравей», но той поклати глава.
— Тихо, малката. Не се опитвай да говориш. Не се опитвай да се движиш. Хирурзите са те омотали и цялата си в шини и гипсове. Чакат те трудни времена, но ще се оправиш.
Пристигна сестрата, последвана от хирурга:
— Имате ли нужда от лекарство? — попита докторът и бързо премести поглед от изтерзаните очи на Ани към монитора, поставен някъде зад системата.
Има ли балонът нужда от въздух? — помисли тъпо тя.
— Разбира се, че има нужда от лекарство! — чу хриптенето на Деймън Райс. — Знаете колко време мина, откак й дадохте последния път. За бога, човече, не я карайте да ви отговаря. Просто й дайте лекарството, и то по-бързо!
Усети ръката му да стиска здраво нейната, докато лекарят приготвяше спринцовката.
— Тихо, малката. Не се тревожи. Аз съм тук. — Гласът на Деймън беше благ, но докоснат от неугасналия гняв към хирурга.
Това събуждане беше не по-малко болезнено от предишното, но някак по-поносимо, защото й беше познато. Ани чувстваше пронизващата болка, която се разпространяваше по ръцете и краката към горната част на гръбнака и обратно. Нетърпимата болка в стомаха се прибавяше към оловната тежест на безнадеждността.
Разбра с ужас, че е счупена горната й челюст, и се зачуди дали зъбите й бяха здрави. Чудовищната маска на лицето приличаше на демонска лапа върху кожата й. Не усещаше катетрите в себе си, но тръбичката в носа определено й пречеше.
Биха й нова инжекция и за кой ли път я налегнаха злокобни видения. Лекарството беше почти толкова кошмарно, колкото болката, която приглушаваше. Внезапен проблясък й подсказа, че това е логично. Само адът може да съперничи на ада.
Очите й гледаха безпомощно Деймън Райс, който търпеливо се взираше в нея.
— Не се тревожи — каза той. — Държа докторите под око. Вече не си в списъка на пациентите в критично състояние и започваш да укрепваш. Претърпяла си коремна операция, но всичките ти органи функционират нормално. Оправили са счупваният и гърбът ти е опериран, но още не са свършили. Днес следобед ортопедът отново ще дойде. Ще стоя при теб през цялото време.
Едва успя да мигне за благодарност. Откога ли е тук? — попита се тя.
Нещо в усмивката му й подсказа, че знае тайната й.
— Загубих… — Гласът й бе дрезгав, устните едва се движеха.
— Знам, хубавице. Знам.
Погледът в очите му излъчваше нежност, на каквато не предполагаше, че е способен.
— Събери сили да преживееш тази бъркотия колкото може по-търпеливо. Бъдещето ти е като отворена книга. Ще имаш толкова деца, колкото поискаш. Засега стига. Помни, че няма да мръдна оттук. Ако си съгласна, мигни един път.
Вместо отговор тя затвори очи и заспа.

 

IV

 

Нито умореният, погълнат от Ани Деймън Райс, нито смазаното момиче на леглото забелязаха, че в безликата поредица от лекари, сестри и санитарки, които се изнизваха покрай картона й, се появи едно лице извън болницата.
Маскировката беше лесна — бяла лекарска престилка, табелка с име, стетоскоп.
Уоли Дъгас беше прониквал няколко пъти в болници да търси досиета на заболявания или контакти с изолирани пациенти. Мерките за сигурност бяха хлабави, рутината се съсредоточаваше повече върху грижата за пациентите, отколкото върху отстраняването на нежеланите посетители. Когато имаше спешен случай, повечето служебни стаи бяха празни. С малко предпазливост винаги можеше да се добере до това, което търсеше.
Този път Уоли отиде право в стаята, където беше преместена Ани Хавиланд след прекараната седмица в интензивното. Както предполагаше, дежурните сестри държаха при себе си болничния й картон.
Направи си труда да поздрави пациентката с тих глас и да премери пулса й. Очите й бяха отворени, втренчени в празното пространство. Не даде признаци, че забелязва посещението му. Беше късно през нощта и вероятно бе упоена.
За първи път я гледаше на живо. Беше очевидно, че никога няма да види оригиналната Ани Хавиланд. Беше изчезнала завинаги. Маската на лицето не оставяше място за съмнение.
Картонът й му разказа останалото — сърцераздирателна история. Счупени и изместени вратни прешлени, счупени ребра, бедрото и ханшът — гипсирани, счупване и изместване на дясното рамо, счупена дясна ключица. Контузия на бъбреците, разкъсан далак, силен вътрешен кръвоизлив през първата нощ.
И най-лошото — счупена горна челюст, тежки срязвания на челото и по-голямата част от лицето. Трябваше да положат огромен труд да я превърнат в човешко същество и в никакъв случай нямаше да се получи копие на покрития с печална слава «ангел на секса», открит от Деймън Райс.
Уоли погледна от гипса към шините, обездвижващи главата й, и към тежестите на десния лакът и левия крак. Прелисти картона и прегледа лекарствата, които й даваха. Морфин, петнайсет милиграма на всеки четири часа.
Божичко, помисли той, ще се пристрасти.
Според картона острите болки в корема бяха затихнали малко след първата операция, но болката от счупванията оставаше значителна. Още по-недосегаема бе болката от счупените и размътени вратни прешлена. Не можеха да извършат операция, защото се опасяваха от прекъсване или налягане върху гръбначния мозък. Налагаше се хирургическата намеса при гръбначния стълб да изчака няколко месеца.
Уоли се върна на първата страница, защото паметта му сигнализира за нещо, изплъзнало се от внимателния му поглед.
Била е бременна. И бе загубила детето.
Уоли заобмисля положението. Лично беше разгледал мястото на катастрофата и разговаря с някои познати от полицейския участък в Бевърли Хилс. Според тях не е била пияна, когато бе изгубила контрол над колата. Но е била без предпазен колан.
Полицията смяташе, че е била обзета от силни емоции. Намерението й би могло да бъде самоубийство. Беше натиснала спирачките, но твърде късно. Никой не знаеше за какво е мислила тогава.
Уоли погледна от картона към заспалия мъж на стола до прозореца. Позна Деймън Райс. Лесно беше да се разбере защо е тук сега, след като не си е бил у дома онази нощ.
Уоли сумира всичко, което знаеше за момичето. Натискът на рекламната кампания, поставила началото на скандалната слава на «Среднощен час», сигурно беше превърнал живота й в кошмар. В края на краищата тя беше начинаеща, а в лицето на Хармън Кърт бе намерила най-съвършения враг, с който би могла да се сдобие една млада актриса.
Но Уоли се досещаше, че и най-лошото, което можеше да й стори Хармън Кърт, не би могло да я подтикне към това. Беше прекалено издръжлива.
Само любовта би я накарала да го извърши.
Любовта и мисълта, че е бременна…
Уоли беше убеден, че Шейн е отговорен до голяма степен за случилото се. Беше близка с него, без съмнение той бе бащата на мъртвия зародиш. Това можеше да се удостовери чрез дискретно проучване.
Уоли познаваше сексуалните навици на Шейн благодарение на разследване, проведено преди няколко години, което имаше косвено отношение и към самия него.
Дали Шейн не я беше отблъснал? Дали не бе отказал да признае детето? Дали не я беше обвинил, че е забременяла?
С течение на времето Уоли можеше да научи и това. Един поглед върху мумията пред него беше достатъчен да го убеди, че работата не е бърза.
Когато затвори картона, забеляза кръвната й група. АБ отрицателна. На универсален кръводарител. Не беше новина за него, беше я виждал на акта й за раждане в Ричланд.
Докато връщаше картона на мястото му, Уоли се замисли за изгубената сестра. Някой ден щеше да установи и нейната кръвна група.
И тогава щеше да бъде във водеща позиция. Може би.
Погледна за последен път трогателната фигура в леглото. Странно, но в известен смисъл той я познаваше по-добре, отколкото се познаваше тя самата. Можеше да види участието на наследствеността при оформянето на характера й от страна на самотния упорит баща и хищната майка-актриса. Ани беше чудесна актриса, амбициозен човек и упорито преследваше целите си. Да, носеше по нещо и от двамата. И нещо от сестра си.
Беше се изкачила с нокти и зъби до върха на най-опасната планина в света за рекордно кратко време, като бе заобиколила най-смъртоносните пречки по пътя си, за да се хвърли с колата в едно дере.
И все пак някъде по средата на това сложно уравнение тя се бе разделила с предците си и се бе превърнала в Ани Хавиланд. Това бе вечната тайна, която караше Уоли да бъде детектив. По пътя към съдба, която щеше да е само нейна, бе стигнала до болничното легло. Дали бе подозирала, че пътят й ще я доведе дотук?
Не, тъжно размишляваше Уоли. Човек научава подобни неща със секунда закъснение.

 

V

 

През следващите дни Ани започна да забелязва хората й предметите около себе си. Научи какво значи да си почти критичен случай в претоварена болница и най-вече вникна в тънкостите на лечението на хроничната болка.
Металните щипци по черепа бяха заменени с шина за главата и врата, но тежестите оставаха прикрепени към костите й. Сестрите идваха на всеки няколко часа да промиват местата, на които бяха прихванати, с кислородна вода и течни антибиотици — леко щипеща процедура, която при съществуващите обстоятелства минаваше почти незабелязана.
Тръбичката в носа й още стоеше, също и системата на ръката. Нямаше да ги махнат до края на втората седмица от катастрофата. Въпреки че от време на време можеше да пийне със сламка няколко глътки вода, щяха да минат седмици, преди да може да поеме дори най-меката храна.
Лицето й оставаше бинтовано по двайсет и два часа на денонощие, за да се осигури първоначалният етап на заздравяване на масивните срязвания и контузии и да се помогне при обездвижването на счупената челюст. Челото й беше напълно безчувствено поради увреждането на нервите при удара в предното стъкло.
Наред с това останалата част на тялото й се обливаше от такава болка, че съзнанието й се свиваше в едно кътче на душата. Това свиване бе подпомогнато от морфина и в такива моменти се стараеше да обръща колкото може по-малко внимание на всичко наоколо.
Екипът по физиотерапия, оглавен от енергична млада жена на име Джуди Хейгърман, разбираше тази реакция на Ани. Дори когато се занимаваха с прости упражнения, като вдигане на ръка и свиване на крак, те се бореха с постоперативната й депресия и упорито се мъчеха да я изтеглят към реалния свят и да я отдалечат от поддаването на болката.
Ани се затрудняваше да отговаря на приятелските забележки и въпроси с нещо повече от въздишка, но й беше приятно да вижда всяка сутрин русата коса и блесналите очи на лекарката. Радваше се, че има човек, на когото не му е все едно дали ще живее, или ще умре дори когато на самата нея й беше безразлично.
Но вече бе разбрала, че в този смисъл нищо не й липсва. Защото във всеки час на деня и нощта виждаше в огледалото над главата си Деймън Райс. Беше успял някак да заобиколи правилата за посетители и не се отделяше от нея. Не знаеше кога и къде спи. Знаеше само, че всеки път, когато очите й се отваряха, той беше там и четеше книга или вестник или пишеше в някакъв тефтер.
И всеки път, когато поглеждаше към лицето му в огледалото, той сякаш я усещаше и веднага обръщаше глава към нея. След това вдигаше палец за поздрав и се приближаваше да провери състоянието й, преди да се върне на мястото си. Ако му се стореше особено разстроена, бързо излизаше да намери лекаря. Когато действията на екипа не му се струваха достатъчно бързи, чуваше заплашителното му ръмжене в коридора.
Беше наел три сестри да я наблюдават по осем часа всяка, защото не се доверяваше на сестрите в претоварената болница, които невинаги можеха да дойдат и да окажат помощ. Държеше се и с трите грубовато-дружелюбно и не след дълго между тях се създаде почти семейна интимност, която й напомни за Кончата и къщата в Бенедикт Каньон.
Понякога през помътените си усещания долавяше от ъгъла на Райс безпогрешния дъх на уиски и разбираше, че или е излизал да обърне една чашка, яли носи плоско шише в очуканото куфарче, с което не се разделяше.
Всеки път, когато някой от специалистите идваше да прегледа резултатите от изследванията и да провери напредъка й, Деймън излизаше с него в коридора. Чуваше басовото му ръмжене, вече по-хрисимо и доверително, с което искаше да го осведомят за състоянието й.
Често интуицията му подсказваше, че болките й стават нетърпими, въпреки че тя го криеше зад стиснати зъби и празни изтерзани очи. Отиваше до нея и я насилваше да вземе лекарство.
— Хайде, хубавице, глътни едно демеролче. За бога, не се притеснявай да си поискаш. Сега не е време за детски аспирин. Прекалено си търпелива.
Предаваше се, когато не можеше да понася повече. Никога не беше си представяла, че съществува такава болка. Светът беше кошмар наяве, а натрошеното й тяло бе в центъра му. Депресията непрестанно я заливаше и пълнеше измъчените й очи със сълзи.
Деймън вероятно беше усетил това, което Джуди Хейгърман вече знаеше — че е необходимо Ани здраво да се свържи с реалността и умът й да бъде непрестанно зает с нещо. Затова часове наред й четеше на глас новините от вестници и списания, като ги подправяше с пиперливи коментари, които биха я накарали да се усмихне, ако този физически акт не беше невъзможен в момента.
— Да, миличка, тримата свещеници и монахинята, които са арестувани за заговор да отвлекат Кисинджър, твърдят, че са готови да го направят отново. Представяш ли си? Не би ли искала да си муха на стената в стая, в която се намират тримата свещеници, монахинята и Кисинджър? За какво ли биха си говорили?
— А, най-сетне са осъдили Чарли Мансън и приятелките му за убийството на Шарън Тейт и останалите. В какъв свят живеем! Насилието кара старата планета да се върти. Виетнам, Близкият изток, баски сепаратисти, квебекски сепаратисти… Виж ти, в Уганда станал преврат. Някой си Иди Амин взел властта. Съмнявам се, че е по-добър от предишния…
— Кръв, хаос, убийства… нищо ново. Според Никсън нещата никога не са вървели така добре. Ако гледах с неговите очи, може би и аз бих мислил същото.
Разказа й за плановете си да я закара в къщата в каньона веднага щом я изпишат от болницата.
— Ще сложим в задната стая болнично легло — говореше той. — Ще виждаш планините. Ще ти сложа цветен телевизор и хубава малка стереоуредба, макар че ще слушаш най-вече моята цигулка. Сестрите ще ти бъдат подръка, а Кончата ще готви. Долу в мазето ще монтираме вана за подводен масаж и всички уреди за физиотерапия. И без това прилича на гимнастически салон. А съседката, госпожа Гънтър, се съгласи да използваш басейна й винаги когато пожелаеш. Ще си живееш като принцеса, хубавице.
Дълбоко развълнувана от загрижеността му, една сутрин тя изрази отчаянието си, като го погледна с лишени от надежда очи.
— Защо правиш всичко това? — Трудно произнесе думите. — Знам колко си зает. Защо не се заемеш с работите си и не ме оставиш? Сама съсипах живота си. Не искам да съсипвам и твоя.
Той се приближи и взе ръката й.
— Никога не съм имал дъщеря — заяви с крива усмивка. — Остави ме да си представям, че съм нужен някому. Ще ми направиш услуга.
Единственият й отговор беше едва забележимо потрепване на клепачите в знак на съгласие. С благодарност остави ръката си в неговата.

 

Джан, най-възрастната и опитна от трите сестри, поклати глава, докато една вечер си бъбреше със старшата сестра.
— Виждала съм много тежки случаи — рече тя, — но това нещастно момиче е станало на пихтия. Истинско чудо ще е да се оправи. Повечето пациенти в подобно състояние предпочитат да са мъртви.
— Как е настроението й? — попита старшата сестра.
Джан замислено смръщи вежди.
— Особено — отвърна тя. — По свой начин иска да умре. Дори господин Райс не може да установи истински контакт с нея. Но нещо вътре в нея я крепи. Изчаква да види дали няма да се появи нещо, заради което да си струва да заживее. Изградена е на скална основа. По-силна е от собствената си депресия. Мисля, че ще преодолее болестта. Как е положението с посетителите?
Старшата сестра сви рамене.
— Не се променя. Всяка сутрин телефонен разговор с оня Рой Диран от Ню Йорк и непрекъснато цветя. Много често се обажда търговецът на коли Кантийл. Скубе си косите как е могло да се случи.
Джан се намръщи.
— А Шейн? — попита тя. — Обаждал ли се е изобщо?
Старшата сестра пусна крива усмивка.
— Появи се със свитата си през първата седмица. Естествено, не го пуснаха. Доколкото разбрах, господин Райс е заявил пред персонала, че лично ще пререже гръкляна на Шейн, ако стъпи в стаята й. — Сви рамене. — И оттогава ни вест, ни кост.

 

В стаята си Ани гледаше в огледалото телевизионна програма. Деймън, почти заспал, зяпаше разсеяно в пространството. Сълзящите му очи от време на време хвърляха по един поглед на Ани.
Лавицата до прозореца беше обсипана с картички с пожелания за оздравяване. Цялата маса беше заета с цветя, изпратени от приятели и почитатели. Деймън беше върнал още цял куп букет поради липса на място и ги бяха занесли на самотни пациенти, които повече се нуждаеха от тях.
Днес най-красивият букет беше от екзотични цветя — хибискуси, диви орхидеи и райски птици. Джан не можа да им устои и ги сложи на почетното място, въпреки че бяха без визитна картичка от неизвестен дарител от Маями.
Спомена го, докато сваляше хартията от букета, но Ани не можа да се сети от кого са.
Не познаваше никого в Маями.

 

VI

 

Алис Хавиланд бе изчезнала в света на почтените хора. Умствените й способности най-сетне се бяха разгърнали с пълна сила и Уоли трябваше да признае безсилието си пред тях.
Но събитието, предшестващо изчезването й, му подсказваше, че догадките му за нея са точни.
Преди около десет години дъщеря й, тогава дванайсет-тринайсетгодишна, изведнъж я бе напуснала.
Съни Руджиеро — дребен изнудван и комарджия, който по онова време бил приятелят на Али, понастоящем обитаваше затвора на щата Илинойс. Ясно си спомняше епизода.
— Оная зима в Кливланд беше ледена като цица на вещица — започна да разправя на Уоли през стъклото. — Бяхме в мотел в центъра на града. Хлапето изчезна една сутрин, докато още спяхме. Просто така. Не взе нищо, освен малко пари и дрехите на гърба си. Остави и книгите, и играчките си. Бях изненадан — такова малко момиче. Къде би могло да отиде? — Усмихна се на себе си. — Но ако се замисли човек, обзалагам се, че би могла да се грижи за себе си. Божичко! Каква красавица беше. Голяма работа. — Похотливият блясък в очичките му подсказа на Уоли, че познаваше прелестите й в леглото.
— Как го прие Али? — попита Уоли.
— Ами… — Мъжът се намръщи. — Не знам как да го определя. Трябва да я познавате, за да разберете. Ако я познавахте, бихте казали, че го прие по несвойствен начин. Беше… как да кажа… замислена. Не го прие с безразличие. Но и не се ядоса. Не тръгна да търси детето. Просто изглеждаше замислена.
— Била ли е такава и преди?
— Много се смееше. Имаше страхотно чувство за хумор. И винаги беше готова да избухне, ако я засегнеше нещо. Костелив орех. — Погледна го с подпухнали очи. — Много тормозеше детето. Беше страшно сурова.
И сви равнодушно рамене.
— Значи — продължи Уоли — тя не настоя да тръгнете подир детето. И какво стана след това?
— Замина. Остави ме на сухо. Просто изчезна. Един ден през пролетта се прибрах, а нея я нямаше. Оттогава нито съм я виждал, нито съм я чувал. — Дръпна от цигарата. Очите му гледаха с копнеж. — От време на време разпитвах за нея… но без резултат. Просто изчезна от лицето на земята. Обзалагам се, че вече не е между живите. Иначе все щях да чуя нещо за нея. А оттогава минаха десет години. — Въздъхна. — Али или се е уредила на някое топло местенце, далече от хората, които познаваше, или е мъртва. Едно от двете.
— Защо само от двете? — заинтересува се Уоли.
Мъжът се усмихна.
— Вие не я познавате. Или е завъртяла на пръста си някой богат клиент, тъпкан с пари, а може и да се е омъжила, или така е вбесила някого, че й е извил врата. Едно от двете. Можете да ми вярвате.

 

Уоли му вярваше.
По свой грубоват начин Съни Руджиеро се беше добрал до същността на Алис. Уоли, който беше започнал да опознава силуета й по-добре, отколкото познаваше дори себе си, беше уверен, че вече не е проститутка.
Не защото бе остаряла. Не, за жените на нейна възраст имаше достатъчно работа.
Съни беше прав, като подозираше, че Алис е скъсала с онзи начин на живот след изчезването на Кристин. Но бъркаше, като смяташе това за съвпадение.
Алис беше престанала да проституира, защото Кристин се бе изтръгнала от властта й.
За кой ли път Уоли се втренчи в снимката, получена от Чарли Ежибек, изобразяваща майката и дъщерята на плажа в залива Чисапийк. Ръката на жената бе поставена внимателно на рамото на детето — не за да го пази, а да го изолира. Да го изолира и наказва.
Когато момичето се бе изплъзнало от хватката на майката, за Алис или Алития, както държеше да я наричат някои мъже, нямаше повече смисъл да води извратения самоунищожителен начин на живот, който бе избрала след бягството си от Хари Хавиланд.
Живот, в който се бе потопила само за да изложи дъщеря си на ужасите му.
Естествено, че не беше търсила момичето. Алития не би се обърнала към официална институция като ненавистната полиция. Детето бе свободно.
Не би се опитала да я намери и по неофициален път. Не защото не я обичаше — любовта нямаше нищо общо с ревнивото и настойничество през последните дванайсет години, а защото бе изпълнила намерението си спрямо нея. Беше направила това, което бе решила.
А може би имаше и още една причина. От всичко, което Уоли беше чул за Кристин, беше много вероятно Алития да се бои от дъщеря си.
Опита се да си представи това, което Съни Руджиеро беше нарекъл «замислено» поведение след изчезването на детето. Сигурно бе мислила за изтеклите дванайсет години. И за бъдещето. Беше го планирала през онзи кратък интервал.
Вече беше свободна да насочи значителния си интелект към изоставената преди толкова време схема — намиране на сигурно и изгодно място за себе си в света на почтените хора.
Уоли се усмихна, докато гледаше снимката. Дори и днес трябва да е привлекателна жена. Не се съмняваше, че се е уредила добре. Същество, което можеше да води за носа сводник подир сводник, да ги наблюдава как влизат по затворите, без дори да получи жълта карта, едва ли би се затруднило да пусне чара си, за да се добере до брак с някой богат шеф на фирма, разведен мъж или банков президент.
И кой знае? Вероятно бе мислила за изгубената си дъщеря и се беше поздравявала за насилието, което бе упражнявала върху Кристин през дванайсетте години, в които се бе оформял характерът й и което щеше да даде отражение при превръщането на детето в жена. След време това насилие щеше да роди отровни плодове. Зловещите изчадия на злото. Уоли не се съмняваше, че Алития е разсъждавала точно по този начин.
Не се съмняваше, че един ден, когато имаше достатъчно време, щеше да я открие. Беше се укрепила здраво в света на почтените хора с идентичност, подменена от кредитни карти, банкови сметки и застрахователни полици, и това щеше да забави диренето. Но искаше да я види заради самия себе си, дори ако това му струваше години.
Дъщерята беше нещо друго. Задачата тук беше далеч по-проста. А може би и по-опасна.
Хъни, Тини, Тина, Кристин.
Както и да се наричаше сега, на дванайсет-тринайсет години тя познаваше единствено този начин на живот. Избягала от мразовития Кливланд след специалното си възпитание, тя едва ли би се обърнала към някоя законова институция. Инстинктът щеше да й подскаже, че държавата е враг.
На снимката от плажа очите на момичето бяха пълни с интелигентност и лукавство, обезоръжаващи почти колкото злокобното им търпение. Какъв ли е бил първият й ход през онази студена утрин в Кливланд?
Прекарала целия си живот в гледане как майка й сменя един след друг покровителите си, не може да не е разбрала, че самата тя има нужда от такъв.
А търсенето на контакти е трябвало да започне при по-топъл климат.
Южна Калифорния, Аризона, Маями. Списъкът на евентуалните първи спирки беше кратък. Нямаше да е трудно да я намери, стига да беше жива.
Уоли беше доволен от днешната си работа. Разследването на Ани Хавиланд — сега безформена маса в болничното легло, натрошена и обезобразена, без съмнение го беше довело до жената без минало, която всички хора, свързани с Ани, смятаха за мъртва от много години. Но беше жива. А забулените й в мъгла странствания го бяха отвели до третата, най-тайнствена личност — Кристин.
Точно нея щеше да открие, и то скоро.
Защото лицето на снимката, очакващите очи, втренчени от бездънната празнота, създадена от майката, му принадлежеше.

 

VII

 

Хармън Кърт наблюдаваше прав как посетителят влиза в кабинета му.
Мъжът беше над трийсетте. Не изглеждаше нито по-млад, нито по-стар от възрастта си. Беше висок, може би метър и деветдесет, и излъчваше физическата сила на длъгнестите мъже. Ръкостискането му беше твърдо, но не агресивно.
— Франк Макена. Радвам се да се запозная с вас.
— И аз се радвам, Франк. — Кърт се усмихна. — Седни.
Докато непознатият настаняваше дългите си крайници на стола за посетители, Кърт разгледа очите му. Бяха кротки и ясно кафяви. Въпреки че изражението им беше почтително и дори открито, оставяха впечатлението за предпазливост — повърхността им не разкриваше нищо от мислите зад нея. Под пясъчнорусата коса те излъчваха самоконтрол, интелигентност и може би пазеха тайни, съхранявани почти интуитивно.
Тъкмо те накараха Кърт да се зачуди дали това е човекът, който му трябваше. Налагаше се да го разбере.
— Мартин Фароу ми е говорил много за теб, Франк — започна той. — Разбрах, че късно си се отдал на правото.
— Точно така, господине. — Непознатият не предложи обяснение, но бележките на Кърт показваха, че години наред се е борил в дребния бизнес, преди да си пробие път до Юридическия факултет на Станфордския университет.
— Виждам, че въпреки късния старт не си изостанал — продължи Кърт. — Издател на Юридическия обзор в Станфорд… после «Фароу, Фароу и Пиърс» като първа работа. Имаш прекрасни препоръки.
Посетителят потвърди с леко смутено свиване на раменете. Очевидно не обичаше да говори за себе си.
— Но сега не си тук поради официалната си квалификация — заяви Кърт. — Получих личното уверение на Марта Фароу, че си човек, на когото може да се разчита не само за прецизна работа, но и за дискретност. Затова се съгласи да те преотстъпи на мен за една дребна, но важна мисия.
— Да, господине. — Ръцете на Макена останаха неподвижни на ръчките на стола, чиито преднамерено гигантски размери не успяваха да смалят огромното му тяло.
— В «Интърнашънъл» имаме една актриса — започна Кърт и опря краищата на пръстите на двете си ръце във формата на купол. — Казва се Ани Хавиланд. Допускам, че си чувал за нея.
— Да, господине. Чувал съм.
— Както може би знаеш, тя претърпя тежка катастрофа. Едва не загина. Сега е в болница и буквално се бори за живота си. Има ужасни болки и е изправена пред доста несигурно бъдеще. Голяма трагедия.
Кърт поклати глава.
— Ние от «Интърнашънъл» направо бяхме съкрушени. Дойде ни като гръм от ясно небе. За нас Ани е нещо много специално, както в професионален, така и в личен аспект. Искаме да я подкрепим с всички сили в този труден момент. Но тя не се чувства достатъчно силна да приема повече от един-двама посетители, а откровено казано, състоянието й е такова, че не иска да я виждат хора от занаята. Напълно е неподвижна и бинтована. Ани е горда жена. Така че, сам разбираш, страда съвсем сама.
Погледна Макена.
— И точно тук си ни нужен ти, Франк. Нали мога да те наричам Франк? Имам нужда от човек, на когото да мога да се доверя и да разчитам, който да посещава Ани в болницата и да разбере как е. В същото време като мой личен представител искам подробно да се запознаеш с лечението й и да се увериш, че всичко е както трябва. — Сви рамене. — Е, знам кои са лекарите й, всички са отлични специалисти. Това се разбира от само себе си. Но трябва да знам повече за стаята, в която лежи, за грижите, които й оказват сестрите и прочие. Болниците са толкова безлични… — Стисна загрижено устни. — Трябва да съм сигурен, че за нея се полагат всички възможни грижи. Докладът ти ще ме успокои. За това ми трябваш, Франк — ако е възможно да ме успокоиш и да ме запознаеш с неподправената истина. — Засмя се. — Както се досещаш, истината е стока, трудно достъпна за ръководител на студио, обграден от блюдолизци. Е, какво ще кажеш? Ще ми направиш ли тази услуга?
Моментът на колебание отстрана на непознатия разкри, че преценява това необичайно искане като странно. Защо Кърт не изпрати някой от своите хора да свърши една толкова проста работа?
Но Макена тъкмо започваше да се изкачва по стълбицата на успеха в престижната фирма на Фароу и нямаше как да отхвърли лична молба на Хармън Кърт, предадена му от самия Мартин Фароу. Ако имаше капка мозък, трябваше да приеме. Освен това работата наистина беше дребна…
— Да, господине — най-сетне проговори Макена. — Ще направя каквото мога.
— Прекрасно. — Кърт скочи на крака. — Знаех, че мога да разчитам на теб, Франк. Марта е с отлични впечатления от теб. Във фирмата май те чака голямо бъдеще.
С неудоволствие забеляза, че когато е прав, Макена е много по-висок от него. Въпреки че очите му бяха лишени от високомерие, осанката му сякаш несъзнателно завладяваше пространството наоколо.
— И запомни — приключи Кърт, докато се ръкуваха, — тази млада дама е много важна за нас. Тя е не само голяма актриса, но и прекрасен човек. «Интърнашънъл» й дължи много и сме твърдо решени да я подкрепяме колкото време е необходимо, докато се оправи и е в състояние отново да играе. Потърси начин да пробиеш депресията й, Франк, и да я върнеш към живота. Но трябва да ми разказваш видяното. Искам да направя за нея всичко в човешките възможности.
— Ще положа усилия, господине.
Макена тихо напусна стаята.
Кърт седна доволен и се втренчи през прозореца към снимачните площадки, разположени между него и високата стена на студиото.
Човек, на когото можеше да разчита и който не притежаваше власт, нито солидно обществено положение. А може би и млад мъж, доволен от възможността да влезе в личен контакт със знаменитата Ани Хавиланд.
Шпионин, който не подозираше, че е такъв.
Агент, който за доброто на Ани предано щеше да докладва на Кърт, без да му минава през ума, че всъщност й вреди.

 

VIII

 

През първите три месеца след катастрофата Ани остана прикована към леглото. Необходимостта от обездвижване на увредените шийни прешлени правеше невъзможен всеки по-значителен жест.
Беше благодарна за новата шина, която й позволяваше да завърта главата си на няколко сантиметра, и за смяната на омразните тежести с по-обикновени и не толкова неудобни средства за стабилизиране на счупванията. Системата и тръбичката за хранене през носа бяха махнати и започна сама да поема храна. След осмата седмица телта беше свалена от заздравялата горна челюст и можеше да яде всички меки храни, а те включваха мексиканските деликатеси на Кончата, както и италиански специалитети, приготвяни с любов от Шърли Кантийл.
Гротескната пластична маска, покриваща нарязаното й лице, също беше част от миналото. Но пластичният хирург непрекъснато държеше раните й превързани и тя се радваше, че лицето й е скрито, защото знаеше, че й предстоят нови пластични операции — героичен опит да се получи някакъв вид нормално човешко лице.
Гипсът на ханша, който обездвижваше лявата й страна, щеше да бъде свален след дванайсетата седмица, ако рентгеновите снимки позволяваха. Поради счупването и разместването на дясното рамо известно време нямаше да може да вдига и носи нищо тежко. Възстановяването щеше да е дълго и мъчително.
През този период тя остана потисната и затворена, въпреки че оказваше съдействие на лекарите, сестрите и физиотерапевтите. Острата болка от счупванията, особено във врата, не я оставяше на мира. Докато тялото й укрепваше и се поправяше от първоначалната травма, сънят беше невъзможен. Правеше смехотворни опити да се обръща настрани в стегнатата шина и за час или два потъваше в неспокоен, изпълнен с кошмари сън. След това часове наред лежеше в някакво безсънно замайване. Прекарваше неспокойните си нощи в самотно униние, като се гневеше на неспособността си да заспи. Искаше й се да може да чете, за да убива времето, но не можеше да се съсредоточи достатъчно.
Въпреки че упорито продължаваше да не се оплаква от болки в костите, те оставаха постоянни. Опитате на медицинския екип да преминат на по-леки болкоуспокояващи — от морфин към демерол, а след това на дарвон с кодеин, се оказаха безуспешни. Болката не се поддаваше. Няколко пъти я връщаха на перкодан или талуин, а в особено тежки моменти — на силни дози демерол или дилаудид, които я правеха безчувствена, замаяна и по-потисната от всякога.
Беше решено след няколко месеца да оперират шийните й прешлени, за да облекчат сковаващата болка във врата. Но очакванията за успех бяха предпазливи. Междувременно обсъждаха прилагането на електростимулиране, блокади на нерва и дори акупунктура, но болката не се поддаваше на нищо.

 

Към края на втората, или началото на третата й седмица в болницата — беше изгубила представа за времето, в огледалото над леглото си Ани забеляза ново лице.
Беше много висок мъж със светлокестенява коса и лешниковокафяви очи, облечен с консервативен костюм. Гледаше я безизразно.
— Госпожице Хавиланд — заговори той, — надявам се, че не ви безпокоя. Казвам се Франк Макена. Дойдох да разбера как сте.
Ани изломоти равнодушен поздрав през бинтовете. Реши, че е от безчисления легион на болничния персонал, който се изреждаше пред леглото й дни наред.
— Тук съм по молба на вашите колеги от «Интърнашънъл Пикчърс» — продължи той. — Искат да са сигурни, че получавате всички необходими грижи. Студиото е много разтревожено за вас. Исках само да мина…
Но при споменаването на «Интърнашънъл» очите й упорито се извърнаха встрани. Думите на непознатия заглъхнаха.
Усети омразата зад мълчанието й. Беше се затворила изцяло в себе си. Даде му да разбере, че не желае да разговаря с него. Не можа да проникне в мислите й.
Кърт, мислеше тя. Пита се с каква сума ще ощетя бюджета на компанията.
Демонстрацията на бащинска загриженост от страна на студиото без съмнение прикриваше тревогата на Кърт, да не би да съди някого, ако реши, че лечението й е било некомпетентно. Този Франк сигурно беше първият шпионин, изпратен от Кърт да се увери, че няма валидни основания за оплакване.
Е, тя пък нямаше да го въоръжава с откровения за състоянието си. Затвори очи и се престори на заспала.
След няколко секунди благодарение на опиатите, които се вливаха в нея чрез системата, преструвката се превърна в истина. Ани заспа дълбок, наркотичен сън.

 

Когато се събуди, с учудване установи, че непознатият е още в стаята. Седеше малко вдървено до прозореца в тъмния си костюм и я гледаше.
Изрази раздразнението си с въздишка. Той стана и се приближи до нея.
Очевидно се чувстваше неловко, че нахлува в изпълнената й с болка самота. Въпреки това от присъствието му лъхаше някакво упорито спокойствие, което я впечатли.
Усети у него странно качество — мъжествена непосредственост, която не се губеше от почтителните му обноски. Съсредоточаваше се най-вече в очите му. Бяха изпълнени със самоконтрол и не издаваха нищо пред външни хора. Те сякаш подчертаваха неговата отдалеченост и отчуждената свобода на съжденията му.
Погледът им беше толкова неутрален и прям, че би могла да го нарече успокояващ — като на мъдър лекар, опитен в успокояването на страховете на болните. Само да не беше го изпращал Кърт.
При тази мисъл на устните й изплуваха сърдити думи.
— Не е нужно да си губите времето — заговори тя, вбесена, че бинтовете и жицата на челюстта й пречеха да се изразява. — Ако положението ми се влоши, лекарите ще ви уведомят. Сигурна съм, че имате по-важна работа в студиото.
Той поклати глава.
— Не работя в «Интърнашънъл Пикчърс». Аз съм адвокат във фирма, която работи за тях.
Тогава, върви при кодексите си и ме остави на мира. Думите бяха на върха на езика й, но ги потисна вълна от умора, съчетана с упоритото й чувство за вежливост.
Вместо отговор повдигна лявата си ръка на сантиметър от леглото и я пусна да падне с въздишка. Отчаянието й изглеждаше бездънно.
— Не се ядосвайте — чу гласа му като далечно ехо във вакуума на съществуването си. — Опитайте се да бъдете търпелива.
Изразът на съчувствие мина покрай ушите й.
— Ще се опитам — почти недоловимо промърмори тя и погледна встрани.
Малко по-късно чу вратата да се затваря зад гърба му.

 

IX

 

Непознатият, наречен Франк, дойде отново.
През следващия месец посещаваше Ани веднъж на две седмици. Всеки път Деймън напускаше мястото си до прозореца и двамата разменяха по няколко думи в коридора.
Ани не можеше да възрази срещу редките посещения на непознатия. Още повече, че Деймън очевидно ги насърчаваше. На практика двамата мъже се разбираха добре и изглеждаше вероятно посещенията на Франк, да продължат и в обозримо бъдеще.
Ани отказваше да го търпи и даваше едносрични отговори на въпросите му за лечението й, за болничните методи и за работата на специалните сестри. Но другите му забележки и въпроси оставаха без отговор. Нямаше намерение да го забавлява с приказки за нещастието, която я беше сполетяно.
Нежелаещ да си тръгне веднага след телеграфната размяна на реплики, той сядаше до прозореца и прекарваше няколко неловки минути в очакване на разговор, който никога не идваше. Ани си играеше с него, като го наказваше с толкова упорито мълчание, че той нямаше друг изход, освен да стане и да си тръгне.
През тези убийствени паузи тя го изучаваше с крайчеца на окото си. Едрото му тяло беше облечено с вкус в красиви тъмни костюми. Фините им райета в съчетание с огромния ръст му придаваха особено официално излъчване.
С четвъртитото си лице и големия нос Франк не можеше да мине за хубав. Освен за влюбена съпруга, която би му се възхищавала в тези чисти, добре прилягащи дрехи.
Но нещо подсказваше на Ани, че не е женен.
Във всеки случай може да мине за секси, реши тя. Заради спокойното балансирано тегло, дългите крайници, големите ръце, почиващи кротко в скута му, и заради очите, които гледаха толкова безметежно, криеха мислите му и галеха със своя проницателен поглед.
Но тази физическа привлекателност само задълбочаваше вътрешната неприязън, която изпитваше към него, особено като се сетеше, че я държи под око заради «Интърнашънъл». За него тя беше повредена собственост, утежняваща бюджетния дефицит на студиото.
Зад вродената му необщителност усещаше желанието му да я извади от черупката й и чисто човешкото неудобство, което му причиняваше с намусената си затвореност. Ако беше в нормалното си състояние, би почувствала състрадание и може би дори известно любопитство към него. Откъде беше? Какво го бе накарало да стане адвокат? Защо толкова привлекателен млад професионалист не беше се оженил? Или пък интуицията й я бе подвела по този въпрос?
Но Ани не беше на себе си и естественото й любопитство бе изолирано зад стена от болка. Нека и Франк страда от нещастието й, както страдаше и тя.
Така че мълчанието й продължи. Усещаше настойчивия му поглед. Той я вбесяваше, защото я караше да се чувства по-слаба, отколкото всъщност беше. Когато тези странни, замъглени очи я гледаха, изпитваше особеното усещане, че е гола, а в нейното състояние това само допълнително я угнетяваше. Всичко в този мъж я обиждаше. Беше прекалено вежлив, прекалено предпазлив, прекалено мълчалив, прекалено силен.
Ани объркана се взираше в тъмния екран на телевизора и го оставяше да стои до прозореца, докато отегчението и смущението не го прогонваха. Но част от нея не се бунтуваше особено силно при мисълта, че ще се върне отново.
Неговото излъчване на почти желязна устойчивост беше много различно от искрящото лицемерие на типичните представители на Холивуд, които биха я посещавали, ако им разрешаваше. Мълчаливата сериозност на Франк сякаш й действаше успокоително въпреки раздразнението, което будеше у нея с опитите си да нахлуе в личната й сфера.
И тъй като врагът, съсипващ живота й, беше невидим и недостижим, беше хубаво да има някой наблизо, когото да мрази.

 

Един ден на излизане Франк спря пред леглото й.
— Днес изглеждате по-силна — рече той. — Поздравявам ви.
Посрещна думите му с едва забележимо свиване на раменете и не отговори.
— Гледал съм няколко пъти «Среднощен час». — Усмихна се. — Смятам, че сте направо великолепна в тази роля. Трябва да се гордеете със себе си. Мога да разбера какво ви е струвала тя.
В очите й толкова внезапно бликнаха сълзи, че не можа да попречи на една от тях да се плъзне по бузата, под маската. Малък стон на терзание затрептя в гърлото й.
— Нещо лошо ли казах? — попита той. — Имах предвид само това, че сега, след като мъничко ви опознах, разбрах, че Лиан е съвсем различна от вас и че е трябвало да стигнете много надълбоко, за да я изровите от себе си. Простете ми, ако съм нетактичен.
Ти не ме познаваш. Укорителните думи бяха на устата й, но не ги изрече. Вместо това вдиша безпомощно очи и направи безмълвен жест към бинтовете.
— Има време — нежно каза той. — Наистина изглеждате по-добре.
Усещаше височината му до леглото си. Свежият му аромат стигна до нея и измести дезинфекционните миризми на болницата. Ръката му се намираше на сантиметър от нейната и сякаш искаше съчувствено да я докосне, но се поколеба.
Твърдо решена да не го насърчава, тя мълчаливо отвърна поглед.
В края на краищата Макена успя да установи контакт с нея. Надяваше се, че е доволен.
Когато след две седмици дойде отново, посрещна го с предишното мълчание.

 

Х

 

— Руса… много млада… красива…
Беше смайващо лесно. Предположението на Уоли за Маями се оказа правилно.
Следите на малкото момиче изникнаха веднага. Хората я помнеха като идеалното дете проститутка — машина за чукане, която можеше да спечели по хиляда долара на ден, преди да е навлязла в юношеството.
Но сега Уоли трябваше да действа по-предпазливо, защото мъжете, които му говореха за Кристин, не говореха за дете. Познаваха я като жена. Беше жива и много активна. И опасна.
Уоли напредваше предпазливо, като се преструваше пред всеки сводник, комарджия или проститутка, които разпитваше, че иска само да спи с Кристин. Задаваше въпросите с тона на очарован човек, очите му гледаха маниакално.
Провеждаше разговорите внимателно и никога не задаваше много въпроси на един и същ човек. Така разкриваше като части от мозайка смайващите факти от професионалния живот на Кристин.
Научи за Рей д'Анджело — за кратко време покровител на малката Кристин, и за смъртта му от ръката на детройтския синдикат. Научи смразяваща история на Нунцио Лугата — самият той вдъхващ страх, и за тайнствената му смърт чрез удушаване, приписвана от някои хора на нежните, измамно слаби ръце на Кристин.
Научи, че за разлика от Алития не упражняваше занаята, за да удовлетворява извратени, а може би и ненормални прищевки. Поради това не се задоволяваше с изпаднали изнудвачи, комарджии и дребни мошеници, които да я покровителстват и да ръководят кариерата й. Внимателно подбираше сводниците си и един по един печелеше за съюзници мъже, по-могъщи от предшествениците си.
Кристин беше интелигентна. Но за разлика от майка си не беше ексцентрична. Ако носеше в себе си някаква лудост, прикриваше я добре и целенасочено се издигаше по стълбицата на кариерата си.
Всички, с които разговаря Уоли, му разказваха в общи линии едно и също нещо — Кристин зарязвала сводниците си и й се разминавало. Този факт бе неотделим от славата й в подземния свят и допринасяше за уважението, с което говореха за нея.
Пестяла парите си, грижела се добре за себе си и на нея можело да се разчита. Нямала полицейско досие. Връзките й с мафията били от най-добрите, основани на дългогодишни взаимни услуги. Обичала да стои на втори план и да манипулира хората. Била съвършена изнудвачка.
Не съществуваше нито една нейна снимка.

 

Само две седмици след като научи как и кога Кристин е избягала от Алития, Уоли беше проследил хаотичните нишки на действията й до Тони Пиетранера.
Джоузеф Мансини от Маями му разказа със задоволство за сделката, която беше сключил с Тони за Кристин. И докато го правеше, добави още един щрих към картината на характера й.
— Тя е прекрасно момиче. Една от най-добрите. Може би по свой начин и най-добрата. Но истински мъж не би могъл да работи с нея. Не е родена да изпълнява заповеди. Интелигентният човек би трябвало веднага да разбере, че един ден ще му пререже гръкляна. На такава истина може да не обърне внимание само някой глупак. — Въздъхна астматично и пийна кафе. — А има и още нещо. За да може по-лесно да управлява мъжете, ги кара да се влюбват в нея. Забелязах, че това става и с мен, и прерязах възела, преди да е станало твърде късно. — Млъкна и се замисли. — Кой би могъл да опише такова прелъстяване? Достойнство, нежност… Начинът, по който затваря чантичката си или вдига ръце към врата си да закопчае огърлица. Дребни неща. Влизат ти под кожата. Докосват сърцето ти. Карат те да искаш да я вземеш в ръцете си, да я положиш в скута си… И все пак разсъдливият мъж разпознава тези признаци. Това са въдички, хвърлени от мозъка, не от сърцето й. Оставя те да ги преглътнеш и бавно те разкъсва. С такава жена трябва да имаш работа от разстояние като с уважаван член на друга мафиотска фамилия. Отблизо е опасна. Тъй че, след като известно време работи за мен и ми спечели доста пари, аз я продадох на Тони. Глупаво момче. Посредствено. Точно за нея. Съжалявам го. Дори се опитах да го предупредя. Поговорих му колко е опасна. Изслуша ме отегчено. Казвам ви, вече беше омаян от нея. В последна сметка ще си плати за това. — Сви рамене. — Всеки мъж сам избира отровата си.
— Къде мога да я открия? — попита Уоли.
Старецът се усмихна.
— Поогледайте се. Сега е зима. Богатите мъже са на почивка във Флорида. Там ще намерите Кристин. — Отново смръщи предупредително чело. — Внимавайте да не се влюбите. После не казвайте, че не съм ви предупредил.
Уоли не си направи труда да обясни на Джоузеф Мансини какво беше осъзнал от известно време насам. Беше повече от влюбен в Кристин. Но не като мъж в любовницата си. По-скоро приличаха на брат и сестра.
Сърцето му стотици пъти се беше късало за момиченцето от снимката. Ледената сърцевина в очите й говореше истини, по които беше експерт.
Знаеше, че насилието не може да унищожи едно дете. Природата го дарява с голяма защитна сила, която жестокостта не може да преодолее.
Но то неизменно унищожаваше възрастните, в които тези деца се превръщаха, и в това се състоеше върховната му вреда.
През цялото си детство Кристин беше чакала освобождението си и когато то най-сетне настъпи, й донесе огромна празнота. Агонията, в която живееше сега, беше мълчалива, невидима за другите и дори за самата нея. Поради тази причина я обичаше. И искаше да я види поне веднъж.
Уоли още работеше за Хармън Кърт. Но знаеше, че би рискувал живота си, за да доведе задачата докрай. Някъде там, в нощта, го чакаше съдбата му, с тайнственото цвете, поникнало от семенцето на убийствената омраза на Алис Хавиланд.
Цвете, от всяка гледна точка по-красиво от всички останали.
Знаеше, че когато я открие, ще бъде в опасност.
И тази опасност го привличаше повече от всичко.

 

XI

 

«Лос Анджелис Таймс», 5 май 1971 година
«Пет месеца след автомобилната катастрофа, която едва не сложи край на живота, й, състоянието на актрисата Ани Хавиланд все още е тежко.
Госпожица Хавиланд бе изписана преди седем седмици от Университетската болница на Лос Анджелис и сега се говори, че лежи в дома на своя приятел, писателя Деймън Райс. При лечението на многобройните счупвания на костите тя използва физиотерапия, и е в очакване на пластични операции на лицето, както и на евентуална операция на гръбнака за отстраняване на увреждането на един или повече от шийните прешлени.
Информирани източници съобщиха на журналистите на «Таймс», че поради хроничните болки от раните си госпожица Хавиланд се е пристрастила към някои силни наркотични лекарства. Членовете на лекарския и хирургическия екип, които се грижат за възстановяването на госпожица Хавиланд, нито потвърждават, нито отричат, тази информация.»

 

Деймън Райс седеше на стола до прозореца на спалнята си и наблюдаваше спящата Ани. Сгъна тихичко вестника и се заслуша в далечния вой на койот откъм каньона.
Знаеше, че когато се събуди, агонията и депресията й няма да са намалели. Усилията, които полагаше през последните месеци да я развесели, не успяваха да проникнат в отчаянието, което криеше от него и всички останали.
Близо половин година беше гледал как се бори в обречена на загуба битка с непоносимата болка и зловещите й съюзници — лекарствата опиати. Битката се водеше с променлив успех, но беше неравна, защото болката изцеждаше жизнените й сили, а лекарствата я вкарваха в тъпа апатия, която потискаше желанието й да оздравее.
И все пак Деймън чувстваше, че физическата й капитулация — вчера кантарът показа, че тежи 44 килограма, е резултат на вътрешна безнадеждност, която постепенно я поглъщаше. Подозираше, че причината за тази бавна разруха е изгубеното дете. В собствените си очи тя бе унищожила най-голямата възможност в живота си и затова бъдещето не й се виждаше, по-привлекателно от надвиснал кошмар.
Беше сърцераздирателно да гледа как седмица след седмица затъва все по-дълбоко, защото знаеше, че волята за живот й е присъща и много силна. Тя беше боец, роден победител. Още когато се запозна с нея, разбра, че е човек, който не понася идеята да се преклони пред съдба, която не е избрала сама. Точно тази непреклонна решимост го бе подтикнала да й даде ролята на Лиан. Артистичният талант идваше на второ място.
И оттогава той, винаги склонен към депресии, се беше възхищавал от тази нейна насочена към бъдещето храброст. Обожаваше я, както би обожавал собствена дъщеря — същество, произлязло от слабините му, но благословено с по-силни защитни сили от самия него.
Но днес, докато седеше в затъмнената стая, метафората за бащата го нарани по-силно от всякога. Усети се виновен за състоянието, в което тя се намираше сега. Ако през онази ужасна вечер си беше вкъщи да й подаде ръка и да облекчи вътрешните и рани, тази физическа злополука нямаше да я сполети.
«Нека и аз се почувствам нужен…»
Е добре, тя беше почувствала нужда от него. А той бе потънал в пиянски сън в някакъв бар в Куернавака, докато протегнатата й ръка напразно го търсеше…
Но Деймън беше достатъчно артист да се насили да бъде обективен. Знаеше, че онази нощ не той беше подкарал колата през бариерата към дерето в края на улицата. На волана е седяла Ани.
Дали го беше направила от желание да се самоубие? Едва ли е било съзнателно. Не, беше карала прекалено бързо от ярост и потрес, а вниманието й е било отклонено от пътя поради тъмните прозорци на празната къща.
Но подсъзнателно… Това беше нещо съвсем друго.
Деймън направи гримаса. Толкова малко знаеше за нея! За миналото й, за обожавания баща, за майката, за която никога не говореше. Как би могъл да отгатне какво я е мотивирало?
Все пак, беше сигурен в едно. Бременността доказваше, че онази вечер е била в такова състояние заради Ерик.
Ерик, който умно се покри след единствения си опит да посети Ани в болницата, но чиито снимки до ден-днешен бяха по кориците на всички клюкарски списания, придружени от истории за скръбта му от трагедията, връхлетяла голямата му любов…
По време на снимките на «Среднощен час» интуицията на Деймън му беше подсказала, че между Ерик и Ани няма лична връзка. Усещаше професионалното им поведение дори по време на любовните сцени.
Беше въздъхнал облекчено, доволен, че неотразимият чар на Шейн не бе усложнил обстановката по време на снимките. Тъпите слухове по вестниците нямаха нищо общо с истината.
Но когато снимките свършиха, Деймън благодари на бога, че е свършил работата си с актьорите, и веднага забрави и Ани, и Шейн. Вероятно се бяха сближили след завършването на филма.
През онзи период Деймън почти не се виждаше с тях. Мислеше само за себе си и за филма и не си бе направил труда да си отваря очите, да се тревожи за Ани.
А би трябвало.
Ерик Шейн му беше приятел, още повече прекрасен колега и със сигурност един от най-добрите актьори на своето поколение. Освен това беше един от мъжете с най-болни мозъци, които Деймън бе срещал. В сравнение с Шейн Деймън можеше да мине за образец на стабилна психика.
Но Ерик блестящо прикриваше болестта си. В това се състоеше гениалността му на човек и актьор.
И Ани бе паднала в клопката на чара му. А защо не? Живееха в свободна страна. Изборът си беше неин. Но работата не се състоеше само в това.
Деймън смяташе, че познава Ани достатъчно добре, за да забележи мъдрите ясни очи на духа й и разумната глава на раменете й. Сексуалните навици на Шейн бяха публично достояние. След десет седмици снимане на любовни сцени с него би трябвало да бъде достатъчно интуитивна да прозре през маската на професионализма му и да забележи ужасните недостатъци, които го правеха тъй естествен при превъплъщението му в Тери.
Защо тогава бе проявила такова заслепление и го беше пуснала в леглото си?
Е, жените нямаше да бъдат жени, ако не бяха капризни. Миговете им на рационалност бяха селективни по отношение на мъжете. А сваляч като Шейн можеше да замотае главата на повечето жени.
И все пак трябваше да има още нещо. Някакъв интимен ключ на слабостта й към него. Дали беше само съжаление към пукнатините в бронята му? Дали не бе трогната от начина, по който Тери му подхождаше така добре? Дали не беше заговорил майчинският й инстинкт?
Може би. Но дори да беше така, това прикриваше нещо доста по-сериозно по своята същност и много по-опасно — желанието й да бъде наранена.
Защо иначе би избрала най-нереалния от мъжете, най-непостоянния от любовниците? И беше допуснала да стане баща на детето й…

 

Деймън се изправи, отиде до леглото и се втренчи в пречупеното измършавяло момиче, скрито под маска от бинтове. Дишането й беше плитко, тялото — неподвижно.
В главата му се вихреше мъчителен махмурлук. Имаше страшна нужда от алкохол. Но трябваше да изчака до довечера, когато Джан щеше да дойде да дежури.
Както го беше направил в Куернавака…
Тръсна глава да разкъса паяжините на вината, която обвиваше мозъка му. Нещо в проснатото на леглото тяло го предизвика да съсредоточи всичките си умствени усилия, за да не я разбере погрешно.
Да, тя минаваше за невинна жертва на Шейн. Но всъщност беше не по-малко сложна от него. Но не го виждаше. А имаха и много важна допирна точка — и двамата бяха актьори. На екрана, но и в живота.
От своя страна Ерик беше шарлатанин до мозъка на костите си. Пред някои от любовниците си разкриваше странности, които криеше от други. Но дълбоко в себе си живееше само за удоволствието от собствената си празнота.
Един ден физическото му съществуване щеше да последва душата му към пълната разруха. Щеше да бъде загуба за киното, но не и за човешкия род.
Ани беше по-сложна и по-здрава. Собствените й дефекти бяха невидими за нея. В действителност вярваше, че е това, което изглеждаше — разумно момиче, посветило се на професията си, решено да се радва на живота и да бъде щастливо. И тази поза, малко негъвкава и недалновидна, всъщност представляваше самата нормалност. Нима всички щастливи хора не бяха актьори в този смисъл на думата? Хората, които отказваха да приемат нещастието, които отричаха хаоса, които избягваха отчаянието?
Но от тъмните дълбини на Ани бе изникнала Лиан. И едва убила Тери в качеството си на Лиан, се бе втурнала в другата крайност и бе станала жертва на Ерик в истинския живот. Ролите се бяха разменили.
Но тогава, на тъмната улица, караща прекалено бързо към същата тази къща, без предпазен колан — не друг, а Ани! — беше показала, че в нея се крие нещо друго, нещо по-опасно за нея от всички Ерик-Шейновци на този свят.
Деймън знаеше, че няма да го признае дори и след милион години, че няма да заговори за него поради една проста причина — самата тя не подозираше съществуването му в душата си.
Но го имаше. Неназовано, невидимо… и все пак там. Зад усмивката, в дъното на тези сребристи очи, може би в сърцевината на храбростта й. Може би стремеж да се отдаде на губещ хазарт? Или тайно желание да губи игрите, в които участва, и то тези игри, които бяха на живот и смърт? Деймън не можеше да го облече в думи. Но не можеше и да не го усети.
То беше неразделна част не само от механизма, който я задвижваше. От него по тайнствен начин се бе появило бебето. Бебето, което вече не съществуваше.
Дъхът му секна. За първи път му просветна истината за Ани. Но това беше истина и за него, а може би и за всички останали. Единствената истина, която си струваше да се знае.
Внезапно разбра къде бе сега и къде се беше намирал тогава.
Защо през онази съдбовна нощ беше в Куернавака? Защото беше в запой. А защо беше в запой? Защото се намираше между две произведения. Защото «Среднощен час» беше завършен и той изстрадваше непоносимото очакване да му дойде следващата идея, да го връхлети вдъхновението, очакване, което още не беше приключило.
Това беше най-тежката част от живота му. Всеки път, когато свършваше филм, разказ, пиеса, беше тайно убеден, че това е последното му произведение. Вдъхновението вече го бе посещавало по-често, отколкото заслужаваше човешката плът. Не можеше да си позволи нахалството да повярва, че ще го споходи отново.
Затова бягаше. И пиеше. И затова не беше тук, при Ани.
Но сега до леглото й, втренчен в нея, в променения и за двамата живот поради неосъществения контакт през една-едничка нощ, усети, че нещо в него потрепва, нещо се заражда.
Идваше от Ани — от обезобразеното й тяло, от крехката й воля, от упоритото й желание да прекара живота си на светло, докато корените й оставаха впити в мрака. Разумната й глава и разбитото й сърце.
В ума на Деймън се запреплитаха силови линии, срещаха се орбити и отскачаха от курса си. Неизвестното започна да се приближава, да го обвива в лека прегръдка. Имаше идея.
Тръсна още веднъж глава и тръгна към стола до прозореца. Взе бележника и започна да я записва, точно както се раждаше в ума му…
Вдигна очи само за да погледне още веднъж Ани. Последен поглед, преди да направи първата крачка към новата си творба. Филм? Пиеса? Роман? Кой можеше да знае? Но беше нещо реално, което нарастваше и се извиваше в него.
Спящото й лице прикова погледа му. Тя беше в центъра на всичко. Видя го ясно. Но беше много по-голямо…
По-голямо от безплодните усилия на човешката воля, по-голямо от неясните нужди да бъде провалено, но немислимо и без двете. Защото само тяхното съчетаване можеше да изпрати душата му на лъкатушното пътешествие.
Може би по-голямо от Ани Хавиланд. Но не и от съдбата й. Немислимо без нея. Без Ани.
Опиянен от мислите си и от жаждата за работа, Деймън се почувства не по-малък егоист, отколкото беше в Куернавака. Беше се сгушил в себе си, както Ани в болката и бинтовете.
Но не можеше да сдържи това, което оживяваше в него. Сега единствено то му заповядваше и не можеше да слуша нищо друго.
Хвърли последен поглед към Ани и се оттегли в черупката си.

