|
|
Благодарният мъртвец
Имало едно време един беден, беден момък, казвал се Стан. Бил сирак, нямал си нищичко и решил да поеме по белия, чуден свят да си търси щастието.
Тръгнал Стан, понесъл със себе си всичко, което имал — една тояжка, откършена от дървото, което се извисявало над бедната му родна къщурка.
Тръгнал Стан, нямало кой даже коричка хляб да му подаде на изпроводяк. Нямало и кой да го изпрати, да се сбогува с него — та той бил от малък все чирак, все на чужди хора слугувал…
Ех, че тъжно му било на Стан, когато напускал родното си село!
Вървял, вървял, но започнал да се спуска мрак. И къде да се приюти бедният юнак? Да хлопа по чуждите врати и да моли за подслон? Не, никога не би го сторил, бил твърде горд — поогледал се и видял, че току до пътя е селското гробище. И решил тук да нощува, тук да намери подслон — при мъртвите, защото живите били тъй немилостиви. А мъртвите нямали да му откажат да го приютят покрай вечните си домове — гробовете.
Намерил си Стан едно местенце между два гроба и полегнал на земята. Уморен бил, та докато усети, заспал.
Събудил го човешки говор. Момъкът се стреснал, необичайно е в гробищата нощем да звучи човешка реч. Гледа и що да види? Двама души с лопати в ръце разравят един гроб. Изкопали гроба и измъкнали ковчега.
Чуло се как зловещо проскърцва капакът на ковчега и смаяният Стан наблюдавал как измъкнали мъртвото тяло от ковчега. Нима ще крадат мъртвец, попитал се ужасеният момък и тихичко се промъкнал да види какво смятат да правят тези хора.
А те положили трупа на земята и единият се обадил:
— Парите, които ни дължеше, не успяхме да си върнем! Но сега такъв бой ще му хвърлим, че нищо няма да остане от проклетия негодник!
— Удряй да удряме! — изсъскал другият и замахнал с лопатата.
Тогава Стан се надигнал и двамцата, дето били решили да си отмъщават на мъртвеца, едновременно го съзрели.
Човекът, който замахвал с лопатата, я изтървал, а другият затичал към оградата на гробището, като викал:
— Мъртвите стават да си отмъщават, бягай да бягаме!
И двамата изчезнали, като вихрушка се понесли, прескочили оградата на гробището и дим да ги няма.
А Стан решил да прибере мъртвото тяло, защото мъртъвците не бива да се поругават, тъй знаел той, никой не бива да безпокои вечния им сън. Та прибрал мъртвото тяло, било на мъж, в ковчега, поставил отново капака и го спуснал внимателно в гроба. Сетне го зарил.
Стан отново прилегнал на земята и заспал.
Като се събудил, птичките пеели весело. Огледал се момъкът и стреснат съзрял, че не е сам — на крачка от него седял старец белобрад и му се усмихвал благо-благо. Забелязал той, че момъкът вече не спи, почукал с тояжката, която държал в дясната си ръка, и казал:
— Добро утро, момко!
— Дал ти бог добро, старче! — отвърнал му Стан. — Какво те води насам?
Старецът въздъхнал и му отвърнал:
— Ех, синко, и аз като теб си нямам никого, та реших тук, при мъртвите, да си почина от дългия път…
— Ти накъде си тръгнал, дядо? — попитал Стан.
— И аз като тебе, синко, вървя си по божия свят, вървя и срещам ту добри хора, ту зли, но така е устроен светът…
— Така е, дядо, така е… — съгласил се Стан и весело добавил: — Комай намерих си другар, защото и аз съм тръгнал ей тъй на, по белия свят, щастието си да диря, пък кой знае, може и да го срещна…
— Ще, ще го срещнеш, синко, ти си млад, що живот има пред теб, как така няма да срещнеш щастието? Ще го срещнеш и още как, важното е само да го познаеш, че е твоето щастие, а не на някой друг!
— Мъдро говориш, дядо, ставаш за мой другар! — весело рекъл момъкът, изправил се и подал ръка на стареца. — Хайде, да вървим, пък каквото Бог е разпоредил, туй ще е! А каквото спечелим, обещавам, винаги ще го делим! Съгласен ли си, дядо, на това мое условие?
