|
|
Ерик-Еманюел Шмит
Оскар и розовата дама
В основата на книгата са писмата, написани от едно десетгодишно дете до Господ. Открива ги Маминка Роза, „розовата дама“, която го посещава в детската болница. Те описват дванайсет дни от живота на Оскар, дванайсет искрящи и поетични дни, дванайсет дни, равни на сто и двайсет години, изпълнени със забавни и вълнуващи герои.
Тези дванайсет дни може би ще бъдат последните. Но благодарение на Маминка Роза, свързана с Оскар с една голяма обич, тези дванайсет дни ще станат легенда…
„Мили Дядо Боже,
Днес съм на сто години. Като Маминка Роза…
Опитах се да обясня на родителите си, че животът е странен подарък. В началото надценяваме този подарък и мислим, че сме получили вечен живот. След това го подценяваме и го намираме за гаден, прекалено къс, почти сме готови да го захвърлим. И накрая си даваме сметка, че не е било подарък, а даден само назаем. И тогава се опитваме да го заслужим…“
Мили Дядо Боже,
Казвам се Оскар, на десет години съм, драснах клечката на котката, кучето и къщата (мисля даже, че опекох златните рибки) и това е първото писмо, което ти изпращам, защото от учене досега нямах време.
Предупреждавам те отсега: смърт ми е да пиша. Трябва наистина да ме натиснат. Защото писането е нещо като гирлянда, като помпон, нещо като усмивчица, панделка и прочие. Писането е само лъжа, която разкрасява нещата. Работа за възрастни.
Доказателство ли? Ами ето, вземи началото на писмото ми: „Казвам се Оскар, на десет години съм, драснах клечката на котката, кучето и къщата (мисля даже, че опекох златните рибки) и това е първото писмо, което ти изпращам, защото от учене досега нямах време“, а бих могъл да сложа и: „Наричат ме Яйцеглавия, изглеждам на седем, живея в болницата заради рака и никога не съм се обръщал към теб, защото дори не вярвам, че съществуваш.“
Само че, ако го напиша така, е кофти и няма да ме вземеш толкова присърце. А пък имам нужда да ме вземеш присърце.
Даже ме устройва, ако имаш малко време и ми свършиш две-три услуги.
Обяснявам.
Болницата е суперско място, пълно с възрастни в добро настроение, които говорят високо, бъкано е с играчки и розови дами, които искат да си поиграят с децата и с много приятели, които винаги са на разположение, като Бекон, Айнщайн или Попкорн, с две думи, болницата е върхът, ако си болен, който прави кеф.
Обаче аз не правя кеф. Откакто ми присадиха костен мозък, усещам, че вече не правя кеф. Когато сутрин доктор Дюселдорф ме преглежда, това някак не му лежи на сърце, а аз го разочаровам. Гледа ме мълчаливо, сякаш съм допуснал грешка. А пък аз много се старах за операцията — бях послушен, оставих се да ме приспят, болеше ме, но не виках и си пих всичките лекарства. В някои дни ми идва да му се разкрещя и да му кажа, че може би той, доктор Дюселдорф, с неговите черни вежди, е изпортил операцията. Но изглежда толкова нещастен, че обидите ми засядат в гърлото. Колкото повече доктор Дюселдорф мълчи с натъжените си очи, толкова по-виновен се чувствам. Разбрах, че съм се превърнал в лош болен, болен, който пречи на вярата, че медицината е нещо прекрасно.
Мислите на един лекар са заразно нещо.
Сега целият етаж — медицинските сестри, стажантите и санитарките, ме гледат по един и същи начин. Те изглеждат тъжни, когато аз съм в добро настроение, и се напъват да се засмеят, когато пусна някой майтап. Честно ви казвам, вече не е предишната веселба.
Само Маминка Роза не се е променила. Според мен тя, във всеки случай, е прекалено стара, за да се промени. Освен това е прекалено Маминка Роза. Не ти представям Маминка Роза, Дядо Боже, защото ти е аверче, като се има предвид, че тя ми каза да ти пиша. Проблемът обаче е, че само аз й викам Маминка Роза. Значи трябва да направиш усилие да се сетиш за кого ти говоря — от всички госпожи в розови престилки, които идват отвън, за да прекарат малко време с болните деца, тя е най-старата.
— На колко сте години, Маминке Роза?
— Можеш ли да запомниш число от тринайсет цифри, Оскарчо?
— О! Бъзикате се!
— Не. И най-вече тук никой не трябва да знае на колко съм, че иначе ще ме изгонят и няма да се виждаме повече.
— Защо?
— Тук съм контрабандно. Има ограничение във възрастта, за да бъдеш розова дама. А пък аз отдавна съм я прескочила.
— И сте с изтекъл срок на годност ли?
— Да.
— Като киселото мляко ли?
— Шт!
— ОК! Няма да гъкна.
Беше адски смела, че сподели тайната си с мен. Ще си трая, макар че съм изненадан, че никой не се е досетил, като се имат предвид всичките бръчки около очите й, като лъчи на слънце.
Друг път пък научих още една нейна тайна, а от нея, Дядо Боже, няма начин, ще успееш да я разбереш коя е.
Разхождахме се из парка на болницата и тя настъпи едно ако.
— Мама му стара!
— Маминке Роза, казвате лоши думи.
— Ей, дребосък, я си дръж плювалника, ще говоря както си искам.
— О, Маминке Роза!
— И си размърдай задника. Тук сме на разходка, не на състезание с охлюви.
Когато седнахме на една пейка да посмучем бонбони, я попитах:
— Ама как така говорите толкова ужасно?
— Професионална деформация, Оскарчо. В моя занаят щях да съм загубена, ако говорех прекалено деликатно.
— А какъв е вашият занаят?
— Няма да ми повярваш…
— Кълна се, че ще ви повярвам!
— Кечистка.
— Не ви вярвам!
— Кечистка! Наричаха ме Лангдокската удушвачка!
Оттогава, когато съм нещо смачкан и когато е сигурна, че никой не ни чува, Маминка Роза ми разказва за големите си битки: Лангдокската удушвачка срещу Лимузенската касапка, двайсетгодишната й борба с Дяволика Сенклер, една холандка, която имала снаряди вместо гърди, и най-вече за световната си купа срещу Ула-Ула, наречена Бухенвалдската кучка, която никога преди това не била побеждавана, дори и от Стоманените бедра, големия идол на Маминка Роза, когато била кечистка. Тези битки ме карат да мечтая, защото си представям моята приятелка, каквато е сега — дребничка и малко залитаща старица в розова престилка, да пердаши разни човекоядки, облечени в трика. Имам чувството, че това съм аз. Така ставам най-силният. И си отмъщавам.
Ха така, ако с всички тези подсказвания за Маминка Роза или за Лангдокската удушвачка, не се сещаш коя е Маминка Роза, ти, Дядо Боже, би трябвало да спреш да бъдеш Дядо Боже и да се пенсионираш. Мисля, че бях ясен, нали?
Да се върнем към моите работи.
С две думи, присаждането, което ми направиха, донесе много разочарования тук. Химиотерапията ми също носеше разочарования, но не беше толкова страшно, защото надеждите бяха в присаждането. Сега имам чувството, че докторите вече не знаят какво да предложат, направо жал да ти стане. Доктор Дюселдорф, когото мама намира за толкова красив, макар че според мен е малко дебеловежд, изглежда разстроен като Дядо Коледа, който си е свършил подаръците в торбата.
Обстановката се скапва. Говорих за това на приятеля ми Бекон. Всъщност, той не се казва Бекон, а Ив, но ние го нарекохме Бекон, защото това му отива много повече, като се има предвид, че целият е изпогорен.
— Бекон, имам чувството, че лекарите вече не ме обичат, подтискам ги.
— Ти пък, Яйцеглавчо! Те, лекарите, нямат изхабяване. Непрекъснато бъкат от идеи какви операции да ти направят. Пресметнах, че дотук са ми обещали поне шест.
— Може би ги вдъхновяваш.
— Сигурно е така.
— Но защо не ми кажат просто, че ще умра?
И тук Бекон направи като всички в болницата — сякаш оглуша. Ако кажеш „смърт“ в една болница, никой не чува. Можеш да бъдеш сигурен, че ще се получи дупка във въздуха и хората ще заговорят за нещо друго. Бях направил този тест с всички. С изключение на Маминка Роза.
И тъй, тази сутрин исках да видя дали и тя ще си стъпи на ушите в този момент.
— Маминке Роза, имам чувството, че никой не ми казва, че ще умра.
Тя ме изгледа. Дали и тя ще направи като другите? Моля те, Лангдокска удушвачке, бъди силна и си запази слуха!
— Защо искаш да ти го казват, щом го знаеш, Оскаре?
Уф, тя поне чу.
— Маминке Роза, имам чувството, че си измислят някаква друга болница, а не тази, която е в действителност. Държат се, сякаш хората идват в болницата само да се излекуват. А пък те идват тук и за да умрат.
— Прав си, Оскаре. Мисля даже, че правим същата грешка и с живота. Забравяме, че животът е крехък, ронлив, мимолетен. Всички се правим на безсмъртни.
— Операцията ми е неуспешна, нали, Маминке Роза?
Маминка Роза не отговори. Това беше нейният начин да каже „да“. Когато вече беше сигурна, че съм разбрал, тя се наведе и ми рече с умолителен тон:
— Нищо не съм ти казала, разбира се. Закълни ми се.
— Заклевам се.
