|
|
Лий Чайлд
АФЕРАТА
Пентагонът е най-голямата административна сграда в света. Шестстотин хиляди квадратни метра разгъната застроена площ, трийсет хиляди служители, над двайсет и седем километра коридори, но само три входа за пешеходци, водещи към охранявани фоайета. Аз избрах югоизточния, който е най-близо до метрото и автобусната спирка и е предпочитан от цивилните служители. Нуждаех се от тях. Колкото повече цивилни, толкова по-добре. Идеалният вариант беше непрекъснат и обилен поток от чиновници, които щяха да са моят щит. При толкова народ едва ли щяха да ме застрелят на място. Арестите са друга работа. Обикновено завършват зле — понякога инцидентно, друг път нарочно, затова се нуждаех от свидетели. Исках независими очи върху себе си, поне в началото. Спомням си датата, разбира се — 11 март 1997 г., вторник. Последният ми ден като редовен служител на хората, построили тази сграда.
Беше преди много, много време.
По ирония на съдбата 11 март 1997 г. беше отдалечен на точно четири години и половина от онзи бъдещ вторник, който щеше да промени света. Подобно на много неща от онова време, охраната на главния вход беше сериозна, но не и истерична. Не че съм привърженик на истерията. Напротив, далеч съм от нея. Облечен бях в парадната си униформа — чиста, изгладена и лъскава. На гърдите ми грееха отличията, получени през последните тринайсет години. Ордени, лентички, значки. Навършил бях трийсет и шест, висок, с изправена стегната походка. Един безупречен във всяко отношение майор от Военната полиция на Съединените щати с две изключения: косата ми бе твърде дълга и вече пет дни не се бях бръснал.
В онези години сигурността на Пентагона беше поверена на Охранителната служба към Министерството на отбраната. От четирийсет метра разстояние можех да определя, че във фоайето присъстват десетина от нейните служители. Бяха достатъчно много, за да заподозра, че поне половината на практика са от нашите под прикритие. И чакат появата ми. Основната част от специализираната ни дейност се върши от така наречените офицери пълномощници, които често се представят за някой друг. Влизат в ролята на полковници, генерали, сержанти, редници и всякакви други, каквито се налага да изглеждат. И обикновено се справят много добре. В рамките на един работен ден са в състояние да сменят по няколко униформи на ОС и търпеливо да чакат обекта си. От трийсет метра все още нямах възможност да разпозная някой от тях. По принцип това е трудна задача, защото армията е огромна институция, а те несъмнено бяха подбрали хора, които никога не бях виждал.
Продължих напред сред пълноводния човешки поток, който се беше устремил към входа. Част от хората бяха облечени в униформи — парадни като моята или пък обикновени, в зеленикав цвят — от онези, които носехме преди години. Други мъже и жени бяха цивилни въпреки военната си стойка, която ги открояваше сред тълпата от истински цивилните. Повечето държаха в ръце чанти, куфарчета или пакети. С приближаването към гишетата за проверка потокът изтъняваше, превръщайки се в дълга тънка опашка от по двама-трима. Озовах се зад жена с бледи деликатни ръце и пред някакъв мъж с цивилен костюм, излъскан на лактите. И двамата бяха чиновници, работещи на бюро. Може би някакви анализатори. Точно това ми трябваше. Независими очевидци. Наближаваше обед. Имаше слънце, но в мартенския въздух липсваше топлина. Такава е пролетта във Вирджиния. Вишните отвъд реката бяха напъпили. Прочутите им цветове скоро щяха да разцъфнат, а кандидат-туристите от цялата страна вече бяха закупили билети и приготвили камери и фотоапарати за пролетната обиколка на столицата.
Чаках си реда на опашката. Далеч пред мен момчетата от ОС се занимаваха с това, което работят всички охранители по света. Четирима от тях изпълняваха специфични задачи. Двама стояха непосредствено зад остъклените врати и гледаха навън, сканирайки внимателно бавно настъпващата опашка. Други четирима чакаха малко встрани от въртящата се бариера на входа, заели небрежната поза на група безделници, които се забавляват да зяпат навалицата. И десетимата бяха въоръжени.
Безпокояха ме именно четиримата до бариерата. Без съмнение щатът на Министерството на отбраната през 1997 г. беше неимоверно раздут поради тогавашните заплахи срещу страната ни, но въпреки това беше доста необичайно да видиш как четирима висококвалифицирани специалисти не вършат абсолютно нищо по време на дежурството си. Повечето раздути екипи поне се опитваха да намерят някаква работа за излишните си членове, но тези четиримата демонстративно не вършеха нищо. Надигнах се на пръсти и протегнах врат, опитвайки да зърна обувките им. Човек може да научи куп неща от обувките. Обикновено маскировката не стига до тях, особено когато става въпрос за униформени служители. Служителите на ОС по принцип изпълняваха ролята на обикновени ченгета и по тази причина (и при възможност за избор) без съмнение биха предпочели полицейските ботуши — големи и удобни, подходящи както за продължително ходене, така и за стоене на място. За разлика от тях изпълняващите мисия под прикритие офицери пълномощници на Военната полиция със сигурност биха предпочели собствените си обувки.
За съжаление не успях да зърна с какво са обути безделниците от споменатата групичка. Разстоянието до тях беше прекалено голямо, а и във вътрешността на сградата беше доста по-тъмно.
Опашката се придвижваше напред с типичното за дните преди 11 септември спокойствие. Без раздразнителност, без притеснения, без страх. Една позната до втръсване рутина и нищо повече. Жената пред мен беше напарфюмирана. От тила ѝ се излъчваше аромат, който ми хареса. Двамата зад остъклената врата ме забелязаха, когато бях на десетина метра от тях. Погледите им напуснаха жената и се спряха върху мен, задържайки се миг повече от необходимото. Плъзнаха се назад по опашката, после се върнаха обратно.
Този път ме огледаха по-подробно. От главата до петите, в продължение на четири-пет секунди, съвсем открито. Преместих се крачка напред заедно с тълпата. Вниманието им отново се насочи към хората зад гърба ми. Не си казаха нищо, не се спогледаха. Възможните обяснения бяха две. Първото и най-благоприятното — аз съм просто човек, когото виждат за пръв път. Привлякъл вниманието им, защото стърчи над останалите в радиус от стотина метра. Или защото носи парадна униформа със златни дъбови листа на петлиците и лентички от ордени на гърдите, сред които и тази от „Сребърна звезда“, но същевременно е с дълга коса и брадясал като пещерен човек. Визуално несъответствие, достатъчно за втори поглед и по-голям интерес. Стоенето на пост е досадна работа и всичко необичайно е добре дошло.
Второ и по-неблагоприятно обяснение: очакванията им се потвърждават. Събитията се развиват по предварителния сценарий, всичко върви по план. Появява се субектът, чиято външност отговаря на разгледаните по-рано снимки и те си казват: Ето го, точно навреме. Изчакваме още минута-две, докато мине през вратата, а след това го прибираме.
Защото ме очакват и защото съм дошъл точно навреме. Имах насрочена за дванайсет часа среща с един полковник на третия етаж в пръстен С, без да съм сигурен, че изобщо ще стигна до там. Да се набуташ директно в ръцете им едва ли е най-добрата тактика, но понякога трябва да пипнеш печката, за да провериш дали е гореща.
Мъжът пред дамата с приятния парфюм влезе вътре и показа значката си, окачена на шията му. Махнаха му да преминава. Жената пред мен понечи да влезе, но изведнъж спря, тъй като двамата наблюдатели от ОС решиха да напуснат позицията си зад стъклото. Направи малка крачка встрани, отваряйки им място да си пробият път срещу напиращата навалица. После влезе. Двамата се изправиха на метър от мен, заковали очи в лицето ми.
Вратата се оказа блокирана. Гледаха ме втренчено. Вече бях сигурен, че са служители на ОС. Бяха с полицейски ботуши, униформите им прилягаха добре. Очевидно ги бяха носили дълго време. Нямаха нищо общо с камуфлажните одежди, грабнати набързо от съблекалнята. Погледнах над главите им навътре във фоайето. Четиримата им колеги продължаваха да бездействат. Исках да сравня униформите им с тези пред себе си, но не се получи.
— С какво можем да ви помогнем, сър? — попита онзи вдясно от мен.
— В смисъл? — погледнах го аз.
— Къде отивате?
— Длъжен ли съм да ви отговоря?
— Не, сър — каза мъжът. — В никакъв случай. Но бихме могли да ви улесним, стига да желаете.
Най-вероятно като отворят някоя незабележима врата и ме заключат зад нея, помислих си аз. Бях сигурен, че също като мен се съобразяват с цивилните очевидци.
— Благодаря, ще изчакам реда си — казах аз. — И без това съм близо.
Двамата не реагираха. Шах. Часът на аматьорите. Беше тъпо да ме арестуват навън. Бих могъл да окажа съпротива, да се развикам или да изчезна в навалицата. Всичко това в рамките на един миг. Не можеха да стрелят. Наоколо имаше твърде много хора, които биха могли да пострадат. Да не забравяме и датата на събитието. 11 март 1997-а. Четири години и половина преди въвеждането на новите правила. Далеч по-сигурно беше да изчакат влизането ми във фоайето. Двамата смешници можеха да затворят вратата след мен и да издигнат жива стена зад гърба ми, докато онези зад гишето ми съобщават лошата новина. Теоретично бих могъл да се обърна с лице към тях и да опитам да се измъкна навън със сила. Но това със сигурност щеше да ми отнеме секунда-две. Време, напълно достатъчно, за да могат четиримата безделници да пробият стотина дупки в гърба ми.
Същото щяха да направят и ако се втурнех напред. А и къде можех да отида, по дяволите? Да избягам навътре в Пентагона? Абсурдна идея. Това е най-голямата административна сграда в света. Трийсет хиляди души. Пет надземни етажа. Два подземни. Двайсет и седем километра коридори. Десет радиално разположени коридора между отделните сектори. Максимум седем минути за преодоляване на разстоянието между всеки две произволни точки. Бях чувал, че това време е изчислено на базата на бърз „марш на скок“, което означава шест километра в час. Ако тичам колкото ме държат краката, бих могъл да го преодолея за около три минути. Но къде ще отида? Бих могъл да се шмугна в някое от сервизните помещения, да открадна кутията с обяда на чистачката и да изкарам ден-два. Или да взема заложници, за да ги накарам да ме чуят. Но доколкото ми беше известно, никой досега не беше спечелил нещо от вземането на заложници.
Затова реших да изчакам.
— Надявам се да имате хубав ден, сър — обяви служителят на ОС отдясно и се плъзна покрай мен.
Колегата му стори същото отляво. Обърнах се да ги погледна. Двама мъже на пост, които очевидно се наслаждават на възможността да се поразтъпчат на чист въздух и да сменят наблюдателния си пункт. Всъщност поведението им съвсем не беше лишено от логика. Може би беше част от предварителните им планове. Бяха направили безуспешен опит да ме заключат в някоя стаичка и сега просто минаваха на план Б. Всичко е наред. Ще изчакат да вляза в сградата, ще затворят вратите и ще превключат на ситуацията за контрол на тълпите. Тоест ще разпръснат хората, които вече са преминали проверката, за да увеличат шансовете им за оцеляване при евентуална престрелка. Предполагаше се, че стъклата на вратите са бронирани, но човек никога не знае къде са отишли парите на данъкоплатците.
Вратата на крачка пред мен беше отворена. Поех си дълбоко дъх и влязох във фоайето. Понякога наистина трябва да пипнеш печката, за да провериш дали е гореща.
Парфюмираната жена с бледите ръце вече крачеше забързано по коридора отвъд въртящата се бариера. Нея я бяха пропуснали. Двама души седяха пред нещо като високо бюро точно пред мен. Други двама вляво проверяваха значките и пропуските. Четиримата в дъното продължаваха да бездействат. Все така в група, наблюдаващи мълчаливо като съвсем отделен екип. Все още не виждах обувките им.
Отново си поех дъх и пристъпих към бюрото.
Като агне на заколение.
— Да, сър — уморено ме погледна човекът, седнал отляво.
В гласа му прозвуча по-скоро отговор, отколкото въпрос. Сякаш го бях попитал нещо. Беше млад и сравнително интелигентен. Гледаше ме с очакване.
— Имам среща в дванайсет — казах аз.
— С кого?
— С полковник Фрейзър.
Името не му направи никакво впечатление. Сякаш изобщо не го беше чувал. Това беше най-голямата административна сграда в света. С трийсет хиляди служители. Младежът прелисти книга с размерите на телефонен указател и вдигна глава.
— Имате предвид полковник Джон Джеймс Фрейзър от отдела за връзки със Сената?
— Да.
Признавам се за виновен.
Четиримата резервни играчи вляво внимателно ме наблюдаваха. Но все още не помръдваха.
Човекът зад бюрото не ме попита за името. Отчасти защото е бил предупреден и е разглеждал снимките ми, отчасти защото табелката с името ми беше окачена точно там, където го изисква уставът — на горния десен джоб на куртката, шест милиметра под шева.
Пет букви, изписани с едър шрифт: РИЧЪР.
Или двайсет, гласящи: АРЕСТУВАЙТЕ МЕ ВЕДНАГА.
— Кабинетът на полковник Фрейзър се намира в 3C315 — поясни с равен глас мъжът зад бюрото. — Знаете ли как да стигнете до там?
— Да — кимнах аз.
Трети етаж, пръстен С, радиален коридор 3, сектор 15. Такава беше обозначителната система, която използваха в Пентагона. Застроен върху цели 117 000 квадратни метра.
— Пожелавам ви приятен ден, сър — рече човекът насреща ми и насочи простодушния си поглед към следващия на опашката.
За миг останах неподвижен. Явно затягаха примката, при това по съвършен начин. Един от основните принципи за определяне на вината гласи: Actus non facit reum nisi mens sit rea, което в груб превод означава: „Едно действие не те прави виновен, ако съзнанието не е виновно“. Тук действащият стандарт е прост и ясен: действие плюс умисъл. Чакаха ме да премина през бариерата и да навляза в лабиринта. Което обясняваше защо четиримата резервни играчи са отвъд, а не пред нея. Пресичането ѝ превръщаше нещата в реалност. Може би се бяха консултирали с юристи. Фрейзър със сигурност тръпнеше от нетърпение да ме прати по дяволите, но това не означаваше, че не иска да си защити задника.
Поех поредната глътка въздух и прекосих линията, превръщайки всичко в реалност. Минах между двамата проверители на документи и се натиках сред хладните хромирани пипала на бариерата. Преградната тръба беше изтеглена назад. Нямаше какво да блъсна с бедрата си. Излязох от другата страна и спрях. Четиримата резервни играчи стояха вдясно от мен. Погледнах обувките им. Военният устав е изненадващо неясен по отношение на обувките. Черни, затворени, консервативен модел без орнаменти, минимум три двойки дупки за връзките, пет сантиметра максимална височина на тока. Това е всичко, записано под линия. Резервите вдясно бяха спазили тези изисквания, но техните обувки не бяха полицейски. За разлика от двамината, които излязоха навън. Те по-скоро демонстрираха четири различни вариации върху една и съща тема. Излъскани до блясък, със старателно стегнати връзки, тук-там леко напукани от дълга употреба. Може би бяха истински ОС-та, може би не. Нямаше начин да се определи. Поне в онзи момент.
Аз ги гледах, те също ме гледаха. Никой не отваряше уста. Заобиколих ги и закрачих към вътрешността на сградата. Поех по пръстен Е в посока, обратна на часовниковата стрелка. Свърнах наляво по първия радиален коридор.
Четиримата ме последваха.
Държаха се на двайсетина метра разстояние. Достатъчно близо, за да не ме изпускат от поглед, и достатъчно далеч, за да не се натрапват. Максимум седем минути между две точки в огромната сграда. Аз бях месото в сандвича. Предполагах, че в сектор 3C315 ме чака още един екип. Пред кабинета или някъде около него. В зависимост докъде са решили да ме допуснат. Крачех направо към тях. Нямаше къде да избягам или да се скрия.
Използвах някакво стълбище при пръстен D, за да се изкача до третия етаж. Поех по посока на часовниковата стрелка, но само за разнообразие. Минах покрай пети коридор и продължих към четвърти. По пръстен D цареше оживление. Чиновници с папки под мишница сновяха и в двете посоки. Униформени мъже и жени със строги очи крачеха енергично. Страшна навалица. Провирах се между хората, отстъпвах встрани, после продължавах напред. Отвсякъде ми отправяха изненадани погледи. Явно дължах това внимание на дългата коса и небръснатата си физиономия. Спрях до една чешмичка и се наведох да пия вода. Наоколо бе все така оживено. Четворката на ОС не се виждаше никъде. Но те изобщо не бяха длъжни да вървят подире ми. Знаеха къде отивам и точно в колко трябва да бъда там.
Изправих се и поех напред. Свърнах по коридор 3 и се насочих към пръстен С. Въздухът миришеше на вълнени униформи и препарат за линолеум. Едва доловимо ухаеше на пури. Стените бяха боядисани в административно сиво. Погледнах наляво, после надясно. В коридора имаше доста хора, но пред номер петнайсет липсваше навалица. Може би ме чакаха вътре. Закъснявах вече пет минути.
Не се обърнах. Продължих по коридор 3, прекосявайки последователно пръстен В и А. Така стигнах до сърцето на огромната сграда, където свършват всички коридори. Или започват, според длъжността и перспективата ви. Отвъд пръстен А се простираше огромен вътрешен двор във формата на петоъгълник и площ от около двайсет декара. Приличаше на дупка в петоъгълна поничка. По онова време го бяха кръстили „Кота нула“, защото предполагаха, че руснаците са насочили в него най-голямата си балистична ракета. Но мисля, че грешаха. По мое мнение руснаците бяха насочили в Пентагона пет от най-големите си балистични ракети — да се подсигурят, в случай че първите четири не го улучат. И руснаците невинаги получаваха това, за което са платили.
Изчаках в пръстен А, докато закъснението ми нарасна на десет минути. Исках да ги накарам да гадаят. Може би вече бяха тръгнали да ме търсят. Може би вече сритваха задниците на четворката, която ме беше изпуснала. Поех дълбоко дъх за пореден път, отлепих се от стената и потеглих обратно по коридор 3, прекосявайки пръстен В в посока на С. Завих по него, без да намалявам ход, и се насочих към сектор 15.
Отпред беше пусто. Никакви специални екипи, изобщо никой. Коридорът беше абсолютно празен и в двете посоки. И абсолютно тих. Предположих, че всички са там, където трябва да бъдат. Насрочените за дванайсет срещи бяха в пълен ход.
Врата №15 беше открехната, но аз въпреки това почуках. От любезност, а може би и като предупреждение, че пристигам. Повечето кабинети в Пентагона са проектирани като отделни ниши в общо пространство, преградени с високи шкафове за документи. Но с течение на времето между тях се издигаха все повече стени, оформящи затворени пространства. Едно от тях беше и кабинетът на Фрейзър в сектор 3C315. Тясна квадратна стаичка с прозорец без гледка. Килим на пода, снимки по стените, метално бюро. Един стол със странични облегалки, два без. Кантонерка и двоен шкаф за документи до нея.
Голямото предимство на тясната стаичка беше отсъствието на хора в нея. Разбира се, ако не броим самия Фрейзър, седнал на стола зад бюрото.
— Здравей, Ричър — поздрави ме с усмивка той.
Огледах се. Наляво, после надясно. Нищо. В стаичката нямаше абсолютно никого. Дори нямаше отделна тоалетна. Нито голям шкаф, нито втора врата. Коридорът зад гърба ми беше пуст. В гигантската сграда цареше тишина.
— Затвори вратата — рече Фрейзър.
Затворих я.
— Седни, ако обичаш.
Седнах.
— Закъсня — рече Фрейзър.
— Извинявам се, но ме забавиха — отвърнах.
— В дванайсет това място е истински кошмар — кимна той. — Обедна почивка, смяна на дежурствата и какво ли още не. Зоопарк. Аз изобщо не мърдам от тук.
Беше около метър и седемдесет и пет, стотина кила, с широки рамене и гърди, червендалест, чернокос, някъде към четирийсет и пет. Много шотландска кръв във вените, филтрирана през богатата почва на Тенеси, където беше роден. Виетнам като младеж, Заливът като зрял мъж. Кожата му беше като пила, покрита с белези от войните. Старомоден боец, който за свое нещастие се беше оказал достатъчно сладкодумен и усмихнат, за да го назначат в отдела за връзки със Сената. Защото истинският враг в днешно време бяха онези, които държаха парите.
— Какво ми носиш? — попита той.
Не отговорих. Нямаше какво, защото не бях очаквал да стигна толкова далеч.
— Добри новини, надявам се — добави той.
— Никакви новини — отвърнах.
— Нищо?
— Нищо — кимнах аз.
— Каза, че разполагаш с името. Така гласеше съобщението ти.
— Не разполагам с никакво име.
— Тогава защо пожела да ме видиш?
Забавих се само за част от секундата.
— Реших да ускоря нещата.
— В смисъл?
— Пуснах слух, че разполагам с името, питайки се кой ще изпълзи изпод камъка, за да ми затвори устата.
— Но никой не ти я затвори, така ли?
— Поне засега. Само преди десет минути бях убеден, че ще го направят. Във фоайето имаше четирима души, всички в униформи на ОС. Тръгнаха след мен. Бях сигурен, че ще ме арестуват.
— Докъде те проследиха?
— През целия пръстен Е, чак до Д. После изчезнаха някъде по стълбите.
Фрейзър отново се усмихна.
— Друса те параноята — каза той. — Не са вървели след теб. Нали ти казах, че в дванайсет се сменят дежурствата. Идват на работа с метрото като всички останали, почесват се минута-две, а след това тръгват към стаята за дежурства в пръстен Б. Изобщо не са те следили.
Замълчах.
— Такива като тях винаги се мотаят наоколо. По коридорите могат да се видят най-различни групи. Крайно време е да направим нещо за раздутия щат. На Капитолия само за това се говори всеки Божи ден. Няма как да им се противопоставим, затова е по-добре да го имаме предвид. Особено хора като теб.
— Като мен ли? — вдигнах глава аз.
— В армията има сума ти майори. Просто гъмжи от тях.
— От полковници също — рекох.
— Все пак са по-малко от майорите.
Не казах нищо.
— Аз фигурирам ли в списъка ти на хора, които могат да ти забият нож в гърба? — попита Фрейзър.
Ти си списъкът, човече, помислих си.
— Там ли съм? — настоя той.
— Не — излъгах аз.
— Добър отговор — усмихна се той. — Ако ти имах зъб, щях да ти видя сметката още там, в Мисисипи.
Не казах нищо. Очите му се задържаха върху лицето ми. Усмивката му бавно се разширяваше. Направи опит да се овладее, но не успя. Смехът му беше нещо средно между лай и кихавица, принуждавайки го да се облегне назад и да впери очи в тавана.
— Какво има?
Погледът му се върна обратно до хоризонтално ниво. Продължаваше да се усмихва.
— Изглеждаш ужасно — отбеляза той. — Тук имаме бръснарници. Използвай някоя от тях.
— Не мога — рекох. — Трябва да изглеждам именно така.
Пет дни по-рано косата ми беше с пет дни по-къса, но въпреки това достатъчно дълга, за да привлича вниманието. Бях повикан в кабинета на Леон Гарбър, който по стечение на обстоятелствата отново се оказа моят пряк началник. Заповедта му беше категорична: да се яви незабавно, без значение в какъв външен вид. Предположих, че има намерение да кове желязото, докато е горещо — тоест, докато уликите все още са пресни в главата ми, без да го е грижа за външния ми вид. Точно така започна и срещата ни.
— Коя точка от устава се отнася до външния вид на боеца? — попита той.
Странен въпрос, особено от човек като него. Гарбър решително беше най-мърлявият офицер от кариерата, когото познавах. Беше в състояние да изпише от склада чисто нов параден мундир, който само час по-късно да изглежда така, сякаш е водил две войни с него, спал е с него, а след това е участвал в най-малко три кръчмарски мелета, без да го съблича.
— Не си спомням коя точка от устава се отнася до външния вид на боеца — отвърнах.
— Аз също. Но в главата ми се върти нещо, свързано с подстрижката и изрязването на ноктите. Май беше в първи раздел, осма глава. Виждам го съвсем ясно, сякаш уставът е в ръцете ми. Помниш ли какво пише там?
— Не.
— Пише, че прическата на военнослужещия трябва да отговоря на общоприетите в армията стандарти.
— Ясно.
— Там подробно са описани и самите стандарти. Запознат ли си с тях?
— Напоследък бях доста зает — отвърнах. — Току-що се върнах от Корея.
— Не беше ли от Япония?
— Там беше междинното кацане.
— За колко време?
— За дванайсет часа.
— В Япония няма ли бръснари?
— Предполагам, че има.
— Нима дванайсет часа не им стигат, за да подстрижат един клиент?
— О, със сигурност им стигат.
— Раздел първи, глава осма, параграф втори: „Косата на военнослужещия трябва да бъде добре подстригана, с определена дължина, допринасяща за спретнатия вид.“ Това е цитат.
— Не съм сигурен, че го разбирам — промърморих аз.
— По отношение на косата спретнатият вид означава прическата да следва очертанията на главата и да се спуска по естествен начин до основата на тила.
— Добре, ще се погрижа — отстъпих аз.
— Вероятно разбираш, че тези неща са задължителни и не подлежат на коментар.
— Да, добре.
— Параграф втори гласи още: „При сресване косата не бива да пада над ушите или веждите и не бива да стига до яката.“
— Да, добре — повторих аз.
— Ще отречеш ли, че сегашната ти прическа е доста далеч от предписанията на устава?
— Сравнена с какво?
— Най-вече с последното предписание, отнасящо се до сресването и контакта с ушите, яката и веждите.
— Добре де, ще се погрижа — отново рекох аз.
После Гарбър се усмихна и атмосферата претърпя коренна промяна.
— Между другото бързо ли ти расте косата? — попита той.
— Не знам. Предполагам, че като на всички хора. Защо?
— Имаме проблем — рече той. — В Мисисипи.
Гарбър обясни, че проблемът в Мисисипи е свързан с двайсет и седем годишна жена на име Джанис Мей Чапман. Поради простата причина, че загубила живота си по насилствен начин, убита на една пряка от главната улица на градче, носещо наименованието Картър Кросинг.
— От нашите ли е? — попитах аз.
— Не, обикновена цивилна.
— Защо тогава е проблем?
— Ще стигнем и до това — отвърна Гарбър. — Но първо искам да те запозная с историята. Мястото е адски затънтено. Намира се в североизточния край на щата, близо до границата с Алабама и Тенеси. Има една железопътна линия в посока север-юг и черен горски път, минаващ покрай място с изворна вода. Локомотивите спирали там да допълнят водните си запаси, а пътниците слизали да похапнат. Така се родил градът. Но след Втората световна война през него започнали да минават само по два влака дневно, при това товарни, без пътници. И градчето бързо западнало.
— Докато?
— Докато дошло времето на държавните инвестиции. Знаеш как е ставало. Вашингтон решава, че не бива да позволи Югът да заприлича на Третия свят, и изсипва пари в района. Много пари. Правило ли ти е впечатление, че хората, които най-много пискат за автономно управление, живеят в щатите с най-големи субсидии? Автономията би ги ликвидирала.
— Какво е получил Картър Кросинг? — попитах.
— Военна база, наречена Форт Келам.
— Чувал съм я — кимнах аз. — Но никога не съм знаел къде точно се намира.
— Била е много голяма — продължи Гарбър. — Мисля, че строителството е започнало някъде през петдесетте. Имала всички шансове да съперничи на Форт Худ, но се оказва, че е много далеч на изток от И-55 и твърде далеч на запад от И-65. До нея се стигало след дълго пътуване по черни пътища. Или пък политиците на Тексас са се оказали по-гръмогласни от тези на Мисисипи. Но както и да е. Худ печели надпреварата и Келам започва да запада. До края на Виетнамската война базата успява да се крепи горе-долу, а след това я правят школа за рейнджъри, каквато е и до днес.
— Мислех, че школата за рейнджъри е в Бенинг — вметнах аз.
— За известно време в Келам са изпратени най-добрите инструктори на Седемдесет и пети полк. Заради терена или нещо подобно.
— Седемдесет и пети е полк за специални операции.
— Така чух и аз.
— Достатъчно рейнджъри ли се обучават там, за да поддържат един цял град?
— Почти — отвърна Гарбър. — Градът е малък.
— За какво всъщност говорим? Че Джанис Мей Чапман е била убита от армейски рейнджър?
— Съмнявам се — поклати глава Гарбър. — По-вероятно става въпрос за някой от местните бандити, които се скитат из планините.
— Мисисипи има ли изобщо планини?
— Е, тогава горяни. Там гори колкото щеш.
— Хубаво. Но защо засягаме тази тема?
Гарбър стана, заобиколи бюрото си и отиде да затвори вратата. Беше по-възрастен от мен и доста по-нисък. Но раменете му бяха широки почти колкото моите. Беше разтревожен. Много рядко си правеше труда да затваря вратата, а още по-рядко пропускаше назидателните поговорки и афоризми, с които тъпчеше главите на подчинените си — убеден, че това е единственият начин да запомнят какво им казва. Върна се обратно на мястото си. Възглавничката изсъска под тежестта на тялото му.
— Чувал ли си за едно място, което се казва Косово?
— На Балканите е — кимнах аз. — Като Сърбия и Хърватия.
— Там ще има война, която ние най-вероятно ще се опитаме да прекратим. Още по-вероятно е да се провалим, засипвайки го с бомби.
— Е, винаги е добре да имаш и план Б — рекох.
— Враждата между сърби и хървати доведе до страхотии. Като в Руанда. Ще се изтрепят, нищо че живеем в края на двайсети век!
— Мисля, че ще го направят именно защото живеем в края на двайсети век.
— Би трябвало да е различно.
— Чакай да видиш какво ще стане в двайсет и първи.
— Нищо няма да чакаме, а ще се опитаме да оправим нещата в Косово.
— Желая ви успех. Само не търсете помощта ми. Аз съм едно обикновено ченге.
— Вече имаме наши хора на място. Временни съветници, нали знаеш. Влизаме, после излизаме.
— За кого говориш? — изгледах го аз.
— За умиротворителните сили.
— На ООН ли?
— Не съвсем. По-скоро само наши момчета.
— Не знаех това.
— Никой не трябва да го знае.
— Откога?
— От дванайсет месеца.
— Искаш да кажеш, че вече цяла година разполагаме наши бойни части на Балканите?
— Не е чак толкова страшно. Става въпрос главно за разузнавателни операции. За всеки случай, ако нещо се случи по-късно. Но главната задача е да успокоим положението. Там действат безброй фракции. Ако някой ни попита какво търсим там, винаги можем да кажем, че ни е поканила другата страна. Така всеки си мисли, че врагът му се радва на нашата подкрепа, и това има възпиращо действие.
— Кого сме изпратили там? — попитах.
— Армейски рейнджъри — отвърна Гарбър.
Според Гарбър Форт Келам продължавала да действа като редовна школа за обучение, но освен това се използвала и като база на две роти редовни армейски рейнджъри, подбрани от 75-и полк. Получили наименованията „Алфа“ и „Браво“, бойците от тези роти се изпращали тайно в Косово на ротационен принцип, трийсет дни за една смяна. Отдалечеността на Форт Келам го правела отлична база за тайни операции. Не че имаме какво да крием, добави Гарбър. Мисията ни в Косово имала хуманитарен характер и в нея участвали съвсем ограничен брой наши войници. Но Вашингтон си е Вашингтон и по тази причина много неща оставали неизречени.
— Има ли полицейски участък в Картър Кросинг? — попитах.
— Да — кимна Гарбър.
— Нека отгатна. Не стигат доникъде в разследването на убийството и решават да хвърлят въдиците, включвайки в списъка на заподозрените някои хора от базата.
— Така е — кимна Гарбър.
— Включително членове на отрядите „Алфа“ и „Браво“.
— Да.
— И възнамеряват да им задават всякакви въпроси.
— Да.
— Но ние не можем да им позволим никакви въпроси, защото постоянното пътуване до Европа трябва да бъде пазено в тайна.
— Точно така.
— А имат ли някакви основания?
Надявах се Гарбър да каже „не“, но отговорът му беше различен:
— Само косвени.
— „Само“?
— Моментът е бил неблагоприятен. Джанис Мей Чапман е убита три дни след завръщането на отряд „Браво“ от Косово. Келам разполага със самолетна писта, на която рейнджърите се приземяват директно. Вече ти споменах, че територията на базата е огромна. Самолетите кацат нощем заради сигурността. През следващите два дни пристигналите рейнджъри остават в базата и дават отчет за мисията си.
— А след това?
— На третия ден бойците получават едноседмичен отпуск.
— Който прекарват в града?
— Общо взето, да.
— Включително на главната улица и пресечките около нея?
— Там са баровете.
— И в баровете се срещат с местни жени.
— Както винаги.
— А Джанис Мей Чапман е била местна.
— При това доста дружелюбна към войниците.
— Страхотно — промърморих аз.
— Била е изнасилена и обезобразена — добави Гарбър.
— По какъв начин обезобразена?
— Не попитах. Не исках да знам. Била е на двайсет и седем, също като Джоди…
Единствената му дъщеря. Най-скъпото му нещо на света.
— Как е Джоди? — попитах.
— Добре е.
— Къде е сега?
— Тя е адвокат.
Каза го така, сякаш ставаше въпрос за място, а не за работа. После на свой ред попита:
— Как е брат ти?
— Доколкото знам, добре — отвърнах аз.
— Още ли е във финансовото министерство?
— Да.
— Той беше добър човек — промърмори Гарбър. Сякаш уволнението от армията беше равнозначно на смърт.
Замълчах.
— И тъй, какво мислиш да правиш там, в Мисисипи? — попита Гарбър.
Да не забравяме, че говорим за 1997-а.
— При тези обстоятелства не можем да закрием местния полицейски участък — рекох. — Но и не можем да разчитаме на някаква експертиза и ресурси от тяхна страна. Остава да им предложим помощта си. Което означава да изпратим наш човек при тях. Бихме могли да покрием цялата работа в базата. Ако извършителят се окаже някой от Келам, ние ще им го поднесем на тепсия. По този начин ще бъде раздадено правосъдие, но ще скрием това, което трябва да бъде скрито.
— Не е толкова просто — въздъхна Гарбър. — Нещата стават все по-сложни.
— По какъв начин?
— Командирът на „Браво“ се казва Рийд Райли. Чувал ли си за него?
— Името ми е смътно познато.
— Така и трябва да бъде. Баща му е Карлтън Райли.
— Мамка му — изругах аз.
— Точно така, сенаторът — кимна Гарбър. — Председател на Комисията по въоръжените сили. Ще се окаже или най-добрият ни приятел, или смъртният ни враг — според това накъде ще задуха вятърът. Знаеш как стоят нещата при тези хора. Фактът, че синът му е капитан в пехотата, му носи поне един милион гласа на изборите. И два пъти по толкова, ако стане герой. Не искам дори да си помисля какво ще се случи, ако някой от хората на младия Рийд се окаже убиец.
— Трябва ни човек в Келам, още сега — казах аз.
— Нали за това говорим?
— Кога ме искаш там?
— Изобщо не те искам там — отвърна Гарбър.
Оказа се, че изборът на Гарбър не съм аз, а някакъв наскоро произведен майор от Военната полиция на име Дънкан Мънро. Потомък на военни, „Сребърна звезда“, „Пурпурно сърце“ и така нататък. Пет години по-млад от мен, наскоро приключил успешна мисия в Корея, в момента вършел отлична работа в Германия. По всичко личеше, че е копие на това, което бях аз преди пет години. За пръв път чувах за него.
— Тази вечер лети за Келам — поясни Гарбър.
— По твое настояване, предполагам — казах аз.
— Ситуацията е деликатна — отвърна той.
— Очевидно прекалено деликатна за мен.
— Не се цупи. Ти ми трябваш за нещо друго. Надявам се, че ще го приемеш като не по-малко важно.
— По-точно?
— Работа под прикритие. Тъкмо за рошавата ти прическа. Две са нещата, които ни издават, когато работим под прикритие: косата и обувките. Винаги можеш да си купиш обувки от „Гудуил“, но с косата не става — трябва ѝ време да порасне.
— Къде ще е тази работа под прикритие?
— В Картър Кросинг, разбира се. Там, в Мисисипи, на майната си. Ще се появиш в града като бивш военен и настоящ малко смахнат безделник. Знаеш за какво говоря. От онези, които се чувстват у дома само в близост до някоя казарма, защото единствено това познават. Известно време ще кротуваш, после ще се сближиш с местните служители на закона. От тях ще получиш представа дали Мънро и компания работят по случая без отклонение от правилата.
— Искаш да се представя за цивилен ли?
— Не е чак толкова трудно. Ще прецениш на място.
— Ще имам ли активно участие в разследването?
— Не. Само ще гледаш и ще докладваш. Нещо като наблюдател, който дава оценки. Вършил си го и преди. Ще бъдеш моите очи и уши. Този случай трябва да се реши по абсолютно правилен начин.
— Окей — кимнах аз.
— Други въпроси?
— Кога тръгвам?
— Утре сутринта, призори.
— А каква е представата ти за „абсолютно правилен начин“?
Гарбър се размърда в стола си, но не отговори.
* * *
Прибрах се в квартирата си и взех един душ, но без да се бръсна. Работата под прикритие е като роля в класическа пиеса, а Гарбър беше прав. Наистина познавах този тип хора. Всеки войник ги познава. Населените места около базите гъмжат от отпаднали по някакви причини от армията, които почти не познават света навън. Някои остават там, други са принудени да тръгнат нанякъде — най-често към друг град с друга база. Ново място, но същата обстановка. Това е всичко, което познават, и то им е достатъчно да се почувстват добре. У повечето са се съхранили някакви остатъци от военна дисциплина и навици, вечни и неизкореними като ДНК, но занемарени от липсата на редовна поддръжка. Животът им вече не се подчинява на раздел първи, глава осма, параграф втори. Именно по тази причина и самият аз спрях да се бръсна и да сресвам косата си. Просто я оставях да изсъхне, както направих и сега.
Нахвърлях екипировката върху леглото. Не беше нужно да ходя до „Гудуил“ за обувки. Разполагах с един чифт ботуши, който щеше да свърши работа. Кафяви, закупени преди дванайсетина години от старомодно магазинче за мъжко облекло, разположено в дълбоката английска провинция. Големи, тежки, солидни. Добре поддържани, но с леко напукана кожа и поизносени подметки, особено на токовете.
Оставих ги прави на леглото. Лично облекло всъщност нямах. Никакво, дори чорапи. В едно от чекмеджетата открих стара армейска тениска в масленозелен цвят. Чист памук, някога доста плътен, но днес излинял. Всеки мъж трябва да има подобно нещо в гардероба си. После отскочих до близкия магазин за армейски стоки втора употреба и се заех да оглеждам рафтовете, на които рядко обръщах внимание. Намерих чифт брезентови панталони с цвят на засъхнала кал и риза с дълъг ръкав, която някога трябва да е била кафява, но сега вследствие на дългото пране розовееше. Не бях особено очарован, но само тя беше моят размер. Цената ѝ беше намалена — според мен напълно разумно, защото изглеждаше като цивилна. Виждал съм хора, които носят много по-лоши ризи. Освен това тази изглеждаше всесезонна, което също ме устройваше. Нямах представа каква ще бъде температурата в североизточната част на щата Мисисипи в средата на март. Ако е топло, ще навия ръкавите. Ако е студено, ще ги пусна.
Подбрах си няколко комплекта бяло бельо и чифт чорапи в защитен цвят, след това се отбих на щанда за тоалетни принадлежности, където намерих туристическа четка за зъби. Много ми хареса. Работната ѝ част беше скрита в кутийка от прозрачна пластмаса. Дръжката се издърпваше навън, завинтваше се и четката беше готова за употреба. Прибирането ставаше по обратния път. Очевидно беше пригодена за джоб. Удобна за носене, с добре защитени косми. Умна работа.
Изпратих дрехите направо в пералнята, за да поостареят. Нищо не състарява тъканите по-добре от армейските перални. После се насочих към една затънтена закусвалня да хапна хамбургер. Там се натъкнах на Стан Лаури — колега от Военната полиция и стар приятел. Често бяхме работили заедно. Седеше на една маса пред поднос с останки от половинкилограмов хамбургер и пържени картофи. Понесох таблата си натам и се настаних срещу него.
— Чух, че скоро ще пътуваш за Мисисипи — подхвърли той.
— Къде го чу?
— Моят сержант е приятел със сержанта в канцеларията на Гарбър.
— Кога?
— Преди два часа.
— Страхотно — рекох. — Преди два часа още не знаех, че ще пътувам. Дотук със секретността.
— Щял си да свириш втора цигулка.
— Сержантът ти е прав.
— Според него са назначили някакъв хлапак за водещ следовател.
Кимнах.
— На мен се пада ролята на детегледачка.
— Скапана работа, Ричър! Май те пращат във втора глуха!
— Само ако хлапето се справи.
— Като нищо ще се справи.
Отхапах от хамбургера и отпих глътка кафе.
— Всъщност изобщо не знам дали някой може да се справи. Положението е доста деликатно. Може би няма начин работата да се свърши както трябва. Може би ще излезе, че Гарбър иска да ме предпази и да похарчи хлапето вместо мен.
— Надявай се! Ти си стар кон и Гарбър ще ти извади душичката, защото на хоризонта изгрява нова звезда. Приготви се да минеш в историята.
— Ти също — не му останах длъжен аз. — Ако аз съм стар кон, значи теб вече те карат към екарисажа.
— Точно това ме тревожи — въздъхна Лаури. — Довечера май ще почна да преглеждам обявите за работа.
През останалата част от следобеда не се случи почти нищо. Прането ми пристигна обратно, леко колосано и избеляло от огромните машини. Беше изгладено на пара, но еднодневното пътуване щеше да коригира този недостатък. Оставих го на пода върху ботушите. После иззвъня телефонът. Гласът на телефонистката обяви, че ме свързва с Пентагона, и миг по-късно вече разговарях с някакъв полковник на име Джон Джеймс Фрейзър. Представи се като главен офицер за връзки със Сената, но преди това смущаващо изявление не пропусна да ми преразкаже военната си кариера — явно за да не го взема за смотан писарушка.
— Искам да ми докладваш за всичко, което засяга отряд „Браво“. Дори и най-незначителните подробности или слухове. Незабавно, по всяко време на денонощието!
— А пък аз искам да разбера откъде местната полиция изобщо е научила, че отряд „Браво“ е дислоциран в Келам — отвърнах. — Това би трябвало да е военна тайна.
— Превозват ги с големи транспортни самолети С5, а те са доста шумни.
— Посред нощ. Всеки би помислил, че става въпрос за рутинни доставки. Боб, патрони и други такива неща…
— Преди месец имаше метеорологичен проблем. Силни бури над Атлантическия океан. По тази причина самолетите закъсняха и кацнаха на дневна светлина. Попаднали са под наблюдение. Все пак говорим за малко градче, което е възникнало около военна база. Знаеш как е. Местните запомнят всичко. Един месец виждат познати лица, на следващия ги няма. Хората не са глупаци.
— Вече се носят слухове колкото щеш — рекох. — Таймингът е нещо относително. А както правилно отбеляза, хората не са глупаци.
— Таймингът може да бъде и плод на случайността.
— Може — съгласих се аз. — Да се надяваме, че е така.
— Искам незабавно да разбера какво знае капитан Райли, какво е знаел или какво е трябвало да знае. Всичко, разбираш ли? Незабавно!
— Това заповед ли е? — попитах.
— Това е молба от по-старши офицер. Има ли някаква разлика?
— Случайно да ми се падаш пряк началник?
— Считай, че да.
— Добре — рекох.
— Абсолютно всичко! — повтори той. — Ще докладваш лично на мен по всяко време на денонощието.
— Добре — повторих аз.
— Имай предвид, че залозите са много високи. Чак до небето!
— Добре — отвърнах за трети път аз.
Едва сега Фрейзър омекна и се сети да добави:
— Разбира се, не искам от теб да вършиш нищо, от което би се почувствал неудобно.
Легнах си рано. Косата ми беше разчорлена, небръснатата ми брада драскаше по възглавницата. Часовникът в главата ми ме вдигна точно в пет сутринта — два часа преди разсъмване. Беше петък, седми март 1997 г. Първият ден от остатъка от живота ми.
Взех душ и се облякох на тъмно. Чорапи, боксерки, панталон, старата тениска, новата риза. Стегнах връзките на ботушите, пъхнах четката за зъби в джоба си, прибавяйки към нея пакетче дъвка и банкноти, пристегнати с ластик. Зарязах всичко останало. Лична карта, портфейл, часовник. Абсолютно всичко. Така се изпълнява роля. Представих си, че я играя така, сякаш не е роля, а част от реалния живот.
После излязох навън. Насочих се към караулното на главния портал. Гарбър излезе да ме посрещне. Явно ме беше очаквал. Шест сутринта. Все още пълен мрак. Беше с бойна униформа, която само преди час вероятно е била чиста и изгладена, но в момента изглеждаше така, сякаш Гарбър беше използвал този час да се потъркаля в пресния оборски тор в двора на някоя ферма. Стояхме под жълтата светлина на петромаксовия фенер. Въздухът беше много студен.
— Нямаш ли раница? — попита Гарбър.
— Защо ми е раница?
— Хората често използват такива.
— За какво?
— За някой резервен комплект дрехи.
— Аз нямам резервен комплект. Дори тези на мен ги купих днес следобед.
— Сам ли избра тази риза?!
— Какво ѝ е?
— Розова е.
— Само на места.
— Не забравяй, че отиваш в Мисисипи. Ще те вземат за педал и ще те пребият!
— Съмнявам се.
— А какво ще правиш, когато дрехите на гърба ти се измърсят?
— Не знам. Вероятно ще си купя други.
— Как възнамеряваш да стигнеш до Келам?
— Ще взема автобуса до Мемфис. А от там ще продължа на автостоп. Така правят много хора.
— Закусил ли си?
— Ще намеря някоя отворена закусвалня.
Гарбър замълча за миг, после изстреля следващия си въпрос:
— Вчера обади ли ти се Джон Джеймс Фрейзър от връзки със Сената?
— Да, обади ми се.
— Как ти звучеше?
— Като, че сме загазили здравата, в случай че Джанис Мей Чапман не е била убита от някой цивилен.
— Да се надяваме на обратното.
— Фрейзър пада ли ми се пряк началник?
— По-благоразумно е да го приемеш за такъв.
— Що за човек е той?
— В момента е под силен стрес. Пет години труд заплашва да отиде по дяволите точно когато му се вижда краят.
— Каза да не правя нищо, от което мога да се почувствам неудобно.
— Дрън-дрън — изръмжа Гарбър. — Не си в армията, за да се чувстваш удобно.
— Ако някой боец вземе да се натряска в местния бар по време на отпуск, вината не е на прекия му командир — отбелязах аз.
— Само в реалния свят — поклати глава Гарбър. — Но тук става въпрос за политика… — Замълча за момент, сякаш се опитваше да избере с кой от многобройните си въпроси да започне. После се отказа. — Желая ти приятно пътуване — рече той. — Ще държим връзка, нали? До скоро, Ричър.
Пътят до автогарата на „Грейхаунд“ беше дълъг, но лесен. Просто местиш крака един пред друг. Задминаха ме няколко коли, но никой не предложи да ме вземе. Ако бях с униформа, може би щяха да го сторят. Хората, които живеят в близост до базите, обикновено са добронамерени към своите съседи в униформи. Особено в сърцето на Америка. Приех пренебрежението им като доказателство за доброто качество на цивилната ми маскировка. Бях доволен, че съм издържал изпита. Никога досега не се бях представял за цивилен. За мен това беше нова и непозната територия. Никога не съм бил цивилен. Технически погледнато, не можеше да бъде вярно — поне за първите осемнайсет години от живота ми, до постъпването в Уест Пойнт. Но поради кариерата на баща ми голяма част от тези години преминаха в различни бази на морската пехота, а животът във ведомствените жилища няма нищо общо с цивилния живот. Абсолютно нищо. По тази причина приемах утринната разходка като нов и освежаващ експеримент. Слънцето изгря зад гърба ми. Въздухът стана топъл и влажен, изпаренията на пътя се издигнаха до коленете ми. Крачех през тях и си мислех за стария си приятел Стан Лаури, останал в базата. Дали наистина бе започнал да преглежда обявите за работа? Нима нещата бяха стигнали дотам? Може би и на мен скоро щеше да ми се наложи да правя същото.
Отбих се да хапна в една закусвалня на седем-осемстотин метра от центъра. Бъркани яйца. Плюс кафе, разбира се. Почувствах се достатъчно интегриран — както визуално, така и по поведение. В салона имаше шестима посетители. Всичките цивилни, без изключение мъже, с дълги и чорлави коси, много далеч от военните представи за спретнат вид. И шестимата бяха с шапки на главите. Истински мекици с остатъци от името на някаква фирма за селскостопанска машинария. Или пък на друга, занимаваща се с търговия на семена. Запитах се дали и аз не трябва да се обзаведа с такава шапка. Досега не бях се сетил, а и в магазина за употребявани армейски вещи липсваше подобен артикул.
Довърших закуската си, платих на сервитьорката и тръгнах гологлав към мястото, където пристигаха и потегляха автобусите на „Грейхаунд“. Купих си билет и седнах на една от дървените пейки. Трийсет минути по-късно вече бях в задната част на автобуса, който пътуваше на югозапад.
Пътуването беше по своему страхотно. Разстоянието не беше безкрайно, а по-скоро обратното — незначителна отсечка от огромния континент, дълга едва пет-шест сантиметра от картата на САЩ на лист А4. Автобусът го преодоля за шест часа. Гледката зад стъклото сякаш изобщо не се променяше, но в края на пътуването беше съвсем различна от тази в началото. Мемфис беше хубав град с ниски сгради в пастелни тонове, наблъскани плътно от двете страни на мокри улици, някак странен и кипящ от необяснима активност. Слязох на автогарата, изправих се под ярката светлина на следобедното слънце, послушах пулса на хората, заети с работа и забавления, а след това поех на югоизток със слънцето, кацнало на дясното ми рамо. Широкият път, водещ към покрайнините на града, беше първият ми приоритет, а вторият — да открия място, където да хапна.
Неусетно се озовах в нездравословен квартал, в който преобладаваха заложни къщи, порно магазини и съмнителни адвокатски кантори. Тук едва ли щях да намеря превоз. Шофьорът, който би ме качил на някое шосе, никога не би спрял в тази част на града. По тази причина размених местата на приоритетите си и се заредих с храна в едно кафене с мазни прибори по масите. После продължих пътя си. Трябваше ми кръстовище с пътен знак — някой голям зелен правоъгълник със стрелка, под която пише Оксфорд, Тюпълоу или Кълъмбъс. От опит знаех, че никой не може да сбърка намеренията на човек с вдигнат палец под подобна табела. Обясненията са излишни. Не е необходимо шофьорът да спира и да те пита закъде си, което е добре. Хората не обичат да казват „не“ право в очите, те просто не спират. Така се избягва неудобството.
Открих кръстовище с такава табела след трийсет минути умерен ход. Намираше се в началото на някакво богато озеленено предградие, което означаваше, че деветдесет процента от водачите на преминаващите коли ще бъдат прибиращи се у дома почтени домакини. Тоест — никакъв шанс да ми обърнат внимание. Никоя почтена домакиня от предградията няма да качи непознат, никой шофьор не би спрял да вземе стопаджия на километър-два от дома си. Но да продължавам пеша би означавало да храня празни илюзии за напредък. Разумът ми подсказваше, че е по-добре да си губя времето под някоя табела, вместо да крача напред, изразходвайки енергия. Бях сигурен, че в рамките на час някой ще ме вземе, въпреки че девет от всеки десет коли ме подминаваха равнодушно.
Прогнозите ми се сбъднаха. Двайсетина минути по-късно до мен спря очукан пикап. Човекът зад волана обясни, че отива до някакъв склад за дървен материал в Джърмантаун. После, преценил, че не съм наясно с местната география, добави, че може да ме остави на кръстовище, от което започва дълъг и прав път към североизточната част на Мисисипи. Качих се. Двайсет минути по-късно отново останах сам. Намирах се на прашния банкет на шосе, което водеше в желаната от мен посока. Качи ме мъж със стар бюик, с когото прекосих щатската граница и изминах още шейсет километра в източна посока. Други трийсет изминах с древен, но достолепен пикап шевролет, който ме остави на някакъв второстепенен път. Водачът ме увери, че именно тук е отклонението, което ми трябва. Следобедът преваляше. Слънцето се спускаше към далечния хоризонт с обезпокоителна бързина. Пътят пред мен беше прав като стрела, пресичащ ниска гора и чезнещ в здрача. Абсолютно пуст. По приблизителните ми изчисления Картър Кросинг се намираше някъде по него, на петдесет-шейсет километра в източна посока. Това означаваше, че съм съвсем близо до приключването на първата част от своята мисия. Оставаше само да стигна до там. Втората част включваше осъществяването на контакт с местните ченгета, което може би щеше да се окаже по-трудно. Един скитащ безделник едва ли има някаква причина да се сближава с хора в полицейски униформи. Най-много да ме арестуват. Но това щеше да означава погрешно начало на нашите взаимоотношения.
Оказа се, че мога да постигна и двете неща едновременно. Първата кола в източна посока беше прибираща се у дома патрулка. Вдигнах палец и тя спря. Полицаят се оказа приказлив, а аз се проявих като добър слушател. Броени минути по-късно ми стана ясно, че получената от Гарбър информация е изцяло погрешна.
Полицаят се казваше Пелегрино. Също като минералната газирана вода, макар че той премълча този факт. Останах с впечатлението, че в тази част на Мисисипи предпочитат вода от чешмата. Нямаше нищо чудно, че човекът спря да ме вземе. Ченгетата в малките градчета винаги проявяват интерес към появилите се на тяхна територия странници. Най-лесният начин да разберат това е като попитат. Както и направи Пелегрино. Казах му името си, а след това му предложих официалната си версия, която ми отне не повече от минута. Наскоро уволнил се военен, който пътува към Картър Кросинг с надеждата да открие свой стар приятел. Добавих, че въпросният приятел е служил в базата Келам и може би е останал някъде в околностите ѝ. Пелегрино не отговори. Очите му за миг напуснаха платното и преценяващо ме огледаха от горе до долу. После той кимна и отново насочи вниманието си към пътя. Беше нисък мъж с наднормено тегло, вероятно от френски или италиански произход. Черна късо подстригана коса, мургава кожа и червеникави венички от двете страни на носа. Някъде между трийсет и четирийсет и едва ли щеше да стигне шейсет, ако продължаваше да прекалява с яденето и пиенето.
Той започна да говори в момента, в който аз приключих с рецитала си. Първото нещо, което научих, беше, че в Картър Кросинг няма полицейски участък. Гарбър беше допуснал техническа грешка. Оказа се, че градчето се намира в окръг Картър, в който действа окръжна шерифска служба с юрисдикция над територия от близо хиляда и триста квадратни километра. Но върху тази сравнително голяма площ нямало кой знае какво с изключение на базата Келам и градчето до нея. В него била и сградата на шерифската служба — факт, който отчасти оправдаваше информацията на Гарбър. Самият Пелегрино се оказа полицай именно там и очевидно се гордееше с работата си.
— Колко голяма е службата ви? — попитах го аз.
— Малка е — отвърна той. — Шерифът, когото всички наричаме „Шефа“, аз, още един полицай и един разследващ инспектор. Освен това имаме един цивилен, който работи на гишето, и една диспечерка на телефоните. Но инспекторът е в продължителен отпуск заради болни бъбреци и на практика сме само тримата.
— Колко е населението на окръг Картър?
— Около хиляда и двеста души.
Доста за три действащи ченгета, помислих си аз. Все едно да контролираш Ню Йорк с два пъти по-малко полицаи, отколкото са в действителност.
— Бройката включва ли Форт Келам? — попитах.
— Не, те си имат собствена полиция.
— Въпреки това вашата работа никак не е малко — отбелязах аз. — Хиляда и двеста души, разпръснати на площ от хиляда и триста квадратни километра.
— В момента наистина имаме много работа — отвърна Пелегрино, но не спомена убийството на Джанис Мей Чапман, а започна да ми разказва за един по-скорошен инцидент.
Предишната нощ някой зарязал колата си на железопътната линия. Оказа се, че Гарбър отново беше сбъркал: влак имало не два пъти в денонощието, а само веднъж. Тежка, дълга километър и половина композиция, тръгваща от Билокси на север, която минавала през градчето точно в полунощ. Тя смазала колата на релсите, влачила я известно време, а после я изхвърлила в гората. Машинистът изобщо не спрял, а по всичко изглеждало, че дори не е намалил. Което означавало, че не е видял колата върху релсите. По правилник влаковете спират при всяко съприкосновение с чуждо тяло по пътя си. Пелегрино беше на мнение, че човекът не е забелязал колата. Аз също. Бързо движеща се маса от хиляди тонове срещу един тон. Никакви шансове. Новият ми познат изглеждаше объркан от тази безсмислица.
— Кой би направил подобно нещо? — попита той. — Кой ще зареже колата си на пътя на влака? И защо?
— Може би хлапета — казах. — Ей така, за забавление.
— Досега не се е случвало подобно нещо, въпреки че не ни липсват буйни хлапета.
— Имаше ли хора в колата?
— Не, слава богу. Просто някой я е зарязал на релсите.
— Крадена?
— Още не знаем. Размазана е тотално. Май е била синя на цвят. Запалила се е от удара. Заедно с нея са изгорели и няколко дървета.
— Подаден сигнал за изчезнала кола?
— Все още няма.
— С какво друго се занимавате?
Пелегрино замълча, а аз се запитах дали не съм прекалил. След кратък разбор обаче стигнах до извода, че въпросът ми е съвсем резонен. Просто поддържах разговора. Събеседникът ти се оплаква от много работа, но споменава само за някаква смачкана кола. Логично е да го попиташ и за останалото, нали? Особено когато е бил любезен да те вземе на пустия път.
Оказа се обаче, че колебанието на Пелегрино се дължи на старомодната южняшка любезност.
— Не искам да останеш с лошо впечатление, още повече че за пръв път идваш насам. Но имаме един случай на убийство.
— Убийство?
— Да, преди два дни открихме труп на жена.
— Как е била убита?
И ето че информацията на Гарбър отново се разминаваше с действителността. Джанис Мей Чапман не била обезобразена. Просто ѝ прерязали гърлото. Нанасянето на фатална рана няма нищо общо с обезобразяването. Абсолютно нищо.
— От ухо до ухо, с един замах — поясни Пелегрино. — Грозна гледка.
— Видял си я, така ли? — попитах.
— При това съвсем отблизо — кимна той. — Виждаха се прешлените на шията ѝ. Кръвта ѝ беше изтекла. Хубавичка, облечена като за среща, наконтена. Просната по гръб в локва кръв. Гадна работа…
От уважение към особения тон в гласа му не казах нищо.
— Освен това е била изнасилена — добави Пелегрино. — Докторът установи това, след като свали дрехите ѝ и я сложи на масата. Освен ако не е била толкова заслепена от страст, че да не обърне внимание на чакъла, който беше протрил задните ѝ части. Но според мен не е била.
— Познаваш ли я?
— Виждали сме я наоколо.
— Кой го е извършил?
— Не знаем. Най-вероятно някой от базата.
— Защо мислите така?
— Защото излизаше с тях.
— Кой работи по случая, след като инспекторът ви е болен?
— Шефа.
— Той има опит в убийствата, така ли?
— Тя — поправи ме Пелегрино. — Шефа е жена.
— Жена?
— Изборна позиция. Тя спечели гласовете на хората. — Каза го примирено, като човек, който е изгубил важна битка. Какво да се прави.
— Ти участва ли в изборите?
— Всички участвахме — поясни той. — Без инспектора, защото здравословното му състояние не беше добро.
Замълчах. Глухият баритон на гумите по асфалта издаваше, че са меки и доста износени. Здрачът в далечината се превърна в плътен мрак. Фаровете осветяваха петдесетина метра пред нас. Останалото беше тъмнина. Пътят беше прав, наподобяващ тунел през гората. Дърветата бяха разкривени и устремени нагоре, сякаш отчаяно се бореха за светлина, въздух и минерали. Може би защото семената им се бяха хванали тук още преди сто години, попаднали на плодородна, но изоставена земя. В светлината на фаровете се мяркаха издължените им стволове, замръзнали в безмълвно движение. На възвишението пред нас се появи избеляла тенекиена табела, наклонена на една страна. Повърхността ѝ беше осеяна с ръждиви петна, останали на мястото на падналия емайл. Тя рекламираше хотел на име „Тусейнтс“, който обещаваше отлично разположение на главната улица и стаи с висококачествено обзавеждане.
— Избраха я заради името ѝ — внезапно се обади Пелегрино.
— Шерифа ли?
— Нали за нея говорим?
— Защо? Как се казва?
— Елизабет Деверо.
— Хубаво име — кимнах аз. — Но едва ли е по-хубаво от Пелегрино например.
— Баща ѝ беше шериф преди нея. Популярна личност, особено в определени квартали. Доста хора гласуваха от лоялност. А може би с убеждението, че си дават вота за самия старец. Сякаш не са знаели, че е мъртъв. В някои квартали на града новините достигат бавно.
— Картър Кросинг е достатъчно голям, за да има отделни квартали? — попитах аз.
— На практика са два — отвърна Пелегрино. — Западно и източно от железопътната линия.
— Добрата и лошата зона, а?
— Като навсякъде.
— От коя страна е Келам?
— От източната. На пет километра от нея.
— А хотел „Тусейнтс“?
— Няма ли да отседнеш при приятеля си?
— Да, ако го открия. Но дотогава ще трябва да живея някъде.
— „Тусейнтс“ го бива — рече Пелегрино. — Ще те сваля пред него.
Така и направи. Измъкнахме се от горския тунел. Пътят се разшири, а дърветата отстъпиха място на голо поле с рехави фиданки, стърчащи сред храсталаци и купчини с боклуци. Черната лента на асфалта пресече равно, засипано с пръст място с размерите на футболно игрище, после изведнъж се превърна в права улица с ниски сгради от двете страни. Вероятно това беше главната. Архитектура липсваше. Просто стари постройки, повечето дървени върху каменна основа. Минахме покрай една от тях, на която имаше табела на шерифската служба на окръг Картър. След нея имаше празен парцел, после ресторант, до който беше хотелът. Някога трябва да е бил приятно място. Боядисани в зелено стени, парапети от ковано желязо на балконите на втория етаж. Отпред имаше избеляла табела с името му. Редица лампи осветяваха фасадата. Три от тях бяха изгорели.
Пелегрино намали и спря. Аз му благодарих и слязох. Той направи широк обратен завой и пое в посоката, от която бяхме дошли. Вероятно за да остави колата на паркинга пред шерифската служба. Изкачих проядените стъпала, прекосих паянтовата веранда и бутнах вратата.
Озовах се в малко квадратно фоайе. На рецепцията нямаше никого. Протърканото дюшеме беше отчасти покрито със стар персийски килим.
Плотът беше изработен от солидно дърво, излъскано от дългогодишна употреба. На стената зад него имаше табло с прегради. Четири реда на височина, седем на ширина. Двайсет и осем стаи. Двайсет и седем ключа, окачени на куките в квадратчетата, където липсваха писма, бележки или други средства за комуникация.
Върху плота имаше звънец — малко парче месинг, позеленяло по краищата. Натиснах го два пъти. Фоайето се изпълни с мелодичен звън, но резултат нямаше. Никой не се появи. До таблото имаше затворена врата. Вероятно канцелария, също празна. Стори ми се странно, че съдържателят на хотела не желае да удвои клиентелата си.
Останах неподвижен за миг, после натиснах бравата на вратата. Оказа се, че води към неосветено помещение, което миришеше на прах, влага и плесен. В мрака смътно се очертаваха формите на някакви кресла. Хора нямаше. Върнах се обратно на рецепцията и отново натиснах звънеца.
Нищо.
— Ало, има ли някой тук?
Никакъв отговор.
Отказах се да търся контакт и излязох навън. Прекосих паянтовата веранда, спуснах се по проядените стъпала и се изправих под една от счупените лампи на тротоара. Наоколо нямаше какво да се види. От другата страна на платното тъмнееха няколко ниски сгради, вероятно складове. Всичко отвъд тях тънеше в непрогледен мрак. Нощният въздух беше хладен и чист. Месец март в Мисисипи. От метеорологична гледна точка бих могъл да съм навсякъде. Чувах как невидими листа шумолят на вятъра.
И някакво тихо стържене, сякаш термити гризат дърво. Откъм ресторанта долиташе бръмченето на вентилатор и това беше всичко. Никакви звуци, причинени от хора. Никакви гласове, радостна глъч, музика, трафик.
Вторник вечер в непосредствена близост до военна база.
Доста нетипична вечер за подобно място.
Не бях слагал нищо в уста от обяда в Мемфис и се насочих към ресторанта — тясна продълговата постройка с лице към главната улица. Входът на кухнята вероятно се намираше на задната уличка. На стената до входната врата имаше телефон с монети и гардероб. От там започваше дълга пътека с маси от двете страни. Отляво за четирима, отдясно за двама. Сепарета липсваха. Като в кафене. Единствените посетители бяха мъж и жена, поне два пъти по-възрастни от мен. Седяха един срещу друг на маса за четирима. Мъжът държеше разтворен вестник, а жената четеше книга. Седяха удобно и сякаш им правеше удоволствие да не бързат с вечерята. Представителите на персонала се изчерпваха с една сервитьорка, изправена в дъното, на крачка от летящата врата на кухнята. Тя ме зърна и забърза по дългата пътека да ме посрещне. Настани ме на маса за двама в средата на помещението. Седнах с гръб към кухнята и с лице към входната врата. Нямаше как да наблюдавам двата входа едновременно, както ми се искаше.
— Нещо за пиене? — попита сервитьорката.
— Черно кафе, моля — казах аз.
Тя се върна с чаша кафе и тънко меню.
— Вечерта е доста спокойна — подхвърлих.
Тя кимна мрачно, вероятно загрижена за бакшишите си. После поясни:
— Затвориха базата.
— Келам ли? — вдигнах глава аз. — Затворили са Келам?
— Днес следобед — за пореден път кимна тя. — Всички са вътре, но ядат военните си дажби.
— Често ли се случва?
— Не се е случвало никога досега.
— Съжалявам — рекох. — Какво ще ми препоръчате?
— Моля?
— Имам предвид нещо за ядене.
— Тук ли? Всичко е хубаво.
— Чийзбургер — казах.
— След пет минути е готов — каза жената и се отдалечи.
Аз взех чашата и поех към гардероба и телефонния автомат до входа. В джоба ми подрънкваха три монети от по четвърт долар, които ми върнаха по обед в Мемфис. Щяха да стигнат за един немного продължителен разговор — от онези, които предпочитам. Набрах служебния номер на Гарбър. Вдигна дежурният лейтенант, който ме свърза с него.
— Вече си там? — попита ме той.
— Да.
— Добре ли мина пътуването?
— Да.
— Намери ли къде да отседнеш?
— Не се безпокой за мен. Разполагам със седемдесет и пет цента и четири минути до вечерята. Искам да те питам нещо.
— Казвай.
— Кой те инструктира за тая работа?
Гарбър направи малка пауза.
— Не мога да ти кажа.
— Както и да е. Но хич не го бива в детайлите.
— Случва се.
— Базата е затворена.
— Това е дело на Мънро. Направил го е веднага след пристигането си.
— Защо?
— Знаеш как стоят нещата. Съществува риск от влошаване на отношенията между базата и цивилното население. Това е благоразумен ход.
— По-скоро признаване на вината.
— Е, Мънро може би знае нещо, което не ти е известно. Не бери грижа за него. Задачата ти е да подслушваш местните ченгета.
— Вече работя по нея. Едно от тях ме докара до тук.
— Как прие цивилната ти версия?
— Май добре.
— Браво. Усетят ли нещо подозрително, ще млъкнат като риби.
— Искам да провериш дали някой от отряд „Браво“ притежава синя кола.
— Защо?
— Ченгето каза, че някой е зарязал синя кола на железопътната линия. Нощният влак я е превърнал в купчина старо желязо. Може би става въпрос за укриване на веществени доказателства.
— В такъв случай би я подпалил.
— Някои улики остават и след пожар. Може би смачкана броня или нещо друго.
— Какво общо има това с жената, която са обезобразили на някаква пуста уличка?
— Не е била обезобразена. Прерязали са ѝ гърлото. С един замах. Ченгето каза, че са се виждали чак шийните ѝ прешлени.
Гарбър помълча малко, после рече:
— Рейнджърите правят така. На това са ги учили.
Беше мой ред да замълча.
— Но каква връзка има това с колата? — попита той.
— Не знам. Може би няма. Но нека проверим, става ли?
— Отрядът „Браво“ наброява двеста души. Според теорията на вероятностите това означава поне петдесет сини коли.
— Които би трябвало да са паркирани в базата. Нека да проверим дали не липсва някоя.
— Вероятно става въпрос за цивилна кола.
— Да се надяваме. Аз ще имам грижата да проверя. Но при всички случаи искам и тази информация.
— Разследването е на Мънро, а не твое — напомни ми Гарбър.
— Освен това трябва да разберем дали напоследък някой е бил с ожулвания. По дланите, коленете, а може би и по лактите. Получени при изнасилване. Ченгето каза, че жертвата е имала такива.
— Разследването е на Мънро — повтори Гарбър.
Не му отговорих, защото видях сервитьорката да влиза през вратата на кухнята отсреща. Държеше чиния с огромен чийзбургер и пържени картофи, дълги като връзки за обувки и струпани безразборно като катериче гнездо.
— Трябва да вървя, шефе — казах аз. — Утре ще ти се обадя.
Затворих и пренесох кафето си обратно на масата. Сервитьорката положи чинията пред мен с известна доза церемониалност. Храната изглеждаше добре и миришеше хубаво.
— Благодаря.
— Желаете ли нещо друго?
— Знаете ли какво става с хотела? Искам да наема стая, но там няма никого.
Сервитьорката се завъртя и погледна към възрастната двойка на голямата маса. И двамата продължаваха да четат.
— Обикновено седят тук известно време, а след това се прибират. Това е най-подходящият момент да ги хванете.
Жената се отдалечи, оставяйки ме сам да реша проблемите си. Започнах да се храня. Бавно, наслаждавайки се на всяка хапка. Двамата отсреща продължаваха да четат. Жената прелистваше страница на всеки две минути. Мъжът се раздвижваше по-рядко, колкото да изпъне вестника и да го подгъне на поредната рубрика. Четеше внимателно, сякаш не искаше да пропусне нищо.
* * *
След известно време сервитьорката се появи да прибере чинията и да ми предложи десерт. Имали няколко вида страхотен пай.
— Ще изляза да се поразходя — рекох. — На връщане отново ще се отбия. Ако онези двамата все още са тук, ще опитам от вашия пай. Предполагам, че не бързат за никъде.
— О, бъдете сигурен в това — отвърна сервитьорката.
Платих чийзбургера и кафето, добавяйки бакшиш, който едва ли можеше да се сравнява с парите, които ѝ оставят цяла рота гладни рейнджъри, но въпреки това беше достатъчен, за да я накара да се усмихне. После излязох на улицата. Беше застудяло и във въздуха се усещаше влага. Поех надясно покрай празния парцел и офиса на шерифа. Колата на Пелегрино беше паркирана отпред. В един от прозорците се виждаше бледо сияние — свидетелство, че в някое от вътрешните помещения свети. Продължих напред и не след дълго стигнах до Т-образното кръстовище, където се бяхме отклонили. Отляво оставаше пътят, по който бяхме дошли. Вдясно асфалтът се разтопяваше в мрака. Вероятно пресичаше железопътната линия и навлизаше в нездравословния квартал, отвъд който беше Келам. Според описанията на Гарбър този път би трябвало да е черен и изпълнен с дупки, но на практика се оказа съвсем нормално треторазрядно шосе, застлано с едрозърнест асфалт. Неосветено и право като стрела, с дълбоки канавки от двете страни. Успях да видя всичко това благодарение на тънкия сърп на луната, надникнал иззад облаците. След това поех надясно.
Две минути и двеста метра по-късно стигнах до железопътната линия. Най-напред зърнах предупредителния знак на банкета. На едната от двете диагонално кръстосани летви пишеше ЖП, а на другата — ПРЕЛЕЗ. Металният прът, на който се държаха, беше оборудван с червени лампи, а някъде наблизо трябваше да има електрически зумер, затворен в метална кутия. Канавките от двете страни на пътя свършваха на двайсетина метра по-нататък. Зад тях се виждаше насип. Линията проблясваше смътно на лунната светлина. Две не съвсем успоредни и не съвсем прави релси, които чезнеха в посока север-юг. Изглеждаха стари и износени, отчаяно нуждаещи се от ремонт. Чакълът на насипа беше разпръснат неравномерно, отъпкан и обрасъл с треволяци. Изправих се между релсите и погледнах в едната, а след това и в другата посока. На двайсет метра вляво тъмнееше грамадата на полуразрушена водна кула, от която все още висеше широк, наподобяващ слонски хобот маркуч. Някога трябва да е била свързана с големия извор в покрайнините на Картър Кросинг, от който е черпела вода за вечно жадните парни локомотиви, които са минавали оттук.
Завъртях се на 360 градуса в мрака. Нищо наоколо не помръдваше. Във въздуха се усещаше миризма на изгоряло. Може би от дърветата северно от прелеза, подпалени от смачканата кола. От изток долиташе различна миризма на изгоряло, без съмнение от барбекю. Там някъде се намираше другият квартал, напълно скрит в мрака. За него свидетелстваше единствено горската просека, през която минаваше шосето. Нищо друго.
Тръгнах обратно по твърдата настилка с мисълта за парче пай. В далечината проблеснаха фарове. Голяма кола или малък пикап. Движеше се бавно, право към мен. За миг останах с впечатлението, че ще завие по главната улица, но в последния момент промени намерението си. Може би защото фигурата ми попадна в обсега на фаровете. Продължавах да крача срещу тях. Не след дълго от мрака изплуваха очертанията на пикап с тъпа муцуна, който се поклащаше по неравностите на пътя. Фаровете му се тресяха. Дочух тихото задавено боботене на стар двигател.
Пикапът прекоси осовата линия и спря в насрещното платно на седем-осем метра от мен. Двигателят продължи да работи. Фаровете ми пречеха да видя човека в кабината. Продължих напред. Нямах никакво намерение да се отбивам в крайпътните храсталаци. Банкетът и без това беше тесен, да не говорим за дълбоката канавка вдясно. Волю-неволю, трябваше да мина на сантиметри от шофьорската врата. Когато разстоянието между нас стана три метра, човекът зад волана свали страничното стъкло и опря китка на рамката. Лакътят му щръкна навън. Отразената светлина на фаровете беше достатъчна, за да видя лицето му. Беше цивилен. Едър бял мъж, облечен с тениска с навити ръкави. Ръката му беше космата и татуирана. Дългата му коса беше сплъстена, немита поне от седмица.
Възможностите бяха три.
Първо, да спра и да завържа разговор.
Второ, да се отбия в храстите между платното и банкета и да го заобиколя.
Трето, да му счупя ръката.
Избрах първата възможност и спрях, но без да подхващам разговор. Просто стоях и чаках.
Седалката до шофьора се оказа заета. Мъжът на нея също беше космат, татуиран и некъпан, с мръсна коса. Приличаше на онзи зад волана, но без да бъде негово копие. Може би бяха братовчеди или братя. И двамата ме гледаха втренчено, с онова особено нахалство, с което в някои кръчми посрещат непознатите посетители. Отвърнах на погледите им, без да мигна. Просто не бях от тоя тип посетители.
— Кой си ти и къде отиваш? — обади се мъжът зад волана.
Нямах намерение да кажа каквото и да било. Не обичам да говоря. Ако се налага, като нищо бих могъл да мълча до края на живота си.
— Зададох ти въпрос — рече шофьорът.
Въпросите бяха два, задник, помислих си аз. Но не отговорих. Никак не ми се искаше да го удрям. Не и с ръце. Не съм маниак на темата чистота, но ако се наложеше да фрасна мазната муцуна насреща ми, със сигурност щяха да ми потрябват доста вода и хубав сапун. Особено предвид факта, че съвсем наблизо ме очакваше апетитно парче пай. Затова реших, че ще е по-добре да го наритам. В главата ми изплуваха нужните движения: той слиза от пикапа, заобикаля отворената врата и тръгва към мен. След което рухва на банкета и започва да плюе и повръща, притиснал слабините си с ръце.
Нищо особено като изпълнение.
— Говориш ли английски? — попита ме шофьорът.
Продължих да мълча.
— Може да е мексиканец — обади се спътникът му.
— Мексиканец ли си? — попита шофьорът.
И този път не отговорих.
— Не ми прилича на мексиканец — каза той. — Много е едър.
В общи линии логичен коментар, въпреки че бях чувал за някакъв човек от Мексико на име Хосе Калдерон Торес, който бил висок два и двайсет и три, тоест цели трийсет сантиметра повече от мен. Спомних си и за друг мексиканец на име Хосе Гарсес, участник в Олимпиадата в Лос Анджелис, който без никакви усилия беше изтласкал над главата си тежест от двеста и четирийсет килограма — колкото вероятно тежаха двамата мазници в кабината, взети заедно.
— От Келам ли идваш? — попита шофьорът.
Съществува опасност от вражда между местните и обитателите на базата, беше казал Гарбър. Неизбежното кастово разделение. Тези двамата може би бяха познати на Джанис Мей Чапман. Може би не са разбирали защо е излизала с войници, а не с тях. Може би никога не се бяха поглеждали в огледалото.
Не казах нищо, но и не направих опит да си тръгна. Не исках този пикап да поеме след мен. Не и на този пуст и тъмен път. Стоях на място и гледах непознатите право в очите — първо единия, после другия. Лицето ми не изразяваше нищо повече от искреност, скептицизъм и може би лека ирония. Това изражение обикновено работеше. И провокираше някои хора.
Пръв беше провокиран спътникът на шофьора.
Той свали стъклото и промуши туловището си навън. Почти до кръста, за да може да ме вижда над покрива на пикапа. Едната му ръка се хвана за рамката на каросерията, а другата рязко замахна към мен, сякаш държеше камшик.
— На теб говорим, задник!
Продължавах да мълча.
— Пречи ли ми нещо да сляза и да те наритам? — зададе следващия си въпрос той.
— Пречи ти — наруших мълчанието си аз. — Двеста и шест причини.
— К'во?
— Толкова са костите в тялото ти. Мога да ги натроша всичките, преди да ме докоснеш.
Това изявление задейства шофьора, който се почувства длъжен да приеме предизвикателството.
— Мислиш ли? — подхвърли той, надвесвайки се от своя прозорец.
— Мисля — кимнах аз. — Понякога по цял ден. Да знаеш, че е много полезно.
Това го накара да млъкне и да направи опит да вникне в казаното. Устните му се размърдаха, сякаш да преповторят това, което чуваше.
— Предлагам всеки да си върви по пътя — добавих. — Къде живеете, момчета? — Сега вече аз задавах въпросите. — Преди малко останах с впечатлението, че се готвите да завиете по главната. Това ли е посоката ви?
Мълчание.
— Какво, да не сте бездомници? — попитах.
— Имаме си дом — отвърна шофьорът.
— Къде?
— На километър и половина от тук.
— Ами тогава се прибирайте. Гледайте телевизия, пийте бира. А мен ме оставете на мира.
— От Келам ли си?
— Не съм — отвърнах аз.
Двамата млъкнаха, после бавно се вмъкнаха обратно в кабината. Като чифт спукани балони. Скоростната кутия изскърца и включи на заден. Пикапът подскочи и започна да лъкатуши по платното, после се завъртя на 180 градуса с помощта на ръчната спирачка. Гумите изсвириха, вдигайки облачета прах. Червените стоп-светлини мигнаха за миг и изчезнаха зад тъмната грамада на сградата, в която се помещаваше шерифската служба. Изпуснах въздуха от дробовете си и продължих напред. Всичко се размина без поражения. Най-добрият бой е онзи, който си успял да избегнеш, каза ми преди време един умен мъж. Съвет, който невинаги съм следвал, но в този случай бях много доволен, че си тръгвам с чисти ръце. Както в буквалния, така и в преносния смисъл.
После насреща ми се появи още една кола, която повтори маневрите на пикапа — тръгна да завива, после забави ход и се насочи право към мен. Беше патрулка. Разбрах това по формата и размерите ѝ. А също и от специалните светлини на покрива. Отначало помислих, че Пелегрино е тръгнал на нощна обиколка, но когато колата приближи и изключи фаровете си, зад кормилото се очерта фигурата на жена. Внезапно изпитах чувството, че Мисисипи може да се окаже и един доста интересен щат.
Колата навлезе в лентата на насрещното и спря до мен. Беше старо шеви каприс, боядисано в цветовете на шерифската служба на окръг Картър. Жената зад кормилото имаше буйна тъмна коса — нещо средно между вълниста и къдрава, стегната на конска опашка. Лицето ѝ беше бледо, с безупречни черти. Едва се подаваше от прозореца, което можеше да означава две неща: или бе твърде дребна, или седалката бе хлътнала от дългогодишна употреба. След кратък размисъл се спрях на второто, тъй като ръцете ѝ изглеждаха с нормална дължина, а раменете ѝ не предполагаха дребна фигура. Според мен беше надхвърлила трийсет, достатъчно възрастна, за да изглежда вряла и кипяла, и достатъчно млада, за да проявява интерес към живота. Свидетелство за това беше леката усмивка, която играеше не само на устните, а и в очите ѝ — тъмни, влажни, излъчващи особен блясък. Разбира се, това би могло да се дължи и на светлината от арматурното табло.
