|
|
Благодарността на силния
Един беден клисар спастрил пари за нови потури и се запътил към терзията. Току до черковния зид гледа — две момчета — змия трепят и още малко ще я убият.
— А бре, деца — викнал той, — какво ви е направила животинката, та я мъчите? Оставете я, молим ви се, и тя душа носи! Грехота е от Бога.
— Да! — троснало му се по-голямото. — Като ухапе някой, не е грехота. А като я трепем — грехота било!
Видял се в чудо клисарят. Ако тръгне да я отървава, двамата ще му надвият. Ако отиде за помощ, докато се върне, ще са я утрепали. Разгеле — сетил се, че носи в пазвата си парите за потурите, и викнал:
— Е' ви два гроша, само я оставете!
Отпървом момчетата помислили, че си прави шега. Толкова пари за една недотрепана змия! Но човекът наистина извадил два гроша и те пуснали камъните.
— Айде, нема да се пазариме! — рекло голямото, грабнало парите и хукнало с приятеля си.
Клисарят се навел да види жива ли е змията. И понеже не мърдала, а го било страх ония да не се върнат, я взел в пазвата си. Тръгнал с нея към терзията да му обади, че няма да шие потури.
Вървял, що вървял, и по едно време усетил, че под ризата му нещо шава. Разгърнал я. Гледа — змията се съживила и отворила уста да го яде.
— Недей, сестро — сепнал се човекът, — толкоз зор видях да те отърва, а ти сега ще ме ядеш!
— Да не ме беше спасявал! — сопнала му се змията. — Така и така щях да умра от глад. — И пак отворила уста да го яде.
— Чакай малко! — не се давал клисарят. — Да питаме някой — аз ли съм крив или ти.
— Харно, ама по-бързо, че ми прималява от глад.
Повървели малко и срещнали един стар вол.
— Слушай, воле! — захванал човекът. — Ти не си в първа младост, много си живял и много си патил навярно. Стани съдия между мен и змията. Отървах я от гибел, а тя иска да ме яде, защото била гладна. Кой прав и кой крив — как мислиш?
— Щом питаш, ще ти кажа, човече — отвърнал волът. — Става това, което ти се пада. Да не беше спасявал змията, сега щеше да ти е мирна главата.
— Е, как така бе, воле?! — изумил се клисарят. — Да я претрепят пред очите ми и да не си мръдна пръста!
— Слушай тогава моята история, белким разбереш какво искам да кажа! — Добичето притворило очи и започнало своя разказ: — Допреди година бях още силен и здрав. Веднъж стопанинът доведе един млад вол и ми рече: «Научи го да оре като тебе, пък после ще почиваш!» Докато го науча, теглех за двама. Поне излезе схватлив и не ми отне много време. Като видя, че другият оре сам, стопанинът пошушна на жена си: «Старецът ще ни е в тежест, но сърце не ми дава да го заколя. Нека върви където му видят очите.» И сега — продължил волът — се блъскам за прехрана, треперя от вълци и умувам къде да се свра през зимата. А прави после добро, за да ти отвърнат със зло!
— Видя ли? — просъскала змията и се приготвила да яде клисаря.
— Чакай малко, змийо! Тоя вол не са го изхвърлили заради доброто, а защото е остарял. Да питаме някой друг — не се давал човекът. — Ей тоя кон, дето иде насреща!
— Питай го — поклатила глава змията, — ала само ми губиш времето.
— Ей, конче — провикнал се мъжът, — спасих змията от смърт, а тя иска да ме яде, че е гладна. Отсъди — кой крив, кой прав!
— Веднъж се прибирахме от гурбет — подхванал конят. — Подгониха ни разбойници! И да ни бяха стигнали, най-много да ме продадеха, понеже бях силен и здрав. Но стопанинът щеше доста да пострада. Добър беше с мене и реших да го спася, ама се пресилих и оттогава съм половин кон. Погледа ме той месец-два, па като разбра, че предишният няма да стана, ме натири и сега се чудя как ще изкарам зимата. Ето колко му е благодарността на силния. А ти, човече, си тръгнал да спасяваш усойница!
Отчаял се клисарят. Ще се мре! Зашепнал молитви. А змията вече отваря уста. В това време край тях минала лисицата и попитала:
— Защо си тъй оклюмал, клисарю?
— Защо ли? — въздъхнал той. — Спасих тая змия от смърт, а тя иска да ме яде, че е гладна. Стани ни съдия — десет пилета с квачката ще вземеш. Само кажи по съвест — кой от двамата е крив!
Пресметнала Лиса, че ако осъди клисаря, змията ще го изяде и квачката ще й се изплъзне, па рекла важно-важно:
— Съдила съм много пъти, но винаги стояли са пред мене двамата… Змията нека да излезе — и започвам.
Изсулила се змията от пазвата и застанала помежду им.
— Е, клисарю, що се маеш? — зачудила се съдинката. — Или тояга нямаш? Удряй!
Размахал той тоягата… А като утрепал гадината, се обърнал към лисицата:
— Утре ще те чакам тука с пилците и квачката! Прибрал се и легнал, ала сън го не лови от мисли:
«Заради тая змия цяла зима ще мръзна в старите потури, а утре трябва да се простя и с квачката, че и пилците да дам отгоре. Хитра е пустата лисица, ама какво пък е виновна клетата ми кокошчица?!» Мислил човекът как да постъпи, пъшкал, въртял се в постелята… А на заранта си подхванал работата, все едно че нищо не е обещавал. Вечерта — ето ти я Лиса.
— Клисарю, аз отсъдих по съвест, пък ти излезе нечестен!
— Какво общо има квачката с вчерашното — въздъхнал човекът, — та да погива невинна?
— А какво е виновна, като я слагаш в тенджерата?
— Лисо, много мислих и реших — нито аз ще я ям, нито ти. Нека си живее, докато има дни.
— Нека си живее!!! — оголила зъби лисицата. — Лесно ти е да се разпореждаш с чуждото! Но няма да ви се размине току-тъй! — заканила се тя и си тръгнала.
Случайно кокошката чула тоя разговор и от благодарност започнала да снася най-хубавите яйца на света. Прочул се клисарят, даже се и замогнал. Само Лиса била недоволна и обикаляла около курника да си иска своето. Така научила и децата си. Оттогава всички лисици се смятат ощетени по наследство и слизат нощем да крадат кокошки.
|
Napred.BG е търсачка от българи за българи.
Повече от година работим тя да става все по-добра.
Tя има шанс за успех само, ако вие ни помогнете, като я опитате, харесате и споделите!
Добави в любими
Подобно на Уикипедия ще опитаме да се издържаме по некомерсиален начин. Може да ни помогнете в тази насока, като ни направите дарение.
Може да сигнализирате грешка, да предложите сайт или да се свържете с нас през Facebook.
За уебмастъри:
Ако сложите линк към нас, ще сме Ви много благодарни! Ако искате банер, само ни пишете какъв размер и ще ви предоставим.
|
