Българска търсачка и начална страница

 

Първа глава

 

Лорън опъна краищата на меката червена хартия, с която бе застлана витрината. В ъгъла смяташе да сложи малката кадифена кутийка и нито един минувач нямаше да подмине рубинения пръстен в нея. Дали да сложи и сребърната гривна, или щеше да е по-добре, ако има само злато?
Отдръпна се да види. Трудно беше да прецени как изглежда вече подредената витрина от улицата. Отвътре не можеше да се види дали разкошното диамантено колие в средата блести на светлината, или се мъдри като обикновен гердан. Погледна към улицата и се обърна замислено към момичето, което подреждаше кутиите с годежни пръстени в дъното на магазина.
— Ким, можеш ли да ми помогнеш да довърша тази витрина?
Ким дори не вдигна глава.
— Ако искаш да предложиш да изляза на улицата и да ти подвиквам дали всяко бижу е точно там, където трябва, няма да стане.
— Е, нямаше точно това да предложа — засмя се Лорън.
— Добре. Защото аз няма да изляза. Виж каква лапавица е.
Студеният януарски вятър бе променил посоката си и леденият дъжд биеше във витрината. Лорън потрепери.
— Нямаме работа на улицата. Само ми подавай нещата. Не мога през цялото време да пълзя напред-назад, а от витрината не стигам до чекмеджето.
Ким заключи годежните пръстени в щанда и се приближи.
— Защо да не пълзиш напред-назад? Сигурна съм, че пред магазина ще се събере цяла тълпа.
Лорън направи гримаса.
— Дай ми онази бяла кожена ръкавица. И рубинения пръстен… Не, не този, а онзи с диамантите.
Ким взе ръкавицата и кадифената кутийка от щанда и се загледа в бушуващата буря.
— Сигурно никога няма да изляза оттук… Поне до пролетта.
— Ако няма никъде да ходиш — обади се собственикът на бижутерийния магазин, — можеш малко да поработиш, вместо да се облягаш на щанда и да се опитваш да изглеждаш красива?
Ким сви рамене:
— Не мога да продавам, ако няма купувачи, господин Бейнс — усмихна се тя мило. В момента, в който мъжът се прибра в кабинета си, Ким дръпна Лорън настрани и припряно заговори:
— Имах чувството, че никога няма да излезе, а и всеки миг може да се върне. Цял ден едва се сдържам да не те попитам. Уорд нали ти намери билети? Как можеш да си толкова спокойна?
Лорън едва доловимо трепна, докато слагаше пръстена на ръкавицата така, че да прилича на призрачно бяла женска ръка с бижу. Но гласът й бе съвсем спокоен. Знаеше, че ще се стигне дотам, и бе репетирала целия разговор пред огледалото.
— Не — каза тя. — Не ми намери билети.
Ким зяпна.
— Но той каза за рождения ден… Не обеща ли Уорд, че ще го отбележите много тържествено?
— Обеща. И го направи. Прекарахме една много приятна вечер в апартамента му, той опече пържоли и…
— Дори не те е завел на ресторант?!
— … И ми подари една книга, която отдавна искам да прочета.
— Колко романтично! Ти разчиташе на тези билети. Как е могъл да постъпи така с теб!
Всъщност Лорън беше бясна. Но ако признаеше такова нещо на Ким, разговорът щеше да се задълбочи, а гордостта й едва ли би го понесла. Ако Уорд не бе казал, че й готви изненада за «много тържественото отбелязване» на рождения ден, тя не би се разочаровала така. След всичките тези обещания — само една книга и най-обикновена вечеря! Е, вечерята беше чудесна, а на книгата всеки друг път искрено би се зарадвала, но можеше ли да има сравнение с така бленуваните билети за концерта на Хънтър Дикс?
Най-лошото качество на Уорд бе, че у него нямаше капчица романтика. Иначе може би щеше да харесва Хънтър Дикс и неговите така вълнуващи любовни песни и не би се налагало да му се обяснява защо държи толкова на този концерт.
— Той знае колко много искаш да отидеш — продължаваше да нарежда Ким. — Как можа да не намери билети?
Лорън бе подготвила отговор и на този въпрос.
— Както и ние с теб не намерихме. Няма достатъчно билети — разграбени са от спонсорите на концерта.
— Егоисти! — възмути се Ким. — Като не сме висшисти, да не сме по-долу от тях? Можеха да дадат възможност и на обикновените хора да си купят. Но Уорд познава много от тях. Сигурно е можел да изпроси два билета от някой от приятелите си лекари.
— Явно не е успял. Малкото билети, които не са попаднали у истински ценители, се продават на черно на фантастични цени. Не мога да се сърдя на Уорд, че не иска да изхарчи цяло състояние за една вечер.
Ким не вярваше на нито една дума и Лорън усещаше, че звучи доста неубедително. Но как можеше да убеди Ким, ако самата тя не бе убедена? Ким беше права. Тя бе страшно ядосана. Би дала всичко, за да отиде на този концерт, а Уорд не попита някой от приятелите си дали няма повече билети, само защото реши, че не харесва Хънтър Дикс и неговата музика. Дори това не искаше да направи за нея…
— Уорд е мухльо — измърмори под носа си Ким.
— Не е! — опомни се от унеса си Лорън. — Той е много симпатично момче. Само дето не разбира, че едва ли някой друг път ще мога да видя на живо Хънтър Дикс. — Прехапа устни и продължи много тихо: — Едва ли някой друг път ще мога да видя и чуя най-добрия певец в света.
— Е, помисли си добре, преди да се омъжиш за него — скастри я Ким. — Иначе никога никъде няма да отидеш и никого няма да видиш.
Лорън я погледна изненадано.
— Кой ти е казал, че ще се омъжвам за Уорд?
— Цялата улица смята, че сте почти сгодени — сви рамене Ким. — Пък и ти така се държиш. С никой друг не излизаш.
Това беше вярно и Лорън се замисли, докато довършваше витрината и подреждаше сърца и червени изкуствени рози между бижутата. Срещаше се с Уорд от няколко месеца и постепенно спря да излиза с други момчета. Уорд бе запълнил цялото й време, а и тя го харесваше повече от всеки друг, когото познаваше. Всъщност толкова го харесваше, че вчера не би се подразнила да чуе, че всички на улицата смятат, че те двамата някой ден ще се оженят.
Докато днес… Днес това я дразнеше.

 