Страничното стъкло се плъзна надолу. Жената се взря в очите ми, а след това ме огледа цялостно, сканирайки ме от рошавата коса до ботушите. С неприкрито любопитство. Направих крачка напред. Не само за да я улесня, но и за да я разгледам по-добре. Беше повече от безупречна. Беше великолепна. На дясното ѝ бедро се виждаше кобур, а в празнината между седалките проблясваше пушка, обърната с дулото надолу. Под дясната част на таблото беше монтирана голяма радиостанция, а в средата му се виждаше поставка с микрофон на дълъг кабел. Колата беше доста очукана, почти сигурно закупена на старо от някой по-богат окръг.
— Вие сте човекът, докаран от Пелегрино — констатира тя.
Гласът ѝ беше тих и отчетлив, но без следа от мекота. Акцентът беше местен.
— Да, госпожо — отвърнах аз.
— Казвате се Ричър, нали?
— Да, госпожо.
— Аз съм Елизабет Деверо, местният шериф.
— Приятно ми е да се запознаем — отвърнах.
Тя замълча за момент, после попита:
— Вечеряхте ли вече?
— Да — кимнах аз. — Но без десерт. В момента съм тръгнал към ресторанта, за да хапна един пай.
— Винаги ли се разхождате между блюдата?
— Чакам съдържателите на хотела, за да си наема стая, но те явно не бързат.
— Там ли ще отседнете? В хотела?
— Надявам се.
— А не при приятеля, когото искате да откриете?
— Още не съм започнал да го търся.
Тя кимна.
— Трябва да поговоря с вас. Ще ви чакам в ресторанта. След пет минути.
Каза всичко това с повелителен тон, но без враждебност. Без да споменава темата на предстоящия разговор. Изрече го като човек, който е свикнал да командва. Като шерифска дъщеря, наследила поста на баща си.
— Окей — кимнах. — След пет минути.
Тя вдигна стъклото, включи на заден и направи маневра, но доста по-бавно от онези с пикапа. После запали фаровете и започна да се отдалечава. Стоп-светлините ѝ блеснаха за миг на завоя и изчезнаха. Последвах я пеша, стъпвайки по тревата между платното и канавката.
Стигнах до ресторанта за по-малко от петте минути, с които разполагах. Патрулката на Елизабет Деверо беше спряла до тротоара, а самата тя се оказа на масата, която бях използвал преди малко. Възрастната двойка от хотела най-после си беше тръгнала. В салона бяха само Деверо и сервитьорката.
Дамата почти не реагира на появата ми, а само побутна с крак свободния стол до себе си, който леко се извъртя в моя посока. Сервитьорката схвана намека и не ми предложи друга маса. Стана ми ясно, че вече е взела поръчката на Деверо. Помолих я за парче от най-хубавия пай и още една чаша кафе. Тя забърза към кухнята. В салона се възцари тишина.
Вече имах възможност да разгледам отблизо новата си позната. И бързо бях готов да призная, че Елизабет Деверо действително е много хубава жена. Извън колата се оказа по-скоро висока, с прекрасна коса. Само конската ѝ опашка тежеше поне две кила. Останалото бяха хубави форми, съчетани в точни пропорции. Униформата ѝ стоеше много добре. Но аз по принцип си падам по жени с униформи, може би защото познавам твърде малко от другия вид. Устата ѝ беше красива. Очите ѝ също. Взети заедно, те придаваха на лицето ѝ някаква дяволита одухотвореност. Като на човек, който запазва самообладание при всякакви ситуации, обмисля ги и винаги намира повод да се усмихне. Светлината все още беше в очите ѝ. Значи не е била отражение от арматурното табло.
— Пелегрино ми каза, че сте служили в армията — подхвърли тя.
Замълчах за момент. Работата под прикритие означаваше постоянни лъжи. Нямах проблем да излъжа Пелегрино, но внезапно осъзнах, че никак не ми се ще да лъжа и Деверо.
— Допреди шест седмици — отговорих. Което си беше самата истина.
— В кой род войски?
— През по-голямата част от времето съм служил в тъй наречения Сто и десети полк.
Което също отговаряше на истината.
— Пехотен?
— Не. Беше по-скоро отряд за специални операции.
Технически погледнато, и това беше истина.
— Кой е вашият местен приятел?
— Казва се Хейдър — отвърнах.
Това вече си беше чиста измислица.
— Трябва да е бил пехотинец. Келам е изцяло пехотна база.
— Седемдесет и пети рейнджърски полк — кимнах аз.
— Инструктор?
— Да.
— Само те служат достатъчно дълго, за да пожелаят да останат тук и след като се пенсионират.
Замълчах.
— Никога не съм чувала за него — добави тя.
— Може би все пак си е тръгнал.
— По кое време?
— Не съм много сигурен. Вие откога сте шериф?
— От две години. Достатъчно дълго, за да опозная местните хора.
— Пелегрино каза, че цял живот сте тук. В смисъл че сте имали предостатъчно време да опознаете местните.
— Това не е вярно — поклати глава тя. — Не цял живот. Била съм тук като малка, тук съм и сега. Но между двата периода има доста години.
В гласа ѝ се долови нещо като копнеж. Особено в това меко изречено „между двата периода има доста години“.
— Къде бяхте в промеждутъка? — попитах аз.
— Обикалях света на разноските на богатия си чичо — каза тя.
В този миг за пръв път усетих опасността. Мисията ми имаше всички шансове да се провали. Просто защото вече бях чувал този отговор.
Сервитьорката донесе вечерята на Елизабет Деверо и моя десерт. Оказа се, че шерифката си беше поръчала същото като мен — огромен чийзбургер в гнездо от пържени картофи. Моят пай беше с праскови и едва се побираше в чинията. Кафето ми беше поднесено във висока керамична чаша. Пред Деверо имаше вода в обикновена стъклена чаша.
По-лесно е да оставиш пая си да изстине, отколкото димящ чийзбургер. По тази причина реших, че мога да взема думата, докато Деверо нямаше друг избор, освен да слуша и да прави кратки коментари.
— От Пелегрино разбрах, че напоследък сте затрупани с работа — започнах аз.
Деверо кимна с пълна уста.
— Смазана кола и убита жена — добавих.
Тя отново кимна и пъхна с върха на кутрето си палава капчица майонеза, която се опитваше да изскочи от устата ѝ. Елегантен жест за едно доста неделикатно действие. Ноктите ѝ бяха къси, добре оформени и лакирани. Имаше тънки ръце, леко загорели и жилави. Хубава кожа. Никакви пръстени. Включително и на левия безименен пръст.
— Има ли напредък в разследването? — попитах.
Тя преглътна, усмихна се и вдигна ръка като пътен полицай. Стоп. Изчакай.
— Дайте ми малко време, става ли?
Млъкнах и опитах пая си. Беше много добър, с мека коричка и ситно нарязани праскови. Вероятно местно производство. А може би внос от Джорджия. Не съм много наясно с отглеждането на плодове. Тя държеше чийзбургера с дясната си ръка, а с лявата прибираше картофките в средата на чинията един по един. Очите ѝ бяха заковани в мен. Устните ѝ блестяха от мазнината. Беше слаба и стройна. Вероятно защото имаше метаболизъм на ядрен реактор. От време на време отпиваше по глътка вода. Кафето, което изпих на един дъх, беше хубаво, но не можеше да се сравнява със сладкиша.
— Кафето не ви ли пречи на съня? — попита тя.
— Разбира се — отвърнах. — Но само когато трябва да съм буден.
Тя допи водата си. В чинията ѝ останаха няколко картофа и парче от чийзбургера. Избърса устните и пръстите си със салфетката, после я сгъна внимателно и я остави на масата. Край на вечерята.
— И тъй, има ли напредък в разследването? — повторих въпроса си аз.
Тя се усмихна на някаква мисъл и скръсти ръце. Наклони се леко встрани и ме огледа за втори път. От главата до краката, още по-бавно и по-внимателно.
— Бива си ви — каза. — Няма от какво да се срамувате. Всъщност вината не е ваша.
— В смисъл?
Деверо се облегна назад, без да сваля очи от моите.
— Баща ми е бил шериф на това място преди мен. Още преди да се родя. Печелил е изборите двайсетина пъти поред. Бил е твърд, но честен човек. Не се е страхувал от нищо, не е правил компромиси. Истински слуга на обществото.
— Убеден съм, че е бил такъв — кимнах.
— Но на мен тук не ми харесваше. Особено като дете. Нали си представяте? Затънтено място насред пустошта. За широкия свят научавах единствено от книгите, които получавахме по пощата. Пожелах да се махна.
— Не ви обвинявам — свих рамене аз.
— Но явно бях попила някои неща от татко. Като чувството за дълг към обществото например. Или привързаността към силите на реда. Имах чувството, че става въпрос за семеен бизнес, като всички останали.
Кимнах. Беше права. В тази професия децата тръгват по стъпките на родителите си много по-често от другите. С изключение на бейзбола. Синът на професионалния играч има осемстотин пъти по-голям шанс да влезе в Професионалната лига в сравнение с обикновените момчета.
— Поставете се на мое място — добави тя. — Към какво според вас бих могла да се ориентирам на осемнайсет?
— Не знам — отвърнах аз, въпреки че нещата бяха ясни. И не ми харесваха.
— Заминах за Южна Каролина и постъпих в морската пехота.
Кимнах. По-лошо от очакваното. По неизвестни причини бях заложил на ВВС.
— Колко време служихте там?
— Шестнайсет години.
Което означаваше, че сега е на трийсет и шест. Осемнайсет при мама и тате, шестнайсет в онова врящо гърне, плюс две като шериф на окръг Картър. Бяхме връстници.
— В кое подразделение служихте? — попитах.
— В СВП.
Погледнах встрани и рекох:
— Военната полиция значи.
— В служба на обществото и на закона. С един куршум два заека.
— До какъв чин стигнахте?
— Младши офицер първи ранг.
Младши офицер първи ранг. Експерт в една тясноспециализирана област. Там, където се върши истинската работа.
— Защо напуснахте?
— По целесъобразност — отвърна тя. — СССР вече го нямаше, а това означаваше съкращения. Прецених, че ще е по-добре да си тръгна сама, вместо да ме изхвърлят. Освен това татко почина. Не исках да го наследи някой идиот като Пелегрино.
— Къде сте служили? — попитах.
— Навсякъде. Богатият ми чичо се казва Сам. Та Чичо Сам ми показа света. Някои части си заслужаваха, други не.
Замълчах. Сервитьорката дойде за празните чинии.
— Но както и да е — въздъхна Деверо. — Аз ви очаквах. Честно казано, и ние щяхме да постъпим така при създалите се обстоятелства. Убийство край някакъв бар в близост до военна база? Положението е деликатно и изисква определена степен на секретност. Бихме назначили официален следовател на място, а друг бихме изпратили под прикритие.
Не отговорих.
— Разбира се, задачата на този под прикритие ще бъде да държи нещата под контрол и да предотврати евентуална враждебност от страна на местните. Само в краен случай. Навремето и аз бях привърженик на тази политика. Сега вече не, защото съм от местните.
Продължавах да мълча.
— Не се обиждайте — добави тя. — Представяте се далеч по-добре от нашите. Например ботушите ви. Много ми харесват. Косата също. Убедителна е. Просто нямахте късмет, че срещнахте мен. Е, времето също не е избрано особено добре. Но няма как да е другояче. Честно казано, не ви бива много в лъжите. Не трябваше да споменавате Сто и десети. Разбира се, че знам за какво става въпрос. Бяхте добри почти колкото нас. Но защо Хейдър, за бога? Това е рядко срещано име. Чорапите в защитен цвят също са грешка. Отдалеч личи, че са стока от военен магазин. Вероятно сте ги купили вчера. И аз нося такива.
— Не съм искал да лъжа — казах. — Изпитвах неудобство. Баща ми беше морски пехотинец. Може би съм усетил сродна душа у вас.
— Бил е морски пехотинец, но вие сте постъпили в СВ? — изгледа ме тя. — Бунт ли беше?
— Не знам какво е било. Тогава ми се струваше правилно.
— А сега?
— В този миг ли? — изгледах я аз. — Не съм много сигурен.
— Не се ядосвайте — отвърна тя. — Фактически направихте каквото трябва.
Замълчах.
— Какъв чин имате?
— Майор.
— Трябва ли да ви козирувам?
— Само ако желаете.
— Още ли служите в Сто и десети?
— Временно. По принцип съм част от Триста деветдесет и шести полк на Военната полиция. Отдел „Криминални разследвания“.
— Колко години служите там?
— Тринайсет. Плюс Уест Пойнт.
— Впечатлена съм. Може би наистина трябва да ви козирувам. Защо ви изпратиха в Келам?
— Заради някакъв тип на име Мънро. Със същия чин като мен.
— Това е малко объркващо.
— Имате ли напредък? — отново попитах аз.
— Не се отказваш лесно, а? — заряза официалностите тя.
— Това го няма в инструкциите ми. Знаеш как е.
— Окей. Нека направим сделка. Отговор за отговор. После се оттегляш. Рано сутринта хващаш обратния път. Всъщност ще накарам Пелегрино да те закара до там, откъдето те е качил. Имаме ли сделка?
— Имаме — промърморих. — Не ми оставяш място за избор.
— Не, нямаме напредък — най-после отговори на въпроса ми Деверо. — Абсолютно никакъв.
— Благодаря — рекох. — Сега е твой ред.
— Очевидно ще бъда улеснена, ако узная кой е асът — ти или онзи, когото са изпратили в Келам. Така ще разбера какво мислят вашите хора за извършителя — дали според тях е от базата или извън нея. И тъй, ти ли си голямата хрътка? Или другият?
— Честно ли да отговоря?
— Не бих очаквала друго от сина на колега морски пехотинец.
— Честният отговор е, че не знам.
Елизабет Деверо плати сметката, включително пая и кафето ми. Реших, че е справедливо аз да се погрижа за бакшиша, и това решение беше възнаградено с още една усмивка от страна на сервитьорката. Излязохме навън и спряхме за малко до стария каприс. Луната беше станала по-ярка. Високите облаци бяха изчезнали, виждаха се звездите.
— Мога ли да те попитам още нещо?
— Какво? — моментално застана нащрек Деверо.
— За косата — казах. — По устав трябва да е къса и да следва формата на главата. Мисля, че използваха думата „пригладена“. Да се спуска назад по естествен начин до основата на тила. Какво ще кажеш за своята?
— Цели петнайсет години беше такава — отвърна тя. — Оставих я да расте, след като реших да напусна.
Гледах я на светлината на луната и меките отблясъци от витрината. Представих си я с къса прическа. Положително бе изглеждала страхотно.
— Добре е да го зная — рекох. — Благодаря.
— Още в началото разбрах, че нямам шанс — добави тя. — По устав жените в Корпуса трябва да се придържат към неексцентричен външен вид. Това означава, че косата може да стига до яката, но не повече. Бих могла да я свивам на кок, но това пречеше на шапката.
— Сериозна жертва — вметнах аз.
— Струваше си — отвърна тя. — Морската пехота ми харесваше.
— Вероятно ти харесва и до днес. Постъпиш ли в нея, то е завинаги.
— Така ли казваше баща ти?
— Той така и нямаше този късмет. Умря на поста си.
— Майка ти жива ли е?
— Не. Почина няколко години след него.
— Моята почина от рак, докато карах подготвителния лагер.
— Сериозно? Моята също. Нямам предвид подготвителния лагер, а рака.
— Съжалявам.
— Вината не е твоя — механично отвърнах аз. — Тя беше в Париж.
— Аз също. На остров Париж. Тя емигрира, така ли?
— Беше французойка.
— Говориш ли френски?
— Un peu, mais doucement.
— Какво означава това?
— Да, но бавно.
Тя кимна и докосна вратата на колата с длан. Разбрах намека и направих крачка назад.
— Лека нощ, шериф Деверо. Беше ми приятно да се запознаем.
Тя само се усмихна.
Обърнах се и тръгнах към хотела. Мощният двигател изръмжа зад гърба ми, гумите засвистяха. Колата бавно ме задмина, направи широк обратен завой и отново спря. Този път насреща ми, на няколко крачки от „Тусейнтс“. Продължавах да вървя с равна крачка. Стигнах до патрулката в момента, в който Деверо отвори вратата и слезе. Спрях да я изчакам. Явно искаше да ми каже още нещо.
— Аз живея тук — кратко поясни тя. — Лека нощ.
* * *
Когато влязох във фоайето, тя вече беше изчезнала нагоре по стълбите. На рецепцията стоеше старецът от ресторанта, готов за бизнес. Веднага забелязах, че е учуден от липсата на всякакъв багаж в ръцете ми. Но парите в брой са си пари в брой. Прибра ми осемнайсет долара и ми подаде ключа за двайсет и първа стая. На втория етаж, с прозорец към улицата. Увери ме, че е по-тиха в сравнение с онези отзад. Това ми се стори малко вероятно, но после се сетих за железопътната линия.
Горе стълбището свършваше в средата на дълъг коридор с гол под, осветен от четири мъждукащи крушки. Стаите, гледащи към жп линията, бяха осем, а тези откъм улицата — девет. Между вторите беше и номер седемнайсет, под чиято врата се процеждаше жълтеникава светлина. Вероятно това беше стаята на Деверо. Моята беше през три врати на север. Отключих и запалих лампата. Лъхна ме особената миризма на застоял хотелски въздух. Стаята очевидно не беше използвана дълго време. Беше правоъгълна, с висок таван и можеше да се нарече просторна, ако не беше допълнително изградената в единия край баня. От двукрил френски прозорец се излизаше на балкона с парапет от ковано желязо, който бях зърнал от улицата. Обзавеждането се състоеше от легло, тоалетна масичка и стол. Подът беше покрит с персийски килим ръчна изработка, сериозно изтънял от тупане и дългогодишна употреба.
Дръпнах пердето и започнах да разопаковам багажа си — действие, което се изчерпа със сглобяване на новата ми четка за зъби и пускането ѝ в чашата под огледалото на банята. Нямах паста, но отдавна бях стигнал до заключението, че тя не е нищо друго освен лубрикант с приятен вкус. Познавах един военен зъболекар, който се кълнеше, че търкането с гола четка е напълно достатъчно за поддържане на устната хигиена. А за приятния вкус си имах дъвка. Всичките ми зъби си бяха на мястото, с изключение на един кътник горе вдясно, който преди много години ми избиха при ръкопашна схватка в Кливланд, Охайо.
Часовникът в главата ми показваше около единайсет и двайсет. За миг се отпуснах на леглото. Бях станал рано и се чувствах сравнително уморен, но съвсем не изтощен. Трябваше да свърша няколко неща в кратък срок. Изчаках известно време — обичайно достатъчно, за да заспи човек, после излязох в коридора. Ивицата светлина под вратата на Деверо беше изчезнала. Промъкнах се към стълбите и слязох във фоайето. Рецепцията отново беше пуста. Излязох на улицата и поех наляво. Към все още неизследваната част на града.
Огледах главната улица по цялата ѝ дължина, доколкото ми позволяваше синкавата светлина на луната. Простираше се на около двеста метра в южна посока, широка и права. После се стесняваше и започваше да криволичи покрай скромни къщи, разположени в различни по големина парцели. Западната част на широката ивица беше заета от магазини и търговски обекти с различно предназначение, между които се виждаха тесни задънени улички с малки къщи от двете страни. На източната страна на главната имаше още магазини и търговски обекти, подредени на една линия с ресторанта и хотела. Пресечките между тях бяха павирани и излизаха на дълга задна улица, успоредна на главната. Предположих, че именно тази задна улица е сложила началото на цялото строителство преди години. Така или иначе, точно тя беше причината за късната ми нощна разходка.
Простираше се от север на юг, застроена само от едната страна с дълга редица сгради. Разстоянието между тях и железопътната линия беше една широка пътека с отъпкана пръст. Представих си как старите пътнически влакове спират там, на броени метри от къщите. Почти чувах тежкото пъшкане на уморените локомотиви, спрели до водната помпа малко по-нататък. Почти виждах как съдържателите на ресторантчета и кафенета тичат по отъпканата пътека и поставят дървени стълбички пред вратите на вагоните. По тях слизат стотици пътници, гладни и жадни от продължителното пътуване. Те нахлуват в заведенията, за да се нахранят и напият до насита. Отвътре долитат тракане на монети и звън на касови апарати, примесени с човешка глъч. После пронизителната свирка на локомотива изпищява и пътниците хукват обратно. Дървените стълбички биват отместени и влакът потегля. След час на пълно затишие се появява следващият влак и суматохата се повтаря. Тази едностранна улица е била двигателят на местната икономика. И все още беше такава.
Разбира се, пътническите влакове отдавна ги нямаше. Кафенетата и ресторантите — също. Но на тяхно място бяха изникнали барове и магазини за авточасти, барове и заложни къщи, още барове и оръжейни магазини, накрая пак барове и складове за стереоуредби втора употреба. Мястото на влаковете бе заето от стотици коли, които нахлуваха откъм базата Келам. Представих си ги как паркират на отъпканата пръст и от тях на групички се изсипват бъдещите рейнджъри, тръпнещи от желание да похарчат парите, които Чичо Сам им е отпуснал. На един привлекателен пазар, намиращ се насред нищото, както беше казал Гарбър, точно като пътниците от някогашните влакове. Бях виждал всичко това да се повтаря около американските бази на стотици места по света. В Америка колите най-често са стари мустанги, гран торино или понтиаци, в Германия са втора ръка беемвета и мерцедеси, а в Далечния изток — странно изглеждащи тойоти краун и датсуни. Бирата е от най-различни марки и с различен градус, кредитите се отпускат в различни валути, оръжията са от най-различни марки и калибър, употребяваните стереоуредби работят с различен волтаж. Всичко останало е горе-долу едно и също навсякъде по света.
Лесно открих мястото, на което е била убита Джанис Мей Чапман. Според Пелегрино около тялото е имало голяма локва кръв, която най-вероятно бяха посипали с пясък. Открих купчината на павираната алея близо до задната част на един бар на име „Бренънс“. Беше разположен горе-долу в средата на задната улица, а въпросната алея продължаваше покрай лявата му част и свършваше на главната улица между старомодна аптека и някакъв склад. Вероятно именно от склада бяха докарали пясъка. Три-четири трийсеткилограмови чувалчета са били достатъчни. Пясъкът беше равномерно разпръснат по гладките павета. Заравнено покритие във формата на сълза, с дебелина десетина сантиметра.
Мястото не се виждаше директно отникъде. Задната врата на „Бренънс“ се намираше на пет метра от него, а заведението нямаше странични прозорци. Гърбът на аптеката представляваше сляпа стена. В съседство с бара имаше финансова къща с гише на „Уестърн Юниън“. Прозорчето на гишето гледаше към задната улица, но този тип заведения не работят нощем. Тоест не е имало очевидци. Пък и да е имало, едва ли са видели кой знае какво. Прерязването на гърло не отнема много време. Особено при наличието на остър нож, достатъчно тежест и сила. Става за миг, колкото трае хоризонталното движение на ръката в разстояние на двайсет и пет-трийсет сантиметра. И това е всичко.
Тръгнах покрай линията. Някъде по средата на пътеката спрях на отъпканата земя и се огледах, опитвайки се да преценя силата на светлината. Нямаше смисъл да търся неща, които не мога да видя. Продължих напред просто защото луната беше все още високо в безоблачното небе. Прекрачих близката релса и поех на , стъпвайки по траверсите. Следвах пътя на хората, които преди години са решили да напуснат това затънтено място и да си опитат късмета в големите градове като Чикаго или Ню Йорк. Подминах прелеза, оставих зад гърба си и старата водна кула.
После земята започна да се люлее.
Отначало почти незабележимо, като равномерно потръпване. Сякаш някъде далеч беше станало земетресение. Заковах се на място. Траверсата под краката ми се тресеше. Релсите от двете ми страни зазвъняха. Обърнах се. В далечината се виждаше малка светла точица, която бързо нарастваше. Прожекторът на нощния влак, на около три километра от мен.
Останах на мястото си. Релсите звънтяха все по-силно. Траверсите подскачаха, чакълът под тях трополеше. Трусовете ставаха все по-осезаеми. Далечният прожектор мигаше като звезда, леко помръдвайки наляво-надясно.
Слязох от линията и опрях гръб на високия, намазан с дзифт дървен стълб, който крепеше водната кула. Земята трепереше, стълбът побутваше рамото ми като жив, релсите пееха. До слуха ми долетя пронизителният писък на локомотивната свирка. Включиха се предупредителните звънци на прелеза, отстоящ на двайсетина метра от мен. Червените лампи започнаха да мигат.
Влакът се приближаваше с грохот. В един момент беше безкрайно далеч, после изведнъж се оказа до мен, върху мен. Огромен, безумно масивен, оглушителен. Земята се тресеше толкова силно, че старият резервоар зад гърба ми поде някакъв мълчалив танц, отблъсквайки ме на сантиметри от себе си. Въздушната вълна се стовари върху ми със страшна сила. Локомотивът профуча покрай мен. Зад него се люшкаха и потракваха вагоните, мътно проблясващи на лунната светлина. Сякаш нямаха край. Десет, двайсет, петдесет, сто… Неотклонно носещи се на север. Една безкрайна минута останах залепен за дървения стълб. Шейсет дълги секунди, оглушал от стърженето на метал и изтръпнал от люлеещата се под мен земя.
После влакът отмина.
Тъпата задница на последния вагон-цистерна профуча покрай мен със сто километра в час, воят на вятъра намаля наполовина, земетресението се стопи до меки трусове, а след това изчезна напълно. Звънът на релсите се превърна в тихо съскане. Тишината се завърна.
Веднага промених очакванията си по отношение на смачканата синя кола. Придвижването до останките ѝ едва ли щеше да бъде толкова кратко, колкото си мислех отначало. След току-що приключилата демонстрация на дивата и необуздана мощ стигнах до заключението, че те като нищо можеха да се окажат някъде в Ню Джързи. Или в Канада.
В крайна сметка открих останките от колата на двеста метра в северна посока. Почти целият път до там беше осеян с отломки. Натрошени стъкла проблясваха на лунната светлина, сякаш разпръснати от гигантска ръка. Сред тях стърчеше част от хромирана броня, сгъната по средата под формата на V. Беше се забила в земята като някаква стреличка за дартс с гротескна форма. Имаше и колело, останало без тас. Колосален сблъсък, в резултат на който колата беше литнала като бейзболна топка, изстреляна с всичка сила. С ускорение от нула до сто в рамките на миг.
Предположих, че е била паркирана на релсите на около двайсет метра северно от водната кула. Там можеха да се видят първите парченца стъкло. Представих си, че при удара на локомотива колата е летяла над петдесет метра, след което е паднала на земята и е започнала да се търкаля. Може би странично, превъртайки се от колелата на покрива и обратно, може би надлъжно, с муцуната напред. По мое мнение се бе разпаднала още при първия удар. Като при експлозия. А частите ѝ се бяха разпръснали наоколо при търкалянето. Вероятно по същото време се бе възпламенило и горивото. Храсталаците край последните петдесет метра бяха силно обгорели, но най-големи бяха пораженията по дърветата, в които се беше удряла смачканата каросерия. От тях бяха останали само черни стволове и голи клони. Имах познати експерти по палежите, които биха могли да изчислят оборотите на търкалянето само от пътя на запаленото гориво.
Пелегрино твърдеше, че колата е синя; но той я беше виждал на дневна светлина. За мен беше пепеливосива под бледите лъчи на луната. Не успях да открия нито сантиметър незасегната от огъня повърхност, запазила следи от боя. Пред очите ми лежеше смачкана и тотално изгоряла купчина желязо. Бях се приготвил да я възприема като останки от автомобил просто защото не можех да си представя какво друго може да бъде.
Ако някой бе имал за цел да заличи някакви улики, успехът му беше пълен.
Прибрах се в хотела точно в един след полунощ и веднага си легнах. Нагласих будилника в главата си на седем сутринта. Вероятно по това време и Деверо щеше да е на крак, подготвяйки се за поредния работен ден, който би трябвало да започва в осем. Очевидно не беше от жените, които не държат на външния си вид, но едновременно с това беше служила в морската пехота, което означаваше прагматизъм. Заключението ми беше, че сутрешният ѝ тоалет няма как да отнеме повече от час. Ако се събудех в седем, имах всички шансове да я хвана на закуска в съседното заведение. Дотам се простираха непосредствените ми планове. Нямах никаква представа какво ще ѝ кажа.
* * *
Но стана така, че не спах до седем. Събудих се в шест от силно чукане по вратата. Не изпитах никакво въодушевление. Измъкнах се от леглото, навлякох панталона и отидох да отворя. Беше старецът. Съдържателят на хотела.
— Мистър Ричър? — попита той.
— Да?
— Радвам се, че попаднах на точния човек — рече той. — В този ранен час, имам предвид. Но винаги е добре да си сигурен.
— Какво желаете?
— Както вече ви казах, най-напред исках да установя самоличността ви.
— Искрено се надявам, че това не е истинската причина да ме събудите по никое време. В хотела пребивават само двама гости, като другият определено не може да бъде наречен мистър.
— Търсят ви на телефона.
— Кой?
— Чичо ви.
— Чичо ми?!
— Да, чичо ви Леон Гарбър. Каза, че е спешно. А ако съдя по тона му, и много важно.
Навлякох тениската и последвах съдържателя, шляпайки с боси крака по стъпалата. Той отвори вратата встрани от рецепцията и ме въведе в канцеларията. Вътре имаше махагоново бюро с телефон върху плота. Слушалката беше свалена.
— Моля, чувствайте се като у дома си — покани ме с широк жест възрастният мъж, после излезе и затвори след себе си.
Аз седнах на стола му и взех слушалката.
— Ало?
— Добре ли си? — попита Гарбър.
— Добре съм. Как ме откри?
— Чрез указателя. В Картър Кросинг има само един хотел. Всичко наред ли е?
— И още как.
— Сигурен ли си?
— Да.
— Питам, защото трябваше да докладваш всяка сутрин в шест.
— Тъй ли?
— Така се разбрахме.
— Кога?
— Вчера разговаряхме в шест. Преди да тръгнеш.
— Вярно, но не сме се разбирали да говорим всеки ден в шест.
— Вчера се обади по обед. Каза, че ще се обадиш и днес.
— Не съм казал кога.
— Мисля, че каза.
— Нещо бъркаш. Какво искаш?
— Тая сутрин си кисел.
— Легнах си късно.
— Какво си правил?
— Поогледах се.
— И?
— Забелязах две неща — казах аз.
— Какви неща?
— Ами такива, които предизвикват специален интерес.
— Свързани ли са с някакъв напредък?
— На този етап са само въпроси. Напредъкът може да дойде с отговорите. Ако изобщо ги получа.
— Засега Мънро не е стигнал доникъде в Келам — поясни Гарбър. — Нещата май ще се окажат по-сложни, отколкото си представяхме.
Не отговорих. Гарбър изчака за миг.
— Хей! Какво значи ако изобщо получиш отговорите? Продължавах да мълча.
— А защо ходиш на оглед посред нощ? — добави той. — Не беше ли по-добре да изчакаш да съмне?
— Запознах се с шерифа — казах.
— И?
— По-различен е от очакваното.
— По какъв начин? Изглежда ти честен мъж?
— Жена е. Баща ѝ е бил шериф преди нея.
Гарбър замълча.
— Не ми казвай, че те е разкрила — изпъшка той.
Не отговорих.
— Боже Господи! — възкликна той. — Това трябва да е нов световен рекорд! За колко време те разкри? За десет минути? За пет?
— Служила е във ВП на морската пехота — рекох. — На практика е една от нас. Знаеше предварително и просто ме чакаше. За нея това е бил предвидим ход.
— Какво ще правиш?
— Не знам.
— Ще те изолира ли?
— По-лошо. Ще ме изхвърли.
— Не бива да го позволяваш! Няма начин! Трябва да останеш там и толкова! Чуваш ли? Имаш заповед да останеш! Тя не може да те изхвърли. Това е въпрос на граждански права. Право на свободно придвижване. Живеем в свободна страна, следователно оставаш. Ясно ли е?
Затворих телефона и се замислих. После намерих в джоба си банкнота от един долар и я оставих на бюрото. За покриване на един междуградски разговор. Набрах Пентагона. Там има много телефони и много телефонисти. Избрах един, който винаги отговаряше. Помолих го да звънне в офиса на Джон Джеймс Фрейзър. Просто да проверя дали ще извадя късмет. Офицерът за връзки със Сената. Не очаквах да е там в този ранен час, но той вдигна. Което беше многозначително. Представих се и добавих, че имам новини.
— Трябва да имаш, иначе нямаше да се обадиш — отвърна той.
— Получих предупреждение.
— В какъв смисъл?
— Видях едно-две неща, от които личи, че ситуацията ще стане сериозна. Гадна, шантава, с всички шансове да остане по вестниците цял месец. Има опасност да бъдем очернени, дори ако се окаже, че убийството няма нищо общо с Келам. Достатъчно е, че става въпрос за инцидент, случил се близо до нея.
— Колко гадна? — попита след кратка пауза Фрейзър.
— Потенциално много.
— Това предчувствие ли е? То има ли нещо общо с Келам?
— Рано е да се каже.
— Имам нужда от помощ, Ричър. Най-вероятното ти предположение?
— На този етап не виждам да са замесени военните.
— Това е добра новина.
— Само предположение — поправих го аз. — Още е рано да палиш пурата си.
Нямаше смисъл да се връщам в леглото. Вече беше късно. Измих си зъбите, взех душ и започнах да се обличам, дъвчейки дъвка. После застанах до прозореца да наблюдавам изгрева. Светът бавно се разширяваше. Главната улица постепенно изплува пред очите ми в целия си блясък. Храсти, ливади и гори във всички посоки.
Седнах на единствения стол и зачаках. Надявах се да чуя Деверо, когато тръгне да слиза към колата си, паркирана почти под прозореца ми.
Деверо напусна хотела точно в седем и двайсет. Първо проскърца и се затръшна входната врата, после и вратата на колата ѝ. Станах от стола и надникнах през прозореца. Тя беше зад волана, потънала дълбоко в седалката. Носеше копие на униформата, с която беше вчера, но в по-чист вариант. Буйната ѝ коса беше още влажна от душа. Говореше по радиостанцията. Може би обясняваше на Пелегрино, че първата му работа за деня е да ме натовари в колата си и да ме изхвърли някъде по пътя за Мемфис.
Спуснах се по стълбите и излязох на тротоара. Утринният въздух беше чист и студен. Погледнах нагоре по улицата и видях колата на Деверо, спряла пред ресторанта. Дотук добре. Поех натам и не след дълго бутнах вратата. Минах покрай телефонния автомат и гардероба. В салона имаше шестима клиенти, включително Деверо. Другите петима бяха мъже. Четирима от тях с работни дрехи, а петият със светъл костюм. Очевидно човек с професия. Може би адвокат или доктор, а може би управител на финансовата къща до бар „Бренънс“. Сервитьорката беше същата от снощи. Беше заета да разнася храна. Реших да не я чакам и се насочих към масата на Деверо.
— Може ли да седна при теб?
Деверо пиеше кафе. Пред нея все още нямаше закуска.
— Добро утро — усмихна се тя.
— Добро да е — отвърнах.
— Да се сбогуваш ли дойде? Много мило от твоя страна.
Не отговорих. Кракът ѝ се раздвижи под масата и избута свободния стол. Седнах.
— Как спа?
— Чудесно — казах аз.
— Не те ли събуди нощният влак? На човек му трябва малко време, за да свикне.
— Още не бях легнал.
— И какво правеше?
— Едно-друго.
— Вътре или навън?
— Навън.
— Оглеждал си мястото на престъплението?
Кимнах. Тя кимна в отговор.
— Открил си две неща, които заслужават внимание. Решаваш да се отбиеш преди заминаване просто за да се увериш, че не съм ги пропуснала. Много съвестна гражданска постъпка.
Сервитьорката се появи, сложи пред нея чиния с пържени филийки и ме погледна въпросително. Поръчах същото плюс чаша кафе. Деверо я изчака да се отдалечи и попита:
— Или гледната ти точка е изцяло лична? Това ли е последният ти опит да защитиш армията, преди да отпътуваш?
— Не мисля да отпътувам — отсякох.
Тя се усмихна.
— Сега май идва ред на лекцията за човешките права, а? Свободна страна и всички останали глупости.
— Нещо такова.
Тя замълча за момент, после каза:
— Аз изцяло поддържам човешките права. Както казват, в кръчмата със сигурност има място за всички. Разбира се, че можеш да останеш. Ще ми бъде приятно. Забавлявай се на воля. Тук има много пътеки за разходка и живописни места. Разхождай се, прави каквото искаш. Само не ми се пречкай в разследването.
— А как ще обясниш двете неща, за които спомена? — попитах.
— Трябва ли? Точно на теб?
— Две глави са по-умни от една.
— Не мога да ти се доверя — поклати глава тя. — Ти си тук, за да ме отклониш от вярната посока, ако се наложи.
— Не. Аз съм тук да предупредя армията, в случай че нещата се развиват зле. Което и ще направя, ако се наложи. Но ние все още сме далеч от каквито и да било заключения. Едва сега започваме. Твърде рано е да отклонявам нанякъде когото и да било, дори и по-късно да се опитам да го направя. Но това няма да се случи.
— Ние? — вдигна вежди тя. — Ние ли сме далеч от заключенията? Какво означава това? Може би демокрация?
— Добре де, ти — отстъпих аз.
— Точно така, аз — кимна тя.
В този момент се появи сервитьорката със закуската и кафето. Подуших струйката дим и отпих първата глътка. Малък ритуал, с който бях свикнал. Няма нищо по-хубаво от димящо кафе рано сутринта. Деверо продължаваше да се храни срещу мен. Почти беше опразнила чинията си. Метаболизъм на ядрен реактор.
— Окей — вдигна глава тя. — Свали картите си на масата. Обясни ми как първото нещо може да навреди на армията. Всъщност то вече навреди, независимо дали ще ме убедиш или не.
— Била ли си в базата?
— Разбира се. Навсякъде в нея.
— Аз не съм бил там. Следователно знаеш това, за което само предполагам.
— Имай го предвид — кимна тя. — Пипай внимателно, без да вдигаш пушилка.
— Джанис Мей Чапман не е била изнасилена на онази уличка.
— Защото?
— Защото Пелегрино е открил охлузвания по трупа, причинени от ситни остри камъчета. Но на уличката няма ситен чакъл. Нито някъде около нея. Километри наоколо има само пръст, асфалт или паваж.
— Но на линията чакъл колкото щеш — отбеляза тя.
Уловка. Надяваше се да захапя въдицата.
— Не е точно чакъл — отвърнах. — На линията има по-едри камъни, викат им баластра. Посипани са между двете релси. Гранит. По-голям от чакъла и по-малък от юмрук. Нараняванията от него ще изглеждат другояче. Различни от охлузванията, които причинява чакълът.
— Някои пътища са покрити с чакъл.
Още една уловка.
— Той е друг, овалян в дзифт. Няма нищо общо.
— И тъй?
Последният тест.
Извърти го така, че да изглежда опасно за армията.
— Келам е за елита — рекох. — Последна школа за Седемдесет и пети, който се занимава със специални операции. Огромна територия, разнообразен терен, със сигурност изпълнен с най-различни препятствия. Пясък, за да симулира пустиня. Бетон, за да наподобява замръзналите степи. Фалшиви населени места и всичко останало. Сигурен съм, че там е пълно с чакъл, независимо по какви причини са го докарали.
Деверо отново кимна.
— Имат пътека за бягане, която е застлана с чакъл. Използват я за тестове за издръжливост. Десет обиколки отговарят на десет часа марш на скок по черен път. Курсантите със слаби резултати я заглаждат с гребло всяка сутрин. За наказание. С един куршум два заека.
Замълчах.
— Била е изнасилена в базата — добави Деверо.
— Не е изключено — казах аз.
— Ти си честен човек, Ричър. Син на морски пехотинец.
— Тук морските пехотинци нямат нищо общо. Аз съм офицер от сухопътните войски на Съединените щати. Ние също имаме своите стандарти.
Заех се със закуската си горе-долу в момента, в който Деверо приключи със своята.
— Второто нещо обаче е доста озадачаващо — подхвърли тя. — Все още не мога да си го изясня.
— Наистина ли? — погледнах я аз. Престанах да се храня и се облегнах назад. — Обясни ми.
— Въпросът е следният: как е стигнала до там? Оставила е колата си у дома, но няма как да е вървяла пеша. Главно защото е била на десетсантиметрови токчета, а и тук отдавна не се ходи пеша. В същото време не са я взели от дома ѝ. Съседките ѝ са много наблюдателни, но и двете твърдят, че никой не е спирал отпред. Аз им вярвам. Освен това никой не я е видял да се появява в града в компанията на военен. Нито пък на цивилен. А дори и сама. Няма как да я пропуснат, повярвай ми. Съдържателите на баровете са свикнали да наблюдават пътя. Всички до един. Станало им е навик, може би защото не са сигурни дали утре ще имат какво да ядат. По тази причина появата ѝ на задната уличка е просто необяснима.
Помълчах известно време, после казах:
— Това не е моето второ нещо.
— Така ли?
— Твоите две неща и моите две неща са различни. Което ги прави общо три.
— Какво тогава е твоето второ нещо? — попита Деверо.
— Тя не е била убита на тази уличка.
Привърших закуската си, без да проговоря повече. Пържени филийки с кленов сироп и кафе. Протеини, фибри и въглехидрати. Плюс кофеин, разбира се. Всички основни хранителни групи, с изключение на никотина, от който вече се бях отказал. Оставих приборите и вдигнах глава.
— На практика има само един начин да прережеш нечие гърло. Заставаш зад гърба на жертвата, с едната ръка я дърпаш за косата, а с другата режеш. Или можеш да забиеш пръсти в очите ѝ, или — ако си сигурен в стабилността на ръцете си — да тикнеш длан под брадичката ѝ. Но независимо от вариантите гърлото ѝ трябва да бъде открито, а сухожилията изопнати. После идва ред на острието. Обучаван си да очакваш силна съпротива при срязването, защото в тази област се намират доста твърди жили. Обучаван си още да започнеш среза на два сантиметра преди тях и да го завършиш на още толкова след тях. С оглед да бъдеш абсолютно сигурен.
— Предполагам, че точно това се е случило на онази уличка — кимна Деверо. — Надявам се да е приключило бързо. Преди да е осъзнала какво става с нея.
— Не се е случило на уличката — поклатих глава аз. — Просто няма как.
— Защо?
— Когато го правиш отзад, вероятността да се оплискаш с кръв е по-малка. А при тези операции изтича страшно много кръв, главно от сънните артерии и югуларните вени. Освен това в случая става въпрос за млада и здрава жена, която със сигурност се е борила и съпротивлявала. Кръвното ѝ налягане трябва да е скочило до небето.
— Знам, че изтича много кръв. Около нея имаше цяла локва. Кожата ѝ беше бяла като тебешир. Предполагам, че си видял пясъка. Толкова голяма беше и локвата. Сигурно са изтекли три-четири литра, ако не и повече.
— Някога да си рязала гърло?
— Не съм.
— А да си гледала как го правят?
— Не — тръсна глава тя.
— Кръвта не изтича, както ако си срежеш вените във ваната. Тя излита като от пожарникарски маркуч и залива всичко в диаметър три метра наоколо. Виждал съм я дори по таваните. Сякаш някой е размахвал отворена кутия с боя. Като Джаксън Полък.
Деверо не каза нищо.
— Би трябвало да е оплискана цялата уличка — добавих аз. — Със сигурност и стената на финансовата къща. Също и стените на бара и аптеката. Да не говорим за платното. Много по-голяма площ от него би трябвало да е покрита с кръв на тънки и издължени ивици. Никаква локва под нея. Това просто не е възможно. Затова твърдя, че е била убита другаде.
Деверо сключи пръсти на масата и облегна глава върху обърнатите си длани. После направи нещо странно. Взе да се души. Въздухът издуваше гърдите ѝ, после шумно излиташе навън. Пет секунди по-късно вдигна глава и процеди:
— Аз съм пълна тъпачка! Би трябвало да знам всичко това, но очевидно съм го забравила. Просто ми е изфирясало от главата.
— Не се самообвинявай — рекох. — Не си го виждала никога, значи няма какво да забравиш.
— Не, става въпрос за елементарна истина — простена тя. — Ако не бях толкова тъпа, щях да спестя дни!
— За съжаление това не е всичко — поклатих глава аз. — Имам и други лоши новини.
Тя не пожела да чуе лошите новини. Не ги искаше, поне засега. Все още се бичуваше заради пропуските, свързани с кръвта. Често се бях натъквал на подобна реакция. Самият аз бях реагирал така. Умните и съвестни хора мразят да допускат грешки. Не само заради самочувствието си, а защото някои грешки водят до последици, с които съвестните хора не обичат да съжителстват.
В продължение на цяла минута тя ръмжеше и скърцаше със зъби, бясна на себе си. После тръсна глава и рискува със смела усмивка, която обаче беше далеч от нормалното ѝ ведро излъчване.
— Окей, давай — рече. — Искам да чуя лошите новини. Но не тук, ако обичаш. Три пъти дневно се храня на това място и не искам неприятни асоциации.
Платихме си закуската и излязохме на тротоара. Дълго стояхме пред колата ѝ, без да пророним нито дума. От езика на тялото ѝ отгатнах, че не ме иска в шерифската служба и няма намерение да ме покани в кабинета си. Това не беше демократично.
— Хайде да се върнем в хотела — предложи най-сетне тя. — Ще седнем във фоайето, където никой няма да ни безпокои. Просто защото сме единствените гости.
Тръгнахме по улицата. Изкачихме проядените стъпала и прекосихме паянтовата веранда. Вратата вляво водеше към фоайето. Блъсна ме познатата миризма на прах и плесен. На дневна светлина тъмните издути форми се оказаха кресла — точно както си бях помислил снощи. Дванайсет на брой, групирани в различни комбинации — по двойки и четворки. Избрахме си двойката, разположена от двете страни на студената камина.
— Защо живееш тук? — попитах.
— Добър въпрос — въздъхна тя. — Мислех, че ще бъде за месец-два, но се оказа по-дълго.
— Какво стана с къщата на баща ти?
— Беше под наем. Прекъснах договора, когато той почина. Сега там живеят други хора.
— Пак можеш да наемеш или да купиш някоя. Нали така правят хората?
— По едно време бях започнала да си търся — кимна тя. — Но така и не намерих нещо, което да ми хареса. Предполагам, че вече имаш представа от тукашните къщи.
— Някои от тях ми се струват доста добри — отбелязах.
— Не и на мен — каза тя. — Всъщност не бях готова. Не бях решила колко ще остана тук. И досега не съм. По всичко личи, че ще е до края на живота ми, но май не искам да си го призная. По-лесно е да живея ден за ден, без да мисля за бъдещето.
Сетих се за приятеля си Стан Лаури и неговите обяви за работа. Проблемът му не беше толкова да си намери работа, колкото да се уволни от армията. С това бяха свързани къщи, коли, дрехи. Плюс стотици дребни и неподозирани детайли като обичаите на абсолютно непознатото племе навън, досега гледани отстрани и останали неразбрани.
— Окей, слушам те — рече с въздишка Деверо.
— Първо да се уточним — гърлото ѝ действително е било прерязано, нали така?
— Абсолютно. Грешка не може да има.
— И това е единствената рана?
— Така твърди докторът.
— Значи някъде трябва да има място, оплискано с кръв. Независимо къде. Може би стая, може би горска поляна. Такова нещо не може да се извърши чисто, няма начин. От което следва, че някъде има веществени доказателства, които чакат да бъдат открити.
— Не мога да претърся базата. Няма да ме пуснат, защото е под чужда юрисдикция.
— Не си сигурна, че се е случило в базата.
— Там е била изнасилена.
— Не е изключено да е била изнасилена там, но това е нещо по-различно.
— Не съм в състояние да претърся хиляда и триста квадратни километра от територията на Мисисипи.
— Значи трябва да се фокусираш върху извършителя.
— Как?
— Кръвта на никоя жена не изтича два пъти. Тази е била заклана на неизвестно място, цялото оплискано в кръв. И сигурно доказателство, че е умряла. После са я изхвърлили на уличката. Но чия е била локвата кръв, сред която е лежала? Не е била нейната, защото тя е останала там, на неизвестното място.
— О, боже! — простена Деверо. — Само не ми казвай, че онзи тип я е пренесъл с кофа!
— Възможно, но малко вероятно — отвърнах аз. — Не е лесно да срежеш нечие гърло, а след това да танцуваш с кофа около него, за да уловиш струята.
— Може да са били двама.
— И това е възможно — признах аз. — Но също така малко вероятно. Кръвта блика като от пожарникарски маркуч, пръскащ във всички посоки. Наляво, надясно, навсякъде. Вторият човек ще бъде късметлия, ако успее да събере половин литър.
— Всъщност какво искаш да ми кажеш? Чия е била кръвта?
— Най-вероятно животинска. Може би на елен. Наскоро заклан, но все пак не много прясна. Със сигурност има някаква разлика във времето. Тази кръв е била започнала да се съсирва. Галон прясна кръв щеше да покрие много по-голяма площ от онази, която сте засипали с пясък. Това е едно от характерните свойства на кръвта — струйки от нея проникват навсякъде.
— Ловец?
— Това е предположението ми.
— Което не е особено състоятелно. Ти не си виждал кръвта, не си я изследвал. Би могла да е обикновена оцветена течност, купена от магазина за играчки. Но би могла и да е нейната. Може би някой е измислил начин да я събере. Без значение дали ти виждаш такъв или не. Може би първо са ѝ източили кръвта, а след това са ѝ прерязали гърлото.
— Въпреки това мисля, че става въпрос за ловец — заявих аз.
— Защо?
— Има още и то се оказва още по-лошо — отвърнах неохотно.
В този момент вратата се отвори и във фоайето надникна старицата, която вече познавах от ресторанта. Попита дали имаме нужда от нещо. Елизабет Деверо поклати глава, а аз помолих за кафе. Жената обаче каза, че нямали кафе. Можел съм да си донеса от ресторанта. Запитах се какво всъщност предлага, но не ми се влизаше в подобен диалог. Старицата затвори вратата.
— Какво те насочва към ловците? — попита Деверо.
— От Пелегрино разбрах, че тя е била облечена за излизане — отвърнах. — Спретната, с хубави дрехи, просната по гръб сред локвата кръв. Цитирам по памет. Достатъчно добро ли е описанието ми?
— Точно това видях и аз — кимна Деверо. — Пелегрино е кретен, но може да му се вярва.
— Това е още едно доказателство, че не е била убита там. Би трябвало да падне по лице, а не по гръб.
— Това също го пропуснах. Не ми го натяквай.
— С какво беше облечена?
— Тъмносиня рокля с дълбоко деколте и бяла якичка. Бельо, чорапогащник. Тъмносини обувки на високи токчета.
— Раздърпани ли бяха дрехите ѝ?
— Не. Бяха чисти и спретнати, както ти ги е описал Пелегрино.
— Значи не са я преобличали след смъртта. Подобно нещо винаги си личи. Дрехите не прилягат добре на труп. Особено чорапогащниците. Била е убита с тези дрехи.
— И аз съм на същото мнение.
— Имаше ли кръв на бялата якичка?
Деверо затвори очи в опит да си спомни, после поклати глава.
— Не. Беше абсолютно чиста.
— А по предницата на роклята?
— Не.
— Ясно. Значи са ѝ прерязали гърлото на неизвестно място, докато е била облечена с тези дрехи. Но преди да я хвърлят по гръб в пренесената отделно кръв, дрехите ѝ са били чисти. Кой би могъл да го направи освен ловец?
— Ти ми кажи, стига да можеш. Помагай на военните колкото щеш, но това са глупости.
— Не помагам на военните. Бойците също могат да бъдат ловци и мнозина са такива.
— А защо изобщо трябва да е ловец?
— Виждаш ли начин някой да пререже гърлото на жертвата си без капчица кръв по дрехите ѝ?
— Не знам такъв начин — призна тя.
— Аз знам. Окачваш я на стойка за дране на дивеч с главата надолу. Завързваш ръцете ѝ отзад и дърпаш въжето нагоре, докато гърбът ѝ се извие на дъга, а гърлото стане най-долната точка на тялото.
Дълго време мълчахме в сумрачното фоайе. Предположих, че Деверо си представя сцената. Самият аз я виждах съвсем ясно. Полянка в гората, на някое затънтено място. Или примитивно оборудвана стая в отдалечена хижа, вероятно паянтова постройка с греди, подпиращи покрива. Джанис Мей Чапман виси с главата надолу. Ръцете ѝ са вързани отзад, в близост до глезените. Гърбът ѝ е болезнено извит. По всяка вероятност е със запушена уста. Парцал, който е вързан с трето въже, преметнато през някоя от гредите. То е опънато, главата ѝ е силно извита назад. Гърлото е на показ.
— Каква беше прическата ѝ? — попитах.
— Къса — отвърна Деверо. — Със сигурност не е пречила.
Замълчах.
— Наистина ли мислиш, че убийството е станало по този начин? — попита Деверо.
Кимнах и поясних:
— При всеки друг кръвта ѝ не би изтекла напълно. Кожата ѝ нямаше да е бяла като тебешир. Умира, сърцето спира да изпомпва кръв. Което означава, че някаква част от нея ще остане в тялото ѝ. Литър, може би литър и половина. Но провесването с главата надолу довършва работата. Законът за земното притегляне в действие.
— Но въжетата би трябвало да оставят следи — отбеляза тя.
— Какво казва патологът? Нали си получила заключенията му?
— Нямаме патолог, а само местен лекар. Това все пак е постижение, защото доскоро разполагахме само с погребален агент. Не особено голямо постижение…
И в никакъв случай демокрация.
— Трябва да погледнеш сама — рекох.
— Ще дойдеш ли с мен? — попита тя.
Върнахме се, за да вземем колата на Деверо, паркирана пред ресторанта. Направихме обратен завой и поехме по главната улица. Подминахме хотела, аптеката и магазинчето за железария, продължавайки към мястото, от което главната улица се превръщаше в обикновен черен път. Къщата на доктора се намираше на около осемстотин метра извън чертите на града. Обикновена, боядисана в бяло дървена постройка, кацнала в средата на голям и разхвърлян двор. На табелата до пощенската кутия в началото на алеята стоеше името Мириам. Беше нова табела с красиво изписани черни букви на бял фон. Значително по-нова от всичко наоколо. Очевидно докторът беше нов в града.
Целият долен етаж беше превърнат в медицинска служба. Най-отпред беше чакалнята, а вътрешните стаи бяха кабинети за прегледи. Мириам беше там, приведен над разпръснати по бюрото книжа. Червендалест мъж, наближаващ шейсет. Макар и нов в града, той приличаше на човек със солиден опит. Поздравът му беше апатичен, а походката бавна и отпусната. Останах с впечатлението, че приема назначението си в Картър Кросинг като предпенсионна дейност, вероятно след натоварена практика в някой от големите градове. Не ми хареса особено. Може би заключението ми беше прибързано, но от опит знаех, че подобни заключения рядко са по-лоши от останалите.
Деверо обясни за какво сме дошли. Докторът стана и ни поведе към едно помещение в задната част на къщата, което някога трябва да е било кухня. Сега беше облицовано с бели плочки, с умивалник и медицински шкафове край стените. В средата му беше монтирана никелирана маса за аутопсии, върху която лежеше труп, осветен от ярки лампи.
Това беше Джанис Мей Чапман. От палеца на крака ѝ висеше картонче с небрежно надраскано име. Беше гола. Деверо я беше нарекла бяла като тебешир, но в момента тялото ѝ изглеждаше синкаворозово, с типичните следи на обезкървяването. Беше висока някъде към метър и седемдесет, а теглото — около петдесет и пет килограма. Слаба, но не мършава. Тъмната ѝ коса беше къса. Гъста, умело подстригана, все още изглеждаща отлично. Пелегрино беше нарекъл Чапман „хубавичка“ и това си личеше от пръв поглед. Страните ѝ бяха хлътнали, но костната ѝ структура беше много добра. Зъбите ѝ бяха бели и равни.
Раната на гърлото беше ужасна. Огромна, зееща, с потъмнели краища. Плътта и мускулната тъкан бяха прерязани, между прекъснатите сухожилия стърчаха празните вени и артерии. Отдолу белееха шийните прешлени, върху един от които личеше дълбок хоризонтален срез.
Ножът трябва да бе голям, остър като бръснач, а ударът — силен, уверен и бърз.
— Искаме да разгледаме китките и глезените — каза Деверо.
Докторът подканящо разпери ръце.
Дамата шериф хвана лявата ръка, а аз — дясната. Костите на китката бяха леки и деликатни, кожата върху тях беше чиста. Следи от протъркване липсваха, но при внимателно вглеждане личаха съвсем леки белези. Петсантиметрово парче от кожата изглеждаше посиняло. Много леко, почти несъществено. Но все пак видимо. Съвсем малко подуто в сравнение с ръката по-нагоре.
Обърнах се към Мириам и попитах:
— Какво мислите за това тук?
— Причината за смъртта е силно обезкървяване поради срязаните сънни артерии — отвърна той. — Плащат ми само за това — да определя причината за смъртта.
— Колко ви плащат?
— Тарифата е уговорена и подписана от предшественика ми.
— Надвишава ли петдесет цента?
— Защо питате?
— Защото вашето заключение струва точно толкова. Причината за смъртта е съвсем очевидна. Аз ви предлагам да си заслужите останалата част от хонорара, като ни помогнете.
Срещнах погледа на Деверо и свих рамене. В смисъл че бе по-добре аз да му го кажа, защото за разлика от нея не възнамерявах да поддържам бъдещи контакти с него.
— Не харесвам поведението ви — изръмжа Мириам.
— Аз пък не харесвам двайсет и седем годишни жени, проснати върху маса за аутопсии. Ще ни помогнете ли или не?
— Не съм патолог — отвърна той.
— Аз също — уверих го.
За момент Мириам остана неподвижен, после въздъхна, пристъпи към масата и хвана безжизнената ръка на Джанис Мей Чапман. Внимателно огледа китката, след това пръстите му я опипаха от двете страни и се плъзнаха по-нагоре към подутината.
— Имате ли някаква хипотеза? — погледна ме той.
— Била е завързана за китките и глезените. Превръзката е започнала да протрива кожата ѝ, но тя не е живяла достатъчно дълго, за да се получат отоци. Такъв процес обаче със сигурност е започнал. Вследствие на пристягането в тъканта е останало малко количество кръв, повечето е изтекла. Поради тази причина нараняванията приличат на лека издутина.
— С какво е била завързана?
— Не с въже. Може би с колани или ремъци. Нещо широко и плоско. Може би копринен шал върху подплънки или нещо подобно.
Мириам мълчаливо мина покрай мен и се насочи към долния край на масата да разгледа глезените на Чапман.
— Когато я докараха тук, беше с чорапогащник — каза той. — Съвсем здрав, без никакви дупки или бримки.
— Това е заради подплънките. Може би са използвали дунапрен, но със сигурност е била вързана.
— Не е изключено — кимна след известен размисъл Мириам.
— А колко е правдоподобно?
— Прегледът пост мортем си има своите ограничения — каза той. — Сигурен е само когато е подкрепен от свидетелски показания.
— Как си обяснявате пълното обезкървяване?
— Може би е била хемофиличка.
— А ако не е била?
— В такъв случай единственото обяснение е гравитацията. Провесили са я с главата надолу.
— С колани и каиши или с подплатени по някакъв начин въжета?
— Не е изключено — повтори Мириам.
— Обърнете тялото.
— Защо?
— Искам да видя охлузванията.
— В такъв случай ще трябва да ми помогнете — рече докторът.
Съгласих се.
Човешкото тяло е самолекуваща се машина, която действа на мига. Кръвта се втурва към всяко увредено място на кожата и веднага се залавя за работа, независимо дали става въпрос за порязване, сцепване или охлузване. Червените кръвни телца започват да плетат и усукват влакнеста матрица на повърхността на раната, а белите усърдно издирват и ликвидират микробите и патогените под нея. Този процес стартира в момента на получаване на нараняването и продължава толкова часове или дни, колкото са необходими за възстановяване целостта на кожата. Съпътства се от ограничено възпаление около мястото, където се води битката с инфекцията.
Долната част на гърба на Джанис Мей Чапман беше обсипана с червеникави точици, такива имаше по задната част на бедрата и горната част на ръцете, малко над лактите. Те представляваха миниатюрни ранички, почти безцветни от източената кръв, хаотично разпръснати и сякаш причинени от малки подвижни предмети със същите размери, нито остри, нито особено тъпи.
Класически пример за охлузване.
— Колко стари са тези ранички според вас? — попитах аз, извръщайки глава към Мириам.
— Нямам идея — отвърна той.
— Хайде, докторе — настоях аз. — Със сигурност и преди сте лекували подобни охлузвания. Или може би не? Каква е специалността ви? Може би психиатрия?
— Не, педиатър съм — каза той. — И, честно казано, нямам представа какво правя тук. Никаква представа за тази област на медицината.
— Децата постоянно се нараняват. Трябва да сте виждали стотици случаи като този.
— Това е сериозна работа. Не мога да рискувам с голи предположения.
— Ами опитайте с обосновани.
— Четири-пет часа преди смъртта — рече той.
Кимнах — бях съгласен с мнението му. Коричките върху раните бяха плътни, но недостатъчно дебели. Процесът на образуването им е бил рязко прекъснат от спирането на сърцето и мозъчната смърт, сложили точка на метаболизма.
— Определихте ли часа на смъртта? — попитах.
— Това не е лесна работа — въздъхна Мириам. — На практика е невъзможна. Обезкървяването пречи на нормалните биологични процеси.
— Приблизително?
— Няколко часа преди да я докарат тук.
— Колко?
— Повече от четири.
— Това е очевидно от охлузванията. Колко повече от четири?
— Не знам. Но със сигурност по-малко от двайсет и четири. Това е всичко, което мога да кажа.
— Няма други наранявания, няма отоци. Липсват доказателства за предсмъртна борба.
— Съгласен съм — кимна Мириам.
— Може би не се е съпротивлявала — обади се Деверо. — Може би са ѝ опрели пистолет в главата или нож в гърлото.
— Може би — съгласих се аз и отново се обърнах към Мириам. — Направихте ли вагинално изследване?
— Разбира се.
— И?
— Заключението ми беше, че е имала скорошно сношение.
— Някакви отоци и наранявания в тази област?
— Видимо не.
— Защо тогава заключавате, че е била изнасилена?
— Нима допускате, че актът е бил доброволен? — засече ме той. — Вие бихте ли правили любов върху голия чакъл?
— Възможно е — отвърнах. — Зависи с кого.
— Тя е имала дом с поне едно легло в него. Имала е и кола с достатъчно широка задна седалка. Предполага се, че евентуалният любовник също е разполагал с дом и кола. Освен това в този град има и хотел. Също като в другите градове. Едва ли някой ще прибегне до среща сред природата.
— Особено през март — добави Деверо.
В малката стая се възцари тишина, която Мириам наруши след цяла минута.
— Приключихме ли? — попита той.
— Приключихме — кимна Деверо.
— В такъв случай ви желая всичко хубаво, шерифе — каза докторът. — Надявам се, че ще имате повече късмет, отколкото при предишните два случая.
Прекосихме обратно алеята на доктора, минахме покрай табелата и пощенската кутия и спряхме пред колата на Деверо. Бях наясно, че няма да ми предложи превоз. Това не е демокрация. Поне все още не.
— Някога да си виждала жертва на изнасилване с непокътнат чорапогащник? — подхвърлих аз.
— Мислиш ли, че това има значение?
— Разбира се. Била е нападната върху чакъл. Чорапогащникът ѝ би трябвало да е прокъсан.
— Може би са я принудили да се съблече. Бавно и внимателно.
— Охлузванията не са навсякъде. Била е облечена с нещо. Може би вдигнато нагоре, може би дърпано, но със сигурност е била поне частично облечена. А след това е била преоблечена. Това е напълно възможно. Имала е четири часа на разположение.
— Недей в тази посока — мрачно рече Деверо.
— В коя посока?
— Искаш да докажеш, че армията е виновна само за изнасилването, а убийството е извършено от друг по-късно.
Не отговорих.
— Пълен абсурд — добави тя. — Натъкваш се на някой, който те изнасилва, а само четири часа по-късно се натъкваш на друг, съвършено различен, който ти прерязва гърлото? Твърде много лош късмет на едно място, не мислиш ли? Най-лошият възможен. Случайните съвпадения са прекалено много. Затова съм на мнение, че извършителят е един и същ. Отделил е цял ден за деянието си. Подготвен предварително с всичко необходимо. Имал е достъп до дрехите ѝ, принудил я е да се преоблече. Това говори за внимателно планиране.
— Възможно е — кимнах аз.
— В армията преподават дисциплината „Ефективно тактическо планиране“. Или поне така се твърди.
— Вярно е — рекох. — Но никой не ти дава почивен ден по време на подготовката. Не и в тренировъчна база.
— Келам не е точно тренировъчна база — възрази Деверо. — Разполагам с информация, че там са разположени две пехотни роти, които редуват присъствието си. Едната пристига, другата заминава. Войниците, които си заминават, получават отпуск. Не един, а много почивни дни.
Не отговорих.
— Трябва да се свържеш с прекия си началник и да му обясниш, че никак не изглежда добре.
— Той вече го знае — отвърнах. — Това е причината да съм тук.
Тя помълча известно време, после тръсна глава.
— Ще те помоля за една услуга.
— Каква?
— Иди да огледаш още веднъж останките на онази кола. Виж дали ще откриеш регистрационен номер или нещо друго, което да помогне за идентификацията ѝ. Пелегрино не успя да намери нищо.
— Защо би се доверила на моята преценка?
— Защото си син на морски пехотинец. И защото знаеш, че ще те тикна зад решетките, в случай че скриеш или унищожиш веществени доказателства.
— Какво искаше да каже Мириам, като ти пожела повече късмет в сравнение с предишните два случая?
Тя не отговори.
— Какви са тези два случая?
Красивото лице на Деверо помръкна.
— Две момичета бяха убити миналата година. По същия начин, с прерязани гърла. Разследването не стигна до никъде и беше прекратено. Джанис Мей Чапман е третата в рамките на девет месеца.
Без да каже нито дума повече, Елизабет Деверо седна зад кормилото на служебния каприс и потегли. Описа широк обратен завой около мен и пое на север, към центъра на града. Скоро я изгубих от поглед, но продължих да се взирам в тази посока. Десет минути по-късно навлязох в чертите на града, преодолял цялата пуста отсечка от пътя. Тръгнах по главната улица, значително по-широка от пътя. Откъдето и да я погледнеш, си беше улица, отговаряща на името си. Беше започнала да се пробужда. Магазините вече бяха отворени. Преброих две коли и двама пешеходци. Толкоз по въпроса за оживлението. Картър Кросинг със сигурност не беше в първата десетка на най-оживените градове.
Вървях по десния тротоар. Подминах железарията, аптеката, хотела, ресторанта и празния парцел до него. Колата на Деверо не беше на паркинга пред шерифската служба. Липсваха и другите полицейски коли. На тяхно място бяха паркирани два очукани пикапа. Вероятно на диспечерката и на завеждащия приемната. Местни хора, които едва ли членуваха в профсъюз, за да се ползват с някакви привилегии. Отново си помислих за приятеля си Стан Лаури и неговите обяви за работа. Той с положителност се целеше по-високо, защото обстоятелствата го налагаха. Имаше гаджета (не едно), които искаха да ядат.
Стигнах до Т-образното кръстовище и завих надясно. Пътят пред мен се простираше прав и абсолютно пуст. С тесни банкети и дълбоки канавки. Платното се издигаше леко преди прелеза. Отвъд него потъваше в гората, със същите тесни банкети и дълбоки канавки.
От моята страна на прелеза беше спрял някакъв пикап. Голям, грозен, боядисан с мече в тъмен цвят. В кабината седяха двама души, втренчили погледи в мен. Кожени якета, татуировки, дълги мазни коси.
Новите ми познайници от предишната нощ.
Продължих с умерена крачка към тях. Нито бавно, нито бързо. На двайсетина метра от пикапа вече можех да различа лицата им. И те моето.
Този път слязоха. Вратите на пикапа се отвориха едновременно. Двамата бавно заеха позиция пред предната броня. Еднакви на ръст, с еднакво телосложение. Като братовчеди. Високи поне метър и осемдесет и пет, тежащи по стотина килограма. Дълги жилести ръце с тежки пестници. Бяха обути с работни ботуши.
Продължих още малко и спрях на три метра от тях. Достатъчно близо, за да усетя миризмата, която излъчваха. Бира, тютюн, остра пот, мръсни дрехи.
— Пак здрасти, войниче — поздрави ме онзи отдясно.
Очевидно той беше шефът. Беше зад кормилото и при двете ни срещи и проговаряше пръв. Освен ако другият не беше мозъкът, който не си пада по приказките. Което ми се стори малко вероятно.
Не отговорих, разбира се.
— Накъде си тръгнал? — попита шефът.
Премълчах.
— Според мен отиваш в Келам — отговори си сам той. — Този път не води никъде другаде.
Ръката му описа широка дъга и посочи правото шосе, лишено от каквито и да било отклонения. После отново се обърна с лице към мен.
— Снощи каза, че не си от Келам, но ни излъга.
— Може би живея от другата страна на линията — отвърнах.
— Не — поклати глава той. — Ако беше така, отдавна да сме те посетили.
— С каква цел?
— Да ти обясним нещата от живота. Всяко място си иска подходящите хора.
Пристъпи крачка напред, последван от приятеля си. Миризмата стана по-силна.
— Трябва ви една хубава баня, момчета — рекох.
— Къде беше тази сутрин? — попита шефът.
— Не ви трябва да знаете.
— Напротив.
— Слушай какво ти казвам.
— Не си добре дошъл тук.
— Живеем в свободна страна.
— Не и за такива като теб.
После изведнъж млъкна и се загледа някъде зад гърба ми. Най-старият номер в наръчника. Само че този път не блъфираше. До слуха ми долетя боботенето на двигател. Все още далеч от мен. Голяма и тиха кола с широки гуми. Съдейки по изражението на събеседника ми, не беше полицейска. Явно му беше непозната, явно я виждаше за пръв път. И не можеше да си обясни появата ѝ.
Изчаках я да мине покрай нас. Движеше се с висока скорост. Черен линкълн със затъмнени стъкла. Прекоси прелеза и гумите изхлопаха по траверсите. Минута по-късно се превърна в едва забележима точица, после се разтопи в маранята.
Официален гост на Келам. Несъмнено авторитетен и високопоставен. Може би обзет от паника.
— Прибирай се в базата и си стой там, разбрано? — рече шефът.
Не реагирах.
— Но преди това ще ни кажеш с какво се занимаваш и с кого се срещаш. Може би ще отскочим да проверим дали още е жива.
— Не съм от Келам — казах аз.
— Лъжец! — изръмжа той и направи крачка напред.
Поех си дъх, сякаш се готвех да кажа още нещо. После му забих една глава. Право в лицето без предупреждение. Просто се надигнах на пръсти, направих чупка в кръста и челото ми потъна в носа му. Перфектен удар. Премерен, силен, точен. Всички компоненти бяха налице. Плюс изненадата. Никой не очаква удар с глава. Хората не обичат да удрят разни неща с главите си. Може би подчинявайки се на някакъв атавистичен инстинкт. Но точно такъв удар променя правилата на играта, прибавяйки в списъка и солидна доза дивашка свирепост. Внезапният удар с глава е равносилен на появата на пушка с рязана цев в разгара на бой с ножове.
Мъжът се строполи като чувал с картофи. Мозъкът съобщи на коленете, че се изключва, и те реагираха по съответния начин — подгънаха се под тежестта на тялото, което рухна на земята. Съдейки по начина, по който главата му се удари в асфалта, беше изпаднал в несвяст още във въздуха. Никакъв опит за смекчаване на удара. Което вероятно означаваше и някоя фрактура на тила, подобна на тази отпред. Носът му моментално започна да се подува, кървейки обилно. Човешкото тяло е уникална машина за самолечение, която не си губи времето.
Другият остана на място, без да помръдва. Мълчаливият мозък на групата. Или подчиненият. Гледаше ме с немигащи очи. Направих голяма крачка наляво и му фраснах една глава. Нещо като двоен блъф. Беше напълно неподготвен. Вероятно очакваше юмрук. Свлече се по абсолютно същия начин. Оставих го да лежи по гръб на банкета на два метра от другия. Отказах се да използвам пикапа им, въпреки че това несъмнено щеше да ми спести време и усилия. Прецених, че няма да издържа на вонята в кабината, и продължих пеша. Стигнах до прелеза, завих наляво и продължих на север.
Слязох от насипа малко по-рано от предишната вечер, следвайки пътя на отломките още от самото начало. По-малките и по-леки парчета бяха пропътували по-късо разстояние, вероятно поради по-слабата инерция. Или по-слабата кинетична енергия. Не знам, може би и по други причини. Но най-напред попаднах на по-дребните късчета стъкло и метал. Бяха паднали на земята преди по-тежките отломки, продължили полета си значително по-дълго.
Колата трябваше да е била доста стара. Сблъсъкът с лекота я беше разцепил, вероятно защото някои части бяха оказали слаба съпротива. Земята беше покрита с люспи ръжда, обелили се от пода на каросерията. Бяха размесени с пръст.
Стара кола, експлоатирана в студени региони, където през зимата използват сол и луга за разчистване на пътищата. Едва ли беше собственост на някой кореняк от Мисисипи. По-скоро бе принадлежала на човек, който постоянно пътува. Шест месеца тук, шест месеца на друго място, с друг климат.
Както става при военнослужещите.
Продължих още малко напред. Отломките бяха разпръснати ветрилообразно, като периметърът им постепенно се разширяваше. Представих си как малкият и лек като перце правоъгълник на регистрационния номер се откъсва от болтовете, полита в нощния въздух, задържа се за миг, а след това започва да пада. И започва да се търкаля в момента, в който докосва земята. Направих опит да преценя къде е станало това. По смачкания корпус липсваха каквито и да било следи от регистрационна табела. Нито в шахтата на вентилатора, нито извън нея. После си спомних вихрушката, причинена от летящия влак, и разширих зоната на търсене. Представих си как малкото торнадо подхваща табелата, подмята я високо във въздуха и я запраща нанякъде, може би дори в обратна посока.
В крайна сметка я открих, все още прикрепена към хромираната броня, която видях предната вечер. Бронята беше прегъната на сантиметър вляво от табелата под остър ъгъл и почти закопана в пръстта. Като копие. Разклатих я, за да я освободя. Номерът висеше на един-единствен черен болт.
Беше от Орегон, с типичната сьомга, изрисувана зад цифрите — рожба на някаква природозащитна инициатива. Стикерът показваше, че колата е преминала редовен технически преглед. Запомних цифрите, а след това зарових бронята обратно в рохкавата пръст. Изправих се и продължих към мястото, където смачканата каросерия беше обгорила дърветата.
На светло бях далеч по-склонен да приема мнението на Пелегрино, че колата е била синя. С лек оттенък на сиво. Като зимно небе. Може би някога бе започнала живота си именно с този цвят, а може би синьото беше леко избеляло с годините. Но, така или иначе, успях да открия едно-две недокоснати от огъня места, които позволяваха по-конкретно заключение. Едното от тях беше във вътрешността на жабката, друго под полуразтопената пластмасова облицовка на една от вратите. И това беше всичко. Абсолютно нищо друго не беше оцеляло. Никакви лични вещи, никакви документи, никакви смачкани хартийки. Разбира се, не можех да разчитам и на запазени косми или тъкани, да не говорим за колани, ремъци или ножове.
Избърсах длани в панталона си и поех обратно в посоката, от която бях дошъл. Двамата бяха изчезнали заедно с пикапа си. Предположих, че пръв се е свестил Мълчаливия мозък. Подчиненият. Него не го ударих толкова силно. Вероятно бе завлякъл приятеля си в кабината и бавно бе потеглил. Доволен, че му се е разминало. Нищо сериозно, само лека контузия. Поне за него. Другият може би щеше да страда от главоболие. В продължение на пет-шест месеца, не повече.
Изправих се на мястото, от което си бяха тръгнали, и отправих взор към друга черна кола, която се приближаваше от запад. Още един линкълн, бърз и стремителен, който леко се полюшваше от неравностите на пътя. С отлично пастирана каросерия и затъмнени стъкла. Профуча покрай мен, без да намалява скоростта, изхлопа на прелеза и изчезна от другата страна на малкото възвишение по посока на Келам.
Проследих го с поглед, после се обърнах и продължих пътя си. Нямах конкретна цел, тъй като бях приключил със задачите за деня. Вече бях огладнял и се насочих към ресторанта на главната улица. Салонът беше празен. Оказах се единственият клиент. На смяна беше вчерашната сервитьорка, която ме пресрещна още при гардероба и попита:
— Вие ли сте Джак Ричър?
— Да, госпожо — кимнах аз.
— Преди около час се отби някаква жена, която питаше за вас.
Сервитьорката се оказа типичната свидетелка. Тотално неспособна да опише жената, която ме беше търсила: висока или ниска, слаба или дебела, стара или млада. Нямаше никакъв спомен, не я беше попитала за името, не беше си съставила мнение за статуса или професията ѝ, или какво я свързва с мен. Не беше видяла кола или друго превозно средство. Помнеше само усмивката и въпроса ѝ: дали в града се е появил един много едър и много висок мъж, отговарящ на името Джак Ричър.
Благодарих ѝ за информацията, а тя ме настани на обичайната маса. Поръчах си парче пай и чаша кафе, а след това я помолих за монети и ѝ подадох банкнота от пет долара. Тя отвори касовия апарат и ми връчи фишек с монети от по двайсет и пет цента. После ми донесе кафето и каза, че паят ще бъде готов след малко. Аз прекосих празния салон по посока на телефонния автомат, разкъсах фишека с два пръста и набрах номера на Гарбър. Той вдигна лично още на второто позвъняване.
— Изпращал ли си други агенти тук? — попитах.
— Не. Защо?
— Някаква жена ме е търсила по име.
— Каква жена?
— Не знам. Все още не ме е намерила.
— Не е от моите — рече Гарбър.
— Освен това видях два линкълна, които пътуваха към Келам. Шефове от министерството или политици.
— Каква е разликата?
— Имаш ли нещо ново от Келам?
— Нищо, което да е свързано с шефове от министерството или с политици — отвърна той. — Чух, че Мънро е поел по някаква медицинска следа.
— Медицинска ли? Каква по-точно?
— Не знам. Да си открил медицински аспект в разследването?
— Свързан с евентуалния извършител? Не съм. С изключение на въпроса за охлузването, който ти зададох предишния път. Жертвата е ожулена здравата. Извършителят трябва да е в подобно състояние.
— Те всички са ожулени от чакъла. Вероятно имат някакво шантаво тренировъчно трасе, по което тичат до припадък.
— Включително и отряд „Браво“ въпреки скорошното си завръщане?
— Най-вече отряд „Браво“ след скорошното си завръщане. Тук става въпрос за високо самочувствие. Те са изключително твърди типове, или се мислят за такива.
— Открих регистрационния номер на смачканата кола. Светлосиня, от Орегон.
Продиктувах цифрите, които помнех наизуст, и чух как Гарбър ги записва.
— Обади ми се след десет минути — каза той. — Дотогава не говори с никого. С абсолютно никого, ясно?
Наруших заповедта и заприказвах сервитьорката. Благодарих ѝ за пая и кафето, а тя остана край масата ми малко по-дълго от необходимото. Явно имаше нещо наум. Оказа се, че е разтревожена, защото признала пред непознатата, че ме е виждала. Беше готова да се почувства виновна, а аз останах с впечатлението, че Картър Кросинг е място, където никой не си пъха носа в чуждите дела, а малка част от населението просто не желае да привлича вниманието.
Казах ѝ да не се тревожи. На този етап бях почти наясно със самоличността на тайнствената жена. По метода на елиминацията. Кой можеше да разполага с информация за мен? А дори и с физическо описание?
Паят беше отличен. Боровинки, добре изпечена кора, захар и сметана. Все нездравословни неща, без никакви растителни компоненти. Точно какъвто трябва да бъде. Ликвидирах го за десетина минути на малки парченца. После отидох до телефона и отново набрах номера на Гарбър.
— Проследихме колата — обяви той.
— И?
— Какво „и“?
— Чия е?
— Не мога да ти кажа.
— Наистина ли?
— Класифицирана информация, отпреди пет минути.
— Отряд „Браво“, нали?
— Не мога да ти кажа. Нито потвърждавам, нито отричам. Записал ли си някъде регистрационния номер?
— Не.
— Къде е табелата?
— Където я намерих.
— На кого си казал за нея?
— На никого.
— Сигурен ли си?
— Абсолютно.
— Добре — рече Гарбър. — А сега новите ти заповеди. Първо, не давай, повтарям, не давай номера на местните сили на реда! При никакви обстоятелства. Второ, върни се при колата и веднага унищожи въпросната регистрационна табела.
Изпълних първата заповед на Гарбър — не се втурнах веднага към шерифската служба, за да споделя новополучената информация. Втората я игнорирах тотално, като не хукнах веднага към мястото на катастрофата. Останах на масата в ресторанта, отпивах от кафето и разсъждавах. Дори не бях сигурен как може да се унищожи една регистрационна табела. Изгарянето би заличило щатските символи, но не и цифрите, които са релефно щамповани в метала. В крайна сметка стигнах до заключението, че трябва да я сгъна надве, да скоча няколко пъти отгоре ѝ, а след това да я закопая.
Но не го направих. Просто си останах на масата. Прецених, че ако стоя достатъчно дълго пред чаша кафе, тайнствената жена отново ще дойде да ме потърси.
Така и стана. Само след пет минути.