 

XII

 

До обяд оставаше още един час и Кристин си почиваше при басейна.
Днес имаше три срещи — две с пенсионери и една с курортист, с когото се беше запознала преди седмица. Тони беше по работа в Орландо и сега работеше сама.
Очите й се спряха на млад мъж с жена и деца на отсрещната страна на басейна. Приличаше на амбициозен, енергичен млад ръководител на корпорация или на адвокат. Щом почиваше тук, значи имаше доста пари.
Той беше забелязал Кристин още с появата й и през последните двайсет минути очите му се бяха спирали на нея поне десет пъти. Жена му седеше в шезлонг и четеше любовен роман. Целият й бански костюм трябваше да скрие буците тлъстина около талията.
Нямаше да е трудно следобед да пресече пътя му.
Кристин и сама упражняваше занаята си. Всеки умрял пенсионер трябваше да бъде заменен с нов клиент. Всеки обречен на мизерия от изнудването й трябваше да бъде заменен с нова жертва.
Тъй че седеше като търпелив паяк в паяжината си, четеше книга и наблюдаваше през черните очила хората наоколо. Забеляза пълен тромав мъж, който заобиколи басейна и се приближи към нея. Носеше зле скроено карирано спортно сако и папийонка, благодарение на която приличаше на клоун. Въпреки сламената шапка не беше подходящо облечен за топлото време. С облото като месечина лице, безцветна коса и малките лешникови очи приличаше на изпаднал търговски пътник.
Изглеждаше смутен, докато се промъкваше между плажните столове. Но без съмнение се насочваше към Кристин.
— Извинете — започна той с колеблива усмивка, когато стигна до нея. — Чудя се дали бих могъл да разменя няколко думи с вас, госпожице…
Кристин любопитно вдигна очи зад черните очила, като преценяваше поведението му. Хотелски детектив? Частно ченге?
— С какво мога да ви помогна? — вежливо попита тя.
— Ами — отвърна мъжът, — с две думи казано, търся изчезнал човек. Частен детектив съм. Името ми е Дъгас. Но можете да ме наричате Уоли.
Отправи й широка невинна усмивка и протегна ръка. Тя я стисна предпазливо и нищо не каза.
— Търся едно момиче — продължи Уоли, — което е изчезнало преди доста време. Говорих с някои хора, според които пътищата ви може да са се кръстосали в един или друг момент. Бих бил много благодарен, ако ми отделите минута-две.
Кристин продължи да го разглежда зад очилата си, без да проговаря.
— Въобще не бих ви безпокоил — говореше дребният човечец, — ако не знаех, че познавате Тони Пиетранера. Честно казано, той би ми дал сведенията, които ми трябват, но тъй като е извън града, реших, че мога да поговоря с вас. След това няма да ви занимавам повече с проблема си.
Първата завоалирана заплаха не стресна Кристин. Не се боеше от разпита на Тони. Все пак непознатият може би имаше и други козове и тя искаше да разбере какви са.
— Не съм сигурна, че ще мога да ви помогна, господин…
— Уоли — настоя той. — Не си падам по официалностите. Но предполагам, че вече сте го забелязали. — Посочи смешните си дрехи.
Крайниците на Кристин леко помръднаха в шезлонга. От плътта, гласа и позата й започна да се излъчва сексуалност, която трябваше да го обърка.
— Не желаете ли да седнете? — Посочи стола до себе си.
— Много мило — заяви той и се отпусна на шезлонга. Пълното му тяло изглеждаше нелепо в него. — Каква жега — добави той, извади от джоба си носна кърпа и избърса потното си чело под внимателния поглед на Кристин. — Така. Ще ви кажа нещо, което може би ще освежи спомените ви. Това момиче преди години е било отнето от баща му, може би дори преди да се роди. Бащата е мъртъв, но човек, тясно свързан със семейството му, желае, ако е възможно, да намеря момичето. То е приблизително на вашата възраст…
Кристин кимна едва забележимо.
— Прекарало е детството си с майка си — продължи Уоли. — Самоличността на майката е абсолютна загадка. Малкото й име е било Алис, Али, Алития или нещо подобно. Съжалявам, че съм толкова неточен, госпожице, но положението е много объркано.
Избърса отново лицето си.
— Бихте ли искали една лимонада или бира? — приветливо попита Кристин.
— Много мило. — Лицето на Уоли светна от благодарност. — Малко чай с лед ще ми се отрази добре.
Кристин махна на сервитьора и му даде поръчката.
— Та така — отново заговори Уоли. — Момичето, което търся, е било наричано с няколко имена. Хъни, Типи, Тина, Криси… Доколкото съм информиран, едва ли е знаела нещо за баща си и за неговата част от семейството. Преди около десет години избягала от майка си. При това с пълно основание. Майката била истински кошмар.
Кристин се усмихна.
— Типи, Тина… а фамилно име?
Уоли добродушно сви рамене.
— Пак ме хванахте натясно. Използвали са много имена. Крофърд, Томсън, Томас, Дейвис… — Усмихна се на собственото си остроумие. — Историята, наистина е много объркана и не е необходимо да ви отегчавам с всичко. Ще ви кажа само, че младата дама ще бъде много облагодетелствана, ако се свърже със семейството на баща си. — Вдигна иронично вежди. — Освен това според мен ще се зарадва да се срещне с роднините си. Особено със сестра си.
Лицето на Кристин представляваше маска на учтив интерес. Седяха мълчаливо, докато сервитьорът постави чая с лед върху салфетка до Уоли.
— Господин Дъгас… Уоли — усмихна се Кристин. — Имената, които ми споменахте, не ми говорят нещо. Познавам много момичета, но всички си имат фамилни имена. Като нормални хора.
Уоли кимна и отпи от чая.
— Точно това е проблемът ми. Онази жена… майката, да я наречем Алис, се омъжила в едно малко градче. Родила дете и когато напуснала мъжа си, го оставила при него. Момиченце. Малко след това родила второ дете, също момиче. Тъкмо него издирвам. — Завъртя в ръце чашата с чая. — Тъй че първото дете е израснало при бащата, а второто — при майката. Майката била твърде долнопробна особа, тъй да се каже, и поради това семейството на съпруга й не я приело. След това бащата така и не се сдобрил с роднините си, но добре се грижил за дъщерята до деня на смъртта си. — Погледна Кристин. — По-късно първото момиче добре се справило с живота. Сега е в развлекателния бизнес и е широко известна. От майката години наред няма никаква следа. Тъй че семейството издирва второто момиче и иска да възстанови отношенията си с него.
— Това семейство има ли име? — Гласът на Кристин беше спокоен.
— В момента тази информация е поверителна. Между другото, точно такива ще бъдат и всички сведения, които евентуално ще ми дадете. — Усмихна се. — Освен това момичето, което търся, положително не е и чувало за баща си и семейството му. Това прави издирването интересно. Като на кино. Отдавна изгубени роднини и тъй нататък. — Изпи на голяма глътка остатъка от чая и изтри устни с кърпата. — Мога да ви кажа следното. Момичето, което търся, е младо, русо, красиво, вероятно прилича на вас, госпожице, ако не възразявате. Отгледана е от много болна, изпълнена с насилие майка. Избягала като дете и оттогава живее сама. Не смятам, че животът й е бил лек… — Завъртя шапката си в ръце. — Тъжна работа. Едното момиче, отгледано от любящ баща, умрял от сърце, когато била осемнайсетгодишна, а другото — от жестока майка, която вероятно е била луда. И двете момичета не подозират за съществуването на другата сестра. Едното толкова щастливо, а другото… — Бавно поклати глава. — Човек не може да не се възхити на човешката природа. Втората дъщеря, онази, която търся, също се е погрижила добре за себе си. Станала е уважавана професионалистка. Една от най-добрите в сферата на дейността си. Справяла се добре с хората и била направо безупречна. Но знаете ли, това се среща много често сред малтретираните деца. Манипулиране на хора, контрол върху събитията… това е естествено. От съвсем малки те се научават да бъдат политици, дипломати, за да избегнат побоищата. — Очите му я загледаха двусмислено. — Тъй че, когато пораснат, у тях няма страх. Контролират се много добре. Нищо не може да ги смути. Болката е изцяло погребана в тях.
Кристин мълчеше. Уоли въздъхна.
— Като си представя какво причинява животът на младите момичета… Разбира се, това е и въпрос на късмет. Едното момиче изживява щастливо детство и погребва баща си в градското гробище, а другото скита от град на град с майка си, живее като бежанка, понася мъчения, които човек трудно би могъл да си представи…
Гласът му заглъхна.
Кристин не помръдваше. Слънцето грееше върху тънките й рамене, които блестяха от капчиците лосион. Ясните очи гледаха Уоли през очилата. Малките бикини, които носеше, разкриваха гладка кожа, чийто аромат напояваше въздуха. Уоли замислено се взираше в шапката си.
— Знаете ли какво? — приключи той. — Може би сте се срещали с нея, без да разберете. Може тогава да е носила друго име. Вероятно имате представа коя е. Ако ви е удобно, бих желал да поговорим за спомените ви. Местата, на които сте били, хората, с които сте се срещали. Всичко ще си остане между нас, това се разбира от само себе си. Може да обядваме…
Кристин най-сетне свали очилата и заразглежда посетителя с очи, непроницаеми като проблясващи звезди. В изражението му се четеше молба и заплаха. Прецени внимателно положението. Същевременно забеляза нещо в разказа му за семейството, бащата и сестрата, което я очарова.
Реши да захапе въдицата, но предпазливо.
— В момента, съм много заета. Въпреки че не си личи — добави тя със смях. — Днес имам ангажименти и не съм сигурна дали ще успея да се освободя. Защо не ми кажете къде сте отседнали? Може би ще намеря време да се отбия довечера…
Уоли с благодарност й даде номера на стаята в мотела си.
— Много мило от ваша страна — отвърна той. — Сигурен съм, че няма да съжалявате.
Изправи се и се ръкува с нея, преди да се затътри към изхода. Усещаше очите й върху гърба си.
Когато той изчезна от района на басейна, Кристин насочи вниманието си към младия баща, който пляскаше с децата си в басейна. Запамети лицето му, защото нямаше намерение да го остави да се изплъзне.
Но мислите й оставаха при дребния детектив с престорената смутеност и интелигентните очи.
Бяха се обикаляли един друг като родени врагове, готвещи се за неизбежна схватка.
Времето да влезе в схватката бе дошло.

 

XIII

 

Уоли не можеше да знае каква, част от информацията, която беше разкрил пред Кристин, е наистина нова за нея. Беше достатъчно умна сама да открие много неща в детството си.
Но заложи на предположението, че Алис не е казала нищо на втората си дъщеря за живота си с Хари Хавиланд. От една страна, би се страхувала, че това един ден ще се окаже от полза за Кристин. Егоизмът й не би го допуснал. От друга страна, инстинктивно си е затваряла устата за всичко. Всички тормозещи децата си родители са потайни. Поддържат ненормалните кътчета от живота си изолирани и обвити в неяснота.
Момичето се беше съгласило да го посети в мотела. Това доказваше, че се интересува от нещата, които Уоли бе премълчал. Дотук добре.
Въпросът беше дали с вече казаното не я е въоръжил с нещо, което не би могъл да предвиди.
Разгледа внимателно стаята в мотела. Трябваше да е напълно подготвен, когато дойдеше. Беше опасна. Длъжен бе да я убеди, че не иска да й навреди. А това нямаше да е лесно.
Но планът за разговора им се оформяше от две седмици в главата му. Беше уверен, че ще проработи. Огледа се в огледалото. Малките му очи бяха нащрек.
От момента, в който я видя отблизо и чу гласа й, сърцето му биеше ускорено. Трудно му беше да разиграва намисления сценарий. Беше по-красива, отколкото очакваше. А дълбоко в нея се намираше ледената, сърцевина на празнотата, която ги свързваше. Знаеше, че за Хармън Кърт ще е от полза да научи, че момичето е тук, че е проститутка от висока класа и вероятно е родна сестра на Ани Хавиланд.
Но това, което правеше тази вечер, не беше за Хармън Кърт. Беше за Уоли Дъгас.
Тя се обади в девет часа да му каже, че ще дойде в десет.
Уоли беше подготвил стаята. Имаше чаши, лед, бутилки със сода и газирани напитки, малко бърбън и ядки.
Пистолетът му беше скрит на кръста в специален кобур. Ако тя изпратеше хора да го очистят, без да се появи лично, щеше да е готов.
С изключение на пистолета в стаята нямаше нищо, което да може да се използва като оръжие. От момента, в който пристигнеше Кристин, щеше да се старае да стои поне на метър и половина от нея и да държи под око чантата й.
Хвърли последен поглед към масата. Върху нея, между пепелника и купичките с ядки, лежеше снимката на осемгодишната Криси, застанала с Алис на брега на залива Чисапийк.

 

Пристигна точно навреме. Беше облечена с лека лятна рокля. Едновременно с нея в стаята нахлу сладко, свежо и много женствено ухание. Носеше обици от нефрит и подходящ медальон. Почернелите й колене и глезени надничаха изпод роклята, а тънките каишки на сандалите подчертаваха деликатността й. Приличаше на красива младоженка, готова да излезе със съпруга си в лятната нощ.
Носеше голяма чанта и шал. Уоли знаеше, че никой не я е видял да влиза. Истинската професионалистка би взела предпазни мерки.
— Ще ме извините, ако малко се заплесвам по вас — каза той, докато държеше вратата. — Вие наистина сте главозамайващо красива млада дама.
Тя влезе в стаята, безшумна като котка. Уоли отиде към масата.
— Ще пийнете ли нещо? Може би малко сода?
Но тя беше видяла снимката и стоеше неподвижна до масата.
— Седнете, моля. — Уоли внимателно затвори вратата.
Кристин бавно седна.
Уоли отиде до стола срещу нея. Очите му сновяха между чантата й, шала и сините очи, които не се отлепяха от снимката на масата.
Остави я да гледа. Знаеше, че колелцата в мозъка й се въртят с бясна скорост.
Започна да говори.
— Като дете бях много дебел и тромав. Доста по-тромав от повечето деца. — Усмихна се. — Бяха двама срещу един. И двамата пиеха, а когато се напиваха, започваха да се карат. В крайна сметка аз се оказвах целият в синини и белези. Мятах се за закрила от единия към другия, но често не улучвах към кого да се обърна и си го получавах. — Въздъхна. — Баща ми удряше силно, но тя знаеше по-добре как да ми причини болка. Може би защото й вярвах повече. Още усещам счупените си ребра. А едното ми ухо звънти до ден-днешен…
Загледа се в очите й. Оставаха приковани към снимката, но дълбочината им сякаш започна да се разпростира наоколо, когато чу думите му. Зениците й бяха многоцветни, докоснати от цветове, екзотични като залези в далечни земи.
— Баща ми беше лекар — продължи той. — Хирург. Държеше ме под око. Така че никой да не разбере, нали разбирате? Синините, драскотините… всички смятаха, че съм прекалено тромав. А веднъж имаше една учителка. В четвърти клас. Разтревожи се и се обърна към Отдела за защита на децата. Но баща ми беше важен човек, професор в Медицинския факултет. Справи се лошо.
Тя продължаваше да гледа снимката.
— Изкопчих се едва когато завърших гимназия — приключи той. — Трудно е да се откъснеш от хората, които обичаш… И веднага се заех с детективство по причини, които вероятно разбирате. Имах нужда от самоконтрол. Бях преживял достатъчно. Исках да гледам живота от разстояние. — От устата му се изплъзна тих смях. — По-късно научих, че са се развели. Той се ожени за два пъти по-млада от него жена, а тя — за пенсиониран бизнесмен, и сега живее някъде на остров Хилтън Хед. — Сви рамене. — През всичките тези години бях сам. Веднъж, преди много време, се появи едно момиче. Запознах се с нея по време на едно мое разследване. Баща й беше напуснал семейството си и аз го издирих. Тя ме хареса, и аз я харесах. Но разбрах, че не мога. Не можах да събера сили. Нали разбирате? Когато човек затвори някои врати, вече не може да ги отвори.
Кристин не помръдваше.
— Сега работата ми причинява болка на много хора. Понякога не на тези, които трябва. Старая се да не се интересувам кои са добрите и кои — лошите. Да застанеш на страната на доброто е лукс, който не всеки може да си позволи. — Въздъхна. — Не че и за обратното не се плаща съответната цена. — Помълча. — В този случай момичето, за което говорихме при басейна, няма да пострада. Просто трябва да я намеря. Нищо няма да й се случи. Но що се отнася до сестра й — момичето, израснало с баща си в малкия град, не бях съвсем откровен с вас. Истината е, че и тя е понесла тежки удари. Един от тях й е нанесъл човекът, за когото работя.
Кристин още не беше произнесла нито дума. Не бе чул гласа й от сутринта.
— Ако не възразявате — рече Уоли, — ще отида до банята. Моля ви, чувствайте се като у дома си. Ще се забавя около пет минути. Когато се върна, може би ще поизръсите паметта си. Животът е толкова сложен… може и да сте я срещали.
Отиде в банята, пусна крана, седна на капака на тоалетната чиния и си погледна часовника.
Когато голямата стрелка обиколи циферблата седем пъти, пусна водата, спря крана и излезе от банята.
Разбира се, нея я нямаше. Снимката беше изчезнала. Уоли провери щателно стаята от килима до тавана, завесите и гардероба, без да размества нищо.
Сипа си един пръст бърбън и допълни чашата със сода. Седна на леглото, погледна си отново часовника и зачака.
Когато се източиха четирийсет и пет минути вдигна слушалката и поръча междуградски разговор.
След няколко позвънявания на далечния телефон се обади глас.
— Резиденцията на господин Кърт.
— Обажда се Уоли Дъгас. Там ли е господин Кърт?
— Момент, моля.
Настъпи дълга пауза. Най-сетне се обади плътен глас.
— Защо използвате този номер?
— Опитах по личния ви телефон, господин Кърт, но ми отговори автомат, който ме уведоми, че линията е повредена.
— Ще я проверя. Говорете, моля. Открихте ли я?
— Не, господине. Не може да бъде открита. Но намерих края на следата.
— Какво значи това? — Гласът на Кърт беше нетърпелив.
— Обаждам се от Маями. Била е скъпа проститутка и изнудвачка по тези места. Убита е преди година и половина като част от мафиотска разплата. Прерязали са й гърлото и са оставили приливът да я изхвърли на брега. Видях снимките при следователя.
Настъпи мълчание.
— И какво е заключението ви, господин Дъгас? — В тона на Кърт ясно се доловиха гняв и ирония.
— Ами следователят е получил кръвната й група след аутопсията. Не е сигурно, но, изглежда, не е била родна сестра на Ани Хавиланд. Но безспорно е била дъщеря на Алис Хавиланд. Баща й може да е бил някой от любовниците на Алис в Ричланд или друг, с когото се е срещала, след като си е тръгнала оттам. За всеки случай поговорих с хора, познавали втората дъщеря, Кристин. Знаят само, че е била опитна професионалистка и че мъжете около нея винаги са били потърпевши.
Кърт въздъхна.
— Добре, господин Дъгас. — Гласът му беше кисел. — Работата ви изчерпа търпението ми. Можете да се приберете и да ми изпратите сметката. Но искам да разберете още нещо. Онази автомобилна катастрофа може и да е провалила кариерата на Хавиланд. Поне като секс символ. От друга страна, тя може да й придаде ореола на мъченичество, което е мощна реклама. Ще повярвам на думата ви, че от миналото й не може да се извлече нищо, освен случая с Шейн, който вече е омръзнал на всички. Затова от този момент нататък ще се погрижите да бъде наблюдавана в личния си и сексуалния живот. Непрекъснато. Докладвайте ми с привичната си мудност.
— Добре, господин Кърт.
Уоли затвори телефона.
Поседя няколко минути на леглото, като си представяше какво ли си мисли Кърт в този момент. Други начини да се добере до Ани Хавиланд… резервни варианти в случай, че се възстанови достатъчно от раните си и може да играе отново… Жаждата за отмъщение на Кърт бе неутолима.
Уоли стана и си сипа още една чаша бърбън със сода. По принцип мразеше алкохола, но сега вдигаше тост.
Най-сетне бе намерил Кристин и я бе видял в плът и кръв. Беше я открил. И й беше направил единствената услуга в своите възможности.
Плюс нещо за себе си.
Седна и разглоби слушалката. Малкият микрофон беше обикновен, но професионален. Разговорът му с Кърт беше записан.
Стана, отиде до телевизора и махна втория микрофон от бутона за включване.
Беше дошла подготвена. Седем минути й бяха предостатъчни да монтира уредите, да открадне снимката и да си отиде.
Седна и се загледа в микрофончетата. Какво ли щеше да се случи, ако беше преценила положението по друг начин? Ако просто беше избягала или изпратила някого да го заплаши или убие. Или ако беше дошла въоръжена…
Но не. Това не беше станало.
Уоли вдигна нов мълчалив тост за себе си и своята посетителка.
Съмняваше се, че някога ще я види пак. Но и един път му стигаше. Беше огряла неприветливата стая като слънчев лъч. Уханието й напомняше парфюма на рядка орхидея.
Припомни си думите на Джоузеф Мансини. Да, тя можеше да стопи съпротивата на всеки мъж. Положително беше причинила смъртта на няколко мъже. Рядко и отровно цвете.
Самият Уоли беше наранил много и убил няколко души. Тя бе от неговата кръвна група, заразена от същата болест, която носеше и той.
С нещо, наподобяващо любов, той използва фотографската си памет да си представи нежните й очи, окъпани във всички отсенки на синьото. Струваше си да й помогне.
Но с тази помощ може би щеше да причини още злини на света. Защото я беше въоръжил с това, което беше дошла да научи.
А тя нямаше да се поколебае да дръпне спусъка.

 

Час по-късно той още се мъчеше да проникне в бъдещето й и благодареше за малкото топлинка, която бе посяла в душата му. На вратата се почука.
Отвори с пистолет в ръка.
Тя стоеше в коридора и се усмихваше. Шала го нямаше. Носеше малка вечерна чантичка, но облеклото й бе непроменено.
— Извинете, че избягах така — заговори тя. — Сега вече бих пийнала нещо.
Той отстъпи назад и й направи път да влезе. Тя отиде до масата, отвори чантичката и извади снимката.
— Можете да я задържите — каза той. — Имам копие.
В пепелника стояха микрофончетата, които Уоли беше махнал от слушалката и телевизора. Тя не ги погледна.
— Благодаря.
— Благодаря, Уоли — поправи я той.
— Уоли.
Приближи се бавно и го целуна по устните. Ароматният допир на плътта й беше като шепота на млади листа привечер.
Потисканата в него топлина бликна изведнъж и започна да се разпростира по тялото му.
За първи път от двайсет години насам той се уплаши.
— Благодаря — повтори тя и докосна лампата, която угасна.
Окъпана единствено от сребристата светлина на нощта, посегна зад гърба си. Роклята падна на пода и тя остана гола. Красотата й беше нереална.
Той я обви с ръце. Усети я малка и крехка до корема си. Беше топла и по-мека, отколкото можеше да си представи.
Очите му се навлажниха. Изпита божа от дългата раздяла и радост от срещата. Кожата, която докосваше, бе така чужда и позната, че от устните му се изтръгна въздишка на почуда.
Тя сякаш разбра какво изживява той. Разсъблече го нежно като милосърдна сестра, положи го на леглото и го дари с удоволствията на тялото си.
Всяка нейна целувка отваряше по една рана и веднага я затваряше със същата жестокост и утеха. Всяка въздишка, всяко потрепване бяха като химн, защото означаваха, че Уоли вече не е сам. Беше открил жена от своята порода и тази вечер тя беше негова.
За втори и последен път той се отваряше към света и чувстваше многообразието му да го обгръща — топло, безжалостно и красиво.

 

След един час вече я нямаше.
Измъкна се тихичко от ръцете му, събра нещата си и го остави, като го целуна за сбогом. След приглушеното й «благодаря» не бяха проронили нито дума.
Дълбоко в ума и сърцето си беше убеден, че няма да се видят повече. Тази вечер бе тяхното сбогуване.
Може би затова, когато на следващата сутрин напусна мотела, той взе със себе си чаршафите и калъфките от леглото.
За Хармън Кърт Кристин бе спряла да съществува.
За Уоли работата не беше довършена.

 

XIV

 

«Лос Анджелис Таймс», 9 август 1971 година
«Вчера в Университетската болница на Лос Анджелис актрисата Ани Хавиланд претърпя операция на гръбначния стълб за частична ламинектомия на двата деформирани шийни прешлена.
Според говорителя на болницата операцията се е наложила поради хроничната болка и слабост, във врата след автомобилната катастрофа, преживяна от госпожица Хавиланд през миналия декември.
Хирургът Ленард Блеър, извършил операцията, обясни на журналистите, че частичната ламинектомия е предназначена да облекчи натиска върху нервите и да позволи на пациентката да води сравнително активен и лишен от болка начин на живот.
Поради опасения за следоперативен оток, който би могъл да увреди гръбначния мозък на госпожица Хавиланд и да доведе до възможна парализа, екипът ортопеди, ръководен от доктор Блеър, е решил да не опитва да прилага корективната хирургия през първите месеци след злополуката. Но според доктор Блеър острите болки във врата, неподдаващи се на никаква терапия, са направили операцията наложителна.
«При тези обстоятелства — заяви той пред журналисти — този път решихме, че рискът е оправдан. Нетърпимите болки не се поддаваха на нито една от формите на лечение, които прилагахме, а междувременно тя беше достатъчно укрепнала да понесе операцията. Очакваме да се възстанови напълно.»
Лекарят добави, че екипът на Университетската болница възнамерява да продължи прилагането на по-консервативни терапии, вече използвани при лечението на госпожица Хавиланд, включително отдих, локални нагревки, масаж, лекарства за отпускане на мускулите и успокоителни за контролиране на спазмите, както и програма за физически упражнения с постепенно натоварване.
На въпроса дали госпожица Хавиланд се е пристрастила към някои наркотични обезболяващи средства доктор Блеър не даде пряк отговор.
Очаква се лечението на госпожица Хавиланд да не наложи нови ортопедични операции. Но за следващата зима е предвидена последната пластична операция за окончателно отстраняване на белезите и раните по лицето, получени в резултат на катастрофата.»

 

Доктор Лен Блеър поклати примирено глава, като прочете статията в «Таймс». Беше изложил случая на Ани с целия оптимизъм, който можа да събере.
Той единствен знаеше истината. От момента, когато я отвори, видя, че ламинектомията на врата ще бъде безполезна. В най-добрия случай щеше да държи главата си изправена и да се оглежда наляво и надясно, без да примижава от болка.
Дебнещите журналисти много добре знаеха, че се е пристрастила към силните лекарства, които забавяха възстановяването, без да облекчат болката й. Отказът му да коментира въпроса бе посрещнат с многозначителни полуусмивки.
Знаеха, че нещата стоят зле. Но само Лен Блеър осъзнаваше, че лекарствата никога няма да ги подобрят.
Сега Ани оставаше сама с болката. Трябваше да намери начин да я надвие.

 

XV

 

Тони Пиетранера стоеше сам в апартамента си в Уест Сайд и очите му пробягваха по голите стени, окичени с евтини италиански пейзажи.
В дясната си ръка стискаше чаша с най-малко три пръста неразредено уиски. Повъртя я, гаврътна я на един дъх и отиде при барчето да я напълни отново.
Не можеше да си намери място. Трябваше да стои, да ходи, да се движи. Чувствате се нащрек като тигър, но безпомощен, сякаш се намираше в клетка.
Кристин беше изчезнала.
Изпи и втората чаша и мъдро се поколеба дали да си сипе трета.
Щеше да има нужда от всичките си умствени способности.
Зад прозорците лежеше град с 10 милиона жители, а отвъд реките около острова — страна с над 200 милиона. Десетки големи градове. Безброй места за криене, безчислени имена за смяна на самоличността.
Кристин я нямаше. Как би могъл да я намери?
Тони си блъскаше главата над тази дилема. Влиянието му в различните «семейства» на Източното крайбрежие беше ограничено. Беше им правил някои дребни услуги, които отдавна му бяха върнати. В Средния запад не познаваше никого.
Сводник, който не може да задържи момичето си, минаваше за рогоносец. Самото обръщане за помощ към организацията щеше да го направи за посмешище.
Какво да направи?
Трябваше да бъде заловена, върната и жестоко наказана. Повеляваха го законът и традициите. Ако успееше да го унизи, надеждността му като професионалист щеше да бъде поставена под съмнение.
За друго момиче подобно нарушение би означавало смърт или обезобразяване. В случая с Кристин такива мерки, естествено, нямаше да са оправдани от практическа гледна точка.
Изруга я. С простия факт на изчезването си го беше поставила в невъзможно положение. Можеше само да я следва. Не беше в състояние да й заповядва.
Нима Джо Мансини не го беше предупредил за подобна развръзка още преди четири години?
«Прекалено независима е. Измивам си ръцете от нея. Но ако можеш да я контролираш, струва милиони.»
Тони не беше се вслушал в съветите на стареца. Беше алчен и искаше Кристин.
И сега плащаше за лакомията си.
Не беше честно! С бягството си Кристин го лишаваше от средства за препитание. Стотиците хиляди долари, които имаше възможност да спечели за една година, всъщност бяха негови. Тя бе негова собственост и бе извършила кражба.
Значи трябваше да я намери.
Тази мисъл му вдъхна увереност, защото нямаше алтернатива. Тони си сипа трета чаша. Отпи голяма глътка и събра смелост да се погледне в огледалото. Гледката го шокира.
Срещу него не стоеше лицето на хладнокръвен тип, твърдо решил да даде заслуженото на своенравен подчинен. Беше лице на съсипан, отблъснат влюбен.
Извърна се ужасен. Едно беше да изпитва объркване и дори унижение, когато обмисляше как да си я върне. Съвсем друго беше да си представя живота без шумоленето на полата й, без свежия й аромат, без леките й стъпки. Да си представя хотелските стаи, които ги чакаха в професионалното им бъдеще, вълнуващите пътешествия с нея, хилядите лица и маски на красотата й.
А неописуемата гледка на голотата й, милувката на кожата и устните, топлината на обвиващата го плът, която го поемаше и притежаваше.
Ами ако това никога не се повтори?
Беше го изоставила.
И малко по малко у него се пробуди тъмната страна, на обзелото го състояние и запали кръвта във вените му. Обземаше го гняв.

 

XVI

 

Една сутрин Ани се събуди и погледна през прозореца към хълмовете. Знаеше, че е време за хапчето. Повечето сутрини забързано посягаше към шишенцето до леглото си и благодарно гълтате капсулата с ледената вода от каната на масата.
Започна да разглежда пейзажа. Храсталаците бяха пресъхнали. Беше сезонът на сухите ветрове откъм Света Ана, когато пожарникарите изчакват със затаен дъх отминаването на всеки ден, опасявайки се от внезапни планински пожари, които биха бушували безконтролно в продължение на седмици. Беше време на опасности, но и на някакво осезателно очакване във въздуха, носено от неповторимия остър аромат на изсъхналите растения.
Погледна отново шишенцето с хапчетата. Знаеше, че щом глътне дори едно, между нея и свежата ярка утрин ще се спусне прозрачен вътрешен екран, зад който можеше да се свие в дълбокото си отчаяние, така че нито светът, нито болката да проникнат до центъра на нервите й.
За да може да живее. За да може да прекара остатъка от дните си като възстановяваща се в сянката на това, което сама си бе сторила.
Стисна в ръка шишенцето с хапчетата. То носеше в себе си триста дни на безплодна борба — една крачка напред, две назад.
То представляваше и неспокойния напредък от морфина през демерола, перкодана и другите лекарства след операцията на гръбнака, чиято пълна липса на успех беше непроизнесена тайна между нея и лекарите.
А най-голяма част от шишенцето съдържаше изумлението и отвращението от собствената й съдба, от неизмеримата болка, че не друг, а тя си бе причинила всичко това.
Да, мислеше тя. Хапчетата бяха нейното наказание. Изтръска в ръката си една капсула.

 

За забързания външен свят катастрофата и дори съществуването й бяха само спомен.
«Среднощен час» вече не беше обект на рекламен потоп. След изчерпването на потенциала си подир първата вълна от прожекции той бе вписан в аналите като търговски феномен между сериозните филми, потенциална филмова класика и триумф на «Интърнашънъл Пикчърс».
Въздействието на Ани Хавиланд в ролята на Лиан върху живата филмова публика също беше история. Самата Ани бе забравена от непостоянния свят на рекламата и звездите. Известното й лице вече не съществуваше и това сякаш слагаше край на кариерата й. Никой не се интересуваше с кого би се свързала в бъдеще и нямаше смисъл да се съчиняват пикантни истории за нея. За хората в занаята бъдещето й не представляваше никакъв интерес.
Точно това искаше и тя. Наслаждаваше се на анонимността си. Харесваше й, че почти никой не се обажда на телефона на Деймън със съобщения за нея, най-малко от всички Бари Стейн. Е, имаше картички с пожелания за оздравяване и тя отговаряше на всички, но и те пристигаха все по-рядко.
Напоследък се чувстваше по малко като инвалид или пенсионер. Животът със своите скърби и шокове, а и с радостите и предизвикателствата си беше зад гърба й. Бореше се с всеки идващ ден, като блуждаеше из стаите на Деймън, бъбреше с Кончата и й помагаше в готвенето, насилваше се да яде от прекрасната храна, която приготвяха заедно, усмихваше се, въпреки че бе потънала в болката си. Поздравяваше Джуди Хейгърман и послушно правеше ежедневните упражнения, като успяваше да поддържа и някакъв разговор. Седеше в стаята си или на верандата, втренчена в хълмовете, замислена за дерето в дъното на улицата, където бяха започнали всичките й мъки.
И чакаше да дойде времето за следващата доза лекарства.
Умът й функционираше като във вакуум — беше ясен, но не можеше да задържи нито една мисъл, а още по-малко план за действие, който би я отърсил от унеса й. Носеше се като пушач на опиум, който няма сили да помръдне дори един мускул.
Идеи, мнения и истини плуваха в ума й, преди да се размият от наркотика. Връщаше се към актьорската си кариера и започна да разбира защо я беше обичала танкова. Възможността да създаде образ от нищото, да наблюдава как оживява чуждата плът и кръв от гласа и жестовете, да бъде друг човек, се бе оказала безценна. Винаги щеше да си спомня с благодарност за нея.
Може би, мислеше тя, ако някога се възстановя, бих започнала работа в периферията на развлекателния бизнес. Сети се за Джери Фолкауски и страстното му увлечение по всичко, свързано със звука и възпроизвеждането му. Може би и тя би могла да стане тон режисьорка, осветителка или монтажистка. Тези хора влагаха във филмите не по-малка част от себе си, отколкото актьорите и режисьорът и извличаха голямо професионално удовлетворение от завършения продукт.
Може би фактът, че е бивша актриса, един ден щеше да й помогне да се научи да режисира. Ако не в киното, в някое скромно кътче на театъра. Беше научила достатъчно само като гледаше как Деймън и Марк Салинджър работеха с актьорите, и знаеше, че с времето може да постигне същото. В края на краищата беше наблюдавала цяла година как работи най-добрият между добрите — Рой Диран.
Но тези планове се размиваха, едва оформили се в главата й. Бяха за друга Ани Хавиланд — здравата и активна жена, която може би вече нямаше да съществува. Защо да ги оставя да я терзаят, когато не можеше да направи нищо, за да ги изпълни?
И отново потъваше в унеса на меланхолията.
От отегчение започна да чете все повече не само за театъра и киното, а за всичко, за каквото се сетеше — биографии, исторически трактати, книги за ботаниката, политиката, музиката и китайското изкуство. Четенето стана най-ефективният начин, за да се отвлече от болките.
Понякога за свое безкрайно разочарование разбираше, че не помни нищо от книгите, които бе прочела. Но поне убиваше времето. Времето бе противникът, с когото трябваше да се бори.
Въпреки това успяваше да си припомни нещо от прочетеното. Усети, че става по-разсъдлива, по-аналитична към себе си от преди.
Обръщаше се към миналото — от опетнените си млади години в Ричланд до Лиан и отвратителната кампания за «ангела на секса». Забеляза ироничната последователност на събитията. През целия й досегашен живот неин най-голям враг беше собственото й чувство за отчуждение от хората, убеждението й, че по някакъв начин не принадлежи към околния свят.
Но и светът бе съдействал за оформянето на тази илюзия. Позорът, че е красива, бе умно насочен срещу нея в Ричланд, точно както талантът и трудът, вложени в Лиан, се бяха обърнали срещу нея от рекламната машина.
Машина, задвижвана от Хармън Кърт. Усмихна се при мисълта какво ли задоволство е изпитал при вестта за катастрофата. Без съмнение беше решил, че натискът на скандалните слухове в съчетание с невъзможността да си намери работа като сериозна актриса са допринесли за случилото се. И може би беше прав.
В сегашното си състояние не би развила подобна омраза към Кърт. Вече й беше все едно. В края на краищата хора като Кърт бяха сами на себе си най-зли врагове. Живееха в истински ад от себичност, отделени от човешката раса. Нямаше защо да бъдат наказвани за греховете си — самите им грехове бяха достатъчно наказание. Важното за нормалните хора беше да се държат настрана от Къртовците и да се съсредоточат върху това самите те да бъдат човечни и способни да обичат.
Стана й ясно, че е сбъркала, като постави в основата на кариерата си желанието да отмъсти на Кърт. Трябвало е да мисли за спасението на собствената си душа. Това бе основната й грешка.
И все пак онази яростна амбиция, неуморният стремеж към върха я бяха срещнали с Деймън и бяха създали Лиан. Роля с такава дълбочина бе достатъчен повод за гордост от страна на всяка актриса. Още повече за изпълнителка, която не се изживяваше като гений, а смяташе за чест да работи с Деймън Райс и да се докосне до неговия стил на работа.
Не, някой не биваше да съжалява за миналото си. Животът бе пълен със скъпоценни находки, повече от които бяха невидими за забързаните в ежедневието си хора. Човек не може да избира само хубавите неща от иначе жестоката борба. В крайна сметка по-добре да не връща часовника, защото втората обиколка на стрелките може да поднесе по-неприятни изненади.
Така Ани прекарваше дните си, потънала в мисли. Те бяха интимният свят на нейните спомени, кошмари, а от време на време и на примирение. Мислеше за всичко и всички, освен за детето, което бе загубила.
И все пак днес, докато седеше, втренчена в залетите от слънце каньони с капсулата в ръка, воалът внезапно се бе повдигнал.

 

Погледна капсулата със стиснати устни. Виждаше прашеца в нея. Цветната обвивка, привлекателна като детско бонбонче, лежеше в измършавелите й пръсти.
Щом я глътнеше, желатинът щеше да се разтвори, прашецът — да си пробие път до нервите и мозъка й, да притъпи усещанията й и да приспи волята й да мисли, да чувства и да се надява.
Днес щеше да бъде като вчера, утре — като днес. Уморените крачки на съсипания й живот щяха да продължат да се влачат без промяна. Докато им позволяваше.
При тази мисъл Ани се изправи. Взе шишенцето с хапчетата и отиде в банята.
Припомни си мъртвата посивяла плът на Ник Маршано, изпружена на маса в моргата — трагичен паметник на трескавия стремеж към вътрешен покой, завършил в пълна с хлебарки дупка. Колко цялостно бяха прогонени любовта и смехът от очите под бледите затворени клепачи!
Ани погледна в тоалетната чиния. Развъртя бавно капака на шишенцето и изсипа хапчетата, като слушаше как пльокват във водата. Отвори шкафчето с лекарствата, извади всички останали шишенца и ги изпразни едно по едно. Гледаше как тоалетната се пълни с шарени бучки лепкав желатин. Пусна водата.
Когато в шкафчето остана само аспирин, се върна в стаята. Пое дълбоко хладния утринен въздух, изгледа хълмовете с ясни очи и седна до прозореца.
Беше време да възвърне истинската си същност. Докато обмисляше решението си, инатът й дойде на помощ като стар приятел.
Ще надживея болката, каза си тя. Ще стана господарка на живота си. Вече няма да съм жертва на миналото. Няма да упреквам докторите за ограничените средства, с които разполагат, нито себе си за грешките, които не могат да се поправят. Моята съдба принадлежи само на мен и на никой друг.
Отиде в кухнята, сипа си чаша портокалов сок и го отпи с някаква почуда.
Животът ставаше познат, възвръщаше спокойната установеност и прелест — дар божи за щастливите човешки същества, обсипани с екстравагантната му щедрост. Трябваше само да се съсредоточи върху красотата и разнообразието около и вътре в себе си и щеше да изпълзи от дупката и отново да се радва, че е Ани Хавиланд.

 

Този следобед се усмихна на Джуди. Кончата забеляза, че се е развеселила. Деймън вдигна вежди, като чу как жизнерадостно го поздрави, когато се върна от работа.
Дори медицинската сестра получи няколко ведри думи, когато се обади да уговори следващото си посещение.
Вечерта Ани си легна и съсредоточи вниманието си върху зоната на здрача, в която блуждаеха идеи и мечтателни мисли, родени през дългия ден. Изненада себе си, като заспа само след половин час.
На другата сутрин се събуди бодра.
Да, мислеше тя, тонрежисурата може да не е чак толкова лоша професия. Щеше да отиде в библиотеката и да прочете нещо за нея. Може би ще се обади на Джери Фолкауски и да го помоли да й помогне.
Беше време да се върне към живота.

 

XVII

 

Дойде денят да свалят маската от лицето й.
Доктор Махоуни, червендалест ирландец с изненадващо тих глас и спокойни маниери, лично беше зашил с жица счупената челюст на Ани и бе прочистил и превързал дълбоките срязвания по лицето й в нощта на катастрофата. През цялото време беше неотлъчно до нея и се бе превърнал в безценен приятел, докато приближаваше денят на навлизането й в живота с ново лице.
Но той не можеше да намали ужаса й от това как ли изглежда то. Защото като експерт той знаеше добре, че пластичната хирургия бе направила за Ани всичко, на което е способна в момента. Година и три месеца след катастрофата лицето, което щеше да види в огледалото, щеше да я придружава до края на живота й.
Докторът дойде лично в дома на Деймън да свали бинтовете от последната операция.
— Планината идва при Мохамед — пошегува се той, като спусна наполовина щорите в стаята на Ани и седна до лампата.
— Белезите може би ще те впечатлят — заговори той, докато махаше лепенките — по простата причина, че са още там. Но не бива да забравяш, че околните почти няма да ги забелязват. Те ще възприемат цялостния ефект от лицето ти.
Стига да не се разбягат с писък, помисли Ани с неуверен хумор, породен от страха.
— Зрителите готови ли са? — Лекарят се усмихна на Деймън застанал до прозореца зад гърба на Ани. Тя не видя усмивката и стиснатите му палци, защото страхливо се взираше в голата стена зад лампата.
— Започваме. — За смайващо кратко време бинтовете се бяха отпуснали и Ани усети хладния утринен въздух да освежава бледата й кожа. Лекарят кимна одобрително.
— Е? — обади се Деймън. — Мога ли да погледна?
— Моля.
Ани го чу да приближава. Ръката му взе нейната, а рошавите му вежди се появиха в полезрението й. Вдигна очи към него като гузно дете, на чието лице е изписана цялата му вина.
Той се намръщи. Кимна. Малките му сини очи засвяткаха.
— Огледало — дрезгаво рече той и посегна към ръчното огледалце, оставено от Кончата в чекмеджето на нощната масичка.
— Ох — изплака Ани и едва измайстори жалка усмивка на ужасеното си лице. — Трябва ли?
Нямаше смисъл да протестира. Не можеше да му надвие.
Накара я да поеме огледалото. Пое дълбоко дъх и погледна в него. Видя лицето на непозната жена.
Вярно, белезите бяха сведени до минимум. Плътта, отразена в огледалото, беше като на нормално човешко същество, на млада жена. Но нямаше никаква прилика с онази Ани Хавиланд, чието съществуване бе смятала за гарантирано до края на живота си.
Скулите изглеждаха по-високи и подчертани. Линията на челюстта, естествено, беше променена. Челото, най-тежко пострадало от срязванията, изглеждаше съвсем чуждо. Носът, въпреки че бе малък и правилен, не беше нейният.
Но колкото и да беше странно, най-смайваща промяна бяха претърпели очите й. Бяха станали дълбоки, измъчени и блестящи. Изчезнали бяха чувствените приканващи отблясъци, които толкова я смущаваха като момиче и които по-късно бяха принадлежали на Лиан. Беше се стопила и ясната светлина на безгрижен оптимизъм, който беше същността на Ани. Това бяха очи на жена, лишена от всички прищевки на младите момичета.
Ани ги затвори, прекалено уплашена да гледа повече. Не знаеше какво да прави с това лице и как да живее с него. Сякаш някой бе откраднал душата й и я бе сменил с чужда.
Ръката на Деймън стисна рамото й, пълна с утеха и еластичност.
— Отвори ги — заповяда той. — Гледай, не се бой.
— Ужасна съм — промърмори тя. — Нали съм ужасна?
— Различна си. Но ти го знаеше. Хайде, съвземи се, момиче. Искаше ли завинаги да останеш това, което беше? Всички сме създадени да се променяме. Не можем да растем, ако не губим това, което сме били. Различна не значи по-грозна.
Неубедена, тя се насили отново да погледне в огледалото. Искаше да прецени новото си лице от естетична гледна точка, сякаш не беше нейно. Но очите, които я гледаха, бяха пълни с решимост да съдят, а не да бъдат съдени. Накараха я да се почувства по-уплашена от всякога.
Деймън се приближи да я огледа по-критично.
— Виждам някои възможности — отбеляза той. — Възможности, които не забелязвах досега. Дай си малко време и ти също ще ги откриеш.
Той нежно я потупа по рамото, докато в ушите й звучеше гласът на доктор Махоуни.
— Можеш да се излагаш на умерени дози слънчева светлина. Но използвай лосиона, който ще ти предпиша, и винаги го слагай четирийсет и пет минути, преди да излезеш. Можеш да се миеш нормално, но с мек сапун. Нищо остро. Овлажняващ крем също ще ти се отрази добре. Сестрата ще ти изпрати списък с разрешените и забранени неща.
Докторът я изгледа доволно и се приготви да си ходи, за да й даде време да свикне със себе си.
Но Деймън вече крещеше в коридора:
— Франк! Ела тук. Искам да видиш нещо.
— Не! — извика Ани с внезапна ярост, шокирана при мисълта, че Франк е в къщата. — Какво… какво прави той тук? Деймън, не мога…
— Дошъл е по моя молба да свърши една работа — отвърна Деймън. — Във всеки случай доволен съм, че е тук точно сега. Искам да се похваля с теб. — Погледна пак към коридора.
— Не! — повтори импулсивно Ани. — Чакай… Божичко…
Деймън я погледна учудено.
— Какво има? — попита. — Да не искаш да ми кажеш, че ти пука какво ще помисли за теб Франк Макена? Хайде, момиче. Не забравяй коя си.
Сърцето й беше в гърлото. Самата мисъл да бъде гледана и оценявана от хладните очи на Франк беше непоносима.
Но беше късно да протестира, защото той вече беше на вратата. Изправи гръб и се обърна да го посрещне с лице към него.
За нейно изумление той успя да прикрие всичко, което мислеше в момента. Стоеше на вратата в костюм и вратовръзка, висок и солиден както винаги. Очите му влудяващо не отразиха нищо.
Прояви достатъчно тактичност да не се приближава повече. Просто стоеше и я гледаше. Около него сякаш трептеше свеж външен въздух. Пясъчнорусата коса беше леко разчорлена и му придаваше небрежен вид.
Ани се стегна за изпитанието, което предстоеше. Да мисли каквото ще, храбро реши тя. За нея той беше нищо, кръгла нула.
— Хайде, кажете го — рече Ани. — Знам как изглеждам. Вече съм голяма. Сама съм си виновна. Няма защо да ме щадите.
Той остана неподвижен. Очите му бяха впити в нейните. Моментът се проточи неописуемо дълго.
Най-сетне проговори.
— Възхищавах се от външността ви и преди, госпожице Хавиланд. Но ако това не ви обижда, сега ми харесвате повече.
Ани се изчерви. Не искаше да я утешават с неискрени комплименти. Но погледът в очите му беше сериозен.
— Някои неща у вас — продължи той — сега са по-видими. Не че преди ги нямаше… но човек трябваше силно да се взира, за да ги открие. А сега са на повърхността. — Усмихна се. — Просто бият на очи.
Тя се обърна неуверено към Деймън. Той кимна в знак на съгласие.
Сякаш разпъната на въже между двамата мъже, Ани се постара да събере мислите си. Възможно ли беше на лицето й да е изписано нещо друго, освен срам?
Преди да си отговори на този въпрос, я осени ново разбиране, което я смая с разтърсващата си внезапност.
Страхът, с който беше живяла през последните месеци, не беше породен само от това как ще се възприеме след превръзките. Беше и страх какво ще помисли Франк.
Франк, който напоследък толкова рядко я посещаваше и все пак бе присъствие, което влязло веднъж в живота на Ани, не даваше признаци, че ще го напусне скоро.
Тъкмо той ли…
Тази мисъл беше почти смешна. А с нея в крехкото й тяло се породи странно приятно усещане.
Всъщност толкова приятно, че успя да се усмихне.