— Съгласен съм, синко, как да не съм съгласен, та какво имам аз — една душа ми е останала само и тя напира, иска час по-скоро да ме напусне… — въздъхнал старецът.
Поели двамата друмници по прашния път да вървят.
Да, ама пак настъпила нощта и отново трябвало да мислят къде да нощуват — сега село наблизо нямало, та в гробищата му да се сврат. Но пък край пътя се издигал порутен хан. Старецът посочил с тояжката си:
— Ето къде ще нощуваме, синко, там!
И двамата, изморени от дългия път, влезли в хана. Личало си, че от много години ханът си няма стопанин, макар че сигурно тук намирали подслон и други пътници като тях. Полегнали в едно ъгълче двамата и тъй като били изморени от пътя, заспали веднага.
Заспали, но точно в полунощ и двамата се събудили. Видели, че в хана са влезли четирима мъже, въоръжени до зъби, а пред тях огромен сандък. В сандъка, както разбрали, имало злато, което разбойниците трябвало да разделят помежду си. Дълго спорили, накрая решили да скрият сандъка със златото в изоставения хан, а на следващата нощ да дойдат с каруца да го приберат, че бил много тежък. Яките мъже дълго пъшкали, докато го преместят в мазето на хана, а после излезли и изчезнали в нощта.
Щом стъпките им заглъхнали, старецът рекъл на Стан:
— Ето че срещнахме щастието, момче! Сега остава само да го задържим.
— Но това са чужди пари?! — възкликнал възмутено честният момък.
— Това са крадени пари, синко, не чу ли, че обрали царската кола, която превозвала дар за царската дъщеря от някакъв чуждоземен принц…
Тази нощ старецът и Стан повече не мигнали — намерили каруца, качили сандъка и весело препуснали към близкия град.
Тук старецът давал съвети, а Стан ги изпълнявал. Закупил момъкът най-хубавата къща в града и вече имали стряха над главите си, и то каква…
Тогава старецът казал на Стан:
— Парите са половината щастие. Сега трябва да намериш и другата половина, а тя е в царския двор. Трябва да поискаш ръката на царската дъщеря.
Първо Стан не се съгласявал, но после склонил да опита, макар че никак не вярвал — та нали царската дъщеря се славела с неземната си хубост.
— Ех, че си глупав, дядо… — поклащал невярващо глава Стан.
Старецът само му отвърнал:
— Млад и богат си, ще склони, пък си и красавец!
— Ами, ами… — срамежливо свел глава Стан.
И още на следващия ден двамата потеглили за престолния град, но вече не пеша, а с каляска.
Стигнали пред двореца и старецът помолил стражите за среща с царя. Владетелят го приел, а старецът сторил дълбок поклон и заявил:
— Доведох ви зет, Ваше царско величество!
Царят първо се разсмял, а после изслушал стареца, който излъгал, че Стан е син на изгубил престола си цар от далечно — през девет земи в десета — царство.
Царят пожелал да види Стан и го харесал. Представили Стан на царската дъщеря, а тя пък взела че се влюбила в момъка. Царят не губил нито миг, обявил сватбата и ето ти Стан станал царски зет, наследник на владетеля на царството.
Сватбата била весела, леело се вино като водопад, а никой не можал да изброи колко ястия поднесли слугите.
Скоро настъпил мигът, в който младоженците се прибрали в царската спалня, а празненството приключило.
На сутринта писъци огласили двореца — слугите със сълзи на очи разказали, че са намерили царя и царицата мъртви!
Царските съветници решили, че убийството на царската двойка е дело на новия царски зет, който така искал час по-скоро да се докопа до престола, и го арестували, тикнали го в подземието.
Тъй Стан от царските палати се озовал окован в килия, а плъхове колкото котки танцували своя танц около него.
