Българска търсачка и начална страница

Джуд Деверо
Ангел за Емили

Емили Тод, библиотекарка в забравено от Бога градче, води скучен живот и помага на егоистичния си приятел Доналд да направи кариера в телевизията. Безинтересното й съществуване обещава да продължи вечно до мига, когато Емили блъска с колата си един мъж. Двамата се впускат в пътешествие, което ще наруши всякакви земни и небесни закони…



Първа глава

Планините в Северна Каролина, 1998 година.
— Ще го убия — промърмори под носа си Емили Джейн Тод, а после продължи по-силно: — Ще го убия! Ще го унищожа. Ще го разкъсам къс по къс! — Удари с юмрук по волана на колата, но дори когато гневът я изпълваше цялата, мигом утихваше, щом си спомнеше унижението, което бе преживяла тази вечер. А неудобството подклаждаше отново гнева й. — Не ми ли дадоха наградата само защото ще се омъжвам за Доналд? — попита тя на глас, докато взимаше рязко следващия завой по пътя. Когато едната гума изскочи на банкета, покрит с чакъл, тя стреснато ахна и си каза, че трябва да намали. Но дори в мига, в който го мислеше, кракът й натисна педала на газта докрай и колата взе следващия завой още по-бързо от предния.
Когато профуча прекалено близо до някакво дърво, изскочило в тъмната, безлунна нощ, тя почувства сълзи да замъгляват очите й. Тази нощ бе имала толкова огромно значение за нея. Може би за Доналд наградата на Националната библиотекарска асоциация не означаваше нищо, но за Емили бе всичко. Вероятно разнасянето на книги от библиотеката из пустинните области на Апалачите не означаваше нищо за голям новинар като Доналд, но на Емили отнемаше почти цялото свободно време, както и почти всичките й пари, така че бе развълнувана до крайност, че някой е забелязал работата й.
Когато сълзите започнаха да размазват всичко пред очите й, Емили ги избърса. Сигурно с тях размаза и грима по лицето си, но кой ли щеше да го забележи? Връщаше се с колата към романтичното малко хотелче, което предлагаше шери и курабийки във всяка от стаите си. В него имаше старинни ракли и пъстроцветни покривки по леглата, а за самата стая бе платила цял куп пари. Но щеше да прекара тази нощ там съвсем сама!
— Трябваше да се досетя, че нещо не е наред, още когато ми дадоха стая с две легла — промълви тя, когато усети колата й да излиза отново на банкета. — Това бе началото на най-гадната седмица през…
Дърветата бяха надвиснали от двете страни на пътя. Тя изведнъж млъкна, защото когато взе следващия завой, точно в средата на пътя стоеше мъж, вдигнал ръка към очите си, за да ги прикрие от светлината на фаровете й. Емили отклони колата, завъртя кормилото с все сила надясно, опитвайки се да го избегне. По-скоро би се ударила в някое дърво, отколкото да блъсне човек, но изведнъж мъжът сякаш се озова между нея и банкета. Тя зави наляво, насочвайки се отново към средата на шосето, но колата се движеше прекалено бързо, за да може да направи маневрата.
Когато удари мъжа, почувства такава празнота в себе си, каквато не бе чувствала никога досега. На този свят нищо не би могло да се сравни със звука на кола, удряща човешко тяло.
На Емили й се стори, че минаха цели часове, а не няколко секунди, докато колата спре. Тя се освободи от колана, изскочи и затича назад. Единствената светлина наоколо се осигуряваше от фаровете, а сърцето й биеше лудо. Нищо не виждаше в тъмнината.
— Къде сте? — извика тя, обезумяла от страх.
— Тук — чу се шепот и тя се смъкна по стръмния насип край пътя. Дългата й бежова рокля се закачаше на всяка съчка по земята, а обувките й с високи токчета потъваха в гнилите листа под дърветата, но тя продължаваше да върви.
Той бе паднал или бе отхвърлен на няколко метра по-надолу по склона, така че на Емили й отне известно време, докато го открие, а после едва не стъпи върху него. Като се отпусна на колене, тя трябваше да го докосне, за да разбере къде е проснато тялото му, тъй като дърветата закриваха светлината на фаровете. Напипа първо ръката, после гърдите и най-накрая главата му.
— Добре ли сте? Добре ли сте? — повтаряше непрекъснато тя, докато прокарваше ръце по лицето му. То бе мокро, но не можеше да реши дали е от кръв, пот или от нощната влага.
Когато го чу да простенва, тя въздъхна облекчено. Поне не бе мъртъв! Защо, ех, защо не бе купила клетъчния телефон, който Доналд я караше да си вземе? Но тя бе егоистка и твърдеше, че ако има телефон в колата си, то Доналд ще говори с всеки друг, но не и с нея.
— Можете ли да станете? — попита го и отметна косите от челото му. — Страхувам се, че ако ви оставя тук и отида да потърся помощ, никога няма да намеря отново това място. Моля ви, кажете само, че сте добре.
Главата на мъжа помръдна в ръцете й.
— Емили? — тихо промълви той.
Като чу това, Емили направо седна и се опита да види лицето му. Очите й започнаха да свикват с тъмнината, но тя все още не можеше да го види ясно.
— Откъде знаете името ми? — попита тя и всички страховити репортажи, които бе чувала Доналд да чете по новините, минаха изведнъж през главата й. Дали този мъж не бе сериен убиец, който инсценираше пътни произшествия, за да примамва жени към гибелта им?
Още преди да осъзнае какво прави, тя вече се бе обърнала, за да побегне нагоре по склона към колата. Дали двигателят работеше? Или бе изгаснал, като спря толкова рязко? Дали можеше да му избяга, ако се опиташе да я хване?
— Няма да те нараня — промълви той, докато се опитваше да седне.
Емили се разкъсваше между желанието си да му помогне и това да избяга колкото може по-далеч. Изведнъж ръката му се вкопчи в китката й и вече не тя решаваше действията си.
— Удари ли се? — попита той дрезгаво. — Караше много бързо. Можеше да се блъснеш в някое дърво и да пострадаш.
Емили премигна изненадано в тъмнината. Първо, знаеше името й, а сега знаеше дори колко бързо бе карала. Трябва да се измъкна оттук, реши тя, а после погледна отново нагоре по хълма към колата си. През дърветата се процеждаше слаба светлина. Дали фаровете нямаше да изтощят акумулатора прекалено много и двигателят да не може да запали?
Като се държеше все още за китката й, мъжът се опита да стане, но Емили не му помогна. У него имаше нещо много странно, което я караше да се държи настрана.
— Това тяло се чувства доста зле — каза той, като успя да се изправи до седнало положение.
— Да те блъсне кола наистина е ужасно — отвърна тя, като гласът й изтъняваше заедно с все по-нарастващия й страх.
— Ти се боиш от мен — невярващо промълви той. Сякаш очакваше тя да го познава.
— Аз… не че се страхувам наистина… — започна тя, съзнавайки, че трябва да се опита да го успокои.
— Да, страхуваш се. Чувствам го. Страхът просто струи от теб. Емили, как можеш да…
— Откъде знаете името ми? — почти изкрещя тя.
Той разтриваше главата си, сякаш доста го болеше.
— Винаги съм знаел името ти. Ти си една от моите подопечни.
Това вече преля чашата! — помисли си тя и като се извъртя рязко, се изскубна от ръцете му и побягна нагоре към колата си.
Но не успя да стигне много далеч, тъй като той я сграбчи за кръста и я притисна с ръце към себе си.
— Шшт — проговори той. — Успокой се. Не трябва да се боиш от мен, Емили. Познаваме се от доста време.
Странно, докосването му започна да й действа успокоително, но едновременно с това думите му я притесниха отново.
— Кой сте вие? — попита тя с притиснато към рамото му лице.
— Майкъл — отвърна той, сякаш тя трябваше да знае отнякъде името му.
— Не познавам никакъв Майкъл.
Защо не се опитвам да се измъкна? — питаше се тя, докато се облягаше на рамото му. Кой в крайна сметка бе човекът, когото бе блъснала с колата?
— Ти ме познаваш — тихо промълви той, прокарвайки пръсти през косата й. Беше я вдигнала нагоре за церемонията по награждаването, но сега кокът й се беше отпуснал и отделни кичури се спускаха на тила й. — Аз съм твоят ангел-хранител и двамата се познаваме от хиляда години.
За миг Емили остана така, както бе, обгърната от уюта на прегръдката му, и не помръдна изобщо. После казаното от него постепенно стигна до съзнанието й и в гърлото й заклокочи едва сдържан смях. Точно от смях се нуждаеше след този ужасен ден. Това, което трябваше да бъде голяма чест за нея, се бе превърнало в истинско унижение и накрая бе завършила деня, като блъсна човек с колата си.
Човек, който току-що се бе обявил за нейния ангел-хранител.
— Ангел, а? — промърмори тя и се отдръпна от него. — Къде са тогава крилата ви? — Не знаеше дали да се смее, или да побегне, ужасена.
— Всъщност ангелите нямат крила. Вие, смъртните, сте ги измислили. Понякога се появяваме с тях, за да може да ни разпознаете, но когато сме в човешки тела, не можем да ги използваме.
— А, разбирам — отвърна тя усмихнато, докато се отдръпваше от този ненормален човек. — Е, вижте, вие не сте ранен и освен това, предполагам, можете да отлетите оттук, когато си пожелаете, т.е. ако решите да използвате крилата си. — Тя заотстъпва нагоре по хълма към колата, което изобщо не бе лесно, като се имаше предвид, че бе облечена с дълга до земята вечерна рокля и носеше обувки с високи токчета. — Така че мисля, че тази… ъ-ъ… простосмъртна ще си тръгва вече.
Той я настигна на края на банкета и обви с ръка талията й.
Край, реши тя и се извъртя решително към него.
— Вижте, господине, който и да сте, каквото и да сте, дръжте ръцете си далеч от мен. — С тези думи отиде до шофьорската врата и седна зад волана. Щом се разположи, го видя да стои пред колата в светлината на фаровете. За човек, току-що блъснат от кола, този определено се движеше доста бързо.
Само за миг, докато затваряше вратата на колата, тя му хвърли един поглед. Беше висок мъж, с широки плещи и буйна и къдрава черна коса. Освен това миглите му бяха толкова гъсти и дълги, че се питаше как изобщо вижда изпод тях. Дрехите му бяха тъмни и сякаш покрити с петна, но не възнамеряваше да остава повече, за да установи от какво са лекетата.
Двигателят на колата все още работеше, така че всичко бе отнело не повече от няколко минути, а не часове, както й се бе сторило. Възнамеряваше да заобиколи този луд, но в мига, в който хвана волана, той се строполи на земята като мъртъв в светлината на фаровете.
Като проклинаше под нос, Емили отново излезе от колата и отиде при него, хвана го под мишниците и му помогна да се изправи.
— Хайде, ще ви закарам в болницата — уморено продума тя.
Той се отпусна с цялата си тежест в ръцете й. За човек, който преди секунди бе изкачил стръмния склон на бегом, сега изглеждаше изненадващо безпомощен.
— Знаех си, че не би ме изоставила — промърмори той усмихнато над главата й. — Ти винаги си била сладка награда за който и да е пострадал мъж.
Тя го настани на предната седалка, закопча колана му и чак когато седна зад волана, разбра това, което той току-що бе казал. Сладка награда? — помисли си тя въпросително, а после: — О, гадняр такъв.
Емили влезе в малкия планински град, където бе наела стая в уж най-романтичното хотелче на земята, с един ненормален човек на седалката до себе си. Едва ли някой би могъл да се похвали с по-неприятен уикенд от нейния! Да, заключи тя, настина бе сладка награда за някой гадняр!
— Нищо му няма — каза младият доктор на Емили. — Няма нито една драскотина или синина по тялото му. Съвсем сигурна ли сте, че сте го ударили с колата си?
— Човек никога не забравя звук като този — отвърна тя, седнала на стола пред бюрото му.
Бе два часът сутринта, новата й рокля бе скъсана, чувстваше се мръсна и изморена и желаеше само да се добере до леглото си и да забрави изобщо, че днешният ден е съществувал.
— Е, или и двамата сте големи късметлии, или…
Нямаше нужда да го казва на глас, за да си представи какво си мисли: че сигурно е била пийнала или дрогирана. Какво ли смъркаха ангелите? Дали не бе нещо, наречено ангелски прашец? Или това бяха ангелски кичури и се слагаха на коледната елха?
— Вие самата добре ли се чувствате, госпожице Тод? — попита младият доктор, наблюдавайки я втренчено.
— А какво ще кажете за приказките му, че е ангел? — отряза го Емили. Не тя бе пациентът в случая.
За миг докторът я погледна смаяно, а после наведе очи към бюрото.
— Майкъл Чембърлейн, на трийсет и пет, роден в Ню Йорк, метър и осемдесет и пет, осемдесет и осем килограма, черна коса, кафяви…
— Откъде получихте тази информация? — прекъсна го тя, а после се извини: — Съжалявам, нощта бе доста тежка.
— Нощта бе доста тежка за всички ни — отвърна лекарят, давайки й да разбере, че обикновено не преглежда пациенти в два сутринта през съботните утрини. — От шофьорската му книжка — отвърна на въпроса й. — Всичко, от което се нуждаехме, бе в нея. А сега вече наистина бих искал да се прибера вкъщи и да подремна. Имам пациенти, които ще дойдат в клиниката в осем часа. Предполагам, че ако искате на господин Чембърлейн да му бъдат направени допълнителни изследвания, ще трябва да го откарате в болницата в Ашвил. Сега, ако нямате нищо против… — многозначително проточи той.
Емили се поколеба, като й се искаше да продължи да настоява, че този човек би трябвало да бъде поне леко ранен.
Но вдигнатата вежда на доктора бе достатъчен знак, за да я накара да замълчи. От негова гледна точка тя го бе измъкнала от леглото, за да прегледа човек в идеално физическо състояние.
Като изключим факта, че Емили го бе ударила с колата си достатъчно силно, за да го хвърли трийсет метра надолу по склона на планината.
— Благодаря ви — успя тихо да промърмори тя, а после бавно излезе от кабинета и влезе в чакалнята.
Смяташе, че лудият мъж седи там и я чака, но от него нямаше и следа, така че тя въздъхна облекчено. Защо лудостта не е видима като белег или като петно по рождение? — питаше се тя. Понякога познаваш човек с години, преди да установиш, че той или тя е луд.
Когато стигна до изхода, вече бе започнала да се успокоява. Какво й бе станало? Та той току-що бе блъснат от кола! Човек можеше да каже какво ли не, след като са го изтъркаляли надолу по склона на планината! Може би не беше го чула добре и това, което сигурно бе казал, е, че вероятно неговият ангел-хранител го е запазил жив. Да, разбира се, че е било така, каза си тя усмихнато. Напоследък да се вярва в ангел-хранители бе наистина последният писък на модата. Да имаш такъв означаваше, че си лично наблюдаван от Небесата. Един ангел-хранител можеше да накара човек да се чувства много специален.
Тя се забавляваше от тази идея толкова много, че не го забеляза, докато не влезе в колата и не закопча колана си.
— Сега разбирам защо вие, смъртните, спите толкова много — каза той, докато се прозяваше така, сякаш не бе спал от векове, а Емили подскочи цялата. Беше се разположил удобно на предната седалка.
— Какво търсите в колата ми? — почти изкрещя тя.
— Чаках те — отвърна той, сякаш въпросът й бе доста странен.
— Как влязохте вътре? Та нали колата бе заключена и… — Прекъсна го, преди той да отвори уста: — Само не ми казвайте, че тъй като сте ангел, можете да отваряте заключени врати на коли, защото ще… ще… — Никога не е била добра в заплахите. Вместо това, отвори вратата и тръгна да излиза.
— Емили — промълви той, като я хвана за ръката и я дръпна обратно.
Тя се отскубна от ръката му.
— Дръжте ръцете си далеч от мен! — Пое дълбоко въздух и опита да се успокои. — Вижте, не знам кой сте или какво искате, но искам да слезете от колата ми и да си вървите, откъдето сте дошли. Много съжалявам, че ви блъснах, но докторът каза, че сте добре, така че можете да си вървите у дома. Разбрахте ли ме?
Той отново се прозя продължително.
— Ти не си от това градче, нали? Дали си наела едно от тези… ъ-ъ… как ги наричахте? Място, където можеш да прекараш нощта.
— Хотел?
— Да — отвърна той и я погледна така, сякаш бе гений. — Наела ли си хотелска стая, където бихме могли да отседнем?
— Ние? — попита тя, затаила гневно дъх. Вече не се боеше от него, просто й бе дошло до гуша.
Като отпусна глава назад, той се усмихна.
— Мога да чета мислите ти, Емили. Мислиш за секс. Защо смъртните през по-голямата част от времето мислят за секс? Ако хората можеха само малко от малко да се въздържат…
— Вън! — изкрещя тя. — Махай се от колата ми! Изчезни от живота ми!
— Отново онзи мъж, нали? — попита той и се обърна към нея: — Пак те е разочаровал, а?
За миг тя нямаше ни най-малка представа за какво й говореше, а после почти избухна:
— Доналд? Питаш ме за мъжа, когото обичам?
— Нямаше ли тук някакво животно, наречено така? Или бе в Персия? Чакай малко, как беше? А, да — паток. Той е…
Като чу това, Емили сви юмруци и се нахвърли върху него, сякаш щеше да го заблъска по гърдите. Но той хвана китките й, а после я погледна отблизо.
— Очите ти са много красиви, Емили — каза с дрезгав глас, което я накара да се поколебае, преди да се отскубне и да се отпусне на шофьорската седалка.
— Какво искаш? — попита тя уморено.
— Не знам — отвърна той. — Наистина не знам защо съм тук. Михаил ми каза, че на Земята има сериозен проблем, който те засяга, й ме попита дали бих искал да приема тяло на смъртен, за да мога да го разреша.
— Разбирам — промърмори отпаднало Емили. — А кой, по дяволите, е този Михаил?
— Архангел Михаил, разбира се.
— Да, разбира се — каза Емили. — Какви ги мисля и аз? Предполагам, че Гавраил е най-добрият ти приятел.
— Мили боже, не. Та аз съм само ангел от шесто ниво. Те двамата са… Е, там, където са те, дори нива няма. Но когато Михаил те помоли за нещо, ти просто го правиш. И не задаваш никакви въпроси.
— Така че ти дойде на Земята, за да ми помогнеш да направя нещо…
— Или да разреша нещо, свързано с теб.
— Да, разбира се. Благодаря ти, че ме поправи. А сега, щом изяснихме това…
— Емили, и двамата сме изморени. Тези човешки тела наистина са доста тромави и странни и — как го казвате вие? — главата ми заспива.
— Душата — уморено го поправи тя.
— Душата? Какво ти е на душата?
— Душата ми заспива. Душата ми заспива.
— И моята — отвърна той. — Но предполагам, че най-добре ще заспи в легнало положение. Може ли вече да вървим в хотела? Успях да ти ангажирам стая с две легла, нали? Или не са ме послушали? Понякога да накараш смъртните да те чуят е доста трудно. Вие, хората, невинаги чувате това, което ви се говори.
Емили отвори уста, за да му отвърне, но после я затвори безмълвно. Може би ако си легнеше, когато се събудеше, щеше да разбере, че всичко това е било само един лош сън. Тя пъхна ключа, запали и подкара към хотела, без да продума нито дума повече.


Втора глава

Когато Емили се събуди на следващата сутрин, веднага я обхвана чувство на паника. Сигурно закъсняваше за работа или трябваше да се срещне с някого за обществена работа, или трябваше… Отначало с недоверие, а по-късно с блажено облекчение осъзна, че има пред себе си цели три свободни дни. Нямаше нужда да прави нищо чак до вторник, а днес бе едва събота.
Като се обърна под топлата завивка и се мушна още по-навътре в чудесните бели чаршафи, тя си помисли: Какъв странен сън сънувах снощи! За ангели с кафяви очи и катастрофа с колата, и… После продължи да спи, без дори да довърши мисълта си.
Събуди я слънчева светлина, която блестеше право в очите й. Докато примижаваше срещу прозореца, стори й се, че вижда фигура на мъж, застанал точно пред него. Не виждаше лицето му, но й се стори, че той бе обгърнат от две огромни бели крила.
— Все още не съм се разсънила напълно — промърмори тя и се мушна обратно под завивките.
— Добро утро — чу се приятен мъжки глас.
Без да обръща внимание на гласа, Емили продължи да стиска очи.
— Донесох ти закуска — продължи гласът. — Има току-що набрани ягоди от градината на собственика и топли кифлички, студено мляко и горещ чай. Освен това, накарах стопанката да ти приготви рохко яйце. Нали така ги обичаш?
Всяка следваща дума възстановяваше малко по малко всичко, случило се предната нощ. Разбира се, това, което си спомняше, не би могло да е истина. Тя любопитно смъкна завивката надолу и го погледна. Той бе облечен в същите тъмни панталони и риза от снощи и сега, на дневна светлина, ясно се забелязваше, че бяха мръсни и лекьосани.
— Върви си — каза тя и се опита да се пъхне обратно под завивката.
— Накарах те да спиш прекалено дълго — констатира той, сякаш наблюдаваше научен опит и следващия път щеше да има предвид да сложи малко по-малко от някое вещество в рецептата.
Емили разбра, че едва ли ще може да поспи още.
— Само не започвай отново — изохка тя, отметна завивките настрана и отмести кичурите коса, паднали пред очите й. Сега, когато се разсъни, почувства, че цялото тяло ужасно я боли. Не си спомняше много от миналата нощ, след като потегли от клиниката, но сигурно си бе легнала със… Само един поглед надолу потвърди предположението й, че все още носи останките от бежовата си вечерна рокля и без съмнение — останките от грима си.
Като уви завивката около себе си, Емили седна в леглото.
— Искам да си вървиш — твърдо рече тя. — Изпълних дълга си, така че сега искам да се махнеш. Не желая повече да те виждам.
Непознатият продължи да се държи така, сякаш изобщо не я беше чул.
— Чаят е много горещ, така че внимавай да не се изгориш — каза той и й подаде красива порцеланова чашка, сложена върху чинийка.
— Не искам… — започна тя, но преглътна останалата част от изречението, когато го погледна. Има нещо успокоително в очите му, помисли си тя, като взе чашата и започна да отпива от чая. Той сложи подноса с храна на скута й, а после се просна на леглото до нея.
Успокоителни очи или не, но това вече бе прекалено.
— От всички самонадеяни… — започна тя, докато оставяше чашата и се измъкваше от леглото.
— Говорих долу с един мъж, който бил от… как го каза… от полицията и разследвал автопроизшествие, за което му докладвал докторът.
Емили спря, стъпила с единия крак на пода, и го погледна.
— Полицаят каза, че ако не повдигна обвинение, той не би могъл да направи нищо по отношение на катастрофата. Но ако подам оплакване и те открият, да кажем, че си карала прекалено бързо или — което е по-лошо — че си била… а-а… на празненство и си пийнала чаша шампанско или дори две — е, това вече би могло да има сериозни последствия.
Емили замръзна на място така, както го гледаше, а съзнанието й започна бавно да възприема думите му. Пред очите й веднага се занизаха картини на затворнически решетки и публични процеси за каране в пияно състояние. Досети се, че полицията може да измери следите от спирачките и по тях да разбере колко бързо се е движила колата. И като се имаше предвид с каква скорост бе карала миналата нощ, тя със сигурност бе оставила следи, които нямаше да изчезнат, дори пътната настилка да се съсипеше.
— Какво искаш? — прошепна тя през внезапно пресъхналото си гърло. Почувства да я побиват тръпки от страх.
— Емили — промълви непознатият и протегна ръка към нея, но тя рязко се дръпна назад. Той въздъхна. — Аз… — Поколеба се, докато я гледаше право в очите, и Емили имаше чувството, че се опитва да прочете мислите й. Нека! — помисли си тя и го погледна настойчиво.
По устните му пропълзя лека усмивка и той се отпусна на леглото.
— Хайде, хапни си кифличка. И яйцето ти изстива.
— Какво искаш? — повтори тя ядосано.
— Да започнем с нещо по-лесно — отвърна той и намаза с масло една кифличка. — Какво ще кажеш да прекараш уикенда с мен?
— Ти си ненормален — отвърна тя, а после спусна и другия си крак на пода и се изправи.
След миг той застана пред нея и щом сложи ръце на раменете й, тя веднага се почувства по-спокойна.
— Емили, какво ще стане, ако ти кажа, че не си спомням кой съм? Че не знам защо бях на онова шосе снощи или как се бях озовал там? И че не си спомням абсолютно нищо отпреди мига, в който ме блъсна с колата си?
Тя вдигна очи, вече, без да се страхува от него.
— Тогава трябва да отидеш в полицията и да… — Пред очите й отново се занизаха картини от полицейското разследване. Те щяха да го разпитват кой го е блъснал, а после щяха да разпитват и нея — снощи наистина бе пийнала шампанско на церемонията по награждаването — и да… Замисли се за политическата кариера на Доналд и замесването му с осъдена пияна шофьорка.
— Какво искаш да направя? — попита тя.
Поне вече не повтаря, че е ангел, каза си тя, така че имаше надежда, че ще си спомни кой е в действителност. Сигурно някой го търсеше. Може би съпруга, помисли си тя и погледна очите му, обрамчени с гъсти мигли.
— Ето, така е по-добре — промърмори усмихнато той.
— А сега защо не седнеш отново в леглото и не хапнеш? Усещам, че умираш от глад, така че — давай!
Тя наистина се бе поуспокоила и вече не се страхуваше от него. Той бе загубил паметта си и сигурно сам бе доста изплашен.
— Емили — каза мъжът, държейки завивките отметнати, докато тя се пъхне под тях, после сложи подноса в скута й. — Имам нужда от помощта ти. Мислиш ли, че можеш да прекараш този дълъг уикенд, помагайки ми? Собственикът на хотела каза, че си платила стаята предварително и няма да ти върнат нищо, ако сега решиш да се прибереш у дома. — Подаде й намазана с масло кифличка. — Знам, че сигурно има много неща, които искаш да направиш, неща, които си мислила да правиш с… с Доналд. — Името сякаш заседна в гърлото му. — Но може би ще отделиш малко време, за да ми помогнеш. — Погледна я с плаха усмивка, изпълнена с надежда.
Емили сведе поглед към подноса и не му отвърна.
— Не си спомням нищо — продължи той. — Не знам какво обичам да ям, нито как да си купя дрехи, нито какво обичам да правя. Знам, че това ще ти донесе доста грижи, но може би ще успееш да ми помогнеш да открия какво харесвам и какво…
Емили не можа да се сдържи и се разсмя.
— Нима се надяваш да повярвам на тази прочувствена измислица? — Тя започна да бели яйцето си. — Какво всъщност искаш от мен?
Той я възнагради със зашеметяваща усмивка.
— Да откриеш кой, по дяволите, ме изтърси в онази пустош снощи и ме остави да умра. Знам, докторът каза, че нищо ми няма, но имам такова главоболие, което би убило повечето смъртни.
— Тогава трябва да те заведем на лекар — каза веднага тя и посегна да отметне завивките.
Но той ги придърпа обратно.
— Не искам да привличам повече вниманието върху себе си. Аз… — Вдигна очи към нея. — Мисля, че някой се опитва да ме убие.
— Тогава трябва да отидеш в полицията.
— И ще трябва да им кажа за теб, нали?
— Предполагам — отвърна тя и започна да яде отново, докато обмисляше казаното от него. Ако се замесеше с полицията, то със сигурност можеше да се сбогува с бъдещия си живот. Дали Националната библиотекарска асоциация щеше да оттегли наградата си? — Наистина не мисля, че съм точно човекът, който ти е необходим, за да разрешиш случай на убийство — добави. — Може би трябва да наемеш частен детектив. Говоря ти съвсем сериозно. Не съм някоя от тези смели жени, които тайничко мечтаят да носят пистолет и да се промъкват около мръсни складове през нощта. Аз съм по-скоро от академичния тип. Вълненията ми са от втора ръка. И точно това ми харесва!
— Не те моля да ми помогнеш да открия хората, които се опитаха да ме убият. Моля те само да ми помогнеш да възвърна паметта си. Съмнявам се убийците да са били толкова глупави, че да ме оставят пред град, където ме познават. Всъщност — продължи той, докато разкопчаваше ръкавите си — мисля, че сигурно съм бил вързан и сложен в багажника на кола.
Когато протегна ръце към нея, тя видя около китките му следи от впити въжета.
— Имам и на глезените.
— И не си спомняш нищо отпреди снощи? — попита тя, докато довършваше млякото си. — Нищо?
— Не, но тази сутрин сякаш разбрах нещо. Не обичам испански омлети.
Емили не можа да се сдържи да не се засмее. В един миг той говореше за убийство, а в следващия — за испански омлети.
— Прекарай този уикенд с мен — каза той, а очите му я гледаха умолително. — Искам да опитам всички храни, да видя всичко наоколо, да направя всичко, което мога, и нещо сигурно ще ми подскаже кой съм.
— Нещо друго може и да си, но едва ли ангел — отвърна тя закачливо.
— Много добре си спомням това — тихо каза той и погледна надолу.
За миг Емили помисли, че ще започне да дрънка отново онези глупости, но вместо това, той стана от леглото и отиде към старинната тоалетка в другия край на стаята.
— Виж — каза и гордо й връчи един портфейл. — Вътре има някои интересни неща.
Емили избърса пръстите си със салфетката, а после взе портфейла и погледна в него. Да, вътре наистина имаше някои «интересни» неща. Първо, имаше трийсет и пет хиляди долара в брой. Имаше златна кредитна карта, подписана отзад от Майкъл Чембърлейн, и шофьорска книжка от Ню Йорк, която — доста странно — беше без снимка. Но пък имаше адрес.
— Полицаят вече се е обаждал — информира я Майкъл. — Това е една от причините, поради които е дошъл, тъй като информацията, предоставена от доктора, не се е проверила.
Тя премигна объркано.
— Не се е проверила? А, разбирам. Не се е потвърдила. Това, което си казал на доктора, не се е потвърдило. Сигурно английският не ти е роден език.
— Сигурно ми е поне втори език — отвърна усмихнато той. — Ще ми помогнеш ли?
За миг през съзнанието на Емили преминаха всевъзможните последствия от едно такова решение. Доналд, разбира се, щеше да побеснее, когато разбереше. Но пък Доналд я бе предал. Всъщност ако не му бе толкова сърдита за това, че не се появи, след като се закле, че ще дойде, то тя сигурно нямаше да блъсне този човек.
Оставаше и въпросът какво щеше да прави, ако кажеше на този мъж да се маха — ако му кажеше: Не, няма да ти помогна. Освен че щеше да прекара останалите двайсет години в затвора, щеше да се наложи да се справи с един доста отегчителен уикенд. Една от причините да харесва толкова много Доналд бе, че той винаги имаше идеи за това как иска да прекара деня. Не бе от тези, които стоят пасивно и оставят жената да планира всичко.
Айрин казваше, че Доналд «влачи Емили наоколо си, сякаш е малкото му кученце», но на Емили й харесваше да бъде край него и й допадаше трескавата атмосфера, която винаги го заобикаляше.
Така че сега можеше да си върви вкъщи и да започне да отговаря на стотици въпроси, като например защо се бе върнала по-рано, или можеше да остане тук и да прекара сама целия уикенд. Съвсем сама. Без да говори с никого. И да се скита самотна. Напълно изоставена.
— Разбрах, че в града има панаир на занаятите — каза Майкъл. — Знаеш ли какво представлява това?
Сините очи на Емили светнаха и тя се засмя.
— Хора от цялата област носят неща, които са изработили сами, и ги продават на сергии.
— Звучи скучно — промърмори той и погледна през прозореца.
— Ни най-малко! Американските занаятчийски изделия са чудесни! Има кошници, дървени играчки, бижута, кукли и… и просто всичко, за което можеш да се досетиш. А хората са толкова мили и… Ти ми се присмиваш. — Усмивката й угасна, а устните й се свиха. — Предполагам, че по-скоро би отишъл на някой футболен мач.
— Нямам представа. Не бих могъл да ги различа. Мислех си само, че си много красива.
Емили не го възприе като комплимент. Всички мъже, които някога й бяха казвали, че е красива, обикновено искаха нещо. И тя прекрасно знаеше какво е то!
— Не мисля, че номерът ти ще мине — тихо проговори тя. — Сгодена съм и скоро ще се женя, а ти…
— А аз нямам представа кой съм и какво представлявам — продължи той, като й се усмихна мило. — Виж, Емили, ти си много хубава и мисля, че имаш и много добро сърце. Коя друга жена би решила да помогне на някакъв напълно непознат мъж?
— Някоя, която иска да не влиза в затвора — каза тя, разсмивайки го.
— Е, може би казах всичко това, за да привлека вниманието ти. Във всеки случай искам да кажа, че доколкото знам, може да имам жена и половин дузина деца някъде по света. Какво ще стане, ако я открия и се наложи да й кажа какво съм направил, когато не съм бил с нея?
— Не съм сигурна дали женените мъже в Америка или където и да било другаде са толкова верни на съпругите си — промърмори тя под носа си.
— Може би аз съм такъв. Не знам. А какво ще кажеш за Патока*? Дали той е верен?
[* Асоциация с героя от детски анимационни филмчета — патока Доналд. — Б.пр.]
— Ако още веднъж го наречеш така, ще те оставя да се оправяш сам. Ясно ли е?
Майкъл се усмихна.
— Доколкото разбирам, няма да отговориш на въпроса ми за неговата вярност.
— Нека да си изясним някои неща веднага — каза тя енергично. — Ще ти помогна да се опиташ да възстановиш паметта си, но трябва да спазваш някои основни правила.
— Слушам те.
— Първо, личният ми живот е забранена зона. И тялото ми е забранена зона. Дръж ръцете си далеч от мен.
— Разбирам. Ти си в харема на друг мъж.
— Не съм в никакъв харем и… — Тя го погледна с присвити очи. — Веднага престани. Разбирам много добре какво правиш. Опитваш се да ме дразниш, да ме ядосаш. Това не ми харесва.
— Но ти приличаш на ангел, когато си ядосана. Очите ти блестят и…
— Предупреждавам те! Веднага престани с тези комплименти или разваляме сделката. Ясно ли е?
— Съвсем ясно. Някакви други темелни правила?
— Основни правила. Наричат се основни правила. И още нещо. Не искам повече да чувам нито дума за онези ангелски истории. Не искам да ми казваш, че си ангел, че аз съм ангел или че… че…
— Че всички ние сме ангели, само че някои от нас имат човешки тела, а други не? За тези истории ли говорим?
— Точно за тях. И днес ще ти потърсим друга стая. Не можеш да прекараш още една нощ в една стая с мен. Е, съгласен ли си с всичко това?
— Разбира се. Естествено. Само че трябва да ми обещаеш нещо.
— Например?
— Че ако ти самата поискаш да пренебрегна някое от тези правила, ще ме уведомиш. Ако поискаш да поговорим за твоя личен живот, ако поискаш да те докосвам и ако поискаш да слушаш за ангели, обещай, че ще ми кажеш. — Щом свърши, той протегна ръка към нея. — Сключваме ли сделката?
Емили се поколеба, чувствайки, че трябва да му каже да напусне живота й, но стисна ръката му. И отново, в мига, когато се докосна до него, я обзе усещането за пълно спокойствие. Чувстваше, че всичко щеше да бъде наред и че животът й щеше да се подреди така, както тя пожелаеше.
Измъкна ръката си от неговата.
— Сега искам да се махнеш, за да мога да се облека. Ще се срещнем долу след час, после ще отидем да ти купим някакви нови дрехи и да ти намерим къде да прекараш следващата нощ. Със сигурност ще е някъде другаде, а не тук, с мен — промърмори тя.
— Благодаря ти, Емили — каза той усмихнато. — Ти си ангел.
Отвори уста, за да протестира, но я затвори безмълвно, като видя шеговитата искра в очите му.
— Марш оттук! — извика тя засмяно. — Върви!
И той напусна стаята й.
Емили бе на път за банята, когато телефонът иззвъня.
— Хей! Моята малка любима кифличка, сърдиш ли ми се? — чу гласа на Доналд. — Ще ми простиш ли, ако ти кажа, че съм бил на крак цяла нощ и съм предавал пряко за един пожар — много голям пожар, — и съжалявам от дъното на душата си?
Емили седна на леглото, радвайки се да чуе познатия глас.
— О, Доналд, прекарах най-ужасните часове в живота си. Не можеш да си представиш какво ми се случи. Блъснах човек с колата си!
За миг Доналд замълча и тя си представи как челото му се набръчква.
— Разкажи ми всичко — каза той сериозно. — По-точно за полицейския доклад. Какво каза полицията?
— Нищо. Не повикахме полиция, т.е. снощи ги нямаше. Тази сутрин казали на Майкъл — той е мъжът, когото блъснах, — че може да повдигне обвинение и да ме вкара в затвора до живот, но…
— Емили! Намали оборотите и ми разкажи всичко отначало.
Тя се стараеше да обясни колкото можеше по-добре, но Доналд продължаваше да я прекъсва и да задава все същите въпроси за полицията.
— Доналд, ако не ми позволиш да разкажа цялата история, ще си помисля, че се интересуваш само от това как тя ще се отрази на кариерата ти.
— Това е абсурдно и ти го знаеш. Попитах те дали си наранена.
— Не, не съм, но карах твърде бързо по път с много завои и бях изпила най-малко две чаши шампанско.
— Но този тип няма да повдигне обвинение, нали?
Устните на Емили се опънаха и тя си пое дълбоко въздух.
— Не — отвърна спокойно, — но иска в замяна на това да правя с него секс във всевъзможни пози.
Доналд естествено не й повярва.
— Ако научиш нещо ново, да не забравиш да ми го покажеш.
На Емили изобщо не й бе смешно, тъй като за него представата за мъж, който иска да прави секс с нея, явно звучеше направо абсурдно.
— Всъщност този мъж, Майкъл Чембърлейн, е великолепен и спи в моята стая. Купих си черно копринено боди.
— Това е прекрасна идея — отвърна Доналд. — Остави го да стои при теб, за да можеш да го наблюдаваш дали няма някакви признаци за наранявания. И направи всичко, за да се убедят околните, че на господина му няма нищо. Няма нужда този смотаняк да се пробва по-късно с някое телефонно изнудване.
— Доналд! — сърдито възкликна Емили. — Той не е смотаняк и аз наистина прекарах нощта с него.
Доналд се изсмя самоуверено, което я вбеси още повече.
— Емили, любов моя — продължи той. — Имам ти доверие, а и ти никога досега не си притежавала каквото и да било черно бельо. Прекалено си практична, за да харчиш парите си по този начин.
— Е, може би сега ще започна! — каза тя със свити устни.
— А-ха, а пък аз сигурно ще започна да карам волво. Трябва да вървя. Оставям те да си прекараш добре с новата придобивка. Обичам те! — И затвори телефона.
За миг Емили остана да гледа втренчено слушалката. Току-що я бе зарязал. Дори не спомена за идване при нея, за да прекарат заедно остатъка от уикенда, а и не бе обърнал никакво внимание на това, което му бе казала за другия мъж. Ангел, а не мъж, каза си тя и постави слушалката върху вилката.
После стана и влезе в банята да се изкъпе, като през цялото време не спря да проклина Доналд. Практична, а? — помисли си тя. — Коя жена иска да я мислят за практична? И коя жена иска да й кажат, че никога не е притежавала черно копринено бельо, дори това да е истина?
Щом излезе от банята, Емили погледна към гардероба отсреща. Вчера бе разтворила куфарите си, докато чакаше Доналд да се появи с извинения и рози в ръка. Не че някога се бе появявал с рози, но обикновено почти я удавяше в извинения.
Всичко в гардероба бе «практично». Тя бе консервативен пътник и всичко, което носеше със себе си, можеше да се комбинира помежду си, а и всяка дреха можеше да се изпере. Практична, с истинско отвращение си каза тя и затвори вратите на гардероба.
На края на леглото висяха останките от бежовата й вечерна рокля, но дори тя бе практична. Или поне бе до мига, в който се спусна по склона на пролома посред нощ, а сега бе станала на парцали.
Тя облече един тъмносин панталон, бледорозова блуза и съвсем обикновена синя плетена жилетка, а после се погледна в огледалото. Косата й — най-красивото нещо в нея — бе прибрана назад със синьо шалче, а малкото грим, който бе използвала, трябваше да я направи да изглежда «естествена». Е, Доналд я харесваше точно така. Казваше, че не може да понася «нарисуваните кукли», както ги наричаше. Айрин твърдеше, че той не може да понася някой да е по-красив от него.
Но като се погледна в огледалото, трябваше да се съгласи, че не е от типа жени, на които се случват лудешки, вълнуващи приключения. Беше красива по свой собствен ненатрапчив начин — с големи кафяви очи, малко носле и красиви розови устни. Дори да сложеше повече червило, пак не можеше да направи устните си пълнички и съблазнителни като на манекенките. Само косата й — тъмнокестенява, гъста и пищна, със съвсем леки чупки — й придаваше известен сексапил.
Но сексапилът не й бе необходим за работата й като библиотекарка, помисли си тя и въздъхна. Не, ненатрапчивата й красота, стегнатата й, елегантна фигура, както и гардеробът й бяха съвсем подходящи за нея.
— Естествена и практична — промърмори Емили, докато излизаше от стаята.


Трета глава

Майкъл Чембърлейн я чакаше до входната врата. Седеше кротко със затворени очи, отпуснал глава назад и изложил лице на слънчевите лъчи, и се усмихваше.
Тя се отпусна до него.
— Мислиш ли, че съм практична жена?
Той не я помоли да обясни за какво говори, както би направил всеки друг, а просто отговори на въпроса й.
— Емили — промълви тихо, — мисля, че ти си най-малко практичната жена, за която някога съм се грижил. Искам да кажа — която някога съм срещал. Ти си страхотна романтичка. Обичаш неподходящ мъж, мечтаеш за приключения, които другите дори не могат да си представят, и си напълно безстрашна.
Емили се засмя.
— Аз? Безстрашна? Ти си страхотен лъжец, знаеш ли?
— Ако ти не си безстрашна, тогава кажи ми коя друга жена би пътувала през пустинните планини на Апалачите съвсем сама само за да осигури книги на децата? Кога за последен път си успяла да уговориш някого да дойде с теб?
— Никога не съм успявала. Няколко души казваха, че ще дойдат, но…
— Но се отказваха. Планините и проломите ги плашеха, нали?
Тя погледна настрана, а после отново се обърна към него и му се усмихна:
— Никога досега не съм се смятала за смела.
Майкъл се усмихна, изправи се и протегна ръка към нея.
— Е, моя смела принцесо, накъде ще се отправим?
— Към магазин за мъжко облекло — отвърна тя, разсмивайки го, тъй като той все още бе облечен в дрехите от снощи и на дневна светлина се виждаше много добре колко мръсни и скъсани бяха те.
— А после ще отидем в магазин за дамско облекло и тогава аз ще те облека.
Емили започна да протестира, но откакто бе чула коментара на Доналд, скучният й тъмносин тоалет й се струваше безнадеждно старомоден и неелегантен. Е, но пък е толкова практичен, помисли си тя с гримаса.
— Да — съгласи се засмяно. — Бих искала да си купя и аз нещо.


Те седяха в някакъв сладоледен салон, за който някой бе пръснал доста пари, с цел да го направи да изглежда старинен. В него имаше малки кръгли масички с бял мрамор отгоре и малки метални столове с червени седалки и сърцевидни облегалки. Пред тях стояха две огромни бананови мелби, тази на Емили беше залята с шоколадов сироп, а на Майкъл — най-обикновена, само с ядки и нищо друго.
Цяла сутрин се бяха забавлявали в магазините за дрехи. Толкова хубаво бе да избираш дрехи за някой мъж! Доналд винаги знаеше какво точно иска да носи и как иска да изглежда, така че за Емили оставаше най-много да му купи някоя вратовръзка. Но Майкъл й бе позволил да му избере пуловери, ризи и панталони, а после ги бе съчетала. Той бе изпълнен с ентусиазъм манекен, докато тя слагаше дрехи на тялото му, за да види дали отиват на тъмните му коси и очи.
Той плати за всичко с кредитната си карта, а после разреши на Емили да го отведе в бръснарски салон, където подстригаха и оформиха чупливите кичури около главата му.
— С всичката тази коса приличаш на някакъв уличен гангстер — бе казала засмяно тя.
— А може би наистина съм такъв — беше й отвърнал той. — След като не си спомням кой съм, мога да бъда какво ли не.
— Дори ангел?
— Дори ангел — бе отговорил той засмяно.
Когато косата му бе съответно подстригана и оформена, целият му външен вид се промени и Емили откри, че той всъщност бе много по-красив, отколкото първоначално си бе помислила. Щом забеляза начина, по който го гледаше, Майкъл й се усмихна така, че тя почувства как страните й се зачервиха.
— Престани! — изсъска му тихо, така че бръснарят да не може да я чуе. — Хайде, измъквай се оттук и да вървим да ти наемем стая.
— Имам си стая — отвърна той, когато стана, а после се погледна в огледалото. — Това тяло не изглежда зле, нали? Трябва да благодаря на Михаил.
Тя го погледна сърдито.
— Извинявай — промърмори той, но не му личеше да съжалява. Вместо това й се усмихваше по начин, който я накара да мисли само за едно: Стая! Трябва да му намеря стая!
Щом излязоха от бръснарския салон, тя го поведе към срещуположния на нейния хотел край на града. Дали нямаше да може да му наеме нещо там?
— Емили — обади се Майкъл зад нея и тя се обърна да погледне. Стоеше пред една витрина и гледаше дамско облекло. — Виж. — Посочи към манекена, изложен отляво. — Ей там.
Следващото нещо, което Емили си спомняше, бе, че е в пробната и мери най-страхотната рокля, която някога бе имала.
Сега седяха в този сладоледен салон — Майкъл бе пренебрегнал протестите й, че банановата мелба не е подходяща за обед, — а тя бе облечена в кремава копринена рокля на красиви цветя и късо червеникавокафяво сако. Талията й бе пристегната с червеникавокафяв кожен колан, широк осем сантиметра, на който имаше голяма перлена тока.
Емили прекрасно съзнаваше, че роклята бе най-непрактичното нещо, носено от нея през целия й живот. Светлият плат щеше много лесно да се замърсява, а и отпред беше… без копчета. Вместо това двете половини на предницата се прихлупваха, така че като се наведеше съвсем малко, голяма част от гърдите й се показваше. А освен всичко друго, бе прекалено прилепнала и подчертаваше фигурата й малко повече, отколкото на нея й се искаше.
— Изглеждаш прекрасно — каза Майкъл. — Така че престани да се безпокоиш. Харесваш ми с пусната коса повече, отколкото когато я опънеш назад. Скитските жени винаги са имали красиви коси, а когато живя през епохата на Елизабет…
— Когато съм живяла кога? — попита тя.
— А-а, исках да кажа, че… Вкусен ли е сладоледът ти?
Тя погледна към огромната чаша със сладолед пред себе си и се засмя.
— Днес прекарах чудесно.
— И аз. Дано не те обърквам прекалено много с моя мала… — Той се замисли. — Думата означава «лош» на латински.
Тя се усмихна. Малко хора в днешно време учеха латински, но «мал» наистина означаваше лош.
— Малапропизъм*.
[* Смешна, неуместна употреба на думи. — Б.пр.]
— Днес изложих ли те много?
— Разбира се, че не. Всички те харесват.
И наистина бе така. По някакъв начин той караше хората да се отпускат. В магазина за облекло касиерката бе доста груба. В началото изобщо не искаше да сметне покупката им. Но Майкъл я бе погледнал в очите и Емили бе забелязала, че когато й бе подал дрехите, които искаха да купят, бе посегнал с ръка така, че да докосне с пръстите си тези на касиерката. И в мига, в който бе докоснал ръката й, тя се бе успокоила и бе започнала да им се усмихва.
— Как го правиш? — попита тя. — Когато докоснеш някого, той се успокоява, става по-непринуден, по-… — Замълча и го погледна. Ако започнеше да й разправя, че е ангел, просто щеше да си тръгне.
Но той само й се усмихна.
— Мислите са много силни. Човек може да накара някого да усеща чувствата му. Хайде, дай ми ръката си. А сега се опитай да ме накараш да усетя някакво твое чувство. Каквото и да е чувство.
Тя взе силната му дясна ръка в своята, погледна го в очите и насочи мисълта си към него.
Само след няколко секунди той се разсмя и издърпа ръката си.
— Добре, получих съобщението ти. Гладна си и не искаш повече да си държим ръцете. Предполагам, че като… — Той прекъсна думата наполовина и се усмихна. — Предполагам, че мъжът, когото обичаш, не би искал да държиш ръката на друг мъж, да спиш в една и съща стая с друг мъж, да прекарваш…
— Млъкни! — изсъска тя, докато ставаше. — Мисля, че е време да ти намерим стая и да…
Емили млъкна, тъй като едно красиво малко момиченце на около две годинки се затича с разперени ръчички към Майкъл и той го грабна и вдигна във въздуха.
С широко отворени очи, Емили седна отново и загледа изненадано как се прегръщат и целуват, а детето се държеше за Майкъл, сякаш той бе любовта на живота му и двамата не се бяха виждали от години. Сигурно е възвърнал паметта си, помисли си тя и й стана неприятно от тъгата, която почувства. Сега или трябваше да се върне вкъщи, или да прекара останалата част от уикенда сама. Егоистичната Емили! — упрекна се тя, когато вдигна очи и видя млада жена, която очевидно бе майката на детето, да бърза към тях. Нима това бе съпругата на Майкъл?
— Рейчъл! — възкликна жената. — Какво ти стана? О, господине, толкова съжалявам! Тя обикновено страни от непознати. Не знам защо…
Емили не пожела да обърне внимание на чувството си на облекчение, че това не бе семейството на Майкъл.
— Седнете, моля — покани той любезно жената. — Изглеждате уморена. Какво ще кажете за малко сладолед и един приятел, който да ви изслуша?
Емили изяде банановата си мелба, докато наблюдаваше безмълвно сцената, която се разиграваше пред нея. Момиченцето все още седеше в скута на Майкъл, гушеше се в него, сякаш бе баща му, и се чувстваше напълно доволно.
Веднага щом непознатата жена седна, се появи сервитьорката и Майкъл мълчаливо вдигна два пръста за още два сладоледа, а майката на детето, без да чака нова покана, започна да излива душата си пред него. Тя била сигурна, че мъжът й се среща с друга жена и била полудяла от гняв.
— Опитвам се да бъда добра майка, но на Рейчъл баща й й липсва толкова много.
Както и на вас, искаше да добави Емили, но си премълча.
Сладоледът пристигна, жената продължи да говори, а Майкъл започна да храни момиченцето с лъжичката, сякаш бе малко бебе.
— Съпругът ви Том е добър човек — каза Майкъл най-накрая и, изглежда, само Емили си даде сметка, че името на мъжа изобщо не бе споменавано. Жената въобще не забеляза. — И ви обича. Но откакто Рейчъл се е родила, смята, че в сърцето ви няма място за него.
Жената отпусна глава. Досега бе сдържала сълзите си, но вече не можеше да се овладее.
— Знам как се чувства. Рейчъл е доста своенравна и има нужда от непрекъснато внимание.
За ужас на Емили, това изявление накара Майкъл да се разсмее.
— Нима така го наричате сега? Чуй това, Рейчъл, миличка, ти подлудяваш родителите си. — Погледна отново жената. — Тя е своенравна — продължи той, усмихвайки се с обич на Рейчъл, — тъй като в живота й липсва нещо.
— Даваме й всичко, което можем да си позволим. Тя… — започна майката отбранително.
— Музика — прекъсна я Майкъл. — Рейчъл е музикална. Заведете я в магазин за музикални инструменти. Купете й флейта или един от онези… — Той направи движение със свободната си ръка, сякаш свиреше на масата и погледна към Емили за помощ.
— Пиано — каза тихо тя.
— Да, точно така — отвърна Майкъл и погледна към нея, сякаш тя бе най-малкото гений. — Вземете на Рейчъл нещо, с което ще може да възпроизвежда музиката, която е в главата й — каза той на майката.
— Но не мислите ли, че е прекалено малка, за да свири?
— На колко години бяхте вие, когато за първи път се влюбихте в океана?
Жената се усмихна на Майкъл толкова топло, че бе истинско чудо как недокоснатият й сладолед не започна да се топи и да вдига пара.
— По-добре да вървя. Сигурно ще успея да стигна до музикалния магазин, преди да затворят. Хайде, Рейчъл, трябва да вървим.
Детето прегърна Майкъл, като очевидно не възнамеряваше изобщо да се разделя от него.
Права, жената погледна учудено към Майкъл.
— Изглежда, тя ви обича, въпреки, че никога досега не ви е срещала.
— О, ние се познаваме от доста време и тъй като е съвсем малка, все още ме помни. Върви сега, миличка, при майка си. Тя ще ти даде твоята музика и ти ще престанеш да й крещиш. Сега майка ти ще те чува. — Той целуна детето по бузката, прегърна го за последно и го сложи на земята, а то застана до майка си и й подаде ръка.
— Благодаря ви — каза жената, наведе се и целуна Майкъл по бузата. Като му се усмихна още веднъж, тя излезе от сладоледения салон.
— Не искам да знам — започна Емили, щом довърши сладоледа си. — Не искам никакви обяснения на това, което си казал или което знаеш. Не искам нищо да знам. Разбра ли? — Последното изрече, вперила поглед в очите му.
— Разбрах те идеално — отвърна той засмяно.
Емили се изправи.
— Виж, мисля, че вече прекали. Очевидно е, че не си ранен от катастрофата, а аз имам куп работа, която ме чака у дома, така че мисля да си вървя.
— И няма да ми помогнеш да разбера кой съм?
Устните й се свиха.
— Мисля, че знаеш прекрасно кой си, а изглежда, и доста други хора знаят. Не искам да ставам обект на твоите шеги.
— Само преди няколко минути ти се зарадва, че това не е моето семейство, че няма да те изоставя да прекараш уикенда сама и…
— Ясновидец! — възкликна тя. — Не знам защо ми отне толкова време да се досетя. Сигурно работиш на някой от онези телефони на доверието. И казваш на хората, че любовта на живота им е точно зад ъгъла, нали? — Като сграбчи чантата си, тя се обърна да си върви, но той хвана ръката й.
— Емили, не съм те лъгал. Е, може би, с изключение на някои дреболии, които ти ме накара да ти кажа. Но в основни линии всичко е истина. Наистина нямам дом и не знам къде мога да прекарам нощта.
— Имаш пари и кредитни карти и те видях да ги използваш.
— Научих се, като гледах другите. — Той сложи длан върху нейната. — Емили, не знам защо съм тук. Не знам какво трябва да направя и се нуждая от помощ. Всичко, което знам със сигурност, е, че животът ми е свързан с твоя и имам нужда от помощта ти, за да изпълня задачата си.
— Трябва да вървя — проговори тя, внезапно изпълнена с желание да се отдалечи от него възможно най-бързо. Тя харесваше живота си такъв, какъвто бе, а имаше чувството, че ако прекара само още десет минути в компанията на този мъж, животът й ще се промени драстично по начин, който няма да й хареса. — Много ми беше приятно да се запознаем и благодаря за… за роклята — поколеба се тя, а после, преди той да успее да й отговори, побягна от сладоледения салон.
И не спря да бяга, докато не стигна до хотела.
— Госпожице Тод — обади се младата жена зад бюрото, — имам оставено пакетче за вас.
Първата мисъл на Емили бе: Не би могъл да го направи. Не би могъл да й изпрати нещо толкова бързо. Дори да е ангел! Престани! — заповяда си тя. — Веднага престани! Той не е ангел, а просто много странен човек. Странен човек с необикновени способности.
Взе експресната пратка от жената, благодари й, а после отиде в стаята си. Едва когато влезе вътре, видя, че пакетчето е от Доналд.
— Милият Доналд — каза на глас Емили. Милият, обикновен Доналд, който бе местна знаменитост, тъй като работеше в телевизията. Милият Доналд, който бе прекарал уикенда край някакъв пожар. В момента един пожар й се струваше съвсем нормално явление в сравнение с човек, който знаеше името на съпруга на една жена, без никой да му го е казвал предварително. Както знаеше, че детето й обича музика и освен това твърдеше, че го познавал от доста време.
Тя скъса хартията и извади отвътре плоска бяла кутия. Вътре имаше разкошно черно копринено боди. Като държеше красивото бельо в ръцете си, тя си помисли, че никога досега не бе изпитвала такава нежност, а още по-малко бе притежавала такава дреха.
С разтреперани ръце прочете картичката:

«Моля те, обърни внимание, че според етикета трябва да се пере само на ръка. Твоята практичност и моята нелогичност — нека винаги се допълват взаимно. Обичам те. Извинявай още веднъж за уикенда. Гледай новините в пет тази вечер. Ще бъда… с теб».