 

XVIII

 

Една седмица след като свалиха превръзките на Ани, Деймън замина.
— Не се тревожи — каза той. — Не отивам на запой. Трябва да си доволна, че прекарах времето за запой в грижи около теб. Не, просто е време да пиша. Да оформя идеята си.
Тя го разбра. По време на периода на тежка бременност между две творби той мъчително развиваше в себе си идеята и я превръщаше в населено с герои произведение.
Едва когато този вътрешен съзидателен процес привършваше, започваше да мисли за творбата си в рамките на някакъв, жанр — пиеса, филм, разказ или роман.
Ани добре знаеше, че поради привързаността, проявил към нея след катастрофата, този междинен период се бе проточил повече от година. И се чувстваше виновна, че е нарушила отдавна установената практика.
Въпреки това подозираше, че след стреса си около «Среднощен час» Деймън изпитва тайна радост, че е оставил покровителствените си инстинкти да надделеят над саморазрушителните, които толкова пъти го бяха докарвали до ръба. Може би сега наистина се нуждаеше от по-дълга и спокойна ваканция.
Във всеки случай отдавна беше време да пише. Не го правеше сам. Отиваше в Манхатън, където живееше и продължаваше да работи като драматург и сценарист неговият колега от театъра Ейб Фейнголд.
Двамата се затваряха за няколко седмици в пещероподобния апартамент на Ейб в Горен Ийст Сайд. Деймън прекарваше деня в писане, а нощем четеше на глас на Ейб написаното. Ейб слушаше със затворени очи и се обаждаше, когато някоя фраза не му ловеше ухото.
— Той има най-доброто ухо за езика, което светът познава — разправяше Деймън на Ани. — Можеш да му покажеш параграф от «Мадам Бовари» на френски и той ще ти посочи точното място, където Флобер би могъл да подобри ритъма и звученето. При това едва говори езика! Същото е със словото на Шекспир, стиховете на Иейтс и дори на Данте. Ейб може да ги прочете и да ги направи по-добри. Това е инстинкт.
Ейб беше пълничък плешив мъж, който пишеше остроумни кратки комедии и мистерии. Силната му страна беше да нагажда романи за Бродуей и пиеси за екрана. Печелеше много, но по дух оставаше скромен непретенциозен нюйоркчанин и запалянко на «Метс». Маниерите му далеч не бяха на интелектуалец.
И все пак вкусът на Ейб към неща, едновременно прости и сложни, показваше усет към една естетична елегантност, която малко хора можеха да оценят.
Непрекъснато сменяше гравюрите и картините по стените, като твърдеше, че някои цветове и съчетания на форми дразнят очите му. Беше придирчив към мебелите, все ги пренареждаше, изхвърляше, купуваше нови, сменяше тапицерии. Целта му беше не да впечатли посетителите си, а да направи стаите по-поносими за чувствителния си вкус.
Слушаше само Моцарт и използваше музиката му като смес от успокоителни и стимуланти и за цяр на всякакви духовни смущения. Бетховен беше прекалено невротичен за ухото му и дори Бах му се струваше самодоволно симетричен и интелектуален. Двамата с Деймън водеха непрекъснат спор на тази тема, защото в представите на Деймън партитите и фугите на Бах бяха единственият начин да се прави музика.
Никога не гледаше пиесите и филмите, които пишеше. Мачовете на «Метс» бяха единственото му хоби. Почиваше си, като ходеше по улиците, без да забелязва движението, пешеходците и потенциалните крадци.
Знаеше всички магазини с деликатеси от Долен Ийст Сайд до Бронкс и неизменно си поръчва за обяд осолено говеждо с немски хляб. Опитваше картофените салати с деликатното си небце, а свежестта на някоя туршия беше религия за него.
Говореше с тежък бруклински диалект, миришеше на старомоден одеколон и носеше толкова зле ушити костюми, че приличаше повече на западнал бакалин, отколкото на най-преуспяващия драматург.
Имаше три любовници — еврейки на средна възраст, които му готвеха, чешеха го по гърба и знаеха как да изчистят апартамента му, без да нарушават наредбата на книгите, пепелниците и възглавниците, която беше важна за вътрешния му мир.
Роуз му свиреше Моцарт на пианото, Вира му четеше на глас, с което го успокояваше в края на деня, а Саша — една от най-високо ценените дизайнерки на порцелан в света, му правеше масажи, които според него бяха единственият цяр за мигрените, които го налягаха като го часовник всеки девети ден.
И трите бяха великолепни готвачки. Караха се като циганки всеки път, когато се засичаха в апартамента — ситуация, която Ейб избягваше, доколкото бе възможно.
— Как са жените? — питаше Деймън, когато му се обаждаше от Лос Анджелис или го посещаваше в Манхатън.
— Божичко, ти ги знаеш — въздишаше Ейб. — Жените днес са едни… Но, слава богу, всички сме здрави.
Може би не само инстинктивният гений на Ейб към музиката на езика, но и здравият му еврейски корен, смесен с южнящината на Деймън, ги караше да работят толкова добре. Мислите им до такава степен бяха настроени на една вълна, че Ейб рядко трябваше да прави поправки на глас, докато Деймън четеше. Само помръдваше в стола, вдигаше вежди, покашляше се, почесваше се, а Деймън приемаше тези сигнали с помощта на някакъв радар и нанасяше бързи поправки в текста, прочиташе го отново и наблюдаваше реакциите на Ейб.
За да му върне услугата, Деймън прочиташе творбите на Ейб и му даваше съвети за героите и психологията им, което беше слабата страна на Ейб като писател, и той го знаеше. Деймън за секунда схващаше къде Ейб не е успял да изпълни някоя роля, да заостри някой акцент или да уплътни някоя сцена със съответните подсъзнателни мотиви.
Коментарите му бяха лаконични почти като на Ейб.
— Накарай я да стане, Ейб. Нервна е като котка…
— Нека изчакат, Ейб. Така и от последните редове ще се заинтригуват…
— Не я оставяй да откаже толкова лесно, Ейб. Един шамар през устата — и обратно в спалнята…
В течение на годините симбиозата между двамата беше прераснала до степен на превръщането им в свое второ «аз». Широката публика не знаеше нищо за връзките им. Никой не приписваше оригиналността си на другия, тъй че не се замисляха много върху сътрудничеството си. Просто не можеха да работят един без друг.
Някой ден единият щеше да умре, а другият щеше да продължи сам, както овдовял съпруг или съпруга се мъчи да преоткрие начина, по който е живял преди партньора си.
Така че Деймън стоеше до инвалидния стол на Ани с очуканото куфарче в ръка и й се усмихваше.
— Тръгвам — рече. — Кончата ще те наглежда. Продължавай да правиш упражненията. Помолих Франк Макена да наминава. Бъди мила с него. Иначе оставаш съвсем сама.
Сребристите очи на Ани се отвориха широко, все още докоснати от болка. Усмивката й беше като човешки проблясък над почти свръхестественото им сияние. Деймън си помисли, че никога не е изглеждала толкова красива.
А имаше и планове за това лице.
— Да, господарю — отвърна тя и протегна ръце.
Той й помогна да се изправи и бързо я прегърна.
— Никога не съм имал дъщеря. — Повтори тази фраза за стотен път със смесица от обич и хумор.
— Това е добре — усмихна се тя и докосна къдравата му коса. — Би бил ужасен баща. Нямаш чувство за дисциплина. Прекалено си мек.
— Хм — изгрухтя той. — Обаждай ми се.
— Добре, тате.
Закуцука към вратата да го изпрати. Той влезе в таксито, сякаш беше лодка, която щеше да го отнесе през Стикс до Хадес. Махна й лениво.
Ани остана сама.

 

XIX

 

— Осем… девет… десет… Боли ли?
Ани не отговори. Усилието секна дъха й, докато движеше коленете си върху сгорещената тапицерия, стегната в каишите на машината за упражнения като животно в капан.
Чуваше пружините зад гърба си. Тежестите задрънкаха, когато повдигна за пореден път краката си.
— Единайсет… още един път… Боли ли? — Еласът на Франк беше неутрален. Седеше на стол до нея и наблюдаваше усилията й.
Още един път, помисли тя ядосано. Да не мислиш, че не знам? Винаги има още един път.
— Оох… — Можа само да изпъшка в отговор.
Краката й отново се повдигнаха. Усети по врата и бедрата си вълни на смазваща умора. Преди да започне упражненията, Франк беше добавил тежести според указанията на доктор Блеър.
След осмия път се почувства по-изтощена от обичайното. След десетия беше почти отчаяна. Не смяташе, че е способна да направи упражнението още веднъж.
Но знаеше, че Франк просто ще седи и ще мълчи, докато тя си отдъхне достатъчно, за да опита пак. По свой сдържан начин той бе един от най-строгите надзиратели — никога не я упрекваше, когато стенеше от болка, но не сваляше очи от нея и неумолимо чакаше да направи невъзможното.
Стисна зъби. Косата й увисна на мокри кичури въпреки лентата на челото, ръцете й побеляха от стискане. Пое дъх и започна за последен път да вдига тежестите с крака. Кожата се впиваше в коленете й. Пружините неохотно заскърцаха.
Този път агонията й нетърпимо се удължи. Коленете й затрепериха лудо, цялата машина оживя от усилието. Когато успя да съедини краката си, по гърба й се застичаха вади пот.
Пусна ги напълно изтощена и тежестите тупнаха с трясък. Проклинаше и машината, и мълчаливия мъж, който я наблюдаваше.
— Ой! — извика тя, защото усети остра болка от вътрешната страна на лявото бедро, точно над коляното. — По дяволите!
— Какво има? — попита Франк. — Да не си разтегнала някой мускул?
Едва успя да поклати глава в отговор. Не можеше да поеме дъх.
— Почини си малко. — Очите му потъмняха от загриженост.
Как ли изглеждам отстрани? — мислеше тя, втренчена с невиждащ поглед в голите стени на стаята за упражнения. Колкото и лаконичен да беше Франк, и малкото му забележки изглеждаха дразнещо излишни. Защо не млъкне изобщо, мислеше Ани, и без това не може да каже нищо, с което да ми помогне.
Седеше задъхана пред него с разчорлена коса и зачервено лице. Беше почти благодарна на бодежа в мускула, защото затъмняваше тъпата, болка в костите — една вечна тежест, която я отвличаше далече от реалността и я подтикваше да се интересува само от собственото си тяло.
Усети сухите ръце на Франк върху ханша и стомаха си, докато разкопчаваше колана около талията й. Помогна й да излезе от машината и я сложи да седне на тапицираната маса под флуоресцентните лампи.
Отгоре долитаха далечните звуци на каньона. Вън сигурно беше красива, макар и мъглива сутрин. Днес беше свободният ден на Кончата и къщата тънеше в апатично вцепенение.
Погледна загорялото лице на Франк, осветено от острия блясък на светлините от тавана. Беше по риза, копринената вратовръзка имаше безупречен възел и изглеждаше нелепо спретнат в сравнение с нейния запотен и неугледен вид.
Така се случи, че той избра точно тази сутрин да направи едно от посещенията, за които го бе помолил Деймън, и докато поддържаше неловък лек разговор с Ани на чаша кафе, се обади Джуди да каже, че няма възможност днес да дойде за упражненията. Разтревожен от опасностите на тежката машина за упражнения, Франк настоя той да заеме мястото на Джуди и внимателно прочете указанията на доктор Блеър, преди да слезе с Ани в мазето.
Може би смутен от незапознатостта си с рутината на упражненията и от близостта с Ани, той втвърди и без това отчужденото си държание и седя като каменна статуя от началото до края. Вдървеното му присъствие бе абсурдна противоположност на яростните усилия на Ани.
Тя смяташе, че сама би се справила два пъти по-бързо. Но Франк, прекалено предпазлив да не й се случи нещо, докато той е в къщата, прие задачата си сериозно й сега изглеждаше разтревожен не на шега от очевидната й болка.
— Защо не полегнеш? — рече той и й помогна да се отпусне на покритите с пластмаса възглавници.
— С удоволствие. — Загледа се изтощена в лампите на тавана.
Той надникна в книжката на доктор Блеър, сложи я настрана, и отиде до нея.
— Кажи ми, ако те заболи. — Внимателно сви и опъна левия й крак, като напрегна колянната става. Тя усета кратко пробождане и затаи дъх, но острата болка не се появи отново.
Поклати глава.
— Не, всъщност не ме боли.
Франк задържа крака й в сгънато положение и докосна сухожилията над коляното. Тя поклати глава, а той плъзна ръка в свивката и бавно прокара пръста си по вътрешната страна на бедрото й.
— Така боли ли?
Преди да успее да му отговори, от кожата, на бедрото й се разля вълна на особено усещане по краката и гръбнака, което накара тялото й да потрепери, а едва успокоилото се дишане отново да запрескача.
— Какво има? — уплаши се той и спря прегледа.
— Нищо — отряза тя. — Продължавай, но свършвай по-бързо.
Без да иска се изчерви и се втренчи в тавана покрай питащия му поглед, докато той намери подозрителното сухожилие и предпазливо го натисна. Усети съвсем лека болка, незначителна в сравнение с шока от неволното удоволствие, което още отекваше в сетивата й.
— Да, тук малко ме боли. Съвсем малко.
С явно смущение Ани усети топлия пръст да гали плътта й на сантиметри от сърцевината й. Съжали, че не беше обула чорапогащник под спортния костюм, но сутринта беше толкова горещо, че предпочете да остави краката си голи.
Като се ругаеше за тази липса на предвидливост, тя се опита да се успокои с незнанието си, че Франк ще се появи точно този ден. Той наистина беше много зает и едва ли тя можеше да му казва кога да прави редките си посещения. При това той ги съобщаваше на Деймън, а не и на нея.
От друга страна, не можеше да отрече, че през изминалите месеци чувствата й към Франк бяха станали доста по-сложни, отколкото би искала. И далеч по-опасни.
Всичко бе започнало в деня, когато свалиха превръзките от новото й лице и тя разбра, че преценката на Франк за нея е не по-маловажна от собствената й, а може би дори повече.
Чудеше се как е възможно раздразнението и лекото презрение да претърпят толкова бърза, явна и значителна промяна. Франк бе последният мъж в света, когото би сметнала за обект на желание, а още по-малко за подходящ партньор.
Въпреки това след преместването й в дома на Деймън тя се хвана, че очаква редките му появи, а в негово отсъствие размишлява с таен и ненаситен интерес що за човек е. Когато наистина идваше, винаги въоръжен с някакъв юридически въпрос за Деймън, който от години се оплакваше от некадърността на адвокатите си, тя се чудеше каква част от посещението му е за Деймън и каква за нея. Винаги правеше така, че да прекарва доста време с нея на задната веранда, а някогашната му мисия от името на «Интърнашънъл Пикчърс» бе напълно забравена.
В началото това внимание по задължение я забавляваше и тя му се подиграваше в лицето. Но самоконтролът на Франк и неговата непоклатима самоувереност влязоха под кожата й. Започна да изпитва забраненото желание да протегне ръка и да го докосне не само за да задоволи нуждата си от контакт с хора, но и за да разтопи бронята му.
А когато беше наблизо, усещаше, че се опиянява от чистото му земно ухание и от зовящата топлина на дългите му ръце, които изглеждаха създадени да обгърнат дребното й тяло и да прогонят ледената самота.
Как ли щеше да се почувства, ако целуне Франк?
В началото това бе просто глупава идея, без ясна форма. Беше я пропуснала през ума си, но не си направи труда да я прецени.
И не след дълго тя се върна и започна да я предизвиква като малка уханна роза от сърцевината на болката, която цъфтеше и изпращаше силния си аромат в цялото й изтерзано тяло.
Известно време й беше приятно да се връща към тази мисъл, защото поне я отвличаше от болката, поддържаше ума й ясен и внасяше разнообразие в монотонното й съществуване. Придаваше нещо пикантно и неочаквано на доскоро скучната фигура на Франк и това я развличаше и забавляваше.
Но сега ставаше все по-настойчива и трябваше да напряга самоконтрола си до краен предел, за да се овладее в моменти на слабост.
А палавите импулси, гъделичкани от близостта му, не я оставяха на мира. Нещо по момичешки неудържимо се стремеше да изскочи от нейните сетива към неговите, да го предизвика въпреки усилията й да го отхвърли.
А Франк не го забелязваше. Нито веднъж.
От катастрофата бяха минали шестнайсет месеца. Шестнайсет месеца, откак не беше докосвана като жена или не бе усещала нещо по-различно от обзет от болки труп.
Защото през по-голямата, част от това време не бе мислила за женствеността си. Дори искаше остатъкът от дните й да мине без втурвания в забранения свят на лудешките романтични надежди и неоправдани радости, който я бе запокитил в дерето в края на улицата.
В началото безразличието и упоеното забвение й изглеждаха единствените съюзници срещу непоносимата реалност. Но сега, когато с нокти и зъби упорито си пробиваше път към човешката способност да чувства нещо по-различно от сивото самовглъбяване в болката, защитните й сили срещу другите пробуждащи се инстинкти на тялото губеха почва под краката си.
Тя се връщаше към живота, но като лоза, копнееща да увие жадните си листа около силното тяло на Франк и да впие в плътта му нежните си пипалца.
А Франк не подозираше нищо. Тя пък не можеше да му го покаже.
Тъй че интензивността на чувствата й нарастваше от ден на ден, превръщаше се от прищявка в мания, от лека тръпка — във водопад от усещания, докато се разгоря в жарава от желания, която избухваше в малки пламъчета като това, което бе изпитала току-що, толкова недвусмислено ясни, че се чудеше защо Франк не се усмихва, развеселен от объркването й.
Ето и днес, както винаги, Франк или нищо не забеляза, или успя изцяло да прикрие мислите си. А това загадъчно спокойствие още повече възпламеняваше Ани.

 

Франк я потупа по рамото. Силните му ръце бяха безразлични към трепетите на възбуда, които предизвикваха под кожата й.
— Ще ти помогна да се качиш горе — каза той и я прегърна над талията, докато се качваха по тясното стълбище. Стига толкова за днес.
Тежката ръка около кръста на Ани беше нежна, докато вървяха нагоре. На ханша й почиваха сухите му пръсти, а голото й бедро докосваше твърдата тъкан на панталона му. Никога не беше се намирала в такава близост с него и успя да долови мускусния му мъжки аромат — ухание, което седмици и месеци наред плуваше в сънищата й. Едва не припадна.
Изглежда, той забеляза състоянието й, защото, когато се качиха, се обърна да я погледне.
— Май трябва да си полегнеш.
С теб…
Тя въздъхна, ужасена от мислите си.
— Не се тревожи за мен — отвърна Ани. — Ще се оправя. Отивам да взема един душ. Можеш да си тръгнеш, когато решиш.
Но очите му я гледаха със загриженост. Ани тръгна, по коридора към стаята си, като усещаше погледа му върху себе си.
Душът само влоши бъркотията в сетивата й. Когато излезе от банята, облечена само по хавлиен халат, очакваше да намери къщата празна.
Но в дневната видя Франк, застанал неловко, преметнал през ръка сакото си.
— Ти още ли си тук? — попита тя, като не можа да овладее лекия игрив тон в гласа си.
— Сега тръгвам — отвърна той. — Исках да се убедя, че си добре.
— Никога не съм била по-добре. — Тя се завъртя като послушен манекен с ръка на ханша. — Виждаш ли?
Но движението причини остър бодеж в бедрото й и игривите нотки угаснаха. Протегна ръка и се опря на стената.
— Хайде — каза Франк и я хвана за лакътя.
Заведе я обратно по коридора до леглото й и й помогна да си легне. Седна на ръба на кревата и тя вдигна очи към него. Беше толкова висок, такава силна опора, а тя приличаше на малка русалка в краката му…
Пламъкът в сетивата завъртя главата й. Какво ли мислеше сега? Не можеше ли да почувства катаклизма, който я разтърсваше? Как би могъл да не забележи през всички тези месеци…
— Мислиш ли, че трябва да се обадя на доктор Блеър? — попита той и погледна нежното коляно. — Може би трябва да чуеш мнението му.
Тя поклати глава.
— Случвало ми се е десетки пъти и Джуди ме кара да почивам няколко дни. Дори не го налагаме с лед, ако не се подуе.
Дрезгавите интонации в протеста й я накараха да се изчерви.
Той внимателно започна да я масажира около коляното, като нежно го потупваше да намери сухожилието.
— Боли ли?
Тя поклати глава и потисна въздишката си.
— Не ме лъжи. — Докосна я отново по вътрешната страна на бедрото, по-нежно отпреди.
Ръката й го спря. Премалелите й пръсти се обвиха около китката му, а от устните й се изтръгна глас, който никога не беше чувал.
— Не, глупчо. Не е болка.
Ръката на коляното й смутено се вцепени, сякаш, смаяна от факта, че е спряна от толкова крехка, но така пълна със странна сила женска плът. Неспособна да се контролира, Ани стисна твърдите мускули на китката му. Дишането й се учести.
Усети, че я гледа в очите. Видя молбата в тях и й отвърна с поглед, пълен със загриженост, може би с неодобрение, но не и с учудване.
В стаята беше тихо и тъмно заради спуснатите пердета. Обгърна ги огромна вълна на очакване, сякаш бяха застанали на ръба на пропаст, по-главозамайваща от бездната под нея. Ани искаше да се свие под мъжките очи, които осъзнаваха влиянието й, а заедно с това да потъне и да се стопи в тях.
Късно е, разбра тя. Грешката й беше, че допусна да остане насаме с него.
Твърде късно… Беше живяла прекалено дълго сама, прекалено дълго се бе мъчила да устои на Франк и прекалено дълго се беше борила с болката, объркването и желанието.
Беше време да се предаде.
Последен, безплоден спазъм на волята й се опита да прегради вълната, надигаща се в нея. Но без резултат. Силите й стигнаха колкото да дръпне ръката му с настойчивост, която го молеше да дойде в прегръдките й.
И по някакво чудо на съдбата, което изглеждаше далеч по-голямо от всичките й надежди, устните му най-сетне започнаха да се доближават до нея. Тя се предаде и изстена, когато усети първото им нежно докосване. Сянката на едрото му тяло я покри и тя го претегли към себе си.
Смаяна, че най-после е в прегръдките й, Ани с внезапна дързост усети вкуса на устните му и по гръбнака към слабините й се стрелна тръпка, която я обезсили, и тя се отпусна разтреперана в ръцете му.
Така и не разбра, пък и не изпитваше нужда да разбере как ръцете им се обединиха в мълчаливо сътрудничество да свалят халата от нея. Той се свлече магически и тя се озова на колене, заровила пръсти в косата му, а прекрасният му аромат проникваше в нея.
Огромната маса на мускулите му сякаш невъобразимо се стегна в мрака, въпреки че я държеше нежно като порцеланова кукла. Усещаше топлината на големите му ръце на гърба си, а явните трептения на женското й желание караха тялото й да се полюшва до гърдите му.
Нарастващата разгорещеност на момента предизвика взривове от възбуда под кожата й и щеше да я отнесе, ако внезапно не я бе обхванал страх.
— Не — промърмори тя и се отдръпна от лицето му. — Не мога да повярвам, че ме искаш.
— Искам те.
Дълбокият глас в ушите й облиза като огън същността й и я възпламени.
Притисна се към него с всичка сила, плътта й го поемаше с опиянение, което не можеше да контролира. Твърдата материя на сакото му се впиваше в зърната на гърдите й с гъделичкаща грубост, която я подлуди. Пръстите й заиграха по възела на връзката, по копчетата на ризата, разкопчаваха ги и го милваха. Изпълнена с трескава радост от безсрамието си, тя го целуна отново и го обви с тихите стонове на удоволствието си.
Вече нямаше време да се чуди дали и той е мислил за нея и я бе желал през последните самотни месеци. Защото изведнъж видя триумфа на мъжкото му желание. Стоманени мускули я притиснаха към него и я оставиха без дъх.
Беше неин ред да съблече последните дрехи от тялото му, устните й докосваха благоуханната кожа, която разголваше. Чуваше мекото шумолене на дрехите, които падаха на пода.
И тогава гладката му и суха кожа я покри като вълна от сила. А тя прие прекрасната му тежест и с всеки сантиметър от тялото си закопня за докосването му.
Пръстите, опипвали болното й коляно с деликатно уважение, бяха живи и пламенни, радваха се на удоволствието й и го увеличаваха. Галеха я с такава вродена опитност, сякаш бе знаел и тайно признавал интимната й женска нужда от самото начало на познанството им.
Възможно ли бе? Дали странният интуитивен блясък на очите му не бе схващал мислите й през цялото време?
Отговорът се появи като главозамайваща светкавица, когато, заобикаляйки собствената си воля, отвъд трескавите въздишки на желанието, нежните й ръце го намериха и насочиха към себе си.
Да, да, ликуваше мълчаливо тя, когато усети чудото да е притежавана от него. Да, той я искаше. Покриваше я отвън и отвътре и тя усещаше как я изгаря като безкрайно могъщество, което създава, ражда и кара женската плът да експлодира за нов живот.
Свършиха бързо. Спазъмът на удоволствието им дойде с оглушителна внезапност. Но на Ани се стори като цяла вечност, като гигантски разпростиращ се миг, който заливаше всичко, унищожаваше миналото и я изпълваше с екстаз, отдалечен на светлинни години от същността й.
И все пак не изпитваше страх, защото не беше сама. Можеше да се изгуби в абсолютната неизвестност на мъжа до себе си, защото знаеше, че той възстановява живота й на олтара на интимността.
Затова слушаше очарована въздишките на отдаването си и се притискаше към него с крехките си ръце, придръпваше го все по-близо, сякаш ако влезеше достатъчно дълбоко в нея, ако я подчинеше и притежаваше достатъчно силно, плътта му щеше да й разкрие нови светове, в които неизбежно се намираше бъдещето й.

 

XX

 

Деймън се върна на 10 април, след около два месеца престой в Ню Йорк.
Ани се радваше като дете. Най-сетне щеше да престане да бъде безтелесен глас по телефона, оплакващ се от трудната работа с Ейб и сипещ шеги за гадния живот в Манхатън. Отново щеше да стане истински — с гърмящия дрезгав глас, с бащинските прегръдки, с любимата си цигулка и с енергията, която внасяше, щом се появеше в стаята.
Колкото и парадоксално да беше, той й липсваше не само заради въодушевяващата си личност, а и заради стабилността, която излъчваше. След онази съдбовна утрин преди шест седмици, когато упражненията й в присъствието на Франк бяха довели до неочакваната им близост, Ани живееше във вихър от лудешки променени се чувства, които я оставяха замаяна и уплашена.
След първата открадната среща зачака на нокти, с пламнали чувства да види дали Франк ще я потърси. Като всяка жена, смаяна и възхитена от факта, че е била пожелана веднъж, Ани едва дишаше от догадки дали ще я пожелаят отново.
Естествено, няколко дни след това, докато седеше в креслото на Деймън в сънливата дневна, обаждането дойде. Франк я покани на вечеря с вежлив, дори смутен глас. Не можа да види пълната промяна, която гласът му внесе в празната къща на Деймън, когато Ани се огледа със слушалка на ухото.
Вечерята им беше тиха и сдържана. Приятната вечер свърши, за облекчение и радост на Ани, в уютния му апартамент в Западен Холивуд.
Неколкоминутният разговор на чашка мина като насън. Ани не знаеше къде се намира, докато по небесно благоволение, на което не беше посмяла да разчита, ръцете му отново я обгърнаха. И когато най-сетне се озова в мекото му легло и му се предложи с цялото си сърце, тя разбра, както може да разбере само една жена, че промяната, която бе посял у нея, ще остави следи за цял живот.
След тази вечер Ани започна да смята, че след дългите месеци на отчайваща самота я е постигнало незаслужено щастие. И все пак не можеше да потисне страха си, докато чакаше да я потърси отново. Безпокойството, което изпитваше, беше ново и я смущаваше. От една страна, й се струваше, че е въоръжена да посрещне всякакво бъдеще с новородена смелост. Ала страховитите избухвания на вътрешната й нужда подсказваха, че това бъдеще е нищо без него.
Той се обади и отново излязоха заедно. До този ден се бяха виждали шест пъти и всеки път ставаха по-интимни. Но между срещите изживяваше агонията на съмнението и всички разумни съждения излитаха от главата й, всяко нормално чувство се затъмняваше от очакването.
Ани нямаше време да събере мислите си, да прецени радостите и страховете си. Знаеше само, че миналото е зад гърба й, че всяка клетка от тялото й пламти от копнеж и желание и че се е свряла в някакво неизвестно досега кътче на душата, от което не може да намери обратния път.
Не знаеше дали гради някакви надежди върху Франк.
Знаеше само, че тихият глас и топлите му ръце са магията, към която се стреми всяко мускулче от тялото й. Поради тази вътрешна революция светът се бе променил напълно. Животът я заливаше с прекрасния си кипеж, не можеше да се насити на уханията, миризмите и гледките му, искаше още и още. Не чувстваше земята под краката си.
Деймън беше връзката с един по-подреден, но и по-болезнен период. Молеше се да я върне обратно на земята, да й вдъхне чувство за цел и последователност, да я накара да забрави чистата необузданост, която ехтеше като водопад в нея.
Вече не вярваше на чувствата си, защото бяха твърде силни и объркани.
Но вярваше на Деймън.
Радваше се, че се връща.
Тъкмо помагаше със закачлива загриженост на Кончата да приготви обяда, с който щяха да го посрещнат, и той пристигна от летището.
Когато Ани чу колата в алеята, беше точно дванайсет часът. Беше по шорти и памучна фланелка, косата й бе разпусната на раменете.
Когато отвори мрежестата врата, Деймън плащаше на шофьора с гръб към къщата. Ани се поколеба учудена, защото видя, че не е сам.
До него стоеше млада, над двайсетгодишна жена. Сламенорусите й коси пламтяха като огън на слънцето.
Беше облечена с панталони и яркожълта блуза, косата й бе прибрана с панделка в същия цвят. На задницата на таксито до нея имаше дипломатическо куфарче.
Когато шофьорът започна да вади куфарите от багажника, момичето се обърна, видя Ани и приятелски се усмихна. Веселото енергично изражение подчертаваше невероятната й хубост.
Деймън се завтече към Ани с протегнати ръце. Преди да я грабне в мечешката си прегръдка и да я млясне по бузата, тя успя да забележи, че е много блед и отслабнал.
— Моето момиче — рече той и я облъхна с добре познатия дъх на тютюн, одеколон за бръснене и уиски. — Божичко, видът ти е за милиони — възкликна той, като я отдалечи от себе си. Кимна на момичето, което се приближи по алеята с куфарчето в ръка. — Нали, Марго? Боже мой…
Започна да мести възхитен поглед от едната към другата, прегърна Ани и посочи придружителката си.
— Ани Хавиланд — гордо я представи. — Искам да се запознаеш с госпожица Марго Суифт. От Айова, ако вярваш, че подобно място още съществува. Доведох я да работи за мен. Ще живее при нас известно време.
Момичето остави куфарчето на земята и протегна ръка. Ани я стисна със странното усещане, че Марго Суифт едновременно е напълно непозната за нея и все пак странно позната.
— Не се нуждаете от представяне — заговори Марго с непринудена усмивка. — От дълго време съм ваша почитателка, госпожице Хавиланд. Гледала съм «Среднощен час» не помня вече колко пъти.
— Наричай ме Ани. Приятелите на Деймън са и мои приятели. Да не искаш да кажеш, че наистина ме позна?
— Разбира се — кимна Марго. — Изглеждаш по-различна на живо, но пак си страхотна. Никога не съм срещала кинозвезда.
Беше си свалила черните очила и Ани забеляза тъмнозелените очи, които сякаш се смееха на хубавото лице. Въпреки че беше природно стройна и атлетична, очевидно не се боеше да прилича на жив човек, а не на кльощав манекен. Здравият й вид накара Ани да се почувства съвсем измършавяла — въпреки тренировките тежеше едва 48 килограма.
— Това същество — посочи Деймън Марго, още прегърнал Ани през раменете — е най-добрата ми находка от години насам. Не само е страхотна работяга, но и познава книгите ми по-добре от самия мен. Като стана дума за това — обърна се той към Марго, — защо не покажем на Ани нашето бебче?
Със заговорническа усмивка Марго отвори куфарчето и показа на Ани дебел куп фотокопирани листа с напечатани на машина страници, захванати с ластик.
Ани се взря в първата страница.
«ПЛОДОВИТАТА ЛУНА» — филм от Деймън Райс.
Прегърна Деймън.
— Значи все пак успя!
Той кимна и потупа ръкописа.
— От глава до конец.
— Ах, ти — закани му се Ани. — През цялото време ми разправяше, че сте се хванали за косите с Ейб Фейнголд и не виждаш светлина в тунела. Дори не знаех, че си имал истинска идея.
— Е, исках да те изненадам — отвърна той. — Когато го прочетеш, ще разбереш защо. А сега да влезем и да видим какво ми е приготвила Кончата. Марго не е опитала истинска мексиканска храна.
Тръгнаха към къщата. Деймън сияеше, водеше двете момичета за ръце.

 

Шегуваха се по време на великолепния обяд, приготвен от Кончата в чест на завръщането на Деймън, но Ани успя да поразгледа Марго, която непринудено оглеждаше новата обстановка с широко отворени очи.
Ани я попита как се е запознала с Деймън.
— Ами… — Марго сбръчка хубавото си носле и погледна към Деймън. — Работех в Ню Йорк в издателство «Дабълдей» и учех в Градския колеж. Имах смътната идея да се омъжа за милионер или поне да взема диплома и да преподавам в долните курсове на някой колеж. Чувствах се не на място в големия град, но се справях, доколкото можех и… Защо ти не разкажеш останалото? — обърна се тя към Деймън.
— Да — започна той, като си играеше с чашата ирландско уиски, — историята е наистина дяволски невероятна. Ейб и аз току-що се бяхме наобядвали в един от любимите му млечни ресторанти и се мъчехме да се приберем с едно такси, когато тя — посочи към Марго — на един светофар надникна през прозореца на колата, попита ме дали не съм Деймън Райс и ме помоли за автограф. Това не се случва всеки ден, както добре знаеш. — Сви рамене и доволно вдигна вежди. — Естествено, движението пъплеше, но можеха да я прегазят, докато чакаше да напиша нещо, тъй че й предложих да се качи и да ни разреши да я закараме закъдето е тръгнала. Заприказвахме се и след около три минути разбрах, че тази шантава айовка не само е прочела всяка проклета дума, която съм написал, но на всичкото отгоре я е запомнила. Носеше в чантата си две джобни издания на книгите ми, целите подчертани и с подгънати страници. Това вече ми дойде много, закарах я до Ейб, почерпих я с кафе, а тя ми разказа за плана си да пише дипломна работа върху творчеството ми. Представяш ли си, от всички писатели на света — за мен.
Погледна доведеното момиче с бащинска привързаност.
— И от дума на дума — продължи той — успях да я убедя, че ще научи много повече, ако ни помага с Ейб да напишем «Плодовитата луна», отколкото ако работи в «Дабълдей» до края на годината. Когато й обещах, че ще й плащам повече от нищожната заплата, която получаваше, тя се съгласи. И проклет да съм, ако не внесе в работата ни организираност, от която ние с Ейб плачевно се нуждаем. — Посочи чисто напечатания ръкопис. — Направихме го за два пъти по-малко време, отколкото ако я нямаше. Познавам високото качество, щом го видя, тъй че й оказах натиск, докато я убедих да дойде като моя секретарка и помощник-редактор, докато започна подготовката за снимките на «Плодовитата луна». Ако иска, после може да учи в Университета в Лос Анджелис и да пише каквито й скимнат дипломни работи. Това е.
Марго се засмя.
— Но той премълчава — добави тя, — че още не съм слязла от облаците след онзи първи следобед. Ако не бяха Ейб Фейнголд и «трите му съпруги» да ме свържат с реалността, щях да умра от възторг, че съм се запознала с Деймън Райс. Когато съобщих на родителите си за преместването в Лос Анджелис, те решиха, че отивам от чистилището в ада. Но мога да ви кажа, че и те се радваха за мен.
Разправи на Ани за родителите си и тримата си по-големи братя, останали във фермата в Айова, която тя напуснала преди пет години. По молба на Ани извади семейна снимка на огромни младежи, побелял баща, доста по-дребен от синовете си, и привлекателна майка.
Самата Марго на снимката изглеждаше по-слаба, но явно бе правена скоро, защото фризурата й беше същата, а и очите й не бяха променили жизнерадостния си блясък.
— Правена е миналата Коледа. Оттогава не съм ги виждала, но ще отида за Деня на благодарността. Трябва да се уверят с очите си, че в големия град не са ме изяли жива. — Сви рамене. — Освен това ми липсват. Баща ми казваше, че не можеш да изтръгнеш човек от родния му край.
След няколко минути, когато Марго се извини и отиде да разопакова багажа си и да се изкъпе, Деймън доверително заговори на Ани:
— Тя е много по-невероятна, отколкото изглежда. Не по-малко от Ейб е моето второ «аз». Разбира какво мисля и какво се опитвам да правя, преди сам да съм го осъзнал. Казах й, че трябва да пише пиеси, но не иска и да чуе. Иска да се омъжи и да стане преподавателка в Средния запад. — Въздиша. — Ще ми се да се навърта около мен, поне в близко бъдеще. Щом иска да пише дипломна работа, може да я посвети на вариантите, които обсъждахме за «Плодовитата луна». — Докосна ръката на Ани. — Тя ще ти хареса, ще видиш. Обожава те, но предполагам, че сама ще ти го каже. Не се смущава от думите. Марго е обикновено провинциално момиче и не се срамува от това, но умът й е като бръснач и е готова да направи всичко за теб. Ще видиш.
Щедрите хвалебствия на Деймън за отсъстващата Марго впечатлиха Ани, защото знаеше какъв скъперник на похвали е той.
Но, изглежда, всичко казано от него беше вярно, защото и Ани бе усетила у непознатата остра интуиция.
Когато Деймън, разположил се в креслото си, започна да провежда предварителни телефонни разговори за снимките на «Плодовитата луна», Марго весело предложи да помогне на Ани да направи упражненията си на машината.
Наличието на гимнастиката изискваше да разкаже на Марго най-същественото за нараняванията си. Марго я изслуша внимателно и зададе един-два въпроса, без да изрази и най-малкото любопитство за причините на катастрофата, но Ани чисто по женски усети, че Марго знае за трагичните обстоятелства, довели до нея.
Когато научи за гръбначните увреждания на Ани и за масажите, които през няколко дни й правеше Джуди, очите на Марго светнаха.
— Сериозно? — попита тя. — Кой прешлен?
— Най-вече четвъртият и петият — отвърна Ани, — да не говорим за разкъсаните сухожилия по лумбалните прешлени. Освен това не споменаваме вратните прешлени, за да не засегнем чувствата на доктор Блеър, но знам, че вратът ми никога вече няма да е същият.
— Попаднала си точно на човека, който ти трябва — усмихна се Марго. — Или по-скоро аз съм попаднала. Докато бях в колежа в Айова, работих като физиотерапевт. Изучих тънкостите, когато брат ми Боб се контузи на футболен мач и лежа половин година. Ела на масата и ми кажи дали Джуди ти прави същия масаж.
Започна да масажира гърба на Ани с опитни, леки пръсти.
— Личи си, че разбираш от тези неща. Точно така се чувствам, когато идва Джуди.
— Естествено. Само се отпусни. Може би ще успея да помогна не на един, а на двама души в тази къща.
Когато свърши, накара Ани да й покаже как се работи с машината. Въпреки че прояви скептицизъм към собствената си възможност да направи упражненията, Ани забеляза, че Марго е в отлична физическа форма. И нещо повече, притежаваше вродена елегантност на жестовете, гласа и тялото, без намек за нарцисизъм, който оставаше погребан под земния й хумор и искрящите очи.
Всъщност очите й бяха толкова изумрудени, че Ани не се стърпя и я попита.
— Нищо чудно, че си ги забелязала — усмихна се Марго. — Това са контактни лещи. Истината е, че съм яка като кон, с изключение на очите. От дете имам ужасен астигматизъм и тежка фотофобия, които се оказаха неизлечими. — Засмя се. — Ейб Фейнголд и аз сравнявахме преживяванията си по този въпрос, защото, когато получава мигрените си, пред очите му плуват искри и дълго време след това не може да понася дневната светлина. Всъщност очите ми са с отвратителен граховозелен цвят, тъй че сложих тези лещи и за да подобря външността си. Освен това без тях не мога да виждам дори на един метър пред себе си.
Въпреки хапливия хумор и острия интелект зад него Марго очевидно се намираше в съгласие със себе си и се бе нагодила към същността си по-добре, отколкото Ани някога беше успявала. Но интуицията подсказваше на Ани, че и Марго беше изживяла някаква трагедия в интимния си живот. В дълбочината на очите й имаше някаква прибуленост, която го доказваше.
Може би истинската причина да напусне любимия си селски дом и да го смени с далечния Манхатън бе някаква нещастна любов. А може би някой я беше изоставил в Ню Йорк и затова бе тръгнала толкова лесно с Деймън.
Какъвто и да беше случаят, Ани усети инстинктивна привързаност към това оперено момиче. Към края на следобеда, когато излезе от стаята за упражнения, имаше усещането, че си е намерила приятелка за цял живот, и с радост очакваше живота под един покрив с Марго.
Празничната им вечеря в «Ма Мезон» мина тихо и старомодно, защото комбинацията отпътуването и уискито беше вкарала Деймън в едно от сприхавите му настроения. Забавляваше Марго с груби шеги по адрес на присъстващите знаменитости, а Ани се смя повече, отколкото през цялото време на отсъствието му. Но напрежението под този хумор беше осезателно.
Марго изглеждаше не по-зле тренирана от Ани по отношение на тежкото пиянство на Деймън. Побъбри за «лека нощ» с Ани в новата си стая, докато звуците на любимата му партита от Бах долитаха откъм дневната по коридора. След това, изтощена от дългото пътуване и новата си среда, си легна рано и увери Ани, че сама ще се погрижи за банята и чаршафите си.
Когато остави Марго, Ани отиде в дневната и се сви на дивана, като положи глава в скута на Деймън. Може би, мислеше тя, Марго си легна толкова рано, за да ни остави сами.
— Харесвам я — промърмори тя. — Много е мила.
— Допускам до себе си само мили момичета. — Деймън се усмихна. — Да, миличка, съгласен съм, че е добър човек. Дълбок, въпреки че никога не го признава, но добър.
Нещо в думите му й подсказа, че е развил към Марго отделно бащинско отношение, подобно на това, на което се радваше Ани. И все пак не изпита ревност. Сякаш се беше сдобила със сестрата, която никога не бе имала.
— Струва ми се, че някой я е наранил — тихо рече тя.
— И на мен — призна Деймън. — Само че тя не говори за такива неща със стар пияница като мен. Може би ще се довери на теб.
Потънаха в дълго мълчание. Той нежно я галеше по косата, а тя остави бавния ритъм на ръката му да я унесе в дрямка. Най-сетне Деймън си беше у дома! Колко хубаво беше с него…
Изведнъж той я изненада, като я накара да седне.
— Ако не възразяваш, бих искал да хвърлиш едно око на «Плодовитата луна», преди да си легнеш. Искам да чуя мнението ти.
Усмихна се и докосна брадичката й.
— Толкова време беше по-добрата ми половина, че сега не смея да напиша и дума без одобрението ти.
Тя отвърна на усмивката му.
— С удоволствие.
Взе ръкописа в леглото и към единайсет започна да го чете. Деймън, за когото часът беше два през нощта поради смяната на времето, остана да дреме в креслото си с пълна бутилка бренди до лакътя. Въпреки че самата Ани беше уморена, тя нямаше търпение да се запознае с новата му творба.
Прочете бавно първите две страници и спря. Поклати глава, сякаш да се отърси от невидима паяжина. Започна отначало.
Прочете пет страници и направи същото — върна се към началото.
«Плодовитата луна» беше различна от всичко, което бе писал досега. Всъщност беше по-различна от всичко, написано по света.
Въпреки че езикът на сценария беше прост и лесноразбираем, което бе типично за Деймън, чувството под него беше съвсем непознато и на човек му трябваше време да свикне с него.
Пронизващ, силен, разтърсващ човешки акорд, непрозвучавал досега. Сценарият приличаше на вкус на стриди или хайвер — в началото непривичен, после уникален и най-сетне абсолютно ненадминат.
Но в сюжета имаше нещо повече от специфична красота. Имаше истинност. Може би неподлежаща на логически определения, но след трийсет страници започваше да изглежда като единствената истина на света.
Ани изгълта останалата част от ръкописа за четирийсет и пет минути и го започна отначало. Този път искаше да вникне по-безстрастно в него.
Но беше невъзможно. Вълшебството му замая главата й и можа само да прелети над него със същото въздушно усещане за възторжен потрес.
Сюжетът на Деймън беше прост както винаги. Героинята носеше необикновеното име Юридайс, но я наричаха Дейзи. Беше типично американско момиче, което става жертва на класическата трагедия на поредица от нещастни бракове с мъже, които я унижават или изоставят. Тримата й съпрузи на пръв поглед имаха някои повърхностни различия, но всъщност бяха въплъщения на един и същ човек — призрачно същество, завладяло въображението й.
Сценарият започваше в ученическите й години, където въпреки че е избрана за Кралица на красотата, е пренебрегната от единственото момче, което харесва. След това проследяваше годините й в колежа, първия й брак и развод, а след това втория и третия й брак.
В течение на годините раждаше три деца, всяко от които по необясним начин въплъщаваше част от личността на Дейзи и по един аспект от живота й.
Накрая Дейзи умираше точно когато бе готова да се освободи от разрушителния развой на живота си.
Причината за смъртта й беше автомобилна катастрофа.
«Плодовитата луна» бе по-сложен разказ от «Среднощен час» поради дългия период, който обхващаше — трите брака на Дейзи и невидимите нишки, свързващи съпрузите и децата й. Но сценарият дори за миг не изгубваше непосредствеността на въздействието си. Крайно делничен на повърхността, той беше невероятно екзотичен в подтекста, въпреки че човек не можеше да разбере къде лежи злокобната магия, която омайваше от първия ред.
Когато Ани погледна часовника, бе три часът сутринта. Беше едновременно изтощена и възбудена. Измъкна се тихичко от леглото и тръгна на пръсти към дневната, в която светеше.
Деймън седеше в протритото си кресло и очевидно я чакаше.
Тя седна на страничната облегалка, прегърна го и нежно го целуна по бузата.
— Ти си гений. Прочетох го три пъти. Не съм виждала подобно нещо. Просто не мога да повярвам.
Той вдигна вежди.
— Сериозно?
Тя кимна, без да си прави труда да търси достатъчно красноречиви думи за похвала. Следващите му думи й подействаха като удар в стомаха и изтриха усмивката от лицето й.
— Мислиш ли, че ще можеш да я изиграеш?
Гледаше го и не вярваше на ушите си.
— Ох! — простена със сълзи в гласа. — Не.
— Написах го за теб.
Тя разбра, че е напълно трезвен и съвсем сериозен.
— Не, не — повтори безпомощно Ани.
— Ако ме подведеш сега — предупреди я той, — ще трябва да го пиша отново за друга актриса. — Сви рамене. — Но няма да е толкова хубав.
— Не, Деймън — заговори тя със свито сърце. — Аз не мога да играя повече. Моля те. Въобще не споменавай подобно нещо. — Стисна раменете му във вцепенението си.
Но той беше неумолим и дори хладен, когато поклати глава.
— Написах го за теб. Знам кое е най-доброто за филма.
— Но, Деймън! Това са петнайсет години от живота на една жена… Не мога да го направя. Просто не мога.
Проницателните му очи мрачно се втренчиха в нея.
— Не би могла преди катастрофата. Но сега можеш. Затова го написах за теб. Да не ме учиш как да си върша работата?
— За бога, не — отвърна тя и разсеяно го потупа по главата, потънала в тревогата си. — Но ти ме плашиш. Не искам повече да играя, Деймън. Просто не мога. От деня, когато излязох от болницата, единственото, което исках, беше да се свра в някоя дупка и да ме оставят на мира. Радвах се, че хората ме забравиха и спряха да си чешат езиците с мен. Не разбираш ли? Бях щастлива, че с кариерата ми е свършено. Приятно ми беше да си представям, че ще върша друга неща…
Той поклати глава с търпелива усмивка.
— Това е било средството ти за възстановяване. Трябвало е да се свиеш в черупката си, за да оздравеят и тялото, и това твое уязвимо сърце. Но с кариерата ти никога не е било свършено, миличка. Цялото това време е било просто началото, подготовката ти за втория етап. А сега времето настъпи. Не можеш да обърнеш гръб на бъдещето си само защото е несигурно, нали така? Само защото те кара да надраснеш себе си. Знам, че ръбът на трамплина не е най-удобното място за живеене. Но за някои хора той е самият живот. И ти си от тях. Помисли за това. Нали не си страхлива?
— Да! — избухна тя с внезапна ярост. — Страхлива съм! Смятах, че мога да се изкача на връх планината само защото го искам… Но сега единственото, на което съм способна, е да стоя на твърда почва.
Замисли се за агонията, която още пулсираше в крайниците й, и за самотата, в която я бе въвлякла продължителната й борба.
— Повече няма да изкачвам планини. Не мога, Деймън. Не мога…
— Радвам се да го чуя — каза той и кимна доволно. — Точно това е качеството, което ми трябва за Дейзи. Неувереност в стабилността на земната повърхност. Да, точно така — подозрителност относно безопасността да ходиш на двата си крака. — Усмивката му беше едновременно иронична и властна. — Не, Ани, не бъркам. Ще можеш да изиграеш ролята. Преди, когато беше малката Лиан, не би могла. Но сега можеш. И ще го направиш.
Тя поклати глава. По бузата й се стичаше сълза. Той искаше невъзможното. Но беше последният човек на света, когото би подвела. Нямаше да понесе разочарованието му.
— Толкова много години… — рече тя. — Трима съпрузи… и деца! Ще имаш нужда от такава дълбочина за нея. А аз я нямам! Направила ли съм в живота си нещо друго, освен да объркам и най-простите…
Думите й заглъхнаха, защото разбра, че е попаднала в капана му. Потупа я нежно по гърба.
— Скоро ще разберем. Следващата седмица ще ти направим пробни снимки. Днес говорих с Марк. Още в Ню Йорк се разбрах с Дюн Уърт. Всичко е уредено.
Задържа дъха си цяла вечност. След това изпусна дълбока въздишка на отчаяние и капитулация.
— Ще останеш разочарован — предупреди го тя.
Деймън Райс не каза нищо, само прекара ръка по тънкото й рамо като любящ, разсеян баща.
Знаеше, че е спечелил последната битка за «Плодовитата луна».

 

В сенките на стаята си в края на коридора Кристин също не спеше и слушаше гласовете откъм дневната.
Ани се съгласяваше. Кристин чу интонациите на поражение.
В своята индивидуалност на Марго Суифт Кристин от самото начало знаеше колко е важен този момент. Деймън мислеше за Ани, докато пишеше всеки ред от сценария в Ню Йорк. Докато му помагаше, Кристин имаше възможност да получи пълен портрет на невидимото, набраздено от белези, променено след катастрофата лице на Ани. Поради това днес в ролята на Марго не се изненада, като я видя толкова променена в сравнение с предишния й облик.
Кристин се усмихна в мрака. Деймън беше постигнал своето. Тя също.
Напълняването, в съчетание с новия цвят на косата и зелените контактни лещи, я беше променило достатъчно, а заедно с налагането на слънчевата личност на Марго върху собствената си индивидуалност можеше да се скрие от очите на всички.
Тъй като упражняваше професията си по Източното крайбрежие и големите градове на Средния запад, единствената опасност някой да я познае беше при срещата с Деймън Райс в Ню Йорк. Тук, в Калифорния, се намираше в пълна безопасност, освен ако някой познат от миналото й не дойдеше на запад.
Всичко стана съвсем лесно — от непознатите, на които плати да позират като семейството на Марго, до срещата в таксито на Деймън и Ейб на Трийсет и четвърта улица под ледения февруарски вятър.
Лесно.
И сега се намираше там, където искаше да бъде.
Следващата й стъпка беше очевидна. Трябваше да наблюдава и да чака. Да чака да види какво ще стане.
Кристин беше подготвена за всичко.
Щеше да опознае Ани, да помага на нея и на Деймън за филма и да наблюдава как се оформя собствената й съдба. Защото тази стая, тази къща и тези хора бяха точно това. Нейната съдба.
Разбира се, имаше една мръсна работа, за която скоро трябваше да се погрижи.
Но това беше най-лесната част от плана й.

 

XXI

 

«Дейли Вараяти», 17 април 1972 година
«С жест, който шокира филмовия свят, Деймън Райс възложи на доскорошния «ангел на секса» — суперзвездата Ани Хавиланд, главната роля в новия си филм «Плодовитата луна».
Госпожица Хавиланд, чието предизвикателно изпълнение на зловещата Лиан с партньор Ерик Шейн във филма на Райс «Среднощен час» направи сензация преди две години. Беше отписана от наблюдателите на филмовия свят, когато след почти фатална автомобилна катастрофа бе тежко ранена и стана зависима от болкоуспокояващите лекарства, с променено от неколкократна хирургическа намеса, лице.
Райс лично съобщи новината в «Интърнашънъл Пикчърс». След катастрофата госпожица Хавиланд живее в пълна изолация и не разполагаме с нови снимки на лицето й.
Когато скептичните журналисти го попитаха дали избраната звезда има достатъчна квалификация за тази трудна, роля, Райс войнствено отговори: «Като я видите като моята Дейзи, няма да повярвате на очите си. Тя беше престъпно подценена в «Среднощен час», а след катастрофата е и по-добра актриса. Много хора от вашата страна на микрофоните ще са готови да ги сдъвчат от яд, когато филмът, тръгне по екраните».
Вътрешни хора, които тази седмица наблюдаваха пробните снимки на госпожица Хавиланд в «Интърнашънъл Пикчърс», дадоха противоречиви, неофициални мнения за новото й лице. То бе описано като «обикновено», «приятно», «миловидно», «незабравимо» и дори «красиво». Единствената точка на всеобщо съгласие е, че малко или почти не прилича на лицето, което събуди колективното либидо на филмовата публика в «Среднощен час».»

 

Хармън Кърт се завъртя със стола и захвърли броя на «Дейли Вараяти» на писалището си. До него лежеше копие от сценария, което Райс нагло му беше изпратил по пощата, в деня на самостоятелната си пресконференция, когато го постави пред свършен факт.
Кърт потъна в мълчалив размисъл.
Пак оная малка путка, мислеше той. Оная застояла, похабена путка.
Кариерата й беше приключен въпрос, шпионите му го бяха уверили в това. Но Райс беше намерил начин да й разчисти пътя. Райс беше носител на деветте й живота. Един ден можеше да се наложи да елиминира и него, за да се добере до нея, освен ако алкохолът първи не свършеше тази работа.
Междувременно трябваше да предприеме решителни действия, за да възстанови контрола над положението.
Кърт знаеше, че може да направи трудно и дори невъзможно за Райс да намери средства и да уреди снимачните и синдикалните проблеми при снимането на «Плодовитата луна» на територията на Съединените щати.
Разбира се, това нямаше да попречи на Райс да направи филма в чужбина. Но тогава нямаше да може да работи с екипа си. А Кърт имаше властта и да блокира разпространението му във всички големи вериги от кина. Филмът щеше да бъде прожектиран в домове на изкуствата и нямаше начин да донесе пари, особено при положение, че оная Хавиланд вече няма външността, с която привличаше публиката.
Но дали това щеше да е достатъчно да накаже Райс за безочието му и да съсипе завинаги Хавиланд?
Може би да. А може би не.
Във всеки случай Кърт се готвеше за битка. Бе стоял на върха на «Интърнашънъл Пикчърс» повече от двайсет години и през това време бе печелил много по-кървави сражения.
Тези хора не бяха противници от неговия ранг. По един или друг начин щеше да открие оръжието, с което да унищожи и двамата.