Замълчахме за миг, колкото да понаместим тези нови мисли.
— Оскар, ами ако вземеш да пишеш на Дядо Боже?
— О не, не и вие, Маминке Роза!
— Какво не и аз?
— Не и вие! Мислех си, че вие не сте лъжкиня.
— Но аз не те лъжа.
— Тогава защо ми говорите за Бог? Вече са ми спретвали номера с Дядо Коледа. Веднъж ми стига!
— Оскаре, няма никаква връзка между Дядо Боже и Дядо Коледа.
— Ами. Същото е. Промиване на мозъка и дъра-бъра!
— Представяш ли си аз, бившата кечистка, със сто и шейсет спечелени битки от общо сто шейсет и пет, и четирийсет и три от тях с нокаут, аз, Лангдокската удушвачка, представяш ли си аз да повярвам дори за секунда в Дядо Коледа?
— Не.
— Е, не вярвам в Дядо Коледа, но вярвам в Дядо Боже. Това е.
Като бял ден е ясно, че казано по този начин, всичко се променя.
— И защо да пиша на Дядо Боже?
— Ще се почувстваш по-малко сам.
— По-малко сам с някой, който не съществува?
— Накарай го да съществува.
Тя се наведе към мен.
— Всеки път, когато повярваш в него, той ще съществува малко повече. А ако си упорит, ще засъществува напълно. И тогава ще ти помогне.
— Какво ли пък мога да му напиша?
— Сподели с него мислите си. Мислите, които не казваш, са мисли, които тежат, вдълбават се, от тях натежаваш, вцепеняваш се, те задръстват мястото за нови мисли и някак те омърсяват. Ако не споделяш, ще се превърнеш в бунище за стари, смрадливи мисли.
— ОК.
— Пък и можеш да искаш от Дядо Боже по едно нещо на ден. Внимавай! Само по едно.
— Вашият Бог за нищо не става, Маминке Роза. С духа от лампата Аладин е имал право на три желания.
— Едно желание на ден е по-добре, отколкото три за цял живот, нали?
— ОК. Значи мога всичко да му поискам, така ли? Играчки, бонбони, количка…
— Не, Оскаре. Дядо Боже не е Дядо Коледа. Можеш да искаш само духовни неща.
— Например?
— Например: смелост, търпение, просветление.
— ОК. Ясно.
— Освен това, Оскаре, можеш да му подсказваш и добрини за другите.
— А, само с едно желание на ден — няма да се прецаквам, Маминке Роза, първо ще си го запазя за мен!
Това е. Тъй че, Дядо Боже, с това първо писмо ти разкрих донякъде начина на живот, който водя тук, в болницата, където сега ме възприемат като препятствие пред медицината, и бих искал да те помоля за едно просветление: дали ще се излекувам? Отговори ми с „да“ или „не“. Не е много сложно. „Да“ или „не“. Задраскай грешния отговор.
Целувки, до утре,
Оскар
П.П. Нямам ти адреса, как да направим?
Мили Дядо Боже,
Браво! Страхотен си. Даде ми отговор, преди още да ти изпратя писмото. Как го правиш?
Тази сутрин играех шах с Айнщайн в стаята за почивка, когато Попкорн дойде да ме предупреди:
— Родителите ти са тук.
— Моите родители ли? Не е възможно. Те идват само в неделя.
— Видях колата — червен джип с бял гюрук.
— Не е възможно.
Свих рамене и продължих да играя с Айнщайн. Но понеже мислех за друго, Айнщайн ми взе всички фигурки и това ме изнерви още повече. Ако му викаме Айнщайн, то не е защото е по-умен от другите, а защото главата му е двойно по-голяма. Изглежда, че вътре има вода. Жалко, ако беше мозък, наш Айнщайн можеше да извърши велики дела.
Като видях, че ще загубя, зарязах играта и последвах Попкорн, чиято стая гледа към паркинга. Прав беше, бяха пристигнали моите родители.
Трябва да ти кажа, Дядо Боже, че ние с родителите ми живеем далече. Когато живеех там, не си давах сметка, но сега, когато вече не живея там, намирам, че наистина е много далече. И така, родителите ми могат да идват да ме видят само веднъж седмично, в неделя, понеже в неделя не работят, както и аз.
— Видя ли, че съм прав? — рече Попкорн. — Колко ми даваш, че те предупредих?
— Имам шоколадови бонбони с лешник.
— Нямаш ли вече от ягодовите?
— Не.
— ОК, става и с шоколадови.
Разбира се, нямаме право да даваме храна на Попкорн, тъй като е тук, за да отслабне. Деветдесет и осем килограма на девет години при метър и десет височина и метър и десет ширина! Единствената дреха, в която се побира, е една фланелка за американски футбол. Пък и нейните райета сякаш са хванали морска болест. Честно казано, понеже нито приятелите ми, нито аз вярваме, че той може да престане да бъде дебел, а пък толкова ни е жал, че все е страшно гладен, винаги му даваме каквото ни хартиса. Един бонбон е направо микроскопичен в сравнение с такава маса от тлъстини! Ако не сме прави, тогава и медицинските сестри да спрат да му навират свещички.
Върнах се в стаята си, за да изчакам родителите ми. Отначало не усещах как минутите минават, защото се бях задъхал, но после си дадох сметка, че досега са имали време поне петнайсет пъти да стигнат до мен.
Изведнъж отгатнах къде са. Промъкнах се в коридора и тъй като никой не ме виждаше, слязох по стълбите, а след това в полумрака стигнах до кабинета на доктор Дюселдорф.
Бинго! Там бяха. Гласовете стигаха до мен през вратата. Тъй като бях грохнал от слизането, изчаках няколко секунди сърцето ми да се успокои и в този момент всичко се скапа. Чух онова, което не биваше да чувам. Майка ми хлипаше, а доктор Дюселдорф повтаряше: „Всичко опитахме, вярвайте ни, опитахме всичко“, а баща ми отговаряше със задавен глас: „Сигурен съм, докторе, сигурен съм“.
Останах със залепено до металната врата ухо. Вече не знаех кое е по-ледено, металната врата или аз.
А след това доктор Дюселдорф каза:
— Искате ли да го прегърнете?
— Никога няма да се осмеля — рече майка ми.
— Не бива той да ни вижда в това състояние — добави баща ми.
И в този момент разбрах, че родителите ми са страхливци. По-лошо дори: двама страхливци, които вземат и мен за страхливец!
Тъй като от кабинета се чу шум от столове, отгатнах, че ще излязат и отворих първата попаднала ми врата.
Така се озовах в шкафа за метлите, където прекарах остатъка от сутринта, защото, може би не знаеш това, Дядо Боже, но шкафовете за метли се отварят отвън, но не и отвътре, сякаш някой го е страх, че през нощта метлите, кофите и парцалите ще се ометат!
Във всеки случай не ми пречеше, че съм затворен в тъмното, понеже вече нямах желание да виждам когото и да било, пък и ръцете и краката не ме слушаха чак толкова след шока, че чух онова, което чух.
Към обяд усетих, че на горния етаж настана суматоха. Чувах стъпки и тичане. След това отвсякъде започнаха да крещят името ми:
— Оскар! Оскар!
Беше ми добре да чувам, че ме викат и да не отговарям. Искаше ми се да притесня цялата земя.
Мисля, че след това подремнах малко, а после забелязах суркащите се пантофи на госпожа Н'да, чистачката. Тя отвори вратата и здравата се стреснахме, тя, защото не очакваше да ме намери там, а аз, защото не си спомнях, че е толкова черна. Нито пък, че крещи толкова силно.
След това настана голямо меле. Всички дойдоха: доктор Дюселдорф, главната, дежурните сестри и останалите санитарки. Аз очаквах да ме навикат, а пък те всички се сополивеха и се усетих, че трябва бързичко да се възползвам от положението.
— Искам да видя Маминка Роза.
— Оскаре, ама ти къде беше изчезнал? Как се чувстваш?
— Искам да видя Маминка Роза.
— Как се озова в този шкаф? Проследи ли някого? Чу ли нещо?
— Искам да видя Маминка Роза.
— Пийни чаша вода.
— Не. Искам да видя Маминка Роза.
— Хапни…
— Не. Искам да видя Маминка Роза.
Гранит. Скала. Бетон. Няма прошка. Дори не слушах какво ми говорят. Исках да видя Маминка Роза.
Доктор Дюселдорф изглежда много се притесняваше от колегите си, че няма никакъв авторитет пред мен. И накрая поддаде.
— Някой да отиде да доведе дамата!
Тогава се съгласих да си почина и поспах малко в стаята.
Когато се събудих, Маминка Роза беше тук. Усмихваше се.
— Браво, Оскар, успя. Страхотно ги шамароса. Обаче резултатът е, че сега ревнуват от мен.
— Дреме ми.
— Те са добри хорица, Оскаре. Много добри хорица.
— Не ми пука.
— Какво не е наред?
— Доктор Дюселдорф каза на родителите ми, че ще умра, а те избягаха. Мразя ги.
Разказах й всичко подробно, както на теб, Дядо Боже.
— Ммм — рече Маминка Роза, — това ми напомня за една моя битка във Бетюн срещу Сара Юп Бум, кечистката с намазнено тяло, змиорката на ринга, една акробатка, която се биеше почти гола и която се изплъзваше от ръцете, щом човек се опиташе да й приложи хватка. Тя се биеше само в Бетюн, където всяка година печелеше купата на Бетюн. А пък аз страшно исках купата на Бетюн.