Бележката я разчувства до сълзи. Винаги когато мислеше Доналд за най-суетния и егоистичен човек на света, той правеше нещо такова. Притиснала коприната към лицето си, тя седна на леглото и си поплака малко за него, както и за нещо друго, което не разбираше. Никак не й се искаше да се вслушва в многозначителния въпрос, който приятелката й Айрин би й задала: «Това подарък за теб ли е или за Доналд?».
— Този отвратителен човек — каза на глас тя, имайки предвид тъмнокосия Майкъл. Откакто едва не го прегази, животът й се бе обърнал с главата надолу и тя съзнаваше, че единственият начин да го върне отново в релси бе да се отърве от него.
Затова грабна куфара от лавицата в гардероба и започна да хвърля нещата си в него. Трябваше да тръгне веднага, да не губи нито минута. Колкото по-скоро оставеше този град зад гърба си и се прибереше у дома, толкова по-скоро животът й щеше да се нормализира отново.
Но докато събираше багажа си, тя погледна часовника. Вече бе три следобед и ако тръгнеше сега, щеше да пропусне репортажа в пет часа, да изпусне това, което милият й, любим Доналд искаше да й покаже. Но какво щеше да стане, ако той влезеше в стаята? Какво щеше да стане, ако се опиташе пак да я въвлече в този свой странен живот?
Но някак си знаеше, че няма да го направи. Познаваше Майкъл Чембърлейн от не повече от двайсет и четири часа, но чувстваше, че е много горд човек. Нямаше да дойде при нея отново, нито щеше да се опита да й се натрапи.
Добре, помисли си тя, докато слагаше последните дрехи в куфара. Емили не обичаше да кара през нощта, но щеше да тръгне веднага след репортажа, тъй като въпреки че Майкъл едва ли възнамеряваше да я безпокои, тя прекрасно съзнаваше, че се чувства така, сякаш изоставя безпомощно котенце зад гърба си. Странно, каза си замислено, а после погледна часовника си. Три и десет. Оставаше й час и нещо, преди да си тръгне. Съвсем малко. Тя трябваше… Какво можеше да направи през тези два часа? Не бе посетила панаира на занаятите — нещо, за което отдавна си мечтаеше, — но ако излезеше, можеше да попадне на него. А знаеше, че ако погледне в тези големи тъмни очи, щеше да отстъпи. Бе обещала да му помогне да направи това, за което се смяташе предопределен. Погледна отново часовника. Три и дванайсет. Ако сега срещнеше Майкъл, сигурно дори щеше да опита да му помогне да открие какво очаква Архангел Михаил от него, помисли си тя и се засмя гласно. Да, точно така! Мисълта за абсурдните неща, които й бе казал, щеше да й помогне да запази здравия си разум. Дали всички ангели носят името Майкъл? — питаше се тя. — Или само бегълците от лудницата се наричат така?
Погледна часовника си. Три и четиринайсет. Мисля, че ще изляза. Трябва да купя подарък за Доналд. Стиснала решително устни, тя напусна стаята.


Четвърта глава

Натоварена с пълни с подаръци чанти, Емили влетя в стаята в пет без една минута.
— Идеално! — възкликна тя и пусна чантите на пода, докато включваше телевизора. Доналд обикновено не участваше в новините през уикенда, така че умираше от любопитство да разбере с какво точно се бе захванал. Чувстваше се много по-спокойна, след като бе излязла и не бе видяла нито следа от странния мъж, нахлул в живота й миналата нощ. Радваше се, че си бе отишъл. Сега можеше да мисли за истинския си живот, в който нямаше нито перце от каквото и да е крилато същество, каза си тя с усмивка.
Предаването започна. Веднага щом видя Доналд, Емили се успокои. Колко добре познаваше красивата му русокоса глава и пламъчетата в сините му очи. Бяха заедно цели пет години, сгодени от близо година и бяха имали някои прекрасни мигове заедно.
Като го гледаше сега, той й се струваше някак нереален. Бе облечен безупречно, косата му сякаш бе редена косъм по косъм и изглеждаше толкова недействителен, сякаш бе компютърно изображение. Много пъти, когато бе облечен със стари пуловери, непрани със седмици, а по лицето му бе набола тридневна брада, тя го питаше: «Нима това е господин Новинаря? — закачайки го за името, което колегите от телевизионното студио му бяха прикачили. — Нима това е човекът, за когото се очаква да бъде следващият губернатор?».
Обичаше начина, по който той се засмиваше и й казваше да му донесе още една бира. «Не мисля, че Първата дама носи бира» — отговаряше обикновено тя, а после Доналд скачаше върху нея и започваше да я гъделичка, а това водеше към нещо друго и обикновено завършваха със…
Емили изобщо не усети как спомените й отнеха почти цялото трийсетминутно предаване, но сега излезе от унеса, тъй като на екрана се бе появила самата тя. Облечена бе с вечерната си рокля и вървеше към подиума, за да получи наградата си за специален принос от Националната библиотекарска асоциация.
— А сега стигаме до нашия Ангел на седмицата — тъкмо казваше Доналд. — Госпожица Емили Джейн Тод бе наградена снощи за безрезервната й преданост към каузата за даряване на четива на онеправданите деца от Апалачите. Госпожица Тод купува детските книжки от скромната си заплата като библиотекарка, а после прекарва уикендите в разнасяне из планините и раздаване на книгите на деца, които едва могат да си позволят храна, а камо ли «угощение за душата», както репортерът знае, че госпожица Тод нарича своите подаръци.
Като се усмихваше право в камерата, той вдигна малка златна статуетка на ангел, която предаването връчваше всяка събота. «Нещо, с което вдигаме рейтинга си в края на седмицата» — бе й казал Доналд, когато стартираха програмата с наградите.
— И така, ето един ангел за теб, Емили — каза той. — А сега да продължим с нещо не толкова възвишено, но също така свръхестествено — продължи Доналд, все още усмихнат. — Току-що разбрахме, че ФБР е загубило тялото на един от най-известните убийци, познати през този век.
Емили щеше да изключи телевизора, когато за неин ужас зад главата на Доналд се появи размазана снимка на Майкъл. Тя се отпусна отново на леглото и се вторачи в екрана.
— Майкъл Чембърлейн, заподозрян убиец, свързан с организираната престъпност, е бил търсен от ФБР в продължение на повече от десет години, но е бил виждан много рядко, а никога не е бил залавян. Доколкото се знае, това е единствената снимка, която някога е правена на знаменития набеден убиец. Когато довели някакъв мъж за рутинен разпит по обвинение за домашен тормоз, гостуващ ФБР агент го идентифицирал като един от десетте най-търсени престъпници и заповядал да бъде задържан за разпит. Изглежда, Чембърлейн може би знае къде са скрити всички тела на убитите.
Тук Доналд спря за повече ефект. Винаги бе мразил да прави новините в края на седмицата, тъй като както казваше, всичко тогава било просто една рутинна комедия. Никой не искаше да слуша сериозни новини в края на седмицата, така че говорителят трябваше да се прави на клоун през уикенда, за да вдигне рейтинга на предаването. Последната част от него винаги бе предназначена за разсмиване на зрителите.
Доналд продължи:
— Въпреки че Чембърлейн бил затворен в единична килия с двайсет и четири часова въоръжена охрана, докато пристигнат агентите от ФБР, сутринта бил намерен мъртъв, с множество огнестрелни рани в гърдите и една в главата. Съдебният лекар веднага го обявил за мъртъв.
Доналд погледна надолу към листовете си за секунда, а после отново вдигна очи към камерата с леко загатната усмивка. Емили познаваше много добре тази му усмивка — той я използваше и към нея, когато мислеше, че е направила нещо глупаво, но бе прекалено любезен, за да й го каже.
— Но както изглежда, ФБР са изгубили тялото — продължи Доналд. — Въпреки че Чембърлейн е бил със сигурност мъртъв, изглежда, той е откраднал някакви дрехи и се е измъкнал, така че отново има заповед за неговото задържане. — Усмивката му стана още по-широка: — Ако някой види този мъж да се разхожда наоколо, моля да се обади на ФБР. Или може би на местната морга.
Като сложи ръце върху листовете на бюрото си, Доналд се усмихна към камерата.
— Това е всичко от новините тази вечер — краят на нашата приказка за ангели и зомбита. Аз съм Доналд Стюърт и ви пожелавам всичко най-добро. Ще се видим отново в понеделник.
За миг Емили бе прекалено стъписана, за да помръдне. Мъжът, когото бе блъснала с колата си, може би бе странен, но не бе убиец.
Изведнъж в главата й започнаха да се въртят вихрено много неща: главоболието, от което се бе оплаквал Майкъл, дезориентацията му и… Потръпна. И освен това той бе използвал кредитната си карта.
Тя грабна телефона и набра номера на телевизионното студио, като се надяваше, че ще успее да хване Доналд, преди да си тръгне. Със затаен дъх започна да брои позвъняванията, а после трябваше да изчака, докато някой отиде да го намери.
Може би той знае нещо, мислеше си тя, докато чакаше, тъй като Доналд не бе само едно красиво лице на екрана. Беше първокласен журналист и познаваше много хора. Освен това знаеше и доста тайни. Емили бе използвала достъпа си до определени документи, за да му помогне в разследването на някои удивителни истории.
— Здрасти, кифличке! — каза той, когато вдигна слушалката. — Помирихме ли се? Ти си най-красивият ангел…
— Доналд — прекъсна го тя, — носът ме сърби.
Той веднага престана да се смее.
— За какво?
— Последната история, която поднесе — за мъжа, който бил убит в килията си. Има още нещо около нея, нали?
Доналд понижи глас и тя знаеше, че го прави с цел никой да не го чуе:
— Не знам. Историята ми бе дадена да я прочета. Нека да се обадя тук-там. Дай ми номера си и след малко ще ти се обадя.
Тя му го продиктува, а после затвори.
Нейният «детектор на злото» — така баща й бе нарекъл носа й, тъй като няколко пъти сърбящият я нос бе спасявал живота на семейството й. Както например, когато бе на шест и двамата с брат й бяха отишли на виенското колело с баща им. Но Емили бе започнала да пищи, че носът я сърби, и те не се качиха. Брат й се бе разсърдил, но баща й се забавляваше, така че се съгласи да изчакат до следващото въртене. Но такова нямаше — някакво зъбчато колело на виенското колело се счупи и четирима души бяха убити, а няколко — ранени. След този случай семейството й се вслушваше, щом Емили кажеше, че носът я сърби.
Когато семейството й каза на Доналд за тези истории, той не им се изсмя, както предишните й приятели, а само я помоли да го предупреди, когато почувства нужда да почеше носа си. Три месеца по-късно тя го предупреди. Бяха отишли на едно празненство, където Емили бе представена на мъж, когото всички мислеха за чудесен. Той притежаваше телевизионно студио, което току-що бе наело Доналд като говорител, и Доналд обожаваше този човек. Но Емили каза, че от него я сърби носът, така че Доналд направи някои разследвания и откри, че мъжът е затънал до гуша в афери със закупуването на земи. Арестуваха го шест месеца по-късно, но дотогава Доналд се бе измъкнал чист и невредим. А в деня на ареста Доналд бе поднесъл историята, изпреварвайки със сензационната новина всички други новинарски медии. Това бе първата му наистина голяма история, която затвърди репутацията му на пробивен журналист, а не само на красив говорител.
Емили едва не се побърка, докато чакаше Доналд да й се обади, крачеше напред-назад и не я свърташе на едно място. Когато телефонът звънна, тя се спусна към него.
— Дължа ти рози.
— Жълти — отвърна тя бързо. — А сега ми кажи какво става.
— Може би са арестували не този, когото трябва. Неговото име наистина е Майкъл Чембърлейн, но сега не са сигурни, че той е наемен убиец.
— Тогава защо не са го освободили?
— След като ФБР е пуснало новината на пресата, че най-после са заловили този знаменит престъпник? Малко вероятно. Щяха да го затворят, докато случаят утихне, а после щяха да го освободят.
— Тогава кой го е застрелял?
— Избери си. Може да са били агенти от ФБР, които не са искали никой да разбере за грешката им. Или пък мафията, която е искала този тип да умре, за да отпаднат подозренията от действителния убиец. А може да е била съпругата му.
— Съпругата му ли?
— Да. Доколкото разбрах, първоначално е бил арестуван по тази причина. Съпругата му държала пистолет, опрян в главата му и крещяла, че ще го убие, когато някакъв съсед повикал ченгетата.
— За какво?
— Как за какво?
— Защо съпругата му се е опитвала да го убие? — Чу как Доналд се изсмя от другата страна.
— Не съм брачен консултант, но според моя скромен опит става дума за изневяра. А ти как мислиш?
Емили не бе в настроение за шеги.
— И така, ти твърдиш, че трима души искат да убият този човек, който може да е, а може и да не е търсен за убийство?
— Е, като сметнеш цялото ФБР, цялата мафия, която включва наемен убиец, който би искал да оттегли подозренията от себе си, плюс една вбесена съпруга, бих казал, че това е много повече от трима души. Лично аз бих заложил на съпругата. Тя ще го намери първа. Ако бедният глупак е жив, достатъчно е да използва кредитната си карта само веднъж и вече е мъртъв. Всеки, който има модем, ще разбере къде се намира той.
— В такъв случай, ако този мъж не е виновен, как да постъпи, за да докаже невинността си?
Доналд замълча за миг.
— Емили, знаеш ли нещо?
— Какво бих могла да зная? — Дори на самата нея смехът й прозвуча кухо. — Наистина, Доналд. — Гласът й изтъня: — Как можеш да ми задаваш такива въпроси? Та аз съм само една малка обикновена библиотекарка, нали знаеш?
— Да, а аз ще правя местните новини цял живот. Емили, с какво, по дяволите, си се захванала?
Тя си пое дълбоко дъх. Изобщо не я биваше в лъжите.
— Мисля, че видях този мъж днес. Тук, в един магазин. — Можеше да рискува с това, тъй като ако Доналд бе прав — а той обикновено беше, — скоро всички щяха да знаят, че Майкъл Чембърлейн бе пазарувал в същия отдалечен град, в който Емили бе прекарала уикенда.
— Повикай полицията! — решително каза Доналд. — Емили, никой не знае със сигурност дали този мъж не е убиецът. Той е много хитър, добър лъжец и роден артист. Емили! Би могъл да бъде и хладнокръвен убиец. Емили, слушаш ли ме?
— Да — отвърна тя, но мисълта й бе другаде. Вече бяха минали часове, откакто Майкъл бе използвал кредитната си карта.
— Искам да се обадиш на полицията — твърдо каза Доналд. — Веднага. Разбираш ли ме? Не губи време да ходиш до полицията, просто им се обади. После искам да се махнеш оттам. Веднага! Ясно ли е?
— Да, съвсем ясно. Но, Доналд, какво ще стане с този човек?
— Той е мъртъв, Ем. Жив мъртвец. Който и да се е опитвал да го убие в затвора, ще се върне и ще довърши работата си. В случай че някой друг не го изпревари. Мили боже! Еми, искам да се измъкнеш оттам веднага. Ако този мъж е там, това ще стане известно след минути и тогава този град може да се превърне в кървава баня.
Изведнъж той рязко млъкна и гласът му се промени:
— Трябва да вървя.
— Ще се обадиш на ФБР, нали? — развълнувано го попита тя.
— Ако е невинен, може би ФБР ще го спасят.
— Те никога няма да стигнат дотук навреме.
— Емили — предупреди я Доналд.
— Добре, тръгвам. И без това съм си събрала багажа. Ще ти се обадя, когато стигна до…
— Ем! — прекъсна я той. — Какво стана с онзи мъж, когото блъсна с колата?
— О, той ли? — каза тя толкова неангажирано, колкото можеше. — Добре е. Няма никакви наранявания. Прибра се у дома при семейството си, когато разбра, че не съм богата.
Доналд замълча за известно време.
— Когато се върнеш, ще трябва доста да си поговорим.
— О! — преглътна тя. — Добре. Ще… — Опита се да говори гърлено и изкусително: — Ще си облека новия подарък от теб. — Може би ако му напомнеше за черната коприна, той щеше да престане да мисли за…
— Как ли пък не! Ще те затворя в кашон, докато не си поговорим. Но после ще можем да си поиграем малко на «облечи и съблечи».
Тя погледна часовника си.
— Мисля, че е по-добре вече да тръгвам. И не забравяй за жълтите рози. — Опитваше се гласът й да звучи безгрижно.
— Разбира се. Ще имаш много. Обади ми се в мига, в който се прибереш.
— Да, разбира се, за да се чуя с твоя телефонен секретар.
— Той те обича почти толкова, колкото и аз.
— Чувството е взаимно. Довиждане.
За миг Емили остана права, загледана нерешително в куфара си. Трябваше да послуша Доналд и да се махне оттук. Да, така бе най-разумно да постъпи. Но в следващата минута ръката й бе на дръжката на вратата, а куфарът — на пода до краката й. Трябваше да го намери и да го предупреди!
Но не успя. Когато вратата се отвори със замах и едва не я удари по носа, пред нея стоеше Майкъл Чембърлейн и не й бе необходимо много време, за да разбере, че е ядосан.
Той погледна към нея, после към куфара, а след това отново към нея.
— Щеше да ме изоставиш, нали? — попита задъхано.
Емили отстъпи назад:
— Как влезе тук? Вратата беше заключена.
— Да отварям заключени врати, изглежда, е една от способностите ми — оправда се той, докато пристъпваше към нея със стиснати челюсти. — Достатъчно неприятно е, че не ме позна, че не ме помниш, но ти щеше и да ме изоставиш!
— Ти си луд, знаеш ли? — Гърбът й опря в гардероба, а той се приближаваше все по-близо. — И за твое сведение, възнамерявах да те намеря и да те предупредя.
Точно когато я приближи толкова, че вече чувстваше дъха му върху лицето си, той се извърна.
— Видях това тяло по вашата…
— Телевизия.
— Да. Някой иска да ме убие.
— Не, те вече са те убили — изрече тя, а после сама не можа да повярва на това, което казваше: — Но ти си невинен. Говорих с Доналд за теб и…
— Какво си направила? Казала си на някого за мен?
— Само на Доналд. Слушай, мога да ти нарисувам карта и да ти обясня как да се добереш до една изоставена хижа горе в планината. Дори ще ти дам колата си, а ти имаш пари, така че можеш да си купиш продукти и да се скриеш там.
— А колко време, мислиш, ще отнеме на полицията, за да открие, че си била с мен? Десет минути? Петнайсет?
За миг той прокара ръце през лицето си, опитвайки да се успокои.
— Виж, Емили, не знам какво се очаква от мен да свърша тук, на Земята, но то е свързано с теб и тъй като прекарах доста време да те ухажвам, то…
— Да ме ухажваш ли? Така ли го наричаш? Ти ме заплаши да повдигнеш обвинение за шофиране в пияно състояние, ако не ти позволя…
Млъкна, тъй като Майкъл само с едно плавно движение я придърпа в прегръдките си и сложи длан на устата й. Емили се опита да протестира, но той бе прекалено силен. След секунда на вратата се почука. Като се извиваше с все сила, Емили се опита да се измъкне, но Майкъл я държеше здраво.
— Госпожице Тод — чу се мъжки глас отвън.
Майкъл започна да тегли Емили към прозореца, сякаш искаше да я изведе през него, но тя се вкопчи в перваза.
— Ще си помислят, че си помогнала на един от десетте най-търсени престъпници — прошепна той в ухото й. — Какво, мислиш, ще направят с теб?
Щом осмисли думите му, Емили се укроти. Нито тя, нито Доналд имаха нужда от известността, която щеше да я сполети, ако я намереха с този мъж. Майкъл махна ръката си от устата й, за да отвори по-широко прозореца.
— Но аз съм невинна! — изсъска тя, а после се опита да се промуши покрай него, за да стигне до вратата.
— И Майкъл Чембърлейн бе невинен — прошепна й той в лявото ухо.
Емили се поколеба само за миг, преди да се прехвърли през прозореца на малката тераска, а Майкъл я следваше по петите.
— И сега какво? — попита тя, притиснала гръб в стената. — Ще разпериш ли крилата си, за да можем да прелетим до земята?
— Иска ми се да ги бях взел — отвърна той сериозно, сякаш тя не се бе пошегувала, и заоглежда сградата. — Нямам крила, но можем да се спуснем по това — каза и кимна към водосточната тръба, която минаваше отстрани.
— Ако си мислиш…
Но Майкъл вече я бе вдигнал на парапета на тераската и я навеждаше назад, докато оглеждаше тръбата.
— Сложи крака си тук и се дръж за този ръб.
— А после какво?
Той я погледна, а очите му блеснаха закачливо:
— А после се моли много усърдно.
— Мразя шегите на ангелите — промърмори под нос тя, докато местеше краката си. Да се прехвърли през балкона и да се спусне надолу бе по-лесно, отколкото изглеждаше, благодарение на луксозната дървена облицовка на сградата, която бе същинска дантела от орнаментални ръбчета и заврънкулки, които изпъкваха по цялата повърхност.
Но въпреки това, когато Емили стигна до земята, трепереше така, че трябваше да седне на един огромен пън, за да се овладее.
— Дръж! — чу тя и погледна нагоре точно навреме, за да избегне удара на две пълни чанти.
Само след секунди Майкъл бе на земята до нея, а в ръката си държеше още една чанта.
— Не можех да нося куфара, така че събрах всичко тук.
Като отвори едната чанта, тя видя вътре дрехите и тоалетните си принадлежности. За заподозрян в убийство този мъж определено бе доста досетлив.
— Да вървим — каза той, после я сграбчи за ръката и се затича към паркинга.
Щом стигнаха до колата й, Емили изпадна в паника, тъй като не носеше дамската си чанта.
— Ще я намеря — каза Майкъл и изсипа първо едната, а после и другата чанта на задната седалка.
Емили бе толкова вбесена от това, че четеше мислите й, та дори не си направи труда да протестира срещу разтурения си багаж, а само се вмъкна в колата и зачака, докато той седна до нея и й подаде ключовете.
— Сега накъде? — попита тя сърдито. Глезенът я болеше, а на ръката й имаше три кървави драскотини, причинени от някакъв бодлив храст, който растеше покрай хотела. Освен това бе уморена и доста изплашена.
— Всичко ще бъде наред — опита се да я успокои Майкъл и протегна ръка към нея, но тя се дръпна настрана.
— Сигурно — отвърна, докато излизаше на заден от паркинга. — Ще ме арестуват за подслоняване на беглец, но няма проблеми, всичко ще бъде наред.
Тя не погледна към мъжа до себе си, докато завиваше към изхода на хотела, нито го попита накъде иска да вървят. Без съмнение той щеше да започне отново със своите ангелски истории и щеше да й каже, че пътува само на север или на юг.
Емили тръгна на изток, в противоположната посока на родния си град, по някакъв второстепенен път. Веднага започна да си мисли как искрено се надява да може да се върне на работа в понеделник. До нея мъжът седеше кротко и мълчаливо. Но тя чувстваше осезателно присъствието му и трескаво премисляше всички възможности как да се отърве от него. Нима наистина пред вратата на стаята й бяха стояли агенти от ФБР? Или е бил някой от обслужващия персонал на хотела? Дали си беше поръчала нещо? Или Доналд бе изпратил някого. Сигурно мъжът зад вратата е бил неин спасител, а не враг, както я бе накарал да мисли този човек. Може би…
— Спри тук — тихо каза Майкъл.
Като го погледна, Емили забеляза, че лицето му е намръщено. Не бе много светло, но все пак забеляза, че той е силно обезпокоен. Пред тях се виждаха светлините на някакъв долнопробен мотел и кафене. Може би искаше да купи нещо за хапване.
— Не! Спри! — каза той решително. — Остави ме тук.
— Но…
— Веднага! — отсече Майкъл и Емили спря колата толкова рязко, че тя поднесе и излезе на банкета, а после го погледна как слиза от колата. — Свободна си, Емили — тихо промълви той. — Свободна да си вървиш. Кажи на всеки, който те пита, че съм те отвлякъл и съм те принудил да дойдеш с мен. Кажи им, че съм те накарал под заплахата на оръжие. Вие, смъртните, обичате оръжията. Сбогом, Емили — каза и затвори вратата.
Емили не загуби нито секунда, а веднага се отдалечи от него. С въздишка на облекчение подкара колата отново по паважа. Но направи грешката да погледне в огледалото за обратно виждане и го видя, застанал отстрани до пътя, да я наблюдава как се отдалечава. Беше съвсем сам в целия свят. Колко време щеше да отнеме на ФБР да го открие? Или мафията щеше да го намери преди това?
Докато го наблюдаваше, той се обърна и тръгна надолу по пътя в противоположната на нейната посока.
Още докато завиваше по чакълената настилка пред мотела, тя започна да се проклина на глас.
— По дяволите, по дяволите, по дяволите! — мърмореше — това бяха най-силните ругатни, които си позволяваше да употребява. Айрин я наричаше слабохарактерна. А Доналд й се присмиваше за «бездомните животни», имайки предвид безпомощните хора, с които често се захващаше.
Емили караше бавно по пътя, но Майкъл не се виждаше никъде. Дали бе навлязъл в гората, която се простираше от двете страни на платното?
След като измина около три километра, тя обърна и тръгна обратно, като този път се движеше още по-бавно и претърсваше с поглед околността, за да не пропусне каквато и да е следа от него. Ако не бе гледала толкова старателно, едва ли би забелязала свитото му тяло, което лежеше на банкета на няколко крачки от мястото, където го бе свалила.
Спря точно пред него, после изскочи от колата и изтича до него.
— Майкъл — повика го, но той не й отвърна. Наведе се и докосна лицето му. Когато той въпреки това не й отвърна, тя хвана главата му с две ръце и извика по-силно: — Майкъл!
Тогава видя усмивка да пропълзява по устните му, осветени от стоповете на колата.
— Емили, знаех си, че ще се върнеш. Ти имаш най-щедрото сърце на света. — Все още не отваряше очи, нито се опитваше да стане.
— Какво става с теб? — попита тя настойчиво, прикривайки с гняв страха си. Страх от какво — и тя не знаеше, след като този мъж не бе друго за нея, освен един досаден товар.
— Главата ме боли — прошепна той. — Мразя телата на смъртните. О, ти не обичаше тази дума. Човешките тела? Така по-добре ли е?
Емили прокара ръка по главата му, сякаш можеше да почувства какво причинява главоболието му. Имаше аспирин в чантата си, но й трябваше вода, както и…
Точно тогава забеляза кръгъл твърд предмет, който стърчеше от главата на Майкъл. Нима бе паднал, когато слезе от колата? Но тя не чувстваше нищо мокро около раната, което да прилича на кръв.
— Ще трябва да те заведа на лекар — каза тя, като се опита да му помогне да стане.
— Те ще ме убият — отвърна той усмихнато. — И това ще бъде за втори път.
В думите му имаше неоспорима истина. Доналд бе казал, че мъжът от новините е ходещ мъртвец.
Като го хвана под мишниците, тя го накара да й помогне, за да го придвижи до колата. Той се стараеше, но Емили чувстваше, че прекалено много го боли, за да й бъде от кой знае каква полза.
Щом успя да го пъхне в колата, единственото нещо, което й оставаше, бе да го заведе на някое безопасно място. Може би трябваше да се обади на Доналд и… И да го чуе как й казва да изостави този човек и да се измъква възможно най-бързо оттам, помисли си тя.
Сви към паркинга на мотела и спря зад сградата, където колата не можеше да бъде забелязана. Вътре мястото изглеждаше още по-долнопробно, отколкото отвън, а мъжът, който гледаше телевизия зад гишето, изглеждаше така, сякаш не се бе къпал от години.
— Искам стая с две легла, моля — каза Емили, а мъжът се втренчи в нея, без да отвърне нищо. Той я огледа от главата до петите и задържа погледа си на дрехите й, което я накара да се почувства като човек с вечерно облекло на авторали.
— Хората, които отсядат тук, обикновено не могат да си позволят нищо по-добро. Хлапета от местната гимназия и… — Той подсмръкна. — И дами като вас, които вършат нещо, което не подобава, с някого, с когото не би трябвало.
На Емили не й се искаше да говори с мъжа или да му обяснява каквото и да било. А и какво би могла да му каже, освен че е прав?
— Колко, за да държиш устата си затворена? — уморено попита тя.
— Петдесетачка в брой.
Без да каже нито дума повече, Емили плати, взе ключа за стаята от задната страна на мотела и тръгна. След минута тя вкара Майкъл в грозната стая и го сложи в не много чистото легло.
Доколкото виждаше, Майкъл все още бе почти в безсъзнание, но когато понечи да се изправи, той я хвана за китката.
— Ще трябва да го извадиш — прошепна той.
— Кое?
— Куршума. Ще трябва да извадиш куршума от главата ми.
Емили го погледна смаяно.
— Гледал си прекалено много каубойски филми — промълви тя. — Ще те заведа на лекар и…
— Не! — прекъсна я той, като вдигна глава с усилие, а после я отпусна отново на възглавницата от мъчителна болка. — Моля те, Емили. В името на всичко, което някога съм правил за теб.
— За мен? — ахна тя. — И какво толкова си направил? Накарал си ме да се спусна по водосточна тръба? Включил си ме в списъка на десетте най-търсени престъпници? Или…
— Когато падна в басейна, повиках майка ти — тихо каза той.
Като чу това, Емили се отдръпна стреснато от него, тъй като историята бе една от най-известните в семейството им. Въпреки че й бе забранено да ходи там, Емили бе събирала попови лъжички покрай басейна и бе паднала вътре. Само след секунди майка й бе дотърчала, за да я извади. По-късно тя се бе заклела, че някой й бил казал да отиде и да помогне на дъщеря си.
— Кой си ти? — прошепна тя.
— В момента съм просто човек, който има нужда от помощта ти. Моля те, Емили, не мисля, че това тяло ще може да издържи още дълго на тази силна болка. Не искам да ме отзоват, преди да свърша това, за което съм изпратен.
— Аз… не знам какво да направя. Нямам никакви познания в медицината. Нищо не разбирам.
— Онова нещо, което използваш за веждите си… — промълви той с все по-отслабващ глас, а очите му останаха затворени.
— Пинсети. Но пинсетите не могат да извадят нещо толкова голямо, като… като това в главата ти. — Тя седна на леглото до него и приглади косата му назад. — Искам да ти помогна, но само доктор може да направи това, за което ме молиш. Човек не може просто така да вземе клещи и да издърпа куршум от главата на някого. Ще потече кръв, ще се инфектира раната и… — Тя му се усмихна, въпреки че той не можеше да я види. — Мозъкът ти ще изтече от дупката — опита се да го развесели тя. — Ще трябва да те заведа на лекар веднага. За ФБР ще се безпокоим по-късно.
— Да, разбира се, клещи — промърмори той. — Да. Ти имаш клещи в колата си. Трябва да ги вземеш и да махнеш това нещо от главата ми.
Емили се надигна от леглото. В стаята нямаше телефон и тя знаеше, че на линейката щеше да й отнеме повече време да намери това място, отколкото на нея да го откара обратно в градчето до поликлиниката. А може би трябваше да го заведе в окръжния град — в истинска болница.
Майкъл я сграбчи за ръката:
— Трябва да го направиш, Емили. Трябва да махнеш това нещо. Да ме заведеш на доктор означава да ме отведеш в ръцете на палача.
Тя отново изпита онова особено чувство на спокойствие, което, изглежда, я обхващаше винаги щом той я докоснеше. Сякаш насън, тя стана, взе ключовете, отиде до колата и извади комплекта с инструменти, който държеше в багажника. Щом се върна в стаята, го разви и извади чифт обикновени клещи.
Сякаш не владееше собственото си тяло, когато отиде и седна на леглото, облегнала гръб на таблата, а после сложи главата на Майкъл в скута си. Нощната лампа бе единственото осветление в стаята, но тя и без това не виждаше добре, тъй като очите й сякаш бяха разфокусирани. С една част от съзнанието си знаеше, че ако не бе в това странно състояние на транс, никога не би направила онова, което вършеше в момента. Как би могла тя, една библиотекарка, да извади куршум от главата на човек?
Като използваше повече пръстите, отколкото очите си, тя лесно откри куршума, хвана го с клещите и дръпна. Първия път клещите се изплъзнаха, така че втория път се постара да ги държи по-здраво и да дърпа с всичка сила. Сякаш изведнъж придоби силата на десетина мъже и като дръпна, куршумът излезе.
Почувства как тялото на мъжа, проснат между изпънатите й крака, се сгърчи и разбра, че бе припаднал. Едва ли можеше да си представи каква болка му бе причинила току-що.
Емили очакваше да потече кръв, но подсъзнателно сякаш знаеше, че това няма да се случи. И се радваше, тъй като не мислеше, че ще има сили да понесе повече сътресения, отколкото вече бе преживяла през последните дни.
Отпуснала глава на паянтовата табла на леглото, с проснатия в краката й мъж и клещи в ръката, тя заспа.


Пета глава

Когато се събуди, първо не можа да разбере къде е, но съзнаваше, че има нещо, за което изобщо не иска да си спомня, така че се мушна под завивките и затвори очи.
— Добро утро — чу се приветлив мъжки глас, който Емили веднага позна. И точно той я накара да се зарови още по-дълбоко под тънкото одеяло.
— Хайде, ставай. Знам, че си будна — обади се той отново.
Тя обърна лице към стената.
— Главата добре ли е? — промърмори.
— Какво каза? Не те чух.
Знаеше прекрасно, че той я е чул много добре и само се преструва.
— Главата ти добре ли е? — изкрещя, без да се обърне и да го погледне.
Когато той не й отвърна, тя се обърна и се вгледа в него. Косата му бе още влажна и носеше върху себе си само една хавлия на кръста. Вбеси се още повече, че не можа да не забележи широките му мускулести гърди и меднозлатистия загар на кожата му.
Майкъл се засмя.
— Свършили са добра работа, когато са избирали тяло за мен, нали? Радвам се, че ти харесва.
— Прекалено рано е за четене на мисли — отряза го тя, като отметна коси от лицето си.
Майкъл седна на леглото и я погледна.
— Понякога разбирам привличането, което вие, смъртните, изпитвате към телата на противоположния пол — тихо промълви той.
— Само ме докосни и ще те убия.
При тези думи той се изкикоти, но не мръдна от леглото.
— Виж това — каза, а после прокара ръце по гърдите си. — Не видях всичко по вашата телетипия, но…
— Телевизия.
— А, да, телевизия. Както и да е, не казаха ли, че това тяло е било простреляно в гърдите?
— Наистина ми се иска да престанеш да говориш за себе си като за «това тяло» — промърмори тя и отклони поглед встрани.
— Карам те да се чувстваш неудобно — отвърна той, но сякаш не изпитваше кой знае какви угризения от това. — Знаеш ли, Емили, ако ще работим заедно, трябва да установим някои темелни, не — основни правила. — Погледна я така, сякаш очакваше похвала за това, че бе запомнил нещо от нейните уроци, но Емили нямаше да му достави това удоволствие. — Не можеш да се влюбваш в мен — изрече.
Тя стисна зъби:
— Какво?
— Не можеш да се влюбваш в мен. — Като се възползва от мълчанието й, мъжът стана и се отдалечи от нея, обърнал й гръб. — Докато бях под този водопад, не, не ме поправяй, под този душ, аз… — Обърна се и я погледна. — Знаеш ли, едно е да наблюдаваш смъртните и техните хигиенни навици, а съвсем друго да ги упражняваш сам. Голяма глупост са. Всъщност повечето неща във връзка с тези тела са глупави.
Емили го гледаше втренчено.
— Тогава защо просто не разпериш крила и не отлетиш натам, където наистина принадлежиш?
Усмивката му стана още по-широка.
— Обидих те.
— Как би могъл? — попита тя мило. — Ти ме превърна в беглец, преследван от престъпниците, от полицията, от секретните служби, да не споменаваме жена ти, и накрая ми казваш да не се влюбвам в теб. Кажи ми, о, моля те, кажи ми как да се сдържа?
Майкъл се разсмя, а после седна отново на леглото до нея.
— Просто те предупреждавам, в случай че почувстваш влечение. Щом приключа с мисията си тук, ще трябва да се прибера у дома.
— А твоят дом е на небето? — попита Емили с повдигнати вежди.
— Да, точно така. Ще се върна към работата си да те пазя от падане в басейни и да гъделичкам носа ти, когато видя неприятности пред теб.
На това Емили отвърна, като придърпа завивките плътно до брадичката си.
— Искам да се махнеш от живота ми — тихо промълви тя. — Доколкото виждам, ти си в идеално здравословно състояние, така че бих искала да…
— Ето, виж главата ми — прекъсна я той и се наведе към нея.
Емили искаше да остане сдържана, но все пак бе любопитна какво бе станало след миналата нощ. Тя обхвана с ръце влажните къдрици на косата му и опипа целия му череп. Нямаше никаква рана, вдлъбнатина или какъвто и да било белег, че снощи от черепа му е стърчало голямо кръгло парче олово.
— А виж тези — каза той и седна, като плъзна ръце по гърдите си.
Тя видя зараснали белези, които биха могли да бъдат дупки от куршуми.
— И тук — продължи мъжът, като се обърна, така че да може да види гърба му. — Два от тях са излезли откъм гърба.
Тя не можа да се въздържи да не прокара длани по белезите, които наистина приличаха на дупки от куршуми. Доналд бе казал, че мъжът бил прострелян в килията си, «гърдите му били надупчени от куршуми, а един бил изстрелян в главата му».
Като се извърна, Майкъл вдигна парчето олово от нощното шкафче.
— Това ми причиняваше ужасна болка, но след като го извади, вече се чувствам добре. Ти как спа?
Докато говореше, той подаде куршума на Емили и тя остана за миг така, загледана в ужасното малко парче олово. Снощи бе измъкнала с клещи това нещо от главата на човек, а тази сутрин той нямаше дори драскотина по черепа, за да покаже къде е било то.
Вдигна очи към него.
— Кой си ти? — прошепна тихо. — Как можеш да отваряш заключени врати? Как може нещо такова да бъде измъкнато от главата ти и изобщо да не прокървиш? Откъде знаеш толкова много за мен?
— Емили — промълви той и посегна към ръката й.
— Да не си посмял да ме докосваш — прекъсна го тя. — Всеки път, когато ме докоснеш, се случват толкова странни неща. Ти… ти ме хипнотизира снощи, нали?
— Трябваше. Иначе щеше да повикаш лекар. Но да прехвърля енергията си, за да успокоя съзнанието ти, бе повече, отколкото можех да понеса снощи — отвърна той. — После съм припаднал.
— Отклоняваш се от темата на разговора — продължи тя — и не отговаряш на въпроса ми. Кой си ти?
— Спомням си, че ти обещах да не говоря за… е, за ангели, докато не ме помолиш самата ти.
— О, в такъв случай сега ще трябва да те моля да ми кажеш… — Тя отклони поглед и изведнъж очите й се напълниха със сълзи. Последните няколко дни се бяха оказали прекалено тежки за нея.
— Нима всички простосмъртни жени са толкова алогични?
— От всички шовинистични приказки, които си ми изприказвал досега, това бе най-глупавата! — отсече тя и отметна настрана завивките, за да открие, че е по бельо. Панталоните и ризата й бяха спретнато подредени на един стол в другия край на стаята.
— Ти ли ме съблече? — попита тя разгневено, пронизвайки го с поглед.
— Стори ми се, че се чувстваше неудобно облечена, а исках да се наспиш добре. — Той сякаш осъзнаваше, че е направил някаква грешка, но не разбираше каква.
Когато тя се измъкна от леглото, Майкъл я хвана за ръката и както винаги, Емили се успокои.
— Ще ти разкажа всичко, което знам, ако искаш да ме изслушаш. Но те предупреждавам, че не знам много. Трябва да ми повярваш, че съм също толкова объркан и дезориентиран, колкото и ти. Иска ми се да си отида у дома, също както и на теб. Не ми харесва да бъда преследван от хора, да ме застрелват или да трябва да скачам от прозорци. Имам задължения и работа за вършене, както всеки човек.
— Само че по стечение на обстоятелствата работното ти място се намира на небето — промърмори тя и се дръпна от ръката му.
— Да — отвърна простичко той. — Моето работно място може да бъде къде ли не.
— Това, в което искаш да повярвам, е просто невъзможно.
— Защо? — Той въздъхна дълбоко. — Смъртните никога не вярват на неща, които не могат да видят. Не вярвате, че някое животно съществува, докато не го видите в действителност. Но дали вярвате в нещо или не, това не се отразява по никакъв начин на самата действителност. Разбираш ли ме?
— Разбирам, но това не ми пречи да не ти вярвам.
Майкъл я погледна за миг, а после премигна.
— А, ясно. Ти вярваш в съществуването на ангели, но не вярваш, че аз съм ангел.
— Бинго!
При този отговор Майкъл се разсмя.
— Какво трябва да направя, за да те убедя? Да ми поникнат крила, така ли?
Тя знаеше, че й се присмива, но нямаше да му позволи да я ядоса. Вместо това просто си седеше и го гледаше втренчено.
След малко той стана и започна да ходи напред-назад из стаята.
— Добре, ти видя някои неща, но явно са били недостатъчни, за да те накарат да повярваш, че съм това, което ти казвам. Според теб каква е причината за явленията, които видя?
— Ти си магьосник и имаш някои ясновидски способности. Освен това много те бива с ключалките.
— И с куршумите — продължи усмихнато Майкъл, но тя не му отвърна нищо, така че той отново се отпусна на леглото.
— Добре, Емили, моля те за твоята помощ, както би направил един смъртен към друг. Моите… а-а… ясновидски способности ми разкриват, че съществува проблем, който те касае и трябва да бъде разрешен. Но нямам никаква представа какъв е той, така че трябва първо да го открия, за да го разреша.
— За какъв проблем става въпрос? — Щеше й се да си отхапе езика, когато го каза, но щом представяше ситуацията по този начин, не можеше да не се почувства заинтригувана. Обичаше да помага на Доналд в неговите разследвания. Всъщност като цяло обичаше мистериите.
— Не знам, но какво би могло да бъде толкова значимо, че да наложи изпращането на ангел на Земята?
— Зло — отвърна тя. — Истинско зло.
Като чу това, лицето на Майкъл светна.
— Точно така. Сигурно е това. Откакто съм тук, не съм имал достатъчно време, за да помисля, но сигурно това е отговорът. — Наведе се към нея. — И така, какво зло те заобикаля?
— Мен? В една забутана библиотека в малко градче? Сигурно се шегуваш. — Вече се бе овладяла и можеше да държи този симпатичен мъж на разстояние. Но как ставаше така, че винаги свършваха разговора сами в някоя спалня?
Той отново скочи и закрачи из стаята. Хавлията се смъкваше все по-ниско по хълбоците му и на Емили й се прииска в стаята да имаше телефон. Ако й бе подръка, веднага щеше да се обади на Доналд.
— И аз така си помислих. Градът, в който живееш, е съвсем безинтересен, а животът ти, както винаги, е лишен от каквито и да било вълнения и…
— Моля, моля! — прекъсна го тя. — Животът ми не е лишен от вълнения. За твое сведение сгодена съм за човек, който възнамерява да стане губернатор на този щат, а може би и президент.
— Не — каза сериозно Майкъл. — Той винаги е правил грандиозни планове като млад, а после прекарва старините си в разказване на всеки какво е можел да постигне, ако някой си не му бил попречил.
— От всички най-… — започна Емили, отмятайки завивките.
— О, забравих, че никога не искаш да погледнеш истината в очите.
Като чу това, Емили се отпусна отново назад.
— Мога да приема истината толкова добре, колкото и всеки друг човек. — Тя повдигна вежди. — И доколкото си спомням, Господ ни е дал на нас, простосмъртните, свободна воля. Дори Доналд да е бил такъв, какъвто казваш, в миналото — в което впрочем се съмнявам, тъй като не вярвам в прераждането, — то той би могъл да се промени в този си живот. Права ли съм или не?
— Съвсем права — отвърна Майкъл с усмивка, а Емили му отвърна със същото. — Приемам поправката. Така, докъде бяхме стигнали?
— До това, че съм скучна жена, която живее в скучно градче, а мъжът, когото обичам, е пълен неудачник — отвърна му мило тя. — Ако ти си ангел, то бих искала да видя дяволите на Сатаната — промърмори под носа си.
Майкъл се разсмя:
— Е, може би ти и градчето ти не сте точно скучни, но не си спомням да съм забелязал някакво зло, притаено около теб.
— Сигурно вече си предубеден към всички нас и затова не гледаш старателно. Може би някъде на твоето бюро пише, че Емили е скучна и всичко, което прави, е скучно, както и мястото, където живее, е скучно, така че не си си направил труда наистина да се вгледаш.
За миг Майкъл остана на място, гледайки я втренчено с широко отворени очи.
— Мисля, че в думите ти има известна истина — промълви той смаяно.
— В моите думи? В тази скучна личност? — каза тя, като в този момент ненавиждаше всички мъже по света. Първо Доналд й казва, че е практична, а сега този мъж твърди, че е прекалено скучна, за да привлече злото.
Майкъл не отвърна на сарказма й.
— Наистина мисля, че има известна истина в думите ти. Доброто привлича злото.
— Е, сега съм и «добра» — промърмори тя. — Скучна, добра и практична.
— Какво лошо има в това да те нарекат добра? Всички на небето обичат добрите хора и със сигурност мога да ти кажа, че те далеч не са многобройни.
Нямаше да му отговори, тъй като не би и могла. Майка й винаги казваше, че доброто си е добро, но понякога жената иска да бъде считана за малко проклета.
— И така, как ще се справиш със злото, щом не можеш дори да го намериш? — попита тя. — А не мисля, че в Грийнбрайър, Северна Каролина, има много зло. Както сам каза, градчето е доста скучно.
Майкъл седна на края на леглото.
— Опитвам се да си спомня града. Трябва да се грижа за няколко градчета и градове, а културите там са различни. Това, което е грях в Саудитска Арабия, невинаги е грях в Монако; а това, което е грях тук, в Америка, не е необходимо да е грях в Париж. Понякога се обърквам.
— Разбирам. Вероятно не си само ти, но няма ли някакъв наръчник за ангели?
— А има ли наръчник за простосмъртни? — върна й го той.
— Ами Библията?
Той й се усмихна.
— Винаги съм те харесвал, Емили. А в това тяло си дори смешна.
— Тялото ми било смешно?
Като чу това, той се разсмя, наведе се и я целуна по бузата, а после се отдръпна, сякаш стреснат.
— Мили боже, какво удоволствие! Е, ще започваме ли?
— С риск да ти досадя със скучния си въпрос, ще ми кажеш ли какво точно ще започваме?
— Как, връщаме се в твоя роден град и започваме да търсим злото, разбира се.
— Ние? Ти и аз?
Той просто я погледна въпросително.
— Нима си забравил, че те търсят за престъпления, които може да си извършил или не, но неколкостотин души са по следите ти? Може Грийнбрайър да ти се струва изостанала дупка, но ние имаме телевизия, а твоята снимка бе показана на екрана в едър план. Някой ще те види и ще те предаде.
— М-м-м. Да, разбирам, че това ще създаде някои проблеми. Тогава ще трябва да ме скриеш.
— О, не, няма да го направиш.
— Няма да направя какво? — попита той, повдигнал невинно вежди.
— Няма да ме замесиш в тази работа. И няма да те крия. Според скромното ми мнение вече прекарах прекалено дълго време в компанията ти.
— Разбирам. Предполагам, че сега трябва да кажа, че уважавам решението ти. Така ли е? Или това правило се съблюдаваше в Тайланд? Не, сигурен съм, че го бяхте измислили вие, американските жени.
Тя присви очи към него, чувствайки се несигурна дали й се присмива или не.
— Защо винаги ми се струва, че в действителност не ме чуваш?
Той й се усмихна закачливо.
— Ще си вземеш ли един душ, преди да закусим?
— Разбира се, хайде просто да отидем да закусим и всички в кафенето да те сочат и да си говорят, че са те видели снощи по телевизията.
— Правят ли това с Мики?
Тя го погледна, съзнавайки прекрасно, че й говори за Мики Маус.
— Извинявай — каза той неискрено. — Анимационните филмчета се объркаха в главата ми. Той бе другият герой. Но нали твоят Доналд е непрекъснато на екрана? Нима хората го зяпат и сочат с пръст?
— Ако го правят, то не е, защото е престъпник. — Още щом започна, се усети, че той отново го бе направил! Отново я бе отклонил от темата. — Чуй ме, и то добре. Моят ангажимент към теб е към своя край. Няма да прекарам нито минута повече в скачане от прозорци, спускане по водосточни тръби или в слушане на глупостите ти, че си ангел. Ти си най-антиангелския човек, когото някога съм срещала. Сега ставам, обличам се и си отивам вкъщи. Без теб. Разбра ли ме?
— Идеално — весело й отговори той. — Радвам се, че стигнахме до съгласие по този въпрос, тъй като ми се струва, че група от твоята федерална мафия спира долу на паркинга.
Отне й само секунда да разбере за какво говори той, федерална мафия? Оттам нататък всичко започна да тече бързо. Майкъл грабна дрехите си от стола и изчезна зад вратата. Секунди по-късно на вратата се почука, а някакъв мъж й нареди да отвори. Емили им извика да почакат, тъй като бе в леглото само по бельо, но те не изчакаха.
Трима мъже отвориха вратата, за която бе сигурна, че преди това бе заключена, и я изгледаха за миг, преди да започнат да претърсват стаята.
— Чакайте малко — обади се тя. — Имате ли заповед за обиск?
— Не, мадам — отвърна единият, а после й показа за секунда някаква значка и веднага я прибра в джоба на сакото си. — Ние сме тук, за да ви защитим. Получихме сведение, че сте взета за заложница и сте задържана насила.
Емили придърпа завивките още по-плътно до брадичката си.
— Ако наистина бе така, вече да съм мъртва след начина, по който нахлухте в стаята — отвърна тя, гледайки гневно мъжа. Всъщност трепереше под завивките, а перченето й служеше само да прикрие страха й. Как можеше точно тя да се замеси с ФБР?
Изписка в напразен протест, когато един от мъжете прокара ръце по тялото й през завивките, за да види дали не крие някого при себе си в леглото.
— Махнете се от мен! — Пое си дълбоко дъх и погледна към първия мъж. — Ще имате ли нещо против да ми обясните за какво е всичко това?
Онзи й показа снимка на Майкъл — същата, която бе видяла по телевизията.
— Виждали ли сте този мъж?
Емили не знаеше какво им бе казано, така че реши да бъде искрена, доколкото можеше. Предполагаше, че Доналд им бе предал всичко, което тя му бе разказала.
— Да, видях го вчера в града, където бях отседнала.
— С него ли прекарахте деня?
— Колко странен въпрос! Защо бих прекарала деня с един непознат?
Тримата, застанали прави около леглото, стояха, гледаха надолу към нея и чакаха.
— Е, добре, така беше. Блъснах го с колата си в петък вечерта, заведох го на лекар, а после на другия ден прекарахме известно време заедно. Той изглеждаше напълно безопасен, а аз се чувствах до известна степен задължена, тъй като бих могла и да го убия.
— Какво стана снощи?
— Видях го по телевизията, после се обадих на годеника си, Доналд Стюърт. — Погледна към тях, за да разбере дали го познават, но не откри никаква следа от каквото и да било чувство по лицата им. — Както и да е, Доналд ми каза да отида в полицията и да се измъквам оттам.
— А отидохте ли в полицията?
Нима мислеха, че ще им повярва, че не бяха проверили? Емили сведе очи към ръцете си върху завивките и се опита да се поизчерви.
— Всъщност не. Тогава чух някой да чука на вратата, изплаших се и изскочих през прозореца. — Протегна ръка към тях, за да видят дългата драскотина. — До сградата имаше трънлив храсталак. Дори оставих куфара си там, тъй като не можах да го хвърля долу. Знам, че постъпих глупаво, но след това, което Доналд ми каза, бях прекалено уплашена, за да направя нещо друго, освен да се измъкна.
За миг Емили спря да диша, питайки се дали агентите щяха да повярват на историята й.
— Вашият разказ потвърждава това, което ние вече знаем, госпожице Тод — каза първият мъж, единственият от тях, който, изглежда, имаше гласни струни. — Сигурни сме, че човек като Майкъл Чембърлейн отдавна е изчезнал, но ако все пак ви се обади отново, покажете се толкова разумна, колкото сте били досега, и ни повикайте. — Връчи й визитна картичка. — Обадете се на този номер, независимо дали през нощта или през деня, и някой ще ви помогне. Довиждане — завърши той и както бързо бяха нахлули, така си и тръгнаха.
Щом стаята се опразни, Емили се отпусна на възглавницата и почувства, че цялата трепери. ФБР! Разпитваха я! Нея. Практичната, скучната, разумната Емили Джейн Тод, разпитвана от ФБР! И то само заради един мъж, който твърдеше, че е ангел, търсещ злото.
Изведнъж тя седна в леглото.
— Старата къща на Мадисън — промълви на глас и изведнъж доста неща заеха местата си. Ако някога е имало зло място на земята, то това бе онази ужасна стара къща. И разбира се, че бе свързана с нея, щом я бе изучавала години наред. Имаше папка за нея, която бе поне две педи дебела. Никой не знаеше толкова много, колкото тя, за къщата Мадисън и за всичко, случило се там.
Като отхвърли завивките, Емили тъкмо стъпваше с единия крак на пода, когато вратата се отвори със замах и Майкъл се втурна в стаята.
— Емили, добре ли си? Не са ти направили нещо лошо, нали?
Той сложи ръце на раменете й, вперил поглед в полуголото й тяло, сякаш тя бе в смъртна опасност.
— Защо си все още тук? Онези мъже могат да се върнат всеки момент. А може би наблюдават тази стая точно сега. — Беше се намръщила.
Майкъл се засмя.
— Ти се притесни за мен, нали? Тогава защо не им каза, че се крия в храстите отсреща, за да се отървеш от мен завинаги?
— Какъвто и да си, не мисля, че си убиец. Нито пък ангел — продължи тя, преди той да може да я прекъсне.
— Е, мислиш така, защото вие, смъртните, имате странни идеи за това как изглеждаме ние, ангелите. Сега би ли била така любезна да се измъкнеш от това легло, така че да можем да закусим? На това тяло му премалява от глад. Много неприятно. Колко често трябва да го храня?
— Веднъж месечно — отвърна тя, усмихната сладко. — И му давай нещо за пиене на всеки две седмици.
— Ставай! Обличай се! — засмяно нареди той. После се дръпна назад и я погледна. — Много странно е да гледаш човешкото тяло през очите на смъртен. Обикновено виждам душата, но да те видя по този начин е доста интригуващо.
Емили придърпа завивките отново върху тялото си.
— Излез и ме изчакай вън. Скрий се някъде!
— Твоите желания са заповед за мен — отвърна Майкъл, а после се почуди на собствените си думи.
Емили не можа да се сдържи да не се разсмее.
— Хайде, изчезвай! — извика тя и хвърли една възглавница по него, докато той се измъкваше през вратата.