Видях я, преди тя да ме види. Защото гледах към ярко осветената улица, а тя — към сумрачното помещение. Беше с черен панталон и черни кожени обувки. Носеше черна тениска и кожено яке с цвета на стара ръкавица за бейзбол. В ръката ѝ се поклащаше куфарче от същата кожа. Беше стройна, гъвкава и подвижна. Движеше са малко по-бавно от нормалното, както силните хора в добро физическо състояние. Тъмната ѝ коса беше подстригана все така късо, лицето и пъргавите ѝ очи издаваха интелигентността, която вече познавах. Франсис Нили, старши сержант от армията на Съединените щати.
Дълго време бяхме работили заедно — по лесни и трудни случаи, продължителни и кратки разследвания. През 1997 г. тя беше сред моите най-близки приятели, но не бях я виждал повече от година.
Тя огледа помещението. Явно търсеше сервитьорката с надеждата да получи нова информация. После ме видя и се запъти към масата ми. Лицето ѝ не издаваше никаква изненада. Светкавично асимилирала новата информация, Нили беше видимо доволна от своята тактика. Познаваше този щат и този град, знаеше, че пия много кафе, и правилно се беше насочила към оглед на заведенията, предлагащи кафе.
Побутнах с крак съседния стол по примера на Деверо. Нили се настани насреща ми и остави куфарчето на пода до себе си. Без поздрав, без ръкостискане, без целувка по бузата. Всеки, който търсеше контакт с нея, трябваше да е наясно с две неща: въпреки топлината, която излъчваше, тя не понасяше никакви физически контакти. И въпреки доказаните си качества отказваше да стане офицер. Никога не беше давала обяснение за тези странности. Според някои Нили бе изключително умна жена, а според други — просто луда.
— Град-призрак — промърмори тя.
— Затвориха базата — поясних аз.
— Знам. В течение съм. Затварянето на базата е първата им грешка. Все едно си признават вината.
— Говори се, че се опасяват от възникване на напрежение с местните.
— Това рано или късно ще се случи — каза Нили. — Видях улицата, която се намира зад тази. Магазини и кръчми, наредени едни до други, обърнати към базата като оголени зъби. Хищна работа. На нашите сигурно им е писнало да им се хилят насреща.
— Какво друго видя?
— Всичко. Тук съм вече два часа.
— А иначе как си?
— Нямаме време за размяна на любезности.
— Какво ти трябва?
— Нищо. Ти си този, на когото му трябва нещо.
— Какво ми трябва?
— Шибана улика, Ричър. Мисията ти тук е чисто самоубийство. Стан Лаури ми се обади. Много е разтревожен. Поразпитах наоколо. Лаури излезе прав. Изобщо не е трябвало да се залавяш с тая работа.
— Аз съм военен и изпълнявам заповеди — казах.
— И аз съм военна, но избягвам да си пъхам главата в примката.
— Келам е примката. Мънро си рискува главата. Аз съм зад кулисите.
— Не познавам Мънро. Никога не съм го срещала. Дори не бях чувала за него. Но съм готова да се обзаложа, че ще направи това, което му кажат. Тоест ще покрие работата и ще се закълне, че черното е бяло. Ти обаче няма да постъпиш така.
— Една жена е убита — въздъхнах аз. — Няма как да игнорираме този факт.
— Убити са три жени — поправи ме тя.
— И това ли знаеш?
— Казах ти, че вече два часа съм тук. Не обичам да си губя времето.
— Откъде разбра?
— От шерифа. От почитаемата мис Деверо.
— Кога?
— Когато се появи в службата си. Аз вече бях там и питах за теб.
— И тя ти разказа всичко, така ли?
— Предложих ѝ специалното си изражение.
— Какво изражение?
Нили примигна да се съсредоточи, после леко наведе глава и ме погледна изпод вежди. Широко отворените ѝ очи се заковаха в мен. Бяха сериозни и честни, състрадателни, разбиращи и насърчителни. Полуотворените ѝ устни сякаш всеки миг щяха да прошепнат съчувствени слова. Цялото ѝ тяло излъчваше смайване и възхищение от смелостта, с която приемах трудностите на живота.
— Това е изражението — рече тя. — Действа най-вече на жените. В него има нещо съзаклятническо, нали? Сякаш сме в една лодка…
Кимнах. Изражението наистина беше страхотно. В същото време изпитах леко разочарование, че Деверо се е хванала. Каква патка!
— Какво друго ти каза? — попитах аз.
— За някаква кола. Била много важна за разследването. Мисли, че е собственост на някой от базата.
— Права е. Току-що намерих регистрационния ѝ номер. Гарбър го провери, а след това ми заповяда да си трая.
— Ще го направиш ли?
— Още не знам. Заповедта може да се окаже противозаконна.
— Ето, виждаш ли? Наистина вървиш към самоубийство. Знаех си. Оставам тук да те пазя. Всъщност затова дойдох.
— Не са те командировали, така ли?
— Кисна на едно бюро във Вашингтон. Прецених, че няма да им липсвам, ако изчезна за ден-два.
— Не — поклатих глава аз. — Не се нуждая от помощта ти. Познавам правилата на играта и знам какво правя. Няма да се дам лесно. Но не искам да повлека и теб при неблагоприятен развой на събитията.
— Няма да има никакъв развой на събитията, Ричър. Става въпрос за избор.
— Май сама не си вярваш, а?
Тя направи гримаса и каза:
— Поне се подготви за тежка битка.
— Винаги го правя. А тази едва ли ще е по-тежка от предишните.
* * *
В този момент се появи сервитьорката. Погледна ме, погледна Нили и веднага я позна. После вината изчезна от лицето ѝ, вероятно защото видя, че не се търкаляме по пода и не си дерем очите. Допълни чашата ми с кафе и въпросително погледна Нили. Тя си поръча чай. „Липтън“ с вряла вода. Изчакахме изпълнението на поръчката в пълно мълчание. После сервитьорката се оттегли и Нили каза:
— Шериф Деверо е изключителна хубава жена.
— Съгласен съм — кимнах аз.
— Успя ли вече да спиш с нея?
— Не, разбира се.
— А ще опиташ ли?
— Всеки има право да помечтае. Надеждата умира последна, нали?
— Недей. В нея има нещо сбъркано.
— Какво например?
— Не ѝ пука. Три неразкрити убийства, но пулсът ѝ е бавен като на мечка през зимата.
— Била е във Военната полиция на морската пехота. Цял живот е копала на нашата нива. Нима ти самата се вълнуваш за трите мъртви жени?
— Вълнувам се в професионално отношение.
— Тя е убедена, че убийствата са дело на някой от Келам. Базата е извън нейната юрисдикция. Което означава, че нищо не може да направи. И не може да се развълнува професионално.
— Въпреки това усещам лошо излъчване. Можеш да ми вярваш.
— Не се безпокой.
— Когато споменах името ти, тя ме погледна така, сякаш ѝ дължиш пари.
— Не ѝ дължа нищо.
— Значи е хлътнала, при това здравата. Личи ѝ от пръв поглед.
— Това го казваш за всяка жена, с която се срещна.
— Но този път е вярно. Малкото ѝ студено сърчице се е поразтупало. После да не кажеш, че не съм те предупредила.
— Много ти благодаря. Но в този случай не се нуждая от напътствията на кака си.
— А, добре че ме подсети — каза тя. — Гарбър разпитва за брат ти.
— За брат ми ли?
— Наврял е нос в сержантската клюкарница и дебне в кабинета ти за писма или обаждания от брат ти. Интересува го дали поддържате редовни контакти.
— Това пък защо?
— За пари — отвърна Нили. — Не се сещам за друго. Брат ти все още работи в Министерството на финансите, нали? Може би имат финансови проблеми в Косово. Там трябва да е пълно с гангстери и всякакви други нелегални бандити. Може би отряд „Браво“ им носи пари. Нали знаеш как е? За препиране или за директна кражба.
— Но какво общо има това с жената на име Джанис Мей Чапман, намерила смъртта си в най-затънтения край на Мисисипи?
— Може би ги е разкрила. Може би е поискала дял. Може би е била гадже на някой от отряд „Браво“.
Замълчах.
— Последен опит — въздъхна Нили. — Оставам или си тръгвам?
— Тръгваш си — отсякох аз. — Това не е твой проблем, а мой. Надявам се да живееш дълго и щастливо.
— Имам един подарък за раздяла — каза тя, наведе се и измъкна от куфарчето си тънка зелена папка. Машинописният етикет на корицата ѝ гласеше Шерифска служба на окръг Картър. Нили я постави на масата и я затисна с длан, готова да я плъзне към мен. — Надявам се, че ще те заинтригува.
— Какво е това?
— Снимки на трите убити жени. Имат нещо общо помежду си.
— Деверо ли ти ги даде?
— Не съвсем. Беше ги оставила без надзор.
— Откраднала си ги?
— Взех ги назаем. Върни ѝ ги, като свършиш. Сигурна съм, че ще намериш начин.
След тези думи тя плъзна папката към мен, стана от масата и се насочи към изхода. Без ръкостискане, без прощална целувка, без докосване. Проследих с поглед как бутна вратата, зави надясно и изчезна по главната улица.
Сервитьорката се появи веднага след като вратата се затръшна зад Нили. Може би в кухнята имаха сигнално звънче. Видяла, че няма нови клиенти, тя се задоволи да долее чашата ми за втори път, след което отново изчезна в кухнята. Разтворих зелената папка.
Три жени. Три жертви. Три снимки, направени през последните седмици или месеци от живота им. Няма нищо по-тъжно от това. Полицията изисква скорошни снимки и стресираните роднини започват да ровят в албумите си. Обикновено предлагат запечатани мигове на радост, портрети или ваканционни снимки. Вероятно защото се стремят да запомнят щастието и усмивките. По тази причина дебелите и мрачни досиета неизбежно стартират с живот и енергия.
Джанис Мей Чапман излъчваше и двете. Беше заснета от кръста нагоре на някакво празненство. Полуобърната към фотоапарата, погледнала право в обектива със спонтанна усмивка. Много добре уловен миг. Снимащият не я беше хванал неподготвена, но и не беше позирала специално.
Оказа се, че Пелегрино е сбъркал, окачествявайки я като хубавичка. Все едно да кажеш, че Америка е „големичка“. Хубавичка беше твърде скромна оценка. На живо Чапман със сигурност трябваше да е била ослепителна красавица. Трудно ми беше да си представя по-привлекателна жена. Коса, очи, лице, усмивка, рамене — абсолютно всичко в нея беше перфектно. И просто се набиваше на очи.
Пъхнах я най-отдолу в купчината и спрях поглед на втората жена, убита през ноември 1996 г. Преди четири месеца, както пишеше на прикачената в долната част на снимката бележка. Беше от онези моментални цветни портрети, типични за началото на учебната година в някои колежи. Мрачен фон от опънато платно, столче, разсеяна светлина от замрежени прожектори. Три, две, едно, щрак, благодаря. Жената беше чернокожа, на двайсет и пет-шест, не по-малко красива от Джанис Мей Чапман. Може би дори повече. Имаше безупречна кожа и една от онези топли усмивки, които включват климатиците без външна намеса. Очи като нейните ставаха причина за Междузвездните войни — тъмни, влажни, блестящи. Не гледаше в камерата, а направо я пронизваше. Гледаше ме, сякаш седеше в другия край на масата.
Третата жена била застигната от смъртта през юни 1996 г. Преди девет месеца. Също чернокожа, също млада, също ослепителна красавица. Наистина ослепителна. Беше снимана на открито в някакъв двор. Светлината на късния следобед сякаш се отразяваше от бялата дъсчена стена зад гърба ѝ и я къпеше в меко сияние. Косата ѝ беше къса, без специална прическа. Три от копчетата на бялата ѝ блуза бяха разкопчани. Имаше влажни очи и свенлива усмивка, подчертаваща великолепните ѝ скули. Направо зяпнах. Ако някой магьосник с бяла престилка е намерил начин да захрани един от суперкомпютрите на „Ай Би Ем“ с всичко, което знаем за човешката красота — от Клеопатра до наши дни, машината би бръмчала най-малко час, след което със сигурност би разпечатала точно този образ, който ме гледаше от снимката.
Преместих чашата си и подредих трите снимки една до друга. Имат нещо общо помежду си, беше казала Нили. И трите бяха на приблизително една и съща възраст. Разликата им със сигурност не беше повече от две-три години. Но Чапман беше бяла, а другите две — чернокожи. Съдейки по дрехите и бижутата, Чапман бе, меко казано, добре осигурена финансово. Първата чернокожа жена, изглежда, не беше, а втората бе направо бедна, по един провинциален начин, съдейки по дрехите, лишените от бижута шия и уши, както и по двора, в който бе снимана.
Три живота, събрани от географска близост, но разделени от дълбока социална пропаст. Вероятно не се бяха познавали и никога не бяха разговаряли помежду си. Вероятно изобщо не се бяха виждали. Не бяха имали нищо общо помежду си.
С изключение на един-единствен факт: и трите бяха смайващо красиви.
Затворих папката и я затъкнах отзад в панталона си, под ризата. После платих сметката, оставих бакшиш и излязох на улицата. Беше време да посетя шерифската служба — за известни предварителни проучвания, за пробно проникване. За потапяне на пръст във водата. Никаква демокрация, но това все пак беше обществена сграда и аз имах законното право да вляза там. С намерението да върна една изгубена вещ. Надявах се, че Деверо я няма и ще мога да оставя папката на служителя на гишето. Но ако беше там, щях да играя според обстоятелствата.
Там беше.
Старият каприс клечеше на паркинга, заел мястото най-близо до входа. Една от малките привилегии на началника, както навсякъде. Офис културата си има своите правила. Минах покрай него, отворих тежката остъклена врата и се озовах в стар и занемарен вестибюл. Имитиращ теракотени плочки линолеум, олющена боя по стените и възрастен мъж зад гишето срещу вратата. Беше плешив, с хлътнали от липса на зъби бузи, по жилетка без сако и приличаше на едновремешните вестникари. В момента, в който ме зърна, той вдигна слушалката пред себе си и обяви:
— Тук е.
Изслуша реакцията от другата страна на линията, после махна със слушалката, сякаш беше бейзболна бухалка. Кабелът се опъна като струна.
— В дъното на коридора, вратата вдясно. Очакват ви.
Тръгнах в указаната посока. През една открехната врата зърнах фигурата на едра жена, седнала пред комутаторно табло. После стигнах до кабинета на Деверо. Вратата беше отворена. Почуках от любезност и влязох.
Квадратно пространство в не по-добро състояние от вестибюла. Същите фалшиви плочки, същата олющена боя, същата занемареност. Евтино обзавеждане, закупено в края на отдавна отминала ера. Бюро, столове, шкафове за документи, всичките безлично грозни и старомодни. По стените бяха окачени фотографии на усмихнат възрастен мъж в униформа, най-вероятно бащата на Деверо, предишния обитател на кабинета. На дървената закачалка до вратата висеше вълнена жилетка — толкова стара, че изглеждаше вкаменена.
На пръв поглед едно неособено привлекателно работно място.
Но само на пръв поглед, защото в него се намираше Деверо. В колана си бях затъкнал снимките на три невероятни красавици, но жената срещу мен не им отстъпваше по нищо. Може би дори ги превъзхождаше. Изключително хубава жена, беше казала Нили. Бях доволен, че констатацията ѝ съвпада с моята и до известна степен доказва обективността ми. Деверо изглеждаше дребна на стола зад бюрото, със слабички рамене, но гъвкава и спокойна. С обичайната усмивка.
— Успя ли да идентифицираш колата? — попита тя.
Въздържах се от отговор, улеснен от телефона на бюрото, който зазвъня. Тя вдигна, послуша известно време и каза:
— Добре, но престъплението все пак е налице. Продължавайте разследването. — Остави слушалката, погледна ме и поясни: — Пелегрино.
— Тежък ден, а? — подхвърлих.
— Тази сутрин някой е нанесъл побой на двама местни жители. Те се кълнат, че е бил военнослужещ от Келам, но от там твърдят, че базата продължава да е затворена. Не разбирам какво става. Докторът работи извънредно. Диагнозата му е сътресение. Което ще предизвика сътресение предимно в бюджета ми.
Замълчах.
— Както и да е — усмихна се Деверо. — Разкажи ми за приятелката си.
— Каква приятелка?
— Запознах се с нея. Франсис Нили. Предполагам, че е от твоите сержанти. Изглежда много уставна.
— Беше от моите сержанти, но преди доста време — казах аз. — Оттогава изминаха години.
— Питам се защо е дошла.
— Може би аз съм я повикал.
— Не си — поклати глава тя. — Ако я беше повикал, щеше да знае къде и кога да те намери, а не да разпитва из целия град.
— Дойде да ме предупреди — въздъхнах аз. — Явно се намирам в безизходно положение. Според нея това е самоубийствена мисия.
— Права е — кимна Деверо. — Харесах я, защото е умна жена. И е добра актриса. Изражението на лицето ѝ предразполага за колегиално доверие. Бас държа, че много я бива в разпитите. Даде ли ти снимките?
— Нарочно ли ѝ позволи да ги отмъкне?
— Надявах се да го направи. Оставих ги на видно място и излязох за малко.
— Защо?
— Сложно е. Исках да ги разгледаш, но сам и на спокойствие. Нещо като контролиран експеримент. Без натиск от моя страна, без опити да ти влияя. Исках абсолютно естествено първо впечатление.
— Моето ли?
— Да.
— Много демократично от твоя страна.
— Не точно. Но както се казва, давещият се и за сламка се хваща.
— Ясно.
— Е, какво ти е първото впечатление?
— И трите са страхотни красавици.
— Това ли е общото между тях?
— Предполагам. Извън факта, че са жени.
— Много добре — кимна Деверо. — Съгласна съм. И трите са били невероятно красиви. Радвам се, че получих независимо потвърждение. Беше ми трудно да го изрека, дори пред себе си. Още повече пък на глас. Би прозвучало прекалено шантаво. Все едно съм лесбийка.
— И това те притеснява?
— Живея в Мисисипи — каза тя. — Служила съм в морската пехота, не съм омъжена…
— Окей.
— И нямам гадже.
— Окей…
— Но не си падам по жени.
— Разбрано.
— Не върви обаче полицайка да се прехласва пред красотата на убити жени. Не звучи добре.
— Разбрано — повторих аз, наведох се напред, за да бръкна зад гърба си, и измъкнах папката.
— Мисията приключена — казах и я оставих на бюрото. — Добре си го измислила между другото. Малко хора могат да надхитрят Нили.
— Щом ти го казваш… — отвърна тя, придърпа папката към себе си и сложи длан върху долната ѝ част. Може би там, където беше още топла от тялото ми. — Идентифицира ли онази кола?
Притиснала папката с длан, тя ме гледаше право в очите. Въпросът остана да виси между нас. Идентифицира ли онази кола? В главата ми прозвуча настоятелната заповед на Гарбър, получена в ресторанта: Не давай — повтарям, не давай номера на местните сили на реда!
Той беше прекият ми началник. А заповедта си е заповед.
— Да или не? — настоя Деверо.
— Да.
— И?
— Не мога да ти кажа.
— Не можеш или не искаш?
— И двете. Информацията беше обявена за класифицирана пет минути след като я предадох.
Деверо не каза нищо.
— Ти как щеше да постъпиш в подобна ситуация? — попитах.
— Сега ли?
— Не сега, а навремето. Когато още си служила в Корпуса.
— В качеството си на морски пехотинец щях да постъпя точно като теб.
— Радвам се, че проявяваш разбиране.
Тя кимна. Ръката ѝ продължаваше да лежи върху папката.
— Преди не ти казах истината. Поне не цялата. За къщата на баща ми имам предвид. Невинаги сме живели там под наем. Била е негова първоначално. Но когато майка ми се разболяла, открили, че нямат здравни осигуровки. А е трябвало да имат, като част от трудовия договор. Но се оказало, че служителят, който отговарял за осигуровките, крадял техните вноски в продължение на две години. За съжаление липсвали точно в този период, когато майка ми се разболяла. Били обречени. Баща ми плащал, докато можел, после ипотекирал къщата, но нещата се влошили. Банката му я взела, но го оставила като наемател. Достоен ход и от двете страни. Банката проявява някакво разбиране, а татко продължава да служи на обществеността въпреки жестокия удар в зъбите. Много ценя чувството за дълг и достойнство.
— Semper Fi — подхвърлих аз девиза на морските пехотинци.
— И още как. А ти все пак отговори на въпроса ми, каквото беше и намерението ти. След като информацията за колата е класифицирана, значи тя е собственост на човек от Келам. Това ми стига.
— Само ако има връзка между колата и убийството — казах аз.
— Едва ли е съвпадение.
— Съжалявам за баща ти.
— И аз. Беше достоен човек и заслужаваше по-добра съдба.
— Аз ступах онези цивилни — казах ненадейно.
— Наистина ли? — вдигна вежди Деверо. — Как се озова там, по дяволите?
— Пеша.
— Няма начин. До там са над двайсет километра, чак отвъд северния край на Келам се пада. На практика в Тенеси. Не си имал време за такъв преход.
— Какво се е случило там?
— Двама мъже са се мотали наоколо. По работа или просто на разходка. Виждали са оградата на Келам, но не са се доближавали до нея. Някакъв тип излязъл от гората и ги нападнал. Твърдят, че бил военен.
— С униформа ли?
— Не, но приличал на военен. Освен това е носил М-16.
— Странно.
— Знам. Сякаш изграждат забранена зона около базата.
— Защо им е да го правят? Нали разполагат с огромна неприкосновена площ?
— Не знам. Но какво друго би означавало това поведение? Гонят всеки, който се доближи до оградата.
Замълчах.
— Я чакай! — сепна се Деверо. — Кого си пребил ти?
— Двама с пикап. Снощи ми се изрепчиха, а тази сутрин опитаха пак. Реших, че им е станало навик.
— Опиши ги!
— Мазни и мръсни, дълги коси и татуировки.
— С черен пикап, боядисан с мече?
— Аха.
— Това са братовчедите Маккини. В един съвършен свят би трябвало редовно да ядат бой, поне веднъж седмично. Този път няма да бъдеш санкциониран. Приеми го като благодарност за пълните ти признания.
— Но?
— Но не го прави пак и си пази гърба. В момента със сигурност са събрали цялата фамилия и кроят планове как да си отмъстят.
— Много ли са?
— Десетки. Но не се безпокой. Поне засега. Ще им трябва време да се организират. Никой от тях няма телефон, не знаят как да го използват.
В този момент се раззвъняха телефоните в целия участък. Откъм стаята на дебелата диспечерка долетяха разпокъсани фрази, произнесени по радиостанция. Миг по-късно самата тя се изправи на прага. Задъхана, протегнала ръце за опора в рамките.
— Обади се Пелегрино — докладва тя. — Намира се при разцепения дъб, близо до къщата на Кланси. Имаме нов случай на убийство.
Двамата с Деверо инстинктивно погледнахме към папката на бюрото. Към трите снимки в нея скоро щеше да се присъедини и четвърта. Още една визита при опечалени роднини. И най-трудното — поредната молба за наскоро направена снимка.
После тя колебливо ме стрелна с поглед.
— Дължиш ми го — казах. — Трябва да присъствам на огледа, просто да видя за какво се самоубивам.
Тя се поколеба още миг, после кимна.
— Окей.
Скочихме и хукнахме към колата ѝ.
Къщата на Кланси се намираше на петнайсет километра североизточно от града. Прекосихме притихналия прелез и изминахме около километър и половина по посока на базата Келам. Отвъд железопътната линия. Тук пътят нямаше нито банкет, нито канавки. Вероятно защото канавките се бяха запълнили, а банкетът беше потънал. Равното поле започваше направо от асфалта. Появиха се стари къщи в занемарени дворове с ниски хамбари и паянтови навеси. На верандите седяха възрастни жени, които наблюдаваха дрипави хлапета, яхнали велосипеди. По черния път пъплеха камиони, а покрай него крачеше Самотна жена с плетена кошница в ръка, очевидно тръгнала на пазар. Всички лица, които видях наоколо, бяха черни. Всяко място си иска подходящите хора, както ме бяха информирали братовчедите Маккини. Дълбоката провинция на щата Мисисипи през 1997 г.
После Деверо излезе на шосе с две платна. Къщите останаха зад нас. Тя настъпи газта и колата моментално реагира. Неслучайно „Шеви Каприс“ беше любимата кола на всички ченгета, най-добрата оферта в стил ако. Какво ще стане, ако сложим мотор на корвет в една голяма семейна кола? Ами ако поставим и подсилено окачване? Ако ѝ сложим дискови спирачки и увеличим максималната ѝ скорост до 220 километра в час? Екземплярът на Деверо беше доста стар и износен, но въпреки това вървеше добре. Гумите подскачаха по грубата настилка, каросерията доста се клатеше, но въпреки това стигнахме много бързо до мястото, към което се бяхме насочили.
Това място се оказа обширна, обрасла с храсталаци поляна с порутена къща в центъра. Завихме и поехме по алея с две платна, която се превръщаше в обикновен черен път веднага след къщата. Деверо включи сирената за поздрав. На един от прозорците се размаха ръка, мерна се и чернокожото лице на възрастен мъж. Поехме по изоставената земя, плоска като тепсия. В далечината се виждаше самотно дърво, разцепено вертикално от мълния. Двете му половини бяха драматично раздалечени във формата на буква V, по клоните бяха напъпили първите пролетни листенца. Разцепеният дъб. Все още жив и готов за битката си с природата. Все още във форма. Край него беше спряла патрулна кола. Вероятно на Пелегрино.
Деверо паркира до нея и слязохме. Самият Пелегрино се намираше на петдесетина метра по-нататък. Стоеше спокойно и гледаше към нас със сключени зад гърба ръце.
Като часовой.
На десетина метра от него лежеше тялото.
Прекосихме петдесетте метра гола земя. Над главите ни лениво кръжаха три лешояда, очаквайки да се разкараме. Далеч вдясно се виждаше горичка с различни по големина дървета. Между по-тънките прозираше телената ограда, очертаваща северозападната граница на Келам. Лявата част на огромната площ, реквизирана преди петдесет години от Министерството на отбраната, бе старателно оградена от съответно наетия подизпълнител.
На половината разстояние от Пелегрино вече можех да видя някои детайли от проснатото зад него тяло. Беше с гръб към мен. Виждах кафява връхна дреха, тъмна коса и бяла кожа. Скорошен труп. Това си личеше от странно отпуснатата поза, която не можеше да бъде сбъркана.
Деверо не пожела устен доклад от подчинения си, плъзна се покрай него и продължи към трупа, описвайки широк кръг около него. Аз спрях на пет метра и зачаках. Разследването си беше нейно. Място за демокрация нямаше.
Тя внимателно се приближи към трупа, внимавайки къде стъпва. Спря пред него, приклекна, опря лакти на коленете си и преплете пръсти. Извърна се вляво и започна огледа — главата, торса, ръцете и краката. После повтори всичко отдясно наляво.
Накрая вдигна ръка и попита:
— Какво, по дяволите, е това?
Повторих широкия кръг на Деверо, но от север, предпазливо стъпвайки на пръсти. Клекнах до нея, сложих лакти на коленете си и опрях дланите си една в друга.
Започнах своя оглед отляво надясно, после повторих в обратната посока.
Убитият беше бял мъж. Четирийсет и пет годишен или малко по-млад. Метър и седемдесет и шест-седем, около осемдесет килограма. Тъмна коса, която беше започнала да посивява. Тридневна прошарена брада. Зелена работна риза, кафяво брезентово яке, дънки. Окаляни работни ботуши в кафеникав цвят, напукани и ожулени.
— Познаваш ли го? — попитах Деверо.
— Никога не съм го виждала — отвърна тя.
Смъртта беше настъпила от силна кръвозагуба. В дясното му бедро зееше дупка от едрокалибрен куршум, вероятно изстрелян от далекобойна пушка. Панталонът беше подгизнал от кръв, което почти сигурно означаваше, че куршумът бе засегнал феморалната артерия. А феморалната артерия е кръвоносен съд с голяма пропускателна способност. Без бърза и ефективна медицинска намеса смъртта настъпва за броени минути.
Необичайното на картината пред очите ни се съдържаше във факта, че някой се бе опитал да осъществи бърза и ефективна медицинска намеса. Крачолът на десния крак беше срязан с нож, а раната беше частично покрита с дебело парче абсорбираща марля — от онези, които обикновено се използват на бойното поле.
Деверо се изправи и започна да се отдалечава заднешком със ситни и внимателни стъпки. Спря на около четири метра. Аз я последвах по същия начин. Проговори тихо, може би от уважение към покойника. Сякаш трупът можеше да я чуе.
— Какво мислиш за всичко това?
— Имало е спор — отвърнах. — После изстрел. Вероятно предупредителен, но попаднал не където трябва. А може би случаен, но от фатално близко разстояние.
— А защо не смъртоносен изстрел, който пропуска целта?
— Защото стрелецът веднага би го повторил. Би се приближил, за да пусне още един куршум в главата. Но не го е направил, а напротив — опитал се е да му помогне.
— И?
— Разбрал е, че не може да му помогне, изпаднал е в паника и е избягал. Оставил е човека да умре. За което не е било нужно много време.
— Стрелецът е бил военен.
— Това не е задължително.
— Кой друг ще носи полева аптечка?
— Всеки, който пазарува от военните магазини.
Деверо се обърна с гръб към трупа, вдигна ръка и махна към хоризонта вдясно.
— Какво виждаш?
— Оградата на Келам — отвърнах аз.
— Нали ти казах, че изграждат забранена зона — промърмори тя.
Деверо отиде да вземе нещо от колата си, а аз останах на място и започнах да оглеждам земята около себе си. Тя беше мека, покрита с многобройни стъпки. Раненият беше направил няколко колебливи крачки, включително встрани и назад, сякаш беше изпълнявал старинен танц. Стъпките свършваха на мястото, където беше паднал. Около долната част на тялото се виждаха вдлъбнатини от колене и подметки — от човек, който беше стъпвал на пръсти. Те без съмнение принадлежаха на нападателя, който се беше опитал да помогне на жертвата си. Тези следи продължаваха в дълга редица — частични, предимно от пръсти, на разстояние една от друга. Стрелецът беше дошъл, тичайки. И то бързо. Доста висок човек. Е, не гигант, не и много тежък. От другата страна имаше подобни следи — накъдето беше бягал. Не бях в състояние да разпозная какъв модел са, но едва ли бяха войнишки ботуши.
Деверо се върна с фотоапарат в ръце. Докато тя се приготвяше да запечата местопрестъплението на лента, аз поех по дирите на панически избягалия извършител. Придържах се на около метър вляво от тях. Проследих ги около стотина метра, докато не изчезнаха върху твърда като камък ивица — може би скална жила, може би дига, а може би просто спечена земя отвъд нивата на стария Кланси. Не виждах причина беглецът да промени посоката на оттеглянето си точно на това място и продължих напред с надеждата отново да попадна на следите му. Но това не се случи. След петдесетина метра се появиха ниски и жилави храсти, които покриваха всичко наоколо. В далечината ставаха по-големи и по-гъсти, а зад тях беше оградата на Келам. Не забелязах пречупени клонки, но тук растителността беше изключително гъста и едва ли можех да очаквам някакви следи в нея.
Обърнах се, направих крачка назад и забелязах някакъв проблясък на три-четири метра от мен. Металически, лъскав, жълтеникав. Направих широк кръг и внимателно се приближих. Месингова гилза. Чистичка, сякаш току-що използвана. Дълга, очевидно от пушка. В най-добрия случай патронът трябваше да е бил „Ремингтън“, калибър .223 за спортна пушка. А в най-лошия — 5,56-милиметров натовски патрон за автоматична стрелба. Но на око беше трудно да установя разликата. Ремингтъновата гилза е по-тънка; тази на НАТО е значително по-тежка.
Вдигнах я и я претеглих на дланта си.
Бях готов да се обзаложа, че става въпрос за боен патрон, използван от редовната армия.
Извърнах глава към Деверо и Пелегрино, които се бяха изправили в близост до трупа. Разстоянието до тях беше около сто и петдесет метра — нищо и никакво за добър стрелец. Натовският 5,56 мм патрон може да пробие стоманена каска от разстояние шестстотин метра, а мъртвецът се намираше четири пъти по-близо. Лесен изстрел. Беше почти невъзможно да не уцелиш. В момента тази констатация беше единствената ми утеха. Един човек, изпратен на школа в Келам, едва ли би пропуснал толкова близка цел. Беше ясно, че е станало неволно. Марлята го доказваше. Трябва да беше предупредителен изстрел, попаднал не където трябва. Или случаен. Но всеки, изпратен на школа в Келам, би трябвало отдавна да е решил проблемите си с тестостерона. Когато такъв човек отправя предупредителен изстрел, той насочва пушката си нагоре, към небето. Достатъчно е обектът на предупреждението да чуе трясъка и да види излитащото от дулото пламъче. Такива са изискванията в подобни ситуации. Няма войник, който да се престарава. Така е било винаги, още от времето на Александър Велики. Натягането на нисшите чинове неизбежно води до сълзи. Особено когато се използват бойни патрони и обектът е цивилен.
Пуснах гилзата в джоба си и поех обратно. Не видях нищо повече. Деверо пренавиваше лентата. Очевидно беше изщракала цяло филмче. В момента, в който стигнах до тях, тя го подаде на Пелегрино и му заповяда да го занесе в дрогерията за проявяване. Каза му да поиска експресно обслужване, а на връщане да повика доктора с колата на моргата. Човекът кимна и изчезна. Двамата с Деверо останахме сами сред хилядите декари пустота. Компания ни правеха само трупът и разцепеното дърво.
— Някой чул ли е изстрел? — попитах.
— Това би могъл да бъде единствено мистър Кланси — отвърна тя. — Но пред Пелегрино заявил, че не е чул нищо.
— А викове? Предупредителният изстрел обикновено се предхожда от викове.
— След като не е чул изстрела, едва ли ще е чул викове — поклати глава тя.
— Единичният изстрел с боен патрон не е много шумен, особено на открито. Би трябвало да е доста по-слаб от предупредителен вик, а и от размяната на ядосани крясъци. В смисъл че е имало някакъв спор…
— Вече приемаш, че става въпрос за боен патрон, натовски стандарт?
Извадих гилзата от джоба си и ѝ я показах.
— Намерих я на сто и петдесет метра от тук, с четири метра отклонение от правата линия на изстрела. Точно на толкова ги изхвърля затворът на „Ем шестнайсет“.
— Би могла да бъде и „Ремингтън двеста двайсет и три“ — подхвърли тя.
Това беше любезно от нейна страна. После взе гилзата и ноктите ѝ леко одраскаха дланта ми. Първият ни физически контакт, първото докосване. Когато се запознахме, дори не се ръкувахме.
Деверо повтори моите действия — претегли гилзата на дланта си. Това няма нищо общо с научния анализ, но при продължителна практика дланта става почти толкова точна, колкото лабораторната везна.
— Със сигурност натовски стандарт — определи тя. — Стреляла съм хиляди пъти с такива, а след това съм прибирала гилзите.
— И аз — казах.
— Ще вдигна шум до Бога! — процеди тя. — Военни срещу цивилни, при това на американска територия?! Ще стигна чак до Пентагона, а ако се наложи и до Белия дом!
— Недей — рекох.
— Защо, по дяволите?
— Ти си само шериф на някакъв си окръг. Ще те смачкат като хлебарка.
Тя замълча.
— Повярвай ми — настоятелно добавих аз. — Ако нещата са стигнали до стрелба по цивилни, те отдавна са взели мерки за справяне с представителите на местната власт.
Трийсет минути по-късно, в един часа, човекът най-после беше обявен за мъртъв. Докторът се появи с някакъв древен фургон за разнасяне на месо, който сякаш беше изскочил от учебника по история. След кратък оглед стигнах до заключението, че става въпрос за катафалка от 60-те години на миналия век, надградена не върху кадилак, а върху платформата на обикновен шевролет, лишена от прозорци и всякакви други погребални такъми. Приличаше на сглобен от ламарини сандък, боядисан в мръснобяло.
Мириам провери за пулс и сърдечна дейност, огледа огнестрелната рана и обяви:
— Този човек е починал от кръвозагуба, причинена от разкъсване на феморалната артерия вследствие пушечен изстрел.
Разбира се, това беше повече от очевидно, но следващите му думи прозвучаха интересно.
— Мокрият дънков плат се реже много трудно — добави той, запретвайки разцепения крачол. — Някой е разполагал с изключително остър нож.
Помогнах му да сложи трупа на брезентовата носилка и да го натовари във фургона. После Мириам потегли, а Деверо се качи в колата си и в продължение на пет минути говори по радиостанцията. Аз останах в компанията на Пелегрино. И двамата мълчахме. Деверо излезе от колата си и му даде някакви разпореждания. Той кимна и потегли с патрулката. За втори път останахме сами край разцепения дъб и тъмното петно на мястото, на което беше лежал мъртвецът.
— Бътлър твърди, че тази сутрин никой не е напускал Келам — каза тя.
— Кой е Бътлър? — попитах.
— Другият ми заместник, колега на Пелегрино. Бях го изпратила пред портала с нареждането да ме предупреди в момента, в който някой наруши карантината. Чака ни сериозно напрежение. Хората са изключително разстроени от убийството на Чапман.
— Но не и от смъртта на предишните две жени?
— Зависи с кого и къде говориш. Но нито един военнослужещ не е прекосил железопътната линия, въпреки че кръчмите са отвъд нея.
Не казах нищо.
— Трябва да има и други изходи — промълви тя. — Или дупка в оградата. Няма как да е другояче, нали? Дълга е поне петдесет километра и е на петдесет години. Все има слаби места, от които някой се е възползвал, за да се измъкне.
— И да се върне обратно, ако си права — добавих аз. — Някой се е прибрал в базата, изцапан с кръв до лактите, с мръсен нож и поне един патрон по-малко в пълнителя.
— Права съм — тръсна глава тя.
— За пръв път чувам някой да обявява забранена зона — казах аз. — Не и на територията на САЩ. Просто не мога да го приема.
— Аз пък мога.
В тона и изражението ѝ имаше нещо особено.
— Какво? Нима морските пехотинци са го правили?
— Не беше кой знае какво.
— Разкажи ми.
— Поверителна информация — поклати глава тя.
— Къде се е случвало?
— Не мога да ти кажа.
— Кога?
— И това не мога да ти кажа.
Замълчах за момент, после смених темата:
— Говори ли вече с Мънро — онзи, когото са командировали в базата?
— Остави ми съобщение веднага след пристигането си — рече тя. — В знак на любезност. Остави ми и телефон за връзка.
— Това е добре, защото се налага да поговоря с него.
Потеглихме обратно. Видях същите старици на същите паянтови веранди и същите деца, яхнали велосипедите си. Видях и хора на различна възраст да пъплят в различни посоки към неизвестни дестинации. Килнатите къщи, изоставените работни места. Неизползваните трупи и ръждясалата арматура, обраслите с трева купчини пясък и тухли, пръснати, докъдето ти стига погледът. Във въздуха се усещаше някаква безнадеждност, която най-вероятно е била тук и преди сто години.
— Моите хора — промълви Деверо. — Моето място. Всички гласуваха за мен, на сто процента. Заради баща ми. Той е бил честен с тях и те са му отвърнали с обич.
— А как те приеха белите? — попитах аз.
— И те гласуваха за мен почти на сто процента. Но сега това ще се промени. Освен ако не им предложа отговорите, които очакват.
— Кажи нещо повече за първите две жени.
Молбата ми предизвика рязко натискане на спирачките. Гумите изскърцаха, скоростният лост се включи на заден. Колата измина двайсетина метра в обратна посока и свърна в страничния път, който току-що беше подминала. Беше черен, сравнително гладък и сравнително често използван. Леко изгърбен, с плитки канавки, водещ право на юг. От двете му страни се издигаха дървени постройки, които сякаш бяха останали от времето на робството. Деверо подмина първите десетина от тях, включително един празен парцел с останки от изгоряла къща, след което вкара колата в някакъв двор. Познах го веднага. Беше дворът на бедното момиче от третата снимка. С лишените от украшения уши и шия. Смайващата красавица. Видях дървото, под което се беше снимала. Видях и бялата стена, която беше омекотила светлината на залязващото слънце, придавайки на лицето ѝ неповторимо сияние.
Спряхме на затревената ивица и слязохме. Някъде наблизо излая куче, веригата му издрънча. Минахме под сянката на дървото и почукахме на задната врата. Къщата беше малка, с размерите на колиба, но добре поддържана. Бялата стена не беше нова, но личеше, че е боядисвана редовно. Долната ѝ част беше оцветена в светлокафяво от калните пръски при поройните дъждове.
Вратата ни отвори жена на наша възраст. Висока и слаба, тя се движеше бавно и някак унесено, сякаш дълго беше стояла на слънце, но и с онзи особен стоицизъм, който несъмнено притежаваха и останалите обитатели на мизерното селище. Тя стисна ръката на Деверо с тъжна усмивка и попита:
— Нещо ново за детенцето ми?
— Още не, но продължаваме да работим — отвърна Деверо.
Съкрушената майка беше прекалено любезна, за да реагира на това. После се извърна към мен и със същата печална усмивка каза:
— Май не сме се срещали с вас.
— Казвам се Джак Ричър, госпожо — отвърнах аз и стиснах ръката ѝ.
— Аз съм Емелийн Макклачи. Приятно ми е да се запознаем, сър. И вие ли работите в шерифската служба?
— Военните ме изпратиха да помагам.
— Аха, сетиха се — рече жената. — След девет месеца.
Не отговорих.
— Имам малко еленско месо в печката и каничка чай на масата — добави тя. — Бихте ли споделили обяда ми?
— Не се безпокой за нас, Емелийн, ще хапнем в града — отвърна Деверо. — Но все пак ти благодарим.
Жената очевидно беше очаквала подобен отговор, защото се усмихна и се прибра в къщичката. Върнахме се при колата. Деверо включи на заден и я изкара на улицата. Малко по-надолу се появи някаква къща, която се различаваше от останалите единствено по осветените реклами на бира на прозорците. Очевидно кръчма или някакъв бар с музика. Продължихме напред, потъвайки в лабиринта на тесните улички. Видях още един изоставен строеж. Основите бяха от високи до коленете блокчета газобетон, от които стърчаха дебели вертикално закрепени греди. И това беше всичко. Наоколо бяха пръснати най-различни строителни материали — още блокчета, тухли, пясък, няколко торби цимент, отдавна втвърдени от влагата.
Имаше и купчина чакъл.
Колата подмина всичко това, а аз извърнах глава назад. Чакълът заемаше площ от два-три квадратни метра. Беше от най-ситния — онзи, който смесват с пясъка и цимента, за да се получи бетон. Купчината се беше слегнала и приличаше на двойно легло с обраснали в бурени краища. Повърхността ѝ беше неравна и хлътнала на места, сякаш върху нея бяха играли деца.
Не казах нищо. Деверо очевидно беше взела някакво решение, защото зави на първата пресечка вляво и излезе на по-широка улица, с по-големи къщи и дворове. Тук оградите бяха нормални, опънати на здрави колове. Към вратите водеха циментови пътечки, а не отъпкана земя. Тя намали и спря пред една къща, която беше поне два пъти по-голяма от онази, която току-що бяхме видели. Едноетажна, но солидна. Щеше да струва скъпо, ако се намираше в Калифорния. Но и тя беше занемарена. С олющена фасада и пробити улуци. Покривът беше покрит с битумни керемиди, няколко от които липсваха. В двора стоеше момче на около 16 години. Не вършеше нищо, просто стоеше и ни гледаше.
— Тази е на другата — поясни Деверо. — Казваше се Шона Линдзи. Момчето, което ни зяпа, е по-малкият ѝ брат.
По-малкият брат не беше пръв красавец, меко казано. Със сигурност не беше спечелил нищо от генетичната лотария и изобщо не приличаше на сестра си. Ама никак. Беше плачевно непривлекателен. Главата му приличаше на топка за боулинг, а близко разположените му очи наподобяваха дупките за захват върху нея.
— Ще влезем ли? — попитах.
Деверо поклати глава.
— Майката на Шона ме предупреди да не се мяркам насам, преди да открия кой е прерязал гърлото на първородното ѝ дете. Цитирам я точно и не я обвинявам. Ужасно е да изгубиш детето си. Особено за хора като тези тук. Не че са очаквали дъщеря им да стане модел и да им купи къща в Бевърли Хилс. Но красотата ѝ е означавала страшно много за тях. Чувствали са се специални, нали разбираш? Защото никога не са имали нищо друго и няма да имат…
Момчето продължаваше да ни гледа. Спокойно, мрачно и търпеливо.
— Да вървим — рекох аз. — Трябва ми телефон.
Деверо ми позволи да използвам телефона в кабинета ѝ. Това все още не беше демокрация, но все пак крачка напред. Тя откри листчето с номера на Мънро, набра го вместо мен и каза, че се обажда шериф Елизабет Деверо, която желае да разговаря с майор Дънкан Мънро. След това ми подаде слушалката, стана от стола и напусна кабинета.
Аз се настаних зад бюрото с нямата слушалка в ръка. Зачаках. Тишината съскаше в ухото ми. В армията не използваха музиката за изчакване. Не и в далечната 1997 година. После нещо изтрака, сякаш някой беше вдигнал комплект слушалки от метално бюро.
— Как сте, шериф Деверо? Тук майор Мънро.
Самоуверен, енергичен и делови глас, в който се долавяха и жизнерадостни нотки. Нищо чудно. Всеки би звучал така, когато го потърси Елизабет Деверо.
— Мънро?
— Извинете… очаквах да разговарям с Елизабет Деверо.
— За съжаление попаднахте на мен — рекох. — Казвам се Джак Ричър и говоря по служебния телефон на шерифа. Служа в Триста деветдесет и шести, понастоящем обединен със Сто и десети. Майор съм, също като вас.
— Джак Ричър? — изненада се Мънро. — Разбира се, че съм чувал за вас. С какво мога да ви помогна?
— Гарбър каза ли ви, че изпраща човек под прикритие?
— Не е, но предполагам, че е щял да ме информира скоро. Това сте вие, така ли? Със задачата да слухтите за настроенията на местните? Съдейки по факта, че използвате шерифския телефон, май се справяте добре. Може би ви е приятно. Хората казват, че тя изглежда страхотно, ама май си падала малко лесбийка. Вашето мнение по въпроса?
— Това не е твоя работа, Мънро.
— Викай ми Дънкан, окей?
— Не, благодаря. Ще ти викам Мънро.
— Както желаеш. Та с какво мога да ти помогна?
— Тук продължават да се случват гадории. Тази сутрин открихме човек, застрелян на метри от оградата ви, откъм североизточната част на базата. Неизвестен извършител, използвал военни муниции и направил нескопосан опит да превърже фаталната рана на пострадалия с материали от полева аптечка.
— Какво? Някой го е гръмнал, а след това му предлага първа помощ? Това ми звучи като инцидент между цивилни.
— Надявах се да не бъдеш толкова предвидим. Как ще обясниш патрона и аптечката?
— „Ремингтън“, калибър двеста двайсет и три, закупен от военните складове.
— Малко преди това двама души са били пребити от човек, за когото се кълнат, че е бил военен.
— Може, но не и от Келам.
— Тъй ли? За колко души от базата можеш да гарантираш? По отношение на местопребиваването им днес сутринта?
— За всички — отсече Мънро.
— Буквално? — учудих се аз.
— Да, буквално — отвърна той. — Преди пет дни отряд „Алфа“ излетя за чужбина. По моя заповед всички останали са на разположение в базата. Седят в трапезарията или в офицерския клуб. Тук разполагат с много добра военна полиция, която ги държи под око, а и те се наблюдават помежду си. Гарантирам, че днес сутринта никой не е напускал базата. А и изобщо, откакто съм тук.
— Това ли е обичайният ти стил на работа?
— Не, това е тайното ми оръжие. Седят си по цял ден на задника и кибичат. Без вестници, без телевизия, без нищо. Рано или късно на някой му писва и започва да говори. Ей така, от скука. Методът работи безотказно. С извиването на ръце съм приключил отдавна. Постепенно проумях, че времето е най-добрият ми съюзник.
— Я повтори, защото е важно — рекох. — Абсолютно си сигурен, че никой не е напускал базата днес сутринта, така ли? Или снощи? Дори ако изпълнява тайни заповеди — местни, от Бенинг и дори директно от Пентагона? Говоря сериозно. Изобщо не се опитвай да ме будалкаш, защото аз съм я измислил тая игра.
— Сигурен съм — отвърна Мънро. — Кълна се в гроба на майка си. Знам как се правят тези неща, повярвай ми.
— Добре — рекох.
— Кой е убитият? — попита Мънро.
— Засега не се знае. Почти сигурно е цивилен.
— Близо до оградата?
— Също като онези, които са били пребити. Май говорим за забранена зона, а?
— Това е невъзможно. Няма как да се случи. Знам го със сигурност.
Замълчахме за момент.
— Какво друго знаеш със сигурност? — попитах аз.
— Не мога да ти кажа. Заповедта е да мълчим като риби.
— Тогава да си поиграем на Двайсетте въпроса, а?
— По-добре не.
— Късият вариант. Три въпроса, на които отговаряш с „да“ или „не“.
— Не ме бутай под прожекторите, ясно?
— И двамата вече сме там. Нима не си даваш сметка за това? Затънали сме до шия. Или там, при теб, или тук — при мен. Следователно рано или късно ще се наложи единият да помага на другия. Предлагам да започнем още сега.
Мълчание. После:
— Е, добре. Но само три въпроса, по дяволите!
— Казаха ли ти за колата?
— Да.
— Някой да е споменал като възможен мотив някакви пари от Косово?
— Да.
— Казаха ли ти за другите две убити жени?
— Не. Какви убити жени?
— Местни. Миналата година. По същия начин, с прерязани гърла.
— Свързани ли са?
— Може би.
— Исусе! Не, никой не ми е казал нищо за тях.
— Разполагаш ли с писмени документи за дислоцирането на отряд „Браво“? Между юни и ноември миналата година, да речем?
— Това е четвъртият ти въпрос.
— Не, сега просто си бъбрим. Двама офицери с един и същ чин си дрънкат глупости. Край на играта.
— Тук не разполагат с дислоцирането на отряд „Браво“. Той действа съгласно оперативни протоколи, които се съставят във Форт Браг. Само за външен оглед на шкафовете за документи ще ми трябва най-голямата призовка, която някога си виждал.
— А имаш ли някакъв общ напредък в базата? — попитах.
Не получих отговор.
— Колко време ти е нужно, за да задействаш скритото си оръжие?
— Обикновено става по-бързо, отколкото тук.
Този път аз замълчах. Тишината се нарушаваше само от дишането ни по откритата линия. Пръв се обади Мънро.
— Няма какво повече да говорим, Ричър. Достатъчно е да помислиш малко, за да си изясниш нещата. Защото и двамата знаем, че са ме изпратили тук да прикривам нечий задник. Но аз не съм от тези. Никога не съм бил.
— И?
— Доколкото съм осведомен засега, никой от нашите не е убивал никакви жени. Нито този месец, нито през ноември, нито през юни. Това е положението в момента.
Деверо се върна в кабинета в мига, в който затворих телефона. Май беше чакала да угасне някоя лампичка на централата в съседната стая.
— Е? — погледна ме въпросително тя.
— Не са имали обходни патрули. Никой не е напускал Келам след пристигането на Мънро.
— Че какво друго ще каже? — присви устни тя.
— Не е надушил нищо. Според него извършителят не е от базата.
— Хм.
Кимнах. Пълна мистерия. Политиката и реалният свят. Тотално объркване.
— Няма ли да обядваме? — попитах.
— После.
— Защо после?
— Защото имаш проблем. Братовчедите Маккини те чакат на улицата. Довели са си и подкрепления.
* * *
Деверо ме въведе в една ъглова стая с прозорци на двете стени. На главната улица не се виждаше жива душа. Но гледката на север към Т-образното кръстовище беше различна. Четирима души. Старите ми приятели плюс двама, които много приличаха на тях. Мръсни, дългокоси, с кожени якета и татуировки. Стояха на разклона с ръце в джобовете и безцелно подритваха камъчетата в краката си.
Първата ми реакция беше смайване и възхищение. Удар с глава в лицето е сериозна работа. Особено ако съм го нанесъл аз. Да мърдаш и говориш само няколко часа по-късно е наистина впечатляващо. Втората ми реакция беше раздразнение. Ядосах се на себе си. Бях проявил неоправдана мекушавост. Бях твърде отскоро в града, твърде нерешителен и склонен да приема животинската тъпота за смекчаващо вината обстоятелство.
— Как би желала да постъпя? — извърнах се към Деверо аз.
— Би могъл да се извиниш и да ги отпратиш.
— Друго?
— Би могъл да ги оставиш да нанесат първия удар. След това аз ще ги арестувам за непредизвикано нападение. С удоволствие ще го направя.
— Изобщо няма да ми посегнат в твое присъствие.
— Ще се скрия някъде.
— Не съм сигурен, че това ми харесва.
— Избирай, Ричър. Или едното, или другото.
Излязох на главната улица с чувството, че участвам в стар каубойски филм. Само музиката ми липсваше. Завих надясно, с лице на север, после спрях на място. Четиримата ме видяха. По лицата им се изписа изненада, заменена от радостно нетърпение. Подредиха се в една линия, от изток на запад, на метър и двайсет разстояние един от друг. Пристъпиха крачка напред, после зачакаха. На пътя за Келам бяха спрели два пикапа, малко вдясно зад тях. Боядисаният с мече, който вече познавах. Пред него друг, още по-скапан.
Поех напред като нищо неподозираща риба, насочила се към мрежата. Слънцето беше толкова високо в небето, колкото е нормално за март. Топлият въздух галеше кожата ми. Усещах неравностите на асфалта под подметките си. Пъхнах ръце в джобовете. В тях нямаше нищо с изключение на фишека с монети от четвърт долар, с който се бях сдобил в ресторанта. Юмрукът ми се затвори около него. Удар за пет долара минус центовете, похарчени за телефона.
Направих няколко крачки и спрях на три метра от фронтовата линия. Двамата ми познати бяха отляво. Мълчаливия мозък открая, шефът до него. Носовете им приличаха на изгнили патладжани. Насинени очи, засъхнала кръв по устните. Имаха проблеми с равновесието и фокусирането на погледа. Човекът вдясно от шефа беше малко по-нисък от другите, а този до него — едър мъжага с рокерско яке.
— Твой ли е планът? — попитах аз шефа.
Той не отговори.
— Защо сте само четирима?
Мълчание.
— Чух, че сте дузини.
Никакъв отговор.
— Май имате проблем с логистиката и комуникациите — добавих. — Затова се задоволявате с малък отряд за бързо реагиране. Всъщност това е истината в днешно време. Би трябвало да отскочите до Пентагона и да се запишете на семинар. Несъмнено ще откриете, че и там мислят като вас.
Онзи вдясно от старите ми познайници беше пиян. Познах по миризмата, която излъчваха порите му. Бира за закуска, вероятно придружена от подходящо количество твърдо гориво. Съдейки по външния му вид, това беше обичайната му диета. Следователно първата му реакция щеше да е бавна, а следващите — диви и нецеленасочени. Нищо работа. Едрият с рокерското яке май имаше проблем с гърба. Ниско долу, в основата на гръбначния стълб. Това личеше от стойката му — издаден напред таз, който поемаше част от натиска. Някакво счупване или прищипване. Плюс още много причини. Селско момче. Може би беше вдигнал прекалено тежка бала сено, може би беше падал от кон. Нищо особено като заплаха. Само щеше да се защитава. Един по-ентусиазиран замах щеше да размести чарколяците му и да го накара да закуцука като инвалид. По това време пияният му приятел вече щеше да е на земята. За останалите двама бях спокоен. Вече не бяха във форма, освен това знаеха какво ги чака. Шефът беше заел позиция малко вляво от мен, може би защото нямаше представа, че съм десняк. Чиста проба лаик.
В общи линии ситуацията беше окуражаваща.
— Жалко, че сте такива дребосъци — рекох. — Би трябвало да доведете някой по-едричък.
Мълчание.
— Но планът си е план, нали? Колко време умувахте върху него?
Никакъв отговор.
— Знаете ли какво казвахме за плановете в Уест Пойнт?
— К'во?
— Всеки си има план, преди да му разбият зъбите.
Мълчание. Никакво движение. Пръстите ми около фишека с монети се разтвориха. Нямаше да ми трябват. Извадих ръцете си от джобовете.
— Проблемът на малките отряди е само един: ако стане напечено, положението им бързо се влошава и става отчаяно. Нали знаете какво се случи в Сомалия? По тази причина трябва да прецените нещата много внимателно и да направите своя избор. Намирате се на кръстопът и трябва да решите в коя посока ще поемете. Можете да предприемете нападение, но следващата ви спирка ще бъде болницата. Това ви го обещавам. Пълна гаранция. Ще изядете такъв бой, който не сте яли досега. Говоря за натрошени кости. Не ви обещавам мозъчни увреждания, защото някой вече ме е изпреварил.
Мълчание.
— Другият вариант е тактическо отстъпление — продължих аз. — Изтегляте се сега и получавате достатъчно време да съберете по-сериозна армия. След два дни пак ще се появите. Вече десетки. Можете да потърсите и старата пушка на дядо си, останала му от войната. Можете да глътнете и по няколко болкоуспокоителни. Предварително. Ей така, за всеки случай.
Никакъв отговор. Пълно мълчание. Но раменете леко увиснаха, а краката започнаха да тъпчат на място.
— Добро решение — кимнах. — Винаги е по-добре да имаш превъзходство в жива сила. Наистина трябва да отскочите до Пентагона и да им обясните как трябва да се разсъждава. Те ще ви изслушат. Те изслушват всички с изключение на нас.
— Ще се върнем — рече шефът.
— Ще бъда тук — уверих го аз. — Заповядайте, когато сте готови.
Тръгнаха си. С подчертано небрежна походка. За да изглеждат печени, за да спасят част от достойнството си. Качиха се в пикапите и направиха цяло шоу с форсирането на двигателите и свиренето на гумите. Поеха на запад, по гористия път към Мемфис и широкия свят. Изчаках да изчезнат от погледа ми и влязох обратно в шерифската служба.
Деверо беше наблюдавала развоя на събитията от полутъмната ъглова стая. Нещо като ням филм, без диалог.
— Накара ги да се махнат, а? — подхвърли тя. — Не мога да повярвам, че им се извини.
— Не съвсем — отвърнах. — Поканих ги да дойдат друг път. Скоро ще се върнат, но ще бъдат цяла армия.
— Защо го направи?
— За да имаш кого да арестуваш. Ще се отрази добре на предизборната ти кампания.
— Ти си луд!
— Сега може би ще обядваме, а?
— Вече имам покана.
— Откога?
— Отпреди пет минути. Майор Дънкан Мънро ме покани на обяд в офицерския клуб на Келам.
Деверо се качи в колата си и потегли за Келам. Аз останах сам на тротоара пред участъка. Минах покрай празния парцел и се насочих към ресторанта. Обяд, за един човек. Пак си поръчах чийзбургер и пак отидох при телефона на входа, за да се обадя в Пентагона. На полковник Джон Джеймс Фрейзър, офицера за връзки със Сената. Вдигна още на първото позвъняване.
— Кой гений реши да засекрети регистрацията на колата? — попитах го аз.
— Не мога да ти кажа.
— Голяма грешка, независимо чия е. Така и на децата стана ясно, че колата е собственост на някой от Келам. Все едно сте пуснали обява във вестника.
— Нямахме избор. Не можехме да го направим обществено достояние. Това би означавало журналистите да се появят пет минути след силите на реда, което беше немислимо.
— Като ви слушам, започвам да си мисля, че колата е била собственост на член на „Браво“ — отбелязах аз.
— Не съм казал нищо подобно. Но наистина нямахме избор, повярвай ми. Последиците щяха да са катастрофални.
В гласа му се долови нещо особено.
— Кажи, че се шегуваш, моля те! — рекох. — Защото в момента звучиш така, сякаш колата е била собственост на самия Рийд Райли!
Без отговор.
— Така ли е? — настоях аз.
Мълчание.
— Така ли е?
— Не мога нито да потвърдя, нито да отрека — промърмори Фрейзър. — А ти недей да питаш пак и недей да споменаваш това име. Не и по открита линия.
— Има ли обяснение споменатият офицер?
— Не мога да коментирам.
— Това вече е прекалено, Фрейзър. Трябва хубаво да си помислиш. Прикриването винаги е по-лошо от самото престъпление. На това трябва да се сложи край.
— Не става, Ричър. Разработен е план, който трябва да бъде изпълнен.
— А този план включва ли забранена зона около Келам? Може би само за журналисти?
— Какви ги дрънкаш, по дяволите?
— Разполагам с косвени доказателства — следи от войнишки ботуши извън оградата на Келам в близост до един труп. Пак повтарям: нещата излизат извън контрол.
— Чий труп?
— На някакъв човек на средна възраст, който си е търсил белята.
— Журналист ли?
— Още не съм се научил да ги разпознавам по външния вид. Може би в пехотата има подобни курсове, но не и във Военната полиция.
— Без документи?
— Още не сме го претърсили. Чакаме да приключи аутопсията.
— Няма никаква забранена зона около Келам — рече Фрейзър. — Това би означавало генерална промяна в политиката.
— Освен това незаконна.
— Точно така. Глупава и непродуктивна. Няма такова нещо и никога не е имало.
— Мисля, че е имало. Преди години, в морската пехота.
— Кога?
— Не помня. Някъде през последните двайсет години.
— Е, морската пехота прави каквото си пожелае.
— Трябва да провериш.
— Как? Нима мислиш, че някой съхранява подобни архиви?
— Действай прикрито. Търси офицер, който е бил прибран без обяснения. Може би полковник.
Затворих на Фрейзър, хапнах чийзбургера, изпих чаша кафе и потеглих да изпълня заповедта на Гарбър да се върна при опожарената кола и да унищожа регистрационната табела. Поех на изток по пътя за Келам, а на прелеза свърнах на север, следвайки извивките на жп линията. Минах покрай старата водна кула. Хоботът на резервоара беше направен от нещо като гумиран брезент, напукан от старост, който леко се полюшваше на южния ветрец. Продължих още петдесет метра по насипа, после се отделих от него и тръгнах към мястото, на което бях скрил полуизгорялата броня.
Но нея я нямаше. Някой я беше изкопал. Дупката от острия ѝ ъгъл беше запълнена с пръст, която бе отъпкана и заравнена с лопата.
Не бях виждал в армията подобни отпечатъци от подметки. Но следите от лопатата спокойно биха могли да са оставени от сгъваем шанцов инструмент — от онези, които се използват в пехотата. Нямаше как да съм сигурен. Не можех да изключа подобна възможност, но не можех и да я приема категорично.
Продължих навътре в обсипаната с отломки поляна. Всичко беше изровено, прегледано и отново затъпкано. Прегледани бяха над двеста метра, прибрани бяха най-малко хиляда отделни отломки, а десет пъти повече несъмнено бяха огледани с крайно внимание. Голяма площ, тежка задача. Изпълнена търпеливо и внимателно. От шест човека или може би осем. Представих си ги как се придвижват във верига и внимателно обработват всичко по пътя си. Несъмнено под командването на опитен човек.
С военна прецизност.
Върнах се обратно по стъпките си и не след дълго стигнах до прелеза. Някаква кола се зададе откъм Келам. Беше все още далеч, почти незабележима, но очевидно голяма кола. Отначало помислих, че това е Деверо, приключила обяда с Мънро. Но не беше тя. Беше голям Линкълн. Движеше се по средата на пътя, по осовата линия, далеч от банкетите.
Напуснах прелеза и се изправих в средата на пътя с широко разкрачени крака. Голям и видим отдалеч. Изчаках колата да се приближи на стотина метра, вдигнах ръце над главата си и ги размахах встрани. Универсалният сигнал за помощ. Бях сигурен, че шофьорът ще спре. Да не забравяме, че действието се развиваше през 1997-а, четири години и половина преди въвеждането на новите правила. Преди много време. Когато светът беше далеч по-малко подозрителен.
Колата намали и спря пред мен. Заобиколих предницата и се насочих към прозореца на шофьора. Наведох се под такъв ъгъл, че да мога да зърна пътника. Предположих, че той се вози отзад отдясно, с изместена максимално напред предна седалка, за да има повече място за краката. Знаех от опит. Бях се возил и в цивилни коли. Е, поне веднъж-два пъти.
Стъклото на шофьора се плъзна надолу. Направих чупка в кръста и огледах вътрешността на купето. Човекът зад кормилото беше дебелак с огромно шкембе, което го принуждаваше да държи коленете си разтворени. Носеше черна униформена фуражка, черно сако и черна вратовръзка. Очите му сълзяха и бяха зачервени.
— С какво можем да помогнем? — попита той.
— Съжалявам, грешка — отвърнах аз. — Взех ви за мои познати. Все пак благодаря, че спряхте.
— Няма проблем — рече дебелакът.
Стъклото се вдигна, аз отстъпих крачка встрани и колата потегли. Пътникът отзад беше доста по-възрастен от мен, с посивяла коса, облечен в хубав костюм от фина вълна. На седалката до него имаше кожено куфарче.
Адвокат, заключих аз.
Обърнах се на изток, към квартала на чернокожите. Там имаше някои неща, които исках да огледам още веднъж, и затова закрачих в тази посока. Пътят беше добър. Предположих, че в славните времена на железниците това е бил обикновен черен път, но оттогава насам нещата се бяха подобрили значително — вероятно някъде през 50-те години, почти сигурно с парите на Министерството на отбраната. Дълбока и здрава трамбовка, която да издържа на тежките бронетранспортьори, равен и прав като стрела. Бях обхождал много такива пътища, пръснати по целия свят, изградени от предишни поколения в ерата на възхода на американската военна машина и самоувереност. Когато нищо не можеше да ни спре. Самият аз бях продукт на тази ера, но без да съм част от нея. Обзе ме лека тъга за нещо, което не бях изпитвал.
После помислих за стария си приятел Стан Лаури, който говореше само за обявите за работа, които преглеждаше в близката закусвалня. Промяната наистина беше близо, но това не ме правеше нещастен. Този прав път, пресичащ горите на Мисисипи, ми помагаше. Слънцето залезе, но въздухът беше все така топъл. Километри зад мен, километри пред мен. Плюс много време за губене. Нямах никакви амбиции, нуждите ми бяха скромни. Бях сигурен, че ще се нагодя, каквото и да ме очакваше в близко бъдеще. Нямах друг избор.
Отбих се по черния път на юг, който вече познавах от колата на Деверо, и поех между купчините пръст и жалките бараки от времето на робството. Крайната цел на разходката ми беше къщата на Емелийн Макклачи. Пеша нещата ми се сториха доста по-различни. Отблизо те изглеждаха по-мизерни. Дрипави дрехи по просторите, станали почти прозрачни от дълго пране. Никакви нови коли. Кокошки и кози в дворовете, тук-там по някое прасе. Крастави кучета на синджири, поправки с тиксо или изолирбанд навсякъде — по жици, улуци и чешми. Подозрителност в очите на местните — разбира се, не на всички. Тук-там се мяркаха босоноги деца, които ме зяпаха с пръст в уста, преди майките им да ги приберат, без дори да ме погледнат.
Продължих напред и минах покрай къщата на Емелийн. Не я видях. В тази отсечка не видях никого. Нито деца, нито възрастни. Минах покрай къщата с реклами на бира по прозорците. Направих същите завои, които беше направила Деверо — наляво, надясно, после пак наляво. Така се озовах пред недовършения строеж с купчината чакъл отпред.
По основите на къщата си личеше, че трябва да е малка, разположена съгласно отдавна наложилата се практика — да се възползва от относително постоянната посока на ветровете и да бъде максимално защитена от палещите лъчи на лятното слънце. Газобетонните блокчета бяха споени с цимент. В тях бяха вградени тръбите на водопровода и канализацията. Носещите греди по ъглите вече бяха изсъхнали и напукани. Работата беше спряла на този етап, може би защото парите бяха свършили.
Купчината чакъл напразно чакаше да бъде превърната в бетон. Собствениците вероятно бяха планирали приземният етаж да бъде с плоча, а не дървен. Като защита срещу термитите. На практика нямах представа дали е така. Никога не бях строил къща, не знаех какво се прави при този вид дейност.
Самата купчина беше разлата и загладена от времето, обрасла с бурени по краищата. Издигаше се на трийсетина сантиметра над терена и имаше размерите на голямо брачно ложе. Вдлъбнатините по повърхността ѝ приличаха на следи от дребна шарка. Спокойно можеше да се допусне, че са оставени от крачетата на палави деца, но не беше трудно да си представя, че всъщност са резултат от проснатото тяло на зряла жена, която е била жестоко изнасилена, а вдлъбнатините са от лакти и колене, забити в чакъла.
Приклекнах и докоснах с пръст малките камъчета. Бяха забити в купчината изненадващо здраво и трудно помръдваха. Сякаш бяха пресовани от влагата, която, примесена с прах, се беше превърнала в слепващо покритие. Направих плитка бразда с показалеца си, дълбока и широка около два сантиметра, после я притиснах с опакото на дланта си и изчаках около минута. Резултатът бяха миниатюрни бели петънца по кожата, но без по-дълбоки следи. Може би защото отдолу липсваше достатъчно плът. Навих ръкав и притиснах вътрешната част на ръката си в чакъла. Повторих упражнението и с другата си ръка, после прехвърлих върху тях цялата тежест на тялото си. Направих нещо като лицеви опори и отново погледнах.
Резултатът беше променен. Няколко миниатюрни червени и бели точици, разположени сред голямо количество прах, кал и мръсотия. Изплюх се на ръката си и я избърсах в панталона. Почистената ивица кожа заприлича донякъде на задните части на Джанис Мей Чапман, но едновременно с това беше и доста различна. Пак дребна шарка, но с доста въпросителни.
Същевременно успях да стигна до едно второстепенно заключение. Бях избърсал ръката си, доколкото можах, което означаваше доста зле. Но достатъчно, за да разбера, че където и да е била изнасилена Чапман, тя не само се е облякла след акта, но и се е изкъпала.
Продължих напред и след известно време стигнах до по-широката улица, на която беше живяла Шона Линдзи. Втората жертва. Момичето от средностатистическо семейство. Малкият ѝ брат пак беше на двора. Шестнайсетгодишен грозник. Пак седеше, без да прави нищо. Гледаше към улицата, следеше моето приближаване. Очите му не се отлепяха от мен. Покатерих се на възвишението и спрях насреща му. Делеше ни само ниската оградна мрежа.
— Как е работата, момче?
— Майка ми я няма — отвърна той.
— Добре, че ми казваш — кимнах аз. — Но аз те попитах друго.
— Животът е гаден — промърмори той.
— А накрая умираш — добавих аз и веднага съжалих за думите си. Крайно нетактична забележка предвид скорошното нещастие, сполетяло семейството. Но момчето не ѝ обърна внимание. Слава богу. — Искам да поговорим.
— Защо? Май искаш да се сдобиеш с някоя от почетните значки, които ги раздават на белите? И ти трябва някой черен, за да си побъбрите?
— Аз съм военен — отвърнах. — А това означава, че половината ми приятели са чернокожи и — което е още по-важно — половината ми командири са чернокожи. Непрекъснато разговарям с чернокожи, а и те разговарят с мен. Затова не ми пробутвай фъшкиите, които използват в гетото.
Момчето помълча известно време, после попита:
— В кои части служиш?
— Във Военната полиция.
— Трудна ли е работата там?
— Повече, отколкото можеш да си представиш. Само си помисли: всеки военен може да ти срита задника, а аз мога да сритам неговия.
— Наистина ли?
— Дори повече — кимнах.
— За какво искаш да говорим?
— За едно предчувствие.
— По-точно?
— Смятам, че никой не е разговарял с теб за смъртта на сестра ти.
Той сведе поглед.
— При убийство е нормално да се потърсят роднините и познатите — добавих аз. — Да им се поиска мнението. С какво се е занимавала жертвата, къде е ходила, с кого се е срещала. Теб някой питал ли те е за тези неща?
— Не — отвърна след кратко колебание момчето. — Никой не е разговарял с мен.
— А би трябвало — казах аз. — Поне аз бих постъпил така. Братята знаят много неща за сестрите си. Особено когато са на твоята възраст. Бас държа, че знаеш за Шона неща, които другите дори не подозират. Бас държа, че е споделяла с теб онези от тях, които не е могла да споделя с майка си. И накрая — бас държа, че за голяма част от тях си разбрал сам.
Момчето се размърда. Стеснително, но и с известна гордост. Сякаш искаше да каже: Разбрал съм и още как. Но гласно рече друго:
— Никой не е разговарял с мен за нищо.
— Защо?
— Ами не съм наред. Мислят ме за бавноразвиващ се.
— Кой казва, че не си наред?
— Всички.
— Дори майка ти?
— Тя не го казва, ама си го мисли.
— А приятелите ти?
— Нямам приятели. Кой ще иска за приятел човек като мен?
— Значи бъркат — поклатих глава аз. — Ти изобщо не си бавноразвиващ се. Може да си грозен, но не и идиот. Има голяма разлика.
— Така казваше и Шона — за пръв път се усмихна момчето.
Представих си ги един до друг. Красавицата и Звяра. Труден живот и за двамата. За него поради непрекъснатите сравнения, за нея — поради неизбежната необходимост от такт и търпение.
— Според мен трябва да постъпиш в армията — рекох. — Ще изглеждаш като кинозвезда в сравнение с половината от хората, които познавам там. Ако можеше да видиш онзи, който ме изпрати тук…
— Ще постъпя — отвърна момчето. — Вече говорих с един човек, който ме подкрепя.
— Кой е той?
— Последното гадже на Шона, който е войник.
Момчето ме покани да вляза. Майка му беше излязла, а в хладилника имаше кана с леден чай. Къщата беше мрачна, със затворени капаци на прозорците. Застоял въздух, стари мебели, но изобилие от стаи. Кухня-трапезария, хол и най-малко три спални в задната част. Достатъчно стаи за четиричленно семейство. Но за баща никой не беше споменал, а Шона вече нямаше да се върне.
Момчето се представи като Брус. Седнахме на кухненската маса с чаши в ръце. До хладилника беше окачен стенен телефон от жълта пластмаса. Кабелът му беше дълъг поне четири метра. На плота беше поставен телевизор. Стар модел, но цветен, с хромирани акценти по кутията. Истинска антика, вероятно намерена на боклука, но излъскана като ретро кадилак.
Отблизо момчето не изглеждаше по-добре, отколкото навън. Но тялото му беше в отлична форма. Слабо и стройно, с добре развита мускулатура, широко в гърдите и раменете, със здрави ръце. Дълбоко в себе си беше добро момче, търпеливо и жизнерадостно. Аз го харесвах.
— Дали ще ме приемат в армията? — попита то.
— Кой да те приеме?
— Ами онези, които подбират хора.
— Съден ли си за някакви престъпления?
— Не, сър.
— Арестуван ли си някога, имаш ли полицейско досие?
— Не, сър.
— Значи ще те приемат. Още днес, ако имаш навършени години.
— Другите ще ми се смеят.
— Може би, но не заради това, което си мислиш. Войниците не са такива. Вероятно ще открият нещо друго, за което дори не си помислял.
— Може да не свалям каската от главата си.
— Само ако ти намерят някоя много голяма.
— И прибор за нощно виждане.
— Плюс сапьорска униформа — рекох.
Според мен обезвреждането на бомби идваше на дневен ред. Локални войни, минни заграждения. Премълчах това, защото едва ли беше подходящо за ушите на потенциален доброволец.
Отпих глътка чай.
— Гледаш ли телевизия? — попита момчето.
— Малко. Защо питаш?
— Заради рекламите, които показват, едночасовата история трябва да се вмести в четирийсет минути. Така че минават направо към същината, не си губят времето.
— Мислиш, че аз си губя времето?
— Аха.
— Добре. Кой според теб е убил сестра ти?
Момчето отпи от чашата, пое дълбоко дъх и започна.
Изля всичко, което мислеше. И всичко, за което никой не го беше питал. Бързо, гладко и смислено.
— Прерязаното гърло означава, че трябва да търсим човек, който е трениран да върши подобни неща или има съответния опит. А може би и двете.
Подобни неща. Прерязаното гърло на собствената му сестра.
— Кой отговаря на този профил? — попитах.
— Военните. Особено тук. Особено бившите военни. Форт Келам е тренировъчна база за специални операции. Те владеят такива умения. Ловците също. А ако трябва да бъдем честни, и повечето жители на града. Включително и аз самият.
— Ти? Ходиш ли на лов?
— Не, но трябва да ям, нали? Хората гледат прасета.
— И?
— Какво „и“? Да не мислиш, че прасетата се самоубиват? Ние ги колим.
— Ти колил ли си прасе?
— Много пъти. Така печеля по някой долар.
— Къде и кога видя Шона за последен път? — попитах аз.
— В деня на убийството. Беше петък, през ноември. Излезе някъде към седем. След мръкване. Беше се наконтила.
— Къде отиде?
— Отвъд жп линията. Може би в бар „Бренънс“. Често ходеше там.
— Той ли е най-посещаваният бар?
— Всички са посещавани. Но много хора започват и свършват в „Бренънс“.
— С кого излезе Шона въпросната вечер?
— Сама излезе. Може би имаше среща с гаджето си в бара.
— Стигнала ли е до там?
— Не. Откриха я на две преки от тук. На мястото на един недовършен строеж.
— Онзи с купчината чакъл отпред?
— Беше просната точно върху нея — каза момчето. — Като на жертвоприношение — от онези, които съм виждал в учебника по история.
Станахме от масата, помотахме се из кухнята, а след това си сипахме още чай и отново седнахме.
— Разкажи ми за последното гадже на Шона — казах аз.
— Беше първото ѝ бяло гадже.
— Тя харесваше ли го?
— О, да.
— Разбираха ли се?
— Доста добре.
— Нямаха проблеми, така ли?
— Не съм забелязал да имат.
— Той ли я е убил?
— Може би.
— Защо го казваш?
— Защото не мога да го изключа.
— Вътрешно чувство?
— Иска ми се да кажа не, но някой го е направил. Може да е бил и той.
— Как му е името?
— Рийд. Шона непрекъснато го повтаряше — Рийд това, Рийд онова. Все Рийд, Рийд…
— Фамилия?
— Не я знам.
— Ние носим табелки с имената си. Над горното дясно джобче на униформата.
— Никога не съм го виждал в униформа. Всички излизаха в градски отпуск с джинси и тениски. И понякога с якета.
— Офицер или редник беше?
— Не знам.
— Не ти ли каза? Предполагам, че си говорил с него.
— Каза, че името му е Рийд, и толкоз — поклати глава момчето.
— Гадняр ли беше?
— Малко.
— Изглеждаше ли на човек, който бачка здраво, за да си изкарва хляба?
— Никак. Не приемаше нещата сериозно.
— Значи може да е офицер — рекох. — Как посрещна идеята ти да постъпиш в армията?
— Каза, че е благородно да служиш на родината си.
— Офицерски приказки — подметнах аз.
— Каза, че мога да усвоя някаква професия. Да стана специалист.
— Можеш и повече от това.
— Каза, че всичко ще ми бъде обяснено от наборната комисия. Най-добрата била в Мемфис.
— Не отивай там — предупредих го аз. — Много е опасно. Там действат наборни офицери от всичките четири рода войски. Има голяма вероятност да те вземат онези от морската пехота. А това означава съдба, по-лоша и от смъртта.
— Къде тогава да отида?
— Отиваш директно в Келам. Там също имат наборна комисия.
— Дали ще ме приемат?
— Сигурно. Покажеш ли документ за навършени осемнайсет, ще те приемат веднага и никога няма да те изпуснат.
— Говори се, че в армията има съкращения.
— Благодаря, че ми го напомни, приятел.
— Защо тогава ще искат да ме приемат?
— Защото продължават да набират доброволци. Стотици хиляди. Защото всяка година напускат десетки хиляди и им трябват нови хора.
— Какво не ѝ е наред на морската пехота?
— Всъщност нищо. Става въпрос за традиционно съперничество. Иначе сме едни и същи.
— Те правят десанти, нали?
— Историята сочи, че сухопътните войски са направили много повече.
— Шериф Деверо е била в морската пехота.
— И все още е — поправих го аз. — Когато човек постъпи там, той си остава морски пехотинец дори и когато е напуснал. Това е една от особеностите им.
— Личи ти, че я харесваш — рече момчето. — Видях те да се возиш в колата ѝ.
— Бива си я — кимнах аз. — А Рийд има ли кола?
— Те всички имат коли — отвърна Брус. — Ако ме приемат, и аз ще си купя.
— Каква марка е колата на Рийд?
— „Шеви Бел Еър“, модел петдесет и седма, с две врати. Не може да се нарече точно класика, защото е доста очукана.
— Цвят?
— Син — отвърна момчето.
Брус ми показа стаята на сестра си. Чиста и подредена. Не беше превърната в параклис, не беше и разчистена. От нея се излъчваха недоумение за загубата и липса на енергия. Леглото беше оправено, дрехите бяха подредени на спретнати купчинки. Явно все още нямаше решение за нейното бъдеще.
Не се виждаха никакви лични вещи на Шона Линдзи. Била е жена, а не тийнейджърка. Никакви плакати по стените, никакви сувенири, никакъв дневник със задъхани признания. Само дрехи, обувки и две книги. Това беше всичко. Едната от книгите беше тънък наръчник, в който се обясняваше как се става обществен нотариус. Другата беше стар пътеводител на Лос Анджелис.
— Тя мечтаеше ли да стане кинозвезда? — попитах.
— Не — поклати глава момчето. — Само искаше да пътува.
— Особено до Лос Анджелис?
— Навсякъде.
— Работеше ли нещо?
— Да. На половин работен ден във финансовата къща, която е до бар „Бренънс“. Доста я биваше в смятането.