— Какво направихте, Маминке Роза?
— Мои приятели й хвърлиха брашно, докато тя се качваше на ринга. От олио и брашно става добро тесто. С три ключа и две движения проснах Сара Юп Бум на тепиха. След мен вече не я наричаха змиорката на ринга, а панирания хек.
— Извинете ме, Маминке Роза, но наистина не виждам връзката.
— А пък аз я виждам чудесно. Винаги има решение, Оскаре, винаги има по един чувал брашно някъде. Би трябвало да пишеш на Дядо Боже. Той е по-силен от мен.
— Дори в кеча ли?
— Да. Дори в кеча, Господ е спец. Опитай, Оскарчо. От какво те боли най-много?
— Мразя родителите си.
— Тогава ги мрази много силно.
— Вие ли ми казвате това, Маминке Роза?
— Да. Мрази ги много силно. Да имаш какво да предъвкваш. А когато приключиш с предъвкването, ще видиш, че не си е струвало. Разкажи всичко това на Дядо Боже и в писмото си го помоли да ти дойде на гости.
— Той пътува ли?
— По негов си начин. Не често. Дори доста рядко.
— Защо? И той ли е болен?
И тогава от въздишката на Маминка Роза разбрах, че и ти, Господи, си в тежко състояние.
— Твоите родители никога ли не са ти говорили за Господ, Оскар?
— Оставете. Родителите ми са тъпанари.
— Разбира се. Но не са ли ти говорили за Господ?
— Говорили са ми. Само веднъж. За да ми кажат, че не вярват в него. Те пък вярват в Дядо Коледа.
— Чак толкова ли са тъпи, Оскарчо?
— Представяте ли си! В деня, когато се върнах от училище и им заявих, че трябва да престанат да се втеляват и че както всички мои приятели, вече знам, че Дядо Коледа не съществува, те гледаха сякаш падат от небето. И понеже бях направо бесен, че в междучасието ме бяха взели за идиот, те ми се заклеха, че не били искали да ме лъжат и че искрено вярвали, че Дядо Коледа съществува, и били много разочаровани, ама страшно разочаровани, че не било вярно! Казвам ви, големи задръстеняци, Маминко Роза!
— И значи не вярват в Господ?
— Не.
— И това не те заинтересува?
— Ако се интересувах от онова, което си мислят тъпанарите, нямаше да имам време да се интересувам от онова, което мислят умните хора.
— Прав си. Но фактът, че родителите ти, които според теб са тъпанари…
— Да. Истински тъпанари, Маминке Роза!
— И така, ако твоите родители, които объркват нещата, не вярват, защо пък ти точно заради това да не повярваш и да не го помолиш да ти дойде на гости?
— Дадено. Но не ми ли казахте, че е на легло?
— Не. Той има много особен начин да отива на гости. Идва ти на гости в мисълта. В главата ти.
Е, това вече ми хареса. Помислих си, че е страхотно. Маминка Роза добави:
— Ще видиш — неговото посещение много помага.
— ОК, ще говоря с него. Всъщност, посещенията, които засега най-много ми помагат, са вашите.
Маминка Роза се усмихна и почти свенливо се наведе и ме целуна по бузата. Не смееше да стигне до края. Очите й просеха позволение.
— Хайде. Прегърнете ме. Няма да кажа на другите. Не искам да разбия репутацията ви на бивша кечистка.
Устните й докоснаха бузата ми и това ми достави удоволствие, стана ми топло и леко защипа, миришеше на пудра и сапун.
— Кога ще дойдете пак?
— Имам право да идвам само два пъти седмично.
— Ама това не е възможно, Маминке Роза! Няма пък да чакам три дни!
— Такъв е правилникът.
— Кой го прави тоя правилник?
— Доктор Дюселдорф.
— Точно сега доктор Дюселдорф се изпуска в гащите, като ме види. Идете да му поискате разрешение, Маминке Роза. Не си правя майтап.
Тя ме погледна колебливо.
— Не си правя майтап. Ако не идвате да ме видите всеки ден, аз пък няма да пиша на Дядо Боже.
— Ще опитам.
Маминка Роза излезе, а аз се разплаках.
Преди не си бях давал сметка колко се нуждая от помощ. Преди не си бях давал сметка колко наистина съм болен. При мисълта, че няма вече да виждам Маминка Роза, разбрах всичко и ето че то изригна в сълзи, които засмъдяха по бузите ми.
За щастие имах малко време да се освестя, преди тя да се върне.
— Готово, имам разрешение. Дванайсет дни поред имам право да ти идвам на гости всеки ден.
— При мен и само при мен?
— При теб и само при теб, Оскар. Дванайсет дни.
Не знам какво ме прихвана тогава, сълзите се върнаха и ме разтърсиха. А уж знам, че момчетата не бива да плачат, най-вече аз, дето с тоя череп като яйце не приличам нито на момче, нито на момиче, а по-скоро на марсианец. Но не можех да направя нищо. Не можех да спра.
— Дванайсет дни? Толкова ли е зле, Маминке Роза?
И нея също я напъваше на плач. Но се колебаеше. Някогашната кечистка пречеше на някогашното момиче да се отпусне. Беше красива гледка и малко ме поразсея.
— Какъв ден сме днес, Оскар?
— Ама че въпрос! Не виждате ли календара ми? Деветнайсети декември.
— В моя роден край, Оскар, има легенда, която твърди, че през дванайсетте последни дни от годината, човек може да познае времето за дванайсетте месеца на идващата година. Достатъчно е да наблюдаваш всеки ден, за да видиш в миниатюра какъв ще бъде месецът. Деветнайсети декември представлява месец януари, двайсети декември месец февруари и т.н. до трийсет и първи декември, който предрича следващия декември.
— Наистина ли?
— Това е легенда. Легенда за дванайсетте пророчески дни. Ще ми се да си поиграем на това аз и ти. Е, най-вече ти. От днес нататък, наблюдавай всеки ден, като си мислиш, че този ден е колкото десет години.
— Десет години?
— Да. Един ден — десет години.
— Значи след дванайсет дни ще бъда на сто и трийсет години!
— Да. Представяш ли си?
Маминка Роза ме прегърна — усещам, че почва да й харесва — а след това си тръгна.
И ето, Дядо Боже, тази сутрин се родих и не бях много наясно; към обяд, когато бях на пет годинки, ми се проясни и се осъзнах, но не за да науча някакви добри новини, и тази вечер съм на десет, а това е възрастта на разума. Възползвам се от това, за да те помоля за нещо — когато имаш нещо да ми съобщаваш, както по обяд, когато бях на пет години, не бъди толкова груб. Благодаря.
Целувки, до утре,
Оскар
П.П. Искам да те помоля нещо. Знам, че имам право само на по едно желание, но желанието ми отпреди малко беше само донякъде желание, по-скоро беше съвет.
Съгласен съм за едно малко посещение. Мислено посещение. Намирам го за страхотно. Бих искал да ми направиш едно такова. Работното ми време е от осем сутрин до девет вечер. През останалото време спя. Понякога задрямвам и през деня заради лечението. Но ако ме откриеш така, не се притеснявай, събуди ме. Тъпо е да се разминем за минутка, нали?
Мили Дядо Боже,
Днес изживях юношеството си и хич не мина гладко. Ама че история! Струпаха ми се цял куп неразбории с приятелите и родителите и всичко това заради момичета. Тази вечер не съм недоволен, че съм на двайсет години, защото си казвам, че, уф, най-лошото остана зад гърба ми. Много благодаря за пубертета! Обаче не повече от веднъж!
Най-напред, Дядо Боже, отбелязвам, че ти не дойде. Днес спах много малко, поради проблемите на пубертета, тъй че не е могло да те изпусна. Освен това, повтарям ти, дори и да къртя, събуди ме.
Когато се събудих, Маминка Роза вече беше тук. По време на закуската ми разказа за битката срещу Царската Цица, белгийска кечистка, която поглъщала по три кила сурово месо на ден и го поливала с бъчонка бира. Изглежда, че най-силното у Царската Цица бил дъхът, заради ферментацията на месото и бирата, и че дори само с това тръшвала противниците си на тепиха. За да я победи, Маминка Роза трябвало да импровизира нова тактика — да си сложи качулка, да я напръска с лавандула и да се нарече Жената на Палача от Карпентрас. Както тя казва винаги, кечът изисква мускули и на мозъка.
— Кого харесваш, Оскар?
— Тук ли? В болницата?
— Да.
— Бекон, Айнщайн и Попкорн.
— Ами от момичетата?
Този въпрос направо ме втрещи. Нямах желание да отговарям. Но Маминка Роза чакаше, а пред една кечистка от международна класа човек не може дълго да прави маймунджулуци.
— Пеги Блу.
Пеги Блу е синьото дете. Живее в предпоследната стая в дъното на коридора. Тя се усмихва много мило, но почти не говори. Човек би рекъл, че е някаква фея, която за мъничко си почива в болницата. Има някаква сложна болест, синята болест, някакъв проблем с кръвта, която би трябвало да стига до дробовете, но не стига дотам, и която прави цялата кожа синкава. Тя очаква операция, която ще я направи розова. А аз си мисля, че е жалко, намирам Пеги Блу много красива в синьо. Около нея витаят светлина и тишина и когато я приближиш, имаш чувството, че влизаш в параклис.
— Казвал ли си й го?