Шеста глава

Емили седеше с Майкъл в някаква закусвалня на спирка за товарни камиони и ядеше палачинки с боровинково сладко. Или поне се опитваше, тъй като той изяде половината от порцията й, след като бе излапал своята. Уверяваше я, че се опитва да реши дали палачинките с ягоди са по-хубави от тези с боровинки.
— Не, не и още веднъж не — каза тя шепнешком.
Не че някой им обръщаше внимание. От външния вид на мъжете в тази дупка личеше, че поне половината бяха търсени от ФБР.
— Няма да те заведа вкъщи със себе си. Няма да те крия. Няма да те заведа в старата къща на Мадисън, за да поогледаш. Тази къща се руши и е опасна. Да не споменаваме, че освен това е обитавана.
— Обитавана? Какво означава това?
— Обитавана от духове! Престани! Това е моята палачинка. Твоите са в твоята чиния. Виж, не е учтиво да ядеш от чужда чиния. Освен ако не сте любовници.
Той моментално я погледна обидено.
— Но, Емили, та аз те обичам от хиляди години. Обичам всички хора, за които се грижа. Е, може би обичам някои от тях повече от други, но полагам огромни усилия да не е така.
— Ние не сме любовници. Всъщност не сме и влюбени.
— А, разбирам. Секс. Отново се върнахме към него.
— Не, не сме. Първо на първо, не може да се връщаме към нещо, което никога не сме правили, и второ — престани да правиш това!
— Какво? — невинно попита той.
Тя го погледна гневно, докато той не се разсмя.
— Добре, да се върнем на въпроса. Емили, любима, трябва да видя тази къща. Ако е така, както твърдиш ти, то тя може да се окаже проблемът, който съм изпратен да отстраня.
— Какво ще направиш? Спиритически сеанс?
По изражението му личеше, че няма ни най-малка представа за какво става въпрос.
— Хората сядат около маса, обикновено заедно с човек, който е медиум, после викат някой дух и му задават въпроси, а… — Тя спря точно навреме, тъй като забеляза как устните му потреперват от сдържан смях. — Какво от казаното ти се стори толкова весело? — изсъска тя. — И ако вземеш още едно парченце от моите палачинки, ще загубиш ръката си. — Протегна напред вилицата си, готова да го бодне.
— Само се опитвам да разбера какво каза току-що — отвърна той, а тя забеляза как се опитваше старателно да се сдържи да не се разсмее на глас.
— Не. Ти нищо не се опитваш да разбереш. Ти просто искаш да ми се присмееш. — Като грабна чантичката си, тя понечи да стане от масата, но той я хвана за ръката и тя веднага се успокои и седна отново.
— Емили, наистина не исках да те обидя. Защо просто не се отнасяш с мен така, сякаш идвам от чужда държава и начинът ми на живот е много по-различен от вашия?
— От друга държава? — отвърна тя. — Ти идваш от лудницата и няма да ти помогна да направиш каквото и да било тук.
Тя седеше, кръстосала ръце пред гърдите си, като прекрасно съзнаваше, че прилича на сърдито малко момиченце, но не можеше да се овладее. Той, изглежда, предизвикваше най-лошото в нея.
— Чухте ли това, господин Мос? — небрежно попита Майкъл. — За да говориш с дух, трябвало да седнеш около някаква маса и да го повикаш. Знаеш ли, мисля, че си спомням няколко такива сцени. Емили, на теб те ти харесваха през… чакай да видим кога бе това? Някъде около 1890 година. Или бе през 1790-та? Какво мислите вие по въпроса, господин Мос?
— Много смешно — промърмори Емили, все още скръстила ръце. — Говори си с твоя въображаем приятел и ми се присмивай.
— Ще изядеш ли това?
— Да! — отсече Емили, въпреки че вече бе преяла и не искаше нито хапка. Но забоде остатъка от палачинката и го лапна наведнъж.
— Емили — тихо каза Майкъл, — не искам да ти се присмивам, но мисля, че виждам нещата различно от теб. Духове има навсякъде. Само че някои имат тела, а други — не. В действителност няма кой знае каква разлика.
— Е, предполагам, че ти можеш да виждаш тези, които са без тела — отвърна тя саркастично.
Майкъл не отговори, но погледна надолу към остатъка от палачинките си.
— Е?! — настоя тя. — Можеш ли или не можеш?
Той вдигна глава с пламнали очи.
— Да, разбира се, че мога. И ме удивлява, че ти не можеш. Не виждаш ли господин Мос, седнал точно до мен?
Емили неволно погледна празното пространство от дясната му страна, а после отново вдигна очи към него.
— Предполагам, твърдиш, че тази спирка за камиони е обитавана от духове и един от тях седи точно до теб.
— Господин Мос казва, че е… — Майкъл замълча, а после се усмихна. — Не разбирам много добре, но той ми обясни, че предпочита да бъде наричан «анатомично предизвикателство». Много симпатичен човек е и ни предлага следващия път, когато се отбием тук, да опитаме наденичките. А може да си поръчаме малко и сега.
— Не! — отсече Емили. — Ще надебелееш. Ако обичаш, придържай се към темата! — По-скоро би умряла, отколкото да му зададе такъв глупав въпрос, но не можа да се сдържи: — Искаш да кажеш, че в момента говориш с дух?
— Е, повече го слушам. Разказва ми, че от доста време тук не е идвал никой, който да може да го чуе. Този модерен свят е доста тъжен, тъй като никой не вярва, че той съществува, така че когато се опита да говори с някого, онзи не го слуша. Единствените хора, които го чуват, са умопобърканите или тези, които са взели много наркотици. — Майкъл се наведе към Емили: — Казва, че да бъдеш дух в съвременна Америка е много самотен начин на живот.
— Е — бавно промълви Емили, оглеждайки закусвалнята, — мисля, че трябва да отида до тоалетната, а после ще се наложи да потегляме.
— Какво е пудра?
— Пудра?
— Господин Мос казва, че ще отидеш да си напудриш носа.
— Точно така. Ще отида да напудря носа си.
— Той твърди, че ще избягаш и ще ме изоставиш тук, тъй като мислиш, че съм луд. Казва, че го планираш непрекъснато. Ако е така, Емили, желая ти всичко най-хубаво и много щастие в живота.
— Ти наистина си ужасен човек — отвърна му, гледайки го гневно. Ако бе протестирал или настоявал да остане, тя щеше да си тръгне, но как можеше да изостави човек, който й пожелава късмет? — Сега отивам до тоалетната и искам да платиш сметката, докато ме няма, а когато се върна, не искам да чувам нито дума повече за господин Мос.
Майкъл се извърна надясно:
— Съжалявам. Може би следващия път.
Емили безмълвно се обърна и тръгна към тоалетната.


Когато се върна, Майкъл я чакаше пред закусвалнята. Дразнеше се, че започва да го чувства толкова близък. Понякога й се струваше, че бе прекарала повече време с него, отколкото с Доналд. Но двамата с Доналд обикновено обсъждаха някой от неговите случаи.
— Мисля, че трябва да поговорим — започна тя сериозно, планирайки да подхване речта, която бе подредила в главата си през няколкото минути, когато бяха разделени. Той не можеше да дойде у тях с нея, така че трябваше да го остави някъде другаде. Трябваше просто да решат къде бе по-безопасно за него.
Безопасно за човек, търсен от ФБР, мафията, вбесена съпруга и пресата. Да не говорим за ловците на награди и…
— Притесняваш се за мен, нали? — попита Майкъл, сякаш бе изключително доволен от тази мисъл.
— Ни най-малко — отвърна тя, докато крачеше между паркираните пред закусвалнята камиони. Беше паркирала малката си бяла мазда по-скоро в гората, отколкото на паркинга, като я бе скрила зад ремаркето на един камион с осемнайсет колела, който изглеждаше така, сякаш не бе помръдвал от години. — Просто трябва да решим какво да правим с теб. Не можеш да дойдеш вкъщи с мен, затова трябва да измислим къде да те заведа. Или трябва да се обадиш на някого да дойде да ти помогне, или може би…
— Недей! — решително извика той, когато Емили се протегна да мушне ключа в ключалката на колата.
— Не трябва да отключваш всяка врата — промърмори тя с отвращение. — Знам, че искаш да опиташ магическите си сили, но…
Майкъл я дръпна рязко и грубо от колата. Опряла гръб до гърдите му, тя чувстваше как бие сърцето му. Един поглед към изражението на лицето му й подсказа, че той гледа колата, сякаш в нея има нещо злокобно.
— К-какво става? — прошепна тя, като погледна отново колата. Нейното сърце също се бе разтуптяло силно и бързо.
— Нещо не е наред с тази машина — промълви той. — Около нея има черно излъчване.
След миг тя проумя за какво й говореше.
— Аура? Машините нямат аури.
Той не си направи труда да й отговори.
— Искам да отидеш ей там, между дърветата. Влез навътре. Легни на земята, покрий главата си и ме изчакай. Разбра ли?
Майкъл сложи ръце на раменете й и я погледна с такава пламенна молба в очите, че Емили можа само да кимне в знак на съгласие. След това той я пусна и тя тръгна с широки крачки към гората, държейки се на разстояние от колата. А щом стигна до дърветата, веднага се затича, докато не се спъна и не падна между някакви храсталаци. Седна покорно на земята и закри глава с ръцете си.
Сякаш минаха часове, но когато посмя да вдигне глава и да погледне часовника си, видя, че всъщност са минали само няколко минути. Като минаха петнайсет минути и все още не се чуваше нищо, тя започна да се чувства като глупачка. Какво й ставаше? Защо се бе подчинила толкова сляпо на заповедите на човек, за когото знаеше, че не е наред с главата? Кола, която има черно излъчване около нея, как ли не! Да не я мислеше за пеленаче?
Но въпреки бунтовните си мисли, тя остана там, където беше. Щом чу шум в храсталака, отново сложи ръце върху главата си.
— Аз съм — обади се Майкъл. — Мисля, че опасността отмина. Това бомба ли е? — Емили погледна нагоре и видя Майкъл пред себе си. В ръката си държеше връзка динамит с разни жици, висящи от нея.
— М-мисля, че да — отвърна тя. — Но познанията ми за бомбите са доста ограничени. Не трябва ли… ъ-ъ… да се отървем от нея?
— Как по-точно?
— Нямам представа. В моята кола ли я откри? — Тя почти се задави на последната дума, защото гърлото й изведнъж пресъхна.
— Закачена отдолу. Господин Мос ми каза кои жици да отрежа, за да не избухне колата.
— А ти? — погледна тя нагоре към него.
— Страхувам се, че аз самият не знаех кои жици трябваше да отрежа, така че той…
— Не, исках да кажа, че е можело да се разлетиш на парчета заедно с колата.
— А, да, това тяло сигурно щеше да го сполети точно това. — Той вдигна очи от бомбата в ръката си, за да я погледне. — Което щеше да бъде истински срам, тъй като щяха да ме отзоват, без да открия какво зло те заобикаля.
— Мисля, че държиш в ръцете си злото — отвърна тя. — Не можем ли да се отървем от това нещо?
— Можем. Господин Мос ми каза, че тук някъде имало стара минна шахта, която трябвало да бъде затрупана. Ако го хвърля на дъното й, то ще избухне и ще запълни дупката. Емили, стой тук и престани да се притесняваш за мен. Господин Мос знае какво прави.
— Чудесно — каза тя. — Дух, който показва на ангел какво да направи със сноп динамит. Не мога да си представя за какво съм се притеснявала.
Майкъл се разсмя и тръгна между дърветата, а Емили остана седнала и зачака. Измина доста време, преди да почувства земята да се разтриса под нея, по което разбра, че бомбата вече е експлодирала. Изправи се едва когато Майкъл се появи отново и разбра със сигурност, че нищо му няма. Дори тогава краката й трепереха и щеше да падне, ако той не я бе подхванал.
— Всичко е наред — прошепна й тихо, прегърнал я нежно, докато с една ръка галеше косите й. — Наистина, Емили, и двамата сме в безопасност. Бъди спокойна.
— Кой е направил това? Нима толкова много искат да те видят мъртъв?
— Тази бомба бе предназначена за теб, а не за мен — тихо отвърна той.
Трябваше й известно време да проумее това, което й бе казал.
— За мен? — Тя се отдръпна от него. — Какво говориш? Че някой е искал да ме вдигне във въздуха ли?
— Да.
Емили отстъпи още, а после абсурдността на думите му възвърна силите й.
— В такъв случай предполагам, че на нея е било надписано моето име и така си разбрал. Разбира се, фактът, че те търсят всички престъпници в страната, не би могъл да има нещо общо с тази бомба, нали?
— Ти така си мислиш — отвърна той намръщено. — Но аз усещам, че бомбата е била предназначена за теб. Кой би искал да те види мъртва, Емили?
— Никой. Абсолютно никой на този свят. — Тя се обърна и тръгна към колата си. Точно в този момент изобщо не я интересуваше дали има друга бомба в нея, или няма.
Майкъл я хвана за ръката.
— Не можеш да се прибереш сама вкъщи, ако си мислиш да ме оставиш тук. Емили, някой иска да те убие и независимо дали го вярваш или не, фактите не се променят. Това е истината.
— Пусни ме или ще викам — каза тя.
— Какво ще стане в такъв случай? — попита той.
Виждаше се, че Майкъл не се шегува, а просто е любопитен.
— А-а-а! — започна да пищи тя. Изскубна се от него, а после забърза към колата.
Но когато стигна до нея се поколеба за миг, преди да пъхне ключа в ключалката.
— Вече няма нищо страшно — обади се той от другата страна на колата. — Сериозно, машината има хубаво, чисто излъчване около себе си.
Емили го погледна презрително, после пъхна ключа и го завъртя. Изобщо не усети, че е сдържала дъха си, докато не въздъхна дълбоко. И тъй като всички врати се отключваха, щом отключеше шофьорската, Майкъл пръв се мушна на предната седалка и закопча колана си.
— Не можеш да дойдеш с мен — започна тя. Но той не я слушаше. Гледаше разсеяно през прозореца. — Какво гледаш? Мъртъвци ли? — попита го злобно. — Напомни ми да не ходя на гробищата с теб.
— Всеки дух оставя частица от себе си в гроба — отвърна разсеяно Майкъл, а после погледна към нея. — Емили, колко време ще ти отнеме да стигнеш до къщата си?
— Час и половина.
— Има ли друг път, който да е по-дълъг?
— През планините ще отнеме цял ден, но аз искам да си вървя у дома! — каза тя ядосано, без да мисли какво ще прави с него, ако той останеше с нея.
— Тогава хайде да тръгнем по дългия път. Мисля, че трябва да си поговорим.
— За какво? — уморено попита тя.
— Искам да ми разкажеш всичко за себе си. Всичко, за което се сещаш. Трябва да се опитаме да открием кой иска да те убие.
— Първо на първо, никой не се е опитвал да убие мен. Аз съм онази — практичната, скучната, разумната, която много-много не обича приключенията, не си ли спомняш? Кой с всичкия си ще иска да ме убие? И освен това — какво значение има за някой си ангел, ако бъда убита? Не че ти си такъв. Но хората умират от насилствена смърт всеки ден, така че какво значение има смъртта на една библиотекарка в някакво забутано градче?
— Не знам — замислено отвърна той. — И аз самият започвам да си задавам същите въпроси. Защо бях изпратен тук? Какво зло те заобикаля, което би накарало един архангел да изпрати някого, за да се погрижи по въпроса? — Обърна се и погледна профила й. — Но нещо наистина не е наред, щом някой би искал да съсипе такъв добър човек като теб. Емили, ти си добра и мила. Може би не трябва да го казвам, но винаги съм харесвал най-много теб от подопечните си. Вършила си толкова добри дела през целия си живот, обичала си и си помогнала на толкова много хора, че си постигнала доста високо ниво, знаеш ли?
— Не, не знам — отвърна тя, като от една страна вярваше, че това, което й казва той, е нелепо, но от друга, бе поласкана. Може би когато един ангел ти казва, че си добра, това не значи същото, както когато ти го казват в седми клас, след като си отказал да пушиш онова, което са ти предложили.
Емили зави рязко надясно, когато видя знака, който гласеше: «Живописен маршрут». Наистина имаха нужда от време, за да поговорят, а може би едно пътуване през планините бе толкова подходящ момент, колкото и всеки друг.


Седма глава

Докато стигнат до малката бакалия в планините, Емили се почувства изцедена, сякаш я бяха подложили на кръстосан разпит по обвинение в убийство. Майкъл със сигурност знаеше как да задава въпроси! Неволно започна да се чувства съпричастна.
Щом успя да преодолее гнева си относно абсурдността на мисълта, че някой би могъл да се опитва да убие нея, тя започна да разглежда случая като сюжет на мистериозно убийство. Но колкото и да си блъскаха главите, те не можаха да открият никаква разумна причина някой да иска да я убие.
— Не, не — тъкмо казваше Емили, докато вдигаше червената найлонова чанта пред малкото магазинче. Освен мъжа, който дремеше зад тезгяха, вътре в провинциалната бакалия нямаше никого, така че можеше спокойно да говори с Майкъл над лавиците. — Все още мисля, че грешиш — ядно каза тя. — Мисля, че ти си мишената, а не аз. — Погледна към мъжа зад тезгяха, но главата му бе отпусната на стола, а устата му висеше отворена.
— Знам, каквото знам, а то е, че бомбата бе предназначена за теб. Какво е това? — попита той, като вдигна нагоре бутилка с плодов сироп.
— Това е отвратително, ужасно, гадно питие. Ще разкапе зъбите ти още докато го пиеш.
— Звучи страхотно — отвърна той и го пусна в кошницата й. — Проблемът е в това, че ти вече си решила и не виждаш другите алтернативи.
— Добре, какъв мотив би имал някой, предпочел да убие мен, вместо теб? Не съм богата и не чакам наследство. Със сигурност не знам нищо, заради което някой би искал да ме убие. Никога не съм била свидетелка на престъпление. Така че, защо някой би искал да ме отстрани?
— От ревност?
На това Емили се усмихна широко:
— Правилно. Двамата ми любовници са готови да се избият взаимно заради мен. Това спокойно можеш да го отхвърлиш! Защо винаги избираш най-малко хранителните неща в магазина? Тази розова глазура ще се залепи по червата ти.
Майкъл я дари с крива усмивка, а после пусна кейковете в кошницата й.
— Виж това! В този шкаф е студено. Какви са тези картонени кутийки?
Емили въздъхна.
— Вземи една от тези, на които пише: «Замразено кисело мляко», но не взимай от другия вид.
— А, ясно. Емили, започвам да мисля, че думата «сметана» е мръсна дума за теб. И така, докъде бяхме стигнали?
— Тъкмо ми казваше, че някой се опитва да ме убие, за да ми попречи да публикувам любовните писма на херцога.
Майкъл за миг я погледна объркано, а после се засмя.
— Искаш ли титла през следващия си живот? Мога да го уредя. Това обикновено не се счита за кой знае каква чест. Много съблазни и много отговорности. А никаква любов.
— Не, не искам титла. Искам… — Погледна го с присвити очи. — И така, защо не искаш вече да говорим за това?
— Мисля, че просто трябва да открием кой иска да те премахне, а това с приказки няма да стане. Учудвам се, че не разбираш нещо толкова елементарно.
Емили сложи пълната кошница на тезгяха, докато Майкъл разглеждаше щанда за бонбони и дъвки пред касата.
— Всичките са много подходящи за теб, така че вземи си колкото искаш — каза му тя мило, докато изпразваше кошницата. — Не всички са облагодетелствани като теб да виждат това, което не съществува. Ние, бедните простосмъртни, живеем скучния си нищожен живот и не виждаме зли духове навсякъде.
Човекът зад щанда се събуди и започна да маркира покупките, а в това време Майкъл изсипа пет-шест пакетчета бонбони на тезгяха.
— Какво е това «карамел»? Ако говориш за господин Мос, у него нямаше повече зло, отколкото има например у този господин — каза Майкъл, като се усмихна на мъжа зад щанда, а после пусна още четири пакета с бонбони на тезгяха. — А освен това, скъпа Емили, ти си най-некадърната лъжкиня, която някога съм виждал — допълни жизнерадостно във връзка с опита й да го накара да се откаже от покупката на бонбоните.
След час те се отбиха от пътя, за да изядат сандвичите си. Майкъл опитваше от всички видове непълноценна храна, която бе накупил, а Емили се обърна и му каза:
— Ако онези мъже ни открият на тази отбивка, то тогава сигурно знаят коя съм и къде живея.
— Да — отвърна спокойно той, като протегна кейка с розова кокосова глазура, който бе купил.
Емили се отпусна тежко на масата за пикник.
— Те сигурно ни преследват — констатира тя, като си даде сметка, че точно той й бе попречил досега да забележи този очевиден факт.
— Не, вече не.
— Сигурен ли си в това? — попита тя, като се наведе през масата към него. — Държиш се така, сякаш знаеш какво става, но не знаеше, че в колата ми е заредена бомба.
— Вярно, не знаех. Да си кажа истината, и аз самият нямам представа какво мога и какво не мога да правя. Познавам способностите си, когато съм вкъщи, тъй като имам дългогодишен опит, но тук разбирам, че съм страшно ограничен. И не мога да виждам в бъдещето. — Той сви вежди и погледна разсеяно околността. — Тази сутрин се уплаших, тъй като не можех да предвидя как ще се развият нещата с тази бомба. Чувствах, че нещо не е наред с колата, но не знаех какво е. Би могло да има счупена… — Направи движение като махало с ръката си.
— Чистачка за предното стъкло.
— Да. А после си помислих, че нещо толкова дребно не би направило аурата на колата така черна. Но какво зная аз? Преди да тръгна с теб, никога не бях се возил на кола.
— Но сега чувстваш, че никой не ни преследва, нали?
— Да. Те са сложили бомбата на колата ти и са си тръгнали. Дотолкова мога да ти кажа. — Усмихна се. — Изглежда, моите способности са ограничени и могат да бъдат използвани само спрямо теб. Мога да отворя вратата на твоята кола, но когато се опитах да отворя други заключени врати на коли, не успях. И само твоята хотелска врата се отвори пред мен. Не е ли странно?
— Да можеш да отваряш, която и да е заключена врата е достатъчно странно — отвърна тя. — Както е странно и да виждаш аури. Да не споменаваме духовете. А после и онова малко момиченце в сладоледения салон. И куршума в главата ти, освен тези в тялото ти. А същевременно има хиляди неща във всекидневния живот, които не знаеш. И…
— Внимавай, Емили, или скоро сама ще признаеш, че ми вярваш.
— Вярвам, че ти мислиш, че виждаш духове и смяташ, че можеш…
— И какво щеше да направиш с мен, ако наистина бях ангел?
— Щях да те защитя — отвърна тя, без да се замисли. Но когато го каза, цялата се изчерви и погледна надолу към половинката бонбон, който изобщо не можеше да повярва, че яде. Ангелите защитаваха хората, а не обратното.
— И така, какво би те накарало да повярваш? Чудо? Видение? Какво?
— Не знам — отвърна тя, стана и започна да събира храната, като избягваше да го погледне в очите.
— Как се нарича това, когато човек стои край пътя и моли да го качат донякъде?
— Да пътуваш на стоп — отвърна тя бързо, а после го погледна изпод вежди: — Да не си го и помислил! Много е опасно.
— Ако ме оставиш някъде, ще мога да стигна на стоп до твоя град и да потърся сам злото, което е около теб. Никой няма да разбере, че се познаваме.
— И за теб ще бъде докладвано в полицията само десет минути след като си влязъл в града — прекъсна го рязко тя. Сложи храната в багажника на колата, но Майкъл не помръдваше. Вместо това седеше на масата и разглеждаше околността, отпивайки ужасния плодов сироп, за който бе сигурна, че не му харесва, но от инат никога нямаше да си го признае.
Трябва да го изоставя, помисли си тя. Просто трябва да се кача на колата и да го оставя веднага. Не нося никаква отговорност за него и не искам повече усложнения в идеалния си живот. Защото точно по този начин виждаше живота си — като идеален. Имаше всичко, което желаеше: работа, която харесваше; мъж, когото обичаше; приятели и току-що бе наградена от Националната библиотекарска асоциация. Единственото нещо, което искаше от живота, бе да се омъжи за Доналд и да има няколко деца.
Но тя не напусна мъжа, който седеше на масата. Вместо това се върна, седна в другия край на пейката и се загледа като него в пейзажа.
— Сигурно би могъл да откриеш нещо за къщата на Мадисън вместо мен — промълви тя бавно. — Знаеш ли, много ми се иска да напиша книга за случилото се там. Доста разследвания направих, но нещо липсва.
— Е, и каква е историята? — попита той, сякаш изобщо не се интересуваше от отговора. — Духовете на смъртните винаги имат някаква причина, за да не напуснат земята.
— Слушала съм тази история, откакто съм родена. Като малки често се плашехме един друг със заплахата, че старият Мадисън ще дойде да ни вземе, но през последните години… е, не знам точно как се случи, но като че ли станах по-състрадателна.
— Ти винаги си се старала да помагаш на хората.
Тя отвори уста, за да му каже да престане да се преструва, че я познава от минали времена, но защо трябваше да отблъсне един комплимент?
— Историята е доста обикновена и съм сигурна, че се е случвала безброй пъти в миналото. Красива млада жена била влюбена в красив, но беден млад мъж, а баща й отказал да им разреши да се оженят. Вместо това той принудил момичето да се омъжи за негов доста богат приятел — господин Мадисън, който бил достатъчно възрастен, за да й бъде баща. Доколкото знам, те живели благоприлично около десет години, а после младият мъж, когото жената обичала, се върнал в града. Никой не знае какво се е случило — дали тя се е измъкнала, за да го види, или е станало нещо друго. Но в пристъп на ревност съпругът й убил младия мъж.
— За съжаление доста често съм виждал такива случаи — каза сериозно Майкъл. — Ревността е основен недостатък, типичен за вас, простосмъртните.
— О? Нима? Нямам търпение да кажа на Мики за това — промърмори тя многозначително, подсещайки го за един от прякорите, с които бе нарекъл Доналд.
Майкъл се засмя.
— Така че, предполагам, сега духът на стария господин Мадисън обитава къщата.
— Някой наистина го прави. След убийството е имало процес и един от прислужниците на съпруга е свидетелствал, че бил видял как господарят му убива младия мъж. Точно неговите свидетелски показания станали причина за осъждането на съпруга, тъй като трупът никога не бил намерен. Господин Мадисън бил обесен, прислужникът по-късно се самоубил, скачайки от един прозорец на къщата, а вдовицата не напуснала повече дома си и накрая полудяла.
— Така че духът в къщата би могъл да бъде… — замисли се Майкъл.
— Би могъл да бъде на убития млад мъж, на възрастния съпруг, който е извършил убийството, на злощастния прислужник, който изпратил господаря си на смърт, или на полудялата съпруга. Избери си сам.
— Емили, как мислиш, каква връзка има това със злото, което те застрашава?
— Ами… — Тя сведе поглед надолу.
— Хайде, кажи го. Какво си направила?
Тя вдигна глава и го погледна предизвикателно.
— Всъщност не знам. Но направих нещо.
Когато видя страха в очите й, Майкъл й подаде бутилката със сироп. Тя отпи, а после направи гримаса на отвращение от прекалено сладката напитка.
— Добре, мисля, че трябва да си изсипала червата си — каза той.
— Съсипала. Казва се съсипала червата си.
— Както и да е. Кажи ми какво си направила. Нещо достатъчно ужасно, за да предизвика изпращането на ангел на Земята, който да разреши проблема.
Емили погледна надолу към бутилката и разсеяно започна да чопли етикета.
— Вярваш ли в зли духове? — Когато той не й отговори, тя вдигна очи към него и видя, че е повдигнал невярващо едната си вежда. — Е, добре, значи вярваш. Но повечето хора днес не вярват.
— Да, знам. Вие, простосмъртните, днес вярвате в «науката». Повечето от вас мислят, че онзи, който върши смешни неща на стоковата борса, е въплъщение на злото. — Гласът на Майкъл бе изпълнен с презрение. — Продължавай, разкажи ми какво си направила.
— Щях да говоря с Доналд за това този уикенд — продължи тя. — Една от причините да съм толкова вбесена от отсъствието му бе тази. Страшно исках да поговоря с някого.
— Ако смяташ, че той е по-подходяща компания за обсъждане на зли духове от мен, моля, нямам нищо против — твърдоглаво каза Майкъл.
— Как си станал ангел с това твое държане?
— Бях подготвен за тази професия. Ще продължиш ли или си прекалено уплашена?
Тя си пое дълбоко въздух:
— Отидох в къщата. Това е всичко. Просто отидох там да огледам мястото. Взех си скицник, за да мога да нарисувам план на къщата, тъй като се опитвам да пиша за това, което се е случило там. Бе посред бял ден и въпреки че прозорците бяха мръсни, можех да виждам много добре. — Отпи още веднъж от ужасната напитка.
Когато Емили замълча, Майкъл погледна в далечината.
— Нека да отгатна. Отворила си нещо, което е било запечатано.
— Нещо такова — потвърди тя.
— Кутия? Не. Ти… — Погледна я съсредоточено. — Емили! Ти си бутнала цяла стена?
— Е, тя и без това бе наполовина паднала, и тогава видях нещо зад нея. Който и да е вдигнал тази стена там, не е бил много добър дърводелец — добави тя в самозащита.
— И какво намери?
— Не знам — отвърна му ядосано. — Аз не мога да виждам духове като някои други хора. Всичко, което си спомням е, че нещо профуча покрай мен и едва не припаднах от неприятното усещане. Трябваше ми известно време, за да се съвзема, но когато можех отново да вървя, напуснах къщата.
Той я погледна с крива усмивка.
— Измъкнала си се на пръсти, нали?
— Присмивай ми се колкото искаш, но от онзи ден, преди около две седмици, в Грийнбрайър започнаха да се случват разни неприятни неща. Една къща изгоря, семейство с четири деца ще се развежда, станаха три катастрофи точно пред града и…
— Мислиш ли, че тези неща могат да се припишат на някакъв зъл демон?
— Не знам — отвърна тя и се изправи. — Просто оттогава, когато съм сама в библиотеката привечер, имам чувството, че има и някой друг с мен. И не ми харесва който или каквото е там с мен. Понякога… понякога мисля, че го чувам — нея или него — да се смее. И… и сякаш напоследък в града избухват разправии по-често, отколкото преди.
Емили с пълно основание очакваше той да й се изсмее. Знаеше, че Доналд щеше да го направи. Но това не бе недостатък на характера му, тъй като тя се бе опитала да разкаже на Айрин същите неща и приятелката й се бе заляла в смях.
— Няма ли да ми кажеш нещо? — попита тя, като се опита да прозвучи сърдито, но не успя.
— Не знам какво общо има това с онзи, който се опитва да взриви колата ти заедно с теб. Но понякога демоните могат да накарат хората да вършат ужасни неща. Техните любими похвати са хаосът и объркването и може би… — Погледна я. — Какво точно направи, за да накараш този тип да те преследва?
— Мен? Че защо ще ме преследва? Доколкото мога да съдя, той преследва целия град. И защо някакъв зъл дух ще иска да ме преследва? Аз съм практична, разумна и общо взето — съвсем обикновена личност, т.е. такава съм, когато не съм добра — промърмори тя с отвращение.
— Доколкото мога да съдя от впечатленията си за живота ти през последните няколко дни, ти водиш всичко друго, но не и обикновен живот. Всъщност животът ти е толкова необикновен, че за да те спаси тук, на Земята, е изпратен ангел. И то точно навреме според мен. Е, Емили, ако бе по-малко добра и разумна, сигурно щеше да бъдеш застреляна като шпионин.
Това, което той каза, бе толкова нелепо, че тя се разсмя и се почувства много по-добре.
— Готов ли си да вървим?
— С теб? Доколкото разбрах, ти щеше да ме зарязваш. Да ме караш да пътувам на стоп по целия път назад. Помислих, че…
— Лъжец! — отвърна тя усмихнато. — Знаеш ли, мисля, че ще трябва да поговоря с Господ за неговите ангели. Смятам, че вие, момчета, имате нужда от малко допълнително обучение.
— О, нима? — попита Майкъл. — Предполагам, че трябва да сме като тези ангели, които показвате по вашата телевизия, където не правим нищо друго, освен да изричаме баналности и да разказваме притчи.
— Бих могла да използвам някоя от притчите — отвърна тя и отвори вратата на колата. — И със сигурност мога да използвам част от ангелската мъдрост. Слушай, защо не ми разкажеш кои са другите ти подопечни? — попита, а когато той се усмихна, тя присви очи. — Измисли ги, както правиш с всичко останало, което ми разказваш.
Майкъл, изглежда, не се засегна от обвиненията й, а спокойно седна в колата.
— Да видим. Мисля, че вие, простосмъртните, обичате истории за крале и кралици и други подобни, нали?
— Престани да се опитваш да ме дразниш и ми разкажи някоя и друга история — отвърна тя, като запали колата.
— Мария Антоанета. Тя бе една от подопечните ми. Горката жена! Сега живее във ферма, има шест деца и е много-много по-щастлива. Като кралица бе ужасна.
— Хайде, разкажи ми всичко — подкани го Емили, докато излизаше на главния път.


Осма глава

Грийнбрайър се бе свил в малка падина, наречена от незапомнени времена Чаената чашка — името се бе запазило с годините. За съжаление повечето хора сега го споменаваха например в следния контекст: «Едва чакам да се измъкна от дъното на тази Чаена чашка». Докато Емили смяташе мястото за спокойно, всички останали го мислеха за скучно. Най-скучното градче в Америка — така го наричаха някои. Шегуваха се и с пистолета на шерифа Томпсън, който бил ръждясал в кобура му, тъй като не го използвал.
Пътят към града се спускаше по стръмен склон, а изходът от него бе по един хълм, който само най-упоритите колоездачи можеха да изкачат. Другите две страни на града бяха обградени със стръмни скалисти планини, които можеха да бъдат изкачени само с дебели въжета и метални скоби.
В дъното на тази падина бе разположен Грийнбрайър, където живееха двеста и шестнайсет души (ако не споменаваме, че госпожа Шърли бе бременна отново) и всички казваха, че единствено инерцията кара хората да стоят тук. Просто те са прекалено мързеливи, за да се преместят някъде другаде. С изключение на малцината жители, които обслужваха няколкото магазина в градчето, всички останали работеха в окръжния град. Повечето бяха като Доналд и прекарваха там цялата работна седмица, а се връщаха в Грийнбрайър само за уикенда.
Едно от малкото неща в градчето, които привличаха посетители, бе библиотеката. Миналия век Андрю Карнеги бе посетил малкото градче Грийнбрайър, намерил го бе за прекрасно и бе наредил една от красивите му библиотеки да бъде построена там. И точно тази чудесна стара сграда Емили наричаше своя, тя бе мястото, откъдето тормозеше непрекъснато щатските и федералните власти да й отпускат пари, за да купува книги за малката си библиотека. Тя пишеше на автори и се молеше за екземпляри, постоянно вадеше душата на издателите. Всяка година ходеше на Панаира на американските книгоиздатели и мъкнеше у дома купища безплатни книги, за да ги сподели със своите постоянни клиенти.
В резултат на безспирните усилия на Емили библиотеката в Грийнбрайър бе най-богатата малка библиотека в щата. Хората пропътуваха много километри, за да слушат сказки, да чуят автори да четат книгите си, да гледат изложби на книги за изкуството и всичко останало, което Емили измисляше, за да привлече хората в своята библиотека.
Може би за другите жители Грийнбрайър бе място, което те искаха да напуснат, но не и за Емили. Тя обичаше градчето и хората в него сякаш бяха нейното семейство, което всъщност и бяха. След като и двамата й родители бяха мъртви, нямаше нито брат, нито сестра, както и никакви други роднини, всичко, което й оставаше, бяха Доналд и това градче.
Но сега, изглежда, имаше и този мъж, седнал до нея, помисли си тя и го погледна. Той изглеждаше погълнат от музиката по радиото и продължаваше да сменя станциите, задавайки непрекъснато на Емили въпроси за всичко, което чуеше. Тя постоянно си напомняше, че той само се преструва, че е преживял целия си живот, без да чуе за кънтри, за опера или дори за рокендрол.
Когато влезе в Грийнбрайър, вече бе късно и тя се радваше, че е тъмно, тъй като не искаше никой да види непознатия в колата й. Щеше да бъде най-добре за всички никой да не го вижда, дори да не го разпознаят, тъй като Доналд би могъл да не я разбере много добре.
Апартаментът й бе от тази страна на Грийнбрайър и това също я радваше. Беше в доста голяма сграда, или поне голяма за мащабите на градчето. На приземния етаж имаше магазин за хранителни стоки, поща и железарски магазин. Следващият етаж бе разделен на два апартамента; единият бе нейният, а другият — на Доналд.
Скоро след като се срещнаха, Доналд бе решил, че иска да има местенце, където да може да прекарва уикендите далеч от големия град. Освен това знаеше, че за политическата му кариера щеше да бъде по-добре, ако идваше от малко градче, а не би могло да се намери по-малко от Грийнбрайър. Така че бе наел апартамента над железарския магазин.
Откакто бе започнал да идва в малкото градче през уикендите, двамата бяха станали неразделни. Е, неразделни поне докато бяха в Грийнбрайър. Емили бе отишла само веднъж в големия град заедно с него, за да види къде работи, да посети градския му апартамент с огледални стени и да се запознае с колегите му. И този единствен път се бе оказал достатъчен. Беше се почувствала безполезна и не на място сред всичките тези високи слаби жени, носещи черни костюми с подплънки на раменете и къси поли. Емили, със своята пъстра рокля, се бе почувствала като краварка, случайно попаднала в дворец.
След това двамата с Доналд никога не го обсъдиха, но сякаш без да го изричат с думи, съществуваше негласно споразумение тя да стои в Грийнбрайър и да го чака, когато той се връща през уикендите. «Моята жена за почивните дни», често я наричаше той. «Само да няма госпожа и за работните дни», шегуваше се тя. На което той отвръщаше, че Емили го изтощавала толкова много през уикенда, че имал нужда от цяла седмица, за да се възстанови — и тогава и двамата се разсмиваха.
А сега тя щеше да влезе в апартамента си — като се има предвид, че този на Доналд бе точно срещу нейния — с мъж, който всъщност й бе напълно непознат. Като изключим това, че понякога, щом го погледнеше, се чувстваше така, сякаш го бе познавала цял живот.
Като закара колата зад сградата, тя паркира на най-тъмното място. Нямаше да е зле никой в града да не разбере, че се е върнала. В края на краищата за нея се предполагаше, че прекарва дълъг романтичен уикенд с мъжа, когото обича. Е, наистина бе дълъг и всичко друго, но не и романтичен, освен ако някой не смяташе куршумите, бомбите и скачането през прозорец за романтично.
— Да, точно тук е — обади се Майкъл. Гласът му бе почти благоговеен. — Виждал съм това място хиляди пъти, когато са те докарвали или си се прибирала пеш от библиотеката.
— Ти никога не си бил тук преди — каза тя по-твърдо, отколкото възнамеряваше, но в момента бе малко нервна. Какво я бе накарало да доведе този мъж в дома си? И сега, когато вече бе тук, какво щеше да прави с него?
— Всичко ще бъде наред — каза Майкъл, като покри ръката й със своята и както винаги, Емили веднага се почувства по-спокойна. Обърна се, усмихна му се за миг, преди да излезе от колата.
Въпреки думите му, тя не бе подготвена за реакцията на Майкъл, когато той видя апартамента. Той едва не я блъсна, за да мине през вратата, протегна се точно към мястото, където трябваше, за да включи настолната лампа, а после започна да разглежда наоколо с широко отворени, смаяни очи.
— Да, да — промърмори той, — всичко си е на мястото. Не се е променило никак. Ето го бюрото, където пишеше писма на майка си. Емили, съжалявам за болката, която преживя, когато тя почина, но тя те очаква и вие ще се видите отново по-късно. О, ето я и масичката, за която наддавахте с онзи мъж на разпродажбата и ти спечели. Толкова се радваше, като я получи. А ето ги и твоите книги. Виждам те седнала… — Огледа стаята. — Къде е онова дълго нещо, на което лежиш и четеш?
Устните на Емили се бяха слели в права черта.
— Сложих канапето в апартамента на Доналд. Не ми харесва това, че си ме шпионирал. Мисля…
— Да съм те шпионирал? Защо мислиш така, Емили? За това изобщо не съм се сетил. Аз се грижа за теб, а как бих могъл да го правя, ако не те наблюдавам? О, а това! — каза той и вдигна стъкленото преспапие. — Спомням си кога си го купи. Беше на тринайсет и си мислеше…
— Бях на дванайсет — отсече тя, взе преспапието от ръцете му и го сложи отново на масата.
Но мъжът сякаш нехаеше за все по-растящия й гняв и тръгна към спалнята. За миг Емили остана като вкопана, като не знаеше дали да се ядосва, или да се смее.
Когато обаче го чу да отваря чекмедже в спалнята й, веднага взе решение. С ръце на хълбоците, стиснала устни, тя нахлу в спалнята и видя, че той е отворил гардероба й и прокарва ръце по дрехите й.
— Вън оттук! — изкрещя Емили, като тресна вратата толкова бързо, че почти прищипа пръстите му.
Майкъл ни най-малко не се обезпокои.
— Трябва да си сложиш онази червена рокля, Емили. С нея изглеждаш страхотно. Аз бях този, който те накара да я купиш.
— Всичките си клиенти ли шпионираш така? — попита тя, а после се усети и започна да се поправя: — Не че имаш клиенти, но… — Трудно бе човек да е вбесен, когато трябваше да се правят толкова уговорки към всяко изречение.
Изведнъж той спря да се движи и погледна към леглото й. За миг докосна бялата покривка, която бе купила преди години в едно малко магазинче горе в планините.
— Емили, чувствам се толкова особено. Чувствам се толкова странно. Чувствам…
Когато се обърна да я погледне, човек не би могъл да сбърка страстта в очите му с нищо друго.
Тя инстинктивно заотстъпва назад.
— Виж, мисля, че е по-добре да си вървиш. Или аз ще си отида. Или…
Като се извърна настрани, той прикри очи от нейните.
— Значи така става — промълви тихо. — Сега вече ви разбирам малко по-добре вас, смъртните.
Нямаше съмнение за какво говори.
— Не мисля, че можеш да останеш тук.
Той вдигна глава, а очите му светеха:
— Емили, никога няма да се наложи да се страхуваш от мен. Обещавам ти.
Изражението на лицето му се бе успокоило със същата бързина, с която бе пламнало, и той се усмихна.
— А сега — хайде да починем малко. Тези ваши тела са много слаби. Непрекъснато се нуждаят от презареждане и почивка.
— Къде ще спиш? — попита тя, а гласът й издаваше колко е нервна.
— Не там, където ми се иска — отвърна той, като усмивката му бе толкова закачлива, че тя се разсмя, а смехът я отпусна.
— Престани да флиртуваш с мен. Ще разпъна дивана във всекидневната и ще спиш там. А утре сутринта ще отидем да видим къщата. После можеш да си вървиш.
— Разбира се, Емили. Ще си тръгна веднага щом ми кажеш. Никога не съм искал да ти се натрапвам.
— Престани! — почти извика тя. — Мили боже, ако не престанеш с това твое свято поведение, ще…
— Аз не съм светец, Емили — отвърна той с блестящи очи. — Аз съм… — Млъкна, а после се захили: — Аз съм мъж, на когото много му се спи. А вие, простосмъртните, не слагате ли нещо на кушетката, преди да легнете на нея?
Когато Емили отиде да вземе чаршафите, още веднъж се попита какво, в името на вси светии, прави!


Събуди се от докосването на нечия ръка по косата й и инстинктивно се гушна в нея. Едва бе отворила очи и видя красив тъмнокос мъж с огромни крила от двете страни на тялото му.
— Майкъл — прошепна тя, а после се усмихна, като почувства целувка до устните си. — Нима всички ангели се казват Майкъл? — промърмори сънливо.
— Само най-добрите от нас.
Отне й само секунда да се разсъни и тя рязко се надигна, като удари главата си в неговата, докато той се канеше да приседне до нея.
— Какво правиш? — изсъска му ядно.
— Дойдох да те събудя, а ти лежеше там и изглеждаше толкова красива, и… — Очите му бяха широко отворени от учудване. — Емили, мисля, че току-що се поддадох на изкушението.
Той изглеждаше толкова шокиран, че тя не можа да се въздържи и се разсмя. Беше ранна сутрин, за да се ядосва човек.
— Нямаше ли и един друг ангел, който направи това? И не го ли изхвърлиха, знаеш откъде?
— Емили, с това изобщо не бива да се шегуваме. От мен не се очаква да се поддавам на съблазънта. Мога… мога да изпадна в голяма беда.
Независимо от всичко, Емили бе доволна от изписания по лицето му ужас, който се усещаше и в гласа му. Коя жена не бе мечтала да е толкова секси, че да съблазни красив мъж и да го вкара в грях?
— Е, добре… — каза тя, после седна и се протегна, като знаеше прекрасно, че нощницата й се опъва по гърдите, когато го прави.
Майкъл повдигна вежди.
— Мисля, че в дома ти е влязъл зъл демон и точно в този миг е обзел душата ти. Емили, не си ли омъжена жена?
— Сгодена — отвърна му бързо. — Само сгодена. — Когато видя, че той почти я бе подмамил да се отрече от Доналд, тя го замери с една възглавница. — Марш оттук! Трябва да взема душ и да се облека.
Лицето му бе сериозно.
— Няма нужда да ме изхвърляш навън, тъй като съм те виждал да взимаш душ и преди. Любимият ми момент е, когато търкаш с шампоан нагоре-надолу краката си и какво е онова розово нещо, което мажеш по закръгленото си малко…
— Вън! Марш оттук! Веднага, преди да те предам в полицията за това, че изпитваш сексуално удоволствие, като наблюдаваш тайно хората.
Майкъл спря до вратата.
— А искаш ли да ти разкажа за един подобен случай, докато си вземаш душа? — Едва успя да затвори вратата, преди още една възглавница да полети към него. Тя го чуваше как се смее, докато отива към кухнята.
Вече в банята, Емили започна да си задава въпроса какво ще прави с този мъж. Като погледнеше назад към последните дни, май се бе опитала да се отърве от него. Или не беше? Но всеки път, когато се опитваше да избяга, нещо, някаква сила я задържаше.
Трябва да се обадя на Доналд и да го попитам какво да правя, помисли си тя, но съвсем ясно си представи гнева му. «Ти си подслонила един от десетте най-търсени престъпници в апартамента си, Емили? ФБР търси този човек, а ти планираш да посетиш обитавана от духове къща с него? Какво ти става? Казваш, че той бил ангел и се е грижил за теб от векове? О, да, в такъв случай разбирам.»
Не, Емили някак си не можеше да си представи Доналд толкова разбран и отзивчив. Но в края на краищата беше прав, нали?
От друга страна, какво можеше да направи с този човек? Да го изостави на улицата и така да помогне някой да го хване? Без съмнение имаше огромна награда за него и всеки би искал да я получи. Но не би могла да продължава да се събужда с неговите целувки, нали?
Почти чуваше майка си да казва: «Поне веднъж вземи решение с главата си, Емили, а не със сърцето си.» Да приюти скитник, макар и временно, наистина бе решение, взето под напора на чувствата.
Но тя наистина искаше да открие каквото може за старото имение Мадисън. Дали наистина бе обитавано от духове, или това бяха само измислици на хората? И ако в него имаше духове, то чии бяха те? И какво се бе случило с тялото на мъжа, заради убийството, на когото капитан Мадисън е бил екзекутиран?
Тя спря душа и сграбчи една хавлия. Но как би могъл човек, търсен от ФБР, да знае дали в една къща има духове, или няма? — помисли си сърдито. Само ако повярваше на приказките му за това, че е ангел, щеше да повярва, че…
Като подсуши с хавлията косата си, тя взе сешоара. Майкъл Чембърлейн не беше ангел. Той просто притежаваше известни ясновидски способности и умееше да кара хората да вярват, в каквото си поиска.
Въпреки това, докато си слагаше малко гланц на устните, тя си помисли колко хубаво би било да посети старото имение Мадисън с друг човек. Доналд й се бе присмял, когато го бе помолила да дойде с нея, а всичките й приятелки категорично бяха й отказали. Което, разбира се, бе само нейна грешка, като се има предвид, че им бе казала какво се случи, когато бе посетила къщата сама.
Да, помисли си, ще го накарам да дойде с мен в къщата, а после ще реша как да се отърва от него. И то тази вечер. Щеше да се наложи да измисли нещо тази вечер, тъй като утре трябваше да отива на работа, а той не можеше да остане в апартамента й сам.
След като най-после взе разумно решение, Емили се почувства по-добре, отиде в спалнята и измъкна едни дънки и тънък пуловер. Обикновени дрехи, каза си. Е, като изключим може би това, че пуловерът се бе свил малко от прането и й бе леко тесничък, а дънките имаха цепка точно по извивката на задните й части, където ги бе закачила на един пирон преди няколко години. Оттогава бяха захвърлени в дъното на гардероба й. Доналд не обичаше тя да се облича в дънки, а още повече в цепнати близо педя дънки, и то на задните й части.
Като се чувстваше малко нервна заради облеклото си и се самоубеждаваше, че наистина трябва да се преоблече в нещо по-подходящо за възрастта си, тя отвори вратата само за да се закове на място от ужас. Чистата й кухня изглеждаше така, сякаш хладилникът бе експлодирал. Навсякъде имаше храна; търкаляха се полуотворени консерви; пакет с яйца бе преобърнат и по кухненския шкаф се стичаха жълтъци. На котлона пушеше някакъв тиган, а съдържанието му гореше. Точно когато Емили видя пълната бъркотия, пожарната аларма се включи.
— Всичко изглежда толкова лесно, когато ти го правиш — извика Майкъл, застанал в средата на бойното поле, и я погледна объркано. После потърси алармата. — Полицията ще дойде ли сега?
Емили изтича до килера, за да вземе метлата и да изключи алармата.


— Емили, толкова си красива, когато си ядосана — тъкмо казваше Майкъл от предната седалка на колата.
— Това е най-старата реплика в света — отвърна тя, стиснала устни. — И да знаеш, че ти ще почистиш кухнята.
— С удоволствие — съгласи се той, но не преставаше да се усмихва. — Може би ще ме научиш как да готвя.
— Няма да си тук чак толкова дълго време. Всъщност ще трябва да си тръгнеш довечера.
— Да, разбира се. Може би ще се кача на самолет. Би било хубаво да полетиш в едно от тези тела.
— Къде ще отидеш? — попита го, без да се замисля.
Той я погледна с блеснали очи.
— Не знам. Ти къде би искала да отидеш?
Тя отвори уста да каже Париж, а после го погледна.
— Доналд и аз искахме да отидем на палатки в Скалистите планини.
— Наистина ли? Колко интересно! Смятах те по-скоро за интелектуален тип. Бих си те представил например в Рим. Или не, почакай — по-точно в Париж.
Емили не му отвърна нищо, но погледна напред.
— Ето я — каза тя и кимна към старата къща на хълма.
Построена през 1830 година, къщата бе огромна и строена безразборно. Емили често си мислеше, че репутацията й на обитавана от духове се носеше само защото бяха минали много години, без тя да бъде поддържана. Почти всеки прозорец бе счупен, а и покривът се бе продънил на много места. Имотът принадлежеше на общината, но тя не можеше да си позволи, а и нямаше желание да се занимава с поддръжката му.
— Хубава къща — каза Майкъл, докато наблюдаваше Емили. — Но ти винаги си харесвала големите къщи, нали? Разказах ли ти за времето, когато бе една от камериерките на кралицата?
Тя нямаше да го слуша, нито да му вярва.
— Онази с червената коса. Носеше голяма… — Мъжът направи кръгово движение около врата си.
— Яка?
— Дантелена. О, кралицата толкова обичаше перлите! А ти обичаше нея. Тя се държеше много добре със своите прислужници, стига да не се омъжваха против волята й. Смяташе, че щом тя е трябвало да се омъжи заради страната си, то и другите жени трябва да направят същото.
— Елизабет — каза тихо Емили, като спря колата пред къщата. — Говориш за кралица Елизабет, нали?
— Предполагам. Човек трудно помни всичките. Обаче си спомням, че много ти харесваха къщите, в които живееше тя.
Докато изключваше двигателя, Емили видя как блестяха очите му и си даде сметка, че той разбира много добре интереса, който предизвика у нея с разказа си. Не че бе възможно, но всъщност нима наистина бе видял Двора на Елизабет? Ако го бе направил, то тогава би могъл да отговори на няколко въпроса, които измъчваха историците от векове.
— Отново се опитваш да се отклониш от въпроса, който обсъждахме — отвърна тя и се отпусна на седалката.
— Не, Емили, просто… — Не завърши изречението си и тя се почуди какво ли бе искал да каже. Почака, но той въпреки всичко не го довърши.
Емили излезе от колата и погледна към къщата. Навсякъде имаше табели: «Забранено влизането», а по счупените прозорци на приземния етаж имаше заковани на кръст дъски, но те не можеха да я възпрат.
Когато Майкъл застана до нея, тя се опита да прозвучи възможно най-неангажирано:
— Всичко, което искам от теб, е да се разходиш из къщата и да използваш твоите… твоите способности, за да ми обясниш какво чувстваш. В тази къща са се случили ужасни неща, така че мисля, че съществуват силни вибрации. Надявам се, че ще можеш да ги почувстваш достатъчно добре, за да ми отговориш какво има там.
— Ще видя какво мога да направя — отвърна също толкова сериозно той. — Но разрешено ли ми е да говоря с тези вибрации?
Знаеше, че й се присмива.
— Можеш да изчезнеш заедно с тях и всичките да живеете щастливо до края на света — мило му отвърна тя.
Майкъл се изкиска, а после тръгна по верандата. Емили го последва и щеше да стъпи на една изгнила дъска, но той я хвана за лакътя и я накара да я прескочи.
Тя извади от джоба си голям ключ и го пъхна в ръждясалата ключалка на входната врата.
— Не знам защо си правят труда да я заключват, след като и без това всички странят от нея. Само местните хлапета се приближават дотолкова, че да хвърлят камъни по прозорците, но като изключим това, мястото е доста изоставено.
— Боят се от духове, а? — попита Майкъл. Съзнаваше, че той се присмива на всички хора, присмива се на слабостите и страховете им от това, което не виждат.
— Не всички могат да бъдат просветени като теб — каза тя, като бутна с рамо вратата, за да я отвори. — Само защото нямаме твоята сила на възприятие не означава, че… — Канеше се да бутне за трети път, но Майкъл се протегна над главата й, сложи длан на вратата и тя се отвори лесно и безшумно.
За нещастие Емили вече се бе засилила за удара, така че връхлетя, препъвайки се, във вестибюла. Щеше да се просне по лице на пода, ако Майкъл не я бе хванал.
— Можеше да ме предупредиш — каза му, като изтърсваше дънките си от праха, останал от стената, в която се бе ударила. — И защо ме остави почти да си счупя рамото от блъскане, вместо да приложиш малко от твоята магическа сила за отваряне на врати?
Когато вдигна очи към Майкъл, се стъписа от изражението му. На лицето му бе изписан истински страх, докато се обръщаше бавно и оглеждаше грамадния вестибюл.
— Емили — тихо изрече той, — слушай ме, и то внимателно. Искам да се махнеш оттук и да го направиш веднага.
— Какво става? — попита тя и го погледна. Никога досега не бе виждала човек, на когото косата да е настръхнала от ужас, както на Майкъл.
— Не ми задавай въпроси, просто върви.
— Не и докато не ми кажеш какво става — отсече тя решително, с ръце на хълбоците. В края на краищата това бе нейната къща с призраци, нали?
— Този дух е много силно свързан със Земята, така че има и физическа сила. Той иска да убие това тяло. — Майкъл я изтикваше към вратата.
Отне й секунда да проумее какво й говори той.
— Теб? Искаш да кажеш, че възнамерява да убие теб?
Той не си направи труда да й отговори, тъй като я изтика през вратата.
— Само Господ може да разруши духа. Но телата са…
Не чу нищо повече, тъй като вратата, която иначе бе толкова трудна за отваряне и затваряне, сега се тресна бързо и го отдели от нея.
Емили веднага се опита да я отвори отново, но тя бе заключена и когато опита с ключа, той не влизаше в ключалката.
— Майкъл! — извика тя, блъскайки с юмруци по вратата. — Веднага ме пусни! — Но отвътре не й отговори никой, а и нищо не се чуваше. Емили отиде до един прозорец и се опита да надникне между дъските, но се виждаха само сенки.
Точно тогава долетяха звуците отвътре. Дъхът й секна, когато чу шум от нещо, което изсвистя във въздуха, а после се блъсна в дървения под с шумно пляс. Тя трескаво се опита да измисли какво да прави. Да се обади на шерифа и да му каже, че някакъв призрак е нападнал един ангел и трябва да дойде веднага и да направи нещо? Като например? — помисли си тя. И ако шерифът видеше Майкъл, нямаше ли да уведоми ФБР?
Емили отиде отново до вратата и я заблъска, но бе успяла да удари само веднъж, когато тя сама се разтвори. Внимателно, с разтуптяно сърце, младата жена пристъпи напред в тъмния вестибюл.
Вътре нямаше никой. Всъщност в къщата цареше тишина. Докато се оглеждаше наоколо, тя внезапно изпищя, когато едва не се блъсна в мечовете, които стърчаха от пода. Точно там, където бе стоял Майкъл, имаше забити на педя от дъските на пода три кавалерийски саби. И все още се поклащаха.
Емили се протегна и докосна най-близката сабя. Човекът, обесен за убийството, е бил капитан в Кавалерията на Съединените щати.
Тя изобщо не помисли какво прави, а само изкрещя: «Майкъл!» и се затича нагоре по стълбите към втория етаж на къщата.