— Споделяше ли с теб нещо, което не можеше да каже на майка ви?
— Че мрази този дом. Че иска да се махне от тук.
— А майка ви не искаше и да чуе подобно нещо, така ли?
— Тя искаше Шона да е в безопасност. Мама се страхува от света.
— А тя къде работи?
— Чистачка е в няколко бара. Подготвя ги за отваряне.
— Какво друго знаеш за Шона?
Момчето понечи да отговори нещо, после спря. В крайна сметка само сви рамене и млъкна. Придвижи се в средата на стаята, сякаш попиваше нещо, витаещо във въздуха. Останах с впечатлението, че рядко е влизал тук. И преди, и след смъртта на Шона.
— Знам само, че ми липсва — промълви то.
* * *
Върнахме се в кухнята.
— Майка ти ще има ли нещо против да използвам телефона, ако си платя? — попитах аз.
— Искаш да се обадиш на някого? — учудено попита момчето. Сякаш бях пожелал нещо крайно необичайно.
— Всъщност на двама души. На единия трябва да се обадя, а на другия искам да се обадя.
— Не знам колко ще струва.
— Уличните автомати струват четвърт долар на обаждане — поясних аз. — Какво ще кажеш, ако оставя по цял долар?
— Много е — поклати глава момчето.
— Става въпрос за междуградски разговори.
— Добре, както решиш. Аз ще бъда отвън.
Изчаках го да излезе на двора. Видях как заема позиция до оградата и отправя поглед към улицата. Спокоен, безкрайно търпелив. Нещо като вечна стража. Пъхнах еднодоларова банкнота между стената и пластмасовата кутия на телефона, взех слушалката и набрах номера, на който трябваше да се обадя. Стан Лаури от нашата база. Вдигна сержантът, който веднага ме свърза с него.
— Това вече е изненада — рекох. — Все още си там, на предишната работа.
— В момента тук е по-безопасно, отколкото при теб — отвърна Стан. — Франсис Нили току-що се прибра.
— Тя се тревожи прекалено много.
— А ти — прекалено малко.
— Я ми кажи Карла Диксън още ли работи в счетоводството?
— Мога да проверя.
— Задай ѝ един въпрос от мое име. Искам да зная дали трябва да съм загрижен за пари, които пристигат от място, наречено Косово. Нещо като прането на колосални суми от страна на гангстерите.
— Не ми звучи много вероятно. Това е някъде на Балканите, нали? Там всеки, който притежава коза, се смята за средна класа. И богат, ако притежава две кози. Не е като в Америка.
— Но и не много по-различно от някои части на Америка — отбелязах аз, поглеждайки през прозореца.
— Яд ме е, че не работя във финансовата област — рече Лаури. — Ако бях в такъв отдел, сигурно щях да овладея някои специфични умения — например как да спестявам.
— Свиркай си, поне за известно време ще получаваш помощи за безработни.
— Много ти е весело.
— Имам куп поводи за това.
— Нима? Какво става там при теб?
— Все хубави неща — отвърнах аз и затворих.
Извадих още един долар, пъхнах го между стената и телефона и набрах номера, който исках да набера. Насреща вдигна служителка от Министерството на финансите, която звучеше елегантно, като жена на средна възраст.
— С кого да ви свържа, моля? — попита тя.
— С Джо Ричър, ако обичате.
Разнесе се някакво потракване и стъргане, последвано от минута пълна тишина. През 1997-а дори в Министерството на финансите не използваха фонова музика. После в слушалката прозвуча женски глас:
— Кабинетът на мистър Ричър.
Тази звучеше като млада и умна. Вероятно притежателка на отлична диплома от престижен колеж с блестящи очи, изпълнени с идеализъм. И вероятно хубава. Може би с къса поличка от туид и бяло поло. Брат ми умееше да ги подбира.
— Там ли е мистър Ричър? — попитах.
— Боя се, че няма да е тук през следващите няколко дни. Наложи се да замине за Джорджия. — Каза го така, сякаш му се беше наложило да отлети за Сатурн или Нептун. На невъобразимо разстояние, с нищожни шансове да се върне обратно. — Ще оставите ли някакви координати?
— Съобщете му, че го е търсил брат му.
— Колко вълнуващо! Той никога не е споменавал, че има братя. Всъщност знаете ли, че гласовете ви си приличат?
— Така казват — отвърнах аз. — Няма да ви карам да му предавате нещо, просто исках да го чуя. Ей така, за да проверя как е.
— Той ще разбере ли кой от братята му се е обадил?
— Надявам се, защото има само един.
Излязох навън веднага след този разговор. Братът на Шона продължаваше самотната си вахта. Помахах му. Той ми отговори, но не помръдна. Очите му бяха все така отправени към далечния хоризонт. Поех по обратния път и не след дълго завих наляво, към града. На известно разстояние от прелеза чух боботенето на автомобилен двигател зад гърба си, последвано от кратко включване на сирена. Като любезен поздрав. Обърнах се в момента, в който Деверо спря до мен. Тихо и плавно. Секунда по-късно вече седях до нея. Делеше ни единствено калъфът на дългата пушка.
— Доста дълъг обяд. — Това беше първото нещо, което ми дойде наум. Трябваше да прозвучи описателно, но тя го възприе другояче.
— Ревнуваш ли?
— Зависи от менюто, което са ти предложили.
— Основното ястие беше крехко телешко с хрян и печени картофи. Приготвено наистина много добре. Трябва да ти е познато. Все пак сума време си се хранил в офицерски столови.
— А как премина разговорът?
— Беше предизвикателен.
— В какъв смисъл?
— Първо ти. Разкажи ми какво прави, докато ме нямаше.
— Аз ли? Моето обедно меню се състоеше от зелен хайвер.
— Как така?
— Върнах се при смачканата кола. Имах заповед да унищожа регистрационната табела, но нея вече я нямаше. Мястото беше основно прочистено. Сутринта там е поработил доста народ. Стигнах до заключението, че ти беше права. Край оградата на Келам има много следи от армейски ботуши, което говори за изграждането на забранена зона. Собствениците им са получили заповед да разчистят мястото, защото някой в Пентагона е стигнал до заключението, че аз няма да го направя.
Деверо мълчеше.
— После си направих една дълга разходка — добавих.
— Видя ли купчината чакъл?
— Още сутринта я видях. Върнах се да я огледам по-отблизо.
— Като си мислеше за Джанис Мей Чапман?
— Очевидно.
— Случайност, нищо повече — поклати глава тя. — Каквото и да си мислят някои хора, изнасилванията на бели жени от чернокожи в Мисисипи се случват изключително рядко.
— Може би някой бял я е замъкнал там.
— Малко вероятно. Би рискувал да го видят поне стотина души.
— Там е било открито и тялото на Шона Линдзи. Поговорих си с братчето ѝ.
— Че къде другаде да го открият? Изоставен строеж, удобен за целта.
— Там ли са я убили?
— Едва ли. Нямаше кръв.
— На мястото или по нея?
— И на двете.
— Какво е заключението ти?
— Един и същ човек.
— И?
— Склонност към риск — отвърна тя. — Юни, ноември, март. Първо момиче от дъното на социално-икономическата стълбица. После идва ред на средата, после на върха. Поне по стандартите на окръг Картър. Стартира на сигурно, след което постепенно започва да рискува. На никой не му пука за бедните чернокожи момичета. Чапман е първата жертва, която бе забелязана.
— На теб ти пука за бедните чернокожи момичета — отбелязах аз.
— Знаеш как е. Разследването не може да се поддържа от само себе си. Трябва му външен източник на енергия, някой, който да се гневи и протестира.
— А гняв и протести нямаше, така ли?
— Имаше болка, имаше скръб и страдание. Но останалото беше примирение. Както обикновено. Ако всички убити жени в Мисисипи възкръснат и тръгнат посред нощ из града, ще откриеш две неща: парадът ще бъде много голям, а повечето от участниците в него ще бъдат чернокожи. Тук открай време убиват бедни чернокожи момичета. И далеч по-малко заможни бели жени.
— Как се казваше момичето на Макклачи?
— Розмари.
— Къде открихте тялото ѝ?
— В канавката край прелеза. Западно от линията.
— Кръв?
— Никаква.
— Беше ли изнасилена?
— Не.
— А Шона Линдзи?
— Не.
— Значи Джанис Мей Чапман е някаква ескалация.
— Вероятно.
— Розмари Макклачи имаше ли някаква връзка с Келам?
— Разбира се. Нали разгледа снимките ѝ? Пред вратата ѝ висяха куп курсанти от Келам с изплезени езици. Излизала е с много от тях.
— Бели или чернокожи?
— Всякакви.
— Офицери или редници?
— Всякакви.
— Заподозрени?
— Дори нямах причини да ги разпитвам. Поне две седмици преди убийството не са я виждали да излиза с някого от Келам. А моята юрисдикция свършва пред оградата на базата. Никой не би ме допуснал вътре.
— Но днес те допуснаха.
— Да, така е.
— Как ти се стори Мънро?
— Предизвикателен — повтори тя.
Прекосихме прелеза и спряхме. На запад се простираше дългият прав път. Канавката, в която бяха открили тялото на Розмари Макклачи, оставаше вдясно. Вляво се виждаше завоят, от който се излизаше на главната улица. Типичен полицейски инстинкт — когато се колебаеш, спираш някъде, където могат да те видят. Така създаваш впечатлението, че вършиш нещо, дори когато е точно обратното.
— Съвсем логично започнах с предположението, че Мънро ще лъже най-нагло — подхвърли Деверо. — Задача номер едно: на всяка цена да прикрие армията. Разбирам го и не го обвинявам. И той като теб изпълнява заповеди.
— И?
— Попитах го за забранената зона. Разбира се, той отрече да има такава.
— Не е имал избор.
— Така е — кимна тя. — Но после се зае да ме убеждава и накрая предложи да ме разведе навсякъде. Това беше причината да се забавя толкова дълго. Оказа се, че командва с желязна ръка. Абсолютно всички военнослужещи бяха прибрани в помещенията. Навсякъде патрулират военни полицаи, които наблюдават личния състав, но в същото време се дебнат и помежду си. Оръжието се охранява строго. Според журналите никой не го е пипал в продължение на четирийсет и осем часа.
— И?
— Естествената ми реакция беше, че ме будалкат на високо ниво. Която се усили от факта, че двеста легла бяха празни. Нямаше как да не стигна до предположението, че спящите на тях са на лагер в гората. Но Мънро беше категоричен, че става въпрос за цял отряд, който в момента изпълнява мисия другаде. Дори се закле. В крайна сметка му повярвах, тъй като, подобно на всички други, бях виждала кацащите и излитащите самолети, а някои физиономии бях запомнила.
Кимнах. Отряд „Алфа“, Косово.
— В края на краищата всичко се връзваше — продължи тя. — Мънро ми показа купища доказателства, наистина убедителни. Никой не може да изпипа чак толкова мащабна измама. И тъй, забранена зона няма. Бях сбъркала. Вероятно и ти грешиш за поляната с отломките. Там най-вероятно са действали местните хлапета, търсещи плячка.
— Едва ли — поклатих глава аз. — Следите са от организирано и щателно претърсване.
Тя замълча за миг.
— Може би са изпратили хора от Седемдесет и пети в Бенинг. Това съвсем не е изключено. Вероятно са на лагер в гората, някъде близо до оградата. Мънро просто ми доказа, че никой не е напускал базата. Може би е от хората, които признават малката истина, за да скрият голямата лъжа.
— Май не го харесваш особено — подхвърлих аз.
— Напротив. Той е умен и лоялен към армията. Но ако бяхме колеги във Военната полиция на морската пехота, със сигурност щях да имам едно наум. Защото е сериозен съперник. Има нещо особено в него. Не е от хората, които бих искала да се мотаят в службата ми. Твърде способен и амбициозен е.
— Какво каза за Джанис Мей Чапман?
— Направи един изключително компетентен преглед на нещо, което звучеше като изключително компетентно разследване, доказващо, че никой от Келам не е бил замесен в каквото и да било.
— Не му повярва, нали?
— Почти му повярвах — въздъхна Деверо.
— Но?
— Не успя да скрие съперничеството. Напротив, подчерта го. Той срещу мен. Не армията срещу местния шериф. Това е предизвикателството. Желанието му е да убеди света, че престъпникът е от моята страна на оградата. Но и аз не съм вчерашна. Какво друго би предложил на света, да го вземат мътните?
— Какво ще правиш?
— Още не съм решила.
— Какво искаш да правиш?
— Мънро не уважава и морската пехота. Той срещу мен означава армията срещу Корпуса. Лош избор на бойна тактика. След като желае съперничество, ще го получи. Искам да го сритам в топките. Искам да го нашибам с камшик, както се шибат наети мулета. Искам да открия истината и да му я напъхам в задника.
— Вярваш ли, че можеш да го направиш?
— Да, но само ако ти ми помогнеш.
Останахме мълчаливи в работещия каприс в продължение на безкрайно дълга минута. В предишния си живот колата беше изкарала поне десет хиляди часа дежурства с работещ двигател, дебнейки из улиците на Чикаго, Ню Орлиънс или Бог знае къде. Всяка пора от вътрешността беше пропита с миризма на пот и умора, а мръсотията беше превзела всичко. Стелките на пода се бяха вцепенили в отделни вълма, приличащи на плоски перли.
— Извинявам се — каза Деверо.
— За какво?
— За молбата за помощ. Не беше честно от моя страна. Моля те да забравиш думите ми.
— Добре.
— Да те оставя ли някъде?
— Защо не отскочим да си побъбрим с любопитните съседи на Джанис Мей Чапман?
— Не — поклати глава тя. — Няма да ти позволя. Не мога да допусна да се обърнеш срещу своите.
— Може би няма да се обърна срещу тях — отвърнах. — Може би ще направя точно това, което очакват от мен. Защото бих могъл да помогна на Мънро, а не на теб. Защото той може да се окаже прав. Ние все още нямаме представа кой какво е направил.
Ние. Деверо не ме поправи.
— Какви са твоите предположения? — попита тя.
Спомних си за колите, които профучаваха към и от Келам, превозвайки скъпоплатени адвокати. Спомних си за забранената зона и за паниката в гласа на Джон Джеймс Фрейзър от Пентагона. Офицерът за връзки със Сената.
— Моите предположения са, че това е работа на някой от Келам — отвърнах.
— Сигурен ли си, че желаеш да провериш дали наистина е така?
— Рисковано е да говориш с човек, който държи пистолет. Но не и когато му задаваш въпроси.
Къщата на Джанис Мей Чапман се намираше на сто метра от жп линията. Едно от последните три жилища в задънената улица на километър и половина югоизточно от главната. Беше малка, разположена в дъното на двор с клиновидна форма, който опираше в овално хълмче — около него колите можеха да направят обратен завой. Гледаше към други две къщи и заемаше мястото на цифрата девет върху въображаем циферблат, докато отсрещните бяха на две и на четири. Беше най-малко петдесетгодишна, но с нова мазилка и нов покрив. Личеше, че пространството около нея е пипнато от добър ландшафтен архитект. Подобно беше състоянието и на другите две къщи — добре поддържани като всички останали по улицата. Явно това беше островчето на средната класа в Картър Кросинг. Дворовете бяха зелени и почистени от бурени, алеите за автомобили — наскоро асфалтирани и без пукнатини, пощенските кутии бяха здрави и поставени отвесно. Единственият недостатък на квартала беше близостта на жп линията, но в днешно време тя все пак се използваше само веднъж в денонощието. Една минута от хиляда четиристотин и четирийсет. Доста добра сделка.
Къщата на Чапман имаше широка покрита веранда и красив парапет от ковано желязо. Тя беше заета от два бели шезлонга, а подът ѝ бе застлан с рогозка в пастелни цветове. Двете отсрещни къщи имаха абсолютно същите веранди със същото обзавеждане. С една съществена разлика — и на двете седеше по една белокоса старица, облечена в пеньоар на цветя. Те ни наблюдаваха с изправени гърбове от шезлонгите си.
Останахме в колата около минута, после Деверо я премести още малко напред и спря точно по средата на обръщалото. Слязохме и се изправихме под лъчите на следобедното слънце.
— От коя ще започнем? — попитах.
— Няма значение. Която и да изберем, другата ще цъфне до трийсет секунди.
Случи се точно така. Избрахме къщата вдясно — онази върху цифрата четири на въображаемия циферблат. Още неизкачили стъпалата, съседката от цифрата две се появи зад нас. Деверо ме представи на стариците като военен следовател. Отблизо открих малки разлики между тях — едната беше по-възрастна, а другата по-слаба. По всичко останало си приличаха. Тънки шии, напукани устни, ореол от бели коси. Поздравиха ме с уважение. Бяха от поколението, което обича армията и знае нещичко за нея. Положително бяха имали съпрузи и синове в униформи. Втората световна, Корея, Виетнам.
Обърнах се да огледам обстановката от верандата. Къщата на Чапман беше част от триъгълника, на равни разстояния от другите две. Като фокална точка. Като мишена. Верандите на съседките бяха изключително удобни за картечни гнезда, покриващи фланговете.
Деверо се зае да задава въпросите, които вече бяхме обсъждали. Поиска потвърждение на всеки един и го получи. Всички отговори бяха отрицателни. Никоя от тях не беше видяла Джанис да излиза в деня на смъртта си. Нито сутринта, нито следобед, нито вечерта. Нито пеша, нито с колата си, нито с чужда кола. Не, не бяха забелязали нищо необичайно. Нямаха какво да добавят.
Следващият въпрос беше по-труден от тактическа гледна точка и Деверо го остави на мен.
— Имаше ли интервали, през които би могло да се случи нещо незабелязано от вас? — зададох го аз. С други думи: докъде се простира любопитството ви? Допускали ли сте паузи в наблюдението на съседката?
Разбира се, и двете дами схванаха какво ги питам. Това ги разколеба, но не за дълго. Ситуацията беше по-сериозна от наранените им чувства и те храбро приеха този факт. Отговорът беше не. Наблюдението им било почти денонощно. И двете обичали да седят на верандите си, когато нямали друга работа. А когато имали, я вършели по различно време. Спалните им били в предната част и никоя не заспивала преди преминаването на влака в полунощ. По принцип имали лек сън, затова едва ли били пропускали нещо съществено и след това.
— Често ли се отбиваха хора, имаше ли гости? — зададох следващия си въпрос аз.
След кратко съвещание стариците се впуснаха в дълги и сложни обяснения, които като нищо щяха да се върнат чак до Американската революция. Машинално се настроих да пропусна по-голямата част от тях, но изведнъж си дадох сметка, че става въпрос за един доста оживен социален календар — по системата един месец лудуване и един пълно затишие. Бясна активност, следвана от абсолютно бездействие. Пир или глад. В продължение на поне половин година Чапман или не се прибирала, или изобщо не излизала. Четири-пет седмици в първото състояние, после още толкова във второто.
Отрядът „Браво“ в Косово.
Отрядът „Браво“ у дома.
Лошо.
— Имаше ли приятел? — попитах.
Имала няколко, беше отговорът, наситен с примитивна възхита. По няколко едновременно. Истински парад. Млади мъже с късо подстригани коси, облечени с „дочени“ панталони и „долни фланелки“, някои от тях и с „мотоциклетистки“ якета.
В превод джинси, тениски и кожени якета.
Военнослужещи в отпуск.
Лошо.
— Някой от тях беше ли по-специален?
След още едно кратко съвещание стариците постигнаха съгласие, че през последните три-четири месеца се е появило известно постоянство. Потокът от посетители постепенно изтънял до вадичка, а след това напълно пресъхнал. Заменен от вниманието на един-единствен мъж — отново млад, възпитан и с къса коса, отново облечен по неподходящ начин — тоест с дънки, тениска или кожено яке. По тяхно време било немислимо истинският джентълмен да посети любимата си, облечен в нещо различно от костюм и вратовръзка.
— Какво правеха? — попитах.
Излизали, отвърнаха жените. Понякога следобед, но по-често вечер. Вероятно по заведения. Защото в този затънтен край други забавления почти нямало. Най-близкото кино се намирало в градче на име Коринт. Преди време в Тюпълоу имало оперета, но тя била отдавна закрита. Двойката се прибирала късно, почти винаги след полунощ, тоест след преминаването на влака. Понякога кавалерът оставал за час-два, но никога за цялата нощ.
— Кога я видяхте за последен път?
Било в деня, преди да умре. Излязла в седем вечерта. Със същия кавалер, който дошъл да я вземе точно на минутата, съвсем официално.
— С какво беше облечена Джанис? — попитах.
С жълта рокля до коленете, но с дълбоко изрязано деколте.
— С кола ли я взе кавалерът?
Да, с кола.
— Какъв цвят беше колата?
Синя, казаха те.
Оставихме стариците на верандата и прекосихме улицата, за да огледаме къщата на Чапман. Беше почти същата като на съседките ѝ. Класически тип, построена набързо за уволнените след Втората световна война бойци, които били нетърпеливи да създадат дом и семейство. Така било дадено началото на най-големия бейби-бум в историята на страната. После с течение на времето къщите започнали да се отличават една от друга. Това с пълна сила важеше за тризнаците пред очите ни. Тази на Чапман беше останала скромна и незабележителна, но въпреки това приятна. Някой я беше разкрасил с безвкусна дърворезба, друг беше сменил входната врата.
Качихме се на верандата и аз надникнах през прозореца. Малък почти квадратен хол, обзаведен с почти нови мебели. Диванче-двойка, кресло и малък телевизор, поставен върху нисък скрин. До него имаше видеоплейър и няколко касети. През отворената врата на хола се виждаше част от тесен коридор. Смених позицията и протегнах врат, за да го разгледам по-добре.
— Можеш да влезеш — обади се Деверо зад мен.
— Наистина ли?
— Вратата не е заключена. Така я заварихме.
— Това нормално ли е?
— Не е ненормално. Ключ така и не открихме.
— Дори в чантата ѝ?
— Беше без чанта. Намерихме я в кухнята.
— А това нормално ли е?
— Не е била пушачка — отвърна Деверо. — Положително не е плащала и сметките. За какво ѝ е била чанта?
— Може би за тоалетни принадлежности.
— Двайсет и седем годишните жени не си пудрят носовете през пет минути. Вече не е като едно време.
Отворих входната врата и влязох. Къщата беше чиста и подредена, но въздухът беше тежък и застоял. Подът, килимите, боята по стените — всичко изглеждаше свежо, макар че не беше ново. Коридорът от хола водеше до кухня-трапезария. До нея имаше две спални, вероятно с баня между тях.
— Хубаво местенце — рекох. — Можеш да го купиш, вместо да живееш на хотел.
— С ония стари квачки отсреща, които ще ме наблюдават денонощно? — вдигна вежди Деверо. — Нали ще полудея за една седмица?
Усмихнах се.
— Не бих го купила, дори квачките да ги няма. Не бих могла да живея така. Не съм свикнала.
Кимнах, но не казах нищо.
— На практика не мога да го купя, дори и да искам — добави тя. — Дори не знам дали има наследници. Няма с кого да говоря.
— А завещание?
— Тя е била само на двайсет и седем.
— Някакви документи?
— Засега не сме открили нищо.
— Ипотека?
— В окръга няма ипотечни документи.
— Роднини?
— Никой не си спомня да е споменавала за роднини.
— Какво ще правиш тогава?
— Не знам.
Тръгнах по коридора.
— Разглеждай на воля — подвикна след мен Деверо. — Чувствай се като у дома си. Повикай ме, ако има нещо, което трябва да видя.
Тръгнах да обикалям из стаите. Обзе ме чувството, че съм проникнал незаконно, както винаги когато се озовавах в дома на мъртвец. Тук-там се забелязваха следи от безпорядък. Сякаш домакинята не беше успяла да подреди всичко преди появата на очакван гост. Това придаваше известна топлина на дома, но общото впечатление за безжизненост и пустота беше преобладаващо. Натрапваше се униформеността. Мебелите с еднаква дамаска, вероятно купени от един магазин и изработени от един производител. Килимите с еднаква шарка изглеждаха по същия начин, стените бяха в един и същ цвят. Без картини по тях, без снимки по лавиците. Никакви книги, никакви сувенири за спомен, никакви любими предмети.
Банята беше чиста. Ваната и кърпите бяха сухи. Шкафчето за лекарства над умивалника имаше огледална вратичка, зад която имаше обикновени аналгетици, паста за зъби, дамски превръзки, вода за уста, сапуни и шампоани. В основната спалня нямаше нищо впечатляващо освен недобре оправеното легло. В другата спалня имаше доста по-тясно легло, очевидно неизползвано.
Кухнята беше оборудвана с всичко необходимо, но аз се съмнявах, че Чапман си е падала по готвенето. Ръчната ѝ чанта беше поставена на плота, опряна в стената на хладилника. Семпла, изработена от кожа, с магнитно капаче. Тъмносиня на цвят. Може би оставена у дома именно поради цвета. Не бях запознат с последните тенденции на модата, но ми се струваше малко вероятно жълтата рокля да отива на синя чанта. Въпреки че подобни цветови комбинации се срещаха често в лентичките за ордени, а жените в униформа, които познавах, бяха готови на убийство да се сдобият с една от тях.
Отворих капачето и надникнах. Вътре имаше тънко кожено портмоне, тъмночервено. Запечатано пакетче носни кърпички, химикалка, няколко монети и трохи. На дъното проблесна автомобилен ключ. Дълъг и назъбен, с вдлъбната пластмасова глава, върху която беше гравирана голяма буква X.
— Хонда — обади се Деверо, неусетно появила се до мен. — Хонда сивик. Закупена нова преди три години от представителството на „Хонда“ в Тюпълоу. В отлично техническо състояние.
— Къде е? — вдигнах глава аз.
— В гаража — отвърна Деверо и махна към вратата.
Извадих портмонето от чантата. В него нямаше нищо освен малко пари и шофьорска книжка от Мисисипи, издадена преди три години. Снимката скриваше най-малко половината от привлекателността на Чапман, но въпреки това привличаше погледа. Парите бяха по-малко от трийсет долара.
Върнах портмонето обратно и оставих чантата на мястото ѝ до хладилника. После отворих вратата, която беше посочила Деверо. Зад нея имаше малко мокро помещение с още две врати. Тази отляво водеше към задния двор, а от другата се влизаше направо в гаража. Там нямаше абсолютно нищо освен хондата. Компактен сребрист автомобил без нито една драскотина. Просто стоеше и чакаше. Студен, търпелив, излъчващ едва доловима миризма на автомобилно масло. Около него имаше само цимент, гладък и добре почистен. Никакви кашони за пренасяне, никакви стари мебели, никакви непотребни вещи.
Абсолютно нищо.
Странно.
Отворих вратата към задния двор и излязох навън. Деверо ме последва.
— Е, какво ти е мнението? — попита тя. — Пропуснала ли съм нещо?
— Да — отвърнах аз. — Има неща, които всеки би трябвало да види.
— Какво съм пропуснала?
— Нищо. Говоря за неща, на които трябваше да обърнем внимание. Точно там е работата. Съвсем конкретни неща, които не видяхме, защото липсват.
— Какви неща? — повтори тя.
— По-късно ще ти обясня — отвърнах аз просто защото в същия миг вниманието ми беше привлечено от нещо друго.
Задният двор на Джанис Мей Чапман беше по-зле поддържан от предния. Всъщност изобщо не беше поддържан. Представляваше изоставена и тъжно изглеждаща поляна, подстригвана преди много време. Бурени вместо трева. В далечния ѝ край се виждаше ниска дъсчена ограда, олющена и изгнила. Част от нея беше паднала.
Това, което беше привлякло вниманието ми от прага, беше едва забележима пътечка между орязаните бурени. Видях я единствено благодарение на следобедното слънце, което я осветяваше косо. Представляваше тясна лента от стъпкани съчки, малко по-тъмна от поляната, която криволичеше по посока на дупката в оградата.
Направих две крачки по нея, спрях и погледнах надолу. Земята пукаше под краката ми. Деверо се блъсна в мен.
Това беше второто докосване помежду ни.
— Какво става? — попита тя.
Вдигнах глава и я погледнах.
— Спокойно, едно по едно — казах аз и отново поех напред.
Пътечката прекосяваше оградата и продължаваше в запустяло поле, широко стотина метра. Далечният му край опираше в насипа на железопътната линия. Вдясно стърчаха два голи стълба, явно останали от някаква бариера. От тях започваше черен път, който чезнеше на изток.
— Старите дружки са ѝ дошли до гуша — заявих аз. — Започнала е да им прави номера. Понякога е излизала по нормалния начин, понякога се е измъквала отзад. Обзалагам се, че част от обожателите ѝ са казвали лека нощ, а след това са се промъквали отзад за нещо повече.
— Мамка му! — промърмори Деверо.
— Не я обвинявам. Нито пък обожателите ѝ или старите квачки. Хората вършат подобни неща.
— Но това обезсилва техните показания.
— Това е била целта на Чапман. Никога не е допускала, че може да има някакво друго значение.
— Следователно ние не знаем кога се е прибрала и кога е излязла в последния ден от живота си.
Замълчах и се огледах. Нищо. Нито къщи, нито хора. Пуст пейзаж, пълна дискретност.
После се обърнах и отново огледах буренясалата поляна.
— Какво? — отново попита Деверо.
— Купила е това място преди три години, нали?
— Да.
— Била е на двайсет и четири.
— Да.
— Нормално ли е двайсет и четири годишни младежи да притежават недвижима собственост?
— Може би не.
— Без ипотека?
— Решително не. Но какво общо има с това дворът?
— Не си е падала по градинарството.
— Което не е престъпление.
— Предишният собственик също не е бил запален градинар. Случайно да го познаваш?
— Преди три години все още служех в Корпуса.
— Не е ли бил някой от кореняците, които помниш от дете? Може би още една стара квачка за попълване на комплекта?
— Защо питаш?
— Просто ей така. Едва ли е важно. Но който и да е бил предишният собственик, не си е падал по стригане на трева и плевене на цветни лехи. Затова ги е заменил с нещо друго.
— С какво?
— Иди да видиш.
Деверо се обърна, мушна се в дупката на оградата и направи няколко крачки по пътеката. Наведе се и зарови ръце в пръстта между бурените. Чевръсто я разхвърля встрани, вдигна глава и обяви:
— Чакъл.
Уморен от грижите за ливадата, предишният собственик бе решил да я засипе със ситни камъчета. Може би като японска градина, а може би по примера на съвестните калифорнийци, които масово започваха да пестят водата за поливане на градините си. А може би просто бе предпочитал глинените делви за садене на весели цветя. Нямаше как да бъда сигурен в нито едно от тези предположения. Но беше видно, че чакълът не е постигнал желаната цел. Защото беше разстлан на твърде тънък слой, а корените на бурените под него бяха останали непокътнати. В подобни случаи майката му са хербицидите.
Но по всичко личеше, че Джанис Мей Чапман е отказала да използва хербициди. А в гаража ѝ нямаше нито маркучи, нито лейки. Мисисипи е покрит със селскостопанска земя, разчитаща на дъжда и слънцето. В резултат тези бурени в задния двор бяха избуяли като луди. Някой приятел беше донесъл моторната си косачка, за да ги окоси. Вероятно добро момче, кипящо от енергия — от онези, които не понасят безредието. По всяка вероятност военен. От хората, които обичат да помагат и не само оправят нещата, но и ги поддържат в добър вид.
— Какво искаш да кажеш? — попита Деверо. — Може би че е била изнасилена тук?
— Може би изобщо не е била изнасилена — отвърнах.
Тя замълча.
— Помисли и ще видиш, че това е напълно възможно — добавих аз. — Слънчев следобед, пълно уединение. Седят отзад, защото не искат старите квачки да следят всяко тяхно движение на верандата. Настанили са се под навеса, добре им е. Желанието им идва съвсем естествено.
— Направо на ливадата?
— Ти не би ли го направила?
Тя закова поглед в мен и каза:
— Зависи с кого, както ти правилно подхвърли на доктора.
* * *
През следващите няколко минути обсъждахме различните наранявания. Аз отново повторих номера с ръката. Притиснах я към пръстта и я раздвижих, симулирайки пристъп на страст. Когато я вдигнах, кожата ми беше изпъстрена с петънца хлорофил и миниатюрни точици кал. Избърсах се и я протегнах да я види. Същите червени белези, които имаше по гърба и хълбоците на Джанис Мей Чапман. Бяха повърхностни, без разкъсване на кожата, но и двамата бяхме на мнение, че при случая с Чапман натискът е бил по-силен и по-продължителен.
— Трябва отново да влезем вътре — рекох.
Кошът за пране беше зад вратата на банята. Правоъгълен сандък с капак, изработен от камъш и боядисан в бяло. Най-отгоре на купчинката вътре имаше къса лятна рокля. С буфан ръкави, на бели и червени ивици, набрана в талията. По гърба личаха зелени петна от трева. Под нея имаше кърпа за ръце, а още по-надолу — бяла блузка.
— Няма бельо — отбеляза Деверо.
— Няма.
— Насилникът го е прибрал като сувенир.
— Според мен изобщо не е носила бельо. Нали е чакала гаджето си?
— През март? — вдигна вежди тя.
— Какво беше времето в онзи ден?
— Топло и слънчево — отвърна Деверо. — Прекрасен ден.
— Розмари Макклачи не е била изнасилена — рекох. — Нито пък Шона Линдзи. Ескалацията е едно, но пълната промяна в стила — съвсем друго.
Деверо не отговори. Обърна се и излезе в коридора. Централната ос на малката къща. Огледа се и промърмори:
— Какво пропускам? Какво би трябвало да е тук, но го няма?
— Нещо, което е по-старо от три години — отвърнах. — Дошла е отнякъде другаде, би трябвало да си носи и някакви вещи. Ако не друго, поне книги или снимки. А може би някой любим стол…
— Двайсет и четири годишните не са особено сантиментални.
— Но все пак си пазят разни дреболии.
— Ти какво си пазеше, когато беше на двайсет и четири?
— Аз съм различен. Ти също.
— И тъй, какво искаш да ми кажеш?
— Искам да ти кажа, че преди три години тази млада жена се е появила тук сякаш от нищото, без лични вещи. Купува си къща и кола, вади си местна шофьорска книжка. Купува и ново обзавеждане, за което плаща в брой. Няма богат татко, защото, ако имаше, снимката му със сигурност щеше да е в сребърна рамка редом с телевизора. Искам да разбера коя е била тя.
Последвах Деверо, която тръгна да проверява къщата стая по стая, за да огледа всичко още веднъж. Все още прясната боя по стените. Новото диванче и кресло в хола. Телевизор последен модел плюс скъп видеоплейър. Дори тенджерите и тиганите в кухнята изглеждаха нови, а по ножовете и вилиците в чекмеджето липсваха и най-малките драскотини, свидетелстващи за продължителна употреба.
Дрехите в гардероба не бяха на повече от два сезона. Нямаше абитуриентска рокля в найлонов калъф, нямаше униформа на мажоретка. Никакви семейни снимки, никакви сувенири и стари писма, никакви плюшени животни, запазени от детството. Дори кутия за бижута липсваше.
— Има ли значение? — попита Деверо. — В крайна сметка е била случайна жертва.
— Тя ми е загадка — отвърнах. — А аз не обичам неразрешените загадки.
— Когато се прибрах в града, Чапман вече беше тук. Изобщо не съм се замисляла, хората постоянно идват и си отиват. Това е Америка.
— Беше ли чувала нещо за миналото ѝ?
— Нищо.
— Клюки, слухове?
— Не.
— Работеше ли нещо?
— Не.
— Акцент?
— От Средния запад. Или малко по на юг. Само веднъж съм говорила с нея.
— Взехте ли пръстови отпечатъци от трупа?
— Не. Защо са ни? Знаехме коя е.
— Наистина ли знаехте?
— Е, сега вече е късно — промърмори тя.
Кимнах. Кожата на Чапман сигурно вече щеше да се свлича от пръстите ѝ като стара мека ръкавица. Щеше да е набръчкана и да се къса като мокра книжна торба.
— Имаш ли комплект за сваляне на отпечатъци в колата? — попитах.
Тя поклати глава.
— При нас с отпечатъците се занимава Бътлър, другият ми заместник. Изкара курсове в участъка в Джаксън.
— Извикай го тук да снеме отпечатъци.
— Те няма да бъдат само нейни.
— Но девет от десет ще бъдат. Да започне от кутията с дамски превръзки.
— Едва ли ще се окаже в някоя база данни. Била е почти дете. Не е служила в армията, не е била ченге.
— Няма как да разберем, без да проверим — казах настойчиво аз.
* * *
Деверо използва радиостанцията в колата си, зарязана насред обръщалото. Наложи се да размества пионките. Пелегрино трябваше да замести Бътлър пред портала на Келам.
— Ще дойде до двайсет минути — докладва тя, като се върна при мен. — Трябва да се прибирам, защото ме чака работа. Ти остани тук. Бъди спокоен, Бътлър ще се справи. Има достатъчно ум в главата.
— По-умен ли от Пелегрино?
— Всички са по-умни от Пелегрино. Дори колата ми.
— Ще вечеряш ли с мен?
— Трябва да работя до късно — каза тя.
— До колко късно?
— Поне до девет.
— Девет ме устройва.
— Ти ли плащаш?
— Абсолютно.
Тя замълча за миг, после попита:
— Нещо като среща, а?
— И така може да се каже. Въпреки че в града има само един ресторант. Така или иначе можем да се окажем на една маса.
— Добре, в девет. Благодаря за поканата. — После добави: — Недей да се бръснеш.
— Защо?
— Така ми харесваш повече — отвърна тя, скочи в колата и потегли.
Седнах да чакам Бътлър на верандата на Джанис Мей Чапман. Двете старици ме наблюдаваха през улицата. Полицаят се появи точно след двайсет минути. Колата му беше същата като на Пелегрино. Заряза я на мястото, където беше паркирала Деверо, измъкна се иззад кормилото и отвори багажника. Беше висок и добре сложен мъж, наближаващ трийсет. Косата му беше по-дълга от нормалното, лицето му издаваше спокойствие. На пръв поглед едва ли щеше да бъде лесен за манипулиране. Което обаче не беше невъзможно.
Пое по алеята към мен. В ръката му се поклащаше черно куфарче, което беше измъкнал от багажника си. Станах от стола и протегнах ръка. Никога не е излишно да бъдеш любезен.
— Джак Ричър. Приятно ми е да се запознаем.
— Гийзър Бътлър — отвърна той.
— Сериозно?
— Аха.
— Свириш ли на бас китара?
— Това май съм го чувал — промърмори Бътлър.
— Баща ти ли беше фен на „Блек Сабат“?
— И мама също.
— А ти?
— Имам всичките им плочи.
Въведох го в къщата. Той спря в коридора и се огледа.
— Номерът е да свалиш само нейните отпечатъци без чуждите — поясних аз.
— За да няма объркване?
Не, отвърнах мислено. За да не се натъкнем на някого от отряд „Браво“. По-добре да си предпазлив, за да не съжаляваш после.
— Да, за да няма объркване — рекох.
— Шефа каза да започна от банята.
— Съгласен съм. Четката за зъби, пастата за зъби, кутийката с тампони. Личните ѝ вещи. Най-вече онези, които са в кутия или са увити в целофан. Едва ли някой друг ги е докосвал.
Оттеглих се да не му преча, но го държах под око. Наистина беше компетентен. За двайсет минути успя да свали двайсет много прилични отпечатъка — всичките малки овали, очевидно женски. Съгласихме се, че това е повече от достатъчно. Той си събра нещата и ме закара обратно в града.
* * *
Слязох пред участъка и тръгнах на юг, по посока на хотела. После спрях на тротоара и се замислих върху един малък проблем. Имах чувството, че трябва да си купя нова риза, но в същото време не исках Деверо да си мисли, че вечерята ще е нещо повече от вечеря. Всъщност исках да си го мисли, но не и да разбере, че аз имам по-големи очаквания. Нямах намерение да насилвам нещата и не ми се щеше да изглеждам прекалено нетърпелив.
В крайна сметка стигнах до заключението, че ризата си е просто риза, прекосих платното и поех покрай витрините на главната. Минаваше пет следобед и повечето магазини бяха пред затваряне. Само един от тях предлагаше мъжко облекло. Това не беше особено окуражаващо. На витрината беше изложено яке от някаква синтетична материя, наподобяваща дънков плат. Прекалено лъскава. Сякаш беше направена от ядрени отпадъци. Но изборът ми се изчерпваше само с аптеката, където се продаваха тениски за по един долар. По тази причина влязох да разгледам.
Магазинът предлагаше още купища стока, изработена от съмнителни материали, но имаше и нормални неща. Възрастният човек зад щанда изглеждаше щастлив, че има клиент. На врата му висеше шивашки метър, наподобяващ шнур за служебна карта. Или лекарски стетоскоп. Не каза нито дума, но веднага разбра, че ми трябва риза. Реагираше на местенето ми от купчина на купчина с одобрително кимане или бърчене на вежди. Като в онази детска игра „топло-студено“.
В крайна сметка се спрях на бяла риза от плътен памук. Моят размер — XXL. Занесох я на щанда и попитах:
— Според вас става ли за работа в офис?
— Да, сър, става — кимна възрастният човек.
— А за вечеря в ресторант?
— За нея ще ви трябва нещо по-изискано, сър. Може би пепитена.
— Значи не мислите, че тази риза може да се нарече официална?
— Не, сър. Не и при по-внимателно вглеждане.
— Нищо, ще я взема.
Ризата ми излезе по-евтино, отколкото очаквах. Старецът ми я уви в хартия, която превърна в спретнат пакет. Понесох я обратно към хотела с намерението да я оставя в стаята си. Появих се във фоайето в момента, в който собственикът бързаше нагоре по стълбите. Обърна се при отварянето на входната врата, видя ме и спря на място.
— Чичо ви пак ви търси по телефона — задъхано съобщи той.
Приех обаждането в задната стаичка, както преди. Гарбър ми прозвуча колебливо и аз веднага започнах да се притеснявам.
— Как си? — започна той.
— Добре съм. А ти?
— Как вървят нещата при теб?
— Зле.
— С шерифа ли?
— Не, тя е окей.
— Елизабет Деверо, нали? Направихме ѝ малка проверка.
— По какъв начин?
— Поприказвахме си с някои хора от Корпуса на морската пехота.
— Защо?
— За да потърсим нещо, което можеш да използваш срещу нея. Може би на някой етап ще ти потрябва лост.
— Спестете си труда. Не тя е проблемът.
— А кой?
— Ние — рекох. — Ти или някой друг. Имам предвид армията, която патрулира около оградата на Келам и стреля по хората.
— Това е абсолютно изключено!
— Видях кръвта със собствените си очи. А останките от колата бяха старателно почистени.
— Невъзможно!
— Да, ама се случва. Трябва да го прекратите. В момента имате голям проблем, който като нищо може да прерасне в Трета световна война.
— Нещо бъркаш.
— Не бъркам. Тук имаме двама пребити и един мъртъв.
— Мъртъв ли?
— Да.
— Причини?
— Кръвозагуба вследствие огнестрелна рана в бедрото. Има нескопосан опит да се спре кръвотечението с марля от войнишка аптечка. А на местопрестъплението открих гилза на натовски патрон.
— Не сме ние. Иначе щях да съм осведомен.
— Щеше, значи. Ами аз? Там горе ти си правиш догадките, но тук долу аз виждам нещата със собствените си очи.
— Това не е законно.
— Я пак? В най-лошия случай става въпрос за погрешно политическо решение. А в най-добрия — някой нещо се е провинил. Твоята работа е да откриеш кое от двете и да му сложиш край.
— Как? — попита Гарбър. — Нима предлагаш да посоча наслуки някаква бройка висши офицери и да ги обвиня в умишлено нарушаване на закона? Може би най-тежкото в историята на американската армия? Нали ще ме заключат още сега, а утре сутринта ще ме осъдят по бързата процедура?
Замълчах, за да успокоя дишането си. А после попитах:
— Има ли имена, които не трябва да споменавам по открита линия?
— Има имена, които изобщо не ти трябва да знаеш — отговори Гарбър.
— Тая работа излиза извън контрол. И става все по-лоша. С очите си видях трима адвокати, които влизат и излизат от Келам. Някой трябва да вземе решение. Въпросният офицер трябва да бъде разжалван и уволнен. Веднага!
— Това няма как да стане. Не и докато Косово е на дневен ред. Става въпрос за човек, който може да прекрати една война сам, с голи ръце.
— Той е член на отряд от четиристотин души, за бога!
— Нужен е за политическите кампании след две години. Помисли си. Ще бъде нещо като Самотния рейнджър.
— Когото ще заключат в „Левънуърт“.
— Мънро не мисли така. Според него въпросният офицер е по-скоро невинен.
— В такъв случай трябва да действаме адекватно. Край на адвокатите и на патрулирането извън базата.
— Изобщо не патрулираме извън базата.
Отказах се да споря.
— Нещо друго?
— Това е. Трябва да го направя. Надявам се да ме разбереш.
— Ами пробвай.
— Имаш картичка от брат си.
— Къде?
— В кабинета си.
— А ти я прочете, така ли?
— Армейският офицер не може да разчита на лично пространство.
— И това ли го има в устава? Може би в раздела с прическите?
— Трябва да ми обясниш смисъла ѝ.
— Защо? Какво пише?
— Отпред е снимка на центъра на Атланта. Изпратена е преди единайсет дни от летището на Атланта. Текстът гласи следното: „Отивам по работа в един град на име Маргрейв, южно от тук. Чух, че в него бил умрял Слепия Блейк. Ще ти пратя подробности.“ Подписана е „Джо“.
— Знам как се казва брат ми.
— Какво означава това?
— Лична бележка, нищо повече.
— Заповядвам ти да ми дадеш обяснение. Извинявай, но съм длъжен да го направя.
— Завършил си основно образование. Би трябвало да можеш да четеш.
— Какво означава това?
— Означава каквото пише. Пътува на юг от Атланта към някакъв град на име Маргрейв.
— Кой е Слепия Блейк?
— Китарист от едно време. Майстор на блуса. Една от първите легенди.
— Защо Джо те информира за него?
— Поради общи интереси.
— Какво иска да каже с това „ще ти пратя подробности“?
— Точно това, което казва.
— Подробности за какво?
— За Слепия Блейк, разбира се. Дали е умрял там или не.
— Какво значение има къде е умрял?
— Никакво. Обикновена подробност. Като събирането на бейзболни картички.
— Значи наистина става въпрос за бейзболни картички.
— Какви ги дрънкаш, по дяволите?
— Това не е ли шифровано съобщение?
— Защо трябва да е шифровано, по дяволите?
— Днес си звънял в службата му — рече Гарбър.
— И това ли знаеш?
— Имаме си своите механизми.
— Момичето в офиса му ли ви каза?
— Нямам право да споделям подробности. Но искам да знам защо си го търсил.
— Той ми е брат.
— Защо точно сега? Може би щеше да го попиташ нещо?
— Точно така — отвърнах. — Щях да го попитам как е. От чиста любезност.
— Защо сега? Има ли някаква връзка с Келам?
— Това не ти влиза в работата.
— Всичко ми влиза в работата, Ричър. Трябва да ми помогнеш.
— Преди Джанис Мей Чапман тук са били убити други две жени. И двете чернокожи. Това случайно да ти е известно? Ако е, трябва да го имаш предвид, когато мислиш за политически кампании. Пренебрегнали сме го, а после убиват бяла жена и главите ни ще се пръснат.
— Каква връзка има това с Джо?
— Говорих с по-малкия брат на втората жертва и се сетих за него. Това е всичко.
— А Джо споменавал ли ти е нещо за някакви пари, идващи от Косово?
— Не успях да го хвана. Беше заминал за Джорджия.
— Пак ли в Атланта? Или в Маргрейв?
— Нямам представа. Джорджия е голям щат.
— Окей — каза Гарбър. — Извинявам се за нахалството.
— Кой по-точно се е загрижил за някакви пари от Косово? — попитах аз.
— Нямам право да споделям подробности.
Затворих телефона, направих няколко дълбоки вдишвания и отнесох новата риза в стаята си. Помислих си за вечерята с Елизабет Деверо. До нея оставаха цели три часа и само една несвършена работа.
Излязох пред хотела и се шмугнах в алеята между аптеката и смесения магазин, която ме изведе на задната улица, пред бар „Бренънс“ и финансовата къща. Там, където бяха открили тялото на Джанис Мей Чапман. Купчината пясък си беше на мястото — изсъхнала, с тънка коричка отгоре, леко разпръсната от вятъра. Заобиколих я и огледах слабо оживената улица. Поради запечатаната база повечето барове бяха затворени. Нямаше смисъл да работят при липсата на клиенти. Просто икономическо правило.
Но „Бренънс“ работеше. Може би като израз на предизвикателен оптимизъм, може би в името на традицията. Влязох. Беше празно. Двама мъже подреждаха бутилки по рафтовете. Приличаха си като братя. Около трийсет, с разлика не повече от две години, като тази между мен и Джо. Безспорно наясно с механизмите, които движат живота — нещо, което може би щеше да ми донесе предимство. Салонът по нищо не се различаваше от хилядите барове около военните бази, на които се бях нагледал — проста, но ефективна машина за превръщане на скуката в пари. Беше достатъчно просторен — може би защото някога е бил малък ресторант. А от малките ресторанти стават големи барове. Украсата беше по-добра от средната — предимно туристически плакати по стените, изобразяващи нощни гледки от най-красивите градове по света. Никакви местни пейзажи, което беше умно. Когато в продължение на шест месеца си наврян в задника на нищото, едва ли ще искаш да ти го напомнят и от стените на кръчмата.
— Предлагате ли кафе? — попитах.
Не предлагали и това не ме изненада.
— Казвам се Джак Ричър, работя във Военната полиция и довечера имам среща.
Представянето ми не предизвика никаква реакция.
— Обикновено разполагам с достатъчно време да вися по цяла нощ в барове като вашия, опитвайки се да измъкна някаква информация чрез лежерен разговор. Но в случая нямам време за това и се налага да си поиграем на директни въпроси и отговори, ясно?
Те схванаха предупреждението. Собствениците на барове около базите не обичат военните полицаи, тъй като много лесно могат да попаднат в списъка на забранените заведения. За седмица, дори за месец, а понякога и завинаги. Тези насреща ми се представиха като Джонатън и Хънтър Бренън, кръвни братя и наследници на бизнеса на баба си, започнал още по времето на първите влакове. Жената продавала чай и сладкиши, живеела добре. Когато влаковете спрели и била построена базата, баща им преминал на алкохол. Бяха добри момчета. Умни и здраво стъпили на земята. Барът им беше най-добрият в града и те не можеха да скрият факта, че познават всички.
— Джанис Чапман е била сред вашите клиенти — добавих аз. — Жената, която беше убита.
Те казаха: да, наистина. Без да го усукват. Всички били клиенти на „Бренънс“.
— Напоследък с един и същ кавалер, нали? Всяка вечер?
Те потвърдиха.
— Кой е той?
— Казва се Рийд — отговори Хънтър Бренън. — Това е горе-долу всичко, което знам за него. Важна клечка, ако се съди по отношението на останалите.
— Беше ли редовен клиент?
— Всички са такива.
— Тук ли беше през въпросната вечер?
— Труден въпрос. Обикновено вечер е фрашкано.
— Опитай се да си спомниш.
— Бих казал да. Поне в ранните часове на вечерта. Не си спомням да съм го виждал по-късно.
— Каква кола кара?
— Някаква стара бричка. Май беше синя на цвят.
— От колко време посещава този бар?
— Горе-долу година. Но е част от онези, които ту се появяват, ту изчезват.
— Какво означава това?
— В базата са разквартировани два отряда. Заминават някъде, после се връщат. Горе-долу през месец.
— Виждали ли сте го с други жени?
— О, на мъж като него никога не му липсва женска компания — отговори Джонатън Бренън.
— По-точно?
— Винаги най-хубавата мацка. И май най-разкрепостената.
— Чернокожа или бяла?
— И двете. Беше мъж, който не подбира.
— Да си спомняте имена?
— Не — поклати глава Хънтър Бренън. — Но си признавам, че един-два пъти наистина му завидях.
Върнах се в хотела. До вечерята оставаха два часа. Първият от тях използвах да подремна, защото бях уморен и защото имах предчувствието, че скоро няма да имам време за сън. Всъщност надявах се да е така. Надеждата крепи човека. Събудих се в осем и разопаковах новата си риза. Измих си зъбите само с вода и лапнах дъвка. После взех дълъг и горещ душ с много сапун и много шампоан.
Облякох ризата и навих ръкавите ѝ до лактите. Беше ми малко тясна в раменете и оставих горните две копчета разкопчани. Напъхах я в панталона, обух ботушите и ги излъсках. Един по един, с прасеца на свободния си крак.
Погледнах се в огледалото.
Изглеждах като мъж, който е жаден за секс. И наистина бях такъв. Нямаше как да го скрия.
Хвърлих старата си риза в кошчето за боклук, спуснах се по стълбите и стъпих на полутъмния тротоар.
— Пак здрасти, войниче — поздрави ме един глас от мрака.
Оттатък платното бяха спрели три пикапа. Двата вече ги познавах, но третият беше нов. Всички с отворени врати. От тях се поклащаха крака, над които просветваха огънчета на цигари. Над кабините се виеха облачета дим. Направих крачка наляво и леко се завъртях. Нещастник номер едно, братовчедът Маккини. С все още обезобразена муцуна. Стоеше под една от уличните лампи със счупена крушка. Ръцете му висяха отстрани на тялото, леко раздалечени и с щръкнали палци. Напомпан, готов за екшън.
От пикапите насреща слязоха пет човека и тръгнаха към мен. Сред тях различих втория нещастник и онзи, дето закусва с бира. Рокерът с проблеми в гърба крачеше между двамина, които виждах за пръв път. И които изобщо не се различаваха от останалите четирима. Същият квартал или същата фамилия, а може би и двете.
Останах на тротоара. При шест противника не ми се щеше някой да ми мине в тила. Предпочитах зад гърба ми да има стена. Първият малоумник слезе от тротоара и се присъедини към останалите, оформяйки десния фланг на малкия полукръг, който се стесняваше около мен. Всички спряха по средата на улицата, на безопасните два-три метра. Не можех да ги достигна, но усетих миризмата им. До един бяха заели маймунска стойка с леко разперени ръце и свити юмруци. Като майстори на дуела с огнестрелно оръжие, но без пистолети.
— Шест парчета, а? — небрежно подхвърлих аз. — Това ли е всичко?
Не получих отговор.
— Откъдето и да го погледнем, това си е сериозен прираст — добавих. — Но, честно казано, очаквах нещо доста по-радикално. Като разликата между рота парашутисти и бронетанкова дивизия. Май мислим различно. Признавам, че съм леко разочарован.
Никакъв отговор.
— Но както и да е, момчета. Съжалявам, но имам среща.
Те направиха крачка към мен, като едновременно с това се сгъстиха. Шест бледи лица, изглеждащи болнави на слабата светлина.
— Облякъл съм чисто нова риза — рекох.
Мълчание.
Основното правило при шестима противници гласеше „действай бързо“. Не можеш да отделиш повече от миг за всеки един от тях. Което означаваше само по един удар. Това е минимумът. Няма как да удариш някого по-малко от веднъж.
Отрепетирах действията си. Трябваше да започна от средата. Едно, две, три. Бум, тряс, прас. Третият тупаник трябва да е най-силен, защото третият противник вече ще се е раздвижил. За разлика от първите двама, които ще останат заковани на място. Изненада и шок. Лесно ще се сринат. Но третият ще направи опит да реагира. Не се знае как. Може би с предварителен план в главата си, който обаче все още няма да е влязъл в действие. Поради паниката, която неминуемо ще го е обзела.
По тази причина се подготвих да пропусна третия и да скоча на четвъртия. Третият може би щеше да побегне. Един от тях със сигурност щеше да го направи. Никога не съм виждал цялата тумба да остане на място, след като първите глави издрънчат на паважа.
— Моля ви, момчета — подхвърлих. — Току-що се изкъпах.
Отново не получих отговор, но този път го бях предвидил. Те направиха още една крачка към мен — нещо, което също бях предвидил. Посрещнах ги на половината път, което беше най-малкото любезно. Направих две широки крачки, втората от които ме оттласна от бордюра. Сто и десет кила живо тегло, които светкавично се стрелнаха напред. Стоварих на третия отляво надясно един десен прав, който със сигурност щеше да му избие зъбите — при условие че имаше такива. Нямах време да проверя, защото главата му отскочи назад, а гърбът и раменете му омекнаха и той изчезна от погледа ми. Главно защото вече се бях завъртял наляво и десният ми лакът потъна в лицето на втория нападател, Хоризонтално, в основата на носа. Беше удар с колосална сила, изпълнен със завъртане в кръста, което на практика означаваше, че буквално падам отгоре му. Видях кръвта, бликнала високо във въздуха, разкрачих крака и използвах инерцията си за удар в обратна посока със същия лакът, който попадна върху един от нападателите зад гърба ми. От попадението разбрах, че съм го улучил в ухото. Мислено отбелязах, че може би ще се нуждае от още малко внимание по-късно, и отново се стрелнах напред, променяйки посоката. Четвъртият получи тежък ритник в слабините. Долових един звук, който ме изпълни със задоволство. Нещо като шумно пропукване. Хрус! Което накара нещастника да се сгъне надве и го вдигна във въздуха.
Три секунди, трима нокаутирани и един все още на броене.
Никой не побягна.
Второ заключение, направено наум: муцуните в Мисисипи са от по-твърд материал в сравнение с братовчедите си по други места. Или просто са по-тъпи.
Петият успя да докосне рамото ми. Може би нескопосан опит за удар, може би беше решил да ме стисне за гърлото. А може би искаше да ме склещи в прегръдката си, така че шестият да ми нанесе няколко удара. Нямаше как да разбера кое от двете. Но при всички случаи остана горчиво разочарован. Изстрелях се с гръб към него. В процеса на светкавичното движение взе участие цялото ми тяло. Торсът ми се извъртя, лакътят ми се отметна назад и го улучи в скулата. Използвах сблъсъка, за да отскоча обратно и да потърся последния оцелял. Шестия в отбора на отмъстителите. Той запъна пети в бордюра и разпери ръце като бостанско плашило. Приех това като покана да му стоваря един юмрук в слънчевия сплит. Сякаш го включих в електрически контакт. Нещастникът отлетя назад и започна да танцува, а след това се срина в безформена купчина.
Онзи, когото бях улучил в ухото, драскаше с нокти и очевидно се връщаше в съзнание. Очите му бяха затворени и това правеше двубоя малко нечестен, но аз по принцип си падам по такива ситуации. Прицелих се и му треснах едно ляво кроше в челюстта.
Свлече се като парцалена кукла.
Изпуснах въздуха от гърдите си.
Шест от шест.
Край на мача.
Изкашлях се да прочистя дробовете си и се изплюх на земята. После се обърнах и забързах на север. Предстоеше ми да извървя цяла пряка, а часовникът в главата ми показваше девет и една минута.
Бутнах вратата на ресторанта, но само за да установя, че с изключение на сервитьорката и възрастната двойка от „Тусейнтс“ заведението беше празно. Старците изглеждаха по средата на вечерния си маратон. Жената четеше книга, а пред мъжа лежеше разтворен вестник. Деверо все още не се беше появила.
Обясних на сервитьорката, че чакам компания, после поръчах маса за четирима, преценил, че двойката ще бъде малко тясна за по-продължителен социален контакт. Тя ме настани на една маса близо до вратата, а аз веднага се насочих към тоалетната.
Наплисках лицето си и измих ръцете си до лактите с гореща вода и сапун. Прекарах пръсти през мократа си коса и направих няколко вдишвания и издишвания. Адреналинът е гадно нещо. Никога не знае кога да си тръгне. Размахах ръце и изпънах рамене, после се погледнах в огледалото. Косата ми изглеждаше наред, лицето ми беше чисто.
Но по ризата ми имаше кръв.
На джобчето и над него. Също и отдолу. Не беше много, но си личеше. Няколко ярки капчици във формата на запетайки. Сякаш някой ме беше напръскал. Или бях ходил под ръмящ дъждец. Което си беше точно така. Вторият отмъстител, когото бях праснал в основата на носа. А от там беше рукнала кръв като вода в тоалетна чиния.
— По дяволите! — рекох. Тихо, сякаш на себе си.
Старата ми риза беше в кошчето за боклук в хотелската стая.
Магазините бяха затворени. Приближих се до умивалника и се огледах по-отблизо. Капчиците вече засъхваха, придобивайки кафяв цвят. Може би щяха да се превърнат в нещо, което нарочно е там. Като лого. Или като някаква единична шарка върху плата.
Още няколко пъти вдишах дълбоко и издишах.
Нищо не можех да направя.
Тръгнах обратно към салона. Влязох там в момента, в който Деверо затваряше входната врата след себе си.
Не беше с униформа. Сребриста копринена блуза и черна пола до коленете. Високи токчета, сребърно колие. Блузата беше тънка и прилепнала, с отворена яка. Полата пристягаше талията ѝ — толкова тънка, че бих могъл да я обхвана с длани. Боси крака. Стройни и дълги. Косата ѝ беше още влажна от душа, спускаща се свободно към раменете и гърба. Усмивката ѝ озаряваше невероятните ѝ очи.
Заведох я на масата. Седнахме един срещу друг. Беше дребна и стегната. Усетих парфюма ѝ. Лек и загадъчен. Харесах го.
— Извинявай, че закъснях — каза тя.
— Няма проблем.
— Имаш кръв по ризата си.
— Така ли?
— Откъде е?
— От един магазин срещу хотела.
— Не те питам за ризата, а за кръвта. Не си се порязал при бръснене.
— Нали каза да не се бръсна.
— Знам. Така повече ми харесваш.
— Ти също изглеждаш страхотно.
— Благодаря. Реших да си тръгна по-рано. Прибрах се да се преоблека.
— Виждам.
— Живея в хотела.
— Знам.
— Стая седемнайсет.
— Знам.
— С балкон към улицата.
— Значи си видяла?
— Всичко — кимна тя.
— В такъв случай съм изненадан, че не отмени срещата.
— Среща ли беше?
— Да, среща за вечеря.
— Не им даде възможност за първи удар.
— Ако бях, сега нямаше да съм тук.
— Вярно — кимна тя и се усмихна. — Беше доста добър.
— Благодаря — рекох.
— Ама ми изтъняваш бюджета. Пелегрино и Бътлър работят извънредно, за да ги изнесат. Исках да ги няма, преди собствениците на хотела да приключат с вечерята. Гласоподавателите не обичат уличните безредици.
Сервитьорката дойде да ни вземе поръчката. Не носеше меню. Деверо се хранеше тук три пъти дневно в продължение на две години. И познаваше менюто. Поръча си чийзбургер. Аз също, с чаша кафе. Жената си записа и се оттегли.
— Вчера яде чийзбургер — отбелязах аз.
— Както всеки ден — отвърна Деверо.
— Наистина ли?
— Правя едни и същи неща всеки ден — кимна тя. — И ям едни и същи неща.
— Как не напълняваш?
— Хабя умствена енергия — отвърна тя. — Много се тревожа.
— За какво?
— В момента за един човек от Оксфорд, Мисисипи. Онзи с огнестрелната рана в бедрото. Докторът донесе личните му вещи в службата. Портфейл и бележник. Бил е журналист.
— От някой голям вестник ли?
— Не, на свободна практика. Вероятно е имал трудности да си вади хляба. Журналистическата му карта е отпреди две години. В Оксфорд излизат два конкуриращи се вестника. Предполагам, че се е опитвал да продаде материал на някой от тях.
— В Оксфорд има и училище, нали?
— „Олд Мис“ — каза тя. — Радикално, като целия щат.
— Защо се е появил тук?
— Много бих искала да го попитам. Може би е разполагал с нещо, което би ми било от полза.
Сервитьорката се появи с кафето ми и чаша вода за Деверо. Старецът от хотела изсумтя зад гърба ми и прелисти вестника си.
— Моят командващ офицер продължава да отрича за следите от ботуши извън оградата — рекох.
— Как го приемаш? — попита Деверо.
— Не знам. Никога досега не ме е лъгал.
— Може би някой лъже него.
— Толкова млада и вече толкова цинична.
— А това как го приемаш?
— Ти какво? На психоаналитик ли се правиш?
— Не, просто ми е любопитно — усмихна се тя. — Защото бях там. Предполагам, че ще се ядосаш.
— Аз никога не се ядосвам. Адски спокоен тип съм.
— Преди двайсет минути изглеждаше доста ядосан. Имам предвид фамилията Маккини.
— Това беше само технически проблем. Проблем на време и пространство. Не исках да закъснея за вечерята. Но не бях ядосан. Е, поне в началото. После малко ми се вдигна адреналинът. Знаеш как е. Предишния път, когато ми цъфнаха четирима, им дадох шанс да се върнат с подкрепления. И какво направиха? Прибавиха още двама. Толкоз. Общата бройка нарасна на шестима. Какво означава това? Умишлена проява на неуважение. Все едно да ми се изпикаят в краката.
— Повечето хора биха казали, че шестима срещу един е сериозно предимство — отбеляза тя.
— Но аз ги предупредих. Казах им, че ще им са нужни повече хора. Опитах се да бъда честен с тях. Те обаче не ме послушаха. Сякаш разговарях с Пентагона.
— Между другото как вървят нещата с тях?
— Зле. Не са по-добри от фамилията Маккини.
— Тревожиш ли се?
— Някои хора се тревожат.
— Така и трябва да бъде. Армията ще се промени.
— А заедно с нея и морската пехота.
— Сигурно — усмихна се тя. — Но не много. Основната мишена е армията. Лесна мишена, защото е скучна. Но морската пехота е друга работа.
— Така ли мислиш?
— О, я стига! — тръсна глава. — Ние сме блестящи. Имаме страхотни униформи. Изпълняваме страхотни операции и правим страхотни погребения. И знаеш ли защо? Защото притежаваме добър пиар. Получаваме добри съвети. Нашите консултанти по принцип са по-добри от вашите. А нещата винаги опират до това. По тази причина вие ще загубите много, а ние — малко.
— Имате консултанти? — повдигнах вежди аз.
— И лобисти. А вие нямате ли?
— Май не — признах аз и си помислих за стария ми приятел Стан Лаури и неговите обяви за работа.
Сервитьорката донесе вечерята ни. Същата като снощи. Два огромни чийзбургера с две огромни чинии пържени картофи. Едва сега се сетих, че и на обяд бях ял същото. Но бях гладен и се нахвърлих на храната. Видях, че и Деверо направи същото. Това беше нещо като праг. Като ново начало, което би трябвало да означава нещо.
Тя преглътна хапката си и каза:
— Както и да е. Какво друго ти съобщи твоят шеф?
— Че те е проверил.
Деверо спря да дъвче.
— Това пък защо?
— За да изрови нещо, което бих могъл да използвам срещу теб.
На лицето ѝ се появи усмивка.
— Страхувам се, че няма да открие нищо. Бях много примерен боец. Но това потвърждава подозренията ми. Колкото по-отчаяни стават опитите им да замажат нещата, толкова по-голяма е вероятността извършителят да се окаже някой военнослужещ от Келам.
След тези думи тя отново започна да се храни.
— Моят шеф се е ровил в пощата ми — казах.
— Четат писмата ти?
— Не, само една картичка от брат ми.
— Защо?
— Вероятно се надяват да изчоплят нещо.
— Е, изчоплиха ли?
— Ни най-малко. Не пишеше нищо особено.
— Ама май наистина са отчаяни, а?
— Шефът ми се извини.
— Бил е длъжен да го направи.
— Попита дали картичката не съдържа някакъв шифър. Но аз останах с впечатлението, че именно той прибягва до кодирани съобщения. През цялото време. Още в началото пропиля цели десет минути, за да ме мъмри за прическата ми. Това не му е в стила и мисля, че го направи нарочно. Иска да ми каже, че е на тъмно и изпълнява заповеди, които не харесва.
— Хубава работа! — поклати глава Деверо. — Прехвърля ти личните си проблеми. Би могъл да изпрати някой друг.
— Дали? Може би става въпрос за пакетна сделка, планирана отгоре. Все едно че собственикът на отбора става треньор и започва да реди състава. Избира мен и Мънро. Може би се готвят да прочистят стадото и ни подлагат на тест за лоялност.
— Мънро каза, че те познава само по име.
— Така е — кимнах аз. — Никога не сме се срещали.
— Името, което си си създал, може да бъде и опасно.
Не казах нищо.
— Ако помоля старите си приятели да те проверят, какво ще открият? — попита Деверо.
— Някои немного приятни неща.
— Значи е време за разплата. Или те пречупват, или те разкарват. Някъде имаш врагове. Знаеш ли ги кои са?
— Не — поклатих глава аз.
Довършихме вечерята си в мълчание. Месо, хляб, сирене, картофи — всичко изчезна. Коремът ми натежа. Деверо беше два пъти по-дребна от мен, ако не и повече. Чудно къде бе побрала толкова храна.
— Разкажи ми за брат си — каза тя.
— Предпочитам да говорим за теб.
— За мен ли? Няма нищо за казване. Картър Кросинг, морската пехота, после обратно в Картър Кросинг. Това е цялата история на живота ми. Нямам братя и сестри. Ти колко имаш?
— Само брат ми.
— По-малък или по-голям?
— Две години по-голям. Роден далеч, някъде из Тихия океан. Отдавна не съм го виждал.
— Приличате ли си?
— Ние сме нещо като две версии на една и съща личност. Да, приличаме си. Той е по-умен от мен, но аз съм по-сръчен. Той е мозъкът, а аз — мускулите. Според родителите ни той беше доброто момче, а аз — лошото. Ей такива неща.
— С какво се занимава?
Замълчах за момент, после поклатих глава.
— Не мога да ти кажа.
— Работата му е секретна?
— Не съвсем. Но може би ще те насочи към едно от нещата, които в момента безпокоят армията.
Тя се усмихна. Беше много търпелива жена.
— Ще хапнем ли по един пай?
Поръчахме две парчета пай с праскови, същия, който бях опитал предишната вечер. И кафе, този път и за двама ни. Приех го като добър знак. Тя не се притесняваше, че трудно ще заспи. Може би точно това искаше. Докато сервитьорката беше в кухнята, възрастните собственици на хотела се надигнаха да си ходят. Спряха край масата ни. Бяха решили да бъдат любезни. Разговорът се изчерпа с няколко банални израза, много кимане и усмивки.
Часовникът в главата ми удари десет. Паят и кафето пристигнаха. Не им обърнах вниманието, което заслужаваха, главно защото се бях вторачил в третото копче на блузата на Деверо. Забелязах го още в началото. Първото закопчано, следователно и първото, което се нуждаеше от разкопчаване. Малко, седефено, сребристо.
Сервитьорката дойде да ни предложи още кафе. Отказах, може би за пръв път в живота си. Деверо също поклати глава. Жената сложи сметката пред мен с цифрите надолу. Обърнах я. Нищо особено. Но годината беше 1997-а и човек все още можеше да се нахрани добре и с войнишка заплата. Хвърлих няколко банкноти на масата, погледнах Деверо и попитах:
— Ще разрешиш ли да те изпратя до дома?
— Вече си мислех, че никога няма да попиташ — усмихна се тя.
Пелегрино и Бътлър си бяха свършили работата. Тоест бяха заработили извънредната си надница. Представителите на фамилия Маккини ги нямаше. Осветената от луната главна улица беше тиха и абсолютно пуста. Деверо беше по-висока на токчетата си. Крачехме един до друг. Достатъчно близо, за да доловя тихия шепот на коприната, докосваща кожата ѝ. И да усетя лекия аромат на парфюма ѝ.
Стигнахме до хотела, изкачихме проядените стъпала и прекосихме верандата. Отворих ѝ вратата. Старецът шеташе зад гишето. Кимнахме му за лека нощ и поехме по стълбите. Горе Деверо спря и се обърна към мен.
— Е, лека нощ, мистър Ричър. Още веднъж благодаря за хубавата вечеря.
Високо и ясно.
Стоях на място, без да помръдвам.
Тя прекоси коридора.
Извади ключа.
Пъхна го в ключалката на номер седемнайсет.
Вратата се отвори.
После шумно се затвори. Тя се върна на пръсти при мен и сложи ръка на рамото ми.
— Това беше за стареца долу — прошепна в ухото ми. — Трябва да се грижа за репутацията си. Гласоподавателите не бива да бъдат шокирани.
Изпуснах въздуха от гърдите си, хванах я за ръката и я поведох към стаята си.
* * *
И двамата бяхме на трийсет и шест. Зрели хора, а не тийнейджъри. Затова не бързахме, не бяхме припряни. Отделяхме достатъчно време за всичко. И то какво време! Най-хубавото, което бях изживявал.
Целунахме се веднага след като вратата се затвори зад нас. Устните ѝ бяха хладни и влажни. Ситни зъби, пъргаво езиче. Страхотна целувка. Едната ми ръка беше на косата ѝ, а другата — ниско на гърба. Тя се притисна в мен. Тялото ѝ се движеше. Очите ѝ бяха отворени, също като моите. Тази първа целувка продължи дълго време. Пет минути, може би десет. И двамата бяхме търпеливи. Не бързахме. Много ни биваше в това. Според мен прекрасно разбирахме, че първият път е само веднъж. И затова искахме да му се наслаждаваме дълго.
После изпитахме нужда да си поемем въздух. Аз смъкнах ризата си. Не исках кръвта на Маккини помежду ни. Имах голям белег от шрапнел ниско на корема. Приличаше на белезникав октопод, който изпълзява от кръста нагоре. Грозни следи от шевове. Белегът ми обикновено предизвикваше въпроси. Но Деверо го подмина, въпреки че го видя. Продължи напред, като истински морски пехотинец, който беше виждал какво ли не. Ръката ѝ се вдигна към най-горното закопчано копче — третото.
Спрях я.
— Нека аз — прошепнах.
— Обичаш да разсъбличаш жени? — усмихна се тя.
— Повече от всичко на света — отвърнах. — Още повече че зяпам това копче от девет и петнайсет.
— От девет и десет — поправи ме тя. — Като ченге имам навика да следя времето.
Хванах лявата ѝ ръка и я обърнах с дланта нагоре. Разкопчах копчето на ръкава, после повториха операцията с дясната ѝ ръка. Тя опря длани в гърдите ми, после ги плъзна зад главата ми. Целунахме се отново, за цели пет минути. Още една превъзходна целувка. По-хубава от първата.
Когато отново си поехме дъх, аз се прехвърлих на копчето отпред. Малко като всички останали. И хлъзгаво. Пръстите ми са големи и груби, но все пак се справих. Копчето отскочи, подпомогнато от напора на гърдите ѝ. Преминах надолу към четвъртото копче. После към петото. Измъкнах коприната от полата ѝ. Малко по малко, отвсякъде. Бавно и внимателно. Тя ме гледаше и се усмихваше. Блузата ѝ се отвори. Беше със сутиен. Черен, изрязан, с дантели по края и тънки презрамки. Едва скриваше зърната. Гърдите ѝ бяха фантастични.
Смъкнах блузата от раменете ѝ. Тя литна като въздишка и падна в краката ѝ. Усетих аромата на тялото ѝ. Отново се целунахме. Силно и дълго. Отместих глава и докоснах с устни извивката между рамото и шията. Малка вдлъбнатина очертаваше гръбначния ѝ стълб. Презрамката на сутиена я прекосяваше като тясно мостче. Отметна глава назад и косата ѝ се разпиля навсякъде. Целунах я по шията.
— Сега е ред на ботушите ти — звънна гласът ѝ върху устните ми.
Обърна ме, бутна ме назад и седна на ръба на леглото. После коленичи пред мен и започна да развързва ботушите ми. Първо десния, после левия. Смъкна ги от краката ми, пъхна палци под ръба на чорапите ми и свали и тях.
— Военна стока със сигурност — промърмори.
— По-малко от долар чифта — отвърнах. — Не се сдържах.
Изправихме се и отново се целунахме. Бях достатъчно възрастен, бях се целувал със стотици момичета. Но вече бях готов да призная, че Деверо е най-хубавата от всички. Наистина блестяща. Тялото ѝ потръпваше в леки, почти незабележими конвулсии. Беше силна, но нежна. Страстна, без да бъде агресивна. Жадна за ласки, но без да бъде настоятелна. Часовникът в главата ми спря. Разполагахме с всичкото време на света и бяхме готови да използваме всяка минута от него.
Пръстите ѝ започнаха да разкопчават панталона ми. С палец и показалец. Копчето излезе от илика си. Продължавахме да се целуваме. Тя напипа ципа и започна да го отваря. Бавно и внимателно. Малка ръка, пъргав палец, прецизен показалец. После дланите ѝ легнаха върху лопатките на гърба ми и започнаха да се движат в кръг. Топли, сухи, меки. След известно време бавно се плъзнаха надолу. Подминаха кръста ми и продължиха да се спускат. Върховете на пръстите ѝ проникнаха под разкопчания панталон и опипаха хълбоците ми. После слязоха още по-надолу, повличайки и панталона. Продължавахме да се целуваме.
Когато най-сетне се разделихме за глътка въздух, тя отново ме накара да седна и издърпа крачолите на панталона ми. Хвърли го върху блузата си, отстъпи крачка назад и разпери ръце.
— Кажи какво да съблека.
— Даваш ми право на избор?
— Да.
Усмихнах се. Страхотен избор. Сутиен, пола и обувки. Прииска ми се обувките да останат. Поне за малко. Или за цялата нощ.
— Полата — предложих аз.
Тя се подчини. Полата беше с копче и цип отстрани. Разкопча копчето и бавно започна да сваля ципа. Сантиметър, после втори, трети, четвърти. Полата падна на пода. Тя я прекрачи. Първо с единия крак, после с другия. Бедрата ѝ бяха дълги, гладки и стройни. Носеше черни бикини. Съвсем изрязани. Просто лентичка тъмна тъкан.
Оставаха сутиенът, бикините и обувките. Продължавах да седя на леглото. Тя се покатери в скута ми. Повдигнах косата ѝ и я целунах по ухото. Езикът ми проследи изящната му извивка. Усетих бузата ѝ до своята. Усмихваше се. Целунах я по устата, а тя докосна с език ухото ми. Изследвахме контурите на шиите си в продължение на двайсет минути.
После се спуснахме по-ниско.
Разкопчах сутиена и той изчезна в мрака. Лек и ефирен. Наведох устни, а тя отпусна глава назад, предлагайки ми гърдите си. Стегнати, кръгли и гладки, с твърди зърна. От устата ѝ излетя тихо стенание. От моята също. Целуна ме по гърдите. Вдигнах я от скута си и я сложих да легне по гръб. После тя ме придърпа до себе си. Двайсет прекрасни минути, през които изследвахме телата си от кръста нагоре.
После се спуснахме по-ниско.
Лежах по гръб. Тя застана на колене и смъкна боксерките ми. Усмихна се. Аз също. След десет фантастични минути си разменихме местата. Бикините ѝ се плъзнаха надолу и спряха по средата на бедрата. Тя повдигна колене и ме остави да ги сваля. Зарових лице между бедрата ѝ. Беше влажна и сладка. Цялото ѝ тяло потрепваше. Започна да върти глава наляво-надясно, раменете ѝ се притиснаха в матрака, пръстите ѝ разрошиха косата ми.
После мигът настъпи. Започнахме бавно и нежно. Дълго и страстно. Дълбоко и без усилия. Лицето ѝ пламна, от гърдите ѝ излетя стон. От моите също. Продължихме дълго и бавно.
После по-бързо и по-грубо.
Задъхахме се.
По-бързо, по-силно.
Дишахме все по-тежко.
— Чакай! — прошепна тя.
— Какво?
— Не сега, още не! По-бавно!
Отново се върнахме на предишното темпо. Дълго и бавно.
Дишането ни започна да се ускорява.
Задъхахме се.
— Да, да! — прошепна тя. — Сега, сега, сега!
По-бързо и по-силно.
Още по-бързо, още по-силно.
Стаята започна да се тресе.
Отначало почти незабележимо. Като слаб, но постоянен тремор. Като отзвук от далечно земетресение. Френският прозорец тихо зазвънтя. Нещо задрънча на лавицата в банята. Подът заскърца. Вратата към коридора затрака. Обувките ми започнаха да подскачат, рамката на леглото захлопа по стената. Подът се разлюля, стените потрепериха. В джоба на захвърления ми панталон леко зазвънтяха монети. Леглото се разтресе и започна да се движи по разлюления под.
После нощният влак отмина.
Останахме да лежим един до друг. Голи, потни и задъхани, хванати за ръце. Очите ми бяха заковани в тавана.
— Цели две години го исках — прошепна Деверо. — Все си мислех, че има начин да се възползвам от преминаването на проклетия влак.
— Ако някога изобщо си купя къща, тя със сигурност ще бъде край железопътна линия — промърморих аз.
Тя смени позата си и се сгуши до мен. Прехвърлих ръка през рамото ѝ. Останахме да лежим неподвижно. Изтощени, задоволени. В главата ми прозвуча музиката на Слепия Блейк. Преди време имах на касета всичките му парчета, записани от стари плочи. Пукотът на изподраскания бакелит беше толкова силен, че почти заглушаваше тихия тъжен глас и проплакването на китарата, бавно навлизаща в ритъма на гърмящите релси. Сляп мъж. Сляп по рождение. Никога не беше виждал влак, но беше слушал много. Това не подлежеше на съмнение.
Деверо ме попита за какво си мисля и аз ѝ казах.
— За него е споменал брат ми в картичката.
— Още ли си ядосан?
— По-скоро съм тъжен — отвърнах.
— Защо?
— Тази мисия беше грешка. Не трябваше да ме изпращат като външен наблюдател. Не и за подобни неща. Те ме карат да си мисля за… За тях, а не за нас.