Към четири часа почти се стъмни, вятърът се усили, а лапавицата се превърна в истински сняг. Снежинките се забиваха в лицето на Лорън, докато вървеше бавно към аптеката. Не че много искаше да ходи там, но барчето на аптеката бе единственото място в този търговски квартал, където можеше да хапне и да изпие едно кафе. Освен това аптеката бе на Уорд. Нямаше защо да го отбягва, нали?
Алма, грижовната като майка възрастна жена на бара, я посрещна усмихната.
— Какво ще пиеш днес, кафе или чай? А може би какао? Уорд ей сега ще дойде.
— Благодаря, Алма — отговори Лорън. Спомни си колко пъти бе чувала същите думи и никога досега не се беше дразнила. — Чай, ако обичаш.
Замислено потопи пакетчето чай в горещата вода и се втренчи с невиждащи очи пред себе си. Да, Ким бе права. Наистина всички на улица «Поплар» мислеха, че те с Уорд са се договорили по някакъв начин за бъдещето… за общото си бъдеще. Но истината е, че не бяха. Беше й тъжно. Ако Уорд имаше сериозни намерения, досега положително щеше да спомене нещо. Мълчеше толкова месеци — какво значеше това? Че смята да продължават по същия начин — рождени дни, кино, приятни разходки в неделя следобед… към неясното бъдеще?
Една голяма ръка леко я погали по главата. Съвсем в стила на Уорд. На обществени места можеше да й се усмихне или едва да я докосне, но никога да я целуне. Интересно, че досега не бе обръщала внимание на това. Не че той нямаше желание за физически контакт. Снощи, когато отиде в апартамента му, я целува толкова дълго, че съвсем я разнежи. Ала пред хората той никога не показваше чувствата си.
— Извинявай — каза Уорд бодро и седна до нея. — Целият град е хванал този проклет грип и не мога да смогна с рецептите. Закъснявам с един час. Нямам време дори за кафе.
Тя не вдигна поглед от чашата си.
— Това сигурно е добре за търговията.
— Да, но ако можех да избирам… Да не искаш да удавиш горкото пакетче? — засмя се той. — Лорън…
Тогава тя го погледна. Очите му бяха топли и кафяви, често озарени от усмивка. Освен това той имаше най-дългите мигли на света. Лицето му беше приятно, макар и не красиво. Носът и устните му бяха добре очертани, а ушите малко големи… Или може би само така изглеждаха заради късо подстриганата тъмна коса.
Веднъж го бе закачила за старомодната прическа, а той използва аргумента на предишния собственик на аптеката — хората не са склонни да вярват на човек, който изглежда много млад, колкото и да е учил той.
— Не мога нито да се сбръчкам, нито да се прегърбя — бе заключил Уорд, — но мога да си подбирам прическата, дрехите, начина, по който да се държа и говоря, за да имам солиден и внушаващ доверие вид.
Лорън го бе изслушала с каменно лице и най-сериозно му бе предложила да си направи операция, за да стане плешив или да боядиса косата си бяла. Тогава за пръв път видя трапчинката на бузата му и веднага забрави за прическата.
Изглежда беше доста заслепена, за да не забележи толкова време упоритата му брадичка.
Не е честно, каза си Лорън. В края на краищата, на света не могат да се намерят двама души, които винаги и за всичко да са на едно мнение. Пък и колко скучен би бил тогава животът!
И все пак… Уорд изглежда въобще не разбираше колко се бе надявала да намери билети. Той не си представяше колко важно е това за нея. Какво ли щеше да направи, ако му бе казала съвсем открито, че много иска да отиде на този концерт?
Той я гледаше с блеснали очи.
— Много добре изглеждаш за възрастта си… — започна шеговито.
— Уорд — прекъсна го тя рязко, — не можеш ли още веднъж да опиташ да намериш билети?
Той въздъхна.
— Пак ли ще говорим за онзи… Как му беше името?
— Не те моля да дойдеш. Билетите са за мен и Ким.
— Лорън, билети няма!
— Винаги може да се намерят на висока цена. За теб няма значение колко струват. Аз ще ги платя.
— Значи за теб това е толкова важно — каза той тихо.
Тя кимна и прошепна:
— Моля те.
— Добре. Ще опитам. Но…
— Благодаря. — Прозвуча много студено.
Уорд скочи от масата.
— Да вървя, че ще натрупам два часа закъснение. — Ръката му отново разроши косата й и откри диамантите, проблясващи на ушите й. — Нови обеци? — попита равнодушно. Лорън кимна.
Той прибра русия кичур зад ухото й и огледа скъпоценните камъни.
— Чудесни са. Ще се постарая да направя нещо с билетите.
Тя не погледна след него. Алма дойде да разчисти масата и забеляза обеците.
— Мен ме е страх да нося такива неща. Щях само да се притеснявам да не ги загубя.
— Няма страшно, застраховани са.
Лорън плати и тръгна към магазина. Не че много се надяваше да получи билети, но поне бе опитала всичко.
Господин Бейнс редеше току-що получените перли в облицованата с кадифе кутия.
— Някой забеляза ли обеците? — попита той нетърпеливо и когато Лорън кимна, засия. — Знаех си, че е добре да ги носиш. Такива идеални уши като твоите са прекрасна реклама. Поноси ги около седмица, става ли? — И без да дочака отговор, се прибра в кабинета.
— Идеални уши… — промърмори Ким и на свой ред се запъти да похапне. — Имаш също така идеални пръсти, дълги, нежни, само за реклама на пръстени. А тази шия… такъв късмет за нас!
Лорън се намръщи.
— Нали каза, че няма да излизаш?
Ким смъкна бързо палтото си.
— Точно в момента няма да мръдна оттук!
Лорън я погледна изненадано. Ким не сваляше очи от витрината. Лорън проследи погледа й. Видя, че пред магазина е спряла дълга бяла кола.
— Какво има?
— И още питаш! Това, скъпа моя, е лимузина. Кадилак.
— Да, виждам.
— Но колко хора в нашия град се разхождат с лимузини?
Шофьорът с тъмна униформа и обточена със златен ширит фуражка излезе и отвори задната врата.
— Това е Хънтър Дикс! — прошепна Лорън, като видя знаменития профил. — Идва насам!
Униформеният шофьор отново влезе в колата, а Хънтър Дикс се насочи към бижутерийния магазин. Двамата мъже с него бяха едри и набити и носеха много тъмни очила. Каква глупост, помисли Лорън. Навън бушуваше буря, а не грееше ярко слънце!
Единият от мъжете влезе в магазина, огледа се и кимна на другия, който отвори вратата пред певеца и го последва. Разбира се! Това бяха бодигардове. Тъмните очила им трябваха, за да не се вижда накъде гледат. Бодигардове… Досега не се бе замисляла за нуждата от тях. Хънтър Дикс вероятно не можеше никъде да се появи сам, без да бъде разкъсан от почитателите си.
Ким попита нервно:
— Господин Дикс… Мога ли да ви помогна да си изберете нещо?
Той погледна към годежните пръстени и тъжно се усмихна:
— Не точно това, за съжаление.
Гласът му се оказа по-мек, отколкото Лорън очакваше. Но тя го бе слушала само на запис. На живо гласът му бе по-различен, някак по-интимен, сякаш я обливаше като вълни и гъделичкаше ушите й.
Той се обърна към нея.
— Ето това търся! — Прекоси безшумно магазина и се приближи, без да откъсва поглед от лицето й. Очите му бяха големи, светлосини, магнетични и изобщо не мигаха.
Лорън преглътна. Той не бе толкова висок, колкото си го бе представяла… Беше дори по-нисък от Уорд. Това я изненада. Широкото, не по мярка палто, бе препасано с колан и го правеше да изглежда още по-слаб. Косата му бе по-дълга, отколкото на повечето снимки, и падаше на меки къдрици върху яката. А лицето… То също бе по-различно — нито една снимка не можеше да предаде силата на погледа му или очарованието на леко кривата му усмивка, докато изучаваше лицето й.
— Точно това търся — повтори той и спокойно добави: — Златни верижки.
Лорън се обърна към чекмеджето зад гърба си и го отключи.
— Разбира се. Нещо друго?
Той се засмя доволно.
— Значи изобщо не се вълнуваш, така ли? — Това не бе въпрос, а заключение.
— Как да не се вълнува! — Не само езикът, но и краката на Ким се бяха развързали и тя се появи до Лорън. — Вие сте нейният идол!
Лорън не й обърна внимание и започна да нарежда верижките върху черното кадифе.
— Какво търсите, господин Дикс? Чисто злато ли предпочитате или нещо не толкова висока проба, но по-трайно? За вас ли е или за подарък?
Той протегна ръка и взе една верижка.
— За мен.
— Значи е вярно? — Ким почти се просна върху щанда. — Това, дето го пише, че ви е оставила? Искам да кажа, артистката…
Той се усмихна. Не даваше вид да се смущава от проявеното любопитство.
— Не ми напомняй.
— И ви е разбила сърцето — въздъхна Ким. — Толкова ми е мъчно, сякаш и моето сърце е разбито.
Той я погледна учудено. След това в очите му светна нещо като усмивка.
— Наистина ли? Колко мило от твоя страна. Ами твоята скромна приятелка? — Вдигна верижката срещу светлината, остави я, наведе се през щанда и погледна Лорън в очите. — Значи аз съм твоят идол? Как се казваш? Довечера ще изпея една песен за теб.
Тя не можеше да си поеме дъх. Само мисълта, че е толкова близо до него, я задушаваше, а и като си представи една песен специално за нея…
— Аз… Съжалявам, но сигурно няма да дойда на концерта. Не можах да намеря билети.
Дикс се намръщи. След това вдигна ръка и щракна с пръсти.
— Два пропуска! — нареди той, без да поглежда зад гърба си. Бодигардът извади от вътрешния си джоб един плик.
Ким изпищя от възторг и бързо притисна с ръка устата си. Господин Бейнс излетя от кабинета, все още с лупа на окото. При вида на пъстрата компания се огледа объркано.
— Има ли някакъв проблем?
Лорън се усмихна, когато чу треперливия глас на господин Бейнс.
— Всичко е наред — отговори тя. — Струва ми се, че господин Дикс намери верижка, която му харесва, това е всичко.
Хънтър Дикс отново щракна с пръсти към бодигарда, който му бе подал пропуските.
— Имай грижата — нареди той. — Ще взема тази… тази… и тази… и ето тази…
Бодигардът събираше посочените верижки с учудващо нежните си пръсти, докато накрая ръката му се напълни.
— Но цените… — обади се Лорън безпомощно. — Дори не съм ви казала цените.
— Не обичам да се занимавам с такива глупости — промърмори Хънтър Дикс. — Бих предпочел да чуя името ти.
Но Ким нетърпеливо я изпревари. Певецът лично попълни пропуските и със замах ги подписа.
— С това можете да влезете и зад кулисите. Елате да се обадите. И за всяка от вас ще има по една песен — обеща той щедро и пъхна пропуска на Ким в ръката й. Но когато Лорън посегна за своя, той хвана пръстите й, вдигна ги към устните си и ги целуна един по един.
Господин Бейнс пишеше сметката и вече не изглеждаше толкова нещастен. Пазачът посочи една от верижките и каза:
— Хей, за теб е голяма чест, че господин Дикс ще носи твоето злато. Защо не му направиш отстъпка в цената, щом купува толкова много?
— Алек! — изсъска Дикс през зъби. — Идиот такъв, не тук! — Усмихна се на Лорън и промърмори:
— Як като бик и почти толкова умен, нали разбираш.
Бодигардът се навъси, извади тлъста пачка и започна да отброява банкноти в ръката на господин Бейнс.
После Хънтър Дикс и свитата му си отидоха. Остана само споменът и двете картончета, които Ким размаха над главата си, танцувайки от радост сред магазина.
Лорън стоеше като вцепенена. Той наистина беше тук. И аз наистина ще отида на концерта.
Е, добре. Пада му се на Уорд.
Останалата част от следобеда мина като в сън. Всеки път, когато се споглеждаха, Лорън и Ким избухваха в щастлив смях, а господин Бейнс се опитваше да ги гълчи за отношението им към работата. Но дори и той не можеше сериозно да се ядоса, като се има предвид оборота, който направи певецът. Затова накрая ги остави на мира и се оттегли в кабинета.
Ким, облегната на щанда, изучаваше ръката си, докосната от знаменития певец. Една стара клиентка дойде да помоли господин Бейнс да закрепи падналия диамант на пръстена й.
— Никога няма да измия тази ръка — чу Лорън, когато се върна с поправения пръстен. — Никога, кълна се!
— Много ще си смешна с една чиста и с една мръсна ръка — забеляза клиентката, която вече знаеше за вълнуващото посещение на певеца. — Жалко за концерта, нали?
Гласът й не звучеше отчаяно, но въпреки това сърцето на Лорън се сви.
— Защо жалко?
— Не сте ли чули? Отмениха го. Вятърът е станал ураганен и се наложило да затворят летището. Това значи, че музикантите на Хънтър Дикс са останали в Чикаго, а без тях той не може да пее.
За миг Лорън почувства, че губи опора под краката си.
— Глупаво, нали? — продължаваше да нарежда клиентката. — Толкова приказки за този изключителен концерт и накрая нищо. Уж са много умни в университета, а не се сетили, че такова нещо не се насрочва за последния ден на януари. Трябва да знаят, че майката природа си прави каквото иска и хич не пита… Благодаря, Лорън. — Тя сложи пръстена на изкривения от възрастта пръст, взе пазарските торби и излезе.
Жената не се шегуваше. Вятърът бе толкова силен, че тя едва успяваше да се пребори с него.
— Мисля, че ще се самоубия — заяви Ким. — Диамантът реже стъкло. Дали ще може да ми пререже вените?
Лорън дори не отговори. Буцата, заседнала в гърлото й, бе станала много голяма. Струваше й се, че ще умре, ако не отиде на концерта. Да държи в ръката си проклетия пропуск, не просто билет, а личен пропуск, и всичко да отиде по дяволите… Това бе прекалено много.
Зашеметена от болка, тя извърши автоматично целия ритуал по затварянето на магазина. Прибра най-ценните неща в големия стар сейф с двойна ключалка, заключи касата, сложи следобедния оборот в чантата си, за да го занесе в банката по пътя към къщи. Спаси я само навикът. Ако някой я бе попитал дали изобщо е ходила днес на работа, нямаше да може да му отговори.
Не се изненада, когато Уорд се озова зад нея на опашката. Аптеката затваряше в шест и тя често го срещаше тук. Така всъщност се запознаха. Една вечер миналото лято бе забравила да закопчае чантата си, спъна се, изпусна я и банкнотите се разпиляха от вятъра. Той й помогна да ги събере. Но днес не искаше да мисли за това и студено каза:
— Надявам се, че не съм ти създала много проблеми с билетите.
— Чух, че в крайна сметка си успяла сама — кимна той. — Цялата улица говори за височайшето посещение.
Гласът му прозвуча някак странно. Тя знаеше, че е глупаво да му се сърди. В края на краищата, той не бе виновен, че времето се е развалило. Но въпреки това се чу да казва:
— Сигурно си много доволен, че концертът е отложен.
— Разбира се, че не съм доволен, направих всичко възможно са намеря билети. Не допусках колко много държиш на това.
Тя не отговори. След малко Уорд се обади:
— Много е студено да стоим тук. Освен това трябва да се връщам в аптеката. Имам да изпълнявам още рецепти. Какво ще кажеш да се видим по-късно? Искаш ли да отидем на кино?
Тя поклати мълчаливо глава.
— Разбирам… Предпочиташ да си отидеш у дома и да се отдадеш на самосъжаление.
Лорън вече не усещаше студа. Заля я гореща вълна от гняв.
— Никой никога не ми е казвал нещо толкова безсърдечно!
— Извинявай, Лорън. Имаш право да си разочарована. Е, в такъв случай ще се видим утре.
Той се обърна и тръгна към аптеката. След три крачки мъглата почти го погълна. Ако не бяха високият му ръст и широките рамене, щеше съвсем да изчезне.
Лорън едва не извика след него, но се сдържа и се запъти към паркинга.
Тази вечер не й се слушаха повече лекции и поучения. Ако имаше желание да се прибере, да седне до камината и да си мисли какво би могло да се случи, какво му влизаше това в работа на Уорд?
Чу лимузината чак когато тя спря до нея и затъмненото задно стъкло се спусна.
— Лорън Ходжис — каза един глас, който не можеше да бъде сбъркан с никой друг и сърцето й заби бясно. — Не можеш да си представиш колко се радвам, че те виждам. Ще се смилиш ли към един чужденец във вашия град… Безработен чужденец? Ще ми позволиш ли да те заведа на вечеря?
Тя се замисли — за цели пет безкрайни секунди. Да вечеря с Хънтър Дикс бе шанс, какъвто никога през живота не би се повторил. Но, както сам каза, той тук бе чужденец. А една жена никога не би се качила в колата на мъж, когото не познава. Уорд би побеснял от тази мисъл.
Без повече колебания Лорън прекрачи от снежната пряспа направо в лимузината.

 

Втора глава

 