Без да я интересува изобщо кой или какво бе хвърлило долу онези саби, Емили профуча през къщата като ураган, разтваряйки със замах вратите на стаите и килерите. Преди години от архитектурната фирма във Филаделфия, която бе изготвила първоначалния проект на сградата и все още работеше в този бранш, бе успяла да се сдобие с копие от плановете на къщата. Беше ги разучила толкова подробно, че би могла да се разхожда из къщата със завързани очи.
— Майкъл, къде си? — извика. Гласът й отекна в празната къща, карайки я да се чувства по-малко самотна и уплашена от това, което усещаше около себе си.
Едва когато стигна до третия, последен етаж, разбра, че започва да изпада в истерия. Нима Майкъл бе изчезнал толкова бързо и безпрепятствено, както се бе появил в живота й?
Точно тогава някаква здрава ръка покри устата й, а друга я притисна толкова силно през кръста, че тя едва не се задуши. Емили започна да рита и да се бори с всичка сила.
— Ох! — изсъска Майкъл в ухото й. — Престани. От тези обувки здравата боли.
Тя отвърна на това, като захапа ръката му, принуждавайки го да я пусне, а после се извъртя вбесено към него:
— Къде беше? Търсих те из цялата къща. Можеше да ми се обадиш и…
Майкъл я сграбчи за ръката и я затегли след себе си.
— Има ли стълба нагоре? Към върха на тази къща? Не знам как беше думата.
— Таван. Да, има. В килера на онази стая има скрита стълба. Капитан Мадисън бил много потаен, що се отнася до личния му живот.
— Изобщо не ми споменавай името му — каза мрачно Майкъл, като продължаваше да я дърпа за ръката, докато влетя в спалнята и отвори със замах полускритата в стената врата. — Върви! — заповяда й, като я побутваше нагоре, а самият той вървеше плътно зад нея. — От тази стая сигурно има изход. Чувствам, че това не е затворено пространство.
— Да — отвърна тя. — Капитанът е имал тунел за бягство в случай на нужда, но не знам колко е запазен след толкова години. Къщата се руши.
— Мозъкът на този човек се руши — промърмори Майкъл под носа си, докато се изкачваха по стълбите към тавана на къщата.
— Мили боже! — възкликна Емили, оглеждайки се наоколо. Никога досега не бе влизала в това помещение. Цялото бе пълно със сандъци, стари гардероби и разни други предмети, които много й се искаше да разгледа.
— Дори не си го и помисляй — отсече Майкъл, като отново я сграбчи за ръката. — И така, къде е изходът? Трябва да се измъкнем оттук.
Налагаше се Емили да се съсредоточи. Доста трудно й беше, тъй като отсреща имаше библиотека със стъклени вратички, пълна със стари книги. Какво ли имаше там? Стари издания? Или първи издания, подписани от самите автори? Може би дори някой оригинален ръкопис на класически роман? Може би…
— Емили! — повтори Майкъл. — Къде е изходът?
Трябваше да премигне няколко пъти, за да се върне в настоящето.
— Ей там, мисля, под корниза. Но наистина не вярвам проходът да е безопасен за преминаване. Може би трябва… — Отново погледна с копнеж книгите.
— Трябва какво? Да останем тук и да бъдем набучени на шиш?
Тя отстъпи леко назад, докато Майкъл шареше с ръце по стената под корниза, опитвайки се да открие врата или какъвто и да е отвор.
— Намерих я — каза той, а после я открехна с пръсти, тъй като не можеше да намери резето. Когато се протегна за Емили, тя бе почти на две крачки от библиотечката, а ръката й вече бе протегната към витринката й.
Майкъл я сграбчи, бутна я към малката вратичка, а после я накара да застане на колене.
— Ще тръгна пръв и само му мисли, ако спреш и се загледаш в нещо. Ще те накарам да съжаляваш — изрече той, а после изчезна в тъмнината зад малката вратичка.
— Алиса в заешката дупка — промърмори тя, пое си дълбоко въздух и започна да пълзи.
Навсякъде около тях се чуваха странни шумове. Емили не би могла да каже дали бяха от скърцащата стара къща, или от нещо друго, за което не й се искаше изобщо да мисли.
— Ще ми кажеш ли какво става? Мислех, че си приятел с духовете. Не можа ли просто да си поговориш с този човек?
— Сложи ръката си тук — каза той, протегна се назад и я насочи. Емили не виждаше абсолютно нищо, не виждаше собственото си тяло, нито това на Майкъл, но той сякаш виждаше еднакво добре и на тъмно, и на светло. — Добре, а сега давай! Бавно. Да, точно така. Скоро ще се измъкнем оттук.
— Ще ми отговориш ли? — попита тя нетърпеливо. Не можеше да понася тишината в тази пълна тъмнина. Искаше непрекъснато да е сигурна, че той все още е с нея.
— Духът в тази къща искаше да убие това тяло, така че моят дух да се върне там, където му е мястото. Но аз предпочитам да не умирам, докато не открия защо съм изпратен тук.
— Разбирам — отвърна тя. Думите му я уплашиха още повече, така че се опита да замени страха си с гняв: — Толкова неприятен човек си! — отряза сухо. — Защо не се боиш?
— Да се боя от какво?
— От смъртта! Всички се боят от смъртта.
— Внимавай! Тази дъска е изгнила. Добре. Справяш се много добре, Емили. Хората се боят от смъртта, защото не знаят какво ще им се случи, след като умрат. А аз знам. И то е нещо много хубаво.
— Някой се опитва да те убие, а ти ми философстваш за задгробния живот? — нервно изрече тя.
— Да си виждала по-подходящо време за молитви? — По гласа му личеше колко се забавлява от ситуацията.
— Всъщност не — отвърна тя, усещайки как страхът сковава цялото й тяло. Мразеше този таван, мразеше да пълзи, мразеше…
— Ейдриън, къде си? — попита Майкъл прекалено силно, сякаш искаше да я отвлече от мислите й.
— Кой е Ейдриън?
— Шефът ми.
— Мислех, че Архангел Михаил е твоят шеф. — По лицето й полепна паяжина и тя започна трескаво да се мъчи да я махне, но той се обърна и нежно избърса лепкавата маса от лицето й.
— Не — рече тихо, като дланите му все още докосваха лицето й. Емили почувства как страхът й се уталожи. — Архангел Михаил е на около двеста нива над Ейдриън, а аз съм на около десет нива под Ейдриън.
— О, ясно! — отвърна тя, но в момента около нея нищо не бе ясно. Когато Майкъл се обърна и запълзя отново, тя не бе толкова уплашена и паникьосана, но все още не искаше да мълчи в тъмнината. — Това, което ми описваш, прилича по-скоро на корпорация, отколкото на Небесата. — Преди той да успее да й отговори, тя продължи: — И да не си посмял да ми твърдиш, че корпорациите са основани по небесния ред. В това изобщо няма да повярвам. Те са основани по съвсем друг начин.
— Същата основна структура. Сатаната обича да краде идеи.
— Каква изненада! — саркастично отвърна тя.
Той се изкиска.
— Емили, ти определено ще ми липсваш.
— Как мислиш, дали човекът, който ще те отведе, ще е жив или мъртъв? — прошепна тя.
Като се разсмя, Майкъл се измъкна през отвора и изведнъж стана по-светло. После той се протегна назад и я хвана за ръката. Тя се изправи. И дали от самата светлина, или от ръката на Майкъл, докосваща нейната, но вече не се боеше.
— Той е тук — каза Майкъл. В гласа му прозвуча облекчение.
— Кой? — попита тя и се усети, че шепне. Ако си спомняше добре плана на къщата, в момента бяха в малката тайна стаичка в кабинета на капитан Мадисън на приземния етаж. Помещението бе по-малко от един съвременен гардероб, а вратата бе скрита така, че никой от стаята да не може да я открие.
— Ейдриън е тук — засмя се Майкъл. — Той няма тяло, което този земен дух да заплашва, така че няма нужда да се безпокои за себе си. Ейдриън ще успокои мъжа и ти ще бъдеш в безопасност.
Тя не искаше изобщо да се замисля колко малко Майкъл цени собствения си живот и как непрекъснато мисли за нея.
— Опита ли да отвориш вратата? — попита тя и се протегна покрай него.
Но той я хвана за ръката.
— Недей още. Моментът не е много подходящ — промълви тихо.
В гласа му звучаха някакви странни нотки, но Емили не искаше да им обръща никакво внимание. По-добре да се пошегува, за да не мисли за страха си.
— Чудесно. Затворена съм в килера с ангел, който е в тялото на убиец, докато отвън други ангели успокояват разярен призрак. Какво ще кажеш за това?
— Ти винаги си била умница, Емили. Умна и красива. Емили…
Тонът му бе толкова сериозен, че тя вдигна очи към него. В килера бе тъмно, но виждаше очертанията му и чувстваше топлината на тялото му близо до своето. Сърцето й все още туптеше силно, но си каза, че това сигурно се дължи на преживяното, а не на близостта й до него.
— Това тяло и… ъ-ъ… твоето тяло предизвикват странни усещания у мен — тихо промълви той. — Искам да докосна с устни шията ти. В момента да целуна шията ти ми се струва жизненоважно за мен. Може ли?
— Разбира се, че не — отвърна тя, въпреки че извърна глава и повдигна брадичката си, за да му позволи да го направи.
Устните му докоснаха шията й и Емили бе сигурна, че никога досега не бе усещала нещо толкова божествено. Беше толкова нежен и едновременно с това толкова пламенен мъж! Без изобщо да помисли какво прави, тя обви с ръце тялото му и го придърпа плътно към себе си, а после повдигна лице към неговото, за да могат устните му да се съединят с нейните.
Но в следващия миг вратата се разтвори и светлината заслепи Емили. Като се обърна към отворената врата, тя не видя нищо друго, освен една празна стая. Когато погледна отново към Майкъл, видя колко е пребледнял.
— Тръгнал съм по реката без пръчка — промърмори той.
— Без гребла — поправи го тя, като гласът й малко трудно премина през свитото й гърло, а коленете й бяха странно омекнали. Не беше сигурна, че ще може да се задържи на краката си, ако той махнеше ръцете си от талията й.
Но изведнъж Майкъл я пусна и застана мирно като войник. Когато погледна към лицето му, той сякаш се вслушваше в нечии думи. Ала в стаята нямаше абсолютно никого.
След минута се обърна към нея.
— Емили, остани тук. Сцената няма да е никак приятна. Ейдриън има ужасен характер. — С тези думи той затвори вратата и я остави на тъмно.
Тя почти веднага чу гласа на Майкъл от другата страна на вратата. Не можеше да разбере какво точно говори, но в гласа му долавяше тихо благоговение и безкрайно уважение. А и звучеше точно като войник, нахокван от по-старши офицер.
Емили започна да се съвзема както от целувките на Майкъл, така и от преживяванията в тунела. И сама не знаеше от кое по-точно. Любопитството й взе връх. Не можеше да е истина, разбира се, но може би точно в този миг от другата страна на тази врата един ангел кастреше здравата друг и може би не трябваше да изпуска момента.
Открехна внимателно вратата и видя Майкъл да стои в средата на стаята с наведена глава и да кима в знак на съгласие.
— Тялото е виновно — тъкмо обясняваше тихо той. — Сякаш не мога да го контролирам. Да, разбирам. Но тя е толкова красива, че трудно устоявам на привличането й.
Зад него Емили се усмихна. Често й казваха, че е умна и приятна за окото, но начинът, по който този мъж го каза, я накара да се почувства наистина красива.
— Но духът й също е красив! — настойчиво твърдеше Майкъл, сякаш защитаваше честта й, а Емили се усмихна още по-широко, когато той млъкна и се заслуша. — Не знаеш защо съм изпратен тук, нали? — попита Майкъл невидимия си опонент.
Емили наблюдаваше мълчаливо как Майкъл кима и мърмори: «М-м, да, м-м, да» отново и отново. След няколко минути той обърна леко глава към нея и поясни:
— Обяснява ми, че от него не се очаква да знае какво става в главата на един архангел, но не мисли, че мисията ми включва целуването на красиви момичета в килери.
На това Емили се усмихна, а Майкъл й намигна. След минута той се извърна и се засмя.
— Готова ли си да вървим? Това тяло е гладно.
— Но какво ще стане със… — започна тя, но Майкъл просто я избута извън стаята, извън къщата и я напъха право в колата.


Емили почистваше кухнята, търкаше изсъхналата яйчена смес от вратичките на шкафчетата, а Майкъл седеше на стола пред малкото барче и мислеше.
Докато се връщаха към апартамента й, той бе мълчал през цялото време, но тя усещаше, че бе притеснен. Едва успя да измъкне от него причината за безпокойството му.
— Трябва на всяка цена да открия защо съм тук — обясни той. — След случилото се днес мога да бъда отзован дори преди да съм разбрал защо съм бил изпратен тук. Прекалено много ме привличаш, Емили, а аз явно позволявам на това да ме отвлича от изпълнението на задълженията ми.
Емили не можеше да му отговори или да го посъветва. Той, изглежда, приемаше спокойно тазсутрешния ужас в призрачната къща, но тя все още трепереше. Пълзенето през мръсни тунели не се покриваше с представата й за забавление. Но Майкъл се вълнуваше единствено от причините за изпращането си на Земята.
— Какво мислиш да правиш утре? — попита той, когато тя започна да приготвя сандвичи за позакъснелия им обед.
— Ще ходя на работа. Помниш ли къде? Докато ме е нямало, сигурно е настъпила пълна бъркотия и ще трябва да…
— Ще дойда с теб.
— Не, няма. Изобщо не си го мисли. Хората не трябва да те виждат.
— Прекалено грозен ли съм? — Опитваше да се шегува, но очите му не се смееха.
— Не, прекалено е опасно. Някой може да те познае.
— И ако стане така, какво могат да ми направят? Да ме убият?
— Наистина ми се иска да не говориш така лекомислено за нещо толкова сериозно.
— Единственото сериозно нещо в смъртта ми ще бъде, ако се случи, преди да съм довършил възложената ми задача, каквато и да е тя.
— Не мислиш ли, че има връзка със случилото се в имението Мадисън? — попита тя.
— Не съм сигурен. Би могло, но… — Той вдигна глава. — Мисля, че ще разбера, когато се сблъскам с него. Безпокоя се, че… — Погледна надолу към ръцете си и сякаш не знаеше какво повече да каже.
— Безпокоиш се за какво? — Опита се въпросът й да прозвучи небрежно, но знаеше, че това, за което говори той, е нещо много сериозно.
Когато я погледна отново, очите му бяха тъжни.
— Знаеш ли, Емили, истината е, че не съм много добър ангел-хранител. Изглежда, имам си любимци и отдавам прекалено много внимание на това дали харесвам или не дадени хора. Всички ние се стремим да бъдем като Господ. Той обича всички. Наистина. Няма значение кои са или какво са направили — Господ обича всички. — Майкъл си пое дълбоко въздух. — Опитваме се да бъдем като Него, но аз дори не се приближавам към идеала си. Как да кажа, изглежда, имам склонност да взимам страна.
— И как го правиш?
— Предупреждавам любимците си за някоя опасност или нещо подобно.
— Като да гъделичкаш носовете им, когато предстои да се случи нещо ужасно?
— Точно така. Предполагам, че ако го правех за всичките си подопечни, нямаше да има проблеми. Но не го правя за всички. Например имам един дух, който наистина е лош. Чиста проба егоистична твар. Самото зло. Бие хора, убива ги, измъчва деца.
— И ти трябва да го обичаш?
— Да, точно така. Ейдриън се отнася към всичките си «клиенти» по един и същи начин. Но аз… — Погледна я с овлажнели очи.
— Какво му стори?
Майкъл направи гримаса.
— Правех така, че да го хванат. През всичките му животи прошепвах в нечие ухо къде е и винаги го хващаха и го хвърляха в затвора. Ако избягаше, намирах начин да го хванат отново. През един от животите му го държах в затвора двайсет години заради една открадната лъжица, тъй като знаех какво ще направи, ако е свободен. А когато го освободиха, накарах го да открадне един пъпеш и отново го вкараха в затвора.
— Виждам, че наистина си ужасен ангел — констатира тя, но едва успя да потисне напиращия смях.
— Никак не е смешно. Господ е дарил вас, простосмъртните, със свободна воля и от мен се очаква да не й се меся. Ейдриън сигурно щеше да ми каже, че онзи човек би могъл и да се промени. А като го вкарвах в затвора, той нямаше никаква възможност да опита. Но, Емили, когато гледаш човек да прави само зло в продължение на триста години, започваш да си мислиш: «Той никога няма да се промени!».
Емили не можеше да разреши проблема му. Можеше само да опита да го успокои, като му каже, че е съгласна с него и го мисли за прав. Но какво знаеше тя за съвестта на ангелите? Не че той бе такъв, разбира се.
— Горчица или майонеза? — попита го.
— Какво е това? — отвърна на въпроса с въпрос той.
Обяснението й го отвлече от мислите му.


Девета глава

На следващия ден, докато отиваше на работа, Емили си мислеше как бе планирала да се отърве от Майкъл най-късно до тази сутрин, но не бе успяла. Той винаги намираше начин да я накара да забрави най-добрите си намерения.
Миналата вечер я бе помолил да му покаже какво правят мъжете със стомана и месо. Трябваше й известно време да проумее какво има предвид, тъй като първоначално си представи мечове, агнета, отдадени в жертвоприношение на древни олтари. И бе почти разочарована, когато разбра, че той говори за печене на скара. Между нейния апартамент и този на Доналд имаше малка тераса, така че тя измъкна дървени въглища и спирт за горене, а после го инструктира какво да прави, докато тя отиде да купи пържоли от магазина. Бе съвсем сигурна, че той ще изгори сградата до основи, докато се върне, но бе приятно изненадана да види, че я очакваше идеално подготвена жар. А самият Майкъл бе толкова доволен от себе си, че сякаш се носеше над земята.
— Искаш ли да полетя? Знаеш, че мога — каза й, а тя не можа да се сдържи и се разсмя.
След вечеря искаше да се научи да танцува, както «бил виждал тя да го прави». Отне й известно време, но най-накрая разбра, че има предвид валс — бил я виждал да танцува валс през времето на Едуард VII. Разбира се, тя не вярваше в прераждането, но възприе стъпките много бързо. Докато двамата с Майкъл се въртяха из стаята, той й разказваше за един бал, на който присъствала, облечена в сребриста рокля, и имала диаманти в косата.
— Ти бе най-красивата жена там — твърдеше той — и никой мъж не можеше да отдели очи от теб.
— Дори съпругът ми? — закачи го тя, но Майкъл погледна встрани и не й отговори. А тя не го попита отново, тъй като един господ знаеше какво й се бе случило в онези времена, когато медицината още не е била на нивото на съвременната.
Дали бе истина или не, разказите му почти я накараха да се види в едно друго време и място. Тя виждаше светлината на свещите, усещаше парфюма, чуваше смеха на другите танцуващи. Сякаш чувстваше как корсетът се впива в кожата й и прави кръстчето й съвсем малко, а дългата й пола, обсипана с хиляди блестящи мъниста, се усуква чувствено около бедрата й.
Когато музиката спря и Майкъл пусна ръката й, видението изчезна и тя едва не се хвърли пак в прегръдките му, за да го преживее отново.
Тогава Майкъл бе този, който промълви:
— Мисля, че трябва вече да се разделим, Емили. Лека нощ. — После се извърна рязко и я остави сама под светлината на електрическите крушки. Никакви свещи наоколо, никакви бални рокли с голи рамене.
Едва когато се заключи сама в спалнята, тя се смъмри порядъчно. Трябваше да се овладее.
— Безпристрастност — каза си на глас. Безпристрастност и дистанцираност. И може би утре вечер трябваше да се обади на Доналд, въпреки че той не обичаше да бъде безпокоен през седмицата. Освен ако случаят бе спешен. А нима това не бе спешен случай, попита се тя, докато се мушкаше между чаршафите.
Така че сега, като вървеше пеша към библиотеката, след като се бе измъкнала на пръсти в 5 часа сутринта, докато Майкъл все още спеше, Емили се самоубеждаваше, че не е страхливка. Тръгна по-рано, защото имаше много работа, а не по някаква друга причина. И като остави на Майкъл бележка, в която строго му нареждаше да не напуска апартамента през целия ден и да не позволява никой да го вижда, тя всъщност вземаше само една разумна предпазна мярка. Той знаеше, че не трябва да се показва, но по-добре да му напомни, нали? А написаното въздействаше по-силно от казаното, нали?
Отново си спомни за валса с Майкъл.
— Може би трябва да се обадя на Доналд по обед — промърмори тя, а после забърза още повече.
— А как е семейството ви, госпожо Шърли? — попита Емили жената в напреднала бременност, застанала пред бюрото й в библиотеката.
— Всички са добре. Само най-малкият е настинал. А как е Доналд?
— Отлично. Той е… — Изведнъж млъкна, тъй като вдигна очи и видя Майкъл да влиза в библиотеката.
— Емили? Добре ли си? — попита госпожа Шърли. — Изглеждаш така, сякаш си видяла призрак.
— Не, само един ангел — каза Майкъл, като се наведе над бюрото и погледна издутия корем на бременната и страшно изморена госпожа Шърли така, сякаш бе най-сексапилната жена, която бе виждал.
— Мили боже! — възкликна госпожа Шърли и премигна. — Изглежда, не се познаваме. Аз съм Сюзън Шърли, а вие сте…
Майкъл вдигна подпухналата й ръка към устните си и нежно целуна пръстите й, които бяха постоянно зачервени от десетгодишни грижи по растящата й челяд.
— Казвам се Майкъл… — Той се поколеба, погледна към Емили и тя разбра, че току-що бе забравил фамилното си име.
— Чембърлейн — каза рязко Емили и го погледна така, сякаш щеше да го убие за появяването му в библиотеката.
Но той не я погледна повече, а се извърна към госпожа Шърли:
— Да, разбира се, Чембърлейн. Братовчед съм на Емили. По майчина линия. И съм отседнал при нея.
— О, Емили, трябваше да ни кажеш — рече госпожа Шърли, като не направи никакво усилие да дръпне ръката си от тази на Майкъл.
Емили направо си бе глътнала езика. Братовчед? Отседнал при нея?
— Емили, мила — обади се Майкъл, — добре ли си? Искаш ли нещо за пиене?
Докато поглеждаше ту единия, ту другия, госпожа Шърли се усмихна тънко, а Емили разбра, че животът й — такъв, какъвто бе досега — вече е свършил. След не повече от три часа цял Грийнбрайър щеше да разбере, че «братовчед» й е отседнал при нея.
— Кажете, господин Чембърлейн, женен ли сте?
— Да! — изплю Емили, а думата заседна в гърлото й така, че направо се закашля.
Майкъл се протегна през бюрото и я потупа по гърба, но след първото потупване движението му се превърна в ласка.
— Разделени сме — отвърна Майкъл, като се усмихна на госпожа Шърли. — Уви, в момента се развеждам.
Емили, все още кашляйки, се дръпна от ръката на Майкъл, но когато лявата му ръка се отпусна на бюрото, тя я плесна здравата, за да го накара да се опомни.
Майкъл не отделяше поглед от госпожа Шърли, но отдръпна ръката си, докато Емили най-накрая приключи с кашлицата.
— Е, Емили — рече госпожа Шърли, — трябва да се връщам вкъщи, преди децата да са разсипали всичко. Господин Чембърлейн, бе истинско удоволствие да се запозная с вас.
— Майкъл, моля — промълви той.
— Заповядайте на вечеря у дома, за да можем да ви опознаем по-добре със съпруга ми. Или не — каза тя, сякаш току-що го измисли, — разводът понякога прави човек толкова самотен. Може би трябва да ви запозная с някои от моите приятелки.
— Това определено ще ми хареса — отвърна, искрено поласкан, Майкъл. — Но ще е добре да го направим по-бързо, тъй като бебетата скоро ще се появят.
— Бебетата? — попита тя учудено. — О, не, ще е само едно. Просто съм необичайно едра, а имам цели два месеца още.
Емили — с искрено отвращение, а госпожа Шърли — с явно удоволствие — гледаха как Майкъл сложи длани на огромния й, твърд корем.
— Две бебета, момче и момиче, и ви остават само още пет седмици.
— О! — възкликна усмихнато госпожа Шърли, сякаш току-що бе благословена от папата, и тръгна към вратата. — Мисля, че ще се обадя на лекаря си и сигурно ще настоявам за още една ехограма.
— Да — каза мило Майкъл. — И не забравяйте за поканата си.
— О, не се притеснявайте — отвърна тя, като отстъпваше с гръб към вратата, сякаш не искаше да го изгуби от погледа си нито за миг.
Когато жената си отиде, Майкъл, все още усмихнат, се извърна към Емили.
— Ти си полудял! — изсъска тя, като говореше тихо, за да не я чуят другите посетители в библиотеката. — Знаеш ли какво направи току-що?
— Исках да видя библиотеката ти в действителност — отвърна бодро той.
Тя си пое дълбоко въздух и започна да брои до десет, но бе стигнала едва до три, когато Майкъл се наведе през бюрото, така че застана почти лице в лице с нея.
— Госпожа Шърли ще разкаже на всяка жена в града за теб и след двайсет и четири часа агентите на ФБР ще са тук!
— Всъщност — отвърна Майкъл спокойно — не мисля, че е така. Говорих с един човек тази сутрин и…
— Жив или мъртъв? — прекъсна го тя.
— Жив.
Емили присви очи.
— Със или без тяло?
Майкъл я погледна с половинчата усмивка.
— Без. Тя каза, че в този град на един мъж се падат двайсет жени и…
— Тя? Коя тя?
— Духът, който ми каза това, бе жена. Ревнуваш ли?
— Ни най-малко. Просто искам да знам къде срещна тази жена и дали обитава моя апартамент.
— Не, тя се е настанила в този на Патока… ъ-ъ… на Доналд. Каза ми, че има толкова малко мъже в този град, поради което тук съм в такава безопасност, каквато не мога да намеря никъде другаде по света. Дори жените, които имат мъже, са лишени от присъствието им през повечето време. Тя ми обясни, че съм в пълна безопасност и никой няма да каже нещо, заради което да ме изхвърлят оттук.
Емили изобщо не искаше да коментира тази деформирана представа за любимия й град. Освен това една от постоянните й посетителки — Ан Хелмър — ги забеляза и реши точно в този момент да запише книгите си. Майкъл отвори уста да заговори жената, но Емили го погледна толкова свирепо, че той се извърна и изведнъж се направи на страшно заинтересуван от един плакат, който рекламираше последния криминален роман на Нанси Пикард.
Когато Ан си отиде, Емили се обърна отново към Майкъл и заговори тихо:
— Какво прави тази жена в апартамента на Доналд?
— Не знам. Щеше да бъде доста нахално от моя страна да я попитам.
— Чудесно. Правила за добро държане между призраци — промърмори тя, стиснала устни.
— Емили, сърдиш ли ми се за нещо?
Нямаше да му отговори, тъй като знаеше, че той разбира колко е излишен въпросът му, нито щеше да му позволи да отвлече вниманието й.
— Какво търсиш тук?
— Помислих си, че ще мога да погледна документите, с които разполагаш за къщата, която посетихме вчера, и тъй като Лилиан каза, че това е центърът на града…
— Коя е Лилиан? — попита тя толкова високо, че Хати и Сара Самървил вдигнаха глави от криминалните романи, които четяха. Продължи по-тихо: — Не, не ми обяснявай, тя е призракът без тяло, който живее в апартамента на Доналд, нали? — Емили дари Майкъл с фалшива усмивка. — Тъй като него го няма по цяла седмица, тя би трябвало да плаща наем.
— Тя няма джобове, за да носи пари, а сигурно ще има известни проблеми, ако се опита да си открие банкова сметка. Знаеш отношението на вас, простосмъртните, към духовете.
— Престани да ми се присмиваш. И какво искаш да кажеш с това, че няма джобове?
— Не бих посмял да ти се присмивам, а Лилиан е завършила живота си, както се е къпела, така че… — Той сви рамене, а после очите му светнаха: — Може би ще се съгласиш да й предложиш някаква работа тук, в библиотеката? Тя определено ще кара хората да връщат книгите си навреме и ще прави компания на онези двама мъже, седнали ей там…
— Престани! Не желая да слушам повече истории за… за голи духове. Както и за каквито и да било призраци в моята библиотека.
— Сигурна ли си? Те са много приятни мъже. Като изключим това, че единият може би е убил…
— Само още една дума и ще те изхвърля оттук — изсъска тя и погледна под вежди към госпожици Самървил. Те се опитваха толкова старателно да доловят какво си говорят, че телата им се бяха наклонили под ъгъл от четиридесет и пет градуса към тях.
Майкъл се разсмя.
— Е, къде държиш твоите изследвания?
— Защо не се върнеш в моя апартамент — каза тя многозначително, — а аз ще ти донеса всичко у дома?
— Не позна. Ще стоя близо до теб, докато открия злото, което те заобикаля.
— Искаш да кажеш друго зло, а не ти и твоите безтелесни духове, така ли?
— Емили, Емили, направо мога да повярвам, че си ми сърдита. По-добре се усмихни, защото хората започват да се чудят за какво си шепнем толкова интимно.
Тя изведнъж реши, че бе много по-добре той да се върти около нея, отколкото да го губи от поглед. Поне по този начин щеше да знае къде е и какво прави. Освен това така и така не постигаше кой знае какъв успех в опита си да го изкара от библиотеката.
— Добре, иди седни ей там и ще ти донеса каквото имам, така че да можеш да го разгледаш.
— Благодаря, но ще се настаня на ъгловата маса. Мъжете искат да се занимават с нещо и ще ми помогнат да разгледам материалите.
Емили го погледна.
— Добре, но ако някой от тях започне да прелиства страници или направи нещо, с което да уплаши някого от посетителите ми, ще те… — Какво би могла да направи, за да накаже призраци? Усмихна се престорено на Майкъл. — Ще кажа на Ейдриън за всички вас. — С удоволствие забеляза лицето на Майкъл да пребледнява.
— Ти възприемаш прекалено бързо — промърмори той, но когато се извърна, въпреки всичко й намигна. А по-късно, след като стовари грамадна купчина от папки на масата пред себе си, прошепна: — Те искат да се запознаят с Лилиан. — После вдигна вежди по такъв начин, че Емили трябваше да се извърне, за да не се разсмее. Представата за двама похотливи мъже-призраци, отегчени от господ знае колко дългото седене в някаква си библиотека, които се стремят да се срещнат с гола дама-призрак, бе направо прекалена за нея. Отне й няколко мига да се съвземе дотолкова, че да може да каже:
— Когато свършиш с това, ще ти донеса още.
За съжаление гласът й не звучеше толкова твърдо, колкото й се искаше.


Десета глава

Петък вечер, помисли си Емили, като се отпусна назад във ваната и затвори очи. Разбира се, всичко, което бе направила през тази седмица, бе погрешно, но въпреки това трябваше да признае, че изживя най-интересната седмица през живота си. Не толкова хубава, както би било, ако я бе прекарала с Доналд, напомни си тя, но все пак бе наистина изключителна.
Когато Майкъл се бе появил в библиотеката във вторник, тя се бе ужасила, че някой може да го разпознае. Представяше си го как лежи в локва кръв на тротоара, а около него са застанали агентите от ФБР и мафиотите с автоматични пистолети. Или каквито и там пистолети имат днес, помисли си тя. Но след един много нервен следобед и след като никакви стрелци не се появиха, тя започна да се успокоява.
Е, би могло и така да се каже. Но всъщност нямаше и две минути спокойствие, след като Сюзън Шърли напусна библиотеката и започна да разпространява клюката, че подходящ почти ерген седи в библиотеката.
Грийнбрайър бе град, почти всички жители, на който пътуваха, за да работят другаде, и през цялата седмица в него имаше много малко мъже. Повечето от тях бяха като Доналд и имаха апартаменти в окръжния град, където живееха през седмицата, и се връщаха вкъщи в петък вечер с куфарчета, пълни със служебни документи.
— Това е военен град — бе казала Айрин. — Всеки понеделник мъжете отиват да воюват и се връщат обратно през уикенда, изтощени от битката.
Емили не смяташе Грийнбрайър за толкова лош, но понякога във въздуха се носеше ароматът на глад за мъже.
Така че в мига, в който се разнесе клюката, че възрастен хетеросексуален мъжки екземпляр е в града, той веднага стана атракцията на годината.
И колко много му харесваше на Майкъл, помисли си Емили с истинско отвращение, като прокара гъбата по левия си крак. Той се наслаждаваше на всяка секунда от вниманието, с което го обграждаха, независимо дали бе проявено от самотни жени или от деца, които рядко виждат бащите си.
В края на онзи пръв ден Майкъл се отказа от опита си да прочете купчината документи, предоставени му от Емили, което, подозираше тя, изобщо не бе саможертва, и обърна внимание на жителите на Грийнбрайър. По обед вече бе изоставил документите и се бе преместил в най-хубавия кът на библиотеката, където Емили бе обсебила детския отдел. Там имаше столове и големи възглавници за пода, както и дебел килим, за който три месеца бе молила един търговец да го дари на библиотеката.
Докато Емили подпечатваше книга след книга, тъй като сякаш целият Грийнбрайър си бе изнамерил причина да е тук, Майкъл сформира нещо като ремонтна работилница в библиотеката. Началото бе поставено много невинно, когато падна главата на куклата на едно дете, което стоеше до майка си, дошла да поздрави Майкъл с добре дошъл в града. Майката — разведена и отглеждаща дъщеря си сама — не забеляза големите, пълни със сълзи очи на детето, което погледна към обезглавената си кукла. Но Майкъл забеляза. Той коленичи, взе двете части на куклата и ги съедини отново.
Майката говореше нервно, без да казва кой знае какво, опитвайки се само да направи добро впечатление, докато Майкъл виждаше само детето.
— Знаеш ли някакви приказки? — прошепна малкото момиченце, като гледаше Майкъл с големите си тъмни очи.
— Знам много приказки за ангели — тихо отвърна той — и което е по-важно, искам да ти разкажа няколко от тях.
Детето кимна и подаде ръка на Майкъл, а после го последва в детския ъгъл. Майката на детето премигна няколко пъти, после се обърна към Емили и я попита дали може да остави дъщеря си за малко, докато изпълни няколко поръчки.
— Ами… — започна Емили. Тя нямаше навик да позволява библиотеката й да бъде използвана като дневна детска градина, но когато погледна Майкъл и детето, седнали и двамата на пода и увлечени от някаква история, която той разказваше, Емили отговори: — Да, разбира се, детето може да остане.
Оттам нататък нямаше спиране. Деца от целия град се появяваха със счупени играчки, жадни да чуят какво ще им разкаже Майкъл.
В три следобед Емили се обади на помощничката си и я помоли да дойде на работа, тъй като се нуждаеше от помощта й. Гидра бе така изненадана от молбата й, че не каза нито дума и пристигна толкова бързо, че Емили не посмя да я попита с каква скорост е карала.
— Всемилостиви боже! — възкликна Гидра, а големите й кафяви очи се разшириха от изненада, като обхвана с поглед пълната библиотека. — Кой е той?
Помощничката й бе по-висока от Емили с трийсет сантиметра и тежеше с петдесет килограма повече, но бе най-великодушният човек, когото Емили познаваше. Тя живееше на края на града със съпруг, който се появяваше от време на време, и имаше двама сина — тийнейджъри, които не знаеха да правят нищо друго, освен да ядат и да гледат телевизия по цял ден. Гидра често казваше на Емили, че ходенето на работа е най-голямото удоволствие в живота й.
— Братовчед ми — отвърна Емили над главите на трите жени, които стояха пред бюрото й и чакаха да подпечатат книгите си. — Ще поработиш ли тук, докато намеря някои книги за посетителите?
— Разбира се — каза Гидра, все още с широко отворени очи, вторачени в главата на Майкъл, която единствено стърчеше над децата. — Той да не е Хамелнския музикант?
— Той е ангел — отвърна без да мисли Емили, а после погледна Гидра и повдигна рамене, преди да изчезне между лавиците. И щом вече не бе вързана за бюрото тя стана като всички други жени, тълпящи се в библиотеката — умираше да разбере какви истории разказва Майкъл.
Понесла куп книги, Емили се спря в края на групичката и се заслуша. Не знаеше какво очаква да чуе. Може би религиозни истории или поне такива от Библията. Но той им разказваше за американската история. Като изключим факта, че им разказваше за Гражданската война от гледна точка на човек, присъствал там.
Освен това можеше да отговори на всички въпроси на децата. Какво са яли по време на войната? Как са ходили до тоалетната? Техните татковци в града ли са работили? Обичали ли са видеоигри?
Нищо не можеше да затрудни Майкъл и без да се замисля, Емили си запроправя път напред, тъй като имаше един-два въпроса, които би искала да зададе. Но когато Майкъл вдигна глава и й намигна, тя си спомни за задълженията си и отнесе книгите на чакащите читатели.
Гидра подпечатваше книгите със замах.
— Мисля, че е по-добре да затвориш прозореца, тъй като твоите документи се разпиляват по цялата маса — отбеляза тя, като кимна към далечния ъгъл, където бяха струпани материалите на Емили върху трагедията на Мадисън.
Напълно ужасена, Емили забеляза, че страниците се отгръщаха една по една, сякаш няколко невидими души ги четяха. Докато гледаше, една дебела папка бе взета от купчината, сложена на масата и корицата й бе отгърната.
Като се опитваше да не тича и да не привлича вниманието към себе си, тя въпреки това се спъна в два стола, докато си проправи път до тях.
— Престанете! — изсъска към масата. — Ще уплашите читателите ми. — Книжата веднага спряха да се местят.
Би трябвало да се почувства по-добре, след като ги накара да спрат, каза си тя. Но вместо това се почувства така, сякаш току-що бе отказала на двама посетители правото да използват библиотеката. Само защото на тези двамата им липсваха тела, нямаше право да ги възпира, нали?
— По дяволите, по дяволите и още веднъж по дяволите! — измърмори Емили, а после издърпа голям корков параван от ъгъла и го сложи около масата. — Продължавайте — каза с отвращение. — Но ако някой мине покрай вас, веднага преставате да прелиствате страниците, ясно ли е?
Емили не бе сигурна, но й се стори, че когато се извърна, чу мъжки глас да казва: «Благодаря». Тя вдигна ръце.
— Е, чудесно. Сега помагам на призраци да се справят със скуката си.
Гидра кимна към паравана:
— На кого говореше?
— На себе си — отвърна Емили. — Сложила съм изследването си за Мадисън там и не искам никой да го пипа.
Отдалечи се, преди Гидра да я попита защо не прибере документите обратно в канцеларията си. И какво трябваше да й отговори — че предпочита тези двама мъртъвци, единият от които може би е убиец, да стоят далеч от канцеларията й ли?
Е, днес бе петък, а в библиотеката в продължение на четири дни бе истинска лудница. Жените бяха дошли да видят Майкъл, а очите им бяха пълни с надежди за дивна романтика и обяснения в любов. Или поне това виждаше в очите им Емили. Но дните минаваха и нещата се променяха.
— «Нека малките деца да дойдат при мен» — бе казала Гидра в сряда следобед, като погледна как Майкъл се смее с децата и им показва някаква игра от петнайсети век. — Точно този цитат от Библията ми напомня той. Иска децата да отиват при него. Също като Исус.
— Мисля, че Майкъл е на друго ниво — кратко й бе отвърнала Емили, докато мъкнеше още една купчина книги към бюрото си.
— Ниво? — усмихнато повдигна вежди Гидра. — Мисля, че ревнуваш, Емили. И го намирам за доста странно, като се има предвид, че си сгодена и ще се жениш за Доналд. Между другото как е той? Как му харесва идеята за това, че живееш с тази великолепна грамада от мускули и черна коса?
Емили сложи книгите на бюрото, без да каже нито дума в отговор.
— Е, добре — отвърна Гидра. — Ако по цвета на лицето ти може да се съди нещо, то тогава бих казала, че господин Телевизионна звезда не знае нищо за този… а-а… твой братовчед. Кажи ми пак какви точно са роднинските ви връзки?
Емили се зачуди как е могла да харесва чувството за хумор на Гидра.
— По майчина линия — отвърна мило тя. — Имаме една и съща прабаба.
— О! — възкликна Гидра, докато набързо подпечата три книги. — Това същата прабаба ли е, която ходила на училище с моята прабаба? Същата, която се омъжила за онзи мъж от Тулса и имала само една дъщеря, която бе майка ти? За тази прабаба ли говориш?
— Мразя малките градчета — промърмори Емили и изчезна между лавиците с книги.
Само вечер тя прекарваше известно време с Майкъл, и то само защото се държаха като бегълци и се измъкваха тайно. Във вторник, като затвори библиотеката, отпред вече чакаха няколко жени, понесли съдини с топло ядене.
— Реших, че след като сте работили цял ден и имате гост, ще ви е нужна малко помощ в кухнята — каза една от тях, а Емили нямаше представа коя е тя. Но на безименния й пръст имаше бяла ивица, която подсказваше, че съвсем наскоро оттам е махната венчална халка.
— Благодаря ви, но… — започна Емили, а Майкъл вече бе взел съда с яденето от жената и се усмихваше очаровано.
— А тук са името, адресът и телефонният ми номер — каза тя. — Така че да може да ми върнете съда.
Като се имаше предвид, че яденето бе в алуминиева съдина за еднократно ползване, Емили й се усмихна едва-едва.
— Разбира се — промърмори тя. — Колко мило от ваша страна! — После погледна към Майкъл. — Ще тръгваме ли?
Докато вървяха към апартамента й, четири коли със сами жени-шофьорки минаха по улицата и напомниха на Майкъл за някакви покани, които бил приел. Когато стигнаха до вкъщи, имаше пъхнати седемнайсет бележки между вратата и касата.
— За теб — рече Емили и ги мушна всичките в ръцете на Майкъл.
Щом се озова вътре, тя веднага отиде в спалнята с намерението изобщо да не се покаже оттам. Не знаеше защо е сърдита, но точно така се чувстваше. Когато Майкъл отвори вратата на спалнята й, без да почука, започна да му обяснява, че това е нейната запазена територия, но вместо да продължи, за свой ужас, избухна в сълзи.
Майкъл веднага седна на леглото до нея и я придърпа в прегръдките си.
— Всичко е наред — погали я той. — Никой няма да ме намери.
— Не е заради това — промърмори тя, като изтри сълзите с опакото на ръката си. — А… — Всъщност нямаше представа какво става с нея, но то имаше връзка с това, че Майкъл вече не бе нейна лична, скрита собственост, а тя в никакъв случай и при никакви обстоятелства не искаше да си признае това.
— Хайде да си вземем вечерята и да избягаме в гората — предложи Майкъл, като все още я държеше в прегръдките си. — Искам да бъда само с теб и искам да ми разкажеш всичко, което направи днес, а аз ще ти разкажа за децата.
— И за онези жени — измърмори тя, като звучеше точно като малко момиче.
— Знаеш ли, Емили, нито една от тях няма твоето добро сърце. Нито една от тях не притежава чистотата на твоята душа или щедростта ти. Е, някои бяха истински… Как се наричаха онези риби, за които вие, простосмъртните, мислите толкова често?
Тя се канеше да каже «делфини», но знаеше, че той има предвид акулите.
— Акули?
— Точно така. Те не ме харесват, нито пък искат да ме опознаят. Те просто търсят мъжкар.
Ако бе започнал да й говори, че е най-красивата жена в града, както повечето мъже биха направили, нямаше да му повярва. Но той говореше за сърцето й, какво вижда вътре в нея.
Преди да може да му отговори, на вратата се почука и тя вдигна глава с гримаса.
— Сложи си дънките — онези с дупката отзад, — а аз ще купя още храна. После ще избягаме — каза той, докато отиваше към входната врата. — Алфред и Ифреим ми казаха някои неща днес, а за утре искат хартия и моливи, така че да могат да си водят бележки.
Емили отвори уста да попита кои са Алфред и Ифреим, но и без това знаеше.
— Не трябва да позволяват на никого да ги види да пишат — извика тя след него. А когато се усети какво бе казала току-що, се разсмя. Хората не трябваше ли да се страхуват от призраци? Стана и отиде до гардероба, за да вземе съдраните си дънки.


Единадесета глава

Докато се приготвят и след като Емили бе връчила телефона на Майкъл, поне десетина пъти и го бе чула да приема абсолютно всяка покана, която му отправиха, навън стана почти тъмно.
— Прекалено късно стана да вървим сега — промърмори тя, свила обидено устни. Разбира се, знаеше, че мрънка заради пропуснатия пикник — нещо, което не би трябвало да я безпокои изобщо. В края на краищата обикновено прекарваше по-голямата част от седмицата сама. А честно казано, прекарваше и доста от уикендите сама, тъй като Доналд понякога трябваше да остава в окръжния град, за да отразява някоя гореща новина.
Но Майкъл остави телефона, взе кошницата за пикник, хвана я за ръката и я поведе навън, а телефонът продължаваше да звъни след тях.
— Не се боиш от тъмното, нали? — закачи я той, като я водеше надолу по стълбите толкова бързо, че щеше да бъде истинско чудо, ако не паднат.
— Вече не — отвърна тя засмяно. — Не и след днешния ден. Не и след като скастрих няколко призрака и им казах да се държат прилично. А ти кога намери време да поговориш с тях? Всеки път, когато вдигнех глава, изглеждаше толкова вглъбен в историите, които разказваше на децата.
— Ифреим дойде и ми разказа една история, докато сглобявах количката на малкия Джеремая. Аз само я преразказах на децата.
Вече бяха стигнали покрайнините на гората и Емили се поколеба. Като разумен и чувствителен човек, тя обикновено не ходеше в тъмните гори посред нощ.
— Хайде — каза Майкъл и я дръпна за ръката. — Горските елфи ще ни покажат пътя.
— О, да, разбира се — промърмори тя, като се препъваше след него. — Какво ли съм си мислила? Горски елфи. Ифреим не беше ли онзи, който… а-а-а…
— Убил жена си, накълцал я на парчета и ги скрил в един багажник?
— Какво? — попита тя тихо и се закова на място. Горските елфи — както и да е, но истории за накълцани съпруги, разказвани в тъмната гора, бяха вече нещо прекалено.
Майкъл спря и й се захили така, че виждаше белите му зъби на оскъдната светлина.
— Не, Ифреим не е убивал никого. Той бил обвинен и екзекутиран, но се заклел да остане на Земята, докато открие убиеца.
— О! А намерил ли го е? Убиецът, искам да кажа?
— Представи си — не, след като все още е тук. Толкова ми се иска вие, смъртните, да престанете да давате тези клетви на смъртния си одър. Те създават толкова много проблеми. Виж само бедния Ифреим — промърмори, дръпна я за ръката и тя тръгна отново.
— Да, горкият той. Доскучало му е до смърт. Или може би сравнението не е много подходящо. Преди колко време е била убита жена му?
Майкъл спря за миг и сякаш се заслуша в нещо или, съдейки по поведението му — в някого. Чудя се как ли звучат горските елфи? — помисли си тя, после той я дръпна за ръката и я поведе в нещо, прилично на непроходим гъсталак. Но все пак имаше някаква пътека, която ги изведе на една полянка до малко поточе. Дори през нощта мястото бе невероятно красиво.
— Харесва ли ти?
— Красиво е — прошепна тя, вдигайки глава към дърветата, които оформяха нещо като свод на катедрала.
Като отвори кошницата, Майкъл извади бутилка вино.
— Елфите са палави същества — промълви той и й наля пълна чаша. — Те разрешават на простосмъртните да идват тук само когато жената е плодоносна. Според тях половината първородни деца в града са направени точно тук.
Емили се разсмя и взе виното.
— Ти ми зададе въпрос, за какво точно беше? — попита Майкъл, докато ровеше из кошницата, и бутна ръцете й настрана, когато се опита да му помогне.
— М-м-м, не знам — отвърна тя, седнала на тревата, като протегна краката си и се заслуша в поточето. Може би се дължеше на въображението й, но това място наистина й се струваше много романтично.
— Емили — тихо промълви Майкъл, — не се облягай назад на ръцете си по този начин. Имаш ли нещо, с което да завържеш косата си?
Тя не можа да се сдържи да не се протегне отново, а после тръсна косата си. Нещо в гласа му я караше да се чувства неустоима съблазнителка.
— Махайте се! — извика Майкъл и размаха ръце. — Марш! Всичките!
Грубият му силен глас разруши магията и Емили седна сковано.
— За какво бе всичко това?
— Проклети същества. Казват, че могат…
— Могат какво?
— Да ни скрият от очите на Ейдриън — отвърна Майкъл и погледна към сиренето, което режеше. — И че ти си плодоносна сега — продължи тихо.
— О! — ахна Емили с широко отворени очи. Не знаеше какво друго да каже.
— А сега за Ифреим — каза Майкъл с неутрален тон.
— Да — отвърна тя, като взе чинията, която й подаде.
— Мъжът, който не е разчленил жена си. — Може би мисълта за убийството щеше да я отвлече от романтичната атмосфера на това усамотено малко гнездо със сладко ухание и да я накара да се съсредоточи върху това, за което двамата с Майкъл се предполагаше да мислят.
— Да — повтори той. — Ифреим. — Майкъл звучеше така, сякаш му бе трудно да си спомни кой бе Ифреим.
— О, да. Той ми каза, че преди няколко години срещнал човек, който познавал капитан Мадисън.
— Преди няколко години? Но капитан Мадисън е умрял преди сто години и как… О, разбирам. Мъртви мъже. Призраци. Разкажи ми, те имат ли партии и нормален обществен живот?
Тя се шегуваше, но Майкъл не възприе въпроса й така.
— Не, обикновено не. Знаеш ли, Емили, духовете, които остават на Земята, след като телата им умрат, всъщност не са много щастливи същества. Повечето от тях дори не знаят, че нямат тела, и обикновено нещо трагично ги задържа тук, на Земята.
Емили премига срещу него. Беше странно да си с човек, който няма представа, че призраците са нещо, от което трябва да се страхуваш. Но пък и самият Майкъл се бе уплашил от капитан Мадисън.
— Е, както и да е, какво е казал приятелят на Ифреим за онзи страшен човек?
— Точно тук е гвоздеят — отвърна Майкъл и отново напълни чашата й с вино. — Мъжът казал, че едва ли някога ще срещне по-добър човек от капитан Мадисън. Той бил великодушен до крайност и подчинените му моряци го обичали толкова много, че били готови да пожертват живота си за него.
— Това същият мъж ли е, чийто дух хвърли сабите по теб в къщата на Мадисън? За същия капитан Мадисън ли говориш?
— За съвсем същия. Това ми хареса. Какво е? — попита той и вдигна купичка с храна.
— Нямам представа. Прекалено тъмно е, за да видя. Освен това тя е влюбена в теб, а не в мен. Но естественият цвят на косата й не е този.
Дори в тъмното виждаше усмивката на Майкъл.
— Не можеш да видиш какво има в купата, но виждаш достатъчно, за да я разпознаеш и да разбереш кой я е изпратил?
Емили не си направи труда да му отговори.
— И така, ако капитан Мадисън е толкова добър човек, защо все още обитава къщата си? И най-важното — защо е бил обесен за убийство? Мисля, че в спомените на твоя призрак нещо куца.
— Ифреим каза, че хората, които познавали капитана, не можели да повярват, че е убил някого. Според това, което чул, момичето, за което се оженил капитанът, било бременно, а бащата на бебето бил напуснал града.
— О-о-о! — възкликна Емили и облиза пръстите си от пудрата захар, полепнала от сладката, която току-що бе изяла. — Това би имало смисъл. Може би старият капитан се е влюбил в младата си булка и когато любовникът й се е върнал след години, капитанът го е убил. Любовта кара дори добри хора да правят ужасни неща.
— Наистина ли? — попита Майкъл и повдигна едната си вежда. — Не бих могъл да зная за това, тъй като познавам много малко от този свят.
— Добре, Метусалем*, знам, че си стар човек, но…
[* Патриарх, който живял 969 години. — Б.пр.]
— Метусалем? Не ти ли казах, че той бе един от моите подопечни?
Емили изскубна шепа трева и го замери с нея.
— Не можеш ли да бъдеш сериозен поне за миг? Как ще разберем защо си тук, ако не се потрудим върху това?
Той продължи да гледа към чинията си, която напълни за трети път.
— Мислех, че съм някакъв наемен трепач, който се издържа чрез унищожаването на хора, така че какво искаш да кажеш с това «защо си тук»?
— Наемен убиец, а не трепач. Освен това ти може да не си ангел, но определено не си и убиец. — Тя вдигна глава. — Как мислиш, дали капитан Мадисън не е бил екзекутиран несправедливо и затова е толкова сърдит? И защо отказва да напусне тази земя? Може би си бил изпратен тук, за да откриеш истината, така че духът му да бъде освободен.
Майкъл бе напълнил устата си с нещо, което приличаше на желиран крем. Той наистина има вкуса на деветгодишно хлапе, помисли си тя.
— Може би е бил обесен за нещо, което не е извършил — виждал съм много такива случаи в работата си, — но какво общо има това с теб, Емили? Капитан Мадисън не е един от моите подопечни, а ти си. И аз бях изпратен тук за нещо, свързано с теб.
— Ако разреша тази загадка и напиша книга за нея, а тя стане бестселър, това би ме направило богата. А да стана богата е свързано с мен.
— Нещо не ми се вярва.
— Прекалено простосмъртно ти звучи, нали?
— Определено. Какво е това?
— Черешов пай. Наистина не трябва да ядеш месо, хляб, желиран крем и пай едновременно. Е, и какво общо има капитан Мадисън с мен, освен че изследвам историята на живота му от четири години насам? А освен това какво общо има той с теб?
— Започвам да мисля, че се молим не на когото трябва.
Емили трябваше да се замисли доста, за да разбере какво иска да каже.
— Че сме се захванали не с каквото трябва — поправи го тя. — Доколкото разбирам, ти не вярваш, че капитан Мадисън има нещо общо с твоето изпращане тук.
Трябваше да го изчака да изяде едно огромно парче пай, което той налапа буквално на една хапка.
— Емили, наистина съм объркан от всичко. Прекарах почти една седмица с теб и въпреки че възприятията ми може да са позагубили от чувствителността си при пътуването насам-натам, наистина не виждам никакво зло около теб. Е, има няколко жени, които ти завиждат, но…
— На мен? И защо, мили боже, някой би могъл да ми завижда?
— Чакай да видим. Откъде да започна? Ти си млада, красива и умна и всичко ти спори. Хората те обичат, имат ти доверие и искат да са твои приятели. Получаваш награди и почести и освен това имаш приятел. Ти…
— Добре, добре, разбрах посланието ти — прекъсна го тя, объркана, но доволна. — В такъв случай никой не планира тайно да ме убие, нали? — попита усмихнато. Искаше да прозвучи като шега, но Майкъл остана сериозен.
— Не. Никой от тези, които съм видял, но човек никога не знае какво го очаква. Утре няма да ходиш в библиотеката, нали?
— Не, Гидра работи през съботите. — Не му обясни, че библиотеката сигурно ще бъде празна, щом него го няма.
— Може ли да се поразходим из града утре? Искам да вляза във всеки магазин и да видя всички къщи. Трябва да има някаква опасност наоколо. А аз вероятно мога да я усетя.
— Добре. Утре мога да те запозная с Айрин. Тя е най-добрата ми приятелка и работи в окръжния град през седмицата. Айрин е съдружник на някакъв невероятно известен адвокат и винаги има за разказване най-различни интересни истории.
— Ти винаги си я харесвала — промърмори Майкъл под носа си.
— В минали животи? — закачи го тя, като се опитваше да звучи, сякаш не му вярва, или ако му вярва, то не я интересува, но много й се искаше да разбере как двете с Айрин са станали приятелки.
Обаче той не каза нищо.
— Готова ли си да си вървим? — попита я и започна да пъха нещата обратно в кошницата. — От това вино ми се приспа.
Емили не знаеше какво се бе случило, но нещо бе променило доброто му настроение. Докато се връщаха към апартамента й, той не продума нищо, просто я държеше за ръката и я водеше в тъмнината толкова лесно, сякаш вървяха посред бял ден. Веднъж го чу да мърмори: «Млъкнете», а после бе почти сигурна, че чу хорово кискане и пърхане на крила.
Когато се върнаха в апартамента, лампичката на телефонния й секретар светеше, но Емили не можеше да понесе да чуе още някоя жена да кани Майкъл на някакво събиране, филм или нещо друго. Що се отнася до него, той отиде под душа, а когато се върна с хавлия около бедрата, кратко я уведоми, че си ляга.
— Аз ли направих нещо? — попита го тихо, докато минаваше покрай нея.
— Какво би могла да направиш? Та ти не си правила нищо лошо от векове — отвърна той, преди да се отправи към кушетката във всекидневната. Но когато Емили продължи да стои там, добави през рамо: — Емили, скъпа, върви да лягаш. И гледай да заключиш вратата си добре. Всъщност залости я, така че да не мога да вляза.
— О! — промълви усмихнато тя, а после се прибра щастлива в спалнята си. Затвори вратата, но не я заключи и със сигурност не я залости.