После лениво обсъдихме въпроса дали да се връща в стаята си. Репутация, гласоподаватели. Казах ѝ, че старецът беше почукал на вратата ми при обаждането на Гарбър. И хубавичко беше огледал стаята. Тя отвърна, че ако това се случи отново, аз просто ще се замотая за момент, докато се скрие в банята. После добави, че рядко чукат на нейната врата. А ако на следващата сутрин това случайно се случи, със сигурност ще решат, че е излязла рано по работа. Което щеше да бъде абсолютно нормално. В крайна сметка наистина беше затънала до гуша в работа.
— Може би Джанис Чапман е правила точно това, което направихме ние — прошепна тя. — Направо върху чакъла с приятеля си, който и да е бил той. В задния си двор, в полунощ, под звездите. Линията е съвсем близо. Сигурно е било Страхотно на открито…
— Абсолютно — кимнах аз. — Снощи посрещнах влака на метър от релсите. Все едно че настъпваше краят на света.
— Дали времето ще съвпадне? Имам предвид охлузванията.
— Ако е правила секс в полунощ, значи е била убита в четири сутринта. Кога са я открили?
— В десет вечерта. Това са цели осемнайсет часа. Предполагам, че вече е имало някакъв процес на разлагане.
— Може би. Но обезкръвените трупове имат малко странно поведение. Трудно е да се каже. А и твоят съдебен лекар едва ли може да се нарече Шерлок Холмс.
— Значи е възможно?
— Трябва да обясним защо е облякла хубава рокля и чорапогащник между полунощ и четири сутринта.
Замислихме се за миг, после се предадохме на инерцията. Забравихме всякакви рокли и чорапогащници, гласоподаватели и репутации. А след това заспахме прегърнати. Направо върху завивките, голи. Потънали в дълбоката нощна тишина на Мисисипи.
Четири часа по-късно отворих очи, дълбоко убеден в правотата на едно свое старо убеждение: няма нищо по-хубаво от втория път. Забравяш за тромавото неудобство на първия път, обръщаш гръб на всичките му малки трикове, свързани с първоначалното впечатление. Появява се нова близост, но не за сметка на възбудата. Вече имаш представа какво се получава и какво не. И си готов за втория път, който си е чиста проба рокендрол.
Точно това и сторихме.
После Деверо се прозя, протегна се и небрежно констатира:
— Не си толкова зле за боец.
— А ти си направо отлична за морски пехотинец — похвалих я аз.
— Май трябва да внимаваме да не развием някакви чувства.
— Какво?
— Какво какво?
— Имам предвид чувствата.
Тя направи малка пауза.
— Мъжете трябва да внимават с чувствата си.
— Ако изпитам такива, ти ще си първата, с която ще го споделя — рекох.
Тя отново замълча, после се разсмя. Това беше добре. Все пак беше 1997-а. Времето на мимолетните връзки.
За втори път се събудих в седем сутринта с мисли за бременност в главата.
Елизабет Деверо седеше в леглото. Вляво от мен, в средата на своята част, с изправен гръб и кръстосани крака като йога. Гола и невъзмутима. Изключително хубава. Ослепителна. Една от най-красивите жени, които бях виждал голи, и със сигурност най-красивата, с която бях спал.
В момента обаче тя беше потънала в размисъл. Седем сутринта. Началото на работния ден. Нямаше да ме огрее за трети път. Поне не веднага.
— Би трябвало да имат и друго общо помежду си — промълви тя. — Имам предвид трите убити жени.
Не отговорих.
— Красотата е доста мъгляво понятие — добави тя. — Твърде субективно. Нищо повече от едно мнение.
Продължавах да мълча.
— Какво? — втренчено ме погледна тя.
— Не е само мнение — рекох. — Не и при тези трите.
— Значи търсим два фактора. Две неща, които се преплитат. Те са били красиви, но и още нещо.
— Може би бременни — казах аз.
Замислихме се върху предположението. И трите са били красиви, много мъже биха пожелали да ги притежават. Случват се такива неща, особено в град около военна база. Обикновено случайно, но понякога и нарочно. Има жени, които са убедени, че е много по-добре да се местят от база на база с дете в ръце, отколкото да живеят сами в градчето, в което са се родили. Може би грешка, но не за всички. Майка ми например не е имала нищо против подобен начин на живот.
— Шона Линдзи е искала да се измъкне от града на всяка цена — казах аз. — Поне така твърди брат ѝ.
— Но това едва ли важи за Джанис Чапман — рече Деверо. — Тя не е раждана тук, дошла е в града доброволно. Не е имала нужда от мъж, който да я измъкне. Би могла просто да продаде къщата си, да скочи в хондата и да подкара накъдето ѝ видят очите.
— Значи говорим за инцидент, поне в нейния случай — рекох. — Освен това не видяхме в къщата ѝ нищо, което да прилича на противозачатъчно средство. Имам предвид аптечката в банята ѝ.
Тя замълча.
— Ти къде държиш своите? — попитах.
— На лавицата над мивката. Тук нямат аптечки.
— А знаеш ли дали Розмари Макклачи е искала да се махне от града?
— Не знам. Може би. Защо да не иска?
— Докторът направи ли ѝ тест за бременност?
— Не — отвърна Деверо и леко въздъхна. — Ако бяхме в някой голям град, със сигурност щяха да ѝ направят. Но не и тук. Мириам подписа смъртния акт и ни обясни причината за смъртта. Това беше всичко.
— Чапман не изглеждаше бременна — отбелязах аз.
— На някои жени не им личи в продължение на месеци.
— А възможно ли е Розмари Макклачи да е споделила подобно нещо с майка си?
— Не мога да ѝ задам такъв въпрос — каза Деверо. — Няма как. Не мога и не искам да вкарам подобна мисъл в главата на Емелийн. Ами ако не е била бременна? Защо трябва да петним паметта ѝ?
— Сигурен съм, че братът на Шона Линдзи ми спести нещо — промърморих аз. — Може би нещо важно. Искам да поговориш с него. Казва се Брус. Между другото мечтае да постъпи в СВ.
— Не в морската пехота?
— Май не.
— Защо? Сигурно си ни оплюл, а?
— Не, просто бях откровен.
— Дали ще иска да говори с мен? Стори ми се доста враждебен.
— Нищо му няма. Грозен е, но иначе си е наред. Армията го привлича. Изглежда наясно с командната структура. Ти си морски пехотинец и шериф. При правилен подход като нищо ще скочи на крака и ще ти козирува.
— Добре — отвърна тя. — Може би ще опитам. Дори още днес.
— И трите случая може да се окажат инциденти — предупредих я аз. — А важните решения може да са дошли по-късно. В смисъл какво да се прави. Ако са били доволни от статуквото, може би са щели да поемат по друг път. Или да бъдат убедени.
— Да абортират ли?
— Защо не?
— Къде в Мисисипи ще намерят клиника за аборт? Би трябвало да шофират много часове на север.
— Може би това е причината Джанис Чапман да се е преоблякла между полунощ и четири сутринта. Да тръгне рано на дълъг път. Може би в компанията на приятеля си. Уговорка за следобеден преглед с преспиване след това. Помислила си е за рецепцията и за чакалнята, след което е решила да се облече както трябва. Стилно, но скромно. Може би си е подготвила и багаж. Другото нещо, което не видяхме в къщата ѝ, бяха куфари.
— Няма как да разберем със сигурност, преди да открием приятелите ѝ.
— По-скоро приятелят ѝ, в единствено число — уточних аз. — Може би е бил един и същ човек.
— И при трите ли?
— Възможно е.
— Но това е безсмислено. Защо ще им уговаря час за преглед в клиника за аборти, а после ще ги убие още преди да са изминали и километър от пътя? Защо ще се откаже от прегледа?
— Може би е от мъжете, които не могат да си позволят нито бременно гадже, нито контакти с клиника за аборти.
— Той е войник, а не проповедник или политик.
Замълчах.
— Може би иска да стане проповедник или политик, но по-късно — добави Деверо.
Отново не казах нищо.
Дъските в коридора проскърцаха, после на вратата ми се почука леко. Веднага разпознах звука. Беше същият като предишната сутрин. Старецът. Представих си го как се влачи по коридора, вдига ръка и безсилно почуква с побелелите си кокалчета.
— Мамка му! — прошепна Деверо.
Е, сега вече наистина заприличахме на тийнейджъри. Объркани и смутени. Деверо се смъкна от леглото и грабна купчината дрехи заедно с панталона ми. Наложи се да го издърпам от ръцете ѝ, което обаче доведе до разпиляване на бельото ѝ по пода. Тя направи опит да го събере, а аз — да си обуя панталона. Моят опит се оказа неуспешен, защото се спънах в крачолите и рухнах по гръб на леглото. Тя хукна към банята, оставайки след себе си многобройни улики като чорапогащник и бельо. Успях горе-долу да се напъхам в панталона. Старецът отново почука. Закуцуках към вратата, ритайки встрани бельото, пръснато по пода. Деверо изскочи навън и бързо го събра, после отново изчезна. Отворих вратата.
— Годеницата ви е на телефона — обяви старчето.
Високо и ясно.
Зашляпах надолу бос, само по панталон. Както обикновено приех разговора в стаичката зад рецепцията. Насреща се оказа старата ми колежка Карла Диксън. Финансовият гений, един от създателите на оригиналния отряд 110. Вторият ми избор след Франсис Нили. Вероятно Стан Лаури беше предал въпроса ми за парите от Косово, а Диксън ме беше потърсила директно, за да спести време.
— Защо трябваше да се представяш като моя годеница? — попитах.
— Защо, да не би да прекъснах нещо? — отвърна с въпрос тя.
— Не съвсем. Но тя чу.
— Елизабет Деверо? Нили ни разказа за нея. Свалихте ли се вече?
— Сега пък трябва да давам обяснения.
— Внимавай с нея, Ричър.
— Така смята Нили, нали?
— Този път е права. Мрежата ѝ работи с пълна сила и осветява всичко. Деверо я проверяват отвсякъде.
— Знам. Гарбър вече ми каза. Само си губите времето.
— Не мисля така. Изведнъж всичко потъна в тишина.
— Защото няма нищо.
— Не, защото има. Знаеш как работи бюрокрацията. Най-лесното е да кажат не. А мълчанието означава да.
— А какво ще открият, ако вземат да проверят теб?
— Куп неща.
— А мен?
— Дори не ми се мисли.
— Ето, виждаш ли? Няма за какво да се тревожиш.
— Тук има нещо гнило, Ричър. Повярвай ми. Може би наистина ще изскочи нещо голямо. Съветът ми е да стоиш настрана от нея.
— Вече е късно. А и не ти вярвам. Деверо е била боец за пример, който спазва устава.
— Кой ти го каза?
— Тя.
Линията утихна.
— Нещо друго? — попитах.
— От Косово не изтичат пари — рече Диксън. — Никакви. Който мисли обратното, гони вятъра.
— Сигурна ли си?
— Напълно.
— Те се чудят дали Джо не ми снася нещо.
— Гонят вятъра — повтори Диксън. — Но Министерството на финансите няма как да знае, освен ако не става въпрос за милиарди. Случаят обаче не е такъв. Не става въпрос дори за центове. Някой се е паникьосал и това е всичко. Напразно се ровят, защото търсят нещо, което го няма.
— Добре, благодаря — рекох. — Хубаво е да го знам.
— Това беше добрата новина — добави тя.
— А каква е лошата?
— Косвена информация. Един приятел на мой приятел проникнал в досиетата на Косово. Които се оказали бая дебели.
— С какво?
— Две местни жени са изчезнали безследно. Това между другото.
Според Диксън миналата година две жени от Косово просто изчезнали. Местните не предложили никакво обяснение. Нямали семейни проблеми. И двете живеели в близост до щабквартирата на американската армия и доброволно предлагали услугите си.
— Момичешки работи — обобщи Диксън.
— Хубави ли са били?
— Не съм виждала снимките им.
— Имало ли е разследване?
— Дискретно, под радара. Не забравяй, че ние изобщо не сме там, най-вече за останалия свят. Докарали със самолет някакъв тип от Германия. Уж на път за Италия по някакви натовски дела, но истинската му дестинация била Косово. Детайлите по пътуването все още са актуални.
— И?
— Като американец патриот ще ти бъде приятно да чуеш, че всеки боец от американските въоръжени сили е невинен като новородено бебе. Хората в униформа не са извършили никакви престъпления.
— Значи следствието е прекратено?
— Абсолютно.
— Кой го е ръководил?
— Майор Дънкан Мънро.
Приключих разговора и се насочих към стълбите. Деверо не беше в стаята ми. Върнах се на пръсти и натиснах бравата ѝ. Вратата беше заключена. Отвътре долиташе плискане на вода. Почуках, но без резултат. Прибрах се в стаята, взех душ и се облякох. Петнайсет минути по-късно отново почуках на вратата ѝ, но всичко беше тихо. Тръгнах нагоре към ресторанта, но там също я нямаше. Колата ѝ не беше на служебния паркинг. Останах на тротоара. Не знаех какво да правя. Нямаше с кого да си поговоря. Изобщо не подозирах, че до часа, който щеше да промени всичко, оставаха само петдесет и девет минути.
Половината от това време прекарах на тротоара. Облегнах се на близката стена и не помръдвах. Професионално умение, което беше необходимо за работата ми. Владея го, въпреки че познавам хора, които са по-добри от мен. Много по-добри. Хора, които могат да чакат часове, дни и седмици, за да се случи нещо.
Аз чаках старецът с шивашкия метър да отвори магазина за ризи. И той го отвори. Отлепих се от стената, прекосих улицата и влязох след него. След кратко суетене около ключалките и осветлението старецът се насочи право към купчината, с която се занимаваше вчера. Аз бързо открих същата риза, измъкнах я от рафта и се насочих към тезгяха.
— Запасявате ли се? — вдигна глава старецът.
— Не, но предишната се изцапа.
Той протегна врат и огледа капчиците засъхнала кръв по горното ми джобче. Отгоре надолу, после отдолу нагоре.
— Сигурен съм, че ще се изпере — каза. — Със студена вода и мъничко сол.
— Сол ли?
— Солта помага при отстраняването на кървави петна. Но само със студена вода. Топлата ги запечатва завинаги.
— Според мен хотел „Тусейнтс“ не предлага достатъчно добра услуга по отношение на прането — отвърнах. — Всъщност май изобщо не предлага такава. Във фоайето не сервират дори кафе.
— Можете да я вземете със себе си у дома, сър.
— Как?
— Ами в куфара си.
— По-лесно е да я сменя.
— Но това ще ви струва скъпо.
— В сравнение с какво? Колко струва един куфар?
— Да, ама куфарът ще го използвате многократно. В продължение на дълги години.
— Все пак ще взема новата риза — рекох. — Не е нужно да я опаковате.
Платих, шмугнах се в пробната и дръпнах завесата. Свалих старата си риза и облякох новата.
— Имате ли кошче за боклук? — попитах, след като напуснах кабината.
Човекът изненадано ме погледна, после се наведе и измъкна изпод тезгяха метален цилиндър, който му стигаше до коляното. Смачках на кълбо изцапаната риза и безпогрешно я изстрелях в кошчето от разстояние три метра. Старецът трепна, в очите му се появи ужас. Излязох от магазина, прекосих улицата и се насочих към ресторанта. Да хапна нещо, а и да подебна още малко. Там имах най-голям шанс да се натъкна на Деверо. Жена с нейния апетит нямаше как да не се отбие в единственото заведение за хранене. Всичко беше въпрос на време.
В крайна сметка се оказа, че е въпрос на двайсетина минути. Тя се появи малко след като довърших бърканите яйца и посягах към третата си чаша кафе. Видя ме и спря на прага. Целият свят замръзна с нея. Въздухът изведнъж стана по-плътен. Беше облечена с униформа, с прибрана коса. Лицето ѝ беше сдържано, дори леко сковано. Изглеждаше фантастично.
Поех си дъх и подритнах стола срещу себе си. Тя не реагира. Очите ѝ леко се присвиха, преценявайки вариантите. После се плъзнаха по масите, повечето от които празни. В крайна сметка явно стигна до заключението, че ще изглежда много странно, ако седне на отделна маса. В очите на избирателите, разбира се. И заради репутацията си. Тръгна към мен, издърпа стола още трийсетина сантиметра и седна. Хладна, резервирана, с прибрани колене и ръце в скута.
— Нямам годеница — рекох. — Нито пък нещо, което може да се нарече гадже.
Тя не отговори.
— Беше колежка от ВП — добавих аз. — Там всички си падат по конспирациите. Сигурно им е интересно. Прекият ми началник се представи като мой чичо.
Никакъв отговор.
— Не разполагам с доказателства, за да разсея подозренията ти — предадох се аз.
— Гладна съм — обяви тя. — За пръв път от две години насам си пропускам закуската.
— За което се извинявам — казах.
— Защо? Няма нужда да се извиняваш, ако това, което чух, е истина.
— Истина е. Извинявам се от името на колежката.
— Сержант Нили?
— Не. Тази се казва Карла Диксън.
— Какво искаше?
— Да ми каже, че никой от Форт Келам не се занимава с финансови измами.
— Откъде знае?
— Тя знае всичко, което е белязано със знака на долара.
— А кой допуска, че в Келам се вършат финансови измами?
— Висшето ръководство. Най-вероятно като теоретическа възможност. Те са отчаяни, както ти правилно отбеляза.
— Щеше ли да изневериш на годеницата си, ако имаше такава?
— По-скоро не — поклатих глава аз. — Но с теб при всички случаи.
— Парила съм се и преди.
— Трудно ми е да го повярвам.
— Но е истина. Чувството е крайно неприятно.
— Разбирам — рекох. — Но снощи не си се опарила.
Тя замълча и се замисли. За снощи. После махна на сервитьорката и си поръча пържени филийки. Също като предишната сутрин.
— Обадих се на Брус Линдзи — рече. — Брата на Шона. Ти знаеше ли, че имат телефон в къщата?
— Да, дори го използвах — кимнах аз. — От него потърсих Карла Диксън, която ми се обади сутринта.
— Следобед ще отскоча до там. Според мен ти беше прав. Той наистина има какво да ми каже.
Ще отскоча, в единствено число.
— Груба шега на колежка, нищо повече — промърморих.
— Страхувам се, че има проблем с отпечатъците в къщата на Джанис Чапман — рече тя. — Фактически грешката е моя.
— Какъв проблем?
— Заместникът ми Бътлър има приятелка в участъка на Джаксън. Били са заедно на курса по дактилоскопия. Намекнах му да я помоли да обработи отпечатъците там, за да си спестим малко пари. По принцип нямаме бюджет за такива изследвания. Но този път приятелката му сгафи, а аз няма как да настоявам за повторение на манипулацията. Това би било прекалено нахално.
— В какъв смисъл е сгафила?
— Объркала номерата на файловете. Данните на Чапман отишли във файл на някоя си Одри Шоу, а пък нейните данни дойдоха при нас. Нищо общо, разбира се. Жената е била на държавна служба, каквато тук изобщо няма. А и Чапман по принцип не е работила нищо. Освен ако Одри Шоу не е била предишната собственичка на къщата. В такъв случай грешката е на Бътлър, който е свалил отпечатъци бог знае откъде. Или твоя, защото си го допуснал…
— Няма такова нещо — поклатих глава аз. — Бътлър свърши добра работа. Свали отпечатъци откъдето трябваше. Те може да се окажат на предишната собственичка само ако тя тайно се е промъкнала в къщата, за да използва четката за зъби на Чапман. Предполагам, че наистина е станало някакво объркване в документацията. Случват се и такива неща.
— Я пак ми разкажи — рече Деверо. — За онзи телефонен разговор.
— Обади ми се майор Карла Диксън от Триста двайсет и девети, за да ми предаде служебна информация — рекох. — И това беше всичко.
— А тая работа с годеницата е била шега, така ли?
— Не ми казвай, че в морската пехота не правят същото.
— Хубава ли е?
— Нищо ѝ няма.
— Била ли ти е гадже?
— Не.
Деверо отново млъкна. Усещах, че всеки момент ще вземе решение. То вече витаеше във въздуха. Бях почти сигурен, че ще бъде благоприятно за мен. Но не разбрах дали наистина е така, защото вратата на ресторанта отскочи встрани и на прага се появи яката диспечерка от участъка. Дишаше тежко, гърдите ѝ напрегнато се повдигаха и отпускаха. Явно беше тичала по целия път.
— Още едно! — обяви на пресекулки тя.
Полицай Бътлър пътувал към Келам да смени Пелегрино, който дежурел пред портала. На километър и половина от там случайно погледнал встрани и забелязал някаква безформена фигура сред храсталаците на стотина метра северно от шосето. Пет минути по-късно докладвал лошата новина по радиостанцията, а след още минута и половина диспечерката се появи в ресторанта. Двайсет секунди ни бяха достатъчни, за да скочим в служебния автомобил на Деверо. Тя яко настъпи газта. Появихме се на местопрестъплението десетина минути след като Бътлър случайно беше погледнал встрани от пътя.
Не че бързината имаше някакво значение.
Спряхме зад неговата кола и изскочихме навън. Намирахме се на главния път, който вървеше от изток на запад, на три километра след последните къщи на Картър Кросинг и на километър и половина преди Келам. Голо поле, обсипано с ниски храсталаци. На значително разстояние от гората, която тъмнееше около оградата на базата. И на значително разстояние от гората покрай жп линията зад гърба ни. Късното утро беше тихо и спокойно. Небето синееше, въздухът беше топъл, духаше лек ветрец.
Веднага видях това, което беше забелязал Бътлър. Отдалеч приличаше на камък или на купчина боклук. Но не беше. Малка тъмна купчина. Продълговата и леко извита. Нямаше как да бъде сбъркана. Нямаше как да се определят размерите ѝ заради разстоянието. Ако беше на осемдесет метра, може би ставаше въпрос за дребна жена. Но ако беше на сто и двайсет, би могъл да бъде мъж, при това доста едър.
— Мразя тази професия! — процеди Деверо.
Бътлър стоеше сред храсталаците, някъде по средата между нас и тялото. Тръгнахме към него, подминахме го и продължихме напред, без да му кажем една дума. Не след дълго прецених, че разстоянието е някъде към стотина метра. От това следваше, че не става въпрос нито за дребна жена, нито за едър мъж. А за нещо по средата. Висока жена или нисък мъж.
Може би тийнейджър.
После разпознах сгърчената фигура.
И хукнах към нея.
На двайсет метра бях сигурен. На десет вече не изпитвах никакви съмнения. Визуалната информация беше напълно достатъчна. Брус Линдзи. Грозното шестнайсетгодишно момче. По-малкият брат на Шона Линдзи. Лежеше по корем, с разкрачени крака и отпуснати отстрани ръце. Огромната му глава беше извърната към мен. Устата му зееше широко. Хлътналите му тъмни очи бяха безжизнени.
Не си направихме труда да спазваме правилата за местопрестъпленията. Отъпкахме мястото, прегледахме трупа. Входящата рана се оказа вляво на гръдния кош, високо горе, почти до подмишницата. Изходяща липсваше. Куршумът беше проникнал странично, беше разкъсал сърцето и пръснал гръбначния стълб. След това беше отскочил обратно и останал някъде вътре.
Коленичих и огледах хоризонта. Ако момчето се бе движило на изток, стрелбата бе дошла от север, почти сигурно от човек с пушка, заел позиция в гората около оградата на Келам, охранявайки голото, изпъстрено с храсталаци поле. Забранената зона.
— Само преди един час разговарях с него — промълви Деверо. — Разбрахме се да ме чака в дома си. Но защо е тук?
Това беше въпрос, на който не исках да отговарям. Дори и на себе си.
— Имал е някаква тайна — рекох. — Вероятно за Шона. Знаел е, че ще я измъкнеш от него, и е решил да бъде някъде другаде.
— Къде?
— В Келам.
— Но защо през полето? Ако наистина е тръгнал към Келам, би трябвало да се движи по пътя.
— Избягвал е срещите с непознати заради външния си вид. Бас държа, че никога не е ходил по пътищата.
— Защо тогава е тръгнал към Келам? Там дори само в караулното би се натъкнал на дузина непознати.
— Аз му казах, че при войниците е друго. И че със сигурност ще го приемат добре.
— За какво да го приемат? Те не предлагат туристически обиколки.
Момчето беше облечено с брезентов панталон, който донякъде приличаше на моя, тъмносиня фланелка и черно горнище на анцуг, което се беше разтворило при преобръщането на тялото. От вътрешния му джоб стърчеше прегънат лист хартия.
— Я погледни какво е това — рекох.
Деверо измъкна листа. Оказа се някакъв документ, старателно сгънат на три. Изглеждаше стар и наистина се оказа такъв. Най-малко на шестнайсет години. Деверо бавно го разгъна.
— Свидетелство за раждане — обяви тя.
Кимнах и го поех от ръцете ѝ. Щат Мисисипи, дете от мъжки пол. Фамилно име Линдзи, собствено име Брус, роден в Картър Кросинг. Някъде преди около осемнайсет години. Документът би издържал повърхностна проверка, но нищо повече. Макар и извършена внимателно, фалшификацията беше неумела. Две числа бяха старателно изтрити, а върху тях бяха изписани други. Мастилото пасваше добре, почеркът — също. Единственият проблем беше остърганата на мястото на поправката хартия, но това беше достатъчно. Виждаше се отдалеч и привличаше погледа.
— Грешката е моя — мрачно рекох аз. — Изцяло моя.
— Защо?
Отиваш директно в Келам. Там също имат наборна комисия. Покажеш ли документ за навършени осемнайсет, ще те приемат веднага и никога няма да те изпуснат.
Момчето беше приело думите ми буквално. С тях всъщност му казвах, че трябва да изчака още малко, но то бе решило да ускори нещата, като подправи цифрите в акта за раждане. Вероятно го беше направило на кухненската маса, на която пихме студен чай. Представих си го как стърже предварително навлажнените цифри с кухненски нож, наведено над документа с изплезен език. После попива влагата, оставя го да изсъхне добре и започва да се упражнява с подходящата писалка. Накрая нанася корекциите. Новите цифри, които ще му осигурят достъп в базата, а след това и регистрирането му като доброволец.
Всичко това заради мен.
Обърнах се и тръгнах към шосето.
Деверо ме последва.
— Трябва ми пистолет — подхвърлих през рамо аз.
— Защо? — попита тя.
Спрях на място и отново се обърнах на изток. Форт Келам представляваше гигантски правоъгълник, с около двеста метра широка гора от двете страни на оградата. На пръв поглед периметърът обхващаше и част от старите горски масиви южно от пътя, но на практика едва ли беше така. По-скоро беше обратното — преди петдесет години периметърът е бил очертан върху голо поле, а фермерите са престанали да обработват земята около него. Там постепенно са се появили млади фиданки, превърнали се в големи дървета, които обаче нямат нищо общо със старата гора на юг. Макар и рехави на места, новите дръвчета предлагаха достатъчно укритие в случай на нужда. Особено за малките отряди, които имаха задачата да наблюдават полето, да навлизат в него при необходимост, а после да се прибират обратно в очакване на смяната.
— Мисля да открия някои от отрядите, които охраняват уж несъществуващата забранена зона — казах аз и отново поех напред.
— И какво ще постигнеш? — извика зад гърба ми Деверо. — Ще бъде твоята дума срещу тяхната. Ти срещу Пентагона. Ще кажеш, че такива отряди съществуват, а те ще отрекат. Не се съмнявай, че микрофоните на Пентагона ще бъдат доста по-мощни от твоя.
— Но няма как да оспорят веществените доказателства. Ще събера достатъчно, включително и човешки останки, които ще бъдат убедителни за всички.
— Това не мога да ти го позволя — рече тя.
— Не трябваше да убиват това момче, Елизабет. Които и да са те, това е капката, която преля чашата. Няма връщане назад. И проблемът вече е изцяло техен, а не наш.
— Дори не знаем кои са.
— Те са там, в гората.
— С камуфлажни дрехи, снабдени с бинокли — каза тя. — Как изобщо ще ги доближиш?
— Като използвам сляпата им зона.
— Къде е тя?
— Някъде около портала. Те очакват нарушител, който знае, че не може да мине през портала. Следователно не поглеждат натам. Вниманието им е насочено основно към откритото поле.
— Но порталът е под наблюдение от караулното.
— Не е така. Войниците в караулното наблюдават подстъпите към портала. Аз обаче изобщо няма да се доближавам до него. Ще потърся някоя дупка в оградата, която е достатъчно дълбоко в тила на мобилния отряд и достатъчно далеч от караулното.
— Те стрелят на месо, Ричър.
— Но по хора, които виждат. А мен няма да ме видят.
— Ще те закарам в града.
— Няма да се връщам там. Искам да ме закараш в обратна посока и да ми дадеш оръжие.
Тя замълча.
— Виж какво, ще го направя и без тези неща — погледнах я аз. — Ще стане по-бавно и по-трудно, но ще стане.
— Качвай се в колата, Ричър — заповяда тя.
Нямах представа къде се готви да ме закара.
Качихме се в колата ѝ. Деверо даде на заден, излезе на пътя и пое на изток, към Келам. В посоката, която ми трябваше. Обадих се едва след като изминахме около километър.
— Излез от пътя и карай по тревата, източно от гората. Все едно че случайно си забелязала нещо.
— Право към тях, така ли? — попита тя.
— Те не са там. Намират се на северозапад от тук. Освен това няма да посмеят да стрелят по полицейска кола.
— Сигурен ли си?
— Има само един начин да разберем.
Тя намали, пресече банкета и колелата започнаха да подскачат по неравностите на спечената земя. Черният път минаваше по дъното на издължена долчинка. На двеста метра северно от него се виждаше стената от млади дръвчета, извиваща се успоредно с оградата. На други двеста метра, но в южна посока, тъмнееше старата гора. Деверо се насочи на североизток, на четирийсет и пет градуса от асфалтирания път. След няколко минути подскачане и друсане колата описа широк завой и спря на няколко метра от първите дървета. Вратата ми беше буквално на няколко крачки от тях.
— Оръжие? — обърнах се да я погледна аз.
— Господи! — въздъхна тя. — Тая работа е незаконна по куп параграфи.
— Нали каза, че моята дума ще бъде срещу тяхната? Ако някой стреля от тук, те ще кажат, че няма такова нещо. Колкото повече стреля, толкова повече ще отричат.
Тя изпусна въздуха от гърдите си и измъкна пушката от калъфа ѝ между седалките. Беше стар уинчестър с еднометрова цев, тежащ три килограма. Издраскан от дълга употреба, но смазан и почистен. Беше поне на петдесет години, но си личеше, че е поддържан добре. Въпреки това изпитах известно недоверие към него — както към всички оръжия, с които не съм стрелял. Няма нищо по-лошо от това да натиснеш спусъка и да не последва нищо. Или пък да пропуснеш целта.
— Това нещо работи ли? — попитах.
— Да, при това перфектно.
— Кога за последен път си стреляла с него?
— Преди две седмици.
— По какво?
— По мишени. Всяка година провеждам учебни стрелби за личния състав. А за да бъда най-добра, трябва да тренирам редовно.
— Улучи ли мишената?
— Пръснах я на парчета.
— А наложи ли се да презареждаш?
— Шест патрона в магазина, плюс един в цевта — усмихна се тя. — В багажника имам още. Ще ти дам колкото можеш да носиш.
— Благодаря.
— Пушката беше на баща ми. Грижи се за нея.
— Разбира се.
— Грижи се и за себе си.
— Винаги.
Слязохме от колата и минахме отзад. В багажника цареше пълен безпорядък. Имаше дори пръст. Но това не ме засягаше. Интересувах се единствено от металното сандъче, завинтено в пода зад седалките. Доста далеч за жена с габаритите на Деверо. Тя се надигна на пръсти и се наведе навътре. Гледана отзад, маневрата беше прекрасна. Абсолютно блестяща. Ноктите ѝ задраскаха по капака на сандъчето. Миг по-късно се измъкна обратно и ми подаде кутия с патрони 12-и калибър. Петнайсет на брой. Джобовете на панталона ми поеха десет от тях, а останалите пет пуснах в джобчето на ризата си. Деверо мълчаливо ме наблюдаваше. В един момент очите ѝ се разшириха от учудване.
— Изпрал си ризата си! — възкликна тя.
— Не, купих си нова — отвърнах аз.
— Защо?
— Така реших.
— Но защо купуваш нова, вместо да изпереш старата?
— Този въпрос вече го обсъдих със собственика на магазина. За мен покупката е логична.
— Добре — кимна тя.
— Между другото имаш страхотно дупе.
— Добре — повтори тя.
— Не се сдържах, затова го споменавам.
— Благодаря.
— Сега добре ли сме? — попитах, гледайки я в очите. — Наред ли е всичко между нас?
— Винаги е било наред — усмихна се тя. — Просто ти подръпнах каишката. Ако онази жена беше казала, че ти е гадже, може би щях да го приема сериозно. Но годеница? Дрън-дрън!
— Защо?
— Никоя жена не би се омъжила за теб.
— Защо?
— Защото от теб не става семеен мъж.
— Защо?
— С колко време разполагаш? Проблемът с прането не може да се реши за по-малко от час.
— А ти как се справяш със своето?
— На уличката зад железарията има ателие за пране и химическо чистене.
— С прахове и всичко останало?
— Е, това не е ядрена физика.
— Ще си помисля — рекох. — Ще се видим по-късно.
— Да не забравиш? — каза тя. — Довечера има един влак, който трябва да хванем.
Усмихнах се и кимнах. После хвърлих последен поглед наоколо и се шмугнах между дърветата.
Със своята стосантиметрова цев уинчестърът едва ли е най-удобното оръжие за придвижване в гора. Принудих се да го нося отвесно пред себе си с две ръце. Но иначе бях доволен, че го имам. Наистина беше една прекрасна стара пушка. Солидна и убедителна. Беше в състояние да уреди всякакви спорове още преди да са започнали.
През март дърветата в Мисисипи са достатъчно разлистени, за да скриват небето. По тази причина навигирах главно чрез усета си. Или, както биха казали някои хора, с помощта на приблизителните изчисления. Нещо, което никак не е лесно в гората. Повечето десняци попадат в капана на една трудно откриваема грешка, описвайки широки кръгове в посока, обратна на часовниковата стрелка. Това е така, защото левият крак на десняците е с няколко милиметра по-къс от десния. Чиста биология, примесена с геометрия. Аз избягвах тази опасност, като заобикалях отдясно всяко десето дърво, на което се натъквах. Независимо дали го считах за необходимо или не.
Растителността беше гъста, но все пак проходима. Храсталаци и дебела шума. Дърветата бяха широколистни. Нямах представа за наименованията им. Не ме бива много по дървесните видове. Стволове с различна дебелина, разположени на по-малко от метър един от друг. С изсъхнали долни клони, които се губеха в здрача. Тук долу светлината беше слаба, пътеки нямаше. Не личаха и скорошни следи от човешко присъствие.
Едно обстоятелство беше на моя страна, две — против. Вдигах много шум и бях облечен с бяла риза. Не можеше да се каже, че съм незабележим. Без камуфлаж, лишен от предимството на безшумното промъкване. За положително обстоятелство можеше да се приеме предположението, че ги наближавах в тил. Би трябвало да са на позиция някъде близо до края на гората, наблюдавайки полето. С мисълта за журналисти и всякакви други типове, които нямат работа тук. И които вървят право към тях, без да се крият. Лесна плячка. Аз обаче щях да ги издебна изотзад.
Едва ли щеше да се наложи да се справям с много народ едновременно. Те със сигурност се бяха разделили на малки групи. Минимум по двама, максимум по четирима. Мобилни. Без скривалища и биваци. Седнали на някое паднало дърво или приклекнали ниско, насочили погледи към полето, осветено от ярките лъчи на слънцето. Винаги готови да се преместят вляво или вдясно, да сменят ъгъла и да се втурнат напред, да се справят с всяка опасност.
Малките мобилни групи обикновено оперираха на голямо разстояние една от друга. Охраната на петдесеткилометров периметър не е шега работа. Тя означава ангажирането на цяла пехотна рота, разделена на отряди по четирима, разстоянието между които ще бъде най-малко хиляда метра. А хиляда метра в гората се равняват на хиляда километра на открито. Никакъв шанс за пряко взаимодействие или подкрепа, никаква възможност за преграден огън. Едно от основните правила е, че пушките и оръдията са безполезни в гората. Твърде много са дърветата, които им пречат.
Изминах двеста крачки в северозападна посока и забавих ход. Първият наблюдателен пункт трябваше да е някъде тук — в позиция девет часа на въображаемия часовников циферблат, доста над пътя — най-вероятно на някое хълмче, предлагащо добър изглед към полето. Почти сигурно именно от него бе засечен Брус Линдзи. Позицията му е била малко вляво, лесно забележим от разстояние километър и половина. Отрядът е напуснал укритието си и е тръгнал към него, приближавайки го на около двеста метра. Може би са изкрещели предупреждение, може би са издали някаква заповед. Реакцията на момчето трябва да е била бавна, объркана или противоречива. В следствие на което са го застреляли.
Направих широк кръг отдясно наляво и поех към вероятното местоположение на наблюдателния пост, надявайки се да вървя по приблизително права линия. Придвижвах се между дърветата по начина, по който човек си пробива път в навалица — наляво, надясно, със съответното рамо напред. Очите ми шареха във всички посоки, но и непрекъснато оглеждаха земята под краката ми. Нямаше как да избегна препятствията, но се опитвах да не вдигам шум и да не стъпвам на нещо по-голямо от дръжка на метла. Когато се чупи, сухото дърво издава много силен звук.
Продължих напред. Светлината постепенно ставаше по-силна. Очевидно се приближавах към края на гората. Спрях и се огледах. Оказа се, че съм бил само отчасти прав. Да, мястото, на което се озовах, действително представляваше отличен наблюдателен пункт, но той беше пуст.
Останах на метър от края на гората и отправих поглед на югозапад. Пред мен се простираше широко, леко вълнисто поле. Пътят за Картър Кросинг го пресичаше диагонално и се губеше в далечината. Движение по него липсваше. Лесно бих забелязал, ако имаше такова. Също толкова лесно бих забелязал всичко, което се намираше на разстояние седем-осемстотин метра от двете му страни. Бях се озовал на един отличен наблюдателен пункт. И не можех да разбера защо са го напуснали. От тактическа гледна точка това беше безсмислено. До мръкване оставаха много часове, а доколкото бях осведомен, в Келам нищо не се беше променило. Не беше издадена нова стратегическа заповед, въпреки че положението на отряд „Браво“ съвсем не беше розово.
Състоянието на почвата наоколо също издаваше несериозно отношение. Смачкани фасове, опаковки от бонбони, изобилие от съвсем ясни отпечатъци като онези, които бях забелязал край обезкървеното тяло на журналиста в нивата на стария Кланси. Не бях впечатлен. Армейските рейнджъри са обучавани да не оставят следи. Те трябва да се придвижват по терена като призраци. Особено когато изпълняват мисия със съмнителна законност.
Оттеглих се по-навътре в гората. Прецених позицията си и поех на север, придържайки се на петдесетина метра от последните дървета. Търсех следи от наскоро проправени пътечки в посока оградата на Келам. Не открих такива, но не се изненадах. Тайният вход-изход вероятно се намираше още по на север, дълбоко в резервата, далеч от редовно използвани комуникации.
След още двеста метра описах нов кръг и се върнах към границата на гората. И от тук гледката беше добра, но не толкова към пътя, колкото към откритото поле. Още един превъзходен наблюдателен пункт, отново пуст. Но за разлика от предишния този никога не беше използван. Нямаше фасове, нямаше опаковки от бонбони, нямаше следи от подметки.
Отново се оттеглих в гората. След още един широк кръг излязох на друга удобна точка за наблюдение. Отново нищо. Започнах да се питам дали в охраната на периметъра участва цяла рота. Но да разположиш по-малко хора на петдесеткилометров участък ми се струваше безсмислено. Аз бих разположил повече. Две роти, дори три. Освен това съм скромен в сравнение с Пентагона. Ако ми трябват петстотин души за охрана, значи Пентагонът ще поиска пет хиляди. При всяко нормално планиране тази гора би трябвало да гъмжи от народ. Като Таймс Скуеър. А мен отдавна щяха да са ме гръмнали в гръб.
После се замислих за смяната на наряда и храненето. Недостигът на персонал неизбежно води до оголване на определени места от зоната в определено време. Но не и тези, които видях. Те бяха прекалено добри, за да останат без хора. Ако задачата бе ранно засичане на враждебни елементи, целият периметър около Келам щеше да е разделен на отделни клетки, включващи най-добрите наблюдателни пунктове. Между които без никакво съмнение щяха да фигурират и трите, които вече бях разгледал. Заключението ми беше, че рано или късно ще се натъкна на хората, които ги обслужват.
Обърнах се и отново навлязох в гората. Извървях половината от разстоянието до първоначалната си точка и спрях. Сега вече дойде ред на изчакването. Абсолютно тихо и незабележимо. В продължение на десет минути не чух нищо. Изминаха двайсет, трийсет. Листата шумоляха на вятъра, дървесните стволове тихо поскърцваха. По кората им пробягваха дребни животинки. И това беше всичко.
След което долових стъпки и приглушени гласове. Далеч напред, вляво.
Придвижих се на запад и потърсих укритие зад някакво дърво, дебело колкото бедрото ми. Опрях лявото си рамо на грапавата кора, вдигнах пушката и я насочих по посока на звуците. После замръзнах на място с широко отворени очи.
По всяка вероятност непознатите бяха трима. Придвижваха се бавно и отпуснато, без никаква дисциплина. Сякаш бяха на разходка, сякаш имаха много свободно време. Чух как влачат крака по дебелия килим окапали листа, чух гласовете им — тихи и спокойни, дори отегчени. Не успях да доловя думите, но в тона им нямаше нито стрес, нито тревога. Чух шумоленето на храстите и пропукването на съчките. Чух и тъпи удари в дърво, по всяка вероятност причинени от пластмасовите приклади на М-16, които закачаха дънерите. Всичко това сочеше пълно отсъствие на предпазливо напредване. Тези юнаци със сигурност не бяха първокласни пехотинци. Въображението ми се събуди, както прави понякога. Представих си как сядам на масата и пиша критичен доклад за поведението им по време на акция. Представих си как вземам думата на рутинна оперативка в Бенинг и изброявам пропуските им пред специално назначената комисия от старши офицери.
По всичко личеше, че тримата се придвижват на юг, придържайки се на двайсетина метра навътре в гората. Несъмнено се бяха насочили към някой от трите наблюдателни пункта, които вече бях изследвал. Дърветата ми пречеха да ги видя, но в замяна на това ги чувах много ясно. Бяха съвсем близо, някъде на около трийсет метра вляво от мен.
Отлепих рамо от хилавото дърво, но не тръгнах след тях. Поне за момента. Исках да се уверя, че няма да се появят и други. Нямах никакво желание да се озова в средата на някаква разпокъсана колона. Не исках да бъда четвъртият в нея, с трима отпред и неизвестен брой отзад. По тази причина спрях на място и напрегнах слух. Не чух нищо освен стъпките на тримата, които затихваха в южна посока. От север беше тихо. Чувах единствено шумовете на природата. Вятър, шумолящи листа, жужене на насекоми.
Тримата бяха сами.
Дадох им аванс от трийсетина метра, преди да ги последвам. Не изпитвах никакви трудности при засичане на следите им. Бяха минали по сравнително добре отъпкана пътечка между храсталаците, образувала се през последните два-три дни. Влажни смачкани листа, счупени клонки, представляващи изобилие от органичен материал с ширина двайсетина-трийсет сантиметра. Не беше набиваща се на очи пътека, но достатъчно забележима. Всъщност много забележима в сравнение с останалата част от гората. В сравнение с пътечките, които бях откривал в миналото, тази тук си беше истинска магистрала.
Следвах ги, лесно нагаждайки темпото си към тяхното. Логиката сочеше, че няма защо да се безпокоя от шума, който вдигах. Докато се движех по-тихо от двама от тях, третият не можеше да ме чуе. Това се получаваше сравнително лесно. Фактически нямаше как да бъда по-шумен, освен ако не започнех да гърмя с уинчестъра и да пея националния химн.
Позволих си да ги приближа, но не много. Леко ускорих крачка, скъсявайки разстоянието на двайсетина метра. Все още нямах визуален контакт, с изключение на един гръб в камуфлажно яке и мътно проблясване на метал, вероятно от цевта на М-16, които ми се мернаха един-два пъти. В замяна на това ги чувах съвсем ясно. Определено бяха трима. Съдейки по гласовете, единият от тях беше по-възрастен и вероятно старши на наряда. Вторият почти не говореше, а гласът на третия беше носов и леко писклив. Все още не различавах думите, но бях сигурен, че са маловажни и едва ли съдържат някаква ценна информация. Това си личеше по тона и ритъма на разговора. Тихи саркастични подмятания, накъсвани от безгрижен смях. Трима мъже, които разговаряха колкото да им мине времето. Нищо повече.
Не се отбиха на последния от трите наблюдателни пункта, които бях открил. Просто минаха покрай него, почти сигурно в индийска нишка. Гласът на първия прозвуча по-ясно, докато подхвърляше нещо през рамо. Изобщо не чух отговорите на другите двама, тъй като те бяха с гръб към мен. Но продължавах да съм сигурен, че репликите им не съдържат нищо важно. Бяха отегчени и може би изморени от рутинната обиколка. Не очакваха нито опасност, нито рискове.
Подминаха и втория наблюдателен пункт, продължавайки в южна посока. Проследих ги още двеста метра. След това чух как сменят посоката и поемат надясно към първия наблюдателен пункт, безразборно чупейки съчки и вейки по пътя си. Девет нула-нула върху циферблата на въображаемия часовник. Почти сигурно към мястото, на което бяха дебнали убийците на Брус Линдзи.
Стигнах до точката на отклонението и спрях, все още на главната пътечка. Чух как нарядът прави същото на двайсетина метра западно от мен. Там, където бях преди малко — на височинката на ръба на гората, осеяна с фасовете, опаковки от бонбони и многобройни отпечатъци от подметки. Започнах да се приближавам. Три метра, после още два. Отново спрях. Единият се оригна, предизвиквайки смеха на другите. Явно се връщаха на поста си след обяд, получен някъде по на север. Чух как някой пикае край дънера на невидимо дърво. Доказателство за това бяха специфичните плющящи звуци на струята върху плътните листа на ниските храсти. После долетя лекото хрущене на вейки, отмествани от цевите. Очевидно заемаха позиции за наблюдение на голото поле на запад. Разнесе се характерното щракане на запалка „Зипо“, миг по-късно надуших тютюневия дим.
Поех си въздух и продължих напред, промъквайки се между дърветата. Отляво, после отдясно. Преодолях още пет метра, после шест, седем. Пробивах си път с лявото рамо напред, сякаш плувах в оживен басейн. Уинчестърът плуваше пред мен във вертикална позиция. Стисках го здраво с две ръце. Тримата бойци изобщо не ме усетиха. Бяха съвсем наблизо, обърнати с лице към полето. Спокойни, отпуснати и леко сънливи след оживлението на обяда. Задържах дъх и се преместих с едно дърво по-близо до тях. После с още едно. И с още едно. Най-после получих възможност да ги разгледам.
И останах озадачен от това, което видях.
Наистина бяха трима, както бях предположил. Само на пет метра от мен, всичките с гръб. Единият беше посивял и едър, облечен в масленозелен камуфлажен костюм от ерата на Виетнамската война, който очевидно му беше тесен. Държеше карабина М-16, а от колана му стърчеше ръкохватката на полуавтоматичен пистолет берета М9. Деветмилиметрово лично оръжие, стандартно за американската армия. Също като карабината. Беше с боти на парашутист, гологлав.
Вторият беше по-млад и по-висок, но не кой знае колко по-слаб. Имаше пясъчноруса коса и италианско бойно облекло в защитен цвят. Подобно на нашите, но по-добре скроено. Държеше своята карабина за горната ръкохватка като всеки десняк. Пистолет липсваше. Беше с черни маратонки, преметнал на гръб малка раница, чиито защитни шарки бяха различни от тези на облеклото. И той беше без кепе.
Третият носеше новата американска бойна униформа, от онези, които бяха въведени в армията след 1980-а. Нашарени в кафяво, зелено, бежово и черно. Не беше дебел, напротив, беше дребосък. Около метър и шейсет, не повече от шейсет килограма. Слаб, жилав, с изпито напрегнато лице. И той беше въоръжен с М-16. Цивилни обувки, без шапка и пистолет. Той беше пушачът. Между пръстите на лявата му ръка димеше цигара.
Леко озадачен от италианската униформа, се запитах дали не става въпрос за членове на някаква натовска бойна част. Но виетнамските одежди на най-възрастния не се връзваха с никакъв текущ през 1997 г. сценарий, независимо колко шантава можеше да бъде международната политика от онова време. Това се потвърждаваше и от цивилните обувки на третия, отсъствието на кепета и каски, липсата на суха храна и тотално непрофесионалното им поведение. Не бях в състояние да определя какви са. Умът ми машинално започна да преценява различните възможности, превъртайки се като разписание на летище. Дори се учудих, че тия тримата не чуват какво става в главата ми.
Отново ги огледах. Отляво надясно, после отдясно наляво.
Нещо не се връзваше.
Прозрението ме връхлетя внезапно. Тези мъже бяха аматьори.
Горяни от Мисисипи. Също като онези, които се срещат в Алабама и Тенеси. Цивилна милиция. Фалшиви бойци. Хора, които обичат да бродят в гората с оръжие в ръце, представяйки се за защитници на нещо важно. Това последното е задължително. Хора, които обичат да си харчат парите за всичко, което могат да намерят във военните магазини, включително за стари бойни униформи, дори италиански.
Хора, които предпочитат провинциалните магазини за оръжие, особено онези, които са намират близо до военни бази и предлагат някои неща под тезгяха. За това е достатъчно да имаш вътрешен човек, а такива, повярвайте ми, винаги се намират. Армията ежегодно бракува берети и карабини М-16, обявявайки ги за изгубени, повредени или просто негодни за употреба. Официално те трябва да бъдат унищожени, но на практика не е така. Изнасят се нелегално, най-често през нощта. И само час по-късно вече са под тезгяха на близкия оръжеен магазин.
Арестувал съм много хора, включително и по-големи групи от тази пред мен. Но никога не съм бил особено добър. По принцип тая работа става с много шум и крясъци — нещо, което не е характерно за мен. Защото винаги съм се гледал отстрани. Не обичам да вдигам джангър. Винаги съм предпочитал юмруците си за превантивно укротяване на непокорните. А когато се наложи да крещя онова традиционно: стой, не мърдай!, аз го правя някак несигурно, почти умолително.
В случая обаче имах на своя страна най-категоричния укротител на разговори — стара, но солидна пушка-помпа. С цената на един похабен патрон можех да произведа онзи смразяващ звук, който би накарал всеки трима души на всяко място по света да замръзнат на място.
Хръц-хръц.
Изхвърленият патрон падна в храсталаците пред краката ми. Тримата на хълмчето се вцепениха.
— Хвърлете пушките! — рекох.
С нормален глас и нормален тон.
Русият беше пръв. Стори го доста бързо. Възрастният мъж го последва. Последен се подчини Кльощавият.
— Никой да не мърда! — добавих аз. — Не ми давайте повод да натисна спусъка.
Отново с нормален глас и нормален тон.
Те останаха сравнително неподвижни. Ръцете им едва забележимо се изместиха навън. Бавно и внимателно, спирайки на няколко сантиметра встрани от тялото. С разперени пръсти. Състояние, в което вероятно се намираха и пръстите на краката им, скрити в боти, маратонки и цивилни обувки. Състояние, предназначено да демонстрира безобидност и покорство — поне що се отнася до оръжието.
— А сега направете три големи крачки назад!
Те се подчиниха. И тримата едновременно. Крачките им бяха сковани, но достатъчно големи, за да ги отдалечат на безопасно разстояние от карабините.
— Обърнете се — изкомандвах аз.
Не познавах никой от тях. След бавното завъртане възрастният се оказа крайният вляво. Лицето му не ми говореше абсолютно нищо. Съвсем обикновен застаряващ мъж с шкембенце. Русият беше в средата. Ако се беше родил двайсетина години по-късно и при по-благоприятни обстоятелства, възрастният щеше да бъде същият като него — без отличителни белези, мек и цивилизован. Третият обаче беше различен. Такива стават хората, които са яли катерици в продължение на три-четири поколения. Умни като плъхове, издръжливи като кози, но по-пъргави от тях.
Пъхнах под мишница приклада на уинчестъра, изтеглих лакътя си назад и задържах пушката с една ръка, насочена по посока на мъжете. Едва ли беше нужно да се прицелвам по-прецизно просто защото ставаше въпрос за патрони 12-и калибър.
Лявата ми ръка се протегна напред, а погледът ми се закова върху лицето на възрастния мъж.
— Сега идва ред на следващата операция — рекох. — Извади пистолета и ми го подай.
Той не отговори.
— Ето как ще стане — добавих аз. — Вадиш го от кобура само с палец и показалец, а след това го завърташ в дланта си така, че дулото да сочи към теб. Ясно ли е?
Никакъв отговор.
— Като втора награда можеш да получиш куршум в краката — рекох.
С нормален глас и нормален тон.
Нямаше отговор. Поне не веднага. Запитах се дали да не жертвам още един патрон за презареждане, но в крайна сметка това се оказа излишно. Старшият се досети, че не е герой, сравнително бързо — за около една секунда. Изпълни упражнението с палеца и показалеца, завъртя пистолета в дланта си и го опря в шкембенцето си.
— А сега свали предпазителя — рекох.
Беше му трудно да го направи при обърнат наопаки пистолет, но все пак успя.
— Хвани дулото с палец и два пръста — беше следващата ми заповед. — Присвий безименния и го пъхни между спусъка и ограничителя. Направи го така, че да опира в спусъка.
Човекът се подчини.
— А сега да проверим дали си разбрал — подхвърлих аз.
Той не отговори.
— Получаваш куршум в корема при всеки опит за съпротива — обясних му аз. — Това е ясно, нали?
Човекът кимна.
— Протягаш ръка и ми подаваш пистолета. Бавно и внимателно. Без да променяш позицията му. Дулото трябва да остане насочено в теб, а безименният ти пръст да докосва спусъка.
Онзи се подчини. Пистолетът се отдалечи на около шейсет сантиметра от туловището му в моя посока. Направих крачка напред и го взех. Просто го издърпах от ръката му. Толкова внимателно, колкото можете да си представите. Оттеглих се на първоначалната си позиция. Той си свали ръката, а аз си смених ръцете. Уинчестърът премина в лявата, а беретата — в дясната.
Изпуснах въздишка на облекчение и се усмихнах.
Бях пленил трима въоръжени мъже без никакъв изстрел.
Добро постижение.
— Кои сте вие? — попитах аз, но гледах само възрастния мъж.
Той преглътна един-два пъти с огромно усилие, което явно му докара и малко кураж.
— Ние изпълняваме секретна мисия — рече. — Толкова секретна, че цивилните трябва да се държат максимално далеч, ако искат да бъдат живи и здрави.
— Цивилни в какъв смисъл?
— В смисъл, че не са редовен военен персонал.
— А вие сте такъв персонал, така ли?
— Точно така — кимна възрастният мъж.
— Не сте нищо подобно — поклатих глава аз. — Вие сте просто фантазьори, които се правят на военни.
— Изпълняваме оторизирана задача — възпротиви се той.
— От кого?
— От нашия командир.
— А него кой го е оторизирал?
Човекът се изчерви и започна да заеква, напразно опитвайки се да даде смислен отговор. Реших да му помогна, като кръстосах оръжията в ръцете си. Дулото на пистолета се насочи право в гърдите му. Не бях сигурен в изправността му. Никога не се доверявам на оръжие, с което не съм стрелял. Иначе беретата беше удобна и тежеше точно колкото трябва. Бях сигурен, че предпазителят е свален, а и човекът насреща ми изглеждаше достатъчно притеснен. Тоест добре знаеше, че беретата е изправна. Защото беше негова. Увих пръст около спусъка. Той ме видя, но продължи да мълчи.
В този момент се обади русокосият. Онзи, който изглеждаше мек и цивилизован.
— Той се притеснява, защото не знае кой е оторизирал мисията. Затова мълчи.
— Нима е толкова притеснен, че рискува да го гръмна? — попитах аз.
— Никой от нас не знае кой е дал разрешение за тази мисия — каза русокосият. — И не е необходимо да знае.
— Откъде сте?
— Първо вие кажете кой сте.
— Аз съм офицер за специални поръчения от армията на Съединените щати. Което означава, че ви се явявам пряк началник, в случай че вашата мисия действително е оторизирана от военните. Освен това съм по-старши по чин. Ясно ли ви е това?
— Да, сър.
— Откъде сте?
— От Тенеси. Членуваме в организацията „Свободни граждани на Тенеси“.
— Не ми изглеждате много свободни — поклатих глава аз. — В момента повече ми приличате на арестанти.
Не получих отговор.
— Защо сте тук?
— Повикаха ни.
— По какъв повод?
— Имали нужда от нас.
— Колко души се отзоваха?
— Шейсет.
— Двайсет екипа за петдесеткилометров периметър?
— Точно така, сър.
— Какви инструкции получихте?
— Да спираме всеки, който се приближи до базата.
— Защо?
— Защото е крайно време да помогнем на нашата армия. Това е дълг на всеки патриот.
— Защо армията се нуждае от вашата помощ?
— Не ни казаха.
— Правила за действие?
— Да възпрепятстваме всеки нарушител с всички възможни средства.
— Вие ли убихте онова момче тази сутрин?
Настъпи тежко мълчание. Наруши го дребосъкът отдясно.
— Чернокожото момче ли имате предвид? — попита той.
— Мисията ни е абсолютно в рамките на закона — обади се възрастният.
— Да, имам предвид младия афроамериканец — кимнах аз.
Русият хвърли напрегнат поглед първо към единия, после към другия с рязко завъртане на главата.
— Нямаме право да отговаряме на такива въпроси! — отсече той.
— Поне един от вас ще получи такова право — уверих го аз.
— Нашата мисия е оторизирана от най-високо място — обади се възрастният. — Няма по-високо от него. Не ви знам кой сте, господине, но мога да ви уверя, че правите огромна грешка!
— Я млъквай! — срязах го аз.
Русият заби настойчив поглед в лицето на кльощавия и процеди:
— Не казвай нито дума!
— Можеш да говориш свободно — контрирах аз, обръщайки се към дребничкия мъж. — И без това никой няма да повярва на госпожичка като теб, която е тук само за да попълни бройката.
Той се обади в момента, в който насочвах вниманието си обратно към възрастния.
— Аз гръмнах черньото — обяви той.
— Защо?
— Защото поведението му беше агресивно.
— Нищо подобно — поклатих глава аз. — Лично огледах трупа. Куршумът го е улучил в подмишницата, без да нарани самата ръка. Според мен това означава, че момчето е било с вдигнати ръце. Предавало се е.
— Предполагам, че и така може да се тълкува — сви рамене дребосъкът.
Отново размених местата на уинчестъра и беретата, насочвайки пистолета в главата му.
— Разкажи какво се случи вчера.
Той ме гледаше, без да мигне. Мишите му очички станаха пресметливи. В крайна сметка стигна до заключението, че няма да натисна спусъка.
— Вчера бяхме доста по на север от това място — обяви той.
— И?
— Тоя сезон нямам празно. Две попадения от два опита.
— Кой използва полевата аптечка?
— Аз — обади се русият. — Беше инцидент. Ние само изпълнявахме заповеди.
— Я повтори — обърнах се към кльощавия аз. — Какво направи, когато видя шестнайсетгодишното момче да вдига ръце?
Вдигнах мерника си сантиметър нагоре, точно в средата на челото му.
— Помислих си, че ми маха — ухили се той.
Натиснах спусъка.
Пистолетът действаше безотказно. Точно както трябваше. Ехото от изстрела се разнесе надалеч през гората. Разлетяха се птици. Празната гилза излетя от затвора, отскочи в близкото дърво и силно ме удари в бедрото. Главата на дребосъка се пръсна като диня и оплиска околните храсталаци с кръв и мозък. Тялото му се свлече вертикално. Костеливият му задник опря в петите, а след това тялото му бавно се превърна в онази безформена торба, която е характерна за хората, внезапно настигнати от насилствена смърт.
* * *
Изчаках ехото да заглъхне. Слухът ми постепенно се възстанови. Погледнах в очите двамата оцелели и хладно обявих:
— Вашата така наречена „мисия“ току-що приключи. От този момент нататък смятайте за разпусната организацията, наречена „Свободни граждани на Тенеси“. Тя вече не съществува. Поставям ви задачата да разпространите тази новина. Разполагате с трийсет минути да освободите гората ми от жалкото си присъствие. Всичките петдесет и девет човека, които са ви останали, трябва да напуснат щата в рамките на един час. Не го ли направите, ще пусна срещу вас цяла рота рейнджъри. А сега изчезвайте!
Двамата оцелели останаха неподвижни в продължение на цяла секунда. Бледи, шокирани, вцепенени от ужас. После дойдоха на себе си и побягнаха. Колкото им държат краката. Шумът от тежките им стъпки бързо заглъхна. Доста дълго време гледах след тях, макар да бях сигурен, че никога няма да се върнат. Бяха понесли загуба — нещо, което нито бяха планирали, нито бяха очаквали. Бях убеден, че ще превърнат в мъченик тоя противен тип в краката ми, но това щеше да стане по-късно — когато бъдеха абсолютно сигурни, че няма да споделят съдбата му. Разплисканата кръв и мозък са реалности, но в техния измислен свят нямаше място за подобни неща.
Сложих беретата на предпазител, натиках я в джоба си и я покрих с ризата, която измъкнах от колана си. Обърнах се и поех по обратния път между дърветата. Пак по стария начин — с едното рамо напред, вдигнал уинчестъра вертикално пред себе си.
Елизабет Деверо чакаше точно там, където ме беше оставила: на два метра от края на гората, облегната на колата си. Изскочих съвсем близо до нея. Тя трепна от изненада, но бързо се окопити. Вероятно за да не ме обиди, като покаже учудване от това, че съм успял. Или пък просто за да скрие нервността си. А може би и двете. Целунах я по устните и ѝ подадох уинчестъра.
— Какво стана? — попита тя.
— Някаква гражданска организация от Тенеси — отвърнах. — Шибани аматьори, които си играят на горска полиция. В момента се оттеглят.
— Чух пистолетен изстрел.
— Един от тях се самоуби, обзет от дълбоко разкаяние.
— Имаше ли причини да се разкайва?
— О, повече от достатъчно.
— Кой ги е докарал тук?
— Това е големият въпрос, нали?
Върнах ѝ резервните муниции, които извадих от джобовете си. Тя ме накара сам да ги оставя в багажника. После потеглихме към града. През цялото време беретата притискаше корема и бедрото ми. Прекосихме гетото на Картър Кросинг, пресякохме прелеза и не след дълго спряхме на паркинга пред участъка. Главната база на Деверо. Която означаваше безопасност.
— Иди да изпиеш едно кафе — каза тя. — Няма да се бавя.
— Къде отиваш?
— Да съобщя тъжната новина на мисис Линдзи.
— Няма да ти е лесно.
— Няма.
— Искаш ли да дойда с теб?
— Не — каза тя. — Моментът е деликатен.
* * *
Изчаках я да потегли и тръгнах към ресторанта. И към телефона. Набрах кабинета на Стан Лаури, притиснал чашата до гърдите си. Той вдигна веднага.
— Още ли си там? — учудих се аз. — Значи продължаваш да си на работа. Просто не мога да повярвам.
— Ставаш банален, Ричър — каза той.
— Ще си спомняш за това като за угасващ огън от едни по-щастливи времена.
— Какво искаш?
— От живота ли? Сложен въпрос.
— От мен.
— О, от теб искам много неща. Най-вече да провериш няколко имена. Откъдето можеш. Повечето са на цивилни, включително и на държавни служители. Звънни в полицията и поискай помощ. Също и от ФБР, ако все още имат желание да разговарят с теб.
— На високо ниво или по-нисичко?
— Нисичко и максимално незабележимо.
— Какви имена?
— Джанис Мей Чапман — казах аз.
— Това не беше ли убитата?
— Една от многото.
— Други?
— Одри Шоу.
— Тя пък коя е?
— Не знам. Затова искам да я провериш.
— В каква връзка?
— В неустановена. И има връзка с друга, също неустановена.
— Одри Шоу — бавно повтори Стан, сякаш си записваше. — Друго?
— Колко далеч е кабинетът на Гарбър от твоя?
— От другата страна на стълбището е.
— Искам да говоря с него. Иди го стисни за сбръчкания врат и го домъкни на телефона.
— Защо не му звъннеш директно?
— Защото го искам на твоя телефон, а не на неговия.
Отговорът беше глухо потракване — като на слушалка, оставена върху бюрото. Последва едва чута въздишка — като на човек, който става от стола си. Придружена от тихото съскане на седалка, възстановяваща формата си. След това настъпи тишина. Скъпа тишина, защото използвах монетен автомат. Вкарах в процепа поредната монета от четвърт долар и зачаках. Изтекоха няколко минути. Започнах да си мисля, че Гарбър се е запънал и не иска да дойде. Но после чух как някой вдига слушалката от бюрото.
— Сега пък какво искаш, да те вземат мътните? — попита познатият глас.
— Да поговорим — казах аз.
— Защо тогава не ми звънна в кабинета? Имаме централа и вътрешни номера!
— Защото подслушват телефона ти. Повече от ясно е. Защото си пионка в тази игра също като мен. Затова използвам чужда линия.
Гарбър замълча за момент.
— Възможно е — призна той. — Какво имаш да ми кажеш?
— Следите от ботуши около оградата на Келам са на цивилни. Някаква гражданска милиция, съставена от откачалки, наричащи себе си патриоти. По всяка вероятност са ги повикали тук, за да пазят авторитета на армията.
— Това там е Мисисипи все пак — промърмори той. — Какво друго си очаквал?
— Тези са от Тенеси — рекох. — А ти пропускаш най-важното. Не са тук случайно, не са решили да се поразходят из гората като на излет. Те са разставени около периметъра на базата. От някой, който знае точно кога, къде и как да се възползва от тях. Кой би могъл да разполага с подобна информация?
— Някой, който знае фактите от А до Я.
— Къде би могъл да се намира този някой?
— Нависоко.
— Точно така — рекох. — А да имаш представа кой може да е той?
— Никаква — отвърна Гарбър.
— Сигурен ли си? Нали трябва да ми наденеш примката?
— Сигурен съм. А примката вече е около шията ти. Около моята също.
— Добре. Връщай се в кабинета си. Точно след пет минути ще ти звънна там. Можеш да не обръщаш внимание на това, което ще ти кажа, защото няма да означава много. Но остани на линията достатъчно дълго, за да се включат магнетофоните.
— Чакай — рече Гарбър. — И аз имам новина за теб.
— Каква?
— От Корпуса на морската пехота.
— Е?
— Има нещо неясно около Елизабет Деверо.
— Какво?
— Още не знам. Държат картите пред гърдите си и ни правят сериозни проблеми с достъпа. Забъркала се е в нещо отровно. От първостепенна важност, най-голямата операция на света — ей такива глупости. Говори се за грандиозен скандал, разразил се преди пет години. След доклад на Деверо уволнили някакъв друг морски пехотинец. Без основателни причини. Според слуховете причината била ревност.
— Преди пет години означава три преди напускането ѝ. Разжалвали ли са я?
— В никакъв случай.
— Уволнение или по взаимно съгласие?
— По взаимно съгласие.
— Значи всичко е наред — рекох. — Нямаш причини за безпокойство.
— Мислиш с погрешния си орган, Ричър — отбеляза Гарбър.
— Пет минути — рекох. — Бъди на работното си място.
Сервитьорката допълни чашата ми и аз почти я опразних, докато преброих до триста. После излязох при монетния автомат във вестибюла и набрах директния номер на Гарбър.
— Обажда се майор Ричър от Мисисипи, сър — представих се аз, когато той вдигна слушалката. — Чувате ли ме?
— Съвсем ясно — отвърна Гарбър.
— Разполагам с името на човека, който е заповядал дислокацията на „Свободните граждани на Тенеси“ около базата Келам. Тази заповед е част от престъпен заговор, довел до две убийства и още две углавни престъпления. Вдругиден имам насочена среща в Пентагона, след която веднага се връщам обратно. Надявам се, че през това кратко време ще успея да запозная със случая и Военната прокуратура.
Гарбър с лекота се включи в играта и изпълни ролята си много добре.
— Кой е човекът? — попита той.
— Позволете ми да запазя името му в тайна през следващите четирийсет и осем часа — отвърнах.
— Добре, разбрано.
Натиснах вилката да прекъсна разговора и веднага набрах още един номер. Този на полковник Джон Джеймс Фрейзър, офицера за връзки със Сената. Помолих да извикат на линията неговия секретар и поисках среща с полковника след два дни. В дванайсет на обед в кабинета му. Не обясних причините просто защото нямах такива. Исках само да получа достъп до онази гигантска сграда. И да се превърна в сиренцето, окачено в капана.
После се върнах на масата и зачаках Деверо. Жената, която ядеше като за последно.
Тя се появи половин час по-късно с бледо и разстроено лице. Новината за нечия смърт никога не е приятна за никого. Особено когато мълнията удари за втори път на същото място. Особено за опечалената майка, в чиито гърди кипи жажда за мъст.
Деверо се настани насреща ми и изпусна една дълга и мрачна въздишка.
— Зле ли беше? — попитах.
— Ужасно — каза тя. — Със сигурност няма да гласува за мен на следващите избори. Ако имах къща, положително щеше да я подпали. А ако имах куче — да го отрови.
— Не я обвинявам — рекох. — Две деца, и двете жертви.
— Скоро жертвите ще станат три. Мога да ти се подпиша, че в близките дни тази жена ще предприеме нощна разходка по релсите. Максимум до седмица.
— Това случвало ли се е и преди?
— Не много често. Но влакът си е там всяка нощ. Сякаш за да напомни, че има изход за онези, които търсят такъв.
Не казах нищо. Искаше ми се да си мисля за нощния влак в по-приятен контекст.
— Готвех се да ти задам един въпрос, но няма да го направя — рече тя.
— Какъв въпрос?
— Кой е изпратил онези идиоти в гората?
— А защо се отказа да ми го зададеш?
— Защото си давам сметка, че той съдържа куп неща, всичките навързани помежду си. Главно около някаква остра криза в базата. Частичен отговор не върши работа, но аз не мога да искам от теб да ми разкажеш всичко.
— Не мога, дори да искам — поклатих глава аз. — Просто не знам всичко. Ако го знаех, вече нямаше да съм тук, а най-вероятно щях да пътувам за следващата си мисия.
— Това нетърпение ли е?
— А твоето уловка ли е?
— Не, само питам. Забравяш, че и аз съм била там. Рано или късно прожекторите угасват. Не знам дали вече си го изпитал, или все още ти предстои.
— Не искам да се връщам на служба — рекох. — Но това се дължи по-скоро на секса, отколкото на работата.
Тя се усмихна, после повтори въпроса си:
— И тъй, кой е изпратил онези идиоти в гората?
— Не знам — въздъхнах аз. — Вероятностите са много. Келам е торта като всички останали, много хора искат най-голямото парче за себе си. Хора с различни интереси и различни възможности. Част от тях са професионалисти, а друга — просто персонал. Най-малко пет-шест души могат да покрият този налудничав тест. Което означава пет-шест структури на командване, опиращи до петима-шестима високопоставени офицери на друго място. Всеки от тях може да се почувства достатъчно заплашен, за да организира подобна операция. И всеки от тях има качества да я проведе. Не е нужно да си изключителен ласкател, за да се добереш до сравнително висок чин в тяхната армия.
— Кои са тези петима-шестима?
— Нямам никаква представа. Това не е моят свят. От тяхна гледна точка аз не съм нищо повече от дребна риба. Някакъв незабележим смотаняк.
— Който обаче ще закове виновния.
— Разбира се, че ще го закова.
— Кога?
— Вдругиден, надявам се. Налага се да отскоча до Вашингтон, вероятно само за една нощ.
— Защо?
— Обадих се по един подслушван телефон и обявих, че разполагам с име. Сега трябва да се покажа на пътеката и да чакам от гората да изскочи нещо.
— Сиренцето в капана, а?
— Положение от теорията на вероятностите — отвърнах. — Няма разлика дали аз ще отида при тях, или те ще дойдат при мен.
— Особено когато не ги познаваш и дори нямаш представа кой от тях е виновният.
Замълчах.
— Съгласна съм с теб — добави след кратката пауза тя. — Крайно време е да изтръскаме торбата и да видим какво ще падне от нея. Понякога става така, че трябва да пипнеш печката, за да разбереш дали е гореща.
— Трябва да си била дяволски кадърно ченге — подхвърлих аз.
— И сега съм дяволски кадърно ченге.
— Кога угаснаха прожекторите за теб? — попитах. — Имам предвид онези в морската пехота. Кога престана да ти бъде интересно?
— Горе-долу на фазата, на която в момента си ти. Години наред се смееш на дреболиите, които те заливат, но в един момент те се превръщат в лавина. Като снежинките. Няма по-дребни неща от снежинките. После изведнъж осъзнаваш, че малките неща всъщност са големи.
— Нищо специфично, така ли?
— Не. Справях се добре. Никога не съм имала неприятности.
— През всичките шестнайсет години?
— Е, от време на време се натъквах на неравности по пътя. Един-два пъти ми се случи да излизам с неподходящи хора, но това бяха дреболии. Все пак съм младши офицер първи ранг, което за повечето от нас е връх в кариерата.
— Справила си се добре.
— Да. Доста добре за провинциално момиче от Картър Кросинг.
— Бих казал, отлично.
— Кога заминаваш? — попита тя.
— Утре сутринта. Пътуването ще ми отнеме целия ден.
— Пелегрино ще те закара до Мемфис.
— Няма нужда.
— Приеми заради мен. Искам го извън територията на окръга колкото се може по-често. Нека другаде да троши служебната кола и да гази пешеходци.
— Правил ли го е тук?
— Тук няма пешеходци. Градчето е спокойно. В момента повече от всякога.
— Заради Келам ли?
— Това място загива, Ричър. Не отворят ли базата, с нас е свършено.
— Може би във Вашингтон ще успея да направя нещо по въпроса.
— Надявам се.
— Хайде да обядваме.
— Затова дойдох — каза тя.
Изборът на Деверо беше пай с пиле. Поръчахме две порции. Бяхме ги преполовили, когато в ресторанта се появи възрастната двойка от хотела. Жената носеше книга, а мъжът — вестник. После мъжът ме видя и се отби на масата ни. Докладва, че току-що ме е търсил братът на жена ми. Било спешно. За момент не реагирах, а човекът явно реши, че жена ми има много голямо семейство и уточни:
— Зет ви Стенли.
— Добре — рекох. — Благодаря.
Изчаках го да се отдалечи и поясних:
— Майор Стан Лаури. Приятел ми е. Преди време бяхме командировани на едно и също място. Няколко седмици бяхме заедно.
— Присъдата е ясна — усмихна се Деверо. — Морските пехотинци са по-добри комедианти.
Придърпах чинията си, но тя подхвърли:
— Нали е важно? Няма ли да му се обадиш?
Оставих вилицата и кимнах.
— Добре, но не ми изяждай десерта.
За трети път се насочих към преддверието. Лаури вдигна още на първото позвъняване.
— Седнал ли си? — попита той.
— Не, прав съм. Обаждам се от автомата в един ресторант.
— В такъв случай се хвани за нещо. Имам интересна история за теб. Отнася се за момиче на име Одри.
Облегнах се на стената до телефона. Не защото очаквах да падна от изненада, а защото историите на Лаури никога не са къси. Мислеше се за добър разказвач и много си падаше по въвеждащите описания. И по скрития смисъл. Обикновено започваше отдалеч, понякога чак от сътворението на света, когато свободните космически газове са се обединили за раждането на планетата Земя.
— Името Одри има дълга история — започна той.
Изпреварващият удар е единственият начин да се спрат безконечните въведения на Стан.
— Одри е типично англосаксонско име — рекох. — Произхожда от Етелтрит, или Етелдреда, което означава благородна сила. През седми век се ражда света Одри, която е патрон на всички болни от гърло.
— Откъде ти хрумна подобна глупост? Трябва да проверя!
— Знам го от един познат, чиято майка се казва Одри.
— Исках да кажа, че това име вече не се среща толкова често.
— Заема сто седемдесет и трето място в списъка на най-популярните имена при последното преброяване. Среща се малко по-често във Франция, Белгия и Канада, главно заради Одри Хепбърн.
— И ти знаеш всичко това заради майката на твоя познат?
— И заради баба му. И двете носят това име.
— Значи двоен източник на познания, а?
— Приех го като двойна порция.
— Одри Хепбърн не е европейка.
— И Канада не е европейска страна.
— Да, ама там говорят френски. Чувал съм го с ушите си.
— Освен това Одри Хепбърн си е чиста европейка. Баща ѝ е англичанин, а майка ѝ холандка, родена в Белгия. Имала е британски паспорт.
— Както и да е. Исках да ти кажа, че това име се среща сравнително рядко, но не мога да взема думата.
— Значи си открил Одри Шоу, така ли?
— Мисля, че да.
— Е, на това му се вика бърза работа.
— Имам един познат, който работи в банка. А корпорациите разполагат с най-добрата информация.
— Работата става още по-бърза — казах аз.
— Благодаря. Аз съм съвестен работник. Със сигурност ще бъда най-съвестният безработен в историята на тази страна.
— И тъй, какво знаем за Одри Шоу?
— Тя е американска гражданка.
— Това ли е всичко?
— Бяла, родена в Канзас Сити, Мисури. Там завършва основното си образование, а след това учи в колеж в Тулейн, Луизиана. Следвала е история на изкуството и си е падала по купоните. Имала е среден успех, нямала е здравословни проблеми. Това последното е доста многозначително за млада купонджийка от Тулейн. Дипломира се навреме.
— И?
— След завършването си е използвала семейни връзки и е карала стаж във Вашингтон.
— В коя област?
— Политическата. Назначена е в Сената като сътрудник на един от представителите на родния ѝ щат Мисури. Най-вероятно е разнасяла кафе, но официално се е водела сътрудник на заместник изпълнителния директор на нещо си.
— И?
— Била е красавица. При вида ѝ са омеквали коленете и на най-силните мъже. Познай какво се е случило.
— Опънали са я.
— Хванала си е гадже — каза Лаури. — Женен мъж. Нали знаеш как става? Удължено работно време, докосване до важни проекти. Като например изготвянето на търговски договори с Боливия. Лично аз не мога да разбера как тези хора издържат на подобно вълнение.
— Кой е мъжът?
— Най-главният. Самият сенатор. Оттук нататък сведенията са малко мъгляви. Явно са направили всичко възможно да потулят работата. Но между редовете прозира фактът, че нещата са били доста бурни. Включително и между чаршафите. Сериозна работа. Някои хора твърдят, че е била влюбена.
— Откъде знаеш това? От мъглявите сведения?
— От ФБР — отвърна Лаури. — Все още имам приятели там. Бъди сигурен, че те държат сметка за такива неща. Като средство за оказване на натиск. Да си чувал за ограничения в бюджета на ФБР? Това никога няма да се случи просто защото там знаят много неща за много политици.
— Колко време е продължила връзката?
— Изборите за Сенат се провеждат на шест години. В общи линии през първите четири от тях те се търкалят по диваните, а последните две използват за разчистване. На младата мис Шоу се падат последните две от добрите години, след което я потупват по дупето и я отпращат.
— Къде се намира в момента?
— От тук започва интересното — обяви Лаури.
* * *
Отлепих гръб от стената и надникнах в салона. Деверо очевидно се чувстваше добре, защото дояждаше и моя пай с пиле. Пресягаше се през масата и го кълвеше с вилицата. Не, по-скоро го унищожаваше, при това съвсем методично. Гласът на Лаури отново бръмна в ухото ми:
— Разполагам както със слухове, така и с неоспорими факти. Слуховете идват от ФБР, а фактите — от базата данни. С кое да започна?
Отново опрях гръб в стената.
— Със слуховете — казах. — Те винаги са по-интересни.
— Окей. Слуховете гласят, че младата мис Шоу била много нещастна от начина, по който са я изхвърлили. Чувствала се употребена. Като салфетка. Чувствала се като проститутка, която напуска хотелска стая. И започнала да прилича на стажантка, която ще създава неприятности. Поне такова било мнението на ФБР. Те следят за тия неща, но по други причини.
— И какво се е случило?
— В крайна сметка нищо. Страните очевидно са стигнали до взаимноизгодно споразумение. Всичко минало мирно и тихо. Сенаторът е преизбран, а Одри Шоу просто изчезва.
— Къде е в момента?
— На този въпрос отговарят единствено неоспоримите факти.
— И какво казват те?
— Казват, че Одри Шоу я няма никъде. Базата данни е абсолютно празна. Никакви следи. Няма транзакции, няма данъци, няма покупки. Никакви автомобили или къщи, никакви лодки или кемпери. Нито пък снегомобили, кредити, забрани, заповеди за арест или присъди. Сякаш преди три години жената просто изчезва.
— Преди три години?
— Дори банката го потвърждава.
— На колко години е била по това време?
— На двайсет и четири. Днес би трябвало да е на двайсет и седем.
— А провери ли другото име, което ти дадох? Джанис Мей Чапман?
— Ех, как умееш да разваляш всичко! — възкликна Лаури. — Това беше голямата ми изненада.
— Нека позная — рекох. — Чапман е точно обратното. Никакви сведения за нея с над тригодишна давност.
— Точно така.
— Те са една и съща жена. Шоу е сменила самоличността си. Може би като част от сделката. Една голяма торба пари, плюс нови документи. Както става при програмата за защита на свидетели. Може би наистина е била защитен свидетел. Има хора, които биха направили подобна услуга на един сенатор. В замяна получават виртуален документ, на който е изписано „Задължен съм ви“.