 

XXII

 

— Хайде. Първият път винаги е най-трудно!
Марго Суифт стоеше на пъстрите плочки до бъбрекообразния басейн на Вивиан Гънтър и говореше на Ани, която зъзнеше в миниатюрните си бикини въпреки сухата топлина на следобедния въздух.
Вдовстващата съседка на Деймън беше в къщата и както обикновено прекарваше времето си в разговори по телефона. Тя с удоволствие се съгласи Марго и Ани да използват басейна за възстановяване и физиотерапия, защото нейните приятели бяха или твърде стари, или прекалено мързеливи да плуват.
— Нека първо свикна с тази мисъл — оплака се Ани и тръгна предпазливо към ръба на басейна. След изпитанията, които беше изживяла с болките и лекарствата, можеше да понася само топлата вода. Все още беше с пет килограма по-слаба от нормалното и непрекъснато й беше толкова студено, че носеше дебели пуловери и в най-горещите дни.
Марго се усмихна.
— Гледай! Ще ти покажа как.
Отиде до края на ниския трамплин, подскочи няколко пъти с веселото безгрижие на ученичка, обърна се с гръб към водата и направи грациозен скок, точно както правеха приятелите на Ани, когато плуваха в басейна на парка в Ричланд през детството й.
— Хайде! — извика Марго, когато подаде глава от водата и отстрани косата от мокрите си бузи със загоряла ръка. — За бога, Ани, водата е топла като в баня. Хайде, престраши се. Скочи.
— Няма начин — твърдо отсече Ани, седна на ръба и потопи крака във водата. — Никога няма да успея.
— Шегуваш ли се? — изломоти Марго и изплю вода. — И това ми било ученическа шампионка по скокове. Не ме карай да се смея.
— Права си, странно е — рече Ани и замислено се намръщи. — Би трябвало да мога. Но никога не съм скачала по този начин, а като дете ме беше страх. Странно, но никога не съм го правила.
— Значи моментът е настъпил! — засмя се Марго. — Само се накланяш назад, поглеждаш към небето и се отблъскваш. Много е лесно. И малките деца го правят. — Доплува до ръба на басейна. — Виж — каза и леко напръска бедрата на Ани. — Виж колко е топла. Ще свикнеш бързо.
Ани колебливо отиде до трамплина, стъпи на края с гръб към басейна и се замисли.
Припомни си стотиците превъртания и половина, които беше правила в гимназията, гмурканията с винтове, превърнали се в неин специалитет и донесли й цял рафт с купи.
Твърдо решена да преодолее спомена и неспособността, тя внимателно зае позиция, наклони се назад и се оттласна от трамплина.
Видя шеметното завъртане на небето и дърветата и хубавото лице и размаханата ръка на Марго, обгърната, с главата надолу. След това студената вода я обгърна и победоносно заструи по лицето, между гърдите и до бедрата към ритащите й крака, когато изплува на повърхността.
— Най-сетне! — чу смеха на Марго, докато пое от напоения с хлор въздух. — Повече да не си ми казала, че не си правила този скок!
— Наистина не съм — задъхано изрече Ани и изплю вода. — Странно, нещата, стоят толкова отделени в представите на човека. През всичките години, когато тренирах, никога не съм правила този скок, въпреки че е по-лесен от другите. Направо детска работа.
— Говориш като истинска последователка на Пруст — отбеляза Марго и седна на ръба на басейна, а Ани се хвана за него. — Чела ли си Пруст?
Ани поклати глава.
— Нито ред. — Сети се и се поправи. — С изключение на един пасаж, който Деймън ми прочете преди време. За променящите се женски лица.
— Деймън ще се разочарова, ако го чуе — усмихна се Марго. — Пруст е алфата и омегата на разсъжденията му. Разбираш ли, Пруст смята, че всеки човек е изграден от хиляди «малки човечета», почти като клетките в тялото. Всяко от тях се ражда в определен важен период от живота. И живеят заедно, без да контактуват помежду си или дори да подозират за съществуването си. — Разклати бавно крака във водата. — Причината хората да противоречат на самите себе си, на мненията и постъпките си, се състои в това, че едно малко човече или група човечета, вярват в едно нещо и действат по определен начин, а друго човече, създадено в друго време, се придържа към точно противоположни възгледи, като че ли останалите не съществуват. — Отстрани мокър кичур от бузата си. — Пруст би казал, че част от твоите малки човечета знаят много видове скокове, но има и едно човече от детството ти, което още е живо и което вярва, че само големите деца могат да направят точно този скок. Разбираш ли?
Ани се смръщи, объркана от чутото.
— Вземи например Дейзи от «Плодовитата луна» — продължи Марго. — Част от нея е научила урока, даден от Даниъл, когато я зарязва. Тази нейна част никога няма да се свърже отново с такъв самовлюбен тип. Но друга нейна част, която още помни и обожава баща си, никога не би признала поражението си и продължава да избира един Даниъл подир друг, без значение какво наказание ще изтърпи. При всеки мъж, когото обича и губи, тя научава урока си, но само на едно равнище. На друго равнище продължава да действа както преди.
— Разбирам мисълта ти — отбеляза Ани. — И все пак тя израства. Променя се. Доказват го децата й и начинът, по който ги обича. Към края просто повече не е способна да повтаря грешките, които е правила в началото, не мислиш ли?
— Точно така — кимна Марго. — Малките човечета могат да се атрофират и да умрат с течение на времето. Точно както преди минута онази част от теб, която смяташе, че не можеш да направиш скока, умря. Също като клетките в тялото. Някои умират и се заменят от друга по-бързо от останалите. По същия начин за една нощ човек може да възприеме мнение, което допреди една година е смятал за абсурдно. Казват, че старите навици умират трудно, но смайващото е, че наистина умират. И тогава ставаме нови хора, колкото и да сме се вкопчили в старото. — Марго се разсмя и сви рамене. — Вече започвам да говоря като даскалица. Трябва да внимавам.
— Не — възрази Ани, твърдо решила да разбере какво иска да каже Марго. — Смятам, че си права. В известен смисъл колкото и упорита да е Дейзи по отношение на себе си и съпрузите си, тя все пак се е променяла, без сама да го осъзнава. И трагедията е, че катастрофата я убива тъкмо когато е готова да изживее нещо съвсем ново и да бъде свободна.
— Точно така — сериозно потвърди Марго. — И това е противоположният цикъл на луната, от който е започнала. На плодовитата луна. Луната, която носи промени и нов живот. Начинът, по който си го представям, е, че кривата на живота й е като дъга, извадена от кръг. Разбира се, катастрофата я прекъсва завинаги. Но дори да беше продължила да живее, никога нямаше да опише пълен кръг. Щеше да се отклони от началната си точка и да продължи в леко различно направление. — Млъкна и затърси подходящи думи. — Като орбитите в ранните книги на Деймън, които не са пълни, а винаги се отклоняват в нови направления. Към неизвестното. Орбитите на Деймън много приличат на групите малки човечета, които бавно се трансформират при Пруст.
Ани кимна. Неутралната й усмивка прикри една току-що хрумнала й мисъл.
Идеите, които бяха обменили за Дейзи от «Плодовитата луна», проникнаха у нея много по-дълбоко, отколкото Марго можеше да предположи.
Изминаха почти четири месеца, откак Ани и Франк бяха станали любовници. Въпреки че посещенията на Франк през деня бяха станали много редки, тя всяка седмица прекарваше по няколко вечери с него.
По време на почти всичките си лениви следобеди се мотаеше в къщата с Марго или Кончата, мислеше за Дейзи и за новата съдба, която й бе определил Деймън, но тайно оставаше в плен на следваща си вечер с Франк. И когато той се обаждаше кога ще дойде да я вземе, донасяше със себе си огромно успокоение от напрежението, което се бе натрупало в чувствата й след последната им среща.
Но го опозна достатъчно, за да разбере, че Франк и тя са с много различни темпераменти, устремени към различни кариери. Може би вечното мълчание на Франк издаваше вътрешното му убеждение, че тя не е за него и никога няма да бъде.
Тъй че тя живееше, разкъсвана от противоречието да остави Франк на съдбата му, въпреки че разбираше, че все по-голяма част от нея му принадлежи.
Но вече нямаше път назад, защото се бе поддала на чара на Франк Макена повече, отколкото бе полезно за нея.
Марго се намръщи, защото забеляза, че Ани трепери въпреки топлата вода.
— Хайде, излизай — рече тя и протегна нежната си ръка да изтегли Ани. — Стига за днес.
Помогна на Ани да излезе от басейна със смайващо силните си ръце и постла хавлия на плочките.
— Заболя ли те нещо? — попита тя и посегна към брезентовата си торба за шишето с медицински лосион. — Кажи ми честно.
— Не — призна Ани. — Чувствам се прекрасно.
— Така трябва — окуражи я Марго и започна да втрива лосиона по болните места на кръста на Ани.
Нежните потупвания облекчиха болката и Ани се замисли, че Марго, която вече познаваше толкова добре, днес беше в типичната си форма. Винаги насърчаваше Ани да поема все по-големи физически натоварвания, а след това се упрекваше за това, като през цялото време знаеше, че съветите й са разумни и полезни.
Очевидно мислеше за Ани, за душевното й и физическото спокойствие. Вече добре познаваше нараненото й тяло и бързите, леки удари, с които го масажираше, бяха по-ефикасни от всякога. През цялото време показваше ненатрапливо внимание и непрестанна загриженост.
От време на време Ани се питаше дали на Марго й е лесно да бъде толкова свръхчовешки мила и внимателна, още повече, че носеше в себе си някаква несподелена мъка.
Може би Марго беше гений на добротата или просто най-милият човек на света.
Ани не знаеше.

 

Знаеше само, че през изминалите седем седмици Марго беше дар божи. Без нея те щяха да бъдат истинско изпитание за Ани.
Разсъжденията за Пруст бяха само поредният пример за помощта й в подготовката на Ани за ролята на Дейзи. Точно както беше помагала на Деймън при самото писане на сценария, сега помагаше на Ани да вникне в собствените си измерения, което щеше да й помогне да създаде саморазрушителния образ на Дейзи и да изгради отново личното си и професионалното си самочувствие.
Това беше двойно предизвикателство, което успокояваше нервите на Ани и изискваше крайна интелигентност и тактичност от страна на Марго. Но товарът, който споделяха, ги сближи извънредно много.
Двете млади жени бяха нещо повече от приятелки. Всъщност метафоричната сестринска връзка, натрапена им от Деймън с непрекъснати шеговити приказки, че има две намерени дъщери, беше извънредно подходяща.
Като много сестрите не споделяха най-срамните си тайни, но се разбираха така добре, че можеха да прекарат заедно часове, без да се налага да разговарят.
Ани никога не говореше с Марго за Ерик Шейн, но знаеше, че тя едва ли е пропуснала да схване кой е източникът на страданията й.
По същия начин Марго така и не призна, че в безгрижния й живот в Айова сигурно е имало някакво петно, но Ани беше убедена, че е наранена не по-малко от нея, и поради това естественото им взаимно привличане достигаше до сърцата и на двете.
През тези кратки седем седмици се бяха превърнали в малко символично семейство. Деймън им беше като истински баща с шегите, закачките, киселите настроения, безсънието и дори с периодичните си пиянства, след които двете ядосани момичета го слагаха в леглото като грижовни дъщери.
Нуждаеха се от всички подражания на едно семейство, защото, когато Марго и Ани не го глезеха непрекъснато, Деймън изпадаше в продължителна ярост, която правеше пиянствата му тежки, а настроението — лошо.
«Интърнашънъл Пикчърс» неизвестно защо бавеше финансирането на «Плодовитата луна» и все отлагаше всичко с неубедителни оправдания за инфлация, синдикални проблеми, вложения на корпорацията в нефт и така до безкрайност. Деймън не им вярваше.
— Мръсниците са замислили нещо, извинете ме за езика, момичета — гневеше се той, — и няма да им се размине, дори това да е последното дяволско нещо, което ще направя в проклетия си живот. Ако трябва, ще ида в «Парамаунт», Кълъмбия или дори в «Метро Годдуин Майер», ще ида и няма да ми мигне окото. Ще ме посрещнат с отворени обятия. Над единайсет години пълня гушката на Хармън Кърт и послушниците му. Ако сега се опитат да ме прецакат — ръмжеше той, — ще отида да правя бизнес другаде.
Но въпреки войнствеността си беше загрижен и Марго и Ани го знаеха. Беше изпратил Клифърд Наумс да сондира другите големи студия и продуцентски компании и научи, че те проявяват прикрито, но упорито нежелание да снимат «Плодовитата луна» с Ани Хавиланд в главната роля.
Въпреки че Деймън отказваше да го признае, негласният консенсус във филмовия свят беше, че независимо от природния талант на Ани, тя е негодна да играе, след като истинското й лице вече не съществуваше. Въпреки голямото любопитство към външността й то не можеше да превърне филма в касов успех, особено в отсъствието на име като Ерик Шейн до нейното.
Освен това «Плодовитата луна» беше толкова мрачна и трагична история, че никой не желаеше да се обвързва финансово с нея. Холивуд, контролиран от корпоративни гиганти, заинтересувани единствено от финансовия резултат и нищо неразбиращи от филми, бързо се ориентираше към по-леки продукции, далече от яростния умствен стил на Деймън.
Въпреки това, повтаряше непрекъснато Деймън, парите са красноречиви. Всичките му досегашни филми се бяха оказали с големи печалби. Ломотеше нещо за заговор срещу него и не позволяваше на Клиф или някой друг да разсейва подозренията му.
Сърцето на Ани се свиваше. Вярваше, че параноята му е оправдана, но знаеше, че заговорът не е срещу него, а срещу нея.
Знаеше, че Хармън Кърт е жив и здрав и още се намира на върха на холивудската финансова йерархия. Беше достатъчно интелигентна да разбере, че неочакваното й получаване на ролята на Дейзи беше станало зад гърба на Кърт и той сега реагира с цялото си финансово могъщество.
Разбира се, не можеше да каже всичко това на Деймън. Щеше да й отговори, че е луда, или да се втурне направо в кабинета на Кърт с касапски нож в ръка и да го убие на място.
Но споделяше недоверието на студията във възможностите й да изиграе главната роля. Ако Деймън дадеше ролята на Дейзи на друга актриса, снимането на «Плодовитата луна» щеше да мине безпрепятствено. Но той не искаше да я слуша.
— Далече от истината си, дете. Хората ще се стекат към кината именно защото ти участваш, а не въпреки това. Ти си моята звезда, която ще направи филма продаваем. Не, хубавице, проблемът не си ти.
Но тя знаеше.

 

При така стеклите се обстоятелства присъствието на Марго Суифт в живота на Деймън се оказа безценно. Тя с голи ръце поддържаше нормалните рамки на все по-неуравновесеното му и сприхаво поведение. Успокояваше го с хумора си, с твърдото си чувство за равновесие и с безупречните си организационни способности.
А когато не се занимаваше с всичко това, Марго се разхождаше, караше колело, плуваше или работеше с Ани, като я поддържаше бодра и ангажирана, така че продължителните нощни бдения, предхождащи снимките, да не разколебаят самоувереността й.
Изглежда, Марго беше родена да подкрепя Ани и Деймън в очертаващото се голямо изпитание и за двамата.
С нарастването на близостта й с Марго Ани започна да споделя с нея повечето от скъпите си спомени за Хари Хавиланд. Въпреки че почти не споменаваше неясната фигура на майка си, която я бе осъдила на изолация в Ричланд и властваше над младежкото й въображение, говореше откровено за годините на самота и за своя изненада откри, че Марго я разбира и споделя част от горчивината й.
— Знам какво представляват малките градчета — каза Марго. — Всеки знае всичко за всички. Задушаваш се до смърт. Научих, че единственото място, където могат да те приемат, е големият град, където никой не знае коя си, пък и никой не се интересува. Когато нямаш дом, навсякъде си у дома си.
— Хайде сега — възрази Ани, — ти имаш прекрасно семейство. Знаеш, че обичаш да се връщаш там.
— На гости — допълни я Марго с усмивка. — Не бих могла да живея повече там. Смятах да се върна да преподавам, но няма да стане. Видяла съм прекалено много неща. Нека останат в миналото ми. Там са на сигурно място. — Засмя се. — Деймън успя да изтръгне родния край от момичето.
— И все пак имаш приятни спомени, към които да се връщаш.
— О, да — кимна Марго. — Когато бях малка, тримата ми братя много ме глезеха. Бях като принцеса в ръцете на великани. Но когато поизраснах, не ми беше приятно да бъда дребосък. Не можех да върша тежката работа, с която се занимаваха братята ми, а толкова исках да бъда момче като тях. — Поклати глава и се засмя. — Божичко, каква мъжкарана бях на единайсет години! Направо не ми се мисли. Но след няколко години направих пълен кръг и отново ми беше приятно да бъда красивата малка принцеса на гимназията с големи, горди братя, които се грижеха за мен. Момчетата в училище се страхуваха да ми дръпнат плитките, за да не пострадат.
Забеляза изпълнения с копнеж поглед на Ани.
— Да не би да засегнах чувствително място?
Ани се усмихна и се отърси от унеса.
— По някакъв странен начин ми напомни за баща ми. Или поне ме накара да мисля за него. Старая се да не се замислям върху факта, че съм сама на света.
— Да, ти си случила с баща — рече Марго, която често се беше възхищавала на благите замислени черги на Хари на снимката върху шкафчето на Ани. — Това е нещо, за което трябва да си благодарна. Добрите бащи не се срещат всеки ден. Но помни, ти въобще не си сама на света. Сега имаш нас. Деймън и мен.
Ани се усмихна с благодарност. Копнееше да повярва изцяло на думите на Марго, но не можеше.

 

XXIII

 

— Марго, какво беше това? Стори ми се, че чух нещо.
— И на мен. Май е Ани. Ще ида да видя.
Марго остави химикалката, изправи се, прекоси боса древната и излезе в коридора. Деймън проследи движенията й със сълзящи очи.
Беше три часът през нощта. По установената напоследък практика двамата седяха мълчаливо, докато дългата нощ безшумно се изтърколваше по пътя към зазоряването. Чак тогава си лягаха.
Марго се научи да прави компания на Деймън по време на необичайните му работни часове, за да осигури на Ани необходимия й сън. Сядаше на дивана срещу креслото му с тефтер до себе си и четеше книга, докато той крачеше наоколо или седеше, потънал в съзерцателно мълчание.
От време на време измърморваше някоя от внезапните си смущаващи идеи, а тя я записваше, за да е готова за сутринта.
Седяха, погълнати от безмълвното си, изпълнено с очакване общуване, когато ги прекъсна звукът на тихо стенание откъм стаята на Ани. Марго забърза по коридора и завари Ани, потънала в кошмар.
Когато я докосна, Ани се стресна и се събуди. Втренчи се в нея с невиждащи очи, без да я познае.
Най-сетне се отпусна на възглавницата. Очите й се насълзиха, когато Марго я погали по косата.
— Шшт — прошепна Марго. — Всичко е наред. Просто сънува лош сън.
Ани се завзира продължително във фигурата в сянката. Лампата в коридора създаваше ореол около блестящата коса на Марго.
— Струва ми се, че го сънувам, откак се помня — въздъхна най-сетне тя. — Къщата гори и аз тичам надолу към дневната, а там е баща ми с непознатото малко момиче. И хем е баща ми, хем не е той, а тя — това съм аз и същевременно не съм аз. И тогава изведнъж докосвам ръката й да я събудя и виждам, че пламъците излизат от очите й, тя се вкопчва в ръцете ми, а аз не мога да се изтръгна и горя, горя… — Потрепери. — И тогава се събуждам.
— Е, сега си добре — тихо промълви Марго. — Деймън и аз сме наблизо и както обикновено хабим ток. Бог е на небето и в Бевърли Хилс всичко е спокойно.
Ани, успокоена, се усмихна.
— Имала ли си кошмари? — попита тя.
— Повтарящи се — не. — Марго поклати глава. — Поне не си спомням. Истината е, че много рядко помня сънищата си. — Изведнъж млъкна. — И все пак, знаеш ли, странно, че спомена за някаква къща. И аз понякога сънувам къща. Но сънят е щастлив. Най-хубавият сън, който съм имала.
— Разкажи ми го — помоли Ани.
— Ами — започна Марго, без да спира да милва косата на Ани като грижовна майка — … къщата е много голяма. Огромна. Може би е близо до океана. И всичко е бяло — стените, мебелите, прозорците. Зад прозорците всичко е бяло, чисто бяло, а ветрецът навсякъде гали дантелените пердета. — Усмихна се. — Къщата, е пълна с деца, които тичат из стаите и играят. Но всичко се движи забавено. Те тичат, пълзят и играят с някаква достолепна грация, съвсем бавно… Усещането е за щастие и покой, защото всички са в безопасност, умни и безгрижни и го знаят…
— А ти къде си? — попита Ани.
— Там е работата — отвърна Марго. — Мен ме няма. Когато бях по-млада, това ме озадачаваше. Но най-сетне разбрах. Аз съм самата къща. Цялата съм бяла, стара, хубава и силна и благодарение на мен децата са в безопасност и не ги грози нищо на света…
Гласът й затихна и тя погали челото на Ани. Ани се усмихна и започна да се унася.
— Хубаво е… — промълви тя.
Зад маската си Кристин усети пристъп на ирония при вида на чистото, честно, но измъчено момиче пред себе си.
Ани никога нямаше да научи, че Кристин току-що беше споделила с нея единственото щастливо видение, породено в ума й за двайсет и четири години живот.
А може би никога нямаше да разбере и кой всъщност я утешаваше и й вдъхваше сила зад преградата, наречена Марго Суифт.
И защо да научава?
Кристин стана, отиде на пръсти до вратата и хвърли последен поглед към леглото. Усмивката на устните й беше предназначена само за нея. Бедната Ани! Със своето типично американско минало, което някои хора биха приели като сигурна опора срещу страданието и борбата, но едва я бе спасило от превръщането й в мишена на опитни убийци, готови да й причинят всички страдания, способни да понесе човек.
А първият и най-злонамерен от тези убийци беше жената, която я чакаше с отворени обятия да се появи на бял свят.
Колко дълго бяха живели сами, преди да я освободи от присъствието си?
Без съмнение достатъчно дълго. Майка и дъщеря…
Видимите и невидимите белези на Ани бяха запечатани в костите, мускулите и паметта й, докато тези на Кристин бяха само в сърцето. Но тези белези ги правеха сестри. Болката и оцеляването бяха подсилили сестринството им.
Не, Ани не заслужаваше възмездие за миналото си. Бе наказана предостатъчно.
Целта беше другаде.

 

Когато Марго се върна в дневната, Деймън се взираше изтощено в пространството. В секундата, преди лицето му да се разведри и да попита за Ани, ясно пролича какво му причиняват непрекъснатите усложнения около «Плодовитата луна». Изглеждаше дълбоко обезсърчен, почти без надежда.
— Как е тя? — попита той.
— Просто някакъв кошмар. Сега спи спокойно.
— Добре — уморено изрече Деймън.
Марго разроши косата му с нежна ръка и седна на дивана. Усети влажния нощен ветрец, който нахлуваше в къщата. Отвори книгата си и започна да чете. Но Кристин продължаваше зорко да следи Деймън с ъгълчетата на очите си.
Животът бавно го напускаше. Почувства го, защото беше експерт по химията на мъжките надежди. Ако «Плодовитата луна» скоро не застанеше пред камерата, алкохолът и депресията щяха да го подтикнат към фатален край.
Беше време да действа.
— Деймън — рече тя, — в петък вечерта трябва да изляза. Ти и Ани ще останете сами.
Погледна я разсеяно.
— Някое гадже ли?
Погледна го със закачлива усмивка.
— Не казвам.

 

XXIV

 

Кристин лесно намери достъп до приема, който даваше в петък вечерта Гари Наймън — важна клечка между продуцентите.
Знаеше, че Кърт ще присъства, защото беше вложил много пари в един нов проект на Наймън — телевизионен филм с възможности за превръщане в сериал.
От снимки знаеше как изглежда Кърт и го откри лесно в тълпата. Красноречивият език на тялото й успя да привлече вниманието му от другия край на стаята и го накара да зареже двамата мъже, с които разговаряше. Изчака да се приближи и хладнокръвно се представи като Марго Суифт — помощничка и секретарка на Деймън Райс. Това привлече вниманието му.
Беше сложила най-чувствения си парфюм. Прилепналата рокля подчертаваше плавните извивки на ханша и гърдите й. Косата й падаше обилно по голите рамене. Когато се ръкуваха, задържа ръката му секунда по-дълго. Очите му не се отлепяха от очертанията на крайниците й. Накара го да спомене проекта на Наймън и бързо поведе разговор за скуката на новите филми.
— Напоследък любовните сцени са толкова блудкави — заяви тя с нежна усмивка. — Толкова плахи. Смятам, че любовта трябва да е възбуждаща и яростна, да пренася човека в друг свят, дори ако му причинява болка. Вие как мислите, господин Кърт?
— Наричай ме Харм. — Малките очички, които я оглеждаха, бяха живи и зорки.
Когато тръгнаха към бара, пръстите й докосваха неговите.

 

Два часа по-късно вече бяха в един мотел. Марго отказа да отиде в дома на Кърт под предлог, че предпочита анонимната обстановка.
Беше наблюдавала внимателно колко пие. На приема беше погълнал най-малко три чаши бренди, а бе го накарала да изпие и две чаши шампанско, предвкусвайки срещата насаме. Въпреки че сетивата му щяха да са тройно замъглени, закачливото прелъстяване, на което го подложи през последните два часа, щеше да го възбуди. Останалото беше малко по-сложно.
Но тя плуваше в свои води. След като го накара да й говори за жена си и дъщерите си, доста добре вникна в душевността му. Разсъблече се бавно пред него под светлината на беззвучния телевизор. Погледът му нервно скачаше от гърдите към слабините й.
Тя направи меко движение, което изобразяваше едновременно страх и трепет пред възбудения пенис между краката му. Гащичките й паднаха на пода и тя остана гола.
Той скочи на крака. Притегли я грубо към леглото и я повали по корем. Тя леко изписка с възхита и тревога.
Проникна анално в нея без никаква подготовка, подрезгавелият му глас ломотеше мръсотии, сякаш бяха химни.
Тя се загърчи под него, свиваше пръсти, биеше безпомощно с юмруци по леглото, стоновете й, пълни с болка и удоволствие, звучаха като пикантна смес от чувства.
— О, Харм — изписка тя в чаршафите, защо ми причиняваш това? Ох! Ох…
Той свърши с яростен тласък, вкопчил големите си ръце в раменете й. Тя знаеше, че сутринта ще има болки. Но беше готова да понесе още.
Наля му една чаша от бутилката, която бяха донесли, и плахо му я поднесе, застанала на колене като просителка. Докато той пиеше, погали мощните му бедра и почтително се загледа в омекналия пенис, който доскоро беше в нея. Започна да му говори с кокетлив шепот, закачаше се, пародираше ужас от наказанията му. Сякаш го предизвикваше да й даде урок, като я залее с такава болка, че най-сетне удоволствието й да се замъгли и да я кара да моли за милост.
След няколко минути той отново беше готов, втвърден от думите и нежната игра на пръстите й. Разгневен от влиянието й върху него, грубо я блъсна и започна да й причинява болка. Усещаше как хапе гърдите й, коравите му ръце бяха между бедрата и по слабините й.
— О, Харм — простена подканящо. — Боли… боли… Недей… моля те, стига толкова…
Започна да се извива под мъчителните му ласки, ароматът й го задуши, ръцете й се добраха до възбудата му и нежно започнаха да я подхранват и да го канят да я наказва още. Плъзгаше се и подскачаше под него, прикована от обемистата му тежест, писъците й звучаха предизвикателно, потреперваше от чисто удоволствие.
Шепотът й преливаше от агония и поощрение, а силните му пръсти щипеха и извиваха слабините й, докато се добраха до клитора. Блъсна я силно, тя падна по гръб и усети пробождане от ухапването на Кърт по най-нежните си части. Тревожните й викове се изпълниха с триумф.
— Не! Не там… Харм, моля те, умолявам те…
Усета, че ближе кръвта й. Лукавият протест в гласа й отстъпи на панически възторг. Бързо проникна в нея и отново го накара да свърши с уверените си женски полюшвания. Срути се тежко върху нея, изчерпал силите си поради възрастта.
Беше покрита с белези и синини. Утре всичко щеше да е моравочерно.
Но не усещаше болка. Всъщност не усещаше нищо, освен бавния триумф на своята воля над неговата.
Разделиха се в три сутринта. Кристин настоя да вземе такси и да се прибере сама.
— Скоро ще ти се обадя. — Целуна го за «лека нощ», веждите й се вдишаха в лунната светлина.
И наистина му се обади.

 

XXV

 

Франк Макена седеше в стола за посетители срещу писалището на Хармън Кърт, загледан през прозореца към задния двор на «Интърнашънъл Пикчърс». Не смяташе, че отново ще види тази гледка — преди повече от година Кърт му беше благодарил за работата във връзка с болничното лечение на Ани и стисна ръката му, очевидно за последен път.
Но ето че Кърт отново го повика, без да му дава обяснения, и седнал зад писалището си, пиеше кафе, докато чашата на Франк стоеше недокосната до лакътя му.
— Сигурен съм, че се чудиш защо съм те извикал днес, Франк — заговори Кърт. — Нали Ани отдавна е изписана от болницата. Между другото, всички сме удовлетворени от чудотворното й възстановяване.
Франк не каза нищо, само вдигна вежди в знак на вежлив въпрос.
— Разбира се, няма никаква належаща причина — продължи Кърт. — Знам, че си в приятелски отношения с Деймън и Ани. Извинявай, но съгледвачите ми докладват редовно и просто искам да разбера как е тя.
Изражението на Франк не се промени. Чудеше се има ли въпрос, на който Кърт вече да не знае отговора.
— Господин Кърт… — започна той.
— Моля те, наричай ме Харм.
— Разбира се. — Франк се изкашля. — И Деймън, и Ани са добре, доколкото съм информиран. Естествено, вълнуват се за новия филм и се притесняват от неуредиците…
— Разбирам това.
Кърт изненада Франк, като внезапно и силно удари с юмрук по писалището.
— Знаеш ли, Франк, Холивуд може да бъде кошмарно място. Едва получихме добрата новина, че Ани е готова да изиграе главната роля в новия филм на Деймън, и ония надути финансисти, от които зависим толкова много, започнаха да правят въртели за «Плодовитата луна». — Въздъхна измъчено. — Днес се налага да се разправяме с банкери, които нищо не разбират от кино. Финансовите институции са собственост на нефтени компании и конгломерати, повечето слепи за всичко, освен печалбата. Разбира се, и те губят пари по-често, отколкото ги печелят… но с тях просто не може да се разговаря. А творбата на Деймън е достатъчно противоречива да ги уплаши. Работя денонощно да ускоря нещата, за да започнат снимките. Но процесът е дълъг… — Смръщи се философски, но изведнъж се разведри. — Но да твърдиш, че го понасят добре. Това е най-важното, Франк. Не бива да допускаме подобни проблеми да ни смазват. Кажи ми все пак — как е Ани? Как се чувства?
Докато търсеше думи да опише състоянието на Ани, Франк забеляза, че втренчените в него очи се присвиват.
— Силите й се възстановяват — най-сетне отвърна той. — Теглото й още не се е нормализирало, но иначе е добре. Терапията май успява да…
— Тя е храбро момиче — прекъсна го Кърт. — Винаги сме го знаели. А Деймън?
Франк сви рамене.
— Нетърпелив е. Бърза да започне работата по филма.
— Не го упреквам — важно кимна Кърт. — Но всички трябва да се справяме със забавянията на снимките. Това е част от занаята, както самият Деймън много добре знае. Сигурен съм, че отлагането няма да продължи вечно.
— Надявам се.
Кърт продължи да кима със сериозен вид. Умишлено избегна да спомене Марго Суифт, чиито доклади през миналата седмица му говореха съвсем друго. Знаеше, че увереността на Ани е равна на нула и че с нарастването на броя на затворените под носа му врати във връзка с финансирането на «Плодовитата луна» Райс пие все повече и става все по-неуравновесен.
Кърт нямаше намерение да издава какво знае за обстоятелствата в живота на Райс. Вместо това внимателно наблюдаваше Франк със сивите си очи.
— Знаеш ли — каза той с доверителна нотка в гласа, — изпитвам огромни лични чувства към Ани. Разбира се, ти се срещна с нея благодарение на мен… Не знам колко добре си я опознал…
Вежливият поглед на Франк отново бе единственият му отговор.
— Във всеки случай — продължи Кърт — искам да подчертая, че ако в нашия занаят има човек, който ще оцелее при всички обстоятелства, това е Ани. Надявах се, че Деймън ще помисли за нея в новия си сценарий, тъй като се справиха блестящо в последния му филм. Успя да измъкне от нея една скрита под повърхността сексуалност, която… — Лека усмивка изкриви устните му. — Естествено, забелязах това й качество още преди години. Ани и аз се познавахме… тъй да се каже. Тя си беше пробивна още преди да навърши двайсет години. — Засмя се малко глуповато. — Май не трябва да ти говоря за тези неща… но това нейно съчетание на смелост и чувственост… не е само на екрана. Тя е знаменита в леглото, точно както е и прекрасна актриса.
Франк не можа да потисне искрицата, която проблесна в очите му. Кърт я забеляза и махна извинително с ръка.
— Трябва да ме извиниш за коридорните ми приказки. Това е стара история. Ани дойде тук като начинаеща да прави пробни снимки за «Трима наведнъж». Поканих я у дома да обсъдим ролята. Беше невероятно предразположена и мила… и от дума надума… След това се чувствах ужасно виновен. Аз съм много привързан към семейството си, както може би знаеш, и не си падам по старлетки, но просто не можах да й устоя. — Носталгия и възхищение замъглиха погледа му. — Никога не бях виждал толкова свежа, красива и спонтанна млада жена. — Въздъхна. — Беше невероятна любовница. Толкова изтънчена, толкова изобретателна… истинска секс-бомба под тази свенлива външност. Прекарахме прекрасно. Но тя просто не ставаше за ролята, тъй че я дадох на друга актриса. Все пак й заръчах да не се предава и тя със сигурност е изпълнила съвета ми. Когато пристигна от Ню Йорк да кандидатства за Лиан в «Среднощен час», беше направо приказна. Зряла актриса въпреки младостта си. Толкова бяха горд с нея, толкова се радвах… — Очите му изведнъж се овлажниха. — И само като си помисля, че това великолепно лице и тяло са обезобразени от онази страшна катастрофа. Такава загуба… Знаеш ли, Франк, доста съм мислил за Ерик Шейн и евентуалната му връзка със злополуката. Разбира се, те бяха близки. При две подобни личности химията неизбежно заработва. Но сигурно никога няма да научим истината. Ани се беше заловила с нещо, което се оказа не по силите й. Холивуд е такава джунгла… — Погледна Франк с бащинска мъдрост в очите. — Отдавна съм в този град, Франк. Имал съм работа със стотици актриси. Те не приличат на нормалните хора. В тях има нещо самоубийствено. Искат всичко сега, не могат да чакат, не могат да обуздаят импулсите си. Всичко трябва да е в дланта им, както се казва. — Въздъхна и погледът му се зарея към «Оскари»-те на лавиците в кабинета. — Разбира се, от личен опит знаех, че е разюздано момиче. Затова не бях особено изненадан, когато по време на снимките на «Среднощен час» плъзнаха слухове. Естествено, студиото направи всичко възможно да ги ограничи, но безуспешно. Може би измислената от Деймън Лиан стори това на Ани. Чувал съм, че през цялото време на снимките била като разгонена котка. Във всеки случай прекалената необузданост рано или късно води до неприятности. Когато чух за катастрофата, бях сломен. — Пое дълбоко дъх и храбро се усмихна. — Но какво значение има, щом се е оправила. Студиото я подкрепяше в най-тежките дни и тя сега отново е на крака. Убеден съм, че, има голямо бъдеще. Надявам се всичко да е наред. Затова те поканих да дойдеш, Франк. Да ти кажа, че ако можеш по някакъв начин да я окуражиш, както го прави Деймън, да й говориш да не се предава, а да гони върховете в кариерата и в личния си живот. Надявам се, че ще го направиш.
Франк кимна.
— Мисля — внимателно изрече той, — че ако «Плодовитата луна» се попридвижи…
Кърт вдигна показалец.
— Това не бива да те тревожи, Франк — твърдо произнесе той. — Може би творбите на Деймън вече не са равнозначни на автоматичен касов успех и на автоматично финансиране. Но той достатъчно дълго време беше гордост за нашето студио и лично ще се погрижа да остане при нас до момента, когато публиката спре да се интересува от него. Надявам се, че този ден няма да настъпи. — Поклати упорито глава. — Не, Франк, водил съм и съм печелил по-тежки битки от тази. Твърдо стоя зад «Плодовитата луна» и няма да се откажа. — Въздъхна и се изправи. — Това е — заобиколи той писалището и се ръкува с Франк. — Просто исках да споделя с теб тревогите си и да ти кажа колко се радвам, че Ани се оправя така бързо. Нашата работа е да я поддържаме във форма и да я подпомагаме в големите достижения, които може да реализира. Надявам се да ми помогнеш в това. Да поддържаш самочувствието й, ако има нужда. Да й напомняш, че талантът й ни е нужен. Да я накараш да разбере, че ако вярва в себе си, всичко ще се нареди.
Франк усети твърдото и сухо ръкостискане на Кърт. За част от секундата очите на двамата мъже се срещнаха, пълни с взаимна преценка и неразкриващи никакви чувства или цели.
— Ще направя всичко възможно, господин Кърт. — Франк кимна и напусна кабинета.
Кърт се обърна към прозореца и се загледа в хълмовете с хванати на гърба ръце.
Оказа се прав за Макена. Сега беше сигурен.
И за Райс.
А по по-тънък начин — и за Ани.
Бяха точно там, където искаше да бъдат.
Кърт беше доволен от себе си. В Холивуд просто няма човек, разсъждаваше той, който да ме измести от върха. Защото беше застанал на него благодарение на факта, че разбираше човешката порода и хорските слабости по-добре, отколкото и най-умните му врагове. И щеше да отстъпи мястото си само когато сам го пожелаеше.
Хармън Кърт се почувства почти свръхчовек, когато се усмихна на залятата със слънце земя, която представляваше царството му. Почти свръхчовек и почти вечен.
Но се чувстваше и обикновен мъж.
Тази вечер имаше среща с Марго Суифт.

 

XXVI

 

През следващата седмица Кърт и Кристин се срещнаха три пъти и още два пъти в събота и неделя.
Вкусът на Кърт към жените бе преситен, но Кристин умееше да го изненадва с малки трикове в поведението си, с уловки и акценти в писъците си, с тихо прошепнати предложения, така че дори мисълта за нея го разпалваше повече, отколкото бе успяла да го стори всяка друга жена през последните години.
Освен това беше отлична шпионка и му разправяше безизразно за нарастващата загриженост на Деймън Райс пред трудностите, съпътстващи «Плодовитата луна». С жесток блясък в зелените очи му каза за безплодните опити на Ани да се подготви за връщането си във филмовия свят, което от ден на ден ставаше все по-малко вероятно.
Тази информация му действаше като любовна игра, възбуждаше го и го тласкаше към крайни извращения. Позволяваше му да я обладава по всички възможни начини и често се прибираше с подутини и драскотини по ребрата, гърба, слабините и гърдите. Но в сърцевината на треперещото си покорство оставаше хладно недостижима. И това привличаше Кърт повече от всичко.
Отдавна беше усъвършенствала техниката да позволява на биячите да смятат, че тръпне от ужас пред наказанията и същевременно им се наслаждава. Заедно с това през цялото време с фини намеци даваше да разбере, че биячът не е пълноценен мъж, че ударите му повече я забавляват, отколкото нараняват, и че никога не може да я задоволи.
Женският стоицизъм пред болката беше единственото нещо, което биячите не понасяха и за което тайно копнееха, защото им доказваше тяхната неспособност. Кристин подправяше това поведение с пикантни дози лека подигравка, престорена паника и театрални опити да избяга. Пълзеше по подове, вкопчваше се в брави на врати, а Кърт я теглеше обратно към сенките, изтриваше потреса й, като хапеше зърната на гърдите и ближеше раните й с животински звуци.
За кратко време го докара до състоянието, в което го искаше. Но й трябваше още нещо. Сексуалният примитивизъм на Кърт и тъпотата на либидото му ограничаваха неговите фантазии. Мечтите му не се простираха по-далече от вкуса на женска кръв и звука на писъците, когато й извиваше клитора или проникваше в ануса й.
Кристин искаше да поразкраси картината.
Донесе му инструменти, с които да я връзва и изтезава. Имаше белезници, въжета, ножове, палки, оформени така, че да могат да влизат в нея или да й нанасят удари.
Приканваше го да носи черна тъкан около гениталиите си, да навлича качулка на главата й. Увличаше го в ритуални думи и действия, всеки път по-стилизирани. Положи усилия да го накара да говори за жена си и дъщерите си по време на изстъпленията си. И това беше най-важният й успех.
Виковете й за милост ставаха все по-отчаяни и убедителни, докато пълзеше гола пред него, а собственото му цинично ломотене на псувни и обиди звучеше все по-бомбастично, защото беше еманация на болното му въображение.
— Ах, Харм — ридаеше тя, нанизана на члена му, — ти ме убиваш. Защо правиш това? Имай милост!
— Не и към теб, путко — смееше се той и грухтеше с приближаването на оргазма си. — Не и към теб, путко ненаситна.
И с всеки тласък ставаше по-зависим от нея.

 

XXVII

 

Времето напредваше.
Кърт беше властен и в много отношения потаен човек. Но Кристин гледаше на него като на предизвикателство и имаше намерение да го преодолее само за три седмици.
Успя да намери подходяща за целта мотелска стая и се свърза по телефона със свой познат в Ню Йорк, от когото поиска помощ. По негова препоръка се свърза с един оператор и тонтехник от Лос Анджелис, който и преди бе изпълнявал подобни задачи.
Казваше се Санди Тейтира. Беше безличен, около четирийсетгодишен човечец, с увиснали мустаци и тих глас. Кристин му плати половината от хонорара предварително и внимателно му обясни какво точно иска от него.
Без особено затруднение Кристин успя да подмами Кърт в подготвената стая. Често го беше водила по безлични мотели, където никой не би могъл да го познае.
Увери се, че всички садистични инструменти са й подръка. От самото начало на срещата започна старателно да преувеличава безпомощната си невинност и чрез мелодраматични превземки преднамерено възбуди у него най-клоунската му жестокост. Непрекъснато му напомняше за семейството му.
— Моля те, Харм! Ти си женен мъж. Имаш съпруга, дъщери. Как можеш да се отнасяш така към една жена? Пощада ме! Имай милост!
— Не и към теб, путко — кикотеше се той.
Стигна до всички крайности — предизвикваше го, влудяваше го с покорството си, погрижи се от зърната й да потече кръв и той да я изсмуче, виеше жално, когато ръфаше окървавената плът между краката й.
Извън себе си от възбуда, Кърт се перчеше пред нея, обсипваше я с обиди, правеше цветисти описания на големия си жесток член, който щял да разпори стегнатия й анус. Тръшкаше се върху нея, чекнеше насила краката й, върза я за леглото, насила вкара в нея пръстите и езика си, смучеше кръвта й с животинска наслада.
За по-сигурно Кристин го накара да свърши три пъти. В края на сеанса той пъхтеше от задоволство. Взе душ, даде й хиляда долара и си тръгна.
Тя седна на изцапаното с кръв легло.
— Добре, Санди. — Обърна се към стената.
Само телевизионният екран потрепна в отговор.

 

XXVIII

 

Четири дни по-късно Хармън Кърт получи в кабинета си в «Интърнашънъл» пакет, донесен на ръка. Вътре имаше видеокасета.
Той с любопитство я пъхна в уредбата. След няколко секунди я спря и вдигна слушалката.
— Не ме свързвай и не пускай никого.
Спусна пердетата и изгледа цялата касета. В едър план се виждаше красивото лице на Марго Суифт, разкривено от ужас. Устните на Кърт, долепени до ухото й, шептяха мръсотии.
Тя протестираше, молеше за пощада, докато той се перчеше пред нея с възбуден пенис, втурваше се, биеше я и й удряше шамари, ръмжеше садистични молитви, а тя хленчеше ужасена и безуспешно се мъчеше да се откопчи от въжетата, с които бяха вързани за леглото китките и глезените й.
Започна нова сцена с лицето на Кърт в близък план — елегично и яростно. Камерата бавно се заспуска по плътното му тяло към пениса, заровен в ануса на Марго. Гласът му се извиси докато скубеше косата й, биеше я по слабините и мачкаше гърдите й. Специално поставена камера беше уловила как пръстите му извиват клитора й, докато я обладаваше анално.
Гърдите и вагината й бяха потънали в кръв. Камерата го проследи как я ближе с тежки въздишки, доволно цвилене и изблици на смях.
Отново и отново пенисът му се вдигаше, за да я накара да страда от гневните му тласъци. Тази вечер нямаше и следа от лукавите й предизвикателства, прошепнатите поощрения и подмолната ирония. Виждаше се само женски ужас, изправен срещу садизма на злобно хилещо се чудовище.

 

Кърт гледаше запленен и развеселен. Колко странно беше човек да гледа на кино собствените си фантазии. Изглеждаха гротескно непропорционални на околната среда. Трябваше в бъдеще да има предвид този факт.
Не изпита нито страх, нито тревога. Всъщност мисълта за бедната малка Марго Суифт, опитваща се да го изнуди по такъв жалък начин, пробуди чувството му за хумор. Наивен опит да спаси Райс, реши той.
Но следващият кадър изтри усмивката от устните му.
Камерата се отдалечи от образа на тестикулите му, които се удряха в голото дупе на Марго, и стана ясно, че филмът се прожектира на друг, по-голям телевизионен екран.
Продължи да се отдалечава и Кърт видя, че телевизорът е поставен на маса срещу диван.
На дивана седяха съпругата на Кърт — Розмари, и двете му дъщери.
Шокираната Розмари се мъчеше да закрие очите на момичетата. По лицето на по-малката — Мага, се стичаха сълзи. Тес, пребледняла, яростно се взираше в екрана с разкривени от отвращение черти.
Дъхът на Кърт замря.
Знаеше, че трите са на почивка в Палм Спрингс и чакат работата му да позволи да отиде при тях. Видеокасетата сигурно беше направена през последните два дни, може би само преди няколко часа.
Това означаваше, че вероятно в този момент Розмари вече прави планове как да го напусне и да вземе момичетата със себе си. Затова не се бяха обадили.
Кърт беше прецизен човек и накара секретарката си да се обади в хотела в Палм Спрингс. След минута тя се обади по уредбата.
— Напуснали са хотела, господин Кърт. Не са казали къде отиват.
Кърт премести поглед от замръзналата на екрана картина към кутията, в която бе пристигнала касетата.
Вътре имаше револвер, калибър 0,32. Нямаше бележка.
Започна внимателно да обмисля положението. Умът му бе като на хищник, неочаквано срещнал по-силен враг.
Имаше ли изход? Не, Тес и Мага вече бяха видели касетата. Бяха видели него.
Взе оръжието, насочи го към сляпото си око, позамисли се, отвори уста и насочи дулото към небцето си.
Поколеба се. Защо първо да не убие оная кучка Суифт? Защо да не пусне малко кръв, преди сам да си отиде, просто за удоволствие?
Чак тогава забеляза листа хартия, в който бе увит револверът. На него на пишеща машина беше написано:

 

«Лос Анджелис Таймс»
«Холивуд Рипортър»
«Лос Анджелис Хералд-Икзаминър»
«Дейли Вараяти»
«Нешънъл Инкуаярър»

 

За частица от секундата Кърт си помисли за влиянието си в средствата за масова информация. Дори касетата да беше размножена и разпратена до вестниците от списъка, можеше да се намеси и да предотврати публичното й оповестяване. В страната не съществуваше редактор или издател, който да не му дължи важна услуга и да няма причина да се бои от него.
Но в списъка имаше и шесто име — Хауард Ман.
Кърт се усмихна. Суифт бе помислила за всичко. Нямаше смисъл да се бори. По един или друг начин Ман щеше да се погрижи касетата да стане публично достояние. А репутацията на Кърт нямаше да издържи на подобен удар. Това щеше да е краят му.
Времето на загубените и спечелени битки бе изтекло.
Сложи пак оръжието в устата си и стисна със зъби дулото.
Въздъхна и дръпна спусъка.

 

XXIX

 

Погребението на Кърт беше пищно. Присъстваха всички важни фигури от разтревожената йерархия на Холивуд.
Прощално слово изнесе Хауард Ман — най-големият съперник на Кърт през последните петнайсет години и човекът, който със сигурност щеше да наследи разпадащото се феодално владение, поддържано досега единствено от желязната воля на Кърт.
Той възхвали проникновените познания на Кърт за света и хората на киното и интуицията му по отношение на капризите на пазара.
Разтърсен от скръб, зае мястото си сред огромната тълпа опечалени, събрани в църквата.
Отсъствието на съпругата и дъщерите на Кърт от погребението бе обяснено от говорител на студиото като последица на дълбокото им емоционално сътресение от внезапната загуба.

 

Уоли бавно четеше пространното описание на погребението в «Таймс» и посръбваше възтопла бира, а мислите му следваха свой собствен път.
Не беше посочена причината за самоубийството на Кърт. Всъщност филмовата компания реагираше, сякаш бе умрял от естествена смърт.
И нищо чудно. Индустрията бе силно зависима от безупречната репутация на ръководителите си, а Кърт беше на самия връх. Ако бе поживял още пет години, може би щеше да успее да присъедини влиянието на телевизионните мрежи към своето и да заеме място в историята като най-могъщия ръководител в аналите на развлекателния бизнес. Но сега с това беше свършено.
Уоли остави вестника и се загледа в стените на кабинета си. Интересно как го е направила.
Беше сигурен, че Кристин е в дъното на всичко. Знаеше за маскировката й като Марго Суифт, за опасностите за Ани Хавиланд и Деймън Райс, произтичащи от кампанията на Кърт за финансов терор срещу «Плодовитата луна». В резултат на наблюденията си през последните седмици знаеше също, че се е срещала с Кърт из разни мотели.
Естествено, отсъствието на Розмари и момичетата от погребението беше красноречиво. Кристин, изглежда, бе успяла да доведе по някакъв начин до знанието им ексцентричностите в сексуалния живот на Кърт.
Уоли познаваше Кристин. Не би си направила труда да изнудва Кърт или да се пазари с него. Прекалено добре разбираше същността му. На професионално равнище той беше не по-малко безмилостен от нея и не би отстъпил дори на сантиметър.
Така че просто го беше изтрила от картината. Без влиянието на Кърт филмът на Райс много скоро щеше да бъде финансиран.
Уоли се замисли за последните няколко месеца. Вечерта, когато се срещна с Кристин в Маями и умишлено й позволи да подслуша телефонния му разговор с Кърт, той й направи нещо повече от обикновена услуга, като излъга Кърт, че тя е мъртва.
Той не просто спаси Ани от позора името й да бъде свързано с това на безпътната й сестра. Не, той бе извършил нещо повече. Уоли знаеше, че въоръжава Кристин с информацията, която й беше нужна, за да се превърне в най-злия и неумолим враг, заставал някога срещу Кърт.
И ето че Кърт вече не беше между живите.
Уоли не се чувстваше виновен за предателството или за смъртта на работодателя си. Вместо това изпита огромно облекчение, че Кърт повече не обитава лицето на земята.
Освен това се изпълни с ново любопитство по отношение на Кристин.
Не беше го изненадала, когато заряза всичко и тръгна да търси достъп до Ани Хавиланд. Изражението на лицето й в онази мотелска стая в Маями го беше убедило, че тя не знае нищо за семейството си, освен за майката.
За нея имаше само един логичен път за действие — да намери Ани, да се запознае с нея и да започне да осъзнава собственото си минало.
Уоли беше убеден, че Кристин няма да причини нищо лошо на Ани. Поне докато не решеше, че Ани заслужава някакво наказание.
Уоли се разтопи от възторг, когато хубавата Марго Суифт пристигна от Ню Йорк с Деймън Райс. Колко умна беше Кристин! С един точен удар се озова в семейството.
А сега, когато това семейство бе застрашено от Кърт, вероятно бе ускорила личния си график и го бе унищожила с цялата пъргавина на бързия си ум и гениалните си сексуални хрумвания.
Колко смайващи бяха превратностите на съдбата! Ако не беше Уоли, подслушваният му телефон и вечерта, прекарана с Кристин през онази топла нощ в Маями преди шест месеца, днес Хармън Кърт щеше да е жив, а Кристин щеше да се занимава с доходоносния си бизнес по Източното крайбрежие, без да подозира за заключената врата към коридора, който я свързваше с Ани Хавиланд.
Уоли не се гордееше много с добре изиграната си роля. Просто благоговееше мълчаливо пред лъкатушните пътища на времето. В дадения случай беше помогнал на процеса. Следващия път можеше да се окаже негова жертва.
Във всеки случай си струваше да види Кърт, елиминиран от ръката на по-голям майстор.
Но работата му не беше довършена.
Чаршафите и калъфките от възглавниците, които взе със себе си от мотела, не свършиха задоволителна работа.
Кристин имаше нулева кръвна група.
Единствено групите А и Б в комбинация можеха да произведат нулева или АБ група. Ани беше АБ. Значи Хари Хавиланд би могъл да бъде баща на Кристин.
Уоли дълго се боричка с мисълта, че Лиън Гътрич или някой друг от любовниците или сводниците на Алис би могъл да бъде баща на Кристин. Но кръвната група на Гътрич, която Уоли научи от болницата в Ричланд, беше Б. Това го изключваше. А от другите Уоли успя да издири само невършещата работа група АБ на Майк Фонтейн.
Можеше да допусне, че Хари е баща и на двете момичета. Но допускането не беше доказателство.
Ако знаеше само кога е родена Кристин. И къде…
Но може би никой не знаеше тези неща.
Освен самата Алис.

 

XXX

 

Деймън Райс нервно се разхождаше напред-назад из дневната, без да забелязва, че падащият здрач събира мрак в ъглите на стаята.
— Божичко — мърмореше той. — Божичко…
Ани и Марго се бяха отпуснали лениво на два отделни дивана, късите им поли откриваха дълги хубави крака, които се белееха в умиращата светлина. И двете изглеждаха потънали в размисъл, въпреки че главите им следваха Деймън в пътешествието му из стаята.
— Е, добре — дрезгаво пророни той. — Шибана работа. Нали всички ще умрем…
Мислеше за Хармън Кърт и шокиращата вест за самоубийството му. Деймън познаваше Кърт от много години и беше искрено озадачен от самоунищожението на толкова могъщ човек.
И все пак писателската му интуиция се питаше дали под любезната бащинска външност на Кърт не се бяха преплели невидими жички на влияние, опасност и дори лудост, превърнали се в здрава мрежа. Не можеше да потисне клиничния си писателски интерес към нелепото събитие.
Междувременно смъртта, както винаги, бе отворила вътрешна врата към коридорите на вдъхновението му и това правеше настроението му напрегнато и непостоянно. В края на краищата самоубийството беше една от доминиращите теми в творчеството и вътрешния му живот. Да види как Кърт минава по този път преди него беше като светлина под вратата на собственото му бъдеще.
— Шибана работа — повтори той и спря да пийне от чашата с уиски, оставена на масичката. — Този човек беше задник. Знам това. Зад онази мраморна фасада се криеше касапин. Но точно тук е проблемът — касапите не посягат на живота си. Вкопчват се в него с нокти и зъби… Е, добре.
Марго не каза нищо. Знаеше, че тази вечер Деймън ще пие повече от друг път и вероятно ще се събуди преди полунощ с тежък махмурлук, който ще го държи буден и проклинащ до зори. Постъпваше така винаги когато някое събитие силно го разстройваше. Беше го виждала често по време на премеждията на «Плодовитата луна». Възнамеряваше да го чака с приготвен аспирин, разтривка на гърба и морална подкрепа, когато се събудеше през нощта.
Под маската си Кристин беше спокойна. Знаеше, че вглъбяването на Деймън в чувствата няма да продължи дълго. Скоро отново щеше да работи, защото без пречките, които създаваше Кърт, «Интърнашънъл» или някое конкурентно студио бързо щеше да предложи да финансира «Плодовитата луна».
Нейната част от работата беше свършена. Другата част беше в ума на човека, когото наблюдаваше да се разхожда напред-назад из стаята.