Дванадесета глава

Емили крачеше нервно из стаята.
— И ти ще отидеш! — възкликна тя, сякаш не можеше да повярва на ушите си, а едновременно с това бе страшно ядосана. — Ще отидеш с онези мъже в игрален дом, ще пиеш цяла нощ и ще правиш бог знае какво още. А те знаят кой си!
Майкъл най-спокойно се бръснеше, гол до кръста, а косата му бе все още влажна от банята. Изобщо не си правеше труд да погледне към Емили или да отвърне на гневния й изблик.
— Какво ще ми отговориш? — настоятелно попита тя.
— Те нямат представа кой съм. Нито какъв съм в действителност — отвърна той и избърса остатъка от пяна по лицето си, а после се огледа за порязвания. Не беше свикнал да се бръсне с бръснач.
— Те знаят за кого те мислят останалите хора, а това е едно и също.
— Знаеш ли къде е кафявата ми риза? — попита Майкъл и затърси в гардероба на Емили. — Или по-добре да сложа зелената?
— Сложи такава, на която да отива кръв — промърмори тя и се облегна на касата на вратата, скръстила решително ръце пред гърдите си.
Майкъл мина покрай нея с кафявата риза в ръце и я целуна по бузата.
— И на мен днес ми бе много приятно, а и ти също ще ми липсваш тази вечер.
— Но ти няма да ми липсваш — отвърна тя. — Говориш пълни глупости. Прекарах с теб толкова много време през тази седмица, че очаквам с нетърпение да остана за малко сама. Имам няколко книги, които искам да прочета.
Майкъл не й отговори, но тънката му усмивка бе прекалено многозначителна. Проклет да е! — помисли си тя, но те наистина бяха прекарали чудесен ден. Беше й доставило искрено удоволствие да го развежда из малкото си градче и да го представя на хората. Повечето от мъжете си бяха у дома за уикенда и той бе спирал край всяка къща и бе бъбрил толкова естествено с хората, сякаш бе живял в Грийнбрайър през целия си живот.
А където и да отидеха, хората го харесваха. Канеха ги у дома за чай, кафе и лимонада. Докато седяха на верандата на семейство Келър, Емили промълви:
— Някой ден бих искала да имам къща като тази. С голяма веранда, зелена морава и люлка на нея.
— А аз не искам — каза Майкъл, което я накара да го погледне изненадано. После отвърна поглед. Какво я интересуваше дали той харесва или не такива неща? — По-скоро бих искал да имам къща като тази на Мадисън. Свикнал съм с простор, а онази къща е доста голяма. Освен това искам поне шест деца.
— Горката ти жена! — рече Емили, като го наблюдаваше.
— Не мисля, че някой ще съжалява моята жена — отвърна той с такъв дрезгав глас, че по гърба на Емили полазиха тръпки.
След миг госпожа Келър донесе лимонада и кейк, така че нищо повече не бе споменато за това какво биха искали и двамата, ако нещата стояха малко по-иначе.
Айрин все още не бе се прибрала от големия град, ако изобщо щеше да си идва, така че не можаха да се срещнат с нея. Случи се само една неприятност. В дома на семейство Брандън господин Брандън, който беше адвокат, се вгледа в Майкъл и промърмори:
— Не съм ли ви виждал по телевизията?
Емили толкова се уплаши, че не можа да обели и дума, но Майкъл се усмихна и отвърна:
— Да, показаха моя снимка.
Господин Брандън очевидно се мъчеше да си спомни във връзка с какво я бе видял.
— Не бяхте ли обвинен, че сте наемен убиец на мафията, а после вкаран в затвора от ФБР? И застрелян там?
— Да, бях — бодро отвърна Майкъл. — Разстрелян и мъртъв. Но Емили ме намери, използва клещи, за да измъкне куршума от главата ми, и оттогава съм неин верен роб.
Емили мислеше, че всеки момент ще припадне, но господин Брандън, след първоначалния шок, започна да се смее, тупна Майкъл по гърба и го покани да прекарат вечерта в местния игрален дом на бира. И точно за там се стягаше Майкъл сега.
А Емили не бе поканена да отиде с него.
— Е, какво ще кажеш, как изглеждам?
Добре, дори прекалено добре, помисли си Емили, но по-скоро би си обръснала косата, отколкото да му го признае.
— Добре — отвърна рязко тя, — и се надявам да прекараш хубаво.
Майкъл само се засмя, целуна я отново по бузата, а после се измъкна навън. Емили остана сама за пръв път от доста време насам.
Щом Майкъл замина, апартаментът изведнъж й се стори прекалено голям, прекалено празен и като цяло много неуютен.
— Това е абсурдно — промърмори тя, докато сгъваше и прибираше по закачалки дрехите му, разхвърляни из целия апартамент. Беше свикнала да прекарва повечето време през седмицата сама, а дори и много от уикендите, така че защо сега да си мисли, че има нужда от мъж, когото едва познава, за да я развлича?
С някаква новооткрита решителност издърпа един роман от купчината, която стоеше недокосната от цяла седмица, и се опита да се съсредоточи достатъчно, за да чете. Когато не успя, започна да чисти хладилника. После мина с прахосмукачката целия апартамент и направи гювеч, който замрази, тъй като нямаше място в хладилника от всички специалитети, донесени на Майкъл от жените в Грийнбрайър. След това смени чаршафите на леглото си и ги сложи в малката пералня в кухнята. После изглади новите ризи, които заедно с Майкъл бяха купили за него тази сутрин.
Дотогава вече бе станало един след полунощ, а от Майкъл нямаше и следа. Тя намери номера на игралния дом в телефонния указател, но успя да се въздържи и не се обади. Той бе ангел, така че какво би могло да му се случи?
Но Майкъл, разбира се, не бе ангел, увери сама себе си тя. Той е просто… просто… Е, не знаеше какво точно, но бе толкова безпомощен. Трябваше да му покаже как да връзва връзките на обувките си, тъй като не знаеше да прави възел.
В два и половина сутринта чу пред сградата да спира кола. Разтича се трескаво и загаси всички лампи из апартамента, после се мушна в леглото с намерението да се преструва на заспала и следователно на безразлична дали той се е прибрал или не.
Но и мъртвец не би останал заспал при влизането на Майкъл в апартамента. Пееше нещо за разбитото си сърце от невярна жена и се спъваше във всеки стол, маса или шкаф.
Емили стана от леглото, светна лампата в трапезарията и погледна Майкъл, който й се усмихваше чаровно.
— Ти си пиян — констатира кратко тя.
— Точно така, а сега виж това, Емили, любов моя. — От джоба си той извади пачка долари, които дори от другия край на стаята миришеха на бира. — Спечелих това.
Тя зяпна от изненада.
— Играл си на комар? — прошепна дрезгаво. Когато той кимна, попита: — А какво ще каже Ейдриън?
— Майната му на Ейдриън! — отвърна Майкъл, хилейки се. — Това е новата ми псувня. Чух много такива тази вечер. Искаш ли да чуеш и някои други?
— Не, благодаря.
— Какво прави светът добър или лош? — попита той сериозно, докато вадеше пачки с пари от всеки джоб. — И защо една дума е ругатня в една страна, а в друга не е? И защо си толкова красива?
Това посмекчи прекалено суровия й поглед, така че Емили поклати глава.
— Утре сутрин ще имаш ужасен махмурлук, така че по-добре си лягай и почивай. — Като отиде до него, тя го прегърна през кръста, за да му помогне да стигне до спалнята. Нямаше смисъл да го слага на кушетката, тъй като бе сигурна, че щеше да падне от нея.
Майкъл дружелюбно обгърна с ръка раменете й.
— Ядохме пица, Емили. Не беше ми казала за пицата. И гледахме… а-а… — Той изрита някакъв въображаем предмет, като вдигна толкова високо крака си, че едва не се просна на пода.
— Футбол.
— Точно така. Футбол. А после гледахме двама мъже да се удрят един друг.
— Бокс — каза тя, като го бутна да седне на леглото, а после се наведе да развърже обувките му. — А как спечели всичките тези пари? Като погледна в бъдещето и видя кой ще спечели мача ли?
Той се подпря на рамото й, за да стои по-устойчиво.
— Това бе най-странното, Емили. Знаех кой ще спечели всяка игра. Дори знаех кой след кой удар следва, но това нямаше значение. А втория път гледахме мача на… на…
— Видеокасета.
— Да, на видео. Всички вече знаеха какво ще се случи, но никой не го интересуваше. Въпреки това ни харесваше точно толкова, колкото и първия, и втория, та дори и третия път. Не е ли странно?
— Ти току-що формулира една от най-великите мистерии на всички времена — нещо, което озадачава всяка жена на земята. Ако откриеш отговора, моля те, кажи ми. А сега се повдигни.
Майкъл покорно се повдигна, така че Емили да може да му смъкне панталоните.
— Ще го направя, Емили — тържествено обеща той. — Ще направя всичко, което пожелаеш. Там имаше много жени, но нито една от тях нямаше духа ти. Твоят е толкова чист и блестящ, а едновременно с това — толкова топъл и любвеобилен.
Като свали ризата му, Емили го бутна да легне на леглото и го зави с едно тънко одеяло.
— Вече е късно и трябва да заспиваш.
Но когато се протегна да изключи лампата, той я хвана за китката.
— Емили, през целия си живот никога не съм се чувствал по-добре, отколкото през тази седмица, която прекарахме заедно. Всяка минута с теб бе истинско удоволствие. Бих дал живота си, за да те защитя от каквото и да било зло.
Тя дръпна ръката си, изключи лампата и тогава, както седеше на края на леглото, го погледна за миг. Очите му бяха затворени и тя реши, че е заспал, така че се протегна и докосна челото му, после приглади назад косата по слепоочията му. Когато си тръгнеше, дали щеше да отнесе спомените й за него?
Той изглеждаше толкова привлекателен със затворени очи и огряно единствено от лунната светлина, струяща от прозорците красиво лице! Почувствала се като майка при детето си, тя се наведе, за да го целуне по челото.
Но Майкъл вдигна брадичка и долепи устните си до нейните, доказвайки, че целуването е инстинкт. Като плъзна ръка зад врата й, той наклони главата й към своята, после разтвори устни и я целуна толкова страстно, сякаш възнамеряваше да я погълне.
Емили потъна в някаква омая, щом почувства през чаршафите силното му тяло със стегнати бедра и усети възбудата му.
— Емили — прошепна той, като откъсна устни от нейните и започна да целува страстно шията й.
Емили някак си успя да възвърне разума си. Или поне си спомни коя е тя и кой е той, както и къде е мястото й, което определено не беше в леглото с този мъж, когото познаваше от толкова кратко време.
С голямо усилие и с известна доза сила тя го избута и се освободи.
— Не — успя да каже, но гласът й бе съвсем слаб. Майкъл не се опита да я придърпа отново, но изразът на очите му замалко да стопи решимостта й. В тях имаше такъв копнеж, гореше такова желание, че тя почти се отпусна върху него.
Но все пак успя да се овладее и да стане.
— По-добре да те оставя малко да поспиш и… — започна тя, но гласът й секна в средата на изречението. Изкашля се. — Ще се видим сутринта.
Преди да може да й отговори, преди да трябва да издържи още секунда на страстта в очите му, Емили се извърна и избяга от стаята.


Слънцето бе изгряло неотдавна. Емили седеше на парапета на малката си тераса и отпиваше от чашата с кафе. Бе оставила вратата отворена, за да може да чуе Майкъл, ако се размърда, но като се имаше предвид каква нощ бе прекарал, едва ли щеше да се събуди предобеда. Освен това се радваше на този миг самота, тъй като трябваше да помисли за това, което ставаше между нея и този мъж, когото едва познаваше.
Може би той не знаеше (или може би знаеше с тези свои способности за възприемане), но снощи тя бе постъпила като глупачка. Какво значение имаше за нея дали той излиза с други хора? Нейна работа ли бе дали той се показва из целия град? Или дали всяка самотна жена в града и половината от омъжените го ухажваха?
Всъщност това изобщо не я засягаше. Това, което я засягаше, бе…
Изведнъж от апартамента се чу вик, последван от трясък, а после сякаш нечие тяло се стовари на пода.
— Какво правиш?… — прозвуча мъжки глас.
— А ти кой си, по дяволите? И какво правиш тук? — изкрещя му друг мъжки глас в отговор.
Очите на Емили се закръглиха, докато добиха размера на портокал, тъй като разбра какво става вътре.
— Доналд — изпъшка тя, втурна се навътре и изпусна чашата.
На пода в спалнята лежеше полуголият Майкъл и гледаше нагоре към Доналд, който го фиксираше гневно със стиснати юмруци. Доколкото Емили можеше да прецени ситуацията, Доналд се канеше да нападне.
С движение, което можеше да бъде описано само като лъвски скок, тя се хвърли между двамата мъже и закри с тялото си Майкъл, който, доколкото можеше да се съди от вида му, започваше да разбира значението на думата «махмурлук» на собствения си гръб.
— Доналд — заговори тя с най-сладката си и умолителна интонация, — хайде да отидем във всекидневната и ще ти обясня всичко.
— Махни се от пътя ми, Емили! — процеди през зъби Доналд. — Ще го убия.
Майкъл сложи ръка на челото си.
— Мисля, че това тяло може да умре и доброволно — прошепна той.
— Моля те, Доналд — каза Емили и го хвана за ръката. — Хайде да отидем в другата стая и ще ти обясня всичко.
На Доналд му трябваха секунда-две, за да може да овладее гнева си дотолкова, че да успее да съсредоточи погледа си върху Емили.
— Искаш да го оставя тук сам? В спалнята ти?
— И без това дрехите ми са тук — отвърна Майкъл невинно, но Емили го погледна гневно, тъй като знаеше много добре, че по този начин той иска да раздразни Доналд още повече.
Доналд се хвърли към Майкъл, който се опитваше да се размотае от завивките, усукани около тялото му, но Емили се мушна пред Доналд и опря ръце в гърдите му.
— Моля те — умолително промълви тя. Чувстваше как сърцето му бие под дланите й.
Докато той успее да възприеме думите на Емили, Майкъл се освободи и застана зад нея. И точно тогава тя почувства част от сковаността да напуска тялото на Доналд. Той можеше да е бесен, но не и глупак, а Майкъл бе доста по-едър от него. Въпреки че бе красив като манекен, Доналд бе доста нисък и дори часове наред в гимнастическия салон не можеха да му натрупат мускулатурата, която Майкъл имаше по рождение. Освен това тъмнокосият и тъмноок Майкъл, с наболата черна брада по страните му, приличаше точно на гангстер от престъпния свят, за какъвто бе обявен.
— Хайде — настоя Емили, избута Доналд надалеч от Майкъл и го въведе във всекидневната.
Доналд позволи с нежелание да бъде изтикан от стаята. Докато затваряше вратата, Емили погледна Майкъл, застанал в ранните утринни лъчи само по боксерки.
— Облечи се! — изсъска тя. — И не излизай, докато не ти кажа.
Усмихнат и без ни най-малко да изглежда разстроен, Майкъл й намигна точно преди тя да затвори решително вратата.
— Всичко — каза Доналд веднага щом тя влезе във всекидневната. — Искам да разбера веднага защо този… този… — Внезапно я погледна ужасено. — Той е мъжът от новините, нали? — попита я толкова тихо, че тя едва го разбра. В следващата секунда грабна телефонната слушалка.
— Какво правиш? — ахна тя.
— Това, което трябваше да бъде направено още преди седмица. Ще повикам ФБР. Ще им кажем, че те е държал като заложница, а аз ще те прикрия. Ще кажа… Какво правиш, по дяволите? — Той почти изкрещя последните си думи, тъй като Емили изскубна жицата на телефона от стената.
— Няма да викаш никого — каза тя. — Трябва да ме изслушаш и да ме оставиш да ти обясня.
— Ще ми обясниш защо е нормално за теб да подслониш под покрива си човек, който е в списъка на ФБР за десетте най-търсени престъпници? Не, не ми казвай. Нека да позная. Той ти е разказал някаква невероятна история за това как е абсолютно невинен, че са го набедили и никой не го разбира и как…
— Не, не, не! — извика тя, а после се опита да се успокои дотолкова, че да може да измисли някаква бомбастична лъжа, която да накара Доналд да повярва защо би скрила търсен от полицията мъж.
Доналд скръсти ръце пред гърдите си.
— Добре, Емили, слушам те. Но почакай малко. Преди да започнеш да ми разказваш тази, сигурен съм, напълно невероятна история, искам да знам защо не си го изхвърлила от леглото си, преди да дойда тази сутрин?
Като се опитваше да се овладее, тя седна до масата.
— Не знаех, че ще идваш — отвърна откровено, като в момента бе заета единствено с мисълта как да измисли нещо, което да обясни присъствието на Майкъл в апартамента й. Нещо, което да изключва истината, разбира се.
Доналд не каза нито дума, а стана, отиде до телефонния й секретар и натисна бутона за прослушване на съобщенията.
«Здрасти, скъпа, наистина съжалявам, че няма да мога да дойда в петък, но съм сигурен, че като си гледала новините, си разбрала, че опитът за убийство ми отнема цялото време. Ще се върна в събота вечерта. Обичам те.» — Следващото съобщение също бе от Доналд. — «Съжалявам, кифличке, но тази вечер няма да успея. Не съм спал от два дни, но със сигурност ще успея да дойда рано сутринта в неделя. Защо не се гушнеш в леглото и не ме чакаш? Няма да съжаляваш.»
После се чу трето съобщение от някаква жена.
«Емили, скъпа, обажда се Джулия Уотърс. Каня Майкъл на вечеря в неделя вечер. Надявам се, че ще може да дойде. О, и ако не си заета, с удоволствие ще очакваме и теб.»
По време на последния запис Доналд гледаше смаяно Емили.
— И други хора в града ли знаят за него? — попита той, втрещен. — Виждали ли са го? Виждали ли са те с този престъпник? Знаеш ли какви последствия може да има за теб криенето на човек като него?
— Той не е човекът, за когото го мислят — отвърна тихо Емили и все още не можеше да измисли каква причина да изтъкне пред него за това, че помага на Майкъл. Сега Доналд стоеше прав, докато тя седеше, и се бе надвесил целият над нея. Може би изглеждаше дребен до Майкъл, но на нея в момента й се струваше цяла канара.
— Не си прослушала съобщенията си, нали? — попита тихо Доналд. — Точно затова той бе в леглото ти, нали? А може би си била в леглото с него и не те е интересувало дали ще те заваря с него.
— Не! — отсече сърдито тя и вдигна глава. — Той се прибра пиян снощи и го настаних в моето легло. А аз спах на кушетката. Не сме любовници.
— И как да ти повярвам? Ти ме излъга за всичко друго, защо не и за това?
Емили съзнаваше, че трябва да му се противопостави. Както Айрин непрекъснато й опяваше, тя прекалено често се оставяше да я унижават, но се чувстваше виновна, тъй като напълно бе забравила Доналд през последните няколко дни. Вчера, доста странно, никой не беше я попитал за него. Като извърна глава настрана, тя погледна към вратата на спалнята. Не вярваше Майкъл да е направил някаква черна магия, за да й попречи да мисли за Доналд или да не позволява на други хора да го споменават. Дали Майкъл можеше да го направи?
— Е? — каза язвително Доналд, привличайки вниманието й отново към себе си. — Чакам.
— Опитвам се да му помогна да открие истината — успя да изрече тя. — Той е невинен.
— Разбира се — отвърна Доналд. — В затвора няма нито един виновен човек.
Емили, изглежда все пак имаше малко кураж, за да го погледне право в очите.
— Ако ще ме прекъсваш по този начин, няма да ти кажа нищо повече.
С претенциозен жест, типичен за най-нескопосните треторазредни актьори, Доналд седна срещу нея.
— Прости гнева ми — каза той, — но стоях пред една болница цели два дни, опитвайки се да разбера дали кметът е жив или не. Но как би могла да знаеш за това? Няма начин. Ти и… — Кимна подигравателно към затворената врата на спалнята. — Двамата сте били твърде заети да правите посещения на добра воля из цял Грийнбрайър, за да разберете за кмета. Така че сега ще благоволиш ли да ми обясниш защо този мъж живее в твоя апартамент? И защо се държи така, сякаш тук е неговият дом?
Емили искаше да попита дали кметът е добре, но не посмя, тъй като това щеше да затвърди най-лошите предположения на Доналд. А като огледа апартамента си, лесно можа да разбере защо Доналд бе наясно, че Майкъл живее тук от доста време. Изгладените му ризи висяха на закачалки в разтворения гардероб, обувките му стояха пред канапето, на масичката до вратата се мъдреха три опърпани списания «Спорт Илюстрейтид», както и съдържанието на джобовете му.
— Разследваме, за да открием кой е истинският виновник — каза тихо тя, като гледаше надолу към ръцете си. Когато Доналд не отвърна нищо, вдигна поглед към него. Лицето му бе толкова гневно, че по гърба й полазиха тръпки. — Както помагам на теб да откриваш разни неща — продължи тя. — Винаги си ми казвал, че съм добра в разследването, така че… му помагам да открие кой е истинският престъпник.
— Влюбена ли си в него? — студено попита Доналд.
— Не, разбира се, че не — бързо отрече тя. — Той е просто… Е, той е само приятел.
— Ти обикновено не позволяваш на приятелите си да живеят с теб.
Изведнъж на Емили й хрумна най-странната мисъл в живота й: Защо той просто не си тръгне? Нима повечето мъже като откриеха, че годеницата им живее с друг мъж, не се вбесяваха и не си тръгваха?
— И ти му вярваш? — наруши тишината Доналд. — Вярваш на всяка лъжа, която той измисли, и в замяна го храниш, поиш, осигуряваш му квартира и дори го представяш из града? Така ли е?
— Не е това, което изглежда — тихо отвърна тя. — Той… — Вдигна глава. — Той е загубил паметта си и не знае нищо. Всъщност страда от афазия.
— От какво страда?
— От афазия. Загубил е частично паметта си, например не знае какво обича да яде, как да си купува дрехи или как да си намери работа и да си наеме апартамент!
Изражението на Доналд я накара да намали темпото!
— Той не знае нищо — добави тя с помирителна усмивка. — Наистина, даже копчетата си не може да закопчае без чужда помощ.
Доналд не си направи труда да й отговори, а стана, взе сакото си от стола и погледна към нея.
— Емили, журналистите научават едно нещо и то е как да надушват лъжите, а точно сега ти ми казваш лъжа след лъжа. Не знам какво става тук. Може би той те изнудва или те заплашва по някакъв начин, но ако не ми позволиш да ти помогна, аз не мога да го направя.
Когато той започна да облича сакото си, Емили скочи от стола.
— Доналд, наистина съжалявам. Опитвам се да ти обясня нещо, което самата аз не разбирам много добре. Ако имаш само малко търпение с мен, ще…
— Какво ще направиш? — попита той и я изгледа. — Ще избереш между двама ни? Ще решиш дали искаш мен — човек, когото познаваш от години, или него — всеизвестен престъпник, когото познаваш от една седмица? За това ли трябва да имам търпение?
— Н-не знам — отвърна тя. — Точно в този момент не мога да ти кажа дали разбирам нещо. Животът ми е толкова объркан.
— Е, нека да те улесня. Избирай: или аз, или той — тихо каза Доналд и излезе.


Тринадесета глава

Две минути след като Доналд си тръгна, Майкъл излезе от спалнята. Беше си сложил панталони и риза, която висеше незакопчана. От вида му личеше, че вече разбира какво представлява демонът в лицето на рома.
— Не казвай нищо — предупреди го Емили, без да го погледне. — Не искам да чувам нито дума от устата ти. Искам просто да събереш куфарите си и да се махаш оттук. Веднага.
Майкъл седна на стола срещу нея.
— Нямам никакви куфари. Освен ако искаш да използвам чантичките, с които пазаруваме.
Тя му хвърли бърз и злобен поглед, предназначен да му покаже колко много го мрази. Но видя кръговете под очите му и издълженото му бледо лице.
— Отлично — промърмори. — Радвам се, че се чувстваш толкова зле. Заслужаваш си го. Ти съсипваш живота ми.
Майкъл потри с ръце лицето си.
— Ако не бях аз, ти нямаше да си жива — каза тихо.
— Какво искаш да кажеш с това? Животът ми бе просто идеален, преди да пристигнеш ти, и ще стане същият веднага щом си отидеш.
— Можеш да излъжеш всеки друг, но не и мен. Ти бе толкова самотна, колкото всички останали на тази планета, преди да се появя аз. Може ли да се направи нещо за тази глава? А и стомахът много ме боли.
С цялата надменност, която можеше да събере, тя се изправи.
— До един час искам да си изчезнал оттук. — После, като все още се опитваше да се овладее, Емили излезе на верандата, седна на стола и зачака, скръстила ръце пред гърдите си.
Не знаеше от колко време седи там, но чу душа да тече, после бе тихо за известно време, по което позна, че Майкъл се бръсне. Нямаше, изобщо нямаше да мисли за това, което бе казал за нейната самота или какво щяло да стане с живота й, след като той се махнел.
След малко го чу да трополи из кухнята, а после дойде на верандата, взе стола до нейния и сложи нещо на малката масичка, която стоеше между тях. Нямаше изобщо да го погледне, нито това, което бе сложил до нея.
— Донесох ти чай — тихо промълви той. — С мляко, както ти харесва, и някои от онези тестени неща, които купихме вчера. Как ги наричате?
— Кроасани — каза тя, стиснала устни. — Събра ли багажа си?
— Няма да се махна.
Като чу това, Емили се обърна и го погледна. Сега бе къпан и страните му изглеждаха чак престъргани от бръсненето, но в очите му имаше болка не само от махмурлука, а и някаква тъга, чието съществуване тя не искаше да признае.
— Ако не си тръгнеш, ще те предам на полицията.
— Не, няма — отвърна спокойно той, като взе чашата и започна да отпива от чая си. — Емили, знам, че не искаш да признаеш дори пред себе си кой или какво съм аз, но това не може да ме промени. Аз съм ангел. Не… Аз съм твоят ангел и знам какво искаш даже по-добре, отколкото ти самата. Точно сега си объркана. Сякаш искаш и двама ни — мен и онзи мъж — и не можеш да решиш кого искаш повече.
Когато чу истината от неговата уста, част от борбеното й настроение се изпари.
— Ако не си ангел, значи си престъпник. Което и от двете да си, не от такъв мъж… се нуждая.
— Знам — отвърна меко той, после я погледна с толкова болка в очите, че тя отклони поглед встрани. — Знам това по-добре от теб. Веднага щом разбера какво зло те заобикаля, ще ме отзоват. Доколкото знам, ти даже няма да си спомняш за мен. — Млъкна и отпи от чая си. — Но сега намерих злото.
— Е, кажи ми, умирам от любопитство. Какво е то: комар, уиски или мъже, които се удрят един друг в лицето?
— Доналд е.
При това лошото настроение на Емили се стопи и тя избухна в смях.
— Е, това вече си го бива. Доналд поне има причина да ми се сърди, тъй като съм сгодена за него, но ти и твоята ревност сте най-глупавото…
— Той го донесе със себе си.
— О, добре! — възкликна тя. — Къде го бе скрил? В задния си джоб ли? Или може би носи злото в куфарчето си.
— Не казах, че твоят възлюблен Доналд е злото, а че то дойде с него. Злото има нещо общо с него. Чрез него бомбата бе сложена под колата ти.
— Може ли да ти припомня, че бомбата имаше нещо общо с теб.
— Не, нямаше. Казах ти го още тогава. По някакъв начин мъжете, които сложиха бомбата под колата ти, знаеха къде си и решиха, че моментът е подходящ да се отърват от теб. Знаеха, че агентите на ФБР те посетиха, така че си помислиха, че това ще свали подозрението от тях.
— Темпото. Намали темпото — намръщено каза тя. — Няма смисъл в това, което говориш. Аз не съм кралска особа и моето местонахождение не се докладва непрекъснато. Не работя в телевизията като Доналд, така че как… — Емили вдигна глава. — Предаването, което Доналд направи. Почти го забравих в цялата тази бъркотия. Доналд ми даде Ангел.
— Какво ти даде той? — Устните на Майкъл се бяха слели в права линия и рязко зададеният въпрос явно прониза с остра болка главата му.
— Можеш ли да престанеш да ревнуваш поне десет секунди? Телевизионната станция, за която работи Доналд, ме награди с Ангел. Това е статуетка, която връчват всяка събота на някой от щата, който е свършил някаква общественополезна работа. Бях на телевизионния екран точно преди да покажат теб и Доналд каза къде бе конгресът, на който получих наградата. Бях отседнала на няколко мили, но лесно би могло да се открие къде съм.
— Значи той е причината за бомбата в колата ти.
— Чакай малко — присви тя очи към него. — Опитваш се да отвлечеш вниманието ми. Тук не става въпрос за никакви бомби, а само за теб, за мен и за мъжа, когото обичам. Причиних му нещо ужасно. Не мога да си представя как бих се почувствала аз, ако се върна от работа и открия, че той живее с друга жена. А аз точно така постъпих с Доналд.
— Ако не открием кой се опитва да те убие, няма да имаш възможност да избираш с кого да бъдеш.
— Мисля, че е време да говорим с полицията — каза тя, като не смееше да го погледне в очите. Какво прави ФБР с човек от списъка си за най-търсени престъпници? Но в края на краищата това не бе неин проблем. Ако той бе това, което твърдеше, то значи и за него нямаше да е проблем.
— Права си — каза Майкъл, сякаш в отговор на мислите й. — Нищо не могат да ми направят. Но няма ли да направят нещо на теб, ако разберат, че си ги излъгала като им каза, че не знаеш къде съм?
— Чудесно! — възкликна тя и вдигна ръце. — Значи и аз съм беглец като теб. Или предполагам, в този случай дори повече от теб, тъй като ти можеш да разпериш крила и да отлетиш. — Опитваше се да се държи максимално гадно.
Но Майкъл не обърна никакво внимание на жлъчната й реплика.
— Емили, мисля, че единственият ти изход е да откриеш защо съм тук, да поправим злината и тогава със сигурност ще бъда отзован. А щом ме отзоват, ще изчезна от живота ти завинаги.
— Отзован? — тихо изрече тя.
— Точно така. Както знаеш, това тяло е вече мъртво.
Тя вдигна неволно очи към него. Сега, когато се поуспокои, не можеше да си представи никога вече да не го види.
— Ти харесваш това тяло, нали? — попита дрезгаво той.
Емили му отговори рязко:
— Не, не го харесвам. Харесвам тялото на Доналд. Разбра ли? Тялото на Доналд. Всъщност харесвам всичко в него.
Майкъл отклони поглед от нея и погледна към гората, а по устните му заигра тънка усмивчица, която я вбеси.
— Ще ти липсвам ужасно, ако си тръгна. — Преди тя да може да му отвърне нещо, той я погледна и се засмя. — Емили, скъпа, когато ми кажеш да се махам и думите дойдат от самото ти сърце, ще изчезна в същия миг, но сега ти не искаш да си вървя. Всъщност по-скоро ти харесва да предизвикваш ревност.
— Мразя те.
— Да, чувствам омразата ти — отвърна той, като се подсмихваше.
Емили се обърна към него:
— Виж, това не е шега.
— Не е, знам. Сега онзи мъж те иска дори повече от преди. Той винаги си е мислил за теб като за «Емили, която постоянно го чака», така че не е лошо да го пораздухаш.
— Да го пораздрусаш — поправи го бързо, а после взе чашата си с чай и отпи. Чаят бе изстинал, но тя не забеляза. Това, което й казваше Майкъл, звучеше като извадено от някакъв наръчник — как да съблазня мъжа или нещо от този род. Емили никога не е бивала от тези, които се опитват да накарат мъжа да ревнува, докато Айрин често използваше тази тактика. Но пък когато една жена изглежда като Айрин, може да си позволи риска да загуби някой мъж, докато си играе с темперамента и любовта му. Що се отнасяше до Емили…
— Не ми харесва това, което си мислиш — обади се Майкъл гневно. — Виж, не може ли просто да се придържаме към работата? Не можеш ли поне веднъж да се държиш твърдо с този твой приятел и да му кажеш, че ще го направиш? Кажи му, че ще ми помогнеш да се добера до някаква информация и ако не му харесва, може да… да… — Той я погледна объркано. — Как го казваха хората? Нещо за хвърляне в морето?
— Ако не му харесва, може да се хвърли в морето. Или да се гръмне.
— Точно така. А сега може ли да хапнем? Нещо меко, което няма да се налага да дъвча.
Тя не можа да се сдържи и се усмихна.
— Знаеш ли, ти наистина имаш нещо общо с дявола.
— Мо-о-ля те, не говори така, да не те чуе Ейдриън. Тази глава не би издържала едно конско на висок тон в момента.
Тя му се усмихна с половин уста.
— Кажи ми, ще те скастрят ли, ако провалиш връзката ми с Доналд?
За миг Майкъл изглеждаше така, сякаш щеше да го отрече, но после се подсмихна.
— Емили, мила, ти си прекалено умна. Не знам много за правилата в живота на простосмъртните, но съм сигурен, че не трябва да се намесвам. Знам го от опит.
— О? И как го узна? Да не би някой да е разбрал, че си изпратил един от твоите бедни смъртни в затвора още преди да е направил нещо лошо?
Когато Майкъл я погледна смутено и виновно, тя се разсмя.
— Хайде, влизай вътре и ще ти направя малко желиран крем.
— Звучи чудесно — отвърна той и не можеше да разбере защо тя му се смее.


Четиринадесета глава

Емили захвърли още една папка с вестници в боклука, но половината се хлъзнаха по пода, тъй като кошчето бе пълно. Тя грабна ядосано купчината и успя да се пореже на хартията два пъти на един и същи пръст.
— По дяволите, по дяволите и още веднъж по дяволите! — промърмори, като засмука пръста си и се отпусна тежко на стола в канцеларията си. Вече бе събрала три черни найлонови чувала със стари брошури, пожълтели вестници и неактуални памфлети, които се канеше да изхвърли от години, но никога не намираше нито време, нито сили.
Ала като погледна през прозореца към залязващото слънце, тя направи гримаса и се огледа за нещо друго, което трябваше да се почисти, да се изхвърли или да се подреди. Беше прекарала целия ден в библиотеката, използвайки един от безценните си свободни дни, за да свърши работа, която ненавиждаше. Но днес имаше нужда от нещо, което да отвлече мисълта й от това, което ставаше в живота й. Живот, включващ двама мъже, които явно бяха решили да я подлудят.
След като Доналд бе излязъл от апартамента й тази сутрин, тя се бе опитала да му се обади, но той не вдигаше телефона. Като знаеше колко жизненоважни са телефонните обаждания за него, да не вдига означаваше, че е наистина разстроен. Емили отиде до апартамента му, но чукането й бе посрещнато само от тишина. Когато видя, че и колата му я няма, разбра, че се е върнал в града.
Майкъл не й помагаше кой знае колко. Беше отвратително доволен, че Доналд го няма и Емили е свободна да прекара деня с него.
Но изведнъж Емили нямаше желание да прекара неделята с никого от двамата. Вместо това искаше да остане сама и да се занимава с нещо, докато се опитваше да реши какво да прави.
Така че сега, след часове на усърдна работа в разчистването на стари папки и ненужни вестници, тя се почувства изтощена, но бе толкова близо до решаването на проблема, колкото и преди това.
Доналд, разбира се, бе любовта на живота й, помисли си тя. Само че той бе винаги толкова зает. И винаги далеч. Понякога се чувстваше така самотна, че говореше с образите от телевизионния екран. Мечтаеше си за нормален живот — да закусват заедно и да могат да планират един уикенд, без да се притеснява, че мъжът на живота й ще бъде извикан по спешност.
Предполагаше, че много жени живеят като нея. Много жени имат за съпрузи доктори и пожарникари, мъже, които често са извън къщи.
Но колко хубаво бе с Майкъл! Беше толкова внимателен, толкова… Но не беше неин, напомни си тя. Какво знаеше всъщност за него? От една страна, той бе търсен престъпник, а от друга — най-нежния, най-милия човек, когото някога бе срещала. Той бе…
— И така, какво си направила със съпруга ми?
Като премигна стреснато, Емили погледна нагоре и видя пред себе си висока тъмнокоса жена. Беше красива и с онзи идеален грим, който може да се види само по героините в сапунените опери. Облечена бе в червен костюм, за който Емили реши, че сигурно е бил шит по щедрите й форми.
— Глуха ли си? — попита жената.
Чак тогава Емили забеляза пистолета, който тя държеше.
— Аз… — започна Емили, но не знаеше как да продължи. Библиотекарките в малките градчета обикновено не се озоваваха пред пистолети, насочени в главите им.
— Майк! — отсече жената, пристъпи по-близо и протегна ръката си така, че пистолетът се приближи към лицето й още повече. — Къде е Майк? — почти изкрещя тя, сякаш наистина си мислеше, че Емили е глуха.
— Вкъщи — промълви тихо Емили, като думите едва излязоха от гърлото й.
— В твоята къща? — Жената изгледа Емили от горе до долу, извила презрително идеално очертаните си устни.
Съвсем ненавреме Емили си каза, че ако събере червилото, което бе слагала през целия си живот, то сигурно пак щеше да е по-малко от това по устните на тази жена.
— Доста по-различна си от обикновените му кукли — каза непознатата. — Но Майк обича промените. — За миг жената отдели поглед от Емили и огледа стаята. — Човек никога не може да каже, че познава един мъж, нали? Майк винаги е обичал бурния начин на живот — комар, убийства, много кръв и пари. Знаеш как е.
Емили й се усмихна плахо.
— В Грийнбрайър нямаме много такива хора.
Жената се поколеба за секунда, а после се усмихна.
— Ти не си като другите, нали? — Тя въздъхна, седна на единствения свободен стол в канцеларията и започна да разтрива левия си глезен. Доста големите й стъпала бяха стегнати в червени обувки с толкова високи токчета, каквито Емили бе виждала само веднъж, и то в книга на име Кумири.
— Ще ми кажеш ли за себе си и Майк?
Въпреки че жената изглеждаше да си почива, тя не отпусна пистолета нито за миг, а когато Емили нервно бутна купчина с документи на пода, дулото отново бе насочено към нея.
— Аз… го блъснах с колата — успя да каже Емили, въпреки че гърлото й бе ужасно пресъхнало.
— А после той те е изчукал — каза жената. — Какво направи, заплаши те, че ще отиде в полицията, ако не правиш каквото ти каже?
— Да — отвърна Емили, отворила широко очи от изненада. — Точно така ми каза.
— Х-ъ-м, не бях сигурна, че е той, но сега вече съм. И каква история използва, за да те изиграе? Че е невинен, разбира се, но той винаги е имал дълъг списък с номера, например представя се за търговец на пишещи машини. Този му беше любимият. С него печелеше много съчувствие. Всяка жена с компютър го съжаляваше. Сигурно точно така е успял да те убеди да остане да живее у вас, нали?
— Той каза, че е ангел — чу се да казва Емили.
— Триста дяволи! — ахна жената. — Това е нещо ново. Ти хвана ли се?
— И още как — отвърна Емили, като се усмихна колебливо на непознатата.
Жената изгледа доста продължително Емили, а после идеално гримираните й очи се присвиха.
— Баща ми винаги казваше, че училището било загуба на време за момичетата. Предполагам, че е бил прав, ако си прочела всички тези книги и все още вярваш, че убиец като Майк е ангел. — Наведе се напред. — А как ти обясни липсата на крила? Или си е отгледал някакви? — Последното явно я забавляваше доста, тъй като се разсмя силно и показа неестествено белите си, идеално оформени зъби.
— Истинските ангели нямат крила — отвърна Емили и се удиви на собственото си спокойствие. Но какво повече би могло да й се случи? През последните няколко дни се бе сблъскала с призраци, ангели и една бомба. — Възнамеряваш да ме убиеш ли? — попита тя.
— Не. — Жената изглеждаше засегната, че Емили е могла да си помисли такова нещо за нея. — Искам само да ме заведеш при Майк, за да го предам на ченгетата.
— Но той ти е съпруг! — възкликна Емили.
— Живяла ли си някога с мъж, който има сок за всяка женска под деветдесетте? Дори малките момиченца го харесват.
— Те тичат при него и сядат на скута му — промърмори Емили.
— Точно така. Е, нека ти го кажа: писна ми да гледам всичките двайсет и пет годишни мацки да тичат при него. Нямах нищо против това, че убиваше всички онези неудачници, от които светът така или иначе не се нуждае, но със сигурност ми омръзна от всичките тези момичета!
— Значи той наистина е наемен убиец? ФБР изглежда, не бяха сигурни.
— Разбира се, че е, а и те го знаят. Кой мислиш, го уби? Или по-точно се опита да го убие. Да ти кажа, направо бях шокирана, като разбрах, че е все още жив. Е, готова ли си да вървим?
Емили бе хваната неподготвена от внезапната смяна на предмета на разговора.
— Да вървим?
— Да. Хайде да вървим да вземем Майк и да приключваме с това.
— Да приключваме? — Дори на Емили й се струваше, че повтаря като развалена грамофонна плоча това, което чува.
— Виж, скъпа, хайде да си говорим истината. Кой, мислиш, го предаде първия път? Писна ми от него и жените му, така че казах на няколко души къде беше той и те ми бяха наистина много благодарни, ако разбираш какво имам предвид.
Емили разбра, че жената бе предала съпруга си за пари и сега искаше Емили да я заведе при Майкъл, за да го предаде отново. Дали щеше да получи и втора награда?
Непознатата разбра неправилно колебанието на Емили.
— Виж, може да си поделим наградата. Ако ме заведеш при него и го отведа без неприятности, ще ти дам двайсет процента.
— Да го отведеш?
— Да, или ще го убия — каза жената, сякаш Емили бе малоумна. — Искаш да се отървеш от него, нали? — Присви очи, а ръката й се стегна около пистолета. — Или си влюбена в него? Може би наистина вярваш, че той е ангел.
— Не… Аз… — Дипломата от университета не я бе подготвила да се справя с ядосани съпруги с пистолети. Нито я бе подготвила да взема решения на живот и смърт.
— На чия страна си ти в края на краищата?
— На твоя — отвърна веднага Емили, докато се опитваше да измисли нещо, с което да отвлече вниманието на жената. Дали не можеше да я убеди да се срещнат някъде на неутрална територия?
— Смятам, че е по-добре да дойдеш с мен. Той у вас ли е?
— Не, мисля, че излезе с момчетата. Обича да гледа футбол и видеозаписи на играта.
За миг жената погледна Емили, сякаш си бе загубила ума.
— Майк? Да обича футбол? Като момчетата? — Жената се изправи изведнъж, стиснала решително пистолета, и го насочи към главата на Емили. — Добре, сега вече разбрах. Ти си обикновена малка библиотекарка и ти харесва вълнението да подслониш един наемен убиец. Това сигурно е единственото вълнуващо нещо, което ти се е случило през целия досегашен живот.
— От всички самонадеяни приказки, които някога съм чувала — ядосано започна Емили, като също се изправи, — това е върхът! От къде на къде си решила, че знаеш нещо за моя живот? Само защото живея в малко градче, не означава…
— Дами, мен ли търсите?
И двете се обърнаха и видяха Майкъл, застанал на входа с разрошена коса, сякаш току-що бе станал от сън.
— Тя има пистолет! — извика Емили, като се хвърли към жената.
Но пистолетът изгърмя, преди Емили да може да направи нещо, и Майкъл бе точно пред него. Тя се строполи на пода в краката на жената, а после се извърна към Майкъл, който политна назад към вратата. За миг той сложи ръка на рамото си и Емили разбра, че сигурно е улучен, но в следващия момент се бе изправил и вървеше към жената.
— Не мисля, че има нужда от такова насилие — промълви тихо той, докато напредваше към нея.
— Е, този път какво, Майк? Опитваш се да впечатлиш малката ли? Не е обичайният ти тип, нали? Или си се прехвърлил на честните, след като всички жени в страната вече са били в леглото с теб?
Майкъл продължи да върви към жената с протегната ръка.
— Мисля, че трябва да ми дадете пистолета — продължи да говори тихо той. — Не искам вие или Емили да се нараните.
— Ще те нараня аз тебе — каза тя, а после вдигна пистолета, като се опита да дръпне спусъка. Но Майкъл бе прекалено бърз за нея. Дори като гледаше от пода, Емили не го видя да се движи. В един миг стоеше в далечния край на стаята, а в следващия бе пред жената и пистолетът бе в неговата, а не в нейната ръка. — Копеле! — изкрещя му, а после се нахвърли върху него. Той я хвана и я стисна здраво, докато тя се бореше със зъби, с юмруци и с острите си обувки.
— Махай се оттук, Емили! — извика Майкъл, докато жената се вкопчи в косата му, а после впи зъби в рамото му.
Емили виждаше, че Майкъл изпитва болка и се огледа за нещо, с което да удари жената, за да я накара да престане, но наоколо нямаше нищо подходящо.
— Върви! — заповяда Майкъл. — Веднага!
Емили не се поколеба този път, а изтича от стаята в тъмната библиотека, а после през входната врата изскочи навън в черната нощ. Като я обгърна хладният вечерен въздух, тя се успокои достатъчно, за да може да разсъждава. А сега какво? Не би могла да остави онази жена с Майкъл, но не можеше да извика и полицията, нали?
Преди да успее да вземе решение, тежката врата на библиотеката отхвръкна встрани и непознатата изскочи тичешком, като мина покрай Емили, без изобщо да погледне към нея. Емили се прилепи към стената с надеждата, че онази няма да я види. Не вярваше тя все още да държи пистолета, но не бе съвсем сигурна.
Едва когато жената зави зад ъгъла, Емили бе обхваната от гневно възмущение. Онази носеше в ръка нейната дамска чанта! Пред очите й се завъртяха кредитни карти, ключове и кутийката за хапчета, която баща й й бе подарил преди години. Без изобщо да се замисли, Емили хукна след непознатата.
Щом се появи иззад ъгъла и видя, че жената върви право към колата й, като държи ключовете в ръката си, Емили изкрещя решително:
— Няма да откраднете колата ми! — И се хвърли към нея.
По-късно не можа да си спомни съвсем ясно какво се случи тогава, тъй като сякаш всичко стана едновременно. Тъкмо бе скочила и отнякъде се появи Майкъл, сграбчи я и я блъсна назад към сградата. Емили се удари в стената на библиотеката с такава сила, че почти изгуби съзнание. Полузамаяна, тя вдигна глава и успя да зърне Майкъл да тича след жената, която отвори вратата на колата и влезе вътре.
Но точно когато Майкъл стигна до колата, небето сякаш се запали и целият свят избухна. Емили вдигна лакът пред очите си, за да ги предпази от детонацията и обърна лице към стената.
След секунда вече бе на крака и се опита да се втурне към адския огън, обхванал онова, което само преди миг бе представлявало колата й. Последно бе видяла Майкъл да слага ръка на дръжката на вратата й.
Но Емили не можа да се приближи на по-малко от десет крачки от пламъците. Миришеше страшно на бензин, а огънят се вихреше на височината на дърветата. След като опита неколкократно да се приближи до горящата кола, тя отстъпи назад и вдигна ръце към очите си, като усещаше как кожата й се свива от горещината.
— Майкъл — успя да прошепне и се дръпна още по-назад.
Когато стигна до относително хладната стена на библиотеката, а очите й едва успяха да се пригодят към ярката светлина пред нея, забеляза нещо да се движи сред пламъците.
— Мили боже! — възкликна тя, като едва не й прилоша. — Някой от тях все още е жив. — Не можеше да си представи каква агония изтърпява човешкото тяло, подложено на такава адска горещина.
Но като се вгледа, забеляза нещо като стълб светлина, по-различна от пламтящото червено на огъня. Светлината, която видя, бе златиста и сякаш имаше своя собствена тежест, като че ли бе от чисто злато.
Емили смаяно наблюдаваше с широко отворени очи златистата светлина и установи, че тя нараства. От тънък лъч тя стана като стълб с големината на човешко тяло. Когато височината му достигна почти два метра, Емили забеляза, че започва да се движи, и то към нея! Тя се прилепи към стената и вдигна ръце над главата си, сякаш да се защити.
Златистият стълб се отдалечи от горящата кола и когато стигна на не повече от два метра от нея, светлината започна да се разпада, сякаш се разпадаше черупка на яйце, и Емили видя Майкъл вътре в сърцевината на заревото. Тя наблюдаваше като хипнотизирана как светлината постепенно избледнява, докато Майкъл не застана пред нея, а по тялото му нямаше нито следа от изгаряне, дори дрехите му бяха непокътнати.
Това бе вече прекалено много за Емили, тя почувства как пред очите й всичко се завърта и припадна. Беше в съзнание само колкото да долови, че не се удари в земята, тъй като Майкъл успя да я подхване със силните си ръце.


Петнадесета глава

Тя се събуди в панически ужас и сигурно щеше да побегне нанякъде, ако нечии приятелски ръце не я бяха задържали.
— Спокойно, Емили — каза глас, който й бе станал толкова познат, и както винаги, когато Майкъл я докоснеше, тя се успокои.
— Какво стана? — Ужасни откъслеци от случилото се изпълниха съзнанието й и я накараха да се вкопчи в Майкъл.
Тя лежеше в скута му, ръцете му я обгръщаха, а главата й почиваше на гърдите му и чуваше как сърцето му тупти забързано.
— Емили — прошепна тихо той, — толкова се притесних за теб. Толкова се изплаших. — Гласът му бе по-скоро дихание, отколкото звук. — Разбрах, че си в опасност, но се страхувах, да не би да не стигна навреме до теб. — Притисна я още по-близо до себе си, така че устните й се оказаха до шията му. — Помислих си, че тя ще те убие. Не бих искал да държа в ръцете си безжизненото ти тяло — прошепна, а после я премести така, че да вижда лицето й.
Нямаше нужда да й казва къде бяха, тъй като и сама се бе досетила. Намираха се в малката, закътана и усамотена дъбрава, закриляна от горските елфи — мястото, където не се допускаха жени, които не са плодоносни.
— Но ти бе изложеният на смъртна опасност — промълви тя и вдигна очи към него, чувствайки кожата на врата му прекалено близо до устните си.
— Не, изобщо не бях изложен на опасност. Сега разбирам, че никой не може да ми навреди, докато не дойде време да си вървя. А аз не мога да си отида, докато не съм сигурен, че ти си в безопасност.
Докато я прегръщаше и енергията му я успокояваше все повече и повече, тя започна да си спомня видяното.
— Ти бе убит, нали? Ти бе взривен от експлозията.
— Да, това тяло бе вдигнато във въздуха. Но нещо толкова дребно не би могло да навреди на един дух.
Когато разумът й изведнъж се проясни, тя се отдръпна, за да може да го погледне в очите.
— Ти наистина си… — Сякаш не можеше да изрече самата дума.
— Ангел. Да, Емили, такъв съм. Никога не съм те лъгал. Бях изпратен тук, за да те защитавам и да открия опасността, която е някъде около теб. Винаги съм ти казвал истината.
Тя продължи да го гледа втренчено, докато той я държеше в ръцете си.
— Ти бе разстрелян, но все пак оживя. После хвръкна във въздуха на хиляди парченца, но отново оцеля.
— Да — потвърди тихо мъжът. — Това тяло е взето само назаем и е защитено, докато се нуждая от него.
— Ти не си истински — промълви тя и почувства как паниката я сграбчва за гърлото. — Не си човешко същество. Ти си… чудовище. Върколак или нещо още по-ужасно. Ти си…
Млъкна, тъй като Майкъл запечата устата й с целувка. Целуна я с всичката страст, която таеше в себе си дни наред, години наред.
А Емили от своя страна му отвърна. Тя обви с ръце врата му и се разтвори в целувката му, открехвайки устни под неговите и предавайки се безусловно.
— Аз съм дори прекалено истински — прошепна той току до устните й. — По-истински, от който и да е от твоите познати и те обичам от векове, Емили. Стотици години те наблюдавам как пръскаш добротата и любовта си по мъже, които не заслужават да се докоснат дори до сянката ти, а аз те обичах всеки един миг от тази вечност. Винаги съм искал да разбера какво би било да те държа в ръцете си, да те целувам по шията — прошепна, а горещите му устни проследиха извивката на врата й. — Да целувам очите ти — продължи, докато устните му се преместиха на томително притворените й клепачи. — Косата, страните, носа ти. О, Емили, обичам те — изрече и я придърпа още по-плътно към себе си, толкова плътно, че тя едва дишаше. — Желая те толкова много. Искам да си до мен през цялото време. Винаги съм бил твоят…
Тя не желаеше да чуе нито дума повече от това, което имаше да й каже той. Ако се канеше да бъде учтив и да я попита дали може да я люби, тя можеше да се отрезви дотолкова, че да му откаже. Нямаше нужда от здравия си разум сега, а просто се нуждаеше от целувките на този мъж, от ръцете му по тялото си и от горещата му кожа, притисната до нейната.
Емили притисна устни върху неговите, разтвори ги и позволи на езика му да се плъзне навътре в устата й. А после нямаше нужда от повече приказки, тъй като ръцете му сякаш знаеха какво да правят и как да го направят. Като опитен познавач, той плъзна ръце под широката й блуза, спусна ги по голия й гръб, докато намери къде бе закопчан сутиенът й, а после само с едно бързо движение го разкопча.
Когато ръката му очерта гърдите й, а палецът му докосна зърното й, тя си помисли, че сърцето й ще се пръсне. Дланта му се сви около гърдата й и започна да я гали така, както никой мъж дотогава не беше го правил.
Опитът на Емили в любовната игра бе доста ограничен. Ако трябва да се придържаме към истината, то Доналд се бе оказал единственият й партньор и всичко, което знаеше за секса, бе научила от него. Спрямо нейните собствени разбирания тя водеше чудесен сексуален живот, но Майкъл я опроверга.
Едно трябваше да му се признае — не бързаше за никъде. Сваляше дрехите й нежно и с удивление. Начинът, по който съзерцаваше Емили, я караше да се чувства прекрасна, сякаш бе единствена и уникална сред всички жени на света.
— Никога досега не съм виждал нещо по-красиво от теб, Емили, нито на Земята, нито на небето — промълви той, докато тя лежеше гола в ръцете му. — Няма ангел, който да е равен на теб по красота.
Той спусна устни по тялото й, като я милваше непрекъснато, докато тя сама не започна да се стреми към него, да иска той да я вземе.
А когато го направи, то бе с такава невероятна нежност, каквато тя изобщо не можеше да си представи. Емили чувстваше любовта му към нея, чувстваше духа му да докосва нейния, докато я милваше и целуваше.
Времето, помисли си тя, докато той я любеше. Майкъл я караше да се чувства така, сякаш имаха цяла вечност пред себе си да се докосват, да се гледат и да опитат любовта във всичките й форми. Сякаш любовта им бе вълшебна и той имаше на разположение познанията на безброй поколения, което бе самата истина.
Докато нощта избледняваше, те правиха любов по всеки възможен начин, за който някога си бе мечтала, и всяко докосване и движение с Майкъл бе чувствено и страстно. Караше я да се чувства като най-желаната жена в света и сякаш единствената цел в живота му бе да я задоволи.
— Обичам те, Емили — повтаряше отново и отново Майкъл, като я милваше така, както не бе си представяла за възможно. — Наблюдавам те от години — промърмори веднъж — и се надявам да съм разбрал какво обичаш. — Като затвори очи, Емили си представи любовници в парфюмирани копринени чаршафи, застлани върху пухени легла.
Отгатвайки мислите й, Майкъл рече засмяно:
— Мога да ти осигуря пера. — И тогава Емили доби усещането, че ги обграждат огромни бели крила. Те ги обгръщаха и ги закриляха, но едновременно с това бяха много-много секси. Та тя се любеше с ангел!
Като се закиска, Емили скри лице в перата, а после закачливо захапа едно от тях.
— О-у! — възкликна Майкъл, а тя захапа още едно и после двамата се затъркаляха по сладко ухаещата трева.
— А те? — попита тя, като кимна към дървесния свод над тях.
Майкъл знаеше, че няма предвид дърветата, че говори за горските елфи. Усмихна й се и я претърколи, докато тя не се озова върху него. Босите й крака бяха опрени в белите му крила, разперени целите върху земята, а неговото голо тяло бе изпънато между бедрата й.
Изведнъж гората около тях се превърна от най-обикновена в царство на вълшебни същества. Само за миг тя видя да й се усмихва, докато се носи във въздуха, висок, красив и строен мъж. Беше заобиколен от поне дванайсетина прелестни млади жени — всичките слаби и облечени в ефирни коприни, които й се усмихваха дяволито докато се рееха наоколо в топлия уханен вечерен въздух.
— Мили боже! — удивено възкликна Емили, когато видението изчезна толкова бързо, колкото се бе появило. — Това ли виждаш непрекъснато?
— Аха! — отвърна той, очевидно напълно безразличен към горските елфи, които се носеха около тях. — Емили, правила ли си любов на дърво?
— Чакай малко да си помисля — промърмори тя, сякаш обмисляше идеята. — Веднъж опитах на железопътните траверси, но на дърво? Не, едва ли. Но може би трябва да препрочета дневника си, за да съм сигурна.
— Ха! — бе единственият му отговор, а после Майкъл я грабна и те, е… ако не летяха, то поне се рееха във въздуха.
— Крила? — попита тя, а после погледна надолу към Земята, която вече се намираше на известно разстояние под тях.
— Е, поне да извлечем някаква полза. Иначе са голяма досада. Тежат, държат топло и сърбят.
Емили се вкопчи в него, докато се издигаха все по-нагоре.
— Но са толкова божествено красиви — прошепна тя и целуна нежно устните му.
— Значи си струва да ги търпя — отвърна той, като й се усмихна в отговор. — Заслужава си да изтърпя всичките им неудобства, за да те видя да ми се усмихваш по този начин.
— Изглежда, получаваш всичките ми усмивки — отвърна тя и се притисна към него.
— Защото ги събирам за вечността.
— А колко дълга е вечността?
— Докато спра да те обичам, а това никога няма да се случи.
Емили отпусна глава назад и го остави да я целуне по шията.
— Толкова обичам да го правиш!
— А какво ще кажеш за това? А за това?
Емили нямаше сила да му отвърне или поне не с думи.