— Но сега тя е мъртва. Край на историята. Нещо друго?
— Разбира се, че има и друго — малко сопнато отвърнах аз.
Един последен въпрос оставаше открит. Колкото важен, толкова и очевиден. Нямаше смисъл да го задавам, защото бях сигурен, че знам отговора. Усетих го как ме връхлита като съскаща във въздуха мина. Като артилерийски снаряд, който е насочен така, че да избухне над главата ми.
— Кой е сенаторът? — попитах.
— Карлтън Райли — отвърна Лаури.
Почитаемият мистър Райли от Мисури. Председател на Комисията по въоръжените сили в Сената на САЩ.
Върнах се на масата в момента, в който сервитьорката донесе две парчета прасковен пай и две чаши кафе. Деверо моментално се нахвърли върху своето. Беше с цяла порция пиле пред мен, но продължаваше да изпитва вълчи глад. Предложих ѝ леко редактирана версия на разговора с Лаури. Всъщност казах ѝ всичко с изключение на думичките Мисури и Карлтън Райли.
— Какво те накара да поискаш информация за жената на име Одри Шоу? — попита ме тя.
— Хвърлих ези-тура — отвърнах. — Шансовете бяха петдесет на петдесет. Приятелката на Бътлър или беше объркала номерата на тестовете, или не беше. А аз не пожелах да правя предположения в едната или в другата посока.
— Помага ли ни тази информация?
Обикновени думи, но с важно значение. Помага ли ни? На нас двамата. На мен не ми помагаше. Поне що се отнасяше до Джанис Мей Чапман. Вече не бях сигурен дали ще ми помогне и за другите две момичета — Розмари Макклачи и Шона Линдзи. Изглеждаха ми по-странни и по-различни в светлината на новините от Лаури. Но това не се отнасяше за Деверо. За нея новините определено бяха полезни. Поне по отношение на Чапман. Защото почти елиминираха вероятността да е имала отношения с някой от местните жители. Докато за мен нещата не стояха така.
— Може и да ни помага — отговорих на въпроса аз. — Стеснява до известна степен разследването ни. В смисъл коя от петте или шестте командни системи ще реагира при проблемите на един американски сенатор?
— Системата за връзки със Сената — веднага отвърна тя.
— Точно там отивам вдругиден.
— А откъде знаеше, че е точно тя?
— Не знаех.
— Би трябвало.
— Избрах я случайно. Нуждаех се от причина да се появя там.
— Чакай, чакай — спря ме тя. — В това няма никакъв смисъл. Защо ѝ е на армията да се забърква в любовните истории на някакъв сенатор? Това е цивилен проблем. Искам да кажа, че отделът за връзки със Сената едва ли ще тръгне да търси изгубените ключове от колата на всеки политик, с когото поддържа контакти. Трябва да има нещо друго. Нещо, което има връзка с военните. Но аз не виждам такова в отношенията на цивилен сенатор с неговата цивилна бивша приятелка, независимо къде живее тя.
Не отговорих.
— Нима искаш да кажеш, че има такава връзка? — изгледа ме тя.
— Не казвам нищо, дори и в буквалния смисъл на думата — рекох. — Наблюдавай устните ми. Не се движат, нали?
— Няма начин да има връзка. Чапман не е била военнослужеща. А доколкото си спомням, в армията няма сенатори.
Не казах нищо.
— Дали пък не е имала брат военен? А може би братовчед или друг роднина? Господи, нима баща ѝ е бил военен? Сега трябва да е някъде около шейсет. Да служиш на тази възраст означава, че изпитваш удоволствие. Тоест да си много старши офицер. Такава ли е работата? Нима Чапман ще се окаже генералска дъщеря? Или Шоу, ако това е истинското ѝ име…
Продължавах да мълча.
— Според Лаури е получила стажантското място в Сената благодарение на връзките на фамилията, нали така? Какво друго може да означава това? Вероятно чрез действащ сенатор, който дължи някаква услуга. А това е сериозна работа. Бащата трябва да е поне генерал-лейтенант.
Не казах нищо.
Тя се вторачи в мен.
— Да позная ли какво си мислиш?
Не отговорих.
— Че нещо не съм разбрала, ето какво! — тръсна глава тя. — Мислиш, че съм тръгнала по погрешна следа. Чапман няма роднини в униформа. Става въпрос за нещо друго.
Продължавах да мълча.
— Може би е обратното — промълви след известно време тя. — Може би сенаторът има някой близък в униформа.
— Пропускаш най-важното — обадих се аз. — Ако Джанис Мей Чапман се е превърнала в неочакван проблем, изискващ бързо решение, защо е била убита по начина, по който са убити другите две момичета шест и девет месеца по-рано? Които нямат нищо общо?
— Нима твърдиш, че е било случайност, която няма връзка със сенаторската писта?
— Възможно е — отвърнах.
— Тогава за какво е цялата паника?
— Защото се опасяват от рикошети. В най-общ смисъл. Не искат никакви петна, особено върху определена бойна част.
— В която служи роднината на сенатора?
— Дай да не тръгваме в тази посока.
— Но преди не са се опасявали от рикошети. Нито преди шест, нито преди девет месеца.
— Защото не се подозирали за тези убийства. И защо да се тревожат от тях? После се появява Чапман с две причини да привлече вниманието им. Името ѝ фигурира в досиетата и е бяла.
— Ами ако не е случайност?
— Значи някой там е много умен. Справя се с внезапно възникнал проблем, като копира почерка на две предишни убийства, нямащи никаква връзка помежду си. На това му се вика перфектен камуфлаж.
— Може би искаш да кажеш, че убийците са били двама?
— Възможно е — кимнах. — Макклачи и Линдзи са станали жертва на обикновени престъпления, които убиецът на Чапман копира.
Доядохме десерта и изпихме кафето. Деверо каза, че трябва да свърши някаква работа, а аз я попитах ще има ли нещо против, ако поговоря още веднъж с Емелийн Макклачи.
— За какво? — попита тя.
— За гаджета. Възможно е Линдзи и Чапман да са излизали с един и същ военнослужещ, който е имал синя кола. Чудя се дали Макклачи няма да предложи дори троен залог.
— Много е далеч, за да стигнеш пеша.
— Ще мина напряко — казах.
Местната география вече започваше да се оформя в главата ми. Нямаше смисъл да обхождам трите страни на един квадрат, за да стигна до колибата на Макклачи — отначало на север по пътя за Келам, после на изток и най-накрая на юг. По-лесно беше да прекося железопътната линия някъде встрани от прелеза, поемайки право на изток. Само към едната страна на квадрата.
— Бъди внимателен с нея — рече Деверо. — Все още е много разстроена.
— Винаги ще бъде разстроена — кимнах аз. — Тези неща не минават лесно.
— И не ѝ говори нищо за бременност.
— Няма.
Поех на юг по главната улица, към къщата на доктор Мириам. Но идеята ми беше да свърна на изток още преди да я стигна. Подобна възможност ми се разкри след около триста метра — под формата на черен път, който чезнеше между дърветата. Десет метра навътре в него се виждаше ръждясал противопожарен кран — сигурен знак, че нагоре имаше някакви къщи. Първата от тях се оказа на трийсетина метра по-нататък. Паянтова и порутена, но населена. Отначало си помислих, че е обитавана от роднини на братовчедите Маккини, защото беше достатъчно скапана, а на изсъхналата трева отпред беше паркиран черен пикап с боядисана на ръка кабина. Но пикапът беше друга марка, с други размери и друга възраст. Само поддръжката му беше същата. Тук, в североизточната част на Мисисипи, очевидно не си падаха по бояджийските пистолети.
Минах покрай още две къщи, които по нищо не се различаваха от първата. Но най-зле се оказа четвъртата. Тя беше изоставена, с почти скрита в тревата пощенска кутия. Алеята за коли също беше обрасла с треволяци, такова беше състоянието и на прозорците и входната врата. От отводнителната канавка стърчаха бурени, по стените зеленееше плесен, а от пукнатините в основите излизаха растения, дебели колкото китката ми. Стоях в центъра на двуакров терен, който някога вероятно е бил поляна или пасище, но в момента беше само изоставена земя, покрита с храсталаци и дръвчета, някои от които бяха достигнали височина два метра. Мястото беше необитавано от дълго време. Може би две години и повече.
Но на завоя в началото му личаха сравнително пресни следи от автомобилни гуми.
Сезонните дъждове бяха отмили почвата от леките възвишения. В наводнените канавки покрай пътя и алеята проблясваха дълбоки кални локви. На места калта беше изсъхнала и напукана от горещините като току-що изсипан от чувала цимент. Именно върху нея личаха двойните следи от гуми. Веднъж навътре в алеята, после обратно. Широки гуми с нормална шарка. Не нови, но добре напомпани. Следите им се очертаваха съвсем ясно. Определено бяха оставени след последния дъжд.
Заобиколих, за да не оставям диря в близост до отпечатъците на гумите. Прескочих канавката и започнах да си пробивам път сред избуялата до кръста трева по посока на алеята. Ясно виждах смачканите от гумите стебла, по които блестеше зеленикава мъзга. Някои по-яки растения бяха останали цели и бяха отскочили обратно нагоре. По листенцата им личаха петънца моторно масло.
Беше ясно, че водачът на неизвестния автомобил не е влизал в къщата. За това свидетелстваха недокоснатите бурени пред вратата и прозорците. По тази причина аз ги подминах и продължих нататък към някакъв навес за трактор. Пространството зад него се оказа оградено от три страни с дървета. Голо и самотно, оставено във властта на птиците, две от които се виеха в небето над главата ми. Бяха лешояди с големината на пуйки.
Продължих напред към отдавна изоставената зеленчукова градина, оградена с ръждясали колчета срещу заешки набези. Само археолог можеше да разкрие какво точно се е отглеждало тук. Но не и аз. В дъното се виждаше издължена могила, покрита със сочна тъмнозелена растителност. Може би отдавна неподрязвани декоративни храсти, зад които стърчаха две помощни постройки, разположени така, че да не се виждат от къщата. Първата представляваше стар дървен навес, прогнил и срутен в едната си част.
Втората беше място за дране на дивеч, най-вероятно елени.
Приспособлението представляваше солидна структура от греди във формата на буквата А, извисяваща се на повече от два метра. Бях в състояние да се изправя в средата, без да се навеждам. Идеята беше ясна: пикапът се приближава на заден ход и стоварва убитото животно между двата крака на голямото А. Завързват задните му крака, а другият край на въжето се премята през горната греда. После използват мускули, за да го вдигнат във въздуха. Надолу с главата, готово за касапския нож. Стара технология, от която лично аз никога не се бях възползвал. Ако ми се хапва пържола, отивам в Офицерския клуб. Много по-просто и по-лесно.
Съоръжението беше старо, най-малко на петдесет години. Гредите бяха потъмнели от времето, тежки и солидни. Очевидно от някакъв местен дървесен вид, който ми беше непознат. Обърнатите на север страни на гредите бяха покрити със зеленикав мъх. Горната греда беше абсолютно гладка, полирана до съвършенство от многобройните въжета, които са били премятани над нея. Нямаше начин да се определи кога е била използвана за последен път.
За разлика от земята отдолу. От пръв поглед личеше, че тя е била разкопана на дълбочина десетина сантиметра, а след това събрана и изнесена. Вместо спечена почва, стара колкото дървената структура, имаше плитка яма с размери метър на метър.
В двора нямаше други полезни улики. Никакви, с изключение на изкопаната пръст и следите от гуми, които не принадлежаха нито на пикап, нито на някакво друго обикновено превозно средство. Навесът до мястото за дране беше празен. По обратния път огледах още веднъж къщата, но отново се уверих, че никой не беше влизал в нея. Стъклата на прозорците бяха покрити с органична слуз, която лесно можеше да се види и по бравата на входната врата. Нищо не беше докосвано. Нямаше отпечатъци, нямаше петна. Многобройните паяжини също бяха непокътнати. Гъстите бурени бяха навсякъде, някои от тях бодливи, а други тънки и деликатни. Всички растяха в естествени посоки — по первазите, по вратите. Липсваха каквито и да било следи от чужда намеса.
Спрях в началото на алеята и се наведох да отместя встрани тревата, закриваща пощенската кутия. Тя се оказа стандартен модел, предлаган от пощенските служби. Някога е била сива, но в момента нямаше цвят, с леко избила ръжда по ръбовете на ламарината. Беше закрепена за железобетонно колче, започнало живота си с размери двайсет на двайсет, но сега от него бе останала само металната част, изкривена и проядена от ръжда. На кутията все още личаха следи от име, изписани с популярните в близкото минало самозалепващи се пластмасови букви. Всички те бяха отлепени, може би като прощален жест към последните обитатели на къщата. Но след тях бяха останали видими следи от лепило.
Преброих ги. Бяха шест.
Отново прескочих канавката и продължих на изток. Минах покрай още две къщи — просторни, обитаеми, но в недобро състояние. След втората от тях пътят рязко се стесняваше и ставаше все по-неравен. На стотина метра по-нататък изчезваше в гората. Доста занемарен, с надвесени над него дървета. Продължих напред, без да обръщам внимание на клоните, които се опитваха да ме спрат. Петдесет крачки по-нататък излязох от другата страна на гората и спрях пред железопътната линия, която блокираше пътя ми. Насипът се издигаше около метър над околността. В тази част на Мисисипи земята изглежда плоска и равна, но тежко натоварените композиции със сигурност имат свое мнение по въпроса. Което изискваше запълване на долчинките и заравняване на могилите.
Ботушите ми заскърцаха по чакъла. Вдясно от мен линията чезнеше на юг към Залива, права като стрела. Вляво от мен се насочваше на север, по посока на крайната си гара. В далечината се виждаше старата водна кула, отвъд прелеза. Релсите блестяха, излъскани от тежките железни колела. Директно пред мен имаше още храсти и ниски дръвчета, след тях се виждаше голо поле, а отвъд него — още къщи.
Дочух боботенето на хеликоптер някъде на североизток. Огледах хоризонта и го открих на около пет километра разстояние — „Блекхоук“, който вероятно се беше насочил към Келам. Чувах съвсем ясно пърпоренето на витлата и свистенето на турбината. Снижаваше се. Прекосих насипа и тръгнах към горичката.
Не след дълго излязох на полето. Прескочих телената ограда, която маркираше далечния му край, и стъпих на тясна уличка, вероятно успоредна на тази, на която живееше Емелийн Макклачи. От мястото си виждах задната част на къщата с бирени реклами по прозорците. Но от нея ме разделяха още няколко постройки с оградени дворове. Частна собственост. Двама души седяха на бели пластмасови столове в най-близкия от тях и ме наблюдаваха. Възрастни мъже, които си почиваха след тежка работа. Спрях до оградата и попитах:
— Може ли да ви помоля за една услуга?
Те не отговориха директно, но вирнаха брадички в знак, че са готови да ме изслушат.
— Ще позволите ли да мина през двора ви? — добавих. — Искам да изляза на съседната улица.
— Защо? — попита старецът вляво. Лицето му беше покрито с бяла брада, но без мустаци.
— Искам да посетя една ваша съседка.
— Коя?
— Емелийн Макклачи.
— Военен ли си?
— Да — отвърнах аз.
— В такъв случай Емелийн няма да те приеме. Нито път някой друг от района.
— Защо?
— Заради Брус Линдзи, разбира се.
— Бяхте ли негови приятели?
— Естествено.
— Глупости. Самият той ми каза, че няма приятели. Наричали сте го урод, странели сте от него и сте вгорчавали живота му. Затова не ми пробутвайте този номер.
— Доста си устат, синко.
— И не само това — изръмжах аз.
— И нас ли ще ни гръмнеш?
— Направо ме сърбят ръцете.
— Хайде, минавай — ухили се старецът. — Но се дръж добре с Емелийн. Тая работа с Брус здравата я разтърси.
Тръгнах да прекосявам двора. В далечината отново екна тежко боботене. Хеликоптерът излиташе от Келам. Кратка визита. А може би доставка или вдигане на стока. Видях как набира височина над дърветата. Тънък силует с наведен нос, който бързо изчезна на север.
Прекрачих телената ограда и се озовах в парцела на къщата-бар. Технически погледнато, и той беше частна собственост, но кръчмите обикновено не гонят клиентите си, а ги приветстват. Освен това в двора нямаше жива душа. Заобиколих къщата и безпрепятствено излязох на улицата.
Точно навреме, за да видя едно хъмви, което спираше пред къщата на Макклачи.
Хъмвито е широк военен джип, тежък и солиден. Запълваше почти цялата уличка. От едната канавка до другата. Беше боядисано в стандартните камуфлажни цветове — зелено и черно. Чисто и излъскано. Вероятно съвсем ново.
Насочих се натам и спрях пред него в момента, в който моторът заглъхна. От шофьорската врата слезе мъж в униформа на пехотинец и лъснати ботуши. Още преди началото на кариерата си знаех, че на бойните униформи има ненатрапващи се лентички с името и нашивки за съответния чин. Като всичко останало в армията. Ненатрапващо се означаваше, че лентичката е широка малко повече от сантиметър, а името, изписано върху нея, може да бъде прочетено само от близко разстояние, обикновено доста по-малко от метър. Несъмнено по инициатива на офицерския състав. Офицерите никога не могат да се отърват от подозрението, че първи ще бъдат улучени от снайперистите на врага. В резултат на всичко това изобщо не разбрах кой е човекът, току-що слязъл от хъмвито. Можеше да бъде както сержант, така и генерал-майор. Не повече, защото генерал-лейтенантите и онези над тях никога не шофират сами. Нито когато са на служба, нито когато почиват. По принцип те рядко правят нещо сами.
Но в случая имах силното предчувствие, че зная кой е мъжът в униформата. Всъщност задачата беше с понижена трудност. Кой друг би получил разрешение да напуска базата? На всичкото отгоре приличаше на мен. Същият ръст, същото телосложение, горе-долу същият тен. Все едно че се гледах в огледало. С изключение на факта, че беше пет години по-млад и това си личеше по походката му — пружинираща, пълна с енергия. Безпристрастният наблюдател би го определил като млад и темпераментен, докато за мен преценката щеше да звучи по-различно — стар и преуморен. Толкова силен беше контрастът между двама ни.
Изчака ме да се приближа. Гледаше ме с нескрито любопитство и очевидно се питаше кой е този бял мъж и какво търси в квартал, населен с чернокожи. Оставих го да ме зяпа, докато стигнах на два метра от него. По принцип имам добро зрение, което ми позволява да разчитам ненатрапващите се имена от по-сериозно разстояние. Особено под яркото следобедно слънце на Мисисипи.
На неговата лентичка беше изписано: Мънро, армия на САЩ.
На яката му личаха черните дъбови листенца на майор. Кепето на главата му беше в тон с камуфлажните цветове на униформата. Имаше ситни бръчици около очите — може би единственото доказателство, че не се е родил вчера.
Аз имах предимство, защото ризата ми беше без отличителни белези. Цивилна, без лентичка с името. За момент останах на място. Замириса ми на дизелови изпарения и гума. Чувах пропукването на изстиващия двигател, примесено с шумоленето на вятъра в листата на дървото пред къщата на Емелийн Макклачи.
После протегнах ръка и се представих:
— Джак Ричър.
— Дънкан Мънро — стисна я той.
— Какво те води насам? — попитах.
— Нека поговорим в колата.
Хъмвито се оказа широко и отвътре, но по-голямата част от пространството се заемаше от гигантския кожух на трансмисията. Предните седалки бяха тесни и на голямо разстояние една от друга. Сякаш седях на аварийното платно на магистралата. Но бях убеден, че голямото разстояние е удобно и за двама ни.
— Ситуацията се променя — рече Мънро.
— Свиквай — отвърнах. — Тя винаги се променя.
— Въпросният офицер е освободен от своите задължения.
— Рийд Райли?
— Не бива да използваме това име.
— Че кой ще ни чуе? Нима допускаш, че в този автомобил има подслушвателна апаратура?
— Само се опитвам да спазвам протокола.
— Той ли беше в онзи блекхоук?
— Да — кимна Мънро. — Отлетя за Бенинг. А от там ще го скрият някъде другаде.
— Защо?
— Преди два часа настъпи голяма паника. Телефоните прегряха. Не знам защо.
— Защото Келам току-що изгуби пазачите на забранената си зона — обясних му аз.
— Пак ли започваш? Вече ти казах, че никога не е имало забранена зона.
— Срещнах ги съвсем неотдавна. Банда цивилни смотаняци.
— Като Руби Рич?
— Още по-зле.
— Защо хората вършат подобни глупости?
— Защото завиждат на прекрасния ни живот.
— Какво се случи с тях?
— Изгоних ги.
— След което някой решава, че е крайно време да изтеглят Райли. Не очаквай популярност.
— Популярността изобщо не ме интересува. Искам да си свърша работата. Това е армия, а не гимназия.
— Той е син на сенатор. Иска да си създаде име. Подозирал ли си някога, че в Корпуса на морската пехота служат лобисти?
— Чувал съм такова нещо — отвърнах.
— Това тук беше нашата версия.
Извърнах глава към къщата на Макклачи с нейния схлупен покрив, изпръскани със засъхнала кал стени и немити прозорци. Гледах я известно време, след което попитах:
— Защо си тук?
— По същите причини, поради които ти си изгонил смотаняците — отвърна Мънро. — Аз също искам да си свърша работата.
— По какъв начин?
— Проверих и другите две жени, за които спомена. С цялата съответна документация. После добавих към нея и текущата информация. По всичко личи, че капитан Райли е бил голям сваляч. Списъкът на гаджетата му е доста дълъг. Има голяма вероятност Джанис Чапман и Шона Линдзи да са били в него. Дойдох да проверя дали и Розмари Макклачи не е била там.
— И аз съм тук за същото.
— Великите умове мислят по един и същ начин — констатира Мънро. — Глупаците — също.
— Разполагаш ли с негова снимка?
Мънро разкопча джобчето на ризата си точно под лентичката с името. От там извади тънко черно тефтерче, разгърна го и измъкна снимка, пъхната между листовете. Подаде ми я, протягайки ръка над кожуха на трансмисията.
Капитан Рийд Райли. За пръв път виждах лицето му. Снимката беше цветна, вероятно вадена за паспорт или друг официален документ, който забранява шапки или други неща, скриващи лицето и очертанието на главата. Беше млад, наближаващ трийсет. Широкоплещест, но стегнат. Нито много едър, нито слаб. Загорял, с блестящи бели зъби, част от които се виждаха благодарение на непринудената усмивка. Късо подстригана кестенява коса, с едва забележими бръчици в ъглите на умните безизразни очи, които му придаваха вид на врял и кипял мъж. Изглеждаше стабилен, компетентен, твърд и способен на мръсни номера. Като всички капитани от пехотата, които познавах.
Върнах снимката обратно, протягайки се над кожуха на трансмисията.
— Ще е цяло чудо, ако получим положителна идентификация — рекох. — Бас държа, че в очите на старата мисис Макклачи всички рейнджъри изглеждат еднакво.
— Има само един начин да проверим — промърмори Мънро и отвори вратата. Аз слязох от моята страна и го изчаках да заобиколи ръбестата каросерия.
— Ще ти кажа и още нещо, което изскочи при сравнението на фактите — подхвърли той. — Със сигурност ще ти е Любопитно да го чуеш. Шериф Деверо не е лесбийка, защото и тя се оказа част от бройките на Райли. Били са гаджета преди по-малко от година.
После се обърна и тръгна пръв към входната врата на Емелийн Макклачи.
Жената отвори при второто почукване на Мънро. Поздрави ни любезно, но резервирано. Мен ме познаваше от предишната визита, но не и Мънро. Покани ни да влезем едва след като внимателно изслуша представянето му. Озовахме се в малка стаичка с килим на пода и две дървени кресла пред камината. Тясна и претрупана, с нисък таван. Миришеше на готвено. На стената бяха окачени три снимки в рамки — Мартин Лутър Кинг, президентът Клинтън и Розмари Макклачи, подредени по същия начин, по който ги видях в досието на шерифската служба. Последната беше най-хубава. Направо великолепна. Вероятно направена от някой приятел с фотоапарат в слънчев следобед.
Емелийн и аз заехме креслата, а Мънро остана прав на килима. В тясната стаичка изглеждаше не по-малко едър от мен. Не по-малко тромав, смутен и дистанциран. Извади снимката от джоба си и я притисна към гърдите си.
— Мисис Макклачи, искаме да поговорим за приятелите на Розмари — започна той.
— Дъщеря ми Розмари имаше много приятели — отвърна Емелийн Макклачи.
— Имам предвид един конкретен младеж от базата, с когото вероятно се е виждала.
— Виждала?
— Излизала с него. На срещи, ако желаете.
— Дайте да видя снимката.
Мънро се наведе и ѝ я подаде. Тя я обърна към светлината на прозореца и се зае да я разглежда.
— Това ли е човекът, когото подозират за убийството на бялото момиче?
— Не знаем със сигурност, но не можем да го изключим — отвърна Мънро.
— Когато убиха Розмари, никой не ми донесе снимки за разглеждане. Нито пък на мисис Линдзи, когато убиха Шона. Защо?
— Защото армията допусна сериозна грешка — отговори Мънро. — Грешка, която не може да бъде извинена с нищо. Мога само да ви кажа, че ако бях поел случаите тогава, това нямаше да се случи. Същото важи и за мистър Ричър. Но сега не можем да направим нищо друго, освен да ви поднесем извиненията си.
Тя го погледна втренчено, аз също. После очите ѝ се върнаха на снимката.
— Този човек се казва Рийд Райли, капитан от Седемдесет и пети рейнджърски полк. Веднъж Розмари ми каза, че е командир на отряд „Браво“, каквото и да означава това.
— Значи са излизали заедно?
— Близо четири месеца. Тя дори спомена, че обмислят да живеят заедно.
— А той?
— Мъжете говорят какво ли не, докато получат своето.
— Кога приключи историята?
— Две седмици преди да я убият.
— Имате ли мнение по въпроса?
— Мисля, че беше бременна — отвърна Емелийн Макклачи.
За момент в малката стаичка се възцари тишина.
— Майката никога не бърка — промълви Емелийн Макклачи. — Тя изглеждаше по друг начин. Държеше се по друг начин. Дори миришеше по друг начин. Отначало беше щастлива, но после се промени. Не я разпитвах. Очаквах сама да сподели. Когато бъде готова, нали знаете. За съжаление не получи този шанс.
Мънро замълча за миг в знак на уважение, после попита:
— А вие видяхте ли се с капитан Райли след инцидента?
Емелийн Макклачи кимна.
— Да, дойде да поднесе съболезнованията си. Може би седмица след като откриха тялото ѝ.
— Според вас той ли е убил Розмари?
— Вие ще кажете, младежо. Нали сте полицай?
— Мисля, че майката винаги усеща тези неща.
— Розмари казваше, че баща му е важна клечка. Не знаеше точно какъв е. Може би политик. Или нещо друго, при което имиджът има значение. Мисля, че капитан Райли беше доволен да има чернокожа приятелка, но не и бременна приятелка.
Усетихме, че не бива повече да притискаме Емелийн Макклачи. Затова се сбогувахме с нея и излязохме навън.
— Нещата не изглеждат добре — промърмори Мънро.
— Разговоря ли вече с майката на Шона Линдзи? — попитах го аз.
— Не пожела да каже нито дума. Грабна една тояга и ме изгони.
— Достоверна ли е информацията ти за шериф Деверо?
— На сто процента. Били са гаджета, после той сложил точка. Тя не била никак щастлива. После, доколкото мога да преценя, се е хванал с Розмари Макклачи.
— Неговата кола ли е била размазана на прелеза?
— Според орегонската пътна полиция, да. Благодарение на регистрационния номер, който си открил. Синьо шеви, модел петдесет и седма. Абсолютна бракма.
— Той предложи ли някакво обяснение?
— Не, имаше си адвокат.
— Можеш ли да докажеш, че е бил гадже и на Джанис Чапман?
— Не на сто процента. Тя е била купонджийка, виждали са я с много мъже. Не би могла да е гадже с всичките.
— И в Тулейн се е радвала на подобна слава.
— Там ли е учила?
— Вероятно.
— Не бих се учудил — усмихна се Мънро. — На студентките в Тулейн им се носи славата.
— Знаеш ли, че истинското ѝ име не е Джанис Чапман?
— Какво?
— Казвала се е Одри Шоу. Преди три години си е сменила името.
— Защо?
— Политика — отвърнах. — Две години е била любовница на Карлтън Райли.
Оставих го да разсъждава върху информацията и поех на юг. Той се качи в хъмвито и подкара на север. Този път не минах напряко през чуждите дворове. Заобиколих квартала като нормален гражданин, прескочих телената ограда и излязох на полето. Сравнително бързо открих черния път, който чезнеше между дърветата. Двайсетина минути по-късно отново се озовах на главната улица. След още пет влязох в полицейския участък, а една по-късно вече бях в кабинета на Деверо. Тя седеше зад бюрото си, отрупано с всевъзможни бумаги.
— Трябва да поговорим — казах аз.
Тя вдигна глава. В очите ѝ се четеше лека тревога. Може би поради тона ми.
— За какво? — попита.
— Ходила ли си някога с военнослужещ от базата?
— Коя база? Келам ли?
— Да, Келам.
— Не мислиш ли, че въпросът е твърде личен?
— Ходила ли си?
— Не, разбира се. Да не си полудял? Тези хора са най-сериозният ми проблем. Отлично знаеш какви са отношенията между военния персонал и местните сили на реда. Това би било чиста проба конфликт на интереси.
— А поддържала ли си приятелски отношения с някой от тях?
— Не, по същите причини.
— Познаваш ли някой от тях?
— Слабо. Ходила съм на посещение в базата, където съм се срещала с офицери от командния състав. Съвсем официално. Това се очакваше от мен, защото и те имат същите проблеми като моите.
— Добре.
— Защо питаш?
— Заварих Мънро пред къщата на Макклачи. Розмари и Шона Линдзи са ходели с един и същ мъж. Вероятно и Джанис Чапман. Според него и ти си му била гадже.
— Глупости! От две години не съм имала гадже! Мисля, че на теб това ти е пределно ясно.
Седнах.
— Добре, извинявай — рекох. — Бях длъжен да те попитам.
— Кой е този мъж?
— Не мога да ти кажа.
— Трябва да ми кажеш! Макклачи и Линдзи са мои разследвания, следователно става въпрос за важна информация. Освен това имам право да зная кой забърква името ми в подобни неща.
— Рийд Райли.
— Никога не съм го чувала — отсече тя. Замълча за момент, после добави: — Чакай, чакай… Райли ли каза?
Замълчах.
— Боже Господи! — прошепна тя. — Синът на Карлтън Райли! Нямах представа, че служи в Келам.
Не казах нищо.
— Боже Господи! — повтори тя. — Това обяснява много неща!
— Смачканата кола на прелеза е била неговата — поясних аз. — А Емелийн Макклачи мисли, че Розмари е забременяла от него. Не съм я питал. Сама го каза.
— Трябва да говоря с него!
— Не можеш. Току-що го вдигнаха с хеликоптер.
— Къде са го откарали?
— Коя е най-отдалечената военна база на света?
— Не знам.
— Аз също. Но съм готов да се обзаложа, че тази вечер ще нощува именно там.
— Защо е казал, че съм му била гадже?
— Знам ли — свих рамене аз. — Вероятно от желание да се изфука, че е изчукал четирите най-красиви жени в Картър Кросинг. Братята Бренън заявиха, че е бил страхотен сваляч. Винаги се появявал в бара им с някое армейско бонбонче.
— Аз не съм бонбонче.
— Може би не отвътре. Но на вид си истински бонбон.
— Баща му положително е познавал любовника на Джанис Чапман. Били са колеги в Сената.
Не казах нищо.
Очите ѝ се заковаха в моите.
— О, не! — простена.
— О, да — отвърнах аз.
— Баща и син с една и съща любовница? Това усложнява нещата безкрайно много!
— Мънро не може да го докаже. Ние също.
— Но можем да стигнем до него по пътя на логиката. Всичко това е прекалено голяма суетня заради някаква теоретическа възможност за накърняване на репутацията.
— Може би да, може би не — отвърнах. — Знае ли някой какво им минава през главата?
— Едно обаче е сигурно: моментът не е подходящ да заминаваш за Вашингтон. Това е прекалено опасно. На гърба си ще носиш най-голямата мишена в света. Карлтън Райли със сигурност е важна инвестиция за Сената. Никой няма да ти позволи да объркаш нещата, повярвай ми. За тях ти си нищо в сравнение с Комисията по въоръжените сили.
Телефонът иззвъня в момента, в който тя млъкна. Вдигна слушалката, послуша известно време, а после сложи длан на мембраната и прошепна:
— От полицията в Оксфорд искат сведения за убития журналист. Ако нямаш нищо против, ще им кажа, че е бил доказан нарушител, застрелян от полицията поради съпротива при ареста.
— Нямам нищо против — отвърнах.
Тя повтори думите си в слушалката, а след това се зае да уведомява дълъг списък от щатски и окръжни власти. Излязох от кабинета, за да я оставя на спокойствие. Стана така, че ангажиментите ѝ продължиха по-дълго от очакваното и разговорът ни се поднови едва на вечеря.
Говорихме си за бащината ѝ къща. Тя си поръча обичайния чийзбургер, а аз си избрах препечен сандвич с телешко.
— Как се чувства човек, който е израснал тук? — попитах.
— Странно — отвърна тя. — Очевидно не съм имала с какво да сравнявам. Бях десетгодишна, когато си купихме първия телевизор. Никога не ходехме на кино. Но въпреки това усещах, че широкият свят е различен. Всички го усещахме. Като хора, които боледуват от островна треска.
После попита къде съм израснал аз и това ме принуди да си припомня един доста дълъг списък. Заченат в Тихоокеанската зона и роден в Посолството на САЩ в Западен Берлин, където е бил изпратен на служба баща ми. После, преди ученическите години, още десетина бази. Момчешки сражения по горещите и влажни улици на Манила, раните от които зарастват само дни по-късно в някаква студена белгийска казарма, разположена в близост до главната квартира на НАТО. Само след месец отново се натъквам на враговете си в Сан Диего и бойните действия се възобновяват. Следва собствената ми кариера, която започва в Уест Пойнт — също толкова бурна и променяща се колкото тази на баща ми. Която има много малко общо с кариерата на морския пехотинец.
— Колко е бил най-дългият ти престой на едно място? — попита тя.
— Не повече от шест месеца.
— Що за човек беше баща ти?
— Кротък, спокоен — отвърнах. — Обичаше птиците. Но работата му беше да убива и той я вършеше хладнокръвно.
— Беше ли добър с теб?
— Да. По свой, малко старомоден начин. А твоят?
— Също. Бих казала по същия старомоден начин. Беше сигурен, че един ден ще се омъжа, а той ще ми идва на гости в Тюпълоу или Оксфорд.
— Къде беше къщата ви?
— Южно от главната, на тясната уличка веднага след първия завой. Четвъртата вдясно.
— Още ли е там?
— Ами да.
— Не се ли дава под наем?
— Не. Преди да умре, татко беше много болен, за да се занимава с нея. Банката собственик я остави на произвола на съдбата. В момента е пълна руина.
— Обрасла с бурени, с мъх по стените и напукани основи? С голям навес отзад и следи от шест букви на пощенската кутия?
— Откъде знаеш всичко това?
— Видях я. На път за къщата на Макклачи.
Тя замълча.
— Видях и конструкцията за дране на дивеч.
Тя не отговори.
— Видях още и следите от пръст в багажника на колата ти. Когато го отвори за патроните.
Сервитьорката дойде да прибере празните чинии и да вземе поръчката ни за пай. Деверо я изчака да се отдалечи и сконфузено ме погледна. Личеше, че е притеснена.
— Направих една глупост — промълви тя.
— Каква по-точно?
— От време на време ходя на лов — отвърна тя. — Ей така, за удоволствие. Най-вече за елени. Давам месото на възрастни хора — такива като Емелийн Макклачи. Те по принцип се хранят зле. Понякога получават и свинско, ако някой от съседите им заколи прасе. Но това става рядко, защото тези хора също са бедни.
— Спомням си — казах аз. — При първото ни посещение Емелийн беше сготвила еленско. Предложи да ни нагости, но ти отказа.
— Няма смисъл да даваш, а след това да го вземаш обратно — каза Деверо. — Този елен го убих преди седмица. По обясними причини не можех да го занеса в хотела, затова реших да използвам къщата на татко. Онази конструкция е много добра за дране. Но после се появи твоята теория за Джанис Чапман. Тогава все още не те познавах добре. Представих си как звъниш в главната квартира и в небето се появяват няколко хеликоптера „Блекхоук“, които издирват всички магарета за дране на дивеч в окръга. По тази причина те изпратих да идентифицираш смазаната кола, а през това време се заех да изрина кръвта.
— Тестовете щяха да докажат, че е животинска — отбелязах аз.
— Знам, но за колко време? Дори не зная къде се намира най-близката лаборатория. Може би в Атланта. Щеше да отнеме най-малко две седмици, а може би и повече. Наистина не можех да си го позволя. Това е единствената работа, която мога да върша. Не мога да си представя, че ще тръгна да търся нещо друго. И къде? А гласоподавателите са много странно племе — цял живот помнят подозренията, но никога крайния резултат.
Помислих си за стария си приятел Стан Лаури с неговите обяви за работа. Външният свят е непознат и пълен с опасности за такива като нас.
— Добре, ясно — рекох. — Но наистина си направила голяма глупост.
— Знам. Май се бях паникьосала.
— Познаваш ли други ловци, които имат подобни магарета?
— Някои.
— Защото аз продължавам да мисля, че жертвите са били убити именно по този начин. Просто не виждам друг.
— Съгласна съм. Именно затова изпаднах в паника.
— Това означава, че рано или късно в небето ще се появят хеликоптерите, за които спомена.
— Освен ако не ги изпреварим, като открием Рийд Райли и му зададем някои въпроси.
— Няма да го открием. Предполагам, че вече е назначен за офицер за връзки с обществеността във военновъздушна база Туле.
— Къде е това?
— В Северна Гренландия. На покрива на света. Няма по-отдалечена база на ВВС от нея. Бил съм там. Летях на един „Локхийд С-5“, който направи принудително кацане. Базата е част от системата за ранно предупреждение. Без слънчева светлина четири месеца от годината. Но в замяна разполага с радари, които могат да засекат топка за тенис на разстояние пет хиляди километра.
— Взе ли им телефона?
Усмихнах се и поклатих глава.
— Ще трябва да го направим по друг начин. Вдругиден ще разбера какво ще изскочи от гората.
Тя не отговори. Заехме се с десерта. Ядяхме бавно, защото разполагахме с много време. В този момент нощният влак вероятно още не беше потеглил от Билокси.
Деверо все още се притесняваше от възрастния собственик на хотела и нямаше никакво желание да повтаря представлението в горния край на стълбището. По тази причина ѝ дадох ключа си. Напуснахме ресторанта поотделно с десетминутна пауза. Това ми даде възможност да платя и същевременно да изпия още една чаша кафе. После тръгнах надолу по улицата, кимнах на стареца зад гишето и изкачих стълбите. Деверо веднага отвори на почукването ми и бързо затвори след мен. Беше свалила само обувките си и колана с пистолета. Всичко друго си беше на мястото — униформена риза, униформен панталон, конска опашка.
Заловихме се за работа като наркомани, които си загряват лъжицата. Без да бързаме, но и без да губим излишно време. Изпълнени с желание да инвестираме, нетърпеливи да получим печалбата. Тя започна с ластика, който придържаше косата ѝ. Разтърси глава да я разпилее и ми се усмихна през плътната тъмна завеса. После разкопча горните три копчета на блузата си. Табелката с името и служебната значка натежаха и разтвориха тънката материя. Зърнах дълбок триъгълник гола кожа. Свалих ботушите и чорапите си, а след това измъкнах ризата от колана. Едната ѝ ръка легна върху четвъртото копче на ризата ѝ, а другата докосна колана.
— Избирай — рече.
Това се оказа трудна задача, но аз се заех с нея максимално задълбочено. Мислих дълго и напрегнато, но все пак стигнах до твърдо решение.
— Панталона.
Тя разкопча колана. Една безкрайна минута по-късно остана само по униформената риза.
— Сега е твой ред — рекох.
Тя избра другата възможност и аз свалих ризата си. Този път ме попита за белега от шрапнел и аз ѝ предложих късата версия: нещастно стечение на обстоятелствата в началото на кариерата ми по време на рутинна визита в лагера на морската пехота в Бейрут. На няколко крачки от портала се взриви камион. Беше на стотина метра от мен.
— Чух за раняването на някакъв военен полицай там — кимна Деверо. — Ти ли си бил?
— Не знам — отвърнах. — Може би е имало и други колеги.
— Помагал си на ранените.
— Чиста случайност — рекох. — Самият аз имах нужда от доктор. Вечерта бях ял нещо от местната кухня, от което получих силно разстройство.
— Наградили са те със „Сребърна звезда“.
— И с отравяне на кръвта — добавих. — Спокойно можех да мина и без тях.
Разкопчах горното копче на панталона си, а тя — последното на ризата си. Останахме по бельо, но не за дълго. Пуснахме водата в банята, влязохме във ваната и дръпнахме завесата. Използвахме всички сапуни и шампоани, които бяха на разположение. Миехме се един друг, отгоре надолу, отвътре навън, странично. Никой на света не би се усъмнил във високите ни хигиенни стандарти и в липсата на усърдие при тяхната реализация. Останахме в банята, докато източихме цялото количество топла вода от бойлера на „Тусейнтс“, а след това награбихме всички налични кърпи, за да не превърнем леглото ми в езеро. После се заловихме за сериозната работа. Тялото ѝ излъчваше топлина и беше все още хлъзгаво от сапуна. Моето също. Тя беше стегната, стройна и пълна с енергия. Проявихме изключително търпение. По изчисленията в главата ми нощният влак трябваше да се намира северно от Кълъмбъс и южно от Абърдийн. На около шейсет километра и четирийсет минути от Картър Кросинг.
А четирийсет минути са достатъчно дълъг отрязък от време. Когато го съкратихме наполовина, вече знаехме почти всичко един за друг. Аз опознах начина, по който се движи, какво ѝ харесва и какво обича. Тя знаеше същото за мен. Опознах туптенето на сърцето ѝ под гръдния кош, усещах как ребрата ѝ се движат, когато е задъхана, правех разлика между различните видове задъхване. Тя научи същите неща за мен — ранното предупреждение, появяващо се дълбоко в гърлото ми, нещата, които трябваше да прави, за да се зачерви кожата ми, къде обичах да бъда докосван, кое ме докарваше до лудост.
След това започнахме. Плавно и бавно нарастващо темпо, ясно чувство за време. Като настъпваща армия преди решителния час. Като пехота, готова да започне десант, като пилоти, които наблюдават приближаването на целта през бомбените мерници. Плавно и бавно, в продължение на пет сладостно-мъчителни минути. После темпото започна да се ускорява. Все по-бързо и по-грубо. Отначало чашата на поставката в банята започна да подрънква, а след това да подскача и звънти. Тръбите в стената издаваха приглушени метални звуци. Френските прозорци подеха тройна симфония. Един вид потракване, причинено от дървените рамки, друг от стъклата и трети от резетата. Дъските на пода вибрираха като опънатата кожа на барабан. Една захвърлена обувка се преобърна, шерифската ѝ звезда започна да рисува малка татуировка по дървото, беретата в джоба ми заподскача с глух тътен, а рамката на леглото заблъска стената в странен ритъм. Това не беше нашият ритъм.
Нощният влак.
Точно по разписание.
Всички на борда.
Но този път беше различно.
Нещо не беше наред.
Не в нас, а във влака. Звуците, които издаваше, не бяха същите. По-ниски и по-приглушени. Скоростта му намаляваше. Стабилният далечен грохот премина в пронизителен вой на спирачки. Видях в съзнанието си как чугунените блокчета захапват стоманените колела, изхвърляйки дъжд горещи искри в нощния въздух. Видях как буферите на вагоните се блъскат един в друг като недоволно стадо слонове, обуздано от командата на локомотива. Деверо се измъкна изпод мен, зае седналото положение и напрегнато се ослуша. Пронизителният вой продължаваше. Силен, печален, примитивен и непоносимо дълъг. След което започна да заглъхва. Отчасти защото инерцията беше отнесла композицията далеч от прелеза, отчасти защото най-после металното стадо се готвеше да спре.
— О, не! — почти беззвучно прошепна Деверо.
Облякохме се на пожар и две минути по-късно вече бяхме на улицата. Деверо се отби до колата си и измъкна две електрически фенерчета от багажника. Подаде ми едното и включи другото. Използвахме алеята между аптеката и железарията, плъзгайки се покрай тъжната пясъчна купчина на Джанис Чапман, подминавайки бар „Бренънс“ и заложната къща, поемайки по голото поле. Тя подтичваше пред мен, почти накуцвайки. Това не ме изненада. И моите колене се подгъваха. Но тя продължаваше неотклонно напред. Неохотно, но твърдо решена да изпълни служебния си дълг.
Вървеше по посока на линията, разбира се. Не след дълго стигна до насипа, покатери се по сбития чакъл, стъпи на релсите и пое на юг. Последвах я. Машинистът би трябвало да се намира на около двайсет минути след нас. Локомотивът и вагоните тежаха поне осем хиляди тона. Знаех нещичко за превозните средства, тежащи осем хиляди тона. Понякога военните полицаи играят ролята на пътни регулировчици, но нашият трафик е по-специализиран. Обикновено включва композиции от цистерни, които тежат осем хиляди тона, а част от особеностите на регулирането на подобна маса включва познанието, че спирачният път на подобни композиции е минимум километър и половина, дори при включена внезапна спирачка. Човек изминава същото разстояние за около двайсет минути, когато върви пеша. Което означаваше, че ще бъдем там двайсет минути преди машиниста.
Но това не беше никакво предимство.
Силно се съмнявах, че изобщо ще открием нещо.
Продължихме напред, подтичвайки по траверсите. Фенерчетата ни подскачаха заедно с нас, осветявайки черния пушек, останал от нагорещените спирачки на влака. По моя преценка отивахме към мястото, което бях посетил два пъти през отминалия ден — там, където пътеката в полето пресичаше релсите и се насочваше към гората на запад. Която, малко или повече, беше улицата от детството на Деверо. Вероятно и тя си мислеше същото, защото рязко забави ход и започна да осветява местността от двете страни на насипа.
Аз сторих същото. И стана така, че не тя, а аз направих откритието. Всъщност само това, което беше останало, ако не се брои червената мъгла, разпръснала се поне на стотина метра наоколо. Тук молекула, там друга…
Беше човешки крак, отрязан малко над глезена. Гладко и чисто, като с хирургически скалпел. Без разкъсвания или назъбвания. Почти в права линия. Причинена от някаква чудовищна ударна вълна, от някаква жестока пулсация — като онези, които излъчват акустичните оръжия. И преди се бях натъквал на подобни гледки. Деверо също. Като повечето пътни полицаи.
Обувката си беше на мястото. Черна, добре лъсната, Скромна. С нисък ток и каишка, завършваща с копче. Чорапът също беше там. Горната му част беше гладко отрязана, сякаш с ножица. Под него мътно проблясваше тъмна кожа, която наподобяваше гипсова отливка на човешки крайник — от онези, върху които се обучават студентите. Кости, вени, сухожилия — всичко си беше на мястото.
— Това са обувките, с които ходеше на църква — промълви Деверо. — Имаше добро сърце. Ужасно съжалявам.
— Аз така и не я видях — рекох. — Когато я потърсих, беше някъде навън. Така ми каза момчето ѝ: „Мама излезе“…
Седнахме на една траверса на около пет метра от отрязания крак и зачакахме появата на машиниста. Той се появи след петнайсет минути. Не каза кой знае какво. Нямаше как. В самотния лъч на прожектора се мярка нещо бяло — може би подплатата на разкопчано тъмно палто. Което отдавна вече го няма.
— Дрехата, с която ходеше на църква — уточни Деверо. — Черен габардин с бяла подплата.
Машинистът беше задействал спирачките — точно по изискванията на вътрешния правилник, федералните регулации и щатските закони. Което според него било напълно безсмислено губене на време. Стрес върху цялата композиция, стрес върху релсите. Защо? Изминава километър и половина пеша, за да не открие нищо. И друг път му се било случвало.
Двамата с Деверо си размениха няколко референтни цифри, имена и адреси — отново според изискванията на закона. После тя го попита има ли нужда от помощ, но той само махна с ръка и пое обратно на север, където го чакаше осветената кабина на локомотива. Изобщо не изглеждаше разстроен. Явно приемаше нещата като част от работата си.
Върнахме се обратно. Излязохме на главната улица, подминахме хотела и се насочихме към участъка. Деверо отключи и запали лампите. Тук не даваха нощни дежурства. Първата ѝ работа беше да повика Пелегрино, обещавайки допълнително заплащане за извънредния труд. После позвъни на доктора и го уведоми, че трябва да изпълни задълженията си. Двамата не останаха доволни, но в замяна на това пристигнаха бързо. В рамките на няколко минути един след друг. Може би и те бяха чули аварийното спиране на влака.
Деверо ги изпрати да съберат останките. Върнаха се половин час по-късно — време, през което почти не разговаряхме. Докторът потегли обратно към кабинета си, а Деверо заповяда на Пелегрино да ме закара до Мемфис. Не възразих, въпреки че ми беше раничко.
Тръгнах направо от участъка, без да се връщам в хотела. С малко пари в единия джоб и с беретата в другия. Трафик почти нямаше. Нормално, защото беше никое време, освен това се намирахме в затънтен район. Пелегрино мълчеше. От умора или от омраза. Просто мълчеше и караше. Използвахме същия маршрут, по който бях пристигнал — отначало по правата като стрела отсечка през гората в посока изток-запад, след това по черния път, по който бях минал със старото шеви, а накрая и по прашното шосе с две платна, което бях прекосил с онзи стар бюик седан. Прекосихме границата с Тенеси и минахме през Джърмантаун, където ме беше оставил дърварят с пикапа. Продължихме на югозапад през спящите предградия и стигнахме до центъра на Мемфис. Все още не се беше съмнало. Пелегрино ме свали на автогарата и си тръгна, без да каже и дума. Боботенето на патрулката бавно заглъхна надолу по улицата.
Ранният старт ми предложи голям избор на автобуси, но първият от тях потегляше чак след час. По тази причина предприех обиколка на квартала с надеждата да открия някоя денонощна закусвалня. Оказа се, че дори имам избор. Спрях се на онази, в която бях обядвал преди три дни. Главно защото все още бях жив въпреки ниските цени. Получих чаша кафе от кана с дебел пласт утайка, а след това ми направиха бекон с яйца в тиган, който не беше изстивал от времето на Никсъновата администрация. Петдесет минути по-късно вече бях на най-задната седалка на автобуса, който ме отнасяше в североизточна посока.
Посрещнах изгрева на слънцето, което изплува през стъклото вдясно, а след това проспах всичките шест часа на пътуването. Слязох от автобуса на същото място, откъдето го бях взел три дни по-рано — депото в покрайнините, съвсем близо до базата. Градът нямаше нищо общо с Картър Кросинг, въпреки че притежаваше всичките му съставни части — барове, заложни къщи, магазини за авточасти, за оръжие и употребявани стереоуредби. Всеки от тях беше жив единствено благодарение на пресъхващия поток долари на Чичо Сам, изтичащи от джобовете на мъжете, които се бяха наели да му служат. Минах покрай всеки един от тях и стигнах откритото поле. Извървях около километър навътре в него, обядвах в някаква закусвалня и продължих напред. Прибрах се в квартирата малко преди два следобед — доста по-рано от очакванията ми. Това ми даде шанс да променя плановете си към по-добро.
Първата ми работа беше да взема един дълъг и горещ душ. Парата бавно отми аромата на Деверо от кожата ми. После се подсуших, облякох абсурдната парадна униформа и звъннах на Стан Лаури с молбата да ме закара обратно на автогарата. Бях изчислил, че ако побързам, може би ще се добера до Вашингтон надвечер — около дванайсет часа по-рано, отколкото очаквах. Казах на Лаури, че пътуването ми не е никаква тайна. Колкото повече хора знаят за целта ми, толкова по-добре. Това беше единственият шанс онова нещо да изпълзи от гората.
В седем вечерта в понеделник Вашингтон, окръг Колумбия, изглеждаше едно доста спокойно място. Град на добрата компания, главно в лицето на цяла Америка. Тук работата никога не спираше, но след пет следобед просто се местеше на друго място — в частни салони, барове, скъпи ресторанти или в приземията на солидни къщи, превърнати в механи. Места, които не познавах, но пък бях наясно с тяхното съществуване. Затова пропуснах отдалечените хотелски вериги, които човек с моите финансови възможности можеше да си позволи, и се насочих към добре осветените и значително по-чисти улици южно от Дюпон Съркъл, където цените бяха доста по-високи. Не че имах намерение да ги плащам, разбира се. Бях чувал за едно отлично поддържано място на Кънетикът Авеню, където сметката на униформените гости автоматично се препраща на Министерството на отбраната. На базата на безсрочен договор, който автоматично се подновява, или благодарение усилията на някой огорчен ветеран, отговарящ за финансите в армията. Никой не знаеше каква всъщност е истината, но мълвата твърдеше, че човек спокойно може да заеме полагаемото му се място във военните гробища „Арлингтън“, преди да му препратят сметките.
Насочих се натам бавно, придвижвайки се в средата на тротоарите. Бях бдителен, без да ми личи. Използвах отраженията във витрините, а на всяка пресечка невинно се оглеждах във всички посоки. Никой не ми обръщаше внимание. От време на време попадах в обкръжението на подтичващи хора, които просто се блъскаха в околните, бързайки по задачите си. Добрах се до хотела без никакви инциденти и се регистрирах с истинското си име и чин. Мълвата излезе вярна. Никой не ми поиска кредитна карта или някакъв депозит. Просто се подписах под някакъв формуляр максимално четливо и ясно. Това беше всичко. Няма смисъл да играеш ролята на сиренцето в капана, а едновременно с това да се правиш на скромен. Това просто няма как да стане.
Взех асансьора до стаята си, окачих парадната куртка в гардероба и позвъних на румсървиса за вечерята. Трийсет минути по-късно вече се тъпчех с огромна порция телешко филе, която също щеше да влезе в сметката на Пентагона. След още трийсет изнесох подноса в коридора и излязох на разходка. Без определена цел, просто за да проверя дали някой няма да прояви интерес към заниманията ми, поемайки след мен от някоя сянка. Но такива хора липсваха. Обиколих площада, а след това направих същото и с околните улици. Подминах иракското посолство и се насочих към колумбийското, което беше от другата страна. Видях мъже и жени, които вероятно бяха федерални агенти. Видях мъже и жени във военни униформи, а също така и такива, които бяха представители на всичките четири подразделения на разузнаването. Видях и куп хора с цивилни костюми, но никой от тях не ми обърна внимание. Никакъв интерес. Сякаш бях част от мебелировката.
В крайна сметка се върнах в хотела и се мушнах под завивките на луксозното легло. Изпълнен с очакване на събитията през следващия ден — 11 март 1997 г.
Събудих се в седем и позволих на военното министерство да се погрижи за закуската ми. В осем вече бях на улицата в пълна парадна униформа, освежен от топлия душ. Предполагам, че това е часът, в който започва истинската работа. Насрочена по пладне среща в Пентагона от човек, който идва отдалеч, със сигурност означава, че съм прекарал нощта във Вашингтон, а тукашните хотели са лесни за наблюдение. Този град е такъв. Освен това аз изобщо не криех намеренията си. Това беше причината да очаквам противника още долу, във фоайето. Или на тротоара отпред. Но него го нямаше. Пролетното утро беше прекрасно. Слънчево и топло. Всичко наоколо изглеждаше свежо и красиво. И най-вече невинно.
Тръгнах преднамерено бавно към близката вестникарска будка, откъдето си купих „Уошингтън Поуст“ и „Таймс“, въпреки че в хотела предлагаха всякаква преса. Помотах се доста, докато платя и получа рестото си, но и тук никой не направи опит да се приближи. Отнесох вестниците в близкото кафене и седнах на една масичка на открито.
Никой не ме поглеждаше.
Към десет сутринта вече бях пълен с кафе и изчетох вестниците от кора до кора, но все още никой не проявяваше интерес към мен. Започвах да си мисля, че сам съм се прецакал с избора на хотела. Може би един нормално съмнителен тип би отседнал на друго място, с достатъчно наблюдателен персонал. Оттук стигнах до заключението, че противникът вероятно се прегрупира с оглед нанасяне на удара в самия край на пътуването ми, а не някъде по средата. Което несъмнено би било по-ефективно за него. Те знаеха къде отивам и точно кога ще се появя там.
Това означаваше, че ще ме чакат във или около Пентагона преди дванайсет. В леговището на звяра, където е далеч по-опасно. На само пет километра от тук, но сякаш на друга планета, особено по отношение на начина, по който ще подходят към отстраняването на проблема.
Утрото беше все така прекрасно и аз реших да се поразходя. Очаквах да изгубя свободата си всеки момент и не исках да се лишавам от малките удоволствия. Поех на юг по Седемнайсета улица. Минах покрай административната сграда в съседство с Белия дом, която заемаше далечния край на Елипсата, в близост до парка с музеите. Обърнах гръб на обелиска на Джордж Уошингтън и се насочих към мемориала на Ейбрахам Линкълн. Описах широк кръг около стареца и стъпих на мемориалния мост „Арлингтън“, извит като дъга над пълноводната Потомак. Много хора бяха избрали същия маршрут, но с автомобили. Никой освен мен не ходеше пеша. Любителите на сутрешните кросове отдавна се бяха прибрали, а тези на вечерните все още бяха на работа.
Спрях по средата и се облегнах на парапета. Задължителна предпазна мярка при прекосяване на мост. Евентуалните преследвачи няма къде да се скрият и са принудени да продължат напред. Но зад мен нямаше никой. Пред мен също. Отделих им пет минути, облегнал лакти на парапета. Като човек, който обича да мисли на спокойствие. Но никой не се появи. Отново се раздвижих. Изминах около триста метра и се озовах във Вирджиния. Порталът на националното гробище „Арлингтън“ се виждаше в далечината право пред мен. Пет минути по-късно минах през него и навлязох в морето от бели камъни. Гробовете бяха навсякъде около мен. Това си оставаше най-добрият път към Министерството на отбраната. През гробищата. За изостряне на перспективите.
Отбих се от пътя си само веднъж, колкото да отдам чест на Джон Ф. Кенеди и на Незнайния воин. Минах зад Хендерсън Хол — залата, която се радваше на най-голяма почит от страна на морските пехотинци — и напуснах гробището през южния портал. Пред очите ми се разкри Пентагонът, най-голямата административна сграда в света. Шестстотин хиляди квадратни метра разгъната застроена площ, трийсет хиляди служители, над двайсет и седем километра коридори, но само три външни врати. Аз, разбира се, предпочитах онази в югоизточната част. По очевидни причини. Затова описах широк кръг, придържайки се на почетно разстояние от нея. Предпазливостта ми нарасна многократно. В крайна сметка успях да се присъединя към тънката нишка хора, която се точеше от изхода на метрото. И която видимо надебеляваше с приближаването си към входа. Беше съставена от подходящите хора, особено за моите намерения. Трябваха ми свидетели. При арестите винаги могат да се очакват инциденти. Някои стават случайно, други нарочно.
Но с мен всичко мина добре въпреки леката несигурност във фоайето. Оказа се, че групата мъже, която се появи там, е само подкрепление на охраната, а не екип за моето арестуване. Извънредна смяна, в името на сигурността. Толкоз. Добрах се без проблеми до 3C315. Кабинетът на Джон Джеймс Фрейзър, офицер за връзки със Сената. Вътре нямаше други хора. Беше сам. Каза ми да затворя вратата. Направих го. Каза ми да седна. Подчиних се.
— Какво ми носиш? — попита той.
Не отговорих. Нямаше какво да кажа. Изобщо не бях очаквал да стигна чак до тук.
— Добри новини, надявам се.
— Никакви новини — отвърнах.
— Каза, че разполагаш с името. Така гласеше съобщението ти.
— Не разполагам с никакво име.
— Тогава защо пожела да ме видиш?
Забавих се само за част от секундата.
— Реших да ускоря нещата — рекох.
Това беше мигът, в който разговорът зацикли. Наистина нямаше какво повече да си кажем. Фрейзър направи сериозни усилия да се покаже толерантен. И търпелив. Нарече ме параноик, после се посмя на разочарованието ми от липсата на арест. След това се опита да бъде загрижен. Може би за здравословното ми състояние. И със сигурност за външния ми вид. За дългата коса и наболата брада. За целта използва грубия мъжкарски глас на чичото, който мъмри любимия си племенник:
— Изглеждаш ужасно! — отбеляза той. — Тук имаме бръснарници. Използвай някоя от тях!
— Не мога. Трябва да изглеждам именно така.
— Заради ролята ти под прикритие?
— Да — отвърнах.
— Само дето не си съвсем под прикритие, нали? Чух, че веднага си бил разкрит от тамошния шериф.
— Въпреки това трябва да поддържам ролята си. Заради местните. В момента армията не се радва на особена популярност там.
— Това вече няма значение, защото очаквам да бъдеш отзован всеки момент. Фактически съм учуден, че още не са те изтеглили. Кога получи последните си заповеди?
— Защо ще ме изтеглят?
— Защото проблемът в Мисисипи е на път да бъде решен.
— Така ли?
— Да. Стрелбата край периметъра на Келам е демонстрация на злоупотреба със сила от страна на неофициални и неоторизирани паравоенни формации от друг щат. Властите в Тенеси ще имат грижата, а нашите правомощия са ограничени и няма да им попречим.
— Те са изпратени там със специална заповед.
— Не мисля така. Става въпрос за групи, които използват нелегални комуникации. По всичко личи, че инициативата им ще се окаже цивилна, без отношение към армията.
— Не съм съгласен.
— Проблемът не подлежи на обсъждане. Фактите са си факти. Страната е наводнена с подобни формации, които определят целите си самостоятелно. В това няма никакво съмнение.
— Ами трите убити жени?
— Мисля, че извършителят вече е идентифициран.
— Кога?
— Преди около три часа, доколкото съм осведомен.
— Кой е той?
— Не разполагам с подробностите.
— Някой от нашите?
— Не. Става въпрос за местен човек. От Мисисипи.
Замълчах.
— Но както и да е — смени тона Фрейзър, — благодаря ти, че дойде.
Не казах нищо.
— Срещата ни приключи, майоре.
— Не, господин полковник — отвърнах. — Срещата ни не е приключила.
Пентагонът е бил построен в началото на Втората световна война. И поради този факт строителството е било извършено без много стомана. Както при всяка война стоманата е била по-нужна другаде. Това е причината огромното здание да разчита главно на здравината на бетона. За изграждането му е било нужно голямо количество пясък, което са копали от Потомак, почти до стените ѝ. Много голямо количество. Близо един милион тона. Резултатът е изключителна солидност.
И тишина.
Отвъд вратата на Фрейзър работеха трийсет хиляди души, но аз изобщо не ги чувах. Тишината се нарушаваше единствено от тихо съскане, характерно за всеки кабинет в пръстен С.
— Не забравяй, че разговаряш с висшестоящ офицер — процеди Фрейзър.
— А ти не забравяй, че срещу теб седи офицер от Военната полиция, който има право да арестува всеки военнослужещ — от редника до генерала.
— Какво искаш да кажеш?
— „Свободните граждани на Тенеси“ са получили заповед за охрана на Келам. Това е ясно за всички. Съгласен съм, че е имало злоупотреба със сила, но за това са отговорни колкото те, толкова и човекът, който е издавал заповедите. Всъщност неговата отговорност е по-голяма именно заради това.
— Никой не е издавал никакви заповеди.
— Те са били изпратени там едновременно с моята поява. И тази на Мънро. Събрали сме се на едно място благодарение на специално решение. Заради присъствието на Рийд Райли в базата. Кой е знаел за това?
— Може би решението е било взето на местно ниво.
— Искам да чуя каква е била личната ти позиция.
— Пасивна. С готовност за бърза реакция в случай на нужда. Нищо повече.
— Сигурен ли си?
— Офицерът за връзки със Сената винаги е пасивен. Работата му е да потушава пожари.
— Никога не поема сам инициативата, така ли? В смисъл да потушава пожарите още преди да са възникнали?
— Как бих могъл?
— Видял си приближаването на опасността, изготвил си план. Възлагаш охраната на Келам на някакви досадни цивилни, които задават тъпи въпроси. Няма как да възложиш задачата на самите рейнджъри, защото никой командир на света не би признал законността на подобна заповед. По тази причина си принуден да потърсиш услугите на своите неофициални другарчета. Например от Тенеси, който по една случайност е родният ти щат, където познаваш много народ. Това е възможно, нали?
— Не, това е абсурдно.
— След което прибягваш до подслушване на телефоните на ВП като допълнителна застраховка. Следиш нещата отблизо, за да усетиш навреме всяко отклонение и да вземеш съответните мерки.
— Това е още по-голям абсурд.
— Отричаш ли го?
— Разбира се, че го отричам.
— Ами тогава дай да поговорим теоретически. Какво би си помислил за човек, който върши тези две неща?
— Кои две неща?
— Повикването на помощ от Тенеси и подслушването на телефоните. Какво би си помислил за това?
— Че става въпрос за нарушаване на закона.
— А възможно ли е този човек да извърши само едно от двете неща? Имам предвид професионален военен.
— Не може да си го позволи. Би било лудост да възложи оперативна задача на неоторизирана формация, без да я наблюдава отблизо.
— Съгласен съм — кимнах аз. — Следователно телефоните са били подслушвани от същия човек, който е изпратил онези откачалки да охраняват подстъпите към Келам. Логично ли е това според теб? На теория?
— Предполагам.
— Да или не, полковник?
— Да.
— Как си с краткосрочната памет? — попитах.
— Добре съм.
— Какви бяха първите ти думи, когато се появих в кабинета ти?
— Казах ти да затвориш вратата.
— Не, каза ми „здрасти“. А след това ме помоли да затворя вратата.
— Предложих ти да седнеш.
— А после?
— Не си спомням — предаде се Фрейзър.
— Проведохме малка дискусия за обедното оживление в тази сграда.
— Да, сега си спомням.
— А след това ти попита какви новини нося.
— Но ти каза никакви.
— Което те изненада. Защото ти бях оставил съобщение, че разполагам с името.
— Да, наистина бях изненадан.
— За чие име си помисли?
— Не бях сигурен. Работя с много имена по различни въпроси.
— В такъв случай би трябвало да кажеш име, а не името.
— Може би беше закачка. Касаеща заблудата ти, че някой наистина е изпратил онези аматьори в Мисисипи. Това изглеждаше важно за теб.
— Изключително важно — кимнах. — Защото е истина.
— Добре. Уважавам убежденията ти. Предлагам да откриеш за кого става въпрос.
— Вече го открих.
Той не отговори.
— Нещо запъна, а? — подхвърлих.
Той продължаваше да мълчи.
— Не съм ти оставил никакво съобщение — рекох. — Просто си уредих среща чрез човека, който отговаря за работния ти график. Това беше всичко. Не посочих причина. Само казах, че искам да се срещна с теб днес по обед. Споменах за имена и за „Свободните граждани на Тенеси“ само по време на един отделен разговор с генерал Гарбър. Който ти очевидно си прехванал.
Съскащата тишина в офиса промени тона си. Стана по-глуха и по-заплашителна. Кънтяща тишина.
— Някои неща не са лъжица за твоята уста, синко — рече Фрейзър.
— Може би — кимнах аз. — Признавам, че не съм наясно какво точно се е случило в първата милиардна част от секундата след Големия взрив. Не ме бива много в квантовата физика. Но мога да се справя с много други неща. Например с Конституцията на Съединените щати, която познавам отлично. Да си чувал за Първата поправка? Тя гарантира свободата на печата. А това означава, че всеки журналист има право да се приближава до всяка ограда, която си хареса.
— Въпросният човек е бил член на някаква радикална група в колежа си.
— Заключението ми е, че си проявил мързел. Години наред си целувал задника на Карлтън Райли и никак не ти е било по вкуса да го заменяш с нов задник. Особено пък в този момент. Защото това би означавало да си свършиш проклетата работа.
Не получих отговор.
— Второто човешко същество, убито от твоите шибаняци, е едно непълнолетно момче, което мечтаеше да постъпи в армията — продължих аз. — Било е на път за базата, за да подаде заявление. Майка му се самоуби същата нощ. Знам го, защото ги видях с очите си. Първо него, а след това и нея.
Мълчание.
— Това те прави двойно по-арогантен. Първо си въобразяваш, че няма да разгадая гениалната ти схема, а когато успявам, решаваш, че сам ще се справиш с мен. Без чужда помощ, без подкрепления, без арести. Ти и аз, само двамата. Тук и сега. Това ме кара да ти задам и един последен въпрос: наистина ли си толкова тъп?
— И аз искам да ти задам един въпрос — наруши мълчанието си Фрейзър. — Въоръжен ли си?
— Облечен съм в парадна униформа — отвърнах. — В устава пише, че към тези униформи не се полага лично оръжие.
— А ти наистина ли си толкова тъп?
— Не очаквах да попадна в тази ситуация. Не мислех, че ще стигна толкова далеч.
— Ще ти дам един съвет, синко: мечтай за най-доброто, но се готви за най-лошото.
— Имаш ли пистолет в чекмеджето си?
— Имам два.
— Ще ме застреляш ли?
— Ако се наложи.
— Намираме се в Пентагона! Зад онази врата има трийсет хиляди души с военна подготовка, които знаят как да реагират на стрелба. Не е зле предварително да обмислиш какво ще им кажеш.
— Нападнал си ме.
— Защо ми е да го правя?
— Защото си бесен на някой, който е застрелял едно грозно черно хлапе някъде там, в пустошта.
— На никого не съм казвал, че хлапето е грозно или черно. Най-малкото по телефона. Следователно си получил тази информация директно от приятелчетата си в Тенеси.
— Това вече няма значение. Заповядал съм ти да напуснеш, но ти си отказал и си ме нападнал.
Изтегнах се в стола за посетители. С опънати крака и увиснали надолу ръце. Стана ми толкова хубаво, че чак ми се доспа.
— Мислиш ли, че тази поза е нападателна? — подхвърлих. — Освен това тежа към сто и десет кила. Малко ще ти е трудно да ме преместиш преди появата на колегите ти от 3C314 и 3C316. Ще дотичат максимум за секунда и половина, а след това ще трябва да се разправяш с Военната полиция. Убил си техен колега при крайно подозрителни обстоятелства, което означава, че ще те разкъсат. Даваш ли си сметка за това?
— Никой няма да чуе нищо — каза Фрейзър.
— Защо? Нима пистолетите ти са оборудвани със заглушители?
— Не ми трябват заглушители. Още по-малко пък пистолети.
След тези думи Фрейзър направи нещо много странно. Изправи се и откачи една снимка от стената зад себе си. Черно-бяла, на която беше самият той в компанията на сенатора Карлтън Райли. Надписана. Вероятно от сенатора, а не от него. Отдалечи се от стената и постави снимката на бюрото си. После се обърна и измъкна пирончето от стената, вероятно наранявайки ноктите си.
— Това ли си намислил? — вдигнах вежди аз. — Да ме надупчиш до смърт с някаква топлийка?
Той мълчаливо остави пирона до рамката, после издърпа едно чекмедже и извади чук.
— Нападнал си ме, докато съм се опитвал да закрепя снимката обратно на стената — поясни. — За щастие съм успял да докопам чука, който ми е бил подръка.
Въздържах се от коментар.
— Ще стане много тихо — добави Фрейзър. — Един удар ще бъде достатъчен. А след това ще разполагам с достатъчно време да наглася тялото ти както пожелая.
— Ти си луд — рекох.
— По-скоро съм всеотдаен и вярвам в бъдещето на армията.
Формата на чуковете е добре измислена и вероятно по тази причина е останала непроменена през годините. И защо да се променя? Пироните открай време са си едни и същи. Това определя и формата на чуковете. Тежка желязна глава и дръжка. Това е всичко, което ти трябва. Без нищо излишно. Чукът в ръката на Фрейзър беше тежък, с глава на баклавички, предназначен за яко коване. Най-малко две кила. Грозен и заплашителен. Абсолютно неудобен за окачването на картини, но в реалния свят често се натъкваме на подобни несъответствия.
В случая обаче ставаше въпрос за доста сериозно оръжие.
Стиснал го като палка в дясната си ръка, Фрейзър тръгна към мен. Светкавично скочих от стола за посетители, забравил за всякакви положения на безчувственото си тяло, които биха го затруднили. Въпрос на инстинкт. Обикновено не се плаша лесно, но и хората са измислени доста добре. Голяма част от това, което вършим, е дълбоко закодирано в подсъзнанието ни. Още от памтивека. Там, откъдето приятелят ми Стан Лаури мечтае да започне на чисто.
Кабинетът беше малък. С още по-малко свободно пространство на пода. Предстоеше ми нещо като бой в телефонна кабина, чийто изход зависеше от съобразителността на Фрейзър. Имах всички основания да приема, че тя е на добро ниво. Преди да се оттегли на топлото местенце в Пентагона, тоя тип беше оцелял във Виетнам и в Залива. А това не се случва, без да използваш главата си. По десетобалната система му давах оценка седем, може би дори осем. Това не го правеше кандидат за Нобелова награда, но умствените му качества положително бяха по-големи от тези на средностатистическата мечка.
Всичко това беше в моя полза. Просто защото битката с кретени е много по-трудна. Няма как да отгатнеш какво се готвят да направят. Докато умните хора са предвидими.
Фрейзър замахна. Отляво надясно на височината на кръста. Обичайният стартов гамбит. Наклоних се рязко назад и чукът не ме улучи. Предположих, че следващият замах ще бъде в обратна посока, отдясно наляво. Пак на височината на кръста. Така и стана. Но отново с нулев резултат. Това бяха първите опознавателни ходове. Като местенето на пешките по шахматната дъска. Противникът ми дишаше странно. Причината за това не беше проблем в гърлото, а по-скоро бликаща ярост. Света Одри можеше да бъде спокойна. Просто ярост, придружена от възбуда. Фрейзър беше боец по душа. За такива хора битката е всичко. Живеят за нея, а тя ги поглъща. Устните му дори се разтеглиха в подобие на усмивка, а очите му не виждаха нищо друго освен главата на чука и средната част на тялото ми зад нея. Във въздуха се усети острата миризма на пот, примитивна като миризмата в леговището на нощно влечуго.
Направих малка стъпка напред. Той реагира, като отстъпи в обратна посока. Озовахме се горе-долу в центъра на помещението, което беше от първостепенно значение. Не за него, а за мен. Целта му беше да ме притисне до стената, но аз не исках да бъда там.
Все още не.
Той замахна за трети път. Широко, като косач на тучна ливада. По очите му познах, че и тази атака ще бъде фалшива. Истинската все още предстоеше. Бързо отскочих назад. Желязото изсвистя на сантиметър от куртката ми. Две кила, дълга дръжка. Все неща, които предизвикват неудържима инерция. Раменете му се извъртяха на деветдесет градуса, кръстът — също. Реши да се възползва от нея и замахна от обратна посока, като този път изпъна ръката си максимално напред. Бях принуден да отстъпя. Гърбът ми опря в стената.
Наблюдавах очите му.
Още не.
За разлика от мен той беше воин. Аз бях побойник. Той даваше мило и драго за тактическата победа, докато аз се задоволявах да се изпикая на гроба на врага. Има разлика. Има огромна разлика. Най-вече във фокуса. Той замахна за четвърти път. Отново под същия ъгъл и на същата височина. Наподобяваше питчър, който ме приспива с еднообразните си атаки, за да прибегне към нещо съвсем различно, когато моментът настъпи. Все по-навътре и по-навътре, докато смени посоката. Но Фрейзър едва ли щеше да използва нисък удар. Бях почти сигурен, че ще се прицели високо. Ниският удар беше по-изгоден за него, но оценката му все пак не беше десет, а седем. Е, може би осем. Но в никакъв случай девет или по-нагоре.
Замахна за пети път. Под същия ъгъл, на същата височина. Но този път с всичка сила. Зъбците върху челото на чука бръмнаха във въздуха и утихнаха заедно с прекратяването на посичащото движение. Дойде ред на шестия опит, в обратна посока. Под същия ъгъл, на същата височина. С максимално протегната ръка. Аз бях съвсем близо до стената и вече нямаше накъде да отстъпвам. Последва седмият замах. Отново под същия ъгъл и на същата височина.
После се включиха очите му.
Те примигнаха и се вдигнаха нагоре в мига, в който започна осмият замах. Насочен високо, точно към слепоочието ми. За стотна от секундата зърнах блясъка на назъбеното чело. Почти два килограма плътно желязо, което с лекота щеше да пробие дупка в черепа ми.
Но не я проби.
Защото главата ми не беше там.
Тялото ми хлътна вертикално надолу и напред, с двайсет сантиметра по-близо до леко подгънатите ми колене. С десет встрани от траекторията на чука и с още десет за допълнителна сигурност. Чух свистенето на въздуха над главата си. Усетих как пропуснатият удар го завърта в кръг и разбрах, че моето време настъпва. Миг по-късно се озовахме в ситуация, изискваща нови пресмятания. Бяхме приключили с трите измерения — навътре и навън, напред и назад, нагоре и надолу. Въпросите, които чакаха отговор, бяха само два: колко бързо мога да го ударя и колко бързо се върти тялото му.
Това бяха изключително важни въпроси. Особено за него. Започнах да се извъртам едновременно с изправянето. Лакътят ми се стрелна напред и нагоре към незащитената му шия. Беше сигурно, че ще я улучи. Математиката изключваше друго. Но коя част на шията? Отговорът беше прост: онази, която се окаже на пътя на удара. За мен беше все едно дали ще бъде отпред, встрани или отзад. Но не и за него. За него някои зони от гореспоменатия орган със сигурност щяха да бъдат изложени на по-голяма опасност от други.
В началото двете кила желязо издърпаха ръцете му встрани от раменете — като на състезател по хвърляне на чук. После рязко издърпаха напред рамото на замахващата ръка под формата на нещо като камшичен удар. В същото време тялото му навлезе в сериозен и неконтролиран спин. Пак в същото време лакътят ми вършеше работата си, при това добре. Мускулна памет, задействана автоматично. Ако имаш съмнения, използвай лакътя. Може би спомен от детството. След него летеше телесната ми маса с цялата си тежест. Кракът ми се отлепи от земята, леко свит в глезена. Лакътят всеки миг щеше да попадне в целта. С пълна сила. Фактически с цялата сила на тялото ми. Вече се извиваше и променяше траекторията си. И увеличаваше скоростта си. Ударът щеше да бъде страхотен. Буквално унищожителен. Той можеше да го преживее само ако попаднеше странично във врата му, но не и в тила. Ако удар с такава сила попадне в тила, той ще бъде фатален. Без никакво съмнение. Става въпрос за някаква особено деликатна връзка между черепа и гръбначния стълб.
И тъй, всичко опираше до време, скорост, ротация и ексцентрични орбити. Прогнозите бяха невъзможни. Твърде много части в движение. Отначало помислих, че ударът ще попадне странично. Нещо, което увеличаваше шансовете му за оцеляване, приближавайки ги до петдесет на петдесет. Но после двукилограмовият чук внезапно го завъртя в съвсем друга посока. От този миг нататък ударът щеше да попадне точно в тила му и никъде другаде. Без никакво съмнение. Този човек щеше да умре.
За което изобщо не съжалявах.
Освен в чисто практически смисъл.
Фрейзър падна до бюрото си, но без да се блъсне в него. И без да вдигне кой знае какъв шум. Все едно че едър мъж сяда на диван. Това беше добре. Никой не вика полиция, когато някой дебелак седне на дивана си. На пода имаше килим, който приличаше на персийски и вероятно беше останал от предишния обитател на кабинета, отдавна хвърлил топа от инфаркт. Под килима трябваше да има някаква подложка, а под нея — солиден бетон. Все материали, предназначени за ограничение на шума. Никой няма да чуе нищо, беше казал Фрейзър. Тук беше прав, мръснико, помислих си аз.
Измъкнах незаконната берета от джоба на парадната си униформа и я насочих в него. Просто за всеки случай. Мечтай за най-доброто, но се готви за най-лошото. Но той не мърдаше. Нямаше как да го стори. Може би само клепачите. Вратът му беше скършен високо горе. Нямаше връзка с гръбначния стълб. Държеше се само на кожата.
Реших да го оставя на мястото му. Поне докато разуча обстановката. Изправих се в средата на стаята. В същия момент вратата се отвори и на прага застана Франсис Нили.
Беше облечена в зеленикава униформа и носеше гумени ръкавици. Огледа кабинета. Веднъж, после втори път.
— Трябва да го преместим до стената, на която е била окачена снимката — каза тя.
Стоях и я гледах, без да помръдна.
— Бързо!
Размърдах се и преместих трупа на мястото, на което би трябвало да е паднал при опита да закове рамката. Най-вероятно ничком, удряйки главата си в ръба на бюрото. Разстоянието съвпадаше. Горе-долу.
— Но защо му се е случило подобно нещо? — попитах.
— Забивал е пирона, но чукът е отскочил. Инстинктивно се е отдръпнал, за да избегне тежкото желязо. Механично присвиване на коленете. Рефлекс, срещу който не е могъл да реагира. Препънал се е в килима и е паднал.
— Къде тогава е пиронът?
Нили го взе от бюрото и го хвърли до стената. На матовите плочки извън килима.
— А чукът?
— Достатъчно близо е — отвърна тя. — Хайде, тръгваме.
— Трябва да изтрия срещата от графика му.
От джоба ѝ се показаха няколко откъснати листа.
— Вече е направено. Да вървим.