Странно, но лимузината я разочарова. Тапицерията бе от мека черна кожа, имаше телевизор, касетофон, телефон и хладилник. Какво друго бе очаквала? Истински бар с барман? Миниатюрен плувен басейн с плажни красавици? Тогава Хънтър Дикс изобщо нямаше да си показва носа от колата!
— В хотела ми препоръчаха «Маркони» — каза той. — Ако нямаш по-добро предложение…
Тя се облегна на седалката до него. Бодигардовете седяха отпред.
— Това е най-добрият ресторант в града.
Малко по-късно забеляза, че дънките му са нарочно разпрани на коленете и се притесни. «Маркони» бе най-представителното заведение в града и имаше изисквания за облекло. И все пак вероятно не биха изхвърлили Хънтър Дикс.
Портиерът изгледа подозрително знаменития посетител, но единият от бодигардовете прошепна нещо в ухото му, сърдечно му стисна ръката и той сякаш престана да забелязва и скъсаните дънки, и липсата на сако и вратовръзка. Банкнотата, която беше в ръката му, бе причина за доволната усмивка, с която ги въведе в ресторанта. Управителят на ресторанта й поднесе стола, а Хънтър Дикс се настани срещу нея. Лорън се огледа за бодигардовете — седяха през три маси. Певецът й се усмихваше пленително и Лорън реши да се отпусне и да не се тревожи за нищо. Защо трябва да се притеснява за дрехите му? Дънките не се виждаха под масата. Пък и какво значение имаха разните там правила? Те очевидно не го безпокояха.
Уорд например никога не би си помислил да влезе през главния вход на «Маркони» с разпрани дънки. Той нямаше самочувствието на Хънтър Дикс и — Лорън се усмихна, — разбира се, нямаше и разпрани джинси. Миналата есен й помогна да почисти градината си и да я подготви за зимата. След като цял ден окопава цветята и работи с косачката, Уорд си остана чист и изтупан! Тогава й се прииска да го бутне в купчината тор, за да види на какво би заприличал. Не го направи само защото се страхуваше, че ще я повлече със себе си.
— Ти си много красива жена — прошепна Хънтър Дикс.
— Господин Хънтър… — Не можеше да си поеме дъх.
— За моите приятели съм само Хънтър. — Той хвана ръката й и я приближи до устните си. — Косата ти сякаш е била целуната от звездна светлина. Никога не съм виждал такъв страхотен сребрист блясък.
Уорд също й бе казвал, че на определена светлина косата й изглежда едва ли не пепелява. По дяволите! Стига с тоя Уорд!
— Кажи ми за какво беше цялата тази паника днес следобед, когато онзи старец излезе от задната стая — обади се кавалерът й.
Келнерът се появи с бутилка шампанско. Лорън се изненада. Кой го бе поръчал? Хънтър го опита и поклати неодобрително глава. Келнерът се оттегли мълчаливо с бутилката.
— Старецът… — напомни Хънтър. Галеше ръката й и Лорън трябваше да се стегне, за да отговори на въпроса му.
— Старецът ли? А, да. Магазинът е негов. Той чува, че една от продавачките му пищи, и първото, което вижда, са двама боксьори с тъмни очила, които имат вид на крадци на скъпи бижута…
Хънтър замислено галеше пръстите й ту с едната, ту с другата си ръка.
— Да си призная — добави Лорън колебливо, — на мен също ми мина през ума, че влизат крадци.
Той се усмихна.
— Сигурно съм свикнал с тях и не се замислям как ги приемат другите.
Пристигна втора бутилка шампанско. Този път Хънтър я одобри и келнерът напълни чашите. В този миг едно момиче се втурна към масата да иска автограф, но преди да успее да си отвори устата, бодигардовете я отведоха настрани. Лорън се ядоса. Момичето изглеждаше толкова разочаровано, а един автограф нямаше да отнеме никакво време.
Хънтър проследи погледа й и сви рамене.
— Ако веднъж започна — обясни той тъжно, — ще се наредят на опашка и няма да имам нито минута да вечерям на спокойствие.
— Да, да, разбира се — смути се тя. — Не бях се сетила за това.
Певецът щракна с пръсти на единия от бодигардовете и му прошепна нещо. После отново се облегна на стола и завъртя замислено чашата между пръстите си.
— Сега трябваше да излизам на сцената…
— Съжалявате ли за концерта?
Той присви очи:
— И да пропусна теб? О, не, Лорън Ходжис!
Сърцето й се сви.
— Как стана така, че се разделихте с оркестъра?
— Имах работа, а те останаха още един ден в Чикаго. Проклети самолети! Човек никога не може да разчита на тях.
— Самолетът не е виновен, че времето се е развалило.
Той дълго я гледа, после се засмя, протегна ръка и обърна лицето й към себе си.
— Ти си много сериозно момиче. Разкажи ми за живота си, мила Лорън.
— Сигурна съм, че няма нищо интересно — усмихна се тя и поклати глава.
Но се оказа, че има много неща, от които Хънтър се интересуваше. Свършиха с вечерята, а още не бяха приключили с въпросите и отговорите. Разговаряха вече часове. Лорън се учудваше, че човек като Хънтър Дикс се интересува как е загубила майка си преди една година и дали ще може да запази къщата, в която е израснала, или сега като е сама, ще я продаде и ще се пренесе в апартамент… Не бе споделяла с никого тези свои грижи. Всъщност тя не се бе замисляла сериозно за проблемите си, докато не започна да говори с Хънтър. Беше толкова естествено, толкова приятно да приказва с него. Никога досега не се бе чувствала така на първа среща…
Но каква ти първа среща! Лорън Ходжис, ти си едно глупаво момиче! Не се обричай на тъга. Бъди благодарна за това, което имаш. Никой не може да ти отнеме тази вечер, тези няколко часа насаме с твоя идол. Докато той, от своя страна, просто слуша възпитано брътвежите ти, полага героични усилия да не се прозява и всъщност изобщо не те чува.
Лорън се сепна от изскърцването на столовете на бодигардовете и се огледа. С изненада видя само празни маси.
— Толкова е тихо — каза малко нервно. — Никога не съм си представяла, че ресторант «Маркони» може да е толкова празен, дори когато има буря.
Хънтър се усмихна.
— Откупих целия ресторант след осем часа, за да не те смущават разни ловци на автографи.
Плахо мъждукащата в душата й свещичка се разгоря буйно. Знаеше, че той е различен от другите. Но никога не си бе представяла, че е способен на такъв жест.
— Не бих казал, че кухнята е страхотна — продължи Хънтър. — Но за сметка на това компанията си я бива!
Лорън припряно допи кафето си.
— Не бързай — каза той. — Момчетата ще оправят сметката и ще докарат колата. — Наведе се и я целуна много нежно.
Сякаш ме благослови, въздъхна Лорън. Най-прекрасният завършек на най-прекрасната вечер.
Хънтър вдигна глава.
— Предполагам, че не би приела покана да дойдеш с мен в хотела. — Очите й трябва да са се разширили от изненада, защото той се засмя: — Извинявай, но никога не съм се чувствал така… Както и да е, хайде да забравим, че съм го казал, става ли?
Да забрави?! Никога! Как можеше да забрави такова изключително предложение?
Бодигардовете дискретно се обърнаха, когато Хънтър я изпрати до вратата. Той докосна лицето й, целуна я с плам и Лорън проведе жестока битка между собствените си желания и малкото здрав разум, който й бе останал.
«Не можеш да отидеш в леглото на мъж, когото познаваш толкова отскоро.»
«Но аз имам чувството, че го познавам толкова добре…»
«Той утре ще си замине и никога вече няма да го видиш.»
«Точно така. И тази нощ ще ми остане за цял живот…»
— Не ме забравяй, мила Лорън — прошепна Хънтър.
— Няма да мога — промълви тя.
— Няма да ти позволя. В края на краищата, дължа ти един концерт.
Тръгна си, без да се сбогува. Може и да бе казал довиждане, но силният вятър заглушаваше думите. Тя проследи бялата лимузина, която се отдалечаваше, блещукайки на уличните лампи, въпреки сипещия се сняг. Когато колата се скри от погледа й, Лорън влезе в къщата и първата й работа бе да закачи ненужния вече пропуск в ъгъла на голямото огледало с позлатена рамка. Не че имаше нужда от спомен — тази вечер бе несравнима с един концерт. Никога нямаше да забрави часовете, прекарани с него.
«Дължа ти един концерт!». Какво ли искаше да каже с това?

 

С утрото дойде още един студен сив ден. Вятърът бе утихнал и снегът бе спрял, но за Лорън денят бе по-мрачен и от вчера, защото знаеше, че Хънтър Дикс е заминал, а с него и целият блясък и великолепие. Чакаха го някъде другаде — нямаше време да го попита къде отива.
Търговията не вървеше. Улиците още не бяха съвсем разчистени и движението на коли и пешеходци бе затруднено. Всичко бе покрито с лед. Лорън предпазливо допълзя до аптеката за сутрешното кафе на господин Бейнс. Според него днес щеше да е спокоен ден — идеалното време да се заеме с по-фини поправки, които не можеше да довърши, когато постоянно го прекъсваха клиенти. И тъй като никой не влизаше в магазина, той я изпрати за кафе. Нямаше как да откаже. От няколко месеца само търсеше повод да излезе, за да види Уорд. Сега обаче нямаше никакво желание да го вижда.
И защо? Нямаше причина да се крие от него. Не се чувстваше виновна. Не бе нарушила никакви клетви към Уорд, защото никога не ги бе давала.
Нямаше за какво да се извинява.
Пък и в края на краищата нищо не се бе променило. Прекара една приятна вечер и нищо повече. Дори Уорд не би имал нищо против.
И все пак трябваше да признае, че нещо се е променило — промяната беше у нея. Не беше вчерашната Лорън. Защото откри, че на света има мъже, за които романтиката не е отживелица, които могат да правят комплименти, без да се насилват, които познават вкуса на живота и му се наслаждават.
Поне за един мъж бе сигурна.
Аптеката, разбира се, бе пълна, въпреки едва отминалата буря. Там винаги имаше доста клиенти. Хората се разболяваха непрекъснато и макар Уорд да имаше помощник на половин ден и няколко продавачи за другите гишета, основната работа по приготвянето и продаването на лекарствата падаше върху него. Лорън бе убедена, че работата му харесва, защото той дори живееше в апартамента над аптеката, сякаш не можеше да се откъсне от задълженията си. Би могъл да наеме още един аптекар, за да е по-свободен — да се заеме с някакво хоби, да си почине или да се поразходи.
Кой знае дали изобщо обичаше разходките… Потънала в мислите си, Лорън не усети как се блъсна в самия Уорд, който излизаше от страничната врата. Едва успя да не разлее голямата димяща чаша на господин Бейнс.
— Кафе за вкъщи? — учуди се той. — Как да го разбирам?
Това я подразни. Дотолкова ли се смяташе за център на света, че приемаше поведението й като насочено лично срещу него?
— Никак! — сопна се тя. — Защо си мислиш, че правя номера?
Очите му потъмняха, а трапчинката на бузата му изчезна. Той сви в юмруци ръцете си в джобовете на престилката.
— Започвам да разбирам — каза той безизразно. — Знаеш ли, една от моите продавачки те е видяла да се качваш в една лимузина…
— Теб какво те интересува? — попита студено Лорън.
— Освен това е забелязала, че тази сутрин колата ти е била на паркинга близо до магазина…
Лорън прехапа устни и се вторачи във възела на вратовръзката му, за да не го погледне в очите. Сутринта взе такси и слезе на ъгъла на улицата, а не пред магазина, за да не я забележат, че не се е прибрала с колата. Уорд изкарваше всичко долно и мръсно, когато всъщност бе така невинно и красиво…
— Трябва да знаеш с кого си имаш работа — продължи Уорд тихо. — Вчера един местен фотограф се опитал да снима твоя идол и един от биячите му строшил фотоапарата.
— Е, нали бодигардовете са за това? Ако е бил в опасност…
— От една снимка?! — изсмя се Уорд. — Хайде, хайде, ти май наистина не разбираш в какво се забъркваш.
Тя вдигна глава:
— Но аз не ти дължа някакво обяснение…
— Лорън! — прекъсна я Уорд. — Ако спреш за миг, ще забележиш, че аз изобщо не съм искал обяснение. Само се безпокоя за теб. Аз…
— Няма за какво да се безпокоиш. Хънтър ме заведе на вечеря и после вкъщи. Това е всичко. И през цялото време ни надзираваха тези биячи, както ти ги наричаш, така че нищо не се е случило… За което съжалявам, ревнивецо! Но всичко вече е минало, затова няма нужда да правиш от мухата слон, и ако ти казвам всичко това, то е, за да не плъзнат слухове по цялата улица…
— Ще спреш ли да си поемеш въздух, или смяташ да не млъкнеш до обед? — попита Уорд спокойно.
Тя го погледна.
— Добре — въздъхна той. — Дължа ти едно извинение. Признавам, че подозирах най-лошото. Не трябваше да мисля, че си загубила ума си. Ти си достатъчно зряла и разумна.
Зряла? Разумна? А що се отнася до извинението му, то едва ли бе от най-любезните. Нямаше намерение да чака нещата да се оправят. Уорд бе прекалено зрял и разумен и не можеше да се унижи дотолкова, че да се извини като хората. Кимна му сдържано. Нищо повече не можеше да направи за него.
Уорд леко се усмихна, но не каза нищо. Извикаха го от магазина. В гласа се усещаше тревога, почти паника, и Уорд веднага хукна.
Лорън надзърна и видя един мъж, проснат на пода. Уорд коленичи до него.
— Обади ли се някой за бърза помощ? — попита Лорън.
Касиерката кимна.
— Старецът миналата година получи сърдечен пристъп. Сега май се повтаря. Дано да не умре. Но Уорд е тук и значи всичко ще се оправи.
— О, разбира се! Щом Уорд е тук, нищо лошо не може да се случи.
Жената отново кимна. Дори не бе усетила иронията в гласа й. С какво ли бе омагьосал така персонала си?

 

Цветята пристигнаха петнадесет минути, след като Лорън се прибра вкъщи. Двайсет и пет разкошни бели рози и картичка с името на Хънтър. Значи се е сетил за нея, когато е заминавал! Сърцето й подскочи от радост.
Затвори входната врата, прегърнала огромната кошница с такова въодушевление, сякаш самият той се бе върнал. Затаи дъх от удоволствие. Рози… какъв лукс! При това най-красивите, които бе виждала — с огромни цветове, покрити с капки роса, с още неразцъфнали напълно кадифени листенца.
Взе една роза и се завъртя с нея из стаята. После я сложи обратно в кошницата, зарови лице в свежите цветя и вдиша дълбоко аромата, докато й се зави свят.
Вече бе забравила за вечерята. Подреждаше цветята, когато телефонът иззвъня.
— Здравей, сладка Лорън — каза плътният му приятен глас и тя едва не изпусна слушалката.
— Хънтър! — Обърна се да погледне часовника. — Но не е ли време за концерта?
Той се засмя.
— О, не! На Западния бряг времето е с два часа назад. Сега трябва да си почивам и да се подготвям за сцената. Но не мога да си почина. Не мога да си затворя очите, без да помисля за теб. Получи ли розите? Надявам се, че харесваш бели рози. Струва ми се, че червените са по-хубави, но нямаше да ти подхождат.
— О, да, получих ги. Благодаря, чудесни са! Никога не бях виждала такъв разкошен букет!
— Бедното дете! Никога ли не са ти изпращали цветя?
Лорън се сепна. Той подиграваше ли й се? Май наистина долови насмешка в гласа му. Но пък и нейните думи прозвучаха много наивно.
— Разбира се, че съм получавала цветя. Но не и двайсет и пет рози наведнъж. Дори не знам какво да ги правя толкова много.
Хънтър се разсмя.
— Ох, не разваляй всичко, миличка! Ти си толкова прелестно невинна и искрена, Лорън, не се прави на светска дама. Затова ти изпратих бели рози. Нали разбираш — заради твоята чистота и невинност. Никога не съм срещал друга като теб.
Тя стисна слушалката. Ръката й внезапно се изпоти и разтрепери. От предчувствие? От страх? От изненада? Да, снощи Хънтър намекна, че я намира привлекателна… Повече от привлекателна. Но…
— Повечето от момичетата, които срещам, са толкова цинични — продължи той тихо. — Сякаш мислят, че в днешно време само така могат да направят впечатление на един мъж. На тях никой не може да им изпрати бели рози, освен на шега. Но ти… Никога не съм допускал, че мога отново да се чувствам така, мила Лорън.
Тя преглътна мъчително, с разтуптяно сърце. Дрезгавият шепот премина в закачлив въпрос:
— Притесни ли се? Хайде да оставим всичко за Деня на Свети Валентин.
— Защо? Как…? — произнесе тя неуверено. — Ами тогава…
— Как съм забравил да ти кажа добрата новина? Уредих всичко с моя мениджър и насрочихме отново снощния концерт.
— За Деня на влюбените? — Ще го видя отново, пееше сърцето й. Ще го видя скоро… — Това е чудесно! Но как така нямаш насрочен друг концерт? Искам да кажа, ти пееш любовни песни. Не те ли канят от цял свят за Деня на Свети Валентин?
— Да, канят ме. — Тя чу тихия му смях. — Но аз не пеех през този ден, за да бъда с жената, която някога присъстваше в моя живот. Вече всичко свърши. И тъй като сега искам да пея за теб… — В гласа му отново се появи дрезгавата нотка. — Чуваш ли ме, мила Лорън? Знаеш ли, мисля си, че не е възможно само аз да съм почувствал това внезапно привличане.
— Не си само ти — прошепна тя. Прозвуча почти като обет.
— Има ли някоя роза наблизо?
— Точно до мен. Защо?
— Целуни я… И си представяй, че това съм аз.