Шестнадесета глава

Когато се събуди, слънцето отдавна бе изгряло и Емили бе сама на малката горска поляна. И лежеше чисто гола. Да бъдеш гола през нощта, когато красив мъж прави любов с теб е едно, но когато се събудиш посред бял ден, сама и без никакви дрехи върху себе си — бе съвсем друго и я караше да се чувства объркана.
— Майкъл? — прошепна тя, но не получи отговор, така че съвсем се притесни. Какво щеше да стане, ако някои ученици, избягали от училище, попаднеха на нея съвсем случайно?
Грабна забързано дрехите си от храсталаците, където бяха захвърлени снощи, и ги намъкна. Е, дотук с ангелите, помисли си с отвращение. Един ангел не може просто да се обърне и да заспи, той трябва да отлети в незнайни земи.
Сега, посред бял ден, разумната и здравомислеща Емили отново се върна, така че се опитваше да забрави какво точно се бе случило миналата нощ. Или какво си мислеше, че бе станало. Не биха могли да съществуват крила и горски елфи, не би могло да… Е, ако трябва да се придържаме към истината, то тя бе сгодена и затова в сърцето й просто нямаше място за друг мъж.
И точно когато обличаше пуловера си, Емили най-после си спомни какво се бе случило миналата вечер. Жената с пистолета! Избухването на колата! Нима наистина бе избягала от местопрестъплението?
Опъвайки пуловера си, тя се затича към библиотеката. Дали вече са намерили колата й?
Все още бе на известно разстояние от библиотеката, когато видя червените светлини и чу множество гласове. Очевидно колата е била намерена. Емили забави крачки и продължи да се спотайва сред дърветата, като си мислеше, че е по-добре да открие какво става, преди да се появи на сцената. Когато се приближи достатъчно, видя две пожарни коли, пет-шест полицейски и два нови буса със сателитни антени върху тях. Цареше пълен хаос и сякаш стотина души тичаха напред-назад и си пречеха взаимно.
В покрайнините на гората имаше купчина от защитни пожарникарски облекла — грамадни тежки палта, които биха прикрили фигурата на човек, поне два пъти по-едър от Емили. Тя внимателно взе едно от тях, сложи го, а после нахлупи и шлем, който почти закри лицето й.
Предпазливо се вмъкна в средата на бъркотията и отиде до някакъв мъж, който бърникаше нещо като звукозаписно устройство към един от телевизионните бусове.
— Какво става тук? — попита го тя.
Мъжът не вдигна поглед към нея, а продължи да върти копчетата.
— Къде си била досега, та не си чула?
— Цяла нощ лудувах с ангели и горски елфи и току-що се събудих.
Мъжът се подсмихна и продължи да развърта копчетата.
— Местната библиотекарка била взривена в колата й.
— К-какво?
— Емили Тод, библиотекарката, била взривена — повтори той. — Явно е водила двойствен живот. Библиотекарка през деня, а престъпничка — през нощта.
— Престъпничка?!
Мъжът погледна внимателно към Емили, но тя дръпна по-ниско каската, така че да не може да види лицето й.
— Да. Живеела с най-търсения от ФБР престъпник. Според слуховете имала нещо общо с разни престъпни групировки. Прекарвала доста време в планините и се смята, че е носила провизии на гангстери, които са се криели от полицията. Изглежда, била е доста добра, тъй като е успяла да внуши на целия град, че разнася книги на бедните деца. Дори била наградена за тази си дейност, а тя работела за организираната престъпност.
Емили стоеше и го гледаше смаяно, докато той човъркаше по апаратурата, а после сложи и слушалките.
— Доналд разнищи цялата история — продължи мъжът.
— Доналд? — едва успя да прошепне през схванатото си гърло Емили.
— Да, познаваш ли господин Новинаря? Сигурно си чувала за него. Той разкри случая Джонсън преди няколко години. — Мъжът престана да си играе с апаратурата, тъй като явно вече я бе нагласил задоволително. — Е, изглежда, сега е разрешил случая Тод. Знаеш ли, питам се дали тя има някакви роднински връзки с Мери Тод Линкълн? И онази жена бе полудяла. Хей! Може би трябва да подхвърля на Доналд тази идея, а той да я огледа. Хайде, вземи си малко кафе и пирожки. Никой не гледа насам.
Емили бе твърде потресена, за да помръдне, да не говорим — да яде нещо. Просто стоеше там и гледаше контролното табло, сякаш в него имаше нещо кой знае колко интересно. Е, изглежда, в момента вече бе мъртва. И сигурно това не бе лоша идея, като се има предвид какъв зъл човек е била и как е помагала на гангстери да избегнат ръката на закона.
— Това направо е невъзможно — промърмори сама на себе си. — Ще трябва само да кажа истината и всичко това ще се уреди. — Вдигна решително ръка, за да свали шлема, но тогава видя мъжете, които бяха дошли в хотелската й стая онази нощ. ФБР, помисли си. Ако отидеше при тях, щеше да се наложи да каже истината, че бе подслонила човек, когото смятаха за престъпник. И че ги бе излъгала. А миналата нощ съпругата на този човек бе взривена в колата на Емили и вместо да докладва на полицията, тя бе избягала в гората и бе правила любов с онзи мъж, а не с годеника си.
— От лошо по-лошо — промълви тя.
— Кое? — попита една жена близо до нея. — Цялата тази бъркотия или животът изобщо?
— Тази бъркотия — отвърна Емили като наведе глава, за да не се вижда лицето й. — Току-що пристигнах, така че бихте ли ми казали защо всички смятат, че госпожица Тод е била в колата? — Помисли си, че като употреби «госпожица», името й ще прозвучи по-достойно за уважение.
— Защото нейната кола, в която е била и дамската й чанта, е била взривена. Е, явно все още не е съвсем сигурно, тъй като от тялото няма достатъчно, за да бъде идентифицирано, но Доналд е разпознал бившата си годеница.
— Как е успял да го направи?
Жената повдигна рамене:
— Не знам, но той изглежда съвсем сигурен, че е била тя и вероятно това ще бъде най-сензационната история в кариерата му. Вероятно госпожица Тод е била здравата затънала в мръсотия. Говори се за наркотици и пране на мръсни пари, а кой знае какво още ще изскочи? Мили боже! И като си помислиш, че Доналд щеше да се жени за нея? Което доказва, че дори години наред да си имаш работа с престъпници, доста лесно би могъл да бъдеш измамен. Ей! Добре ли си? Трябва да хапнеш нещо. Да се бориш с огъня сигурно е доста тежка работа.
Емили се опита да диша дълбоко, но никак не й бе лесно. Под тежкото палто се потеше непрекъснато. Сякаш виждаше собственото си бъдеще и какво би й се случило, ако бе запалила тя собствената си кола. Ако го бе направила, сега сигурно щеше да е мъртва и репутацията й би била съсипана завинаги. Всичките тези години на опити да прави добро и да дава повече, отколкото получава, щяха да отидат на боклука. Вместо това всички щяха да я запомнят като свързана с мафията. Като някой, който крие престъпници и заблуждава ФБР.
Краката й се олюляха и почувства, че ще загуби съзнание, но се опита да се овладее. Няма да припадам сега! — заповяда си тя. Ако си позволеше да се срине на земята в безсъзнание от несправедливостта на чутото, никога не би могла да се реабилитира. Щеше да бъде предадена на ФБР, тикната в затвора и сигурно никой нямаше да чуе повече за нея.
Не, по-добре да премисли нещата и да реши какво да прави. Сама, помисли си с известна горчивина тя. Дотук с ангелите, каза си ядосано. Къде бе нейният ангел-хранител, когато имаше нужда от него? Дали не тренираше ниско летене и затова я беше оставил сама да се чуди какво да прави?
Като се извърна, забеляза, че жената има втъкнат в джоба си бележник. Небеса, сигурно бе репортерка! Само ако сбъркаше нещо и щеше да се озове в затвора.
Емили погледна жената изпод каската, като позволи само част от зачервената й буза да се види. Надяваше се жената да реши, че е зачервена от яд, а не от срам.
— Може ли да ви помоля за нещо? Познавате Доналд Стюърт, нали? Искам да кажа, че сте достатъчно близки колеги, за да може да го помолите за един автограф от мое име?
— Разбира се, че мога — отговори жената грубо, така че Емили разбра, че сигурно никога не бе и разговаряла с Доналд.
— Тогава може ли да ми вземете един автограф? Може ли да го помолите да го надпише за Кифличката! Така когато сестра ми види прякора ми на автографа, ще си помисли, че двамата с господин Стюърт може би сме били… е, разбирате, нали, близки по някакъв начин.
— На Кифличката! — сви презрително устни жената и Емили вече я виждаше как съжалява, че се е съгласила да й вземе автографа. Като направи неприятна физиономия, тя каза на Емили да не мърда никъде, тъй като веднага ще се върне с автографа.
— Не бих помръднала за нищо на света — съвсем искрено каза Емили, а после остана на мястото си, докато жената си проправи път през тълпата до Доналд, когото Емили виждаше да седи на някакъв стол, докато гримираха лицето му, за да се подготви за появяване пред камерата.
Докато Емили наблюдаваше върха на главата му, разбра, че бе получил съобщението й и бе проумял напълно значението му. Доналд се извъртя на стола, погледна към нея и забеляза дребната й фигура, захлупена от огромното пожарникарско наметало. Тя вдигна ръка за поздрав и само след секунда Доналд се озова до нея, сграбчи вдигнатата й ръка и почти я завлече в сянката на дърветата.
— Какво, по дяволите, мислиш, че правиш в момента? — рязко попита той, щом останаха насаме.
Емили се отскубна от ръката му.
— Какво означава това? Не се ли радваш, че съм жива?
— Разбира се, че се радвам — рязко отвърна той, но в гласа му не се чувстваше и капчица радост. — Просто за мен всичко това е страшен шок. Всички мислехме, че…
— Че си улучил шестица от тотото с тази невероятна история, с която се каниш да направиш удара на живота си — горчиво го прекъсна тя, а после куражът я напусна. Почувства, че очите й се пълнят със сълзи. — Доналд, а аз си мислех, че ме обичаш.
— Обичах те. Искам да кажа, обичам те, но Емили, мила, трябва да признаеш, че се държа много лошо с мен през последните няколко седмици. Ти живееше с друг мъж.
— Не беше така, както го мислиш — отвърна тя и се опита да открие в джобовете на палтото си нещо, с което да избърше носа си, но те бяха прекалено дълбоки и ръцете й стигаха само донякъде. — Казал си ужасни неща за мен, след като си сигурен, че не са истина. Прекрасно знаеш, че само помагах на Майкъл, защото съм с най-жалостивото сърце на света.
Доналд сви рамене.
— Това си бе просто част от работата.
За миг грубостта и безразличието му я стъписаха, а после сви устни.
— Значи си знаел много добре, че не съм била аз в колата, нали?
Доналд не й отвърна, а продължи да я гледа:
— По-добре да бе умряла, отколкото да избягаш с онзи… с онзи…
— Направил си всичко това, за да си отмъстиш, нали? Решил си да очерниш името ми, да направиш голяма новина от тази история, а след няколко дни щях да се появя жива и здрава и опровержението щеше да се появи на двайсет и трета страница на някой местен вестник. Така ли си планирал всичко?
— Това заслужаваш — отвърна грубо Доналд. — Как смееш да засягаш репутацията ми и да застрашаваш цялата ми кариера с този убиец? Наистина, Емили, как можа да ми причиниш всичко това?
— Не съм го направила заради теб. Направих го, защото той е добър човек, който се нуждаеше от помощ. И това няма нищо общо с теб.
— Всичко, което правиш ти, ме засяга. Засяга и бъдещето ми. Избрах те, защото бе лоялна и бях сигурен, че няма да създаваш никакви неприятности. Как можа да ме предадеш по такъв начин?
— Аз? — ахна тя, а после се опита да се успокои. — Доналд, защо ме помоли да се омъжа за теб? И преди да измислиш някоя нова лъжа, бих искала да ти напомня, че трябва само да изляза ей там и да кажа на всичките тези хора, че съм жива и ти ще заприличаш на истински глупак по националната телевизия. Национална е, нали? Поне това си успял да постигнеш, нали?
— Да, национална е. И това е големият ми удар.
— Тогава отговори ми. Защо ме помоли да се омъжа за теб? Честно казано, Доналд, ти си такъв хубавец, че се питам защо не поиска някоя от онези дългокраки хубавици, които винаги са се навъртали наоколо ти?
Доналд се протегна и хвана ръцете й в своите.
— Защото исках жена, която да обръща внимание на мен. Не исках някоя, която да изпада във внезапни нервни кризи и да очаква да успокоявам сълзите й с рози и диаманти. Не, исках някоя като теб, Емили, някоя, която ще има очи само за мен, която си стои у дома и чака да я повикам. Искам жена, която може да бъде майка, която ще се задоволи да стои вкъщи и да отглежда децата ни. Господ да ме пази от онези провалени жени, които очакват мъжът да се върти около тях и да им казва колко са красиви по десет пъти на ден. Когато един мъж се стреми към успех в кариерата си — като мен, той няма нужда от жена, която се развява по разни мотели. Не, искам жена от майчинския тип. Красива, но не пищна. Умна, но не интелектуалка. Забавна, но не кой знае колко остроумна. Жена, на която мога да разчитам. Като теб, Емили.
Като държеше все още ръцете й, а по лицето му бе изписана самата честност, той се наведе и я целуна по носа.
— Емили, мила, знам колко си чувствителна и колко си загрижена за онзи ужасен човек, онзи престъпен елемент. Знам, че ще го предадеш, щом те помоля. Нуждая се от жена, която ще ми помага с желание и… — Очите му светнаха и той се усмихна заговорнически. — Ще те възнаградя за помощта ти. Какво ще кажеш да уговорим деня на венчавката след една година, броено от днес?
За миг Емили го погледна смаяно. Представата му за награда бе венчавката й с него.
Изведнъж всичко й стана ясно и тя разбра защо красив и известен мъж като Доналд бе помолил обикновена, скучна и практична жена като нея да се омъжи за него.
— Всичко е било заради кариерата ти, нали? Никога не си ме обичал, така ли е?
— Емили, не беше точно така. Обичах те. Наистина.
— Обичаше ме, докато не ти създавах никакви неприятности, но в мига, в който направих нещо, което би могло да застраши безценната ти кариера, ти бе готов да ме захвърлиш на лъвовете. — Погледна го право в очите. — И то по националната телевизия!
— Емили — каза той и начинът, по който го изрече, я накара да проумее, че тя има някаква власт над него, ала все още не знаеше каква.
Но после разбра всичко. Ако сега излезеше от гората и се покажеше, Доналд щеше да заприлича на пълен глупак. По националната телевизия. Ако щеше да се спасява, по-добре да го направеше сега.
— Знам, че винаги съм била олицетворение на доброволното подчинение. — Проклета да бъде, ако се наречеше сама домашна изтривалка. — Но ако не ми помогнеш, Доналд, ако не оправиш тази каша, аз сама ще го направя. Жената, която бе взривена в колата, бе съпругата на Майкъл.
За миг Доналд погледна объркано, сякаш изобщо не можеше да си спомни кой бе Майкъл.
— Чембърлейн? Искаш да кажеш, че жена му най-после го е намерила? След като ФБР не успя? Казах, че тя ще го намери първа, но все пак не вярвах да съм толкова прав.
— Спести ми самопоздравленията си. Тя го откри и искаше да го убие. И защо не, след като точно тя го е предала на ФБР още първия път? А ето ти и една сензационна новина: целта на тези, които са заложили бомбата под колата, съм била аз, а не Майкъл или съпругата му.
— Ти? — изненадано възкликна Доналд, а после устните му се извиха в ехидна усмивка. — Кой, по дяволите, би искал да убие точно теб?
Без изобщо да му отвърне, Емили се обърна и тръгна към бусовете на телевизията, но Доналд я хвана за ръката.
— Добре, извинявай. Той те е омагьосал, знаеш ли? Какво стана с малката мила Емили, която толкова ми харесваше?
— Бомби под колата. Заплахи с оръжие. Вадене на куршуми от черепи. Призраци. Каквото и да споменеш, вече съм го преживяла. Какво ще направиш с тази информация?
— С коя? С тази, че взривената е била съпругата на Чембърлейн?
Емили го погледна в очите.
— Добре, ще измисля нещо и ще се погрижа репутацията ти да бъде възстановена.
— По-добре го направи, за да не се погрижа твоята да бъде толкова окаляна, че никога повече да не бъдеш нает в никое студио.
— Ти не си тази Емили, която познавах.
— Добре. Искам да обясниш съвсем ясно на хората, че съм невинна жертва в цялата тази история и че никой не знае къде съм. Но не искам да бъда преследвана.
— Какво ще кажеш, ако обявя, че си в списъка на защитените свидетели?
— Ако по този начин свалиш подозренията от мен — съгласи се тя, после свали тежкото палто и каската и му ги връчи.
Когато Емили се обърна и тръгна навътре в гората, той я попита:
— Емили, кой се опитва да те убие и защо?
— Цялото небе работи по въпроса — отвърна през рамо Емили и продължи да върви.
— А какво ще стане със сватбата? — извика след нея Доналд.
Тя го погледна и му отправи най-сладката си усмивка:
— Как можеш да се ожениш за мен, Доналд? Забрави ли, че съм мъртва?


Седемнадесета глава

Дотук с куража, помисли си Емили, щом се озова в гората и се скри от погледа на новинарите. А сега какво да прави? Част от нея искаше да се върне тичешком при Доналд, да се хвърли в ръцете му и да го моли за прошка.
— Да държиш сама на себе си е доста самотна работа — каза на глас, а после седна на един изгнил пън, като се надяваше някакво божествено вдъхновение да й каже какво да прави.
— Мен ли търсиш? — попита до болка познат глас, но Емили отказа да погледне към Майкъл. Той я бе изоставил, когато имаше най-голяма нужда от него, защо тя сега да се държи мило с него?
Като очевидно не обръщаше никакво внимание на гнева й, Майкъл се изтегна на тревата в краката й, а тя се обърна на другата страна, за да не го гледа.
— Не съм те изоставил и ти го знаеш. Трябваше сама да вземеш решение относно приятеля си, а аз не трябваше да вземам страна. Не ми е позволено да се намесвам.
За миг Емили остана загледана в далечината, а после гневът бавно започна да я обхваща.
— Да се намесваш? — процеди през стиснати зъби тя. — Само това знаеш да правиш. Ти взе абсолютно разумния ми, щастлив живот и го превърна в нещо като роман на ужасите. Жена държа пистолет, насочен в главата ми, а след минута я видях да хвръква във въздуха. Сложиха не една, а две бомби в колата ми, кола, която вече не съществува, да не забравя да ти поясня. После, разбира се, са всички онези жени, които оставяха съдини с храна пред вратата ми. А сега мъжът, когото обичам, е…
Майкъл й подаде носна кърпичка и тя издуха носа си. Трижди по дяволите, но гневът й започваше да се обръща на сълзи и то, опасяваше се, сълзи на самосъжаление.
— Откъде взе това? — попита тя и погледна голямата ленена кърпичка. В ъгъла имаше избродирана буквата «М».
— От Мадисън. Сключихме мир, след като му обещах да не публикувам какво наистина се е случило, когато е бил жив.
Емили все още отказваше да го погледне или да захапе стръвта, която той размахваше под носа й. Нямаше да му достави удоволствието да попита какво наистина се е случило с капитан Мадисън.
— Срамно е как вашата история на простосмъртни може да извърти нещата. Всеки мисли, че капитан Мадисън е бил отвратителен човек, щом се е оженил за онази млада жена, но всъщност… — Майкъл въздъхна дълбоко. — Е, предполагам, че си прекалено разстроена за Доналд и не искаш да слушаш нищо за капитан Мадисън.
Емили трябваше почти да захапе езика си, за да се въздържи, но нямаше да му позволи да я отвлече от темата на разговора им.
— Всичко това е само една шега за теб, нали? Животът ми е съсипан именно заради теб, а ти можеш само да се шегуваш.
— Добре, край на шегите. Искаш самата истина, нали? Животът ти бе напълно объркан още преди да се появя. Както винаги, ти избираш ужасни мъже, в които да се влюбиш. Твоят Доналд? Избра те, защото те смяташе за толкова скучна, че едва ли би му създала някакви неприятности през целия си живот. Той забеляза, че начинът, по който го гледаш, е близък до обожание и знаеше, че ще поддържаш подредена и чиста къщата, ще подготвяш стотици партита и ще се скъсаш от работа за него. А освен това щеше да искаш съвсем малко или дори нищо в замяна. От своя страна, той можеше да продължи да си живее, както досега, а това означава да има любовни връзки с почти всяка жена, която може да вкара в леглото си, което, като имаме предвид професията и външния му вид, означава доста значителен брой.
Майкъл замълча и я погледна в очите.
— Искаш ли още?
— Не исках чак толкова много — промърмори тя. — Исках само…
— Да живееш с една мечта. Всички простосмъртни искат това. Никой от вас не иска да знае истината. Емили, знам, че точно в този миг си ми сърдита, но ако се бе омъжила за него, животът ти щеше да бъде много нещастен.
Тя гневно впи поглед в него.
— Ти си моят ангел-хранител. Защо тогава не го оправиш? От вас, момчета, не се ли очаква да правите точно това?
Майкъл замълча за миг, преди да отговори, и тя бе сигурна, че той подбира думите си много внимателно.
— Един ангел не може да се намесва в земните дела, докато не му се даде разрешение от Господ. Е, може да помогне на някой смъртен от време на време да си намери място за паркиране. — Спря и се засмя при мисълта за това. — Но ангелът не може да сложи край на нечий живот или да го продължи без разрешението на Господ… А освен това ангелът не може да се намесва в любовта! Това е строго забранено. На ангел-хранителите може да им е страшно неприятно да виждат своите подопечни да се омъжват за мъже, които ги бият и малтретират децата им, но им е забранено да попречат на естествения избор на любовта, защото, разбираш ли, Бог обича любовта.
Майкъл замълча, за да види дали тя ще го спре, но тъй като Емили запази мълчание, той продължи:
— Обаче ангелите могат да правят някои неща, за да разкрият на някого истината за този, когото обича. За съжаление е вярно, че любовта е сляпа и много рядко някой разбира истината дори когато му бъде предоставена. Бащите някога са предпазвали дъщерите си от омъжването им за неподходящи мъже, но днес любовта се е преборила с бащите. Любовта е единственото нещо на Земята, което е по-силно от злото. Тя е по-силна от парите, секса и всички грехове. Когато някой наистина обича някого от все сърце, то Господ става по-силен. Бог е дошъл на Земята, притеглен от любовта. — Той отново млъкна и я погледна. — Ти не обичаше Доналд и никога нямаше да го заобичаш. Не трябва да се примиряваш с това, което можеш да получиш, Емили, тъй като заслужаваш най-доброто.
Като чу това, тя не издържа, изправи се, сложи ръце на хълбоците си и погледна надолу към него.
— Знаеш ли, лекции като тази ме докарват до лудост. Всички в днешно време не спират да ораторстват за чудесния мъж, когото жената заслужава, но искам да попитам само едно: Къде е този мъж? Къде отглеждат тези легендарни мъже, които са мили, грижовни и заслужават любовта на една жена? Къде е мъжът, приличащ на баща ми, който си идваше от работа навреме и чийто живот се въртеше около семейството му? Изглежда, попадам все на мъже, които ме смятат за досадна, и на ангели, които ме любят, а после си тръгват, без да погледнат назад.
Майкъл веднага скочи на крака и протегна ръка към нея, но Емили не я пое. Той застана пред нея, но тя погледна настрана.
— Снощи не постъпих правилно — тихо промълви той. — Ако това може да ти помогне по някакъв начин, знай, че Ейдриън цяла сутрин ме кастри. Изглежда, направил съм сериозно нарушение на моралните норми и ще бъда… — Пое си дълбоко въздух. — Ще бъда понижен. Когато се върна, ще бъда изпратен на по-ниско ниво. Ще имам… — Гласът му сякаш заседна в гърлото. — Ще имам нови клиенти, нови подопечни, за които да се грижа.
— Това значи, че вече няма да си мой ангел-хранител — каза с блеснали сърдито очи Емили.
— Не — отвърна той меко. — Вече няма да се грижа за теб.
— Добре! Тогава ще мога да си избирам сама любовниците, приятелите и всичко останало без твоята намеса.
— Да — потвърди Майкъл. — Ще живееш живота си без мен.
Емили вирна глава.
— Е, защо тогава си все още тук? Здравата са те кастрили, казали са ти, че си се провалил във всичко, тогава защо още не са те отзовали?
Майкъл сви рамене.
— Нямам представа. Ейдриън се е опитал да се свърже с Архангел Михаил, но…
— Но са го оставили на изчакване? — «По дяволите!», помисли си тя. Не искаше да се шегува.
Но Майкъл не се усмихна.
— На небето да те оставят на изчакване може да означава чакане с векове.
Емили искаше да прехапе устни, за да не се разсмее, но не успя.
— Ти си възможно най-некадърният ангел — каза тя, а в гласа й нямаше враждебност, тъй като най-после, след всички неприятни случки от сутринта, миналата нощ започваше да напомня за себе си. — Ейдриън каза ли нещо за…
— За снощи? — попита Майкъл и се усмихна толкова самоуверено, че Емили се извърна настрана. — Поговори ми малко. Всъщност поговори ми доста. Поговори ми… е… няколко дни. Наложи се да поразтегне земното време, за да може да се побере в него. Докато ти обясняваше на Доналд какво мислиш за него, на мен ми четяха конско в продължение на… по земно време — десет и половина дни.
— Мили боже! Явно Ейдриън обича да говори.
— Изглежда, обича да говори поне на мен. — Майкъл вдигна глава. — А ти откри ли нещо?
— Да открия нещо за какво?
— За това кой се опитва да те убие? Твоят бивш любовник няма ли някаква представа кой те преследва?
— Е, всъщност ние нямахме много време да обсъдим този въпрос. Той бе… — Тя погледна настрана.
Майкъл хвана брадичката й с пръсти, а после наклони главата й така, че да може да я погледне в очите.
— Какво се е опитвал да ти причини този мерзавец?
— Не искам да приказвам за това — отвърна тя и се отдръпна от него. — Искам само да си отида у дома и…
— Твоят дом вече не е безопасен. Когато Доналд поправи грешката си, мъжете, които сложиха бомбите в колата ти, ще разберат, че си все още жива. Или вече знаят. Чувствам, че апартаментът ти не е безопасен.
— Но къде предлагаш да живея? Как ще ходя на работа? Как ще?…
Майкъл я прегърна и притисна към себе си така, че тя усещаше как бие сърцето му до бузата й.
— Не искам да те докосвам — прошепна тя. — Ти не си истински. Няма да останеш тук. Току-що загубих един мъж, когото обичах, и няма да понеса да загубя още един. Не е честно!
— Точно това ми каза и Ейдриън — обясни й Майкъл, като продължаваше да я държи в прегръдките си и галеше косата й. — Не се интересуваше от това, което съм си причинил сам, а го бе грижа само за причиненото на теб, което излизаше извън рамките на правилата. Виждаш ли, щом една жена се влюби в ангел, никой простосмъртен не може да се издигне до неговото ниво.
— Какво? — избъбри Емили като се отдръпна, за да го погледне. — Мислиш, че си толкова добър, че след една нощ с теб вече никой мъж няма да ми се стори толкова страхотен? Никога досега не съм срещала някой да се държи толкова неангелски. Ти си суетен, самомнителен и не знаеш абсолютно нищо, така че си един голям некадърник. Мога да осиновя шест деца, които ще създават много по-малко неприятности от теб. Ти не можеш дори… Имаш ли нещо против да ми кажеш какво ти е толкова смешно?
— Радвам се, че отново дойде на себе си — засмяно каза той, а после приласка дланта й в своите ръце. — Смятам, че трябва да открием кой се опитва да те убие. Знаеш ли, Емили, мислех си, че ако го откриеш, би могла да напишеш книга за всичко това и сигурно би я продала. Чувствам, че ти дължа една история, тъй като капитан Мадисън изрече няколко страховити проклятия, ако неговата бъде публикувана.
— Предполагам, че ще мога да я напиша, но как да открием кой се опитва да ме убие?
— Ти не ми повярва, но Доналд наистина е изворът на проблема.
— Доста по-голям, отколкото предполагаш — промърмори тя.
Майкъл се подсмихна.
— Имала си някакви неприятности, нали?
— Мислех, че знаеш всичко.
— Знам само това, че сте имали различно мнение по някои въпроси. Искаш ли да ми кажеш и най-малките подробности?
— Не, не искам. Но какво започна да ми казваш за Доналд, че бил изворът на злото?
— Знаеш ли къде живее?
— Предполагам, че искаш да кажеш къде живее в окръжния град. Да, знам. Не възнамеряваш да ходиш там, нали? Знам, че аз не мога да отида, тъй като… — Тя замълча.
Майкъл я погледна с любопитство:
— Защо не можеш да отидеш там?
— Защото сега съм търсена престъпничка. Ако някой ме разпознае от телевизионното предаване, ще ме предаде. Но какво значение има всичко това, след като вече съм мъртва?
— О, хайде Ем, гледай по-весело на действителността. Ти си мъртва, а аз съм ангел. Нещата трябва да тръгнат към по-добро.
Тя не се разсмя на шегата му.
— Искам да възстановя доброто си име. — Като каза това, Емили го погледна с крайчеца на окото си.
— Хайде, давай, включи и мен! — каза той засмяно, като прочете мислите й. — Те не могат да ме наранят и уверявам те, ще се върна веднага щом небето ме доведе при теб. Приеми факта Емили, че сме осъдени да бъдем заедно, докато тази мистерия не бъде разгадана. В края на краищата аз съм пратеник на Господ Бог.
— Добре, откъде да започна? Искам да върна живота си обратно. Изморих се от бомби, от ФБР и от ангели. А особено ми дотегна от призраци. Искам всичко да е нормално!
— Ти току-що нарани чувствата на някои много добри хора — отвърна той, а очите му блестяха дяволито, но когато Емили го погледна, веднага стана сериозен. — Добре, повече никакви шеги. Знам само, че изворът на злото е твоят възлюблен Доналд, този, който те продаде за десетаче.
— Продаде ме за петаче.
— Както и да е. Трябва да влезеш в апартамента му — не този в Грийнбрайър, а онзи другия, където води жен… — Млъкна при погледа на Емили. — Където държи трофеите и наградите от своите честни журналистически репортажи.
Емили го изгледа предупредително, но Майкъл не й обърна никакво внимание.
— Как можем да стигнем до другото му жилище?
— С автобус, кола, влак, хеликоптер. Може да вървим и пеш, ако искаш да ни отнеме няколко дни. Но всичко струва пари, а чантата ми бе взривена в колата. Заедно с онази нещастна жена — каза последното с истинска тъга и ужас.
— Коя? Онази, която предала мъжа си за пари? Онази, която се опита да го убие втори път за втората награда? Онази жена ли? Хайде да вървим на влака. Един от моите клиенти някога притежаваше доста влакове.
— Не ми говори, сигурно е някой от крадците разбойници по влаковете.
Майкъл започна да я дърпа и тя тръгна.
— Той всъщност не крадеше, но караше хората да правят всичко, каквото си пожелаеше. Искаш ли да ти разкажа за перлената огърлица, която купи на жена си?
Емили искаше да й разкажат как ще си отиде у дома, ще си вземе топъл душ и ще разбере, че нищо такова не й се бе случило в действителност.
— Гледай по-бодро на нещата, Емили. Скоро ще открием каква е причината за всичко, ще се отървеш от мен и ще се върнеш към стария си начин на живот. Искаш ли да ти обещая нещо? Кълна ти се тук, в този миг, че ще намеря идеалния мъж за теб. Ще го намеря и ще го насоча към теб.
— Мислех, че вече няма да си моят ангел-хранител. Нали беше понижен?
— Така е, но чак след сто години. Трябва да довърша започнатото, нали? Освен това трябва да обуча някого за моето място и ще трябва сам да се подготвя за новата работа. А всичко това отнема време.
Емили неволно се засмя.
— Сто години. — Бяха стигнали края на гората и пред тях минаваше южното шосе, което излизаше от Грийнбрайър. — Е, а как ще стигнем до железопътната гара? — попита тя и се понамръщи. — Поне на двайсет и пет мили е. Освен това, като стигнем там, как ще платим билетите си?
— Ще измисля нещо. Имай ми доверие.
Странно, въпреки всичко, което й се бе случило, откакто го бе срещнала, тя все пак му вярваше.


Осемнадесета глава

Емили впери очи в екрана.
— До този момент не е ясно дали госпожица Тод има нещо общо със страховитото убийство, за което бе съобщено тази сутрин, и докато не бъде открита и разпитана, никой не ще знае със сигурност. И така, с това приключваме за днес. С вас бе Доналд Стюърт.
Емили се извърна от телевизора в магазина само за да види цяла редица с телевизори, на чиито екрани се виждаше нейната снимка.
— Е, ето какво представлява честта на Доналд, когато става въпрос за кариерата му — промърмори тя. Трябваше да изпълни заплахата си и да го изложи. Стисна зъби и излезе от магазина.
— Не знам как се казват, но са много вкусни — каза Майкъл, като й връчи един мазен плик и висока картонена чаша с нещо за пиене.
— Такос* — заяви тя като погледна вътре, а после поклати глава към него. Все още не се бе възстановила от тази сутрин, когато Майкъл бе накарал един мъж в дълга черна лимузина да спре и да им предложи да ги откара в града. Бяха пътували много удобно, а когато слизаха, мъжът бе дал на Майкъл пачка пари.
[* Мексикански хрупкаво изпържени питки, прегънати и напълнени с месо, домати, сирене и горещ сос. — Б.пр.]
— Как направи така, че през Грийнбрайър да мине лимузина? — попита Емили със страхопочитание.
— С магия — засмя се той. — С черна магия.
— По-добре говори по-тихо, да не те чуе Ейдриън.
— Знаеш ли, мисля, че Ейдриън малко завижда. Обзалагам се, че Архангел Михаил никога не го е молил за нищо. Освен това се обзалагам, че ако довърша тази работа, може изобщо да не ме понижат. Питам се дали Ейдриън не се притеснява, че ще ме издигнат едно ниво над него!
Емили поклати глава с отвращение.
— За ангелите се предполага, че не трябва да завиждат, нито пък да бъдат амбициозни.
— А от простосмъртните се очаква да живеят в мир и съгласие. Сега искам да ме изчакаш тук, докато отида да взема нещо за ядене — каза той, — а после ще отидем в апартамента на твоя Паток.
Веднъж поне Емили не протестира против името, което Майкъл използваше. Така че сега поглъщаше една след друга мазните такос, докато Майкъл я побутваше по улицата. Тя изобщо не гореше от желание да влезе в апартамента на Доналд. В края на краищата какво толкова можеха да намерят? Доказателства за неговите изневери? Емили искрено се надяваше, че Доналд си спомня всеки сладък миг, който бяха преживели заедно, и си умира от желание да я върне при себе си. Никакъв шанс! — помисли си тя, докато приближаваха апартамента му.
— Предполагам, че няма нужда да те информирам, че портиерът няма да ни пусне горе без разрешението на Доналд — каза тя, а после кимна към самодоволната усмивка на Майкъл.
Е, естествено портиерът се държа така, сякаш Майкъл бе най-скъпият му приятел, когото не бе виждал отдавна, и след минута бяха вече в асансьора, а Майкъл бе леко позеленял.
— Прекалено бързо и прекалено високо — промърмори той, когато слязоха на двайсет и шестия етаж.
Емили знаеше къде Доналд държи скрит един ключ — вътре в пожарникарския маркуч зад вратата за аварийния изход, — но Майкъл сложи ръка на дръжката и вратата сама се отвори.
— Твоят дом ми харесваше повече — продума той като огледа апартамента, изцяло обзаведен в стъкло, хром и черна кожа. Навсякъде имаше огледала, покриващи стените от пода до тавана.
— Добре, вече видя всичко, така че хайде да си вървим — обади се Емили, като се чувстваше някак неудобно в този апартамент, в който бе идвала толкова рядко.
— Тук някъде е — тихо промълви Майкъл.
Емили, като си помисли, че е казал: «Той е някъде тук», бе на половината път до вратата, когато Майкъл успя да я хване за ръкава.
— Страхливка. Него го няма — увери я той, когато както винаги прочете мислите й. — Поне така мисля. Да погледнем ли в спалнята? Може би са останали някои блондинки.
— Много смешно. Надявам се Ейдриън да те понижи дотам, където ти е мястото.
— Тогава ще мога да видя всички мъже, с които си живяла през предишните ти няколко живота — отвърна й той. — Искаш ли да ти разкажа за живота, който отдаде на комарджията? Прекара цели четирийсет години в напразната надежда, че той ще се промени.
— Би ли намерил това, за което мислиш, че е тук, като оставиш мен и всеки мой предишен живот на мира?
— Не мога — отвърна той, като оглеждаше стаята. — Не мога да те оставя сама за още сто години. Кажи ми Емили, с какъв човек искаш да прекараш остатъка от живота си?
— Умен, забавен, отдаден само на мен. Всъщност да бъде мой пълен роб. А освен това да е богат, за да ме отведе до Париж.
— Мислех, че искаш да ходиш на някаква река. Как беше — спускане с лодка по бързеи? — Изведнъж той затаи дъх, щом стигна до висок шкаф срещу вратата. — Тук е.
Въпреки здравия си разум, Емили се смрази. Какво имаше в шкафа? Зли демони? Призраци? Нещо или някой, който ще изскочи отвътре и никога няма да могат да го върнат обратно?
Когато Майкъл отвори вратата му, сърцето на Емили едва не спря, ръката й инстинктивно се вдигна към гърлото и тя си пое дълбоко дъх. Но вътре в шкафа имаше само книги, ред след ред подвързани с кожа книги.
— На мен не ми се струват много зли — изрече Емили, раздразнена от собствената си реакция. — Това са сценариите на Доналд за предаванията му. Знам, понеже аз намерих човек, който да му ги подвързва.
Внимателно, сякаш можеше да изгори ръката си, Майкъл се протегна и извади една книга, а после я отвори. Както Емили каза, вътре бяха работните сценарии от предаванията на Доналд. Въпреки елегантната, скъпа кожена подвързия, по сценариите беше драскано, а евтината хартия бе подгъната и изпокъсана. Като затвори книгата, Майкъл я сложи обратно на мястото й, а после прокара ръце по редиците от книги.
— Какво правиш? — попита нетърпеливо Емили. — Няма да ме уверяваш, че и книгите могат да бъдат обитавани от духове, нали?
Като се обърна, той я погледна сериозно:
— Какво общо имаш с тези…
— Сценарии — каза тя, уморена от ревността му. — Те са просто сценарии на по-дългите предавания, които Доналд е направил. Няма нищо зловещо в тях.
— Какво общо имаш с тях?
— Аз? — започна тя, а после млъкна. — Помогнах му в разследванията, това е всичко. Идеите бяха на Доналд и аз… — Отново млъкна, тъй като от начина, по който я гледаше, разбра, че той знае как го лъже в момента. — Добре, в Грийнбрайър понякога се чувствам твърде самотна през седмицата, така че чета много. И от време на време попадам на някоя подходяща за Доналд идея, от която да направи предаване. После правя известно разследване. Всеки може да го направи. Заемам от други библиотеки материали и използвам Интернет. Престани да ме гледаш така! Не влизам във файлове, където не трябва, нито правя нещо незаконно или неморално. Просто помагах на Доналд, това е всичко.
— Нищо чудно, че те е помолил да се омъжиш за него — промърмори под носа си Майкъл.
— Какво искаш да кажеш с това?
— Емили, ти си била цялата му кариера. Колко от тези истории са били избрани от теб, разследвани от теб, а после и написани от теб?
— Няколко — отвърна тя. Ако Доналд се бе оказал лъжливо, предателско нищожество, това не означаваше, че и тя бе такава. Надписите по новините гласяха, че Доналд ги е написал и разследвал. Името на Емили никога не се бе появявало по сценариите. И нали точно така го искаше, често се уверяваше тя. Някои от случаите, които бе разглеждал, бяха доста спорни и…
Погледна към Майкъл.
— Е, може би съм понастъпила някого по мазола и той е открил, че съм ги писала аз, а не Доналд. За това ли говориш?
— Точно за това.
За миг в съзнанието на Емили се превъртяха всички случаи, за които бе «помагала» на Доналд. Всъщност те точно по този начин се бяха срещнали. Емили бе писала настойчиво няколко пъти на Доналд, като го умоляваше да дойде в библиотеката и да поговори с група тийнейджъри за кариерата на телевизионния говорител, но той винаги й бе отговарял съвсем официално, като в писмата си обясняваше, че програмата му била много натоварена и не можел да дойде. Емили се чудеше как да го накара да приеме поканата й, когато си спомни нещо, което бе чела — за някакви заплашени човешки същества, после си спомни нещо, което съпругата на един доста голям за времето си строителен предприемач бе казала на свой ред, а накрая си спомни още нещо, което бе чула по телевизията. Когато събра всичко заедно, стана доста добра история, така че тя я записа и изпрати на Доналд.
Две седмици по-късно Доналд дойде в Грийнбрайър, срещна се с Емили, поговори с учениците и накрая нае апартамент и направи малкото градче свой дом за почивните дни. Освен това Доналд бе разследвал нещата, които Емили бе написала, и като разбра, че всичко е истина, използва случая първи да изнесе фактите във вечерните новини. В края на краищата строителният предприемач бе спрян по средата на работата и доколкото Емили бе разбрала, загуби милиони от бъдещи договори. Но Доналд бе спечелил награда с тази новина, която отпразнува, като купи шампанско и рози за Емили и отне девствеността й.
— Защо изглеждаш толкова странно? — попита Майкъл. — Колко от тези истории дават достатъчно основание някому да те намрази?
Емили се усмихна леко.
— Мисля, че те по-скоро мразят Доналд. Той изнесе случаите пред широката публика и съответно бе награден за тях.
— Обратно на твоето мнение за него, на човек не му трябва много време, за да разбере, че Доналд е пълен идиот. Той е само красива външност и добра дикция. Никой, който е прекарал половин час до него, няма да повярва, че той е разнищил тези случаи. Като убиеш Доналд, какво ще постигнеш? Нищо. Човек трябва да убие извора, който си ти.
— О! — изпъшка Емили и се отпусна тежко на едно от черните канапета на Доналд. — Никога досега не съм се замисляла по този въпрос. През цялото време настоявах Доналд да ми позволи да остана анонимна. Не съм искала да бъда в светлините на студиото. Просто исках да съм сигурна, че е раздадена справедливост.
Майкъл й се усмихна.
— Харесва ми това, че никога не се променяш. Винаги си обичала справедливостта. Няколко пъти дори отдаде живота си за справедливостта.
— Този живот един от онези ли е? — мрачно попита тя.
— Не и ако аз имам думата по него. А сега — хайде да се захващаме за работа. Мисля, че трябва да търсим случай, който не е довършен. Спомняш ли си някой такъв?
— Това включва ли мъже, които скоро ще излязат от затвора под гаранция?
За миг Майкъл я погледна неразбиращо.
— Когато те попитах какво зло те заобикаля, защо не се досети за всички тези разследвания, които си направила?
— Не помислих, че някой знае за връзката ми с тях. Доналд винаги твърдеше, че съм тайното му оръжие.
— Искал е да обере всичките облаги за себе си — присви устни Майкъл. — Е, добре, станалото — станало. Как ще процедираме? Ако подхвана един по един тези материали, ще мога да усетя, ако има някое зло, свързано с тях.
— Защо просто не вземаш подвързаните сценарии?
— Прекалено разводнена е информацията в тях. В някои има лоша енергия, но е твърде слаба. Трябва ми първоизточникът. Къде е оригиналното разследване?
— На компютърен хард диск — отвърна тя, като нарочно не искаше да бъде по-точна.
Майкъл я погледна настойчиво.
— Добре. Всичко е на преносимия компютър на Доналд. Не искаше нищо да остава при мен, тъй като… — Тя млъкна и погледна към Майкъл.
— Разбирам, няма нужда да ми го казваш. Не е искал някой случайно да открие, че ти си свършила цялата работа, а той е обрал лаврите.
— Не ми каза точно това, но сигурно е било така.
— Е, къде е компютърът му?
— Не можеш да гледаш в личните файлове на някого. Незаконно и неморално е, а освен това нямам представа къде е. Вероятно е при него или в офиса му.
— Съмнявам се да го остави в офиса. Не би искал някой да бърника из нещата му. Ще огледаме ли тук?
Емили знаеше, че и да каже на Майкъл, че не могат да претърсват личните дела на Доналд, това нямаше да му попречи да направи каквото е намислил.
— Спалнята? — попита тя. — Или предпочиташ да се захванеш първо с всекидневната?


Деветнадесета глава

В шест вечерта бяха прегледали всичко.
— Сега доволен ли си? — попита Емили. — Извършихме кражба, както и незаконно влизане в частно жилище, но не намерихме нищо. Е, доволен ли си?
— Ни най-малко — отвърна Майкъл като пренебрегна сарказма й. — Нещо тук не е наред, но не знам какво е.
— Това, което не е наред е, че Доналд всеки момент ще се върне вкъщи, ще повика полиция и двамата ще бъдем изпратени в затвора. Ти може би ще успееш да се измъкнеш, но ако някой убие мен в затвора, ще си остана съвсем мъртва.
— Нещо обичайно за простосмъртните — изрече Майкъл, без да вдига глава от сценариите.
Беше шест и нещо привечер и както Емили отбеляза, не бяха открили нищо. Не че денят не бе интересен. Бяха намерили личния компютър на Доналд с неговите седемстотин байта информация на диска, където разследванията на Емили съвсем лесно можеха да се поберат. Проблемът се състоеше в това, че Доналд бе сложил парола, за да защити файловете си, а Емили нямаше представа каква би могла да е тя. След като обясни на Майкъл от какво се нуждаят, той предложи:
— Лилиан сигурно ще я знае. Тя познава живота на твоя Паток доста добре.
— Ще я повикаме ли? — попита Емили, като му напомни, че Лилиан е гола дама без тяло. — Или ще установим контакт чрез медиум?
— Ще помоля Хенри да отиде вместо мен. Щях да отида и аз, но трябва да влача навсякъде това тяло, а то отнема прекалено много време.
— Мразя да слушам за Хенри.
— Той живее тук.
— Разбира се. Какво ли се чудя? — После Емили престана да задава въпроси, а Майкъл прекара целия следващ час, преглеждайки повечето от подвързаните томове страница по страница. По-късно наведе глава настрана, сякаш слушаше някого или нещо, а после й каза, че паролата е «господин Новинар».
— Не е много оригинален, нали? — попита Майкъл, като се въздържа от друг коментар относно суетата на Доналд да използва такава парола.
А Емили прехапа устни, за да не попита как си предаваха информация един на друг призраците. Как пътуваха? Да знае, че навсякъде около нея има един невидим свят, заобикалящ нейния, който доскоро й се бе струвал толкова стабилен, си бе доста зловещо.
Но дори да искаше да попита нещо, не успя, тъй като Майкъл рязко изрече:
— Трябва да вървим. Веднага.
— Той се връща, нали?
Майкъл още веднъж наведе глава, сякаш слушаше някого.
— Да — отвърна тихо, а после изгледа Емили. — Трябва да тръгваме моментално.
Имаше нещо в държането му, което я накара да се поколебае.
— Отново ли има някакви зли духове? Подир теб ли са тръгнали?
Майкъл не й отговори, а затвори капака на компютъра (като по този начин изключи алармата, тъй като не излезе по нормалния начин), пъхна го под мишница, а после забута Емили към входната врата на апартамента.
Но бяха закъснели прекалено много, тъй като от другия край на коридора се зададе Доналд, прегърнал през рамо красива блондинка, за която Емили бе абсолютно сигурна, че няма грам мозък в главата си. Щеше да бъде прекалено несправедливо да има мозък и заедно с това крака като тези, помисли си Емили, докато стоеше като вкопана там, където бе, и не можеше да отдели поглед от двамата.
Но Майкъл успя да реагира. Като сграбчи Емили, той я притисна към стената и започна страстно да я целува. След секунда в мислите й властваше само Майкъл. Доналд бе забравен изцяло.
Когато я пусна, Емили го погледна, а очите й блестяха като звезди.
— Вече ги няма — промълви Майкъл, като все още прикриваше Емили с широкоплещестото си тяло.
— Какво? — прошепна тя, а после си спомни, щом видя палавата му усмивка. — Дръпни се от мен! — каза рязко и го бутна назад.
— Но на мен ми се стори, че ти харесва… — Начинът, по който го погледна, го накара да млъкне, но усмивката не слезе от устните му. — Да вървим — каза, хвана я за ръката и затича с нея надолу по коридора.
Когато се добраха до улицата, тя бе останала без дъх.
— Той ще разбере кой е взел компютъра му — задъхано изрече Емили. — Знае, че само аз бих могла да отворя със скрития ключ.
— Да не си мислиш, че твоят Доналд не знае кой се опитва да те убие и защо?
— Няма да повярвам на това — твърдо каза Емили. — Знам, че Доналд може да е малко суетен, но не вярвам всъщност да е знаел за… за убийството. Той едва ли иска да ме види мъртва.
— Не и ако твоята смърт му донесе най-голямата история в живота му — отвърна Майкъл, после вдигна ръка и извика: — Такси! — Една кола веднага отби и спря до тях.
— Къде отиваме? — попита тя веднага щом влязоха вътре.
— Има само едно място, където бихме могли да се чувстваме в безопасност в момента — отвърна той като сложи компютъра на Доналд върху коленете си.
— О, не, не там! — възкликна Емили и изпъшка. — Не и в къщата на Мадисън.
— Мислех, че мястото ти харесва.
— Харесваше ми. Но… — Тя млъкна, тъй като той я гледаше усмихнато. — Сега изпитвам известно страхопочитание към нея. — Знаеше прекалено добре, че той чете мислите й и е наясно, че тя се страхува заради него и за това как онзи сърдит дух го бе заплашил. Няма да се влюбвам в него — заповяда сама на себе си. Не можеше и нямаше да го направи. — Да, разбира се — каза след малко с възможно най-неприветлив глас. — Злото е твоя работа, а не моя. Но все пак знам, че да се вземе такси за целия път до Грийнбрайър е прекалено скъпо. И ще привлече твърде много внимание.
— Сигурно — отвърна засмяно той. — Ще хванем влака. Разказах ли ти за…
— Да! — прекъсна го тя и се извърна към прозореца. — Разказа ми абсолютно всичко.