— Е, няма да се тропна пред нея и да й кажа: „Пеги Блу, харесваш ми.“
— Ами да. Защо не го направиш?
— Не знам дори дали тя знае, че съществувам.
— Още една причина.
— Не виждате ли на какво приличам? Би трябвало тя да си пада по извънземни, а никак не съм сигурен в това.
— Аз пък те намирам за много хубав, Оскар.
Тук Маминка Роза малко задържа разговора. Приятно е да се чуят такива неща, от това косъмчетата настръхват, но човек не знае какво точно да отговори.
— Не искам да съблазнявам само с тялото си, Маминке Роза.
— Какво чувстваш към нея?
— Имам желание да я защитавам срещу призраците?
— Какво? Тук има призраци, така ли?
— Да. Всяка нощ. Събуждат ни, без да знаем защо. Боли ни, защото щипят. Страх ни е, защото не ги виждаме. И ни е трудно да заспим отново.
— А ти често ли имаш призраци?
— Не. Най-здравото нещо, което имам, е сънят. Но често чувам Пеги Блу да вика нощем. Бих искал да я защитавам.
— Иди й го кажи.
— Във всеки случай не мога да го направя наистина, защото през нощта нямаме право да излизаме от стаята. Такъв е правилникът.
— А да не би призраците да знаят какъв е правилникът? Не. Със сигурност. Бъди хитър: ако те чуят как заявяваш на Пеги Блу, че ще стоиш на стража, за да я пазиш от тях, няма да посмеят да дойдат тази нощ.
— Мда… мда…
— На колко години си, Оскар?
— Не знам. Колко е часът?
— Десет. Наближаваш петнайсет години. Не смяташ ли, че е време да бъдеш смел в чувствата си?
В десет и половина се реших и отидох до вратата на стаята й, която беше отворена.
— Здрасти, Пеги, аз съм Оскар.
Тя беше в леглото, като Снежанка, когато чака принца, докато ония запъртъци, джуджетата, я мислят за мъртва, Снежанка, като онези снежни снимки, на които снегът е син, а не бял.
Тя се обърна към мен и тогава се запитах дали ще ме приеме като принца или като едно от джуджетата. Аз бих подчертал „джудже“ заради яйцевидния ми череп, но тя не каза нищо, а най-хубавото с Пеги е, че не казва нищо и всичко си остава тайнствено.
— Дойдох да ти съобщя, че тази нощ и ако искаш всички следващи нощи, ще стоя на стража пред вратата ти, за да те защитавам от призраците.
Тя ме погледна и изпърха с ресници, а на мен ми се стори, че филмът е на забавен кадър, че въздухът става по-въздушен, мълчанието още по-безмълвно, че вървя във вода и че всичко се променя, когато приближа до леглото й, сякаш обляно от светлина, която идва отникъде.
— Ало, минутка, Яйцеглавчо, аз ще пазя Пеги!
Попкорн стоеше в рамката на вратата, или по-скоро запълваше рамката на вратата. Потреперих. Със сигурност, ако той стои на стража, това ще е най-ефикасно, понеже нито един призрак няма да може да мине.
Попкорн намигна на Пеги.
— А, Пеги? Аз и ти сме приятели, нали?
Пеги погледна към тавана. Попкорн сметна това за потвърждение и ме издърпа навън.
— Ако искаш момиче, вземи Сандрин. Пеги е запазена територия.
— С какво право?
— С правото, че бях тук преди теб. Ако не си доволен, можем да се бием.
— Всъщност съм предоволен.
Бях се уморил малко и отидох да седна в стаята за игри. Тъкмо Сандрин беше там. Сандрин е с левкемия, като мен, но изглежда, че нейното лечение е успешно. Наричат я Китайката, защото има черна, лъскава перука с прави коси и бретон и от това прилича на китайка. Тя ме гледа и пуква един балон от дъвката си.
— Ако искаш, можеш да ме целунеш.
— Защо? Дъвката не ти ли стига?
— Не го умееш, нали, дребчо. Сигурна съм, че никога не си го правил.
— Хайде сега, не ме разсмивай. На петнайсет съм и съм го правил доста пъти, уверявам те.
— Ти, на петнайсет? — казва ми тя с почуда.
Поглеждам си часовника.
— Да. На малко повече от петнайсет.
— Винаги съм си мечтала да ме целуне някой голям на петнайсет години.
— Със сигурност е доста привлекателно — казвам.
И тук тя ми прави някаква невероятна муцка с издадени напред устни, като вендуза, залепена на стъкло, и разбирам, че чака целувка.
Обръщам се и виждам, че всички приятели ме гледат. Няма начин да се отметна. Трябва да бъда мъж. Крайно време е.
Приближавам се и я целувам. Тя ми се увисва с две ръце, не мога да се отлепя, мокро е и изведнъж, без предупреждение, тя взема, че ми пробутва дъвката си. Бях толкова изненадан, че я глътнах отведнъж. Побеснях.
Точно в този момент една ръка ме потупа по гърба. Бедата никога не идва сама: това бяха родителите ми. Беше неделя, а аз бях забравил.
— Ще ни представиш ли приятелката си, Оскар?
— Тя не ми е приятелка.
— Ще ни я представиш ли все пак?
— Сандрин. Родителите ми. Сандрин.
— Много ми е приятно да се запознаем — казва Китайката захаросано.
Бих я удушил.
— Искаш ли Сандрин да дойде с нас в твоята стая?
— Не. Сандрин остава тук.
Като се върнах в леглото, си дадох сметка, че съм изморен и подремнах. Във всеки случай не исках да си говоря с тях.
Когато се събудих, те, естествено, ми бяха донесли подаръци. Откакто съм непрекъснато в болницата, на родителите ми им е трудно с разговорите, така че ми носят подаръци и прекарваме отвратителни следобеди в четене на правилата на играта и начините на употреба. Баща ми е много храбър с обясненията: дори да са на турски или на японски, той не се отчайва и се захваща със схемата. Направо е световен шампион по скапване на неделни следобеди.
Днес ми е донесъл дискмен. Е, това не можех да го критикувам, макар че ми се искаше.
— Вие не идвахте ли вчера?
— Какво? За какво пък? Можем само в неделя. Защо казваш това?
— Някой е видял колата ви на паркинга.
— На света има не само един червен джип. Колите са взаимозаменяеми.
— Мда. Не е като с родителите. Жалко. Направо ги заковах на място. Взех апарата за музика и два пъти изслушах без прекъсване „Лешникотрошачката“ пред тях. Два часа без да успеят дума да кажат. Така им се пада.
— Харесва ли ти?
— Мда. Спи ми се.
Те разбраха, че трябва да си вървят. Беше им много кофти. Не успяваха да се решат. Усещах, че искат да ми кажат разни работи, но не успяваха. Хубаво ми беше да виждам как сега пък те страдат.
След това майка ми се втурна към мен, прегърна ме много силно, прекалено силно и каза с пресеклив глас:
— Обичам те, малък мой, толкова те обичам.
Искаше ми се да се съпротивлявам, но в последния момент я оставих да прави каквото иска, това ми напомняше за предишните времена, времената на простичките милувки, времената, когато ми казваше, че ме обича без този страх в гласа.
След това сигурно съм позадрямал.
Маминка Роза е шампионка по събуждането. Тя винаги пристига на финалната права точно когато се събуждам. И винаги в този момент се усмихва.
— Какво стана с родителите ти?
— За нищо не стават, както винаги. Е, подариха ми „Лешникотрошачката“.
— „Лешникотрошачката“ ли? Любопитна работа. Имах една приятелка, която се казваше така. Страхотна шампионка. Чупеше врата на противничките си с бедра. Ами Пеги Блу, ходи ли при нея?
— Ох, не ми говорете. Сгодена е за Попкорн.
— Тя ли ти го каза?
— Не, той.
— Блъфира!
— Не мисля. Сигурен съм, че той й харесва повече от мен. Той е по-силен и вдъхва повече сигурност.
— Блъфира, ти казвам! Аз, която на ринга приличах на мишка, съм побеждавала противнички, които приличаха на китове или на хипопотами. Ето например Сливов Пудинг, ирландката, сто и петдесет кила гладна и по гащи, преди да е пила тъмна бира, ръцете й колкото моите бедра, бицепси като свински бутове и крака, които не бих могла да обхвана. Нямаше талия, където да я хванеш. Непобедима!
— И какво направихте?
— Щом човек няма къде да се хване, значи всичко е кръгло и се търкаля. Накарах я да тича, колкото да я изморя, след това я съборих, пустата му Сливов Пудинг. Трябваше кран, за да я вдигнем. Ти, малък мой Оскаре, си с леки кости и нямаш много месо, това е ясно, но привлекателността не се състои само в костите и в месото, а и в качествата на сърцето. А пък качества на сърцето ти си имаш предостатъчно.
— Аз ли?
— Иди при Пеги Блу и й кажи какво ти е на сърцето.
— Малко съм уморен.
— Уморен ли? На колко години си в момента? На осемнайсет? На осемнайсет човек не е уморен.
Маминка Роза говори някак си така, че ви дава сили.
Беше се стъмнило, шумовете резонираха по-силно в здрача, а балатумът в коридора отразяваше луната.
Влязох при Пеги и й подадох моя музикален апарат.
— Дръж. Чуй „Валсът на снежинките“. Толкова е красиво, че ме кара да си мисля за теб.
Пеги изслуша „Валсът на снежинките“. Усмихваше се, сякаш валсът й бе стар приятел, който й разказва разни весели неща на ухо.