Нили ме поведе към стълбите за по-долните етажи. Поехме по някакви коридори с умерена крачка. Немного бързо. Напуснахме сградата през югоизточния вход и се насочихме към служебния паркинг. Нили отключи голям бюик седан. Модел „Парк Авеню“, тъмносин. Чист и излъскан. Вероятно съвсем нов.
— Влизай — рече тя.
Подчиних се и седнах на меката кожена седалка в светлобежов цвят. Нили включи на заден и насочи лимузината към изхода. Минахме през бариерата и не след дълго се озовахме на поредица от естакади, водещи към магистралата. Преодоляхме последната от тях и излязохме на широкото платно с шест ленти в южна посока. Една незабележима кола сред хиляди други.
— Данните ми са записани на пропуска — съобщих аз.
— Бъркаш времената — каза тя. — Данните ти са били записани, но вече не са.
— Защо правиш всичко това?
— Прецених, че ще се справиш, в момента, в който разбрах, че си останал насаме с този тип. Е, можеше и да не говориш толкова много. Трябваше по-скоро да преминеш към действия. Ти притежаваш куп разностранни умения, скъпи, но приказките съвсем не са в челото на списъка.
— А как изобщо разбра какво става?
— Получих информация.
— Каква информация?
— За безумния начин, по който си тръгнал към капана. Никой не е правил подобно нещо. Поне не в Пентагона.
— Откъде получи информацията?
— Чак от Мисисипи. Лично от шериф Деверо, която поиска помощта ми.
— Тя ти се обади, така ли?
— Не, свързахме се телепатично.
— Но защо ти се е обадила?
— Защото се тревожи за теб, тъпако. Също като мен — от момента, в който разбрах за какво става въпрос.
— Нямате причини за тревога.
— А може би имаме.
— Какво те помоли да направиш?
— Да ти пазя задника. Да се убедя, че си окей.
— Сигурен съм, че не съм ѝ споменавал за точния час на срещата.
— Тя знаеше кой автобус си хванал. Заместникът ѝ докладвал точно кога те е оставил в Мемфис. Не е било трудно да прецени коя линия си използвал.
— Но с какво ти помогна това на теб тази сутрин?
— Не ми е помогнало тази сутрин. Помогна ми снощи. Вървя подире ти от момента, в който напусна автогарата. Минута по минута. Хубав хотел между другото. Ако някога разберат какви съм ги вършила с румсървиса, ще ми дължиш солидна сума пари.
— На кого е тази кола? — попитах.
— На служебния гараж съгласно утвърдените процедури.
— Какви процедури?
— Когато висш офицер се пресели в отвъдното, зачисленият му автомобил трябва да се върне в гаража. Там го подлагат на обстоен преглед, отстраняват евентуалните повреди и го зачисляват на някой друг. В момента го тестваме.
— Колко дълго ще трае това?
— Някъде около две години.
— Кой е висшият офицер?
— Колата е почти нова, нали? Значи е била зачислена на някой, който се е споминал съвсем наскоро.
— Фрейзър?
— Това е най-лесният начин за оправяне на документите. В гаража са готови с тях още от сутринта. Всичко зависеше от теб. Ако нещо се беше объркало, сега щяхме да мънкаме някакви извинения пред началството.
— Бих могъл просто да го арестувам.
— Същата работа. За гаража няма значение дали е умрял, или са го изритали.
— Къде отиваме?
— В службата ти. Гарбър иска да те види.
— Защо?
— Не знам.
— Но това са три часа път.
— Ами отпусни се и се наслаждавай на гледката. Може да се окаже, че това е последната ти почивка за дълго време напред.
— Останах с впечатлението, че не харесваш Деверо.
— Което не означава, че ще ѝ откажа помощта си. Струва ми се, че е малко сбъркана, и това е всичко. Откога я познаваш?
— От четири дни.
— Бас държа, че можеш да изброиш поне четири шантави неща, свързани с нея.
— Може би трябва да ѝ се обадя — загрижено промълвих аз.
— Аз вече опитах — каза Нили. — От телефона на онзи, който урежда срещите на Фрейзър. Използвах времето, през което го захранваше с онези теоретически глупости. Щях да ѝ кажа, че почти си се справил и всеки момент ще си плюеш на петите. Но тя не вдигна. Цял участък, а никой не вдига телефона, представяш ли си?
— Може би са заети.
— Може би. Защото има и още нещо, което трябва да знаеш. Проверих една информация, появила се в сержантската мрежа още в неделя. Дежурният екип в Бенинг твърди, че онзи блекхоук от Келам е кацнал празен. Като не се броят пилотите, разбира се. Рийд Райли не е заминал никъде и все още е в базата.
Вслушах се в съвета на Нили и наистина направих опит да си почина. Пътуването отне много по-малко от три часа, защото бюикът е доста по-бърз от всеки автобус. А и Нили го настъпваше яко, далеч повече от всеки нормален шофьор на автобус. Появих се в службата в три и половина. Отсъствието ми беше продължило точно двайсет и четири часа.
Първо отидох в квартирата си, където свалих парадната униформа, измих си зъбите и взех душ. После облякох всекидневните си дрехи в комбинация с тениска и се насочих към кабинета на Гарбър.
Причината за повикването ми се оказа желанието на Гарбър да ме запознае със съдържанието на една засекретена папка, собственост на Корпуса на морската пехота. Но преди това се състоя кратък разпит, който протече тегаво. Което ще рече крайно незадоволително. Въпросите задавах аз, а той отказваше да ми отговаря.
Освен това не желаеше да ме гледа в очите.
— Кой е бил арестуван в Мисисипи? — попитах.
— Първо прегледай папката — отвърна Гарбър.
— Искам отговор — настоях аз.
— Първо прегледай папката.
— Има ли нещо сериозно в нея, или е пълна с глупости?
— Прегледай я.
— Един и същ ли е убиецът на трите жени?
— Прочети я и ще разбереш.
— Цивилен е, нали?
— Прегледай шибаната папка, Ричър!
Не ми даде да я взема със себе си. Беше категоричен, че трябва да е непрекъснато пред очите му. Е, не че спази това изискване в буквалния смисъл на думата. Защото излезе, затвори след себе си и ме остави насаме с нея.
Папката беше дебела почти сантиметър, с различна корица от онези, които се използват в армията. И с по-добро качество. По-гладка и съвсем малко издраскана след дългогодишна употреба. С червени орнаменти по краищата, които може би означаваха повишена степен на секретност. В средата ѝ беше залепен бял етикет с входящ номер на Министерството на отбраната отпреди пет години. Под него имаше още един, на който с едри букви беше изписано Е. ДЕВЕРО.
Под името бяха чинът ѝ — младши офицер първи ранг, служебният ѝ номер и датата на раждане, която беше много близка до моята. В долния край на корицата имаше трети етикет, леко наклонен, вероятно откъснат от самозалепващата се лента. На него би трябвало да стои предупреждението Не отваряй без разрешение, но лентата беше срязана така, че текстът гласеше отваряй без разрешение. Бюрокрацията често си прави подобни шеги.
Но съдържанието на папката никак не беше смешно.
В началото беше снимката ѝ. Цветна, направена може би преди малко повече от пет години. Косата ѝ беше късо подстригана, както беше споменала. С машинка номер две, пораснала от съвсем скоро, може би от седмица, обгръщаща главата ѝ като мек тъмен ореол. Като мъх. Беше невероятно красива. Много дребна, много изящна. На фона на късата коса очите ѝ изглеждаха огромни. Изглеждаше жизнена и енергична, изпълнена с огромна самоувереност. Демонстрираща умствено и физическо съвършенство на високо ниво. Краят на двайсетте, началото на трийсетте. Добре помнех тези години.
Преместих снимката вляво от себе си и я обърнах с лицето надолу. Наведох поглед към първата страница, изписана на машина. Една от онези електрически IBM с въртяща се глава, които бяха на мода през 1992-а. Много от тях бяха в употреба и през 1997-а. По това време на пазара вече излизаха първите компютри, но в армията нещата се случват бавно и предпазливо, с голяма доза подозрителност.
Започнах да чета. Още след първото изречение ми стана ясно, че папката съдържа заключенията от разследване, проведено по заповед на главнокомандващия Корпуса на морската пехота към Министерството на отбраната. Изпълнител — Отделът за вътрешно разследване към Военната полиция. Името на разследващия офицер беше Джеймс Дайър, бригаден генерал. Офицер на много отговорна позиция. На практика ставаше въпрос за личен спор между двама офицери с еднакъв чин. Или, технически погледнато — между един представител на ВП и двама други. Едната страна се представляваше от жена на име Алис Баутън и мъж на име Пол Евърс, а другата — от Елизабет Деверо.
Подобно на всички обобщения, които бях чел, и това започваше с лошо описание на събитията, изложени търпеливо и безпристрастно, без внушения и интерпретации, с внимателно подбрани изрази. Историята беше съвсем проста, като някой от следобедните сапунени сериали по телевизията. Елизабет Деверо и Пол Евърс били близки. После отношенията им охладнели и Пол Евърс започнал да излиза с Алис Баутън. В един момент колата на Пол катастрофирала, а Алис била уволнена дисциплинарно за финансови нарушения.
С това описанието на събитията приключваше.
Следваше кратък анализ на ситуацията с Алис Баутън. Генерал Дайър изразява категорично мнение, че тази жена е виновна. Подкрепят го факти и доказателства. Разследването се води честно и безпристрастно, а заключенията му са изцяло подкрепени от обвинението. Защитата няма как да ги обори. Присъдата е издадена с пълно единодушие. Сумата възлиза на по-малко от четиристотин долара, откраднати от шкаф за съхранение на веществени доказателства. Те са били иззети в момента на незаконна продажба на оръжие, надлежно запечатани в торбичка за доказателства и вписани в съответния регистър в очакване на първото заседание на военния съд по образуваното дело. Алис Баутън ги харчи за рокля, чанта и чифт обувки, които купува от магазин съвсем близо до работното си място. Продавачите я запомнят, защото по онова време, в далечната 1992-ра, малцина военнослужещи са можели да си позволят да похарчат четиристотин долара за дрехи. Когато Военната полиция отива на проверка, част от по-едрите банкноти все още са в касата. Серийните им номера съвпадат с онези, които са описани в регистъра.
Случаят е приключен.
Следващата страница съдържаше интерпретациите на генерал Дайър по случая. Болезнено педантични до най-незначителния детайл. С въведение, в което категорично заявява, че изнесеното в доклада е подкрепено от железни доказателства. Проведени са разговори, събира се информация, разпитват се свидетели, правят се консултации. После всичко това се подлага на анализ и допълнителни проверки. В резултат отпадат всички заключения, които не са потвърдени от минимум два независими източника. Казано иначе, един образцов съдебен процес, който може да бъде даден за пример. Докладът приключваше с безкрайно дълъг параграф, който настойчиво крещеше за вниманието на читателя. Представих си как старата пишеща машина подскача по бюрото от тежките удари на въртящата се глава, дебело подчертаваща редовете. Параграфът потвърждаваше дълбокото убеждение на Дайър, че всички факти и документи са готови за съда, в случай че подобна санкция бъде намерена за наложителна.
Обърнах страницата и се задълбочих в самия анализ. Стилът на Дайър беше сух и точен, без следа от словоохотливост. Имайки предвид предходната страница, читателят може би щеше да открие, че съдържанието на анализа не е 100-процентово доказано от криминалистична гледна точка, но в замяна на това е лишено от всякакви догадки и предположения. Беше информация от най-чист вид, която обръщаше внимание на абсолютно всичко, имащо връзка със случая. Дайър никъде не използваше изрази от сорта на според мен, мисля че или може би.
Той просто излагаше фактите.
Които звучаха така: Елизабет Деверо е била дълбоко разстроена от факта, че Пол Евърс я зарязва заради Алис Баутън. Чувствала се е унизена, пренебрегната и обидена. Тя е типичната изоставена жена, а последващото ѝ поведение доказва правилността на това клише. Започва да злослови по адрес на новата двойка, прави всичко възможно да пренасочва неотложните задачи в службата така, че да не им остава много време за срещи и забавления.
А след това взема колата на Евърс и я хвърля от някакъв мост.
Колата на Евърс не е нищо особено, но той е вложил значителни средства в нея. Тя му е крайно необходима за социални контакти, защото все пак никой не работи денонощно. Деверо е имала ключ от нея, който забравя да върне. Една нощ просто я подкарва към някакъв отдалечен мост, насочва я към укрепения бряг до него и я оставя да падне в бетонния ръкав срещу наводнения, дълбок десет метра. Колата претърпява тежки повреди и не става за нищо. Поройният дъжд, който се изсипва на разсъмване, я довършва окончателно.
След това Деверо насочва вниманието си към Алис Баутън.
За начало ѝ чупи ръката.
Правилото на генерал Дайър за двама независими свидетели означава, че обстоятелствата не са описани максимално точно, тъй като липсват очевидци на инцидента. Баутън твърди, че той е дело на Деверо, а тя не отрича. Медицинските факти са неоспорими. Лявата лакътна става на Баутън е извадена, а двете кости на предмишницата са счупени. Носи гипс в продължение на шест дълги седмици.
Време, използвано от Деверо за събиране на доказателства за предполагаемата кражба, което тя прави с демонична последователност. Всъщност събиране не е точната дума, поне в началото. Просто защото няма нищо за събиране. Никой не знае, че нещо е било откраднато. Деверо е тази, която прави проверка на шкафа за веществени доказателства и открива липсата на парите едва след като сравнява наличностите с отметките в регистъра. След което започва да мисли за обвинението. И чак тогава прибягва до събиране на доказателства. Прави го с фанатично старание. Крайният резултат е описан подробно от генерал Дайър. Така се стига до военния съд и обвинителната присъда.
Скандалът е огромен. Служителите във Военната полиция към Корпуса са дълбоко възмутени. Но обвинителната присъда срещу Баутън предпазва Деверо от всякаква официална критика. При друга присъда нещата биха изглеждали като вендета. Но сега очевидно става въпрос за отлична полицейска работа, която напълно отговаря на високите морални стандарти на споменатия Корпус.
Всичко това обаче е само загатнато. Генерал Дайър продължава да е убеден, че работата намирисва на лично отмъщение.
И се опитва да го обясни, въпреки че в подобни рапорти това е крайно необичайно.
Отново потвърждава, че са били проведени разговори, консултации и разпити на свидетели. Участници в тази нова дискусия са приятели и врагове, познати и колеги, доктори и психолози.
Обединяващият фактор в нея е изключителната физическа привлекателност на Алис Баутън.
Всички са единодушни, че тя е невероятно красива жена. Цитирани са описания като „разкошна“, „зашеметяваща“, „блестяща“, „изключителна“, „абсолютна сърцеразбивачка“.
Разбира се, всички тези прилагателни важат и за Деверо. По този въпрос също цари пълно единодушие. Никакви съмнения. Психолозите стигат до заключението, че именно в това се крие обяснението, а генерал Дайър си прави труда да преведе професионалните им термини на нормален език. Според него Деверо не е била в състояние да се примири с конкуренцията. Не искала да признае, че друга може да оспорва първенството ѝ в класацията на красавиците в системата. И по тази причина взела мерки за защита на позицията си.
Изчетох рапорта още веднъж, отначало докрай. После подредих страниците и щракнах металната закопчалка.
Минута по-късно Гарбър се върна в кабинета си.
— Открили са Джон Джеймс Фрейзър мъртъв в кабинета му! — изрече на един дъх той. — Току-що се обадиха от Пентагона.
— Мъртъв ли? — вдигнах вежди аз. — От какво е умрял?
— Идиотски инцидент. Паднал и си ударил главата в ръба на бюрото. Подчинените му се върнали от обяд и го открили на пода. Май се е опитвал да окачи на стената някаква снимка на Карлтън Райли.
— Това е лошо.
— Защо?
— Защото губим офицер за връзки със Сената в най-неподходящото време.
— Изчете ли папката?
— Да — кимнах аз.
— Значи си наясно, че вече няма да ни е грижа за Сената. На заместника на Фрейзър, който и да е той, ще му трябва много време, за да навлезе в работата.
— Това ли ще бъде официалната линия?
— Това е истината. Тя е служила в морската пехота, Ричър. Цели шестнайсет години. Знае всичко за прерязаните гърла. Как се прави, как да се престори, че не е тя. Колата го доказва по безспорен начин. Какво повече можем да кажем? Съсипва колата на Рийд Райли по абсолютно същия начин, по който е потрошила колата на Пол Евърс. В обичайния си стил, по обичайните причини. С тази разлика, че този път се е конкурирала не с една, а с три красавици. Мънро твърди, че Райли първо е тръгнал с нея, а след това я зарязал заради другите три. Които оправя една по една. Затова тя е три пъти по-бясна и отива доста по-далеч от чупенето на ръце. Особено като имаме предвид, че разполага със собствена конструкция за дране на дивеч.
— Това ли ще бъде официалната линия? — повторих аз.
— Това се е случило.
— А какво ще се случи оттук нататък?
— О, не мога да кажа. Оттук нататък всичко е в ръцете на щатските власти на Мисисипи. Нямаме наше куче в боя, следователно няма начин да предвидим какво ще се случи. Най-вероятно нищо. Прогнозата ми е, че тя няма да се самоарестува и няма да даде повод и на щатската полиция да го направи.
— Значи се оттегляме, така ли?
— И трите жертви са цивилни, които нямат нищо общо с нас.
— Това означава ли, че мисията е прекратена?
— Да, от тази сутрин.
— Свалена ли е карантината на Келам?
— Да. Също от тази сутрин.
— Между другото тя отрича да е била гадже на Райли — рекох.
— Че как няма да отрече?
— Какво знаем за генерал Дайър?
— Почина преди две години след дълга и достойна за пример кариера. Никога не е правил погрешна стъпка. Железен човек.
— Окей — кимнах. — Но аз ще направя някои стъпки.
— В каква посока?
— В посока приключване на участието си.
— Твоето участие вече е приключило. От тази сутрин.
— Трябва да си прибера някои лични вещи.
— Оставил си нещата си там?
— Мислех, че веднага ще се върна обратно.
— Какви неща си оставил?
— Четката си за зъби.
— Това е дреболия.
— Само ако Министерството на отбраната ми възстанови разходите.
— За една четка за зъби? Забрави!
— В такъв случай имам право да си я прибера. Не могат да ми откажат и двете.
— Виж какво, Ричър! — кипна той. — Няма да си мръдна пръста за теб, ако продължаваш да дрънкаш подобни глупости и да привличаш вниманието! В момента далеч по-отговорни хора от теб не смеят да шукнат, защото сме на милиметър от шумен скандал! Представяш ли си какво ще стане, ако пресата научи, че синът на уважаван сенатор е бил гадже с тройна убийца?! По очевидни причини и двамата ще мълчат, а това е единственият ни шанс да се измъкнем. Но все още нищо не е сигурно. В момента всичко е на кантар.
Замълчах.
— Човек с твоите инстинкти не може да не усеща, че е тя, Ричър — продължи малко по-спокойно Гарбър. — Само се преструва, че прави разследване. Докъде е стигнала между другото? Играе си с теб. Отначало прави опит да те прогони, но след като се проваля в това, обръща палачинката и прави всичко възможно да те задържи. За да следи докъде ще стигнеш. В противен случай дори не би разговаряла с теб.
Не казах нищо.
— А и автобусът за Мемфис отдавна е заминал — добави той. — Волю-неволю, ще трябва да изчакаш до утре. Надявам се, че дотогава ще ти дойде умът в главата.
— Нили още ли е тук? — попитах.
— Да — кимна той. — Току-що се уговорихме да изпием по едно питие.
— Кажи ѝ да се прибере с автобуса, защото ще взема служебната кола.
— Имаш ли банкова сметка? — внезапно попита Гарбър.
— Разбира се. Как иначе ще си получавам заплатата?
— Къде е?
— В Ню Йорк. Още от времето, когато завършвах Уест Пойнт.
— Прехвърли я някъде по-близо до Пентагона.
— Защо?
— Парите за компенсация при недоброволно напускане пристигат по-бързо, ако банката ти е във Вирджиния.
— Наистина ли мислиш, че ще се стигне дотам?
— Съветът на началник-щабовете смята, че войната е приключила, и вече пее с Йоко Оно. Предстоят големи съкращения, най-вече в армията. Защото морската пехота има по-добър пиар, а флотът и ВВС са друга бира. В момента преките ни началници правят списъците.
— И аз съм в тях, така ли?
— Ще бъдеш. А аз няма да мога да ти помогна.
— Можеш да ми заповядаш да не се връщам в Мисисипи.
— Мога, но няма да го направя. Защото съм убеден, че ще постъпиш правилно.
На тръгване се сблъсках със стария ми приятел Стан Лаури. Заключваше колата си, докато аз отварях бюика с ключа, който ми дадоха от гаража.
— Сбогом, приятел — рекох.
— Това прозвуча доста окончателно — изгледа ме той.
— Може би няма да се видим повече.
— Защо? Загазил ли си?
— Аз ли? Не. Но чух, че твоето място изстива. Може би няма да си тук, когато се върна.
Той само поклати глава, усмихна се и пое към входа на сградата.
Бюикът е автомобил за възрастни дами. Ако дядо ми имаше сестра, която щеше да ми се пада хем баба, хем леля, тя положително щеше да кара бюик от модела „Парк Авеню“. С тази разлика, че щеше да го кара по-бавно от мен. Колата беше нежна и мека като градинска ружа, особено отвътре. Но имаше голям мотор и регистрационен номер на държавно учреждение. Две неща, които вършат добра работа на магистралата. А аз излязох на нея по най-бързия начин. На И-65, която водеше на юг, но не минаваше през Мемфис. Предстоеше ми шофиране по непознат път, който обаче беше по-пряк и следователно по-бърз. Пет часа, може би пет и половина. Най-късно в десет и трийсет щях да бъда в Картър Кросинг.
На смрачаване вече бях прекосил целия Кентъки, придвижвайки се право на юг. Навлязох в Тенеси, когато се беше стъмнило. В продължение на километър-два опипвах арматурното табло и в крайна сметка успях да включа фаровете. Широкият път ме преведе през ярките неонови светлини на Нашвил — бързо и далеч от задръстванията, след което отново потънах в безкрайното поле, тъмно и самотно. Карах като хипнотизиран. Механично, без да мисля за нищо, без да забелязвам нищо. И неизменно оставах изненадан от бързината, с която гълтах разстоянието на едри, стокилометрови залци.
Прекосих границата на Алабама и спрях на втората бензиностанция по пътя, за да заредя и да се сдобия с карта. Бях наясно, че трябва да поема на запад, за да стигна до най-близкия изход от този щат, но имах нужда от местна карта, за да разбера къде точно се намира той. Която няма нищо общо с онези, големите, които човек може да си купи предварително. Картата, която намерих, представляваше единичен и лесен за разгъване лист, върху който бяха нанесени пътищата до всички възможни ферми. Но нищо повече. Мисисипи беше просто едно бяло петно с назъбени краища. Успях да огранича избора си до четири пътя, водещи от изток на запад. Всеки от тях можеше да се окаже онзи, който минава покрай портала на Келам и свършва в Картър Кросинг. Или да няма нищо общо с него. Оттатък щатската граница можех да се натъкна на немаркирани отклонения от всякакъв вид. Казано иначе, на някой от обичайните за тези места лабиринти, в които дори местните се ориентират трудно.
Все пак базата Келам е била построена през петдесетте — времето на големите войни и масовите мобилизации. Архитектите на Министерството на отбраната открай време са си едно крайно разумно и предпазливо племе. Със сигурност са предвидили, че конвоите със запасняци от Ню Джързи или Небраска лесно могат да се изгубят по немаркираните пътища. За да избегнат това, те са ги осеяли с малки и дискретни указателни знаци, насочващи посветените към съответните бази. Когато започва строителството на междущатския магистрален пръстен, задачата им става значително по-сложна. Напълно основателно го кръщават на името на президента Айзенхауер, който по времето на Втората световна е върховен главнокомандващ на Съюзническите сили в Европа, а немците съвсем не са основният му проблем. Такъв се оказва прехвърлянето на муниции и жива сила от точка А до точка Б по разбити и лишени от маркировка пътища. В резултат той стига до твърдото решение да спести на наследниците си подобни проблеми, в случай че Америка и в бъдеще бъде принудена да води сухопътни бойни действия. Така се ражда магистралният пръстен. Той не е предназначен нито за туристически пътувания, нито за улеснение на икономиката. Той е предназначен за война. Оттам се появяват и специалните пътни знаци. Които със сигурност щяха да ми свършат работа, стига да не са надупчени от куршуми, изкъртени или откраднати от местните жители.
Още на следващия изход попаднах на един такъв знак. Той ме накара да се спусна по естакадата и да поема на запад по път с бетонна настилка, покрай който се редуваха евтини молове и автомобилни салони. След няколко километра търговските обекти останаха назад и пътят се превърна в това, което е бил някога — криволичещо сред красивата природа шосе. От двете му страни се мяркаха горички, полянки и дори по някое езеро. Тук-там имаше летни лагери и ваканционни селища, между които светеха рекламите на мотели. Живописна картина, релефна и ясна под ярката луна.
Продължих напред. На следващата военна табела се натъкнах чак когато пресякох границата на Мисисипи. Но за мое облекчение тя се оказа голяма и недвусмислена: голяма стрелка, сочеща направо, с цифрата 27 под нея. Това означаваше, че ми остават още двайсет и седем километра. Часовникът в главата ми показваше десет и десет. Имах всички шансове да пристигна по разписание.
Очевидно военните инженери се бяха погрижили за достъпа до Келам не само от изток, но и от запад. Пътят в двете посоки беше абсолютно един и същ — по ширина, вложени материали, плавни завои и начин на строителство. Познах го поне петнайсет километра по-рано. После вдясно се появиха дърветата и оградата. Не ги видях, а по-скоро ги усетих. Това беше югоизточният край на Келам. Най-вдясно в долния край на картата.
Южният периметър се плъзна покрай страничното стъкло на колата. Порталът щеше да се появи всеки момент. Не виждах причини да е на друго място освен точно в средата на оградата. Военните инженери обичат да е подредено. Ако някъде по пътя се натъкнат на хълм, те ще го изравнят. Ако попаднат на блато, ще го пресушат.
В крайна сметка стигнах до заключението, че все пак са се натъкнали на малка долчинка. Пътят остана равен, но се оказа, че е стъпил на бетонен постамент с височина около два метра. Земята около него оставаше в ниското. После постаментът рязко се разшири надясно, превръщайки се в гигантско бетонно ветрило, издигащо се значително по-високо над околността. Приличаше на подстъп към отделен път, голям колкото футболно игрище. Може би и по-голям, леко стесняващ се в далечината. Беше разположен под прав ъгъл на стария път, но без отсечени краища. Което означаваше без остри завои. Удобен за много по-големи и по-тежки превозни средства от някакъв обикновен бюик.
Макар и широк, новият път свършваше само петдесет метра по-нататък, пред портала на Келам. Едно наистина внушително съоръжение. Това личеше отдалеч. Порталът беше по-здрав и солиден от всички, които бях виждал досега. Отлично укрепен от двете страни и с не по-малко солидно караулно, което побираше деветима часовои. Интересите на окръга защитаваше самотната фигура на полицай Гийзър Бътлър, който седеше в колата си, паркирана малко встрани от главния вход — на мястото, на което окръжното шосе се вливаше в армейския път.
Тежките стоманени бариери на портала бяха вдигнати, а по армейския път цареше оживление. Вътрешността на базата беше ярко осветена и кипеше от живот. През портала влизаха и излизаха хора. Не на тълпи, а по-скоро на групички. Предимно с автомобили, но имаше и такива с мотоциклети. Влизащите бяха повече от излизащите просто защото наближаваше десет и половина вечерта, а утре щяха да стават рано. Но имаше и такива, които се придвижваха в обратна посока. Може би инструктори или офицери. Хора с по-лека дневна програма. Натиснах спирачката и поех след две бавно движещи се коли. Миг по-късно от портала излезе още една и се лепна зад мен. Внезапно се озовах в малък конвой, притиснат отвсякъде. Плувахме срещу течението. На запад, към прелеза на железопътната линия. Може би последният от подобни конвои за вечерта.
Усетих, че приближаваме далечния ляв ъгъл на периметъра, и се опитах да открия сляпото петно край оградата, което бях използвал преди два дни. Но тъмнината ми попречи. После излязохме в откритото поле. Насреща се появи патрулката на Пелегрино. Движеше се бавно, опитвайки да укроти потоците автомобили само с присъствието си. Пресякохме квартала на чернокожите, прекосихме прелеза и направихме остър ляв завой на главната улица. Дойде ред да паркираме на отъпканата пръст пред баровете, магазините за авточасти и заложните къщи, пред оръжейните магазини и складовете за стереоуредби втора ръка.
Слязох от бюика и се изправих на празното място между бар „Бренънс“ и паркираните в няколко реда коли. Това беше нещо като площад, на който се срещаха хората, прескачащи от бар на бар. Те се спираха, разговаряха, подхвърляха си шеги и се разделяха, подчинявайки се на някаква странна динамика. Никой не се придвижваше директно от едно място на друго. Всички се мотаеха около колите, потупваха се по гърбовете, обменяха впечатления и оформяха нови компании.
Жените бяха изненадващо много. Никога не си бях представял толкова много на едно място. Нямах идея откъде са дошли. Вероятно от цялата околност. Едни бяха в компанията на войници, други бяха част от смесени групички, а трети — съвсем самостоятелни. Тук имаше стотина мъже и осемдесет жени. Предположих, че по заведенията има поне още толкова. Мъжете очевидно бяха от отряд „Браво“, все още в отпуск и нетърпеливи да наваксат изгубеното време. Такива, каквито очаквах да бъдат. Добри момчета, с отлична физическа подготовка, на сто процента готови да се справят с всякакви задачи, пълни с енергия и доброжелателност, в отлично настроение. Всички бяха облечени в цивилните дрехи, типични за бойците в отпуск — дънки, якета и тениски. Сред тях тук-там се мяркаха и момчета с уморен и угрижен вид, което вероятно означаваше, че все още са на изпитателен срок. Други държаха да са в центъра на вниманието повече от останалите, но в общи линии всички бяха типични представители на войниците отпускари. Шумни, весели, без следа от враждебност. В атмосферата нямаше нищо негативно. Никой не обвиняваше градските власти за продължителното затваряне на базата. Младежите просто се радваха на свободата си.
Въпреки това бях убеден, че местните сили на реда са на крак. Начело с Елизабет Деверо, която със сигурност все още беше на служба. Знаех къде да я намеря, защото знаех какво ѝ трябва: централна позиция, стол, маса и прозорец. И нещо, с което да си запълва времето. Къде другаде можеше да бъде?
Започнах да си пробивам път през навалицата, подминах бар „Бренънс“ и излязох на алеята. Заобиколих пясъчната купчина на Джанис Чапман и последвах компаниите, които се насочваха към главната по уличката между железарията и аптеката. После завих надясно и тръгнах към ресторанта.
* * *
Тази вечер заведението беше почти пълно. Можеше да се каже, че е претъпкано, ако го сравнявах с това, което помнех. Цели двайсет и шест клиенти. Деветнайсет от тях бяха рейнджъри, шестнайсет, заели четири маси за по четирима. Едри мъже, опрени рамо в рамо, които разговаряха на висок глас и постоянно си подвикваха. Сервитьорката неуморно сновеше между тях и кухнята, затрупана с поръчки за питиета и блюда, различни от войнишките порциони. Но изглеждаше щастлива. Базата най-после беше отворила врати, пропускайки навън потока от долари, част от които влизаха в джоба ѝ под формата на бакшиши.
Останалите трима рейнджъри вечеряха в компанията на приятелките си. На масички за двама, доближили глави. И тримата изглеждаха щастливи, приятелките им също. И защо не? Какво по-хубаво от една романтична вечеря в най-добрия ресторант на града?
Възрастната двойка от хотела също беше тук. На обичайната си маса за четирима в дъното, почти скрити от компанията на рейнджърите. Старицата държеше разтворена книга, а съпругът ѝ прелистваше вестника си. Бяха се задържали по-дълго от обичайното. Според мен бяха единствените собственици на бизнес в целия град, които не стояха зад касовите си апарати. Това се дължеше на простия факт, че никой от военнослужещите в Келам не се нуждаеше от стая, а „Тусейнтс“ не предлагаше други услуги. Дори кафе. По тази причина съдържателите на хотела бяха преценили, че е по-добре да изчакат отминаването на шумотевицата в някое познато и безопасно място, вместо цяла вечер да се ослушват зад пердетата.
Майор Дънкан Мънро седеше сам на маса за двама, разположена почти в дъното на салона, край пътеката. Беше облечен в бойна униформа, наведен над чинията си. Явно присъстваше тук за всеки случай, въпреки че участието му в управлението на Келам може би беше приключило няколко часа по-рано. Той беше добър военен полицай. Професионалист до мозъка на костите. Предположих, че ще хване първия самолет, излитащ обратно за Германия.
Разбира се, Елизабет Деверо също беше тук. Седеше сама на маса до прозореца, която никога досега не беше избирала. Бодра, бдителна, също присъстваща просто за всеки случай. С отлична видимост към главната улица, готова да реагира на евентуални безредици. В името на гласоподавателите, естествено. И тя беше с униформа, а косата ѝ беше стегната на конска опашка. Личеше си, че е уморена, но въпреки това беше прекрасна. Гледах я в продължение на цяла секунда. После тя вдигна глава и ме видя. Лицето ѝ разцъфна в усмивка, а кракът ѝ ловко изрита празния стол в съседство.
Поколебах се само за миг. В главата ми се блъскаха объркани мисли. После се насочих към масата.
Отначало Деверо не каза нищо. Само ме оглеждаше. От главата до петите и обратно. Може би защото проверяваше дали съм контузен, а може би защото за пръв път ме виждаше в униформа. Аз все още бях с бойния костюм, който облякох следобед, веднага след като се прибрах от Вашингтон. И вероятно имах съвсем различен вид.
— Тежък ден, а? — подхвърлих.
— И още как — кимна тя. — Особено след десет сутринта, когато отвориха портала. Задръстиха града.
— Някакви проблеми?
— На връщане едва ли някой от тях ще издържи проверка с дрегер, но иначе се държат прилично. Разпоредих на Пелегрино и Бътлър да обикалят района и да следят за нарушения. Просто за всеки случай.
— Видях ги — кимнах аз.
— Какво стана във Вашингтон?
— Нищо особено. Боя се, че не улучих момента. Понякога се случва и така. Човекът, с когото трябваше да се срещна, умря при нещастен случай. И по тази причина не свърших нищо.
— Така и чух — кимна Деверо. — Франсис Нили редовно ме информираше за развоя на събитията, но това беше преди да настъпи лудницата тук. Между осем и десет сутринта си пил кафе и си преглеждал пресата. Но в рамките на тези два часа се е случило нещо. По моя преценка някъде около девет. Може би имейл или нещо подобно. Което е накарало някой да стигне до някакви заключения, защото час по-късно нещата се промениха. Базата възобнови нормалната си дейност.
— Съгласен съм с теб — кимнах аз. — Мисля, че става въпрос за нова информация, пусната тази сутрин. Нещо по-конкретно, а може би и окончателно.
— Знаеш ли какво е то?
— Между другото благодаря ти за проявената загриженост. Наистина ме трогна.
— Нили беше загрижена не по-малко от мен — отвърна тя. — Не ѝ трябваше много, когато ѝ обясних какво си намислил.
— В крайна сметка всичко приключи добре — рекох. — При влизането ми в Пентагона възникна известно напрежение, защото се наложи да изчакам известно време. Използвах входа откъм гробищата, зад Хендерсън Хол. Сещаш ли се?
— Естествено. Стотици път съм минавала оттам. Има един страхотен военен магазин, в който човек се чувства като на Пето Авеню.
— Там говорих с един човек. За теб и генерал Джеймс Дайър. Човекът твърди, че Дайър те е познавал.
— Дайър? — вдигна вежди тя. — Чувала съм за него, но не го познавам. Важна клечка. Ако той е знаел за мен, може би трябва да съм поласкана. А кой е човекът, с когото си говорил?
— Пол Евърс.
— Пол? Сигурно се шегуваш! С него съм работила в продължение на няколко години. Веднъж дори ме покани на среща и аз приех. Което беше грешка, разбира се. Странно, че си попаднал точно на него. Светът наистина е малък.
— Защо е било грешка? На мен ми се стори свестен.
— Наистина беше такъв. Добро момче. Но нещата не се получиха.
— И го заряза, така ли?
— Горе-долу. По-скоро беше взаимно. И двамата съзнавахме, че нямаме шанс. Въпросът беше кой пръв ще го каже гласно. Но както и да е. Той изобщо не се разстрои.
— Кога беше това?
Тя се замисли за момент.
— Преди пет години, но сякаш беше вчера. Времето лети бързо, нали?
— Той спомена за жена на име Алис Баутън. Гаджето му след теб.
— Май не я познавам — колебливо отвърна Деверо. — Не си спомням името ѝ. Щастлив ли ти се видя Пол?
— Спомена и за някакъв проблем с автомобил — добавих.
— Жени и коли — усмихна се тя. — Вечната тема на мъжете.
— Отварянето на Келам със сигурност ще прехвърли проблемите извън оградата, тоест към теб — рекох. — Няма как да бъде другояче. От днес нататък ги прехвърлят на щатските власти на Мисисипи. Това е политическо решение. Казано иначе, извършителят не е от нашите, а от вашите. Мислила ли си по този въпрос?
— Според мен армията трябва да сподели информацията, с която разполага. След като е добра за тях, значи ще бъде добра и за мен.
— Армията гледа напред и няма намерение да споделя каквото и да било.
Тя замълча за момент.
— Мънро спомена, че е получил нови заповеди. Предполагам, че и ти имаш такива.
— Така е — кимнах аз. — Върнах се, за да довърша едно-две неща. И това е всичко.
— След което също ще продължиш напред, нали? Към поредната задача. Точно това си мислех в момента. А от утре аз ще започна да мисля за Джанис Чапман.
— Също и за Розмари Макклачи и Шона Линдзи.
— О, да. Не бива да забравяме и Брус Линдзи и майка му. Ще направя всичко възможно за тях.
Замълчах.
— Уморен ли си? — попита тя.
— Не много — отвърнах.
— Трябва да помогна на Бътлър и Пелегрино. Дежурят от разсъмване. Освен това искам да съм на пътя, докато всички тези момчета не се приберат в базата. Накрая остават най-шумните и най-пияните.
— Ще се върнеш ли преди полунощ?
— Вероятно не — поклати глава тя. — Тази нощ ще минем без влакове.
Нямаше какво да отговоря. Тя отново се усмихна, този път малко тъжно. После стана и напусна заведението.
Пет минути по-късно сервитьорката най-после ми отдели малко време и аз си поръчах кафе. И пай след кратко колебание. Направи ми впечатление, че в обслужването ѝ имаше известна разлика. Беше малко по-официална. Тя работеше в близост до военна база и беше наясно какво означават черните дъбови листа на яката ми. Попитах я как е минал денят, на което тя отговори: „Добре, благодаря.“
— Без проблеми?
— Никакви.
— Включително и от онзи човек в дъното? Майора? Чувал съм, че е доста сприхав.
Тя се обърна да погледне Мънро и поклати глава.
— Не, държи се като истински джентълмен.
— Ще го поканиш ли на моята маса? Донеси му и един пай.
Жената изпълни молбата ми и спря пред масата на Мънро. След серия жестикулации и сочене с пръст, сякаш бях абсолютно неразличим в тълпата, той погледна озадачено към мен, сви рамене и се надигна от мястото си. Всяка от четирите маси с рейнджъри утихваше при преминаването му покрай нея. Беше ясно, че тези момчета не го харесват главно защото ги беше накарал да си седят на палците в продължение на четири дълги дни.
Изчаках го да се настани на стола на Деверо и попитах:
— Каква част от нещата ти е известна?
— Абсолютният минимум — отговори Мънро. — Всичко останало е класифицирано, на строг ограничителен режим.
— Без имена?
— Без — кимна Мънро. — Предполагам, че шериф Деверо им е предоставила солидна информация, която сваля подозренията от нашите хора. В смисъл че се е случило нещо друго. В същото време тя не извърши никакви арести. Цял ден я наблюдавам.
— Какво правеше?
— Контролираше тълпата. Търсеше признаци за конфликти. Но всичко е наред. Никой не се гневи на нея или на градските власти. Аз съм на мушка.
— Кога заминаваш?
— Утре на разсъмване. Ще ме закарат до Бърмингам, Алабама, от там вземам автобус до Атланта, Джорджия, откъдето хващам полета на „Делта“ за Германия.
— Знаеше ли, че Рийд Райли изобщо не е напуснал базата?
— Да — кимна той.
— И какво си помисли?
— Бях малко озадачен.
— В какъв смисъл?
— Ами има някакво разминаване във времето. Отначало реших, че става въпрос за обичайна тактическа маневра, но после се осъзнах. Никой няма да изгори сто галона самолетно гориво за фалшива маневра, независимо дали става въпрос за сенаторски син или за някой друг. Следователно при излитането на хеликоптера от Бенинг заповедта е била да се качи на него, но при кацането му в Келам вече е имало друга заповед. Което означава, че са получили някаква важна информация, докато машината е била във въздуха. Тоест преди два дни, в неделя следобед. Работата е там, че действия по изпълнението ѝ са предприети едва днес сутринта, а днес е вторник.
— Защо според теб?
— Не знам. Не виждам причини за забавянето. Имам чувството, че са оценявали новите сведения в продължение на цели два дни. Което по принцип е разумно, но не и в този конкретен случай. Ако новата информация е достатъчно категорична, за да остави Райли в базата в онзи неделен следобед, защо не отмениха карантината още същия ден? Нещо не се връзва. Сякаш са били готови с решението си още в неделя, но действат открито чак днес сутринта, два дни по-късно. Какво се е променило? Каква е разликата между неделя и днес?
— Идея си нямам — казах аз.
Което беше тъпо, защото отговорът беше очевиден. Единствената разлика между неделя следобед и вторник сутринта беше, че в неделя следобед аз все още бях в Картър Кросинг, а във вторник сутринта се намирах на хиляда и двеста километра от тук.
И никой не бе очаквал да се върна. Но нямах никаква представа какво означава това.
Сервитьорката се бавеше, претрупана с поръчки. Оставих Мънро да изчака двете порции пай и тръгнах обратно към тясната алея. Не след дълго се озовах на празното място между бар „Бренънс“ и финансовата къща. Част от колите си бяха тръгнали, но навалицата наоколо беше намаляла значително, което едва ли можеше да се дължи само на липсващите коли. По всяка вероятност хората бяха по кръчмите, наслаждавайки се на последната глътка свобода преди края на градския отпуск.
Повечето от тях се оказаха в самия бар на братята Бренън, който беше претъпкан. Не бях сигурен дали окръг Картър разполага с пожарна команда, но ако имаше такава, шефът ѝ със сигурност беше в прединфарктно състояние. Вътре се бяха наблъскали поне сто рейнджъри и петдесетина жени — гръб в гръб, гърди в гърди, вдигнали чашите почти пред лицата си, за да не ги счупят. Глъчката беше оглушителна, някаква неразбираема смесица от думи и смях на фона на подрънкването на касовия апарат зад бара. Реката от долари отново течеше, широка и пълноводна.
Трябваха ми пет минути, за да си пробия път сред тълпата, заобикаляйки хората отляво или отдясно, оглеждайки близките и по-далечните лица, сред които обаче не видях лицето на Рийд Райли. Братята Бренън бачкаха яко. Подаваха бутилки бира, прибираха пари, връщаха ресто, пъхаха влажни еднодоларови банкноти в купата за бакшиши. Без да спират нито за миг, разминавайки се като изкусни танцьори. Единият ме зърна и направи типичната барманска физиономия с вирната брадичка и кос въпросителен поглед, след това си спомни разговора, който бяхме водили, както и факта, че съм от Военната полиция. В резултат се приведе над бара, демонстрирайки готовност да ми отдели две секунди. А аз не успях да си спомня дали беше Джонатън или Хънтър.
— Рийд да се е мяркал насам? — попитах. — Онзи, за когото си говорихме?
— Преди два часа беше тук — отвърна той. — Но сега със сигурност е там, където предлагат най-евтините шотове.
— А къде е това?
— Не мога да ти кажа. Във всеки случай не е тук.
След тези думи той се отдръпна назад и поднови маратона си, а аз тръгнах обратно към вратата.
Върнах се в ресторанта точно шестнайсет минути след като го бях напуснал. Паят беше сервиран и Мънро беше преполовил своето парче. Посегнах към вилицата си, а той се извини, че е започнал без мен.
— Мислех, че няма да се върнеш.
— Имам навик да се разхождам между блюдата — рекох. — Май го придобих тук, в Мисисипи. Освен това обичам да се мешам с местните.
Той ми отправи развеселен поглед, но не каза нищо.
— Какво правиш в Германия? — попитах.
— Изобщо ли?
— Не, конкретно. Какво ще завариш на бюрото си вдругиден, след като отидеш на работа?
— Нищо особено.
— Искаш да кажеш нищо спешно?
— Защо питаш?
— В този град са били убити три жени, а извършителят е свободен като волна птичка.
— Това е извън нашата юрисдикция.
— Помниш ли снимката в дома на Емелийн Макклачи? На Мартин Лутър Кинг? Този човек има една забележителна мисъл: „Злото побеждава там, където добрите хора не правят нищо“.
— Аз съм военен полицай, а не добър човек.
— Мартин Лутър има и друга забележителна мисъл: „Денят, в който премълчаваме истината, е денят, в който започваме да умираме.“
— Тези неща са много високо над това, за което ми плащат.
— Той казва още, че отделната несправедливост е заплаха за общата справедливост.
— Какво искаш от мен?
— Да останеш — казах. — Само още един ден.
После довърших десерта си и тръгнах да търся Елизабет Деверо.
Беше единайсет и половина. Излязох на тротоара, завих надясно и се насочих към шерифската служба. Сградата се оказа тъмна и заключена. На паркинга нямаше никакви коли. Продължих нататък и не след дълго излязох на пътя за Келам. Той беше доста оживен от колите, които постоянно изскачаха от пресечката с главната улица. Буквално една след друга. Някои от тях бяха пълни с жени и завиваха наляво. Други, доста повече, бяха пълни с рейнджъри и завиваха надясно. Във всяка от тях имаше по трима-четирима мъже. Отряд „Браво“ се прибираше. По всяка вероятност отпуската им изтичаше в полунощ. Обърнах се към празното място с отъпканата пръст. Моят бюик беше единствената кола, все още паркирана там. Другите или се измъкваха на заден ход, или вече се бяха наредили на опашка, за да се включат в трафика.
Продължих напред по левия банкет, придържайки се встрани от автомобилния поток. Шофиращите със сигурност бяха погълнали много бира, а годината беше 1997-а, когато правилата за движение все още не се радваха на особена почит. Особено в армията. Над пътя се вдигаха облаци прах, надупчени от ослепителни, включени на дълги светлини фарове. Двигателите виеха на високи обороти. Двеста метра по-нататък фаровете рязко подскачаха на прелеза, а след това бързо се стопяваха по посока на Келам.
Колата на Деверо беше там, на няколко метра отвъд прелеза, с предницата към мен. Колелата ѝ бяха стъпили на левия банкет. Насочих се към нея. Свидетели на придвижването ми бяха поне деветдесет бойци от отряд „Браво“, настанени в трийсетина коли, които с грохот ме задминаваха. Когато спрях до маркирания автомобил на шерифската служба, потокът вече изтъняваше. Колите с военнослужещите започнаха да ме задминават все по-рядко — отначало на десет, а след това и на двайсет секунди. Мъжете зад волана караха още по-бързо, опитвайки да настигнат по-съвестните си колеги.
Изчаках пролука в трафика, за да прекося прелеза без опасност за живота си. Деверо слезе от колата да ме посрещне. Изправихме се един до друг, осветени от ярките фарове.
— След пет минути ще се източат, но аз трябва да изчакам Бътлър и Пелегрино — каза тя. — Няма как да се освободя от дежурство преди тях. Няма да е честно.
— А те кога ще дойдат?
— Влакът минава за не повече от минута, но когато си дежурил цяла нощ, тази минута ти се вижда цял час. По тази причина и двамата ще се появят преди полунощ, за да не го изчакват на прелеза.
— Колко преди полунощ?
Тя се усмихна.
— За съжаление малко. В дванайсет без пет. Няма да успеем да се приберем.
— Жалко — казах аз.
Усмивката ѝ се разшири.
— Сядай в колата, Ричър.
Тя запали двигателя, изчака последната кола с бойци да премине прелеза и бавно слезе от банкета. След бърза и ловка маневра върху самата издигната част на прелеза колата направи остър завой надясно и зае позиция успоредно на жп линията. После Деверо леко докосна газта и бавно потегли. Десните колела стъпиха на дясната релса, а левите останаха на траверсите. Колата осезаемо се наклони. Тя отново докосна газта и продължи. Не много бавно, но не и бързо. С непоколебима увереност. Едната ѝ ръка държеше кормилото, а другата лежеше в скута ѝ. Подминахме водната кула и продължихме нататък. Десните колела се плъзгаха гладко и почти безшумно, докато левите здравата подскачаха по траверсите. Демонстрация на майсторско шофиране. Абсолютен контрол. После кракът ѝ се прехвърли на спирачката. Докосна я веднъж, после втори път. Колата спря. Точно върху релсите. На двайсет метра северно от водната кула.
На мястото, на което колата на Райли беше очаквала срещата си с влака.
Все още осеяно със ситни стъкълца.
— Това си го правила и преди — констатирах с равен глас аз.
— Да, правила съм го — отвърна тя.
— А сега предстои най-тънката част — поясни тя. — Всичко опира до инерцията.
Едновременно с тези думи завъртя волана силно наляво. Предното дясно колело слезе от дясната релса в момента, в който рязко подаде газ. Тласъкът на ускорението принуди лявото предно колело да прескочи лявата релса. За миг колата се разтресе. Кракът ѝ продължаваше да подава газ, но вече значително по-леко. Останалите три колела покорно повториха действията. Две, три, четири. Разнесе се острото скърцане на гумите, които се триеха странично в стоманата. В следващия миг колата подскочи и спря върху спечената земя встрани от линията. Съвсем близо до нея, абсолютно успоредно. Камъните на баластрата се оказаха на малко повече от метър от страничното ми стъкло.
— Обичам това място — рече Деверо. — Няма друг начин да се стигне до него заради канавката. Но си струва труда. Доста често идвам тук.
— В полунощ? — попитах.
— Винаги — отвърна тя.
Обърнах се и погледнах през задното стъкло. Пътят се виждаше на разстояние четирийсет-петдесет метра. Отначало нищо не се случи. Никакъв трафик. После блеснаха фаровете на някаква кола, която се движеше от изток на запад. От Келам към града. Беше голяма, с допълнителни прожектори на покрива и изрисуван щит на страничната врата. Движеше се с висока скорост.
— Пелегрино — рече тя, последвала примера ми да се обърне назад. Беше съвсем близо до мен. — Вероятно е бил на две крачки от тук. Изчакал е последната кола с войници, преброил е до десет и е стъпил на газта.
— Бътлър беше паркирал пред портала на Келам — съобщих аз.
— Точно така — кимна тя. — На него му предстои истинското надбягване. А нашата съдба е в неговите ръце. Подмине ли ни, мога да ти гарантирам, че оставаме съвсем сами на света. Градчето е малко, Ричър. Във всеки момент знам кой къде се намира.
Часовникът в главата ми показваше единайсет и четирийсет и девет. Начинанието на Бътлър изискваше сложни калкулации. Той се намираше на пет километра от прелеза и нямаше да се поколебае да кара със сто. Което означаваше, че ще стигне у дома след три минути. Но стартът на въпросните три минути можеше да бъде даден едва след като последният автомобил с военнослужещи се прибере в Келам. Или поне ако фаровете му се появяха в далечината. Но човекът зад волана може би щеше да кара бавно, защото едната му ръка е заета от бутилка бира. А може би защото вече виждаше патрулката на Бътлър, заплашително спряла встрани от пътя. Всичко това ме доведе до заключението, че помощник-шерифът ще приключи състезанието след единайсет минути, точно в полунощ. И го изрекох на глас.
— Не, той вече трябва да е напуснал поста си — отвърна Деверо. — Последните десет минути бяха почти спокойни. По мое мнение е напуснал портала още преди пет минути. Със сигурност не е много далеч от Пелегрино.
Продължихме да наблюдаваме пътя.
Всичко беше спокойно.
Отворих вратата и слязох. Покатерих се на насипа и стъпих на чакъла. Лявата релса проблясваше на лунната светлина на по-малко от метър от мен. Изчислих, че влакът се намира на петнайсет километра южно от прелеза. В момента може би пресичаше Мариета.
Деверо също слезе от колата. Срещнахме се зад багажника. Единайсет и петдесет и една. Още девет минути. Наблюдавахме пътя.
Всичко беше спокойно.
Деверо се обърна, отвори задната врата и огледа седалката.
— За всеки случай — промърмори. — По-добре да сме готови.
— Тясно е — рекох.
— Май не обичаш да го правиш в коли, а?
— Не са достатъчно широки.
Тя погледна часовника си.
— Няма да стигнем навреме до „Тусейнтс“.
— Да го направим направо тук, на земята.
На лицето ѝ се появи усмивка.
— Това ми звучи добре. Като Джанис Чапман.
— Ако изобщо го е направила.
Свалих куртката си и я разстлах върху тревата.
Усмивката ѝ стана по-широка.
Пътят беше все така пуст.
После от изток изплува сиянието на фарове.
— Добрият стар Бътлър — прошепна тя.
Сиянието стана по-ярко. Тишината на нощта се наруши от грохота на двигател и пърпоренето на гуми. После сиянието се превърна в два отделни лъча, а грохотът нарасна. Секунда по-късно колата на Бътлър прескочи прелеза с глух тътен, без изобщо да намали. Задницата ѝ се вдигна във въздуха и се стовари на асфалта. Гумите изквичаха сред облак прах. После Бътлър изчезна.
Още четири минути.
Нямаше време за изтънченост и елегантност. Изритахме обувките, смъкнахме панталоните и зарязахме всякакво благоразумие, присъщо на зрелите хора, подчинявайки се на животинските инстинкти от най-чиста проба. Деверо се просна по гръб върху куртката ми, а аз се стоварих върху нея, надигнах се на ръце и потърсих сиянието на прожектора в далечината. Но него все още го нямаше. Оставаха три минути.
Бедрата ѝ се увиха около кръста ми и започнахме. Бързо и грубо още от първия миг. С нетърпеливо, отчаяно и неистово темпо. Тя стенеше и пъшкаше, главата ѝ се въртеше във всички посоки, пръстите ѝ се забиваха в тениската ми с огромна сила. Сякаш искаше да я разкъса. Целувахме се страстно, задъхано, безпаметно. Гърбът ѝ се изви в дъга, главата ѝ се заби в земята, оголвайки шията. Очите ѝ бяха широко отворени, сякаш за да не пропуснат нищо от света, преобърнат наопаки.
После земята започна да се тресе.
Точно както преди. Отначало леко, след това на трусове, като началото на далечно земетресение. Чакълът на насипа се раздвижи, потраквайки едва доловимо. Траверсите започнаха да вибрират. Земята под дланите и коленете ми сякаш оживя, релсите запяха странната си песен. Тъничка, монотонна, настоятелна. Вдигнах глава, изпуснах въздуха от гърдите си, примигнах няколко пъти и напрегнах взор. Към сиянието на мощния прожектор. На двайсетина метра в южна посока се очерта старата водна кула. Конструкцията ѝ се тресеше, гуменият хобот се люлееше. Земята под нас пулсираше все по-силно. Релсите виеха. Разнесе се писък на локомотивна свирка, силен, продължителен, отчаян. Сигналните звънци на прелеза задрънчаха. Влакът се приближаваше бързо. Могъщ, грамаден, неудържим. Летеше с безумна сила и невъобразим грохот.
Сякаш настъпваше краят на света.
Земята под нас се тресеше толкова мощно, че телата ни подскачаха във въздуха. Връхлетя ни ударната вълна, тласкана от локомотива. Огромните му стоманени колела се стрелнаха по релсите само на метър и половина от главите ни. Следваше безкрайната върволица от вагони, които се клатеха и блъскаха като някакво желязно стадо. Сиво и безлично под лунната светлина. Замряхме на тревата, вкопчени един в друг. Така изтече цяла минута, изпълнена с оглушителен бумтеж и скърцане на метал. Земята продължаваше да се тресе. От двете страни на линията се вдигаха облаци прах. Деверо отметна глава, нададе беззвучен вик и забарабани с юмруци по гърба ми.
Влакът отмина.
Погледнах след него. Червената светлина на последния вагон се отдалечаваше със сто километра в час. Вятърът замря, земята бавно се успокои. Усещането за далечно земетресение изчезна. Звънците на прелеза млъкнаха, воят на релсите заглъхна. Възцари се тишината на нощта. Телата ни се разделиха, претъркаляйки се встрани. Останахме да лежим по гръб на тревата. Потни, задъхани, изтощени, оглушали, разтърсени от усещания отвън и отвътре. Коленете и дланите ми бяха жестоко наранени. Можех само да предполагам какво е състоянието на Деверо. Обърнах глава да я погледна. В ръцете ѝ смътно проблясваше моята незаконна берета.
За разлика от СВ беретите никога не са били на особена почит в морската пехота. Може би по тази причина Деверо държеше моята професионално, но без особен ентусиазъм. Пръстите ѝ сръчно извадиха пълнителя и патрона в цевта, после провериха улея и щракнаха всичко обратно на мястото му.
— Извинявай, но това нещо беше в джоба на куртката ти — промърмори тя. — Чудех се какво е, защото доста ми убиваше на задника. Сигурно съм насинена.
— В такъв случай аз трябва да ти се извиня — рекох. — Твоят задник заслужава най-доброто отношение, защото е национално богатство. Или най-малкото регионална атракция.
Тя се усмихна, надигна се малко нестабилно и се огледа за панталона си. Служебната ѝ риза висеше свободно, но без да скрива почти нищо. Не забелязах синини от пистолета си.
— Защо носиш оръжие? — попита тя.
— По навик — отвърнах.
— Очаквал си неприятности?
— Всичко е възможно.
— Моето остана в колата.
— Куп мъртъвци са допускали тази грешка.
— Стига де! Тук сме само двамата.
— Дано да е така.
— Ставаш параноичен.
— Но в замяна на това съм жив — отвърнах. — А ти все още не си арестувала никого.
— Армията не може да докаже, че е чиста — отвърна тя. — Следователно някой там е наясно със самоличността на извършителя, но не споделят тази информация с мен.
На това нямаше какво да отговоря. Последвах примера ѝ, станах на крака и потърсих панталона си. Облякохме се, подскачайки от крак на крак. После едновременно опряхме крака на задната броня на патрулката, за да си вържем обувките. Обратният път не беше проблем. Деверо го измина на заден ход, като преди това повтори номера с успоредното паркиране. Когато стигна до прелеза, отново повтори маневрата с рязкото навиване на волана, след което колелата стъпиха на пътя и поеха напред. Пет минути по-късно вече бяхме в хотелската ми стая. По-точно в леглото. Тя моментално заспа, но аз не успях. Останах да лежа в тъмното, загледан в тавана. Размишлявах.
Размишлявах преди всичко над последния ми разговор с Леон Гарбър. Прекият ми началник. Честен човек, когото считах за приятел. Беше крайно лаконичен. Това е истината, каза той. Тя е служила в морската пехота, Ричър. Цели шестнайсет години. Знае всичко за прерязаните гърла. Как се прави, как да се престори, че не е тя. След което стана леко нетърпелив. Човек с твоите инстинкти не може да не усеща, че е тя. След което аз реших да отида докрай. Можеш да ми заповядаш да не се връщам в Мисисипи. На което той отвърна съвсем директно: Мога, но няма да го направя. Защото съм убеден, че ще постъпиш правилно.
Този разговор продължаваше да се върти в главата ми.
Истината.
Инстинктите.
Да постъпиш правилно.
В крайна сметка все пак заспах, без да съм сигурен дали Гарбър иска да ми подскаже нещо, или ме моли да направя нещо.
Когато се събудихме, дългогодишното ми убеждение, че вторият път е върховният, бе подложено на сериозно изпитание. Просто защото и петият път беше страхотно. След екстравагантното приключение на открито и двамата бяхме леко схванати и с известни поражения по тялото. Това ни накара да прибегнем до по-нежен и по-бавен вариант, подпомогнати в значителна степен от топлото и удобно легло. А липсата на увереност, че ще има шести път, засили емоциите ни. После полежахме известно време и тя ме попита кога си тръгвам. Отговорих, че не знам.
Закусихме заедно, след което Деверо отиде на работа, а аз се насочих към телефонния автомат. Направих опит да се свържа с Франсис Нили на работното ѝ място във Вашингтон, но се оказа, че тя не се е прибрала. Вероятно още се друсаше в някой нощен автобус. Набрах Стан Лаури и той вдигна след първото позвъняване.
— Искам да ми свършиш една работа.
— Какво става с обичайните ти сутрешни майтапи? — попита той. — Не си ли изненадан, че още съм тук?
— Нямах време да мисля за това. Всъщност исках да говоря с Нили, а не с теб. Трябва да я хванеш в момента, в който се появи. Бива я много повече от теб, когато става въпрос за гадости.
— И от теб — добави Стан. — Какво искаш?
— Бързи отговори.
— На какви въпроси?
— Къде е статистически най-вероятно да има база на морската пехота, разположена в близост до река с бетонни отводнителни канали?
— Статистически, в Южна Калифорния — незабавно отговори Лаури. — Почти сигурно става въпрос за Кемп Пендълтън, северно от Сан Диего.
— Правилно — кимнах аз. — Искам да открия следите на един морски пехотинец, който е служил там преди пет години. Името му е Пол Евърс.
— Защо?
— Защото родителите му, мистър и мисис Евърс, вероятно са харесвали името Пол.
— Не, бе. Питам защо искаш да го откриеш.
— За да му задам един въпрос.
— Май забравяш нещо — подхвърли Лаури.
— Какво?
— Аз не служа в морската пехота. Няма как да проникна в архивите им.
— Точно затова трябва да намериш Нили. Тя знае какво да прави.
— Пол Евърс — бавно повтори той, сякаш си записваше.
— Свържи се незабавно с Нили — настоях аз. — Въпросът е спешен. По-късно пак ще ти звънна.
Прекъснах разговора с Лаури, пуснах още няколко монети и набрах номера в Келам, който Мънро беше дал на Деверо веднага след пристигането си. Този, който вдигна, не беше Мънро. Той ме осведоми, че рано сутринта Мънро е заминал с кола за Бърмингам, Алабама. Обясних му, че такъв е бил първоначалният план, но го моля все пак да провери дали наистина е заминал. Човекът се свърза с отдела за външни посетители, след което ми съобщи, че Мънро всъщност не е заминал. След което ми продиктува номера на стаята му и затвори.
Набрах цифрите, изчаках го да вдигне слушалката и казах:
— Благодаря ти, че остана.
— Само дето не знам защо — изръмжа той. — В момента се крия в стаята си и не смея да си покажа носа навън. Тук не ми се радват много, както вероятно се досещаш.
— Не си постъпил в армията, за да ти се радват.
— Какво искаш?
— Да бъда информиран за графика на Райли през целия днешен ден.
— Защо?
— Искам да му задам един въпрос.
— Това няма да е лесно. Доколкото ми е известно, програмата му е доста претрупана. Можеш да го хванеш само по обед — разбира се, ако изобщо реши да обядва. Но ако обядва, със сигурност ще бъде рано.
— Не, искам да дойде при мен — рекох. — Тук, в града.
— Май не ме разбра. Настроенията тук претърпяха коренна промяна. Отряд „Браво“ излиза на светло, а бащата на Райли ще долети за кратка визита.
— Сенаторът? Днес?
— Най-вероятно около един следобед. Причина: неофициално отпразнуване успехите на отряда в Косово.
— Колко ще продължи това?
— Знаеш процедурата. Следобед старецът ще присъства на нещо като парад, но бас държа, че ще остане да пренощува, за да може да си пийне с момчетата.
— Добре, ще измисля нещо.
— Друго има ли?
— Ами как да ти кажа… Може би ще ми разясниш някои неща, след като тъй и тъй си седиш на задника и няма какво да правиш.
— Какви неща?
Телефонът започна да писука в ухото ми.
— Защо не ми звъннеш за държавна сметка на тоя номер? — попитах аз, продиктувах му записаните над клавиатурата цифри и затворих.
Върнах се на масата да платя сметката и отново се насочих към изхода. Телефонът вече звънеше.
— Какви неща? — повтори Мънро.
— Главно впечатления. От Келам. Има ли причини да бъде избрана за база на елитни бойни части като отрядите „Браво“ и „Алфа“?
— В сравнение с какво?
— Ами с някоя друга база източно от река Мисисипи.
— Келам е доста изолирана, което я прави подходяща за секретни операции.
— И аз така чух, ама нещо не ми се вярва. Всяка база има своите тайни. Навсякъде могат да сложат нещата под похлупак. А мисиите в Косово дори не са интересни. Кой ще им обърне внимание? Но Келам е била избрана още преди година. Защо? Забелязал ли си нещо, което я прави задължителен избор?
— Не — отговори Мънро. — Няма съмнение, че е удобна, но в никакъв случай задължителна. Предполагам, че причината да я изберат е свързана с четиристотин допълнителни портфейла, изпратени в помощ на едно умиращо градче.
— Точно така — рекох. — Причината е политическа.
— Че кое не е?
— Още нещо — смених темата аз. — Наясно си с детайлите около смъртта на Джанис Чапман на онази задна уличка, нали?
— Мисля, че да. Базирайки се на видяното снощи, стигнах до заключението, че шериф Деверо оперира в затворената зона между главната улица и железопътната линия. Явно е на мнение, че всичко се е случило между баровете и насипа. Което обаче означава, че както главната, така и задните улички би трябвало да са абсолютно пусти. Само при тези условия извършителят би могъл да спре на главната и да пренесе трупа в тази посока.
— Колко време му е било нужно според теб?
— Времето е без значение, защото никой не го е видял. Би могло да стане за една минута, би могло да стане и за двайсет.
— Но защо там? Защо не на някое затънтено място на петнайсет километра извън града?
— Предполагам, че защото е искал тялото да бъде открито.
— То би могло да бъде открито на още куп места. Защо точно там?
— Не знам — призна с въздишка Мънро. — Може би нещо го е ограничавало. Може би е имал компания някъде наблизо. В ресторанта или в някой бар. Може би се е наложило да изчезне само за момент, за да свърши работата. Не е искал някой да забележи отсъствието му. Рискувал е сигурността си за сметка на бързината. Само това обяснява близостта на мястото.
— Ще ми отпуснеш ли още един ден? — попитах. — Можеш ли да останеш и утре?
— Няма начин — твърдо отказа Мънро. — И без това ще ми сритат задника за еднодневното закъснение. Дори не ми се мисли какво ще се случи, ако закъснея повече.
— Шубелия — рекох.
— Съжалявам, мой човек — засмя се той. — Ако не приключиш днес, от утре разчитай само на себе си.
Преди визитата на сенатор Карлтън Райли градът беше странно утихнал. Сякаш някой отново беше ударил кепенците на Келам. Съмнявах се, че отпуските са официално отменени, но рейнджърите са добросъвестни бойци, а началникът на базата положително им бе дал да разберат, че очаква от тях 100 процента участие в предстоящия панаир. Излязох от ресторанта и установих, че главната улица отново е потънала в обичайната си апатия. Временно придобитият ми бюик беше единственото превозно средство, паркирано наблизо. Изглеждаше самотен и изоставен. Отключих го, запалих двигателя и подкарах към хотела. Спрях отпред, качих се горе да си прибера четката за зъби, след което слязох на рецепцията да си платя сметката. После отново седнах зад волана и започнах един експеримент.
Стартирах от празното място между ресторанта и участъка. От там карах двеста метра в южна посока, към завоя на главната улица. Изминах ги бързо, но не безразсъдно бързо. Направих ляв завой по уличката от детството на Деверо и се насочих към старата ѝ къща — четвъртата вдясно. Спрях пред нея и засякох времето. Точно четирийсет и пет секунди.
Прекосих локвата със засъхнала кал и поех по тревясалата алея към задния двор. Покрай порутената къща и избуялите храсталаци. Там направих маневра и приближих колата на заден ход към магарето за дране на дивеч. Натиснах бутона за отваряне на багажника и излязох навън.
Общият разход на време беше една минута и петнайсет секунди.
Дърветата ме ограждаха отвсякъде. Отляво, отдясно, отгоре. Дори денем мястото изглеждаше достатъчно уединено. Започнах симулацията. Срязах въображаемото въже, стегнало китките на въображаемия труп, после повторих операцията и на другото, около глезените. След това вдигнах трупа и го пренесох до отворения багажник. След кратка пауза започнах отново. Направих го общо четири пъти, обръщайки внимание на въображаемите въжета, колани или шалове. После се шмугнах под навеса, вдигнах въображаемата кофа с кръв и я положих в багажника редом с трупа. Захлопнах капака и се върнах зад кормилото.
Общ разход на време: три минути и десет секунди.
Запалих двигателя, включих на скорост и поех обратно по тревясалата алея. От там излязох на черния път и се насочих към главната улица. Изминах същите двеста метра, но в обратна посока. Спрях в самото начало на алеята между железарията и аптеката.
Общ разход на време: четири минути и двайсет и пет секунди.
Плюс една минута за разплискване на кръвта по земята.
Плюс още една минута за полагане на трупа на Джанис Чапман върху нея.
Плюс петнайсет секунди да се върна обратно.
Общ разход на време: шест минути и четирийсет секунди.
Едно седемминутно отсъствие може би беше достатъчно продължително, за да направи впечатление на някого от компанията. А може би не.
Върнах хронометъра в главата си обратно на четири минути и двайсет и пет секунди, след което поех на север, а след това на изток, към железопътния прелез. Спрях колата точно на възвишението. Новият общ разход на време беше четири минути и петдесет и пет секунди. Плюс една минута за пренасянето на Розмари Макклачи в канавката, плюс трийсет секунди за връщане обратно в колата, плюс двайсет секунди за обратния път до старта.
Общ разход на време: шест минути и четирийсет и пет секунди.
Малко по-дълъг, но в рамките на допустимото.
Не отидох до купчината чакъл, на която е била изхвърлена Шона Линдзи. Нямаше смисъл, защото тази дестинация попадаше в категорията на кратките екскурзии. Поне двайсет минути. Нищо общо с правилото за максимална бързина. Следователно операцията бе проведена при други обстоятелства. Без компания, без социални ситуации. Достатъчно време за промъкване по тъмните черни пътища, оградени с плитки канавки. Завой надясно, после наляво. Свършена чисто работа. Безшумно и без свидетели. Отново по обратния път. Все така бавно и предпазливо.
Интересното около лобното място на Шона Линдзи беше колата, с която са я докарали. Що за кола би могла да прекоси квартала не веднъж, а цели два пъти, без да привлече вниманието на никого? Що за кола би могла да се появи там в късните часове на нощта?
* * *
Останах за известно време в колата, после я паркирах пред ресторанта и влязох да си купя нов фишек с монети от четвърт долар. Реших да потърся най-напред Нили и я хванах веднага.
— Малко закъсня за работа, а?
— Тук съм от половин час — отвърна тя.
— Съжалявам за автобуса — казах аз.
— Нищо му нямаше.
Общественият транспорт беше кошмар за тази жена. Заради нежеланите контакти с други хора.
— Обади ли ти се Стан Лаури?
— О, да. Вече проследих името, което си му дал.
— За половин час? — учудих се аз.
— Беше лесно за съжаление. Пол Евърс е починал преди година.
— От какво?
— Нищо драматично. Катастрофа с хеликоптер в околностите на базата Лежун. Вестниците са писали за нея. Един „Сий Хоук“ чупи витло и пада. Загиват пилотът и трима пътници, един от които е Евърс.
— Ясно — отвърнах. — Минаваме на план Б. Искам да провериш още едно име: Алис Баутън. — Продиктувах го буква по буква и добавих: — От пет години насам е цивилна. Уволнили са я дисциплинарно от Корпуса. Най-добре е да се обадиш на Стан, който се ориентира доста по-добре от теб в тези неща.
— Превъзхожда ме единствено с приятел в банката, какъвто аз нямам — възрази Нили.
— Именно затова му се обади. Корпорациите знаят за цивилните доста повече от нас.
— Защо правим всичко това?
— Проверявам една версия.
— Не, по-скоро търсиш сламката, за която да се заловиш. Точно това правиш.
— Мислиш ли?
— Елизабет Деверо е виновна, Ричър.
— Чела си папката?
— Само копието ѝ.
— Значи разбираш, че всичко е на кантар и трябва да се хвърля ези-тура.
— В смисъл?
— В смисъл че може да е виновна, но може и да не е. Все още не знаем кое от двете.
— Знаем, Ричър.
— Но не сме сигурни.
— Слава богу, че нямаш собствена кола.
Затворих ѝ телефона, но той иззвъня още преди да му обърна гръб. Така получих първата добра новина за деня.
Беше Мънро, който ме информира, че е пил кафе. Или по-точно, говорил със стюарда, който му сервирал кафето. Темата на разговора била предстоящият празник в базата. Мънро научил, че стюардите ще бъдат много заети до времето след вечеря, но не и след това. Офицерският бар щял да остане затворен, защото при последното си посещение сенаторът поканил всички в града, в бар „Бренънс“. Сторило му се по-автентично и старецът без съмнение имал намерение да го повтори.
— Това е добре — рекох. — Най-накрая Райли ще ми дойде на крака, при това заедно с татко си. В колко часа ще приключи официалната вечеря?
— Според стюарда някъде след осем.
— Окей — рекох. — Баща и син със сигурност ще напуснат базата заедно. Искам да се залепиш за тях в момента, в който излязат от портала. Но без да се набиваш на очи. Ще се справиш ли?
— А ти на мое място?
— Вероятно.
— Тогава какво те кара да се съмняваш, че аз ще се справя?
— Вроденият ми скептицизъм, предполагам. Но както и да е. До осем гледай да разбереш какво става. Ако ти трябвам, звънни ми на този телефон. През целия ден ще бъда в този ресторант — с някои прекъсвания, разбира се.
— Добре — рече Мънро. — Ще се видим по-късно. Всъщност аз ще те видя, а за теб не знам.
Затворих телефона и помолих сервитьорката да вдига, когато звъни. Помолих я още да си записва имената на хората, които ме търсят, по реда на обаждането им. После не ми остана нищо друго, освен да чакам. Да чакам информация, срещи лице в лице, важни заключения. Излязох на главната улица и застанах на тротоара под ярките слънчеви лъчи. Отсреща собственикът на магазинчето за ризи правеше същото. Беше си дал почивка, за да подиша чист въздух. Двама възрастни мъже седяха на пейката пред аптеката вдясно от мен. Четири ръце стискаха два чадъра, разположени между два чифта колене. Градът беше абсолютно пуст, ако не бяхме ние четиримата. Никакво оживление, никаква суетня, никакъв трафик.
Всичко тънеше в сънлива тишина.
Докато не се появи наказателната бригада от Келам.
Съставът ѝ наброяваше четирима души. Нещо като локална група за връзки със Сената, подготвяща почвата по същия начин, по който Сикрет Сървис подготвя почвата за поредната президентска визита. Появиха се от дъното на алеята, в чието начало седяха старците. Предполагам, че бяха ходили да известят братята Бренън за предстоящото събитие. Може би ги бяха предупредили да подготвят фактура за бъдещата почерпка. Ако случаят наистина беше такъв, на братята никак нямаше да им е леко. Имах съвсем бегла представа за изпращането на фактури в Сената, но и тя беше достатъчна, за да знам с каква бюрокрация ще се сблъскат собствениците на заведението.
И четиримата бяха офицери. Капитан и двама лейтенанти, под командата на един полковник. Последният беше дебелак на около петдесет години. Един от онези книжни плъхове, които изглеждат смешни и жалки в бойна униформа. Като цивилен на бал с маски. Той спря на тротоара, опря юмруци на кръста си и се огледа. Видя ме, може би защото и аз бях в бойна униформа. Вероятно ме взе за свой. Подхвърли нещо на лейтенанта зад гърба си, без да се обръща. Бях далеч, за да чуя гласа му, но схванах какво каза по движението на устните му. Кажи на онзи там моментално да си довлече задника! Предположих, че ще поиска да узнае защо не съм в базата и не се подготвям за предстоящия цирк.
Зрението на лейтенанта не беше добро колкото моето. Тръгна към мен наперено, но езикът на тялото му се промени насред път — в момента, в който зърна пагоните ми. Спря на почетните две крачки от мен и отдаде чест.
— Полковникът желае да размени няколко думи с вас, сър.
Обикновено се отнасям добре с лейтенантите. Може би защото немного отдавна и самият аз бях такъв. Но сега моментът беше съвсем различен. Затова само кимнах и небрежно отвърнах:
— Добре, младеж, кажи му да дойде.
— Сър, според мен той предпочита вие да отидете при него — стреснато отвърна младежът.
— Май ме бъркаш с някого, който ще се насере да изпълни нарежданията му — хладно отвърнах аз.
Младежът видимо пребледня, примигна един-два пъти и потегли обратно. По пътя вероятно си напъваше мозъка да измисли по-деликатен начин да предаде отговора ми. Това пролича от липсата на мигновено кипване. Полковникът се поколеба за секунда, а след това заплува в моя посока. Спря на два метра от мен. Аз му отдадох чест, точно по устав. Просто за да усиля объркването му.
Той отвърна на поздрава и попита:
— Познавам ли ви, майоре?
— Зависи, господин полковник. Ако сте имали сериозни проблеми в службата, би трябвало да ме познавате. Някога да сте били арестуван?
— Аха, вие сте другият ВП — досети се дебелият. — Колегата на Мънро.
— Може би Мънро е мой колега — поправих го аз. — Но и двамата със сигурност ви желаем приятно прекарване.
— Защо все още сте тук?
— А защо да не бъда?
— Докладваха ми, че всички проблеми са разрешени.
— Аз ще кажа кога проблемите са разрешени. Такива са правилата на полицейската работа.
— Кога за последен път получихте заповеди?
— Преди няколко дни — отвърнах. — Лично от полковник Джон Джеймс Фрейзър.
— Той почина.
— Сигурен съм, че всеки момент ще получа нови заповеди от неговия заместник.
— Назначаването на заместник може да отнеме седмици.
— В такъв случай аз ще остана тук и ще чакам.
Мълчание.
— Е, добре — въздъхна най-сетне дебелият полковник. — Но довечера се скрийте някъде, ясно? Сенаторът не бива да вижда никакви военни следователи наоколо. Не бива да му се напомня за неотдавнашните подозрения, които витаеха тук. По никакъв начин! Ясно?
— Ще имам предвид молбата ви.
— Това е нещо повече от молба.
— Нещо повече от молба означава заповед. Но вие не можете да ми заповядвате.
В рамките на една-две секунди дебелакът репетира някакъв отговор, но в крайна сметка не откри такъв, обърна се и тръгна обратно. В същия момент дочух телефонен звън. Доста приглушен, защото идваше иззад затворената врата на ресторанта. Изпреварих сервитьорката буквално с една крачка и вдигнах слушалката.
Беше Франсис Нили, която се обаждаше от служебния си телефон във Вашингтон.
— Баутън е име, което се среща доста рядко — обяви тя.
— Стан Лаури ли ти каза това?
— Не. Стан искаше да разбере дали няма връзка с Джим Баутън, прочутия питчър. И вероятно има, защото тази фамилия действително е особена. Но моето заключение дойде след един час упорита работа. Не открих никакви Баутън, да не говорим за Алис Баутън. Като ти казвам това, трябва да имаш предвид, че успях да се върна само три години назад в архивите на морската пехота. Което автоматично я пропуска. А ако е била уволнена дисциплинарно, тя едва ли е успяла да получи същата работа и възнаграждение на друго място, до което бих могла да получа достъп.
— Най-вероятно живее в някой паркинг за каравани, който обаче едва ли е близо до Пендълтън — казах аз. — Сигурно се е преместила, защото Южна Калифорния е скъпо място за живеене.
— Свързах се с ФБР и с една позната, която работи в личен състав на Министерството на отбраната. А Стан влезе във връзка с някакъв свой приятел банкер, който ще се заеме с цивилната част, макар да не е сигурно дали тя има някаква банкова сметка. Особено ако наистина се окаже, че живее в каравана. Но както и да е. Просто исках да ти кажа, че правим всичко възможно. Ако открием нещо, ще ти се обадя.
— Кога по-точно? — попитах аз.
— Довечера, надявам се.
— Ще бъде добре, ако го направиш преди осем.
— Стига да мога.
Прекъснах връзката и реших да остана в ресторанта за обяд.
Десетина минути по-късно се появи и Деверо. За да обядва, разбира се. А може би и за да ме види. Изправи се на прага, със светлината зад гърба си. Ореол в косите. Ризата ѝ беше леко прозрачна и това ми позволи да видя очертанията на талията ѝ. Или по-скоро да я почувствам. Защото вече я познавах. Както познавах и извивката на гърдите ѝ.
Тя улови погледа ми и тръгна към мен. Аз изритах насрещния стол навън. Тя седна заедно с ореола. На лицето ѝ се появи усмивка.
— Как мина сутринта ти?
— Първо кажи как мина твоята — отвърнах.
— Доста напрегнато.
— Някакъв напредък?
— С кое?
— С трите неразкрити убийства.
— По всичко личи, че армията вече ги е разкрила — каза тя. — Ако споделят информацията си с мен, със сигурност ще направя нещо.
Замълчах.
— Какво? — погледна ме въпросително тя.
— Не ми приличаш на човек, който изгаря от нетърпение да открие извършителя.