— Това доста ми харесва — констатира Майкъл. — Как точно се наричаше?
— Джин. Не трябва да го пиеш. Сигурна съм, че е против Божиите закони.
— Да се прекалява с каквото и да било е против Божиите закони. Искаш ли да ми кажеш защо се сърдиш?
Седяха на пода в къщата на Мадисън или по-скоро на сгънат на две ориенталски килим, който сигурно струваше цяло състояние. В камината, вероятно непочиствана от сто години, гореше огън, а отстрани стояха остатъците от пилето по марокански и от шоколадовия мус, с които бяха вечеряли. Трябваше да признае на Майкъл способността бързо да се адаптира към удобствата на техния начин на живот, а той определено за съвсем кратко време бе научил много за храненето. Понякога Емили се усещаше, че го пита как да направи нещо.
— Златен суверен — продума той, като я накара да го погледне изненадано. Но веднага отклони поглед от него, тъй като той бе прекалено красив, осветен от пламъците на камината. Тъмнината на къщата сякаш ги обгръщаше в прегръдките си и ги караше да се чувстват уютно и в пълна безопасност.
— Моля? — измърмори тя, докато отпиваше въздържано от диетичната си кола. Изобщо не пиеше алкохол.
— Мисля, че вие, хората, казвате: «Какво не бих дал за мислите ти». Е, аз ти предлагам цял златен суверен. И дори повече. Предлагам ти всичкото злато, заровено в основите на тази къща.
За миг тя го погледна с широко отворени, любопитни очи, но после отново отклони поглед встрани.
— Няма нищо — отвърна, като не си позволи да го попита за златото. — Просто съм уморена.
— Емили, можеш да излъжеш всеки друг, но не и мен. Какво има?
— Нали можеш да четеш мислите ми, така че ти кажи какво има — отряза го тя.
— Животът ти е съсипан и не знаеш как ще започнеш отново — тихо изрече той.
Беше толкова прав, че когато се опита да му отговори, не можа да изрече и дума. Искаше да бъде смела. Да бъде силна и да си каже, че всичко ще бъде наред, но не можеше. Преди да се усети, сълзите започнаха да се стичат по лицето й.
— Емили — прошепна Майкъл, но когато се опита да я прегърне, тя не му разреши. Въпреки това той я притисна силно и не й позволи да се отдръпне.
— Не е честно! — изплака тя на гърдите му, а после го удари с юмрук. Той не се отдръпна, а продължи да я прегръща, притиснал лицето й към меката вълна на пуловера си. — Бях щастлива. Може би Доналд е нищожество и сигурно щях да бъда нещастна като негова съпруга, а може би ме е искал със съвсем друга цел, но аз не знаех нищо за това. Бях щастлива. Разбираш ли ме?
— Да — отвърна той, като я прегръщаше и галеше по косата. — Ти винаги си била щастлива с тях в началото.
— Престани! — почти изкрещя тя и се опита да се отскубне от ръцете му. Той я държеше здраво. — Не искам да слушам нищо повече. Нито за миналото, нито за бъдещето. Искам само това, което имах в настоящето.
— А аз го съсипах — тихо каза той. — Още веднъж съсипах живота ти.
— Често ли си го правил? — попита саркастично тя, отпускайки се на гърдите му, без повече да се опитва да се измъкне от ръцете му. Колко отвратителни бяха последните няколко дни!
— Емили. — Гласът му бе толкова тих, когато проговори, че тя по-скоро го почувства, отколкото го чу. — Причиних ти ужасни неща.
Повдигна глава да го погледне. Очите му бяха потъмнели и гледаше към пламъците на огъня, но ръцете му я притискаха силно.
— Аз… — Той се поколеба.
— Какво си направил?
Майкъл си пое дълбоко въздух.
— Аз не само съсипах живота ти сега, но го направих и през миналите ти два живота.
Емили се дръпна достатъчно, за да може да вижда очите му.
— Кажи ми какво си направил — изрече сериозно тя.
Той помълча малко и тя почувства, че не му се иска да говори за това.
— Заслужавам понижение. Заслужавам всичко, което Ейдриън реши да направи с мен за това, което ти причиних. Виждаш ли Емили, ти си толкова добра.
— Да, да — нетърпеливо каза тя. — Толкова добра съм, че моят годеник излиза с друга.
— Точно там е проблемът. Мъжете тук на Земята, не те оценяват достатъчно. Виждат само външността на една жена. Виждат, че си приятна за окото, но не поглеждат душата ти, която е толкова прекрасна. Тези простосмъртни мъже сякаш изобщо не ценят душата на жената. Ако добра душа е подслонена в дебело тяло или такова с най-обикновено лице, мъжете не желаят такава жена.
— Но ако бях пищна като онази жена, която беше с Доналд? — тъжно промълви тя.
— Не, ти си красива, но не се кичиш като нея, като онази жена, която видяхме с твоя… с твоя…
— С моя бивш — допълня тя с въздишка.
— Да, с твоя бивш.
— Е, ти все още не си ми казал какво си ми причинил в миналото.
— Ти бе същата, каквато си сега.
— Обикновена и практична?
— Не! Беше доверчива и лесна за манипулиране. Сърцето ти бе толкова любвеобилно, че…
— Че какво?
Майкъл въздъхна.
— Вярваш на всичко, което ти говори всеки мъж с красива външност — това е. Малко са жените на Земята, които могат да се сравнят с теб, Емили — започна той с неприязън. — Живот след живот те наблюдавах как пръскаш добротата си по алкохолици и неудачници, които те изсмукваха. Знаеш ли какво ми беше да гледам как ти, заедно с двете ти деца, почти умирахте от глад една зима, тъй като твоят отвратителен съпруг бе изпил парите за храна на децата? Ти работеше като перачка, Емили. Твоите меки ръце… — Замълча, вдигна ръката й и целуна първо дланта, а после другата й страна и всеки пръст поотделно.
— И какво направи ти? — тихо попита тя.
— Насочих те към една дама, която се нуждаеше от шивачка. Шиенето поне бе по-лесно от прането и тя…
— Не, исках да кажа какво ми причини през последните ми два живота?
— О!
Когато Майкъл не продължи нататък, тя отново отпусна глава на рамото му.
— Хайде, можеш да ми кажеш.
Той си пое дълбоко въздух и след малко проговори:
— В последния ти живот, когато носеше сребристата рокля, аз я избрах за теб. Знаех, че ще изглеждаш прекрасно в сребристо. Ти ме попита дали съпругът ти те е харесал с нея. Емили, аз… аз не ти позволих да се омъжиш. Всеки път, когато някой мъж се сближеше достатъчно с теб и ти решеше да се омъжиш за него, погъделичквах носа ти така, че да се откажеш. През последните ти два живота не ти позволих да се омъжиш или да имаш деца. И двата пъти почина девствена.
Емили се отдръпна от него и за миг остана безмълвна, а после го погледна с изумление.
— Какъв ангел можеш да бъдеш ти? Как можеш да причиниш такова нещо на някои от хората под твоя закрила? Не мисля, че си бил изпратен на Земята. По-скоро си бил изгонен.
— Емили, моля те, опитай се да разбереш. След онзи живот на перачка ти осигурих богат и силен баща, но дори той не можа да ти попречи да се влюбиш в един нехранимайко. Всичко, към което се стремеше този тип, бе наследството ти и щеше да изхарчи всяко пени, което имаше, а после щеше да те изостави като перачка. Не можех да понеса всичко това да ти се случи отново.
— И така ти си погъделичкал носа ми и си ме оставил девственица. Просто от любопитство: как попречи на онзи мъж да ме отвлече? Предполагам, че той се е стремял само към парите на баща ми.
— Той… ъ-ъ… бе заловен в неудобна ситуация и трябваше да се ожени за дъщерята на друг човек.
— И ти се погрижи да бъде заловен в необходимия момент?
— Да.
Емили остана за миг като вцепенена в ръцете му като не знаеше дали да му вярва или не, но във всичко това някак си имаше смисъл. През целия си живот бе имала чувството, че никога, никога няма да се омъжи, че никой мъж няма да я поиска. Когато бе малко момиче, често плачеше над снимки на бебета и когато майка й я бе попитала какво има, Емили бе казала, че знае, че никога няма да има собствени деца.
— Ти си ми причинил това два пъти?
— Да — отвърна мрачно Майкъл. — Знам, че не постъпвах правилно. Не трябваше да го правя. Накрая ти живееше почти толкова зле, колкото ако се бе омъжила за онзи нехранимайко.
— Нека да позная. Живяла съм живот на самотница, заобиколена от книги и може би от една или две котки. Веднъж месечно съм организирала парти с чай в библиотеката за по-възрастни дами, за да можем да обсъдим последните новоизлезли книги. И никога не съм имала млади приятелки, тъй като не съм могла да понеса да гледам децата им и да слушам за щастливия им живот у дома.
Майкъл помълча малко, но после отговори едва доловимо:
— Да.
— Разбирам. Точно от този начин на живот най-много съм се бояла и често сънувам, че ме сполетява. И ти си ми причинил това два пъти?
— Първия път си помислих, че всичко се провали, тъй като не знаех как да го направя. Затова смятах, че втория път ще се справя по-добре. Мислех, че ще намеря добър, внимателен съпруг за теб, после ще ви тикна й двамата в правилната посока и веднъж поне ще си изживяла живота си щастливо.
— Е, предполагам, че мога да отгатна какво е станало и този път. Не си могъл да намериш мъж, който да ме заслужава.
— Точно така. Кой може да се издигне до твоята доброта?
Много бавно Емили се отдръпна от него и когато я погледна в очите, той видя как те постепенно потъмняват от гняв.
— Копеле такова! — тихо изрече тя, но гласът й звучеше страстно. — Та аз не съм някакъв… някакъв ангел небесен — извика в лицето му. — Аз съм жена от плът и кръв, не някаква статуя за боготворене, а жена, която трябва да бъде обичана. Не искам да бъда сложена в музея и да бъда съзерцавана, защото съм… ха-ха… «добра». Искам да живея и да изпитам всичко, което животът ми предлага. Обзалагам се, че съм била по-щастлива като перачка, отколкото когато съм била богата и съм правила дамски соарета.
— Да, така беше — учудено отвърна той. — А аз така и не разбрах защо. Исках да имаш всичко. И ти го имаше…
— Нищо не съм имала! Чуваш ли? Абсолютно нищо не съм имала. Имах… — Изведнъж всичко й дойде прекалено много и тя не можа да продължи. — Никога няма да разбереш. Никога. Доналд ми даде…
— Знам какво ти е дал! — почти изкрещя Майкъл. — Въпреки че съм ангел, в този миг и в това тяло аз съм преди всичко мъж. Да не мислиш, че ми е лесно да те гледам и да не те докосвам? Прекарах една нощ с теб и сега трябва да плащам за нея цяла вечност. Но тя си струваше. Да, да те държа в ръце си струваше всички наказания на света.
За миг Емили остана загледана в него, а после се хвърли в прегръдките му.
— Майкъл, не мога да се влюбя в теб. Не мога. Ти не си истински. Ще изчезнеш от Земята.
Майкъл я притисна сякаш ако я пуснеше, щеше да умре.
— Знам — прошепна той. — И с мен е така. Как мога да обичам простосмъртна? Как мога да се върна горе и да те наблюдавам живот след живот със… със… — Пое си дъх разтреперано, а после я отдалечи малко от себе си. — Какво ще стане, ако ти отнема всички спомени за мен?
— Не можеш да го направиш — отвърна тя, впила очи в него. — Разказа ми достатъчно, за да знам, че дори Господ не може да изтрие любовта. Може би няма да си спомням защо чувствам такава празнота, но винаги ще знам, че нещо ми липсва. Права ли съм?
Той помълча, преди да й отговори.
— Да. Не можеш да забравиш любовта, независимо дали тя е към човек или към Бог.
— Доналд не ми липсва, но ти, дори когато отидеш в съседната стая, ми липсваш. Толкова много ти се разсърдих, когато ме изостави сама, след като се бяхме любили.
— Знам. Не исках да те оставя, но бях… отведен. Духът и тялото ми бяха преместени другаде.
Тя отпусна глава на рамото му.
— Не трябваше да правим това, което сторихме, и през цялото време упорито се опитвам да забравя, че то изобщо се е случило, но не мога. Страхувам се, толкова се страхувам да остана отново сама, след като ти си отидеш.
— Емили, ти никога няма да си сама, никога не си била и няма да бъдеш.
Тя го погледна.
— Няма да е същото, ако си без тяло.
— Знам. Аз ще мога да те виждам, но ти няма да можеш нито да ме виждаш, нито да ме чуваш. А може би изобщо няма да можеш да си спомниш за мен. — Подържа я малко в прегръдките си, а после я отдалечи и погледна в очите й. — Добре, Емили, любов моя, значи имаме две възможности. Едната е да изплачем сълзите си…
— Да изплачем очите си.
— Добре. Така повече ми харесва — отвърна той, а после се засмя при нейната плаха усмивка. — Както и да е, можем да оплакваме това, което ще ни се случи, тъй като независимо от желанието ни, ние наистина ще бъдем разделени. Другата е да живеем ден за ден и да се опитаме да се възползваме от всеки миг, който ни е даден, независимо че осъзнаваме, че утрешният ден може да ни донесе лоши новини.
— Прав си — промърмори Емили като се отдръпна от него. — Доколкото разбирам, ти предлагаш да прекарваме всяка свободна минута, която имаме на Земята, в правене на любов.
— Точно така — отвърна той весело, усмихнат щастливо. — Съвсем вярно.
— Ти наистина си мъж, нали? Ангел или не, ти определено си мъж! — Тя почти изплю последната дума, сякаш бе нещо противно и отвратително.
Майкъл я погледна смаяно.
— Мислите ти са прекалено объркани, за да мога да те разбера.
— Горкичкият ти! — каза тя и се отдалечи от него. — Сто процента съм на страната на Ейдриън. Ти наистина си най-некадърният ангел на небето. Дори не знам как си станал ангел. Говориш ми, че съм неспособна да избера подходящия мъж, но дори на мен ми е ясно какво се опитваш да направиш.
Майкъл изглеждаше напълно объркан, докато се опитваше да разбере за какво говори тя.
— Какво съм направил?
— Ти ме отдели от Доналд само заради твои собствени егоистични цели, нали? И си ме оставил да се съсипвам без никакво мъжко внимание цели два живота също поради егоистичните си цели, нали?
— Е, а-а, може би наистина съм бил малко егоистичен, но тогава се опитвах да те защитя.
— О? А нима в момента не се опитваш да ме защитиш, когато се държиш толкова дяволски мило с мен?
— Не съм се опитвал да направя нищо лошо — объркано каза той. — Аз…
— Точно така е, нали? Ти идваш тук и се държиш мило с човек, за когото знаеш, че не умее да преценява правилно мъжете, а после се отнасяш толкова дяволски мило с мен, че се влюбвам от все сърце в теб. А после какво? Питам те — после какво?
— Аз… — Майкъл поклати глава. — Просто не мога да те разбера.
— Е, добре! Дойде ми до гуша от това вие мъжете, да ми казвате каква съм. Дойде ми до гуша! Чуваш ли? Дойде ми до гуша!
— И какво искаш да направя?
— Да ми намериш съпруг, разбира се. Не искам да живея сама. Искам къща в провинцията и поне три деца. Ти си ангел и можеш да гледаш в сърцата на хората, така че намери ми съпруг, преди да си тръгнеш.
— Но нали трябва да открием кой се опитва да те убие?
— А, разбирам. Имаш време да направиш това, а нямаш време да сториш нещо добро за мен, така ли?
— Емили, изглежда съвсем съм загубил интелигентността си. Не мога да разбера защо си ми сърдита. Напълно се обърках.
— Много е просто. Ти дойде на Земята и съсипа живота, който аз си бях избрала. Може би в твоите очи той не бе нещо кой знае какво, но беше моят живот. А сега, благодарение на теб, нямам нищо. Две трети от мен са влюбени в ангел, който ще напусне тази земя и може да отнесе или да ми остави спомените за себе си като си тръгне, а аз живея в малко градче, където срещам много малко мъже и се запознавам с още по-малко. Да бъдеш библиотекарка в малко градче не ти дава кой знае какви възможности, нали?
Емили почти съжали Майкъл като видя как красивото му лице се сгърчва от напрежение да проумее мисълта й. Но се чувстваше страшно изморена да слуша колко незначителна била и как векове наред се влюбвала в неподходящи мъже. Знаеше, че е влюбена в Майкъл и не искаше да се замисля прекалено много за това, но божичко, човек понякога трябва да постъпва егоистично! Може би бе чудесно да дойде ангел на Земята, за да спаси живота ти, но що за живот щеше да бъде, ако прекараше остатъка от него жива, но в напразен стремеж към някакъв мъж, за когото може би дори нямаше да си спомня?
— Е? — попита Емили, изненадана от силния си глас. Майка й я бе учила винаги да бъде любезна, но точно сега много по-правилно й се струваше да бъде малко егоистична. Щеше да използва един ангел за собствените си егоистични цели. — Ще можеш ли да намериш добър мъж за мен или няма да можеш?
— Предполагам, че ще мога — отвърна тихо той. — Какво имаш предвид?
— Очевидно аз обикновено се насочвам към пияници и мъже, които се женят за мен, за да давам партита за кариерата им, спомняш ли си? Така че защо ме питаш какво предпочитам? Искам мъж, който ще се държи добре с мен, от когото мога да имам деца, мъж на когото ще мога да се доверя, на когото мога да разчитам.
— Разбирам. Такъв е доста трудно да се открие в днешно време. Прекалено много съблазън има в този свят, за да…
— Тогава, когато се върнеш у дома, ще трябва да се грижиш отново за мен, нали? Искам да кажа, че това наистина е твое задължение, нали?
Емили виждаше, че не точно това се върти в ума му, а и честно казано, тя самата също не го желаеше. Повече от всичко на света искаше да прекара живота си с Майкъл. Не с някой, който прилича на него, а с него. Къде другаде щеше да намери мъж, който да изпитва такова страхопочитание към живота? Мъж, който гледа футбола като едно от чудесата на света? Къде щеше да намери?…
Сама си заповяда да престане. Нямаше да може да живее с Майкъл и ако искаше да запази разума си, трябваше да спре да мечтае за това. Както казваше приятелката й Айрин: «Единствената противоотрова за някой мъж е друг мъж, и то за предпочитане да е по-млад и по-красив».
— Добре — каза твърдо Емили, като се опитваше гласът й да звучи делово, — сключваме ли сделката?
— Сделката? — В интонацията му долови такова отвращение, каквото досега не бе чувала.
— Това е пример на: «Ако аз те почеша по гърба, и ти ще трябва да почешеш моя».
— А, най-после нещо да ми хареса — каза Майкъл толкова сладострастно, че Емили трябваше да се извърне, за да скрие усмивката си.
После отново се обърна към него.
— Не, нищо подобно. Отсега нататък вече сме бизнес партньори, нищо повече. Няма да има повече гуши-муши. По този начин на теб няма да ти се кара Ейдриън и няма да бъдеш понижен още по-ниско, а аз ще получа мъж и деца. Как ти звучи?
— Звучи научно обосновано — отвърна мрачно Майкъл. — Освен това не ме интересува какво казва Ейдриън. Той просто завиж…
— Сключваме ли сделката? — попита Емили като протегна ръка към него. — Между другото не ми харесват слабите мъже. В тях няма хъс за живот.
— Точно така — потвърди Майкъл и стисна ръката й.
— Е, след като решихме този въпрос, ще може ли да поспим малко? Утре ще трябва да минем всичките тези файлове, а ти ще трябва да започнеш да ми търсиш партньор за цял живот. — Емили усмихнато отиде в другия край на стаята при дюшека, който Майкъл бе смъкнал предобеда от тавана. Той бе плесенясал като старите юргани върху него, но тя бе толкова уморена, че би спала където и да е.
Щом се настани, тя се усмихна в тъмнината. За пръв път откакто бе блъснала Майкъл почувства, че животът й може би започваше, а не свършваше, в което бе убедена през последните няколко дни. Щяха да открият кой се опитва да я убие, а после Майкъл щеше да й намери съпруг — някой добър човек, някой, от когото можеше да има деца, някой…
Унесе се в сън с усмивка на лице.
Но Майкъл не заспа. Знаеше, че Емили си няма представа каква трудна задача му е поставила. Съзнаваше, че няма «добри» мъже измежду тези, за които се грижеше. Поне не достатъчно добри за Емили. В такъв случай щеше да се наложи да се свърже с други ангели и да види какво имат те в наличност. Освен това мъжът трябваше да бъде на подходяща възраст и с подходящо телосложение. А нямаше ли да бъде хубаво, ако живееше близо до Емили?
Майкъл се опита да не мисли за това, което правеше, опита се да потисне чувството си, че не желае никой друг мъж да докосва «неговата» Емили. «Животът на смъртните е само за смъртните — бе казал Ейдриън. Остави ги сами да правят собствените си грешки, да тънат в собствената си зла карма.» Ейдриън бе имал предвид, че Майкъл не трябва да се приравнява с нивото на земния живот, където изпитваше собственически чувства към тази смъртна жена. Той искаше Майкъл да помни, че е ангел и е над такива низки страсти.
Но Майкъл не се чувстваше много ангелски настроен. Всъщност, ако трябва да се придържаме към истината, той никога не се бе чувствал ангел, що се отнася до Емили. Защото точно в този момент най-много от всичко на света искаше да легне в леглото при нея и да я люби.
Но не го направи. Вместо това сложи земното тяло, което подслоняваше духа му на втория дюшек, а после измъкна духа си от тялото. На Земята го наричаха «астрална проекция». След това само като дух, се възкачи на небето и започна да се консултира с други ангели за мъжа, който щеше да направи неговата Емили щастлива.
Когато духът му се завърна на сутринта, тялото му почиваше, макар и малко схванато от това, че не бе помръднало цяла нощ, но Майкъл вече имаше няколко имена и адреси, както и план. Освен това го болеше сърцето. Дори Ейдриън не му се кара, когато видя колко бе нещастен. Другите ангели не можеха да разберат за какво е разстроен, но чувстваха болката му и му съчувстваха.
За миг, преди духът му да се вмъкне отново в тялото, Майкъл се надвеси над Емили и я погледа как спи. Закле се, че ще се постарае да свърши най-доброто, което може. Щеше да се опита да компенсира самотата, която й бе причинил в миналото, и може би, ако бе достатъчно умен, щеше да промени късмета на Емили за в бъдеще, що се отнася до мъжете.
Като се спусна надолу, той я целуна по бузата — ангелска целувка давана често, но рядко усещана. Въпреки това Емили се размърда в съня си и Майкъл се дръпна. Не трябваше да й позволи да разбере какви чувства изпитва той. Да я товари с чувствата си на ревност и съжаление, дори да я товари с любовта си не бе честно. Както бе казала тя, той щеше да си отиде и нямаше право да вземе сърцето й със себе си. Отсега нататък щеше да си върши работата и щеше да запази чувствата си само за себе си. Да, помисли си усмихнато. Веднъж поне щеше да свърши работата, която се очакваше от един ангел. Щеше да дава, да дава и да дава, без никаква надежда да получи нещо обратно.
— Но, мили Боже — прошепна той като се вмъкна обратно в земното си тяло, — не й позволявай да прави отново това нещо с косата над лявото си ухо. Не бих могъл да го понеса.


Двадесета глава

Два дни, помисли си Емили, докато отваряше още един голям сандък на тавана в къщата на Мадисън. Вече два дни Майкъл не й бе обърнал никакво внимание. Вместо това бе обсебен от компютъра като всеки друг смотаняк на Земята. Че той правеше точно това, за което Емили го бе помолила, нямаше нищо общо с въпроса. Беше свикнала с цялото му внимание и сега съзнаваше, че страшно й харесва този великолепен мъж да бъде загрижен непрекъснато за всяка нейна мисъл и действие.
Но с всичко това явно бе приключено. От онази нощ, в която го бе помолила да й намери мъж, той бе станал съвсем различен. Следващата утрин, въпреки протестите на Емили, той бе слязъл в града и се бе върнал след час с един камион и с млад мъж от телефонната компания. Ако вече не бе виждала на какво е способен Майкъл, щеше да бъде смаяна, когато този мъж, напълно безплатно, разбира се, прекара жица от най-близкия стълб и инсталира телефон и електричество в старата къща. Майкъл можеше да включва и компютъра, и модема, в случай че решеше да влезе в Интернет.
Той бе донесъл и няколко чанти с провизии и когато Емили предложи да приготви закуска като си представяше, че може да използва по някакъв начин древната печка в кухнята, Майкъл отклони предложението й като каза, че има доста работа. А когато предложи да му помогне да влезе в Интернет, той й каза, че Алфред е до него, за да му помага, така че защо не си намери някаква друга работа? Той щял да я повика, когато откриел това, което търси.
Като премигна объркано от промяната на събитията, Емили се оттегли.
— Има ключове за всяка врата в къщата, скрити под третото или четвъртото стъпало на главното стълбище — каза Майкъл, докато продължаваше да гледа компютърния екран. Емили можеше да се обзаложи, че едновременно с това слуша някого, когото тя не вижда, тъй като от време на време измърморваше: «Да» или «Не». Освен това се чуваше и: «Не разбирам», когато пипаше клавиатурата.
— Третото — извика той след нея. — Капитанът казва, че е третото стъпало. Освен това казва, че можеш да вреш носа си навсякъде, тъй като никъде нямало следа, по която да можеш да откриеш истината.
Чувствайки се като дете, което е било освободено и изпратено да се занимава само със себе си, Емили тръгна да търси ключовете. Разбира се, наистина имаше няколко връзки с ключове, скрити под третото стъпало, което бе притегнато толкова плътно, че само ако човек знаеше, че може да се отваря, би открил скривалището.
— Сам го направих — съвсем ясно се чу нечий глас в главата й.
— Налага ми се да говоря с ангели — каза тя на глас, — но за призраци е забранено. Върви да преследваш някого другиго.
Емили бе сигурна, че чу смях, но той утихна в далечината, така че може би капитанът или който е бил там бе решил да я остави сама. Като мърмореше под носа си, че почти всички мъже са отвратителни, тя тръгна направо към тавана. Ако се налагаше да изследва, то тя знаеше съвсем точно какво иска да изследва.
Но сега, след като бе прекарала цели два дни в огромния таван и въпреки че всичко, което бе видяла и открила, бе страшно интересно, тя бе още по-раздразнена от държането на Майкъл. Как можеше да приема и отблъсква толкова лесно хората? Бяха прекарали почти всяка минута заедно, откакто го бе блъснала с колата си, а сега той бе забил нос в онзи компютър и по цял ден нямаше никакво време за нея. Само се хранеха заедно. Дори не вдигаше поглед, когато тя влизаше в стаята, нито се опитваше да говори с нея, когато бе близо до него.
Миналата вечер се бе опитала да го заговори:
— Имаше ли късмет днес?
— Зависи какво наричаш късмет — отвърна той като дори не вдигна очи от компютърния екран.
— Откри ли някакво зло?
— Много. Точно в това е проблемът. В този компютър няма нищо друго, освен зло. Всяка една от тези истории се занимава с ужасни мъже и жени, които вършат ужасни неща. Почти невъзможно е да се открие кое зло е свързано с теб, особено след като ти си написала всичко това, следователно всеки един от тези случаи е свързан с теб.
— Може би бих могла да ти помогна — предложи с повече желание, отколкото й се искаше да му позволи да забележи.
— Не — отвърна той безгрижно. — Двамата с Алфред се справяме чудесно. Ти върви да разглеждаш тавана си. Капитанът казва, че там горе има някакви съкровища, но може би има предвид нещо сантиментално, свързано с него. От друга страна, той е бил богат човек.
Емили отново разбра, че я изпращат на детската площадка за игра.
— Намери ли някакъв мъж за мен? — попита тя. — Искам някой много красив. И мъжествен. Не забравяй, че искам половин дузина деца.
— Намерих трима преди няколко дни. Е, всъщност преди няколко часа.
— О! — възкликна Емили, като се почувства малко обезкуражена.
Майкъл я погледна над компютъра:
— Нали точно това искаше? Да не си променила решението си?
— Разбира се, че не. Какъв друг избор имам? Ти скоро ще си тръгнеш, а освен това отблъсна Доналд, така че ще трябва да се примиря с някого от тези мъже.
— Може да останеш и сама. Или да се омъжиш за някого по свой собствен избор.
— Не, благодаря. Ти ме накара да проумея колко съм неспособна в това отношение. — Погледна над главата му. — Винаги подбирам неподходящи мъже. Погледни Доналд. А после виж на какво друго попаднах. — Имаше предвид него, че той е толкова лош, колкото и всички останали мъже, които бе избирала през вековете.
Майкъл не си направи труда да погледне.
— Но все пак ти не си ме избирала, Емили. Аз те избрах. А сега върви и виж дали не можеш да откриеш съкровището. Капитанът казва, че били рубини. Жена му обичала рубините.
За миг Емили помисли да седне на дюшека и да не помръдне, само и само да не се подчини на властното му нареждане, но накрая рубините спечелиха. Когато тръгна нагоре по стълбите беше сигурна, че чу смях и знаеше много добре, че това бе капитанът, който се забавляваше от факта, че тя е избрала блещукащите камъчета вместо отмъщението.
— Жена ти вероятно се е самоубила, за да се отърве от теб — промърмори под носа си тя, а после веднага пожела да не бе го правила, тъй като почувства как духът изчезна. Вместо да бъде заобиколена от топъл смях, сега усещаше само студена празнота около себе си.
«Чудесно — каза си. — Обидих един призрак и един ангел. Кой е следващият, моля? Може би Господ трябва да ме пусне при дявола? С моя късмет мога да го ядосам толкова много, че да се разсърди и никога повече да не проговори на света.»
Тя се отправи с натежали крака към тавана и вече втори ден прекарваше там, ровейки из стари сандъци и преглеждайки годините на издаване на стотици книги. Не бе открила никакви рубини, но бе попаднала на чудесни мебели и книги, както и на един китайски сервиз, който бе много красив.
Беше през втория ден следобед, когато седна на един заоблен сандък и започна да разглежда нещата пред себе си. Трябваше да се признае на капитана, че е бил достатъчно упорит, за да държи вандалите далеч от тези съкровища през всичките изминали години. Емили познаваше няколко антиквари, които биха дали много, за да видят това, което гледаше тя в момента. И ако разбираше нещо от тези неща, то пред нея имаше някои наистина ценни предмети.
— Питам се колко ли струва всичко това? — заговори на глас тя, но вместо да мисли за пари си представи колко хубаво би стоял онзи люлеещ се стол с подлакътници във формата на орлови глави долу, във всекидневната. Освен това имаше един огромен сандък, пълен със завеси, и Емили се чудеше дали могат да бъдат подшити и използвани отново. Червените нямаше ли да стоят божествено в трапезарията? Почти виждаше пред очите си трапезарията на Коледа — навсякъде подредени червени свещи, онези съдове, които бе открила в огромния дървен сандък, подредени по масата, а тежките сребърни прибори блещукат в светлината на свещите. А…
Изведнъж цялата къща сякаш започна да вибрира. В началото реши, че сигурно започва земетресение, но когато погледна стените и мебелите в стаята, всичко стоеше неподвижно. Само въздухът вибрираше. Сякаш електрически ток течеше по въздуха на стаята и тя можеше да го почувства.
— Ангели и призраци — каза си на глас и разбра, че Майкъл най-после бе открил злото, което търсеше. Без дори да се поизтупа от праха тя хукна към стълбите, но Майкъл вече я бе изпреварил.
— Намерих го — каза той, като държеше компютъра така, че да види снимката на него. — Нямаше го в напечатаните материали, а в снимките. Не знаех, че можете да вкарвате снимки в тези машини. Не знаех…
Той млъкна и огледа таванското помещение. Като погледна на свой ред наоколо, Емили видя, каквото виждаше той. Всеки сандък, гардероб, кош и кутия бяха отворени, а съдържанието им бе извадено навън.
— Капитанът каза, че си доста добра в разтурията, но нямах представа…
Емили присви очи към него.
— Искаш ли да ми покажеш снимката и да престанеш да коментираш неща, които не са твоя работа?
— Искаш ли да знаеш къде са рубините?
Емили трябваше да прехапе езика си, за да не извика: «Да!» Дни наред той се бе държал хладно с нея, така че сега тя можеше да му го върне.
— Ако капитанът иска да ми каже къде са, може да го направи, но това няма много голямо значение, тъй като ще трябва да ги предам в общината, защото тази къща е общинска собственост.
— О, да, разбира се — отвърна Майкъл. — И ти не искаш да изпиташ удоволствието от намирането им, нали?
— Можеш ли да се въздържиш да не ми се присмиваш достатъчно дълго, за да ми покажеш какво си намерил? И между другото, някой не мърда ли онези завеси ей там?
— Албърт! — строго извика Майкъл. — Ще изплашиш Емили. Виж това — каза той, като протегна компютъра към нея. — Един от тези мъже е отговорен за опита да те убият. Кои са те и какво общо имат с теб? Какво си причинила на един от тях?
След като го погледна с неприязън, тя се взря в снимката. На нея имаше трима мъже, които бяха облечени в стари и износени рибарски дрехи, смееха се срещу фотоапарата, а в ръцете си държаха четири рибки, големи колкото декоративни златни рибки.
— Никога досега не съм виждала някого от тях. Откъде измъкна тази снимка?
— От компютъра — отвърна Майкъл, сякаш тя току-що бе задала много глупав въпрос.
— Кой я е вкарал в компютъра и защо?
За миг Майкъл се заслуша, а после й обясни, че Доналд бил напъхал всички снимки в компютъра.
— Сканирал — автоматично го поправи Емили. — Искаш да кажеш, че това е само една от многото снимки, които има в компютъра?
— Да. Има поне петдесет. Не, Алфред казва, че са седемдесет и една, но само на няколко има надписи, така че не знае кои са хората на тях.
— Предполагам, че Доналд познава всеки един от хората на тези снимки — каза Емили.
— Да го повикаме ли? — попита Майкъл с усмивка.
— Той може би е малко… ъ-ъ… притеснен, че сме взели компютъра му — отвърна тя като на свой ред се усмихна. В мига, когато очите им се срещнаха, той погледна настрана и дружелюбното му държане отново стана хладно.
Тя въздъхна дълбоко. Нямаше да го попита защо изведнъж се бе настроил против нея или какво му бе станало, или което бе още по-лошо — къде бе сгрешила тя. Ако иска да се цупи — нека! А колкото по-скоро открият защо той бе тук, толкова по-скоро щеше да си тръгне и тя отново щеше да заживее живота си.
— Симпатични мъже — каза Емили, като изучаваше снимката. — Питам се дали са женени?
— Единият от тях се опитва да те убие, но другите двама може да са свободни. Просто трябва да ги сортираме кой кой е.
— Имам предложение. Защо не се срещна с тримата и този, в когото се влюбя лудо, със сигурност ще бъде убиецът.
Майкъл бе принуден да изостави хладното си държане и се разсмя, въпреки добрите си намерения.
— Добре, имаме работа за вършене. Утре вечер има голямо празненство в града и ние ще присъстваме. Там ще трябва да се срещнеш с двама мъже. Всичко е уредено. Сега трябва да разбера кои са тези мъже, така че и те да бъдат там. Щом се срещна с тях, веднага ще разбера кой се опитва да ти навреди.
— Ще разбереш ли защо?
— Съмнявам се, но мога да го накарам да ни каже.
— А после какво ще направиш? Как ще му попречиш да не продължи опитите си и да ме убие? Не можеш да го убиеш преди това, нали? Не можеш да го накараш да получи инфаркт, така ли е?
Майкъл я погледна поразен.
— Бог решава кой да живее и кой да умре, а не ангелите — отвърна сериозно, сякаш тя бе засегнала моралните му устои.
— Не, наистина, какво ще направиш, ако откриеш кой е мъжът?
За миг Майкъл изглеждаше смутен. Очевидно изобщо не бе помислил за това.
— Не знам. Ако го срещна, мога да отида направо при неговия ангел-хранител и да намеря отговорите на много въпроси. Но ако тръгна по другия път — да взема снимката у дома и да се опитам да открия под чия опека е, — може да ми отнеме години.
— Не можеш ли да го приравниш към земното време и да го направиш да трае колкото няколко часа тук?
Майкъл я погледна с присвити очи.
— Искаш да работя няколко години, когато можеш да се обадиш тук-там и да откриеш това, от което имаме нужда?
Емили си направи удоволствието да свие леко рамене, сякаш искаше да каже: «Е, на мен ми е все едно.»
— Има ли някой друг, освен Доналд, който би могъл да знае кои са тези мъже?
— Какво те кара да мислиш, че мога да познавам такъв човек? В края на краищата, щом не съм достатъчно умна, за да ми бъде казана истината за живота на капитан Мадисън, как може такава глупачка като мен да познава трима мъже, тръгнали на риболов?
— Емили! — процеди Майкъл, стиснал гневно зъби. — Сега не е време за твоите малки женски игрички. Това е много сериозно. Един от тези мъже се опитва да те убие и ние трябва да го спрем. Знам, че познаваш някой, който може да ни помогне. Трябва да уредя тези мъже да присъстват на празненството, трябва да те нарисуваме и…
— Айрин — отвърна бързо Емили. — И какво означава това, че трябва да ме нарисуваш?
Майкъл я погледна така, сякаш сама трябваше да се досети за отговора, без да се налага той да й го обяснява.
— Обади се на Айрин и й кажи, че идваме и че…
— Грим! Това имаш предвид, нали? — Вълна от гняв заля Емили, когато разбра какво има предвид с това да я «нарисува». Когато бе за първи път в апартамента й, Майкъл бе гледал телевизия и като видя рекламата за Шоуто на Сали Джеси реши, че е за ангели. С искрено удоволствие Емили бе наблюдавала Майкъл, който изслуша цял куп сърцераздирателни истории, чието разрешение можело да се намери само с една добра прическа. Часове наред след това той й бе задавал въпроси относно значението на грима за една жена.
— Мъжете не виждат ли духа на жените? — попита той. — Има ли значение какво слагат те на очите си? Или какъв цвят е косата им? Не го разбирам това.
Но сега, изглежда разбираше идеално, помисли си Емили, щом възнамеряваше да гримира нея! Дотук с твърденията му, че била красива такава, каквато си е, каза си с горчивина.
— Дай ми телефона — рязко каза тя, без да отмества поглед от него.
— Емили, не исках да кажа, че не си… — Без да завърши мисълта си, той поизпъна рамене и тръгна надолу по стълбите. — По-добре й се обади веднага. Имаме доста работа.
Докато слизаше зад него, Емили искрено се надяваше, че той може да прочете всяка мисъл, която минава през главата й.
След минута набра личния номер на Айрин, на който тя отговаряше, независимо от обстоятелствата.
— Емили? — възкликна удивено Айрин. — Къде си, по дяволите? Знаеш ли, че ФБР те търси? И онзи егоцентрик, за когото възнамеряваше да се омъжваш, ми се обади три пъти. Какво си направила?!
— И да ти кажа, няма да ми повярваш. Виж, нуждая се от помощта ти.
— Каквото и да е, мила. Толкова се радвам, че си дала пътя на онзи ограничен господин Новинар. — Тя изрече името с искрено презрение. — Само затова ще изпълня всичко, което пожелаеш. Джон може да помогне. Мога да го накарам да направи всичко за мен.
Джон бе шефът на Айрин и Емили случайно знаеше, че приятелката й има любовна връзка с него.
— Знаеш ли за някакво голямо празненство, което ще се състои в града през следващите няколко седмици?! Не частно парти, а нещо по-голямо.
— Имаш предвид Бала на джаза?
— Сигурно. Можеш ли да ме вкараш на него? Всъщност имам нужда от два билета.
— Шегуваш се миличка, нали? Та аз дори не съм поканена на него. Трябва да си направил поне едно изявление по националната телевизия, за да бъдеш поканен. И откога искаш да ходиш на такива събирания? Не предполагах, че мечтаеш да се поотъркаш в богатите и снобите?
— Не мечтая. Но просто трябва да се срещна с някои мъже.
От другата страна на линията настъпи мълчание.
— Най-после. Емили, ти ми създаде настроение за цялата седмица.
— Не, наистина, трябва да се срещна с някои определени мъже, а не изобщо с мъже. Виж, искам да те помоля за една голяма услуга. Ще погледнеш ли една снимка с трима мъже на нея да ми кажеш дали ги познаваш? Много ми се налага да разбера кои са те. Ще ти я изпратя по електронната поща.
— Разбира се. Ще се постарая. Ако са местни знаменитости, ще ги позная или ще намеря някой, който ги познава. Изпрати ми снимката веднага, а аз ще ти звънна след това. Кажи ми номера си.
Майкъл докосна ръката на Емили и поклати глава. Не трябваше да дава телефонния си номер на никого, ако тяхната незаконна линия изобщо имаше номер.
— Ще ти изпратя снимката, а малко по-късно ще ти звънна отново.
— Мъдро решение, скъпа. Няма да се изненадам, ако ФБР подслушва телефоните ми. Не казвай на никого къде си, докато нещата не се поуспокоят. Между другото какво стана с онзи мъж, за когото твърдяха, че си го защитавала, онзи наемен убиец?
— О — възкликна небрежно Емили, — отдавна си отиде. Не съм го виждала от доста дни.
— Добре. Разбрах — отвърна Айрин, а после затвори.
Емили изпрати снимката, почака няколко минути, а после отново се обади на Айрин.
— Доста голяма игра си захванала, скъпа, знаеш ли? В какво си се забъркала?
— Познаваш ли ги?
— Не мога да повярвам, че ти не ги познаваш. Но и те обикновено не позволяват да бъдат фотографирани. Предполагам, че се страхуват някой да не използва снимките им, за да упражни вуду-магия на тях, а повярвай ми, има доста хора, които биха искали да забият карфички в тези мъже.
— Айрин!
— Добре. Мъжът отляво е Чарлс Уентуърт. Притежава повечето банки в щата. Мъжът в средата е Статлър Мортмън. Притежава земя. Може би около един щат земя. А онзи тип отдясно използва и двамата. Взима пари от Уентуърт, земя от Мортмън и строи разни сгради. Големи грозни сгради, които понякога падат върху хората. Знаеш ли Емили, всеки вестник ще плати луди пари за копие от тази снимка. Откъде я взе?
— От Доналд.
— Мили боже, значи наистина ти си откраднала компютъра му. Той така и каза, но никой не му повярва, особено откакто преди това каза на хората, че си мъртва. Правдоподобността на приказките му спада с всеки изминал миг. Друга телевизионна станция вече поставя под съмнение всяка дума, която е казал в репортажа си. Знаеш ли, мислят, че жената в твоята кола е била съпругата на Чембърлейн?
— Наистина ли? И какво ги кара да мислят така?
— Разби ме. Предполагам, че са правили аутопсия.
— Но как са открили достатъчно парчета от нея, за да направят аутопсия?
— О, почакай, Джон ми звъни.
Докато изчакваше на линия, Емили гледаше тримата красиви мъже на компютъра и се питаше какво общо имат те с нея. Беше извършила доста разследвания за Доналд, но никога не се бе захващала с толкова могъщи и богати хора.
Телефонът щракна отново, когато Айрин освободи бутона, и щом заговори, гласът й прозвуча съвсем странно. Тя почти шепнеше:
— Емили мила, няма да повярваш на това. Джон току-що ми каза, че двамата със съпругата му нямало да могат да присъстват на Бала на джаза и ми предложи техните билети.
Само за миг Емили погледна към Майкъл, защото се досети, че той бе намерил начин да осъществи това. Не й харесваше, че го бе направил, тъй като знаеше, че Балът на джаза щеше да бъде върхът в живота на Джон и неговата бедна, потисната женица.
— Джон каза, че никога не се е радвал толкова да се отърве от нещо. Каза, че жена му щяла да го замъкне на посещение при роднините й.
— Айрин, може ли да взема билетите?
— Разбира се. По някакъв начин чувствам, че тези билети нямаше да са в наличност, ако ти не бе ги пожелала. И защо се чувствам така, Емили?
— Нямам представа. Има и още нещо, Айрин. Ще доведа един приятел с мен в града, така че ще ни трябва място, където да отседнем.
Айрин се поколеба.
— О, не е мъж, нали? Около метър и осемдесет и пет и тъмна къдрава коса?
— Ами телефонните ти линии?
— Да не мислиш, че човек с положението на Джон ще позволи линиите му да бъдат подслушвани? Можеш да ми кажеш всичко.
Емили стисна устни.
— Тогава ще ти кажа най-страшното. Имам нужда от грим. Разбираш ли — като този по телевизията. Ще трябва да се гримирам така, че изобщо да не приличам на себе си.
— Няма да е толкова трудно като се има предвид, че носенето на червило ти е непознато. Е, кой е мъжът, когото ще се опиташ да хванеш на въдицата?
— Ще ти кажа истината. Моят ангел-хранител дойде на Земята, обеща ми да намери идеалния за мен мъж и ми каза, че трябва да се запозная с него на Бала на джаза. Така че разбираш защо трябва да изглеждам прекрасно. Ще ми трябват перука, грим и рокля.
— Ангел-хранител, а? Мили боже, Емили, когато тръгнеш по ръба, направо падаш в бездната.
— Да, но за нещастие падам от прекалено високо и прекалено често.
— По-добре, отколкото изобщо да не падаш — отвърна Айрин. — Виж мила, ще ви очаквам довечера или утре рано сутринта. Ще ти уредя срещи за утре, тъй като балът е утре вечер. Ще ти кажа само едно: когато започнеш да действаш, си невероятна.
— Щом се налага — отвърна Емили и затвори телефона, а после се обърна към Майкъл: — О, не, забравих да питам за роклята. Не мога да заема някаква от Айрин. Тя е поне трийсет сантиметра по-висока от мен.
— Нека аз да се погрижа за роклята — каза Майкъл, но не я погледна в очите. — Как беше името на онзи магазин, който толкова ти харесваше?
Емили нямаше да му достави удоволствието да го разбере веднага.
— Нямам представа за какво говориш — надменно отвърна тя.
Като я погледна над компютъра, той повдигна любопитно едната си вежда.
— Нюман Маркъс в Далас, Тексас — изрече тя нацупено.
Майкъл наведе очи, но по устните му заигра тънка усмивка.
— Ти винаги знаеш какво искам, когато го поискам, и винаги ме разбираш — тихо каза той. — Независимо дали съм с тяло или без, ти ме разбираш.
Емили искаше да му изкрещи, че сега не го разбира, както не го разбираше през последните два дни, но не изрече нищо. Вместо това промърмори нещо за връщане горе на тавана, а когато Майкъл не я спря, тръгна отново нагоре по стълбите.
Майкъл изгледа гърба й докато напускаше стаята, и гледката отне почти цялата му сила и решителност да остане на мястото си.
— Дължа й поне това — каза си на глас, а после си припомни самотния й начин на живот през последните й два живота, дължащ се само на неговата намеса. — Няма да го направя отново — промърмори, вдигна телефона и с помощта на Алфред получи номера на централния магазин в Далас.
Половин час по-късно Майкъл усмихнат затвори телефона. С помощта на една любезна продавачка бе поръчал рокля, за която получи уверенията, че щял «да си умре», щом я зърне. «Надявам се, че няма да стане точно така» — бе казал той, а жената се бе разсмяла. Когато му съобщиха, че роклята струва над десет хиляди долара, той погледна към компютъра, а дотогава Алфред вече бе намерил номера на някаква кредитна карта и адрес, които Майкъл изрече в слушалката. Кредитът веднага бе одобрен. Той не знаеше нито попита чий е, но месец по-късно един приказно богат мъж получи сметка за пазаруването на съпругата си, която включваше стойността на една рокля, обувки и подходящо палто. Секретарката му плати сметката, без да й мигне окото.
Щом уреди роклята, Майкъл се върна към компютъра. Може би все пак щеше да открие защо някой би искал да убие неговата Емили.
— Поправка — каза си на глас. Не неговата Емили. Емили скоро щеше да принадлежи на мъж за когото го увериха, че е мил, грижовен, интелигентен, добър събеседник, с чувство за хумор и…
Майкъл престана да трупа останалите добродетели, които познатият му ангел бе изредил за мъжа, който щеше да присъства на бала утре вечер.
— Алфред — рече той, без да вдига глава от компютъра, — кажи на капитана, че искам рубините на съпругата му. — После се заслуша за миг. — Да, целия комплект. Огърлицата и обиците. Не, няма да си ги получи обратно. Ще ги дам на Емили.
Той отново се извърна към компютъра и се опита да се съсредоточи само върху него.


Двадесет и първа глава

Емили стоеше насред стаята, облечена в новата си рокля.
— Ако не те обичах толкова много, сега щях да те намразя — каза Айрин като погледна приятелката си в тъмночервената й рокля. За нещо толкова скъпо роклята внушаваше измамливото чувство за простота. Тя бе сякаш само една обвивка от червен копринен сатен, но от начина, по който бе скроена, и от стегнатия корсаж пищният бюст на Емили почти изскачаше от деколтето й.
— Не мислиш ли, че е малко прекалена?
— Кое? Ти или роклята?
— Предполагам и двете — неспокойно отвърна Емили като се опитваше да пъхне част от бюста си под коприната.
— Скъпа, имаш ли представа колко много жени плащат, за да получат бомби като твоите?
Емили издаде звук, който доста наподобяваше доволно кикотене.
— Казвам ти, онзи твой приятел определено има вкус.
— Той не ми е…
— Да — прекъсна я Айрин, — вече ми го каза. Той не ти е приятел. Да, да, а аз съм естествена блондинка. Между другото какво прави с онзи компютър?
— Опитва се да открие кой иска да ме види мъртва — каза Емили, тъй като бе разкрила истината на приятелката си. Всъщност бе й разказала цялата истина, но тя не я схвана. Айрин се бе смяла от сърце, когато чу за втори път, че Майкъл е ангел-хранителят на Емили.
Емили и Айрин бяха доста странна двойка за приятелки, тъй като едва ли биха могли да се намерят две жени, които да бъдат по-различни от тях. Айрин бе направо блестяща, а представата й за неутрализиране до известна степен на привлекателността й бе да носи токове, високи само шест сантиметра. Емили от своя страна, нямаше нито един чифт високи обувки.
Но бяха приятелки от първия момент, в който Айрин бе влязла в библиотеката на Грийнбрайър и бе попитала дали има апартамент под наем в града. За неин ужас лекарят й, който знаеше истинската й възраст (нещо, което никой друг, дори и паспортният отдел не знаеше), й бе казал, че или трябва да поуспокои трескавия си начин на живот, или да се подготви да плати цената за годините, прекарани в забавления. С нежелание и куп протести, Айрин бе наела малка къщичка в невероятно спокойното градче Грийнбрайър. Но за нейно собствено изумление, бе заобичала това местенце. Още първия ден се бе срещнала с Емили, бяха обядвали заедно в местното ресторантче и оттогава бяха приятелки.
— Ние не се конкурираме една друга — бе казала Айрин. — Ти не се опитваш да спечелиш моето работно място, а Бог ми е свидетел — аз не се опитвам да заема твоето. Или да ти открадна приятеля — бе промърморила като имаше предвид Доналд. — Ти не ми завиждаш, нито пък аз. Всичко е много просто.
Независимо каква бе истината, заедно можеха да намерят разрешение на почти всеки проблем. Емили отгатваше какво трябва да направи Айрин за живота си в големия град, а Айрин винаги имаше някой вълнуващ съвет за Емили, с който да направи живота й по-интересен. Единствената спорна тема досега бе Доналд. Айрин го мразеше, смяташе, че той се стреми към Емили заради своите егоистични цели и често й го казваше.
Когато се бе запознала с Майкъл, Айрин веднага го бе харесала.
— Ангел, а? С очи като тези смятам, че по-скоро ми напомня за дявола.
— Той не е за мен — решително каза Емили. — Така че не отпускай юздите на въображението си. Няма да остане дълго.
— Разбирам. Сан Куентин? Там ли затварят наемните убийци в наши дни? Или ще се опитат да го убият отново?
Очевидно Айрин смяташе, че Емили пак бе изиграна. Тя харесваше Майкъл, но едва ли щеше да повярва, че той е ангел.
Но сега, докато Емили стоеше във всекидневната й облечена в баснословно скъпата си рокля, с коса, боядисана в тъмночервено и вдигната нагоре, Айрин се отдръпна назад, за да се порадва на приятелката си. Двете с Емили бяха и физически противоположни. Айрин бе висока метър и осемдесет и пет, докато Емили бе едва метър и петдесет и пет. Айрин бе с широки рамене и фигура, създадена да носи модерни дрехи — изглеждаше елегантно в каквото и да бе облечена. Докато Емили със своите заоблени форми и едър бюст, изглеждаше по-скоро като домакиня или като повлекана — в зависимост от дрехите, които носеше.
Но червената рокля, с която бе облечена сега, я правеше да изглежда много секси, елегантна и богата.
— Изглеждаш така, сякаш баща ти отглежда коне за надбягвания, брат ти играе поло, а майка ти оглавява благотворителни комитети — каза усмихнато Айрин.
— Не е ли малко прекалена? — попита отново тя. — Не смяташ ли, че твърде голяма част от мен е изложена на показ?
— Ни най-малко. Ти как смяташ, Майкъл? — попита го Айрин.
Той стоеше в другия край на стаята и със своя смокинг бе зашеметяващо красив, но Емили упорито се опитваше да не поглежда в неговата посока. Трябваше да спази клетвата си да намери подходящ мъж, някой, който нямаше литературно казано, да отлети надалеч в най-неподходящия момент.
— Мисля, че изглежда гола — отвърна намръщено той.
— Всички мъже мислят по този начин — засмя се Айрин. — Или поне онези със собственическо чувство. Смяташ ли, че ще привлече вниманието на тримата мъже от снимката?
— Струва ми се, че те се интересуват само от богати жени.
— Тогава няма да се заинтересуват от мен — каза Емили. — Чувствам се като библиотекарка от малко градче, която носи дрехи назаем.
— Както би трябвало да се е чувствала Пепеляшка! — възкликна засмяно Айрин, а после погледна любопитно към Майкъл, който извади нещо от джоба си.
— Може би това ще повдигне самочувствието ти — промърмори той като закопча едно колие около бялата й шия. Златната огърлица с вградени рубини лежеше тежко върху деколтето й, а най-отдолу висяха няколко големи капковидни рубина. — И тези — продължи Майкъл, като връчи на Емили подобни обици. От златния клипс кръгли малки рубини висяха и се люлееха големи рубини с размера на гълъбови яйца. — И това — добави, като сложи на ръката й гривна с три реда кръгли рубини.
— Подаръкът на капитана — прошепна тя. — Рубините на жена му.
— Истински са, нали? — каза Айрин с истинско благоговение, каквото заслужаваха такива скъпоценности. Тя се съвзе преди Емили. — Ако това тук не промени мнението ти за вида на малката скучна госпожица Емили Джейн Тод, то тогава нищо на тази земя не би могло.
— Тя е всичко друго, но не и скучна — изрече Майкъл и погледна за миг Емили толкова страстно, че рубините запламтяха в светлината на огнения му поглед. После бързо се извърна настрана и отиде да донесе палтото й.
— Мили боже! — възкликна Айрин. — От доста време насам никой мъж не ме е поглеждал така. А ти каза, че той не се интересувал от теб по «онзи» начин? Така ли беше, Емили?
— Казах ти, че той ще си върви.
— Чакай го — прошепна Айрин в ухото й. — Чакай го, ако трябва цяла вечност, послушай съвета ми.
— По-скоро до края на света — промърмори тя, а после тръгна към Майкъл, който държеше палтото й. То бе от бял сатен, поръбено с малко червено като роклята и обувките й.
Емили веднага призна, че Майкъл бе прав — рубините наистина бяха извършили преображението. Щом напуснаха апартамента на Айрин, Емили се почувства като най-прекрасната жена на света. В лимузината, която Майкъл бе уредил да ги закара на бала (изобщо не попита как бе платил за нея), тя не обърна ни най-малко внимание на заповедите му. Не го чу да й казва, че трябва да остави всичко на него и че трябва да стои далеч от тримата мъже.
— Мога да прочета мислите им — обясни Майкъл. — Ще позная кой е мъжът и ще намеря някакъв начин да го спра.
— Само ако разбереш защо иска да ме убие — промърмори Емили. Не беше ли по-разумно тя да се опита да разбере истината? Нямаше ли да е интересно да го очарова — почти се изкиска мислено — да го очарова със своите рубини и деколтето си?
— Емили, не ми харесва това, което си мислиш — каза й сериозно Майкъл. — В съзнанието ти съзирам образ на абсурдно грамаден мъж. Той какво общо има с всичко това?
Емили се подсмихна и погледна през прозореца. Мислеше си за последния шпионски филм на Шварценегер. Нали жените в шпионските филми носеха червен сатен и рубини с размера на гълъбови яйца?
— Мисля, че трябва да се върнем при Айрин. Не смятам, че трябва да ходим на това парти — продума Майкъл, а после се наведе напред, за да почука по стъклото, което ги отделяше от шофьора.
Но Емили сложи длан на ръката му и му се усмихна. За нейно удоволствие, Майкъл погледна надолу към деколтето й, пребледня и не каза нищо повече.
Емили никога през живота си не се бе чувствала толкова силна.
Погледна към Майкъл. Как можеше да помисли за друг мъж, попита сама себе си, като отново плъзна крадешком поглед към него. Беше невероятно красив в смокинга си и бе направил толкова мили неща за нея. Когато бе споменал за пръв път, че ще я «нарисува», тя се бе обидила, но сега, чувствайки се великолепно, можеше само да му благодари. Беше учудващо как подходящите дрехи и малко бижута могат да променят една жена. Да не споменаваме двата часа, отделени за грима й, както и четирите часа за косата й, която вече не бе с естествения си цвят. «Ще я направим да изглежда така, сякаш е била целуната от слънцето» — бе казала фризьорката. Беше отнело доста часове, докато я направят да изглежда чак толкова «естествена», но Емили бе сигурна, че си струваше.
— Изглеждаш добре — каза тя и му се усмихна.
— А ти си красива — отвърна той и начинът, по който го изрече, я накара да се почувства още по-добре.
Как може да не е себичен чак до такава степен, помисли си тя. Да направи такова нещо за нея. Беше казал, че я обича и въпреки това ето го тук, урежда й среща с други мъже. Беше си създал доста работа, за да открие мъж за нея, а освен това бе му отнело още повече време и усилия, за да я направи привлекателна за онзи мъж. Емили бе свикнала много повече с мъже като Доналд, който ще промърмори едно «благодаря», когато му връчиш купчина листове, които представляваха поне триседмичен труд.
— Наистина оценявам това, което правиш за мен — тихо каза тя. — Не са много мъжете като теб, които биха постъпили толкова себеотрицателно.
Майкъл й се усмихна.
— Аз съм твоят ангел-хранител, забрави ли? Да се грижа за теб е мое задължение.
— Е, как изглежда той?
— Кой?
— Мъжът, с когото ще се срещна.
— Мил, грижовен, добър човек. Върши много добрини. В следващия му живот ще се издигне на по-високо ниво. Той наистина се е посветил на доброто — също като теб.
Емили се отпусна на кожената седалка и се усмихна. За миг си представи бъдещето с мъж, който се грижи за дома и семейството си, както би го правила и тя.
— Благодаря ти — промърмори. — Много мило от твоя страна да направиш това за мен. Наистина ценя усилията ти — добави с чувство.
Половин час по-късно топлите й чувства към Майкъл доста се бяха променили.
— Ти, долнопробен, гаден… — Тя не можеше да измисли достатъчно обидно прозвище, за да му го каже. А думите, за които се сещаше, не можеше да изрече на глас, но искрено се надяваше, че той чете мислите й, а за да е съвсем сигурна, му изпрати целенасочено някои от тях.
— Емили, скъпа, той наистина е добър човек. Той…
— Не смей да ми приказваш — изсъска тя, а после се усмихна на една жена с прилепнала по тялото черна рокля, която ги изгледа любопитно. След това отново се обърна към Майкъл: — А аз ти имах доверие. Повярвах ти!
— Но той е…
— Не смей да го кажеш. Той е добър! — Тя почти изплю думата. Не си спомняше друг път да е била толкова вбесена.
Бяха пристигнали на това божествено парти и на пръв поглед всичко се стори на Емили такова, каквото си го бе представяла: по жените имаше толкова много скъпоценни камъни, че само една свещ да бе запалена в стаята и отражението й в тях щеше да освети помещението достатъчно. Емили никога не се бе чувствала толкова добре, както когато се изкачи по стъпалата на мраморното стълбище и влезе в невероятната бална зала. Не й се искаше да се откаже от палтото си, но го направи, а после хвана Майкъл под ръка и влезе вътре с останалите гости. Всичко бе идеално, а тя — с красивата си рокля и рубините — се чувстваше, сякаш принадлежи към тези кръгове.
Докато Майкъл не я отведе до масата им, където тя започна да се оглежда объркано. «Тяхната» маса бе толкова далеч от другите, че тя едва виждаше дансинга. Високи палми ги скриваха от танцуващите, а дори и от останалите гости. Сякаш бяха отвън и наблюдаваха оттам.
— Уединение — каза Майкъл като й се усмихна, а тя направи слаб опит да му отвърне. Може би бе по-добре да се запознае с мъжа на живота си в по-усамотена атмосфера.
Но двайсет минути по-късно беше готова да убие Майкъл. Един доста възрастен господин дойде и седна на масата им, а Емили учтиво се опита да поддържа разговор с него. Но тя непрекъснато кривеше врат в напразен опит да види кой друг ще седне на масата им. Мъжът, избран за нея, бе вдъхновен от Бога. Как ли изглеждаше?
— Господин Грийн е основал център за изследване на рака — тъкмо обясняваше Майкъл на Емили.
— Колко мило от ваша страна — промълви тя и погледна над рамото му към танцуващите. Ако извърнеше главата си и погледнеше през трите палми, би могла да види крайчеца от роклята на една от танцуващите жени.
— Обикновено не ходя по такива празненства — говореше мъжът, — но направих изключение тази вечер, тъй като това е благотворително събиране. Помолих тази маса да бъде сложена тук, за да сме по-далеч от дансинга. Не одобрявам много танците. А вие? — попита той Емили.
— Аз ли? О, аз обичам да танцувам. — Погледна настойчиво към Майкъл и го попита мислено кога ще дойде мъжът.
Майкъл се извърна, за да поговори с възрастния мъж до Емили.
— И вие поделяте печалбите от компанията си със своите работници, така ли?
— Точно така. Те ми помогнаха, а сега аз им помагам.
— И сте вдовец, нали?
— Скъпата ми съпруга почина преди четиринайсет години. Щях да се оженя повторно, но не намерих съвременна жена с нейните морални устои.
— Емили поддържа библиотеката в Грийнбрайър — каза Майкъл, а после я побутна с рамо, за да я накара да продължи.
— Да. А-а, може би ще искате да присъствате на някой от дните ни за разговор относно различните кариери, господин… ъ-ъ… съжалявам, не чух името ви.
Мъжът се разсмя.
— Грийн. Дейл Грийн. С удоволствие чувам за жена, която не ме познава. Толкова жени в днешно време знаят повече за сметките на един мъж, отколкото самият той. Освежаващо е човек да срещне някого като вас, госпожице Тод. И ако мога да си позволя — вие изглеждате прекрасно.
Точно в този момент Емили започна да схваща, че този възрастен човек, седемдесет и няколко годишен, бе мъжът, който Майкъл бе избрал за нея. Извърна бавно глава към него и го погледна с блеснали очи.
— Може ли да те видя насаме за момент?
Майкъл й се усмихна нерешително:
— Емили, мила, мисля…
— Веднага! — отсече тя, а после снижи глас: — И наистина имам предвид веднага!
— Бихте ли ни извинили, господин Грийн? — каза учтиво Майкъл като последва Емили още по-навътре сред палмите.
— Емили, аз… — започна той веднага щом останаха насаме.
— Не ми говори! Ти си най-низкият от най-низшите. Не мога да си представя как съм могла да те мисля за мил човек. Как съм могла да повярвам, че ти си ангел.
— Той е добър човек. Той…
— И е същински кибрит в леглото, нали? А точно там трябва да зачена децата си, така ли е?
— Виж, нямах много време, така че направих най-доброто, което можах.
— Не, направил си най-лошото, което си могъл. Можеше да ми намериш поне някой по-млад! Но не, не и ти. Не можеш да понесеш мисълта да ме докосва друг мъж, нали? Поколения наред ми причиняваш всичко това.
— Мислех, че не вярваш, че съм ангел — промърмори с усмивка той.
Емили се обърна и се приготви да си върви.
Той хвана ръката й.
— Добре, извинявай. Може би не обърнах внимание на факта, че е прекалено стар.
— Та той е по-стар от дядо ми! — процеди тя със стиснати зъби, а после се усмихна на минаваща наблизо двойка. — Виж какво направи! — продължи разпалено. — Моят пръв и единствен шанс в живота да отида на такова парти — и ти го провали.
— Права си — отвърна й мрачно, — за което се извинявам. Мисля, че вечерта ни е провалена и затова трябва да си вървим веднага.
— На теб ще ти хареса, нали? И какво си запланувал за остатъка от вечерта? Да направим малко гуши-муши под чаршафите, така ли?
Като премигна, той я погледна объркано.
— Секс — извика тя в лицето му. — Това ли си планирал за края на вечерта?
— Не съм мислил за това, но няма да ти откажа — отвърна той съвсем сериозно.
Емили не можа да измисли отговор на това, така че заби високото си токче в стъпалото му и с удовлетворение видя как той почти припадна от болка.
— Напълно си го заслужаваш — изсъска в ухото му. После, когато една минаваща наблизо двойка погледна, сякаш възнамеряваше да спре и да попита дали имат нужда от помощ, Емили каза: — Мисля, че трябва да те отведем у дома, скъпи. Знаеш какво става, когато подаграта те свие.
Докато се опитваше да пази равновесие на един крак и потриваше другия, Майкъл отвърна, че смята идеята да се прибират за много подходяща.
— Искам да танцувам и да си прекарам добре, така че няма да си тръгна, докато не го направя.
— Боя се, че не мога да ти позволя. Тук има човек, който иска да те убие.
Емили му се усмихна.
— Но не съм ли тук точно затова? Мисля, че дойдохме, за да открием кой е той и защо се опитва да ме взриви.
— Аз съм този, който ще разбере. Ти искаше да намериш добър човек, с когото да прекараш живота си. Господин Грийн е много добър мъж и ти…
— И аз мога да умра от скука, това е. Чу ли какво каза той? Не пие, не пуши, не танцува и не се облича в ярки цветове. Той е такъв образец на съвършенство, че ще трябва да създадат ново крило в рая специално за него.
Майкъл не се усмихна на шегата й.
— Емили, ти знаеш каква си.
— Какво искаш да кажеш с това?
— Нищо лошо, но ти имаш навика да избираш мъже, които далеч не са добродетелни.
— Като теб ли? — изсъска тя. — Ти си търсен от ФБР и имаш — о, имаше — бивша съпруга, която се опитваше да те убие.
— Нищо от тези неща не е предизвикано от мен.
— Вярно е, нали? Ти си само един ангел. Един ангел, който се намесва в живота ми, докато от него нищо не остана.
— Опитвам се да те защитя.
— Да ме защитиш от какво? От кого? Това, което искам да знам е, кой ще ме защити от теб! — Емили се обърна и започна да се отдалечава от него.
Той я настигна.
— Къде отиваш?
— На дансинга.
— Не, няма — каза той и я хвана здраво за ръката. — Не мога да ти позволя да се появиш там в това състояние. Не знам какво можеш да направиш от инат.
— В това състояние? — повтори тя. — Истеричка ли ме наричаш?
— Казвам, че тази вечер си различна. Не знам дали е от роклята или от рубините, но мисля, че искаш да направиш нещо лошо. Или може би не точно лошо, а само…
— Нещо нередно? — попита тя като повдигна вежди.
— Да, точно това е думата.
— Наистина искам да направя нещо… нещо отчаяно. Това е моята единствена нощ като Пепеляшка и трябва да танцувам на бала. Толкова ли е трудно да го разбереш?
— Разбира се, че не. Добре тогава, да вървим. Мисля, че ще мога…
— Не ми прави услуги. Мога сама да си намеря партньор. — Но когато Емили се опита да тръгне, той препречи пътя й към дансинга. — Ще се махнеш ли?
— Не, няма. Не знам какво ти става тази вечер, но смятам, че трябва да се замислиш. Може би това парти ти влияе зле. — Той спря рязко и я погледна. — Емили, изглеждаш така, сякаш всеки момент ще заплачеш. Искаш ли да си вървим у дома?
Всъщност сълзите на Емили бяха от яд. Това бе може би единствената й възможност да се облече по този начин, да присъства на парти като това и той нямаше да й отнеме тази възможност. Вдигна очи към него.
— Нямаш нищо против да отида до тоалетната, нали? Или това е прекалено вълнуващо за такава скука като мен?
— О, разбира се, че не — отвърна Майкъл и придоби онзи вездесъщ вид, който всички мъже придобиват, когато нямат представа какво са казали или направили погрешно. — Ще те чакам тук.
Щом се озова вътре, Емили се опита да се успокои. Нима цялата вечер щеше да се превърне в едно голямо разочарование? Беше обичала Доналд само за да открие, че той я бе искал поради съвсем различни от нейните причини. Почти се влюби в Майкъл, но знаеше, че той не бе неин и никога нямаше да бъде. А сега, продължаваше да мисли тя, когато той си тръгне, какво щеше да прави тя?
— Сякаш не се забавлявате много добре — каза една възрастна жена, седнала до Емили пред дългата мраморна тоалетка. Изглеждаше така, сякаш бе присъствала на хиляди празненства като това и сега й се струва много по-интересно да стои в дамската стая за почивка.
Емили успя само да кимне, докато си слагаше червило. Опасяваше се, че ако проговори, може да избухне в сълзи. Нощта за приключения й бе отнета. Какво щеше да каже на Гидра? Че е напуснала партито час след пристигането си?
— Онази намръщена грамада отвън ваша ли е? — попита жената.
— Искате ли го? — рязко отвърна Емили, което накара жената да се усмихне.
— Чак толкова зле ли е?
Повече от всичко на света в този миг на Емили й се искаше да поговори с някоя жена.
— Ревнив е — започна тя, като веднага се отдаде на странното приятелство, което жените често изпитват като разказват на някоя напълно непозната най-интимните си тайни. — Настани ме на маса в дъното и не ме пуска да танцувам, нито да говоря с някой друг. Освен с някакъв древен старец, който иска да ми разкаже за всичките си добри дела.
— Трябва да се измъкнеш от него. Някога и аз имах приятел като него, който искаше да ме заключи в кула от слонова кост.
— И какво направихте?
— Избягах от него и си намерих друг. С вашето лице и фигура можете да си хванете когото пожелаете. — Тя извади очила от чантата си и се наведе напред, за да разгледа рубините на врата на Емили. — И мила, с тези неща би трябвало да можеш да привлечеш вниманието на който и да е мъж.
— Наистина ли? — попита Емили, като се почувства малко по-добре. — Кой е предприемачът, който строи за Уентуърт и Мортмън? — Разбра, че е улучила, когато видя как жената си пое изненадано дъх.
— Искаш да започнеш от самия връх, така ли? Казва се Дейвид Грахам.
Когато поднови червилото си, Емили се опита да прозвучи равнодушно.
— Кажете ми, някой от тези тримата женен ли е?
Жената погледна Емили с подновен интерес, сякаш я оценяваше.
— Виж, мила, нека ти дам един съвет. Ако ще се захващаш с някого от Смъртоносната тройка, то по-добре да знаеш нещо за тях преди това.
Емили се наведе нетърпеливо напред и каза:
— Имам достатъчно време и бих искала да чуя какво знаете.
Като се усмихна така, че Емили да разбере какво нещо в живота на жената представлява клюката, тя отвори уста да заговори, а после трябваше да изчака, докато една дама влезе, използва тоалетната, изми ръцете си, огледа грима си и излезе.
— Добре, те са трима и всеки е уникален по свой собствен начин или поне е различен от другите. Единият е Вълк, другият е добро момче, а третият е Срамежливия, който никога не се е женил. Но и тримата са акули, когато става въпрос за печелене на пари.
Жената си пое дълбоко въздух, като се наслаждаваше на жадното внимание на Емили.
— Срамежливия не говори много, но когато отвори устата си, хората го слушат. Обича парите и пази всеки цент, който е спечелил. Ще му харесат тези камъчета, които носиш. Никой не знае какъв е той — би могъл да е и гей… Доброто момче е истинска акула. Усмихва се, докато изхвърля вдовици и сираци от домовете им. След като се срещнеш с него, може да си тръгнеш усмихнат и чак след часове разбираш, че ти е взел всичко, което притежаваш. Женил се е три пъти, а сега търси четвърта съпруга. Но трябва да те предупредя, че има стотици кандидатки за номер четири, въпреки че първите три не получиха нито цент от него… А Вълка не се е женил изобщо. Вместо това той подвежда жените, кара ги да си мислят, че ще им поиска ръката, а после един ден изчезва и повече не се обажда. Без причини и без вина. Той е истинско студено копеле. Чувала съм, че две жени се самоубили, след като били изоставени от него.
Жената снижи глас, като чу смях току пред вратата.
— Тримата са винаги заедно. Жените, с които се срещат, ако изобщо го правят, се разменят и ако някоя си позволи да се оплаче, макар и с половин уста, че трябва да споделя закуската си и с другите двама, получава на следващия ден писмо за сбогом, ако изобщо чуе отново за копелето.
Жената рязко млъкна, провери грима си и явно се канеше да си тръгва.
— Но кой кой е? — попита Емили.
Като стана, жената приглади полата си, която бе от разкошен блестящ бял сатен.
— Не мога да разкрия всичките си тайни, така че това ще трябва да откриеш сама.
— А вие опитвате ли се да спечелите някого от тези мъже? — попита Емили като си мислеше, че жена на нейната възраст няма много шансове.
Но жената сякаш не смяташе въпроса на Емили за риторичен.
— Не. Миналата година си намерих нов съпруг. Той е на осемдесет и две, така че мисля да го изчакам да предаде богу дух. Откъде получи тези червени капки кръв? Наследи ли ги?
— О, да — излъга Емили. Но наистина ги бе получила от човек, който отдавна бе починал.
— Е, добре, върви при Уентуърт. Той обича хората да си мислят, че баща му играе поло.
— А не играе ли?
— Това е тайна, но баща му купува и продава бордеи. Тези камъчета ще го впечатлят.
Очите на Емили отново заблестяха. Преди няколко седмици се бе смятала за скучна малка библиотекарка, но сега, когато имаше възможност за някакво приключение, тя го желаеше. Може би Майкъл бе прав и тази рокля с рубините я бе преобразила.
— Но какво да правя със… — попита тя и кимна към вратата.
Жената отвори чантата си, извади шишенце с хапчета и изтърси в шепата си три.
— Когато моят старец стане много палав, давам му едно от тези и той захърква след минута. На следващата сутрин му казвам, че е бил невероятен, най-великия любовник, когото съм имала. Дай на твоята грамада три от тези и ще бъдеш свободна да правиш каквото си пожелаеш. Но по-добре първо го заведи някъде, където ще може да си полегне, защото когато ги лапне, веднага ще се унесе.
Щом погледна хапчетата в ръката си, Емили сякаш видя свободата си. Това щеше да бъде нейната първа и единствена възможност да си поиграе на шпиони или на каквото си поиска. Ако можеше да се срещне с онези мъже и да разбере кой от тях бе… Е, тя не искаше да разбере какво се опитва да направи, а защо. Какво знаеше една библиотекарка от малко градче, което караше един богат и могъщ мъж да я преследва? А и тя едва ли бе в някаква опасност, тъй като кой би могъл да я познае? Беше толкова различна, сякаш идваше от друга планета. Тази вечер даже собствената й майка не би я разпознала. Така че нямаше ли да е хубаво само за една вечер да бъде блестяща дама, която се захваща с потенциално опасна работа? Само за една вечер?
— Благодаря — прошепна на жената, а в съзнанието й се въртяха безкрайните възможности, които се откриваха пред нея.
— Ако работата стане, искам място на първия ред при венчавката ти.
— О, няма да има такава — засмя се Емили. — Ако нещата потръгнат, няма да ви поканят на погребението ми. — С тази загадъчна забележка тя напусна стаята за почивка и се сблъска с Майкъл.
— Добре ли си? — попита той, като се надвеси над нея.
— Никога не съм била по-добре. Ще си тръгваме ли? О, почакай, може ли да си вземем по чаша шампанско? Бих искала да пийна поне една чаша. — Надяваше се да изглежда порядъчно потисната, а долната й устна да е нацупена сърдито.
Майкъл я погледна с присвити очи.
— Ти си намислила нещо. Какво?
— Нищо специално. Ето, благодаря — каза Емили, като взе две пълни чаши с шампанско от подноса на минаващ покрай тях сервитьор и подаде едната на Майкъл. — Ще си тръгваме ли? — Пъхна ръка в неговата и го дръпна леко към вратата и колите отвън.
Петнайсет минути по-късно Майкъл бе изпил шампанското си по настояване на Емили и бе заспал на задната седалка на лимузината. Тя бе почукала на стъклото зад шофьора и с широка усмивка му бе казала да я върне на празненството.