 

Ани гледаше с полуусмивка как Деймън броди из стаята и слушаше с тъга как думите отекват в сенките. Звукът на гласа му й беше скъп като хаоса в старата къща. Но изглеждаха крехки и застрашени поради смъртта на Кърт.
Разбира се не защото съществуваше някаква реална заплаха. Дори напротив, смъртта на Кърт вероятно означаваше началото на последния и най-велик период от ерата на Деймън като творец.
И все пак тази вечер смъртта сякаш хвърляше странна бледност върху всичко в стаята. Нищо не бе трайно и в безопасност.
Ани бе прекарала пет години от живота си в борба с безликата армия, начело на която стоеше Хармън Кърг. Беше спечелила отчаяни битки и понесла горчиви загуби в този конфликт. Носеше белези, които щяха да я съпътстват до края на живота й.
И сега изведнъж Кърт вече го нямаше. Бе премахнат от сили, които не можеше да види и дори да си представи. Най-сетне беше в безопасност от злостното му безкрайно преследване. Беше завинаги избавена от яростта, която той питаеше срещу упоритата й кариера.
Но тази вечер Ани не изпитваше облекчение. Не споделяше и страхопочитанието на Деймън пред злокобните изненади, които животът подготвя за неподозиращите.
Вместо това чувстваше празнота, прекалено лична и всеобхватна, за да я сподели с Деймън и Марго. Празнота, която съдбата пазеше единствено за нея.
Бяха минали близо две седмици, откак Франк Макена позвъни да отмени последната им среща за вечеря. Оттогава спря да се обажда.
Сбогуването в гласа му през онази вечер беше осезаемо. Шест дни след това се мъчи да не му обръща внимание, но то звучеше като съдбовен удар на камбана в настъпилото мълчание.
Разбира се, не можеше да не мисли за причините. Но се радваше, че не беше достатъчно бърза или отчаяна да попита за тях вечерта, когато й се обади. Жената не бива да помага на обречеността си, като пита защо.
Вече нямаше да дойде. Знаеше го.
Ани отново бе сама.

 

XXXI

 

Санди Тейтира лежеше в апартамента си в Лос Анджелис и пред очите му трепкаше незабравимият образ на Кристин, който го галеше от гениталиите до устните и върховете на пръстите.
Каква жена! Колко великодушно и професионално постъпи, като му се отдаде в допълнение към трите хиляди долара, който му дължеше. Щеше да си спомня за тази задача с чувствено мъжко задоволство, както и с гордостта на професионалист. Без съмнение тя беше най-сладкото и хубаво парче на света.
А каква актриса беше! Представлението, което направи с Кърт, беше майсторско. Не само изигра безупречно ролята си, като понесе стоически болките и нараняванията, но и помогна на Санди при монтажа на филма така, че на лентата заприлича на уплашена ученичка, попаднала в садистичните лапи на Кърт.
Санди никак не искаше да участва във втората част на снимките в Палм Спринт, но Кристин го убеди, че присъствието му със скрита камера е особено важно, докато самата тя се справя със съпругата и дъщерите.
Подлъга ги, че им носи някаква изненада от татко, и пусна най-ужасяващата сцена на касетата достатъчно дълго, за да успее Санди да заснеме реакциите им, преди да избягат от стаята. Всичко висеше на косъм, но се справиха. В настъпилата след това суматоха Кристин и Санди лесно се измъкнаха.
Като премисляше всичко Санди още веднъж се впечатли от начина, по който се отнесе към децата. Също като жизнерадостна леля или по-голяма сестра, но само до момента, когато протегна ръка и включи видеото.
Гледката беше жестока за гледане и снимане. Но човек не можеше да не се възхити от Кристин. Велика актриса и голям ум.
Разбра от новините, че Кърт се е застрелял, след като изгледал касетата. Дали това е била целта на Кристин, или е нарушила плановете й за изнудване — не беше работа на Санди.
Това беше част от задълженията на истинския професионалист — да знае кое е негова работа и кое не. Да свърши своята част и да остане в сянка. Да печели приятели и да ги запазва.
Това бе моралният кодекс на Санди. Човек трябва да прави услуги на висшестоящите и на големите организации, които ги подкрепят. Никой не живее на самотен остров.
Беше свършил работата си за Кристин и тя му беше платила добре. Но нещата не спираха дотук. Трябваше да се погрижи за себе си, както го беше сторила и тя.
От няколко месеца знаеше, че фамилията Корона издирва Кристин. Когато тя се свърза с него, не му даде обяснения коя е, но отговаряше доста точно на описанието. Когато я видя да работи, Санди се увери, че е тя, защото познаваше репутацията й.
Ако подшушнеше на Сам Корона, че е тук, щеше да получи две хиляди долара.
А услуга, направена на фамилията Корона, можеше да струва много повече.
Никой не живее на самотен остров. Такова бе естеството на бизнеса. Всеобщото добро е по-важно от ползата за един човек.
Санди посегна към телефона.

 

XXXII

 

Няколко дни след преждевременната кончина на Хармън Кърт загрижените ръководители на «Интърнашънъл Пикчърс» започнаха да пресмятат авоарите и отговорностите на корпорацията.
Тези хора, до голяма степен въведени в корпоративния свят от Хармън Кърт, бяха слабо запознати с творческата страна на филмовото производство. Не можаха например да разберат упоритото нежелание на компанията да финансира «Плодовитата луна» — филм на доказано печеливш автор.
Проведоха се съвещания за оценка на касовия потенциал на Ани Хавиланд и качествата на сценария. Никой не можа да намери основания за непродаваемостта на продукта. Разбира се, в Холивуд вече никой не можеше да е сигурен в нищо, но сценарият на Райс изглеждаше прекалено солиден, за да бъде пренебрегнат.
Решиха в тези трудни времена да се придържат към по-консервативната линия и да подкрепят утвърдените имена. «Интърнашънъл» щеше да финансира и разпространи «Плодовитата луна» — сравнително евтин филм в сравнение с някои от неотдавнашните пищни чудовища. Разчитаха на типичната за Райс възвръщаемост от трийсет до петдесет милиона долара.
Беше надлежно отбелязано, че огромният успех на «Среднощен час» и сензацията, обгръщаща помрачената от катастрофата кариера на Ани Хавиланд, можеха да се окажат допълнителни плюсове за новия филм на Райс. В крайна сметка, публиката можеше да се стече само за да види новото лице на Ани Хавиланд.
Осиротелите ръководители на «Интърнашънъл» стиснаха корпоративните си палци и съобщиха новината на Райс.

 

Деймън моментално разви бурна дейност.
Даде благословията си на Клиф Наумс за предснимачния период, подписа договор с Марк Салинджър за начало на снимките след шест седмици и започна да преговаря с импресариите на тримата актьори, които беше предвидил за съпрузите на Дейзи.
Разбра, че началото на снимките ще трябва да се отложи поне с две седмици, защото жизненоважният оператор Дънкан Уърт беше зает до септември, а Деймън не искаше да снима без него.
По-голямата част от екипа се събра набързо. Кенджи Нишимура бе налице да композира музиката. Джери Фалкоуски щеше да е тонрежисьор, а Айлийн Малер, макар и потисната от скорошната си операция от рак на гърдата, щеше да се заеме с монтажа.
По-голяма част от външните снимки щяха да се правят в Средния запад, а няколко сцени — в Чикаго. Организирането им предстоеше в близките седмици. Филмът нямаше да е скъп или сложен технически. Но изпълнението на ролите щеше да е предизвикателство. Деймън вече надушваше агонията на дублите.
А трябваше да мисли и за грима на Ани. Предишната й работа в киното не би могла да я подготви за предстоящите мъки. Не само че трябваше да прикриват белезите по лицето й, но предстоеше да променят възрастта й от седемнайсет до трийсет и четири години.
Е, нищо, помисли Деймън. Ще преживее истински ад. Актьорите умееха да минават през ада и да излизат оттам цели-целенички.
Когато всички в къщата в каньона осъзнаха, че «Плодовитата луна» вече не е проектна книга, а истински филм, в който щяха да участват около двеста души и който трябваше да бъде заснет за по-малко от година, възцари се възбудена и леко налудничава атмосфера.
Деймън мина на официалния си график, което значеше други работни часове и по-малко пиене, или поне в неговия случай — различен начин на понасяне на алкохола.
Сутрин ставаше рано, говореше по телефона с «Интърнашънъл», обядваше с директора, който подбираше актьорския състав, с директора на продукцията, с един или повече евентуални изпълнители на второстепенните роли или техните импресарии. Следобедите прекарваше в кабинета си в студиото, почти изцяло потънал в телефонни разговори.
Вечерята пазеше ревниво за «семейството» — Ани и Марго, които бяха прибавили към жизнения си статус на любещи дъщери и качествата си на професионални помощнички.
Марго беше редом с Деймън през целия му работен ден и вечерта вкъщи. Връзката с анонимния й приятел очевидно не вървеше. Но беше весела както преди и Деймън и Ани не се тревожеха много от срива в отношенията им.
Ани беше друго нещо. Чувстваше остро, че Деймън и Марго въпреки тактичното си мълчание знаят, че близостта й с Франк Макена е част от миналото и че не е безразлична към загубата му.
Разкъсваше се между нуждата да се облегне на тях за подкрепа в самотата си и още по-голямата нужда да избегне неудобството да стане обект на загриженото им състрадание. Предпочиташе сама да ближе раните си.
Междувременно с наближаването на момента да изиграе ролята на Дейзи нервите й толкова се опънаха, че домашната атмосфера вече не можеше да я успокои.
През последните седмици прекарваше много време с Тина Ръш, малката Натали и новото й братче Дейвид. Посещаваше често Норма Крейн и внучките й. Търсеше максимален допир с деца, за да се опита да влезе в кожата на Дейзи — жена, която се хвърля в брака и майчинството с почти налудничава самоотверженост.
Процесът беше болезнен. По свой начин Дейзи беше точно толкова противоположна на Ани, колкото и Лиан. Носеше качества, които Ани цял живот бе отказвала да признае у себе си. Но тази криза не беше всичко — пред Ани се изправяше страховитият проблем за представянето й пред публиката с ново лице.
Самата мисъл да застане пред камера я изпълваше с паника.
Този разнопосочен натиск й дойде много. Не можеше да го понесе без малко усамотение и дълбок размисъл за това, което й предстоеше.
Информира Деймън и Марго за намерението си, събра част от нещата, необходими за по-продължително отсъствие, и въпреки болезненото чувство за раздяла се върна в апартамента в Холивуд, който беше запазила след катастрофата.
Последният път, когато беше в тези скромни стаи, бе денят, на тръгването й към къщата на Ерик Шейн да му съобщи, че носи детето му.
Беше нейният малък дом или това, което бе останало от него. Въпреки че ценеше мястото си до Деймън повече от всичко на света, знаеше, че трябва да посрещне самотното си съществуване, преди да даде живот на Дейзи.
И колкото да беше странно, чувстваше, че за да пресъздаде убедително Дейзи, трябва да е по-близо до обречената си връзка с Ерик, до изгубеното дете, обитавало тялото й, и до новата празнота, оставена в живота й от Франк.
Трябваше да се върне у дома.
Марго й помогна да пренесе малкото багаж и седна с нея в някога познатата дневна с дивана, масичката за кафе и старите калифорнийски пейзажи по стените.
И двете осъзнаваха, че в тази на пръв поглед праисторическа обстановка Ани се е обаждала на Ерик, получавала е бележките му, беше го чакала да мине да я вземе и се бе опирала на него като на сила, която да я закриля в един враждебен свят.
Отказа поканата на Марго и Деймън да я заведат на вечеря или да я изпратят с едно от празничните менюта на Кончата. Сбогува се с тях сутринта и смяташе следобед да напазарува и да си приготви вечерята сама. Търсеше самотата, която някога познаваше.
Трябваше да се срещне с призраците в апартамента си — Ерик, бебето и може би с най-тъжния от всички — Ник, който навремето й намери този апартамент.

 

Когато Марго й помогна да подреди малкото вещи, Ани се обърна и огледа стаята.
— Нещо липсва — отбеляза тя. — Какво ли съм забравила?
Двете момичета внимателно разгледаха спалнята.
— Сетих се — внезапно рече Марго — Забрави снимката на баща си.
— Права си.
Ани разбра — къщата на Деймън до такава степен бе станала неин дом, че беше оставила снимката на Хари като подсъзнателен знак на нежеланието си да я напусне. Сега Деймън беше неин баща и част от нея вярваше, че мястото й е до него, въпреки че друга част — вече почти оздравяла, се нуждаеше от независимост и усамотение.
— Няма страшно — заяви Марго. — Утре ще ти я донеса.
Ани знаеше, че Марго иска да я държи под око, за да е сигурна, че е добре настанена и не е потисната от това самотно гнездо.
— Добре — кимна тя. — Ще ти приготвя обяд.
Марго отиде до вратата и спря с ръка на бравата.
— Ани, сигурна ли си, че тук ще ти е добре? Ще ни липсваш.
— И вие ще ми липсвате — отвърна Ани и прегърна приятелката си. — Но трябва да остана сама. Просто така съм устроена. Ще се справя. Грижи се за Деймън.
— Не се тревожи. — Марго сви рамене в шеговито признание на сложната политика за управление на полуналудничавото съществуване на Деймън Райс. — Утре ще се видим.
— Чудесно.

 

Бяха се разбрали, че Ани ще продължи редовно да прави упражненията си и да плува в басейна на госпожа Гънтър до започването на снимките. Болезнената тема за окончателното й напускане на дома на Деймън бе отложена за след края на снимките.
Изглеждаше почти невъзможно да се мисли за подобна раздяла след последните шестнайсет месеца, но Ани не можеше да отрече, че стъпката, която предприе с връщането в стария апартамент, вероятно бе първата крачка по пътя към самостоятелния й живот.
В известен смисъл се чувстваше като по-голяма дъщеря, която напуска семейството за известно време, докато Марго — по-малката сестра, оставаше вкъщи при баща си.
Но и бъдещето на Марго с Деймън беше несигурно. Ани и Деймън се съмняваха, че предложението му да я направи своя постоянна секретарка, редакторка и лична помощничка ще бъде прието.
Въпреки че беше успял «да изтръгне от момичето родния край», както отбеляза Марго, не бе разколебал решимостта й да стане преподавателка.
Нямаше да зареже плановете си да получи научна степен. В това отношение беше не по-малко независима от Ани.
А рано или късно щеше да срещне подходящ кандидат и да се омъжи.
Ани се усмихна при мисълта за трогателното разпръсване на въображаемото семейство на Деймън. Когато и двете момичета го напуснеха, Деймън, като всеки баща, щеше да им даде грубовата благословия на безумните им цели, щеше да получава писмата им и може би дори да им отговаря с иронични анекдоти и оплаквания от литературния и филмов свят. А може би някой ден щеше да очаква посещенията им с внуците, които никога не беше имал.
Но всичко това бе далечно бъдеще. Трите отделни личности се бяха обединили в трудни времена и създали свой дом. А Ани бе първата, която щеше да изпробва крилете си извън топлото и сигурно гнездо.
Съдбата й беше Дейзи и безличното око на филмовата камера. А срещу тях трябваше да се изправи сама.

 

Ани поседя няколко минути, след като Марго си тръгна, потънала в тези тъжни мисли, и слезе долу, където госпожа Ернандес я поздрави с чаша кафе и водопад от въпроси и семейни новини. За облекчение на Ани по-възрастната жена бе свикнала с променената й външност, защото през последните месеци я беше посещавала често.
Тази променена външност направи на Ани добра услуга, когато отиде на пазар в съседната бакалия и купи мляко, кафе, хляб, овесени ядки и малко студено месо за утрешния обяд с Марго. Никой не я позна нито на улицата, нито в магазина.
Няколко часа по-късно, след лека вечеря и дълго разучаване на сценария, тя си легна и се заслуша в тихите звуци на улица Анита, които породиха унасящото чувство, че си е у дома.
Замисли се за миналото й си каза, че днес се познава по-малко от всякога. Беше останала без предишните цели, без Хармън Кърт, когото да мрази, без бликащия оптимизъм, без детето, което можеше да се превърне в център на бъдещето й.
Но имаше Дейзи и «Плодовитата луна».
Замисли се за Пруст и неговите «малки човечета», както й беше обяснила Марго, за внушенията на Рой Диран, че актьорът може да открие себе си само чрез ролите. Може би се намираше в невидима повратна точка, която щеше да я откъсне от познатите й навици и да промени завинаги живота й. Ферментът, който тази нощ зрееше в нея, й подсказваше, че е пред вътрешна революция.
Дали възгледите на Рой не бяха се оказали пророчески? Дали следващото прераждане на Ани Хавиланд нямаше да зависи преди всичко от Дейзи?
Но Дейзи беше толкова необхватна, толкова изплъзваща се в разноликата си личност. Деймън я беше направил образ, който би бил кошмар и за най-добрата актриса. Ани се чувстваше парализирана от страх, че ще проиграе най-голямата си възможност в момент, когато Деймън възлага толкова много на нея. А ако не успееше да улови Дейзи, щеше да изгуби и част от себе си.
Беше започнала да се унася с лека усмивка на устните, когато телефонът зазвъня.
Седна стреснато в леглото. Звъненето престана. Преди да се запита колко ли иззвънявания е проспала, чу телефонния си секретар, който прещрака, и прие разговора.
Сега се сети, че го бе включила следобед. Не беше използван през дългото й отсъствие, защото при Деймън, където той или Кончата се обаждаха, нямаше нужда от него.
Погледна часовника. Полунощ. Трябва да беше спала дълбоко поне един час.
Натисна копчето за прослушване и се загледа в превъртащата се лента. Стори й се, че се върти безкрайно дълго. Зачуди се дали машината е ръждясала от дългия престой, или тя е забравила ритъма на нормалното й функциониране.
Най-сетне лентата тръгна по-бавно. Ани усили звука.
Гласът, който чу, я накара да замре.
«Здравей, Ани. Защо не ми се обадиш? Толкова ми липсваш.»
Ани седна.
Франк…
Ръката й посегна да усили още звука, но в този миг възприе тембъра на гласа и панически изключи телефонния секретар, за да не чува повече.
Кръвта й се смръзна.
Беше гласът на Ерик Шейн, не на Франк.
Ани се облегна на стената и прегърна възглавницата.
Невъзможно. Ерик не би се обадил след толкова време.
Но някаква лудешка логика, породена от налегналото я безсъние, й подсказа, че в обаждането има зрънце смисъл. В края на краищата тя беше тук, в стаята, където бе познавала Ерик, където прекарваше самотните си дни в очакване на обаждането му, сякаш той бе единственото средство, което имаше силата да я откъсне от самата нея. Какво чудо, че гласът му я поздравява именно тази вечер!
Не, изключено. Бе чула гласа на призрак. Вече започваше да се чуди дали изобщо е чула нещо. Зелената, лампичка беше спряла да мига. Машината бе пуснала цялото съобщение…
«Защо не ми се обадиш? Липсваш ми.»
Потрепери при мисълта за Ерик, за фаталните часове преди катастрофата, за сцената в спалнята на къщата му, за очите му, втренчени в нея като врати, затворени към бъдещето и миналото. Би ли могъл гласът му да изскочи от онова забравено време и да я призове към страдание, което двете изминали години бяха погребали? Биха ли могли съдбата, и късметът й да я предизвикват по този начин?
Не, реши тя. Сигурно нервите й правеха номера. Такива неща просто не се случват.
Напълно будна, светна лампата. Овладя с усилие на волята треперенето на ръката си и натисна бутона на машината.
«Здравей, Ани — отново заговори тя. Сега долови някакъв леко глуповат тон в гласа и непознато звучене, което преди не беше забелязала. — Аз съм. Защо не ми се обадиш? Липсваш ми.»
Чу кратък смях и телефонът се затвори.
Най-сетне истината проблесна пред очите й. Гласът беше на съвсем непознат човек, вероятно набрал номера й по грешка. Явно бе изслушал от любопитство записа на телефонния секретар и на шега бе оставил съобщение. Сега, когато го изслуша по-внимателно, усети, че е бил леко пийнал.
Съвсем непознат човек.
Ани си отдъхна и включи отново машината. Легна в мрака и се зави с одеялото, защото въпреки топлата нощ усети смъртен студ.
За миг се усмихна на нелепата случка и на собственото си объркване. Да, тя беше повярвала, че наистина чува гласа на Ерик Шейн.
Но в гърлото й се събра буца, която потисна смеха на устните й. Очите й се напълниха със сълзи. Опита се да събере смелост и да ги преглътне, но се предаде и ги усети да се търкалят по бузите й към възглавницата.
Защо трябваше да се крие от истината? Тази нощ Ерик беше жив в нея заедно със старата Ани, която го бе обичала с наивното си доверчиво сърце. И загубата му беше толкова жива за нея, колкото и агонията, събрана в гърдите й.
Но страданието й не се ограничаваше с една рана. Франк Макена, чийто глас прозвуча в ушите й преди онзи на Ерик, беше оставил празнота, не по-малка от първата.
Франк, чието присъствие в живота й не беше се докосвало до тези стаи, чийто глас никога не бе звучал по този телефон и не беше записван на тази машина…
Да, празнотата в нея беше огромна като смъртта. Но ужасната й сила бликаше от факта, че нищо в сърцето не умира, че никой белег не заздравява истински. Крехката памет може би утешава тялото, но терзанието, по-дълбоко от паметта, трае вечно. Нито един човек не може да бъде забравен, когато нечие сърце му е отворило веднъж вратите си.
Болката беше по-силна, отколкото след катастрофата, защото извираше от самата й същност.
Часовете се изнизваха, а тя лежеше, прегърнала възглавницата, без да забелязва стаята около себе си, понесена от мисли, твърде объркани, за да бъдат облечени в думи. Техен единствен общ знаменател беше загубата.
Преди умът й да напусне тъжния пробуждащ се свят, той бе осенен от нова мисъл, която я утеши и сякаш отвори малка вратичка в далечния край на тунела, в който влизаше.
Дългото й нощно бдение бе донесло и своята иронична награда.
Сега Ани знаеше, че в крайна сметка ще успее да изиграе Дейзи.
Тази нощ я бе открила в себе си.

 

XXXIII

 

Кармайн Геймино се славеше като най-страшния екзекутор на изток от Мисисипи. Четирийсет и осем годишен, той беше изпълнил стотици присъди за «семейства» от шест големи града и се радваше на голямо влияние в организацията на Сам Корона в Маями.
Беше започнал кариерата си като уличен бияч в Детройт — заплашваше, пребиваше и убиваше, когато контрабандните и лихварските операции на шефа му го налагаха. Предпочитаното му оръжие в онези дни беше каратистки удар, който беше усвоил по време на престоя си в Корея. С него можеше да обездвижи, замае или убие — в зависимост от това в коя част на тялото се нанасяше.
Точността на Кармайн беше станала пословична, както и бързината и рефлексите, които поддържаше с упорити упражнения и разнообразни силови игри, популярни в увеселителните паркове и заведения.
Но един ден стана злополука.
Кармайн помагаше на свой колега да поправи мафиотска лимузина в гаража, когато средният пръст на лявата му ръка попадна в металната преса.
Лекарите в Детройт успяха да спасят смазания пръст, но след двете поредни операции се оказа, че и трите стави не функционират. Пръстът стърчеше в средата на ръката му като ироничен неприличен жест към света.
Това го забавляваше. А не след дълго го наведе на нова родея. Започна упражнения за трениране на твърдия смазан пръст, за да го използва като оръжие.
Правеше лицеви опори на една ръка, като съсредоточаваше цялата си тежест само върху пръста. Трошеше с него дъски и тухли, без да го заболи. Сухожилията му бяха като камък.
Разработи свой специален удар от долу на горе, който се превърна в негова търговска марка. Удряше внезапно жертвата си в гениталиите, стомаха или ребрата и я наблюдаваше как се гърчи в агония на земята. За предизвикване на мигновена смърт беше достатъчно да уцели гръкляна или окото. В зависимост от бързината, силата и траекторията на пръста бяха възможни всички етапи на изтезанието.
Репутацията на Кармайн се носеше надлъж и шир. «Пръстът» беше знаменитост. Самата гледка на безформения щръкнал крайник често така ужасяваше противниците му, че се предаваха без бой.
Кармайн, човек без въображение, но надарен с твърдоглава интелигентности пълна липса на състрадание, се гордееше с постиженията на изкуството си. Харесваше му жестокото презрение, демонстрирано от пръста му към света, и уважението, с което се ползваше сред шефовете си. Като това на човека, седнал срещу него в тъмен раиран костюм с жилетка и сложил до себе си куфарче от крокодилска кожа.
Усмихна се и вдигна вежди с вежлив интерес.
— Радвам се, че се наемаш, Кармайн — каза Тони Пиетранера. — Никой освен теб не би могъл да свърши тази работа.
— Щом смяташ така — отвърна Кармайн с престорена скромност и вдигна чашата италианско вино с лявата си ръка. Обезобразеният пръст бе насочен право срещу събеседника му.
— Въпросът е деликатен — продължи Тони. — Искам да ми доведеш една жена. Тя работеше за мен, а взе, че избяга. Но не мога да допусна да бъде наранена. Трябва ми здрава. От друга страна, трябва много да внимаваш. Тя не е обикновено момиче.
Кармайн погледна безизразно Тони, когото познаваше като дребна мафиотска риба. Но «благородството задължава» — той бе принуден да скрие презрението си и заради Сам Корона, помолил го да се нагърби със задачата да бъде учтив с него.
— Повярвай ми — настоя Тони, като изтълкува погрешно безизразния поглед на Кармайн. — Ако изпратя някой тъп бияч да ми я довлече за косите, тя ще му отреже ташаците и ще ми ги прати, увити в салфетка. Много е умна и извънредно опасна. Убивала е хора. — Изкашля се. — Така че е нужна твърдост, Кармайн. Твърдост и дисциплина. Просто ми я доведи, за да се убеди, че не й се сърдя, щом изпълнява задълженията си. Помолих Сам да ми преотстъпи услугите ти, защото знам, че мога да разчитам на теб.
Кармайн кимна. Дебелите вежди над грубите му бузи се вдишаха на милиметър в знак на признание на комплимента. Презрението му към Тони непрекъснато нарастваше. Говореше много, ласкаеше много и се боеше от жена. Кармайн се зачуди защо ли Сам Корона си нарушава спокойствието да прави услуга на такова нищожество.
Тони отново се изкашля, този път — по-нервно. Беше физически уплашен от вида на Кармайн. С ръст метър и седемдесет и пет и тегло към сто килограма, той приличаше на канара. В безизразните му черни очи нямаше и следа от състрадание или човечност. Беше ясно, че не убива за удоволствие, нито за пари, а от гордост — гордостта на хищника.
Въпреки неудобството си, че е в компанията на такова животно, Тони усети, че яростта му от бягството на Кристин затихва и жилото на ревността омеква. Вече бе въоръжен срещу нея. Не беше сам. Всъщност на негова страна заставаха могъществото и дивашката сила на самата организация, облечени в човешко тяло.
Благодарение на «семейство» Корона и връзките им местонахождението й му беше известно. Когато Кармайн я доведеше, Тони щеше да я накара да разбере, че е длъжна да остане при него, но и че ще забрави и прости, ако добросъвестно се върне към задълженията си.
Сърцето му се преобърна при мисълта, че отново ще я има. Не го интересуваше какво би му донесло бъдещето с нея и дали смъртоносната омая някога ще изчезне. Знаеше само, че тя се връща.
— Това ли е точното място? — Кармайн му показа лист хартия.
Тони кимна.
— Хората, с които живее, са знаменитости. Трябва да я измъкнеш по най-тихия начин. Не ги тревожи. Този Райс е важна клечка и може да има големи връзки. Просто я накарай да изчезне безшумно. Една бележка за сбогуване и нищо повече.
Кармайн кимна. Очите му бяха мътни като въглища.
— Каквото и да правиш — продължи Тони, — не я изпускай от очи, след като се свържеш с нея. Дори за миг. Разбра ли?
— Разбрах. — Кармайн се усмихна.

 

XXXIV

 

Уоли Дъгас се оказа в задънена улица.
Хармън Кърт, благодарение на любопитството си, беше съживил едно минало, което го унищожи. Ловецът бе прострелян. Без Кърт нямаше смисъл да разследва Ани Хавиланд. Сега работеше по два нови, паралелни и доста трудни случая. Беше крайно вреше да сложи край на стария.
Но несекващите мисли за естеството на кръвното родство между Ани и Кристин продължаваха да го смущават. Беше убеден, че ключът към историята на двете момичета е бащата. Помъчи се сам да се убеди, че дори ако открие Алис, тя може и да не знае кой от десетките й любовници е баща на Кристин. Но не успя. Не можеше да не знае.
Или поне да не подозира. Първото доказателство беше, че бе износила детето.
И какво бе видяла в детските очи на Кристин, в косите и в другите й черти, което бе проникнало до най-жестоката сърцевина на личността, й и я бе убедило да отгледа детето?
Какво бе сложило този печат върху съдбата на Кристин в родилното отделение на неизвестна болница преди двайсет и четири години?
Самата Кристин интересуваше ли се от тези неща? Мислеше ли за непознатия Хари Хавиланд и за дъщерята, която бе отгледал в Ричланд, щата Ню Йорк? Чудеше ли се кое у него бе провокирало до такава степен съпругата му, че след като бе избягала, бе родила от чисто любопитство второ дете, и след това, хвърляйки ези-тура като капризна богиня на омразата, беше решила да го задържи и да го съсипе, вместо да го изостави пред нечия врата?
Разсъждаваше ли Кристин, живееща сега редом със сестра си, за преобръщането на монетата, което бе разрушило живота й, вместо да я остави в празния покой на небитието?
При положение, че бащата е Хари.
При положение, че двете момичета са пълни сестри.
Този въпрос не спираше да дълбае душата на Уоли. А единствено Алис разполагаше с отговора.
Знаеше, че е жива. Просто усещаше присъствието й на земята.
Да, жива, но вероятно прикрита зад маската на почтеността, далече от хората, които бе познавала в миналото, безкрайно отдалечена от случките, изпълвали навремето дните й, почти недосегаема.
Уоли погледна снимката й с Кристин на плажа. Разбира се, беше жив кошмар да се взира в очите на детето — толкова празни и търпеливи, отворени към злия свят наоколо, докато майката я държеше до себе си.
Но тя бе и документ. Защото, ако времето беше променило Кристин, външността на Алис положително бе лесна за разпознаване. Възрастните, непознаващи морето от метаморфози, присъщо на децата, се променят бавно. А Алис още беше млада жена.
Ще те намеря, закани се Уоли. Всъщност смъртта на Кърт правеше нещата още по-неотложни. Трябваше да ги доведе докрай. Не щеше да му отнеме време. Налагаше се да направи пауза. Може би от няколко години.
Е, какво пък. Нека планетата се завърти няколко пъти. Печели този, който умее да чака.
За свое безкрайно учудване Уоли скоро щеше да научи, че този път не е нужно безкрайно търпение.
Беше по работа в Лос Анджелис, когато образът й внезапно се мярна пред очите му.

 

XXXV

 

«Дейли Вараяти», 16 септември 1972 година
«Вчера в Кълвър Сити при строга тайнственост, започнаха снимките на новия тежкокалибрен филм на Деймън Райс «Плодовитата луна».
Снимачната площадка беше затворена, тъй че журналистите бяха лишени от удоволствието да видят звездата Ани Хавиланд при опитите и да претвори онова, което Райс нарече най-сложния женски образ, създаван досега от него.
А сложен е меко казано. Във филма Хавиланд ще играе героинята на Райс на половин дузина възрасти — от 17 до 34. Тежката работа по грима ще започне от «новото» лице на актрисата, радикално променено от пластичните операции след автомобилната катастрофа преди две години. Говори се, че Хавиланд има лична гримьорка, която преди всяка сцена ще се занимава само с нейния грим.
Снимките положително ще се окажат, изтощителни за все още неукрепналата звезда, за която се твърди, че не е възстановила нормалното си тегло и изпитва непрекъснати болки въпреки дългия възстановителен процес.»

 

Франк Макена остави таблоида и погледна през прозореца на апартамента си към потъналото в смог небе над Западен Холивуд, което никога досега не беше му се струвало толкова потискащо.
И така, Ани бе тръгнала по пътя си.
Някой ден щеше да стигне върха.
Силните ръце на Франк безпомощно се свиха в юмруци сякаш искаха да смачкат вестника, да пробият гневни дупки в безизразните стени на апартамента, символизиращи по-размитите и непробиваеми прегради, делящи го от Ани.
След последния телефонен разговор, когато й се обади да отмени вечерята им, тези ръце бяха посягали хиляди пъти към слушалката. Още чуваше нотката на тревога и разочарование в гласа й, когато прие обяснението му и й каза «довиждане». Звукът на този притихнал глас го пронизваше като кинжал.
Франк беше обзет от непрестанен вътрешен гняв — мълчалив и трудно контролиран. Гневеше се на себе си, защото изпитваше противоречиви чувства. Гняв към миналото, превърнало Ани в същество, което не можеше да принадлежи само на него. Гняв към бъдещето, защото оставаше извън обсега на властта му.
Беше спрял да се пита дали й липсва и дали рязкото му оттегляне от живота й представлява жестокост или подлост от негова страна. Твърде късно бе за подобни съмнения. Освен това не можеше да ги понесе.
Но не можеше да спре да мисли за Хармън Кърт и да не усеща жилото на иронията на времето. Непрекъснато се чудеше как би изглеждало бъдещето, ако разговорът му с Кърт не беше се състоял. Ако тайнствената смърт на Кърт беше настъпила няколко дни по-рано и съдбата не бе разкъсала завесата пред очите му.
Но стореното — сторено. И когато Франк се опитваше да си представи евентуалния живот, в който би битувал спокоен, недостигнат от острието на истината, гордостта му бързо го връщаше на земята. Изпитваше горчиво задоволство, че никога не бе живял в рая на глупците.
Погледна още веднъж статията във «Вараяти». Представи си запълнените снимачни дни, които предстояха на Ани, партньорите й във филма, трескавата увертюра към бъдещето на звезда.
Тя се преоткриваше отново. А сегашното й лице, съвсем не по-грозно от предишното, щеше да стане част от една нова кариера, надминаваща старата.
Пред Ани се разкриваше неограничено бъдеще.
А миналото беше минало.
Все още чувстваше с всичките си сетива нежната топлина на крехкото й тяло в ръцете си, припомняше си вкуса на устните й, виждаше блестящите сребристи очи, втренчени в неговите с всеотдайна искреност.
Тръсна глава, за да отпъди прилива на смущение, който носеха тези спомени.
Сега е там, където й е мястото, каза си той, ликът й е пред камерата, която ще го разнесе на милиони места по света, притежаван от милиони зрители, от милиони възхитени мъже, но всъщност непритежаван от никого.
Това разкъсване правеше звездата различна от обикновените хора. Недостижима, непознаваема… По този въпрос Кърг беше прав.
Ако Франк беше успял по някакъв начин да я убеди да свърже съдбата си с неговата, убягващата й същност би го убила. Защото цялото й минало щеше да го преследва като още обитавана арена, която щеше да принадлежи на много други хора, да се раздава безотказно, може би както се беше отдала и на него.
Не, реши той. Човек не може да притежава такава жена. Беше я познавал в изпълнения с болка промеждутък между първата и втората й кариера и щеше да остане завинаги свързан с него. Беше нещо като тире в живота й. И може би точно от това беше имала нужда тогава — човек, на когото да разчита в определен момент, върху когото да разлее част от своята светлина, без да дава и да иска обещания, без да създава солидни връзки.
Неговото нещастие се състоеше в това, че я беше срещнал, когато смъртта протягаше ръце към тялото и към потиснатия й разсъдък, и я беше наблюдавал как пълзи с огромни усилия обратно към живота с вродена непреклонност и упоритост. Затова тя беше единствената жена, подходяща за него, и винаги щеше да остане такава. В това се състоеше най-жестоката ирония.
Е, така да е. Нямаше ли някаква утеха във факта, че нищо не може да му отнеме този откраднат промеждутък, защото бе сигурно скътан в миналото му?
Не, помисли той. Това не беше достатъчно. Ани беше породила у него ненаситност, която правеше всеки изминал ден по-непоносим от предишния.
По-добре да си обичал и изгубил, отколкото да не си познал любовта.
Старата максима трепна в ума му като инвалид, чиито поучения никой не желае да слуша.
Слаба утеха. Безплодна мъдрост.
Франк хвърли вестника в кошчето за боклук.

 

XXXVI

 

Жребият бе хвърлен.
Снимките на «Плодовитата луна» вървяха с пълна пара и нямаше да спрат, докато не свършеха след около три месеца.
За Ани те започнаха по най-лошия възможен начин.
Поради договорни неуредици и временната невъзможност на един от партньорите й да се яви не можа да започне със сцените на младата Дейзи, които бе репетирала няколко седмици с Деймън. Трябваше да започне от средата, на втория брак на Дейзи, когато вече имаше едно дете, беше бременна с второто и разбираше, че и вторият съпруг й изневерява.
Беше много сложен момент в самата сърцевина на развитието на филма и Ани за една нощ трябваше да се подготви, за да улови и изрази мотивацията на Дейзи. Усети, че непрекъснато се връща към връзката си с Ерик Шейн и обреченото си дете, и за стотен път изпита свръхестественото чувство, че изпълнението на Дейзи застрашава собствения й разсъдък.
Но Деймън го беше планирал така и така щеше да бъде. Ани играеше сцените, обхваната от страховити чувства. Наоколо сякаш никой не забелязваше, че нещо не е наред.
Но проблемите й не бяха само актьорски. Тъй като не беше успяла да възстанови теглото си след катастрофата, Анди Ричи и колегите му гримьори трябваше да вършат чудеса, за да я накарат да изглежда бременна.
Като капак на всичко напрежението от снимките неочаквано изостри старата болка във врата и гърба. Донесоха й инвалиден стол да си почива между дублите, но той почти не помагаше. Не се осмеляваше да гълта силни лекарства от страх, че ще попречат на концентрацията й. Тъй че стискаше зъби и даваше всичко, на което бе способна.
Бясната бързина на снимките не й позволяваше да се наспи добре. Към това се прибавиха и тревогите за Дейзи и липсата на самочувствие, които придружаваха всекидневните й усилия, тъй че във всички сцени изглеждаше напрегната и изтощена.
— Миличка — заяви Марк, след като изгледа заснетата през деня лента, — ние искаме да изглеждаш измъчена, но не чак толкова. Приличаш на болна. Защо не си починеш ден-два, докато направим някои външни сцени?
Тя поклати глава.
— Тази вечер ще взема хапче. Ще се оправя.
Насилваше се да вложи в Дейзи всичко от себе си при тези тежки условия, за да не подведе Деймън и останалите. Странната атмосфера на вдъхновението на Деймън вече се бе възцарила над целия екип, точно както при снимането на «Среднощен час». Всички се намираха в емоционална треска и вършеха работата си с маниакалната концентрация, която извираше от Деймън.
Освен това наоколо витаеше убеждението, че в сравнение с шестте предишни филма на Деймън «Плодовитата луна» е нещо по-особено, предопределено за специално място в историята на киното. Всички искаха да направят най-доброто и Ани не беше изключение.
Така че, когато след десет дни се появи закъснелият й партньор и снимките направиха главозамайващ скок назад във времето към ученическите години на Дейзи, Ани се хвърли в преобразяването с всяка частица от таланта и решимостта си. За една нощ се подмлади. Походката, усмивката и гласът й преливаха от искреност, от жадна невинност, която отсъстваше, от заснетите преди броени дни сцени.
Вече знаеше, че ще опита да се справи с графика на снимките, пък ако ще да умре. Всеки ден складираше по една доза психическо и физическо изтощение някъде вътре в себе си. Опасяваше се, че един ден ще трябва да плати цената и ще изпадне в емоционален или дори нервен срив.
Чудеше се с ирония дали филмът няма да състари и нея с петнайсет години, както състаряваше Дейзи.
Подобно на всички, работещи върху филма, и Ани не можеше да не почувства, че злокобната съдба, на която Деймън беше осъдил героинята си, щеше да остави отпечатъците си върху нея. Напрежението по време на снимките се пораждаше не само от възбуда, но и от страх.
Нямаше път назад.

 

XXXVII

 

Улицата беше една от най-натруфените в Палм Спрингс, а къщата в неотюдориански стил, с дискретно испанско влияние по ъглите на корнизите и дограмата на прозорците, демонстрираше по-надменно от останалите «старите пари», с които беше строена. Над гъстия балдахин на дърветата, засадени от двете страни на улицата, надничаха планините. Присъствието на пустинята не се усещаше.
Уоли паркира на овалната алея. Когато спря, погледна за последен път статията, изрязана миналия четвъртък от «Южнокалифорнийски бюлетин». Над нея имаше снимка на няколко дами от висшето общество, които получаваха щатската награда за благотворителна дейност в индианските резервати в Кахуила и Собода.
И на втората редица, ясна като бял ден, стоеше тя. Изглеждаше променена и по-възрастна, но Уоли я позна с такава лекота, че за миг се стъписа.
Снимката беше направена без предупреждение и вероятно затова фигурираше и тя. Може би я бяха снимали, без да знае, или й е било трудно да откаже поради липса на задоволително обяснение. От друга страна, новият живот може и да бе подхранил наглостта й.
А този живот явно не беше за изхвърляне. Преди девет години се бе омъжила за висш банков служител на име Ралф Сондърборг, президент на Първа национална банка.
Набързо направеното проучване при подготовката за срещата даде на Уоли информацията, че се е запознала със Сондърборг на игрище за голф, където се представила за млада вдовица, толкова смазана от скръб, че не желаела да говори за миналото си. Ухажването било кратко, а бракът им — спокоен, разнообразяван единствено от редовни пътувания до Европа и Мексико.
Членуваше в бридж-клуба, занимаваше се с благотворителност, заемаше постове в дамски организации и беше запалена републиканка.
Освен това беше Алис Хавиланд.

 

Уоли слезе от колата. На алеята до новичък ролс-ройс «Силвър Клауд» лениво стоеше шофьор. През отворената врата на гаража Уоли забеляза сив мерцедес.
— Мога ли да ви помогна, господине? — попита шофьорът, над трийсетгодишен здравеняк, който вероятно изпълняваше и ролята на охрана. Третият етаж на къщата явно даваше подслон на прислугата.
— Да, много ви благодаря — отвърна Уоли. — Опасявам се, че госпожа Сондърборг не ме очаква. Пристигам направо от Сан Франциско и нямах време да се обадя. Но ако може да ми отдели няколко минути, ще й бъда безкрайно благодарен. Може би ще занесете визитната ми картичка… — Подаде му я. На лицевата страна с неясни букви беше напечатано «Разследвания — Дъгас» и телефонният му номер. На обратната бяха написани три имена. Уоли доста време размишлява, преди да реши кога и как да я изненада.
Шофьорът погледна картичката. Тъмните очи не издадоха мислите му. Обърна се мълчаливо, звънна на входната, врата и подаде вътре картичката.
Уоли се приближи към ролса. Усети утринната жега на пустинята да облива раменете му и мислено се поздрави, задето не забрави шапката си.
— Страхотна кола — възхити се той.
Шофьорът не реагира.
Изминаха десет минути. Колата на Уоли беше без климатична инсталация, тъй че нямаше смисъл да дири убежище вътре. Тъкмо се зачуди дали да не се приюти в гаража и взе да търси с очи сянка на просторната морава, когато вратата се отвори.
— Госпожа Сондърборг ще ви приеме, господине — обяви надменна прислужница в колосана униформа.
Поведе го през дневна, пълна с антики и скъпи на вид пейзажи. Вероятно само ориенталският килим струваше повече от ролса. Всички предмети изглеждаха толкова неестествено на мястото си, че човек би се побоял да избърше праха от бюстовете над камината, за да не наруши илюзията.
Обстановката беше паметник не само на богатството, но и на едновремешната калифорнийска представа за добър произход.
Уоли последва прислужницата, до малък солариум в задната част на къщата, изпълнен с хибискуси, райски птици и олеандри в красиви керамични саксии.
— Седнете, моля. — Прислужницата посочи удобен на вид диван пред ниска масичка. Уоли погледна през прозореца към огромната задна ливада, чиито скулптурирани храсти и дървета прикриваха фонтан. На шейсет-седемдесет метра от къщата се виждаше тенис корт.
Уоли седна. Минаха още пет минути. Появи се втора прислужница и го запита дали не иска лимонада или чай с лед.
— Чай с лед, ако обичате.
Докато му поднесат чая и отпие няколко освежаващи глътки, Уоли прекара почти половин час под покрива на имението на Ралф Сондърборг. Вълнението, в комбинация с климатичната инсталация, изтегли кръвта от тялото му и пръстите на ръцете и краката, му изстинаха.
Подготвя речта си, помисли той с лукава усмивчица и се загледа как върху запотената стъклена кана с чая се образуват капчици вода.
Най-сетне в близкия коридор прозвучаха тихи стъпки. На вратата се появи забележително красива жена, облечена в семпла лятна пола и блуза. Усмивката й беше под контрол, както и всичко наоколо.
— Господин Дъгас… — Приближи се, без да му протегне ръка. — Не ставайте, моля. С какво мога да ви помогна?
Та тя е по-млада от мен. Мисълта, се стовари като удар върху Уоли. На четирийсет и шест години той изглеждаше много по-стар от тази запазена хубава жена. Толкова време беше мислил за нея в едва ли не праисторически аспект, че част от него очакваше да види злокобна престаряла бабичка.
Всъщност беше младолика и почти прекалено реална. Носеше новата си самоличност като емблема, демонстрираща пълната нелепост на идеята, че е принадлежала към тъмното минало, което Уоли тъй внимателно бе разследвал.
И все пак в джоба му имаше две снимки, които доказваха, че това е тя. Тя и никой друг. Каква актриса!
А беше и привлекателна. Уоли знаеше, че Ралф Сондърборг наближава седемдесетте. Трябва да е бил лесна плячка.
Очите й бяха смайващо нежни и гостоприемни. Погледът им сякаш изсмукваше волята на Уоли и нарушаваше равновесието му.
— Госпожо — започна той, — не съм сигурен дали трябва да ви безпокоя за неща, които почти не ви засягат. Дано разбирате, че извършвам рутинна проверка по поръчка за проучване на миналото на едно лице. — Произнесе дословно подготвената предварително реч, въпреки че умишлено се запъваше и покашляше, докато наблюдаваше реакциите й. — Издирвам едно лице по поръчка на друго, тъй да се каже — продължи той с глуповата усмивка. — Не е нещо сериозно и не е свързано с незаконна дейност. Но ако ми помогнете с някой и друг спомен, бихте ми спестили много тичане.
Тя седна изискано на тапицираното с коприна кресло, под прав ъгъл спрямо него. Държеше в ръка картичката му, без да я погледне.
— Стига да мога — произнесе спокойно.
— Ами — започна Уоли — ще се опитам да бъда кратък, за да не ви отнемам много време. — Нарочно говореше без писмени бележки. — Моля да ме поправите, ако греша. През април 1946 година сте родили дъщеря. Запознали сте се с бащата в Бъфало, където е полагал държавни изпити по право и където вие сте играли в театъра. След няколко години бракът ви се е разпаднал и вие сте продължили кариерата си сама.
Тя не каза нищо. В очите й все така се четеше благост, въпреки че не можа да потисне искриците, които подсказваха, че е нащрек. Никое човешко същество не би могло.
Но тя правеше усилия. Оставаше спокойна, като че ли Уоли беше застрахователен агент или доставчик.
— Така — продължи бавно той и отпи от чая. — През следващите години сте пътували много, както разбрах от ваши бивши приятели и съдружници. Имате и второ дете, също момиче. Останало е при вас някъде до дванайсет-тринайсетгодишната си възраст, след което ви е напуснало. Прав ли съм, или бъркам някъде?
Погледна я угоднически в очите. Знаеше, че малкото думи, които беше произнесъл, заедно с имената на картичката, силно са я разтревожили. Не се съмняваше, че никой в сегашния й живот не знае истинското й минало.
— Така — произнесе той с патентования си простолюден глас. — Както вече ви обясних, госпожо, случаят, по който работя, не ви засяга пряко. Но трябва да проверя някои неща, тъй че ще ви изстрелям направо въпросите си, а вие ще прецените дали можете да ми помогнете. — Усмихна се. — Предполагам, че не сте се свързвали със семейството си в щата Ню Йорк. Искам да кажа, където е израснала голямата ви дъщеря…
Жената помръдна в креслото и той усети скъп парфюм, примесен с аромата на цветята. Забеляза, че краката й са повече от хубави. Имаше забележителна фигура.
Тя не каза нищо. Очите й бяха спокойни като езера. Уоли се изкашля.
— А второто момиче? Знаете ли къде е?
Картите му вече бяха на масата. Търпеливата усмивка в очите й незабележимо се втвърди. Сключи ръцете си в скута. Продължаваше да мълчи.
— Имате ли идея какво е станало с Лиън Гътрич? — Произнесе първото от трите имена на картичката.
Тя не отговори.
— А с господин Майк Фонтейн?
Очите бяха непрозрачни като мълчанието й.
— А какво ще кажете за господин Чарли Гжибек?
На устните й изплува въпросителна, нищо незначеща усмивка.
Беше говорил достатъчно. Настъпи време за видимите доказателства.
Извади снимката й с Кристин на плажа Чисапийк и я сложи пред нея. Тялото й остана неподвижно, но очите й се сведоха към снимката.
— Господин Дъгас — изрече най-сетне тя. — Не мисля, че мога да отговоря на вашите въпроси. Ако знаех нещо повече за целта ви…
Втораченият й поглед за миг обърка Уоли. Под неговата достопочтеност се криеше безмилостна, светкавична готовност да поеме нещата в свои ръце. Беше най-красиво маскираният хищник, когото Уоли бе срещал. С изключение на Кристин.
— Както вече ви обясних — повтори той, — не е свързано лично с вас. Естествено, не мога да разкрия името на клиента си или естеството на разследването. Не е нужно да подчертавам, че поради същата причина всичко, което ми кажете, ще си остане между нас. Защитата на източниците на информация е религия за мен — добави той с професионална откровеност.
Тя отново сведе поглед към снимката. За миг пред Уоли се мярна Кристин в мотела в Маями, загледана в същите образи, с руси мигли, подобни на златисти ветрила върху очите й.
Каквато дъщерята, такава и майката. Ненатрапчиво наблюдение, скрита решимост и вътрешен рефлекс — толкова бърз, че нямаше жертва, която да го избегне в момента на атаката. Дали тази жена не би изпитала извратена гордост, ако разбереше с каква лекота дъщеря й Кристин бе изпратила всемогъщия Хармън Кърт на оня свят?
А в друга плоскост сякаш улавяше станция на къси вълни, Уоли виждаше Лиан от «Среднощен час», която фиксираше Ерик Шейн през стаята с устни, готови да отронят смъртоносните прелъстителни слова.
Каквато дъщерята, такава и майката. Най-сетне липсващото звено, окултната съставка, седеше пред него.
Но за Уоли тя беше нещо повече. Много повече. Беше част от сянката, белязала собствената му плът.
Очите й се върнаха към лицето му. Преценяваха го толкова напрегнато, сякаш някой сваляше кожата му с корави пръсти.
— Мога да ви дам някои от отговорите — заяви той с най-милата си усмивка. — Майк Фонтейн е убит в пиянска свада преди седемнайсет години. Чарли Гжибек работи на изток като собственик на кръчма. Неотдавна разговарях и с Лиън Гътрич. Беше в добро здраве и още е фермер. Не даде вид да си спомня за вас, но пазеше пощенската картичка, която навремето сте му изпратили. От един хотел в Бъфало.
Уоли с усилие издържаше погледа й. Струваше му се, че се дави.
— Що се отнася до младия адвокат, за когото сте се омъжили, той е умрял преди около осем години. От сърце. Погребан е в семейната гробница.
Тя започна да си играе с картичката му като котка с умираща мишка.
— И двете ви дъщери са доста самотни. Нямат майка, нямат баща. Разбира се, госпожо Сондърборг, както вече казах, това не е моя работа. Но не бих се изненадал, ако те проявят интерес към вас.
— Господин Дъгас — проговори най-сетне тя, загледана в лицевата част на картичката му, — съпругът ми има адвокати…
Уоли вдигна ръце.
— Не виждам основание да безпокоим съпруга ви с всичко това — запротестира той. — Никакво основание. Както вече казах, не става дума за нещо важно, стари работи… а знам, че господин Сондърборг е зает човек.
Изразът на очите й не се промени.
— От друга страна — продължи тя, — вие сам отговорихте доста добре на въпросите си. Ако нямате нещо друго…
— Само едно. Дреболия. Но може много да ми помогне. Ще ми спести тичането, както вече отбелязах. Бих искал да знам кой е бащата на втората ви дъщеря, госпожо Сондърборг. Нищо повече.
Зачака. Единственият звук в стаята беше тихото драскане на визитната му картичка по плата, покриващ бедрото й. Блестящите й очи го измерваха с доста изстинал поглед. Настръхна и това я направи още по-красива. Без съмнение беше притисната до стената. Разбираше, че на прага й се е изправил най-злият й враг — миналото.
Тъкмо затова беше дошъл Уоли. Да я накара да се гърчи. Да й даде да разбере, че миналото не е забравено и никога няма да бъде забравено. Да види в очите й това изражение, тази змийска, безрадостна усмивка, която Кристин вероятно бе виждала хиляди пъти през годините, когато е била твърде малка да се защити. Да види как се зъби.
— Господин Дъгас — започна замислено тя. — Струва ми се, че е станала някаква грешка. Мисля, че няма да мога да ви помогна. Но смея да отбележа, че като се вземат предвид обстоятелствата, информацията, която търсите, не съществува.
Отправи му най-бляскавата си усмивка, която се разстла по лицето й като завеса.
— Добре — усмихна се Уоли и се плесна по бедрата, докато се изправяше. — Знаете какво казват за нас, детективите. Създадени сме на този свят да досаждаме на хората и да им губим времето. Изглежда, напразно бих път дотук, госпожо. Но точно на това му викат черна работа.
— Съжалявам, че не можах да ви помогна. — Стана и тръгна да го изпраща. — Сигурен ли сте, че нямате и други въпроси?
Почувства, че е прибрала зъбите и спуснала резетата. Отдъхваше си.
— Не, госпожо — избоботи той, като въртеше сламената си шапка в ръце. — За мен е достатъчно просто да знам, че сте тук, в цветущо здраве и се справяте добре с житейските проблеми. В този наш свят е трудно да преуспееш.
Изчака да осмисли думите му. След това я погледна с почти весели очи и нахлупи шапката си.
Тя беше в ръцете му и го съзнаваше.
— Не е чак толкова трудно — изрече с глас, съскащ като шпага, която се изважда от ножница. — Стига човек да знае как да се грижи за себе си. Нещо, което вие, без съмнение, знаете, господин Дъгас.
В този миг му отправи погледа, който очакваше. Беше искрица на триумфираща жестокост и предупреждение, далече надхвърлящо хладната усмивка. Беше го виждал често и преди. За да го извади на бял свят, му се беше наложило да произнесе и последната си прикрита заплаха.
— Разрешете да ви изпратя. — Посочи към дневната. Тонът й отново бе станал неутрално вежлив.
— Няма нужда — усмихна се той. — Помня пътя. Не съм виждал подобна дневна, откак бях на обиколка в Белия дом. Ще изляза сам, госпожо Сондърборг. Желая ви приятен ден.
Икономката наблюдаваше през прозореца как той прекосява моравата към колата си. Когато излезе от алеята и подкара по улицата, шофьорът стоеше безмълвен до блестящия ролс.
На втория етаж на къщата прозвучаха тихи стъпки. Едно чекмедже се отвори и затвори.
В огледалото се взря лице. Бледите ириси се напрегнаха, в предпазливите им дълбини просветна целенасоченост и веднага изчезна под маската.