 

На следващата сутрин, когато Лорън каза, че концертът все пак ще се състои, Ким изпусна кутията с пръстени. По пода се разпиляха и затъркаляха злато и скъпоценни камъни. Лорън спря да бърше витрината и се хвърли на пода да й помогне, преди господин Бейнс да е видял.
Но след като пръстените бяха събрани, Ким започна да се тревожи.
— Ако бях на твое място, не бих говорила много за концерта, докато не го обявят във вестниците — посъветва я тя. — Няма смисъл цялата улица да пита как така си научила първа.
— О, за бога! Не е възможно да вярваш на тези глупости, които се разправят по улицата.
— Разбира се, не мисля, че си прекарала нощта с Хънтър Дикс. Но трябва да те предупредя, че много хора мислят точно това.
В този миг влезе един клиент и Ким се зае да показва обеци за подарък на приятелката му по случай празника на Свети Валентин.
Лорън усети, че дъвче безупречния си маникюр. Извади пръста от устата си. Препаратът за почистване на стъкла имаше ужасен вкус. А може би горчивината се дължеше на клюките по улицата?
Когато Уорд влезе, тя още не бе довършила витрината, а клиентът на Ким продължаваше да разглежда обеците и да не ги одобрява. Лорън го видя как се задава по улицата и заобикаля капчуците.
— Само той ми липсваше — промърмори тя с досада.
— Пролетта идва! — съобщи Уорд с лъчезарна усмивка. — Поне тази сутрин изглежда така. Слънцето свети, снегът се топи. — Остави сака на щанда пред нея и започна да разкопчава палтото си. — Донесъл съм ти малко пролет.
— Ако е толкова топло, защо си с палто? Ние сме само през три врати.
— Не съм казал, че е топло. Но от зимата остават още само шест седмици.
Лорън се опря на щанда.
— От друга страна, това е цял месец и половина.
— Тази сутрин май не си в много добро настроение. Да не би на закуска някой да ти е откраднал сиренцето?
Лорън не успя да сдържи смеха си. Днес не можеше да бъде мрачна въпреки снега и студа — след снощния телефонен разговор, розите, обещанието за концерта…
В очите на Уорд блесна почти закачливо пламъче.
— Освен това няма нужда да чакаш пролетта нито ден. — Той посочи към сака.
Лорън отвори ципа и надзърна предпазливо. Видя саксия с минзухари. Между свежата зеленина се подаваха малки цветни пъпки. Връхчето на едната дори жълтееше.
— Изглеждат чудесно — каза тя.
Уорд кимна.
— Току-що са получени. А като се затопли, можеш да ги пресадиш в градината си и ще цъфтят всяка пролет.
Изглеждаше много горд със себе си. Не беше ли това съвсем в негов стил? Той самият бе толкова трудолюбив, че дори когато подаряваше цветя на някое момиче, му създаваше работа.
Не е честно, каза си тя. Уорд знаеше, че обича минзухари — разбра го миналата есен, когато й помага да подготви двора за зимата. Подаръкът му може да не беше романтичен, но поне показваше, че е мислил за нея. Прехапа устни.
— Знаеш ли какво — промълви тя, — не трябваше да ти говоря тези неща вчера. Дори не помня какво точно ти казах, но знам, че не беше много приятно…
— Трябва ли да си го припомняме? — намигна той. — И аз съжалявам, че бях малко груб. Така изведнъж те оставих…
Тя сложи минзухарите до касата и каза безгрижно:
— О, няма значение. Ти си имаше други грижи. Как е припадналият възрастен човек?
— Ще се оправи. — Явно не искаше да се задълбочава в тази тема. — Още дават онзи филм. Искаш ли да отидем?
Не беше склонна да му откаже, но нямаше да е честно точно сега да му дава надежди. Освен това Хънтър можеше да се обади. Трябваше да го чака.
— О, госпожа Шуйлър идва — рече Лорън. — Има да стои цяла сутрин. Знаеш колко е приказлива.
Уорд прие смяната на темата като отказ.
— Трябва да се връщам в аптеката. Сигурно вече има опашка. — Потупа я по ръката и с добре поддържаните си пръсти обърна сапфирения й пръстен към светлината. Усмихна се и излезе точно навреме, за да отвори вратата на госпожа Шуйлър. Ако носеше бомбе, непременно щеше да го свали.
Когато отново останаха сами с Ким, бе вече обед. Лорън броеше парите, за да ги внесе в банката през обедната почивка, а Ким разглеждаше минзухарите. От топлината една от пъпките почти се бе разтворила, сякаш нямаше търпение да види света около себе си.
— Горкият Уорд — промълви Лорън и погледна към саксията. — Толкова се старае, а никога не се получава както трябва.
Минзухари! Уорд никога не би си помислил да купи двайсет и пет рози. Според него това биха били пари, хвърлени на вятъра.
Ким не я погледна.
— Уорд е ужасно мил.
Лорън спря да брои парите.
— Поправи ме, ако бъркам, но веднъж май го нарече мухльо?
Пръстите й отново започнаха да прехвърлят двадесетачките.
— Не го казах сериозно. Бях разочарована, че не е намерил билети. Нали знаеш как понякога говоря, без да мисля. — Ким замълча. — Вчера в аптеката сърцето на онзи старец спряло. Уорд му спасил живота. Така казаха от Бърза помощ.
— Това е прекрасно, но какво общо има с минзухарите?
— Сигурно нищо — сви рамене Ким. — Но защо никога не признаваш качествата му? Можеше да се хвали пред всички, че е герой.
— На него му е ясно, че не може да ме слиса с никакви хвалби.
— Не мисля, че иска да те слиса. Само иска да ти спести неприятностите. Защо според теб ти донесе тези цветя? Той знае, че цялата улица гледа и ако сега ти обърне гръб…
— Да не искаш де кажеш, че се опитва да спаси репутацията ми? Много благородно от негова страна! — забеляза Лорън студено.
— Не исках да кажа това. Не съвсем. Аз просто… Ами объркана съм. И ти се чудя.
— Защото съм прекалено зряла и разумна и не мога лесно да си загубя ума? За мен това не е комплимент. — Лорън затръшна чекмеджето на касата.
— Вземи минзухарите, Ким — каза тя вече от вратата. — Аз не ги искам.

 

Трета глава

 