Върна ми машинката и рече:
— Красиво е.
Това бяха първите й думи. Нали е страхотно за първи думи?
— Пеги Блу, исках да ти кажа, че не искам да те оперират. Красива си така. Красива си в синьо.
Видях, че това й правеше удоволствие. Не го бях казал заради това, но беше ясно, че й прави удоволствие.
— Оскар, искам ти да ме пазиш от призраците.
— Разчитай на мен, Пеги.
Бях страшно горд. В края на краищата победител бях аз!
— Целуни ме.
Тоя номер с целувката наистина е момичешка работа, при тях сякаш е въпрос на необходимост. Но Пеги, за разлика от Китайката, не беше порочна, подаде ми буза и е истина, че и на мен ми стана топло от целувката.
— Лека нощ, Пеги.
— Лека нощ, Оскар.
Ето, Дядо Боже, такъв беше денят ми. Разбирам защо наричат юношеството неблагодарна възраст. Тежко е. Но в крайна сметка някъде към двайсетте нещата се подреждат. Така че отправям към теб желанието си за деня: бих искал Пеги и аз да се оженим. Не съм убеден дали женитбата се води към духовните неща и дали е от твоята категория. Ти изпълняваш ли подобни желания като за брачна агенция? Ако нямаш такава стока, кажи ми го бързо, за да мога да се обърна към когото трябва. Не че искам да те припирам, но да ти напомня все пак, че нямам много време. Тъй че: сватба на Оскар с Пеги Блу. Да или не. Виж там, направи нещо и ще съм доволен.
Целувки, до утре,
Оскар
П.П. Последно, какъв ти е адресът?
Мили Дядо Боже,
Готово, ожених се. Днес е двайсет и първи декември, наближавам трийсетте и съм женен. Колкото до децата, ние с Пеги Блу решихме, че по-късно ще му мислим. Всъщност мисля, че тя не е готова.
Това стана тази нощ.
Към един през нощта чух, че Пеги Блу стене. Това ме накара да се изправя в леглото. Призраците! Призраците мъчат Пеги Блу, а аз й бях обещал, че ще стоя на стража. Тя щеше да разбере, че съм никаквец, никога вече нямаше да ми проговори и щеше да е напълно права.
Станах и тръгнах към стенанията. Когато стигнах до стаята на Пеги, я намерих седнала в леглото, а тя учудено ме гледаше как приближавам. Сигурно и аз съм изглеждал учуден, защото срещу себе си изведнъж видях Пеги Блу, която ме гледаше със затворена уста, а въпреки това продължавах да чувам виковете.
Тогава продължих до следващата стая и разбрах, че е Бекон, който се мяташе в леглото, заради изгорените места. За момент това предизвика угризения у мен, защото се сетих за деня, в който бях драснал клечката на къщата, на котката и на кучето и когато дори опекох златните рибки — всъщност мисля, че те по-скоро се свариха — помислих си за онова, което бяха преживели, но си казах, че в крайна сметка, това не е по-лошо, отколкото да бяха останали живи с безкрайните спомени и изгореното, като при Бекон, въпреки присажданията и мазилата.
Бекон се сгърчи и спря да стене. Върнах се при Пеги Блу.
— Значи не си била ти, Пеги? Винаги съм мислил, че през нощта викаш ти.
— Аз пък мислех, че си ти.
Не можехме да се съвземем от онова, което се случваше и което си бяхме казали: в действителност, всеки от нас отдавна мислеше за другия.
Пеги Блу стана още по-синя, което при нея означаваше, че е много притеснена.
— Какво правиш сега, Оскар?
— А ти, Пеги?
Луда работа, колко много общо имаме, общи мисли, еднакви въпроси.
— Искаш ли да спиш с мен?
Момичетата са невероятни. Едно такова изречение аз щях да го дъвча мислено часове, седмици и месеци, преди да го произнеса. А тя ми го тръсна съвсем естествено, съвсем спокойно.
— ОК.
И се качих на леглото й. Бяхме малко натясно, но прекарахме прекрасна нощ. Пеги Блу мирише на лешници и има толкова нежна кожа, като моята от вътрешната страна на мишницата, само че при нея е навсякъде. Много спахме, много сънувахме, бяхме залепени един за друг и си разказахме живота си.
Много ясно, че сутринта, когато госпожа Гомет, главната сестра, ни намери заедно, настана цирк. Тя започна да врещи, нощната сестра също заврещя, те си врещяха една на друга, а след това на Пеги, на мен, вратите се тръшкаха, те вземаха и други за свидетели, наричаха ни „малки нещастници“, докато ние си бяхме много щастливи и се наложи Маминка Роза да дойде и да сложи край на целия концерт.
— Ще оставите ли тези деца на мира? Кого трябва да зачитате, пациентите или правилника? Дреме ми на мене за вашия правилник, плюя на него. А сега, млък. Вървете да ги къдрите другаде. Тук да не ви е футболна съблекалня.
Безапелативно, както всичко с Маминка Роза. Тя ме отведе в моята стая и подремнах.
Когато се събудих, поговорихме малко.
— Е, какво, Оскар, значи с Пеги е сериозно, а?
— Бетон, Маминке Роза. Страхотно съм щастлив. Тази нощ се оженихме.
— Оженихте ли се?
— Да. Правихме всичко, което правят един мъж и една жена, когато са женени.
— Ами?
— Ама вие за кого ме взимате? Аз съм на — колко е часът? — на повече от двайсет години и ще живея живота си, както си искам, нали така?
— Със сигурност.
— Пък, представете си, всички неща, които ме отвращаваха преди, когато бях млад, разни целувки и милувки, е, сега вече ми харесват. Странно как се променя човек, нали?
— Много ми е хубаво заради теб, Оскар. Добре се развиваш.
— Само едно не сме правили — целувка с език. Пеги Блу се притесняваше, че ще забременее. Какво мислите?
— Мисля, че е права.
— Така ли? Значи е възможно човек да има деца, ако се целува по устата? Значи ще имам дете с Китайката.
— Успокой се, Оскар. Все пак е малко вероятно. Много малко.
Маминка Роза изглеждаше сигурна в себе си и това малко ме успокои, защото трябва да ти кажа, Дядо Боже, но само на теб, че с Пеги Блу веднъж, или два пъти, или повече, си бяхме пуснали и език.
Подремнах. Обядвахме заедно с Маминка Роза и ми стана по-добре.
— Направо не е за вярване колко уморен бях тази сутрин.
— Нормално, между двайсет и двайсет и пет човек излиза нощем, весели се, води бурен живот, не се пести. А това се заплаща. Дали да не идем да видим Дядо Боже?
— Аха, адреса му ли намерихте?
Маминка Роза ме облече, сякаш тръгвахме към Северния полюс, прегърна ме и ме отнесе в параклиса, в дъното на болничния парк, над заскрежените морави, така де, няма да ти обяснявам къде, понеже това си е у вас.
Стреснах се, като видях статуята ти и в какво състояние си, почти гол и хърбав върху кръста, с рани навсякъде, с кръвта по челото от тръните и с клюмналата глава. Това ме накара да се замисля за себе си. То направо ме възмути. Ако бях Господ като тебе, никога нямаше да се оставя да се отнасят с мен така.
— Маминке Роза, бъдете сериозна, вие, която сте кечистка, вие, която сте била голяма шампионка, нали няма да повярвате на това тук?
— Защо, Оскар? Щеше ли да вярваш повече на Дядо Боже, ако беше видял някакъв културист с напомпани и изпъкнали мускули, намазана с масло кожа, дребна кройка и самохвален минислип.
— Ами…
— Помисли, Оскар, кое ти се струва по-близко? Един Бог, който не усеща нищо, или Бог, който страда?
— Този, който страда, разбира се. Но ако аз бях той, ако бях Господ като него, щях да имам начин да избегна страданията.
— Никой не може да избегне страданията. Нито Господ, нито ти. Нито родителите ти, нито аз.
— Добре. Ясно. Но за какво да страдаме?
— Именно. Има страдание и страдание. Погледни добре лицето му. Наблюдавай. Той изглежда ли ти да страда?
— Не. Това е странно. Не изглежда да го боли.
— Ха, така. Трябва да се прави разлика между две болки, малки мой Оскар, физическата болка и духовната болка. Физическата болка можем да изтърпим. А духовната болка я избираме.
— Не разбирам.
— Ако ти забиват пирони в ръцете или краката, няма как да не те боли. И търпиш. За сметка на това не си длъжен да изпитваш болка при мисълта за смъртта. Ти не знаеш какво е това. Следователно, от теб зависи.
— Ами вие да не би да познавате хора, на които им е хубаво при мисълта, че ще умрат?
— Да, познавам такива. Майка ми беше такава. На смъртното си легло тя се усмихваше лакомо, беше нетърпелива и бързаше да открие какво ще се случи.
Не можеше да извадя повече аргументи. Тъй като ме интересуваше продължението, оставих да мине малко време, като си мислех върху онова, което тя ми каза.
— Но повечето хора не са любопитни. Те се вкопчват в онова, което имат, като въшка в ухото на плешивец. Вземи за пример Сливов пудинг, ирландската ми съперничка, сто и петдесет кила на гладно и по гащи, преди да е пила тъмна бира. Тя винаги ми казваше: „Много съжалявам, обаче аз няма да умра, не съм съгласна и не съм подписвала“. Тя се лъжеше. Никой не й беше казвал, че животът трябва да бъде вечен, никой! Тя упорстваше да вярва в това, бунтуваше се, отхвърляше мисълта да се спомине, беснееше, накрая направи депресия, отслабна, спря занаята, остана само трийсет и пет кила, човек би рекъл, че е рибя кост, и се разпадна на парчета. Както виждаш, така и така умря, като всички, но мисълта за смъртта й съсипа живота.