 

XXXVIII

 

Ани не беше единствената, измъчена от филма. Деймън Райс не помнеше такива тежки снимки.
В началото му се струваше, че източникът на затрудненията му е Ани. Въпреки че бе създал Дейзи за нея, той се оказа неподготвен за тихата ярост, с която тя изпълняваше ролята.
Идваше точно навреме на снимачната площадка. Ангелските й, изпълнени с болка очи го преследваха със светлината си. Хвърляше се в саморазрушителната пасивност на Дейзи с такъв устрем, че му причиняваше болка, която се изостряше при мисълта за изгубената й любов, катастрофата и мъртвото бебе. Видът на крехкото й тяло не му позволяваше да ги забрави.
Сцените, в които играеше с малките актьори, избрани за децата на Дейзи, бяха сърцераздирателни. Обичта на Ани към нероденото й бебе бликаше от всеки неин жест и усмивка.
Превъплъщението на чистата й праволинейна личност и зловещата Лиан от «Среднощен час» беше нещо съвсем различно. Тогава Шейн бе жертвата. А сега Ани потъваше в безмълвната катастрофа, наречена Дейзи, и го правеше заради него — Деймън.
Започваше да се пита дали не се е захванал с нещо непосилно за него.
Седмиците минаваха и той започна да осъзнава, че не само Ани изтощава смелостта и изчерпва силите му. В много по-голяма степен това вършеше невидимото преплитане на «Плодовитата луна» с вътрешния му живот на човек на изкуството.
Не можеше да отрече — филмът вероятно беше последната му творба. Подобно вдъхновение вече нямаше да го осени. Остаряваше и интензивността на този процес постепенно надхвърляше възможностите му.
Промените, които всяка вечер нанасяше в сценария, приличаха на малки инжекции с отрова в организма му. Но по някакъв непонятен начин му действаха като катализатори.
Вдъхновението вече не беше вътре в него. Извираше отвън, преливаше в сенките на дома му, влизаше и излизаше през отворените прозорци, предизвикваше го. Нямаше ясни очертания, но винаги можеше да го докосне. Беше болезнено и изпълнено с опасности. Приличаше на безлика съзидателна сила, която в известен смисъл нямаше нищо общо с него.
Отначало копнееше за запой, но не можеше да си го позволи. Състоянието му беше като въртележка, от която не можеше да слезе, докато тя не спре. Беше като в открито море, понесен от набъбваща отговорност, която нямаше сили да понесе.
А отнякъде изникваше и странно ново усещане, което в началото заемаше периферията на ума му, но скоро зае центъра на фантазиите му.
Беше свързано с Ани и Марго.

 

След всеки ден на изтощителни снимки Марго го откарваше у дома, помагаше на Кончата да приготви вечерята, докато той пиеше, обаждаше се по телефона вместо него, след което си лягаше рано, за да може да стане през нощта и да му помага да запише промените в сценария.
Ани отиваше в апартамента си да учи текста за следващия ден. В събота и неделя винаги идваше при тях, правеше упражненията си с Марго и обсъждаше сценария с Деймън.
В тези момента половината от вниманието на Деймън се съсредоточаваше с мрачна интензивност върху «Плодовитата луна», бързината на снимките и предстоящия дълъг следснимачен процес. Но другата половина потъваше в скришно обожание на двете момичета.
В началото това не надхвърляше бащинския възторг и сравнението между двете, наложено от очите му на артист.
Ани и Марго бяха много различни и същевременно странно си приличаха. И двете бяха силни, смели и целеустремени. И двете много бързо възприемаха. И двете бяха чисти, умни момичета. И двете носеха болката като свой скрит товар: Марго — тайнствената обида от неизвестен мъж, Ани — цялото си неспокойно минало, трагедията, която й бе донесъл Ерик Шейн, мъртвото бебе, физическите изпитания и съвсем наскоро — скъсването с Франк Макена.
Приличаха си като сестри, но се и различаваха като сестри. Ани беше по-голямата, с вродена сложност на характера, което я правеше годна за актьорската професия, изискваща неуловима дълбочина на личността.
От психологична гледна точка Марго беше по-елементарна — спокойната повърхност на живота й оставаше несмутена от истинска трагедия. Беше любимка на застаряващите си родители и тримата братя. Цветуща, самоуверена и приветлива по рождение, тя се движеше по устойчив земен пласт, докато Ани опасно се носеше по тънък лед.
И все пак Марго не беше толкова опростена, колкото й се искаше да изглежда. Беше родена интелектуалка с търсещо мислене. В същото време красивото й женско тяло беше изпълнено с котешка грация, която напълно я различаваше от почти призрачния маниер, по който Ани се движеше, жестикулираше и говореше.
Разликите между двете бяха странно съчетани. Хладната интелектуалка Марго беше по-елементарна, по-земна и по-сексуална от Ани.
А по-малко интелектуалната Ани бе голяма актриса и притежаваше едновременно талант и сексуалност, които тайнствено бликаха от невидими кътчета на душата й. Точно това нейно качество — да не съвпада със самата себе си, да бъде многолика, беше първото, което накара Деймън да й повери ролята на Лиан.
Да, наистина бяха като сестри. Когато тичаха насам-натам из къщата по шорти, с изрязани фланелки, сандали или маратонки, с развети червеникаворуси или гарвановочерни коси, Деймън забелязваше, че природата е надарила и двете с дълги, хубави крака, тънки глезени, стегнати ханшове, изящни рамене и твърди малки гърди.
Когато гледаше гъвкавите млади тела и чуваше умните им, напевни и шеговити разговори, Деймън странно тръпнеше от това свое символично бащинство. Усмихваше се при мисълта, че западащото му либидо се презарежда от присъствието им под покрива му, от смеха, целувките и грижовността на дъщери, от леките им милувки и от масажите, които Марго правеше на гърба му.
И защо не? Беше забавно и съвсем невинно. Отдавна бе свикнал с успокояващата мисъл, че спи само с жени на своята възраст.
И все пак изпитваше удоволствие при вида на тази цветуща демонстрация на млада сексуалност, която всеки ден танцуваше пред очите му. Беше получил бащинската възможност да глези и да бъде глезен. Когато се радваше на дъщерите си, изпитваше таен, кръвосмесителен, бащински гъдел.
Но с преместването на Ани нещата се промениха. Очите му не спираха да следят Марго, докато бяха сами в къщата.
Когато й диктуваше бележките си, тя сядаше на дивана с подвити крака и ги записваше в тефтер с жълти листа. Когато пишеше на машина, краката й бяха кръстосани като на ученичка. Понякога лягаше настрани на дивана с книга в ръка, а дългите й коси образуваха пищен лабиринт върху овехтялата тапицерия.
Усещаше уханието й, когато му сипваше кафето или го прегръщаше. Мускусният й женски аромат влизаше под кожата му.
— Какъв парфюм употребяваш? — опита да се пошегува той. — Ухаеш за милиони. Ще докараш под прозорците ми мяукащи мъжкари.
— Казва се «Безе». И се радвам, че ти харесва, защото ми струва солидна сума.
— На френски това е лоша дума — осведоми я Деймън.
— Тъй ли? Мислех, че значи «целувам».
— Има жаргонно значение, малката. Провери.
На следващия ден тя нежно го плесна по бузата, открила сексуалното значение на думата във френския си речник.
— Какъв циничен мозък имаш, татенце.
— Не повече от производителите на парфюми — изръмжа той.
Засмяха се непринудено и продължиха да работят като добре смазана машина.
Но малко по малко, масаж след масаж, милувка след милувка, вечер след вечер, прекарани на верандата или в къщата, младата Марго започна да се отделя от приятната двойка, която образуваше с Ани.
А след като Ани се оттегли в своята Дейзи и огромните усилия, свързани с «Плодовитата луна», Марго зае периферията на зрението на Деймън и центъра на мечтата му.
Сега, когато беше насаме с нея, тя сякаш изпълваше стаите не само със собствената си ведра привлекателност, но и с нещо от мистичния чар на Ани. Бяха като двете части на едно и също «аз», като половинки на прекрасна нимфа, като едната задължително носеше следите на другата.
Впечатлението се засилваше от факта, че често разменяха дрехите си. Сякаш едната, биваше обсебена от същността на другата.
— Ела — казваше той на Марго. — Прегърни стареца.
И тя идваше, чиста и хубава, коленичеше до него, целуваше го, прокарваше пръсти през къдравата му коса и го молеше да й позволи да го подстриже, а той забелязваше, че фланелката или шортите й са на Ани. И плодовитият му мозък биваше обзет от неназовано сложно чувство, което будеше у него любителя на загадки и главоблъсканици.
Божичко, гневеше се Деймън на себе си, като се опитваше да обуздае въображението си. Та аз съм вече старец.
Но упреците не помагаха.
А това, което бе пленило чувствата му, не го пускаше. Напротив, с всеки изминал ден сладостно и опасно затягаше прегръдката си около него.

 

XXXIX

 

Актьорите и техническият персонал на «Плодовитата луна» изнемогваха.
Снимаха деликатната сцена, когато Дейзи се връща вкъщи от болницата с второто си дете и всичко тръгва наопаки. Двата дубъла се усложниха от пристъп на колики и раздразнителност от страна на бебето. Проблем в електрическата инсталация спря снимките за четирийсет и пет минути, през които Деймън бе обзет от несигурност за репликите на Ани и опита два нови варианта.
В най-голямата бъркотия Марго напусна снимачната площадка и тръгна към кабинета на Деймън да потърси отхвърлена преди схема на сцената, която според него можеше да му помогне.
Вървеше примижала на слънцето към административната сграда, когато тежка ръка я стисна над лакътя.
Обърна се и видя едър мъж, надхвърлил четирийсетте, взрял се в нея с празни черни очи. Червендалестото му лице напомняше цвета на грозния костюм, с който беше облечен. Не знаеше кой е. Но веднага разбра какъв е.
— Да вървим, Кристин — каза той. — Един човек в Ню Йорк иска да говори с теб.
Тя се поколеба, колелцата в мозъка й светкавично се завъртяха.
— Слушай… — прошепна Кристин, като осъзна, че около тях гъмжи от служители и статиста.
— Няма да слушам — отряза той и отпусна хватката си. Забеляза, че средният пръст на лявата му ръка е гротескно щръкнал, сякаш правеше неприличен знак. — Няма да вдигаш врява. Нали не искаш приятелите ти да научат коя си? Тръгвай. Няма да ти причиня нищо лошо. Ще те върна на Тони. Когато стигнем при него, можеш да правиш каквото поискаш.
Кристин напрегнато мислеше. Щом видя пръста, разбра с кого има работа. Репутацията му беше широко известна.
— Откъде да знам — страхливо захленчи тя, — че няма да ми направиш нищо? Ами ако се разкрещя? Наоколо има охрана.
— Да не мислиш, че ако исках да ти навредя, щях да дойда да те прибера оттук? — Поклати глава. — Ако исках да умреш, от снощи да си труп. Хайде, бъди разумна. Ще обсъдиш нещата с Тони. Работата ми свършва, щом стигнем в Ню Йорк.
Тръгна с него към изхода, но спря.
— Ще забележат, че ме няма. Ще ме търсят. Нека оставя бележка. Можеш да я напишеш сам.
— Всичко е уредено. Бележката е при секретарката на Райс. Болен роднина. Ще му се обадиш.
Усмихна се. Очите му бяха студени като на гущер.
— Тръгваме ли?
Беше помислил за всичко. Нямаше избор. Кристин се остави да я заведе до изхода.

 

XL

 

— Как се чувстваш?
Тънкият глас на Марк Салинджър отекна в ушите на Ани, докато забавените движения на техниците лишаваха пред полузатворените й очи.
— Имаш ли болки?
Поклати глава.
— Добре съм. Благодаря за вниманието.
Потупа я по рамото. Нежността на жеста прикри неговата загриженост за подготовката, кипяща зад гърба му. Беше готов да изджавка кратките си разпореждания към артистите, защото усети, че ще успее да завърши днес сцената с връщането от болницата, а трудностите по възстановяването на условията, за снимане му бяха до болка познати.
Бебето, истински разбойник, се беше успокоило в ръцете на майка си и бе участвало в четири дубъла с Ани. Но Деймън още се колебаеше за репликите й и я беше накарал да опита три различни варианта, като непрекъснато поглеждаше часовника си. Най-сетне отиде да види защо се бави Марго.
Ани затвори очи, облегна се на инвалидния стол и се заслуша в консултациите на Марк с Дънк Уърт относно осветлението на следващата сцена.
Беше излъгала, че е добре. Гръбнакът и ханшът силно я боляха. Но знаеше, че разполага с достатъчно сили да завърши снимачния ден.
Тя беше в ноктите на Дейзи — непознато същество, което я тласкаше напред към нужди и импулси, които не разбираше и от които не можеше да избяга. Само ги играеше пред камерата.
Това усилие я изтощаваше и същевременно я зареждаше с невидими вълни на енергия, сякаш «Плодовитата луна» бе дяволски дух, твърдо решен да я изцеди, преди да я захвърли като ненужен парцал.
Дори сега изпитваше пулсирането на всепоглъщащо вътрешно напрежение — сила, готова да я изхвърли от стола за следващата сцена.
Но сега я смути Деймън, застанал пред нея с разтревожено изражение.
— Знаеш ли — каза той, като се наведе към нея, — Марго е заминала.
Ани го погледна тревожно.
— Какво се е случило?
Подаде й сгъната бележка.
— Някой от близките й в Айова е болен. — Поклати глава. — Пише, че ще се обади.
— Не се тревожи, Деймън. — Взе ръката му. — Ще получим вест от нея. Нищо няма да й се случи.
Но видът му беше неспокоен. Всъщност никога не беше го виждала толкова угрижен. И толкова остарял.

 

XLI

 

Взеха такси за мотела на Кармайн, но той не разреши на Кристин да си вземе нещата от къщата на Деймън.
— Това, което е на гърба ти, стига — отсече той. — Тони ще се погрижи за теб, когато се прибереш.
Внимателно прегледа съдържанието на чантата й и не я изпусна от очи дори за секунда.
— Съжалявам — каза, — но това е положението.
Приличаше малко на Тони по склонността да употребява изрази, които не съответстваха на образованието му. Беше известен с това, че садистично изрича елегантни извинителни фрази миг преди да убие или осакати жертвата си.
— Тази нощ ще спиш при мен — осведоми я той. — Сутринта ще вземем първия самолет.
— Добре — отвърна тя. — Но има един проблем.
Погледна я. Под вдигнатите му вежди тя прочете подозрителност, но бе нещо друго — той сякаш се забавляваше и чакаше да види какво ще измисли тя.
— Имам мензис — обясни тя, без да си прави труда да понижи тон заради шофьора на таксито. — Трябват ми някои неща от аптеката.
Черните очи се задържаха върху нея със спокойствието, леността и нечовешкото търпение на влечуго.
— Освен ако не искаш да изцапам чаршафите.
— Спри до някоя аптека — обърна се той към шофьора.
Таксито спря пред голяма аптека и Кристин докосна дръжката на вратата. Желязна ръка се обви около китката й.
— Ще идем двамата. Шофьор, чакай ни тук.
Влязоха в аптеката и тръгнаха към задния щанд.
— Надявам се, че имаш пари — заяви Кристин. — Можеш сам да купиш каквото ми трябва. Кутия тампони, кутия големи дамски превръзки, опаковка интимен дезодорант и няколко чифта гащи. Чакай да ти кажа какви марки…
Кармайн с отвращение изкриви дебелите си устни. Подаде й двайсетдоларова банкнота.
— Купи каквото ти трябва. Ще те чакам при вратата.
Кристин отиде до задния щанд, където отегчена продавачка пилеше ноктите си. В огледалото на стената забеляза Кармайн, който се придвижваше между лавиците към щанда със списания.
Продавачката вдигна към нея морен взор.
— Какво ще желаете?
Кристин започна да изрежда нещата, които щяха да й трябват, като наум пресмяташе колко струват. Стисна двайсетдоларовата банкнота в ръка и отвори чантата си.
Кармайн разлистваше страниците на приключенско списание. На всеки четири-пет секунди погледът му неизменно се спираше върху Кристин.
Когато всички покупки бяха струпани пред нея, Кристин ги огледа внимателно. В ръката си стискаше четирийсет долара. Хвърли последен поглед към Кармайн в огледалото и поиска от продавачката още един артикул.
След секунда тръгна към него. Покупките й, с изключение на една, бяха в найлонов плик, готови за проверка.

 

XLII

 

Таксито се движеше по магистралата за Сан Диего покрай градски пейзажи, които Кристин често беше виждала, когато в ролята си на Марго придружаваше Деймън до летището на Лос Анджелис.
Но сега продължиха на юг до Ингълуд и шофьорът спря пред скромен мотел на няколко минути път от летището.
Заобиколиха рецепцията и отидоха право в стаята. Когато вратата се затвори, Кармайн извади от джоба си плоско шише и си сипа питие, без да предложи на Кристин. Включи телевизора и пи от алкохола, без да обели дума.
Очевидно възнамеряваше по-късно да поръча вечеря от някоя близка пицария и цяла нощ да държи под око Кристин. Вероятно нямаше да проговори до сутринта.
Както седеше, втренчен в телевизора, тъмните очи и гърбавият нос му придаваха вид на диво животно, непознато за човешката раса. Осакатеният пръст гротескно стърчеше, когато държеше чашата. Явно обичаше да го демонстрира и не си правеше труда да го прикрива, като използва здравата си ръка.
Кристин легна на леглото и в продължение на четирийсет и пет минути се преструва на заспала. Умът й трескаво работеше.
Познаваше добре репутацията на Кармайн. Беше един от най-опасните професионални убийци. Тони не би го избрал за тази задача, ако не беше решил твърдо да си върне Кристин — уплашена, но здрава и читава. И ако не беше убеден, че е достатъчно опасна, за да изисква присъствието на здрава ръка.
Не направи опит да завърже разговор. Знаеше, че всякакви опити да стопи леденото поведение на Кармайн и да го превърне в приятелско са напразни. Само щеше да го направи по-подозрителен.
Не, планът й трябваше да е по-изпипан.
Зарадва се, когато предположението й, че ще поръча пипа по телефона, се сбъдна. Не искаше да рискува да я остави сама в стаята. Тя също. Шофьорът на таксито я беше видял с него, а това вече беше заплаха.
От друга страна, маскировката й като Марго помагаше. Може би шофьорът не беше я запомнил. В Холивуд хубавите момичета не правят впечатление. Кармайн със сигурност го бе впечатлил повече.
За всеки случай запомни номера на колата му. Когато си свършеше работата в мотела, щеше да вземе нужните мерки да се предпази от него при необходимост.
Стига да останеше жива.

 

Пицата пристигна в седем часа. Кристин се насили да изяде едно парче, докато Кармайн бавно дъвчеше, втренчен в телевизора, без дори да си направи труда да смени програмата. От време на време се оригваше тихо, без да се извини.
Кристин си изми зъбите с четката, която беше купила, и половин час седя на леглото, като наблюдаваше телевизионния екран и чакаше Кармайн да свърши вечерята си.
След това стана и спусна ципа на полата си.
— Ще се изкъпя. Да оставя ли вратата отворена?
Кармайн мълчаливо стана от стола, отиде до банята и светна. Нямаше прозорец. Ваната беше чиста, с калъп сапун в бяла опаковка. Кристин беше подредила малкото си тоалетни принадлежности на лавицата до умивалника, заедно с кутиите тампони и дамски превръзки.
Кармайн се върна в стаята, още дъвчещ парче пица.
— Вратата да е отворена — каза.
Тя изсипа малкото шишенце течен сапун във ваната и пусна топлата вода.
Очите на Кармайн се заковаха пак в телевизионния екран. Кристин изникна от банята по бельо и остави сгънатите блуза и пола на леглото.
Присегна се и разкопча сутиена, остави го да се свлече по ръцете й и го сгъна до полата. След това събу чорапогащника и оголи дългите си бедра. Отметна назад косата си и отвори чантата за шнола. Вдигна ръце да я прибере високо на главата, а гърдите й се очертаха в светлината от банята.
Накрая смъкна гащичките и ги хвърли на леглото. Останала гола, обърна гръб на Кармайн и тихо влезе в банята.
Кармайн бавно си наля още един пръст уиски в пластмасовата хотелска чаша. Очите му не се отлепяха от екрана.
Водата в банята спря да тече. Единственият звук в стаята остана тихото мърморене на телевизора, докато слухът на Кармайн не долови лекото пляскане на крака в топлата вода на ваната. Секунда по-късно чу как тялото й се потапя вътре.
В продължение на един дълъг момент продължи да гледа екрана. Довърши питието и за свое успокоение отиде да провери какво става в банята.
Ваната беше пълна с благоуханни мехурчета, които покриваха Кристин до гърдите и издаваха тих звук, като се пукаха. Лицето й беше розово и нежно, изящно оформените колене и гърди галеха окото. Стоеше неподвижна, но го гледаше с вежлив поглед.
— Както виждаш — заговори тя, — сама съм. — Изражението й беше доверчиво и послушно. Но в дъното на очите й нещо едва забележимо потрепна. Сведе поглед към мургавата му ръка.
— Кармайн — кротко изрече тя, — как стана това с пръста ти?
Той го вдигна с лека усмивка. Нокътят беше дебел и щръкнал.
— Малка злополука — гордо заяви той. — Много отдавна. Въобще не ме боля.
В очите на Кристин заподскача жива искрица на възхищение.
— Но се обзалагам, че с него си причинил болка на много хора — прошепна тя. — Нали?
Той кимна скромно и заразмахва пръста в топлия въздух.
Кристин помръдна под водата. Връхчетата на гърдите й надникнаха от пяната — розови и твърди.
— Мога ли… да го докосна? — попита тя.
Погледът му стана мрачен.
— Само веднъж — заумилква се тя. — Тони няма да възрази.
С приспана от гордостта предпазливост Кармайн отиде до тоалетната чиния, седна на капака и сложи дланта си на ръба на ваната с насочен към Кристин щръкнал пръст.
Нежната й ръка помръдна колебливо, приближи се и се дръпна, сякаш ужасяващият пръст едновременно я плашеше и очароваше. Най-сетне го докосна, най-напред с връхчетата на пръстите си, след това с нежна ласка, последвана от втора.
— Колко е корав — промълви тя със страхопочитание. — Като камък.
Въздъхна. Ръката й бавно се плъзна около неподвижния пръст и го погали с плъзгава от сапуна длан. Задъха се под внимателния поглед на Кармайн.
— Случвало ли ти се е — започна тя с похотлива нотка в гласа — да обладаваш с него момичета?
Кармайн повдигна вежди. Голото момиче във ваната не пускаше пръста му, беше се вкопчило в него с женска алчност, сякаш привлечено от жестокостта му.
Не каза нищо, но и не дръпна пръста си от нежната прегръдка. Беше започнала чувствено да движи дланта си напред и назад по вдървените стави.
— Толкова е приятен — рече тя. — Толкова твърд и щръкнал…
Погледна го в очите. Мътната им черна повърхност потрепна от видим интерес.
— Би ли… би ли ме… с него? — попита тя.
Очите му не се откъсваха от нейните. Ръката й се движеше ловко и ритмично около пръста като гъвкаво малко животно.
— Тони няма да възрази — увери го тя. — Имаш право и стига да искаш…
За миг той сякаш се затвори в неподвижността си на влечуго, като че ли преценяваше възможностите. След това бавно посегна с другата ръка да разкопчае и навие ръкава на ризата.
Погледна към кутиите с хигиенни принадлежности на лавицата и върна очи върху Кристин. Очите й се усмихваха жадно и подканящо.
Взе ръката му, внимателно я потопи под водата и я сложи между краката си.
Очите му не се откъсваха от нейните, когато пръстът му проникна в нея. Тя задържа дланта му върху чатала си и започна да движи пръста му напред и назад. Започна да се извива под пяната с дрезгава въздишка в гърлото.
Той усети как плътта й добавя своята влага към мекотата на сапуна. Приличаше на жива порцеланова кукла, розовите й гърди потреперваха под покривката от мехурчета.
— Ох — въздъхна тя, когато клиторът й се раздвижи под ласките му.
Забеляза, че черните му очи започват да се замъгляват. Очертанията на ерекцията му станаха видими под панталона и опънаха ципа между краката му.
— Не — простена тя и отхвърли пръста с малка алчна въздишка. — Искам те целия.
Кармайн се намръщи. Загледа се задъхан в Кристин. Пукането на мехурчетата около тялото й бе единственият звук в банята.
Завладя го нерешителност. Момичето принадлежеше на Тони. Кармайн се гордееше с почтеността и безупречната си надеждност. Те стояха в основата на репутацията му. Приличието изискваше Тони да му предложи Кристин.
— Моля те, Кармайн — стенеше възбуденото момиче. — Тони няма да има нищо против. Ще ти разреши да спиш с мен като награда, че ме връщаш. Хайде…
Ръката й се озова между краката му. Ципът магически се отвори и коланът му се разкопча. С ловкостта на джебчия измъкна члена му в горещия въздух на банята. Очите й се приковаха в него, без да изпуска твърдия пръст от ръката си.
Кармайн отново погледна кутиите на лавицата. Изглежда, те го подтикнаха да се реши. Стана от тоалетната чиния. Панталонът му се свлече около глезените. Погледна Кристин в очите покрай изправения си пенис.
Тя очаквателно местеше очи от твърдия пръст към органа между краката му.
— Хайде — пропя гърлено. — Не ме мъчи.
С бавна гордост от двойната мощ на двете си оръжия Кармайн се съблече и застана пред нея. Твърдите лопатки на плещите му се свързваха с ръцете около кръглите мечешки рамене. Набитият му дебел пенис блестеше от ситни капчици, които започваха да се стичат надолу към тестисите.
— Божичко — промърмори със страхопочитание тя. — Колко си красив…
Протегна към него ръце, гърдите й се повдигнаха, коленете й се разтвориха под пяната.
Той внимателно влезе във водата и се настани върху нея. За секунда намери пениса му и го плъзна в себе си. Засмука унесено пръста му, езикът й лакомо се движеше нагоре-надолу по него.
— Ох — заскимтя тя, думите й се разкривяваха от пръста между устните. — Колко си секси. — Вътрешностите й опитно масажираха пениса му. — Толкова секси…
През ръцете на Кармайн бяха минали стотици проститутки, но никога не беше срещал такова съвършено и чувствено чукане. Завидя на Тони и разбра защо така силно искаше да си я върне.
Започна възбуден да се движи с къси, уверени тласъци, възхитен от начина, по който нежните й мускули дразнеха връхчето му.
Тя започна да усеща първите далечни тръпки на оргазма му. Лявата й ръка ловко се вмъкна между бедрата му и напипа топлите топки под движещия се пенис. Хвана ги в шепата си, погъделичка ги леко и когато чу първия стон на удоволствието му, затърси с другата ръка оръжието си под водата.
— Толкова секси… — продължи тя и целуна пръста върху устните си. — Толкова секси…
Той увеличи скоростта, тестисите му се подуха в ръката й. Дясната й ръка бавно се придвижи напред под водата.
— Божичко — извика тя с разтърсваща се около него плът. — Божичко!
Спермата му изригна в момента, в който Кристин нанесе удара.

 

Бръсначът беше изработен от легирана стомана. Беше й струвал почти двайсет долара. Съжаляваше, че нямаше възможност да го наточи допълнително.
Лесно сряза скротума му, здраво придържан от лявата й ръка. Кармайн издаде кратък, дрезгав писък и тежко се стовари отгоре й. Тялото му омекна, пенисът му внезапно се сви в нея.
Беше в шок. Кристин знаеше, че разполага с няколко секунди, преди той да дойде на себе си и да я удуши въпреки болката.
Бързо вдигна бръснача към врата му, напипа пулса и с дълбок касапски удар преряза сънната артерия.
Върху лицето, косата и раменете й плисна кръв. Чу в гърлото му тихо клокочене.
Внимателно се измъкна изпод него. Той остана да лежи по корем, лицето му беше скрито в алената, пенеста вода. Кристин извади запушалката на ваната и се загледа в отичащата се вода. Изправи се и пусна душа. Застана до издъхващия мъж в оттеглящата се вода и се остави на струите. Изплакна косата си, посегна към шампоана, който си беше купила, и старателно я изми. Пяната падаше по мощните глезени на Кармайн.
Изми горната част на тялото си, след това бедрата. Гледаше как водата пада под краката й и отмива кръвта в канала.
Накрая изми стъпалата си и излезе от ваната, като насочи струята на душа към главата и врата на Кармайн. Остави го да тече, докато се бършеше и обличаше в спалнята.
Избърса цялата стая от евентуални отпечатъци на пръстите си, като не пропусна нито едно ъгълче. Провери леглото за косми от косата си и се върна в банята.
Дрехите на Кармайн лежаха на купчина на пода. След кратък размисъл ги остави там.
Опакова тоалетните си принадлежности заедно с кутиите тампони и превръзки и ги остави до вратата на банята в хартиения плик. Беше нощ. Никой нямаше да я забележи на излизане от мотела. Върна се в банята.
Кармайн лежеше по очи във ваната, водата продължаваше да тече върху него. От врата и слабините му се процеждаше тънка струйка кръв.
Кристин спокойно го разгледа. Беше обмисляла този момент през целия следобед. Знаеше какво трябва да направи.
Като внимаваше да не се изцапа с кръв, обърна тялото по гръб и го постави в седнало положение.
След това с бръснача в ръка коленичи да довърши работата си.

 

XLIII

 

Същата вечер в десет и половина свързаха разтревожения Деймън за междуградски разговор с Марго.
— Как си? — изрева той в слушалката. — Бележката ти беше толкова странна. Какво има?
— Нищо особено — прозвуча бодрият глас. — Майка ми получила болки в гърдите и всички загубили ума и дума. Обаждам се от болницата. Трябва й просто една седмица почивка. Но ако нямаш нищо против, ще остана няколко дни да вкарам мъжете в пътя. Безпомощни са като бебета без жена в къщата.
— За бога, разбира се, че нямам нищо против. Ще избутаме и без теб. Не искаш ли да останеш по-дълго?
— Не, не смятам, че е нужно. Слушай, Деймън, в неделя има удобен полет. Самолетът каца в Лос Анджелис в четири и половина. Ще можеш ли да ме посрещнеш?
— Естествено. Не мога да допусна моето момиче да се мотае само по летищата. Кой е номерът на полета?
— «Юнайтид» 346 от Де Мойнс. Сигурен ли си, че това няма да ти обърка програмата?
— Не, момичето ми. Ще ми бъде много приятно. Може да вечеряме заедно.
— Звучи добре. До скоро.
— Довиждане. Пази се.
Кристин бавно затвори телефона и се вторачи в мотелската стая в Лонг Ъийч, откъдето се беше обадила.
На тефтерче пред нея бяха записани номерата на полетите, които й съобщиха от служба резервации на авиолинията.
Ако полет 346 не закъснееше, щеше просто да вземе такси до летище Лос Анджелис и да се срещне там с Деймън.
Ако закъснееше, щеше да го разбере по телефона от «Юнайтид» и на свой ред да се обади на Деймън вкъщи и да му каже да я изчака.
Правилно беше предвидила, че той няма да пита в коя болница е майка й или къде да й изпрати картичка с пожелания за бързо оздравяване. Деймън беше прекалено погълнат от себе си, за да обръща внимание на проблемите на непознати хора, особено сега, когато «Плодовитата луна» не излизаше от ума му.
Не знаеше нито предполагаемия й адрес в Айова, нито телефонния номер. След този епизод трябваше да ги измисли и да му ги даде. Но за момента беше в безопасност.
Погледна си часовника. През следващите дни нямаше какво да прави, освен да седи тук и да гледа телевизия. И да чете вестници, естествено.

 

XLIV

 

«Във вторник в една от стаите на «Делтън Мотър Ин» в Ингълуд полицията откри трупа на мъж, за когото имаше данни, че е наемен убиец на подземния свят.
Идентифицираха останките като принадлежащи на Кармин Геймино, който под редица фалшиви имена бе смятан от федералните власти за високопоставен член и платен убиец на престъпното семейство Корона в Маями. Беше замесен в десетки неразкрити престъпления през последните петнайсет години.
Геймино бе намерен гол във ваната на наетата от него мотелска стая с частично обезобразено тяло. Бил е умъртвен чрез прерязване на гърлото — типична гангстерска екзекуция.
Детективите от отдел «Убийства», присъствали на местопроизшествието, заявиха пред журналисти, че заподозрени в убийството няма.»

 

Журналистът от «Таймс» довърши статията си с шаблонни фрази.
— Добре — обърна се той към момчето, обслужващо размножителната техника, което минаваше край писалището му. — Занеси това на Стан, а после на редакторите.
Погледна бележките си и поклати глава. Кармайн Геймино най-сетне бе получил заслуженото.
Мястото на убийството обаче беше донякъде изненадващо. Преди всичко за Кармайн се знаеше, че не работи по Западното крайбрежие. Бил е доста встрани от своята територия. Човек би очаквал подобно нещо да се случи в Маями или Болтимор.
Във всеки случай Кармайн беше най-добрият сред добрите.
Сигурно бяха изпратили цял батальон да го ликвидира.
Журналистът смачка бележките си и ги захвърли в коша. Сви рамене. Естествено, беше длъжен да подслади историята. Ченгетата на местопрестъплението едва ли са били изненадани да намерят негодник като Геймино с напъхани в устата тестикули. Така ставаха тези неща.
Но човек не можеше да напише подобно нещо за публична консумация. Щеше да навреди на вестника.

 

XLV

 

Деймън прекара петък и събота сам. От година и нещо къщата не бе оставала тъй празна. Само далечният вой на койот смущаваше тишината. Деймън би се почувствал изоставен и малко уплашен в самотната нощ, ако не беше мисълта, че Марго се прибира.
Прибираше се у дома! Заминаването й му беше почти приятно поради насладата от мисълта, че си идва. Мълчанието наоколо се превръщаше в ласка, защото след по-малко от двайсет и четири часа стаите щяха да оживеят от нежното шумолене на присъствието й.
Пийна уиски. Усети гъдел в сетивата, опита се да анализира чувствата си, но се отказа.
Положително беше резултат от напрежението на снимките. А може би съмненията относно възрастта, творческите му възможности и бъдещето му на писател допълнително влошаваха нещата.
Нищо повече. Това беше.
И все пак… Звукът на гласа й по телефона — бодър, младежки и завладяващ, му подейства толкова освежаващо…
Защо така изведнъж започна да я намира невероятно чувствена, след като месеци наред бе живял с нея под един покрив, без да я смята за нещо повече от привлекателна секретарка и символична дъщеря?
Какво ставаше с него?
Защо тъй внезапно?
Когато съботната нощ се превърна в неделна утрин, Деймън обиколи напрегнато стаите, съзнаващ, че безуспешните му опити за самоанализ се задушават от разпространяващата се омая на очакването на Марго.

 

В неделя следобед тръгна да я посреща на летището.
Видя му се малко отслабнала, което беше разбираемо — грижите за майка й си бяха казали думата.
Но беше сменила прическата си, което го изненада. Косата й не беше вълниста и падаше върху слабите й рамене с по-изящна елегантност. Придаваше й малко по-сериозен вид, който му напомни за Ани.
Бледостта й засилваше това впечатление. То също бе обяснимо — връщаше се от студения, забравен от бога Среден запад.
— Господи, Марго — възкликна той и я хвана за ръка, — изглеждаш различна. Как може човек така да се промени за четири дни? Да не би нещата да са били по-тежки, отколкото ми ги представи?
— Не, не — засмя се тя. — Уморих се да се мотая из къщата и затова си смених прическата. Реших да направя и една бърза диета. Харесва ли ти косата ми?
— Прекрасна е — отвърна той и пое сака й.
В колата на път към къщи изглеждаше малко потисната. Усмихваше се нежно на думите му, но почти не говореше. Привичният й закачлив хумор сякаш бе затъмнен от сериозност, която едновременно му допадаше и го караше да се пита дали наистина е добре.
Когато я попита, тя бързо се развесели и пак стана същата Марго — разроши му косата и се пошегува за износената риза, след което кротко потъна в мълчалива необщителност.
— Приятно ли ти беше да прекараш известно време със семейството си? — попита той, хванал ръката й.
— Да — усмихна се тя. — Но трябва да ти призная, че се радвам да се върна. Вчера вече бях силно отегчена от Айова. Обзалагам се, че ако някога взема диплома, ще започна работа в някой от големите градове. — Стисна ръката му. — Във всеки случай приятно е да пропътуваш две хиляди километра, за да се върнеш у дома.
— Браво, моето момиче — зарадва се Деймън. — Снимачната площадка приличаше на лудница без теб.

 

Отказа да вечерят навън под предлог, че има изненада за него. Вслушваше се в тихото й щъкане из кухнята, след като разопакова багажа си.
Вечерята се състоеше от уханно печено с пресни тиквички от лехите на Айова. За десерт имаше домашна торта.
— Как тя се видя? — попита тя, когато свършиха.
— Невероятно — отвърна той. — Никога не съм подозирал, че можеш да готвиш такива неща.
— Айовска добродетел — заяви тя. — Това са единствените неща, които можех да приготвям, преди Кончата да ме вземе под крилото си. Рецептата за печеното е по линия на майка ми. Тортата е от леля Уини.
— Мисля, че леля Уини е надминала себе си — засия той.
Марго настоя да прибере масата и да измие чиниите сама.
Той седна в дневната с чаша силен коняк. Не беше запалил лампите. Сенките на каньона се прокрадваха в ъглите като неканени гости.
Включи импулсивно стереоуредбата. Както винаги беше нагласена на партитата във фа минор, изпълнявана от Шеринг. За няколко секунди зрялата гърлена песен на цигулката нахлу в празната стая. Самото съвършенство, мислеше Деймън с копнеж.
След това усети, че Бах не е в хармония с психическото му състояние, и стана да изключи уредбата.
— Остави на мен — рече Марго, която влезе боса, по шорти и фланелка, и без усилие прочете мислите му. — Да я изключа ли?
Кимна и се загледа с възхищение как се приближава до него с голите си млади крайници и се отпуска на възглавницата на пода до него.
Невидимото сияние на добро здраве, с което изпълваше благодатната къща, беше типично за Марго. И все пак сдържаното й поведение отново извика призрака на сравнението.
— Знаеш ли — рече той, когато плодовият аромат на брендито се смеси с парфюма й, — напоследък нещо откачам. Вие двете страшно ми приличате на сестри.
— Аз и кой? — попита тя.
— Ани, разбира се. Кой друг е достатъчно близо да го сравня.
— Аз и Ани? — В учудването й имаше нещо почти предизвикателно. — Е, не смятам, че тази прилика ще ми донесе голяма роля през този сезон.
Деймън я погледна. Беше толкова нежна и невинна в шортите и фланелката си. Позата й беше небрежна като на ученичка. Тази вечер сякаш притежаваше целия крехък чар на Ани, без самоуверено да престава да бъде самата себе си.
В същия момент очите му се спряха на нежните млади гърди под фланелката и на извивката на ханша й. Усети мекия уханен секс под шортите й. Приличаше на цвете — свежо, блестящо и опияняващо.
Тя помръдна на възглавницата.
— Напомням ти за нея, така ли? — Игривата нотка в гласа й го погали от главата до петите.
Не можа да намери думи да й отговори.
— Нямам нищо против — продължи тя. — Щом това те кара да ме харесваш.
Той се засмя.
— Да те харесвам? Миличка, та аз те обожавам! Ти си несравнима…
Веднага разбра колко неправилно насочени бяха дамите му. Замлъкна нещастно, когато от силуета на красотата й дъхът му секна.
Исусе, помогни ли да не я пожелая.
Преди да успее да довърши безмълвната си молитва, тя сложи глава в скута му като котка, със спонтанен и непринуден жест на малко момиче.
Вероятно с вродената си деликатност усети объркването му, защото седна и се усмихна, сякаш нищо не се е случило. Лицето й излъчваше красиво бледо сияние в мрака.
Деймън я погледна в очите. Не можа да намери думи. Цялото му същество бе вкопчено в ръба на някаква неизвестност. Чакаше магията да се разсее, защото нямаше волята да я пропъди сам. Ръката му посегна към чашата.
Замря във въздуха, защото я видя да посяга с тънки пръсти зад гърба си, сякаш за да докосне уморения си врат. Изхлузи фланелката през главата и откри пред смаяния му поглед зрели млади гърди.
Деймън не помръдна. На устните му се оформи някакъв протест, но отчаяно замря при вида й. Искаше му се да намери думи да я спре, да направи последен опит да предотврати това, което щеше да се случи, преди да е станало твърде късно.
Но тя се изви елегантно на възглавницата и с лека въздишка пусна фланелката на земята. Разкопча шортите и ги смъкна по краката си. Сега само гащичките прилепваха като цвете върху деликатната плът. Стоеше пред него като алабастров призрак, косата й блестеше в оскъдната светлина.
Деймън направи опит да поеме дъх и да я спре, да я накара с кратък присмех да се облече.
Но нищо не излезе.
Тя смъкна и гащичките, яхна краката му, зарови пръсти в косата му и притегли лицето му към себе си с нежна настойчивост, която съдържаше и твърда заповед.
Уханието й приятно го облъхна. Когато плъзна в устата му езика си като благословия, косата й се плъзна върху двамата.
Разтърси го дълбока въздишка. Струваше му се, че го целува ангел.
Ръцете й, внезапно опитни, разкопчаха ризата и започнаха да галят гърдите му. След това се озоваха на челото, на бузите, по стомаха му, спряха за малко на токата на колана, разкопчаха я и продължиха да го докосват и разсъбличат.
Най-сетне той пое дъх да възрази.
— Миличка…
Но тя го накара да млъкне с толкова предизвикателна и интимна целувка, че се уплаши да не се изпразни в панталона само благодарение на нея.
Наблюдаваше безпомощно как смъкна едновременно панталона и слиповете му. Ухаещият лабиринт на косите й се разпиля по скута му като копринено покривало. Смайващо и без колебание тя го пое в устата си и започна бавно да го смуче.
Докато гледаше надолу гъвкавата пищна плът, която се стесняваше в тънка гола талия и продължаваше в дълга красиви крака, осъзна каква голяма част от сексуалността си беше влагал през последните години в своята работа, като се самозалъгваше, че критичната му възраст го освобождава от инфантилната нужда да прелъстява млади жени. Каква заблуда!
Тя продължаваше да движи хубавата си глава над пениса му и тялото му пламна. С детска непосредственост си играеше с него като с играчка — ближеше го, смучеше го, плъзгаше нежни пръсти нагоре и надолу, а в гърлото му закъркориха ниски, изумени стонове.
След това отново се сви в скута му и ръцете й се озоваха на старите му уморени рамене и гърди и го накараха да се почувства млад, жизнен и лудо разгонен, особено когато го вкара в себе си и започна да го масажира с нежните си, неочаквано опитни и силни слабини.
Божичко! Тези нейни хлъзгави вътрешни стени приличаха на ръце. Трептяха, дразнеха и правеха кръгови движения, галеха всеки сантиметър от пениса му с ритми, нежни като песен.
Целуна го отново и косата й се разля отгоре му. Ръцете му обвиха гърба й, намериха слабините й и усети по пръстите си влага.
Погледна я в очите. Бяха полупритворени и се взираха в него с унесен момичешки израз на страстно задоволство.
Дрезгавият й стон го обви, а възбуждащият натиск на плътта й внезапно така се ускори, че едва успя да му се учуди, преди спермата му да изригне в нея с пламенно потреперване, толкова страстно, че едва не извика.
Отпусна се върху него, докато членът му спадаше в нея. Пръстите й милваха лицето и врата му, потупваха го и го утешаваха. Усети усмивката й до бузата си. Целуна го по очите. Когато пенисът му най-сетне я напусна, издаде кратка въздишка на съжаление.
— Не мърдай — прошепна тя. — Сега ще се върна.
След секунда се появи с кутия хартиени кърпички, изчисти го нежно, като спираше да го целуне по стомаха, бедрата и омекналия пенис. Дъхът на секс изпълни въздуха като дъжд.
— Детенце — въздъхна той. Волята му започна да се възвръща твърде късно. — Защо ме накара да го извърша? Толкова съжалявам.
— Не съжалявай. Направи ме толкова щастлива.
— Велики боже…
Започна да я потупва и милва, докато седеше в скута му. Заливаха го лудешки емоции. Не само че като ангел и дори като светица лекуваше застаряващото му либидо и пречистваше всеки сантиметър, който докосваше, но и по много особен начин го караше да се гордее с нея. Сякаш дъщерята, която никога не бе имал, му беше демонстрирала с откровена прямота здравословна женственост, плод на собствените му слабини, неговата радост и гордост.
Побъркал съм се. Само луд човек може да храни подобни мисли.
Но тя продължаваше да се гуши в него, а мислите му не изчезваха. Целувките й обсипваха лицето му. Това мило фермерско момиче му бе дало това, което смяташе за най-естествения си дар.
Минутите течаха, изпълнени с изумление и томителност. Старата им интуитивна интимност правеше думите излишни дори в такъв изключителен момент. Деймън чувстваше чатала й върху своя. Краката й го обвиваха с момичешко притежание. Целувките й отново и отново замилваха устните му.
Във въображението му на автор на филми свенливата фланелка продължаваше да бъде събличана, високите млади гърди се разкриваха пред очите му, крехкият гръден кош и стройният ханш заблестяваха със зрялата усмивка на женската плът…
Как можа да се случи това? Възможно ли бе да е толкова умна, че да разбере кога защитните му сили са минимални, кога мъжкото му чувство за приличие би било беззащитно пред хитрините й?
При тези мисли пенисът му отново се изправи до гъвкавите й бедра. Нежните й целувки станаха по-интимни, езикът й отново започна да предизвиква неговия. С движение, толкова изящно и красиво, че дори не би сънувал да го спре, тя се плъзна под него и го насочи в себе си.
— Не се тревожи. Направи го пак.
И той я послуша. Изумен от мъжествеността си, се озова върху нея, изпълнен от огромно желание. Тежкото му тяло започна бавно да се движи отгоре й, а тя го притисна към себе си. Усети смайващия ритъм на секса й да го гали, а чистото й младо ухание потъна в острия дъх на любовта.
Започна да мърка нежни, окуражаващи и любовни думи, гласът й бе не по-малко чувствен от ръцете.
— Още, Деймън. Моля те, още. Така добре те чувствам.
Пръстите й заиграха по гърба му и се спряха на вътрешната част на бедрата му. Извън себе си, той свърши с огромен спазъм, оргазмът се откъсна от него благодарение на шепота, красотата и невероятното й желание. Когато последната част от семето му се изля в топлите й слабини, от гърлото му се изтръгнаха силни въздишки.
Легна изтощен отгоре й, твърдият му още пенис потрепваше в нея.
— Благодаря ти — въздъхна тя.
Деймън вътрешно поклати глава. Беше почукал два пъти на вратата на катастрофата. Здравият разум налагаше да се обърне и да побегне, докато още имаше време. Но нежните тесни слабини, които още го обгръщаха, нямаше да го пуснат и той щеше да продължила чука, докато вратата се отвореше. Знаеше го.
Краката й обвиваха ханша му, ръцете й обгръщаха гърба му. Устните й покриваха с хладни целувки шията му.
Той се втренчи в изтърканите възглавници на дивана като в черен кристал, чиито дълбини съдържаха съдбата му.
Не можа да види нейните очи, които спокойно се взираха в нощта.

 

XLVI

 

В понеделник, 8 ноември, Тони Пиетранера получи на ръка пакет без пощенска марка. Остави го на писалището си и му отправи дълъг неприязнен поглед. Беше тежичък — най-малко килограм и половина.
Най-сетне го отвори, след като хвърли хартията в копието за боклук. Вътре имаше обемист куп книжа, повечето фотокопия. Имаше и малко пакетче, опаковано отделно.
Тони започна да прелиства документите и пребледня. Представляваха подробни доказателства за изнудваческата и лихварската му дейност през последните четири години, включително копия от чекове, писма, компрометиращи снимки и заплахи.
Съдържаха достатъчно материал да го изпратят в щатски или федерален затвор за трийсет години.
Към най-горния документ беше прикрепена бележка.

 

«Има хора, които разполагат с оригиналите на тези и други материали, гласеше тя. Ако с мен се случи нещо, ще предприемат необходимите действия. Сбогом, Тони.»

 

Подпис нямаше.
Гняв и безсилие раздираха Тони, докато гледаше книжата. Но още по-силна беше мъката, която го връхлетя. Защото искаше да си върне Кристин не толкова, за да я накаже, колкото да я обича. А вече нямаше да я види. Никога.
Постоя, загледан в пространството, преди малкото пакетче да привлече вниманието му.
Когато започна да го развива, острата миризма на сух лед блъсна ноздрите му. Отвори кутийката, и ахна.
В нея, блед и безкръвен, лежеше осакатеният пръст на Кармайн Геймино.

 

XLVII

 

След четиринайсет седмици изтощителни усилия актьорският състав на «Плодовитата луна» беше освободен. Снимките свършиха.
Целият екип на продукцията си отдъхна изнемощяло. Не си спомняха да са правили филм, причинил толкова несигурност у създателите си.
Неуловимите промени в грима на Ани при състаряването на Дейзи бяха толкова сложни, че гримьорката Анди Ричи си беше направила цял справочник с нейни снимки, за да може да ги следи. Проблемите около работата със седем актьори деца, играещи децата на Дейзи на различни възрасти, направо съсипаха нервите на Марк Салинджър. А ежедневните промени, които Деймън внасяше в сценария, побъркаха всички.
Сега, когато всичко бе свършило, Деймън се молеше Богу да успее с помощта на Айлийн Малер и нейния екип да монтира филм, отговарящ на очакванията му. Ходеше с кръстосани пръсти, но сложността на темите във филма не му даваше възможност да разбере доколко той и Марк са постигнали верен тон, точен поглед и безупречен ритъм. В себе си Деймън беше сигурен само в едно че Ани беше превъзходна Дейзи.
Когато изгледа необработената лента — тежък момент за всеки филмов творец, когато всички сцени са пред него, немонтирани и дори некоригирани по отношение на цветовете и звука, той веднага разбра, че Ани ще изнесе филма.
Беше създала образа с финес, за който не беше и мечтал. Въплъщаваше се в крехката млада жена, отказваща да признае подсъзнателното си желание да се самонаказва чрез мъжете, за които се омъжва. Беше открила начини да произнася някои реплики с особена горчивина и почти шеговита интонация, прикриваща тъгата и едновременно с това — силно въздействаща върху подсъзнанието на публиката. Беше най-доброто изпълнение на равнище подсъзнание, което Деймън беше виждал, изработено отвътре, наподобяващо крехка орхидея, уловена на филмовата лента миг преди листенцата й да окапят.
Гледката беше сърцераздирателна, защото Ани упорито се бореше да оцелее, а Дейзи бе твърдо решила да се самоунищожи. Ани караше зрителя да подхранва надеждите си за Дейзи, докато светът, създаден от Деймън, правеше болезнено очевиден факта, че подобни надежди са неоправдани. Призрачната обреченост на Дейзи излъчваше горчиво-сладка красота, която завладяваше въображението.
Както Ани бе отбелязала първата вечер, когато прочете сценария, «Плодовитата луна» приличаше на първа хапка хайвер. Имаше уникален аромат, в началото труден за възприемане, но след това — незабравим.
Не беше разбрала, за разлика от Деймън, че собственият й талант е ключът към тази неповторима рецепта.

 

През първите седмици, когато филмовата компания правеше въртели, Деймън беше почти съсипан — блуждаеше из къщата по всяко време на деня и нощта, изсвирваше по няколко ноти на цигулката и потъваше в мълчание. Почти не разговаряше и се затваряше с усилие в кабинета си.
Марго стоеше неотлъчно до него, грижеше се да хапва по нещо, контролираше пиенето му, ставаше посред нощ да будува с него, за да не допусне да излезе и се запие. Виждаше, че творческата му енергия след изпитанията на «Плодовитата луна» е на нулата. Нуждаеше се от опора, за да продължи да живее.
Нямаше защо да се тревожи, че ще я зареже и ще се отдаде на самотно пиянство. Прекалено много зависеше от нея.
През седмиците след съдбовното й завръщане от Айова бяха интимни всеки ден. Марго просто прибави милувките и нежното отдаване на тялото си към другите начини, по които се грижеше за Деймън.
В продължение на трийсет години се беше шегувал, че няма деца. Беше пропилял живота си в прелюбодейства и незначителни връзки и обичаше да твърди, че ще остави след себе си книга и филми вместо деца. Твърдеше, че повечето родители гледат на децата си като на свое безсмъртие, а той не желае такова.
Но сега, когато мислеше за красивата нимфа, която познаваше душата му по-добре от самия него и чието цялостно съществуване бе посветено на нуждите му, усети забраненото желание да има деца от нея и да я държи до себе си, докато неизбежният залез не отнеме здравето и тялото му.
И защо не? Трябваше само да се ожени за нея, да я обича, както вече я обичаше, да изживее чудото да види посятото от него семенце да изникне и след това да я остави да се грижи за себе си и децата след смъртта му.
Смърт? Но защо, та той бе едва на петдесет и девет години! Би могъл да остарее до нея…
Не, сети се за алкохола. Не очакваше да живее дълго. Защо тогава да не остави нещо след себе си? Изкушението беше силно.

 

От своя страна Ани преживяваше изтощението от всеотдайното влагане на същността си в несъществуващ образ, който вече бе запечатан на хиляди метри заснет филм, без възможности за промяна, въпреки че самата тя се чувстваше разпръсната на множество неясни части.
Ани нямаше към кого да се обърне с чувствата си, с опънатите си нерви, с изчерпания си талант. Единствено бе в състояние да стои неподвижно и да усеща как се изпразва от съдържание като отпушена надуваема кукла.
Вакуумът, оставен в нея от Дейзи, беше толкова силен, че затъмняваше всяка скръб, която би могла да изпита. Всъщност усещането не беше изцяло неприятно. Защото се радваше на усилието си да превъплъти Дейзи. Не знаеше дали ще може отново да играе. Но беше уверена, че този път е дала всичко от себе си. Изворите на актьорското й вдъхновение бяха пресушени от Дейзи. В това се криеше дълбоко, макар и леко злорадо задоволство.
Сега прекарваше повече време в къщата в каньона, където заедно с Деймън и Марго съсредоточаваше вниманието си върху родилните мъки на следснимачния период на «Плодовитата луна».
Изучаваха грубия вариант, тревожеха се за монтажа, чудеха се на глас дали някои сцени не биха могли да имат по-точен ритъм, заснети или изиграни по-добре. Пиеха безброй кафета и чайове, разхождаха се из дневната, обядваха и вечеряха в настроение, раздвоено между спокойното приятелство и напрегнатата погълнатост от филма.
Когато вече не издържаха, изпадаха в импулсивни настроения и излизаха заедно, ходеха на автомобилно кино, където Деймън пиеше уиски от плоското си шише, а момичетата се тъпчеха с пуканки. Посетиха миниатюрно игрище за голф, развлекателен парк, мач на «Лейкърс» и мотоциклетно състезание, където несекващите коментари на Деймън ги караха да се заливат от смях. Влязоха в магазин за мъжка мода и след цял час увещания успяха да накарат Деймън да си купи ново сако вместо протрития туид, с който от двайсет години излизаше за вечеря.
Деймън ходеше при басейна на госпожа Гънтър, докато Ани и Марго плуваха. Стоеше и се вслушваше в смеха им и в плясъка на гъвкавите им тела в огрялата от слънце вода. Усмихваше се с бащинска гордост при мисълта за тях.
Но в погледа му имаше нещо повече от гордост. В очите му, когато гледаше Марго, прозираше интимен копнеж, доловен от Ани. Това й вдъхна странното чувство, че нещо се е променило в малкото им трио, нещо, което ги сближаваше още повече и все пак беше особено болезнено, защото означаваше, че са на ръба на бъдеще, което не можеше да се отлага вечно.
«Е, добре, мислеше тя. Нали сме заедно? Не е ли това най-важното?»
Не подозираше, че времето ускорява хода си и ги повлича като метроном, породен в дълбините на океана.