Следващите дни щяха да са истинска приказка, ако не беше болестта, която връхлетя Лорън през почивните дни. Сигурно се бе простудила. Когато изтича до банката без палто. Беше толкова разгорещена и ядосана на Уорд и Ким, че не чувстваше нужда да се облече. Сега си плащаше.
Хънтър бе във възторг от пресипналия й глас. Шегуваше се с прелъстителния й шепот, особено когато се обади след концерта в Хонолулу и я събуди в три часа сутринта. Едва бе успяла да заспи, но не му се ядоса, защото той започна да споделя с нея проблемите около турнето. Някакви некадърници му уредили да пее в неподходящи зали и да спи в неудобни хотели. Освен това не можел да намери нищо свястно за ядене. Успявал да оживее само благодарение на нежния й глас.
— Ако те нямаше теб да си поговорим, сладка моя Лорън, щях да отменя цялото турне. Истинска мъка е. Но, разбира се — добави той със самоирония, — ние певците сме за това — да правим малките хора щастливи.
Това я натъжи. В определен смисъл, където и да отидеше, той винаги бе на сцената. Непрекъснато бе обграден от почитатели и всеки искаше малко от неговото внимание и къс от сърцето му.
Простудата беше добро извинение да си остане вкъщи. Докато чакаше телефона да иззвъни, Лорън редеше пасианси. Уорд се отби в неделя следобед с най-новия брой на любимото й списание и една мозайка. Остана да й помогне да я подреди. Тя се зарадва на компанията му, макар че всеки път, когато кихнеше, се сещаше колко му е ядосана. Да се опитва да запази доброто й име, когато тя не е направила нищо, с което да го опетни! Въпреки това с него се чувстваше много по-добре, отколкото сама. През цялото време мислеше за Хънтър. Знаеше, че днес следобед пътува за Токио.
Смяташе в понеделник да отиде на работа, но през нощта състоянието й се влоши. Гърдите й се разкъсваха от кашлица. Едва успя да се довлече до лекаря.
— Имаш бронхит — съобщи й той. — Отивай си вкъщи и веднага лягай. Не се безпокой за антибиотика, ще се обадя в аптеката да ти го донесат.
Тя се прибра, но нямаше сили да стигне до леглото. Просна се на дивана в хола и се събуди късно следобед цялата схваната. Струваше й се, че никога няма да може да си завърти главата.
Когато на вратата се позвъни, реши да не си прави труда да отваря. Звъненето беше настоятелно, дори придружено с тропане по вратата. Сети се, че това е доставката от аптеката.
Не беше обаче разносвачът, а самият Уорд, с бяла чанта в ръка и със сняг по косата. Дори миглите му бяха заскрежени.
Не е честно, помисли Лорън. Не може някакъв си мъж да има най-дългите, най-тъмните и най-извити мигли на света. Особено мъж, който няма ни най-малка представа как да ги използва.
— Влез… — започна тя, но се задави от кашлица. Уорд я хвана подръка, докато премине пристъпът.
— Седни! — заповяда той. — Ще ти дам първата доза. Отдавна трябваше да я изпиеш, но разносвачът ми е болен.
Тя се отпусна безсилно на дивана. Уорд донесе чаша вода и пъхна в ръката й голямата капсула в червено и бяло. Лорън мъчително я преглътна и го погледна с благодарност.
— Свали си палтото.
— Не мога — поклати глава Уорд. — Имам още десетина адреса.
Обзе я разочарование. Почувства се изоставена. Но не можеше да му се сърди, той имаше работа. Пък и защо трябваше да му е приятно да седи с нея, когато носът й бе зачервен, кашляше непрекъснато, косата й беше провиснала и навсякъде щъкаха вируси! Отпусна се с болезнен стон на облегалката.
Както лежеше на дивана, Уорд й се стори невероятно висок. Той се приближи с разтревожено изражение.
— Добре ли си така? Ще можеш ли да си починеш?
— Разбира се. Чувствам се отлично. — От очите й бликнаха сълзи. Дори не можеше да се пошегува. Уорд й се струваше ужасно уморен. Той самият имаше нужда от почивка. Освен всичко друго изпълняваше и доставките.
— Взимай редовно сиропа — каза той. — Ако се наложи, има и капки. До сутринта сигурно носът ти ще е запушен. Не ставай да ме изпращаш.
Отиде си. Отново я обгърна тишина. Самотна, ледена тишина.
— Имаш две минути за самосъжаление — замърмори Лорън. — След това ще станеш и ще намериш нещо за ядене. Нещастна си, защото цял ден си сама, а не е приятно човек да е сам, когато е болен. Но ако се разкиснеш, няма да ти стане по-добре. Така че сега ще станеш и ще направиш нещо за себе си.
Но тези думи не й помогнаха много. Да мечтае за купичка топла супа бе едно, а наистина да стане и да я направи, когато цялото тяло я боли, съвсем друго. Отново се унесе. Сънува, че Уорд се е върнал и е донесъл нещо много вкусно, което изпълваше стаята с апетитен аромат. Тъкмо се навеждаше да я целуне по челото и Лорън се сепна от гласа му.
— Донесох пилешка супа — съобщи Уорд весело и отметна разрошената коса от лицето й.
— Ти наистина си се върнал! — Тя притисна пламтящата си буза към приятно прохладната му длан. Видя, че очите му потъмняват и припряно се изправи.
— Какво стана — рече тя пресипнало, — свърши ли с доставките? — Чувстваше се малко глупаво поради обзелото я чувство на благодарност. Сякаш кой знае какво бе направил за нея.
— Слава богу, за днес свърших — кимна той. — Яла ли си нещо?
— Май не.
Уорд измърмори нещо под носа си, което тя не чу, и отиде в кухнята. Лорън с въздишка на облекчение отпусна глава. След малко й донесе голяма чаша с портокалов сок, който успокои и освежи възпаленото й гърло.
— Не разбирам защо толкова се стараеш да се заразиш — рече тя между две глътки.
— Трябва да съм си създал имунитет към вирусите — поклати глава Уорд. — Иначе досега сто пъти да съм се заразил.
— Е, все едно, страшно съм доволна, че си тук. Съжалявам, но не мога да ти предложа игра на карти или нещо подобно, освен ако искаш лесна победа.
— Ще почакам, докато се възстановиш достатъчно, за да си ми достоен противник — усмихна се той. — Взех една видеокасета, за да имаш някакво забавление.
— Дано филмът не ме кара да се замислям. Да не е тежък и с надписи?
— Не, сюжетът е забавен и лек.
— Тогава ще го изгледам. Не спомена ли нещо за пилешка супа?
— Топли се. Не ти обещавам, че е страхотно вкусна, но нямаше друга в кулинарния магазин. — Той донесе две купички. — Останах с впечатление, че търговията им процъфтява.
— Пилешка супа от кулинарния магазин! — възмути се тя. — Искаш да кажеш, че не е домашна?
— Виждам, че започваш да се съживяваш — усмихна се Уорд.
Лорън се надигна предпазливо и разбърка супата, от която се носеше приятен аромат. Значи не сънуваше.
— Наистина съм по-добре — каза Лорън. — С изключение на врата.
Уорд седна зад нея на дивана и внимателно прекара пръсти по врата й.
— Къде те боли?
— Точно там… Ох!
Болката беше облекчаваща, сякаш вливаше в схванатите й мускули целебна топлина. Само след няколко минути можеше отново да си върти главата.
— Страшно те бива — забеляза тя. — Да не си изкарал курсове за масажист?
— Не, няма такова нещо — засмя се той.
Лорън изобщо не можеше да си го представи като масажист. Ръката му лежеше върху раменете й, топла и приятна, а Лорън се беше отпуснала и не й се искаше да се помръдне. И без това супата бе прекалено гореща.
— Не се безпокой, аз съм гроб. Никой няма да научи тайната ти — рече Лорън.
Той се усмихна и я притегли към себе си, докато разтриваше раменете й. Лорън прецени, че ще бъде най-добре да се дръпне. Не беше честно да му позволява по-голяма близост. Та тя мислеше само за Хънтър! Искаше той да я прегръща и той да я целува!
Но движението на пръстите му бе почти хипнотизиращо и тя прошепна:
— Ще се заразиш…
— Струва си — отвърна Уорд.
Оказа се, че е твърде късно да се дръпне, да стане, да му каже да спре. Голямата му ръка милваше лицето й. Пръстите му галеха брадичката й толкова леко, колкото устните му докосваха нейните, като крилце на пеперуда, като бриз…
Скоро обаче ласките се разгорещиха. Нежността, разбира се, остана — Уорд винаги беше много внимателен, но в движенията му се долавяше по-голяма сигурност, самоувереност и опитност.
Почти бе забравила неговите целувки — те бяха нежни, а не задушаващи и настоятелни като целувките на някои мъже, с които бе излизала. Целувките на Уорд можеха да продължават до безкрай, без да почувства отегчение или принуда, а само опиянение от допира на устните.
Клепачите й се спуснаха, сякаш подсъзнанието й бе заповядало напълно да се изолира от външния свят, за да може по-добре да се съсредоточи върху това върховно изживяване. Мислите й се завъртяха в луда вихрушка.
Нищо чудно, че никога не я бе целувал — нито нея, нито вероятно никоя друга жена — пред хората. Не би било честно да я доведе до такова състояние пред хорските погледи. А Уорд беше преди всичко джентълмен. Да, много порядъчен мъж…
Несъзнателно усещаше, че и неговото сърце бие бясно. Не помнеше кога е протегнала ръка към него.
Той вдигна глава.
— Лорън…
Какво ли искаше да й каже… Не беше нито нетърпелива, нито любопитна. Все още се рееше из облаците.
Телефонът зад нея иззвъня. Хънтър! Лорън сякаш изведнъж се сгромоляса от облаците на земята.
Лежеше в прегръдките на Уорд, позволяваше му да я целува и нито веднъж не се бе сетила за Хънтър. Как можа да изгуби контрол над себе си! Това, разбира се, говореше добре за тактиката на Уорд, но за нищо на света не би му го казала.
Изпълнена с угризения, тя посегна към телефона.
— По дяволите, Лорън, нека си звъни! — каза нервно Уорд.
Но тя вече бе вдигнала слушалката.
— Пак те събудих посред нощ, нали? — попита Хънтър. — Не можах да си спомня колко часа е разликата в Токио и помислих, че си струва да опитам…
Уорд рязко стана, взе празната чаша от портокалов сок и изчезна в кухнята.
— Не, не, разбира се, че не си ме събудил. Сега е едва… — Лорън хвърли поглед към часовника над камината. — Едва осем и половина. — Опита се да види какво става в кухнята. Уорд сигурно беше още там. Палтото му висеше върху облегалката на стола, а той, какъвто беше разумен, не би излязъл без него в тази снежна буря.
— Говориш, сякаш току-що си станала от леглото.
Тя усети как лицето й пламва от смущение.
— Ами… нали съм болна. Май съм по-зле. Сега вече наистина не мога да говоря.
— Още ли не ти е минало? След една седмица е концертът специално за теб, дотогава трябва да оздравееш.
Концерт специално за мен, повтори си наум Лорън и засия. Концерт на Хънтър Дикс специално за мен!
— О, няма да пропусна концерта, жива или мъртва!
— Е, по-добре да оздравееш, че да не ме заразиш.
— Хънтър!
— Шегувам се — бързо отговори той. — Но и не би искала да изгубя гласа си, нали, моя сладка Лорън?
— Разбира се, знам, че се шегуваш. Ще се оправя дотогава, обещавам. Сигурно утре ще тръгна на работа.
Несъзнателно протегна ръка и докосна розата на масичката, последната от букета. Тя също започваше да увяхва. Млечнобелите й листенца бяха оклюмали и пожълтели по краищата. Изглежда така, както се чувствам аз, въздъхна Лорън. Сякаш всеки миг може да умре и трябва да бъде хербаризирана, за да се съхрани завинаги… Но аз ще оздравея и още утре ще бъда по-добре…
— Пиша твоята песен — скромно каза Хънтър.
— Моята песен?! Ти пишеш песен специално за мен?
— Ти си специално момиче, нали? А това е специален концерт. И аз ти обещах една песен.
— Но песен за мен… само за мен? — Едва дишаше от вълнение. — О, Хънтър…
— Тази сутрин се събудих призори и тя звучеше в главата ми. Тя и мисълта за теб.
— Изпей ми я, моля те!
— О, не, няма да е честно към песента. Искам да я чуеш за пръв път в цялата й прелест, а не по телефона, защото гласът на стария певец е прегракнал от снощния концерт.
— Какъв ти стар певец?! — възмути се тя. — Да не си посмял да говориш така, Хънтър Дикс!
— Моята сладка Лорън, как ме ободрява — засмя се Хънтър. — Не искаш ли да ти разкажа за снощния концерт? Цяло Токио се събра. Искаше ми се да си с мен и да видиш.
Да бъде с него, да почувства как тълпата го боготвори, да чуе заслужените аплодисменти… Колко би се радвала да е там!
— И аз бих искала!
— Мечтаех си да си с мен и след концерта — прошепна той. — Снощи имах нужда от твоята топлота.
— Имаш толкова много почитателки, че и аз!
— Но аз имах нужда от теб, мила Лорън. Почитателите са хубаво нещо, но докато се прибереш сам в хотела. — За нейна изненада гласът му трепна.
— Хънтър… — започна тя колебливо.
— И сега имам нужда от теб — прекъсна я той нетърпеливо. — Предстои ми цял ден в самолета в компанията само на оркестъра.
— И ти много ми липсваш…
— Лорън, мила, обещай ми, че ще дойдеш с мен другата седмица, обещай ми! — Гласът му внезапно стана рязък, сякаш не можеше повече да понася раздялата.
— Да дойда с теб? Аз…
— Да. Ела с мен. Ще бъдем заедно! Ще осмислиш живота ми. Сигурен съм, че знаеш какво искам вече цяла седмица. Какъв глупак съм бил да те оставя!
Никое сърце не би могло да издържи това, което той каза. Лорън помисли, че нейното ще се пръсне от щастие. Трудностите на едно пътуване около света, които той бе описал, невинаги луксозните хотели, дългите полети, неподходящите зали — всички тези трудности щяха да бъдат незабележими, ако е до него. До него, тя! Обикновената Лорън Ходжис.
— Следващия месец сме в Ню Йорк — продължаваше той. — После в Лондон. После в Париж…
За миг си спомни за реалния свят.
— Няма винаги да е Париж — напомни му тя. — Сигурна съм, че ще има и безброй скучни градчета като нашето.
Сякаш видя небрежното махване на ръката му.
— Да, няма как. Но ако ти си до мен, и малките градчета няма да са толкова лоши, ще видиш. Значи се разбрахме.
През тялото й мина тръпка.
— Не знам… — чу се да казва. — Това е толкова неочаквано…
— По дяволите, не е неочаквано! — повиши тон той. — Знаеш го не по-зле от мен, знаеш го от първата вечер. Не се преструвай.
— Хънтър, тук има неща, които не мога да изоставя…
— Какви неща? Работа? Къща? Няма да ти трябват, сладка Лорън.
— Не мога просто така да тръгна…
— Можеш. Сигурно не трябваше да те питам по телефона. Трябваше да почакам, докато мога да те прегърна, да те целуна и тогава да ти го предложа. Но нямам търпение. Не казвай нищо и аз няма да говоря за това. Бъди готова да дойдеш с мен в деня на Свети Валентин… Защото ти, както и аз, искаш точно това.
След тези думи той прошепна нещо за довиждане и затвори. Отново се озова на другия край на света, далеч от нея.
Лорън бавно остави слушалката. Хънтър бе толкова сигурен в нея, сякаш тя не би могла да възрази, сякаш нищо не пречеше да бъдат заедно. Но това не беше честно. Той нямаше право да се отнася толкова лекомислено към проблема с нейната работа, с къщата… А може би имаше право? Ясно беше, че няма да работи, ако замине с него. А колкото до къщата, все едно — мислеше да я продава, и той го знаеше.
Той бе толкова самоуверен… Но коя нормална жена би се отказала от Ню Йорк, Лондон и Париж с Хънтър Дикс до себе си? Дори градчетата да бяха малки и скучни. Е, Лорън и без това не си падаше по огромните градове. За нея не беше важен певеца Хънтър Дикс, а човека Хънтър Дикс, малкото объркано момче, с което се запозна онази първа вечер в «Маркони». Така бе мечтала за него, а сега имаше възможност да бъде неин. Ако не използваше този шанс, всичко пропадаше. Когато бяха разделени, болката бе непоносима. На разстояние не можеха да усетят тази близост, която бяха изпитали в «Маркони». Телефонната любов само ги изнервяше.
— Супата ти е изстинала — обади се Уорд.
— А, така ли… — Лорън с усилие се откъсна от мислите си. — Няма значение, и без това не съм гладна.
Той я изгледа с ръце в джобовете. Лорън забеляза, че той е с дрехите си за работа: тъмни панталони, раирана риза, вратовръзка. Разбира се, бе оставил бялата престилка в аптеката и бе разхлабил вратовръзката, но това беше всичко. Този човек никога ли не се отпускаше?
Уорд като че ли се канеше да й наговори много неща, но каза само:
— Ще я сложа в хладилника, ако по-късно ти се дояде.
— Благодаря.
Тя отново облегна глава на възглавницата на дивана и затвори очи.
— Изглеждаш изтощена — забеляза Уорд, когато се върна от кухнята. — Сигурно за такова представление се хаби много енергия.
— Какво искаш да кажеш? — изправи се тя веднага. — Какво представление?
— Ами съживи се, когато Хънтър се обади, а сега си като парцал.
Тя отново се сви на дивана.
— Ако се замислиш над това, което току-що каза, сигурно ще го разбереш.
— О, ясно ми е, че искаш да му направиш впечатление. Само не виждам защо. Дали той си мисли, че да се разболееш от бронхит е проява на морална слабост, или по принцип не одобрява всичко, което ти пречи да се занимаваш само с него?
Тя го погледна с широко отворени очи.
— Хънтър е много симпатичен човек, който в момента е предприел изтощително турне. Би било чудо, ако понякога не беше изморен и в лошо настроение, затова се опитвам да не го натоварвам с моите проблеми. И, разбира се, той се опитва да се пази от простуда и други такива неща. Гласът му е неговата професия и не може да си позволи да рискува с него.
— Разбира се. — В тона му се долови лека подигравка.
— Не очаквам да му съчувстваш, но той наистина е много самотен.
— Самотен? Може би. Освен това е разглезен, егоист, циник, грубиян…
Лорън започна да се нервира. Не беше изненадана, че Уорд ревнува. Но тази отмъстителност не беше в неговия стил. Това не бе Уорд, когото познаваше. Той обикновено не обвиняваше хората без причина.
— Какво ти става? — попита тя. — Нямаш право да се държиш по този начин, само защото ти разреших да ме целунеш.
Вместо трапчинката на бузата му един мускул подскачаше нервно.
— Освен това злоупотребява с наивността ти — продължи той.
Тя се изправи на треперещите си крака.
— Достатъчно. Не знам откъде ти е дошло това в главата, но не е вярно. Хънтър е едно мило, самотно, малко момче. Сигурно познаваш такива. Те обикновено имат повече от другите деца, които им се подмазват и ги използват, така че никога не знаят кой им е истински приятел.
— Не познавам такива. Малките момчета с пари, които съм познавал, винаги са били най-големите използвачи и изобщо не ги е интересувало дали имат приятели.
— Престани да ми преиначаваш думите! — тропна тя с крак. — Няма да ти позволя да опорочаваш нещо толкова красиво. Не съм длъжна да те слушам.
Настъпи дълго мълчание. Лорън седна, защото коленете й трепереха. Освен това изведнъж й стана студено.
— И мислиш, че той те обича, нали? — попита Уорд тихо.
— Мисля, че това не е твоя работа!
— И се гласиш да заминеш с него, когато се върне?
— Да — прошепна тя, сякаш се боеше да го каже по-високо. — Да — повтори малко по-решително. — Ще замина с него.
Настъпи мълчание.
— Какво ме задържа тук в края на краищата? — започна тя като дете, което повтаря урока си. — Нямам семейство. Къщата… Е, тя е само място за живеене. Колкото до работата, господин Бейнс няма да има нищо против. Като мине денят на Свети Валентин, започва мъртъв сезон и Ким ще може да се оправя сама. Всъщност той ще е само доволен, че ще плаща на един човек по-малко. А до другата пролет ще има достатъчно време да намери някой друг и да го обучи.
— Кого се опитваш да убедиш? Мен, господин Бейнс или себе си?
Тя му обърна гръб.
— Моля те, не се чувствай задължен да стоиш тук и да ме поучаваш. — Гласът й бе ледено любезен. — Сигурна съм, че тази вечер си имаш по-важна работа.
— Правиш глупости, Лорън.
— Ти нямаш право да ме съдиш.
Тя се обърна и видя, че Уорд си облича палтото.
— Сигурно е така — каза той тихо. — Аз всъщност нямам никакви права. Много съжалявам, че те обезпокоих.
— Да не си забравиш филма. Не мисля, че ще го гледам.
Той взе касетата и я сложи в джоба си.
— Предполагам, че ще си много заета да си тананикаш песента — тази, която той пише за теб. Ако мога да те посъветвам…
— Не можеш.
— Не е лошо да я научиш наизуст и да си я повтаряш вместо молитва. Ако имаш късмет, тя ще те топли през нощта, когато осъзнаеш каква ужасна грешка си направила.
Лорън затръшна вратата зад него, с мъка се изкачи по стълбите и се строполи в леглото, прекалено изтощена дори да оправи измачканите чаршафи.
И съвсем не се изненада, когато в трескавия си неспокоен сън видя Уорд — Уорд изпълваше кошмарите й. А как искаше да сънува Хънтър и прекрасните дни, които им предстояха.