— Много е била тъпа тая Сливов Пудинг, Маминке Роза.
— Като галош. Но галошът е много често срещано нещо. Много е разпространено.
Тук кимнах с глава, защото бях доста съгласен.
— Хората се страхуват да умрат, защото се боят от непознатото. Но какво е непознато? Аз ти предлагам, Оскар, да не се боиш от непознатото, а да имаш доверие. Погледни лицето на Господ на кръста: той търпи физическата болка, но не изпитва духовна болка, защото има доверие. И изведнъж започва по-малко да го боли от гвоздеите. Той си повтаря: боли ме, но това не може да бъде болка. Ето, това е! Това е то, ползата от вярата. Исках да ти покажа това.
— ОК, Маминке Роза, когато ме хване шубето, ще се опитам да имам доверие.
Тя ме целуна. В края на краищата си бяхме добре в тази пуста църква с теб, Господи, а ти изглеждаше толкова умиротворен.
Щом се върнахме, дълго спах. Все повече ми се спи. Неустоимо. Когато се събудих, казах на Маминка Роза:
— Всъщност, не ме е страх от непознатото. Но е вярно, че се притеснявам да загубя онова, което познавам.
— И аз съм като теб, Оскаре. Дали да не предложим на Пеги Блу да пие чай с нас?
Пеги Блу пи чай с нас, тя се разбираше чудесно с Маминка Роза и много се смяхме, когато Маминка Роза ни разказа за битката си със Сестрите Жиклет, тризначките, които минавали за една. След всеки рунд Жиклетката, която изтощавала противничката си, като подскачала наоколо, се втурвала извън ринга, като заявявала, че трябва да пишка, хуквала към тоалетната, а на следващия рунд влизала сестра й в пълна форма. Всички мислели, че е само една Жиклет и че става въпрос за някаква неуморна пъргавелка. Маминка Роза обаче надушила работата и заключила двете заместнички в тоалетната, хвърлила ключа през прозореца и довършила онази, която останала до края. Кечът като спорт е за съобразителните.
След това Маминка Роза си тръгна. Сестрите ни наблюдаваха двамата с Пеги Блу, сякаш бяхме димки, готови да избухнат. Мама му стара, на трийсет съм все пак! Пеги Блу ми се закле, че тази нощ тя ще дойде при мен, когато успее, а в замяна аз й обещах, че няма да пускам език.
Честно ви казвам, да имаш деца не е всичко, все пак трябва да имаш и време да ги отгледаш.
Това е, Дядо Боже. Не знам какво да ти поискам тази вечер, защото денят беше хубав. А, да. Направи така, че операцията на Пеги Блу утре да мине добре. Не като моята, ако разбираш какво искам да кажа.
Целувки, до утре,
Оскар
П.П. Операциите не са духовни неща и може това го нямаш на склад. Тогава направи така, че какъвто и да е резултатът от операцията, Пеги Блу да го приеме добре. Разчитам на теб.
Мили Дядо Боже,
Днес оперираха Пеги Блу. Прекарах десет ужасни години. Трийсетте са тежко време, времето на отговорностите.
Всъщност Пеги не успя да дойде при мен тази нощ, защото госпожа Дюкрю, нощната сестра, останала в стаята, за да я подготви за упойката. Отнесли я на носилка към осем часа. Сърцето ми се стегна, като видях как Пеги минава на количката и как едва се вижда от изумрудените чаршафи, толкова е мъничка и крехка.
Маминка Роза ме държеше за ръка, за да не се вълнувам.
— Защо твоят Господ, Маминке Роза, позволява да има такива хора като Пеги и мен?
— Добре, че ви създава, Оскарчо, защото без вас животът нямаше да е толкова хубав.
— Не. Не разбирате. Защо Господ позволява да сме болни? Или е зъл. Или не е много силен.
— Оскар, болестта е като смъртта. Тя е факт. Не е наказание.
— Вижда се, че не вие сте болна!
— Ти пък откъде знаеш, Оскар?
Това направо ме пресече. Никога не бях мислил, че Маминка Роза, която е винаги на разположение и винаги проявява внимание, може да си има и собствени проблеми.
— Не бива да криете разни работи от мен, Маминке Роза, всичко можете да ми кажете. Аз съм най-малко на трийсет и две, имам рак, жена ми е в операционната, тъй че, поназнайвам от живота.
— Обичам те, Оскар.
— Аз също. Какво мога да направя за вас, ако имате неприятности? Искате ли да ви осиновя?
— Да ме осиновиш ли?
— Да, вече осинових Бернар, когато видях, че му е тъжно.
— Бернар ли?
— Мечето ми. Ей тук. В гардероба. На рафта. Това е старото ми мече, то вече няма очи, нито уста, нито нос, загуби половината от пълнежа си и целият е изпорязан. Малко прилича на вас. Осинових го една вечер, когато тъпите ми родители ми донесоха ново мече. Все едно щях да приема да имам ново мече! Ами, както я бяха подкарали, направо да бяха заменили и мен с чисто ново братче! Оттогава го осинових. Ще оставя всичко, което имам, на Бернар. Искам и вас да осиновя, ако от това ще се почувствате по-сигурна.
— Да. Искам. Мисля, че от това ще се почувствам по-сигурна, Оскар.
— Дайте лапа, Маминке Роза.
После отидохме да оправим стаята на Пеги, да занесем шоколадови бонбони и да наслагаме цветя за нейното завръщане.
След това поспах. Направо не е вярно колко спя вече.
В късния следобед Маминка Роза ме събуди, за да ми каже, че Пеги Блу се е върнала и че операцията е минала успешно.
Отидохме заедно да я видим. Родителите й стояха до леглото. Не знаех кои ги беше предупредил, Пеги или Маминка Роза, но те изглежда знаеха кой съм аз, отнасяха се към мен с много уважение, сложиха ми един стол между тях двамата и можех да поостана край жена си заедно с нейните родители.
Бях доволен, защото Пеги все още беше синкава. Доктор Дюселдорф намина, потърка си веждите и рече, че това ще се промени през следващите няколко часа. Погледнах майката на Пеги, която не беше синкава, но все пак беше доста красива, и си казах, че в края на краищата Пеги, жена ми, може да бъде в какъвто цвят си поиска, аз все така ще я обичам.
Пеги отвори очи, усмихна ни се, на мен и на родителите си, и отново заспа.
Родителите й се бяха успокоили, но трябваше да си тръгват.
— Поверяваме ти дъщеря си — ми казаха те. — Знаем, че можем да разчитаме на теб.
Изчаках заедно с Маминка Роза Пеги да отвори очи за втори път, а след това отидох да си почина в моята стая.
Като завършвам това писмо, си давам сметка, че в края на краищата днес беше добър ден. Семеен ден. Осинових Маминка Роза, харесахме се с тъста и тъщата и прибрах жена си в добро здраве, макар че към единайсет часа започна да порозовява.
Целувки, до утре,
Оскар
П.П. Днес нямам желание. Така ще си починеш.
Мили Дядо Боже,
Днес бях от четирийсет до петдесет и върших само дивотии.
Разказвам набързо, защото не си струва труда. Пеги Блу е добре, но Китайката, изпратена от Попкорн, който вече не може да ме диша, дошла да й ковлади, че съм я бил целувал по устата.
Пеги заяви, че между мен и нея всичко е свършено. Протестирах, казах, че между мен и Китайката е било само младежка грешка, че е било преди нея и че тя не може да ме кара да плащам за миналото си цял живот.
Но тя се заинати. Даже стана приятелка с Китайката, за да ми прави скомина и чух как се кикотят заедно.
Тъй че когато Брижит, болната от тризомия която непрекъснато се лепи на всички, то е нормално, тризомичните се привързват лесно, дойде да ме поздрави в стаята ми, я оставих да ме целува навсякъде. Тя полудя от радост, че й го разрешавам. Човек би рекъл, че е куче, което се радва на господаря си. Проблемът е, че Айнщайн беше в коридора. Може да има вода в мозъка, но няма ципи на очите. Той видя всичко и отиде да го разкаже на Пеги и на Китайката. Сега целият етаж ме гледа като коцкар, а пък аз дори не съм мърдал от стаята си.
— Не знам какво ме прихвана с Брижит, Маминке Роза…
— Втората младост, Оскаре. Мъжете са такива — между четирийсет и пет и петдесет се мъчат да се чувстват по-сигурни в себе си и си доказват, че могат да се харесат и на друга жена, освен на онази, която обичат.
— Добре де, явно съм нормален, но съм и пълен глупак, нали?
— Да. Напълно си нормален.
— Какво трябва да направя?
— Кого обичаш?
— Пеги. Само Пеги.
— Тогава й го кажи. Първата двойка е крехка и все нещо я разтърсва, но трябва да се бориш, за да я запазиш, ако тя е истинската.
Дядо Боже, утре е Коледа. Никога не се бях сещал, че това е твоят рожден ден. Направи така, че да се сдобрим с Пеги, защото, не знам дали е заради това, но тази вечер съм много тъжен и нямам смелост за нищо.
Целувки, до утре,
Оскар
П.П. Сега, когато станахме приятели, какво искаш да ти подаря за рождения ден?