— В какъв смисъл?
— Армията вече е обявила, че е цивилен.
— Това е разбираемо.
— Знаеш ли кой е?
— Моля?
— Знаеш ли кой е?
— Намекваш ли нещо?
— Ясно ми е как стават тези неща. Някои хора просто не можеш да ги арестуваш. Например мисис Линдзи. В случай че е превъртяла и е взела правосъдието в свои ръце. Тоест гръмнала е някого. Няма как да я арестуваш за подобно нещо.
— Какво искаш да кажеш?
— Във всеки град има хора, които шерифът не може да арестува.
Тя мълча дълго време, после бавно кимна.
— Може би. Вероятно старият Кланси е един от тях. Но той не е прерязал гърлото на никого. Всеки друг бих арестувала без никакво колебание.
— Ясно — рекох.
— Може би мислиш, че не се справям с работа си.
Замълчах.
— Или че съм изгубила форма, защото тук нямаме престъпност.
— И двамата знаем, че имате. И винаги сте имали. Сигурен съм, че баща ти се е натъквал на престъпления, които дори не мога да си представя.
— Но?
— Тук нямате следствие. И никога не сте имали. Бас държа, че в деветдесет и девет процента от случаите баща ти е знаел кой какво е извършил до последния детайл. Но дали е бил в състояние да направи нещо, е съвсем друга работа. Отново съм готов да се обзаложа, че ако е имало един на сто случая, при който не е бил наясно с извършителя, той е останал неразрешен.
— Искаш да кажеш, че не ме бива в разследването.
— Искам да кажа, че разследването не е работа на окръжния шериф. За нея се изискват други умения. Когато нещата опират до спазването на законите в окръга, ти се справяш отлично. Но за другите неща трябва да си имаш следовател. А ти нямаш такъв.
— Имаш ли други въпроси, или да поръчваме?
— Само още един.
— Който е?
— Обикновено повторение. Никога ли не си била гадже на Рийд Райли?
— Какво ти става, Ричър?
— Отговори ми на въпроса.
— Никога не съм му била гадже!
— Сигурна ли си?
— Ричър!
— Сигурна ли си?
— Дори нямах представа, че е тук. Вече ти го казах.
— Окей — казах аз. — Хайде да поръчваме.
Личеше, че е бясна, но несъмнено беше и гладна. Повече гладна, отколкото бясна, защото остана на масата ми. Дори смяната на масите не ѝ вършеше работа. Най-добре би било да скочи и да напусне заведението. Но явно не беше готова да го направи на празен стомах.
Поръча си пай с пиле, разбира се.
Аз избрах печено сирене.
— Имам чувството, че ми спестяваш някои неща — отбеляза тя.
— Тъй ли?
— Ти знаеш кой го е направил.
Замълчах.
— Знаеш, нали? Изобщо не става въпрос дали аз зная. Важното е, че ти знаеш.
Продължавах да мълча.
— Кой е той, Ричър?
Не отговорих.
— Нима искаш да кажеш, че става въпрос за някого, когото не мога да арестувам? Когото няма да арестувам? Това е лишено от всякаква логика. Наясно съм, че армията с удоволствие ще хвърли вината върху човек, който никога няма да бъде арестуван. Това го разбирам. Защото, когато няма арест, няма да има нито обвинение, нито разпити, нито съд и присъда. Следователно няма да има и факти. Нещата приключват и всеки си гледа работата. Но въпросът е откъде армията знае кого не мога да арестувам? Между другото такъв човек няма. И именно по тази причина цялата работа ми изглежда налудничава.
— Не знам кой е — промълвих аз. — Не съм сигурен. Все още не.
Приключихме с обяда в мълчание. За десерт си поръчахме пай. С праскови, разбира се. И кафе.
— Срещна ли се с пиар отряда на Келам? — попитах аз.
— Да. Малко преди да дойда да обядвам.
— Значи знаеш какво предстои довечера.
— Точно в осем — каза тя. — Всички трябва да демонстрират добро възпитание.
— Ти съгласна ли си?
— Те знаят правилата. Ако се придържат към тях, няма да им създавам неприятности.
После телефонът иззвъня. Деверо рязко се завъртя и погледна към вратата. Явно за пръв път го чуваше да звъни. Което беше напълно възможно.
— За мен е — казах аз и се надигнах от масата.
Беше Мънро.
— Разполагам с транспортните детайли, ако те интересуват — каза той. — Както знаеш, Рийд Райли вече няма кола. Уредил е да вземе служебна — едно от онези безлични превозни средства, боядисани в масленозелено. Ще шофира лично, а единственият пътник ще бъде баща му. Гаражът е получил заповед колата да бъде готова точно в осем.
— Благодаря — рекох. — Добре е да го знам. Има ли определен час на прибиране?
— Да, единайсет вечерта. Неофициално. Заповедта е по-скоро устна, но ще бъде изпълнена. Една-две бири ще изглеждат нормално. Всичко над тях ще бъде смущаващо. Това е идеята. Което означава, че изтеглянето в обратна посока ще започне някъде около десет и половина. Самолетът на сенатора трябва да бъде готов в полунощ.
— Добре е да го знам — повторих аз. — Благодаря ти. Той пристигна ли вече?
— Да, преди двайсет минути. На борда на служебен лиър.
— Циркът започна ли?
— Ще започне след около час.
— Ще ми дадеш ли бележките си от разпитите?
— Защо?
— Искам да проверя едно-две неща. Можеш да ми ги донесеш в ресторанта през онези десетина минути, когато сенаторът ще е ангажиран.
Мънро прие. Оставих слушалката и се върнах на масата. Но само за да установя, че Деверо се готви да тръгва.
— Съжалявам, но трябва да се връщам на работа — рече тя. — На шията ми висят три неразкрити убийства.
След тези думи тя ме заобиколи и тръгна към изхода.
Остана ми чакането. Използвах част от времето за разходка. Описах широк кръг около участъка и навлязох в празното пространство зад главната улица от обратната страна. Релсите вляво от мен бяха тихи. Магазините и баровете отдясно бяха отворени, но клиенти липсваха. Във всички барове работеха чистачки. Чернокожи жени над четирийсет, приведени над кофи и парцали и надзиравани от собствениците, които очевидно бяха възбудени от предстоящата визита на американски сенатор, който дори можеше да се отбие при тях. Най-голяма беше суматохата в „Бренънс“. Разместваха се маси и столове, зареждаха се хладилници, изхвърляше се боклук. Дори миеха прозорците.
Финансовата къща срещу „Бренънс“ не даваше признаци на живот. Там беше работила Шона Линдзи преди смъртта си. Бяха я заместили с друго младо момиче — не толкова хубаво, но вероятно също толкова добро в боравенето с цифри. В момента то седеше на високо столче зад плота. Над главата му светеше неоновата реклама на „Уестърн Юниън“. Имах още време за губене и изведнъж реших да се отбия. При отварянето на вратата момичето вдигна глава и ме дари с любезна усмивка. Сякаш наистина се радваше да ме види. По всяка вероятност бях първият ѝ клиент за деня.
Попитах как работи системата и след известни разяснения започнах да схващам, че с едно вдигане на телефона мога да разпоредя на банката си да ми изпрати пари до всеки от разпръснатите из цяла Америка офиси като този. За това ми трябваха паролата на банката и някакъв документ за самоличност. Да не забравяме, че все още беше 1997 година, когато нещата бяха по-прости. Знаех, че Пентагонът работи с широк кръг банкови институции, защото трийсет хиляди човека на едно място са отличен пазар. Реших да прехвърля сметката си в някоя от тях веднага след като се прибера във Вашингтон, да си запиша телефона и да регистрирам парола. Просто за всеки случай.
Благодарих на младата жена и влязох в следващия магазин, който се оказа оръжеен. От там купих кутия с двайсет 9-милиметрови патрона тип „Парабелум“ за беретата си, плюс резервен пълнител, който побираше 15 бройки. Не пропуснах да проверя дали става за пистолета ми. Всичко беше наред. Мнозинството от хората, които не правят това, все още са живи, но в никакъв случай не всичките. На мястото на патрона, с който бях пробил тиквата на онова кльощаво джудже, сложих нов. Пъхнах пистолета в десния джоб на панталона си, а резервният пълнител и четирите останали патрона — в левия.
С това пазаруването приключи. Не се нуждаех от употребявана стереоуредба, не ми трябваха авточасти. По тази причина бавно се повлякох по алеята на Джанис Чапман към ресторанта. Сервитьорката ме посрещна с новината, че никой не ме е търсил. Поколебах се на място, после свалих слушалката, вкарах няколко монети в процепа и позвъних на централата на Министерството на финансите. Номерът беше същият, който набрах от жълтия телефон в кухнята на семейство Линдзи. Вдигна същата жена. На средна възраст, любезна.
— С какво мога да ви помогна? — попита тя.
— Свържете ме с офиса на Джо Ричър, моля ви.
В слушалката прозвуча същото драскане и почукване, последвано от същата минута мъртва тишина. После се обади младото момиче, което си представях с карирана поличка и бяло поло.
— Офисът на мистър Ричър.
— Там ли е мистър Ричър? — попитах.
Тя веднага ме позна по гласа, може би защото беше същият като на Джо.
— Съжалявам, но не се е върнал. Все още е в Джорджия. Или поне така си мисля.
— Май се тревожите — подхвърлих.
— Ами да, малко.
— Недейте — рекох. — Джо е голямо момче. Може да се справи с всичко, което му предложи Джорджия. Не е алергичен дори към фъстъците.
Оставих слушалката и се насочих към последната маса за двама в дъното на салона. Седнах да чакам Мънро, а хронометърът в главата ми започна да отмерва минутите.
Мънро се появи горе-долу навреме. Час след последния ни разговор, плюс още пет минути шофиране. Паркира колата без отличителни знаци до тротоара, влезе и ме потърси с поглед в сумрачния салон. После откопча горното джобче на куртката си и извади тънкия черен бележник, който вече познавах.
— Задръж го — рече той, докато го поставяше на масата. — И без това никой няма да прояви интерес към него. А и Централният архив няма място за такива неща.
Кимнах.
— Преди малко някакъв полковник ми обясни, че нищо не бива да напомня за неотдавнашните събития.
— И на мен — кимна на свой ред Мънро. — Между другото направо ти е бесен. Обидил ли си го с нещо?
— Силно се надявам.
— Каза, че ще подаде рапорт до Гарбър.
— Никога не ни е излишна хартия за тоалетната.
— Плюс копия докъдето се сетиш. Ще станеш известен.
Закова поглед в лицето ми, може би малко по-дълго от необходимото. Стори ми се, че виждам съжаление в него. После се обърна и тръгна към колата си.
Разтворих малкия черен бележник и потънах в четене.
Почеркът на Мънро се оказа стегнат, равен и красив. Запълваше петдесетина малки страници. Системата му беше да записва по два-три разговора наведнъж, да прави обобщение, а след това да преминава към следващите. По тази начин съхраняваше не само суровия материал, но и изводите от него. Така изводите бяха лесни за справка, а суровият материал — за тяхното препотвърждаване. Кръгова система. Сигурна, прилежна, съвестна. Мънро беше добро ченге. Снимката на Рийд Райли си беше там, здраво напъхана в обложката между последния бял лист и корицата. Вероятно я беше използвал за разделител.
Фокусът на всичките петдесет страници беше Джанис Чапман. Оформен преди информацията, че е излизала с Райли. Но не и благодарение на словоохотливостта на самия Райли. Той не беше казал нито дума както за нея, така и за каквото и да било друго. Поведението му по време на разпита беше като на опитен адвокат. Отговорите му се ограничаваха до зададените въпроси: име, чин, служебен номер. Нищо особено за следовател с качествата на Мънро, който си беше направил труда да разпита абсолютно всички военнослужещи от отряд „Браво“, измъквайки непознати факти с помощта на изненадващи и често объркващи въпроси, възползвайки се от случайни подмятания. В резултат се беше получил един стегнат и сравнително достоверен преразказ на събитията.
Подчинените на Райли говореха за него по начин, който ми беше познат до болка. Беше прекалено млад, за да се превърне в легенда, и все още недоказал се, за да бъде звезда. Въпреки това притежаваше някаква харизма на знаменитост, дължаща се колкото на баща му, толкова и на собствената му личност. Но не го харесваха. Записаните разговори звучаха лоялно, ала тази лоялност беше по-скоро институционална, отколкото персонална. Обилно напоена с традиционната омраза на пехотинците към Военната полиция. Никой не казваше нищо лошо за него, но не казваше и добро. От това, което прозираше между редовете, започна да ми става ясно, че Райли е позьор и фукльо, небрежен към задачите, с подчертано грубо поведение. Нищо кой знае какво в сравнително спокойната обстановка на Косово, но ако беше с едно поколение по-стар и служеше във Виетнам, кариерата му като нищо можеше да приключи със случаен куршум в гърба или дефектна граната, окачена на колана му. Бях абсолютно сигурен в това. Подобна участ беше застигала и много по-читави хора от Рийд Райли.
Беше безспорно установено, че преди Чапман е бил гадже с Шона Линдзи. Мнозина ги бяха виждали заедно. Също като с Розмари Макклачи преди нея. Бяха ги виждали в различни барове, в ресторанта, в купето на синьото шеви, модел 57-а. В бележките на Мънро се усещаше едва доловимо присъствие на тестостерон. Типично за всеки нормален млад мъж, който проследява успехите на друг млад мъж, особено на нежния фронт, по който се придвижва като булдозер. Просто ей така. Здрасти, чук-чук, мерси, мадам.
А според личния състав на отряд „Браво“ тази престижна дейност бе стартирала с Елизабет Деверо. Тя била добре позната в Келам благодарение на посещението си на добра воля в началото на мисията. По онова време се провеждала интензивна подготовка и градските отпуски били забранени, но булдозерът въпреки това ударил джакпота, измъквайки се от базата в късните часове на нощта. Този блестящ успех станал достояние на личния състав по време на първата операция в Косово. С питиета в ръце около лагерния огън. Отново изпитах усещането, че чувам разговора със собствените си уши, прекъсван от сладострастните хихикания на личния състав, който имал какво да каже срещу твърденията на загубеняците от 75-и полк, според които Деверо била лесбийка. Защото вече познавали неустоимостта на своя ас, на своя супермъжкар. Те наистина не го харесвали, но това не им пречело да му се възхищават. Защото той излъчвал индивидуалност и харизма. А може би и хормони.
Записките не съдържаха други интересни неща. Известно време разглеждах снимката на Райли, после затворих тефтерчето и го прибрах в горното джобче на куртката си. След което възобнових чакането.
Останалата част от следобеда се оказа безплодна и безкрайно дълга. Часовете се точеха бавно. Никой не се обади, никой не се появи. Градът беше заспал. В един момент от изток долетя нещо, което приличаше на далечна стрелба. Фойерверките в базата явно бяха започнали. Хапвах пай и пиех кафе. През останалото време просто лежах изтегнат в стола с отворени очи, но полузаспал. Дишах едва забележимо и пестях енергия като животно по време на зимен сън. Местните хора влизаха и излизаха, сами или с компания. Някъде около шест се появиха Джонатън и Хънтър Бренън, които бяха решили да вечерят рано, за да заредят преди купона. Мъдро от тяхна страна, помислих си аз. Вероятно и останалите посетители бяха собственици на барове. Разбира се, сред тях се виждаха и жените, които бяха приключили с чистенето, отбили се тук за чаша кафе. Мракът се спусна над главната улица някъде около седем, а в седем и половина се появиха възрастните съдържатели на хотела. Тя с книгата си, той — с вестника.
Една минута по-късно се обади Стан Лаури и вечерта рязко смени ритъма си.
Лаури започна с извинения за закъснялото предупреждение, а след това уточни, че току-що се е чул със свой приятел военен полицай, който служи във Форт Бенинг, Джорджия — постоянната база на 75-и рейнджърски полк. Според него някакъв командирован в Келам подполковник се обадил на шефовете си, за да ги предупреди, че там все още се намират двама майори от Военната полиция — един в базата и един в града. Особено вреден бил този в града, който със сигурност щял да създаде неприятности. Твърдо решени да осигурят безпроблемно пребиваване на сенатора Райли, въпросните шефове веднага изпратили специален екип, който да се погрижи за двамата майори, докато трае височайшата визита. За всеки случай. Според Лаури въпросният екип излетял преди известно време от Бенинг на борда на блекхоук и по всяка вероятност вече бил пристигнал в Келам.
— Военна полиция? — попитах аз. — Те няма да ми се бъркат.
— Не са Военна полиция, а редовни рейнджъри. Наистина опасни типове.
— Колко са?
— Шестима — отвърна Лаури. — Предполагам, че трима са за теб, а другите трима за Мънро.
— Степен на намеса?
— Не знам. Какво е нужно да озаптят човек като теб?
— Повече от трима рейнджъри — отвърнах аз и машинално огледах улицата зад прозореца. Нищо не помръдваше. Нямаше нито коли, нито пешеходци. — Не се безпокой за мен, Стан. Самият аз се тревожа за Мънро, защото тази вечер ще имам нужда от допълнителен чифт ръце. Ако го задържат, нещата ще станат по-трудни.
— Бъди сигурен, че ще го задържат — отвърна Стан. — И теб също. Говори се, че тези момчета никак не си поплюват.
— Ще му се обадиш ли да го предупредиш от мое име? — попитах. — Разбира се, ако вече не са го пипнали. — Продиктувах му телефона на квартирата за командировани офицери и чух драскането на химикалката по хартията. Изчаках го да свърши и попитах: — Твоят приятел в банката откри ли нещо за Алис Баутън?
— Не. Цял ден е бил зает. Но Нили продължава да рови.
— Звънни ѝ и ѝ кажи да не се мотае, защото ми трябва бърз резултат. Ако случайно съм зает със специалните гости, за които ми каза, нека остави съобщение на сервитьорката.
— Добре, желая ти късмет — рече Лаури и прекъсна връзката.
Излязох навън и огледах улицата в двете посоки. Нищо. Предположих, че рейнджърите най-напред ще ме потърсят в някой от баровете. Най-вероятно в „Бренънс“. Би трябвало да съм именно там, ако съм решил да създавам проблеми. Прекосих тясната алея и направих широк кръг около празното място, придържайки се към най-тъмната му част.
И веднага го видях. Зелено хъмви, паркирало точно пред бара. Голямо, добре почистено, биещо на очи. По всяка вероятност планът беше прост, но ефективен. Арестуват ме в бара, натикват ме в хъмвито и ме откарват в Келам. За да правя компания на Мънро, когото вече са заключили. Ще ни държат там до излитането на сенаторския лиър в полунощ, а след това най-искрено ще се извинят за допуснатата грешка и ще ни освободят.
Всеки си има някакъв план, докато някой не му разбие зъбите.
Промъкнах се към ъгъла и предпазливо надникнах през една от витрините на „Бренънс“. Заведението светеше от чистота. Столовете и масите бяха подредени по конец, леко извити към централната част, където вероятно възнамеряваха да настанят сенатора и синчето му. Около тях щяха да седнат шефовете на базата, а за по-второстепенните гости беше отделено достатъчно пространство пред бара. От другата му страна стояха Джонатън и Хънтър Бренън, нахранени, отпочинали и готови за действие.
С тях разговаряха трима мъже в бойни униформи. Рейнджъри с внушителни габарити, никой от които нямаше вид на новак. Единият беше сержант, а другите двама — врели и кипели редници, несъмнено със специални умения. Униформите им бяха виждали и по-добри времена, а ботушите им, макар и чисти, бяха доста напукани. Лицата им бяха обветрени и безизразни, покрити с дълбоки бръчки. Професионални войници от най-чиста проба. Което беше доста тъпо определение, защото никой професионален воин не може да бъде от чиста проба. У тях има по малко от страшно много неща. В случая това не беше от особено значение, поне що се отнася до редниците. По простата причина, че командир на екипа беше сержантът. Никога през живота си не бях срещал сержант, който да не е наясно, че военната йерархия над него се състои от цели осемнайсет стъпала, чак до главнокомандващия. И още, че всички те печелят повече пари от него, защото вземат политически решения.
Казано с други думи, каквото и да върши един сержант, над него винаги има осемнайсет групи хора, които само чакат повод да подложат на критика конкретните му действия.
Плъзнах се обратно в мрака, обърнах се и поех към ресторанта.
Бяха останали само трима клиенти. Възрастните съдържатели на „Тусейнтс“ и мъжът със светлия костюм, когото бях виждал и по-рано. Три е добро число, но не много добро. За сметка на това демографията беше перфектна — местни хора със собствен бизнес, уважавани граждани, които много лесно могат да кипнат. За възрастната двойка бях спокоен — те щяха да останат тук още часове, най-малкото защото аз щях да чакам някакъв резултат от Нили. Може би също часове.
Спрях пред телефонния автомат в преддверието и потърсих с поглед сервитьорката. Тя поклати глава да ми съобщи, че никой не ме е търсил. Разтворих указателя, намерих телефона на бар „Бренънс“ и пуснах една монета в процепа. Насреща вдигна единият от братята.
— Предай слушалката на сержанта — кратко му наредих аз.
Изчаках неизбежната секунда на изненада и несигурност, после чух как апаратът се завърта на плота и слушалката преминава от една ръка в друга.
— Кой се обажда? — попита мъжки глас.
— Човекът, когото търсите. Намирам се в ресторанта.
Не получих отговор.
— Сега е моментът да прикриеш слушалката с длан и да попиташ барманите къде се намира ресторантът — добавих аз. — А след това да изпратиш хората си да проверят, докато ти ме държиш на телефона. Нека ти спестя този труд. Намира се на двайсетина метра западно от бара, после още петдесетина на север. Единият от хората ти може да тръгне по алеята вляво, а другият — в посока, обратна на часовниковата стрелка, оттатък празното място, като след това заобиколи сградата на шерифската служба. Самият ти можеш да влезеш през вратата на кухнята, която се намира съвсем близо до превозното ти средство. Така ще ме покриеш от всички страни. Но бъди спокоен, няма да мърдам никъде. Ще те чакам на масата в дъното на салона.
След тези думи прекъснах връзката и се насочих към масата за четирима, която беше най-далече от вратата.
Сержантът се появи пръв. Такава беше логиката: най-късото разстояние е най-голямата инвестиция. Влезе през кухненската врата. Бавно и предпазливо, оставяйки я да се затръшне зад гърба му. Аз се обърнах и махнах за поздрав. Намирах се на малко повече от два метра от него. Единият от специалистите влезе през нормалния вход. Този трябва да е използвал алеята, съобразих аз. Второто по-късо разстояние. Минута по-късно се появи и третият, леко задъхан. На него се беше паднало най-дългото разстояние и е трябвало да бърза.
Останаха на пътеката. Двама вдясно от мен, един вляво.
— Моля, седнете — поканих ги аз.
— Имаме заповед да ви отведем в Келам — обади се старшият.
— Това няма да се случи, сержант — кротко рекох аз.
Отговори ми мълчание.
Часовникът в главата ми показваше осем без четвърт.
— Ето как стоят нещата, момчета — продължих аз. — За да ме изведете от тук, ще трябва да приложите значителна по обем физическа сила. По грубите ми изчисления ще потрошим някъде между три и четири маси в комплект със столовете. Най-вероятно ще се стигне и до физически наранявания. Сервитьорката ще стигне до заключението, че сме част от отряд „Браво“, защото в момента никой друг няма право да напуска базата. Тя си води подобни сметки, повярвайте ми. От тях зависят доходите ѝ. Освен това знае, че командирът на отряд „Браво“ всеки момент ще се появи отсреща, в бар „Бренънс“. Най-нормалното нещо на света е да отскочи до там и да му се оплаче. Но докато го прави, със сигурност ще наруши малката семейна идилия между баща и син. Което означава голямо неудобство за всички, най-вече за вас.
Мълчание.
— Седнете, момчета — повторих поканата си аз.
Те се подчиниха. Но не седнаха там, където ги исках. Защото не бяха глупави. Това е проблемът с доброволците. Минават през предварителен подбор. Заемах стола до пътеката на маса за четирима, с лице към вратата. Ако бяха седнали при мен, щях да имам пълна свобода на движение. Но те постъпиха другояче: сержантът се настани насреща ми, а двамата специалисти седнаха на една двойка оттатък пътеката. След което издърпаха столовете си под ъгъл. Така, че единият да реагира, ако хукна в едната посока, а другият — ако хукна в другата.
— Трябва да опитате пая — рекох. — Тук го правят много добре.
— Никакъв пай — отсече сержантът.
— По-добре си поръчайте нещо — посъветвах го аз. — Иначе сервитьорката като нищо ще ви изгони. А ако откажете да си тръгнете, има на кого да се оплаче.
Мълчание.
— Както виждате, тук присъстват и цивилни граждани — добавих. — Наистина не си струва да привличате вниманието им.
Пат.
Осем без десет.
Сервитьорката се появи. Сержантът сви рамене и поръча. Три порции пай и три кафета. В заведението се появиха още двама клиенти. И двамата цивилни. Момиче с хубава рокля и младеж с дънки и спортно яке. Настаниха се на масичка за двама директно срещу възрастните съдържатели на хотела, отстояща през три маси от специалистите. Не приличаха на хора, които ще хукнат да се оплакват на своя сенатор от някаква кръчмарска свада, но колкото повече свидетели — толкова по-добре.
— Ако се наложи, с удоволствие ще седим тук цяла вечер — обади се сержантът.
— Добре е да го знам — казах. — Защото аз ще остана, докато звънне телефонът, а след това ще си тръгна.
— Съжалявам, но не можете да комуникирате с никого. Такива са заповедите.
Замълчах.
— Не можете и да си тръгнете — добави сержантът. — Освен ако не се съгласите да ви откараме в Келам.
Не отговорих.
Телефонът мълчеше.
Осем без пет.
Точно в осем човекът със светлия костюм плати и си тръгна, а старата дама от хотела прелисти поредната страница. Не се случи нищо друго. Телефонът продължаваше да мълчи. Шумът зад гърба ми се появи в осем и пет. Под формата на работещи двигатели и пропукване на гуми по чакъла. Веднага усетих някаква промяна във въздуха. Като повишено налягане, предизвикано от появата на отряд „Браво“ в града. Отначало поединично, после вкупом. Предположих, че Рийд Райли е начело на кавалкадата със служебната кола и татко си, който седи до него. Предположих, че в момента възрастният мъж спира на прага на „Бренънс“ и приветства момчетата на сина си. Размахва ръце, канейки ги да влизат, ухилен като идиот.
Тримата рейнджъри, които ме блокираха, изядоха порциите си последователно. Един ядеше, двама ме наблюдаваха. Бяха доста добри. Много далеч от аматьорското поведение. Сервитьорката вдигна чиниите им. Май усещаше какво става, защото в погледите, които ми отправяше, личеше тревога. Нямаше съмнение на чия страна е. Мен ме познаваше, но другите — не. Аз много пъти ѝ бях давал бакшиши, а те нито веднъж.
Шумът навън се усилваше.
Телефонът мълчеше.
През следващите няколко минути мислех за тяхното хъмви. Като всяко друго хъмви по света то беше оборудвано с голям дизелов мотор, производство на „Дженеръл Мотърс“. Като всяко друго хъмви по света то имаше тристепенна автоматична скоростна кутия, а общото му тегло надхвърляше четири тона. Което означаваше, че максималната скорост, на която е способно, е някъде около сто километра в час. Като всяко друго хъмви по света. Давах си сметка, че това постижение е далеч от скоростта на спортните автомобили, но си давах сметка и за още нещо — придвижването с него е петнайсет пъти по-бързо, отколкото пеша. А това беше добре.
Продължавах да чакам.
Малко след осем и половина се случиха три неща. Първото беше нещастно стечение на обстоятелствата, второто беше безпрецедентно, а третото се получи доста тромаво.
Първо: младата двойка си тръгна. Момичето с хубавата рокля и момчето със спортното яке. Момчето остави пари на масата, хвана момичето за ръката и го изведе навън. Достатъчно бързо, за да не допусна, че следващата точка от програмата им предвижда вечерна молитва в църквата.
Второ: възрастните съдържатели на хотела също си тръгнаха. Тя затвори книгата си, той сгъна вестника си, после и двамата се изнизаха през вратата. Вероятно се прибираха в хотела. Далеч по-рано от обикновено. Без видима причина. Или по силата на внезапната интуиция, че старият Райли ще отмени нощния си полет и ще остане да пренощува в града.
В този момент сервитьорката беше в кухнята. Което означаваше, че в салона останаха едва четирима посетители, единият от които бях аз. А останалите трима — моите детегледачки.
— Сега сме си само ние — усмихна се сержантът.
Не му отговорих.
— Никакви представители на цивилизацията — добави той.
Отново замълчах.
— Освен това сервитьорката не е от породата, която хленчи. Тя е съвсем наясно, че това място може да попадне в черния списък всеки момент. За месец, за два, а може би за много повече. Достатъчно дълго, за да се включи в списъка на онези, които чакат на социални помощи.
Беше се привел над масата, доста по-близо до мен. И ме гледаше право в очите. Двамата му асистенти също смениха позите: лакти на коленете, свободно увиснали ръце, приведени напред и леко разкрачени. Без да отделят погледи от мен.
После се случи и третото нещо.
Телефонът иззвъня.
Рейнджърите се оказаха добри. Даже много добри. Телефонът беше антика — от онези с голям метален звънец под капака, който звъни в продължение на цяла ленива секунда, преди да премине на кънтене за още една ленива секунда, а след това да спре. Операцията се повтаря без ограничения — докато някой вдигне или онзи, който се обажда, реши да се откаже. Един старомоден успокояващ звън, познат от сто години. Но в случая нещата се развиха по друг начин. Рейнджърският екип се раздвижи още преди да заглъхне първият звън. Този вляво скочи на крака, стрелна се зад мен и опря длани в раменете ми, като едновременно с това рязко наклони облегалката назад. Така се озовах в крайно неудобно положение, неспособен да предприема каквото и да било. В същия миг сержантът се наведе през масата, сграбчи китките ми и ги прикова към плота. Третият стана от мястото си, сви юмруци и зае позиция в центъра на пътеката, готов да реагира на всеки опит за съпротива.
Добро изпълнение.
Аз не оказах съпротива.
Останах на мястото си, без да помръдвам.
Всеки си има план, включително и аз.
Телефонът продължаваше да звъни.
Три позвънявания по-късно сервитьорката най-после излезе от кухнята. Спря за миг да огледа ситуацията, после се плъзна покрай рейнджъра на пътеката и тръгна към телефона. Вдигна слушалката, послуша за миг, погледна в моя посока и започна да говори. Сякаш описваше положението, в което се намирах, с всички подробности.
Вероятно на Франсис Нили.
Всъщност надявах се да е така.
Жената млъкна и започна да слуша. После тикна слушалката между ухото и рамото си, извади бележника за поръчки и започна да пише. Това занимание продължи дълго време. Сякаш пишеше есе. Запълни една страница и започна втора. Боецът зад мен продължаваше да ме притиска към облегалката. Сержантът правеше същото с китките ми. Третият се приближи още малко. Устните на сервитьорката описваха странни чупки. Сякаш повтаряше трудни за произнасяне думи. Най-накрая спря да пише и започна да преглежда бележките си. От начина, по който примигваше и преглъщаше, беше ясно, че по-трудната задача все още ѝ предстои.
Тя затвори телефона и откъсна двата изписани листа. Държеше ги с върховете на пръстите си, сякаш пареха. После тръгна към нас. Този зад мен се отдръпна и тежестта в раменете ми изчезна. Сержантът пусна китките ми, а третият се върна на мястото си.
Сервитьорката тръгна по пътеката и скоро стигна до нас, превръщайки се в пети член на малката ни компания. Пръстите ѝ прехвърляха листовете един върху друг, а погледът ѝ се плъзна по яките на рейнджърите и се спря на сержанта. Човекът, който отговаряше за групата.
— Имам за вас послание в две части, сър — обяви тя.
Сержантът кимна и жената започна да чете:
— „Първо, които и да сте вие, веднага освободете този човек. За да запазите своята чест и тази на армията. Второ: независимо какви са вашите заповеди и какво мислите лично за тях, в крайна сметка той ще се окаже прав, а вие ще сбъркате. Това послание е дело на подофицер с вашия чин, който взема присърце единствено интересите на армията и вашите собствени интереси.“
Мълчание.
— Благодаря — рече сержантът.
Нищо повече.
Нили, рекох си аз. Добър опит.
После сервитьорката се наведе и остави втория лист хартия на масата пред мен. Бързо и точно, както беше оставяла милиони сметки за плащане. Аз го покрих с лявата си длан, а дясната свих в юмрук.
Никой не реагира.
Жената остана неподвижна още миг, после се обърна и изчезна в кухнята.
Повдигнах ръба на хартията с левия си палец, както го правят в покера. По този начин успях да прочета първите два реда от посланието, които съдържаха девет думи. Първата от тях беше латинският предлог per. Типично за Нили. В случая той означаваше според. Следващите осем думи бяха Управление „Човешки ресурси“ към Корпуса на морската пехота. Което означаваше, че следващата информация идва директно от източника. Достоверна и точна. Ценна като самородно злато.
И по тази причина трябваше да ми бъде достатъчна.
Оставих ръбчето на хартията да легне обратно върху плота. После я хванах с палеца и показалеца си и я прегънах надве с празната част нагоре. Притиснах сгъвката с нокътя на десния си палец и прибрах листа в горния десен джоб на куртката си. Един пръст под нашивката с името ми, редом с черния бележник на Мънро.
Часът беше девет без десет.
Погледнах сержанта право в очите и кимнах.
— Окей, печелите. Да вървим в Келам.
Изнизахме се през кухнята, подредени в индийска нишка. Използвахме задния изход, защото оттам беше най-близо до тяхното хъмви. Сержантът крачеше пръв, а аз бях притиснат между двамата му специалисти. Единият беше опрял длан в гърба ми и ме блъскаше напред, а другият ме дърпаше за куртката. Нощният въздух беше свеж, нито топъл, нито студен. Празното пространство беше претъпкано с автомобили. На петдесетина метра вдясно се бяха струпали хора. Всичките мъже, всичките в униформи, всичките кротки и възпитани. Бяха направили широк полукръг пред вратата на „Бренънс“. Като жив ореол зад главата на светия. Или като тълпа зяпачи на бой с петли. Повечето държаха бутилки бира, вероятно купени на друго място, но донесени тук за участие в главната атракция. Предположих, че на сенатора му е адски приятно от това внимание, а синът му се преструва на безразличен.
В сравнение с нормалните автомобили хъмвито изглеждаше широко, тежко и масивно. Каквото си беше в действителност. На почетно разстояние от него беше паркиран масленозелен седан без отличителни знаци. Вероятно взетата назаем служебна кола на Рийд Райли. Наредена до бойната машина с очевидната цел да демонстрира мъжкарското поведение на собственика си. Добър инстинкт, изцяло политически.
Сержантът забави крачка и ние се скупчихме зад гърба му. В следващия миг променихме посоката и се насочихме директно към хъмвито. С умерена крачка. Нито бавно, нито бързо. Никой не ни обърна внимание. Бяхме само четири тъмни фигури, освен това всички гледаха в обратна посока.
Хъмвито не беше заключено. Сержантът отвори лявата задна врата, а специалистите ме притиснаха по начин, който не ми остави друг избор, освен да се кача. Вътре миришеше на брезент и пот. Сержантът изчака специалистите да заемат местата си. Единият седна отпред, а другият зае място на задната седалка, отвъд високия кожух на трансмисията. И двамата бяха обърнати с лице към мен, готови за бърза реакция. Сержантът се настани зад кормилото и натисна копчето на стартера. Двигателят забоботи с типичното за всеки дизел разтърсване. Сержантът се намести удобно, запали фаровете и включи на скорост. Тежката машина подскочи и потегли. Бавно и тромаво, със странно странично люлеене. Пресече празното място и пое към пътя за Келам, плъзгайки се покрай паркираните коли и задната част на участъка. По навик погледна в огледалото за обратно виждане, после извърна глава наляво и се приготви за десния завой трийсетина метра по-нататък.
— Каква е специалната ви подготовка, момчета? — небрежно попитах аз.
— Стрелба по въздушни цели с преносими ракетни устройства — отговори сержантът.
— Значи нямате опит в полицейската работа?
— Не.
— Така си и помислих — кимнах аз. — Не ме претърсихте, а би трябвало.
Измъкнах беретата с дясната си ръка, а с лявата сграбчих яката му. Достатъчно силно, за да прекъсна дишането му. Гърбът му се изви като дъга и се притисна в облегалката. Забих дулото отзад в дясното му рамо, малко над мишницата. Хъмвито има изключително здрава конструкция, включително и на седалките. Тялото на сержанта се оказа приковано към един абсолютно солиден обект, неподвижен като стена. Не беше в състояние да помръдне. И дори да диша, ако не му позволя.
— Сега запазете спокойствие и останете по местата си — добавих.
Те изпълниха и двете разпореждания. Заради местоположението на дулото. Ухото и шията нямаше да свършат работа. Не бяха готови да приемат, че ще го убия на място. Все пак бяхме колеги, независимо колко отчаяно би трябвало да е положението ми. Но една несмъртоносна рана в меката тъкан вдясно от рамото беше напълно приемлива. И ужасна. Рана, която щеше да сложи край на кариерата му. Край на живота, който познаваше. С единствената перспектива за осакатяваща болка, безкрайни контролни прегледи и покупката на домакински уреди, предназначени за левичари.
Отпуснах сантиметър от яката му, но продължавах да го държа прикован към облегалката.
— Завий наляво — рекох.
Той се подчини и излезе на пътя, който пресичаше местността от изток на запад.
— Карай направо.
Той пое направо и навлезе в тъмния тунел от дървета от двете страни на пътя. В обратна посока на Келам. Към Мемфис.
— По-бързо — рекох.
Той натисна педала. След известно време тежкият автомобил се ускори до сто километра в час и каросерията му започна да се тресе. Това беше моментът, в който нещата опряха до простата аритметика. Беше девет вечерта, а този път беше с дължина около шейсет километра. Шансовете за насрещен трафик бяха почти нулеви. По моите изчисления трийсет минути щяха да са достатъчни, за да изминем около петдесет километра. Което щеше да бъде напълно достатъчно.
— Продължавай така — рекох.
Сержантът се подчини.
Трийсет минути по-късно стигнахме до безлично място на четирийсет и пет километра западно от Картър Кросинг и на петнайсетина преди отклонението за второстепенното шосе, водещо към Мемфис.
— До тук е достатъчно — рекох. — Спри.
Продължавах да стягам яката му с лявата си ръка, без да отмествам дулото на пистолета от плешката му. Човекът дръпна крак от газта и плавно натисна спирачката. Скоростният лост отиде на позиция „паркинг“, ръцете му пуснаха кормилото. Остана на мястото си. Може би знаеше какво ще последва, може би не. Аз извърнах глава към мъжа до себе си и кратко заповядах:
— Събуй си ботушите!
Това беше мигът, в който всички разбраха какво ще последва. Доста продължителен, дори мъничко заплашителен. Като преди бунт. Аз мълчах и чаках. Човекът до мен сви рамене и се наведе да изпълни заповедта.
— А сега чорапите!
Той смъкна чорапите си и ги натъпка в ботушите. Като всеки прилежен боец.
— Куртката!
Заповедта беше изпълнена.
— Панталона!
Дойде редът на още една продължителна пауза. После мъжът повдигна таза си и започна да смъква панталона си. Погледнах редника на предната седалка.
— Ти също — рекох. — Всичките четири операции!
Той се подчини, изпълнявайки заповедта доста по-бързо от колегата си. После му наредих да помогне на сержанта при събличането. На този етап обаче нямах никакво намерение да му позволя да се отдалечи от мен и дулото остана на мястото си. Изчаках операцията да приключи и се обърнах към този до мен.
— Излизаш навън и се отдалечаваш на двайсет крачки!
— Моли се на Бога никога да не се срещнем пак, Ричър! — процеди сержантът.
— Напротив, ще се моля да се срещнем — отвърнах аз. — Защото съм убеден, че след известно време за размисъл ще ми благодарите, че съм ви оставил живи и здрави. Нещо, което аматьори като вас изобщо не заслужават.
Мълчание.
— Хайде, слизайте!
Минута по-късно тримата стояха под светлината на фаровете. Боси, без връхни дрехи, само по тениски и слипове. Намираха се на четирийсет и пет километра от мястото, където биха желали да бъдат. Това означаваше най-малко седем-осем часа преход пеша, но ходенето бос по междуселските пътища в никакъв случай не можеше да се нарече приятно. Нямаха шанс да ги качи някой, дори ако се случеше чудото да срещнат превозно средство. Никакъв шанс. Едва ли нормален човек би спрял да вземе трима отчаяно махащи типове, разхождащи се посред нощ по бельо.
Прехвърлих се на шофьорската седалка, включих на заден и се отдалечих на стотина метра. После обърнах и поех обратно в посоката, от която бяхме дошли. Моторът бучеше, компания ми правеше единствено острата миризма на ботуши и войнишки чорапи. Часовникът в главата ми показваше девет и трийсет и пет. Освободено от допълнителния товар, хъмвито може би щеше да стигне до сто и десет — сто и петнайсет километра в час. Което означаваше, че ще бъда в Картър Кросинг в десет и три минути.
Големият дизел на „Дженеръл Мотърс“ се представи по-добре от очакваното и успя да вдигне почти сто и двайсет. Резултатът беше осезаем — пристигнах две минути пред десет, скрих возилото в края на горичката и продължих пеш. Човек, който използва собствените си крака, е далеч по-незабележим от четиритонен военен всъдеход, а предпазливостта никога не е излишна.
Оказа се обаче, че няма от какво да се крия. Главната улица беше тиха и пуста. Единствената светлина идваше от прозорците на ресторанта, пред който бяха паркирани само моят бюик и служебният каприс на Деверо. По всяка вероятност тя беше следила развоя на събитията отблизо, но без да проявява прекалено усърдие. Самото присъствие на сенатора предполагаше по-голямо спокойствие и ред.
Останах на пътя за Келам, без да приближавам главната. Описах широк кръг и се приближих до празното място от другата страна. Поех успоредно на бар „Бренънс“, използвайки за прикритие паркираните коли. Пред вратата все още имаше хора. Може би петдесетина души, които оформяха онзи полукръг, който вече познавах. Самият бар беше претъпкан. Част от посетителите стояха прави, други явно заемаха масите в дъното на салона, но тях просто не ги виждах. Започнах да се промъквам между колите и пикапите. Глъчката се усилваше с всяка крачка, но оставаше в рамките на приличното. Беше много по-ограничена и по-любезна от обикновено. Доброто възпитание в действие.
Прекосих празното пространство между двете редици коли и се шмугнах между един двайсетгодишен кадилак и очукан пикап „Джими“.
— Здрасти, Ричър — прозвуча тих глас наблизо.
Обърнах се. Мънро се беше облегнал на капака на джимито, почти невидим в полумрака. Спокоен, търпелив, бдителен.
— Здрасти, Мънро, радвам се да те видя — отвърнах. — Признавам обаче, че не очаквах това.
— Аз също.
— Обади ли ти се Стан Лаури?
— Да, ама малко късно — каза той.
— Трима ли бяха?
Мънро отново кимна.
— Някакви минохвъргачи от Седемдесет и пети.
— Къде са сега?
— В стаята ми. Овързани с телефонен кабел, всеки със собствената си тениска в устата.
— Добра работа — погледнах го с уважение аз.
Което си беше чистата истина. Един срещу трима, атакуван внезапно, без предупреждение. Съвсем задоволителен резултат. Наистина бях впечатлен. Този човек беше голяма работа. Ясно като бял ден.
— А на теб какво ти се падна? — попита той.
— Противовъздушен екип.
— Къде са сега?
— На пътя за Мемфис. Разхождат се боси, по гащи.
Зъбите му проблеснаха в мрака.
— Надявам се никога да не ме командироват в Бенинг — каза той.
— Райли още ли е в бара?
— О, да. Пристигна пръв, в компанията на татенцето. Черпят като луди. Сметката им трябва да е надхвърлила триста кинта. Засега.
— В сила ли е вечерният час?
Той кимна.
— Но малко преди изтичането му ще настъпи лудница. Както обикновено. Настроението е отлично. Никой няма да поиска да си тръгне пръв.
— Ясно. Трябва да направиш така, че Райли да си тръгне последен. Искам го в последната кола, която напуска този паркинг. Най-малко минута след предишната. Направи всичко възможно. От това зависи цялата операция.
С всеки друг щях да продължа обясненията. Щях да предложа алтернативи, за да се свърши работата. От спукана гума до контакт със стареца под формата на молба за автограф. Но вече бях започнал да осъзнавам, че Мънро не се нуждае от помощ. Той щеше да се сети за всичко, което можех да му предложа, а може би и за нещо повече.
— Разбирам — кимна той.
— Следващата ти задача е да правиш компания на Елизабет Деверо. Искам да не я изпускаш от очи. В ресторанта и на други места. Каквото и да се случи.
— Разбирам — отново рече той. — По една случайност в момента тя пак е в ресторанта.
— Задръж я там. Не ѝ позволявай да излезе, за да контролира трафика. Кажи ѝ, че в компанията на сенатора всички ще се държат прилично.
— Тя го знае. Вече е освободила заместниците си.
— Добре, че ми казваш — кимнах аз. — Желая ти успех. И благодаря.
Шмугнах се обратно между кадилака и джимито, прекосих празното място и поех по пътя, по който бях дошъл. Пет минути по-късно прекосих прелеза, скрих се в крайпътните храсти и отново зачаках.
Оценката на Мънро за колективното поведение се оказа точна. Никой не си тръгна преди десет и половина, единствено заради особената динамична аура на сенатора. И друг път бях виждал такива неща. Под обстрел никой от личния състав на отряд „Браво“ не би си мръднал пръста за него, но в сегашната обстановка всички се чувстваха поласкани от присъствието му и помнеха дословно заповедта на командира на базата: Бъдете любезни със знатния гост. Демонстрирайте му своето уважение. По тази причина никой не си тръгна по-рано. Никой не искаше да е пръв. Дори в десет и половина по пътя нямаше никакво движение.
Също в десет и трийсет и пет.
И в десет и четирийсет.
Бентът се отприщи в единайсет без четвърт.
В далечината проехтя нещо като приглушен залп на артилерийска батарея. Във въздуха се появи облак от изгорели газове, блеснаха фарове. Колите образуваха опашка към изхода на импровизирания паркинг. После фаровете се подредиха в дълга редица и тръгнаха към мен. Трийсет секунди по-късно първата кола изхлопа върху траверсите на прелеза. Останалите я последваха. Бяха прекалено много, за да ги броя. Движеха се плътно една след друга, като състезателни болиди пред поредната права отсечка на пистата. Двигателите ревяха, износените гуми меко прескачаха траверсите. Блъсна ме сладникавата миризма на безоловен бензин. В един момент зърнах стария кадилак и спортния пикап „Джими“, между които се бях промъквал. Те изчезнаха за част от секундата, погълнати от стадото шевролети, доджове, фордове, плимъти и крайслери. Моделите бяха най-различни — седани и пикапи четири по четири, купета и двуместни кабриолети. Връхлитаха прелеза в неспирен поток. Бързащи да се приберат у дома, облекчени, доволни и все още възбудени от изпълнения дълг.
Десет минути по-късно потокът започна да изтънява. Разстоянието между колите значително се увеличи. В далечината зърнах оределите фарове, които напускаха паркинга. Последните десетина коли се точиха покрай мен в продължение на цяла минута. Никоя от тях не беше масленозелен служебен седан. Най-отзад се люшкаше някакъв стар понтиак, очукан и доста раздрънкан. Подмине ли ни, мога да ти гарантирам, че оставаме съвсем сами на света, беше казала Деверо. Меките гуми на старата бракма изхлопаха по траверсите и заглъхнаха в далечината.
Напуснах скривалището си, излязох на асфалта и погледнах на изток. Слабите стоп-светлини бързо се стопяваха в мрака. Грохотът намаля, изгорелите газове се разпръснаха. Обърнах се в противоположна посока. Точно навреме, за да зърна включването на самотни фарове. Лъчите им се разклатиха. Наляво-надясно, нагоре-надолу. После се обърнаха на север, напуснаха паркинга и завиха към мен, подскачайки още веднъж в канавката, която разделяше отъпканата пръст от асфалта.
Часовникът в главата ми показваше единайсет без една минута.
Тръгнах на запад, прекосих прелеза, извървях десетина метра по посока на града, а след това стъпих на банкета и вдигнах ръка с изпъната длан, както го правят пътните полицаи.
Фаровете ме осветиха от стотина метра. Усетих едва ли не топлината им по лицето и изпънатата си длан. Рийд Райли нямаше как да не ме види. Чух как пуска газта и намалява. По силата на навика. Пехотинците прекарват страшно много време зад волана. По-голямата част от пътуванията им са по предварително начертани маршрути, променяни или регулирани от хора с военни униформи, които им махат наляво или надясно, а понякога ги спират да изчакат.
Останах на мястото си с вдигната ръка. Масленозелената служебна кола спря на метър от коленете ми. Очите ми останаха високо над фаровете и това ми позволи да видя Райли и баща му съвсем ясно. Седяха един до друг. Не изглеждаха нито изненадани, нито нетърпеливи. И двамата бяха готови да изгубят минута-две в полза на рутината. Райли изглеждаше съвсем като на снимката в джоба на куртката ми. Баща му беше негово по-възрастно копие. Малко по-слаб, с малко по-големи уши и нос, малко по-напудрен и по-представителен. Беше облечен абсурдно, като повечето гостуващи на армията политици. Брезентово яке в защитни цветове над официална риза с разтворена яка, без вратовръзка. Над джобчето на якето проблясваше метален диск с логото на американския Сенат. Сякаш сигурният и херметически затворен законодателен орган на Съединените щати внезапно се беше превърнал в подразделение на редовната армия.
Насочих се към вратата на Рийд Райли и той свали стъклото. Главата му започна да се извърта към мен, после спря. Беше зърнал дъбовите листа на яката ми.
— Сър?
Вместо отговор направих още една крачка, отворих задната врата и седнах зад него. След това затръшнах вратата и се преместих в средата на седалката. И двамата отпред извиха вратове, за да ме видят.
— Сър? — повтори Райли.
— Какво става тук? — попита баща му.
— Промяна в плановете — отвърнах аз.
Дъхът им миришеше на бира, а дрехите им бяха пропити от цигарен дим.
— Трябва да хвана един самолет — каза сенаторът.
— В полунощ — добавих аз. — Дотогава никой няма да ви потърси.
— Какво означава това, по дяволите? Знаете ли кой съм аз?
— Да — отвърнах. — Знам.
— Какво искате?
— Безпрекословно подчинение.
Измъкнах беретата. За втори път тази вечер. Бързо и плавно, като магьосник. В един момент ръката ми е празна, а в следващата изведнъж натежава от хладната стомана. Свалих предпазителя. В тишината на купето се разнесе тихо, но зловещо изщракване.
— Допускате фатална грешка, млади човече — рече сенаторът. — От този момент нататък е свършено с военната ви кариера. Само от вас зависи дали нещата ще станат още по-сериозни.
— Пазете тишина — любезно отвърнах аз, после се наведох и сграбчих яката на Рийд Райли — по същия начин, по който бях сграбчил яката на онзи сержант от Бенинг. Но този път тикнах дулото на беретата директно в малката вдлъбнатина зад дясното му ухо. Меки тъкани, без кости. С много подходящи размери.
— Потегляй — рекох. — Много бавно. Излез на прелеза и завий наляво по железопътната линия.
— Какво? — сепнато попита Райли.
— Чу ме.
— Но влакът ще дойде!
— В полунощ — напомних му аз. — Действай, боец!
Задачата беше трудна. Той инстинктивно се стремеше да се сгъне над кормилото, за да вижда по-добре. Но аз го държах здраво. Гърбът му не можеше да се отлепи от облегалката. И въпреки това се справи добре. Потегли плавно, завъртя волана и изкара колата диагонално на прелеза. После изправи и предното дясно колело хлътна в процепа на настилката. Подаде малко газ. Асфалтът изчезна под нас, но десните колела останаха на релсата. Левите меко стъпиха на траверсите. Добра работа. Свърши я не по-зле от Деверо.
— Това си го правил и преди — подхвърлих аз.
Той не отговори.
Продължихме напред със скоростта на пешеходец. Силно наклонени на една страна. Дясната част се придвижваше гладко, а лявата меко се повдигаше и отпускаше. Като лодка по вълните. Плъзнахме се покрай старата водна кула и изминахме още десетина метра.
— Стоп — наредих аз.
— Тук ли?
— Мястото е добро.
Той докосна спирачката. Колата спря на линията. Все така наклонена. Аз продължавах да стискам яката му. Пистолетът си беше на мястото. През предното стъкло се виждаха релсите, чезнещи в далечината на север. Две сребристи линии, мътно проблесващи под лунната светлина.
— Капитане, използвай лявата си ръка и свали всички прозорци.
— Защо?
— Защото и двамата вече воните. А нещата ще станат и по-лоши, повярвай ми.
Пръстите на Райли слепешком опипаха страничната конзола. Първо се спусна стъклото на баща му, после моето, а след това и отсрещното.
Свежият нощен въздух нахлу в купето.
— Сенаторе, пресегнете се наляво и изключете фаровете — заповядах аз.
Трябваха му секунда-две, но все пак се справи.
— А сега изключете двигателя и ми подайте ключа.
— Спрели сме на линията! — сепнато отвърна той.
— Знам това.
— А знаете ли кой съм?
— Веднъж вече ви отговорих. Направете каквото ви казах. Ако очаквате дарение за предизборната кампания, мога да прострелям коляното на сина ви.
Старецът издаде странен звук някъде дълбоко в гърлото си. Подобни звуци бях чувал и преди. Обикновено когато се изяснеше ясно, че шегата не е никаква шега. Или когато положението станеше сериозно и кошмарът се окажеше действителност. Тялото му се наклони наляво. Пръстите му завъртяха ключа, издърпаха го и ми го подадоха.
— Хвърлете го на задната седалка — рекох.
Той се подчини. Ключът падна до мен и се плъзна по тапицерията поради наклона.
— Сега и двамата сложете ръцете си зад тила.
Сенаторът се подчини пръв. Аз отместих дулото на беретата, за да дам възможност и на сина да направи същото. После пуснах яката му и се облегнах назад.
— Знаете ли скоростта, с която куршумът излита от цевта на една берета М9?
— Нямам представа — отвърна сенаторът.
— Но синът ви трябва да има. Държавата е похарчила купища пари за обучението му.
— Не си спомням — рече Райли.
— Почти четиристотин метра в секунда — поясних аз. — Гърбовете ви се намират на около метър от мен. Това означава, че ако помръднете дори едно мускулче, куршумите ще стигнат до вас за една двехилядна част от секундата. Което на свой ред означава, че или ще умрете, или ще бъдете осакатени за цял живот. Разбрахте ли ме?
Мълчание.
— Настоявам за отговор — рекох.
— Разбрахме — обади се Райли.
— Какво искате от нас? — изфъфли баща му.
— Потвърждение. Искам да съм сигурен, че дотук всичко ви е ясно.
Прибрах ключа в джоба си, изпънах крака и се настаних удобно на наклонената седалка.
— Ще ти задам един въпрос, капитане. Излъга ли хората си, когато им каза, че имаш връзка с шериф Деверо?
— С какво право ни разпитвате? — избухна баща му.
— Разполагате с четирийсет и девет минути — рекох. — После влакът е тук.
— Вие луд ли сте?
— Само малко ядосан.
— Не отговаряй, сине! — изстреля възрастният мъж. — Не му казвай нито дума!
— Чакам отговор, капитане.
— Да — кимна Райли. — Излъгах за Деверо.
— Защо?
— Командна стратегия. Моите хора обичат да се сравняват с мен.
— Един въпрос и към вас, сенаторе — спокойно рекох аз. — Защо отрядите „Алфа“ и „Бета“ бяха преместени от Бенинг в Келам?
Старецът започна да пуфти, вероятно за да убеди сам себе си, че трябва да демонстрира твърдост. Но в крайна сметка не успя и промърмори:
— По политически съображения. Мисисипи непрекъснато протяга ръка за милостиня. Или бърка в чужди джобове.
— Значи това не е станало заради Одри Шоу? Нито пък, защото сте преценили, че момченцето ви заслужава малка награда за новия си пост?
— Това са глупости!
— Но са факт.
— Чисто съвпадение.
— Дрън-дрън.
— Добре, получило се е нещо като допълнителна полза. Помислих си, че ще бъде приятно, но нищо повече. Такива решения не се вземат на базата на дреболии.
— Капитане, разкажи ми за Розмари Макклачи — рекох аз.
— Срещахме се известно време, после скъсахме.
— Беше ли бременна?
— Не знам. Никога не ми е споменавала подобно нещо.
— Искаше ли да се ожените?
— Стига, майоре. Отлично знаеш, че всички те мечтаят да се омъжат за някой от нас.
— Каква беше по характер?
— Несигурна. Понякога наистина ме вбесяваше.
— Как се почувства, когато разбра, че е убита?
— Зле. Такива неща не бива да се случват.
— А сега ми разкажи за Шона Линдзи.
В този момент обаче сенаторът реши, че са изтърпели достатъчно унижения. Обърна се към мен, спомни си, че не трябва да мърда, и се завъртя обратно. Заприлича ми на тъпа стара кобила, докоснала с нос оградата, по която тече електрически ток. Дишаше тежко. Очите му гледаха право напред. Синът му не помръдна. Което означаваше, че са готови да поемат още малко унижения. Най-вече заради деветмилиметровото парче олово. По-малко от .38 и много по-голямо от .25. Това бяха физическите параметри на готовността им да търпят още унижения.
Старецът най-после успя да успокои дишането си.
— Този въпрос е изяснен — рече той. — Имам предвид не само Линдзи, но и другото момиче.
— Капитане, кажи нещо за мъртвите жени в Косово — спокойно рекох аз.
— Няма никакви мъртви жени в Косово! — гневно отсече сенаторът.
— Не думай! — изненадах се аз. — Да не би там да живеят вечно?
— Ясно е, че не живеят вечно.
— Всички ли умират в съня си?
— Става въпрос за жени, които живеят в Косово. И каквото се е случило, то се е случило в Косово. Следователно си е тяхна работа. И тук нещата са си тяхна работа. Имам предвид местните. Извършителят е идентифициран като местен човек. Армията няма нищо общо. Именно това беше повод за тържеството тази вечер. Вие също би трябвало да присъствате. Успехът е на всички. Колкото повече хора осъзнаят това, толкова по-добре.
— На колко години си, капитане? — попитах.
— На двайсет и осем.
— Сенаторе, как бихте се почувствали, ако на трийсет и три синът ви все още е капитан?
— Зле — отвърна възрастният мъж. — Много зле.
— Защо?
— Защото би било провал. Никой не остава с един и същ чин в продължение на пет години. Освен ако не е пълен идиот.
— Това е била тяхната първа грешка — рекох.
— Моля?
— Вече ме чухте.
— Какво значи „тяхната“? Кои са те?
— Вие имате ли дядо?
— Имах. Преди много години.
— Аз също. Той беше моят любим дядо. Не само на мен, разбира се. Бяхме десетина хлапета. От четири отделни семейства. Добре знаех това, но въпреки това се учудвах, че моят дядо има толкова много внуци.
— Какви ги дрънкате, по дяволите?
— В отдела за връзки със Сената е същата работа. Ние сме едно, важните клечки във Вашингтон друго, а вие — трето. Вие сте като дядото. С допълнението, че сте дядо и на Корпуса на морската пехота. Те обаче също си имат отдел за връзки със Сената. Вероятно далеч по-добър от нашия. Вероятно готов да направи необходимото. Но служителите в него са допуснали много грешки.
— Четох рапорта. Няма никакви грешки.
— Пет години с един и същ чин? Деверо не е от хората, които биха допуснали подобно нещо. Освен ако не е пълен идиот, както се изразихте вие. Но тя не е идиот. Предполагам, че преди пет години е била младши офицер трети ранг, а след това е била повишена още два пъти. Но момчетата от вашия корпус вписват „младши офицер първи ранг“ в досие, което уж е отпреди пет години. Използват стара снимка, но не и стария чин. Което е грешка. Явно са били под напрежение.
— Какво напрежение?
— Джанис Чапман е била бяла. Което е означавало, че най-сетне обществото ще обърне внимание. Щели са да я свържат с вас. Не сте разполагали с време за губене.
— За какво говорите?
— За напрежението. В него е проблемът. Залавяте се здравата за работа. Мотаете ни с достъпа, за да спечелите време. И най-накрая се справяте. Това става в неделя следобед. Досието най-сетне е попълнено. Новината пристига, докато хеликоптерът още е във въздуха. По тази причина се връща празен. Но вие изчаквате до вторник, когато новината става обществено достояние. Аз си въобразявах, че имам съвсем точно обяснение за това — в неделя бях тук, но във вторник ме нямаше. Но не това е била причината. Двата дни са ви били нужни, за да направите новината стара. Това е била причината. Искали сте да я понамачкате и поиздраскате, преди да я пуснете в обръщение.
— Нима твърдите, че това досие е фалшификат?
— Знам, че сте шокиран. Може би сте знаели това от девет месеца, от шест месеца или дори само от седмица. Но сега го знаем всички.
— Какво знаем? — обади се Рийд Райли.
Обърнах се към него. Той също гледаше право напред, но беше наясно, че говоря на него.
— Може би Розмари Макклачи е била несигурна, защото е имала само хубостта си. Може би е проявила ревност и това те е подсетило да пуснеш в обръщение версията за отмъстителната жена. Освен това е била и бременна. Ти вече си проверил досието на местния шериф — точно както би постъпил всеки амбициозен ротен командир. Но за теб това е било много по-лесно, защото имаш съответните връзки, знаеш за изоставената къща, а на всичкото отгоре си болен мозък. Закарваш там бременната Розмари Макклачи и я накълцваш.
Тишина.
— И на всичкото отгоре ти е харесало — добавих.
Никакъв отговор.
— След което го правиш още веднъж — казах аз. — Вече доста по-добре. Край на тъпите ходове като онзи със захвърлянето в канавката край линията. Готов си за нещо по-рисковано. Или по-подходящо. Може би Шона Линдзи също е хранела някакви илюзии за брак, може би ти е споменала за идиличен съвместен живот в малка къщичка. По тази причина решаваш да я захвърлиш на онзи строеж. Можеш да се появяваш в квартала когато пожелаеш. Правил си го достатъчно дълго. Големият лош вълк, излязъл на лов със старата си синя кола. Част от сценария, задължителен реквизит.
— Скъсах с Шона седмици преди да бъде убита — рече той. — Как ще обясниш това?
— Много просто. Достатъчно е само да им подсвирнеш и те тичат, нали?
Не получих отговор.
— По същата причина захвърляш и Джанис Чапман зад онзи бар — продължих аз. — Тя по принцип си е купонджийка. А може би си пожелал малко повече предизвикателства. Разнообразието е солта на живота. Казваш на твоите хора в кръчмата, че пиячката те е хванала, измъкваш се навън и реализираш операцията за времето, което ти е нужно да отскочиш до тоалетната. За шест минути и четирийсет секунди. Но що се отнася до Деверо, това време се оказва трудно приложимо. Оттук се пропуква и алтернативната теория. Нима никой не е обърнал внимание на физиката ѝ? Тя не може да вдигне тялото на жена с нормално телосложение и да го окачи на куките за дране на дивеч. Нито пък е в състояние да пренесе труп до колата си.
— Досието е автентично — рече сенаторът.
— Само в началото, когато наистина се е опирало на факти. После някой измисля една злостна клюка, която намира благодатна почва. За ревнивата жена, за счупената ръка и изчезналите четиристотин долара. Историята е завоалирана, а заключенията са предоставени на читателя. Но точно в този момент някой го хваща шубето. Не иска никакви завоалирани истории, а ярка светлина. По възможност червена и мигаща. И тъй, вие пренаписвате цялата сага, като включвате в нея и един автомобил. След което се обаждате на сина си и му нареждате да остави колата си на линията.
— Това са пълни глупости!
— Няма друга причина за тази постановка с колата. Тя не може да послужи за никакви други цели. Капанът ще щракне за Деверо в момента, в който някой отвори досието ѝ.
— Досието е автентично!
— Малко са прекалили с мъртъвците, с изключение на Джеймс Дайър. Неговата смърт можем да я приемем. Висш офицер с дългогодишна кариера, почти сигурно и с разклатено здраве. Но Пол Евърс? Не, не става. Този е прекалено удобен. Сякаш сте се страхували от хората, които задават въпроси. Но мъртъвците не могат да отговарят, нали? И накрая опираме до Алис Баутън. И тя ли ще умре? Или ще остане жива? Но ако остане жива, как ли ще отговори на въпросите ни относно счупената ръка?
— Досието е абсолютно автентично, Ричър!
— Умеете ли да четете, сенаторе? Ако отговорът е да, прочетете ми тази бележка на глас. — С тези думи измъкнах прегънатата на две ресторантска сметка от джоба си и я подхвърлих в скута му.
— Не ми е позволено да се движа — реагира той.
— Вземете я — казах аз.
Той я взе. Ръката му трепереше. Погледна гърба, а след това лицевата част. Повдигна я пред очите си и си пое въздух.
— Вие чели ли сте я? Познавате ли съдържанието ѝ?
— Не, дори не съм я погледнал. За мен тя не представлява интерес, защото разполагам с достатъчно улики да ви закова.
Той се поколеба.
— Но не си измисляйте нищо — предупредих го аз. — Ще я прегледам веднага след вас.
Той отново си пое дъх и започна:
— Per Управление „Човешки ресурси“ към Корпуса на морската пехота. — След което помълча известно време и добави: — Искам да зная дали този материал е класифициран.
— Какво значение има?
— Вие нямате право на достъп до класифицирани материали. Синът ми също.
— Този не е класифициран — успокоих го аз. — Продължавайте.
— Per Управление „Човешки ресурси“ към Корпуса на морската пехота в личния състав не е имало военнослужеща на име Алис Баутън.
— Измислили са я — широко се усмихнах аз. — Тя никога не е съществувала. Калпава работа. Толкова калпава, че за момент се запитах дали пък аз не греша. Може би сте разводнили нещата на две самостоятелни фази. Може би първо е била колата, а Алис Баутън сте я дописали в последния момент. Без да разполагате с достатъчно време да откраднете нечия истинска самоличност.
— Армията трябваше да бъде защитена.
— Загубата за армията е печалба за Корпуса. На тях също сте им дядо. Следователно не ви е пукало в професионален план. Искали сте просто да защитите сина си.
— Би могъл да е всеки друг от отряда му. Правим го за всички.
— Глупости! — срязах го аз. — Това е пример за гигантска корупция. Изключителна. Безпрецедентна. Засягаща само вас двамата и никой друг!
Мълчание.
— Между другото аз съм този, който защитава армията — добавих.
Беше им ясно, че не искам да ги застрелям. Не че щеше да остане кой знае какво за патологическо изследване, но предпазливият човек не предприема излишни рискове. По тази причина оставих пистолета на седалката и замахнах с дясната си ръка. Рязко, с отворена длан и разперени пръсти. Ударът попадна в тила на сенатора, който политна напред и главата му се блъсна в арматурното табло. Доста силно. Ръката на добре трениран човек може да изстреля бейзболна топка със сто и шейсет километра в час. И с близо петдесет, когато става въпрос за човешка глава.
Специалистите ни убеждават, че при челен удар без предпазен колан тази скорост е напълно достатъчна, за да се простим с живота. Разбира се, аз нямах за цел да убивам сенатора. Желанието ми беше да го извадя от играта за минута-две.
Преместих дясната си ръка под брадичката на Рийд Райли. Той направи опит да я отмести, забивайки нокти в китката ми. Предотвратих това с лявата си длан, която рязко натисна темето му. Дясната стори същото, но в обратна посока. Главата му се оказа в менгеме. Натиск отгоре, натиск отдолу. С огромна сила. После дясната ми длан пусна брадичката, плъзна се нагоре и затисна устата му. Кожата на лицето му беше грапава като фина шкурка. Беше се избръснал рано сутринта, а в момента наближаваше полунощ. Лявата ми длан се спусна надолу и спря на мястото, на което свършваше косата. Изпънах я и стиснах носа му с палец и показалец.
После оставих всичко в ръцете на майката-природа.
Той помисли, че се задушава. Отначало направи опит да захапе дланта ми, но не беше в състояние да отвори уста. Стисках го здраво. Челюстните мускули са изключително силни, но само когато се затварят. Движението им в обратна посока никога не е било приоритет на еволюцията. Изчаках го да се откаже. Той се вкопчи в ръцете ми. Тялото му се сгърчи на седалката, краката му заритаха. Продължавах да чакам. Гърбът му се изви на дъга. Чакането скоро щеше да приключи. Главата му се отметна назад.
Промених хватката си и направих рязко странично движение. Вратът му се прекърши.
Това движение го бях научил от Леон Гарбър. Сигурно го беше виждал някъде. А може би го беше правил. Хора като него са способни на всичко. Прелюдията със задушаването улеснява нещата. Те винаги отмятат глава назад. Нещо като инстинкт, но с фатални последици. Доброволно ти предлагат беззащитния си врат. Гарбър казваше, че няма грешка. И се оказа, че наистина е така. Поне за мен.
Нямаше грешка и при сенатора минута по-късно. Той беше физически по-слаб, но лицето му беше станало по-хлъзгаво от кръвта, която шуртеше от счупения в таблото нос. Това компенсира нещата — поне що се отнася до усилието.
Слязох от колата точно в единайсет и двайсет и осем. Влакът се намираше на петдесет километра южно от нас. В момента вероятно минаваше под естакадата на шосе 78 източно от Тюпълоу. Затръшнах вратата, но оставих стъклата свалени. Хвърлих ключа в скута на Рийд Райли и се обърнах.
Усетих присъствието на някаква фигура вляво от себе си.
И на друга вдясно, но на по-голямо разстояние.
Добра тактика. Можех да използвам беретата срещу едната фигура, можех да я използвам и срещу другата. Но не и срещу двете едновременно. Нямаше да ми стигне времето.
Останах на място и зачаках.
Първа се обади фигурата отдясно.
— Ричър?
Гласът ми беше добре познат.
— Деверо?
— И Мънро — обади се фигурата отляво.
— Какво търсите тук, по дяволите?
Двамата тръгнаха към мен, а аз се опитах да ги задържа по-далеч от колата.
— Защо сте тук?
— Нима наистина допускаше, че ще му позволя да ме задържи в ресторанта? — попита Деверо.
— Надявах се — казах аз. — Не исках никой от вас да чуе какво си говорим.
— Напротив, искаше. Нали затова накара Райли да свали стъклата?
— Нищо подобно. Исках чист въздух. Нямах представа, че сте наблизо.
— А защо не искаше да чуем?
— Заради това, което казаха за теб. Освен това исках Мънро да се върне в Германия с чиста съвест.
— Моята съвест винаги е чиста — рече Мънро.
— Но винаги е по-лесно да се направиш на тъп, след като не знаеш отговора.
— Никога не съм имал проблеми да се правя на тъп. И много хора мислят, че наистина съм такъв.
— Лично аз се радвам от това, което чух за себе си — каза Деверо.
Единайсет и трийсет и една. Влакът се намираше на четирийсет и пет километра южно от нас. Поехме по траверсите. Зелената кола остана зад нас заедно с пътниците. Подминахме старата водна кула, излязохме на прелеза и завихме на запад. Патрулката на Деверо беше спряла на банкета четирийсет метра по-нататък. Мънро отказа да се качи. Каза, че ще отиде пеша да вземе служебната кола, паркирана пред бар „Бренънс“. Каза още, че трябва да се прибере в Келам по най-бързия начин, за да освободи минохвъргачите, а след това да подремне преди дългия път. Стиснахме си ръцете. Малко по-официално, отколкото налагаше ситуацията. Аз искрено му благодарих за помощта. После той се обърна и си тръгна. След десет крачки фигурата му се стопи в мрака.
Деверо ме закара до главната улица и спря колата си пред хотела. Беше единайсет и трийсет и шест. Влакът се намираше на трийсет и седем километра от Картър Кросинг.
— Освободих си стаята — казах.
— Аз не съм.
— Но преди това трябва да се обадя по телефона.
Използвахме офиса зад рецепцията. Оставих един долар на бюрото и набрах служебния номер на Гарбър. Вече не ми пукаше дали продължават да го подслушват. Насреща вдигна някакъв лейтенант, който се представи като най-старши на дежурния екип. След което добави, че на практика е единственият дежурен. Нощна смяна. Помолих го да вземе лист и химикалка. Той ме увери, че и двете са пред него. Предупредих го да се подготви за диктовка, да маркира съобщението като спешно и да го остави на видно място върху бюрото на Гарбър.
— Готов ли сте? — попитах.
Лейтенантът отговори утвърдително.
— Снощи в малкото градче Картър Кросинг, Мисисипи, се случи нещастен инцидент — започнах аз. — На прелез близо до града колата на американския сенатор Карлтън Райли е била блъсната от преминаващия влак. На волана е бил синът на сенатора капитан Рийд Райли, който е служил в близката военна база Келам. Карлтън Райли от Мисури беше председател на Комисията по въоръжените сили към Сената на САЩ, а капитан Райли, всеобщо признат като изключително способен офицер, беше командир на отряд със специално предназначение, изпълнявал успешно редица важни военнополитически мисии. При инцидента и двамата са загинали на място. Според Елизабет Деверо, шериф на окръг Картър, местните водачи редовно се опитват да изпреварят влака на близкия прелез в неоправдан опит да спечелят малко време. Шерифът е на мнение, че капитан Райли — човек с авантюристичен дух, който е служил доста време в базата, просто не е изчислил правилно шансовете си да прекоси прелеза преди минаването на влака.
Тук спрях и направих малка пауза.
— Записано — бръмна в ухото ми гласът на лейтенанта.
— Нов ред — казах аз. — Сенаторът и синът му са се връщали в Келам след скромно тържество по случай успешното приключване на проведеното от шериф Деверо следствие на няколко убийства, случили се напоследък в района. В рамките на девет месеца са били убити пет човека — три местни момичета, шестнайсетгодишен младеж и един журналист от близкия град Оксфорд, Мисисипи. Извършителят е бял мъж, който е член на частна милиция с расистки уклон, действаща в съседния щат Тенеси. По-рано през седмицата той е засечен в горист район край базата Келам, оказал е съпротива на местната полиция и е застрелян.
— Записано — отново се обади лейтенантът.
— Прехвърли този текст на компютъра — рекох аз и прекъснах връзката.
Единайсет и четирийсет и две. Влакът се намираше на двайсет и осем километра от прелеза.
* * *
Стая номер седемнайсет беше точно толкова безлична, колкото и номер двайсет и едно. Деверо не беше направила никакъв опит да я направи по-уютна. Два очукани куфара с вдигнати капаци играеха ролята на гардероб. На релсата за пердето висеше резервна униформа, на нощното шкафче лежеше разтворена книга. И това беше всичко.
Седнахме един до друг на леко хлътналото легло.
— Ти се справи страхотно — рече тя. — Раздаде правосъдие, запазвайки престижа на армията. Наистина си добър воин.
— Сигурен съм, че ще ми намерят някой недостатък — поклатих глава аз.
— Дълбоко съм разочарована от действията на Корпуса — каза тя. — Не би трябвало да ми забиват нож в гърба.
— Не е точно така. Направили са всичко възможно, но са били подложени на огромен натиск. Преструвайки се, че играят по правилата, те са заложили няколко много силни скрити послания. Двама мъртъвци и една измислена личност? Ами тази бъркотия около твоя чин и длъжност? Подобни грешки могат да бъдат само умишлени. Допуснали са ги с единствената цел да компрометират достоверността на досието. В краткосрочен план. С Гарбър е същото. Той крещи и беснее срещу теб, но всъщност играе роля. Такава би трябвало да е истинската му реакция. И с това ме накара да се замисля.
— Ти повярва ли на фактите, изнесени в досието? Поне в началото?
— Честно ли да отговоря?
— Не очаквам нищо друго.
— Не ги отхвърлих веднага. Трябваха ми няколко часа.
— Това е доста бавно за човек като теб.
— Не доста, а много бавно — поправих я аз.
— И междувременно ме затрупа с лавина от странни въпроси.
— Така е — кимнах. — Съжалявам.
Замълчахме.
Влакът се намираше на двайсет и три километра от прелеза.
— Няма за какво да съжаляваш — обади се най-сетне тя. — На твое място и аз бих повярвала.
Което беше много любезно от нейна страна. После тя се наведе към мен и ме целуна. Станах и отидох в банята да измия ръцете си от последните капки засъхнала кръв на Карлтън Райли. След което се любихме. За шести пореден път, отново пълноценно и бих казал перфектно. Стаята започна да се тресе точно навреме. Чашата на лавицата в банята издаваше тих звън, френският прозорец леко дрънчеше. Подът и вратата заскърцаха, обувките ни заподскачаха, леглото ѝ започна странен ритмичен танц. В края на цялата какофония ми се стори, че чувам нещо като звън на чинел — кратък, едва доловим и далечен. Като метален взрив, при който молекулите се разпадат на атоми. Нощният влак отмина.
По-късно взехме душ. Заедно. Облякох се и бях готов да тръгна, за да си понеса последствията. Деверо каза да се отбия, когато съм наблизо. На устните ѝ се появи храбра усмивка. Аз отвърнах, че непременно ще се отбия. С не по-малко храбра усмивка. После напуснах хотела и се качих в бюика, който дремеше пред тъмния ресторант. Потеглих на изток, подминах внушителния портал на Келам и се насочих към Алабама. От там поех на север. Нощните пътища бяха пусти, без почти никакъв трафик. Това ми позволи да се прибера рано, още преди разсъмване.
Влязох в квартирата си и спах в продължение на четири часа. А след това открих, че импровизираната ми диктовка на нощния дежурен се е превърнала почти дословно в официална декларация на Министерството на отбраната. Разбира се, леко редактирана с оглед заглаждане на излишната острота. Споменаваше се, че Рийд Райли ще бъде награден посмъртно с Медал за изключителни заслуги за дейността си в неназована чужда държава, а в памет на баща му ще бъде отслужен тържествен молебен в някоя от големите катедрали на Вашингтон. Неизвестно за какви заслуги.
Самият аз не получих нито медал, нито молебен. В замяна на това бях възнаграден с половин час от времето на генерал Леон Гарбър. Първите му думи бяха, че нещата не вървят на добре. Дебелият щабен офицер от пиар екипа на Келам беше направил каквото може. Телефонното му обаждане до Бенинг си беше пробило път нагоре, при това в крайно неподходящо време. Последвалият писмен рапорт беше свършил останалото. Комбинацията беше довела до включването ми в списъка за принудителни съкращения. Според Гарбър изваждането ми от него щяло да стане в първия подходящ момент. Без никакво съмнение. Трябвало да получа награда срещу мълчанието си и той с удоволствие щял да ходатайства за това.
Не каза нищо повече.
— Какво има? — попитах след известно време.
— Животът ти ще изгуби смисъл — отвърна с въздишка той. — Никога повече няма да бъдеш повишен. Дори на сто години пак ще си бъдеш майор. Вероятно ще те пратят да служиш в някой военен склад в Ню Джързи. Можеш да се измъкнеш от списъка за съкращения, но не и от онзи, другия, в който влизат прецаканите. Такава е системата в армията и ти я познаваш прекрасно.
— Аз спасих реномето на същата тази армия.
— И тя ще си спомня за това всеки път когато те зърне.
— Наградила ме е с „Пурпурно сърце“ и „Сребърна звезда“.
— И какво от това? Не си спомням напоследък да си ми свършил някаква работа.
Сътрудникът на Гарбър ми подаде лист хартия и се зае да ми обяснява процедурата. Можех да занеса формуляра лично в Пентагона, но можех и да го пратя по пощата. Това ми позволи да се върна в колата и да подкарам към Вашингтон. И без това трябваше да върна бюика на Нили. Пристигнах половин час преди затварянето на банките, влязох в първата, която ми попадна пред очите, и си прехвърлих сметката в нея. За награда ми предложиха тостер или CD плейър. Каквото си избера. Отказах се и от двете, но в замяна на това им поисках телефонен номер за регистрация на паролата.
След това се насочих към Пентагона. Избрах парадния вход, изчаках половината опашка, след което се заковах на място. Тълпата се точеше от двете ми страни, без да ми обръща внимание. Не исках да влизам вътре. Взех назаем писалка от един нетърпелив посетител, подписах формуляра и го пуснах в близката пощенска кутия. После прекосих гробището, излязох през далечния портал и потънах в лабиринта от тесни улички между него и реката.
Бях трийсет и шест годишен мъж, гражданин на една страна, която почти не познавах. Имах да свърша доста неща и да видя много места. В градовете и в провинцията. Сред планини и долини, прорязани от пълноводни реки. Там ме чакаха музеи, музика, мотели и клубове. Закусвални, барове и автобуси. Бойни полета, родни места, легенди и пътища. Възможности да се сдобия с компания или да потъна в самота.
Избрах един от многобройните пътища, които започваха отвъд реката. Напълно произволно, без да се замислям. Единият ми крак остана на тротоара, а другият стъпи на асфалта. После вдигнах палец и зачаках късмета си.
|
Napred.BG е търсачка от българи за българи.
Повече от година работим тя да става все по-добра.
Tя има шанс за успех само, ако вие ни помогнете, като я опитате, харесате и споделите!
Добави в любими
Подобно на Уикипедия ще опитаме да се издържаме по некомерсиален начин. Може да ни помогнете в тази насока, като ни направите дарение.
Може да сигнализирате грешка, да предложите сайт или да се свържете с нас през Facebook.
За уебмастъри:
Ако сложите линк към нас, ще сме Ви много благодарни! Ако искате банер, само ни пишете какъв размер и ще ви предоставим.
|