 

Четвърта глава

 

На следващия ден пристигнаха още двайсет и пет бели рози. Сигурно са били изпратени в момента, в който Хънтър е стъпил на американска земя, помисли Лорън и зарови лице в тях. Още шест дни и ще бъде с него. Докато розите увехнат…
След това се отдръпна и се загледа малко тъжно в тях. Такива великолепни рози, а да не може дори да долови упойващия им аромат.
— Ще издържат — прошепна тя. — Ще ги помириша по-късно. Мога да почакам.
В тишината на стаята думите й прозвучаха като обет.
Още шест дни…
Часовете се точеха безкрайно бавно. Времето се влачеше мъчително, защото нямаше кой да сподели вълнението на Лорън, трепетното й очакване, радостта й. Бе решила да не казва на никого за плановете си.
Знаеше, че трябва да каже поне на господин Бейнс, но не се решаваше. Той мразеше точния му график да се обърква и Лорън бе сигурна, че не би разбрал защо не му е дала задължителното едномесечно предизвестие. Ако си тръгнеше без предупреждение, можеше да си спести неприятностите.
Ако му кажеше, че напуска след по-малко от седмица, нещата в магазина биха станали много неприятни и цялата улица би разбрала.
Реакцията на Уорд й показа, че трябва много да внимава да не дава поводи за коментар. Вероятно малко хора биха се осмелили да й кажат в лицето това, което Уорд наприказва, но всички щяха да обсъждат и да поклащат осъдително глави. Тя щеше да бъде обект на клюки и когато замине. Това бе неизбежно. Но да ходи с високо вдигната глава, докато тайно я сочат с пръст и я обсъждат зад гърба й, да се преструва на спокойна, когато шушукат по неин адрес… Не, това не би могла да понесе.
Кой знае, Уорд може би вече бе разпространил клюката. Тогава нямаше да се налага да пази тайна. Мълвата може би вече пълзеше. Но това не зависеше от нея, не можеше да го накара да мълчи. Ако Уорд искаше да успокои мъжката си гордост, като я изкара побъркана по певци глупачка, това бе идеалният случай. Хората на тяхната улица веднага щяха да се съгласят, че е побъркана. Те не биха разбрали внезапната близост, която изпитваха с Хънтър. Лорън знаеше, че няма смисъл да обяснява на когото и да било, че не си проваля живота, а е намерила една истинска и трайна любов.
Все още се изчервяваше при мисълта какво вълшебство е да обичаш Хънтър. Как би могла да го обясни на тези хора, които дори не го познаваха? Само Ким изглежда разбираше, но като че ли не съвсем. Или може би това се дължеше на нейния навик да говори каквото й мине през ума.
Една сутрин стар клиент на магазина донесе най-новия клюкарски вестник и като се усмихна подигравателно на Лорън, каза:
— Сигурен съм, че вече го имате, защото на първа страница има снимка на Хънтър Дикс. Но си помислих, че може да искате да имате още един.
Щом излезе, Ким заби нос във вестника. Лорън въздъхна и отново се зае с проекта за витрината за деня на Свети Патрик. Тя самата сигурно нямаше да подрежда тази витрина, но би възбудила подозрения, ако я зарежеше. Пък и Ким сигурно след време би била благодарна за идеите.
— Забавляваш ли се? — попита тя най-после. Ким й подаде вестника през щанда.
— Може би искаш да го погледнеш.
Прозвуча като предупреждение. Лорън хвърли един поглед към първата страница.

 

«ХЪНТЪР ЗАВЛАДЯВА ХОНОЛУЛУ», «СЕКСАПИЛНИЯТ ПЕВЕЦ ПОДЛУДЯВА ГРАДА СЛЕД КОНЦЕРТА».

 

Продължаваха заглавия с все по-дребни букви, но тя спря да чете.
— Каква глупост! Аз много добре знам какво е правил той след концерта. Бил е в хотелската си стая и е говорил с мен по телефона.
— Вътре има снимки… — посегна Ким.
— Никога ли не си чувала за фотомонтажи? Не знаеш ли, че журналистите са готови на всичко, за да направят един по-пикантен репортаж? Ти самата чу как Хънтър каза, че те никога не говорят истината.
— Не можеш обаче да си сигурна, нали? — поклати глава Ким.
— Не обръщам внимание на клюки. — Лорън вдигна скицата на витрината. — Онези пластмасови пръсти още ли са в склада? Мисля, че ако им сложим малко лепило, можем да закрепим по един пръстен на тях. Какво ще кажеш?
— Само ако обещаеш после да изчистиш лепилото.
Лорън се усмихна, но се замисли, че нямаше защо да мисли за лепилото. Винаги бе обичала да подрежда витрини, да измисля нови идеи в края на сезона, да ги променя всяка година. А сега никога вече нямаше да се занимава с това. Нямаше да търси по магазините разни дрънкулки, които да използва при подреждането на витрината. Нямаше да търси ненужни предмети, които да преобразява и аранжира с бижутата. Още довечера реши да изхвърли помощните материали.
Вече нямаше да й трябват, защото щеше да се занимава с много по-важни неща от подреждане на витрини. Това, че още не знаеше какви ще са те, не означаваше, че няма да са й също толкова приятни… Дори повече, защото щяха да са свързани с Хънтър. Тя обичаше да общува повече с хора, отколкото с предмети.
— Мисля, че трябва да погледнеш тези снимки. — Ким все още разглеждаше вестника.
— Какво? Не, няма да го погледна. Няма да го удостоя с тази чест. Тези снимки са фотомонтажи, с цел да го покажат в злепоставящи пози.
— Откъде знаеш, че са злепоставящи? — прекъсна я Ким. — Аз не съм казала такова нещо.
— Винаги са злепоставящи. Не бих се учудила, ако са използвали дубльор. Чувала съм, че стигат и дотам, ако не успеят достатъчно да опетнят някого. — Тя хвана с два пръста вестника и го хвърли в най-близкото кошче.
— Сигурно си права — съгласи се Ким. — Дубльори, а? И все пак… — Тя замълча и смени темата.
Лорън бе доволна, че най-после идва време за следобедната почивка. Дори барчето в аптеката не би могло да бъде по-неприятно от мълчанието.
Поне досега не беше. Първия ден, след като успя да се вдигне от леглото и да тръгне на работа, събра смелост и отиде в аптеката. Дано Уорд не подхванеше пак нравоученията си. Надали би го сторил на обществено място. Уорд винаги бе държал на общественото мнение.
Кафето бе пред нея и тя безцелно го бъркаше. Стигна до заключението, че спорът не е единственият начин да се направи впечатление. Ако Уорд не й обръщаше внимание, това само по себе си би възбудило любопитство. Пък и би било много по-добре за самочувствието му. Все едно тя го преследваше, все едно той я е изоставил, а не тя него.
Но Уорд, разбира се, не постъпи така. Пък и не би могъл. Той бе джентълмен! В онзи следобед, той излезе от остъкления кабинет в дъното на аптеката, за да пият заедно кафе. Седна до нея и говори само за внезапното затопляне на времето и никой отстрани не можеше да забележи нещо необичайно. Очевидно бе зает и не седя дълго, нито пък разроши косата й, както правеше обикновено.
Дните бавно се нижеха. Понякога, когато влизаше в барчето, той й махаше с ръка и отново се заемаше с работата си. Тя бе доволна, че не й прави сцени.
Алма допълни чашата й.
— Не се безпокой — посъветва я тя.
Лорън бе толкова изненадана, че си изгори езика с кафето.
— Искам да кажа, за Уорд — поясни жената. — Нали върлува грип и той е толкова зает, че не знае кога идва и кога си отива. Не се тревожи.
— Сигурно е така — отговори Лорън.
Алма се усмихна.
— Опитваш се да се стегнеш, нали? Разбирам. Тези дни и той е малко неспокоен. Но ти не се притеснявай. Щом грипът премине, той ще е пак старият Уорд. Чух, че и ти си преболедувала.
Лорън кимна и излезе бързо от аптеката. На следващия ден реши да не ходи в аптеката. Нямаше смисъл да измъчва и двамата.
Тази случка я накара да се позамисли. За пръв път си представи как би се чувствал Уорд след като замине. Ако всички разбираха неговите чувства толкова добре, колкото Алма, нямаше да му е лесно. Защото щяха да знаят, че Лорън го е изоставила заради Хънтър Дикс. Всъщност за човек като Уорд такова съчувствие щеше да е не само досадно, а и непоносимо.
Добре че му каза, за да не научи новината едновременно с цялата улица. С нищо друго не можеше да смекчи удара и се чувстваше виновна, че го оставя на клюкарите.
Уорд не заслужаваше такова огорчение. Но Лорън бе сигурна, че рано или късно той ще го преживее и ще намери щастието си. Някой ден щеше да стане чудесен съпруг. На него му трябваше една практична жена, която да е доволна от това, което й предлагаше — например портокалов сок, пилешка супа и луковици от минзухари; жена, която не мечтае за романтика, за шампанско с черен хайвер и за двайсет и пет бели рози.
Надяваше се, че това ще стане скоро, защото не можеше да понася да го гледа как страда и да знае, че тя е причината за това.

 

Денят на Свети Валентин изгря ясен и необичайно топъл за сезона. Лорън го посрещна с радостта на дете, което в коледната утрин тича надолу по стълбите, за да види какво му е донесъл Дядо Коледа. Сърцето й се блъскаше в гърдите, сякаш искаше да изхвръкне. Дори последните приготовления не можеха да я върнат на земята.
Последните приготовления — обаждането по телефона да спре абонамента на вестници, разчистването на хладилника, посещението при съседите, на които винаги оставяше по един ключ, за да наглеждат къщата, когато заминава за една-две седмици — всичко това бе правила и преди, но все не можеше да повярва, че е за последен път.
Подреди куфарите, които лежаха върху леглото, но не ги затвори. Хънтър не бе уточнил кога точно ще мине да я вземе. Нямаше смисъл да мачка излишно дрехите си. Можеше да затвори куфарите в последния момент.
Имаше, освен това, огромна купчина кашони, пълни със сантиментални спомени, с които не можеше да се раздели — семейните албуми, детските й книжки, дипломата по право на баща й, гордо поставена в рамка… Тях не можеше да влачи със себе си по цял свят и смяташе да ги остави в някой склад срещу заплащане. Останалото — мебелите, съдовете, цялата покъщнина — можеше да се продаде на търг. Това бе най-лесният начин да се освободи от тях, преди да обяви къщата за продан.
Изпитваше известни угризения, че не е направила това досега — в края на краищата, тя не възнамеряваше да се върне. Но беше разумно да изчака да мине деня на Свети Валентин. Дотогава приказките по неин адрес щяха да са толкова много, че къщата нямаше да има значение. А необходимите документи можеха да се изпратят по пощата.
Направи една последна обиколка. Спря за миг в столовата пред дъбовия бюфет на майка си, в който бяха наредени порцелановите сервизи. Седна в кожения стол на баща си до ореховото бюро и огледа лавиците с книги в кабинета.
— Не — промълви тя. — Трябва да бъдеш разумна. Не можеш да вземеш всичко.
Е, по-късно щеше да прибере по-скъпите вещи. Трябваше да говори за това с Хънтър. Ако той имаше къща, в нея непременно щеше да се намери място поне за скрина, бюрото и за някои други скъпи спомени. Досега не бяха имали време да обсъждат такива подробности.
Бронзовият часовник над камината, останал от баба й, показваше, че е време да тръгва, за да не закъснее за работа. Изключи отоплението, дръпна завесите в хола и се спря в антрето. Сигурно бе глупаво, но имаше усещането, че къщата й нашепва «сбогом» — един скръбен, едва доловим звук. Взе ръкавиците, чантата и запечатания плик с писмото, в което съобщаваше, че напуска. Щеше да го остави довечера в сейфа.
Утре сутринта, когато господин Бейнс го намери, тя вече щеше да е далеч. С Хънтър.
— О, Хънтър! — прошепна тя. — Да те имам цял живот! С какво съм заслужила такова щастие?