Момъкът си мислел — само преди час колко бях щастлив, царски зет, съпругата ми с неземна красота, а сега…
Старецът не стоял със скръстени ръце, отишъл при обляната в сълзи царска дъщеря. Тя плачела, горката — за една само нощ получила от съдбата съпруг, а после загубила майка, баща и любимия си…
Старецът нажалено и дълго гледал плачещата жена, пък накрая попитал:
— Кажи ми сега какво се случи? Аз трябва да знам, на мен мъжът ти, Стан, ми е като син. Знам, че не той е убил твоите родители, но кой го е сторил? Ето това ще трябва да разберем и да спасим мъжа ти. Искаш ли?
— Искам, как да не искам! — възкликнала младата жена и отново заплакала.
— Не, плачи, мила, а обясни на мен, стария човек, който ти мисли доброто — и на теб, и на Стан…
— Аз съм виновна, аз! — завайкала се царската дъщеря.
И заразказвала как врагове на баща й я омагьосали — в тялото й живеели две отровни змии, които всяка вечер излизали от устата й и плъзвали из двореца, из престолния град да си търсят храна. Сега убили нейните майка и баща. Младата жена признала, че е пазела в тайна змиите и едва сега старецът е единственият човек на земята, на когото тя я разкрила.
— Разбрах, дъще — погалил я по главата старецът и излязъл.
Отишъл при началника на царската стража и заявил, че през идващата нощ ще залови убиеца на царското семейство. Началникът на стражата не му повярвал, но се разпоредил да му бъде разрешено да нощува в двореца, да влиза и излиза където си иска през цялата вечер.
— Ако не заловиш убиеца на царското семейство, на следващия ден ще бъдеш наказан заедно с коварния Стан. Палачът ще отреже главите и на двама ви! — рекъл той строго и разпоредил на стражите и слугите да следят всяка стъпка на стареца.
Настъпила нощта, царската дъщеря както плачела безутешно, така и заспала. Досами леглото й, покрито с балдахин, стоял старецът и чакал. Не му се наложило дълго да чака, щом жената заспала, от устата й се подала главата на едната от змиите, измъкнала се и запълзяла бързо по пода. Старецът я настъпил, тя се извърнала да го ухапе, но той бързо я пъхнал в кожената торба, която носел със себе си.
Същата съдба сполетяла и втората змия.
Старецът здраво завързал торбата, преметнал я през рамо и се явил пред началника на стражата:
— Нося ти убийците на царското семейство.
Началникът на стражата, който бил хитър и свиреп войн и от нищо не се учудвал, само се прозял и наредил строго:
— Да ги видя!
Старецът развързал торбата и двете змии запълзели по пода. Едната се стрелнала и се хвърлила към клетката с канарче, което се било разбудило и весело пеело. Отровното й жило се впило в телцето на птичката, тя се строполила от клончето, на което кацала да пее и замлъкнала завинаги.
Началникът на стражата извадил меча си и съсякъл двете отровни змии. Старецът му разказал за магията над царската дъщеря, а после отишли в мрачното, студено подземие и освободили Стан от веригите.
Настъпила радост в двореца — убийците на царската двойка били заловени, съпругът на царската дъщеря отново се върнал при нея.
Само старецът мрачно се усмихвал и когато младоженците се отделили един от друг, повикал Стан настрани и рекъл му:
— Помниш ли обещанието си, синко, че всичко, което придобием двамата, ще го делим?
Стан прехапал устни и се замислил, спомнил си, че е дал подобно обещание, и нали бил честен, кимнал.
— Е, да делим тогава! — рекъл старецът. — Парите, които намерихме в изоставения хан, наполовина.
— Давам ти ги всичките! — изрекъл Стан със свито сърце.
— Нее, синко, не! — не се съгласил старецът. — Дадена дума на две не става — казали сме наполовина, значи наполовина ще делим всичко, което заедно сме придобили, след като се срещнахме.
— Нима и жена ми ще делим наполовина? — попитал ужасен Стан.
— Тъй ще трябва да сторим, освен ако не държиш на думата си — кимнал старецът.
— И как ще си я поделим… — промълвил уплашен Стан.
— Ще ти кажа, ти само я повикай, аз ще й кажа — рекъл все така мрачно усмихнат старецът.
С подкосени крака Стан отишъл и довел жена си.