 

XLVIII

 

C
«Холивуд Рипортър», 20 март 1974 година
«Днес следобед нови отпечатъци от стъпки ще украсят цимента пред Китайския театър на Грауман. Зад тях стои една от най-пленителните и възхитителни истории на Холивуд.
Възродила се от пепелта на противоречива първоначална кариера, която освен слава й донесе много унижения, тази година Ани Хавиланд участва във филма на Деймън Райс «Плодовитата луна», който постави Холивуд в краката й, където му е мястото.
Филмът, пуснат по екраните в края на миналата есен, навреме за номинациите «Оскар» за 1973 година, положително ще събере поне шест от тях, защото вече бе обявен за едно от най-добрите постижения на нашето време. А госпожица Хавиланд без съмнение ще бъде първа в редицата, защото вече получи номинациите си, а критиката е единодушна, че съчетаването на талантите на Деймън Райс и на тази необикновена актриса може би е връхна точка в кариерата и на двамата.
Някои може би ще решат, че храброто завръщане на госпожица Хавиланд на екрана след автомобилната катастрофа, застрашила живота и кариерата й, е причината, която й отрежда място в пантеона на Сид Грауман. Без съмнение Холивуд се възхищава от несъкрушимия дух и обича да награждава най-смелите измежду звездите си.
Но според специалистите двете представяния на Хавиланд върху филмовата лента — в «Среднощен час» и «Плодовитата луна», толкова различни и все пак толкова показателни за несравнимата й дарба, напълно оправдават обезсмъртяването й като една от първите дами на Холивуд.»

 

Марго отвори вратата, помогна на Ани да излезе от лимузината и хвана под ръка нея и Деймън. Вървяха между светлинните избухвания на фотоапарати към квадратчето мокър цимент, заобиколено от холивудски величия и стотици възторжени почитатели.
Представителят на Грауман и на консорциума, взел решението да поканят Ани, я поздрави и я поведе към храма на звездите. Ани събу обувките си под бръмченето на камерите и ръкоплясканията.
Премести поглед от усмихнатата Марго към Деймън, който й кимна със странна сериозност, сякаш я подканяше да приеме славата и известността, за които дълго време се беше смятала недостойна. Докосна ръката му с усмивка на смущение и благодарност и предпазливо стъпи в мокрия цимент. Ръкоплясканията се засилиха.
Помаха на възторжената публика, като правеше усилие да не изгуби равновесие, и излезе от цимента, за да издълбае подписа си със специален инструмент, предоставен й от ръководителя на церемонията.
Радостта й се помрачи от смущение, защото изведнъж разбра, че ще се влее в редицата на призраците, «обезсмъртени» от Холивуд в този крехък цимент, на хората, чието съществуване в славното минало й беше напомняло за учебника по геология, когато за първи път пристигна в града.
А славата се струваше вечна на хората, копнеещи за нея. Но уви, плътта на звездите, оставили знака си върху този цимент, се бе оказала нетрайна като светкавиците на фотоапаратите наоколо…
Колко прав беше Деймън за непредсказуемите орбити на човешката душа, чиито отклонения караха невъзможното да се осъществи!
Онази Ани Хавиланд, която изпълнена с надежда пристигна от Ню Йорк в Холивуд, за да попадне в лапите на Хармън Кърт, и която беше изградила кариерата си върху затаената в сърцето й мъст, сега беше на крачка от спечелването на «Оскар» за студиото му.
А Кърт вече го нямаше. Беше само спомен и ролята, му в живота й оставаше известна единствено на нея.
Двата боси крака, които току-що бяха оставили отпечатъците си в цимента, не принадлежаха на първата Ани, защото бяха пострадали от раните при злополуката, отнела детето. Колко ли роли, филми и номинации за «Оскар» не би заменила, за да си го върне и да му посвети живота и обичта си.

 

Когато кратката церемония завърши, фотографи от списания, вестници и информационни агенции от цял свят се стълпиха около Ани за продължителни снимки. Отговаряше на многобройните им въпроси колкото можеше по-ясно и вежливо.
Усети много по-голямо изтощение, отколкото беше очаквала, не само защото дългото стоене права засили болките й, но и защото церемонията задълбочи емоционалната празнота, която не беше осъзнавала, че изпитва.
Увисна на топлите ръце на Деймън и Марго, които през цялото време стояха от двете й страни. Светкавиците не спираха да проблясват, докато 35-милиметровите камери запечатваха образа й за своите цели.
Но те вече не я смущаваха, защото до нея бяха хората, които обичаше и от които най-силно се нуждаеше.
И на не една снимка, направена този следобед, прямите сини очи на Деймън Райс отговаряха на погледа на камерата с нахална интензивност, а зелените очи на Марго Суифт, непривикнала да стои в светлините на рампата, се усмихваха весело и гледаха с безкрайна преданост към двойката до нея.

 

XLIX

 

«Лос Анджелис Таймс», 22 март 1974 година
АНИ: ЖЕНАТА С ЛЕГЕНДАРНА КАРИЕРА
«Днешната рубрика «Преглед» е изцяло посветена на кариерата на Ани Хавиланд, която може да достигне първия си връх след една седмица при връчването на «Оскар»-ите. Каним читателите да се запознаят с ранните години от живота й, предшестващи изумителния възход на звездата.
ИНДЕКС НА СНИМКИТЕ (по часовниковата стрелка): Ани на седем години в скута на баща си, адвоката Хари Хавиланд от Ричланд, щата Ню Йорк; Ани на шестнайсет години — втората отдясно, като член на плувния отбор на гимназията в Ричланд; снимката на Ани от албума на абитуриентите; първата й снимка за «Сирена», Ню Йорк, 1964 година; Ани в неуспешна пробна снимка за «Трима наведнъж» на «Интърнашънъл Пикчърс», две години преди ролята в «Среднощен час», която я направи звезда; Ани в предизвикателната реклама на «Кантийл & Бийл»; Ани в рекламата на Отдела по моторни превозни средства за ползване на предпазните колани; Ани като Лиан в сцена с Ерик Шейн от «Среднощен час»; покритата със скандална слава снимка на Лиан по бельо; първите заглавия, съобщаващи за катастрофата на Ани; първата й рекламна снимка за «Интърнашънъл» след промяната на лицето й от пластичната операция; Ани като младата Дейзи в «Плодовитата луна»; Дейзи в двайсетте си години; Дейзи преди фаталната катастрофа; Ани по време на снимките с режисьора Марк Салинджър.
В ЦЕНТЪРА: Ани пред Китайския театър на Грауман, след като оставя отпечатъците си в прословутия цимент. От двете й страни са Деймън Райс и Марго Суифт — младата студентка от Айова, секретарка и помощничка на Райс по време на снимките на «Плодовитата луна» и най-добрата приятелка на Ани.»

 

 

 

L

 

31 март 1974
Оставаха два дни до връчването на «Оскар»-ите. Кристин се събуди сама в къщата в каньона. Намери бележка от Деймън, че безсънието не го е напуснало в пет сутринта, както обикновено, и е в кабинета си.
Знаеше, че нервите му са напрегнати в очакване на церемонията. Същото се отнасяше и за Ани, която от няколко дни се бе затворила в апартамента си в града и се обаждаше по телефона, но отклоняваше поканите да дойде на вечеря или да поплува през деня.
Кристин се протегна и въздъхна. Беше спала дълбоко. Отмалялостта я задържа още малко в леглото. Чудеше се какво да прави цяла сутрин. Нямаше да се види с Деймън преди обяд.
Отиде гола до банята и пусна душа. Реши да пропусне редовните си упражнения и да ги замести с продължително плуване следобед.
Остана дълго под течащата вода. Чувстваше как сетивата й се пробуждат за новия ден. Когато излезе, навлече късата хавлия, уви мократа си коса с кърпа и тръгна по коридора към кухнята.
Тъкмо си сипваше чаша портокалов сок — и някой звънна на вратата. Отиде боса и отвори.
Жената, застанала на прага, я изгледа с вдигнати вежди.
— Отдавна не сме се виждали, детето ми.
Кристин за секунда разгледа внимателно добре облечената фигура пред себе си. Умът й веднага застана нащрек.
Алития се беше променила. Изглеждаше около четирийсет годишна и беше много изискана. Очевидно вече принадлежеше към света на почтените хора.
Маскировката й отиваше. Обмислената елегантност на поведението, дрехите и аксесоарите — също. Отиваха на вродената женствена елегантност, която бе притежавала дори в най-мизерните условия на живот.
Лекият пролетен костюм, който носеше, навеждаше на мисли за фантастично скъпите бутици на Родео Драйв. Значи живееше някъде на крайбрежието…
— Мога ли да вляза, мила? — попита тя.
Кристин си помисли за Кармайн и Тони. След кратко колебание отстъпи от вратата и пусна майка си в къщата.
Какво може да ми направи?
Хвърли светкавичен поглед към алеята. Там бе паркирана огромна кола без шофьор.
Алития спря в средата на дневната.
— Приятно гнезденце има Деймън — отбеляза тя. — Виждам, че е стигнал далече. Но още навремето го очаквах от него. Винаги е бил амбициозен.
Кристин се сети за Кончата, която по волята на съдбата имаше свободен ден. Алития се обърна и изгледа Кристин от глава до пети, като се любуваше на дългите й крака, които не беше виждала в зряла възраст.
— А сега и ти си част от всичко това — ледено додаде тя. — Е, не мога да отрека, че си истинска красавица. Вестникът те подцени.
Снимката на трима ни.
Кристин разбра всичко. Не беше си позволявала да се снима до онзи ден, след празника пред Грауман. Пресметнатият риск я бе провалил.
— Естествено, познах те веднага — продължи Алития и лека усмивчица изкриви устните й. — Една майка винаги познава дъщеря си. Нали така, мила? — Посочи към дивана. — Няма ли да ме поканиш да седна?
Кристин не беше проронила нито дума. Наблюдаваше внимателно майка си. Очите й бяха изпълнени с омраза, но и с преценка и готовност.
С какви ли средства разполага?
Алития сви рамене.
— Значи си успяла да ги убедиш, че си обикновено американско момиче от Айова. Не бива така, мила. Не бива да използваш хората по този начин.
Кристин продължаваше да мълчи. Знаеше, че Алития скоро ще пусне в обращение всичките си оръжия.
— Не така съм възпитала дъщеря си — не спираше тя. — Вярвам, че честността е най-добрата политика. Не си ли съгласна, мила?
Значи ето какво било. Твърде късно Кристин се упрекна, че не бе предвидила възможността от настъпването на подобен момент. Беше обмислила внимателно положението си и отбиваше от живота си появяващите се заплахи. А когато неутрализира Тони със смъртта на най-свирепото му оръжие — Кармайн, беше решила, че е в безопасност.
Но ето че пред нея стоеше Алития, въоръжена единствено с истината и възнамеряваща да я разкрие. На Деймън. Кристин разбра, че не може да допусне това.
Продължи да мълчи. Откъде би могла Алития, питаше се тя, да познава толкова добре Деймън, че предварително да отгатва реакциите му? Защо беше толкова сигурна?
Следващите думи на майка й отговориха на този въпрос.
— Деймън и аз се познаваме от едно време. В случай, че това е новост за теб.
Засмя се. В гласа й зазвъняха опасните камбанки, които Кристин беше чувала хиляди пъти като малка. Мелодичният кикот, който предшестваше наказанието.
«Е, и какво от това?», помисли тя с надигащ се гняв. «Покажи ги. Покажи картите си.»
— Разбираш ли — заобяснява Алития, — познавахме се още от времето, когато бях в театъра. О, да, познавах Дейми отвън и отвътре. Много страстен мъж, както без съмнение си имала повод да се убедиш.
Замълча, за да прецени ефекта от думите си.
— След като се роди сестра ти, имах щастието да срещна Деймън. Съвсем случайно, докато пазарувах с малката в Бъфало. Тогава животът ми беше толкова скучен… Бях очарована да прекарам с него един следобед. — Усмихна се. — Опасявам се, че тогава клетата Ани видя нещо, което не биваше да вижда. Но в крайна сметка си струваше. Дори нещо повече. — Отново млъкна с жестока усмивка на устните. — И след съответния интервал на бял свят се появи ти, мила. Вече бях заминала и живеех далече от Ани и старомодния й баща. Но веднага разбрах коя си и каква си. Можеш да не се съмняваш.
Взря се остро в очите на Кристин, като без съмнение преценяваше каква част от току-що чутото я бе изненадало. Кимна одобрително, като видя празния поглед, който не откриваше нищо от мислите на дъщеря й.
В гласа й зазвуча триумф.
— Знаеш ли, че имаш неговите очи? — Думите й сякаш удариха Кристин в стомаха. — С малък оранжев полумесец в центъра на ириса. Като нова луна, изгряваща в синьото небе.
Невидим пристъп на решителност запази лицето на Кристин точно толкова спокойно, колкото беше и преди секунда.
— Не е ли ирония на съдбата, че пътищата ни се кръстосаха след толкова време? — попита Алития. — Това усложнява нещата, нали? Орбити, които никога не би трябвало да се пресекат, както би се изразил Деймън. — Усмивката й се втвърди. — От друга страна, нищо на този свят не става случайно, нали, мила? Като се замисли човек, разбира, че грешката е твоя. Да не мислиш, че майчицата ти не е забелязала, че си намерила онази снимка с Деймън и си започнала да градиш мечтите си върху нея? Да не мислиш, че снимката не й е липсвала, когато ти я задигна? О, не. Алития забелязва. Алития знае. — Засмя се и се обърна на пети върху плочките. — Нарочно те оставих да фантазираш. В това се състои удоволствието от живота. Да оставиш хората да си въобразяват разни неща и да гледаш какво ще стане. Например, когато избяга и взе снимката със себе си, знаех, че това ще доведе до нещо. Защото те познавах, мила. А мъжете са такива глупаци…
Кристин стоеше на два метра от майка си, мълчалива и настръхнала в очакване на това, което щеше да последва.
— Тъй че се отдръпнах и продължих да живея живота, си — продължи Алития. — И виж какъв интересен обрат претърпяха събитията! Нашата Ани успя да се добере не до кого да е, а до Деймън. Е, това вече би могло да се нарече случайност. Дали? — Докосна замислено устните си. — Може би такова понятие не съществува. Във всеки случай и аз като цял свят знаех, че тя е тук. Да, държах положението под око. Но за теб, мила, имах нужда от малко късмет. И миналата седмица снимчицата в «Таймс» ми помогна да открия последното късче от мозайката.
Завъртя бавно чантичката си и се обърна с лице към Кристин.
— И ето ме тук. — Заразглежда по-внимателно Кристин. — Божичко, една снимка струва повече от хиляда думи, нали? — Веждите й се вдигнаха преценяващо. — Чукаш го, нали? — Изчака Кристин да възприеме мисълта й, преди да изпусне въздишка на неискрено съчувствие. — Вярвам, че те обича. Ще се разстрои много, когато научи истината. В известен смисъл нашият Деймън е много консервативен. Но има право да знае, нали?
Значи така. Сърцето на Кристин се сви, но едновременно с това се пробуди и волята й. Алития беше изиграла всичките си карти.
— Разбираш ли — приключи тя, без да спира да люлее чантичката си, — никой от вас не е успял да ме измами досега. И никой от вас не е напуснал моята орбита. Защото Алития винаги е наоколо, Алития знае всичко. И за момент не съм се съмнявала, че ако си направя труда да проследя мизерното ти съществуване, ще дойде денят, когато ще мога да те съсипя. Все пак трябва да подчертая, че се радвам на щастието, което всички успяхте да изживеете, преди да се появя. Това прави удара много по-болезнен.
Кристин най-сетне се обади.
— Няма ли да седнеш?
Сепната от неутралния й тон, Алития отказа.
— Не, благодаря. — Обърна се и погледна дивана и масичката за кафе. — Всъщност трябва да си тръгвам. Но скоро ще…
В секундата, когато се обърна с гръб към нея, Кристин смъкна кърпата от мократа си коса, уви я набързо на дебело въже и се метна през плочките, за да я обвие около врата на майка си. Алития изтърва чантичката. Вдигна ръце към гърлото си. Тялото й се заклати.
За миг битката беше равностойна. Високите токчета на Алития й даваха предимства пред босите влажни крака на Кристин. Но Алития беше по-стара, без мускули и силата й не можеше да се сравни с тази на Кристин.
Когато Кристин още по-здраво дръпна кърпата, тя започна да се задъхва. Размаха безпомощно ръце. Но интелигентността й дойде на помощ. Използва единственото оръжие, с което разполагаше, и с всичка сила заби токчето си в босия крак на дъщеря си.
Пред очите на Кристин се спусна червена пелена. Левият й крак стана безчувствен, но това не намали острата болка. Загуби опората му, но бързо насочи силите си към ръцете и увисна с цялото си тегло на врата на Алития.
Двете жени рухнаха на пода. Алития падна на плочките по лице, Кристин притискаше гърба й.
— Малка глупачка — прошепна най-сетне тя, с окървавени устни и счупени зъби. — Малка глупачка…
Кристин затегна кърпата с всичка сила. Но пухкавата тъкан не бе достатъчно твърда. Алития още дишаше.
— Мога да ти помогна — простена тя. Отчаяно съобразяваше, за да спаси живота си. — Не е нужно той да научава…
Но Кристин мислеше за следващото си оръжие. Видя върху масичката, само на петдесет сантиметра от себе си, тежката статуетка на плодовитостта. Грабна я и я стовари върху слепоочието на Алития.
По-възрастната жена продължаваше да се бори. От ухото й рукна кръв.
Не. Не бива да има повече кръв.
Внезапно Кристин зърна старинната примка на масата. Пусна светкавично кърпата, грабна инструмента за удушаване и уви твърдата жица около врата на Алития. Хвана здраво дръжките и дръпна.
Усетила приближаването на смъртта, Алития проговори.
— Да чукаш родния си баща… малка идиотка… — От устата й течеше кръв. — Той и без мен ще го разбере… ще те намрази… мъжете не прощават…
Кристин рязко дръпна още веднъж. Чу сухото изпращяване на гръкляна на Алития. Ръцете й се отпуснаха на пода.
Продължаваше да движи устни, но гласът й приличаше на неразбираемо клокочене. Кристин затегли още по-силно и видя, че кожата на майка й посинява. Усети мирис на изпражнения.
Тялото под нея леко се сгърчи, потрепери от силен спазъм и замря. От ушите на Алития по пода течеше кръв.
Бърза като котка, Кристин посегна към кърпата, сложи я под главата на Алития, съблече хавлията си и изтри пода с нея. Слава богу, плочките не бяха успели да се оцветят.
Втурна се в кухнята и се върна с парцали и гъби. Подложи хавлията под Алития и старателно изчисти пода.
Занесе статуйката под чешмата и изми кръвта на течаща вода. Същото направи и с примката. Върна се в дневната, вече миришеща на смърт, кръв и фекалии.
Разбра, че трябва да бърза. Изтича до банята, откри резервна завеса за душа, върна се и уви тялото в нея.
Все още чисто гола, се изправи и огледа дневната. Телефонът иззвъня и я накара да подскочи. Слушаше го, застанала на място. Звънна шест, осем, десет пъти.
Беше Деймън. Вероятно беше решил, че е в градината, и й даваше време да го чуе и да дойде до телефона. Не смяташе да се обажда.
Погледна кухненския часовник. Десет и петнайсет. Внезапно й се стори възможно и дори логично Деймън да промени плановете си и да се прибере по-рано.
Кристин надникна през прозореца към колата. Слава богу, че Алития бе дошла сама.
Да чукаш родния си баща…
Насили се да се съсредоточи и започна да претърсва падналата на пода чантичка, докато намери ключовете от колата. Вътре имаше и малко кожено портмоне. В него имаше шофьорска книжка в пластмасово покритие.

 

«Г-жа Ралф Сондърборг
1818 Съмърсет Драйв Палм Спрингс, Калифорния.»

 

Значи бе живяла съвсем наблизо. Може би от много време. Кристин се зачуди кой ли е Ралф Сондърборг.

 

Всичко беше ясно. Ако не беше снимката в «Таймс», Алития може би никога нямаше да разбере, че Кристин още съществува. Но фотографията я бе въоръжила и бе я използвала с характерната изобретателност. Очевидно беше решила, че сега, точно преди връчването на «Оскар»-ите, е най-добрият момент да нанесе удара си.
Това, което не знаеше, бе, че благодарение на глупава грешка от страна на Кристин оръжията й бяха два пъти по-могъщи.
Кристин беше бременна.

 

От болката в крака чак й се догади. Умът й се размъти. А имаше да върши толкова неща.
Отиде гола до телефона и потърси от информационната служба телефона, отговарящ на адреса на Алития.
Обади се отчетлив женски глас.
— Резиденцията на семейство Сондърборг.
— Извинете, мога ли да говоря с госпожа Сондърборг?
— Тя отиде на покупки, госпожо. Ще оставите ли съобщение?
— Не, не е спешно. Кога смятате, че ще е удобно да я намеря?
— Следобед ще си бъде вкъщи, госпожо. Днес играе бридж.
— Много ви благодаря. Ще се обадя по-късно.
— Довиждане, госпожо.
Кристин бавно пое дъх. Значи никой не знаеше, че Алития е тръгнала за дома на Деймън. Логично, като се вземеше под внимание мисията й.
Болката в крака се засили. Налагаше се бързо да се погрижи за раната. Но по-късно.
Опря се за секунда на масата със затворени очи, за да проясни мислите си.
Част от нея й подсказваше, че всичко е загубено. Но с останалата си част вярваше — с точни действия може да спаси положението.
Най-сетне отвори очи. Тялото на Алития представляваше гротескна воняща купчина под завесата за душа.
Кристин закуцука към банята, бързо облече джинси и фланелка, върна се за ключовете на колата и излезе навън да я вкара в гаража.

 

LI

 

Беше късно. Всички от кантората си бяха отишли.
Франк Макена седеше на бюрото си и се взираше в броя на «Таймс» със снимките, отразяващи кариерата на Ани. Стоеше в чекмеджето му близо седмица. Някаква сила му пречеше да изхвърли вестника.
Толкова отдавна не беше я виждал. И все пак снимките й, включително и онези от неясните години, преди да се запознае с нея, сега стократно я съживяваха пред очите му. Докато ги гледаше, страданието, като че ли притъпено от времето, го връхлетя с нова сила.
Ани на седем години в скута на баща си…
Франк беше виждал тази снимка на Хари Хавиланд, която Ани държеше в стаята, си в дома на Деймън. Беше там и в съдбовния ден, когато правиха любов за първи път след упражненията в подземието.
Малко говореше за баща си, но с благоговение, което впечатляваше Франк.
От снимката го гледаше невинно седемгодишно дете с любопитни закачливи очи. Но в тях вече се забелязваше особеният блясък, който щеше да й донесе слава. Ани носеше у себе почти осезаем ореол, който докосваше всяка част на тялото й.
Тези очи се взираха в очите на Франк с такова упование и страст, когато биваха заедно… Споменът го завладя.
Ани шестнайсетгодишна…
Каква русалка беше само, в плувния бански костюм на гимназията! А фигурата й, тогава по-закръглена, отколкото я познаваше той, вече носеше неповторимото изящество, което бе започнал да обожава, след като опозна отблизо всички негови извивки.
Франк сви юмруци. Снимките му действаха като изтезание. Реши да затвори вестника и да го изхвърли, защото болката беше по-силна, отколкото бе допускал, че ще изпитва след толкова време.
Но погледна още веднъж.
Ани на снимка от неуспешната проба за участие в «Трима наведнъж» на Интърнашънъл Пикчърс две години преди да стане звезда в «Среднощен час»…
Тази снимка приковаваше вниманието на Франк повече от останалите. В нея имаше нещо странно. Разбира се, това беше една по-млада Ани, преди да започне уроците при Рой Диран и сценичните си изяви в Ню Йорк. Преди да намери себе си като актриса и да завладее Холивуд като Лиан…
Да, приличаше на забравено превъплъщение на познато лице. И все пак снимката беше правена само преди четири кратки години. Защо имаше толкова необикновен вид?
Внезапно разбра. Снимката му се виждаше особена поради простата причина, че Ани не беше споменавала за пробни снимки за «Трима наведнъж». Нито веднъж.
Защо бе пропуснала този факт? В края на краищата той беше много съществен за живота и кариерата й. А му бе разказала всичко останало за себе си по време на дългите им разговори в неговия апартамент. Знаеше за «Сирена», за Хал Пари и рекламата за парфюма, за работата й с Кантийл и Бийл…
Но нищо за «Трима наведнъж».
В замяна на това Кърт му бе говорил.
Беше толкова мила, че не можах да устоя…
Въпреки че съм привързан към семейството си…
Не ставаше за ролята, затова не можах да й я дам…
Франк затвори очи, защото думите го нараниха по същия начин, както в онзи ужасен ден в кабинета на Кърт. Постара се да мисли за нещо истинско, за да притъпи болката.
Защо не му беше споменавала за пробните снимки? Толкова ли се срамуваше от случилото се с Кърт през онази нощ?
Не, не. Защо би се срамувала от една маловажна нощ в интимното си минало, когато по думите на Кърт е спяла с толкова мъже?
По думите на Кърт…
Объркването накара Франк да стане и да започне да се разхожда из кабинета. Опита се да си внуши, че само потайността е накарала Ани да пропусне този епизод при разговорите си с него, тъй като би го наранила.
Но може би имаше и нещо друго.
Внезапно Франк се озова до шкафа с картотеките на секретарките. Импулсивно намери «К», отвори чекмеджето и откри папката, надписана «КЪРТ ХАРМЪН».
Запали лампата на писалището на Урсула и я запрелиства. Беше пълна с договори за назначаване, формуляри за застраховка, документи за благотворителни вноски и документи, свързани със сложното и неспирно разрастване на имотите му.
На вътрешната страна на корицата на папката имаше малка червена точка.
Франк знаеше какво означава тя. Препращаше Урсула към поверителна папка в кабинета на Мартин Фароу, която тя и другите секретарки можеха да отварят само след изрично разрешение на Фароу.
Франк се замисли. Сви рамене и се върна да заключи кабинета си.
Но вестникът още беше разтворен върху писалището. Видя снимките на Ани.
«Трима наведнъж»…
Изведнъж в главата му изплува мисълта за самоубийството на Кърт. Самоубийство, настъпило броени дни след съдбовния им разговор за миналото на Ани.
Самоубийство…
Франк отиде до вратата на кабинета на Мартин. Беше заключена.
Върна се бързо при писалището на Урсула. Знаеше, че има ключове за всички стаи. Намери ги в чекмеджето й. Влезе в кабинета на Мартин и с един от ключовете отвори касата с поверителните документи.
Бързо откри папката, на която пишеше «КЪРТ, ХАРМЪН, ПОВЕРИТЕЛНО, ДА НЕ СЕ РАЗГЛАСЯВА».
Беше изненадващо дебела. Франк я отвори и започна да прелиства страниците. Съдържанието им почти веднага прикова вниманието му и той започна да ги чете една по една.
Без да откъсва очи от папката, бавно отиде до писалището на Мартин Фароу, седна и запали лампата.

 

LII

 

1 април 1974
9:12 часът сутринта
На следващата сутрин Деймън седеше в кухнята, потънал в мрачна самота, и пиеше еспресо, разредено с бренди.
Беше се прибрал пиян и почти не спа. Нервността му от очакването на «Оскар»-ите се засили от внезапното заминаване на Марго за Айова.
Тя се обади да го предупреди, че майка й отново е зле и че вечерта ще се обади от Айова да му каже как е.
Този път звучеше доста по-разтревожена и го накара да й обещае да не я търси, а да чака тя да му се обади.
Деймън беше на нокти. Трябваше да обядва с Ани и тази мисъл го радваше, но нервите му бяха наистина разклатени.
Искаше «Оскар»-а не толкова за себе си, колкото за Ани. В бъдеще тя щеше да има нужда от него. Не знаеше дали самият той има бъдеще.
Имаше чувството, че «Плодовитата луна» е скъсала някакво невидимо сухожилие в него. Копнееше за дълга почивка и невиждан запой, но може би никога вече нямаше да бъде същият писател.
След няколко минути започна разсеяно да прелиства «Таймс» и вниманието му бе привлечено от едно заглавие.

 

Дама от висшето общество намерена удушена.
«Откритото вчера, вторник, рано сутринта от полицията на Бевърли Хилс тяло беше идентифицирано. То е на госпожа Ралф Сондърборг, 1818 Съмърсет Драйв, Палм Спрингс.
Полицаите, известени от родителите на две непълнолетни момчета, намерили голите останки на госпожа Сондърборг на хълма до Лоуър Франклин, описват, вероятната причина за смъртта като удушаване. Открити са следи от сексуално насилие.
Госпожа Сондърборг, съпруга на президента на Първа национална банка Ралф Сондърборг, излязла в понеделник сутринта да пазарува и не се върнала. Икономката известила властите за изчезването й в 6 часа следобед. Сребристият мерцедес, който е карала, още не е открит.
Обстоятелствата около отвличането на госпожа Сондърборг остават неизяснени. Говорител на полицията заяви пред журналистите, че е рано да се говори за мотив на престъплението. Засега заподозрени няма.
Госпожа Сондърборг, известна фигура в благотворителните и обществените среди на Палм Спрингс, няма деца.»

 

До статията имаше снимка. Дори най-ненаблюдателният читател би забелязал, че е отпреди десет-дванайсет години, защото в материала възрастта на Алития бе посочена като четирийсет и шест.
На снимката не изглеждаше никак остаряла. Приличаше на младата жена, която толкова отдавна бе познавал. Умните й зли очи бяха прикрити зад изражение на почтеност, което беше малко прекалено убедително. Доколкото познаваше Алития, сигурно бе избрала тази снимка да я представя пред обществото не само поради младостта, но и поради добре заучената искреност на изражението.
Винаги бдителна, винаги преценяваща изгодите за себе си…
Съпруга на банков президент! Е, нищо чудно. Беше прекалено амбициозна и пресметлива да се спре на нещо по-дребно.
Мислите на Деймън се понесоха назад във времето, което внезапно му се стори необятно.
След толкова години Алития бе убита. Нямаше ли в това някаква поетична справедливост?
Но от съвсем непознат човек…
Алития, хитрата лисица, която толкова го забавляваше, когато се бореше да пробие с първите си пиеси. Съвършената любовница. Манипулирането на хората беше същността на характера й и се простираше от гладката плът на пръстите до ханша и слабините й.
Какъв край. Съпруга на банков президент, убита от безименен изнасилвач. Две изключително малки вероятности се сблъскват в края на парабола, разгръщаща се двайсет и пет години…
Алития мъртва…
В изтощените му крайници се загнезди необяснимо чувство, когато се замисли за факта, че чувствената плът, която беше познал с всичките й ритми и миризми, сега лежи на маса в моргата.
Отново се загледа в очите на снимката. Човек трябваше да я познава много добре, за да усети познатия приканващ блясък, трепкащ под маската на почтеността.
Колко бяха възбуждали сетивата му тези очи през месеците, когато бяха заедно! Оживени от желание, те приковаваха погледа му като магнити, преди да се плъзнат надолу към чатала.
Бе забелязал и убийствената сърцевина под сексуалността им, но само веднъж. Беше в деня, когато я разкара. Веднага разбра, че целта й е била да го докара до брак. А когато се изсмя в лицето й, тя едва не го уби, като в миг превърна и най-невинните предмети наоколо в смъртоносни оръжия.
Това го уплаши и едновременно го зарадва, че се отървава от нея. Нека друг бъде жертвата.
Но имаха и една по-късна среща, когато вече беше женена. Бяха се срещнали случайно и се чукаха цял следобед в един мотел. Държеше се, като че ли се сдобряват без лоши чувства…
Деймън потри чело с палец и показалец. Паметта му напомни, че тогава се беше случило нещо неприятно. През онзи ден бе станало нещо нередно. Но бе твърде отдавна, за да дойде на фокус. Вероятно е бил пиян.
Спря да мъчи паметта си. Ала необяснимото чувство се разпростираше. Замисли се за последната битка на Алития, за силната воля, надвита от непознат убиец, привлечен от чара й…
В края на краищата за него беше нещо повече от спомен. Стоеше в основата на много от мислите му през изминалите години. Не можеше да отрече, че неуловимо присъстваше в някои от образите, които бе създал, в някои от думите, които бе написал.
Ако се замислеше, щеше да я открие и в една-две реплики на Лиан.
Ела. Горещо ти е, нали?
Да, заслужаваше да й отслужи кратка панихида в паметта си.
Допи на една глътка кафето с бренди и напълни чашата само с алкохол. Чувстваше се ужасно.
Защо Марго не беше тук!
По телефона му беше обяснила, че е наранила крака си в залата за упражнения и вероятно, когато се върне, още ще куцука. Звучеше, като че ли изпитва болка.
Нежните пръсти на краката й… Беше ги целувал стотици пъти. Обожаваше всеки техен сантиметър. Беше толкова жизнена и изпълнена с младост.
Погледна надолу към вестника, който още държеше в ръка. Алития го гледаше в очите с красивите си скули, светлите вежди и сърцевидните устни.
В цялото й същество нямаше и грам истина. Колко ли хора бе излъгала и наранила в годините, които бе преживяла на земята?
А сега онзи лукав глас бе замлъкнал завинаги…
Вероятно не се е дала лесно на убиеца. Не би вдигнала ръце от живота, жаждата й да върши зло бе неутолима. До последния момент би се борила с нокти и зъби да открие оръжие, което да й даде предимство.
С тези мисли в главата Деймън се огледа и забеляза, че незнайно как се е озовал в дневната с брендито в едната, ръка и с вестника в другата.
Сбърчи нос. Стаята миришеше на паркетин и на някакво дезинфекционно средство. Трябва да пита Кончата, като я види. Снощи в пиянството си не беше го забелязал. Огледа внимателно дневната. Беше същата. И все пак различна.
Тръгна апатично по коридора към стаите. Спря на прага на стаята на Марго. Леглото й бе гладко оправено. Не беше спала в него от няколко дни. Нощта, преди да замине, прекара в неговия двоен креват.
Влезе, пусна вестника на малкото писалище и отиде до гардероба. Отвори го, прокара леко ръка го роклите, саката, полите и джинсите й. Всички носеха нежното й хладно ухание.
Отвори импулсивно едно чекмедже и погледна пастелното разнообразие на гащичките й. Всеки чифт носеше отпечатъка на нежния млад секс.
Помисли за чистия й живот, толкова пълен със здраве и енергия, в сравнение със скришното тъмно съществуване на Алития.
Защо Марго не беше тук! Почувства някаква празнота…
Погледът му бе привлечен от крайчеца на копринен чорап в дъното на чекмеджето. Не беше виждал Марго да носи копринени чорапи. Беше прекалено спортна.
Разбута разсеяно бельото да погледне прозрачната тъкан. Докато го правеше, напипа нещо твърдо.
Заинтригуван, размести бельото и на дъното видя училищна тетрадка с редове.
Тайните мисли на Марго? Личните й сметки?
Деймън потръпна гузно, че нахлува в интимния живот на любовницата си. Започна да нарежда обратно бельото.
Но внезапно го обзе импулс, по-силен от скрупулите. Бельото отново бе разместено и ръката му грабна тетрадката.
Интуицията му на писател го предупреди, че се движи по тънък лед. Това бе моментът, когато стареещият любовник би дал мило и драго да разбере тайните на младата си любовница. Наричаше се «да си търсиш белята».
Но страхът не можа да го спре. Сякаш бе започнал нещо, от което нямаше път назад.
Обърна се към леглото с намерението да седне. Съчетанието на брендито и недоспалостта му го накара да изпусне тетрадката на пода. Падна отворена. Отвътре излетя малка снимка.
Деймън се отпусна на ръце и колене, вторачен в нея.

 

Дълго време не помръдна. Колелцата в ума му ръждиво скърцаха, забавени от алкохола и вътрешното изтощение. Но нищо не можа да спре движението им.
От дистанцията на изминалите двайсет и пет години гледаше къдравата си коса, рядката брадичка, която носеше тогава, и блесналите си очи. Забеляза, че и тогава е бил пиян, но преизпълнен с надежди и самоувереност и преливащ от младост.
Погледна и Алития. Великолепно младо същество с вълниста коса, също докоснати от алкохол и веселие очи, но въпреки това толкова по-бистри от неговите, толкова предпазливи и лукави.
Продължи, да стои в абсурдната поза на ръце и колене. Докосна тетрадката и прелисти няколко страници. Имаше лични бележки. Забеляза, че са тясно свързани с «Плодовитата луна».
Трогнаха го, защото бяха мисли на Марго — толкова привлекателна част от нея, колкото и гладките бедра, уханната коса или чевръстите ръце.
Сети се за снимката и неразбиращо я погледна.
Как, по дяволите…
Тревожният сигнал в подсъзнанието му не намери отговор. Прелисти още няколко страници. Почти веднага налетя на друга снимка.
Беше по-голяма. На нея на някакъв плаж стоеше Алития, още съвсем млада, в цял бански костюм, прегърнала малко момиче.
Мислите напуснаха ума на Деймън, изоставени от откритието. Наведе се още по-близо до разпилените по килима доказателства.
Очите на момиченцето от снимката, се забиха като куки в плътта му. Студеното търпение, което излъчваха, беше тъй зловещо, че той стоя като хипнотизиран дълго време, преди да разбере чии са.
Затвори очи, разтърси глава и отново погледна снимката.
Исусе…
Върна очи към тетрадката. Под страниците, близо до задната корица, имаше някаква издутина. Ръката му автоматично я докосна.
Страниците се обърнаха и разкриха тънка брошурка за жени в ранна бременност. До нея беше сгъната рецепта за лекарство, чието име не запомни.
При сутрешно повръщане, ако се налага, гласеше предписанието на лекаря.
Последната страница на личния дневник на Марго беше под рецептата и брошурката. На нея нямаше изречения, а само списък с имена, повечето от които бяха променяни и зачеркнати, с изключение на едно: Дебора Ан Райс.
Деймън се взря в предметите пред себе си. Премигна. Ръката му се зарея към брендито, но той изгуби равновесие и трябваше да се опре на пода.
Бореше се за яснота. Но информацията, която се беше стоварила върху него, налагаше да действа много преди да я смели в себе си.
Изправи се, отиде в стаята си, опита се да уринира, не можа и продължително се вгледа в лицето си в огледалото.
След това отиде до кухнята, където снимката му в «Таймс» с Ани и Марго беше изрязана и забодена на стената. Издърпа несръчно карфиците, взе снимката и я занесе в стаята на Марго. Сложи я на пода до тетрадката и със стон отново се отпусна на ръце и колене.
Внимателно заразглежда снимките, една по една. Ани, той, Марго, Алития, той преди двайсет и пет години… и малкото момиче.
Малкото момиче беше Марго.
Насили се да се взре по-отблизо в нея. Проучи косата й, формата на челото, носа и бузите. След това се върна на очите и този път се хвърли в тях като осъден в отвора под бесилката. Връзката му с живота бе прекъсната от шемета на това, което осъзна.
Велики боже. Тя е от мен.
Извърна се ужасен, видя вестника, на писалището, грабна го и го сложи на пода до снимките. Отново Алития — години след като я беше познавал, години преди смъртта й вчера или онзи ден.
Алития на снимката с него, Алития на плажа с детето… Сякаш бе навсякъде, триумфираща дори в смъртта.
Доказателства за сексуално насилие…
Не беше детектив. Но бе драматург. Съмненията отстъпиха на фаталната увереност, когато посегна към рамкираната снимка на Марго със семейството й, сложена на писалището, и я нареди на пода до останалите.
Очите му скачаха от едната снимка на другата. Брендито бе забравено. Във вените му потече наркотик, по-силен от алкохола.
Най-сетне стана, отиде в дневната и седна на креслото до телефона. Потърси някакъв номер в указателя и го набра. Когато му се обади автоматичен запис, затвори и потъна в мисли.
Огледа стаята и още веднъж надуши неприятната миризма на дезинфектант. Взе импулсивно старинната примка за душене от масичката и замислено започна да си играе с нея, докато набираше номера на поръчките за междуградски разговори.
— За кой град, моля?
— Линдън, Айова.

 

LIII

 

11:14 часът сутринта
Ани се обличаше за обяда с Деймън, когато й се обади секретарката му.
— Здравей, Ани — каза Хелън. — Слушай, Деймън моли да отложите обяда. Трябва спешно да замине в къщата в пустинята и да се срещне с някого. Изпаднал е в едно от мрачните си настроения, тъй че не си направи труда да ми обясни какво става. Обеща да се върне да те заведе на тържеството за връчване на «Оскар»-ите.
— О! — възкликна разочарована Ани. — Добре, Хелън. Благодаря, че ми се обади. Ако научиш нещо, ще ми се обадиш, нали?
— Разбира се, Ани. Довиждане засега.
Ани се отпусна тежко на дивана. Веселото й настроение се бе стопило. Марго внезапно бе заминала извън града, Деймън отиваше в пустинята и тя оставаше съвсем сама.
А да бъде сама бе последното нещо, което желаеше в последните тежки часове преди церемонията.
Започна да се съблича. Нямаше нужда от елегантно облекло. Извади от чекмеджето чифт джинси.

 

LIV

 

Кристин караше малката кола без определена посока.
Хълмовете на Холивуд се изнизаха край прозорците. Последваха ги крайбрежният път, Малибу и най-сетне по Булеварда на залеза стигна до улиците близо до къщата на Деймън.
Непреодолима сила я влечеше натам, но всеки път друг импулс я насилваше да завърти волана и да се отдалечи.
Продължаваше да блуждае. Подкара на изток по Уилшър Булевард, нагоре до Бевърли и измина целия път до центъра, преди сантиметър по сантиметър в пъплещото движение да се върне на хълмовете. Чувстваше се защитена сред армията от шофьори, потопени в самотата на колите си.
След като бе захвърлила трупа на Алития в хълмовете, закара мерцедеса до Санта Моника, остави го на един паркинг и докуцука до някакво заведение. Там включи интуицията си, зададе един-два тактични въпроса на бармана и откри лекар, който прегледа крака й. Сега носеше гипс.
Смени безброй автобуси, преди да се установи в малък мотел, където прекара нощта. Сутринта нае кола.
Към обяд спря в голямата книжарница на булевард Холивуд и обстойно прегледа лавиците с книги от втора ръка, докато не намери джобно издание на стария роман на Деймън «Разказвачът на приказки». На корицата му имаше снимка, правена веднага след войната. Беше я виждала много пъти. Знаеше книгата почти наизуст.
Седна в едно кафене и дълго се взира в старото томче. Чаят й остана недокоснат. След това се върна в колата.
Знаеше, че може да се обади на Деймън по всяко време. Но мисълта да се свърже с него по телефона я плашеше. Нуждаеше се от повече време, за да събере мислите си.
Спря при една телефонна кабина и звънна на Ани.
«Здравейте — прозвуча записът. — Аз съм Ани. В момента не мога да се обадя, но ако желаете да оставите съобщение…»
Кристин затвори, излезе от кабината и се върна в колата.
Продължи да кара. Беше мъчително да си представя, че Деймън и Ани са тук, а тя не може да отиде при тях. За първи път в живота си се почувства самотна като изгубено дете. Дори острият й ум не идваше на помощ, защото бе изпълнен с мисли, които не можеше да понесе.
Спря до игрището на някакво начално училище и погледа децата по катерушките и пързалката. Докосна разсеяно корема си.
Върна се към океана. Денят беше мъглив и горещ. Кристин бе студена като лед. Пръстите й бяха премръзнали. Болеше я кракът.
След още няколко часа трябваше да се регистрира в друг мотел. Мисълта за това я потисна. Нямаше подслон за нея. Най-правилната посока бе безцелното движение.
Най-сетне се обади на телефонната служба на Деймън.
— Има съобщение за вас, госпожице Суифт. Господин Райс е заминал за къщата в пустинята и ще ви чака там.
— Не разбирам — рече Кристин. — Аз не съм в града. Обясних му, че ще отсъствам няколко дни…
— Има съобщение, госпожице Суифт. Твърди, че ще ви чака довечера. Щели сте да разберете. Това е всичко, което знам.

 

След кратък размисъл Кристин отиде направо в къщата в каньона и влезе вътре.
Разгледа антрето и дневната. Още миришеха на дезинфектант. На кухненската маса стоеше една от нащърбените чаши за кафе на Деймън, наполовина пълна с бренди.
Тръгна по коридора към стаята си. Леглото бе оправено, но писалището привлече вниманието й. На него беше сутрешният вестник, прегънат на страницата със съобщението за смъртта на Алития. До него се намираше дневникът на Кристин, отворен почти нежно на страницата е имената. Рецептата и брошурката за бременността бяха под снимката й с Алития на плажа.
Върна се в дневната. На масата до телефона беше снимката й с чуждите хора, които беше наела срещу двайсет долара на човек да позират с нея като семейството на Марго от Айова.
Телефонният тефтер беше отворен на страницата с измисления номер в Айова, който беше оставила на Деймън. Стоеше мълчаливо и мислеше.
След това обиколи къщата и огледа познатите предмети, сякаш ги виждаше за последен път. Докосна някои от тях, като се наслаждаваше на повърхността им.
Върна се отново в стаята си. Разчисти нещата от писалището, отвори дневника и започна да пише.

 

«Скъпа Ани…»

 

Дълго време не можа да намери думи. След това разбра какво трябва да направи и я обзе покой.

 

«Скъпа Ани,
Знам, че никога няма да прочетеш тези редове. Сбогувам се с теб по най-добрия начин, който знам — тук, сама, откъдето думите ми няма да стигнат, до теб.»

 

Усмихваше се с нежност, докато пишеше. Телефонът звънна няколко пъти, но не й мина и през ум да се обади.
Когато свърши, върна дневника на мястото му в чекмеджето, приготви пътната си чанта и излезе, без да оставя бележка.
Нямаше смисъл. Отиваше при Деймън.

 

LV

 

Ани бавно обезумяваше от безпокойство.
Деймън й липсваше повече, отколкото си беше представяла. Копнееше за бащинските обноски, за налагащото се мъжко присъствие и най-вече за пресипналия глас, чиито сардонични забележки биха я отвлекли от непрестанното безпокойство около чакането на «Оскар»-ите.
И Марго беше толкова далече. Може би състоянието на майка й този път беше наистина сериозно.
Ани се почувства като зомби. Цял ден не беше хапнала нищо.
Не можеше да не съжалява за решението си да остане сама през последните дни, когато можеше да бъде в къщата в каньона, да слуша как Деймън свири на цигулката, да прави упражнения или да плува в съседния двор с Марго, да помага на Кончата да приготви вечерята.
А сега, поради нещастно стечение на обстоятелствата, те бяха заминали и тя оставаше сама.
Включи телевизора, видя, че дават само сапунени: опери и мачове, и го изключи. Отвори книгата, която беше започнала миналата седмица, но откри, че не може да се съсредоточи. Внезапно реши да излезе, наметна леко сако и си взе чантата, преди да осъзнае, че не е решила къде да отиде, а няма смелост да се разхожда по улиците в сегашното си настроение.
Най-сетне се обади на телефонната служба на Деймън. Може би имаха новини от Марго. Тъй като телефонистките, по указание на Деймън, бяха свикнали да предават всички съобщения и на тримата, не биха се поколебали да й кажат съществената информация.
— Здравей, обажда се Ани. Деймън оставил ли е нещо за мен?
— Нищо, госпожице Хавиланд. Само това, че е в Аризона и ще ви се обади.
— Благодаря все пак. — Ани посегна да затвори, но промени решението си. — Предполагам, че не се е свързвал с Марго?
— Нека проверя… А, има нещо. Съобщение за госпожица Суифт, въпреки че не знам кога го е оставил… Трябва веднага да отиде в къщата в пустинята.
— Странно — отбеляза Ани. — Марго е в Айова, нали?
— Според записките ми тя се е обадила и е получила съобщението. Със сигурност го е получила.
— Много благодаря.
Ани затвори телефона, по-объркана от всякога. Какво ставаше? Най-напред Деймън, сега и Марго…
Дали не й готвеха някаква шега? Или се е случило нещо сериозно? Защо къщата в пустинята, нямаше телефон! Но Деймън държеше да е абсолютно недосегаем, когато е там.
Връчването на «Оскар»-ите щеше да е след малко повече от един ден. Не й се стоеше безпомощно до телефона да чака Деймън и Марго да й се обадят.
Но какво да направи? Внезапно се сети за телефона на Марго в Айова.
Поколеба се. Не беше звъняла там. А и Деймън беше казал, че е някаква особена провинциална централа. Вчера Марго го помоли да не се обажда, а да чака тя да се свърже с него. Затова беше оставил съобщението за нея на телефонната служба.
Но сега нещата бяха по-различни. Ани вече не можеше да понесе и минута неизвестност.
Седна до телефона, намери номера в тефтерчето си и започна да го набира.