 

Саксията с минзухарите все още бе на щанда до касата. Лорън не се грижеше за тях, но знаеше, че Ким често ги полива и затова цъфтят така добре. Тази сутрин дори прозаичните минзухари радваха сърцето й. Ким я завари да мирише едно особено красиво цвете.
— Я, ти си била тук! — смая се тя. — Мислех, че чакаш Хънтър на летището.
— Не. — Лорън се опита незабелязано да се отдръпне от цветето, в което бе пъхнала нос. — Той ме помоли да не ходя там, защото ще е пълно с негови почитатели. Каза, че ще се срещнем по-късно насаме.
— Насаме? Предполагам това значи, че ще дойде в магазина с бялата лимузина, с бодигардовете и така нататък?
— Ким, какво става с теб? Мислех, че му се възхищаваш.
— Не знам — сви рамене Ким. — Беше някак по-различно, когато беше недосегаем, толкова блестящ, толкова съвършен, сякаш нереален. А после се оказа, че в края на краищата е просто човек…
— Това е още по-прекрасно.
— Май предпочитам идолите да си стоят на пиедесталите — въздъхна Ким.
Лорън тъжно поклати глава:
— Представи си колко им е трудно на идолите да живеят така, че да не разрушат илюзиите на почитателите си.
— Няма нищо лошо в илюзиите — отвърна Ким.
— Стига да не загубиш представа къде свършва истината.
Лорън знаеше, че Ким може би подозира какво се кани да направи, а на тази тема не искаше да говори, още по-малко да спори. Затова едва не извика, когато късно следобед видя, че Уорд се задава по улицата. Съзнателно не излизаше в почивка, за да не се налага да ходи до аптеката и да се среща с него. За какво идваше сега, още веднъж да се опита да я разубеди или за да й каже последно сбогом? И то в магазина, където бяха и Ким, и господин Бейнс.
Уорд се надвеси през щанда и докосна нежните цветчета на минзухара.
— Добре вървят, нали? Да не повярва човек, че от такива малки луковички могат да израснат толкова красиви цветя.
— Беше много мило от твоя страна — каза Лорън сдържано.
— Жалко, че… — започна той и се изчерви, сякаш бе издал мислите си.
Сигурно искаше да изкаже съжаление, че минзухарите ще имат много кратък живот, защото едва ли щяха да бъдат пресадени в градината. В края на краищата цветята за нищо не бяха виновни и не заслужаваха смъртна присъда.
— Предполагам — продължи Уорд, — че Ким се грижи добре за тях.
Ким я погледна странно — сигурно бе споделила с Уорд, че Лорън й е поверила цветята! Неговите цветя!
— До уличната лампа има подходящо място за засаждане — рече Лорън. — Ще разкрасят улицата. — Докосна едно цвете и се наведе да го помирише. — Толкова са красиви, а пък ароматът им… Едва сега го усещам, нали бях със запушен нос.
Къде ли се бавеше Хънтър, шепнеше едно дяволче дълбоко в подсъзнанието й. Самолетът му бе пристигнал преди няколко часа, а от него ни следа…
Сякаш за да го опровергае лошото дяволче, в този миг бялата лимузина спря пред магазина и спря движението по улицата. Задната врата се отвори и излезе един от бодигардовете с пакетче в ръка.
Сърцето на Лорън сякаш спря. Хънтър го нямаше. Защо ли?
Бодигардът влезе в магазина, без да се оглежда, и постави пакетчето пред Лорън.
— Господин Дикс ми нареди да ви предам това — рече той с равен глас. — Лимузината ще ви вземе довечера преди концерта.
Лорън кимна и когато младежът излезе, погледна към кутията с форма на сърце, увита в целофан. Шоколадови бонбони, какво разочарование.
— Не е лошо да хапнеш нещо сладко в ден като днешния — обади се Уорд. — Жалко, че си алергична към шоколада. Той не знае ли? Или не го интересува?
Лорън прехапа устни, но реши да не показва разочарованието си.
— Май не сме говорили за това — каза тя и посегна към ножицата, за да разреже целофана. Изпаднаха две картончета — пропуски за концерта. Тя подаде единия на Ким с тържествен поклон.
Уви, бонбоните бяха наистина шоколадови — значи не можеше да ги опита. Беше алергична към шоколада и се изприщваше от него. Уорд трябваше да тича до аптеката за антиалергични лекарства и да я спасява.
Изпращаше й рози, които не можеше да помирише, и бонбони, които не можеше да опита. Не беше честно да обвинява Хънтър, че не се съобразява с глупавата й алергия. Откъде можеше да знае? Кой на света би помислил, че носът й може да е запушен, когато й изпраща рози?
— Я виж! — ахна Ким. — Какъв ли е този бонбон? Трябва да го покажем на господин Бейнс. Прилича на награда в кутия овесени ядки.
Лорън я погледна изненадано.
— Дай да видя!
«Бонбонът» беше пръстен, сгушен между бонбоните в средата на кутията. Камъкът бе потънал в карамела и само блясъкът на златото бе привлякъл вниманието на Ким.
Лорън го извади от кутията. Между пръстите й просветна голям рубин във формата на сърце. От двете му страни имаше по три малки диаманта. Лорън го държеше и се чудеше защо единственото, което изпитва, е лека тъга. Хънтър бе обещал, че когато се върне, всичко ще бъде много романтично и тя си представяше интимна вечеря на свещи с шампанско и хайвер, предложение за женитба на някое усамотено място и чак тогава изненадата с пръстена.
Сигурно няма време за всичко това, мислеше си Лорън. Той имаше толкова задължения. Глупаво беше да се дразни от това, че бе избързал с пръстена. Та нали концертът щеше да е посветен на нея! Колко жени можеха да се похвалят с това в деня на годежа си? Един концерт е много по-романтичен от една вечеря!
А пръстенът! Да, това беше един много особен пръстен. Едва ли можеше да има нещо по-подходящо от рубин във формата на сърце. Жалко, че не го бе сложил лично на пръста й.
— Не е ли красив? — възкликна Лорън, като сложи пръстена на лявата си ръка. Рубин във формата на сърце. За пръв път виждаше такъв пръстен.
Уорд го докосна с върха на пръстите си и го обърна към светлината. Той се завъртя — бе малко широк за нежните й пръсти. Ако господин Бейнс имаше време, още днес щеше да го направи по мярка.
Уорд много внимаваше да пипне само пръстена, без да се докосва до ръката й. Лорън почти замръзна от допира му.
— Надявам се, че ще прекарате добре на концерта на века — каза той и си тръгна.
Лорън отиде до прозореца. Уорд се спря на тротоара да поговори с една клиентка и малкия й син. Чувстваше се тъжна, защото не успяха да се сбогуват. Много глупаво наистина — какво ли биха могли да си кажат?

 

Пета глава

 