Мили Дядо Боже,
Тази сутрин в осем часа казах на Пеги Блу, че я обичам, че обичам само нея и че не мога да си представя живота без нея. Тя се разплака и ми призна, че я освобождавам от силна скръб, защото и тя обичала само мен и никога нямало да намери друг, най-вече сега, когато е порозовяла.
И тогава, странна работа, и двама се разхлипахме, а беше много приятно. Страшно нещо е семейният живот. Най-вече след петдесетте, когато вече сме преодолели изпитанията.
Към десет часа наистина си дадох сметка, че е Коледа и че не мога да остана с Пеги, защото семейството й — братя, чичовци, племенници и братовчеди — ще се изсипят в стаята й, а и аз ще бъда принуден да търпя моите родители. Какво ли щяха още да ми подарят? Пъзел от осемнайсет хиляди парчета? Книги на кюрдски? Кутия с начини на употреба? Мой портрет от времената, когато бях здрав? С двама подобни кретени, с акъл колкото на боклукчийска кофа, то си беше опасно, можех спокойно да очаквам всичко и ако нещо беше сигурно, то е, че щях прекарам гаден ден.
Взех бързо решение и организирах бягството си. Малко трампа: играчките ми на Айнщайн, пухената ми възглавница на Бекон и бонбоните на Попкорн. Малко наблюдателност: Маминка Роза винаги минаваше през гардеробната, преди да си тръгне. Малко предвидливост: родителите ми нямаше да дойдат преди дванайсет. Всичко мина добре — в единайсет и половина Маминка Роза ме прегърна и ми пожела весела Коледа с родителите ми, а след това изчезна към етажа с гардеробните. Изсвирих. Попкорн, Айнщайн и Бекон ме облякоха бързичко, свалиха ме на ръце и ме занесоха до таратайката на Маминка Роза, една кола, която сигурно беше отпреди автомобила. Попкорн, когото много го бива в отварянето на ключалки, понеже е имал късмета да отрасне в квартал в неравностойно положение, отвори задната врата и ме хвърлиха на пода пред задната седалка. След това, ни лук яли, ни лук мирисали, се прибраха в сградата.
След известно време Маминка Роза се качи в колата си, накара я да се изкашля десетина-петнайсет пъти, преди да запали, а след това отпратихме като луди. Тия коли отпреди автомобила са страхотни, вдигат такъв джангър, че човек остава с впечатлението, че се движат много бързо и друсат като селска въртележка.
Проблемът е, че Маминка Роза сигурно се е учила да кара от някой приятел каскадьор — не гледаше нито светофари, нито тротоари, нито кръгови движения, тъй че от време на време колата сякаш излиташе. Купето се тресеше здравата, тя бибипкаше непрекъснато, а що се отнася до речника й, той беше доста обогатяващ — подхвърляше всякакви ужасни думички, за да наругае противниците, които се изпречваха на пътя й и за пореден път си рекох, че кечът е добра школа за живота.
Бях предвидил да изскоча изотзад и да извикам: „Ку-ку, Маминке Роза“, но това бягане с препятствия продължи толкова дълго, че докато стигна до нея, съм заспал.
Както и да е, когато се събудих, вече беше тъмно и открих, че лежа върху мократа стелка. И чак тогава помислих, че съм направил глупост.
Излязох от колата и изведнъж заваля сняг. Обаче беше далеч не толкова приятно, колкото „Валсът на снежинките“ от „Лешникотрошачката“. Зъбите ми заподскачаха сами.
Видях една голяма, осветена къща. Тръгнах към нея. Беше ми трудно. Толкова високо трябваше да скоча, за да стигна до звънеца, че се строполих на изтривалката.
Там и ме намери Маминка Роза.
— Ама… ама… — запелтечи тя.
След това се наведе над мен и промълви:
— Миличък мой.
Тогава си помислих, че може би не съм направил глупост.
Занесе ме в хола, където беше украсила голяма коледна елха, която примигваше с очи. Много се изненадах, като видях колко е хубаво у Маминка Роза. Тя ме стопли до огъня и изпихме по едно голямо какао. Подозирах, че първо иска да се увери, че съм добре, преди да ме нагълчи. Тъй че не си давах труд да се възстановя бързо, а и не ми беше трудно да го играя, защото тогава бях наистина много изморен.
— Всички в болницата те търсят, Оскар. Обърнали са всичко с краката нагоре. Родителите ти са отчаяни. Обадили са се в полицията.
— Това изобщо не ме изненадва от тяхна страна. Щом са достатъчно глупави да смятат, че ще ги обичам с белезници на ръцете…
— В какво ги обвиняваш?
— Страх ги е от мен. Не смеят да ми говорят. И колкото повече не смеят, толкова повече аз се чувствам като чудовище. Защо ги ужасявам така? Толкова ли съм смачкан? Смърдя ли? Или съм се видиотил, без да се усетя?
— Не ги е страх от теб, Оскар. Страх ги е от болестта.
— Болестта ми е част от мен. Не бива да се държат по-различно, защото съм болен. Или могат да обичат само един здрав Оскар?
— Обичат те, Оскар. Казаха ми го.
— Говорите си с тях, така ли?
— Да. Е, много ревнуват, че се разбираме така добре. Не, не ревнуват, а са тъжни. Тъжни са, че не успяват и те.
Свих рамене, но вече не бях толкова ядосан. Маминка Роза ми направи второ какао.
— Знаеш ли, Оскар. Ти ще умреш някой ден. Но твоите родители също ще умрат.
Това, което ми каза, ме хвърли в почуда. Никога не бях мислил за това.
— Да, те също ще умрат. Самички. И с ужасните угризения, че не са успели да се помирят с единственото си дете, с Оскар, когото обожават.
— Не говорете такива неща, Маминке Роза, че ми става криво.
— Помисли за тях, Оскар. Ти разбра, че ще умреш, защото си много умно момче. Но не разбра, че не само ти ще мреш. Всички умират. Някой ден и твоите родители. Някой ден и аз.
— Да. Обаче все пак аз ще мина пръв.
— Така е. Ще минеш пръв. Само че дали под претекст, че ще минеш пръв, имаш право на всичко? И дори правото да забравяш другите?
— Разбрах, Маминке Роза. Обадете им се.
Ето, Дядо Боже, и продължението, а ти го пиша накратко, защото китката ми се изморява. Маминка Роза се обади в болницата, откъдето се обадили на родителите ми, които пък дойдоха у Маминка Роза и празнувахме Коледа заедно.
Когато родителите ми дойдоха, им казах:
— Извинете ме, бях забравил, че някой ден и вие ще умрете.
Не знам какво отключи у тях това изречение, но след това си ги намерих такива, каквито бяха преди и си изкарахме страхотна коледна вечер.
На десерта Маминка Роза поиска да гледа нощната литургия, както и един мач по кеч, който беше записала. Тя каза, че от години си пази по един мач по кеч, който гледа преди нощната литургия, за да си стъпи на краката, че това е навик и че ще й достави удоволствие. И така всички гледахме един мач, който тя си беше заделила. Беше върхът! Мефиста срещу Жана д'Арк! Бански и чизми до над коляното! Страхотни юначки! — както каза татко, които целият се беше зачервил и май обичаше кеча. Не можете да си представите колко юмрука си размениха по муцуните. Аз щях да пукна сто пъти при такава битка. Въпрос на тренинг, каза Маминка Роза, колкото повече юмруци по муцуната получиш, толкова повече можеш да понесеш. Винаги трябва да имаме надежда. Всъщност спечели Жана д'Арк, а пък в началото хич не беше за вярване — това сигурно ти е харесало.
Като стана дума, честит рожден ден, Дядо Боже. Маминка Роза, която ме сложи да спя в леглото на големия си син, който е ветеринарен лекар в Конго, при слоновете, ми пошепна, че като подарък за теб сдобряването ми с родителите ми върши добра работа. Честно казано, аз не го намирам много за подарък. Но щом Маминка Роза, която ти е стара дружка, казва така…
Целувки, до утре,
Оскар
П. П. Забравих желанието си: нека родителите ми да си останат винаги каквито бяха тази вечер. И аз също. Беше страхотна Коледа, особено Мефиста и Жана д'Арк. Съжалявам за литургията ти, но заспах преди нея.
Мили Дядо Боже,
Вече съм на повече от шейсет години и сега си плащам за всичко, с което прекалих снощи. Днес не бях в кой знае каква форма.
Удоволствие ми беше да се върна при теб, в болницата. Така е то, когато човек остарее, вече не му се пътува. Със сигурност на мен не ми се тръгва никъде.
Онова, което не ти казах във вчерашното си писмо е, че на етажерката на едно стълбище у Маминка Роза, има статуетка на Пеги Блу. Кълна се. Абсолютно същата, от гипс, със същото мило изражение и същия синкав цвят на дрехите и на кожата. Маминка Роза твърди, че това е Дева Мария, твоята майка, доколкото разбрах, мадона, която при нея била наследствена от поколения насам. Тя прие да ми я даде. Сложих я на нощното си шкафче. Във всеки случай един ден тя ще се върне в семейството на Маминка Роза, понеже нали я осинових.
Пеги Блу е по-добре. Дойде с инвалидната количка да ме види. Тя не се разпозна в статуетката, но прекарахме заедно един красив миг. Слушахме „Лешникотрошачката“, хванати за ръце и това ни припомни доброто старо време.