 

LVI

 

През 1947 година Райс започва да схваща крайната цел, към която трябва да се устреми талантът му.
Въпросите, засегнати в дневниците, разказите и есетата му, стигат до еднакви отговори. А впечатляващата пиеса «Парабола» олицетворява много от темите, които ще го занимават през петдесетте и шейсетте години като случайността, допира, сблъсъка и отрицанието.
По онова време Райс живее в квартала на Ню Йорк — Гринич Вилидж, сприятелява се с едни от най-блестящите и модерни млади драматурзи и новелисти и става техен интелектуален водач. Пътува много и по Източното крайбрежие, като от време на време свързва дейността си с две трупи, чиито директори са включили «Парабола» в репертоара си — авангардната трупа «Омега», по-късно влязла в черния списък заради марксически уклони, и по-традиционната «Дейн», чийто импресарио Лоуъл Инграм е театрален артист, пленен от почти невероятната техника на Райс.
Райс пътува да гледа постановките на пиесата си пред публиката на малки и големи градове, почти винаги нащрек за ритъма на репликите и за начина, по който се играят сцените, както и по отношение на недостатъците в тематичната им структура.
Тези пътувания го отвеждат в Сиракюз, Рочестър, университета Корнуел в Итака, Торонто и Бъфало…

 

Торонто, Сиракюз, Бъфало…
Уоли Дъгас затвори очи и дълго не ги отвори. Фотографската му памет се присъедини към интелекта в бавната битка със смущението, затормозяващо ума му.
Най-новата, писана от критици биография, остана в скута му и се затвори на периода 1947 година, но пръстът му пазеше страницата.
На писалището в кантората беше днешният вестник със снимката на удушената госпожа Ралф Сондърборг и снимката на Райс с Ани Хавиланд и Марго Суифт, изрязана от вестника миналата седмица.
Госпожа Сондърборг и госпожица Суифт. Алития и Кристин.
Уоли прокле тъпотата си. Очевидно разполагаше с всички ключови факти. Знаеше кои са тези хора и какви са мотивите им. Но умът му бе съзерцателен и не беше привикнал към действия на секундата.
И все пак изпитваше странното чувство, че в момента се налагат бързи действия. Опита се да обобщи всичко, което знаеше в някакво приемливо цяло.
Кристин беше убила Алития. В това нямаше никакво съмнение. Доказателствата за сексуално насилие бяха само за прикритие. Разговорът на Уоли с приятеля му от прокуратурата беше потвърдил, че липсва сперма или друго свидетелство за контакт с мъж.
Естествено, не се съмняваше в способността на Кристин да го извърши.
За да бъде напълно сигурен, Уоли направи дискретно проучване на района около къщата на Райс. Мерцедесът на Алития със сигурност беше видян от двама градинари и една камериерка сутринта, преди да изчезне.
Значи Кристин се беше защитила по единствения начин, който познаваше. Алития беше видяла снимката в «Таймс» и открила местонахождението на дъщеря си и естеството на маскировката й. Без да губи минута, се бе втурнала нататък, за да погуби отново живота й.
Може би беше възнамерявала да навреди и на Ани. Това нямаше значение, защото Кристин я бе спряла. Дали? Във всеки случай всичко беше пределно ясно. Два мотива — едно престъпление. Но липсваше нещо, което пречеше на педантичния ум на Уоли да се успокои.
Щом Алития се бе появила на хълма със снимката от вестника в ръка, би трябвало да има някакво оръжие, което смяташе за достатъчно силно да разруши щастието на Кристин.
Какво беше то?
Само фактът, че Кристин не беше студентка от Айова, а проститутка от Маями? Как би могла Алития да е сигурна, че Деймън и Ани, макар и по различни пътища, не биха достигнали до извода, че това е без значение, и въпреки всичко не биха приели Кристин? В края на краищата бе доказала стойността си пред тях. Беше тяхна приятелка.
Без да изпуска дебелата биография, Уоли се наведе към снимката на Райс с двете млади жени. Инстинктивно привлечен от образа на Кристин, очите му се срещнаха с нейните.
Нямаше какво да види в тях…
Ани играеше блестящо на екрана, а Кристин — в живота. Маскировката на Марго бе проникнала във всяка нейна черта.
Въпреки това за човек, който знаеше истинската й идентичност, снимката не можеше да прикрие предпазливите очи на Кристин под щастливите на Марго. Те издаваха осезаем намек за тревогата, която изпитваше при мисълта, че я снимат.
А още по-дълбоко, под бдителността, трепкаше онзи стар израз на празното, съсипано търпение, което беше толкова плашещо на снимката на плажа. Подобно на далечна гръмотевица в студен следобед, то разкриваше истинската Кристин в цялото й мрачно великолепие.
Уоли го забеляза с яснотата, породена от това, че познаваше Кристин. Но на снимката имаше и още нещо. Упорита, малка сянка, която му убягваше…
Но каквато и да беше тя, бе убеден, че Алития я е видяла. Извади от чекмеджето лупа и разгледа снимката по-отблизо.
В очите на Райс, грейнали от бащинска гордост за Ани, имаше и прикрит блясък, насочен само към Марго. А без съмнение, някъде от границата между Марго и Кристин, този блясък срещаше взаимност. Невидим за фотографите, Ани и всички останали, с изключение на тях двамата, този интимен поглед съществуваше.
Дали бе останал невидим и за Алития? Уоли съсредоточено стисна устни. Придвижи бавно лупата по снимката.
Да, бяха любовници. Но смайващата хитрина в мълчаливия език на снимката разкриваше, че Райс не подозира тоя беше Кристин. Вярваше в маскировката й.
И защо не? Тя беше ненадминат майстор на превъплъщенията. Беше го прелъстила като Марго. Това бе единственият логичен начин да го направи.
Но трябваше да има и още нещо. Нещо, което бе накарало Алития да хукне нататък с толкова опасно оръжие, че се беше наложило Кристин да я убие, за да я спре. Положително не беше само заплахата от разкриване. Винаги хладнокръвната Кристин би знаела как да се справи с това, без да стигне до насилие.
Но беше ли толкова хладнокръвна? Беше ли още старата Кристин?
Изведнъж Уоли удари с ръка по писалището. Разбира се! Собствената му мъртва душа го бе заслепила за невероятния факт, че Райс бе намерил начин да пробуди чувствата на Кристин. В крайна сметка Райс във всяко отношение беше изключителен човек…
Да. Сиянието не можеше да се сбърка. Не само че бяха любовници, но тя наистина изпитваше нещо към него. Може би любов. Това беше истинската тайна на погледа й.
Ако беше така, трябва да е било истинска революция, за която нищо в миналото на Кристин не би могло да я подготви. И тогава появата на Алития наистина е вещаела нещастие…
Уоли не можа да сподави усмивката си. Какъв обрат у Кристин! Алчната професионална проститутка бе попаднала в най-старата романтична дилема, позната от романите. Прелъстила човек под фалшива идентичност, тя се влюбва наистина в него и се ужасява от разкриването на истинския й лик — разкриване, което би го накарало да мисли, че е използван, и би довело до загуба на любовта му.
Тази мисъл изглеждаше невероятна. Но след като веднъж се оформи, просто се набиваше на очи от снимката. Кристин беше влюбена.
Уоли се задълбочи в изтънчените житейски иронии, обвили се около тази най-пресметлива от жените. Напук на цялото си планиране, беше свалила гарда и светът можеше да протегне към нея смъртоносните си нокти.
Представи си триумфалното пристигане на Алития и дивия отговор на дъщеря й. При тези обстоятелства престъплението беше извършено в самозащита. Но беше и екзекуция, отмъщение за цял човешки живот.
Майката и дъщерята се бият под носа на Райс… А би било много по-съвършено, ако и Алития е била любовница на Райс. Тогава триъгълникът би се затворил.
При тази мисъл дъхът секна в гърлото на Уоли. Погледна към книгата в скута си.
Нищо чудно, че я беше държал през цялото време като конец около пръста, който трябва да го подсети за нещо, намиращо се през цялото време в подсъзнанието му.
Райс пътува да гледа постановките на пиесата си пред публиката на малките и големите градове… Тези пътувания го отвеждат, в Сиракюз, Рочестър, университета Корнуел в Итака, Торонто и Бъфало…
«Трупата Дейн»! Велики боже! Та той през всичкото време знаеше, че Алития е играела в трупата «Дейн», когато се бе запознала с Хари.
Уоли потърка уморените си очи. Най-сетне му се стори, че свързва нишките. Мотиви, възможности, необходимост… но винаги имаше и още нещо.
Алития, ревнуваща от дъщеря си… Алития, застанала нащрек, може би и благодарение на скорошното посещение на Уоли. Дали, без да иска, не беше я въоръжил с нещо срещу Кристин?
И двете са били интимни с един и същ мъж. Дъщерята скоро, майката — отдавна, в едно забравено време…
Ръката на Уоли започна да набира телефонен номер, докато препрочиташе пасажа. От къщата на Райс в каньона не се обади никой.
Как можеше да открие Кристин? Щом не беше вкъщи, къде се намираше?
Обади се в кабинета на Райс в «Интернешънъл пикчърс». Секретарката му каза, че не може да го свърже с Райс, но не му обясни защо. Заяви, че госпожица Суифт е извън града по семейни въпроси, някаква болест, която бе предизвикала внезапното й заминаване.
Уоли затвори биографията и се втренчи в цветната снимка на Райс на корицата. Прекара безцелно лупата над нея, докато набираше друг телефон.
— Телефонна служба на господин Райс. Ще оставите ли съобщение?
— Да, благодаря. Имам много спешно известие за господин Райс, но от дома му в Холивуд никой не се обажда. Знаете ли къде мога да го намеря?
— Извън града е, господине. Ще се върне едва утре. Не можете да се свържете по телефона, така че, ако ми оставите съобщението си…
Значи беше в къщата в пустинята.
Уоли фокусира лупата на блестящите сини очи на Райс върху снимката на корицата. Внезапна интуиция накара колелцата в ума му да се завъртят по-бързо.
— Да, може би ще успеете да ми помогнете — рече той. — Работата е малко объркана, но наистина много спешна. Съобщението е за госпожица Суифт, неговата, помощничка. Става дума за болест в семейството й. Не мога да изчакам господин Райс да се обади. Госпожица Суифт трябва да го получи веднага…
— Господине — обади се гласът, — не мога да говоря от името на госпожица Суифт. Това е телефонна служба на господин Райс…
— В момента тя с него ли е?
Лупата силно уголеми светлите ириси на Райс. Уоли се наведе над снимката, без да спира да слуша.
— Господине, наистина не мога…
— Добре, ще поставя въпроса по друг начин. Ако имам съобщение за госпожица Суифт на живот и смърт и не мога да чакам, смятате ли, че ще е разумно веднага да тръгна към къщата в пустинята?
— Ами, господине… да. Смятам, че така ще стане най-бързо. Или с телеграма…
— Благодаря. Много ви благодаря.
— Ако се обади, за кого да…
Уоли затвори. Мислите му се носеха в сто направления. Нещо му подсказваше, че отговорът на последния неясен въпрос му е подръка и че ако не посегне веднага към него, ще му убегне завинаги.
Ами ако Алития не беше дошла само да отвори очите на Деймън, но и да съобщи нещо на Кристин? Ами ако възнамеряваше с един удар да убие два заека…
Лицето на Уоли почти докосна писалището. Очите на Райс все повече се приближаваха, най-напред едното, после другото.
Но паметта подсказа на Уоли, че това бяха очите на Кристин, както ги беше запомнил, когато срещна погледа й в мотелската стая в Маями. Отдавна беше свикнал да запаметява очи заради професията си.
Бяха по-бледи от очите на Райс, с тюркоазен оттенък в сравнение с неговото папагалско синьо. Бяха и по-спокойни, хладни като лед, преценяващи, докато тези на Райс святкаха с нервна интензивност.
Но имаха една обща черта. Докато мислеше за очите като за различни начини за възприемане на света и ги възприемаше като физически повърхности, Уоли беше сляп за нея. Тайната се криеше там, в променливите океански дълбини на ириса.
В този момент тази тайна се взираше в Уоли от лупата, въпреки че изплува в паметта му като очите на красиво момиче, чиито устни докосваха неговите в мотела, чието голо тяло се очертаваше в здрача.
В сърцето на тази синевина… Малък оранжев полумесец.

 

LVII

 

Ани стегна малката пътна чанта и тръгна в палещата обедна жега към колата си.
Не можеше да издържи дори секунда повече на напрежението, обзело я предишния ден.
Телефонистките в Айова нямаха понятие за телефона или семейството на Марго. За тях те не съществуваха.
Упорита недосегаемост се бе спуснала върху Деймън и Марго. Ани не можа да се свърже нито с единия, нито с другия.
Напрегнатите нерви и самотата я принудиха да действа. Дългото пътуване до Аризона щеше да свърши късно вечерта. Пет пари не даваше. Щеше да й послужи да убие времето до церемонията за «Оскар»-ите.
Надяваше се, че няма да им попречи с нещо.
Но на какво би могла да попречи? Най-близките й хора бяха заедно в пустинята. Искаше да е с тях.

 

LVIII

 

Франк зави от Бенедикт Каньон Драйв в стръмната сляпа улица. Надяваше се да завари Деймън вкъщи.
Трябваше да говори с Райс. Не можеше да чака повече. След като прекара цяла вечер в кабинета на Мартин Фароу, зачетен в досието на Кърт, и остатъка от нощта вкъщи, в обмисляне на прочетеното, той чувстваше, че единствен Райс може да му даде някакво обяснение. Но приток на клиенти го задържа цяла сутрин в кантората и едва сега успя да се измъкне.
Папката в личната каса на Фароу беше хвърлила нова светлина върху всичко. Върху Кърт, върху самия Франк и най-вече — върху Ани.
В папката имаше десетки документа, свидетелстващи как Кърт е преследвал млади актриси, скъпи проститутки и дори невинни жертви, нямащи нищо общо с киното.
Десетки плащания за мълчание, десетки дребни съдебни дела…
Техниката на Кърг беше изнасилване и физически побой, последвани от бързо откупуване, изнудване или сплашване, а понякога и от обвинения в проституция. Беше използвал Мартин Фароу и колегите му като съучастници и юридически щурмоваци в продължение на петнайсет години.
Белоснежната му репутация прикривайте най-нечистоплътния интимен живот в историята на Холивуд. На Франк му прилошаваше при мисълта за страданията на жертвите му.
Ани бе една от тях.
Била е изнасилена, пребита и обвинена в проституция, за да я принудят да оттегли обвиненията си срещу Кърт. Тихомълком и били предложени десет хиляди долара, които Ани, съвсем в свой стил, бе отхвърлила.
Франк прекара безсънната нощ в безсилна ярост, искаше му се да върне Кърт от гроба, за да го удуши със собствените си ръце.
Пребледнял от гняв, той не можеше да изхвърли от мислите си мъките и униженията, които бе изтърпяла Ани. Това беше нейна, лична болка, която вероятно не беше споделила с никого, а я бе връхлетяла малко след като бе навършила двайсет години — невинна новачка както в Холивуд, така и в света на възрастните.
Мислеше си за завръщането й в Ню Йорк след причиненото от Кърт. Мислеше за мрачната решимост, с която бе работила с Рой Диран, за сценичната й кариера, за рекламите и най-сетне за връщането й в Холивуд, за да получи от Деймън главната роля в «Среднощен час» — избор, хвърлил в недоумение всички в «Интърнашънъл Пикчърс».
Ползвайки предимството на човек, запознат отвътре с нещата, Франк разбираше защо го беше направил тъкмо Райс. Той беше неконтролируем, с голямо влияние в холивудското кино, талант, чиито отношения с «Интърнашънъл» вероятно открай време са били нелеки…
Франк просто усещаше мълчаливата ярост на Ани, планираното й отмъщение. Дали се беше добрала до Райс благодарение на сляп късмет, или от самото начало го бе набелязала за цел? Представяше си неудържимата решимост, с която се беше борила и постигнала ролята на Лиан.
След отказа й да вземе презрително подхвърлените от Кърт пари той вероятно я беше включил в черния си списък. Ако знаеше какво е решила, никога нямаше да й позволи да работи в Холивуд.
Но тя го бе надхитрила. Чудакът Райс би й дал ролята при всички обстоятелства.
Гневът на Франк се смеси с гордост за Ани, когато си представи върха, който така целеустремено беше завзела, и победата й над Кърт въпреки цялото му могъщество.
Сега си припомни и грозната рекламна кампания, която бе окаляла личния живот на Ани, но прослави «Среднощен час» още преди да се появи по екраните. Дори тогава му беше изглеждала изкуствена и странна, особено след като видя играта й. И още повече, след като се запозна с нея в болницата.
Мислите на Франк му причиняваха болка. Завесите падаха една подир друга от очите му, но прекалено бавно, прекалено колебливо. Подозираше, че Кърт не го бе извикал случайно последния път по такъв неубедителен повод. Сигурно имаше причина за тази среща и за момента, в който бе осъществена.
Каква беше тя? И защо се беше самоубил Кърт?
Във всеки случай, ако Кърт бе възнамерявал да разруши връзката му с Ани, с положителност беше успял. Оръжията му бяха надживели смъртта.
Франк изумено поклати глава. Възможно ли беше човешко същество да е толкова коварно? И толкова зло?
Трябваше да говори с Деймън Райс.
Паркира колата в алеята. Едва тогава се сети, че може би трябваше да се обади да провери дали Райс си е вкъщи. Просто беше решил, че ще е там в очакване на «Оскар»-а. Но можеше и да е в кабинета си в «Интърнашънъл» и да отговаря на поздравленията за номинацията.
«Е, здраве да е — помисли Франк. — Ще опитам.»
Крачките му се забавиха, когато изведнъж се сети, чу и Ани може да е вътре с Деймън. Сви рамене и продължи. Късно беше да цепи косъма на две.
Отвори му Кончата, икономката, която поднасяше кафе на Франк по време на тъй отдавнашните му посещения при Ани.
Неизвестно защо, изглеждаше уплашена, когато го поздрави.
— Вкъщи ли е господин Райс? — попита той.
— Аз… Не, господине, няма го. — Надничаше страхливо на фона на сенчестия интериор на къщата.
— В кабинета си ли е? — настоя Франк. — Бих желал да разговарям с него. Може би трябваше първо да се обадя.
Тя поклати глава.
— Не е в кабинета. Аз… — Поколеба се неловко.
— Случило ли се е нещо? — заинтересува се Франк.
Тя въздъхна.
— Господин Макена, не знам дали трябва да ви казвам всичко това. Но няма към кого да се обърна. Говорих със секретарката на господин Райс… Но, моля ви, влезте.
Франк влезе в антрето и надникна в дневната. Отдавна не беше идвал. Всичко си беше както преди. Същите издънени дивани с мексикански шалове вместо покривала, същите необичайни произведения на изкуството на кръглата масичка за кафе заедно с книгите и тефтерите на Райс, петната от стотиците чанти с уиски…
— Какво е станало? — попита отново той.
— Нещо се е случило — отвърна тя. — В къщата… има промени. Преди един час дойдох… елате да ви покажа. Вие сте адвокат, може би знаете какво трябва да се направи.
Последва я по коридора към стаята на Марго. Посочи писалището. На него имаше сгънат вестник и ученическа тетрадка.
Погледа за момент вестника и сви рамене. После отвори тетрадката. От нея паднаха сгъната рецепта и стара снимка на жена с малко момиче на плажа.
Хвърли поглед върху страниците на тетрадката. Бяха изписани с равен почерк. Бележките бяха лични и много интелигентни. Нищо чудно — бяха на Марго.
Франк отгърна последната страница. Видя списък с имена, който го озадачи, и писмо.

 

«Скъпа Ани,
Знам, че никога няма да прочетеш тези редове. Сбогувам се с теб по най-добрия начин, който знам, тук, в самотата, откъдето думите ми не могат да те достигнат. Донякъде съжалявам, че през цялото време, докато бяхме заедно, така и не успях да ти кажа, че те обичам. Иронията на съдбата пожела сега, когато събитията наближават своя край, да се надявам от дъното на душата си да не научиш колко много те обичах, а най-вече защо. Единствено се радвам, че намерихме пътя една към друга. И към Деймън.
За жалост, не успях да предвидя всичко. Нашето щастие бе тъй изкусително, че за пръв път си позволих разкоша да му се поддам. Свалих гарда си и сега ще заплатя цената.
Убих трима души, за да защитя теб и себе си. Но вече знам, че нищо няма да се получи. Дълго време съм била заблуждавана от собствените си умения, но съдбата ме застигна. Толкова години карах мъжете да играят по свирката ми, а ето че дойде време аз да съм жертвата.
За мен всичко свърши. Най-много съжалявам, че няма да съм с теб и да те наблюдавам как твориш и как мечтаеш, но на собственото си бъдеше обръщам гръб с въздишка на огромно облекчение. Отивам в пустинята при татко. Той знае как трябва да се постъпи.
Бъди щастлива. Болката е вече зад гърба ти и времето е твой приятел. Вярвай ми, аз знам. Затова мога да въздъхна спокойно и да кажа — сбогом, Ани.»

 

Франк изчете бавно цялото писмо. Разгледа по-внимателно тетрадката и книжата, преди да се обърне към Кончата.
— Деймън видя ли всичко това?
— Не знам. Обадих се в телефонната служба на господин Райс, но за мен нямаше съобщение. Казаха, че е заминал за пустинята и е оставил съобщение госпожица Суифт да отиде при него. Мислих, че е при роднините си в Айова… Объркана съм. Все пак трябва да ви кажа нещо, господин Макена.
Той вдигна въпросително вежди. Жената изглеждаше много разстроена.
— Ще ви обясня поверителни неща, защото няма към кого да се обърна. Става дума за нещо, което и аз не би трябвало да знам. Може би сте чували за слуховете, че господин Райс планира да… да… Ако реши да не живее повече…
— Да.
Франк беше слушал историите, но никога не беше ги приемал сериозно, особено след като лично се запозна с Деймън, който очевидно бе избрал бавното самоубийство с алкохол. Не би се самоубил е оръжие.
— Верни са, господин Макена — продължи Кончата. — Работех за господин Райс, когато се строеше къщата в пустинята. В задачата й част, откъдето се захранва отоплението, има бутилки… с газ. Много опасен… Не знам как се казва. Сложени са в специален килер и са свързани с тръбите за отопление. Но за да се отвори килерът и да се пусне газта трябва специален ключ. Той стои тук, в Холивуд, като предпазна мярка господин Райс да не направи някоя глупост, докато е в пустинята, след като пийне повечко.
Франк кимна. Добър предпазен механизъм за пияница, които никога не знае какъв импулс ще го налегне в различните степени на опиянението.
— Е — въздъхна тя, — ключа го няма. Когато дойдох днес, къщата ми се стори някак променена. Някои неща не бяха по местата си, а също и книжата, които ви показах. Разтревожих се и проверих за ключа, но го нямаше. Току-що говорих със секретарката на господин Райс, но и тя нищо не знае. Та сега се чудя какво да правя. Може би трябва да се обадя в полицията…
Франк мислеше трескаво.
— Кога дойдохте тук?
— В един часа. Може би малко след това.
Райс не би се измъкнал от леглото преди девет или десет. Имаше още време. Дали?
Едно беше сигурно. Райс бе видял нещата върху писалището на Марго. Затова беше заминал. И вероятно бе преполовил пътя до Аризона.
— Добре, Кончата. Радвам се, че ми казахте всичко това. Веднага ще се погрижа за всичко. Но има още нещо — къде е Ани?
Тя сви рамене.
— Сигурно е в апартамента си. Не знам.
Той отиде до телефона и набра номера.
«Здравейте — зазвуча записът на Ани. — Аз съм Ани. В момента не мога да се обадя, но ако желаете да оставите съобщение…»
Франк затвори очи и се помъчи да си спомни името на хазяйката на Ани. Не успя.
Когато ги отвори, Кончата стоеше объркана до него и очевидно го чакаше да поеме инициативата.
— Добре — каза той. — Стойте тук. Не се отдалечавайте от телефона. Ако някой позвъни, кажете на телефонната служба да ми предава съобщенията, когато се свързва с тях. Ще ви се обадя.
— Къде отивате?
— В пустинята.
— Какво ще стане?
Франк поклати глава и тръгна към вратата. Не знаеше отговора на този въпрос.

 

LIX

 

Началото на върховото движение по магистралата стана причина Уоли да изпусне самолета за Лас Вегас в пет и половина.
Беше на нокти, докато чакаше в залата на летището и броеше бавно точещите се минути.
Защо Райс нямаше телефон в проклетата къща! Тогава мелодраматичната постъпка на Уоли нямаше да е нужна. В момента не знаеше какво ще каже на Кристин, когато отиде там. Ако всичко беше наред, присъствието му щеше да е неуместно и неловко.
Но неясното чувство не го оставяше на мира. Опасяваше се, че Кристин, а може би и Райс разполагат с информация, която би поставила живота им в опасност.
Уоли се втренчи в снимката, която беше сложил в куфарчето си. Откри, че мисли за наследствеността на Ани. Би ли могла и тя да е свързана с Райс? Нима не бе родена само осем месеца след женитбата на Хари… На 22 април 1946 година.
Не, не, явно беше от Хари. Снимките не лъжеха. Челото, брадичката, тъмната коса… Това бяха черти на Хавиланд. Очите, разбира се, си бяха само нейни.
Не можеше да има съмнение в това. Тя и Кристин бяха наполовина сестри с най-малък общ знаменател Алития. Две забележителни актриси, родени от майка актриса. Два секссимвола, родени от сексуален гений. Разделение на гените по линията на доброто и злото…
Кръвните групи дълго време го бяха смущавали. АБ на Ани, 0 на Кристин, А на Хари, Б на Алис. Беше помислил, че момичетата са пълни сестри. Сега нямаше време да проверява, но беше сигурен, че кръвната група на Райс е 0.
Паметта му възпроизведе рождената дата на Райс от биографията му — 19 март 1920 година. На брачното си свидетелство Алития беше посочила рождената си дата като 20 октомври 1925 година. Дали беше лъжлива? Вероятно.
Ако знаеше само кога и къде е родена Кристин. Но Алития беше отнесла тази информация в гроба.
Но какво значение имаше това сега? Кристин беше дъщеря на Райс. Уоли го знаеше не по-зле от Алития.
А теорията, на която бе заложил цялото си разследване, се бе спукала като сапунен мехур. Алития не беше била и изтезавала второто си дете от омраза към Хари Хавиланд, а към Райс.
Защо? Какво й беше сторил? Може би я бе зарязал презрително през необузданата си младост. Може би по някакъв начин я бе пренебрегнал…
А може и да не беше направил нищо. Уоли сви рамене. Може би законите, ръководили убийствените действия на Алития, бяха неразбираеми като тези на капризните гръцки богове, замесени в най-извратени трагедии. Може би проблемът не се криеше в разбирането на хора от нейния тип, а в това да ги отбягваш и да се молиш никога вече да не се появят в живота ти.
Но често съдбата не беше толкова сговорчива. Случайността намираше начин да осъществи и най-невероятното.
Деветнайсети март, двайсети октомври, двайсет и втори април, пети юни… Скептичните познания на Уоли по астрология внезапно го връхлетяха и заинтригуваха със странните си уравнения. Риби, Везни, Телец и Близнаци. И най-важното — брачната церемония, осъществена в Бъфало на 24 август 1945 година — в първия ден на зодия Дева.
Дева се управляваше от непредсказуемия Меркурий. Къде ли се е намирал Меркурий в онзи августовски ден?
Твърде късно беше да се чуди. Но едно беше сигурно. Когато Алития бе отишла с колата си в дома на Деймън, явно е възнамерявала да раздели семейството. И това беше в дъното на цялата история — семейство, чиито издънки се стремят да се срещнат след дълга раздяла. Пътищата им упорито се бяха пресичаш отново и отново, докато най-сетне бяха променили посоките си завинаги…
Може би подобни неща наистина могат да се случат само с намесата на окултни сили. Скромният прагматичен ум на един детектив едва ли можеше да ги проумее.
А тази вечер… тази вечер беше 1 април 1974 година. Денят на шегите.
Уоли прокле късмета си. Защо не беше успял да се качи на самолета в пет и половина!

 

LX

 

Деймън действаше методично и без да бърза.
Знаеше, че Марго ще пристигне тази вечер. Но полетът до Вегас и пътуването по магистрала 93 щяха да я забавят и той щеше да е подготвен.
Разбира се, тя щеше да бърза. Когато получеше съобщението му, щеше да реши, че се нуждае от нея.
Е, той наистина се нуждаеше.
Отключи килера в задната стая и отново провери тръбите, които свързваха бутилките с отоплителната система. Всичко беше готово.
Тогава взе последното решение. Нагласи часовника за пускане на газовото отопление, но не го включи. Щеше да го направи след пристигането на Марго.
Трябваше да минат четирийсет — четирийсет и пет минути от пускането на часовника, за да се напълни къщата, с метан и едва тогава пилотната искра да възпламени бойлера. Нямаше да остане и следа от тях.
Когато всичко беше готово, пусна записа на партитата на Бах в изпълнение на Шеринг и седна до уискито да чака Марго.

 

LXI

 

Ани въздъхна с облекчение.
Така и не успя да свикне с калифорнийските шосета и едва успя да си пробие път през натовареното движение, за да се добере на магистрала 15, а след това и до магистрала 40, която водеше към пустинята.
Но сега пътят беше празен и единствената й компания бяха пелиновите храсти и внушителните кактуси, чиито силуети се открояваха в умиращия здрач.
След час и половина щеше да е в Нийдълс. После щеше да пресече Колорадо до Кингман и да навлезе в дивата хълмиста степ, която заобикаляше самотната къща.
Местността беше неприветлива — палеща жега през деня и смразяващ студ през нощта. Най-малкото, което можеше да се каже за нея, беше, че е недружелюбна към хората.
Но тази вечер там имаше хора.
Хора, които щяха да й се зарадват.

 

LXII

 

Франк барабанеше с пръсти по масата, докато слушаше сигналите в слушалката. Най-сетне някой се обади.
— Хангар дванайсет, Джери на телефона.
— Говори Франк Макена от адвокатска кантора «Фароу, Фароу и Пиърс». Имам нужда от частен реактивен самолет, който веднага да ме закара в Аризона. Спешно е.
— Реактивните са ангажирани, господин Макена. Бяха резервирани седмици предварително за различни конференции. Ако и вие бяхте резервирали…
Франк сви юмрук.
— С какво друго разполагате?
— Имам един-два «Дайпър»-а и една «Чесна». Тя е малко побърза. Мога сам да ви закарам, ако е нещо важно.
— За колко време?
— Къде в Аризона?
— На север от Кингман.
— За около два часа и половина, в зависимост от вятъра.
Франк погледна часовника си.
Беше се отбил за малко в апартамента на Ани, но без някакъв успокоителен резултат. Хазайката неохотно го пусна, когато Ани не отвори. Нямаше видими признаци да се е изнесла. Можеше да е на пазар или на гости.
Но от следващото си обаждане в телефонната служба на Райс разбра, че Ани им е звънила и са й съобщили за намерението на Деймън да се срещне с Марго в пустинята.
Това беше достатъчно за Франк.
— Зареждайте «Чесна»-та — рече той в слушалката. — Ще бъда при вас след петнайсет минути.
Затвори телефона и поклати глава. След два часа и половина може би щеше да е твърде късно.

 

LXIII

 

— Дами и господа, извиняваме се за закъснението, но ще трябва да почакате още няколко минути, докато излетим.
Гласът на капитана от високоговорителя беше като безсилно грачене, приглушено от рева на вентилационната система на самолета.
— Истината е — обясни той, — че седемдесет порции храна не са доставени на борда. Не обичам забавянията, но тъй като полетът ни е вечерен, не искам да умрете от глад на път за приятните си почивни дни във Вегас. С малко късмет ще излетим до двайсет минути.
По-бързо, помисли Уоли и нервно запресмята времето, което щеше да му е нужно, за да се ориентира къде е бюрото за коли под наем в Лас Вегас, за да излезе от града и да се отправи по пътя през пустинята по магистрала 93.
Щеше да пристигне късно. Може би твърде късно.
По-бързо.

 

LXIV

 

Къщата грееше, ярко осветена.
Приличаше на празничен оазис в края на дългата непавирана алея, по която мина Кристин, преда да паркира колата. Кактусите и пелинът призрачно се мержелееха в ледената вечер.
Взе пътната си чанта, излезе от колата и се приближи до вратата. Най-напред почука, а след това отключи със своя ключ.
С последно усилие на волята си наложи да се усмихне. Имаше представа какво щеше да се случи, но тази вечер искаше да влезе в къщата като Марго Суифт — младата любовница на Деймън и майката на детето му.
Деймън стоеше прав в дневната и я чакаше с протегнати ръце. Пусна чантата на пода и отиде при него.
— Любима — прошепна той, като я прегърна. — Добре дошла у дома.
Зарови лице в шията му и усети неповторимия му остър аромат. Ръцете около нея бяха топли и силни, коремът му се притискаше към гърдите й.
— Искаш ли да се поосвежиш? — попита той.
Кристин поклати глава и взе ръката му. Оставяше се да я води.
— Ще седнем ли? — Тръгнаха към големия диван. — Какво искаш да пийнеш?
— Каквото пиеш ти.
Той мина през другите стаи, като гасеше лампите след себе си. Изчезна за доста време. Кристин нито видя, нито чу как влезе в задната стаичка и излезе от нея.
Най-сетне тракането на леда в чашите стигна до ушите й. Връщаше се при нея. Сложи питиетата на масата, посегна към джобчето на гърдите на ловджийската, си риза и сложи пред нея малката си снимка с Алития.
Тя не я докосна. Погледна от нея към Деймън. В очите й се четеше поражение. В усмивката му нямаше и намек от гняв.
— Как се казваш? — попита той.
Колебанието й беше кратко.
— Кристин.
— Кристин. — Кимна бащински. — Хубаво име. Богопомазано. Красиво име за красиво момиче.
Остави чашата, взе я в прегръдките си и я целуна. След това се облегнаха на възглавниците. Ръката му плътно обвиваше раменете й. Докосна коляното на наранения й крак и погледна към снимката на масата.
— Предполагам, че не си имала друг избор.
Кимна и притисна лице към гърдите му.
— Нямах. Щеше да разруши всичко. Беше създадена само да руши.
— Знам — отвърна той и зарови пръсти в косата й. — Знам.
Отпи една глътка и дълбоко въздъхна.
— Имаше ли достатъчно време да ти каже всичко, за което беше дошла?
Кристин кимна. Деймън въздъхна.
— Не бива да се упрекваш. Знам кой е виновен. Трябваше да се замисля за тези неща преди много години. Но разбираш ли, всички си въобразяваме, че можем да обърнем гръб на миналото. Само че не можем. То винаги ни причаква. Това е най-страшното. — Сви тъжно рамене. — Тя не значеше нищо за мен. Мислех, че отдавна си е отишла от живота ми. Че се движи в сфери, в които никога не бих навлязъл. Но сега, твърде късно, виждам, че съм се заблуждавал. Греховете на бащите, детето ми. Греховете на бащите.
Стисна лицето й в дланите си. Очите му бяха пълни с болка.
— Само като си представя, че си израснала с нея…
Тя поклати глава.
— Няма значение. Нали накрая те намерих?
Кимна, но не беше убеден. Очите й се напълниха със сълзи, които сякаш я освободиха, защото не си спомняше да е плакала някога през живота си.
— Обичам те, татко.
— И аз те обичам. — Хвана ръцете й в своите.
Кристин усети странна лекота. Зави й се свят. Риданията в гърлото й бяха толкова нови за нея, че трябваше да се усмихне. Погледът й отново стана умолителен.
— Не смяташ ли — попита тя, — не смяташ ли… че бихме могли… някак си да…
— Не, детето ми. — Чертите му бяха сдържани и изпълнени с покой, нещо ново за това винаги напрегнато лице. — Но ако искаш, можеш да си отидеш. Само че трябва да го направиш сега, в тази минута. Разбираш ме, нали?
Погали къдравата му коса.
— Оставам.
Той я притегли отново към себе си. Тя облегна с благодарност глава на гърдите му, защото се почувства още по-замаяна.
Твърдата почва под краката й се изплъзваше, оставаше й единствено той. Стаята сякаш бе озарена от необикновена светлина. Зачуди се дали не вижда света за първи път.
«Може би — помисли тя. — Но положително е за последен.»
Тази мисъл я накара да се усмихне. Ирония, която би заинтригувала твореца Деймън Райс.
— Значи ще си отидем заедно, нали? — Сериозният му глас беше спокоен. — Само ти и аз.
— Да — прошепна тя. — Само двамата.
Погали разсеяно косата й.
— Сама ли живееше с нея? Когато беше малка…
Тя кимна.
— Имам сестра, но тя не беше при нас. Всъщност… дори не я познавам.
Тихата му въздишка беше като милувка.
— Нищо. Човек толкова малко познава хората… дори най-близките си. Свързани са с тях чрез къси коридори. Но когато ги обичаме, тези коридори са много важни. И достатъчни.
Ръката му се придвижи до нежното място между бедрата й и към пъпа. Замилва я с бавен интерес.
— Дебора Ан Райс — рече той.
Кристин кимна и го целуна по бузата.
— Би трябвало да бъде част от теб, татко. Тя е само твоя.
— Наша, любима. Наша.
Кристин се опита да фокусира зрението си. Едва виждаше. И все пак образите пред очите й бяха необичайно ясни. Извираха отвътре, минаваха през кожата й и плуваха из светлата стая.
Следващите думи на Деймън бяха тъжни.
— Когато е дошла при теб, е разполагала с нещо, нали? С някакво доказателство, че знае със сигурност. Какво беше то?
Вместо отговор тя вдигна очите си към неговите. Едва сега се сети, че сутринта бе забравила да сложи зелените контактни лещи на Марго. Вероятно беше разбрала, че след всичко случило се вече няма да й потрябват.
Така че сега се взираше в него със собствените му сини очи, с поглед, преизпълнен от любов и молба, и в блестящите ледени иглички в ирисите му откри знака на бъдещето си.
Той усети това и я притегли по-близо. За миг се взря в очите й със смесица от любопитство и себеотрицание. Интелектът му бе задоволен, въпреки че надеждата умираше.
След това нежно я притегли още по-близо до себе си и целуна затворените й клепачи.
— Толкова се гордея с теб — рече той. — Знам, че си водила дълга и тежка борба, но накрая победи.
Целуна я по челото, после още веднъж.
— Толкова често повтарях, че никога не съм имал дъщеря. Радвам се, че това си ти, детето ми.
Тя стисна ръката му.
— И аз се радвам, че си ти, татко.
— Тогава ще извървим пътя си, без да поглеждаме назад.
Гласът идваше отдалече. Лицето му отплува от нея. Със свито сърце помисли за живота, който носеше в себе си, и за мъката, че трябва да го унищожи. Разбра как се е чувствала Ани след катастрофата.
Деймън усети болката й и я притисна до себе си.
— Заедно — повтори той и интонацията му я успокои. — А сега си почини.
Вкопчваше се отчаяно в изплъзващия се глас. Деймън вече бе много далече. Стаята блестеше в бяло като зимен сняг. Ръката му беше опората, която я свързваше със земята, защото стените на къщата отплуваха.
Светът потъваше в отдавна изгубеното си празно съвършенство, безшумен и спокоен, без човешки глас или докосване.
Агонията на Кристин достигна върха си в празнотата и след това изчезна. Защото къщата се връщаше, но това беше къщата от съня й — смайващо бяла и красива. Величественото й единство отблъскваше студената разпръснатост на света.
Огромните прозорци бяха широко отворени. Небето беше бяло като стените. Завесите се вееха, прозрачни като бриза.
Децата бавно се движеха по пода, пълзяха като коли, гледани от самолет. Играеха в пълна безопасност, погълнати от сладък възторг. Нито едно не беше в опасност, нито едно не плачеше, нито едно не се страхуваше.
Деймън вече беше много далече. Дори ръката, която я държеше, започна да се разтваря. Не можеше да диша. Но й се стори, че вече не се нуждае от това.
Оставаха само децата. Кристин усети как изпълва белите стаи, как се вее с ветреца и развените завеси. Така децата нямаше защо да поглеждат нагоре и да се чудят дали още ги пази — тя беше техните очи и тяхната игра.
Беше всичко наведнъж — бяла, нежна и издигаща се. Беше светът.
Деймън вече го нямаше. Но не скърбеше за него. Защото там, където се бе озовала, не можеше да бъде сама.
Белотата нарасна и разцъфтя. Кристин се отпусна в нея.

 

LXV

 

Ани беше уморена.
Сети се, че през последните нощи почти не беше спала. Безкрайният път през пустинята я унасяше в опасна сънливост. Докато гледаше фаровете, осветяващи самотния пейзаж, се почувства по-самотна от всякога.
Но се усмихна, защото знаеше, че отива при Деймън и Марго. Безличието на Лос Анджелис и долините остана зад нея. Отиваше при семейството си.
Опита, се да измисли как да ги изненада и какво да каже, когато Деймън отвори вратата.
«Да сте поръчвали пица, господине?»
Това я развесели. Погледна часовника. Десет и петнайсет.
След половин час щеше да пристигне.

 

LXVI

 

Деветдесет и пет, деветдесет и осем, сто, деветдесет и осем…
Сърцето на Уоли беше в гърлото му, докато пустинята, заобикаляща, магистрала 93, се носеше с бясна скорост край фаровете му. Не беше безразсъден шофьор, но сега знаеше, че трябва да бърза.
Не обръщаше внимание на знаците за ограничаване на скоростта. Ако пътната полиция го спреше, щеше да убеди патрула да го придружи. Документите му бяха безукорни, а в миналото беше правил на полицията в Аризона множество услуги.
Но сега беше скован от вледеняващ страх. Кристин беше в мрака пред него и той чувстваше как опасността я обгражда от всички страни — опасност, която тя не можеше да предусети.
Намираше се на непозната за нея територия. В това се криеше заплахата. А по някакъв странен начин това се отнасяше и за Уоли.
Пътят беше ясен и прав. Виждаше далече пред себе си. Вбесяваше го мисълта, че поради естеството на пространството и геометрията тази права линия разделяше две точки, които не можеше да съедини достатъчно бързо.
— По дяволите — кресна той в пустотата и натисна газта. — По дяволите!

 

LXVII

 

— Ето го и Колорадо — рече пилотът и посочи дебелата черна лента на реката в лунната светлина.
— Още колко време ще летим? — попита Франк и си погледна часовника.
— До летището остават двайсет минути. — Пилотът се прозя и отпи глътка кафе. — Като наемете кола…
Франк го докосна по рамото.
— Не отиваме на летището.
— Вижте, господин Макена. Има закони. Трябва да пазя разрешителното си. Не можете току-така да…
— Няма време — отсече Франк. — Ще следвате указанията ми. Ще получите съответното възнаграждение.
— Божичко… — Пилотът нервно погледна през прозореца оттеглящата се долу река.

 

LXVIII

 

Ани видя къщата от пътя.
Почти всички лампи бяха угасени. Самотната светлинка на дневната караше къщата да прилича на далечна планета.
Паркира на алеята зад друга кола, за която реши, че е наета от Марго. Излезе с пътната чанта в ръка.
Опита да отключи входната врата, но веригата я спря. Учудена, тя почука и натисна звънеца. Нищо.
Тръгна към задната страна на къщата, като вървеше по пътеката, за да избегне кактусите и нощните гадинки. И задната врата беше залостена.
Озадачена, Ани занаднича през прозорците.
Трябваше да подскочи, за да надникне през прозореца на дневната. Пердетата бяха спуснати, но не бяха срещнати до края и успя да види дивана.
Деймън и Марго лежаха, отпуснати един до друг. Позите им бяха неестествени.
Ани усети как я връхлита отчаяние. Взе тежък камък от алеята, и пусна пътната чанта на земята. Метна камъка през стъклото на входната врата, бръкна вътре и свали веригата.
Втурна се светкавично в дневната. Къщата изглеждаше особена. Започна да утеша световъртеж. Отиде до дивана.
Докосна рамото на Деймън, после лицето му. Беше студен. Разтърси го силно, но той само се свлече по-нисш на дивана. Ръката му се измъкна от тази на Марго.
Докосна Марго. И тя бе студена и неподвижна като Деймън.
На масата имаше чаши и малка снимка. Ани се опита да фокусира погледа си върху нея, но й се стори потънала в блестящата влажна атмосфера, която се разпростираше из стаята.
Всичко блестеше с някаква неразбираема яснота, от която на Ани й се догади. Усети, че в нея се надига смях — налудничав, нечовешки смях без хумор, който искаше да се изтръгне от нея като зъл дух. Едва поемаше дъх.
Изпадна в паника и се обърна към Деймън за сили. Разтърси го, колкото можа, пръстите й дърпаха ловджийската риза. Не помръдна.
Обърна се към Марго — по-леката от двете неподвижни фигури. Наведе се, хвана я под мишниците и започна да я тегли от дивана. Но ужасната подигравателна веселост в нея се разпространяваше с всяка изминала секунда, изсмукваше силите и поглъщаше волята й. Марго й се стори невероятно тежка.
Ани загуби дъха си. По лицето й бликнаха сълзи. Въздухът, красив и смъртоносен, започна да я обгражда, а предметите в стаята се отдалечаваха все повече.
Рухна тежко на килима с вледененото тяло на Марго в скута си. Погледна снимката на масичката. Беше много стара и обърната към дивана. Не можа да познае фигурите на нея.
Безчувствените й пръсти потърсиха косата и бузите на Марго. Знаеше, че се е случило нещо ужасно, но страхът й бе пресъхнал заедно с волята.
Чу някакъв далечен грохот — ясен и все пак нереален. Успя някак да положи главата на Марго на килима. След това рухна до нея, неспособна да помръдне повече.
Обзе я чувство за самота. Гледаше над килима лицето на Марго. Взе ръцете, й в своите и за последен път се опита да я събуди.
Грохотът се усили и я накара да притвори очи. С последните остатъци от волята си се насили да ги отвори и видя ръцете на Марго в своите.
В този миг се върна старият й сън. Видя как я поглъщат пламъците, излизащи от очите на малкото момиче, и усети как малките ръце изсмукват кръвта й през пръстите.
Започна да изчезва.
Колко е фалшив светът, мислеше тя, докато ужасът се стопяваше в безсъзнанието. Земята се изплъзваше изпод нея, пустотата нахлу и я остави празна, захвърли и тримата в нищото като чудовище, което първо изяжда земята, а после и самото себе си.
В последната минута видя, че очите на малкото момиче се отварят. Този път не бяха пълни с пламъци, а с хладната синя вода, в която радостно беше скачала като ученичка, зачудена дали няма да я погълне завинаги и да не я пусне да излезе на повърхността.
Скочи, задъхана от възторг, и кристалната синевина я погълна.

 

LXIX

 

Франк забеляза в далечината Големия каньон, впил се в земята като огромна пукнатина. На хоризонта се мержелееше планината Типтън. Под нея се виждаше пътят благодарение на изпратената от Бога лунна светлина.
— Приземи тук — нареди той.
— Къде, човече? Ти си луд. — Пилотът се уплаши.
— Приземи на пътя. Прави каквото ти казвам.
— Ще се пребием. Нека те закарам до Бери. Ще стигнеш навреме. Освен това ще си жив.
— Знам къде сме — отсече Франк. — Малката светлинка долу е къщата. Приземявай или ще ти счупя врата и ще го приземя сам.
С тежка въздишка пилотът устреми самолета надолу между хълмовете. Приземиха се като призраци в средата на пустия път. В далечината се виждаха самотни фарове, но още бяха далече.
— Карай — изкомандва със стиснати зъби Франк. — До алеята.
Пилотът нервно отведе самолета до края на алеята. Франк разкопча предпазния колан, отвори вратата и като обезумял се втурна към къщата.
Видя наетата кола и малкия автомобил на Ани. Пътната й чанта лежеше на земята, по средата на алеята.
Погледна счупения прозорец на вратата. Блъсна я и влезе.
Деймън се беше свлякъл на дивана. Двете момичета лежаха на пода с лице една към друга, преплели ръце.
Пипна кожата и на тримата. Деймън и Марго бяха изстинали, но Ани — не съвсем.
Франк моментално разбра, че къщата е пълна с газ. Сети се за бутилките на Деймън, но знаеше, че няма време да направи каквото и да било.
Отвори широко вратата на дневната, втурна се обратно вътре, отпусна се на едно коляно пред Ани и вдигна отпуснатото й като парцалена кукла тяло. Усети, че му се вие свят. Трябваше веднага да я изнесе.
Изтича през вратата. Нощният въздух му се стори като безценен филтър след отровната атмосфера в къщата. Сложи Ани на няколко метра от стъпалата пред входа, погледна към нелепо застаналия на пътя самолет и видя да се приближава кола. Пое дъх да влезе за Деймън и Марго. Тогава си спомни за часовниковото устройство на Деймън. Вдигна Ани и я понесе към самолета, без да я изпуска от ръце. Пилотът стоеше и се чешеше по главата, докато гледаше, невярващ на очите си, как Франк тича към него.
Внезапно нощното небе се разтърси от експлозия, по-гръмка от всичко, което Франк беше чувал. Видя отразените пламъци в очите на пилота.
Стоеше като парализиран, с разтърсени нерви при мисълта, че само няколко секунди деляха живата жена в обятията му от унищожението.
Видя, че от колата, спряла до самолета, слиза дребен невзрачен мъж, облечен в леко спортно сако, който тръгна към него.
Франк беше твърде погълнат от слабия пулс, който усети на гърлото на Ани, за да се учуди от първите думи на дребосъка.
— А Райс и другото момиче?
Франк поклати глава.
— Твърде късно.

 

Епилог

 

Ани седеше до Франк сред публиката на «Дороти Чандлър Павилиън» и слушаше как Дейвид Нивън представя Чарлтън Хестън и Сюзън Хейуърд, които щяха да отворят плика с името на най-добрата актриса за 1973 година. Не чуваше нито думите, нито неестествените им шеги, предназначени да разведрят напрегнатата атмосфера.
Церемонията се състоя, както беше предвидено, въпреки разтърсващата новина за смъртта на Деймън Райс и личната му помощничка. Погребението на двамата щеше да се състои едва вдругиден.
Преди петнайсет минути Деймън получи посмъртно «Оскар» за най-добър сценарий за «Плодовитата луна». Набързо скалъпен монтаж от клипове на вече легендарните му филми беше пуснат в началото на вечерта заедно с кратък колаж на снимки от живота и кариерата му.
Марк Салинджър прие «Оскар»-а на Деймън със сълзи на очи, почти неспособен да произнесе няколкото думи на благодарност от името на мъртвия си приятел.
Ани се вкопчи в ръката на Франк. Струваше й се, че с края на Деймън и Марго е настъпил и краят на нейния свят. Загубата им беше още по-тежка, защото не знаеше на какво се дължи.
Едва вчера сутринта очакваше обяда с Деймън и се надяваше на добри новини от Марго от Айова. А след това двамата бяха погълнати от нещо ужасно, което за малко не отне и нейния живот. Какво се бе случило?
Последните няколко пъти, когато разговаря с Деймън по телефона, не й се беше сторил отчаян. Но вестниците гъмжаха от предположения, че следснимачната му депресия, съчетана с неизвестни обстоятелства, вероятно го е накарала да осъществи стария си план за самоубийство. Допускаха, че Марго се е оказала там по някакво трагично недоразумение.
Но Ани знаеше, че Деймън беше оставил съобщение за Марго да отиде при него в пустинята. Дали не беше се надявал в последния момент да се отърве от демоните си?
Никога нямаше да научи.
Знаеше само, че вече ги няма.
А тя беше тук.
Франк седеше до нея като вкаменен, защото знаеше, че силата му е жизненоважна за нея сега.
Уоли Дъгас му беше разказал всичко, докато седяха в чакалнята на «Бърза помощ» в Кингман, все още несигурни дали Ани ще оживее след полузадушаването.
Детективът беше като жива енциклопедия на факти от живота на Ани, за които Франк не беше подозирал. Потвърди не само кошмарната му представа за тайния живот на Хармън Кърт, съдържаща се в секретната папка на Мартин Фароу, но и предположението на Франк за рекламната кампания, която беше изрисувала Ани в такава разюздана светлина в началото на кариерата й.
— Всичко беше измислено — говореше той. — Въобще не се е познавала с Шейн преди началото на снимките. А извън него в живота й не е имало никакви мъже. — Усмихна се. — С изключение на вас, господин Макена.
Детективът беше сдържан относно ролята си през годините на задкулисни интриги от страна на Кърт. Франк виждаше само, че е погълнат от дълбока скръб по Марго.
Що се отнасяше до Ани, Дъгас никога не беше се срещал лично с нея, но показа необикновено разбиране на личността й.
Двамата мъже се споразумяха, че не бива да научава истината за експлозията, която за малко не я уби. Историята беше прекалено чудовищна да я обременяват с нея.
— Тя ще оцелее — заяви Уоли. — Но няма нужда да научава тези неща. Ще й бъде по-леко да живее без тях. — Поклати глава. — За Кристин беше по-различно. Тя знаеше всичко. Трябваше да го знае. Усещаше какво става, но не се боеше от последиците. Отдавна се беше уморила от живота. Но никога няма да разбера какво е чувствал Райс.
«Какво е чувствал Райс? — мислеше Франк. — Какво е чувствала Кристин? Какво е чувствала Ани…»

 

В болничната стая дълго и мълчаливо бе държал ръката й, преди да й се извини за дългата раздяла, която бе допуснал. Би я разбрал, каза той, ако не може да му окаже доверието, което самият той й бе отказал.
— Обичам те — каза Франк. — Искам да се омъжиш за мен. Не е нужно да ми отговаряш сега, но държа да знаеш, че съм те помолил и че ако ме искаш, чакам само теб.
Вместо отговор тя го прегърна силно и не го пусна, докато слабостта не я надви. Франк не знаеше какво означава тази прегръдка.
— Номинираните за най-добра актриса са Джоан Удуърд за «Летни желания, зимни мечти»…
Изброиха ги една по една и показаха кратки клипове от филмите им. Ани видя как Дейзи проблясва пред нея, осветена от камерата на Марк Салинджър, създадена от окото на Деймън.
Най-сетне моментът настъпи. Гигантско шъткане се понесе над публиката. Зрители от стотици страни наблюдаваха как Сюзън Хейуърд отваря плика.
Радостта в очите й се смеси със сълзи.
— Носителка на наградата е Ани…
Избухнаха оглушителни ръкопляскания, които удавиха останалата част от думите й. Публиката стана на крака. Върху лицето на Ани се фокусираха камери.
Тя се обърна към Франк и го целуна по бузата. Той й помогна да стане, очите му й подсказаха, че ако иска, може да я заведе до сцената. Тя поклати глава и тръгна към стъпалата сред засилващите се овации.
Сюзан я прегърна и й пошепна:
— Толкова съжалявам, Ани. Бъди смела. Деймън се гордее с теб, където и да се намира.
Ани застана със статуетката в ръка, усмихната, защото камерите безмилостно я дебнеха отблизо. Аплодисментите се засилваха и започваха да отекват в стените.
Докато гледаше човешкото множество пред себе си, внезапна яснота сподави мъката й. Хората ръкопляскаха, сякаш тази вечер никога нямаше да свърши, бягаха от бъдещето като отбрулени листа. Обитателите на това мечтано място изливаха обичта си към нея в ехо, което скоро щеше да заглъхне в нощния въздух, усмихваха се към сцена, която скоро щеше да остане празна. И все пак точно тази тяхна нетрайност ги правеше по-красиви, прилични на приказките, които запечатваха на целулоидната лента за нуждаещото се от тях човечество.
Тази мисъл сякаш беше на Деймън, въпреки че облада нейния уморен ум. И я накара да се почувства по-малко самотна.
Него вече го нямаше. А тъкмо той, повече от другите разбираше, че всеки и всичко трябва да изчезне, да се изплъзне между пръстите, въпреки че зелената земя се подлагаше на очите и докосванията като нещо вечно.
Това беше животът за Деймън. Отсега нататък щеше да бъде това и за Ани, но щеше много да я боли, защото той и Марго я бяха напуснали толкова скоро, толкова несправедливо скоро.
Когато ръкоплясканията започнаха да поутихват, тя се приготви да говори.
— Много благодаря, че сте толкова мили — започна тя. — Благодаря и за високата оценка, която за мен значи много повече, отколкото бих могла да изразя. — Развълнува се, наложи й се да поеме дъх. — Всички прекрасни и отдадени на работата си хора, които работиха по «Плодовитата луна», от самото начало знаеха, че Дейзи и нейната история нямаше да съществуват, а още по-малко да бъдат пресъздадени на екрана, ако не бяха геният и неуморимият дух на Деймън Райс. Това, което е почти неизвестно на широката публика, е, че Марго Суифт — приятелка и помощничка на Деймън, изигра съществена роля в създаването на сценария, чиито реплики чухме във филма. Марго дойде при Деймън в началото на професионалния си живот, когато той беше в кулминацията на своя. Те значеха много един за друг и с приемането на тази награда бих искала да отдам дължимото на любовта им, която ги направи незаменими и за мен. — Огледа смълчаната публика с блеснали очи. — Тази вечер изгубих семейството си. Деймън Райс беше мой баща в най-хубавия и дълбок смисъл на тази дума. Той ми вдъхваше гордостта и смелостта, да си помогна сама, когато мислех, че никой не може да ми помогне. Толкова го обичах… — Скръбта се надигна и я завладя. Дълго време не можа да намери думи. — А Марго във всяко отношение беше сестрата, която никога не съм имала. Подкрепяше ме с всяка частица от огромната си сила и ме разбираше по-добре, отколкото се разбирах самата аз. Винаги ще мисля с разбито сърце за бъдещето, отнето й така внезапно, но и с благодарност за тази част от нея, която можах да опозная. — Замълча и на устните й изгря нежна усмивка. — И аз като всички вас тази вечер, в навечерието на погребението на Деймън и Марго, се чувствам ужасно. Но не съм сама. Всички вие сте тук, с мен. И искам да станете моето семейство. Вашата обич и вашето насърчение значат за мен повече, отколкото бих могла да изразя. И сега, когато ми ги дадохте, обещавам никога да не ви разочаровам. От днес нататък ще ви давам най-доброто от себе си и докато съм жива, няма да забравя тази вечер и този миг.
Слезе от сцената, а аплодисментите се издигнаха и загърмяха под купола.
Докато вървеше по пътеката, забеляза стотици, мокри от сълзи лица, които й се усмихваха, и хиляди пляскащи ръце.
Видя и Франк, който я чакаше.
Съчувствено настроената армия от журналисти разбра емоционалното изтощение на Ани и я освободи от задължителните интервюта след церемонията.
Половин час след речта й връчването на наградите свърши. След като получи целувки и прегръдки от десетки доброжелатели в зелената стая, остана сама с Франк и тръгна с него към колата му.
Лятото вече витаеше във въздуха. Мирисът на далечния океан се смесваше в звездната холивудска нощ с уханието на евкалипти, жасмин, окосена трева, хора и коли. Ани си припомни един подобен момент, когато вървеше по Фаунтън Авеню с Бет Холанд, без да знае, че се приближава до първата си среща с непознатия, наречен Деймън Райс.
Беше преди пет години, а й се струваха като сто. Но въздухът и градът наоколо бяха същите. А дори тогава се беше запитала с почуда и тревога дали съдбата не е предопределила тези улици да станат неин дом.
Франк носеше статуетката в едната си ръка. Другата беше на рамото й.
Когато стигнаха колата, той се обърна към нея.
— Накъде?
— Ти знаеш.
Наведе се и я целуна по бузата. И двамата съзнаваха, че тихата стая в апартамента му открито ги очаква. Вече нищо не можеше да я раздели от Франк.
Хвана я за раменете и погледа как се полюлява с полупритворени очи като уморена и крехка силфида в сянката на огромната му сила.
— А след тази вечер? — попита той.
В очите й болката се смеси с копнежа.
— Възможно ли е наистина да ме искаш? Франк, аз не знам коя съм. Не смятам, че някога съм знаела откъде идвам или къде отивам. Можеш ли да разбереш това?
— Знам коя си.
Погледна го нежно и неразбиращо. Може би беше прав. Може би цял живот се беше мъчила да постигне нещо сама, а то не можеше да се извърши от един човек. Може би единственият начин да намери себе си беше да се дари на този мъж. Може би единствената Ани Хавиланд, която си струваше да познава, беше онази, отразена в очите му.
Когато зарови лице в гърдите му, очакването й като че ли най-сетне свърши. Закъде трябваше да бърза? От какво трябваше да бяга? Когато бъдещето се разстла пред нея, както винаги непроницаемо, но не без свой ореол на приветливост, бързането й се уталожи.
Секунда по-късно бяха в колата. Статуетката лежеше на задната седалка. Придвижваха се лесно в среднощния трафик.
Ръката на Франк похлупи тази на Ани и тя затвори очи, доволна, че най-сетне може да им даде почивка. Прекалено големите усилия за ясна видимост и прекалено многото сълзи ги бяха преуморили.
Пътят се плъзгаше под нея като въздишащ океан, чиито полюшвания я отнасяха към мечтания бряг. Тази вечер очите на Франк щяха да гледат вместо нейните, а ръката, която държеше, беше единствената връзка с живота, която й беше нужна.
Стисна я нерешително. В отговор той сякаш я хвана още по-силно.
Останаха така по целия път до дома.