Ким очевидно бе решила да се забавлява. В момента, в който шофьорът ги покани на задната седалка на лимузината, тя започна да си играе с копчетата — включваше и изключваше телевизора, разглеждаше телефона и подлудяваше Лорън. Най-после се отпусна с доволен вид на кожената облегалка.
— Може ли пак да ти погледна пръстена?
— Зависи — отговори Лорън намръщено. — Защо искаш да го видиш, защото ти харесва или защото искаш да провериш дали пръстът ми вече не е позеленял?
Ким се засмя.
— Вярно, онзи вестник ме разтревожи. Наистина си мисля, че Хънтър просто ти е обърнал внимание и ти като пълна глупачка си лапнала въдицата. Никога не съм си представяла, че има сериозни намерения. — Тя разглеждаше рубина на светлината на лампата и запротестира, когато Лорън я изгаси: — Чакай малко, още не съм свършила!
— Наближаваме. Виж каква тълпа чака. Ако в колата е тъмно, няма да видят кой е вътре.
— Ей, ама ти много бързо се учиш! — възхити се Ким.
Лорън погледна към часовника на таблото. Бе по-късно, отколкото очакваше. Групата, с която започваше концерта, вече свиреше. Въпреки това хората все още се тълпяха край входовете и се блъскаха в преградите.
При появяването на лимузината тълпата нададе страхотен вик. Хората започнаха да прескачат преградите. Лорън се вцепени от ужас, защото колата заобиколи на косъм тълпата, без да намали скоростта си, и се спусна в паркинга под залата.
Отворила широко очи, Ким стискаше здраво седалката.
— Значи отсега нататък ще е така?
Лорън се засмя малко нервно. Тя бе предполагала, че могат да се случват такива неща, но никога не бе преживявала подобни емоции. Тълпата мислеше, че в колата е Хънтър, затова се вълнуваше.
Един от бодигардовете посрещна лимузината и отвори вратата. След това ги поведе към главното здание.
— За вас има запазена специална ложа точно до сцената — каза той. — Концертът вече започна и господин Дикс се подготвя за излизане, затова ще се срещне с вас в антракта.
Но Лорън не го слушаше. Тя успя да надзърне зад широкия му гръб и видя в коридора Хънтър — облегнат върху някакви сценични декори, той говореше с един мъж, доста по-нисък от него. Изглеждаше толкова различен! Явно турнето си бе казало думата. Бе отслабнал, с бледо и осеяно с бръчки лице. Може би причината бе сценичният грим? Лорън знаеше, че гримът трябва да е много силен, за да стои добре под ярките прожектори. Хънтър изглеждаше ужасно. Имаше нужда от почивка.
Той се оплакваше на ниския мъж, че ненавижда почитателите си, тези глупаци, които го чакали да пее. Омръзнало му да изпълнява прищевките на пъпчивите пикли, които го боготворели…
— Хънтър! — прошепна тя.
Той не я чу. Чу я обаче човекът до него и го побутна. Хънтър се намръщи, обърна се и извика:
— Сладка Лорън! — Приближи се с разтворени ръце. — Скъпото ми момиче! Потресена си от мен, нали?
— Говореше толкова грубо… — едва промълви тя.
— Не се вълнувай, сладка Лорън. Разбира се, че не мисля така. Нали разбираш, сценична треска. Трябва да си повтарям това всеки път, когато излизам пред тълпата, иначе никога няма да имам нерви да мина през тази врата, щом завесата се вдигне. Но сега ти си тук и ми даваш кураж…
Той хвана ръката й и забеляза рубинения пръстен. Изражението му се промени. Преди Лорън да успее да помръдне, ръцете му я прегърнаха, а устните му бяха притиснати към нейните толкова силно, че тя не можа да си поеме въздух. Опита се да протестира, но езикът му, нетърпелив и настойчив, й пречеше да отвори уста, камо ли да продума. Чувстваше се почти насилена от тази публична целувка. Успокояваше я мисълта, че Хънтър бе превъзбуден, тъй като не се бяха виждали две седмици. В края на краищата, един мъж има право да целува жената, която обича… Жената, която носи неговия пръстен.
Освен това бодигардът изглежда не виждаше нищо необичайно, а мъжът в коридора се отдалечи, сякаш нищо не се бе случило.
Когато седнаха в ложата до сцената, Ким я погледна косо, но не каза нищо. Всъщност концертът вече бе започнал и не беше възможно да се говори. И да се мисли, каза си Лорън. Изпълнителите от подгряващите групи очевидно не споделяха разбирането на Хънтър за музика.
Все още влизаха хора. Вероятно онези, които чакаха отвън, не даваха пет пари за встъпителната част, те искаха да видят и чуят Хънтър. Бяха щастливи, че успяха да зърнат и лимузината му.
Групата завърши последната песен с оглушителен рев и слезе от сцената. Сценичните работници довлякоха огромната апаратура на групата на Хънтър, един по един заизлизаха и музикантите. Публиката замря. Те излизаха под звуците на пулсираща, ритмична мелодия, която прерасна в кресчендо. В този миг блеснаха два прожектора и осветиха Хънтър. Зрителите скочиха на крака и сред викове и писъци той започна да пее. Значи причината наистина е бил гримът. От нейното място Хънтър изглеждаше с чудесен тен и отпочинал.
Още една илюзия.
Той пееше за радостта да се върне отново и когато песента свърши, се поклони дълбоко на всички и започна да говори за «хората от висините» — тези, които бяха скупчени на последните редове в залата, почти до тавана. Каза им колко държи на тях и колко е щастлив, че пее за тях.
И това беше илюзия. Лорън знаеше, че истината е това, което чу в коридора. Очарователният Хънтър на сцената беше актьор.
Но защо трябваше да се изненадва? Той бе изпълнител — създател на илюзии. Тези хора бяха дошли заради представлението. Те не бяха разочаровани.
И все пак, ако всичко беше само игра, Лорън започваше да се чуди колко истински тогава е самият Хънтър…
Тази вечер нервите й бяха опънати до крайност, оголени и свръхчувствителни към фалша, защото тя го чуваше в гласа му, дори в песните, които обичаше и знаеше наизуст. Тази вечер тя чуваше един мъж, който се смяташе за център на Вселената и не допускаше, че някой може да не се съгласи с него.
Погледна към Ким, която, наведена напред, с разширени от възторг очи, пееше с цял глас. Тя очевидно не чуваше неискрените нотки в този любим глас.
Дали не бе несправедлива? Всеки изпълнител трябва да е самоуверен. Инак как би излязъл на огромната сцена! Едно беше сигурно — днес за пръв път тя виждаше Хънтър с други очи.
Опита се да потисне смущението си и да се наслади на концерта — на нейния концерт! Но знаеше, че първата част е почти свършила и в антракта той ще я чака зад кулисите.
Ким я побутна и тя отново насочи вниманието си към сцената.
— … Една нова песен — казваше Хънтър, — за една много скъпа за мен жена, специално за деня на Свети Валентин. С нея ще завършим първата част на концерта…
Песента беше наистина прекрасна. В нея се пееше за любовта, която отново се връща в живота, за да озари една пуста душа. Тази песен сигурно щеше да се превърне в хит. Беше страхотно трогателна.
Лорън би заплакала… ако все още вярваше.
Може би в края на краищата Ким бе права: «Предпочитам идолите да си стоят на пиедесталите». Може би Хънтър трябваше също да остане на своя пиедестал.
В антракта Ким остана в ложата.
— Ти си щастливка — изхлипа тя в носната си кърпичка и подсмръкна.
Бодигардът дойде да вземе Лорън. Да, беше щастливка. Защото вече разбираше всичко. Тази красива любовна песен изобщо не беше за нея, а за него. Докато бе писал прекрасните думи, той изобщо не бе мислил за нейните чувства и желания. Сега разбираше, че страстната целувка тази вечер нямаше нищо общо с нея. Всичко беше заради необходимостта му да докаже себе си. Защо трябваше да го последва? Та тя щеше да бъде напълно зависима от него. Нещата, които правеше и говореше, бяха израз не на любовта, а на егоизма му — телефонните разговори в часове, удобни само за него, безкрайните оплаквания за проблемите около турнето, начинът, по който унижаваше бодигардовете си. Той очевидно смяташе, че правилата — като изискванията за облекло в ресторанта — не се отнасят за него, че парите могат да разрешат всеки проблем.
Тя виждаше тези неща, но досега ги бе омаловажавала и пренебрегвала. Бе обръщала внимание само на романтичните жестове — шампанско, рози, пръстен, неща, които в края на краищата нямат значение. Какво му струваше всъщност да каже на бодигарда да поръча по телефона двайсет и пет рози? И какво значеше един пръстен, изпратен без нито дума за любов или годеж… Всъщност изобщо без нито една дума?
Не му се сърдеше, че я е излъгал, нито че е разиграл представление. Тя самата бе искала точно това и с готовност се бе включила в играта. Освен това Хънтър бе твърде егоцентричен, за да разбере, че използва хората.
Не, тя не се сърдеше. Не чувстваше нищо, освен безкрайно облекчение, че навреме е възвърнала разсъдъка си.
Зад кулисите Хънтър посегна отново да я целуне, но тя се отдръпна. Той изглеждаше потресен.
— А, да, разбирам. Не искаш пред хората — усмихна се той и я повлече към гримьорната.
Лорън поклати глава.
— Дойдох само да ти благодаря за песента. — Тя свали рубинения пръстен и го пусна в ръката му. — И да ти върна това. Не разбирам какво точно означава, но съм сигурна, че не си имал предвид да е годежен пръстен. Нали?
Той все още я гледаше със зяпнала уста. Интересно явление, помисли Лорън. Хънтър Дикс без глас.
В този миг едно високо червенокосо момиче със силен грим и много къса пола изникна зад гърба му и го хвана под ръка.
— Тази вечер гласът ти е много добър, скъпи.
— Кой, по дяволите, те пусна тук? — попита Хънтър грубо.
— Нали знаеш, че няма да ти кажа? Иначе ще убиеш горкия човечец.
Но момичето не гледаше него. Тя изучаваше Лорън с присвити очи. Лорън я позна. Значи вестниците не бяха прави, че приятелката му го е изоставила. Защото това беше тя.
— Коя е тази? Кажи честно, Хънтър, да не е пак някоя поклонничка? Всеки път, като отидеш на турне…
— Успокойте се, тръгвам си — прекъсна я Лорън. — Сбогом, Хънтър.
Зад сцената имаше много хора и не бе трудно да се промъкне през претъпкания коридор и да излезе на улицата. Няколко души все още чакаха пред входа. Едно момиче, стиснало в ръка плакат и химикалка, чакаше търпеливо момента, в който нейният идол…
Блясъкът на идола заслепява, нали, мислеше си Лорън. Сети се, че пропускът е още у нея и й мина през ума да го даде на момичето. Но след това реши, че съвестта не й позволява да подхранва още една илюзия и затова го накъса и хвърли в канавката.
Нощта бе студена, но чистият въздух й подейства добре. Лорън се отдалечи от светлините на концертната зала. В ясното небе блестяха звезди. Сърцето й се бе успокоило и когато видя едно такси, тя го спря. Облегна се на изтритата седалка и си представи спокойната тишина на своя дом и работата, която й предстоеше — да събере отново разбитите парчета на живота си. Дрехите, албумите със снимки, спомените, приятелствата.
За Уорд като че ли беше вече късно… Бе се държала грубо и глупаво. Кой мъж би понесъл да го наричат нещастен ревнивец и би простил? Да не говорим за другите неща, които му бе наговорила, за начина, по който се бе държала.
И все пак… трябваше да опита, нали? Можеше поне да каже, че съжалява и да остане с чиста съвест, дори Уорд да не приемеше извиненията й.
Рязко се изправи и каза на шофьора:
— Закарайте ме на улица «Поплар», моля.
— По това време всички магазини са затворени, госпожице.
— Знам. Точно затова искам да отида.
Шофьорът поклати глава. Лорън изведнъж се притесни. Редно ли беше да се изтърси изневиделица в аптеката? Всякак щеше да е по-добре, отколкото да се появи утре сутринта, когато щеше да е много по-трудно да му се извини пред толкова много хора. А тя искаше да му разкаже всичко. И да добави, че е била сляпа, за да не види какво е истинска любов.
Сякаш се събуждаше от кошмар и обляна в пот, с облекчение разбираше, че вампирът не е истински. Но в същото време целият свят бе като че ли просветлял и станал по-ясен — всеки звук, всеки лъч светлина, всяка мисъл…
Бе позволила илюзията да я заслепи. Така се бе вживяла в собствените си фантазии, че не можа да познае истинската любов.
Когато беше болна, Уорд бе до нея и незабележимо правеше това, което трябваше да прави. Донесе й храна, остана с нея с риск да се зарази, но да бъде сигурен, че тя е по-добре. Колко по-лесно би било да се върне вкъщи, да си събуе обувките, да се обади в цветарския магазин и да поръча един букет!
Любовта не е само дума, откри Лорън с изненада, тя е отношение. Тя не се проявява в жестове на щедрост, а на загриженост. Тя не е черен хайвер, а пилешка супа. И розите са красиви, но минзухарът е вечен и цъфти всяка година.
За пръв път се замисляше над подаръците на Уорд като проява на любов.
А дали наистина означаваха любов?
Не се залъгвай, Лорън, той никога не ти е казвал, че те обича… А преди Хънтър да се появи, Уорд имаше предостатъчно време. Правеше за нея онова, което правеше и за повечето си клиенти.
В прозорците на апартамента му над аптеката мъждукаше бледа жълта светлина. Лорън дълго гледа нагоре. После плати на шофьора.
Странно, в концертната зала нямаше чувството, че е изгорила мостовете зад себе си. А сега мислеше, че връщане назад няма. Добре, ще каже на Уорд, че домашните вечери по случай рождените дни, ходенето на кино и разходката в неделя следобед в крайна сметка са важни за нея, дори ако това е всичко, което им предстои, но той може да отговори, че тя вече не го интересува.
Уорд отвори вратата. В очите му нямаше никаква топлота.
— На какво дължа това удоволствие?
Тя наведе глава. Какво всъщност бе очаквала — да я приеме с разтворени обятия? Беше се държала ужасно.
— Концертът сигурно още не е свършил.
Тя заби поглед във второто копче на ризата му.
— За мен свърши.
Той не помръдна. След малко каза:
— И тъй като не ти се иска да останеш насаме със самосъжалението, реши да дойдеш тук за съчувствие?
— Не — погледна го тя изненадано. — Нищо подобно. Дойдох да ти кажа, че за известно време си бях загубила разсъдъка и съжалявам за това.
Той притвори очи, сякаш пронизан от болка, и сърцето на Лорън се сви. Оказа се, че той все пак знае как да използва тези невероятни мигли. Но не му се налагаше да манипулира никого, затова и не прибягваше до такива средства.
Уорд отстъпи и Лорън го последва в хола. Лавиците бяха запълнени с книги и грамофонни плочи. На масичката лежеше отворена книга.
Лорън си свали палтото, но не знаеше какво да прави с него, защото той не посегна да го вземе. Седна и го сгъна непохватно на коленете си. Уорд се настани на ръба на стола срещу нея.
— Той не ме изостави — съобщи тя почти предизвикателно.
Уорд въздъхна.
— Доколкото разбирам, сега трябва да попитам какво се е случило.
— Казах му сбогом. Казах му…
Той не отговори, не помръдна и очите на Лорън се напълниха със сълзи. Много е късно, мислеше си тя. След всичко, което беше направила… Дори да я е обичал, всичко бе свършило.
— Е, гордея се с теб. — Уорд се изправи. — Благодаря, че ми каза, иначе утре като дойдеш да пиеш кафе, щях да помисля, че виждам духа ти.
— Защо трябва да си толкова проклет! — вбеси се Лорън. След миг обаче гневът й угасна. Каква полза от него сега? — Явно съм сбъркала, като дойдох. Мога ли да се обадя по телефона да поръчам такси?
Той посочи телефона, без да каже нито дума, и тя започна да рови в указателя.
— Ти ме предупреди, че постъпвам глупаво. И аз дойдох да ти кажа, че беше прав. Нещо повече, аз съм дори тъпа! Знаеш ли каква песен е написал за мен?
— Лорън…
— Помниш ли онази стара приказка за едно момче, което се обаждало на разни момичета и ги канело да отидат с него на разходка с лодката му? Уверявало ги, че лодката е специална, само за тях. Водел ги една по една, а на лодката пишело: «Наречена на твое име». И моята песен беше такава. Тя ще стане хит. Сигурна съм, че Хънтър много добре е знаел какво прави. Всяка жена може да си представя, че песента е специално за нея.
Уорд взе слушалката от ръката й в момента, в който диспечерът отговори. Обви ръце около нея.
— Лорън, толкова много съжалявам…
— По дяволите, не разбираш ли, че не искам да съжаляваш? — Думите й бяха несвързани, тя се разплака и се остави в ръцете му. Уорд я сложи да седне на дивана и я държа в прегръдките си, докато изплаче всичкия си гняв и безсилие. И все пак, той не я отблъскваше, а утешаваше, и това вече бе нещо, нали?
Избърса сълзите й с носната си кърпичка и тъжно й се усмихна.
— По-добре ли си сега? Ще те изпратя до вас.
Това преля чашата. Значи всичко, което правеше за нея, бе само от приятелски чувства. Каква заблуда! Сега, когато най-после реши, че иска точно него, че обича него, се оказа, че целта му е да се отърве от нея.
— Не — отговори тя отчаяно. — Не съм по-добре. — Не беше под достойнството й да направи това признание. И без това вече нямаше какво да губи.
— Лорън, какво в крайна сметка искаш от мен?
Тя отново започна да плаче безмълвно.
— Искам да не си безразличен, това е всичко.
— Да не съм безразличен, че си наскърбена? Разбира се, аз…
— Не. Искам да не си безразличен към мен — гласът й бе толкова тих, че той трябваше да наведе глава, за да я чуе.
— О, съвсем не съм безразличен. Сърцето ми се късаше тези две седмици, защото знаех, че правиш ужасна грешка, но не можех да те спра.
— Не можеше ли? — Това бе доста странно обяснение. Тя безуспешно се опита да изтрие сълзите си. — Защо не можеше?
Вече мислеше, че изобщо няма да й отговори.
— Какво мога да ти предложа? — каза той тихо. — Не говоря за неговите пари, а… за нещата, които ти вече имаш, а аз никога не мога да си позволя, нещата, които твоите родители са ти оставили. Затънал съм до гуша в дългове, за да купя аптеката. Някой ден ще се оправя, но до тогава не е честно да те завличам с мен.
— Сигурно… — започна тя.
— Аз не мога да поддържам твоята къща, а не бих искал от теб да я продадеш. Обичам те прекалено много, за да настоявам за такива жертви.
Душата й започна да се разведрява. Поне за едно се оказа права — той бе ужасен инат. Е, не точно инат, но имаше твърди принципи. С него една жена винаги трябваше да знае точно на какво може да разчита и след това спокойно да му се довери.
— Ох, мила — продължи той тъжно. — Мога да ти призная честно, че не мога да си позволя дори обеците, които носиш. Но пък не мога да искам от теб да се откажеш от всички тези красиви неща заради… — Пръстите му нежно отметнаха назад косата й и откриха простичките обеци с изкуствени перли.
— Струват десет долара — каза тя. — Това мога да си купя с моята заплата.
— А какво стана с диамантените?
— Те са на магазина. Нали смятах, че повече няма да се върна, тази вечер ги оставих в сейфа, заедно с опаловата огърлица и сапфирения пръстен. Как можа да помислиш, че всички тези неща са мои?
— Гледах ги и се чудех как бих могъл да си ги позволя с моите доходи. Затова реших, че не мога да ти подаря пръстен, който да съответства на целия този разкош и…
— Пръстен ли? — попита тя невинно. — За какъв пръстен говорим?
Целувката прекъсна разговора им. Лорън си каза в един от кратките мигове, когато изобщо можеше да мисли, че ако дават награда за умението да накараш една жена да се чувства обичана, желана и обожавана, то Уорд без съмнение щеше да я спечели…
Лорън се сепна.
— Боже, забравих да кажа довиждане на Ким. Излязох в антракта и не се върнах.
— Ким ще се оправи.
— Е, не че се безпокоя. Тя и без това щеше да си вземе такси, защото не искахме да нарушаваме плановете на Хънтър след концерта… — Тутакси млъкна, защото си спомни, че може би не е добре да споменава името на Хънтър и погледна стреснато.
Уорд се усмихваше.
— Бих казал, че добре се справи. — Протегна се. — Утре Ким ще бъде приятно изненадана… Струва ми се, че тук някъде имах една бутилка шампанско.
— Ако искаш да отпразнуваме…
— Разбира се, че искам да празнуваме. Но… — Поколеба се за миг и каза твърдо: — Бих предпочела портокалов сок.
— Портокалов сок? Лорън, това е най-лудото…
Тя сложи пръст върху устните му и продължи с целувка. Реши, че някой ден ще му обясни.
И бе сигурна, че Уорд ще разбере — някои неща са прекалено важни, за да се поливат с шампанско.