Старецът рекъл:
— Дойде време да ти разкрием нашата тайна, жено! Някога ние се срещнахме с този момък и си дадохме дума, че всичко, което заедно придобием, ще го делим поравно. Пари намерихме, ще ги разделим. Теб намерихме заедно, ще трябва и тебе да разделим.
— Как ще ме делите?! — уплашено възкликнала жената на Стан и отстъпила крачка назад от ужасния старец, който бил все така мрачно и невъзмутимо усмихнат.
— Ето как! — отвърнал старецът, измъкнал меча си от ножницата и викнал: — Ще те разполовим!
Заплакала жената и паднала в несвяст на пода, Стан понечил да се втурне към нея, но ръката на стареца го спряла:
— Стой си на мястото — наредил му и насочил меча си към припадналата му невяста.
Стан се обърнал с лице към стареца и решил да не допуска жена му да се разполовява, смятал да се бори до последния си дъх, съпругата си да спасява. Но старецът, все така с насочен към жената меч, прошепнал:
— Стане, виж!
Момъкът се обърнал към жена си, която лежала на пода, и видял как от устата й изпълзява змия. Щом запълзяла по пода, Стан я пипнал с двете си яки ръчища и я удушил.
А жена му, царицата, се свестила и промълвила:
— Тъй… тъй ми е леко, сякаш съм от въздух сътворена…
Стан и старецът нищо не рекли, обяснили, че се шегували за разполовяването й.
А младата царица помолила:
— Остани с нас, дядо, ти толкова много направи за нашето щастие!
— Не мога, дъще! — рекъл старецът. — Аз не съм оттука и трябва да се връщам там, откъдето съм пристигнал.
— Не лъжи! — викнал ядосано Стан. — Та ти нямаш дом, нали бяхме заедно скитници по белия свят!
Старецът не се съгласил, поклатил глава и казал:
— Имам дом, Стане. Моят дом е там, където за първи път се срещнахме, помниш ли?
— Помня, как да не помня! — отговорил Стан.
Царицата изгаряла от любопитство и попитала:
— Къде сте се срещнали, кажи ми, кажи!
— На гробищата — отвърнал Стан.
Царицата сякаш се смразила, отстъпила назад пребледняла:
— Ти какъв си? Вампир?
— Не — засмял се старецът.
— А може би си самият Дявол?! — изпищяла тя, стражите и слугите нахлули веднага, но ги отпратила само с едничък властен жест и попитала:
— Кой си тогава?
— Да, кой си всъщност ти?! — недоумявал и Стан, като се взирал в лицето на стареца.
Старецът се усмихнал и попитал:
— Не ме ли позна?
— Не — промълвил объркан Стан.
— Аз съм този, чийто гроб разкопаха. Аз съм този, чийто труп извадиха от ковчега. Аз съм този, когото искаха да бият от яд, че не съм им върнал парите, които им дължах приживе!
— Ти… — прошепнал Стан.
— Да — отговорил старецът.
— Ти си мъртвецът, чийто труп върнах в ковчега!
— Точно така, Стане! — разсмял се старецът. — И извърши добро за мене, като ме върна във вечния ми дом, а аз ти се отплатих, като ти помогнах да намериш щастието, което заслужаваш. Сега сбогом, деца мои! Тръгвам. — И закрачил към вратата.
— Къде отиваш? — не се стърпяла царицата.
— В гроба си — отвърнал дядото и излязъл.
А Стан и царицата живели дълго, щастливо и винаги помнели, че дължат своето щастие на един мъртвец.
|
Napred.BG е търсачка от българи за българи.
Повече от година работим тя да става все по-добра.
Tя има шанс за успех само, ако вие ни помогнете, като я опитате, харесате и споделите!
Добави в любими
Подобно на Уикипедия ще опитаме да се издържаме по некомерсиален начин. Може да ни помогнете в тази насока, като ни направите дарение.
Може да сигнализирате грешка, да предложите сайт или да се свържете с нас през Facebook.
За уебмастъри:
Ако сложите линк към нас, ще сме Ви много благодарни! Ако искате банер, само ни пишете какъв размер и ще ви предоставим.
|