Няма да ти говоря повече, защото мисля, че химикалката е понатежала. Тук на всички, дори на доктор Дюселдорф, им е зле от шоколадите, гъшия дроб, захаросаните кестени и шампанското, което родителите масово са подарявали на лекуващия персонал. Много ми се ще да ми дойдеш на гости.
Целувки, до утре,
Оскар
Мили Дядо Боже,
Днес бях на възраст от седемдесет до осемдесет години и много размишлявах.
Първо, използвах подаръка на Маминка Роза за Коледа. Не знам дали ти казах за него? Това е едно растение от Сахара, което преживява целия си живот за един ден. Щом семенцето попие вода, веднага напъпва, става на стъбълце, развива листа, прави цвят, образува семенца, увяхва, сбръчква се и, хоп, вечерта всичко е свършило. Страхотен подарък, благодаря ти, че си го измислил. Сутринта в седем Маминка Роза, родителите ми и аз го поляхме — не знам дали ти казах, но сега те живеят у Маминка Роза, защото не е толкова далеч, — и успях да проследя цялото му съществуване. Много ме развълнува. Вярно е, че е малко хилаво и разръфано като цвете, по нищо не прилича на баобаб, но много прилежно си гледа работата като растение пред нас цял ден, като някое голямо.
С Пеги Блу дълго четохме „Медицински речник“. Той е любимата й книга. Много се вълнува от болестите и иска да знае кои от тях би могла да хване по-късно. Аз погледнах онези думи, които ме интересуваха: „живот“, „смърт“, „вяра“ и „Бог“. Ако искаш ми вярвай, но ги нямаше! Трябва да отбележим, че това пък означава, че не са болести — нито животът, нито смъртта, нито вярата, нито ти. Което е по-скоро добра новина. И все пак в една такава сериозна книга би трябвало да ги има отговорите на най-сериозните въпроси, не е ли така?
— Маминке Роза, имам чувството, че в „Медицинския речник“ има само частни случаи, проблеми, които могат да се случат на определен човек. Но ги няма нещата, които ни засягат всички: животът, смъртта, вярата и Бог.
— Може би трябва да вземеш „Философски речник“, Оскар. Обаче дори и да намериш понятията, които търсиш, има вероятност да бъдеш разочарован. Той предлага по няколко много различни отговора за всяко понятие.
— Как така?
— Най-интересните въпроси си остават въпроси. Те обвиват някаква загадка. На всеки отговор трябва да се слага по едно „може би“. Само незначителните въпроси имат определен отговор.
— Искате да кажете, че за „живот“ няма решение?
— Искам да кажа, че за „живот“ има няколко решения, следователно никакво решение.
— Аз пък си мисля, Маминке Роза, че за живота няма друго решение, освен да го живееш.
Доктор Дюселдорф намина да ни види. Разхождаше изражението си на бито куче, което, заедно с дебелите вежди, го прави още по-изразителен.
— Доктор Дюселдорф — попитах аз, — вие решете ли си веждите?
Той се огледа наоколо силно изненадан и сякаш питаше Маминка Роза и родителите ми дали е чул добре. Накрая каза „да“ със задавен глас.
— Не бива да си го слагате на сърце, доктор Дюселдорф. Чуйте сега, ще ви говоря направо, понеже винаги съм бил много коректен по отношение на лекарствата, а вие бяхте безупречен по отношение на болестта. Престанете с този виновен вид. Не сте виновен вие, че се налага да съобщавате лошите новини на хората, болести с имена на латински и невъзможни лечения. Трябва да се отпуснете. Да се отърсите. Вие не сте Бог-Отец. Не вие нареждате на природата какво да прави. Вие сте просто сервизен работник. Свободно, доктор Дюселдорф, освободете напрежението и не си придавайте прекалено значение, защото така няма да можете да изкарате дълго в тоя занаят. Погледнете се вече на какво приличате.
Докато ме слушаше, доктор Дюселдорф седеше със зяпнала уста, сякаш беше налапал яйце. След това се усмихна с истинска усмивка и ме прегърна:
— Прав си, Оскар. Благодаря ти, че ми каза това.
— Няма нищо, докторе. На вашите услуги. Идвайте, когато си поискате.
Това е, Дядо Боже. За сметка на това, все още чакам ти да ми дойдеш на гости. Ела. Не се колебай. Ела, дори и да има много хора около мен. Наистина ще се радвам.
Целувки, до утре,
Оскар
Мили Дядо Боже,
Пеги Блу замина. Върна се при родителите си. Не съм глупак, знам, че никога повече няма да я видя.
Няма да ти пиша, защото съм прекалено тъжен. Пеги и аз изживяхме живота си заедно и сега се оказвам сам, плешив, разкиснат и уморен в леглото си. Старостта е гадно нещо.
Днес вече не те обичам.
Оскар
Мили Дядо Боже,
Благодаря ти, че дойде.
Чудесно избра момента, защото не ми беше добре. А може би си бил обиден от вчерашното ми писмо…
Когато се събудих, си помислих, че съм на деветдесет години и се извърнах към прозореца да погледам снега.
И тогава отгатнах, че идваш. Беше сутрин. Бях съвсем сам на Земята. Беше толкова рано, че птиците още спяха и дори нощната сестра, госпожа Дюкрю, сигурно дремеше, а ти се опитваше да сътвориш зората. Беше ти трудно, но ти упорстваше. Небето избледняваше. Ти впръскваше в небесата бяло, сиво и синьо, изтикваше нощта, съживяваше света. Не спираше нито за миг. И тогава разбрах разликата между теб и нас — ти си неуморим! Онзи, който никога не грохва. Все работиш. И ето ти ден! И ето ти нощ! Ето ти пролет! Ето ти есен! Ето ти Пеги Блу! Ето ти Оскар! Ето ти Маминка Роза! Ама че сила!
Разбрах, че си тук. И че ми разкриваш тайната си: гледай всеки ден на света, сякаш е за първи път.
Тогава последвах съвета ти и се постарах. Първия път. Гледах светлината, цветовете, дърветата, птиците и животните. Усещах как въздухът минава през ноздрите ми и ме кара да дишам. Чувах гласовете, които се извисяваха в коридора като под сводовете на катедрала. Усещах се жив. Тръпнех от чиста радост. Щастието да живееш. Бях като замаян.
Благодаря ти, Дядо Боже, че направи това за мен. Имах чувството, че ме хващаш за ръка и ме водиш към сърцето на загадката, за да съзерцавам загадката. Благодаря.
Целувки, до утре,
Оскар
П. П. Желанието ми: можеш ли да направиш номера с първия път и на родителите ми? Мисля, че Маминка Роза вече го познава. А и за Пеги, ако имаш време…
Мили Дядо Боже,
Днес съм на сто години. Като Маминка Роза. Спя много, но се чувствам добре.
Опитах се да обясня на родителите си, че животът е странен подарък. В началото надценяваме този подарък и мислим, че сме получили вечен живот. След това го подценяваме и го намираме за гаден, прекалено къс, почти сме готови да го захвърлим. И накрая си даваме сметка, че не е било подарък, а е бил даден само назаем. И тогава се опитваме да го заслужим. Аз, който съм на сто години, знам добре за какво говоря. Колкото повече остарява човек, толкова по-добър вкус трябва да прояви, за да оцени живота. Трябва да стане изтънчен и артистичен. Всеки кретен може да се наслаждава на живота на десет или на двайсет години, но на сто, когато вече не може да се помръдне, трябва да използва главата си.
Не знам дали успях да ги убедя.
Иди при тях. Довърши си работата. Аз се поизморих.
Целувки, до утре,
Оскар
Мили Дядо Боже,
Сто и десет години. Много са. Мисля, че започвам да умирам.
Оскар
Мили Дядо Боже,
Момченцето умря.
Винаги ще бъда розова дама, но вече няма да бъда Маминка Роза.
Той угасна тази сутрин в онзи половин час, през който аз и родителите му отидохме за кафе. Направи това без нас. Мисля си, че изчака този миг, за да ни пощади. Сякаш искаше да ни спести жестокостта да видим как си отива. Всъщност мисля си, че не ние, а той се грижеше за нас.
Камък ми лежи на сърцето, Оскар живее в него и не мога да го изгоня. Трябва да запазя сълзите за себе си до довечера, защото не мога да сравнявам моята мъка с непреодолимата мъка на родителите му.
Благодаря ти, че ме запозна с Оскар. Благодарение на него бях забавна, измислях легенди, дори разбирах от кеч. Благодарение на него се смях и познах радостта. Той ми помогна да повярвам в теб. Изпълнена съм с обич и това ме изгаря, той ми даде толкова, че ще имам за всичките години занапред.
Доскоро,
Маминка Роза
П.П. През последните три дни Оскар беше закачил на нощното си шкафче един лозунг. Мисля, че това те засяга. На него пишеше: „Само Господ има право да ме буди.“
|
Napred.BG е търсачка от българи за българи.
Повече от година работим тя да става все по-добра.
Tя има шанс за успех само, ако вие ни помогнете, като я опитате, харесате и споделите!
Добави в любими
Подобно на Уикипедия ще опитаме да се издържаме по некомерсиален начин. Може да ни помогнете в тази насока, като ни направите дарение.
Може да сигнализирате грешка, да предложите сайт или да се свържете с нас през Facebook.
За уебмастъри:
Ако сложите линк към нас, ще сме Ви много благодарни! Ако искате банер, само ни пишете какъв размер и ще ви предоставим.
|