Двадесет и втора глава

За самочувствието на една жена от основно значение е да бъде облечена в подходяща рокля, да притежава необходимите бижута и да се намира на подходящото място, за да ги демонстрира. Докато вървеше през тълпата от хора, Емили не се чувстваше като натрапник. Не се чувстваше като момиче от провинцията, набъркало се по погрешка с хората от висшето общество. Чувстваше се така, сякаш бе на мястото си. Айрин винаги бе твърдяла, че Емили крие великолепната си фигура под прекалено много дрехи, но сега нищо не бе оставено на въображението. Всяка извивка на тялото й, както и пищната й гръд бяха изложени на показ и тя виждаше и усещаше одобрителните погледи на мъжете. Жените я оглеждаха пресметливо от главата до петите, а най-вече не можеха да откъснат очи от бижутата й. Емили разбра, че всеки един от присъстващите знае, че рубините са истински.
Нямаше нужда да си Шерлок Холмс, за да разбереш кои са тримата мъже, за които й казаха. Те седяха заедно, пушеха, пиеха и наблюдаваха тълпата — самите те част от нея, но обособени в отделна групичка.
За миг Емили остана загледана в тях. По-добре да не се замисля, че един от тях се бе опитал да я убие. По-добре да мисли за настоящето, че сега тя бе на ход и че трябва да открие каквото може.
Пое си дъх, като с удоволствие забеляза един мъж да й се усмихва, тъй като при това действие още по-голяма част от гърдите й изскочи над деколтето. Емили също му се усмихна, а когато той вдигна чаша шампанско, за да я поздрави, почти се разсмя на глас.
Изпълнена с енергия от новопридобитите си способности, тя се отправи към масата на тримата мъже и както вървеше, разкопча колието си.
— Извинете — каза възможно най-изкусително на мъжа, който бе обърнат с гръб към нея, а после, когато той отдръпна стола си, за да може да мине (въпреки че имаше достатъчно място), тя се спъна и политна напред, но се задържа точно преди да се изтърси в скута му. Огърлицата й се разкопча и падна право в пазвата й. — Мили боже! — възкликна тя, като хвана рубините и доста от плътта над деколтето. — Винаги съм толкова несръчна.
— Няма нищо — каза мъжът, с когото почти се сблъска, и стана да й помогне. — Мога ли да ви бъда полезен?
— Да, разбира се. Много мило от ваша страна. — Докато мъжът закопчаваше колието й, Емили се чудеше как да се справи със ситуацията. Ако не кажеше нещо интересно, те сигурно нямаше да я поканят да седне при тях. Но какво да бъде? Как една жена може да заинтригува такива могъщи, богати мъже като тях? — Благодаря — каза и се усмихна на мъжа, а после, когато той отново седна, си пое дълбоко дъх за кураж. — Е, кой от тримата сте вие? Срамежливия, Вълка или онзи, който е приятен отвън, но ужасен отвътре?
За миг Емили помисли, че е прекрачила границата, но тогава високият рус мъж се разсмя.
— Аз съм приятният — отговори той, а после посочи към един празен стол: — Няма ли да се присъедините към нас?
— Не и преди да ми обещаете да не ипотекирате къщата ми — отвърна тя като премигна съблазнително към него.
— Обещавам. А сега може ли да ви представя на приятелите си? Това е Чарлс Уентуърт, а този тук — Статлър Мортмън. А аз съм…
— Дейвид Грахам — продължи Емили като се усмихна подкупващо. — Бих ви познала навсякъде от описанието, което ми дадоха.
Сърцето й биеше лудо щом седна на масата с тримата мъже, единият от които вероятно бе убиец. Но само да си близо до мъже с такава власт и тайнственост бе нещо, което никога преди не бе изживявала. Чарлс Уентуърт съвсем откровено оглеждаше студено и пресметливо огърлицата й.
— Никога не съм я давала за оценка. Колко мислите, че струва? — попита смело тя.
— Поне половин милион — отвърна мъжът като дръпна дълбоко от цигарата си.
— Ако казва половин, значи струва поне два пъти повече — обади се Статлър Мортмън и начинът, по който я гледаше, накара Емили да реши, че той сигурно бе Вълка, а когато го погледна в очите, разбра защо толкова много жени са се влюбвали в него. — Всъщност ще ви дам чек за седемстотин и петдесет веднага.
На Емили й трябваха няколко секунди, за да разбере, че той има предвид седемстотин и петдесет хиляди долара.
— Боже, боже! — ахна тя. — Ще ми завъртите главата. Аз съм само библиотекарка от едно малко градче и това е първият ми бал. Не е ли прекрасно? — Загледа се в танцуващите, сякаш й бяха много интересни.
— Е, госпожице Библиотекарка, откъде взехте тези скъпоценни камъни?
— Един призрак каза на моя ангел-хранител къде са и той ми ги даде. Ангелът, искам да кажа.
Нито един от тримата не се усмихна и изведнъж кръвта на Емили сякаш се вледени, а тя си пожела да не бе упоявала Майкъл и да бе напуснала партито, когато той я помоли.
Чарлс Уентуърт дръпна отново от цигарата си.
— А къде е вашият ангел сега?
По-добре да продължавам в същия дух, помисли си тя.
— Тук някъде. Знаете какво правят ангел-хранителите, винаги наблюдават и закрилят. — Никой не се усмихна.
— Как се казвате? — попита Статлър Мортмън.
— Анастасия Джоунс — отвърна бързо тя. — Майка ми е искала да освежи с нещо фамилията ни като се е омъжила. Сега, ако ме извините, трябва да…
— Но вие не можете да ми откажете поне един танц с най-тайнствената жена на бала — каза Статлър като не отделяше поглед от деколтето й.
— Аз? Тайнствена? Не бих могла да бъда. Аз съм само…
— Една Пепеляшка на бал — прекъсна я усмихнато Дейвид. — Тогава трябва да танцувате и да позволите на всеки да види красивата ви рокля и приказните бижута. Не виждате ли, че всяка жена наоколо си умира от завист при вида на рубини като тези? Сигурен съм, че никоя жена от времето на царска Русия не е носила рубини като тези.
Емили нервно вдигна ръка към шията си. Докато другите двама мъже я караха да се чувства като поднесена на тепсия, този поне бе толкова мил. Какво бе казала жената за него? Че ипотекирал къщи и изхвърлял на улицата вдовици и сираци?
— Хайде, госпожице Смит, с какво може да ви навреди един танц?
Беше толкова убедителен, че Емили хвана ръката, която й бе подал, и не забеляза как обърка името й. Какво толкова би могло да ми се случи на дансинга? — помисли си тя.
Но десет минути по-късно, докато танцуваше и мислеше как скоро ще си тръгне и ще се присъедини към Майкъл в колата, някой се блъсна в тях и тя почувства рязко убождане в дясното си бедро.
— О, боже, какво направих? — Емили чу да казва женски глас, но краката й сякаш не я държаха и не можеше да свърже гласа с лицето.
— Прекалено много шампанско — каза после някакъв мъж, а след това силни мъжки ръце я обгърнаха и понесоха надалеч. Какъв прекрасен сън сънувам, помисли си тя, като захлупи лице върху силните гърди на мъжа и затвори очи. Беше Пепеляшка и красивият принц я отнасяше.


Емили се събуди, но сънят се бе превърнал в кошмар. Главата я болеше, ала когато се опита да вдигне ръка към челото си разбра, че ръцете й са вързани. Едва отвори очи и се опита да фокусира погледа си. Изглежда, бе в някакво голямо и мръсно помещение. Навсякъде по пода имаше боклуци, а в дъното на стаята притичваха няколко плъха. Когато зрението и главата й се проясниха разбра, че е сложена на някакъв стол, ръцете й са вързани отзад, а краката й са вързани за краката на стола. Единствената друга мебел в стаята бе старо, очукано метално бюро. Нямаше прозорци, а само една масивна метална врата от дясната й страна.
Нямаше нужда да е много досетлива, за да разбере, че се намира в изоставена сграда и че ако не стане чудо, никой не би могъл да я намери.
Тъкмо се канеше да се развика, когато вратата се отвори и вътре влязоха тримата мъже. Отвън бе светло и Емили се зачуди дали бе денят след бала или по-следващият ден. Ако съдеше по болката в главата си, можеше да е минала и цяла седмица оттогава. Все още бе облечена с красивата си червена рокля, но вече скъсана и мръсна. Нямаше нужда да поглежда надолу, за да се увери, че рубините липсват.
Тримата мъже останаха за малко с гръб към нея, сякаш не знаеха, че е в стаята.
Щом така и така ще мра, то по-добре да разбера защо, помисли си тя. Искаше да попита интелигентно, но единствената дума, която се откъсна от устата й, бе: «Защо?» — и от това гърлото я заболя.
Дейвид Грахам се обърна към нея и Емили си спомни колко права бе жената от стаята за почивка — той изглеждаше толкова добър.
— Ти наистина не знаеш, нали? — попита той като държеше в ръка бижутата, които бе носила. Големите камъни улавяха светлината от единствената крушка над главите им и приличаха на миниатюрни огнени пламъчета.
— Нямам представа — отвърна уморено тя.
— Да й кажа ли? — попита Дейвид останалите, като по този начин ги накара да се обърнат към нея.
— А можем ли да те спрем? — попита Статлър като погледна Емили така, че тя почувства да я побиват студени тръпки.
На слабото му лице бе изписана подигравателна усмивка.
— Той е Вълка, както очарователно подхвърлихте.
Емили премигна объркано. Може би малката й шега не бе толкова очарователна, както си бе помислила навремето. Това, което бе казала, може би щеше да прозвучи забавно в някой филм, но в истинския живот бе направо грубо.
Тя вдигна рязко глава. Какво правеше?! Още малко и щеше да започне да се извинява на мъжете, които я бяха вързали за стола и вероятно щяха да я убият. Погледна ги решително.
— Да не си помисли, че твоята наглост, твоята арогантност… — започна Чарлс.
— Достатъчно — прекъсна го Дейвид. — Тя и без това ще умре, какво повече искаш?
«Майкъл» — помисли си Емили. Може би ако го извикаше мислено, той щеше да я чуе и да дойде да я спаси. Но дори един ангел имаше нужда от координати.
— Къде се намираме? — попита тя, като се надяваше да му изпрати информацията телепатично.
— Намираме се на място, за което никога не си чувала — отвърна Статлър.
Това предизвика смеха на останалите двама.
— Е, къде намери тези? — попита Чарлс. — Ние претърсихме навсякъде.
Отне й няколко секунди докато разбере, че става въпрос за това, че са претърсвали тавана на къщата на Мадисън.
— Вие сте претърсвали къщата? Но там нямаше никаква следа от тършуване.
— Да не ни смяташ за аматьори? Кой мислиш, разпространи историята за призрака в къщата? — попита Чарлс, а от гласа му лъхаше омраза.
— Но в онази къща наистина има призрак. Капитан… — започна тя.
— Спести ни глупавите си приказки. Къде намери рубините?
— Моят… ъ-ъ… приятел ги намери и не знам откъде ги е взел. Може би трябва да го попитате. — Ако успееше да ги убеди да въвлекат и Майкъл, то той сигурно щеше да я спаси. Както винаги го бе правил, помисли си и очите й се напълниха със сълзи. Бъди смела Емили, окуражи се тя сама. Поне знаеше със сигурност, че има живот и след смъртта. Но дори тази мисъл не й помагаше да се почувства по-малко уплашена.
— За приятеля, който спи в лимузината ли говорим? — прозвуча женски глас и в помещението влезе жената, която Емили бе срещнала в стаята за почивка. — Миличка, ако си му дала и трите хапчета, той никога няма да се събуди.
Емили успя само да ахне ужасено.
— Да не мислиш, че можеш да получиш такава информация, каквато аз ти дадох, от някой случаен човек? — попита жената, като й личеше какво удоволствие изпитва от объркването на Емили. Тя тръгна към бюрото като прегърна Дейвид през кръста. — А това тук е моето скъпо малко братче — продължи и се пресегна за рубините. — Мисля, че ще стоят много по-добре на мен, отколкото на твоята издута гръд — усмихна се тя, а после се обърна отново към Емили: — Изглеждаш доста смаяна. Надявам се, не мислиш, че съм се озовала случайно на онова място и също така случайно ти дадох толкова ценна информация? Не ти ли се стори странно, че през цялото време, докато бяхме там, в стаята за почивка влезе само една жена? Отвън стоеше човек, който охраняваше вратата. О, и много съжалявам за приятеля ти. Изглеждаше ми доста симпатичен.
При мисълта за смъртта на Майкъл, Емили почти се предаде. Сега той сигурно беше без тяло и бе отзован на небето, но после тя си спомни нещо.
— Вие не можете да го убиете. Не и докато не открие какво зло ме заобикаля и не го отстрани.
При абсурдността на думите й всички се разсмяха.
— Бебчо — обади се Статлър, — около теб има колкото си искаш злини.
На върха на езика й бе да направи някоя остроумна забележка в отговор, но отнякъде се чу да звъни телефон и Чарлс извади един клетъчен апарат от джоба на сакото си. Мъжете изглеждаха освежени и бяха облечени в чисти всекидневни дрехи, докато Емили се чувстваше така, сякаш не се е къпала цял живот, а освен това мехурът й щеше да се пръсне.
— Да, да — промърмори Чарлс по телефона. — Разбрах. Хайде да я махаме оттук.
Статлър я подхвана с една ръка, а в другата държеше нож — дали за да пререже въжетата или гърлото й, не се знаеше.
Но преди да разбере, телефонът иззвъня отново и Чарлс властно вдигна ръка така, както правят могъщите мъже, които очакват всеки да се подчини на жеста им. Той слуша известно време какво му говорят в слушалката и накрая затвори.
— Нашата птичка е избягала от кафеза. — Обърна се и погледна намръщено към Емили. — Изглежда, твоят приятел отново се е измъкнал.
Като чу това, Емили щеше да избухне в сълзи на облекчение, че Майкъл все още е жив, но се овладя и се опита да остане спокойна. Не се съмняваше, че той ще я намери. Все пак имаше контакти по върховете.
— Значи трябва да изчакаме до довечера, за да се отървем от теб — каза с отвращение Чарлс.
Емили пое дълбоко въздух, за да добие малко кураж.
— Може ли да разбера поне защо ме дебнехте? И защо сложихте два пъти бомба в колата ми?
— Казах ти, че това е глупава идея — обърна се Дейвид към Статлър. — Стат смяташе, че една бомба в колата ще накара хората да повярват, че смъртта ти е свързана с мафията и онзи мошеник, с когото се движеше. Но не стана, нали? По някакъв начин ФБР разбра.
Емили остана спокойна. Нямаше да им каже, че Майкъл бе нейният ангел-хранител и може да вижда аурите на колите.
— Умна дама като теб не вярвам да не е разбрала. Когато започнахме да се интересуваме от теб, бяхме… — Дейвид погледна към останалите. — Какво бяхме?
— Впечатлени — допълни Статлър.
— Да, впечатлени. Ти подхранваше с някои сензационни журналистически истории онзи твой безмозъчен приятел и той се издигна в света на телевизията с твоя помощ. Ако се бе омъжила за него, можеше да го направиш губернатор.
— Но историите, които разследвах, нямаха нищо общо с вас, за да се опитвате да ме убиете — изрече тя и въпреки ужаса от положението в което бе, все пак се почувства заинтригувана.
— Абсолютно никакво. — Той отново вдигна рубините пред очите си.
— И сте се опитали да ме убиете заради тези камъчета? — попита невярващо Емили. — Можехте да ги откраднете. Или можехте да си позволите, според това, което съм чувала, да ги купите.
— Но те са твои — отвърна Дейвид и това явно му се струваше много забавно.
Емили бе объркана.
— Вие можехте да ги извадите от обкова, да ги преработите и какво ли още не, което щеше да ги направи ваши.
— Мисля, че ти изтъкваше колко умна била тя — каза презрително жената.
Емили обмисляше трескаво думите им. После тихо промълви:
— Какво искате да кажете с това, че са мои?
— Ти ги притежаваш законно, тъй като си ги наследила.
— От капитана? — Тя все повече се забъркваше, но съзнанието й и без това бе изпълнено с неща извън нормалната действителност. През последните седмици живееше в свят, който включваше хора с и без тела. Ако капитанът, който бе мъртъв, притежаваше рубините и след това й ги бе дал, това означаваше ли, че тя ги бе наследила?
— Трябва да я застреляш само защото е толкова тъпа — обади се жената и обърна гръб на Емили.
— Как бе моминското име на майка ти? — попита Дейвид.
— Уилкокс.
— А името на нейната майка?
— Н-не си спомням.
— Опитай Симънс.
— О, да, мисля, че беше така — отвърна Емили и се обърка още повече, тъй като това име бе доста често срещано.
— А какво бе името на съпругата на капитан Мадисън?
— Рейчъл… — Емили повдигна глава. — Симънс — допълни шепнешком. Седеше и премигваше, докато мислите й препускаха трескаво. — Искате да кажете, че имам нещо общо с капитан Мадисън?
— Виждала ли си снимка на съпругата му?
— Не, след смъртта на капитана тя унищожила всички свои снимки.
— Не всички. Моето семейство има няколко от времето, когато е била девойка. — Дейвид бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади снимка, която показа на Емили.
— Но тя…
— Прилича на теб. Да, така е. Тя е твое копие. Обърни внимание на бижутата, с които е на снимката.
— Разбирам — промълви Емили като разпозна рубините, но все пак не можеше да проумее нищо. — Кои сте вие?
Той разбираше какво точно има предвид тя с този въпрос.
— Моята прапрабаба е била сестра на съпругата на капитана. Но ти, малка госпожице Библиотекарка, беше праправнучка на съпругата на капитана.
Беше. Минало време, сякаш вече бе мъртва.
— Аз… никога не съм знаела, дори не съм се досещала. Изобщо не подозирах, че тя е имала дъщеря. Никъде в документите нямаше упоменато такова нещо. От какво мислите, че е полудяла? Аз самата не знам, дори това не можах да открия.
— Но щеше да го откриеш. Виждаш ли, това е една доста добре потулена тайна на семейството ни. Младата Рейчъл Симънс забременяла от любовника си, който я изоставил, и тогава била изпратена при леля си, за да роди бебето. Когато се върнала, баща й я омъжил за капитана. По това време той бил единственият мъж в целия град, който бил съгласен да я вземе. Открили, че капитанът убил двама души на дуел, защото правили неприлични намеци за честта на съпругата му в един бар? Не, не си, но сигурно щеше да го разбереш. Ти винаги нищиш някой случай, докато не откриеш всичко за него.
— Капитанът е убил любовника й? — попита Емили, опитвайки се да измъкне всичко от него.
— Не, не го е направил — отвърна Дейвид. — Жена му го е направила. Тя го е обичала от все сърце, глупавата крава, а после той я изоставил в мига, в който разбрал, че е бременна и вероятно ще бъде обезнаследена. Заминал в чужбина, а когато се върнал след години открил, че бившата му любовница живее в имение и носи рубини с размера на лимон. Отново тайно я съблазнил. Капитанът знаел, но я обичал толкова много, че й позволил да прави каквото иска. Мадисън щял дори да позволи на любовника й да живее с тях, ако тя го пожелаела. Но когато съпругата му разбрала, че единственото, което любовникът й иска били бижутата й, взела един от пистолетите на капитана и го застреляла в сърцето.
— След като го простреляла в слабините — допълни жената.
— О, да, винаги забравям тази зловеща подробност.
— И капитанът е поел вината върху себе си! — учудено каза Емили.
— Да. Той убедил своя верен стар слуга да свидетелства срещу него в съда, така че капитанът бил обесен вместо съпругата си. По-късно прислужникът се самоубил от угризения на съвестта, а жената полудяла.
— А бебето било отгледано в добро семейство от Айова — тихо промълви Емили, като мислеше за роднините на майка си.
— Точно така.
— А когато пораснала, тя се омъжила и родила баба ти.
— Предполагам това означава, че капитанът е оставил всичко на жена си, а тя е завещала всичко на дъщеря си, където и да се е намирала тя — добави Емили.
— Точно така. — Дейвид погледна сестра си. — Казах ли ти, че е умна?
— Но аз не знаех нищо. Нито…
— Но разследваше историята на капитана, пъхаше си носа в неща, които не те засягаха, и щеше да разбереш всичко. Лошо е, че не си глупава като приятеля си. Нямаше да си заплаха, ако бе като него. Той не би намерил и собствените си обувки без чужда помощ.
— Значи ако се отървете от мен, вие ставате наследници на богатството на Мадисън. А има ли такова?
— О, да, и то доста значително — отвърна жената.
— Освен това има слухове за скрити съкровища в онази къща — продължи Статлър. — Жена му имала баснословна колекция от бижута. Изглежда, пъстрите камъчета й помагали да забрави какво е загубила. Освен рубини, имала е смарагди и светложълти диаманти, както и големи запаси от полускъпоценни камъни. Днес всички те биха стрували милиони. Но когато починала, нито един камък не бил открит. Тя не ги е продала, така че се предполага, че все още са в къщата.
— Защо никой не знае за това? — попита Емили. — Тогава сигурно щяха да се носят слухове за къща, пълна със скъпоценности.
— Носят се слухове за призраци. Пръснахме доста пари, за да поставим звукова система, която да плаши хулиганчетата, които се въртяха около къщата — обади се за първи път Чарлс. — Призракът отблъсна всички слухове за съкровища.
— Но защо просто не предявихте претенции за къщата и не направихте каквото искахте? — попита Емили. — Никой не е знаел за мен, освен вие. И аз самата не знаех.
— Съдията Хенри Агню Уолдън е причината. Предявихме претенции за наследството преди пет години, но той каза, че иска да знае какво е станало с дъщерята. И не ни повярва, когато му обяснихме, че е починала като дете.
— Казах ви, че няма да повярва на нито една от приказките ви — обади се жената. — Скъпият ми брат съблазни и изостави дъщерята на съдията. И по този начин съдията научи на свой гръб неприятната истина за осиротелите деца.
— Е, и какво трябваше да направя? Тя сама ми се предлагаше — отвърна Дейвид, без в очите му да личи и най-малкото съжаление.
— Може би трябваше да кажеш «не»? — попита го лукаво сестра му.
— Ами ако ви прехвърля мястото? — предложи Емили. — Какво бих правила с една стара къща и куп бижута? Къде бих ги носила?
Като чуха това, и четиримата се обърнаха и я изгледаха с едно и също изражение на лицето, което гласеше: «Не ни мисли за глупаци».
— Ще подпиша всички необходими документи — каза тя смирено. — Не бихте ли могли да подготвите набързо един договор?
— Каква великолепна идея! Ти подписваш за прехвърлянето на струващи милиони долари бижута и земя на нас, а по-късно отиваш в съда и се опитваш да си ги получиш обратно. Това ли е планът ти?
— Но аз ще съм прекалено уплашена, за да направя нещо — отвърна Емили и усети истерични нотки в гласа си. Дотук с куража, помисли си тя.
— Странно нещо са парите. Когато дори най-плахият човек притежава достатъчно от тях, той придобива невиждана смелост. Повярвай ми, госпожице Библиотекарка, един добър адвокат би могъл да те уговори да ни дадеш под съд и ти, разбира се, ще спечелиш. В края на краищата тя е била твоята прабаба.
— Достатъчно! — каза жената като изгледа Емили от горе до долу. — Ако поговориш още малко с нея, може да я помолиш да се омъжи за теб.
— И това е идея — отвърна Статлър като погледна към горната част от тялото на Емили, която се виждаше през полуразкъсаната рокля.
— Предлагам да я махаме оттук и да приключваме с това. Колкото по-скоро го направим, толкова по-скоро тялото й ще бъде намерено и ти ще бъдеш обявен за най-близкия жив сродник — каза жената. — И ми дай тези камъчета — добави, като изтръгна рубините от ръката на брат си.
Майкъл! — извика мислено Емили и страстно си пожела да го бе послушала, да бе му се подчинила и да не бе опитвала да се прави на фаталната жена.
Не можа да си помисли нищо друго, тъй като забиха игла в ръката й и после вече не усещаше нищо.


Двадесет и трета глава

Когато се събуди, Емили разбра, че е пъхната в багажника на някаква кола. Никога не бе стояла в багажник, но не би могла да сбърка миризмата, шума, подрусването и крика, забил се в ребрата й.
Макар, че животът й висеше на косъм, тя някак не можеше да повярва, че всичко това се случва в действителност. Да бъдат вързани и пъхнати в багажник на кола можеше да се случи на други хора, не и на нея. Не и на малката скучна библиотекарка, чиято идея за добре прекарано време се състоеше в намирането на първо издание на някоя книга в антикварен магазин.
Майкъл, повика го мислено тя. Устата й бе запушена, така че не можеше да говори. Но ако можеше, много би искала да му каже някои неща, които не бе споделила с него преди.
Първо, тя го обичаше. Обичаше го такъв, какъвто беше, а не защото бе ангел, нито защото той самият я обичаше. Обичаше го, защото той винаги мислеше за другите хора, независимо дали имаха тяло или не.
И бе толкова сигурна в любовта му към нея, че знаеше — дори да го упои, на другия ден той отново щеше да я обича. Разбира се, щеше да се сърди и да й крещи, като й обяснява каква глупост бе направила, но все пак щеше да я обича. Колко жени бяха толкова сигурни в мъжете на живота си, за да могат да направят това? С Доналд винаги се бе опитвала да му угоди, но с Майкъл да бъде самата себе си сякаш му доставяше удоволствие.
Обичам те, мислено каза тя и очите й се напълниха със сълзи като си помисли, че вече никога няма да може да му го каже. Нямаше да може да му каже, че той бе прав, а тя грешеше за партито, както и никога нямаше да му каже колко добре се бе чувствала с него. Той бе интересен, забавен и грижовен, освен това притежаваше и всички останали черти на характера, които една жена би искала да види у мъжа на живота си. А аз се отнасях с него като с боклук, помисли си и от очите й потекоха сълзи.
Сега бе на път да умре. Не се съмняваше в това. И дори Майкъл, с всичките си способности, нямаше да може да я спаси. Какво щеше да се случи с него, когато се върнеше на небето и кажеше на Архангел Михаил, че се е провалил, че не е успял да унищожи злото, което заобикаля Емили?
Сега тя щеше да умре и никога вече нямаше да го види в човешко тяло. В следващия си живот пак щеше да бъде смъртна, а той щеше да е горе на небето, и щеше да се грижи за нея. Щеше да бъде там поне още сто години, преди да го преместят някъде другаде. Изведнъж сто години вече не й се струваха толкова дълго време, тъй като това щеше да бъде цялото време, което можеше да прекара с него.
Когато колата спря, Емили вече не се боеше. Може би защото откакто бе срещнала Майкъл, вече знаеше какво я очаква. Не си задаваше въпроса дали има живот след смъртта, или дали има прераждане. Вече не се съмняваше. Но бе сигурна, че никога повече няма да види Майкъл.
Когато багажникът бе отворен, тя не се изненада, че са в гората. Значи щеше да стане едно от онези тела, намерени от играещи деца, и никой нямаше да може да я идентифицира. Дори не бе написала завещанието си.
— Добре, хайде да приключваме с това — каза Чарлс като я хвана за ръката и започна да я влачи навътре между дърветата.
Тя вече се бе уверила, че няма смисъл да моли за милост този човек — той просто нямаше сърце.
Моля те Господи, нека да умра с достойнство, отправи молитва тя. Не ме оставяй да се разплача и да се моля.
С нова решителност Емили се опита да крачи наравно с Чарлс, който я мъкнеше през неравната горска местност.
Дейвид първи чу шума.
— Какво е това? — попита той с опънати нерви. Другите бяха толкова спокойни, че Емили си зададе въпроса дали не са го правили и преди. Те бяха известни като Смъртоносната тройка и сигурно имаше причини за това.
Може би Майкъл бе използвал някакво магьосничество или в неговия случай — ангелско вълшебство, тъй като мотоциклетът почти връхлетя върху тях, преди да го чуят. Беше един от онези стари грамадни черни «Харли Дейвидсън», които само най-злите побойници биха карали, и Емили сякаш никога през живота си не бе виждала нещо по-прекрасно от него. Дори да бе яздил черен жребец, пак нямаше да изглежда по-мъжествено и като герой от старите времена.
— Развържи я — тихо каза Майкъл като слезе от големия мотоциклет.
Чарлс се изсмя грозно и насочи пистолет към главата на Майкъл.
— Не ме разсмивай. Ела насам при нея.
— С удоволствие — отвърна Майкъл като тръгна бавно към Емили, а после я дръпна от ръцете на Чарлс. Майкъл сложи ръка върху лейкопласта, с който бе залепена устата на Емили, и тя се подготви за болката от отлепването, но той падна сам и болка не съществуваше.
— Можеш да ги убиеш и двамата — каза Дейвид, а гласът му изтъняваше от напрежение.
— Разбира се, че можем да го направим — потвърди жената. — Всъщност така става направо идеално. Той я убива, а после се самоубива. Идеално. Непрекъснато стават такива неща.
— Казах на полицията къде сте — обади се Майкъл, докато развързваше ръцете и краката на Емили. Поне ги почувства развързани, но Майкъл сякаш изобщо не бе помръднал.
— Мислиш, че не плащаме на полицията ли? — попита Статлър. — Освен това идиотът Доналд очерни името на тази жена достатъчно, така че всички ще си помислят, че е получила това, което заслужава.
Жената се усмихна студено на Емили:
— Миличка, малко късно е да го научиш сега, но никога не се доверявай на мъж. Преди малко по телефона се обади Доналд. Той те продаде за едно обещание да бъде включен в кандидатурите за губернатор при следващия мандат.
Емили ахна, а топлата ръка на Майкъл се плъзна в нейната и както винаги, тя се успокои. А щом го направи, изпрати мисли, изпълнени с любов към него. Той трябва да беше ги прочел, тъй като стисна ръката й и тя се почувства много по-добре. Но Майкъл винаги я бе карал да се чувства в безопасност.
— Вие не можете да ме убиете — обади се тихо той, застанал до Емили. — Независимо какво правите, вие не можете да ме убиете, докато не съм готов да напусна тази земя, а Небесата не са готови да ме приемат.
Майкъл гледаше Дейвид и сестра му, така че не можеше да види Чарлс, застанал отстрани. Със самодоволна усмивка на лице, Чарлс вдигна пистолета и се прицели.
Емили не се замисли какво прави. Знаеше само, че не би искала да живее на тази планета без Майкъл. Ако той напусне Земята, значи и тя ще го направи и където и да отидеха, щяха да бъдат заедно.
Без да се замисли за собствения си живот, тя се хвърли и прикри с тялото си Майкъл, а куршумът прониза сърцето й.


Първи епилог

Архангел Михаил стоеше пред Майкъл, а великолепието му бе страховито. Той бе войник, ангел, който бе наблюдавал всички войни в човешката история, и красотата, както и внушителното му присъствие, караха съименника му да тръпне от страх.
— Изпратих те да свършиш работа — каза архангелът, поглеждайки над аристократичния си нос към Майкъл.
Майкъл винаги бе мечтал да му бъде позволено да зърне лицето на този най-високопоставен ангел, но сега, когато трепереше в негово присъствие, той почти съжали за това си желание.
— Провалих се — прошепна Майкъл. — Признавам неуспеха си и моля за прошка.
Архангелът погледна настрана към приятеля си Гавраил — ангел на хиляди години. Гавраил някога бе ръководил планетата Земя, но от доста отдавна я бе предал на по-младия архангел — Михаил.
— Ти си бил наказан, така че сега можеш да си вървиш.
Но Майкъл не помръдна.
— Какво има? — попита архангелът като сви тъмните си вежди в права линия.
— Искам да бъда с нея — каза Майкъл, опитвайки се да бъде смел, но думите едва излизаха през схванатото му гърло.
— Ще бъдеш през следващите сто години, а после…
— Не! — изрече Майкъл по-остро, отколкото искаше, а после омекна: — Имам предвид, че искам да бъда с нея тук, през този живот и в този момент. На Земята. В човешко тяло.
Архангелът погледна Майкъл с толкова пронизващ и пламтящ поглед, че душата му сякаш бе облъхната от огнени пламъци.
— Но нейното земно тяло е мъртво.
Майкъл си пое дъх и преглътна:
— То може да бъде възкресено.
— Само Бог може да направи това — каза меко Архангел Михаил като погледна Майкъл любопитно.
— Тогава ще Го помоля — каза решително Майкъл.
— Но за такова възкресение трябва да има причина — обади се Гавраил зад своя по-млад приятел.
Майкъл събра целия си кураж:
— Ще направя всичко, за да върна тялото й към живот. Искам да бъда с нея.
На небето никой не преувеличаваше, тъй като мислите на духове от по-ниски нива като Майкъл много лесно се четяха от архангелите.
— Съзнаваш ли какво говориш?
— Да — отвърна Майкъл и когато го каза, страхът напусна тялото му. — Да, знам много добре какво говоря.
— Нима твърдиш, че ще се откажеш да бъдеш ангел заради нея? Ще се откажеш от Небесните селения заради нея?
— Да — отвърна без никакво колебание Майкъл. — Тя даде живота си за мен, така че аз, от своя страна, ще дам всичко за нея.
Архангел Михаил отхвърли това, като махна с ръка.
— Но тя ще отиде към по-добър живот. Справи се добре в този, въпреки че бе кратък, така че ще й бъде даден по-добър следващия път.
— Искам да бъда с нея в този живот и във… във всички следващи животи. Ще се откажа от Небесните селения заради това — каза Майкъл и се опита да се овладее, за да не започне да трепери отново.
Архангел Михаил го изгледа за миг.
— Ако направиш това, ще трябва да приемеш всички ужаси на човешкия живот. Ще преживееш болка и тъга, трагедия и…
— И любов — каза Майкъл, а като проговори, доби кураж. — Обичам я. Винаги съм я обичал, сега вече го зная. Не върша добре работата си като ангел-хранител. Отделям прекалено много време на Емили и недостатъчно на останалите си подопечни. Освен това манипулирах живот — нещо, което е недопустимо. Дори манипулирах няколко живота на Емили, тъй като не можех да понеса да я гледам с други мъже. Какъв ангел-хранител съм аз, ако се намесвам така? Освен това я обичам с любовта на смъртен. Няма нищо свято в любовта ми към Емили. Всъщност тя направо е плътска.
— О, така ли? — каза архангелът, като все още гледаше сериозно Майкъл. — Но ти разбираш, че ако се откажеш от Небесата, можеш да промениш съзнанието си.
За миг Майкъл сякаш се поколеба, но после се усмихна:
— Не, няма да го направя. Обичам я от векове, така че няма вероятност съзнанието ми да се промени.
— Няма да си спомняш за времето, когато си бил ангел. Ще бъдеш поразен от всички човешки болести.
— Разбирам, ще понеса всичко и ще платя необходимата цена. Ще върнете ли тялото й към живот?
— Ако твърдо си решил. Няма ли да промениш решението си?
— Не. Сигурен съм. — И когато го каза, той наистина бе твърдо убеден.
— Считай го за извършено — каза Архангел Михаил.
И наистина беше.


Втори епилог

— Готово е.
— Шегуваш се — каза Емили, като държеше двумесечния им син на коляното си, докато се опитваше да пристегне роклята си. — И няма повече да го поправяш? — закачи го тя.
— Няма. Хайде, дай ми го, докато се преоблечеш — каза Майкъл и се пресегна за бебето.
— Да се преоблека за какво?
— Много смешно. Да се преоблечеш, защото ще изведа двама ви на вечеря, за да празнуваме. Не всеки ден човек завършва книга.
— Не всеки ден един мъж на трийсет и седем написва автобиографията си.
— Нашата автобиография — поправи я той като взе бебето и го целуна, преди да го гушне до рамото си.
— Твоята — усмихна се Емили като тръгна нагоре по стълбите на голямата стара къща и докато се качваше, се замисли за последните две години от живота им. Спомни си как бе срещнала Майкъл, като едва не го премаза с колата си, как бе имал амнезия и двамата се опитваха да открият кой е той всъщност. А по време на тяхното търсене, докато ФБР ги преследваше, смятайки Майкъл по погрешка за търсен престъпник, бяха открили, че някой се опитва да убие Емили.
За миг тя спря на стълбищната площадка и погледна надолу към тъмната глава на съпруга си, който държеше бебето им и нежно го люлееше, докато слушаха любимата песен на детето.
Спомни си как Майкъл я бе спасил от онези мъже, как бяха избягали с мотоциклета му и как зад тях колата с тримата мъже и жената бе изхвръкнала в една пропаст край пътя. И четиримата бяха умрели на място. Когато бе разкрито, че Доналд Стюърт — годеникът на Емили — е бил замесен в заговора, той бе дискредитиран и уволнен. Тя бе чула, че сега Доналд четял синоптичните прогнози в някакво малко градче, за което никой не бил чувал.
После Емили бе предявила претенции за наследството си — къщата на Мадисън — и двамата с Майкъл се бяха венчали. Бяха използвали част от богатството на капитана, за да обновят старата къща, докато стана красив дом, който двамата с Майкъл планираха да напълнят с деца.
Странно, помисли си тя, как едно привидно толкова нещастно начало може да завърши така добре. Понякога се питаше колко ли различен щеше да бъде животът й сега, ако онзи ден двамата с Майкъл не бяха избягали от мъжете, които ги заплашваха с оръжие в ръка.
— Но ние избягахме — каза тя на глас, а после продължи нагоре по стълбите. — И благодаря на Бог и на Небесата, че успяхме. — Спря за момент и погледна замислено огромния прозорец от цветно стъкло, който започваше от покрива на къщата и слизаше до приземния етаж. Оригиналното стъкло бе счупено преди години и когато Емили наследи къщата и започнаха да я ремонтират, Майкъл бе предложил:
— Нека тук да бъде изрисуван образът на Архангел Михаил.
— А имаш ли негова снимка, за да дадеш на художника? — попита закачливо Емили.
— Не, но странно — отнякъде знам как изглежда.
Така че сега имаха прозорец с изрисуван на стъклото му мъж, висок четири метра — изключително красив мъж, който носеше черни доспехи и гледаше намръщено всеки, който минеше покрай него. Но дори намръщен, изражението му бе така доброжелателно, че Емили му се усмихваше всеки път, когато минаваше край него.
— Благодаря ти и на теб — прошепна тя, но не знаеше защо го прави. Какво общо можеше да има един измислен образ като този на Архангел Михаил, с тяхното спасяване от въоръжените мъже?
Тъй като нямаше отговор на този въпрос, Емили сви рамене, качи се в спалнята и отвори вратата на вградения гардероб.
— Е, капитане, какво да нося тази вечер? — попита тя на глас, обръщайки се към призрака, за който хората твърдяха, че обитавал къщата. Но нито тя, нито Майкъл някога бяха виждали доказателства за наличието на призрак в дома им, а освен това не вярваха в съществуването му.
Като погледна надолу към корема си, от който все още имаше много да се желае, що се отнася до стегнатостта му, тя направи гримаса.
— Хайде, капитане, имайте малко милост. Какво трябва да облече тази дебела, току-що родила жена, за да съблазни съпруга си? Имам нужда от помощ.
Тя говореше на шега, но в следващия миг чу някакъв шум в горната част на гардероба.
— О, не! Само да не са пак катерици! — възкликна Емили като погледна към тавана. Включи лампата, а после смаяно и ужасено видя как целият таван на стаичката започна да пада. Термити, помисли си тя, като гледаше как дъските падат. Когато се стовариха на пода, Емили се сви, но преди това нещо я удари по главата. Като вдигна ръка, тя напипа нещо гладко и студено.
Щом прахът се уталожи, Емили погледна към ръката си и видя, че държи смарагдова огърлица, а в краката и по раменете й, както и върху дрехите й, сякаш се бе изсипало цяло пиратско съкровище.
— Мили боже! — възкликна Емили като погледна с широко отворени очи блестящите скъпоценности.
— Какво стана? — извика Майкъл, който дойде тичешком по стълбите, притиснал бебето към себе си. — Добре ли си? Звучеше така, сякаш покривът се срути.
Емили бавно се обърна към него и протегна ръце.
— Мисля, че намерихме бижутата на прабаба ми — тихо каза тя.
— Проклет да съм! — изрече Майкъл като вдигна от пода една огърлица от бледожълти диаманти. — Наистина си ги намерила. — После погледна към ъгъла на стаичката. — Благодаря ти, старче — промърмори той, а след това и двамата с Емили биха се заклели, че чуха сърдечен смях.
— Хайде да се махаме оттук — каза Майкъл. Хвана Емили за ръка и с бебето на ръце, двамата изтичаха надолу по стълбите, смеейки се с глас.


Гавраил погледна Архангел Михаил и попита:
— Защо го изпрати на Земята?
— Защото през вековете Майкъл се бе влюбил в Емили. Понякога стават такива неща, но в този случай Майкъл се намесваше по доста неприятен начин. Емили има много добро сърце, но непрекъснато се влюбваше в пропаднали мъже. През последните й два живота, вместо да види Емили, сключила брак с човек, който я третира като боклук, Майкъл наруши модела и попречи на омъжването й.
— Това неправилно ли беше? — попита Гавраил, а очите му блещукаха закачливо, тъй като знаеше отговора. Беше му толкова забавно да види такъв блестящ воин като архангел Михаил да се заеме с нещо друго, освен с войната и мира.
— Щеше да е правилно, само че Майкъл не можеше да понесе друг мъж да се венчае за нея, така че Емили живееше живота на стара мома. Два пъти умираше като девственица, без деца, товар за роднините си, тъжна и самотна. А това не бе нейната съдба.
— Значи накратко: ти го изпрати на Земята, за да реши дали иска да бъде с жената, която обича?
— Точно така.
— А той направи ли това, което очакваше от него?
— О, да. Доволен съм от него. Двамата са много добри хора и ще отгледат добри деца. От тях ще се разпръсне много любов и добрина. Земята винаги може да използва любовта и добрината.
— Значи нашият млад приятел Майкъл няма да бъде понижен?
Архангел Михаил погледна стария си приятел и разбра, че го дразни, така че само се усмихна. Независимо колко страховит бе ликът му, той никога не плашеше Гавраил, а и не можеше да го заблуди, тъй като Гавраил, както и Бог, знаеха, че Михаил има добро и меко сърце.
— Не съвсем — промърмори Михаил, а после отново насочи вниманието си към случващото се в Средния изток. — Не, не съвсем.

Napred.BG е търсачка от българи за българи.

Повече от година работим тя да става все по-добра.

Tя има шанс за успех само, ако вие ни помогнете, като я опитате, харесате и споделите!

Подобно на Уикипедия ще опитаме да се издържаме по некомерсиален начин. Може да ни помогнете в тази насока, като ни направите дарение.

Може да сигнализирате грешка, да предложите сайт или да се свържете с нас през Facebook.

За уебмастъри:
Ако сложите линк към нас, ще сме Ви много благодарни! Ако искате банер, само ни пишете какъв размер и ще ви предоставим.